[Kodirane UTF-8]

	Ерик Лустбадер
	Белият нинджа



	На моя приятел и литературен посредник Хенри Морисън, без когото…



	Питай вятъра — той ще каже кое от листата на дърветата ще се отрони и ще полети в неизвестното!
	Сосеки


	Който избегне ужаса, ще падне в яма; а който излезе из ямата, ще падне в примка.
	Книга на Пророк Йеремия 48:44



	Токио
	Есен

	Събуди се в мрак. Навън беше пладне, но прозорците на „Кан“ — хотел в покрайнините на Токио, в който отсядаха бизнесмени, бяха плътно покрити с метални капаци и вътре беше тъмно като в гроб.
	Това впечатление се подсилваше още повече от тясната стаичка, малко по-голяма от ковчег. Стените и подът бяха тапицирани в мъртвешко сиво, таванът беше едва на метър и половина височина и това беше причината, която караше нищо неподозиращите гости да се събуждат с чувство на световъртеж.
	Но не поради това Сенжин не запали лампата, след като се надигна от леглото-футон. Той имаше далеч по-убедителни доводи да стои в сянка.
	Както винаги, когато беше пиян или в настроение да убива, Сенжин мислеше за майка си. Всъщност майките бяха две — едната го беше родила, а другата го беше отгледала. Втората беше леля му — сестрата на истинската му майка, но той винаги я наричаше Хаха-сан, мама. От нейната гръд беше сукал, тъй като истинската му майка почина от някаква родилна инфекция само седмица след като го роди. Хаха-сан разхлаждаше челото му, когато гореше в треска, нейните ръце го стопляха, когато трепереше от студ. Тя беше жертвала всичко в живота си за Сенжин, а после той я напусна, без дори да се сбогува, без думичка на благодарност.
	Това не означаваше, че Сенжин не мислеше за нея. С широко отворени в мрака очи той си спомни как укротяваше гнева си в снежнобялата мекота на гръдта й, как тя му даваше всичко от себе си с любяща усмивка на уста, докато той я удряше и хапеше с единственото желание да му се отвърне със същото. Но тя само го притискаше към себе си, убедена, че майчиното спокойствие ще победи безграничния му гняв.
	Натрапчивият сън му се явяваше от години, подобен на отдавна изстиналата лава край кратера на угаснал вулкан: изнасилват Хаха-сан многократно, а Сенжин наблюдава този акт, обзет от необяснимо чувство на задоволство. Толкова силно и всеобхватно, че неизменно го довежда до могъщо сексуално освобождаване.
	Вече от доста време наблюдаваше как капките сперма се стичат по стената, не знаеше дали е сънувал, или не. После се обърна по гръб и стана. Облече се за секунди, движенията му бяха точни и безшумни като на призрак. Не си направи труда да заключи вратата след себе си.
	Късен следобед. Небето над града имаше цвят на олово — наситено сив, същевременно меко като памук. Въздухът беше тежък като сироп от промишления смог. Бели маски носеха не само колоездачите по платното, но и много от пешеходците. Всички се страхуваха от белодробни заболявания.
	Дневната светлина беше разкъсала нощта на неоновите светлини, но с какво я беше заменила? С безцветен здрач, воднист и щипещ очите. Като дъното на тъмно море.
	Имаше много свободно време, но това не го притесняваше. Нарочно бе планирал нещата по този начин. Напусна анонимното си убежище пеш, придвижваше се из града, без да използва превозни средства, чертаеше пътеката си в огромния лабиринт от улици и сгради така, че никой да не може да я открие и проследи.
	Въпреки заобикалящата го среда, Сенжин се чувстваше прекрасно — наелектризиран и изпълнен с огромна енергия. Той се усмихна на себе си, разпознал безпогрешно признаците — галещи и удобни като стара риза по тялото му. Под дрехите си усещаше хладното докосване на метала. Затоплен от кръвообращението му, той живееше свой собствен живот, сякаш бе придобил някаква особена чувствителност благодарение на неукротимата енергия, излъчваща се от мъжкото тяло. Сенжин имаше чувството, че е бог, че е митичен меч на възмездието, който разсича Токио на две, освобождавайки го от разяждаща проказа.
	Вървеше, безшумно по тесните улички — човек на мрака, страховита икона на бруталността и смъртта. Прескачаше локвите застояла вода, воняща на рибешки вътрешности, чиято мазна повърхност хвърляше разноцветни отблясъци в тежкия от смог мрачен въздух.
	Когато стигна входа на „Силк Роуд“, нощта вече встъпваше в правата си. Разноцветните неонови лампиони и ярките изкуствени цветя на фона на евтин креп и станиол бяха аранжирани така, че да наподобяват отдалеч на огромна разцъфнала орхидея или пък — ако човек е склонен към подобни сравнения — на гостоприемно разтворен женски полов орган.
	Сенжин бутна стъклената врата и се озова в пространство, изпълнено с отразена светлина. Имаше чувството, че е попаднал във вътрешността на стъклена призма. Светлината на бавно въртящите се прожектори се отразяваше в стените и тавана, покрити изцяло с огледала. Ефектът беше толкова дезориентиращ, колкото и стаичката ковчег на Сенжин. Но тук той се чувстваше като у дома си.
	Американската рок музика дънеше с такава сила, че говорителите на огромните тонколони напрегнато трептяха. В резултат на това помещението ехтеше от тежкия тътен на басите, примесен с разкривено от пресилване дрънчене на чинелите.
	Сенжин тръгна по покрития с гумена настилка под, който много приличаше на покритието, което се използваше на детските площадки. Барът беше очертан от високи пластмасови цилиндри, в които бълбукаше оцветена вода.
	Очите му за миг срещнаха погледа на управителя, който се обърна и забърза към канцеларията си в дъното. Намери свободна маса в близост до подиума и седна. Една сервитьорка започна да си пробива път към него, но той я отпрати с махване на ръка.
	Хвърли поглед наоколо. Заведението беше претъпкано предимно с търговци и бизнесмени, дошли да похарчат малко служебни пари. Въздухът тежеше от тютюнев дим, сред който се долавяше миризмата на уиски „Сънтъри“ и пот, примесена с нетърпеливо очакване. Езикът на Сенжин се стрелна навън, сякаш искаше да опита вкуса му.
	Малката сцена пред него беше от прозрачен плексиглас на три отделни нива. Въртящите се светлини на прожекторите се отразяваха в издрасканата повърхност, заведението се изпълваше от разноцветните им отблясъци.
	Появиха се и момичетата. Бяха облечени в необичайно строги роби, които покриваха телата им от брадичката до петите. Приличаха на оракули, които всеки миг ще предскажат бъдещето на тълпящите се наоколо нетърпеливи мъже.
	Фигурите им бяха изцяло скрити, под широките дрехи се виждаха единствено лицата им. Човек неволно беше принуден да се довери на тези усмихнати лица, които не можеха да се нарекат нито ангелски, нито сатанински. Бяха по-скоро майчински и от изражението им липсваше каквато и да било заплаха. Това беше и крайната цел, разбира се. Вярвайте ми, казваха тези лица. И човек автоматически се подчиняваше. Дори Сенжин, който не вярваше на никого. Но и той беше японец, и той беше част от тази хомогенна тълпа наоколо, независимо дали вярваше на изкуственото целомъдрие на подиума, или не.
	Насочи вниманието си към едно от момичетата — това, което беше най-близо до него. Беше изненадващо младо и много красиво. Макар да не бе подготвен за подобна младост, той съвсем не беше разочарован. Напротив — възрастта й, някак засили приятните му предчувствия. Облиза устни, сякаш сядаше на дългоочакван пир.
	Музиката се смени. Стана по-звънлива, с далеч по-чувствен ритъм, меко подчертан от чинелите. Момичетата развързаха робите си и ги оставиха да се плъзнат на прозрачния под. Отдолу носеха делнични дрехи от различен тип, всяка посвоему предизвикателна. Прожекторите започнаха да пулсират, момичетата се заеха да се събличат в такт с музиката. Вършеха го по-различно от европейските стриптийзьорки с техните резки движения — тук всичко бе подчинено на пластичността и някакво особено вътрешно съзерцание. Колкото повече намаляваше облеклото, толкова по-разгулни ставаха позите им. Накрая всички бяха голи.
	Музиката затихна, осветлението рязко намаля. Публиката нетърпеливо се раздвижи. Миризмата на пот вече доминираше над всичко останало.
	Момичето пред Сенжин имаше безупречна кожа, мускулите й бяха гладки и закръглени, но едновременно с това твърди. Едно от неоспоримите предимства на младостта. Малките й гърди стърчаха право нагоре, тясната ивица косъмчета между краката й би разкрила много повече, ако не беше умело прикрита в сянката.
	Тя приклекна, в шепите й се появиха малки електрически фенерчета, върху които бе изписано името на заведението — „Силк Роуд“. Подаде едно от тях на Сенжин, но той отказа с поклащане на глава. В следващия миг зад гърба му настана истинско боричкане — търговците се надпреварваха кой пръв да вземе фенерче.
	Когато ръцете му се изпразниха, момичето започна да се огъва назад. Накрая зърната на малките й гърди се насочиха право към покрития с огледала таван, който ги отрази в безброй отчетливи копия. В тази странна поза момичето изведнъж му заприлича на вълчицата с увиснали ненки, от която сучеха Ромул и Рем. Някога Сенжин беше виждал тази скулптурна група.
	Балансирайки на пети като акробатка, младата жена започна да разтваря краката си. Това беше главната част на номера, която се казваше „токудаши“, но сред простолюдието беше известна просто като „отварянето“.
	Около Сенжин защракаха бутоните на фенерчетата, малките им рефлектори заблестяха в мрака като очичките на безброй насекоми в житна нива. Някой зад гърба му започна да диша тежко. Беше убеден, че очите на всички мъже в заведението са заковани върху онова малко местенце между краката на момичетата, което продължаваше да ги вълнува със своята тайнственост. Лъчите на фенерчетата се насочиха към тази Светая светих, а самите момичета започнаха бавно да обикалят сцената, краката им си оставаха неестествено широко разтворени. Да се ходи по този начин е истинско изкуство, не по-малко трудно от изкуството на майстора на голфа или на скачача от висока кула. И не по-малко достойно за възхищение.
	Сенжин наблюдаваше как подскачат мускулите на краката на момичето докато се придвижваше по сцената с лекотата на цирков акробат. През цялото време лицето му си оставаше спокойно и под контрол — сякаш бе кралица или богиня, под чиято власт са всички тези смъртни наоколо. Предлагайки за внимателна инспекция широко разтворените си крака, това момиче, а и останалите край нея и над нея, излъчваха някаква особена магнетична сила, която нито можеше да се опише, нито да се обясни. Напълно равнодушен към носителя на женската сексуалност, Сенжин се чудеше с какво той толкова силно привлича останалите мъже.
	После осветлението рязко се включи, всички заслепено примижаха, напрегнатото мълчание отмина. Рок музиката отново гръмна, а момичетата се увиха в своите скромни роби. Сега лицата им бяха напълно безизразни, тайнствеността им се появи с нова сила.
	Но Сенжин беше твърде зает, за да оцени по достойнство великолепната сдържаност на танцьорките. Беше станал и вече си пробиваше път към задната част на заведението, обозначена с червени лампички.
	Откри гримьорната, която търсеше, и безшумно се вмъкна вътре. Заопипва тясното и тъмно помещение и скоро откри това, което търсеше. Прозорчето беше малко и прашно, отдавна неотваряно, но щеше да свърши работа. Провери дали не е залостено. Не беше.
	Доволен от проверката, той се зае да отвива крушките, наредени около голямото стенно огледало. Други осветителни тела в стаичката нямаше. След като помисли малко, той завинти обратно една от крушките.
	Когато Марико — така се казваше танцьорката, която привлече вниманието на Сенжин — влезе в гримьорната си, неговият силует се очертаваше в мрака нереален, сякаш изрязан от картон. Бледата светлина на крушката едва очертаваше линията на лицето му и тя всъщност не разбра какво точно вижда насреща си. Стори й се, че това е част от новия плакат, който колежката й бе окачила съвсем скоро на стената.
	Мислеше за своята власт — тази, която упражняваше тук, между тези стени, но никъде другаде. В нея имаше някакъв парадокс, но тя не беше в състояние да разбере същността му, а още по-малко — да го използва, за да подобри положението си в живота.
	Все още не бе овладяла тайната на търпението, а както се оказа сега — така и нямаше да я овладее.
	Сенжин се плъзна покрай стената в момента, в който Марико отвори вратата. В следващия миг се притискаше към нея с цялото си тяло, сякаш бе някаква зловонна течност, процедила се от сянката.
	Изненадана от внезапното оживяване на плаката, Марико отвори уста да изкрещи, но Сенжин стовари юмрук върху нея и момичето безсилно се отпусна в ръцете му.
	Завлече я в ъгъла и разтвори полите на робата й. В дланта му се появи малък нож, затоплен от тялото му. С точни и икономични движения той наряза дрехите й, смъквайки ги от тялото на прецизни, съвършено оформени квадрати. После подреди парчетата по начина, който желаеше.
	Злите му очи се спряха за миг върху разкошното тяло на момичето — сякаш искаше да го запечата завинаги в съзнанието си. После коленичи, уви китките й с ивица здрав бял плат и ги пристегна към пожарния кран. Стегна ги толкова силно, че тялото на Марико се изпъна в цяла дължина на пода.
	След това извади още едно парче плат, уви го около врата си, а другият му край преметна около крана, след като прецени на око разстоянието. После разкопча панталона си и се стовари върху голото тяло на момичето без страст, без тръпка на нетърпение. Не му беше лесно да я обладае в подобно състояние, но болката на насилственото проникване му подейства странно възбуждащо.
	Най-сетне дишането на Сенжин започна да наподобява дишането на онези край него, които бяха наблюдавали номера на Марико. Същевременно нямаше никакъв чувствен стимул — нито от тялото на Марико, нито от своето собствено. Както обикновено, се оказа в плен на неспокойните си видения, съзнанието му се блъскаше като плъх в капан, мислите му се въртяха в безкраен омагьосан кръг.
	В главата му блясваха и угасваха видения за смъртта и живота, преплитаха се и се точеха в един до болка познат филм, превърнал се в негова втора, неизлечимо заразена кожа, пулсираща в тялото му всеки ден, всяка нощ, всеки миг…
	Безсилен пред тези кошмари, Сенжин отпусна глава, тялото му се изпъна. С всеки тласък, по-груб от предишния, той проникваше дълбоко в безжизненото тяло на момичето, а възелът около шията му все повече се затягаше.
	С наближаването на еякулацията тялото му вече бе почти напълно лишено от кислород, той най-сетне усети как слабините му се наливат с приятна тежест, а в душата му нахлува екстаз.
	Сенжин се чувстваше сигурен единствено на прага на смъртта, само тогава преставаше да усеща безмилостно надвисналия над главата му меч на възмездието. Именно в това се състоеше същността на великото, но изключително трудно за овладяване изкуство Кшира. Той беше разбрал, че само пред прага на смъртта може да постигне всичко, което желае.
	Всеки, който е гледал смъртта в лицето, знае, че представата му за живота е безвъзвратно разбита. Но едновременно с това у него се изгражда нова, различна представа за действителността, изгражда се автоматично, без никакви усилия. Това особено богоявление, твърде много наподобяващо християнската концепция за апокалипсиса, се беше случило доста рано в живота на Сенжин и го беше променило изцяло.
	Почти мъртъв, той успя да изхвърли семето си. Светът наоколо се стопи и изчезна. Следвайки вечния инстинкт за живот, той впи устни в широко отворената уста на Марико и започна да пие дъха й. Алчно, като давещо се животно.
	После се изправи, едната му ръка разхлаби възела около гърлото, другата автоматично дръпна ципа на панталоните. Лицето му беше напълно безизразно и твърде много наподобяваше лицето на Марико по време на представлението.
	Приключил акта, Сенжин изведнъж изпита депресия, примесена с остро чувство на загуба. Душата му се сгърчи от болка. Вече си даваше сметка, че когато човек се завръща от състоянието на екзалтичен благодат, той не може да не се чувства празен.
	В ръцете му отново се появиха късчета стомана, които приятелски разхлаждаха сгорещеното му тяло. С тях той повтори това, което вече беше направил с дрехите на Марико, но този път върху кожата й. С бързи и артистични движения я наряза на елегантни ивици, тя вече не наподобяваше нищо човешко. Докато обработваше тялото на момичето, той тихо си тананикаше. Очите му бяха полузатворени, бялото им мътно проблясваше. Приличаше на жрец по време на свещен ритуал.
	Когато свърши, по тялото му нямаше дори капчица кръв. Извади лист хартия от вътрешния си джоб и натопи върха на едно от малките топли ножчета в локвата кръв. Натопи го още два-три пъти, преди да завърши посланието си. Ето какво беше то:

	Това можеше да се случи и на жена ти.

	Подуха алените букви, за да изсъхнат, пръстите му леко трепереха.
	После нави хартията на руло и я пъхна в отворената уста на Марико.
	Преди да си тръгне, изми внимателно ножчетата си под крана на малкия умивалник. Гледаше замислено как кръвта чертае абстрактни рисунки по белия порцелан.
	Преряза парчето плат, с което се беше завързал за пожарния кран, отвори прозорчето и миг по-късно беше навън.
	Смени няколко автобуса и линии на метрото, преди да стигне центъра на Токио. В сянката на императорския дворец бе погълнат от тълпата. Над главите на хората блестяха ярки неонови реклами — сякаш цветове на гигантско дърво, насочило невидими клони към небето. Беше толкова анонимен и незабележим, колкото мечтае да бъде всеки японец.
	Вървеше с гъвкава походка, беше му леко и спокойно. С подобна походка би могъл да бъде прекрасен танцьор, но не беше такъв. Пред Националния театър на Хаябуса-чо спря и разгледа плакатите. Често ходеше на театър, неудържимо привличан от начина, по който там се внушаваха фалшиви емоции. Би могъл да бъде и прекрасен актьор, но не беше и такъв.
	Прекоси рова, който ограждаше императорския дворец откъм югозапад, и излезе на широкия булевард Учи-бори-дори. Мястото, на което се намираше, можеше да бъде наречено площад според западните стандарти, но на японски такова понятие липсва. Сенжин подмина Министерството на транспорта и влезе в голямата сграда на Градското полицейско управление. По това време на денонощието тук винаги беше спокойно.
	Десет минути по-късно вече беше потънал в работа зад бюрото си. На вратата на остъклената канцелария имаше следния надпис:

	Капитан Сенжин Омукае
	Началник отдел „Убийства“
	Към градската полиция, Токио



	Легнал под хирургическия нож, Никълъс Линеър се носеше по океана на спомените. Упойката не само го беше отнесла от реалния свят, но беше разрушила и всички бариери на племето и пространството, беше го превърнала в бог, който можеше да бъде навсякъде едновременно.
	Събитията отпреди три години се превърнаха в кратък миг от настоящето — една кристалночиста капчица от съществени неща, дестилирана от неясните и профучаващи за секунди годишни времена.
	Разперил е ръце с длани нагоре. „Гледам ги и се питам за какво могат да служат, освен да причиняват болка и смърт“, разнася се някъде отдалеч собственият му глас.
	Джъстин плъзга ръка по дланите му и казва: „Те могат да бъдат и нежни, Ник. Когато ме галят, аз цялата се разтапям.“
	„Това не е достатъчно, клати глава той. Винаги помня какво съм вършил с тях. Не искам повече да убивам!“ После с треперещ глас добавя: „Не мога да повярвам, че съм убивал, не мога!“
	„Никога не си търсил смъртта, Ник. Убивал си само при самозащита, убивал си, когато лудият ти братовчед Сайго искаше да ни премахне, а после и Акико, неговата любовница, беше решила да те прелъсти и убие!“
	„Но много години преди това аз сам пожелах да придобия необходимата подготовка! Първо буджуцу — умението на самурайските войни, а след това и нинджуцу. Защо?“
	„Какъв отговор би те задоволил?“, меко пита Джъстин.
	„Там е работата, че не знам!“, крещи извън себе си Никълъс.
	„А според мен отговор изобщо не съществува.“
	Продължаваше да плува в бурните води на спомените, а в главата му се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Отговор _трябва_ да има! Защо станах такъв, какъвто съм днес?“
	В съзнанието му проблеснаха като мълния няколко отдавна изречени слова: „За да бъдеш истински шампион, трябва да познаваш и тъмната страна на живота, Никълъс.“
	Пред очите му изплува каменният шадраван във фермата на стара монета, който се намираше в двора на къщата. Спомни си как бе взел бамбуковия черпак, за да утоли жаждата на Джъстин в топлия летен ден. За миг водата намалява, мярка се тъмното дъно с издълбан върху него йероглифът на „мичи“, символизиращ пътека или далечно пътешествие.
	Собственото му пътешествие от детството до опита на съвършен нинджа. С какво нетърпение се беше втурнал към този тайнствен и мрачен свят! С какво глупаво упорство се стремеше към собствената си морална разруха! Нима си беше въобразявал, че усвояването на всички тези колкото чудотворни, толкова и мрачни умения, ще му се размине безнаказано? Едно дете, неопитно и безразсъдно, хвърля камък в застиналото горско езеро. А после се удивява на промяната, настъпила вследствие на този уж невинен акт. Отразените от огледалната повърхност дървета и небе изведнъж изчезват, малки вълнички започват да тичат от мястото на падането към брега. После дърветата и небето отново се появяват, но вече гротескно разкривени, попаднали в плен на хаоса. А долу, на дъното, скрита във вечния мрак, тайнствената риба се пробужда и лениво се насочва към повърхността.
	Не беше ли същото и когато Никълъс реши да изучава нинджуцу?
	Той плува. Усещането за време отсъства изцяло, заменено от друго, далеч по-тежко измерение. Но, спомняйки си „мичи“, той вече мисли за каменното басейнче в двора на къщата, издигната северозападно от Токио. Преди да стане негова, тази къща беше принадлежала на Итами — майката на Сайго и негова леля. Тя му беше дала подслон по време на битката с Акико, беше се стремила да му помага по всякакъв начин. А той започна да я нарича Хаха-сан, мама.
	Итами обичаше Никълъс, въпреки че беше убил Сайго. А може би именно заради това. Защото Сайго го беше подложил на безмилостно преследване, избиваше приятелите му, едва не ликвидира и него самия.
	„Сайго беше олицетворение на Злото, казваше Итами. В душата си носеше една рядко срещаща се чистота, която при други обстоятелства положително би била достойна за възхищение. Аз желаех смъртта му. Нима имаше друг изход? Всичко, до което се докосваше той, повяхваше и загиваше. Той беше унищожител на самия човешки дух!“
	Не по-различни бяха нещата и с Акико, любовницата на Сайго. Тя положително би успяла да ликвидира Никълъс, ако не беше толкова целеустремена, ако не беше се противопоставила с цялата си огнена страст на духа на Никълъс. Защото именно там изгуби битката и душата й се пречупи пред стоманената му воля.
	Като част от плановете за отмъщение на Сайго се предвижда и сложната пластична операция, чрез която Акико става двойница на Юкио — първата любов на Никълъс. Но плановете се провалят, тъй като Акико се влюбва във врага си. Тя е в капан, защото иска да изпълни клетвата си пред Сайго и Никълъс съзнава, че ще трябва да я убие просто, за да спаси себе си. Но когато се изправя срещу нея, той силно се съмнява, че ще може да стори това — тя също е събудила дълбоки и опасни чувства в душата му.
	Дори сега, увиснал в безтегловността на упойката, той не беше сигурен какво би сторил, ако не бяха се намесили боговете. Земетресението, разтърсило северните покрайнини на Токио, разтвори земята под краката й. Никълъс се опита да я спаси, но тя се плъзна в мрачната пропаст и земята се сключи над главата й.
	„Не се гордея, че премахнах Сайго, твоя син“, казва Никълъс.
	„Разбира се, отвръща Итами. Ти направи каквото трябваше, ти си достоен син на майка си.“
	По време на този разговор, състоял се преди три години, Итами е вече осемдесетгодишна. Само час по-късно боговете ще отнесат Акико в земните недра. След шест месеца Итами ще е мъртва, а Никълъс ще плаче на погребението й и ще си мисли за прекрасните вишневи цветчета, откъснали се от дървото в апогея на своята красота, за да бъдат стъпкани в праха от краката на безгрижно играещите деца.
	Тъгата изпълва душата му, когато отправя вътрешен взор към бавно пулсиращото сърчице на своята малка дъщеря — посиняла и крехка като вазичка от периода Мин. В продължение на три жестоки седмици тя диша чист кислород през специална система и води отчаяна битка да задържи мъждукащото късче живот. Накрая губи сили и издъхва.
	Сякаш зрител на ням филм, Никълъс безпомощно наблюдава скръбта на Джъстин. Никога не си е представял, че жив човек може да пролее толкова много сълзи. Месеци наред скръбта й е дълбока и всеобхватна, светът край нея престава да съществува.
	А как скърбеше самият Никълъс? Без сълзи, без всепоглъщащата самовглъбеност на майката, в чието тяло вече се заражда нов живот. Той вече е свързан с нея посредством онази тайнствена и дълбока интимна връзка, която остава навеки между душите на близките хора, той трябва на всяка цена да се отърси от мъката, да я изхлузи от себе си както змията се изхлузва от старата си кожа. Той сънува.
	Сънува пара, която се вие над главата му. Загубен, той не знае къде е домът и се гмурка в гъстите талази… Пада. Земното притегляне е толкова силно, а той усеща — полетът ще продължи дълго. Знае, че това е само началото. Абсолютно сигурен в това, той иска само едно — да спре това падане, да успее по някакъв начин да го прекрати. Не може. Продължава да пада. Крещи.
	Събужда се, тялото му е сгърчено и обляно в пот. Вече не може да заспи. Нощ след нощ се събужда в гърчове, облизва солта от устните си и отправя поглед в тавана, към изпаренията…
	Никълъс е дошъл в Япония с бащата на Джъстин, двамата искат да обединят своята компания за производство на компютърни чипове с японския концерн „Сато Интернешънъл“. Изпълнен с отчаяние, Никълъс се хвърля с жар в новата работа и това е причината да остане в Япония и след смъртта на Акико. Изключително сложното обединение най-сетне е факт, сега трябва да се координира производството на чипове със „Сато Интернешънъл“. Никълъс се сближава с Танцан Нанги — президента на огромния японски концерн.
	Започват съвместно производство на компютърен чип от революционно нов тип, наречен Сфинкс T-PRAM. Той е напълно програмируем и е с памет с произволен достъп. Откритие от подобен характер вещае тотална промяна в цялата огромна индустрия за производство на компютри, очакваните печалби от него са също така огромни. IBM прави опит да се включи в сделката и предлага услугите на своя научноизследователски институт в замяна на технологията на новия чип. „Моторола“ им предлага изключително изгодни условия за съвместна дейност. Същевременно технологията за производството на чипа се оказва толкова оригинална, че Никълъс и Нанги с изненада откриват как техният патент си остава техен докрай и никой не е в състояние да го копира.
	В крайна сметка двамата решават да действат сами.
	Джъстин е все така затворена в себе си, Никълъс прекарва по-голямата част от времето си в компанията на Нанги. Това положение вероятно би продължило с години, но е прекъснато от усилващото му се главоболие. Всъщност не от самото главоболие, а от тумора, който го причинява.
	Той е доброкачествен, но продължава да расте и трябва да бъде отстранен. Тази нова тревога най-сетне изтръгва Джъстин от мъката по мъртвата им дъщеричка. Открила, че все още е необходима на някого, тя се връща към живота. Между нея и Никълъс се създава нов тип близост, родена от очакването на резултатите от изследванията и самата операция. Но Джъстин го предупреждава, че взема мерки, тъй като все още не е готова да понесе психическото напрежение на една нова бременност.
	Упойката прилича на килим, по който Никълъс пристъпва с омекнали нозе и не знае накъде отива. В това отношение тя си прилича с живота, но рязко се отличава от „мичи“ — пътечката или пътешествието, които са известни и ясно очертани.
	Впил широко разтворени очи в ангелското личице на своята дъщеря, която завинаги ще остане жива в театъра на неговото въображение, Никълъс за пръв път изпитва искрено желание да изостави своята „мичи“, своето трудно пътешествие. Иска да промени своята карма. В миналото беше огъвал съдбата си в различни посоки, като снопче върбови пръчки. Но сега вече му се иска да я прекърши на две, да я превърне в инструмент на собствената си воля.
	За това мечтае в този момент, отворил душа да улови духа на мъртвата си дъщеря. Да я наблюдава така, както беше следил затихващите удари на сърчицето й на монитора, да притисне нежно до себе си цветчетата на нищожно жалкия брой на отредените й на тази земя дни, да разбере какво влива сили в крехкото й телце, какво я кара да плаче и да се смее…
	Но това е невъзможно. Дори, когато се носи като бог в пространството и времето, той пак не е в състояние да я задържи, фрагментите от скъпия образ се изплъзват от треперещите му пръсти и изчезват като песъчинки сред огромната пустиня. И едва сега, пред себе си — единственият свидетел, от когото никога не може да се отърве — той стори това, което не можа да стори през тези три безкрайно дълги години.
	Проля горчиви сълзи за свидната загуба.
	Пробуди се сред толкова всеобхватна белота, че кръвта му се смръзна в жилите. В един кратък миг съзнанието му я възприе като онези гъсти изпарения от непоносимите кошмари, тялото му политна в бездната като камък, захвърлен към дъното на дълбок кладенец.
	Викът му накара сестрите да се втурнат към леглото, гумените подметки на обувките им заскърцаха по лъскавия линолеум. Джъстин се стресна и вдигна глава, сърцето й бясно заблъска в гърдите. Дори не беше, усетила как е заспала край леглото му, стиснала в длани безжизнената му ръка. Несъзнателно бе поставила палец върху изпъкнала синкава вена на китката му, несъзнателно бе искала да усети бавното плискане на кръвта в нея — така, както три години по-рано се бе вслушвала в слабия пулс на обреченото си дете.
	Сестрите я изтикаха настрана. В действията им нямаше враждебност, те бяха плод по-скоро на хладното безразличие, което се ражда от професионализма. И именно по тази причина бяха още по-болезнени, показвайки й съвсем ясно, че е напълно излишна и безполезна в този момент.
	Разтърсван от конвулсиите на мъчителното си връщане към света, Никълъс беше разкъсал тръбичките на системата. Сестрите се скупчиха около него и му зашепнаха нещо на японски. Език, който въпреки тригодишния си престой в тази страна, Джъстин бе успяла да усвои на съвсем елементарно ниво. Откри, че ненавижда неизбежната интимност на тези млади японки по отношение на Никълъс. Интимност, произтичаща от задълженията им да го къпят, бръснат и се грижат за отпадъците, изхвърляни от организма му.
	Изправена в ъгъла, далеч по-едра от сестрите, тя безпомощно надничаше зад гърбовете им. Тръпнеше от ужас, че нещо не е в ред, кипеше от гняв, че не може да стори нищо друго, освен безпомощно да наблюдава.
	Ами ако умре? Сърцето й се превърна в бучка лед, ръката й конвулсивно се вкопчи в гърлото. Беше зима, земята беше покрита със сняг. Тя не беше свалила палтото си, макар в стаята да беше топло. Напоследък постоянно й беше студено.
	Мили Боже, спаси го, започна безмълвно да се моли тя. Не беше религиозна, на практика изобщо не си даваше сметка дали вярва в съществуването на Бога. Но в момента не можеше да стори нищо друго, освен да се моли. В тихо прошепнатите думи се съдържаше все пак някаква утеха. Само чрез тях тя можеше да помогне на Никълъс и именно заради това си ги казваше, сякаш беше дете, което нощем притиска плюшеното си мече, за да се защити от движещите се сенки край леглото му.
	— Добре ли е съпругът ми? — попита тя на тромав японски.
	— Няма причини за тревога — отвърна една от японките, вероятно старшата сестра.
	Всички болнични служители по света си приличат, помисли Джъстин. Никога не дават мнение за нищо.
	Докато очите й механично следяха действията на сестрите, тя изведнъж си зададе въпроса какво, по дяволите, прави в Япония. В началото с готовност прие да остане тук. Това беше желанието на Ник, а и Рик Милар — нейният шеф, беше изразил готовност да открие представителство на своята рекламна агенция в Токио. Всичко се подреждаше чудесно като хепиенд на вълнуващ роман.
	Но действителността се оказа доста по-различна. Поради факта, че е чужденец, който иска да започне самостоятелен бизнес в Япония, тя се изправи пред редица бюрократични прегради. И едва сега си даде сметка, че никога не би успяла да пробие, ако не бяха връзките и влиянието на Танцан Нанги, пък и на самия Ник.
	С огромно учудване откри, че Ник разполага с доста голяма власт в тази страна. Макар и той да беше чужденец като нея, японците се отнасяха към него с онази почит, която пазеха единствено за своите сънародници. Естествено, част от тази почит се дължеше на източната кръв в жилите му, но останалата й част несъмнено се основаваше на факта, че е син на Полковника.
	По време на Втората световна война полковник Денис Линеър е бил командир на английските части, освободили Сингапур. Именно там се запознал с Чонг, майката на Никълъс. След войната бил придаден към щаба на Окупационните войски на генерал Макартър, главно благодарение на факта, че познавал добре както езика, така и японските обичаи.
	Полковникът бил изключителен човек и японците уважавали качествата му. Министрите им се въртели около него като луни около планетата майка. Когато починал, погребението му било като на император.
	Друга причина за трудното преодоляване на преградите беше фактът, че е жена. Въпреки потоците мастило, с които се описваше еманципирането на жената в Япония, тя продължаваше да бъде считана за човек втора категория. На работното й място я търпяха и се отнасяха с нея добре, но за някаква кариера и дума не можеше да става. Когато Джъстин поиска да назначи хора в новата агенция, тя бързо забеляза, че кандидати мъже липсват. Принудена да назначи жени, тя откри и нещо друго — клиенти изобщо нямаше. Никой японец не я вземаше на сериозно и осемнадесет месеца по-късно тя се принуди да преустанови бизнеса.
	— Съжалявам, дете — каза й по телефона Рик Милар. — Зная, че си сторила всичко, което е било по силите ти. Не се тревожи. Когато решиш да се прибереш у дома, мястото ще те чака. Не е лесно да се пипнат наистина важните клиенти. У дома.
	Вперила поглед в бледото лице на Ник, едва подаващо се изпод бинтовете, тя осъзна, че много й се иска да се прибере у дома.


	Книга първа
	Усуакари
	Здрач


	През капаците се промъкна самата тъжна есен. Тя бе мъждукащото пламъче на малка свещ.
	Райзан


	Лято, в наши дни
	Токио | Ийст Бей Бридж

	Танцан Нанги, президент на „Сато Интернешънъл“, беше в състояние да определи началото на атаката с точност до секунда.
	Изправен до прозореца на кабинета си, разположен на върха на величествения трапецовиден небостъргач Шинюку Сюриу, извисяващ се като планински връх петдесет и два етажа над оживения като кошер център на Токио, той замислено гледаше панорамата от бетонни и стъклени кули пред себе си. Погледът му, обхващаше и саксията на перваза, от която се подаваха тъмнозелените листенца на рододендрон джудже, между които като рубини проблясваха яркочервени цветчета. Първите цветове на лятото. Забеляза ги сутринта, точно в началото на атаката.
	Стана така, че Нанги правеше преглед на информацията върху своя компютърен терминал, точно когато вирусът започна да се развива. Беше успял да проникне в мрежата на компанията, беше се спотайвал там до момента, в който е бил задействан от неизвестна ръка. И сега светкавично унищожаваше базисните данни на хранилището.
	Докато набираше номера на техниците по поддръжката, той с ужас наблюдаваше как информацията на екрана се модифицираше и променяше така, че никой в компанията не можеше да се възползва от нея.
	Техниците нямаха представа как да действат срещу неизвестния вирус.
	— Той е от групата на неразграничимите сонди, които постоянно мутират — беше тяхното обяснение. — Дори и да успеем да открием слабото му място в даден момент, той ще се превърне в нещо съвсем друго, далеч преди да го унищожим със съответната антивирусна програма.
	— Но как е проникнал в системата? — попита Нанги. — Аз мислех, че разполагаме със съвършена антивирусна защита, истинско произведение на изкуството!
	— И наистина е такава — свиха рамене техниците. — Но злосторниците разполагат с достатъчно време, а и изглеждат твърдо решени да разбиват всички видове електронни защити.
	Нанги понечи да отправи язвителна забележка относно способностите на персонала, но в този момент информацията започна да се връща на екрана. Той светкавично провери нейната автентичност, после започна да извиква на екрана и други, произволно подбрани данни.
	След известно време се отказа и предаде нещата в ръцете на техниците. За всеобщо облекчение се оказа, че всички софтуерни програми са запазени, а вирусът се е разпаднал. В това отношение имаме късмет, помисли си Нанги. Но фактът, че беше осъществен достъп до базисните данни, будеше сериозна тревога. Въпреки че професионалната им защита се беше оказала на висота, обезпокоителен беше самият подход на вредителя, оказал се гениално точен. Нанги вече не беше сигурен в неуязвимостта на защитните програми и не можеше да рискува второ проникване в тях.
	Вирусната атака стана рано сутринта, денят след нея беше изключително напрегнат.
	Нанги стисна с обезобразените си ръце драконовата глава от слонова кост, която служеше за дръжка на бастуна му. Под тънката бяла кожа изскочиха сини, преплетени сякаш в моряшки възли венички.
	Зад гърба му продължаваше извънредното заседание на ръководния състав на „Сато Интернешънъл“. Свикано по инициатива на Никълъс, то имаше задачата да обобщи резултатите от проведеното предишния ден съвещание на ръководителите на отдели и да направи преценка на успехите, провалите и нуждите на тези отдели в светлината на общите задачи на концерна, изменени драстично, след като бяха получили от компанията „Хайротекникс“ изключителните права за производство на основните компоненти на тъй наречения „компютър-кошер“, който все още беше във фазата на прототип. Очакваните огромни печалби не бяха основният плюс на тази сделка — в качеството си на единствената японска компания, поканена за участие в проекта „Кошер“, „Сато Интернешънъл“ печелеше и твърде висок авторитет.
	Никълъс, помисли си Нанги. Той беше човекът, успял да сключи сделката с американската компания „Хайротек Инк“, която беше получила поръчка от правителството на Съединените щати за разработката на този компютър от революционно нов тип.
	Но заслугите на Никълъс далеч не се изчерпваха с тази сделка. Още преди включването му в бизнеса Нанги си даваше ясна сметка, че огромният концерн „Сато Интернешънъл“ се нуждае от основна реорганизация. Но именно Никълъс прокара идеята, че тази реорганизация не трябва да се ограничава само със съгласуването на дейността на отделните подразделения, а централата в Токио трябва да направи и следващата стъпка — пълна интеграция на производствените програми.
	Една напълно японска идея, призна пред себе си Нанги. Идея, която внушаваше далеч по-силно чувство за интегрална част от цялото у всяко от подразделенията на концерна. И само три месеца след въвеждането на тези координационни съвети Нанги видя практическата полза от тях — нивото на производителността в отделните подразделения скочи с цели двадесет процента. Беше толкова доволен, че реши да сподели чувствата си с Никълъс — един доста необичаен за японците жест.
	Заведе Никълъс в любимия си ресторант, където цените бяха толкова високи, че на практика го превръщаха с ограничен достъп, отреден единствено за най-висшите представители на японската икономика. Дори министри и други високопоставени членове на всемогъщата японска бюрокрация не можеха да си позволят тези цени. Гостите едва ли посещаваха този клуб само заради храната. Те по-скоро търсеха атмосферата — дискретна, интимна и изключително луксозна, тя предразполагаше към дълго и обилно полято с алкохол разтоварване.
	Когато един японец си позволи да се напие в компанията на чужденец, това означава, че този чужденец се радва на неговото изключително благоразположение. А за хората по върховете на властта, принудени да следят всяка своя стъпка и всеки свой жест, напиването е почти единственият начин за освобождаване от натрупаното напрежение. Прието е, че когато такива хора се напият, те могат да говорят всичко — да изразяват чувства, които в нормално състояние представляват строго табу, да стават сълзливи и сантиментални, дори да плачат. В такива случаи вината е единствено на алкохола, всичко може да се приеме, прости и забрави.
	Някъде по средата на този процес Нанги започна да си дава сметка защо по-възрастни от него хора са ценили полковник. Денис Линеър, защо бащата на Никълъс не е бил приеман като „итеки“ — презрян варварин, както са били приемани всички останали членове на американските окупационни власти. Полковник Линеър се е отличавал с особената си способност да вниква в японската психология, въпреки европейския си произход. Това качество бе наследил и Никълъс, независимо от смесената си кръв и въпреки нея.
	Танцан Нанги — герой от войната, заместник-министър на всемогъщото МИТИ — Министерството на външната търговия и промишлеността, до преди десет години, а след това основател и президент на Банката за развитие Даймио, която впоследствие става притежание на Сато, в момента президент на могъщия концерн „Сато Интернешънъл“ — никога не си беше представял, че може да обикне един чужденец. Честно казано, той считаше това за напълно невъзможно. Но в онази дълга нощ на пиянско опиянение, той неволно си даде сметка, че е започнал да обича Никълъс така, както бащата обича своя син.
	Един от десетината най-могъщи мъже на Япония, Нанги не изпита никакъв срам от това чувство. Защото Никълъс притежаваше могъща „хара“ — онази уравновесеност, която е на особена почит у японците. Освен това беше човек на честта — беше доказал това още преди три години, когато рискува живота си, за да спаси Сеичи Сато — най-близкия приятел на Нанги, и когато, въпреки изтезанията, отказа да разкрие на руснаците тайната на проекта „Тенчи“. Танцан Нанги знаеше, че сърцето на Никълъс е чисто — а това е най-високата оценка, която човек може да получи от един: японец.
	Както и можеше да се очаква, Нанги не показа външно вълнение при постъпването на Никълъс в болница. Но на практика раздялата с Никълъс беше тежък удар за него както в лично, така и в професионално отношение. Разбира се, Джъстин не можа да разбере поведението му. Тя си мислеше, че мястото му е там, край леглото на Никълъс, както нейното. И това обтегна до крайност и без това хладните отношения помежду им. Нанги се натъжи от факта, че тя не вижда това, което вижда той — единственият начин да докаже приятелските си чувства към Никълъс беше да управлява „Сато Интернешънъл“ по най-добрия начин и в негово отсъствие.
	Беше му тъжно и от още един факт — че Никълъс е женен за жена като Джъстин, която не е в състояние да долови скритите нюанси в японския начин на живот. Същевременно не му минаваше през ума, че до известна степен и сам носи вина за нейното невежество.
	Изправен пред прозореца на заседателната зала, забравил за всичко, което ставаше там, той изведнъж бе обзет от страшно предчувствие. Беше убеден, че атаката срещу компютъризираните архиви на компанията е поличба, която скоро ще смени рязко посоката на вятъра. Чувстваше, че наближава тайфун — мрачен и зловещ, заплашващ го с разруха.
	Аналогията беше съвсем конкретна, тъй като тайфунът имаше дори име: Кусунда Икуза.
	Само преди час проведе телефонния разговор, който промени всичко. Час, равен на един човешки живот, горчиво си помисли Нанги. И причината се наричаше Кусунда Икуза.
	— Господин Нанги? — прозвуча в слушалката хладен и безличен глас. — Обажда се Кусунда Икуза. Натоварен съм да ви предам поздравите на новия император.
	Нанги здраво стисна слушалката.
	— Предайте моите верноподанически чувства на Негово императорско величество — каза в мембраната той.
	— Благодаря — кратка пауза, която показваше край на любезностите, после: — Ние бихме желали да обсъдим един въпрос с вас.
	Нанги не беше сигурен дали под това „ние“ Икуза имаше предвид самия император, или групата, която се наричаше „Нами“. Всъщност, всички отдавна знаеха, че „Нами“ (Морска вълна) изразява волята на новия японски император. Членовете на групата положително са имали тази привилегия и при предишния император — чак до момента на неговата окончателна и славна награда. Говореше се, че „Нами“ е истинското сърце на Япония, че тя реализира волята на народа далеч по-добре от всички министър-председатели и правителства, взети заедно. „Нами“ упражняваше истинската власт в тази страна, но това съвсем не означаваше, че Нанги споделя нейните идеали.
	„Нами“ се състоеше от седем души — всички от стари и известни фамилии, които бяха управлявали страната преди и по време на войната в Тихия океан. Те не бяха нито бизнесмени, нито политици — подобни професии бяха далеч под тяхното достойнство.
	Целта на тази група беше само една: да прилага на практика „макото“ — особените правила на поведение, които осигуряват моралната и етническа чистота на японския дух. Но самото издигане на „Нами“ до върховете на властта беше ярък пример за компромис с тази цел. В началото на осемдесетте години динамично развиващата се икономика на Япония се опираше изцяло на забележителния успех на нейната експортна продукция — автомобили, високотехнологични продукти и електронни компоненти. Но преди четири години йената започна да поскъпва рязко на валутните пазари и „Нами“ беше разтревожена. Нейните членове съвсем правилно прецениха, че при силна национална валута ще настъпи поскъпване на експортната продукция и това неминуемо ще доведе до снижаване на производството.
	За да се избегне рязкото забавяне на икономическите темпове, „Нами“ препоръча изкуствено оживление на пазара на земя вътре в страната, твърдейки, че само чрез пренасочване на средства към вътрешността, ще може да се избегне шокът от снижаването на износа.
	За известно време тези мерки наистина подействаха, но след това ефектът им изчезна и практическата им полза се доближаваше до нулата. Нанги по принцип не се доверяваше на изкуствено създаваните ситуации в икономиката, защото съзнаваше, че те могат да бъдат премахнати толкова лесно, колкото са били въведени. И в момента Япония се намираше в такова състояние, което можеше да бъде оприличено на балансиране по ръба на бръснача.
	И ако „Нами“ концентрира в ръцете си огромна власт благодарение на изкуствено предизвикания поземлен бум, то тази власт бе циментирана завинаги миналата година, след смъртта на стария император. Никой в Япония не вярваше, че наследникът ще може да поддържа имиджа на императора като жив син на боговете.
	„Нами“ все по-забележимо се намесваше в непосредственото управление на страната. Според Нанги зад това име се криеха шепа алчни за власт личности, които компрометираха истинските идеалистични цели на „макото“ — чистота и достойнство. Обратно — „макото“ беше превърнало членовете на „Нами“ в група арогантни диктатори, слепи за националните проблеми и укрепването на японските традиции. А арогантността и самозаблудата са недъзи, от които страдат преди всичко американците. Нанги беше много разтревожен от факта, че подобни пороци са се вкоренили толкова здраво в самото сърце на Япония.
	Сега императорът имаше нужда от съвети и абсолютната власт на „Нами“ блесна с цялата си мощ. Коронясването, макар и отпразнувано по безпрецедентен за Япония начин, нямаше абсолютно никакво значение за членовете на „Нами“. Също и новият император — синът на Хирохито. Защото след смъртта на Божествения син, мястото му се зае не от законния наследник на трона, а от „Нами“.
	В чужбина японският император се приемаше само като представителна фигура без реална власт — също като английската кралица. Но Нанги беше на по-друго мнение, защото знаеше, че волята на императора на практика се идентифицираше с думичката власт.
	— Разбира се — отвърна в слушалката той. — За мен е чест да служа на Негово величество. Бихте ли ме посетили тук, в компанията? Утре следобед имам прозорче в програмата, какво ще кажете за пет ча…
	— Въпросът е изключително спешен! — прекъсна го Икуза.
	От службата си като заместник-министър на МИТИ Нанги беше запомнил няколко кодови думички, които сам беше използвал при напрегнати ситуации. Затова веднага разбра две неща от особено важно значение: обаждането няма нищо общо с проявата на учтивост и е предшественик на кризисни събития. Но за кого? За „Нами“ или за него самия?
	— Няма да дойда във вашия кабинет и няма да ви поканя в своя — каза Икуза. — Предлагам да се срещнем в Шакуши Фуро, за малка почивка. Познавате ли тази баня, господин Нанги?
	— Чувал съм за нея.
	— Ходили ли сте там? — В гласа на Икуза изведнъж се появи тревога.
	— Не.
	— Добре, аз също — въздъхна с облекчение Кусунда Икуза. — Ще се видим там утре в пет — този час ме устройва. — В паузата, направена от Икуза, Нанги ясно усети наличието на надменност. Това също беше многозначително, особено на този начален етап. После събеседникът му добави: — Бих желал да подчертая, че срещата ни трябва да бъде пазена в пълна тайна!
	Макар и обиден, Нанги с нищо не се издаде. Имаше и други начини да покаже, че приема предизвикателството, но посредством тях ще успее да оцени и нрава на този човек.
	— Разбирам безпокойството ви — каза на глас той, сигурен, че Икуза ще се проклина заради проявената нервност, колкото и незабележима да беше тя. — Не се тревожете, ще взема всички предпазни мерки.
	— Добре. Ще се видим утре в пет.
	Икуза затвори, а Нанги се запита защо ли е избрал подобно място за срещата им. „Шакуши“ означава черпак или голяма лъжица — типично име за баня, в която хората се сапунисват и мият с големи черпаци или тасове. Но тази дума имаше и второ значение — стриктно да се спазват правилата на играта.


