[Kodirane UTF-8]

	Ерик Лустбадер
	Завръщането на нинджата



	На Майк, моят зет и добър приятел, починал толкова рано. Винаги ще го помним.




	Не можем да твърдим, че цивилизацията тъпче на място. Особено, когато виждаме как ни убиват по нови и все по-съвършени начини.
	Уил Роджърс


	Измамното обаяние е толкова силно, че често продължава цял живот.
	У. Х. Оудал


	Нямам нищо против да живея в един мъжки свят, стига и в него да си остана жена.
	Мерилин Монро



	Холивуд | Ню Йорк
	Есен

	Казваше се До Дук Фуджиру, но тук, в Холивуд, щата Флорида, всички го наричаха Доналд Трък. Така пишеше в документите му за самоличност, фалшиви до един. Беше мъж с впечатляваща физика. По собствените му твърдения, мускулестото тяло беше наследил от баща си — виетнамец с дълбоки познания в областта на древните бойни изкуства, докато духа и желязната психика дължеше на майка си. Не че някой в Холивуд проявяваше особен интерес към духа и психиката му, особено пък в автосервиза, където работеше. А на практика бащата на До Дук изобщо не беше виетнамец…
	На тридесет и осем години той беше най-възрастният монтьор. В свободното си време по-младите му колеги плуваха и управляваха сърф, докато До Дук посещаваше гимнастическия салон и местното „дожо“ — залата за източни бойни изкуства. Ужасна, по негово мнение, по все пак по-добра от нищо…
	Беше изключително красив брюнет. Жените го обожаваха, мъжете се страхуваха от него. Косата му беше черна и гъста, очите му — пронизителни. Лицето му, с приятни, макар и малко остри черти, беше в състояние да изразява много неща, особено когато притежателят му пожелаеше да подчертае чара си. Никой не знаеше защо този мъж губи времето си в сервиза, но всички единодушно признаваха, че има златни ръце. Беше в състояние да вдъхне живот на всеки стар и износен двигател, при това по такъв невероятен начин, че возилото ставаше по-добро от ново…
	Истинската причина, поради която До Дук се засели в Холивуд, беше проста. Тук живееха хора от всякакви националности, курортните центрове и плажовете бяха вечно претъпкани с туристи, много пътища се пресичаха в селището, изградено от еднотипни, лишени от собствена физиономия жилища…
	Вече две години беше женен за една красива американка на име Хоуп. Висока и стройна блондинка с яркосини очи, тя беше родена и израснала във Форт Лодърдейл, в типично американско семейство — богато и консервативно. Обожаваше До Дук и искрено му се възхищаваше, извън него я интересуваха единствено бързите коли, заведенията за бързо хранене и безгрижният живот.
	А той, възпитан от малък да се отнася с внимание към отговорностите на живота, приемаше Хоуп като някакво разкошно извънземно същество; като екзотично създание, затворено в клетка на зоологическата градина. Запазено единствено за него, готово да скочи в леглото при най-малък знак от негова страна… В такива моменти, когато възбудените й стенания отекваха в ушите му, а гъвкавото и тяло се гърчеше в екстаз под неговото, До Дук намираше живота си в Америка за почти поносим.
	Но тези моменти бяха мимолетни и бързо отминаваха.
	Входният звънец на къщата му в стил ранчо издрънча точно когато приключи с обличането на работния си комбинезон, вкоравен от честото пране и петната машинно масло. Октомврийското утро беше топло и задушно, слънцето светеше толкова ярко, че човек от севера положително би почувствал болка в очите. До Дук погледна жена си, заспала дълбоко по корем върху смачканите чаршафи. Видът на оголените й бутове изведнъж му се стори противен, лишен от всякаква еротика.
	Това чувство му беше познато, присъстваше постоянно и душата му. Като болка в полуразрушен зъб, появяваща се при всяка невнимателна захапка. Звънецът продължаваше да дрънчи, но жена му не помръдваше.
	До Дук издаде съскащ звук през полуотворените си устни, неохотно се изправи и босите му крака зашляпаха през хола и антрето, по посока на вратата.
	На прага чакаше униформен служител на „Федерал Експрес“. Подаде малък, добре увит пакет на До Дук, после му поднесе за подпис обратната разписка. Очите му с любопитство опипаха малката татуировка, сгушена във вътрешната част на китката на домакина. Представляваше човешко лице, разделено на две. Лявата половина имаше естествен цвят, окото беше широко, отворено. А дясната беше боядисана в синьо, на мястото на окото беше изрисуван вертикален полумесец.
	Човекът неволно потръпна, после се овладя и побърза да си тръгне. До Дук огледа пакетчето. Върху опаковката беше изписан адресът на изпращача: магазин „Авалон“, Лондон. На устните му се появи бледа усмивка. Ритна вратата с крак, в антрето спря и започна да се занимава с опаковката. Съдържанието на пратката се оказа тъмносиня кутия от твърд картон, вътре имаше чифт къси чорапи, старателно увити в зелена амбалажна хартия. Бяха зелени, на бели ивици, спускащи се от горе на долу. До Дук влезе в кухнята, осветена от ярките лъчи на утринното слънце.
	Вдигна чорапите срещу прозореца и видя буквите, изкусно вплетени в шарката на чорапите. Бяха подредени една под друга, от външната част на всеки чорап.

	ПРИМО ДЗАНИ

	Опаковката се изплъзна от пръстите на До Дук, сърцето му се качи в гърлото. Бавно се отпусна на металния стол до масата, очите му отново огледаха вплетените в шарката на чорапите букви. После стана и се зае с обиколката на дома си. Внимателно огледа всяко от помещенията, обстановката се запечата дълбоко в съзнанието му.
	Най-накрая се върна в спалнята. Отвори гардероба и измъкна прашен сак. Сложи в него малко бельо и вещи от първа необходимост, същото стори и в банята. Остана леко учуден от малкото място, което заеха вещите.
	Отново се върна в спалнята, хвърли бегъл поглед към спящата в леглото жена и отмести гардероба. Отлепи края на мокета с помощта на джобното си ножче, после извади двете дъски, които беше прерязал веднага след настаняването си в този дом, далеч преди да се запознае с Хоуп. Отдолу мазно проблесна тъмнозелена кутия за амуниции. Отвори капака, отстрани меката материя за попълване и пачката празни чекове, ръцете му внимателно издърпаха ритуалната маска. Беше наистина забележително произведение на изкуството — стара, но добре запазена, блестящочерна, с леки оттенъци на зелено и златно по скулите, около дупките за устата и очите. Изготвена от тънък, леко накъдрен картон, маската представляваше лице на мъж с въздълъг нос, изпъкнали вежди и скули, полегато чело във формата на буквата V. До Дук я държеше внимателно, сякаш беше истинска скъпоценност.
	— Какво е това?
	Той стреснато се обърна. Хоуп беше провесила крака от леглото.
	— Какво правиш?
	Ръката й потъна в дългите руси коси, великолепното тяло сладострастно се протегна.
	— Нищо — промърмори той и побърза да скрие маската обратно в металическата кутия.
	— Не е нищо, Доналд — изправи се Хоуп. — Не ми пробутвай номерата си, знаеш колко мразя тайните! — после пристъпи към ъгъла, на крачка от приведения му гръб.
	Той видя златните косъмчета в сгъвката на ръката й, блеснали за миг под ярките лъчи на утринното слънце, въздухът около тях за миг проблесна с всички цветове на дъгата. Излъчването й беше ярко и осезаемо, пулсиращо в такт с ударите на сърцето й, с химическите реакции на мозъка й. Устните му леко се разтвориха, сякаш искаше да вкуси част от това излъчване, да го усети по небцето си.
	— Нали трябва да си споделяме всичко? — дяволито се усмихна Хоуп. — Нали си обещахме, че…
	До Дук заби джобното си ножче в долната част на корема й. Използвайки опората на приклекналото си тяло, той рязко дръпна нагоре, острието разсече кожата и вътрешните органи като пергамент, достигайки сърцето.
	Внимателно и с леко потръпване наблюдаваше как по лицето й се сменят изненада и недоверие, объркване и ужас. В този кратък миг то представляваше истинско вълшебно огледало, по което пробягваха най-чистите емоции, на които е способна човешката душа. До Дук жадно ги поглъщаше.
	После пъргаво отскочи назад, фонтанът алена кръв не успя да го залее. Спалнята се изпълни с тежка миризма.
	Пълна тишина. Хоуп не успя дори да извика. Той беше обучаван да убива именно така. Сведе поглед към проснатото тяло на жена си. Вътрешностите й мътно проблясваха, едва доловими кръгчета пара се издигаха от тях. До Дук ги гледаше като омагьосан, дълбоко убеден, че това е една от най-прекрасните гледки на света. Разпраното тяло на Хоуп беше красиво, говореше му на език, който нямаше граматически правила, нямаше дори име…
	Гледката и миризмата му напомниха за мястото, където скоро щеше да се озове. Беше свикнал с подобни гледки, те бяха стари и добри приятели…


	В самолета на път за Ню Йорк имаше достатъчно време за размисъл. Извади цветните снимки, които си беше направил в автоматична кабинка на път за летището в Лодърдейл, сложи ги настрана заедно с талона от билета, издаден на името Робърт Ашуко, после бавно разгърна едно копие на списание „Форбс“. Отправил поглед към текста, той извика в съзнанието си информацията, която беше запаметил още при своята първа поява в Холивуд. Беше я получил в един албум с репродукции на Сарджънт*, забележителни с чувствените женски фигури и прекрасните пейзажи.
	[* Джон Сингър Сарджънт (1856–1925) американски художник натуралист. — Б.пр.]
	Информацията беше поместена на страницата с репродукцията на великолепната картина „Мадам Х“, която, по мнението на До Дук, най-ярко показваше властната еротика, излъчваща се от жените на отминалия век…
	Беше дешифрирал текста, а после, след като го запечата завинаги в паметта си, запали страницата и пусна пепелта в тоалетната. Албумът запази, защото много му харесваше. Сега изпитваше съжаление, че го изостави, но беше твърде голям и биещ на очи, за да рискува да го вземе.
	Веднага след приземяването на самолета на летище „Кенеди“ До Дук се отправи към обществения гардероб на терминала. Извади номериран ключ, отвори стоманената вратичка на едно от хранилищата, подредени в дълги редици край стената, в ръката му се появи чанта от черна кожа — като онези, които използват докторите.
	Нае кола, използвайки фалшива шофьорска книжка и добре защитена кредитна карта. Сметката по нея действително съществуваше, нямаше начин да го открият чрез проверка на банковата сметка. Беше живял известно време в Ню Йорк, това му помогна да излезе на околовръстната магистрала Белт Паркуей без особени трудности, въпреки оживеното и объркано движение в околностите на международния терминал. Измина няколко мили на изток, по посока на Насоу Каунти, после пое по магистралата Садъри Стейт.
	Денят бавно отминаваше, трафикът беше ужасно натоварен. Малко по-нататък беше станала тежка катастрофа — огромен камион „Мак“, натоварен с поне тридесет тона чакъл, беше разбил предпазната преграда между двете платна и се беше врязал челно в три идващи от обратната посока автомобила — „Фолксваген костенурка“, спортна „Тойота“ и малка „Шевистейшън“. До Дук нямаше нищо против бавното придвижване. Разполагаше с предостатъчно време, освен това винаги беше изпитвал интерес към предпоставките на нещастието. Кратък поглед към смачканите автомобили беше достатъчен, за да започне да изчислява вероятната им скорост в момента на катастрофата. После се зае да си представя какво е състоянието на хората, затворени в ламаринените черупки.
	Смъртта, бавна или мигновена, беше неговата храна. Никога не я отминаваше равнодушно, желанието да вкуси от нея беше неразделна част от съществуването му.
	Ушите му се изпълниха с нечовешки вой, пръстите му механично последваха ритъма, пред очите му затанцуваха светли точици — горски духове в непрогледна нощ. Цивилизацията изчезна някъде далеч. Оголено от нейните одежди, времето се върна в каменния век, До Дук стана първобитен звяр — безстрашен, кръвожаден, потръпващ от огромна сила. В съзнанието му се мерна мисълта за Хоуп. Не за живата млада жена, а за ужасната и смърт. Отново изпита влудяваща наслада.
	Напусна Паркуей през изхода Уантоу и се отправи на север по пътя Олд Каунти. Светът вече възвърна нормалните си измерения, само лекото сияние около хората, които виждаше в насрещните коли, свидетелстваше за неотдавнашната му душевна трансформация.
	Пътят го отведе в Хиксвил, очите му се спряха на голямата сграда вдясно от платното. Ако не беше яркият неонов надпис „ЛИЛКО“ на покрива, човек би я взел за училище — широка двуетажна постройка от червени тухли, построена здраво и солидно, за векове напред. До Дук отби вдясно и изключи мотора, после разгърна план, начертан на ръка. На него беше отбелязано всичко, което му беше необходимо. Запечата подробностите в съзнанието си, после драсна клечка кибрит и пусна чертежа в пепелника. Слезе от колата и потъна в близката горичка.
	Забави се точно седем минути. Достатъчни, за да промени напълно външността си. Сега носеше ниски ботуши, униформена риза и колан с широка тока, на врата му висеше пластмасова служебна карта. Снимката беше на някой си Роджър Бърк, който изобщо не приличаше на До Дук, но това не можеше да бъде пречка за него.
	Подкара колата, спря отново на около пет километра от сградата. Извади остър скалпел от голямата лекарска чанта на седалката и ловко отлепи пластмасовото покритие на служебната карта. Върху черната мутра на Бърк залепи една от моменталните фотографии, които си беше направил в Лодърдейл, после отново върна пластмасовото покритие на мястото му. Фалшификацията беше груба и едва ли щеше да издържи по-внимателна проверка, но До Дук нямаше никакво намерение да се подлага на подобни неща.
	Хвърли поглед на часовника си, минаваше седем. Време за вечеря. Отби се в крайпътния китайски ресторант, предлагащ храна за вкъщи, след минута отново беше в колата с пластмасова торбичка в ръка. Отвори една по една картонените кутийки вътре, протегна показалеца и безименния си пръст и започна да се храни. Едър, добре сварен ориз, напоен със соев сос и рибен пастет. За пиене беше взел голяма чаша с горещ черен чай. Почувства се освежен и спокоен, беше напълно готов за предстоящата операция.
	Върна се обратно на задръстения Уантоу Паркуей, оттам потегли на север, по широкото платно на Нортърн Стейт. Първият изход беше Поуст авеню, До Дук насочи колата към него. Отмина обръщалото Джерихо и навлезе в тихите предградия на Олд Уестбъри. Пъхна се под естакадата на скоростния път за Лонг Айлънд и зави наляво. Подмина полицейския участък на Олд Уестбъри и пое надясно по Уитли роуд. Индустриалната панорама на Хиксвил бавно отстъпи място на стари и добре поддържани имения, оградени от високи тухлени стени, с великолепни паркове и величествени палати, с мраморни колонади пред входа.
	Къщата, която търсеше, беше доста навътре от тесния път, скрита зад триметрова ограда. Порталът беше от ковано желязо, отваряше се дистанционно. На стената до него се виждаше металната кутия на електронната алармена инсталация. До Дук спря колата и се наведе към домофона.
	— Роджър Бърк от компанията „Лилко“ — предостави се той в отговор на въпроса, зададен от тънък електронен глас. Показа главата и раменете си от прозореца, това му позволи да огледа всичко, което се намираше зад дебелите метални пилони. Покритата с дребен чакъл алея беше широка, на стотина-двеста метра по-нататък се виждаше солидната къща, боядисана в бяло и тъмнозелено. Сред добре подрязаните храсти на полянката забеляза черно-кафявата фигура на едър ротвайлер. Опасен звяр, преди стотици години древните римляни са използвали подобни кучета за охрана на стадата си. Днес те са особено популярни като полицейски и стражеви животни, известни със своята неустрашимост и сила.
	След фалшивото име До Дук съобщи и причината за посещението си. В района имало необичаен спад на електрическото захранване, компанията се опасявала от наличието на оголени кабели в някое от именията. Бяха го учили, че простите лъжи винаги са за предпочитане. А дори и най-самоуверените собственици изпитват страх, когато им кажеш, че някъде из имението им стърчат оголени кабели под напрежение. Миг по-късно електрониката влезе в действие и порталът започна да се отворя.
	До Дук нахлузи черни ръкавици с дебело гумено покритие отвън, после включи на скорост и бавно подкара по алеята. Воланът придържаше с лявата си ръка, дясната беше потънала дълбоко в докторската чанта на седалката.
	Видя фигурата на въоръжения пазач, който се приближаваше по ниско окосената трева на поляната. Натисна спирачката и покорно зачака. Вдигнал крак над нисък храст, ротвайлерът нервно уринираше, устата му беше полуотворена, очите му не се отделяха от лицето на До Дук.
	Пазачът се приближи, потърси погледа на пришълеца и поиска документите му. Беше облечен с дънки и маратонки, широка памучна риза и късо кожено яке, под което ясно се очертаваше издутината на оръжието. Дали е бивше ченге или пък пенсиониран мафиот, запита се До Дук. В последно време му беше все по-трудно да ги различава.
	Но и в двата случая този човек едва ли щеше се окаже глупак, затова До Дук пристъпи към действие още преди очите му да попаднат на ръката, потънала дълбоко в подозрителната чанта. Лявата му ръка се стрелна напред и сграбчи предницата на шарената риза. Човекът политна към колата, пръстите му посегнаха към дръжката на револвера под мишницата. В същия миг дясната ръка на До Дук излетя от вътрешността на чантата, стиснала малък, но остър нож.
	При съприкосновението на острието с гърлото на мъжа положително се осъществи някаква странна химическа реакция. До Дук я очакваше, но въпреки това за малко не изпусна ризата на човека — едър, солидно стъпил на чакъла, здрав като бик. Светкавично промени посоката на атаката си. Острието влетя в устата на пазача, последва рязко движение, което повдигна До Дук от седалката, после всичко свърши. Ножът проникна направо в мозъка, тялото потръпна, вътрешностите се изпразниха от съдържание, отвратителна миризма изпълни прохладния въздух наоколо. Ветрецът духаше по посока на ротвайлера. Козината на врата му настръхна в момента, в който ноздрите му уловиха миризмата на смъртта.
	— Нямаше как — промърмори До Дук, сякаш се извиняваше на невидим спътник до себе си. После се приготви да посрещне стрелналия се към него звяр. Пусна трупа и отвори вратата на колата с едно общо движение.
	Прилепил уши към гърба си и оголил едри бели зъби, песът вече беше върху него. Страховитата тъпа муцуна беше побеляла от лиги. До Дук протегна лявата си ръка, светкавично стисна долната челюст на звяра и, използвайки инерцията на скока, ловко го хвърли на покрива на колата.
	Дългите зъби се забиха дълбоко в гумираната ръкавица. До Дук замахна с окървавения нож и го заби в лявото ухо на ротвайлера. Натисна рязко и острието се показа от другата страна на главата му. Зъбите почти разкъсаха дебелата гума, но това беше последната, рефлекторна реакция на кучето пазач. До Дук отстъпи крачка назад от фонтана алена кръв, приковал тежкия звяр към ламарината с цялата сила на добре тренираните си мускули. Изпъшка от напрежение, но душата му ликуваше.
	В крайна сметка се принуди да свали ръкавицата. Защото дори мъртъв, звярът здраво стискаше челюсти. Измъкна ножа от раната, наведе се и го избърса в джинсите на убития пазач. После се върна зад волана и подкара колата към масивната къща.
	Дебелите подпорни колони, имитация на дорийски стил, се издигаха внушително над централния вход. До Дук изключи двигателя, взе лекарската чанта от седалката и започна да изкачва стъпалата.
	— Господин Голдони? — обърна се той към добре облечен мъж, който стоеше изправен до вратата.
	— Господин Доминик Голдони го няма — поклати глава онзи.
	До Дук се намръщи и сведе поглед към документите в ръката си, прикрепени върху металическа рамка. При създадената ситуация те нямаха никакво значение, но той все пак попита:
	— Това е резиденцията на Голдони, нали?
	— Да — потвърди добре облеченият мъж, красавец от южноевропейски тип. Наближаваше петдесетте, тъмнокафявите му очи гледаха предпазливо. Всичко по него издаваше чужденеца, най-вече царствената осанка великолепният костюм от „Бриони“, италианската риза от фина коприна и обувките за хиляда долара. — Вие ли сте от „Лилко“?
	— Точно така — кимна До Дук, пристъпи напред и показа за миг пластмасовата карта.
	Очите на мъжа пробягаха по нея, главата му леко кимна.
	— Аз съм Тони де Камило — представи се той. — Зет на господин Голдони.
	— Зная — промърмори До Дук и заби юмрук в слънчевия му сплит. Пое почти нежно прегънатото на две тяло с безсилно отворена уста, коляното му тресна брадичката на Де Камило със страшна сила.
	Пусна омекналото тяло на мраморния под, наведе се над него и внимателно го освободи от златните бижута, изобилстващи по него. Пръстени, часовник, ръкавели, игла за вратовръзка. После го хвана под мишниците и го завлече в гардероба, намиращ се непосредствено до вратата на огромния вестибюл, покрит с големи мраморни плочи. Извади от лекарската чанта навита на руло здрава жица и внимателно върза китките и глезените на изпадналия в несвяст Де Камило. На рафта над главата му имаше сгънат шал, До Дук го взе и здраво го натъпка в устата на пленника.
	В къщата нямаше готвач, Маргарет де Камило прекалено много се гордееше с кулинарните си умения, за да позволи това. Държаха само една камериерка, която До Дук завари в кухнята, приведена над скромната си вечеря. Пристъпи безшумно зад нея, преметна със светкавично движение парче жица около шията й и рязко го стегна. Жената изстена и направи безуспешен опит да извика. Ръцете й отчаяно се размахаха във въздуха, ноктите и потънаха в косматата му ръка. После сърцето и спря, главата й политна напред и се потопи в чинията с доматен сос. До Дук я остави да изстива, пристъпи към телефона, окачен на стената до огромния хладилник, и предпазливо вдигна слушалката. Апаратът беше в ред, пръстът му бързо набра един от местните номера. Заслуша се в сигнала, преброи пет позвънявания преди насреща да вдигнат слушалката. Така и трябваше да бъде.
	— Вътре съм — прошепна До Дук.
	После прекъсна линията, върна се във вестибюла и пое по широкото махагоново стълбище към втория етаж. Дървото беше полирано до блясък, спокойно можеше да се огледа в него. Краката му не вдигаха абсолютно никакъв шум по дебелата персийска пътека.


	Маргарет де Камило лежеше в горещата вана до главната спалня. Главата си беше облегнала на гумена възглавничка, очите й бяха затворени, мускулите й тръпнеха от удоволствие в ароматизираната вода. Това беше любимият й час от деня, тук се отпускаше и забравяше всичко. Допълнителните отговорности, които съпругът й пое напоследък, рязко го промениха. Тя виждаше колко дълбоко е разтревожен той, знаеше, че е изпаднал в затруднение.
	Маргарет беше единственият човек на света, който можеше да му помогне, и тя добре знаеше това. Но той беше сицилианец, нямаше да й бъде лесно да прокара път към сърцето му. Нямаше смисъл да му припомня колко много звезди на шоубизнеса бяха станали негови клиенти благодарение на нея.
	„Серенисима“ — компанията на Маргарет за скъпа, предлагана само в изискани бутици козметика обслужваше много от звездите на Холивуд и Ню Йорк. Голяма част от продукцията беше създадена по нейни рецепти, звездите ценяха това и искаха да се запознаят с нея. От своя страна Маргарет — добър психолог и познавач на човешката душа — лесно препращаше част от тях на Тони.
	Отпусната в приятно затоплената вода, тя несъзнателно опипваше синините и раните по тялото си. Болката бавно се оттегляше, подобно пипалата на задоволило глада си морско чудовище.
	После мислите й неизбежно се насочиха към Франция. Дъщеря й беше петнадесетгодишна — твърде голяма, за да бъде считана за дете, едновременно с това още малка за отговорностите, които трябва да поема възрастният човек. Фактът, че вече притежаваше тялото на зряла жена, само усложняваше този проблем. На няколко пъти, още преди брат й Доминик да попадне в системата ФПЗС*, Маргарет се принуди да потърси помощта му, за да откъсне Франси от някой прекалено голям за нея младеж, или пък да й помогне да се справи с трудната училищна програма.
	[* Федерална програма за закрила на свидетели — специална система за запазване на важни свидетели по углавни дела, въведена в САЩ през 1981 г. — Б.пр.]
	От устата на Маргарет се откъсна тежка въздишка. Обичаше Франси повече от всичко на света, вероятно тази обич и пречеше да прояви ефикасност при нейното възпитание. Разкъсваше се между бизнеса и грижите за дъщеря си, даваше си сметка, че не й отделя достатъчно внимание. Но какво можеше да стори? Ако остане у дома, положително ще повехне и умре от досада. Тони не притежаваше нито време, нито търпение да се занимава с възпитанието на дъщеря си, Маргарет беше убедена, че той тайно я мрази за неспособността й да го дари с така мечтания наследник. От известно време насам тя вече беше сигурна, че не може да забременее, Франси оставаше тяхното единствено дете. Нищо чудно, че Тони все по-трудно я понася…
	Огромната вана беше изсечена от един-единствен къс черно-кафяв оникс — овален съд, запълнен с гореща вода, ароматизиращи соли и пищните форми на Маргарет де Камило. Крановете бяха от чисто злато, майсторски оформени като глава на лебед, нишата, в която беше поставена ваната, беше облицована в кристални огледала, спускащи се от тавана до пода. В тях се отрази фигурата на До Дук, появила се внезапно на прага.
	Маргарет де Камило стреснато се надигна, ръцете и механично покриха едрите гърди. Тъмните й очи широко се разтвориха, сочните устни оформиха едно безгласно „о“.
	— Кой сте вие? Как смеете да нахълтвате тук като…
	— Искам да ви направя едно предложение — прекъсна я До Дук с тих, но звучен глас. Маргарет изведнъж притихна. Втренчила поглед в неканения гост, тя, за голяма изненада на До Дук, зададе съвсем логичен въпрос:
	— Какво сте направили със съпруга ми?
	— Не е мъртъв, ако това ви минава през главата — отвърна той и бавно пристъпи напред по влажните плочки. Тя го гледаше така, сякаш беше хипнотизирана. С трепетно желание и страх, като мравояд пред нападаща кобра… — Не е дори ранен, просто спи…
	До Дук стигна ръба на ваната и отправи поглед надолу. Маргарет де Камило беше изключително привлекателна жена малко след тридесетте, с високи скули, изящен нос и прями, раздалечени очи. Гъстата черна коса беше леко накъдрена, краищата й бяха влажни и залепнали за млечнобялата кожа на шията и раменете. Изражението на лицето й издаваше определена агресивност, но До Дук забеляза, че тази жена добре умее да прикрива мислите и чувствата си. Заприлича му на професионален комарджия, от онези, които рядко си позволяват да губят… Преодоляла първоначалния си страх с изненадваща лекота, Маргарет тръсна глава и го погледна право в очите, върху скулите й пропълзя обичайната руменина. До Дук с неудоволствие установи, че тази жена не се изплаши от него до степента, която беше очаквал.
	— Споменахте за някакво предложение…
	До Дук кимна с глава, отбелязвайки както хладния тон, така и самоувереното й поведение.
	— Точно така — рече той. — Всеки от нас притежава нещо, което представлява интерес за другия… — по устните му пробяга бледа усмивка. — Мен например живо ме интересува къде се намира в момента господин Доминик Голдони…
	Върху лицето на Маргарет се изписа нескрито облекчение, от устата й се изтръгна подигравателен смях.
	— Сбъркал сте адреса — отвърна. — Най-добре идете да питате агентите на ФБР. Нямам никаква представа къде се подвизава брат ми… — помръдна с рамене и решително тръсна глава: — А сега се махайте, по дяволите, евтин изнудвач!
	До Дук не обърна внимание на думите й.
	— Не искате ли да чуете какво притежавам аз?
	— Какво бихте могли… — започна тя, на лицето й се изписа подигравателна усмивка.
	Но До Дук вече прекрачваше стената на ваната, водата шумно се разплиска. Дланта на дясната му ръка покри лицето й, лявата здраво притисна гърдите. Главата на Маргарет потъна в горещата вода.
	Окрачил безпомощно ритащите й нозе, До Дук уви гъстата й коса около пръстите си и рязко дръпна нагоре. Лицето й изплува на повърхността, устата й кашляше и плюеше. От очите й течаха сълзи, едрата й гръд усилено се повдигаше и отпускаше. Но До Дук беше доволен, най-сетне беше успял да прикове цялото й внимание.
	— Сега може би ще се съгласите, че има за какво да си поговорим — все така спокойно каза той.
	— Мръсник! — простена тя. — Как си позволявате…
	_Още нищо не си видяла_, помисли си До Дук и душата му потръпна от задоволство.
	— Няма какво да обсъждам с вас! — отсече Маргарет и отметна мократа коса от челото си. После повдигна тялото си и седна на ръба на ваната, очевидно вече никак не я беше грижа за голотата й. — Животът отдавна ми е писнал, дори да знаех къде се намира брат ми, пак нямаше да го издам!
	До Дук дръпна една голяма хавлия от стойката над главата си и я подхвърли в нейна посока.
	— Подсуши се! — заповяда й той. — После ще дойдеш да ти покажа нещо!
	Маргарет се уви в хавлията и забърза пред него.
	— Толкова ли си глупав? — раздразнено извика тя. — Нима не разбираш, че не ми пука какво ще направиш с мен? Не зная нищо, федералните ченгета вече се увериха в това и ме оставиха на мира!
	Той я побутна през огромната господарска спалня. В средата й доминираше леглото с балдахин и четири колони, в далечния край имаше мраморна камина, а пред нея — извит диван от мека кожа. Монтираният над камината старинен часовник звучно отмерваше секундите.
	Гърлото на Маргарет започна да се свива в момента, в който прекоси спалнята. Вече беше сигурна къде отиват.
	— О, не! — тихо простена тя. — За Бога, не!
	Той й позволи да се отдалечи от него и да изтича към открехнатата врата на следващата спалня. Последва я спокойно, на прага се наведе да вдигне падналата от тялото й хавлия. Преметна я през лявата си ръка и влезе в стаята с бледорозови стени. Завесите на прозорци те бяха спуснати, по леглото бяха разхвърляни плюшени животни.
	— Франси!
	До Дук спря да се наслади на картината: обляна в сълзи, с потръпващо от ужас голо тяло и ръце над устата, майката гледаше петнадесетгодишната си дъщеря, увиснала надолу с главата от носещата греда на покрива, завързана с кабел за глезените.
	— О, Господи Франси!
	Овалното лице на момичето беше окървавено, лишено от изражение. Очите й бяха затворени, устните — леко разтворени.
	— Не е мъртва — обади се До Дук. — Но ако не направиш това, което искам от теб, скоро ще бъде…
	— Добре, добре! — рязко се извъртя Маргарет. — Ще направя всичко, което поискаш! Само я свали, оттам!
	— После, след като изпълниш желанието ми — меко отвърна До Дук. — Нямам за цел да й причинявам нищо лошо, просто трябва да разбереш, че животът й е в твои ръце… — пристъпи напред и й подаде хавлията: — Смятам, че се разбираме, нали?
	Маргарет отново го погледна с очите на професионален комарджия, той усети, че без колебание би вкарала между ребрата му нож за отваряне на писма или нещо подобно… Дали наистина е готова на една толкова решителна постъпка, запита се До Дук. Дали има куража да промени дълбоката си същност? Тези въпроси живо го интересуваха. Просто защото беше усетил нещо особено в тази жена, нещо, което неотразимо го привличаше.
	— Какво искаш от мен? — попита тя.
	Слязоха долу, той кимна по посока на библиотеката. Напълни две чашки с коняк от кристална гарафа и й подаде едната. Преди това й позволи да се облече, но отказа да напусне стаята. Тя си сложи къса плетена пола кремава блуза и чехли от мека обработена кожа със златни ширити. Той беше впечатлен от точните и икономични движения на ръцете й, от достойнството, което се излъчваше от цялата й фигура. Отказа коняка с кратко завъртане на глава, но той настоя:
	— Пий, конякът ще отпусне нервите ти… От това само ще спечелиш.
	Тя бавно пое издутата чаша и отпи една малка глътка.
	До Дук се отпусна на плюшения диван до нея и въздъхна:
	— Е, добре, чуй сега какво искам от теб… Когато брат ти позвъни, трябва да разбереш къде се намира.
	Маргарет остави чашата на ниската стъклена масичка с бронзови крака и поклати глава:
	— Ти си луд. Това никога няма да стане. Преди всичко, защото брат ми никога не би влязъл във връзка с мен или с който и да било друг от семейството…
	— Ще влезе — отвърна тихо, но убедено До Дук.
	Маргарет продължително го изгледа, после се приведе към кутията от сребърен филигран на масичката и извади цигара. Гърдите й съблазнително се полюшнаха. Първият провокативен жест. До Дук разбра, че е започнала да прави преоценка на ситуацията. Това беше добре и за двамата, решително за предпочитане, що се отнасяше лично до него…
	— Ти май наистина си глупак! — раздразнено го изгледа тя. — Брат ми Доминик беше включен в програмата ФПЗС преди почти една година. Семейството му също е с него. Оттогава насам не съм го чувала, майка му също няма вести от него… Правилата са му били обяснени абсолютно категорично — никакви контакти с близки и приятели. В противен случай ФБР не гарантира безопасността му.
	Той бавно вдигна тежката сребърна запалка и й поднесе огънче. Тя се поколеба за миг, после се наведе напред. Вдъхна дълбоко дима и издуха струята така, че да подчертае вълнението си.
	— Даваш ли си сметка, че в цялата история на ФПЗС няма нито един разкрит свидетел или обвиняем, който се е придържал към тези правила? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Това ни го каза заместник-началникът на Оперативния отдел, който привежда в изпълнение програмата ФПЗС. А аз съм убедена, че Доминик стриктно ще се придържа към тях, особено след това, което е извършил… Той никак не иска да умира. Напротив — има всички причини да живее…
	Млъкна изведнъж. До Дук съзна, че отчаяно се нуждае от някаква негова реплика. Това беше първият й опит да овладее положението, той го оцени по достойнство. Но въпреки това запази мълчание.
	Маргарет допуши цигарата си, нервно натисна фаса в кристалния пепелник. До Дук очакваше да посегне за нова, но тя отново го изненада със силата на волята и самообладанието си. Отпусна се назад, кръстоса ръце в скута спи тихо промълви:
	— Пусни дъщеря ми!
	— Говорехме за брат ти — отвърна До Дук и с интерес проследи струйката пот, която се плъзна по дясната й скула. Напрежението й усещаше като някакво сияние, придружено от тихо бръмчене. Често му се случваше.
	Видя едва забележи мото с потрепване на устните й, миг преди главата да се сведе към гърдите.
	— Добре — въздъхна тя. — Да речем, че Доминик наистина се обади… После?
	— Веднага ще си уредиш среща с него — отвърна До Дук. — На която не бива да присъства никой от ФПЗС.
	— Няма да се съгласи.
	Той отвори сребърната кутия, запали една цигара и й я подаде:
	— Ще се съгласи, Маргарет. Зная със сигурност, че ти се е обаждал вече няколко пъти… Доколкото си спомням, последния път е било във връзка с това, което си вършила с Тони Д. зад затворени врати…
	Маргарет нададе тих вик, коленете й инстинктивно се вдигнаха нагоре, сякаш искаше да се предпази от удар в гърдите. Лицето й пребледня, въздухът излиташе от дробовете й на неравномерни тласъци.
	— Този път Доминик ще научи, че мъжът ти е малтретирал Франси — говореше със спокоен, монотонен и малко отегчен глас, сякаш четеше телефонен указател и това правеше ефекта от думите му още по-опустошителен. — Ще ти се обади, Маргарет, можеш да бъдеш сигурна в това… След което ти трябва да изиграеш ролята си. Ще се държиш истерично, ако въпреки това Доминик не предложи среща, ти ще сториш това!
	— Мръсно копеле! — изстена тя и затвори очи. _„Този мръсник разруши всичко!“_
	Усети как губи самообладание, солени сълзи се спуснаха по бузите й, паниката беше толкова силна, че умът й отказа да функционира. Направи върховно усилие да разсъждава логично.
	— Знаеш какво искаш, нали? — отчаяно прошепна тя.
	До Дук рязко плесна с длани. Между тях се оказа издутата чаша на Маргарет, силният трясък я накара да подскочи. Много му хареса изражението на очите й, в съзнанието му отново изплува картината „Мадам Х“ на Сарджънт.
	— Убих твоя бодигард, убих домашната ти помощница и гадния ротвайлер — тихо промълви той. — Няма да се поколебая нито за миг да убия и дъщеря ти! — блестящите му очи не се отделяха от нейните. — Отново ти напомням, че животът на Франсин е буквално в твоите ръце!
	Маргарет смачка цигарата си в пепелника.
	— Господи, как изобщо можеш да спиш през нощта? — въздъхна с отчаяние тя.
	— Много интересен въпрос — изправи се До Дук. — Особено когато го чувам от сестрата на Доминик Голдони. Това име ли използваш в бизнеса си? Името на _брат си_? — устните му се разтеглиха в усмивка: — Как ли се чувства Тони Д., когато за теб се говори като за Маргарет Голдони? Вероятно изпитва гняв, нали?
	Тя го наблюдаваше с някаква смесица от вцепенение и ужас. Той заобиколи дивана и се изправи пред голямо платно на Анри Мартен с характерните за този художник житни поля.
	— Маргарет, ти си достатъчно интелигентна, за да си даваш сметка, че всички ние намираме мотиви, за да оправдаем постъпките си… Това съвсем не е привилегия единствено на фанатиците и праведниците…
	Замълча в очакване, душата му потъна и се разтвори в мирния провансалски пейзаж, сътворен от гениалната четка на Мартен. Помисли си, че с радост би обърнал гръб на всичко — дори на постоянната игра със смъртта, която се беше превърнала в единствен смисъл на живота му, — ако би бил способен да нарисува една такава картина. Само една… Той нямаше деца, или поне не му беше известен подобен факт… Но този шедьовър беше нещо далеч по-добро от раждането на дете. Защото изскачаше направо от божественото вдъхновение в главата на художника и се запечатваше върху платното точно такъв, какъвто го е виждал той… До Дук беше убеден, че това е най-голямата награда в живота.
	— Много интересно — обади се зад гърба му Маргарет. — Един звяр проявява афинитет към изящните изкуства!
	Беше чул, не — по-скоро беше усетил стъпките, й. Отново се запита дали би имала куража да забие между ребрата му някой нож за писма. Очите му останаха заковани в творбата на Мартен, гласът му беше тих, но убедителен:
	— Доминик ще се обади в рамките на следващите два часа. Готова ли си да изпълниш това, което искам от теб?
	— Дай ми малко време — въздъхна тя. — Никога досега не съм сключвала сделка с дявола!
	— Това може би е истина — обърна се той. — Но брат ти го е правил, при това много пъти!
	_Нищо не знаеш за брат ми_, искаше да изкрещи Маргарет. Не го стори просто защото беше уплашена. Защото дълбоко в себе си чувстваше, че този човек ще й докаже противното с точни факти и безпощадни аргументи.
	Погледите им се преплетоха, зад враждебността на Маргарет той ясно усети раздвоение и объркване. Тя едва ли си даваше сметка за въздействието на неговата привлекателност, още по-малко можеше да знае нещо за класическата тактика на следователите, до която в момента прибягваше До Дук. Тактиката на персонификацията, на елемента на интимност при воденето на един чисто формален разговор с ясно поставени цели и задачи. В замяна на това положително усещаше обратната страна на монетата. Преди много години До Дук беше разбрал, че жените харесват не толкова проявата на властност от страна на мъжете, колкото преките последици от налагането на тяхната воля.
	Езикът на Маргарет изскочи навън и облиза пресъхналите устни.
	— Нямаш ли си име? — тихо попита тя.
	— Имам, при това няколко — отвърна До Дук. — Можеш да ме наричаш Робърт.
	— Робърт ли? — погледна го любопитно тя и пристъпи крачка напред. — Това не е ориенталско име, а в твоите жили очевидно тече такава кръв… — наведе глава и внимателно разгледа чертите на лицето му: — Всъщност, не… В жилите ти тече кръвта на няколко раси, доминираща по всяка вероятност е полинезийската… — на устните й се появи бледа усмивка: — Самата аз съм венецианка, зная какво е…
	— Какво знаеш?
	— Зная как се чувства един аутсайдер — въздъхна Маргарет, отстъпи назад и се насочи обратно към дивана. — Живея сред сицилианци, никой от тях не изпитва доверие към мен… — седна и преметна крак върху крак. — Човек в моето положение е длъжен да доказва своята лоялност цял живот. Дори по отношение на собственото си семейство…
	До Дук вътрешно се усмихна, харесваше му нейната комбинативност. Спря продължителен поглед на дългите й крака, съвсем не му беше трудно да го направи похотлив. Искаше да я окуражи. Фактът, че желанието му беше изкуствено, нямаше отношение към крайната цел, не беше необходимо тя да усети това. Искаше да разбере колко далеч може да стигне тази жена, на какво е способна в екстремна ситуация. Сега се увери в едно: тя беше готова да му помогне да разбере това.
	— Имаш ли семейство?
	Въпросът го прониза като остър нож, реакцията му беше светкавична и очарователна усмивка, нова маска, нова игра…
	— Някога — глухо отвърна той.
	Маргарет моментално долови особената нотка в гласа му.
	— Сирак ли си?
	— Семената на унищожението бяха засадени в годините на ранното ми детство…
	— Какви странни думи! — погледна го озадачено тя. — Вярно ли е това? Наистина ли нямаш семейство?
	Беше вярно, но той сви рамене. Искаше му се да поправи допуснатата грешка, беше дълбоко удивен от това, което току-що каза… Да не би да полудявам, упрекна се мислено До Дук.
	Направи усилие да прекъсне връзката, установила се незабележимо между тях. Тя го безпокоеше толкова, колкото и той нея.
	— Какво искаш от Доминик? — попита зад гърба му тя.
	— Информация, която мога да получа само от него.
	— Това опростява нещата — тръсна глава Маргарет. — Ще му я поискам, когато се обади, после ще ти я предам.
	На лицето на До Дук се появи хладна усмивка, тя ясно разбра, че този човек е просто част от огромен по мащаби заговор.
	— Маргарет, предупреждавам те, че ако промениш нещо, дори само една дума от сценария, който ти предложих, Франсин ще умре! — студено я изгледа той. — При това ще умре пред собствените ти очи!
	— Добре, добре! — потръпна тя и неволно скри лице в дланите си. — Само… Само не го казвай пак! Не искам дори да допускаш подобна възможност!
	След известно време ръцете й се отпуснаха в скута, очите й бяха премрежени от сълзи.
	— Знаеш ли — прошепна. — Независимо от това, което е извършил, Доминик все още има влиятелни приятели… Много от тях е спасил от лапите на ФБР…
	— Зная точно колко са влиятелни — отвърна все така хладно До Дук. — Кой, мислиш, че ме праща тук?
	Пресметнат риск, но все пак риск. Трябваше му, за да я задържи под пълен контрол.
	— Господи, това не е вярно! — в очите на Маргарет се появи дълбока тревога. — То ще го убие!
	До Дук сви рамене и се отпусна на дивана до нея.
	— Животът е пълен с изненади — промърмори той. — Дори за човек като мен…
	— Не, не! — почти беззвучно прошепна тя. — Ти ме лъжеш! Познавам приятелите на Доминик, те са абсолютно лоялни! — тялото й неволно потръпна. — Сториш ли му нещо лошо, ще трябва да се пазиш от тях… Това не те ли безпокои?
	— Напротив, радва ме.
	Внимателно наблюдаваше смяната на чувствата върху лицето й.
	— Господи, кой си ти? — в шепота й се долови отчаяние. — Какви грехове съм извършила, че съдбата ми изпраща човек като теб?
	— Я ми кажи нещо — погледна я в очите До Дук. — Нима си толкова невинна, колкото е виновен брат ти?
	Тя не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й.
	— Никой не може да бъде напълно невинен — прошепна. — А аз… Аз се чувствам като в Деня на Страшния съд! Ръцете ми ще бъдат окървавени, независимо от това, което съм извършила…
	— В крайна сметка всички ние сме зверове — кимна той. — И все някога трябва да се омърсим… Днес е дошъл твоят ред…
	Тя си взе нова цигара, погледът й беше замаял.
	— Искаш да кажеш, че ще стана като теб? — попита. — Не, никога!
	— Много ми се иска наистина да е така — мрачно отвърна той.
	Маргарет хвана запалката, после внезапно промени намеренията си и върна цигарата в сребърната кутия.
	— Това, което ме плаши, е, че ти си сигурен в предстоящото обаждане на Доминик — прошепна тя.
	— Така е.
	— Но неговите приятели…
	— Той вече няма приятели.
	Пръстът му се потопи в малката локвичка алкохол върху кристалното стъкло, заедно със сладката лепкава течност върху кожата му проблесна и остро късче от строшената чаша. Той го натисна с рязко движение, от малката раничка бликна алена струйка кръв. Тази проява на мъжественост я накара да се убеди, че болката е важна съставна част от личността на този човек. Прибра това заключен дълбоко в съзнанието си, все още не знаеше как и по какъв начин би могла да се възползва от него.
	После се запита защо той не прибегна до сексуално насилие. Възможности за това беше получил в изобилие — Докато беше гола в банята, докато се обличаше пред очите му, през цялото време, прекарано тук, в библиотеката… Преодоляла първоначалния шок от появата му, тя самата започна да му внушава подобно поведение. Просто защото знаеше, че попаднал в капана на бедрата й, с наситена от тестостерон кръвоносна система, той едва ли би могъл да разсъждава трезво…
	Но сега трябваше да направи нещо. Трябваше да се изтръгне от този кошмар. Размърда се върху мекия диван, полата й се вдигна почти до бедрата. Забеляза как погледът му се измества натам, забравил капчицата кръв на върха на пръста си. Беше тежък поглед, плътта й се загря под него. Дори бузите й пламнаха.
	— Какво те мъчи? — прошепна, сама не успя да познае гласа си.
	До Дук вдигна поглед към лицето й, пръстът му бавно започна да чертае червен полумесец върху потрепващата вътрешна част на бедрото й. После се насочи нагоре, към сърцевината на нейната женственост, топла и влажна дори в този ужасен миг… Усети крехката връзка, която се установяваше помежду им, направи всичко възможно да го привлече към себе си, да накара кръвта му да кипне…
	Стресна се от резкия звън на телефона, очите й го погледнаха с изражението, с което осъденият посреща приближаването на палача. Той отмести ръката си, единственият й шанс изчезна…
	— Вдигни слушалката! — кратко нареди До Дук, погледът му се превърна в стоманен нож, забил се дълбоко в ужасените й очи.
	Маргарет колебливо потръпна. Може би не е Доминик, може би се обажда някой друг… Господи, нека бъде някой друг! Моля те, Господи!
	Грабна слушалката с рязък жест, развълнувано преглътна:
	— Ало?
	— Маргарита, bellissima! — бръмна в ухото и сочният бас на Доминик и тя бавно затвори очи.



	Книга първа
	Стари приятели


	Лицето на маймуната е покрито с маймунска маска и така текат годините…
	Матцуо Башо


	Първа глава
	Токио | Марин Сен Кроа | Ню Йорк

	Рано сутринта Токио вонеше на риба. „Може би тази миризма идва от реката Сумида, все още даваща хляб на стотици и дори хиляди рибари. Или пък от стоманеносивия смог, надвиснал тежко над огромната метрополия“, помисли си Никълъс Линеър.
	Слънцето правеше опит да надскочи планинските върхове в далечината, но тук, в сърцето на града, продължаваше да властва мракът. Тук-там сенките леко посиняваха и това беше единственият признак за настъпващото утро.
	Докато се изкачваше с президентския асансьор към върха на небостъргача Шинжуку Сюриу, Никълъс мислеше главно за редицата неотложни решения, които го очакваха в „Сато Интернешънъл“ — огромния промишлено-търговски конгломерат, който той управляваше съвместно с Танцан Нанги.
	Нанги беше японец с буден ум, бивш заместник-министър на могъщото МТИ — Министерството на международната търговия и индустрия. Никълъс се беше сближил с него, последва и решението им да обединят своите компании „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“.
	Интересно беше, че и двамата бяха получили в наследство ръководните постове в своите компании — Нанги от брата на най-добрия си приятел, Никълъс — от покойния си тъст. По тази, а и по още ред причини връзката между двамата беше здрава и нерушима, живееха и действаха като един общ организъм.
	Асансьорът спря на петдесет и втория етаж. Никълъс излезе от кабината, прекоси пустата приемна, блестяща от хром и благородно тиково дърво, после тръгна по коридора с канцелариите на подчинените си. Кабинетът му се намираше редом с този на Нанги, двата заедно заемаха цялата западна страна на етажа.
	Насочи се към удобния диван в ъгъла, поставен пред огромен панорамен прозорец. Седна и отправи поглед към града, който се разстилаше в краката му. От тук смогът изглеждаше синкав и злокобен, гъстата му пелена скриваше изцяло гордото чело навръх Фуджи в далечината.
	Даваше си сметка, че скоро ще се наложи да замине за Америка. Не само за да се срещне с Харли Гоунт, но и за да упражни личното си влияние сред политическите кръгове във Вашингтон, все по-категорично обявяващи се срещу японската икономическа експанзия и нарастващата арогантност, по тяхно мнение, на японските политици. За тази задача Гоунт беше наел професионален посредник — човек на име Терънс Макнотън, но в душата на Никълъс нарастваше убеждението, че посредниците трудно могат да свършат работа при подобни деликатни мисии. През последните години на няколко пъти искаше да отлети за Америка, но Нанги винаги успяваше да го разубеди. Според него присъствието на Никълъс в Япония беше далеч по-важно, просто защото и тукашният бюрократичен апарат се нуждаеше от постоянно убеждаване в ползата от смесени американо-японски предприятия.
	А Никълъс, по твърдото убеждение на Нанги, беше единственият чужденец, притежаващ шанса да постигне нещо по пътя на това убеждаване. По простата причина, че японците не го считат за „итеки“ — презрян варварин. Бащата на Никълъс — полковникът от английската армия Денис Линеър, служил в щаба на окупационните сили на генерал Макартър непосредствено след Втората световна война, имаше искрени приятели сред по-старото поколение японски административни функционери. Благодарение на неговите усилия и връзки днешната демократична конституция на тази страна беше приета от общо взето консервативните японски политици. На погребението на полковник Линеър бяха присъствали толкова официални лица, колкото на погребението на всеки японски император.
	Никълъс усети появата на Танцан Нанги още преди да го види. Вече доста възрастен, Нанги беше запазил впечатляващия си външен вид. Дясното му око, млечнобяло под полуспуснатия клепач, свидетелстваше за тежката контузия, получена преди много години.
	Останалата част от лицето му по нищо не се различаваше от лицето на опитен дипломат, познаващ всички тайни на света, сред който се движи.
	Почука на открехнатата врата на Никълъс с върха на стария си бастун, чиято дръжка представляваше изящна глава на дракон. Краката му, сериозно пострадали по време на войната в Тихия океан, придвижваха стегнатото му тяло по-леко или по-вдървено, в зависимост от времето, часа на денонощието и общото му здравословно състояние.
	Двамата мъже се поздравиха топло, без формалности. В присъствието на чужди хора обаче никога не си позволяваха подобно поведение. Седнаха пред чашите гъст зелен чай и с наслада отпиха. Неизменен ритуал в началото на напрегнатия ден, предхождащ вземането на стратегически важни решения за дейността на „Сато Интернешънъл“. Решения, които винаги се вземаха само от двамата, далеч преди пристигането на останалите служители.
	— Новините са лоши — въздъхна Нанги. — Не успях да събера капитала, който според теб ще ни бъде необходим за икономическа експанзия във Виетнам.
	— Една ирония на съдбата — поклати глава Никълъс. — Бизнесът ни върви отлично, всеки може да се увери в това от баланса за последното тримесечие. Търсенето на „СФИНКС Т-ПРАМ“ е огромно, далеч над производствените ни мощности… — „Сфинкс Т-ПРАМ“ беше името на компютърния чип, създадени лабораториите на Никълъс и защитени авторско право — единственият програмируем чип на пазара, притежаващ огромна електронна памет. — Именно затова ни трябва бързо настаняване във Виетнам. Новите заводи там ще бъдат изключително изгодни за пас с ниските си производствени разходи, а продукцията им незабавно ще бъде погълната от пазара…
	— За съжаление чипът е само една част от бизнеса на корпорацията — поклати глава Нанги и отпи глътка чан. — А другите съвсем не са толкова успешни…
	Никълъс знаеше какво иска да каже приятелят му. За разлика от „Томкин Индъстриз“ преди обединението, „Сато Интернешънъл“ винаги се беше радвала на неограничен достъп до финансовия пазар. Но сега правилата бяха променени. Предимството на японската корпорация пред американската изведнъж се беше превърнало в недостатък. Всички големи фирми тук са собственост на някоя банка или са част от нейната дейност. В случая със „Сато“ банката се наричаше „Даймийо Дивелъпмънт“. Години наред фирмата се беше радвала на изгодни кредити при нисък лихвен процент. Но днес Япония изживяваше рецесия и производствен спад, непознат за страната в следвоенното й развитие. Този процес започна през 1988 година, когато правителството предприе погрешни мерки за растеж на икономиката, вече страдаща от прекомерно силната йена. Министрите решиха, че създавайки изкуствен бум в продажбата на земя и насърчавайки местните компании да инвестират вътре в страната, автоматически ще смекчат последиците от силната йена на международните валутни пазари. И това действително стана, но само до определен момент. После балонът започна да се надува, цената на недвижимата собственост скочи до небето. Но японските бизнесмени, претъпкани с пари от интензивния износ, продължаваха да ги влагат в земя. Балонът се спука, фантастичните цени на имотите рязко паднаха, много хора се разориха буквално за една нощ.
	Касапницата беше ужасна, разпространяваше се като кръговете от запратен в центъра на тихо езеро камък. Банките кредиторки, отпускащи щедро заеми за покупка на недвижими имоти, изведнъж се оказаха собственици на стока, която нито беше продаваема, нито можеше да върне обратно в паричния поток огромните капитали, които беше погълнала. И това се отрази на балансите им. Всички те бяха залени от червения цвят — единствената кръв, от която се вълнува сърцето на банкерите по света…
	„Даймийо Дивелъпмънт“ не беше изключение. Макар че успя да се задържи на повърхността, тя понесе огромни загуби и беше на ръба на банкрута. Това не можеше да не се отрази на финансовото състояние на „Сато Интернешънъл“. Нанги се принуди да смени нейния председател, но хаосът не можеше да се оправи за една нощ, вече шести месец финансовите операции на „Даймийо“ бяха близо до нулата. Това той приемаше като лично унижение, все още не можеше да забрави, че някога беше президент на тази банка.
	В японския икономически живот се появи нов термин — „рисутора“. В приблизителен превод той означаваше „забавяне на икономическия растеж“ — нещо нечувано в следвоенна Япония. Предприятията се принудиха да свиват своето производство, да се лишават от своя най-ценен капитал — добре подготвените и лоялни работници и специалисти. За страна, която, цели четиридесет години беше живяла под девиза „Повече и по-качествена продукция“, забавянето на икономическия растеж беше оглушителна плесница. Благоразумни и далновидни както винаги, Нанги и Никълъс бяха успели да удържат своята компания от неразумни капиталовложения, за нея ефектът от „рисутора“ беше далеч по-малко болезнен. Това стана благодарение опита на Никълъс, който познаваше икономическата стагнация по-добре от всички японски бизнесмени, взети заедно. Въпреки всичко обаче, те също страдаха от липсата на оборотни средства.
	— Въпреки всичко трябва да намерим парите, които са ни необходими — въздъхна Никълъс. — Не го ли сторим бързо, ще бъдем изместени от този перспективен пазар.
	— Трябва ми повече време за реална оценка на ситуацията — поклати глава Нанги. — Виетнам скоро отвори вратите си за чужди инвестиции, все още изпитвам определени съмнения към правителството там…
	— Което означава, че не вярваш на виетнамците, нали?
	Нанги разклати чашата си. Не обичаше миговете, в които между тях се появяваше напрежение. Но още преди няколко години, след пътуването на Никълъс до Сайгон и назначаването на Винсънт Тин за техен генерален представител, в душата му се загнездиха съмнения. Тин беше виетнамец и това беше достатъчно. Никълъс беше прав — той не вярваше на виетнамците. Бяха вложили огромни средства в тази странна, отскоро потеглила по пътя на капитализма страна, а Никълъс настояваше за още. Ами ако комунистите отново вземат властта и национализират индустрията? Тогава той и Никълъс ще загубят всичко!
	— Тези хора не ми вдъхват доверие — призна на глас той и вдигна поглед от ситно нарязаните зелени листенца в чашата си.
	— Защото са различни.
	— Китайците от Хонконг също са различни — поклати глава Нанги. — Но с тях работя без никакви проблеми, дори изпитвам удоволствие от постоянните им интриги. С виетнамците е друго…
	— Затова аз се занимавам с тях — отвърна Никълъс. — Не забравяй цифрите. Печалбата от ограничената ни продукция в Сайгон под надзора на Вини е направо астрономическа. Представи си какво би получила компанията ни, ако започнем да работим в широки мащаби при тези ниски производствени разходи!
	Нанги знаеше, че е прав, цялата му дейност го беше доказала. Успехите на Никълъс в разработката на нови пазари бяха наистина огромни.
	— Добре — кимна той. — Камък вода ще пусне, но ще намеря необходимия капитал!
	— Няма да съжаляваш за това — усмихна се Никълъс и допълни чашите с чай.
	— Дано — въздъхна Нанги. — Ще се наложи да потърся контакти с Якудза…
	— Ех, ако знаеше кой е „Кайшо“! — възкликна с едва доловима ирония Никълъс.
	— Известно ми е, че не храниш никакво уважение към Якудза — погледна го Нанги. — И това ми се струва доста странно, особено след като знам какво задълбочено внимание обръщаш на другите аспекти в японския начин на живот…
	— Якудза са гангстери! — отсече Никълъс. — Защо трябва да вниквам в тяхната психология?
	— На този въпрос можеш да си отговориш сам.
	— Но _не мога_ да си отговоря на едни друг въпрос — _Ти_ какво общо имаш с тях? Защо не ги оставиш да вършат мръсната си работа сами?
	— Все едно да питаш „Защо заедно с кислорода вдишваш и въглероден двуокис“ — горчиво поклати глава Нанги. — Това просто е невъзможно…
	— Искаш да кажеш непрактично!
	Нанги въздъхна. Знаеше, че по този въпрос няма да се разбере с приятеля си. Никога не беше успявал да го стори.
	— Добре, върви да се видиш с твоя „Кайшо“, който и да е той — предаде се Никълъс.
	— Кайшо е върховният главатар на всички кланове — поклати глава Нанги. — Оябун на оябуните… Кръстник на кръстниците… Спокойно мога да те уверя, че такъв човек не съществува. Това е мит, измислен от някой умен мафиотски главатар. Така официалната власт си наляга парцалите, полицията, пък и всички ние — нормалните граждани, живеем с чувството, че подземният свят се ръководи от някаква богоподобна личност, до която никога няма да достигнем… Така Якудза става всемогъща организация. А дори когато успее да разбие някоя от мрежите за хазарт и наркотици, полицията няма самочувствие, не може да даде оценка на успеха си… — размърда се в стола и добави: — Всички мои познати от средите на Якудза категорично отричат да познават, човек, който би могъл да бъде „Кайшо“…
	После разговорът им се прехвърли върху проекта „Кошер“ — любимата рожба на Никълъс. Нещата бяха в застой, тъй като фирмата „Хайротек“, получила поръчката на американското правителство за изграждане на сложната компютърна система, необяснимо се беше отказала в последния момент.
	— Най-много ме безпокои фактът, че никой от „Хайротек“ не отговаря на настоятелните писма и телефонните обаждания на Харли Гоунт — въздъхна Никълъс. — Наредих му да внесе официално оплакване в съда за неизпълнение на договорни задължения. Не само срещу фирмата контрактор, но и срещу правителството на САЩ…
	— Правителството ли? — погледна го загрижено Нанги.
	— Да. Според мен то е отговорно за внезапния застой.
	Никълъс тръсна глава и започна да излага пред Нанги последната информация относно проекта „Чи“. Сам беше избрал името му. „Чи“ означаваше „мъдрост“. По негово предложение за проекта отделиха усилията на едно от най-стабилните подразделения на компанията. „Чи“ беше принципно нов компютър, без софтуер. На практика щеше да бъде толкова гъвкав, колкото хората, които щяха да го използват. Не се нуждаеше от софтуер по простата причина, че беше създаден на принципа на невронната мрежа. Прототипът на „Чи“ съдържаше над хиляда миниатюрни „кубчета“, които, за разлика от електронните чипове, бяха изградени от по шестдесет и четири електронни неврона — тяхно копие в човешкия мозък. Тази машина действаше на принципа на примера. „Правилното“ решение се определяше от оператора посредством даден вид напрежение в невронната мрежа, „погрешното“ — от друг. По този начин компютърът буквално „научаваше“ функциите, които се изискваха от него, и ги осъществяваше по най-добрия начин, без да се налага използването на каквито и да било софтуерни програми.
	— По всичко личи, че първият невронен компютър на пазара ще бъде на фирмата „Рико“, но нашият „Чи“ е много по-усъвършенстван и несъмнено ще предизвика силен интерес — убедено поклати глава Никълъс.
	Ранното съвещание приключи. Нанги се изправи, взе бастуна и бавно тръгна към кабинета си в другия край на коридора.
	През следващите два часа Никълъс почти не пусна слушалката. Проведе кратки разговори с директорите на задграничните заводи на компанията в Банкок, Сингапур, Сайгон, Куала Лумпур, Индонезия и Ханджоу, в Югоизточен Китай. Би могъл да съкрати това време наполовина, но телефонните връзки с тази част на света бяха влудяващо бавни, често му се налагаше да чува сигнала за заето, разговорите му да прекъсват по средата, а когато отново набере номера — да попадне на съвсем различен адресат. Преди години положително би вдигнал ръце, но сега филиалите на компанията в тази част на света ставаха все по-важни за нейния общ просперитет.
	Най-сетне приключи тежката битка с телекомуникационната система на Третия свят. Хвърли кратък поглед на часовника и се зае да запарва нова порция зелен чай.
	Частната му линия влезе в действие в момента, в който хвана бъркалката. Остави тежкия железен чайник и погледна апарата. Този телефон никога не звънеше толкова рано сутринта. Посегна към слушалката с чувство на известно безпокойство.
	— Моши-моши…
	— Господин Линеър? — бръмна в ухото му непознат глас. — Господин Никълъс Линеър?
	— Кой е?
	— Обаждам се от името на Микио Оками. Това име говори ли ви нещо?
	Никълъс усети ударите на сърцето в гърлото си, изведнъж му стана трудно да диша.
	— Как се добрахте до този номер?
	— Микио Оками ви праща специалните си поздрави — отвърна гласът, после млъкна и в слушалката ясно се чу спокойното дишане на човека отсреща. — Той иска да…
	— Ще ви дам един номер — прекъсна го рязко Никълъс и бързо продиктува осем цифри. — Наберете го точно след десет минути.
	Първите шестдесет секунди от посочения срок отидоха за нормализиране на дишането. През следващите пет минути се отдаде на „зазен“ — особена форма на медитация. Но дори тя не успя да попречи на спомените, които нахлуха в съзнанието му.
	Малко преди смъртта си полковник Линеър беше споменал името, което прозвуча по телефона преди малко. Микио Оками беше спасил живота на баща му. Кога и как — Никълъс така и не разбра. Но баща му беше пределно ясен — ако някога Оками го потърси, това ще означава, че е попаднал в безнадеждна ситуация и ще му трябва помощ…
	Оттогава изтече много вода, животът следваше неумолимия си ход. И ето че Оками го беше потърсил…
	Никълъс излезе от кабинета и тръгна по коридора. Президентският асансьор го очакваше, търпелив като верен слуга. Натисна бутона за мецанина и се запита къде ли всъщност отива…
	Двамата с Нанги решиха да купят мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу в края на предишната година, веднага след като фалира френският ресторант с прекалено надути цени, който се помещаваше там. Направиха основен ремонт на трите етажа, събориха много стени, за да издигнат нови. В крайна сметка там трябваше да се появи „Индиго“ — бляскав и модерен нощен клуб…
	Слезе от асансьора, в носа го удари миризма на вар и мазилка, на прясно положена боя и прогорено желязо. Бригадирът на ремонтната фирма моментално го позна. Пристъпи към него, поклони се и му подаде предпазна каска. Никълъс я сложи на главата си и побърза към окачения на стената телефонен апарат. Разполагаше само с тридесет секунди. Телефонът иззвъня в мига, в който протегна ръка към слушалката.
	— Да?
	— Господин Линеър?
	— Аз съм.
	— О! — краткото възклицание беше наситено с напрежение. — Доколкото разбирам, вече можем да разговаряме на спокойствие… Много съм доволен, че успях да вляза във връзка с вас…
	Очите на Никълъс бяха заковани в ъгъла на заведението. Там се издигаха няколко бъбрековидни платформи, всяка от които можеше да побере две-три масички. Идеята на архитекта беше да създаде у бъдещите посетители илюзията за свободно увисване във въздуха, отдолу щеше да свети безплътен дансинг, създаден с помощта на сложна система от лазери.
	— С кого разговарям? — попита той. — Вие очевидно ме познавателно аз…
	— Служа на Микио Оками, името ми няма никакво значение — отвърна гласът, направи кратка пауза и добави: — Помните ли своето обещание?
	— Разбира се — отвърна Никълъс.
	— Оками-сан се нуждае от спешната ви помощ.
	— Разбирам.
	— Моля незабавно да отлетите за Венеция, Италия. Билет първа класа, на авиокомпания „Ер Франс“ е издаден на ваше име и ви очаква на летище „Нарита“. Моля да бъдете точен и да го получите поне два часа преди полета, който е насрочен за 9.40 часа тази вечер.
	— Тази вечер?! — възкликна Никълъс. — Но аз не мога да зарежа всичко просто ей така!… — млъкна, тъй като разбра, че отсреща бяха затворили.
	Бавно окачи слушалката. Въздухът тежеше от фин прашец, ясно видим на светлината на фенерите, закрепени върху каските на работниците. Произходът му се дължеше на плочите от бледожълт пясъчник, с които облицоваха носещите колони на бъдещото заведение. Мислеше за баща си, за оскъдната му информация относно Микио Оками. _Понякога става така, че човек изчерпва всички средства за постигането на целта си_, беше казал Денис Линеър на тринадесетгодишното момче. _А целта трябва да бъде постигната. На всяка цена! Още си много млад, но трябва да знаеш, че в живота има и такива цели, за изпълнението на които си готов да сториш всичко, да не обръщаш внимание на средствата, до които прибягваш… Това е тъжната истина. Човек не може да живее като светец, често се налага да прави компромиси. Болезнени и трудни компромиси… Аз съм благодарен на съдбата, че в подобен момент имах до себе си човек като Микио Оками…_
	Изведнъж си даде сметка какво точно беше чувството, което изпита преди малко, вдигайки слушалката. То беше същото, което беше изпитал тогава, преди много години… Вътрешно убеждение, неподплатено с факти, но здраво и непоклатимо като скала — този Микио Оками е член на Якудза. Трудната и комплицирана работа на баща му в неясната и често променяща се обстановка на следвоенна Япония несъмнено го беше изправила пред сблъсък с могъщата престъпна организация. Никълъс добре помнеше какво се говореше по повод на генералните стачки, организирани от прокомунистическите профсъюзи през 1947 и 1948 година. Те са били овладени и прекратени благодарение на сътрудничеството между гангстерските кланове и американските окупационни власти. Безкомпромисните бойци на Якудза са се явявали естествен съюзник на капиталистическото общество, просто защото не биха могли да съществуват при друга, особено пък лява, политическа система.
	Но ако Микио Оками е бил оябун на някой от гангстерските кланове в следвоенните години, днес би трябвало да надхвърля осемдесетте, помисли си Никълъс. Дори да допуснем, че е бил издигнат на този пост съвсем млад, преди да навърши тридесет… На тази възраст едва ли е в състояние да поддържа желязната дисциплина в редовете на своята организация, а още по-малко пък сложните игри и комбинации с полицията, правителството и висшата държавна администрация… Дали именно преклонната възраст не е причина да потърси услугите му? Дали се чувства заплашен от настъплението на младите в собствения си клан, или пък останалите престъпни фамилии са се обединили срещу него? И в двата случая Никълъс предчувстваше сериозни неприятности.
	Върна се в кабинета и се залови за работа. Записа на диктофона две нареждания за личната си секретарка Сейко Ито. С първото я уведомяваше за внезапното пътуване и й нареждаше да потвърди резервацията. Второто съдържаше инструкции за осемте най-неотложни задачи, които изискваха неотклонно внимание, писма, телефонни разговори и факсове. Лично изпрати факс до бюрото на Вини Тин в Сайгон, с който го уведомяваше, че планираното му пътуване дотам се отлага най-малко с една седмица. После проведе серия от телефонни разговори, които беше решил да остави за след завръщането си от Виетнам.
	Помисли за Джъстин едва когато приключи с всичко това. Ще бъде много недоволна и това е съвсем естествено. Едва преди няколко дни успя да я убеди да отложи пътуването си до Щатите, а сега се налага да я остави сама… Защо стана така, че тя искрено намрази тази страна? Дали се дължеше на нежеланието й да научи японски, на вродената носталгия или на нетърпимостта й по отношение на самите японци? Вероятно на комбинация от трите… Приятелски чувства хранеше единствено към Нанги, не се срещаше почти с никого. По този начин беше превърнала Япония в своя собствена Елба и никой не беше в състояние да й помогне… Но дали наистина беше така? Дали той стори всичко, за да я приобщи към новата си родина, или пък просто му дойде до гуша от постоянните й оплаквания?
	Разбира се, сегашното състояние на нещата беше подпомогнато и от съвсем конкретни обстоятелства. През тези години Джъстин забременя два пъти. Първия път роди крехко момиченце, което почина няколко дни по-късно, втория — преди по-малко от година — направи спонтанен аборт в шестия месец… И рухна. Вече нищо не можеше да изтръгне от агонизиращата самота.
	Стиснал главата си с ръце, Никълъс отново видя синкавобялото личице на своята триседмична дъщеря, с разкривени от кислородната палатка черти… В ушите му отново отекна немощният й плач, остър нож прониза сърцето му…
	В коридора настъпи раздвижване — служителите започнаха да пристигат малко преди началото на работния ден. Нямаше никакво желание да се среща с когото и да било. Отвори страничната врата на кабинета си и бързо се спусна по витата стълба за долния етаж. Там се помещаваше напълно оборудван гимнастически салон, построен точно според неговите изисквания и винаги на негово разположение. Облече тънка тениска и къси гащета, на краката си обу леки гуменки. Следващите три часа изминаха в интензивни тренировки. Започна с аеробика, премина на упражнения за коремните мускули и вдигане на тежести, за десерт остави любимите си бойни изкуства: айкидо и кендо, последвани от няколко разновидности на Акшара — толкова стари и рядко срещани, че нямаха имена дори на японски… По този начин пречистваше тялото и ума си, възстановяваше спокойствието на духа си. Без физическите упражнения едва ли би се справил с токсините на модерния свят…
	Мускулите му бяха гладки и издължени, раменете — широки. От пръв поглед личеше, че е човек, който цял живот се е занимавал със спорт. Но нещо в осанката му, нещо, което японците наричат „хара“, придаваше неуловима заплашителност на цялата му фигура, караше противниците му да потръпват от ужас. Движенията му от кръста надолу бяха такива, сякаш краката му са неразделна част от това, върху което стъпваха. Независимо дали е голата земя, подът на гимнастическия салон или дебелия мокет на кабинета. Човек оставаше с впечатлението, че нищо не може да го помръдне от мястото му, дори наоколо да настъпи потоп. От майка си беше наследил леко издължените очи, на полковник Линеър дължеше както хлътналите скули, така и правия нос и решителната брадичка. Не беше красив в плакатния смисъл на думата, но от цялата му фигура се излъчваше привлекателност. За нея значително допринасяше и тъмната, леко прошарена коса.
	Той самият не беше в състояние да прецени, но хората, живели достатъчно дълго, за да познават лично и полковник Линеър, бяха смаяни от невероятната прилика между баща и син. Особено в чертите на лицето, носа и устните. Бащата, който беше убеден, че в жилите на прадедите му тече по-скоро римска и келтска кръв, отколкото саксонска, притежаваше рядко срещащите се качества на воин и държавник, съчетани в един дух. Малцината, които познаваха и двамата, бяха единодушни — синът притежаваше абсолютно същите качества.
	Чонг — майката на Никълъс, имаше източен произход. Той съвсем наскоро беше успял да разкрие загадката на живота й. Оказа се, че и тя, подобно на дядото китаец на Никълъс, е била танжин.
	Танжините били хора с особени умения, владеещи тайнственото изкуство Тао-тао, чиито корени се губят далеч в хилядолетната история на Китай. Те притежавали огромна духовна сила, владеели наистина чудотворни похвати на бойното изкуство. Били родени лидери, простолюдието ги боготворяло и се прекланяло пред тях.
	Основата на Тао-тао е „кокоро“ — сърцевината на Космоса, мембраната на живота. Подобно на атома, доказал огромната си мощ благодарение на поколения физици и даващ на човечеството своята енергия — светлина, топлина и поразяваща унищожителна сила, така и при стимулация „кокоро“ разкрива могъществото на своята вечна космическа енергия.
	Двете главни направления на Тао-тао са Акшара и Кшира — Пътят на светлината и Пътят на мрака. Макар и със сравнително отскорошни познания по Акшара, Никълъс вече притежаваше достатъчно сила, за да се справи с онези свои противници, които упражняват Кшира. Той с положителност беше единственият човек на света, победил в директен двубой двама опитни майстори на Кшира. Това му се беше отдало отчасти благодарение и на подаръка, който беше получил в наследство от дядо си Со Пенг — деветте митични изумруда на танжините, превърнали се в онова психологическо оръжие, което му позволи в крайна сметка да се наложи дори над Канзацу — най-опитния сенсей на Кшира.
	Канзацу беше човекът, който запозна Никълъс с изкуството на Акшара. Младежът дори не подозираше, че сенсеят притежава умения и по Кшира и това за малко не костваше живота му. На практика обаче стана така, че Канзацу намери смъртта си именно благодарение на Кшира. Той беше убеден, че може да притежава умения и по двете бойни изкуства и да ги държи на почетно разстояние едно от друго. Беше сигурен, че може да прибягва до услугите на Кшира само когато това е наложително. Но сбърка. Кшира трови душата. Бавно и незабележимо — така, както радиоактивните елементи разрушават тялото. И в крайна сметка човек става пленник на злото.
	Колкото по-подробно овладяваше Никълъс Пътя на светлината, толкова по-добре разбираше изкушението, завладяло душата на Канзацу. Защото знаеше, че Акшара страда от съвсем определени недостатъци. Историята мълчеше по въпроса, но той беше убеден, че някога, преди хиляди години, Акшара и Кшира са били едно общо изкуство, съдържащо в себе си съвършенството на тялото и духа. Кога и защо са били разделени той не можеше да каже. Може би е настъпил денят (отдавна изтрит от паметта на човечеството), в който е станало ясно, че един човек не бива да притежава едновременно Акшара и Кшира, дори този човек да е всемогъщ танжин. А може би огромната власт, която предлага Кшира, се е оказала прекалено силно изкушение дори за древните магове.
	Резултатът беше налице — единното някога изкуство отдавна е разделено на две, притежателите на Акшара нямат право дори да надничат в тъмните потайности на злокобната Кшира.
	Канзацу говореше за „корьоку“ — бляскавата сила на духа — с онова благоговение, с което се говори само за боговете. Беше убеден, че ако някога между Акшара и Кшира е имало общо начало, това начало е било именно „корьоку“, А фактът, че никога не е успял да овладее тази сила, вероятно е бил тежък удар за самочувствието му.
	В своите проучвания след смъртта на Канзацу Никълъс бавно стигна до заключението, че именно „корьоку“ е светлият _път_, малката като дупчица от игла точица, благодарение на която разцъфва цялата истина.
	Нарече тази истина „шукен“ — владение. Само там, в това владение, духът на човека може да задържи у себе си едновременно Акшара и Кшира — двете половинки на Тао-тао, без да бъде заплашен от унищожителната сила на по-тъмната и по-опасната от тях.
	Но „корьоку“ коренно се отличаваше от другите форми на дълбока медитация. Малко се знаеше за него, но все пак беше ясно, че човек трябва да притежава по рождение онзи особен психически ключ, който би отворил така желаната врата. Без този ключ всичко е безполезно. Не помага нито концентрацията, нито задълбоченото изучаване на „кокоро“.
	Никълъс не можеше да провери дали разсъжденията му са верни по простата причина, че никога не беше срещал човек, който да притежава уменията на „корьоку“. Не знаеше дори дали сам притежава онзи ключ, който би му осигурил достъп до споменатия психологически праг. Това можеше да каже само друг човек, обладаващ качества като неговите.
	Понякога се събуждаше в тишината на нощта, сънищата оставаха в съзнанието му като лепкава паяжина. Бяха винаги едни и същи, винаги достатъчно ясни — той съществува в приказния свят на „шукен“ като своите далечни прадеди, душата му е широко отворена за Тао-тао, възприема изцяло двете противоположни части на това чудотворно изкуство — Акшара и Кшира. А с положителността, която човек може да изпитва само насън, знаеше: единственият път за „шукен“ е именно „корьоку“…
	Имаше чувството, че ще се надигне от леглото, ще протегне ръка и ще докосне „корьоку“ — заветният праг на вечното познание. Само секунда и…
	Но после се разсънваше окончателно, увереността изчезваше. В душата му оставаше остро чувство за загуба, от което чак очите му се насълзяваха.
	Но оставаше увереността, че трябва да опознае един огромен и интересен свят. Това беше основната причина за решението му да остане в Япония въпреки съпротивата на Джъстин, която мечтаеше час по-скоро да се върне в Америка.
	Мисълта за нещастието на Джъстин караше сърцето му да потръпва от жалост. Прокара длан над клепачите си и уморено въздъхна. Дори далеч от нея чуваше плача й, безпомощен като на уплашено дете. Но пропастта между двамата зееше все по-дълбока, все по-трудна за преодоляване. Откога е тук? Бавно потъващ в дълбините на Тао-тао, Никълъс я пробва с всичките си сетива. Сигурно отдавна, тъй като му беше позната, удобна като старо сако. С леко сепване установи, че тази пропаст започна да се оформя в онези далечни дни, в които съзна, че притежава силата на танжин. Дали не продължава отдръпването му от света на хората? Трябва ли да заплати проникването във вселената на Тао-тао с цената на окончателното и пълно отчуждение? Беше уверен, че няма да стигне дотам, но пропастта между него и Джъстин ставаше все по-дълбока и по-дълбока…
	Понякога изпитваше неудържим гняв към съпругата си. Вече години живееше в Япония, но продължаваше да се чувства чужденка. Нямаше никакви приятели сред местните, с изключение на Нанги. Огромните му усилия да я приобщи към тукашното общество не даваха абсолютно никакъв резултат. Тя продължаваше да се стъписва пред сложната мрежа от обичаи, учтиви фрази и изрази на уважение, с които се отличаваше японският социален живот. Но по-лошо от това беше, че, съвсем като току-що пристигнал турист, Джъстин все по-открито показваше своята нетърпимост и презрение към японците. Нещо, което Никълъс често беше забелязвал в поведението на гостуващи тук американски бизнесмени.
	Започна пътуването към себе си така, както го беше учил Канзацу. Скоро достигна състоянието „кокоро“? — сърцевината на всичко, което имаше значение в живота. Спря за момент, после внимателно подбра ритъма, с който да докосва мембраната на „кокоро“. Така се създаваше психическият резонанс, с чиято помощ мисълта се трансформираше в действие.
	Потъваше все по-дълбоко в Акшара, тътенът на „кокоро“ отекваше все по-силно и по-силно, пространството на гимнастическия салон стана тясно за душата му, тя скоро изскочи на свобода, далеч от стените на затвореното помещение. В съзнанието му се появи ясна като филмов кадър представа за града, проснат в краката му. После кадърът рязко ускори скоростта си, очертанията на сгради и улици се размазаха. Познатото чувство за ограничение изчезна, силата на психическия взрив беше огромна. Душата му разкъса оковите на Времето.
	Отвъд тях цареше вечен мрак. Понятията минало, настояще и бъдеще престанаха да съществуват, изгубиха своето значение. Той все още не знаеше как да се възползва от неограничената свобода на духа, как да преодолее необятните хоризонти, какво иска да открие отвъд тях. За това щяха да му бъдат необходими години. С удоволствие би приел съвет от някого. Но нямаше от кого. Единственият танжин, който притежаваше достатъчно познания, за да го учи, отдавна беше мъртъв. Загинал от собствените си ръце, задвижени от разрушителната сила на Тао-тао…
	Не можеше да каже колко време продължи това необичайно състояние. Гледано отстрани, то силно наподобяваше дълбока хипноза. При него часовете и минутите, измислени от простосмъртните хора, преставаха да имат смисъл, времето тук се измерваше по абсолютно различен начин. Състояния, които по своето времетраене неминуемо биха продължили дни, дори и седмици според обикновения календар, тук — _отвъд_, траеха стотни, а понякога и хилядни от секундата.
	Когато очите му отново се отвориха, вече се чувстваше нов човек. Бодър и свеж, със спокоен дух и ясна мисъл. Нещастието на Джъстин се превърна в лек дим, почти моментално изчезнал в прозрачния въздух.
	Безжичният телефон в ъгъла на салона звъня на няколко пъти по време на упражненията. Никълъс обаче отказа да го вдигне. Подчинените му отдавна бяха свикнали със странните му приумици, знаеха, че могат да го безпокоят само в случай на крайна необходимост.
	Застана за няколко минути под ледените струи на душа, прехвърли се в сауната, после отново се обля със студена вода. Облече нови дрехи и със задоволство установи, че дори ужасното и вечно присъстващо видение на последната въздишка от дробовете на малката му дъщеря го беше напуснало. Поне за известно време…
	В коридора пред гимнастическия салон търпеливо чакаше Сейко. Седнала на стълбите, тя запълваше времето си нанасяйки поправки и съкращения в предварително оповестената работна програма на шефа си.
	— Сейко — обади се Никълъс.
	Момичето скочи на крака, затвори папката си и дълбоко се поклони. Гъстата черна коса се спусна пред очите й. Нежната, полупрозрачна кожа придаваше особена красота на това крехко създание. Красота, която сякаш беше разцъфнала през последните месеци, отбеляза мислено Никълъс.
	— Линеър-сан — промълви Сейко. — Получих по факса копие от съдебния иск на нашата компания срещу „Хайротек“. Мисля, че трябва да му хвърлите едно око преди заминаването…
	— Ти прегледа ли го? — попита Никълъс и пое по стълбите за горния етаж.
	— Да, сър. Имам забележки по точки шест и тринадесет.
	— Сейко, не зная колко дълго ще отсъствам — въздъхна Никълъс и спря на площадката. — Трябва да свикнеш да вземаш самостоятелни решения. Не забравяй, че ти имам пълно доверие! — усмихна й се и влезе пръв в кабинета: — Кажи сега забележките си…
	Момичето говореше сбито и ясно, демонстрирайки по великолепен начин способността си да прескача незначителните подробности.
	— Съгласен съм с теб — кимна той, когато забележките й приключиха. — Напиши накратко мнението си за евентуалните промени и ми го дай следобед. Ще му хвърля едно око, преди да тръгна… Ако нямам възражения, веднага ще го изпратиш на нашите юристи в Ню Йорк.
	Момичето кимна и се насочи към вратата.
	— Кажи на Нанги-сан, че бих желал да го видя — подхвърли след нея Никълъс. — По възможност веднага…


	„Какво правя в този долнопробен мотел на Магистрала 95, запита се Маргарет Голдони. Сигурно съм се побъркала! Не, не съм, напомни си тя. Просто съм изгубила свободата си.“
	Намираха се на петнадесет километра от Марин Сен Кроа, щата Минесота. Именно тук, в това малко градче, хората от Федералната програма за закрила на свидетели бяха скрили Доминик Голдони. Имаше нови документи за самоличност, къща, две коли и постоянна работа като консултант на строителна фирма. Всичко по наръчника.
	Робърт реши да вземат и Франсин. Това, естествено, докара Маргарет до прага на истерията, но нямаше как да не се подчини. По този начин похитителят щеше да държи затворена устата на Тони.
	Първата реакция на Доминик беше точно според очакванията. _Ще му видя сметката на това копеле_, просъска той. _Но бавно! Докато очите му изскочат от болка!…_ Типична за едни венецианец реакция. Укроти се едва когато тя му напомни, че все още имат нужда от Тони. Прие да се срещнат само двамата, тъй като обстоятелствата го налагаха, но положително кипеше от жажда за мъст.
	По време на пътуването до Минесота тя молеше Робърт да пусне момичето. Но той мълчеше и се усмихваше. Сякаш му беше любовница, а не пленница.
	Предложи му да отлетят със самолет, само двамата. Но присъствието на Франсин усложняваше нещата и той предпочете да пътуват с нейното БМВ. Така нямаше да оставят никакви следи, освен това той получаваше възможността да провери дали ги следят и да вземе съответните мерки. Накара я да остави бележка на мъжа си. Написа, че похитителят ще убие Франсин при най-малкото подозрение, че Тони е организирал преследване. Предупреждение, което всеки сицилианец би взел под внимание.
	Честно казано, Маргарет дори предпочиташе да е зад волана. Безкрайните километри на междущатските магистрали й даваха измамно чувство за сигурност. Плъзгайки се край мотели и паркинги, магазини за резервни части и автокъщи, бензиностанции и крайпътни заведения, тя съумяваше да забрави почти напълно крайната цел на това далечно пътуване, да я складира някъде дълбоко в съзнанието си, да я превърне в блед спомен или лош сън, разтопил се почти изцяло след събуждането… Освен това я заливаше огромно, живо като остър глад чувство на облекчение от факта, че се намира далеч от присъствието на Тони…
	После обаче пресякоха границата на Минесота и кошмарът отново се настани в съзнанието й. Неизбежен като смъртта. Проля горчиви сълзи в мръсната стаичка на западналия крайпътен мотел. Постоянният грохот на профучаващите коли заглушаваше противното жужене на комарите. Вече й беше все едно дали се намира в града или провинцията, душата й потрепна и потъна в света на сенките, превърна се в муха, попаднала в капана на нагорещен абажур. Спасение нямаше, ужасът от предстоящите събития буквално я парализираше.
	Натъпкана с приспивателни, Франсин се беше проснала на походното легло, предоставено от собственика. Седнал в своя край на двойната спалня, Робърт четеше списание „Форбс“ и изглеждаше съвсем като съпруг. Сълзите й изобщо не го трогваха. Когато тя най-накрая отметна завивките и се отпусна в леглото, той остави списанието настрана й тихо каза:
	— Утре ще се срещнем с брат ти и всичко ще свърши.
	Тялото на Маргарет се тресеше, ръцете й инстинктивно придърпаха завивките до брадичката.
	— Какво ще свърши? — тихо попита тя.
	Робърт дълго мълча. Тя ясно долавяше присъствието му, чуваше ударите на сърцето и спокойното му дишане, усещаше странния, но не неприятен аромат на тялото му. Не можеше обаче да го погледне. Нямаше сили, не би могла да понесе ужасната действителност.
	— Опитай се да заспиш — каза най-сетне той. Гласът му беше тих, почти нежен. Това я накара да извърне глава към него, инстинктивно, против волята си.
	Лицето му се къпеше в типичната за нощните мотели светлина — разсеяна синьо-розова мъгла от неоновите реклами навън, проникваща през тънките пердета. Беше красиво лице, при други обстоятелства положително би си помислила, че този мъж е желан любовник, протегнал ръка към ключа на нощната лампа.
	Затвори очи и направи безуспешен опит да си представи подобна ситуация. Отчаяно й се искаше да успее, само по този начин би могла да забрави ужасния капан, в който беше попаднала.
	Това беше последната нощ на дългото пътуване, утре щяха да се случат ужасни неща и животът й щеше да претърпи необратима промяна. Отново обмисли шансовете си за бягство, отново разбра, че са близко до нулата. Дом пожела да види и Франсин, това беше съвсем естествено за него. Но Маргарет едва сега прозря това, което Робърт е знаел от самото начало — бягството с дрогираното момиче беше абсолютно невъзможно.
	Той очевидно подозираше за мислите, които се въртяха в главата и.
	А Маргарет с безпощадна яснота разбра, не единственият път към свободата минава през неговото убийство.
	Не знаеше дали има сили да го стори. Не си задаваше въпроса ще и стигне ли смелостта да пръсне с куршум главата му, или да прониже сърцето му с нож. Това в момента нямаше значение. Питаше се дали притежава достатъчно съобразителност, за да получи шанс да стори едно от тези неща…
	Сред вещите му беше забелязала един старомоден бръснач. Това стана още на първата вечер от дългото им пътуване. Той я завърза за леглото и влезе в банята. Вратата остана отворена и Маргарет успя да зърне разкривеното му отражение в огледалото над умивалника. Бръснеше се подмишниците. По тялото му имаше малко косми, но той очевидно предпочиташе да няма никакви.
	Банята беше единственото място, където я пускаше сама. Но я предупреждаваше да не се заключва, не позволяваше дори да затваря вратата докрай. Седнала на тоалетната чиния, тя усещаше присъствието му на крачка от себе си, чуваше дори дишането му.
	Сърцето й се свиваше от безпокойство за Франсин. Момичето спеше по цял ден, упоено от течността, която Робърт всяка сутрин насила изливаше в гърлото му. Тоя тип разполагаше с цяла батарея епруветки и малки шишенца, скрити в голямата лекарска чанта. Същата, която даваше убежище на единствената й надежда за спасение — острия бръснач. Всяка вечер Робърт разтваряше чантата и в продължение на повече от час се занимаваше с нещо, което й приличаше на знахарство. Слагаше разни треви и коренчета в малко хаванче и внимателно ги стриваше на прах, от време на време поливаше странната смес с течност от многобройните си шишенца. Какво ли правеше? В резултат на тази алхимия мотелските стаи се изпълваха с тежка миризма, носеща заплаха. Маргарет беше сигурна, че усеща примитивната топлина на тялото му, напоена със страшна сила…
	Не беше суеверна, но кабалистичните му занимания в мрака на нощта започваха да я изнервят. Имаше чувството, че този човек притежава способността да превръща кошмарите в реалност, струваше й се, че всеки момент ще пристъпи в някой от тъмните ъгли на помещението, ще изтръгне оттам неясна сянка, а след това ще й вдъхне живот…
	— Гаси лампата — промърмори той и се изтегна на леглото до нея.
	— Почакай — прошепна тя. — Искам да ида до тоалетната.
	Прекоси стаята с разкривено от страх лице, влезе в банята и притвори вратата след себе си. Сядайки на тоалетната чиния, тя ясно чу как той става от леглото и пристъпва насам. Долови дори дишането му зад притворената врата. Да го усеща беше дори по-лошо, отколкото да го вижда. Възбуденото й въображение неволно рисуваше сюрреалистични картини, беше сигурна, че има работа с някакво свръхестествено същество, притежаващо способността да прониква през стените и да я държи под постоянно наблюдение.
	Облекчи се шумно, после се избърса с тоалетна хартия и пусна водата от казанчето. Възползва се от шума, за да пристъпи към умивалника. Лявата й ръка завъртя крана на чешмата, дясната се стрелна към отворената лекарска чанта до нея и измъкна бръснача.
	В душата й нахлу моментна паника, просто не беше обмислила следващите си ходове. Къде да скрие оръжието? Къде той няма да го забележи? Скривалището беше само едно, тя веднага си даде сметка за това. Приклекна и разтвори крака, сгънатият бръснач се плъзна в топлината на утробата й. Не стана лесно, но болката дойде тъкмо навреме. Сякаш да потвърди решимостта й да свърши това, което беше намислила.
	Спря водата с леко потрепваща ръка, обърна се и излезе от банята.
	— Свърши ли? — попита той от мрака.
	Тя само кимна с глава, беше прекалено уплашена, за да говори. Легна и придърпа завивките до брадичката си. После му обърна гръб. Той щракна ключа на нощната лампа и се отпусна до нея, в ноздрите отново я удари странната миризма на тялото му. Заплашителна и едновременно с това удивително възбуждаща… Маргарет потръпна от объркване и ужас.
	Спусна ръка между краката си, пръстите й напипаха дръжката на бръснача, направи върховно усилие да потисне тръпката на тялото си. Затвори очи и направи опит да успокои пулса си, беше сигурна, че той ще го усети…
	В същия миг усети пръстите му върху рамото си и почти подскочи.
	— Цялата трепериш — тихо отбеляза той.
	От устата й се откъсна тихо стенание. Той знаеше какво означава това.
	— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.
	— Виждам енергията, която блика от тялото ти… Прилича на дим…
	— Какво виждаш? — обърна се към него тя и потърси очите му в мрака.
	— Виждам сияние — отвърна той. — Някога са ме учили на това изкуство…
	— Е, добре. Значи виждаш и колко много съм уплашена. Нима си очаквал нещо друго? Намирам се тук сама, с безпомощната си дъщеря…, Изцяло в твои ръце… — „Дали гласът й не потрепна?“ Прехапа устни, твърдо решена да запази самообладание. Под мишниците й обаче плъзнаха издайнически вадички пот, душата й се сгърчи от ужас при мисълта, че този човек може да чете мислите й…
	— В крайна сметка всички оставаме сами — промълви той. — Сами със своите грехове…
	— Аз никога не съм била сама — потръпна тя: — Откакто се помня съм живяла в мъжко обкръжение: баща ми, чичо ми, приятели, любовници, съпруг… Не зная какво е да си сам. Вероятно свободата е…
	— Аз пък винаги съм бил сам — някак замислено я прекъсна той. — Чувствам се изолиран дори на най-оживената улица…
	— Нямаш ли семейство, приятели?
	— Разчитам единствено на себе си — въздъхна в мрака той. — Пък и на кого ли друг бих могъл да разчитам?
	Стори й се, че за пръв път успява да надникне зад опасната броня на този мъж. _Душата му е наранена!_
	— Семейството ми е мъртво… — тихо добави той. — И опасно!
	— Опасно? — извърна се към него Маргарет, забравила за страховете си и наистина заинтригувана.
	Очите му бяха отправени към тавана, прорязан от бледи ивици светлина.
	— Семейството е опасно — отвърна след известна пауза той.
	— Грешиш — тръсна глава Маргарет. — Семейството е единствената утеха, последен пристан… Особено когато преживееш трагедия…
	— Но не и когато трагедията го унищожи, нали?
	_Наистина е наранен!_
	— Ставаме на разсъмване — промени тон Робърт. — Хайде, време е за сън!
	Тя продължаваше да го гледа, нямаше сили да му обърне гръб.
	— Нима очакваш да заспя като младенец? — прошепна. — Господи!
	Неволно се запита какво ли изпитва човек, принуден да гледа със собствените си очи убийството на майка му и баща му, на братята и сестрите му. Не можеше да си го представи. Ако беше актриса, вероятно би успяла да пролее горчиви сълзи над облените с червена боя трупове… Но само до момента, в който режисьорът ще извика „стоп“ и камерата ще престане да жужи. А в реалния живот? Не, никога!
	— Ела тук!
	Тихият му глас отекна в съзнанието й като звън от хиляди камбани. Измина една дълга секунда, преди да осъзнае, че ръцете му са разтворени за прегръдка.
	Прииска й се да се изсмее, да го заплюе в лицето. Не го стори. Защото почувства затопления бръснач в утробата си, защото почувства и нещо друго… Някакво тайнствено и почти неуловимо чувство накара устни те й да останат здраво стиснати.
	Със закъснение изпита удивление от факта, че покорно беше пропълзяла в прегръдката му. Удивлението й нарасна стократно, когато усети, че там се чувства удобно и спокойно, като дете в прегръдката на майка си.
	„Какво става с мен“, простена душата й. Отговор нямаше. „Нима и мен е упоил с тайнствените си билки?“ Опита се да си спомни какво беше яла и пила през изтеклия ден… И веднага си даде сметка, че по всяко време той би могъл да й сипе нещо в чашата…
	— Тези белези носят неговия почерк, нали?
	Върховете на пръстите му леко докосваха зачервените места по тялото й, умът й се изпразни от съдържание. Усещаше единствено топлината на тялото му, проникваща с лекота там, където най-много я болеше…
	Главата му се плъзна надолу, устата му покри пресните белези… Езикът му пробяга по едва зарасналата кожа, болката изведнъж се стопи…
	Потръпна, когато езикът му докосна вдлъбнатината на шията й, там, където пулсираше артерията… После той направи нещо. Отново с език, леко и почти неуловимо… Тялото й се разтърси от могъщия прилив на желанието. Зърната на гърдите й щръкнаха, слабините й овлажняха. Ръката й се плъзна надолу, бръсначът излезе с лекота, обилно смазан от секретите на нейната женственост. Легна в дланта й, топъл и потръпващ като живо същество, натежал от обещанието за отмъщение и смърт…
	Тънките пръсти на Маргарет се увиха около дръжката му, от устата й се откъсна тихо стенание. Показалецът й успя да разтвори острието, вече беше готова…
	Езикът му се плъзна в кратера между гърдите й. Слабото й място. Мъжът, който успееше да се докосне до него, разполагаше с цялото й тяло… _Той знае_, помисли е помътено съзнание тя.
	Бръсначът тръгна нагоре, сякаш сам, по собствено желание… Кръвожаден звяр, тръпнещ от нетърпение да усети топлината на кръвта, да смаже с челюсти кости и сухожилия…
	_Убий го_, екна властен глас в съзнанието й. _Убий го веднага! Само по този начин можеш да се измъкнеш от капана!_
	Затвори очи, изпъшка и нанесе удара с цялата си сила. Острието на бръснача се стрелна към долната част на корема му. Но вместо да потъне дълбоко в него, то само се плъзна по кожата.
	Видя усмивката му, едрите равни зъби блеснаха в полумрака. Дясната му ръка изтръгна бръснача, пръстите на лявата стиснаха острието, после се разтвориха.
	Маргарет ахна от учудване. Кожата беше цяла, нямаше никакви следи от порязване.
	— Пипни го — протегна ръка той. — Този бръснач не е наточен. Онзи, който използвам, е скрит на друго място… — усмивката му се разшири: — Усещах погледа ти, когато се заемах с отстраняването на космите от тялото си… Познавам чувството на алчност, Маргарет. Веднага го открих у теб… Ти алчно се стремеше да получиш бръснача ми… И аз ти го дадох…
	— Нищо не си ми дал — отчаяно въздъхна тя, тялото й се отпусна върху чаршафите. В устата й се появи противен металически вкус, имаше усещането, че всеки момент ще повърне.
	— Напротив — прегърна я отново той. — Дадох ти нещо много важно: вкуса на отмъщението… — езикът му отново пробяга по кожата й: — Сладък ли беше той, Маргарет? Толкова, колкото беше очаквала?
	Тя не отговори. Бореше се с противния вкус в устата си, правеше отчаяни опити да преглътне, да го отстрани, да забрави. _Той знае_, мерна се отново обърканата мисъл в съзнанието й.
	— Отговаряй! — извика с рязък глас той и тя сепнато го погледна.
	— Да…
	Устните и сами се разтвориха, отговорът излетя от тях спонтанно, сякаш по собствена воля…
	— И аз така си мислех — въздъхна той с нескрито, но въпреки това странно за нея задоволство. — Щеше да ме убиеш и окото ти нямаше да мигне!
	Ноздрите й отново се изпълниха със странния аромат на тялото му, ушите й ясно долавяха спокойните удари на сърцето му.
	— Стига! — прошепна. — Не искам да те слушам!
	— Какво още ти дадох, Маргарет? — сякаш не я чу той. — Искаш ли да ти кажа? Дадох ти нещо голямо. Дадох ти увереността, че можеш да го направиш… Че можеш да направиш _всичко_! — докосна зърната й, тялото й се възпламени. — Вече можеш да признаеш, че те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш…
	Неудобно извита върху чаршафите, чувстваща с бедрото си твърдината на безполезния бръснач, тя направи отчаян опит да извика цялото отвращение, което се беше натрупало в душата й. Но само за да установи, че не е в състояние да го стори. Беше замаяна от странен копнеж, който не можеше да идентифицира от желание, което не познаваше.
	Тялото й натежа, сякаш напълнено с олово. Бавно, с цената на върховни усилия, тя се обърна по гръб и се отдръпна от своя похитител.
	Зад прозореца продължаваха да фучат коли, грохотът им заглушаваше противното жужене на комарите.


	У дома. Някога тук, в покрайнините на Токио, Никълъс се наслаждаваше на истинско спокойствие. Къщата, която купи след смъртта на леля си Итами, беше типично японска. Както вътре, така и отвън. Но вътрешността постепенно изгуби своя облик, тъй като Джъстин трескаво се зае да я преустройва. Плочки и тапети, килими и мебели — всичко това започна да пристига на големи пратки от Щатите, Италия и Франция. И в крайна сметка Никълъс вече не можеше да познае жилището, в което буквално се беше влюбил преди години…
	Външното оформление, характерно с дебелите носещи греди от камфорово дърво, все още беше пощадено. Но в замяна на това пострада градината, пълна с редки дървесни миниатюри, японски кедри и прекрасни водоскоци. Джъстин беше непреклонна и успя да превърне всичко това в една обикновена английска градина. Отказал да удовлетвори същинското и желание — да се върне в Америка, Никълъс беше принуден да отстъпва във всичко останало. Това бе единствената надежда, че жена му ще се почувства по-удобно, ще престане да изпитва носталгията, която буквално рушеше здравето й.
	Нищо подобно не се случи, въздъхна в себе си той, докато внимателно вземаше острия завой в близост до имението. Джъстин продължаваше да страда, а и той вече не се чувстваше у дома си тук. Дори новият строеж само на стотина метра от къщата не успя да охлади чувствата му към това място, той все така го обичаше и държеше на него. Последните няколкостотин метра измина бавно и внимателно, малко преди да свърне в алеята пред дома си разбра, че е имал право да бъде предпазлив. Насреща му изскочи огромен багер, очевидно току-що приключил с изкопа на основите в съседство. Никълъс се принуди да свърне в първата изпречила се пред очите му алея, за да даде път на чудовището.
	Джъстин го очакваше на прага. Той я видя още щом слезе от колата и пое по покритата с плочки пътека към къщата. Пъстрите й очи бяха придобили онзи зеленикав оттенък, който неминуемо съпътстваше лошото й настроение. Червените точици в ирисите се виждаха отдалеч.
	— Обади се Сейко — процеди тя още преди той да я целуне. — Толкова ли беше зает, че нямаше време да вдигнеш слушалката?
	Завъртя се на токове и влезе в кухнята. Никълъс бавно я последва.
	— Истината е, че бях разтревожен и отидох в гимнастическия салон за успокоение на нервите — отвърна той. Мина покрай нея и се зае да запарва зелен чай.
	— Господи, станал си съвсем като своите японски приятелчета! — изфуча Джъстин — Не можеш да размениш дори две свестни думи, преди да си напълниш корема с тази противна зелена течност!
	— Изпитвам истинско удоволствие да разговарям с теб — отвърна той и внимателно отсипа порция ситно нарязани листенца в чашата си.
	— Защо накара Сейко да ми се обади?
	— Не съм я накарал — хвана тръстиковата бъркалка той. — Сторила го е по свое усмотрение, като част от служебните си задължения…
	— Не е била длъжна да го стори!
	Водата в керамичния чайник кипна. Никълъс го отмести от огъня и внимателно напълни чашата си.
	— Защо отказваш да разбереш, че в тази страна особено много държат на…
	— По дяволите! — изкрещя извън себе си Джъстин и блъсна с ръка порцелановата чаша. Тя се плъзна по масата и с трясък се пръсна в покритата с плочки стена. — Писна ми да слушам на какво държат проклетите японци! — не обърна внимание на червеното петно върху ръката си — там, където бяха попаднали няколко капки вряла вода. — Защо не помислиш на какво държи една _американка_?! Защо винаги _аз_ трябва да се нагаждам към _техния_ начин на живот?!
	— Защото живееш в страната им, освен това…
	— Но аз не искам да бъда тук! — прекъсна го тя, по бузите й се затъркаляха горчиви сълзи. — Не издържам повече! За тях аз съм чужд човек, усещам хладната им враждебност. Чак костите ми замръзват, Ник! Не съм в състояние да запомня дори един от многобройните им ритуали, официалности и фалшиви любезности! До гуша ми дойде да ме блъскат по улиците, да ме пререждат в обществените тоалетни, да ме изтикват с лакти в метрото. Не мога да разбера как е възможно подобно поведение от хора, които държат на учтивото отношение в собствения си дом!
	— Вече съм ти обяснил това, Джъстин — въздъхна Никълъс. — Когато дадено пространство не принадлежи на отделен индивид, а такива са всички обществени места, японците не считат за нужно да проявяват възпитание и такт…
	Джъстин трепереше и ридаеше едновременно.
	— Тези хора са откачени, Ник! — извика тя. — Можеше поне да си направиш труда лично да ми съобщиш, че ще остана сама сред тях!
	— Съжалявам, Джъстин — промълви той. — Сейко просто си е вършила работата…
	— Проклета да е и тя, и нейната работа!
	— Но как можеш да се гневиш на някого, просто защото си гледа работата? — попита Никълъс и изведнъж почувства странната атмосфера на къщата. Заприлича му на костюм, който страшно много е харесал в магазина, но на ярката дневна светлина изведнъж се е оказал боклук. — Не си ядосана поради обаждането на Сейко, нали?
	Тя рязко му обърна гръб, ръцете й потръпваха от напрежение, дланите й силно натиснаха плота на масата. Дългата тъмна коса се вееше в безпорядък, тялото и беше болезнено слабо.
	— Не е поради обаждането, а поради самата Сейко! — отсече тя. Стоеше с приведени рамене и леко разкрачени крака, като уличен побойник, който очаква нападение.
	Никълъс понечи да каже нещо, после се отказа. Интуитивно усети, че каквото и да каже сега, впоследствие ще бъде използвано от нея за нов скандал.
	Джъстин се обърна, лицето й беше потъмняло от дълго сдържан гняв.
	— Ти имаш интимни отношения със Сейко, нали? — остро попита тя.
	— Какво говориш?
	— Кажи ми истината, по дяволите! Предпочитам да чуя дори най-лошото, вместо да се разкъсвам от своите ужасни подозрения!
	Той пристъпи крачка напред, очите му се забиха в нейните:
	— Джъстин! Сейко е моя помощница. Точка.
	— Това ли е чистата истина? — извика тя. — Сигурен ли в нея?
	— А ти защо ме подозираш? — избухна той. — Нима съм ти дал повод за това? — видя наранения израз на лицето й и веднага омекна: — Джъстин…
	— Голяма част от времето си прекарваш с нея — промълви тя.
	— По необходимост.
	— Заведе я в Сайгон… — потръпнаха раменете й.
	— Защото познава Виетнам далеч по-добре от мен и Нанги. Без нея не бих успял да си свърша работата в Сайгон… — пристъпи към Джъстин и протегна ръце да я прегърне.
	— Господи, Ник! — простена тя. — Извинявай… Не зная какво ми става…
	Напрежението й изчезна в момента, в който ръцете му я докоснаха, топлината на тялото й се прехвърли в неговото. Главата му се наведе, устните му се впиха в нейните. Езикът й вече го очакваше. Топлината й го обгърна, костите му действително се нуждаеха от нея.
	Не беше честно да го подозира, той ясно съзнаваше това. Но и от негова страна не беше честно да я държи насила в една страна, която презира и която никога няма да приеме за своя втора родина.
	Разтвори блузката и обхвана с ръце гърдите й. Зърната бързо набъбнаха, устата й оставаше впита в неговата. Ръцете му се плъзнаха надолу, разкопчаха колана и джинсите се плъзнаха към глезените й.
	Беше възбуден до полуда, но тя отблъсна ръцете му с изненадваща сила, отпусна се на колене и започна да го съблича.
	— Джъстин…
	Пръстите й се увиха около основата на члена му, горещите й устни се плъзнаха по главичката. Той се опита да я изправи, но тя се държеше здраво. В този момент не искаше да я вижда покорна, не искаше да чувства ужаса й, не искаше да я вижда готова да стори всичко, за да го задържи. Единственото му желание беше да потъне в нея, да блокира всичко странично, да й вдъхне вяра в бъдещето. В крайна сметка обаче отстъпи. Няма мъж, който да не отстъпи на пъргав език и меки устни като нейните. Пръстите му потънаха в гъстата й коса, главата й започна да се движи с ритмични движения.
	Най-сетне той намери сили да се отдръпне. Протегна ръце да я повдигне, краката й светкавично се увиха около кръста му, устата й се впи в неговата. Тазът й беше готов да го поеме, тялото и се притисна в неговото с неудържима сила. Беше толкова дива и необуздана, че той неволно се остави да бъде воден. Коремът й се притискаше в слабините му, гърдите й с наострени зърна блъскаха в неговите. Мускулите от вътрешната част на бедрата й трепереха, дълбоко в гърлото й се зараждаше диво ръмжене.
	Ритъм липсваше, удоволствието им беше животинско, телата им откликваха едно на друго благодарение на чистия инстинкт. Зъбите й се забиха в устните му, той усети сладникавия вкус на кръв. Спазмите се зародиха ниско в корема й, тялото й се разтърси сякаш от нетърпима болка. Изкрещя, изпод силно стиснатите й клепачи пропълзяха сълзи. Мократа й коса покри лицето му, горещата й женственост пулсираше около него, серията от оргазми го накара да се забрави. Устните й шепнеха неразбрани думи в ухото му, пръстите й се спуснаха надолу и здраво го стиснаха. Той простена и се строполи на пода, тялото й продължаваше да се гърчи под неговото.
	Ридаеше неудържимо, а той целуваше устните и бузите й, очите и челото й…
	— Джъстин, Джъстин… Обещавам ти, че ще заминем за Ню Йорк веднага след като се върна от Венеция!
	Тя дълго мълча, лицето й беше притиснато в рамото му, полуотворената й уста сякаш опитваше вкуса на потта и кръвта му. Когато най-сетне главата й се повдигна и очите й се заковаха в лицето му, той потръпна от отчаяние.
	— Моля те, Ник, не заминавай…
	— Аз… Джъстин, аз просто нямам друг избор…
	— Моля те, Ник… Остани няколко дни с мен. Обърни гръб на работата, на всичко… Ще отидем някъде в провинцията… Например в Нара, там толкова много ти харесва…
	— Звучи чудесно, но предстоящото пътуване не зависи от мен. Аз просто не мога да…
	— Кажи ми какво толкова важно те кара да заминеш за Венеция и аз се кълна, че ще направя опит да те разбера…
	— Стар приятел на баща ми се нуждае от моята помощ.
	— Кой е той?
	— Не съм много сигурен…
	— Искаш да кажеш, че не го познаваш?
	— Джъстин, обещах това на татко малко преди да почине. Това е мой дълг!
	Тя поклати глава, сълзите отново рукнаха.
	— Ето, пак опираме до същото… Твоя дълг. Нима нямаш дълг и към мен?
	— Моля те, опитай се да ме разбереш!
	— Господ ми е свидетел, че непрекъснато го правя! Но наистина _не мога_ да разбера тази японска концепция за дълг, това _гири_! И знаеш ли какво? Вече не искам да се опитвам! — бавно се изправи на крака и го погледна от горе на долу: — Първо беше работата ти, после дружбата ти с Нанги, накрая — пътуванията ти до Сайгон в компанията на Сейко. А сега ми сервираш дълг по отношение на отдавна мъртвия си баща и отиваш на другия край на света, за да помогнеш на човек, _когото не си виждал никога през живота си_! Господи, ти си не по-малко луд от всички тези японци!
	— Джъстин!…
	Посегна да я привлече към себе си, но тя вече се беше втурнала към вратата. След миг стаята се разтърси от затръшването й. Никълъс остана неподвижен на мястото си. Какъв е смисълът да я последва?
	Бавно се изправи и започна да се облича. Пръстите му бяха странно сковани и тромави. Излезе през кухненската врата, над главата му зашепнаха листата на японските кедри. Небето беше сиво, облаците — ниски и някак заплашителни. Закрачи напред и неусетно се озова в началото на склона, засаден със старите миниатюрни дръвчета гинко. Ниските им стволове се белееха като часови, дебелите им медночервени листа потрепваха като пръстите на оракул…
	Нямаше представа накъде се е насочил, преди да изкачи лекото възвишение. В краката му проблеснаха водите на малкото езеро, скрити зад леки, едва видими изпарения.
	_„Татко“_, помисли си Никълъс.
	Клекна на брега и втренчи поглед в неподвижната вода. Сякаш тя беше вълшебно огледало, отразяващо вечния ход на Времето. Видя себе си, още невръстно момче, вдигнало глава към лицето на Полковника и протегнало ръце към подаръка му: „Ис хогай“ — свещената катана, която беше захвърлил на дъното на това езеро много години след това…
	Ясно виждаше блестящото острие на меча, светнало под ярките лъчи на слънцето, миг преди да изчезне в тъмните дълбини на езерото. Миналото и настоящето се смесиха и разбъркаха, в душата му се настани увереността, че може да посегне и да хване дръжката на свещеното оръжие.
	Тогава беше убеден, че всичко е свършено, че никога вече няма да има нужда от силата на това оръжие, че ще престане да го използва за причиняване на смърт. Но нещо в миналото, свързано с баща му, в настоящето му с Джъстин, така и си остана неясно.
	Полковникът, когото Никълъс уважаваше и боготвореше, несъмнено бе водил и свой таен живот, напълно непознат както за Никълъс, така и за Чонг. Години след смъртта му Никълъс разбра, че той беше убил един опасен политически радикал на име Сацугай. Той е бил съпруг на Итами — лелята на Никълъс. Тя го е ненавиждала, но факта оставаше — те са били семейство. Този акт оказа решително влияние върху живота на Никълъс, тъй като Санго — синът на Сацугай, се беше опитал да го убие и да отмъсти за баща си.
	Телефонното обаждане от името на Микио Оками раздвижи тежките водни пластове, които вече десетилетия бяха оставени на спокойствие.
	Тайният живот на Полковника. Какво общо има той с Микио Оками? Какво е накарало този доблестен мъж да стане приятел с главатар от Якудза? Никълъс нямаше отговор на тези въпроси. Знаеше само едно — в търсенето на отговора той отново се връща към баща си и изпълненото с тайни минало…
	Най-сетне се изправи и бавно тръгна обратно към дома си. Не забелязваше нито изящно подредената градина, нито красивите цветя, нито каменната пътечка под краката си.
	Изправен пред прозореца, той дълго гледа японските кедри и кленовете с остри листа, чиито клони потрепваха под напорите на лекия ветрец.
	Най-сетне въздъхна и им обърна гръб, ръката му взе една от порцелановите чаши на лавицата и започна да я пълни със ситно нарязаните листенца на зеления чай.
	Изправи се до печката с бъркалка в ръка и зачака кипването на водата.


	Харли Гоунт изживяваше дълбока криза. Компанията „Томкин-Сато Интернешънъл“ понасяше сериозни загуби на финансовия пазар и това несъмнено се дължеше на изолационистката икономическа политика на демократическото правителство, провеждана от хора с ограничени геополитически познания, но в замяна на това заредени с хъс като новопокръстени християни. И резултатът не закъсня — сградата на централата бе обсадена от патриотарски настроени граждани, които издигаха плакати с надписи „Спрете сътрудничеството с врага“ и други подобни…
	Бройлерите рано или късно отиват в печката, мрачно си помисли Гоунт, докато наблюдаваше бързо нарастващата тълпа под прозореца. Ястребовото му око моментално засече пристигането на микробуса на Си Ен Ен, последван след минути от автомобилите на местните телевизионни компании. Националните гиганти, разбира се, пристигнаха последни.
	Господи, Никълъс трябва да е тук, помисли си той.
	Вагонетката на икономическото ни обединение със „Сато Интернешънъл“ стигна върха на релсите, сега ни предстои главоломното спускане.
	Зажужа интеркомът. Гоунт натисна копчето и напрегнато попита:
	— Господин Линеър ли се обажда, Сузи?
	— За съжаление не, господни Гоунт — отвърна с тъничко гласче секретарката му. — Имате насрочена среща за десет часа и господинът е тук…
	— Каква среща?
	— Обади се вчера, към края на работното време. Записах го на календара ви…
	— Но аз не… — Гоунт млъкна и обърна гръб на тълпата под прозореца. Отдалеч видя записката на Сузи върху компютърния си терминал.
	— Кой, по дяволите, е този Едуард Минтън?
	— Идва от Вашингтон — отвърна Сузи с облекчение в гласа. Сякаш това даваше отговор на всички въпроси. — С първия утринен самолет, специално за да разговаря с вас…
	Стомахът на Гоунт се сви, това никак не му харесваше. Демократите на Капитолийския хълм бяха върли противници на японците. Според тях предстоеше тежка икономическа война и само обединени под крилото на Демократическата партия, американските граждани имат някакъв шанс да се противопоставят на пъклените планове на шепа жълтокожи, събрали се да заговорничат някъде в подземията на Императорския дворец в Токио.
	Гоунт беше забелязал, че напоследък рязко се умножиха плакатите, изобразяващи изгряващото слънце на Япония с една яркочервена черта по средата. За него това беше още едно доказателство за моралния упадък на собствената му страна, превърнала се в истински рай за опростенческата реклама, простираща пипала и към най-сложните проблеми на живота.
	Затвори очи и тежко въздъхна. Беше едър, все още стегнат мъж. В колежа беше едни от най-добрите лекоатлети, имаше забележителни успехи и на бейзболното игрище. Но с течение на годините незабелязано прие максимата на много бивши спортисти — тежките физически натоварвания на младини са достатъчни, днес не е нужно много, за да се поддържа формата. А някога, ако не беше тежката контузия в рамото, извадила го за дълго от отбора на университета, той положително би избрал кариерата на професионален играч.
	И щеше да сбърка, разбира се. Защото дори банковата му сметка да беше набъбнала, умът му положително би претърпял атрофия. На практика се оказа, че Гоунт притежава изключителни качества и забележителен ум, особено в полето на дейността, която си беше избрал. Нещо, с което могат да се похвалят само най-гениалните компютърни програмисти или велики актьори. Именно тези негови качества привлякоха вниманието на Никълъс Линеър и той без колебание го назначи за изпълнителен директор на американския филиал на „Томкин-Сато“.
	А в момента същият този забележителен ум го предупреждаваше, че назначената за десет часа среща е истинска отрова. Попипа с пръсти челото си, отново затвори очи. Сякаш с този жест искаше да изтрие непознатия Едуард Минтън от лицето на земята.
	— Господин Гоунт?
	— Кажи, Сузи…
	— Часът е десет и четвърт.
	— Така ли? — попита с въздишка Гоунт. — Тогава можеш да поканиш господин Минтън…
	Тялото на Гоунт действително беше загубило твърдостта от студентските години, но това съвсем не се отнасяше за лицето му. То беше все така стегнато и с твърдо очертана брадичка, под нея липсваше отпуснатата кожа, която с изненада беше открил у повечето свои състуденти по време на последната им годишна сбирка. Косата му, макар и посивяла, все още беше гъста. А сивото му отиваше, тъй като и очите му бяха в същия цвят. Чертите на лицето му сякаш бяха издълбани от длетото на гениален скулптор, всичко си беше на мястото.
	Едуард Минтън се оказа пълна негова противоположност. Висок и слаб, с приведени рамене — като онези дългучи, които още от малки са осъзнали своя необичаен ръст и са започнали да се срамуват от него. Кожата му беше восъчно бяла и почти прозрачна. Гоунт потръпна, разбрал, че най-лошите му предчувствия са се превърнали в действителност: насреща му стоеше един типичен чиновник, при това представител на висшата администрация.
	Минтън беше облечен в костюм с жилетка, излъскан по лактите, с безнадеждно измачкани ръкави и панталони, от материя с неопределен цвят, която приличаше на негоряемите платове, използвани за пожарникарски комбинезони. Очилата с метални рамки бяха кацнали върху прав нос, надвиснал над тънки устни. Зад тях надничаха яркосини очи, студени като лед. Очи на убиец. Гоунт никак не се изненада от златната верижка на бижутерската фирма „Фи Бета Капа“, която висеше от джобчето на жилетката му. Политиците са като кучетата, отбеляза мислено той. Най-много обичат да лежат по корем в компанията на себеподобни.
	— Господин Минтън — разтеглиха се устните му в любезна усмивка. — С какво мога да ви бъда полезен?
	Минтън безцеремонно се настани в коженото кресло пред очуканото писалище на Гоунт от стар махагон, в очите му имаше неодобрение.
	— Доста голяма тълпа сте събрали под прозорците си — отбеляза укорително той. Като майка, която се кара на непослушните си деца.
	— Нищо особено — сви рамене Гоунт. — Тези неща минават и заминават. Утре по обед вестниците отново ще пишат само за войната в Югославия…
	— Този път май няма да е така — поклати глава Минтън и пръстите му опипаха златния ланец. „Прави го така, сякаш опипва някоя мадама, на която е платил за цялата нощ“, отбеляза Гоунт. — Америка преживява трудни дни, населението е наистина развълнувано… — главата на Минтън леко помръдна, стъклата на очилата му застрашително проблеснаха. От лекотата на жеста Гоунт стигна до заключението, че този човек е добре трениран в изкуството на неизказаните заплахи. — Според мен тези вълнения приличат на локомотив, който бързо набира пара… — синджирчето подскачаше между издължените пръсти с безупречен маникюр. „Бас държа, че това копеле ме е проучило и знае, че така и не успях да завърша колежа“, въздъхна в себе си Гоунт. — Тежко и горко на онзи, който се изпречи на пътя му, господин Гоунт… Независимо дали е отделен индивид, или цяла корпорация.
	Гоунт прочисти гърлото си, но не каза нищо. Чувстваше се като Мария Антоанета, положила глава на дръвника. Гилотината всеки момент щеше да се стовари.
	— Ние на Капитолийския хълм държим пръст върху пулса на народните вълнения и сме твърдо решени да удовлетворим най-съкровените желания на хората.
	— По-скоро _вашите_ желания — промърмори под нос Гоунт.
	— Моля? — приведе се напред Минтън. Изведнъж заприлича на териер, надушил следите на заек. — Какво казахте?
	— Само се прокашлях…
	Гръбначният стълб на Минтън сякаш се вдърви.
	— Гражданите на Съединените щати желаят да свалят от гърба си бремето на японската икономическа експанзия — екзалтирано издекламира той. — А Конгресът ще удовлетвори тяхното желание!
	От черното куфарче до стола изскочи тънка папка от изкуствена кожа и с трясък се стовари върху бюрото.
	— Аз съм следовател към Главната прокуратура на САЩ, командирован в Сената. Тук съм да ви съобщя, че вие — Харли Гоунт, изпълнителен директор на компанията „Томкин-Сато“, и някой си Никълъс Линеър, президент на същата компания, сте призовани да се явите пред Сената на Съединените американски щати. Длъжен съм да ви информирам, че сте обект на разследване от Сенатската комисия за надзор над стратегически важните икономически контакти, която се ръководи от сенатора Рене Бейн. Тази призовка ви задължава да се явите пред Комисията следващия четвъртък, точно в десет часа сутринта.
	„Сенаторът Рене Бейн“, повтори мислено Гоунт. Чул това име, той автоматически престана да слуша високопарните фрази на чиновника срещу себе си.
	Бейн беше демократ от Тексас, който вече от години следеше действията на Белия дом, независимо дали неговият обитател е представител на Републиканската или Демократическата партия. Истински опортюнист, типичен представител на Американския юг. На един регион, който страда от рецесията не по-малко от всеки друг, но в представата на много хора продължава да олицетворява предприемчивостта на нацията със своите каубои, изключителните баскетболисти от „Тексас рейнджърс“ и праволинейните политици. А Рене Бейн беше именно такъв — заклет враг на всеки президент, яростен националист, издигнал пред себе си ясен за всички лозунг:

	АМЕРИКА НАД ВСИЧКО!