	Котън Брандинг вървеше по дългия, извит като дъга плаж. Вълните заливаха глезените му с хладните си талази и при всяка от тях той неволно забиваше пръсти в мокрия пясък.
	Духаше солен вятър, той вдигна ръка и отметна от очите си тънкия непокорен кичур изрусяла коса с кокалести пръсти. Някъде зад гърба му се разнасяше свистенето на вертолетни витла — най-сигурният предвестник на настъпващото лято в източния край на Лонг Айлънд.
	Брандинг беше висок прегърбен мъж около шейсетте, лицето му, което някои хора оприличаваха на добре известната фамилия Кенеди, се доминираше от големи светлосини очи. Притежаваше открития, почти невинен поглед на американски политик, срещащ се толкова често по плакатите във вътрешността на страната. Носеше достойнството си открито, като медал за бойни заслуги и хората неволно си казваха: ето, това е типичен голям играч, опитен в сделките човек.
	Беше не толкова красив, колкото привлекателен. Човек лесно си го представяше на мостика на бърз платноход, насочил се срещу бурния вятър в морето отвъд Нюпорт, оглеждащ с опитни очи трудния маршрут срещу слънцето. Но от него се излъчваше един особен аромат, безпогрешен за откриване продукт на властта. Малцина бяха мъжете, които искаха доброволно да са около него, дори само, за да се ползват от закрилата на сянката му, или пък, по подобие на Дъглас Хау — да се опитват да го принизят до своето собствено ниво. За разлика от тях, жените не мечтаеха за нищо друго, освен да бъдат близо до Брандинг, да се притискат до топлото му тяло, да вдъхват замайващия аромат на мъжкото му превъзходство.
	Но както често се случва в съвременния свят, властта на Брандинг се дължеше до голяма степен на неговите приятели. Макар да поддържаше многобройни познанства сред политическите среди, неговите истински приятели бяха в средствата за информация. Брандинг си ги отглеждаше със същото усърдие, с което те самите го преследваха. Вероятно отчиташе симбиозния характер на тези приятелства, но в крайна сметка той беше политик и когато настъпи времето на първата му предизборна кампания, той доброволно и съвсем съзнателно се гмурна в морето на симбиозата.
	Информационните средства обичаха Брандинг, защото изглеждаше чудесно на телевизионния екран, а и защото им даваше широка възможност да го цитират. Но най-вече, защото им предлагаше пикантни истории от един затворен във висините свят, а те бяха въздухът и водата за всеки журналист. Брандинг беше достатъчно тактичен да ги поставя в добра светлина пред техните редактори и продуценти, което пък поставяше в добра светлина редакторите и продуцентите пред собствениците на съответните издания. В замяна получаваше това, от което се нуждаеше най-много на този свят — известност. Репортерските хрътки се грижеха лицето му да не слиза от кориците на най-четените в страната издания, популярността му беше далеч по-голяма от тази на най-старшия сенатор републиканец в щата Ню Йорк, който беше и председател на Сенатската комисия за финансов надзор.
	Брандинг като че ли не оценяваше мащабите на своята власт. Което ще рече, че не беше свикнал да се възползва максимално от нея. Съпругата му Мери, починала неотдавна, много обичаше да изтъква опустошителния му ефект върху жените при всяка негова поява във висшите кръгове на Вашингтон. Брандинг отказваше да й повярва, а може би и не искаше.
	Той беше човек, който вярваше сляпо в американската система на властта — изпълнителна, законодателна и юридическа — уравновесена по онзи великолепен начин, който бранеше свободата на всички в тази страна. Поемайки сенаторския пост, той беше убеден, че стъпва на територията на един своеобразен професионален Содом, в който колегите му редовно попадат под ударите на правосъдието за престъпления от всякакъв характер. Тези хора го отвращаваха и той, сякаш открил в гнусното им поведение посегателство към собствената си непоклатима вяра в системата, бързаше да свика поредната пресконференция, на която ги разобличаваше безмилостно. Тук връзките му с представителите на печата проявяваха своето предимство в най-пълна степен.
	Натискът за влияние, на който го подлагаха редовно, беше съвсем друга работа. Всички нишки в гоблена на американската законодателна власт бяха изтъкани на принципа на бартера — ти гласуваш моя законопроект, а аз — твоя. На Капитолийския хълм не можеше да се работи по друг начин. Той не допадаше особено много на Брандинг, но в случая нагаждането беше задължително. Като човек беше дълбоко убеден, че върши добро — не само за своите избиратели от щата Ню Йорк, но и за целия американски народ. И макар че никога не би признал открито собственото си придържане към древната максима, според която целта оправдава средствата, той беше изградил професионалния си живот изцяло върху нейните принципи.
	Стриктният, почти пуритански морал лежеше в основата, на антипатията му към колегата сенатор Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия за въоръжените сили. По мнение на Брандинг от момента, в който Хау се добра до този висок пост, той се зае да оказва натиск не само из кулоарите на Конгреса, но и в самия Пентагон. Това очевидно не можеше да задоволи апетитите на Хау. Говореше се, че е започнал да събира поверителна информация за личния живот на доста генерали и чрез нея периодично им напомня за необходимостта да се съобразяват с него. Брандинг беше твърдо убеден, че злоупотребата с властта е най-гнусното от всички престъпления, и съвсем в свой стил не пропускаше нито една възможност за публично заклеймяване на злоупотребите на Хау.
	Разбира се, Мери се придържаше към доста по-дипломатично поведение. Тя умееше да го прави, докато Брандинг предпочиташе съвсем други методи. Затова единственият повод за редките им кавги беше именно различният подход към живота.
	Котън Брандинг цял живот се беше стремил да не смесва професионалните отношения с личните. Сега обаче това разделение беше премахнато и то изцяло благодарение на Дъглас Хау. Пред него се извиваше път, изпълнен с коварни капани и непредвидими нещастия.
	Хау използваше цялото си влияние да компрометира Брандинг и дейността му в Агенцията за стратегически компютърни проучвания. Напоследък словесните му нападки бяха станали изключително мръсни и невъздържани — сипеха се намеци за злоупотреби с държавни средства, измами и прикриване на престъпления, ударите под кръста се бяха превърнали в норма на поведение и двамата се бяха вкопчили толкова яростно, че Брандинг от време на време се чудеше дали някой от тях в крайна сметка ще оцелее.
	През последните две седмици постепенно стигна до заключението, че поне в този случай Мери се беше оказала права. Затова прекрати публичните си изяви и концентрира усилията си в една по-друга посока. Привика най-верните си приятели от информационните средства и по време на тайната среща се зае да обсъжда с тях начините за повдигане на официално обвинение срещу Дъглас Хау за злоупотреба с общественото доверие.
	Вече месеци наред Котън Брандинг мислеше само за двама души на този, пък и на онзи свят — Хау и Мери.
	До появата на Шизей.
	Запозна се с нея — Господи, нима беше едва снощи, смаяно се запита той — на един от онези многобройни приеми, които оформяха летния живот в Ийст Енд. Брандинг изпитваше силна досада от подобни празненства, но ги търпеше заради работата. Там обаче най-силно усещаше липсата на Мери. Едва сега, след като нея вече я нямаше, той призна, че тя бе успявала по уникален начин да превръща тези маскаради в нещо приятно и напълно поносимо.
	Така ги наричаше той, когато бяха насаме — „маскаради“. Превземки в името на превземките, дълги часове на куха суета, изпразнени от всякакво съдържание. Ако някой изглежда блестящо и успее да се включи в разговор с важни особи при пристигането на фоторепортерите — това беше върхът. Стига да не допусне грешката сред важните особи да се окаже и някой евреин или нашумял писател.
	Тези драконовски правила оставяха горчив вкус в устата на Брандинг и често, особено когато му идваше до гуша, или пък беше изпил няколко чаши повече, той признаваше на Мери, че би дал всичко на света, за да свика една от своите прочути пресконференции и да разкрие на света тези „средновековни структури“.
	Мери неизменно се смееше на тези желания, освен това успяваше да направя така, че и той да ги види откъм смешната им страна. Но когато изпадаше в мрачно настроение и тръгваше на дълги самотни разходки, когато чувстваше, че трябва да направи всичко възможно да избегне нелепата съдба на баща си, Брандинг неволно искаше да си върне онзи справедлив гняв и тайно, дълбоко в душата си, се сърдеше на Мери, че го е лишила от него.
	Маскарадът, на който срещна Шизей, или по-скоро усети нейното присъствие, беше поредната сълзливосантиментална сбирка на хора, който бяха решили да отбележат скорошната смърт на Труман Капоти със своите спомени за него. Слушайки анекдотите им, които би трябвало да бъдат смешни, но на практика предизвикваха само тъга, Брандинг изпита огромно облекчение от факта, че не се беше срещал с този писател.
	Все пак времето му не беше напълно изгубено. Беше поканил със себе си двама от най-близките си приятели журналисти. Единият се казваше Тим Брукинг и беше най-добрият репортер проучвател на Ню Йорк, а другият беше водещ на едно от най-популярните телевизионни предавания в щата, насочено предимно към разследвания на злоупотребите с властта. Тримата се заеха да обсъждат надълго и нашироко състоянието на журналистиката в електронните медии.
	Времената бяха лоши за телевизионните новинарски екипи. Цели телевизионни компании преминаваха в ръцете на конгломерати, чиято единствена цел бе увеличение на печалбите с цената на всичко. Компаниите сами си бяха виновни за това положение, оплакваше се известният водещ. Притискани все повече от кабелната телевизия и видеото, те все по-често прибягваха до използването на програми, създадени от независими продуценти. Местните канали придобиваха все по-силен контрол над това, което се излъчва на живо. Фарсове и пародии на информационни предавания, подобни на „Вечерна забава“, са далеч по-лъскави от сериозните новинарски предавания и заемат все по-твърдо най-гледаното време, а нарастващата популярност на Тед Търнър с неговите 24-часови новини по кабелната мрежа на Си Ен Ен прави информационните предавания на останалите три големи мрежи напълно излишни. Всички знаеха, че нито една от тези компании вече не поддържа екипи за разследвания на новините, които текат във вечерните часове, а бюрата на чуждестранните им кореспонденти — някога най-голямата гордост на американската телевизия — днес се закриват едно след друго.
	Докато разговаряха, Брандинг забеляза, че събеседниците му го гледат по един особен начин. Миг по-късно стреснато установи, че в поведението им присъства онази почит, която журналисти от този ранг показват единствено към президента на Съединените щати.
	Стана му приятно, почувства се поласкан. Даваше си ясна сметка, че приятелството му с тези хора се основава преди всичко на взаимната полза. От друга страна, той не беше толкова наивен, че да не прави разлика между тези сериозни журналисти и повечето от колегите им, които бяха твърде мързеливи, отегчени или просто глупави, за да си дават сметка какво представлява истинската журналистика.
	Подбирай приятелите си много внимателно, казваше някога майка му. Те са хората, които най-често ще говорят за теб. Брандинг никога не забравяше тези думи.
	Най-сетне разговорът се насочи към истинската причина за срещата им: продължаващите „фронтови“ разследвания на професионалното поведение на Хау. Брандинг си даваше сметка, че е стъпил на тънък лед и това неофициално разследване е факт единствено благодарение на големите заслуги, които беше вършил на тези мъже. Все още не бяха се добрали до конкретни доказателства и водещият — по-нетърпелив от колегата си — се запита на глас дали изобщо ще открият нещо.
	Брандинг, току-що долетял от Вашингтон, където беше говорил пред Националния пресклуб, побърза да го успокои, че доказателства ще има. След което мина на любимата си тема — проекта „Кошер“, върху която беше говорил и във Вашингтон.
	Екип на Института „Джонсън“ във Вашингтон вече завършваше проекта „Кошер“, насочен към създаването на свръхмощен стратегически компютър, което през следващите пет години щеше да се финансира от Агенцията за стратегически компютърни проучвания АСКП, чийто председател беше Брандинг. „Кошерът“ щеше да бъде компютър от революционно нов тип, който не само ще разсъждава, но и ще предлага готови стратегически схеми. Брандинг се надяваше с такива компютри да бъдат съоръжени всички правителствени институции — Съветът за национална сигурност, ЦРУ, ФБР, Пентагона и прочие. Предимствата на подобна система, неизвестна в нито една друга страна на света, ще бъдат огромни, ще се отразят не само в областта на националната сигурност, но и в борбата срещу тероризма, предприемането на възпиращи операции в Близкия изток и навсякъде другаде по света.
	Във Вашингтон Брандинг научи, че някой се рови около екипа в Института „Джонсън“ и събира без разрешение компютърна информация за неговите членове — извлечения от банкови сметки, заеми и подобни неща. Това моментално му замириса на Хау и той сподели с двамата си приятели, че ако могат да докажат връзката на сенатора с това незаконно шпиониране, работата им ще потръгне. И двамата моментално се наостриха — Брандинг ясно видя как ги обзема алчността и нетърпението на хрътки, подушили голямата сензация.
	Маскарадът постепенно замираше, разговорът им — също. Малко по-късно тримата се разделиха и именно тогава Брандинг забеляза Шизей.
	Беше се изправила до мраморната камина в гостната и Брандинг неволно сравни безупречната й кожа с гладкия полиран камък. Беше облечена в плътно прилепнала черна блузка без ръкави и копринени панталони в същия цвят. Около невероятно тънкото й кръстче беше увит широк колан от крокодилска кожа с огромна червеникавозлатиста катарама, чиято форма бе доста трудна за определяне. Деликатните й нозе бяха стегнати в обувки с висок ток от крокодилска кожа. Този начин на обличане доста се различаваше от обичайните за Ийст Енд летни тоалети. Брандинг хареса както него, така и самата нея. Спомни си какво си беше помислил в онзи миг: тази жена притежава кураж. Заключението му се дължеше не само на облеклото, но и на начина, по който беше прибрала блестящочерната си коса зад ушите, оставяйки само тънко, необичайно изрусено кичурче да виси свободно над високото й чело.
	Когато се приближи до нея, забеляза, че тя не носи никакви бижута, нямаше дори обици. Единственото й украшение беше пръстенът с квадратен смарагд на безименния пръст на дясната ръка. Или не носеше грим, или се беше гримирала толкова изкусно, че това изобщо не личеше.
	Брандинг дълго изучаваше лицето й. Често си въобразяваше, че е изследовател на човешкото състояние и това беше причината да се вглежда внимателно в лицата около себе си. У Шизей веднага забеляза нещо особено — макар тялото й да беше зряло и съвсем оформено, безупречният овал на лицето й бе озарен от странна, граничеща с невинност, чистота. За миг Брандинг беше напълно объркан, после със стряскаща яснота разбра, че подобна съвършена красота може да притежава само невинно, още неоформено в полово отношение дете.
	Докато я наблюдаваше, в съзнанието му нахлу отдавна избледнял спомен. Майка му го беше завела на Бродуей да видят една постановка на „Питър Пан“. Запленен изцяло от свежото и сякаш недокосвано от нищо съвършенство на Мери Мартин, той изпита дълбок срам, тъй като това чувство бе изцяло предизвикано от мъжката роля, която играеше тя. Една изцяло магическа роля…
	Сега, изправен сред някогашната ферма на Ийст Бей Бридж, превърната в луксозен дом, той отново усети онова странно и почти импулсивно кипване на кръвта, което беше тревожно и същевременно изключително приятно именно поради присъствието на някаква забранена съставка в себе си.
	Това чувство не беше събудено от нейната младост — по отношение на младите момичета Брандинг бе толкова сексуално равнодушен, колкото и по отношение на хомосексуалистите. То бе предизвикано по-скоро от нейната невероятна свежест, от особеното чувство за покорство и отстъпчивост, което се излъчваше от цялата й фигура. Макар да не го осъзнаваше в момента, а и едва ли някога щеше да го осъзнае — лицето на Шизей излъчваше всичко онова, което мъжът търси у една жена: развратница и девственица, майка и богиня.
	Кой би устоял на такава жена? Котън Брандинг положително не можеше да се причисли към подобни аскети.
	— Възможно ли е да не сме били представени един на друг? — попита той с най-приветлив тон на гласа.
	Шизей го погледна с раздалечените очи на сърничка.
	— Всичко е възможно — отвърна тя. — Но имам чувството, че сме стари приятели.
	После се представи.
	— Мисля, че бих запомнил приятел като вас — засмя се той.
	— Значи греша — леката й усмивка показа, че цени чувството му за хумор. — Сигурно съм ви виждала по телевизията, защото не ме напуска усещането, че ви познавам, сенатор Брандинг.
	Гласът й беше музикален и приятен. Той веднага го хареса, въпреки силния акцент, който в първия миг го накара да си помисли, че тя казва не „познавам“, а „притежавам“.
	— Наричайте ме Кук* — рече той. — Така ми казват всички приятели.
	[* Готвач. — Б.пр.]
	Тя му хвърли озадачен поглед и той с усмивка поясни:
	— Това е прякор, който получих още като дете. Бяхме голямо семейство и се редувахме при домашните задължения. Но само аз обичах да готвя, пък и ми се отдаваше… Предпочитах да върша единствено това и така ми лепнаха прякора.
	На тухлената естрада пред къщата засвири оркестър. Двамата излязоха в звездната нощ и се отправиха към тосканските теракотени саксии, в които се поклащаха красиви мушката и стройни английски тисове. Въздухът, както винаги, тежеше от влага, но лекият ветрец я правеше съвсем поносима.
	— Мислите ли, че живеем в безнадеждно време? — попита го тя, докато влизаха в ритъма на танца.
	Оркестърът свиреше непозната на Брандинг мелодия, тръпнеща от жизнен ритъм.
	— В какъв смисъл безнадеждно? — попита той.
	Тя му отправи сладка усмивка, която разкри част от ситните й, безупречно бели зъби.
	— Достатъчно е човек да си помисли за Близкия изток, Никарагуа или за Средния Запад, тук, в Щатите, където казват, че се формира нов ужасен тайфун… Достатъчно е да си помислим за морето, тук или в Европа, в което вече не може да се плува и рибите измират. Вече съм прочела поне дузина предупреждения за вредата от отровената морска храна.
	— Говорите едновременно за политически вражди и екологически катастрофи — рече Брандинг. — Единственото, което ги свързва, е фактът, че те са част от нашия свят още от зората на цивилизацията.
	— Именно това имах предвид — отвърна тя. — Безнадеждността е опасна само когато се възприема като нещо обикновено.
	Според мен грешите — каза Брандинг. — Най-опасното нещо на света е _злото_, когато започне да се възприема като нещо нормално.
	— В какъв смисъл говорим — в практически или в морален? — попита тя.
	Тялото й беше притиснато до неговото и Брандинг съвсем ясно чувстваше плътта й под тънката дреха. Най-непосредствено усещаше мускулите на бедрата й и топлината на мястото, където те се съединяваха. Именно това място тя потъркваше у него с някаква котешка гальовност.
	Сведе очи към лицето й и отново се стресна от съвършената му невинност. Ведрото и безгрижно изражение влизаше в остро противоречие с движенията на нейното тяло. Изпита чувството, че държи в обятията си две жени едновременно — едната сякаш бе съществувала далеч преди раждането на сексуалното привличане, а другата бе самата му основоположница.
	— Предполагам, че се изразих прекалено теоретично — каза Брандинг с леко одрезгавял глас. — Животът отдавна е доказал, че злото винаги е банално.
	Шизей отпусна глава на рамото му. Заприлича му на уморено дете, което моли за милувка. Но тя не беше дете и Брандинг осъзна това в мига, в който усети твърдите й гърди. Еротичният заряд бе толкова силен, че той изпусна такта и за малко не настъпи деликатните й нозе.
	Тя вдигна глава и му се усмихна. Нима беше възможно да му се подиграва?
	— Като малка ме учеха, че баналността сама по себе си вече е нещо лошо или поне неприемливо — каза тя. Гласът й беше тих и мелодичен, Брандинг остана с впечатлението, че пее под съпровода на оркестъра. Лъч бледа светлина очертаваше линията на ръката й, свежа и чиста като росата по листенцата на мушкатото до тях. Брандинг имаше чувството, че този лъч е насочен към нея специално, за да подчертае нежната твърдост на плътта й. — На японски има една думичка „ката“. Тя означава правило, но и подходящ начин на живот. Разбирате ли? Баналността остава извън „ката“, тя не принадлежи на нашия свят.
	— На вашия свят?
	— В Япония обучението е всичко, сенаторе. „Ката“ е всичко. Без тези две неща животът ни ще се превърне в хаос, а човекът едва ли ще се отличава от маймуната.
	Брандинг беше чувал какви ли не неща за предразсъдъците на японците, но никога не беше им обръщал сериозно внимание. По принцип не понасяше предразсъдъци и самозаблуди, ето защо кръвта му моментално кипна. Тази непоносимост беше една от причините да не харесва хората, които се събираха на приеми като днешния, тя беше в основата и на многобройните спорове между него и баща му — типичен брамин със синя кръв в жилите. Спорове, заради които така и не се завърна у дома след завършването на колежа. Беше противник на подобен вид невежество просто по природа и винаги се опълчваше срещу него.
	— Вероятно имате предвид законите — рече на глас той, решил да направи опит да я разбере. — Законите цивилизоват човечеството.
	— Човечеството създава законите, за да служат на лични интереси — отвърна тя. — А „ката“ важи с еднаква сила за всички японци.
	— За всички японци, но не и за всички хора — усмихна се той. Късно си даде сметка, че прибягва до онзи тон и усмивка, с които някога посрещаше забавните, но глупави забележки на малката си дъщеря.
	Очите на Шизей проблеснаха и тялото й се отдръпна от неговото.
	— Мислех, че след като сте сенатор, ще притежавате достатъчно интелект, за да проумеете тези неща — хладно каза тя.
	Изправен на дансинга сред бавно полюшващите се двойки, Брандинг веднага си даде сметка, че двамата привличат доста любопитни погледи върху себе си. Затова протегна ръце и каза:
	— Хайде, нека си довършим танца.
	Шизей го гледаше внимателно, без да помръдва. После се усмихна и сякаш решила, че моментното му неудобство е достатъчно възмездие за проявената преди миг грубост, плавно се плъзна в ръцете му. Брандинг отново усети възбуждащата топлина на тялото й.
	Оркестърът превключи на една от тъжните балади, които обичаше да пее преди години Франк Синатра.
	— Каква музика обичате? — попита Шизей, докато бавно се въртяха по дансинга.
	— Коул Портър — сви рамене той. — Също и Джордж Гершуин. Като младеж обичах да слушам Хоуги Кармайкъл… Знаете ли онази песничка — „Сладостно и тъжно“?
	— Аз харесвам Брайън Фери, Дейвид Бауи и Иги Пои — сякаш не го чу тя. — Много ли избързвам?
	Той разбра какво има предвид и някак предпазливо отвърна:
	— Чувал съм за тях.
	— Енергия — прошепна Шизей. — Енергията е това, от което се нуждая заедно с шампанското.
	Той се вгледа в лицето й и почувства как сърцето му забързва своя ритъм, а адреналинът в кръвта му бързо се покачва. Минаваше полунощ. По това време той обикновено отдавна би се сбогувал с домакините и би поел обратно към побелялата от солта и вятъра къща на Дюн Роуд, отегчен и малко депресиран от контактите си е тези сякаш болни хора. Сега изненадано установи, че никак не му се прибира.
	Искаше му се да продължат да танцуват, да продължава да я държи в прегръдката си, но тя се откъсна от него и кратко заяви:
	— Гладна съм.
	Мидите и раците отдавна се бяха свършили и те се принудиха да се задоволят с това, което беше останало — студено пушено пиле, леко увехнала салата и овесени ядки с втвърдило се вече масло.
	Брандинг гледаше с удивление как Шизей се хранеше с апетита на младо животинче, ниско приведена над, чинията. Дългите й нокти, лакирани в златно, светкавично обработваха пилето и овесените ядки, тя ядеше бързо, икономично и лакомо. Изглеждаше така, сякаш беше забравила за неговото присъствие, а и за присъствието на всички останали.
	Когато приключи, издаде устни и внимателно облиза пръстите си. В този жест имаше нещо толкова откровено еротично, че Брандинг неволно изгуби присъствие на духа и успя да си го възвърне едва след като известно време се вглеждаше в невинното й личице, спокойно и безстрастно като лятната нощ наоколо. Шизей избърса устни с книжна салфетка и едва след това си направи труда да отвърне на погледа му.
	А Брандинг реагира като момче, което са хванали да бърка в буркана със сладкото. Наложи му се да си напомни, че жената никога не е в състояние да чете мислите му и успя да й отправи една от онези перфектни и нищо неозначаващи гумени усмивки, които всички политици владеят до съвършенство.
	— Когато правите това, изглеждате глупав като парцалена кукла — каза тя и небрежно захвърли смачканата салфетка.
	Той беше толкова смаян, че за миг изгуби дар слово. После лицето му се наля с кръв, той бутна чинията си настрана и се изправи:
	— Моля да ме извините.
	Тя протегна ръка и взе дланта му.
	— Нима толкова лесно се обиждате? — попита. — А аз си мислех, че един американски сенатор би трябвало да е в състояние да приема истината.
	Нежно, но решително той отдръпна ръката си, после хладно процеди:
	— Лека нощ.
	Сега, на следващата сутрин, с премръзнали от студената вода на Атлантическия океан крака, Брандинг напразно се опитваше да изхвърли от главата си мислите за Шизей. Питаше се дали ще я види отново, същевременно си даваше сметка, че в тази жена има нещо опасно, дори разрушително. Приятно му беше да мисли за нея — сякаш надничаше в дълбока пропаст или пък играеше на прескочикобила над жарта на голям огън. Когато беше хлапе, и той, подобно на всичките си приятелчета, искаше да изпита вълнението на смъртната опасност, да задържи това вълнение колкото може по-дълго. В това отношение беше съвсем като Питър Пан, стремящ се да задържи с всички средства буйната си младост.
	— Господи — въздъхна Брандинг. — Какво става с мен?
	Но вече знаеше, че това, което става с него, няма нищо общо с божието име.


	Джъстин се показа на прага:
	— Имаш писмо — извика тя. — С щемпел от Марко Айлънд, Флорида, което означава, че сигурно е от Лю Кроукър.
	Никълъс вдигна очи от следобедните сенки, които пробягваха по земята. Протегна ръка за писмото, лицето му беше безизразно.
	— Ник? — Джъстин седна на японската веранда до него, но не го докосна. — Какво има, Ник? — Очите й изгубиха пъстротата си и станаха зеленикави, това често й се случваше в състояние на емоционален стрес. Червените точици в ириса на лявото й око пламнаха от самотен слънчев лъч. Дългите й крака бяха кръстосани в коленете, тъмната коса покриваше раменете. Кожата й беше гладка и млечнобяла, обсипана с едва забележими младежки лунички. Носът й, широк малко повече от необходимото, подчертаваше силата на характера, докато плътните устни издаваха наличието на несъмнена чувственост. Годините я бяха пощадили и тя изглеждаше съвсем като момичето, което Никълъс бе срещнал на плажа на Уест Бей Бридж преди цяло десетилетие. Наистина тогава тя беше просто едно наплашено дете, а сега — жена, съпруга и майка, макар и за кратко…
	— Прочети го — подаде й обратно писмото Никълъс. В гласа му прозвуча такова безразличие, че тя отново усети как я залива вълната на безпокойството. От операцията му бяха минали цели осем месеца, но той й изглеждаше все така чужд и различен както непосредствено след нея. Не харесваше храната, която Джъстин му приготвяше, макар тя да му поднасяше все любими някога блюда, сънят му също се промени. С изключение на дните след смъртта на детето, той винаги спеше дълбоко и спокойно, но сега все по-често Джъстин го чуваше да се разхожда из къщата в три часа сутринта. Най-лошото беше, че не се залавяше с нищо. Всеки ден излизаше на верандата, сядаше на стола и отправяше равнодушен поглед към градината.
	В един момент тя не издържа и позвъни на доктор Ханами — хирургът, който го беше оперирал. Веднъж на всеки две седмици Никълъс ходеше на контролен преглед при него и той я увери, че от органическа гледна точка всичко у съпруга й е наред.
	— Мъжът ви преодолява сериозна травма, госпожо Линеър — съобщи й хирургът с непоколебимостта на бог. — Уверявам ви, че това състояние е временно и не е предизвикано от следоперативните медикаменти. Моментното му състояние се основава изцяло на психологически фактори, но общото му възстановяване протича забележително добре. Скоро всичко ще отзвучи.
	Джъстин обаче беше на по-друго мнение. Тя знаеше какво огромно психологическо натоварване може да понесе Никълъс, тъй като беше до него при сблъсъка със Сайго, помнеше отлично начина, по който той се справи със смъртно опасния си братовчед, а после и с Акико — неговата любовница. Всичко това не можеше да се промени от някаква си операция.
	Джъстин отвори писмото и измъкна лист хартия, гъсто изписан на машина. Наистина беше от Кроукър, най-добрия приятел на Никълъс. Когато Джъстин се запозна с него, Лю Кроукър беше лейтенант детектив в градското полицейско управление на Ню Йорк и разследваше серията от тайнствени убийства, извършени от Сайго. Една година след като Никълъс уби Сайго, Кроукър пристигна в Япония и помогна на приятеля си да се справи със съветския агент, който искаше да разкрие строго секретния проект за добиване на петрол от океана, известен с името „Тенчи“. С този проект се бе ангажирал Танцан Нанги, приел поръчката на японското правителство. В тежката битка с един изключително силен физически съзаклятник на руснака, Кроукър изгуби лявата си ръка. Никълъс понесе това много тежко, така и не успя да се освободи от чувството за вина, тъй като Кроукър беше дошъл в Япония единствено заради него. Джъстин знаеше, че Кроукър изобщо не го счита за виновен, но Никълъс — обикновено с подчертан източен манталитет, в този случай се държеше съвсем като европеец.

	Драги Ник и Джъстин,
	Поздрави от Марко Айлънд, вероятно сте изненадани, че не сме в Кий Уест. Но простата истина е, че на мен ми писна от „Края на пътя“ — така местните хора наричат Кий Уест. Това е едно много странно място, дори за шантав щат като Флорида. Човек трябва да е напълно пропаднал или закоравял пияница, за да може да живее там. Затова се преместихме.
	Тук, в Марко Айлънд, риболовът е страхотен. Аликс става истински майстор по марлините. Купих една малка лодка и постоянно сме в морето. С нея си докарваме съвсем приличен доход, макар че едва ли ще забогатеем. От друга страна, местните власти ме удостоиха с титлата „почетен капитан“, тъй като навремето бях спипал доста моторници, които се опитваха да докарат кокаин на територията на щата. Май наистина ще се окаже, че ченгето цял живот си остава ченге.
	Все чакам кога Аликс ще си признае, че й липсва Ню Йорк и животът на фотомодел, но тя си мълчи. Поне засега…
	Новата ми ръка е страшна, Ник! Онзи доктор в токийската клиника „Тодай“, при когото ме заведе, се оказа истински магьосник! Не зная какво точно е окачил в края на китката ми, но то наистина е страхотно! Действа толкова добре, че Аликс почна да ми вика „капитан Сумо“.
	Силата в новата ми ръка е огромна, близо два месеца се обучавах как да я контролирам. А след още четири вече съм сръчен като маймуна. Струва ми се, че е направена от някаква сплав на титан с графит, към която са прибавени особени поликарбониди. И всичко това е увито в херметическа изкуствена кожа. Много съжалявам, че ви нямаше в Токио, когато пристигнах да ми я поставят.

	Джъстин прекъсна четенето и хвърли крадлив поглед към Никълъс. Когато се върнаха от Банкок, където филиалите на „Сато Интернешънъл“ произвеждаха някои от компонентите на чипа Сфинкс, тя изпадна в ярост, разбирайки, че са се разминали с Кроукър. Нима Никълъс не е знаел кога ще пристигне приятелят му, чудеше се Джъстин. Нали той лично уреди да го приеме онзи хирург в „Тодай“? После й хрумна, че съпругът й може би нарочно е предприел това пътуване до Банкок, защото не иска да се види с приятеля си, а още по-малко — някаква протеза, която да му напомня за вината му.

	Но стига съм ви занимавал със себе си. Какво става с вас двамата? Надявам се да сте се справили с всички неприятности…

	Джъстин млъкна, за момент напълно неспособна да продължи. Усети погледа на Никълъс върху себе си и направи опит да се усмихне. После прочисти гърлото си и продължи:

	Просто не мога да повярвам, че от месеци не съм ви писал, а не сме се виждали вече от година! Няма ли начин да отскочите насам за кратка ваканция? Ще ви уредя страхотна яхта, а и Аликс ще се радва. Помислете си!
	Поздрави, Лю.

	— Знаеш ли, че идеята никак не е лоша? — проточи след кратка пауза тя.
	— Какво?
	— Да приемем поканата на Лю. Според мен ще бъде страхотно, ако се върнем за известно време в Щатите. — Не спомена нищо за все по-силното си желание да се прибере в Америка. — Ще плуваме, ще ловим риба, ще си почиваме, ще бъдем в компанията на най-добрите си приятели! — Почука с пръст писмото и добави: — Не зная какво ще кажеш, но на мен много ми се иска да разбера защо Аликс го нарича „капитан Сумо“!
	Още в момента, в който произнасяше тези, предназначени да повдигнат настроението му, думи, тя усети, че сбърка със споменаването на изкуствената ръка на Кроукър. Никълъс се сви, сякаш го бяха зашлевили, после стана и влезе в къщата.
	Джъстин остана неподвижна, с поглед, отправен в сянката на огромния японски кедър, която сякаш беше хипнотизирала Никълъс. После бавно сгъна писмото на Кроукър и го постави обратно в плика.
	Изправен пред фузумата — хлъзгащата се врата от оризова хартия, която водеше към салона за тренировки, Никълъс представляваше приятна за окото гледка — висок и строен, с широки рамене над тесния таз на роден танцьор и пъргави мускулести крака на професионален атлет. Лицето му — ъгловато, по мъжки грубо и привлекателно, излъчваше някаква особена магнетичност, която нямаше нищо общо с класическата красота. Очите му — продълговати и леко извити нагоре, свидетелстваха за източната му кръв. Скулите му бяха високи, а брадичката — тежка и солидна като на баща му, англичанина. Гъстата му черна коса беше започнала да се прошарва и Джъстин много я харесваше такава. От цялата му фигура се излъчваше някакво заплашително спокойствие.
	Понечи да подмине вратата, но в този момент в съзнанието му прозвучаха думите на Лю Кроукър. На едноръкия Лю! „_Стига!_ — раздразнено си заповяда той. — Главата ти е пълна с предостатъчно неща от първостепенна важност, за да си позволяваш самообвинителни игри!“ Някъде дълбоко в душата си съзнаваше, че вината, която чувства, е нещо съвсем европейско. И се ненавиждаше за нея. Дали Полковника се е чувствал някога толкова европеец, запита се отчаяно той.
	В известно отношение Джъстин беше права — това, което се беше случило на Лю Кроукър, беше просто част от неговата карма. Но същевременно тя дълбоко се заблуждаваше. Защото Никълъс беше твърдо убеден, че двамата с Лю Кроукър са родени под една звезда и тяхната карма е преплетена завинаги. Бяха като сиамски близнаци — ако нещо се случи на единия, то веднага се отразява и на другия. Затова беше убеден, че пристигането на писмото от Лю точно в този момент, съвсем не беше случайно.
	Никълъс с нежелание влезе в салона за упражнения и облече черното памучно „ги“. Сякаш от цяла вечност не беше обличал този екип, усещаше го странно чужд върху тялото си. Пак поличба, потръпна вътрешно той. Но какво става с мен? Нищо не е както преди!
	Въздухът тежеше от аромата на суха слама, сред която се промъкваше едва доловима миризма на мъжка пот. Никълъс погледна тапицираното чучело, висящите от тавана халки и дървената решетка за катерене край стената, която беше направил със собствените си ръце. Очите му се прехвърлиха на грубо одяланите греди под тавана, които се преплитаха под различни ъгли. Някога имаше навика да се катери по тях, придържайки се само с глезените и върховете на пръстите си.
	Затвори очи и се опита да си представи колко време беше прекарал тук, изпълнявайки тежките и сложни физически упражнения, свързани с айкидо и нинджуцу — неговите основни дисциплини сред източните бойни изкуства. Ясно помнеше, че тук, в това помещение, се е упражнявал до пълно изтощение и е потъвал в пот, но _изобщо_ не помнеше какви точно са били тези упражнения! Пресвети Боже, това не е възможно, отчаяно въздъхна той. Но беше. В душата му се промъкна ужас и отне решителността му като опитен крадец.
	Коленете му омекнаха и той бе принуден да седне. После пред очите му, като скъпа, но отдавна отишла си жена, изплува споменът за последната му смъртоносна битка. Спомен, пронизан от подозрението, че паметта му беше изопачила значението на тази битка, силно преувеличавайки нейното влияние върху по-нататъшната му съдба.
	Спомни си болката, която му причини Котен — японецът сумо, който се оказа съветски агент и отряза ръката на Лю Кроукър. Причини му я със същата „дай-катана“ — дълъг японски меч — който Полковника му беше подарил за тринадесетия рожден ден.
	_Никълъс финтира надясно и се гмурка под гарда на Котен, но борецът прехвърля катаната в лявата си ръка и стоварва дръжката й в гърдите му. Никълъс отхвръква назад и се просва на пода._
	_„Още не съм те чул да пищиш, варварино — хили се зловещо Котен. — Но скоро и това ще стане!“_
	_Катаната свисти, върхът й се забива в полираните дъски на милиметри от краката на Никълъс._
	_Котен отново се смее — човек-планина, който спокойно посреща атаките на някакво дребно насекомо, което вероятно може да жили, но нищо повече._
	_Контрира неговото „оши“ с дръжката на катаната, а не със собственото си „оши“, както очакваше Никълъс. Страхотен удар в рамото, последван от остро пропукване на извадена от ябълката си става. Изгаряща болка пронизва ръката на Никълъс, цялата дясна страна на тялото му сякаш се парализира_
	— _Мусаши нарича това „изрязване на ъглите“, варварино — зловещо се зъби Котен. — Ще те мачкам бавно и скоро ще започнеш да виеш!_
	_Скача върху Никълъс, прави лъжливо движение с катаната, но прибягва до своето „оши“, за да го повали отново. Отпуска се на коляно, острието на катаната зловещо изсвистява във въздуха._
	_Никълъс отчаяно се гърчи, пръстите на лявата му ръка се забиват в бицепса на Котен и успяват да отклонят удара, но извадената от строя ключица му пречи да блокира изцяло движението „сувари ваза“ на противника._
	_Принуден е да освободи ръката му по-рано от необходимото и да нанесе посичащ удар „атеми“ с левия си лакът. Ясно долавя пропукването на ребрата под него._
	_Котен крещи от болка, извива се встрани и стоварва катаната върху Никълъс._
	_Никълъс следи острието с цялото си внимание. Лявата му ръка се стрелва нагоре, плъзва се по кожата на бореца, напипва китката и рязко я извива. Силата му е огромна, костта пропуква и ръката безсилно увисва._
	_Вече са в относително равни позиции — дясната ръка на Котен е извън строя, той е принуден да прехвърли катаната в лявата._
	_Но следващата му атака е неотразима и рамото му се стоварва върху дясната страна на Никълъс. Този път американецът крещи от болка. Претърколва се встрани, в дробовете му няма дори капка въздух. Главата му клюмва и потръпва от усилието да поеме живителния кислород._
	_Втори жесток удар в слънчевия сплит го просва по гръб. Огромното туловище на Котен се стоварва върху гърдите му._
	_Оттам със свистене излита и последната капчица кислород. Горчива жлъчка задавя Никълъс. Именно в това се състои най-голямата сила на „сумаи“ — особената разновидност на борбата сумо, която Котен несъмнено владее до съвършенство. Да принуди противника си да приеме боя ниско над земята — там, където силата на бореца се увеличава стократно, благодарение на огромното му тегло._
	_Котен насочва блестящото острие към черното „ги“ на Никълъс. Навежда се напред и натискът върху гърдите му става нетърпим. Първият удар е по-скоро цепване, от което кожата се навива на руло като коричката на обелен плод. Бликва кръв, тъмна и гореща._
	_Съзнанието на Никълъс крещи от безсилие. После успява да потъне в „безсъзнателното състояние на Нищото“ и организмът му преминава на пълен самоконтрол. Събира пръстите на лявата си ръка и ги стрелва нагоре — твърди като върха на най-острата сабя. Забиват се със страхотна сила в мекото и незащитено място между брадичката и гърлото на Котен._
	_Никълъс нанася този удар по всички правила на кенджуцу, тоест така, сякаш държи сабя в ръката си — с цялата мощ на мускулите, съзнанието и духа си. Не мисли за тялото на Котен, а за онова, което се крие вътре в него._
	_Ударът носи името „хвърчило“, с лекота прониква през месо и кости. Борецът е мъртъв още преди съзнанието му да успее да регистрира каквото и да било._
	_А после, с болно сърце и отчаян от насилието в живота си дух, Никълъс хвърля своята дай-катана в едно езеро, недалеч от сегашния му дом. Тя бързо потъва, а с нея потъва и целият му дотогавашен живот, който твърдо бе решил да забрави._
	Никълъс разтвори полите на своето „ги“ и попипа хоризонталните белези, останали му от битката с Котен. Ако не бяха те, сигурно би помислил, че всичко е плод на болната му фантазия.
	Нещо в стаята помръдна и главата му рязко отскочи нагоре. Сякаш очакваше нападение от неизвестен противник.
	Видя Джъстин, която пристъпваше по татамите и се насочваше към него. Мълчаливо я изчака да седне до него с кръстосани крака. Очите й изпитателно пробягаха по мрачното му лице, но тя не го докосна.
	— Ако болката ти е наистина толкова силна, трябва да ми позволиш да ти помогна — промълвиха тихо устните й.
	Той помълча известно време, после отвърна:
	— Нищо не можеш да направиш.
	— Искаш да кажеш, че не ми _позволяваш_ да направя нещо.
	Главата му беше отпусната ниско върху гърдите, лицето му чезнеше в сянката.
	— Държиш се неразумно, Никълъс.
	— След като казваш…
	Джъстин се облегна на пети и внимателно го погледна.
	— Ти ми помогна, когато страдах, защо сега не ми позволиш същото?
	— Не е същото.
	— Е, добре — сви рамене тя и за пръв път го докосна с върховете на пръстите си. — Знаеш ли, Ник, дълго време след… след смъртта, аз бях изгубила интерес към секса… Всъщност, това си личеше съвсем ясно.
	— И двамата бяхме така — отвърна той.
	Тя изчака малко, просто за да го накара да осъзнае, че трябва да я остави да каже това, което беше намислила. Той знаеше от собствен опит колко й е трудно да бъде откровена, да разголва душата си.
	— Отвращението ми към секса… всъщност не толкова към секса, колкото към крайния му продукт — донесъл ни толкова мъка, вместо очакваната радост — продължи по-дълго, отколкото трябва, по-дълго от нормалното…
	Уловила озадачения му поглед, тя бързо добави:
	— Да, Ник, знаех какво правя… какво правя и на двамата. Но нямах сили да спра. Сега си мисля, че това беше нещо като болест, като перверзен начин за наказание… Бях убедена, че след всичко, което се случи, ти никога вече няма да ме пожелаеш… Не! — сложи длан върху устата му тя. — Не е нужно да възразяваш! — После се усмихна: — Всичко е наред, повярвай ми! Това, което сторих, го сторих само на себе си. Не ти си причината за него — ти просто беше потърпевш. Съжалявам… — прошепна тя и се сгуши по-близо до него. — Иска ми се… иска ми се някак да се върнем назад във времето, да се справя по-успешно със своята болка, да не й позволя да удавя всичко край себе си…
	— Ти имаше съвсем основателни причини за нея — каза Никълъс.
	— А _твоята_ болка, Ник? — погледна го в очите тя. — Бебето беше и твое…
	Каза това тихо и спокойно, без да влага дори капчица обвинение в гласа си.
	— Не искам да говоря по този въпрос — прошепна той. — Чувствата ми към детето са си само мои!
	— Дори и с мен ли, Ник? — сепнато го погледна Джъстин. — Но нали аз съм твоята съпруга? — Даде си сметка, че повишава глас, но вече не можеше да спре. — Заедно създадохме нашата дъщеря. _Нашата_, чуваш ли?!
	— Няма смисъл да повтаряме очевидни истини.
	Гневът на Джъстин окончателно взе връх.
	— Стига вече! — кресна тя. — Опитите ти да потискаш всички човешки чувства са нелепи! Какво си мислеше за мен, докато се топях от мъка, ден след ден? Несъмнено си се ядосвал, поне от време на време, виждайки как те изключвам от своята мъка. А като говорим за тези дни, искам да ти кажа, че така и не разбрах какво си изпитвал след смъртта на детето. Не плачеше (поне в мое присъствие), не искаше да говориш за това, дори и когато аз събрах достатъчно кураж да го сторя… Толкова дълбоко ли си погребал в себе си всички човешки чувства, нима вече не усещаш присъствието на бедната й душичка?
	— Виждам, че отново се връщаш към позната игра — рече Никълъс. — Да играеш на съд и да ми лепваш тежките си обвинения.
	— Не е така, по дяволите! Просто ти давам шанс да се разтовариш!
	— Ето, виждаш ли? — подхвърли той с тежест в душата. — Вече съм виновен в твоите очи, просто защото трябва да те успокоя, като взема да ти обяснявам всичките си постъпки.
	— Аз съм напълно спокойна! — извика Джъстин.
	— Но лицето ти е зачервено — посочи Никълъс.
	— Върви по дяволите! — скочи на крака тя и се втурна към вратата. На прага спря и просъска: — Ти предизвика този скандал и те моля да не го забравяш!
	Погледите им се срещнаха и Никълъс изведнъж осъзна, че тя има право. Защо не може да събере сили и да й опише всичко, което беше изпитвал през онези ужасни дни? Или пък това, което изпитва сега?
	Отговорът на тези въпроси блесна в съзнанието му с такава внезапна и безпощадна яснота, че той го усети като камък в гърлото си и бавно започна да се поти. Защото се страхуваше — това беше този отговор. Страхуваше се от самия страх в гърдите си, който нарастваше и се развиваше като живо същество.


	Сенжин Омукае вдигна слушалката и нареди да му изпратят сержант Томи Азава. После запали цигара, пусна дим към тавана и зачака. От малкото прозорче на остъкления му кабинет се виждаше част от древния императорски дворец, в който преди около двеста и петдесет години е било поставено началото на най-параноичната династия в историята на Япония — династията на шогуните Токугава.
	Но параноични или не, тези шогуни положително са владеели тайните на властта. Съзнавайки, че трябва да изтръгват от корен всяка проява на непокорство, те пренесли от Китай онзи вид конфуционизъм, който най-точно отговарял на техните нужди. В него се наблягало най-вече на дълга и лоялността, те били въздигнати в религиозен култ. В първоначалния си вид тази религия проповядвала вярност към собствените родители, но, подобно на всички японци във всички времена, и шогуните Токугава не издържали на изкушението да променят из корен оригиналния продукт, който попаднал в ръцете им. В резултат поданиците трябвало да изпитват чувство на дълг и вярност към своя шогун и към никой друг. А този шогун неизменно носел фамилията Токугава.
	Промяната не била толкова изцяло себична, колкото изглеждала на пръв поглед. Сенжин знаеше, че преди първия шогун Токугава, на име Йеасу, Япония е била напълно феодална държава, разкъсвана от междуособните войни на регионалните военачалници, известни под името „даймио“. Йеасу Токугава успял да обедини отделните племена, да ги свърже навеки под бойните знамена на нацията и да ги превърне в могъщ народ.
	Същевременно строгото разделяне на японското общество на касти започнало именно под управлението на Токугава, който бързо оценил предимствата на подобна система за пълен контрол над населението.
	В известно отношение шогуните Токугава са били маниаци на контролирането, съвсем като мен, мислеше Сенжин.
	Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне и той се завъртя заедно със стола към остъклената врата на канцеларията. На прага се беше изправила Томи Язава.
	— Влезте, сержант — покани я Сенжин, който никога не се обръщаше към подчинените си по име. Беше убеден, че като се обръща към тях по звание, той им показва точното място и засилва контрола си върху тях.
	— Докъде стигнахте със случая на убийство и изнасилване? — попита той. — Марико не знам коя си…
	— Бедната душица — въздъхна Томи. — Никой в клуба за стриптийз не знае фамилното й име.
	— Така излиза — кимна Сенжин. Не я покани да седне, тъй като беше убеден, че всичките му подчинени трябва да стоят на крака пред него. Забарабани с пръсти по металната повърхност на бюрото и попита: — Имате ли да докладвате нещо ново?
	— Не, сър.
	— Абсолютно нищо?
	— Зная, че вече сте прочел дневника, както и седмичните ми рапорти — отвърна Томи.
	— А посланието, открито върху трупа? „Това можеше да бъде и жена ти“… Работихте ли върху него?
	— Да, сър. Успях да установя, че жертвата не е била омъжена и често е приемала покани от различни мъже. Приятелите й никога не са посещавали клуба, а от разпитите на останалите танцьорки стана ясно, че Марико не е била близка с нито една от тях. Те казват, че ги е гледала отвисоко. Най-вероятно е момичето да си е въобразявало твърде много…
	— Значи си е сбъркала професията — промърмори той.
	— Вероятно е така, сър.
	Сенжин спря поглед върху Томи Язава. Беше ниска и набита, но с всички необходими женски извивки на тялото си. Върху волевото й лице доминираха големи блестящочерни очи, по-извити нагоре от обичайното. Косата й беше дълга, направена насложен кок и също така блестящочерна. Сенжин знаеше от опит, че тя е много добър служител и именно затова й беше възложил разследването на случая Марико. Ако тя не успее да надуши нещо, значи никой няма да може да го стори.
	— Колко време измина? — попита той. — Осем месеца, нали? Според мен е време да пратим делото към архив.
	— Сър, позволете да подчертая, че аз бях единствената служителка, заета с разследването. — Очите на Томи бяха заковани в стената, на около половин метър вляво и над главата на Сенжин. — Зная какво чувства човек, който си няма никого на този свят. Може би за вас и отдела тази Марико не означава нищо, но за мен тя е близка душа, сродно човешко същество. Много моля да ми разрешите да продължа разследването.
	— Градското полицейско управление не се интересува от вашите молби и желания, сержант! — строго отвърна Сенжин. — То действа по свои установени правила и има проблеми с недостига на хора. — Очите му със задоволство забелязаха как по страните на Томи избиха тъмночервени петна. — Трябва ли да ви напомням кой ви даде пълна свобода да работите месеци наред върху случай, който и двамата считахме за неразрешим още първия ден? Бъдете благодарна, че ви отпуснах толкова време за задоволяване на личните ви амбиции!
	— Слушам, сър — отвърна Томи. — Високо ценя разбирането, което проявихте. Но преди да умре, Марико не е имала на кого да се облегне в живота. Затова много ми се искаше поне сега нещата да са други.
	— Направихте всичко възможно, сержант. Но вече ни притискат нови задачи.
	— Да, сър.
	Сенжин рязко се изправи и застана точно пред очите на Томи.
	— Хората не ме харесват особено, нали, сержант? — попита той.
	— Сър?
	— Дали е поради възрастта ми? — попита той с тон, в който се съдържаше и отговорът. — След шест седмици ще навърша двайсет и девет… Дали им се струвам твърде млад за началник на отдел „Убийства“?
	— Възрастта няма нищо общо със способностите, сър.
	Сенжин гледаше право в очите й, когато тя изговаряше тези думи. Душата му изведнъж се изпълни с непонятни предчувствия. Изпита усещането, че е пуснал още един хищник в периметъра, който беше запазил за себе си, и тревожно се запита дали пък не е подценил интелигентността на Томи Язава. Винаги се беше гордял с факта, че не подценява противниците си. Но тази сержант детектив не беше негов противник. Поне засега.
	— Дали не мислят, че въпреки успехите на отдела, аз не притежавам необходимите качества да го ръководя, сержант?
	— Не, сър, не е така.
	— Ето че все пак стигнахме донякъде — кимна Сенжин, направи кратка пауза, после добави: — Хайде, сержант, кажете честно какво мислите. Тук сме само двамата.
	— А подслушвателната апаратура?
	Сенжин сведе глава и скришом се усмихна. Не само е умна, но и бързо съобразява, помисли си той. Това му харесваше. Победата над човек като нея криеше доста неизвестни.
	Излезе иззад бюрото и се изправи пред нея. Застана толкова близо, че чуваше дишането й и долавяше миризмата на парфюма й.
	— В тази канцелария такава апаратура няма — каза той и впи очи в нейните. — А у вас има ли?
	— Аз съм чиста, сър.
	— Тогава нищо не ви пречи да говорите — рече той.
	Томи отвори уста да поеме въздух, но той сякаш бе лишен от кислород. Зави й се свят от неговата близост. Изведнъж го усети като жив човек, при това _мъж_. Отдавна го наблюдаваше отдалеч, но сега, изправен пред нея, той й подейства като чаша неразреден алкохол. Ноздрите й неволно се разшириха от аромата на мъжкото му тяло и тя направи невероятно усилие да запази самообладание.
	— Моля, разрешете да ви задам един въпрос — знаете ли произхода на фамилното си име — Омукае? — попита тя.
	— Да речем, че не го зная — хладно се усмихна Сенжин.
	— _Омукае_ означава пратеник от друг свят. Нещо като демон…
	— Или ангел.
	— Така е — кимна Томи, опитвайки се напразно да навлажни пресъхналата си уста. — Но и в двата случая „омукае“ не принадлежи на този свят. — Сенжин разбра, че под „този свят“ тя има предвид Япония. — По мнението на част от личния състав, началникът… — Тя млъкна, безсилна да преодолее строгите закони на служебната йерархия, които забраняваха всякаква критика на висшестоящите.
	— Кажете, сержант — ледено процеди Сенжин. — Вече имате разрешението ми да говорите свободно.
	— Част от личния състав е на мнение, че началникът изпълнява служебните си задължения така, сякаш наистина е „омукае“ — довърши мисълта си Томи. Невинаги, разбира се, но хората остават с впечатлението, че мислите повече за себе си, отколкото за полицията и поверения ви отдел в нея.
	— И вие ли мислите така, сержант?
	Томи беше безкрайно объркана. Официалният тон на разговора им влизаше в остро противоречие с физическата близост между двамата, а близкото разстояние до очите му я оставяше без дъх.
	— За да ви отговоря съвсем…
	— Почакайте! — рязко я прекъсна Сенжин. — Въпросът ми не беше поставен честно и аз го оттеглям. Видите ли, сержант, между нас двамата има нещо общо… Всеки по свой начин е нещо като черна овца на отдела. Моето бързо издигане в службата до голяма степен се дължи на серията от преждевременни кончини на висши полицейски служители. И това издигане очевидно не е по вкуса на всички, нали?
	Томи замълча. Беше безкрайно благодарна на началника си, че пропусна обсъждането на нейното положение в отдела, което, както и двамата добре знаеха, се дължеше на нещо като наследство. После се замисли за инцидентите, които, както Сенжин сам изтъкна, го бяха издигнали на върха. В продължение на месеци една банда убийци на Якудза* действаше буквално под носа на полицията в Токио. Всички усилия да се идентифицират нейните членове оставаха без резултат.
	[* Японска мафия. — Б.пр.]
	Но Сенжин Омукае успя да се внедри тайно в престъпния свят. Тайно означаваше без разрешението и знанието на отдела. И впоследствие разкри смайващо широка мрежа на корупция, подкупи и дори убийства, изградена в същия този отдел „Убийства“ на полицията, част от офицерите на който бяха сключили таен договор със самия „оябун“ — шефът на клана Якудза. На практика Сенжин беше успял сам, с голи ръце, да ги разкрие и залови.
	Отделът му беше безкрайно задължен, тъй като, благодарение на него, всичко бе покрито с булото на секретността. Нахалните вестникари така и не успяха да надушат скандала и честта на полицията беше спасена. Томи знаеше, че всичко приключи с масово подаване на оставки.
	Сенжин наруши интимната близост помежду им и бавно се върна зад бюрото си. А Томи изпита нещо средно между облекчение и мъка и това я разтревожи още по-силно.
	Сенжин замислено подръпна от цигарата си, която беше изгоряла почти докрай.
	— Индивидуалният подход към възстановяване на социалната справедливост отдавна вече не се счита за престъпление — промълви накрая той. — Това е _моето_ официално становище и вие сте свободна да го повторите пред всички сътрудници на отдела. — Смачка фаса в пепелника пред себе си и продължи: — Но след като и тъй, и тъй вече повдигнахте този въпрос, няма да е зле малко да ви просветля. Задълженията ни тук са доста разнообразни, но най-главното от тях е да пазим гражданите на Токио от терористични набези. Ако не сте проспали курсовете си по ориентация, вие несъмнено знаете, че терористите не разсъждават като обикновените граждани. Те действат хаотично, а мислят анархично — тоест, мислят като отделни индивиди. Мой дълг, по-скоро наш _общ_ дълг, сержант, е да неутрализираме тези терористи още преди да са навредили на когото и да било. От опит разбрах, че най-добрият начин за това е да се научим да мислим като тях. А от личните ми успехи и от успехите на отдела през петте години, в които го ръководя, ясно се вижда мъдростта на моята стратегия. — Очите му отново се спряха върху лицето на Томи: — Ясно ли се изразявам?
	— Съвършено ясно, сър.
	— Добре — кимна той и отново отправи поглед през прозореца. — Считайте случая Марико за приключен и се пригответе да чуете новата си задача. Някога да сте се сблъсквала с името Никълъс Линеър?
	— Да — кимна Томи. — Мисля, че това име е познато на цяло Токио.
	— И не само на него — ледено процеди Сенжин, после бавно се извърна с лице към нея. — И така, новата ви задача се нарича Линеър-сан. Трябва да не се отделяте от него и да му осигурявате надеждна защита.
	— Сър?
	— Изтрийте това смаяно изражение от лицето си, сержант — каза Сенжин и отново пристъпи към нея. Тази сутрин прихванахме едно кодирано съобщение на съветското военно разузнаване. Само преди двайсет минути то беше разшифровано, ето го — той й подаде лист тънка хартия, пръстите й за миг докоснаха неговите, очите им се срещнаха. После Томи побърза да сведе поглед към изписаната на машина страница, а Сенжин продължи: — По всичко личи, че Линеър-сан е осъден на смърт от руснаците. Сама виждате, че убийството му трябва да бъде извършено не по-късно от следващата седмица.


	Минералната баня „Шакуши фуро“ се намираше в Ропонги — блестящия квартал на Токио, в който чужденците се чувстваха по-малко чужденци, но в който всеки японец над осемнайсет години се чувстваше доста необичайно. Според мащабите на града, тя не беше много далеч от офиса на Нанги — на малка странична уличка с модерни кафенета и дискотеки, които се оживяваха предимно нощем. На ъгъла срещу нея имаше огромен магазин за аудио и видеотехника, чиито петметрови витрини бяха изцяло запълнени от плътно долепени един до друг телевизионни екрани, а на тях се кривеше двойка млади таланти в това, което напоследък беше известно с думичката „пърформанс“. „Таланти“ пък наричаха онзи особен продукт на модерната телевизия, под който се криеха млади хора с разностранни дарби и които на практика не владееха в достатъчна степен нито една от тях. Вероятно затова приличаха на манекени за дрехи и фризури и се сменяха на екрана с онази лекота, с която човек примигва.
	Нанги влезе в банята, купи си номерче на ластик и отиде да се съблича. Тази процедура не беше от леките. През войната бе получил сериозни увреждания на нервите на краката и в резултат движенията му бяха сковани и някак некоординирани. Подпирайки се на бастуна с драконова глава, той внимателно отпусна скелетоподобното си тяло върху полираните дъски, на скамейката, която бе поставена под дългата редица метални шкафчета.
	Как ли ще възприеме лицето ми Кусунда Икуза, запита се той, докато бавно сваляше дрехите си. Несъмнено информацията му ще бъде пълна, не може да не знае, че десният му клепач е замръзнал завинаги в полуотворено положение, а под него се крие синкавобяла и напълно безполезна очна ябълка. Може би са му показали и снимка на Нанги, но това нямаше особено значение. Защото в мига, в който здравото му око се спре върху лицето на Кусунда Икуза, той ще знае от какъв материал е направен този мъж и дали ще може да го победи в психологически двубой.
	За миг остана напълно неподвижен, душата му просто плачеше за цигара. Нанги се отказа от пушенето в деня, в който погребаха Сеичи Сато. Не като самонаказание, а по-скоро като вечно жив спомен за духа на своя приятел — като онова огънче, което мъждука над гроба на убит войник. И наистина, в мига, в който организмът му започваше да копнее за никотин, пред очите му се изправяше съвсем ясно покойният му приятел. Неговият по-голям брат бе жертвал живота си за Нанги по време на войната. След смъртта на Сеичи този факт остана тайна за всички близки и приятели на Нанги, дори и за Никълъс.
	Нанги си припомни траурната и нищо неозначаваща за него будистка церемония на гроба на Сеичи. В страна като Япония подобна церемония беше задължителна, тъй като будизмът и шинтоизмът бяха изключително разпространени. Спомни си и своята безмълвна молитва на латински, докато около гроба палеха ароматизирани пръчици и свещениците запяха своите протяжни песни.
	А после Нанги изпразни съдържанието на сребърната си табакера в близкото кошче за боклук и взе влака за Токио. Там, вместо да отиде в офиса си, той се озова в църквата.
	Войната го бе променила в много отношения — изгуби окото и пъргавината на походката си, раздели се с най-добрия си приятел. Но всичко това беше дреболия в сравнение с духовната промяна, отвела го в лоното на католицизма. Докато се носеше по вълните на Тихия океан върху останките от сваления си самолет и душата му тръпнеше от ужасния спомен за гибелта на Готаро, той неволно потърси утеха свише. Бог не означаваше нищо за будизма и шинтоизма, но именно от Него се нуждаеше Нанги сред водната пустош, именно към Него отправяше своите молитви. Първото нещо, което потърси след края на войната, беше Библията.
	Много години по-късно, обърнал гръб на траурната церемония край гроба на Сеичи, той влезе в своята църква и седна в тясната кабинка за изповеди.
	— Простете греховете ми, отче…
	Беше намерил спокойствие за душата си. Беше тъжен, но Бог беше с него и му предлагаше утеха. Понякога обаче го обземаха съмнения, точно като сега, в тази минерална баня, изпълнена с гореща пара. Не можеше да разбере дали е станал по-силен, или по-слаб, благодарение на католицизма. Наистина, в мигове на изпитание чувстваше подкрепата на своята вяра. Но в други, като този сега, изпитваше тревога от своята тотална зависимост от католическата вяра — такава, каквато се проповядваше в Рим. И кръгът се затваряше. От една страна, си даваше сметка, че част от вярата му означава сляпо подчинение на Божията воля и диктата на Църквата, но от друга — подобно на наркоманите, които чувстват разрушителната сила на наркотика — той усещаше как волята му бавно се топи и изчезва. И това го плашеше.
	Но най-лошото беше, че така и не успяваше да надмогне себе си и да сподели съмненията си в кабинката за изповед. Съзнаваше, че сам по себе си този факт е грях, но не можеше да назове провал онова, което сам не знаеше какво е. Дали всичко това означаваше, че е изневерил на своя Бог, или пък обратното — че Бог му е изневерил?
	Нямаше отговор на този въпрос, а напоследък все по-често се питаше дали между двете му части изобщо съществува някаква разлика. Объркването му пречеше да се пречисти, а това засилваше допълнително чувството му за изолация, за спускане на безнадежден морален мрак както над него, така и над тези, които го заобикаляха.
	Насочи здравото си око към металната врата в дъното на помещението. Мислите му бавно се завърнаха в настоящето. Съсредоточи се и започна да диша дълбоко, тъй като си даваше сметка, че ще трябва да използва всички резерви, за да проведе успешно предстоящия разговор с Кусунда Икуза.
	Освободен от облеклото си, Нанги заключи металното шкафче и уви ластика около китката си. Използваше бастуна доста по-свободно в сравнение с това, което си позволяваше на обществено място. Отдавна беше разбрал, че умният човек може да извлече косвена изгода и от своите недъзи. Имиджът на герой от войната все още означаваше много в Япония и Нанги без колебание прибягваше към него.
	Бавно пое по плочките на влажния коридор, здравото му око със странна триъгълна форма заблестя от прилив на енергия. Плочките бяха дървени, а между тях и бетонния под имаше плитки улеи за оттичане на водата. Бастунът му звучно чукаше върху тях.
	В малката кабинка бе посрещнат от млада жена, която го настани до димящата вана, взе бастуна му и започна да го облива с дървения черпак. Друга девойка насапуниса тялото му и започна да го разтрива с огромна гъба от морска пяна. Горещата вода го караше да се разтапя от удоволствие.
	Чист или „пречистен“ — както биха казали шинтоистите — Нанги бе изправен на крака и насочен към другата част на помещението. Момичетата не забравиха да му върнат бастуна.
	Там го чакаше Кусунда Икуза.
	Нанги се оказа неподготвен да се изправи срещу толкова млад човек и това ясно му пролича. Икуза нямаше дори трийсет години — съвсем бебе според стандартите на Нанги. Нима толкова млад човек може да е представител на „Нами“, а следователно и на самия японски император?
	Някога Икуза положително се беше занимавал с борбата сумо. Здравите мускулести крака бяха подвити под едро и тежко тяло, широки пластове тлъстина се гънеха от шията му надолу. Въпреки това от фигурата му се излъчваха онази сила и стремителност, които човек открива в куршума.
	Главата му беше абсолютно гола. На мястото, на което би трябвало да е косата, имаше само тъмна и сякаш надупчена с миниатюрна игла кожа. Ушите му бяха малки и женствени, на устните му бе застинала изкуствената усмивка на гейша, не, по-скоро на актьор, изпълняващ женска роля. Но черните очи, разположени като скъпоценни камъни в бялото кадифе на това болезнено бледо лице, сякаш бяха събрали в себе си лъчите на невидима, но мощна светлина и стигаха чак до дъното на душата. Този човек обладаваше могъща „хара“ — духовна сила, и Нанги моментално застана нащрек.
	— Танцан Нанги, за мен е голяма чест да се запозная с вас — каза Кусунда Икуза и леко склони глава. — Изпратен съм при вас от името на „Нами“ и всичко казано оттук нататък считайте за казано директно от нея.
	Ритуалният поздрав беше изречен с дълбок и едва забележимо дрезгав глас, някак странно напевен — като на шинтоистки свещеник.
	— Кусунда Икуза, за мен е чест — отвърна в същия стил Нанги. — Усещам присъствието на „Нами“, чувам гласа й.
	Кусунда Икуза кимна с глава, явно доволен от спазването на ритуалите. После вдигна дебелата си ръка, станала сякаш къса от тлъстини и мускули:
	— Запазил съм място, където ще можем да говорим спокойно.
	След тези думи се изправи и поведе Нанги към басейна, разположен в огромно помещение с висок, губещ се сред изпаренията свод. Хората във водата разговаряха шепнешком, но въпреки това ехото улавяше гласовете им, блъскаше ги във влажните плочки на стените и свода, след което отново ги връщаше над повърхността на водата.
	Икуза се спря пред една ниша. Малки светлозелени вълнички тихо се плискаха в зелените плочки, самата ниша беше отделена от басейна с двуметрова преграда от дебело стъкло, зад което се мяркаха голи тела, превърнали се в анонимни сенки.
	Икуза леко се плъзна във водата. Нанги остави бастуна си на плочките и с мъка се настани до него. През цялото време се питаше защо събеседникът му е избрал това място за тяхната среща, дали не е искал да изложи на показ физическите му недъзи?
	За известно време останаха отпуснати в приятно топлата вода, отърсвайки, се от френетичния ритъм на външния свят. Тук, потопени в нея, те намериха, спокойствие. Поне това спокойствие, което предварително бе пожелал Икуза.
	Нанги затвори здравото си око, хвана се с една ръка за перваза на басейна и престана да мисли за каквото и да било. Отвори окото си и се съсредоточи, едва когато Икуза очаквателно се прокашля.
	Веднага почувства пронизващата сила на тези очи, мощни като лазери, които се бяха забили в лицето му. Слънчевите зайчета от леко развълнуваната водна повърхност превръщаха лицето на Икуза в странен екран, по който се гонеха малки летни облачета.
	И то наистина беше екран, но екран, който отразява далеч повече неща от безгрижните светлосенки. Нанги разбра, че ще трябва да разгадае това лице, ако иска да запази позициите си в предстоящия разговор.
	— Нанги-сан — започна Кусунда Икуза. — „Нами“ желае да обсъди с вас един въпрос от особена важност.
	— Вече ми казахте това по телефона — отвърна с подчертано безразличие Нанги.
	— „Нами“ изпитва известно, бих казал дори силно безпокойство от начина, по който ръководите своя бизнес.
	Лицето на Нанги запази безизразното си изражение.
	— Не знаех, че „Нами“ има причини да разследва дейността на „Сато Интернешънъл“ — каза той.
	— Сторихме това по два повода — отвърна Икуза. — Първият беше участието ви в проекта „Тенчи“. Програмата за добив на петрол от океанското дъно е изцяло спонсорирана от правителството, следователно интересът на „Нами“ към нея е напълно оправдан.
	Нанги бързо забеляза, че Икуза се готви да направи пауза, отново затвори здравото си око и потъна в размисъл така, сякаш беше сам. Не го беше грижа за начина, по който започна тази среща, тъй като вече бе успял да долови обвинителната нотка в гласа на Икуза. Неясна и далечна, затова и особено обидна. А сега пък нарочно мълчи, просто за да възбуди интереса му към втората причина, накарала „Нами“ да обърне внимание на „Сато Интернешънъл“.
	Вече беше убеден, че тактиката на Икуза за началото на разговора е преднамерено обидна. Какво ли иска да спечели чрез нея? Дали това е обикновен опит за налагане на волята, или зад него се крие друг, по-изтънчен мотив?
	Нанги прочисти съзнанието си, разбрал, че е безсмислено да си задава подобни въпроси. Ще слуша и наблюдава Икуза, ще се опита да го прецени като противник. Едва тогава ще може да разчита на някакви смислени отговори.
	— Преди три години проектът „Тенчи“ се размина на косъм от руско компрометиране — поде най-сетне Икуза. — И оттогава насам добива значително по-малки количества петрол от първоначално предвидените.
	— Съвсем вярно — размърда се във водата Нанги. — Преди всичко обаче искам да подчертая, че Никълъс Линеър почти сам успя да спаси тайната на „Тенчи“ от ръцете на руснаците. Второ: открихме, че пластовете шистоидна глина на дъното на океана край Курилските острови са далеч по-плътни от обикновеното. Нашите геолози вече са убедени, че това се дължи на честите земетресения в района. Органичният състав на тези шисти е доста особен.
	Настъпи мълчание. Сенките, които се движеха зад обсипаното с капки стъкло, бяха размити и неясни. В комбинация с тихия плясък на вълничките те сякаш се превръщаха в някаква странна фотолента, върху която човек може да интерпретира каквото му хрумне.
	— „Нами“ е запозната с докладите на вашите геолози — каза най-сетне Икуза и в гласа му се долови смътно неодобрение.
	А Нанги усети, че отново му се подхвърля въдичка. Икуза не отправи открити обвинения нито към него, нито към „Сато Интернешънъл“ и едва ли щеше да го стори отсега нататък. Какво знае той? Дали задачата му не е просто да опипа терена? Може би разчита, че сам Нанги ще му предостави доказателства за своите прегрешения?
	— Значи „Нами“ е наясно и с нашите усилия час по-скоро да достигнем пълната мощност на проекта — каза на глас той.
	— „Тенчи“ е само част от въпроса — лениво отвърна Икуза и започна да движи краката си под водата. Рой ситни мехурчета се втурнаха към повърхността. Изчака ги да се пръснат в тялото на Нанги и едва тогава добави: — _Главната причина_ за безпокойството на „Нами“, а при създалите се обстоятелства бих, казал — дори и за _тревогата_ й, се крие другаде…
	Спокойствие и търпение, заповяда си вътрешно Нанги. Няма друг начин да разбере каква е истинската причина за тази среща. Той имаше своите тайни, разбира се. Но като всеки човек, който има какво да крие, и той беше до известна степен уязвим. Усещаше как въпреки волята си започва да се безпокои от начина, по който го разпитваше Икуза. И съзнаваше, че трябва да удвои усилията за прикриване на това безпокойство, ако иска да му попречи да свърши работата вместо Икуза.
	Нанги остро погледна събеседника си и каза:
	— Искрено желая да ви предоставя информацията, от която се нуждаете.
	— Дори ако собствената ви философия невинаги съвпада с тази на „Нами“, така ли?
	— Зная докъде се простира моят дълг — отвърна Нанги. — В онези концентрични кръгове, в които лежи дългът на всеки японец. Император, родина, компания, семейство.
	— Несъмнено — кимна Икуза. — Но човек понякога се пита в какъв порядък са подредени тези кръгове.
	Нанги замълча, ясно усетил, че онзи очаква сам да се подхлъзне.
	— Ако съвестта ви е чиста, няма от какво да се страхувате, Нанги-сан — подхвърли пренебрежително Икуза.
	Нанги разбра, че ръкавицата е хвърлена. Разбра и още нещо — пасивното поведение няма да мине, Икуза е прекалено умен за подобен похват. Усети, че трябва да мине в нападение, ако наистина иска да придобие вярна представа за този човек. Но подобна тактика може да се окаже нож с две остриета и игра с огъня, тъй като противникът му почти сигурно я очаква.
	А колкото повече говори човек, толкова повече се разкрива.
	— Откритостта никога не е била заместител на благородството — започна след известен размисъл той, уморен да бъде единствена тема на разговора. — „Ижи о хару“* върши чудесна работа, когато става въпрос за XVI век на Токугава или за романтичните разбойници от Якудза, но в днешните сложни времена „ижи о хару“ най-често се използва като лост за постигане на известно лично предимство.
	[* Термин, който означава да се придържаш към позицията си, дори и когато тя е доказано погрешна. — Б.пр.]
	Икуза примигна, изненадан от мощната атака на Нанги. Даде си ясна сметка, че Нанги току-що бе поставил под въпрос не само личните му мотиви, но и тези на самата „Нами“.
	— „Нами“ е над всякаква критика и посегателства — малко вдървено отвърна той.
	— Предателството никога не може да бъде неприкосновено — внимателно промълви Нанги. — То трябва да се изтръгва из корен, независимо на каква почва е поникнало.
	Кусунда Икуза се размърда и в един кратък, изпълнен с напрежение миг Нанги изпита чувството, че ще бъде нападнат. После едрият мъж се успокои, а вълните, повдигнати от огромното му тяло, се плиснаха през ниския парапет и заляха плочките.
	— Вярно е — каза Икуза. — Предателството не може да бъде толерирано, независимо на какво ниво е осъществено. — Нанги със задоволство долови напрегнатата нотка в гласа му. — Именно това е причината за нашата среща.
	— Предателство — повтори Нанги, опипвайки думата с език, сякаш тя беше рядко вино, което трябва да се назове. Питаше се чие предателство има предвид Икуза и какво съдържа то. Оказа се, че не трябва да чака дълго.
	— „Нами“ се безпокои от действията на вашия партньор „итеки“ Никълъс Линеър — промълви Икуза и опари лицето на Нанги с огнения си поглед.
	Зад стъклената преграда продължаваха да помръдват неясни сенки, съвсем подходящ декор за тази странна среща.
	— Значи Никълъс Линеър е обект на внимание от страна на „Нами“? — внимателно попита Нанги.
	— Точно така — малко надуто отвърна Икуза, който очевидно очакваше да шокира събеседника си със споменаването на това име. Уверен, че е успял, той отново се чувстваше на твърда земя и това съвсем видимо му носеше удовлетворение. Нанги мълчаливо си отбеляза тази проява на слабост. — Десетилетия наред „Нами“ се задушаваше в примката на американците и останалия свят, Нанги-сан — продължи дебелият мъж. — Непрекъснато ни се напомняше, че ние сме само една бедна и изгубила войната страна. Нима това не е един вид промиване на мозъци? И какво се получава, когато един силен човек е подложен на насилствена манипулация в продължение на десетки години? Той неволно започва да вярва в това, което му се внушава. Точно това се случи на японците от вашето поколение!
	Проснат във водата, Кусунда Икуза приличаше на огромна крастава жаба, която се тъпче с гадни насекоми. Нанги имаше чувството, че този човек е лишен от младост, а следователно и от възможността да възприема живота чрез собствения си опит.
	— Но хората от моето поколение са израснали в обстановка на една силна японска икономика и още по-силна валутна единица — продължи монолога си Икуза. — Нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса, Нанги-сан. Вече ние сме тези, които завладяват Америка, купуват недвижима собственост, звукозаписни компании, банки и електронни заводи. На практика единствено японците държат на повърхността потъналата в огромни дългове американска икономика. Години наред откупуваме ценните книжа, емитирани от правителството им, а сега започваме да правим същото и с акциите на промишлените им предприятия. Много скоро тези предприятия ще бъдат наша собственост. Американската продукция, става все по-нискокачествена. Светът, който някога се е смял на японските стоки, днес се смее на американските. Учили са ме, че всичко, което знаем за проектирането и качествения контрол, дължим на американците. Но все по-трудно вярвам в това!
	Лицето на Икуза потръпваше от трудно сдържан гняв — сякаш описаните световни явления са му налеели лична обида, сякаш бе живо превъплъщение на обидената Япония.
	— Истина е, че Америка все още притежава огромен запас от природни ресурси — нещо, което ние никога няма да притежаваме. Мощта на въоръжените им сили е също така огромна. Но запитайте се, Нанги-сан — това ли е тази Америка, която ни окупира през 1946 година? Не! Неграмотността и престъпността са проблеми, които стават все по-тежки в тази страна. Днес Америка се бори да се опази чиста от невероятното количество мелези с ограничени умствени способности, които я заливат като могъща приливна вълна. Либералната й политика по отношение на имигрантската вълна ще бъде последен пирон в ковчега й. Във финансово отношение дълговете й са толкова огромни, че тя няма практическата възможност да ги обслужва. Банковите банкрути се увеличават непрекъснато, а ние знаем, че те имат ефекта на снежната лавина. Америка днес е страна в сериозен упадък.
	— Дори да приема всичко казано дотук за абсолютна истина, аз все пак не виждам какво общо има то с Никълъс Линеър — обади се Нанги.
	Икуза — изръмжа и се размърда, тежкото му тяло предизвика ново вълнение в нишата.
	— Макар произходът му да е смесен — англо-китайски, той е американски гражданин — каза той. — Освен това поддържа доказани връзки с разузнаването на тази страна. Никога не забравяйте, че когато руснаците го плениха и изтезаваха, той служеше на най-голямата американска шпионска централа.
	Икуза млъкна и остави последните си думи да увиснат във въздуха като тежко обвинение.
	— Линеър-сан преживя немалко тежки мигове, за да опази тайната на „Тенчи“ от руснаците — обади се Нанги.
	Икуза самодоволно се усмихна, сякаш отдавна бе чакал повдигането на този въпрос.
	— Вашата лоялност по отношение на този мелез е добре документирана, Нанги-сан! — хладно изсъска той.
	Нанги запази самообладание с върховно усилие на волята. Даваше см сметка, че избухне ли в момент, като този, Икуза ще го осъди на смърт.
	— Вече ви казах, че добре зная докъде се разпростират моите задължения — каза с равен глас той.
	— Американците са майстори на лъжата и измамата — продължи дебелият, без да дава вид, че го е чул. — Когато са врагове, те побеждават; когато са приятели — експлоатират.
	Нанги слушаше с неотслабващо внимание и веднага разбра, че Икуза минава от общото към конкретното: вече говореше единствено за Никълъс.
	— Обединението между „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“ изобщо не трябваше да бъде допуснато — продължи дебелият мъж и мрачно поклати глава. — Преди всичко, защото „Тенчи“ има жизненоважно значение както за националната сигурност на Япония, така и за независимостта й от чужди енергийни източници. Не е необходимо да ви напомням, че именно тоталната ни зависимост от вносно гориво ни прави толкова силно уязвими. И именно тази зависимост роди проекта „Тенчи“. — Пронизителните очи на Икуза отново се забиха в лицето на Нанги: — Втората причина, заради която наричам грешка споменатото обединение, Нанги-сан, се дължи на факта, че вашата компания има достъп до твърде много тайни — промишлени, държавни, дори и военни. А това прави присъствието на чужденец в нея още по-опасно и нежелателно. Поставихте ни под заплаха, но не бива да си въобразявате, че това състояние може да продължи.
	Макар да знаеше какво ще последва, Нанги предпочете да замълчи. Нека го каже гласно, помисли си той. Няма да му помагам!
	— „Нами“ поддържа становището, че тази опасна връзка с американеца трябва да бъде прекъсната — съобщи му с равен глас Кусунда Икуза. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Както в личен, така и в чисто делови план.
	Нанги не отвърна нищо, но Икуза реши да продължи със съветите си.
	Имате трийсет дни да ликвидирате сливането между „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“. Но аз настоявам още от днес да изолирате всички служители на „Томкин“ от каквато и да било връзка с „Тенчи“. Също и Никълъс Линеър, разбира се.
	Нанги се почувства като човек, на когото току-що са прочели смъртната присъда.
	— А какво ще стане с предприятието за съвместно производство на компютърния чип „Сфинкс“? — попита той. — Това е първият ни джойнт венчър с „Томкин“, именно те ни предоставиха технологията T-PRAM. А печалбите ни са огромни.
	— Съвместното предприятие ще бъде разтурено, разбира се — отвърна Икуза и очите му отново зашариха наоколо.
	— Без участието на „Томкин“ ние оставаме с празни ръце — поясни Нанги. — Технологията си е стопроцентово техен патент.
	Очите на Икуза се върнаха върху лицето на Нанги.
	— Намерете начин да се сдобиете с технологията, след като този T-PRAM-чип е толкова печеливш — някак разсеяно подхвърли той.
	— Нямам намерение да крада притежанието на своя приятел! — отсече решително Нанги.
	— Мисля, че ще ви трябва малко време да обмислите този въпрос — бавно и внимателно рече Икуза и вдигна ръка, сякаш за благословия: — Трябва ясно да видите кои са истинските ви приятели.
	Нанги замълча. Сякаш го бяха разпънали на гола скала и лешоядите всеки миг щяха да започнат да ръфат тялото му.
	След малко Икуза отново проговори, в гласа му прозвуча едно, на пръв поглед, нескрито доброжелателство:
	— Вече няколко пъти казахте, че знаете докъде се простира дългът ви, Нанги-сан. Затова мисля, че е излишно да ви го напомням… — Но въпреки това го стори: — Дълг към императора, дълг към родината, дълг към компанията и накрая — дълг към семейството. Това е точният ред. — Икуза затвори очи и сякаш едва сега реши да се отдаде на приятното отпускане в топлата вода: — Изпълнете своя дълг, Нанги-сан. Към това ви призовава „Нами“… и императора!