	На практика обаче Бейн беше опитен и гъвкав политик, който разбира отлично механизмите на властта и знае как да се възползва от тях. Винаги в течение на обществените настроения, той знаеше как да изгражда имиджа си пред медните. Заедно с останалите щати от югозападните райони на страната Тексас прилагаше стриктна протекционна политика в икономическите си отношения. Загубата на работни места за сметка на Япония беше сериозно нещо и той, както винаги тънък психолог, заложи именно на страха от безработица сред местното население, с лекота превръщайки го в истинска параноя. Най-лошото обаче беше, че в тази акция Бейн съвсем не беше сам…
	Мозъчният тръст на сенатора действаше върху цялата територия на Съединените щати, включително и на такива отдалечени места като Холивуд, Детройт и Ню Йорк. Хората, избрани да го представляват пред обществеността, действаха в безупречен синхрон и това не беше изненада за Гоунт. Просто защото знаеше, че те се раждат, живеят и умират на пазара. Бяха изключителни професионалисти, знаеха как да продават стоката си, независимо дали тя се рекламира от малкия екран, чрез плакати по магистралите, или пък директно на Уолстрийт и Медисън авеню…
	Стоката беше сенаторът Бейн и те я продаваха наистина добре. В крайна сметка личността на тексаския политик се превърна в това, което искаха нейните създатели: в единствената надежда на хората за по-светло бъдеще, в стоманена преграда срещу рецесията и нахлуването на чужди капитали в икономиката на страната.
	Привлекателното лице на сенатора присъстваше ежедневно на телевизионния екран и на първите страници на вестниците: чуплива червеникава коса, широко чело, пъргави, умни очи, сърдечна усмивка, здраво ръкостискане… Суров, обрулен от живота човек, който доста наподобяваше Линдън Джонсън на млади години, но без устните с цвят на боровинка. Човек, свързан както с петролния бизнес, така и с животновъдството. Това му позволяваше да се радва на подкрепата на широки слоеве от населението на щата — както демократи, така и заклети републиканци. Човек, който олицетворяваше новата форма на маккартизъм, надигаща глава в Съединените щати. Насочена този път не срещу комунистите, а срещу икономическата инфилтрация на японците. И дегизирана като либерализъм и завръщане към добрите стари ценности на Америка.
	— Какво, по дяволите, представлява тази Комисия за надзор на стратегически важните икономически контакти? — попита Гоунт, макар да се досещаше за отговора.
	— Комисията е рожба на сенатора Бейн! — отвърна Минтън с такова страхопочитание, че на Гоунт чак му се зави свят. — Задачата й е да провери документацията на всички компании, чийто дял от търговия с Япония надхвърля петдесет процента от общите им годишни приходи. А също и на тези, които осъществяват съвместна дейност с японски корпорации.
	— Защо? — попита Гоунт. Ненужен въпрос, вероятно искаше просто да чуе цялата параноя — от начало до край — със собствените си уши.
	— Сенаторът Бейн разполага със сведения, че част от тази дейност заплашва националната сигурност на Съединените щати.
	— Националната сигурност? — Гоунт почти се изсмя в лицето му. — Сигурно се шегувате! — от изражението на юриста обаче разбра, че тук място за шеги няма. — И каква е тази информация?
	— На този етап не съм в състояние да я споделя с вас — отвърна Минтън и рязко се изправи. Приличаше на човек, който се е застоял в инфекциозна болница и бърза да избяга от евентуалната зараза. — Задачата ми е изпълнена, господин Гоунт. Комисията ще ви очаква в посоченото време — костеливите пръсти продължаваха да опипват златния ланец.
	— А господин Линеър? — вдигна вежди Гоунт. — В момента той е извън страната.
	— В Токио е изпратена редовно заверена призовка — отвърна Минтън и разкри два реда пожълтели зъби. — Добрахме се до вас, същото ще сторим и с него!
	Кратко кимване и Едуард Минтън изчезна. След, него остана само едва доловима лоша миризма — нещо средно между прегорели яйца и несменяни от седмица чорапи. Напоена обаче със заплашителна мощ…
	Гоунт не изпитваше никакво желание да се смее. Неочакваното посещение го остави с горчив вкус в устата, имаше чувството, че е попаднал между зъбните колела на бездушна машина, чиято единствена цел е да го стрие на прах. Машина, която не се спира пред нищо. Машина, чиито оператори са готови да ползват опита на аржентинската хунта и да превърнат Америка в страна с хиляди _безследно изчезнали_…


	Сейко чакаше Никълъс на летище Нарита. Промъкваща се с труд през тълпата, тя го видя отдалеч и му се усмихна: Спря пред него, подаде му малко дипломатическо куфарче и леко се поклони. Той я хвана за лакътя и двамата се отдръпнаха от опашката пред гишето за първа класа на авиокомпания „Ер Франс“.
	— Донесох ви няколко документа, които вероятно ще пожелаете да прегледате по време на полета — каза сътрудничката му. — Между тях е и един кодиран факс от Винсънт Тин.
	Пак Сайгон, помисли си Никълъс. Директорът на клона на „Сато“ във Виетнам имаше големи планове и действаше с размах, но често се оплакваше от ограничените инвестиции и настояваше за тяхното незабавно разширяване.
	— Благодаря, Сейко-сан — отвърна той.
	Тя забеляза тъгата в очите му, но не каза нищо, вярна на своята природа. Вместо това попита:
	— Не сте забравил паспорта си, нали?
	— Всичко е наред — кимна Никълъс.
	— Имате още малко време до повикването.
	Никълъс разбра намека и се извърна към изхода на залата.
	— Да идем да пием чай в онова кафене…
	Сейко кимна. Пробиха си път през тълпата и застанаха до извития барплот на откритото заведение. Поднесоха им зелен чай в картонени чаши.
	Миризмата на риба беше особено силна. Никълъс сведе поглед към течността в ръката си, отново си спомни за отвращението на Джъстин към японската национална напитка, която според нея винаги вонеше на риба…
	— Доколкото разбирам, това пътуване е от особено значение за вас… — колебливо започна Сейко.
	— Да.
	— Уважението към волята на покойния ви баща е много… много японско…
	— Благодаря.
	Хладна и спокойна дори в кризисни ситуации, сега Сейко изглеждаше развълнувана и изпълнена с енергия.
	— Какво има, Сейко-сан?
	— Имам… — тя млъкна, за да навлажни сухите си устни, после продължи: — Имам предчувствие… Нещо като това, което изпитвах по отношение на Винсънт Тин… Помните ли? Знаех всичко за него още преди да се срещнем… Знаех дори какви разходи ще направим чрез него в Сайгон — малките й ръце стиснаха чашата толкова силно, че зелената течност плисна върху плота: — И сега зная… Зная, че това пътуване ще бъде изключително опасно за вас… Моля ви, пазете се! — Вече говореше бързо, думите се настигаха и застъпваха. Сякаш искаше да излее всичко намислено, преди да се е отказала. — Може би вече няма да се видим… Имам чувството, че дори това да стане, нещата ще бъдат безкрайно променени… Аз ще бъда друга, с положителност и вие… Ще бъдете толкова различен, че никой няма да ви познае!
	Въпреки импулса на европеец, който го караше да се изсмее на тези мелодраматични думи, Никълъс изпита неприятни студени тръпки по гърба си. Просто защото си спомни чувството на обреченост, завладяло го в момента на онзи телефонен разговор с представителя на Микио Оками.
	— Дори всичко това да е истина, аз пак трябва да замина — тръсна глава той. — Преди години баща ми е направил дълг, който трябва да бъде изплатен…
	Сейко пое голяма глътка чай и почти се задави. Никълъс сложи ръка на гърба й и леко я потупа, тя се закашля. Извърна се да го погледне, лицето й беше зачервено, но не само от спазмите в гърлото. Той рядко я докосваше, особено пък на обществени места.
	— Извинявай — промърмори Никълъс и побърза да отдръпне ръката си.
	Лицето й отново се извърна към картонената чаша, от цялата й фигура се излъчваше напрежение.
	— Какво има, Сейко-сан?
	Ръцете й, вплетени една в друга върху барплота, побеляха. Сякаш се страхуваше, че вече не може да ги контролира.
	— Аз съм една лоша и себична жена! — прошепнаха устните й.
	— Сейко-сан…
	— Нека свърша, моля ви! — пое дълбоко въздух тя. — Откакто Нанги-сан ме изпрати да ви помагам, аз не мога да се освободя от… особеното чувство, което изпитвам към вас…
	Никълъс усети как съзнанието му потъва в странното минно поле на настоящето, примесено с дребни случки от миналото. Обвиненията на Джъстин звъннаха в главата му е нова сила.
	Сейко вдигна глава и го погледна право в очите. Решителността й граничеше с отчаянието.
	— Влюбих се във вас против волята си. Знаех, че сте женен, че никога не мога да ви имам… Но това нямаше значение. Защото логиката и здравият разум нямат място в сърдечните истории…
	Последва тежко мълчание. Избълвала на един дъх смайващото си признание, Сейко изглеждаше изтощена и неспособна на каквото и да било движение.
	— Никога не бих ви казала това, никога! — прошепна едва чуто тя. — Накара ме да го сторя отвратителното предчувствие, че повече няма да ви видя… Както виждате, не съм достатъчно твърда… — прехапа устни и тръсна глава: — Моля да ме извините, стига да можете… Съзнавам, че проявявам слабост и себичност, тази любов би трябвало да остане погребана в душата ми завинаги… — главата й клюмна: — Виждате как отвръщам на вашата любезност и доброта… Но аз ви обичам, Никълъс. Това е, нищо не мога да сторя…
	За пръв път го наричаше Никълъс, силата на смайващото и признание сякаш изведнъж се смали и изчезна. Изпита чувството, че внезапно е попаднал на подвижни пясъци и никакви усилия не могат да го измъкнат от тях.
	Господи, Джъстин е разбрала това само от изражението на лицето й, даде си сметка той. И именно затова му направи сцена на ревност. Една част от съзнанието му го караше да скочи в колата и да се върне у дома, да вземе Джъстин в прегръдките си и да я увери, че обича само нея, че никога няма да я напусне. Но продължаваше да стои неподвижно до бара на залятото от студена неонова светлина заведение, около него пулсираше нестихващата глъчка на международното летище, до рамото му стоеше красива млада жена, която току-що му се беше обяснила в любов… За пръв път си даде ясна сметка за това, което беше почувствал, когато името на Микио Оками бръмна в телефонната слушалка: съдбата го тласка по опасен път, бъдещето му предлага събития, от които едва ли ще се измъкне без последици.
	_Ще бъдете толкова различен, че никой няма да ви познае…_ Неволно потръпна, даде си сметка, че в тези думи има много истина. Въпреки че нямаше никаква представа какво биха могли да означават те…
	— Моля ви, не казвайте нищо! — прошепна Сейко. — Няма никакво значение дали вие ме обичате както аз вас… Каква полза би имало от всичко това? Вие сте женен и обичате жена си. Сърцето ме подведе да издам чувствата си, предполагам вече няма да бъда ваша асистентка…
	— Лъжеш се, ако мислиш, че ще те пропъдя като непослушно дете — поклати глава Никълъс. Не знаеше какво да отговори на нейното признание, но беше сигурен, че не иска да изгуби най-добрия помощник, който някога беше имал. — Чувствата ти към мен нямат значение. Напредваш изключително бързо, справяш се безупречно с поставените задачи и скоро мястото на асистент ще бъде малка награда за твоите способности. Затова мисля, че трябва да седнем и да поговорим за повишението ти… — помълча малко, после поклати глава: — Не зная дали го съзнаваш, или не, но кариерата ти в „Сато Интернешънъл“ се развива изключително успешно, Сейко… Не искам да те загубя, прекалено ценна си за мен и компанията: Работиш за мен и нещата ще останат такива, каквито са. Точка.
	— Благодаря за изключителното доверие, Линеър-сан — поклони се дълбоко Сейко. — Просто не мога да си представя живота без вас! — хвърли бърз поглед на часовника и е плъзна от високото столче: — Време е за проверка на паспортите. След пет минути ще извикат пътниците за вашия полет…
	Изпрати го до самата гранична проверка, изглеждаше сдържана и спокойна. Емоционалната буря беше отминала.
	— Ще ми оставите ли номер, на който мога да ви търся във Венеция?
	Никълъс отвори обемистия плик от кафява хартия, който го очакваше на гишето за първа класа.
	— Ще отседна в хотел на име „Палацо ди Машере Венециане“ — промърмори и й показа номерата на телефона и факса, отпечатани на обратната страна на картона с хотелската резервация.
	Сейко си ги преписа в малкото кожено тефтерче — подарък от Никълъс по случай назначението й.
	— Мисля, че това е всичко — въздъхна той и застана в края на опашката пред граничния контрол. Сейко остана на място, красива й самотна. Сърцето му потръпна от жалост. Понечи да каже нещо, но тя опря пръст до устните си:
	— Няма нужда от сбогуване. Надявам се пак да се видим.
	Преминал през граничния контрол, Никълъс използва минутите до повикването, за да се обади на Джъстин. Изчака девет сигнала, но отсреща никой не вдигаше. Изведнъж му се прииска да беше прекарал с нея последните си часове в Япония. Едва сега усети физически раздялата. Много му се искаше да чуе гласа й, да й каже колко съжалява, че се налага да замине. Насочи се към изхода за пътници и тежко въздъхна. Съжаленията трябва да се поднасят лично, а не по телефона. Дано успее да го стори след завръщането си…


	Сейко завари Танцан Нанги надвесен над бюрото на секретарката си Уми, зает да й диктува нещо. Видял я на прага, той прекъсна диктовката и попита:
	— Какви са новините?
	— Лоши — кратко отвърна Сейко, отвори папката в ръцете си и му подаде няколко листа, написани на машина. — Сенатът на Съединените щати официално призовава Линеър-сан, който трябва да се яви пред някаква Комисия за стратегически надзор на икономическите контакти. Там ще бъде разпитван за причините, довели до обединението на „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“.
	— Пресвети Боже, това ми намирисва на лов на вещици! — промърмори Нанги и хвърли бегъл поглед на документите. — Чел съм какво ли не за този сенатор Бейн. Напоследък непрекъснато е в устата на пресата… Гледах и едно интервю с него по Си Ен Ен… Последният брой на „Таймс“ му посвещава уводната си статия — пръстът му се насочи към хартията: — По пощата ли пристигна това?
	— Не, сър — отвърна с явно неудобство Сейко. — Донесе го специален куриер от американското посолство. Пристигнало тази сутрин с дипломатическата поща…
	Нанги внимателно сгъна листовете и ги подаде обратно на Сейко?
	— Е, след като не знаем къде се намира Никълъс, няма начин да го информираме, нали?… От теб искам да изготвиш официален отговор. Знаеш как — господин Линеър е по спешна работа в Европа, нямаме пряк контакт с него, чакаме да се обади и така нататък…
	— Да, сър.
	Момичето се обърна и излезе, но Нанги не се върна веднага към това, което диктуваше. Замисли се за сенатора Бейн и неговата комисия. Откакто започна рязкото покачване на популярността на този човек, той подсъзнателно беше очаквал неприятности. Някой трябваше да се превърне в отдушник за божествения гняв на сенатора Бейн, какво по-логично този някой да се окаже именно корпорацията „Томкин-Сато“?
	Най-лошото беше, че Никълъс е уязвим. Просто защото е външен човек, получил управлението на „Томкин Индъстриз“ по силата на завещанието, оставено от своя преждевременно починал тъст. Нанги подозираше, че Бейн няма да бъде кой знае колко затруднен да заведе дело срещу Никълъс — един сравнително млад бизнесмен, решил да наблегне на съвместния бизнес с могъща японска корпорация. По дяволите, въздъхна Нанги. Той би могъл да заведе дело дори само по силата на факта, че през последните осем години Никълъс живее в Токио, а не в Ню Йорк!
	Обзе го чувство на вина. Защото именно той беше разубеждавал Никълъс да не заминава за Щатите, където би могъл да създаде надеждно лоби за тяхното смесено предприятие. Беше действал от чисто егоистични подбуди и сега трябваше да плаща за това. Искаше Никълъс да е тук не само заради отличните резултати от дейността му, но и защото той беше най-добрият му приятел…
	_Какво сторих, Господи_, запита се с въздишка той, завърнал се в тишината на просторния си кабинет. _Исках Никълъс да е близо до мен, на всяка цена и при всички обстоятелства… И с това може би го осъдих на разруха и унижения… А заедно с него и цялата компания!_


	Втора глава
	Маркоу Айлънд | Венеция | Марин Сен Кроа

	Лю Кроукър присви очи под яркото тропическо слънце, от устата му се изтръгна сочна ругатня. Катерът на бреговата охрана изскочи от надвисналата над водата мараня и с пълна скорост се насочи към него.
	Беше на борда на малката си, но бърза яхта „Капитан Сумо“, която отпускаше под наем само на изключително богати клиенти, обещавайки им най-добрия спортен риболов по западните брегове на Флорида. В момента беше на около миля и половина от Маркоу Айлънд, без клиенти. Напусна пристанището рано сутринта, търсеше тишина и покой, начин да се отърве от спомените… Изключи двигателите и бавно излезе от командната рубка. Полуофициалната визита на БО беше последното нещо на света, което би си пожелал.
	Кроукър беше служил дълги години в Главното полицейско управление на Ню Йорк. След пенсионирането си реши да се оттегли тук. Компания му правеше Аликс Логан — изключително красива бивша топманекенка, която, за негова огромна изненада и задоволство, дълбоко се влюби в него. Но вълшебният сън свърши, Аликс се върна обратно в блестящия свят на висшата мода, оказал се в крайна сметка по-силен и притегателен от любовта й. В момента се намираше в Ню Йорк, а може би и в Париж… Отдавна вече беше престанал да следи многобройните й изяви. Обаждаше му се редовно, където и да се намира. Но той знаеше, че това е временно, че привързаността й към него постепенно ще се стопи и изчезне. Блестящият светски живот я привличаше неотразимо, в него неизменно ще се появи и новият, излъскан като за корица на модно списание любовник… Сега се питаше как е могъл да повярва, че прелестно създание като Аликс може да се задоволи с него — широкоплещест четиридесет и пет годишен мъж с изпито и обветрено лице на каубой…
	При най-добро желание не би могъл да се нарече красив, косата му — макар да беше все още гъста и черна, никога не би могла да бъде зализана като на нейните бивши и бъдещи гаджета от света на шоубизнеса. _Напомняш ми за Робърт Мичъм_, беше казала Аликс в началото на връзката им. _Лицето ти изразява мъдрост и силна воля._
	Вечерта, в която тя си отиде, Кроукър остана зад кормилото на розово-белия „Тъндърбърд“, модел 1969-та, който блестеше като нов, възстановен с обич и безкрайно търпение. Вдигнал глава, той проследи с поглед как самолетът й се стопява в разкошните пурпурни цветове на залеза. В душата му се промъкна черно отчаяние, инстинктивно пожела да се свърже с Никълъс Линеър — стария приятел, с когото бяха преживели куп опасни приключения. Но Кроукър не беше от хората, които ще ронят сълзи над бирата си, дори пред такъв близък приятел като Никълъс. Роден и отрасъл в „Кухнята на ада“ — западните квартали на Манхатън, известни с изключително висока престъпност, той беше станал неволен свидетел на убийството на баща си пред дома им; на последвалия психически срив у майка си, оставена да преживява с оскъдната полицейска пенсия. Научи се да бъде твърд, никога не се обръщаше към миналото.
	Катерът на бреговата охрана намали оборотите на двигателите си, Кроукър натисна бутона за електронен контрол и котвата мазно се плъзна от борда на яхтата. Докато се занимаваше с това, отново се запита защо беше приел офертата на граничните войски да им помага в борбата с трафикантите на наркотици, които неуморно атакуваха безкрайните плажове на Флорида. Може би защото все пак не беше успял да обърне гръб на полицейската работа, която се беше заклел да забрави заедно със заселването си тук, въздъхна в себе си той.
	Катерът вече беше спрял, двигателите тихо боботеха, корпусът леко се поклащаше върху вълните. Кроукър пое въжето, което му хвърлиха мъжете от малката лодка, спусната сръчно във водата, очите му внимателно опипаха фигурите им, изкачващи се една по една по стълбичката, която беше спуснал.
	Очакваше да види своя приятел Марк Макдоналд — лейтенанта от БО, който го беше убедил в ползата от това сътрудничество. Но вместо него видя двама млади униформени офицери, препасали колани с тежки служебни револвери. Между тях стоеше човек, когото Кроукър никога не беше виждал — висок и слаб, с рунтави вежди и хлътнали, обрулени от вятъра скули. Когато краката му стъпиха на борда на яхтата, Кроукър забеляза и яркосините му, блестящи очи. От целия му вид се излъчваше младежка жизненост, макар че положително наближаваше петдесетте. В ръката му се поклащаше дипломатическо куфарче, направено от сивкава изкуствена материя.
	Двамата офицери се държаха строго официално. Отдадоха чест на Кроукър и заеха моряшка стойка от двете страни до подвижната стълбичка.
	— Радвам се да се запозная с вас, господин Кроукър — протегна ръка непознатият, край устата му се появиха няколко дълбоки бръчки, които би трябвало да имитират усмивка. — Казвам се Уил Лилехамър, много мило от ваша страна да ни приемете на борда… — яркосините очи приличаха на рентгенов апарат, от който нищо не бе в състояние да се изплъзне: — Изпълнявам специална задача, възложена ми лично от президента на Съединените щати — пропусна да спомене службата, в която си вади хляба. Беше облечен в униформа на БО, но Кроукър беше убеден, че няма нищо общо е граничните войски. Особено след като отбеляза едва доловимия му английски акцент. — Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?
	Кроукър бавно се огледа. Освен тихо боботещият катер на тридесетина метра от тях, морето беше почти пусто. Рибарска лодка бързо се отдалечаваше по посока на вятъра, няколко платна се белееха в близост до брега. И това беше всичко. Поклати глава и безпомощно разпери ръце.
	Сега вече Лилехамър наистина се усмихна, гледката не беше от най-приятните. Оказа се, че около устата му има истинска паяжина от малки, бледорозови белези.
	— Ще останете смаян от напредъка на електронната техника за краткото време, в което сте извън полицията — отбеляза гостът.
	Значи някой го е запознал с биографията ми, отчете Кроукър, докато мълчаливо вървеше към кабината. Извади две ледени бири от фризера и покани госта си да седне на скамейката. Лилехамър пое с благодарност запотената бутилка, промърмори едно „наздраве“ и жадно отпи. После постави куфарчето си върху пейката и щракна ключалките. Вътрешността му се оказа претъпкана с електроника нещо като портативен компютър, но без клавиатура. Лилехамър извади ключ с особена форма, пъхна го в някакъв процеп и го завъртя първо наляво, после надясно.
	Кроукър направи гримаса.
	— Получихте леко главоболие, нали? — попита гостът. — Ето, глътнете това хапче.
	Кроукър пое малкото бяло кръгче от ръката му, прокара го в гърлото си с помощта на солидна глътка ледена бира. Миг по-късно главата му се прочисти.
	— Какво, по дяволите, беше това? — дрезгаво попита той.
	— Средствата за електронно наблюдение претърпяха истинска революция в развитието си — отвърна гостът. — Толкова бърза и толкова неудържима, че сме принудени да прибягваме до защитни средства, които все още не притежават стопроцентова гаранция — ръката му махна по посока на електрониката в куфарчето: — Това бебче върши добра работа, но малко трудно се възприема от мозъка… Явно вибрациите му са прекалено силни като дразнители… — огледа машинката с обич, устните му отново се разтеглиха в бледа усмивка: — Аз обаче изглежда вече му свикнах на мръсника… Изобщо не ми дразни слуха.
	Довърши бирата си, млясна с устни и добави:
	— Между другото, лейтенант Макдоналд ви праща поздрави. Положително съжалява, че за малко го изместих от обичайните занимания…
	— Още една бира?
	— Благодаря — отказа Лилехамър. — По време на служба си позволявам само една…
	— Колко английска кръв тече в жилите ви? — попита Кроукър, докато отваряше втора бутилка за себе си.
	— Много — засмя се Лилехамър. — Но там, откъдето идвам, се използват такова количество американски идиоми, че понякога започвам да се тревожа за английската си кръв… Може би затова извън службата правя всичко възможно да се представям като стопроцентов англичанин… Така става, когато майка ти е англичанка, а баща ти американец…
	— И къде се намира тази ваша служба?
	— Всъщност никъде…
	— Така ли?
	— Когато човек има кабинет, хората неизбежно откриват с какво се занимава — вдигна показалец Лилехамър. — На ЦРУ му бяха необходими десетилетия, за да разбере този прост факт…
	Рентгеновите очи се заковаха върху лявата ръка на Кроукър, той неволно размърда пръстите й, направени от титан и фибровлакна.
	— Предполагам, че проявявате любопитство към това — промърмори той. — Всички го зяпат…
	— Можете да задоволите моето само ако желаете — кимна с разбиране Лилехамър.
	— Отдавна вече не ми пука — отвърна Кроукър и положи изкуствената си ръка на масата. Беше истинско произведение на изкуството, създадено преди години от екип японски хирурзи и специалисти по биомеханика. Четирите пръста и палецът бяха снабдени с механизми за прегъване, изработени от титан и бор, покрити отгоре с гъвкава пластмаса в матово кафеникав цвят. Самата ръка беше от неръждаема стомана и си имаше всичко — длан, китка и съоръжения за прегъване. — Не зная как точно работи, но изглежда е вързана за нервите ми — поясни той. — Движенията се осигуряват от две специални литиеви батерии.
	Лилехамър се наведе да я разгледа, изведнъж заприлича на археолог, натъкнал се на интересна находка.
	— Ще имате ли нещо против да ми разкажете как изгубихте истинската си ръка? — тихо попита той.
	Кроукър подозираше, че той отдавна знае всичко, но въпреки това кимна с, глава:
	— Наложи ми се да водя битка с един изключително опитен мръсник… Шампион по японска борба „сумо“, надарен с изключителна сила… На всичкото отгоре беше и майстор на „кендо“… Знаете ли какво е то? Японско бойно изкуство е употреба на хладно оръжие…
	— Имал съм възможност да се запозная отблизо с няколко катани — кимна Лилехамър.
	— Значи знаете колко остри са те — продължи Кроукър. — При най-добрите изработки ръбовете изобщо не могат да се забележат с просто око. Точно с такава катана ми отсече ръката онзи „сумо“…
	— А това добре ли работи? — попита гостът и почука с нокът единия от изкуствените пръсти.
	Кроукър бавно сви ръката си в юмрук, после отново я разтвори. Сивкавият титан на дланта изпускаше фосфоресцираща светлина.
	— Това е вторият, подобрен модел — промърмори той. — Прототипът също беше впечатляващ, но това вече наистина е друга работа…
	Стана и взе една от празните бирени бутилки в дясната си ръка. Долепи един от изкуствените пръсти на лявата до гърлото и бавно започна да го спуска надолу. В каютата се разнесе странен звук, сякаш някой раздираше плат. Острият като бръснач връх на пръста стигна дъното на бутилката и започна да се движи по обратната страна. След миг шишето се разцепи на две абсолютно еднакви половинки.
	— Забележителна комбинация между сила и точност — призна Лилехамър.
	Кроукър седна на мястото си и махна с ръка към куфарчето:
	— А това от какво е направено?
	— Откровено казано, не знам — сви рамене гостът. — От някаква пластмаса, използвана в космическите кораби. По-лека от стоманата, но няколко пъти поздрава от нея… Зная обаче друго — тя е дяволски издръжлива. При лабораторните изпитания е издържала на едрокалибрени куршуми и пластичен експлозив!
	Кроукър мълчаливо кимна с глава и протегна изкуствената си ръка. Дългите пръсти бавно се свиха в юмрук и още по-бавно се насочиха към капака на куфарчето. Материята попадна между палеца и показалеца, чу се остро изщракване. Титановите връхчета се срещнаха през получената дупка с леко, едва доловимо звънване.
	Лилехамър смаяно гледаше своето доскоро напълно сигурно куфарче. От устата му се откъсна тежка въздишка, главата му с недоверие се поклати.
	— Май ще приема втората бира, която преди малко ми предложихте — промърмори той.
	Пое бутилката и дълго мълча. Кроукър наблюдаваше как слънцето се мести по стената на каютата, вятърът навън неусетно смени посоката си. Идва буря, помисли си той, усетил миризмата на фосфор във въздуха. Но все още имаме време… Време ли? Но за какво? Зареди се с търпение и зачака. Лилехамър ще каже защо е дошъл…
	Вълнението се усили, яхтата започна да се поклаща надлъжно, килът й се вдигаше и потъваше с ритмична последователност. Кроукър изведнъж се почувства зле. Рязко се изправи, излезе от кабината и се надвеси през перилата. Повърна пред очите на двамата униформени моряци, които безмълвно го наблюдаваха от другата страна на палубата.
	— Съжалявам — промърмори Лилехамър, изчакал го да се върне на мястото си. — Страхувам се, че тези хапчета все още не са напълно ефикасни.
	— Направете ми една услуга — изръмжа Кроукър, след като изплакна устата си с глътка бира. — Следващия път не ми предлагайте подобни боклуци! Предпочитам да ме боли глава!
	— Напълно ви разбирам и ви поднасям извиненията си.
	— De nada (няма защо) — кой знае защо му отвърна на испански Кроукър.
	Лилехамър остави бирата си, наведе се напред и тихо попита:
	— Чували ли сте името Доминик Голдони?
	— Разбира се. Главатар на мафията, решил да пропее пред агентите на ФБР. В резултат са прибрани двама от основните му съперници, барабар със стоката и оръжието. Поставен под закрилата на ФПЗС… Което, както чувам, съвсем не му пречи да управлява огромната си империя по Източното крайбрежие чрез услугите на своя зет — уважавания адвокат Антъни де Камило, известен в близкото си обкръжение като Тони Д. Чувам също така, че основният съперник на Голдони, който все още е на свобода…
	— Вероятно имате предвид Чезаре Леонфорте…
	— Точно така, Леонфорте, по прякор „Лошата лапа“… Според слуховете е решил да яхне съдбата и да завземе териториите, освободени от Голдони.
	— Браво на вас — одобрително кимна Лилехамър. — Разполагате с доста сведения, които са неизвестни за широката публика. Но връзката между Голдони и Антъни де Камило — известен и уважаван юрист, изобщо не може да бъде доказана… Хората от ФПЗС се опитаха да го сторят, но удариха на камък — присви яркосините си очи и ги закова върху лицето на Кроукър: — Същевременно виждам, че сте запазили своята мрежа от информатори…
	— Само част от нея — поклати глава Кроукър. — Много хора се оказаха извън финансовите ми възможности…
	Лицето на Лилехамър отново се разкриви от грозната усмивка.
	— Завиждам на чувството ви за хумор, господин Кроукър — промърмори той. — Сухо и фино, като отлежало вино…
	— Но далеч не толкова нюансирано — отвърна Кроукър, поддал се неволно на тона на събеседника си.
	Усмивката на Лилехамър се разшири още повече, сега вече ясно се виждаха следите от шевове върху тънката кожа. Сигурно са го шили набързо, някъде в червената зона на опасността, далеч от високотехнологичната цивилизация, снабдила самия Кроукър с тази забележителна протеза… Но фактът, че белезите бяха симетрично разположени _от двете страни_ на устата на този мъж, изключваше предположението за нещастен случай или рана, получена докато е преследвал неизвестните си врагове. Те по-скоро навяваха мисълта за ръката на мъчител садист, решил да получи нещо (неизвестно какво) от своята жертва.
	— Отказах да пропея и те се опитаха да затворят устата ми завинаги — тихо поясни Лилехамър, сякаш прочел мислите на домакина си. — Много по-лесно щеше да им бъде да ми прережат гърлото, но те просто не действат по този начин… Бях нарушил спокойствието им и трябваше да бъде наказан. Да остана жив, но цял живот да нося кръста си… Опитаха се да прекъснат мускулите, които движат устните ми… Но, както виждате, извадих късмет…
	Кроукър се готвеше да попита кои са _те_, но после изведнъж съзна, че това няма абсолютно никакво значение. На времето си беше имал работа с достатъчно количество от _тях_, знаеше добре какво представляват… По всичко личеше, че между него и този половин британец има доста общи неща…
	— Жалко, че не мога да си пусна мустаци — промърмори Лилехамър и прокара пръст по горната си устна. — Операцията, на която ме подложиха, очевидно е засегнала и корените на космите… — Сви рамене, потърка длани и добави: — Е, стига вече. Време е да приключваме, вълнението май скоро ще се превърне в буря… Не ми се ще да си обърна червата по обратния път… — очите му проследиха белите платна на хоризонта, бързащи към сигурността на Маркоу Айлънд. Наблизо не се виждаха никакви плавателни съдове. — Информацията ви за Голдони е абсолютно вярна. _Но_ има и нещо ново — вчера той открито наруши споразумението си с федералните власти и ние все още нямаме обяснение за този факт.
	— Какво е направил?
	— Позволи да бъде убит, ето какво…
	— Доминик Голдони мъртъв? — учуди се Кроукър. — Струва ми се невероятно…
	— Не само е мъртъв, но повлече със себе си и най-добрите агенти на ФПЗС — поклати глава Лилехамър.
	— А знаете ли защо?
	— Мога да ви отговоря, но първо трябва да зная дали искате да работите по този случай заедно с мен.
	Кроукър се замисли за момент, после вдигна глава:
	— Но защо се спряхте именно на мен, по дяволите? По всичко личи, че заемате висок пост във ФБР, положително разполагате с много кандидати… По-млади от мен и по-добре запознати с модерната техника… — ръката му се стрелна към куфарчето със заглушителното устройство: — Аз дори не съм подозирал, че съществуват подобни машинки!
	— Оставете ролята на стария боен кон — поклати глава Лилехамър. — Пред мен тя просто не върви. Името ви изскочи от компютрите. Преди известно време сте работили заедно с Никълъс Линеър, който пък е бил агент на К. Гордън Минк — в онези дни шеф на „Червената станция“ — Бюрото за работа със СССР. Двамата с Линеър сте разкрили един изключително опасен агент на врага, внедрен именно при Минк… — лицето му изведнъж стана сериозно, веждите му се свъсиха: — Истината е, че не мога да имам доверие на никого в службата. Поне докато не открия как са се добрали до Голдони, който по всички правила би трябвало да се намира в абсолютна безопасност. С една дума — трябва ми помощ — вдигна глава полицаят. — Голдони имаше строга заповед да не влиза в телефонен контакт с никого от близките си поради опасността от подслушвателно устройство оттатък. Нямаше право да се среща с когото и да било без предварителното съгласие на своята охрана от ФПЗС. Как тогава се случи това? До този инцидент ФПЗС нямаше нито един провал!
	— Някой е успял да се докопа до него — сви рамене Кроукър.
	Лилехамър дълго мълча, главата му остана наведена. После въздъхна и заби яркосините си очи в лицето на Кроукър.
	— Според мен Голдони е бил предаден отвътре — каза той. — От човек, на когото е имал пълно доверие. Пак повтарям — сигурността му беше стопроцентово осигурена, единственото условие беше да спазва правилата на ФПЗС.
	Кроукър се замисли, после бавно поклати глава:
	— Ясно е, че имате нужда от помощ. Но аз едва ли мога да ви я дам… Никога не ме е бивало по отношение на уставите, предпочитал съм да работя по свой начин…
	Лилехамър го погледна право в очите.
	— Искам да ми отговорите само на един въпрос — тихо процеди той. — Чувствате ли се достатъчно заинтригуван от случая, за да станете мой оперативен агент, или предпочитате спокойния живот в тоя гьол, с единственото развлечение да возите насам-натам разни дебелаци е бирени шкембета?
	— Признавам, че речникът ви си го бива, господин Лилехамър — засмя се Кроукър.
	— Наричай ме Уил.
	Кроукър първо огледа протегната ръка на госта си, после здраво я стисна.
	— Не зная защо се чувствам като ученичка, която насрочва първата си среща — промърмори той.
	Лилехамър избухна в сърдечен смях, този път гротескните белези изчезнаха напълно в бръчките на обветреното му лице.
	— Мисля, че ще изпитвам истинско удоволствие от нашето сътрудничество, Лю — рече той. — Нали мога да те наричам Лю? Всъщност това ще бъде за пръв и последен път… Операцията изисква абсолютна сигурност, имената трябва да бъдат забравени. Исмаил се е срещнал с Ахаб и двамата правят страхотен екип! Толкоз по въпроса!
	Катерът на бреговата охрана отнесе Ахаб, а Кроукър остана на борда на яхтата си да чака залеза. Така и не можа да си отговори на въпроса защо, по дяволите, отново се забърква с разследване на ФБР… За следващия ден беше насрочен едноседмичен круиз с Маракай — венецуелски богаташ, на когото даваше яхтата си под наем три-четири пъти в годината. Маракай беше натрупал състояние както от търговия със земя, така и от разработката на богатите диамантени мини върху нея. Беше човек на живота, страхотен рибар. Харчеше без мяра, оставяше огромни бакшиши. Да не говорим за харема от млади красавици, които водеше със себе си и които с удоволствие отстъпваше на приятелите си.
	Кроукър се наведе през борда на „Капитан Сумо“ и втренчи поглед в прозрачната зеленикава вода. На сантиметри под ватерлинията се виждаха тъмни петна, лодката очевидно се нуждаеше от основно остъргване.
	_Точно така_, каза си той. _Мисли за всичко друго, но не и за Аликс!_ Може би предложението на Лилехамър беше дошло тъкмо навреме, но въпреки това в стомаха му се появи празнота. Сякаш цяла седмица не беше слагал нищо в устата си. Аликс му липсваше, това беше цялата работа… Липсваше му жестоко! Мразеше я, защото го остави тук — на диета от алкохол и морска храна, докато тя самата водеше блестящ живот и прескачаше като пеперуда от една столица на модата в друга… Всъщност какъв избор му оставаше? Но сега нещата се променят…
	Пред очите му изплува красивото й лице, покрито с равен загар. Стояха пред залата за заминаващи пътници на Международно летище Маями, никой не искаше пръв да каже сбогом…
	После тя тихо промълви:
	— _Какво_ точно мислиш, че правиш тук? Нима не разбираш, че този начин на живот отдавна ти е омръзнал?
	Той разпалено отрече, но сега си даваше сметка, че Аликс е била права. Помисли си за Маракай с неговия плаващ публичен дом и разбра какво е искала да му каже тя. Беше се заселил тук, защото очите му се бяха нагледали на обезобразени трупове, краката го боляха от дебнене по тесните улички на опасни квартали. Повдигаше му се от вонята на корупцията и безчовечността ставаше му лошо от вечното присъствие на смъртта. На грубата, насилствена смърт… Избяга. Изчезна далеч на юг. Но само за да открие, че смъртта има и други лица…
	Обичаше Аликс дълбоко и искрено, но какво можеше да стори? Да се ожени за нея и да я отведе далеч от живота, който обича? Или да се ожени за нея и да се примири с дългите и отсъствия, наложени от работата? Не го устройваше нито едното, нито другото. Затова я пусна да отлети, а сам остана сред водораслите и повехналите палми.
	Взе в ръка една кука, остърга борда на яхтата и загледа как тъмнозеленото петно бавно се разтваря в обляната от слънцето кристалночиста вода.
	_Ако остана тук дори още само един ден, ще се почувствам безполезен като тези водорасли_, унило си помисли той.
	Върна куката на мястото й, влезе в кабината и вдигна котвата. Включи двигателите, обърна корабчето и пое към пристанището на Маркоу Айлънд. Почувства се в отлична форма, кръвта му запя. Толкова е хубаво отново да имаш цел в живота! Душата му тръпнеше от нетърпение пред загадъчното убийство, което трябваше да разкрие.
	_Разглезените богаташи да вървят по дяволите_, рече си Кроукър. _Време е да се върна към пълноценен живот!_


	Величествените куполи и канали на Венеция блестяха в зелено и златно под морните лъчи на есенното слънце.
	Никълъс не беше идвал тук и сега просто не знаеше какво да очаква. Градът се разлагаше и бавно, като свещената земя Атлантис, потъваше в лагуната, по-близо до майчинската прегръдка на земята. Преходността на вековете лепнеше по богато изографисаните стени на многобройните дворци, насищаше въздуха с тежкия си аромат. Човек лесно губеше ориентация в този безкраен влажен лабиринт от тесни улички и канали със застояла вода.
	Поне такова беше впечатлението на познатите на Никълъс, посетили този град, обиколили неговите забележителности и напуснали го с махане на ръка и въздишка на облекчение, заричайки се никога вече да не се връщат тук, в душната жега на вчерашния ден…
	Какви нещастници са били те, мислеше Никълъс, докато пресичаше лагуната на борда на блестящ от чистота моторен катер и гледаше като омагьосан разстилащия се пред него град, който сякаш нямаше основи от камък, а лежеше върху нещо ефимерно, наподобяващо фантастичен сън…
	Предпочете да пътува горе, на капитанския мостик, въпреки резливия ветрец, принудил го да дръпне яката на сакото си от тънък велур с цвят на отлежало уиски. Катерът летеше с пълна скорост през стоманеносивата вода, фантастичните сгради на Венеция бавно изплуваха от синкавата, облакоподобна мараня и сякаш плуваха в спокойните води на лагуната.
	Небосводът беше невероятно син, Никълъс имаше чувството, че в него се отразяват златните куполи и стройните кули, останали непокътнати сякаш от времето на „Хиляда и една нощ“…
	Мощният двигател на катера промени оборотите си, корпусът направи плавен завой, напусна лагуната и забави ход. После се плъзна покрай дървените колове, — маркирали пътя на корабите векове наред, и сякаш с трепет пое по Канале Гранде към сърцето на града.
	Минаха покрай нос Сан Джорджо Маджоре и пред очите на Никълъс се появи величествената фасада на базиликата Санта Мария дела Салуте, над която бавно залязваше кървавочервеният и сякаш изсъхнал диск на слънцето.
	Почувства как косъмчетата на врата му настръхват, пред очите му изведнъж изплува ясна, сякаш гравирана в съзнанието му картина: пристъпва по огладените камъни на древен площад, наричан тук „пиацета“, облечен е в дълга черна роба и ботуши от груба кожа, върху лицето си има черна маска, а на главата — триъгълна шапка от необработен филц. Високо над него плющят непознати знамена, неизвестно откъде е сигурен, че страната води война… А към това се прибавя чувството, че най-сетне се завръща у дома…
	Примигна, заслепен от огромния диск на есенното слънце. Моторницата направи още един остър завой и пред него се разкри Пиацета ди Сан Марко с Палацото на дожите в десния си край. Вляво се издигаха величествените статуи на венециански крилат лъв и на свети Теодор — покровителя на града. Залитна и беше принуден да се хване за махагоновия парапет. Това беше „пиацетата“ от видението му, отново остана с усещането, че се води война…
	Палацо ди Машере Венециане се намираше приблизително по средата между Пунта де ла Догана с базиликата Санта Мария дела Салуте и Кампо дела Карита с Академичната галерия в дъното и фантастичния Дървен мост.
	Някога хотелът е бил лятна резиденция на управляващите дожи. От него се разкриваше великолепна гледка към Канале Гранде и Рио ди Сан Маурицио — също канал, но Никълъс все още не беше научил, че във Венеция това наименование е запазено единствено за Канале Гранде… Останалите са просто водни улици. Също както големите сгради — местните хора ги наричаха просто „къщи“, наименованието „палацо“ беше запазено от традицията единствено за резиденцията на Дука…
	Хотелът разполагаше с частен пристан, пъргави портиери със златнозелени ливреи взеха багажа му и го поведоха покрай масите на открития ресторант, вече заредени за вечеря.
	Фоайето беше огромно, с богато изографисани сводести тавани, копринени тапети по стените и старинни плюшени мебели. Преобладаваха типично венецианските цветове — морскосиньо, зелено, жълто и наситено оранжево. Навсякъде присъстваше позлатата в стил рококо — върху ръбовете на мебелите, рамките на картините, масивните стенни часовници и огромните полилеи от кристално стъкло „Мурано“ със своите типични, наподобяващи сълзи орнаменти…
	Регистрацията на Никълъс се превърна в ритуал — сякаш беше скъп и отдавнашен клиент. Над потъмнялото от старост дървено гише висеше огромна, маска от бял лак, с извит нос и агресивна горна устна. Никълъс попита какво представлява тя.
	— О, Венеция е град на маските, синьоре — отвърна администраторът. — Или поне е била такъв град през вековете. Името на хотела — „Палацо ди Машере Венециане“ означава „Дворец на венецианските маски“. Дожът, построил това палацо за своя лятна резиденция, е бил своенравен човек. Често прибягвал до „баута“, за да се смесва с обикновените хора и да върши… хм… доста неделикатна дейност… — човекът поглади горната си устна и лукаво се усмихна: — Според мен е станал баща на много незаконородени деца именно с помощта на маските, пак с тяхна помощ е сключил и Бог знае колко мръсни политически съглашения… — ръката му махна към голямата бяла маска на стената: — Ето това е „баута“ — маската, превърнала се в основен закон. До нея са прибягвали много от могъщите дожи, съдии и благородници, благодарение на нея са били в състояние да кръстосват града като обикновени хора…
	— И никой не ги е разпознавал? — удиви се Никълъс.
	— Никой, синьоре — убедително поклати глава администраторът. — Венеция знае да пази своите тайни.
	Стаята му на втория етаж беше огромна. Портиерът остави багажа до вратата, прекоси дебелия персийски килим и отвори четири метровите капаци на прозорците. Помещението се изпълни със звуците и миризмите на Канале Гранде, с великолепната му светлина.
	Окъпана от странната, водниста светлина на този град, закотвен от столетия между суша и вода, богато орнаментираната стая положително изглеждаше такава, каквато е била преди триста години при управлението на Дожите.
	Останал сам, Никълъс влезе в мраморната баня и свали от себе си прахта на дългото пътуване. Започна да се бръсне пред огледалото в позлатена рамка, очите му с интерес наблюдаваха как лицето му се променя, освободено от четината. В съзнанието му изплуваха думите на Сейко: _Ще бъдете различен, толкова променен, че никой няма да ви познае…_
	Наплиска се със студена вода и се върна в стаята с пешкир в ръце. Изправи се до прозореца и загледа как дългите пръсти на нощта се прокрадват по Канале Гранде. Вляво се издигаше тебеширенобялата фасада на Санта Мария дела Салуте, вдясно, оттатък тихо плискащата се вода, леко се поклащаха четири издължени гондоли, боядисани в синьо, черно, зелено и червено. Високо вдигнатите им издължени носове с шестоъгълник накрая, свидетелстващ за принадлежността им към квартала Сестиери, проблясваха под кадифената светлина и приличаха на древни, безупречно настроени музикални инструменти.
	Никълъс избърса лицето си и обърна гръб на прозореца. Върху широкото легло забеляза голяма картонена кутия, която положително не беше там при оттеглянето на портиера. Погледа я известно време, после вдигна телефона и попита дали някой не е оставял нещо за него. Получи отрицателен отговор.
	Вдигна капака и замръзна. Косъмчетата на врата му отново настръхнаха, тънка струйка пот се плъзна по гърба му.
	В кутията имаше дълга черна роба — същата като онази от видението му, под нея белееше картонена маска, точно копне на онази „баута“, която висеше над гишето на администрацията. Носът беше дълъг и извит, горната устна беше дори по-агресивна от онази долу… В общото изражение се долавяше нещо маймунски арогантно. Типична маска, осигуряваща анонимност на благородниците.
	На дъното на кутията имаше зелен плик със златни ръбчета. Никълъс го отвори и извади от него лист твърда гланцирана хартия. Думите бяха подредени красиво и равно, почеркът беше леко полегат:
	_Моля, бъдете на Кампиело Сан Белисарио точно в десет и тридесет тази вечер. Носете робата и маската._
	Никълъс хвърли бърз поглед на часовника си. Беше седем без четвърт, дори за вечеря беше още рано. Погледна странната дреха, облече се и отвори куфарчето, което Сейко му предаде на летище Нарита. Нарочно не беше го поглеждал по време на полета, не му се искаше да работи.
	Настани се в дълбоко кресло и се зае да разчита шифрованото съобщение на Винсънт Тин. Странната светлина на гаснещия отвъд прозореца ден се смеси с яркия кръг под абажура на настолната лампа. Тин беше роден и израсъл във Виетнам, но след това беше емигрирал в Австралия. Там взел диплома по международно право, след което практикувал на различни места, включително и на Уолстрийт, в качеството си на бизнес експерт.
	Никълъс прекара доста време в негова компания, бързо стигна до заключението, че Тин е умен и схватлив, но с малко коварен характер. Отдавна вече знаеше, че без подобно качество трудно се върти бизнес в района на Югоизточна Азия, но въпреки това реши да го държи под око. На практика именно това беше една от причините за отложеното му в последния момент пътуване до Сайгон.
	Бегло прегледа планираните за следващото тримесечие цифри, спря се на все по-успешно развиващата се програма за обучение на работници, а също и на проблемите с доставките на петролни продукти. Тук имаше нещо абсурдно — Япония изкупува над деветдесет процента от виетнамския добив на петрол, въпреки това нейните компании на територията на Виетнам си набавяха гориво с цената на огромни усилия. После прегледа кратката оценка на Тин за действията на режима, спря се по-подробно на неговите делови контакти. Почти веднага забеляза нещо необичайно — според Тин в страната все по-настойчиво се говорело, че ще бъде съставено правителство в сянка, което ще действа напълно независимо от официалните власти. Той не знаел в какво точно ще се изразяват тези действия, но влиянието на новите политици ставало все по-осезаемо. Накрая предлагаше да се проучи въпроса и да се вземат съответните решения още преди конкуренцията да се е осъзнала.
	Никълъс си отбеляза, че трябва да му изпрати факс с нареждане да не си губи времето. Според него това беше вече прекалено. В Сайгон се носят какви ли не слухове, но кой ще подкрепи един такъв режим? Как ще завземе властта и как ще я задържи? Кой ще финансира подобна гигантска операция?
	Това бяха въпроси, които действително биха разтревожили Никълъс, в случай че повярва на предположенията на Тин. Ако Виетнам отново бъде дестабилизиран, инвестициите на „Сато Интернешънъл“ в размер на стотици милиони долари наистина ще се окажат под заплаха. По всичко личеше, че Тин е прекарал прекалено дълго време на границата с джунглата и има нужда от известни указания. Никълъс си записа някои неща и реши при първа възможност да отлети за Сайгон.
	Почувства глад и слезе в ресторанта. Настани се до прозореца на зала със сини копринени тапети, очите му разсеяно се насочиха към корабчетата на градския транспорт, които неуморно сновяха по спокойните води на капала. В близост до брега бавно се плъзгаха гондоли с немски и японски туристи, окичени с камери и кристални сувенири от „Мурано“.
	Поръча си спагети с раци, едно великолепно ястие. Сосът беше невероятен, малките сочни рачета се топяха в устата му като хайвер. После взе „сепия интека“ — изключително вкусно блюдо от калмари, задушени в собствен сос. Остави на келнера да предложи виното и той донесе бутилка „Просека“. Никълъс бързо се увери, че чаша — чаша и половина от този еликсир може да завърти главата и на далеч по-опитен пияч от него. Отказа се от десерта и поиска двойно еспресо. Подписа сметката малко преди десет, отиде до гишето на администратора и помоли да го ориентират за мястото на срещата.
	Получи малка сгъваема карта на града. Администраторът огради с кръгче местоположението на хотела, после се зае да чертае няколкото маршрута, по които можеше да се стигне до Кампиело ди Сан Белисарио.
	— Най-добре е да идете пеш — посъветва го той в съответствие с утвърдените венециански традиции. — Няма да пристигнете по най-бързия начин, но в замяна на това ще видите много красиви и интересни неща… Разполагате ли с двадесетина минути?
	Никълъс отговори утвърдително и това предизвика доволната усмивка на италианеца.
	— Във всеки час на деня и нощта тук има какво да се види, синьоре — каза той.
	Качи се обратно в стаята, отново набра номера на Джъстин. Никой не вдигна. Къде ли може да е в този час на нощта, запита се той. Сега в Токио беше два след полунощ. Остави слушалката, навлече дебел пуловер и се уви в дългата черна роба. Пъхна маската подмишница и с чувството, че се държи глупаво, тръгна към вратата.
	Потъна в уникалния свят на Венеция, изграден от звуците на един странен език, състоящ се както от тихи, едва доловими слова, така и от ехото, блъскащо се във високите стени на сградите и тесните улички. Сред тях се прокрадваше звукът на стъпките — странно, сякаш извънземно докосване на кожа върху камък, призрачен шум, рожба на сенки и призраци.
	Минавайки покрай отворен до късно бар, той чу смях и откъслечни разговори, които го преследваха десетки метри надолу по уличката и сякаш увиснаха над безчетните мостчета. Под тях пък тихо припляскваше водата, виждаше се тъмният силует на неизбежната, закотвена край дебелите колове гондола… В позеленелите от старост каменни основи на къщите влажно жвакаха малките вълни от корабчетата трамваи…
	Свърна зад поредния ъгъл и се озова в началото на тесен канал, задръстен от гондоли. В последната от тях седеше старец с черно облекло. Той вдигна глава, бавно се изправи и отвори уста. Разнесе се звънка, протяжна песен, чистият тенор се блъсна в каменните основи на мостчето, върху което се беше спрял Никълъс, очарован и омагьосан, неспособен да направи дори крачка…
	Процесията изчезна в мрака, песента бавно заглъхна. Никълъс продължи пътя си. След няколко крачки се озова пред миниатюрното дворче на потъмняло от старост палацо. Бугенвилиите бяха разцъфнали с разкошни, яркочервени цветове, над тях се извиваше напуканото от старост стебло на бор. На метър от корените му имаше малка скамейка от ковано желязо, потъмняла от времето. Никълъс живо си представи как на нея седи прекрасна девица, очите й са отправени към звездното небе, а в краката й е коленичил Казанова и я засипва с изкусителни слова…
	Отдавна овладял изкуството „да потъва“ в околната среда, да чувства и усеща подводните течения, движещи хора и населени места, Никълъс бавно и неотклонно си пробиваше път към сърцето на метафизичната загадка, наречена Венеция; към мястото на загадъчното си рандеву с Микио Оками. Тайнствеността на този град се съдържаше в невероятното му местоположение — нито на сушата, нито в морето; в извънземните звуци и светлина, в уникалната му способност да остава недокоснат от хода на времето… На това омагьосано място не можеха да се настанят колите и автобусите, влаковете и метрото; обитателите му се придвижваха така, както го бяха вършили техните прадеди. Никълъс бавно крачеше по тесни улички и галерии, по мостчета от камък и дърво, останали такива, каквито са били преди стотици години. Ако можеше да се прероди и да оживее в средата на XVI век, гледката пред очите му положително би била същата…
	В същото време Венеция неусетното поемаше в нежната си прегръдка, претопяваше душата му, превръщаше го в свой избраник подобно на стотици хиляди пътници, намирали убежище тук през вековете. Той потъна и се изгуби не толкова в лабиринта от улички, мостчета и канали, колкото в магическото сърце на този невероятен град. Чувството за време се изхлузи от душата му като стара, изсъхнала кожа; тя потръпна и се отвори пред нежната милувка на града, натежала от бремето на годините, едновременно с това вечно млада и готова за пълноценен живот…
	Неусетно престана да се тревожи за отношенията си с Джъстин, видя какво всъщност представлява гневът, който беше изпитал към нея заради двете изгубени деца, забрави напълно последния умопомрачителен разговор със Сейко… Но най-странното беше, че изведнъж се почувства абсолютно сигурен преди пълната с неизвестности среща, назначена от Микио Оками.
	В това състояние на духа стъпи на плочите на Кампиело ди Сан Белисарио. Площадчето беше малко и безупречно чисто, лишено от каквито и да било фонтани, дръвчета или скамейки. Съвсем типично за Венеция, заградено от три страни с високи къщи в глинено червеникав цвят. Четвъртата беше заета от внушителен храм. Никълъс пристъпи към входа и видя, че той носи името на площада. За пръв път в живота си чуваше за светец на име Белисарио, но не се учуди от този факт. Италианците, а особено жителите на Венеция, се прекланят пред цяла плеяда светци, които са напълно неизвестни за останалия свят.
	Площадчето беше пусто, ехото на нечии стъпки бавно чезнеше в далечината. Ято гълъби се готвеше да посрещне нощта под стрехите на околните сгради, някъде далеч боботеше моторът на невидим катер. Над плочите трептеше лека мараня, основите на сградите сякаш се носеха във въздуха.
	Никълъс търпеливо чакаше. Венецианската нощ, подобно на всяка друга, скоро щеше да го обвие в своето тъмно наметало. Внезапно си спомни за „баута“, измъкна маската изпод мишницата си и я нахлузи през глава. Изпита особено, странно познато чувство. В главата му отново нахлу споменът за видението, което се появи на борда на корабчето, докато бавно се плъзгаха покрай Пиаца ди Сан Марко. _Кой съм аз_, безмълвно се запита той. _Защо имам чувството, че тук е моят дом?_
	— Баута!
	Обърна се и видя един свещеник, който му махаше откъм малката вратичка, отворена в огромния портал на църквата.
	— Баута! — повтори отецът със странно кънтящ глас. — Закъснявате за службата! Идвайте, идвайте бързо!
	Никълъс изкачи изтърканите каменни стъпала, мина покрай облечения в дълга тога и с качулка на главата свещеник и влезе в здрача на църквата. Резето зад гърба му рязко изщрака.
	Въздухът тежеше от различни аромати — на восък и изгорял фитил, на плесенясали камъни и старост…
	Свещеникът мина напред.
	— Оттук — напрегнато прошепна той. — Следвайте ме!
	Осветлението в храма беше слабо, идваше предимно от дебелите свещи, запалени пред олтара. Трептящите пламъчета хвърляха неясни отблясъци по посока на високите сводове, богато изографисаните стели, великолепните византийски плочки на пода и позлатените икони. Тази църква беше истински музей на религиозното изкуство. Сводът се крепеше на потъмнели от времето дървени греди, куполът над него представляваше фина мозайка от библейски сцени.
	Някъде в дъното на храма се долавяше шепот, очевидно наистина се отслужваше литургия въпреки късния вечерен час.
	— Тази църква е много стара — прошепна свещеникът, докато двамата крачеха по покрития с каменни плочи коридор. Странният му сух глас сякаш бе лишен от възраст, а дори и от пол… Беше напрегнат, в интонацията му отсъстваха каквито и да било следи от чувства. — Според някои хора това е най-старият храм във Венеция… Върху каменните основи има надписи, които доказват, че някога тук се е издигал гръцки храм — шепотът на богомолците постепенно се стопи в мрака, остана единствено ехото… — Но кой знае какво е имало тук преди гърците… Скити, а може би и тайнствените циклопи, населявали земята преди милиони години… За това историята на Венеция не разполага с никакви сведения…
	Никълъс изненадано го погледна. Тези думи доста се различаваха от философията на хората, които проповядваха религиозни догми. Готвеше се да го попита за необичайните му възгледи, но свещеникът изведнъж се спря и посочи с ръка към извита във форма на арка врата.
	— Scolla Cantorum — прошепна той и сякаш с това обясняваше всичко. В следващия миг вече го нямаше, черната му роба се стопи в сенките на тесния коридор. Никълъс бавно пристъпи в каменното помещение, осветявано от колебливите пламъчета на една-единствена свещ. Огромните гранитни блокове бяха идентични с тези, от които бяха изградени основите на храма, положително датираха от периода на ранна Византия. Дали тази зала не е била част от някогашния гръцки храм? Вдигна глава и отбеляза, че таванът е разделен на две арки, издълбани под прав ъгъл една спрямо друга.
	— Тук е пял свещеният хор — обади се мелодичен глас зад гърба му. — Преди много, много векове…
	Никълъс се обърна и видя фигурата на висока жена. Лицето и беше покрито с черна маска, която странно, наподобяваше угаснало слънце. Върху тялото й се спускаше дълга мантия на свещеник, а може би и на монах…
	— Scolla Cantorum — добави жената. — Тази зала е била построена така, че да разкрие по най-добър начин красотата на човешкия глас. Някога, преди стотици години, тук е бил центърът, най-важното място на този храм…
	— А сега е обречено на забрава, така ли? — попита Никълъс. — Отстъпило място на съвременните богослужения…
	— Което не го прави по-малко величествено — кимна жената, красиво очертаната й уста се разтегли в блестяща усмивка. — Моля за извинение, че не ви се представих… Казвам се Челесте…
	— Вероятно е излишно да ви съобщавам своето име — отвърна Никълъс. — Очевидно знаете с кого разговаряте и няма нужда да свалям своята „баута“.
	Челесте се разсмя, звуците на гласа й се превърнаха в сребърни трели, отскочиха към свода и се върнаха надолу — по-богати и по-свежи дори от оригинала.
	— Да, зная кой сте — отвърна тя.
	— Тогава сигурно знаете и къде да открия… — Никълъс млъкна, видял как дългият й показалец се допира до устните.
	— Моля ви, не споменавайте името му дори тук, на това свято място — прошепна тя и пристъпи напред. Дългата роба прошумоля, сякаш стотици насекоми се готвеха за сън в топлата лятна нощ. Прекоси кръгчето светлина, хвърляно от високата свещ. Никълъс забеляза, че косите й с прибрани под плътен копринен тюрбан. Фината материя имаше цвят на венециански залез, по повърхността й бяха прикрепени бели и черни перли, долната част беше украсена с издължени изумруди, тежък златен медальон висеше над челото.
	— Значи познавате маската, която ви избрах — подхвърли жената.
	— Баута? Да, до известна степен…
	— А аз нося домино — продължи тя. — Името произлиза от латинския израз Benedicamus Domino, който означава „Слава на Бога“… Израз, отдавна превърнал се в баналност от честа употреба…
	— Вие бяхте свещеникът, който ме въведе тук — сепна се Никълъс.
	— Точно така — отвърна Челесте. — Исках да се уверя, че никой не ви следи…
	— Кой би могъл да ме следи и защо?
	Челесте не отговори, поклати глава и след известно време попита:
	— Знаете ли какъв ден е днес?
	— Последният ден на октомври, от утре започва ноември — отвърна Никълъс. — Още не съм свикнал с часовата разлика и не мога да кажа кога точно ще стане това…
	— Днес е денят на Вси светии — прошепна Челесте. — Единствената нощ в годината, с изключение на Карнавалната нощ, в която носенето на маски е нещо съвсем нормално. Затова беше важно да се срещнем именно тази вечер. Маските ще ни закрилят така, както са закриляли нашите деди…
	— Вашите — положително — сви рамене Никълъс. — Но моите едва ли, тъй като не съм чувал някой от тях да произхожда от Венеция…
	— Добре дошъл във Ведрата република — звучно прошепна Челесте, на устните й се появи странна усмивка.
	_Къде съм виждал тази усмивка_, запита се Никълъс, а на глас каза:
	— Време е да тръгваме. Бях повикан тук по спешност…
	— Наистина е така — отвърна Челесте. — Причините бяха напълно основателни… Те ще ръководят маршрута ни и занапред… — плъзна ръка в неговата и добави: — Надявам се, че компанията ми няма да ви е съвсем неприятна.
	Излязоха от църквата през един от задните входове, озоваха се под арката на каменно мостче. В ноздрите го удари ароматът на странен парфюм, нощта беше абсолютно тъмна. В краката им тихо припляскваше водата. Никълъс остана приведен под ниския свод, докато Челесте заключваше старата, обкована с желязо врата.
	— Това място е много особено — извърна се към него тя. — През 535 година византийският император Юстиниан изпраща армията си през морето към Италия желанието му е да си възвърне отнетите територии от своята велика империя. Начело на неговата войска е гениалният пълководец Велизарий… — Никълъс долови леката усмивка, която се плъзна по устните й: — По ирония на съдбата този храм носи същото име — на свети Белисарио…
	— Не твърдите, че става въпрос за една и съща личност, нали? — вдигна глава Никълъс. — Според мен е напълно изключено един византийски пълководец да стане християнски светец…
	— Това е Венеция — поклати глава Челесте. — Ако внимателно прочетете историята на този град, ще разберете, че тук всичко е възможно… — хвана го за ръката и го поведе към малък пристан, за който беше привързана гондола в тъмнозелен цвят, със златно по ръбовете. Направи му знак да се качи, после го последва и взе дългия прът в ръцете си. Ловко насочи лодката към средата на канала, увитата й в тъмно наметало фигура сякаш олицетворяваше тайнствената история на този град…
	— Венеция е била построена за защита на Италия от нападенията на варварите — хуни, готи и още куп войнствени племена — продължи Челесте. — Дали от народите в източната част на Средиземно море, поробени след падането на Троя, както твърди Омир, или пък от още по-старото племе на финикийците — вече е отделен въпрос… Но фактът си е факт — Венеция се изгражда поради ключовото си положение на брега на Адриатика и естествената защита, която й дават маларичният климат, бреговете от подвижни пясъци и коварните плитчини, непрекъснато променяни от морските вълни…
	Гласът й беше тих и ясен, носеше се над водата подобно на леките и едва забележими облачета на изпаренията. Никълъс слушаше запленен, очите му опипваха старите златистокафяви фасади на къщите с богато орнаментирани парапети и балкончета от ковано желязо, миниатюрни вътрешни дворчета, обсипани с цветя, извити ориенталски прозорци — ясен намек за произхода на първите венециански заселници…
	— Както и да е — продължи разказа си Челесте. — Основателите на „Серенисима“ — най-чистата и ведра република в средновековна Европа, несъмнено са били интелектуалци, които са бягали от войната, насилието и болестите… От унижението… Спрели са тук, започнали са да изграждат града на своите мечти и химери… Златната ера бързо отминала, нейното място заели византийските интриги… Започнали междуособни борби, наситени с насилие и кървави вендети.
	— И маските намерили своето предназначение… — подхвърли Никълъс.
	— Точно така — кимна Челесте и насочи гондолата към малък пристан, давайки път на нощното трамвайче, което вдигаше високи вълни в средата на канала. — Маските са били необходимата илюзия, изпълнявали са съвсем определена роля. Ще попитате каква… В политическия живот са ги използвали като закрила на онези, които са правили признания пред Светата инквизиция… А в личен план древните жители на Венеция са прибягвали до тях, когато са искали да дадат воля на сърдечните си чувства… Вършили са го както благородниците, така и обикновените рибари… — Челесте натисна пръта, гондолата отново пое по пътя си:
	— Така е било, поне в исторически план. Но каква е била действителността? На практика маските са били използвани за прикриване на корупцията във всички етажи на венецианското общество… Всичките тези маски — Баута, Домино, Каня, Примо Дзани — „Чумният доктор“, и още много подобни, съвсем не са герои от Комедия Дел Арте, както мнозина си мислят… Те са герои от венецианската действителност, корените им трябва да се търсят по-скоро в политическата парадигма, отколкото в театъра…
	Минаха покрай гондола с пурпурни кадифени седалки и златни ръкохватки на борда. В нея спеше мъж, покрит с дебело одеяло, главата му беше положена в скута на десетгодишната му дъщеря. Момичето им се усмихна, ръката му механично поглаждаше къдриците на бащата.
	Челесте продължи разказа си, когато останаха сами в средата на канала:
	— Маските се превръщат в символ на всичко венецианско, особено на мрачните тайни, скрити зад фантастичните легенди, предавани от уста на уста от жителите на града… Човек трябва да си представя Венеция като една огромна мида, в чиято утроба се крият приказни съкровища…
	— Предполагам, че сте прекарали тук целия си живот… — подхвърли Никълъс.
	— Понякога ми се струва, че наистина е така — загадъчно отвърна Челесте. — Във всеки случай аз съм родена тук и само това има значение…
	Излязоха на Канале Гранде, пред очите на Никълъс се появи тъмната грамада на Академията. Челесте насочи гондолата надясно, острият кил цепеше водата с тихо съскане. Наоколо беше тихо, плясъкът на вълните се смесваше с напрегнатото дишане на младата жена, забиваща неуморно пръта в тинестото дъно на канала. Странна, омайваща музика, изпълнявана на незнаен, роден от въображението инструмент…
	Най-сетне се насочиха към малък, но добре поддържан пристан, край дебелите колове се поклащаха две празни гондоли. Никълъс веднага ги позна и сърцето му пропусна един такт. Същите гондоли беше видял от прозореца на хотелската си стая! Значи беше направил едно дълго, кръгообразно пътешествие и сега се завръщаше там, откъдето беше тръгнал!
	Носът на гондолата меко се отърка в старите дъски на пристана, Никълъс скочи върху тях и ловко хвана подхвърленото от Челесте въже.
	Влязоха в палацо, боядисано типично по венециански — морскозелено и охра, сводът над вратата беше позлатен в съответствие с ориенталските традиции. Зад масивния портал, който отделяше къщата от водите на канала, имаше вътрешен двор. Бугенвилии и розови храсти, разцъфнали въпреки късната есен, насищаха въздуха е прекрасен аромат. Над високите стени простираше клони старо крушово дърво, разкривено и с напукан ствол.
	Блестяща моторница от тиково дърво и неръждаема стомана върху ниска стойка изпълваше по-голямата част от дворчето, покрито с мраморни плочки от Истрия, които имаха свойството да поемат влагата от въздуха ида променят цвета си. Поеха по широка стълба от бял камък, към piano nobile, както тук наричаха първия етаж… Челесте обясни, че долният етаж умишлено не се поддържа, тъй като водите на канала често прииждат. Цялата част от къщата, разположена на нивото на водата, се използва единствено за гараж на моторници.
	Помещенията горе бяха великолепни. Таваните бяха от индонезийско тиково дърво, потъмняло от вековете. Стените пазеха оригиналната си венецианска боя — тъмен ултрамарин с особена съставка, която беше невероятно скъпа и вече никъде не се произвеждаше.
	Подовете бяха застлани със стари персийски килими, изтъкани от фини вълнени и копринени нишки, в ъглите имаше статуи от мрамор и бял ориенталски камък, очевидно пренесени преди векове от древния Константинопол…
	Огромни възглавници от сребриста коприна заемаха местата, на които човек очакваше да види столове и дивани. В дъното на просторната дневна имаше мраморна стълба, водеща към нещо като полуетаж с широки панорамни прозорци и още от удобните възглавници. Капаците на прозорците бяха отворени, в помещението се лееше трепкаща светлина, отразена от водите на канала долу.
	Всичко изглеждаше на мястото си, подредено с изящество и вкус. От сребърната кутия за кибрит върху мраморната масичка до свежите цветя в разкошните кристални вази „Мурано“… Сякаш собственикът на този великолепен дом имаше мозък на математик, точен и изключително прецизен.
	Никълъс се спря на прага, зърнал неясен силует в дъното на помещението за гости, непосредствено до прозореца.
	— Микио Оками — прошепна Челесте и се плъзна зад вратата от дебело тиково дърво, открехната в стената до нея.
	— Челесте, почакайте…
	— Значи все пак дойдохте…
	Никълъс се извърна по посока на гласа. Въпреки напредналата си възраст Микио Оками все още притежаваше властна осанка. Никълъс свали маската си и пое по мраморните стъпала.
	Спря се на крачка от Микио Оками — стария и верен приятел на полковник Денис Линеър. Но дали наистина е бил такъв? Непосредствено след войната и по време на Окупацията в Япония са съществували странни порядки, пораждащи странни съюзи. Времената са били необикновени, понякога е било необходимо да се вземат и необикновени мерки по отношение на едно или друго начинание… Сега Никълъс се беше изправил лице в лице с една от тези необикновени, дори извънредни мерки…
	— Много приличате на баща си…
	Оками беше напълно плешив, с островърха глава и кръгло жизнерадостно лице на абсолютен диктатор. Очите му бяха разположени необичайно близко едно до друго, носът му беше по-скоро чип, широката му уста всеки момент беше готова да разцъфне в усмивка. Ушите му бяха малки и прилепнали към черепа, едната страна на брадичката му беше украсена от голяма брадавица. Беше среден на ръст, но модерният костюм от „Савил Роу“ го правеше да изглежда някак смачкан и смален. Наистина беше стар, но по начина, по който са способни само представителите на източната раса: кожата му беше пожълтяла като стар пергамент, беше станала изключително тънка и почти прозрачна, под нея, особено кран скулите, ясно личаха синкавите венички.
	— Имам чувството, че отново се срещам с него…
	Протегна ръка по западен маниер и Никълъс здраво я стисна.
	— Добре сторихте, че дойдохте, Линеър-сан — повтори старецът, но вече на японски. — Предполагам, че сте бил шокиран от молбата ми, надявам се да не съм разстроил много вашите дела…
	— Моля, не се притеснявайте — любезно се усмихна Никълъс. — И без това имах нужда от малко почивка…
	Върху устните на Оками продължаваше да играе странната полуусмивка, главата му леко кимна, само веднъж… Слаб намек за японското му възпитание.
	— Хареса ли ви да се маскирате като някогашните управници и благородници на Венеция?
	— Никак не ми беше трудно да си представя, че съм в ролята на Казанова…
	Оками го огледа одобрително с хладните си очи, после рязко кимна с глава:
	— Да ви предложа ли нещо за загряване? Самбука*, коняк „Наполеон“ или може би едно еспресо?
	[* Италианска алкохолна напитка, подобна на мастиката. — Б.пр.]
	— Еспресо, ако обичате.
	— Чудесно. И аз ще изпия едно с вас.
	Оками пристъпи към стенния шкаф. Сред многобройните бутилки блестеше с никела си новичка машина за кафе. Той се зае да я пуска в действие с очевидно удоволствие. Малките костеливи ръце пипаха сръчно и точно. Никълъс не забеляза дори следа от старческо треперене в тях, макар че домакинът очевидно отдавна беше минал осемдесетте.
	Оками поднесе кафето в две малки чашки, на стените им бяха прикрепени тънки резенчета лимон. Настаниха се на възглавниците, лицата им бледо проблясваха на сребърната светлина, идваща откъм канала.
	— Страшно много обичам еспресо — въздъхна Оками и отпи глътка от ароматичната течност. После на лицето му се разля широка усмивка: — Вероятно сте очаквали да седим на татами и да ви гощавам със зелен чай, нали?
	— Отдавна съм се научил да не очаквам нищо — отвърна Никълъс. — Така ми е по-лесно да разсъждавам трезво и да възприемам хората такива, каквито са.
	— Разчитате на инстинкта си, а? — вдигна глава Оками. — Значи много от нещата, които съм чувал за вас, ще излязат верни…
	Никълъс мълчаливо кръстоса крака и отпи от великолепното италианско кафе, в чието приготвяне този Якудза се оказа истински майстор. Отвън долетя дрънченето от разтоварването на товарна лодка, най-вероятно носеща продукти за неговия хотел, който беше някъде съвсем наблизо.
	— Предполагам, че вече си задавате въпроса какво търси във Венеция човек като мен…
	Никълъс отправи поглед към старото, но все още властно лице срещу себе си.
	— Историята е доста странна… — Оками довърши кафето си и сложи чашата настрана. — Преди всичко трябва да разберете поне частица от променливия свят, в който съм живял. В продължение на много години Якудза са се интересували само от това, което става на японска територия. Аз бях един от първите, които разбраха, че подобна политика е обречена на провал… Защото проумях една проста истина — в бизнеса ние не се различаваме по нищо от останалите народи. А в Япония правенето напари ставаше все по-трудно и по-трудно… — сухата ръка се повдигна и леко плесна бедрото му: — Честно казано, не беше съвсем така… Исках да подчертая, че в един момент _ние_ започнахме да изпитваме затруднения в правенето на пари на японска земя… Тогава аз свиках общо събрание на оябуните и казах пред тях една фраза, която бях чул от вашия баща: _Нашата черупка е целият свят!_
	Оками се отпусна назад и кръстоса ръце над малкия си закръглен корем:
	— Разбира се, те не ме разбраха… поне не веднага. Трябваше да им дам пример, затова се наложи да напусна страната. Бизнесът в чужбина поглъщаше цялото ми време, почти престанах да се връщам в родината… Наистина там ние разполагахме с… — тук той прибягна до един напълно непреводим японски израз, който приблизително означаваше „мълчаливо споразумение“ — … полицията, политическите сили и държавния апарат — легитимната власт в Япония, но това споразумение не беше толкова сърдечно и искрено, колкото на нас ни се искаше… Защото днешните модерни самураи не могат да забравят тромавото ни начало, не могат да прикрият кастовото си презрение. По простата причина, че Якудза е организация на обикновените, лишени от благороднически титли и привилегии хора… Наистина, те се страхуват от нас. Понякога дори изпълняват нашите искания, за да могат да се ползват от услугите ни… Но дълбоко в сърцата си те ни презират, в това не може да има никакво съмнение. И в момента, в който се почувстват абсолютно неуязвими, те положително ще направят опит да ни унищожат… — върху кръглото лице на стареца отново изплува загадъчната усмивка: — Ето защо аз предпочетох да създам своя нова база тук, във Венеция.
	Никълъс си спомни краткия, но съдържателен урок по история на Челесте и веднага разбра, че той не е бил насочен единствено към запълване на празнотите в познанията му.
	— Това беше едно исторически правилно решение — продължи Оками. — А от гледна точка на бизнеса този град предлага изключителни възможности. Нещата не са се променили кой знае колко от времето на Медичите насам… Макар номинално да се намираме в Италия, Венеция продължава да бъде нещо като открит град, подобен на онзи от годините на Средновековието… Няма да е излишно да не забравяте това по време на престоя си тук… Намирате се във Венеция, а не в Италия, още по-малко пък в Европа… — дребната, но стегната фигура на Оками неспокойно се размърда върху възглавницата, гласът му видимо промени спокойната си интонация: — За съжаление дойде моментът, в който започвам да се питам дали не допуснах политическа грешка с преместването на базата си тук…
	— Нещо се е случило — подхвърли Никълъс.
	— Точно така — отвърна Оками, очите му странно потъмняха. Тялото му с лекота се надигна от ниските възглавници, ръката му се пресегна към каничката с кафе. Не се върна веднага на мястото си, а остана до бюфета. Очите му гледаха навън, към тайнствената венецианска нощ. После потръпна и тръсна глава, сякаш взел трудно решение. Обърна се към Никълъс, подаде му чашата и тихо промълви: — Работата е там, че в рамките на следващите две седмици срещу мен ще бъде направен опит за покушение.
	Думите му бяха последвани от протяжен вой на сирена и кратък вик. Поредната лодка акостираше на кея. Оками пъргаво се извъртя и се надвеси от прозореца. По лицето му пробяга дълбоко безпокойство.
	— Някой иска да се оттегля, но аз нямам подобни намерения…
	— Оками-сан, вие положително можете да мобилизирате своите верни хора — отбеляза Никълъс.
	Старецът обърна гръб на прозореца и се взря в лицето му с израз на известно учудване. Сякаш пред него се беше появил дух.
	— О, мога и много повече — разсеяно отвърна той. — Мога да мобилизирам най-добрите хора на всички кланове. Но човекът, който идва…
	Пристъпи във вътрешността на стаята и приклекна на метър от Никълъс, дори любимото му еспресо беше забравено.
	— Всъщност не това е основният въпрос — промълви Оками, на лицето му ясно се изписа безпокойство и страх. — Един от моите оябуни се обърна срещу мен… И аз вече не вярвам на никого. С изключение на Челесте, разбира се… А сега и на вас… Признавайки своите страхове пред вас, аз се оставям в ръцете ви… Затова не мога да не ви вярвам. Но толкоз! — за пръв път от началото на разговора той повиши глас: — Вярвам на двама души и на никой друг!
	Обръщам се към вас, защото съм сигурен, че ще изплатите бащиния си дълг. Имам нужда от вашата сръчност и вашите… умения. Вие сте в състояние да ме защитавате, докато завърша това, което съм започнал. И да открия предателя сред моите предани оябуни…
	Никълъс внимателно слушаше. Думите на Микио Оками го заливаха като хладни вълни, кожата му настръхна, побиха го тръпки. Успя да се овладее, дишането му се успокои. Едва тогава вдигна глава и каза:
	— Вече на два пъти споменавате _своите оябуни…_
	— Точно така — учудено вдигна вежди Оками. — Нима не знаехте? Точно по този начин се роди задължението на баща ви… Аз съм това, което той ми помогна да стана… От висотата на положението си вече бях в състояние да изпълнявам много и изключително трудни задачи, възлагани ми пак от него… — чертите му отново омекнаха от загадъчната усмивка: — Ето я истината, която се крие зад легендата, Линеър-сан: _Аз съм Кайшо — върховен оябун на всички кланове на Якудза!_


	Джъстин нае стая в токийския „Хилтън“ — един от най-американските хотели в града. Плътно спуснатите завеси я разделяха от светлата нощ навън, така имаше усещането, че може да бъде навсякъде — както в Ню Йорк или Чикаго, така и в лондонския Хайд Парк, а дори и в резервата Серенгети…
	Седеше с ръце между коленете си, очите й не се отделяха от шарките на дебелия килим. Изглеждаше неспособна да се движи, а дори и да разсъждава. В душата й бушуваха емоции, сред които преобладаваше чернотата на отчаянието. Никога не беше се чувствала така сама и изоставена, без перспектива в живота. След срещата си с Никълъс беше успяла да повярва, че подобни чувства няма да изпитва никога повече…
	В онези дни той беше нейният спасител, нейната надеждна преграда срещу черното отчаяние, което заплашваше да я погуби. Но сега именно той беше причината за това отчаяние и тя тръпнеше от ужас. Имаше чувството, че е окована във вериги на брега на непозната земя, без никаква надежда за освобождение. Причина за това беше Никълъс със своята необяснима любов към Япония, с почитта си към „гири“ — чувството за дълг, и още десет хиляди безсмислени ритуали, служещи единствено за дистанцирането на хората, дори между членовете на едно и също семейство…
	Тази мисъл се загнезди в съзнанието й още по време на първата бременност. Сънуваше ужасни кошмари, представяше си, че Никълъс иска да изпрати тяхното дете в дзенбудистки манастир или школа за бойни изкуства, където то ще бъде безнадеждно удавено в чуждата на духа й източна философия и религия. Тази мисъл, може би прекалено параноична, караше душата й да тръпне от ужас, нищо не беше в състояние да я прогони оттам. Благодарение на нея се рушеше желанието й да бъде майка, подкопаваше се самочувствието й на жена, тровеше единственото нещо на този свят, което й беше скъпо — любовта към Никълъс.
	В крайна сметка започна да се плаши от него. Някога той беше нейният силен и непоколебим закрилник, единствената й опора в живота. Но днес, по силата на незнаен алхимически процес, изведнъж започна да й се струва чудовище, обладаващо зла сила. Танжинските му корени я ужасяваха, колкото по-дълбоко потъваше в тайнствата на Тао-тао, толкова по-бързо изчезваше човечността му…
	Позволила си да обърне взор към своите страхове и гняв, да ги разгледа на безпощадната дневна светлина, Джъстин разбра, че след смъртта на малката им дъщеря психиката й е претърпяла дълбоки промени. Беше вечно неспокойна, сънуваше кошмари, съдбата беше начертала пред нея един-единствен труден и каменист път — да търси онова крехко и деликатно чувство на сигурност, което се беше пробудило у нея по време на краткия живот на малкото момиченце… Не знаеше дали ще успее да го открие някога, къде и кога може да стане това… Но в едно беше абсолютно убедена — тук, в Япония, по време на трудното й съжителство с Никълъс, това няма да стане…
	Горчиво се разрида, самотна в анонимната и безлична хотелска стая, която, въпреки сладникавия уют по американски маниер, все пак й предлагаше някаква утеха, някакво мимолетно усещане, че е по-близо до дома…
	Кога всъщност си даде сметка, че няма къде да отиде? Когато Никълъс я изостави въпреки молбите й? Или пък по време на последния им сексуален контакт, когато се беше почувствала необяснимо унижена? А дали това чувство не беше се появило по-рано, веднага след загубата на второто дете — за което тайно благодари на Бога?
	О, колко много беше страдала! _Аз съм лоша, аз съм егоистка_, признаваше част от съзнанието й. Но в същото време другата част от него не криеше своето облекчение. Как би могла да обясни паниката, която я обзе при потвърждаване на втората й бременност? Стомахът й се свиваше от ужас при мисълта, че ще даде живот на друго човешко същество, ще изгради отново онази крехка и деликатна връзка, а после на сцената ще излезе Никълъс със своето Тао-тао и бойните изкуства… _Умирам отвътре_, проплака тя. _Скоро няма да ми остане нищо за спасяване…_
	Търпението й се изчерпа броени минути след като Никълъс потегли за летището. Нахвърля безразборно дрехите си в малък куфар, скочи в колата и подкара към центъра на града. Сам по себе си този факт беше нещо необичайно. Просто защото тя така и не успя да свикне с обратното движение по пътищата на Япония и разположения вдясно волан, не можеше да се ориентира по пътните знаци, написани на непонятен език, беше принудена да се ориентира единствено по това, което беше запомнила. А то не беше много, особено при възбуденото състояние на духа й…
	В крайна сметка успя да се промъкне през лабиринта от тесни улички в центъра на Токио и стигна до „Хилтън“. При редките си посещения в тази страна нейните приятели предпочитаха да отсядат тук и любезно отклоняваха поканите й. По простата причина, че къщата й в покрайнините на града беше прекалено далеч.
	Вече часове седеше в тази поза, изостави я само веднъж — преди около четиридесет минути, когато стана да позвъни на единствения си приятел в тази страна — Танцан Нанги. Тялото й леко потръпваше, като на болен човек… На практика тя наистина беше болна, дори знаеше името на болестта, от която страдаше — _отчаяние_.
	Нанги не беше на работното си място, но Уми — секретарката му, познала я по гласа още преди да се представи, обеща да му предаде молбата й да се свърже по най-бързия начин с нея в хотел „Хилтън“. Остави слушалката и се запита какво ще му каже… На практика нямаше представа защо го търси, вероятно поради чувството за самосъхранение, появило се някъде дълбоко в душата й… Придружено от усещането, че се е превърнала в прашинка, рееща се в пустотата на Космоса, че отчаяно се нуждае от опорна точка за завръщането си към света на логичните мисли и решения…
	Леко почукване по вратата я изтръгна от сковаността. Изправи се бавно, краката й сякаш бяха налети с олово. Натисна бравата и се приготви да посрещне Нанги. Но сърцето й изведнъж пропусна един такт.
	На прага стоеше американец с приятно лице, дълга тъмна коса и светли очи. На устата му играеше приветлива усмивка. Не беше толкова загорял, колкото го помнеше от срещата им на Мауи, но в замяна на това изглеждаше свеж и здрав, тъмносиният костюм лежеше много добре върху широките му рамене.
	Мъжът пристъпи напред, протегна ръце да я прегърне, устата му се впи в нейната.
	— Господи, колко е хубаво да те видя пак! — въздъхна Рик Милар, без да я пуска от прегръдката си.
	Вдъхваща вкуса на устните му, Джъстин си спомни как този човек я беше последвал от Ню Йорк чак до Мауи, след като преди това я беше назначил за вицепрезидент на своята рекламна агенция „Милар, Соумс & Робъртс“. Открила, че той беше уволнил една от близките й приятелки, за да осигури мястото на нея, тя без колебание отказа поста и замина. Но той я откри в Мауи, между двамата почти се оформи любовна връзка… Но само почти. Сега, стресната от появата му, с напълно разнебитена психика, тя почувства как гърлото й се свива и сълзите напират под клепачите й. _О, Господи_, простена изтерзаната й душа, _няма да ти е много трудно окончателно да ме довършиш!…_
	Измина известно време, преди да се овладее и да попита с леко дрезгав глас:
	— Рик, какво правиш тук?
	— Бях в компанията на господин Нанги, когато секретарката му се обади да съобщи за молбата ти. Той искаше веднага да тръгне насам, но аз го убедих, че за теб ще е по-добре да видиш лицето на стар приятел от родния край… — на лицето му се изписа дълбока загриженост: — От него научих, че ти е доста трудно да се адаптираш в тази страна… Много се тревожи за теб, но не знае как да ти помогне…
	Джъстин объркано поклати глава.
	— Но как стана така, че _ти_ си тук, в Япония? — попита тя.
	Ръцете му продължаваха да я притискат, погледът му потъна в потъмнелите й от болка очи. Усети как цялото й тяло започна да трепери.
	— Би могъл да те излъжа, Джъстин — тихо отвърна той. — Да ти кажа, че съм на делова обиколка из Далечния изток, или пък пътувам за удоволствие… Но няма да го сторя. Дойдох тук, за да те намеря и някак… все още не зная как… да те убедя да се върнеш в Ню Йорк и да се залавяш за работа.
	Джъстин беше сигурна, че ще припадне. Колко пъти, още като малко момиченце, се беше питала какво ще стане, ако мечтите й изведнъж се превърнат в действителност?
	— Не говориш сериозно…
	— Слушай какво ще ти кажа, Джъстин. Нашата агенция се разраства. Преживяхме тежките времена на рецесията и сега нещата вървят много добре. Проблемът е, че всичко върша сам. Опитах се да ти намеря заместник, но не се получи. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че след твоето напускане съм сменил четирима вицепрезиденти? Едновременно с това вече не издържам на темпото, не мога да работя по дванадесет часа на ден… — Притисна я към себе си и задъхано добави: — Имам нужда от теб, няма да го крия… Готов съм да приема всичките ти условия, само се върни! Наистина е така! Предлагам ти съдружие, още следващата седмица можеш да притежаваш една четвърт от компанията! — Отново я притисна до себе си, ентусиазмът му бавно започна да възпламенява кръвта й. — Само кажи „Да“…
	Джъстин затвори очи. Знаеше какво ще отговори още преди устните й да се разтворят, обля я странна топлина. Сякаш душата й се освободи от дебела черупка и неудържимо се устреми към светлината.
	— Да — прошепна тя.


	— Какви са твоите заключения, в името на Бога?
	Кроукър вдигна глава към трупа с восъчнобяла кожа, окачен с главата надолу на дебела греда в кухнята. Мръсно сиви, прорязани с пурпурни ивици светлина облаци, висяха ниско над задръстеното от коли шосе, минаващо току до прозореца. Гледка позната и вероятно затова плашеща…
	Такива гледки можеха да се видят навсякъде в Америка, но специално тази се предлагаше от предградията на Марин Сен Кроа, щат Минесота.
	Премести очи към кръвта, която все още изпълваше умивалника от неръждаема стомана. В центъра цветът и беше пурпурен, а по краищата — там, където вече беше започнала да се съсирва — тъмнокафява, с шоколадов оттенък. За предпочитане беше да гледа трупа, макар почти физически да усещаше натиска на кости и вътрешности под бледата кожа…
	Службата като детектив-лейтенант в Полицейското управление на Ню Йорк му беше предлагала купища отвратителни гледки по засипаните с боклуци улици на огромния град, но те не можеха да се сравняват с тази тук…
	По крайниците на покойния дон нямаше здрава кост. Този вид мъчение не беше нещо ново за Кроукър, но останалото беше. Сърцето беше изрязано от гръдния кош с хирургическа прецизност, след което беше поставено във вдлъбнатината на пъпа. Кроукър пристъпи напред и напрегна очи.
	— Сърцето е зашито за пъпа на Голдони — обяви заключението си той. — По много особен начин, с вътрешната част навън…
	— Странно, нали? Намирисва ми на някакъв ритуал…
	Господи, защо Ник не е тук сега, въздъхна в себе си Кроукър. Той си пада по странните ритуали… Беше помислил да му се обади, но после се отказа. Някога би го сторил без никакво колебание, но сега си даваше сметка, че Ник ръководи огромна корпорация, има жена, все още се надява да му се родят и наследници… Животът му течеше в друга насока, едва ли ще има време и желание да скочи в първия презокеански самолет, за да се занимава с някакви криминални загадки… В душата на Кроукър помръдна съжалението. Той никога не беше тъгувал за доброто старо време, главно защото то не беше чак толкова добро… Но сега изведнъж му се прииска да върне хода му, Ник да е до рамото му и всичко да си е постарому… Един екип с великолепен синхрон, устремил се с пълен ход към бурните води на неизвестността…
	Примигна, сякаш очакваше желанието му да се превърне в действителност. После бавно се огледа и се върна в настоящето. Единственият жив човек, освен него в тази стая беше Уил Лилехамър.
	Тънката му, почти кльощава фигура изглеждаше зловещо на фона на отвратителната обстановка. Бяха прекосили страната на борда на военен самолет. Кроукър подозираше, че блестящата новичка машина, която ги очакваше заредена с гориво и готова за полет на стоянката за служебни цели на летището в Неапол, беше отпусната на този човек за пътувания до всяка точка на света. А екипажът от военни пилоти се отнасяше към Лилехамър с уважението, което едва ли би имал към някое цивилно лице.
	Навън помръдна сянка, Кроукър неволно се изпълни с уважение към властта на новия си познат. Беше съвсем ясно, че все още никой не беше влизал в това помещение. Нито ФБР, нито щатската полиция, която наблюдаваше района с помощта на специално обучени кучета. Макар че мястото беше отлепено с такова количество униформени, което би стигнало за потушаване на средно по размери въстание… За да се постигне подобно нещо, е нужна огромна власт и Кроукър добре знаеше това…
	По време на полета се запозна с оперативната информация на ФБР за семейство Голдони. Беше откъслечна и доста непълна. Доминик е роден през 1947 година, майка му се казвала Фейт Матачино и седемнадесет години по-късно станала втората госпожа Голдони. За бащата не се знаеше нищо, дори дали Фейт е била омъжена за него…
	Служебната справка не предлагаше почти нищо и за самата Фейт. Знаеше се само, че е родена през 1923 година, американска гражданка от италиански произход. Една година след брака си с Енрико Голдони тя го убедила да осинови Доминик. Самият Енрико имал две дъщери от първия си брак. Едната от тях — Маргарет — живеела в Ню Йорк, омъжена за адвоката Тони „Д“ де Камило. Фейт починала през 1974 година, по време на инцидент с лодка във водите на венецианския залив Лидо.
	Когато се оженил за Фейт, Енрико Голдони вече бил един от утвърдените главатари на мафията. Никой не знаеше как един венецианец е успял да се издигне до върховете на престъпната организация, създадена предимно от сицилианци. Но фактът беше безспорен — чрез преуспяващата фирма за производство и продажба на коприни и дантели в страната са влизали и излизали далеч по-малко изящни артикули.
	На 11 декември миналата година полицията на Венеция извадила трупа на Енрико Голдони от водите на Канале Гранде. Бил вързан за един от дървените колове в близост до брега като чувал с боклук. Причините за убийството й неговите извършители оставаха неизвестни.
	По всяка вероятност фамилията Голдони е била носител на много и смъртоносни тайни, но нищо в папката, разтворена върху коленете на Кроукър, не намекваше за ужасния край на Доминик Голдони.
	Лилехамър заобиколи трупа, устата му беше свита в гнуслива гримаса.
	— Успя ли някога да свикнеш с тази воня? — попита той.
	Кроукър се усмихна, извади топчетата памук от ноздрите си, колкото да му ги покаже, после побърза да ги върне на местата им.
	— Какво ли е станало с главата? — промърмори сякаш на себе си той.
	— Може би е заровена някъде…
	— Защо би си направил този труд?
	— А защо е прибегнал до тази касапница? — сви рамене Лилехамър. — Явно си имаме работа с някой откачен…
	— Така ли мислиш?
	— Че какво друго може да си помисли човек?
	— Не знам — замислено поклати глава Кроукър.
	— Опитът ме учи, че вариантите могат да бъдат стотици…
	Излязоха от кухнята и се насочиха към хола. Облаците отвъд прашните прозорци видимо се бяха снижили, атмосферното налягане рязко падаше. Кроукър не беше сигурен дали неразположението му идва от настъпваща буря, или от отвратителната гледка в кухнята. Добре, че успяхме да кацнем навреме, помисли си той.
	— Това ли е къщата, осигурена на Доминик от ФПЗС? — попита той.
	— Господи, не… — поклати глава Лилехамър. — Докарали са го тук, за да го убият… — в ръцете, му се появи бележник с корица от крокодилска кожа: — Тази къща е обявена за продажба от осем месеца насам… Никой не е стъпвал тук, откакто е преминала във владение на местната банка.
	— С изключение на Доминик и убиеца му… Кроукър извади малко фенерче и насочи лъча му към стените и тавана. Бяха бели, въпреки това блясъкът им беше някак мрачен и заплашителен.
	— Какво е това? — промърмори Кроукър и закова лъча върху едно едва забележимо петно на стената. Двамата се приведоха над него.
	— Прилича на… — несигурно промърмори Лилехамър.
	— Точно така — довърши вместо него Кроукър.
	— Петно от пот.
	Ясно долови миризмата на страха. Своят и на Лилехамър. Сякаш ги беше обляло зловонното дихание на кръвожаден звяр, готов да убива, докато сам не бъде убит…
	Пак почувства напрежението на настъпващата буря във въздуха, душата му се сви. Болката го прониза отново, макар вече да не бяха в компанията на разчленения труп…
	— Тук е станало нещо… — тихо промърмори той. — Нещо лошо.
	— Лошо? — учудено го изгледа Лилехамър. — Какви ги дрънкаш, човече? Може ли да има нещо по-лошо от това, което виси оттатък?
	— Все още не зная…
	Лъчът на фенерчето започна да опипва стената. Петното имаше формата на почти съвършен овал, на пода, точно под него, имаше още едно — по-малко, но далеч по-плътно и ясно очертано.
	— Това може да бъде само сперма — обади се иззад рамото му Лилехамър. — Може би онзи изверг първо е изнасилил Голдони, а след това му е отсякъл главата…
	— Не — поклати глава Кроукър. — Ти правилно отбеляза, че убийството е било свързано с някакъв ритуал, подобен на жертвоприношение… А жертвеното агне никога не се подлага на насилие.
	— Откъде си сигурен в това, по дяволите? — Не съм — поклати глава Кроукър. — Просто имам такова усещане…
	— Разбирам те — кимна другият. — И аз съм бил в джунглата, там усещането е всичко… Докосването на призрачен дъх може да ти спаси живота… или да те прати по дяволите.
	Лилехамър се усмихна, малките кръстосани белези блеснаха на светлината на фенерчето.
	— Много ми се ще да пипна това копеле — промърмори той. — И да го смажа като хлебарка!
	— Да го смажеш, а? — изгледа го Кроукър.
	От устата на агента се изтръгна остър смях, големите му зъби изтракаха като челюстите на гладен крокодил.
	— Някой ден ще ти покажа как става тая работа — отвърна той, предъвквайки с очевидна наслада американския идиом в устата си.
	_Ще бъде страхотен ден_, помисли си Кроукър, докато очите му следяха как агентът се отпуска на колене, надява тънки хирургически ръкавици и внимателно се заема със събирането на спермата.
	— Мисля да я пратя в лабораторията — поясни Лилехамър. — Сигурно нищо няма да излезе, но модерните тестове на ДНК понякога правят чудеса… Може би ще се натъкнем на някое вродено генетично заболяване, което ще ни помогне да го открием…
	Този човек е пълна загадка, помисли си Кроукър. И точно с това го привличаше… Просто защото Кроукър много си падаше по загадките. Убийството на баща му го накара да стане ченге, но към разследването на особено тежките престъпления го подтикна огромното любопитство, което изпитваше към потайните гънки на човешката психика.
	— Все още нямаме никаква представа за това, което се е случило тук — промърмори Лилехамър, докато прибираше находката си в пластмасова торбичка.
	— Как да нямаме? — възрази Кроукър. — Убиецът е извършил сексуален акт, вероятно веднага след убийството на Голдони. Няма съмнение, че Голдони е бил убит в кухнята, а след това тялото му е било подложено на дисекция…
	— Възможно е обаче и друго — да е получил сексуална възбуда от акта на убийството, след което е мастурбирал… Много сексуални маниаци действат по този начин… Обикновено те страдат от тотална импотентност, от нея могат да излязат единствена чрез яростта, довела ги до убийството… Или пък от самия акт на отнемане на човешки живот.
	В душата на Кроукър се настани черна сянка, усети осезаем натиск върху психиката си.
	— Възможно е — прие той. — Но в конкретния случай едва ли е било така. Виж какво заварихме в кухнята. Липсват каквито и да било следи от ярост, всичко е било извършено с хирургическа точност и спокойствие. А какво ще кажеш за жертвоприношението? Само магьосници и шамани могат да осъществят този сложен ритуал. Затова не мога да приема, че в това психологично уравнение се долавя присъствието на импотентност.
	Лилехамър изглеждаше готов да приеме доводите му. Вдигна глава и отново огледа обстановката.
	— Остава ни само едно предположение — промърмори той. — Особено след като приемаме, че не е правил секс с Голдони и не е мастурбирал…
	— Точно така — кимна Кроукър. — Имало е и трети човек.
	Продължиха с огледа на къщата. Миришеше на терпентин и изсъхнала боя, на влага и мухъл. Вратата в дъното на хола водеше към старомодна баня, покрита с шахматно наредени черни и бели плочки. Бяха напукани и мръсни, стара вана клечеше на чугунените си крачета в ъгъла. Порцелановият умивалник беше напукан, върху металните пръчки липсваха хавлии. Тъжно и изоставено помещение, помисли си Кроукър. Само изсъхналите телца на отдавна мъртви насекоми напомняха, че тук някога е имало живот.
	— Мирише ли ти на нещо? — разкриви уста Лилехамър.
	Кроукър измъкна памучните тапи от носа си.
	— Господи! — хлъцна той и с олюляване се насочи към противоположната врата на банята. Но тя се оказа заключена. Лявата му ръка с протезата се вдигна на височината на ключалката, от върха на показалеца изскочи тънък метален нокът.
	Лилехамър гледаше като омагьосан как металната пластинка влиза в бравата и внимателно опипва нарезите на секрета. Миг по-късно в банята се разнесе остро изщракване.
	— Браво! — не сдържа възхищението си агентът.
	Кроукър завъртя топката на бравата.
	— Господи! — възкликна Лилехамър и притисна носна кърпичка до устата си. — Какво е станало тук? Тази воня е по-гадна дори от онази в кухнята!
	— Мисля, че открихме третия човек — отвърна Кроукър и пристъпи напред.
	На леглото беше просната млада жена. Или по-скоро това, което някога е било млада жена. Тялото, с разкрачени ръце и крака, беше нарязано. Точно и прецизно, с нетрепваща ръка. Кроукър обиколи леглото, зает да брои срезовете. Оказаха се седем, в последния беше побито бяло птиче перо, изцапано с кръв.
	— Била е хубавица — промърмори зад гърба му Лилехамър.
	— Още един ритуал — отбеляза Кроукър.
	— Виж това!
	В центъра на челото и беше изрязан вертикален полумесец, потъмнял от засъхнала кръв. На мястото, където някога е бил пъпът, имаше дълбока рана, от нея също стърчеше някакъв предмет, бял, преди да попие кръвта.
	— Птиче перо, забито между кожата и вътрешните органи, пали? — попита Кроукър.
	— На такова ми прилича — кимна Лилехамър. — Ще го дам за анализ на орнитолог веднага след като приключим огледа — очите му сякаш не можеха да се откъснат от перото. — Май ще е най-добре да повикам екип от съдебна медицина… Колкото по-скоро се заловят за работа, толкова по-добре…
	— Винаги съм бил привърженик на традиционното полицейско разследване, но в случая то едва ли ще доведе до нещо — поклати глава Кроукър. — Ще ни трябва магьосник, защото нашият убиец положително не е оставил никакви отпечатъци…
	— Но е оставил спермата си — напомни му Лилехамър.
	— Това е вярно — замислено кимна Кроукър, зает да разглежда кървавия полумесец върху челото на жертвата. — Пътеводен знак, който ни доведе ей тук… — обърна се и спря угрижен поглед върху лицето на другия: — Едни особено важен въпрос чака своя отговор — къде, по дяволите, е изчезнала главата на Доминик Голдони?


	— Знаете ли, Линеър-сан — промълви Микио Оками. — Преди години пристигнах във Венеция с една съвсем определена цел — да вкарам мръсните пари на Якудза в законен бизнес и по този начин да осигуря съществуването на организацията и през XXI век.
	— Сигурно знаете, че през април 1992 година излезе специален указ, чрез крито Якудза беше поставена извън закона. Оттогава насам организацията се разкъсва от предположения и слухове, ефективността й значително намаля.
	— Преди около година започнаха промените и около мен. Те засегнаха приятели и врагове, дългогодишни връзки. Инициатор беше Управителният съвет, малко по-късно беше убит един от най-близките ми съратници. Главният ми враг разполага с изключително силно влияние, членува в една група, наричаща се „Годайшу“.
	_Пет континента_, несъзнателно си преведе Никълъс.
	— Философията на „Годайшу“ е диаметрално противоположна на моята — кимна Оками. — Членуващите в нея оябуни се противопоставят на плановете ми да ги накарам да действат в рамките на закона. Беззаконието е единствената жизнена среда, в която могат да съществуват, то ги обединява, то им дава сила и влияние… Без него те знаят, че ще се превърнат в незначителни хора, затова са решени да направят всичко възможно да запазят сегашното си положение. Тези хора са безнадеждно заразени от вируса на властта, не са в състояние да се изправят срещу един свят, в който няма да имат значение нито парите им, нито незаконните им методи за упражняване на властта. „Какво струва един живот, в който не ходиш по ръба на бръснача?“, питат те и вероятно са прави за себе си.
	— Но интересите на Якудза трябва да бъдат не само съхранени, но и разширени в своето влияние. Това е от жизненоважно значение за всички нас. Не искам да кажа, че това трябва да стане чрез просто умножение на порочната дейност, но не мога да скрия факта, че вече завземаме територии на порока, които от десетилетия наред са били запазен периметър за американската мафия. При нея обаче състоянието е такова, че този процес е неизбежен. Босовете й са стари и болника новото поколение е толкова далеч от закона „омерта“ и понятията за чест и дълг, че старата кауза изглежда безвъзвратно загубена. При първия натиск от страна на ФБР тези босове пропяват и започват да прехвърлят отговорността върху съперниците си…
	Ръката му се вдигна нагоре, изведнъж заприлича на свещеник по време на кръщене. Никълъс неволно си спомни за литургията в църквата Сан Белисарио.
	— Дошло е времето на Якудза, на нашата сила и висок морал — тържествено обяви Оками. — Плодовете са узрели, остава ни само да ги оберем… Но нашите цели и задачи са съвсем различни от тези на мафията.
	— Да, в момента имам предвид законния бизнес, който контролираме или се стремим да поставим под контрол. Не е лесно, особено когато става въпрос за изкупуването на големи компании. Срещу нас се изправя Икономическата комисия на американския сенат и цял куп банкови нормативни документи. Същевременно трябва да действаме с изключително внимание, никой не трябва дори да подозира, че зад покупките на американска собственост стоим ние…
	— Защо ми разказвате всичко това, Оками-сан? — попита Никълъс. — Положително знаете, че аз не изпитвам приятелски чувства към Якудза и откровено презирам похватите й, особено по отношение на честните и достойни хора.
	— Казахте открито своето мнение, позволете да ви отговоря със същото — погледна го в очите Оками. — Не знаете абсолютно нищо за нашата дейност, още по-малко за това, което се надяваме да постигнем. Но бързате да ни осъдите, точно като нашите врагове.
	— Все пак зная нещичко — бледо се усмихна Никълъс. — Особено за личния живот на някои оябуни…
	— Но не и за моя!
	Никълъс замълча и Оками се видя принуден да продължи.
	— Нима не очаквате да направим печеливша сделка? — попита той.
	— Печеливша за вас — да — кимна Никълъс.
	— Баща ви виждаше нещата в по-друга светлина…
	— Баща ми е живял в други времена — отвърна Никълъс и остави чашката на пода до себе си. — За него войната продължаваше, той се чувстваше длъжен да помогне за изграждането на една нова Япония…
	— Не е нужно да ми обяснявате това — меко подхвърли Оками. — През цялото време бях редом с него… — очите му се заковаха в лицето на госта: — Суровите ви думи ми причиняват болка. Ние с вас не бива да се превръщаме във врагове.
	— Може би причина за това е неведението — отвърна Никълъс. — Аз все още нямам никаква представа какво точно ви дължи баща ми…
	— Това е тайна, която се заклехме да не споделяме с никого!
	Никълъс не отговори нищо, мълчанието му беше явен намек за задънената улица, в която бяха попаднали.
	— Готов ли сте да повторите клетвата, която сте дал на баща си? — внезапно попита Оками, в гласа му звънна металическа нотка. — Искате ли и аз да сторя същото?
	— Отношенията ви с баща ми са нещо друго — поклати глава Никълъс. — Сега желаете да работите с мен. Не успеем ли да проявим взаимно разбиране, трудно ще се създаде някаква връзка…
	— Нима намеквате за съюз между нас? — учудено го изгледа Оками.
	— Може би — кимна Никълъс. — Но каквото и да се получи, вие не трябва да си въобразявате, че можете да ме използвате сляпо — така, както ловецът използва стрелата си…
	— Но баща ви…
	— Моля ви, Оками-сан, опитайте се да ме разберете! Аз не съм единствено син на баща си!
	Оками бавно се изправи, обърна гръб на Никълъс и пристъпи към прозореца. Преплете пръсти и се замисли дълбоко. Всъщност нямаше Бог знае за какво да мисли. Защото Никълъс му беше поставил съвсем ясен ултиматум — кажи ми какво ти дължи баща ми, иначе се оттеглям. Сега всичко е въпрос на чест и запазване на благоприличието, Никълъс беше сигурен в това.
	— Баща ви беше изключителен човек — започна без всякакви предисловия Оками. — Изключителен в много отношения, за някои от тях дори вие нищо не подозирате… В известен смисъл той беше художник. Това, което виждаше, рядко съвпадаше с реалната действителност. Защото той беше в състояние да вижда _отвъд_ тази действителност… И това му позволяваше да открива _вътрешния потенциал_ на всяка ситуация, а след това да го използва по най-добрия начин…
	Никълъс забеляза как гърбът на стареца се изправя, сякаш споменът за полковник Денис Линеър отхвърляше бремето на годините.
	— Запознах се с него при доста странни обстоятелства, които нямаха нищо общо с бизнеса. Всъщност сестра ми беше луда по него, именно тя ни събра… Настояваше да се срещна с него, а аз се опъвах. За мен той беше „итеки“, намразих го още от пръв поглед… Доста по-късно започнах да оценявам качествата му…
	Оками си пое дъх, сякаш имаше нужда от допълнителна доза твърдост.
	— Без съмнение знаете, че окупационната армия на генерал Макартър често прибягваше до услугите на Якудза. С наша помощ тя успя да се справи с опитите на комунистическите сили да провалят демократичните реформи в Япония. В началото аз и другите като мен имахме чувството, че сме попаднали в клещи между Сцила и Харибда… между две чужди политически системи, всяка от които щеше да нанесе непоправимо зло на японския начин на живот. Разбира се, ние изпитвахме истински ужас от комунизма и затова застанахме на страната на американците. Какво друго можехме да сторим? Този въпрос си го задавахме непрекъснато помежду си, той беше и обект на постоянно внимание в разговорите ми с вашия баща…
	— Но не само комунистите бяха заплаха за Япония. Те бяха лесен за идентифициране враг и Окупационните власти бързо се справиха с него. Баща ви обаче откри съществуването на дълбоко засекретена организация във висшите ешелони на властта, именно за нейното унищожаване беше принуден да прибегне до услугите ми…
	Оками най-сетне се отдалечи от прозореца и зае мястото си върху възглавниците. Кръстоса крака, тялото му се приведе встрани, ръката му се облегна на перваза.
	— Трябва да знаете, че тогава в Япония цареше пълно беззаконие, Линеър-сан — продължи разказа си той. — Черната борса процъфтяваше, комбинаторите трупаха огромни състояния за броени месеци… Единственото условие беше да имат стока за продаване и да разполагате необходимите контакти… Най-лесно беше за униформените служители от Военната полиция на САЩ. Те представляваха закона, на практика управляваха страната…
	— Баща ви успя да открие контрабандна мрежа, действаща в Токио под командата на капитана от Военната полиция Джонатан Ленърд — един наистина безскрупулен тип. Беше изградил такава организация, че баща ви не успя да го уличи в нищо въпреки усилията си. Междувременно Ленърд заливаше града с това, от което той най-малко се нуждаеше — оръжие от всякакъв вид, амуниции и наркотици. В огромни количества!
	— Но откъде вземаше стоката? Къде я складираше? Кои бяха пласьорите му? За своя голяма изненада открих, че уличната търговия е в ръцете на едно от подразделенията на Якудза. Съставено предимно от жадни за бързо издигане бойци, които по една или друга причина са били пренебрегвани от своите командири.
	— Но кой стоеше зад тях? Капитан Ленърд? Беше напълно възможно — той беше човек с връзки навсякъде. Баща ви продължаваше да се рови и скоро откри един интересен факт — Ленърд беше променил името си малко преди да постъпи в армията. Истинското му име се оказа Джон Леонфорте… — Оками бавно кимна с глава: — Точно така, Линеър-сан. По-малкият брат на Алфонс Леонфорте — главатаря на мафията, който тероризираше целите Съединени щати в годините на войната, пък и след това… На Алфонс е заслугата за завземането на пристанище Ню Йорк от мафията, действаща на Източното крайбрежие, пак той финансира и създава междущатския автомобилен превоз, който през петдесетте години се разви бурно и измести всички останали видове транспорт.
	— Защо ми се струва, че преди няколко години прочетох в печата нещо за малкия брат на Ал Леонфорте? — попита Никълъс. — В смисъл, че загинал по време на службата си в армията…
	— Точно така — кимна Оками. — Аз го убих.
	Никълъс продължително го изгледа, после стана и отиде до бюфета да си сипе чаша бренди. Опразни я на един дъх, изчака стомахът му да пламне и едва тогава се обърна с лице към Оками.
	— Означава ли това, че сте убили Джони Леонфорте по заповед на баща ми? — попита той.
	Оками разклати чашката си, погълна останалото в нея еспресо и леко въздъхна:
	— Ето нещо, което _не сте прочели_ в печата. Последното дело на Алфонс Леонфорте преди окончателно му оттегляне беше заповедта за убийството на Джеймс Хофа. И знаете ли защо тялото му не беше намерено? Ще ви кажа… Един известен сенатор от Ню Йорк по онова време беше близък приятел на Леонфорте. Вече не помня името му, но това е без значение… Има го в книгите… Този сенатор притежаваше лятно имение на остров Шелтър. Чували ли сте за това място, Линеър-сан?
	— Да — кимна със свит стомах Никълъс.
	— Аз не съм бил там, надявам се някога да го видя… Било прекрасно място, много спокойно и много уединено.
	— Дори повече от това…
	— Както вече казах, сенаторът имал вила там… Леонфорте също много го обичал, но не му позволявали дори носа си да показва там. Поне денем… Вероятно заради репутацията на сенатора. В имението имало два японски клена, великолепни екземпляри. Леонфорте бил влюбен в тях, особено есенно време, когато листата им ставали алени…
	— Може би сенаторът занемарил поддръжката на кленовете и Леонфорте решил да ги понатори… А може би просто е направил номер на приятеля си. На стари години ставаме чудаци, нали? Във всеки случай Леонфорте наредил на хората си да погребат трупа на Хофа именно под кленовете на сенатора. Доколкото съм информиран, дори днес тези дървета са живи и все така величествени…
	— И това е човекът, чийто брат сте убили, така ли? — разтърка слепоочията си Никълъс.
	— Всъщност не съм извършил убийство — поклати глава Оками. — Стана по време на открит двубой. Признавам, че аз го предизвиках, но Джони беше здрав и решителен мъж, който умееше да се защитава. В онези дни обаче аз бях истински майстор на бойните изкуства и подобен двубой не беше кой знае какво… — сви рамене, помълча малко и добави: — Трудно е да поправиш това, което си сторил някога. Мисля, че ме разбирате…
	Никълъс сведе поглед към ръцете си, виновни за толкова много смърт. Знаеше прекрасно какво иска да каже Оками. Вдигна глава. Много му се искаше старецът да каже направо дали баща му е заповядал убийството на Джони Леонфорте, но вече знаеше, че това едва ли ще стане. Помисли за момент, после попита:
	— А стана ли по-различно след смъртта на капитан Ленърд? Разбит ли беше каналът за контрабанда?
	— За известно време — отвърна с малко забавяне Оками. — После, за изненада на баща ви, всичко започна отново. Само дето този път нито той, нито аз, успяхме да открием нещо…
	— Само той ли беше изненадан? — потръпна Никълъс. — А вие?
	Оками се усмихна като учител, получил хитър въпрос от любимия си ученик.
	— Можете и да не ми повярвате, но аз знаех далеч повече за американската мафия от баща ви. Изучавал съм нейните похвати, дори направих едно пътуване до Сицилия… — махна с ръка: — Но това е друга история… Бях сигурен, че там, където е забъркан един Леонфорте, ще се окаже забъркан и друг…
	— Алфонс?
	Оками поклати глава:
	— Братята са били четирима. Един се удавил като студент, при случаен инцидент с лодка. Но човек не може да бъде сигурен в думата „инцидент“ в света на подобни хора, особено като се има предвид човекът, който Алфонс е готвел за свой наследник… Във всеки случай Пол Леонфорте е умрял млад… После идва редът на черната овца на семейството — Франсис. Въпреки волята на Алфонс той се преместил да живее в Сан Франциско. Бил човек с характер, за нищо на света не желаел да бъде в сянката на големия си брат… Знаел, че независимо от властта, съсредоточена в ръцете му, цял живот иде трябва да изпълнява заповедите на брат си. Единственият му шанс бил да изчезне от Източното крайбрежие и да изгради своя собствена империя на Запад. Сторил го по наистина забележителен начин. Имал три деца — двама сина и една дъщеря. Единият син — Майкъл — загинал геройски във Виетнам. Другият, Сизар, наследил империята на баща си и в момента управлява западната част на Съединените щати. Именно той е главния съперник на Доминик Голдони — дона на Източното крайбрежие.
	Оками изсумтя, на лицето му се появи усмивка.
	— На Сизар му лепнаха прякора „Отровната мида“… Не, не е обикновена шега… По времето, когато се издига към върха на организацията, получава задача да убие един от противниците на баща си. Човекът вечерял в един от местните ресторанти. Спагети с пресни миди. Според очевидци в момента, в който Сизар пръснал главата му с изстрел от упор и мозъкът му потекъл по официалния костюм, той духнал в цевта на пистолета си и казал: „Видя ли какво може да ти причини една отровна мида?“
	Оками се изсмя, после побърза да са овладее.
	— Простете за отклонението. По всичко личеше, че източник за доставките на Джони е именно Франк, но за да се уверим в това, ние с баща ви трябваше да заминем за Сан Франциско. По онова време обаче никой от нас нямаше връзки в този град… После вниманието ни беше привлечено от стачките на пристанищните работници в Токио и нещата си останаха дотам…
	Никълъс напълни чашата с бренди и се върна на мястото си срещу стареца. Очите им се насочиха към тъмните води на Канале Гранде, в които играеха светлините на околните дворци.
	— Значи загадката остана нерешена, така ли? — промълви най-сетне Никълъс.
	— Да — кимна Оками. Но днес съм на крачка от успеха…
	— Какво искате да кажете?
	— Ами само едно — вдигна глава старецът. — Докато аз се опитвам да легитимирам Якудза извън границите на страната, някой е успял да заздрави връзките си с мафията… Връзки, създадени още по времето на Джони Леонфорте…
	Очите на Оками блестяха от играещите по водата светлини.
	— Линеър-сан, аз съм твърдо убеден, че същият този някой — човек с _великолепен_ ум — дърпа конците на последните промени в сферите на влияние на мафията. Старите донове, с тяхното чувство за чест и семеен дълг, отиват в канала, мястото им се заема от гладни чакали, които за милиарди долари допълнителна печалба ще продадат и родната си майка… По всичко личи, че са се продали на този същия мъж, който създава международна организация направо от пъкъла! И тя се нарича „Годайшу“!
	— Такъв конгломерат ще има на разположение нелегалните структури както на Изток, така и на Запад, ще бъде в състояние да действа по всяка точка на света… И лесно ще диктува условията си на световната икономика, далеч по-лесно от правителствата на Съединените щати или Германия… Имате ли представа какъв хаос може да настъпи? На практика подобно чудовище ще смуче отвсякъде, понятието законен бизнес бързо ще излезе от употреба…
	— Все пак има специализирани организации, които имат сили да се справят с подобна опасност — подхвърли Никълъс. — Например ЦРУ…
	— На пръв поглед е така — съгласи се Оками. — Но напоследък се заех с едни малко по-особени проучвания и знаете ли какво открих? Че загадката на това, което се случи с Леонфорте в следвоенна Япония, е далеч по-голяма, отколкото я мислехме ние с баща ви… Според мен връзките, които Леонфорте си беше създал, са били _почти официални_! Може да ви се струва невероятно, но той е работел с благословията на влиятелни личности в правителствата на Япония и Съединените щати. И в краен резултат се ражда „Годайшу“. Тази организация е далеч по-влиятелна, отколкото можете да си представите, пипалата й стигат до най-могъщите хора във Вашингтон и Токио.
	— Споменахте, че ви трябва време, за да осъществите плановете си…
	— Да. През изтеклата година се опитвах да обединя хора, които имат достатъчно сила и власт, за да се противопоставят на „Годайшу“. Задачата беше изключително трудна, дори един Кайшо може да стигне до края на своите сили и влияние… Вече стигнах последната фаза, давам си сметка, че или ще постигна нещо, или ще изгубя всичко… Което значи, че или ще бъда жив достатъчно дълго време да разгромя „Годайшу“, или тази организация няма да бъде спряна от никого… От вас искам да ми осигурите това време. Никой друг не притежава вашите умения, към никого не мога да се обърна…
	Оками запали цигара, но не усети вкуса й и бързо я угаси.
	— Откровено казано, Линеър-сан, отчаяните усилия да спра „Годайшу“ ме принудиха да вляза в контакт с хора, които нито мога да контролирам напълно, нито пък им вярвам… Все още не мога да кажа дали всичко това ще доведе до брилянтна операция или пълен провал…
	Тялото му помръдна, светлините от палацото отвъд канала заиграха по лицето му и то изведнъж заприлича на картина от Тициан.
	— Зная само едно — моите действия поставиха живота ми под заплаха… Току-що научих, че един от най-верните ми партньори е убит… Казва се Доминик Голдони. Единствено на него имах _пълно_ доверие и те го отстраниха. Това, а и всичките ми действия срещу „Годайшу“ ме карат да вярвам, че следващата жертва ще бъда аз.


	Трета глава
	Ню Йорк | Токио | Вашингтон

	Притиснала в прегръдката си спящата Франси, Маргарет Голдони най-сетне се прибра у дома. Там завари суматоха, мъжът й беше събрал цяла рота бойци, които възнамеряваше да прати по следите на Робърт. Тони си беше от старата шкода и много обичаше да се прави на мъж. И точно това беше причината, поради която Доминик му повери контрола на семейния бизнес.
	Тя се страхуваше от това завръщане, но страховете и се стопиха в момента, в който Тони отвори входната врата. Не я попита нито къде е била, нито доколко е замесена в смъртта на брат си, нито дори как е успяла да се прибере невредима. Зададе й само един въпрос: _„Правиха ли ти нещо?“_
	Не _„Той направи ли ти нещо?“_, просто защото Тони не можеше да персонифицира това, което отдавна беше нарисувала фантазията му.
	В крайна сметка отговорът и не го интересуваше. Вече беше решил съдбата й, въображението му отдавна беше видяло това, в което се беше превърнала. Винаги беше мечтал тя да бъде Мадона, сега тази мечта се беше превърнала в пепел…
	Отговори му отрицателно. Добави, че Франси е била упоена — което беше истина, — а нейните очи през цялото време са били вързани — което беше, разбира се, лъжа… Но как би могла да признае пред някого, особено пък пред него, какво е била принудена да върши? Сам по себе си актът беше достатъчно отвратителен, още по-отвратително би било неговото описание…
	Той не чу нито дума от това, което му казваше. То просто не го интересуваше. Не изпита желание да се доближи до нея, остана на почетна дистанция, очите му гледаха хладно и с открито неодобрение. Сякаш по време на принудителното си пътешествие беше пипнала проказа…
	Накара я да вземе участие в подготовката за бойните действия срещу Робърт, макар ясно да виждаше, че е на края на силите си и душата й плаче за почивка. Искаше своего отмъщение и нищо друго не го интересуваше.
	— За Бога, Тони! — избухна тя. — Та ние дори не знаем истинското му име!
	Върху лицето на Тони се беше запечатало изражението, с което хвърляше неизгодните договори пред своите притиснати до стената клиенти.
	— А ти за какво си, Маргарет? — отвърна той. — Сега детето е в безопасност, вече можеш да седнеш и спокойно да опишеш на художника чертите на лицето му. Нищо повече не ни е необходимо. Той е един шибан азиатец, няма начин да не го открием!
	Тя пое дълбоко дъх и бавно поклати глава:
	— Слушай ме внимателно, Тони! Той каза, че ще ни наблюдава отблизо и ще отвлече Франсин, ако предприемем каквото и да било!
	— Приказки! — размаха ръце Тони. — Искал е да те уплаши и това е всичко! Използвай главата си, Маргарет! Как би могъл да ни наблюдава? Дори федералните ченгета с цяла тълпа цивилни агенти не могат да го сторят, та той ли? — поклати глава, в жеста му пролича нещо като съжаление: — Ти си жена, той прекрасно знае как да те накара да трепериш от страх. Такива като него умеят това… Остави нещата в мои ръце и ще пипнем копелето още преди да иде да се изпикае!
	Тя опря длан в слепоочието си, сякаш искаше да успокои бесните удари на сърцето си и сляпата паника, надигаща се в душата й. Чувстваше се като безпомощно дете.
	— Не го познаваш — с отчаяние прошепна тя. — Той може да я отвлече, сигурна съм в това! — гласът й изневери, по бузите й се затъркаляха сълзи. — Франси е в безопасност, моля те да не предприемаш нищо!
	— Да не предприемам нищо ли? — учудено я изгледа Тони. — Трябва да си се побъркала! Копелето се появява в дома ми, напада ме и ме оставя в унизителното положение да разчиствам труповете след него, а тя казва да не предприемам нищо! Това място е свещено, Маргарет! Дори мръсник като Леонфорте „Отровната мида“ не би посмял да нахлуе в дома ми! — лицето му се наля с кръв: — Освен това той уби собствения ти брат, Маргарет!
	Тя остана безмълвна пред справедливия му гняв. А Тони й обърна гръб и започна да раздава заповеди на бойците си. Провел няколко напрегнати разговора по телефона, той безцеремонно нахлу в банята й и кратко заповяда:
	— Зарежи къпането и отивай да си събираш багажа! Двете с Франси заминавате!
	Маргарет се втренчи в лицето му:
	— Но тя е на училище, и без това пропусна доста дни…
	— Прави каквото ти казвам!
	Маргарет сведе глава и се подчини.
	Тони приключи с подготовката и влезе в спалнята й.
	— Никой не знае къде отиваш, с изключение на двама-трима от най-доверените ми хора обяви той. — Говорих с човека по телефона, той е от фамилията и няма за какво да се тревожиш.
	Един от бойците свали багажа, а друг взе на ръце спящата Франсин и започна да се спуска по стълбите. Преди това безуспешно се опита да измъкне от прегръдката й Райън — любимото и плюшено мече. Проскубан и раздърпан, Райън беше единствената играчка, останала от детството й, и тя отказваше да се раздели с нея.
	Маргарет се качи в черния линкълн, паркиран пред входа, Тони внимателно и подаде спящото момиче. Бяха в плътното обкръжение на бодигардове, наредени около линкълна и натикани в няколко коли наблизо.
	— Ще се видим, когато всичко свърши — рече Тони и удари по покрива с разтворена длан.
	Едва след като колата напусна имението, Маргарет си даде сметка, че той не я целуна за сбогом. Всъщност не беше я докоснал от момента на появата й…
	Франсин спеше с глава в скута и, здраво притиснала Райън до гърдите си. Маргарет механично погали русите й коси. Така правеше някога, когато Франси беше още бебе… Колата фучеше в нощта, тя неволно си помисли за това, което беше планирал Тони и безпокойството й нарасна. Направи опит да се успокои, каза си, че без нейна помощ те няма да получат портрета на Робърт… Слаба утеха, особено в тъмна нощ като тази…
	Едни час преди разсъмване пристигнаха пред каменна къща в околностите на Ню Хемпшайър. Мъжете от първата кола влязоха вътре, запалиха осветлението и внимателно огледаха всичко. Едва след това направиха знак на шофьора на линкълна.
	Маргарет лично настани Франсин в леглото, Райън беше облегнат на стената до нея, готов да попадне в прегръдките й. После се оттегли в определената за нея спалня.
	Така и не можа да разбере дали спа, или просто отново преживя кошмара на отминалите дни… Виждаше се като жив труп, крачещ механично по каменистата пътека на бягството, единствената мисъл в шокираното й съзнание беше да бъде максимално далеч от ужаса, да измъкне от лапите му безжизненото тяло на дъщеря си, което се люшкаше в ръцете й. Дали това беше сън, тя не можеше да определи…
	Събуди се малко преди обяд, очите й лепнеха. Имаше чувството, че току-що е заспала. Адреналинът на тревогата заля душата й като могъща приливна вълна, тя скочи и се втурна към банята. Наведе се над тоалетната чиния точно навреме, устата и очите й се изпълниха с лепкава, полутечна каша…
	После отиде да хвърли един поглед на Франсин, която продължаваше да спи. Взе душ, облече се и слезе в кухнята. Закуската й поднесе бодигард с едро телосложение и вълчи поглед, който странно контрастираше с топлата му усмивка. Поигра си с пържените яйца, местейки ги от единия до другия край на чинията, умът й беше зает да определи точния размер на омразата, която изпитваше към съпруга си.
	Най-сетне се появи и Франсин — бледа, с подпухнали очи и стърчаща във всички посоки руса коса. Маргарет трябваше да й обясни къде се намират и защо са тук.
	— Разбира се — равнодушно кимна момичето. — Тони…
	Искаше да си бъде у дома, приятелите й липсваха. Маргарет направи всичко възможно да я успокои, но битката беше загубена предварително. Така и не успя да намери път към душата на дъщеря си. Все пак я убеди да хапне, после с облекчение се увери, че странните лекарства на Робърт явно няма да имат страничен ефект.
	Час по-късно в къщата влезе един от външната охрана, пристъпи към едрия бодигард, който им беше сервирал закуската, и прошепна нещо в ухото му.
	— Какво има? — попита Маргарет, усещайки как безпокойството й отстъпва място на паниката.
	— Може би нищо сериозно — отвърна бодигардът, но усмивката беше изчезнала от лицето му. — Навън са открили едно пакетче, адресирано до Франсин…
	Франсин разтревожено вдигна глава.
	— Искам да го видя! — изкрещя Маргарет и скочи на крака.
	— Идеята ви не е добра, госпожо Де Камило — поклати глава бодигардът. — Сега двете с дъщеря ви ще идете в моята стая. Сал ще ви прави компания…
	През тънките степи на малкото помещение Маргарет ясно чу как едрият мъж разговаря по телефона е Тони.
	След по-малко от два часа той вече беше тук. Витлата на хеликоптера засвистяха във въздуха над къщата. Позволиха на Маргарет да напусне малката стаичка, но Франсин остана вътре в компанията на Сал.
	Кутията беше поставена на шкафа в антрето. Тони дори не погледна жена си, с кратко кимване на глава нареди на едни от пазачите да вдигне картонения капак. Вътре имаше малко пакетче, увито в дебела хартия за подаръци и привързано с розова панделка. Боецът развърза панделката и всички се надвесиха над съдържанието на пратката.
	От устата на Маргарет се откъсна сподавен вик. В кутията се оказа Райън — любимото плюшено мече на Франсин, увито в розов памук. Втурна се нагоре по стълбите и блъсна вратата на стаята, в която беше пренощувала дъщеря й. Мястото на мечето до стената беше празно.
	— Пресвета Дево!
	Захапа кокалчетата на пръстите си, зад нея безшумно се появи фигурата на Тони.
	— Той е бил в къщата! — истерично изхълца Маргарет. — Бил е в стаята на детето! Лично поставих мечето ей там, до стената… — обърна се с лице към съпруга си, очите й бяха разширени от ужас: — Разбра ли, че съм била права? Какъв смисъл имаше да ни пращаш тук? Това е ясно предупреждение! Всички бандити на света да събереш, пак няма да ни спасиш! Не можем да му се изплъзнем, една дума от наша страна и Франсин ще изчезне!
	— Успокой се — механично отвърна той, но тя добре забеляза, че е пребледнял под равномерния загар на кожата си, получен в солариума.
	— Тони, моля те, послушай ме! Не мога да понеса мисълта, че Франсин ще бъде подложена на още мъчения! Един Бог знае какво си спомня от онзи кошмар, не казва нито думичка… Моля те да ме послушаш, живота на дъщеря ти е поставен на карта! Не предприемай нищо, остави нещата такива, каквито са!
	Дали отчаянието й беше толкова силно, че дори Тони се развълнува? Никой не можеше да каже това.
	_„Какво още ти дадох, Маргарет? Сега вече знаеш, че притежаваш силата на устремеността… Можеш да постигнеш всичко…“_
	— Добре — въздъхна най-сетне той. — Приемам съвета ти. Но искам двете с детето веднага да се качите в хеликоптера. Трябва час по-скоро да се махаме оттук, по дяволите!


	_Ето до какво се свеждат нещата_ помисли Джъстин, когато усети здравото бедро на Рик Милар под ресторантската маса. — _Той ме иска, не част от мен, а цялата!_
	После в главата й се появи мисъл, която доста я изненада: _„Господи, колко отдавна не съм била желана по този начин!“_
	Очите й се изпълниха със сълзи, принуди се рязко да извърне глава и да ги избърше с опакото на дланта си. Не биваше да му показва колко е уязвима. Защитните й сили, или по-скоро това, което беше останало от тях, бяха към края си. Изведнъж ясно разбра, че в момента, в който ръката му я докосне, тя няма да окаже съпротива… Да, точно така — не _ако_ я докосне, а _когато_ я докосне! Не тази вечер, не тук… Той притежаваше твърде много от това, което искаше тя. Присъствието му до нея пораждаше усещането, че се е натъкнала на спасителен оазис след дълго лутане в суха и безводна пустиня, точно когато силите окончателно са я напуснали… Беше на крачка от чистата студена вода. Кой би могъл да я обвини, че е утолила жаждата си до насита?
	— Струва ми се, че тази вечер между нас няма дистанция — промълви Рик Милар и допълни чашата й с вино. — Лошо ли се отнасяха с теб от последната ни среща насам?
	— Нима винаги съм била недосегаема?
	Той се наведе и впи устни в нейните. Езикът му нежно я докосна, тя усети аромата на мъжката му сила, тялото й започна да омеква.
	— Имаш право — прошепна той. — Няма да те питам за нищо. Когато искаш да ми разкажеш, аз ще бъда край теб, готов да те слушам…
	— Питам се дали си дошъл тук специално, за да ме съблазняваш? — поклати глава Джъстин и с мъка се отлепи от горещото му тяло.
	— Господи! — засмя се Рик. — Дори през ум не ми е минавала подобна мисъл! Да съблазнявам теб — Ледената девица!
	— Така ли ме наричаха в службата?
	— Доколкото ми е известно — само мъжете, които мечтаеха да те имат — кимна с глава Рик. — Което означава всички с нормални наклонности…
	Сега беше ред на Джъстин да се разсмее, стана й приятно.
	— Имам чувството, че съм живяла на друга планета — наведе глава тя.
	— И то е вярно — отвърна Рик. — Според мен Токио _наистина_ е друга планета! — стисна ръката й и пламенно прошепна: — Крайно време е да се върнеш у дома!
	Когато тръгнаха обратно към „Хилтън“, тя изведнъж разбра, че не иска да се разделят. Не се учуди, тъй като през цялото време на вечерята усещаше, че изпитва глад. Не за храна, а за нещо друго, не по-малко важно за организма й… Даде си сметка, че говори по особен начин, гледа го по особен начин… Че всъщност тя го съблазнява, а не той нея. И това беше приятно. След дългите години, прекарани във враждебна среда, след сковаващото вцепенение — резултат от танжинските способности на Никълъс, тя изведнъж се почувства освободена, готова да изяви собствената си воля, да усети силата на личността си… Най-сетне си даде сметка каква огромна част от същността й е била заложник, покорена и победена от страха от това, в което се превръщаше съпругът й. Сега ясно видя, че не желае да бъде част от неговата магическа сила, нечовешките му способности я бяха превърнали в страдаща от безсъние истеричка, лежаща до него с отворени очи, неспособна да се отърси от страховете и безпокойствата си…
	— Остани! — прошепна тя в ухото на Рик, когато вратата на стаята й меко се захлопна зад тях.
	— Искам да бъдеш абсолютно сигурна, че го желаеш — отвърна той, притиснал я до гърдите си.
	_Сигурна съм_, каза си Джъстин. _Имам нужда от нормален живот, искам да работя и да създавам нещо, искам вечер да се любя със съпруга си, да се виждам с приятели в почивните дни, да вземам отпуск поне два пъти в годината!…_
	Вдигна глава и впи устни в неговите. Езиците им се преплетоха, от гърлото й се изтръгна възбудено стенание.
	Усети ръцете му върху тялото си. Блузката й неусетно бе разкопчана и свалена, ципът на полата тихо изсъска и тя се уви около глезените й. Отпусна се в ръцете му, потръпваща от желание. Той леко я повдигна и се насочи към леглото.
	Очите на Джъстин бяха премрежени от желание, пръстите й пъргаво започнаха да го освобождават от дрехите. Кадифената му кожа меко проблесна на светлината на нощната лампа, тя изведнъж си спомни очертанията на тялото му — такива, каквито ги помнеше от Мауи. Оскъдният бански костюм оставяше малко храна за въображението, но сега, докато смъкваше гащетата му, тя изведнъж усети дълбоко вълнение. Останал гол, той се изправи до леглото и сведе поглед към нея. Тялото му е хубаво, замаяно помисли Джъстин. Тесни бедра, плосък корем… Не притежаваше уникалната мускулатура на Никълъс, но в крайна сметка той е един обикновен човек, напомни си тя. Точно такъв, от какъвто се нуждаеше…
	— Ела тук, мили — протегна ръце тя.
	Рик коленичи на леглото, устните му покриваха тялото й с целувки, докато ръцете откопчаваха сутиена и смъкваха тесните бикини…
	От очите й бликнаха сълзи в момента, в който тялото му покри нейното. Толкова отдавна не беше се любила с друг мъж, освен с Никълъс! Формата и тежестта на тялото му бяха различни, ароматът — влудяващ. Тя възбудено простена, зъбите й се забиха в рамото му, краката й рязко се вдигнаха нагоре.
	Почти престана да диша, чуваше единствено лудото блъскане на сърцето в гърдите си. Втвърдената му мъжественост докосна слабините й, тя усети как и се завива свят, заляна от горещата вълна на желанието. Езикът му пробяга по щръкналите зърна на гърдите й, тазът й полудя, не искаше да чака нито секунда повече…
	Той я разбра и леко се надигна. Ръката й се плъзна надолу, пръстите й за миг докоснаха кадифената кожица… не можа да се овладее, обхвана го с длан и силно стисна. Той изпъшка, цялото му тяло се разтърси. Тя вдигна краката си още по-високо, беше толкова възбудена, че почти не усети проникването му.
	— Ох!
	Бедрата й конвулсивно се сгърчиха, той рязко се притисна в нея, прониквайки дълбоко, чак до парещата сърцевина на нейната женственост. Тя изгуби контрол над себе си, нададе вик и се остави на вълните на оргазма. Устните й жадно се впиваха в плътта му, искаше й се да погълне аромата на силното му тяло, да го запази завинаги в себе си…
	— Господи, о, Господи! — припяваше тя в такт с всеки тласък на бедрата му. Дълбоко в себе си чувстваше вълната на благодатното освобождение, знаеше, че се нуждае от него, че е мечтала за него… Долната част тялото й потръпна, усетила приближаването на новия оргазъм. Главата й леко се повдигна, езикът й се плъзна в ухото му. Последният тласък на таза му беше могъщ и неконтролируем, той потъна дълбоко в нея и тя усети спазмите на еякулацията…
	Този път облекчението й беше различно — бавно, чувствено, мъчително сладко, зараждащо се дълбоко в тялото й…
	После всичко свърши. Лежеше до него спокойна и отпусната, кракът й остана леко преметнат върху сгорещеното му тяло. За пръв път от много месеци насам заспа дълбоко, без сънища, без кошмари… Като невинно дете след дълъг летен ден, запълнен с интересни неща.


	Призраци.
	В атмосферата на Вашингтон има нещо, което не може да се усети никъде другаде в Америка, мислеше Харли Гоунт. Застроен по особен начин, като колело на каруца с дървени спици, излизащи от центъра към всички посоки на света, с широки булеварди, многобройни паркове и гъста зеленина, този град наподобяваше по-скоро Лондон или Париж, нямаше нищо общо с Новия свят…
	Тук въздухът просто тежеше от присъствието на властта. Гоунт я усещаше толкова ясно, сякаш се излъчваше от тролейбусните жици, увиснали над широките булеварди. А те, всички без изключение с широки тройни ленти в двете посоки, водеха в една посока. Към Пенсилвания авеню 1600. Белият дом беше разположен точно в центъра на града, като паяк в средата на своята лепкава мрежа…
	Този град беше пълен с призраци.
	Гоунт познаваше добре столицата, имаше много приятели тук. Син на някогашен сенатор от Демократическата партия, представител на Мериленд, той беше роден на хвърлей място от бялата къща. Израсна с пропукването на властта в ушите си, вирусът й проникна в душата му още на млади години. За това несъмнено допринесе и поведението на баща му, който отказа да се пенсионира и умря буквално на работното си място…
	Гоунт ясно съзнаваше, че властта, с която беше пропита всяка тухла и всяка плочка на тази град, може да бъде по-опасна дори от ядрена радиация. Задкулисните политически игри и безкрайните сделки притежаваха особен аромат, силен и омайващ като наркотик. Във Вашингтон човек или е _вътре_ в тези игри, или е нула. Клика елитни съзаклятници управляваше последната Велика сила, останала непокътната в този вечно променящ се свят. И това беше достатъчно основание за безкрайните лъжи и измами, за безскрупулното загърбване на етика и морал. Тук значение имаха единствено властта и влиянието, чрез тях се измерваха всички човешки добродетели.
	Властта беше вирус, проникнал дълбоко в кръвоносната система на играчите. Той не само променяше тяхната човешка същност, но и ръководеше вземането на всички решения, голяма част от които имаше ефект върху съдбата на милиони хора. Гоунт толкова често се беше срещал с този вирус, че вече безпогрешно го откриваше не само у хората, с които влизаше в контакт, но и у случайни минувачи. Беше там, в дъното на очите им, проблясваше с ясно различим налудничав блясък… Познаваше го добре, даваше си ясна сметка, че баща му беше починал именно от неговата зараза, а не от преумора или старост… Баща му беше добър и достоен човек, честен по онзи особен начин, който днешните политици старателно избягват. Но и у него настъпи промяна, макар и бавна, почти незабележима… В крайна сметка се оказа, че и той не е имунизиран срещу вируса на властта — нещо, в което Гоунт беше вярвал години наред. Майка му и сестра му скърбяха на погребението, докато той самият беше сторил това месеци по-рано…
	При всяко свое завръщане във Вашингтон Гоунт все по-ясно долавяше тихия шепот на призраците. Той се носеше във влажния ветрец, подухващ откъм Потомак, висеше сред клоните на вишневите дръвчета край Езерото на размишленията, хилеше се от висотата на Капитолийския хълм. Баща му така и си остана тук, дори след смъртта. Беше навеки привързан от здравите окови на Властта.
	Реши да се обърне към един бивш държавен секретар, имаше чувството, че той най-добре ще защити интересите на „Томкин Индъстриз“. Защото беше умерен консерватор, един от малцината, успели да се опазят от вируса на властта.
	Терънс Макнотън притежаваше офис на Джий стрийт, в непосредствена близост до старата резиденция на президента. Тя беше внушителна сграда във викториански стил, която, особено нощем, караше хората да потръпват. Нея наистина я обитаваха духове, но не тези, които човек може да срещне във филмите на ужасите. Беше населена с робите на действащата администрация — хора, които живеят като шпиони във вражеско обкръжение и единствената им задача е да изпълняват заповеди, белязани с клеймото „строго секретно“. Заповеди, чиито последици никога не попадат по страниците на печата.
	Сградата, в която се помещаваше кантората на Макнотън, също беше внушителна, с високи гранитни колони на входа и дебели каменни стени. От нея, подобно на много сгради в центъра на Вашингтон, се излъчваше солидното спокойствие на старо богатство и традиционни сфери на влияние.
	Макнотън беше висок тексасец с приятно загоряла гладка кожа, бледосини очи под тежки клепачи и гъста посребрена коса. Издълженото му лице беше по рождение мрачно, но излъчването му се спасяваше от красиво извит римски нос и ослепителна, на пръв поглед съвсем искрена усмивка, обиграна до съвършенство по време на многобройните предизборни кампании. Нещо в него наподобяваше стара ръкавица — малко намачкана, но удобна и приятна…
	Излезе от кабинета си секунда след като му съобщиха за пристигането на Гоунт и протегна ръка. Ръкостискането му беше здраво, докосването до сухата кожа на ръката му — несъмнено приятно… Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и с тясна вратовръзка, прикрепена на гърдите му с ръчно изработена сребърна игла, върху която проблясваше едър тюркоаз.
	— Влизай, Харли, радвам се да те видя — сърдечно се усмихна Макнотън. Гласът му беше приятно плътен баритон, кракът, обут в остър каубойски ботуш, ловко ритна вратата зад гърба му. — Признавам, че повече бих се радвал да те видя при други обстоятелства…
	Гоунт си избра един от тапицираните столове и се отпусна в него.
	— А _какви_ точно са сегашните обстоятелства? — попита той.
	Макнотън изсумтя и след известно колебание се настани на кожения диван срещу госта си. Писалището му във форма на бъбрек се намираше в другия край на помещението и беше толкова старо, че отново попадаше сред експонатите, превърнали се в последен вик на модата…
	— Обстоятелствата могат да бъдат формулирани само с три думички — въздъхна той и сгъна дългото си тяло върху дивана: — _Сенаторът Рене Бейн._
	— Иска да му се явя… — поклати глава Гоунт.
	— Иска да му се яви Никълъс Линеър, но не може да го открие — отвърна Макнотън. — Не знаеш ли случайно къде се намира?
	— Не — поклати глава Гоунт. — След като го няма в Токио…
	— Дано наистина е така — рече Макнотън, преплете дългите си сухи пръсти и втренчи поглед в тавана. — Отдавна познавам Рене, на млади години живеехме в съседни градчета. Брат ми беше гадже на сестра му повече от година… Следя кариерата му от дълго време и не крия, че тя все повече ме безпокои… По природа си пада малко маниак, сегашната му цел е да отстрани японците от участие в едрия бизнес на Съединените щати. В сливането между „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“ той вижда ясно доказателство за тезата си, според която ние водим неправилна външнотърговска политика.
	Макнотън изпъна краката си върху килима, жестът му беше спокоен и приятелски, напрежението у госта неусетно започна да се стопява.
	— Сенаторът хвърля гръм и мълнии заради факта че компанията на Линеър се занимава с внедряването на революционно нови компютърни терминали… Иска да го даде под съд и да го принуди да се оттегли от съвместното предприятие.
	— Но какви обвинения може да повдигне срещу Ник? — разтревожено вдигна глава Гоунт. — Той не е нарушил законите!
	— Сигурен ли си в това? Можеш ли да се закълнеш, че знаеш всичко, което става в „Томкин-Сато“?
	— Не, но познавам Ник. Той не би…
	— Това не е достатъчно, синко. Аз например чувам доста обезпокояващи слухове… Според тях „Томкин-Сато“ използва технологията на американската електронна корпорация „Хайротек“ за производство на компютри от типа „Кошер“, които са строго секретни. И в момента ги предлага на пазара на този, който може да даде най-добра цена… Патентът на „Кошер“ принадлежи на американското правителство и използването му без разрешение може да донесе сериозни санкции за нарушителите…
	— Гоунт вдигна глава и впи очи в лицето на по-възрастния мъж.
	— Хайде стига, Тери — разтревожено промърмори той. — Знаеш, че това са пълни глупости!
	— Но Дейвис Мънч не мисли така — поклати глава Макнотън. — А той е следовател от Пентагона, включен официално в комисията на Рене.
	— Това си е чиста проба параноя!
	— Зависи какво ще открият Мънч и копоите му…
	— Нищо не могат да открият!
	— „Зоркото око на обществеността“ — това са те, или поне за такива се мислят — промърмори Макнотън. — Каквото и да открият, все ще е неприятно за вас…
	— Хей, Тери, май забравяш, че живеем в Америка! — извика Гоунт. — Хората не могат да бъдат манипулирани по този начин! При това в национален мащаб!
	— Доста съмнително изявление, синко — продължително го изгледа Макнотън. — Особено когато идва от човек като теб… Дори да издържи проверката… Бих казал, че от Макарти насам тази страна не е имала на кормилото си човек като Рене Бейн.
	Безпокойството на Гоунт рязко нарасна.
	— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.
	— Че отиваме към дъното?
	Макнотън се приведе напред и натисна бутончето на апарата за вътрешна връзка:
	— Марси, вече можеш да донесеш кафето — промърмори в микрофона той.
	После отново облегна гръб на меката тапицерия, пръстите му почукваха по масата. След минута вратата се отвори и на прага се появи дългоногата му секретарка с поднос в ръце. Върху него имаше каничка с кафе и сребърна табличка с датски сладкиши.
	— Много съм ти задължен, Марси — усмихна се Макнотън. Момичето попита желаят ли още нещо, после се оттегли. Очите на възрастния мъж се спряха на подноса: — Спомен от отдавна отминали времена — промърмори той. — Тачър ме покани на подобна закуска, когато… — на лицето му се появи дяволито изражение: — Всъщност не, дори днес нямам право да говоря за това…
	Превърна разливането на кафето по чашите в цял ритуал, не забрави да сложи на Гоунт лъжичка диетичен подсладител. Този човек рядко забравяше нещо. Своето кафе остави горчиво.
	— Сладкиш? — вдигна глава той. — Тези със сливовия мармалад са чудесни…
	Гоунт отказа. Беше убеден, че в момент като този едва ли може да сложи нещо в уста. Отпи глътка кафе и загледа как Макнотън отхапва от сладкиша с безупречно белите си зъби.
	Възрастният мъж отговори на въпроса едва когато унищожи сладкишите и си наля втора чаша кафе.
	— Дъното не е толкова далеч — промърмори той.
	— Защото вече не става въпрос за имидж… Ако беше така, все щях да измисля нещо — нали цял живот това ми е работата… Сега обаче няма да се измъкнем, вече сондирах няколко мнения… Рене е забил зъби в „Томкин“ и няма да я пусне, преди да си свърши работата. А знаеш каква е неговата работа — да ви разсипе докрай!
	— Трябва да му попречим!
	— Ти си издънка на тоя град, синко — внимателно го изгледа Макнотън. — Помисли за това, което току-що каза…
	— Но…
	— Никакво „но“, Харли — поклати глава възрастният мъж. — Аз и приятелите ми разполагаме с власт, но Бейн многократно ни превъзхожда… Господи, та той вече е извън контрола дори на президента! Позицията му на защитник на обикновените слоеве от населението е толкова силна, че целият град се тресе от страх! Всеки би предпочел да се отмести от пътя му, едва ли някой ще бъде в състояние да го спре…
	Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от мекото потракване на компютърни клавиши зад стената. Иззвъня телефон, затръшна се врата.
	— Тери, нещата са изключително сериозни — не издържа Гоунт. — Искам да ми обясниш всичко, ясно и подробно!
	Макнотън кимна с глава и прибра краката си. Острите върхове на каубойските ботуши разрошиха космите на дебелия килим.
	— Добре, синко, ето как стоят нещата… Ти, всъщност „Томкин Индъстриз“, ми платихте известна сума за защита на интересите ви в определени среди на политическата власт. И мога да те уверя, че сторих всичко, което беше по силите ми.
	— Съветът, който ще ти дам, е абсолютно личен и няма връзка с работата. Двамата с теб вървим заедно вече десетилетия. Дойдох на дипломирането ти, защото баща ти беше зает да се бори за прокарването на поредния си законопроект. Храня добри спомени за него, мисля, че и към теб съм се отнасял както трябва…
	Тялото му леко се приведе напред:
	— Според мен имаш две възможности. Първата е да се явиш пред Комисията и да отговориш на унищожителните въпроси на Бейн. С ясното съзнание, че потъваш заедно с кораба… Защото не искам да се заблуждаваш — съдбата на „Томкин-Сато“ отдавна е решена…
	Устата на Гоунт внезапно пресъхна, той надигна чашата с изстиналото кафе и почти се задави от утайката.
	— А каква е втората? — тихо попита той, макар че вече се досещаше.
	— Според мен трябва да избереш именно нея — въздъхна Макнотън. Очите му трескаво блестяха, устните му сякаш бяха изгубили завинаги способността да се усмихват. — Измъквай се! Подай си оставката! Бягай, без да се обръщаш, далеч от неприятностите! Остави онзи могъщ таран да си свърши работата, нека ликвидира жертвите, които си е набелязал: „Томкин Индъстриз“ и Никълъс Линеър!


	Маргарет Голдони отвори очи, юмруците й конвулсивно стискаха копринените чаршафи. Ето го, помисли си тя с разтуптяно сърце. Проклетото усещане за падане отново е тук!
	Лежеше до тихо похъркващия си съпруг с побелели от напрежение кокалчета, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха, очите й бяха насочени към тавана. Идваше винаги внезапно, на пробуждане, объркваше я тотално…
	Странното усещане за падане.
	Не по стълбите или в басейна… В нещо празно и тъмно, запълнено единствено е нейния ужас…
	Събуждаше се рязко, обляна в студена пот. Имаше чувството, че са й отнели безвъзвратно нещо скъпо, някаква частица от нея…
	В началото кошмарите бяха кратки проблясъци, свързани с пътуването през Америка, приключило със смъртта на брат й. Силни, но неосъзнати емоционални взривове, които оцветяваха образите в съзнанието й някак хаотично, като спрей върху стените, попаднал в ръцете на деца… После започна да сънува Доминик. Всъщност не самия него, а по-скоро пищното му погребение. Гората от разкошни букети, дългата редица черни лимузини, агентите на ФБР, заснемащи с видеокамера всички, които влизаха в гробището. Виждаше се изправена до блестящия махагонов ковчег, насреща й, от всички страни, безмълвно се отваряха и затваряха усти… Не знаеше накъде да гледа и в крайна сметка сведе очи към пресния гроб в краката си. Там лежеше Доминик, обезглавен и с накълцано тяло, но пълен с живот… — бавно се надигаше, призрачните пръсти с натрошени кости дращеха по мазната кафява пръст… А тя стоеше като вкопана на мястото си, гърдите й се изпълваха с ужас, устата й беше отворена в безмълвен вик…
	Събуждаше се обляна в лепкава пот, тялото й конвулсивно потръпваше. Да — казваше си, — това е естествено. Чувството за невъзвратима загуба идва от смъртта на брат й. Смърт, за която носеше съвсем определена вина… Но после, в ярката светлина на деня, по време на делова среща в кантората или пък вечер, когато приготвяше храната на Франси в здрача на кухнята, тя изведнъж си даваше сметка, че това усещане за безвъзвратна загуба е далеч по-силно от скръбта и вината. Беше нещо дълбоко лично, нещо, което се беше свило на топка дълбоко в душата й.
	Лежеше неподвижно, бледа и напрегната. Чуваше единствено собственото си дишане, съзнанието й бавно опипваше безвъзвратната загуба — така, както се опипва триизмерен предмет… Постепенно се върна към една случка от детството. Беше на единадесет години, баща й с втората си съпруга я заведе да види баба си — неговата майка. Оказа се, че старицата е на смъртно легло.
	Лицето й беше сбръчкано и напукано като стар венециански бастун. Годините тежаха върху приведените й рамене. Бялата й коса беше опъната назад и прибрана в стегнат кок, в съзнанието на Маргарет завинаги се запечата простата черна рокля, която баба й носеше в горещия летен ден. И липсата на каквато и да било пот по сухата й пергаментова кожа, въпреки палещите лъчи на слънцето.
	Чуваше лошо, в устата си имаше само няколко зъба. Месеци преди това посещение й бяха извадили ларинкса. Говореше с помощта на малка кутийка на гърдите, гласът й беше по-скоро тихо съскане. Маргарет трябваше да се навежда към нея, за да разбере какво й казва…
	Бабата ги нахрани, после тайно стисна ръката на Маргарет под масата. Заведе я в спалнята си, задръстена от сивкавосини фотографии. На тях беше запечатана самата тя като дете, нейните родители, най-тържествените моменти в живота — вземането на първо причастие и сватбата й във Венеция. Там бяха и избледнелите фотографии на прадядо й и сестра му, починали от холера, докато баба й е била още малко момиченце.
	Приключила с кратките коментари за всяка една от снимките, баба й пристъпи към скрина от орехово дърво и издърпа най-горното чекмедже. Извади оттам някакъв предмет, тикна го в ръката на детето и притисна пръстите му около него.
	— Това е за теб — прошепна тя, докато се насочваха към изхода. — Останало е от бабата на моята прабаба, било е с нея при заселването й във Венеция, преди няколко столетия… Тя останала сама, цялото й семейство загинало по време на жестока война, продължила двадесет години… Това бил единственият й спомен от него…
	На път за дома Маргарет най-сетне се реши да разтвори запотената си длан. Върху нея лежеше кехлибарена фигурка на жена, изящна и прекрасна. Никога в живота си не беше виждала по-красиво женско лице. Не каза на никого за подаръка на баба си. Няколко месеца по-късно, изправена до пресния й гроб, тя продължаваше да стиска фигурката в ръката си. Знаеше, че само по този начин може да избегне чувството за невъзвратима загуба, надигащо се като черна вълна в душата й.
	Сега, потна и задъхана в леглото, тя отново беше обзета от подобно чувство. Смъртта на брат й беше тежък удар, участието й в нея — макар и неволно, караше душата й да се гърчи от мъка.
	Мъжът, представил се като Робърт, я изправи пред ужасен избор — животът на дъщеря й срещу живота на брат й… Нямаше начин да се измъкне ненаранена. Всъщност какъв избор беше това? Нямаше как да не отведе този Робърт до скривалището на Доминик Голдони! Франсин трябваше да живее и толкоз! Странно, но когато онзи тип обеща да пусне детето, ако Маргарет изпълнява безпрекословно всичките му заповеди, тя напълно му повярва. И той удържа на думата си. Изчезна без следа, сякаш никога не беше съществувал върху лицето на земята. А те двете с Франси останаха в долнопробния мотел на Магистрала 95, само на няколко мили от Марин Сен Кроа, щат Минесота…
	Отново си спомни за неотразимото привличане, което беше изпитала към този мъж. Усети топлината на тялото му, ноздрите й се изпълниха със странния му аромат, бедрата й потръпнаха от желание…
	_Не, това е немислимо_, проплака душата й, — изпълнена с ужас.
	Неволно спусна ръка към слабините си, усети овлажняването им, съзна какъв огромен грях тегне в душата й. Направи усилие да изхвърли тези мисли от съзнанието си, да се съсредоточи единствено върху Доминик. _Но какво беше това, което изпитвах към Робърт? Какво ми отне той, какво получих в замяна?_ Доминик: единственият човек, който и беше повярвал, който беше съумял да открие качествата на ума й под обвивката на жена, който тайно се беше възползвал от този ум…
	_Мъжете приличат на деца, които си играят на богове_, замаяно помисли тя. _Дали някога си дават сметка, че живеят в един реален свят?_ До нея Тони де Камило тихо похъркваше. Макар да ги деляха сантиметри, Маргарет изпита чувството, че той е някъде далеч — може би в Лондон… Не беше осъзнавала колко дълбоко мрази този човек преди Доминик да го назове за свой наследник. Идеята да стане „капо“ на могъщата фамилия страшно много допадна на Тони, но всъщност какво изненадващо имаше в това? Той открай време обичаше известността и уважението — това си му беше наследство от работата с богати клиенти в Холивуд. Във филмовата индустрия се ценяха само властта и богатството, нищо друго нямаше значение. А Тони бе имал късмета да натрупа големи количества и от двете… И когато Доминик разтвори пред него вратите на един коренно различен свят, той остана смаян и възхитен…
	За съжаление, за разлика от Доминик и самата нея, той нямаше никаква представа за същността на този свят. Доминик обясни, че тя ще бъде посредникът между двамата. Тони не биваше да демонстрира каквато и да било близост с боса на мафията, защото това несъмнено би се отразило на адвокатската му практика.
	После Дом загина. Маргарет ясно си спомни момента, в който беше принудена да разясни на Тони какво ще става отсега нататък. Моментът, в който трябваше да му втълпи, че властта и влиянието му не са нищо повече от една илюзия. Сега вече беше сигурна, че би трябвало да предвиди реакцията му. Сицилианската кръв на съпруга й кипна, обзе го сляпа ярост. Започна да я бие, ударите му бяха толкова многобройни и силни, че тя скоро престана да ги усеща, свита до стената на спалнята… Франсин положително е чула скандала, или поне част от него, прехапа устни тя. Всъщност има ли някакво значение? Каквото и да е чуло, момичето несъмнено щеше да изпита чувство на отвращение. И никой не би могъл да изтрие това чувство от душата му…
	_Но защо Доминик ме избра за свой единствен довереник_, запита се тя. Страшно много се беше гордяла с неговото доверие, едновременно с това избягваше да мисли за огромната отговорност, която й носеше то… Душата й се сви от отчаяние — едно до болка познато чувство.
	После от бурните вълни на съзнанието й изплува образът на Робърт. Омайващ, величествен…
	Отпусната в леглото, вслушваща се в тишината на нощта, хипнотизирана от фантастични видения, Маргарет бавно осъзна, че е преминала своя Рубикон. Нищо вече не беше същото, дори собственият й дом изглеждаше променен. В главата й отекна шепотът на Робърт: _Какво още ти дадох, Маргарет? Сега вече знаеш, че притежаваш целеустременост и можеш да постигнеш всичко…_
	От гърдите й се откъсна тежка въздишка. Съзнаваше, че именно той е причината за всички промени, без значение беше дали тя самата приема този факт, или се бунтува срещу него.
	_Зная, че отне нещо от мен и страшно го ненавиждам за това! Но какво ми остави в замяна, Господи?!_
	Внезапно — като дух, изскочил от бутилката си, образът му изпълни съзнанието й. Зави и се свят, погледът й се насочи навътре, дълбоко в душата й. И там видя тежкия камък на своя грях…
	Имаше чувството, че той е тук, лежи на сантиметри от нея. Непонятна емоция накара тялото й да потрепери. Вече знаеше какво й беше дал той — силата да продължи живота си с Тони по неизвестната и вероятно трудна пътека на бъдещето… Но имаше и още нещо. Опита се да не мисли за него, да го погребе дълбоко в душата си. Но то отказа да се подчини, упорито търсеше път към повърхността… И спечели. Маргарет изведнъж разбра, че притежава силата, която щеше да й бъде необходима, за да се справи с наследството на брат си.
	Ето какво й беше дал Робърт… От гърлото й се изтръгна тихо стенание, желанието й да го види отново изпълни душата й със силата на приливна вълна.