	Котън Брандинг се събуди с необичайно чувство за сексуално напрежение. Ерекцията му беше толкова силна, че не спадна дори след уринирането.
	Сънува Шизей.
	В съня си чуваше музиката, усещаше бедрата й, а най-вече това, което се криеше между тях. Бяха се любили в такт с музиката, бавно кръжейки по плочките на дансинга, пред очите на оркестъра. Брандинг се изчерви от спомена за този сън. Обля главата си със студена вода, сякаш това щеше да му помогне да се отърве от натрапчивото видение.
	После в съзнанието му изплува Мери, мъртва едва от два месеца. Отново видя как вадят тялото й от смачкания мерцедес, ударен челно от тежък камион, шофьорът на който бе изгубил контрол над управлението и бе минал в платното за насрещно движение на вашингтонската магистрала 295. Телевизионният репортер съобщи, че полицията била принудена да използва оксижен, за да я извади от смачканите ламарини, станали неин ковчег.
	Надвесен над малкия умивалник, Брандинг потръпна и стомахът му изхвърли навън всичко, което беше останало в него от предишната вечер. Това му помогна да се справи с ерекцията, сънят също се разтопи и изчезна.
	Взе душ, нахлузи къси панталони, зелено поло и леки чехли, след което се отправи към кухнята. Подобно на всички помещения в този дом, кухнята беше огромна — пълна със златиста светлина, въпреки ранния час. Зад прозореца се виждаха пясъчните дюни и водите на Атлантическия океан, които неуморно атакуваха брега.
	Кафето се приготви автоматично от някаква западногерманска машинка, която Мери беше поръчала от каталога „Уилямс-Сонома“. Брандинг никога не беше виждал смисъла от подобни уреди, но тази сутрин беше доволен от наличието й. Пъхна един замразен кроасан в микровълновата печка, изчака го да се затопли и го прехвърли в картонена чиния.
	Излезе на верандата, отпи глътка кафе и захапа кроасана. Очите му се спряха на телефонния апарат, над главата му крякаха гларуси. Не усети вкуса нито на кафето (което беше отлично), нито на кроасана (който и без това не струваше). Мислеше си дали да позвъни на Типи Норт — домакинята на снощния маскарад — и да поиска от нея телефона на Шизей, или поне фамилното й име. Бяха изминали три дни от тяхната среща — цяла вечност.
	В същия миг издрънча звънецът на входната врата. Хвърли машинален поглед на часовника си — беше едва осем сутринта, при това в неделя. Някой вероятно се е объркал. Продължаваше да гледа апарата, забравил напълно за закуската си. Входният звънец отново се обади, но той не му обърна внимание. Не беше в настроение за гости, а и този, който беше решил да се появи толкова рано, сигурно ще се окаже невероятен досадник.
	Гларусите продължаваха да кръжат с крясъци ниско над водата, нощната влага между дюните чакаше екзекуцията си от слънчевата светлина. Присвивайки очи, той можеше да види изсъхналите останки от подковообразен рак, древната сивкавочерна коруба остро контрастираше с белия пясък.
	По дървените стълби, водещи към плажа, се разнесоха стъпки и той извърна глава. Някой идваше по пътечката между дюните, която наскоро бе направил по настояване на местната комисия за опазване на природната среда.
	Фигурата изскочи от утринните изпарения и се потопи в ярката слънчева светлина. Тя падаше под такъв ъгъл върху нея, че отначало той я помисли за гола. С приближаването й обаче той забеляза най-оскъдните бикини, които беше срещал в живота си. Тялото наистина беше полуголо и принадлежеше на Шизей.
	Брандинг беше толкова изненадан, че изобщо не си направи труда да отговори на въпроса й.
	— Защо не отваряте? — попита го тя, сякаш изскочила направо от съня му. — Кук! — подвикна тя. — Нали казахте, че мога да ви наричам с това име?
	— Така ли ви казах? — объркано попита той, а в душата му се появи чувството, че е пристъпил важна клетва. Битката му със сенатора Дъглас Хау беше в разгара си и той не би трябвало да се занимава с никакви жени, особено пък с тази. Въпреки това не я отпрати, очите му лакомо поглъщаха стройното й тяло.
	Забелязала втренчения му поглед, Шизей извади от платненото сакче през рамото си лека бяла хавлия и се наметна с нея.
	А Брандинг откри, че желанието му да я сграбчи в прегръдките си може да се сравни единствено с болката от животинското ухапване. Усещаше онези могъщи приливи на сексуално желание, които не беше изпитвал от младежки години, лицето му пламтеше.
	— Остана ли ви кафе? — попита Шизей.
	Върху прасеца й бяха полепнали ситни песъчинки във формата на странен овал. Те контрастираха с гладката й кожа по толкова особен начин, че Брандинг почти се преви на две от болката в слабините си.
	— Ще ви налея — дрезгаво отвърна той.
	Когато се върна от кухнята, видя, че тя се беше настанила точно срещу мястото му край малката, покрита с опушено стъкло масичка. Подаде й чашата и седна. Наметката й беше разтворена, тялото под нея беше гладко, без никакви косъмчета. Имаше нещо замайващо и хипнотизиращо в тази хладна, мека и безкрайно гладка кожа. Сега още повече му приличаше на дете. Подобно на повечето американци, Брандинг неволно свързваше окосмяването на тялото със зрелостта.
	Същевременно беше безкрайно далеч от детето. Бикините й представляваха три миниатюрни триъгълничета на кафяво златни ивици, всичко под тях беше толкова качествено, колкото изглеждаше. Формата на тялото й не скриваше нищо, нито пък загатваше за някаква моминска незрелост.
	— Изненадан съм, че ви виждам — каза той.
	Очите й, тъмни като кафето в чашата пред нея, се спряха открито върху лицето му.
	— Исках да видя къде живеете — каза тя. — Това ще ми позволи да науча за вас далеч повече, отколкото сам бихте признали.
	Той отбеляза, че тя не споменава нищо за злополучния край на първата им среща. Явно нямаше никакво намерение да се извинява.
	— Защо проявявате интерес към мен?
	— Това е подозрителен въпрос.
	— Не съм подозрителен, а по-скоро любопитен — отвърна малко колебливо Брандинг.
	— Вие сте властен, привлекателен и интелигентен — отвърна Шизей. — Защо да не проявявам интерес към вас?
	— Жена ми почина едва преди шейсет дни.
	— Какво значение има това за нас?
	— Покрай другите неща има и период на траур, който трябва да се спазва — отвърна той, после с лекотата на опитен политик прибягна до един от собствените й изрази: — „Ката“, подходящата форма на поведение. На всичкото отгоре точно сега съм в разгара на жестока битка със сенатора Дъглас Хау. Той е умен и безскрупулен, съветниците му — също. Това е достатъчно опасно, но за мен е още по-опасен фактът, че зад гърба му стоят хора с огромно влияние и купища пари. Затова не мога да си позволя нищо, което би му дало възможност да опетни името ми.
	— Разбирам — кимна Шизей и се усмихна. После остави празната чаша на масичката и стана да си върви: — Благодаря за кафето и откровеността.
	Беше сбъркал. Кожата й не приличаше на мрамор. По-скоро наподобяваше ранна лятна праскова — от онези златисти плодове, които човек нетърпеливо захапва и се опива от сладост, докато лепкавият сок се стича по брадичката му.
	Брандинг импулсивно се наведе напред и хвана ръката й над масичката.
	— Не си отивайте! — прошепна той, сам учуден от силата на желанието си. — Останете още малко!
	_„… Отне повече от два часа, за да бъде извадена жертвата“_, прозвуча в главата му гласът на онзи репортер, а камерата се приближаваше за снимки в едър план. Едър план на Мери. На _неговата_ Мери! Мили Боже!
	Престани, заповяда си той и неволно затвори очи. Какъв смисъл има? Мери минаваше по този път два пъти седмично в продължение на години. Как би могъл да я предпази? Отговорът на този въпрос беше очевиден — не би могъл да стори нищо. И именно поради това чувството му за вина беше толкова пронизващо, понякога дори разкъсващо вътрешностите му.
	— Добре, ще остана — промълви някак неутрално Шизей.
	Той отдръпна ръцете си.
	— Както желаете, няма да настоявам повече.
	Тя се разходи по верандата, малко старомодна, но уютна с пълзящите растения край стените. Мери много я обичаше, лично бе обсъждала плановете с архитекта. Разположени на три метра една от друга, масивните дървени колони подпираха навеса, който същевременно представляваше и основа на терасата на горния етаж.
	Обзет от внезапно любопитство, Брандинг вдигна глава:
	— Така и не ми казахте с какво се занимавате — промълви той.
	— С обществена дейност — отвърна Шизей. — Ангажирана съм с различни международни организации за опазване на природната среда.
	Брандинг си представи купищата подобни дейци, които гъмжаха в политическите кръгове на Вашингтон и поклати глава:
	— Тази работа не е от леките.
	— Направо е невъзможна — усмихна се тя. — Но все някой трябва да я върши. А ние, японците, отдавна се славим като защитници на безнадеждни каузи.
	Хвана се за една от колоните и се завъртя около нея — едно стряскащо повторение на това, което вършеше Мери, когато изпитваше удовлетворение от своята благотворителна дейност, или пък се радваше от приемането на важен закон.
	Брандинг стана и я последва, без да отделя очи от стегнатото й тяло. Приличаше му на безгрижно подскачащо животинче, спокойно и весело. В душата му се промъкна странно задоволство, примесено с онази едва доловима тъга, която човек изпитва при първия полъх на есента. Беше толкова необичайно чувство, че Брандинг го сподели с Шизей — някак неволно и почти импулсивно.
	Тя спря неочаквано рязко, сякаш някой я беше сграбчил за шията. После зашляпа с боси крака по плочките и се приближи до него.
	— В Япония всички очакват трите априлски дни, през които цъфтят вишните. Въздухът е пропит от техния аромат. Някои предпочитат първия ден и отиват в парковете или градините да наблюдават напълно цъфналите вишни, свежи и прекрасни като младостта. Други отиват на втория ден — когато цветовете са натежали от зряла красота. Но всички без изключение присъстват на третия — тогава, когато цветовете започват да се ронят като божествен дъжд. Наблюдаваме как те бавно се сипят по земята и това ни помага да не забравяме, че всичко в този живот е преходно, дори и най-прекрасните творения на природата. Тогава се чувстваме и радостни, и тъжни. На японски наричаме това състояние „моно но аваре“ — патосът на живота… — Ръката й леко го докосна: — Мисля, че точно това сте изпитал и вие.
	Брандинг не изчака спускането на нощта, за да отведе в леглото своето вишнево цветче. Вътрешността на къщата тънеше в здрач, напоен със странния флуоресцентен блясък на летния ден зад спуснатите щори, очите й силно блестяха. Шизей пристъпи към него и бавно започна да го съблича. Той не помръдна, усетил вярно желанието в очите и поведението й.
	С опитни ръце тя смъкна полото му и дръпна ципа на шортите. Той стоеше пред нея напълно гол, а тя си остана с бикините. Брандинг откри, че това му е особено приятно, че с наслада попива голите форми на тялото й, докато въображението му настойчиво се опитва да си представи онова, което се крие под миниатюрните парчета тънък плат.
	Виждаше очертанията на зърната й, но не познаваше нито цвета, нито плътта им. Можеше да забележи очертанията на вертикалната тайнственост под триъгълничето около бедрата й, за която мечтаеше с цялата си душа, но не познаваше истинската й форма. Предстоеше му да научи толкова много тайни за краткото време, в което откъсналото се от дървото цветче се рееше към земята.
	Тя го гледаше с онова жадно любопитство, с което обикновено мъжете оглеждат голото женско тяло. Никога досега не бяха го гледали така. Потръпна от приятно вълнение и се зачуди защо някои жени се обиждат, когато ги третират като сексуални обекти. За него самия подобно отношение означаваше единствено повишаване на мъжкото му самочувствие.
	Шизей впи поглед в очите му, привличайки цялото му внимание. Стоеше съвсем близо до него и той беше сигурен, че усеща топлината на тялото й. В душата му нахлу споменът за плътно прилепналото до него тяло по време на танца и той бързо се възбуди. Миг по-късно усети пръстите й около члена си. Не го галеха, не се движеха с обичайните нежни движения. Вместо това здраво го стискаха и той ставаше все по-голям и по-твърд.
	— Вече си готов — прошепна Шизей. — Побързай!
	Каза го така, че устата на Брандинг се изпълни със слюнка. После наметката й се плъзна на пода, последвана от бикините. Очите на Брандинг поглъщаха очертанията на тялото й — съвсем по същия начин, по който преди миг тя беше правила това.
	— Обърни се! — дрезгаво промълви той.
	Но Шизей поклати глава и пристъпи към него. Този път между разгорещените им тела нямаше никаква преграда. Главата й се спусна надолу и захапа едно от зърната му. От устата му се изтръгна лек вик на наслада, желанието разтърси тялото му чак до слабините. След това тя се покачи отгоре му и се уви около тялото му с гъвкавостта на поклонница, отправяща молитва към гигантски фалос. Той простена.
	Любеха се под звуците на една плоча от Грейс Джоунс, която бе донесена тук от дъщерята на Брандинг. Той никога не я беше пускал, но Шизей я изрови сред купищата плочи на Джордж Шиъринг и Боби Шорт. Гласът на певицата беше ту мек като месестата вътрешност на сочен плод, ту твърд и блестящ като хромираните части на спортен автомобил.
	Брандинг никога не беше се любил под звуците на музика. Мери винаги държеше на пълната тишина, за да може да се наслаждава на секса. Стори му се, че музиката е едновременно възбуждаща и тревожна — почти го караше да изпитва усещането, че люби две жени едновременно. Или, по-точно казано — че те го любят. Едната със своята уста и секс, другата — с гласа си.
	После блесналото от пот гъвкаво тяло на Шизей се притисна с невероятна сила към неговото, той проникна до дъно в нея и забрави всичко.
	След известно време на лицето му се появи иронична усмивка и той каза:
	— Чудя се какво ли щяхме да направим, ако вместо албума на Грейс Джоунс беше открила някоя плоча на Дейвид Бауи! — Чувстваше се изтощен и изконсумиран докрай. Тя беше смайващо опитна и изключително силна. Имаше чувството, че е прекарал поне два часа в гимнастически салон и е изпълнявал тежки и сложни упражнения. Но чувството за изтощение му беше безкрайно приятно.
	— Под музиката на Дейвид Бауи обикновено мастурбирам — отвърна тя. — Ти мастурбираш ли понякога, Кук?
	— Въпросът ти е много странен — преглътна с неудобство той, отново смаян от способността й да го шокира.
	— Така ли? — учуди се тя. — Но защо? Това е просто един от параметрите, който те прави такъв, какъвто си — един от многото обикновени хора.
	Той се надигна и спусна краката си на пода, решил твърдо да сложи край на тези настроения. Чувстваше се неудобно от рязката й, някак съвсем детска прямота. Същевременно си даваше сметка, че тя съвсем не е дете.
	— В Америка подобни неща не се дискутират — рече той.
	— Дори между съпрузи?
	— Ние не сме съпрузи, Шизей. Ние сме почти непознати. — После, усетил проницателния й поглед върху лицето си, някак без да иска добави: — Дори и съпрузите невинаги ги дискутират.
	— Но това е глупаво — отвърна тя. — Мастурбирането е естествено като голото тяло, като самия секс. А американците се срамуват от него!
	— Доколкото зная, в Япония също има доста неща, за които не е прието да се говори.
	— Искаш ли да говорим за тях?
	Брандинг с недоверие я погледна.
	— Ами „ката“?
	Шизей се размърда върху леглото, стисна между прасците си цветния чаршаф, с който беше покрита, и ловко го метна към дъските на пода, потъмнели от старост.
	— Учили са ме, че ако нещо е скрито под леда и ти го усещаш без да си в състояние да го видиш — то все пак е там движи се и нарушава спокойствието на водата…
	После разтвори бедра и изви гръб, за да привлече погледа на Брандинг.
	— Ела тук, Кук — дрезгаво добави тя. — Мисля, че още не съм свършила с теб, пък и ти с мен!


	Джъстин излетя от гимнастическия салон на Никълъс и се отправи към кухнята. Вътре обаче не можа да си спомни какво искаше да приготви за вечеря. Не усещаше никакъв глад, а ако Никълъс е гладен — нека сам си приготви вечерята, реши тя.
	После си даде сметка, че не се чувства добре в нито едно от многобройните помещения на този дом. Излезе навън, спусна се по стълбите на верандата и се насочи към огромния японски кедър. Подмина кичестото дърво и започна да се разхожда във все по-сгъстяващия се вечерен здрач. При каменната чешмичка, която Никълъс й показа за пръв път преди три години, се озова напълно случайно.
	„Жадна съм“, беше казала тогава тя, жадна беше и сега. Наведе се, взе ръчно правения бамбуков черпак и отпи няколко глътки. Очите й се спряха на дъното на малкото басейнче, върху което беше издълбан йероглифът, означаващ „мичи“ — пътека, пътешествие.
	Нима съдбата й беше определила да остане тук в Япония? Нима това беше единствената посока на нейната пътечка, единствената цел на нейното пътешествие в живота? Възможно ли е това? Винаги беше вярвала, че пътешествието в живота се състои от много и различни пътеки, които водят във всички посоки на света. Е, и какво от това? Направи опит да си представи живота си без Никълъс, но видя единствено ужасната самота, която я чакаше там. Да живее някъде без него би било истинско мъчение, тя знаеше, че умът и душата й винаги ще бъдат при него. Не желаеше да прекара остатъка от дните си като емоционален инвалид.
	От друга страна си даваше сметка, че така повече не може да продължава. Беше изцяло зависима от Никълъс, той беше нейното пристанище — особено тук, в Япония, където не познаваше никого и се чувстваше нежелана. В началото всички се държаха приятелски, не, не — по-скоро _любезно_, поправи се бързо тя.
	Всички, на които я представяха Никълъс или Нанги, бяха толкова сладникаво любезни, че тя не можеше да ги понася. Няма човек на този свят, който да е наистина толкова любезен — тя беше твърдо уверена в това. В същото време Никълъс постоянно й втълпяваше, че японците ценят изключително високо проявите на искреност.
	Нещо й се изплъзваше, но какво беше то? Нима беше луда, защото не вярваше, че някога ще бъде приета в обществото, дори и на най-близките японски приятели на Никълъс? Не, това не може да е истина.
	Отново бе обхваната от чувството, че нещо важно й се изплъзва, че не може да открие разковничето, което би й обяснило неразгадаемото поведение на японците.
	Джъстин си даде сметка, че сега повече от всякога изпитва нужда от подкрепата на Никълъс. Не трябва да му позволява да я отблъсне, трябва да се вкопчи в него с всичките си сетива. Дълбоко в душата си беше убедена, че двамата ще бъдат в състояние да преодолеят всички изпитания на съдбата, стига да се държат един за друг и да прогонят настанилото се помежду им отчуждение.
	За миг си позволи да опипа вледеняващото чувство на страх, което се беше свило на топка в душата й при мисълта за раздяла с Никълъс. А после направи всичко възможно да го прогони оттам и се заслуша в летните звуци наоколо.
	Минута по-късно допи водата от черпака, пусна го в каменното корито и йероглифът на „мичи“ изчезна. Обърна се и пое по заобиколен път към къщата. Мракът бързо се сгъстяваше.
	Вътре долови движенията на Никълъс в салона за тренировки. Ясно чуваше как въздухът напуска дробовете му със свистене, докато стоманените му юмруци нанасяха тежки удари върху облицованото с кожа чучело.
	От устата й се отрони тежка въздишка, напрежението в гърдите й бавно изчезна. Месеци наред тревогата й за Никълъс бе толкова голяма, че тя я чувстваше като физическа болка. Изправена пред вратата на салона, тя с облекчение си помисли: скоро всичко ще бъде наред, той вече започва да се възстановява.
	Но тези нейни мисли бяха много далеч от истината. Никълъс осъзна това в мига, в който нанесе първото „атеми“. Ударът попадна далеч от целта, движението му беше несръчно и тромаво.
	Немислимото беше станало факт. Още преди месеци Никълъс подозираше това, но сега вече го знаеше с положителност.
	В първите седмици след операцията болките му бяха ужасни. Никълъс автоматично се опита да ги потисне с помощта на специалната си подготовка, която познаваше начини за кратковременно потискане на острата болка, появила се по време на бой. За по-продължителната болка — тази, която имаше той, бойните изкуства предлагаха друго лечение.
	„Гецумей но мичи“. Лунната пътека. Помнеше думите на стария си сенсей Акутагава-сан: „При «Гецумей но мичи» човек изпитва две непосредствени неща. Първо — всички сетива започват да работят далеч по-пълно и всеобхватно, стават толкова изострено чувствителни, че на практика виждаш както кожата, така и това, което е под нея. Второ — ще имаш чувството, че около теб е светло, дори когато се намираш в непрогледен мрак.“
	Доста по-късно Никълъс разбра какво е искал да каже Акутагава-сан — „Гецумей но мичи“ е такова състояние на духа, което позволява сливането на интуиция и прозрение. Човек чува как се въртят лъжите във въздуха, човек може да се измъкне и от най-сложния лабиринт с вързани очи. „Гецумей но мичи“ представлява завръщане на човека към първичното му състояние — онова отпреди милиони години, когато тежките пластове на цивилизацията все още не са изцедили първобитната му мощ.
	„Гецумей но мичи“ беше и много повече. За Никълъс то беше раят, то беше непресъхващият извор на решителността и вътрешната му сила. При него всички неща изглеждаха конкретни и ясни. Без него беше ням, глух и сляп. Беше беззащитен.
	Но когато болките след операцията станаха непоносими и той потърси помощта на „Гецумей но мичи“, не успя да открие нищо. Разбра, че не само е прекъснал връзката си с това особено и мистично състояние на духа, но дори не помни неговите характерни особености. Тук не ставаше въпрос единствено за паметта, тъй като Никълъс на практика помнеше добре какво представлява „Гецумей но мичи“, беше в състояние дори да си представи как се е чувствал под неговото, влияние. И това беше особено страшно. Слепецът по рождение възприема живота доста по-различно от този, който някога е виждал. Никълъс страдаше жестоко от липсата на това, което някога бе притежавал, и това страдание го разяждаше като киселина.
	Но след операцията беше все още твърде слаб, за да разбере с положителност дали завинаги се е лишил от това чувство. Трябваше да се прибере у дома, да се заеме с физическата си подготовка, два пъти дневно, както винаги, за да получи неоспоримото доказателство, че се е завърнал завинаги при статута на обикновените смъртни. На това се дължеше мрачното му настроение, избухливостта и безсънните нощи. Просто се страхуваше да приеме истината. Докато все още хранеше надежди, че ще успее да възстанови в себе си „Гецумей но мичи“, имаше защо да живее. Но след първото „атеми“ си даде сметка, че е изоставен окончателно, че място за надежда няма.
	Ето, случи се! Сбъднаха се най-кошмарните му видения. Чувстваше се гол и беззащитен под палещите лъчи на слънцето, чувстваше се като животно в капан.
	Никога не си беше давал сметка доколко е зависим от това особено, богоподобно състояние, преди то да му бъде отнето. Господи, колко безинтересен и скучен е животът на обикновения човек, разчитащ само на пет несъвършени сетива!
	Един Господ знаеше още колко време Никълъс щеше да седи на своята веранда с поглед, безжизнено насочен към играта на светлините й сенките, ако не беше пристигнало писмото на Лю Кроукър, ако той не беше накарал Джъстин да му го прочете и ако тя не беше проявила интерес към новата ръка на Кроукър.
	Писмото пресече всичко. Никълъс изпита срам и унижение от унинието, което го бе обзело при осъзнаване на неизбежното, и двойно по-голям срам, когато сравни своето състояние с това, което беше преживял и все още преживяваше най-близкият му приятел.
	Отиде в салона, отправи решителен поглед към облицования в кожа уред и започна предварителните си дихателни упражнения. А после, без дори да се замисля, нанесе първия си удар.
	„Атеми“ — първият и основен удар от серията нападателни действия при айкидо, беше особено важен. Но той го нанесе като новак, въпреки привидната готовност на мускулите си. Зад нея обаче нямаше нищо — нито убеждение, нито нагласа на духа, нито ясна цел. В главата на Никълъс се блъскаха и смесваха объркани мисли и неясни образи, оплитаха се в безнадеждно кълбо.
	Никълъс продължи механично да нанася удари по кожения манекен, но съзнанието му бе напълно изпепелено от силата на шока. Не можеше да повярва, че това се случва с него. „Гецумей но мичи“ беше изчезнало завинаги. Духът му вече не е частица от блажената Пустота, изчистен от всичко ненужно и готов да възприеме всяка ясна мисъл, не — той по-скоро прилича на водовъртеж, в който се сблъскват мощни противоположни течения, всяко търсещо своя победен край.
	Такова беше състоянието, в което го завари Джъстин. Сгърчен върху татамито, с брадичка, опряна върху запотената му гръд.
	Той чу стъпките й, чу и лекото й ужасено ахване. Вдигна глава да я погледне, видя състраданието в очите й и това му дойде прекалено много.
	— Махай се! — изрева неистово Никълъс. Неволно бе прибягнал до „киай“ — бойния вик на самураите и Джъстин потръпна от суровата му грубост. — Махай се, по дяволите, от живота ми!


	Томи Язава затвори зад себе си вратата на командир Омукае и спря да си поеме дъх. Цялата трепереше. Намираше се в състояние близко до шока по простата причина, че се бе разкрила пред един почти непознат мъж. Срамуваше се от себе си. Нямаше никакво значение, че Сенжин Омукае й бе разрешил да говори свободно — тя бе длъжна да си държи устата затворена. Но защо беше говорила, Господи? Защо каза истината, вместо обичайната ловка лъжа, която би спестила неудобството и на двамата?
	Томи не можеше да отговори на тези въпроси, но беше убедена, че слабостта й имаше нещо общо с красивото лице на командира Омукае. Потръпна, като си припомни как той стана и се изпречи пред погледа й, чинно отправен встрани. Още тогава разбра, че е хваната в капан — сякаш той бе ловец с примка в ръце. Нямаше избор и бе принудена да гледа лицето му по време на целия разговор.
	Беше страшно, чувстваше се абсолютно разголена пред пронизителния му поглед. До последния миг беше сигурна, че ще успее да изфабрикува обичайните за въпросите му отговори, но когато отвори уста, разбра, че няма да стане. Сякаш командир Омукае бе протегнал невидима ръка в съзнанието й и бе измъкнал оттам това, което искаше да знае.
	Въпреки всичко Томи бе пропита от чувство за вина. Командир Омукае беше безспорният й любимец в полицейското управление, в което, общо взето, никой не я приемаше безрезервно като колега детектив. Томи ясно съзнаваше, че ако беше мъж, отдавна би била лейтенант и командир на поделение. Това имаше предвид командир Омукае с думите „всеки от нас е по свой начин черната овца на отдела“.
	Само на капитан Омукае дължеше разследването на редица тежки престъпления. Единствено той сред всичките висшестоящи офицери я третираше като интелигентно човешко същество, дори си позволяваше да даде гласно одобрение на работата й. За последен път това се случи преди около месец, когато благодарение на търпеливо проследяване Томи успя да разкрие мрежа от нелегални доставчици на автоматични пистолети МАК-10 за фракцията „Червена армия“*.
	[* Известна в Япония терористична групировка. — Б.пр.]
	Преди това беше случаят с терористката, която се готвеше да се качи на борда на корейски самолет на летище Нарита. Томи я арестува в дамската тоалетна минути преди полета. По време на акцията получи и леко нараняване с нож, което пък даде повод на капитан Омукае да я предложи за награда и повишение. Предложението му, разбира се, беше отхвърлено, но какво от това, запита се Томи, докато бавно се насочваше към бюрото си.
	Командир Омукае си оставаше нейният любимец в отдела, единственият мъж, който оценяваше способностите й. И въпреки всичко Томи изпитваше смъртен страх от него. Защо? Преди всичко, защото се различаваше от останалите — а това е повод за подозрение в душата на всеки японец. В тази страна всички се стремят към пълна анонимност, искат да са част от тълпата и нищо повече. Обличат се еднакво, предпочитат сивите цветове, позволяват си по-ярко облекло единствено по време на официалните религиозни церемонии. Всички се стремят към безупречна и вярна служба на своята компания, на страната си. Това не беше саможертва, както се беше изразил пред нея някакъв чужденец, не — това беше просто дълг. Всеки японец разбира същността на понятието дълг, всеки съзнава, че без дълг животът се превръща в хаос и става напълно безсмислен.
	Всеки японец, с изключение на Сенжин Омукае. И терористите от „Червената армия“, разбира се. Докато безцелно разместваше бумагите по бюрото си, Томи се замисли за начина, по който командир Омукае беше успял да проникне в мисловните процеси на терористите. Беше интересно, интригуващо… Но той едва ли възприемаше живота единствено като начин да проникне в поведението на противника.
	Това също беше част от значението на онова, което и каза за черните овце.
	В душата й нахлуха спомените от детството, от суровото майчино възпитание. Откакто се помнеше Томи беше тази, която отговаряше за измиването на ориза. В началото, когато допускаше известно количество зрънца да паднат в мивката, майка й грубо я отместваше встрани, а обичайното наказание беше оглушителен плесник.
	Когато порасна, неизменно се хранеше последна от семейството. Баща й — мълчалив и разсеян, винаги получаваше огромни порции, същото важеше и за по-големия й брат, който пък се държеше надменно и арогантно с всички. Томи и майка й се задоволяваха с това, което остане. А то никога не достигаше.
	Веднъж, когато Томи остана съвсем гладна след вечерята, тя си позволи да попита защо трябва да се хранят по този начин. „Трябва да си доволна и на това — беше отвърнала майка и. — Баща ти и брат ти работят по цял ден, наш дълг е да ги храним добре. Ние, жените, по цял ден си стоим у дома. Не ни трябва кой знае _колко_ храна…“
	Друг път попита защо брат й не вземе да им помогне в тежката кухненска работа, а майка й изпадна в истински ужас: „Какви мухи ти бръмчат в главата, Господи? — извика тя. — Допуснем ли подобно нещо, всички съседи ще разберат, че не ни бива за нищо и мъжете са принудени да ни помагат!“
	Мъжкото присъствие в селската им къща беше тежко като буреносен облак, дори най-слънчевите летни дни изглеждаха сиви и мрачни от него. Поне така си мислеше Томи в онези години.
	Когато достигна „текирей“ — възрастта за омъжване, Томи учеше в Токио. Една вечер, малко преди изпитите за матурата, се обади брат й. Преди няколко години, след смъртта на баща им, той пое функциите на глава на семейството. И в много отношения се оказа далеч по-лош от баща им. Докато старият беше доволен да вижда семейството единно и работливо, синът показа огромно желание да се разпорежда с живота на всички. Томи вдигна слушалката със свито сърце. Братът съобщи, че й е намерил подходящ съпруг и тя веднага трябва да се прибере у дома за сватбените приготовления.
	Томи разбра, че е настъпил най-важният миг в живота й, че от това, което ще каже на брат си, зависи нейното бъдеще. Черни демони се заблъскаха в душата й, мисълта й неволно се завърна към строгото възпитание, което бе получила от майка си. Почувства как решителността й започва да се топи, сърцето й се изпълни от желание за подчинение пред авторитета на главата на семейството, пред съдбата, отдавна предначертана за момиче като нея.
	После пред очите й изплува лицето на майка й — бледо и изпито, вечно тъжно и угрижено. Тази жена никога не беше се усмихвала, а Томи знаеше, че и никога не беше живяла. Беше се жертвала в служба на семейството, беше се превърнала в робиня на син и съпруг, постоянно загрижена за мнението на съседи и роднини. И Томи осъзна, че по-скоро би прерязала вените си, отколкото да повтори живота на майка си.
	Затова пое дъх и каза в слушалката:
	— Няма да се върна у дома!
	После тръшна телефона и хукна към банята. Стигна там миг преди вечерята да изскочи обратно от устата й.
	После, след минути, които й се сториха часове, тя се промъкна в леглото, дръпна чаршафите чак до брадичката си и остави лампата да свети. Въпреки това трепереше като от треска.


	Когато пристигна на местопрестъплението в клуба „Силк Роуд“ и видя обезобразеното тяло на нещастното момиче с името Марико, в душата й изплува именно споменът за окончателния разрив със семейството й, с целия й живот. Японците изживяват подобен разрив така, както биха преживели раздялата с крак или ръка. През последвалите дни и месеци на разследване Томи някак неусетно започна да мисли за жертвата като за сродна душа, която просто бе имала лош късмет — далеч по-лош от нейния собствен. Едновременно с това решимостта й да открие убиеца нарастваше.
	Отвори досието на Марико и отново се зачете в събраните материали. Кой беше сторил тези ужасни неща на бедното момиче? Какъв тип съзнание е способно на такова зверство?
	Опита похвата на командир Омукае — да се постави на мястото на убиеца. Не успя. Просто не можеше да мисли по такъв чудовищен начин.
	С отчаяние продължи да прелиства страниците. С отчаянието на Марико. Тук имаше толкова много загадки, а тя не можеше да даде отговор на нито една от тях. Кой е убил Марико? Защо? Какво означава написаната с кръв бележка — „Това можеше да бъде и жена ти“? За кого беше предназначена? Може би за полицията? Кой друг би могъл да открие трупа? Имат ли някакво значение микроскопичните частици ръжда в прободните рани по гърдите на момичето, открити при аутопсията? Дали Марико е имала сериозен приятел, кой е той?
	Сега началникът беше наредил разследването да бъде прекратено, на папката да се постави етикет с лаконичен и тъжен за нея надпис: „Неразкрито убийство“. Томи не можеше да събере сили, за да изпълни заповедта. Недокоснатото лице на Марико я гледаше с ням укор от зловещите снимки, които бяха направили служебните фотографи. Нима от младата и жизнена девойка на име Марико ще останат само тези нечовешки остатъци? Не е честно, не е правилно!
	Дълг, въздъхна Томи, изтри една самотна сълза от скулата си и затвори папката. После вкара в компютърния си терминал името на Никълъс Линеър и след секунда екранът се изпълни от базисната информация за този човек. Натисна клавиша за разпечатка и принтерът тихо затрака. Извади от улея гъсто напечатаните листове, сви ги на руло и ги тикна в чантичката си, без дори да ги погледне.
	Томи си даваше сметка, че трябва да обуздае на всяка цена чувствата си по отношение на командира Омукае. В съзнанието й отново изплува лицето му по време на разговора в неговия кабинет. Каква глупачка се показа, Господи. Ех, ако беше успяла да му каже нещо наистина умно, нещо, което…
	Стисна главата си с ръце и отчаяно въздъхна. Сенжин Омукае я привлече неотразимо още в мига, в който го зърна, и това беше факт, който вече не можеше да скрие от себе си. Но нима той й разкри нещо за себе си? „Между нас има нещо общо… И двамата сме черните овце на отдела.“
	Поличба ли е това?
	Отново усети присъствието му до себе си, ноздрите й отново се изпълниха с аромата на мъжкото му тяло. И тези очи, заковани в лицето, очи, които проникват до дъното на душата! За един кратък и почти неуловим миг той бе успял да прониже цялата същност на живота й, да освети най-дълбоките и най-беззащитни гънки на сгърчената й от религиозен трепет душа. Гърбът й се разтърси от остри конвулсии.
	Томи знаеше, че е влюбена в командира Омукае. Което беше лошо, тъй като знаеше и друго — оковани в железния правилник на отдела, никой от тях не можеше да направи каквото и да било. Някога си беше въобразявала, че е достатъчно умна, за да избягва капаните, които й поставя животът. От първия действително бе успяла да се измъкне, но сега бе попаднала в нов, много по-здрав капан.