	Четвърта глава
	Виетнам — лятото на 1965 година

	Откровено казано, До Дук изобщо не беше виждал баща си. От дребните вещи, останали в къщата, той стигна до заключението, не баща му е бил японец, но нито майка му, нито някой друг потвърди това. Майка му не говореше нито за раждането, нито за зачатието му. Сякаш предпочиташе да забрави, че момчето съществува на белия свят. А то реши, че баща му е японец, просто защото останалите възможности бяха далеч по-малко вероятни.
	„Къщата“ беше всъщност едно огромно имение в Сайгон, в което работеше майка му. Беше притежание на еднорък французин, оградено с бледозелени стени от ронлив пясъчник. Вилата имаше формата на огромна подкова, със стръмен покрив от гладки керамични плочки, сякаш захапала разкошната вътрешна градина. Площта около нея беше покрита е гъсти храсти от прекрасни бугенвилии и тамариндови дръвчета. Край тях До Дук се беше потил безбройни часове, опитвайки се да ги поддържа в съответствие със строгите изисквания на французина. Пред широката, облицована с камък веранда имаше асиметричен басейн, чиято форма, кой знае защо, напомняше на До Дук главата на воден бик…
	Този басейн определено му харесваше. В кратките часове за сън той напускаше своя сламеник и безшумно се плъзгаше в чистата вода. Оттласкваше се от дъното, обръщаше се по гръб и гледаше нагоре към нищото. Главата му се изпразваше от всякакви мисли, душата му намираше покой. Всичко, което го вълнуваше и му пречеше да заспи, се разтапяше в празнотата.
	Тук, в имението на французина, не достигаше вечният дизелов грохот на Сайгон, войната се превръщаше в далечен спомен. Само отраженията на реактивните самолети в бистрата вода на басейна напомняха за трагедията, разиграваща се отвъд високите каменни стени.
	Спомените на До Дук за французина бяха съвсем бегли. Беше тих и възпитан човек, посвоему набожен. Всяка вечер пееше Nunc diinittis — молитвата на Симеон, опитваше се да накара и До Дук да му приглася, съвсем като баща:

	Господи,
	Нека твоят покорен слуга почива в мир,
	Така, както е казано в Твоето слово…

	Думите на молитвата бяха непонятни и трудно произносими за момчето. За да го накара да пее заедно с него, французинът му предлагаше цели шепи от бонбоните собствено производство — сочни, покрити с шоколадова глазура, с вкус на мед, канела и карамфил.
	Но това беше много отдавна. До Дук едва беше навършил пет години, според французина обаче беше достатъчно голям, за да го прати на работа…
	В онези години До Дук беше убеден, че французинът печата пари в голямото мазе. Защото в имението се разменяха огромни суми, по всяко време на денонощието. По-късно разбра, че господарят на имението се занимава с търговия на оръжие и наркотици, а „Чичо Захар“ — подигравателното прозвище на американското правителство тук — затваря очи и го оставя да си гледа работата на спокойствие…
	Вечер, след като изпиваше порядъчно количество „медок“ — местното червено вино, французинът изпращаше До Дук да преброи и опише оръжието и мунициите в склада. Преди години някакъв доставчик, недоволен от пословичната му стиснатост, беше привързал една граната към сандък с автоматични пушки К-150. Тогава французинът все още не вярваше на никого и проверяваше стоката си сам. При експлозията изгуби ръката си и след това вече възлагаше тази работа на някой от местните си помощници. До Дук скоро откри, че е третият виетнамски младеж, който изпълнява подобни задачи…
	А още по-късно, когато към задълженията му се прибави и робското обслужване на честите и смайващо екстравагантни приеми, давани от французина, До Дук научи какви услуги са искали от майка му — разбира се, преди повече от десет години, когато все още е била млада и привлекателна…
	Историята му разказа двойка шведи, надрусани здраво от шампанско и любимия наркотик на французина, представляващ комбинация от марихуана и опиум. Разказът им беше жив и изпълнен с такива подробности, че До Дук не можеше да не им повярва. Присъстваше и майка му, задължена да приготвя порциите отрова за гостите. Слушаше стоически, очите й гледаха някъде надалеч, замъглени и лишени от блясък като облаците, скриващи сърпа на месечината над главата и.
	До Дук така и не можа да разбере дали в разказа на гостите се прокрадваше носталгия по отминалите времена, или поведението им беше умишлено садистично. Нима не си даваха сметка кой е той, нима подигравателното им кискане не беше предназначено за родната му майка? Но повечето от европейците имат странната способност да гледат на азиатците като на част от екзотичния пейзаж, обръщаха им внимание точно толкова, колкото на палмите, оризищата и блатата около мангровите горички…
	Тогава за пръв път видя сиянието — странна, фосфоресцираща светлина, излъчваща се от кожата на хората край него. То завинаги остана свързано с началото на промяната в собствената му душа, с раждането на способността му да отлепя и изхвърля дебелите пластове на възпитанието, покрили душите на хората, да ги вижда разголени до самата им примитивна същност…
	Постепенно сиянието се превърна в нещо като спусък, той започна да вярва, че експлозията на справедливия му гняв всъщност е проява на милост и великодушие. В момента, в който пред очите му блясваше сиянието, той започваше да действа сигурно й целеустремено, душата му се освобождаваше от бремето на противоречивите емоции, които мъкнеше на гърба си така, както Сизиф е мъкнал своя камък…
	А ето какво мислеше за французина: той беше спасил живота на майка му, след като любимият й е бил убит, имал дързостта да се обяви в защита на своя народ. Защото всичко, което притежаваше тази жена — образование, характер, обноски — беше изчезнало заедно с любовта й. Сега стоеше с наведена глава някъде около хладилника и гледаше с невиждащи очи.
	Животът й се свеждаше до съвсем елементарни неща — няколко пиастра, сламеник за спане (в кухнята, за да бъде подръка), а понякога дори и закрила от страна на французина. Защото той беше влиятелен човек, особено в средите на сайгонския подземен свят.
	Едновременно с това я третираше като болно псе. Изобщо не забелязваше, че я унижава, че я лишава дори от елементарното човешко достойнство. На практика беше доволен от своето милосърдие, от щедрия си жест. Беше прибрал тази виетнамка от улицата, където положително би свършила като евтина проститутка, надрусана с наркотици или алкохол, беше я превърнал пак в проститутка, но в собствения си дом. Което й позволи да стане известна сред мъжете от различни националности, намиращи гостоприемство под покрива на французина.
	Какво е животът, често се питаше До Дук. От майка му се искаше да бъде готова. Във всеки час на деня и нощта. Готова да задоволява прищевките на многобройните гости на французина. Той много се гордееше с известността си на гостоприемен човек, с широка усмивка на уста обясняваше как разбива на пух и прах ширещата се сред много народи представа за стиснатостта на своята нация…
	И все пак без французина, поел ролята на ангел-пазител, майката на До Дук не би имала никакви шансове, положително би си изкарвала мизерния залък на улицата, би умряла преждевременно от глад и злоупотреба с упойващи вещества… Тогава и До Дук нямаше да го има. Своето съществуване — унизително и срамно — той все пак дължеше именно на този човек. На практика му беше задължен за всичко, което имаше значение за него на този свят. И все пак…
	Сиянието, което излъчваше французинът, се оказа доста по-различно от това на останалите. Беше яркосиньо, със сивкав, почти метален оттенък. Доста по-късно, вече събрал достатъчно богата база за сравнение, До Дук си даде сметка, че този цвят е свързан с близката смърт на приносителя си.
	— _Групово изнасилване_ — промърмори До Дук и заби кухненския нож в тялото на французина, сухо и почерняло от слънцето. Купонът бавно се беше разпаднал. Повечето от гостите си бяха тръгнали, тук-там из къщата се забелязваха телата на онези от тях, които бяха твърде пияни или твърде дрогирани, за да го сторят. — Разказаха ми всичко! Хващали са се на бас колко мъже ще издържи, преди да припадне!…
	Острието на ножа проблясваше като коремчето на корморан под лъчите на слънцето, вдигаше се и падаше със смразяваща методичност.
	— Ето какво си причинил на моята майчица! — от прободените ръце на французина бликна алена кръв, сякаш някой беше разлял бутилка от най-хубавото му вино. — А моето раждане е резултат от едно пиянско обзалагане! — ръцете на До Дук също станаха мокри и лепкави.
	— Разбираш ли какъв срам е изпитвала мама? Тя не е имала сили дори да говори за раждането на своето дете — ризата му подгизна от кръв. Не, не разбираш!… Какво знаеш ти за чувството на срам?
	Очите на французина бяха широко отворени, в зениците им беше застинало недоумение. От многобройните рани по тялото му обилно течеше кръв, животът бързо го напускаше.
	— В момента, в който ме погледне, пред нея оживява ужасната картина на моето зачатие, спомня си в какво се е превърнала благодарение на теб…
	Устата на французина зейна, гледката беше отвратителна.
	— Пак благодарение на теб тя е научила колко мръсен и горчив може да бъде животът!
	Окървавената ръка се протегна напред, пръстите й спазмодично се свиваха и отпускаха.
	— За нея ти си Животът, по-могъщ от Буда и всички останали богове, които едва ли са означавали нещо в отчаяното й състояние… Но ти си жив, човек от плът и кръв, който е поел ролята на боговете… Властелинът на света!
	Французинът рухна на колене, тялото му се поклащаше в ритъма на нападението. Устата му беше пълна с кръв, беше му трудно да говори:
	— Нищо такова не съм… Аз й спасих живота!
	Последната фраза излетя от устата с изненадваща яснота, още по-изненадваща беше на ината правдоподобност… До Дук побесня от гняв, но после, след угасването на сиянието, в душата му се настани някаква двойственост — неясна и несвойствена за годините му. Която, разбира се, го завари напълно неподготвен… Защото французинът беше абсолютно искрен…
	— Спаси я, но _какво_ й предложи? Деградация и нещастие! Тя никога не би те обвинила, никога не би ти сторила нещо лошо… Просто така е устроена. Но аз съм друг. _Друг!… Друг!…_
	— _Господи, нека твоят покорен слуга почива в…_
	До Дук преряза гърлото му, неспособен да понесе тази последна обида… Думата _мир_ нямаше място в това луксозно обзаведено жилище — крещящо противоречие на всичко, свързано с бедността и страданията…
	Последните слова на французина потънаха във фонтан от кръв и стомашни сокове, неясни и тайнствени от заклинанието на близката смърт… Въпреки това обаче те се запечатаха завинаги в душата на До Дук:
	— Няма лоши намерения… — прошепна с посиняващи устни французинът. — Има само… лоши постъпки…
	Това отне последните му сили, очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на пода, краката му се разтърсиха в предсмъртен спазъм… После мехурът му се освободи, До Дук със задоволство установи, че този край е напълно подходящ за епитаф на човек като бившия му господар.
	Веднага след тази случка напусна Сайгон. Знаеше, че французинът има огромно влияние и трябва да се покрие някъде задълго, ако иска да остане жив.
	По онова време най-голямото му желание беше да воюва. Естествено в кабината на някой от реактивните изтребители, които ежедневно прелитаха над имението на французина.
	Мразеше комунистите така, както мразеше американците и французите. А дори и повече, понеже те бяха предатели, водещи война срещу собствения си народ. Все още не притежаваше достатъчно познания и мъдрост, за да разбере лудостта, накарала тези хора да избиват безогледно своите сънародници, усърдно да заличават уникалната история на Виетнам. Знаеше само едно — това не са хора, а диви зверове, които трябва да бъдат изтребени до крак.
	Все пак не посмя да се запише доброволец в армията на Южен Виетнам. Даде си сметка, че именно там ще го потърсят хората, които искат да отмъстят за убийството на французина. Избра свободния живот в планината и това коренно го промени.
	По онова време планините съвсем не бяха място за дванадесетгодишни момчета. Там върлуваха не само партизаните на Виетконг, но и много бандити, ден и нощ се проливаше кръв… Все пак До Дук имаше чувството, че ще бъде на много по-сигурно място сред планинските джунгли, вместо да остане да чака съдбата си в сайгонското имение на французина.
	В планината обаче имаше и други хора. Диви планинци, прокудени от родните си места, високо в платата на Севера. Повечето от тях бяха от племето „нунг“ — примитивни и свирепи аборигени от китайско потекло, които имаха свой собствен мироглед и бяха в състояние, макар и с помощта на забравени от векове способи, да запазят това, което им принадлежеше…
	Дори свирепите партизани от Виетконг се страхуваха от нунгите и предпочитаха да се държат далеч от местностите, в които са били забелязани диваците. До Дук се наслуша на какви ли не небивалици за тези племена — че владеят до съвършенство черната магия; че навличат прясно одраните кожи на враговете си, докато чакат месото им да се опече на буйния огън…
	Всичко това пробуди любопитството на момчето. Не се страхуваше от това тайнствено племе, напротив — то неотразимо го привличаше. По простата причина, че дори комунистите се плашат от него… По време на пребиваването си в имението на французина беше научил единствения урок, който има някаква стойност в Азия: човек не бива да ламти за пари, а за власт. Нунгите притежаваха власт, а До Дук — не. Това решаваше проблема и той без колебание тръгна да ги търси. Сметката му беше проста — може да загуби само живота си, който в този момент така и така не струваше кой знае колко… А може да спечели много…
	Това беше най-доброто и същевременно най-лошото решение в живота му. Старият До Дук, какъвто и да беше той, неусетно се стопи и изчезна сред нунгите. На негово място се роди нов, съвършено различен До Дук. Думата възкресение би била твърде проста за това прераждане, би обяснила твърде малко неща… Но след продължителния процес на асимилация той често се усамотяваше сред непристъпните планински върхове, отправяше взор към прекрасния залез и тихо, почти несъзнателно си пееше Nunc dimittis.
	Отделяше време за своята молитва дори след като старейшината на племето го подложи на внимателен преглед и установи, че е наркоман, отдавна привикнал към опиума. Продължи да се придържа към този навик и когато откри истинския състав на бонбоните на французина, в които се оказа, че има и нещо друго, освен мед, канела и карамфил… Нещо, което по откровено циничен начин е осигурявало подчинение към господаря на имението…

	Господи,
	Нека твоят покорен слуга почива в мир,
	Така, както е казано в Твоето слово…

	Тези думи, макар и все още неясни по смисъл и съдържание, му носеха душевно спокойствие и бодрост, той просто не можеше да се раздели с тях… Естествено той имаше родители, познаваше майка си, макар и не особено добре… А тя така и не пожела да го опознае и да стане близка с него. По простата причина, че в негово лице виждаше всичко това, което тя самата вече никога не би могла да бъде.
	Псалмът Nunc dimittis остана единственото нещо на света, което му носеше сигурност, единствената топлина, която момчето познаваше. Не можа да го изтръгне от душата си дори когато започна специалната си подготовка при нунгите.
	Те, нунгите, много се зарадваха на факта, че момчето е преследвано от закона. В нощта, в която ги откри в подножието на един непристъпен планински връх и им разказа своята история, те дълго се смяха, тупаха го по гърба и плюеха в огъня от удоволствие. С изключение на Ао — най-възрастния и най-уважавания сред тях. Той клечеше край огъня, мълчалив и непристъпен. Пъстрите му, странно приближени очи бяха присвити — сякаш думите на До Дук бяха ярки слънчеви лъчи, които го заслепяваха.
	Наблюдавайки го докато говори, До Дук остана с впечатлението, че този старец вижда мъката на сърцето му. Яростта, горчивината, отвращението… А и странната обич, която изпитваше към човека, когото беше убил… Макар тя да беше скрита дълбоко в душата му като риба, заровила се в тинята на планинско езеро…
	Когато нунгите се разпръснаха и всеки пое по пътя си в хладната нощ, старецът отвори очи и ги закова върху До Дук. Край огъня бяха останали само двамата, съчките тихо пропукваха.
	— Хората говорят странни неща за нунгите — промълви До Дук и изведнъж потръпна от студ. Опря длани в свитите си колене — един почти умолителен жест. — Казват, че ядете враговете си, като първо ги изпичате на огъня…
	— Аз лично предпочитам месото си сурово — отвърна Ао, изчака един сякаш безкраен миг, сетне избухна в хриплив смях. Когато лицето му се успокои и възвърна обичайните си черти, той поклати глава и вече сериозно добави: — При нас няма от какво да се страхуваш, млади братко…
	Ето по какъв начин стоикът Ао отвори душата си за До Дук и го поведе към дълбините на Мрака.
	Беше необикновено едър мъж с властно поведение. Познаваше всички Тайни, познаваше и техниката на белите. Например беше в състояние на тъмно да разглоби, почисти и сглоби американска автоматична пушка М-60, можеше да работи с пластични експлозиви, с фосфорни мини и газови гранати, познаваше основните принципи на въздухоплаването.
	Една вечер поведе До Дук надолу, към гъстия черно-зелен пояс на джунглата. Там беше толкова влажно, че момчето остана с впечатлението, че се гмурка под повърхността на морето. Направи му впечатление, че макар и стар, Ао се придвижваше абсолютно безшумно. Вървеше със сигурна крачка и сякаш по добре отъпкана пътека, макар около тях да нямаше нищо подобно, само гъстата зеленина.
	Придвижваха се в абсолютен мрак, До Дук беше принуден да се държи за рамото на възрастния мъж, за да не се загуби. Около него джунглата дишаше с пълни гърди, разнасяха се тайнствени звуци, животински рев. Миришеше на мъх и гниеща растителност, миризмата беше силна и натрапчива — като на току-що запарен черен чай от Железните планини на Китай.
	Големи насекоми се блъскаха в бузите и ръцете на До Дук, веднъж непосредствено до тях се разнесе заплашителното ръмжене на хищен звяр. Теренът под краката им продължаваше да се спуска надолу, скоро момчето видя бледото сияние на луната сред разредилите се клонаци над главата си.
	Ао спря, приклекна и безмълвно посочи пред себе си. Отначало момчето не забеляза и не чу нищо, после вятърът смени посоката си и до ушите му достигна ромон на течаща вода — богат и плътен като камбанен звън. Звуците помогнаха за ориентацията му, скоро беше в състояние да определи, че клечат на брега на планински ручей. Разнесе се силен плясък, някакво едро тяло се натопи във водата.
	Ао издаде странен гърлен звук, космите по врата на До Дук неволно настръхнаха. Черното тяло във водата надигна глава и се извърна насам. Беше голям черен леопард.
	Беше слушал разни истории за тези рядко срещащи се зверове, на не познаваше човек, който да ги беше виждал. Говореше се, че черните леопарди обладават магическа сила и благодарение на нея са изтрили оранжевите ивици от кожата си.
	Ао отново издаде същия звук, До Дук потръпна. Черният леопард бавно се измъкна от водата и тръгна към тях. Нервен тик, напълно неконтролируем, разтърси мускулите на До Дук. Главата му започна да се тресе, приближаващият се хищник ту се появяваше, ту изчезваше от погледа му. Беше толкова уплашен, че кръвта замръзна в жилите му, а стомахът му се сви на топка.
	Отдалечил се от водата, звярът беше на крачка от тях, лесно би могъл да смаже главата на До Дук с могъщата си лапа. Тялото му беше дълго най-малко три метра, още метър добавяше стегнатата опашка, която бавно помръдваше нагоре-надолу.
	Тежка миризма блъсна ноздрите на До Дук. Миризмата на животинска сила и смърт. Устата му пресъхна, езикът му залепна за небцето. Звярът втренчено ги гледаше, дишането му беше дълбоко и равно, придружено от едва чуто мъркане.
	Ао притисна с длан рамото на До Дук, давайки му сигнал да не мърда. После изведнъж се изправи и изчезна в мрака на джунглата.
	Масивното тяло на звяра изпълваше пространството пред очите на момчето, превърнало се сякаш в отделна планета. Могъщият гръден кош бавно се надигаше и отпускаше, огромните кехлибарени очи го наблюдаваха с някаква странна интелигентност, изглеждаха някак късогледи и разфокусирани. Един американски полковник, чест гост в имението на французина, беше казал на До Дук, че леопардите не притежават добро зрение и слух, разчитат преди всичко на своето обоняние.
	Жълтите очи примигнаха въпреки желанието си До Дук се разтърси от страх. Черният леопард глухо изръмжа, главата му започна да се свежда надолу. До Дук усети как се подмокря, но нищо не можеше да направи.
	Ао отново се появи, лявата му ръка беше протегната напред. Клекна на крачка от звяра, около китката му беше увита отровна змия, триъгълната й глава беше здраво стисната между палеца и показалеца му.
	Насочи змията напред в някакво непонятно предложение. Ноздрите на звяра потръпнаха и се разшириха, доловили безпогрешно присъствието на влечугото. Движението на главата му беше мълниеносно. До Дук силно се съмняваше, че дори човек като Ао би могъл да се отдръпне навреме…
	Огромните челюсти широко се разтвориха, ръката със змията изчезна между тях. Миг по-късно Ао изтегли ръката си, змията вече не беше увита около нея.
	В продължение на няколко секунди тишината се нарушаваше единствено от мляскането на звяра. После челюстите престанаха да се движат, ноздрите изпръхтяха. Ао отново издаде странния гърлен звук, после сложи ръце на раменете на момчето и го побутна напред, по посока на хищника. Кехлибарените очи продължаваха да го наблюдават с предишното късогледо примижаване. По крака на момчето се стече вадичка урина, звярът изсумтя, явно заинтригуван от новата миризма.
	От черната козина се излъчваше топлина, бърните се дръпнаха нагоре, оголвайки огромни бели зъби. До Дук усети как му се завива свят.
	Зад звяра блестеше водата на потока, прорязана от сребърна лунна пътечка. Момчето имаше чувството, че може да стъпи на нея и да премине на отсрещния бряг.
	После отново насочи вниманието си към звяра и примигна от изненада. Черният леопард беше изчезнал, на мястото му стоеше слаба жена с изящни черти на лицето и дълга черна коса, която почти опираше до земята. Изглеждаше съвсем нормално, но в ръцете й имаше нещо странно. До Дук напрегна взор и видя, че дългите й пръсти са всъщност извити дървесни корени…
	Тялото й леко помръдна, в душата на момчето нахлу ужас… От кръста надолу жената беше скелет. Никаква кожа, никаква плът. Само кости, бледо проблясващи на лунната светлина.
	— Коя… Коя си ти? — неволно прошепна До Дук.
	— Нима не ме познаваш? — попита изящната жена, кехлибарените и очи се заковаха върху лицето му. — Аз съм твоята майка.
	Сърцето на До Дук лудо блъскаше в гърдите, имаше чувството, че не звярът, а той самият е погълнал отровната змия.
	— Това не е вярно — промърмори той с глас, натежал от ужас. — Моята майка е много по-възрастна, от теб.
	— Не е така — поклати глава жената. — Защото аз съм мъртва.
	— Какво?!
	— Приятелите на французина ме убиха, защото отказах да им кажа накъде си избягал.
	— Но ти не би могла да им кажеш, защото не знаеше! — възкликна До Дук.
	— Знаех — поклати глава тя. — Знаех го със сърцето си. Можеше да идеш само на едно място… Ти, който не трябваше да се раждаш никога; момчето, чийто живот е една ужасна грешка… За да живееш, ти трябваше да умреш и отново да възкръснеш. Предишният ти живот беше недоразумение, сега обаче имаш още един шанс…
	Сега вече я позна. Даде си сметка, че се явява пред него такава, каквато е била някога — млада, прекрасна… Можеше да разбере защо е била желана, макар и само за една нощ, от тъмните субекти, събиращи се под покрива на французина…
	— Мамо… — промълви той, странна влага се промъкна под клепачите му. За пръв път в живота си проливаше сълза за някого…
	— Не ме наричай така — тъжно поклати глава жената. — Никога не съм била майка за теб… Бях лоша и себична, не успях да намеря сили, за да те обичам… Аз те презирах, французинът положително те обичаше повече от мен… — главата й се сведе, черната коса се спусна на гъсти вълни над сребристото лице. — По-добре, че съм мъртва… Всеки ден се молех на Буда да ме дари с любов към теб, но той не чу молитвите ми… Сърцето ми изсъхна и умря далеч преди да умре тялото ми…
	— Ти не си била виновна за това, мамо!
	Главата й рязко се повдигна, косата се плъзна назад. Очите й горяха с мрачен блясък, гримасата й наподобяваше озъбената муцуна на черния леопард, готвещ се за смъртоносен скок.
	— Това, което ти казвам, е истина! — просъска тя. — Аз съм Азия, винаги готова да разтвори крака, за да бъде изнасилена от французи и руснаци, от китайци и американци… Те винаги са ни използвали както искат, тъпкали са ни с опиум, превръщали са ни в свои роби… И в крайна сметка ние сме ставали бесни кучета, които хапят собствените си крайници, нахвърлящи се върху самите себе си…
	Ръцете й се вдигнаха нагоре, костеливите пръсти с извити като куки нокти сграбчиха въздуха над главата й.
	— И аз съм луда! Толкова луда, че не успях да обикна това, което би трябвало да обожавам! Ти си моя кръв, До Дук. Но аз гледах на теб по начина, по който гледат на нас… — главата и тъжно се поклати: — Не, не си губи времето да жалиш за мен. Аз следвам своята карма и вече съм част от разрухата на Азия. Може би звучи ужасно, но все пак е нещо…
	— Но аз те убих! — проплака той. — Заради мен те…
	— Не им казах къде си — светна призрачното й лице. — Не им издадох твоята тайна, До Дук. Нима мислиш, че не знаех какви ще са последиците? Знаех ги, знаех ги отлично! Но отказах да им се подчиня и се почувствах много добре! — от устата й се откъсна въздишка на задоволство: — Това беше единственият смислен акт в живота ми. И в крайна сметка открих, че сърцето ми продължава да тупти… За теб, До Дук… — златистите очи го увиха в блестящата си паяжина: — Сега е твой ред, синко… Възползвай се максимално от шанса си!
	Лунната светлина изведнъж се стопи, вероятно небето се беше покрило с облаци. Настъпи мрак, До Дук неволно примигна. Когато отвори очи, пред него отново клечеше черният леопард. В ноздрите го удари тежката миризма на хищник, зави му се свят, отново примижа… Когато очите му се нагодиха към тъмнината, черният леопард вече го нямаше. Беше се плъзнал обратно във водата и плуваше нагоре срещу течението. След миг от него нямаше следа.
	До Дук отпусна глава и се разрида. За пръв път в живота си бе докоснат от любовта. Страданието му беше непоносимо, даде си клетва никога повече да не позволява това…
	Ръката на рамото му беше силна и някак успокоителна.
	— Точно така, млади братко — прошепна Ао. — Трябва да превърнеш сърцето си в камък, защото ти предстои труден и опасен живот.
	Приклекнал на брега на планинския ручей, До Дук по-скоро усети, отколкото чу думите му. Бавно и незабележимо те запълниха празнотата около него, отново изпита чувството на покой, което намираше само на дъното на басейна в имението на французина.
	Когато най-сетне отново вдигна глава, нощта вече си отиваше. Беше настъпил онзи странен час преди изгрев-слънце, в който всичко изглежда монотонно сиво, природата сякаш е замряла…
	— Цяла нощ сме били тук? — учуди се той.
	— Времето няма никакво значение — отвърна Ао. — Можеш да го забравиш.
	— Но какво стана? — погледна го До Дук. — Нима всичко беше сън? Черният леопард, змията, призракът на мама…
	— Всичко е заради Нго-мей-юхт — Лунния полумесец — усмихна се възрастният мъж. — Сега ме слушай внимателно, искам да ти разкажа за танца Паау…
	— Някога, преди много години, по време на разцвета на цивилизацията на нунгите, някои от нашите градове-държави имали за свой символ черния леопард… Нунгите го наричали Паау и вярвали, че е божество. Но сред тях имало хора, които ламтели за властта на боговете и решили да заловят Паау. Сторили го много хладнокръвно, с голяма смелост в сърцата… Изкопали дълбока яма и звярът попаднал в капана им…
	Ао имаше способността да говори просто, но омайващо. Гласът му сякаш правеше черна магия, околният въздух се наелектризираше…
	— Веднага му счупили краката, за да не може да избяга… Не посмели да го сложат в клетка. Били и зли, и безскрупулни, но все пак се страхували от гнева на боговете. Пречупвайки костите на Паау, те вярвали, че духът му ще остане на свобода и по някакъв начин ще се всели в тях… Според тогавашната вяра „душата“ на хора и животни оставала в здравите им кости, след време, с помощта на молитви и особени ритуали, от нея можел да започне нов живот…
	— Второто нещо, което направили, било по-просто. Започнали да хранят звяра с труповете на своите врагове. Вярвали, че по този начин ще засилят божествените му способности. След девет дни разрязали гръдния кош на леопарда, строшили ребрата му и измъкнали все още тупкащото му сърце. Изяли го, а после увили голите си тела с топлия му труп, сякаш за да попият кръвта му. Според легендата трупът на Паау започнал да трепери и подскача върху раменете им… Така се родило преданието за танца на Паау…
	Утринните изпарения бавно скриха от очите им прозрачните води на планинския ручеи, ромонът заглъхна, джунглата изчезна. Можеха да бъдат навсякъде, сякаш висяха във въздуха, изпаднали в странна безтегловност.
	— Ритуалът се превърнал в традиция, властта на тези хора — реална или въображаема, продължавала да расте… Намирали враговете им голи и безпомощни, с пречупени крайници и лице в прахта… Така ги лишавали от сила, правели бягството им невъзможно… — В пъстрите очи на Ао се появи особен блясък.
	— Най-важната част на този ритуал обаче била свързана с изтръгването на сърцата. Изваждали ги от гръдния кош на нещастниците и ги пришивали към пъпа им. Вярвали, че по този начин душите им не могат да напуснат тялото в мига на смъртта…
	Главата на стареца се извърна встрани, До Дук остана с чувството, че очите му пронизват мъглата на изпаренията около тях, насочват се в друго време, в друг свят…
	— Точно на това възнамерявам да те науча — някак глухо прошепна Ао. — Ще овладееш танца Паау, ще се научиш да поглъщаш силата на боговете… Защото именно затова си тук, изминал дългия път от низините… — ръката му рязко се вдигна: — Но първо трябва да си избереш някакво живо същество. То ще бъде твой представител, другар на духа ти. Хайде, избирай!
	— Избирам бялата сврака — механично отвърна До Дук, спрял се на първото нещо, което се появи в съзнанието му.
	— Бялата сврака значи… — проточи Ао, после заби огнения си поглед в лицето на момчето. — Сигурен ли си?
	До Дук кимна с глава. Странно, но _наистина_ беше сигурен. Това се случваше за пръв път в живота му.
	— Да бъде — тържествено промълви Ао. — От този момент нататък другар на твоя дух е бялата сврака.
	Думите му пронизваха До Дук, тялото му усети почти физическа болка. Очите на стареца се превърнаха в черни дупки, в гладки камъни на дъното на планински поток.
	— Да бъде — повтори той. — Ти ще станеш Нго-мей-юхт и само човек като теб ще бъде в състояние да те разкрие и победи.
	— Какво означава това? — попита шепнешком До Дук.
	— Ще се превърнеш в друг човек — саркастично се усмихна Ао. — Плаши ли те това? Не? Много добре… Душата ти ще страда от вечна жажда. Скоро, много скоро ще престанеш да се интересуваш от храна и вода…
	— А с какво ще поддържам живота си?
	— Зависи — с мрачна тържественост отвърна Ао. — Зависи от това, което ще остане от теб, след като се превърнеш в Нго-мей-юхт…
	— Но аз ще си остана смъртен…
	Ао дълго мълча, после въздъхна и каза:
	— Да, получиш ли смъртоносна рана, ти наистина може да умреш… В този смисъл си смъртен. Но като Нго-мей-юхт тялото ти ще притежава забележителна способност за възстановяване.
	— И ще бъда близо до безсмъртието, така ли?
	Тежките клепачи на Ао почти скриха блестящите пъстри очи.
	— В крайна сметка сам ще решиш това — отвърна той, вдигна ръка между двамата, дланта й беше обърната нагоре.
	Някъде наблизо пропя птичка, звукът прониза утринните изпарения, блъсна се в стената на джунглата и се върна обратно — рязък и някак недействителен.
	Ао чакаше ръката на До Дук да легне върху неговата. Стисна я здраво, цялото тяло на момчето се разтърси. Когато проговори, гласът му беше съвсем различен, идващ от нова, още по-непозната и тайнствена планета.
	— Готов ли си да продължиш своето пътешествие от една планета към друга? — попита този глас.
	До Дук отвори уста да отговори, но Ао вече поклащаше глава, сякаш доловил мислите, оформящи се в съзнанието на момчето.


	Пета глава
	Венеция | Токио | Ню Йорк

	_Никълъс_ се събуди от басовото боботене на моторниците по Канале Гранде. Отвори очи, навън все още беше тъмно. Зашляпа бос по плочките и забеляза, че през цепнатините на затворените капаци се процежда онази особена млечна сивота, която предхожда утрото. Бутна ги навън, пред очите му блеснаха мраморните фасади на сградите, окъпани в странна светлина, бледа и разсеяна, която няма име и трудно може да се опише. Във водите на канала се отрази стройното тяло на морска птица, миг по-късно вече го нямаше. Остана само гордата осанка на Санта Мария дела Салуте в далечината.
	Влезе в банята да се облекчи, наплиска лицето си със студена вода, после се облече и излезе. Не знаеше къде отива, единственото му желание беше да върви по улиците и да диша въздуха на този невероятен, покрит с паяжината на златно було град.
	_Откъм_ лагуната подухна хаплив ветрец, той вдигна яката на велуреното си сако. Прекоси малък площад и пое по тясна уличка с многобройни магазинчета. Беше пуста, повечето от тях бяха все още затворени. Обонянието го заведе при малка пекарница, от която излезе с картонена чашка кафе и великолепна на вкус кифличка. Задъвка с видима наслада, прекоси малкото мостче и се насочи към площад Сан Марко.
	За момент се спря в средата на мостчето и погледна към разиграните води на канала. Товарните лодки леко се поклащаха, завързани с къси въжета пред пристаните на своите собственици.
	Прекоси още две мостчета, без да види жива душа, после закрачи под сводестата галерия, от която се излизаше на площада. Пред него се издигаше Дворецът на дожите, вляво беше внушителната камбанария, която, както векове наред, продължаваше да отмерва часовете с мелодичен звън. Огромното, оградено с магазини и кафенета пространство изглеждаше някак интимно и близко — сякаш човек влизаше в гостната на боговете.
	Стъпи на плочите и се насочи към средата на площада. Ята добре охранени гълъби лениво са клатушкаха на късите си крачета в очакване на тълпите туриста, до чиято поява имаше още доста часове.
	Изведнъж до ушите му достигна песен. Закова се на място като омагьосан. Във въздуха звучеше „Nessun Dorma“ — прекрасната ария на принца от „Турандот“ на Джакомо Пучини.
	„Никой не бива да спи“, пееше свежият тенор, гласът ставаше все по-силен и по-ясен. След миг на площада се появи уличен чистач. В ръцете му ритмично се движеше метла с дълга дръжка, зад гърба му безшумно се търкаляше количка на гумени колела. Отметнал глава назад, човекът пееше с пълен глас, великолепната мелодия изпълваше древния амфитеатър на Площада на дожите. Душата на Никълъс се изпълни с радост, изведнъж му се прииска да благодари на бога, че е жив… Неприятностите, които остави в Токио, бяха забравени, пет пари не даваше за това, което му готви съдбата…
	Поздрави едрия здравеняк, човекът любезно се усмихна, кимна с глава и продължи напред, без да прекъсва арията си. Страстният му глас кънтеше между високите стени на величествените палати.
	Никълъс сви зад ъгъла, прекоси откритото пространство на гранитния кей и се изправи над водата на Канале Гранде. Лагуната се къпеше в първите лъчи на изгряващото слънце, небето и околните сгради искряха в златни отблясъци, суша и вода се сливаха в едно…
	Пристанът Рива де ла Скиавони се изпълни с деца, които шумно скачаха в корабчетата трамваи, за да отидат на училище. Площадът закънтя от звънките им гласчета, сред тях се виждаха невъзмутимите лица на подранили работници, забили нос в своите вестници.
	Туристи почти липсваха. По всяка вероятност повече от тях току-що бяха станали от леглото и чакаха своето капучино с чинийка кроасани. Никълъс бавно се насочи към пристана. Вдясно от него остана статуята на свети Теодор, а вляво — прочутият крилат лъв. Струваше му се напълно в реда на нещата, че венецианските дожи бяха избрали именно това митично създание за символ на своя град.
	Погълна остатъка от кифлата, допи кафето и бавно съзна, че колкото повече стои тук, толкова по-ясно разбира, че Венеция действително е един град-държава в съвременен вариант. Жителите му действително са италианци, но приликите с останалата част на страната свършват дотук. В много области на Италия се говори на диалект, както това става тук, във Венеция. Но никъде мисленето на хората не е толкова различно, толкова самобитно. Тези люде просто живеят по различен начин, свой и неповторим. Начин, който особено много допадаше на Никълъс.
	Приближи се до статуята на крилатия лъв и забеляза, че на каменния постамент седи жена с късо кожено палто. Първата вълна ученици вече отплува по водите на Канале Гранде, пристанът опустя.
	Жената беше красива и привлекателна. Лицето й беше типично средиземноморско — с издължен нос и чувствени устни, загатващи за вековната смесица на финикийска и римска кръв. Гъстата червеникава коса стигаше до раменете й, кожата й беше с цвят на северноафриканска пустиня… Никълъс вече беше достатъчно близо, за да различи и цвета на очите й — наситен аквамарин. Продълговатото й лице, далеч от съвършенството, а дори и от законите на симетрията, излъчваше невероятна привлекателност, човек неволно задържаше дъха си пред неговото обаяние. Седеше със свити колене, в ръката си държеше шоколадов сладкиш, зъбите й се забиваха в него с нескрито удоволствие.
	Вдигна глава, когато сянката на Никълъс падна върху ръцете й, синевата в очите й стана прозрачна под лъчите на утринното слънце. Никълъс я позна по великолепната усмивка — широка, ослепителна и едновременно с това малко загадъчна.
	— Бихте ли се отместили мъничко? — попита на английски тя, в ъгълчетата на устата й бяха полепнали шоколадови трошици. Говореше правилно, но лекият акцент намекваше, че това не е майчиният й език. — Наслаждавам се на гледката…
	Никълъс седна на камъка до нея.
	— Чаках ви — каза жената.
	— Надявам се, че не е било прекалено дълго — отвърна той. — Приятно съм изненадан да ви видя без маска…
	Тя се усмихна и отхапа нов залък от сладкиша.
	— Денят на Вси светии отмина. Слънцето изгря и вече сме това, което винаги сме били…
	— Дори Микио Оками?
	— Оками-сан води невероятно напрегнат живот — стрелна го с поглед тя. — Много хора на негово място не биха издържали…
	Никълъс мълчаливо разтърка ръцете си, изтръпнали от хладната утринна влага.
	— Вие ще му помогнете, нали?
	— Какво общо има той с Доминик Голдони — най-влиятелния бос на американската мафия?
	— Прави опит да се спаси — отвърна тя, после подхвърли: — А вие какво друго знаете за Голдони?
	— Какво друго трябва да знам?
	— Ами преди всичко, че е бил наполовина венецианец — отвърна с тъжна усмивка тя. — И това го е правело уникален сред останалите босове на мафията, всички без изключение сицилианци… Освен това неговите възгледи са били далеч по-широки, ясно е разбирал, че времето на хора като Сам Джанкана е безвъзвратно отминало и е имал нови планове за бъдещето на своята организация… Широките му връзки в Америка бяха жизнено необходими на Оками-сан за борбата срещу „Годайшу“… — ясните й очи се заковаха върху лицето му: — Означава ли това, че вие няма да помогнете на Оками-сан?
	В гласа й прозвуча дълбока загриженост.
	— Я ми кажете — погледна я Никълъс, — знаете ли самоличността на провидението, създало връзката между Якудза и американската мафия?
	— Не — отвърна Челесте. — Макар че много ми се иска…
	— С какво някой би могъл да държи в подчинение могъщи хора като шефовете на мафията?
	Челесте мълча толкова дълго, че Никълъс се принуди да смени темата:
	— А какъв е за вас Оками-сан? — попита той. — Работодател? Ангел-хранител? Любовник? Или и трите заедно?
	Тя се разсмя.
	— Щеше да бъде страшно горд, ако можеше да ви чуе!… Знаете ли, че е прехвърлил деветдесетте?
	— Не.
	— Хм… Живее тук вече доста години, а връзките му с няколко от най-влиятелните венециански фамилии датират още отпреди това…
	— Да разбирам ли, че и вашата е била сред тях?
	— Баща ми даде живота си за Оками-сан — отвърна Челесте и избърса пръстите си с книжна салфетка. — Това може би ще ви прозвучи странно…
	— Никак — поклати глава Никълъс. — В жилите ми тече източна кръв, зная какво означава дълг…
	— Да, разбира се — прошепна тя и извърна глава към слънцето, издигащо се величествено над спокойната лагуна. Вдясно, оттатък спокойните води на канала, стените на Санта Мария дела Салуте грееха в бледорозово; крилете на Венецианския лъв над главите им пламнаха… — Моите прадеди, или поне част от тях, са дошли от Картаген… Били са не само мореплаватели, но и философи. А според някои твърдения — и добри учени. Когато домовете им били превърнати в пепелища, а градът — в руини, те се насочили към морето — последния верен другар… Така се озовали тук, във Венеция — извърна глава и закова поглед в лицето му: — Тази история съм чувала от дядо си, кълнеше се, че е истинска… Кълнеше се още, че лодката, с която са пристигнали, е потопена точно под палацото, в което прекарахте нощта…
	— То е било вашият дом? — озадачено я погледна Никълъс.
	— Сега принадлежи на Оками-сан — отвърна Челесте без дори следа от горчивина или меланхолия. — Аз живея на друго място, далеч от Канале Гранде. Там е тихо и спокойно…
	— А останалата част от семейството ви?
	— Оками-сан купи на мама малък апартамент, а сестра ми отдавна не живее във Венеция.
	Главата й помръдна, слънчев лъч заигра в основата на носа й. Никълъс изведнъж си я представи на борда на древен плавателен съд, напуснал е вдигнати платна димящите руини на Картаген, порещ сините вълни на Средиземно море към тихите води на лагуната, около която по-късно щеше да се изгради уникалният град Венеция…
	— Предполагам, че съдбата на моето семейство е съвсем обикновена, особено на фона на историята на Венеция — продължи Челесте. — Тук ние овладяхме изкуството на приспособяването. Към времената, съдбата и най-вече към политиката… Бизнесът на баща ми беше свързан с тъканите: коприна, кадифе, фина бродерия. Дядо ми открил особен начин за производство на брокат с метални нишки, който все още е патент на фамилията. Хората на Оками-сан дойдоха от Осака и навлязоха в този бизнес, двамата с баща ми моментално се разбраха… Защото бяха хора на честта и прагматизма. Във фамилията на баща ми властваха подчертано източни традиции, той веднага видя защо Оками-сан иска да купи неговата компания… В крайна сметка станаха съдружници…
	— За да се легализира престоят на Оками тук, така ли?
	— Мен ме интересува единствено това, което Оками-сан направи за моето семейство — отвърна тя с тон, от който личеше, че не желае да навлиза в тази тема. — И затова отново ви моля да отговорите на въпроса ми: възнамерявате ли да му помогнете?
	В главата на Никълъс изплува снощната среща с възрастния японец, с признанието, че съществува заплаха за живота му.
	_Нека видим какви са проблемите_, беше му казал той. _На първо място стои въпроса за самоличността: ние не знаем кой е изпратен да ви убие. На второ място поставям въпроса с времето: длъжни сме да приемем, че не разполагаме с много от него… При създадените обстоятелства нямаме кой знае какъв избор. Безсмислено е да ви изпращаме в нелегалност, тъй като трябва да продължите своята работа. Няма смисъл да ви охранявам двадесет и четири часа в денонощието по простата причина, че предполагаемият убиец ще има право на избор. Ако не на мястото, то поне на времето за изпълнение на своя замисъл. А това ме поставя в неизгодна позиция. При създалите се обстоятелства аз не мога да приема неизгодна позиция. Вече съм изпаднал в такава по простата причина, че не зная с кого си имам работа…_
	Оками мрачно го погледна:
	— _Значи сме в шах, така ли?_
	— _Нищо подобно. Особените обстоятелства изискват и особено противодействие_ — внезапно беше потръпнал, сякаш леден вятър проникна в просторния палат. — _За да бъда в състояние да ви помогна, аз ще трябва да се превърна в магнит…_
	— _В магнит ли?_
	— _Да. Или в жив щит, наречете го както искате… Целта ми е да отвлека вниманието на убиеца от вас и да го насоча към себе си…_
	— Ще направя каквото мога — отвърна на въпроса Никълъс.
	— Сигурна съм в това — кимна Челесте. — Снощи, след като си тръгнахте, ние с Оками-сан дълго си говорихме… Но исках да го чуя и от вас… — погледна към сините води на лагуната, после добави: — Трябва да ви разкажа за тричленния съвет на Кайшо, тъй като един от тези хора е наредил убийството на Оками-сан…
	— Същият, който според Оками иска да превърне „Годайшу“ в международна престъпна организация? — попита Никълъс.
	Челесте кимна с глава.
	— В съвета влизат оябуните на трите най-големи фамилии Якудза. Това са Тецуо Акинага, Акира Чоса и Томоо Козо — в ръцете й се появиха снимки на главатарите. — Всеки един от тях трябва да бъде считан за виновен, докато вие не докажете противното. Съветвам ви да не се доверявате на никого, тъй като един от тях е предал не само Оками-сан, но и неговата кауза…
	Никълъс взе снимките и запечата лицата в съзнанието си.
	— Оками-сан не е ваш любовник, но положително ви е скъп — отбеляза той. — Преди малко споменахте, че напрежението на живота, който води, със сигурност би убило всеки обикновен човек…
	— Точно така.
	— Въпреки че е надхвърлил деветдесетте…
	Тя рязко се изправи.
	— Студено ми е, нека се поразходим.
	Пъхна ръце в джобовете на палтото си и без да дочака съгласието му, тръгна по тясната уличка. Гълъбите се вдигаха и кацаха на вълни като крилото на една-единствена гигантска птица. Собственици на лодки под наем деряха гърла и предлагаха безплатно пътуване до остров Мурано за задължителната обиколка на прочутите стъкларски работилници. Във въздуха се носеше гърленото боботене на дизелови мотори, раздирано от писъците на гладни гларуси, които летяха с бръснещ полет над главите на ранобудните туристи.
	— Ще споделя с вас една тайна, която не знаят дори членовете на Съвета — промълви Челесте. — Кайшо обладава умението на „корьоку“…
	Тайнствената дума прониза съзнанието на Никълъс. „Корьоку“ — Силата на Просветлението!
	— Нима Оками го владее? — попита на глас той.
	— Благодарение на него е успял да оцелее до тази възраст — кимна Челесте. — Това дава отговори на много въпроси, нали? Прехвърля деветдесетте, а притежава силата и енергията на петдесетгодишен мъж!
	Никълъс усети как сърцето му се качва в гърлото, отвори уста и напълни дробовете си с въздух. Умът му бясно препускаше. „Корьоку“ — вълшебният ключ към „Шукен“! Ако Оками действително обладава Силата на Просветлението, той положително ще каже дали и Никълъс може да стигне до нея! И може би най-сетне ще се сбъдне мечтата на живота му — да открие изгубената тайна на своите деди, да намери точната комбинация между Акшара и Кшира — Светлината и Мрака — двете полукълба на великото изкуство Тао-тао!
	Ако успее да запази живота на Оками, разбира се.
	— Най-накрая успях да ви стресна — усмихна се Челесте.
	— Страхувам се, че наистина е така — призна Никълъс.
	Тя рязко се обърна, очите й пробягаха по лицето му.
	— Той не иска това от вас! Не желае да се излагате на опасност!
	— Вече е твърде късно — поклати глава Никълъс.
	— Какво искате да кажете? — любопитно вдигна глава тя. — Аз съм напълно съгласна с него…
	— Продължавайте да вървите, може и малко по-бързичко — отвърна Никълъс и я насочи в една от тесните странични улички. Вече беше достатъчно късно, всички магазини бяха отворени, по каменната настилка бързаха отиващи на работа местни жители. Това беше любопитна гледка, Никълъс не можеше да повярва, че някой в този вълшебен град може да ходи на работа… Разбира се, под своите съкровища Венеция си оставаше един обикновен град, като хиляди подобни по света.
	— Вече нито аз, нито Оками имаме избор — промълви той. — Обречени сме да извървим този път докрай. А вие трябва да приемете всичко онова, което предстои да се случи…
	— Карма — иронично подхвърли тя. — Това е съдбата ви.
	— Вижте какво, Челесте — погледна я в очите той. — Кармата съществува само когато човек вярва в нея.
	— Като „гири“, нали? — попита тя и се усмихна на изненаданото му лице. — Да, аз зная какво значи дълг… Как човек никога не може изцяло да го изплати…
	Той мълчаливо я дръпна в една малка пекарница, двамата се изправиха пред стъклена витрина, отрупана с пресен хляб и малки кифлички.
	— Гладен ли сте? — учудено го изгледа Челесте. — Нали току-що закусвахме?
	— Искам да съм сигурен, че никой не ни следи — отвърна той.
	Тя проследи погледа му, закован в огледалото на стената зад гърба на възрастната собственичка на пекарната със зачервени страни и приятелска дума за всеки от редовните си посетители.
	— Какво видяхте?
	— Може би нищо — промърмори той и посочи на приближилата се към тях жена огромен плосък хляб, обсипан с маслини и розмарин. Показа й с пръсти колко филии да отреже, но очите му продължаваха да прескачат към огледалото. — А може би нещо…
	— Започна ли се вече? — прошепна тя и на лицето й се изписа страх, примесен с дълбоко вълнение.
	Никълъс извади от джоба си една банкнота, пое книжната кесия и рестото си, после се насочи към вратата.
	— Останете тук — тихо нареди той. — Изчакайте пет минути, после се върнете там, откъдето тръгнахме.
	— Не — тръсна глава Челесте. — Идвам с вас!
	— Нямате нищо общо с тази история — погледна я с тежък поглед Никълъс.
	— Напротив, имам! Помните, че ви споменах за „гири“, нали? Имам дълг към Оками-сан… Освен това този, който е тръгнал по дирите му, положително отдавна знае за мен… Затова е по-безопасно да бъда край вас.
	На тези аргументи Никълъс нямаше какво да отговори. Освен това беше сигурен, че тази жена едва ли ще си остане у дома, докато бурята отмине… Реши да премълчи, но плановете му трябваше да претърпят лека промяна.
	Излязоха на улицата и поеха в посоката, обратна на Канале Гранде. Тесните улички периодично се задръстваха от забързани хора, после внезапно опустяваха.
	През цялото време Никълъс прибягваше до дебелите армирани стъкла на витрините, за да наблюдава пространството непосредствено зад тях.
	— Какво видяхте? — попита Челесте.
	— В момента не се тревожа точно от това, което виждам — поясни той. — Тревожа се от това, което _усещам_. А то ми казва, че някой ни държи под постоянно наблюдение!
	Прекосиха тясно мостче и свърнаха наляво в поредната уличка.
	— Значи _наистина_ се започва — констатира тя. — Какво ще правим сега?
	— Ще оставим нашия човек да продължи с проследяването.
	— Защо?
	— Защото колкото по-дълго време ни следят, толкова по-големи са шансовете ни да ги засечем — поясни той. — И аз възнамерявам да сторя точно това… — стисна ръката й и попита: — Готова ли сте да се изправите очи в очи с врага?
	Тя леко се усмихна:
	— Това е най-силното ми желание, особено при създалите се обстоятелства!


	— Докопахме се до нещо! — извика Лилехамър и със залитане се насочи към дъното на салона. В ръката си стискаше няколко листа факсова хартия, току-що получени в самолета на военновъздушните сили.
	— Вероятно за обезобразеното момиче — промърмори Кроукър, остави чашата с кафе на масичката до себе си, но продължаваше да я стиска между пръстите си.
	— Точно така — размаха факсовете Лилехамър. — Имала е мост… необичайна зъбна протеза… Два от постоянните й зъби отказали да поникнат и на тяхно място била поставена протезата… Още като дете, веднага след падането на млечните и зъби…
	— Значи е била зъбла, а?
	Лилехамър се усмихна, ситните белези се пръснаха като мрежа около устата му. Оттатък илюминаторите развяваха криле сиви буреносни облаци, самолетът продължаваше да набира височина, за да се измъкне от бурята, обхванала въздушното пространство над централната част на Минесота. Корпусът все още се тресеше от ураганния вятър, но вече се измъкваха и на изток се виждаше синьо небе.
	— Това се случва толкова рядко, че компютрите изплюха името й за броени секунди — поясни Лилехамър. — Казва се Вирджиния Морис.
	Какви ли ще са тези компютри, мълчаливо се учуди Кроукър. За по-малко от дванадесет часа бяха открили жертва на неизвестен насилник, при това по ортодонтични данни! Навремето той също беше работил с компютри, но паметта им беше далеч по-ограничена. Дори последните модели, предоставени единствено на ФБР… Може би просто не са му осигурявали достъп до тези, с които работеше Лилехамър…
	Очите му замислено следяха бялата пелена зад прозорчето, тялото му усещаше вибрациите на корпуса.
	— Вероятно именно с нея Доминик е нарушавал правилата на ФПЗС — промърмори той.
	— Така изглежда — кимна агентът. — Тя е от Куинс, някогашната му империя. Говорих с федералните власти, не знаят нищо за нея, разполагат с данни единствено за делата, които са водили срещу Голдони. Но аз съм убеден, че се познават именно оттам. Доминик е от хората, които не изтрайват без жени повече от едно денонощие!
	— Излиза, че е довел любовницата си чак в Минесота под носа на хората от ФПЗС, така ли? — вдигна глава Кроукър. — Но как е успял да го стори?
	— Хиляди са се подчинявали на заповедите му — сви рамене Лилехамър. — Всеки от тях с готовност би му свършил тази услуга…
	— Съмнявам се — въздъхна Кроукър и отмести очи от оловните облаци. — Познавам доста добре тези типове. Нямат навика да забъркват стрелците си в своя личен живот… Това би ги изложило на огромен риск.
	— Имаш ли представа кой му е помогнал тогава?
	— Просто обмислям теорията ти за вътрешна работа…
	— И какво? — сведе глава към рамото си Лилехамър. — Кой друг, ако не вътрешен човек, би насочил убиеца към скривалището на Голдони?
	— Зная какво си мислиш — поклати глава Кроукър. — Убеден си, че работата е свършил някой корумпиран държавен служител. Но инстинктът ми нашепва да търся други вероятности и аз реших да го послушам… Знаем къщата, в която е бил убит Голдони, нали? Но как се е озовал там? Отвлечен ли е бил? В това, последното, силно се съмнявам — бил е наблюдаван прекалено изкъсо. Освен това, ако предателството действително е работа на вътрешен човек, те просто щяха да идат в секретната квартира и да го ликвидират там. Но какво би се получило, ако Голдони _сам_ се е изплъзнал от наблюдение и е отишъл на любовна среща? Това не е чак толкова трудно. Казва на жена си, че ще отскочи до супермаркета за руло тоалетна хартия или прясна пържола, после кръшва и изчезва…
	— Това е напълно възможно — призна с блеснали от възбуда очи Лилехамър. — Но защо би го направил?
	— За да се срещне с някого — отвърна Кроукър. — С човек, на когото има абсолютно доверие… — хвърли кратък поглед на часовника си и добави: — В колко приблизително ще се приземим, ако променим маршрута си и се насочим към летище „Кенеди“ в Ню Йорк вместо към Вашингтон?
	— Ще питам пилота — отвърна Лилехамър и вдигна слушалката на вътрешния телефон.


	Джъстин се събуди, ръката й се плъзна по широкото легло на хотел „Хилтън“, напразно търсейки мъжа до себе си. Сърцето й пропусна един такт, прониза я тъпа, тежка като олово болка, приличаща на неутолим глад.
	После надигна глава от възглавницата и го чу как се облекчава в тоалетната. Нещо в плясъка на струята върху порцелановата чиния — един толкова типично мъжки звук, я накара да се отпусне и успокои.
	— Рик?
	Той се изправи на вратата на банята, гол и усмихнат.
	— Събуди ли се най-сетне? Чудесно! Надявам се, че изпитваш глад, защото се готвя да поръчам закуската.
	Джъстин седна в леглото и се протегна. Усети очите му върху тялото си, жадни и блеснали от желание.
	— Чух те в банята — засмя се тя и протегна ръце. Той скочи и се приземи в леглото до нея, тялото му бързо зае позиция. — Нали щеше да поръчваш закуска?
	— Не знам как е при теб, но след като се събуди, на мен изведнъж ми мина гладът — отвърна той.
	По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата слязоха в ресторанта. Рик си поръча бекон с яйца, картофена салата, голяма кана портокалов сок, кафе и препечени филийки. Джъстин се разсмя на типично американската му закуска и, свивайки рамене, поръча същото и за себе си.
	Сокът и кафето бяха сервирани почти веднага. Той отказа захар и сметана, побутвайки ги към нея. После отпи глътка и попита:
	— Кога можеш да се върнеш в Ню Йорк, ако, разбира се, не си променила решението си?
	Джъстин взе ръцете му в своите.
	— Не съм променила решението си — промълви тя. — Ти кога ме искаш там?
	— Веднага — целуна дланта й той. — Не искам да чакам нито минута повече.
	Джъстин се усмихна на ентусиазма му.
	— Добре. Но все пак ми дай един ден да си приготвя багажа…
	— Защо? Нима искаш да вземеш нещо оттук?
	Храната пристигна и това й даде време да обмисли отговора си. Рик поиска конфитюр от ягоди. Набучила на вилицата си късче бекон, Джъстин гледаше как маже препечената си филийка с масло и сладко. Помълча малко, после тръсна глава:
	— Като се замисля, май наистина няма какво да взема оттук… — той вдигна глава и тя добави: — Зная какво имаш предвид. Ново начало, едно съвсем ново начало… Мисля, че точно това ми трябва.
	— Прекрасно — избърса устните си той. — Веднага ще направя резервациите.
	Стана и попита оберкелнера къде е най-близкият телефон, Джъстин продължаваше да фиксира лицето му. Представи си, че е омъжена за него, живеят удобно в Ню Йорк, тя отново има любимата си работа. Усети прилив на невероятна енергия в жилите си, жажда за живот. Не можеше да повярва, че това чувство се е върнало, искаше й се час по-скоро да стане някогашната Джъстин, да работи и утвърждава себе си, да бъде силна и независима.
	Към масата пристъпи келнер с безжичен телефон в ръка.
	— Търсят ви, госпожо Линеър — поклони се той.
	В един кратък миг тя замръзна на мястото си, сигурна че Никълъс все пак е успял да я открие. Вероятно с помощта на Нанги. В стомаха й се настани топка лед, стана й трудно да диша.
	— Госпожо Линеър?
	Тя кимна с глава, възнагради човека е подобие на усмивка и пое апарата в ръка.
	— Ало?
	— Джъстин, обажда се Нанги.
	— Добро утро — промълви тя, в душата й нахлу облекчението.
	— По-добре ли се чувстваш? Добре ли премина срещата ти с Милар-сан?
	— Да, много добре — отвърна тя, давайки си сметка за факта, че Нанги и Никълъс са близки приятели. Но Нанги не беше танжин, нямаше начин да разгадае какво вълнува душата и, особено пък по телефона. — Беше прекрасно да се видя със стар приятел от Щатите…
	— Мога да си представя това — отвърна Нанги. — Макар Токио да е сърцето на Япония, аз често страдам за родното си място… Няма нищо по-естествено от това.
	— Благодаря за вниманието, Нанги-сан.
	— Вероятно скоро ще можем да се видим — с някаква меланхолия промълви той. — Все още не зная кога ще се върне Никълъс.
	— Ти свърза ли се с него? — попита тя и веднага разбра, че е допуснала грешка.
	— А ти? — учуди се той. — Още снощи помолих Ито-сан да остави номера му на администрацията в хотела.
	Дали наистина беше получила послание от омразната асистентка на Никълъс, учуди се в себе си тя. Не помнеше нищо, отчаяно се опитваше да измисли някаква убедителна лъжа.
	— Да, получих го — отвърна. — Звънях няколко пъти, но никой не отговаряше…
	— Това не ме учудва — отвърна Нанги. — Аз също не успях да се свържа с него. Ще трябва да бъдем настоятелни…
	— Да, разбира се…
	— Обади ми се, когато искаш, Джъстин-сан.
	— Непременно, Нанги-сан. Благодаря.
	Прекъсна разговора с нескрито облекчение. Никак не искаше да лъже този човек, но какво друго можеше да стори? Забеляза, че слушалката беше овлажняла от здравото й стискане.
	Рик скоро се появи, на лицето му грееше доволна усмивка.
	— Всичко е наред — обяви той и се отпусна на стола си. — Довечера заминаваме. Това ти дава възможност да ме поразведеш из града, нали все пак съм турист?
	— Няма да стане — поклати глава Джъстин. — Направо ми се повдига от Токио. По-добре да отидем някъде из провинцията, наоколо има чудесни местности… Освен това ще трябва да върна колата у дома…
	За известно време се храниха в мълчание, Джъстин беше убедена, че отдавна не е имала толкова приятна закуска.
	Напълниха за втори път чашите си с кафе, Рик захапа втора филия с масло и конфитюр. След което започнаха да обсъждат новия си живот.
	— Къде предпочиташ да се установиш? — попита той. — В Манхатън или някъде по-настрана, например в Лонг Айлънд?
	Джъстин се замисли.
	— От това, което чувам напоследък, стигам до заключението, че Манхатън трябва да отпадне — поклати глава тя, очите й потъмняха. — Но същото се отнася и за Лонг Айлънд… — спомените за къщата в Уест Бей Бридж и за щастливите години с Никълъс там все още бяха прекалено силни. — Какво ще кажеш за Кънектикът?
	— Идеята не е лоша — кимна Рик и отпи глътка кафе. — Един от висшите чиновници на агенцията живее в Дариън, мястото е чудесно… — на лицето му грейна широка усмивка: — Така ще се отървем от досадните данъци на нюйоркската управа!
	— Значи нямаш нищо против да изоставиш апартамента си? — попита тя, спомнила си, че Рик има едно просторно жилище на Пето Авеню.
	— Нищо — тръсна глава той. — И без това го иска бившата ми жена, постоянно ми досажда за него… — избърса устни и добави: — Един Господ знае защо иска да живее в Манхатън… Там човек вече не може да мръдне, без да препаше през кръста си патлак 45-и калибър… — сви рамене: — При всички случаи това ще опрости нещата… Мога да й продам апартамента и така ще й затворя устата завинаги… Защото едва ли може да ми го изплати…
	— Сигурен ли си, че искаш да се разделиш с него?
	— Ама ти шегуваш ли се? — вдигна глава той. — Изгарям от нетърпение и веднага след като се приберем, тръгваме на лов за нашия нов дом!
	Това прозвуча толкова добре, че очите на Джъстин неволно се насълзиха. На лов за нов дом в Дариън, Америка! У дома, Господи! Прекалено хубаво, за да бъде вярно!
	Рик взе ръцете й, наведе се през масата и целуна влажните и клепачи.
	— Край на болката, скъпа — прошепна той. — Това ти го обещавам! — устните му се впиха в нейните, задушавайки зараждащото се в гърдите й стенание.


	— Тони, сицилианската афера е мъртва — каза Маргарет, изправила се на прага на спалнята.
	Антъни де Камило — новоизбраният дои на фамилията Голдони — лежеше под ярката светлина на кварцовата лампа. Беше гол, само по миниатюрни найлонови гащета, с пластмасови очила, които го правеха да изглежда като някоя от евтините фигурки на светци, поклащащи се от огледалцата на поне половината коли в Ню Йорк.
	Таймерът звънна, ултравиолетовата светлина се изключи. Антъни де Камило се изправи и смъкна пластмасовите очила. Насочи поглед към щедрите форми на жена си, очертаващи се съвсем ясно под полупрозрачната нощница. Изведнъж започна да се възбужда.
	— Казвал ли съм ти, че днес изглеждаш по-добре, отколкото преди десет години? — дрезгаво промърмори той. — Странно, но факт!
	— Просто не си имал подходящ случай да ми го кажеш — отвърна Маргарет и пристъпи напред. Пръстите й бавно разтъркваха дневен крем по кожата на лицето.
	Тони изсумтя и реши да зареже плахите опити за помирение.
	— Брат ми твърдеше, че един ден ще съжалявам задето не съм си взел жена от Сицилия…
	— Брат ти е идиот! — хладно отсече Маргарет.
	— Хей, я внимавай какви ги дрънкаш! — подскочи той. — Става въпрос за член на моето семейство!
	— Съжалявам, Тони — отстъпи тя и седна на ръба на леглото. Питаше се дали съпругът й ще се отдръпне.
	Чувстваше се неспокойна и раздвоена. Част от душата й отчаяно искаше да поправи пораженията от отвличането й, отново да бъде чиста в очите на съпруга си. В същото време друга, далеч по-малко позната част от нея открито се радваше на презрението към него, нахлуло в душата й веднага след злополучното пътуване до Ню Хемпшайър.
	— И двамата знаем, че се намираш в беда — каза на глас тя. — Фамилията Леонфорте несъмнено ще се придвижи на изток и ще се опита, да завземе част от територията, принадлежала някога на Доминик…
	— Намирам се в беда заради шибания ти брат! — ядосано отвърна Тони. — Той никога не си направи труда да има официален „консилиере“, не се довери на никого от своите лейтенанти. Предпочиташе да действа сам, но днес връзките му във Вашингтон вече не струват нищо… — ръцете му се стрелнаха нагоре и започнаха да чертаят сложни фигури: — Пресвета Дево, единствено ти знаеш колко пъти съм го молил да ми повери тези връзки, да сподели част от тайните си! _„След като искаш да бъда твой наследник, аз трябва да зная всичко_, казвах му. _Не бива да ми връзваш ръцете по този начин!“_
	Поклати глава, в жеста му се долавяха гняв и тъга:
	— Кълна се, че го обичах като роден брат, Маргарет! Но той беше невероятен инат! Така и не ме прие за своя кръв… Ето защо сега се люшкам на вятъра, а отвсякъде ми вони на Отровната мида и шибаната му организация от Западното крайбрежие!
	— Не забравяй, че имаш мен — подхвърли Маргарет.
	— Този твой брат беше истински безумец! — отново избухна Тони. — Споделил тайните си с теб — една шибана фуста! — ръцете му отново се стрелнаха нагоре: — Не ми стига, че цял живот трябваше да се задоволявам с дребни операции и да търпя ти да вземаш решения вместо мен, ами сега трябва да се примиря и с най-важното — че Дом е споделил тайните си с теб, а не с мен!
	Скочи на крака и започна да се облича.
	— Изобщо не ми пука от това, което ще ти кажа — с внезапна решителност добави той. — Онзи мръсник Чезаре Леонфорте най-сетне получи това, което искаше. Толкова силно искаше смъртта на Доминик, че сигурно го е споменавал в неделните си молитви. Но аз нямам намерение да го оставя да се измъкне! Сигурен съм, че именно той е наел мръсника, който според теб ни държи в джоба си! Мисля, че е време да…
	— Не по-зле от мен знаеш, че не можеш да се сравняваш с Чезаре! — хладно го прекъсна Маргарет. — Крайно време е да спреш да се заблуждаваш. Ти изобщо не си шеф на тази фамилия!
	Тони съсредоточено я гледаше, пръстите му механично вкарваха колана в гайките на панталона.
	— Знаеш ли какво ще ти кажа, момичето ми — промърмори. — Очевидно все още преживяваш силен шок… Не само защото ФБР нареди на вдовицата на Дом да напусне страната заедно с децата си, а и защото ти дойде твърде много вчерашното погребение… когато двамата с теб трябваше да се преструваме, че тялото на Дом е вътре в шибания сандък…
	Тя се запита дали Тони се готви отново да повдигне проблема с Робърт. Обзаложи се със себе си, че няма да посмее след всичко онова, което се беше случило. И спечели.
	— Господи! — въздъхна съпругът и. — Страшно много си се променила след принудителното си пътешествие!
	— Разбира се, че съм се променила.
	— Но едва ли разбираш естеството на тази промяна — поклати глава той и нахлузи леките си италиански мокасини. — Ти си съвсем друг човек. Маргарет Голдони — жената, която избрах за своя съпруга, вече не съществува!
	— Даваш прекалено много храна на въображението си — отвърна тя и потръпна. Беше сигурна, че в главата й прозвуча един ясен, до болка познат глас: _Какво друго ти дадох, Маргарет? Вече знаеш, че притежаваш силата на целеустремеността…_ Полазиха я тръпки. Колкото от ужас, толкова и от нетърпеливо очакване…
	— Така ли мислиш? — подскочи Тони. — Но преди се занимаваше само със своя бизнес и това ти беше достатъчно!
	— Бизнесът си е бизнес, Тони. Отдавна съм доказала, че имам глава за подобни занимания…
	— Признавам, че не си от хората, които си оставят магарето в калта — кисело промърмори Тони. — Но искам да ти напомня, че така и не можа да ми родиш наследник!
	— Гадно копеле! — изгледа го тя с овлажнели очи. — Мислех, че няма да ме обвиняваш за нещо, което не зависи от мен! Нима забрави, че три пъти забременявах, за да ти родя така желания син? И че последния път за малко не умрях?
	Причината е толкова физическа, колкото и психологическа — поклати глава Тони. — Ти никога не си искала да се занимаваш с отглеждането и възпитанието на деца. Вземи за пример дъщеря ни. Фактът, че я има, изобщо не те накара да забавиш темпото. Помниш ли поне една вечер, в която си пожелала да останеш у дома, при нея?
	— А ти помниш ли поне една вечер, в която да си се прибрал навреме, за да я видиш?
	— Това е друго! — изкрещя той. — Блъсках се по осемнадесет часа на ден, за да ви осигуря прилично съществуване и да не се чувствам задължен на брат ти! И какво получих в замяна? Живея именно в неговото шибано имение, а дъщеря ми дори не знае как да каже едно „здрасти“!
	— Ясно. Затова ти е по-удобно постоянно да липсваш, просто защото си мъжът в семейството…
	— Нямаше да водим този разговор, ако жена ми знаеше какви са и задълженията! — изкрещя извън себе си Тони. — Ако знаеше как да бъде майка!
	— Господи, колко ме уморяваш с глупостите си! — въздъхна Маргарет.
	— Тогава хващай пътя! — кресна той и направи груб сицилиански жест.
	— Може би ще го направя — наведе глава тя и тихо се разрида.
	— Мръсна, гадна кучка!
	Маргарет рязко вдигна глава, лицето й пребледня.
	— Няма да ми говориш с такъв език! — викна през сълзи тя. — С приятелите си мъже никога не го използваш, нали?
	— Защото те не са шибани фусти!
	Тя замахна да го удари, но той хвана ръката й и я блъсна към стената. Болката отново се появи, позната и близка както винаги.
	— Сега му е времето да ти дам един окончателен урок! — надвеси се над нея той и започна да сваля колана си. — Май имаш нужда от него!
	В следващата секунда насреща му зейна дулото на 45-милиметров револвер, коланът увисна в ръцете му.
	— Вие, проклетите сицилианци, само от това разбирате! — просъска тя и започна да се изправя на крака.
	— Маргарет!
	— Само не допускай грешката да си въобразиш, че не зная как се използва оръжие!
	Какво беше новото чувство, разтърсило гърдите й? Ярост? Не, яростта тя познаваше добре, твърде дълго я беше носила в гърдите си. Тогава какво? Под клокочещия гняв и ужас се появи здрава стоманена нишка. Нещо, което никога не беше допускала, че притежава нещо, родено от кошмарния живот, който беше водила в продължение на години. Посегна и сграбчи тази нишка, стори го с отчаянието, с което изтощен плувец се вкопчва в спасителния бряг.
	Сама не можа да познае гласа си, който бавно и отчетливо каза:
	— Толкова дълго време съм била… Всъщност какво съм била? _Ужасена!_ Била съм ужасена от теб! Произнасям тази дума и не мога да повярвам! Ти ме удряше, аз навеждах глава, прехапвах устни и мълчах. Не казвах на никого, дори на брат си… Защото се страхувах от теб, защото бях _ужасена_ от теб!
	Тони бавно отстъпваше пред нея.
	— Хайде стига, бебчо — промърмори той. — Успокой се. Много ти се струпа — убийството на брат ти, този мъж, който те…
	— Когато се върнах у дома с нашето дете на ръце, за мен нямаше блага дума, нямаше нежност и състрадание. Видях само омразата ти, Тони… Ти мислеше… всъщност не, ти _знаеше_, че той ме е изнасилил. В твоето съзнание аз вече бях омърсена… Просто защото вече _съм била_ с него. Личеше ти по лицето… Господи, това ми помогна да бъда наясно с нещата, да приема това, което никога не съм искала да приема… И то ме накара да се почувствам като…
	— Виж какво, бебчо…
	Той млъкна, видял как дулото на револвера се насочва в гърдите му. Тя беше на такова разстояние, че не можеше да й отнеме оръжието, не можеше да я победи с груба сила. Очите й блестяха с опасен пламък.
	— Маргарет, чух всичко — смени тона той. — Чух и разбрах. Защо не махнеш това нещо от ръцете си, преди да стане беля?
	— Не, Тони — поклати глава тя. — Край на „бебчо“, край на крясъците и побоищата. С това е свършено веднъж завинаги, редът е променен. Защото аз имам властта да те убия. Аз _мога_ да натисна спусъка, само ми дай още един, последен повод. Ето _как_ се промених… Получих силата… не, по-скоро _си възвърнах_ силата и самоуважението. Това, което ти ми беше отнел, Тони…
	Тони облиза устни, очите му скачаха от дулото към лицето й и обратно.
	— Хей, хайде престани! — неуверено промърмори той. — Според мен още не си възприела всичко, което напоследък ни се стовари върху главите. Зная, че си разстроена заради детето. А шокът от смъртта на…
	— Мръсно копеле! Аз прекрасно зная какво се случи на Доминик, на Франсин и на мен! Ти си този, който никога няма да го разбере!
	— Много добре разбирам какво ни се случи! — повиши глас Тони. — На дома ни, на семейството ни…
	Очите й блеснаха, пръстът й почука по слепоочието:
	— Най-накрая ми светна! Ти не мислиш нито за брат ми, нито за Франсин или мен! Ти мислиш единствено за себе си и шибаното си мъжко достойнство! Не можеш да понесеш това, което онзи тип е сторил на _теб_!
	Изведнъж си даде сметка, че говори с гласа на брат си. Част от съзнанието й се удиви на това чудо, друга ясно си спомни онзи далечен момент, в който Доминик опря пистолета си в челото на Рич Купър — нейния бизнес партньор. Маргарет се беше заела със задачата да открие задгранични филиали на „Серенисима“ — своята парфюмерийна компания, но Рич беше против. Доминик изхаби цял следобед да го убеждава, извади на бял свят какви ли не аргументи. Но онзи упорито се противеше. Накрая, с подписан договор във вътрешния си джоб, Доминик се обърна към нея и каза: _Ето, Маргарет, сама виждаш, че всеки човек се нуждае от свой собствен начин на убеждение._
	Сега, видяла добре уважението на съпруга си към насоченото оръжие, тя разбра, че вече е открила начина за убеждение на Тони де Камило.


	— Трябва ни огледало — каза Никълъс.
	— Огледало ли? — учуди се Челесте, докато бързаха по тясната уличка.
	— Да. Място, от което можем да наблюдаваме преследвачите си, без те да ни виждат…
	— Мисля, че знам такова място — усмихна се тя и хвана ръката му.
	Преведе го през Понте де ла Паля — Сламения мост, под който векове наред бяха разтоварвали бали слама от товарните гондоли, после минаха и прочутия Мост на въздишките, водещ до мрачните затвори на дожите. Прекосиха къс подземен пасаж и излязоха на малък площад с незабележителна по венецианските стандарти каменна църква.
	— Това е Конвент Сан Дзакария — поясни Челесте и се насочи към единствената уличка, която се вливаше в противоположни край на площадчето. — Има интересна история, тукашните послушници са бродирали церемониалните шапки на дожите. — Уличката се извиваше като старчески гръб и чезнеше вдясно, по посока на второ, съвсем миниатюрно площадче. — Още през девети век управниците дожи са установили традицията да идват тук на Великден и да присъстват на тържествена вечерня.
	Уличката свърши, озоваха се на широк гранитен пристан. Вдясно имаше дълга редица от къщи и магазини, вляво се издигаше висока ограда от ковано желязо, зад която плискаха водите на тесен канал, пресечен от две тесни каменни мостчета.
	— По тази причина църквата е укрепена изключително добре — продължи с обясненията си Челесте.
	— Както може би забелязахте, до площада се стига само по една уличка, а в самия храм се влиза от един-единствен, при това доста тесен вход…
	Изминаха половината от дължината на гранитния кей и спряха пред старинен портал, над който висеше надпис:

	ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ „АРМАНДО ДИАС“

	Челесте внимателно се огледа в двете посоки, после дръпна Никълъс навътре. Прекосиха вонящ подземен пасаж и се озоваха в затревен двор, ограден от три страни със сравнително модерни постройки. Зад широките прозорци се чуваха детски гласове. Челесте го преведе през двора, чиято повърхност беше запълнена с безразборно разхвърляни ярко боядисани играчки и детски велосипедчета, отвъд ги чакаше приятна изненада — задната стена на Сан Дзакария.
	Спуснаха се в мазето на една от старите спомагателни сгради, вътре миришеше на урина и мухъл. В дъното на просторното помещение, служило някога за парно отопление, имаше стара, полуизгнила дървена врата. Челесте я бутна и в носа на Никълъс нахлу миризмата на близкия канал. В здрача цвъртяха плъхове, проблясваха злобни рубинени очички.
	Стъпките им отекваха сред каменните стени, очевидно бяха попаднали в мрежа от подземни тунели.
	Челесте потвърди това със своите обяснения:
	— Венецианските дожи са били големи параноици — каза тя. — Предполагам, че са станали такива по силата на обстоятелствата… Заповядали прокопаването на тези тунели, за да могат да влизат и излизат в Сан Дзакария, без да се излагат на опасности. Векове по-късно било построено училището, което видяхме. Разбира се, под строгия контрол на монахините от Сан Дзакария, които не искали да се рушат установените традиции…
	Въздухът тежеше от влага и столетна история. Никълъс виждаше пред себе си единствено светлия облак от косата на Челесте, който сякаш беше фар, насочващ го навътре в дебрите на Времето.
	Тунелът свърши при малка дървена портичка, обкована с желязо. Челесте почука в особен ритъм, вратичката почти моментално се отвори. Тя се плъзна напред и дръпна Никълъс след себе си. Портичката се затръшна зад тях.
	Светна фенерче, за миг пред очите му се мерна дребна жена с бяла кордела на монахиня. Челесте започна да говори на бърз венециански диалект, той дори не се опита да чуе думите й, просто защото беше сигурен, че не може да ги разбере. В крайна сметка монахинята кимна с глава, насочи фенерчето към стръмна каменна стълба и им направи знак да я последват.
	— Къде сме? — попита той.
	— Нали искахте огледало? — обърна се Челесте. — Сега ще го получите.
	Изкачиха стълбата, тя пристъпи към прозорец със спуснат сенник и дебело, доста зацапано стъкло. Махна с ръка и каза:
	— Ето. Долу е площадът, на който бяхме току-що…
	Никълъс напрегна очи и наистина видя покритото с плочи площадче пред входа на църквата-манастир.
	— Силата на параноята е била водещ фактор в политиката на Венеция — обади се Челесте. — Непостоянна и променлива, като подвижни пясъци… Част от дожите, за които ви споменах, така и не са успявали да се върнат от вечернята в Сан Дзакария… Убивали ги точно тук, на мястото, което гледате в момента… Жителите на Венеция са се отличавали с особена жестокост по време на бунтове и въстания…
	И тук, както навсякъде в този град, светлината се бори с мрака, помисли Никълъс.
	После на площадчето се появи фигурата на мъж. Беше облечен като всеки друг, с изключение на старомодната широкопола шапка, която хвърляше дълбока сянка над лицето му. Изправен на прозореца, издигащ се на няколко метра над нивото на площада, Никълъс не можеше да види чертите му.
	— Това ли е нашият преследвач? — попита Челесте.
	Никълъс внимателно наблюдаваше действията на мъжа, който бавно започна да обикаля площадчето. Ръцете му, опитни и бързи, проверяваха вратите и прозорците на околните сгради. Вършеха работата си така майсторски и така незабележимо, че случаен наблюдател едва ли би обърнал внимание.
	— Това е той — кимна Никълъс. — Хайде!
	Спуснаха се обратно по каменните стъпала и спряха в мрачното приземно помещение. Никълъс пристъпи към вратата и постави ръка на бравата от ковано желязо. Дойде времето да започнат проследяването на преследвача си.
	Напуснаха своето „огледало“, прекосиха обратно тунела до училищния двор и излязоха на каменния кей.
	Далеч пред тях се мерна фигурата на мъжа, предпазливо, поела по тесните улички оттатък площада на Сан Дзакария. Действа изключително професионално, отбеляза в себе си Никълъс. Методично и внимателно, нищо не пропуска. Редовно проверяваше пътя зад себе си в стъклата на витрините, веднъж замалко не ги засече, Но Никълъс успя навреме да дръпне Челесте и двамата хлътнаха в някакъв вход.
	Постепенно започна да схваща стратегията на съгледвача и това улесняваше проследяването му. До даден етап, разбира се, после щеше да стане изключително трудно… Надяваше се, че мъжът с широкополата шапка скоро, ще си даде сметка за окончателното изгубване на обекта, ще зареже предпазливостта и ще хукне към базата си, за да съобщи неприятната вест. Точно тогава ще трябва да се действа изключително бързо, въздъхна в себе си Никълъс. С малка доза късмет биха могли да не го изпуснат, а едновременно с това да останат незабелязани.
	Преследвачът ги заведе отново на площад Сан Марко, вече задръстен от туристи и деца, които тичаха с шепи трохи към тромавите гълъби. Хлътна в пасажа, който започваше вдясно от Торе дел Оролоджо — Часовниковата кула в северния край на площада, после пое сред тълпите, задръстили тесните улички на Мерсерията. Оттук до моста Риалто се простираше търговската част на Венеция, някогашен център за продажба на фини, известни в целия свят, тъкани и дрехи. Днес районът беше задръстен от ресторанти, кафенета и най-различни магазинчета.
	В сравнение с ярко осветения площад, тук беше сумрачно и някак тайнствено. Дори бутиците на водещи в света модни дизайнери като Джан Франко Фере и Франко Дзанкан изглеждаха някак древни, лишени от докосването на времето…
	Преследвачът спря пред някакъв антикварен магазин и поведе разговор със съдържателката, облегната на рамката на вратата. Никълъс хвана Челесте за ръката и бързо я дръпна в първия изпречил се насреща им бутик. Оказа се магазинче на венецианската модна къща „Роберта ди Камерно“. Побутна Челесте към роклите от фина вълна, оцветени в типичните за този град морскосиньо и небесно лилаво, той самият внимателно надникна през витрината.
	— Спря да провери дали не го следят — прошепна в ухото й той. — Наистина си го бива…
	Безупречно облечената продавачка положи огромни усилия, за да накара Челесте да пробва някоя от изложените дрехи.
	— Запомнихте ли го? — попита тя.
	— Не мога да видя лицето му — поклати глава Никълъс, докато тя любезно отпращаше продавачката. — Вървим след него, а той използва всяко възможно прикритие…
	После бавно започна да се вглъбява в себе си, скоро усети мекото пулсиране на „кокоро“ — центъра на света, сърцевината на Вселената…
	— Трябва да видим това лице, ще ни бъде от полза да го видим… — шепнеха устните му, тихо и сякаш несъзнателно.
	Внезапен порив на вятъра повдигна полите на шлифера на преследвача, вдигна шапката от главата му и тя се затъркаля по каменната настилка на улицата.
	И лицето се появи — ясно и добре очертано, въпреки разсеяната светлина в тесния пасаж. Беше загоряло лице на човек от Изтока. Решително не беше японец — острите му черти бяха някак смекчени, вероятно от присъствието на кхмерска, бирманска или тибетска кръв… Устните му бяха добре очертани, с решителна извивка и малка бенка в ъгъла. Лице, което лесно се запомняше, поне от човек като Никълъс…
	Без да проявява някаква изненада или колебание, преследвачът се наведе да вдигне шапката си. За частица от секундата Никълъс зърна твърдите мускули на ръката и рамото му, стегнатите бедра и корем без капчица излишна тлъстина, спокойното лице, по което не се изписа абсолютно никакво усилие. После шапката отново кацна на главата му, лицето се скри в сянката на периферията.
	— Хайде!
	Преследвачът тръгна напред, пробивайки си път в навалицата. Проследиха го до края на уличката, изчакаха го да свие зад ъгъла. Когато стигнаха там и внимателно надникнаха вляво от себе си, пред очите им се появи малък двор, покрит с каменни плочи и разкошни бугенвилии в пръстени саксии. В дъното зееше отворената врата на някакъв ресторант. Влязоха в помещението, обзаведено като първокласен вагон-ресторант. Лявата му част беше заета от блестящ махагонов бар, вдясно имаше три дискретни сепарета.
	— Тук има и друг изход! — напрегнато прошепна той.
	Забързано прекосиха тесен коридор, озоваха се в малък, тапициран с кадифе вестибюл, от който се излизаше на друга улица.
	— Натам! — махна с ръка Никълъс и двамата хукнаха по паважа.
	— Господи, имам чувството, че този човек се е насочил към Риалто — задъхано промълви Челесте. — Това прави задачата ни изключително трудна, тъй като около моста винаги гъмжи от народ…
	Предчувствието й се оказа вярно. След няколко минути изскочиха на кея пред прочутото покрито съоръжение, което до средата на XIX век е било единственият мост през Канале Гранде. Сергии и миниатюрни магазинчета бяха наблъскани от двете страни на тясното, покрито с каменни плочи платно, чуждестранните стоки и непознатите езици го караха да прилича повече на арабски „сук“, отколкото на европейски търговски център.
	В далечината се мярна фигурата на преследвача, Никълъс се затича следван по петите от Челесте. Стигнаха каменния пристан точно навреме, за да видят как техният човек се изправя на спирката и се готви да скочи на борда на водния трамвай номер по линията за Арсенала, който бавно прилепяше корпус до стената.
	Увеличиха скоростта, без да го изпускат от очи. Той се качи на корабчето заедно с шумна тълпа туристи. Успяха да си пробият път сред хората, които чакаха корабчета за други дестинации, скочиха на борда в момента, в който трамвайчето вече се отделяше от кея.
	Останаха близо до борда, Никълъс искаше да бъде сигурен, че ще могат да слязат в момента, в който техният човек реши да напусне корабчето. Плъзнаха се край Фондако дей Тедески — огромен дворец със 160 стаи, в който днес се помещаваше Централната поща на Венеция. Фамилията Тедески го беше построила за склад на вносни стоки, едновременно с това са го използвали за хан, в който отсядали търговци от други фамилни.
	Придвижваха се към „Волта дей Канал“ — широкия завои на Канале Гранде, който затваряше окръжността му около града. В устието му се издигаха четирите Палаци Мосенито — символ на величието на една от най-старите венециански фамилни, дала на града седем дожи… Челесте му предоставяше тази информация шепнешком, сякаш двамата бяха безгрижни туристи, поели по предварително избран маршрут.
	Преследвачът се раздвижи в момента, в който корабчето приближи нос към кея на спирката Сан Анджело, Никълъс и Челесте бързо си пробиха път сред тълпата туристи. Плъзнаха се край още един дворец, изграден в строго съответствие с венецианските традиции, техният човек забързано сви зад ъгъла на Палацо Спинели и пое по тясната уличка вдясно. В дъното имаше друга сграда, по-обикновена от останалите. Мъжът изчезна в една от страничните врати.
	Спряха се да изчакат. Секундите бавно се точеха, Челесте ставаше все по-нервна. Фасадата на къщата беше тухлена, покрита с традиционната венецианска замазка, която проблясваше с червеникавите си оттенъци. Никълъс най-сетне се размърда и й направи знак да го последва. Внимателно се приближиха към вратата, той се наведе към ключалката. Отвътре не долиташе нито звук. Какво ли ги чака? Пое си дълбоко дъх и решително натисна бравата.
	Озоваха се в малък вътрешен двор с розови храсти и стара върба с напукан, наподобяващ мраморна колона ствол. От ъгъла съсредоточено ги наблюдаваше лъв от истрийски гранит.
	Нещо над тях прошумоля, Никълъс рязко вдигна глава. Видя широка веранда, копне на онези, които опасваха Двореца на дожите. Външната стълба от напукан веронски мрамор водеше към поредицата арки, изографисани с византийски стенописи. „Пиано нобиле“ — стажът на благородниците, сякаш висеше между небето и земята — лек, изящен, ефирен, подпрян на стройни колони във византийски стил.
	Внимателно изкачиха мраморните стъпала. Подът на верандата беше покрит със стари плочки в наситен жълто-оранжев цвят, който недвусмислено напомняха за някогашните собственици на този дворец — византийски търговци. Вътрешната стена беше боядисана в топъл кафеникав цвят, спираловидните носещи колони от външната страна бяха тъмнозелени.
	Огледаха се, но не видяха никого. Челесте стоеше много близо до него, потръпвалото й тяло излъчваше топлина. Спряха пред средната част на верандата, напълно лишена от врати и прозорци. Това беше нещо необичайно за дворец, построен във византийско-венециански стил.
	Продължиха нататък. Листата на дърветата оттатък спираловидните колони тежко се раздвижиха, небето се заоблачи. Верандата се изпълни със странна фосфоресцираща светлина, под която предметите оставаха без сянка и човек неволно губеше ориентация.
	Стигнаха завоя, между фасадите на съседните сгради проблесна водата на тесен канал. Цветът й беше тъмносив и сякаш поглъщаше светлината на късния следобед. До ушите им долетя приглушеното боботене на невидима моторница, после бързо заглъхна.
	Спряха пред тежка дъбова врата с пиринчена, по-зеленяла от влагата обковка. Тя беше единственият отвор в стената, от тази страна също липсваха прозорци.
	Много любопитно, каза си Никълъс и посегна към бравата.
	— Чакайте! — напрегнато прошепна Челесте и дръпна ръката му. — Аз не искам да влизам там!
	— Налага се — отвърна Никълъс. — Трябва да разберем кой ни следи!
	Тя се вкопчи в лакътя му, тялото й видимо потръпваше.
	— Има и други начини! Страх ме е!
	— Ето, хванете се за ръката ми…
	Тя се подчини, той бавно завъртя топката и бутна вратата навътре. Пристъпиха прага, безшумни като призраци.
	Озоваха се в непрогледен мрак, въздухът беше напоен с миризмата на пепел и още нещо — тежко, сладникаво-горчиво, което Челесте не беше в състояние да определи: Отдалечиха се на няколко крачки от вратата с чувството, че са извървели километри… Изгубиха усещането, че се намират в покрито помещение, че са _вътре_… Нещо прошумоля, сякаш студен вятър полъхна над гола и мрачна прерия… Изпитаха остър пристъп на световъртеж.
	После чуха, или по-точно усетиха, с тъпанчетата на ушите си някаква вибрация, която ставаше все по-силна, а може би просто по-отчетлива… Ритъмът и неусетно се променяше, двамата останаха с чувството, че тя ръководи тласъците на кръвта в артериите им…
	Челесте потисна писък на ужас.
	Пред очите им бавно, сякаш от нищото, изплува странен мост. Изглеждаше изграден изцяло от човешки кости, които бледо проблясваха в мрака. Някои от тях бяха червеникави, сякаш наскоро отделени от плътта… Мостът висеше в празно пространство, свързваше двете части на непрогледния мрак.
	Челесте, захапала юмрук да не изкрещи, инстинктивно се обърна да побегне, но Никълъс я задържа.
	— Това място ми е познато — дрезгаво прошепна той.
	— Боли ме главата — оплака се тя. — Трудно ми е да дишам, сякаш се намирам под вода…
	Никълъс замръзна на място и се концентрира. След миг в главата на Челесте нещо пропука, душата й се изпълни с облекчение. Имаше чувството, че наднича от вратата на самотна, затрупана от снега хижа и открива, че навън вече властва пролетта… Съзнанието й бавно започна да се прояснява. Понечи да го попита какво става, но той я дръпна напред, към началото на зловещия мост.
	Гледката съвсем не беше от най-приятните. Застанали само на метър от това странно съоръжение, те ясно видяха, че то наистина е направено от човешки кости, при това беше невероятно тясно… Ако искаха да го прекосят, можеха да сторят това само един по един, като при това трябваше да внимават за „парапетите“, състоящи се от извити навътре, остри като бръснач човешки ребра…
	Изглежда заваля, или поне така им се стори. Звуците на падащи водни капки се появиха отнякъде, прекосиха пространството, което се покриваше от слуха им, после бавно заглъхнаха. Но те не усетиха абсолютно нищо.
	— Къде се намираме? — попита Челесте. — Може би халюцинираме или сънуваме…
	— Нито едното, нито другото — отвърна Никълъс.
	— Но тогава… — тя тръсна глава: — Отказвам да вярвам, че този мост от човешки кости съществува в действителност!
	— Изглежда напълно реален — стисна ръката й Никълъс. — Което не означава, че няма да изчезне всеки миг… Помните ли миризмата, която усетихме на влизане? Получава се, когато гори една особена гъба — Agaricus muscarius.
	— Като пейот*, така ли? — попита тя. — Значи наистина халюцинираме!
	[* Вид южноамерикански кактус с подчертан наркотичен ефект. — Б.пр.]
	— Не — поклати глава Никълъс. — Употребата на халюциногени е обикновена фалшификация, те не могат да внушат мистиката и чистия транс, в които човек изпада по заповед на собствената си воля… — дръпна я след себе си и стъпи на призрачния мост. — Тази гъба се използва при особени ритуали. Помага на магьосника да концентрира своите необичайни способности, позволява му да създава картини, които съществуват реално, но твърде рядко могат да бъдат видени…
	„Настилката“ на моста беше широка едва девет кокала, а стената от закривени остри като бръснач ребра — наистина страховита. Той ясно усети страха й, превърнал се в почти триизмерна фигура, която тежко дишаше във врата му. Даде си сметка, че именно този страх може да ги погуби. Затова трябва да отвлече вниманието й в друга посока, да я накара да забрави ужаса…
	— Челесте — меко промълви той. — Наистина зная къде се намираме… Това е мостът Канфа — средата на Вселената. Тук се срещат небето и земята, тук се сблъскват животът и смъртта…
	Говореше, без да престава да се движи напред, ръката му внимателно я придържаше.
	— На Канфа времето спира своя ход, или по-скоро не действа по обичайния си начин… Не се измерва в секунди и минути, не се движи в една-единствена посока…
	Още една стъпка напред, после тя се олюля и тихо възкликна. Бузата и мина на милиметър от наточеното като бръснач ребро. Никълъс се извърна и здраво стисна ръката й.
	— Тук времето тече във всички посоки едновременно, те често се преплитат и звучат като ехо от миналото, настоящето и бъдещето… Бавно и неусетно престава да бъде точното измерение, което сме свикнали да възприемаме, безвъзвратно потъва в океана на Вечността…
	Продължаваше да върви напред, но още по-внимателно. По-скоро почувства, отколкото видя как главата й се извръща встрани, към пространството отвъд извитите ребра.
	— Не гледай надолу — посъветва я той. — Канфа е висок колкото са високи телата на сто мъже, наредени едно над друго. Под него лежи това, което християните наричат ад, а свещенослужителите на Тао-тао — с друго, далеч по-древно име…
	Челесте отправи поглед нагоре, право в тила му.
	— Този мост е творение на Тао-тао, на неговата магическа сила? — попита тя.
	Никълъс доста се учуди от факта, че тя знае за Тао-тао, очевидно знаеше и друго — че той самият е танжин…
	— По косвен начин — отвърна. — Всъщност мостът Канфа е творение на най-древните чудотворци, обработвали предимно психиката на своето паство. Били са известни под името месулети и са живели преди толкова хилядолетия, че никой не може да определи точно откъде са се появили: Вероятно това не е толкова важно, тъй като те с положителност са били номади, бродили из огромната пустиня Гоби, част от която по-късно се превръща в сибирските степи и високите плата на Тибет и Бутан…
	Костите под краката им скърцаха и се огъваха, станали плъзгави от липсата на плът и сухожилия около тях.
	— Били хора с бронзова кожа и монголоидни черти, вероятно прародители на част от племената, населяващи днес широки области от Северен Китай, Камбоджа, Лаос, Бирма и Полинезия… Отличавали се по син, татуиран от вътрешната страна на китката полумесец.
	Мостът Канфа се стесни още повече, пропукването на костите ставаше все по-обезпокоително, започваше да звучи като стенанията на загубени души…
	— Някои хора считат, че името им, превеждано на безброй езици, в крайна сметка става Метасула и се персонифицира в личността на древен мъдрец, цитиран от Библията…
	Наближаваха най-високото място на моста, придвижването им стана още по-трудно поради увеличения наклон.
	— Векове по-късно персийският мъдрец Заратустра открил следи от Канфа и ги включил в своето учение. Според неговата версия мостът може да бъде прекосен само от праведници, на другия край ги чака дух-закрилник, който ги отвежда в рая…
	— А неверниците? — попита Челесте.
	— Според Заратустра преминаването през Канфа е изпитание, нещо като ритуал за просветлението на духа. То символизира космическата битка за душата на човека… Предполагам, че можеш да се досетиш за останалото. Неблагочестивите не можели да стигнат отсрещния край… В средата на моста ги чакал демон, който ги хвърлял отвъд парапета…
	Челесте вдигна глава, от устата й се откъсна сподавен вик.
	Пътят им беше препречен от фигура с неясни очертания, огромна и заплашителна. Жестокото й лице с изпъкнали очи беше покрито с маска, от нея стърчаха само рунтави вежди и широка, злобно ухилена уста. Противна мутра, събуждаща страх и отвращение във всяко живо същество. Никълъс усети как Челесте прави опит да се откопчи от пръстите му, мускулите му инстинктивно се стегнаха. Съзнаваше, че ако сега я изпусне, шансовете им да преминат през моста Канфа се превръщат в нула.
	С помощта на Тао-тао той беше разбрал какво ги очаква още преди да стъпят на верандата отвън. Не се уплаши, беше по-скоро заинтригуван, а и мъничко учуден… От книгите знаеше нещичко за Канфа, но никога не беше предполагал, че то може да се демонстрира на практика от Тао-тао или някоя друга форма на психическо въздействие. Месулетите винаги са били обект на интензивно проучване от проповедниците на Тао-тао, но техните познания често се оказваха не само непълни, но дори и противоречиви.
	Фактът, че Канфа се демонстрира тук, във Венеция, също беше безкрайно интригуващ. Което обаче не означаваше, че е необясним. Нали Челесте беше споменала за скитите и първото им събиране в църквата Сан Белисарио? А именно скитите са практикували древното магьосничество на месулетите, при това по-рано дори От Заратустра… Според разказа на Челесте те са били сред бежанците, основали Венеция…
	Отправи поглед към маскирания демон и каза:
	— Зная какво искаш, но няма да го получиш!
	— Нищо не знаеш — отвърна демонът, гръмотевичен кикот се изтръгна от тъмната дупка, която му служеше за уста. Ехото се блъсна в невидимите стени, върна се при тях и накара кожата им да настръхне.
	Никълъс концентрира духовните си сили, после рязко се спря. Инстинктът му отправяше недвусмислено предупреждение, стори му се, че започна да разбира защо е бил издигнат мостът Канфа. Прогони от духа си силите на Акшара, усвоени от Канзацу — неговия опитен сенсей по Тао-тао и смъртен враг; човека, когото Съдбата беше предопределила да унищожи. Изведнъж потръпна от желание да притежава „Шукен“ — онази сила, която обединяваше Акшара и Кшира — двете съставни части на Тао-тао, и превръщаше своя приносител в подобие на боговете… Защото подозираше, че само такава сила може да го спаси от смъртната опасност, пред която се намираше в момента…
	Пусна ръката на Челесте, приклекна и се стрелна с протегната глава към маскирания демон. Дясната му ръка направи лъжливо движение — сякаш се готвеше да нанесе „атеми“ — най-опасния удар от айкидо, тежестта на тялото му се пренесе върху левия крак, едновременно с това се изправи в цял ръст.
	Маскираният демон блокира удара, но Никълъс направи нов финт, десният му крак се стрелна към слабините на противника. Демонът реагира според очакванията — премести тежестта на тялото си назад, готов да блокира удара. Тогава Никълъс осъществи същинската си атака и дясната му пета се стовари със страстна сила върху глезена на маскираната фигура. Без да губи дори хилядна от секундата, той заби лакът в десния бъбрек на противника, плъзна се край него и изчака неизбежното извръщане. Ръбът на дланта му се стрелна напред и влезе в съприкосновение с най-долното ребро на гръдния кош — оказало се напълно беззащитно.
	От устата на демона изригна облак зловонен въздух, Никълъс изведнъж изпита чувството, че се намира под вода и дробовете му се борят за кислород. Ушите му бръмнаха, остър свредел прониза мозъка му.
	Прекрасно знаеше какво означава това. Обладателят на Тао-тао докосваше мембраната на „кокоро“ в сърцето на безкрайния Космос, извикваше на помощ ялата си психическа енергия. Това беше същата онази странна вибрация, която двамата с Челесте усетиха непосредствено след влизането си тук, именно благодарение на нея беше изграден ужасният мост под краката им…
	И нещата дойдоха на мястото си. Срещу него нямаше никакъв демон, не беше се изправил пазителят на ада. Беше човек от плът и кръв, опитен танжин и майстор на Тао-тао — вероятно същият, който е изпратен да умъртви Оками… Но този човек притежаваше и допълнителна мощ, тъй като очевидно владееше уменията на месулетите!
	Усети магическите вълни на Тао-тао, заливащи съзнанието му с ритмична последователност. Въпреки това отказа да им противопостави силата на своя дух, предпочете да затвори подстъпите към съзнанието си и да продължи физическото нападение срещу демона.
	Скоро обаче почувства, че срещу него действа нещо по-силно от Тао-тао, промъква се сред пулсациите на „кокоро“ и бавно започва да парализира съзнанието му. Това беше древната магия на месулетите, разцъфваща като отровно цвете.
	Челесте гледаше вкопчените им тела, напрегнатите мускули, овлажнялата от пот кожа. Парализата на ужаса изчезна, тя се втурна напред в помощ на Никълъс. Закова се на място на крачка от центъра на моста, душата и бе пронизана от ледена вихрушка. Едва сега си даде сметка, че битката между двамата мъже се води не толкова във физически план, колкото в психологически.
	Над моста от скелети изведнъж се изви буря, вятърът зави между острите човешки ребра, играещи ролята на парапет.
	Челесте отстъпи назад, препъна се и падна на колене. В очите й блесна ослепителна зелена светлина, от устата й се откъсна отчаян вик. После припадна, тялото й безжизнено се отпусна върху хлъзгавите кости.


	Над Токио висеше странна, разсеяна светлина, идваща сякаш от огромните турбини на междупланетен кораб. Бледи и готови всеки момент да се стопят сенки следваха Джъстин и Рик Милар, методично пробиващи, си път към покрайнините на града.
	А може би не само сенките ги следваха. Рик се беше впуснал в обширен монолог за бъдещето на рекламната агенция след нейното завръщане в нея, докато Джъстин не изпускаше от очи огледалцето за обратно виждане. Една бяла тойота неотклонно ги следваше, разстоянието до тяхната кола никога не надвишаваше три-четири автомобилни дължини…
	Все още не беше обезпокоена. Същата кола беше забелязала точно зад себе си на няколко от големите кръстовища, вероятно беше една, от хилядите, които пълзяха като мравки из улиците на огромния град.
	Все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо отличава тази тойота от останалите й посестрими. Не се ли превръщам в параноик, запита се тя. Но дори и да е така, параноята ми не е резултат от чувство за вина, а от целия ми досегашен живот… _Добре де, защо трябва да бъда нервна_, укори се тя и отново погледна в огледалцето. _Ник има работа с толкова опасни хора, че аз не би трябвало дори носа си да показвам без поне двама телохранители…_ Всъщност Никълъс на няколко пъти беше повдигал този въпрос. Но тя винаги отказваше. Нямаше никакво желание да бъде наблюдавана, особено пък от непознати хора. Все пак се научи да хвърля по някои поглед зад гърба си, особено когато се налагаше да ходи в Токио. И вероятно затова забеляза бялата тойота.
	Придържаше се в посоката, която водеше към дома й. При всички случаи трябваше да се отбие там, ако не за друго, поне за да остави колата… За пътуването към летището бяха поръчали кола с шофьор. Напрегна се, опитвайки се да различи лицето на човека зад волана бялата кола. Но слънцето блестеше в предното стъкло, нищо не се виждаше.
	— Какво има, скъпа? — попита Рик, най-сетне забелязал загриженото изражение на лицето й.
	— Вероятно нищо — отвърна тя, включи се в дясното платно на магистралата и рязко увеличи скоростта.
	Миг по-късно бялата тойота изпревари някакво БМВ и отново се залепи зад нея. — Не искам да те тревожа, но мисля, че ни следят…
	— Какво? — рязко се извъртя Рик и втренчи поглед през задното стъкло. — Кой?
	— Бялата тойота — отвърна Джъстин. — Залепи се зад нас още в центъра на града…
	— Рик внимателно огледа колата, после се обърна напред, придърпа пешовете на сакото си и сви рамене:
	— Глупости! За какво ще ни следят?
	— Не зная — отвърна тя. — Може би има връзка със спешното отлитане на Никълъс за Венеция… Всичко лошо досега е ставало заради него…
	— Мисля, че си внушаваш — промърмори Рик. — Но нека проверим как стоят нещата, просто за твое успокоение… — посочи с пръст и добави: — Напусни магистралата на следващото отклонение. Ще видим дали и тойотата ще направи същото.
	Джъстин кимна, но не смени платното на движение, въпреки знаците.
	— Но какво правиш? — учуди се Рик. — При тази скорост едва ли ще напуснем магистралата, а до следващия… О, Господи!
	Джъстин рязко подаде газ, плъзна се на сантиметри от бронята на тежък камион, шофьорът ядосано натисна сирената си. Отклонението бързо наближаваше, но лявото платно беше заето от семеен нисан, който едва-едва се влачеше. Тя скочи на спирачката, колата поднесе, купето се изпълни с миризма на прегоряла гума. Успя да завърти волана точно толкова, колкото да се плъзне в свободното платно на отклонението, скоростта й си остана поне два пъти по-висока от позволената.
	За малко не се удари в предпазното островче, намали още повече и се плъзна в широкия, полегат завой. Когато поеха по една от улиците на предградието, тя се облегна назад и попита:
	— Е, какво стана с тойотата? Последва ли ни в отклонението?
	— Ти майтап ли си правиш? — кисело се усмихна Рик. — Не гледах никаква тойота, единствената ми грижа беше да държа мехура си затворен!
	Обърна се да огледа пътя. Току-що бяха направили десен завой, платното зад тях беше пусто.
	— Нищо — рече и я целуна по бузата. — Както и предполагах… Само дето можеше да напуснеш магистралата по по-човешки начин!
	— О, Господи! Не!
	— Какво има? — видял, че тя отново е заковала поглед в огледалото за обратно виждане, Рик рязко се извъртя и веднага засече познатия силует на бялата тойота. — Същата ли е?
	Джъстин мрачно кимна с глава.
	— Какво ще кажеш сега за предположението ми?
	— Опитай се да му избягаш.
	Тя отново кимна.
	— Близо сме до дома, този район го познавам отлично. Ако успеем да стигнем отклонението за нашата къща с известен аванс, положително ще успея да му се измъкна…
	Следващият завой беше ляв, тя го взе рязко, с пронизително свирене на гумите, пресече кръстовището с опасно висока скорост. Подаде още газ, продължавайки да търси преките вляво. Рик разбра намерението й — да опише пълен кръг на квартала, да настигне тойотата изотзад, след което да кривне където й хрумне… Така преследвачът щеше да изгуби всякакви шансове.
	На шестия завой му се зави свят. От бялата кола нямаше следа, неволно започна да си мисли, че Джъстин е преследвана от гузна съвест, дължаща се на снощната изневяра…
	— Наближаваме пресечката, която ми трябва — обади се тя. — Онзи зад нас ли е?
	— Никакъв не се вижда — отвърна загрижено Рик. Не изпитваше страх, тя беше наистина великолепен шофьор. Тревожеше го друго — беше принудена да обръща внимание на прекалено много неща едновременна да открие алеята, която и трябва, да гони острите леви завои, да следи за дистанцията на бялата тойота. И вероятно и Никълъс не й излизаше от главата…
	— Отпусни педала — успокоително се обади той. — Тойотата я няма, дори наистина да е вървяла подир нас, вече отдавна сме я изгубили…
	— Не — поклати глава Джъстин. — Вече почти стигнахме, искам да съм абсолютно сигурна, че никой не може да ни открие…
	— Алеята беше тясна и изпълнена с остри завои. От двете й страни имаше стена от гъсти храсти и високи японски кедри, липсваше каквато и да било канавка. Рик имаше чувството, че се движат в гигантски лабиринт. Стана му ясно защо тук Джъстин се чувства в безопасност — след гигантските размери на Токио, изпълнени с бетон и стомана, това място наистина приличаше на късче от рая.
	Завоите бяха почти под прав ъгъл, много от местните жители бяха монтирали огледала по околните дървета — единствен начин да видиш дали насреща не идва друга кола.
	Летяха между вечнозелените храсти с огромна скорост, на Рик започна да му прилошава от люшкането по острите завои.
	— За Бога, Джъстин! — примоли се той. — Пусни проклетия педал!
	Тя продължаваше да хвърля кратки погледи в огледалото за обратно виждане, от цялото й поведение личеше, че още се страхува от неизвестния преследвач.
	— Само няколко минути и вече ще бъда сигурна — процедиха здраво стиснатите й устни.
	Навлязоха в поредния завой, по-остър от предишните. Тук огледала липсваха, Рик усети онова свиване на стомаха, което беше почувствал при първия си скок с парашут. Под него има само въздух, земята се приближава насреща му с главозамайваща скорост, тялото му всеки миг ще се сплеска в нея…
	Слухът му долови боботенето на дизеловия двигател още преди очите му да видят огромния булдозер, в същия миг Джъстин отново беше отместила поглед към огледалото. Рик нададе силен предупредителен вик, ръцете му се вкопчиха във волана.
	Грамадната машина закри гледката през предното стъкло, Джъстин изкрещя и скочи върху спирачния педал. Воят на сирената върху покрива на булдозера прогони следобедната тишина на предградието, прозвуча като погребален звън…
	Рик скочи върху Джъстин и завъртя волана с цялата сила на мускулите си. Но в този момент бяха едва на метър от тежката машина.
	Какви мисли минават през главата на човек, попаднал в подобна ситуация? Умът на Джъстин се изпразни от съдържание, очите й механично регистрираха късчето синьо небе, появило се над покрива на тежкия булдозер: В тази кратка, изпълнена с неземно сияние частица от секундата тя видя целия си живот като на длан, като картина, очертана от въздишката на Бога…
	Метърът беше преодолян за отрицателно време, греблото на булдозера от дебела стомана се вряза челно в колата. Предницата се нагъна като тънък картон, моторът, натрошеното арматурно табло и челното стъкло, пръснато на ситни късчета, влетяха в купето със страшна сила.
	Остатъкът от колата, скъсен наполовина, рязко се повдигна във въздуха, като матадор, попаднал между рогата на разярен бик… Прелетя известно разстояние, преобърна се и със страшна сила се вряза в двойка дебели и очевидно много стари японски кедри. Преряза ги като бръснач, за частица от секундата увисна във въздуха, прозрачни струи бензин плискаха от смачкания резервоар, сякаш бяха кръв от прекъсната артерия.
	Водачът на булдозера усети миризмата на бензин и това го изтръгна от вцепенението. Скочи на крака, отвори вратичката и хукна по-далеч от мястото на катастрофата. Тичаше колкото го държат краката — така, сякаш го гонеха сто дявола. Въпреки всичко силната вълна на експлозията повдигна тялото му от пътя и го запрати в крайпътните шубраци. След известно време надигна глава и установи, че лежи в основа на дърво с обелена кора. Не му стана ясно дали е станало сега, или при някой предишен инцидент. Насочи замаян поглед към мястото на катастрофата, но видя само огромно огнено кълбо, закриващо дори небето. Потръпна и отново припадна.


	10 001 нощи
	Виетнам, есента на 1971 година

	Специалните части на американската армия във Виетнам съвсем справедливо бяха наричани „Научна фантастика“*. Тези момчета вършеха черната работа в една мръсна война, техните дела никога не влизаха в ССРС — Секретните седмични разузнавателни сводки на Оперативния щаб на Пентагона, разположен в Тан Сон Нхут. Обикновените войници пък ги наричаха НЛО — Необичайни ловни операции.
	[* Игра на думи с инициалите на двете словосъчетания SF — Special Forces и Science Fiction. — Б.пр.]
	Въпреки тази слава До Дук беше истинска аномалия в редовете на „Научната фантастика“. Официалното му звание беше Е-9, тоест старши-сержант от ВСЮВ — Въоръжените сили на Южен Виетнам. Служеше в Трета стрелкова дивизия, която изпълняваше мисии в тила на врага и именно като експерт по тези операции попадна в полезрението на НФ.
	Когато се записа доброволец във ВСЮВ, той беше едва шестнадесетгодишен и, естествено, скри както възрастта, така и произхода си. Далеч по-просто беше да е чист виетнамец, затова смени малкото си име. Никой не си направи труда да го провери, защото по онова време Южен Виетнам водеше битка за оцеляване, важно беше пушечното месо, а не бюрокрацията…
	Старши-сержант беше най-високият чин, който се полагаше на доброволец. До Дук притежаваше безспорни качества за офицер, но упорито отхвърляше предложенията на командирите си да замине в школа.
	Нещо в характера на тази луда война неотразимо го привличаше. Тук животът беше прост и ясен, като изсушено цвете в хербарий. Мъжете се избиваха един друг, жените служеха за пълнеж между изпълнението на две бойни задачи. Толкоз.
	Нямаше нищо чудно във факта, че при подобна тежка действителност, хората губеха човешкия си облик. Животът се превръщаше в обикновена стока — може да се купи и продаде, да се притежава или изгуби. Душата бързо загрубяваше, никой нямаше време мисли за смисъла на съществуванието.
	Виетнамската джунгла притежаваше уникалната особеност да отнема всичко, бавно и методично това гнездо на ужаси белеше на тънки ивици пластовете цивилизация, натрупани в душите на хората, накрая като член нерв отдолу зейваха тъмните страни на човешката природа. Добродетелите бързо се стопяват — И в крайна сметка човек се чудеше дали изобщо е притежавал качества, които наподобяват хуманност. Затова нямаше нищо странно във факта, че „Симпатия към дявола“ на групата „Ролинг стоунс“ стана любимата песен на До Дук.
	Състраданието се превръщаше в далечен спомен, на негово място идваше инстинктът на акулата да се движи, да се движи на всяка цена… А това означаваше изпълнението на нови и нови задачи, скокове на сляпо в джунглата, парализиращ страх от противопехотни мини, които за секунда те оставят без крака, или пък от пръчките „Пунжи“ — втвърдени на огън бамбукови тръбички, напоени с отрова, която светкавично води до парализа на централната нервна система… Хората от бойната група на До Дук откровено признаваха, че постоянно сънуват подобни кошмари. Но реакцията им беше много странна — дори когато имаха право на почивка, те предпочитаха да се запишат доброволци за поредната акция.
	Причината беше проста — почивката между две акции не им предлагаше нищо. Инстинктът на акулата искаше своето. Сексът беше приятен само по време на практическата си реализация, после оставаха единствено наркотиците, които създаваха илюзията за движение… Но До Дук се нуждаеше от повече, от много повече…
	Така се роди връзката, която изглеждаше странна дори в чудовищното ежедневие на войната. Всичко започна, когато в бойната група на До Дук беше прехвърлен ефрейтор на име Рок. Обикновен войник в „Армията на смъртта“, както по онова време наричаха Първа пехотна дивизия на Южновиетнамската армия, Рок беше привлякъл вниманието на командирите си с безумно нападение, извършено срещу укрепление на Виетконг. Убил петима, преди да бъде ранен в ръката, после хвърлил граната в близкото картечно гнездо на противника и си плюл на петите. Тази постъпка му донесла нашивките на ефрейтор, сложени на раменете му от истински, жив генерал…
	Но всичко това беше станало, преди да се запознае с До Дук, преди да изяви желание да бъде включен в бойна група на „Научната фантастика“. Даваше си ясна сметка, че е поискал това поради жаждата за нови бойни подвизи…
	Членовете на бойната група наричаха себе си „прилепи“. Обличаха се като виетконгци, действаха като виетконгци, правеха всичко възможно да нямат нищо общо с обикновените войници край себе си. „Прилепите“ се бяха превърнали в някаква полуавтономна бойна единица от напълно откачени индивиди, използвани само за такива акции, които други подразделения не можеха или не желаеха да изпълняват. Някои от тях бяха от такъв характер, че дори президентът на Съединените щати би ги отрекъл, ако, естествено, имаше кой да му съобщи за тяхното провеждане…
	До Дук така и не разбра по чия заповед се провеждат подобни акции, но командирът на „Прилепите“ беше полковник с груби черти и властен глас, стопроцентов американец от Средния Запад. Името му беше Бъд Пауъл — преподавател в колеж в средата на 60-те години, на когото монотонният живот дошъл до гуша и внезапно стигнал до решението, че войната във Виетнам може да бъде вълнуващо преживяване. Но едва ли някой можеше да открие у него следа от академичното минало, особено ако присъства на планирането и изпълнението на акциите на „прилепите“… Подчинените му го обожаваха и с обич го наричаха „Червото“…
	Именно Червото предложи на До Дук да вземе новопостъпилия Рок за свой партньор.
	— Научих, че това копеле си го бива — рече той, дръпнал настрана До Дук преди поредния разбор. — Успял да пропълзи до бетонен бункер на онези мръсници и от упор да вкара вътре една противотанкова ракета… Какво ще кажеш?
	— По всичко личи, че е от моята кръвна група.
	— И аз тъй си помислих — подсмръкна Червото. — Давам ти го за индивидуална задача, така ще разбереш колко струва…
	Изпратиха ги да засекат и унищожат „патрул вампир“ на Виетконг — една от бойните единици на комунистическата армия, която прилагаше тактиката на нощните нападения и на която се дължеше смъртта на много войници, убити, докато почиват… Според Червото, подобно поведение на противника беше _нетърпимо_. Вероятно такава беше и официалната позиция на Генералния щаб, с който Червото поддържаше постоянна връзка.
	Нощните рейдове на противника имаха опустошителен ефект, особено в психологически план. Трябваше да бъдат прекратени на всяка цена, именно това бе беше новата задача на „Прилепите“…
	Червото дръпна Рок и До Дук настрана и им обясни, че физическото ликвидиране на нощния патрул няма да бъде достатъчно.
	— Искам да им дадете урок за назидание, нека всички го разберат — изръмжа той. — Ваша работа как ще го постигнете!
	— Означава ли това, че можем да използваме всякакви способи? — пожела да узнае Рок.
	Червото му обърна гръб, на лицето му се изписа отвращение.
	— По дяволите, синко — въздъхна той. — Изобщо не разбирам какво имаш предвид…
	До Дук и Рок направиха кратък преглед на оръжието и екипировката си, после потънаха в джунглата.
	— Червото наистина ли не разбира? — попита Рок, когато лагерът остана зад гърба им, облян от лунната светлина.
	— Наистина, особено след като го е казал — отвърна До Дук. — А понякога не разбира и _това, което е казал_!
	— Вие наистина водите своя собствена война — усмихна се Рок. — И това ми харесва!
	Известно време вървяха в мълчание, после До Дук тихо се обади:
	— Не искам да убиваме тези копелета, ясно?
	— Спокойно — отвърна Рок. — Вече обмислям поне хиляда варианта, които ще са по-добри от смъртта им…
	За бивак си избраха едно закътано място. Спяха един по един — два часа сън, два часа на пост… Малко преди разсъмване бяха на крак, броени минути след това засякоха патрула на „вампирите“, прибиращ се при своите след нощната акция. Бяха четирима.
	Спипаха ги в собствения им, отлично замаскиран бивак. Без нито един изстрел, макар там да ги очакваха още четирима. Обесиха ги с главата надолу, осем врели и кипели в джунглата виетконгски рейнджъри, наредени един до друг. После разпраха коремите им чак до шията и ги оставиха на милостта на смъртта. Така щяха да ги открият разузнавачите и на двете воюващи страни — димящите им вътрешности щяха да бъдат доказателство за силата на човешката омраза и извратеност на човешката душа. Двете най-дълбоки рани, които водната може да нанесе…
	Рок се оказа наистина неустрашим. Ако не беше натрупаният при подобни операции опит, До Дук положително би го взел за глупак. Рок обаче беше всичко друго, но не и глупак. В движение и с необичайна лекота усвояваше всичко, което трябваше да знае за нощните рейдове, освен това притежаваше вродена способност за бърза преценка на ситуацията и максимално възползване от нея.
	На практика Рок приличаше на онези хлебарки, които обитават големите градове и цял месец могат да поддържат живота си от протеина, съдържащ се в отпечатъка на човешки пръст. Душата му се подхранваше от страха, самият акт на убийството — движещ фактор и основна мотивация в живота на повечето от „прилепите“ — за него беше просто инцидент. Червото имаше право да го включи в изпълнението на тази задача…
	После, разбира се, те бяха длъжни да спасят самите себе си. От лудостта, или от прекалената гордост може би… Тая работа свърши алкохолът, поне през първите четиридесет и осем часа… След което дойде времето на нервите. И двамата станаха избухливи като сух барут и влязоха в спиралата на естествената реакция едно освобождение неизбежно водеше до натрупвало на ново напрежение.
	До Дук беше в компанията на своето момиче — малка виетнамка, която едва ли беше на повече от четиринадесет години. Галеше гъстата й гарвановочерна коса, мазолестите му пръсти се докосваха с такава нежност до кадифената й кожа, че тя се надигна от сламеника и в знак на благодарност целуна трапчинката на гърлото му.
	От съседното помещение се разнесе пронизителен вой. Там се беше затворил Рок със своето момиче. До Дук скочи на крака, грабна дългия моряшки нож и хукна да спасява партньора си. Беше убеден, че са го нападнали виетконгци. На прага рязко се спря, кръвта застина в жилите му. Рок беше овързал момичето си с тънък кабел, стегнат толкова яко, че плътта се беше подула като козунак, а от разкъсаната кожа течеше обилна кръв.
	— Стиснал в ръка бамбукова пръчка, гол и възбуден, Рок здравата я налагаше.
	До Дук неволно си спомни за касапницата, която бяха оставили след себе си в джунглата. Стоеше напълно неподвижен, между свистящите с ритмична последователност удари долавяше тласъците на кръвта в жилите си.
	— Какво става? — обади се на виетнамски момичето му, неусетно застанало зад него.
	— Виж колко кръв — промърмори До Дук.
	— И какво от това? Кръв се пролива всеки ден… — момичето плъзна ръка към слабините му, обхвана с пръсти потрепващия му от възбуда орган и тихо възкликна: — О, твоето оръжие е прекалено твърдо! Какво чакаш още? Ела оттатък, ще те побъркам от чукане!
	До Дук тръгна към вратата, отстъпвайки пред настоятелно притисналото се до него момиче, очите му за последен път пробягаха по голото тяло на Рок и окървавената жена. Сякаш гледаше стенопис в изоставен храм, оцелял като по чудо през вековете. В душата му се появи странно чувство, приличаше на болката от стара рана — не особено силна, но в замяна на това постоянна и позната…
	Години по-късно До Дук отново имаше повод да си спомни за тази сцена на кърваво насилие. В ноздрите отново го удари сладникавата миризма на кръвта, в ушите му прозвучаха думите на онази полужена — полудете: _Ще те побъркам от чукане…_


	Два дни след като напуснаха базовия си лагер, намиращ се приблизително на пет часа път с катер от Бан Ме Туот, бойците бяха потънали в пот, кал и оризови листа.
	Бяха шестима: До Дук и Рок, татуиран чернокож гигант на име Ригс, сапьорът Доналдсън — толкова млад, че любимото му четиво все още бяха комиксите от серията „Доктор Странник — майстор на тайнствените илюзии“, плюс двама от ВГГЗ — съкращение, означаващо Волнонаемна група за гражданска защита. Това бяха местни хора, познаващи отлично терена и преминали специален курс на обучение, воден от инструктори на „Научна фантастика“. Специално тези двамата бяха нунги, заклети антикомунисти, които познаваха като петте си пръста терена на предстоящата операция. Командването на Специалните части често прибягваше до услугите на планинците от племето нунги, които се оказаха отлични разузнавачи и бойци, винаги готови да се бият с „Чарли“ — прякора, обединяващ всички противникови войници.
	Тези двамата бяха костеливи и слаби, с хлътнали очи, До Дук ги оприличаваше на героите от „Острова на изгубените души“ и изпитваше нещо като съжаление към тях. Лишени от естествената си среда, обучавани дълго време в подривна дейност, те си оставаха някак безпомощни и по нищо не се отличаваха от новопристигналите в джунглата американци.
	До Дук пилотираше един транспортен самолет У-8Ф „Семинола“ без каквото и да било въоръжение, който Червото беше осигурил неизвестно откъде. Беше оборудван единствено с радар за проследяване на наземни цели.
	До Дук изрази учудване от факта, че е реквизиран един напълно беззащитен самолет, вместо да се иска тежковъоръжена машина, а Червото си направи труда да отговори.
	— Това е Божа мисия — каза той. На жаргона на „Прилепите“ това означаваше „задача, която официално не съществува“. — Не искам на вечеря да ни се струпат разни каубои от щаба на ВВС… Ясно?
	— Ясно — кимна До Дук.
	— Ей това най-много ти харесвам, момчето ми — изгледа го с присвити очи Червото и тикна в устата си жалко подобие на пура, което предъвкваше вече от месеци. — Знаеш кога е дошло времето да поработиш Чичо Сам… Тази мисия, освен че е Божа, може да бъде наречена и Тенту… — замислено проточи той. „Тенту“ означаваше най-лошата от всички възможности. — Свързана е със съдбата на един човек, който официално се води за безследно изчезнал. Той или е мъртъв, или е пленник на Чарли… — Червото подъвка известно време отвратителния остатък, който стърчеше от зъбите му, разбра, че До Дук няма намерение да коментира, и продължи: — Знам, че звучи гадно, но ние сме се справяли и с по-лайняни ситуации…
	— С много по-лайняни — потвърди До Дук.
	— Не знам — поклати глава Червото, в гласа му се промъкна съмнение. — Почакай да видиш какъв товар трябва да вдигнеш… Ще се наложи да кацнеш в мъртва зона…
	Това наистина беше обезпокоително. „Мъртва зона“ наричаха онези райони на бойните действия или в тила на противника, в които не можеше да се разчита нито на подкрепления, нито на прикриващ оттеглянето огън. Отчел присъствието на нунгите, До Дук стигна до заключението, че ще се отправят дълбоко в територията на Северен Виетнам.
	— Името на твоя човек е Майкъл Леонфорте — добави Червото и отново направи пауза, сякаш очакваше отговор. Не го получи и продължи: — Съвсем различен от нас, ветеран на „Отровната лозичка“… — Четвърта пехотна дивизия. Страхотен боец, но малко буйничък… Два пъти е бил в дисциплинарна рота. Първия — защото пребил до смърт някакъв нафукан цивилен, а втория — защото наръгал с нож мадама, за която се кълнял, че е виетконг…
	— Това било ли е проверено?
	— Много биха искали — изкриви уста Червото. — Но мадамата вече била изстинала…
	— Тоя Майк започва да ми става интересен — усмихна се До Дук. — А как се е измъкнал от военния пандиз в Лонг Бий?
	— Благодарение на връзките си. Отговорни фактори в Пентагона са го считали за важна личност. Пратили го на фронта като командир на взвод. После прехвърлили взвода в тила на противника. Скоро ще откриеш къде точно е станало това. В продължение на пет дни поддържали редовна радиовръзка, после млъкнали. Оттогава насам не се знае нищо за тях.
	Очите на Червото се плъзнаха към бледорозовата папка с поверителни материали, която държеше в ръката си.
	— Това е станало приблизително преди три месеца. Когато го обявили за безследно изчезнал, онези от Пентагона надали страшен вой. Били изработили подробен план на разузнавателната операция, специално за него… Готови са да изпратят цяла шибана дивизия да го търси!
	— За да открият някой си Майкъл Леонфорте? — учуди се До Дук.
	Червото изсумтя и му подаде черно-бяла снимка. От нея го гледаше млад лейтенант с властно продълговато лице, раздалечени тъмни очи и бръчки по челото, по-дълбоки от Великия каньон… Дори от бледата фотография си личеше, че този човек е свикнал да издава заповеди.
	— Тежка артилерия — промърмори До Дук.
	— Точно — въздъхна Червото и си прибра снимката обратно. — Това е най-кратката и най-вярната характеристика на приятелчето Майк.
	— В отдел „Изток“ на Пентагона той би трябвало да си има командир — отбеляза До Дук. — Защо той не организира екип за спасяването му?
	— Стори го — кисело отвърна Червото. — Но екипът изчезна без следа, точно като взвода на Майк…
	До Дук се замисли, после вдигна глава:
	— Защо Пентагонът вдига толкова шум за изчезването му? Разполагал ли е с поверителна информация?
	— Може би — отвърна Червото. — А може би са или специални планове по отношение на него. А може би цялата шумотевица се дължи на факта, че Майк е син на Франк Леонфорте — кръстника на цялата шибана мафия…
	До Дук замълча. Ето какво означаваха думите _съвсем различен от нас_. Наблюдаваше безстрастното лице на Червото и се питаше какво още крие за личността на тоя Майк Леонфорте.
	— И какво трябва да направим, ако открием местонахождението на тоя кучи син? — попита накрая той.
	— Ако е мъртъв, ще докарате трупа му. Ако е жив, ще го измъкнете…
	— Господи, сър…
	— Точно с този език ми беше предадена заповедта, синко. Сега само ти я цитирам и гледам да съм точен. Естествено, както при всяка Божа мисия, и тук не трябва да има никакви писмени документи…
	— Добре, да допуснем, че е жив и се намира в хотел „Алфа“… — На жаргона на „прилепите“ това означаваше „в задника на дявола“, тоест — в плен на Виетконг. — Тогава какво?
	— Водиш ми го тук, ето какво!
	Може би точно в този момент До Дук надуши нещо гнило, но си замълча.
	— Искам го жив! — тежко го изгледа Червото. — Жив, разбираш ли? Отпускам ти екип от ВГГЗ, ще имаш нужда от опита им и те съветвам да се възползваш от него… Между другото, няма да носиш „пръдльо“. Не искам някой да се настрои на нашата вълна и да слуша какви ги дрънкаме. — „Пръдльо“ се наричаше леката полева радиостанция ПРГ-25, която беше част от стандартното оборудване на „прилепите“.
	Червото се втренчи в него, прокашля се и приключи:
	— Както вече ти казах, операцията си е стопроцентово „тенту“… Толкоз по въпроса. Само за едно ще те помоля, До Дук — гледай да не събориш някъде шибаната „Семинола“, там, където отиваш, съвсем нямаме нужда от неоспорими доказателства за своето присъствие…
	До Дук стана и се насочи към вратата, спря с ръка на бравата и се обърна:
	— Едно последно уточнение, сър… А какво да правя, ако обектът откаже да бъде измъкнат?
	Червото дълго време мълча, погледът му пронизваше До Дук така, сякаш изобщо го нямаше.
	— В този случай можеш да прибегнеш до собствената си преценка — най-сетне отговори той, бавно и отчетливо.
	— Слушам, сър.
	Очите на Червото отново дойдоха на фокус и се заковаха върху лицето на До Дук.
	— Докарай ми го тоя мръсник, войниче! Жив или мъртъв, но ми го докарай!
	Излетяха през нощта, До Дук така и не научи крайната точка на полета, задоволи се единствено с първоначалната информация. Във въздуха Доналдсън, по-напрегнат от всякога, се залепи за радара, Рок се изправи над рамото му. На него До Дук връчи запечатания плик със заповедите. Беше от специална, топяща се в устата хартия, при нужда лесно можеше да се глътне. През няколко, минути Рок крещеше корекциите в курса, които им предоставяше радарът. Ригс беше заковал поглед в тила на Доналдсън, сякаш очакваше поредната психологическа атака на доктор Странник. Двамата нунги спяха дълбоко.
	Липсата на въоръжение в самолета ясно показваше, че крайната цел на полета е район с ограничен въздушен трафик, без наземни радари. Това намирисваше на Камбоджа, превърната от „Чарли“ в основна тилова база, откъдето комунистическите сили, след съответното прегрупиране и превъоръжаване, отново се хвърляха в боеве срещу американската армия.
	Краткият инструктаж даваше смътна идея за крайната цел на полета, До Дук не беше изненадан от факта, че ще се приземят в отдалечен от вниманието на противника район. Впечатление му направи разстоянието, едва сега разбра защо е получил „Семинола“, чиято далечина на полета далеч надвишаваше тази на тежковъоръжен самолет. Доколкото можеше да се ориентира, те се насочваха към центъра на нищото. Върху картата, която беше запомнил наизуст, преди да я глътне, имаше един-единствен ориентир, разположен в близост до Меконг — някакво малко селце на име Сре Самбор разположено на около три градуса северозападно мястото за кацане.
	— Прелетяхме над половината Камбоджа — обади се Рок, в гласа му се долови известно учудване. — К’во е търсил тук Майкъл Леонфорте, по дяволите?
	— По-правилно е да попиташ защо Пентагонът го е изпратил тук — погледна го До Дук.
	Официалната позиция на Камбоджа във военния конфликт беше неутралитетът, но До Дук беше чувал, че сложни проблеми с по-силния във военно отношение Виетнам принуждават министър-председателя Лон Нол да затваря очи пред набезите на Виетконг върху суверенната територия на страната. Всичко това го караше да мисли, че на практика са се насочили към горещ във всяко отношение район, при това напълно слепешком, тъй като не разполагаха дори с обикновена полева радиостанция.
	Ситуацията наистина беше Тенту…
	Намираха се в разгара на дъждовния сезон, вече дванадесети ден валеше като из ведро. Времето не беше особено подходящо за офанзивни операции, фактът, че въпреки това се придвижваха на север, означаваше само едно — задачата им беше важна и спешна. Пистата, на която трябваше да се приземят, не само не разполагаше с хангар, но край нея напълно липсваха и каквито и да било други съоръжения. Един Господ знае кой и как е открил нейното съществуване, помисли си До Дук. Тук нямаше нищо, което да наподобява военен обект, но въпреки това личеше, че полосата се поддържа добре. От кого?
	Местоположението й беше в самия край на тясна долина, запълнена е оризища. Веднага след кацането групата разтовари оборудването си и тръгна на север, към реката Меконг. До Дук се обърна да хвърли последен поглед на машината, беззащитно стърчаща сред мочурливите оризища.
	За прекосяването на многобройните блатисти оризови полета бяха необходими върховни усилия. Не срещнаха никакви военни патрули, не срещнаха изобщо никого. Вървяха сами, калното плато ги заобикаляше от всички страни.
	Лидерът на нунгите се казваше Джин — мършав младеж с трескав поглед и отривисти движения. До Дук постоянно се съветваше с него, думата му беше решаваща, когато възникваше спор за посоката на придвижване. Рок очевидно не беше доволен от този факт, между двамата се възцари известно напрежение.
	— Какво правиш, по дяволите? — изръмжа Рок, когато До Дук за пръв път поиска съвета на Джин.
	— Не викай, за Бога! — раздразнено отвърна До Дук. — Знаеш, че джунглата има способността да усилва звука и да създава ехо!
	Рок хвърли злобен поглед по посока на нунгите, но все пак снижи глас.
	— А какво ще стане, ако тези копелета играят двойна игра? — попита той. — Чарли положително ще знае за присъствието ни тук…
	— Спокойно. Забравяш, че никой не знаеше накъде точно излитаме…
	— Което не пречи на тези мършави копелета да ни сготвят за обяд при първа възможност, нали?
	— Зле си информиран — поклати глава До Дук.
	— Те не са диваци…
	— Хич не са! — избухна Рок. — Я им погледни мутрите!
	— Тяхната цивилизация е по-стара от твоята, а дори и от моята…
	— За каква цивилизация дрънкаш? — изсумтя Рок. — Векове наред тези лайна са се самоизтребвали, едва ли умеят да вършат нещо друго!
	— А какво са правили „цивилизованите“ европейски народи? — вдигна глава До Дук.
	— Много те бива в приказките! — тежко го изгледа Рок. — Тук си отраснал, нали? В средата на шибаната джунгла! Може би това е причината толкова добре да се разбираш с тези диваци!
	До Дук безмълвно оголи зъби.
	— Я се погледни! — ухили се Рок. — Шибан абориген, съвсем като тях! Бърбориш шибаното им наречие, може би наистина ги разбираш по-добре от мен…
	— Добре е, че най-сетне проумя това, герой!
	Зад гърба им, далеч на хоризонта, безмълвно проблясваха светкавиците на войната. Дотук не долиташе нито звук, но ясно се виждаха мълниите, озаряващи ниско надвисналите облаци. Нарушени от злия човешки гений, законите на природата видимо се променяха — натежало от заревото на пожарите и отровния дим, утрото над тази прокълната земя идваше доста по-рано от обикновено…
	Установиха се на временен лагер малко преди настъпването на истинския ден. Рок вършеше работа за трима, но очите му продължаваха да светят с мрачен блясък. Глътнаха по едно голямо хапче против малария, справиха се с оскъдните бойни порции храна, които съвсем справедливо бяха получили прозвището „плъховете на Чарли“, после Рок вдигна глава.
	— Къде, по дяволите, се бави почитаемият мистър Чарлс? — изръмжа той и потупа шестцевната ракетна установка, която се поклащаше на бедрото му. — Изгарям от желание да му забия един шиш в задника!
	— Търпение — отвърна До Дук. — Имам гадното предчувствие, че сме се насочили точно към вонящото му гърло… Ще получиш възможност да се проявиш…
	— Но кога? — нетърпеливо попита Рок и се изплю в краката си. — Тук е толкова пусто, сякаш вече сме на оня свят!…
	— Джин твърди, че сме в центъра на гореща зона — отвърна До Дук, в гласа му се прокрадна съмнение. — Отказва да се поясни и аз продължавам да съм в мъгла… Дали Чарли е стигнал толкова далеч на север? — сви рамене и добави: — Скоро ще разберем това. Тръгваме на мръкване.
	— Ако не пукна от скука преди това! — изръмжа Рок и изплю част от „плъховете на Чарли“ в краката си. — Господи, наистина предпочитам да закуся с ръката на някой гаден жълтокож!
	През целия първи ден спаха под прикритието на храсталаците, издигащи се по синорите на оризовите нивици. Рок пое първото дежурство, после обаче не можа да заспи. Нямаше сухо място по тялото си, започна да го сърби навсякъде. _Къде се губиш, мистър Чарлс, да те вземат мътните?!_
	Напуснаха лагера на мръкване. Вече не можеха да разчитат на визуалните си възприятия. Джин ги посъветва да не търсят хоризонта, а да насочат вниманието си към близката околност. Тя обаче беше толкова монотонна и скучна, че Рок почти заспиваше прав.
	Около полунощ спряха за кратка закуска. Небето беше ясно, без нито едно облаче. Светлината на звездите и тънкият сърп на месечината ги обливаха в призрачно сияние. Рок се отдалечи с намерението да опразни мехура си. Спря на брега на близкото оризище и изведнъж замръзна на място. Приклекна, за да вижда по-добре.
	_Пресвети Боже!_
	— Я елате да хвърлите едно око! — дрезгаво подвикна той.
	До Дук и Джин бяха най-близо. Пристъпиха към брега и се втренчиха във водата. Черепи.
	Рок нагази в плитчината, направи няколко крачки и спря. Дъното на оризовата нивица беше изцяло покрито с човешки черепи, бяха хиляди. Около тях мътно проблясваха кости — пищяли, тазове, ребра… Истинско гробище.
	Едва сега До Дук си даде сметка, че Джин беше казал истината. Действително се намираха в гореща зона.
	— Я питай нунгите какво е станало тук, по дяволите! — изпръхтя Рок и направи опит да заобиколи стърчащ над водата гръден кош и строшен таз. Близостта на смъртта му действаше като адреналинова инжекция.
	— Вече е крайно време да научиш езика им! — сопна се До Дук, после все пак се извърна към Джин.
	Лицето на нунга беше непроницаемо.
	— Северните виетнамци и Виетконг избиват камбоджанците по същия начин, по който избиват и моето племе — промълви на странния си диалект той. Гласът му беше спокоен и сдържан, До Дук трябваше да направи доста усилия, за да долови гнева му. — Това е нашата история, ето какво чака нашите деца… Разбира се, онези, които оцелеят… Затова неволно се питам има ли смисъл да оцеляват…
	До Дук преведе думите му, Рок се умълча. Краката му най-сетне се отдалечиха от скелета. Пръстите му попипаха ракетната установка, гласът му прозвуча загрижено:
	— Значи мистър Чарлс е някъде наблизо…
	Продължиха напред, морето от скелети пропукат ваше с ужасяваща яснота под дебелите подметки на ботушите им.
	Стигнаха края на оризищата малко преди разсъмване. Отново валеше като из ведро, всъщност не беше преставало през цялата нощ. Вятърът запращаше топлите капки в лицата им, видимостта беше силно ограничена.
	Нивото на водата значително спадна, краката им с мъка си пробиваха път през тинята. Застанал начело на колоната, До Дук забеляза някаква тъмна грамада, издигаща се на брега на последното оризище. Отвъд нея би трябвало да е реката Меконг, те самите щяха да се насочат срещу течението й, нагоре към изворите. Вървяха само на изток, а коритото на реката постепенно щеше да ги отведе в северна посока, към границата на Лаос. Малката по територия държава се беше впила в снагата на Виетнам като кърлеж, южните й провинции — цел на тяхното пътешествие, постепенно се извиваха на северозапад, опираха в границите на Юнан — една от южните китайски провинции. Още по-нататък се намираше бирманската област Шан, станала известна на света под името Златният триъгълник заради обширните си плата, засети с мак.
	До Дук ясно си представи паниката обхванала Дирекция „Изток“ на Пентагона, когато там са разбрали, че Майкъл Леонфорте е изчезнал именно в този район. После се замисли за спасителната експедиция, последвала съдбата на Майк, за категоричната заповед на Червото да го открие и върне обратно _на него_, а не на преките му началници от Пентагона. Започва да става интересно, беше окончателното му заключение.
	Ускори ход, тъмната грамада бързо се приближаваше. Оказа се паянтов кей, състоящ се от три прогнили дъски, заковани за скърцащи колове, побити в мътната вода на малко поточе, което криволичеше по посока на голямата река.
	— Това трябва да е — промърмори До Дук. Застанал на крачка от него, Джин мълчаливо кимна с глава.
	Извадиха от багажа надуваемата лодка „Зодиак“, дръпнаха стърчащите от пакета въженца и след миг гуменият балон се изпълни с въздух. Примъкнаха я до ръба на кея и я спуснаха във водата.
	— Дръжте ръцете си по-далеч от водата — предупреди останалите Джин. — Тук гъмжи от крокодили, в здрача лесно можете да ги вземете за плаващи трупи…
	Пътуването по реката им отне четири нощи. Денем издърпваха лодката на калния бряг, прикриваха я под дърветата и лягаха да спят. Наоколо беше пусто, само веднъж по реката се плъзна патрулен катер с кхмерски войници, но групата беше прикрита добре и никой на борда не ги забеляза.
	— Къде, по дяволите, е Чарли? — питаше от време на време Рок, както винаги изгарящ от желание да пролива кръв.
	Никой не му отговаряше, просто защото никой не знаеше.
	Хранеха се с риба, която Джин и неговият партньор ловко ловяха с помощта на малки кукички. Нунгите постоянно им сочеха шарените гърбове на лениви крокодили, които се носеха по течението като умрели. До Дук ги гледаше с каменно изражение, Рок, който постоянно го наблюдаваше, тънеше в недоумение.
	Реката беше позната на До Дук. Не защото и друг път е бил тук, а просто защото помнеше наизуст картата в запечатания плик, който му беше дал Червото. Разбира се, тя, заедно с останалите документи и инструкции, отдавна беше изядена.
	Малко преди разсъмване на четвъртата нощ той даде знак да се насочат към левия бряг. Утрото настъпваше с бисерна светлина, достатъчна за различаване на силуети, но все още слаба, за да се виждат цветове.
	— Вече сме близо — прошепна на Рок той, докато останалите се занимаваха с маскирането на лодката. — Което означава, че и Чарли е някъде тук…
	Бяха на хвърлей място от лаоската граница, дотук се простираше и предварително събраната информация за тази мисия. Някъде напред лежеше местността, в която беше изчезнал Майкъл Леонфорте заедно с още осем мъже.
	До Дук и Джин тръгнаха на разузнаване, останалите се заеха да изграждат лагера сред дърветата. Когато свършиха, двамата все още ги нямаше. Рок взе в ръце гранатомета и тръгна да ги търси. Откри ги лесно, само на няколко крачки от горичката.
	— Какво има? — попита той.
	— Къдрава работа — отвърна До Дук и посочи с пръст.
	Имаха чувството, което човек изпитва, когато лети със сто километра в час сред гъста мъгла излиза от нея и вижда насреща си кола, която се движи два пъти по-бързо… Тялото на десетгодишно момиче лежеше на метър от тях с извит гръб, сякаш приковано към дънера на старото дърво до него. Две трети от кожата му беше прогорена и висеше на накъдрени ленти, краката й бяха пречупени, острите краища на костите стърчаха от месото. Китките на ръцете липсваха.
	— По дяволите! — изръмжа Рок. — Какво ли се е стоварило отгоре й?
	До Дук мълчаливо гледаше трупа.
	Отново заваля, дъждовните капки бяха огромни, като потта от челото на Буда… Въздухът беше тежък и лепкав, дишането стана трудна работа…
	— Опушили са я като сьомга — промърмори Ригс, изскочил ненадейно зад гърба им с автоматична пушка М-60 в ръце, готова за стрелба. — Но останалото…
	— Никога не съм виждал такова нещо — обади се Доналдсън, застанал до него, също с пушка в ръце. — Имам чувството, че ми настръхва косата…
	— Това е работа на шибания Чарли! — изсъска Рок.
	— Не са го направили виетконгци — обади се на съвсем приличен английски Джин.
	Очите на Рок се разшириха, До Дук неволно се усмихна.
	— През цялото време си знаел, че копелето говори английски, нали? — прогърмя заплашително рейнджърът.
	— Нали ти казах да научиш езика му? — разшири усмивката си До Дук. — Както виждаш, той вече е научил твоя…
	— Гадно, мръсно, смрадливо ко… — започна тирадата си Рок, но До Дук му махна с ръка да млъкне и се извърна към Джин:
	— Кой тогава го е направил?
	Джин прекрачи трупа на момичето, докосна го с дулото на съветския си автомат АК-47, устните му помръднаха в безмълвна молитва.
	До Дук направи знак на другите да останат по местата си и тихо последва Джин. Нунгът се отпусна на колене, автоматът остана да стърчи между краката му. До Дук клекна до него и измъкна пакетче с цигари. Известно време пушиха в мълчание, после До Дук натисна фаса си в калта и тихо попита:
	— Какво още трябва да знам за ситуацията?
	Джин дълго не отговори. Очите му бяха насочени към триизмерното покривало на джунглата, пронизвано от гъсти водни струи. После започна тихо, без всякакви прелюдии:
	— Като малък е часове си играех в градината на баба ми. Никога няма да забравя как цветята блестяха под топлите лъчи на слънцето, как тичах сред лехите и исках да докосна нежните им листенца… — дръпна дълбоко от цигарата, миг по-късно димът напусна ноздрите му с леко свистене. — Няколко месеца след като виетконгците убиха баба аз отново се озовах в този край. Реших да хвърля едно око на мястото, в което бях прекарал детството си. Къщата беше останала непокътната, но градината беше потънала в буренак, красотата я нямаше… — ръката му с бронзов загар се вдигна с дланта нагоре: — Много искам да вярвам, че един ден ще се върна у дома, без да имам нужда от това… дланта се стовари върху приклада на автомата. — Но колкото по-дълго воювам, толкова по-малко вярвам, че това някога ще стане… Злото се ражда всеки ден, избуява като бурен…
	— Напълно те разбирам, Джин — прошепна До Дук. — Но все пак искам да зная какво се е случило с това момиче…
	— Питай Гуай…
	— Гуай ли? — озърна се До Дук. На диалекта на нунгите тази дума означаваше демон.
	— Гуай са нунги като мен, но имат други цели и, действат с друга средства. Това е тяхна работа… — въпреки будисткото си възпитание Джин не успя да прикрие горчивината в гласа си.
	— Никога не съм чувал за Гуай…
	— Те се наричат другояче, този прякор са им дали хората, които са пострадали от тях…
	До Дук с лека изненада забеляза, че Джин се чувства неудобно. Вълнението му от смъртта на това момиче беше далеч по-голямо от това, което беше изпитал, докато стъпваха върху костите на хиляди убити кхмери, изпълнили дъното на оризището.
	Секта на племето нунги, наречена Гуай, е изтезавала това дете. _Възможно ли е?_ В главата на До Дук отново звънна предупредителната камбанка, прозвучала за пръв път по време на инструктажа от Червото. Лаос. Южният път, водещ към Златния триъгълник. Подозренията му започнаха да придобиват плът и кръв.
	— Знаят ли Гуай къде се намира нашият обект? — попита на глас той. — Възможно ли е да са го взели за заложник? — Това би обяснило до голяма степен истерията на шефовете в Пентагона след изчезването на Майкъл Леонфорте.
	— Не зная — отвърна Джин, изправи се и тръгна обратно към гъсталака.
	Дневна светлина и страх. Чувството за самота се беше стопило. Дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, всички останали звуци бяха удавени в грохота му. Поспаха, доколкото това беше възможно, и До Дук установи, че затвори ли очи, пред тях моментално изплува обезобразеното тяло на момиченцето, проснато като жертвено агне в основата на прогнилото дърво. Не беше развълнуван от смъртта на това дете, тук деца загиваха с хиляди. Тревожеше го по-скоро начинът на умъртвяването.
	Стана и отново се приближи до дървото, под което лежеше трупът. Приклекна, втренчи поглед в него, умът му заработи на високи обороти. Гледката наподобяваше картина, всичко в нея беше изчислено предварително. Една добре обмислена композиция. „Жертвено агне“. Фразата се въртеше в съзнанието му, ясна и натрапчива като камбанен звън. Дали наистина е била принесена в жертва? Това ли смущаваше Джин?
	Зад гърба си имаше куп опасни мисии, многократно се беше разминавал на косъм със смъртта, отлично познаваше смразяващата тръпка на страха, разтърсваща тялото въпреки опита, въпреки желязното самообладание… Но сега се беше натъкнал на нещо коренно различно. Не знаеше дали това, което изпитва, е ужас или възбуда.
	Дълго остана неподвижен, сякаш хипнотизиран от гледката, от необичайната алхимия на смъртта. Целия ден прекара в унесено състояние, пред очите му се мяркаха разпокъсани картини и образи, странна смесица от спомени и фантазия. От тях се роди една съвсем нова реалност — едно желание да прекара останалата част от живота си във вихъра на свещена, справедлива война…
	Пред очите му се сблъскваха цели армии, от смъртоносни рани обилно се лееше кръв, ранените падаха, за да бъдат стъпкани от своите другари, устремили се напред, към победата…
	Жегата на безцветния ден най-сетне започна да преминава в изумруден здрач. Дъждът беше престанал по време на съня им, но започна отново малко след като се събудиха. Облекчиха се кой както може, хапнаха надве-натри, прилежно изгълтаха хапчетата против малария и потеглиха на път. След около час стигнаха края на джунглата, пред тях блеснаха огньове, ярки като скъпоценни камъни. И злокобни.
	— Лаос — обади се зад гърба му Джин.
	До Дук кимна с глава и тихо нареди:
	— Пеперуда!
	Хората му моментално се пръснаха. „Пеперуда“ беше наименованието на разположението на силите, предхождащо навлизането в опасна територия и осигуряващо максимална защита срещу евентуална засада на врага. Не срещнаха никого, въпреки взетите предохранителни мерки.
	Огньовете бяха на по-малко от километър, оказа се, че горят останките на голямо село. Приближиха се и спряха. Тук-там все още се издигаха ярки, почти бели на цвят пламъци. Наличието им в този порой беше неестествено, очевидно имаха химически произход. Наоколо бръмчаха едри мухи, няколко крачки по-нататък в ноздрите ги удари тежката миризма на изгоряло месо.
	— Напалм — безпогрешно определи До Дук, имал възможност да се нагледа до насита на пораженията от това страшно оръжие. По улиците се въргаляха камари от трупове, черните дупки на мястото на очите им се взираха обвинително в пришълците. Над тях жужаха плътни облаци мухи, вонята беше отвратителна. До Дук прескачаше телата и внимателно се взираше в тях. Сякаш очакваше да чуе страшната им история. Дори нунгите не бяха в състояние да кажат дали тези трупове са на лаосци или на бойци от Виетконг…
	— Какво се е случило тук според теб? — попита Рок. — Наказателна акция на армията?
	До Дук сви рамене. Прекрасно знаеше какво има предвид партньорът му — акция, подобна на онази в Ми Лай, осъществена от лудия лейтенант Кели и неговите главорези.
	— Доколкото ми е известно, наши части не действат на територията на Лаос — промърмори той.
	— Я се стегни! — презрително го изгледа Рок. — Знае ли някой от нас какво планира ВР и какви ги върши из тези пущинаци?
	Имаше предвид Военното разузнаване. До Дук наистина се замисли по въпроса. Онези от Дирекция „Изток“ на Пентагона, възложили на Майкъл Леонфорте тази мисия, наистина биха могли да бъдат от ВР.
	Стиснали своите калашници в ръце, нунгите вървяха по улиците на унищоженото село с мрачни лица. До Дук отново си спомни за твърдението на Джин, според което Гуай действат на територията на Камбоджа. Нима не биха могли да бъдат и в Лаос? Всеки въпрос, изникващ в главата му, го водеше все по-близо до Златния триъгълник. Миризмата на гнило, доловена още по време на последния инструктаж, изведнъж придоби съвсем определен аромат — аромата на парите.
	В същия момент Ригс извика, взводът хукна към източния край на руините, където се издигаше бетонен бункер. До Дук и Рок се спуснаха по стъпалата с намерението да го огледат. Макар и вкопан само наполовина в земята, бункерът беше останал недокоснат от въздушното нападение.
	Рок насочи гранатомета към вратата и вдигна предпазителя. Доналдсън беше първият, който се втурна към дупката в бетона след оглушителната експлозия, хвърли вътре граната с нервнопаралитичен газ. Всички залегнаха на почетно разстояние от вратата, изчакаха разсейването на газа и бавно започнаха да се надигат на колене.
	До Дук и Рок първи проникнаха вътре. Хора нямаше, бункерът очевидно беше използван за склад на оръжие и боеприпаси. Край стената бяха наредени 762 — милиметрови автомати К-50, китайско производство. Този факт беше знаменателен, особено в контекста на предупреждението, отправено от Джин. Вътре имаше и други оръжия, производство на комунистически Китай.
	— Тук не ми мирише на Чарли — беше заключението на Рок. — Тези играчки са нови, мога дори да се огледам в прикладите им… Чарли не е толкова добре екипиран.
	— Знаеш ли нещо за нунгите?
	— Достатъчно — кимна Рок. — Бил съм патрул с няколко от тях, все по ръба на бръснача…
	— Това тук да ти напомня за тях?
	— Не — засмя се Рок. — Нямат мангизи за подобно снаряжение…
	— А чувал ли си за Гуай — една по-особена прослойка на нунгите?
	— Не — поклати глава Рок. — Защо?
	— Джин спомена за тях… Били много гадни копелета.
	— Шибани нунги! — изруга Рок.
	До Дук сви рамене, миризмата на пари вече беше съвсем отчетлива.
	— Тогава кой може да е платил за всичко това? — попита той.
	— Много ясно кой. Руснаците или Чичо Сам…
	Размениха си продължителни погледи, после Рок бавно поклати глава:
	— Наистина ли мислиш, че това има нещо общо с приятелчето Майкъл Леонфорте?
	— Може би — въздъхна До Дук. — Никой не може да каже какво се е въртяло в главата на ония типове от Пентагона…
	— Но кого сме искали да въоръжим с тази стока?
	— Добър въпрос — отвърна До Дук. — На този етап само господин Леонфорте може да ни предложи отговора…
	— Ако го открием…
	— Нали затова сме тук? — въздъхна До Дук. — Но ако се окаже, че е мъртъв, искам да се върнем тук и да приберем стоката. Можем да й вземем добри пари…
	— Дадено — отвърна Рок.
	Обърнаха се към изхода, Рок постави тежката си ръка върху рамото на До Дук.
	— Собственикът на стоката не може да е далеч — тихо промълви той. — Като нищо вече ни дебне отнякъде…
	Побързаха да излязат на чист въздух, тъй като остатъците от бойния газ вече размътваха главите им. До Дук раздели екипа на две, щяха да се съберат отново заедно едва след като селото остане зад гърба им.
	После двамата с Рок огледаха околностите на бункера, но не откриха нищо интересно. След десетина минути от противоположния край на селото се появиха фигурите на Ригс и Доналдсън. В същия момент ги връхлетяха мините. Небето над главите им се продъни от пронизителен вой и смъртоносни експлозии.
	Доналдсън бе улучен още от първата мина, тялото му хвръкна във въздуха и изчезна в алените пламъци на експлозията. До Дук се просна на земята редом с Рок, очите му напразно търсеха едрата фигура на Ригс. Нунгите не се виждаха никакви, той искрено се надяваше, че вече търсят огневата точка на противника.
	Тишината след подобно нападение винаги е тежка и плътна. До Дук внимателно надникна иззад порутената стена, послужила му за прикритие. От Доналдсън не беше останало нищо, с изключение на тъмно петно върху напуканата земя. Откри Ригс сред развалините наблизо, залепен за някакъв бетонен блок. Гърдите му тежко се надигаха и отпускаха, очите му опулено гледаха кръвта, която обливаше долната част на тялото му.
	— По дяволите! — изруга До Дук, докато партньорът му надигаше глава да огледа обстановката.
	Наоколо продължаваше да бъде тихо. Джин и неговите нунги не се виждаха никъде, сега трябваше да се погрижи за Ригс.
	— Прикривай ме — кратко заповяда той, напълни дробовете си с въздух и хукна на зигзаг през откритото пространство. Не проехтя изстрел на снайперист, не го посрещна вражеска пехота… От нунгите нямаше дори следа и този факт сериозно го разтревожи. Какво стана е тях? Малко вероятно беше да са неутрализирали огневото гнездо на противника, просто защото не се чу никаква пушечна стрелба. Дали не са дезертирали?
	Тръшна се до проснатото тяло на Ригс, извади от джоба си ампула с морфин и промърмори:
	— Всичко е наред, момчето ми. Сега се отпусни…
	Още не беше успял да определи колко сериозно е нараняването, когато въздухът стана плътен от писъка на приближаваща се мина. Скочи към крехкото прикритие на някакво оголено скеле, с цялото си тяло усети тежестта на свистящата във въздуха смърт.
	_Къде, по дяволите са проклетите нунги?_
	В следващия миг сводът се сгромоляса върху него с противен вой и алени пламъци. Земята под ботушите му потръпна като жива, после се надигна и се стовари отгоре му.
	Лежеше неподвижно, напълно замаян. По-късно беше готов да се закълне, че пред очите му се появиха армиите фантоми от неотдавнашния сън, ураганният им огън брулеше листата на дърветата над главата му, собствената му фигура — с маска и стоманена каска, закри кървавия диск на залязващото слънце.
	Примигна и видя Рок, надвесил се над главата му. Той го разтърсваше и викаше нещо.
	— Какво, какво?
	— Давай да изчезваме! — крещеше Рок. — Открих нунгите, или по-скоро това, което е останало от тях… — напрегна мускули и го изправи на крака: — По дяволите, приятелче, размърдай си задника!
	До Дук замаяно кимна с глава, опря се на рамото на Рок и бавно се повлече към покрайнините на разрушеното село, по-далеч от смъртоносните мини, които продължаваха да свирят във въздуха. Навлизаха дълбоко в лаоска територия, но това нямаше значение — главното беше да се измъкнат от обсега на артилерията.
	Беше сигурен, че цяла нощ бълнува. Лежеше под някаква палма, свит като зародиш, чувстваше само изтощение и глад. Кожата му беше станала на решето от отломките на взрива, сърбеше го на толкова много места, че той отдавна се беше отказал да се чеше… Прие го като добър знак — значи все още е жив…
	Очите му бяха затворени, пред тях се точеше лентата на фантастични събития. Сякаш съзнанието му се беше превърнало в летящ с пълна скорост автомобил, тласкан напред от уникалния адреналин на войната…
	Разговаряше с обезобразеното момиче, което откриха на брега на оризището. То нямаше очи, но оголените му зъби обезоръжаващо се усмихваха. Тъмните дупки, заместили ретината, горяха с фосфоресциращия пламък на спомените, сякаш бяха трасиращи противосамолетни снаряди…
	Спомените, разбира се, не бяха нейни, а на До Дук. Водеха го към тъжните дни на детството, припомняха му ужаса, който го придружаваше навсякъде… С мъка отлепи клепачи при настъпването на утрото, чувстваше се празен и отчаян, лишен от закрилата на приятни спомени и тихо пристанище… Навсякъде около него беше войната — мястото, което сам си беше избрал. Подобно на емигрант, решил да се стопи и изчезне в непознати земи, отвратен от живота в родния край…
	Което в известен смисъл беше истина.
	Пое първата смяна на нощното дежурство, но заспа непробуден сън броени минути по-късно. Извадиха късмет, че врагът не беше ги открил…
	Хоризонтът беше забулен от тежки облаци. Сякаш не бяха в центъра на ниско плато, а на гребена на висока планина, хиляди метри над морското равнище.
	— Къде, по дяволите, се намираме? — изръмжа Рок.
	— Не знам — отвърна До Дук и приклекна няколко пъти. Тялото му бавно започваше да се освобождава от сковаността. — Мъглата е толкова гъста, че не мога да определя къде е изток, къде е запад…
	Измъкна компаса от джоба на комбинезона, но той се оказа счупен: Вероятно по време на минното нападение. Погледна към Рок, седнал на прекършен от снаряд дънер. Гранатометът заплашително се поклащаше на коляното му.
	— Трябва ми нещо определено, трябва ми веднага! — изръмжа той. — Не ми пука дали ще се върна, но искам да знам къде се намирам! Като се замисля, хич даже не искам да се връщам… Тук ми харесва, далеч от шибаната бюрокрация на войската! — изплю се в краката си и продължи: — И двамата знаем, че гората е мястото, където се води истинската война! Гората е мястото, където диша и сере Чарли, гората е мястото, на което ще му пръснем задника!
	— А подкрепления? — вдигна глава До Дук. — Не можем да водим война без подкрепления!
	— Забрави тая работа! — мрачно промърмори Рок. — Подкреплението от страна на Пентагона най-бързо ще ни види сметката! В това можеш да бъдеш сигурен. Погрешно насочена артилерийска подготовка, сбъркани координати за бомбардировка — ето какво можеш да очакваш от тях. И яйцата ще се стоварят върху нашите глави, а не върху Чарли, който ни дебне Бог знае къде…
	— Тук си прав…
	— Тогава защо да се връщаме? Намирам се тук, в сърцето на джунглата, и това ми харесва. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ми харесва… И знаеш ли защо? Защото тук се чувствам в безопасност. Разчитам само на себе си и на теб, а не на разни парфюмирани задници в Сайгон, които са виждали войната само на кино! Затова ми харесва!
	До Дук се замисли върху думите на партньора си, после бавно поклати глава:
	— Не трябва да забравяме и своята мисия…
	— Тая мисия вони на мърша и ти прекрасно го знаеш — отвърна Рик. — Вече сме само двамата, спокойно можем да си го кажем открито.
	— Какво имаш предвид? — попита До Дук. Прекрасно го знаеше, но искаше да чуе версията на Рок.
	— Мисля, че ни тикнаха в центъра на деликатна разузнавателна операция, която е била предварително осрана!
	— Съгласен съм с теб — кимна До Дук. — Но въпреки това искам да открия обекта.
	— Майкъл Леонфорте, а? Хубаво, защо не? Стига да е жив… — Рок размаза някакво насекомо между пръстите си, после добави: — Не по-зле от мен знаеш, че мисията вече не е това, което беше…
	— Според мен изобщо не е била това, за което ни я представиха — въздъхна До Дук.
	— Още по-добре — ухили се Рок и стана на крака. — Да върви на майната си!
	Малко преди пладне спряха за почивка на продълговато възвишение, сгушено между две кални вади, запълнени с мътна вода. Преди войната тук положително е имало нива, помисли си До Дук и направи гримаса. Болеше го цялото тяло, чувстваше се разглобен.
	Мъглата стана още по-гъста, видимостта намаля до метър. Всички звуци потъваха в нея, всъщност те съвсем не бяха много… До Дук имаше чувството, че се придвижват през мъртва пустиня, а те самите са се превърнали в призраци.
	При липса на видимост и отсъствие на звук сетивата неволно се притъпяват. Дори острата миризма на гниещи тропически растения изглеждаше някак далечна, сякаш затрупана от гъсти пластове мъгла. В замяна на това се изостряше онова, което повечето хора наричат предчувствие.
	До Дук рязко се закова на място и вдигна глава.
	— Не сме сами! — прошепна той.
	— В тая боза никой не може да ни види, дори с приспособление за нощно виждане — отвърна Рок, но ръката му намести гранатомета. — Само едно ще ти кажа — ако Чарли се мотае някъде наблизо, скоро ще му припари под задника!
	— Бъди търпелив — докосна рамото му До Дук. — С нищо няма да си помогнем, ако вдигнем във въздуха царството на уважаемия мистър Леонфорте.
	— Ако е пленник на Чарли, Гуай или подобни копелета, той положително е охраняван добре — промърмори Рок.
	До Дук беше сигурен, че е прав, но не беше сигурен дали самите те действат по най-правилния начин. Махна с ръка по посока на тъмнеещите наблизо дървета:
	— Натам.
	В ушите им звучеше единствено влажното жвакане на калта под стъпките им. Придвижваха се бавно, сякаш бяха под вода или пък на непозната планета, с далеч по-голяма гравитация от земната… Дишането им значително се затрудни, сякаш джунглата беше решила да им покаже в пълна степен своето негостоприемство.
	— Предполагам, че биете тоя път заради мен… Заковаха се на място, очите им бавно обхванаха първата сянка, изскочила иззад дърветата, последвана от още няколко. Дали не са Гуай, трепна сърцето на До Дук, после напрегна очи по посока на фигурата, която беше проговорила.
	— Вие вероятно сте Майкъл Леонфорте…
	— Майк е напълно достатъчно — усмихна се мъжът. — Познаваш ме, защото са ти показали моя снимка в Пентагона… Нали те ви изпращат?
	— Не съвсем — отвърна До Дук. Този Майкъл Леонфорте доста се различаваше от фотографиите, които му беше показал Червото. Но приликата беше очевидна. — Мисията ни няма официален характер като онази, изпратена от Пентагона… Ние сме „прилепи“.
	— Чувал съм за вас — усмихна се Майк Леонфорте. — „Прилепите“ от „Научната фантастика“, нали?
	Беше заобиколен от издължените китайски лица на нунгите, облеклото му не се различаваше от тяхното — комбинезон в защитен цвят, високи ботуши и широк колан. Части от униформата на американските морски пехотинци, използвана по време на Втората световна война. Бяха въоръжени с китайски автомати К-50 — същите като онези в бункера. На реверите им липсваха отличителни знаци. Когато Леонфорте вдигна ръка, До Дук зърна странната татуировка от вътрешната страна на китката му: човешко лице, на което лявата половина беше в естествен цвят и с широко отворено око, а дясната представляваше синьо петно с вертикален полумесец на мястото на окото. Мерна се само за частица от секундата, но До Дук изпита странна възбуда, беше сигурен, че няма да забрави тази татуировка до края на живота си.
	— На доста гадове сте видели сметката из тая джунгла — промърмори Майк Леонфорте — Жалко, че трябва да ви убием…
	До Дук не каза нищо, тялото на Рок до него се стегна. Продължаваше да изучава лицето на мъжа срещу себе си, сега най-важното беше да разбере какво се е случило с него. Беше чувал за американски офицери, преминали на страната на планинците, но това обяснение му се струваше прекалено наивно за човек като Майкъл Леонфорте. Нямаше кой знае какво да му предложи, усети напрежението на нунгите и разбра, че времето му изтича.
	— Моят командир ме прати да те прибера — каза той.
	— Това не ме учудва — отвърна Леонфорте. Беше оставил косата си дълга, черна и лъскава — съвсем като на планинците, които го заобикаляха. Брадата му беше акуратно подстригана, макар че едва ли можеше да се вмести в стандартите на американската армия. Бузите му бяха леко хлътнали, очите му бяха ясни и с онзи особен блясък, който несъмнено би разтревожил психолозите на Военното разузнаване. — Откакто онези задници в Пентагона разбраха, че са изпратили неподходящия човек за изпълнението на неподходяща задача, те непрекъснато се опитват да ме върнат обратно…
	— Вкарали са те принудително във ВР, нали? — попита Рок.
	— Принудително ме вкараха, принудително извървях целия път, чак до другия край… И знаете ли какво открих? Страната на чудесата, съвсем като Алиса от приказката… — от гърлото му се откъсна подигравателен смях: — А някакви шпиончета със смешни псевдоними се опитват да ми дават заповеди! Чували ли сте имена като „Бърборко“, „Лудият шапкар“ и „Червената кралица“?
	— Но ти би трябвало да си в плен или в пандиза! — възкликна Рок. — Какво, по дяволите…
	— Можеш да забравиш за ВР! — прекъсна го До Дук. — Нали именно шпионите те изпратиха тук? Нали затова те измъкнаха от пандиза? Твоят „Бърборко“ си е въобразявал, че те държи в ръцете си. Или изпълняваш заповедите му, или задникът ти отново гние в затвора!
	— Като при това губя вълшебното ключе за 10,001 нощи! — засмя се Леонфорте, но очите му огледаха До Дук с нов интерес. — Да, нещата стояха горе-долу така… Жалко че „Бърборко“ не попадна на когото трябва… Аз съм човек, който отстранява заплахите, а не ги заобикаля. Баща ми успя да ме научи как да се разправям с арогантни копелета… — сви рамене и добави: — Но както и да е… Пратили са ви да ме скалпирате, но аз не мога да си позволя подобен жест… — нунгите насочиха автоматите си в гърдите им: — Време е да си прочетете молитвата, задници!
	До Дук реши, че е настъпил моментът за хазартен риск.
	— Дори за миг не сме имали намерението да те връщаме обратно — промълви той.
	— Много смешно! — озъби се Леонфорте, направи крачка напред и прокара пръст по челото на До Дук. — Пот ли е това, което усещам? — в гърлото му заклокочи насмешка. — Защо тогава сте се домъкнали чак тук, на моя територия?
	Ето го потвърждението, което отдавна чакам, помисли си До Дук. _Моята територия!_
	— А защо да те връщаме? — попита на глас той. — Кой иска да отреже главата на кокошката, която снася златни яйца?
	Усмивката изчезна от лицето на Леонфорте. Настъпи дълбока, натежала от напрежение тишина. До Дук усети как косъмчетата на врата му настръхват.
	— Златната кокошка, значи… — проточи Леонфорте. Вероятно с подобен тон Аладин е изричал вълшебните думички „Али Баба“…
	— Разбира се. Нали затова си застанал начело на Гуай — най-бруталната секта на нунгите?
	Очите на Леонфорте леко се разшириха.
	— Какво знаеш за Гуай? — попита той. — Само слухове и небивалици, нали? Те са дълбоко религиозни люде!
	— В момента мисля единствено за Златната кокошка — отвърна До Дук. — Мисля, че това е точното наименование за човек, дръзнал да завладее един от основните канали на Виетконг за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Колко ли е годишният ти оборот, приятел? От името на своя партньор Рок и от свое име смея да заявя, че предпочитаме късче от тази баница, вместо да се занимаваме с глупостите, които ни заповядват онези тилови плъхове!
	— Чухте ли го? — извърна се към своите Гуай Майкъл Леонфорте. — Какво нахалство, каква уста! — с рязко движение измъкна тежък армейски револвер 45-и калибър и го притисна в слепоочието на До Дук.
	Рок понечи да направи някакво движение, но един от нунгите заби дулото на автомата си в гърба му.
	— И през ум да не ти минават подобни глупости! — изръмжа, без да се обръща Майк. После заби поглед в очите на До Дук и тихо добави: — Завесата пада!
	Пръстът му бавно натисна спусъка, острото изщракване на ударника прониза мъглата.
	Приближил се на сантиметри до лицето на До Дук, американецът зловещо се ухили. После дръпна дулото от слепоочието му и изведнъж го разцелува по двете бузи.
	Нунгите прибраха оръжието си и се раздвижиха.
	— Добре дошли в Страната на мъртвите — тържествено промълви Майкъл Леонфорте.


	В краткия промеждутък между натискането на спусъка от пръста на Леонфорте и изщракването на ударника върху празната камера в главата на До Дук прелетя целият му живот.
	Започна със сиянието, излъчвано от хората край него, странната светлина сякаш разтвори плътта им. Той гледаше като омагьосан, сред пулсацията на ярките цветове виждаше единствено душите им, разголени като трупове на мъртъвци върху блестящата с никела си маса на патолога…
	После в ушите му прозвуча призивният зов на бялата сврака — далечен, но ясен, сякаш усилен от невидими говорители.
	Оказа се, че свраката — голяма колкото пеленаче, е кацнала на рамото му, чисти е клюн дългите си, сякаш фосфоресциращи пера, златночервеното й око е втренчено в него с интензивно любопитство. Ако изграчи, магията ще отлети и сиянието ще изчезне — До Дук беше сигурен в това. Но свраката мълчеше и той остана сред разноцветната, прозрачна светлина.
	Ао, старейшината на нунгите, уважаваният шаман на племето, често го водеше до бреговете на широката мътна река, от която доставяха рибата си. Разходките им бяха белязани от спокойната идилия на общуването между баща и син, в тях почти не се забелязваше преднамереността на обучението.
	Един ден, толкова горещ, че слънцето прогаряше голата кожа на До Дук, старецът успя да скочи на гърба на задрямал край брега крокодил. Пред разширения от ужас поглед на момчето той разтвори могъщите челюсти на звяра и пъхна между тях дебела, полирана тояга. После се намести върху грубите, подобни на броня люспи, а До Дук имаше чувството, че сърнето му ще изскочи, кръвта оглушително свиреше в ушите му. Ао рязко се наведе напред, към зиналата паст, очите му се озоваха на сантиметри от жестоките очи на влечугото.
	Какво трябваше да види там? Дори сега, припомняйки си онзи ужасен миг, той не беше сигурен в отговора на този въпрос. Но подозрението си оставаше — може би е трябвало да потърси онзи сроден дух, който не можеше да открие между себеподобните си.
	За много хора това би било ужасно прозрение, но не и за До Дук. Застанал на сантиметри от мястото на събитието, той наблюдаваше със смесица от любопитство и ужас как Ао забива дългия си нож в мозъка на крокодила — точно между очите, които го наблюдаваха, ако не с открито любопитство, то поне с нескрит интерес…
	Същата вечер, наблюдавайки как нунгите пируват с печеното месо, което двамата със стареца бяха, одрали от скелета на влечугото, До Дук усети приближаването на сиянието, спомни си за крясъците на бялата сврака сред клоните на дърветата, която сякаш беше обидена от ръцете му, покрити с кръвта на влечугото.
	За пръв път от присъединяването си към нунгите той прояви неподчинение към Ао, доброволно и сякаш с огромно желание се приготви да понесе наказанието, което му готвеше бялата сврака.
	За пръв път осъзна греха. Не онзи, срещу който проповядваха двуличните католически мисионери, а истинския грях по отношение на природата. Бялата сврака не проговори с човешки глас, не отправи своите обвинения срещу него. Но въпреки това тя олицетворяваше короната на съкровените желания, божествения ореол, едновременно с това и повехналия гирлянд на греха…
	Дори когато тръгна да дири светостта заедно с възрастните членове на племето, той запази една частица от душата си свободна, в нея имаше място единствено за онази Света Троица, която олицетворяваше бялата сврака…
	Като част от посвещението трябваше да открие и убие крокодил — точно по начина, по който го бе сторил преди тринадесет месеца Ао. Беше длъжен да одере кожата на влечугото, а месото да занесе на празничната трапеза. От него щяха да почерпят сили както възрастните, така и младите бойци.
	Тръгна сам, според условията на изпитанието. Откри своя звяр в плитчините на Сонг Ба — огромен и неподвижен като отсечен дървесен ствол. Беше величествен в своята неподвижност, готов да прекърши на две всичко живо, което дръзне да се доближи до ужасните му челюсти.
	Неподвижността и силата — това беше онази съпоставка, която искаше да му внуши бялата сврака, До Дук беше сигурен в това. Нима имаше човек, който да го научи на това тайнство и още хиляди като него? Дори жреците на нунгите не бяха в състояние да го сторят…
	Вместо да убие крокодила, той започна да му говори. Точно както свраката го беше сторила с помощта на любопитното си златисто оченце… После яхна могъщия му гръб и го насочи надолу по течението, към жилищата на католическите мисионери, тровещи съзнанието на хората от низините със своите басни за Бога и Дявола, адския огън и вечното проклятие. Мисионерите, които бяха напълно откъснати от природата, които не познаваха джунглата и се страхуваха от нея. Техният свят беше Рим, всичко останало им беше чуждо…
	Един от тези мисионери се беше спуснал към калния бряг и разхлаждаше краката си в мътната вода. Крокодилът се плъзна напред със светкавична бързина, захапа глезена му и го дръпна към дълбокото. Там забави движенията на огромното си туловище, сякаш за да даде възможност на До Дук да убие на спокойствие крещящия от ужас човек. Ленивостта му се завърна, търпеливо изчака одирането на мисионера. До Дук изряза големи късове месо от гърдите и бутовете, едва след това звярът дръпна остатъците от трупа под повърхността на водата и се отдаде на заслужено пиршество.
	Каква беше странната сила, издула мускулите на старейшините след обилното печено, донесено триумфално в лагера от техния възпитаник? В ушите на До Дук ехтяха пронизителните крясъци на бялата сврака, превърнали се по магически начин в ария от фантастична опера. Той забиваше зъби в крехкото месо заедно с останалите, на лицето му играеше щастлива усмивка.


	— Можех да ви убия й двамата — изръмжа Майк Леонфорте. — Още се чудя защо не го сторих…
	— Няма да съжаляваш, че се присъединихме към теб — отвърна Рок с такова вътрешно убеждение, че Леонфорте дълго не свали поглед от лицето му. После поклати глава и тихо добави:
	— Все още не знаете цялата история… Когато я научите, тогава ще мислим какви мерки да вземем.
	— Значи сме на изпитателен срок — подхвърли Рок.
	— Не успеете ли да приемете някои положения, със сигурност ще се превърнете в покойници — поклати глава онзи. — А това няма да ви е много лесно… Както не беше лесно на някои хора преди вас.
	— Имаш предвид хората от шпионската мисия на Пентагона, изпратени да те приберат? — попита До Дук.
	— Аз съм Господ тук — продължи Леонфорте, без да дава вид, че е чул въпроса му. Ръката му описа широк кръг, който включваше и наклякалите наоколо Гуай, заети със скромната си закуска — сушена риба и оризови топчета, лепкави и студени, но страхотно вкусни в сравнение с „плъховете на Чарли“, които До Дук и Рок консумираха дни наред. — Можете да питате моите подчинени…
	До Дук отново си даде сметка, че на чиновниците от Дирекция „Изток“ на Пентагона не им е било особено трудно да обявят този човек за луд. ОПВО — „Опасен при всички обстоятелства“ — така наричаха в Сайгон отцепници като Леонфорте. Но това беше прибързано и по тази причина доста вредно заключение. Вероятно именно заради него са били избити участниците в предишната мисия. До Дук знаеше, че ако се поддадат на подобно внушение, двамата с Рок бързо ще поемат пътя за оня свят.
	— Хареса ми това, което каза за Златната кокошка — продължи Леонфорте. — Какво всъщност знаеш за каналите, излизащи от Златния триъгълник?
	— Само това, което мога да си представя — отвърна До Дук. — Моят командир дрънкаше куп глупости по въпроса, но аз съм убеден, че и хабер си няма за истинското състояние на нещата…
	— Защо мислиш така?
	— Първо, защото той поддържа тесни връзки с Дирекция „Изток“ на Пентагона — замислено промълви До Дук. — Често съм разсъждавал по този въпрос… Искам да кажа, че той не е военен от кариерата, на практика е точно обратното… Преди да го налегне скуката и да се запише в армията, е бил преподавател в колеж… Логично възниква въпросът какво тогава го свързва толкова тясно с Генералния щаб? — облиза солта от пръстите си и продължи: — Второ, заповедта ми беше пределно ясна — да те измъкна оттук и да те отведа при него, а не в Пентагона… Това също ми прозвуча много подозрително. Нещата дойдоха на мястото си едва след като те видях и се убедих, че наистина си обект на преследване от шпионите… Ако моят командир е завербуван още в цивилния живот — да кажем по време на студентските си години, — всичко ще бъде логично и ясно: пращат го насред джунглата с единствената задача да те открие и прибере на сигурно място. Тоест — на разположение на неговите приятелчета шпиони…
	На лицето на Леонфорте се появи усмивка.
	— Знаеш ли, До Дук, май не съм сбъркал, когато реших да запазя мозъка ти цял… — промърмори той. После стана и изтърси трохите ориз от униформата си. Бойците Гуай моментално сториха същото.
	До Дук още веднъж се увери в неограничената власт на този човек.
	— Време е да тръгваме — каза Леонфорте. — Искам да ти покажа нещо, което държа в базата…
	Стигнаха малко преди залез-слънце, небето на запад пламтеше в ярки багри, върховете на дърветата приличаха на стъклени ножове, насочени към облаците. Сред листата пърхаха птици, готвещи се за нощта, някъде наблизо проехтя гърлен рев на едър хищник, по всяка вероятност тигър.
	Лагерът на Леонфорте отговаряше на предварителните му представи, в същото време криеше и някои изненади. Беше изграден от колиби, вместо очакваните палатки, но тези колиби бяха мрачни и паянтови, натежали от бедност и страдания, невъобразими за който и да било европеец. Вонята на смет и изпражнения беше толкова силна, че скоро се превърна в неделима част от вкусовите им възприятия.
	Бойците се разделиха и изчезнаха в различни посоки без Леонфорте да им беше дал видим знак, само един от тях ги придружи до колибата, към която се насочи Леонфорте. До Дук реши, че това е постоянното жилище на главатаря, просто защото колибата беше по-голяма и по-солидна от останалите. Но се оказа, че греши. Това го накара да си забрани каквито и да било предварителни заключения по отношение на този човек.
	Колибата се оказа затвор. Единственият й обитател беше бял мъж, облечен в черна рубашка с отпрани нашивки — от онези, които носят виетконгците. Въпреки това ясно си личеше, че е военен. — Това ли е шпионинът? — полюбопитства Рок.
	— Да — кимна Леонфорте. — „Лудият шапкар“… Мъжът мълчаливо ги наблюдаваше. Беше висок и здрав, главата му почти опираше в покрива на колибата. Пронизителните му сини очи ги гледаха открито и спокойно, но До Дук не допусна грешката да приеме това за безразличие.
	— Той беше водач на екипа, тръгнал да ме търси преди вас…
	До Дук понечи да попита каква е съдбата на останалите, но навреме разбра, че присъствието на мъжа тук е достатъчно ясен отговор. Беше единственият арестант в затвора на Леонфорте, за другите никои нищо не споменаваше. Просто защото бяха мъртви… Даде си сметка, че за Майкъл Леонфорте няма връщане назад, изведнъж осъзна и последиците от тяхното присъединяване към този човек. Нищо чудно, че се счита за Бог, тъй като беше отхвърлил оковите на всички човешки закони. Беше го сторил с ясно съзнание и открито нетърпение — а така постъпва само човек, който наистина плюе на законите на цивилизацията.
	— Какво мислиш да правиш с него? — попита Рок с онзи мек и почти нежен глас, който предвещаваше пробуждането на звяра в него.
	— Още не съм решил.
	Рок Пристъпи към решетките и заби тежък поглед в очите на Лудия шапкар.
	— Аз пък имам някои идеи… — заплашително процеди той.
	До Дук не възрази срещу кръвожадните помисли на партньора си, просто защото това щеше да заздрави отношенията им с Леонфорте. Самият Майк също нямаше нищо против. Рок не само щеше да спомогне за влиянието му над бойците Гуай, но и щеше да свърже себе си и До Дук с каузата на нелегалните канали по наистина необратим начин. Освен това искаше да натрие носа на разни типове като Бърборкото, настанили се зад луксозните бюра на Пентагона в Сайгон.
	— Когато получат пратка като тази, която ще им приготвя, онези типове доста ще се замислят дали има смисъл да пращат някого подире ни — изръмжа Рок. Нареди на присъстващите в помещението Гуай да вържат Лудия шапкар за една метална рамка край стената, после клекна до главата му и започна да задава въпроси. Това беше уловка, разбира се. Лудият шапкар трябваше да остане с впечатлението, че се интересуват от шпионските тайни, които пази заключени дълбоко в съзнанието си. А истината беше друга — те просто щяха да го обработят както трябва, а след това щяха да го стоварят пред входа на Дирекция „Изток“ за назидание на типове като Червената кралица и други шефове е тъпи псевдоними.
	— Лесно ще го убием, но това може да бъде изтълкувано погрешно — разясни тезата си Рок. — Онези плъхове веднага ще кажат, че убийството е работа на Чарли. Затова трябва да им пратим по-ясно и по-недвусмислено послание. Ще му позволим да се върне от Царството на злото и да разкаже на Червената кралица всичко, което е преживял. По този начин ще бъдем в състояние да заблудим Пентагона за своите намерения, при това далеч по-убедително от всичко, което самите ние можем да сторим…
	До Дук беше впечатлен от плана на Рок. Без съмнение шпионите ще станат луди, ще бъдат твърдо уверени, че трябва да се намесят в търговията със своите тайни. Защото те отлично разбират езика на парите, за тях няма никакво значение дали си капиталист, или марксист, фашист или анархист… Основа на шпионската дейност винаги е била тезата, че търговията е по-важна от идеологията.
	Двамата с интерес наблюдаваха действията на Рок. Лудият шапкар беше разпитван в продължение на часове, върху него се прилагаха както физически мъчения, така и силата на светлината и звука. До Дук бавно потъваше в процеса на инквизицията, наблюдавайки методичните като на университетски професор действия на своя партньор, той отново усети вече познатото настръхване на космите по врата.
	Очевидно Рок не беше усвоил уменията на продължителния разпит по време на службата си в пехотата. Държеше се като бик за разплод, успял да се отскубне от веригите в обора и моментално започнал да точи зъбите си в близкия храсталак.
	През главата на Леонфорте също минаваха подобни мисли.
	— При „прилепите“ ли е усвоил всичко това? — попита той.
	— Аз самият никога не съм учил подобно нещо при „прилепите“ — отвърна До Дук.
	Бяха в примитивната тоалетна, насочили топли струи в тъмната дупка под краката си.
	— Бас държа, че твоят командир знае как да човърка последните остатъци от съзнанието у жертвата си — отбеляза Майк.
	— Червото? — учуди се До Дук. — Изключено! Защо иначе би се задоволявал с командването на малка бойна част, вместо да иде в някой кабинетна Пентагона?
	— Защото мисли като шпионин — отвърна Майк и се зае да закопчава панталона си. — Иска да бъде по-близо до мястото на действието, да се включва в изпълнението на всяка задача, която си избере, без да му задават излишни въпроси. Освен това никой няма да подозира, че играе някаква роля…
	— Може би си прав — вдигна панталона си До Дук. — А може би виждаш шпиони на всяко срещнато дърво…
	— Ще ти кажа нещо, приятел — промърмори Майк Леонфорте, докато се връщаха към затворническата килия да присъстват на продължаващите мъчения. — В нашия бизнес е по-добре да търсиш шпиони по дърветата, отколкото да забравиш за тях. Иначе лесно ще се окажеш осъден от военен трибунал и екзекутиран, едва ли ще имаш време за защитна реч…
	Влязоха в колибата. Въздухът тежеше от вонята на пот, страх и изпражнения. Виждаха само гърба на Рок, гол и мокър от пот. Огромните му мускули мърдаха като живи.
	В ръката си държеше нож с късо острие, с точни и прецизни движения на хирург движеше това острие по лицето на Лудия шапкар.
	Чул влизането им, Рок надигна глава:
	— Искам да бъда сигурен, че никога няма да забрави това, което искаме от него — изръмжа той. Думите му бяха придружени от противно, смразяващо кръвта съскане, после ги последва тихо стенание и напрегнато, почти животинско дишане. До Дук пристъпи напред и видя точно с какво се е заел партньорът му. Зъбите на Лудия шапкар бяха здраво стиснати, между тях с мъка си пробиваха път сподавените степания…
	Това беше достатъчно. До Дук кимна на Леонфорте и двамата напуснаха вонящата хижа. Навън се свечеряваше, времето беше изключително задушно.
	— Трябва да се разберем с Гуай за пренасянето му до Пентагона — рече той.
	— А твоят приятел Рок е истински работохолик — отбеляза Майк.
	— Още нищо не си видял — поклати глава До Дук. — А всички ние тук май доста си падаме по неговата работа…
	Леонфорте се разсмя.
	— Баща ми едно време казваше: „Нищо не може да се сравнява с предприемчивостта на кандидат-капиталиста.“
	— При Рок нещата не опират единствено до парите и властта — поклати глава До Дук. — За него това е свещенодействие, нещо като Светия Граал…
	— Разбирам — кимна Леонфорте и избърса с ръкав потта от челото си. — Имам чувството, че може да обработва Лудия шапкар още четиридесет и осем часа без прекъсване!
	— Идеята не е особено добра — въздъхна До Дук. — След подобен период от него едва ли ще остане нещо…
	Признавам, че това изобщо не ме вълнува — отвърна Майк, после отиде да разговоря с лидера на Гуай.
	Разбраха се на следващата сутрин, още преди разсъмване, група бойци да отнесе тялото на Лудия шапкар обратно към низините.
	— А сега да уточним нещата, партньоре — рече До Дук, когато Леонфорте се върна при него. — Искам да зная точно как успя да измъкнеш канала от ръцете на Чарли…
	Леонфорте отметна глава и избухна в продължителен смях.
	— Още не ти е ясно, а? — изхълца след известно време той.
	— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изръмжа До Дук, ядосан от факта, че е обект на непонятен присмех.
	— Това, че си се включил в голямата игра, приятел. Това е основният канал от платата Шан, той никога не е принадлежал на Чарли. През цялото време от него се е възползвал Чичо Сам, благодарение на този канал се финансира цялата шибана война!
	— Искаш да кажеш, че правителството на Съединените щати притежава действащ канал за контрабанда на опиум? — вдигна вежди До Дук. — Трябва да си превъртял!
	— Ако под думата правителство имаш предвид Конгреса или Обединения щаб на въоръжените сили, отговорът е не — отвърна Леонфорте. — Това _наистина_ е едно безумно предположение. Аз имам предвид хора на различно управленско ниво в държавния апарат — висши военни, съдии, президенти на корпорации, юридически съветници… Една подмолна организация, която работи в името на ясно поставена цел.
	— И тя е?
	— Властта — отвърна Леонфорте. — Това е всичко, което им трябва. Власт, позволяваща им да манипулират хора и събития, правителства и икономически структури. Власт, която заобикаля закона, а често и го замества. Тази група дори си има име — наричат себе си „Огледалото“.
	— Откъде знаеш всичко това?
	— Бях изпратен тук именно от „Огледалото“, задачата ми беше да следя отблизо дебита на канала… Но само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че такъв шанс идва един път в живота… И оттогава насам „Огледалото“ вече не получава цялата стока… — от гърлото му се откърти силен смях: — Защо мислиш, че Бърборкото умира от желание да ме прибере на топло?
	— Това са пълни глупости! — решително отсече До Дук. — Човек с твоето досие никога не би получил доверието на „Огледалото“, пък и на всяка друга организация за наблюдение на най-големия канал за наркотици в Азия!
	— Имам високопоставени приятели — поясни Леонфорте, в очите му проблясваха весели искрици. — Или поне доскоро ги имах… Освен това си имам брат, който бди над мен като ангел-пазител…
	До Дук стоеше напълно неподвижно, потта се стичаше на бразди по сгорещеното му тяло. Умът му остана парализиран, не можеше да очертае последиците на това, което току-що чу. Все пак отбеляза, че Леонфорте каза „брат“, а не „баща“. Кое от двете беше Франк Леонфорте, по думите на Червото — „всемогъщият главатар на мафията“?
	— Но сега си им свил номер — промълви на глас той. — Свил си номер на всичките си високопоставени приятели. Защо?
	— Джунглата ме промени — сви рамене Леонфорте. — Би трябвало да знаеш какво имам предвид, защото си виетнамец и цял живот си бил близо до нея… В тези планини наоколо се крие _мощ_. Мощ, която заразява кръвта като ухапване на вампир. Защо трябва да бъда момче за поръчки на „Огледалото“, когато мога да бъда владетел на тази обетована земя? — отново се засмя, поклати глава и добави: — Освен това е много приятно да режеш главите на хора, които не могат да ти направят нищо, нали?
	— Ако ми казваш истината, „Огледалото“ едва ли скоро ще те забрави — поклати глава До Дук. — Ще докарат тук цяла дивизия, но пак ще те принудят да очистиш терена!
	— Вярно? — подигравателно се усмихна Леонфорте. — А можеш ли да ми кажеш как ще стане тая работа? Колко трябва да бъдат пренасочени? Колко офицери трябва да вземат участие в подобна операция? При това, провеждана в гореща зона, каквато е Лаос? — усмивката му се разшири: — Не бива да се безпокоиш, приятел. Защото съм сключил сделка с брат си и всичко ще бъде наред…
	До Дук се замисли върху чутото. Ясно си представи в какво положение са онези типове от Пентагона, едва сега разбра защо си правят труда да изготвят специални планове за залавянето на този човек, защо се обръщат към подбран екип от „прилепите“ на Червото за неговото завръщане. После си спомни за заповедта на полковника да отстрани Леонфорте с всички възможни средства и разбра, че нещо не е наред. Пое си дъх и бавно каза:
	— Искам да ти е ясно едно… Имах заповед да те прибера, жив или мъртъв…
	— „Огледалото“ — кимна Леонфорте. — Те пратиха подире ми и онзи мръсник в колибата… Какво от това?
	— Според мен „Огледалото“ няма нищо общо — поклати глава До Дук. — Моят командир беше пределно ясен… Нареди ми да те закарам на _него_, а не на хората от „Изток“… Това ми се стори доста…
	Млъкна, почувствал върху себе си тежкия поглед на Леонфорте. Гледаше го така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
	— Кой ти даде тази заповед? — тихо, почти нежно попита той.
	— Моят командир, Бъд Пауъл…
	— Брат ми! — възкликна Леонфорте. Стори го така, сякаш беше открил най-трудното от хилядите имена на Бога. — Пауъл работи за брат ми, в най-секретните кръгове на „Огледалото“! Шибаният ми брат се е превърнал в мой враг!
	Извърна се настрана, гърбът му се приведе под напора на леден вятър, който единствен той можеше да усети. Когато отново се обърна с лице към До Дук, нещо в изражението на лицето му беше претърпяло промяна. Очите му светеха с мрачен огън, думите му звъннаха като оглушителни камбани в съзнанието на До Дук:
	— Това променя всичко! Включително и твоята роля в тази все по-тайнствена пиеса!


	Книга втора
	Стари врагове


	Истината за един човек се съдържа предимно в това, което той крие.
	Андре Малро


	Шеста глава
	Венеция | Токио | Вашингтон

	Когато Челесте дойде в съзнание, от демона и моста Канфа нямаше дори следа. Тя напълни гърдите си с кислород и примигна като човек, който се събужда от тежък кошмар. Установи, че е просната по гръб върху хладните плочи на просторна, лишена от прозорци стая, сякаш измъкната от сърцевината на мрачния дворец. Мебелировка липсваше, край стената се издигаха седем огромни свещника от потъмнял пиринч, над тях се виеше жълтеникав пушек — вероятно догаряха остатъците от странната гъба, за която беше споменал Никълъс.
	Видя и него, клекнал в средата на помещението с гръб към нея. Там беше мястото, на което допреди малко се издигаше арката на ужасния мост. Беше гол до кръста, ризата и якето вероятно бяха изчезнали по време на жестокия двубой. Тя ясно виждаше набъбналите мускули на раменете и гърба му, лекото помръдване на гръдния кош при вдишването и издишването.
	— Никълъс?
	Той не отговори.
	Дишането й постепенно се нормализира, пред очите й изплуваха древните фламандски гоблени по стените, върху повечето от които бяха втъкани различни ловни сцени. На една от тях жертвата беше малка дива коза със сребърна козина, на друга — рогат дракон, от чиято уста излизаха ярки пламъци.
	Дълго време остана вторачена в лицата на групичката ловци, с напрегнати черти и с уголемени от страх очи, в които се долавяха кървави отблясъци.


	Трагедията е там, че животът й свърши именно в Токио, мислеше си Танцан Нанги. Едно място, което й беше съвършено чуждо място, което не разбираше и не обичаше, място, което в крайна сметка стана причина за раздялата й с Никълъс.
	Стоеше изправен пред закования ковчег, положен в един от параклисите на „Света Тереза“ — единствената католическа църква в Шинжуку, намираща се на четири преки западно от просторния Мейжидори. Това беше неговата църква, тук беше довел Джъстин, когато тя се беше оказала в безизходица.
	За известно време храмът й даде нужната утеха, но това беше отдавна. Напоследък тя не му беше споменавала, че се отбива тук, по всичко личеше, че цялото й време е ангажирано от нейния стар приятел и шеф Рик Милар…
	Лицето й под дебелото стъкло на капака изглеждаше спокойно и отпуснато — такова, каквото Нанги не беше го виждал никога. Стори му се, че то се превръща в огледало, в което играят отблясъците на последните събития в живота й… До момента, в който, изправен край тесния път, ням свидетел на усилията на униформени полицаи и пожарникари да извадят останките на Джъстин и Милар от унищожената кола, той не можеше да обхване значението на случилото се нещастие. Нима можеше да знае, че интересът на Милар към Джъстин не е случаен, че е искал да я вземе със себе си в Америка? Нима можеше да допусне, че тя е приела предложението му, като преди това е прекарала нощта с него?
	Нанги направи опит да отмести поглед от лицето й, но не успя. Както не успя и да я намрази за това, което беше сторила зад гърба на приятеля му. Тук фактът, че е християнин, не играеше никаква роля — дори да беше убеден будист или шинтоист, той пак щеше да насочи взор към деликатните и многопластови човешки отношения. Защото не можеше да не си зададе и обратния въпрос — какво е сторил Никълъс с нея, за да изпита тя нуждата от любовта и обещанията на друг мъж…
	Под свода се разнесе тиха хорова музика, той неволно потръпна. Фактът, че беше записана на лента, съвсем не я правеше по-малко красива и тържествена. Част от отговора на последния въпрос Нанги, разбира се, знаеше: Тао-тао. Той беше усетил нещо, което вероятно беше убягнало на Никълъс — Джъстин изпитваше дълбок ужас от това, в което щеше да се превърне Никълъс, след като разгадае тайнственото наследство на своята майка и тръгне по нейния мрачен път — пътя на танжина… Дори Нанги нямаше никаква представа за тайнствените събития, разиграли се в подножието на връх Ходака, сред ледовете на Японските Алпи. Там, където Никълъс беше овладявал тайната на бойните изкуства под ръководството на Канзацу — неговия сенсей и смъртен враг… Нанги знаеше само това, което можеше да види с просто око — след неизвестните си премеждия сред ледовете Никълъс беше станал друг човек. Затворен в себе си, готов да търси тайната на своя род, без да се страхува от евентуалните ужасни разкрития. Двамата разговаряха на всякакви теми, продължаваха да бъдат близки приятели, които си споделят всичко — тайни и страхове, триумфи и падения. С изключение на Тао-тао, което беше забранена територия.
	Нанги можеше да разбере подобно поведение, на моменти дори се възхищаваше от вътрешната дисциплина на Никълъс, но не беше убеден, че и Джъстин мисли така. Никълъс й се доверяваше като на никой друг и това го караше да мисли, че ще разбере всичко около него, че автоматически ще заобича дори Япония. Фактът, че беше сгрешил в това отношение беше не толкова изненада, колкото трагедия.
	И ето го крайният резултат, въздъхна Нанги, очите му погалиха лицето под стъкления капак. Това е била нейната карма, но аз трябваше да я отгатна… Бистри сълзи опариха клепачите му, но той не вдигна ръка да ги избърше. Искаше да усети тяхната тежест и топлина, парливите вадички по бузите си. Не само заради себе си, но и заради Никълъс, който отново отсъства и вероятно никога няма да узнае как са протекли последните тридесет и шест часа от живота на жена му…
	Облегна се тежко на стария си бастун, драконовата глава се впи дълбоко в дланта му. _Но аз бях свидетел на тези часове и не направих нищо_, упрекна се той. Ала какво можеше да направи? Кой би го послушал? Кой вярва на това, което му готви съдбата? Стана това, което е било писано.
	Хорът премина към страстно кресчендо, професионално обработените гласове на певците изпълниха всяко кътче на огромната катедрала. Акустиката беше великолепна, благодарение на нея изповедниците чуваха дори и най-тихия шепот на грешниците, дошли да се изповядат…
	Нанги усети, че вече не е сам в компанията на Джъстин. Обърна се е цената на известни усилия, болка прониза ранения му крак. Зад гърба му стоеше Сейко, асистентката на Никълъс. Кой знае защо това го накара да си спомни за Гелда — сестрата на Джъстин, единствената й жива роднина. Цяла сутрин напразно се беше опитвал да открие местонахождението й в Щатите. Сякаш бе потънала вдън земя.
	Сейко се приближи едва след като се увери, че Нанги е забелязал присъствието й.
	— Извинявайте за безпокойството, Нанги-сан — каза с поклон тя. — Но казахте да ви съобщя веднага, ако науча нещо за Линеър-сан…
	Нанги внимателно слушаше, веднага му направи впечатление, че очите на младата жена избягват ковчега. Дали това се дължеше на будисткото отвращение към погребението, или имаше и други причини? Доверен приятел на Джъстин, той знаеше за подозренията й по отношение на Сейко и Никълъс. Беше направил всичко възможно да я успокои, уверяваше я във верността на своя приятел. Но сега, почувствал притеснението на Сейко, той отново се запита каква всъщност е истината.
	— Линеър-сан вече не е във Венеция — каза младата жена.
	— Какво?
	— Снощи е напуснал хотела си, съвсем набързо.
	— Оставил ли е адрес?
	— Не — поклати глава Сейко, ситните й бели зъби леко хапеха долната устна. — От администрацията казаха, че нямат представа къде е заминал.
	Нанги продължително я изгледа, това я направи още по-нервна. Може би предпочиташе да продължат разговора на безразличната, залята от слънчева светлина улица, но Нанги, изведнъж усетил липсата на спокойното съзерцание сред напрегнатите дни, не искаше да напусне хладната тишина на храма. Даваше си сметка, че напрежението винаги води до неочаквани разкрития.
	— Колко съобщения му оставихте?
	— Три.
	— И той не се обади нито веднъж?
	— Не, сър.
	— Значи за последен път го видяхте, когато напусна кабинета си?
	Долови лекото й колебание, внимателно го опипа в съзнанието си. Сякаш беше узрял, готов за трапезата грозд.
	— Не, сър — отвърна Сейко. — За последен път го видях на летището, малко преди часа на излитане.
	— По негова молба?
	— Не, сър — поклати глава момичето и пристъпи от крак на крак. В тъмнокафявите й очи се появи нещо, което я правеше безкрайно различна от Джъстин. — Получих кодиран факс от Винсънт Тин малко след като Линеър-сан напусна службата. Беше спешен и аз реших да го занеса на летището.
	Нанги забеляза, че е започнала да се поти, макар в храма да беше хладно. Протегна ръка и тя сложи в дланта му копне от дешифрирания факс. Прочете го два пъти без никакъв коментар — така, както правеше с всички документа. Нямаше нищо особено тревожно, очевидно по тази причина Никълъс беше решил да не се консултира с него.
	— Какви са вашите заключения?
	Този път Сейко беше подготвена:
	— В отсъствието на Линеър-сан си позволих да изпратя обратен факс на Винсънт Тин. Настоявах за разяснения по въпроса за правителството в сянка. Досега отговор нямам…
	— Това не ме учудва — отвърна Нанги, вътрешно доволен от нейната инициативност. Точно за такива действия я беше обучавал Никълъс. — Тин положително ще има нужда от време, за да открие източниците на слуховете…
	— Нямах предвид това — поклати глава Сейко и облиза пресъхналите си устни. — Исках да кажа, че Тин-сан изобщо не изпрати потвърждение за получаването на моето искане…
	Сега в хора преобладаваха сопраните, сводът ехтеше от ясните гласове, които след миг бавно започнаха да заглъхват.
	Нанги бавно прехвърли в главата си последиците от тази обезпокояваща новина.
	— Мисля, че незабавно трябва да се върнем в службата и да се опитаме да се свържем с Винсънт Тин — тихо рече той.
	Небето навън беше ясно и спокойно, някак лишено от цвят и без нито едно облаче. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в стъклена сфера, а отвъд нея се издигат декорите на свръхмодерен мегаполис, направени от блестяща стомана.
	Макар да не идваше пряко от слънцето, светлината беше толкова ярка, че те неволно присвиха очи, докато пресичаха тротоара и се насочваха към лимузината БМВ на Нанги, зад волана на която чакаше униформен шофьор.
	Джъстин беше споделила страховете си от наличието на връзка между Никълъс и Сейко, не обръщаше внимание на успокоенията му.
	А й защо да го стори? Той от опит знаеше, че любовта не е онова ефимерно чувство, за което я вземат болшинството от хората. Тя е нещо солидно, със собствена тежест, със свои железни закони. Излъчването на любовта наподобява целувката на ангел — невидимо, но напълно осезаемо.
	Именно това излъчване се долавяше от загриженото лице на Сейко, макар момичето да правеше всичко възможно, за да демонстрира естествено поведение. Изведнъж подозренията на Джъстин придобиха плът и кръв Нанги вече не ги считаше за плод на въображението й. Отношенията между Сейко и Никълъс очевидно надхвърляха онези, които би трябвало да съществуват между началник и подчинен. Той не можеше да определи какви точно са те, но самото им наличие беше достатъчно многозначително като факт, налагаше внимателни и добре обмислени реакции от негова страна.
	— Ще имам нужда от помощта ви, в случай че имаме проблеми със Сайгон — извърна се към нея Нанги. — Искам да сте готова.
	— За мен ще бъде чест, Нанги-сан — отвърна с официален поклон момичето.
	Лимузината плавно потегли, в ръката му се появи малка сребърна кутийка за хапчета с фини инкрустации. Беше английско производство, прекрасен екземпляр от началото на века. Преди време я беше получил като подарък от Никълъс и много държеше на нея. Но сега ставаше въпрос за жив човек…
	Сейко постави кутийката върху разтворената си длан, очите й потънаха в красивата изработка. Тя знаеше за нейното съществуване, дори за част от историята й. Може би затова дланта й леко потрепваше.
	— Сейко-сан — тихо промълви Нанги. — Моля да се погрижите за тази вещ вместо мен… — издържа въпросителния й поглед, кимна с глава и продължи: — От известно време насам тя е празна, вече нямам нужда от хапчета… Вярвам ще се съгласите, че лишена от своето съдържание, всяка вещ се променя…
	Колата попадна в оживен трафик, скоростта видимо намаля. Краткият зимен следобед бързо отстъпваше място на мъгливия здрач, сив и монотонен. Някъде наблизо започна да вие полицейска сирена, звукът беше толкова пронизителен, че си проби път дори през безупречната изолация на голямото БМВ.
	— Имам чувството, че ще сложите нещо важно в тази празна кутийка — наруши напрегнатата тишина Нанги. — Нещо скъпоценно, нещо, което все още очаква времето и мястото на своята поява… Нещо, което трябва да бъде прибрано, но не и забравено.
	По очите й позна, че отлично разбира внушението. Че той уважава чувствата й към Никълъс, че дори се прекланя пред тях. Но едновременно с това деликатно й напомня да не смесва тези чувства със служебните си задължения, да продължава да работи както преди за „Сато Интернешънъл“, тоест както за Никълъс, така и за него самия…
	Сейко бавно отвори капачето, очите й дълго време останаха приковани във вътрешността на кутийката. После грижливо я прибра.
	— Не мога да изразя с думи чувствата, които ме вълнуват, Нанги-сан — тихо промълви тя.
	Дълбоко ангажирани в този ритуал, те не забелязаха бялата тойота, която се залепи зад тях на кръстовището на Мейжидори и ги проследи чак до високата грамада на небостъргача Шинжуку Сюриу, където се намираше офисът на „Сато Интернешънъл“.


	След тричасовата си обиколка из лабиринтите на федералната бюрокрация Гоунт беше принуден да признае, че планираната среща с Дейвид Мънч ще бъде една трудно осъществима задача. Въпреки многобройните си познати, въпреки отличното познаване на начините за придвижване сред бюрократичната йерархия.
	Очевидно Мънч — специалният следовател на Пентагона, прикрепен към Комисията за икономически надзор на сенатора Рене Бейн, беше един изключително зает човек. А също така очевидно беше, че в момента няма никакво желание да се среща с Гоунт. Което, разбира се, изобщо не можеше да промени нещата. Гоунт беше решил да се добере до него и щеше да го стори, независимо от средствата.
	След обезпокоителния си разговор с Тери Макнотън той отдели известно време за размисъл и преоценка на ситуацията. Стори го, както винаги, по време на разходка край един от каналите на Джорджтаун. Отскачаше до това място често, особено когато имаше нужда да прочисти главата си от двусмислените приказки на политици и висши администратори и да изготви стратегия за атака.
	Тишината и спокойствието му напомняха за най-добрите години, прекарани в тази цитадела на властта, за времето, в което мечтаеше да се издигне като политик, без да има представа как неусетно ще затъне в ежедневието на малки битки и големи интриги — естественото ежедневие на град, наречен Вашингтон. Град акула, в който всичко се подчиняваше на политическата ситуация; град, в който дори най-близкият ти приятел се превръща в заклет враг, стига това да му носи някакви политически дивиденти.
	Вървеше покрай Потомак, потънал в дълбок размисъл. Въпреки императивния съвет на Макнотън, той все още не беше готов да изостави кораба. Не беше в стила му да остави приятел сам в компанията на вълци, а Гоунт определено считаше Никълъс Линеър за свой приятел. На първо място, защото веднага си представяше какво би казал баща му в подобна ситуация. На второ, но не и на последно — защото беше задължен на Никълъс, оказал му доверие в един изключително труден период от живота му. Откри го сам, веднага след поредната политическа чистка, лишила го рязко от удобната синекурна длъжност в Белия дом.
	Беше постъпил глупаво, разбира се. Противно на здравия разум се беше опитал да направи промени в политически формулировки, останали здрави и непоклатими още от времето на Джордж Вашингтон. Така си създаде влиятелни врагове, които побързаха да му затворят вратите на Държавния департамент и Министерството на търговията — двете правителствени ведомства, които нямаха нищо против да подслонят още едно политическо сираче. В замяна му подхвърлиха дребна службица в Министерството на отбраната, където трябваше да прави ревизия на стари оръжейни доставки за Третия свят. Отказа я с възмущение, разбира се.
	В онези дни за него не съществуваше друг град, освен Вашингтон. Никълъс беше човекът, който го убеди в противното. При това толкова успешно, че днес на никаква цена не би приел какъвто и да било пост в държавната администрация. Даде си сметка, че му е дошло до гуша от нея едва когато прие предложението на „Томкин-Сато“ и се премести в Ню Йорк. Сега, по странна ирония на съдбата, завръщането му в града на младежките амбиции отново беше свързано с Никълъс…
	Отправил поглед към ленивото течение на Потомак, Гоунт разбра, че не може да напусне кораба. Втората вероятност — да потъне заедно с него, според предвижданията на Макнотън — също беше изключена. Но какво остава в такъв случай?
	Един път, една възможност. Която беше свързана с откриването на Дейвид Мънч.
	И която в крайна сметка реализира. Откри го в един виетнамски ресторант във Фолс Чърч. Преди това се свърза със свой приятел в Пентагона и от него научи, че същия следобед Мънч има уговорена среща в Държавния департамент. Откри Джоси Ранд — стара своя позната, която заемаше една от хилядите асистентски длъжности в министерството. Тя потвърди, че Мънч има среща със заместник-държавния секретар, отговарящ за района на Източна Азия и Пасифика. Но беше категорична, че никой от двамата не се намира в сградата на Държавния департамент.
	Двадесетина минути бяха необходими на Гоунт, за да се добере до канцеларията на този заместник-държавен секретар и да се подготви за проникване там. Министерството наподобяваше средновековна крепост, достъпът до него се пазеше от ревниви стражи. Външните хора бяха третирани с насмешка или подозрение, а най-често и с двете заедно.
	Шефът на канцеларията на заместник-държавния секретар беше млад мъж с руси коси и приятно лице, който очевидно съвсем отскоро беше започнал да различава въжетата, с чиято помощ би се измъкнал от подвижните пясъци на несигурната си кариера. Беше точно човек за Гоунт, който подходи към него с онзи самоуверен и леко покровителствен маниер, притежание единствено на врелите й кипелите из коридорите на властта. Не забрави да придаде на гласа си и особения, едва доловим южняшки акцент, почти забравен по време на работата му в Ню Йорк.
	— Брок Питърс, президентски съветник — представи се той, дари с хладен поглед младшия сътрудник и му протегна ръка. С другата потупа дипломатическото куфарче, взето назаем от Джоси Ранд, и небрежно подхвърли: — Документи от ПСЩ за вашия шеф… — ПСЩ означаваше „Президент на Съединените щати“ — съкращение, до което прибягваха само най-доверените сътрудници на Белия дом.
	Шефът на канцеларията скочи на крака с такава готовност, че Гоунт се принуди да скрие усмивката си.
	— Ами… Господин заместник-държавният секретар в момента не е тук… — малко объркано запелтечи младежът. — Ако желаете, аз мога да приема материалите и да ги заведа на отчет…
	Хладният поглед на Гоунт го накара да млъкне.
	— Документите са поверителни, синко — промърмори с леко отегчение той. — Скачай и отивай да го доведеш!
	— Но… — шефът на канцеларията притеснено преглътна, адамовата му ябълка се раздвижи: — Господин заместникът в момента е извън министерството, а от Белия дом никой не се обади да предупреди за…
	— За какво? — преднамерено грубо го прекъсна Гоунт. — За пристигането на секретна информация? Не ставай смешен, синко! Белият дом няма навика да бие камбаната за разпространението на поверителните си материали!
	Младежът вече стоеше мирно и очевидно трепереше от страх.
	— Разбирам, сър — смотолеви той. — Но аз…
	— Ще ти дам един съвет, синко — не изпускаше инициативата Гоунт. — Когато ПСЩ разпраща поверителни материали, той очаква те да бъдат прочетени веднага. Ясен ли съм?
	Оказа се, че е ясен. След петнадесет секунди вече разполагаше с името и адреса на виетнамския ресторант, в който Дейвид Мънч даваше обяд на заместник-държавния секретар.
	Мястото се оказа каменна сграда с лози, виещи се по високите стени, очевидно някогашна мелница. Наоколо се издигаха вековни дървета, въздухът беше прохладен, някъде наблизо ромонеше поточе. Зад нисък зид се виждаше мелничарско колело, пътеката до входа на ресторанта се извиваше между разкошни климати си и олеандрови храсти.
	Вътрешността на заведението беше неестествено мрачна, с каменен под и нисък дървен таван. Покрай стените бяха наредени статуетки на Буда и други виетнамски предмети.
	Насреща му се изправи оберкелнерът — висок и слаб виетнамец с непроницаеми очи. Гоунт попита за Мънч, тъй като по всяка вероятност именно той беше направил резервацията. Времето за обяд отдавна беше отминало, повечето от гостите бяха вече на кафе, някои от тях просто лениво си бъбреха, докато келнерите разчистваха масите.
	— Съжалявам, но господин Мънч не желае да бъде обезпокояван — отговори със силен акцент виетнамецът. От изражението на лицето му изобщо не личеше, че съжалява.
	— Но мен ще приеме — усмихна се Гоунт и дискретно му подаде банкнота от петдесет долара.
	— Разбира се — кимна виетнамецът, посочи една малка масичка в ъгъла и бързо се отдалечи по посока на кухнята.
	Гоунт пристъпи към бара, поръча си бира и хвърли дискретен поглед към двамата мъже на масичката. Заместник-държавният секретар си личеше от километър. Притежаваше всички атрибути на висш държавен служител, полирани до съвършенство — висока фигура с късо подстригана сивееща коса, извит патрициански нос и хладни сини очи. За разлика от него Дейвид Мънч беше нисък и тъмнокос, с тяло на професионален боксьор. Раменете му бяха приведени, главата протегната напред, устните му бързо се движеха. От цялото му поведение се излъчваше напрежение и Гоунт го усети съвсем ясно. Изпита моментно съжаление, че не трябва да се разправя със заместник-държавния секретар — един добре познат противник, с предвидими и разбираеми реакции…
	Стоеше и чакаше, търпелив като Буда, който се усмихваше от нишата над главата на двамата събеседници. В един момент заместникът бръкна в куфарчето си и извади няколко листа хартия, белязани със сините вертикални знаци на поверителните документи. Следователят започна да ги прелиства и спря на четвъртия, очевидно по сигнал на събеседника си. Прочете го бавно и внимателно, после засипа с въпроси човека срещу себе си.
	Обядът най-после приключи. Мънч прибра документите в своето куфарче и поиска сметката. Плати в брой и поиска фактура. После се изправи, стисна ръката на заместник-държавния секретар, излезе навън и се насочи към паркинга.
	Гоунт го последва, изчака го да стигне средата на извитата пътека и го извика по име. Мънч се обърна и забави крачка. Гоунт се представи, името му предизвика усмивка върху тънките устни на Мънч.
	— Какво ви е накарало да дойдете във Вашингтон цяла седмица преди явяването ви пред Комисията? — полюбопитства той.
	Гоунт разбра, че човекът насреща му няма никакво намерение да му улесни живота. Пък и защо ли трябва да го има? Неговият бизнес беше да тика носовете на хората в собствените им лайна и това по всяка вероятност му харесваше…
	— Една от причините е да разговарям с вас — отвърна Гоунт.
	Мънч изсумтя и продължи по пътеката.
	— Нямам време — отсече той. — Вече закъснявам за съвещание в Пентагона. Трябваше да си уредите среща чрез секретарката ми.
	— Това би било губене на време. От вашия офис твърдят, че постоянно заседавате…
	— Нямаше да е зле, ако бяхте се задоволили с тази информация — изръмжа Мънч. Паркингът беше пуст и спокоен, листата на дърветата не помръдваха. Въздухът беше натежал от душна мараня, сякаш късната есен беше решила да се маскира в лято. Но липсата на птичи песни и жужене на насекоми обричаше опита й на неуспех, картината беше сюрреалистична, подобна на театрален декор.
	— Но аз реших друго и ето ме тук — настоя Гоунт.
	— Питам се как сте успели да извъртите тоя номер, но всъщност това няма особено значение — рече Мънч и извади ключовете за служебния си форд. — Нямам какво да ви кажа, с изключение на факта, че тоя път ударихте на камък…
	Превъртя ключа и отвори вратата, но Гоунт се плъзна край него и я затръшна с рамото си.
	— Я се разкарай! — заплашително изръмжа Мънч.
	— Първо ще ми отговорите на няколко въпроса — отвърна Гоунт и се облегна на форда.
	— Готов ли си за един рунд? — изгледа го следователят и зае стойка. — По време на казармата спечелих купата „Златни ръкавици“!…
	— Щом се налага — въздъхна Гоунт и стегна краката си. — Макар че предпочитам да те черпя една бира…
	Мънч се приведе напред и замахна с лявата ръка, Гоунт успя да блокира удара с цената на остра болка, пронизала китката му. Контрира със светкавичен ъперкът, който улучи следователя в брадичката и главата му се отметна назад. Ухили се, но не успя да се наслади на успеха си, тъй като Мънч направи светкавичен финт вдясно и стовари левия си юмрук в ребрата му. Въздухът напусна гърдите му с остро свистене, замахна във вял опит на контраатака, но ръката му само се плъзна край рамото на Мънч. В следващия миг се оказа проснат по гръб и отправи пълен с недоумение поглед към противника си. Нямаше спомена удара, който го прати на асфалта, свидетелство за него беше само болката в челюстта.
	Мънч се засмя, протегна мазолестата си длан и му помогна да се изправи.
	— Странна работа — рече. — Само пет минути си говоря с теб и вече ожаднях!
	Настаниха се зад тезгяха на затъмнения бар, следователят се ухили и каза:
	— Ще ти призная нещо, Гоунт. Отдавна не ми се беше случвало някой да ми се опре! Ако щеш вярвай, но днешните правителствени служители са по-нежни от мадами!
	— Нямам такива впечатления — промърмори Гоунт и многозначително разтърка челюстта си. — Особено когато се докосвам по тази страна…
	— Бил си служител в Белия дом, а?
	Гоунт кимна, лицето му се разкриви от болка. Напълни чашата си с бира и поясни:
	— Харесваше ми, дори бях доволен… Но после ме захапаха зъбните колела, така и не разбрах нищо, докато не ме изхвърлиха…
	— Знам какво имаш предвид — кимна Мънч. — Сестра ми служеше във флота, забъркала се в някаква пиянска история с колеги, после и нея я захапаха зъбните колела… — от устата му се изтръгна кратък смях: — Край на кариерата. Никой не обича копелетата с големи усти…
	Отпиха по една дълга глътка, мълчанието се проточи. Наоколо шетаха келнери, барманът неуморно приемаше поръчки от всички страни.
	Болката в челюстта не минаваше, изглежда нокаутиращият удар на Мънч е бил доста силен. Гоунт попипа брадичката си, пръстите му се изцапаха с кръв. Извини се, отиде да наплиска лицето си в тоалетната, а най-вече да се види в огледалото. Пораженията не бяха сериозни, кръвотечението не беше от изкъртен зъб, а само от венеца.
	— Добре ли си? — изгледа го продължително Мънч, когато отново се върна на мястото си.
	— Нищо ми няма — отвърна Гоунт и отново докосна брадичката си!
	— Хубаво — кимна Мънч и поръча по още една бира. — Знам защо си дошъл да ме видиш. Нямах намерение да разговарям с теб, но виждам, че сме сродни души, затова ще ти дам един съвет: подвивай опашка и бягай от тази компания! Бягай веднага, без дори да се обръщаш! Иначе ще се окажеш забъркан в доста сериозни неприятности… — ръката му предупредително се вдигна: — Не ме прекъсвай! На въпроси няма да отговарям! — пресуши чашата си, очите му се заковаха на черно-бяла снимка на Сайгон, вероятно направена още през 50-те… — Слушай внимателно какво ще ти кажа: Носят се настойчиви слухове, че една от версиите на компютъра „Кошер“, който разработвате съвместно с компанията „Хайротек“, вече се предлага на черния пазар в Тайван, Банкок и Сингапур. Успяхме да пипнем един екземпляр, а аз проследих целия му път, обратно до производителя. Оказа се някаква фирма в Сайгон, но там вече ударих на камък. Никой от нас не разполага с достатъчно надеждни връзки в шибания Виетнам, включително и правителството…
	Видя, че Гоунт все още опипва наранената си челюст, извади носна кърпа и му я подаде:
	— Дръж, сложи я върху раната… За всеки случай направихме основна проверка на всички служители от „Хайротек“, макар лично аз да бях убеден, че си губим времето. Компанията е малка, нямахме никакви проблеми. Едновременно с това тя не притежава капацитет и финансови възможности за самостоятелно производство. Нито тук, нито в Югоизточна Азия, където не е регистрирала никакво присъствие. Остава „Сато-Томкин“, още повече, че съвсем наскоро в Сайгон беше открит неин филиал…
	— Само преди година — уточни Гоунт. — Време, което не е достатъчно дори да се настаниш на нов пазар, да не говорим за производството на сложен и високотехнологичен продукт, какъвто е „Кошерът“.
	Следователят изобщо не обърна внимание на аргументите му.
	— Срещата със заместник-държавния секретар, която приключи преди малко, беше именно във връзка с този случай. Той ми предостави копия от кодирани факсове на вашия филиал в Сайгон, изпратени до главната квартира в Токио. Цели шест дни са отишли за разшифроването им… Всички те са били свързани с проекта „Кошер“, който в „Сато-Томкин“ е скрит под кодовото название „Чи“ — вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Гоунт: — Излишно е да ми казваш това, което вече зная: проектът „Чи“ се осъществява под прякото ръководство на Никълъс Линеър!


	Седма глава
	Венеция | Токио

	Главата беше поставена върху древна броня, тъмните интелигентни очи гледаха право в човека, който се беше привел над нея и внимателно я изучаваше.
	— Доминик Голдони — прошепна Леон Уоксман с ясно доловимо страхопочитание в гласа. — Света Дево, колко дълго съм мечтал да те видя така: тих и спокоен, изпразнен от живот, нагласен като ловен трофей! И ти наистина си трофей! Ех, Доминик, да можеше да видиш свещения полумесец ГИМ в средата на челото си! — смехът му разтърси стените на хотелската стая.
	— До Дук, ти ми разказа за ГИМ, след като избяга от джунглите на Лаос… Заряза Майкъл и Рок да грабят това, което принадлежеше на мен! Когато станах ръководител на Огледалото, аз много се надявах да поставя под свой контрол тези гадни дезертьори! — Уоксман замълча за момент, тялото му се разтърсваше от напора на чувствата. — Но Майкъл и Рок още са там, още управляват бизнеса в своя плаващ град… Дори ти не можеш да ги откриеш… — млъкна и ядно прехапа долната си, устна.
	— Успях да се добера до тук с цената на огромни усилия — отвърна До Дук Фуджиру и посочи главата с явното намерение да измести темата на разговора от своите провали. — Наистина е смешно! Сложих я в сандък с пирони и тя пътува с още стотици подобни сандъци със строителни материали…
	Уоксман се обърна, странна усмивка разкриви чертите на лицето му.
	— Примо Дзани… Доминик положително би оценил прякора, който ти измислих… Умният и двуличен венециански слуга… Още едно отражение в Огледалото.
	Лицето на Уоксман беше интересно, приличаше на стара реликва, открита случайно в първобитен храм, някъде на края на света. Големите, абсолютно кръгли очи бяха разположени толкова дълбоко в кухините си, че изглеждаха покрити с пурпурна плът. Челото му беше широко и полегато, с характерната за упоритите хора издутина, надвесена над останалата част от лицето точно толкова, колкото стърчеше агресивната долна челюст в края му.
	— Виждам, че Флорида ти се е отразила добре… Слънце, плаж, красиви американски момичета… Заслужи си го след всичко, което преживя!
	— Бих предпочел Лаос…
	— Да. В Холивуд остави доста голяма бъркотия след себе си…
	Макар и очевидно старо, лицето на Уоксман не беше отпуснато, липсваха и бръчките… От него се излъчваше сила, но то все пак си оставаше една гротеска. Главно благодарение на прекъснатите нерви под едното око.
	— Жената, за която се ожених, беше просто прикритие. Направих това, което трябваше да направя.
	Уоксман очевидно прие обяснението, вдигна глава и попита:
	— Трудно ли беше да се добереш до Голдони?
	— Нещата се стекоха така, че не беше особено трудно…
	— Когато нещата опират до Доминик Голдони, те не могат да бъдат лесни — поклати глава Уоксман и очите му сякаш се разшириха. — Не е зле добре да запомниш това.
	— Защо? Той е мъртъв, всичко свърши — До Дук се намести удобно върху старото канапе в стил Луи XV, чиято износена тапицерия все още хвърляше бледи златни отблясъци.
	— Вярно, че е мъртъв, но не всичко е свършило… Ще свърши едва когато поема в свои ръце властта, която притежаваше — Уоксман вдигна ръка, на китката му проблесна татуировка, изобразяваща човешко лице, разделено на две вертикални половини. На едната беше изрисувано око, а другата — напълно тъмна, беше прорязана от полумесец. — Онези мръсници от фамилията не искат да се откажат от тази власт… Но той беше последната мъжка издънка. Останаха две сестри и дъщерите му… Нищо работа, направи крачка встрани, хвърли един поглед към главата, после отново се върна на мястото си. — Не, най-много ми харесва, когато ме гледа право в очите…
	До Дук не каза нищо. Макар и мъртва, проклетата глава продължаваше да излъчва сияние. Слабо, значително по-слабо, но все пак сияние…
	— Доминик беше убиец и предател, съдбата му е напълно заслужена — продължи Уоксман, зъбите му рязко изтракаха. Този негов навик дразнеше много хора, но не и До Дук. — Какво значение има това сега? Сторих каквото трябваше да бъде сторено, макар мнозина да твърдяха, че то е невъзможно… Успях, защото си направих труда да го опозная добре и да открия слабостта му — прекалената привързаност към Маргарет — неговата сестра, и прекалено силната му обич към нейната дъщеря… Може би по-силна от тази, с която е дарявал собствените си деца… Странно. Но това беше Доминик…
	Зъбите му продължаваха ритмично да потракват:
	— Веднага бих дал пет години от живота си, за да зърна лицето му в мига, в който нашият пратеник му предава информацията, че Тони Д. малтретира не само Маргарет, но и малката Франсин… Извадихме късмет, че не получи инфаркт. Единственото му желание беше да види незабавно любимата сестричка и отрочето й, правилата на ФПЗС можеха да вървят по дяволите. Знаех това, през цялото време го знаех! — обърна се и отправи продължителен поглед към главата: — Ето така те пипнах, мръснико! Любовта те погуби!
	До Дук продължаваше да мълчи, очите му под полуспуснатите клепачи лениво наблюдаваха развитието на събитията.
	— Успя ли да изтръгнеш необходимата информация от него? — рязко смени темата Уоксман. Този негов навик държеше подчинените му в непрекъснато напрежение.
	— Истинското име на източника — отвърна До Дук, издържа продължителния поглед на другия и бавно кимна с глава: — Изстисках го като лимон, източвах кръвта му капка по капка… Изплю всичко, което знаеше.
	— Значи съм вътре в играта! — възкликна радостно Уоксман и отново извърна поглед към главата: — Представи си само! Тайната на Голдони, източникът на скритата му сила! — гласът му се превърна в шепот, отново натежал от страхопочитание.
	— Трябва да призная, че и аз съм изненадан от резултата — подхвърли До Дук.
	— Мръсник! — прогърмя Уоксман. — Всички Голдони са мръсници, искат да подчинят целия свят! Какво ли е мечтало това копеле Доминик?! Какви ли планове е кроял, за да посмее да се опълчи срещу нас?! Издаде на ФБР имената на всички нови босове, но това е нищо в сравнение с мръсотията, която е вършил зад гърба ми! Предаде ме, сключи сделка с Микио Оками и двамата заедно се опитаха да поставят Огледалото на колене!
	Уоксман рязко обърна гръб на главата, пламтящите му очи се впиха в лицето на До Дук:
	— Но трябва да призная, че копелето беше истински гений! Успя да заблуди всички ни, накара ни да повярваме, че е неразделна част от Огледалото, изчака да научи плановете ни за световна експанзия и едва след това се прехвърли на страната на „Годайшу“!
	Скочи по посока на главата, лицето му беше зачервено от ярост. Нанесе й страхотен удар, тя отскочи от бронята и се търкулна в ъгъла.
	— Какво, по дяволите, ти стана, Доминик?! Какво планирахте двамата с твоя партньор Оками? Защо ни предаде?
	Спомените се смесиха със силата на чувствата, тялото му се разтърси сякаш от пристъп на малария. Отстъпи крачка назад и направи място на До Дук, който отиде да вдигне главата и да я върне на мястото й. Макар и преобърната по странен, почти гротескен начин, тя продължаваше да излъчва сияние. Това накара сърцето на До Дук да се свие от тревога.
	Уоксман се успокои толкова внезапно, колкото се беше разгневил.
	— От ГИМ стигам до заключението, че си му приложил своите методи — тихо подхвърли той, без да изпуска от поглед интелигентните очи на Доминик.
	— Да.
	— Онова копеле Лилехамър вероятно се е надрискало от страх — ухили се Уоксман.
	— Без съмнение — кимна До Дук.
	— С него внимавай. Положително ще иска жив да те одере!
	— На това разчитам.
	— Знам. Затова възложих разследването именно на него. Вие двамата имате нужда пак да се срещнете… — изсумтя и добави: — А ти си изпитал удовлетворение… Предполагам, че нищо не си променил…
	— Не.
	— Ритуалите никога не се променят, това е част от силата им. И мярка за степента на удовлетворението, което носят.
	— Грешиш — отвърна До Дук. — Аз не търся удовлетворение.
	— Всички търсим удовлетворение — навлажни устните си Уоксман. — Само мъртвите могат да минат без него.
	Беше прав, разбира се. Защото съществуваше и момичето. До Дук не спомена нито думичка за него, за това, което му беше сторил. Би било глупаво да говори за нея, защото тя беше риск. Огромен риск, целящ още по-голяма власт. Но До Дук живееше с риска, търсеше го така, както другите търсят тишината и спокойствието. Ритуалът с нея беше по-различен, просто защото не му беше необходима концентрацията, която беше задължителна за Доминик Голдони. Не беше необходимо да направи дисекция на съзнанието й, нямаше какво да извади оттам. И тя се превърна в Кшира — блестящата Пътека. При Голдони трябваше да предразполага боговете, да потиска психомоторите, с цел да избегне обратния удар… А при нея беше точно обратното: отдаде се на пир с душата й и това значително засили собствената му мощ.
	— Ще се пролее още много кръв, преди да успея да се добера до човека, предал тайните на Голдони — промълви на глас той.
	— Хич не ми пука, стига работата да стане бързо — отвърна Уоксман и му отправи предупредителен поглед. — Трябва да помниш, че понякога дори мъртвите обладават сила!
	— Ти знаеш всичко за силата — поклати глава До Дук.
	Уоксман въздъхна, после внимателно, сякаш посягаше към отровна змия, хвана ръката на До Дук.
	— Ние _двамата_ знаем всичко за силата — промълви той и обърна ръката с дланта нагоре. Татуировката проблесна ярко, сякаш беше жива: разделеното от вертикална черта лице, отвореното дясно око, гледащо втренчено като очите на мъртвия Голдони, тъмната лява страна, върху която блестеше ГИМ — свещеният полумесец…
	Дълго се гледаха в очите, никой не помръдваше.
	— А сега ми кажи кой е източникът на Доминик — промълви най-сетне Уоксман. — Кой го е захранвал с информацията, позволявала му да държи под контрол цели корпорации, а дори и правителства?
	— Линеър — отвърна До Дук. — Никълъс Линеър.


	— Опитваше се да ме изтика — поясни Никълъс.
	Челесте стоеше толкова близо до него, че косата й го докосваше по бузата.
	— Не разбирам — промълви тя.
	— Как да не разбираш? — попита Никълъс и я прегърна през рамото. На външната палуба на корабчето беше студено, вятърът свиреше над водите на Канале Гранде и вдигаше малки, къдрави вълни. Ризата и сакото, които току-що бяха купили, не бяха особено подходящи за такова време. Но той отказа да влезе във вътрешния салон, предпочете да наблюдава прекрасния, изумруденозелен цвят на водата, точно копие на фините кристали Мурано.
	Но дали потърси топлината на тялото й само заради хладния вятър? Не му се искаше да отговаря на този въпрос, точно както не му се искаше да позвъни в службата или да се обади на Джъстин… Какъв смисъл има? Потънал дълбоко в загадката на Оками и Месулетите, той не би могъл да бъде от полза нито на Джъстин, нито на Нанги… По-добре е да изчака. Нанги може да разчита на помощта на Сейко в случай че Винсънт Тин се натъкне на трудности. А отношенията му с Джъстин само можеха да спечелят от спокойствието, което носи раздялата…
	Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през оловните облаци, ярките им отблясъци за кратко време превръщаха водата в подобие на древно огледало. Челесте мълчеше, очите й механично следяха редицата дворци, които величествено се точеха край тях. Задмина ги полицейска моторница, жълто пощенско корабче приключваше със спокойната си обиколка. Водната повърхност се набразди от дъждовни капки, огледалните й свойства изчезнаха…
	Никълъс скришом наблюдаваше лицето й, не можеше да отгатне как приема докосването и близостта на тялото му. Изглеждаше някак отнесена, сякаш контактите й с приносителите на Тао-тао бяха отнели част от дълбоката и човешка същност.
	— Много се умълча — подхвърли той. — За какво мислиш?
	— И още питаш! — гневно отвърна тя, в очите й проблесна опасно пламъче. — Та ние за малко не загинахме!
	— Може би си права…
	Тя потръпна, лицето й си остана намръщено, вероятно за да прикрие ужаса, който разтърсваше душата й.
	— Я се погледни! Държиш се така, сякаш се връщаме от разходка до Лондон и нищо особено не се е случило! Нима подобни събития изпълват твоето всекидневие? Ако действително е така, аз не желая да имам нищо общо с него!
	— Би трябвало да си даваш сметка, че връзката ти с Оками-сан ще бъде свързана с известни опасности — отвърна той.
	— О, разбира се — тръсна глава тя. — Опасности, идващи от куршуми и саби! С тях все някак бих се справила… Но това… — главата й бавно се поклати: — Това е извън моите възприятия! — Корабчето се насочи към кея на поредната си спирка, тя рязко се извърна и го погледна в очите: — Честно признавам, че едва не умрях от страх! Някакъв мръсник с Бог знае какви умения почти ни уби!… Но с какво? С магия? — тя потръпна, отдръпна се от него и се смеси с тълпата слизащи пътници.
	Никълъс забърза след нея. Пред тях се издигаше Академията с великолепния дървен мост, която обаче му напомни за Канфа на месулетите. Бяха близо до къщата на Оками, тя вървеше именно натам.
	— Да — изравни крачка с нея Никълъс. — Тао-тао наистина е магия. Но напълно обяснима, като например физиката…
	— За мен не е такава.
	— Чуй ме, Челесте… Аз умишлено позволих да попаднем в този капан…
	Това подейства. Челесте спря и рязко се обърна:
	— _Какво?!_
	Лицето й беше мокро от дъжда, червеникави косъмчета бяха полепнали по бузата й. Изглеждаше уязвима и безкрайно красива.
	— Усетих го там, в палацото. В затворено пространство човек като него не може да не бъде усетен от човек като мен… Беше започнал да концентрира силата си — онези странни ритмични пулсации, помниш ли?
	— Не бих могла да ги забравя, дори да искам — потръпна тя и придърпа дрехата около тялото си.
	Той я насочи към навеса на близкия вход, тъй като дъждът наистина се беше усилил. Традиционните опашки от туристи пред Академията ги нямаше, бюджетните ограничения бяха принудили управата на музея да го затваря още по обяд. Сега на стъпалата пред входа имаше малка групичка студенти с маратонки и раници, които чакаха да превали.
	— Моля те, опитай се да ме разбереш. Трябваше да открия срещу какво сме изправени. Трябваше да го изпитам, както той изпита мен… Направи опит да ме изтласка на удобна за себе си позиция, да провери с какви похвати разполагам… Не му позволих това.
	— Браво на теб!
	Тя започна да му обръща гръб, но Никълъс я сграбчи за лакътя.
	— Нищо не разбираш!
	— Точно така! — гневно извика Челесте. — Набута ни в капана, без дори да имаш представа за силата на противника си! Той можеше да те победи, можеше да убие и двама ни! Господи, Що за човек си ти? Как е възможно да поемаш подобен риск?
	— Струваше си — поклати глава Никълъс.
	— Никой риск не струва колкото…
	— Моля те да ме изслушаш — прекъсна я с настоятелен глас той. — Човекът, изпратен срещу Микио Оками, не е обикновен убиец на Якудза… — концентрира вътрешните си сили, блокира съзнанието й, принуди я да се замисли над това, което казваше: — В едно си права — човекът, който ни постави капан, е безкрайно опасен. Владее познанията на месулетите — най-старите магьосници на света. Техните умения са пряко свързани с човешкия дух, често надхвърлят всичко, което знаем за влиянието върху психиката. Разбираш ли това, което ти казвам?
	В очите й се появи странна светлина. Тази, която ранобудните зърват само за миг на хоризонта, малко преди изгрева.
	— Легендите твърдят, че месулетите са били в състояние да се докосват до елементарните космически сили, онази божествена закваска, от която е била създадена вселената…
	— Луд ли си? — потръпна Челесте. — Според теб излиза, че това не са били хора, а богове!
	— Наистина са били почти богове — кимна Никълъс и стисна ръката и. — И един от тях е бил изпратен тук! Защо? Ако Оками-сан е прав, целта му е една — да го убие…
	— О, Господи!
	Разстоянието до къщата на Оками изминаха тичешком. Челесте отвори портала със собствения си ключ, насочиха се към входа на сградата. Водите на канала тъмнееха на крачка от тях, студеният дъжд продължаваше да се лес като из ведро, вятърът клатеше клоните на крушовото дърво. Плочите на вътрешното дворче бяха покрити с алени листенца, обрулени от рози и бугенвилии. Приличаха на капки кръв.
	Ръцете на Челесте видимо трепереха, имаше проблеми с отключването на входната врата.
	— Оками-сан! — извика от прага тя. Палацото тънеше в мрак. — Господи, закъсняхме!
	Хукнаха нагоре по широкото стълбище към мецанина. Високите прозорци към Канале Гранде зееха отворени, в дневната цареше кучешки студ.
	Челесте изтича към подиума в дъното, коленичи на възглавниците и надникна през прозореца.
	Нямаше смисъл да я пита дали го вижда. Тя рязко се дръпна навътре и затръшна прозореца.
	— Няма го — прошепнаха пребледнелите й устни, после в очите й се появи обвинителен блясък: — И това ли знаеше предварително?
	Никълъс бавно кимна с глава.
	— Щях да усетя присъствието на месулет, дори да е било преди време — отговори той. — Особено ако е убил Оками-сан.
	— Казваш го с такова спокойствие!
	— Такива са фактите, Челесте.
	Тя продължително го изгледа, в погледа й личеше неодобрение. После стана и се спусна по трите стъпала към основното помещение.
	— Ще се заема с този етаж, ти прегледай долу.
	— Няма смисъл — поклати глава Никълъс. — Той е тук.
	Кръвта се оттегли от лицето й, пръстите се свиха в малки, стегнати юмручета.
	— Жив ли е? — извика. — Какво ти нашепва проклетата магия?
	Ето каква била работата, въздъхна в себе си Никълъс. Тя се страхува не само от Тао-тао, а и от него самия.
	— Нищо не си схванала отвърна той. — Това не мога да го зная…
	— Тогава направи нещо, за да го научиш! — цялата трепереше, вените по дългата й шия бяха издути от най реже ние.
	Той преодоля разстоянието, което го делеше от нея.
	— Ще го научим двамата — рече.
	Тя вдигна глава да го погледне, в очите й се четеше съмнение.
	— Толкова са необичайни уменията ти… Как бих могла да ти се доверя?
	Влязоха в спалнята на Оками, но не откриха нищо интересно. Леглото беше оправено, бельото в скрина беше подредено по безупречен начин, същото беше положението и е връхните дрехи в гардероба. Тоалетните принадлежности бяха там, където се полагаше — в банята.
	— Знаем поне, че не е избягал — въздъхна Челесте и посочи с пръст куфарите, акуратно подредени в килерчето.
	— Което не пречи да е бил отвлечен — поклати глава Никълъс и се зае да изследва тъмните ъгли на малката стаичка. — Не разполагаше ли с телохранители?
	— За да привлича допълнително внимание? — учудено го погледна Челесте и тръсна глава. — Не, това не беше необходимо. Въпреки годините си, Оками-сан беше в състояние да се защитава… Всяка сутрин правеше необходимите упражнения за поддържане на формата.
	— А е имал и теб — подхвърли Никълъс.
	— Да, имаше мен — призна тя и отвори вратата, която водеше в кабинета на стареца. — На практика беше готов да ми счупи ръката, ако надушеше, че искам да си вървя…
	— Много успокоително!
	— Но аз никога не съм искала да го напусна.
	— Вече разбирам защо…
	Мина край нея и се втурна в помещението, което беше обърнато с краката нагоре. Навсякъде бяха разхвърляни хартии и корици от разкъсани бележници. Масивното бюро беше съборено, чекмеджетата му — разпилени наоколо. Кожата на плота беше разпрана и зееше като отворена рана. Картините по стените бяха извадени от рамките си, в мазилката зееха грозни дупки.
	— Пресвети Боже! — простена Челесте.
	Никълъс се отпусна на коляно в близост до преобърнатото бюро и объркано поклати глава:
	— Но какво, по дяволите, са търсили?
	— Не зная — отвърна Челесте, отмести купчина хартии и приклекна до него. — Доколкото ми е известно, важните неща Оками-сан държеше само на едно място — в главата си. Беше твърде опитен, за да оставя писмени следи… — премести поглед върху Никълъс и добави: — Наистина ли мислиш, че е отвлечен?
	До крака на бюрото лежеше продълговат, прегънат на две картон. Оказа се стара черно-бяла снимка на Челесте, облечена в маскировъчен костюм. Зад нея се виждаше олтарът на църквата Сан Белисарио — там, където се беше състояла първата й среща с Никълъс.


	Предметът зееше отворен, като труп на масата на патолога. Съвсем точна аналогия, помисли си Нанги, докато чакаше да му донесат стерилната престилка И чехли — задължителни за всеки, който се появява на петдесетия етаж.
	Проектът „Чи“.
	Чакаше го лично Масамото Гоей, пръстите му се чупеха в знак на отчаяние.
	— Къде е намерен? — попита Нанги, докато пристъпваше към поцинкованата маса, върху която беше изкормен странният предмет — оптически проводници от фибростъкло, силиконови чипове, медни защити, миниатюрни диамантени спойки…
	— На черния пазар в Азия — отвърна Гоей, изравнил крачка с Нанги, който въпреки бастуна се придвижваше доста бързо. Масамото Гоей беше един от ръководителите на проекта „Чи“, теоретик на компютърната реч, част от гениалните му идеи бяха намерили приложение в създаването на този уникален компютър, който не се нуждаеше от софтуер.
	— Наистина ли е „Чи“?
	Спряха пред масата и отправиха очи към акуратно подредените компютърни компоненти.
	— И да, и не — отвърна Гоей. — Там, вляво, можете да видите трите интегрални схеми с неутрално захранване, които са наш патент, но за останалите компоненти просто не зная какво да кажа… С положителност мога да твърдя, че не са наша изработка…
	— Но онези компоненти са наши — посочи с пръст Нанги. — Как са били изнесени оттук и как са стигнали до мястото на сглобяване, където и да се намира то? Кой е отговорен за това?
	Отвърна му мълчание. Дори техниците, които бяха заети с разглобяването на апаратурата, прекъснаха работата си и погледнаха към двамата мъже.
	Нанги направи знак на Гоей да го последва и се насочи към изхода на лабораторията. В коридора спря да се освободи от стерилното облекло, очите му изпитателно се забиха в лицето на Гоей:
	— Друго?
	— Мутантът е сглобен някъде в Югоизточна Азия. Наричам го така условно, поради липса на по-точен етикет… Моите хора веднага установиха това. Лично аз бих казал Хонконг… Там е съвсем в реда на нещата да получиш поръчка за сглобяването на нещо, а след месец да удариш кепенците. Не прави впечатление на никого, всеки може да си наеме както помещение, така и необходимите машини и инструменти…
	По дяволите, въздъхна Нанги. Никълъс се покри някъде, а любимата му рожба се наака точно в краката ни… Искаше веднага да се върне в кабинета си, повече от всякога се нуждаеше от пряка връзка с Винсънт Тин. В Сайгон нещата се наблюдават пряко, не може да не е забелязал появата на мутанта на черния пазар. Но защо не е сигнализирал за нея?
	— Дръж ме в течение — кратко нареди той. — Задачата е от първостепенно значение, всичко друго да мине на втори план.
	Влезе в президентския асансьор и потегли нагоре към офиса си.
	— Някакви новини от Винсънт Тин? — пристъпи към бюрото на Уми той.
	— Не, сър — поклати глава момичето, взе няколко папки и тръгна след него и Сейко.
	— Нещо ново от Линеър-сан? — въпросът му беше предназначен за Сейко.
	— Нищо — отвърна тя, изчака го да опре бастуна си в ъгъла и едва тогава добави: — Но получих странична информация…
	— Така ли? — вдигна глава Нанги и й направи знак да почака: — Преди да я споделите с мен, ще помоля Уми да разпространи една заповед до всички наши филиали: считано от днес госпожица Сейко Ито е назначена за директор на отдела за корпоративни връзки. Новата длъжност й дава право да интерпретира и възлага за изпълнение моите заповеди на всички клонове в корпорацията.
	Уми стрелна с поглед неподвижната Сейко, после продължи да стенографира.
	— Искам заповедта да бъде разпратена веднага — добави Нанги и момичето кимна с глава. — А сега искам да…
	Прекъсна го телефонът. Уми се надигна и взе слушалката.
	— В съвещание съм — раздразнено промърмори Нанги и се извърна към Сейко. Уми каза няколко думи в слушалката, после вдигна глава. Лицето й беше станало пепеляво, ръката й трепереше в опит да намери бутона за временно прекъсване на разговора.
	— Мисля, че трябва да проведете този разговор, Нанги-сан — прошепна тя.
	Нанги любопитно я изгледа и пое слушалката.
	— Моши-моши — кратко каза той.
	— Танцан Нанги?
	— На телефона.
	— Безпокои ви старши инспектор Ханг Ван Киет от Главното полицейско управление на Сайгон. Със съжаление трябва да ви уведомя, че вашият служител Винсънт Тин претърпя злополука.
	Нанги си даде сметка с каква огромна сила стиска слушалката. В корема му се настани оловна топка.
	— Сериозно ли е пострадал?
	— За съжаление той е мъртъв, господин Нанги.
	Нанги слушаше призрачните шумове на международния разговор в слушалката, имаше чувството, че те някак странно го откъсват от действителността. Тин е мъртъв. Трябваше да си даде сметка какво означават тези думи. Отправи една безмълвна молитва към Бога за упокой на душата му, после включи в действие аналитичния си ум.
	— Бихте ли казали каква точно е била злополуката, господин старши инспектор?
	— Обстоятелствата са малко особени, господин Нанги. По всяка вероятност господин Тин е извършвал проверка на един склад в северната част на града и…
	— Ние нямаме складове в северната част на града — прекъсна го Нанги.
	— Точно така — съгласи се Ван Киет и от тона на гласа му Нанги разбра какво ще последва: — Вашият господин Тин е действал незаконно на чужда територия…
	— Кой е собственик на въпросния склад?
	— Нещата не са много ясни, в момента ги уточняваме…
	Нанги докосна с пръст слепоочието си, сякаш за да попречи на болката, която се оформяше там. Познаваше отлично тези хора, знаеше как се сплотяват и пречат на всеки чужденец, дръзнал да си пъха носа в техните дела… От гласа на Ван Киет му беше ясно, че едва ли някога ще получи отговор на въпроса, който зададе преди малко.
	— Продължавайте — въздъхна в слушалката той.
	— От огледа на местопроизшествието стигнахме до извода, че господни Тин е вървял по тясно скеле, доста високо над пода. Попаднал е на гнила дъска и е изгубил равновесие…
	В слушалката се възцари мълчание, нарушавано единствено от свиренето на кабелите по трасето.
	— Добре, а после?
	— Паднал е във варел със сярна киселина — тихо отговори инспекторът.
	— Сярна киселина? Правилно ли чух?
	— Да, сър.
	— А как се е озовал варелът точно на мястото на нещастието?
	— В склада има още много такива варели, господин Нанги.
	— Със същото съдържание, така ли?
	Ван Киет се поколеба за момент, Нанги беше сигурен, че чува шумоленето на хартия.
	— Имало е варели и със солна киселина, бензин, сода бикарбонат и натриев перманганат — отвърна инспекторът, в гласа му се долавяха гняв, досада и примирение.
	Главоболието на Нанги се усилваше с всеки удар на сърцето му.
	— С други думи този склад е лаборатория за производство на наркотици, така ли? — рязко попита той.
	— Този извод се налага сам — въздъхна Ван Киет. — Случайно да разполагате с информация, че господин Тин…
	— Моите служители не се занимават с търговия на наркотици — ледено процеди Нанги.
	— Много е удобно да мислите така, особено там, в далечното Токио — язвително подхвърли Ван Киет.
	Словесен двубой с виетнамски полицай беше последното нещо на света, от което Нанги се нуждаеше в момента. Още повече, че човекът насреща беше единствената му връзка със Сайгон и загадката около живота и смъртта на Винсънт Тин.
	— Как стигнахте до извода, че става въпрос за нещастен случай? — попита с примирителен тон той.
	— Моля?
	— Питам какво ви кара да изключвате вероятността за насилствена смърт — поясни Нанги. — За убийство?
	— Честно казано, аз не изключвам подобна вероятност, господин Нанги. Но смъртта ще бъде регистрирана като нещастен случай. Няма свидетели, нищо не показва, че в склада е имало и други хора… Сам разбирате, че предвид обстоятелствата на смъртта, аутопсия също не е възможна… — в слушалката прозвуча дълбока въздишка, после полицаят добави: — За съжаление не разполагам нито е достатъчно хора, нито със средства, за да проведа едно задълбочено разследване. Вълната на престъпността в тази страна е огромна и продължава да расте, едва ли можете да си я представите според вашите стандарти… Страхувам се, че заедно с капитализма тук се завръща и едно открито пренебрежение към законността…
	— Искате да кажете, че не сте в състояние да сторите нищо?
	— Вече трябва да приключвам, господин Нанги. Съжалявам за смъртта на вашия служител.
	— Ако отделите още един миг, господин старши инспектор, ще ви прехвърля на секретарката ми за подробностите по погребението…
	— Подробностите вече са уредени от семейството на господин Тин, уважаеми сър…
	— Господин Тин _няма_ семейство! — остро отвърна Нанги. — Кой е прибрал тялото?
	— Един момент, сега ще ви кажа… Ето — човек, представил се за брат на господин Тин… Дал е препоръки от компанията „Авалон ЛТД“ със седалище в Лондон — Ван Киет изпусна дълбока въздишка и продиктува името. — Вече наистина изчерпах лимита си за международни разговори, господин Нанги. Дочуване.
	Нанги втренчено изгледа слушалката, бездиханна като Винсънт Тин, там, в далечния Сайгон…


	— По всичко личи, че е била направена в нощта на първата ни среща — промърмори Никълъс и почука с пръст по черно-бялата фотография. — Знаеш ли нещо за това?
	— Не — отвърна Челесте. — Бих се обзаложила, че наоколо нямаше никой, взех всички предохранителни мерки…
	— Снимката е направена с телеобектив, от голямо разстояние — каза Никълъс. — Това личи от разделителната способност и сивотата… Бил е използван апарат с голяма скорост на снимане.
	— Но как се е озовала тук? — попита тя. — Нима Оками-сан е знаел за нея?
	— Много вероятно — кимна Никълъс и продължи с огледа на кабинета. Скоро приключи и се върна на мястото, където откриха фотографията.
	— Има нещо странно — промърмори той и отново се втренчи в гланцираната хартия. — Всичко е обърнато с краката нагоре, няма дори един цял документ… С изключение на тази снимка. Не бих казал, че това се дължи на небрежност… — пръстите му внимателно опипаха прегънатия картон. — Виж как акуратно е препъната… Почти като скулптура „оригами“…
	— От което следва, че е била оставена нарочно, така ли?
	— Точно така — кимна той и прибра снимката в джоба си. — Вероятно от Оками-сан, който е искал да ни насочи…
	— Към какво? Нима предварително е знаел мястото, на което ще бъде отведен?
	— Челесте, той отлично съзнаваше, че е белязан. А аз започвам да си мисля, че е знаел и кой точно е изпратен по следите му… Положително е имал представа и къде ще бъде отведен.
	— Но с какво ни помага тази снимка? — попита тя. — На нея съм само аз…
	— Да си пътувала някъде по поръчка на Оками-сан?
	— От време на време отскачам до Бурано, той поддържа делови отношения с няколко фирми там…
	— Добре — въздъхна той. — Бурано е една възможност.
	— Страхувам се, че нищо няма да излезе — поклати глава Челесте. — Оками-сан има много приятели там, а и островчето е малко. Рибарите се познават помежду си, едва ли някой ще посмее да укрива отвлечен човек…
	— Какво още виждаш на снимката?
	— Вътрешността на храма Сан Белисарио.
	— Точно така. Мисля, че си струва да хвърлим едно око…
	Стигнаха Кампиело ди Сан Белисарио за около двадесет минути. Пътят им минаваше през Еврейския квартал, по мнението на мнозина — най-бедната част на Венеция. Но Никълъс го видя само като по-различен, което беше напълно естествено. Сравнени с готическите катедрали и византийските палати на Венеция, тукашните жилищни сгради и синагоги изглеждаха голи и паянтови, лесно можеха да бъдат взети за бедни от хора, които не познават историята на еврейския народ. Евреите са били принудени да крият дълбоко своите радости в живота, особено богатството си. В самия Торах — най-святата книга на тяхната религия, категорично се забранява демонстрацията на богатство и власт.
	Освободен от лустрото на пищната готическа и византийска архитектура, тук човек беше в състояние да улови пулса на живота. Наоколо висяха тежките завеси на вековната история, прекрасни като гениална стенопис, но животът между тях беше искрен и непосредствен — това, което всеки от нас изпитва на гърба си.
	Малкият площад пред храма Сан Белисарио беше пуст, в далечния му край помръдна фигурата на съсухрен старец. Той ги погледна, на лицето му се появи измъчена усмивка. Миг по-късно изчезна зад висок дървен портал.
	— Мога да кажа само едно — прошушна Никълъс. — Дотук никой не ни проследи. А дали Оками-сан ще се окаже в църквата… — сви рамене и остави изречението си недовършено.
	— Оттук — каза Челесте и го поведе към мостчето, прехвърлено над тесен канал. Именно от него се беше насочил към задния вход на храма при първата им среща, спомни си Никълъс. Сега влязоха през същата врата.
	Над главите им увисна тежестта на вековете. Въздухът беше напоен с миризмата на тамян, мухъл и призрачно присъствие. Намираха се близо до водите на канала и влагата се чувстваше съвсем осезаемо. Плочите по краищата на просторното помещение бяха зеленясали.
	Челесте го поведе по тесен коридор с дървени подпори, който свършваше пред каменно стълбище. Озоваха се на приземното ниво на храма, под готическия свод, непосредствено до Schola Cantorum. Тя се спряна предварително избрано място и поиска снимката. Разглежда я внимателно в продължение на няколко секунди, после кимна с глава и му я подаде.
	— Стояла съм точно тук — прошепна тя.
	Никълъс мълчаливо кимна.
	— Усещаш ли нещо? — попита тя. — Присъствието на Оками-сан или на онзи, който ни следеше?
	Той замръзна на място и напрегна сетивата си. В душата му бавно нахлуха незабележимите вибрации на храма. Подобно на диапозитиви под светлината на прожектора, в съзнанието му започнаха да се мяркат сцени от далечното минало. Храмът — такъв, какъвто е бил в първоначалния си вид, лицата на хората, които са го съграждали… лицата на техните наследници… Пепелища, после повторно съграждане… Цикладийци и финикийци, гърци и римляни… Представители на различни азиатски малцинства, смесени с тях. За да се получи в крайна сметка етническата общност, наричаща себе си венецианци…
	Това място е било свято за тях — той ясно виждаше линиите на властта, излизащи от него във всички посоки на света — като спиците на дървено колело. Една отдавна отминала и забравена власт, съществуваща единствено в спомените на проповедниците и молитвите им, отправени към Бога… Но мястото беше свято и сега, притегателната му сила беше огромна, присъствието и се чувстваше навсякъде…
	_Бил е привлечен насам._ Това беше първата мисъл на Никълъс, отпуснал се върху вълните на неуловимите вибрации. _Той също е усетил светостта и притегателната сила на това място, пожелал е да се слее с нея…_
	— Кръв! — внезапно извика той. — Виждам кръв!
	— Къде? — хлъцна Челесте.
	— Насам!
	Втурнаха се в Schola cantorum, прекосиха я и се насочиха към тесния коридор отвъд, изпълнен с тесни килийки, изсечени направо в скалата. Започнаха да ги проверяват една по една, светлината от запалените в коридора факли ставаше все по-слаба… В първата имаше покрит със сламеник нар, над него бяха опънати тънко одеяло и груб ленен чаршаф. Това наистина беше килия. Второто помещение се оказа нещо като склад. Купища ноти за църковния хор лежаха върху дървени каси със свещи, светена вода и бутилки вино за причастие.
	Третата килия беше тъмна и на пръв поглед празна. Миризмата на мухъл липсваше, заменена от острия мирис на силен препарат за дезинфекция.
	— Тук няма нищо — прошепна Челесте.
	— Но миризмата на кръв става още по-силна — поклати глава Никълъс, за миг затворил очи.
	— Може би са се опитали да я прогонят с препарата?
	— Може би — кимна той и се отмести от средата на помещението. Сякаш изведнъж се стопи в дълбоката сянка край стената.
	— Никълъс?
	Отвърна й ужасяваща тишина, косъмчетата по врата й настръхнаха.
	— Челесте, ела тук… — гласът му прозвуча някъде отдалеч, сякаш изведнъж беше попаднал в далечния край на огромна пещера. Тя се насочи натам и го видя, изправен до стената. Силуетът му помръдна и за миг се разпадна — сякаш беше неясно отражение. В следващия миг вече беше до него, изпита чувството, че е прекрачила в ириса на огромно, блестящо око. Обърна се да погледне назад, входът на килията й се стори отдалечен на десетки метри.
	Никълъс беше вдигнал ръце високо над главата си, дланите му опираха в каменната стена.
	— Трябва да е някъде тук — промърмори той, наблегна с цялото си тяло, от устата му се откъсна тежко изпъшкване. Стената изведнъж помръдна, Челесте нададе неволен вик на ужас. По-точно помръдна само част от стената, двамата бавно пристъпиха в тайния проход, който зейна сред каменните блокове.
	Озоваха се в миниатюрна градина. Високите каменни стени бяха покрити с цъфнали клематиси, сред тях проблясваха свежите листенца на други пълзящи растения. В клоните на японско дърво гинко цвъртяха птички, бял като скелет, стволът му се извиваше нагоре и чезнеше високо над зида.
	Земята в краката им беше влажна, от нея се излъчваше задушливият аромат на късна есен. Дъждът беше спрял. Лъчите на слънцето стигаха дотук бледи и разсеяни, човек оставаше с чувството, че се намира в девствен лес, на хиляди километри от цивилизацията…
	В центъра на градината имаше стара пейка от ковано желязо, обърната е гръб към тях. Земята под краката им беше зелена и пружинираща, Челесте разбра, че всъщност стъпват върху мъх. На метър от главата й пропя птичка, после настъпи тишина. Оттатък дебелите каменни стени се чуваше мекото пошляпване на водата в близкия канал.
	— Виж!
	На скамейката лежеше ритуална венецианска маска, счупена през средата. Беше покрита с току-що засъхнала кръв.
	Челесте тихо извика.
	— Това е моето домино! Същото, което ми даде Оками-сан преди срещата с теб!
	— Откъде знаеш, че е то? — вдигна вежди Никълъс. — Във Венеция има поне десет хиляди като него…
	— Моето беше ръчна изработка, подписано от майстора — отвърна тя. — Подписът му трябва да е там, от вътрешната страна…
	Никълъс се наведе да погледне.
	— Не съм на това мнение — поклати глава той.
	— Какво прави моята маска тук, Никълъс? — попита уплашено тя. — Защо е покрита с кръв? Чия кръв е това? На Оками-сан?
	— Бих искал да зная това — поклати глава Никълъс. После клекна и извади снимката, която бяха открили в кабинета на Оками. Челесте стори същото.
	— Ето, тук си с маската, която открихме… Вероятно в нея се крие загадката за местонахождението на Оками-сан… — замисли се за миг, после попита: — Какво ми разказваше за произхода на думата „домино“ в онази нощ?
	— Идва от латинското Benedicamus Domino, което означава „глава на Бога“. Според мен древните венецианци са искали да иронизират своите двулично набожни управници. Защото по време на Карнавала те са се занимавали главно с разврат…
	— Латинското наименование не е ли архетип на нещо, което по-късно се появява и в италианския език?
	— Все пак не мога да бъда сигурна, не познавам достатъчно добре историята на Maschere… Има само един човек, който може да ни каже всичко, свързано с маските на Венеция и в частност за моето домино. Това е човекът, който ги прави.


	Осма глава
	Олд Уестбъри | Венеция

	Лю Кроукър зърна за първи път в живота си Маргарет Голдони де Камило отвъд просторната морава, зелена и сочна като през лятото. Може би благодарение на този цвят — ослепително свеж и блестящ под отвесно падащите лъчи на обедното слънце — гледката придобиваше една особена интензивност, превръщаше се в нереален и незабравим обект, сякаш напълно освободен от законите на земното притегляне.
	Най-напред зърна облак тъмна, леко чуплива коса, която му напомни за студен джаз и двойно еспресо в някакъв отдавна забравен бар на Гринуич Вилидж. После, дочула стъпките му по посипаната със ситен чакъл пътека, тя се обърна и му даде възможност да оцени съвършената линия на носа и решителната брадичка. Очите й гледаха хладно и с леко любопитство, очакваната враждебност липсваше.
	— Нямате късмет — каза Маргарет Голдони, когато той стъпи на терасата. Беше облечена в шарена, плетена на ръка жилетка, на краката си имаше черни гамаши и ниски ботушки. От ушите й висяха златни обици, изработени от стари римски монети, на пръста й проблясваше едър брилянт.
	— Защо?
	— Съпругът ми не е у дома.
	— Но в разговора по телефона е обещал на колегите да ме чака…
	— Тони е сицилианец — сви рамене тя. — Или уважава хората, или пет пари не дава за тях…
	Кроукър я изгледа и неволно се запита какво ли мисли за съпруга си. Беше произнесла думата _сицилианец_ през стиснати зъби, като обидно прозвище…
	— Което означава, че за мен не дава пет пари, така ли?
	— Вие сте ченгето, вие ще кажете.
	— Бях — отвърна с усмивка Кроукър. — Централното полицейско управление на Ню Йорк. Но това беше отдавна.
	Тя наклони глава:
	— Ас какво по-точно се занимавахте?
	— Бях детектив в отдел „Убийства“.
	— Значи съвсем по специалността…
	— Какво искате да кажете?
	— Я стига! — изсмя се в лицето му тя. — Детектив или дявол знае какъв, вие сте тук заради убийството на брат ми! И точно за това убийство искате да говорите с Тони!
	— Но него го няма — вдигна рамене Кроукър. — Което може би означава, че трябва да си поговоря с вас…
	— Нямам какво да кажа. Дом е мъртъв и всичко е приключено.
	— За мен не е — поклати глава Кроукър и с крайчеца на окото си проследи движенията на едър младеж с осанка на телохранител, който вървеше близо до оградата на имението и гледаше насам. — Възложено ми е да открия убиеца и да го предам на правосъдието.
	— Жив или мъртъв, нали? — попита тя и спря поглед на изкуствената му ръка.
	— Зависи от реакциите му в момента, в който го открия — отвърна Кроукър, вдигна биомеханичната протеза и размърда стоманените пръсти пред лицето й.
	Тя ги разгледа един по един, докосвайки ги леко и деликатно — като творец, изправен пред макета на недовършена скулптура.
	— Изглеждат опасни — прошепна.
	— Което не им пречи да вършат и фина работа — подхвърли Кроукър и измъкна тънко стоманено острие от показалеца си.
	Тя премести поглед върху лицето му и попита:
	— Промени ли ви?
	— Кое?
	— Тази… тази ръка.
	— Защо трябва да ме променя?
	Маргарет отклони вниманието си към бодигарда и мигът отлетя. Онзи се беше спрял и палеше цигара.
	— Хей, да не забравиш да прибереш фаса в джоба си — подвикна му тя, после се извърна към Кроукър: — Изглеждате убеден, че ще откриете убиеца на Дом…
	— Ще го открия.
	Тя му отправи продължителен поглед, но слънцето светеше в очите й и той не успя да разбере дали в този поглед има нещо повече от обикновено любопитство.
	— Мисля да поостана малко… — Тя се извърна и тръгна по пътеката, която обикаляше къщата. — Не очаквайте да ви поканя вътре, защото имам майстори. Сменят паркета, всичко е покрито с найлон…
	— Не се притеснявайте.
	— Споменахте някакви колеги — спря се тя и натика ръце в джобовете на жилетката. — За кого работите?
	— Проклет да съм, ако знам — изтърси той и се усмихна на озадаченото й изражение. — Предполагам, че за Федералното бюро, случаят придоби общонационална известност…
	— Я не ме будалкайте! — извърна се рязко тя. — Брат ми имаше общонационална известност и ФБР му целуваше задника години наред!
	— Странно, аз пък си представях, че е обратното, особено накрая…
	— Ха! — тя беше спряла пред подстригана азалия, която не изглеждаше особено свежа. Изящните ръце пипаха сръчно, той остана с чувството, че така се справя с всичко, до което се докосва. — Знаете твърде малко, за да бъдете агент на ФБР!
	— Може би, но изгарям от желание да попълня празнотите в познанията си.
	Тя се изправи и го погледна:
	— Странно изказване, обикновено повечето агенти знаят всичко и си имат собствени теории…
	— Какво имате предвид?
	— Ами това, че неусетно започват да проявяват лично отношение. По цял ден се мъкнат след разни хитри типове, които носят костюми за 3000 долара, возят се в БМВ-та и живеят като царе. Това им се отразява на психиката пробожда ги като нож в сърцето… И започват да си мислят: този ще го катурна, онзи ще натикам в кафеза… — на лицето й се появи крива усмивка: — Става нещо като спорт. Важното е да отбележиш точка, иначе скуката те съсипва. Затова трябва да проявиш лично отношение… Ето така действат тези федерални агенти… Избират си някой и му отделят цялото си внимание. Просто за да се отърват от скуката… — хвърли му кратък поглед: — Мислите, че фантазирам, нали?
	— Не.
	Бяха стигнали задната част на къщата, оттатък покрития басейн се виждаха фигурите на двама мъже, изправени между дърветата. Бяха близнаци с двойката, която го беше спряла на входа на имението: едри здравеняци с бдителни очи и бързи реакции, вероятно бивши пандизчии, наети за бодигардове. Единият държеше млад ротвайлер на дълга стоманена верижка. Песът наостри уши и изпъна верижката. Вниманието му беше привлечено от Кроукър, застанал прекалено близо до собственичката на имението. Точно нея го бяха обучавали да пази и закриля.
	Кроукър гледаше кучето и си мислеше за досието на семейство Де Камило, което Лилехамър извади от компютъра по време на полета с военния самолет.
	Във въздуха се усети нещо по-различно от аромата на ранната есен. Сладко-горчивата миризма на окапали листа не можеше да прикрие натрапчивото присъствие на промяната.
	— Това не е същото куче, нали? — импулсивно попита той.
	— Моля?
	— Имали сте ротвайлер на име Цезар, но този е друг…
	— И какво от това?
	— Какво стана с Цезар?
	Маргарет не отговори, очите й гледаха някак особено към кучето.
	— Цезар умря — промълви след известно време тя. — Вероятно е изял някоя отровена полска мишка…
	— Сигурно не ви е било лесно да го понесете…
	Тя се извърна към него, бузите й внезапно пламнаха:
	— Не ми беше лесно да понеса смъртта на брат ми! А това… — ръката й небрежно се размаха във въздуха: — Това е просто едно шибано куче!
	Ротвайлерът се закова на място и наостри уши, вероятно привлечен от промяната в гласа на Маргарет. Но злобните му жълтеникави очи бяха заковани върху Кроукър.
	Тя отмести поглед от кучето и се усмихна:
	— Мъртъв сте, ако направите дори само едно движение.
	— Благодаря за предупреждението.
	Тя издаде тих гърлен звук и песът се отдръпна. Козината на врата му продължаваше да е настръхнала, но Кроукър вече пет пари не даваше за пламтящата злоба в очите му.
	— Вече всичко е наред — подхвърли Маргарет и отново тръгна напред. — Но все пак трябва да бъдете внимателен. — Ще запомня, че не трябва да ви стряскам в присъствието на кучето!
	Продължиха напред, към алпинеум, засаден с гъсти глицинии, сред които се издигаше каменна статуя на Посейдон — бога на моретата. Краищата на тризъбеца в ръката му изглеждаха остри като бръснач. Горилите с кучето ги следваха на дискретно разстояние, съвсем като охраната на кралска особа.
	— Не вярвам съпругът ми да прояви желание за разговор е вас…
	— Очевидно — кимна Кроукър. — Не го обвинявам…
	Стигнаха алпинеума. Слънчевите лъчи прорязваха храсталака, скамейки от бял камък с позеленели от влагата крака се виждаха от двете страни на тясната пътечка.
	— Но вие сте по-смела от него и разговаряте с мен…
	— Така се случи — засмя се Маргарет. — Просто ме хванахте у дома…
	Седна на най-близката скамейка, той се облегна на ствола до нея.
	— Предполагам, че господин Де Камило е решил да направи свое разследване за убийството на брат ви. Нали вече е _капо_…
	— Съпругът ми е юрист с добра клиентела. Лесно можете да получите съответната информация.
	— Не е нужно — сви рамене Кроукър. — Половината агенти на ФБР и Министерството на правосъдието са се занимавали с практиката на мъжа ви.
	Тя го погледна с премрежени очи, изведнъж му се стори далеч по-беззащитна.
	— А вие е какво се занимавате?
	— Вече ви казах. Искам да заловя убиеца на брат ви.
	— Защо? Какво ще спечелите? Удоволствието да се ровите в мъката на хората? И вие ли сте човек на мафията като три четвърти от федералните агенти?
	— Ще ви отговоря съвсем честно — въздъхна Кроукър. — От време на време, когато ми стане скучно, обичам да закова някой гаден убиец…
	— Но вие живеете в Ню Йорк — град, в който убийства се регистрират всяка минута! Заловете се с някое от тях, мястото ви не е тук!
	— Не става — поклати глава Кроукър. — Убийството на брат ви е по-особено и именно с това ме привлича…
	— Пак опираме до известността — погледна го с отвращение тя. — Той беше кръстник на мафията, най-едрата риба, попадала в мрежата на ФПЗС… Мога да ви разбера.
	— Не, не можете.
	Тя внимателното погледна, зад гърба й се виждаше напрегнатата фигура на ротвайлера, изпънал до крайност веригата си. Водачът му беше скрит зад гъстата зеленина.
	— Каза ли ви някой как точно е бил убит вашия брат?
	Отвърна му тишина, звънтяща и напрегната като след оглушителен изстрел.
	— Показа ли ви някой снимките на това, което е останало от…
	— Престанете! — извика тя и рязко скочи на крака, ротвайлерът изпусна гърлено ръмжене.
	Кроукър бавно вдигна ръка и извади кафяв плик от вътрешния джоб на сакото си.
	— Мисля, че трябва да видите това…
	— Не! — предните лапи на звяра задраскаха по чакъла на пътечката. — Не искам! — но очите й останаха заковани върху плика: — Нима мислите, че нямам желание да видя убиеца на брат си изправен пред съда?
	Той знаеше, че сега много трябва да внимава.
	— Точно този въпрос се появи в главата ми преди малко, в началото на нашия разговор… Сега вече мисля, че зная отговора… — тя се оказа по-умна, отколкото беше очаквал.
	Ръката й не трепна, когато пое плика. Отпусна се обратно на пейката и го сложи в скута си.
	— Получихте го от мен, нали? — промърмори сякаш на себе си Маргарет. — Пръстът на съдбата ви срещна точно с мен…
	Кроукър предпочиташе да държи ротвайлера под око, но нямаше как — трябваше да концентрира вниманието си върху нея.
	Ръцете й сякаш действаха, независимо от съзнанието, бавно и методично разтваряха плика и вадеха фотографиите. Погледна нагоре към него, сякаш търсеше помощ, после сведе очи към първата снимка в скута си.
	Беше онази със сърцето, пришито към пъпа на жертвата. От устата й се изтръгна сподавен писък.
	Ротвайлерът изръмжа и се втурна напред, влачейки водача подире си. Беше убеден, че господарката му се намира в опасност и беше прав.
	— Госпожо Д.?
	— Всичко е наред, Джоуи — вдигна глава тя. — Остави ни на спокойствие.
	Кроукър чу подрънкването на металната верига, ротвайлерът беше принуден да се върне на изходна позиция.
	На снимката имаше сълзи, мътно проблясващи върху гланцираната хартия. Тя разгледа всичките и сякаш изпадна в парализа. Пръстите й несъзнателно ги прехвърляха, ужасните изображения сякаш вече нямаха значение, по-важно беше сбогуването, вече наистина за последен път, с любимия брат…
	— Защо ми ги показвате? — прошепна най-накрая тя. — Те са… Те са отвъд всякакво понятие за нормално човешко поведение…
	— Точно така — отвърна той. — Предполагам, че вече ви е ясно защо съм тук.
	Пръстите й бяха бели и неподвижни като късчета скала.
	— Съгласих се да разговарям с вас само защото сте…
	— Защото съм ченге.
	— Не — поклати глава Маргарет. — Федералните агенти изглежда мислят, че съм им задължена, защото са поели Дом под закрилата на ФПЗС… Но грешат, тъй като не успяха да спазят своята част от условията на сделката… Те не му осигуриха закрила.
	— Това е само половината от истината — отвърна Кроукър. — А другата е, че Доминик Голдони наруши правилника на ФПЗС и именно заради това беше убит… Забравяте, че досега нямаше случай на нещастие с човек, получил закрилата на ФПЗС и спазвал съответните правила…
	— Но и ФПЗС не беше се занимавала с човек като брат ми!
	Туш, помисли си Кроукър.
	— Знаете добре как се действа в съвременния свят, детективе — продължи тя с по-спокоен и някак по-неуверен глас: — Никой не желае да поема отговорността. Разбира се, аз не очаквам федералните ченгета да дойдат и да кажат: „Извинете, ние се провалихме.“ Това би било прекалено компрометиращ жест за тяхната велика програма… Затворниците ще се уплашат, ще хукнат да бягат, някои от тях неизбежно ще получат куршум в главата…
	Много точна преценка на ситуацията до момента, призна в себе си Кроукър.
	— Ето, точно тук е проблемът — промълви той. — Какво точно е сторил Доминик Голдони, за да се изложи на смъртна опасност? — наблюдаваше я внимателно, сякаш тя се беше превърнала в ротвайлер, готов за скок. — Повикал е Джини — една от любовниците си, на име Вирджиния Морис, която живее в Куинс…
	Маргарет беше свела глава и бършеше сълзите си от снимките на убития си брат.
	— Джини също е било убита — продължи Кроукър. — На същото място… — главата й отскочи нагоре толкова рязко, че вратните й прешлени пропукаха:
	— Дойдох тук, за да разбера какво е накарало Доминик да наруши правилата за сигурност на ФПЗС. Теорията ми е проста: той е искал да скъса с Джини, а тя е искала обратното. Изпаднал в деликатна ситуация, вашият брат е потърсил нечия помощ… може би на съпруга ви… И точно телефонното обаждане го е убило. Някой е прехванал разговора и е успял да открие тайната квартира.
	— Не разчитайте на Тони — прошепна тя. — Дори на сакато ченге няма да помогне, ако е решило да пресече улицата…
	— _Вие_ познавахте ли Джини?
	— Какво?
	Тази мисъл се появи в съзнанието му благодарение на нещо, което беше казала. Или може би от начина, по който го беше казала… Била е много близка с брат си, а проблемът му в крайна сметка е бил интимен…
	— Би трябвало да знаете за похожденията на брат си извън семейството, поддържали сте изключително близки отношения… — промърмори на глас той.
	Тя рязко се изправи, снимките паднаха на земята. Кроукър се наведе да ги събере, пъхна ги обратно в плика и забърза подире й.
	— А може би не сте знаели нищо… — примирително промърмори той, когато изравни крачка с нейната. — Все старата сицилианска история… Жените не бива да имат нищо общо с бизнеса…
	— Сексуалните апетити на Дом _наистина_ нямаха нищо общо с бизнеса! — отсече тя. — Освен това фамилията Голдони не е сицилианска, за разлика от тази на съпруга ми! Ние произхождаме от Венеция.
	— Но вие с брат ви сте наполовина сицилианци — възрази Кроукър.
	— Неговата майка беше от Сицилия — отвърна Маргарет. — Но не и моята.
	Ротвайлерът скочи напред толкова рязко, че водачът му за малко не се просна по очи. Разкрачил задните си крака, той стискаше някакво зверче с предните си лапи. Катеричка или полска мишка… Огромните челюсти се раззинаха, чу се рязко изщракване. Главата на животинчето бе смазана. Маргарет наблюдаваше сцената с умерено любопитство, без да проявява възхита или отвращение. Със същото изражение на лицето, с което беше посрещнала и него при приближаването му през зелената морава.
	— Значи сте познавали Джини Морис — подхвърли Кроукър.
	— Не съм казала такова нещо — отвърна тя и се огледа наоколо. Сякаш се опасяваше да не я подслушват. — На практика знаех коя е, просто защото имах информация за всичките му любовници. Дом споделяше всичко с мен…
	— От това следва, че сте знаела и за секретната квартира на ФПЗС…
	— Не. Предупредих Джини да е готова и това беше всичко. Останалото свърши Дом…
	— Пресвети Боже! — въздъхна той. Сега вече знаеше защо тази жена плака над снимките на убития си брат. Защото му беше помогнала да наруши правилата за сигурност на ФПЗС и с това беше улеснила убийството му.
	— Доминик беше… различен в много отношения — промълви тя. — В любовните си похождения много приличаше на Джон Кенеди — те просто бяха по-силни от него… Мисля, че това е болест с точно определен медицински термин: сатирнада.
	— Искате да кажете, че брат ви е имал нужда от фусти така, както наркоманът — от опиат?
	— И друг път съм чувала подобна формулировка — отвърна тя, изчака потъването на плячката в устата на ротвайлера и хладно го изгледа: — Не забравяйте, че сте мой гост, детективе. Предлагам да се отнасяте с дължимото уважение към паметта на брат ми.
	Той искаше да я шокира, да предизвика още една необмислена реакция. В началото не я прие сериозно, беше склонен да мисли за нея като за обикновена жена-декор, в типично италиански стил. Но тя се оказа съвсем различна, това го накара да се усъмни в предварителната си нагласа и оценка на триъгълника Доминик — Тони — Маргарет.
	Беше приел като предварително условие факта, че Тони де Камило е довереник на Доминик Голдони, просто защото са били приятели от деца. На пръв поглед този сценарий отговаряше на истината, още повече, че Дом беше определил за свой наследник именно Тони. Но колкото по-дълго разговаряше с Маргарет, толкова повече нарастваше убеждението му, че двамата мъже не са били чак толкова близки. Един друг въпрос започна да взема превес. Точен и напълно логичен: след като Дом се е доверявал на Маргарет за любовните си похождения, може би й се е доверявал и за други неща?
	— От дълго време живея сам, това вероятно се е отразило на възпитанието ми — промърмори на глас той.
	— Сам по улиците на Ню Йорк? — вдигна глава тя.
	Той не успя да сдържи усмивката си.
	— Разбирам вашия намек, госпожо Де Камило. Моля да ме извините. Бих се радвал, ако ме наричате Лю… Детектив звучи малко…
	— Безлично, нали?
	Той отново се разсмя, изведнъж му стана приятно да бъде в нейната компания.
	— Добре — въздъхна тя. — Ще ви наричам Лю, но при условие и вие да ме наричате Маргарет…
	— Съвсем справедливо — кимна той.
	— Гладна съм — рече тя. — Да идем да похапнем някъде.
	Тръгнаха с нейния спортен „Лексус“, отзад през цялото време ги следваше един „Форд Таурус“. Кроукър хвърли поглед в страничното огледало с надеждата, че горилите са оставили проклетия ротвайлер в имението.
	Маргарет шофираше бързо и майсторски. Знаеше всички места, на които се криеха полицаите от пътната полиция, и навреме отпускаше педала на газта. След десетина минути спряха пред един от онези ресторанти с фалшиви позлатени фасади и дебело меню, съдържащо описанието на правена на конвейер храна — сякаш в някаква огромна кухня-майка, обслужваща стотици еднакви на вид заведения, пръснати из Лонг Айлънд и Куинс.
	Собственикът — мургав и дребен мъж, чиято родина би могла да бъде всяка средиземноморска страна, забърза към огромното, облицовано с тъмнозелен винил сепаре, в което имаше място най-малко за шестима дебелаци.
	— Добър ден госпожо Д. — поздрави почтително той. — Какво бихте желали да ви предложим?
	— Поръчайте си спагети — посъветва го Маргарет, без да разгръща менюто. — Това е единственото нещо, което приготвят на място…
	— Бутилка „Валполичела“ за сметка на заведението — светна лицето на собственика.
	Ядоха спагети с масло и хрупкав италиански хляб, още топъл. Маргарет щедро поръси своите с лют пипер. А Кроукър установи, че е живял твърде дълго на Маркоу Айлънд и вече е успял да забрави вкуса на истинските спагети.
	По-голямата част от виното изпи тя.
	— Всъщност защо приехте да ви гостувам? — попита някъде по средата на храненето той.
	— От любопитство — отвърна с обезоръжаваща искреност тя. — Мислех ви просто за още едно ченге, появило се да поднесе своите съболезнования. Но когато разменихме няколко думи, разбрах, че съм подведена от общия стереотип…
	— Същото се случи и с мен — засмя се Кроукър. — Мислех си, че като жена на Тони Д., вие ще се окажете… Е, знаете какво… — замълча, обзет от странно притеснение.
	— Сред сицилианците е разпространено старо поверие, Лю — погледна го тя. — Жените служат за чистене, готвене и раждане на деца — за предпочитане мъжки, на две години веднъж… Но аз не съм сицилианка и не отговарям на тези изисквания.
	— Но Тони е сицилианец и въпреки това се е оженил за вас…
	Тя избърса устни със салфетката.
	— Бях много млада, а той беше луд по секса… Страшно му харесваше да ме чука.
	— А вие? Вие какво харесвахте у него?
	— У Тони? Той беше като рицар от приказките — силен, властен, красив… Беше по-възрастен от мен, знаеше какво иска и как да го получи. В очите на едно младо момиче тези качества са страхотно привлекателни, особено когато хлапетиите наоколо изобщо не знаят какво искат…
	Кроукър допълни чашата й, на устните й се появи лека усмивка:
	— Едва ли ще ме напиете, Лю. По-добре изобщо не се опитвайте.
	— Значи се омъжихте рано — не й обърна внимание той. — А после какво стана?
	— После ли… — тя се намръщи, вдигна чашата пред очите си и се зае да изследва златистата течност. — После животът се стовари отгоре ми… Истинският живот, груб и брутален. Изведнъж престанах да бъда Маргарет Голдони и се превърнах в госпожа Антъни де Камило, съпруга на Тони… Доста бях шокирана, когато разбрах, че с това се изчерпват всичките желания на мъжа, когото доскоро боготворях… — млъкна, остави чашата на масата и тъжно се усмихна.
	— Но имате свой собствен бизнес… — промърмори Кроукър.
	— О, да. Благодарение на брат ми, който успя да убеди Тони, че се нуждая от нещо подобно… Но това се оказа грешка, тъй като Тони се почувства унижен… И ме накара да си плащам за волността, да си плащам всеки божи ден…
	— Искате да кажете, че има дял от него, така ли?
	— Не — хладно отвърна тя. — Искам да кажа, че има дял от мен!