	Никълъс остана неподвижен дълго след като Джъстин с препъване напусна салона за тренировки. Затвори очи, заспа и започна да сънува. Сънят му беше тежък, разтърсван от ужасни кошмари. Видя се безпомощно прикован за гола скала, над него се вият любопитни корморани и неспокойно грачат. Той се надига с мъка и вижда контурите на смъртта, плуващи в блестящото море като стройна шхуна.
	На разсъмване се надигна, не беше в състояние дори да отиде до стаята на Джъстин и да поговори с нея. Пред него се изпречваше коженото чучело — най-големият му враг в този момент. Огледа го с присвити очи, после в съзнанието му отново изплува лицето на Акутагава-сан. „Ще изгубиш, «Гецумей но мичи» в мига, в който започнеш да мразиш“, беше го предупредил той.
	Озова се на някакъв хълм. Изпаренията край него бяха толкова гъсти, че денят се превръщаше в нощ. Някъде пред краката на младия Никълъс зееше дълбока пропаст, чието дъно се губеше сред урвите на долината. За да стигне дотук, му бяха необходими шест часа упорито изкачване. Една погрешна стъпка и щеше да се срине в бездната, щеше да прекърши гръбнака си в острите скали.
	Не виждам нищо, помисли си младият Никълъс. Но Акутагава-сан заповяда да се изкача до върха. „Успееш ли да откриеш «Гецумей но мичи», краката ти сами ще те изкачат до върха“, беше казал сенсеят.
	И младият Никълъс пое нагоре, опипвайки внимателно земята пред себе си. В устата си чувстваше метален вкус, а сърцето му блъскаше така диво, че не чуваше нищо, освен него.
	После, бавно и постепенно, слухът му се разтвори и за други звуци — свиренето на вятъра, шумоленето на листата над главата му, граченето на птиците, понесли се по течението.
	И изведнъж видя тези птици, въпреки гъстата мъгла. Видя по-скоро неясните им сенки, очертаващи се едва-едва на фона на невидимото слънце. Главата му рязко отскочи нагоре, „Гецумей но мичи“ му позволяваше да „вижда“ през мътилката.
	Усети тласъците на вятъра като движението на океански вълни. В съзнанието му изплува ясна картина на околния пейзаж, вече различаваше криволичещия ръб на пропастта, обсипан със стърчащи коренища, поставени там сякаш нарочно — за да спънат невнимателния пътешественик. Между двете неясно очертани човешки фигури потръпваше попаднала в капан дива белка, краката й бяха напрегнато присвити.
	Облаците по небето се сгъстяваха, най-много след десетина минути щеше да завали. Той тръгна покрай ръба на пропастта, движеше се така, сякаш наоколо грееше ярко слънце. Същевременно разказваше на Акутагава-сан всичко, което вижда, усеща и чува. Чувстваше се като бог, но не посмя да го сподели със своя сенсей. Защото знаеше, че подобно състояние намирисва на гордост, а същността на всяко бойно изкуство изключва напълно гордостта.
	_Гецумей но мичи._
	Всичко това си го спомням, помисли си сега Никълъс. Но защо не помня какво трябва да направя? Не мисли, заповяда си той. Не си задавай въпроси, на които не можеш да отговориш. Освободи се от всички странични мисли. А сега прогони омразата, предизвикана от загубата на паметта. Нека _харагей_ ти покаже _мичи_ — пътеката, която ще те отведе до това божествено състояние на духа.
	Отново зае бойна стойка, но този път с болка почувства, че не знае какво върши, че съзнанието му — неспокойно и лишено от концентрация, просто следва движенията на тялото му.
	Вдигна ръце, нагласи пръсти в позиция за атака и нанесе удара. След това засипа чучелото с отчаяна серия все така безсилен да разбере какво точно иска да направи. Накрая се спря и отправи поглед към пространството пред себе си, също превърнало се във враг. Гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха.
	В ушите му прозвуча гласът на Чонг, неговата майка: „Трябва да се научиш да даваш възможност на нещата да се просмукват в теб бавно и постепенно, Никълъс. Необходимо ти е търпение. Вероятно това ще бъде трудно за теб, особено ако следваш примера на баща си. Той е търпелив и едновременно с това нетърпелив. Много непостоянен. И това е странно за мен.“
	Търпение. Бъди постоянен. Да, точно така.
	Отново зае бойна стойка и нанесе силен удар по кожената повърхност на дървеното чучело още преди в главата му да изплуват съмненията. Болката, остра и пронизителна, обхвана ръцете му чак до раменете, но той продължаваше да удря — все по-силно и по-силно, с някакъв отчаян страх, че силите ще го напуснат. Забравил дори мъдрия съвет на майка си, той продължаваше да се бори с демоните, които се блъскаха в душата му.
	Отворил уста като риба на сухо и облян в пот, Никълъс най-сетне се стовари върху татамите, останал без капчица сила. Протегна ръце, обви ги около кожения чувал и се разрида.


	Нанги се върна в сградата на концерна и прослуша внимателно разговора, които беше водил с Кусунда Икуза. Беше утро, панорамата на токийския център се очертаваше зад прозореца на кабинета му като сияйна гора, залята от щедрите лъчи на лятното слънце. Отвинти драконовата глава, която представляваше дръжката на бастуна и извади от кухината миниатюрен магнетофон.
	Прехвърли микрокасетата в стереосистемата на кабинета и скоро от говорителите зазвуча гласът на Кусунда Икуза, който говореше за „Тенчи“ и необходимостта да бъде предаден Никълъс Линеър.
	Нанги се облегна назад във въртящото се кресло, потисна желанието си да запали цигара и се замисли за своя приятел Сеичи Сато. За великолепния боец Сато, който беше верен до гроб на своите приятели и страшилище за враговете си. И за пръв път осъзна, че между Никълъс и Сато има твърде много общи неща.
	Нанги знаеше, че никога не би могъл да предаде Сеичи.
	Докато слушаше отново разговора си с Икуза и ритмично почукваше с пръст по устните си, той обръщаше внимание не само на смисъла на думите, но и на нюансите и интонацията, с които ги изричаше Икуза. Така щеше да разполага с възможно най-точна преценка за проведения разговор. И други хора, в друго време, се бяха опитвали да притискат Нанги до стената. Но всички бяха удряли на камък. Все пак с Икуза нещата стояха различно. Икуза беше „Нами“, а „Нами“ — за добро или лошо, беше самата Япония.
	Нанги се чувстваше затворен в капан. Можеше да се измъкне през единствения изход, само ако предаде Никълъс Линеър.
	Записът свърши, в кабинета увисна тежка, някак заплашителна тишина. Нанги извади касетката от уредбата и я пъхна в джоба си. После завинти дръжката на бастуна и излезе от кабинета.
	На улицата откри свободна телефонна кабина, набра един номер и пусна съответната монета. След първото позвъняване отсреща прозвуча записано на магнетофон съобщение. Нанги го изчака да свърши, преброи до три и каза една-единствена дума в мембраната. После прекъсна линията, но не излезе от кабината. Зачака с пръсти върху бутона и се направи, че говори по телефона. Двамата, които чакаха пред кабината, скоро изгубиха търпение и си тръгнаха.
	Той пусна бутона и набра отново същия номер. След три сигнала насреща се обади жив човешки глас. Нанги не се представи, отсреща не го попитаха кой е. Бавно продиктува един адрес и прекъсна разговора. След това се върна в кабинета си.
	Останалата част от деня прекара с програмистите на компанията в напразни опити да открият произхода на тайнствения вирус, който беше проникнал в електронните им архиви. Изпитваше остра нужда от практичните съвети на Никълъс, липсата им преживяваше като безвъзвратна загуба на близък роднина.
	Късно следобед излезе от кабинета си и потъна в уличната блъсканица. Познаваше квартала Акихабара като петте си пръста. След войната в Тихия океан тук се вихреше страхотна контрабанда, някои хора с достатъчно мозък в главата направиха за една нощ цели състояния. Именно тук беше започнал новият живот на Нанги, доста преди да овладее тайните на „канрьодо“ — строгата система на самурайската бюрокрация.
	Днес Акихабара беше жив паметник на свръхразвитата японска икономика. Тесните извити улички се пръскаха по шевовете от магазини и магазинчета, натъпкани с електроника от всякакъв вид и предназначение, голяма част от която беше произведена за износ.
	От огромните рекламни плакати на последни модели компактдискови устройства или стереосистеми се хилеха боядисани с ярки цветове лица на пънк фенове със стърчащи във всички посоки коси. Русокоси американки примираха от екстаз с последен модел стереослушалки на главите и ритмично поклащаха стройни фигури от телевизионни екрани с невероятни размери. Рок и поп музика се лееше от широко отворените врати на магазините, смесваше се в невероятна какофония е настойчивите реклами от ярките електронни пана, улиците бяха претъпкани с народ.
	Акихабара винаги беше оживен и това именно бе причината Нанги да се насочи към него. В тази лудница никой, дори случайно, не би могъл да подслуша и една дума от разговора, който се канеше да проведе.
	Видя Плъха пред една ярко осветена витрина, очите му с интерес наблюдаваха как Дейвид Бауи отпива глътка безалкохолно на широкия телевизионен екран, после на негово място се появи неизбежната усмихната хубавица — съвършена икона на новата вълна.
	Плъха усети приближаването на Нанги, без да извръща глава. Беше нисък и мургав здравеняк със заплашителен вид, грапаво от някогашна шарка лице и масивна брадичка. Наричаха го Плъха заради стремежа да колекционира връзки и поверителни сведения със страстта, с която други хора колекционират антики. Нанги го, познаваше от много години и му вярваше безрезервно. За разлика от повечето свои колеги, Плъха не беше просто наемник, който приема най-изгодното предложение. Когато човек ползваше неговите услуги, той можеше да бъде сигурен, че всичко ще бъде наред.
	Плъха харесваше Нанги. Нещо повече — обожаваше го. Преди много години Нанги беше успял да измъкне сестра му от лапите на клана Якудза и това беше „гири“ — услуга, която Плъха никога нямаше да забрави.
	Нанги мина край витрината и Плъха бавно го последва. След малко ускори крачка, задмина възрастния бизнесмен и се отправи към най-оживената част на Акихабара, с тесни, претъпкани с хора улички. Нанги мълчаливо го следваше. Скоро изгуби представа колко, пъти се разминаваха и изпреварваха, в колко магазинчета влизаха и излизаха.
	Най-сетне Плъха се обърна и отправи широка усмивка към Нанги. Изравниха крачка и забавиха ход.
	— Трябваше да проверя дали обстановката е спокойна — обясни Плъха. Което означаваше, че е проверявал дали някой не проследява Нанги. — Но не беше.
	— Зная кой може да бъде — кимна Нанги.
	— Има ли непосредствена опасност? — стегна се Плъха. Иначе казано, той питаше дали веднага да отстрани преследвача.
	— Още не.
	Плъха спря пред някаква витрина, сякаш целият му интерес се насочи към портативните компютри зад стъклото. Но Нанги знаеше, че върши това единствено заради него — да му даде възможност да си поеме дъх след изморителната обиколка. Плъха проявяваше любезност.
	— С какво мога да ви бъда полезен, Нанги-сан?
	Нанги го изчака да тръгне. Не искаше да говори докато стоят на едно място, тъй като си даваше сметка за възможностите на „Нами“ в областта на проследяването.
	Изминаха още две преки, пробивайки си трудно път сред тълпите немски туристи, които сякаш искаха да изкупят всичко пред себе си.
	— Тази сутрин ни се случи нещо доста неприятно — започна най-сетне Нанги. — В компютърната ни мрежа проникна неизвестен вирус.
	Плъха изглеждаше изненадан.
	— Лично ви доставих системата за компютърна защита — рече той. — Бях абсолютно сигурен в нейната надеждност!
	— И наистина беше — кимна Нанги, докато с мъка си пробиваше път сред навалицата. — До днес. — В ръката му се появи триинчова дискета: — Тук е записът на цялата операция.
	Плъха я прибра в джоба си с лекотата на келнер, които приема бакшиш, после каза:
	— Веднага ще се заема с нея.
	— Разчитам на теб. Всичките ми специалисти работят по този проблем, но те не притежават твоите източници на информация. — Бастунът на Нанги звучно потропваше по паважа: — Искам да те помоля и за още нещо, което е изключително спешно — добави той. — Кусунда Икуза.
	Плъха безгрижно си подсвиркваше, след малко спря пред някаква сергия и насочи пръст към разноцветните мигащи светлинки. Гледан отстрани, той приличаше на търговец, който хвали стоката си.
	— Преди всичко искам да се уверя, че съм ви чул правилно — каза той, когато отново поеха напред.
	— Да, ако имаш предвид „Нами“ — кимна Нанги.
	Разминаха се с банда хлапаци в черни кожени якета, намазани с брилянтин прически в стил 50-те години и заплашително подрънкващи с вериги в ръцете си. Обвиваха ги облаци цигарен дим, а тълпата се разцепи да им направи път.
	Плъха им подхвърли нещо, рокерите се ухилиха и го поздравиха с вдигнати палци.
	— Как да обработя обекта? — попита миг по-късно Плъха. — Претърсване, опис на имуществото, изготвяне на каталог?
	— Не — поклати глава Нанги. — Искам да го компрометираш.
	Плъха прие това, без да му мигне окото.
	— Срок?
	— Вчера — отвърна Нанги.
	— Работата започва да ми харесва — ухили се Плъха.


	Походката на Сенжин Омукае беше неповторима — лека и пъргава, едновременно с това заплашителна като вълните на океана. Страничният наблюдател оставаше с чувството, че костите на този човек са направени от каучук и никога не могат да се пречупят. Това забелязваха преди всичко жените — някак подсъзнателно, с остатъка от обичайното си атавистично мислене. Мъжете бяха единодушни, че Сенжин е опасен, но спираха дотам. Докато жените виждаха тази опасност и в друга светлина, която някак неволно ги привличаше. В близост с нея се чувстваха освободени, сетивата им се изостряха. Виждаха повече, усещаха повече, вкусваха повече… Влюбваха се в Сенжин, без да си дават сметка, че обичат не него, а това странно и силно привлекателно сияние, което той излъчваше.
	Самият Сенжин не се стараеше да отчита подобни особености, никога не правеше разлика между двата вида любов. За него любовта беше една изкуствено създадена емоция, натежала от самозаблуда и опасна страст — неща, които неизбежно водят към алчността, ревността и завистта.
	Сенжин се засмя. Ако беше малко по-млад, той сигурно би могъл да се види в ролята на някой от онези зализани хлапаци, които рекламират продукцията на „Хитачи“ или „Мицубиши“, усмихващи се ослепително на тълпата свои обожатели, залепени за петдесетсантиметровите си екрани от катодни лъчи, готови да танцуват с него, готови да пеят с него някоя от безсмислените рекламни песнички, готови да му отделят цялото си внимание във времето между новините и поредната, очаквана с нетърпение сантиментална глупост, с която си тъпчеше националната телевизия.
	Притежаваше лице, за което рекламните агенции и огромните търговски конгломерати даваха мило и драго; лице, което техните агенти търсят под дърво и камък, за да го превърнат в своя стока — скъпа, популярна, печеливша. Лице — красиво и лишено от бръчки; лице, от което се излъчва едва доловима женственост; лице — меко, приятно, съвършено…
	Тези качества съвсем не намаляваха привлекателността му в очите на обратния пол. Дори напротив, тъй като Сенжин притежаваше лицето на обречените японски герои, обичани от народа във всички епохи и при всякакви стечения на обстоятелствата.
	Приятелките му бяха много и различни, но всички без изключение в един момент се озоваваха в театъра кабуки и гледаха пиесата „Музуме Дойожи“.
	Това беше любимата пиеса на Сенжин, той я гледаше ненаситно и жадно, с онази смесица от ужас и любопитство, с която се гледа кърваво пътнотранспортно произшествие. В подобно състояние на човек му се иска да извърне глава, но не може — продължава да гледа отвратителната картина, макар стомахът му да започва да се бунтува.
	„Музуме Дойожи“ пресъздаваше легендата за Кийохиме — вещицата, която се влюбва в един млад будистки монах. Той се разкъсва между чувствата си към нея и обета към своята вяра. Успява да се изплъзне от опитите й да го прелъсти — отначало деликатно, а след засилването на чувствата й — и доста грубо.
	В крайна сметка монахът решава да напусне родния си град, но Кийохиме се втурва подир него и прибягва до различни заклинания, за да го държи в близост до себе си. Накрая се превръща в огромна змия.
	Монахът, изпаднал в ужас от свръхестественото превъплъщение на своята противница и любима, търси спасение под огромна камбана.
	Змията Кийохиме бавно увива мазните си пръстени около нея, но не може да стигне до своя любим. Разгневена, тя се отдръпва назад, бълва огнено дихание; демонично и страшно, което стопява метала. Злощастният й любим се превръща в пепел и така заплаща за своето нежелание да сподели чувствата й.
	Сенжин гледаше тази пиеса в стил кабуки така ненаситно и пламенно, сякаш за пръв път присъстваше в залата. Душата му се гърчеше между възхищението и ужаса, очите му възбудено светеха, особено при наближаването на страховитата развръзка.
	След това завеждаше приятелката си на богата вечеря и между ордьоврите и неповторимия на вкус бифтек „Кобе“ обсъждаше с нея психологическите аспекти на пиесата.
	Именно психологическият резонанс на „Музуме Дойожи“ или по-скоро начинът, по който Сенжин възприемаше този резонанс, привличаха толкова силно доктора. Но и той, по личното мнение на Сенжин, приличаше на безкрайната върволица от неговите приятелки — възхищението му към Кийохиме го привличаше все по-силно и по-силно.
	— Жената-демон е близък до нас образ както благодарение на митологията, така и на собствената ни психика — казваше доктор Муку. — Не е изненадващо, че вашият… хм… обект, се чувства запленен от подобно създание.
	Естествено, доктор Муку не знаеше, че става въпрос за личните чувства на Сенжин. Полицейският началник беше се появил в кабинета му с версията, че иска да създаде ясен психологически портрет на човек, който е заподозрян в извършването на няколко убийства. Даде някакво измислено име на „заподозрения“, но можеше да бъде абсолютно спокоен, тъй като знаеше, че доктор Муку не се интересува от личността, а единствено от „патологията на престъплението“.
	Сенжин, естествено, имаше коренно противоположни интереси. Първата си връзка с психиатъра установи преди няколко години, когато разследваше един особено тежък случай на поредица от жестоки убийства. Тогава му се обади по телефона, по-късно започнаха и да се срещат. Психиатърът прие желанието му тези срещи да бъдат запазени в тайна като съвсем естествено. Дори нещо повече.
	— Надявам се, че няма да се обидите, ако ви помоля да не влизате и излизате от кабинета ми през общата чакалня, капитане — каза доктор Муку по време на онзи първи телефонен разговор. — Някои от пациентите ми са прекалено чувствителни, а вашата полицейска униформа ще разтревожи не само тях, а и моя персонал. Далеч по-добре ще бъде да използвате задния вход, който води направо към улицата. Така ще бъдем спокойни, че никой няма да ви види и да приеме по погрешен начин вашето присъствие тук.
	Сенжин се съгласи и скоро започна да посещава доктор Муку всеки ден. Прекарваше в кабинета му най-малко час и съвсем като пациент и драматург на „кабуки“ го омотаваше в концентричните кръгове на лъжата и истината и многобройните комбинации между тях. — Правеше го с такова увлечение, че често сам вече не знаеше къде преминават техните граници.
	Разбира се, несъзнателната и неволна актьорска игра, беше съвсем точно копие на живота на Сенжин. Цялото му съществование беше изградено върху пирамида от извъртания и нереални мечти, градеше тази пирамида с търпението на майстор зидар, оцветяваше тухлите й през призмата на развихреното си въображение, изпичаше ги в урната на Кшира.
	Нима имаше по-добър (и по-опасен) начин да изгради скелета на собствения си живот под формата на филм, предназначен за двама зрители, а после да разказва за него в спокойния здрач на този психиатричен кабинет?
	— В някои отношения жената-демон може да се разглежда и като един съвършено невинен герой — каза сега доктор Муку.
	— Невинен ли? — учуди се Сенжин, после се усмихна: — Не виждам как моят заподозрян ще я приеме за невинна!
	— Разбира се, _той_ няма да я приеме за невинна — кимна доктор Муку. Беше дребен и стегнат като гумена топка човечец, гъвкав и подвижен. Лицето му бе открито и спокойно като на дете, а прошарената му коса — доста по-дълга от приетото, вечно стърчеше във всички посоки. Сякаш сутрин преди работа докторът прекарваше поне пет минути пред мощен вентилатор. Носеше старомодни кръгли очила с телени рамки, зад които очите му с цвят на стафида изглеждаха огромни. — Той ще я приеме като пълно олицетворение на злото. И точно в това се състои част от неговия проблем…
	— По-точно? — попита Сенжин и запали цигара.
	— Казано с две думи, обектът е изгубил представа за действителността — сви рамене доктор Муку. — Сетивата му регистрират единствено онова, което той желае да им внуши. Все едно, че им е поставил филтър, с чиято помощ възприема иначе прекалено сложните и опасни за психиката му външни влияния.
	Вътре в душата си Сенжин се забавляваше безкрайно от напълно погрешните заключения на доктор Муку, изградени изцяло върху предположения и замаскирани неистини.
	— Кажете, докторе — каза на глас той. — Как стигнахте до това заключение?
	— Много просто — отвърна доктор Муку. — Ние с вас не възприемаме толкова еднозначно концепцията за жената демон, характерен пример за която е Кийохиме. — Докторът се усмихна и скръсти ръце на корема си: — Ето каква е същността на мита за жената-демон: в първия миг човек се стряска от нея, тъй като неволно я сравнява с майка си, а и с майката на своите деца. Той открива, че е демон, едва когато смъкне любящата майчинска маска от лицето й. — Пръстът му предупредително се повдигна: — Всеки психоаналитик обаче знае, че истинският образ на жената-демон също е до известна степен маска. А най-интересното е, че точно _тази_ маска е плод изцяло на въображението на въпросния индивид. Тя е нещо, от което _той_ се нуждае, нещо, без което не може да съществува. Или, както казва Юкио Мишима — „отражение на непресъхващите сексуални желания на мъжа“.
	Сенжин с мъка се удържа да не се изсмее в лицето на доктор Муку. Дали си дава сметка какви глупости дрънка? Едва ли. Беше прекалено погълнат от ролята си на наставник и лечител на човешката душа.
	Кимна с глава и промърмори няколко думи на възхищение, така, както някога печелеше благоразположението на своя сенсей по Кшира. В крайна сметка доктор Муку се считаше за опитен психолог, а това, поне за момента, беше от полза за Сенжин.
	От друга стара обаче, той не искаше нещата да изглеждат прекалено леки и окончателни за стария психиатър.
	— Ще позволите да ви напомня, че обектът не е показал никакви признаци за наличието на насилствени сексуални амбиции — подхвърли той.
	— Въпрос на време — поклати глава доктор Муку. — Човек, погълнат до такава степен от концепцията за жената-демон, не може да не храни чувство на огромна антипатия по отношение на всички жени. От своя гледна точка, той може да се освободи от това чувство само чрез сексуално насилие.
	— Значи няма да се задоволи просто да ги убива, така ли?
	— Точно така. Убийството е прекалено окончателно и прекалено кратко, за да го освободи от натрупаната ярост. Преди това трябва задължително да измъчва своите жертви, има хиляди начини да го стори. Много ще бъда изненадан, ако сред тях отсъства сексуалното насилие.
	Сенжин продължаваше да кима и да се усмихва. Но в стомаха му неволно започна да нараства хладното кълбо на безпокойството. Доктор Муку несъмнено би го идентифицирал с яростта, но Сенжин знаеше, че то е нещо съвсем друго. Нещо, което лежеше далеч отвъд познанията и способностите на доктор Муку.


	Брандинг лежеше напреко на разхвърляното легло. Тялото му бе сластно отпуснато и леко му се виеше свят. В момента той бе напълно задоволен физически, но положението с ума му беше друго. Очите му, присвити от косо падащите лъчи на следобедното слънце и светнали от страст, наблюдаваха голото тяло на Шизей, което се плъзна от леглото на пода.
	За миг то се изпречи между него и светлината и явлението беше такова, каквото човек наблюдава по време на слънчево затъмнение. Сякаш слънцето бе намерило убежище в тази стройна фигура и той за пръв път разбра истинското значение на думата сияние. Обърна се и светлината позлати кожата й. Блестящите й очи, в този момент доста по-светли както от черния махагон, който бяха допреди малко, така и от сенките в помещението, бавно се плъзнаха към проснатата му върху леглото фигура и той усети как изведнъж се парализира от вълнение и непонятен ужас.
	Котън Брандинг не искаше да отмести поглед от нея. Никога в живота си не бе чувствал толкова могъщо и на такова интимно равнище влиянието на друг човек върху себе си. Едно е да усещаш въздействието на друг човек — нежно или грубо, според обстоятелствата, и съвсем друго — да се почувстваш погълнат от магнетичния вихър на омайната привлекателност, която притежаваше тази жена.
	После Шизей се усмихна, просто ей така. Магнетичното привличане изчезна, разтопи се в светлината на летния ден, а на негово място дойдоха невинността и простодушното любопитство. Останал без дъх, Брандинг не беше в състояние да стори нищо, освен да изпита съмнение дали нейният тъмен и някак зловещ магнетизъм изобщо някога е съществувал.
	Наметнала плажната дреха, Шизей се настани в стола с висока облегалка и преметна крак върху крак — сякаш бе напълно облечена и се готвеше да проведе делова среща. Ръцете й се плъзнаха по дървото на облегалките и Брандинг забеляза, че дори сега, осветена ясно от косите лъчи на залязващото слънце, кожата й бе лишена от каквото и да било окосмяване, липсваше и каквато и да било младежка бледост.
	— Шизей — промълви той, а тя извърна към него все още усмихнатото си лице. Ослепителен слънчев лъч се плъзна по високата й скула, той изпита усещането, че фигурата й се докосва не от залеза, а от четката на гениален художник.
	После, с внезапно и напълно невинно движение, главата й се отметна назад и той някак стреснато видя съвършената линия на брадичката й, вдлъбнатинката на шията й, рязкото повдигане на стегнатите й гърди. Беше движение, натежало от интимност, еротично и същевременно примитивно — нещо като сваляне на маската и разкриване на дълбоката бездна под нея. Брандинг си даваше сметка, че тази бездна е далеч по-интимна от самия любовен акт, който често можеше да бъде толкова студен и безразличен, колкото подстригването при бръснаря. С подобно движение женският рие показва уязвимите си точки на мъжкия — излага изцяло своето съвършено тяло и някак подсъзнателно му казва: ето ме, аз съм изцяло под твоята власт…
	В един кратък, задушаващ миг Брандинг усети, че иска тази жена така, както не бе искал нищо друго в живота си.
	В съзнанието му проблесна един спомен от детството, проблесна ярко като скъпоценен камък, пронизан за миг от самотен слънчев лъч. Този спомен не избледняваше в съзнанието му, живееше под тънкия лед на паметта му, замъглен от времето, но въпреки това ярък и сякаш вечен. Присъствието на Шизей някак изведнъж отметна пластовете на времето и в очите й Брандинг ясно видя да се надига призракът на собственото му минало.
	Беше израснал в бостънския квартал Бейкън Хил, издънка на богат банкерски род. В спомените на Брандинг мама Бес бе останала като фигура, от която се излъчва нещо заплашително. Безсилна да постави съпруга си под пълен контрол, тя упражняваше този контрол върху синовете си така властно, че никой от тях не беше в състояние да го забрави.
	Времето, в което живееше, а и волята на съпруга й, изискваха от нея да смекчи желязното си пуританско поведение, а тя не желаеше това. Беше маниакално набожна. Брандинг ясно помнеше, че всяка неделя мама Бес го мъкнеше със себе си в презвитерианската църква и там той бе принуден да присъства на огнените проповеди на брадати и вероятно високопоставени духовни лица, заклеймяващи естествените пороци на простосмъртните. Майка му го караше да чете Библията до забрава и изискваше от него да знае наизуст всяка от главите, която пожелаеше да чуе.
	Един ден, вече беше тринайсетгодишен, мама Бес му връчи някаква книга. Заглавието й беше „Чудесата на невидимия свят“, а авторът — Котън Матер. Написана през 1693 година, само няколко месеца след изгарянето на Салемската вещица (в подготовката на което Матер е вземал лично участие), тя представляваше зловеща сага за сатанинските превъплъщения.
	Майка му го повика веднага, след като прочете книгата. Хвана го за ръце, заби поглед в очите му и каза:
	— Светът е игрището на Сатаната, Котън. Никога не забравяй това! — Единствено тя сред всички членове на семейството продължаваше да го нарича Котън, а не Кук, макар именно тя да беше измислила прякора му. — Труди се упорито, не се поддавай на разточителство, бъди дисциплиниран! Остани на тясната пътечка, която Бог ти е предопределил и ще бъдеш в безопасност. Отклониш ли се от нея дори за миг, всичко добро у теб ще повехне и умре!
	Сега, впил поглед в блестящочерните очи на. Шизей. Котън Брандинг отново си спомни за мама Бес, и тясната пътечка. Вероятно духът й е изключително доволен от факта, че тленната му обвивка премина в отвъдното още преди той да бе избрал политическата кариера. Защото беше абсолютно убедена, че само той — първородният й син, ще превърне в действителност най-голямата мечта на нейния живот и ще приеме духовен сан.
	Всъщност, ако мама Бес беше жива днес, тя едва ли би била толкова недоволна от избора му, помисли си Брандинг. Защото в дълбоката си същност неговата дейност също представляваше борба е несправедливостите на този свят. И защото, работейки в своя Содом, той бе устоял на всички изкушения да се отклони от тясната пътечка на детството си.
	После очите му се спряха на Шизей и той неволно се запита: но как бих могъл да запазя в тайна отношенията си с нея?
	Нощта най-сетне встъпи в правата си.


	„Света Тереза“ — единствената римокатолическа църква в Шинюку, се издигаше на четири пресечки от Мейжи Дори, на една странична уличка зад Окубо.
	Все още представлява внушителна гледка сред тази гора от небостъргачи с изчистени форми и огромните неонови реклами на съвременно Токио, помисли си Нанги. А може би и по-внушителна именно заради местоположението си в центъра на този масив от бетон и стомана.
	Вътре беше тихо, хладно и спокойно. Светлината, нахлуваща през оцветените стъкла под свода, сякаш издаваше свое собствено ехо в огромното помещение. Някъде високо над главата му репетираше църковен хор, детските гласчета се сипеха като водопад от нощното небе.
	Ден в нощния мрак, помисли си Нанги. Външният свят с неговите многобройни тайни бавно започна да се отдръпва.

	Сега ще легна да заспя дълбок сън,
	Бог ще пази душата ми навън…

	Натопи пръсти в светената вода и бавно се прекръсти. После коленичи в дъното зад църковните столове и отправи поглед в пространството. Звукът на тихи стъпки и приглушените разговори, долавящи се в паузите на песнопението, бавно заглъхнаха. Настъпи Божието мълчание.
	За свое огромно смайване откри, че вече и тук не ще може да намери покой. Беше прегрешил, не намери сили да се причести. Беше лишен от Бог и покоя на духа, който предоставяше Неговата закрила. Вместо него пред очите му се поклащаше усмихнатото лице на Кусунда Икуза, пронизващият като лазерен лъч поглед на този човек бе успял да остане в Нанги дори и в църквата. _Изпълнете дълга си, Нанги-сан. Това ви повеляват „Нами“ и вашият император!_
	Това означаваше да предаде Никълъс. Но той беше задължен на своя съдружник и никога нямаше да може да му се отплати. Не само заради страданията, които — бе понесъл Никълъс в името на „Тенчи“, но и заради дългата тежка битка, която бе водил с Акико, опитвайки се да предпази Сеичи Сато от нея. Но, както бе подчертал Кусунда Икуза, Нанги беше длъжен да изпълни своя дълг пред императора и неговия пълномощник — групичката „Нами“.
	Джъстин влезе в църквата именно в този миг, именно когато Нанги се разкъсваше между дълг и съвест, дълго бе мислила как да се срещне с него. Струваше й се прекалено явно да го посети в службата, а дори и да му позвъни по телефона. А отношенията им, изпълнени с напрежение и взаимно неудобство, изключваха напълно възможността да го посети в дома му.
	От Никълъс беше чувала за тази църква, а и сам Нанги в някакъв полузабравен разговор бе споменал за редовните си посещения тук.
	Отчаянието разбужда неподозирани сили у човека, помисли си тя, докато оглеждаше вътрешността, на просторната сграда. Сили, които ще й позволят да проведе този разговор. Отчаяние.
	Дълбоко наранена от поведението на Никълъс, тя се бе оттеглила в противоположния край на къщата. Искаше й се да остане край него, да му покаже колко погрешно се държи. Вече беше правила това, напомни си тя. Но това се бе случило у дома, в Америка. Тук бе изгубила душевното си равновесие, даваше си ясна сметка, че без помощта на Никълъс не ще бъде в състояние да води битка с живота.
	В мрака на нощта, вслушвайки се в ритмичния тътен на уредите в салона, Джъстин бе обмислила възможността да напусне Япония веднага, още на следващата сутрин.
	Никога досега не бе изпитвала толкова остра болка от факта, че е далеч от всичко, което обича, от всичко близко и познато. Преглътна гнева си към Никълъс както се преглъща голямо и противно на вкус хапче, но въпреки това не беше в състояние да преодолее чувството на безпомощност. Тук, в Япония, всичките й недостатъци, истински или въображаеми, изглеждаха уголемени като през лупа. А тя стоеше в тази страна единствено заради Никълъс.
	Знаеше, че любовта й към него е все така силна и непоклатима, но си даваше сметка, че не може да издържа повече на собствените си терзания и чувство за вина, свързани със смъртта на дъщеря им. Още повече в условията на непрекъснати разпри с Никълъс.
	Чувстваше се обкръжена от врагове, които не виждаше и не разбираше, инстинктът й шепнеше да бяга, час по-скоро да се маха оттук. Но това беше ужасно, защото означаваше да изостави Никълъс, а тя не можеше да си представи, че е способна на такова предателство. Беше попаднала в капан, беше й все по-трудно да разсъждава трезво и да действа логично.
	Дълго плака в тихата нощ, дълго пролива сълзи за себе си, за Никълъс…
	Когато най-сетне се съмна, Джъстин вече знаеше, че не може да избяга. Но същевременно не можеше и да остане пасивна, особено при създалите се отношения. Имаше нужда от съвета на човек, който познава Никълъс не по-зле от самата нея, от човек, който има възможност да я измъкне от все по-объркания японски лабиринт. Познаваше само един такъв човек и той се казваше Танцан Нанги.
	Усетил, че някой се отпуска до него, Нанги вдигна глава и с удивление разпозна Джъстин.
	— Госпожа Линеър — промърмори той и сведе очи, за да прикрие смайването си. — Не знаех, че и вие сте католичка.
	— Не съм католичка — отвърна механично Джъстин и почти си прехапа езика от яд. Защото с този отговор отхвърли предложения от Нанги начин да обясни присъствието си в църквата, без да изпитва неудобство. Естествено, той моментално бе разбрал истинската причина за появата й тук, но в Япония никой никога не споменава открито истинските причини за своето поведение. Всеки се грижеше да се избави от евентуалното неудобство.
	— Всъщност, истината е, че… — отново млъкна. Никой в Япония не говори истината. А ако го прави, то става така завоалирано, че може да се тълкува поне по още половин дузина начини.
	— Моля да ме извините, госпожо Линеър — сведе глава Нанги. — Но тъкмо привършвах молитвата си…
	Джъстин понечи да се извини, но този път навреме стисна зъби. Защото разбра, че Нанги й дава възможност да събере мислите си, да подходи към него по подходящ начин, да спаси последните остатъци от достойнството си. Изпита прилив на благодарност към него. Даде си сметка, вероятно твърде късно, че желанието й да се срещне с Нанги именно тук, не се дължи единствено на удобното място. Спомни си как се бе молила за Никълъс в момента, в който той започна да излиза от упойката. Как би могла да го стори, ако не вярва в Бога? И как би могла да намери покой и утеха от тази молитва? Започна да подозира, че не е чак такава атеистка, за каквато се мислеше. И сега, коленичила до тихия, потънал в тайнството на своите молитви, Нанги, тя неволно сведе глава и се помоли за подкрепа и сила.
	Когато Нанги вдигна глава, Джъстин вече беше готова.
	— Нанги-сан — промълви тя, потискайки с усилие на волята американския навик да се обръща към приятелите си на малко име. — В миналото рядко ни се отдаваше възможност да се видим насаме.
	— Не мисля така, госпожо Линеър.
	Проклетата японска любезност!
	— Съзнавам, че то се дължеше предимно на моите грешки — настоя Джъстин, давайки си ясна сметка, че ако сега не продължи, едва ли някога ще успее да каже на този човек това, което искаше да му каже. — Аз не разбирам Япония, не разбирам и японците. Тук аз съм ограничен чужденец…
	— Вие сте съпруга на Никълъс Линеър — каза Нанги с тон, който сякаш обясняваше всичко.
	_Изслушай ме_, прииска й се да изкрещи. Но вместо това пое дълбоко дъх и бавно продължи:
	— Искам да науча много неща, Нанги-сан. Искам да работя упорито, дори и на най-елементарно равнище.
	Тази идея очевидно не въодушеви Нанги.
	— Не е необходимо, госпожо Линеър — отвърна той. — За вас вече се грижат достатъчно добре.
	— Искам да бъда личност в това общество — настоя Джъстин. — Независимо дали това желание ви се вижда детинско, или не.
	Нанги замълча. Репетицията на хора беше приключила. До слуха му достигаше тихият шепот на отиващите си деца. В нишата странично от тях пламнаха свещи. Пукотът от топящия се восък достигаше до ушите му като тупкането на самотни дъждовни капки.
	— Промяната действа най-добре, когато човек предварително се е убедил в нейната необходимост — каза най-сетне той.
	— Много мислих за това.
	Нанги кимна и попита:
	— А споделихте ли желанието си с вашия съпруг?
	Джъстин въздъхна вътрешно, гърлото й се сви от тъга.
	— Напоследък ние с Никълъс не си говорим особено често.
	Нанги вдигна глава и здравото му око се закова върху лицето й. На негово място европеецът положително би попитал: „Нещо не е наред?“, но той каза съвсем друго:
	— Напоследък и аз рядко разговарям с Линеър-сан. Той изглежда някак… различен… Какво казват лекарите?
	Този път въздишката на Джъстин беше съвсем открита.
	— При това негово състояние лекарите не могат да помогнат. Хирургът казва, че Никълъс страда от някакъв следоперативен синдром на стреса, но аз мисля, че той изобщо не е наясно с положението.
	— А какво е то?
	— Не знам — призна си тя. — Или поне не съм сигурна. Имам чувството, че мрачното състояние на Никълъс се дължи на неспособността му да практикува своите бойни изкуства.
	Нанги неволно пое дъх, душата му застина в ужас.
	Мили Боже, помогни ни! Отново бе обзет от страшното предчувствие за приближаването на някаква черна и безпощадна буря, която заплашваше да помете всичко пред себе си. Добре помнеше чувството си, че върху него и близките му се спуска някакъв необясним безнравствен здрач.
	— Сигурна ли сте в това, госпожо Линеър? — тихо попита той.
	— Да — без колебание отвърна Джъстин. — Видях го с очите си в салона за подготовка. Той не беше в състояние да тренира.
	— На физическа безпомощност ли се дължеше това?
	— Не, не мисля така…
	Нанги очевидно й повярва и Джъстин видя как на лицето му се изписа дълбоко безпокойство. Понечи да го попита какво има, но после, потъна в собствените си напрегнати мисли.
	— Вероятно мислим за едно и също, нали? — попита го след известно време тя.
	— Може би — отвърна Нанги. — При бойните изкуства физическите способности зависят изцяло от силата на духа. Ако духът е разстроен, недостатъчно концентриран или раздвоен, човек не може да практикува нито едно бойно изкуство. Чужденците трудно разбират това. — Усмихна й се леко и добави: — Извинете ме, не исках да ви засегна. Но вие казахте, че имате желание да се учите, а това, което току-що казах, лежи в основата на всяко познание.
	Млъкна за момент, сякаш да събере мислите си, после продължи:
	— Когато човек започне да се занимава с бойни изкуства, на него обикновено му се възлага доста от черната работа, свързана с тях. Новакът се превръща в роб, ден и нощ, двайсет и четири часа в денонощието. Разочаровани, част от учениците се отказват. Другите — онези, които евентуално ще станат „сенсей“, тоест истински майстори — се приучават на търпение и покорство, което често граничи с унижението. Без тези качества овладяването на бойните изкуства си остава илюзия.
	— Но духовният аспект отива много по-далеч и често, както в случая с Никълъс, се превръща във всичко. — Джъстин отбеляза факта, че Нанги употреби собственото име на Никълъс и се запита какво ли може да означава това. — Видите ли, госпожо Линеър, вашият съпруг е сред малцината на този свят, които владеят до съвършенство „Ака и нинджуцу“. Той е това, което ние наричаме „Червен нинджа“ — тоест човек, който владее положителната част от това особено бойно изкуство.
	— Искате да кажете, че има и други форми на нинджуцу, така ли? — попита Джъстин.
	Нанги кимна.
	— „Черният нинджа“ е пълната противоположност на „червения“, Сайго беше такъв. Той притежаваше умението „кужи кири“ или „деветръко посичане“. Нещо, което твърде много се доближава до магията.
	— Подобно на начина, по който ме хипнотизира.
	— Точно така. — Нанги се надяваше, че като проумее същността на това, което представлява Никълъс, тя по-лесно ще възприеме това, което се готвеше да й каже. — Но „кужи кири“ е само малка част от смъртоносния арсенал на черното нинджуцу. — Лицето му се извърна изцяло към нея, сенките изчезнаха. Изложено на особената разсеяна светлина в храма, това лице ясно показа дълбоките си бръчки, гравирани там от войната и годините. — Никълъс е успял да усвои „Гецумей но мичи“ — Лунната пътека. Това е особено състояние на духа, в което човек намира утеха, сила, закрила и изход от всяка ситуация. Преди малко казахте, че не вярвате Никълъс да е изгубил _физическите_ си способности вследствие на операцията… Нали така?
	Джъстин усети как в стомаха й се свива хладната змия на страха. Едновременно с това се чувстваше странно изпразнена, сякаш тази змия беше нематериална, принадлежеше на друг, недействителен свят.
	— Какво искате да кажете? — прошепна тя.
	— Когато човек, който владее „Гецумей но мичи“, изведнъж открие, че това състояние е изчезнало… — Нанги млъкна, сякаш не беше сигурен, че трябва да продължава, после се овладя и тръсна глава: — Тогава, госпожо Линеър, загубата му е огромна. Представете си, че губите всичките си сетива едновременно — зрение, слух, вкус, обоняние, докосване… И ще получите само бледа представа за загубата на „Гецумей но мичи“. Повтарям — бледа, съвсем бледа представа!
	— Не мога да си представя подобно нещо! — промълви Джъстин, усещайки как й призлява. — Това ли се е случило с Никълъс?
	— Само той може да отговори на въпроса ви, госпожо Линеър. А аз се моля с цялата си душа състоянието му да се дължи на други причини!
	— Когато Лю Кроукър изгуби ръката си, аз останах с чувството, че Никълъс иска да забрави своите способности на нинджа — каза Джъстин. — Възможно ли е този етап от живота му да е приключил?
	— Ще приключи само със смъртта му — поклати глава Нанги, а ръцете му се сключиха здраво — сякаш отново искаше да се моли. — Трябва да разберете, че нинджуцу не е нещо, което можеш да включваш и изключваш по желание, не е нещо, което решаваш да усвоиш и го правиш — като чужд език например. Веднъж усвоено, то остава завинаги в душата на човека, превръща се в неразделна част от неговата същност. — Нанги се извърна с цялото си тяло към нея и попита: — Вие несъмнено сте чувала, думата „мичи“ или пък сте виждала нейния йероглиф, нали?
	— Да — кимна Джъстин. — Означава пътека или пътешествие.
	— Но също и дълг — добави Нанги. — Когато човек говори за „мичи“ като за пътека, той има предвид онази пътека, по която би поел само в случай на крайна необходимост. На практика „мичи“ е пътешествието в живота. Веднъж започнало, то не може да се върне назад.
	— Но човек положително може да промени живота си, нали?
	— О, да — съгласи се Нанги. — Но само в рамките на „мичи“.
	Сърцето на Джъстин натежа, сякаш стана от олово.
	— Значи, веднъж избрал нинджуцу, Никълъс цял живот ще си остане негов роб — тихо прошепна тя.
	— Може би нинджуцу е избрало него, госпожо Линеър — рече Нанги с някак натъжено лице. — Не бива да пренебрегваме тази вероятност. Но ако е така, кармата на Никълъс все още е пред него.
	— Но защо? Какво е това, което прави нинджуцу толкова могъщ господар на човешката съдба?
	Нанги се поколеба, после реши да й каже истината.
	— Нинджуцу е много древно изкуство — започна той. — По-древно дори от самата Япония.
	— Значи не са го създали японците?
	— Не. Нас не ни бива в създаването, силата ни е по-скоро в усъвършенстването. Езикът ни и голяма част от нашата култура са създадени в Китай. Като пример ще посоча китайската писменост — ние сме я взели от тях, а след това сме я модернизирали и опростили до нивото на днешния литературен японски език. Това е нашият стил. Същото е станало и с нинджуцу. Корените му се крият някъде в Китай, но никой не знае точно къде, кой е бил сенсеят, приложил го за пръв път в живота. Според мен това изкуство е по-скоро синтез между много древни бойни умения, филтрирани и обогатени в течение на много векове. Част от неговата сила се крие в самата му древност, а останалото е просто онзи мистицизъм, който неотразимо привлича към него определени хора. — Леко се усмихна и добави: — Ако искате да ви дам един съвсем европейски пример, бих казал, че никой не може да си представи великия магьосник Мерлин да зареже изкуството си, за да стане, да речем, фермер…
	Джъстин се чувстваше неуверена, по тялото й пробягаха хладни тръпки.
	— Може би ще успеем да помогнем на Никълъс, ако научим нещо повече за произхода на нинджуцу — прошепна тя.
	— Това е невъзможно, госпожо Линеър. Вие искате да опознаете непознаваемото.
	Сега пък и се стори, че всички са попаднали в някакъв лабиринт, но от този лабиринт все трябва да има изход.
	— Казахте, че между черното и червеното нинджуцу има огромна разлика — по-голяма дори от разликата между християнските религии — внимателно го погледна тя. — Не е ли възможно Никълъс да се насочи към някоя друга форма?… Всъщност, има ли други форми на нинджуцу?
	— Не. — Нанги понечи да добави нещо, но после стисна устни и замълча.
	Джъстин усети колебанието му и подхвърли:
	— Може би никой не трябва да получава много информация наведнъж, но съпругата положително има по-широки пълномощия.
	Нанги изведнъж остаря, стори му се, че доста е подценявал тази жена. Използвайки силата на интелекта и интуицията си, тя беше успяла да стигне до сърцевината на проблема. Главата му бавно кимна, лицето му отново се скри в сянка.
	— Добре тогава — въздъхна той. — Казах ви, че съществуват две форми на нинджуцу — черна и червена, и това е самата истина. Но съществува и още един термин — „Широ нинджа“. Което означава „бял нинджа“.
	Мълчанието, което последва, беше толкова продължително и непоносимо тежко, че Джъстин побърза да го наруши:
	— Бял нинджа — повтори като ехо тя. — Какво е това?
	— Това е нинджа, който е изгубил способностите си — с мъка отвърна Нанги. Все още не му се искаше да й каже, че загубата на способностите не е най-голямата беда, която сполетява „Широ нинджа“. Най-голямата беда бе загубата на вярата му.
	А Джъстин започна да мисли, че разбира по-добре поведението на Никълъс.
	— Възможно ли е именно затова да се е отчуждил от мен? — попита тя.
	— Напълно вероятно — кимна Нанги. — За човек като Никълъс превръщането в широ нинджа е ужасен кошмар. В подобно състояние едва ли би пожелал да сте край него.
	— Но защо? Аз бих могла да му помогна! Той е толкова затворен в себе си, толкова самотен!
	Очите на Нанги безпомощно подскачаха по редовете църковни столове и дървените скамейки покрай стените.
	— Моля ви, госпожо Линеър, опитайте се да разберете това, което ще ви кажа — прошепна той. — В това състояние Никълъс е уязвим. Съвсем естествено е да не иска вие да сте около него, когато се чувства така.
	— Уязвим? — повтори Джъстин и змията на страха започна да се развива в стомаха й. — Но Сайго и Акико са мъртви, кой би могъл да го застрашава?
	Нанги мълчеше.
	Нервите на Джъстин бяха опънати до скъсване и тя веднага усети, че има нещо нередно.
	— Какво криете от мен, Нанги-сан? — попита тя. — Моля, кажете ми! Аз трябва да го знам! Животът ми се разпада, без да разбера защо. Вие знаете ли?
	Нанги вдигна здравото си око и го закова върху лицето й.
	— Госпожо Линеър — твърдо започна той. — Състоянието широ нинджа, бял нинджа, е изцяло създадено по изкуствен път. Разбирате ли ме? Това е нападение от безкрайно рафиниран вид. Смъртоносно нападение от човек, който владее до съвършенство „Кан ака на нинджуцу“ — черното нинджуцу!
	— Значи все пак врагът съществува! — прошепна тя. — И той е сенсей в изкуството на черния нинджа!
	Единственото око на Нанги за момент се затвори, устата му тихо прошепна:
	— Дори най-големият сенсей в изкуството на черните нинджи не е в състояние да превърне някого в широ нинджа, госпожо Линеър!
	Джъстин откри, че не може да каже нито дума. Душата й потъна в черната пелена на неизпитван досега ужас. Потръпна и с усилие на волята успя да промълви:
	— Но _кой_ тогава?
	Гласът й беше едва доловим дрезгав шепот.
	— Такива неща не могат да се казват на глас — отвърна Нанги, поклати глава и добави: — Те са „дорокусай“ — нещо, което е обвито във воняща слуз.
	— Какво е то? Кажете ми, Нанги-сан, кажете ми, в името на Бога!
	— Търпение — отвърна той и някак внезапно покри ръцете й с длан. Един съвсем необичаен за него жест. — Да идем при Никълъс, госпожо Линеър. Ще го накараме да ни разкаже всичко. И ако наистина се окаже широ нинджа, вие несъмнено ще трябва да научите цялата истина.


	Котън Брандинг и Шизей ядоха миди, които той изпече на газовия грил, пържени зеленчуци, които тя разбърка в някаква електрическа тенджера, плюс салата от градината и дебели комати италиански хляб. Тя нареди храната така майсторски върху масата, че на него му се прииска да я снима с апарата си. Великолепният външен вид придаваше допълнителен вкус на скромната им вечеря.
	Неусетно опразниха опаковка от шест бири и Брандинг осъзна това, едва когато се отправи към хладилника за още.
	Даваше си сметка, че е зашеметен — от секса, храната и бирата, но най-вече от самата Шизей. Не искаше тя да си отива. Имаше чувството, че може да се прехвърля от кухнята в спалнята и обратно до края на дните си, стига тя да е тук. Това беше мечта, разбира се, но щастлива мечта, приятна и вълнуваща. Брандинг с удоволствие се потапяше в нея.
	Говориха за най-различни неща. Изтегнат на верандата, Брандинг усещаше как влагата настъпва откъм океана, чуваше тежкия тътен на прибоя и правеше опит да говори колкото е възможно по-малко. Беше се увлякъл доста, но все още я проверяваше с някаква малка частица на съзнанието си, будна и бдителна.
	През целия следобед и вечерта той се чувстваше щастлив, както никога през досегашния си живот, повече дори от времето, преди да се роди дъщеря им. Обичаше Мери, но винаги се притесняваше от хаоса и напрежението, което се създаваше между тях от нейната неспособност да чете или да се забавлява сама. Сега се чувстваше превъзходно, но малко или повече очакваше Шизей да подхване темата за неговата работа и особено въпроса, който напоследък най-много го вълнуваше — предстоящата съдбоносна схватка с личния му враг Дъглас Хау.
	Откровено казано, Шизей беше прекалено красива, за да е невинна. Фактът, че се бе появила в неговия живот точно в момент като този, не излизаше от съзнанието му. Подобно на перла, която, нараства във вътрешността на мида, многозначителността на този факт го затегли обратно към суровата действителност още в мига, в който пелената на екстаза започна да се разкъсва.
	Не беше чудно, че се превръща в параноик. Очакваше удара на Хау от всички посоки, особено след като той открито се обяви против програмата му за финансиране на новия компютърен проект. Базирайки се на заключенията на петгодишно проучване, осъществено от института „Джонсън“ със седалище Вашингтон, Агенцията за стратегическо компютърно проучване към Министерството на отбраната бе поискала бюджет от четири милиона долара за проекта „Кошер“ и бе депозирала искането си в Сената. В качеството си на председател на. Сенатската комисия за финансов контрол, Брандинг бе първият, който видя това искане и реагира на него.
	Проектът „Кошер“ предвиждаше създаването на компютър, който да се захранва не от единичен процесор като обикновените компютри, а от сложни взаимно свързани мрежи. Те много наподобяват пчелната пита. На практика тази машина щеше да бъде в състояние да разсъждава. В доклада на Института „Джонсън“ се изтъкваше, че, използвайки радари, сонари и различни версии на „Лоран“, тази машина щеше да бъде в състояние да различава приятел от враг, да избира траекторията на съответното оръжие и да го изстрелва според постъпващите данни на разузнавателните спътници, да различава човешката реч и да влиза в диалог. А второстепенните й способности нямаха край.
	Дъглас Хау беше председател на Сенатската комисия по въоръжените сили и яростен противник на внесения от Брандинг законопроект за АСКП. Аргументираше се с провала на „Инициативата за изкуствен интелект“, която неотдавна беше погълнала четиристотин милиона долара в трескавия опит за създаване на „познавателен изкуствен мозък“. Заетите в този проект учени получиха наведнъж толкова много пари, че просто не знаеха какво да правят с тях. И естествено, огромна част от финансовата инжекция изтече неизвестно къде. Но Брандинг знаеше, че Хау използва този случай само като претекст.
	Сблъсъкът зрееше отдавна, но всеки момент щеше да се превърне в открита война. Много хора на Капитолийския хълм бяха убедени, че тук става въпрос за разчистване на сметки, тъй като Хау не криеше недоволството си от огромното влияние на Брандинг в Сената и търсеше начини да го премахне или да го ограничи. А това влияние днес се идентифицираше със законопроекта АСКП.
	Все по-острият конфликт между двамата вече не беше борба между демократ и републиканец, а дори и между либерал и консерватор. Повече приличаше на война между две въоръжени до зъби армии, окопани в позициите си и решени да се бият до последна капка кръв.
	В същото време Шизей продължаваше да го изненадва, точно както при първата им среща на маскарада у Типи Норт. Вместо да го разпитва за професионалните му проблеми, тя се зае да говори разпалено по темите, които очевидно най-много обичаше — екологията и секса. Брандинг започна да разбира част от поведението й и осъзна, че тя е маниак на тема здраве — здраве в света, здраве в личния живот. Считаше редовния секс за неделима част от здравословния начин на живот, не по-малко важна от добрата храна и физическите упражнения.
	Брандинг отново изпита смайване от чисто детското и поведение, прозиращо под обвивката й на зряла жена. Притежаваше някаква особено свежа и пряма наивност, която много му харесваше.
	Откъм вътрешността на къщата долитаха бавните тонове на „Тъжно настроение“ на. Джордж Шиъринг и очите на Брандинг мечтателно се притвориха. Почти не обърна внимание на Шизей, която каза, че отива да вземе един душ.
	Усети я да минава край него, после остана сам. Светът изчезна, имаше само нощ, море и музика. Той пое дълбоко морския въздух, натежал от сол, и изпита дълбоко удовлетворение от невероятната му свежест и чистота.
	Джордж Шиъринг млъкна насред тъжните си слова, мястото му зае плътният гърлен глас на Грейс Джоунс, който влезе в странен синхрон с монотонния грохот на прибоя. Брандинг отново си спомни за дългия следобед в леглото и с изненада откри, че отново се възбужда. Представи си голото тяло на Шизей върху чаршафите и желанието запулсира в кръвта му със силата на наркотик.
	Изправи се и усети, че широките му панталони от бял памук вече бяха направили палатка. Бутна мрежестата врата и отгоре му се стовари богатият глас на Грейс Джоунс, в главата му нахлуха спомени. Тръгна през просторния хол, навлезе в дългия извит коридор. Музиката го придружаваше като верен приятел. До слуха му долетя пръскането на душа и той отвори вратата на банята.
	Вътре беше горещо и пълно с пара. Брандинг дръпна ципа и смъкна панталоните си, после съблече и кенарената си риза. Зад матовата завеса долавяше очертанията на тялото на Шизей. Беше изправена с гръб към него, ръцете й бяха вдигнати към главата на душа и я държаха съвсем по начина, по който бяха държали и него.
	Той беше възбуден до крайност, слабините му пулсираха, въздухът свиреше между полуотворените му устни. Имаше чувството, че отново е на двайсет и пет години и е страхотна машина за любов.
	Гледаше как Шизей разтрива тялото си и се усмихваше. Спомни си, че тя бе отказала да се обърне с гръб. Но сега ще я обладае изотзад — така, както го правят дивите зверове и както Брандинг никога не го бе вършил — нито със съпругата си, нито с приятелките, които бе имал преди Мери.
	Трепереше от страст, неясните очертания на тялото й зад тънката завеса го възпламеняваха, възбуждаше се дори от самата матова материя, обсипана със ситни виолетки, между които криволичеха водните капчици.
	Брандинг сграбчи завесата и рязко я дръпна встрани. После се закова на място, парализиран от гледката, която се разкри пред очите му.
	Беше един от онези редки мигове в живота на човека, които траят една десета от секундата, не повече, но въпреки това остават завинаги запечатани в съзнанието. Образът се забива в ретината на окото, а после прогаря дълбока дупка в паметта и остава завинаги там. За Брандинг този миг приличаше твърде много на един друг — когато разбра, че дъщеря му страда от дислексия*, а също и на онзи, в който проумя, че Мери — жената, която обичаше, не изпитва никакво влечение към секса. В живота на човека има кратки, но изпълнени с огромно напрежение мигове, които го променят изцяло.
	[* Рядка болест, изразяваща се в неспособност да се възприема писано слово (да се чете). — Б.пр.]
	И този миг беше някак хаотичен, подобно на другите като него. Брандинг гледаше гърба на Шизей, по-точно съвършено татуирания паяк върху него. Беше огромен и покриваше цялото разстояние между раменете и ханша. Осем яркочервени очички светеха на малката глава, от долната й част стърчаха два чифта пипалца, чието предназначение беше да изпускат лепкавите отровни секрети за омаломощаване на жертвата. Осем космати крачета се простираха по посока на плешките, долните опираха чак в стегнатия таз на младата жена.
	После Шизей реагира. Главата й рязко се извърна назад, торсът й се раздвижи. Тръбните мускули се разиграха и паякът изведнъж оживя, отвратителното му тяло сякаш затанцува в такт с музиката на Грейс Джоунс.
	Брандинг изкрещя.


	Сигурно полудявам, помисли си Томи. С настъпването на нощта заваля, дъждът се спусна като завеса след последната реплика на актьорите. Беше червен дъжд или пък син — в зависимост от цвета на блестящата реклама, под която минава човек.
	Токио изглеждаше задръстен от огромно количество чадъри, насочени под точно определен ъгъл срещу поривите на вятъра. Улиците се превърнаха в поля от неспокойни черни цветя, подмятани от поривите на вятъра. Капките влага се стичаха по изпънатия найлон или оризовата хартия.
	Светлините на фаровете, подобно на странни, размазани от дъжда театрални прожектори, осветяваха лица и ръце, принадлежащи сякаш на гигантска стоножка, която си пробива път през огромния град.
	Томи се прибираше от работа, но когато видя ярко осветения вход на една зала за пачинко*, тя без колебание се насочи натам. Краката й бяха мокри, омръзна й да гази из локвите, в които я тикаше огромната гъсеница.
	[* Японска игра, при която се хвърлят топки по определени цели. — Б.пр.]
	Беше се опитала да открие местонахождението на Никълъс Линеър. Позвъни в „Сато Интернешънъл“, но там нямаха представа къде може да бъде. Домашният му телефон даваше свободно. Набра за втори път „Сато Интернешънъл“ и поиска да разговаря с някой от вицепрезидентите. Този път научи причините за отсъствието на Никълъс и поиска телефонния номер на лекуващия лекар. Тук извади късмет, тъй като от кабинета на доктор Ханами й съобщиха, че утре в десет сутринта господин Линеър ще се яви на контролен преглед. Томи реши да го изчака там.
	Всъщност, съзнанието й не беше заето с мисли за Никълъс Линеър. Защото там трайно се бе настанил Сенжин Омукае. Този човек все по-властно привличаше младата жена и тя се чувстваше неспокойна. Ако всичко спре дотук, тя беше сигурна, че ще съумее да се вземе в ръце и да изпълни служебния си дълг както винаги досега — прецизно и точно.
	Но фактът, че нейната индивидуалност се изгражда изцяло върху фигурата на Сенжин, наистина я плашеше. Защото Сенжин Омукае беше не само неин началник и следователно под пълна забрана, но и Сенжин-саможивеца. „Непроницаемият“ — както го наричаха полицаите от другите отдели. Той беше непонятен за тях, макар и герой. От него се страхуваха всички, дори и тези, които го бяха назначили начело на отдела.
	Фактът, че е неотразимо привлечена от този мъж, беше причина за все по-нарастващото притеснение на Томи. Както и причина незабавно, още в тази дъждовна вечер, да иде при Негодника.
	Негодника, или Сежи Хикоко, беше най-добрият приятел на Томи. Познаваха се още от ученическите години, именно Негодника й подаде ръка, когато взе травматизиращото решение да скъса със семейството си и целия предишен живот. В това отношение той беше точно като Сенжин. Ценеше я за това, което е, не я третираше просто като жена, която трябва да бъде поставена на мястото си. Томи пък се зае да му помогне в подготовката за тежките изпити по философия, на които Негодника трябваше да се яви като частен студент и което едва ли щеше да стори без нейните настоявания.
	В резултат между двамата се породи близко приятелство — такова, каквото Томи не бе имала с никого, дори с член на собственото си семейство.
	Негодника притежаваше „усагигоя“ — в буквален превод това означаваше заешка дупка, а японците употребяват тази дума, когато говорят за модерен токийски апартамент — тесен и претъпкан, буквално лишен от жизнено пространство. Място за преспиване и нищо повече.
	Усагигоята на Негодника се намираше в Асакуза, любимия квартал на Томи, който гъмжеше от актьори кабуки и борци сумо. Но тя изпитваше и лека меланхолия там, тъй като обстановката й припомняше собственото й бедно положение. Заплатата на полицейски сержант не й даваше възможност да живее тук, дори в най-миниатюрната заешка дупка.
	Негодника си беше у дома. Но това беше съвсем в реда на нещата, тъй като по това време на денонощието той обикновено човъркаше портативния си компютър, който вече работеше два-три пъти по-бързо от оригинала на същия модел. Всъщност Негодника никога не купуваше нещо, което можеше да получи по пътя на размяната. Затворен в малкото си жилище, той обичаше да усъвършенства вещите, направени от другите. Това беше неговият начин да доказва гениалността си без излишно самоизтъкване. Томи знаеше, че това е упражнение от системата Дзен, насочено към онова безтегловно състояние на духа, което тя самата се стремеше да постигне по време на тренировките си в различни бойни изкуства. Знаеше и друго — нейният път към това състояние беше по-скоро физически, но това не го правеше по-труден от неговия — изцяло духовен.
	Още в преддверието чу оглушителната музика на Били Айдъл. А когато Негодника отвори вратата, тя почти се огъна от силата на ударната вълна.
	— Господи, как е възможно да мислиш при този адски шум? — изкрещя тя, докато сгъваше чадъра и събуваше обувките си.
	— Мога да се концентрирам именно защото той не означава нищо — усмихна се Негодника и затвори вратата след нея.
	Музиката излиташе от чифт тонколони за три хиляди долара, чиято мощност Негодника бе усилил многократно. Томи изпита чувството, че е достигнала втора космическа скорост и всеки миг ще литне в безтегловност. Наложи й се да стегне мускули, за да се задържи, имаше чувството, че се превръща в огромно табло за пачинко.
	Както винаги, в апартаментчето цареше пълно безредие. По пода бяха пръснати разглобени компютри, приличащи на трупове по бойно поле, частите им бяха пръснати по столовете, по малкия диван, а дори и върху видеомагнетофона. На телевизионния екран бе замръзнало в едър план лицето на Харисън Форд, който се носеше над футуристичната панорама на Лос Анжелис и търсеше смъртните си врагове. Кадърът беше от известния сериал „По ръба на бръснача“.
	Стереоуредбата грееше с множество червени и зелени очички, които примигваха в такт с извивките на гласа на Били Айдъл. Подобно на Били Айдъл, и Негодника беше боядисал косата си платиненоруса. Тя стърчеше от черепа му като млада гора — дълга на върха, късо подрязана отстрани. И той, като Томи, току-що бе навлязъл в третото десетилетие на живота си. Но докато тя отдавна се беше превърнала в зряла жена, той продължаваше да е все така кльощав и несъразмерен — каквито бяха и двамата в пубертета. Негодника приличаше на пораснало до неадекватни размери весело кученце, тромаво, но въпреки това симпатично.
	От Томи се стичаше вода направо на пода, но на Негодника това очевидно не правеше никакво впечатление. От време на време Томи изпитваше остра необходимост да се откъсне от суровата действителност, изпълнена с натиск от страна на мъжете, постоянен страх от неодобрение и срам. Тук тя потъваше дълбоко в пълния хаос сред оглушителната музика, съпроводена винаги с ведрото настроение на Негодника. Помагаше му в това, с което си запълваше времето в момента, и се чувстваше полезна, оценена по достойнство. Но тази вечер имаше нужда от размисъл, затова направи необходимото да го измъкне от бърлогата и да го заведе на вечеря.
	Отидоха както обикновено в любимия си, макар и малко старомоден ресторант „Коянаги“, където винаги си поръчваха „унаги“ — варена змиорка, което беше й специалитет на заведението.
	— С какво се занимаваше у вас? — попита го Томи, след като се настаниха и отпиха по глътка бира „Сапоро“.
	— Нали ме знаеш — заля я с ослепителната си усмивка Негодника. — Вечно човъркам нещо. Сега създавам една специална софтуерна сонда, която може да проникне във всички компютърни програми, независимо от секретното им кодиране.
	— Не беше ли измислено вече подобно нещо?
	— Любителските вируси? Да, употребяват се известно количество, но са слаба работа. А ако правителството пипне авторите им, ще ги пъхне в пандиза до следващата световна война! — Ослепителната усмивка отново се появи на лицето му: — Моята сонда е нещо съвсем различно. Нарекъл съм я РИНРИС, което означава Ръчно Изработен Неоткриваем Разбивач на Интегрални Схеми.
	Видял недоумението, изписано на лицето й, Негодника се ухили почти до ушите.
	— Обяснението на дългото й име е в това, че РИНРИС има способността да се АДАПТИРА, тоест да мисли, макар и по доста особен начин. Всяка секретна програма е снабдена с индивидуална защита. И ако искаш да проникнеш в нея, трябва да си изработиш съответната програма. Моята сонда е направена така, че да прониква във всякакви кодове.
	Томи се засмя. Често се смайваше от гениалните му идеи.
	— Значи правителството не трябва да знае с какво се занимаваш!
	— Аха — отпи голяма глътка бира Негодника. — И няма никакъв шанс да научи.
	— Нещо не ми е съвсем ясно — погледна го озадачено Томи. — Работиш в „Накано Индъстриз“ — една от най-големите електронни корпорации в страната. Правителството наблюдава работата на „Накано“ така, както наблюдава и всички останали големи производители.
	— О, наблюдава ни, разбира се. Хора от МИТИ най-редовно провеждат съвещания с нас. — Негодника млъкна, изви врат и огледа вътрешността на ресторанта. Движенията му бяха пропити с такава точна пародия на уплашен шпионин, че Томи избухна в смях. После очите му се върнаха на лицето й: — Работата е там, че моят шеф ръководи отдела за проучвания и развойна дейност в „Накано“. И сам казва, че хората от МИТИ изобщо не ни обръщат внимание, тъй като работата ни е предимно теоретична.
	Негодника опразни чашата си и поръча нови две бири.
	— Моят шеф е вицепрезидент на „Накано“ — продължи той. — Бачкам при него вече от година и половина. В началото започна да ми проверява разработките, после ме извади от инженерния отдел и цяла седмица си говорихме. Изглежда съм издържал някакъв неизвестен изпит, тъй като преди около шест месеца ми възложи да разработя тази сонда, за която мечтая отдавна. В нея няма нищо теоретично, мога да те уверя… И на практика тя ще влезе в действие всеки миг. — Усмивката отново се появи на лицето му: — Казаха ми да не споделям това с никого, но мисля, че за теб мога да направя изключение.
	Негодника си е все същия, помисли си Томи. Неизменно действа по свои собствени правила, измислени в движение.
	— Хей! — викна внезапно той. — Помниш ли как отпразнувахме измъкването ми от инженерния отдел?
	— Нима мога да го забравя? — засмя се Томи. — Купонът продължи през целия уикенд. А ти помниш ли онази моя колежка, дето цяла нощ разправяше разни истории за призраци?
	— Ти май се майтапиш! Аз съм доволен, че помня дори името си след онзи запой! Май видяхме сметката на цяла каса уиски „Сънтъри“, а?
	— В компанията на още няколко — усмихна се Томи. — Такива бяха времената.
	Негодника пресуши бирата си, но не пропусна да забележи как усмивката изчезва от лицето й като увехнало вишнево цветче.
	— Виждам, че тази вечер си тежка — рече той. В неговия речник „тежко“ беше синоним на „тъжно“, а „леко“ — на „весело“. — В такъв случай си попаднала точно на когото трябва. Какво увеси камъка на шията ти?
	— По-скоро на сърцето ми — отвърна Томи.
	— Аха! L’affaire d’amour. Bien! Моля, madame, разкрийте своето сложно положение!
	— Всичко ли е шега за теб? — не можа да сдържи усмивката си Томи.
	— Разбира се. Животът е шега, Томи. Нима си била толкова заета да не забележиш това досега?
	— Напоследък май наистина бях заета.
	— Скоро ще те ремонтираме — намигна й той. — Сега карай направо, не крий нищо. Ще го приема, каквото и да е то. Обещавам да не припадам!
	Томи се нуждаеше именно от това. Но когато го получи, започна да се колебае. Не знаеше дали има смисъл да разказва на Негодника за Сенжин Омукае. Защото за нея нещата стояха сериозно, докато той вече ги беше окачествил — l’affaire d’amour, тоест ситуация, която положително ще му дава повод за безкрайни шеги.
	— Добре, добре — сякаш прочете мислите й той. — Виждам двете отвесни черти между веждите ти, зная, че те се появяват само когато си наистина обезпокоена. Край на майтапа! Честен кръст!
	Томи се отпусна и започна да разказва своята приказка за срамежливо привличане, потиснати емоции, морални терзания между дисциплинираната полицайка и влюбената жена.
	Когато свърши, впи очи в лицето на Негодника, опитвайки се да прочете мислите му. Но той го беше заврял в халбата с бира и тя почти не можеше да долови изражението му.
	Той дълго мълча, после въздъхна и каза:
	— Очевидно очакваш съвет от мен. Ще го получиш, въпреки че едва ли ще харесаш това, което мисля да ти кажа… — Опразни чашата си и продължи: — Всичко е много просто — забрави този мъж и толкова! От разказа ти разбрах, че той не е за теб. А дори и да е, пак не става — той е твой началник. Положението е толкова опасно, че не си струва да продължаваш. — Бутна чашата настрана и добави: — Сега млъквам, за да се нахраним. А докато се занимаваме с обичайното „унаги“, ти ще имаш възможност да си помислиш върху моите думи.
	Томи действително се опита да подреди мислите си, докато се хранеше. Би трябвало да почувства облекчение от думите на Негодника, тъй като в съвета му се съдържаше голяма част и от собствените й съмнения. Най-добре за нея несъмнено ще бъде, ако успее да погребе чувствата си към Сенжин Омукае и да продължи да го възприема единствено като свой началник.
	Но облекчение нямаше, единственото й чувство в момента бе отчаянието. Защото след като Негодника постави нещата на мястото им, тя съзна, че няма да поеме по най-логичния път, а ще тръгне по друг — тъмен, опасен, пълен с неизвестности.
	Ако беше жена, която е в състояние да потиска най-съкровените си чувства, за да живее приемлив за околните, но не и за самата нея живот, тя положително не би затворила телефона на брат си. Би се преклонила пред желанието му като покорна сестра, би се завърнала у дома, за да се омъжи за човека, избран от главата на семейството.
	Но тя не можеше да се подчинява сляпо на повелята на дълга. В онзи ужасен момент на скъсване със семейството, тя си беше обещала винаги да бъде искрена със себе си и своите съкровени желания. Ако това не се превърнеше в цел на живота й, нямаше да има смисъл и огромната жертва, която беше направила.
	— Много ми се иска да последвам съвета ти — каза Томи.
	— Съветите са евтини — сви рамене Негодника. — Дори тук, където всичко е скъпо.
	— Зная. Но твоите ценя високо.
	Той се приведе над масата с необичайно сериозно лице.
	— Тогава последвай ги, Томи. Излез, забавлявай се — имаш право на това! — Усмивката отново цъфна на лицето му: — Ти си прекалено сериозна, за да се чувстваш добре.
	Благодаря ти, Сежи докосна ръката му тя. — Ти си истински приятел, сърцето ти е искрено.
	Негодника издърпа ръката си, вероятно смутен от комплимента, после хвърли няколко банкноти на масата, взря се в потъмнялото й лице и стана на крака:
	— Хайде, ставай. Зная един клуб в Ропонги, където е забранено да се мислят сериозни неща! Ще танцуваме, ще се напием и ще кажем на света да върви по дяволите!
	Отново усмихната, Томи му позволи да я изведе в дъждовната нощ, оцветена в палитрата на ярки реклами. Поне за момента можеше да забрави безпокойството си, струваше си да се потопи за известно време в абсурдното царство на Негодника.


	Гол и настръхнал от студ, Котън Брандинг седеше на ръба на ваната с лице между ръцете си. Шизей се беше изправила пред него, от тялото й капеше вода и мокреше голите му крака. Душът зад гърба му потропваше върху найлоновата завеса и виолетките, изрисувани по нея, потрепваха като живи.
	— Сега, след като ме видя цялата, и ти стана като всички други — промълви Шизей. — Желанието ти се превърна в отвращение.
	— Това не е вярно.
	— Не можеш да се видиш отстрани. Та ти дори не си в състояние да ме погледнеш!
	Презрението в гласа й беше пружинката, която го освободи от вцепеняващия ужас. Той вдигна глава и каза:
	— Нищо не се е променило, Шизей.
	— О, моля те! Можеш да си спестиш евтините политически трикове! Всичко е променено, виждам го по лицето ти!
	— Не всичко — отвърна той и потърка ръце, сякаш искаше да ги стопли на огъня. — Трябва ми малко време… — Изправи се и добави: — Сепнахме се един от друг, може би дори се изплашихме… Най-малкото, което можем да направим, е да се отдръпнем в противоположните ъгли на ринга преди следващия рунд. — На лицето му се появи бледа усмивка: — Без да сме сигурни, че такъв рунд ще се състои.
	Шизей леко потръпна, той се пресегна и й подаде хавлията, окачена зад гърба й.
	— Благодаря — прошепна тя и я уви около себе си. Дебелият мъхест плат бързо попи влагата от тялото й.
	Брандинг спря душа и каза:
	— Мисля, че за днес шоковете ми стигат.
	— Точно така се чувстват всички, които са виждали татуировката ми — промълви Шизей. — Но те не само са шокирани, те са отвратени!
	— Но защо си позволила да ти я направят, след като държиш на това, което мислят хората? — учуди се искрено Брандинг.
	Известно време тя замислено го гледаше, после потръпна и каза:
	— Студено ми е, искам да облека нещо.
	Той й подаде наметката, но тя поклати глава:
	— Не, искам някоя твоя дреха.
	Той отиде в спалнята, взе горнището на една от пижамите си и го занесе в банята. Беше й съвсем достатъчно, тъй като стигаше почти до коленете й. Тя го закопча, златният лак на ноктите й смътно проблесна. Беше й прекалено широка, раменете увиснаха от двете й страни по особено трогателен начин.
	Излязоха навън, сякаш огромната къща изведнъж бе станала тясна за противоречивите чувства, които вълнуваха душите им.
	Отправиха погледи в нощта. Могъщото дихание на Атлантическия океан се нарушаваше единствено от редките, протяжни вопли на плаващ фар, разположен недалеч от имението. Гларусите най-сетне се бяха укротили и важно, крачеха по мокрия пясък, заети да търсят последната за деня храна.
	Небето над главите им беше съвършено чисто, кадифеният му покров се пронизваше от студения блясък на звездите — ярък, жълтеникавосин, прекрасен.
	Южната част на хоризонта бе потъмняла от буреносни облаци, във вътрешността на заплашителната им грамада проблясваха беззвучни светкавици. Сякаш някакъв странен оркестър изнасяше безшумен концерт пред невидима, но огромна аудитория.
	Тромави, но величествени, природните стихии помогнаха на Брандинг да погледне някак отстрани на дребните човешки грижи и безпокойства, които му се сториха толкова незначителни, че не си струваше да мисли за тях.
	След няколко минути буреносната грамада на облаците потъна в мрака на нощта, представлението свърши. Те се обърнаха и влязоха обратно в къщата.
	Настаниха се на ниския диван, лампионът до него ги обливаше с меката си светлина. Стресът го нямаше, ужасното разкритие отпреди няколко минути сякаш бе изцяло плод на въображението.
	Но какво замести първоначалния шок? Брандинг много искаше да разбере това.
	Беше напълнил двете тумбести чаши с бренди и сега мълчаливо отпиваха. Не бързаха да говорят, даваха си сметка, че имат нужда от тишината, която единствена можеше да спаси душевното им равновесие.
	Косата на Шизей, все още влажна и бляскава, му напомняше кожа на визон — гъста, мека, скъпа… Изрусеният кичур над очите й я правеше някак странно беззащитна. После, сякаш залян от ледена струя, в душата му изплува спомена за зловещия паяк на гърба й. И той прилича на визон, помисли си мрачно Брандинг. На един доста по-различен визон…
	Видя, че тя се готви да каже нещо и побърза да я изпревари:
	— Шизей, аз не искам да бъда като другите!
	Тя дълго мълча, черните й като нощта очи не слизаха от лицето му. Най-сетне устните й помръднаха:
	— Като човек ли говориш, или като политик?
	— Надявам се като човек — искрено отвърна Брандинг.
	— Иска ми се да ти вярвам — прошепна Шизей и за миг затвори очи, ръката й бавно остави чашата. — Ти ме изплаши, Кук! Втурна се в банята като вихър, не бях подготвена… Признавам, че все още не бях мислила за начина, по който да ти кажа… или да ти покажа себе си… Цялата…
	— Нима цялата си така ужасна?
	Ръката й рязко се протегна за чашата, в жеста й Брандинг успя още веднъж да зърне мимолетната проява на женска безпомощност.
	— Ти ще кажеш — отвърна Шизей.
	— Татуировката _наистина_ е ужасна — каза той и успя да зърне гневния поглед миг преди очите й да се скрият зад дългите ресни на миглите. Така го гледаше дъщеря му като дете, особено когато нещо й се забраняваше. Но после всичко отминаваше и тя отново го обичаше с цялата си душа.
	— Нямам никакво отношение към паяците — продължи той, твърдо решен да си даде достатъчно време за оценка на чувствата. Това щеше да помогне както на него, така и на нея. — Но от друга страна, твоят паяк е татуировка, нещо като произведение на изкуството… — Видя я как потръпна, но продължи: — Признавам, че съм заинтригуван, просто защото е върху ТВОЕТО тяло. Ще ми разкажеш ли как си се сдобила с него? Операцията положително е била продължителна, на отделни етапи…
	— Две години — отвърна Шизей, сякаш горда от този факт.
	— Дълъг период — кимна той.
	Каза го с намерение да я успокои и да покаже, че я разбира. Но тя грабна чашата си и я опразни на един дъх, очите й се насълзиха от неразредения алкохол, почти се задави.
	— Господи! — прошепна тя и изтри очите си с опакото на дланта. — Нямаш представа колко дълъг, Кук.
	— Болеше ли?
	— Душата ме болеше години след това… А другата болка беше нищо… Изчезна като нощната влага под първите слънчеви лъчи.
	— Искам да ми разкажеш всичко — промълви Брандинг.
	— Вече се споразумяхме, че някои теми ще си останат табу — отвърна тя, наля си още бренди и отпи, този път внимателно. После вдигна глава и попита: — Какво стори след смъртта на жена си, Кук? С какво се опита да преодолееш болката от загубата? Не ти ли се стори, че дните се точат безкрайно дълго и са безнадеждно пусти? Нощем не чакаше ли с копнеж идването на смъртта? Не чуваше ли дъха й около себе си, не виждаше ли червените й очи да светят като фенери в мрака? Не ти ли се искаше да потънеш в забравата, която смъртта размахва пред теб като желана награда?
	Брандинг застина, дълбоко разтърсен от могъщата сила на чувствата й. Той знаеше, че тези въпроси са отправени не към него, а към самата нея. Никога в живота си не бе изпитвал това дълбоко отчаяние, за което говореше тя, дори когато шокът от смъртта на Мери отмина. И си даде сметка, че отсъствието на подобни чувства е основна причина за непонятната вина, която го обземаше понякога. Същевременно знаеше, че от отговора на тези въпроси ще зависи много. Шизей се люшкаше между желанието да разкрие душата си и стремежа да задържи всичко дълбоко в себе си. В негови ръце беше лостът, с който можеше да я тласне както в едната, така и в другата посока.
	— Човек е устроен така, че продължава да живее, независимо колко дълбоко е отчаянието му… — промълви той. — Аз не… Откровено казано, не съм сигурен, че мога да ти опиша какво виждах и чувах след смъртта на Мери… Сигурен съм единствено, че виждах колата, преобърната, смачкана и все още обвита в дим… Виждах и тялото й на носилката, покрито с одеяло. А чувах единствено гласа на телевизионния коментатор, който съобщаваше за смъртта й с онези кратки и лишени от всякакво чувство фрази, с които по телевизията ни информират за убитите във Виетнамската война или смъртта на американските морски пехотинци в Бейрут. Все още поддържам становището, че смъртта не трябва да се превръща в сух новинарски факт, нито пък в безразлично и неперсонифицирано съобщение.
	Шизей изпусна кратка въздишка на облекчение и последният час сякаш престана да съществува между тях.
	— Ти няма да ме презреш като другите, Кук — прошепна тя. — Вече съм сигурна в това!
	После облегна глава на облегалката на дивана и отново заприлича на невинно момиченце. Сърцето на Брандинг заблъска в гърдите му. Прииска му се да я стисне в прегръдките си, да я закриля, да й шепне, че всичко ще бъде наред.
	Знаеше обаче, че няма да стори нищо подобно. Усети, че между тях се настани някаква непонятна и неопределена връзка — сякаш бяха две увиснали във въздуха прашинки, които ще литнат при първия полъх на вятъра, а посоката на техния полет ще определи той — капризният и безгрижен вятър на живота.
	— Не можеш да знаеш какво означава всичко това за мен, Кук — пръстите й се заровиха дълбоко в гъстата коса, рязко я дръпнаха. Сякаш болката бе необходима съставна част на покаянието й. — Аз… С мен се отнасяха зле… Обиждаха ме, насилваха ме… Обичах и бях наказана за своята любов…
	Брандинг я гледаше втренчено, гледаше я така, сякаш за пръв път я виждаше. Приличаше му на айсберг, не беше сигурен какво се крие под повърхността на мрачното и бурно море.
	— Но си оцеляла, Шизей — промълви той. — В крайна сметка това е най-важното, нали?
	— Бил ли си някога затворен? — попита Шизей, сякаш отново решила да му покаже, че няма никаква представа за условията, при които беше живяла. — Аз съм била… — После вдигна ръка над главата си и посочи татуировката, превърнала се в неразделна част от самото й съществование: — Този паяк е моето покаяние и моята награда!
	Брандинг отново се опита да долови нюансите на истинската й същност, проблясващи за миг, неясни и неуловими като онези безмълвни светкавици на хоризонта.
	— Не те разбирам, Шизей — тихо промълви той.
	Но тя вече беше свита на две и беззвучно ридаеше в шепите си. Когато най-накрая проговори, Брандинг усети как по гърба му пробягват студени тръпки.
	— Кук! — прошепна тя. — Моля се на Бога никога да не разбереш!