	Магазинчето на майстора на маските беше само на една пряка от Канале Гранде — малко, задушно и тайнствено. От тавана висяха хиляди маски с лицата надолу, наблъскани една до друга, ярките окраски на места се сливаха в прекрасна хармония, а на други напълно се отблъскваха. Един истински океан от емоции, полюшващ се на телени кости, картонена плът и емайлирана кожа. Трептящи и живи, те накараха Никълъс неволно да си спомни за митичната Цирцея, вселявала духовете на своите гости в животински тела, превръщала ги по този начин в живи произведения на изкуството.
	Майсторът се казваше Марино Форново. Беше дребен мъж на средна възраст с разсеяното държание на творец, за когото са тесни границите на реалния свят. Косата му беше започнала да изтънява, но все още имаше наситен пшеничен цвят. Непрекъснато подскачаше около стария си тезгях от напукан мрамор, отрупан с материали — купи със сгъстено с вода брашно, намотки тел, купички лак, и инструменти за тяхното разбъркване. Златните рамки на очилата му проблясваха, от цялата му фигура се излъчваше нещо гротескно, като от комикс…
	— Челесте, bellissima! — провикна се Форново, размести бъркотията пред себе си, за да се наведе през тезгяха за топла целувка по двете бузи. — Няма ден да не си спомням за баща ти, много ми е мъчно за него… Без него Венеция стана по-лошо място за живеене — говореше бавно и отчетливо, сякаш беше съдебен заседател във Великия съд на дожите, оцелял през вековете.
	Челесте представи Никълъс, човечецът внимателно го огледа, на лицето му се появи бледа усмивка. После отново насочи вниманието си към нея:
	— В какви неприятности си се забъркала, мила моя?
	— От теб нищо не мога да скрия! — въздъхна с усмивка Челесте.
	— И баща ти също — поклати глава Форново. — Още съжалявам, че в онзи ужасен ден той не послуша съвета ми. Ако беше го сторил, положително и днес щеше да е жив и здрав.
	— Това с минало…
	— Е, да, минало… — въздъхна Форново. — Но миналото крие нашите грехове, а в крайна сметка именно греховете ни водят до гибел… — звучно щракна език в небцето си и добави: — Не е зле да помниш това, което забрави баща ти, дете мое… Не искам да последваш съдбата му.
	— Ще помня, обещавам.
	Дребният човечец недоверчиво изсумтя.
	— Имаме нужда от помощта ти, Марино — каза Челесте. — Помниш ли маската, която наскоро изработи за Оками-сан?
	— Доминото — кимна Форново. — Разбира се, че го помня — отлична изработка. — На лицето му се появи загрижено изражение: — Защо? Да не би да е причинило нещо неприятно?
	— Необходима ни е информация за самата маска — избегна прекия отговор Челесте. — Май не беше типично венецианско изображение, пали?
	— Не, разбира се — кимна Форново и механично започна да разбърква съдържанието на някаква купичка. — Доминото се появява във Венеция през втората половина на XVI век. Родината му е Франция, там с това име са наричали дългите пелерини от дебел плат, носени от монасите. Във Венеция са пренесени от френските благородници и търговци.
	Веществото в купичката започна да придобива яркосин, почти лазурен цвят, сякаш излъчващ своя собствена светлина.
	— Но самата маска е нещо като шега — продължаваше Форново. — Венецианците винаги са проявявали склонност към подигравки по отношение на Папата и духовенството — повдигна бъркалката и внимателно огледа ярката, подобна на перла капчица на върха и: — Именно едни от папите в Рим обявил града за заплаха на човешката цивилизация… — замахна и положи боята върху бузата на полуготовата маска върху тезгяха. — Недостойна постъпка! Но ние, венецианците, никога не обръщаме внимание на миналото, ако то не съдържа някакъв тайнствен ритуал. И именно това ни прави велики!
	Мацна и другата буза, докосна краищата на очните дупки и устните. Изведнъж, сякаш с помощта на тайнствен алхимичен процес, маската се превърна в лице.
	— Morte ai tirani! Това е нашият боен вик в течение на векове. Смърт на тираните от Рим! Независимо дали са Папи или Цезари! Единствено нашата република е оцеляла след падането на Римската империя и това съвсем не е случайно!
	Внимателно премести маската и намигна на Никълъс.
	— Тук, във Венеция, хората винаги са били свободни. Ето защо и евреите емигрираха тук, далеч от мракобесието. Във Венеция е създадено първото гето, още в началото на XV век. После, в продължение на столетия, градът е бил център на еврейската схоластическа мисъл за цяла Европа.
	Взе друга купа и започна да разбърква в нея смес с алени оттенъци.
	— Истината е, че ние разбираме евреите и те разбират нас. Защото сме като тях — загадъчни, умни и страхотно практични, особено когато става въпрос за търговия. Феодалните порядки са ни били чужди, точно това мислене е привлякло евреите… Защото открай време ние сме си били капиталисти.
	Цветът стана съвсем определен — яркочервен, като прясна кръв. Очите на Форново одобрително пробягаха по маската, главата му леко кимна.
	— Разбира се, евреите трябваше да си платят за убежището — продължи той. — И защо не? Можеха да си го позволят, а и нямаше къде другаде да идат… Заповядахме им да носят червени кепета, за да можем да ги отличаваме…
	Започна да нанася алената боя с пестеливи, някак особени въодушевени движения.
	— Жестоко ли беше това? Кой би могъл да каже подобно нещо? Отнасяхме се с тях точно както със своите дожи. Изолирахме ги в гетото, докато дожите вкарахме във великолепния карцер на площад Сан Марко… Върховният държавен глава произнасяше все по-дълга клетва при встъпването си в длъжност, просто защото ние прибавяхме нови и нови точки към задълженията му — вдигна пръст и го размаха пред лицата на посетителите си: — Разбира се, от време на време плащахме висока цена за своите успехи. Подобно на евреите, и ние бяхме обект на завист и омраза. Когато през 1605 година Папа Павел V ни обвини в еретизъм, ние отговорихме, че сме по-добри християни от него! А кой отиде да се сражава с турците в името на Христа, докато Рим се спотайваше? Венеция, разбира се!
	— Марино — тихо се обади Челесте. — Говорехме за доминото…
	— Да, да — почти ядосано кимна той и остави готовата маска да съхне. — Ще стигна и до него. Да не мислиш, че съм забравил? — хвърли още един остър поглед на Никълъс и продължи: — Ние, венецианците, имаме една поговорка: _Когато историята мълчи, мястото й се заема от митовете…_ — усмихна се на неизвестен за присъстващите каламбур, после тръсна глава: — Ето какво гласи митът относно въвеждането на доминото като част от карнавалните атрибути: тази иронична и безбожна маска е пренесена във Венеция не от френските благородници, а от евреите, прогонени от френския антисемитизъм!
	Дребният мъж рязко се обърна и изчезна зад завесата, която скриваше задната част на магазинчето. Миг по-късно се появи отново, в ръката си крепеше нещо с такова внимание, сякаш носеше току-що родено дете.
	— Доминото! — възкликна Челесте. — Но това е невъзможно!
	— Напротив, мила моя, напротив — усмихна се Форново. — Ето го, стои пред теб… Но това е оригиналът — най-старата маска в личната ми колекция. Показах я и на Оками…
	— А той знаеше ли нещо за произхода на доминото? — обади се за пръв път Никълъс.
	— Разбира се — свъси вежди Форново. — Нима мислите, че ще му продам една от най-ценните си маски, без да се запозная с нейната история? За какъв ме вземате? — лицето му се разкриви в гримаса: — Още повече, че _това_ домино е много специално. Произведено е във Франция, по-точно в Париж. И е пренесено тук от бягащите евреи…
	Внимателно обърна маската и им показа вътрешната й страна.
	— Ето го името на майстора — А. Алоан… А тук, точно под подписа, е положен печатът на компанията, за която е работел мосю Алоан. Тя е най-старата компания за производство на маски във Франция и сам по себе си този факт вече значи много. Особено ако се има предвид, че съществува и до днес…
	Вдигна маската и Никълъс прочете името на компанията:
	АВАЛОН ЛТД.


	В настъпилата тишина трясъкът на изпуснатата от някакъв келнер чиния проехтя като пушечен изстрел. Но очите на Маргарет не помръднаха от лицето на Кроукър. В тях се четеше предизвикателство, той остана с впечатлението, че за пръв път споделя с някого ужасите на личния си живот.
	— Биеше ме — прошепна. — Но най-лошото беше, че аз му го позволявах… Не се оплаквах, не търсех закрилата на Дом, не избягах заедно с дъщеря си… Стоях и търпях.
	— Защо?
	Тя се усмихна, изражението й отново стана несигурно, крехко, някак чупливо. Кроукър имаше чувството, че ако я разтърси, тялото й ще се разпадне на хиляди късчета.
	— Страхотен въпрос — поклати глава и докосна устните си със салфетката. — Може би защото се чувствах виновна, че се омъжих против волята на брат си…
	— Доминик е бил против брака?
	— Да.
	— Защо?
	— Може би е познавал Тони по-добре от мен — сви рамене Маргарет. — Но аз бях страхотно упорита, въобразявах си, че зная всичко… Или просто бях решила да наложа волята си… Казва ли ти някой?
	— Но въпреки това Дом е определил за свой наследник именно Тони…
	Маргарет го изгледа хладно с раздалечените си очи:
	— Май пак ще започна да ви наричам „детектив“…
	— Това е професията ми, мадам — усмихна се той. — Да си пъхам носа в чуждите дела е част от живота ми…
	Тя се разсмя. Собственикът донесе ново панерче с пресен хляб, по и двамата отказаха. Разчисти масата и отиде да направи еспресо.
	Кроукър мислеше, че тя няма да отговори на предишния му въпрос и мина на следващия:
	— Ако разрешите, бих ви запитал какво е сегашното състояние на брака ви?
	Тя се замисли, очите и го гледаха прямо и открито. Едва сега Кроукър успя да улови истинския им цвят — стар, невероятно чист кехлибар…
	— Търпим се — промълви Маргарет. — Така, както живеят хиляди двойки по света…
	В заведението нахлу група гимназисти с тесни джинси и слушалки на уокмени през главите, шумът видимо се усили. Еспресото пристигна, придружено от две малки чашки самбука*. Маргарет вдигна глава и изпрати въздушна целувка на собственика за проявената любезност. Онзи отвърна с най-широката усмивка, която Кроукър беше виждал в живота си.
	[* Италианско алкохолно питие, подобно на мастиката. — Б.пр.]
	Тя отново насочи вниманието си към него.
	— Според мен Дом едновременно обичаше и мразеше Тони — рече. — Искрено се възхищаваше на адвокатската му репутация, но едновременно с това виждаше и недостатъците му…
	— Кои по-точно?
	— Тони е импулсивен, а често и открито агресивен — отвърна тя и докосна чашката си. — Има прекалено голямо самочувствие.
	— А какви бяха недостатъците на брат ви?
	— Питайте ченгетата — сви устни тя. — Всички агенти на ФБР, с които съм разговаряла, са убедени, че го познават много по-добре от мен!
	— Значи аз съм по-зле от тях — поклати глава Кроукър.
	Кехлибарените очи го дариха с топъл поглед.
	— Вие сте първият човек след Дом, който държи да чуе мнението ми — прошепна Маргарет, извади с пръсти зърното кафе от своята самбука и го схруска, без дори да се намръщи. — Дом беше ангел, едновременно с това и дявол… Бяхме изключително близки, никога не съм го приемала като син на мащехата си… Баща ми официално го осинови и толкоз — имах си брат. Фактът, че беше тринадесет години по-голям от мен, също нямаше никакво значение…
	Очите й погледнаха някъде зад рамото му, изражението им стана някак особено. Кроукър внимаваше да не извърне глава по посока на погледа й. Миг по-късно до масата им застана някой.
	— Здравен, мамо.
	Момичето беше червенокосо и красиво, също като Маргарет. Стройно и дългокрако създание, от което се излъчваше онази неповторима грациозност, която обладават единствено тийнейджърите. Това трябва да е Франсин, рече си той, някак смаян от факта, че е дъщеря на Маргарет. На колко години е била, когато е родила това ангелче? Деветнадесет, най-много двадесет. Замисли се за брака й.
	— Франси, какво правиш тук?
	— Отбихме се с Дъг, Ричи и Мери — отвърна момичето и махна с ръка към останалите младежи, които вече се настаняваха в едно сепаре.
	— Нали ти казах да не излизаш сама?
	— Не съм сама, мамо — направи гримаса Франси. — Момчетата са с мен, освен тава бащата на Ричи е…
	— Знам всичко за бащата на Ричи — побърза да я прекъсне Маргарет.
	Кроукър забеляза, че в съседното сепаре се беше настанила още една горила. Вече цялото заведение гъмжеше от тях.
	— Кой е този? — попита Франси и го погледна право в очите.
	— Франси, това е… един от моите делови познати — съобразително отвърна Маргарет. — Лю Кроукър.
	— Моите почитания, мис — шеговито избоботи той и момичето се изкиска. После протегна ръка и очите и станаха кръгли от учудване.
	— Но какво ви се е случило?
	— Франси! — предупредително повиши тон Маргарет.
	— Всичко е наред — промърмори Кроукър и вдигна глава към момичето: — Изгубих си ръката по време на битка. Една сабя я отсече. А после ми направиха тази, в Токио. Харесва ли ти?
	Франси предпазливо я пое, очите й светеха от любопитство. Той се усмихна и я покани да седне за малко при тях.
	— Не мисля, че това е добра идея — обади се Маргарет.
	Франси я стрелна с поглед и се настани на скамейката редом с нея.
	Кроукър с любопитство установи, че Маргарет видимо се притеснява от присъствието на дъщеря си.
	Франси облегна лакти на масата и си поръча двоен сандвич с бекон и шунка, голяма порция пържени картофи и диетична кока-кола. С типично детско безгрижие беше забравила напълно за протезата на Кроукър. Наведе се напред и отпи глътчица от самбуката на майка си. Маргарет не каза нищо, притеснението й видимо се увеличаваше.
	— С какъв бизнес се занимавате? — попита Франси и закова светлите си очи в лицето на Кроукър.
	— Има ли значение?
	— Разбира се — кимна момичето. — Вие карате мама да се смее…
	Очите му пробягаха по лицето на Маргарет и се плъзнаха встрани.
	— Всъщност аз дойдох да поговоря с майка ти за твоя вуйчо Доминик — каза.
	Кока-колата пристигна, Франси остави самбуката на майка си и се залови за сламката. Малко по-късно донесоха и сандвича, тя се нахвърли отгоре му така, сякаш не беше яла цяла седмица.
	— Ти би ли ми разказала нещо за него?
	Безпокойството на Маргарет стана неудържимо.
	— Мисля, че това няма да е…
	— Мъчно ми е за него — отговори с пълна уста Франси. — Той беше добър…
	„Не като татко“… — прозвуча продължението в главата на Кроукър.
	— Често ли го виждаше?
	— Разбира се — кимна Франси и поля картофите си с кетчуп. — Мама винаги ме вземаше, когато му ходеше на гости. Фризерът му беше пълен с няколко вида сладолед, сам го правеше и беше чудесен…
	— Бас държа, че е бил чудесен — кимна Кроукър и озадачено се питаше от какво се притеснява Маргарет. До появата на Франси поведението й беше спокойно и сдържано. Не, не съвсем, поправи се той. Беше проявила известна нервност при споменаването на мъртвия ротвайлер Цезар, самообладанието я напусна и когато разглеждаше снимките от смъртта на брат и… — Значи си седяхте и нагъвахте сладолед, а?
	— Тц — поклати глава Франси с издути от картофите бузи. — Сладолед нагъвах само аз, а мама и вуйчо Дом си приказваха в библиотеката.
	Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но вниманието й беше приковано изцяло от Франси.
	— А баща ти не идваше ли с вас?
	— Тц — отново поклати глава момичето, избърса мазните си устни със салфетка и започна да се измъква от сепарето: — А сега ще трябва да ме извините…
	Прекоси с бърза крачка заведението, мина покрай масата на приятелите си и изчезна в тоалетната. Маргарет не сваляше очи от нея.
	— Мисля да си понапудря носа, Лю — изправи се в следващия миг тя. — Моля да ме извините за момент — лицето й беше видимо пребледняло.
	Изчезна в дамската тоалетна след дъщеря си, нещо прещрака в главата на Кроукър. В следващата секунда беше на крака и почти тичаше през ресторанта.
	На прага на дамската тоалетна спря за миг, промърмори едно „какво толкова, по дяволите“ и решително блъсна вратата.
	Маргарет беше на колене в една от кабинките, до нея, превита на две, Франси обилно повръщаше.
	Маргарет усети присъствието му и лицето й стана още по-тревожно.
	— Излезте оттук, моля ви!
	Кроукър стори точно обратното — пристъпи напред и остави вратата да се захлопне зад гърба му.
	— Не е болна, нали? — попита. — Не е настинала, няма инфекциозно заболяване… По-скоро страда от булимия*…
	[* Заболяване, свързано с чувството за неутолим глад, гадене и повръщане, най-често проявяващо се в годините на пубертета. — Б.пр.]
	Маргарет не отвърна нищо, заета да придържа дъщеря си. След известно време вдигна глава и попита:
	— Ама вие още ли сте тук?
	— Мисля, че мога да й помогна.
	— Оставете ни!
	— Не вярвам да искате това, Франси също…
	Пристъпи напред, подхвана момичето под мишниците и му помогна да се изправи. Заведе го до умивалника и пусна студената вода. Зад гърба му се чу изпразването на казанчето. Маргарет се появи от вратата на кабинката и втренчи поглед в тях.
	— Баща й не знае — рече. — Не би могъл да го понесе…
	— А вие? — попита Кроукър и помогна на момичето да облее главата си с вода.
	— Тя има булимия, Лю. Как бих могла да не го понасям? Водих я на лекар, предписано й е лечение…
	— Помага ли?
	— Тези неща изискват време… — каза го унило, без вяра в гласа.
	— Маргарет, това е борба на Франси, а не ваша! Тя трябва да пожелае да оздравее, иначе нищо няма да се получи!
	Издърпа момичето изпод струята и подсуши косата и със снопче хартия. Лицето й беше толкова бледо, че ясно се виждаха синкавите венички по слепоочията.
	Той приклекна, извърна я към себе си и попита:
	— Франси, какво…
	Не успя да довърши въпроса си, защото чертите на момичето се разкривиха, вените на шията и изпъкнаха и тя неистово изкрещя:
	— Ще умра! Зная, че ще умра!


	Изтощен от интензивния, протекъл на няколко рунда секс с Дъг — неговата дълбоко засекретена слабост, Лилехамър потъна в непробуден сън. Дъг беше див и непредвидим, точно това беше големият му чар. Не знаеха нищо един за друг в нормалния свят, нямаха абсолютно никакви обществени или делови контакти. Виждаха се само когато телата им имаха нужда от звънката възбуда на опиянението, задоволяваха страстта си по различни начини, колкото по-необичайни, толкова по-добре… За тази цел Дъг беше идеален партньор. По природа неспокоен и търсещ, той изпитваше истинско щастие да открие нещо ново и да го приложи при поредната им среща. Нямаше никакво значение дали то е грозно, болезнено, гротескно…
	Аромата на тялото на Дъг постепенно изчезна, на негово място дойде мракът. А от него, бавно и незабележимо, изплува огъня и съзнанието на Лилехамър потъна във влажните му дълбини.
	Рядко сънуваше. И когато това все пак ставаше, то неизменно беше свързано със Съня. Или с това, което беше свикнал да нарича така… Сънят никога не беше едни и същ, но някои важни, фундаментални неща в него, присъстваха винаги.
	На първо място джунглата — вечна като живота. От гъстите корони на тропическите дървета капеше влага, зрели плодове и отровни змии. Без съмнение това беше Райската градина, но изопачена и страшна, превърнала се в кошмар. Лилехамър беше сигурен, че ако беше разказал за нея на служебната психоложка, при която му заповядаха да се яви веднага след завръщането си от Виетнам, тя щеше да тълкува картината най-малко два пълни работни дни. Но той, разбира се, не и каза нищо. Това просто беше изключено.
	Сънят беше нещо като пътешествие отвъд земното притегляне — падаше нагоре, вместо надолу, блъскаше темето си в клетка от втвърдени на огън бамбукови пръти. Това бе втората му фундаментална, вечно присъстваща страна — чувството, че е попаднал в зоологическа градина с всичките и трудни за понасяне миризми и ограничени пространства. Но най-вече с противното чувство, че се намира под неотклонно наблюдение.
	В Съня, а и в спомените си, той крачеше напред-назад по мръсния под на клетката — толкова тясна, че не би могъл дори да се протегне, в нея. Беше принуден да спи седнал, разбира се, тогава, когато успееше да задреме. Това беше част от кошмара. Мрак, монотонно унасящо жужене на насекомите, после в очите му се забиваше ослепителен лъч и той подскачаше от ужас. Това се повтаряше безконечно, както в Съня, така и в спомените му. И накрая превръщаше спането в неразделна част от отнетата му свобода.
	Целта беше абсолютно ясна, доказана по време на хиляди разпити: да се лиши обектът от чувство за време и пространство, а в крайна сметка и от чувство за собствено съществувание. Крайният резултат беше податливостта. Мъчителите искаха да пречупят психиката му, да я направят мека и гъвкава като тестото, което хлебарят оформя с ръце, преди да го хвърли в пещта.
	Никога нямаше да разбере доколко са успели. И това беше най-тежкото — да не знае…
	Когато Сънят се появи за пръв път, Лилехамър беше обзет от надеждата, че най-сетне ще намери отговор на въпроса, който го измъчваше след завръщането от Виетнам: дали са успели да го пречупят? В болницата, докато раните му бавно зарастваха, разполагаше с много време за размисъл. С още повече време разполагаше, когато се върна в Щатите и отгоре му се нахвърли онази психоложка.
	На практика той я хареса, дори мъничко се влюби в нея. Това е в реда на нещата, обясни му един ден тя. Казваше се Мадлен и беше първият човек, който го дари с истински грижи след пленничеството в бамбуковата клетка. Там, някъде в пущинаците на Лаос…
	Господи, какъв огромен провал! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието му. Но Мадлен не беше съгласна с него и в крайна сметка успя да го убеди, че е сторил точно обратното. Не са успели да го пречупят, тъй като разузнавателната мрежа е останала непокътната и след попадането му в плен. Врагът не беше заловил нито един от хората му, не беше разшифровал нито един от кодовете. _Не се тревожи от спомените_, съветваше го тя. _В случаи като твоя, спомените са нещо, на което човек изобщо не бива да се доверява._ Задачата й беше именно тази — да се зарови в спомените, да открие това, което е покрито с дебелия пласт на изопачените преживявания.


	_Вече си окей_, съобщи му тя след последния сеанс. _Здрав и готов за действие. Спокойно можеш да се заловиш за работа. Всичко преживяно дотук е минало._
	Той много искаше да й повярва. И несъмнено би го сторил, ако не беше сънят. На практика се увери, че не го е излъгала, веднага разбра, че продължава да се ползва с доверието, а вече и с уважението на своите сънародници с елитни умения. Но Сънят тежеше в душата му като воденичен камък.
	Винаги беше придружен от вонята на кръв и изпражнения, студената пот на страха обвиваше тялото му като втора, злокачествена кожа. Те идваха в зоологическата градина и вършеха с него такива неща, които не би споделил с никого, дори с Мадлен, на която вярваше и дори мъничко обичаше…
	Доколкото беше способен да вярва, разбира се. Според обясненията на Мадлен онези не са успели да го пречупят, но все пак са го лишили от нещо важно — от доверието в ближния, отнето му окончателно, веднъж завинаги.
	В Съня, а и в спомените, винаги беше сам, изоставен от всички. Дори от тези, с които се бяха клели във вечно приятелство. Клетката беше препятствието, което трябваше да преодолее сам. Никой не дойде да му хвърли стълбичка от жилави клонки, никой не се промъкна в нощния мрак, за да го спаси…
	Продължаваше да съществува сред бамбуковите решетки, обект на инквизиции и безкрайни унижения. Страданията се прекратяваха само когато започваше да халюцинира. За кратко време го оставяха на спокойствие, изчакваха да се завърне в действителността и всичко започваше отначало.
	Подложен на невероятен натиск, духът му престана да отчита времето в реални граници, то се изкриви и изчезна. Намери отново себе си едва когато беше зачислен към „Огледалото“ — тайната организация, която щеше да полага братски грижи за него до момента, в който вече нямаше да има полза от уменията му…
	Но сега беше по-различен — вече можеше да гледа себе си и околните през свое собствено огледало, да прави разлика между реалното и нереалното, да усеща истината, скрита зад фасадата на лоялност и лицемерно приятелство, да си дава сметка, че хората от „Огледалото“ му пробутват лъжи като на всички останали. Един страшен свят, скрит зад модерната фасада на „Огледалото“ — ето какво виждаше Лилехамър. Който, в крайна сметка, не беше чак толкова различен от света на Луна Карол, създаден преди повече от век и половина…
	Доста по-късно, когато отдавна се беше прибрал във Вашингтон и се занимаваше с обичайните задачи, той си даде сметка за един прост факт. Ако не бяха го захвърлили безцеремонно пред прага им там, във Виетнам, те несъмнено щяха да вземат необходимите мерки. Вероятно щяха да изпратят самотен снайперист със заповедта да му пръсне мозъка и по този начин да погребе завинаги техните тайни.
	Донякъде ги оправдаваше. На тяхно място положително би постъпил по същия начин. Но, от друга страна, не можеше да не ги обвинява — та те бяха негови кръвни братя, но въпреки това го бяха излъгали и предали! Урокът беше горчив. Едва тогава разбра на какво са способни хората в своите отношения. И откри, че вече не ги харесва особено. Всички хора.
	Забрави Мадлен. Всъщност забрави любовта си към нея. Беше акт на самосъхранение, на инстинктивно отдалечаване от болката. Превърна се в нещо като робот. Познаваше отлично всичките десет хиляди ритуала на своята професия това му носеше облекчение. Изпитваше удоволствие от факта, че е успял да се огради в невидима, но здрава мрежа; че всички наоколо го мислеха за непоколебим мъж, истински професионалист, герой… Получи повишение, дадоха му пълна свобода на действие, беше далеч по-независим във вземането на решения от времето, когато беше във Виетнам под командата на Бърборкото.
	В онези години беше известен като Лудия шапкар — прякор, който днес положително би му подхождал повече.
	Много неща от този период бяха безвъзвратно отпратени в миналото, но в съзнанието му се запази прозвището Червената кралица. Двамата с Червената кралица се блъскаха до пълно изтощение под зоркия поглед на Бърборкото, изпълняваха всякакви мисии, имаха и големи провали. Като онзи с Майкъл Леонфорте.
	Червената кралица някак успя да се изплъзне от последиците на този провал, кариерата му изобщо не пострада и днес вече заемаше най-високия възможен пост. Същият, който Бърборкото беше заемал десетилетия.
	Но как успя да го стори? Беше заел мястото на човек, който, по дълбокото убеждение на Лилехамър, щеше да напусне службата си само с краката напред. Говореше се, че Червената кралица има могъщо тайно оръжие — агент на име Нишики. Разполагал е толкова точна информация, придобита от най-високи места, че тя се превърнала в меч. Червената кралица не пропуснал шанса да го размаха над главата си, да посече преките си врагове, да затвори устните на неверниците. И никой не бе посмял да се противопостави на стремителния му възход към властта…
	В хода на този процес, Лилехамър, макар и опортюнист по природа, кротко вървеше по течението. В онези дни той беше окото и ухото на Червената кралица, единственият човек, на когото новоизгряващото величие имаше пълно доверие. Червената кралица твърдеше, че не познава Нишики, дори не е сигурен в националността му. Получавал информацията си чрез тайници, в нередовни интервали, винаги на различни места. Но какви отношения е имало тогава между тях? Какво ги е свързвало? Каква е била мотивацията на Нишики, за да го залива с поток от изключително важни секретни сведения?
	Всъщност Лилехамър не беше сигурен дали наистина иска да знае отговорите на тези въпроси. В онези дни се беше превърнал в робот, нощите му тежаха от кошмарите на Съня, предпочиташе сляпо да изпълнява заповеди, вместо да се замисля за политическите игри. Отдавна беше избрал на чия страна да бъде — или по-скоро страната го беше избрала… Затова не се интересуваше от моралната страна на проблемите, действаше според обстановката — грубо, безскрупулно, понякога дори жестоко. И това, също понякога, му носеше определено удоволствие…
	Действаше в пълна изолация, следователно не можеше да бъде засегнат от последиците на своите постъпки. Летеше високо в нощното небе на различни самолети, обикаляше всички континенти и раздаваше това, което Червената кралица наричаше правосъдие. Не се интересуваше от нищо, изобщо не допускаше, че на този свят може да има и друг живот… Беше херметически затворен в своя скафандър, светът извън него не можеше да го развълнува с нищо.
	Но човек не може да се наслаждава на удовлетворението си сам. Дори човек като това, в което се беше превърнал Лилехамър. Пълното откъсване от света не означаваше, че е освободен от нормални реакции. В крайна сметка беше жив. Наранен, безвъзвратно повреден, но жив.
	На практика изгуби доста време, докато намери определение за това, което го тласкаше към новия начин на живот. В това отношение доста му помогна и Сънят, превърнал се в пътека към миналото. Сънят му показваше защо продължава да диша, защо не беше си прерязал вените в онази филипинска болница, защо не беше се хвърлил от прозореца на вашингтонския си офис. Защото благодарение на Съня, на неговите приливни вълни, той започна да вижда ясно лицата на своите мъчители в онази зоологическа градина насред джунглата. Подобно на следи от киселина върху метал, тези лица бяха завинаги гравирани в съзнанието му. Виждаше ги всеки миг, виждаше и фигурите им, в различни фази на действие. Надвесени заплашително над него с бамбукови пръти в ръце, извили крайниците му, пронизвани от нетърпима болка. Бяха неизменно до него. Когато се хранеше и правеше опит да заспи, дори когато засипваше пода на клетката с редки изпражнения.
	В крайна сметка Лилехамър стигна до заключението, че е бил изтръгнат от лапите на смъртта с една-единствена цел: да открие своите мъчители и да ги унищожи. По жестокия начин, по който те бяха унищожили него. Дишаше с тази мисъл, в такт с нея беше всеки удар на сърцето му.


	Девета глава
	Париж | Олд Уестбъри

	Пристигането в Париж приличаше на завръщане в бистрите води на лагуната след силна буря. Божествената тайнственост на Венеция се стопи в ярките светлини на огромния град, над който бяха надвиснали ниски облаци.
	Парижката нощ представляваше букет от блестящи фасади, широки булеварди и внушителни фонтани, охранявани от лъвове, богове и крилати ангели от бял, блестящ на ярката светлина мрамор.
	От площад Етоал тръгваха дузина широки булеварди, в средата му се издигаше внушителната грамада на Триумфалната арка, осветена отлъчите на прожекторите. Ослепителни гейзери светлина заливаха площад Конкорд — мястото, на което личности като Луи XVI и Мария Антоанета, Дантон и Робеспиер бяха усетили последната целувка на революционната гилотина; площад Вандом, където бяха издигали и разрушавали паметници на Наполеон. Една от най-натоварените градски артерии, пресичаща Сена от левия към десния бряг, мигаше със светлините на безброй автомобили; от едната и страна се издигаха Гранд и Пти Пале, от другата блестеше внушителният позлатен купол на Инвалидите. Между тях, обшит с бродерията на уличното осветление, се издигаше мостът, носещ името на руския император Александър. Трети.
	Никълъс и Челесте, току-що пристигнали от летище Шарл де Гол, бавно се плъзгаха сред този океан от светлина. Имаха чувството, че до този момент са изтърпявали наказание за неизвестен, но тежък грях. Наказанието беше изтекло и те най-сетне се завръщаха в люлката на западната цивилизация.
	Прекосиха Сена по посока на левия бряг и изведнъж се озоваха в едни бохемски свят, изпълнен с художествени галерии, скъпи модни бутици и заведения от най-различен калибър. Един свят, значително по-млад и жизнен от този, който се беше настанил на десния бряг на реката.
	Отседнаха в хотел с черна мраморна фасада и врати от ковано желязо на пряка и половина от булевард „Сен Жермен“. Стаите бяха малки, но обзаведени с вкус, от прозорците се разкриваше прекрасна гледка към прочутите покриви на Париж и Айфеловата кула, облени от златисто сияние.
	В стаята работеше видеокасетофон, на екрана играеха черно-белите образи на Хъмфри Богарт и Лорин Бакал в епизоди от прочутата екранизация на „Големият сън“ от Реймънд Чандлър. По стените скачаха сиви, фосфоресциращи отблясъци.
	Сън…
	— _Компанията „Авалон ЛТД“ има интересна история_ — започна да им разказва Марин Форново. — _Започнала с костюми за пътуващи театрални групи, тя постепенно се специализирала в производството на ритуални маски. На даден етап, неизвестен за историята, тя преминава в ръцете на самите работници. Това вероятно е станало по времето на революцията, а истинските собственици — представители на стара благородническа фамилия, са били екзекутирани на площад Вандом. Наименованието било променено на „Авалон и синове“, тъй като майсторите започнали да мислят за нея като за свой дом._
	— _Всичко останало такова, каквото било преди векове. Но преди няколко години компанията изпаднала в дълбока криза и била продадена на чужденци. Името й станало „АВАЛОН ЛТД“._
	— _Кои са били купувачите?_ — попита Никълъс.
	— _Там е работата, че никой не знае_ — отвърна Форново.
	Никълъс се събуди от ярките слънчеви лъчи, проникнали през прозореца. Извърна се и видя заспалата до него Челесте. Не беше свалила дрехите си, лицето й — изключително красиво и спокойно в съня, беше наполовина огряно от слънцето. Телевизорът продължаваше да работи, екранът беше изпъстрен с бледи точици, тъй като касетата отдавна беше свършила.
	Сведе поглед към тялото си и откри, че той също е спал с дрехите. Дори не помнеше кога е легнал. Изтощението, тотално и благословено, ги беше настигнало внезапно и без предупреждение.
	Остана неподвижен, изпитваше дълбоко задоволство от пълното отпускане. Знаеше, че трябва да стане и да позвъни в офиса, Сейко положително се беше побъркала от безпокойство. Но защо пък трябва да й съобщава къде се намира? Тя несъмнено гори от нетърпение да го запознае с последното развитие на събитията в Сайгон, по той не изпитваше никакво желание да ги чува. Двамата с Нанги спокойно могат да се оправят и сами.
	Даваше си сметка, че тези извинения са стари и изтъркани от употреба. Истината се спускаше над него бавно и болезнено, като настъплението на смъртоносна болест. Той бягаше. Бягаше от един разпадащ се брак; от една връзка, която никой вече не беше в състояние да заздрави. Чувството за вина в душата му беше направило всичко възможно да скрие тази истина, да я замени с фалшиви картонени кули, които изглеждаха смешни на ярката дневна светлина.
	Истината имаше и друго лице, нещата отиваха по-далеч от обикновено бягство и той го съзнаваше. Душата му се изпълваше с копнеж за промяна. Брак, семейство, спокойна работа и дребни ежедневни грижи — всичко това полепваше по него като тънка паяжина, погребваше го жив…
	Чувството за свобода, обзело го в момента, в който си сложи маската Баута, беше могъщо и опияняващо. Искаше да го задържи завинаги, искаше предишния си живот.
	Внимателно извърна глава и погледна лицето на Челесте, обляно от слънчева светлина. Даде си ясна сметка, че тази прекрасна жена го вълнува, че положително би се влюбил в нея, ако не беше бракът му… А после истината, ясна като белег от прясна рана върху бяла кожа, показа още едно от лицата си: какво общо с чувствата му има бракът, по дяволите? Любовта никога не обръща внимание на странични фактори и обстоятелства. Той действително _се влюбваше_ в нея!
	Рязко се надигна, отиде на пръсти в банята и свали дрехите си. В продължение на пет минути стоя под горещия душ, после разтърка тялото си със сапунисана гъба и затвори крана на топлата вода. Ледените иглички накараха кожата му да настръхне. Вдигна лице към струята, сякаш искаше да измие не само тялото, но и съзнанието си.
	Уви хавлия около кръста си и се върна в стаята. Челесте беше станала и ровеше нещо в куфара си.
	— Господи, спала съм като убита! — промърмори тя.
	Той мълчаливо пристъпи край нея. В този момент се страхуваше да каже дори дума, единственото му желание беше да се скрие някъде далеч.
	Взела бельото си в ръце, тя изчезна по посока на банята. Лишена от присъствието й, стаята изведнъж посърна и се сви, превърна се в това, което на практика беше — една обикновена хотелска стая. Никълъс пристъпи към вратата на банята и решително я отвори.
	Челесте лежеше във ваната, обвита с облак бяла, пухкава пяна. Той се насочи към малкото дървено столче до нея, отвори прозореца и седна.
	На лицето й имаше маска от лечебна кал и минерали — една от екстравагантните услуги, които предлагаше този хотел. Очите й бяха затворени, тялото — отпуснато.
	— Дошъл си да ме съблазняваш ли? — попита тя.
	— Не — отвърна Никълъс и лъжата опари небцето му.
	Очите й се отвориха, яркият им аквамаринов цвят влезе във вълнуващ контраст с тъмната кал.
	— Можеш ли да усетиш нещо за Оками-сан?
	— Бъдещето е неизвестно, Челесте.
	Тя дълго го гледа, после леко потръпна:
	— Страх ме е, Никълъс.
	— Зная.
	— Не съм свикнала с такива неща…
	— Може би ще трябва да си помагаме, за да свикнем — поклати глава той.
	Ръката й завъртя крана на топлата вода.
	— Трябва да измия калната маска — рече. — Ще те измокря, ако останеш…
	Излезе от банята след двадесетина минути. Косата й, все още влажна, беше прибрана на тила. Това я променяше тотално, нямаше нищо общо със свободната прическа, която носеше във Венеция — града на волностите. Изглеждаше някак по-замислена и меланхолична, докато във Венеция, считана от мнозина за меланхолично място, видът й беше коренно противоположен — весел и дързък, като слънчев лъч върху водите на канала… Какво ли ме чака тук, запита се той.
	Беше облечена с черен клин, сапфиреносиня блузка от фина вълна и късо копринено жакетче е избродиран на гърба феникс. На краката си имаше меки обувки с нисък ток. Очевидно беше успяла да се възползва добре от двата часа и половина, с които разполагаха преди излитането от Венеция, издутият сак от мека кожа свидетелстваше, че вътре са повечето от необходимите и вещи.
	— Готов ли си за еспресо и топли кифлички? — попита тя, докато се спускаха с миниатюрния асансьор към фоайето. Стените му бяха остъклени, пред очите им се извиваше мраморното стълбище, покрай което машината безшумно се плъзгаше. Застанал прекалено близо до Челесте, Никълъс долавяше миризмата на тялото й — странна смесица от билките на ваната и финия аромат на шампоан и дезодорант. Стори му, че нещо го тласка към нея, мощно като приливна вълна, пулсиращо в такт с тласъците на кръвта във вените му.
	Нарочно се замисли за Джъстин, иначе нямаше да удържи и щеше да я стисне в прегръдките си. Отношенията им станаха ясни благодарение на разстоянието. Дълго потискани, тъгата и страданията бяха родили ненавист и гняв. Даде си сметка, че и двамата си били дълбоко наранени от смъртта на малката им дъщеря, всеки по свой собствен начин. Настояването му непременно да останат в Япония беше отнело част от нейната самоувереност, вместо да стане обратното. Но това ли е цялата истина? Каква част от нея се покрива от егоизма му, от изгарящото желание да се добере до „кокоро“ — сърцевината на фамилната му история? Още тогава си даваше сметка, че затъва дълбоко в тайнството на Тао-тао, но едва сега се изправяше срещу последиците от този акт. Цената на истината винаги е висока.
	Прекосиха фоайето и се насочиха към малкия ресторант с пепелявосиви масички и ебонитови столове. Вдясно от мястото, което си избраха, имаше малък вътрешен двор, облян от слънчевите лъчи. Повърхността му беше покрита с дребни камъчета, в средата се издигаше голям къс скала, край които растяха два миниатюрни кипариса „хиноки“, очевидно пренесени от Япония. Но навсякъде личеше ръката на европейски градинар, който неволно обръщаше повече внимание на външната симетрия, отколкото на съдържанието. Въпреки всичко сърцето на Никълъс се сви от остър пристъп на носталгия по Изтока с неговите традиции, ритуали и изтънчен символизъм.
	— Нещо не съм настроена за солидна закуска — промърмори Челесте. — А ти?
	— Не особено.
	Тя направи поръчката и за двамата, френският й беше отличен.
	Истината му даде усещането за свобода. Тъгата по миналото и пропуснатите възможности бавно отстъпи място на вълнението, което неизменно се раждаше в душата му с приближаването на опасността. Пътешествието към неизвестността караше кръвта му да кипи, животът отново придобиваше смисъл.
	— Далеч ли ще пътуваш?
	— Какво? — стреснато я погледна той.
	— Питах се накъде се отнесе…
	Той се усмихна, изненадата от внезапния въпрос отмина. За миг беше останал с впечатлението, че тя чете мислите му. Гребна мармалад от купичката и го намаза върху хрупкавата кифличка.
	— Май ще изпия още едно еспресо…
	Усети желанието й да надникне в душата му, да достигне до най-съкровените му мисли. Само любопитство ли беше това? Най-страшното беше, че въпреки преживяното с тази жена, на моменти Никълъс я чувстваше толкова далечна и непозната, колкото и при първата им среща е венециански маски на лицата. Беше свикнал да прониква под защитната кора в душите на хората, да чете мислите и да отгатва реакциите им. Но при Челесте установи, че на всяка негова стъпка към една по-голяма взаимност, тя отговоря със съответната стъпка назад. И така съумяваше да запази дистанция.
	Пусна две малки бучки захар в тъмната течност на еспресото, разбърка го и отпи с видимо удоволствие.
	Тя облиза трошиците от пръстите си, сложи лакти на масата и се приведе напред:
	— Наистина ли мислиш, че „Авалон ЛТД“ е нарочна следа, оставена от Оками-сан за нас?
	Той си я представи на борда на корабчето-трамвай във Венеция, с разрошена коса и насълзени от студения вятър очи. Беше останал смаян от гнева й, беше си дал сметка, че не знае абсолютно нищо за нея. А сега не беше сигурен дали този гняв е минало, или продължава да клокочи в душата й.
	— Трябва да следваме уликите, които открихме в кабинета на Оками-сан — отвърна той. — И да вървим по следите им, бавно и методично. Оками е педантичен и изключително умен човек. На въпроса ти бих отвърнал — да, „Авалон“ действително е нарочна следа…
	— Но ако е оставена от друг, а не от Оками?
	— И аз помислих за това, но ще разберем едва когато проникнем в самата фирма.
	Тя сведе поглед към остатъците от закуската.
	— А не мислиш ли, че вече е мъртъв, ако убиецът наистина се е добрал до него?
	— Това би било факт само ако враговете му искат физическото му унищожение. На всяка цена и нищо друго.
	Тялото й сякаш започна да вибрира от напрежение. Никълъс не успя да определи дали това се дължи на страх или възбуда.
	— Ти каза, че Оками никога не оставя писмени следи — продължи той. — Че всичко е в главата му… Логично е да допуснем, че враговете му ще искат първо да научат какво крие, а след това да го убият…
	— Сигурен ли си?
	— Така бих постъпил аз, ако съм на тяхно място…
	— Господи, колко си студен! — прошепна тя и отправи поглед към яркозелените храсти в градината. А той отново усети особените вълни на привличането и отблъскването, които излъчваше цялата и фигура.
	— Виж какво, Челесте — рече. — Ако не мислим ясно и безпристрастно, шансовете ни да помогнем на Оками се приближават до нулата.
	Тя кимна, очите й станаха тъмни и непроницаеми.
	Беше време да тръгват. Във фоайето спряха и поискаха от администратора адреса на „Авалон ЛТД“. Човекът направи справка в указателя, надраска няколко думи на лист хартия и им го подаде заедно с карта на града. На корицата имаше схема на линиите на метрото, върху нея администраторът начерта маршрута, към който трябваше да се придържат.
	Спуснаха се под земята на спирката Ру дьо Бак, качиха се на номер 12 и изминаха три спирки в северна посока, към площад Конкорд. Озоваха се на десния бряг на Сена, прехвърлиха се на номер 1 и поеха на изток.
	— Какво знаеш за съюза между Якудза и американската мафия, за който споменаваше Оками-сан? — попита я той.
	— Ако знаех за него толкова, колкото самия Оками, вероятно и моят живот щеше да е в опасност — отвърна Челесте и плъзна поглед към една реклама на универсалния магазин „Лафайет“, окачена над главата му. — Разказа ли ти за „Годайшу“?
	— Да.
	— Спомена ли, че „Годайшу“ е негово творение?
	— Не — погледна я внимателно Никълъс.
	— Наименованието „Пет континента“ е изключително подходящо за организация, която действа в целия свят — поясни тя. — Тя трябвало да бъде напълно законна, само по този начин Оками-сан виждал възможност да спаси от окончателно унищожение остатъците на Якудза. Успял да убеди съвета на оябуните да приеме идеята, главно благодарение на личния си авторитет. Но някои от главатарите проявили колебание, а други директно й се противопоставили.
	— Страхували са се, че ще загубят неограничената власт, която беззаконието, им предоставя, Оками сподели това с мен — кимна Никълъс.
	— Започнали да говорят, че Кайшо вече е твърде стар — продължи Челесте. — Че полза от него няма, тъй като живее в свой, въображаем свят…
	— Според теб Съветът го е вземал за сенилен, така ли?
	— Във всеки случай някои негови членове са поддържали подобна идея…
	— Особено човекът, който в момента контролира операциите на „Годайшу“ — подхвърли Никълъс.
	— Точно така — кимна Челесте, очевидно твърд противник на тази инсинуация. — Нарастващата им враждебност принудила Оками-сан да преосмисли собствената си линия на поведение. Някой съзнателно и методично провалял изпълнението на заповедите му, бил принуден да вземе съответните мерки. Започнал да сключва съюзи и споразумения зад гърба на Съвета, на практика се превърнал в негов противник, твърдо решен да унищожи подмолната му империя… И войната започна.
	— Имаш ли идея кой е поискал смъртта на Оками?
	— Не, и това доста ме тревожи — поклати глава тя. — Постоянно ми се явява един кошмарен сън… В него откривам, че _всички_ оябуни на „Годайшу“ искат смъртта на Оками-сан и той, въпреки огромната си власт, не може да се справи с тях.
	— А възможно ли е бойните действия наистина да са станали открити?
	— Съмнявам се — отвърна тя. — Някои оябуни са по-слаби, сред тях съществуват редица тайни съюзи, базиращи се на „гири“… Не, според мен _един_ от главатарите настоява за унищожението на Оками-сан и притиска останалите… Очевидно именно той ръководи операциите на „Годайшу“. Въпреки кошмарния си сън, аз не мога да си представя, че _всички_ оябуни на Вътрешния съвет ще се обявят срещу своя Кайшо, независимо от несъгласията си с неговата политика!
	— Логично — кимна след кратък размисъл Никълъс. — Значи враг на Оками е човекът, който държи в свои ръце стратегията на „Годайшу“.
	— Да.
	— От което следва, че трябва да го открия — промълви той. — За целта ще трябва да се върна в Япония, но това ще стане само след като се уверя, че Оками е жив и на сигурно място!
	— Не можеш ли още сега да разбереш дали е жив? — попита тя. — Нали си психар и владееш уменията на ясновидците?
	Никълъс започна да разбира какво е отношението й към него и необичайните му способности. Това даваше отговор на много от въпросите, които си беше задал преди малко.
	— Дай да си изясним нещата! — тръсна глава той. — Не съм психар, не виждам бъдещето като някаква пазарска гледачка! Нямам абсолютно нищо общо с викането на призраци!
	— Но имаш способността да предвиждаш нещата… или по-скоро да ги усещаш — възрази Челесте. — Знаеше, че Оками-сан не е в своето палацо, видя кървавата маска далеч преди да сме я открили…
	— Това, което умея, е правилното тълкуване на някои природни закони — търпеливо отвърна Никълъс. — Те са отдалечени на светлинни години от квантовата физика, традиционната геометрия и всички останали точни науки, измислени от човечеството в опитите му да се справи с космическия хаос.
	Влакът намали ход и спря на поредната станция, потокът слизащи и качващи се пътници ги принуди да прекъснат разговора. После вратите се затвориха и композицията потегли, това даде възможност на Никълъс да продължи:
	— Може би Тао-тао е най-близо до математиката. Наука, която човек е създал в опита си да осъзнае могъщите пулсации на вселената, да ги преведе на език, който може да разбере… Например музиката, която е универсална за всички клонове на културата и бита, в крайна сметка също е продукт на математиката…
	— Говориш за пулсациите, които усетихме там, пред онзи ужасен мост Канфа — промълви тя.
	— Точно така.
	Слязоха на станцията Сен Пол, изкачиха се на повърхността и се озоваха в сърцето на Маре. Челесте мълчеше, но от цялото й тяло се излъчваше безпокойство. Прилича на усещането, което човек изпитва, когато сменя скоростите на кола, помисли Никълъс. — От първа на задна, после отново на първа…
	Маре имаше интересна история. През Средновековието е било прокълнато място, тъй като, разположено в мочурите край едни от ръкавите на Сена, е било източник на зарази и епидемии. Оттогава е останало и името му, което в превод означава Тресавище. През XIII век монасите открили начин да отводнят земята и районът станал напълно годен за живеене. Век по-късно Шарл V го харесал за строителство на своето ново имение, това автоматически превърнало Маре в моден квартал. По време на Първата империя благородниците се изнесли по посока на Фобур Сен Жермен и районът отново западнал. Вакуумът бързо бил, запълнен от евреите, които се нанесли тук и превърнали Маре в оживен търговски център.
	Никълъс разказа това на Челесте в движение, докато бързо се приближаваха към площад Воск, който беше център на квартала.
	— Откъде знаеш толкова много неща за историята на Париж? — попита тя.
	— Живях една година тук, бях представител на рекламната агенция, в която работех…
	— Работил си в рекламата? — учуди се тя. — Това, ми се струва невероятно!
	— Понякога и на мен — усмихна се той.
	Известно време крачеха в мълчание, после Челесте каза:
	— Това е било трудна година за теб, нали?
	Той се стресна от точността на забележката, но после си даде сметка, че наблюдателните хора могат да стигнат до верни заключения от много неща у събеседника си — тона на гласа, изражението на лицето, движенията на тялото. Без съмнение Челесте беше един от тези хора.
	— Да — замислено кимна той. — Но то нямаше нищо общо със служебните ми задължения…
	— Жена…
	Той вдигна глава:
	— Може би знаеш всичко и за нея, а?
	— Не, за Бога! — засмя се тя, по бузите й изби руменина. — Нямам ни най-малка представа!
	— Но беше сигурна, че става въпрос за жена…
	— Женска интуиция, нищо повече — отвърна тя с някакво неясно притеснение в гласа. Намираха се на една пресечка от площад Воск, евтините, отрупани с плодове и зеленчуци сергии, постепенно отстъпваха място на бутици за модно облекло и обувки, на антикварни магазинчета.
	Изведнъж Челесте се закова на място, пръстите й се вкопчиха в рамото му.
	— Това е той! — дрезгаво прошепна тя. — Ето го там! Човекът, който ни следеше във Венеция! Онзи, който ни заведе до ужасния мост Канфа!
	Никълъс се обърна и тръгна с бърза крачка по улицата, която сочеше ръката й. Не беше особено разтревожен, просто защото беше уверен, че се е припознала. Ако онзи мъж наистина се намираше наблизо, той несъмнено би усетил излъчванията на духа му, трениран в Тао-тао…
	Уличката беше тясна и къса, задръстена от малки магазинчета. Слънчевите лъчи достигаха само до най-горните етажи на сградите, платното тънеше в дълбока сянка. Никълъс си пробиваше път сред тълпата пешеходци, очите му търсеха фигурата на месулета. Помнеше отлично лицето му — такова, каквото го беше видял, когато се наведе да вдигне шапката си. Скулесто лице на ориенталец, бронзова кожа, тънки устни с малка бенка в ъгъла. Не видя човек, който да отговаря на подобно описание, не усети нищо.
	Претърси уличката в двете посоки, после се върна там, където я беше оставил. Челесте стоеше неподвижно, пръстите и, побелели от напрежение, притискаха слепоочията.
	— Не го открих — рече. — А ти добре ли си?
	— Имам леко главоболие — отвърна тя и разтърси глава. — Съжалявам, вероятно вече ми се привиждат призраци… — но очите й бяха потъмнели. От болка, а може би от съмнение…
	Никълъс напрегна психиката си и моментално усети силата на емоциите, които я разтърсваха. Приличаха на мъгла в студена и мрачна утрин, не успя да ги идентифицира.
	Хвана ръката й и я поведе към широката улица „Сен Антоан“, осветена от яркото слънце и изпълнена с весели тълпи. Виждаше ясно, че е здравата разтърсена, прииска му се да й оправи настроението. Реши да й разкаже за годината, която беше прекарал в Париж.
	— Името й беше Мулен — започна. — Жената, която срещнах тук преди години… Косата й беше червена, съвсем като твоята. Влюбих се и за малко не се оженихме…
	— Какво ви попречи? — вдигна глава тя и той със задоволство отбеляза, че очите й отново блестят. Все пак беше успял да прикове вниманието й.
	— Връзката ни излезе от контрол — отвърна. — Никой от нас не разбираше себе си, да не говорим за другия… В резултат вършехме само две неща — или се любехме на невероятни места и по необичайно време, или се карахме. В крайна сметка се изтощихме взаимно както във физическо, така и в емоционално отношение. Просто бяхме в безизходица.
	— И как свърши всичко?
	Пред тях се издигаше арката в началото на площада — внушителен зелен квадрат с отлично поддържани насаждения, около които се издигаха хубави жилищни сгради с колонади в долната част. Под тях се виждаха масички на скъпи ресторанти и изящно аранжирани витрини на модерни магазини.
	— Лошо — въздъхна Никълъс. — Със сълзи и обвинения, с размахани юмруци… И, разбира се, с едно грубо съвкупление… Да, точно така… Подобно нещо не би могло да бъде наречено любов — с нея бяхме приключили от доста време… Бяхме под влиянието на яростта, а вероятно и на страха. Никой от нас не знаеше какво ще прави без другия… — усмихна се, макар че събуждането на дълбоко скритите спомени беше доста болезнено: — Щяхме да продължим да живеем, разбира се… Но в онези дни това ни се струваше трудно и пълно с неизвестности.
	— Звучи като филмов сценарий.
	— Сигурно — сви рамене той. — Разделихме се бурно, сякаш отнесени от ураган…
	— И повече не я видя?
	— Не.
	Навлязоха в площада през арката, която се издигаше в южния му край. В същия момент гъмжилото на Париж изчезна, сякаш се стопи в утринната мъгла. Обгърна ги величествената тишина на парка. По алеите тичаха засмени деца, група облечени в официални костюми мъже и жени гледаха сериозно в обектива на професионален фотограф. Младата двойка в средата се разсмя точно в мига, в който блесна светкавицата, последваха ги и останалите. Фотографът напразно се опитваше да привлече вниманието им.
	— Виж, сватба! — възкликна Челесте. Останаха на дискретно разстояние и гледаха как младоженците се целуват набързо, отстъпили пред настояванията на фотографа. После се подчиниха на подвикванията на гостите и застинаха за миг в изкуствена прегръдка. Светкавицата неуморно проблясваше.
	— Това ми напомня за брачната церемония на сестра ми — промълви Челесте. Изглеждаше доста по-спокойна, по всяка вероятност забравила за призрака на месулета. — Проведе се изцяло на открито. Помня, че сутринта валя и всички изпаднахме в отчаяние. Но малко преди началото на церемонията облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Образува се дъга, фотографът успя да я хване в кадър на повечето от снимките…
	Сватбарите си тръгнаха, Никълъс и Челесте бавно се насочиха към колонадите.
	— Често си мисля за онзи щастлив следобед — продължи тя. — Струваше ми се, че всички са доволни и радостни… По-вероятно не е било така… — сви рамене и добави — Във всеки случай бракът й не беше от най-успешните… Сестра ми беше властна личност, а сам знаеш какви са италианските мъже… Те искат жената да си знае мястото, да чисти и готви, да бъде покорна робиня… „Сестра ти е твърде умна, за да бъде щастлива“, обичаше да казва баща ми…
	— А какво беше мнението му за теб? — попита Никълъс.
	— О, за мен казваше: „Ти си различна, Челесте. Умна си, но в днешно време мъжете вече могат да приемат една умна жена до себе си…“
	Никълъс се разсмя, но веднага забеляза, че на нея съвсем не й е смешно. За пръв път му мина през главата, че отношенията на Челесте с баща й не са били съвсем гладки.
	— Значи в някои отношения баща ти е бил съвсем старомоден италианец…
	— Не, той беше венецианец и това коренно променя нещата. В жилите му течеше картагенска, финикийска и Бог знае още каква кръв… Доколкото зная, той винаги се е вслушвал в съветите на майка ми. Била изключителна жена, много амбициозна… — главата и се сведе към гърдите, но той успя да забележи потъмнелите й очи: — Умряла при пожар… Много хора — конкурентите на баща ми и главно суеверните им жени, които се плашели от философските възгледи за живота на мама, били абсолютно убедени, че Бог е отнел живота й с огън, точно както някога са изгаряли на клада еретиците…
	— Кога се е случило?
	— Около година след моето раждане.
	Лицата им потънаха в сянката на колонадата, от двете им страни се редуваха малки кафенета и магазинчета. И едно от тях се помещаваше офисът на „Авалон ЛТД“.
	Никълъс присви клепачи и погледна натам. Нищо особено — стъклена витрина с изписан върху нея надпис:

	АВАЛОН ЛТД — КАРНАВАЛНИ МАСКИ, РЪЧНА ИЗРАБОТКА.

	— Той сигурно е там! — прошепна Челесте, отправила поглед към вратата на офиса. После, след дълга пауза, попита: — Не усещаш ли нещо… ритъм, вибрации… което да ни каже дали Оками-сан все още е жив?
	Доловил отчаяното напрежение във въпроса й, Никълъс понечи да я излъже, но после тръсна глава. Каква полза от подобен ход?
	— Трябва да мислиш за мен като за ловец — въздъхна той. — Понякога, при насрещен вятър и още ред подходящи условия, аз действително мога да надуша дивеча, преди да съм го видял. Но това не се получава винаги, не мога постоянно да бъда в най-благоприятно положение…
	— Значи може би вече е мъртъв…
	— Да се надяваме на обратното. Нищо няма да спечелим, ако предадем убиеца му в ръцете на правосъдието. Започвам да мисля, че Микио Оками е знаел далеч повече за това, което ще стане с него, пък и с нас… Далеч повече от това, което е споделил с теб и мен…
	Във въздуха бавно се носеха окапали листа. През една от арките се плъзна полицейска кола и започна методичната си обиколка по страничните улички. За момент спря, моторът тихо боботеше. После отново тръгна напред и изчезна. Двойка на средна възраст бавно се разхождаше в градината. Жената не отделяше очи от пътеводителя, а мъжът правеше снимки на фонтана с накацалите край него гълъби. Скоро и те потънаха под колонадите в отсрещния край на парка.
	През цялото време Челесте неотклонно наблюдаваше входа на фирмата за маски.
	— Време е да надникнем вътре — промърмори Никълъс.
	— Страх ме е — потръпна тя. — Имам предчувствието, че там ще открием трупа на Оками-сан!…
	— Дори да е така, ние трябва да бъдем сигурни…
	— Дай ми още една минутка, моля те! — лицето й отново бе придобило странното изражение отпреди малко, когато й се стори, че вижда месулета сред тълпата.
	Започна да си пробива път към бистрото на ъгъла, а Никълъс се замисли за загадъчния й живот. Беше дълбоко впечатлен от това, което сподели с него, но с изненада откри, че тя продължава да бъде загадка. Това му се стори много особено.
	Отново си спомни за противоречивото излъчване, което долавяше от нея. Очите му уловиха фигурата й, появила се от сянката край бистрото. Без да поглежда към него, тя се плъзна покрай близкия вход.
	Никълъс тръгна след нея. Напуснаха площада на малка дистанция един след друг, Челесте тръгна на север, по улица „Фран Буржоа“.
	Наближаваше обяд и тротоарите бяха пълни с народ. Челесте ускори крачка и свърна зад първия ъгъл. Никълъс изведнъж усети мрачната пулсация на „кокоро“, в ушите му прозвуча далечен псалм, пърхането на муха, попаднала в мрежата на черен паяк… Забрави за всичко и се втурна след нея.
	Месулетът!
	Взе завоя с пълна скорост и почти се сблъска с възрастна жена, натоварена с мрежи за покупки. Механично се извини и продължи да тича. Съзнанието му усети как Челесте се приближава към мрачните пулсации, принуден беше да пусне в действие вътрешния си взор на танжин, за да проследи пътя й. Трябваше да го стори, трябваше да прибегне до Тао-тао, за да я спаси. Но това означаваше, че уведомява за присъствието си и другия танжин.
	Знаеше, че играе опасна игра. На два пъти в живота си се беше сблъсквал с танжини. И двата пъти за малко не изгуби живота си. Този обаче беше по-различен. Защото към Тао-тао се бяха прибавили и уменията на месулетите, непознатата опасност зееше пред краката на Никълъс като бездънна пропаст.
	Вече съвсем ясно усещаше присъствието му, безмълвната пулсация на „кокоро“ — сърцевината на всичко в този свят, бавно изпълваше съзнанието му със своята могъща сила. Този див и първобитен ритъм предопределя всичко, което трябва да се случи, кара обикновените хора да потръпват от суеверен ужас пред магическата му сила. Пулсацията на „кокоро“ вдъхва живот на сложната мрежа от психически импулси, от които Тао-тао черпи своята мощ. Ритъмът й има ефект на световъртеж, дори опитен танжин като Никълъс можеше да определи опасното му въздействие само от непосредствена близост с „кокоро“…
	Очите му за миг успяха да зърнат фигурата на Челесте в далечината, умът му внезапно осъзна по какво се различава сегашният му противник: беше в състояние да поддържа ритъма на „кокоро“ за дълго време и това го правеше изключително опасен. По-неопитните танжини можеха да го вършат само за кратък отрязък от време — тогава, когато имаха нужда от него.
	Ужасът от разкритието бързо се стопи. Никълъс ясно усети как невидимият противник засилва темпото на вибрациите и съзнанието му започва да блокира. Вътрешният му взор ясно видя полупрозрачните и сякаш води мети пипала на Тао-тао, плъзгащи се покрай сенките на улицата, незабележими за минувачите, незабележими и за самата Челесте, която стоеше на ъгъла и напрегнато се оглеждаше.
	Втурна се напред, без да обръща внимание на ядосаните викове след себе си. Даваше си ясна сметка, че времето му изтича. Очите му уловиха фигурата на месулета, за стотна от секундата умът му блокира от изненада. Защото видя лицето на друг човек, съвсем различен от онзи във Венеция… Месулетите бяха двама!
	Придвижването му стана още по-трудно, тъй като тротоарът пред него се стесняваше от дъсчен парапет, зад който няколко работници копаеха дупка около повреден кран на газовата инсталация. Започна да разблъсква тълпата с рамене и лакти, в същия миг почувства как черните пипала на Тао-тао напускат сянката и се насочват към Челесте. Зловещите пипала на злото. С отчаяние разбра, че няма да успее, че преднината на месулета е незаличима. Противна миризма на сяра го блъсна в ноздрите, това сякаш даде допълнителен тласък на душевните му сили. Даде си сметка, че е единственият човек на този свят, който може да помогне на Челесте в този ужасен миг, съзнанието му помътня от огромното напрежение.
	Предпазната обвивка на собствените му пулсации обгърна тялото й миг преди черната сянка да се стовари върху нея. Тя се олюля от силата на удара, краката и се отделиха от тротоара. Но защитата му издържа.
	Натискът в главата му беше огромен, пред очите му заиграха разноцветни точици, вече не виждаше нищо. Изпита неприятното чувство, че се плъзга встрани, извън контрола на времето. Същото, което беше изпитал по време на битката си с месулета върху призрачния мост.
	Противникът удвои усилията си, пипалата му се насочваха директно към съзнанието на Челесте. Никълъс се олюляваше, напрежението ставаше нечовешко. Ушите му звънтяха, почти ослепя. Най-сетне усети, че вече е изцяло вътре в Акшара, времето престана да съществува.
	В сърцето му потръпна неясна мечта. Ех, ако можеше да се сдобие с „корьоку“ — единствения път към постигането на „шукен“, пълното овладяване на Акшара и Кшира, върховната сила!
	Звънът в ушите му премина във вой, кожата му настръхна и се покри със ситни капчици пот. Изведнъж разбра, че тази битка не може да бъде спечелена единствено с помощта на Акшара. Месулетът беше успял да повдигне вибрациите на „кокоро“ до такова ниво, че те заплашваха да го разкъсат. Разбра и друго — ако двамата с Челесте не избягат сега, още в тази секунда, с тях ще бъде свършено.
	Защитната му обвивка около Челесте започна да се пропуква, скоро тя щеше да остане напълно беззащитна срещу мрачните вибрации. В главата на Никълъс се появи ужасно бръмчене, вече не можеше да разсъждава. Беше на края на силите си, не можеше да устоява срещу черната стена, настъпваща срещу него като булдозер.
	Само след няколко секунди всичко ще свърши, той ясно разбираше това. Защитната му обвивка ще бъде разбита и Челесте ще умре.
	Стори единственото нещо, което беше по силите му.
	Отърси се от паяжината на Акшара, затвори танжинското око в съзнанието си и се върна в действителността. Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, пред очите му се появи лицето на месулета, потно и напрегнато от невероятните психически усилия.
	Премахнал защитната обвивка около Челесте, той знаеше, че разполага с няколко стотни от секундата. После съзнанието й щеше да се превърне в прах, а тялото — в безжизнен труп.
	Наведе се, ръката му повдигна къс бетон от разкопаната настилка на тротоара. Запрати го с цялата сила на мускулите си по посока на врага — така, както се хвърля шурикен — стоманената звезда с остри като бръснач ръбове.
	Месулетът вероятно чу свистенето, но нямаше достатъчно време да пренасочи концентрацията си.
	Реакцията му закъсня, бетонният къс го улучи в гърба, краката му се подгънаха.
	Никълъс се втурна към Челесте, отпуснала се на колене върху асфалта. Едно такси отчаяно свиреше с клаксона си и връхлиташе с пълна скорост върху нея, макар шофьорът да беше скочил с цялата си тежест върху спирачката.
	Миризма на изгоряла гума го удари в носа, ушите му писнаха. Стрелна се между две метални колчета, забити в асфалта срещу желаещите да паркират на ъгъла, очите му бяха заковани в блокиралите колела на таксито, оставящи черни следи по уличната настилка. Сгуши глава в раменете си и се претърколи. Един пълен оборот, ръцете му се сключиха около кръста на Челесте и рязко я подхвърлиха нагоре, самият той продължи да се търкаля към отсрещния тротоар.
	Таксито с вой пресече мястото, на което допреди миг беше тялото й, закова се на място метър-два по-нататък! Но Никълъс вече беше на крака. Грабна Челесте и бързо се отдалечи от тълпата зяпачи, задръстеното движение и скования от ужас шофьор зад волана на таксито. Във въздуха остана странна миризма на озон, сякаш наблизо беше ударила гръмотевица.


	— Трябва да вървя, мамо — изкиска се Франси. — Ще ми отпуснеш ли един петдесетак? Решили сме да направим една обиколка из кината…
	После изведнъж се разрида, все още отпусната в ръцете на Кроукър.
	— Франси, миличка!… — лицето на Маргарет се сгърчи от болка.
	— Господи, Господи! — плачеше горчиво момичето. — Вече не издържам така…
	— Хайде, миличка — протегна ръце Маргарет. — Да се прибираме у дома.
	— Не! — извика Франси и се притисна в гърдите на Кроукър. — Не искам у дома! Там ще умра!
	— Франси!… — започна Маргарет, после срещна погледа на Кроукър и млъкна. Разбираше отлично какво трябва да стори, от разговорите си с психиатъра знаеше, че понякога непознатите могат да принесат много по-голяма полза от всеки член на семейството, особено от родител…
	— Франси — тихо се обади Кроукър. — Няма да върша нищо, което не харесваш… Искам просто да те вдигна, ида те изведа оттук…
	— Не искам у дома! — продължаваше да плаче Франси.
	— Няма да ходим там — поклати глава Кроукър. — Предлагам да идем някъде, където кажеш… И хубавичко да си поговорим. Съгласна, ли си?
	Очите на Франси се плъзнаха по протезата му.
	— Искам да я хвана — прошепна, очите и станаха кръгли като копчета.
	Кроукър сви пръсти в железен юмрук и Франси се вкопчи в него с две ръце.
	— Сега вече никой не може да ме нарани — прошепна сякаш на себе си тя. После главата й леко кимна и Кроукър я притисна в прегръдката си.
	— Тук има ли заден вход? — извърна се към Маргарет той.
	Тя се готвеше да протестира, но отново замълча, тъй като дъщеря й очевидно се успокояваше.
	— Ей натам — посочи с глава Маргарет. — Аз ще ида да оправя сметката и да предупредя бодигардовете… Иначе като нищо ще ви счупят ръцете…
	След по-малко от минута се събраха до спортния „Лексус“. Телохранителите се бяха скупчили на тротоара и не бързаха да се качат в колата си. Маргарет отключи и Кроукър седна на задната седалка с Франсин до себе си.
	— Къде мислите да отидем? — настани се зад волана Маргарет.
	— Нека поостанем тук — предложи Кроукър. — Имаш ли нещо против, Франси?
	Момичето само се притисна до мускулестото му рамо.
	— Сега ще ти задам няколко въпроса — продължи с мек глас Кроукър. — Искам от теб да запомниш само едно — не си длъжна да ми отговаряш…
	Маргарет седеше напълно неподвижна, очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане.
	— Можеш ли да ми обясниш защо преди малко ти се стори, че ще умреш?
	— Аз все още се чувствам така…
	— Но защо?
	— Не знам сви рамене момичето. — Това е едно особено чувство…
	— Какво по-точно?
	— Ами, нещо като черна дупка… — замълча и затвори очи, изпод клепачите й отново се плъзнаха сълзи.
	Кроукър внимаваше да не я докосва, по никакъв начин да не показва, че забелязва обърканото й състояние.
	— Коя е любимата ти актриса, Франси? — попита с небрежен тон той.
	— Джоди Фостър — подсмръкна момичето.
	— Добре, а сега си представи, че ти си Джоди Фостър — рече Кроукър. — Играеш в някой от нейните филми… Да речем, в „Терминатор-4“…
	— Глупости! — засмя се момичето. — В Т-4 трябва да играе Линда Хамилтън! — сълзите пресъхнаха, в очите й се събуди интерес.
	— Ами представи си, че не могат да открият Линда Хамилтън и канят теб — продължи Кроукър.
	— Хубаво — кимна Франси.
	— А сега си представи, че всичко, което стана преди малко в ресторанта, е сцена от филма… Опитай се да мислиш за онова особено чувство като за _предмет_, от който си се изплашила. Начертай цялата сцена в главата си и отново ми я опиши!
	Франси затвори очи и тихо започна:
	— Седя в кола, но не в тази, а в по-голяма… Пътувам. Навън е тъмна нощ. Би трябвало да спя, но съм будна… Лежа на задната седалка, гледам нощното небе и слушам гласове… — клепачите й леко потрепнаха: — Небето е черно, сякаш съм под дебело одеяло… Няма звезди, няма облаци… — от устата и се изтръгна кратко хълцане, очите й се разтвориха и в тях се четеше ужас.
	— Всичко е наред, успокой се — прошепна Кроукър и я притисна към себе си. — Тук си в безопасност, при майка си и мен… — проследи втренчения й поглед и очите му се заковаха върху Маргарет, приведена напред с длани върху лицето си.
	— Мамо… — напрегнато прошепна Франси. — Чувах твоя глас…
	— Мълчи, детето ми!
	— Твоят и на някакъв мъж…
	Пръстите на Маргарет се свиха в юмруци, гласът й прозвуча гневно и някак задавено:
	— Мой скъпи детективе, много бих желала изобщо да не бяхте се появявали в живота ни!
	— … Той каза, че познава вуйчо Дом по-добре от теб, мамо! — момичето очевидно беше обзето от желание да говори, да се освободи от непонятната травми, която го измъчваше: — Той каза, че животът ми е в твои ръце, а ти отвърна: _„Не е нужно да ме заплашваш, давам си сметка за положението“_ А, после, малко преди да спрем в един от онези гадни крайпътни мотели, той каза: _„В момента мислиш за мен като за дявола, но по-късно, месеци след като всичко свърши, ти ще разбереш истината“_ Слезе от колата, а ти започна да плачеш…
	Маргарет заплака и сега приведените и рамене потръпнаха, от гърлото и се изтръгнаха горчиви вопли.
	Кроукър изчака малко, после зададе най-важния въпрос:
	— Кой беше този мъж?
	— Той ще причини смъртта ми — вдигна глава Франси. — Ще се върне и ще ме убие. Както уби Цезар и вуйчо Дом.


	Десета глава
	Токио | Париж | Венеция | Олд Уестбъри | Вашингтон

	Нанги направи опит да си спомни кога за пръв път забеляза бялата тойота. Дали, когато шофьорът му потегли от светофара при Шинжуку, или още по-рано — малко след тръгването им от офиса?
	После премести поглед към Сейко и каза:
	— Разкажете ми всичко, което знаете за Винсънт Тин.
	— Познавам го от години — отвърна тя. — Беше приятел на моя близка, така се запознахме. На някакво събиране, май беше в Сингапур. Оттогава мина много време, но добре помня, че веднага ми направи впечатление. Беше изключително умен човек и съвсем не ми изглеждаше от доверчивите. В Югоизточна Азия умните хора не си позволяваха да бъдат доверчиви…
	— Значи, малко или много, вие сте била в течение на кариерата му…
	— Не беше съвсем така, но някак пътищата ни постоянно се преплитаха — поклати глава Сейко. — Името му изскачаше тук-там, свързано все с едри сделки — построяването на завод за електронни елементи в Куала Лумпур, организацията на компютърно производство във Филипините, вносно-износни операции с високотехнологични компоненти във Виетнам… Всички тези сделки бяха солидни, на високо ниво, той беше умният посредник. Останах с впечатлението, че той не само познава хората, които трябва, но и умее да се справя с тях. Ето защо, когато Линеър-сан поиска да му препоръчам някого за представителството в Сайгон, аз автоматически помислих за Винсънт…
	— А чувала ли сте да се е замесвал в нещо незаконно?
	— Незаконно ли? — стреснато вдигна глава Сейко.
	Нанги кимна с глава.
	— Полицейският инспектор от Сайгон намекна, че Тин се е занимавал с търговия на наркотици и може би това е причината за смъртта му.
	— Но нали казахте, че е умрял при злополука?
	— Това е официалното заключение на полицията, но старши-инспектор Ван Киет има чувството, че става въпрос за убийство.
	— Много странно — поклати глава тя. — Особено тази история с член на семейството, който се явил да прибере тялото. Изпълних заръката ви и се свързах с лондонската централа на „Авалон ЛТД“. Човекът, с когото говорих, отрече да е чувал някога името на Тин.
	— Това можеше да се очаква. С какво се занимава тази компания?
	— Внос-износ на високотехнологични продукти.
	— Значи като Тин… — проточи Нанги. — Странно, но имам чувството, че това е едно обикновено съвпадение.
	Сейко наведе глава.
	— Поемам цялата отговорност за Винсънт Тин, Нанги-сан — промълви тя.
	— Глупости. Направили сте това, което според вас е било правилно. Още повече, че подозренията на полицията не са подкрепени от никакви доказателства.
	Част от съзнанието му обаче се завърна в лабораторията, пред очите му изплуваха Масамото Гоей и неговият екип, заети с дисекцията на фалшивия компютър. При всяка среща с Гоей го обземаха мрачни предчувствия, особено след като техникът съобщаваше, че напредък в работата им няма. Бяха установили, че чуждите платки в машината са американско производство и толкоз. Никаква следа за производителя, за използваната технология.
	Бялата тойота отново се появи в периферното му зрение.
	— Все пак аз… — Сейко млъкна и вдигна глава: — Но какво става?
	— Следят ни — кратко отвърна Нанги.
	Тя бе обърна.
	— Коя е колата?
	— Почакайте и ще видите.
	Нанги се приведе напред и почука рамото на шофьора. БМВ-то рязко излезе в най-лявото платно и направи остър завой. Гумите изскърцаха. Миг по-късно иззад ъгъла изскочи и бялата тойота.
	— Ето тази — рече Нанги.
	— Не можем ли да избягаме? — нервно попита Сейко.
	Нанги сложи длани върху драконовата глава, която служеше за дръжка на бастуна му, и спокойно се облегна назад.
	— Защо трябва да го правим?
	Сейко му хвърли изпълнен с любопитство поглед, ръката й неволно хвана ръчката на вратата.
	— Намаляваме ход — отбеляза тя.
	— Точно така — отвърна Нанги и рязко отвори вратичката от своята страна. — Може би сега ще получим отговор на част от въпросите си…
	Бялата тойота задмина спиращото БМВ и му препречи пътя с пронизителен вой на спирачките. Нанги излезе достатъчно пъргаво, за да зърне високия слаб мъж зад волана на другата кола. Беше облечен в тъмен костюм, на очите му имаше големи огледални слънчеви очила. Отворил вратата на тойотата, той чакаше. Дясната част на сакото му беше подозрително издута. Якудза, помисли си Нанги.
	Противоположната врата на тойотата бавно се отвори, на тротоара стъпи широкоплещест здравеняк с надупчено от едра шарка лице и решителна уста. Пъргавите му очички шареха насам-натам и не пропускаха нищо.
	Приближи се до лимузината и се представи с официален поклон, напълно в съответствие с традициите на Якудза — име, място на раждане, принадлежност към съответния клан.
	Ямаучи, замисли се Нанги. Веднъж се беше срещал с оябуна на този клан, името му беше Томоо Козо. Какво ли може да иска от него?
	— Моля да отпратите жената и шофьора си — каза здравенякът. — Днес ние ще се грижим за вас.
	Шофьорът на Нанги направи леко движение и в ръката на онзи с тъмния костюм светкавично се появи пистолет.
	— Това не е необходимо — обади се със спокоен глас Нанги.
	— Имам заповед да ви прибера — подхвърли здравенякът. — А начинът зависи изцяло от вас…
	Нанги кимна, наведе се да каже няколко думи на шофьора си, после затръшна вратичката.
	Пребледнялото лице на Сейко се залепи за прозорчето:
	— Нанги-сан…
	— Идете си у дома — усмихна се Нанги. — Нищо няма да ми се случи.
	— Но как можете да им имате доверие?
	Той вече куцукаше към тойотата, прибягвайки до подкрепата на бастуна с драконовата глава малко повече от необходимото. Стрелецът се обърна и отвори задната врата. Нанги влезе, здравенякът се настани до него, колата рязко потегли.
	Седеше спокойно, стиснал в длан топката на бастуна си.
	— Къде ме водите? — попита.
	Здравенякът извърна надупченото си лице към него.
	— Днешният ден се различава от вчерашния — усмихна се той, в устата му проблесна златен зъб. — Вашият закрилник май вече не е между живите… Става въпрос за Микио Оками.


	Челесте пищеше.
	Събуди се рязко, с тласък. Сякаш някой я изтръгна от съня и я запрати в ужасната действителност със съкрушителен юмручен удар. Изправена в леглото и покрила лицето си с ръце, тя отчаяно пищеше.
	Настанил се близо до нея, Никълъс се протегна и дръпна ръцете й. Застана пред погледа й, направи опит да прогони кошмара със силата на волята си, да изтрие от подсъзнанието и ужасното чудовище с огромни зъби и остра опашка…
	_Челесте._
	Говореше й с духа си, защото беше безсмислено да се надвиква с нея. Но това само засили истерията и той се принуди да пусне ръцете й. Изчака да се увери, че го е хванала на фокус, после бавно стана и се отдалечи от леглото. Започна да диша дълбоко и равномерно. Умът й бавно се освобождаваше от жестокия шок, съзнанието й постепенно се възстановяваше.
	Когато престана да пищи, той вдигна слушалката и успокои управителя на хотела. Каза, че мадмоазел просто си е спомнила още веднъж за връхлитащото такси и вече е добре. Мерси, нямат нужда от нищо. Да, ментов чай не е лоша идея… Ще успокои нервите на мадмоазел. Остави слушалката и я погледна:
	— Всичко е наред, вече си в безопасност.
	Главата й се тресеше, очите й бяха потъмнели от страх.
	— Не е наред! — дрезгаво прошепна тя. — Ти все още си тук!
	И той изведнъж разбра всичко.
	— Челесте, вече е време да ми разкажеш всичко за себе си!
	Тя извърна лице към стената.
	— Не можеш да се скриеш от мен.
	Ръцете й обгърнаха раменете, устата остана здраво стисната.
	— Челесте, аз не съм врагът…
	— Всички са врагове!
	Разбираше отлично хода на мислите й. На вратата се почука, той стана и пое табличката от ръцете на келнера. Подписа чека, затвори вратата и пристъпи към масата.
	Челесте пое чашата с ментов чай, той седна и леко въздъхна:
	— Всичко е просто, нали? Знаеше, че преди години съм преживял тежки моменти в този град, знаеше и за жената…
	Челесте мълчаливо допря чашата до устните си. Все още не го поглеждаше, но това вече беше без значение.
	— После предусети появата на месулета в Маре… Единствената ти грешка беше, че не позна улицата.
	Чашата се изплъзна от безчувствените и пръст, горещата течност заля чаршафите. Тя изглеждаше неспособна да осъзнае каквото и да било, чуваше единствено гласа му. Психическата му енергия направи опит да я обвие в предпазна обвивка, но тя потръпна и изпищя.
	— Стой настрана от мен! — гласът й беше дрезгаво ръмжене. — Ние сме си лика-прилика, нали? — лицето й се сгърчи в грозна гримаса: — Пресвети Боже! Каква ирония на съдбата — да търся помощ точно от теб!
	— Грешиш — тихо отвърна той и нещо в гласа му я накара да го погледне: — Ние е теб сме коренно различни. Талантите ни са…
	— Таланти! — извика тя. В ъглите на очите и се появиха сълзи, тялото й се разтърсваше от нервни спазми. — Наричаш _таланти_ това… Това!… — отново потръпна, очите й се сведоха надолу, едва сега забелязаха мокрото петно на чаршафа. — Вече си разбрал, че не ти казах цялата истина за майка си… — продължаваше да гледа пред себе си, потъваща бавно в спомените… — Умря, когато бях на шест години. Отношенията помежду ни бяха… как да кажа?… _Трудни…_ Двамата с баща ми непрекъснато се караха, или поне така ми се струваше… По онова време… Като се връщам назад, вече разбирам каква малка кучка съм била, колко жестоко съм се отнасяла с нея. Но го разбирам _сега_, не тогава… Тогава знаех само едно — тя наранява баща ми — значи аз трябва да наранявам нея!
	Настъпи продължително мълчание. Никълъс чуваше дишането й, долавяше голяма част от това, което ставаше в душата й. Но благоразумно мълчеше, прибрал всички психически умения дълбоко в дебрите на тренираното си съзнание.
	Накрая Челесте въздъхна, очите й се затвориха. Устните й започнаха да мърдат в призрачен шепот:
	— _Виждах_ това, което я чакаше… Пожарът, смъртта, _всичко_! Виждах го ясно в съзнанието си, като на кино. Но не казах нищо, _не сторих_ нищо, за да й помогна! — клепачите й потрепнаха и се разтвориха, големите й очи бяха плувнали в сълзи. — Можех да я спася, а не го направих. Защо?
	Ето я истината. В душата й, освен страх, беше свило гнездо и дълбоко чувство за вина.
	— Била си много малка — успокоително прошепна той и кимна в отговор на питащия й поглед: — Погледни се отстрани, Челесте. Дори сега си все още твърде млада, за да разбереш своя талант… А камо ли да го поставиш под контрол…
	— Пак тази дума! — потръпна тя и затвори очи. — Човек не може да контролира дарба, получена от дявола! Тя просто е _тук_!
	— Дяволска или не, тя е част от теб — меко прошепна той и седна на ръба на леглото. — Била си на шест години, Челесте. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че си разбирала това, което виждаш в бъдещето? Че то с положителност ще се случи именно на майка ти? Сигурна ли си, че това не е било просто част от детските ти желания?
	— Точно така, желания… Аз… — думите заседнаха в гърлото й, гърдите й се разтърсиха от спазми. Той инстинктивно я притисна до себе си и благодарение на този жест успя да долови думите, клокочещи дълбоко в нея: — Може би това не е било само детско желание… Може би е било свързано с дяволската дарба… И аз съм била тази, която го е превърнала в действителност…
	Отново ридаеше. Никълъс леко я люлееше в прегръдката си, почти физически усещаше как страхът и напрежението се отичат от душата й, как на тяхно място идва желанието да сподели, да разкаже, да свали тежкото бреме…
	— Слушай ме внимателно, Челесте — прошепна в ухото й той. — Нито ти, нито аз, нито онзи месулет… _Никой_ не може да изгражда бъдещето! Това, което си видяла, вече е било станало. Или е ставало в момента… Била си само на шест години, Челесте. Едно малко дете. Я се опитай да размислиш. Представи си, че беше отишла да споделиш виденията си е баща ти. Щеше ли да ти повярва? По какви причини би го сторил? Трябва веднъж завинаги да разбереш, че на шестгодишна възраст не си била в състояние да помогнеш на майка си! Точка!
	— Но аз _не исках_ да й помогна! — изстена тя и сложи глава на рамото му.
	— С това чувство сама ще се оправиш — погали косата й той. — Но то няма нищо общо с другото…
	— Не искам да я мразя, докато съм жива — прошепна тя, дишането й постепенно се успокояваше. — Искам да я обичам.
	— За тази цел трябва да й простиш… А след това да простиш и на себе си.
	Малко по-късно Челесте се сви на кълбо и заспа. По лицето й играеха отблясъците на късното следобедно слънце, зеленикави от околните покриви. Никълъс облече леко яке от черна памучна материя, отвори вратата и тихо се плъзна навън.


	Маргарет караше с висока скорост, задминаваше всичко наред. Кроукър беше доволен, че е закопчал предпазния колан, но не беше доволен от отвлеченото изражение на лицето й. Много искаше да знае на какво се дължи то.
	Колата свърна през отворения портал, Маргарет леко кимна на двете горили, които пушеха и лениво потриваха ръце, вероятно за да поддържат рефлексите си… От острия завой в края на алеята излетяха дребни камъчета, миг по-късно спортният „Лексус“ закова пред входната колонада на големия дом.
	Двигателят заглъхна, в рязко настъпилата тишина се чуваше яростният лай на ротвайлера. Миг по-късно се появи и самият той, изпънал докрай веригата в ръцете на придружителя си. Беше се изправил на задни крака, устата му зееше. Маргарет слезе от колата, звярът се отпусна на четири лапи и я подуши. После отново започна да диша учестено и нервно да се върти в кръг.
	Кроукър се облегна на покрива на ниската кола и остана така, докато Маргарет помагаше на Франси да слезе.
	— Искам веднага да замине! — извърна се към него тя. — Едва сега виждам колко зле й се отразява обстановката тук. Ние с Тони буквално я унищожаваме! Имам една приятелка в Кънектикът, ще пратя Франси при нея…
	— На Тони това няма да му хареса — предупреди я Кроукър.
	— Тони може да върви на майната си! — отсече Маргарет и прегърна дъщеря си през кръста. Целуна косата й и вече с различен тон добави: — Миличка, влез вътре и накарай Мики да ти помогне за багажа — момичето продължаваше да се притиска в нея и тя леко го побутна: — Хайде, миличка, върви!
	Франси се обърна и закова очи в лицето на Кроукър:
	— Ще те видя ли пак?
	— Непременно — усмихна се той.
	Тя се обърна и изтича нагоре по стълбите.
	— Няма да е зле и ротвайлерът да замине за Кънектикът — подхвърли Кроукър.
	— Защо? — вдигна глава Маргарет. — Той вече уби едно куче, лесно ще убие и второто… Ако иска да се добере до нея…
	— Искам да бъда сигурен, че няма да й се случи нищо лошо — отвърна Кроукър.
	— Каква загриженост от един детектив — погледна го с ирония в очите тя.
	На горния край на стълбището се появи един от пазачите.
	— Казали сте на Франси да си събира багажа, госпожо Д.? — озадачено я изгледа той.
	— Точно така, Мики — отвърна Маргарет. — Направете го веднага, преди господин Де Камило да се е прибрал…
	Бодигардът колебливо я погледна, после кимна с глава и се прибра.
	Маргарет нерешително мълчеше, в очите й проблясваха загадъчни емоции.
	— Какво мога да сторя, Лю? — прошепна най-сетне тя. — Той беше тук, уби двама от хората ми, уби и Цезар…
	Кроукър усети ударите на сърцето си в гърлото.
	— Но това не е всичко, нали, Маргарет?
	— Не — поклати глава тя, гласът й се превърна в дрезгав шепот. — Интересуваше се от Франси, заплашваше, че ще я убие… По очите му разбирах, че нито за миг няма да се поколебае… Господи, нищо чудно, че детето е толкова изплашено! — имението тънеше в напрегната тишина. Онази, в която се трупат електрическите заряди на приближаваща се буря…
	— Беше я натъпкал с лекарства — продължи глухо Маргарет. — А после я беше окачил с главата надолу в стаята и, специално за да я видя… Когато това стана, отидохме в хола и седнахме да чакаме позвъняването… Каза, че Дом ще се обади и аз трябва да си уредя среща с него. Без присъствието на охраната от ФПЗС… Това беше лесно, защото и Доминик го искаше… Вече му бяха казали, че Тони бие Франси… — в кехлибарените очи се появи уплаха, зениците им придобиха стъклен блясък.
	Кроукър се обади едва когато разбра, че тя няма сили да продължи:
	— А после Робърт те принуди да го заведеш при брат си, нали? Чак там, в Минесота…
	— Господи, ако знаеш как се чувствах! — прошепна тя и главата и безсилно клюмна. — Той ме превърна в свой съучастник! Съучастник в убийството на собствения ми брат!


	Гоунт чакаше в един мръсен бар, разположен в покрайнините на Чайнатаун. Пред него имаше чаша „Джак Даниелс“, настроението му беше като на човек, готов да се хвърли в Потомак. Съществува ли наистина смърт от замърсяване, питаше се той. Разбира се, че съществува: смърт от радиацията на плутоний, радон и радарни лъчи, на микровълнови фурни и далекопроводи с високо напрежение… Кой казва, че животът в провинцията е по-здравословен от този в големия град?
	Беше заел едно от сепаретата в дъното на заведението, зяпаше кафявата течност пред себе си и обмисляше положението. Пълна безизходица!
	Знаеше достатъчно подробности за проекта „Чи“, за да се стресне от това, което му обясни следователят от Пентагона Дейвид Мънч. По всяка вероятност този проект все още е в началната си фаза, но това означаваше едва ли не всичко… От „намираме се в задънена улица“ до „готови сме да започнем серийно производство още следващата седмица“… Отдавна подозираше, че в общи линии проектът „Чи“ се покрива с разработките на „Хайротек“ на компютрите от поколението „Кошер“. Както винаги далновиден, Никълъс се зае с разработката на своя собствен проект още в момента, в който се разбра, че офертата му за закупуване на „Хайротек“ ще бъде отхвърлена. От ограничената информация, появила се вътре в компанията „Сато-Томкин“, Гоунт все пак разбра, че „Чи“ ще бъде далеч по-добър от първите разработки на „Кошера“.
	По това време на деня — някъде между вечерята и сериозния запой, заведението беше препълнено. Въздухът тежеше от миризмата на бира и тютюнев дим, цветовете се стопяваха, чувството за време и място изчезваше. Атмосфера, особено подходяща за посетителите на дупки от тоя сорт… А настроението на Гоунт беше такова, че тук се чувстваше съвсем като у дома си…
	Дали Никълъс действително е отмъкнал част от програмните елементи на „Кошера“, или някои хитро го е натопил пред Комисията за икономическа стратегия на сенатора Рене Бейн? Може би този някой е самият сенатор, а може би Никълъс просто е най-удобната жертва на една предварително избрана стратегия…
	Пред извития като подкова бар се тълпяха мъже в тъмни чиновнически костюми и жени с официални рокли или строги панталони. Всички говореха едновременно, викаха и се смееха. Атмосферата беше шумна и непринудена, в сърцето на Гоунт се промъкна лека завист. Много упорито се стараеше да не мисли за майка си.
	Знаеше, че в крайна сметка няма значение кой от вариантите ще се окаже верен. И в двата случая Макнотън ще бъде прав, настоявайки той незабавно да напусне „Сато-Томкин“ и да прекъсне всякакви контакти с Никълъс. Технически погледнато, той вече затъваше в бъркотията, тъй като Комисията му беше връчила призовка. Но беше достатъчно врял и кипял в света на политиците, за да дешифрира безпогрешно посланието на Макнотън: напусне ли веднага, верният приятел все още ще бъде в състояние да го измъкне. До първото заседание на комисията в началото на следващата седмица имаше малко време, но то щеше да бъде достатъчно за старата лисица да натисне където трябва. След изтичането на това време обаче Гоунт ще се окаже сам със съдбата си. Изправи ли се пред комисията, Макнотън ще бъде безсилен да му помогне. И тогава наистина ще потъне заедно с кораба.
	Уж не изпускаше входната врата от очите си, но така и не забеляза влизането на човека, който се плъзна в сепарето срещу него.
	— Аварийните изходи са направени специално за хора като мен — поясни с усмивка новодошлият.
	— Тимъти Делакроа?
	— Същият — кимна онзи, без да протегне ръка. Беше около четиридесетте, с пясъчноруса коса и прегоряло от слънцето лице, което, особено около носа и под очите, изглеждаше като червена, все още незаздравяла напълно рана. Очите му бяха толкова светли, че изглеждаха безцветни, езикът му непрекъснато изскачаше навън и облизваше устните. От цялата му осанка лъхаше някакъв безразсъден авантюризъм.
	— Приятел си на Мънч, нали?
	— Познаваме се — уклончиво отвърна Гоунт.
	— Все едно — сви рамене Делакроа. — Дал ти е телефона ми, значи си в шибана форма…
	Някъде по средата на обратния полет от Вашингтон венците му отново бяха започнали да кървят. Гоунт прибягна до услугите на кърпичката, която беше получил от Мънч, притискаше я към челюстта си и в колата, на път за дома. Нещо изпадна от нея, но движението беше толкова оживено, че той не намери време да го вдигне, преди да влезе в града. Оказа се листче хартия с име и телефонен номер — на Делакроа.
	— Окей — въздъхна онзи и почука с нокът по неособено чистата покривка. — Телефонни обаждания като твоето получавам седем-осем пъти в годината… Повече, отколкото си предполагал, нали? — намигна, облиза устните си и продължи: — Няма за какво да се безпокоиш. Плащаш ли си, аз мога да направя всичко. Ама наистина всичко. Искаш транспорт, който никой не може да проследи? Нямаш проблеми. Може и да не повярваш, но разполагам с един „Локхийд СР-71“ в безупречно състояние. Достига трета свръхзвукова скорост още преди останалите самолети да са се отлепили от пистата! А какво ще кажеш за Ф-15? Да, правилно си ме чул… Един шибан Ф-15! Може да ти свърши всякаква работа — да пусне ракетка по някой азиатски баровец, току-що излетял с частния си самолет от Банкок, да вдигне във въздуха някое бетонно бункерче в Африка, да окаже подкрепа на някоя стачка в Източна Европа… Каквото и да си намислил, аз съм твоят човек!
	— Моля? — смаяно го погледна Гоунт.
	— Добре, добре — размаха ръце Делакроа и изведнъж заприлича на огромна птица, която се кани да отлети. — Не е по вкуса ти! На теб ти трябва нещо по-изтънчено… И това мога да ти го предложа. Например мина за ръчно изстрелване „Питон-600“ с лазерно насочване, или пък огнехвъргачка с оптически мерник и приспособление за нощно виждане? Нямаш никакъв проблем.
	— Но какви ги дрънкаш, за Бога?!
	— Искаш да кажеш, че Мънч не те е просветлил? — обидено го изгледа Делакроа, жълтите зъби нервно похапваха бледите устни. — Нищо не разбирам. Досега винаги ми е пращал хора, които знаят с какво се занимавам и щедро са плащали за услугите ми… — от устата му се откъсна презрително ръмжене: — Хора като мен не растат по дърветата, знаеш…
	— И какъв по-точно е бизнесът ти? — попита с мъка Гоунт. Челюстта му пулсираше, в устата си имаше вкус на кръв.
	— С всичко, което гърми, човече! Мога да ти доставя оръжие от всякакъв вид и калибър, с много малки изключения. Например признавам, че нямам достъп до бомбардировача „Стелт“, но и конкуренцията не може да ти го предложи…
	— Но аз нямам нужда от… — започна Гоунт и изведнъж млъкна, изпитал нужда да направи точна преценка на ситуацията.
	— Чудесно! — въздъхна Делакроа и вдигна ръце в знак на отвращение. — По всичко личи, че дори няма да получа една безплатна вечеря…
	— Не се безпокой — побърза да го увери Гоунт. — Отиваме където кажеш, аз плащам сметката…
	— Не знам, не знам… — поклати глава Делакроа и погледна часовника си с подчертано внимание. — В моя бизнес времето е пари!
	— Имам пари — увери го Гоунт и изжабурка разранената си челюст с малко „Джак Даниелс“. — В момента просто трябва да избера начина, по който да ги спечелиш…
	Поръча едно питие на Делакроа, чукнаха се и отпиха.
	— Преди всичко работата — тръсна глава русият веднага след като се настаниха край масата на малко китайско ресторантче две преки по-нататък. Тук всички се държаха с него така, сякаш е скъп и отдавна изчезнал роднина. — Я ми кажи какъв точно ти е проблемът…
	После, без да чака нито секунда, извърна глава към почтително приведения келнер и го заля с поток от неразбираеми за Гоунт слова, очевидно на кантонско наречие. Ако само допреди минута не беше ги видял да си разменят купища комплименти, Гоунт щеше де е стопроцентово убеден, че всеки момент ще се сбият.
	— Казах му да подбере менюто по свой вкус, стига продуктите да са пресни — поясни Делакроа, след като келнерът най-сетне се отдалечи.
	— За мен няма значение — сви рамене Гоунт. — Изобщо не съм гладен.
	— Щом си на масата ми, ще ядеш! — размаха дългите си ръце онзи.
	Гоунт понечи да му припомни, че плаща той, но после се усмихнат поклати глава. Ентусиазмът на този човек беше заразителен, депресията неусетно се беше изпарила.
	— Ето какъв ми е проблемът — започна със сериозен тон той. — Имам четири дни, за да разбера дали моят шеф е в дъното на огромна афера за незаконно производство и пласмент на супермодерни компютри. Нещо, което, честно казано, не мога да повярвам…
	— Майната му на това, дето го вярваш или не го вярваш! — размахаха се дългите ръце насреща му. — Проблемът ти е прост и ясно очертан — положението ти е такова, че не можеш да се закълнеш в почтеността на шефа ти… Нали така?
	Гоунт с нежелание беше принуден да признае, че Делакроа е прав.
	— Има и още една възможност — въздъхна той. — Някоя високопоставена личност в правителството на Съединените щати иска да компрометира шефа ми, като подхвърля фалшива информация където трябва…
	— Ясно — поклати глава Делакроа и подпря брадичката си с юмрук. — Нямаш нужда от мен, приятел. На теб ти трябва някой опитен следовател, а аз не съм такъв… Макар че, честно казано, по време на една операция в Судан… — млъкна, ръцете отново се размахаха като криле: — Няма смисъл. Това не е по моята част. Аз си падам по по-други неща… Бум, тряс, мерси, мадам, и толкоз… Разбираш ли ме?
	— Ясно, огнева мощ…
	— Точно така. Падам си по малките хубави войни… Разпадането на комунистическата система се превърна в Бонанза за хора като мен… Появиха се куп етнически малцинства, дето искат да демонстрират сила, готови са да хлопнат врага по главата с всичко, което им попадне в ръцете… Там ми е мястото, приятел. Грижата ми е една — оръжията винаги да са налице. Като пример ще ти посоча един боен хеликоптер е компютърно управление. Истинско произведение на шибаното изкуство! Директна доставка от арсенала, участвал при подпалването на задника, на Саддам! Нищо общо със старите ковчези от Виетнам, които предлага конкуренцията… Има огнева мощ, достатъчна да изпепели среден по големина град!
	— Добре, добре — прекъсна го Гоунт, опасяващ се от нова страховита оферта. — Едно не можах да разбера — защо Мънч ми е дал именно твоя телефон?
	Сервираха храната. Изглеждаше мазна и неособено свежа. Но за разлика от това, миришеше прекрасно.
	Делакроа хвана лъжицата и започна да разпределя в чиниите нещо, което приличаше на черни морски рачета, потопени в гъст сос.
	— Не ти ли каза? — изви вежди той.
	— Не.
	— Тогава стига си кудкудякал, за Бога! Иди и го питай!
	— Невъзможно — поклати глава Гоунт и с интерес наблюдаваше как чинията му се пълни с миди, скариди и гъст ориз. — Сигурен съм, че щеше да ми каже, ако можеше… Но той работи за противника, следователно ще трябва да се оправям сам.
	Делакроа направи непонятен жест по посока на бара, след миг на масата кацна огромна медна купа, запълнена с лед. В нея имаше поне една дузина бутилки бира.
	Русият отвори две от тях и изля съдържанието им в чинията си.
	— Тоя твой шеф има ли си неприятности с федералните ченгета?
	— Може би му предстоят — отвърна Гоунт с нескрито съмнение в гласа. — След четири дни се открива сесията на една специална комисия под ръководството на сенатора Рене Бейн. Има голяма вероятност да бъде прекратена дейността на всички предприятия на „Томкин Индъстриз“ на територията на САЩ!
	Делакроа рязко вдигна глава. Устните му бяха мазни, от ъгълчето на устата му висеше рачешка черупка. Той я изплю и попита:
	— Томкин ли каза? Като „Сато-Томкин“?
	— Да. Защо?
	Очите на русия станаха съвсем светли, от гърлото му се изтръгна кикот:
	— Защо ли? Господи, та аз всеки ден работя с тези хора!


	Единадесета глава
	Париж | Вашингтон

	Нощ. Мъглата беше лека и едва доловима, като крилете на ангел. Капеше се да вали, въздухът тежеше от миризмата на автомобилни изпарения.
	Пред себе си Никълъс виждаше подстриганите клони на кестените, наредени симетрично в ъглите на площад Воск. Небето над главата му беше бледо осветено от уличните лампи, прожекторите около Айфеловата кула хвърляха червеникави отблясъци по посока на ниско надвисналите облаци, превръщайки ги в изпоцапани с руж клоунски лица.
	Дъждът скоро дойде. Беше приятел, който му помагаше да остане незабелязан. Но беше и враг, тъп като направи опасно хлъзгави зеленясалите медии керемиди на покрива.
	Направи една предпазлива стъпка напред, после изведнъж приклекна и замръзна на място. На площада под него се появи полицейска кола и започна бавна обиколка. Пред бистрото на ъгъла беше по-оживено, отколкото през деня. Младежи влизаха и излизаха, около колонадите се забелязваха тъмни сенки. Мнозина от тях биха го видели, стига да вдигнат глава. Това не биваше да става.
	Покривът беше под 45-градусов наклон — здрав и надежден за вътрешността на сградата, но изключително труден за придвижване без съответните помощни приспособления.
	На няколко метра по-нататък, малко по-ниско от мястото, на което се намираше Никълъс, зееше черният правоъгълник на таванско прозорче. Оттам трябваше да проникне в сградата, в която се намираше кантората на „Авалон ЛТД“. Но проблемът беше сериозен, защото прозорчето беше далеч по-близо до перваза на покрива, отколкото би му се искало. Изчисли, че ще му трябват между двадесет и тридесет секунди, за да отвори прозорчето и да се спусне във вътрешността на тавана, доста повече, ако към него е прикачена и алармена инсталация. А през цялото това време ще бъде пред погледа на всички, които минават през площада. Глупаво беше да се надява, че именно в този отрязък от време никой няма да вдигне глава. Напротив, трябваше да действа с нагласата, че много хора ще го сторят. Номерът беше да им предложи силует с такава форма, че никой да не изпита любопитство към него.
	Беше облечен изцяло в черно. Конфискува праха за почерняне на вежди от тоалетната чантичка на Челесте още преди да напусне хотелската стая. С него намаза лицето и ушите си, обратната страна на дланите си. От джоба си извади две малки приспособления, собствено производство. Наричаха се „некоде“ — малки късчета стоманена верига с размерите на длан, които помагаха за придвижването по гладки повърхности.
	После се спусна към ръба на покрива, с главата напред. Внимателно полагаше длани по гладките керемиди, тялото му се извиваше като змия.
	Дъждът трополеше по покрива, ситни капчици отскачаха от медната повърхност, проблясваха за миг на ярката светлина, идваща от площада, после изчезваха. В ноздрите го удари острата миризма на влажен метал. Придвижваше се по правилата на „кагири нишики“ — изкуство, което беше овладял още като момче. Задължително условие при него е преместването на един от крайниците, докато останалите поддържат равновесието. Разстоянието се изминава болезнено бавно, тъй като дишането трябва да бъде дълбоко и равно, а тялото — отпуснато. В това състояние човешката фигура, вече обезформена от тъмнината и необичайната околна среда, в случая — покрива бавно се превръща в нещо съвсем различно, едва ли някой би могъл да свърже в едно безразборно отметнатите крайници и неподвижния труп…
	Ако някой си направи труда да погледне към покрива, той би трябвало да задържи погледа си доста продължително време в една точка, за да забележи бавните и незабележими движения на Никълъс. А дори и тогава вероятно би ги сбъркал с пърхането на гълъбите, свити на сушина под стряхата.
	За Никълъс времето престана да тече. Беше изпаднал в полусъзнателното състояние на тибетските отшелници, разхождащи се боси върху пирони и огън. При него сетивата се прибираха дълбоко навътре, ставаха напълно безчувствени.
	След известно време стигна до прозорчето, инциденти нямаше. Частица от съзнанието му излезе от вцепенението, ръката му се протегна да опипа черчевето и пространството около него. В главата му светна предупредителна лампичка.
	_Жица!_
	Алармена инсталация. Беше се превърнал в слепец, върховете на пръстите му тежаха от чувствителни нерви. Благодарение на тях веднага откри цепнатината в изолацията на проводника, жицата под нея беше прекъсната, а след това тромаво прикрита с изолирбанд. Някои се беше опитал да прикрие скъсаната връзка.
	Извади малък „шурикен“ — нападателно оръжие във формата на стоманен таралеж, един от бодлите е лекота отключи старомодното резе на прозорчето. После застина на място и цял се превърна в слух. Звуците на големия град бяха навсякъде около него — сподавени гласове от бистрото насреща, скърцане на подметки по покритите с чакъл ален, съскаме на коли по мокрия асфалт на околните улици, тихо гугукане на гълъбите под стряхата, близко и отчетливо…
	Започна да вдига рамката на прозорчето, бавно и внимателно. Вкара главата и раменете си в процепа, после нещо във вътрешността на тавана проблесна и той замръзна на мястото си.
	Остана в това положение докато зениците му свикнат с мрака, после предпазливо погледна наляво — там, където се беше появил отблясъкът. Изчака още няколко секунди и разбра всичко. Брадичката му се намираше на около три сантиметра от тънък лазерен лъч — далеч по-надежден и по-чувствителен от инфрачервените лъчи, използвани в повечето алармени инсталации. Нищо чудно, че собствениците на сградата се бяха отказали от услугите на старомодната система, чиято жица беше прекъсната отвън, на покрива…
	Подът беше на около метър, дъските му смътно проблясваха. Трябваше да намери начин да се спусне дотам, а после да пропълзи под вечно будното лазерно око. Задачата не беше лесна, тъй като пространство за маневриране напълно липсваше.
	Към това се прибавяше и фактът, че времето работеше срещу него. Надвесен през прозорчето, той беше почти тотално уязвим. Не можеше да се спусне надолу, не можеше да се придвижи напред, не можеше и да остане на мястото си.
	Оставаше само една посока — нагоре.
	Повдигна се на мускули, опрял длани в перваза. Бавно придърпа краката си напред и ги прехвърли вътре, коленете опряха в брадичката му. Тялото му се превърна в топка. Внимателно се наведе напред, тежестта му бе поета изцяло от върховете на пръстите. Това беше единствения начин да спечели още няколко милиметра, необходими на ходилата му за надежден контакт с перваза на прозорчето. Носът му почти опря в лазерния лъч, принуди се да прекрати всякакво движение. Сърцето глухо блъскаше в гърдите му, притокът на адреналин във вените беше толкова силен, че опасността от някое неразчетено движение стана съвсем реална.
	Потърси помощта на „прана“ — бавното и прочистващо вдишване и издишване, което помагаше на кислорода да достигне и до най-отдалечените белодробни клетки. Затвори очи и се концентрира върху следващите си действия. Зрението беше заместено от всевиждащото око на танжина, бавно отворило се в съзнанието му. Очертанията на помещението станаха ясни и отчетливи, изчистени отсевките на мрака, които винаги пречат на нормалното зрение.
	Видя носещата греда под покрива, беше на около метър над лазерния лъч. И друг път беше опитвал предстоящата маневра, но сега пространството за действие беше изключително малко. Ще трябва да се задоволи с шестдесет-седемдесет сантиметра, в противен случай челото или глезените му неминуемо ще пресекат лъча…
	Стегна душевните си сили и бавно потъна в Акшара. Времето се разпадна на десетки хиляди миниатюрни частици, после потръпна и изчезна — като лунен лъч по развълнувана водна повърхност. Извика на помощ космическите сили, заключени дълбоко в душата му. Изчака миг, после усети могъщата пулсация на „кокоро“ във вените си — един изпепеляващ огън. Изчака още миг и пулсацията започна да затихва. _Сега._
	Тялото му се стрелна напред и нагоре. Косата му докосна покрива за частица от секундата, но това беше достатъчно за необходимата корекция на траекторията. Ъгълът на полета се промени, танжинското око незабавно регистрира опасността — единият от глезените му щеше да пресече лазерния лъч…
	Ръцете му се стрелнаха нагоре, стоманените шипове на „некоде“ се впиха в носещата греда. За миг тялото му се люшна над празното пространство, краката му бяха свити и притиснати към гръдния кош. Приличаше на маймуна, заиграла се на високите гъвкави клони. После до ушите му долетя леко проскърцване, по главата му се посипа прах. Временното островче на сигурността вече потъваше…
	Няма как, ще трябва да се рискува. Задържа се за гредата до последния момент, изчаквайки инерцията на махалото да отпрати тялото му максимално далеч от лазерния лъч. Едната му длан светкавично се премести няколко сантиметра по-надолу по носещата греда, това му позволи да избегне загнилата й част, която беше започнала да поддава. После мигът настъпи, той се оттласна с цялата сила на мускулите си, свитото му на кълбо тяло се отлепи от гредата и политна надолу. За частица от секундата пред очите му проблесна лазерният лъч — една тънка рубинена игла, тялото му профуча над нея, продължавайки въртеливото си движение.
	Съприкосновението му с дъсчения под беше меко, главата му потъна дълбоко в раменете, тялото му се превъртя и спря до стената. Надигна се на лакти и внимателно се огледа. Беше вътре, проникването мина успешно.


	_Трябва да простя на баща си, а не на майка си!_
	Челесте се събуди с тази мисъл в главата, наоколо цареше непрогледен мрак. Изправи се в леглото, съзнанието й се люшкаше в странната лепкава празнота, която отделяше съня от действителността. Но къде е тази действителност, далеч ли е границата между нея и съня? В продължение на една дълга, изпълнена с напрежение секунда, тя не беше в състояние да определи това.
	Живееше по начина, по който беше живяла преди убийството на баща си. Дали това представляваше саможертва, както твърдеше Оками-сан? Никога не беше споделила с него едни прост факт — каквото и обяснение да получи за смъртта на баща си, то нямаше да бъде достатъчно. Тя просто отказваше да приеме тази смърт, искаше го жив. И никакви обяснения не помагаха.
	По характер баща и беше истински ориенталец. Оками-сан често се шегуваше, че той е повече японец, отколкото венецианец. Към проблемите подхождаше отвътре навън, решенията му често бяха толкова нестандартни, че конкуренцията изоставаше далеч назад, а той съумя да натрупа малко богатство въпреки нестабилната икономическа обстановка и нарастващата инфлация.
	Челесте бавно се раздвижи в мрака на хотелската стая. Все още не желаеше да възприеме действителността, която я заобикаляше. Какво ли не би дала, за да възкреси баща си, да го има до себе си тук и сега! Всичко, абсолютно всичко! Дори живота на Оками-сан! Беше длъжна да защитава този живот, такава беше волята на баща й. Но дълбоко в себе си мразеше Оками-сан, мразеше го до смърт! Само истински венецианец можеше да разбере как успява да скрие тази омраза, да не й позволява дори за миг да покаже грозното си лице…
	Оками беше човекът, втурнал се в живота им преди години. Оками беше човекът, превърнал този живот в кошмар, в гнездо на отровни змии. Наложи им собствения си свят, изпълнен с интриги и вражди, стари като вековен дъб.
	Моментално се съюзи с мащехата й — интригантка по душа. Челесте никога не беше й се доверявала, страхуваше се от нея и я мразеше. Първо, защото беше сицилианка и следователно чужденка, второ — заради тайнствените сили, които я обладаваха и които й даваха възможност да оплита в паяжината на скандални интриги всеки, дръзнал да се изпречи на пътя на съпруга й.
	Когато Челесте порасна, бавно осъзна, че Оками й беше помогнал. Заедно бяха успели да изградят основата на онази сила и могъщество, която баща й сам никога не би изградил.
	Светът на Челесте се въртеше около баща й. Израсна с по-голямата си сестра, за известно време споделяше момичешките си тайни единствено с нея. Но по-късно усети, че това вече е невъзможно, че има неща, които са твърде сериозни и не могат да бъдат споделяни със сестра й.
	Добре помнеше кога за пръв път почувства това. Двете със сестра й лежаха на плажа на Лидо, далеч от претъпкания е туристи площад Сан Марко и задухата, увиснала над тесните улички на Венеция.
	Отправила поглед към ленивите облачета, сестра й започна да описва това, което вижда: грифон, влюбена двойка, галопиращ кон… Челесте напрегна взор и се опита да съзре очертанията, родени от фантазията на сестра й.
	Но вместо тях видя главата на удавник, подскачаща сред оловните вълни, разкривената уста отчаяно се бореше да поеме глътка въздух. После върху й се стовари огромна вълна и Челесте неволно извика — толкова ясно беше видението.
	В следващия миг беше на крака и с олюляване се понесе по плажната ивица. Зад нея се надигаха учудени, намазани с плажно масло лица, разнесоха се недоволни крясъци.
	Накъде бягаше? Нямаше никаква представа. Знаеше само едно — колкото по-бързо тича, толкова по-скоро ще настъпи Събитието… Сякаш крачките й скъсяваха не разстоянието, а времето, приближаваха я все по-близо и по-близо до видението с удавника…
	В далечния край на плажната ивица настъпи суматоха, млади мъже газеха в прибоя и викаха нещо, някои от тях енергично заплуваха към дълбокото. Там тъмнееше нещо. Удавникът!
	Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Докосването на смъртта сякаш придоби плът и кръв, в продължение на една черна и безкрайно дълга секунда стана по-осезаемо от самия живот… Ориентацията я напусна, тялото й политна напред. Имаше чувството, че живее едновременно във вечността и реалния свят, без да бъде изцяло нито в едното, нито в другото… Просна се по очи, крайниците й престанаха да приемат командите на мозъка.
	— Никълъс!
	Ръцете й пронизаха мрака на хотелската стая, но тялото, което очакваше да напипа в леглото, не беше там. Отправи поглед в мрака и… изведнъж го видя. Знаеше точно къде се намира, тя също се озова там, тръпнеща от ужас. В последната, кристално ясна секунда на видението, успя да зърне и врага. Беше приклекнал съвсем наблизо, на някакви си два-три метра. И чакаше появата му…
	— Никълъс!


	Никълъс внимателно се ослушваше във вътрешността на сградата, в която се помещаваха офисите на тайнствената фирма „Авалон ЛТД“. Беше стара, но някак жива, сякаш дремеше в мрака. Инстинктивно чувстваше, че не бива да я буди, защото това несъмнено би увеличило опасността.
	Бавно се измъкна от таванската стаичка и спря на тясна дървена площадка. Отвори танжинското си око и видя стръмната стълба в дъното, право пред себе си. Започна да се спуска по нея, безшумен като горски звяр. Стъпваше с цяло стъпало, отначало леко и внимателно, после с цялата тежест на тялото си. Балансираше отлично, стъпалата му заемаха максимално широка площ по тесните дъски.
	В средата на стълбата спря, тялото му напрегнато приклекна. Използваше както слуха си, така и танжинското око. Дъждът барабанеше по прозорците, дървените капаци леко потропваха при някой по-силен порив на вятъра. И това беше всичко.
	Представи си с нереална яснота свръхестествената сила на месулета и в сърцето му се промъкна страх. Знаеше, че не може да се сравнява с него, че последния път се беше измъкнал благодарение на изненадата и немалка доза късмет. На това обаче вече не можеше да разчита.
	Преди години не се страхуваше от нищо. Но тогава още не знаеше за съществуването на Тао-тао, не беше станал жертва на опитен танжин, превърнал го в „широ нинджа“ чрез съответната обработка на мозъка. След физическото си възстановяване прояви интерес към миналото, всъщност именно благодарение на този инцидент той научи за танжините в собствения си род. Но в душата му остана неясна утайка. На млади години дори не се опита да разбере на какво се дължи тя, но сега вече знаеше на силата на Неизвестността. Някогашният му сенсей — човекът, на когото беше вярвал с цялата си душа, в крайна сметка се оказа враг. На това се дължеше утайката на неясния страх, че наученото от Канзацу все още крие своите тайни… Неизвестността.
	Тя се беше превъплътила в месулета, в могъщия непознат, който дебнеше някъде там, в дъждовната парижка нощ. Сблъсъкът сутринта потвърди подозрението, оформило се в душата на Никълъс още при появата на моста Канфа в порутеното венецианско палацо: месулетът имаше друга задача.
	Може би наистина е бил изпратен да убие Оками, както мислеше Челесте. Но макар възрастният японец да беше изчезнал, все още нямаше никакви доказателства за смъртта му. А месулетът беше насочил вниманието си към тях, в това не можеше да има никакво съмнение. Реакцията му, разбира се, беше съвсем логична — отстранил Оками, временно или постоянно, той беше длъжен да се заеме и с хората, които са се опитвали да го защитават…
	_Но инцидентът с моста Канфа вероятно е станал още преди отстраняването на Оками!_ Тази възможност беше доста смущаваща. Колкото повече я преобръщаше в съзнанието си, толкова по-малко логика откриваше в нея, особено на фона на общата обстановка в началото на операцията.
	Да започнем отново, от самото начало, заповяда си той. Ако Оками е бил белязан за унищожение от оябун предател, защо, по дяволите, убиецът трябва да се захваща с Никълъс и Челесте? Защо да губи време и да се излага на потенциална опасност? Защо просто не премахне отвлечения Оками и работата да приключи до тук?
	Предполагаемите отговори на тези въпроси бяха два, еднакво смразяващи кръвта: или задачата на месулета няма нищо общо с убийството на Оками, или не той е отвлякъл стареца… Първата вероятност означаваше, че Оками го е излъгал, а втората — че няма никаква представа за истинското състояние на нещата. И в двата случая заключенията щяха да са страшни…
	Изпълнен с нетърпеливо очакване, той стъпи в коридора на най-горния етаж и се зае внимателното изследване на стаите. Доста се изненада от това, което откри там. Нямаше и помен от материалите, от които се изработват ритуални маски, нито едно от помещенията не приличаше на работилница. По-скоро имаше чувството, че е попаднал в солидна фирма, занимаваща се с финансови инвестиции.
	Разсеяната светлина от площад Воск зад прозорците беше напълно достатъчна. Батареи от телефони, факсови апарати и телекси, мощни компютърни терминали — тъмни и някак призрачни в бездействието си. Бюра, настолни лампи, ортопедични столове. Обичайното офис оборудване. Но не съвсем. Липсваха документи. Нямаше дори следа от кантонерки и метални шкафове за съхраняване на папки и архиви.
	Пристъпи към един от компютрите и го включи. Върху екрана грейнаха оранжеви букви и символи. За влизане в програмата трябваше да се набере кодово словосъчетание и в това нямаше нищо необичайно. Необичайното се съдържаше във факта, че всичко беше изписано на японски, с йероглифите „канджи“…
	Изключи машината, вече напълно сигурен, че „Авалон ЛТД“ не е това, което би трябвало да бъде. Спомни си думите на Форново. Преди пет години компанията е била продадена на чужденци, но никой не знае какви точно са те…
	С какво ли се занимава сега?
	Нямаше никаква представа, но едно поне беше ясно — купувачът е японски концерн.
	Изведнъж замръзна на място. Периферното му зрение долови леко движение, отразено от тъмния скрап на компютъра. Бавно се отпусна на колене, тялото му сякаш се превърна в дим. Завъртя се леко и незабележимо по посока на опасността. Не видя нищо.
	Зае се с методично претърсване, проверяваше всяка сянка и отражение, преминаваше нататък едва след като беше напълно наясно с техния произход. Нито за миг не се изправи в цял ръст, остана на колене и след като приключи.
	Долови движението за втори път, този път по-близо до центъра на полезрението си. Отново беше отразено в тъмния екран на близкия монитор, но това беше достатъчно за идентификацията му — оказа се кратък отблясък от фаровете на преминаваща по улицата кола. Хвана се за плота на бюрото, край което беше приклекнал, с невинното намерение да стане на крака. Но пръстите му изведнъж усетиха разликата между изкуственото покритие отгоре и повърхността отдолу.
	Плъзна се под бюрото и вдигна глава. От вътрешната страна на плота стърчеше квадратен бутон. Натисна го, но нищо не стана. После видя, че редом е него, добре натикана в изкуствената материя, имаше малка секретна ключалка.
	Извади стоманения „шурикен“ и вкара едно от остриетата в ключалката. Бутонът отстъпи под натиска на палеца му. Нищо не се случи. Никълъс премести стола и дръпна пластмасовата подложка от пода. В килима под нея се появи малка дупка. Бръкна и извади кутия с флопи дискове от три инча и половина, всеки един акуратно номериран.
	Включи компютъра и вкара първия диск в процепа. Изчака на екрана да се изпише искането за кода и начука номера от опаковката на дискетата. Системата го отхвърли. Опита в обратен ред, но със същия ефект. После върху екрана се изписа предупреждение — ако до тридесет секунди не се вкара верния код, ще бъде включена аларма.
	Никълъс изключи машината и се замисли. Реши да замени числата с букви от азбуката и отново щракна копчето.
	Компютърът забуча, по екрана пробягаха разноцветни светлини. Беше забравил да извади дискетата и сега машината разчиташе нея, а не информацията върху твърдия диск. После отново се изписа поканата за въвеждане на кода. Набра цифрите, изписани върху кутията за дискети, и в отговор получи изброяването на различни директории. Поиска първата от тях и на екрана се появи дълъг списък с дати на оръжейни доставки: китайски изтребители Ф, руски бомбардировачи „Туполев-22М“, танкове Т-72, противовъздушни ракети САМ-13, американски изтребители Ф-15, разузнавателни свръхзвукови машини „Локхийд СР-71“, компютъризирани огнехвъргачки „Баджър“, мини „Питон-600“, ръчни противотанкови базуки „Дейраел“… Списъкът беше безкраен. По всичко личеше, че „Авалон ЛТД“ е разпределителен център и посредник между доставчици, скрити зад шифровани имена, и купувачи от Иран, Ирак, Афганистан и Балканите — новите горещи точки на планетата.
	В края на списъка се появи любопитна редица от странни символи. Той натисна помощния бутон и символите се стопиха в един кратък израз: _По поръчка._ Означаваше ли това, че не са на склад?
	Нагласи курсора в края на символите и натисна клавиша с надпис „ентър“. Върху екрана се изписа ТОРЧ 315.
	Това пък какво е, по дяволите?
	Изтекоха десетина секунди, после светът изведнъж се срути върху главата му.
	Експлозията беше безшумна, изцяло вътре в съзнанието му. _Не го усетих!_ Месулетът беше тук!
	Не беше доловил пулсирането на „кокоро“, беше сигурен, че е в безопасност, поне за момента.
	Претърколи се назад и разтвори танжинското си око. Напразно търсеше местоположението на противника си. Отново разбра, че единственият му шанс да победи беше да успее да се доближи на късо разстояние до месулета. На една ръка, не повече. Това би му позволило да използва някое от оръжията за близък бой.
	Но противникът очевидно нямаше никакво намерение да му позволи това. Никълъс изстена и се отпусна на ръце и колене. Съзнанието му беше блокирано от черна сянка, не можеше да разсъждава. Светът се превърна в хаос, после се сви в малка бодлива топка от блестяща стомана, пронизваща черепа му.
	Щеше да умре без дори да види лицето на противника си. Не знаеше името му, не можеше да отгатне причините за тази атака. Но смъртта се приближаваше. Това беше единственото нещо, което осъзнаваше със сигурност сред черния хаос в главата си.
	_Никълъс!_
	Направи опит да се концентрира, да насочи душевните си сили към „кокоро“. Но пътят беше блокиран от бодлива тел, усилията му да се доближи до мембраната в центъра на вселената бяха обречени на неуспех.
	Акшара не беше достатъчна, в съзнанието му отново се промъкна съмнението, заразно като смъртоносен вирус: в самата същност на обучението, което беше получил от Канзацу, е посято семето на унищожението. Това би било съвсем в стила на стария сенсей с деформирана от Кшира душа. Канзацу беше велик измамник, майстор на интригата. Вероятно дори от гроба е успял да начертае пътя към унищожението на Никълъс…
	_Никълъс!_
	Акшара учи, че седем пътеки водят до „кокоро“. Но всички те бяха блокирани, главата му беше подложена на огромен натиск, той бавно оглушаваше и ослепяваше. В ушите му се появи пронизителен вой, сякаш от глутница гладни вълци. Мембраните им започнаха да кървят. Въздухът пареше дробовете му, имаше чувството, че се намира във вътрешността на огромна пещ.
	Пред очите му се появиха алени отблясъци и странни видения. Възпалената кора на мозъка му почти не ги възприемаше, но те самите бяха достатъчно гротескни, сякаш изскочили направо от зората на човешката цивилизация. Натискът върху мозъка му ставаше непоносим.
	_Никълъс!_
	Течаща вода, камбанен звън… После отново пронизителният вълчи вой, последван от звънтяща тишина… Той направи опит да я сграбчи, но тя му се изплъзна. Воят се усили, стана нетърпим. Студената ръка на смъртта притисна дробовете му, костеливите й пръсти започнаха да измъкват…
	_Никълъс!_
	Най-накрая я чу, разбра какво се съдържа в този вик. Умът му влезе в контакт с нея, въпреки ледената хватка на смъртта…
	— _Ето…_ — това беше всичко, което успя да произнесе.
	Но тънката нишка се приближи и започна да се спуска над него. Пъпна връв сред хаоса, глътка живот за вцепененото му тяло. Костеливите пръсти на смъртта разхлабиха хватката си, пропастта под пулсиращата мембрана на „кокоро“ започна да се отдалечава…
	Едва сега разбра как е успял да го заслепи противникът — беше го натикал под „кокоро“. Ето защо седемте пътеки бяха блокирани. Насочи психическите си сили нагоре, бавно ги нагоди към ритъма на космическото сърце… Сега вече беше в състояние да насочва мисълта си, да я трансформира във физическо действие.
	Затвори танжинското си око, накара го да заспи. Вече знаеше, че не може да разчита на него, защото именно натам беше насочена психическата енергия на месулета. Отвори очи и видя фигурата на Челесте, свита на кълбо и потръпваща от ужас. Но именно от нея се проточваше тънката нишка, която беше спасила живота му.
	А зад нея заплашително се издигаше тъмната фигура на месулета.
	В този кратък миг душата му се освободи от последното було на заблудата, истината блесна е цялата си съкрушителна сила: _Той не може да позволи да й се случи нещо лошо, защото е парализиран от любов, от истинска, дълбока любов!_
	В следващия миг до слуха му достигна тънко просвирване — сякаш мушица беше попаднала в мрежата на невидим паяк. Вниманието му се раздвои, очите му успяха да уловят кратък проблясък, мозъкът му отчаяно се опитваше да дешифрира сигналите. А после от мрака излетя остър нож и полетя към гърдите му.


	Рената Лоти беше внушителна жена във всяко отношение. Беше прехвърлила седемдесетте, но фигурата и беше висока и стройна, все още стегната. Гърбът й не беше приведен, ръцете й не трепереха, походката й беше сигурна и стабилна. Лекото, едва забележимо накуцване само подчертаваше необичайната й свежест.
	_Тя е дяволски умна_, беше казал Делакроа, търговецът на оръжие. _Никой мъж не може да се сравнява с нея. Специалността й е уреждането на всякакви контакти на Азиатския континент, само тя може да ти свърши работа…_
	Гоунт се срещна с нея на ъгъла на булевард „Конституция“ и 17-а улица, точно срещу зелената морава на Белия дом. Отново го обзе странното чувство, че е в провинцията, далеч от гъмжилото на големия град. За това допринасяше огромното открито пространство наоколо, синьото небе над внушителните бели колонади на президентската резиденция.
	Зад гърба му се издигаше внушителната сграда на ОАД*, блестяща с цялото ренесансово великолепие на тронната колонада пред входа и масивния бронзов портал. Зад него се издигаше странната статуя, олицетворяваща двете Америки, подчертаваща по недвусмислен начин дълбоката културна пропаст между тях.
	[* Организацията на Американските държави. — Б.пр.]
	Рената Лоти имаше решителното лице на жена, която знае как да се придвижва в коридорите на властта. От нея се излъчваше чувство за собствено достойнство и ясна цел в живота. Ако някога е била разочарована от действителността, това положително е било много отдавна, в осанката й нямаше дори следа от цинизма, който идва заедно с разочарованията от живота. В нея не се забелязваше и обичайният за вашингтонските политически кръгове фалшив патриотизъм, което беше наистина странно… Чипият нос, високите скули, хлътналите бледосини очи и решителната брадичка излъчваха авторитет, с който несъмнено се съобразяваха… Косата й, стегната в кок, имаше цвят на стара платина. Макар и малко ярък, той също допринасяше за общото й излъчване.
	Беше облечена в черно копринено костюмче, обувките и чантата й бяха от черна, отлично обработена крокодилска кожа. На раменете си беше наметнала стилно манто от скъпа вълна, също в черен цвят. Нямаше никакви бижута е изключение на пръстен с огромен рубин, заел мястото на брачната халка.
	— Господин Гоунт?
	Той кимна с глава, а тя се усмихна, сякаш да му демонстрира белотата на ситните си зъби.
	— Благодаря, че веднага приехте поканата ми — рече Гоунт и почтително стисна ръката и.
	— Познавах баща ви. Беше човек, с когото всички се гордееха… — усмивката й се разшири: — Освен това бях на една адски тъпа театрална постановка. Тъкмо се готвех да се измъквам, когато вие ме потърсихте по пейджъра… Точно навреме! — главата и беше леко наклонена над рамото, приличаше на гимназистка, която прави оглед на новия си съученик. — Казахте, че сте взели номера ми от Тимъти?
	— Да, от Тимъти Делакроа — кимна Гоунт и двамата бавно поеха по тротоара. Рената посочи една пейка в градинката пред ОАД. — Каза, че вие вероятно сте единственият човек във Вашингтон, който ще може да ми помогне…
	— Много съм поласкана — отвърна тя, по лицето й остана сериозно. — Отдавна познавам Тимъти, сигурна съм, че никога не преувеличава…
	Гоунт сбито й разказа за интереса на сенатора Бейн към „Томкин Индъстриз“ и личността на Никълъс Линеър, после заключи:
	— Разбрах, че Делакроа е поддържал тесни контакти със „Сато-Томкин“ чрез президента на сайгонския ви филиал Винсънт Тин. Ако това е вярно и ние наистина сме замесени в оръжейни сделки, аз се страхувам, че комисията на Бейн вече е в течение… Компанията ни е обречена, а Никълъс вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора…
	— Зная много неща за Тин — кимна Рената. — Доста се учудих, когато беше назначен за президент на сайгонския филиал на „Сато-Томкин“, постоянно се питам кой е организирал тая работа…
	— Какво искате да кажете? — наостри уши Гоунт.
	— Името на Тин означава големи неприятности — отвърна тя. — Най-големите възможни… Той е гъвкав и умен бизнесмен, върши всичко както трябва и спазва сроковете… нещо доста необичайно за Югоизточна Азия… Истински предприемач, но в лошия смисъл на думата. Защото безогледно се залавя с всичко, от което може да получи печалба.
	— За компанията?
	— За себе си — поклати глава Рената, замисли се за момент, после добави: — Не познавам лично господин Линеър, но сигурно се досещате, че доста съм слушала за него… Хората твърдят, че притежава „буши но насаке“ — това, което самураите са наричали „чувствителността на боеца“… — очите й, ясни и блестящи, сякаш недокоснати от годините, замислено се насочиха към автомобилния трафик по булевард „Конституция“. — Доколкото съм осведомена, този човек притежава изключително развит нюх… Права ли съм, господни Гоунт?
	— Абсолютно.
	Рената кимна с глава, сякаш отдавна знаеше отговора на този въпрос.
	— Струва ми се малко вероятно той лично да е назначил Тин… По-скоро му го е препоръчал доверен човек от обкръжението…
	— Забележката ви е изключително интересна — развълнувано отвърна Гоунт. — Защото през цялото време имам чувството, че някой е организирал в детайли операцията по унищожението на Никълъс и неговата компания!
	— Рене Бейн е като тумор, впит в тялото на обществото — каза Рената. — В момента командва парада, въпреки усилията на сенатора Брандинг и други членове на опозицията. Позициите му са непоклатими, а това означава, че и онези, които го презират, са принудени да го търпят… Затова искам да бъда сигурна, че знаете с кого говорите и какво говорите. Приятелите на Бейн във Вашингтон са навсякъде, за много от тях дори не подозирате…
	— Благодаря за предупреждението — кимна Гоунт. — Но аз съм стара кримка, зная кога да си затварям устата…
	— Но ако сте решен да проследите пътя на Винсънт Тин, несъмнено се намирате в опасност — каза Рената. — Тимъти не знае дори половината от машинациите му… Крадените оръжейни пратки са само върха на айсберга, ако говорим за миналото на Тин. Занимавал се е с контрабанда на наркотици, забранено химическо оръжие, секретни военни технологии… И от това е натрупал огромно състояние.
	— Но защо тогава му е била нужна платената длъжност в „Сато-Томкин“? — хвърли й изпълнен с любопитство поглед Гоунт.
	— Несъмнено за прикритие — отвърна Рената. — Законният бизнес е бил именно това, от което се е нуждаел… Подозирам, че го е вършил отлично и компанията е била доволна от него. В днешно време не си струва да парадираш с незаконни операции и Тин отлично го знае.
	— Искам да открия кой ни е поставил динена кора — въздъхна Гоунт. — Това е единственият ни шанс да оцелеем!
	Рената мълча толкова дълго, че той започна да се изнервя.
	— Какво мислите?
	Тя въздъхна и се обърна да го погледне:
	— Чувствам прекалено много очи върху себе си. Хайде да се поразходим…
	Започна да ръми, но Рената само закопча най-горното копче на палтото си и продължи да крачи. Елипсата пред Белия дом остана зад гърба им, пресякоха „Конституция“ и навлязоха в парка Западен Потомак. Теренът под краката им започна да се снижава, след известно време Гоунт си даде сметка, че вървят към Мемориала на жертвите във Виетнам. Скоро пред очите му се появи грамадата от черен гранит, в душата му нахлуха разпокъсани спомени.
	Съскането на автомобилните гуми вдясно от тях постепенно заглъхна и отстъпи място на нощния ветрец, който шумолеше сред последните листа на дърветата. Рената Лоти крачеше до него с лекота, преодоляването на наклона и неравностите на терена очевидно й доставяше удоволствие. Под краката им шумоляха окапали листа, в съзнанието му се появи приятната гледка на късната есен, земята дими, листата на дърветата греят в богата палитра, съдържаща всички оттенъци на златистото…
	Помисли за мъртвия си баща, за особеното му положение в този град. Беше успял да се справи с лепкавите му пипала преди те да успеят да го погълнат… Това несъмнено беше огромно постижение и той изпита голямо облекчение от факта, че се е върнал във Вашингтон не по собствено желание, а по силата на обстоятелствата.
	Рената крачеше с наведена глава и ръце в джобовете, дълбоко замислена. Дъждовни капчици проблясваха в косата й като малки брилянти.
	— По всичко личи, че във вашия случай ще трябва да поемете по най-прекия път… — обади се най-сетне тя. — Това означава да откриете кой е препоръчал Винсънт Тин за мястото в Сайгон… — замълча за момент, от устата й излитаха малки облачета пара: — Но работата е там, че този път е и най-опасният…
	Делакроа не беше го подвел, помисли си Гоунт. Тази жена наистина е много специална. В нейна компания се чувстваше спокоен и уверен, заключенията на будния й ум му доставяха истинско удоволствие. За миг изпита нещо като завист към съпруга или любовника й, които и да бяха те…
	— Мисля, че един човек във Вашингтон е в течение на нещата — продължи Рената. — Но евентуалният контакт с него ще бъде изключително опасен.
	Стигнаха до първата от паметните плочи на Мемориала. Черният мрамор, изпъстрен с имената на загиналите, влажно проблясваше. Дъждът плющеше върху него, вадички, подобни на сълзи, се стичаха по гладката повърхност…
	Рената се спря и отправи поглед към плочата. На метър от краката й плющеше малко американско знаме, забито направо в земята. Зад него аленееше букет свежи рози. Извърна се към него, облачето пара от устата й достигна до ревера на палтото му.
	— Помните ли какво ви казах преди малко? Във Вашингтон има доста хора, които тайно подкрепят сенатора Бейн. Моят човек е един от тях… Заема висок пост в щаба на Бейн, но действа като законспириран агент и публичните му изяви са в съвсем друга насока…
	Очите й, тъмни и замислени, сякаш се превърнаха в част от черния гранит зад гърба й.
	— Слабото му място е личният живот, има доста свободни сексуални навици… Съвсем наскоро се сдобих с няколко отлични снимки и чаках подходящия момент, за да ги пусна в действие… Очевидно нашата среща е едно щастливо стечение на обстоятелствата.
	В мрака на дъждовната нощ тя изглеждаше млада и свежа, Гоунт с изненада откри, че от фигурата й се излъчва вълнуващо желание. Неволно си спомни за портрета на Лукреция Борджия — сестрата на Юлий Цезар, който беше съзерцавал преди време. И двамата са били незаконородени, според легендата именно този факт е лежал в основата на неутолимата им жажда за власт… За миг Гоунт си представи тази жена в ролята на Лукреция Борджия, сърцето му потръпна.
	— Този човек е пряко свързан с мозъчния тръст на Рене Бейн — продължи Рената. — Ако решите да се възползвате от моите материали, той положително ще ви разкаже всичко, което знае — дългият показалец, силен и чист, без следи от лак, избърса дъждовна капка от лицето й. — Кой знае, може пък именно това да сложи прът в колелата на мощната машина на сенатора…
	Най-сетне! Най-сетне някакъв шанс компанията да бъде спасена! Гоунт почувства как му се завива свят от вълнение. Само преди няколко часа беше напълно отчаян и сериозно се питаше дали да не се хвърли в Потомак. Но сега нещата претърпяха коренна промяна, самотните му усилия най-накрая дадоха някакъв резултат.
	— Кажете ми името на този човек — задъхано рече той.
	По лицето й проблясваха ситни дъждовни капчици, на бледата светлина откъм булеварда то изглеждаше като изсечено от мрамор.
	— Уилям Джъстин Лилехамър — прошепна тя.