	Танцан Нанги живееше в необичайно просторна дървена къща, строена още в началото на века. Била на най-известния актьор кабуки на онова време и попадна в ръцете на Нанги само защото синът на този актьор разби личния си живот.
	Внушителната постройка с широки стрехи се издигаше сред разкошна градина от декоративни вишни, кленове джуджета и кичести японски кедри. Земята между папратите, подстриганите азалии и яркочервените рододендрони беше покрита с плоски камъни с най-различна форма и големина. Коридорите на къщата бяха изцяло остъклени, тъй че дори и в най-лошото време човек оставаше с впечатлението, че градината е навсякъде около него.
	Нанги беше сам, очите му механично следяха ярката луна, която ту се скриваше, ту изплуваше отново иззад теменужените облаци.
	Къщата беше пуста, във въздуха се носеше едва доловим аромат на кедър и лимоново масло. Нанги отпиваше от собственоръчно приготвения зелен чай и размишляваше. В главата му отново се връщаха фрагменти от изключително обезпокоителния разговор, който беше провел с Джъстин Линеър. Принуди се да признае, че изпитва благодарност към нея. Защото появата й го накара да осъзнае изключително трудната ситуация, в която се намира; накара го и да помисли как да излезе от нея.
	Ако Никълъс се окаже широ нинджа, това несъмнено би означавало, че някой го подлага на натиск. Но кой, по какви причини? Беше казал на Джъстин, че дори съвършен сенсей в изкуството на черните нинджи не е в състояние да превърне в широ нинджа опитен човек като Никълъс. Нанги потръпна, като си представи каква концентрация на злото е плъзнала в нощта, промъква се към тях, готова да убива. Ако някакви неизвестни сили се надигат срещу тях, а той вече беше почти убеден в това, единствен Никълъс можеше да ги спаси. Но Джъстин твърди, че той е лишен от своите свръхчовешки способности…
	Инстинктът го караше да прибегне до отстъплението. Всеки генерал, изправил се срещу превъзхождаща го сила, предпочита да се оттегли от бойното поле и да съхрани своята армия. Той е длъжен да го стори, освен ако не открие друг, нетрадиционен начин за постигане на победата вместо фронталния сблъсък.
	Зад него се разнесе тихо шумолене, но той не извърна глава. Вместо това отново напълни чашата си с чай. Въздухът в стаята бе напоен с аромата на разцъфналите през нощта жасмини.
	Уми прекоси татамите с тихо шумолене на копринената си роба, коленичи до него и пое предложената й чаша. Нанги усещаше върху лицето си напрегнатия поглед на големите й блестящи очи.
	— Без теб в леглото ми е студено — каза тя. — Сънувах, че в къщата се е настанил ураган, а когато отворих очи, открих, че те няма…
	Нанги се усмихна в мрака. Беше свикнал на поетичния начин, но който се изразяваше Уми. Тя беше танцьорка и всеки от начините, които избираше за изразяване на чувствата си, трябваше задължително да се подсили със символи.
	— Нямах намерение да те будя — отвърна той. Знаеше, че тя употребява думата „ураган“, за да му покаже, че е усетила неспокойството на духа му.
	Ръката й леко го докосна. Уми, чието име означаваше „море“, го успокояваше по този начин, отвеждаше го обратно при низините, запълнени с вода — там, където човек може да мисли, да набира сили сред сенките на тишината.
	— Музиката, която звучи толкова дълбоко в душата, че е напълно негласна… — прошепна Нанги. — Но докато тя продължава, аз зная, че тази музика си ти.
	Уми се сгуши до него:
	— Бях на петнайсет години, когато ти ми даде една книга на Т. С. Елиът. Никога дотогава не бях се сблъсквала с ума на европеец, който да ми е толкова близък и така пропит със светлина. Току-що ти цитира част от тази книга, нали?
	Това беше типично за Уми — да запаметява всичко, да не забравя нищо. Макар да бе само на двайсет и четири години, тя беше доста по-мъдра от жени в далеч по-напреднала възраст. Беше ученичка, която се беше превърнала в майстор, без дори да го осъзнава и това беше типично за Уми. Не страдаше от излишно самочувствие, което й позволяваше да възприема философията в най-чистия й вид, да я вгражда в своя дух, да разширява непрестанно своята мощ. Уми беше сенсей по митове, мистика и Тао. Жизнената енергия на вселената беше в душата й.
	Уми взе ръцете му в своите и ги обърна с дланите надолу. Нанги усети как от нея се излъчва топлина. В съзнанието му изплува представата за самотно осветено прозорче в бурна снежна нощ.
	Тя беше красива и тази красота обхващаше не само лицето, но и тялото й — тънко, грациозно, жилаво и силно като младо дръвче, което вече е успяло да се пребори с бурите, дъждовете и зимния мраз.
	— Тук има мрак — каза Уми. — Извън нощта. — Ръцете й сръчно започнаха да премятат пръстите му: — Празнота и хаос. Стабилността на света е застрашена. Жената-паяк зове, оста се клатушка… Идва лед.
	Нанги знаеше, че тя говори за мита Америнди Хопи, който описва сътворението на света. Сегашният свят се ражда след гибелта на Втория свят, обречен на вечен мраз от Жената-паяк, която пее „Песента на Сътворението“, а наказанието си е наложила заради неизлечимото зло в сърцата на обитателите на Втория свят.
	Когато Жената паяк зове, това означава, че някъде се заражда необикновено Зло. Именно това имаше предвид Уми. Кожата на Нанги настръхна. Значи е вярно, че над Никълъс е надвиснала злобата на невероятно могъщ враг. Страхът избухна в съзнанието му със силата на ръчна граната. Искаше да отправи молитва към своя Бог, но не беше в състояние да го стори. Беше се откъснал от него заради греховете си, не можеше да намери пътя към изкуплението. Изведнъж разбра, че е безсилен точно като Никълъс. Загубата на вярата беше страхотен удар върху същността му на човек, но той се бе опитал да я потисне някъде из гънките на съзнанието си в името на по-неотложни дела. Сега обаче разбра, че това е част от тези неща.
	Господи, свършено е с нас, помисли си той.
	Сякаш чула безмълвния му вопъл, Уми тихо промълви:
	— Макар Начинът да е известен, многобройните грехове живеят свой собствен живот… имат своя мъдрост.
	„Начинът“ означаваше „Тао“. Произнесени от устата на Уми, словата на Хераклит успокоиха Нанги, припомниха му, че все още може да се ползва от древните мъдрости. След Хераклит си спомни и за много други мъдрости от миналото: Сун Тцу — „Изкуството на войната“, Ягию Муненори — синтезът между дъх и меч „ичири“, Единственият принцип — онова състояние на духа, до което трябва да прибегне човек, лишен от възможност за отстъпление, синтезът на цялата вселена, изчерпващ се с една-единствена дума — Тао.
	Ето по какъв начин успя да прогони хаоса от духа си — хаос, предизвикан от страха. Мислите му отново се проясниха и той си даде сметка, че трябва да се справи не само с широ нинджа. Цялото му делово сътрудничество с Никълъс беше поставено на карта от Кусунда Икуза и „Нами“. Сега се запита дали това е двойно нападение, внимателно замислено и още по-внимателно осъществено, или просто става въпрос за съвпадение.
	Параноя или истина?
	Облян от сребърната светлина на луната и върнал се при близостта на морето, Нанги разбра, че ще трябва сам да открие всичко.


	На следващия ден Никълъс отиде на преглед при своя хирург. Насочи се към югоизточната част на Токио с железницата, тъй като все още не рискуваше да шофира, а не искаше Джъстин да го закара, макар една мъничка част от душата му да мечтаеше точно за това.
	С Нанги се чуха по телефона. Каза му, че отива на преглед и ако се чувства добре, вероятно ще намине в офиса. Изключителното внимание на японеца го караше да стиска зъби, за да не избухне — още един ясен признак за влошеното състояние на нервната му система.
	Утринните изпарения се носеха на мазни кълба и тромаво се отдръпваха към зелените склонове на планината. Пейзажът беше замъглен и неясен — причина за това беше както високата скорост на влака, така и умората на Никълъс.
	Плавното полюшване го унасяше, едва доловимият рев на локомотивната сирена извикваше в душата му меланхоличния спомен за младостта, прекарана в една Япония, която се бореше да превъзмогне срама от загубата на войната и преизграждането си по американски модел.
	Тихото свистене на релсите му напомняше за приспивните песнички на майка му, когато двамата с нея вземаха влака и отиваха на гости на Итами, неговата леля. Чонг считаше Итами за своя родна сестра, макар че на практика тя беше сестра на първия й съпруг, убит при обсадата на Сингапур. Точно там, в Сингапур, се бяха срещнали Чонг и полковник Денис Линеър — полковникът бе спасил живота й, а след това се бе влюбил в нея.
	Опасни и неспокойни времена, останали далеч, далеч в миналото. Но Никълъс поддържаше жив спомена за тях, сякаш те бяха онзи магически талисман, който единствен може да победи надигащото се в душата му черно отчаяние.
	Но всичко беше напразно. Гневът и безпокойството се оказаха прекалено големи за малкия съд, в който се бе опитал да ги постави. Беше недооценил както размерите на този съд, така и неговата здравина. Искаше да бъде спокоен по време на предстоящия преглед, искаше да използва в максимална степен търпението — един безценен дар, наследен от майка му, да прецени правилно какво може да стори срещу тази ужасна пробойна в стената на паметта си. Не искаше да прави прибързани заключения, но, седнал в хладния от безупречната климатична инсталация вагон и потръпващ от нахлуващия в кръвта му адреналин, той си даде сметка, че част от тези заключения вече са направени.
	Токио блестеше в сребърно и сиво. Огромните неонови реклами и фирмени знаци в Шинюку бяха обвити в гъст слой мъгла. Червените, зелените и сините им цветове — създадени изкуствено от ръката на човека — бяха сякаш покрити с пепел. Небостъргачите изглеждаха така, сякаш някой ги бе отсякъл в коленете — грозни и безформени те стърчаха над тежкия смог като гнили зъби в устата на възрастен човек.
	Кабинетът на доктор Ханами се намираше на двайсетия етаж на огромен небостъргач с изцяло остъклени коридори и множество вътрешни градинки. Точно срещу масивната му бронзирана врата се издигаха три тъмни каменни къса, разположени в малко сухо езеро от бели камъчета.
	В продължение на половин час Никълъс остана неподвижен в чакалнята, боядисана в блестящо сив цвят. Седеше на сив диван от изкуствена материя, поставен под прав ъгъл на шест също така сиви стола, отвъд които беше сивият правоъгълник на бюрото на сестрата, изцяло от метал. На стените бяха окачени две съвременни литографии, които тромаво имитираха древните дървени отпечатъци на „икийое“, комбинирайки го нелепо с панорамата на Запада: Статуята на Свободата, муцуната на спортен „Корвет“, хамбургер, от който капе кетчуп, Никълъс едва ги понасяше.
	Стана и нервно пристъпи към прозореца. През вертикалните щори, също от сив метал, можеха да се видят части от града долу, но не и улиците. Те лежаха под плътен пласт мъгла, ситните й капчици се полепваха по стъклото и отразяваха острата светлина в кабинета с всички цветове на дъгата. Погледът му се насочи към стръмните каньони между високите кули на небостъргачите. Флуоресцентните лампи в прозорците на отсрещната стоманобетонна кула пламтяха през мътилката като някакви странни, увиснали във въздуха ацетиленови горелки.
	После сестрата произнесе името му и той се обърна.
	Доктор Ханами беше дребен и спретнат мъж, който наближаваше петдесетте. Мустачките му бяха в безупречно състояние, а металносивата му коса блестеше от брилянтин. Снежнобялата престилка беше разкопчана и под нея се виждаше скъп раиран костюм в сивкав цвят. Кабинетът му беше доста задимен.
	Подръпна от цигарата си, после я натисна в препълнения пепелник и махна с ръка по посока на стола. Не беше забравил молбата на Никълъс да се въздържа от пушене в негово присъствие, но сякаш не обръщаше внимание на факта, че повечето от разговорите си двамата провеждаха в гъстата мъгла на предварително изпушените цигари. Никълъс така се просмукваше от тяхната воня, че първата му работа след посещение при доктор Ханами, беше да хвърли дрехите си за пране и да облече чисти.
	— Как вървят нещата? — попита доктор Ханами. С Никълъс неизменно разговаряше на английски, често обядваше в „Бигу Макус“ — местния вариант на „Макдоналдс“, и всячески се стараеше да покаже привързаността си към американския начин на живот.
	Никълъс, отпуснал се тежко върху гумираната тапицерия на поредния сив стол, мълчаливо го гледаше.
	Доктор Ханами замислено премяташе между пръстите си тежката никелирана запалка. След известно време вдигна глава и каза:
	— Прави ми впечатление, че днешната ви визита е извънредна…
	После отвори папката с изследванията на Никълъс и добави:
	— Тук всичко изглежда наред — и рентгеновите снимки, и лабораторните изследвания… Значи имате други проблеми, така ли?
	— Да — бавно отвърна Никълъс, потискайки с усилие желанието си да скочи и да се махне оттук. — И така би могло да се каже…
	— Хм… Мога ли да ги чуя? — Запалката продължаваше неуморната си въртележка между пръстите на доктора, никелираната й повърхност отразяваше светлината на лампата.
	Никълъс скочи на крака, пристъпи към прозореца и рязко дръпна шнура на металните щори. Доктор Ханами стреснато го погледна, но той притисна чело до студеното стъкло, без да му обръща внимание. Гадната мътилка навън сякаш излиташе от отровната паст на доменна пещ, стори му се, че ноздрите му долавят вонята на изгорял петрол.
	— Кажете, докторе, бил ли сте някога в префектурата Нара? — попита той, без да извръща глава.
	— Да — отвърна след кратка пауза доктор Ханами. — Преди четири години. С жена ми ходихме там на минерални бани…
	— Значи имате представа колко е красиво…
	— Разбира се. Често си мисля, че пак трябва да отскочим до там. Но времето никога не ни стига…
	Никълъс съзна, че няма никакъв смисъл да гледа повече към противната мътилка навън и обърна глава.
	— Докторе, мислил ли сте някога какъв ще бъде животът ви, ако изведнъж се окаже, че вече не сте в състояние да оперирате?
	— Ами… — изненадано го погледна доктор Ханами. — Когато се пенсионирам, аз естествено ще престана да…
	— Не — нетърпеливо го прекъсна Никълъс. — Имам предвид настоящето, днес, веднага! — Щракна пръсти и добави: — Ей така — щрак и край!
	— Не мога да кажа дали…
	— Красотата на Нара, докторе, опознах, докато се обучавах там на бойни изкуства… И вече не мога да живея без нея. Тя не е красотата, която вие с жена си сте открили, докато сте вземали горещите си вани… Говоря ви за онази красота, която опознах с помощта на „Гецумей но мичи“. Чували ли сте? „Лунната пътечка“…
	— Разбира се — кимна доктор Ханами. — Но не знаех, че… — Нещо в лицето на Никълъс го принуди да млъкне, след миг поклати глава и промълви: — Днес сте много различен. Какво се е случило?
	Долавящ ясно ударите на сърцето си, Никълъс бавно се отпусна на стола. Но този път се докосна само до ръба на седалката, тялото му се приведе напред и главата му се озова на сантиметри от доктор Ханами. Усещаше вдървеното напрежение на мускулите си, с изненада откри, че дланите му са потни.
	— Попитахте какъв е проблемът ми и аз ще ви кажа — прошепна той право в лицето на доктора. Чувстваше, че вече не е в състояние да контролира бурята, която се надигаше в душата му. Вдигна пръст и го насочи към тила си, там, където все още личеше белегът на операцията. — Не мога да си спомня нищо от уменията по бойни изкуства, които притежавах. Няма ги, изчезнали са без следа, сякаш никога не ги е имало! Цяла нощ останах буден и се питах защо е станало така. И стигнах до един-единствен отговор, докторе. Единственият, който имаше някакъв смисъл. — Отново скочи на крака, жилестите му ръце се впиха в ъглите на лекарското бюро: — Вие и гадният ви скалпел сте виновни за всичко! Изрязали сте прекалено голям къс от мен или пък сте докоснали някакъв важен нерв! Не зная точно кой и какъв, но зная, че паметта ми я _няма_ и виновник за това сте вие!
	Настъпи тежка тишина. Доктор Ханами потръпна и някак механично промълви на японски:
	— Може би е време да изпием по чаша чай.
	В кризисни моменти човек трябва веднага да се опре на древните традиции, напомни си Никълъс. Яростта му беше огромна, цялото му тяло се тресеше. С усилие на волята остана неподвижен и гледаше как доктор Ханами поръчва чай по вътрешния телефон. Само след минута чаят вече беше тук, приборите и чашите тихо подрънкваха върху черната лакирана табличка. Доктор Ханами освободи сестрата и се зае сам да запарва ароматичната течност. Никълъс безмълвно наблюдаваше как ловките му пръсти щипват ситно нарязаните зелени листенца, пускат ги във врялата вода, а после ритмично въртят тръстиковата бъркалка в тънката порцеланова чашка.
	В този процес имаше нещо успокоително, нещо приятно. Пестеливите точни движения, липсата на спонтанна прибързаност, строгата формалност, а дори и стилизираните движения бяха нещо, което внушаваше чувство за нормално поведение, за плавно преминаване от миналото към настоящето…
	Никълъс почувства как се освобождава от огромното напрежение, което напускаше тялото му с бързината, с която въздухът излита от продупчената автомобилна гума. Отново се отпусна в стола, но този път изпълни цялата седалка.
	Миг по-късно доктор Ханами му поднесе чая. Едва след като в порцелановите чашки не остана нито капчица, доктор Ханами се облегна назад и каза:
	— А сега започвайте. От самото начало, искам да чуя всичко!


	— Искам да поговорим за някои детайли в поведението на обекта, които до този момент са ми убягвали — каза доктор Муку, едва изчакал Сенжин да се разположи на стола.
	Фактът, че доктор Муку поема инициативата в психоаналитичните разговори, беше доста необичаен. А Сенжин приличаше на странните дълбоководни риби, населяващи дъното на океана, които виждат в пълен мрак, макар че често самите те са лишени от очи. Без никакъв видим признак той вече знаеше, че доктор Муку се приближава към истината.
	Беше сигурен, че психиатърът вече подозира липсата на този въображаем „обект“ — психопат, дори нещо повече — досеща се, че Сенжин е този „обект“.
	Разбира се, в това се съдържаше и елемент на опасност. Но дори Сенжин да му признаеше всичко още в този миг, докторът беше безсилен да стори каквото и да било. Железните правила на професията му забраняваха да разкрива тайните, които обсъжда с пациентите си, а и самият Сенжин му бе дал да разбере още при първата им среща, че всичко трябва да си остане между тях.
	Доктор Муку бе приел тези условия с готовност и някакво безразсъдство, които, Сенжин беше сигурен в това — отговаряха съвсем точно и на неговото желание. В резултат на това отношенията помежду им станаха съвсем различни, дори вълнуващи — разбира се, от гледна точка на Сенжин. В тях се усещаше наличието на скрита борба за надмощие, оформянето на нещо като фронтова линия — все още аморфна, но именно затова променлива и непредвидима.
	Имаше нещо общо между двамата в тези отношения — примката около шията на Сенжин се затягаше все по-плътно от пухкавите ръце на доктор Муку, смъртоносният им танц ставаше все по-интимен и Сенжин чувстваше силата на ерекцията си. Една вена на слепоочието му пулсираше от кипналата кръв, животът му имаше смисъл само когато играеше тази смъртоносна игра.
	— Например, в каква среда е израснал обектът? — продължи доктор Муку. — Нормално ли е било неговото семейство?
	— Какво разбирате под „нормално“? — не можа да сдържи насмешката си Сенжин. — Нали психологията отрича този термин и го окачествява като напълно фалшив?
	— Това може да е вярно за психологията, но не и за психотерапията — убедено отвърна доктор Муку. Усмивката му, хитра и многозначителна, ясно казваше: „Вие сте наясно с това, защото сам не сте нормален, Сенжин-сан“… — Разбира се, общо погледнато вие сте прав — в абстрактното винаги има някаква норма, която е статистически обозрима. Но реалният свят е нещо съвсем друго. Голяма част от психозите се коренят в семейния живот на индивида, при това от най-ранната му възраст. Като имам предвид насоката на нашите разговори, ние можем да използваме термина „нормален“, тъй като съм готов да се обзаложа, че обектът ни _не_ е имал нормално детство.
	— В какъв смисъл? — приведе се напред Сенжин.
	Доктор Муку сви рамене.
	— Може би майка му е била проститутка, може би той си мисли, че е бил изоставен от нея… Това е най-вероятната причина за манията му по отношение на Кийохиме и жената-демон. — Лицето на доктора беше в сянка, тъй като двамата седяха в малката задна стаичка и той бе с гръб към тясното прозорче. На слабата светлина то изглеждаше като направено от маджун. — Възможно е дори наличието на кръвосмесителни отношения между обекта и неговата майка. В този случай чувството на вина е твърде обременително за неоформената детска психика. И съвсем естествена би била реакцията му да се „освободи“ от тези нежелани чувства, като ги насочи извън себе си, като ги превърне в нещо друго — в случая то е убеждението за вроденото зло у всяка жена. Най-удобен начин за това е да повярва, че майка му е причината за неговите забранени сексуални усещания, предизвиквайки ги с думи и действия. — Очите на доктор Муку възбудено проблясваха зад кръглите стъкла на очилата. — Има ли смисъл този ход на мислите ми? Звучи ли ви познато?
	— Откъде мога да знам? — равнодушно отвърна Сенжин.
	— Вие просто познавате обекта по-добре от мен.
	— Тъй ли? — вдигна вежди Сенжин. — Аз пък започвам да си мисля, че никой от нас не го познава достатъчно.
	— Какво ви кара да мислите така, Сенжин-сан? — попита доктор Муку и притеснено се размърда в стола си.
	— Преди всичко загадката около сексуалното поведение на обекта. Доколкото ми е известно, той не е насилил нито една от своите жертви.
	— Но те всички са били жени, нали?
	— Така е — кимна Сенжин.
	— И всички са били млади и красиви — продължи доктор Муку. — Значи е близо, много близо. Скоро ще започне да ги залива със семето си… — Ръката му се насочи в гърдите на Сенжин, сякаш убеден, че именно той е обектът: — Видите ли, нашият приятел скоро ще проумее, че актът на еякулацията му е сходен с натискането на спусъка. И ще идентифицира изхвърлянето на спермата с излитането на куршумите…
	Сенжин седеше напълно неподвижен.
	— Изглеждате абсолютно убеден в това, докторе.
	— В моята област нищо не е сигурно, Сенжин-сан — сви рамене доктор Муку. — Ние винаги правим догадки и се стремим те да бъдат максимално логични. Подобно на детектив, аз внимателно се промъквам през развалините на разбитата психика. Сигурен съм, че моят начин на действие е твърде близък до вашия по време на разследване. И двамата търсим уликите, които ще ни позволят да сглобим правдоподобна версия за причините на трагедията. Нима вие не прибягвате понякога до предчувствия, за да разрешите загадката?
	Сенжин ясно разбра накъде отиват нещата. Доктор Муку не само бе изоставил ролята на пасивен слушател и бе започнал да го разпитва, но и вече съвсем конкретно го насочваше в посоката, която си беше предначертал. „Ние двамата“, „Нима и вие понякога…“ — това беше част от методологията на опитните следователи, които се стремят да увлекат заподозрения в разговор на общи теми, с цел да изтръгнат искрени отговори на своите въпроси.
	— Предчувствията, за които говорите, вършат работа само във филмите и романите, тъй като авторът контролира съдбата на своите герои — отвърна тихо той.
	Доктор Муку се приведе напред и впи поглед в очите му.
	— Но нима това не се случва и в живота? — попита той. — Животът контролира изцяло нашата карма, ние никога не държим в ръце собствената си съдба.
	Сенжин се усмихна. Равновесието на силите започна да се променя, бавно и незабележимо, но напълно осезаемо. Колкото повече се увличаше в разпита доктор Муку, толкова по-самоуверен ставаше. Но по този начин разкриваше по-ясно своята тактика, ставаше по-малко опасен, изпускаше ситуацията от контрол.
	Време е да го просветя още малко, помисли си Сенжин, после вдигна глава и попита:
	— Чували ли сте някога за Кшира, Муку-сан?
	— Не, мисля че не съм.
	— Кшира е една особена форма на духовно и физическо състояние, която далеч превъзхожда философските убеждения — започна Сенжин. — Тя е една цяла вселена, изразяваща се чрез езика на звуците и светлината.
	— Моля? — объркано примигна доктор Муку.
	Сенжин запали цигара и я остави да гори, без да дръпне нито веднъж от нея.
	— Езикът на звуците и светлината — повтори той. — Вие несъмнено сте чували за „ки“ — основната движеща сила на всичко в този свят — хора, животни, морето, горите, самата наша планета. А истинските сенсеи на Кшира са направили едно забележително откритие — „ки“ съществува под различни форми. За тяхното овладяване е необходима могъща машина, задвижвана от невероятно количество психическа и физическа енергия.
	Ясно видя скептицизма, изписал се върху лицето на доктор Муку. Не се изненада. По отношение на човешкия разум доктор Муку ще остане завинаги окован в тесните рамки на съвременната аналитична мисъл. В очите на Сенжин той беше просто един патетичен инвалид, неспособен да разбере нищо извън това, което го бяха учили в университета.
	— Особеното при учението Кшира е неговата изключителна гъвкавост — добави Сенжин и рязко се приведе напред. Дръпна от цигарата си и тя изведнъж започна да съска, излъчвайки странна синкавобяла светлина.
	Лявата ръка на Сенжин покри лицето на психиатъра със светкавична бързина, той не успя дори да помръдне. Палецът му повдигна очилата на доктора, металните рамки се плъзнаха по потното му чело. После пламтящият край на цигарата се заби дълбоко в лявото око на психиатъра, пръстите на Сенжин стискаха лицето му в желязна хватка.
	Ръцете на доктор Муку се вкопчиха в китката на Сенжин, натъпканата с фосфор цигара продължаваше да прогаря окото му. От устата му се откъсна протяжен вик, който бързо затихна в гърлото му и се превърна в приглушено гъргорене.
	Сенжин го гледаше така, както се наблюдава интересен сериал по телевизията.
	— Обектът не е убивал само жени — прошепна в ухото му той, а на устните му се появи насмешлива усмивка. — Млади и красиви жени… — Връщаше обратно неотдавна подхвърлените от психиатъра предположения. — Вие сбъркахте, доктор Муку. Сбъркахте както за мен, така и за всичко останало!
	Стаичката се изпълни с миризмата на изгоряло. Езикът на Сенжин се стрелна между устните му, жаден и ненаситен, опипващ с наслада околния въздух. Това беше вонята на смъртта.
	Спря поглед върху диво изцъкленото дясно око на доктор Муку. От него течаха сълзи и той внимателно ги избърса с пръст. Зеницата беше страхотно разширена, сякаш психиатърът беше заклет наркоман. Сенжин много искаше да чуе от устата на доктора как усеща болката и страха. Неговият аналитичен ум положително би открил смисъл в хаоса, би успял да разгради на лесноразбираеми компоненти бурните си усещания в този миг.
	— Какво има, Муку-сан? — попита Сенжин. — Какво става с вас?
	В това насълзено око се отразяваше цялата вселена. Границите й се очертаваха от агонията, ставаха ясни и релефни от мисълта за приближаващата се смърт.
	После окото се закова върху нещо, което дори Сенжин не бе в състояние да види.
	Фосфорът продължаваше да прогаря вътрешността на черепа му, но доктор Муку вече не усещаше нищо. Тялото му се сгърчи и се отпусна върху облегалката на стола. Изглежда странно спокоен, помисли Сенжин.
	Пресегна се през трупа и отвори чекмеджето на дървената маса до стената. Измъкна оттам миниатюрен магнетофон. Ролките му продължаваха да се въртят, запечатвайки върху лентата всеки звук в малкото помещение. Сенжин беше убеден, че докторът записва разговорите им още от момента, в който е започнал да подозира, че „обектът“ и Сенжин на практика са едно и също лице.
	Натисна копчето за изключване и пъхна апаратчето в джоба си.
	— Никога няма да разберете колко дълбоко сте се заблуждавали — каза с някакво съжаление той и хвърли последен поглед към безжизненото тяло на психиатъра.
	После присви очи и ги насочи към ослепителното слънце на своите спомени, в съзнанието му изплуваха всички подробности от това, което ставаше след посещението на кабуки-пиесата „Музуме Дойожи“. Отвеждаше своите компаньонки в скъп ресторант и там ги предразполагаше към психологически анализ на главните герои. А после, вкусвайки с наслада от тези странни, но възбуждащи апетита му разговори, той бавно и внимателно пристъпваше към гвоздея на програмата — болезненото, еротично и продължително, влудяващо сетивата му изкуство на изтънченото убийство.
	Сенжин дръпна завесата над това великолепно сияние, наведе се и метна трупа на рамо. Изпита нещо като съжаление, че доктор Муку вече не може да отговаря на въпросите му. Но за него беше отредена друга, далеч по-важна роля.


	Беше ясно, че доктор Ханами не му повярва. Никълъс привърши разказа си и замълча. Беше започнал с все още неясните си усещания непосредствено след операцията, когато напразно се бе опитал да потисне неизбежните болки; привърши със събитията от последните двайсет и четири часа, които недвусмислено доказаха, че е изгубил безвъзвратно не само „Гецумей но мичи“, но и всички останали форми на бойните изкуства, овладявани бавно и трудно в продължение на много години.
	Доктор Ханами се облегна в стола си, преплете пръсти и каза:
	— Скъпи господин Линеър, това е напълно изключено! Възможно е _вие_ да си мислите, че сте изгубили тези очевидно забележителни качества, но аз мога да ви уверя, че не е така! — Ръцете му уверено измъкнаха няколко рентгенови снимки от папката, прикрепиха ги към луминесцентния екран на стената и включиха осветлението. — Ето, вижте — посочи една сянка той. — Това е туморът, разположен върху втората мозъчна гънка, малко над легенчето. Съвсем ясно се вижда. — После насочи вниманието си към друга рентгенова снимка: — Тази е направена след операцията. Виждате, че туморът го няма, но тъканта около него е абсолютно недокосната. Тук не може да има дори сянка от съмнение, господин Линеър.
	— Тогава какво е станало с мен, докторе?
	Доктор Ханами се замисли. Ръцете му внимателно изключиха екрана, нагънаха снимките и ги върнаха обратно в папката. После тя бе затворена, а ръцете на доктора, свити в юмруци, легнаха върху нея.
	— При подобни случаи човек никога не може да е сигурен, но аз мисля, че можем да започнем по обратния път. Да се запитаме не какво е станало с вас, а какво става с вас в _момента_. — По лицето на доктор Ханами се плъзна окуражителна усмивка. — След подобни тежки операции често се случва пациентът да е убеден, че заедно със злокачествената тъкан от него е отстранен и някой жизненоважен орган… — Придърпа бележника си и надраска нещо върху него, после откъсна листа и го подаде на Никълъс.
	— Какво е това?
	— Доктор Муку е един от най-известните специалисти по психотерапия, господин Линеър. Кабинетът му е на две крачки от…
	— Значи мислите, че имам нужда от психиатър? — погледна го с недоверие Никълъс.
	— Като отчитам сегашното ви емоционално състояние, аз горещо препо…
	— Още не сте изплюли камъчето, нали докторе? — прекъсна го Никълъс и лицето му се наля с кръв. — По време на операцията е станало нещо, вие или някой от помощниците ви е допуснал някаква грешка. Каква беше тя, докторе?
	— Трябва да се успокоите, Линеър-сан — отвърна доктор Ханами, прибягвайки отново до помощта на древните ритуали, за да прогони витаещите в кабинета му модерни демони. — Гневните избухвания няма да помогнат на никого, а най-малко на вас самия. Когато възстановите душевното си равновесие, вие ще бъдете в състояние да виждате нещата в истинската им светлина.
	— Няма да ми кажете, така ли?
	— Линеър-сан, уверявам ви, че нямам какво повече да кажа — очите му пробягаха по папката с историята на заболяването, сякаш искаха да почерпят увереност от нея. — Операцията премина напълно успешно. От медицинска гледна точка не виждам нищо, което…
	Доктор Ханами млъкна и вдигна глава. Пациентът му вече не беше в кабинета.