	Дванадесета глава
	Ню Йорк | Токио | Вашингтон | Париж

	— Искам да направя признания — каза Маргарет и вдигна глава към лицето на Кроукър. — Но пред теб, а не пред Федералното правителство… Защото само на теб ти вярвам! — облегна глава на рамото му и добави: — Господи, колко театрално звучи! Та аз почти не те познавам! Какво направих с живота си?…
	— Нали си знаела какво искаш, когато си встъпвала в брак?
	— О, да! Тогава знаех. Но какво представлявам сега? Не мога да се позная… Всичко, което исках, изведнъж изгуби смисъла си.
	Пътуваха през Кънектикът с нейния „Лексус“. Бяха оставили Франси при приятелката на Маргарет — разведена жена, която предлагаше консултантски услуги в дома си и живееше в компанията на интелигентна шотландска овчарка на име Мърифийлд. Беше страстен играч на голф, обеща им, че ще запали и Франси.
	— Искам да ти благодаря — прошепна Маргарет. — Отношението ти към Франси беше страхотно. Направо се страхувах, че няма да те пусне…
	— Тя е силно момиче — поклати глава Кроукър. — Има желание за живот, дори след всички ужаси, които е преживяла.
	— Страхувам се, че обърках и нейния живот…
	Известно време пътуваха в мълчание. После той й разказа за приятелството си с Никълъс. От самото начало, когато и двамата преследваха нинджата Сайго, оказал се братовчед на Никълъс. До самия край — премеждията в Япония, при които изгуби ръката си. Събитията бавно оживяваха в съзнанието му, сърцето му се сви от остра болка. Никълъс му липсваше…
	— Завиждам ти — прошепна Маргарет. После видя, че поемат по пътя за Олд Уестбъри и тръсна глава: — Не! Не искам да се връщам у дома! Не мога!…
	— Но мъжът ти…
	— Мъжът ми не се брои — внимателно отвърна тя и отметна кичур коса от челото си. — Вече ясно виждам това… — извърна се на седалката и втренчи поглед в лицето му: — Ще ти кажа нещо, Лю… Нещо, което никога не съм допускала, че мога да споделя с когото и да било. Но не съм допускала и това, което се случи с мен… Толкова съм уплашена, че трябва да направя нещо… _Трябва_ да разпръсна ужаса в душата си, иначе ще загина!
	— Страхуваш се, че убиецът на брат ти ще се върне?
	— Не — поклати глава тя и гласът й потрепна от силата на емоциите. — Страхувам се, че _няма_ се върне!
	Спряха пред червен светофар, от двете им страни се наредиха дълги колони коли. Кроукър изпусна въздуха от гърдите си:
	— Мисля, че трябва да ми обясниш…
	— Ще ти обясня — кимна Маргарет. — Това и още много други неща… Но сега карай, Лю. Натисни педала и карай! Искам да изчезнем накрай света!
	През целия път до Монтаук Пойнт тя сякаш спеше, изпънала се на седалката с отметната назад глава и спусната над лицето коса. Приличаше на момичето, с което се срещаше в онова далечно лято, през което беше успял да се измъкне от жегата на Кухнята на Ада, нарочно приел да се включи в „Програмата за деца без шансове в живота“ на щатските власти. Озова се в Пенсилвания, някъде в околностите на малко градче с индианско име, което изглеждаше страхотно смешно за момче на неговата възраст. Натъкна се на момичето в прашен, оплют от мухите магазин за смесени стоки, пиха кока-кола за пет цента от стар автомат, боядисан в червено и бяло. Следобедът му се стори невероятен…
	Невинността беше скъпоценна стока за хлапак като Лю Кроукър, свикнал да троши чуждите глави и да защитава своята със стара бухалка за бейзбол. Такъв беше животът на момчетата в нюйоркския Уест Сайд. Невинността беше сън, недостижима мечта. Нещо, до което не беше се докосвал, преди да срещне Ребека. Затова и не я различи — това щеше да стори по-късно, след много, много години…


	Кроукър я събуди, когато наближиха Амагансет откъм изток и пътят започна да се извива покрай величествени дюни, сред които тъмнееха самотни борове и диви розови храсти. Тук сушата се превръщаше в тясна ивица, свързваща Монтаук с източния край на Хамптън. Още едно индианско име, помисли си той.
	Видя, че Маргарет се размърда, и промърмори:
	— Скоро асфалтът ще свърши… Гладна ли си?
	— Да почакаме още малко — отвърна тя и отправи поглед към безкрайните пясъчни дюни отвъд стъклото.
	Отбиха край паянтова барака в края на пясъчната ивица, която се оказа рибарска кръчма. Кроукър искаше да се свърже с Лилехамър. Да му докладва за последното развитие на събитията, но главно, за да чуе резултатите от лабораторните анализи. Насреща се обади женски глас, поиска оперативния му псевдоним и го помоли да почака. Кроукър имаше чувството, че се опитва да открие Лилехамър по радиостанцията, което означаваше, че само Бог знае къде се е запилял…
	— Беше прав, като каза, че ще ни трябва магьосник — прозвуча най-сетне познатият глас. — Няма никакви отпечатъци, с изключение на тези на жертвите… — сякаш говореше през кутия за консерви, металическите нотки бяха ясно доловими. — Ако играехме в научно фантастичен филм, положително щяхме да идентифицираме мръсника по собствените му ДНК и вече щяхме да разполагаме с подробния му портрет!
	— Много смешно! — сопнато отвърна Кроукър, който след събитията през деня съвсем не беше настроен за каламбури. — Кажи с какво в действителност може да ни помогне ДНК!
	— Нищо. Съвременната наука ни оставя да се оправяме сами. Но перото, затъкнато в трупа на момичето, е наистина интересно. Принадлежи на бяла сврака — едно рядко срещащо се пернато, според експерта на Смитсоновия институт, когото изплаших до смърт… Толкова рядко, че трябваше да поискам мнението на шестима орнитолози, преди да го идентифицирам… Живее във високите плата на Азия, в САЩ няма нито един жив екземпляр. Нито в зоологическа градина, нито при частни колекционери! А ти имаш ли напредък?
	Кроукър му предаде кратко и доста редактирано описание на премеждията си с Маргарет.
	— Имаш огромен напредък, продължавай в този дух! — похвали го Лилехамър. — Значи тоя тип Робърт е от Изтока, а? Бялата сврака също е от хам… — замълча за момент, осигурената срещу подслушване линия тиктакаше като бомба със закъснител. — Виж какво, ако мадамата Де Камило е права и убиецът си пада по нея, тя е нашият най-добър приятел! Дръж се здраво за нея. Звънни ми веднага, ако мъжът й вземе да ти създава неприятности. Ще ти предам достатъчно компрометиращи материали, за да го укротиш. Тони Д. не е Доминик Голдони, с такива като него лесно се оправяме!
	— Трябва да те видя веднага след като приключа с нея, а това ще стане утре. Чакам да предложиш мястото…
	Лилехамър се замисли само за миг:
	— Ангажирай места за първия полет до Вашингтон, и за двамата. Ще ви чакам на летището. Преди това ми звънни да кажеш точния час.
	Кроукър прекъсна разговора и се върна в колата.
	Прекосиха малкото селце и спряха пред „Госмънс“ — ресторант от среден калибър, кацнал на хълма над пристанището. Някога тук е било убежището на китобойните кораби, но днес мястото беше като всяко друго — изпълнено със заведения за бързо хранене и магазинчета за сувенири.
	Седнаха в близост до един от панорамните прозорци. По това време на годината ресторантът беше почти празен, но гларусите — дръзки и затлъстели от обилната храна, отказваха да напуснат крайбрежните води и кръжаха над главите им с тревожни крясъци.
	Пиеха си питието и мълчаха. Кроукър се контролираше добре, макар че изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за убиеца на Голдони. Нямаше да бъде лесно. Срещу него седеше единственият човек на света, който имаше връзка с този тайнствен тип. Предчувствието, калено в многобройни схватки по улиците на Ню Йорк, ясно му нашепваше, че ако жената насреща му не успее или не пожелае да му помогне, убиецът никога няма да бъде открит, въпреки огромната машина на Лилехамър. Усещаше, че тя иска да му разкаже всичко, натрупало се в душата и след отвличането, но това бяха ужасни, трагични събития… Знае ли човек дали ще й достигне кураж (или доверието в него), за да изкара всичко на безпощадната дневна светлина? Поставяше се на нейно място и никак не беше сигурен, че би сторил това…
	Маргарет опразни чашата си, очите й останаха заковани в нея.
	— Когато ни пусна… когато приключи с Дом… и ние с Франси се прибрахме у дома, аз знаех, че още нищо не е свършило… — гласът й беше глух, внезапно избледнелите й очи безпомощно потърсиха неговите.
	Преглътна и изведнъж му заприлича на човек, който забива пръсти в пясъка на брега на морето, решен да устои на ударите на прибоя.
	— Знаеш ли… Между него и мен се случи нещо, което дори и той не е очаквал… Той се появи тук, за да ме използва и да се добере до Дом. В това успя напълно. Но после се случи нещо странно… По време на една от крайпътните ни нощувки… Не зная как да го нарека, нещо като… преливане…
	— Нарочно ми даде възможност да го убия и аз не се поколебах да се възползвам от нея… Но беше обмислил всичко и бръсначът в ръцете ми се оказа ненаточен… Каза, че този факт е без значение и беше прав… Защото аз направих опит да го убия… Това беше важното. Този акт отключи нещо, което е било скрито дълбоко в душата ми… Разбрах, че притежавам вътрешна решителност, за която дори не бях подозирала…
	Облиза пресъхналите си устни, Кроукър вдигна глава и поръча по още едно питие. Изчака отдалечаването на келнера и подхвърли:
	— Спомена нещо за преливане…
	— Да — кимна тя. — Знаеш ли, сякаш от него получих тази решителност, но в замяна на това и той взе нещо от мен…
	— Какво?
	— Не зная — отвърна тя и отпи от чашата си. — Или поне тогава не знаех… Сега започвам да се досещам и сърцето ми се свива от ужас — отпи още веднъж, почти несъзнателно. Кроукър реши да поръча храна в момента, в който се появи келнерът.
	— Трябва да го споделя с някого — прошепна Маргарет и скри лице в дланите си. — Не мога повече да го държа в себе си… Но кой би ме разбрал? С мъжа и детето си не мога да говоря, това е просто изключено… Същото важи и за познатите ми — главата й се повдигна, очите й потърсиха неговите. За какво ли, запита се той. За съчувствие или присъда? — Оставаш ти, Лю… Защото не зная какъв си ми и какъв можеш да станеш… Ти си толкова непознат, колкото и животът край мен…
	— Маргарет, какво се страхуваш, че мога да ти отнема?
	— Способността да го мразя.
	Видя, че се страхува да не й се изсмее в лицето — така, както без съмнение би постъпил съпругът й. Но той беше видял обезобразеното тяло на Доминик Голдони и съвсем не му беше до смях. Напротив, почувства как по гърба му пробягват ледени тръпки.
	— Сякаш сме свързали душите си завинаги… Не мога да го изхвърля от съзнанието си. Не говоря за лицето или тялото му… Не… Усещам го до себе си в мрака на нощта, долавям миризмата му…
	Кроукър потърси очите й:
	— Маргарет, искам да ти кажа нещо, преди да продължиш… Човекът, който уби брат ти и отвлече вас с Франси, е толкова опасен, че ти буквално си единственият човек на света, който може да помогне за неговото залавяне. Без теб нищо не мога да направя. Имам чувството, че искаш да ми помогнеш, но ако това е толкова болезнено за теб, аз…
	— Наистина искам да ти помогна — забързано го прекъсна тя. — Но преди това искам да бъда сигурна, че той не е… — млъкна, задавена от емоции.
	Кроукър спря минаваща край масата им келнерка и поръча супа от миди и лангуста на скара. Мидите пристигнаха почти веднага — сварени в огромни купи и гарнирани със сладки водорасли. Маргарет бавно започна да се храни, лицето й постепенно възвърна цвета си.
	— Непрекъснато мисля в какво отношение съм се променила, след като бяхме освободени — продължи тя, след като приключи с мидите и бутна купата настрана. Облиза пръстите си един по един, като сита котка: — Честно казано, бракът ми беше пълен провал. Ние с Тони не общуваме, сега вече съм убедена, че никога не сме го правили… Когато става въпрос за общуване с жени, Тони прибягва единствено до юмруците си и онова, което виси между краката му. С мъжете общува чрез сложните пазарлъци и в това се състои животът му. Обадя ли се, реша ли да изкажа мнение по някакъв въпрос — моментално получавам порция бой. Предполагам, че се е отвратил от мен в момента, в който се роди Франси. Какво?! Не е син? — на лицето й се появи горчива усмивка: — Такива са сицилианците…
	Келнерката донесе салфетки в целофанови пликчета и се зае да събира чиниите. Маргарет каза, че иска бира, Кроукър поръча две и момичето бързо се отдалечи.
	— Работата е там, че ти си го приемала — промърмори той и побърза да се поясни: — Имам предвид боя…
	— Това може да го разбере само една жена — хладно го погледна тя.
	— Правя всичко възможно — поощри я е усмивка той. — Слушам те е безкрайно внимание!
	За момент тя остана мълчалива, очите й се насочиха към спокойните води на канала, над който бавно се спускаше мракът. В устието се появи рибарска гемия с ярки сигнални светлини, силуетът й бавно започна да пресича панорамното стъкло, изведнъж заприличало на телевизионен екран.
	— Дай ръка — тихо прошепна тя. — Не тази, другата…
	Той й протегна биомеханичната си протеза, очите й пробягаха по чертата, която свързваше кожата е изкуствените елементи.
	— Светът на мъжете е изпълнен с насилие… — прошепна. — Докато светът на жените… Всъщност жената постоянно се пита защо насилието е неразделна част от уравнението…
	— Но пасивността…
	— Продължаваш да мислиш като мъж — мило му се усмихна тя. — Пасивността няма място в това уравнение. Мъжете погрешно смятат, че жените трябва да бъдат пасивни, само защото не виждат смисъл в насилието. Това е заблуда — главата й се повдигна, в очертанията на брадичката й се долови решителност: — В едно отношение мъжете са пасивният пол и това често се оказва решаващо… Защото, получили право на избор, те неизменно предпочитат завареното положение. Мразят промяната и винаги се борят срещу нея. Жените, от своя страна, търсят стабилността. Замисли ли се човек върху нея, веднага ще открие, че става въпрос за съвсем друго животно…
	Келнерката донесе лангустите и бирите. После им подаде по една пластмасова престилчица, която се завързваше зад врата. Маргарет взе в ръка трошачката и се зае с твърдата розово-оранжева черупка пред себе си. Едновременно с това продължи да говори:
	— Казвайки това, аз току-що разбрах, че при мен нещата са малко по-различни… Доказа ми го Робърт… Бях готова да го убия. И от онзи момент нататък нещо се промени. Мога да стоя тук и да разговарям с теб, най-сетне мога да кажа на съпруга си „майната ти“ и да бъда убедена, че съм права… Защото вече съм в състояние да видя колко шибан е бил животът ми с него, защото разбирам, че съм допуснала грешка, търсейки стабилност за себе си и за дъщеря си! Тя неслучайно страда от булимия. Не е глупава, а вече не е и дете. Вижда ясно какво става около нея, усеща нещата по-добре от възрастните… Може би именно аз съм й нанесла най-дълбоките рани… Сега можеш ли да разбереш, че именно Робърт ми даде възможност да осъзная тази важна истина?
	Кроукър замълча. Стомахът му тежеше от мидите, а може би от това, което щеше да се случи тук и сега, ако, разбира се, съумее да удържи нещата под контрол.
	— Ти трябва да вземеш решение, Маргарет — промълви най-сетне той. — Доколкото разбирам, вече си взела едно — да ми помогнеш за залавянето на Робърт. Но сега трябва да си отговориш на по-друг въпрос: искаш ли отново да го видиш? Какво би спечелила от това? Той е брутален убиец, умен и може би луд… Но във всички случаи — изключително опасен. Веднъж си се отървала жива, но кой може да каже дали ще успееш и втори път?
	— Той няма да ми стори нищо лошо.
	— Откъде си толкова сигурна?
	— Чувствам го ей тук — отвърна тя и почука с пръст между гърдите си. — Естествено като дишането и храненето. Между нас съществува особена връзка, по-дълбока от рационалното мислене… Няма логика, но съм сигурна в това, което ти казвам…
	Най-странното беше, че той й повярва. Надничайки в ясните и очи, виждаше истината. Една дълбока, силна и плашеща истина. Космите на врата му неволно настръхнаха. Сякаш зад него внезапно се беше изправил мъжът, наричащ себе си Робърт…
	После тръсна глава, в съзнанието му отново се появи ужасната картина, която двамата с Лилехамър завариха в Марни Сен Кроа.
	— Може би трябва обърнеш повече внимание на това, което Робърт е сторил на Доминик — процеди той.
	— Нима мислиш, че мога да го забравя? — тя също се беше отказала от храната и Кроукър направи знак на келнерката да разчисти масата. Маргарет я изчака да се отдалечи и продължи: — В този акт има нещо повече от смъртта на Дом. Не съм престанала да мисля за него откакто се завърнах от Минесота… — избърса пръстите см от ситните розови черупчици: — Вече ти казах, че искам да направя пълни признания… Това не е театрален жест, наистина го искам! — приведе се напред, на лицето й се появи напрегнато изражение: — Нали помниш какво ти разказа Франси? За честите ни посещения у вуйчо Дом и за пълния със сладолед фризер? А не се ли запита защо толкова често съм ходила там?
	— Нали сте брат и сестра… — сви рамене Кроукър.
	По лицето й се разля широка усмивка.
	— За Бога, Лю, точно това ми повтаряше и Дом! Все ми се смееше и викаше: „Хайде стига, bellissima, нали сме брат и сестра! Кой ще вземе да се чуди колко време прекарваме заедно? Тони или федералните ченгета?“
	Прекъсна, за да допие бирата си, по Кроукър беше сигурен, че иска да събере душевни сили. И беше прав.
	— Разбираш ли, Лю… Брат ми е знаел, че ще умре. В продължение на две години се готвеше за смъртта.
	Предлагаше му версии, искаше да види дали може да обърне гръб на логиката, да направи онзи скок слепешком, който ще му помогне да разреши загадката. Според него не беше тъпа, а наистина имаше нужда от мъж, който да замести брат й, да разчита на умствените й способности, да не бъде заслепен от красотата на тялото и богатството на рода й. Природната й интелигентност беше така ясно изразена, че…
	Пресвета Дево! Това, което му хрумна, беше толкова зашеметяващо, толкова абсурдно, диво и лишено от логика, че имаше всички шансове да се окаже истина!
	— Всичко е било заради теб! — дрезгаво изрече той. — Никаква Джини Морис, никакви женкарски истории! Доминик е нарушил правилата на ФПЗС, за да бъде с теб!
	— Да — кимна Маргарет, очевидно доволна от досетливостта му. — Доминик избра мен за своя наследница, признавам това. Искаше да работя зад паравана на мъжа си, когото официално провъзгласи за следващ капо на фамилията. Това беше истинският повод за нашите срещи. Усвоявах бизнеса му, превръщах моята компания в прикритие на всички делови контакти, които бяха важни за управлението на неговата империя…
	— Но нима това е възможно? — учуди се Кроукър. — Нима в изцяло мъжкия свят на мафията може да управлява жена?
	— Изпълнението на плана беше трудно и изискваше време. Аз трябваше да осъществявам контакти с хората на Дом в политическата, изпълнителната и финансовата власт по коренно различен начин — като съпруга на Тони, като човек, който действа зад прикритието на неговата фасада. Но именно аз бях довереницата на Дом, благодарение на мен Тони разполагаше с информацията, която му позволяваше да поддържа връзките си живи…
	Макар че успя да се досети за главното, Кроукър все пак имаше нужда от известно време за усвояване на подробностите.
	— Нещо не ми е ясно — промърмори той. — Аз съм ченге, а ти току-що направи признание, което…
	— Просто продължавам съвсем законната консултантска практика на брат ми — иронично се усмихна Маргарет. Дай да не затъваме в юридическите лабиринти, имаме далеч по-важна работа…
	— Каква е тя?
	— Нека се върнем към логиката — въздъхна тя. — Вече съм убедена, че Дом е знаел всичко. Бил е белязан, знаел е, че ще умре. Аз съм на същото мнение. Придържайки се към този факт, ще видим, че той е започнал да планира бъдещето още преди две години… Избрал е мен — една жена, за своя наследница. Защо? По всяка вероятност изборът му съвсем не е бил лек. На върха на този бизнес никога не е стояла жена. _Никога!_ Защо тогава постъпи така? Отговорът се налага сам — защото никой, абсолютно никой, не би допуснал, че лостовете и механизмите на огромната му власт ще бъдат поверени в ръцете на жена, пък била тя и родната му сестра!
	Главата и се сведе към масата, гласът и се превърна в шепот:
	— Води се война, Лю. Жестока война в коридорите на властта, за която обикновените хора дори не подозират. И това не е обикновена гангстерска война — кланът на Голдони срещу клана на Леонфорте, макар че именно тази вражда лежи в основата на всичко…
	— Не звучи ли това прекалено мело драматично?
	— Не забравяй, че имам достъп до цялата секретна информация на Дом — отвърна Маргарет. — Дъхът ти ще секне, ако можеш да видиш имената на влиятелните личности, готови да сторят всичко в подкрепа на неговата кауза. Аз ги зная, вероятно затова си давам сметка за мащабите на бойните действия…
	— Защо не прибегнеш до услугите на човека, който е давал секретни сведения на Доминик? — попита Кроукър. — Той положително ще може да ни помогне.
	— Не го познавам — поклати глава тя. — Получавам писмени сведения в тайник, всеки пътна различно място. Връзката е еднопосочна, нямам никаква възможност за контакт — въздъхна и добави: — Сигурна съм само в едно: войната далеч надхвърля мащабите на мафията, в нея вземат участие президенти на някои от най-големите корпорации, федерални институции, губернатори, конгресмени, а дори и висши функционери от Белия дом… Единствената ни връзка с всичко това засега е Робърт.


	Дланите на Никълъс, въоръжени със стоманените възли на „некоде“, светкавично се съединиха над острието на ножа. Камбанен звън наруши тишината в тъмната, изпълнена с неясни сенки стая.
	Челесте изкрещя. Острието на ножа прекрати полета си на три сантиметра от сърцето на Никълъс. Той с погнуса го захвърли на пода, сякаш беше отровно насекомо, очите му пронизаха мрака отвъд неясните очертания на Челесте. Позна лицето на противника си веднага — ориенталските черти, бенката в ъгъла на плътно стиснатите устни. Това беше мъжът, който ги следеше във Венеция. В следващата секунда образът се стопи в мрака.
	Потръпващ от мощните пулсации на Акшара, Никълъс усети как тялото му се налива със сила. Скочи на крака и се понесе напред, жадуващ за сблъсък с противника. Танжинското око остана затворено дълбоко в съзнанието му — вече знаеше, че този противник умее да използва силата на Акшара като щит. Сега трябваше да се довери на усвоените преди години бойни умения, да използва ръцете си.
	По-скоро усети, отколкото видя фигурата на месулета в ъгъла, скочи напред и сграбчи китката на дясната му ръка. Умът му потърси най-подходящото от бойните умения, с които разполагаше, автоматически избра „сокумен-ирими-нате“, тъй като битката трябваше да приключи по най-бързия начин. Психическата атака на месулета го беше разтърсила като електрически заряд, беше го изправила на прага на смъртта. Сега не беше сигурен колко дълго ще може да издържи.
	Изви китката на противника навътре и нагоре и прибягна до прийома „сувари-ваза“ — обездвижване на пръстите: Лявата му ръка се стрелна нагоре, мазолестият ръб нанесе страхотен удар в челюстта на месулета. В ушите му се разнесе ясно пропукване, ръката му продължи движението си напред и нагоре, тялото на противника изгуби равновесие и политна към пода.
	Секунда преди лицето му да се забие в мокета и да се разнесе фаталното пропукване на вратните прешлени, Никълъс завъртя китката му и я приближи до очите си.
	— По дяволите! — дрезгаво изруга той.
	— Какво има? — пристъпи към него Челесте.
	Той й показа лявата китка на врага.
	— Оказа се, че имаме работа с друг човек… Няма татуировка с полумесец, значи това не е месулетът…
	— Искаш да кажеш, че тук има и някой друг? — вдигна глава тя.
	— Може би вече го няма — отвърна Никълъс и пусна китката.
	Върна се при монитора, но екранът беше празен. Опипа с пръст процепа за дискетата, но и там нямаше нищо.
	— По дяволите! — отново изруга той. — Успял е да измъкне архива на „Авалон“!
	— Това какво е? — попита Челесте и посегна към скривалището за дискети в мокета. В ръката й белееше лист хартия. Никълъс го грабна, очите му пробягаха по написаното.
	_Какво искаш да знаеш? Къде се намира Оками или защо трябва да умре? Кой от двата въпроса е по-важен за теб — кого контролира Оками или кой е той самият? Ще решиш сам. Утре в два часа следобед трябва да бъдеш в енорийската църква на Хълма на мъчениците. Ела сам!_
	Подпис, разбира се, нямаше. Никълъс беззвучно повтаряше думите, изписани с равен почерк върху листа, сякаш бяха безмълвна молитва. Ясно усещаше клопката, но изведнъж се запита, дали това има някакво значение. Важното беше, че авторът на тази бележка знае какви въпроси да задава. Което означаваше, че има голям шанс да знае и техните отговори. Но дори този шанс да беше нищожно малък, той пак щеше да бъде на Хълма на мъчениците в посочения час.




	— Микио Оками е изчезнал — обяви дребният мъж. — Което означава, че вече не е между живите.
	Казваше се Томоо Козо и беше оябун на клана Ямаучи. Отдавна беше минал шестдесетте, но изглеждаше много по-млад благодарение на ежедневните тренировки по бойни изкуства, с ярко изразено предпочитание към боравенето с малки оръжия и хватките с голи ръце. Лицето му беше тясно и прекомерно дълго, сякаш сплескано от ръцете на гинеколог садист в момента на раждането. Главата му беше гладко обръсната и намазана с мазнина, на тила му имаше кичур посивяла коса, стегната на опашка. Беше облечен в панталон с тиранти, бялата му риза беше разкопчана точно толкова, колкото да показва краищата на криле и извити нокти — част от неповторимата по своя колорит татуировка „иризуми“, отличителен белег на Якудза. Малките му очички, черни и пъргави като на плъх, подозрително подскачаха по лица и предмети, сякаш постоянно очакваха нов, коварен заговор…
	Нанги с интерес наблюдаваше постоянното му движение из стаята. Тя беше необикновена, напълно в тон с личността на собственика си. Дъските на пода бяха безупречно полирани, като в зала за бойни изкуства. Стените бяха от сив железобетон, на височината на човешки ръст стърчаха стоманени скоби, чието предназначение очевидно имаше връзка с физическото натоварване. В центъра на помещението имаше малък аквариум с овална форма и остъклени стени. На повърхността на водата се поклащаха красиви водни лилии, сред зелените водорасли се плъзгаха великолепно оцветени рибки от изключително редкия вид „кой“. Златночерните им гръбчета проблясваха на светлината на капандура с овална форма и дебело кристално стъкло, през която слънчевата светлина нахлуваше в плътен, релефно очертан сноп. В стаята нямаше други прозорци, ъглите тънеха в полумрак.
	— Не бих казал, че съм прекалено опечален от този факт — продължи Козо, обикаляйки около аквариума като котка, която се готви за скок. — Отдавна бях стигнал до убеждението, че в ръцете му е концентрирана прекалено много власт. Зад фасадата на Кайшо се крие желанието за пълна диктатура, нищо повече… А ние, оябуните, неизменно трябва да изглаждаме противоречията си на Общия съвет и да приемаме тази диктатура… — очите му се насочиха към водата и с одобрение пробягаха по ценните й обитатели. Пръстът му потъна в нея, вероятно за проверка на температурата. — Да, действително имаше разногласия… Но историята ни учи, че войните и кръвопролитията винаги са оказвали благоприятен ефект върху развитието на обществото. Естественият подбор — това трябва да бъде мотото на Якудза! — От устата му се изтръгна кратък, някак детски смях. Дланите му енергично се потъркаха една в друга. Бяха прекалено големи, Нанги имаше чувството, че са ги отсекли от някои огромен американски дървар, за да ги присадят на китките на Козо…
	Очите на дребния мъж проблеснаха, краката му се заковаха на място. Сякаш едва сега си даде сметка за присъствието на друг човек в стаята.
	— Изборът на Кайшо промени всичко това. Властта, която упражняваше Съветът, беше прехвърлена в ръцете на един човек: Микио Оками. И както често се случва, това доведе до големи нещастия… — сключи пръсти зад тила си и замислено кимна с глава — Упражняването на властта е умение, което човечеството се опитва да усвои от хилядолетия…
	Нанги стоеше прав, ръцете му почиваха върху драконовата глава на стария бастун. Не беше поканен да седне, не му предложиха чай. Томоо Козо разговаряше по този начин е всички свои гости.
	— Знае ли човек? — сви рамене Козо. — Може би Оками е получил някакво послание… — свали ръце от тила си и нервно ги потърка: — И аз имам едно послание до вас, Нанги-сан…
	— Лично?
	— О, не! — стреснато го погледна Козо. — Аз съм просто един обикновен пощальон, Нанги-сан…
	— Но това не ви попречи да прибегнете до доста необичайна покана за срещата ни, нали? — отвърна Нанги и хвърли многозначителен поглед към двете горили, които го бяха довели тук, изправени като призраци в сенчестия край на помещението. Все още не знаеше доколко ще бъде враждебен Козо, но изчезването на Оками не вещаеше нищо добро. — Бихте могли просто да ми телефонирате…
	— Да ви телефонирам? — изсмя се дребният мъж, звукът беше остър и неприятен. — Не, драги Господин Нанги, това би означавало да афишираме открито връзката си, а ние не желаем това, нали?… Освен това човекът над мен изключително много държи на сигурността…
	— И кой е този човек? — попита Нанги.
	— Ще ме познаете ли? — обади се един глас от сянката в ъгъла. Тъмна фигура бавно се насочи към снопа светлина от кристалната капандура, изправените й очертания излъчваха някаква неясна заплаха.
	— Ушиба-сан — приглушено възкликна Нанги.
	Наохиро Ушиба леко се поклони. Беше мъж, прехвърлил четиридесетте, здрав и силен, с безупречно красиво лице. В друга страна несъмнено биха го възприели с леко презрение заради очебийната му женственост. Но в Япония беше точно обратното. Красивите млади герои, истински Аполони, известни под името „бишонен“, винаги са били под могъща закрила, понякога дори от самия император.
	Наохиро Ушиба беше типичен „бишонен“, но изобщо не се нуждаеше от покровител. Беше ярко изключение от правилото, че властта й могъществото в Япония са винаги колективно притежание.
	Имаше титлата „дайжин“ и беше начело на могъщото МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрия — контролен и координиращ орган на целия японски износ. Същото, в което дълги години беше работил Нанги, преди да се прехвърли в частния сектор.
	На фона на екстравагантната външност на Козо, строгото облекло на Ушиба изглеждаше почти болезнено. Носеше черен костюм от фина копринена материя, обувките му бяха безупречно излъскани, бялата риза просто грееше. Стилна вратовръзка на черни и бели ивици с малка червена точка в широката част придаваше абсолютно завършен вид на облеклото, прошарената му коса беше късо подстригана.
	Над всичко обаче доминираше красивото, почти момичешко лице с гладка, сякаш недокосвана от бръснач кожа. По него всичко беше съвършено — пълните устни, плавно извитите скули, сърцевидно оформената брадичка, раздалечените очи с дълги мигли.
	— В МИТИ още се говори за вашите успехи, Нанги-сан — любезно промълви Ушиба. — Изминалите години не могат да ги омаловажат…
	Точно в неговия стил, помисли си Нанги. Комплимент, умело примесен с предупреждение. Сякаш му казваше: _Внимавай, старче. Зная, че си умен, но времето работи срещу теб…_
	— Радвам се, че нещо от труда ми е устояло на годините — отвърна той. Като единствен сред присъстващите си даваше сметка колко е фалшива усмивката му.
	— Често си напомняхме да влезем в контакт с вас — продължи Ушиба иззад искрящия аквариум преминавайки на официалната форма в множествено число. — Искахме да ви поканим на спокоен обяд, някъде сред природата… Но програмата ни е толкова претрупана, освен това… — на лицето му се появи типичната японска усмивка само е устни: — Освен това не бяхме сигурни, че помните какво представлява животът отвътре…
	Обидата беше явна, но Нанги запази самообладание. Не можеше да си позволи враждебно отношение към човека, от когото зависеше почти всичко в бизнеса.
	— Човек никога не забравя какъв е животът отвътре, след като веднъж вече го е живял… — отвърна спокойно той. — Сигурен съм, че един ден това ще разбере и дълбокоуважаемият „дайжин“… Някога аз бях на вашето място и от опит зная, че невежество има както вън, така и вътре…
	Усмивката на Ушиба се разшири с един сантиметър, главата му леко се склони. Така показваше, че оценява по достойнство елегантната хапливост на отговора. Може би не е мой враг, помисли си Нанги. Но очите му попаднаха на Козо, който гледаше рибките си с празен поглед, и душата му изстина.
	— Не можем да не се съгласим с вашето заключение — кимна със замръзнала усмивка Ушиба. — Защото всеки ден се натъкваме на невежеството… — беше избрал мястото си е прецизността на киноартист. Светлината падаше точно отгоре, фигурата му сияеше, сякаш обвита от божествен ореол.
	— Имаме много теми за дискусия — продължи министърът. — За компютъра „Кошер“ и проблемите в производството му, за обвиненията срещу вашата компания и в частност срещу съдружника ви Линеър-сан…
	Говореше така, сякаш нарочно се стремеше да привлече вниманието върху себе си и Нанги добре забеляза това. Слушаше внимателно, но не изпускаше от око Козо. Даваше си сметка, че от реакциите на оябуна ще научи далеч повече, отколкото от думите на министъра.
	— Намираме всичко това за безкрайно обезпокоително — продължаваше Ушиба с тона на ученичка, грубо ощипана от приятелчето си. — Даже за недостойно! Ние разчитахме на Линеър да получи лиценз за производството на американския компютър „Кошер“, а след това да закупи и „Хайротек Инк.“ Това би било успех за Япония както в технологическо, така и в дипломатическо отношение. Но сега сме принудени да променим плановете си и да не вземаме под внимание дейността на „Сато“.
	— Но Линеър-сан стори всичко това, а и много повече — изтъкна Нанги.
	— Защо тогава Съединените щати блокираха продажбата на „Хайротек“? Защо Харли Гоунт, вашият представител в Америка, е получил призовка от най-влиятелната и опасна подкомисия на Конгреса и ще отговаря по обвинения в незаконна дейност и предателство? Защо самият Линеър се крие, за да не получи същата призовка? — красивата глава на Ушиба бавно се поклати: — Това са сериозни въпроси, Нанги-сан. Не могат да бъдат изтрити с няколко умни фрази…
	— Линеър-сан не се крие — възрази Нанги с липса на убеждение в гласа.
	— Така ли? — попита Ушиба и завъртя глава по посока на слънчевия сноп.
	— Неговото пътуване извън страната няма нищо общо с призовката на американците — Нанги беше сигурен, че вече никой няма да му повярва.
	— О, много ми е приятно да чуя това, Нанги-сан. Кажете, моля, къде е той? Знаете ли? Можете ли да го доведете при мен днес, утре, а дори и вдругиден? — главата разочаровано се поклати: — Едва ли… Представители на американското правителство го търсят без успех, за да му връчат призовката. — Доволната усмивка накара лицето му да светне. Приличаше на момиче, което среща старата си любов в компанията на ново гадже: — Да, да, те ни държат в течение на своите проучвания. И защо не? Сигурен съм, че ще имат нужда от нашето сътрудничество при проучването на „Сато-Томкин“. И ще го получат.
	Светлината придаде особена плътност на чертите на Ушиба, лицето му заприлича на двуизмерна парадигма, сякаш беше илюстрация на някое лъскаво модно списание.
	— В момента водим изключително деликатна игра на разбирателство със САЩ, Нанги-сан — продължи той. — Игра, която сме твърдо решени да спечелим. Затова няма да се поколебаем да изгубим пионка-две, а ако се наложи — дори офицер или топ…
	— Американците искат да унищожат „Сато-Томкин“ и Никълъс Линеър. Хубаво, нека го сторят… И защо не? „Сато“ е пълно разочарование за нас, опроверга очакванията ни и превърна в провал едно доста обещаващо начинание.
	— Според мен не обръщате достатъчно внимание на задкулисните игри — отвърна с ясно доловимо отчаяние в гласа Нанги. — Линеър-сан е убеден, че правителството на САЩ…
	— Убежденията му никак не ме интересуват — хладно го отряза дайжинът. — Тук става въпрос за висша политика и ние нямаме намерение да обтягаме отношенията си с американците — зае нова поза, сякаш в лицето му бяха насочени камерите на световните информационни агенции. Изправен до него, Козо наблюдаваше своите рибки „кой“ с напрегнато внимание. — Връзките с обществеността и изграждането на подходящ имидж е игра, в която сме още новаци, Нанги-сан. Но твърдо сме решени да я овладеем в кратки срокове. Затова ще бъде сторено каквото трябва, можете да бъдете сигурен… Фактически и в момента работим по този въпрос. Американският сенатор Рене Бейн ще получи всички документи, които го интересуват, при това с цялата възможна гласност… — ръката му тържествено се вдигна нагоре: — Сега гласността е важна съставна част от нашата стратегия. Показвайки своето желание да помогнем на сенатора, ние ще смекчим неговата открита неприязън към Япония, а едновременно е това ще покажем на света, че наистина се променяме.
	Кръвта на Нанги изстина в жилите му. Ясно си представи какво ги очаква с Никълъс при подобно отношение от страна на официалните власти.
	— Значи сте решили да хвърлите на вълците моята компания, смисъла на живота ми… — изявлението му прозвуча кухо и патетично, вътрешно се прокле за проявената слабост.
	Ушиба моментално долови състоянието му.
	— Думите ви звучат доста горчиво, Нанги-сан — поклати глава той. — Ние, разбира се, ще се погрижим за вас… Все пак сте бил министър на МИТИ, един от нас… Но Линеър е съвсем друго нещо!
	От дайжина струеше леденото спокойствие, което се излъчва от окото на унищожителен циклон. Нанги си даде ясна сметка, че всичко отива по дяволите. Компанията, Никълъс, всичко, което им е било скъпо… Сърцето му се сви от безсилие. Знаеше, че нищо не може да направи, но все пак беше длъжен да опита.
	— Какво е сторил Линеър-сан, за да заслужи такова наказание? — горчиво попита той. — Нима са забравени заслугите му в защита на японските интереси? Нима не се е борил с враговете ни както в САЩ, така и в Русия?
	— Нищо не е забравено — отвърна Ушиба. — Много хора от висшите среди се опитаха да го спасят… За това, с което е помогнал на Япония, за заслугите на баща му. Но настоящето трябва да вземе превес над бъдещето. Това е нашето становище.
	Сърцето на Нанги се сви от мрачно предчувствие. Усети, че настъпва моментът за най-важното — онова, което беше принудило Ушиба да го привика по този унизителен начин.
	— Настоящето? — вдигна глава той. — Какво имате предвид?
	— Имаме предвид проекта „Чи“ — тайната рожба на Линеър-сан. Той е приведен в действие, Нанги-сан. При това без ваше знание. Филиалът на „Сато“ в Сайгон произвежда стоката, а вашият представител там Винсънт Тин вече от няколко месеца насам я предлага на всеки, който даде исканата цена!
	Нанги се олюля от изненада. Дайжинът беше осведомен за прототиповете на „Чи“!
	— Не зная нищо по този въпрос — промърмори той.
	— За съжаление нещата не спират дотук — хладно продължи Ушиба. — Технологията на „Чи“ се използва при ново поколение ракети с компютърно насочване, произведени по поръчка на Ирак, Сирия и Афганистан. Благодарение на нея новото оръжие е в състояние „да мисли“, на него не може да убегне и най-бързият самолет в света!… Ето какво продавате вие, Нанги-сан!
	Нанги напразно се опитваше да каже нещо, от устата му не излизаше нито звук.
	А Ушиба безмилостно продължаваше:
	— Проектът „Чи“ се ръководи от Линеър и това е известно на всички. Вярвам, че вече разбирате какъв психологически ефект ще има нашето дистанциране от него, особено за сенатора Бейн и неговата подкомисия. Представете си само колко удобна жертва ще бъде това! Затова нашите намерения са да го предадем на американците и да им помогнем да го разкъсат!


	Стиснал в ръка 38-калибровия револвер, Харли Гоунт си спомни за ловните излети, на които някога го водеше баща му. Ясни и спокойни есенни уикенди, миризма на горящи листа във въздуха, горската прохлада на Вирджиния, мекото пружиниране на златистокафявата шума под краката му.
	Мани Манхайм — плешив дебелак с небръснато лице и увиснали като торба панталони, внимателно го наблюдаваше.
	— Как се чувстваш, Харл? Никога не съм те виждал с патлак в ръка… Лошо ми става, като си помисля, че можеш да натиснеш, спусъка и без да искаш да се лишиш от някой пръст на крака или, не дай Боже, от някой далеч по-важен атрибут…
	Гоунт бавно се огледа, на лицето му се появи усмивка. Заложната къща на Мани си беше все същата. Някога, преди много години, той се беше появил тук в компанията на майка си. Вече напълно алкохолизирана, тя беше започналата залага всичко, което притежаваше. Като например платинената огърлица с брилянти, която баща му й подари за десетгодишната от сватбата им, наследената от нейната майка брошка със сапфири, а дори и венчалната си халка… Изгуби работата си няколко месеца след като започна да пие, скоро се принуди да залага вещите си, единствената й мисъл беше никой от семейството да не разбере за порока, който я унищожаваше…
	Тогава Мани все още младееше, между него и бащата на Гоунт съществуваха стриктно делови отношения, намиращи приложение главно в областта на инвестициите. Гоунт бързо се сближи с него, двамата станаха не толкова приятели, колкото добри познати, готови да си подадат ръка в тежък момент… Мани имаше грижата да не продава нищо от това, което залагаше майката на Гоунт; той пък получи възможност да му се отплати няколко години по-късно. Рекетьори бяха започнали да изнудват бащата на Мани и Гоунт се обърна към някои свои познати във ФБР. Бащата беше оставен на мира завинаги.
	— Пищовът е в отлично състояние — рече Мани, примигна под слабата светлина на лампата и бутна очилата си в основата на носа, носещ следи от многобройни счупвания. — Сам съм го почистил и смазал, човек в моя бизнес и на това се научава…
	Не се безпокой — отвърна Гоунт и внимателно се зае да зарежда оръжието. — Зная как се използва подобна играчка.
	— Нали обещаваш, че няма да направиш някоя беля? — сбърчи нос Мани.
	— Обещавам — кимна Гоунт и пъхна револвера във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че едва ли ще се наложи да го използвам… Вземам го просто за психологически ефект.
	Мани въздъхна, заобиколи остъкления тезгях и отвори външната врата, защитена от дебели, оплюти от мухите стъкла, и метална решетка.
	— Тъй и тъй си се върнал, дай да идем да хапнем някъде — промърмори той.
	С удоволствие, Мани — отвърна Гоунт и излезе на тротоара.
	Над Вашингтон бавно се спускаше нощта.
	Предишната нощ прекара в един мотел, разположен в Бетезда, преди това дълго време разглежда снимките на Рената, обмисляйки как да притисне с тях човека, който се наричаше Уилям Джъстин Лилехамър. Денят използва за прегледна всички вероятни ситуации, които можеха да възникнат, после се зае с подготовката. Заложната къща на Мани беше последната му спирка.
	— _Наричат себе си „Огледалото“_ — каза Рената по време на вечерната им разходка около Виетнамския мемориал. — _Не мога да кажа нито кои са, нито под чии указания работят… Страхувам се, че дори президентът не разполага с такава информация. Имат огромно влияние и дълбоки джобове, макар че аз нямам никаква представа кой и по какъв начин ги финансира. Особена активност проявяват по време на войната във Виетнам, но вероятно са действали и преди нея…_
	— _Какви са целите им?_ — беше попитал Гоунт.
	— _Да прекроят света според собствените си представи_ — отвърна Рената. — _Да издигат на ръководни постове свои хора, да ги държат там, докато това им изнася, а после да ги заменят с нови. Разбиранията им са консервативни и протекционистични, стигат чак до ксенофобия… Твърдо вярват в правотата си, не се смущават, когато нарушават законите…_
	— _Някой беше казал, че от прекомерна интелигентност умът на човека се изражда… Според мен това важи и за „Огледалото“. Членовете му са работили толкова дълго и толкова упорито в лабиринтите на скритата власт, че вече не могат да различават доброто от злото, правосъдието от беззаконието…_
	За удивително кратко време Гоунт успя да напусне занемарените улички, на една от които се намираше заложната къща на Мани. Озова се на безупречно излъскания площад Дюпон, заобиколен от внушителни викториански сгради с високи портали от ковано желязо. Нощният дъжд беше измил асфалта, контрастът между квартала на Мани и патрицианските къщи наоколо стана още по-силен. Това беше една от загадките на големия град, в който по уникален начин съжителстваха отчаяната мизерия и разкошните, добре охранявани квартали на неговите богати жители.
	Подкара по авеню „Ню Хемпшайър“, на пресечката с улица М зави надясно и пое по моста, който щеше да го отведе в Джорджтаун.
	Лилехамър живееше в просторна къща, разположена на възвишението над Дъмбартън Оукс. Малко по-нагоре беше обсерваторията на Военноморския флот, а зад нея — къщата на вицепрезидента.
	Дотам се стигаше по една къса отсечка на улица С, която повече приличаше на междуселски път, тъй като от двете й страни се простираха тучни морави. Автомобилно движение липсваше, пешеходци също не се виждаха. Денят гаснеше, въздухът стана хладен от хапливия ветрец.
	Гоунт плъзна наетата кола покрай къщата на Лилехамър. Вътре светеше, на гранитните плочи пред входа беше паркирана голяма лимузина комби, американско производство. Паркира зад ъгъла и се върна пеш.
	Къщата беше доста навътре, с масивни колони от бял пясъчник над входа. Това правеше четирите й етажа да изглеждат някак по-просторни и по-солидни, впечатлението се подсилваше и от двете стройни брадфордски круши, които растяха на метър от фасадата.
	Алеята за автомобили стръмно се издигаше нагоре. Нощта беше напоена от сладката миризма на влажна пръст, Гоунт отново си спомни за ловните излети с баща си. Бавно изкачи каменните стъпала и почука на масивната, блестящо черна врата.
	Наложи му се доста да почака. Най-сетне вратата се отвори и на прага застана висок, слаб мъж с хлътнали бузи, рунтави вежди и пронизителни сини очи, които го огледаха със смесица от любопитство и хладно спокойствие. Беше облечен в бяла риза е разтворена яка и тъмносин вълнен панталон, ръкавите му бяха навити до лактите.
	— Какво обичате?
	— Търся Уилям Лилехамър.
	— Аз съм. С какво мога да ви помогна?
	Гоунт се представи. Отбелязал военната стойка на домакина, той прибягна до кратки и сбити фрази, без нищо излишно.
	— Надявам се да ми отделите няколко минути. Идвам отдалеч, за да поговорим. Става въпрос за сенатора Рене Бейн и атаката му срещу компанията „Томкин Индъстриз“ и нейния президент Никълъс Линеър.
	Веждите на Лилехамър едва забележимо се повдигнаха.
	— Да оставим настрана мотивите на Бейн — рече той. — Защо мислите, че мога да ви помогна по отношение на едно разследване, водено от Конгреса? Нямам никакви връзки със законодателната власт.
	— Не може да нямате — поклати глава Гоунт и ръката му се плъзна към затъкнатия в колана револвер. — Нали сте член на „Огледалото“?
	Настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от шумоленето на листата над главата на Гоунт и далечното съскане на автомобилни гуми по авеню „Уисконсин“.
	— Моля? — примигна Лилехамър, сякаш някой беше насочил лъч на фенерче в лицето му.
	— Мисля, че разбирате за какво става въпрос — процеди Гоунт и стисна ръкохватката на оръжието.
	Яркосините очи пробягаха по лицето му като рентгенови лъчи, главата леко кимна.
	— Да, естествено — рече Лилехамър, усмихна се и отстъпи крачка назад. — Влезте.
	На лицето му нямаше никаква изненада, спокойно се обърна и поведе Гоунт покрай извитото стълбище в колониален стил от полиран клен, към просторния хол с дебел килим на пода и ловни сцени по стените.
	От Рената знаеше, че Лилехамър живее сам и тази информация се потвърждаваше. Никъде и по нищо не личеше присъствието на жена в този дом. В замяна на това мебелите бяха в изобилие — кожени, тръбни и дървени, някои от тях покрити с тежки възглавници в ярки цветове.
	Кабинетът гледаше към малка, безупречно поддържана градинка зад къщата. Беше просторен, с висок таван и тапицирани в горскозелено стени и кремави декоративни колони в ъглите. Самият таван беше леко извит и наподобяваше купол, в средата му имаше, красива мозайка.
	Лилехамър подмина двойка дълбоки кожени кресла и спря до високото барче.
	— Едно питие?
	— Бира, ако ви се намира — отвърна Гоунт.
	Домакинът се наведе и отвори вратичката на вградения хладилник. Извади бутилка с кехлибарен цвят, капачката тихо пропука, течността се плъзна във висока, внимателно наклонена на една страна халба. Самият той си наля уиски и сода в широка старомодна чаша.
	Пристъпи към Гоунт и му подаде бирата, после се оттегли зад инкрустираното писалище и седна на стол с висока облегалка.
	Оставен сам да се погрижи за себе си, Гоунт хвърли поглед към най-близкия стол — някакво ниско съоръжение с брезент вместо седалка, поколеба се за миг, после реши да остане прав.
	Няколко стенни лампи с бронзови абажури хвърляха мека светлина, атмосферата беше спокойна и приятна.
	Лилехамър остави чашата на плота пред себе си и вдигна глава:
	— Скъпи друже, преди всичко бих искал да разбера откъде сте научили за „Огледалото“.
	Гоунт се поколеба. Не беше сигурен дали трябва да възприеме тактиката на Лилехамър и да отговаря на въпросите му, или просто да го притисне с компрометиращите материали. Всъщност нещата опираха повече до неговите нерви, а не до личността на домакина.
	— Хайде да си спестим глупостите — тръсна глава той и остави чашата си. — Вие сте член на „Огледалото“, а как съм го разбрал няма никакво значение!
	— Има, и то голямо — отвърна Лилехамър. — През дългата си и, бих казал, нелека кариера, положително съм си създал доста врагове. Всъщност това е валидно за всички обитатели на този град… — на лицето му се появи усмивка, сякаш искаше да превърне неканения гост в свой доверен приятел: — Ако някой от тези врагове ви е разправял небивалици, аз трябва да зная кой е той. Така най-лесно ще се разберем… — ръцете му се разтвориха: — Предполагам, че няма да ме лишите от възможността да отхвърля евентуалните обвинения срещу себе си.
	Гоунт твърде късно улови металния проблясък в лявата му длан. Посегна към револвера на кръста си едва когато малкият 25-милиметров куршум влезе в съприкосновение с челото му. Не усети кой знае какво, сякаш беше получил женска плесница. Объркано примигна, изведнъж забрави защо ръката му стиска дръжката на револвера.
	Втренчи се в яркосините очи, които безстрастно го наблюдаваха. Във фигурата насреща му имаше нещо познато, напомняше бронзовата статуя, издигаща се над Мемориала на падналите във Виетнам. Беше я виждал съвсем наскоро, в присъствието на някого… Но на кого? Валеше дъжд и в момента усещаше студените капки върху лицето си.
	Вниманието му беше привлечено от тихата експлозия, главата му се отметна назад. Олюля се и започна да се свлича на колене, сякаш теренът под краката му изведнъж беше започнал да поддава. Дъждът беше много студен, вероятно и земята е покрита с лед…
	Слепоочията му започнаха да пулсират, появи се леко главоболие. Нищо повече. Единственото странно нещо беше, че престана да вижда. Не, баща му никога не би го завел на нощен лов… Беше прекалено опасно. Той постоянно напомняше на момчето за опасността, която крие оръжието. Особено когато човек е сигурен, че пее заредено…
	Къде съм, запита се Гоунт. В нощната гора. Но къде е татко? Опита се да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Съвсем наблизо екна изстрел, тялото му се люшна назад, в носа го удари миризмата на барут, примесена със сладко-горчивите изпарения на покритата с окапали листа земя. Скоро тя щеше да бъде скована в ледената прегръдка на зимата и всичко щеше да потъне в сън — сърните и яребиците, чинарите и бориките, кленовете и…
	_Бум!_
	— За Бога, човече — въздъхна Лилехамър и се наведе над неподвижното тяло. — Нали трябва да имам някакъв шанс за защита срещу обвиненията? — кръвта се смесваше с разлятата бира и образуваше странни шарки върху килима. — Така е прието в Америка…


	Монмартър. Хълмът на мъчениците. Енорийската църква се наричаше „Сен Пиер де Монмартър“ и се издигаше северно от площад Тертер — някогашният открит театър, където са гастролирали най-известните парижки актьори. Сега там гъмжеше от проститутки и сутеньори, за които туристическите автобуси бяха като горския мед за изгладнялата мечка.
	На външен вид „Сен Пиер“ не изглеждаше особено добре, изобщо не можеше да се сравнява с блестящата си съседка Сакре Кьор. Но вътре гледката беше съвсем различна и Никълъс го знаеше. Църквата е била издигната върху останките на римски храм от VII век. Отначало е била женски манастир, основан от ордена на Бенедиктинците, но след няколко пожара бенедиктинците се преместили на друго място и оставили храма на местните жители.
	Никълъс забеляза неясна сянка близо до входа, напрегна взор и разпозна профила на Оками. Наоколо положително имаше съгледвачи, но това в момента беше без значение. Трябваше на всяка цена да се добере до възрастния японец.
	Започна да се промъква натам, използвайки за прикритие група немски туристи, които спореха кой пръв да позира пред уличните художници, заели място на тротоара. Откъсна се от групата, когато приближи на десетина метра от фасадата на „Сен Пиер“ и хукна по посока на Оками.
	Преодоля разстоянието на няколко скока и го сграбчи.
	— Оками-сан!
	Оками направи гримаса и се отскубна с неочаквана сила. В следващия миг вече тичаше към навалицата на площад Тертер. Пред Никълъс се изпречи ухилен нигериец и му предложи да купи огромен балон, върху който беше написано „Аз обичам Париж“. Заобиколи го и последва Оками, който вече беше изчезнал сред тълпата туристи и художници със съмнителни умения. Вдигна глава и потърси Челесте на мястото, което предварително бяха уточнили. Тя беше там — на малкото хълмче над църквата, и махаше с ръка в посоката, в която беше изчезнал старецът.
	Никълъс рязко се обърна и успя да зърне фигурата му сред тълпата. Впусна се да го преследва, без да обръща внимание на групите немски и японски турнети, които се тълпяха край автобусите си. Оками пое по улица „Корта“, Никълъс изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да го види как пресича по посока на „Соулс“ — тясна уличка-стълба, която излизаше от другата страна на хълма.
	Оками прескачаше стъпалата по няколко наведнъж, от двете страни на тясната уличка се издигаха внушителни жилищни сгради, ехото от стъпките му беше ясно и отчетливо. Никълъс си даде сметка, че трябва да го настигне, преди да излезе на улица „Коленкур“, която беше задръстена от ресторанти и магазини, а и спирката на метрото беше наблизо. Ако Оками успее да се смеси с тълпата там, вече никой нямаше да бъде в състояние да го открие.
	Стъпките им ехтяха по каменните стъпала, ято гълъби се вдигна над главите им. Небето потъмня от плющящи криле.
	Отвори танжинското си око, скоро почувства могъщата пулсация на „кокоро“. Мисълта се трансформира в действие, психическите импулси — в жива реалност.
	Летеше подир фигурата на Оками, без да го изпуска от очи. Същевременно танжинското му око изследваше околността, търсеше скритата заплаха. Знаеше, че е някъде наблизо и го дебне. Пред очите му отново се появи лицето на месулета от Венеция, ясно и отчетливо, сякаш го беше виждал хиляди пъти. Но нещо в това лице му се стори обезпокоително, не на място. Като немонтиран филмов кадър…
	Прелетя през малка площадка и продължи по стълбите отвъд. Разстоянието между него и Оками видимо беше намаляло, но и улица „Коленкур“ беше наблизо, задръстена от коли, автобуси и тълпи пешеходци. Там, долу, започваше огромният град със своите неизброими пътища за измъкване.
	Оками се плъзна край двойка влюбени с ловкостта на маймуна, те озадачено погледнаха след него, поклащайки глави.
	Но дали това беше Оками? Дори да владее „корьоку“ до съвършенство, той все пак беше твърде стар, за да се движи с такава бързина и ловкост.
	В същия миг беглецът се препъна. Беше на няколко метра пред Никълъс, в средата на десетина стръмни: стъпала. Падна по лице, после се претърколи и спря на следващата площадка е глава до парапета.
	Никълъс увеличи скоростта, прелетя над няколко стъпала едновременно и се приземи до проснатата фигура. Посегна да го обърне по гръб, в същия миг забеляза странната извивка на брадичката му.
	Докосна я с пръст и веднага усети гъвкавостта на гумената материя. Заби пръста си по-надълбоко и кожата започна да се нагърчва като намаслена хартия. Извивката на челюстта се промени и той разбра, че гледа не човешка тъкан, а изключително гъвкава изкуствена материя. Нещо подобно на високотехнологичния силиконов поликарбонат, който хората от неговата експериментална лаборатория бяха създали за проекта „Чи“…
	Настоящето се смеси с миналото, изведнъж разбра какво не е било в ред с месулета, навел се да вдигне шапката си на онази тясна венецианска уличка. _Бузите му не бяха почервенели от притока на кръв, нали?_ Разбира се, нямаше начин да почервенеят. Защото и тогава, и сега той е носел маска!
	Шокът беше огромен, последиците му несъмнено забавиха реакциите на Никълъс. Неподвижното тяло рязко се надигна, очите на Никълъс се заковаха в маската на Оками. Устните й бяха леко разтворени, сякаш искаше да каже „О“…
	Танжинското му око продължаваше да бъде отворено, той вече знаеше какво ще се случи, ясно видя острите зъби на капана, които започваха да се затварят, и се приготви да реагира.
	_Щрак!_
	Реакцията му закъсня. В подобна ситуация дори стотна от секундата е прекалено дълъг отрязък от време. Мускулите му се свиха да отблъснат опасността, но късата стрела вече беше излетяла.
	Улучи го в шията, гърлото му мигновено започна да се стяга в конвулсии. Посегна да нанесе ответен удар, по част от тялото му вече се бореше с насилственото разстройство на централната нервна система, мускулите му омекнаха.
	Фигурата се претърколи напред, сграбчи краката на Никълъс и го бутна надолу по стълбите. Той направи опит да се задържи, но крайниците му отказаха да реагират на командите на мозъка.
	В продължение на кратка секунда все още беше в състояние да мисли, после отровата разшири своето действие и съзнанието му започна да помътнява.
	Слънцето се превърна в огнено кълбо, настанило се върху гърба му, лъчите му блеснаха ослепително с всички цветове на дъгата, после всичко потъна в мрак.


	Шест маймуни
	Токио, пролетта на 1947 година

	— Омерта, законът на мълчанието — каза Микио Оками. — Ако не разбираш този закон, значи изобщо не познаваш сицилианците.
	Полковник Денис Линеър затвори очи, по скулата му се търкулна капчица пот и шльопна в горещата вода.
	— Странно е да слушаш за древните сицилиански закони от един японец…
	Оками бавно напълни гърдите си с ароматизираната пара, която се издигаше от ваната. Отлично знаеше, че полковникът имаше предвид оябун на Якудза, но прибягна до определението „японец“ само защото се оказа, че не е „итеки“ — варварин чужденец, за какъвто го вземаше той, преди да се срещнат по настояване на сестрата на Оками. Тя е луда по този човек и това е глупаво, въздъхна в себе си той. Първо, защото е чужденец, второ — защото е женен, при това щастливо.
	— Преди известно време проучих битието на няколко сицилиански фамилии — каза на глас той и усети как също започва да се поти. — И установих простата логика, върху която се гради то. Хората са имали нужда от свободно преминаване през границите и са го постигнали. Ние трябва да направим същото, ако искаме да оцелеем в новия свят, който Япония и Америка се готвят да изградят. Якудза винаги е била _вътрешна_ организация, ние нямаме представа за широкия свят, съвсем като страната, в която живеем…
	— Омерта и кьокяку — промърмори сякаш на себе си полковникът.
	Мнозина са вярвали в кьокяку — героичната армия пожарникари, създадена през XVII век от шогуна Токугава за поддържане на реда. Тази армия дава начало на митичното чувство за чест, родено първоначално сред дребни джебчии, а след това възприето и от членовете на Якудза — благородниците на престъпния свят. Обществото се развива и затъва в корупция, същото става и с кьокяку. В крайна сметка членовете на Якудза са изцяло погълнати от мрачния свят на комарджийските вертепи и проституцията.
	Нищо чудно, че мафията е привлякла вниманието на Оками, помисли си полковникът.
	— Споменавам омерта, защото тя е една необходимост — продължи Оками. — Усещам заплахата за моя свят и се чувствам длъжен да предприема нещо.
	Полковникът беше висок и красив мъж, с пронизителни сини очи и внушителна осанка. Тялото му леко помръдна в горещата вода, разговорът им се водеше на фона на десетки подобни разговори в изпълненото с пара помещение.
	— Може би това бреме трябва да бъде поето от други, по-възрастни и по-опитни от вас — промърмори той.
	Оками отново беше впечатлен. Полковникът употреби японската дума „по-възрастен“, но очевидно имаше предвид „по-влиятелен“… Сестра му беше права — този човек владее тънката фразеология на местните жители не по-зле от всеки образован японец.
	— Това би било вярно за всяко друго общество — призна на глас той. — Но Якудза е затворена книга. Мисленето на възрастните й членове е закостеняло, за тях бъдещето не е нищо повече от повторение на миналото. Докато аз го възприемам като настояще… — вдигна ръка да се почеше и заключи: — В това отношение ние с вас си приличаме, Линеър-сан…
	Полковникът отвори очи, главата му леко се наклони:
	— Много любезно от ваша страна, Оками-сан.
	Оками се усмихна в себе си. „Любезно“ в случая означаваше „мъдро“…
	— Приличаме си в едно по-друго отношение — уточни на глас той. — И двамата сме хора на честта. Признавам, че рядко съм се натъквал на това качество у чужденец и мисля, че то трябва да бъде оценено…
	— Думите винаги се различават от действията, Оками-сан.
	— Точно така — кимна Оками и почувства как пулсът му се ускорява. Този човек наистина е мъдрец! В Япония думите не означават нищо, за човека се съди единствено по постъпките му.
	— Отлично разбирам как сте се почувствали, когато Кисоко е настояла за тази среща — подхвърли полковникът, замълча за миг, после добави: — Особено след като сте научили за работата ми в щаба на Окупационната армия и…
	— Вие сте дясната ръка на Дъглас Макартър…
	— … и след като сте разбрали какви са чувствата на сестра ви по отношение на мен — довърши мисълта си полковникът.
	Оками с мъка сдържа усмивката си. Страшно много му допадаше начинът, по който този човек водеше разговора, чувстваше се отлично в неговата компания. Само преди два месеца подобно чувство би го накарало сериозно да се разтревожи. Радваше се, че притежава достатъчно гъвкавост, за да приема промяната. Както у другите, така и в себе си.
	— Имали сте достатъчно основания да ме намразите — продължи полковникът. — И може би сте го сторили. Бог ми е свидетел, че не ви обвинявам…
	Оками замълча. Подобно на опитен гросмайстор, той вече мислеше за следващите ходове на противника си.
	— Но на този етап между нас вече съществува определено разбирателство — продължи полковникът. — Знаем какво искаме един от друг и това ни кара да се уважаваме… В общи линии това са необходимите предпоставки за едно плодотворно сътрудничество, Оками-сан.
	— Сътрудничество между Якудза и армията на Съединените щати — поклати глава Оками. — Нима подобна комбинация не предизвиква скептичната ви усмивка?
	По загорялото лице на полковника наистина пробяга усмивка, по тя трудно би могла да бъде наречена скептична.
	— Вижте какво, Оками-сан — започна той. — Хората притежават неограничени възможности, когато става въпрос за извличане на полза от ужасни събития, непочтени действия и тайни съюзи. Но всеки трябва да знае докъде може да стигне, къде лежи чертата, която не трябва да бъде прекосявана при никакви обстоятелства…
	— За себе си мога да кажа само едно — вдигна глава Оками, сякаш привлечен от блясъка на сините очи насреща си: — Подчинявам се единствено на „Бушидо“ — самурайския закон на честта. Което означава, че приемам всичко, което не противоречи на този закон!
	— Това прозвуча съвсем по сицилиански — засмя се полковникът.
	Оками най-сетне си позволи скъперническа усмивка.
	— Значи вече можем да поговорим за Джон Ленърд, известен също и като Джони Леонфорте — подхвърли той.
	— Както и за любимата ви омерта — кимна полковникът, пропуквайки със ставите на пръстите си. — Този Леонфорте превръща в пари всичко, до което се докопа: не само американско и руско оръжие, в по-голямата си част крадено, но и широка гама лекарствени материали… От невинния аспирин до силните наркотици. Проблемът е, че заловените пласьори мълчат като риби.
	— Проблемът има и друга страна — поклати глава Оками. — Сред тези пласьори действат и наши бойци, активната им контрабандна дейност вероятно се дължи на известно недоволство от Якудза… Те също отказват да уличат Леонфорте, единственото, което успях да науча, е едно име — Леон Уоксман. Нищо повече, очевидно човекът зад това име се радва на могъщи протекции.
	— От страна на Леонфорте?
	Оками само сви рамене. Полковникът въздъхна и затвори, очи.
	— Някой трябва да проведе разговор с Джони Леонфорте — тихо каза той.


	Честно казано, Оками се безпокоеше само от един определен аспект на ситуацията — факта, че уличните бойци на Якудза престъпват клетвата си за вярност и се обвързват с един „итеки“. Каква е силата на Джони Леонфорте, за да успее да привлече на своя страна толкова много представители на японския подземен свят?
	Това беше проблемът на Оками, преди да се срещне с капитана от Военната полиция. Естествено полковникът беше прекалено добре известен, за да си позволи нещо повече от официално посещение на Леонфорте. И двамата обаче бяха единодушни, че едно такова посещение би увеличило проблемите, вместо да ги разреши. Още повече, че най-силната страна на сключеното между Оками и полковника споразумение беше пълната му невероятност в очите на останалите. Изправен пред престъпник като себе си, Леонфорте положително би казал неща, които за нищо на света не би споделил с представител на официалната власт, какъвто се явяваше полковникът…
	Голяма част от свободното си време капитан Джонатан Ленърд прекарваше в тясното и претъпкано с мебели апартаментче на жената, с която спеше — една сестра във Военната болница на име Фейт Соухил, с тънко кръстче и умни очи. В допълнение тя разполагаше с крака на манекен и знаеше как да ги показва. Благодарение на този факт не беше дала нито едно нощно дежурство в болницата и беше преотстъпена за неопределено време на един генерал с хронична язва, който я вардеше от странични посегателства с алчността на престъпил обета си отшелник.
	Познавайки добре нрава на сицилианците, Оками се съмняваше, че Леонфорте споделя с любимата си своите делови ангажименти. От друга стана обаче, нейното апартаментче беше мястото, от което се издаваха заповедите — в това нямаше никакво съмнение. Следователно съществуваше вероятност от смесване на работата с удоволствието и тази вероятност трябваше да бъде проверена.
	Всичко това минаваше през главата на Оками, докато стоеше и чакаше пред отворената врата. Фейт Соухил целуна Леонфорте и тръгна за квартирата на своя генерал. Плъзна се покрай Оками, в ноздрите го удари ароматът на сандалово дърво. Дари го с кратка ослепителна усмивка, потракването на токчетата и бързо заглъхна надолу по стълбите.
	— Микио Оками, нали?
	— Хай — отвърна Оками и леко се поклони. С периферното си зрение отбеляза, че Леонфорте не отвръща на поклона му. Е, хубаво, той беше свикнал на подобно отношение от страна на окупаторите. В дните след края на войната се научи да не проявява личните си чувства, макар именно благодарение на тях да беше взел участие в бойните действия. Не одобряваше тази война, но беше патриот и искаше да защитава родината си въпреки късогледството на нейните политически лидери. Опази се чист, не направи нищо, което да го включи в списъка на военнопрестъпниците. Затова беше доволен от предложението на Кисоко да го запознае с полковника — Денис Линеър беше единственият човек, който можеше да му помогне в разчистването на стари сметки.
	— Влизай — покани го Леонфорте. — Това е Винсънт Алба… — ръката му махна по посока на едър мъжага с тъмни, близко разположени очи на хищник, късо подстригана коса и огромни космати лапи. За разлика от Леонфорте, който беше облечен в униформата на военен полицай, Алба носеше отлично скроен цивилен костюм от скъпа копринена материя. — Разполагай се свободно, чувствай се у дома си… — Леонфорте беше висок мургав мъж с типичната за Средиземноморието привлекателност. Косата му беше гъста и смолисточерна, подстригана късо, според изискванията на устава. Но Оками ясно си я представи дълга и леко накъдрена над челото, като на старите римски патриции.
	Седна на крайчеца на мекия диван, а домакинът пристъпи към ниска масичка от полирано дърво, опряна в стената.
	— Какво ще кажеш за една анасонлийка? Имам оригинална самбука, току-що ми доставиха и пресни зърна кафе, които се пускат вътре… — извърна се и спря очи върху лицето на Оками: — Чувал ли си за италианската самбука с кафе? Не? Значи непременно трябва да я опиташ…
	Оками прие чашата с бистра течност, върху чиято повърхност се поклащаха две черни зрънца. Забеляза, че Алба не помръдваше. Не си поиска питие, а и не му го предложиха. Леонфорте се държеше така, сякаш онзи не беше в стаята.
	— Наздраве — чукна чашки домакинът, половината от самбуката в неговата изчезна на една глътка.
	— Какво ще кажеш? Хубава е, нали? Според мен далеч по-добра от вашето саке…
	Оками не хареса вкуса на непознатото питие, но търпеливо изчака небцето му да свикне с него, на лицето му се появи пресилена усмивка:
	— Чудесно е — рече. — Мога ли да получа още малко?
	Леонфорте допълни чашката му, а той използва паузата, за да се поогледа. Стаята беше задръстена с книги. Преобладаващите заглавия бяха медицински, но имаше томове по международно право и икономика, в ъгъла беше разположена богата философска поредица — Ницше, Кант, Сократ… Дали Фейт Соухил чете всичко това, запита се Оками.
	Леонфорте му подаде чашата, отпусна се в дълбоко кресло насреща му и кръстоса крак върху крак.
	— Какво мога да направя за теб? — попита той. — Признавам, че не бях изненадан от обаждането ти… Момчета като теб често имат нужда от услуги… — дяволито намигна и добави: — Много пъти съм гледал в обратна посока, докато вашите банди обработват мирните граждани… Изобщо не ми пука с какво се занимавате, стига моето да не се губи… — остави питието си на стар скрин, който очевидно служеше за масичка: — Какъв ти е проблемът? Комарджийница, публичен дом? Или искаш протекциите ми, преди да удариш някой съперник? Напоследък до гуша ми идва от вашите битки! — на лицето му се появи усмивка: — Честно казано, това ми харесва… Колкото повече се трепете, толкова по-голяма територия остава за мен!
	— Разбирам ви много добре — кимна Оками. — Всичко това ви напомня за дома, нали господин Леонфорте?
	Леонфорте пое удара, без да мигне. Ако Оками не беше напрегнал всичките си сетива, едва ли щеше да, улови лекото потрепване на клепачите му.
	— Защо ме наричаш така?
	— А вие нима допускате, че иде дойда тук, без да си свърша домашната работа?
	— Има различни домашни — промърмори домакинът и за пръв път погледна по посока на Винсънт Алба, който седеше неподвижен като стенен часовник, а зад него се виждаше картина със средновековна батална сцена. — Обикновено съм предпазлив към хората, които се ровят в миналото ми… Защото могат да се окажат опасни… — взе чашата си, Оками усети, че Алба променя стойката си. — А на опасността реагирам бързо и по инстинкт… Разбираш ли какво имам предвид, Оками? Изобщо не си губя времето и това предпазва корема ми от посещението на някой куршум…
	— Изразявате се съвсем ясно — кимна Оками и бавно допи самбуката си. — Това нещо наистина е добро!
	— Радвам се, че харесваш италианската стока — хладно кимна с глава Леонфорте. — А сега казвай какво, по дяволите, искаш!
	— Добре — въздъхна Оками и остави чашата си на скрина. — Предлагам сделка. Имам отлична информация за стоката, с която търгуваш… — ръката му предупредително се вдигна: — Моля те, не си прави труда да отричаш… Разполагам с великолепна мрежа, хората ми познават всяка дупка в Токио. Зная къде твоята стока може да бъде продадена на най-добра цена, зная и къде изобщо не си струва да я предлагаш… Накратко казано, ние с теб можем да направим един отличен екип.
	— Чуваш ли, Винсънт? — изсмя се дрезгаво Леонфорте. — Той иска да му дам част от бизнеса, проклетото тъпоносо копеле! — скочи на крака, чашите върху скрина тревожно издрънчаха: — Кой си ти бе, нещастник с дръпнати очи?! Как си позволяваш да идваш тук, да пиеш самбуката ми и да искаш част от моя бизнес?! Ако си бях у дома, хубавичко щях да ти нашаря задника! Но понеже съм в чужбина, ще трябва да се въздържам… Нали така, Вини? — от гърдите му се откърти тежка въздишка, ръката му се стрелна по посока на вратата: — Хайде, пръждосвай се по дяволите! И считай, че си извадил късмет!


	— Другият човек, Винсънт Алба, е негов телохранител — каза Оками. — В това няма никакво съмнение.
	— Каква двойка, а? — подхвърли полковникът и започна да пълни лулата си с тютюн. Вършеше го бавно и с удоволствие, тази лула беше негов стар талисман. През пролетта на 1945 година в Сингапур тя беше спасила живота на цялото подразделение, което командваше. Полковникът отложи прекосяването на открит терен, защото беше изгубил лулата си и трябваше да я открие. Миг след като го стори, теренът се превърна в ад от бомбардировката на противника. — С този речник на Леонфорте несъмнено му трябва телохранител…
	Седяха в претъпканото вътрешно помещение на един бар в Гинза — особено подходящо място за тайните им срещи. Все пак предпочитаха да се виждат само вечер, влизаха и излизаха в бара през задния вход, който водеше към тясна и тъмна уличка. Обслужваше ги лично собственикът, тъй като полковникът му беше направил неоценима услуга — спаси заведението от затваряне, след като Военната полиция залови тук един от най-известните контрабандисти на Токио. Както винаги далновиден, той беше прозрял ползата за себе си от едно подобно свърталище — удобно и безопасно място за тайни срещи и секретни операции.
	— Трябва да открия по какъв начин вербува бойци от Якудза — промърмори Оками. — Много подозрителен е фактът, че най-безцеремонно ме изхвърли от апартамента…
	— Разбира се — кимна полковникът. — Бих казал, че отдавна си е осигурил тила, за да си позволи подобно поведение. Леонфорте никак не е глупав…
	Оками дълго го гледа. Наоколо звънтяха чаши, до ушите им достигаха приглушени разговори, накъсани от висок смях. Появи се собственикът и мълчаливо смени празните им халби с нови.
	— Ако това е вярно, проблемът ни е много сериозен — обади се най-сетне Оками. — Вие ще разберете, че Леонфорте е недосегаем, а аз — че не мога да контролирам собствената си организация. Леонфорте очевидно е сключил сделка с друг оябун, но аз би трябвало отдавна да съм в течение… Фактът, че не съм, говори само едно — някой от ръководителите на Якудза си е позволил да сключи тайно споразумение с чужденци!
	— Като вас…
	В забележката на полковника нямаше укор. Тя по-скоро беше деликатно напомняне, че човек никога не може да разполага с абсолютна власт, макар на пръв поглед всичко да доказва това.
	— Нещо се случи, Оками-сан — промърмори Линеър, усмивката му почти не се забеляза на слабата светлина в заведението. — Докоснали сме някой оголен нерв…
	— Какво искате да кажете?
	— Днес ме повикаха в канцеларията на Уилоубай — отвърна полковникът. Генерал-майор Чарлс Уилоубай беше, също като полковника, един от най-близките сътрудници на Макартър. Под негово ръководство беше и Г-2 — разузнавателната секция на Окупационната армия. — Почти ме съблякоха…
	Оками разтревожено го гледаше и мълчеше. Но полковникът изглеждаше спокоен и в добро настроение, повод за тревога очевидно нямаше.
	— По всяка вероятност хората на Уилоубай са надушили нещо във връзка с моите разследвания… Но за вас, слава Богу, нищичко не знаят…
	— Действах изключително предпазливо — отвърна Оками.
	През последните три месеца двамата с полковника се бяха заели с една изключително мащабна задача. Искаха да разберат защо имената на редица висши офицери от капитулиралата имперска армия и флота не се появяват в списъците на военнопрестъпниците. Оками беше събрал изобилна информация, доказваща по недвусмислен начин, че голяма част от тези хора са вършили престъпления в широки мащаби и заслужават сурово наказание.
	Полковникът предаде списъка с имената в Канцеларията на генерала, срещу всяко от тях беше изредил доказателства за извършените престъпления. И с това се приключи. Никой от офицерите не беше арестуван, в щаба отвръщаха уклончиво на въпросите му. Очевидно някой беше решен да прикрие тези хора.
	Уилоубай открито се чудеше откъде намирам време за „лов на диви патици“, по собствения му израз, след като съм претрупан с работа… _„С удоволствие ще ти дам препоръки за друга служба, ако тази ти е писнала“_ — рече… — В сините очи на полковника се появи леден блясък: — Направи ми впечатление, че се държи изключително предпазливо и изобщо не споменавала резултатите от моето разследване… Сякаш се боеше да не покаже интереса си към тях.
	Изчука студената пепел от чашката на лулата си и отново се зае да я тъпче.
	— Започвам да мисля, че докато разследвах вашите военнопрестъпници, неволно съм настъпил Уилоубай по мазола. — Драсна клечка кибрит и добави: — Само някой с изключително широки правомощия би дръзнал да скрие списъците на тези офицери от очите му… — пъхна мундщука между зъбите си, от устата му излетя облак ароматен дим: — След срещата реших да се подсигуря. Изпратих му копия от вашите списъци по специален пратеник. В запечатан плик, срещу личен подпис… Сега вече разполагам с този подпис.
	— Уилоубай няма да направи нищо с документацията — поклати глава Оками.
	— Но това също ще е отговор, нали? Вече ще зная, че поставя под своя закрила доказани военнопрестъпници. Причините за това могат да бъдат и съвсем почтени — например, че част от тези офицери разполагат със секретна информация, която Макартър не би искал да попадне в протоколите на съда…
	— Но правосъдието трябва да бъде раздадено! — ледено процеди Оками. — Аз _трябва_ да получа своето възмездие, Линеър-сан! Това беше част от сделката ни!
	— Разбирам ви много добре.
	Но по-късно вечерта, пресичайки развалините на Токио, Оками беше обзет от съмнения. В крайна сметка полковникът и Уилоубай са европейци, мислят по един начин, нима човек трябва да се доверява на такива като тях? Не, спря се той. Тази пътека е опасна. Тръгне ли по нея, скоро по нищо няма да се отличава от останалите оябуни.
	Понякога го обземаше истинска шизофрения, но дълбоко в сърцето си знаеше какво трябва да бъде направено. След войната в Тихия океан светът вече не беше същият. Войната го беше убедила в едно — през следващите десетилетия Япония няма да може да разчита само на себе си. Именно поради дългите години изолация тя се беше включила във военните действия на страната на губещите, беше унищожила своята икономика и народ. _Не разбирахме начина на мислене на Западните страни и особено на американците, които ни победиха_, рече си той. _Подценихме силата им, пренебрегнахме гъвкавостта им, не обърнахме внимание на тяхната воля за победа. Това никога не трябва да се повтаря._
	А собствената му решителност да разшири бизнеса си в следващите години го накара да потърси съюз с полковника. На практика този човек му харесваше. Това беше доста странно, защото и той, като повечето японци в следвоенните години, се чувстваше напълно откъснат от живота и културата на света извън границите на Азия.
	Още по-странно беше, че той — един стопроцентов японец, откри у полковника това, което би трябвало да намира у своите сънародници — дълбоко разбиране на шинтоизма, дзенбудизма, конфуцианството и сложната метафизична плетеница на бойните изкуства и ритуали. Това е нещо наистина необикновено, каза си той, отправил поглед към руините на Токио, над който бавно се спускаше мракът.
	Да, аз вярвам на полковника, въздъхна в себе си той. Вярвам му като на себе си. В същото време изпитваше безпокойство от факта, че партньорът му иска да сподели съмненията си с Уилоубай, да му предостави по този начин възможност за измъкване. Беше честен пред себе си и съзнаваше, че от своето положение може много по-лесно да надуши тайния заговор. От горчив опит знаеше, че човек последен разбира за неуредиците в собствения си дом.
	Изпита това чувство преди седем години, в зората на своето възмъжаване. Баща му беше предаден от собствения си брат, фамилията на съперника му най-сетне успя да се докопа до съблазнителните централни квартали на Токио, контролирани от семейство Оками. Баща му беше посечен в леглото си от убийците на врага, майка му се спаси благодарение на факта, че беше заминала за Хирошима при своята болна майка. Получили подробна информация от чичото, убийците бяха проникнали в къщата, без да бъдат забелязани от охраната, сабите им потънаха дълбоко в корема на спящия оябун.
	На погребението Оками стоеше между майка си и чичо си, душата му тръпнеше от мъка. Две седмици по-късно попадна случайно в един бар заедно със своята приятелка. Стана така, че дочу разговора на групичка млади бойци якудза, здравата наквасени със саке. Двама от тях се оказаха физическите убийци на баща му, които шумно се хвалеха за начина, по който бяха проникнали в къщата.
	На следващата сутрин Оками откачи от стената бащината катана и я скри под дългия си шлифер. Отиде в кантората на чичо си и поиска да го види. Почака петнадесетина минути, после го поканиха да влезе. Чичо му, възбуден и доволен от току-що сключените сделки, започна да го представя на присъстващите якудза с широка усмивка на уста. Славолюбив и мнителен, той обичаше да се движи с голям антураж, представяше си, че е един от славните феодални владетели от миналото, управлявали страната с огън и меч.
	Оками се поклони на присъстващите според традициите, после се насочи към чичо си, който седеше зад масивно бюро с протегната ръка. Онзи го попита какво иска, самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.
	Оками направи крачка напред, измъкна катаната изпод полите на незакопчания шлифер и отряза главата му с един-единствен, силен и точен удар, пред очите на вцепенените от ужас телохранители.
	Бликна фонтан от кръв, който попречи на двама от най-близко застаналите мъже да реагират. Обезглавеното тяло на чичото се разтърсваше като от електрически ток, самата глава изтропа върху писалището. В отворените очи се четеше недоверие, устните продължаваха да се усмихват…
	Оками заби дръжката на катаната в носа на първия от телохранителите, вторият получи дълбока рана в рамото. Пистолетът му изтропа на пода, от устата му се откъсна протяжен вой, тялото му се сгърчи и започна да се свлича сред локва кръв.
	Останаха още двама, в ръцете им проблеснаха сабите. И дума не можеше да става за използването на огнестрелно оръжие; човекът, който би стрелял в Оками при подобни обстоятелства, веднага ще изпадне в немилост, ще бъде отстранен от достопочтеното братство Якудза и ще свърши живота си самотен, без подслон и без чест…
	Оками направи светкавичен финт надясно, но тялото му полетя наляво, през писалището на чичо му. Сви крака и замахна с катаната, острието й се плъзна през гърдите на третия телохранител. Разхвърчаха се косми, парченца плат и разкъсана тъкан. Човекът изпусна сабята, парализираните му пръсти безсилно потрепваха.
	В момента на приземяването си усети някакво изтръпване, извърна се към последния противник, прониза го остра болка. Беше ранен, но нямаше време за размисъл. Отскочи встрани, избягвайки повия удар, отпусна се ниско до пода и нанесе рязък ритник в коляното на противника. Едновременно е това се гмурна под обсега на сабята му и стовари дръжката на своята в слепоочието му. Дръпна се рязко настрана, острието на катаната потъна в гърдите на зашеметения бодигард, тялото му бавно започна да се свлича към пода.
	Това беше начинът, по който Микио Оками стана оябун на бащиния си клан.
	Преди да напусне кланицата, в която се беше превърнала канцеларията на чичо му, Микио вдигна главата за влажната коса и я отнесе със себе си. Окачи я на кожено въже пред къщата си и тя остана там в продължение на няколко седмици. Кран нея минаваха всички, които бяха повикани на среща — лейтенантите на собствения му клан, оябуните на съперниците…
	Последен беше привикан Сейзо Ямаучи. Як мъжага с широки рамене и тясно, издължено лице, той беше изявен противник на вълната от млади и безскрупулни типове, която заливаше достопочтеното братство, но това съвсем не му пречеше да завзема нови и нови територии, изтръгвайки ги от ръцете на старите оябуни, обърнали се за помощ към него.
	Двамата убийци, чийто разговор Оками беше подслушал в онзи бар, бяха именно от неговия клан.
	Сейзо Ямаучи влезе в двора, спря се пред спаружената глава и дълго я гледа. На лицето му се появи, гримаса на отвращение, главата му леко се поклати. Сякаш наблюдаваше творбата на художник авангардист, която предизвикваше неодобрението му.
	— Живеем в отвратително време — промърмори той, след като приключи с ритуалните поздрави.
	— Напълно съм съгласен с вас — кимна Оками и пристъпи към печката, за да приготви чай. Усещаше напрежението на по-възрастния мъж, правеше всичко възможно да контролира собственото си безпокойство. Предстоеше сложна игра, можеше да очаква всякакви изненади…
	Мълчаха, докато ситно нарязаните листенца паднаха на дъното на чашите, а горещата вода ги превърна в бледозелена течност. Оками изчака Ямаучи да опре чашата до устните си и едва тогава взе своята. Възрастният оябун кимна с глава, доволен от вниманието, което му беше оказано.
	— Това е причината, поради която поисках тази среща — промълви с най-любезния си тон Оками. — Предателят на нашия клан получи своето, вече мога да поискам съюз с Клана Ямаучи… — допълни чашите и продължи: — Времената са точно такива, каквито ги определихте — отвратителни! Войната е неизбежна, чувствам приближаването й така, както старецът усеща промяната във времето направо с костите си… — Днес повече от всякога ние трябва да сме сплотени, да забравим за териториалните претенции и старите вражди… Само така ще можем да оцелеем, Ямаучи-сан.
	Остави чашата на полираната масичка пред себе си, вдигна глава и добави:
	— Има и друга причина за моята покана… Надявам се, че ще ми позволите да я споделя откровено с вас… — възрастният оябун кимна с глава и Оками продължи: — Аз съм млад човек… Мнозина биха казали — прекалено млад за оябун на такава могъща фамилия… Но действах според обстоятелствата и вероятно ще бъда извинен за своето… прекалено бързо издигане. Същевременно обаче си давам ясна сметка за ситуацията, мислил съм дълго… Стигнах до заключението, че ще ми бъде от полза да имам покровителството на някой по-възрастен и по-мъдър от мен човек, да се ползвам от съветите му… В замяна на това предлагам част от богатството на клана Оками… Какво мислите за тази моя идея, Ямаучи-сан?
	Ямаучи се направи на дълбоко замислен, но Оками ясно усети как в душата му нахлува радостното нетърпение.
	— Във вашето предложение има много достойнства — отвърна най-сетне по-възрастният оябун. — То показва, че въпреки младостта — качество, което много оябуни считат за недостатък — вие притежавате мъдростта, липсвала на много по-опитни мъже във вашия клан… — главата му тържествено кимна: — Приемам предложението ви!
	— Отлично! — усмихна се Оками. — Имам една-единствена молба към вас, преди договорът ни да бъде подпечатан завинаги… — Моля ви да откриете двамата убийци на баща ми и да ги ликвидирате със собствените си ръце!
	Ямаучи дълго мълча. Стоеше напълно неподвижен, чаят бавно изстиваше в чашата му. Най-сетне се размърда и промърмори:
	— Стига ми толкова чай… Моля ви, донесете една бутилка „Наполеон“, длъжни сме да отпразнуваме историческия съюз, сключен между двата най-могъщи клана на Якудза в Япония!
	Три нощи по-късно Оками се срещна с Мицуба Ямаучи в задното помещение не един отворен до късно бар, който служеше за щабквартира на Якудза. Освен че беше племенник на Сейзо, Мицуба изпълняваше длъжността заместник-оябун и главен екзекутор на клана Ямаучи.
	Лицето му беше угрижено, на негово място Оками също би се чувствал така. Беше слаб и дългокрак мъж, почти пълната липса на таз придаваше на фигурата му нещо паякообразно. Имаше дразнещия навик да потърква с палец брадичката си, лицето му беше плоско и безизразно, украсено от прекалено пълни устни. Върху тях почти винаги играеше загадъчна усмивка, еднаква както за приятели, така и за врагове…
	Размениха си ритуалните поздрави, после Мицуба разкопча якето си и седна зад малката масичка. Пред очите на Оками проблесна ръкохватката на тежък револвер 38-и калибър, затъкнат в колана му. Зад бара в съседното помещение се настаниха две от горилите на Мицуба, потрепващи от напрежение като ловни кучета. Оками беше без охрана.
	В продължение на половин час двамата пиеха скъпо, доставено по контрабанден път, шотландско уиски и си разменяха незначителни реплики. Заведението беше сравнително тихо, от радиото се лееше американска поп музика. Някакъв пияница започна да му приглася, но скоро се отказа.
	Оками тръсна глава и най-сетне премина върху съществената част от разговора.
	— Какво с мнението ви за предстоящото обединение между нашите фамилии? — попита той.
	— Говорите доста странно за нещо, което вече е факт — отвърна Мицуба.
	— Може би сте прав — замислено кимна Оками, стана и отиде да включи 16-милиметровата камера, монтирана в дъното на помещението. — Все пак искам да чуя мнението ви затова филмче, Мицуба-сан…
	Върна се на мястото си и закова очи върху лицето на Мицуба. Филмът беше черно-бял, заснет от професионалист. Цялата процедура, от начало до край, показваща как Сейзо Ямаучи екзекутира двама от собствените си бойци. Разбира се, онези, които бяха убили бащата на Оками.
	Звук нямаше, филмчето скоро свърши. Оками стана да изключи камерата, после се върна на мястото си и допълни чашите със скоч.
	— Как… — Мицуба се закашля, преполови чашата си и едва тогава зададе въпроса, който очевидно го измъчваше: — Как успяхте да се сдобиете с този документ?
	— Даде ми го един познат от Тохо — отвърна Оками. Това беше наименованието на специалното полицейско подразделение, което се занимаваше с анализ на престъпността и беше толкова могъщо, че дори главатарите на Якудза се страхуваха от него.
	— Значи полицията разполага с улики срещу Сейзо-сан, така ли?
	Оками отбеляза, че пропусна да го нарече „чичо“, но си замълча. Искаше да види как ще му се отрази, ужилването.
	— Това би довело до пълен хаос в организацията… — замислено, сякаш на себе си, промълви Мицуба. — Особено ако Сейзо-сан бъде прибран на топло… — вдигна глава и закова блестящите си очи в лицето на Оками: — Искам да ви призная нещо, Оками-сан. От известно време насам ми се струва, че дългосрочните планове на Сейзо-сан са доста… как да кажа… недалновидни… Твърдо се обявих против някои от решенията, които бяха взети напоследък… — очите му останаха заковани в лицето на Оками, и двамата знаеха за какво става въпрос — за решението да бъде премахнат старият оябун.
	— Благодаря за откровението — кимна най-сетне Оками. — Все пак ми се струва, че можем да спасим част от плановете ни за бъдещото обединение… — после стана на крака и това беше знак, че разговорът е приключил.
	Един час по-късно същият сценарий се повтори пред Катцуодо Козо — втория екзекутор на фамилията Ямаучи. Той беше едър мъж е груби и безцеремонни обноски, които му бяха спечелили почти толкова врагове, колкото бяха и почитателите на изключителния му ум… За разлика от Мицуба, той дойде сам.
	Остани безмълвен по време на прожекцията, очевидно разбрал играта на Оками. След като камерата угасна, въздъхна и се облегна назад.
	— Знаете ли, двете момчета, които застреля Сейзо-сан, са убийците на баща ви…
	— Физическите убийци — натъртено рече Оками. — Но те са действали по заповед на Сейзо-сан, нали?
	Козо се замисли само за миг.
	— Не вярвам Сейзо-сан да е решил да ги накаже — поклати глава той. — Това очевидно е било част от сделката му с вас.
	— Нов съюз се създава само когато старите сметки са уредени — отвърна Оками.
	Козо преплете пръсти, очите му останаха сведени към масата.
	— Очевидно Сейзо-сан е допуснал сериозна грешка — каза най-сетне той. — Не зная какво е мнението на Мицуба, но според мен фамилията Ямаучи трябва да върви по собствен път, който несъмнено е сходен с този на фамилията Оками…
	Добре казано, призна в себе си Оками.
	— Очакват ви бурни дни — каза на глас той. — Много от ръководните личности в клана Ямаучи несъмнено ще се обявят против вашите разсъждения… А тази буря лесно може да се разпространи и върху други кланове… Може да се стигне дори дотам, че оябуните да вземат колективни защитни мерки… Според мен това няма да бъде от полза за клана Ямаучи, особено за онзи, който иска да получи властта…
	Наведе се напред и допълни чашите с уиски.
	— Фамилията Ямаучи е в безпътица — добави.
	— Искрено се надявам този процес да бъде прекратен, кланът отново да стане такъв, какъвто е бил винаги… В момента обаче той представлява заплаха. Не само за клана. Оками, но и за всички останали фамилии… Мога да ви уверя, че ще сторя всичко необходимо, за да възстановя старото положение на стабилност и сигурност!
	Уверил се, че Козо го разбира много добре, той вдигна чашата си и я допря до неговата по западен маниер, на лицето му се появи подобие на усмивка:
	— Да пием за стабилността!


	Една седмица по-късно анонимно телефонно обаждане изпрати полицията в жилището на Мицуба Ямаучи. В дневната бяха открити труповете на Сейзо Ямаучи и неговия племенник. От положението им и от раните в тях полицейските експерти стигнаха до заключението, че двамата якудза са се избили взаимно, вероятно след остър спор. Една-две подробности от мястото на кръвопролитието не съвпадаха напълно е подобна версия, но никой не изпитваше особено желание да се задълбочава в тях. В крайна сметка двама бандити си бяха видели сметката, какво по-хубаво от това? Много от полицейските началници хранеха тайната надежда, че между клановете на якудза ще избухне унищожителна война, а абсолютно всички, без изключение, бяха убедени, че това е единственият начин за премахване на организираната престъпност в страната…
	Последваха дни и седмици на нови кръвопролития. На различни места из Токио намираха труповете на бойци и лейтенанти от клана Ямаучи. В крайна сметка Катцуодо Козо отстрани всички свои противници, никой вече не оспорваше властта му. Оками правилно беше предвидил, че кръвопролитието ще изнерви другите оябуни, ще ги накара да обмислят съвместни действия за възстановяване на мира в рамките на Ямаучи. Но той не забрави обещанието, което беше поел пред Козо, и направи всичко възможно да му осигури достатъчно време за стабилизиране на властта.
	В крайна сметка Козо получи каквото искаше, но Оками спечели много повече — подземният свят прие и двамата като неоспорими лидери на двата най-могъщи клана, а в допълнение Оками получи репутацията на човек, който може да разреши и най-заплетените ситуации.
	Така беше поставено началото. Пред Оками се откри пътят, водещ към върховната власт. Властта на „Кайшо“ — оябун на всички оябуни.


	Случи се така, че един от адютантите на генерал Уилоубай привлече вниманието на Оками, който, както винаги, проявяваше интерес към младите и интелигентни мъже, които биха могли да бъдат полезни за целите на подмолната му империя.
	Името на този човек беше Джак Донахю, русокос хубавец с високо чело и зеленикави очи. Безупречен служител, който знаеше да си държи езика зад зъбите. Но, според информацията на Оками, съвсем различен в свободното си време, особено нощем…
	Настанил се удобно на задната седалка на лимузината си, Оками гледаше светлините на Токио и мислеше за Донахю. Защо пък да не опита, рече си той, потупа шофьора по рамото и му нареди да кара към Шинжуку с редицата отворени цяла нощ и предлагащи всякакви услуги заведения.
	Собственичката на „Айрън Гейт“ го, покани да влезе с толкова многобройни и толкова дълбоки поклони, че положително й се зави свят. Беше слаба жена на средна възраст, облечена в кимоно на черни и оранжеви, ивици, със сплетена в кок като на някогашните гейши коса. Придържаха я огромни фиби от черупка на костенурка. Лицето й, прорязано от дълбоки бръчки, все още носеше следи от някогашна хубост.
	Разбира се, кимна в отговор на въпроса му тя и посочи към стаята в дъното на етажа. Джак Донахю е там, в мъжка компания. Странно, помисли си Оками. Американците винаги са били срещу сексуалните контакти между мъжете, докато в Япония това е вековна традиция, считана за напълно нормална.
	Донахю държал винаги да бъде в тази стая, добави съдържателката. В очите й се четеше недоумение. Но Оками направи бърз оглед на сградата и разбра — прозорецът на тази стая гледаше към тясна алея, тъмна и лесна за достъп в случай на полицейска акция или други внезапно появили се усложнения.
	Приключил с огледа, той влезе обратно в заведението. Готвеше се да поеме нагоре по стълбите, когато на прага се появи позната фигура. Беше Фейт Соухил — медицинската сестра, при която живееше Джони Леонфорте. Отскочи бързо в коридорчето, което водеше към кухнята, и внимателно надникна. Жената се качваше по стълбите, вървеше като човек, който знае къде отива.
	Оками повика съдържателката и я попита известно ли й е нещо за американката.
	— Отбива се от време на време — отвърна старицата и напрегнато сбърчи чело. — Може би веднъж на три-четири посещения от страна на Донахю… Но никога без и той да е тук… Нямам никаква представа какво върши там, в компанията на двама мъже… — сви рамене и добави: — Когато това се случи за пръв път, аз поисках допълнителна такса от Донахю… Бръкна и плати, без да се разправя.
	Силно заинтригуван, Оками предпазливо започна да се качва по стълбите. В дъното на коридора спря да обмисли следващите си ходове. Наведе се и опря ухо на вратата, тънка като повечето свои посестрими в японските жилища.
	— Сигурен ли си, че няма опасност? — прозвуча гласът на Фейт Соухил.
	— Вече ти казах — отвърна мъжки глас, несъмнено принадлежащ на Донахю. — Той не разбира нито дума английски.
	— Тръпки ме побиват от тази история.
	— От коя по-точно? — с леден глас попита Донахю. — От сексуалните контакти между мъже или от службата ти на куриер при Алба?
	— Държиш се прекалено самоуверено за участник в една толкова опасна игра — отбеляза Соухил. — Ако Уилоубай разбере с какво се занимаваш…
	— Няма — отсече Донахю. — Малкият фашист е твърде зает да промива мозъците на своите японски полковничета. Мечтае да ги направи шпиони… — изсмя се кратко и иронично добави: — Доста трудна задача, особено когато става въпрос за закоравели военнопрестъпници…
	— Тези хора трябва да са зад решетките — каза Соухил. — Чувала съм за зверствата им…
	— Уилоубай също, можеш да си сигурна в това — отвърна Донахю. — Но това изобщо не пречи на съня му. Плаши се единствено от комунистите, идеята му е да използва тези японски офицери за ядрото на новия генерален щаб на страната, когато тя отново се милитаризира… Все едно и също повтаря: „Руснаците са на една плюнка разстояние оттук…“
	Ушите на Оками започнаха да шумят от притока на кръв. Сърцето му блъскаше като лудо, устата му пресъхна. На какво се беше натъкнал? За Уилоубай се беше оказал прав, но каква е ролята на Фейт Соухил? Какви са тези куриерски функции между Донахю и Алба? Защо Алба, а не шефът му — Джони Леонфорте?
	— Закъснявам — каза оттатък тънката преграда Соухил. — Давай стоката.
	Гласът и прозвуча доста по-високо и Оками си даде сметка, че е пристъпила към вратата.
	— Ето — отвърна Донахю. — Последни новини от петнадесетчленната групичка на Уилоубай… Алба положително ще си умре от кеф!
	Зад вратата се разнесе шумолене, Оками се обърна и изтича към стълбата. Беше стигнал средата й, когато токчетата на американката започнаха да чукат по дъските на горния етаж.
	Изчака появата й на черната лакирана скамейка в преддверието и почтително се надигна:
	— Добър вечер, госпожице Соухил.
	— А, вие сте Микио Оками — спря се тя. — Помня ви.
	— Това е чудесно — усмихна се Оками. — Питам се дали не бихте приели да изпием по чашка някъде…
	— Изключено — отвърна Фейт и несъзнателно полипа дебелия илик под мишницата си. — Страхувам се, че отдавна съм закъсняла, а Джонатан никак не обича да чака…
	— Може би искахте да кажете Винсънт Алба? — присви очи Оками.
	Фент видимо пребледня.
	— Е, добре… — промърмори. — При създалите се обстоятелства бих могла да ви отделя няколко минути…
	Оками я поведе към входа на кръчмата на отсрещния тротоар, маркиран от ярката светлина на черен фенер. Вътре беше шумно и толкова задимено, че барът в дъното на тясното помещение почти не се виждаше. Оками невъзмутимо започна да си пробива път натам, поръча два скоча, без да пита Фейт за предпочитанията и, после я побутна към единственото свободно сепаре в ъгъла.
	— Двамата с Алба си имате добър бизнес, а? — попита той в момента, в който се настаниха един срещу ДРУГ.
	— Моля?
	— Може би си лягате заедно зад гърба на Джони…
	— Може би и луната е направена от мухлясало сирене — изсмя се в лицето му Фейт. — Тоя тип е истинска маймуна!
	— Но вие работите за тази маймуна.
	Фейт изви глава, теменужените й очи попиха пастелните тонове на задимената кръчма.
	— Или сте ясновидец, или имате страхотно дълги уши — усмихна се тя.
	— Какво е това, което той има, а Джони — не? — не й обърна внимание Оками.
	— Алба ли? Той е абсолютно лоялен човек и знае как да изпълнява заповеди — Фейт вдигна чашата си и отпи глътка уиски. — А Джони е избухлив тип, луда глава… Плановете му невинаги съвпадат с реалната действителност…
	— Значи Винсънт Алба изпълнява ролята на укротител, така ли?
	— И така може да се каже — кимна тя.
	През следващите няколко минути Оками беше зает да оглежда жената насреща си. Беше изключително красива, с овално лице и котешки очи, които му напомняха за една от любимите гейши, вече покрита от пепелта на забравата. Безспорно най-силното й качество обаче беше умението да води разговор, дори несъмнената й красота отстъпваше пред него.
	— За кого работи Алба?
	— В момента е по-добре да не знаете това — отговори тя с такъв тон, че Оками неволно млъкна.
	Изчака няколко секунди, после подхвърли:
	— Може би трябва да задам този въпрос на майор Донахю…
	Пое удара, без да мигне и Оками неволно и отправи поглед, изпълнен с уважение.
	— Доколкото усещам от насоката на нашия разговор, ние с Винсънт май ще се сдобием с нов партньор… — веждата й едва доловимо се повдигна.
	— Толкова лесно?
	— След като си в Рим, трябва да се кланяш на папата… — сви рамене тя, забеляза недоумението в очите му и добави: — Работим на чужда територия, това ни поставя в неизгодно положение. А ако наистина вдигнете шум около Донахю, с нас е свършено… Логично е да стигна до най-правилното решение. По-добре две трети, отколкото нищо…
	Той се замисли за момент, после попита:
	— Какво прави Алба с информацията за военнопрестъпниците на Уилоубай?
	— Доколкото зная — абсолютно нищо. Просто я препраща в Щатите.
	— И никой от вас не знае за какво се използва тя, така ли?
	— Не.
	Подобно развитие на разговора нямаше да го отведе доникъде. Въздъхна и я погледна в очите:
	— А какво ще стане, ако опра револвер в слепоочието на Алба и му задам същия въпрос?
	— Господи, вие, бандитите, всичките сте еднакви! — презрително изсумтя Фейт и очите и потъмняха. — Въртите, усуквате и все до оръжието опирате!
	Оками протегна ръка:
	— Дайте да видя какво ви предаде Донахю!
	Фент го погледна с интерес, сякаш едва сега си даваше сметка с кого разговаря. После въздъхна и сложи плика на масата.
	— Май не ми остава друг избор…
	Прегледа набързо разузнавателните материали, преписани от Донахю. Оказа се, че Уилоубай наистина е едно много заето момче. Бившият шеф на военното разузнаване към Генералния щаб генерал-лейтенант Арисуе и няколко от най-способните му офицери вече бяха преминали към прословутата разузнавателна централа Г-2 и заливаха Уилоубай е подробна информация за придвижването на съветските войски в Далечния изток и други разузнавателни сведения. Полковник Такуширо Катори — бивш началник на Първа секция към оперативното командване на Генералния щаб, в момента отговаряше за демобилизацията в цяла Япония. Тази информация беше страшна. Един военнопрестъпник отговаря за издирването на други военнопрестъпници и предаването им на правосъдието. А друг е начело на тила и ако плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония се превърнат в действителност, именно той ще издава повиквателните…
	_Позор!_ Оками се принуди да прибегне до доста сериозни усилия на волята, за да не се разтрепери от ярост. Пред очите му дефилираха хора, които трябваше да бъдат хвърлени в седмия кръг на ада заради отвратителните си престъпления, но вместо това се радваха на нови почести и се готвеха отново да се разпореждат със съдбата на родината му!
	— Изглеждате малко напрегнат, господин Оками — подхвърли Фент. — Може би е време да поръчам по още едно питие…
	Оками с мъка се отърси от чувствата, които вълнуваха душата му. Трябваше да мисли трезво, да се опита да разбере какви ще бъдат последиците от информацията в ръцете му, как биха се възползвали от нея шефовете на Винсънт Алба в Съединените щати. Не знаеше кои са те, но нямаше никакво съмнение, че са свързани с мафията, при това на високо ниво. Защо иначе ще проявяват интерес към факта, че определени кръгове на американската армия използват в свой интерес шепа японски военнопрестъпници?
	Питиетата пристигнаха, Оками пресуши чашата си на един дъх. Вече изобщо не го беше грижа какво ще си помисли за него Фент Соухил. Разкритията в доклада на Донахю я превръщаха в незначителна пионка. Въпреки красотата и ума си, тя беше само жена, ролята й в сложната игра беше съвсем ограничена. Второстепенна фигура, също като Джони Леонфорте. Как я беше нарекъл Донахю? Куриер… Двамата с полковника вече имаха отговор на въпроса, който ги измъчваше от доста време насам: Кой стои зад Леонфорте? Алба, ето кой. Тайнственият капо на американската мафия се наричаше Винсънт Алба. Вдигна глава и тихо попита:
	— Каква е вашата роля във всичко това, госпожице Соухил? Игрите на мафията винаги са били игри за мъже.
	— А вие сте специалист по мъжките игри, нали така, господин Оками? — каза това с мила усмивка на уста, погледната отстрани несъмнено би била възприета като жена, която разговаря с интимния си приятел. — Истината е, че съм авантюристка по природа. Пристигнах тук с твърдото убеждение да изпълня дълга към родината си.
	— Но по една случайност сте попаднали на неподходящи другарчета — скептично подхвърли той.
	— Влюбих се в неподходящия мъж — простичко отвърна тя, лицето й потъмня. — Признавам, че постъпих глупаво. Не би трябвало да се свързвам с Джони, още по-малко е налудничавите му идеи… — вдигна ръка, после безсилно я отпусна в скута си: — Защо се получи така? Може би заради лудостта на първите следвоенни месеци, може би заради този странен и чужд град, опустошен от войната… Някак неусетно бях… бях всмукана във всичко това… — на лицето и отново се появи обезоръжаващата усмивка: — Любопитна съм като котка, знаете… Дори хора като Винсънт и Джони не успяха дълго да крият от мен… Когато разбра, че зная всичко, Винсънт се готвеше да ме изхвърли… Но аз се усуках около Джони и той ми позволи да остана… Така се забърках в цялата работа.
	Дали да й повярвам, запита се Оками. После си даде сметка, че това няма никакво значение. Личността на тази жена също. Важни бяха само разузнавателните сведения, които достигаха до канцеларията на Уилоубай.
	Изправи се и взе плика в ръце.
	— Ще направя копия и утре сутринта ще ви го върна.
	— Винсънт ще побеснее — промълви с тревога в гласа тя.
	— Нека — отвърна Оками. — Така по-бързо ще свикне с мисълта, че си има нов партньор.


	— Този материал е безценен — каза Оками. — С негова помощ ще получа своето възмездие.
	Бяха в парка Уено, полковникът проучваше документите и упорито отказваше да забележи бутилката коняк, от която Оками час по час отпиваше. Японецът беше доста пиян, изобщо не беше лягал от срещата си с Фент Соухил насам. Възбудата му постоянно, нарастваше, вече виждаше враговете си повалени.
	Облачетата на изпаренията все още не бяха се вдигнали от повърхността на река Сумида, денят току-що започваше. Нощта бавно отстъпваше, синият порцелан на небето срамежливо надничаше между тъмните облаци. Вишневите дръвчета в Йошино бяха отрупани с розов цвят, който изглеждаше почти бял на бледата светлина.
	Във въздуха се носеше аромат, който Оками винаги свързваше с детството си. В онези дни рядко виждаше баща си, но старият оябун никога не пропускаше да вземе него и брат му и да ги заведе на разходка в Йошино, сред цъфналите вишни. Сладкият аромат беше част от тази разходка, напомняше му за бащината ръка — здрава, мазолеста, вдъхваща сигурност. Изпитваше истинско щастие да крачи редом с високата му фигура.
	— Погледни вишневите цветове над главата си — казваше баща му с благоговеен шепот. — Разцъфват бързо, откъсват се от дървото в апогея на своята красота, падат и умират. Обичаме ги толкова много, защото и хората са като тях… Ние носим красотата им в душите си. Думата „шизен“ означава „природа“, взели сме я от китайците… Но защо ли? Нима човек и природа не са едно неделимо цяло?
	Години по-късно, когато баща му беше убит, Оками мълчаливо коленичи край леглото и зачака пристигането на майка си. Не пусна вътре никого от доверените му хора, но не можеше да им попречи да останат около къщата и да го пазят. По-късно даде заслуженото на всички, които имаха задължението да пазят баща му, но не бяха го сторили. Но в онзи миг просто стоеше с наведена глава, стискаше студената ръка на баща си в своята и въпреки неподходящия сезон усещаше в ноздрите си меката, сладка миризма на разцъфнала вишна.
	Сега крачеше под разкошните цветове и вдъхваше аромата им с пълни гърди, душата му се разкъсваше от противоречиви спомени. От време на време хвърляше кратки погледи към полковника, който мълчаливо продължаваше да прелиства секретните сведения.
	— Ако предадете тези неща направо на Макартър… — започна той, но полковникът рязко го прекъсна:
	— А защо мислите, че той вече не е в течение на плановете на Уилоубай?
	Оками нямаше отговор на този въпрос.
	— Тук, сред разцъфналите вишни, ние не трябва да бързаме — тихо добави полковникът. — Нека просто се насладим на невероятната им красота… — напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна, а Оками отново се изпълни с уважение към този странен чужденец.
	— Зная на какво са способни тези хора — тихо продължи полковникът. — Зная, че те са дали заповедта за екзекуцията на вашия брат…
	— Той беше пацифист — задавено промълви Оками. — И беше по-смелият от нас двамата… Защото открито говореше за неща, които аз чувствах дълбоко в сърцето си, но нямах смелост да изкажа на глас…
	— Именно там е била грешката му — поклати глава полковникът. — В онези времена е било глупаво да изразяваш собственото си мнение…
	— Не, вие не разбирате — поклати глава Оками. — Той просто беше верен на себе си, истински герой… — гласът му натежа от горчивина: — А мен окичиха с ордени… Смешно, защото всичко, което вършех, беше продиктувано от страх… Моят командир несъмнено щеше да ме разстреля в гръб, ако бях отказал да изпълня заповедта му… Може би точно така трябваше да стане…
	Помълча малко, а после, вероятно под влиянието на алкохола, тихо попита:
	— Не се ли интересувате _защо_ би трябвало да рискувам куршум в гърба?
	Полковникът спря и взе празната бутилка от ръцете на Оками.
	— Зная защо — тихо промълви той. — Заради славата…

	Да паднеш красиво,
	като вишнев цвят през пролетта,
	е най-прекрасната мечта…

	Очите на Оками се напълниха със сълзи, сърцето му се сви. Стиховете, написани от младия пилот камикадзе мигове преди смъртта, докоснаха струни, скрити дълбоко в душата му. Можеше да си позволи тези сълзи, защото беше в компанията на истински приятел, беше и пиян… Можеше, а дори и трябваше. От време на време човек трябва да намира отдушник за напрежението и мъката, които се трупат в душата му.
	— Генерал Макартър не може да намери оправдание за действията на Уилоубай — промърмори той и изтри с юмрук сълзите от лицето си. Хладният и чист въздух бързо проясняваше главата му, алкохолното опиянение изчезваше, макар че той отчаяно искаше да го задържи. — В исторически момент като този ремилитаризацията на Япония би означавала пълен дипломатически провал за вашата страна и икономическа катастрофа за моята… Ако Япония не успее да изгради нова икономическа база за своето развитие, за нас бъдеще в този свят няма!
	— Съгласен съм — кимна полковникът. — Вярвам, че и Макартър си дава сметка за това… — сключи ръце зад гърба си и продължи: — Но ние все още не знаем произхода на тази информация, а също и онези, които биха я ползвали… Кой е врагът ни, Оками-сан? Аз не мога да го видя, подозирам, че и вие също… Но той несъмнено е силен, на негова страна действат стотици, дори хиляди хора…
	— Не виждам смисъла от подобни разсъждения — раздразнено отвърна Оками. — Трябва веднага да идете при Макартър и…
	— Не става, приятелю — поклати глава полковникът. — Действително трябва да направим всичко възможно, за да провалим плановете на Уилоубай, но по заобиколен начин… Макартър никак не обича скандалите между своите подчинени, стигат му проблемите с президента и Съюзниците… Няма да позволи да бъде хвърлено петно върху него, а и ние трябва да разберем срещу какво точно сме изправени. Я ми кажете, Оками-сан, вие бихте ли извадили своята катана, ако сте сляп, глух и ням?
	— Ако се наложи, ще го сторя! — заядливо отвърна Оками. Сърцето му гореше от алкохолното опиянение и желанието за отмъщение.
	Полковникът спря под старо вишнево дърво и бавно се обърна с лице към него. Над главите им сияеше прекрасен ефимерен облак, сякаш бяха богове, изправили се на връх Фуджи да обсъдят съдбата на простосмъртните в краката си.
	— Вие не сте самоубиец, сигурен съм в това — поклати глава той. — Изправени сме срещу Алба и неговия „капо“ в Щатите, които действат в широк мащаб и, трябва да признаем, доста успешно… Не само в областта на контрабандата, но и сред бойците на Якудза… Евентуалният брак между Якудза и американската мафия е това, от което трябва да се опасяваме. _Това_ е нашият основен проблем. Машинациите на Уилоубай са само част от една широка конспирация. Ние сме длъжни първо да уточним нейните мащаби, а едва след това да решим какви трябва да бъдат ответните мерки.
	— Предполагам, че е дошло времето да посетя Алба…
	— Не — поклати глава полковникът. — Това ще бъде грешка. Все още не знаем кой е приятел и кой — враг.
	Продължиха разходката си. Слънцето изгря и започна да затопля раменете им, хладният ветрец неусетно затихна. Полковникът замълча, тъй като се разминаваха с двама въоръжени бойци. Насреща им се затича дете, шепите му бяха пълни с вишневи цветчета, събрани от тревата. Вдигна ръце над главата си, цветовете се посипаха като снежинки, смехът му беше весел и жизнерадостен…
	— Най-разумната линия на поведение ще бъде една среща с Джони Леонфорте — продължи мисълта си полковникът, когато отново останаха сами. — От вашата информация стигам до заключението, че той е единствената слаба брънка в тази верига. Затова трябва да направим опит да я счупим.
	— Вероятно ще се наложи употребата на сила…
	Лицето на полковника беше мрачно и тържествено.
	— Оками-сан — тихо, но отчетливо промълви той. — За нас е жизненоважно да разберем в каква ситуация се намираме. Защото от нея зависи бъдещето на вашата родина, а може би и на моята!


	Оками се зае с избора на времето и мястото за срещата с изключително внимание. В продължение на три дни се превърна в сянка на Джони Леонфорте, разучи всичките му маршрути. В крайна сметка реши да го пресрещне по пътя за апартамента на Фейт Соухил.
	Бързо откри, че Джони избягва да се ангажира вечер, очевидно запазил тъмната част от денонощието за незаконния си бизнес. Изправен в сянката на отсрещния вход, той изчака спирането на джипа, стисна дръжката на „вакизаши“ — дългия нож с леко извито острие, после притича през уличното платно.
	— Джони!
	Главата на Леонфорте се извъртя толкова рязко, че прешлените му пропукаха.
	— Ти? — присви очи той, на лицето му се изписа заплашителна гримаса. — Нали ти казах, че…
	Дясната ръка на Оками се стрелна напред, ударът попадна в слънчевия сплит на Леонфорте и блокира нервните възли, скрити под пласт от мускули.
	— А-а…
	Американецът се задави, тялото му политна напред. Едната му ръка се вкопчи в облегалката на джипа, другата трескаво потърси дръжката на тежкия офицерски пистолет 45-и калибър. Оками спокойно натисна с пръсти една точка близо до рамото, цялата дясна страна на Леонфорте стана безчувствена.
	Измъкна го от джипа и го побутна към тясната странична уличка, ветровита и абсолютно пуста по това време на нощта. Опря го на бетонната стена, удари му няколко плесника и зачака очите му да се прояснят.
	— Съжалявам, че се налага да те пообработя, приятел — промърмори и заби коляно в слабините на Леонфорте.
	Този път повръщането беше неизбежно. Оками отскочи настрана. Изчака малко, после дръпна жертвата си на чисто.
	— А сега ще ми разкажеш какво става — заплашително изръмжа той.
	— Върви по дяволите!
	Крошето улучи Леонфорте точно в скулата, главата му се отметна назад и звучно издрънча в стената. От устата му се откъсна протяжно стенание, очите му се насълзиха.
	— Ще те убия! — просъска с разкървавени устни той. — Бъди сигурен в това!
	— Виждам, че наистина изгаряш от желание да го сториш! — отвърна Оками, тикна пистолета 45-и калибър в ръката му и отстъпи крачка назад. Пръстите му леко докосваха дръжката на „вакизаши“. — Хайде, опитай!
	Въпреки тежките удари, които получи, Леонфорте се оказа бърз като светкавица. Дулото на пистолета се стрелна нагоре, пръстът му без колебание обра луфта на спусъка. Но Оками вече беше извън обсега на оръжието, върхът на ножа му меко потъна в кожата над адамовата ябълка на противника.
	— Хайде! — тихо прошепна той. — Натисни го!
	Леонфорте го изгледа отблизо, очите му се проясниха като на човек, който току-що става от сън.
	— Какво… — дрезгаво започна той, преглътна с мъка и добави: — Какво искаш от мен?
	— Искам да науча с какво се занимава Винсънт Алба.
	— Вини? — озадачено примигна Леонфорте. — Но той е един шибан бодигард и нищо повече!
	— Не, момчето ми — поклати глава Оками. — Той е тук, за да не направиш някоя беля!
	— Ти си се побъркал! — отвърна Леонфорте, но личеше, че започва да съобразява.
	Може да е луда глава и да се пали лесно, но съвсем не е глупав, каза си Оками.
	— Значи и Джак Донахю се е побъркал — рече на глас той. — Защото от него го чух…
	— Мадона! — възкликна Леонфорте, после тялото му се разтърси от смях. В очите му се появиха сълзи, плюеше кръв, но се смееше. Болката от получените удари му пречеше да диша, но смехът не преставаше, скоро започна да се доближава до ръба на истерията.
	Оками почувства, че това трябва да се прекрати, ръбът на дланта му се стрелна напред и улучи американеца в основата на носа. Онзи се стовари като чувал с картофи, Оками отвратено поклати глава и бързо се отдалечи по пустата уличка.


	Фейт Соухил вероятно беше изненадана от посещението му, но лицето и не издаде нищо.
	— О, господин Оками, заповядайте — усмихна се тя и се дръпна навътре.
	Оками прекрачи прага и затръшна вратата зад гърба си. Фейт Соухил беше в униформа, очите му с учудване пробягаха по звездичките на майор върху петлиците на куртката и. Всичко в тази жена предизвиква любопитство, въздъхна в себе си той.
	— Едно питие? — попита тя и тръгна към ниската масичка за сервиране. — Не знам как е при вас, но моя ден беше отвратителен… — ръцете й сръчно се заловиха за работа: — Язвата на генерала се отвори в шест часа сутринта, кървенето е такова, че сигурно става въпрос за действието на някоя амеба… Вътрешностите му са направо ужас!
	Подаде му чаша уиски, чукна я със своята и подви крака на ниския диван. Преди това изрита униформените обувки от краката си.
	Той усети сексуалното й излъчване, даде си сметка, че то е предназначено специално за него. Тръсна глава, за да се концентрира, после попита:
	— Къде е шефът? Имам предвид Алба…
	Фейт хладно го изгледа.
	— Няма го.
	— Ще го почакам — рече Оками и остави чашата си настрана. Ръката му изтръпна от леденото докосване. — Долу се натъкнах на Джони… Не изглежда особено добре.
	Фейт напрегнато се надигна:
	— Какво му сторихте?
	Дали в красивите й очи не се мерна страх?
	— Каквото трябваше — промърмори. — А и Джони си го просеше…
	Фейт се изправи, погледът й се насочи към вратата.
	— Молете се на Бога да сте го убили! — процеди тя. — Защото, ако в тялото му има дори искрица живот…
	В същия миг вратата с трясък отскочи на пантите си, на прага застана Джони Леонфорте с пистолет в ръка, окървавен и потен.
	— Оками, копеле мръсно! — ревна той. — Прочети си шибаната молитва!
	Оками престана да мисли. Освободи тялото си, остави го да потъне дълбоко в могъщия инстинкт на самосъхранението. И то реагира светкавично, подчинявайки се автоматично на усвоените след дългогодишни тренировки защитни похвати. Полетя с главата напред и се озова зад ниския диван още преди Фейт да успее да извърне глава.
	— Джони…
	— Млък! — изгледа я кръвнишки Леонфорте. — Какво правите тук с тоя тип? Кроиш планове срещу мен като с онова мръсно шпионче Алба, или се готвиш да го изчукаш?
	— Не ставай глупав!
	Това не биваше да го казва.
	— И в двата случая сметката плащам аз! — изрева извън себе си Леонфорте, от устата му се разхвърчаха слюнки. — Махай се от пътя ми, Фейт! Иначе и тебе ще те надупча!
	Опитът й да го успокои беше безнадеждно закъснял.
	— Джони, спри и ме изслушай! — примоли се тя. — Между Оками и мен няма абсолютно нищо! Ако се успокоиш, аз ще…
	— Ще се успокоя, когато замръзне казанът на Ада! — изръмжа Леонфорте и натисна спусъка. Веднъж, втори път…
	В облегалката на дивана се появиха две димящи дупки с грозно назъбени краища. Миг преди това Оками успя да дръпне Фейт зад прикритието му, но третият куршум потъна в лявото й бедро.
	От устата й се изтръгна дрезгаво стенание, стиснатите й зъби изскърцаха от болка.
	Оками я натисна към пода, пропълзя няколко сантиметра и предпазливо надникна иззад ръба на временното си укритие. Леонфорте стоеше широко разкрачен, стиснал е две ръце дръжката на тежкия револвер. Видя лицето на Оками и отново натисна спусъка. Куршумът бръмна на милиметри от лявото му ухо, чувството не беше от най-приятните.
	— Няма да се измъкнете, скапаняци! — ревна отново Леонфорте. — Ще ви пръсна мозъците и на двамата!
	Оками беше убеден, че тоя тип ще изпълни заканата си. Винаги беше избягвал да мисли за смъртта, но сега се налагаше да я погледне в очите. Не се впечатли от това, което видя, чувстваше единствено пулсирането на здравото си сърце и шепота на кръвта във вените си. Усещаше живота така, сякаш го стиска в шепа. Мълчаливо се закле никога повече да не изпада в подобно положение, разбира се, ако сега успее да се измъкне жив.
	— Готов или не, ето ме!
	Наложи си действие с огромно усилие на волята. Просто защото съзнаваше, че оставането му зад дивана означава сигурна смърт.
	В същия миг до слуха му достигнаха гневни викове, тресна изстрел. Но куршумът не бе насочен към облегалката на дивана.
	Предпазливо надникна иззад ъгъла и със смайване видя как Леонфорте забива дръжката на пистолета си в окървавената глава на Винсънт Алба. Вече беше успял да вкара два куршума в тялото му, краката на едрия мъж безсилно се подгъваха…
	Оками използва момента за смяна на позициите. Стрелна се иззад дивана и се понесе под ъгъл към двамата. Правилно беше предположил, че Леонфорте ще улови движението с периферното си зрение, но едва ли ще има достатъчно време да реагира. Американецът стори това, което Оками очакваше — просто се извърна към него и стреля.
	Беше готов и лесно отбягна двата изстрела, дошли в бърза последователност. Положението му стана критично, когато разбра, че в пистолета на Леонфорте има още един патрон, а дулото неумолимо се насочваше в гърдите му. Имаше само един шанс и той не се поколеба да го използва. Острието на „вакизаши“ се стрелна към гърдите на противника и потъна дълбоко между ребрата му. В същия момент Леонфорте стреля за трети път, очите му изскочиха от орбитите си, устата му се отвори за поредната ругатня, която така и остана неизречена… Коленете му се подгънаха, неволна крачка назад, препъване в неподвижното тяло на Алба, после всичко свърши сред оглушителен трясък… Леонфорте падна по гръб върху масичката с напитките, из цялата стая се разлетяха бутилки и счупени чаши, ръката му удари последен плесник на Алба, чието лице вече беше станало синкаво…
	Острата воня на концентриран алкохол се смеси със сладникавата миризма на смъртта. Стиснал окървавения нож в ръка, Оками гледаше неподвижното тяло на врага и напразно търсеше чувство на някакво угризение в душата си.
	Така изтекоха няколко дълги секунди, после той се обърна и отиде да отмести дивана, прекатурил се върху Фейт.
	— Колко кръв?… — объркано попита тя. Очевидно искаше да попита колко кръв е изгубила.
	Той се изправи, отиде в банята и се върна с тънка памучна кърпа, която здраво пристегна над раната й.
	— Недостатъчно — рече.
	Имаше предвид недостатъчно, за да умре.
	— Не усещам крака си.
	— Това не е ли нормално?
	— Не знам — погледна го със съмнение тя. — Не е по моята специалност… — на лицето й се появи бледо подобие на усмивка. — Изкарах войната от начало до край, но така и не видях ранен…
	— Страхотна война си изкарала — беше коментарът на Оками.
	— Джони? — погледна го въпросително тя.
	— Мъртъв — отвърна Оками. — Но първо видя сметката на Алба…
	— Господи! — затвори очи тя. — Остави ме да помисля…
	След няколко секунди очите и отново бяха отворени, в тях проблясваха алени пламъчета, по-ярки дори от кръвта наоколо…
	— Искам да ме преместиш на едно място…
	— Знам къде е военната болница — сви рамене Оками.
	— Не, не там… — замълча за миг, изчаквайки реакцията му. Но той мълчеше и тя колебливо подхвърли — Не зная дали мога да ти се доверя…
	— Едва ли имаш друг избор — въздъхна той. — И двамата трябва да изчезнем оттук, преди да са се появили ченгетата.
	Затъкна ножа в колана на панталона и се наведе да я вземе на ръце. Беше изненадващо лека.
	Фейт му показа пътя към задния изход, след броени секунди се озоваха на пустата уличка, където беше обработвал Леонфорте. Точно навреме, тъй като откъм пресечката вече долитаха синьо-червените отблясъци на полицейските коли и джиповете на Военната полиция.
	Оками се обърна и хукна в обратна посока. Стигна ъгъла, сви наляво и скоро се озова при колата си. Отключи, натика Фейт на предната седалка, без да обръща внимание на болезнените й степания, после скочи зад волана и рязко потегли.


	Тя му каза да кара на запад, към складовете край река Сумида. Кварталът беше не толкова разрушен от пожарите на пойната, колкото беден и занемарен. По-голямата част от Токио вече беше започнала да се възстановява, но тук сградите, в по-голямата си част дървени, бяха отпреди войната — гнили и мрачни покрай застоялата вода.
	С изтънял от болката глас Фейт го насочи към тясна уличка, която свършваше до реката. За своя изненада Оками откри, че между две мрачни складови постройки се издигаше една съвсем прилична на вид жилищна сграда.
	— Остави ме тук — каза тя и посочи тротоара пред къщата.
	— Оками спря колата, остави мотора да работи и погледна първо към прозорците на къщата, след това към пребледнялото й лице. Тя се беше отпуснала на седалката, очите й бяха затворени.
	— Изгубила си доста кръв, госпожице Соухил — рече. — Няма да се справиш без моя помощ…
	— Ролята ти на добър самарянин приключи — отвърна тя, надигна се и направи опит да хване дръжката на вратата.
	Оками слезе, отвори и внимателно я подкрепи.
	— Не трябва да те виждат тук — Прошепна Фейт. Главата й безсилно се отпусна на рамото му, дишането й беше учестено. — Опасно е…
	Той я взе на ръце, пренесе я до входната врата и заблъска с крак по нея. Разнесе се метален грохот, вратата очевидно беше желязна.
	Отвориха му почти веднага, очевидно бяха забелязали колата. На прага застана млада японка с изящна фигура, не повече от осемнадесетгодишна.
	— Оттук, моля — поклони се момичето и отстъпи да му стори път. В поведението й се долавяше деловото напрежение на лекар или медицинска сестра.
	Поведе го по дълъг коридор с ламперия от черешово дърво, в дъното имаше ярко осветено помещение. Оказа се малка, но отлично оборудвана операционна. Доктор в стерилни доспехи му посочи масата, върху която трябваше да остави Фейт.
	— Анако ще ви покаже къде да почакате — кратко го отпрати той и се обърна. — Аз ще дойда, когато свърша…
	Младото момиче, наречено Анако, направи знак на Оками и го въведе в съседното помещение, което се оказа нещо като библиотека. Стените бяха запълнени с лавици, от средата на високия най-малко шест метра таван висеше кристален полюлей, на пода имаше дебел персийски килим в пастелни тонове. Мебелировката беше кожена, състоеше се от два широки дивана и същия брой удобни кресла. Между диваните имаше кристална масичка с бронзови крачета, върху която тиктакаше малък будилник. В противоположния ъгъл имаше изящно френско писалище с безупречно излъскан плот. Оками беше сигурен, че дори в Националния музей има повече прах, отколкото в това помещение.
	Приближи се до лавиците, обзет от любопитство. С изненада откри, че повечето заглавия бяха на японски, изключение правеше само една секция в дъното, заета изцяло от военноисторическа литература на английски и френски. Преобладаваха философските трудове, макар че имаше книги и от всички други области на културата. Много от авторите му бяха напълно непознати, макар философията да беше неразделна част от обучението му по бойни изкуства.
	Взе една от тези книги и се отпусна на креслото в средата на помещението. Осветлението идваше от полилея и няколко аплика със зелени абажури, окачени по стените. Дебели завеси закриваха широките прозорци, когато той стана и надникна зад тях, пред очите му се разкри висок бетонен зид.
	Помнеше предупреждението на Фейт Соухил, че тук е опасно, това го държеше нащрек. Остави книгата на стола, пристъпи към вратата и предпазливо надникна навън. Вестибюлът беше тъмен и пуст, чуваше единствено тиктакането на будилника зад гърба си.
	В тази част на коридора имаше три врати, той вече знаеше какво се крие зад две от тях — операционната и библиотеката. Пристъпи към третата и внимателно опря ухо в нея. Не чу абсолютно нищо.
	Завъртя топката на бравата и надникна. Тази стая беше по-малка, безлична като болнична чакалня. Бели стени, сив мокет, две гравюри на стените, изобразяващи платноходи от началото на века. Обзавеждането се изчерпваше с бюро и три стола.
	Пристъпи към най-близкия стол, тъй като върху него беше преметната окървавената униформа на Фейт Соухил. От това място забеляза, че в стената има друга врата, през нея вероятно се влизаше направо в операционната.
	Сведе глава към униформата и се замисли. После бавно започна да проверява джобовете. Не откри нищо, с изключение на метална писалка във вътрешния джоб на куртката, пак там имаше и листче със списък на покупки.
	Обърна внимание на писалката в момента, в който връщаше листчето обратно на мястото му. Беше по-дебела от обикновените пособия за писане, металното й покритие — доста странно.
	Измъкна я от джоба и започна да я върти в ръцете си. Натисна копчето в горния край, отдолу се появи върхът на химикалката, съвсем обикновен на вид. Направи му впечатление, че приспособлението за закачване е доста по-широко от нормалното, върху него имаше четири леки издутини.
	Натисна най-горната и до слуха му достигна леко свистене. Притисна писалката до ухото си и кимна с глава. Да, вътре нещо работеше. Натисна втората издутина, свистенето отново се появи. Третият бутон изключваше миниатюрното моторче. С разтуптяно от вълнение сърце Оками натисна най-долната издутина и от писалката прозвуча металически, тънък като жужене на комар глас. Той без съмнение принадлежеше на Фейт Соухил, а писалката, разбира се, се оказа миниатюрен магнетофон.
	„Рапорт от Токио, 17 април. Добрахме се до важна информация. Получена е от Донахю, който се оказа отличен източник, справка — приложеният микрозапис. За нещастие се сблъсках с неочаквано усложнение. Един оябун от Якудза на име Микио Оками знае за нашата операция повече, отколкото трябва. Предложих му партньорство, което е най-безопасния за момента избор…“
	Кратка пауза, после гласът на Фейт продължи:
	„Казах му, че задачата на Винсънт е да наблюдава Джони и това в общи линии отговаря на действителността. Няма представа, че Винсънт наблюдава и мен. Джони също не знае това, но в крайна сметка Джони знае малко неща, нали? Така пожелахте вие, защото Джони се грижи главно за собствените си интереси…“
	Нова пауза.
	„Оками е убеден, че Винсънт командва парада. Това е смешно, но ни върши работа. Мисля, че Оками няма представа с кого работим и това е добре. Но той е умен и упорит, вероятно разчита и на известна подкрепа от американците. Това е обезпокоително, ще се наложи да го манипулирам по начин, който ще му даде основание да мисли, че той манипулира мен. Няма да е лесно, но ще се справя. Вие не бива да се безпокоите за нищо…“
	Това беше всичко, магнитната жичка продължаваше да се развива с тихо жужене. Оками мрачно поклати глава. Беше допуснал огромна грешка, подценявайки Фейт Соухил. Беше се подвел от факта, че е жена, това никога повече не биваше да допуска…
	Превъртя жичката до мястото, от което беше започнал прослушването, и сложи писалката обратно в джоба на куртката. После открехна вратата, внимателно огледа пустия вестибюл и се върна в библиотеката. Дълго време остана неподвижен в креслото, забравената книга лежеше разтворена в скута му. Първата му реакция беше да притисне Фент Соухил, но веднага си даде сметка, че това би било погрешен ход. Ако плановете на Уилоубай бъдат приведени в изпълнение, всичко ще отиде по дяволите. На първо място Япония, която отчаяно се нуждае от време за икономическо възстановяване и измъкване от следвоенната разруха.
	Дори полковникът не би могъл да стори нищо, ако мрачният сценарий на Уилоубай се превърне в действителност. Превъоръжаването е последното нещо, от което се нуждае Япония в момент като този — когато трябва да заличи пораженията на войната и да гледа напред, в бъдещето. Превръщането на страната в американски щит срещу настъплението на комунизма в района на Тихия океан означава, че Съединените щати ще се разпореждат със съдбата й още десетилетия наред. Това не бива да се случи.
	С нарастващо притеснение Оками си даде сметка, че предчувствията на полковника са се оказали верни. Решителният момент наближаваше. Независимо от това, което Фейт и загадъчният й господар планират, Оками ще бъде приет за партньор в контрабандната им дейност. Но вече ще е готов, ще бъде нащрек. Задължително трябва да държи полковника настрана, Фейт в никакъв случай не бива да разбере, че той е главният им противник. Защото, ако разбере, животът на приятеля му ще бъде в сериозна опасност.
	Два бяха начините за постигане на тази цел — или да се опита да надхитри Фейт, или — не дай Боже — да постигне някакво временно примирие с нея… Нямаше никакво съмнение, че именно неизвестният работодател на Фейт е в състояние да блокира плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония, за издигането на най-опасните военнопрестъпници на някогашните им постове в ръководството на армията. Той очевидно разполага не само със свръхсекретната разузнавателна информация, която може да унищожи Уилоубай, но има достатъчно връзки и влияние във Вашингтон, за да неутрализира подкрепата, която му оказват сенатори и висши военни.
	Трябваше да мисли и за чисто техническата страна на въпроса. Рапортите на Фейт Соухил се записваха на магнитна лента и се изпращаха отвъд океана. Рано или късно Оками и полковникът щяха да открият начин за тяхното проследяване, а с това — и физическия образ на своя тайнствен противник.
	Вратата на библиотеката се отвори и на прага се появи докторът.
	— Ще се оправи — уморено промълви той. — Може би ще й остане едно леко накуцване, тъй като бяха засегнати част от нервните възли… — на лицето му се появи любезна усмивка: — Бихте ли ме последвали, моля? Тя много иска да ви види…
	Фейт Соухил лежеше като мъртва върху операционната маса. Оками се приближи и отправи поглед в бледото й лице. Клепачите й потрепнаха, той е учудване установи, че очите й са станали тъмни като неговите.
	— Още си тук…
	— Да, при това, без да ми се случи нищо лошо.
	Тя облиза напуканите си устни. Оками напълни една чаша с вода, повдигна главата й и нагласи сламката в устата й.
	Фейт задоволи жаждата си, благодари му с кимване на глава и напрегнато попита:
	— Видя ли някого тук?
	— Само хирурга и Анако — отвърна той. — Бях в библиотеката, сам…
	Тя въздъхна, по лицето и се изписа облекчение. Очите й останаха заковани в неговите.
	— Готова съм да гарантирам съюза, който ти отказа Джони… — гласът й беше слаб и леко дрезгав.
	Оками продължително я изгледа, после веждите му леко се повдигнаха:
	— Как така изведнъж извадих късмет?
	— Предпочитам да те имам за партньор, вместо за враг — бледо се усмихна тя. — Освен това ми направи огромна услуга, като ме отърва от Джони… Винсънт на няколко пъти ме предупреди, че тоя тип става все по-труден за контролиране — отново облиза устните си и тихо добави: — Той презира всички жени…
	— А аз само ги подценявам — поклати глава Оками. — Което ме прави далеч по-добър партньор…
	Тя направи опит да се засмее.
	— Този път всичко е истинско, нали? — попита той. — Нали помниш какво каза в „Айрън Гейт“?… Тогава обаче и двамата знаехме, че става въпрос за заблуда…
	— Този път всичко е истинско — потърси ръката му тя. — Какъв ще бъде отговорът ти? Двамата е теб ще бъдем чудесен екип, освен това Винсънт вече го няма и аз ще имам нужда от помощ… Един Бог знае кога ще му пратят заместник… През това време ти ще спечелиш много.
	Той се направи, че обмисля предложението, после вдигна глава и попита:
	— Знаеш ли приказката за шестте маймуни?
	— Не — поклати глава тя и учудено го погледна.
	— Имало едно време един старец — започна Оками, без да обръща внимание на озадаченото й изражение. — Бил мъдрец, много хора търсели съветите му… Най-често му задавали един и същ въпрос: „Как да разбера себе си?“
	Отговорът на стареца бил неизменно един и същ — измъквал от колибата си странна на вид бамбукова клетка с шест прозорчета и затворена вътре маймуна. „Избери си едно прозорче — казвал на посетителя си той. — После повикай маймуната и внимателно наблюдавай реакцията й. Така ще видиш себе си…“
	В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от лекото дишане на Фейт и монотонното бръмчене на медицинската апаратура.
	— Трябва ли да отгатна какво се крие зад тази приказка? — попита най-сетне тя.
	— И да, и не — сви рамене Оками. — Тя е рожба на дзенбудизма, чрез нея човек открива пътя към задълбочения размисъл…
	— Мисля, че разбирам — въздъхна Фейт, лицето й се разкриви от напрежение. — Маймуната реагира по различен начин на глас и интонация…
	— Положително.
	— А ти коя от шестте маймуни представляваш? — погледна го тя.
	— Това сама трябва да разбереш — усмихна се Оками, после взе ръката й в своята. Беше топла и суха, кой знае защо той изведнъж си спомни за баща си… — Междувременно, драга госпожице Соухил, нашето споразумение трябва да бъде подпечатано с по една чаша прекрасен зелен чай!
	— Няма да съжаляваш за решението си… — промълви тя, странно потъмнелите й очи омекнаха, устните й тихо добавиха: — Партньоре…


	Книга трета
	Безкрайни истини


	Есенният вятър прошепва: Няма Буда, няма Богове за мен…
	Масаока Шики


	Тринадесета глава
	Токио | Вашингтон

	Наохиро Ушиба, дайжинът на МИТИ, беше чувал, че наричат Томоо Козо „Лудият оябун“. За него се носеха какви ли не легенди. Според една от тях пенисът му бил напълно изрисуван с „иризуми“ — изящните цветни татуировки, които си правят всички членове на Якудза. Техниката на това изкуство, останала непроменена от векове, беше доста болезнена, тъй като боите се нанасяха върху кожата с помощта на остро бамбуково връхче.
	Ушиба вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Козо:
	— Самоволното ви решение да поставите под наблюдение съпругата на Никълъс Линеър ни принуди да поемем по този доста опасен път!
	Козо дръпна от цигарата си, малките му черни очички опипаха лицето на Ушиба.
	— Решението ми беше правилно — отвърна той. — Линеър изчезна в мрака, очевидно потърсен от Оками. Нима трябваше да стоим със скръстени ръце?
	— А Нанги?
	— Жената беше връзката — поклати глава Козо.
	— И винаги е била. Можете да ми повярвате Линеър никога не би споделил появата на Оками в живота си точно с Танцан Нанги! Винаги е демонстрирал омраза и презрение към Якудза, а сега изведнъж отива да слугува на самия Кайшо! Изключено!
	Ушиба запали цигара и закрачи редом с Козо, който неуморно обикаляше около големия стъклен аквариум.
	— Може би сте успял да заблудите останалите оябуни от Вътрешния съвет, но мен няма да успеете! — твърдо изрече той. — Убеден съм, че сте организирал тази атака срещу Оками с единствената цел да се изправите очи в очи с Линеър! — винаги беше предпочитал директното нападение пред заобиколните действия. А ако Козо действително е луд, той може би ще разкрие мотивите за решението си да отстрани Кайшо. — Прав ли съм? Никога не бихте се отказал от такова предизвикателство!
	— Глупости! — процеди Козо и продължи да се движи като хищно животно в клетка. — Не по-зле от мен знаете каква опасност представлява Оками! Вече от доста време се стараем да го неутрализираме! Времената са такива, че място за Кайшо няма! Твърде опасно е в ръцете на един човек да бъде концентрирана толкова голяма власт! Казано накратко, неговите функции вече са иззети от „Годайшу“. Нашата мрежа обхваща целия свят, тя несъмнено ще работи по-ефикасно и под по-добър контрол, отколкото, ако всичко зависи от решенията на един човек! — издуха дим по посока на капандурата и добави: — Сега аргументите на Оками срещу „Годайшу“ приличат на вишневи цветчета, попаднали в кална локва… Той вероятно отдавна е предвидил своето поражение като Кайшо и е взел всички необходими мерки да остане в историята. На негово място и аз бих постъпил така.
	— Но без неговите тесни връзки с мафията „Годайшу“ никога не би получила право на живот! — възрази Ушиба. — Той е бащата на тази организацията не вие или аз!…
	— Още по-жалко, че се е обърнал срещу нас — сви рамене Козо. — Карма. Сам избра този път, никой не го е принуждавал…
	— Но вие направихте всичко възможно в това отношение нали?
	— Всички знаят, че някога аз бях най-близкият му сътрудник. Може би именно затова пръв забелязах промяната у него и започнах да ставам подозрителен. В крайна сметка се оказах прав и се превърнах в най-яростния му противник. И с пълно право. Той не вярваше в целите на „Годайшу“, предаде както организацията, така и нас… Сключи сделка с Доминик Голдони зад гърба на всички, сега сами трябва да се оправяме с последиците…
	— И двамата умеехме да се оправяме с американците, но трябва да призная, че той ги познаваше по-добре от мен…
	— Това скоро ще се промени — поклати глава Козо — Аз самият работя упорито в тази насока, мисля че скоро ще разбирам отлично психологията на „итеки“.
	— Разбирате ли защо споменавам за предизвикателствата? — вдигна глава Ушиба. — Вие просто не можете да им устоите. Но решението ви да унищожите Линеър е лишено от смисъл, нещо повече — то е направо опасно!
	— Не е лишено от смисъл — възрази Козо. — Започнах да действам, след като се добрах до изключително ценна информация — Линеър е „Нишики“, тайнственият осведомител на Голдони и Оками!
	— Това е смешно! — извика Ушиба. — У Линеър съществуват силни морални задръжки, той не би…
	— Японската история ни учи, че увереността в собствената правота е най-удобното гнездо за корупцията! — поклати глава Козо, на лицето му се появи усмивка: — Помислете върху това, Ушиба-сан… Линеър притежава достатъчно опит и ум, за да ни унищожи.
	— Но това са само част от причините за вашето решение, нали?
	— Не желая да правя лични признания, дайжин — твърдо отвърна Козо. — Нима не разбирате, че преследвайки Оками, ние ще ударим с един куршум два заека? Единодушни сме по въпроса, че времето на Кайшо е безвъзвратно отминало. Давайки му възможност да разбере, че дните му са преброени, ние автоматически го притискаме в ъгъла. Той се принуждава да потърси помощ от сина на полковника — така, както е било уговорено преди години. Линеър изпълнява волята на баща си и ние получаваме възможност да диктуваме условията за времето и мястото на сблъсъка… Убеден съм, че ще победим Линеър само ако го ликвидираме физически. Това именно е нашето предимство, така ни учи и великият Сун Тцу…
	— Имате предвид _себе си_, а не всички нас — продължително го изгледа Ушиба. — _Вие_ сте този, който иска да унищожи Никълъс Линеър!
	— Не само иска, дайжин — усмихна се Козо и леко поклати глава. — А вече е и на път да го стори!


	— Прави ми впечатление, че напоследък проявявате склонност към дейност, която няма нищо общо със служебните ви задължения…
	Червената кралица се протегна, гърбът му се изпъна, пръстите му под тънката кожа на ръкавиците леко пропукаха.
	— Тази дейност струва доста пари на американското правителство, то едва ли ще бъде склонно да ги оправдае… Кажете защо?
	— Знаете защо — отвърна Лилехамър. — Доминик Голдони беше премахнат буквално под носа ни! — Червената кралица мълчеше и невъзмутимо го гледаше, това го ядоса. — По дяволите, очистиха го въпреки Програмата за защита на свидетелите!
	— Голдони действаше в рамките на ФПЗС, нали? Какво друго сте очаквали?
	Лилехамър гледаше как Червената кралица спокойно унищожава остатъците от двойния хамбургер с бекон и сирене, положен върху голяма порция пържени картофи. Защо, по дяволите, винаги трябваше да се срещат из разни закусвални и да плюскат като прасета, гневно се запита той.
	— Очаквам да не позволим на копелето да се измъкне, което и да е то! — троснато отвърна той. Струваше му се абсурдно да обсъждат проблеми от подобно естество сред шумни хлапета, строителни работници, хапващи на крак, и куп скучаещи комарджии, които чакат отварянето на залата за залагания оттатък улицата.
	Червената кралица отмести картонената чиния и доволно въздъхна:
	— Имам нужда от още една кока-кола…
	Стана и тръгна да прекосява просторното помещение, обзаведено с ярки жълто-червени столове и масички. Беше облечен в отлично, скроен костюм от скъп английски туид със строга жилетка, единствено крещящо ярката вратовръзка издаваше американския му произход.
	След малко се върнал обратно, в ръката му имаше голяма картонена чаша.
	— Няма защо да се правите на свенлив — рече. — Внимателно разгледах снимките на Голдони, напълно съм убеден, че До Дук му е видял сметката… И зная колко много искате да вкарате топките му в месомелачката! — щракна с език да почисти зъбите си от сиренето, после поклати глава: — Именно затова заповедта ми е кратка и категорична: забранявам ви всякакви волности в тази посока!
	Лилехамър стоеше напълно неподвижен. Имаше чувството, че най-сетне е настъпил моментът, в който гранитът в душата му започва да се пропуква.
	— Ще трябва да получа много убедителни аргументи в полза на тази заповед! — процеди през стиснати устни той.
	Лицето на Червената кралица стана мрачно.
	— Как мислите, дали да си поръчам една мелба? — въздъхна той.
	— Тук?! Мелбите в тези закусвални имат вкус на пластмаса, като всичко останало!…
	— Нима? Никога не бих допуснал… — Червената кралица сви рамене и потупа корема си: — Е, хубаво… Мисля, че оставихме добро впечатление, всичко ометохме… — извади няколко дребни банкноти, подхвърли ги на пластмасовата масичка и започна да се надига: — От проявата на лично отношение полза няма… Вашият гняв може да доведе до две неща — погрешно изпълнение на служебните задължения или преждевременна смърт… Искам да ми обещаете, че ще оставите До Дук и ще се заловите с изпълнението на текущите задачи! Бог ми е свидетел, че искам да забравя целия този кошмар!
	Лилехамър проследи с поглед едно хлапе, което беше оплескало лицето си със сладолед, главата му бавно кимна:
	— Обещавам, че няма да преследвам До Дук — тихо промълви той. — Това достатъчно ли е?
	— Искам да държите под око Дейвис Мънч. От Бейн разбрах, че са го видели в компанията на онзи Харли Гоунт малко преди да се появи в дома ви… Бейн може да е параноик, но съвсем не е глупав.
	Минаха покрай изцапаното хлапе, Червената кралица го потупа по главата. На няколко крачки от входа изведнъж спря и съучастнически се наведе към ухото на Лилехамър.
	— Лудостта се ражда от прекомерното желание за отмъщение — прошепна той. — Не забравяйте това, ще ви бъде от полза.


	Когато звънецът издрънча, Мани Манхайм гледаше дебелия кафяв плик пред себе си. Обърна се стреснато и бързо го тикна на лавицата, под която държеше заредената пушка е отрязана цев. На фона на решетките се очерта фигурата на висок мъж.
	Беше облечен в дълго черно палто с вдигната яка и очевидно не бързаше да влезе в контакт е Мани. Спря се пред стената, до която беше струпана камара стари пещи, и се зае да ги оглежда. Там имаше какво ли не: блестяща електрическа китара, пълен комплект куфари „Луи Вюитон“ сребристозелен велосипед тип БМХ, двойка китайски вази от син порцелан, блестящ с хромираните си части мотоциклет „Харли Дейвидсън“, върху чиято седалка Джони Кеш* беше оставил автограф на собственика — някой си Фърди Франсиз…
	[* Известен американски кънтри певец. — Б.пр.]
	Посетителят не бързаше и Мани получи възможност да го разгледа. Това, което видя, го направи още по-нервен. Започна де се притеснява още когато Харли Гоунт се появи за втори път и му предаде за съхранение дебелия жълт плик, инструктирайки го подробно какво да направи, ако не се чуят или видят след двадесет й четири часа.
	Това беше преди два дни и Мани разбра, че нещо е станало с приятеля му. Не искаше да си представя точно какво, но нощем му се присънваха всички ужасяващи възможности.
	Мъжът, който влезе в заложната къща, беше едър и здрав, с огромни юмруци. Бавно се приближаваше до тезгяха, зад чиято телена мрежа Мани го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, умните му очи внимателно оглеждаха, изложените стоки, не пропускаха нито един от недостатъците им. Мани пък гледаше грозните белези по лицето му, деформирания от многобройни счупвания нос и усещаше как по гърба му се плъзна хладна струйка пот. Пристъпваше от крак на крак и мълчеше, дясното рамо нетърпимо го засърбя.
	В какво се е забъркал Харли, питаше се той. Нима наистина е възможно да са го убили? В душата му се бореха любопитство и ужас. След изтичането на 24-часовия срок на няколко пъти вземаше плика в ръце. Веднъж дори реши да го отвори, но ужасът скова действията му и той се отказа.
	Тази сутрин оглеждаше посетителите си с напрегнато внимание. Просто защото в главата му се беше появило ужасно подозрение. Ами ако някой е проследил Харли и е видял, че му предава обемистия плик?! Мъжът опипа един от куфарите, раменете му леко се повдигнаха. Очите му се стрелнаха по посока на входа, после се преместиха върху Мани, застинал на мястото си зад решетката. Силните мазолести пръсти щракнаха ключалката, големият куфар се отвори. Вътре спокойно би се побрал човек, стига да свие ръцете и краката си.
	Първата мисъл на Мани беше да изгори плика, да се освободи от доказателството за посещението на Гоунт, да се освободи от бремето на тежката отговорност, която приятелят стовари отгоре му, без дори да го попита. Оказа се обаче, че не може дори да драсне клечката кибрит. Може би не беше достатъчно подъл за подобен жест, но сега, наблюдавайки как странният посетител затваря куфара й пристъпва към мотоциклета — само на крачка от гишето, — душата му се изпълни със съжаление за проявената слабост, вече беше убеден, че е направил фатална грешка.
	Но как да предаде единствения си истински приятел? Макар че се срещаха рядко, Мани държеше на връзката си с Гоунт. И двамата бяха в състояние да разтоварят така, сякаш месеците и годините между срещите им нямат никакво значение, сякаш едва вчера се бяха разделили… Подобно приятелство се създава рядко, един път в живота… Особено пък в живота на човек като Мани, който протичаше монотонно и скучно.
	Мъжът с тъмното палто се прокашля и Мани подскочи. Дясната му ръка автоматично се насочи към приклада на рязаната пушка под тезгяха, пръстът му напипа спусъка.
	— Да? — въпросително вдигна глава той.
	— Нищо, нищо — промърмори мъжът, поглеждайки бегло в негова посока. — Питах се колко ли ще искате за това…
	— Дванадесет хиляди — отвърна Мани. — Моделът е класически…
	— Чопър… — довърши вместо него посетителят. — Познавам го добре… — пъхна ръце в джобовете на палтото си и се обърна: — Никога ли не излизате от тая клетка?
	Ужас скова душата на Мани. Тоя тип изобщо не се интересуваше от мотоциклета. Беше дошъл да прибере плика на Гоунт и междувременно да изпрати Мани на оня свят!…
	— Чухте ли какво ви попитах?
	Мани целият се тресеше, езикът му правеше отчаяни опити да се отлепи от небцето.
	— Ф-р-т… — това беше всичко, което излезе от устата му.
	— Какво?
	— Имах… а-а… някои сериозни неприятности… — изпелтечи Мани. — Затова предпочитам да…
	Мъжът пристъпи към гишето.
	— Пищов ли стискате там, отдолу?
	— Не се приближавайте! — изръмжа Мани, отчаяните му опити да събере малко слюнка в устата си продължаваха.
	Мъжът смаяно се втренчи в късото дуло на пушката, насочило се изневиделица в гърдите му.
	— Искате да кажете, че ще ме гръмнете, ако ви предложа за чопъра десет бона и половина в брой?!
	— А? — объркано го погледна Мани, адамовата му ябълка помръдваше като жива.
	— Искам чопъра — поясни мъжът, извади ръце от джобовете и ги обърна с дланите нагоре. В едната имаше дебела пачка банкноти. — Ще ми го продадете ли, или ще ме гръмнете?
	Мани усети сърцето си в гърлото. Не можеше да реагира, предчувствието за близко нещастие беше все така силно.
	— Хайде, приятел — усмихна се мъжът насреща му. — Разбрах, че си имал неприятности, но това си е твоя работа… Успокой се и се вземи в ръце… Искам да купя шибания мотор и това е всичко!
	Мани избърса лицето си с трепереща ръка. Господи Исусе, това не е живот, въздъхна в себе си той. Вече навсякъде виждам призраци! Още малко и хоп — я инфаркт, я нервен припадък!… Свали пушката и я остави настрана. Мускулите му трепереха неудържимо, принуди се да стисне тезгяха с две ръце, припика му се… — Мъжът размаха пачката над главата си.
	— Хайде, донеси ключовете и да правим сделката!
	Мани отключи вратата на клетката и пристъпи прага:
	— Имате ли книжка?
	— Разбира се — отвърна мъжът, свободната му ръка се плъзна към задния джоб.
	В същия миг Мани разбра, че е мъртъв. Сякаш сънуваше кошмар. Виждаше ясно какво става, но не беше в състояние да реагира. Мозъкът му се превърна в желе, сред него лениво проблеснаха най-логичните въпроси на света: Защо излязох от клетката? Защо оставих пушката? Защо не се вслушах в инстинктите си?
	Стоеше на място, очите му облещено гледаха как мъжът измъква портфейла от задния си джоб, оставя пачката на седалката на мотоциклета и започва да рови за книжката си.
	— Ето — подаде документа той, но Мани не беше в състояние да реагира. Сърцето блъскаше в гърдите му като влак без спирачки в тунела на подземната железница, не можеше да си поеме дъх.
	— К’во ти става бе, човек? — изгледа го непознатият. — Не искаш ли да изкараш някой долар? Да не би всеки ден да ти предлагат по десет бона и половина за тоя стар чопър?
	Мани вдървено протегна ръка, книжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и падна на пода. Наведе се да я вдигне, после се зае да попълва договора. Действаше като сомнамбул, почти не чуваше какво говори клиентът — Мак Дивайн според шофьорската книжка в ръката на Мани. Написа разписка за сумата десет хиляди и петстотин долара, без да ги брои, тъй като Дивайн вече го беше сторил пред него.
	— Комшията направо ще се насере, като види това бебче пред къщата ми! — ухили се посетителят. — Вече трета година търси тоя модел!
	После хвана кормилото на мотора и го изтика навън, придържайки го с нежно внимание. Облегнат на рамката на вратата, Мани все още не можеше да си поеме дъх. Цялото му тяло плуваше в пот. Най-сетне събра сили, втурна се обратно в клетката и навлече палтото си. Напъха дебелия плик отдолу, после излезе и спусна ролетката. Заключи я с тежък катинар и с омекнали крака се отправи към банката си. Беше едва три следобед, но за днес му стигаше. Прибави парите на мистър Дивайн към нищожния си оборот за деня, вкара го на срочен депозит и тръгна да върши това, което трябваше да свърши още предишната сутрин, да изпълни инструкциите на Гоунт.


	Камбанният звън ехтеше дълбоко в гърдите му, примесен със странен стържещ глас, появил се в ранните утринни часове, по време на най-дълбокия сън… Необичайната комбинация омекотяваше сетивата, караше ги да тръпнат в онова меланхолично вцепенение, което обикновено се появява след бурни душевни вълнения…
	Звънките удари на метал върху метал съвпадаха с тупкането на сърцето му, едновременно с това звучаха някак далечно и неясно, като пърхането на ято врабци след залез-слънце…
	Не знаеше дали все още е жив, на какво може да бъде оприличено състоянието, в което се намираше. Мислите му, все още разпокъсани и хаотични сред кипящата магма на вселената, сякаш съществуваха сами за себе си, без връзка с мозък и тяло — самотен лъч светлина, проблясващ несигурно в мрака на космическата нощ…
	В тях не присъстваше нито миналото, нито бъдещето. Изпразнени от съдържанието на логиката, те изглеждаха леки и неустойчиви, като полъх на съновидение… Около тях нямаше нищо — нито дишане, нито движение на кръвта, нито стремеж към движение… Но как може да съществува то, когато отсъстват тялото и мозъкът, когато няма какво да придаде плът и кръв на ефимерните мисли?
	Камбанният екот обаче не секваше. Не беше звук, тъй като нямаше уши, за да го чуе. Беше по-скоро някаква пулсация, неземен глас, непринадлежащ нито на човек, нито на машина… Внушение, че някъде сред необятната космическа пустош нещо съществува…
	Светлина, сянка върху душата… Значи все пак нещо съществува и това нещо е самият _той_.
	Ражда се в метална клетка. Някъде дълбоко под земята — просторно помещение във формата на конус, изпълнено със сапфирена светлина и машинен грохот. В ноздрите го удари миризмата на метал. Отначало гореща и аморфна, след това — хладна и мазна… Но вече дишаше.
	Очите му бавно се учеха да се фокусират, пред тях се появиха странни образи. Някакви огромни същества, очевидно извънземни роботи, създадени от отделни, напълно автоматизирани елементи. Ръце, крака, торс, пръсти с хидравлично задвижване, инфрачервени очи… Съвършени зверове, оформящи се направо пред очите му, все още несвикнали със странностите на това, което ги заобикаля… Сякаш беше свидетел на самото Сътворение, станало възможно благодарение волята на Бога и ковашките умения на Вулкан…
	А може би това беше обикновен завод за роботи. Как би могъл да знае със сигурност, след като дори не беше уверен, че все още е жив? Имаше усещането, че не е мъртъв и се намира в Токио. Едно абсурдно усещане, разбира се. Месулетът не би могъл да го пренесе на другия край на света!
	Човешко присъствие не се забелязваше. Прецизно движение на метални цилиндри, редуване на тъмно и светло. Равномерен грохот на машини, наподобяващ жуженето в пчелен кошер. Пулсация на 10 000 сърца, освободени завинаги от своята тленна обвивка. Звънка, щастлива песен на изкуствен живот, създаден от стомана и титан, високо устойчиви пластмаси и силициеви чипове, кабели от фибростъкло и благородни метали…
	Бавно си пое дъх, изпита дълбока наслада от поредното доказателство, че все още е жив. Прекаран през тройна филтрираща система и съвършена климатична инсталация, въздухът беше стотици пъти по-чист от планинския, но въпреки това някак мъртъв от особената миризма на машините. Сякаш тежеше от електрически заряди, някъде в далечината мрачно проблясваха светкавиците на приближаваща се буря…
	Изведнъж светлината и звуците изчезнаха, на тяхно място се появи интензивен световъртеж. Светът се превърна в яркосива, болезнена точица. Клепачите му потрепнаха и инстинктивно се затвориха.
	Съзнанието му се върна от остра, почти непоносима болка.
	— Събуди се! Спа достатъчно дълго!
	Гласът звучеше обезпокоително познато. Стреснато се надигна, позна собственото си лице, надвесено заплашително над него, по гърба му пробягаха тръпки на ужас. Собствените му устни се разтегнаха в злорада усмивка, собствените му очи доволно проблеснаха.
	— Добре дошъл в новия живот! — поздрави го собственият му глас, потрепващ като при халюцинация. — Той няма да бъде особено дълъг, но в замяна на това ще бъде изпълнен с куп изненади!
	Никълъс отново припадна.


	Четиринадесета глава
	Монтаук | Вашингтон | Токио

	Кроукър гледаше фигурата на Маргарет под душа. Виждаше само неясно очертания силует на тялото й зад найлоновата завеса, но въпреки това не можеше да отдели поглед от него. Взеха обща стая в занемарен мотел на Монтаук, тъй като тя отказа да спи сама. От кого ли се страхуваше повече от завръщането на Робърт или от съпруга си?
	Веднага след като тя влезе в банята, Кроукър отиде да надникне през прозореца. Асфалтираната, изцапана с петна от автомобилно масло площадка на паркинга беше почти пуста, паркираните коли можеха да се преброят на пръсти. През лятото тук несъмнено е задръстено от автомобили, положението сигурно е същото и в странната на вид закусвалня с пластмасово обзавеждане оттатък улицата, над която светеше неонова жълто-червена реклама с надпис:

	„ПЕЧЕНИ ПИЛЕТА — МОРСКА ХРАНА“.

	— Именно на тази светлина Кроукър успя да зърне едрата фигура на един тип с месесто издължено лице, който се появи на входа с картонена кутия в ръка. Вътре имаше две чаши кафе и сандвичи, другата му ръка висеше свободна, близко до тялото, готова да измъкне оръжието при първия признак на опасност. Вмъкна се в паркирания на няколко метра по-нататък „Форд-таурус“, лампичката в купето светна за кратко време, достатъчно, за да очертае втория седящ вътре мъж.
	Кроукър беше сигурен, че тези двамата са от горилите на Тони де Камило и това не го учуди. Засичането им не е било кой знае колко трудна работа, особено за човече с възможностите на Тони Д. В крайна сметка пътуваха със спортния лексус на Маргарет, колата беше от рядко срещана марка и с редовни номера, нямаше как и къде да се скрият за по-продължително време.
	Маргарет надникна откъм банята, когато Кроукър вече беше обърнал гръб на тауруса и двамата мъжаги в него. Температурата в стаята беше висока, кран за регулирането й липсваше. В банята положително не можеше да се диша, въздухът тежеше от аромата на водорасли и есенции. Горилите няма да мръднат до пристигането на Тони Д., а това едва ли ще стане преди настъпването на утрото, помисли си Кроукър. Дотогава ще трябва да открие начин за измъкване от предстоящата конфронтация без никой да пострада…
	Насочил поглед към неясните очертания на Маргарет зад завесата, той си даде сметка, че до настъпването на утрото има над какво да размишлява. Все още не можеше да свикне с мисълта, че наследник на Доминик Голдони и неговата империя е Маргарет, а не Тони Д. В нейните ръце беше съсредоточена огромна власт, на заповедите й бяха готови да се подчиняват губернатори и полицейски началници, съдии и конгресмени…
	Вече виждаше как Голдони е успял да надхитри всички — както Федералното бюро, така и _своите лични_ врагове. Подхвърляйки непълна, но въпреки това важна информация на хората от ФПЗС и оставяйки се на тяхно разположение, той ги беше накарал да повярват, че има искреното желание да им сътрудничи за унищожаването на могъщата си империя. Едновременно с това обаче не им беше разкрил механизмите, чрез които управлява тази империя, не им беше разкрил дори частица от себе си. Привидно примирен с живота в нелегалност, той беше продължил да дърпа конците на всички важни операции. А кланът Леонфорте беше насочил вниманието си към Тони Д. — една подставена фигура без никаква реална власт.
	Ако трябваше да бъде откровен пред себе си — а тази нощ очевидно щеше да бъде нощта на истината, — той трябваше да признае, че е възхитен и едновременно с това уплашен от интелигентността на Маргарет. Никога не беше срещал жена като нея, дори не беше допускал, че такава жена може да съществува… Може би се поддаваше на чувствата и грешеше, но през цялото време на общуването си с нея имаше усещането, че се докосва до представител на незнайна космическа сила, на извънземен интелект…
	Тя излезе от банята, увита в тънка хавлиена кърпа. Не изпитваше никакво смущение от голотата си.
	Преди малко, когато започна да се съблича пред него, тя му хвърли изпълнен с любопитство поглед и каза:
	— Не виждам смисъл да крия тялото си от теб, след като вече познаваш душата ми… — после на лицето й се появи бледа усмивка: — А Тони винаги настояваше да се любим на тъмно…
	Може би копелето е било практично и не е искало да гледа синините и белезите по тялото й, мрачно си помисли Кроукър.
	Очите му пробягаха по фигурата на Маргарет, в душата му се промъкна подозрението, че би могъл да я обича далеч по-пламенно, отколкото бе обичал Гелда и Аликс… Веднага го прогони, беше достатъчно възрастен, за да знае, че мъжете често объркват любовта със страстта, особено в началото на интимна връзка… Сладостното потрепване, което изпитват, не е в гърдите им, а няколко сантиметра по-надолу…
	Хората казват, че мъжът търси красотата в партньора си, а жената — силата. Но колко бяха мъжете, привлечени от силата на жената до себе си? През дългите години, прекарани в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, Кроукър не беше се срещал с такива. Просто защото в случая се задейства едни инстинктивен рефлекс, който той самият никога не беше изпитвал, и това го правеше особено любопитен… Истинската сила у една жена е нещо изключително рядко и привлекателно, душата му се отваряше към нея по инстинкт, нищо не можеше да стори… Може би това също допринасяше за чувствата, които се надигаха в гърдите му.
	Нощта и Маргарет.
	— Защо ме гледаш така? — очите й, проблясващи на луминесцентната светлина откъм банята, изглеждаха толкова чисти и невинни, че той за момент попадна в плен на илюзиите. Сякаш днешният им разговор не беше се състоял, сякаш тя беше просто една обикновена съпруга. Красива, съблазнителна и самотна, изпитваща остра нужда от закрила и спокойствие… Ех, ако беше така! Тогава всичко щеше да бъде просто и ясно, решенията щяха да бъдат вземани без задни мисли, без заплахата на реалния живот…
	Той прочисти гърлото си и тръгна към банята.
	— Имам нужда от един душ…
	Гласът му беше дрезгав и малко несигурен.
	Тя се изпречи на пътя му и го прегърна. В ноздрите го удари ароматът на фин сапун и здраво женско тяло.
	— Още е рано да вземаш душ — прошепна, рамото й леко помръдна и хавлията се плъзна на пода. Влагата от голото й тяло започна да прониква през тънката материя на ризата му. Притегли главата му надолу, устните й едва чуто се раздвижиха: — Миришеш на див звяр…
	Устата й, мека и топла, се разтвори под натиска на неговата, езичето й пробяга по зъбите му. Трябва да кажа „не“, помисли си той. Трябва да я отблъсна! Сега, иначе ще стане късно… Но ръцете му се обвиха около раменете й и здраво я притиснаха.
	От устата й се откъсна гърлено стенание, краката й се отлепиха от пода и се сключиха около таза му. Леглото им се стори безкрайно далеч, някак изведнъж станало излишно… Гърдите й се притиснаха в неговите, от меката им заобленост струеше топлина.
	Устните им се разделиха за миг и той успя да прошепне:
	— Тони…
	— Не искам Тони — обля го е горещия си дъх Маргарет, ръцете й започнаха да разкопчават колана му. — Искам теб!
	С последните остатъци от разсъдъка си той си напомни, че трябва да бъде много внимателен с нея, независимо от страстта й. Инстинктивно усещаше, че това е важно, също така инстинктивно знаеше, че Робърт вече е бил близък с нея… Робърт — човекът, който беше убил брат й по най-зверски начин; човекът, който й беше върнал живота…
	Тя натисна с пети, панталоните му се смъкнаха към глезените, пръстите й трескаво започнаха да късат копчетата на ризата му. Ръцете го боляха от усилията да я притиска до себе си, слабините му бавно започнаха да натежават от притока на кръв.
	Откъсна я от себе си, внимателно я положи на пода и се надвеси над нея. В продължение на един безкраен миг гледа блестящите й очи. В тях имаше всичко — страст към него самия, спотаено желание отново да бъде с Робърт, нетърпение да влезе във владение на новата си империя. Всичко това, придружено от още хиляди неуловими емоции, накара Кроукър да тръсне глава и да забрави действителността. Единственото му желание беше да потъне в тази жена, да се остави на горещите тласъци на кръвта в жилите си…
	Сведе глава към гърдите й, очертани като ясен контур на светлината от банята. От тялото й струеше възбуждащ аромат, той го вдъхна с пълни гърди. Устните му се плъзнаха по окаменелите от възбуда зърна на гърдите, после продължиха надолу, към меката извивка на корема, която конвулсивно се надигаше и отпускаше.
	Тя изстена, ръцете й стиснаха главата му и бавно я насочиха надолу към пламтящата паст на нейната женственост. Краката й се вдигнаха нагоре, спазми разтърсиха тялото й, разпокъсаното й дишане го доведе до полуда. Само то нарушаваше тишината в мотелската стая. Ритмично, натежало от страст, близко до ридание, откъснало се от дълбоката същност на душата й.
	— Господи, о, Господи!…
	Главата й се въртеше наляво-надясно, коремните й мускули се превърнаха в стегната топка. Тазът й се повдигна нагоре и се притисна в него, искаше да го усеща дълбоко в себе си. Краката й се увиха около гърба му…
	После дойдоха спазмите, могъщи като приливна вълна. Долната част на тялото й се отлепи от пода, женствеността й разцъфна като роза, потта й се смеси с други, по-интимни течности. Дишаше тежко, ръката й покри устата, стенанията й зазвучаха приглушено, сякаш идваха отдалеч…
	Леко започна да се извърта, след миг се оказа коленичила срещу него, тежките й гърди съблазнително се поклащаха. Той неволно посегна да ги докосне, а тя притисна изкуствената му ръка към потната си плът. Наведе се към него, езичето и пробяга по лицето му. После главата й започна да се спуска надолу, устата й докосна зърната на гърдите му и продължи пътя си. Опиянението беше толкова силно, че той не беше сигурен дали няма да се стовари по гръб. Напрегна волята си и внимателно я отдръпна. Усещаше белезите по тялото й, знаеше причината за тяхното присъствие, не искаше да я гледа в тази поза — покорна, смирена и някак безпомощна… Искаше да я вижда в по-друга светлина, себе си също…
	Отпусна се по гръб и я притегли върху себе си. Скоро по тялото му се плъзна нова, доста по-различна влага. Извила гръб с изпъчени напред гърди, тя потръпна от очевидно необичайната поза, после бавно започна да навлиза в ритъм…
	Усещането беше невероятно, Кроукър никога не беше изпитвал такова чувство на пълнота. Ръцете му се увиха около гърдите й, очите му жадно пиеха лицето й, изглеждащо загадъчно и странно на студената луминесцентна светлина, натежало от тайните, които носеше в сърцето си…
	Въздухът напусна дробовете й с остро свистене, пръстите й отлепиха ръцете му от гърдите и ги разпънаха на пода. Торсът й се притисна в него с цялата си тежест, движението на бедрата й стана мощно и неудържимо, пръстите й несъзнателно стискаха изкуствената тъкан на протезата му…
	Очите й бяха широко разтворени, лицето й увисна на сантиметри от неговото. Той нежно я целуна, после езикът му пробяга по влажната й кожа.
	— Ох, пак ще го направя… — прошепна тя, гласът й беше натежал от страст и някакво непонятно учудване. — Не мога повече!… Това е… — звуците замряха в гърлото й, пръстите й пуснаха ръцете и се вкопчиха във врата му.
	— Моля те!… Моля те!…
	Той нито можеше, нито искаше да се въздържа повече. Бедрата му се стегнаха, цялата сила на тялото му се концентрира в една точка, облекчението на изпразването нахлу в душата му като пълноводен поток…
	Покатериха се в леглото и моментално заспаха. Телата им останаха здраво преплетени, превърнали се в едно цяло. Без начало и без край, без спомени от миналото и мисли за бъдещето…
	Събудиха се в зори, в стаята бавно нахлуваше бледата светлина на утрото.
	— Моят детектив — усмихна се Маргарет и нежно го целуна. Откъснаха се един от друг бавно и с нежелание, сякаш се стремяха да отложат сблъсъка с действителността, груба и сурова като настъпващия ден.
	Влязоха заедно под душа, Маргарет вдигна глава към него, помълча малко, после промълви:
	— Постоянно си повтарям, че отминалата нощ не беше нищо повече от внезапен изблик на чувства, нещо като утоляване на глада, предизвикан от притеснение, а може би и от благодарност…
	— И вярваш ли си?
	— Не — поклати глава тя и започна да мие сапуна от тялото си. — Макар че много бих искала… Така бъдещето би изглеждало далеч по-просто.
	Понечи да се отмести от душа, но той сложи ръце на раменете й и я обърна с лице към себе си. Здравата му ръка покри голям синкавочерен белег на бедрото й. Тя сведе очи към протезата му, погледа я за момент, после я притисна към гърдите си.
	Нямаха дрехи за смяна и бяха принудени да навлекат старите. Пръснатите из цялата стая копчета от ризата на Кроукър доказваха, че страстта им от отминалата нощ не е била сън.
	— Дано някъде в това градче се продават джинси и ризи — усмихна се Маргарет.
	Кроукър я гледаше как се облича.
	— Нямаш намерение да се връщаш у дома, нали? — попита той.
	— Как бих могла? — вдигна глава тя. — Предишната Маргарет е мъртва…
	— Само дето Тони още не знае това и май ще ми е трудно да го убедя — поклати глава Кроукър.
	— Недей да береш грижа за Тони — отвърна тя и нахлузи обувките си.
	— Няма как — въздъхна Кроукър. — Две от горилите му прекараха нощта ей там, отсреща…
	Маргарет зашляпа с подпетени обувки към прозореца, а той поясни:
	— Черният таурус вляво от закусвалнята…
	— Аха — кимна тя. — В момента зад него паркира едни „Линкълн Таункар“… — обърна се и добави: — Ако си готов, можем да тръгваме…
	Навън духаше студен и влажен ветрец, косата на Маргарет прилепна към страните й. Вратите на черния таурус се отвориха и на асфалта изскочиха двете горили, които Кроукър вече познаваше. С удоволствие установи, че дрехите им са измачкани не по-малко от неговите, макар че едва ли бяха успели да си починат.
	— Онзи, който беше ходил за кафе и сандвичи, пристъпи към линкълна и отвори задната врата. Тони де Камило слезе от колата, обърна се към тях и зачака. Очите му бяха опасно присвити, стойката — леко разкрачена, ръцете бавно навиваха ръкавите на ризата.
	Кроукър изпита странното, почти сюрреалистично усещане, че е герой от каубойски филм и голямата пукотевица всеки момент ще започне.
	Горилите изчакаха да стигнат средата на улицата и понечиха да тръгнат напред. Но Тони Д. опря длани на гърдите им, те се спряха и заслушаха това, което им шепнеше. Леко прегънати в лактите, ръцете им висяха в близост до джобовете, от навъсените им мутри личеше, че считат именно Кроукър виновен за дългото си и изпълнено с неудобства висене пред мотела.
	Маргарет се обърна към него и каза това, което вероятно и мъжът й беше казал на горилите:
	— Стой тук. С Тони ще се оправя сама…
	Пристъпи напред с чувството, че действа не толкова от смелост, колкото от обикновена практичност. Даваше си сметка, че в никакъв случай не бива да допуска пряка конфронтация между двете групички, тъй като тогава неизбежно ще се стигне до насилие. Мъжете са си мъже, нещата трябва да бъдат овладени, преди да е станало късно.
	— С тоя клоун ли прекара нощта, скъпа? — попита Тони, присвитите му очи се местеха от лицето й към фигурата на Кроукър и обратно.
	— Какво значение има това за теб?
	— Как какво? — изръмжа той. — Нали ми се водиш за шибана съпруга, да те вземат мътните?
	Не каза „защото сме мъж и жена“ и това обясняваше съвсем точно отношенията между двамата.
	— Тогава гледай мен, а не него! — остро отвърна Маргарет.
	— Първо трябва да изясним някои неща! — заплашително изръмжа Тони.
	— Ще ги изясниш с мен!
	— Ти ме напусна! Покри някъде хлапето и…
	— Франсин! — изпусна нервите си Маргарет, викът й достигна както до Кроукър, така и до горилите, които моментално наостриха уши. — Нашата дъщеря си има име и то е Франсин!
	— Добре де — сви устни Тони. — Да не би да си въобразяваш, че няма да открия къде си я покрила?
	Маргарет изпитваше дълбоко удивление от промените, които усещаше в душата си. Познатата заплаха, която се излъчваше от поведението му, сега само засилваше вътрешната й решителност.
	— О, в това изобщо не се съмнявам! — отвърна тя. — Но малко преди това аз вече ще съм я преместила и това ще се повтаря безкрай… — поклати глава и добави: — Няма значение какво си мислиш в момента, Тони. Повече няма да я видиш и ще бъде по-добре, ако се примириш с този факт… Защото колкото повече я търсиш, толкова по-силно ще те мрази тя… И накрая ще загубиш всичко!
	Ясно чуваше напрегнатото му дишане в настъпилата тишина, изведнъж се запита до какви стойности се е вдигнало кръвното му налягане. Зад гърба й бавно се пробуждаше уличният трафик, песъчинки леко поскърцваха под краката на Кроукър, който очевидно беше напрегнат до крайност.
	Тони се приведе напред, лицето му се приближи на сантиметри от нейното. Не беше се бръснал, но въпреки това от него силно вонеше на одеколон. Тя с удоволствие установи, че са го вдигнали направо от леглото за дългото пътуване до тази част на Америка.
	Когато проговори отново, тонът му беше далеч по-примирителен. Сега вече беше Мекият Тони…
	— Вършиш глупости, бебчо… Не зная какво искаш да постигнеш, но ме излагаш пред момчетата… Особено сега, когато се говори, че онези бандити Леонфорте се готвят за атака… Искам те обратно у дома, бебчо. Мястото ти е до мен.
	— Я престани с цирковете! — хладно го изгледа Маргарет. — Тони Бабаита, Тони Доброто момче… Това са единствените роли, които можеш да играеш, репертоарът ти се изчерпа… Признавам, че осъзнаването на този факт ми отне много време, но сега е твой ред да погледнеш истината в очите.
	Той я огледа с присвити очи, очевидно не знаеше какво да я прави.
	— Стига глупости — промърмори. — Каквато и муха да ти е влязла в главата, не бива да ме превръщаш в свой враг…
	— О, Тони, не искам да сме врагове — въздъхна тя. — Просто трябва да разбереш, че с досегашния ни живот е свършено…
	— Точно това искам и аз, скъпа! — възкликна той, избрал третата си и последна роля — на Тони Разкаяното момче. — Земята ще преобърна за подобно нещо!
	— Не си прави този труд, тъй като не възнамерявам да поискам развод — хладно го отряза тя. — Поне за момента. Все още имаме нужда един от друг, но тази нужда е строго дефинирана. Именно на нея разчиташе и Доминик. Ти трябва да бъдеш прикритие за мен, моята мъжка фасада. Иначе не бих могла да продължа делото на брат си. Без мен ще бъдеш лишен и от контактите на Дом, което означава, че най-много след шест месеца фамилията ще те изхвърли на улицата и ще се превърнеш в просяк!
	— Да имаш да вземаш! — кресна извън себе си той.
	Тя замълча, даваше си сметка, че ще му трябва време да осъзнае горчивата истина, да прибегне до поредната поза за спасяване на остатъците от достойнството си.
	— По дяволите! — сподавено изруга той, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. — Вече си имам неприятности с определени хора от фамилията… Особено с рода на Инфанте, който се е наежил срещу Деларко… Но мога да те уверя, че зная как да се оправям с вътрешните противоречия, това е игра, която обичам… Тези мръсни копелета ще…
	Млъкна, очите му останаха заковани върху лицето на Маргарет. После и двамата избухнаха в смях — нещо, което отдавна не бяха правили.
	— Точно така — кимна Маргарет. — Мръсните копелета ще трябва да бъдат озаптени, преди да е станало късно…
	— Значи наистина имаме нужда един от друг — въздъхна той, но очите му бяха все така неспокойни. — Идваш ли си у дома?
	— Още не — отвърна тя. — Трябва да свърша една работа.
	— С него ли? — махна той по посока на Кроукър.
	— Той е част от нея.
	— Не зная какво да мисля, бебчо… Накарах да го проверят до девето коляно… Не е федерално ченге, само това мога да ти кажа…
	— Знам, той ми каза — кимна Маргарет. — Бивше ченге от отдел „Убийства“ на нюйоркското полицейско управление. Бил е дори нещо като легенда там…
	— Всемогъщи Боже! — възкликна Тони Д. — Надявам се, че знаеш какво вършиш, бебчо!
	Маргарет усети как сърцето и пропуска един такт.
	— Зная.
	— Брат ти постоянно ме предупреждаваше да стоя по-далеч от клоуни като този — промърмори Тони, понечи да я докосне, но в последния момент отдръпна ръката си. — Искам да бъдеш много внимателна!
	— Не се безпокой.
	— Как да не се безпокоя? Като те гледам в компанията на тип като него, направо ми настръхват косите! Така се чувствах, когато разбрах, че „Уорнър Брадърс“ се готвят да измъкнат от Еди Ментър онзи седемцифрен договор! Тогава успях да спася милионите на Еди, но сега… — главата му мрачно се поклати: — Сега направо не знам!
	— Мога да се грижа за себе си.
	— Да, вече ми го показа…
	Изведнъж й се прииска да му каже „благодаря“, но знаеше, че все още е рано за подобни жестове. Този човек й беше тровил живота прекалено дълго време. В сърцето й се промъкна съжаление към него, горкият, едва ли си даваше сметка, че това време е безвъзвратно отминало…
	— Ще ти дам известна информация относно родовете, които те безпокоят — рече тя. — Синът на Инфанте Джоуи се среща тайно с Кейт, дъщерята на Деларко. Обичат се истински, твоята работа ще бъде да уредиш женитбата им…
	— Пресвета Дево! — възкликна Тони. — Тези двамата са брутални „капо“, положително ще се изпотрепят! Ако преди това не ми видят сметката и на мен!
	— Точно това прави тази женитба наложителна — отвърна Маргарет. — Любовта на децата ще изглади всички противоречия. В рамките на един месец двете фамилии ще бъдат дълбоко влюбени една в друга — погледна го право в очите и тихо добави: — Така би постъпил Дом…
	Готвеше се да му обърне гръб, когато той попита:
	— А детето?
	Изгледа го продължително и бавно поклати глава:
	— Остави я на мира, Тони. Франси е болна, ние с теб сме виновни за нейната булимия… Това, което ставаше между нас, не ставаше във вакуум, а се стоварваше върху нейната глава… Мисля, че е време да й дадем малка почивка.
	— Е, хубаво — въздъхна той, главата му се сведе надолу: — Шибана история…
	— Определението ти е точно — кимна Маргарет и му обърна гръб.
	Кроукър я гледаше как се приближава. Не се обърна назад нито веднъж, но за разлика от нея Тони Д. остана да я гледа дълго време. После се обърна, излая някаква команда към горилите и влезе в просторната лимузина. Двигателите тихо забоботиха.
	— Как се оправихте? — прочисти гърлото си Кроукър.
	— Оправихме се и толкоз — въздъхна Маргарет. Изглеждаше някак уморена, от решителността, с която се беше насочила към Тони, не беше останала дори следа.
	— Да идем да закусим — рече той и я поведе надолу по улицата. — А когато свършим, онзи универсален магазин насреща сигурно вече ще е отворен…
	Тя мълчаливо кимна с глава, а Кроукър се запита как ли й се беше отразил разговора с Тони Д. Спомни си онзи странен миг, в който и двамата се бяха засмели, откри, че се опитва да разбере каква е била причината за внезапното завръщане на интимността помежду им. Много му се искаше да я попита, но знаеше, че не трябва да го прави. А мълчанието й по време на закуската му даде да разбере, че тя едва ли ще сподели нещо сама…


	Във Вашингтон пристигнаха с полета в четири следобед. Лилехамър беше там и ги чакаше. Изглеждаше чистичък и свеж, сякаш току-що беше напуснал своя фитнес център. Беше облечен в отлично скроен черен костюм, бялата му риза потрепваше от чистота. Върху вратовръзката му беше изрисувано око на бик.
	— Добре ли пътувахте? — попита, пронизителните му сини очи не слизаха от лицето на Маргарет.
	— Не можем да се оплачем — отвърна Кроукър. — Това е Маргарет Голдони де Камило.
	— Очарован съм — галантно се поклони Лилехамър и каза името си. — Страшно съжалявам за това, което се случи с брат ви…
	— Черна точка в досието ви, нали? — хладно го изгледа Маргарет.
	— Нищо подобно — невъзмутимо се усмихна Лилехамър. — Просто съм един от държавните служители, които познаваха Доминик и искрено се възхищаваха на куража му. Не е малко да се решиш на подобна стъпка, да започнеш да назоваваш имена и да разкриваш далаверите на организацията си. Аз съм войник и зная какво значи смелост…
	Интересна реч, отбеляза мислено Кроукър. Но едва ли ще успее да заблуди Маргарет.
	— Много ви благодаря — сладко се усмихна тя.
	Приключиха с любезностите и Лилехамър започна да си проправя път през тълпата. Отвън ги чакаше лимузина с държавни номера и работещ двигател. От приглушеното му мъркане и начина, по който се захлопнаха вратите, Кроукър стигна до заключението, че колата е бронирана.
	— Няма да се преструвам, че разбирам колко ви е било трудно да приемете поканата за тази среща, госпожо Де Камило — каза Лилехамър, в гласа му прозвуча неподправена искреност. — Но моят колега е убеден, че вие сте единствената ни връзка с убиеца на Доминик… Аз пък няма да скрия, че горим от желание да го пипнем!
	— Защо?
	— Моля? — с недоумение я погледна Лилехамър.
	— Попитах ви защо, господин Лилехамър — погледна го право в очите Маргарет. — Защо горите от желание да заловите убиеца на Доминик? Въпрос на професионална чест или… как да кажа… нещо като алтруизъм по отношение на човека, от когото сте се възхищавали, докато сте го разпъвали на кръст?
	Кроукър с мъка удържа да не се усмихне, а Лилехамър почервеня като рак.
	— Проклет да бъда! — възкликна той, после направи, опит да се овладее и бързо добави: — Извинете, госпожо… Но вашият брат държеше в ръцете си строителната дейност по цялото Източно крайбрежие, производството и продажбата на месни продукти, службите по чистотата, хазарта, проституцията и Бог знае още какво! Кметът на Ню Йорк не можеше дори да пръдне — извинете за израза, — без да поиска разрешение от Доминик Голдони! Затова не мога да приема вашия сарказъм. С риск да ви засегна, ще кажа че брат ви умря заради греховете си, а ние нямаме абсолютно нищо общо с тях!
	Кроукър мълчаливо я наблюдаваше. Маргарет прехапа устни и покри лицето си с длан.
	След няколко минути колата спря и те слязоха. Намираха се във Вашингтон, но Кроукър нямаше никаква представа точно къде. Лилехамър ги поведе към страничния вход на монументална сграда от гранит и сив варовик, подобна на хиляди свои посестрими, разпръснати из столицата. Подаде на всеки от тях по един жълт пластмасов пропуск, получен от униформения служител на входа, после ги поведе към асансьора. Никой не ги придружаваше. Влязоха в безлична просторна стая на един от етажите, тишината наоколо се нарушаваше единствено от мекото потракване на невидими компютърни клавиши.
	В стаята имаше металическа маса, шест стола с твърди облегалки, охладител за вода, няколко бележника и моливи. Малкото прозорче гледаше към тъмна вътрешна шахта.
	— Прекрасно — промълви Маргарет с поглед, отправен към Кроукър. — Почти като в затвор.
	Пристъпи към масата и откри пачката черно-бели снимки от сцената на престъплението, което беше отнело живота на Доминик Голдони и някогашната му любовница Джини Морис.
	— Гледката не е особено приятна — промърмори Лилехамър. — Но аз бях принуден да гледам тези снимки чак докато очите започнаха да ме болят…
	Исусе, въздъхна в себе си Кроукър, макар че отлично разбираше накъде бие Лилехамър. Той просто искаше отново да разтърси Маргарет, да я накара да забрави за всякакво увъртане, да засили готовността й за сътрудничество.
	Маргарет с нищо не показа, че го е чула, ръцете й механично прехвърляха снимките. Кроукър забеляза, че вниманието й е привлечено от тези, върху които беше запечатано симетрично насеченото тяло на Джини Морис с перото, затъкнато в пъпа й. Стоеше напълно неподвижна и мълчеше.
	Очевидно разтревожен, Лилехамър напълни една картонена чаша с вода от охладителя, постави я на масата до Маргарет и каза:
	— Ще ни бъде по-удобно, ако седнем… — изчака ги да се настанят, притегли един от бележниците и продължи: — Моят колега вече ме информира за това, което се е случило в навечерието на убийството, но сега искам да го чуя и от вас — извади портативен магнетофон от джоба си: — Имате ли нещо против да запиша вашите показания?
	Маргарет поклати глава.
	— Бихте ли го казали на глас, пред микрофона?
	Тя се подчини, после, без да чака нова покана, започна да разказва за това, което беше преживяла с човека, когото познаваше под името Робърт. Разказът й беше кратък и сух, напълно лишен от демонстрацията на чувства, които Кроукър вече познаваше. Държеше се така, сякаш мислите й са някъде далеч, гласът й беше монотонен и скучен. Лилехамър едва ли забеляза това, напълно погълнат от важните подробности на събитията, предхождащи двойното убийство. Но той не познаваше Маргарет като Кроукър и поведението му беше напълно обяснимо.
	Когато разказът свърши, Лилехамър сведе поглед към кратките си записки и започна да задава въпроси. Маргарет им отговаряше точно и сухо, със същия монотонен глас.
	Най-накрая той остана доволен, на лицето му се появи нещо като усмивка.
	Сега ще ви помоля да направите нещо изключително трудно — рече. — И много опасно. От вашия разказ и това, което сами успяхме да открием, можем да направим само един извод — имаме работа с изключително умен престъпник, единственият начин да го заловим е да ви използваме за примамка…
	— Чакай малко! — надигна се Кроукър още преди Маргарет да успее да отговори. — Никога не съм обсъждал подобни налудничави идеи с теб!
	— Хм… — промърмори Лилехамър и очевидно се замисли върху причините за протеста му. — От краткия ни разговор по телефона останах с впечатлението, че няма да имаш нищо против… — после почука по магнетофончето до себе си: — Този разговор е записан, мога да го пусна на дамата…
	— Онова, което съм имал предвид тогава, вече няма значение — тръсна глава Кроукър. — Категорично съм против да поставяме живота на невинни хора в опасност!
	Лилехамър заби тежък поглед в лицето му:
	— Май искаш да кажеш, че никога не си прибягвал до тази тактика по време на полицейската си кариера, а?
	Кроукър рискува да стрелне с поглед Маргарет. Очите й гледаха надолу, към снимките с обезобразените трупове на Доминик и любовницата му, които Лилехамър великодушно беше оставил на нейно разположение. Ясно си представяше какви чувства се борят в душата й. Отвращение от животинската жестокост на Робърт, примесено с привличане и благодарност за новата роля в живота си… Никак не й завиждаше.
	— Не мога да кажа, че никога не съм използвал живи хора за примамка — най-сетне отговори той. — Но винаги съм се чувствал притеснен, нито веднъж това не е ставало в мое отсъствие…
	— Май ще трябва да уточним за какво става въпрос, иначе дамата няма да ни разбере — въздъхна Лилехамър и се извърна към Маргарет: — Когато полицията прибягва до жива примамка, там винаги трябва да има официален неин представител. Той има грижата примамката да е жива и здрава, докато щракне капанът…
	Маргарет с нищо не показа, че го е чула Лилехамър отново погледна към Кроукър и добави:
	— Ще признаеш, че тази тактика почти винаги се е увенчавала с успех…
	— Но само когато сме били притиснати до стената! — изръмжа Кроукър, без да го е грижа за светлината, в която го представяше партньорът му. — Само когато всички други възможности са били напълно изчерпани!
	— Е, и? — разпери ръце Лилехамър.
	— Тук става въпрос за смъртен риск! — избухна Кроукър. — Нима не си даваш сметка какво предлагаш?
	— Стига!
	Гласът на Маргарет, висок и пронизителен, изведнъж ги накара да замръзнат по местата си.
	— Млъкнете, вие двамата! — очите й, потъмнели от гняв, бавно се местеха от единия към другия. — Говорите за мен така, сякаш ме няма, сякаш съм стока, на която трябва да лепнете етикет! — рязко скочи на крака и добави: — Лю, имам нужда от малко чист въздух!…
	— Разбирам — изправи се и Кроукър, Лилехамър неуверено стори същото. — Изобщо не трябваше да повдигаме въпроса за участието ти в бъдещите операции!
	— Не! — тръсна глава тя. — Господин Лилехамър е абсолютно прав!
	— Какво? — смаяно я изгледа Кроукър. — Да не би да си готова на…
	— Мога да го направя. Вече ти казах, че Робърт няма да ми стори нищо лошо… Но решението ще бъде мое, а не на някой от вас или на федералните ченгета!
	— Съвсем справедливо — кимна Лилехамър. — Не бих поискал от вас нищо повече… — отвори вратата, хвърли кратък поглед към Кроукър, на лицето му се появи усмивка и белезите от двете страни на устата му заприличаха на драсканиците, с които хлапетата изпълват стените: — Благодаря за времето, което ни отделихте, госпожо Де Камило!
	Маргарет прекрачи прага, изчака Кроукър, после изведнъж се извърна назад.
	— Между другото, казахте една неистина, господин Лилехамър — на лицето й се появи сладка усмивка: — Вие и тези като вас сте пряко свързани със смъртта на брат ми. Ако сред вас нямаше ченгета расисти, нямаше да има нужда от хора като Доминик Голдони. Ако сред вас нямаше толкова корумпирани служители, Доминик Голдони нямаше да има кого да подкупва… Ако сред вас нямаше жадни за слава кариеристи, той никога нямаше да умре преждевременно и по толкова жесток начин!


	Когато аларменото устройство в ухото на Нанги започна да писука, той дълбоко спеше. Отвори очи, наоколо цареше непрогледен мрак. Протегна се, ръцете му потърсиха дръжката на бастуна. Беше заспал в креслото в хола, листовете хартия се плъзнаха от скута му и паднаха на пода. Наведе се да ги събере, остра болка прониза сакатия му крак. Листовете бяха запълнени е колони от цифри и кратки коментари за дейността на „Авалон ЛТД“. На пръв поглед те не съдържаха нищо особено.
	Но за събирането на тези няколко листа с данни беше извършена огромна дейност, бяха сторени немалко ответни услуги. „Авалон“ беше частна компания, никой закон не я задължаваше да дава публичност на своята дейност.
	Събра листовете на снопче, облегна се на драконовата глава и бавно се изправи. Прибра документите в сейфа, после излезе в антрето и започна да облича палтото си.
	Настани се в колата и включи вентилатора за размразяване на стъклата. Очите му следяха тънкото ръбче лед на нивото на чистачките, което бавно се стопяваше. Реши да не буди шофьора си, изчака, докато писукането в ухото му промени своя тон и бавно потегли. След малко слушалката смени интензивността на сигнала, той даде газ и последва посоката му.
	Информацията за „Авалон ЛТД“ все пак съдържа нещо полезно, помисли си той, докато излизаше на един от широките токийски булеварди. От нея ставаше явно, че тази компания поддържа активни търговски отношения в много области, но печалби нямаше. Кой бизнес може да търпи подобен баланс? Само фиктивният — онзи, който се използва като параван за пране на мръсни пари и преливане на капитали…
	По торпедото на колата тичаха сребърно розовите отблясъци на неоновите реклами, лицата на редките пешеходци — главно туристи, зяпащи футуристичните електронни играчки и античните кимона по витрините, изглеждаха като лакирани… Тези хора не искаха да губят времето си в сън, за броените дни на престоя си искаха да видят всичко, което заслужаваше да бъде видяно.
	Нанги потъна в дълбок размисъл, ръцете му въртяха волана напълно механично. Очевидно „Авалон ЛТД“ не е това, за което се представя, но най-важният за момента въпрос беше не какво в действителност представлява тя, а _защо_ го насочиха именно към нея? Тайнственият непознат, представил се за брат на Винсънт Тин, посочва именно „Авалон ЛТД“ за своя компания… Защо? Не е ли било далеч по-лесно да каже името на някоя фиктивна фирма и разследването да приключи дотук? Всеки на негово място би постъпил така, включително и самият Нанги… Защо тогава този човек е решил друго?
	Пред очите му пробягваха лица на млади момичета и рок звезди с платиненоруси коси, високи _колкото_ неколкоетажна сграда и рекламиращи безалкохолни напитки или козметика… Присъствието им в огромната железобетонна джунгла на града изглеждаше някак сюрреалистично и странно, придаваше нови измерения на нощта…
	Писукането в слушалката отново смени ритъма си, Нанги завъртя волана и напусна широкия булевард. Навлезе в квартал с тесни улички, които постепенно ставаха все по-мръсни и по-зле осветени. По тротоарите бяха струпани камари боклуци, жълтеникави песове с изхвръкнали ребра се ровеха сред тях с надеждата да открият нещо за ядене.
	Някой искаше Нанги да направи връзка между „Авалон ЛТД“ и смъртта на Винсънт Тин, да го насочи в определена посока… Но дали това беше вярната посока, или всичко беше организирано така, че да прикрие убийството на Тин?
	Нанги спусна страничното стъкло и усети особената, солено-горчива миризма, с която бяха напоени кварталите около река Сумида. Тя се дължеше предимно на старите дървени къщички покрай реката, полузатънали във влажната земя. Много от тях вече бяха съборени, на мястото им се издигаха бетонните кутии на складове със слепи стени, проблясващи като странни влечуги под сребърните лъчи на луната. Високите кули на строителните кранове се издигаха като туловищата на праисторически чудовища, безнадеждно оплетени сред кабели и стоманени релси.
	Прекалено много въпроси чакат своите отговори, въздъхна Нанги. А аз трябва да открия пътя сред този лабиринт. Път, който положително ще се окаже тесен и несигурен… Аларменото устройство в ухото му започна да пищи пронизително, той пусна педала на газта и колата почти спря. Отдавна беше изключил фаровете, ориентираше се единствено по светлината на уличните лампи, слаба и разсеяна.
	Между два бетонни правоъгълника блеснаха водите на Сумида, леко накъдрени от вълните на преминаваща баржа. Електронното устройство в ухото му пищеше нетърпимо, той отби до тротоара и спря. Наоколо цареше мрак, въздухът тежеше от миризмата на гнило. На стотина метра пред себе си видя стоп светлините на стар модел кола, които примигнаха и угаснаха. Беше спряла пред самотна къща, която изглеждаше не на място сред околните складове. Вратичката се отвори, от колата изскочи Сейко и бързо се насочи към входа. Възрастна жена в традиционно кимоно отвори още след първото й почукване. Черната й коса беше сплетена в сложен кок, прикрепял от дълги кокалени фиби. Сейко се огледа, после пристъпи прага и вратата се затвори след нея.
	Нанги извади миниатюрния приемник от ушната си мида, отвинти драконовата глава от горната част на бастуна си и го пусна в кухата му вътрешна част. Предавателят беше вграден в капачето на сребърната кутийка за хапчета, която той подари на Сейко след погребението на Джъстин.
	Какво го беше накарало да изпита подозрение към тази жена? Едва ли само фактът, че беше живяла известно време във Виетнам и, според съвсем достоверни сведения, беше имала бурна любов с един от местните търговци на недвижима собственост… Това би било в разрез с християнските му убеждения, които изключваха и още един, често срещащ се в Япония начин на мислене. А именно, че народите, населяващи Югоизточна Азия, са второ качество, не могат да се сравняват по нищо с безспорния лидер в тази част на света…
	Подобен вид предразсъдъци бяха дълбоко вкоренени в психиката на японците. Техните противници и привърженици бяха единодушни по въпроса за произхода им — дълбоки културни различия. Но Нанги беше на друго мнение. Според него всичко се дължеше на страха. Жителите на островната държава просто се страхуваха, че могат да изпаднат в суровинна зависимост от изостаналите континентални страни, радващи се на щедростта на природата.
	Обидно му беше да мисли, че не проявява достатъчно християнска хуманност, макар дълбоко в себе си да знаеше, че един от признаците на тази хуманност са именно човешките грешки.
	Така или иначе, той си направи труда да провери бившия любовник на Сейко. В замяна получи няколко доста любопитни сведения. Например, че този човек е бил в дъното на една от най-големите измами на хонконгската стокова борса, донесла милиони долари печалба на неговите клиенти и тлъст процент за него самия. По-нататъшните проучвания разкриха, че тези клиенти са от средите на търговски холдинг, с който самият Нанги беше вършил бизнес и знаеше, че принадлежи на Якудза. В друг случай бившият любовник на Сейко се беше оказал замесен в скандал с покупко-продажбата на японска държавна собственост, подозрително снижила стойността си броени дни преди сделката.
	Разбира се, Сейко би могла да бъде напълно невинна. В подобни случаи жените последни разбират за машинациите на своите любовници. Но Нанги се съмняваше в това, както се съмняваше и в истинската самоличност на някогашния й приятел… От опит знаеше, че жените преценяват мъжкия характер много по-точно и по-добре, отколкото допускат самите мъже край тях. Дори да е била временно заслепена от своята любов, жена като Сейко едва ли би останала дълго време в подобно състояние — сляпа, глуха и няма…
	Искрено желаеше да й даде всички шансове — колкото заради самата нея, толкова и заради Никълъс. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че тя е подложена на изпитание, след което може би ще му се наложи да действа. Пръв конкретен израз на това действие беше предавателят в чантичката и, подозренията му вече бяха напуснали сферата на абстрактното и се нуждаеха от потвърждение или окончателно отхвърляне.
	Може би никога нямаше да стигне дотук, ако тя не беше злоупотребила с доверието, което й беше оказал Никълъс. Работата й за компанията беше от най-високо качество, в това нямаше абсолютно никакво съмнение. А опитът й в Сайгон — направо безценен.
	Грешката й беше, че си позволи претенции по отношение на Никълъс. Може би не е била в състояние да се въздържи, Нанги отдавна беше забелязал, че Сейко е една изключително чувствена млада жена. Но проявената безчувственост по отношение на Джъстин и особено по отношение на самия Никълъс несъмнено доказваше наличието на някои тъмни черти в характера й. Към това трябваше да се прибави и фактът, че инвестициите на „Сато Интернешънъл“ във Виетнам, макар и одобрени напълно от Никълъс, очевидно имаха нещо общо и с нейното някогашно присъствие в тази страна…
	Дълбоко в себе си Нанги усещаше ума и желязната практичност на тази жена. Безпогрешно доловила семейните затруднения на Никълъс, тя беше направила първите си ходове към спечелване на душата му — всички до един безпогрешни, плод на внимателна преценка. Бавно и неусетно заемаше място в съзнанието на желания мъж.
	А когато Никълъс замина, тактиката й беше насочена към Нанги. Той си даде сметка за деликатното й присъствие в живота си и поклати глава в знак на уважение. Да, човек рядко може да срещне такъв изключителен, чисто макиавелски ум, при това у жена. Не я мразеше, но вече започваше да се пита какво да прави с нея. Дали трябва да я прогони, или да я остави близо до себе си? Една истинска змия в пазвата си…


	— Не искам да ме лъжеш, Лю — каза Маргарет. — Не ми казвай, че не си мислил за възможността да ме използваш за примамка на Робърт, особено след като ти разказах всичко…
	— Да мислиш за такива опасни неща и да действаш за тяхната реализация, са две съвсем различни неща — поклати глава Кроукър.
	— Прав си. Но нали ти си падаш по опасните неща?
	Той замълча, нямаше смисъл да отрича. Седяха край една маса в „Тераца“ — италиански ресторант на Кинг стрийт в Александрия. Правителствената лимузина ги беше откарала до близкия хотел, където Лилехамър им беше ангажирал стаи. Шофьорът каза, че е на тяхно разположение по време на целия им престой във Вашингтон, но Маргарет не беше въодушевена и Кроукър го освободи. Тя много държеше да хапне италианска храна, администраторът на хотела им препоръча „Тераца“. До Александрия отидоха с такси.
	Отпуснал се срещу нея, Кроукър се усмихваше.
	— Какво е толкова смешно?
	— Не знам — отвърна той и си отчупи късче хрупкав хляб. — Просто си спомних как приключи интервюто на Лилехамър с теб…
	— Преди да продължим… преди да реша дали да поставя живота си във ваши ръце, аз трябва да зная на кого си верен ти… Дължиш ли нещо на Лилехамър?
	Появи се млад келнер, наведе се към масата и зачака поръчката им. Кроукър посегна към менюто, но Маргарет нетърпеливо го отпрати.
	— Лю, искам да си помислиш хубаво, преди да ми отговориш!
	— Работя за него — рече Кроукър. — Той разчита на мен за приключването на случая…
	— Чуй какво ще ти кажа — не изпускаше очите му тя. — ФБР позволи на Дом да управлява своята организация от ФПЗС, прибягвайки до услугите на Тони. Това беше част от сделката — веждите й леко се повдигнаха: — Внимаваш, нали? Добре. Агентите, с които контактуваше Дом, бяха далеч по-безскрупулни и по-корумпирани от обикновените общински ченгета. Просто защото са по-близо до властта, до истинската власт… Целият този град е създаден да обслужва именно нея…
	— Приятни заключения — промърмори Кроукър.
	— Хората от сорта на Лилехамър са различни, Лю. Разполагат с достатъчно власт, за да правят всякакви мръсни трикове. Вече си видял част от това, на което е способен, но се питам, доколко разбираш психологическите му игри. Вземи оная килия, в която ни заведе. Стори го с едничката цел да ми покаже кой командва парада… Дом ме предупреди да внимавам с хората, които опитват психологически номера, сега аз предупреждавам теб…
	— Не се съмнявам, че брат ти е знаел какво приказва — отвърна Кроукър, истински смаян от влиянието на мъртвеца върху живота им. Започна да харесва Доминик Голдони, съжаляваше, че не е имал шанса да го опознае.
	— Зная някои неща за Лилехамър, бих могъл да понауча и още нещичко — рече. — Бил е военнопленник във Виетнам, белезите около устата му са получени от изтезания. Един Бог знае колко време е бил под натиск и при какви обстоятелства е успял да избяга… — поклати глава: — Струва ми се, че пътят пред хора като него не е отрупан е рози… Нещо в душата им е безвъзвратно пречупено. Може би не това, което е искал врагът — Лилехамър твърди, че нищо не е издал… Но след подобни изпитания човек се променя. Познавам хора, преживели подобни премеждия. След които обаче напълно са изгубили способността си за вярна преценка…
	Отчупи си ново парче хляб, но откри, че вече не му се яде. Не знаеше какво да прави с него и започна да го мачка с титановите си пръсти.
	— Твърдението, че затворничеството се превръща в съучастничество, вероятно ще ти се стори твърде лековато, но в него има голяма доза истина. Жертвата неизбежно попада в клопка и започва ревниво да пази онзи отрязък от време, през който психиката й е била подложена на натиск. В крайна сметка възприятията й се изкривяват, всичко се подчинява на тази фикция. На практика жертвата и нейните мъчители се превръщат в съюзници, просто защото заедно са създали споменатата фикция…
	— Ясно е, че той отчаяно иска да открие Робърт — каза Маргарет. — Робърт се докопа до Дом чрез мен, но откъде е можел да знае, че Дом ще ми се обади, при това в точно определен час?
	— Предателство отвътре, може би… Лилехамър призна, че след убийството на Доминик вече не може да вярва на хората си, убеден е, че ФПЗС се е пропукала… — Кроукър затвори очи: — Каза го само веднъж, после сякаш забрави за опасенията си… — очите му рязко се отвориха: — Ами ако познава Робърт?
	Маргарет вече клатеше глава.
	— Няма логика. Ако го познава, отдавна да е тръгнал по дирите му. Ще знае какви са навиците му; местата, които посещава; хората, с които се среща… Ще го открие за нула време!
	— Но не и ако не го е виждал отдавна — отвърна Кроукър. — Например от Виетнамската война насам…
	— Какво?
	— Ти каза, че Робърт е приличал на ориенталец… Не е бил японец или китаец, а нещо средно… Бронзова кожа, като на полинезиец… Твърде вероятно е да си описвала виетнамец — Кроукър бавно кимна с глава: — Да, нещата започват да придобиват смисъл, колкото и извратен да ти се струва той… — механичният му пръст почука по масата: — Кой е изтезавал Лилехамър? Виетконг. Може ли Робърт да се окаже един от мъчителите му? Може. Ако приемем, че това наистина е така, Лилехамър никога не би тръгнал да го издирва сам. Просто защото е добър войник и знае правилата. Ако Робърт го зърне дори за миг, ще потъне толкова дълбоко, че вече никой няма да бъде в състояние да го открие. Докато при мен нещата не стоят така. Робърт никога не ме е виждал. Бивше ченге от отдел „Убийства“, проверено от ФБР. Най-подходящият изпълнител за ролята на ловеца…
	Маргарет се контролираше напълно.
	— Не ми харесва тоя Лилехамър! Напрежението се излъчваше от тялото й на горещи вълни.
	— Тук не става въпрос само за Лилехамър, нали? — промърмори Кроукър.
	— Не — въздъхна тя. — Става въпрос и за гадните снимки, които ми подхвърли в килията си… Ти не ми показа какво е сторил с Джини…
	— Не виждах смисъла…
	— Разбирам — кимна тя. — Но след като видях тези снимки, вече съм сигурна, че трябва да се видим с един човек, тук, във Вашингтон… Човек, който ще ни каже всичко за начина, по който Робърт е нарязал тялото и… — очите й потъмняха: — Знаеш ли, Лю, смъртта на Джини е част от древен ритуал… Почти нищо не зная за него, но познавам една жена, която знае… Мисля, че когато я изслушаме, ще се окажем на крачка от Робърт… Толкова близо до него, че ще усетим дъха му върху лицата си!


	Специалният следовател на Пентагона Дейвис Мънч, временно прикрепен към Комисията на сенатора Рене Бейн, изобщо не се връзваше с описанието, което Мани Манхайм беше получил от Гоунт.
	— _Ако не се върна за този плик до едно денонощие, ще го занесеш на Дейвис Мънч_ — каза му Гоунт в следобеда, в който направи повторно посещение в оказиончето. Същата вечер беше отишъл на посещение в дома на Лилехамър. — _А той ще го изпрати в токийския офис на моята компания, адресиран лично до Никълъс Линеър…_
	— _По дяволите_ — беше изругал Мани, вече здравата изплашен за съдбата на приятеля си. — _Мога да направя това за теб, Харл… Но дано не се стига до там!_
	— _Виж какво, Мани_ — беше отвърнал с нетърпение в гласа Гоунт. — _Мънч е специален агент на Пентагона, професията му е да оправя бъркотиите, причинени от провалени шпиони… Той знае как да постъпи… Аз просто не мога да пратя всичко това по пощата, не искам дори да си представя, че попада в ръцете на някой друг. Пликът трябва да бъде отворен лично от Никълъс, или в най-лошия случай — от Танцан Нанги. Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост и ще го занесеш на Мънч! Той ще намери начин да го изпрати в Токио, дори и по дипломатическата поща!_
	— _Но само ако стане нещо с теб, нали?_
	— _Обещай ми, Мани!_
	И Мани обеща. Затова в момента се намираше насред Вашингтон, в дъждовната нощ, а пред него се въртяха ослепително червените лампи на половин дузина патрулни коли, препречили улицата.
	Разнесе се вой на сирена. Полицаите размахаха ръце да направят път на линейката, бялата кола закова на метър от трупа. Скрит в сянката на близкия вход, Мани напрягаше очи по посока на инцидента. Виждаше кръв, много кръв… Тръпки разтърсиха тялото му, загънато в тънък дъждобран. Пресвети Боже, Харл!… В какво си се забъркал?!
	Позвъни на домашния телефон на Дейвис Мънч, остави послание на автоматичния секретар и затвори. Може би не трябваше да го прави, може би телефонът на Мънч се подслушва… Но от кого? Мънч е специален агент, следовател в Пентагона. Кой ще подслушва един от _тях_, за Бога?! Мани поклати глава и насочи вниманието си към медицинския екип на улицата, който се беше заловил за работа. Дори от това разстояние си личеше, че присъствието им тук е лишено от смисъл. Мънч беше мъртъв, прострелян в главата от едрокалибрен куршум. Мани отчаяно затвори очи.
	Гоунт го беше предупредил в никакъв случай да не дава своя номер, дори ако се свърже лично с Мънч. Затова Мани реши да използва номера на автомата в бара оттатък улицата. Поръча си вечеря и започна да се храни в очакване на обаждането. Изпи няколко бири, напрежението му растеше.
	— _Кажи му, че се обаждаш от името на боксьора със златните ръкавици_ — беше казал Гоунт. — _Той ще те разбере._
	И се беше оказал прав. Мънч се обади малко след вечеря, без да използват имена, се разбраха да се видят на Девета улица, близо до сградата на ФБР, откъм страната на някогашната кланица „Лоун Стар“, превърната през седемдесетте години в скъпо кабаре с персонал от полуголи момичета. Федералното правителство се беше принудило да затвори заведението и да откупи сградата от някогашните собственици…
	Какъв е тоя куршум, който пръска човешкия череп като диня, ударена с всичка сила в тротоара, питаше се Мани, докато екипът на Бърза помощ вадеше пластмасов чувал от линейката, а няколко цивилни ченгета щракаха с фотоапаратите си. Двама от тях дори коленичиха на мокрия тротоар, за да направят снимки в близък план. Мани почувства как червата му се преобръщат, пое въздух с пълни гърди в опит да предотврати пристъпа на повръщане. Отново затвори очи, но не успя да прогони ужасната гледка от съзнанието си. Все така ясно виждаше мозъка на Мънч, разпилян по тротоара на няколко метра от тялото. Когато проехтя изстрелът, Мани все още беше от другата страна на улицата, добре прикрит в сянката на някакъв вход. По пътя насам таксито му попадна в тежко задръстване, причинено от пожар. Наложи му се доста да обикаля, последната част от разстоянието Мани измина тичешком, но въпреки това закъсня с около петнадесет минути.
	Ченгетата приключиха със снимките, един от тях се разписа в някакъв бележник и екипът на Бърза помощ се зае да прибира трупа в найлоновия чувал. Там май е по-безопасно, отколкото на улицата, въздъхна в себе си Мани.
	Пожарът беше спасил живота му. Обърна се и започна да се отдалечава. Убийството на Мънч правеше присъствието му тук напълно безсмислено. Дали обаче наистина беше така? Ръцете му под дъждобрана продължаваха да стискат обемистия плик…
	Прибра се у дома колкото да нахвърля малко дрехи в един сак и да измъкне пачка стотачки изпод една от дъските в спалнята си. Имаше чувството, че е забравил нещо, но какво? А, да — паспортът! Търси го цели петнадесет минути, обърна цялото жилище с краката нагоре, когато най-накрая го откри, тялото му плуваше в пот. Оказа се, че си стои във външния джоб на евтината пътна чанта, която беше получил като подарък от авиокомпанията, откарала го преди година до Израел. Натъпка няколко лични вещи в чантата, преметна я през рамо и излезе. След убийството на Дейвис Мънч не изпитваше никаква сигурност. Не само в жилището си, но и във Вашингтон като цяло…
	Прекара нощта на международното летище. Зяпаше отражението си в опушените стъкла на затворените магазинчета и се опитваше да успокои нервите си. Не постигна особен успех.


	Маргарет и Кроукър пристигнаха точно в полунощ. Къщата в грегориански стил беше кацнала като гарван на върха на един от многобройните хълмове, издигащи се сред изумрудената равнина. Кроукър свали прозорчето и пое дълбоко чистия въздух, напоен с аромата на сено и коне. Това беше Потомак, Мериленд — царството на ловците и дивеча.
	Извади петдесетдоларова банкнота, наведе се към шофьора на таксито и каза:
	— Ще ни почакате, нали?
	— Разбира се, сър — отвърна човекът. — Никакъв проблем — прибра банкнотата, кръстоса ръце на гърдите си и почти моментално заспа.
	На алеята, в близост до входа, бяха паркирани пет-шест коли, все скъпи марки — ягуари, ролсове, БМВ-та от големите серии. Шофьори не се виждаха, вероятно ги бяха прибрали на топло.
	— Чия е тази къща? — попита Кроукър.
	Маргарет продължаваше да гледа към безоблачното небе, по което шестваше сърпът на месечината, бледожълт и тържествен като катафалка. Потръпна, но не се помръдна от мястото си, притисната от тежките мисли, които идването й на това място неизбежно пораждаше.
	— Маргарет?
	— Ш-т-т! — сложи пръст на устните си тя. — Не говори и не мърдай, иначе ще трябва да се замисля за това, което следва… То вероятно е толкова неизбежно, колкото идването на една секунда след друга, но искам поне за миг да си представя, че сме само двамата в тази вълшебна нощ!
	Ароматът на тялото й се смеси с миризмата на коне. Кроукър с учудване откри, че лесно може да си я представи просмукана от тежката миризма на жребците, преметнат през стремето ботуш… Стори му се, че чува призрачното проскърцване на кожено седло, подрънкването на юзди, тихото пръхтене на животното… После примигна и всичко изчезна. До ушите му достигаше дълбокото и равно дишане на шофьора, накъсано от лекото пропукване на изстиващия мотор.
	— Тук яздех — прошепна с пресъхнали устни Маргарет. — Преди много години, когато бях млада…
	Той забеляза, че тя се концентрира като шахматист в края на сложна партия, неволно се запита към какви ли странни светове е насочено въображението й.
	Тялото й се наклони и докосна тапицерията на вратата, сякаш уморено от виденията. Ръката й потърси дръжката, след миг вече беше навън и токчетата й заскърцаха по ситните камъчета на алеята, бели като сняг под ярките лъчи на луната. Кроукър я последва.
	Къщата беше построена от червеникави тухли, капаците на прозорците бяха в кремаво, а около внушителната входна врата имаше красива мозайка от опушено стъкло, най-малко на сто години. Извитата алея зад гърба им се очертаваше от: редици стройни вишневи дръвчета, от отсамната страна, покрай тухлената стена, се виеха стари лози, магнолиеви храсти със заострени листа чезнеха по посока на полегатия покрив. Тухлените стъпала към входа бяха разделени от цветни лехи, оголени по това време на годината. Черната почва беше посипана с тор, който имаше цвят на слама. Слаб, но щипещ ветрец свиреше сред яркозелените клонки на кипариси-джуджета, изправени като стражи встрани на стъпалата.
	Кроукър беше нащрек. Започна да се оглежда още в Александрия, веднага след като напуснаха италианския ресторант. Не забравяше, че им го беше препоръчал администраторът на хотела, следователно местонахождението им лесно можеше да бъде установено. Вероятно и Маргарет беше обзета от подобни мисли, тъй като настоя да походят пеш и да не се качват на първото свободно такси, което мине край тях. А указанията, които даде на шофьора, свидетелстваха за твърдото й намерение да заблуди евентуалните преследвачи.
	Маргарет спря пред солидната дървена врата е красива резба и се обърна да го погледне.
	— Искам едно да ти е ясно, Лю — рече. — Тук аз не нося отговорност за нищо. Това място е нещо повече от обикновена частна собственост.
	Той я гледаше и се опитваше да разбере същността на неуловимата промяна в нея. Тя беше настъпила в момента, в който видя снимките на Джини Морис върху бюрото на Лилехамър.
	Маргарет леко докосна китката му, направи опит да се усмихне, после използва бронзовото чукче. След миг вратата се отвори и на прага застана красива жена, облечена в черен вълнен панталон, кремава копринена блузка и силно вталено испанско жакетче с бродерии. Тези дрехи подчертаваха стегнатата й стройна фигура, положително нямаше да изглеждат демоде дори ако ги носеше някоя — манекенка, три пъти по-млада от жената на прага.
	— Маргарет! Слава Богу, че дойде! Усмивката й беше желязна, Кроукър неволно си спомни за изстиващата кола зад гърба си, очите му изпитателно пробягаха по лицето й. Бръчиците бяха навсякъде — около очите и устата, над горната устна, по шията. Тази жена не беше пощадена от хода на времето, но при нея старостта някак не личеше, прикрита от неукротимия блясък на сините очи — умни, умеещи да прикриват мислите и едновременно е това сияйно ярки…
	Само усмивката му стигаше. Кроукър веднага усети опасния огън, който се излъчваше от тази жена, едва сега си обясни страха и нежеланието на Маргарет да се връща отново тук…
	— Влизай, скъпа — продължи домакинята, затвори вратата зад тях, прегърна Маргарет и я разцелува по двете бузи — така, както го правеха в Европа. — Много се радвам да те видя! След смъртта на Дом вече нищо не е както преди… Направих всичко възможно да разбера какво се е случило, притиснах дори един сенатор от Минесота, който ми дължи купища услуги, но нищо… Каменна стена.
	— Мисля, че в това отношение можем да бъдем полезни една на друга — някак сковано отвърна Маргарет.
	— О, скъпа, това е най-добрата новина, която чувам от седмици насам! — възкликна Рената. — Много ми се иска да знаеш отговора на въпросите, които си задавам! Дом винаги е споделял е теб!
	Ръката й остана под мишницата на Маргарет, на лицето й изведнъж се появиха нови бръчки. Сякаш някой беше потопил написано със симпатично мастило послание в проявяващ разтвор…
	— Но ти си в компанията на непознат човек, скъпа… Къде е Антъни?
	Маргарет се обърна към него, по очите и личеше душевната борба.
	— Лю Кроукър — рече тя. — Моля, запознайте се с моята втора майка Рената Лоти.
	Рената любезно се усмихна, ръката й стисна Кроукър с изненадваща сила.
	— Моля, заповядайте. Дъщеря ми прояви необичайна любезност. Използвала съм много имена, но във Вашингтон съм известна като Рената Лоти… Някога ме наричаха Фейт Голдони, това име ви е познато, нали, мистър Кроукър?
	_Господи, та това е майката на Доминик Голдони_, смаяно си помисли Кроукър.
	Не ги покани да се съблекат, обърна се и ги поведе през просторното антре, облицовано в крушова ламперия. Кроукър забеляза лекото й накуцване. Не беше споменала нищо за него, от начина, по който се движеше, ясно личеше, че не го счита за недъг. Напротив — беше се нагодила към него и походката й изглеждаше съвсем естествена. Минаха край затворена двойна врата, зад която се долавяха звуците на сдържано светско събиране.
	— Тази вечер основните помещения са пълни с гости — подхвърли Рената. — Но аз познавам добре дъщеря си и съм сигурна, че ще предпочете спокойствието.
	Прекосиха килер, наситен с приятни аромати, и се озоваха в просторна кухня с излъскани до блясък уреди. Там свещенодействаше млад готвач с бяла престилка, приведен над плодов пай, въздухът тежеше от миризмата на зехтин, червено вино и прясно запарен чай.
	Рената свали от закачалката подплатен с кожа шлифер и го наметна на раменете си. Задната врата водеше към, малка градинка, засадена с билки, вляво се виждаше дървен навес с тухлени стени, обвит е лози и бръшлян, които даваха надеждна закрила срещу хладната ноемврийска нощ.
	Сладките кухненски аромати отстъпиха място на острата миризма на конска пот, сено и оборски тор. Рената светна една лампа и отвори вратата на конюшнята.
	Животните пръхтяха и пристъпваха от крак на крак, Кроукър отново си спомни за онзи изпълнен с халюцинации миг в колата, когато сякаш подслушваше спомените на Маргарет… Към тях се насочиха огромни, воднисто кафяви очи, в погледа им се четеше нервно недоверие. Конете усетиха миризмата им, някои от тях тихо процвилиха.
	Очите на Кроукър внимателно обходиха помещението.
	— Странно — рече той. — Там има пистолет…
	Рената се извърна към кобура от груба кожа, окачен на насрещната стена.
	— Това е колт, поддържам го в безупречно състояние — обясни тя. — Купих го в годината, в която построих конюшнята. На около две мили оттук видях кон, със счупен крак, чийто собственик напразно търсеше оръжие, за да прекрати мъките му… Тогава си дадох дума моите коне никога да не страдат по този начин…
	Кроукър внимателно я наблюдаваше, умът му съпоставяше току-що получената информация с безспорно елегантното й женско излъчване.
	— Честно казано, вие ме изненадахте — промърмори след известно време той.
	— О, така ли?
	— Бях останал с впечатлението… също като агентите на ФБР, че Фейт Голдони е починала… С очите си видях ксерокопие от смъртния акт, приложен към досието на фамилията Голдони…
	— Това е абсолютно вярно — отвърна Рената. — Аз _действително_ умрях преди няколко години… По-скоро умря Фейт Голдони. Роди се Рената Лоти, установи се тук, на хвърлей място от Капитолийския хълм и влиянието й несъмнено се чувстваше… — облегна се на една от клетките, гъвкавите й пръсти докоснаха главичката на забит в гредата пирон. Тялото й очевидно не познаваше артрита. — Смяната на самоличността не е нещо ново за мен. По време на Втората световна война бях в армията под името Фейт Соухил…
	— Ако всичко това е истина, защо го споделяте с мен? — поклати глава Кроукър. — Федералните агенти може и да не са в течение, но аз все пак работя за тях…
	— Първо, защото вие не сте федерален агент — отвърна Рената. — Второ — защото аз _зная_ кой сте вие! — блестящите сини очи се преместиха върху лицето на Маргарет. — Трето, защото дъщеря ми ви е довела тук… — издаде тих гърлен звук, конете наостриха уши: — Нещо, което не си е позволявала дори със съпруга си.
	На Маргарет очевидно й дойде до гуша от тези приказки. Извади от чантата си навита на руло дебела хартия и я подаде на Рената. Кроукър видя, че това е снимка.
	По-възрастната жена пое снимката и надникна в очите на доведената си дъщеря, очевидно истински заинтригувана от причината за неочакваното й посещение.
	— Джини Морис — сковано поясни Маргарет. — Трупът й е бил открит редом е този на Дом… На челото й е изрязан вертикален полумесец…
	— Велики Боже! — тихо възкликна Рената. — Сега разбирам защо си дошла! — тялото й се отдели от дървения стълб, пръстите забързано започнаха да разгъват фотографията.
	— Предполагам, че знаете коя е Джини Морис — подхвърли Кроукър.
	— Синът ми нямаше тайни от мен — отвърна Рената с глас, в който се долавяше тежестта от споделеното доверие. — Той беше изключителен човек, във всяко едно отношение… — очите й проблеснаха по посока на Кроукър: — Не зная какво мнение сте си създали вие, но той беше човек, за когото думата _вярност_ означаваше всичко! Сексуалните му забежки нямаха никакво значение! — на лицето й се появи лека усмивка: — Но за кого от нас имат?
	Кроукър я гледаше по начина, по който го бяха учили да наблюдава потенциалните заподозрени. По гърба му пробяга странна тръпка, някак изведнъж беше убеден, че тази жена знае за сексуалната му близост с Маргарет.
	— Върху тялото има и други особени следи — промълви Маргарет.
	Рената извади снимката и заби поглед в обезобразения труп, насечен на седем хоризонтални части. От най-долната рана стърчеше перото на рядко срещащата се бяла сврака.
	— Познато ли ви е нещо на тази снимка? — попита Кроукър.
	Рената продължаваше да гледа трупа, изражението на лицето й беше напълно непроницаемо. Конете усетиха напрежението в атмосферата и неспокойно се размърдаха. Вероятно надушваха предстоящата буря.
	— Стълбицата на Душата… — промълви най-сетне тя.
	— Моля? — приведе се напред Кроукър.
	— Част от ритуал, извършван от хора, които наричат себе си „месулети“ — поясни Рената. — Магьосници, използващи особена форма на хипноза, съществували още преди появата на китайската цивилизация… Според някои учени те са били циклади*, други твърдят, че са преки наследници на Титаните… — сви рамене и посочи снимката: — Виждате, че има седем срязвания… Според митологията на месулетите, човешката душа преминава през седем жизнени фази, преди да премине в отвъдното. Техните жреци прибягвали до тези срезове върху телата на тежко болни, Стълбицата трябвало да помогне на душите им да продължат пътешествието си в живота.
	[* Народност, обитавала южното крайбрежие на Средиземно море три хиляди години преди Новата ера. — Б.пр.]
	Облиза устните си, това беше единственият признак за наличието на някакво вълнение.
	— В тежки времена — по време на суша или други природни бедствия, свидетелстващи за нарушение в космическия баланс, месулетите са принасяли в жертва диви животни, чиито тела са били насичани точно по този начин…
	— Значи това е някакъв ритуал, подобен на вуду, така ли?
	Устните на Рената иронично се присвиха.
	— Това е „Нго-мей-юхт“ — отвърна. — Което на един от древните китайски диалекти означава буквално „полумесец“… Естествено значението му тук е съвсем друго — изразът е почти синоним на друга китайска думичка — „Гим“, която означава сабя с двойно острие. Гимът е символ на месулетския жрец. Вертикален полумесец, боядисан в индигов цвят…
	Кроукър слушаше със затаен дъх.
	— Но откъде, за Бога, сте научили всичко това? — попита той.
	Рената сви рамене.
	— Когато човек живее във Венеция, когато съществува някъде между морето и сушата, увиснал над лагуната, натежала от мъглите на магията, той проявява естествен интерес към корените на живота, мистър Кроукър… Особено ако този човек не е бил роден във Венеция и това постоянно му се натяква… — не гледаше към доведената си дъщеря, но Кроукър остана с впечатлението, че този отговор беше предназначен за нея.
	— Бих казала, че аз по природа съм жадна за знания — продължи възрастната жена, очите й странно потъмняха: — Интересът ми към древните легенди несъмнено се дължи и на влиянието на покойния ми съпруг — бащата на Маргарет… Той беше венецианец, в жилите му е текла кръвта на цикладите, в тези на Маргарет — също… — отново сви рамене, съумявайки да придаде особено значение на този иначе напълно банален жест. — Много древни култури претендират да са основатели на Венеция, сред тях е дори последната научна школа на Троя, разпаднала се по време на битката между братята Менелай и Агамемнон…
	Кроукър слушаше с подчертан интерес, но не изпускаше Маргарет от погледа си. Направи му впечатление, че предпочита да държи лицето си в сянка, сякаш искаше да се скрие от думите на Рената. Имаше чувството, че двете жени са водили продължителна психологическа битка, с променливо надмощие… Това ли беше причина за нежеланието на Маргарет да се завърне тук?
	— Едва ли сте чували за племето Нунги, населяващо високите плата по границата между Северен Виетнам и Китай. Именно то използва символиката на Нго-мей-юхт, достигнала Бог знае как до тях. Тези хора не са нито главорези, нито човекоядци. Те просто вярват, че същността на това, което наричаме „душа“, се крие в скелета на човека или животното; че запазят ли този скелет цял, те ще успеят да възкресят мъдростта на душата, помагайки си със съответните молитви и ритуали.
	Рената притежаваше дарбата да говори по начин, който придаваше достоверност дори и на най-фантастичните приказки. Това не означаваше обаче, че би говорила по този начин на всеки, Кроукър беше дълбоко убеден в това.
	— Жреците на нунгите са вярвали, че Нго-мей-юхт е единственият път към нирвана. Според някои изследователи обаче те са прибягвали до този ритуал, за да заздравят своите привилегии… — Рената изви глава, Кроукър остана с чувството, че очите й пронизват стените и гледат в друг свят, в друго време…
	— Като човека, убил Доминик и Джини, нали?
	Рената мълчаливо кимна.
	— Ще ви бъда много задължен, ако ме осведомите и за някои подробности — продължи той. — Например какво означава перото от бялата сврака?
	— Значи все пак сте извършили някои проучвания — размърда се с непонятно притеснение тя. Жребецът зад преградата тропна с крак и изцвили, сякаш примитивният му ум беше доловил неясна заплаха. — Да ви кажа какво означава перото, така ли? — въздъхна, очите й се проясниха: — Е, след като съм почнала, трябва и да свърша, нали? — извърна глава към Кроукър, погледът й го опари.
	_Какво ли си мисли Маргарет_, запита се той и погледна към лицето й, потънало в лепкавата паяжина на сенките. _Тя трябва да е знаела всичко, защо иначе ще ме води тук?_ Разбрала е всичко в момента, в който е видяла перото и седемте прорезни рани. „Може би това е неизбежно, като идването на една секунда след предишната…“ Нали нещо подобно беше прошепнала, преди да влязат в този дом?
	— Бялата сврака се радва на особени привилегии в ритуала Нго-мей-юхт — започна Рената. — Вероятно знаете, че всички световни култури отделят особено внимание на способността да се лети, полетът неизбежно се свързва със свръхестествените способности… Птицата е символ не само на полета, но и на превръщането на човека в Бог…
	Кроукър се замисли. Благодарение на приключенията си с Никълъс, той беше склонен да приема и най-фантастичните неща. Вече знаеше, че дори и зад най-баналната действителност може да се крие странен и непознат за никого свят. Подобно на опитен мореплавател усещаше подводните течения, които бавно, но сигурно свързваха думите на тази жена е тревожната аура, излъчваща се от местопрестъплението. Приличаха на мигрена — неясна, необяснима, но с тежко и неподлежащо на съмнение присъствие.
	— А как се връзва това превъплъщение с нещастната Джини Морис? — попита на глас той.
	— Не се връзва — поклати глава Рената. — То е… как да кажа… нещо като подпис.
	— Подпис ли?
	— Да. Бялата сврака е свързана с жреца, а не с обекта на жертвоприношението.
	Кроукър направи крачка напред, сърцето развълнувано блъскаше в гърдите му.
	— Искате да кажете, че по перото можете да откриете самоличността на убиеца?
	— Точно, така — кимна Рената. — Всички жреци на нунгите имат собствен символ, избран сред представителите на животинския свят… Не допускам, че някой новопокръстен е решил да избере бялата сврака точно сега… — прехапа горната си устна със ситни бели зъбчета и започна да му обръща гръб.
	— Ако знаете кой е убиецът на сина ви, трябва да ми кажете! — настоя Кроукър.
	— Рената прокара пръсти по челото си, сякаш искаше да отметне невидими кичурчета коса.
	— Бялата сврака е символ на изключителна власт сред нунгите — промълви тя. — Чрез нея Бог разговаря с жреците, тя е свещена… А онзи, който използва нейните пера…
	Думите й увиснаха във въздуха, тежки, лепкави, заплашителни… Кроукър се готвеше да каже нещо, но погледна Маргарет и стисна устни. Тя беше затворила очи, сякаш искаше да ги предпази от заслепяваща светлина.
	Рената изпусна въздуха от гърдите си и продължи, вече напълно под контрол:
	— Както казах, бялата сврака е символ на огромна власт. Но тази власт е опасна, почти неминуемо води до катастрофа онзи, който посмее да се възползва еднолично от нея — ноздрите й потръпнаха, сякаш доловили непозната миризма: — Според преданията на нунгите всеки, който иска да чуе гласа на Бога посредством нея, се превръща в…
	— Луд — довърши изречението й Кроукър.
	На лицето й отново се появи странната сърповидна полуусмивка.
	— Дори в нещо по-лошо — рече, обърна се към жребеца и погали с пръст кадифените му ноздри.
	— Какво може да бъде по-лошо от лудостта? — удиви се Кроукър.
	— Изслушайте ме и ще откриете логиката — отвърна тя, вниманието й продължаваше да е насочено изцяло към коня. Сякаш докосването до меките ноздри й помагаше да се измъкне от мрачните предчувствия, връщаше спокойствието в душата й. — Онези, които искат да се превърнат в богове, постепенно губят своите човешки качества, губят всички чувства, които ги свързват със света на обикновените хора… Бавно и незабелязано затъват в света на сенките, оттам все още могат да влияят върху съдбата на живите хора, но самите те остават безчувствени… Превръщат се в живи мъртъвци… — очите й се спряха върху лицето му: — Тук опираме до мистичните имена, с които хората назовават подобни същества: вампири, зомбита, призраци…
	Очите на Рената блестяха като скъпоценни камъни, Кроукър имаше чувството, че отвъд тях се очертават контурите на един непозната опасен свят…
	— Човекът, извършил тези убийства, няма нищо общо с обикновените хора — приключи тя, поколеба се за миг, после добави: — Затова не може да бъде открит е обикновени средства…
	— Аз искам не само да го открия, аз искам да го спра! — тръсна глава Кроукър.
	— Страхувам се, че това е невъзможно.
	— Не съм съгласен!
	— Вие не сте го виждали — иронично се усмихна Рената. — Ние с вас и Маргарет поддържаме живота си благодарение на животинската плът и семената, които посаждаме в земята. Но този човек е съвсем различен от нас, в това можете да бъдете сигурен. Той черпи сили отдалеч по-ефимерни източници…
	— Но е смъртен, нали?
	Рената не отговори веднага, очите й отново изгубиха цвят.
	— Ако вкарате куршум в мозъка му или пронижете сърцето му с нож, той ще умре… В този смисъл наистина е смъртен. Но той е месулет, а това означава, че ако не успеете да го убиете веднага, с вас е свършено…
	— Искате да кажете, че и ранен може да действа по-добре от мен…
	— Искам да ви кажа само едно — никога не забравяйте това, което ви разказах за бялата сврака и нейната тайнствена сила… — очите на Рената се сведоха към снимката със Стълбицата на душата, после отново се заковаха върху лицето на Кроукър: — Не ми изглеждате настроен скептично…
	— Така е — кимна Кроукър, спомни си за Никълъс и добави: — Имам един приятел, който притежава подобен контрол над тялото си…
	Рената беше престанала да гали коня и го наблюдаваше с неприкрит интерес.
	— Как се казва този човек? — остро попита той.
	— Използва много имена — поклати глава тя. — Чакайте да видим… В родината си е бил известен с две — Доналд Трък и Робърт Ашуко…
	РОБЪРТ! Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но главата й беше отпусната на гърдите, а лицето й — скрито под кичури коса.
	— Майка му е била виетнамка и го е кръстила До Дук — леко потръпна Рената. — Напуснал Сайгон, след като убил работодателя си — някакъв френски трафикант на оръжие, който малко или много помогнал да го отгледат… Тогава приел японското фамилно име Фуджиру, един Бог знае как всъщност се казва… Баща му е неизвестен, До Дук решил, че е японец, и толкоз…
	Кроукър се замисли, информацията беше обилна и зашеметяваща.
	— Мога ли да ви запитам откъде знаете толкова много неща за този човек? — вдигна глава той.
	— Във Виетнам е бил близък с Майкъл Леонфорте — отвърна Рената. — Двамата са се занимавали с много лош бизнес там, в компанията име имало и трети — някакъв тип на име Рок… — вдигна ръка, за да изпревари следващия му въпрос: — Моля, не ме питайте откъде получавам информацията си за фамилията Леонфорте.
	— Но вие сама казахте, че знаете кой съм — възрази Кроукър. — Уверихте се, че Маргарет достатъчно ми вярва, иначе идва ли би ме довела тук…
	— Съвършено вярно, мистър Кроукър — кимна Рената. — Но докладвате на Уилям Джъстин Лилехамър, нали?
	— И какво от това?
	Рената изтръска космите на коня от ръцете си и хладно го погледна:
	— Питам се доколко мога да ви се доверя…
	— Искате да кажете, че Лилехамър действа по свой собствен план, за който аз нямам представа, така ли?
	— Защо трябва да ви го казвам? Вие очевидно вече сам сте го разбрал…
	— Имам известни подозрения и това е всичко — отвърна Кроукър и сви рамене: — Каквито и да са плановете на Лилехамър, аз вече съм затънал твърде дълбоко, за да се върна назад… Освен това трябва да се грижа и за Маргарет.
	— Маргарет е омъжена жена — хладно го изгледа Рената.
	— Пропуснахте да добавите „щастливо“ омъжена…
	— Наистина ли? — небрежно попита тя, без окото да й мигне.
	Кроукър усещаше магнитното поле на някаква тайна борба между двете, но не можеше да схване нито мащабите, нито съдържанието й. Каква роля играе по-възрастната жена, ако се изключи — естествено, баналната роля на загрижена майка? Интуитивно усещаше, че трябва да действа изключително умно, иначе този безкрайно интересен разговор бързо щеше да приключи.
	— Тя има нужда от Тони Д. — добави той. — И в името на общите интереси аз нямам намерение да я откъсвам от него.
	Сега Рената вече примигна и той отчете точка в своя полза. Важна точка.
	— Защо не излезем на въздух? — подхвърли тя. Бледият сърп на месечината светеше ярко, нощта беше ясна, хапливият ветрец не достигаше до навеса. Стояха близо един до друг, лунните лъчи пред тях приличаха на сребърна завеса.
	— Съдбата на Маргарет е решена, смъртта на сина ми я подпечата завинаги — промълви Рената. — До Дук положително го е убил по заповед на Чезаре Леонфорте, но изборът не е бил случаен… Чезаре е искал нещо повече от смъртта на Дом. Искал е това, което е криел в главата си…
	Маргарет бавно се обърна, по лицето й блестяха сълзи. Сърцето на Кроукър се сви от състрадание.
	— Искате да кажете, че е бил изтезаван?
	— В това няма никакво съмнение — кимна Рената, очите й бяха заковани върху Маргарет. — Въпросът е дали синът ми е издържал…
	— Вие познавате До Дук далеч по-добре от нас — въздъхна Кроукър. — И вероятно можете да…
	Прекъсна го Маргарет.
	— Можете да бъдете сигурни, че Робърт е измъкнал всичко, което му е било нужно! — някак сковано изрече тя.
	Лицето на Рената пребледня, Кроукър забеляза, че запази равновесие с цената на доста усилия.
	— Ти си била с него! — почти безгласно прошепна тя.
	— Да.
	С това се приключи. Нито Маргарет предложи повече обяснения, нито Рената й ги поиска. Странно, помисли си Кроукър. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди. Тишината се нарушаваше единствено от пръхтенето на конете зад дървената стена.
	— В такъв случай трябва да се примирим с най-лошото — въздъхна най-сетне Рената. — Мистър Кроукър, вие трябва да отлетите за Токио по най-бързия начин!
	— Защо? — попита той, очите му се местеха от затвореното лице на едната жена към тайнствената усмивка на другата. — Информаторът на Доминик ли живее там?
	Рената бавно кимна с глава, а той отново си помисли за Никълъс. Постоянно го правеше, особено след ритуалното убийство на Доминик Голдони. Е, добре. Никълъс е в Токио, положително ще му окаже помощ. Сърцето му потръпна от радост, че ще се види с приятеля си.
	— Трябва да докладвам на Лилехамър — рече на глас той.
	— Не ви съветвам! — отсече Рената. — Той едва ли ще прояви вашата разсъдливост и самообладание!
	— Сигурно, но на мен ще ми трябват средства, връзки и паспорт. Без подкрепата на Лилехамър ще бъда напълно загубен в непозната и чужда страна като Япония.
	— Аз мога да ви доставя всичко необходимо — отвърна Рената, изведнъж останала почти без дъх. От това Кроукър разбра колко важна за нея е промяната в официалния му статут. — Освен това ще ви пазя от него…
	— От кого, от До Дук ли? Мисля, че и сам мога да се пазя от него, особено след това, което ми разказахте…
	— Имах предвид Уил Лилехамър — поклати глава Рената, после измъкна изпод шлифера си днешен брой на „Вашингтон поуст“ и му го подаде.
	ВИСШ СЛУЖИТЕЛ НА ГИГАНТСКА ЕЛЕКТРОННА КОМПАНИЯ НАМЕРЕН МЪРТЪВ
	Гласеше тлъстото заглавие на първа страница, под него имаше снимка на Харли Гоунт, генерален директор на Никълъс за Съединените щати. Според неназован правителствен източник, гласеше текстът на материала, който Кроукър четеше с нарастващо чувство на ужас, Никълъс Линеър и неговата компания „Сато-Томкин“ са обект на разследване от комисията на сенатора Бейн, а генералният директор на американския й филиал Харли Гоунт вече приел да бъде разпитан. Бруталното му убийство може би повдига капака на една голяма афера, още повече, че президентът на компанията Линеър, с постоянно местожителство в Токио, е отказал да приеме призовката. Внушението беше ясно — забъркан в незаконни сделки с лицемерните японци, Линеър е наредил да бъде затворена устата на един от най-близките му сътрудници…
	Вдигна глава и срещна блестящите очи на Рената. Какво се четеше в тях? Не беше ли някакво дълбоко вътрешно задоволство, грозно и оголено, лишено от всякакъв свян?
	— Мистър Гоунт ме посети в нощта, преди да бъде убит — каза с лека въздишка Рената. — Предоставих му известно количество компрометираща информация относно човека, от когото се интересуваше… Този човек беше Уил Лилехамър. — За пръв път от началото на разговора в гласа й се долови известна несигурност: — Но аз… Аз нямах никаква представа, че всичко това ще доведе до смъртта на мистър Гоунт!
	— А защо сама не използвахте компрометиращата информация, с която сте разполагала? — вдигна вежди Кроукър.
	— Исках да помогна на мистър Гоунт. Той беше… Беше много отчаян, а аз притежавах лекарството, което му трябваше…
	Настъпи кратка пауза, Кроукър я наблюдаваше с вниманието, с което лекарят разчита кардиограмата на пациента си.
	— Как стана така, че Гоунт се обърна именно към вас? — тихо попита той.
	— Чрез съответните препоръки — отвърна Рената. — Знаете как се върши работа в град като Вашингтон. Връзките са всичко и Господ да ви е на помощ, ако ги смесите с приятелските си чувства!
	— Съобщих на мистър Гоунт, че Лилехамър е таен сътрудник на комисията на сенатора Бейн. Изглежда това беше всичко, от което той се нуждаеше… Въоръжих го със съответните…
	— Ако наистина мислите, че сте го въоръжили, би трябвало да му предоставите гаубица! — хладно я прекъсна Кроукър. Гледаше я така, както се гледа отровна змия, подала глава от кошницата със закуски. — С арсенала на свое разположение, би трябвало сама да се разправите с Лилехамър!
	— Ако ставаше въпрос само за него, положително бих го сторила — поклати глава Рената. — Но моите врагове са на много по-високи позиции…
	— Значи сте използвали Гоунт, за да…
	— Стига! — извика Маргарет и се изправи между двамата. Блестящите й очи се забиха в лицето на Кроукър. — Не те доведох тук, за да си издерете очите!… — гневът я напусна толкова рязко, колкото се беше появил, устните й едва чуто се раздвижиха: — Всички имаме свои лични мотиви… Нали така, Лю? — очите й блестяха като скъпоценни камъни: — Сам виждаш, че дори детективите могат да изпитват чувства…
	— Няма да е зле, ако се вслушате в думите й — отбеляза Рената. — Тя притежава мъдростта на своите предци… — на лицето й се появи странно свенлива усмивка, Кроукър изведнъж изпита чувството, че я вижда такава, каквато вероятно е била в годините на своята младост. Една прекрасна двадесетгодишна жена, от чиято красота всички са оставали без дъх…
	Докосна ръката му, гласът й прозвуча по-тихо дори от шепота на листата над главите им:
	— Ще споделя с вас последната тайна на сина си… Ще ви кажа името на човека, който му е предавал безценна информация в течение на години… — пристъпи напред и долепи устни до ухото на Кроукър: — Дори Маргарет не го знае… Обещах на Доминик, че никога няма да споделя тази негова тайна, но обстоятелствата ме принуждават да го сторя… Ако не изрека името му на глас, този човек ще бъде мъртъв!… Под псевдонима „Нишики“ се крие Микио Оками. Притежател на титлата „Кайшо“ — върховен шеф на Съвета на оябуните на могъщата японска мафия Якудза.


	Петнадесета глава
	Токио | Вашингтон

	Когато До Дук положи маската от силикон и поликарбонати върху лицето си, той изпита чувството, че се докосва до нещо живо, до нещо от плът и кръв, дало живот на ефимерни мечти. Изпита сигурност.
	_Искам да чувствам_, каза си той.
	Защото именно чувството беше отнел от него Ао — шаманът на нунгите, по време на тежкия ритуал в планините на Виетнам. Младият До Дук не можеше да го разбере. Но дори и да можеше, дали би му се противопоставил? Дали би отхвърлил блестящия нов свят, който се разкриваше пред очите му? Едва ли. Въпросът беше прекалено метафизичен за един младеж като него.
	В крайна сметка именно чувствата искаше да изсмуче докрай от своите жертви, особено от последните две — покойната Джини Морис и Маргарет Голдони де Камило. Макар и твърдо решен да си разчисти сметките с всички, той беше принуден да признае и един друг факт — Маргарет се оказа по-различна. Не можеше да я убие. Не искаше да я убие. За пръв път се сблъска с една от фундаменталните истини на живота, макар за него тя да беше свързана единствено с личността на Маргарет — да убиеш човешко същество означаваше, по някакъв тайнствен и неясен начин да лишиш природата от венеца на нейното творение, да унищожиш частица от собствената си душа.
	В дните след раздялата си с нея, той често имаше чувството, че продължават да са заедно. Усещаше меката й кожа под ръцете си, аромата на тялото й, особено под мишниците и сгъвките на коленете, кораловите гънчици между бедрата й. В началото все още можеше да се убеждава, че подобно усещане съществува благодарение на това, което беше отмъкнал незабелязано от нея; това, което беше скрил дълбоко в душата си по начина, по който мидата прибира под черупката си малка песъчинка и започва да я превръща в прекрасна перла.
	Именно като перла блестеше в съзнанието му споменът за общуването помежду им, душата му болезнено се свиваше от това, което беше изтръгнал от нея — неуловимо и плъзгаво, граничещо с паническото усещане, че започва да губи разума си.
	— Той не се страхуваше нито отливите зверове, нито от магията. Но растящото усещане за привързаност към Маргарет определено го плашеше. Преди всичко, защото вече не се чувстваше сам сред Вселената, а също и защото от време на време мислите му за нея ставаха толкова натрапчиви, че забравяше всичко друго на света. Тези аспекти на реалността му бяха напълно непознати, ужасяваха го така, както собствените му магически способности ужасяваха околните.
	Повдигна ръце и намести маската. Лепилото беше негово собствено производство и имаше свойството да слепва изцяло полимерите и кожата. Толкова плътно и здраво, че, пипайки маската, той оставаше с чувството, че докосва направо лицето си. Така и трябваше да бъде. Каква полза от маска, която не те променя напълно?
	Изплези език, обърна се към огледалото и облиза устните си. Или устните на маската. Всъщност устните на Никълъс Линеър. Ще измъкне от него информацията, която искаха господарите му, после ще може да го прави каквото си поиска. Какъв късмет, че попадна на човек, владеещ изкуството на Тао-тао! В момента, в който откри способностите на Линеър, душата му потръпна от нетърпение да се докосне до непознатото, да открие пътя, който дори мъдрият Ао не познаваше.
	До Дук ще потърси помощта на свещената бяла сврака, ще съумее да отвори забранената Шеста врата. След това ще захвърли обречената си душа, ще я замести с тази на Линеър, зад гърба му ще остане единствено суха кожа, запазила чертите на лицето му.
	По този начин ще унищожи и собственото си минало.
	Но чувството на тържество бързо го напусна, на негово място отново се настани призрачното присъствие на Маргарет.
	— О, Буда, помогни ми! — отпусна се на колене той, думите излетяха от устни, които вече не бяха негови. Какво можеше да стори? Споменът за тази жена не го напускаше, безсилни бяха и чудотворните му способности. Това не беше само спомен, беше нещо далеч по-могъщо.
	Нуждата му от нея беше по-силна от страстта, от плътското желание. Влудяващото чувство на отделеност от човешкия род постепенно отстъпваше място на нещо далеч по-опасно: нарастващата увереност, че без нея не може да съществува, не може дори да диша…
	Беше крайно време да се отдалечи от огледалото. Стана, с върховно усилие на волята прогони от душата си аромата на Маргарет, закрачи с вдървени крака към металната клетка, която беше изградил в един от цеховете на фабриката за роботи.
	В момента, в който отключи металната врата и пристъпи прага, в главата му нахлуха обърканите видения, проблясващи в съзнанието на Никълъс.
	Включи халогенните прожектори, насочи ги в лицето на Никълъс, после му зашлеви два силни плесника. Няма нищо чудно, че сънува разпокъсани видения, рече си той. Токсините, които му беше инжектирал в Париж, бяха достатъчни да повалят дори бик. Нямаше обаче друг избор — душевните сили и специалните умения на този човек бяха толкова всеобхватни, че не можеше да рискува. По-добре прекомерно силна, отколкото слаба доза опиати…
	Докосна челото и страните му, проверявайки как е прилепнала маската. Възможностите на съвременните компютри бяха наистина смайващи. Захранени със серия от триизмерни холографски снимки, те обработваха изображението чрез сложна комбинация от нули и единици, после го прехвърляха на специалния софтуер и оттам се появяваше съвършено автентично копие на оригинала. От него се изработваше маската, родила се в електронния мозък по начина, по който вероятно Атина се е появила от мозъка на Зевс…
	Прилепването беше безупречно, специалните компоненти на лепилото държаха отлично. Всичко си беше тук — пори, корени на косъмчета, ситни бенчици, безупречно оцветяване… Повърхността на маската беше толкова истинска, че дори любовница не би открила фалшификацията. С нея човек може да се къпе и плува, да прави любов. Единственото условие е да не прониква въздух в специалния микроскопичен отвор, който служеше като запечатваща пломба.
	Клепачите на Никълъс потрепнаха, очите му започнаха да се избистрят. До Дук постави огледалото така, че пленникът да вижда собственото си лице.
	В момента, в който тъмните очи на Никълъс се спряха върху лицето му, До Дук изпита остър пристъп на световъртеж, успя да се задържи на крака само защото навреме впи пръсти в бицепсите на пленника. В ноздрите го удари миризмата на Маргарет, сякаш изведнъж тя се бе превърнала в кон, а той бе заровил глава в гривата му. Пред очите му се появи фигурата й, той стисна зъби и напрегна всичките си душевни сили. Дисциплината, на която го бе учил Ао, успя да му помогне да я привърже здраво към един от дебелите колове на самоконтрола, забити завинаги в съзнанието му. Ако в този момент някой го бе пронизал с нож в гърдите, болката едва ли би била по-силна. Чувстваше се като прокажен, който наднича в огледалото и открива, че се е превърнал в разкапан, но все още жив труп…
	Обзет от пристъп на агония, той проговори с гласа на Никълъс:
	— Вече разбра, че си жив, сега е време да разбереш и в чия кожа си влязъл! — отстъпи крачка встрани, за да му позволи да види създадената от компютъра маска. Онзи подскочи така, сякаш до тестисите му опряха оголени проводници. Ръцете му се впиха една в друга, мускулите окаменяха в спазъм. Това му позволи да се върне в действителността, да се увери, че има някакво място във Вселената — допреди миг една огромна черна дупка…
	До Дук се наведе над него:
	— Виж в какво си се превърнал! — прошепна той, гласът му прозвуча остро като крясък на ястреб над задрямалата гора. — Можеш ли да повярваш? Да, можеш… Ти си се превърнал в мен, а аз — в теб!
	По кожата на Никълъс избиха ситни капчици пот, До Дук ги докосна с върха на пръстите си, ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Допрял ухо до гърдите на врага си, той чуваше как сърцето му пърха като птичка, попаднала в стъклен кафез. Този звук го стопли, имаше чувството, че костите му се разкършват под лъчите на пролетното слънце, най-сетне пробило студената сивота на зимата…
	После Никълъс отново припадна и До Дук остана насаме с роботите. Черното мастило на спомените се топеше като пролетен сняг, образът на Маргарет се надвесваше над него с невероятна сила, душата му се изпълваше с вцепенение.
	Спомни си една приказка, която беше чувал от майка си, още като съвсем малко момче. Млад селянин срещнал момичето на своите мечти в едно съседно селце. Било сираче, но невероятно красиво. Оженили се и заживели радостно и спокойно. За съжаление щастието им било кратко — през зимата момичето се разболяло и въпреки усилията на мъжа си, който направил всичко възможно да го спаси, починало. Той я погребал под едно от вишневите дръвчета пред дома си, голите му клони тъжно се поклащали под сивото небе.
	Селянинът бил толкова погълнат от мъката си, че не искал да живее. С настъпването на мрака излязъл навън и въпреки протестите на приятели и роднини легнал върху пресния гроб на жена си. Не искал да се разделя с нея, пролял много горчиви сълзи.
	После, в онзи особен, наситен със седефена светлина час преди разсъмване, когато светът е замрял сред невидимите изпарения на земната гръд, той изведнъж чул леко драскане в корените на дървото. След миг пред очите му се появила червена лисица с разкошна опашка, изскочила сякаш направо от влажната земя.
	Била толкова красива и нежна, толкова тайнствена и властна, че селянинът забравил нещастието си и я загледал като омагьосан. Но мигът на изненадата отлетял, красотата на лисицата му напомнила за изгубената съпруга, той отново избухнал в сълзи.
	Лисицата седнала на земята до него, кръстосала предните си лапи като човек, после го погледнала в очите и го попитала защо плаче.
	Селянинът, отгледан с легенди за магическите способности на лисиците, които изобилствали в този край, с готовност й разказал за нещастието си.
	— Говориш за съпругата си така, сякаш тя е била самата любов — отбелязала лисицата.
	— Наистина беше така — отвърнал с тъжна въздишка селянинът. — С нея умря и любовта, а без любов аз не мога да оцелея…
	— Любовта е навсякъде около теб — опитала се да го окуражи лисицата.
	— Може би, но тя не е за мен — клател глава младият мъж.
	— Значи трябва да получиш обратно жена си и така ще имаш цялата любов на света!
	— За съжаление това е невъзможно.
	Лисицата вдигнала една от предните си лапи и кратко заповядала:
	— Спи! Скоро ще настъпи утрото, с него ще се върне и жена ти.
	Селянинът се подчинил, скрил лице в дланите си. Сигурен бил обаче, че едва ли ще заспи. Но заспал непробудно в момента, в който затворил очи.
	Събудил се с първите лъчи на слънцето, очите му механично се насочили към клоните на вишната, под която била погребана жена му.
	Премигнал веднъж-дваж, после рязко скочил на крака. Сърцето му лудо заблъскало. Бил съвсем сам, от лисицата нямало следа. Дали не сънувал срещата си със звяра, целия онзи фантастичен разговор? Сигурно е било така, казал си той, после започнал да чисти сухите листа от дрехите си.
	Изведнъж усетил присъствието на любимата си. Не до себе си, а вътре в душата си. Жена му е жива! Значи не е сънувал срещата с лисицата! Тя наистина е дошла И е направила една от своите великолепни магии!
	Усещал духа на жена си, сърцето му се изпълнило с радостно очакване. Бил убеден, че между двамата ще се установи истинската близост — онази, за която човек дори не може да мечтае в реалния живот. Всичко ще бъде прекрасно, защото любовта им ще бъде заключена дълбоко в душата му, а оттам никой не може да я измъкне и унищожи!
	Изминал един месец и близките на младия мъж го открили мъртъв върху гроба на жена си. Бледите му ръце стискали дръжката на дълъг нож, забит дълбоко в корема му. Земята около гроба била странно набраздена, сякаш някой я бил прекопавал като градина. Местните полицаи дълго се чудили на какво може да се дължи това. Накрая стигнали до заключението, че преди да се самоубие, селянинът се е опитал да изрови тялото на жена си, вероятно окончателно побъркан от мъка. Погребали го редом с нея и скоро забравили за случката.
	През следващите дни и месеци около гробовете било пусто. Веднъж седмично при тях се отбивали близки и роднини, оставяли букетчета с цветя и си отивали. В нощта на пълнолунието от гората излизала лисицата и присядала край гроба с тъжно лице.
	Само тя знаела истината — младият мъж опознал любовта далеч повече, отколкото било допустимо. Да обичаш някого било нещо повече от спомените за някого, за близостта с някого. Да споделяш общ покрив с някого съвсем не означавало да споделяш душата му. При втория вид близост няма тайни, няма почивка, няма тишина…
	Тишината, нарушавана единствено от приглушените механични звуци на роботите в цеха, беше единствената компания на До Дук.
	Защо именно сега си беше спомнил за приказката от детството? Винаги се беше ужасявал от нея, не можеше да заспи, струваше му се, че потъне ли в сън, в главата му ще се промъкне демонът на някои, който обича… В крайна сметка ставаше и отиваше да се сгуши в леглото на Французина. Никак не го беше грижа дали господарят е сам, или в женска компания. А той го приемаше, без да каже нито дума, протягаше ръка и му позволяваше да се сгуши до едрото му, топло тяло…
	_Но защо не съм търсел мама_, запита се До Дук сред приглушените звуци на автоматизираното производство. _Защо отивах при Французина?_ Заби поглед в собственото си лице, залепено за главата на Никълъс, въздъхна и зададе последния, най-важен въпрос: _Защо убих единствения човек, който ми предлагаше…_
	Обърна гръб на жертвата си, сграбчи стоманените пръти на решетката и заби глава в нея. Пред очите му изскочиха ослепителни искри.
	Нима можеше да произнесе тази дума? Дори пред себе си? Нима приказката за младия селянин и съпругата му наистина ще се окаже вярна? Нима животът му, изпълнен с кръв и насилие, в крайна сметка ще докаже нейната правота?
	Любовта е смърт.
	Да, но той обича Маргарет.
	Ето, произнесе тази дума. Значи е обречен. От гърлото му се изтръгна горчиво стенание.
	Механичният живот продължаваше неумолимия си ход оттатък стоманените решетки на килията. Оформяха се цилиндрични, плъзгави от машинно масло тела, към тях се прикачаха предварително изпробвани електронни компоненти. Инфрачервени очи се втренчваха в безкрайността, погледите им прекосяваха границите на време и пространство и достигаха до една друга действителност. Мрачна, но чиста и спокойна. Напълно освободена от болка и ужас. И най-вече от любов.
	А Никълъс, дано душата му потъне в ада, продължаваше да лежи в безсъзнание, нехаещ за ужаса в сърцето на До Дук, за неспособността му да прогони образа на Маргарет от въображението си. Подобно на мъртвата съпруга на онзи млад фермер, този образ отказваше да се стопи, върху него не действаха нито времето, нито разстоянието… Маргарет го стискаше здраво в ноктите си, разкъсваше тайнственото було на миналото, разглеждаше греховете му като музейни експонати и все пак го обичаше…
	Това беше непоносимо.
	Отметна главата си назад, от устата му се откъсна дрезгав вик, изпълнен с животинска мъка и дълбоко отчаяние. Стоманените слуги продължаваха да се раждат оттатък решетката в последователност, която влудяваше.
	Сграбчи раменете на Никълъс и се опита да го върне в съзнание. Разтърсването не помогна и той заби зъби дълбоко в рамото му. Никълъс се раздвижи, очите му се отвориха, сапфирената светлина в тях потрепна и сякаш се сви.
	— Събуди се! — изръмжа До Дук. — Време е да умреш!


	— Ах, това копеле Мънч!
	Лилехамър ядосано въздъхна:
	— Запазете гнева си за някой, който може да го изпита.
	Лилехамър с усилие потисна тръпката, която се канеше да разтърси тялото му. Климатичната инсталация работеше на максимален режим, в помещението цареше арктически мраз. По време на тези разговори устните му неизбежно посиняваха, а в душата му се промъкваше копнеж за влагата и жегата на Югоизточна Азия.
	Червената кралица се облегна в стола на колелца, придърпа кръглите копчета на ръкавелите на няколко сантиметра от ръкавите на кашмирения си блейзър.
	— Отдавна не съм натискал спусъка на истинско бойно оръжие — промърмори. — Я кажете, хубаво ли беше?
	По дяволите, в тоя студ дори дъхът им се вижда, въздъхна в себе си Лилехамър. Образите им се отразяваха в многобройни никелирани повърхности, сякаш се намираха в морга.
	— Божествено! — промърмори на глас той.
	— Обзаложих се със себе си, че точно това ще отговорите — усмихна се Червената кралица.
	Бюро, столове, работна лампа — всичко от неръждаема стомана. Шкафовете за книги и кантонерките също. Плюс бели стени — толкова ослепителни, че зъбите на Лилехамър изтръпваха. А може би изтръпваха от това, което ставаше вътре в него. Вече от доста време спеше най-много по, час, огромното напрежение от провеждането на операция, която началството не само не одобряваше, но и категорично забраняваше, изсмукваше всичките му психически сили.
	— Ако бяхте изчакали…
	— Какво? — приведе се напред Лилехамър.
	Червената кралица го погледна право в очите.
	— Ако бяхте изчакали, бихте могли да премахнете и двамата.
	— Ако бях изчакал, щях да изпусна Мънч. Нещо го правеше плашлив. Тридесет секунди повече и щеше да изчезне. Знаете какви са хората като него — потъне ли веднъж, с нищо не можеш да го изчегърташ. По този начин бях сигурен, че ще бъде неутрализиран…
	— Не обичам неизпипаните работи — промърмори онзи. — А тази е точно такава. Какво, по дяволите, са правили снощи двама от вашите хора в жилището на Рената Лоти?
	— Колко души бяхте пуснали след тях?
	— Само един, при това назначен от вас — изсмя се Червената кралица. — Знаете ли, не искам да кажа, че сте изгубили доверието ми, но… Просто не разбирам как същество като До Дук може да ви влезе толкова дълбоко под кожата!
	— Ако мислите, че съм изгубил професионалната си непредубеденост…
	— Не, все още не мисля такова нещо — остро отвърна Червената кралица. — Вие запазихте здрав разум през цялото време на виетнамската си одисея. Но това се отнася за времето преди клетката в „зоологическата градина“, нали? — очите му хладно проблеснаха — Имате нужда и наистина трябва да приключите с този До Дук, Уил… Но съветът ми е да не прибързвате, особено сега, когато сте толкова близо до него… Никак не ми се ще да слизам в моргата и да ви идентифицирам в един от онези найлонови чували…
	— Да, сър.
	— Искам да разберете какво са правили вашите хора при Рената Лоти.
	— Тук трябва да се действа предпазливо, защото Лоти има влиятелни приятели на Капитолийския хълм…
	— Това е вярно, но сред тях не фигурира Рене Бейн и ще й се наложи временно да скрие рогата си. Въпреки това бих казал, че тази дама притежава изключителни способности, когато става въпрос за сделки със старите сенатори… Достигала е компромиси по много законопроекти в задънена улица, при това по начин, който е бил приемлив за абсолютно всички — ръката на Червената кралица се плъзна по блестящата метална повърхност на бюрото: — Знаете какво трябва да се прави. Малко дипломация, малко ласкателства… Но внимавайте — тя е дяволски умна!
	Лилехамър кимна с глава.
	— Сенаторът Бейн е бесен — промърмори той. — След смъртта на Гоунт — неговия основен свидетел, а сега и на Мънч, нещата могат да тръгнат в опасна насока… Особено ако реши да направи някое от патентованите си публични изявления! Това ще значи да пуснем бика направо върху новия килим! Може би ще трябва да…
	— Рене го оставете на мен — хладно го прекъсна Червената кралица. — Аз съм го захранвал с всички компрометиращи материали, които са му били нужни до този момент, аз го издигнах, аз купих необходимите гласове на електората, аз му създадох съответния авторитет и накарах старите момчета в Сената да го приемат като свой, преди да се нахвърли отгоре им като бясно куче… Сега те не знаят дали трябва да му се умилкват, като го видят, или да бягат в тоалетната… — тръсна глава и добави: — Рене Бейн е мое творение, затова го оставете на мен… Дълговете трябва да се плащат, Уил…
	— Но все пак има опасност да го изтървем от контрол. Не е ли по-добре да го побутна към някой прозорец?
	Червената кралица му хвърли хладен поглед.
	— Понякога имам чувството, че изпитвате истинско щастие само когато сте в зоната на бойните действия, Уил… — почука с пръст носа си и добави: — Не се безпокойте. Рене Бейн не се нуждае от крайни мерки, едва ли ще се наложи да му покажем вашето сребърно чукче… Аз го изградих от три основни компонента: страх, предразсъдъци и невежество. С тяхна помощ стигна до върховете на властта, с тяхна помощ и ще падне от там. Това мога да ви го обещая. Но то ще стане, когато престане да ни бъде полезен… — на лицето му се появи решителна гримаса: — Няма да жертваме нито една пионка, преди да му дойде времето!
	Лилехамър си тръгна, изпратен от хладния смях на домакина си.
	В преддверието на херметично запечатаното и недостъпно за електронни подслушвателни средства помещение го чакаше Веспър. Естествено нагиздена в едно от новозакупените си модни костюмчета. Сегашното беше произведено от Армани, виненочервено с тебеширени ивици, от изключително фина вълна. Тази жена положително притежава най-богатия гардероб сред жените, които работят на заплата във Вашингтон, помисли си Лилехамър. Но какво друго да прави? През нея минаваха всички маршрути на агентите на „Огледалото“, включително личното им въоръжение, дневните пари и фалшивите документи. Във всяка минута на денонощието тя знаеше къде се намира даден агент и какви връзки трябва да осъществи, но въпреки това Лилехамър беше готов да заложи годишната си заплата, че тази жена няма и най-малка представа за общата насока на операциите. А и как би могла? Червената кралица беше такъв маниак на тема сигурност, че вероятно не казваше и на задника си кога точно ще посети тоалетната!
	Известно време остана неподвижен, наслаждавайки се на дългите и стройни крака на Веспър. Седнала зад своя компютърен терминал, младата жена обработваше премиите и персоналните добавки, които той трябваше да получи от бюрократичната блъсканица, грееща със зеленикава светлина от екрана на монитора. Веднъж му беше казала, че странното собствено име дължи на баща си, който бил фанатичен почитател на Йън Флеминг. Веспър се казвала първата голяма любов на Джеймс Бонд…
	Дългите й пръсти с безупречен маникюр тичаха по клавиатурата, теменужените й очи хладно го оглеждаха. Кичур коса с цвят на узряло жито падайте край едната й скула. След стерилната белота на олтара, в който Червената кралица обичаше да прекарва времето си, нейната канцелария с тапети в пастелни тонове изглеждаше истинско райско кътче. Но най-голямото й предимство беше човешката температура на въздуха.
	Показалецът на Веспър натисна клавиша „ентър“, на лицето й се появи недоволна гримаса.
	— По дяволите! Не мога да изтегля парите от счетоводството, проклетият им компютър отново е блокирал! Ако имахме на разположение системата „Кошер“, отдавна вече да съм забравила за вашите премии!
	Под „премии“ в тази служба разбираха хонорарите за „мократа работа“, тоест за ликвидирането на поредния противник, или противници, на „Огледалото“. Червената кралица много държеше на моралните категории, в неговите очи тази, стриктно погледнато, наемническа практика беше съвсем нормална система за поощрение на персонала. До нея се прибягва от години, при това в голяма част от законния бизнес. Защо не и в този? Предимствата й бяха очевидни — всеки агент на „Огледалото“ се поддържаше във форма, допълнителните стимули му действаха като допинг.
	— Няма проблеми, ще почакам — промърмори Лилехамър.
	— Между другото, той отново влиза в цикъл… — подхвърли младата жена.
	Лилехамър наостри уши, мисловните му процеси автоматично превключиха.
	— Тая сутрин параноята в офиса беше просто непоносима. Особено след телефонен разговор с лице на име Лоти…
	— Рената Лоти? — вдигна вежди Лилехамър, озадачен от факта, че Червената кралица пропусна да му съобщи за този разговор. Антената на подозрението моментално се разпъна над главата му.
	— Това беше името — кимна Веспър. — Бих казала, че разговорът не беше от най-приятелските…
	Веспър не за пръв път му подхвърляше трохи от трапезата на шефа. Но те винаги бяха редактирани по начин, който само засилваше уважението му към тайнствения шеф.
	— Всъщност не беше разговор, а махленска кавга — допълни тя. — Не зная за какво ставаше въпрос, но чух името Дъглас Мун и „изнудване“… Точно тогава той побесня…
	Лилехамър имаше чувството, че ще припадне. Рената Лоти знае за него и Дъг?! Пресвети Боже! Ръката му несъзнателно се повдигна и докосна бузата, сякаш да охлади притока на гореща кръв. Отдръпна я като опарен. Но откъде е научила? Винаги беше проявявал безкрайна предпазливост, Дъг дори се оплакваше, че сложната организация го лишава от спонтанната свежест на ласките им. Хомосексуалната връзка е смърт за всеки шпионин или таен агент. Самото й наличие съдържа в себе си един безкраен компромис по отношение на сигурността, да не говорим за това, с което се забавляваха двамата с Дъг… То беше толкова диво и необуздано, че никой не би го разбрал, а още по-малко приел… Как можа да се случи това?!
	Миг по-късно в скованото му от неприятния сюрприз съзнание изплува единствената логична мисъл: _На мръсното копеле Дъг е започнало да му писва и затова е ударило камбаната!_
	— Но доколкото успях да разбера, шефът много иска някой да затвори устата на тази жена — продължаваше да чурулика Веспър.
	— Няма да е лесно… — промърмори Лилехамър. В душата му се бореха благоразумие и чувство за самосъхранение. Един евентуален провал означаваше смърт. — Тя има влиятелни приятели…
	— Така ли? Чакайте да си спомня какво точно каза, когато затръшна слушалката… А, да… „Тая жена просто плаче за някоя катастрофа!“…
	Лилехамър изведнъж усети кислороден глад, прииска му се час по-скоро да излезе.
	— Какво стана с премиите ми? — нетърпеливо попита той.
	Веспър насочи поглед към екрана, после го дари с ослепителна усмивка:
	— Най-сетне! Счетоводството прие данните за обработка… В момента се печатат чековете ви…
	Няколко секунди по-късно чековете изскочиха от процепа на принтера върху бюрото, Веспър ги взе и му ги подаде с любезна усмивка на уста. Лилехамър побърза да се измъкне навън, в тихия и безличен коридор на огромната сграда.


	Нанги се появи пред жилището, притиснато между стените на двата огромни склада. На дневна светлина обстановката беше коренно различна. Деца тичаха по брега на реката — там, където нощем скитаха бездомни псета, деловата активност около складовете скриваше, или поне оцветяваше по различен начин грозотата на този токийски квартал.
	В отговор на почукването му се появи млада жена. Беше бледа и безлична, с неумело прибрана коса.
	— Да? — попита тя, без да разтваря докрай масивната врата.
	Нанги любезно се поклони и й подаде една от десетките различни визитни картички, които винаги държеше на свое разположение. Този навик беше придобил преди много години, постепенно той беше станал част от съществуването му. Защото беше разбрал, че човек получава максимум информация, когато се представя за друг.
	Много странно, въздъхна в себе си Нанги, докато чакаше реакцията на младата жена. Това, което хората за нищо на света не биха споделили с президента на една от най-могъщите компании в страната, те небрежно подхвърляха на търговеца на готови храни, строителния инженер или майстора в стоманодобивен завод. Просто на всеки, към когото можеха да изпитват известна доза пренебрежение…
	Тази сутрин той беше Сейзо Абе — служител от Министерството на строежите, тръгнал на проверка по жилищни сгради с над двадесетгодишен живот. Тази легенда беше много удобна, почти винаги му осигуряваше достъп до вътрешността на набелязаната къща.
	Поканиха го в малко кръгло антре с тежък полилей на тавана и извито стълбище в далечния край. Преобладаващите цветове бяха наситенокафяво и тъмнозелено. Върху мраморна поставка имаше ваза със свежи цветя, очевидно отгледани в парник. Младата жена пое обувките му и го поведе по коридор, облицован с ламперия от черешово дърво. Една от вратите вдясно беше отворена, Нанги успя да види високи рафтове е книги и масивен полилей — копие на онзи в антрето.
	Младата жена му направи знак да влезе. Подът беше застлан е дебел, ръчно тъкан персийски килим. Вляво имаше диван и два тапицирани стола, в стъклен шкаф на отсрещната стена беше изложена великолепно запазена самурайска броня, нейното производство датираше някъде от началото на XVII век. Шкафът беше поставен редом с изящен френски секретер, очевидно така, че да се вижда добре от човека, който би седнал зад масивното писалище до прозореца.
	Останал сам, Нанги се огледа. Това очевидно беше кабинет на ерудиран и изключително подреден човек.
	— От картичката ти разбирам, че си сменил професията — обади се мек и приятен женски глас зад гърба му.
	Той стреснато се обърна:
	— Моля?
	— При това не към добро…
	Той се наведе напред, челото му се сбърчи. Познаваше този глас, макар да беше сигурен, че не го е чувал от години.
	— Е, какво чакаш? — продължи гласът. — Чаят е готов…
	Нанги закуцука към тапицираните столове с високи облегалки. Видя жената, едва когато заобиколи единия от — тях. Беше дребна, с благородна осанка и болезнено бяла кожа. Очите й бяха черни и полегати, изпълнени с ослепителен блясък. Можеше да каже, че е надхвърлила седемдесетте, само защото наистина я познаваше.
	— Кисоко! — смаяно прошепна той. — Ти си последният човек на света, когото съм очаквал да заваря тук!
	— Отдавна съм разбрала, че светът около нас често прилича на онзи, който е описан в „Алиса в страната на чудесата“ — отвърна жената, коприненият, обсипан с бродерии ръкав на кимоното й тихо прошумоля. Горната част на дрехата беше покрита с изящно избродирани вишневи цветчета в розов, бял и коралов цвят, самата материя беше тъмносиня коприна.
	Беше успяла да задържи цялата привлекателност, която притежаваше преди десет години, Нанги неволно усети как го обзема онова странно желание за близост, което беше изпитал при първата им среща. Тогава мечтаеше да я познава млада, да може да се наслади с пълна сила на сочните, леко извити в неизказано обещание устни, на сияйните очи, на икономичните, натежали от грациозност движения на малкото стегнато тяло… Най-силно обаче го беше привличало привидното безгрижие, изписано върху това забележително лице. Безгрижие, зад което се криеше благословията… Отпуснат в леглото си в ранните утринни часове, той често си я представяше като католическа послушница… Една фантазия, скрита под дълбоката секретност на годините, и вероятно именно затова още по-приятна…
	— Кисоко — промълви той, леко замаян от потока на спомените. — Научих, че Микио Оками е изчезнал. Знаеш ли нещо за тази загадка?
	Черните очи, блестящи като скъпоценни камъни, бавно се спряха на лицето му.
	— Нямам никакви новини за брат си — спокойно отвърна тя. — Ако искаш, седни, чаят ще бъде готов след секунда…
	Той се отпусна на стола вляво и загледа като омагьосан деликатните движения на ръцете и. Тя проговори едва когато изпиха по една пълна чаша е ароматичен зелен чай.
	— Не зная дали брат ми е жив или мъртъв, зная само едно — враговете му започнаха да действат. Не мога да предскажа какво ще стане оттук нататък…
	Остави чашката, притисна с показалец фалшивата визитна картичка и я плъзна към него.
	— Появяваш се под чуждо име, очевидно имаш своите причини за това… Какво трябва да си помисля аз, Нанги-сан?
	— Не знаех чий е този дом, Кисоко — въздъхна той. — Нямах друг избор. Името ми е прекалено популярно, за да получа информацията, която мие необходима…
	Кисоко мълчаливо го гледаше. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник и едва доловимото пропукване на гредите над главите им. Отвън не долиташе никакъв шум, сякаш светът беше престанал да съществува.
	— Каква информация искаше да получиш под името Сейзо Абе?
	От момента, в който разпозна сестрата на Микио Оками, Нанги не преставаше да се пита какво е търсила тук Сейко. Може би подозренията му към нея са били погрешни, може би връзката и със съмнителния виетнамец съвпада случайно с предателството на Винсънт Тин и последвалото убийство… Във всеки случай не можеше да допусне, че Кисоко играе двойна игра. Не, това не можеше дори да помисли…
	— Дойдох да проверя една моя служителка, Сейко Иго — промълви най-сетне той. — Срамувам се да призная, че снощи я проследих до тук. Тя е разтревожена, по всяка вероятност си има неприятности… Искам да й помогна, ако мога…
	— Без тя да знае, така ли?
	— Страхувам се, че няма да реагира правилно…
	— Ясно — кимна с глава Кисоко и почука с пръст визитната картичка на Сейзо Абе. Нанги ясно виждаше, че се двоуми.
	— Кисоко, искам да те уверя, че загрижеността ми за Сейко е съвсем искрена…
	Кисоко кимна с глава.
	— Тя е една от ключовите фигури в компанията, обмислям възможността да я изпратя в Сайгон за генерален представител. Сама разбираш, че трябва да бъда абсолютно сигурен в нея.
	— Това е чудесна новина, Нанги-сан — усмихна се Кисоко. — Мисля, че новият пост ще бъде особено подходящ за Сейко — въздъхна, усмивката изчезна от лицето й: — Толкова тъжно създание… И едновременно с това толкова способно! Идва тук, защото мисли, че ми помага… И наистина го прави. Аз също й помагам. Тя има златно сърце, Нанги-сан… Страхувам се, че именно заради това страда…
	— Да разбирам ли, че си я поела под своя закрила?
	Някъде в къщата иззвъня телефон. Кисоко не помръдна, звъненето скоро престана.
	— О, нещата не са толкова ясно определени — отвърна тя. — Сейко не е от хората, които биха приели подобна формулировка… Предполагам, че е свикнала да бъде сама и да прикрива личния си живот… В това отношение не се различава кой знае колко от всички нас, нали? — усмихна се и поклати глава: — Най-доброто, което мога да направя за нея, вече го правя… Искам съветите й за някои свои инвестиции, в замяна й давам малко топлина… Тя няма семейство, Нанги-сан. Няма към кого да се обърне, с изключение на мен… — сви рамене и добави: — Предполагам, че подобна размяна е честна, а и от взаимна полза… Сега успокои ли се?
	— Истината е далеч от това, което си въобразявах — кимна Нанги. — Наистина се успокоих.
	— Това е хубаво. Вярвам, че Сейко ще се справи с отговорностите, които я чакат в Сайгон.
	— Въпросът е решен — отвърна Нанги.
	Вратата на библиотеката се отвори, на прага се появи инвалидна количка, в която седеше широкоплещест мъж. Мускулите изпъваха тясно прилепналото към гърдите му поло. Кафявите очи се спряха на Нанги, в издълженото красиво лице се долавяше някаква непонятна тъга.
	— Търсят те по телефона — извърна се към Кисоко той, гласът му беше дълбок и мелодичен.
	— Танцан Нанги, запознай се със сина ми Кей — представи ги Кисоко.
	Кен, който беше заковал поглед върху бастуна на Нанги и го разглеждаше като някаква окончателно произнесена присъда, рязко кимна с глава.
	— Син? — вдигна вежди Нанги. — Никога не съм чувал, че имаш дете…
	Кисоко се усмихна, той остана с чувството, че чува как се топи ледът в кухненския фризер.
	— Кен не беше с мен, когато… когато ние с теб общувахме. Беше в колеж, не виждах смисъл да го споменавам.
	Била е права, разбира се, въздъхна в себе си Нанги. Той имаше отношения с нея, а не със семейството й. Тя се изправи, разнесе се шумолене на коприна.
	— Трябва да проведа този разговор — рече, ръката й леко докосна неговата. — Няма да се бавя…
	Нанги и Кен останаха сами. Гледаха се така, както се наблюдават борци на сумо преди започването на двубоя. Нанги с мъка държеше очите си встрани от безчувствените крака на Кен, внимаваше да не показва дори следа от състрадание.
	— Много години изминаха от последната ни среща с майка ви… — промълви той.
	— Зная.
	Нанги се огледа е пресилено оживление.
	— Къщата ви е чудесна.
	— Мама я получи в наследство.
	В гласа на Кен се долови притаен гняв и Нанги учудено го погледна.
	— Имала е късмет… — промърмори.
	— Така ли мислите?
	Нанги се притесняваше от голямото разстояние помежду им. Стана и с куцукане се приближи към инвалидната количка.
	— Не зная, просто исках да кажа, че…
	Нещо ставаше с лицето на Кен. Той хвърли един изпълнен с любопитство поглед към Нанги, сякаш изведнъж беше открил, че срещу него стои човек от друга раса, а може би и от друг пол. Не пропусна да отбележи и тежкото му накуцване.
	— Мама никога не ми е говорила за това… — посочи бастуна той. — Много ли ви боли?
	— Понякога — отвърна Нанги, доволен от начина, по който младият мъж смени темата на разговора.
	— Обикновено се понася…
	Кен се замисли върху отговора, после рязко вдигна глава:
	— Знаете ли, много често съм ви сънувал… Да, наистина беше така. Бях убеден, че ви мразя, но сега ви гледам и не мога да усетя това чувство в душата си…
	— Много благородно от ваша страна — отвърна Нанги. — Признавам, че съм наранявал майка ви, но никога не съм преставал да я обичам.
	— Сигурно — сви рамене Кен. — Вие сте вторият мъж в живота й, който е успял да я нарани… Вероятно точно толкова несъзнателно, колкото и първият… — сви рамене, мускулите под тънкото поло помръднаха като живи: — Карма… Нали така, Нанги-сан? Мама очевидно е имала способността да предизвиква определени реакции у мъжете и никой нищо не е можел да стори… — очите му се затвориха — Тя все още е толкова красива! — клепачите му потрепнаха, кафявите очи отново се забиха в лицето на Нанги: — Искам да ви покажа нещо.
	Нанги кимна и двамата напуснаха библиотеката. Кен спря пред модерна врата до стълбището, някак не на място в тази къща. Озоваха се в кабинката на малък асансьор, пръстът на младежа натисна бутонче, върху което беше изписана цифрата три.
	Асансьорът спря, Кен отвори вратата и го поведе по дълъг коридор. Подът беше застлан с килим, тапетите на стените бяха изпъстрени със сложна плетеница от лози, между които надничаха божури, големи колкото човешка глава. Въздухът беше напоен с миризма на стомана и машинно масло.
	Кен отвори вратата в дъното и вкара количката, Нанги го последва. Озоваха се в „дожо“ — салон за подготовка по бойни изкуства. Прозорци липсваха, осветлението идваше от голям полилей в центъра на високия таван. Подредена по четирите стени на височината на хълбока на човек с нормална височина, тук беше събрана изумителна колекция от хладни оръжия. Нанги никога в живота си не беше виждал подобно нещо. „Дай-катана“ с огромни размери — традиционното самурайско оръжие, беше окачена редом с поредица от различни видове „катани“ и „вакизаши“ — дългите двуостри ками, които освен за близък бой се използват и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство на благородниците. До тях бяха окачени антични щитове с изострени като бръснач ръбове, „манрики гусари“ — специални вериги с бодливи топки накрая, всички видове „шурикен“ — малките извити ножчета за хвърляне, използвани най-често от нинджите…
	Кен прекара количката си до ръба на татамито и каза:
	— Мисля, че ще оцените колекцията ми — каза той. — Някои екземпляри са произведени в началото на XVI век…
	Нанги си даде сметка, че количката не може да премине през татамито и понечи да каже, че не се интересува от бойни оръжия. Въздържа се само защото подозираше, че Кен ще приеме подобен отговор като лична обида.
	Младежът ловко извъртя тялото си и напусна количката. Нанги гледаше с любопитство и ужас как безчувствените му крака се подгъват на татамито, а ръцете започват да го оттласкват напред. Последва пълзящия Кен, като куцаше по-силно от обикновено.
	Кен спря пред стената, на която бяха окачени катаните в ножници от лакирана кожа, кафявите му очи започнаха да ги оглеждат една по една. Избра най-крайната, откачи я и нежно измъкна блестящото острие. Стоманата беше така майсторски наточена, че острието не можеше да се види с просто око, а приличаше по-скоро на струя светлина, флуидна и изменчива…
	— Много странно — промълви младежът. — Когато бях здрав, дори през ум не ми минаваше за оръжия… Едва после те започнаха да значат нещо в живота ми…
	Внимателно върна катаната в ножницата и я подаде на Нанги. Той я разгледа с вниманието, с което музейните експерти оценяват най-скъпите екземпляри в колекцията си.
	Очевидно поласкан от този акт, Кен каза:
	— Бях сигурен, че ще оцените изкуството на древните майстори…
	— Те са били колкото артисти, толкова и философи — промълви Нанги, докато очите му следяха отблясъците върху финото острие, неуловими като мъгла над планинско езеро. Внимателно повдигна върха на оръжието, светлината се стече надолу към дръжката. — Катаната представя едновременно художника и картината, възвишеното у човека, любовта и волята, умението и традицията… — замахна, острието просвири във въздуха: — Единственият начин да се възстанови миналото е посредством физическото присъствие на настоящето…
	По лицето на Кен се разля топла усмивка, изведнъж заприлича на момче, макар положително да беше надхвърлил четиридесетте. Пое сабята от ръцете на Нанги и внимателно, сякаш осъществяваше древен ритуал, я върна обратно на стената.
	— В този дом времето сякаш е спряло — доволно промълви той. После лицето му изведнъж помръкна, вероятно от неприятен спомен. — Вие дойдохте тук заради Сейко Ито — вдигна глава той. — Нали така, Нанги-сан?
	— Да, така е.
	— Сериозно съм загрижен за нея — въздъхна Кен. — Тя е жена със силна воля, но има склонност към самоунищожение…
	Нанги отмести поглед от блестящата катана и го спря върху лицето на младежа:
	— Какво ви кара да мислите така?
	— Чувства се виновна за смъртта на брат си.
	— Нямам никаква представа за това…
	— Това е една ужасна тайна за нея… — Живели са заедно, той бил бавно развиващ се… Оставила го сам в банята, докато се любела с приятеля си. Той току-що се бил завърнал от тримесечна обиколка из Виетнам… Брат й се удавил във ваната…
	Горещи вълни обляха тялото на Нанги, сякаш изведнъж попило срама на Сейко.
	— Това е станало преди шест години — добави Кен. — И оттогава насам тя е променена…
	— В какъв смисъл?
	— Във всякакъв… Започна да се среща с опасни хора…
	— Опасни?
	— Хора, които не й мислят доброто… Хора, които са готови на всякакви престъпления за шепа банкноти…
	Нанги стоеше напълно неподвижен, кръвта шумеше във вените му.
	— И до днес ли се среща с подобни хора?
	Кен кимна и мрачно добави:
	— Не зная дали не я предавам, като ви казвам всичко това…
	— Може би я спасявате — отвърна Нанги. — Бихте ли ми дали някакви имена?
	Тъмните очи на Кен се вдигнаха към лицето му.
	— Споменаваше някакъв мъж… Масамото не знам кой…
	— Масамото Гоей? — попита Нанги със замряло от ужас сърце.
	— Точно той — щракна с пръсти Кен. — Познавате ли го?
	Гоей беше ръководителят на проекта „Чи“, който наскоро се беше обърнал към него във връзка с невронните платки на прототипа, върху който работеше. Отличен специалист в областта на електронните езици, той отдавна би трябвало да е готов със своите анализи, но Нанги все още не беше получил окончателния му доклад. Сега започваше да разбира причините за това забавяне.
	Очите го смъдяха, изведнъж получи остро главоболие. Овладя се с цената на големи усилия.
	— Кажете, Кен — промърмори той, — майка ви знае ли нещо за… сътрудниците на Сейко?
	— Познавате мама — усмихна се иронично младежът. — Обръща внимание единствено на това, което я интересува. А останалото не съществува!
	— Така е — кимна Нанги. — Тази характеристика на Кисоко е абсолютно точна… Между другото, аз трябва да се върна долу, иначе ще се чуди къде съм изчезнал… Благодаря за информацията, ще сторя всичко необходимо, за да помогна на Сейко.
	Кен мълчаливо кимна, очите му бяха отправени в катаната, отпусната на коленете му. По всяка вероятност вече беше забравил за присъствието на госта си. Нанги го остави да мечтае сред безполезните си оръжия.
	Кисоко го чакаше в библиотеката, търпелива като съпруга.
	— Кен те уважава — промълви тя. — Рядко допуска външни хора до своето „дожо“, дори аз не ходя често там…
	— Съжалявам за това, което му се е случило.
	— О — кратко въздъхна тя и сведе очи към вече изстиналите чаени чашки. — Приспособи се към недъга си сравнително успешно… Ти най-добре можеш да оцениш куража му…
	— Да — кимна той и очаквателно замълча. Но тя не беше способна да продължи, сърцето му се изпълни с остра жал. Очевидно беше поела грижата за Сейко с мисълта да направи от нея това, което самата тя не беше постигнала. Може би има нужда от едно здраво, поне във физическо отношение, дете… Психическите отклонения са без значение… Човек цял живот таи в сърцето си надеждата за прераждане…
	— Липсваше ми — пристъпи към него Кисоко. — Сърцето ми иска… — отклони поглед, после тръсна глава: — О, не бива да се унижавам повече. Веднъж ми стига…
	— Кисоко…
	Тя вдигна ръка, сякаш за да му попречи да говори. Но в същия момент пръстите му стиснаха рамото й, в следващата секунда тялото й се притисна в неговото. Някога беше поискала да се оженят. Нанги не можеше да го стори, не можеше да си представи семеен живот… Нито с нея, нито с която и да било друга. Той беше от сравнително рядко срещащата се порода мъже, които предпочитат тишината и спокойствието на самотния живот. Беше убеден, че усложненията и трудностите на подобно съществуване са съвсем достатъчни, присъствието на жена в него би било непосилен товар.
	Разбира се, имаше и моменти, в които горчиво съжаляваше за избрания път.
	— Ако някога съм те унижил или наранил, положително съм сторил същото и със себе си — тихо промълви той.
	От очите й се плъзнаха бистри сълзи.
	— Господи, защо трябва да плача за теб? — запита тя, после тръсна глава: — Не, не плача за теб, не плача и за себе си… Сълзите ми са за любовта, за изгубената любов.
	В годините на младостта беше преживяла голяма мъка — толкова беше успял да научи Нанги от откъслечните разговори, след като се бяха любили, от реакциите й в определени интимни ситуации… В едно обаче беше сигурен — тази мъка беше оставила дълбоки следи в душата на Кисоко, които щяха да присъстват там до края на живота й.
	Според него тя беше постъпила изключително смело, търсейки повторна обич след провала в младостта си. Несъмнено беше сложил пръст в незараснала рана, но беше прекалено влюбен в нея, за да скрие истината. Разбира се, поведението, което избра, беше непростимо. Защото се беше показал хладен и равнодушен и това окончателно я съсипа. По онова време беше убеден, че резкият край е най-доброто решение. Започна да съжалява почти веднага, тъй като тя престана да му говори, а на обществени места просто му обръщаше гръб.
	— Много те обичах, Кисоко — прошепна той, притиснал буза до нейната. — Но бях сигурен, че ако се оженим, тази любов бързо щеше да се превърне в горчиво разочарование. Просто така съм устроен — не мога да живея за двама, не търпя някой друг да взема решения вместо мен…
	Пръстите й леко докоснаха врата му.
	— Колко ли си бил самотен — прошепна, после се притисна до него и добави: — Също като мен…
	— Ако бях отстъпил, щяхме да унищожим всичко, което ни беше скъпо… Така поне ни останаха спомените.
	Тя затвори очи:
	— Това трябваше да ми го кажеш преди години…
	— Да — прошепна той.
	Тя свали ръката си и се отдръпна. Сякаш искаше да му докаже, че може да стои на собствените си крака. Избърса очите си и се усмихна:
	— Странно, когато човек плаче, сякаш ослепява…
	После го изведе навън, в облицования с черешова ламперия коридор. Той установи, че все още се вълнува от близостта й, не знаеше до какво ще доведе това. До тихо пристанище или до бурните вълни на открития океан.
	Отново му направи впечатление тишината в този дом, изолиран по невероятен начин от бурния живот, който кипеше отвъд стените му. Запита се дали Оками не е тук, после реши, че е по-добре да го няма. Мястото беше прекалено очевидно за скривалище, враговете му положително биха го потърсили тук. А представата, че Кисоко може да се намира в опасност, го накара да потръпне. После започна да се успокоява. Тя никога не беше проявявала интерес към делата на брат си, нямаше причини да се е променила точно сега…
	Бавно осъзна болката, която се беше загнездила в тялото му. Сякаш беше скъсал мускул или някоя става се беше разместила. Беше остра, но не само физическа. Изведнъж му се прииска да е седнал пред чаша горещ чай и чиния с добре сварен ориз, а на масата пред него да е разтворено списание. Само така можеше да се отърве от непоносимата болка причинена от отдавнашната раздяла, все още твърде жива в душата му.
	— Събра ни моето любопитство — промълви той, когато спряха в антрето. — Не мога да се отърва от чувството, че така ни е било писано…
	Кисоко вдигна глава:
	— Все още ли живееш на същото място?
	— Да.
	— Помня градинката отзад… Още ли обичаш да се грижиш за онзи клен?
	— Страхувам се, че тази страст ще съществува до края на живота ми…
	Блестящите й очи се заковаха в неговите:
	— Преди пет години засадих същото дръвче и тук… То има отчаяна нужда от грижите на човек като теб.


	— Съжалявам, но той не е тук.
	— А къде е?
	— Бихте ли повторили името си, моля?
	— Казвам се Кроукър, Лю Кроукър. Обаждам се от Щатите, искам да говоря с Никълъс Линеър.
	Мълчание, нарушено от тънкото жужене по линията. После тъничкият, официален глас каза:
	— Бихте ли оставили послание за Линеър-сан?
	— Искам да говоря с него веднага, много е важно! — отвърна Кроукър. — Много е важно, чувате ли?
	— Моля, предайте съобщението си.
	Кроукър докосна слепоочието си с пръсти, от гърдите му се откърти дълбока въздишка. Беше си обещал да не губи самообладание, но проклетите японци можеха да докарат до лудост всеки нормален човек!
	— Трябва да говоря с някой, който може да ми помогне — бавно и отчетливо каза той.
	— Един момент, моля.
	Насочи поглед към вчерашния брой на „Вашингтон поуст“, който беше намерил подпъхнат под прага. От първа страница го гледаше Харли Гоунт. Покойният Харли Гоунт. Бедният нещастник! Кроукър не го познаваше, но добре помнеше с колко много топлина говореше за него Никълъс.
	Погледна часовника си и започна да изчислява. В Токио би трябвало да е някъде около три следобед.
	— Слушам — прозвуча женски глас в слушалката. — Мога ли да ви помогна, мистър Кроукър?
	— Искрено се надявам да можете — отвърна Кроукър. — Аз съм приятел на Никълъс Линеър и трябва да говоря с него по спешна работа. Можете ли да ми кажете къде е?
	— Страхувам се, че не мога.
	— С кого разговарям?
	— Казвам се Сейко Ито, помощничка съм на господин Линеър.
	— И не можете да ме свържете с него, така ли? Чувала ли сте името ми?
	— Да, мистър Кроукър — отвърна гласът, поколеба се малко, после добави: — Истината е, че никой не знае къде се намира в момента Линеър-сан… Тук всички сме много разтревожени.
	Кроукър отново въздъхна. Исусе Христе!
	— А Нанги? — попита на глас той. — Мога ли да говоря с Танцан Нанги?
	— Страхувам се, че и това е невъзможно, мистър Кроукър. Нанги-сан е на съвещание и не желае да бъде обезпокояван. Ако ми дадете вашия номер, аз ще…
	— Оставете! — сопнато отвърна Кроукър и насочи поглед към Маргарет, изправена до прозореца на хотелската стая. Осветена от студената светлина на уличната лампа през полуспуснатите жалузи, фигурата й наподобяваше зебра. Осветлението в стаята беше изключено. — Моля ви да предадете на Нанги, че Лю Кроукър пътува за Токио. Ще кацна на летище Нарита утре следобед в четири, бих искал веднага да се срещна с него. Включихте ли?
	— Моля?
	— Нищо, нищо — разтърка челото си Кроукър. — Просто му предайте това съобщение…
	— Да, сър. Ще го предам на Нанги-сан веднага след като излезе от съвещанието и…
	Но Кроукър побърза да прекъсне връзката. Стана и пристъпи към Маргарет, тялото й се разтърси от докосването му.
	— Усещам присъствието му — прошепна тя. — Сякаш е тук, в стаята… — извърна глава към него, луминесцентната светлина се отрази в очите й: — Не, не… Прегърни ме, притисни ме здраво до себе си! Не зная дали ми е горещо или студено… — отпусна глава на рамото му и проплака: — Той е вътре в мен, Лю! Има само един начин да го изтръгна оттам…
	По платното просъскаха гумите на такси, иззад ъгъла изскочи влюбена двойка. Привели рамене срещу вятъра, мъжът и жената забързаха към входа на хотела. Появи се полицейска кола с включена червена лампа, но без сирена. Микроскопични прашинки блеснаха във въздуха като алени пламъчета, после изчезнаха.
	— Трябва да го видя отново!
	От квадратните, покрити с метални решетки дупки в тротоара се извисяваха стволовете на стройни чинари, голите им, наподобяващи нокти клони тъжно напомняха за едно отдавна отминало лято. Той ги гледаше с напрегнато внимание, вероятно защото не искаше да чуе думите, които щяха да последват…
	— Мисля да приема плана на Лилехамър… Ще приема ролята… Ние с теб ще се превърнем в примамка и ловец, който дебне край нея…
	Ръцете му доловиха потръпването на тялото й.
	— Бих желал да помислиш още веднъж — рече.
	— Нищо няма да се промени, Лю — въздъхна тя. — Станалото — станало… Връзката между Робърт и мен не може да бъде разкъсана по друг начин.
	— Той ще знае за твоето идване, поне това стана ясно от думите на Фейт… Но аз не мога да си представя какво ще стане, когато те види…
	— Ти ще го убиеш.
	— Задачата ми е да го заловя.
	Главата й се поклати в знак на отрицание.
	— Не, ще го убиеш. Или той ще убие теб… — обърна се в прегръдката му, лицето й се приближи до неговото: — Това са двете единствени възможности.
	Той напрегнато я погледна, сякаш искаше да надникне дълбоко в душата й.
	— Животът е доста по-сложен…
	— Не този път. Не с него.
	Той прие преценката й. Изцяло и безрезервно, както беше приел и двойственото й отношение към До Дук.
	— Утре заминаваме за Япония, там всичко ще се изясни…
	Тишината се нарушаваше само от тихото бучене на хотелското отопление. Черчевето на прозореца потропна, вероятно от вятъра, тялото й се стегна в прегръдката му, главата й светкавично се завъртя. После от устата й се откъсна лека въздишка. На облекчение или на разочарование, запита се Кроукър.
	— Я кажи защо прие помощта на втората ми майка? — вдигна глава тя.
	— Нали ти искаше това?
	— Наистина е така, но за мен е важно да зная какви бяха твоите мотиви да я приемеш.
	На метър под прозореца плющяха разноцветни знамена. Символи на власт и влияние, търсещи нещо необяснимо в нощния мрак.
	— Страхувам се, че не мога да ти дам рационален отговор — въздъхна Кроукър. — В момента имам чувството, че не мога да се доверявам на никого и това е всичко… Предчувствието, че Лилехамър ме лъже, или поне ми спестява част от истината, вече се превърна в твърда увереност. Вече ти казах, че нито за миг не повярвах в необходимостта да наеме за изпълнението на задачата човек извън службите за сигурност… Не ми се вярва никой с неговия пост и влияние да остане без доверени и опитни оперативни работници… Никак не ми се вярва.
	— А повярва на моята втора майка, така ли?
	— Да, на това, което ми каза…
	— Но?
	Той се усмихна в мрака, доволен от изострената й чувствителност.
	— Наистина има едно „но“… Няма да се изненадам, ако се окаже, че и тя преследва определени цели в тази игра…
	— Всъщност защо трябва да гоним До Дук? Защо просто не си тръгнем, зарязвайки и него, и Лилехамър, и мащехата ми?
	Очите й изпитателно се забиха в лицето му. Това не бяха очи на омъжена жена. Благословен ще е този, който завладее сърцето й, помисли си Кроукър.
	— Причините са толкова много, че не бих се наел да ги изброявам — каза на глас той. — Приех предложението на Лилехамър с ясното съзнание, че историята съвсем не е такава, каквато ми беше представена. Но той правилно беше предположил, че съм отегчен до смърт от живота на наемен лодкар. Бях започнал да омеквам, пиех прекалено много. Трябваше ми промяна. — Долавяше дишането й в мрака, тихо и равномерно като на хищен звяр в джунглата. — Лилехамър успя да ме заинтригува. Със себе си и с убийството на Доминик. Интересуваше ме не толкова личността на убития, колкото начинът, по който беше извършено престъплението. Изгарях от желание да реша целия ребус: кой и защо е убил брат ти, кой е самият Лилехамър и защо е толкова нетърпелив да пипне До Дук… После, точно както ти предвиди, балонът започна да се надува… — около косата й се появи ослепителен ореол, в следващия миг фаровете на колата отвън отминаха, лицето й отново потъна в мрак. — Накрая оставаш ти… Бих могъл да обърна гръб на всичко, въпреки причините, които току-що изброих. Но ти не можеш да сториш това, следователно не мога и аз…
	— Значи съм била права…
	— Аха — усмивката му се разшири в мрака. — Понякога чувствата са толкова силни, че проникват дори през дебелата кожа на детектива…
	Тя се намести в прегръдката му, ръцете й се увиха около врата му, челото й опря в гърдите му.
	— Уморена съм — промълви. — Не съм предполагала, че властта е толкова изтощителна…
	— Изтощението е заложено в самата дефиниция на тази дума — отвърна Кроукър. — Съмнявам се, че Доминик някога ти е разяснявал този факт, независимо от близостта ви…
	— Той не беше дълго време на власт — поклати глава тя. — Не знам как е успял да го направи…
	Кроукър знаеше какво иска да каже с тези думи — че тя не знае как да се справи с властта. А може би, че не желае да се възползва от нея…
	— Май ще е най-добре да звънна на Лилехамър и да му кажа, че приемаш — рече той. — Няма смисъл да събуждаме подозренията му повече от необходимото — вдигна слушалката и добави: — Сигурен съм, че ще бъде много доволен…
	Набра номера, в слушалката настъпи глуха тишина, предшестваща включването на заглушителните устройства. После насреща вдигнаха. Даде кодовия си псевдоним, телефонистката каза да почака. След серията прещраквания на електронните пазачи, отстранили всички подозрителни шумове е желязна последователност, в мембраната бръмна гласът на Лилехамър.
	— Операцията започва — съобщи му Кроукър. — Тя прие условията.
	— Отлично — каза Лилехамър. — От какво имаш нужда?
	— От документи — отвърна Кроукър. — Заминаваме за Токио.
	— За Токио ли?
	— Да, нашият човек е там — предаде му данните за полета и приключи: — Просто трябва да направиш необходимото.
	— В рамките на три часа ще получиш всичко необходимо в хотела, по специален пратеник — отвърна Лилехамър. — Нали оттам се обаждаш?
	— Аха — изръмжа Кроукър. — И още нещо, приятел… Трябва да те видя на летището, няколко минути преди полета.
	— Разбрано.
	Остави слушалката и едва тогава усети потта върху лицето си. _Край, връщане назад няма_, рече си той. После се извърна към Маргарет, която мълчаливо го наблюдаваше.
	По колко начина ще се опита да ни прецака? — попита тя.
	— Надявам се, че няма да му дадем дори да се опита — отвърна Кроукър и побърза да се приближи до нея, сякаш заразен от контакта си с телефонната слушалка. Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от челото си. Колко прост и все пак чисто неин жест, помисли си той.
	Мълчаха дълго, после той се размърда и тихо попита:
	— Какво има между теб и Фейт?
	— Не знаеш нищо за нея — хладно отсече тя. — Затова нямаш право да ми задаваш подобни въпроси.
	— Не мислиш ли, че нашите отношения ми дават това право?
	Маргарет вдигна глава да го погледне, понечи да каже нещо, но после се отказа. Улицата зад гърба й беше широка и пуста, вятърът тъжно виеше около мрачните правоъгълници на сградите, издигнати в памет на нещо отдавна забравено, превърнали се в убежище на митични чудовища…
	Раменете й изведнъж се разтресоха, той помисли, че отново плаче. Но рязкото поемане на дъх доказа обратното — тя се смееше.
	— Май Господ ме наказва за всички грехове, при това по особено комичен начин… Омъжена съм за жалък сицилианец, когото трябва да търпя Бог знае докога; длъжна съм да върша работата на брат си под негово прикритие, а едновременно с това съм безнадеждно влюбена в едно бивше ченге, което работи за ФБР… — смехът й стана доста горчив: — Е, какво ще стане с мен?
	Какво би могъл да й отговори Кроукър? Какъв отговор желае самият той?
	Животът е пълен с неправилни избори и погрешни решения, много му се искаше този път да е различно. Изборът да бъде ясен и осъзнат, рисковете — също. Но как може да бъде сигурен? Отговорът на този въпрос беше прост: няма начини толкоз!
	Ръцете й се стегнаха около врата му, устните й се впиха в неговите. Бяха солени и той едва сега разбра, че беше плакала. Тихо и мълчаливо, също както в конюшнята на Фейт…
	— Искаш да знаеш какви са отношенията между мен и мащехата ми, така ли? — тихо прошепна тя, когато най-сетне откъсна устните си. — Добре, ще ти кажа… Подозирам я. В какво ли? В това, което за нея е било просто едно делово решение и нищо повече. Когато татко се разболя, не беше в състояние вече да ръководи бизнеса и се превърна в бреме, тя го е убила!
	Кроукър мълчаливо я гледаше, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че ги усещаше като свои.
	— Убила… — промълви той. Безброй пъти беше използвал тази дума, беше сигурен, че знае точното й значение, но сега изведнъж му се стори, че я чува за пръв път. — Искаш да кажеш, че е извършила предумишлено убийство?
	— Точно така.
	— Имаш ли доказателства?
	Детективът си остава винаги детектив — усмихна се през сълзи Маргарет.
	— Извинявай, но така съм устроен…
	— Някой ден сигурно ще бъда много доволна, ако опознаеш моята мащеха…
	От особения начин, по който го каза, Кроукър разбра, че това наистина ще стане.
	Стиснал я в прегръдката си, той вече не можеше да си представи живота без нея. Съзнаваше, че това е опасна илюзия, но не можеше да се отърве от нея.
	— Притисни ме! — прошепна тя и косата й погали бузата му.
	Той се подчини, ноздрите му потръпнаха от аромата на тялото й. Навън просъскаха автомобилни гуми. Веднъж, втори път… После улицата отново опустя, въздухът натежа от заплашителна тишина.


	Шестнадесета глава
	Токио | Вашингтон

	_Мишки_ прескачаха железопътните релси. Нанги лежеше в мрака и мислеше. Сейко и Гоей.
	Предадени у дома, предадени в чужбина. Господ да им е на помощ с Никълъс!
	Мишките продължаваха да тичат, той насочи вниманието си към звуците, долитащи иззад тънките стени на капсулата и правеше опит да ги разбере. Напомняха му за детството. Около къщата им беше пълно с мишки, те постоянно притичваха през релсите, които се извиваха току покрай прага. В тъмнината тези звуци продължаваха да бъдат неразбираеми. Първия път му заприличаха на пропукване на стар радиоапарат, втория — на далечни локомотивни свирки.
	Проследяването на Сейко из Токио му отне дълги часове, едва след това. Стигна до заключението, че двамата с Гоей са твърде умни и опитни, за да рискуват директна среща.
	Тогава смени тактиката и започна да следи Гоей. На свечеряване, веднага след работа, Гоей идваше тук — в кулата с капсулите „Накагин“, издигаща се сред неоновата джунгла на Гинза. Тя беше странна, съставена от подвижни капсули сграда. Самите капсули представляваха напълно обзаведени кабинети три на пет метра, които се пренасяха с камион и наподобяваха товарни контейнери. Кулата постоянно менеше външния си вид, тъй като наемателите ту пристигаха, ту си заминаваха…
	Може би за стотен път прегледа материалите, които пристигнаха сутринта от името на някой си Мани Манхайм, все още беше зашеметен от предателството на Сейко. Мислите за Манхайм му напомниха за загубата на Харли Гоунт, сърцето му се сви от мъка. Гоунт беше отличен специалист, вземаше присърце всички задачи, които му възлагаха Никълъс и Нанги, работеше с ентусиазъм за реализацията на новаторските им идеи. Липсата му щеше да се чувства дълго време.
	Много важни бяха разкритията, които Харли беше успял да изпрати в Токио. На първо място сред тях беше новината, че американското правителство (съответно и комисията на сенатора Бейн) беше подложило на анализ една от имитациите на „Чи“, закупена от черния пазар в Азия, и беше стигнало до заключението, че в нея са заложени разработки „Кошер“ на компанията „Хайротек“, засекретени със специален закон. Този екземпляр, прибавен към разшифрованите факсове от офиса на „Сато“ в Токио до дъщерната му компания в Сайгон, представляваше неоспоримо доказателство, че „Сато-Томкин“ е свързана с кражбата на технологията „Кошер“. А поради факта, че тази технология вече се използва във всички държавни институции на САЩ, включително и най-секретните, незаконното й използване несъмнено щеше да доведе до жестоки санкции.
	Сега вече всичко идваше на мястото си. Технологията „Кошер“ е разработена и защитена с авторско право от компанията „Хайротек“ — същата, която Никълъс официално поиска да закупи.
	Нищо чудно, че правителството на САЩ е блокирало сделката и иска главата на „Сато Интернешънъл“. Слабото място на Никълъс е смесената фирма „Сато-Томкин“ и точно там ще бъде нанесен ударът. Фактът, че никой от фирмата няма вина за създаденото положение, беше без значение. Цялата, работа е организирана от онзи мръсник Винсънт Тин, на когото Нанги никога не бе имал доверие.
	Разбира се, Тин не би могъл да организира всичко сам. Някой от централния офис на компанията е бил в съюз с него, откраднал е технологията за производство на невронните платки, заложена в проекта „Чи“, след което Тин се е развихрил. Имал е на свое разположение достатъчно опит и връзки, да не говорим за капиталите и техническата база на „Сато Интернешънъл“. Така е станало възможно производството на фалшификатите и предлагането им на черния пазар в Азия.
	Помощникът на Тин е заемал отговорен пост в проекта „Чи“. Американците, разбира се, насочват подозренията си към Никълъс, тъй като той отговаря за цялостната програма. В допълнение мнозина го считат за предател от момента, в който се обединяват „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“. Фактът, че офисът на новосъздадената смесена компания се премества в Токио, само засилва неприязненото им отношение.
	Сега Нанги дълбоко съжаляваше, че настоя Никълъс да остане в Токио и да научи японските си колеги как се върши бизнес с Щатите, да ги запознае отблизо с тънкостите в американското търговско законодателство. Както винаги прозорлив, Никълъс положително беше съзрял опасността навреме и искаше да се прибере в Щатите, откъдето най-добре можеше да защитава своята кауза.
	Но според информацията на Гоунт, определени кръгове в правителството на САЩ са започнали предварително планирана кампания срещу икономическото сътрудничество с Япония. Един от преките изпълнители на тази задача е бил Уилям Джъстин Лилехамър. Човекът, към когото беше решил да се обърне Гоунт. И по всяка вероятност човекът, който го беше ликвидирал.
	Това име звучеше познато на Нанги. Къде го беше срещал? Не беше ли го чувал от устата на Оками? В каква връзка? Напрегна паметта си, но не успя да възстанови съдържанието на проведения преди доста време разговор. Видеокасетата, която Гоунт беше приложил към писмените си материали, пареше гърдите му под ризата. Изгледа я от начало до край, сега му предстоеше да я проучи кадър по кадър.
	Звуците оттатък стените на капсулата избухваха като снопчета ослепителна енергия, после затихваха. Голяма част от подвижните офиси бяха пусти по това време на нощта. Нанги намести слушалката на електронното устройство и продължи да чака. Пръстите му несъзнателно разтъркваха сакатия крак, сякаш искаха да засилят кръвообращението в него. В ноздрите му имаше единствено миризма на прах и отдавна неизползвана офис техника. Наложи му се да ги стисне, за да не кихне.
	Каква ирония на съдбата, мислеше си той. Направил толкова много за Япония и САЩ, Никълъс получаваше в замяна само едно — страх от страна на японците и омраза от страна на американците. Без него „Сато Интернешънъл“ положително нямаше да бъде това, което е — една от трите водещи компании на 90-те години в областта на електрониката и телекомуникациите. Но сега всичко това беше поставено на карта. От недвусмислените заплахи на министър Ушиба и особено от материалите на Гоунт ставаше ясно, че под заплаха е самото съществуване на компанията.
	Крадецът на технологията „Чи“ трябва да бъде разкрит. Главен виновник за сегашното състояние на нещата несъмнено е Винсънт Тин, но той вече си получи заслуженото. Вероятно убийството му е дело на някой от многобройните му врагове. Нанги имаше късмета да познава един от най-добрите частни детективи на Япония, човекът прие да замине за Сайгон и да открие всичко свързано с това убийство. Междувременно дейността на филиала в Сайгон беше блокирана, трябваше да бъде намерен подходящ заместник на Тин. Беше казал истината на Кисоко — най-вероятната кандидатура за този пост наистина беше Сейко.
	Но Сейко беше работила в комбина с Тин, срещу интересите на компанията.
	Електронните смущения оттатък стената на капсулата продължаваха да изпълват слушалките. Част от съзнанието на Нанги ги следеше с неотклонно внимание, очите му се насочиха към светещия циферблат на хронометъра на китката му. Започна да пресмята, нещо в последователността на тези шумове му беше познато. Напрегна паметта си. Да, точно така… Телеметрия. С нейна помощ кодираните съобщения, най-често факсове, излитат в ефира… Опря длан на стената и усети леките вибрации. _Един юмрук й стига_, помисли си той.
	Кой ли е наемателят на съседната капсула? Не е Гоей. Той остана в кулата само няколко минути и си отиде. Мишките започнаха да прескачат релсите точно седем минути след неговото напускане.
	Нанги свали слушалките и се отдръпна от стената. Изправи се на крака с цената на известни усилия, отвори вратата и излезе, без да обръща внимание на болките в крака. Не забрави да заключи зад гърба си, въздъхна и бавно тръгна по тесния коридор, осветен от слаба луминесцентна тръба. Спря пред вратата на офиса, от който беше излязъл Гоей, и надяна тънки кожени ръкавици. Ясно долавяше ударите на сърцето си. Направи няколко вдишвания и издишвания, пулсът му се върна в границите на нормалното. Измъкна стоманен инструмент е особена форма, закривеният му връх потъна в ключалката на желязната врата. Бавно и търпеливо започна да опипва нарезите на бравата, другата му ръка придържаше топката на вратата и очакваше момента, в който съпротивата й ще изчезне.
	Той настъпи сравнително бързо, вратата се открехна. Коридорчето се изпълни с шума на телеметричната апаратура. Нанги се плъзна в капсулата и внимателно затвори след себе си.
	Притесненията му се оказаха излишни, малкият офис беше пуст. Всъщност това едва ли можеше да се нарече офис. Вътре нямаше абсолютно нищо, с изключение на факсов апарат и телефон, включени поотделно.
	Нанги се приведе над факса и издърпа снопчето листове от подаващото устройство. Бяха абсолютно чисти. Поднесе ги под светлината на настолната лампа и едва тогава видя тънките метални нишки, прорязващи хартията като фина паяжина.
	Шифър.
	Сгъна листовете и ги пъхна в джоба си. Очите му останаха заковани в машината.
	Мишките приключиха с прескачането на релсите. Факсът замлъкна.


	Камбанният звън идваше някъде отдалеч, извън затвореното пространство на цеха за роботи. В полумрака проблясваха ослепителните слънца на заваръчните апарати, корпусите на полуготовите елементи се очертаваха в синкави кръгове, после отново изчезваха. Студеният огън бавно проникваше през спуснатите клепачи и го връщаше в действителността.
	Но Никълъс не отвори очи. Продължаваше да диша дълбоко и равномерно, нищо не показваше, че мозъкът му започва да се освобождава от комата.
	Слушаше далечния камбанен звън, идващ сякаш от друга планета. Той беше спасителната сламка сред хаоса, от който го делеше единствено тънката кожа на спуснатите клепачи. Държеше се за него с отчаянието, с което удавникът се вкопчва във всичко, до което се докосват ръцете му. Не искаше да потъва обратно, не искаше да усеща мъртвешката неподвижност на непрогледния мрак. Решението му беше подсъзнателно, взето на онова дълбоко и изцяло примитивно ниво в мозъка, което действа механично и под влиянието на дългогодишни тренировки.
	То действаше дори пред прага на смъртта, външният му израз беше прост. Един камбанен звън, един нематериален екот, съществуващ само във въображението му.
	Знаеше, че насочи ли вниманието си към нещо друго, моментално ще потъне в океана на болката, в пропастта на отчаянието. Силуетът с неговото лице действаше внимателно и методично, дългите игли, намазани с черна отрова, потъваха дълбоко в плътта му, безпогрешно откриваха нервните възли на болката и ги пронизваха с парализираща точност…
	Те не бяха материални, тези игли… В един миг приличаха на остри ножове, в следващия — на стоманени нокти… Протягаха се направо от духа на месулета, натежали от магията на Кшира — тъмната страна на Тао-тао… Никога досега Никълъс не беше копнял толкова силно за „корьоку“ — ослепителната Мощ, славния път към „Шукен“ — божествената хармония между Кшира и Акшара… Вече беше ясно, че съзнанието на месулета е безнадеждно увредено от Кшира, злокобната и убийствена по своята сила половина на тази божествена хармония.
	Комичното в тази процедура нарастваше паралелно с болката. Защото Никълъс просто не разполагаше с това, което искаше да получи месулетът, не можеше да му го даде дори и да изгуби напълно способността да се съпротивлява. Между Оками и Доминик Голдони — кръстника на американската мафия, действа тайнственият посредник с псевдоним Нишики. Той разполага със секретна информация за приятели и врагове, захранва с нея своите покровители, предизвиква ужас у някого… Кой знае защо месулетът беше решил, че именно Никълъс е този Нишики.
	Би се изсмял, стига да можеше. Но смъртта беше навсякъде около него. Не под физическа форма — месулетът знаеше, че това е твърде елементарна заплаха за човек с психическите възможности на Никълъс, — а по-скоро под формата на някаква умствена дезинтеграция, бавни и методични шокови вълни, превръщащи мозъка в желе… Смяната на лицата беше само първата от тези вълни, последваха я острите игли на психическата обработка. Никълъс не беше в състояние да се предпази от тях, съзнанието му се сгърчи като хербаризирано насекомо, далеч от защитната крепост на „кокоро“… Беше парализиран и ням, неспособен на бягство. Тук месулетът постигна пълен успех…
	Крепеше го единствено камбанният звън. Тътенът отекваше дълбоко в съзнанието му, блестеше като спасително островче сред гъстата паяжина на болката… Без него положително би полудял. Разумът му се крепеше върху този странен, но все пак познат звук, отвъд него зееше тъмната пропаст на безумието…
	Знаеше какво олицетворява камбанният звън. Все още можеше да свързва мислите си, макар да вършеше това бавно, като невръстно дете… Те се навързваха в тънка верига, от нея се раждаше желанието за действие. Парализата от шока беше все така силна, но дълбоко под нея помръдваше искрицата разумен живот.
	Бариерата на психическия натиск беше висока, но той все пак успя да отвори танжинското око в душата си. Камбанният звън изведнъж се оцвети в зелено. Сякаш беше в околностите на Нара през пролетта.
	Челесте.
	Челесте с огромната сила на духа си. Планът, който започнаха да подготвят в Париж… Малко след като Никълъс надуши примката… Тя се беше опитала да го разубеди, откровено го молеше да се откаже. Защото примката заплашваше да го погълне. Но какъв избор му оставаше? Нима би могъл да обърне гръб на клетвата, дадена пред баща му? Нима би могъл да забрави дълга си към Оками? Друг човек вероятно би го сторил, особено при тези обстоятелства. Но Никълъс просто беше устроен другояче. Не можеше да обърне гръб на нещо, с което вече се е ангажирал. Можеше да върви само напред, дори когато пред него бушува стихиен пожар…
	_Няма да се втурна там беззащитен_, успокои Челесте той, докато се придвижваха към Монмартр. _Ти ще бъдеш тайното ми оръжие._
	Тя тревожно го изгледа, после прозрението се стовари върху й със смазваща сила.
	_Не, това не бива дори да си го помисляш! Психиката ми не е тренирана като твоята… За Бога, аз се страхувам от това, което се крие в мен!_
	Никълъс отвори танжинското си око, успокои я с помощта на Акшара, даде й увереност, че Божествената пътека ги свързва навеки и нищо не е в състояние да разруши тази връзка.
	— _Но нима месулетът няма да я усети?_ — беше попитала тя.
	— _Не_ — поклати глава Никълъс. — _Пътят на Акшара е прокаран между теб и мен. Той ще почувства присъствието му, но ще бъде убеден, че това е последният ми опит да му се противопоставя… Твоята нетренирана, но мощна психика ще бъде изцяло скрита зад маската на моите опити за противодействие…_
	Умишлено не спомена, че съществува доста голяма вероятност психическата им връзка да бъде нарушена, не знаеше дали тя ще има достатъчно сили и воля да я възстанови. Защото, за да бъде в състояние да го стори, Челесте ще трябва да преодолее страха от себе си, да се потопи изцяло в него, за да го победи, а едва след това да потърси нов психически контакт.
	Ето какво представлява камбанният звън в главата му, ето я единствената преграда срещу лудостта…
	Челесте.
	Тя е тук, някъде сред влудяващия свят на роботите и черната магия, която одира жива кожа и разменя лицата на хората със садистична страст.
	Потръпна от вълнение. Искаше да бъде сигурен, че тънката нишка на връзката помежду им не е прекъсната, че все още има шанс да се измъкне от този кошмар.
	Тези мисли отвлякоха вниманието му, внезапната психическа атака на месулета го завари напълно неподготвен. Тялото му беше отпуснато до стената и сякаш напълно парализирано. Челюстта му увисна, чувстваше се като муха в буркан, напълно смазан. Инквизиторът, надянал чертите на собственото му лице, бавно се приведе над него и притисна с палци клепачите му. Отначало леко, после все по-силно и по-силно. Мембраната на „кокоро“ започна да вибрира в главата му, светът, който познаваха обикновените хора, бавно се стопи и изчезна…
	Притискайки очните ябълки на Никълъс, До Дук отвори още една от шестте врати, които водеха до „кокоро“. Това беше врата, неотваряна в продължение на векове; забранена дори за наследниците на месулетите, изучили и овладели голяма част от мрачните им тайни. Шестата врата — единствената, която е била запечатана от заклинания и свещени псалми; вратата, която дори Заратустра не е посмял да открехне…
	Но Заратустра е странял и от бялата сврака — пратеницата на Боговете, носеща проклятие на всеки, който дръзне да я избере за свой свещен символ… Именно бялата сврака викаше сега До Дук, устата му монотонно пропяваше свещените думи, изтръгнати насила от мъдрия Ао, който глупаво беше отказал да ги сподели с него… Но колко струват предупрежденията на един старец, станал страхлив като жена с приближаването на края? Какво означават те в сравнение е божествената мощ, която ще му донесе бялата сврака?
	Шестата врата се отвори, До Дук потъна в зловещо излъчване, наподобяващо радиация, сетивата му потръпнаха от страховитата асиметрия отвъд нея. Пристъпи крачка напред, в ушите му се разнесе дрезгавият крясък на бялата сврака. Сякаш изведнъж се беше върнал в планините на Виетнам, при своите нунги…
	Не успя да види какво се крие зад вратата. Разбра каква е ситуацията, едва когато бялата сврака заби мощните си нокти в рамото му и започна да говори.
	Видя какво представлява асиметрията — една отделна реалност, простираща се отвъд метафизическата черупка на човешкия свят.
	Незабавно се възползва от нея. Превърна я в остра сабя, която заби дълбоко в съзнанието на жертвата си.
	Никълъс, прикован на място от внезапната психическа атака, най-сетне започна да предусеща развитието на събитията. Смяната на лицата съвсем не е целяла само шоков ефект. Месулетът има нещо друго наум и то наистина е ужасно.
	Натискът върху очните му ябълки стана толкова силен, че рецепторите на болката започнаха да изключват, лицето му бавно се вцепеняваше. После го пронизаха главозамайващи лъчи и той знаеше какво ще се случи.
	Месулетът не искаше само лицето му. Искаше всичко — душа и воля, тяло и съзнание. Искаше да ги превърне в една куха обвивка на своето собствено лице, която евентуалните му врагове щяха да открият празна и лишена от съдържание.
	Излъчването струеше от палците на месулета, болката ставаше нетърпима. Събрал последните остатъци от душевните си сили, Никълъс отвори танжинското си око и потърси блестящата нишка, която го свързваше с Челесте като с пъпна връв, свързваше го с живота…
	После изведнъж замръзна, облян от вълна на ужас и отчаяние.
	Камбанният звън беше стихнал, зелената светлина на пролетта я нямаше. Всичко свърши.


	— Последни инструкции?
	— Ще заловиш Робърт и ще ми го доведеш! — отсече Лилехамър.
	— От Япония? — вдигна вежди Кроукър. — А формалностите?
	— Формалностите ги остави на моите хора.
	В стаичката вонеше на застоял цигарен дим и страх, съвсем като в килия за разпит. Но това беше само едно малко складче с остъклени стени, разположено в приземието на Националното летище на Вашингтон. Лилехамър беше уредил да се срещнат тук, далеч от любопитни погледи.
	— Значи го докарвам тук — повтори Кроукър, сякаш за да се увери, че не е станала грешка.
	— Точно така — отвърна Лилехамър и го изгледа с присвити очи. — Получи ли всичко необходимо в хотела?
	— Да. Удостоверения за самоличност, паспорти, йени и долари… Разписка за предплатена стая в токийски хотел.
	— Оръжие?
	Войникът винаги си остава войник, помисли Кроукър, вдигна протезата си и каза:
	— Това ми стига.
	Ноктите от титан зловещо изтракаха.
	— Хубаво — кимна Лилехамър.
	Кроукър започна да се обръща към вратата, после изведнъж му хрумна нещо.
	— Искам да ти задам един въпрос — рече. — Защо не ми каза, че знаеш кой е убиецът на Доминик Голдони?
	На онзи дори окото му не трепна.
	— С кого си се срещал? — спокойно попита той. Въздухът в стаичката наистина не се дишаше. Сигурно вентилацията е повредена, помисли си Кроукър.
	— Няма значение — изръмжа той и заплашително доближи лицето си до Лилехамър: — Май ме взе съвсем за шаран… Да не би да мислиш, че съм зарязал информаторите си?
	— Подробностите не те засягат! — отсече Лилехамър. — Не зная какви мухи ти бръмчат в главата…
	Кроукър насочи показалец към белезите по лицето му:
	— До Дук ли те разкраси така? Резбовал те е като ритуална маска, сега страшно много ти се иска да му върнеш номера… Нали така?
	— Достатъчно! — процеди заплашително Лилехамър. Затваряй си устата и си гледай работата! Иначе ще стане лошо!
	— Не ме е страх от теб — изръмжа Кроукър.
	— Значи си глупак!
	— Не съм — поклати глава Кроукър, устните му се разтегнаха в хладна усмивка: — Просто се подготвям за някои неща… Знаеш ли как се ходи заднешком? Не, нали? Е, по време на службата си в Ню Йорк често го правех… Иначе рискувах да получа нож в гърба… Не от ръбовете, които си преследвал ти, а направо от отдел „Кадри“ на Вътрешното министерство… От някой задник, докопал се до чин капитан и стола на районен началник; от някой нетърпелив кариерист, действащ по политически указания, изобщо от всеки, с когото съм работил или за когото съм работил… Разбира се, и ние гледахме на работата мекото, търсехме начин да отърколим зад гърба си шестте скапани дни от седмицата… Само едно искам да ти кажа — с течение на годините човек се научава да следи насочения в гърба му нож, овладява всички хватки на самозащитата…
	Лилехамър въздъхна и примирително вдигна ръце.
	— Окей, дай да не стигаме до крайности… — отмести поглед от лицето на Кроукър, после отново го върна там: — По дяволите! Наистина искам да ми доведеш този мръсник! В това отношение не съм те лъгал… Да, познавам го… От Виетнам… Беше един от тримата, които ме затвориха в клетка и ме изтезаваха… И _наистина_ направиха това! — пръстът му докосна за миг горната устна… — Второто копеле беше един напълно откачен тип на име Майкъл Леонфорте Дезертьор в Лаос. Изпратиха ме да го арестувам… Леонфорте ръководеше банда нунги — членове на планинско племе, живеещо на границата между Виетнам и Лаос. По-късно към него се присъединили още двама — един бабаит на име Рок и приятелчето му До Дук…
	Потръпващ от силата на спомените, Лилехамър несъзнателно започна да крачи напред-назад.
	— Рок ме обработваше, другите гледаха… Задаваше ми въпроси, на които аз не желаех да отговарям… — очите му се отместиха встрани, раменете му леко се повдигнаха: — Сам виждаш резултата… Както и да е. Просто нямах късмет. Никой не дойде да ме спасява… Резбоваха ме на спокойствие, после ме опаковаха като вързоп и ме върнаха обратно… Като предупреждение за моите началници, мамка им!…
	Помълча малко, после потропа с крака, сякаш за да ги стопли:
	— Това беше отдавна, но аз не мога да го забравя… После видяха сметката на Доминик… Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера кой го е сторил… Мръсникът До Дук, нает от Чезаре — брата на Майкъл Леонфорте и главен съперник на Голдони!
	— Какво се крие зад вендетата между фамилните Голдони и Леонфорте?
	— Ако знаех, отдавна щях да съм член на мафията. _Омерта_, не си ли чувал? Но До Дук е един съвсем логичен избор… Свързан е с Леонфорте още от Виетнам.
	Лилехамър спря да крачи и се обърна с лице към Кроукър.
	— Шибаният син полумесец, който мръсникът е издълбал върху тялото на онова момиче Морис, беше татуиран на всички нунги от бандата на Леонфорте. Вече го държа под око, но не мога да действам лично. Копелето никога няма да ме допусне в близост до себе си. Ще ме подуши от цяла миля, има обонянието на див звяр… Затова си ми необходим ти…
	— Защо не ми разказа това още в началото?
	— Да ти кажа, че действам по лични подбуди? — вдигна вежди Лилехамър. — Щеше ли да се навиеш?
	— Не — призна Кроукър, на устните му се появи лека усмивка.
	— Ето, виждаш ли? Не можех да рискувам…
	Кроукър почака малко, после подхвърли:
	— И това е всичко, така ли?
	— Всичко, мамицата му — въздъхна Лилехамър, погледна часовника си и отвори вратата на стаичката. — Ще трябва да потичаш, иначе ще изпуснеш самолета си…


	Излъчването се спускаше надолу като фина паяжина. Мускулите на Никълъс потрепваха от болка и страх, сякаш със собствените си очи наблюдаваше как тялото му се разкъсва от хищни зъби. Маската, олицетворяваща обратната страна на действителността, бавно го притискаше, заплашваше да накълца същността му така, както касапинът кълца месо върху окървавения тезгях.
	Трескаво потърси Челесте, или по-скоро онзи сноп ослепителна светлина, с чиято помощ би могъл да се освободи от лапите на смъртта. А тя се спускаше върху него, обливаше го е радиоактивните си струи, проникваше през кожа, плът и кости, разлагаше го…
	Къде е тя? Какво се е случило? Психическата връзка беше прекъсната и най-страшните му опасения се превърнаха в действителност: тя вече не беше в състояние да се свърже с него. А той беше загубен без подкрепата на нейния дух.
	Радиацията потъваше дълбоко в тялото му, то започна да пулсира в странен, асиметричен ритъм. В ушите му прозвуча огнена, напълно неразбираема реч, родена сякаш от влагата на собствените му секреции. Ставаше все по-висока и по-властна, волята му се свиваше и отстъпваше. След миг в душата му нямаше да има нищо. Нито мисъл, нито същност, нито живот…
	После натискът изведнъж изчезна.
	Очните му ябълки бяха свободни, радиацията започна да избледнява, неразбираемият език затихна. Танжинското око в гърдите му потрепна и се отвори. Освободено от парализата, то блесна и се насочи към мембраната на „кокоро“, мобилизирайки енергията, необходима за мисъл и действие.
	Клепачите му потрепнаха, очите му се отвориха. Насреща си видя своето собствено лице, разкривено в странна гримаса. Тялото на месулета беше извито назад, е ръце на шията. Беше притиснато до решетките, тънка стоманена жица пристягаше шията му.
	Никълъс стана и пристъпи към него. Движеше се като възкръснал мъртвец — с вдървена, странно подскачаща походка. Мускулите му спазмодично се свиваха и разпускаха, механично възстановяващи нарушената си координация с мозъка. Главата му продължаваше да пламти, но останалата част от тялото му вече беше освободена от болката. Нямаше я физическата зависимост от месулета…
	Мъжът с неговото лице нададе неистов рев, ръцете му пуснаха импровизираната примка, стрелнаха се между решетките, сграбчиха коса и плът…
	Челесте извика.
	_Челесте!_
	В следващата секунда разбра какво се беше случило и пое инициативата. Знаеше какво ще стане, то вече започваше… Физическите му усилия за противопоставяне на месулета бяха довели до прекъсване на психическата връзка. Нетренираният й мозък не беше съумял да я задържи.
	Месулетът сграбчи главата на Челесте и рязко дръпна. Челото й се заби в стоманените пръти на решетката. Олюля се, ръцете й изпуснаха стоманената примка. Месулетът светкавично се освободи, издърпа окървавената жица и я захвърли в краката си.
	Челесте лежеше на пода оттатък решетката. Дали беше в съзнание, или…?
	Никълъс имаше чувството, че гази в буен поток. Мислите се завръщаха в съзнанието му бавно и мъчително, всеки опит за връзка между тях му причиняваше нетърпима болка.
	Горещ вятър духна насреща му, тялото му отскочи назад претърколи се и падна на стола, върху който допреди миг седеше. Разхвърчаха се трески. Главата му болезнено се удари в задната решетка всичко пред очите му се завъртя.
	Нищо не можеше да направи, беше напълно безпомощен.
	После в съзнанието му се появи камбанният звън, яркозелената светлина бавно обви неподвижната му фигура.
	Танжинското му око се отвори.
	Направи връзка с „кокоро“, умът му започна да пулсира в такт със заклинанието на Акшара, научено от Канзацу — неговия пръв „сенсей“ и непримирим враг…
	Но нетърпимата топлина отново го връхлетя, в ноздрите го удари миризма на дървесна жар, косата му сякаш пламна, а кожата зацвърча… Камбанният звън и зелената светлина — неговата връзка с Челесте — потрепнаха и започнаха да се отдалечават. Атаката на месулета беше изключително мощна.
	Тук Акшара беше безполезна. Мъжът с неговото лице направи две широки крачки, наведе се над него и го изправи на крака.
	Точно в този миг го осени прозрението. Прекъсна заклинанията, заряза всичко научено за Акшара и се вслуша в камбанния звън.
	От окото на танжина струеше сила, той вече беше в състояние да се защитава. Откъсна се от ръцете на месулета и нападна с бърз удар „атеми“. Противникът му с лекота го блокира. Тогава Никълъс се отказа от айкидо, отпусна се на четири крака и нанесе саблен удар в дясното му бедро. Месулетът отговори със светкавично „хвърчило“, серията от удари почти парализира рамото на Никълъс.
	Но той вече знаеше каква е правилната тактика. Отпусна тежестта си върху коленете, стрелна се наляво и нагоре, протегнатата ръка на месулета попадна между мазолестите ръбове на дланите му. Всеки друг би получил тежка фрактура, но противникът му се оказа изключително опитен. Тялото му се завъртя с невероятна бързина, извитата назад ръка бързо се оказа в неутрална позиция. А другата се стрелна със страшна сила към незащитените бъбреци на Никълъс.
	Извито надясно, в класическата войнска стойка, тялото на Никълъс не беше в състояние да се защити. Единственият изход за него беше атаката. Кракът му се стрелна назад и встрани, към слабините на противника. Ударите попаднаха в целта си почти едновременно, двамата се стовариха на пода. Но Никълъс се оказа по-бърз. Претърколи се встрани, кокалчетата на десния му юмрук се стовариха върху челото на месулета в класическия парализиращ удар „туан-чуан“.
	Главата му рязко се дръпна назад, но не успя да избегне клещите на яките крака, които се стегнаха около врата му. Получи тежък удар в стомаха, направи опит да се претърколи встрани, но беше зашеметен от юмрук в челюстта.
	Политна назад, в следващия миг дясната му ръка се оказа извита, костите заплашително пропукаха. Болката беше непоносима, ситни капчици пот избиха по челото му. Лявата му ръка отчаяло задраска по пода, пръстите му изведнъж уловиха крака на счупения стол. Вдигна го и с цялата си сила го стовари в слепоочието на месулета, малко над ухото.
	Онзи изстена, хватката му се разхлаби. Никълъс светкавично се освободи, скочи на крака и нанесе съкрушителен ритник в гърдите му. Съзнаваше, че разполага с броени секунди, за да убие противника си. Вече беше убеден, че не може да надделее при равни условия — врагът притежаваше огромен заряд от психическа енергия. Прибегна до удар „атеми“ с ръба на дланта, насочен в основата наноса. Той трябваше да натроши костиците там и да ги вкара дълбоко в мозъка. Смъртоносен удар, за който е необходима пълна съсредоточеност. Използва се само когато човек се намира в смъртна опасност и знае, че не успее ли, неминуемо ще се превърне в труп…
	Никълъс беше сигурен, че притежава решителността и убеждението за нанасянето на този удар, знаеше, че няма друг избор.
	Въпреки това ръбът на дланта му спря на сантиметър от лицето на противника, ръката му увисна. После мускулите на китката започнаха да се гърчат, сякаш я беше пъхнал в живи въглени…
	Зашеметен и уплашен, Никълъс продължаваше да се съпротивлява с торса си. Постепенно цялото му тяло започна да се тресе и може би точно това го спаси. Левият му крак конвулсивно се насочи към тялото на противника, това беше просто едно освобождаване на галваничната енергия в мускулите, напълно неосъзнато, случайно… Но ръбът на обувката му попадна в бедрото на месулета, при това точно в нервния възел, който командваше долната част на тялото му.
	Месулетът се строполи на пода, психическите му усилия се разфокусираха, вцепенението бързо започна да напуска тялото на Никълъс. Ръбът на дланта му се стовари в челото на противника, точно между очите. Там беше центърът на концентрацията. Погледът на месулета започна да помътнява, зениците почти напълно изчезнаха. Никълъс моментално почувства облекчение, гърдите му дълбоко поеха кислорода от въздуха. Но дори на прага на безсъзнанието месулетът продължаваше да излъчва психическа енергия, Никълъс си даде ясна сметка, че разполага с броени мигове.
	Претърколи се през неподвижното тяло, измъкна връзката ключове от колана на мъчителя си и се втурна към вратата на килията.
	Стотици игли се забиха в съзнанието му още преди да хване бравата. Месулетът се възстановяваше със смайваща бързина, могъщата му психика се опитваше да попречи на бягството. Никълъс се препъна, отпусна се на коляно и почти падна в скута на Челесте. Тя го прегърна през кръста и бавно го изтегли навън. Очите й се извъртяха назад, побелели от страх. Месулетът продължаваше да лежи. Дали е убит? Тръсна глава и продължи да влачи тялото на Никълъс. След няколко крачки той се спъна и падна, повличайки и нея. Тя извика, дланите й бяха раздрани до кръв. Стана и продължи напред, даваше си ясна сметка, че нямат време за губене.
	Вече усещаше електрическите заряди зад себе си, опънати до крайност, нервите й сякаш лепнеха, могъщата примка на психическата енергия на месулета се стягаше около шията й, пълзеше по бетонния под като утринна мъгла. Могъща, Мрачна и смъртоносна пулсация…
	Въздухът излетя от гърдите й с остро свистене, но все пак успя да изправи Никълъс. Придържайки го с две ръце, тя продължи да го тласка напред. А онова _нещо_ се приближаваше все по-близо до мозъка й, алените му пламъци ставаха все по-горещи и по-заплашителни. Ужас стегна сърцето й, но тя не спря нито за миг. Двамата бавно пристъпяха сред синкавите избухвания на оксижените, в ноздрите им нахлуваше вонята на метални цилиндри и нагорещена пластмаса. Но продължаваха да се движат напред, покрай поточната линия с гротескни стоманени глави, които методично заемаха място върху квадратни, нечовешки рамене… В мрака проблясваха инфрачервени лещи, механичните очи наблюдаваха, без да мигнат, тяхното тромаво придвижване. Напред, само напред! Трябва да се измъкнат от този хладен стоманобетонен ковчег, в който машини създаваха други машини! В който чудото на сътворението продължаваше ден и нощ, лишено от божествен ореол, но въпреки това реално…
	_Долу!_ Тя спря, объркана от гласа, който бръмна в главата й. _Лягай долу!_
	Никълъс светкавично протегна ръка и нанесе удар в свивката на коленете й. Тя се строполи, тялото му се стовари отгоре й. В следващия миг почувства горещ полъх по голите си крака, сякаш над тях профуча облак разтопена магма.
	Експлозията беше оглушителна, бетонният под се разтърси като при земетресение. После Никълъс отново я изправи на крака, очите й смаяно се заковаха в кръглата дупка на стената. Сякаш там се беше стоварил гигантски юмрук.
	Той я дръпна зад ъгъла, ослепителният блясък изчезна. Озоваха се в дълъг коридор, далеч в дъното му мътно проблясваше стоманена врата. Никълъс се засили и скочи върху нея с цялата тежест на тялото си, вратата се отвори.
	Следващото помещение се оказа кръгло, очевидно сервиз. Затичаха се по дългата рампа край стената, отвориха втора метална врата и се озоваха в транспортната секция. Тук беше пусто, в близост до високия портал имаше един-единствен автомобил — товарен микробус с висока проходимост.
	Никълъс се затича към него, отвори вратичката и се настани зад волана. Трескаво опипа сенника, надигна подовата стелка, но ключове нямаше. Грабна търкаляща се в краката му отвертка и сръчно отвори капака на кормилната колона.
	Челесте наблюдаваше пръстите му, търсещи контакт между разноцветните жички. Стомахът й започна да се бунтува, не можеше да го възприеме с лицето на месулета, просто защото знаеше, че духовната й връзка е с друг човек под противната маска. Въпреки това за малко не припадна, когато за пръв път срещна познатите очи, сякаш залепени върху лицето, от което изпитваше истински ужас.
	— Никълъс!
	Здраво го разтърси, от устата му се откъсна протяжен стон. Челото му бавно се надигна от кормилото, пръстите му възобновиха работата си.
	Челесте вдигна глава и потръпна. Дълбоко в съзнанието й се надигаше чувство на ужас. Сякаш див звяр беше успял да се промъкне там, сумтеше и душеше, докосваше се до най-съкровените й мисли… Усети появата на горещата вълна върху рампата, в гърлото й заклокочи вик на ужас…
	Моторът изръмжа и започна да работи, Никълъс се облегна назад, напълно изтощен.
	— Ще трябва да караш ти, Челесте… — Но аз никога не съм…
	— Сядай зад кормилото!
	Той се прехвърли през нея и я побутна към волана. Краката й докоснаха педалите.
	Улучи позицията за заден ход в мига, в който металният портал се отвори с такава сила, че едното му крило се откъсна от пантите. Натисна газта, гумите изсвириха и камионетката се отлепи от рампата. Завъртя волана и включи на първа. Не искаше да обръща внимание на свистенето, което прозвуча отзад. Насочи се към изхода, включи на втора малко по-рано от необходимото, скоростите сърдито изскърцаха. В следващия миг бяха на пътя.
	— Наляво! — изкрещя Никълъс. — Иначе сме срещу движението!
	На няколко метра от тях прозвуча могъща сирена, Челесте подскочи от ужас. Камионетката пресече пътя на тежко натоварен прицеп, разнесе се остро стържене. Двата автомобила се удариха странично. Веднъж, втори път… камионетката заплашително се разклати. После успя да набере скорост и започна да се отдалечава от това прокълнато място.
	Никълъс безсилно се отпусна на седалката. Моторът ревеше като ранен звяр, но на него му се струваше, че слуша най-прекрасната музика на света.


	Седемнадесета глава
	Токио

	Сгърчени, впити като животни една в друга, сенките бавно помръдваха по посока на светлината. Тя изскачаше от фотографски прожектор — остра и ослепителна.
	Нанги най-сетне видя какво вършат двете мъжки фигури и шумно си пое дъх. Макар да живееше в общество, освободено от европейските предразсъдъци към хомосексуализма, той беше дълбоко шокиран. Не от факта, че вижда двама голи мъже заедно, а от това, което вършеха един с друг.
	Значи това е Уилям Джъстин Лилехамър — по-високият и по-възрастният от двамата… Другият беше млад, рус и пълен с енергия. Тялото му — изваяно до съвършенство, сякаш беше създадено за този вид разгулни удоволствия.
	Нанги се приведе напред, насочи дистанционното управление на видеото и започна да стопира кадрите един по един. Вече беше изгледал филмчето, което беше заснето по поръчка на покойния Гоунт, сега искаше да си отбележи някои неща.
	Иззвъня телефонът.
	— Моши…
	— Нанги-сан, успях да проследя телефонния номер, който ми дадохте…
	Беше Жисаку Шиндо, частният детектив, който се беше заел е аферата около Тин. Имаше предвид номера, който Нанги беше записал от призрачния факс, открит в капсулата на Масамото Гоей.
	— Той е тукашен, от Сайгон — продължи Шиндо. — Намира се в една сграда е офиси точно срещу централата ви…
	— Но кого е?
	— На някаква фиктивна фирма — отвърна детективът, в слушалката долетя шумолене на хартия. — Наемът е плащал вашият представител Винсънт Тин.
	Нанги затвори очи.
	— Има и още нещо, Нанги-сан…
	— Слушам.
	— Приятел на мой приятел работи в тукашната Съдебна медицина. Благодарение на него успях да хвърля едно око на смъртния акт. Тин е изгорял във варел със сярна киселина, точно както ви е обяснил Ван Киет… Новото е, че тялото му е било надупчено от двадесет и пет куршума…
	— _Двадесет и пет!?_
	— Точно така. От калибъра и раните стигам до заключението, че вашият човек се е оказал на мушката на тежка картечница… Още не съм установил марката и производителя, но вероятно става въпрос за редовно армейско оръжие…
	_Мили Боже_, въздъхна в себе си Нанги.
	— Последна новина — добави Шиндо. — Приятелят на моя приятел е бил дежурен, когато са взели тялото. Мнимият роднина е бил японец, човекът е готов да се закълне, че става въпрос за член на Якудза…
	— Откъде е толкова сигурен? — учуди се Нанги.
	— Малкото пръстче на лявата му ръка е било отсечено — отвърна Шиндо.
	Членовете на Якудза често прибягват до този ритуал, особено когато трябва да докажат верността си към оябуна на съответния клан или да се самонакажат за допусната грешка.
	— Добра работа — похвали го Нанги.
	— Благодаря, сър. Използвах връзките си и успях да си уредя среща с инспектор Ван Киет. Ще се видим утре сутринта. Искам да разбера под каква форма ще мога да си осигуря сътрудничеството му. Държавните служители тук са дълбоко корумпирани.
	— Надявам се да успеете. Дръжте ме в течение.
	— Разбира се.
	Нанги остави слушалката и се облегна назад. В къщата цареше дълбока тишина — точно такава, каквато обичаше. Но сега изведнъж му се прииска шум. Какъвто и да е — пуснат високо радиоапарат, женски глас… Всичко. Отново се озова там, откъдето беше тръгнал, мислите за Кисоко замъгляваха съзнанието му.
	Но сега нямаше време за нея. Утре тук пристига Лю Кроукър, един Господ знае какви новини ще донесе. А дотогава му предстои още много работа, Нанги беше уверен в това.
	Съзнанието му започна да обработва информацията, получена от Шиндо, а очите му механично следяха кадрите на екрана, пуснати на забавена скорост. Този път не обръщаше внимание на изключително перверзния сексуален контакт между двамата мъже, който безспорно беше главната атракция на касетата. Очите му бяха заковани върху горния десен край на екрана — там, където се долавяше някакво неясно движение.
	Появяваше се и изчезваше, потрепваше като отражение на пламъче върху гола стена. Нанги включи дигиталния разделител, образите замръзнаха върху екрана, всички неясноти, получени при заснемането с недостатъчно осветление, автоматически бяха отстранени.
	И Нанги се втренчи в лицето й. Камерата го беше хванала в профил, тя следеше сексуалната оргия с отегченото изражение, с което се наблюдава скучен тенис мач.
	Натисна бутона за застопоряване на кадъра и дълго го гледа. Лицето беше отчасти скрито в дълбока сянка, но именно тя — по особен начин — допринасяше за яснотата на чертите му.
	Най-странното беше, че познаваше това лице.
	Именно то се оказа спусъкът, който отприщи бента на спомените и в главата му изплува описанието на Уилям Джъстин Лилехамър, направено от Оками.
	Нанги си припомни всички детайли на разговора, сякаш той се беше състоял не преди две години, а едва вчера. Оками се беше появил в Токио на едно от редовните си посещения. Място на срещата беше храмът Мейжи. Пролетта вече встъпваше в правата си, ароматът на напъпилите цветя превръщаше зимата в далечен спомен.
	— _Изправен съм на ръба на дълбока пропаст_ — каза Оками. — _Трябва да реша дали да продължа досегашния си живот чак до смъртта, или да направя сляп скок в мрака…_
	— _Имаш ли нужда от помощ, Оками-сан?_
	— _Не, не!_ — Сега вълнението на Оками му се струваше напълно обяснимо. — _Не искам да се забъркваш в това! Пряката ти намеса е изключена, но бих приел съвета ти…_
	— _Готов съм да сторя всичко възможно_ — отвърна Нанги.
	— _Членове на Вътрешния съвет настояват да вляза във връзка с един човек, но аз имам дълбоки съмнения. Въпреки това зная, че нямам избор. Трябва да осъществя този контакт, макар да не очаквам нищо добро. Просто защото няма друг начин да избегна разцеплението между клановете на Якудза, които ръководя… Не искам да започне война!_
	Оками замълча, очите му се насочиха към децата, които тичаха по зелената трева. Кой знае какви мисли са минавали през главата му… Може би си е спомнил за високата цена на зрелостта, която всички заплащаме, мислеше си Нанги.
	— _Този човек се казва Лилехамър. Работи за един тип, когото положително познаваш… Затова поисках тази среща…_
	Продължиха разходката си. Децата останаха назад, насреща им се появи двойка влюбени. Държаха се за ръце, слънцето позлатяваше лицата им, извърнати едно към друго…
	— _Леон Уоксман._
	— _Да, познавам го_ — отвърна Нанги. — _Срещнахме се тук, в Токио, няколко години след началото на окупацията. Чакай да видим… Беше през 1947 или 1948 година. Запознахме се в една болница. По онова време работех в Министерството на строежите. Изпратиха ме в болницата начело на екип по поддръжката, трябваше да направим оценка на предстоящия ремонт…_
	— _Уоксман е американец, но въпреки това се е лекувал в японска болница…_
	— _Точно така_ — отвърна Нанги. — _В тази болница се извършваха сложни неврохирургически операции… Раните му бяха сериозни, предполагам че е имал нужда от няколко такива…_
	— _Как го възприе, що за човек беше?_
	— _Особен_ — отвърна Нанги. — _С две лица, напълно противоположни едно на друго… Едното светло и брилянтно умно, другото — мрачно и изпълнено с дълбока подозрителност. Разговарях със сестрите, които се грижеха за него. От тях научих, че нощно време имал пристъпи на ужасни кошмари. Принудили се да му дават успокоителни веднага след вечеря…_
	— _Продължихте ли контактите си след като го изписаха?_
	— _Да. Преди всичко защото той имаше нужда от връзки в Токио. Но на практика именно той улесни издигането ми в рамките на МИТИ…_
	— _По какъв начин?_
	Влюбените изчезнаха в ярките лъчи на слънцето, двамата бавно навлязоха в район, който очевидно беше седалище на хипита и рокери. Около тях гъмжеше от зелени и розови прически, черни кожени якета и блестящи с хромираните си части огромни мотоциклети „Кавасаки“… Недоволни от присъствието на пришълците, шарените като папагали младежи форсираха моторите. Отвсякъде ехтеше оглушителен хевиметъл…
	— _По всяка вероятност той вече е имал създадени контакти_ — продължи Нанги. — _По време на службата си в армията е бил офицер за връзки с обществеността. Положително е работил в тясно сътрудничество с високопоставени служители от Министерството на търговията и индустрията, което впоследствие прерасна в МИТИ… Имаше остра нужда от връзки с деловите среди и на тази база си правехме взаимни услуги. Дълбоко впечатление ми направи безпогрешната му ориентация в японския начин на живот…_
	— _Значи е искал да стане бизнесмен…_
	— _Вероятно._
	— _Но днес се занимава със съвсем друг бизнес_ — поклати глава Оками. — _Ръководи могъща шпионска централа, пуснала пипала дълбоко в сърцето на американската администрация._
	Стигнаха най-отдалечената част на парка, все още в процес на изграждане. Най-сетне бяха сами, дори рокерите не идваха тук. До желязната ограда бяха подредени дръвчета с тор в найлонови торби около корените, скоро щяха да ги засаждат.
	— _Мога да видя какво го е привлякло в този бизнес_ — поклати глава Нанги. — _Уоксман винаги е бил човек, който гледа далеч напред. Освен това имах чувството, че нормалният бизнес го отегчава, въпреки несъмнените му способности… Беше прекалено лесен за него. Веднъж сам ми го каза — „Все едно да ловиш риба в басейн…“_
	— _Шпионската му мрежа е така дълбоко законспирирана, че дори Американският конгрес не подозира за нейното съществуване_ — подхвърли Оками.
	— _Това може да е както за добро, така и за лошо_ — отвърна Нанги.
	— _Но нещата не приключват дотук_ — мрачно промърмори Оками. Сключи ръце зад гърба си, лицето му се намръщи в напрегнат размисъл. — _Уоксман е оглавил една група от изключително влиятелни личности, която нарича себе си „Огледалото“…_
	— _„Огледалото“? За пръв път чувам това име._
	— _Не съм изненадан, почти никой не го е чувал_ — отвърна Оками. — _Целта на тези хора е установяване на пълен контрол върху икономическата политика на тяхното правителство с всички последици в международен мащаб. И това ги прави изключително опасни!_
	Оками спря и се извърна към него. Нанги разбра, че идва ред на най-важното.
	— _Именно Уоксман стои в края на опасната пътека, която лежи пред мен. Ако той се окаже неблагонадежден, аз ще бъда принуден да направя своя скок в неизвестното. Ще изпълня предначертания план, независимо от опасностите, които крие той. Извинявам се, че трябва да те включа във вземането на това важно решение, Нанги-сан. Но просто няма на кого друг да се доверя…_
	— _Помня добре, че Уоксман е умен мъж_ — отвърна Нанги в края на тази последна и за двамата среща. — _Може би прекалено умен, за да бъде щастлив…_
	— _Какво искаш да кажеш?_
	_Само това, което чу. Интелигентността му е толкова ярко изразена, че духът му никога няма да намери покой. А лично аз никога не се доверявам изцяло на хора с неспокоен дух._
	Отправил поглед към замръзналия образ на екрана, Нанги си даде сметка, че вижда едно лице, което не беше виждал от много години насам. Лицето на Леон Уоксман, безстрастно наблюдаващо сексуалните отклонения в поведението на един от своите най-добри агенти.


	Томоо Козо вдигна ръка към устата си. Сякаш с този жест искаше да прикрие дълбоката омраза, която изпитваше към Никълъс Линеър. Изправен гол пред огромното огледало, той наблюдаваше движението на стегнатите си мускули. Едва забележимото им потръпване сякаш разказваше една дълга и тъжна приказка. За загуба, отмъщение и смърт — трите основни крайъгълни камъка в неговия начин на мислене.
	Загубата, отмъщението и смъртта бяха всичко, от което се интересуваше в този момент. Очите му бяха втренчени в татуирания върху члена му феникс. Крилата обгръщаха основата му, главата потрепваше като жива на върха… Когато се възбуждаше, както в този момент, крилата сякаш започваха да се разтварят, очите и човката върху главичката помръдваха като живи…
	Загубата, отмъщението и смъртта определяха не само границите на честта, но и личните отношения на Козо с Никълъс Линеър. Никога не се бяха срещали, Никълъс по всяка вероятност изобщо не подозираше за съществуването му. Но Козо го познаваше, при това отлично…
	Беше излъгал министър Ушиба напълно съзнателно. Нарочно пусна бялата тойота по следите на. Джъстин Линеър и нейния любовник. О, да, Козо знаеше кой е той още от момента, в който самолетът му се приземи на летище Нарита. Дълго преди Ушиба и останалите членове на Вътрешния съвет да осъзнаят за какво става въпрос… И благодарение на този негов акт жената на Никълъс Линеър е мъртва!
	Загуба.
	Някога, преди много години, Катцуодо Козо — бащата на Томоо, беше изиграл решителна роля за издигането на Оками. Но Оками го надживя и това беше естествено, тъй като на негова страна беше Полковника…
	Изгаряше от безсилен гняв от преклонението, което всички японци демонстрираха по отношение на полковник Линеър. Дори оябуните го боготворяха, голяма част от тях все още помнеха как име помагал по време на Окупацията. Козо беше убеден, че този човек е бил повече японец, отколкото европеец, особено в начина си на мислене. И именно това го е направило особено опасен, именно това му е позволило да убие Катцуодо Козо…
	Томоо твърдо вярваше, че полковник Линеър е убил баща му със собствените си ръце. Въпреки че бяха открили тялото му в реката Сумида без никаква следа от насилие. Но Катцуодо не можеше да плува и Полковника го знаеше — малкият Томоо ги беше чул да разговарят на тази тема със собствените си уши… Беше през един от най-задушните летни дни, когато потта блика от всяка пора на кожата.
	Една седмица по-късно извадиха посинялото тяло на Катцуодо от реката и Козо остана без баща.
	Загуба.
	Непоправима загуба.
	Доста години по-късно Козо започна да проумява същността на този трагичен инцидент. Почти от самото начало Катцуодо и Оками имаха остри разногласия относно политиката на Якудза. Оками беше привърженик на сътрудничество с американците, особено след като Окупационните власти поискаха помощта им за справяне с комунистическите бунтове. За тези власти беше много по-удобно японски глави да бъдат трошени от японски гангстери, а не от американски войници. Катцуодо, от своя страна, беше яростен противник на сътрудничеството с окупаторите. Не понасяше никакви контакти с американците, дори когато ставаше въпрос за изкореняването на комунизма от японска земя.
	Несъгласията между двамата оябуни в крайна сметка доведоха до открита война. Краят й настъпи, когато тялото на Катцуодо изплува от Сумида. По него липсваха следи от насилие, както и всякакви други следи. Не можеха да обвинят в убийство никого, нямаше на кого да се отмъщава. Оками и Полковника използваха цялото си влияние и мирът беше възстановен.
	Но животът на Томоо Козо се промени безвъзвратно и той никога не забрави това. Прие покровителството на Оками, съвсем в съответствие с древните японски традиции. Завърши образованието си, превърна се в доверен приятел, издигаше се заедно с Оками. Беше най-пламенният привърженик на предложението Оками да бъде избран за Кайшо. Въпреки че тайното разследване на смъртта на баща му напълно го убеди във вината на Оками и неговия приятел Полковника…
	Полковника умря и по този начин изпревари планираното отмъщение. Остави син, който по традиция трябваше да понесе това, което беше предназначено за бащата. Оказа се обаче, че този син е нинджа, при това много опасен. Дори оябуните на Якудза се страхуваха от него, а към този страх се прибавяше и дълбокото им уважение към бащата. Козо не беше в състояние да направи нищо и реши да чака. Беше търпелив като паяк, чиято мрежа непрекъснато се руши от вятър, дъжд и студ, но той отново я плете…
	Отмъщение.
	Козо обърна гръб на огледалото и започна да се облича. Беше време да се срещне с До Дук.
	Време да си спомни за честта. Време за възмездие и смърт.


	Блед като платно, Никълъс лежеше сред окапалите кленови листа, алени като живи пламъци.
	— Това е твоята къща, нали? — коленичи до него Челесте. — Там, на стотина метра отвъд дърветата?
	Потъмнели от болка, очите му я гледаха като непозната. Сърцето й пропусна един такт. Какво му стори онзи месулет? Нима се беше намесила твърде късно? Дълбоко в себе си знаеше отговорите. Ужасът, който изпита при установяването на психическата връзка помежду им, беше огромен, никога през живота си не беше изпитвала нещо подобно. В съзнанието й се беше загнездила увереността, че отвъд света, който можеше да види и чуе, лежеше един друг, далеч по-ефимерен свят, до който се докосваше само в моменти на силен стрес. Здравата връзка с този свят опъваше нервите й до крайност.
	— О, Никълъс!
	Наведе се и го целуна. Стори й се, че той простена под устните й и бързо се отдръпна. Страхуваше се, че му е причинила болка.
	Намираха се до каменна чешмичка, водата в коритото бликаше сякаш направо от земята. В камъка беше гравиран един-единствен японски йероглиф „канджи“, върху него беше поставен прост бамбуков черпак.
	Никълъс поиска да пие вода от него, гласът му беше тих и несигурен. Тя напълни черпака със студена, вода, повдигна главата му и го поднесе към устните му.
	Той отпи бавно и шумно, очите му останаха затворени. После сложи ръце върху огнения килим от окапали листа и започна да се надига.
	— У дома — прошепна той. — Аз ли те насочих насам?
	— Нима не помниш?
	— Не.
	Тя сложи длан върху бузата му:
	— Лошо ли си ранен, Никълъс?
	— Не зная — прошепна той и бавно се огледа: — Тук ние с Джъстин погребахме дъщеря си… Беше толкова мъничка и безпомощна… Не й било писано да оживее…
	Главата му клюмна, Челесте нежно го привлече в прегръдката си и започна да го люлее като дете.
	— Всичко е наред — промълви след известно време той, избърса сълзите си и добави: — Това беше много отдавна… Друг живот, друг свят…
	Челесте затвори очи, прехапа устни и каза:
	— Страх ме е, Никълъс… Мисля, че в края на краищата месулетът разбра… Осъзна моето присъствие, вече знае как съм успяла да ти помогна…
	Това беше истина. Въпреки гъстата мъгла на болката и шока, Никълъс си даде сметка, че вече не може да я закриля. Беше се възползвал от неосъзнатата й сила, сега и двамата трябваше да платят цената за това. Беше направил безумен риск, беше пъхнал глава в ужасната примка на месулета… В замяна все пак получи нещо, може би то щеше да се окаже решаващо. От разпита и мъченията стана ясно, че месулетът все още не е открил Оками. Иначе щеше да знае, че Никълъс не е Нишики — връзката между Оками и Доминик Голдони.
	Това означаваше само едно — Оками все още е жив и вероятно се крие.
	— Никълъс…
	Той я погледна в очите и изведнъж усети топлина. Психическата й енергия беше излязла от черупката си и го обвиваше с ослепителни лъчи. Тя го докосна. Отначало леко, после здраво и самоуверено. Физическият контакт го изпълни със сила, мрачните дълбини на душата му бяха озарени от ярка светлина.
	— Притежаваш ръцете и душата на лечител — промълви с напукани устни той. После механично започна да рецитира безмълвните слова на псалмите, които щяха да го отведат до Акшара. Овладя се, тръсна глава и спря.
	— Какво има? — попита Челесте, моментално доловила промяната. — Всичко това е ново за мен… Къде сбърках?
	— Никъде — поклати глава Никълъс. — Причината е в мен. Овладях Акшара — едната половина от изкуството на Тао-тао, благодарение на един човек… Доверявах му се напълно в течение на дълги години, накрая обаче се оказа, че той ми е заклет враг… Владееше до съвършенство и двете части на Тао-тао — светлата Акшара и тъмната и противоположност Кшира. Лишен от „корьоку“ и „шукен“ — Пътя и Закрилата, той беше попаднал изцяло под влиянието на Кшира… А своята зараза е предал и на месулета…
	Направи знак с ръка, а Челесте поднесе черпака към устните му. Отпи и въздъхна, гърдите му поемаха дълбоко влажния въздух, натежал от аромата на пръст и изсъхнали листа. В клоните на дърветата подскачаха птички, жизнерадостното им чуруликане беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Изпълненият с остри завои път беше далеч, шумът от движението по него не достигаше до градината.
	Челесте не искаше да си спомня за кошмарното шофиране по магистрали и тесни улички, срещу неразбираеми пътни знаци, без помощта на Никълъс, отпуснат безсилно на седалката до нея…
	— Този човек беше моят сенсей, от него съм научил всичко, което зная за Тао-тао — тихо продължи Никълъс, утолил най-сетне жаждата си. — Първите съмнения ме връхлетяха, когато разбрах, че съм безсилен срещу месулета. После, затворен в онази клетка, люшкан от вълните на безумието, аз изведнъж го видях… _Да, Челесте, видях го!_
	— И разбрах как ме е измамил. През всичките тези години ме е учил само на част от сложното изкуство на Тао-тао… Онази част, която е била удобна за целите му!
	Нещо помръдна зад оголените клонки на миниатюрните дръвчета гинко, двамата едновременно погледнаха натам. Оказа се малка катеричка, която забързано събираше опадалите по земята жълъди.
	Никълъс опря гръб на каменната чешмичка, сякаш искаше да почерпи сила от нея. Помълча известно време, после тихо продължи:
	— Този човек беше изключително умен… Дори когато успях да го демаскирам, през ум не ми минаваше да изпитвам съмнение в това, на което ме беше научил… Едва сега разбирам колко наивен съм бил… — вдигна глава: — Челесте, мисля, че наученото от него не е просто Акшара… Било е непълна, следователно несъвършена комбинация от Акшара и Кшира… И се питам дали тъмната страна на Тао-тао не е започнала да ме променя…
	Тя приглади влажната му коса и нежно го целуна.
	— Сигурна съм, че грешиш — прошепна. — Просто ти трябва време, за да се отърсиш от това, което преживя в онази клетка в компанията на месулета…
	Той съзря правотата в думите й. Шокът от изтезанията и силните опиати, с които беше натъпкано тялото му, положително го тласкаше към параноидни заблуди. Но тази правота не беше абсолютна, зад нея прозираше и една друга, далеч по-ужасна истина — той никога, нямаше да се отърве от чувството, че макар и отдавна мъртъв, Канзацу беше успял да го предаде. Добре помнеше думите му, казани при една от честите им срещи в подножието на непристъпния връх Ходака.
	_„Времето прилича на океана. И в него има вълнения и подводни течения, които в определен момент се преплитат и разбъркват, създавайки особен водовъртеж от отминали и предстоящи събития… А накрая се насочват към скалистия бряг и там всичко умира…“_
	Тогава Никълъс едва беше започнал дългото си пътешествие извън границите на времето, едва сега започна да разбира истинското значение на тези думи. Канзацу положително е притежавал умението да преживява както настоящите, така и бъдещите събития на реалния живот, лесно е предвидил смъртта си от ръцете на Никълъс… Примирил се е с нейната неизбежност и подчинявайки се на своята „карма“, той се беше погрижил и за отмъщението си. Как? Като заложи в главата на Никълъс бомба със закъснител, ужасна със своята психическа мощ… Сега проблемът на Никълъс беше само един — как да се освободи от нея?
	Имаше един начин, той ясно го виждаше. Беше опасен, пълен с неизвестности начин. Не беше сигурен, че трябва да прибегне до него, но се страхуваше, че друг избор нима…
	Точно в този миг птичата песен замлъкна. Вдигна глава да погледне в очите на Челесте и двамата разбраха. Той идваше. Месулетът.


	— Мъртва?
	— Да, за съжаление. Трагична автомобилна катастрофа.
	— Господи, Исусе Христе! Джъстин е мъртва!
	Лю Кроукър отправи напрегнат взор в лицето на Танцан Нанги. Беше остаряло и сбръчкано, доста по-различно от лицето, което помнеше.
	— Никълъс знае ли?
	Нанги поклати глава.
	— Както вече ви казах, от известно време е в неизвестност…
	Кроукър се отпусна на стола, Маргарет успокоително сложи ръка върху рамото му. По време на полета й беше разказал всичко за Никълъс и Джъстин. Очите им бяха зачервени, но не се чувстваха особено уморени, тъй като бяха разделили едно от сънотворните хапчета на Маргарет и бяха успели да подремнат.
	Намираха се в дневната на Никълъс. Таванът се крепеше от масивни кедрови греди, лъчите на есенното слънце свободно проникваха през широките прозорци. Централната част на помещението, покрита с татами и запълнена от меки дивани и столове, беше с десетина сантиметра по-ниско от периферията, обкована с полирани до блясък дъски. По стените бяха окачени картини на европейски художници, майсторски комбинирани с ярко оцветени ръчно тъкани килимчета от Италия и Франция. Въздухът тежеше от аромата на дърво, слама и розмарин.
	Нанги реши, че е логично да дойдат тук. Много се ядоса, когато разбра, че Сейко не е посмяла да го извика от съвещанието, за да разговаря с Кроукър. Бързо се овладя и започна да съобразява. Сейко му предаде дословно посланието на Кроукър, а той подробно я разпита за останалото — начин на говорене, тон на гласа… Стигна до заключението, че пътуването на детектива е предизвикано от крайна необходимост.
	Отчитайки както собственото си положение, така и това на „Сато Интернешънъл“, той реши да държи в тайна визитата на Кроукър. Следователно не можеше да го покани нито в офиса, нито в дома си. А среща на публично място — хотел или ресторант, беше напълно изключена.
	След смъртта на Джъстин в тази къща беше идвала единствено чистачката. Нанги имаше ключове, отдалечеността на имението го правеше идеално за целта. На летището отиде сам, без шофьор. Посрещна Кроукър и спътницата му, после подкара направо насам.
	Преди това се погрижи, естествено, за Сейко. Тя беше единственият служител в компанията, който знаеше за пристигането на Кроукър, но Нанги нямаше никакво желание да я прави свидетел на разговора помежду им.
	Изпрати я по спешност във Виетнам. Задачата й беше да оглави временно офиса на компанията в Сайгон. Даде й името на Жисаку Шиндо, но не й каза, че е частен детектив. Представи го като консултант, който трябва да изготви план за интеграцията на сравнително новите задгранични клонове на компанията.
	Съзнаваше, че й дава прекалено голяма свобода. Но той беше човек на риска и знаеше какво прави. Телефонира на Шиндо да го уведоми за пътуването й, предупреди го за вероятността тази жена да работи срещу интересите на компанията. Това беше всичко, което можеше да стори за момента. Не разполагаше с твърди доказателства за нейната измяна, не беше в стила му да действа въз основа на предположения. Освен това искаше да разкрие хората, стоящи над нея. Ако е виновна, разбира се. Може би ще се разкрие, получила пълна свобода в Сайгон. А Шиндо ще бъде там, за да документира предателството й.
	Гоей — ръководителят на проекта „Чи“, беше съвсем друга работа. Закодираният факс беше доказал вината му, макар че специалистите все още не бяха успели да разшифроват неговото съдържание. Нанги много би желал да го постави под денонощно наблюдение, но за съжаление не можеше да си позволи този лукс. Защото си даваше ясна сметка, че предаването му на властите ще обезсили до значителна степен обвиненията на сенатора Бейн срещу Никълъс и компанията, а при известна доза късмет — и да прекрати процеса срещу тях. Защото в крайна сметка Гоей, а не Никълъс, е предал секретната технология на Винсънт Тин, директната връзка между тях вече може да бъде доказана. Както може да се докаже, че Тин е бил ренегат, готов да продаде „Сато-Томкин“ за шепа сребърници. Ето защо уреди арестуването на Гоей и едва тогава изпрати Сейко на новата й длъжност.
	Тя прие новината с радостна възбуда и това сериозно го обезпокои. Накара я да замине само с един куфар дрехи, обеща да изпрати останалото в рамките на седмица. Тя не изрази никакъв протест, очевидно добре разбираше каква е ситуацията в Сайгон след убийството на Тин. Съмненията му по отношение на този акт бързо се стопиха, особено след като посрещна Кроукър и научи за развоя на събитията в Съединените щати.
	Слушаше разказа на детектива с напрегнато внимание. За начина, по който Лилехамър го е привлякъл в разследването на убийството на Голдони, за подозренията му относно самия Лилехамър, за разкриването на личния му мотив в преследването на До Дук Фуджиру, виетнамския убиец. Кроукър пък беше доста изненадан от факта, че Нанги вече е осведомен за смъртта на Харли Гоунт. На свой ред изненада японския си домакин, когато му разказа за отношенията на Маргарет с втората й майка Рената Лоти и особено с брат й Доминик, завещал на нея управлението на цялата си огромна империя. Приключи с подозренията на Маргарет, че войната между фамилиите Голдони и Леонфорте е нещо далеч по-голямо от кървава сицилианска вендета. Нанги помисли малко, после се обърна към Маргарет:
	— Казали сте на Кроукър, че брат ви споделил с вас секретни сведения за висши правителствени служители… Откъде ги е получавал?
	— От секретен осведомител на име Нишики — отвърна Маргарет с безпокойство в гласа, скочи на крака и започна да се разхожда по рогозките.
	— Вие виждали ли сте го?
	— Не. А имам чувството, че и Дом не го е виждал… За него и за мен Нишики беше просто един глас… Докато мащехата ми явно го познава. Именно тя ни прати тук да го пазим от До Дук…
	— Така мисли и Кроукър-сан — промълви Нанги, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на Маргарет Голдони де Камило. Очевидно се питаше дали може да й се довери. Вярваше на Лю Кроукър, просто защото беше най-добрият приятел на Никълъс отвъд океана. Но с това се изчерпваше и цялото му доверие. — Втората ви майка спомена ли някакво име?
	— Да — кимна Маргарет. — Трябва да се срещнем с човек на име Микио Оками.
	Нанги посрещна тези думи е продължително мълчание, след което въздъхна и бавно поклати глава:
	— Оками е Кайшо — върховен главатар на всички кланове на Якудза… Но той има много врагове, те вече действат… От известно време е в неизвестност, никой не знае съдбата му… Кажете, вярвате ли, че той е Нишики — тайнственият информатор на Доминик Голдони?
	— Фейт изглежда сигурна в това — отвърна Маргарет. — Но какво ще стане, ако той вече е мъртъв?
	— Тази мисъл мина и през моята глава — кимна Нанги. — Но после започнах внимателно да съпоставям фактите, които са ми известни. На първо място успях да разкрия предателите в „Сато-Томкин“. Онези, които доведоха до тежки обвинения срещу компанията. Единият от тях е Винсънт Тин, убит миналата седмица в Сайгон. Занимавал се е с всички незаконни дейности, за които можете да се сетите… Но кой го е убил? В това отношение сайгонската полиция не може да ни помогне с нищо. Един любопитен факт — трупът е бил прибран от човек, представил се за брат на Тин. Но ние сме сигурни, че Тин няма никакви роднини… Човекът се е представил за служител на компанията „Авалон ЛТД“… Направих съответните проверки и установих, че тази компания се занимава с доста подозрителен бизнес, вероятно с пране на мръсни пари… Те отрекоха всякаква връзка с Тин. Междувременно успях да разбера, че мнимият брат на Тин е бил японец, с положителност член на Якудза… След всичко това ми стана ясно, че съм бил насочен към „Авалон“ напълно умишлено… От тези факти стигнах до едно определено заключение — Микио Оками е жив, но се намира в нелегалност. Оттам изпраща компрометиращи материали срещу враговете си, очевидно търси помощ…
	— Членовете на Вътрешния съвет на оябуните са принудили Оками да сключи съюз с човек на име Леон Уоксман. Преди години се подвизаваше в Токио, днес очевидно е един от онези, които дърпат конците на политиката във Вашингтон… Според мен Оками е взел решение да обърне гръб на този съюз. Лично аз му казах, че считам Уоксман за несигурен партньор, това вероятно е било решаващо за последвалите действия от негова страна. Напуснал е „Годайшу“ и е сключил таен съюз, подготвян от години… Съюз с вашия брат, госпожо Голдони. Това води до убийството на Доминик и до изчезването на Оками…
	— Дали е на сигурно място? — попита Маргарет.
	Нанги спря тежък поглед върху лицето й.
	— Дори и на най-сигурното място не би издържал дълго — въздъхна той. — Срещу себе си има огромна мощ, която помита всичко по пътя си…


	Осемнадесета глава
	Вашингтон | Токио

	Фейт Голдони отвори вратата.
	— Уил Лилехамър, госпожо Лоти — усмихна се мъжът на прага. — Радвам се, че най-накрая се запознах с вас. Мога ли да вляза?
	Фейт погледна зейналото към гърдите й дуло и кимна с глава:
	— Разбира се.
	Лилехамър прекоси просторния вестибюл на крачка зад нея.
	— В къщата няма никой, освен вас, госпожо Готи — чу гласът му тя. — Направих си труда да проверя…
	— Вярвам ви.
	— През кухнята, моля — побутна я с револвера той. — Към задната врата.
	Тя беше сигурна, че я води в конюшнята, даваше си ясна сметка какво означава това. Всъщност беше малко изненадана, че този миг се забави толкова много. Мъжът, който наблюдаваше сексуалната оргия на Лилехамър, несъмнено беше Джони Леонфорте. Позна го в момента, в който си пусна записа, купен от Дъглас Мун — любовника на Лилехамър. Беше доста променен от годините, но Фейт никога не забравяше лицата на мъжете, с които е била в интимни отношения. Особено лицето на Джони, а и дните с него по време на окупацията на Токио. Защото именно тези дни поставиха началото на пиесата, чийто финал предстоеше сега…
	Откога ли Джони знае нейната самоличност? Тя не беше живяла в сянка като него, направената в Лос Анджелис пластична операция не беше особено успешна. Остана си Фейт Голдони и Джони сигурно не е изпитал трудност при разпознаването й.
	Джони е жив!
	Отначало не можеше да повярва. Но после разбра, че в това няма нищо чудно. Самата тя беше оцеляла въпреки превратностите на съдбата, защо да не оцелее и той? Още повече, че имаше предимството да е мъж.
	— Отворете вратата!
	Тя се подчини, в ноздрите я удари острата миризма на фураж и оборски тор. Животните изпръхтяха и извиха глави към нея.
	— Не се измъчвайте, няма да ви застрелям — обади се Лилехамър. — Това би предизвикало твърде много въпроси… — тя се извърна с лице към него, гърбът й опря във вратата на близката клетка: — Едно от тези животни ще ви ритне в главата — добави той и махна по посока на конете.
	Фейт усети юздите с гърба си, леко се притисна към тях. Лявата й ръка бавно се спусна към стоманената ръкохватка, обвита с дебела кожа.
	— Няма да ви повярват — рече тя. — Всички знаят, че съм отлична ездачка.
	— Ще повярват — промърмори Лилехамър и пристъпи напред. — Защото такова ще бъде заключението на съдебния лекар… Върху тялото ви няма да има дори драскотина, никакви следи от насилие… — на лицето му се появи хладна усмивка: — Можете да бъдете сигурна в това, аз съм майстор в занаята.
	— А защо го правите? — попита тя. Не очакваше отговор, искаше просто да спечели малко време.
	— Ето един едър жребец — махна с револвера си Лилехамър. — Отворете клетката!
	Това беше моментът, които чакаше Фейт. Дясната й ръка вдигна резето на преградата, лявата светкавично откачи юздите от пирона и ги хвърли към нападателя си с ловко движение на китката. Тежкият къс стомана се стовари върху скулата и врата на Лилехамър, бликна кръв.
	Той се олюля, от устата му се изтръгна дрезгав вик. Кракът му се стрелна напред и улучи Фент в бедрената кост, малко под ставата. Тя изпищя и падна на колене, конете полудяха. Започнаха да блъскат дървените прегради с копитата си; очите им, побелели от ужас, сякаш споделяха страха и болката на господарката им…
	— Кучка! — изръмжа Лилехамър, отметна конските такъми от врата си и тръгна към нея.
	Изправи се на прага на клетката, Фейт не се поколеба нито за миг. Свито на кълбо, тялото й се стовари в коленете му с цялата сила, на която беше способно. Лилехамър изгуби равновесие и се строполи по гръб в клетката, връхлитайки с рамо върху бедрото на жребеца.
	Животното уплашено се изправи на задните си крака, копитата на предните заплашително се насочиха към Лилехамър. Улучиха го точно когато се опитваше да се надигне, тялото му политна и се блъсна в страничната преграда. Трясъкът окончателно подлуди жребеца, копитата му се стовариха с паническа сила върху съществото, което беше нахлуло в обора с опасни помисли…
	Фейт бавно се изправи, ноздрите й ясно доловиха миризмата на кръвта.
	— О, господин Доминик — извърна се тя към жребеца. — Бедно момче, много се изплаши, нали?
	Жребецът я изгледа с бялото на очите си, но очевидно започна да се успокоява от познатия глас. Предните му крака се върнаха на земята, главата му се поклати, ноздрите оглушително изпръхтяха. И той, подобно на господарката си, не изпитваше никакви притеснения от миризмата на кръвта.
	Тя пристъпи напред, погали меката козина над ноздрите на животното, в ръката й се появи бучка захар. Едва когато се увери, че конят се успокоява под ласките й, Фент Голдони извърна глава към кървавата пихтия в ъгъла на клетката. Това беше всичко, което остана от Уилям Джъстин Лилехамър.
	— Много съм щастлива, господин Доминик — целуна животното тя. — Сега вече всичко свърши!
	— Според мен малко избързваш — обади се един мъжки глас зад гърба й.
	Рязко се обърна, позна този глас още преди да види лицето на собственика му. Беше същото лице, хванато от камерата на Дъглас Мун, макар и доста по-различно от това, което Фент беше запомнила. Би могла да седи на една маса с него, без да го познае, призна пред себе си тя. Необходимо й беше слабо осветление, за да бъде сигурна, че този човек е идентичен с онзи Джони Леонфорте, когото беше разпознала на видеокасетата.
	— Здравен, Джони — прошепна тя. — Доста вода изтече от последната ни среща, нали?
	— Така е — кимна мъжът. — Случиха се много неща, някои от тях особено болезнени…
	— За някой от нас, нали?
	Джони Леонфорте направи опит да се усмихне. Нервите на едната половина от лицето му отказаха да се подчинят, резултатът беше пълна гротеска.
	— Твоето приятелче Оками здравата ме цапардоса тогава — промърмори той. — Но такива като мен не умират лесно… — очите му не се откъсваха от жребеца. — Ще ти бъда много благодарен, ако излезеш бавно и внимателно от тази клетка, Фейт… Бях свидетел на умението ти да се справяш с тези животни и не искам да повторя грешката на Уил… — тялото му беше напрегнато, очите му следяха всяко нейно движение:
	— Освен това не искаме да се докопаш до оръжието на бедния Уил, нали?
	Фейт вече беше помислила за това.
	— Господин Доминик все още е неспокоен — каза тя. — По-добре да остана за известно време при него…
	Джони измъкна тежък магнум 357.
	— Къде да вкарам куршума, Фейт? — попита той. — Малко под дясното му ухо, нали?
	Фейт пусна главата на коня и излезе от клетката.
	— Е, добре. Сега какво ще правим?
	— Затвори вратата — махна с револвера Джони. — Не искаме да ни безпокоят…
	Тя се подчини и тръгна по пътечката.
	— Къде? — извика след нея той.
	— Не искам да стават грешки — отвърна Фейт. — Току-виж си решил да застреляш господин Доминик…
	— Кръстила си го на преждевременно отпътувалия ти син, а? — направи гримаса Джони. — Но все пак разполагаш с прекалено много неща… Голяма къща, конюшня с расови животни, пари и влияние, с които не знаеш какво да правиш… Нали така, Фейт? Добър живот си живяла, това не мога да го оспоря…
	Тя се извърна и мълчаливо го изгледа.
	— _Това е моят живот, кучко!_ — изрева внезапно той, по гърба й пробягаха тръпки на ужас. В очите му плуваха кръвожадните акули на завистта и болката. — Ти ми отне всичко! Ти и онова японско копеле Оками! Всичко беше планирала предварително! Шибаната Голдони, маскирана като Фейт Соухил! И аз налапах въдицата! Поднесе ми тялото си и аз, като истински глупак, забравих всичко на света!
	— Боли, нали? — тихо попита Фейт. — Боли, когато разбереш, че в крайна сметка си бил един от многото мъже, които съм имала… Нарочно ти разтворих бедрата си, поех в уста част от плътта ти и толкоз. Всичко, което поисках, дойде при мен, сякаш бях казала „Сезам, отвори се!“.
	— Ще те убия, мръсницо!
	— Е, сега вече наистина приличаш на онзи Джони Леонфорте, когото познавах… — подхвърли тя, без да забавя ход. — Нищо общо с Червената кралица, която успя да заблуди и най-големите умове на Вашингтон! Как го постигна, Джони? Колко президенти минаха през ръцете ти? Представи си само докъде стигна, а? Едни нещастен сицилиански комедиант! — от устата и се изтръгна подигравателен смях: — Защо ме мразиш, Джони? Аз ти направих огромна услуга. Без мен положително щеше да си останеш едно бедно и нещастно актьорче! Помниш ли колко те отегчаваха деловите отношения? Забрави ли, че ме молеше да поема дори счетоводството?
	— Ти ми отне _живота_, Фейт! Погледни лицето ми! Някога бях красив мъж, по след това претърпях толкова много операции, че вече не помня бройката! Наложи се да променя името си, наложи се цял живот да се крия! Да, Фейт, да се крия! Но без къща, без семейство, без уважението на хората с благородна кръв… Тези неща съм ги искал цял живот, а ти ми ги отне! — лицето на Джони потъмня от притока на кръв, кожата му се изпъстри със сини жилчици. Вървеше след нея леко приведен, сякаш искаше да се предпази от думите й, изведнъж превърнали се в остри ножове.
	Тя отново се разсмя, в гласа й се доловиха хладни и малко жестоки нотки:
	— Нищо не се е променило, Джони. Аз все още ти водя счетоводството…
	— Не! Ти, Оками и Доминик направихте всичко възможно да ме отстраните от играта!
	— Събра се с лоши приятелчета, Джони — поклати глава Фейт. — И реши да играеш двойна игра… На ФБР се представяш като Червената кралица — дълбоко законспириран агент на правителството, истински национален герой… Едновременно с това обаче дърпаш конците на „Огледалото“, лично избираш отбрани мафиоти, манипулираш племенника си Чезаре да ги издига на ръководни постове във фамилния бизнес, да ти бъдат лично предани… Беше герой и престъпник едновременно, но дойде време за равносметка…
	Стигна далечната стена на конюшнята, тялото и леко се измести вляво и скри от очите му това, което висеше там.
	— Повтаряш номера и с „Годайшу“, Джони… Обединяваш тази организация с „Огледалото“, за да се измъкнеш от опеката на ФБР и законите, за да сложиш ръка върху бизнеса в световен мащаб… Но този път допусна грешка, Джони… Онези момчета от „Годайшу“ пет пари не дават за теб. Дълбоко се заблуждаваш, ако все още се надяваш, че двамата е Чезаре ще им бъдете равноправни партньори… Те просто ви използват, Джони. Като пропуск за последните забранени територии в Америка…
	Гърбът й опря в меката обработена кожа, това и даде чувство за сигурност.
	— Помисли си само — мафията и правителството в тесен съюз! Наистина крайно съблазнителна комбинация за организация като японската Якудза! — дясната и ръка незабележимо пропълзя по стената, пръстите и се обвиха около кожата. — Но каква, мислиш, ще бъде съдбата на теб и Чезаре, когато „Годайшу“ заеме стабилни позиции тук?
	— Погрижил съм се за това — изръмжа Джони. — Разполагам с поверителна информация от източник с кодираното име… — млъкна за момент, после тръсна глава: — Всъщност защо да не ти го кажа? Едва ли ще имаш възможност да извлечеш някаква полза от това, тъй като след малко ще бъдеш труп… — направи опит да се усмихне и Фейт отново потръпна. — Псевдонимът на моя източник е Нишики. Благодарение на поверителната информация от него аз успях да постигна сегашното си положение и да стана ръководител на „Огледалото“.
	— Идиот! — презрително го изгледа Фейт. — Нишики е псевдоним на Микио Оками! Той те захранваше с информацията, която двамата с Доминик искаха да притежаваш!
	— Не! Това не може да бъде! Лъжеш, кучко!
	Дулото на магнума започна да се вдига нагоре, но Фейт светкавично измъкна стария колт от големия кожен кобур, окачен на стената. Онзи същия, който преди години беше купила, за да прекратява мъките на осакатените коне…
	Ноздрите й потръпнаха от миризмата на смазката, дланта й здраво стисна ръкохватката. Натисна спусъка. Веднъж, втори път, лъхна я горчив барутен дим.
	Доста по-късно възстанови в съзнанието си смаяното изражение върху лицето на Джони Леонфорте, извитите му на тръбичка устни, сякаш искаше да възкликне „О!“ — съвсем като малко момче… Тялото му политна назад и бавно се смъкна на колене, конете зад гърба му уплашено пръхтяха и се притискаха в стената… Фейт внимателно се прицели и натисна спусъка за трети път. Куршумът попадна в лицето му, тялото му отскочи назад и се просна по гръб върху бетонния под, посипан с изсъхнала слама.
	— В крайна сметка не е толкова трудно да убиваш — въздъхна Фент и се наведе над безжизнения труп на Джони Леонфорте.


	_Фактът, че си необичайно надарен, не означава, че автоматически разбираш своята дарба_, беше казал някога Канзацу.
	Едва сега, в този миг, Никълъс разбра скритата ирония в думите на своя сенсей.
	Миг, крито може би се повтаря отново и отново, като кръгове по спокойна вода, променящ всичко по пътя си. Миг, неизбежен като вдишването, което следва издишването…
	Какво му беше казала Сейко преди отлитането за Европа? Какво беше родило паническия страх в очите й? _Ще бъдете различена… Толкова различен, че никой няма да ви познае…_
	Да, това наистина се случи.
	Челесте стискаше ръката му, сърцето и лудо биеше, усетило приближаването на месулета. Но той не я забелязваше, всичките му сетива бяха насочени навътре. Към подготовката за последния решителен скок. Налагаше се да обърне гръб на всичко, което беше научил от Канзацу. Сега му трябваше вяра. Не в това, което беше научил, не в хората, които го бяха обучавали. Трябваше му вяра в собствената дарба.
	Прибягна до „харагей“, за да намери себе си. Дишането му почти замря, пулсът престана да се усеща. Лицето му бавно се обезцвети и стана бяло като платно. Челесте прехапа устни, но не издаде нито звук. Той я беше предупредил.
	Кръвта и жизнената енергия се концентрираха в „хара“ — блестяща топка дълбоко в душата му, бавно и неуловимо се завърна към момента в клетката, когато беше здраво привързан към психиката на месулета, когато врагът извика на помощ свещената бяла сврака и с нейна помощ отвори забранената Шеста врата…
	Тогава не знаеше дали е успял да запомни странните слова на заклинанието, но сега те изплуваха ясно в главата му, извикани на живот от силата на „харагей“. Започна да ги произнася бавно, сричка по сричка — точно както месулетът ги беше произнасял във фабриката за роботи. Забранената Шеста врата постепенно се открехна, освободен изцяло от Тао-тао, Никълъс бавно пристъпи прага…


	— Господи! Той е тук!
	— Маргарет!
	Но тя вече тичаше към вратата и след миг изчезна по посока на градината. Изненадан, Кроукър бързо я последва.
	На стотина метра по-нататък, отвъд дръвчета и храсти, бавно се надигна женска фигура. Тичайки след Маргарет, Кроукър все пак успя да я огледа. Гъстата червеникава коса, овалното лице с безупречно правилни и някак агресивни черти бяха достатъчни. Инстинктът свърши останалото и той вече знаеше коя е тя.
	— Челесте!
	Маргарет извика високо името, в следващата секунда двете сестри се прегърнаха.
	Кроукър бавно пристъпи към тях. Значи тази червенокоса красавица с насълзени очи е любимата сестра, за която беше споменала Маргарет!
	— Лю! — извърна се към него Маргарет. — Челесте е била тук с твоя приятел Никълъс!
	— Ник? Къде е?
	Видя отчаянието в очите й, нервите му се стегнаха на топка.
	— Ник и До Дук…
	— Накъде тръгнаха?
	— Трябва да дойда с теб, Лю — обади се Маргарет.
	— Не! — извика Челесте. — Не знаеш какво чудовище е този месулет, не знаеш какво направи с Ник!…
	— А ти не знаеш какво направи с мен — горчиво въздъхна Маргарет. — Той уби Дом, миличка…
	— О, Господи! — проплака червенокосата. Тихо, но с такова отчаяние, че космите по врата на Кроукър настръхнаха. Челесте се вкопчи в сестра си: — Още една причина да се държиш по-далеч от него!
	— Той няма да ми стори нищо лошо — поклати глава Маргарет. — Между нас трябва да стане нещо… Не мога да го изразя с думи… — очите й се забиха в красивото лице на сестра й: — Разбираш какво искам да кажа, нали?
	Кроукър усети някаква незабележима промяна в светлината и неволно потръпна. Челесте бавно кимна с глава:
	— След като трябва… Двамата носят маски, До Дук направи това… Неговата е с чертите на Никълъс, той пък носи лицето на виетнамеца… Мисля, че по свои причини До Дук иска да влезе в кожата на Никълъс…
	— Да тръгваме — процеди Кроукър и направи няколко крачки в посоката, която му показа Челесте. После спря и се обърна към нея: — В къщата на Ник има един човек, който се казва Танцан Нанги. Той е близък приятел, можете да му се доверите напълно. Идете при него.
	Челесте колебливо кимна с глава. Остана на мястото си, докато двамата се скриха зад китката миниатюрни дръвчета гинко с оголени клонки…


	Колко престъпления беше извършил през живота си? Не можеше да каже със сигурност. Никога не беше ги броил, всъщност не знаеше дали вече е способен да каже какво е престъпление и какво не… Само за един случай беше напълно сигурен.
	Убийството на Ао.
	Уби го заради единствената тайна, която старият шаман отказа да сподели със своя ученик — заклинанията, отварящи забранената Шеста врата. Уби Ао — човека, който прибра при себе си едно безпомощно и уплашено момче, въпреки неодобрението на останалите старейшини. Ао — човекът, който се зае да го посвети в тайните на месулетите, да го дари с могъщата сила на древните магьосници.
	Може би предварително съм знаел, че ще извърша това престъпление, мислеше До Дук, докато преследваше Никълъс през гората. Как иначе може да се обясни изборът на бялата сврака за мой покровител и мой свещен символ? Дали в онзи момент Ао е виждал бъдещето, знаел е какво ще се случи? Пред очите на До Дук отново се появи смаяното лице на стария шаман, току-що научил за избора на бялата сврака… Може би точно тогава е усетил приближаването на собствената си смърт, може би бялата сврака е прошепнала нещо в ухото му…
	Ао — човекът, който го беше обичал. Човекът, превърнал се в прах…
	До Дук измъкна от парализирания му мозък всичко, което му беше необходимо. После вдигна безжизненото тяло, пренесе го до брега на реката, затвори с палци клепачите и натисна главата му под водата. Нищо повече не можеше да направи. Прониквайки в съзнанието на главния шаман на нунгите, той беше нарушил свещените правила и трябваше да умре. Но преди това трябваше да убие Ао.
	В момента, в който душата на Ао напускаше съсухреното тяло, бялата сврака кацна на рамото на До Дук и му проговори.
	Тласна безжизнения труп по течението, от отсрещния бряг се отделиха два огромни крокодила и бързо заплуваха към него.
	Нахвърлиха се върху трупа почти едновременно, водата закипя и започна да променя цвета си. Последвал съвета на бялата сврака, До Дук нагази във водата и се присъедини към пиршеството на хищниците.
	Небето беше ясно, той добре си спомняше това. Въздухът беше невероятно чист и сладък, вдишваше се като омаен нектар.
	Прекосявайки малка затревена полянка, той усети тежест на рамото си. Бялата сврака се приведе към ухото му и тихо посочи пътя, по който беше поел Никълъс.
	Стигна върха на малко възвишение, отвъд него имаше полегат склон, свършващ до водите на малко езеро. Двойка щъркели шумно плеснаха с криле и напуснаха отсрещния бряг, вероятно разтревожени от нещо… Повърхността на водата беше гладка като огледало.
	В същия миг ноздрите на До Дук се разшириха, той спря на място и колебливо се обърна. Подуши присъствието на Маргарет. Не на тялото, а на душата й. Беше сигурен, че се приближава към него.
	Приклекна като звяр, попаднал в капан. Душата му се гърчеше от любов и черно отчаяние. Сякаш окървавен касапски нож пронизваше гърдите му.
	В следващия миг я видя. Изскочи иззад гротескните гинко и бавно тръгна към него. Решителна, неустрашима… Сърцето му пропусна един такт.
	— Маргарет… — прошепна той, тялото му отмерваше крачките й с конвулсивни гърчове: — Аз исках да… Исках…
	— Зная какво искаш — отвърна тя, прекрасна на фона на зеленината зад гърба й. — Винаги съм знаела.
	— Ти си единствената!…
	Дишаше на пресекулки, изведнъж му се прииска да захвърли маската, да й покаже истинското си лице. Всъщност това беше без значение. Беше гол пред нея — така, както по време на дългото им пътуване към Минесота. Едно безкрайно, вълшебно пътуване…
	Тя го видя. Целият, без остатък. Не потръпна, не отклони погледа си. Измамната маска, предназначена за жените в живота на До Дук, сега не означаваше нищо. Видя го такъв, какъвто е бил някога — преди реките пролята кръв, преди да овладее магическото заклинание, преди да извърши единственото ужасно престъпление на живота си… Видя го и дори не потръпна.
	— В мига, в който те срещнах, аз разбрах, че ти ще бъдеш краят — прошепна той. — Видях те и някъде дълбоко в себе си почувствах, че повече не мога да бъда това, за което цял живот се бях подготвял… — даде си сметка, че изпуска контрола върху себе си, но вече не можеше да спре: — Научих се да убивам и лесно го правя… Но не мога дори да си помисля, че ще нараня теб… Предпочитам да умра!
	— Зная. Ние сме един в друг.
	Пристъпи към нея, в душата му запърха непознато чувство, все още неоформено, но въпреки това страшно.
	— В началото мислех, че искам да се страхуваш от мен като всички останали… Но ти дори не трепна. Победи ме със силата на духа си, от собственото ми могъщество не остана нищо, бронята ми е разкъсана… Сега навсякъде около мен вият хрътките, скоро ще бъда на парчета…
	— Това не е необходимо — протегна ръка тя. — Всичко свърши. Аз мога да те спася. Ела…
	Но в съзнанието му проблесна ужасно видение, той изведнъж разбра, че никога не може да притежава тази жена; че чувствата, които изпитва в момента — могъщи и необясними, — никога няма да се повторят… Стрелна се напред като атакуваща кобра, в същия миг усети тежък страничен удар. От устата му се откъсна протяжно стенание, сляло се с писъка на Маргарет:
	— Не! Почакай! Аз мога да…
	Стовари се на земята, пръст напълни очите и ноздрите му. Светкавично се претърколи встрани, тежестта изчезна. Близостта на Маргарет го ослепяваше. Искаше да я повика, да я докосне, да й каже… Хилядна от секундата не му достигна да хване ръката й, да осъществи контакта, който в този миг означаваше всичко за него… Превърна се в елен, попаднал в обсега на фаровете на бясно препускащ автомобил, парализиран от ужас и изненада, неспособен да реагира.
	Може би не всичко е изгубено. Може би точно това е решителният момент, в който трябва да направи своя избор. Между живота и смъртта. Но как би могъл да го направи? Животът е една безнадеждна война срещу емоциите, които в крайна сметка ще доведат до неговото унищожение. А смъртта просто не съществува сред понятията на месулета…
	Нещо остро разкъса тялото му, от устата му се откъсна грозен вик. Сведе поглед надолу и видя пръстите на някаква странна механична ръка с остри като бръснач стоманени нокти. Изкрещя още веднъж, отскочи настрана, кракът му се стрелна по посока на нападателя. Чу тежко изпъшкване, придружено от падането на едро тяло, лакътят му автоматично се насочи към слънчевия сплит на непознатия. Но душата му вече търсеше друго… Търсеше Маргарет.
	Мигът обаче беше отлетял и вече нямаше да се върне.
	Мъжът с неговото лице се появи внезапно, сякаш от небитието. Ударът му беше насочен в оголената шия на До Дук, малко над сънната артерия. Той контрира със саблен удар над стомаха — там, където се събираха нервните възли. Направи го механично, по инстинкт.
	Паднаха във водата едновременно. Брегът от тази страна на езерото беше стръмен, на метър от него имаше плитчина. Но инерцията от падането беше толкова силна, че те се претърколиха през нея и потънаха в дълбокото.
	Почти парализиран от сабления удар на До Дук, Никълъс направи опит да улучи главата му. Знаеше, че трябва час по-скоро да нанесе фаталния удар, иначе положението му щеше да стане сериозно. Но водата пречеше и на двамата, нападателните удари „атеми“ губеха от силата и ефективността си.
	Никълъс стискаше главата на До Дук в желязна хватка, ръбът на дланта му търсеше артерията на шията. Другата му ръка притискаше устата и носа на противника.
	Вкопчени един в друг, двамата яростно ритаха с крака и навлизаха все по-навътре, водата кипеше и се пенеше.
	Замаян от натиска, До Дук все пак успя да нанесе нов удар в слънчевия сплит на Никълъс, сграбчи го през кръста и двамата заедно потънаха в здрачните дълбини. Биеха се отчаяно, всеки искаше да задържи малко въздух в гърдите си. Но усилията бяха прекомерни, студената вода вземаше своето.
	Изскочиха на повърхността с обединени усилия, но вече не бяха в състояние да се задържат там. Бързо се насочиха към дъното, светлината започна да се разсейва и скоро напълно изчезна. Телата им останаха здраво преплетени. Продължаваха движението си, но До Дук нямаше представа за посоката. Концентрира се върху противника, пръстите му се стегнаха около гърлото му.
	Усети ударите на Никълъс по тялото си, може би и някаква болка. Блокира я с усилие на волята, пръстите му продължаваха да се стягат, нищо друго нямаше значение.
	Тъпанчетата на ушите му регистрираха увеличението на налягането, появило се заедно с дълбочината. Нямаше време за него, нямаше време за никакви странични фактори. Съзнанието му беше изпълнено е кървави отблясъци, е магическата сила на месулетите… Мислеше само за едно — как ще се измъкне от тъмните дълбини и ще се върне при Маргарет, която го очаква на брега…


	Никълъс разбра, че се дави. Всъщност давеха се и двамата, но месулетът едва ли си даваше сметка за това. Усещаше концентрацията на противника си, виждаше я като тъмна звезда, натежала от прекомерна гравитация и отровни изпарения.
	Съвсем съзнателно го беше примамил тук, в средата на езерото. Защото знаеше какво се крие в черните дълбини, помнеше какво беше хвърлил на дъното му в онзи далечен ден, в който любовта му към Джъстин беше силна и всеобхватна, в който и двамата гледаха с надежда към бъдещето… Сега трябваше не само да оцелее, но и да се приближи максимално близо… Ето, още малко, още съвсем мъничко… Вече го усеща, почти се докосва до него…
	Съзнанието му започна да долавя това, което се мержелееше в душата на месулета, пред очите му се появи неясно видение. Фабриката за роботи, напоеният с миризма на машинно масло въздух, тихите стенания на мъчителя му… Всичко това потрепна и изчезна, на негово място се появи размазан образ на жена… Беше като гравиран в съзнанието на месулета, властен и силен като праисторическо чудовище… За пръв път беше в състояние да почувства изцяло черните мисли на противника си, извиващи се като отровни змии в тръстикова кошница…
	Вече беше напълно готов да се възползва от силата, която откри отвъд Шестата врата; готов да стовари върху противника си огромната огнена топка на невероятната й психическа мощ… Но после изведнъж разбра, че тази мощ е обвила пипалата си колкото около него, толкова и около месулета. И заплашваше да ги унищожи с божествено безпристрастие. И двамата.
	Поколеба се само за миг, желанието за мъст беше заместено от състраданието. За хилядна от секундата, но това се оказа предостатъчно. И сега плащаше цената за проявената слабост. Давеше се.
	Събра последните остатъци от психическите си сили, отвори танжинското, си око. Бавно прекрачи прага на Шестата врата, твърдо решен да се откопчи от лапите на този демон и да го унищожи. Но оттатък вече го очакваше месулетът. Стоеше точно на мястото, към което се стремеше Никълъс. Никой не беше в състояние да предприеме каквото и да било. Блокираха се взаимно и това означаваше край.
	Потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, краката на Никълъс ритмично се свиваха и разпускаха, насочвайки вкопчените им тела към средата на езерото. Най-сетне пред очите му се появи дъното. Отправи мислена молитва към Бога да не е объркал посоките, да е там, където искаше да бъде. Защото това беше последният шанс за оцеляване, единствено надеждата пазеше последните остатъци от кислород в дробовете му. Изгуби ли нея, всичко ще бъде свършено.
	И тогава го видя.
	Връхчето на катаната стърчеше от тинята на дъното като призрачен Божи пръст… На същата онази „дай-катана“, която беше получил като подарък от Полковника… Казваше се „Ис-хогай“ — „Жажда за живот“… Едно наистина многозначително име…
	Очите му се извъртяха, периферията им бързо се запълваше с мрак. Ритна с крака, вплетените им тела се насочиха към острието. Когато хвърли дългата сабя във водите на езерото, искрено се беше надявал да не я използва никога повече. Тежката дръжка се беше забила в тинята на дъното, оттам стърчеше само малка част от дългото острие.
	До Дук усети омекването на Никълъс и затегна хватката си. Никълъс вече не беше сигурен, че ще успее да измине последните два метра, които го деляха от катаната. Вдигна ръце и заби нокти в лицето на виетнамеца. В _своето_ лице! Напипа едва видимото ръбче на маската, повдигна го и водата влезе под нея. Лепилото омекна, изкуствената кожа започна да се свлича. Пръстите му я смачкаха и я натикаха в очите и носа на месулета. Онзи беше принуден да пусне гърлото на Никълъс, за да я махне от очите си. Това беше удобният момент. Мощното ножично загребване на краката му ги насочи надолу. Вчепканите им тела се завъртяха, в един момент гърбът на Никълъс се оказа в опасна близост до острието на катаната. Прекрати гмуркането и успя да се изплъзне. Инерцията на въртенето обаче продължи, в следващата секунда тялото на До Дук се оказа срещу острието. Рязък тласък с краката, движението надолу видимо се ускори. Видя и почувства това, което се случи. Лицето на месулета беше скрито зад гротескно смачканата маска, но острието на катаната се заби дълбоко в гърба му. Краката му лудо заритаха, алени облачета започнаха да се издигат нагоре, прорязвайки водата като някакви странни хвърчила…
	Никълъс продължаваше да натиска, острието на катаната проникваше все по-навътре, сякаш жадно да пронизва тялото и костите на неочакваната си жертва… Натискът върху гърлото му отслабна, гърдите му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Ритна с крак, единствената му мисъл беше час по-скоро да изскочи на повърхността.
	Но тялото му не помръдна.
	Сведе поглед надолу. Ръката на месулета се беше вкопчила в левия му глезен. Опита да се гмурне, за да я достигне. Но ъгълът беше прекалено остър, силите му стигнаха само колкото да докосне пръстите на месулета. Разбра, че няма да успее да се освободи.
	Увиснал безсилно във водата, насочил поглед към застиналото в злобна гримаса лице на противника си, Никълъс бавно извъртя глава и се втренчи в синия полумесец, татуиран от вътрешната страна на здравата китка… В главата му бавно нахлуха виденията, придружаващи последните мигове на До Дук:
	_… Река сред джунглата, слънчевите лъчи с мъка пробиват гъстата зеленина… Нетърпима жега… Черен леопард изрича магически заклинания… Старец с прорязано от дълбоки бръчки лице… Бръчките на времето и познанието… До тях — синьо-бяла татуировка, белегът на смъртта… Крокодили лениво размахват опашки под горещото слънце, челюстите им са разтворени в очакване на храна… Вкус на човешки мозък… Бяла сврака надава тържествуващ крясък, крилете й се размахват към медния диск на слънцето…_
	Умираше бавно, заедно е врага си. Разпокъсаните видения видимо отслабваха, неясните мисли напускаха съзнанието му заедно с последните мехурчета въздух, втурнали се нагоре, далеч от този прозрачен гроб…
	_Гробовни псалми, излизащи сякаш направо от земните недра… Красива тъмнокоса жена с блестящи очи… Маргарет, искам да ти кажа колко… Величествена, ужасяваща красота… Да ти кажа, че… Като Цирцея… Аз… По-могъщо от Гим — синият полумесец, от всички древни ритуали на месулетите… Не мога да те докосна… Остава ми само този кратък миг… Да ти кажа… Обичам те…_
	После всичко изчезна, Никълъс остана сам в хладните дълбини.
	Времето сякаш спря, не чувстваше дори бавните удари на сърцето си. Кръвта му започна да се вледенява. А после… После изведнъж усети раздвижването на водните пластове. Усети ги със студените си бузи, останалата част от тялото му вече беше изгубила всякаква чувствителност. Бавно и уморено извърна глава. Стори му се, че вижда някаква неясна сянка. В следващия миг пред очите му изскочи мъжка фигура, страните й бяха гротескно издути от поетия въздух, там, горе, на повърхността…
	Въздух!
	Примигна и фокусира погледа си. Беше Кроукър, тялото му бързо се плъзгаше през прозрачната вода. Ръката му беше протегната напред, сякаш за поздрав. Биомеханичната протеза от титан, поликарбонати и неръждаема стомана, която беше заместила живата ръка, изгубена при опита му да помогне на Никълъс. Така и не успя да си прости, не можа да се освободи от чувството на вина. Приятелят му беше осакатял по негова вина и нищо не можеше да промени този факт. Макар че самият Кроукър отдавна му беше простил и забравил… Ето го сега и него, протяга му именно тази ръка… Никълъс поиска да я стисне. В знак на приятелство, като символ на факта, че най-сетне беше простил на самия себе си…
	Замаяно гледаше как стоманените пръсти на Кроукър се плъзгат надолу, хващат мъртвата китка на месулета и я извиват назад, освобождавайки глезена му от мъртвата й хватка.
	После приятелят му се обърна с лице към него, сграбчи го през кръста, краката му се раздвижиха в могъщ ритъм. Светлото кръгче над главите им бързо започна да нараства, мракът отстъпваше място на дрезгава светлина. Мразовитият гроб остана далеч долу, горе ги очакваха последните лъчи на слънцето. И въздух. Много въздух!


	Епилог
	Нова година


	Ах, колко много искам дете да бъда пак на Нова година!
	Иса


	_Токио_
	Огромният Боинг 747 напусна пистата с оглушителен рев на моторите, зад опашката му се разстла тънка димна пелена. Дискът на слънцето потъмня, сякаш зацапан със съсирена кръв.
	— Искам да бъдеш сигурен само в едно — промълви Маргарет, спряла лъчистите си очи върху лицето на Кроукър: — Престана ли да те виждам, със сигурност ще умра!
	— Май наистина ще се окажеш сирената, за която те мислеше До Дук — усмихна се Кроукър в опит да обърне всичко на шега, но тя рязко извърна глава.
	— Усетих смъртта му — прошепна. — Чух как вика името ми…
	— Защо е направил всичко това, Маргарет? Защо е убил Дом и останалите?
	— Защото само това е умеел да върши — отвърна тя. — За него животът е бил смърт. Нищо друго. Просто се е опитвал да оцелее…
	— Бедният…
	— Питам се какво щеше да направи, ако ти и Никълъс му бяхте позволили да ме докосне? — повиши глас тя, опитвайки се да надвика грохота на още един джъмбо, набиращ скорост по пистата.
	— Кой знае — сви рамене Кроукър. — Мога само да предполагам… Мисля, че и той не е знаел, пък и не е искал да знае… Постъпи така, за да ни провокира. Просто защото нямаше друг ход… Беше прав за хрътките, които пекат да го разкъсат…
	Тя отново извърна лицето си към него, от изражението и беше ясно, че за момента предпочита да оставят До Дук на мира.
	— Наистина мисля това, което ти казах преди малко…
	— Зная — кимна Кроукър. — Но зная и къде отиваш — при Тони Д. — помълча, после неохотно добави: — Ще ти бъда задължен, ако ми опишеш начина за връзка е Нишики…
	Маргарет поклати глава:
	— Това няма да стане. Просто защото е ключът към цялата власт на Дом… Дори на теб не мога да го дам… — на лицето и се появи отчаяна усмивка, протегна ръце, прегърна го и впи устни в неговите. — Бизнес…
	Той я притисна към себе си, усетил соления вкус на прощалната целувка.
	— Идвай си по-скоро — прошепна тя и с усилие се откъсна от прегръдката му. — На Франси сигурно вече й е мъчно за теб… — стисна чантичката под мишницата си и добави: — Ще ме изпратиш до изхода, нали?
	Той напрегнато я гледаше.
	— Стигнах максимално далеч, Маргарет… Дори не съм си представял, че ще съм способен на такова нещо.
	Тя кимна с глава и стана. Направи крачка по посока на изхода за заминаващи пътници, после спря и се обърна.
	— Кога ще се прибереш у дома?
	— Когато всичко свърши — отвърна той. — Когато мога…
	— А след това?
	— Ще оставим нещата в ръцете на съдбата. Нали?
	Тя се поколеба за миг, после на лицето и се появи усмивка.
	— Мисля, че си прав — каза. — Поне за момента…


	— Не би трябвало да я хвърлям там — промълви Никълъс. — Беше арогантно от моя страна… Сякаш съм зашлевил баща си през лицето.
	На стената зад гърба му блестеше Ис-хогай — свещената самурайска катана, прибрана във временна кожена ножница. Беше поръчал специален калъф от скъпа лакирана кожа със сребърен обков, но той все още не беше готов. Правеше го деветдесетгодишен старец, може би един от последните майстори на традиционни ножници в страната.
	— Този дом беше различен без нея — поклати глава Кроукър. Замълчаха, очите на детектива напуснаха дългата сабя и се спряха върху двете рамки, на които Никълъс беше опънал маските на До Дук. В началото му се стори странно, че приятелят му иска да запази тези гротескни спомени за един човек, който за малко не го уби… Но после си спомни думите на Маргарет, разбра, че наистина много малко неща в живота са толкова точни копия на действителността. Злото и доброто имат безброй лица!
	— Ходи ли на гроба? — попита с въздишка той. Имаше предвид гроба на Джъстин.
	— Още не — поклати глава Никълъс. — Трябва ми време, за да възприема смъртта й… Не искам да ходя там, преди да получа покой, преди да сключа примирие с духа й… — стисна ръце и добави: — Този дух все още витае тук, или поне частица от него… Най-ясно усещам присъствието му сутрин, когато отивам да се упражнявам в залата… Според мен тя трябва да се освободи от този дом, Лю…
	Кроукър кимна с разбиране:
	— Тогава й дай време, Ник — въздъхна, в гласа му се промъкна нотка на облекчение: — Добре е, че поне няма да мислим повече за сенатора Бейн… Силата му се стопи заедно със смъртта на Червената кралица. На Фейт Голдони не й беше трудно да обедини досегашните му врагове, внезапно набрали кураж…
	— Но „Годайшу“ е непокътнато — поклати глава Никълъс. — Имам предчувствието, че нашите действия само са го одраскали… Къде е Оками? Какво му се е случило? Нанги е убеден, че той е жив. Опасността продължава да съществува, особено за него, затова трябва да намерим отговорите на немалко трудни въпроси…
	Навън валеше сняг, изтичаше последният ден от годината. Предстоеше празничната нощ, времето на обновлението… При такива празници всичко е възможно…
	— Много бих искал да зная какво са кроели Оками и Доминик Голдони — въздъхна Кроукър.
	— Нямаме избор — поклати глава Никълъс. — Трябва да търсим отговор на загадката по данните, с които разполагаме.
	— Ако можем…
	— Мисля да започна с Тецуо Акинага, Акира Шоза и Томоо Козо — тримата оябуни от Вътрешния съвет на Якудза. Един от тях е организирал заговора за убийството на Кайшо. После ще се заема с „Авалон ЛТД“. Те търгуват с всички видове оръжие, главно от руски и китайски произход. В това няма нищо необичайно, но аз се безпокоя от факта, че в офертите им фигурира и американският изтребител Ф-15…
	— Това трябва да е работа на Уоксман, тоест на Червената кралица — подхвърли Кроукър. — За него не е било особено трудно да осигурява подобни доставки…
	— Точно така — кимна Никълъс. — Надявам се, че само той е бил в състояние да го прави.
	Кроукър допълни чашата си с кафе от каничката-термос.
	— Защо според теб Доминик е казал на До Дук, че ти си Нишики? — попита той.
	— Кой знае? — сви рамене Никълъс. — Може би Оками му е внушил, че аз съм Нишики, опасявайки се именно от това, което се случи… Оками е знаел, че само аз съм в състояние да спра До Дук.
	Очите му се насочиха към снега зад прозореца. Зимната тишина се промъкваше неусетно, като малки облачета, скриващи звездите под тънката си пелена…
	— В момента, най-много се безпокоя от „Факел 315“ — промърмори той. — Не съм престанал да го правя от момента, в който открих този код върху софтуера на „Авалон“ в Париж…
	— И аз си мисля за него — призна Кроукър. — Още като го спомена пред мен, останах с впечатлението, че става въпрос за някакво секретно оръжие, вероятно все още в експериментален стадий, до което се опитват да се докопат… Ако случаят наистина е такъв, готов съм да заложа всичките си спестявания, че става въпрос за американска техника.
	— Съгласен съм — замислено кимна Никълъс. — Но има и друга вероятност, която не трябва да пропускаме… — пръстите му замислено забарабаниха по облегалката на стола: — Ами ако цифровата индикация 315 не е номер, а краен срок? Трети месец, петнадесето число… Това значи средата на март, нали? — от устата му се откъсна тежка въздишка: — Ех, защо Оками не е тук сега! Сигурен съм, че знае какво означава „Факел 315“!
	— Според Нанги той се опитва да ни насочва отдалеч — отбеляза Кроукър.
	— Така е. „Авалон ЛТД“ го доказва. Не трябва да забравяме и международния трафикант на оръжие Тимъти Делакроа — онзи, за когото се споменава в информацията на Харли Гоунт. Според Харли, Делакроа твърди, че „Сато“ е един от редовните му доставчици… Което значи, че в тази работа е замесен покойният Винсънт Тин.
	Размениха си продължителни погледи, натежали от спомени.
	— Изпрати ли Маргарет? — попита Никълъс.
	— Късно снощи я качих на самолета — кимна Кроукър.
	— Сигурен ли си, че постъпи правилно? — внимателно го изгледа Никълъс.
	— Не съвсем — усмихна се пресилено Кроукър, въздъхна и вече сериозно добави: — Не искам да я пусна да си отиде от живота ми, Ник… Но какво друго мога да сторя? Аз съм ченге, дявол да го вземе! Винаги съм бил на страната на закона!
	— А сигурен ли си, че тя е на противната страна?
	— Какво искаш да кажеш? — учудено го изгледа Кроукър.
	— Тя е страхотна жена, Лю…
	— Тя е една шибана мафиотка, приятел! Никълъс сплете пръсти.
	— Микио Оками е Кайшо на Якудза — тихо промълви той. — Преди два месеца положително бих го предал на закона, даже бих подскочил от радост… Но сега вече не съм толкова сигурен… — отмести очи от заснежената градина и ги спря върху лицето на приятеля си: — Ще ти задам един въпрос, Лю… Как мислиш, аморална личност ли е Маргарет?
	— Аз… — Кроукър объркано млъкна, даде си сметка, че просто не знае какво да каже. Къде лежи истината?
	— Всички ние крием под маска същността си — продължи Никълъс. — Инстинктивно пазим от очите на другите това, което е най-важно за нас.
	В настъпилата тишина и двамата чуха проскърцването на снега под нечии стъпки. Никълъс се размърда и тихо добави:
	— Знаеш какво трябва да сториш…
	— Да. Нанги и Фейт Голдони са убедени, че под псевдонима Нишики се крие Оками… Ако това е вярно, Маргарет ще знае как да влезе във връзка с него… Дори обиколният път, избран от Оками и Голдони, е далеч по-добър от това, с което разполагаме в момента… А то е нищо.
	Кроукър разклати кафето в порцелановата чашка.
	— А ако грешат? Ако Оками не е Нишики?
	— Пак трябва да търсим Оками. Готов ли си да го сториш?
	Кроукър разглеждаше биомеханичната си протеза с интерес, сякаш за пръв път я виждаше. Прекрасно разбираше какво се иска от него: да шпионира Маргарет. При това за продължително време, докато улови всички брънки на сложната верига, която в крайна сметка ще го отведе до Нишики.
	— Аз я обичам, Ник — тихо промълви той. — Но ние и двамата знаем правилата… Знаем кои сме, сами сме избрали пътя си… — надникна в тъмните очи на приятеля си и добави: — Не е просто, но това е всичко, което имаме…
	Външната врата меко се захлопна, Кроукър стана и се насочи към кухнята.
	— Вечеря след един час, нали?
	— Отлично — кимна Никълъс и посегна към якето с дебела подплата. — Не е нужно да разчистваш, Сашико ще свърши тази работа утре сутринта…
	Челесте стоеше в антрето. Мълчаливо го изчака да обуе топлите ботуши, после пъхна ръката си в неговата и го поведе навън.
	Нощта беше изпълнена със синкави сенки. Около дебелото стебло на близкия кедър се беше събрала дълбока преспа, прорязана от мрежа заешки следи. Собственикът им смешно затръска задник и изчезна в храсталаците.
	Заобиколиха дръвчетата гинко с призрачно оплетени голи клони, изкачиха хълмчето и започнаха да се спускат към езерото. Повърхността на водата беше замръзнала почти напълно, ледът хвърляше сребърни отблясъци.
	— През пролетта ще дойда да се гмурна тук — промълви Никълъс.
	— Страхуваш се, че няма да е там?
	— Не. Но духът му има нужда от компания. Зная какво е, цял живот съм изпитвал подобно чувство…
	— Но този човек беше хладнокръвен убиец, Ник! — стисна ръката му Челесте. — Не мога да разбера защо вие със сестра ми имате толкова особено отношение към него!
	— Едва ли ще мога да ти го обясня…
	— Тя също. И толкова по-добре…
	Обърнаха се и отново изкачиха хълмчето. Оттук се виждаше отсрещният бряг и сгушените по него къщички. До слуха им долетя кучешки лай, неясни човешки фигури се мяркаха около плодните дръвчета и старателно увиваха стеблата им в слама. От краткия си престой тук Челесте вече беше разбрала, че японците не оставят нищо на случайността.
	— Какво ще кажеш за „корьоку“ — Божествената светлина? — попита тя. — Все още ли е най-важното нещо на света?
	— Ще задам този въпрос на Оками, когато се видим — отвърна Никълъс. — А аз продължавам да мисля, че е именно така. Дори сега е по-важна от всякога!
	Мислеше за дарбата, която беше открил отвъд Шестата врата. Може би точно заради нея чувстваше До Дук толкова близък. Този човек беше дарил него, а и Маргарет, е безценен дар… Дар, който коренно промени живота им… Могъществото, което се крие зад Шестата врата, продължаваше да бъде загадка. Никълъс не знаеше до какво ще го доведе то. Беше сигурен само в едно наистина се промени, както беше предсказала Сейко. Рязко и безвъзвратно.
	С усилие на волята прекъсна тези мисли и погледна Челесте.
	— Не пожела да заминеш със сестра си…
	— Ние сме две коренно различни представителки на фамилията Голдони — поклати глава тя. — Ще се успокоя едва след като открием Оками… — Откъм езерото подухна лек ветрец, кичурчето над челото й се раздвижи: — Освен това аз не бих могла да живея в Америка. Ще ми липсват водата и светлината… Тежестта на венецианската история… Сега, през зимата, цветовете са избледнели, сякаш на път да изчезнат… Облачно е, често вали… Но настъпва един вълшебен миг, обикновено в късния следобед… Тогава самотен слънчев лъч пробива облаците, площадчетата и мостовете блясват като старо византийско злато… — очите й гледаха някъде далеч. — Наближава времето за Карнавала, за новото раждане на маските…
	По обратния път мълчаха.
	Долу, на десетина метра от къщата, Челесте забави ход.
	— Зная, че ми се сърдиш — промълви.
	— Сърдя ли ти се? — изненадано я погледна той.
	— Да. Защото си убеден, че още в началото трябваше да ти кажа коя съм. Но едва ли щеше да ми се довериш, ако знаеше, че съм Голдони… Нали, Никълъс? Оками те познава добре, именно той ме предупреди да не се разкривам…
	— Микио Оками продължава да бъде загадка за мен — въздъхна Никълъс. — Все още не мога да обхвана детайлите на сложния му план по отношение на „Годайшу“…
	Спряха пред портичката да изтръскат снега от обувките си. После Никълъс отвори вратата към антрето.
	— Моля те, не ми се сърди! — прошепна тя. — Защото боли, страшно много боли!


	Сенки в нощта. Нарязана от стройните бамбукови стволове, лунната светлина падаше на ивици върху футона на Никълъс. Би трябвало отдавна да е заспал, но тялото му отказваше така желаната от душата почивка. Кръвта му кипеше от копнеж към жената в съседната стая.
	Знаеше, че трябва да иде при нея, да се мушне под постелята й. Тя го искаше, и двамата го искаха… Но тялото му беше като парализирано.
	Образът на Джъстин отказваше да напусне съзнанието му. Никой не му го беше казал, но той _знаеше_.
	Джъстин е мъртва, защото не е бил до нея, не е предложил своята закрила… Знаеше и друго — отчуждаването между двамата, повяхването на любовта им също се дължеше на него. На него и на Япония.
	Тънката преграда от оризова хартия тихо прошумоля. В спалнята пристъпи неясна сянка, шум нямаше. Започна да се приближава към него съзнателно отбягвайки сребърните ивици лунна светлина.
	Изправи се пред футона, кимоното се плъзна от раменете й е тиха копринена въздишка. Наведе се и се плъзна под завивката. В ноздрите му нахлу ароматът от тялото на Челесте, възбуждащ и желан както в онези венециански и парижки нощи… Не знаеше какво ще се случи оттук нататък, но беше сигурен, че винаги ще я помни такава, каквато я беше видял в онзи изпълнен с напрежение миг в schola cantorum на църквата Сан Белисарио — величествена и тайнствена под ритуалната маска, истинска представителка на загадъчната Венеция.
	— Не мога да бъда като нея…
	— Искрено се надявам да не бъдеш — прошепна Никълъс.
	— Наистина ли?
	— Надникни в душата ми и ще разбереш.
	— Не искам да правя това. Никога вече…
	Това беше едно от нещата у нея, които особено много го привличаха.
	— Когато обърна поглед към лицето ти, виждам само теб и нищо друго!
	Тя въздъхна и се сгуши в прегръдката му. Устните му срещнаха нейните, езиците им се преплетоха. После всичко дойде на мястото си. Телата им се сляха в едно, сякаш наистина бяха родени едно за друго.


	Никълъс стана на разсъмване. Не искаше да оставя Челесте сама, но тялото и душата му имаха нужда от промяна. Нова година. Навън отново валеше сняг, гъстата му пелена скриваше всичко, с изключение на най-близките дървета.
	Потъна в дълбоко съзерцание. Бавно и постепенно в душата му се възцариха покой и величествена тишина. За пръв път от мига, в който Нанги му съобщи за смъртта на Джъстин. Дишаше дълбоко и бавно. Навътре, после навън… „Прана“… С цялата дълбока същност на съзнанието си усещаше, че Джъстин не би имала нищо против присъствието на Челесте в живота му. Защо? Къде би била самата тя, ако все още беше жива? Какво би я направило щастлива? Вдишване, издишване… Това е най-тъжното, помисли си той. Фактът, че отдавна беше изгубил контакт с нещата, които биха я направили щастлива…
	Част от съзнанието му улови тихото плъзгане на преградата зад гърба му. Не се обърна. Сашико идваше рано, особено по празници. Свършваше с домашната работа до обяд, после бързаше да се прибере при семейството си.
	Проскърца чекмедже, вероятно жената изваждаше нещата, които и бяха необходими за почистването. Тиха, едва доловима стъпка. После втора, трета… Странен шепот изпълни съзнанието на Никълъс, тялото му потръпна и рязко се завъртя. Ръцете му сграбчиха жената и силно я дръпнаха.
	Дребната фигурка се просна по гръб, перуката отлетя от главата й. Полите на кимоното се разтвориха, отдолу проблесна зловещото острие на „вакизаши“. Прозрението го връхлетя с огромна сила. Беше виждал снимки на Томоо Козо, Челесте му ги показа още преди време, във Венеция.
	Опита саблен удар, но стойката с подгънати крака му попречи. Козо успя да проникне през защитата му, острието на дългия нож се оказа на сантиметри от гърлото му. Втренчените очи на оябуна гледаха злобно, той разбра, че избор няма…
	Стегнати като камък, върховете на пръстите му светкавично се стрелнаха към гърдите на Козо, разкъсаха плът и кости, докоснаха горещото, туптящо сърце…
	Гледаше втренчено как животът напуска бледото лице на японеца, ушите му автоматически търсеха непознати звуци в тишината на къщата. После започна да се вглъбява в себе си, изгаряше от желание да чуе отново шепота, който беше спасил живота му. Шепотът на Джъстин… Да, беше сигурен в това! Както беше сигурен, че го е чул за последен път… Че духът на Джъстин отлетя завинаги от този дом…
	Бдителността бавно започна да го напуска. Знаеше, че това няма да е задълго, войната започваше… Вътрешният съвет на оябуните го беше белязал със знака на смъртта. Все пак още е жив: Както е жив и Микио Оками, дърпащ конците на странен и опасен танц…
	Пое дълбоко дъх, адреналинът бавно започна да се оттича от набъбналите му мускули:
	Отново се беше разминал на косъм със смъртта, в устата си чувстваше особения й, сладникаво-горчив вкус… Изпръскан с чужда кръв, той стана и бавно излезе в снега. Отпусна се на колене и отправи безмълвна молитва към първия ден на Новата година.




	Eric Lustbader
	The Kaisho, 1993

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21256)
	Последна редакция: 2011-08-31 06:20:32