	Никълъс изгуби вяра. Разбра с безпощадна яснота, че дългите години на изнурителни тренировки са отишли напразно, че без „Гецумей но мичи“ той не представлява нищо. Духът му се гърчеше в отчаяние и губеше сила, лишен от способността да се приобщи в заобикалящия го свят, лишен от елементарно убежище. Изгубил онази хармония с вселената, която го беше поддържала и при най-тежките изпитания, която го беше зареждала с енергия през краткия му период на семеен и делови човек, той се чувстваше като единствен оцелял от корабокрушение, захвърлен на пустинен и враждебен остров.
	Помисли си за Чонг, своята майка. Разбра, че може да направи само едно. В главата му изплува онази ужасна есен на 1963 година, в която безнадеждно се бе влюбил в Юкио и тези негови чувства бяха предизвикали смъртната омраза на братовчед му Сайго.
	„Дядо ти Со Пенг беше изключително мъдър човек, Никълъс — каза веднъж майка му. — Именно той каза, че в Азия човек никога не може да бъде наистина самотен.“ После извади медната кутия, която Никълъс бе виждал само веднъж през живота си, а от баща си бе разбрал, че тя е подарък и наследство от Со Пенг. Върху емайлираното капаче беше изрисувана изящна фигура на дракон, вкопчил се в смъртен двубой с огромен тигър.
	Внимателно и изпълнена със страхопочитание, Чонг отвори кутията и му показа съдържанието й — петнайсет прекрасни смарагда.
	„Шест от тези смарагди можеш да използваш както намериш за добре — каза му тя. — Да ги превърнеш в пари или в други вещи, от които имаш нужда. Първоначалният им брой беше шестнайсет, но един беше продаден, за да купим тази къща. — Пое дълбоко дъх и добави: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет камъка. Никога! Независимо от ситуацията, в която си попаднал ти не трябва да използваш повече от шест.
	— Както знаеш, Со Пенг — моят баща, ни даде тази кутия, когато напуснахме Сингапур. Тя е вълшебна, обладана е от магически сили… — Чонг направи пауза, сякаш чакаше нещо, после продължи: — Виждам, че не се усмихваш и това е добре. Аз вярвам в нейната магия, също както баща си. Той беше много мъдър и опитен човек, Никълъс, съвсем не можеше да се нарече глупак. Той знаеше, че на азиатския континент съществуват много необясними неща, които не се побират в аналитичните представи на съвременния свят. Те се подчиняват на други, неизмерими във времето закони. И аз вярвам, че е така — усмихна се леко тя. — Ако повярваш и ти, силата на кутията и смарагдите в нея ще ти бъдат от полза, когато имаш нужда от тях…“
	Никълъс вярваше в наследството на дядо си, вярваше в силата на петнайсетте смарагда, лежащи в тайнствената кутийка. Непосредствено след като двамата С Джъстин се преместиха в Япония, той намери за това наследство надеждно скривалище в къщата. Дълго време не изпитваше никакво желание да използва смарагдите. Просто искаше да са край него, да усеща пулса им в сърцето си така, както човек усеща топлата милувка на слънцето върху кожата си.
	Почувствал се напълно загубен в големия град, той искаше час по-скоро да се прибере у дома. Разбра, че е настъпило времето да се възползва от магическата сила на смарагдите.
	Беше изгубил своята вяра, това му стана безпощадно ясно и тялото му бе пронизано от тръпките на ужаса. Беше изгубил вярата във всичко, което го бе крепило на този свят и това беше още по-страшно от загубата на „Гецумей но мичи“ и специалната подготовка в изкуството на нинджуцу.
	Обяснението можеше да бъде само едно: широ нинджа.
	Ако наистина е станал широ нинджа, доктор Ханами няма никаква вина за загубата на паметта му, проблемът му изобщо не беше медицински. Почти реши да се върне и да се извини на хирурга, но беше твърде смутен от собствените си страхове.
	Някъде в Токио имаше враг, толкова могъщ, че не можеше да си го представи въпреки силата на богатото си въображение. Кой е той? Защо го е обезсилил, превръщайки го в широ нинджа?
	С потръпване си представи гъстата мъгла на неотдавнашните си кошмари, единствената надежда да се измъкне от лепкавата им сивота останаха смарагдите. Да се измъкне от задушаващото свличане в безкрайната бездна. С част от съзнанието си вярваше, че Со Пенг — неговият дядо, е предвиждал настъпването на този момент и е направил необходимото кутийката да попадне в ръцете му. Точно както навремето се беше погрижил скъпоценностите да преминат в ръцете на Полковника и Чонг.
	Со Пенг. Разбра, че знае твърде малко за този човек, въпреки разказите на майка си. Много по-малко отколкото знаеше за родителите на Полковника. Дядо му по бащина линия е бил лондонски банкер от средна ръка — уравновесен, честен и доволен от живота човек. Съпругата му — богата еврейка, която така и не била приета в обществото въпреки своите пари, била тъмнокоса и зеленоока красавица, умна и безкрайно любопитна. Родила двама сина, единият от които — Уилям, починал от шарка. Три години след смъртта му, в студената зима на 1915 година, тя дала живот на Денис — бащата на Никълъс.
	Беше потънал толкова дълбоко в мисли за миналото, че не видя младата жена, която се втурна в кабинета на доктор Ханами точно в мига, в който той отваряше вратата. Сблъскаха се доста силно, макар че момичето направи опит да се отдръпне. Никълъс се стресна, промърмори някакво механично извинение и се насочи към асансьора.
	— Линеър-сан!
	Обърна се и видя, че младата жена го е последвала.
	— Вие сте Никълъс Линеър.
	Във фразата й липсваше въпросителната интонация, но той машинално кимна.
	— Здравейте, аз съм Томи Язава, сержант детектив от отдел „Убийства“ на градската полиция. — Тикна под носа му служебната си карта и той я разгледа с онова почти равнодушно любопитство, с което хвърляше поглед върху заглавията на жълтата преса.
	— Добро утро, госпожице Язава — отвърна той. — Откъде ме познавате?
	— Аз ви търся, господин Линеър.
	— Разбирам. Друг път ще поговорим, сега едва ли е най-подходящото…
	Вратата на асансьора се отвори и Никълъс влезе в кабината. Томи го последва.
	— Охо, проявяваме настойчивост — промърмори Никълъс. Умът му беше на светлинни години от Томи Язава и това, което тя би поискала от него. Ще чака по-подходящ момент, независимо за какво се отнася, реши той.
	— Настойчивостта е нещо, на което ни обръщат специално внимание в Академията — отвърна Томи.
	Никълъс с нищо не показа, че е оценил проявата на духовитост. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше да се спусне на земята и да се махне по-далеч оттук.
	— Разбирам, че вероятно не съм улучила най-подходящото време — подхвърли Томи. — Но просто ми се налага да поговоря с вас.
	Никълъс осъзна, че стиска някакво листче в шепата на лявата си ръка, разтвори го и видя името и телефона на психиатъра доктор Муку, надраскани с небрежния почерк на доктор Ханами. За миг се озадачи от факта, че адрес липсва, после забеляза някакъв номер и разбра, че кабинетът на този Муку се намира в същата тази огромна сграда. Удобно, много удобно, помисли си той. Кой знае колко пациенти са си разменили двамата доктори. Представи си ги като играчи на тенис, които си прехвърлят пациентите през мрежата и после събират богатата реколта от хонорари. Смачка листчето с ядосано сумтене и го запрати в ъгъла на кабината.
	— Господин Линеър…
	Вратата се плъзна встрани и пред очите им се появи огромното фоайе, в което доминираше скулптура от черна скала, издигната в средата на изкуствено езерце с шадраван и увивни растения по брега. Никълъс се измъкна от кабината и с бърза крачка се насочи към изхода.
	Томи се наведе и вдигна смачканото листче от пода на кабината. Хвърли кратък поглед върху написаното и забърза след Никълъс. Настигна го на няколко крачки от автоматичните врати, чиито стъкла бяха леко матирани и не пропускаха вътре топлината на слънчевите лъчи.
	— Господин Линеър, моля ви…
	— Друг път, сержант Язава — рече Никълъс и излезе на тротоара.
	— Въпросът е на живот и смърт, господин Линеър — изравни крачка с него Томи. — Става въпрос за вашия живот! За вашата смърт! — Той объркано замълча и тя незабавно се възползва от паузата: — Исках да ви съобщя това по по-дипломатичен начин, но вие не ми оставихте друг избор. Според едно шифровано съобщение, което прехванахме и дешифрирахме едва вчера, вие сте набелязан за ликвидиране от терористичната група „Червена армия“ и това трябва да стане в рамките на една седмица, считано от днес. Аз бях…
	Последните думи на Томи потънаха в остър писък, многократно усилен от ехото между гигантските небостъргачи. В следващия миг някаква сянка се стрелна между тях и блестящия диск на слънцето и с глух тътен се стовари на тротоара, само на три-четири метра от краката им.
	— Господи! — ахна Никълъс. — Самоубиец!
	Томи вече си пробиваше път през светкавично насъбралата се тълпа. Никълъс я последва и през гърбовете на любопитните зяпачи я видя да коленичи до неподвижната мъжка фигура на плочника. Човекът бе паднал на опашката си, счупванията на гръбначния стълб и крайниците му бяха толкова многобройни, че в обезобразеното тяло не можеше да се открие нищо човешко. Кръвта рисуваше странни шарки по бетона, осеян със ситни късчета стъкла, някои от които бяха оцветени в розово, червено или тъмнокафяво.
	Томи протегна леко потрепващата си ръка и извърна главата с лице към тях. Задната й част бе смазана изцяло, но лицето, макар и обляно в кръв, беше общо взето запазено.
	— Пресвети Боже! — възкликна Никълъс и Томи рязко вдигна глава.
	— Познавате ли този човек, господин Линеър?
	— Да — кимна Никълъс. — Това е доктор Ханами, хирургът, който ме оперира. — После вдигна глава и ясно видя тъмната дупка във фасадата на сградата. Тя зееше точно там, където се намираше приемната на лекаря.
	Двамата се изправиха и започнаха да си пробиват път през възбудено жестикулиращата тълпа. Във фоайето Томи показа картата си на униформената жена от рецепцията и й нареди да извика полиция. После се приближи до Никълъс и двамата се насочиха към асансьора.
	— Според правилника вие не трябва да идвате о мен — каза Томи. — Все още нямаме никаква представа какво се е разиграло горе.
	Никълъс не каза нищо, очите му внимателно опипаха лицето й.
	— Може би е скочил сам, но може и да са го хвърлили — добави тя.
	— Кой би искал да убие един хирург? — промълви той.
	— Отмъщение за несполучлива операция — сви рамене Томи. — Защо „Червената армия“ пък ще иска да убие точно вас?
	— Вие ще кажете — не сваляше очи от нея Никълъс. — Аз нямам абсолютно никаква представа.
	— Позволявам ви да дойдете с мен, защото имам официална заповед да действам като ваш телохранител — продължи предишната си мисъл Томи. — Но се озовавам на местопроизшествие, което най-вероятно е свързано с умишлено престъпление и трябва да реагирам. А вие трябва да ме придружите.
	— Иначе бихте ме спрели, така ли?
	— Точно така — отвърна Томи. — Бих ви спряла.
	— И как бихте го сторили? — наведе се към нея Никълъс. Съвсем не му беше до тъпи трикове и празни разговори с непознати.
	Вратата на асансьора се плъзна встрани и двамата се втурнаха към кабинета на доктор Ханами. В приемната се сблъскаха с пребледнялата сестра, която ги гледаше с огромни, потъмнели от ужас очи. Беше прегърнала някаква прегърбена жена, очевидно пациентка, която плачеше с неравни, почти конвулсивни вопли.
	— Позвъних на полицията — каза сестрата, без да се обръща към никого, после леко кимна с глава при вида на служебната карта на Томи. — Онази врата там… Тя води към кабинета на доктора.
	— Кой беше последният ви пациент? — попита Томи.
	— Този — отвърна сестрата и посочи Никълъс.
	— Никой ли не влезе при доктора след напускането на Линеър-сан?
	— Не зная — отвърна сестрата. — Докторът ме помоли този час да остане свободен.
	— Не видяхте ли някой да влиза, след като си тръгна Линеър-сан?
	— Не.
	— Стойте тук — обърна се към Никълъс Томи.
	— Как не! — понечи да възрази той, но видя револвера в ръката й и млъкна.
	Томи натисна бравата и рязко блъсна вратата. Откъснати от корниза, металните щори прошумоляха от течението. Вляво от прозореца се намираше отрупаното с хартии бюро на доктор Ханами, въртящият се стол бе обърнат с облегалката към вратата — сякаш докторът бе скочил в бездната направо от него. Видяха, че до перваза е подпрян столът за посетители — очевидно той е бил използван за счупването на херметически запечатания прозорец.
	— Е, поне едно е съвсем ясно — обади се Никълъс. — Не е било нещастен случай.
	Томи се насочи към вратата в противоположния край на помещението:
	— Я да видим какво има там — прошепна тя, стисна пистолета и рязко блъсна вратата. Пред очите й се разкри пустият коридор. — Ако доктор Ханами е бил убит, точно оттук е влязъл и излязъл убиецът… Сестрата не би могла да го види.
	После се приближи до разбития прозорец и внимателно го огледа. Очите й търсеха кръв, бележка или какъвто и да било друг знак, който би й позволил да разкрие загадката — убийство или самоубийство. Очите и неволно се насочиха към улицата, останала далеч долу.
	— Господи, доста дълго е летял! — прошепна тя.
	— Сержант!
	Гласът на Никълъс беше нисък, но напрегнат. Томи рязко се извъртя, проследи погледа му и спря очи върху стола с висока облегалка на доктор Ханами, който от този ъгъл виждаше странично. На облегалката бе отпусната една ръка.
	Томи стигна до стола на три скока и рязко го завъртя. Върху него се бе отпуснал дребен човек на средна възраст, облечен в сив раиран костюм. Неподстригваната му сива четина стърчеше нагоре, сякаш притежателят й току-що е бил подложен на електрошок. Очилата с телени рамки бяха вдигнати на челото му и човекът изглеждаше дълбоко замислен.
	При вида на почернялата дупка на мястото на лявото му око, Томи неволно изпусна въздуха от гърдите си с остро свистене.
	— Господи Исусе! — възкликна Никълъс. — Този пък кой е?
	— Какво му се е случило, по дяволите? — наведе се напред Томи. — Това е отвратително! — Около трупа се носеше ясната миризма на изгоряла плът. — Прогорен е с нещо малко, но нажежено!
	— И остро! — добави Никълъс.
	Томи се дръпна назад, взе един молив от бюрото и го използва да разгъне незакопчаното сако на трупа. Бръкна във вътрешния джоб и внимателно измъкна тънък портфейл. Пусна го на бюрото и го разтвори с върха на молива.
	— Доктор Юго Муку — прочете тя името от шофьорската книжка, рязко вдигна глава и извика: — Я почакайте! — Измъкна от джоба си листчето, което Никълъс бе захвърлил в асансьорната кабина и го изглади върху бюрото: — Линеър-сан, името на доктор Муку ви е познато, нали?
	— Даде ми го доктор Ханами — отвърна Никълъс, без да отделя поглед от обезобразеното лице на психиатъра. — Беше убеден, че се нуждая от психиатрична помощ.
	— Тук има само телефонен номер и още някакви цифри — отбеляза Томи.
	— Те са номерът на кабинета на доктор Муку — отвърна Никълъс. — Намира се в същата тази сграда.
	— Мисля, че трябва да отскочим и там — каза Томи и отново се приближи до разбития прозорец. Нещо привлече вниманието й там и тя бавно се взря в назъбените парчета стъкло.
	— Какъв цвят беше косата на доктор Ханами, господин Линеър? — тихо попита тя. Главата на трупа долу беше така залята с кръв и мозък, че цветът на косата изобщо не личеше.
	— Сив — приближи се Никълъс. — Беше я намазал с брилянтин или някакъв крем. — Очите му бързо откриха мястото, в което се взираше Томи. На ръба на едно от острите парчета стъкло ясно се виждаха няколко сиви и очевидно влажни косъмчета. — Съвсем като тези…
	— Значи е излетял с главата напред — промълви Томи. — Никой не прави така, дори самоубийците.
	— Искате да кажете, че са го хвърлили.
	Томи внимателно поставяше косъмчетата в целофанено пликче.
	— Тази версия става все по-очевидна — кимна тя. — А и смъртта на доктор Муку ще…
	Нещо пред нея помръдна и тя го долови с периферното си зрение. Вдигна глава и застина от ужас. Устата й се отвори, но от нея не излезе никакъв звук — сякаш сънуваше един от онези кошмари, при които човек вижда връхлитащата смърт, иска да изкрещи, но открива, че е останал без глас.
	Черната сянка се превърна в подобие на човешка фигура. Беше изцяло в тъмно, някак поглъщащо светлината облекло, Томи успя да зърне за миг дори главата — също изцяло в черно. Тя бавно се надигна над перваза на прозореца и умът на Томи замръзна в шок. Фигурата се появи откъм _външната_ страна на прозореца!
	Това не е възможно, крещеше съзнанието на Томи. Но мозъкът й механично регистрираше гледката, която се разкриваше пред очите й, макар и за частица от секундата фигурата се запечата съвсем ясно в ретината й. Сърцето й се сви, изпита чувството, че се намира в асансьор, който се е откъснал от въжетата и пада главоломно в дълбоката си шахта. Стомахът й болезнено се сви, пикочният й мехур сякаш щеше да се пръсне.
	Но дори и в това състояние командата на мозъка й беше точна, ръката й механично насочи пистолета към неясния черен силует, който се стрелна към нея.
	Но времето не й достигна. Силуетът се стовари върху нея с такава сила, че всичкият въздух напусна дробовете й с болезнено свистене, тялото й отхвръкна назад с лекотата на гумена топка и с цялата си тежест се стовари върху масичката за кафе на доктор Ханами, пръскайки на ситни късчета стъкления плот.
	Гърбът й влезе в болезнено съприкосновение със стената, главата й отхвръкна назад, пред очите й се появиха сини кръгове, от устата й най-сетне се откъсна вик на болка и ужас. Но той остана неуловим, потънал в грохота на счупените стъкла. Томи се опита да се изправи, но безсилно се отпусна назад. Главата й тежеше като олово, в стомаха й се събра тежка топка, пригади й се… С всички сили се бореше да си поеме дъх, не беше в състояние да върши нищо друго.
	Всичко това се случи в рамките на една-две секунди. Време, напълно достатъчно за някогашния Никълъс да се обърне, да направи светкавична преценка на ситуацията и да подбере най-подходящата тактика срещу неизвестния нападател.
	Но този Никълъс беше друг. Умът му бе разфокусиран, без способността да „потъва“, без любимото си „Гецумей но мичи“ той не беше в състояние да реагира смислено и адекватно на извършеното срещу Томи нападение.
	Стана му ясно, че убиецът на доктор Муку е изхвърлил Ханами през прозореца, а после е увиснал от външната страна на прозореца, залепен за бетона и стъклото на високата кула като гигантска муха. А от хладната целенасоченост на нападението срещу Томи стигна до заключението, че този човек е чакал именно тяхната поява.
	Способността му да _разсъждава_ бе напълно ненакърнена, липсваше му онази малка брънка, която превръщаше разсъжденията в действие.
	Изправен срещу черния силует, Никълъс си даде сметка, че има работа с нинджа. Само опитен нинджа е в състояние да планира и осъществи две толкова жестоки убийства. Само опитен нинджа е в състояние да виси на гладката фасада на сградата, двайсет етажа над повърхността на земята, само нинджа може да елиминира съпротивата на полицейски служител с такава лекота.
	Никълъс почувства как в стомаха му се свива противната топка на страха. Знаеше, че неслучайно се изправя срещу нинджа, точно когато е лишен от своите: бойни качества.
	Всичко е истина — той е широ нинджа и толкоз. Напълно беззащитен, обект на неизвестно нападение. Което означаваше, че тъмният силует насреща му е нещо повече от нинджа. И същевременно по-малко.
	Никълъс прочете една безмълвна молитва.
	Фигурата, останала за миг напълно неподвижна, изведнъж се превърна в ураган от движения, всяко — по-светкавично и по-неуловимо от предишното. Смътно си даде сметка, че някога бе владял всички тези неща.
	Опита се да се подготви по някакъв начин за предстоящата атака, но силуетът беше отгоре му, още преди да успее да настрои мислите си в подобна посока.
	Болката избухна в нервните възли на гърдите, стомаха и слабините му, а после — като поредица от падащи пред очите му маски, Никълъс усети как се парализират различни части на тялото му. Болката не се локализираше само в местата на нанесените удари, а някак прекъсваше връзката между нервните клетки и тялото му сякаш започна да се разпада.
	Мускулите му се издуха, а после се свиха на топка и престанаха да му се подчиняват. Пулсиращи спазмодично от избухващите в нервите ослепителни експлозии на болката, те сякаш се превърнаха в огромна, но куха като балон маса.
	Атаката беше методична, с почти научна прецизност неутрализираше отделни сектори на тялото му. Никълъс си даде сметка, че е напълно безпомощен пред тази смразяваща методичност. Тук не ставаше въпрос за постигане на победа. Това бе нещо съвсем различно. С клинична точност противникът демонстрираше своето огромно превъзходство. Душата на Никълъс се сгърчи от отчаяние. Как ще живее като широ нинджа, как да обърне гръб на всичките си познания по нинджуцу?
	Отговорът на този въпрос беше съвсем очевиден. Няма да живее. Трябва да умре.
	В това се съдържаше основната поука от безмилостното нападение.
	Томи бавно започна да се съвзема от яростното нападение. Опряла гръб на стената и поемайки въздух на кратки тласъци през спазмодично отворената си уста, тя постепенно се освободи от замайването и разбра, че пистолетът вече не е в ръцете й.
	Осъзнала, че сянката се е нахвърлила върху Никълъс, тя отчаяно започна да търси оръжието. Откри го на пода, на метър-два от дясната си ръка. Оттласна се от стената е болезнено стенание и запълзя натам. Пръстите й докоснаха ръкохватката, дланта й се уви около нея. Миг по-късно дулото на пистолета се насочи в тила на нападателя. Стотна от секундата, преди да натисне спусъка, тя изведнъж си даде сметка, че се е прицелила в Никълъс и в гърлото й се надигна противна на вкус жлъчка.
	— По дяволите! — промърмори почти беззвучно тя, после реши да блъфира нападателя и остро извика: — Пусни го или ще стрелям!
	Сянката светкавично се извъртя, главата и плещите на Никълъс изведнъж се оказаха между нея и Томи.
	— Хайде, стреляй! — Гласът беше дрезгав шепот — един смразяващ сърцето звук, наподобяващ, стърженето на нокът по гладка дъска. — Мен ли ще гръмнеш, или пък него?
	Томи изведнъж усети как косъмчетата по врата й настръхват. Беше убедена, че онзи й се присмива зад черната маска върху лицето си.
	В следващия миг пред очите й проблесна малък нож, острието му се опря в гърлото на Никълъс.
	— Махни оръжието или ще го убия! — проскърца дрезгавият глас. Острието потъна в кожата на Никълъс, под него се процедиха ситни капчици кръв.
	Томи пусна пистолета.
	— Изритай го встрани! — нареди гласът.
	Тя се подчини и веднага съжали за това. Гледаше като в забавен кадър как сянката пуска Никълъс, надига се, придобива огромни размери и се надвесва над нея. По същия начин, по който преди секунди се бе появила в рамката на прозореца. Сетивата на Томи не регистрираха никакво движение, но въпреки това нападателят се озова над нея. И тя си даде сметка, че той е успял да прекоси пространството между двамата по някакъв тайнствен, напълно неизвестен за нея начин. Усети как се изправя на крака, повдигната от страхотна сила, тилът й е трясък се залепи на стената. Писъкът й, натежал от смайване и болка, беше кратък. Пред очите й се спусна черна завеса и тя изгуби съзнание.
	Сянката я пусна и тялото й се свлече в безформена купчина на пода. Обърна глава и видя как Никълъс бавно пълзи към захвърления на пода пистолет. В израз на крайно отчаяние, той бе обърнал гръб на богатия арсенал от оръжия, с който някога бе разполагало тялото му и търсеше помощта на механичната и смешно безсилна в очите на нинджата играчка.
	Нападателят се наведе и леко, с едно-единствено движение сграбчи тялото на Никълъс и го захвърли през стаята. Никълъс се стовари върху бюрото, плъзна се по гладката му повърхност и тежко рухна между стола и прозореца. Сянката се насочи към него — лека, пъргава и спокойна. Вдигна го на рамо и се насочи към прозореца.
	Събрал последните остатъци от волята си, Никълъс направи единственото възможно нещо — разпери ръце и крака, за да попречи на нападателя да го промуши през разбития прозорец.
	В ушите му прозвуча отвратителен смях, кожата му настръхна, сякаш прободена от хиляди карфици едновременно.
	— И мислиш, че това ще те спаси, а? — просъска дрезгавият глас.
	Никълъс тихо простена от парализиращата сила на удара, който се стовари върху дясното му рамо. Ръката му изтръпна и безсилно увисна край тялото. Силата на следващия удар върху лявата му ключица беше толкова жестока, че той прехапа устни, за да не изкрещи от болка. После дойде ред на краката — първо десния, после и левия. Почувства как тялото му преминава през отвора.
	Все още се съпротивляваше. Така, както се съпротивлява всеки жив организъм, изправен пред насилствена смърт. Макар и парализирано почти напълно, тялото на Никълъс се гърчеше и извиваше, правеше всичко възможно да забави неумолимото си плъзгане през рамката на разбития прозорец.
	Извивайки раменете и таза си, той упорито се съпротивляваше. Сянката го обсипа с тежки удари, но той не им обръщаше внимание, насочил последните остатъци от волята си към една-единствена цел — оцеляването.
	После получи силен удар в главата, на милиметри от все още незарасналата рана от операцията. И това го довърши. Тялото му конвулсивно потръпна, после се отпусна и без съпротива се захлъзга навън.
	Панорамата на Токио се полюшна пред очите му, мъглива и някак нереална. Сърцето блъскаше в гърдите му, кръвта пулсираше във вените му като бясна, ушите му писнаха.
	В продължение на един страхотно дълъг миг той увисна двайсет етажа над улицата. В съзнанието му се появи кристално ясна представа за следващия миг — летежът надолу, безпомощното преобръщане на тялото му във въздуха, светкавичното приближаване на хладния бетон. Отново ще изживее онзи натрапчив сън на безкрайното пропадане сред гъстата мъгла на изпаренията. С разликата, че този път няма да се събуди.
	Втренчил поглед в горещата паст на Шинюку, зинала далеч долу, Никълъс чу последния вопъл на дъщеричката си и се приготви да умре.
	После, рязко и неочаквано, той отново се озова във вътрешността на стаята, маскираното лице на нападателя се оказа на сантиметър, от неговото собствено.
	— Тази смърт е прекалено лесна за теб — просъска дрезгавият глас. — Няма да усетиш нищо. Именно усещането ще доведе и отчаянието, което ще те съсипе напълно.
	После сянката вдигна ръка. Ударът във врата на Никълъс беше нанесен с хирургическа точност и смазваща сила.
	Изпаренията се надигнаха и го обвиха отвсякъде, краищата им се стрелкаха към очите му като езиците на хиляди разгневени пепелянки.
	Мрак.


	Всичко отмина. Краткият престой в болницата, възможно най-пълните показания пред полицията, успешното (поне за момента) отклоняване на въпросите на Джъстин и Нанги, тежката, изпълнена с кошмари нощ в болничното легло. Никълъс се прибра у дома.
	В болницата успя да види Томи и с облекчение научи, че е здравата натъртена, но рентгеновите снимки не показват сериозни вътрешни увреждания. Също както и неговите.
	Лекарите настояваха да остане на легло поне една седмица, за да са в състояние да му направят пълни изследвания. Но Никълъс настоя да го изпишат и те отстъпиха. Преди това го прегледаха още веднъж на скенера и очевидно не бяха открили нищо обезпокоително, тъй като към обед на следващия ден той вече си беше у дома.
	Когато се събуди, Джъстин му каза, че Томи вече два пъти е идвала да го види. Помолила Джъстин да й съобщи веднага, след като Никълъс бъде на крака.
	Той стана и се отправи към салона за тренировки. Там грабна кожения чувал и го премести в ъгъла. Ушите му зашумяха от усилието. Отмести и татамито, което беше под него, после започна да опипва гладките дъски на пода. Ноктите му скоро откриха едва забележимата цепнатина, капачето се повдигна.
	Отдолу проблесна закалената стомана на сейфа, който Никълъс бе вградил в пода още преди двамата с Джъстин да се нанесат в къщата. Отвори го и извади малка медна кутийка, върху капачето на която бяха гравирани дракон и тигър — преплетени в здрава братска прегръдка. Това беше подаръкът на Со Пенг за полковник Денис Линеър, преминал в разпореждане на Никълъс след неговата смърт.
	Повдигна капачето с треперещи пръсти. Блясъкът на великолепните смарагди, всеки в отделно ложе от тъмносиньо кадифе, го накара да присвие очи. От шестнайсетте липсваше само един — онзи, който беше продал Полковника, за да купи своята къща в Япония.
	„Помни, Никълъс — в тази кутийка никога не трябва да има по-малко от девет смарагда“, прозвуча в съзнанието му гласът на Чонг.
	— Ааах!
	Във вика му имаше такова огромно облекчение, той беше толкова оглушителен, че Джъстин моментално дотича.
	— Ник, какво има? Какво се е случило?
	— Все още разполагаме с петнайсет смарагда — отвърна Никълъс и пое дъх с пълни гърди. — Джъстин, не трябва да казваш на никого за това, което виждаш в момента. Дори и на Нанги. Тези смарагди притежават магическа сила. Наследство са от дядо ми, Со Пенг. Никога не трябва да ги използваме, никога не трябва дори да говорим за тях! — Постави кутийката на мястото й, дръпна татамито върху гладките дъски и добави: — Обещай ми това, Джъстин! — Обещавам.
	Никълъс с олюляване се изправи на крака, в съзнанието му звъннаха думите на неизвестния нападател: „Тази смърт е прекалено лесна за теб. Нищо няма да усетиш.“
	Защо не ме уби, когато толкова лесно можеше да го стори, запита се Никълъс. В името на какво запази живота ми?


	Сингапур | Полуостров Малайзия
	Лято, 1889 година

	Со Пенг, дядото на Никълъс Линеър, беше роден в семейството на дребни китайски търговци — честни и работливи, но напълно лишени от късмет.
	Майка му обаче беше нещо съвсем различно.
	Според преданието, фамилията на Со Пенг живяла на полуостров Малайзия още през XIV век и се занимавала с търговия на коприна, слонова кост и черупки от костенурки. В началото на XVIII век се заселила в Куала Лумпур, в западната част на полуострова, привлечена от спиращите дъха възможности за бързо забогатяване покрай откритите там богати залежи от калай. Но огромните й печалби скоро се изпарили, тъй като нейните членове станали жертва на хазарта, необмислените инвестиции или просто на измами.
	Но те оцелели. Очевидно тази способност, генетично заложена в кръвта им, наследил и Со Пенг.
	Първите десет години от живота си Со Пенг прекарал в предградията на Паханг, в източната част на полуострова. Там баща му се занимавал с внос на коприна и черен чай от Китай. Момчето не проявявало интерес към търговията, а още по-малко към придружаващите я неизменно финансови несполуки. То растяло далеч по-умно от баща си и чичовците си, на деветнайсет вече било толкова схватливо и съобразително, колкото майка му била на трийсет и четири.
	Со Пенг много приличаше на майка си Лианг. Сгодена още от дете и омъжена рано, тя го беше родила едва на петнайсетгодишна възраст. Никой не знаеше какъв е произходът й — хокиен като бащата на Со Пенг, или пък китайка от Суматра. Тя никога не говореше за родословието си, а, пропит от уважение към нея, Со Пенг така и не я попита за него, макар че често любопитството му бе просто изгарящо.
	Майка му бе изключително умна жена. Умееше да се сближава с всички важни личности в градчето, в което се установяваше семейството й, а което бе още по-важно — тези личности бързо осъзнаваха, че й дължат някоя и друга услуга. Со Пенг добре знаеше, че благодарение на нейната изобретателност баща му на няколко пъти е избягвал сигурен фалит. При това, без да губи достойнство и без да се срамува за нищо.
	През 1889 година, вече деветнайсетгодишен, Со Пенг притежаваше доста завидни способности. На първо място владееше смайващо много азиатски и индоевропейски езици, включително разнообразните им наречия. Завършил гимназия в Сингапур, или Лъвския град — както кръстили Сингапур владетелите на империята Шрива през XI век, той с пълни шепи бе черпил познание не само от най-добрите преподаватели в Малайзия, но и от разноцветната тълпа китайци, малайци, индийци и суматрийци, блъскащи се из тесните улички на града.
	Беше работил всичко — на пристанището, на пазарите, в кръчми, ресторанти и хотели, дори беше плавал в продължение на шест месеца на един от новите параходи, които бързо изместваха търговските шхуни след отварянето на Суецкия канал през 1869 година и рязкото съкращаване на пътя между Европа и Азия. И бързо разбра нещо, което още дълги години далеч по-опитни от него хора не успяха да проумеят — с разрастването на параходните флотилии Сингапур скоро щеше да се превърне в едно от най-главните пристанища на света. Векове наред градът зависеше изцяло от капризите на ветровете. Мусоните през януари и февруари духаха от североизток и улесняваха придвижването на джонките от Сиам и Китай. Шест месеца по-късно, в началото на есента, ветровете сменяха посоката си и тогава идваше ред на лодките от Малайския архипелаг. Но новите параходи не зависеха от капризите на вятъра и това означаваше, че търговията в Сингапур можеше да се развива оживено през всичките дванайсет месеца на годината.
	До този момент Со Пенг бе опитвал много и различни дейности, но не беше усъвършенствал нито една от тях. Макар и изключително образован за своите деветнайсет години, той практически не притежаваше професия, а което беше още по-лошо — не притежаваше и никакви пари.
	Най-приятни бяха спомените му от детството, още преди семейството да се премести в Сингапур. В топлите майски нощи двамата с приятеля му малаец Жао Хсия се измъкваха от дома и се срещаха в храсталаците край брега на Рантау Абанг.
	Со Пенг ясно виждаше ярките звезди, обсипали небосвода над главите им — синкавобели, зеленикави и розови. Двете момчета бяха изцяло погълнати от прекрасното им сияние, наоколо им крякаха дървесни жаби и нощни птици, жужаха насекоми, тихо шумоляха листата на палмите.
	Пред очите им, проблясващ под светлината на звездите, а ако имаха късмет — и на луната, се пенеше прибоят; в потайните дълбини на Южнокитайско море мъждукаха светлините на бързи кораби, поели на югоизток към Борнео, или пък на северозапад към Тайланд.
	Но макар да обичаха много тези нощни срещи, Со Пенг и Жао Хсия не идваха на брега с намерението да съзерцават звездите и далечните кораби, нито пък да плуват.
	Погледите им скоро напускаха обсипаното със звезди небе, плъзгаха се по посребрените гребени на вълните, които се стоварваха върху пясъчния плаж с могъщия дъх на Създателя.
	От солената вода най-сетне се появяваха неясните сенки, които чакаха да видят — огромни и черни, вълните с плисък се разбиваха около тях. Со Пенг ги гледаше с блеснали очи, имаше чувството, че е попаднал в друга ера и друго време, отдалечено на хиляди години от действителността. Шепнеше им тихо на ведско наречие, убеден, че те могат да разберат този древен език.
	Сенките спираха на пясъка и сякаш замръзваха. Не след дълго момчетата започваха да различават особения звук от ровенето в пясъка, достигащ до ушите им сред тътена на прибоя и жуженето на насекомите.
	Со Пенг и Жао Хсия търпеливо чакаха. Беше краят на май — сезонът на гигантските костенурки. Двете момчета се бяха измъкнали от домовете си именно заради него. Костенурките в този район бяха високо ценени от малайците и китайците по редица причини, но най-главната от тях беше издутата им черупка — една от най-търсените експортни стоки на полуострова. Това, за което бяха дошли тук двете момчета, беше строго забранено, беше „харам“ — както би казал Жао Хсия, който познаваше много мюсюлмани. Беше „харам“, въпреки че не беше религиозна догма, а съвсем граждански обичай. Хванат ли ги тук, ще бъдат хвърлени в затвора. Со Пенг подозираше, че дори необичайните способности на майка му биха се оказали безсилни да ги измъкнат оттам.
	Пясъкът вече тъмнееше от туловищата на костенурките, Со Пенг и Жао Хсия си разменяха до един изпълнен с напрегнато очакване поглед. Физически доста се различаваха — висок и строен, Со Пенг стърчеше с една глава над дребничкия жилав малаец, но това, което ги обединяваше, беше огромната дързост и любопитство, пред които бяха безсилни всякакви религиозни и етнически обичаи. Бяха двама смели авантюристи, събрани от непреодолимото привличане, което изпитваха към необикновеното, към различното…
	Бавно и внимателно момчетата напускаха укритието на храсталаците и започваха да пълзят по корем през пясъка. Стигнали до първата костенурка, те се заковаваха на място, после Жао Хсия леко докосваше черупката й. Задъхан от възбуда, Со Пенг гледаше как животното скрива глава и крака в сигурното си убежище от дебела кост, меко проблясваща под слабата светлина на звездите. После двамата заедно обръщаха костенурката и събираха яйцата под нея.
	Оттегляйки се обратно в крайбрежните храсталаци, те внимателно чупеха яйцата и почваха да пият гъстото им пихтиесто съдържание. Поглъщането на този забранен деликатес се придружаваше от доволно сумтене и мляскане.
	Когато Со Пенг беше почти единайсетгодишен, семейството му се премести в Сингапур. Той дълго се питаше какво ли е станало с Жао Хсия, дали някога пак ще лежат в напрегнатия мрак на Рантау Абанг в очакване на забранения лов.
	Странно, но Со Пенг нито веднъж не се замеси в многобройните незаконни дейности, в които бе замесено почти цялото пъстро население на големия град. А още по-странно беше, че младежът намери истинското си призвание благодарение на жестоко убийство.
	В рамките на десет дни бяха убити двама от най-известните търговци на Сингапур. Лятото беше в разгара си, придружено от незапомнени горещини. Под лъчите на безмилостното слънце се топеше дори обикновено прохладното крайбрежие, океанът бе гладък като стъкло, скован от необичайна неподвижност. Въздухът не помръдваше, изкуственото течение, предизвикано от големите домашни вентилатори, приличаше на гъстата мътилка, трупаща се край подпорните колони на многобройните пристани.
	Убийствата възбудиха духовете, това бе доста необичайно за тукашното общество, обикновено напълно равнодушно към честите прояви на насилие. Британските власти ги приписаха на контрабандистите, които вечно воюваха помежду си. На друго мнение обаче бяха членовете на многобройната китайска общност в града. Двамата търговци бяха убити на четвърто и съответно на четиринайсето число от месеца, а четири беше числото на смъртта. Ето защо китайците бяха убедени, че става дума за разчистване на сметки, че жертвите са били наказани за минали грехове от своите роднини. Малайците също бяха на мнение, че става въпрос за отмъщение, тъй като в устите на жертвите бяха открити свински крачета — нещо особено унизително за мюсюлмани като тях. Същевременно бяха сигурни, че убийците са европейци, тъй като нито мюсюлмани, нито будисти биха си позволили такава гавра с религиозните обичаи.
	Теорията на Лианг, майката на Со Пенг, бе напълно различна. Видяла с очите си странните метални звезди с осем остри като бръснач лъча, които полицията бе измъкнала от гърлата на жертвите, тя идентифицираше техния убиец е една-единствена дума: танжан.
	Според нея танжан е човек, който няма бог, не принадлежи към никаква религия и следователно не си дава сметка за светотатството. Танжаните живеят по собствени закони, които рязко се различават от законите на обществото. Всеки от тях е затворен в царството на собственото си съществование, пропито от мрака и злокобието на нощта — единствения им истински дом.
	Разбира се, целта на този разказ беше да сплаши братята и сестрите на Со Пенг. Лианг притежаваше силно изразено „янг“ — тоест мъжкото качество да възпитава децата си посредством страха. Живееше на този свят заради децата си и това до голяма степен се дължеше, според подозренията на Со Пенг, на брака й с човек като баща му. Той не проявяваше абсолютно никакъв интерес към поколението си и очевидно го приемаше като неизбежна последица от сексуалните си контакти с представител на противоположния пол. Докато самите тези контакти приемаше с явен интерес.
	— Сега ще учат и няма да мислят за глупости — каза майка му, останала насаме със Со Пенг.
	— Вероятно всичко това за танжаните е лъжа, така ли? — попита я Со Пенг.
	— Не е лъжа, но не е и истина — отвърна майка му.
	— Значи е главоблъсканица — заключи след кратък размисъл Со Пенг.
	— Мислиш като възрастен — похвали го тя и на лицето й се появи усмивка от гордост.
	После се оттегли в покоите си и го остави сам. Со Пенг остана замислен край кухненската маса, после тръгна да обикаля къщата, душата му преливаше от някакво странно нетърпение, изгаряше от желание да разгадае ребуса на Лианг. Къщата им бе просторна и добре подредена, разположена в богат квартал. Покупката й стана възможна преди две години, когато баща му се зае с вноса на черен пипер и индийско орехче от Борнео, естествено, по настояване на Лианг. Търговията се оказа изключително успешна.
	След известно време тишината в къщата започна да му тежи. От улицата долитаха ядосани младежки викове, той прекоси градината и се насочи натам.
	Двама от по-малките му братя се бяха наежили срещу групичка свои приятелчета. Между тях трепереше малко жълто кученце, опашката му бе свита между тънките крачка, от муцунката му излиташе тихо скимтене.
	Едното от братчетата на Со Пенг го стискаше здраво за врата и го теглеше към себе си, без да обръща внимание на ужаса, обзел животинката. Същото вършеше и едно хлапе от противниковата банда.
	— Това куче е наше! — викаше братчето на Со Пенг.
	— Не е вярно, наше е! — отвърна най-нахаканото хлапе от другата група. Плоското му лице бе почервеняло от гняв.
	— Ние първи го намерихме! — обади се възбудено другото братче на Со Пенг. — Наше си е!
	— Намерихте го до нашата къща! — изкрещя хлапакът с плоското лице, още по-гневно отпреди. — Значи е наше! А вие сте крадци!
	Вие пък сте престъпници! — извика братът на Со Пенг и се надвеси над кученцето. Пръстчето му посочи тъмните, лишени от козина петна по тялото му. — Вижте какво сте му направили, мръсници такива!
	— Вие сте мръсници! — хорово отвърна противниковата банда.
	Со Пенг наблюдаваше свадата и душата му се изпълваше с тъга. За всеки друг това беше едно от многобройните детски спречквания, които след пет минути се забравят, но той виждаше в него семената на нещо по-трайно и по-опасно. Семената на вечните човешки конфликти, хилядолетното желание за притежание, изпълващо душите както на богатите, така и на бедните. Зад детския спор надничаше стоглавата хидра на алчността, душите им вече бяха поели по дългия път, който щеше да ги отведе до мрачните дълбини на това мерзко човешко чувство.
	Со Пенг се втурна между враждуващите армии точно когато малките ръце започнаха да се свиват в юмруци, а очите търсеха камъни по земята. Всеки миг доскорошните приятели щяха да се впуснат в кръвопролитна битка.
	Наведе се и грабна в ръце скимтящото кученце — единственият напълно невинен участник в спора. Пръстите му успокоително погалиха настръхналата козинка, малката муцунка се извърна и благодарно ги лизна с езиче.
	— Това животинче не принадлежи на никого от вас — каза той.
	— Батко, ние…
	Братчето му млъкна и се сви под строгия му поглед.
	— Искаме си го, то е наше! — извика хлапакът с плоското лице.
	— За да продължавате да го измъчвате, нали? — стрелна го косо Со Пенг.
	— Не съм го измъчвал! — защити се хлапакът с онази възбудена искреност, която ясно издаваше напъните му да излъже.
	— Но го срита, нали? — попита Со Пенг и леко докосна гърдите му, просто да покаже добро разположение. — Наказа го така, както родителите ти наказват теб. Това е истината, нали?
	Хлапето объркаш замълча и наведе глава.
	— Виждаш ли? — злорадо се провикна братчето на Со Пенг. — Ние сме прави!
	— А _вие_ какво ще го правите? — обърна се към него Со Пенг.
	— Ще си го гледаме — сви рамене момчето. — А може и да го пуснем, не зная…
	— Мислил ли си как ще се грижиш за него?
	— Да се грижа ли? — сбърчи нос братчето му. — Та това е само едно куче!
	— Я го погледни. Нима не изпитва болка и уплаха, точно както понякога се чувстваш ти? Не, не мога да искам от вас да ме разберете… Вие сте обикновени егоисти, които мислят само за себе си. Затова не заслужавате любовта на това животинче! — презрението в гласа на Со Пенг бе толкова явно, че момчетата смутено млъкнаха.
	— Какво ще стане с него? — попита хлапето е плоското лице.
	— Ще го занеса някъде другаде — отвърна Со Пенг.
	— Но ние сме свикнали да е тук — изрази протест хлапето.
	Со Пенг не отвърна, ръката му продължаваше да гали меката козинка. Животинчето отпусна глава на ръката му, въздъхна от удоволствие и затвори очи.
	— Не искам да си отива — обади се с променен глас хлапето с плоското лице. — Хей, ние можем да се грижим за него!
	— Точно така — каза братът на Со Пенг. — _Всички_ заедно ще се грижим за него, нали?
	— Да! — извикаха хорово хлапетата.
	— Можем и да го дресираме — обади се едно от тях.
	— Ще го направим, пазач! — извика другото братче на Со Пенг.
	Миг по-късно момчетата се смесиха и възбудено се заеха да обсъждат бъдещите си планове за кученцето. Со Пенг внимателно го остави на земята, то го погледна и размаха опашка.
	Момчетата изведнъж притихнаха и се извърнаха към него.
	— Ти какво мислиш? — попита го хлапакът с плоското лице.
	— Нищо — сви рамене Со Пенг. — Кучето не е мое.
	— Не е и наше — изтъкна единият от братята му.
	— Още ли мислиш да го занесеш някъде другаде? — гневът беше напуснал плосколикия, изражението му говореше, че копнее за обич и разбиране.
	Со Пенг се усмихна и потупа кученцето по главата.
	— Може би ще го оставя за малко тук… Просто да видя как ще се отнасяте с него.
	Момчетата се скупчиха около кученцето, надпреварвайки се да го галят. Опашчицата му доволно тупаше в прахта.
	Хлапето с плоското лице се приближи до Со Пенг и каза:
	— Ние не се мразим, батко. Малко поспорихме…
	Со Пенг разтвори свития му юмрук и от него изпадна камък.
	— Всичко започва със спор — каза той.
	— Нямаше да хвърля камъка, батко — оправдателно промълви плосколикият.
	Со Пенг приклекна до него.
	— Знам, че не би искал да го сториш — каза той.
	Момчето помълча малко, после леко кимна с глава:
	— Мисля, че разбирам.
	Со Пенг погледна очите му и веднага разбра от какво се нуждае неукрепналата му психика.
	— Като бях на твоите години, много ми се искаше да си имам един батко и да си разговарям с него — рече той. — Но за съжаление нямах…
	— Знаеш какво искам да кажа! — извика момчето, понечи да продължи, но прехапа устни и замълча.
	Со Пенг се изправи.
	— Следващата събота и неделя ще ми трябва помощник за една работа — каза той. — Интересува ли те?
	Момчето енергично закима с глава, все още неспособно да промълви нито дума.
	— Ще дойда да те взема рано сутринта.
	— Няма нужда, батко — промълви момчето. — Ще бъда тук още при изгрев-слънце!
	— Един час след изгрева е съвсем добре — засмя се Со Пенг.
	После се върна обратно в къщата. Градината беше пуста и замряла, Со Пенг се зачуди къде ли е майка му и наостри сетива. Скоро я откри и едва чуто ахна. Защото ясно долови паниката, която се излъчваше от цялото й същество.
	Насочи се към къщата и влезе направо в спалнята на родителите си. Завари майка си да си събира багажа.
	— Къде отиваш, мамо?
	Тя рязко се извърна. Лицето й беше зачервено, над очите й висяха няколко непокорни кичура, които тя нетърпеливо отхвърли с ръце. Беше рядко красива жена, от която се излъчваше особено величие. Издълженият овал на лицето й се красеше от високи скули и дълбоко разположени очи. Ушите й бяха малки и изящни, тя се гордееше с тях така, както се гордееше с красивите си ръце и нозе — деликатни, но сръчни и пъргави.
	— Един „фендшуй“ разчете изпечени на огън късчета от черупка на костенурка и предсказа, че ще ме намериш точно тук — погледна го тъжно тя. — Ако не беше дошъл, щях да си помисля, че гадателят лъже и не ти си избраният…
	— Какво искаш да кажеш? — погледна я любопитно Со Пенг.
	На лицето й се появи внезапна ослепителна усмивка.
	— Да идем някъде другаде да поговорим — предложи тя.
	Заведе го в градината, сигурна, че там ще е пусто по това време на деня. Обвиха ги меките позлатени лъчи на сингапурския залез. Натежалият от горещината въздух бе пропит от едва доловимия аромат на манговите горички, разположени северно от града. Той странно се смесваше с букета свежи миризми на градинските цветя. Някъде пролайваха кучета, сенките се сгъстяваха. Уличните лампи светваха една по една, палени от босоного малайче със стълба през рамо. Со Пенг виждаше как голата му глава проблясва над тухлената ограда.
	Седнаха един срещу друг на лакираните столове от усукана тръстика.
	— Още когато беше в утробата ми, аз чувствах как ме докосваш — каза Лианг. — Докосваш ме не с ръце, а с дух. Виждах цветове — _Твоите_ цветове, които се преплитаха със сенките на все още неоформения ти мозък. След като те родих, това усещане се усили и вече бях сигурна, че си наследил моята дарба. Оттогава насам не съм престанала да поощрявам нейното развитие в теб, да я подхранвам заедно с подхранването на тялото ти.
	— Спомням си — кимна Со Пенг. — Това беше една особена връзка между нас. Бях в състояние да ти говоря, без да отварям уста, чувах отговорите ти, без да използвам слуха си.
	Лианг седеше много особено, съвсем като мъж. Така би трябвало да седи бащата на Со Пенг, но той не го правеше. Човек оставаше с впечатлението, че _тя_ е господар на този дом, тя и никой друг. Со Пенг си даде сметка, че всъщност това е истината и никак не се учуди от нея.
	— Все още си много млад, Со Пенг — продължи Лианг. — Но обстоятелствата ме принуждават да ти разкрия цялата истина за твоята дарба и се моля на боговете това да не ти се отрази зле. Сега може би си мислиш, че тя е благословия свише, но лесно може да се превърне и в проклятие. Използваш ли я с нечисти намерения — алчност, завист, сластолюбие — тя ще се превърне в злокобна сила. Позволиш ли й свобода, тя лесно ще те превърне в свой роб. Трябва да помниш, че не си в състояние да четеш мислите на всички с лекотата, с която четеш моите, или пък аз — твоите. Връзката е всичко, на дарбата са й необходими двама души, никога един. Разбираш ли какво ти казвам? — Лианг изчака утвърдителното му кимване и продължи: — Несъмнено вече си открил, че тази дарба може да се използва просто ей така. Но тя лесно се превръща в капан, който ще те отведе до арогантността. Разчиташ ли прекалено много на нея, ще бъдещ сляп и глух за онези случаи, при които четеш погрешно чуждите мисли, или пък изобщо не си в състояние да го сториш. Ще започнеш да чуваш това, което ти се иска да чуеш, а не онова, което ти нашепва необикновената дарба.
	По паважа оттатък тухления зид потракваха конски копита, чуваха се човешки гласове. На фона на тези обикновени звуци думите на Лианг придобиваха още по-голяма тежест. Така подложката от черно кадифе подчертава блясъка на диаманта върху себе си.
	Со Пенг стана и се приближи до оградата. Протегна ръце и ги притисна в тухлите, почти покрити от буйно разлистени лози. Едва сега започна да разбира защо като дете избягваше да използва дарбата си, защо винаги имаше чувството, че я носи в себе си като бреме — тежко и неразгадаемо.
	Усетила, че духът на сина й нуждае от простор, Лианг предложи да се разходят навън. Прекосиха няколко улички и излязоха на крайбрежния, булевард Кралица Елизабет.
	В продължение на няколко секунди Лианг гледаше безмълвно лицето на Со Пенг, след което отговори на негласния му въпрос:
	— Не мога да ти кажа къде отивам, Со Пенг. Просто трябва да вървя и толкоз.
	Той отново си помисли за загадката, част от която положително се криеше и в това внезапно заминаване. Ако успее да я разреши, майка му може би щеше да си остане у дома.
	Спряха край парапета, който предпазваше пешеходците от случайно падане в дълбоките води на залива. Са Пенг се наведе напред и загледа отраженията на уличните лампи в гладките води на пристанището.
	— Кои са танжан? — попита той.
	— Защо мислиш, че зная отговора на този въпрос? — усмихна се Лианг.
	— Защото съм сигурен, че го _знаеш_.
	Пламъчетата на лампите танцуваха във водата, като странни духове и на Со Пенг му се струваше, че тази тайнствена атмосфера създава митичният Меришон — странното, земноводно чудовище, което според преданието закриля Сингапур.
	— Вероятна си чувал какви ли не истории за произхода ми — каза Лианг. — Говори се, че съм малайка, хака — което е мелез между малайка и китайка, а дори и суматрийка. — Очите й се спряха върху лицето на първородния син: — Всъщност никой не знае каква съм.
	— Дори и баща ми?
	— Особено пък баща ти — засмя се тя.
	Три бяха основните качества, които характеризираха бликащата индивидуалност на Лианг — всеотдайност, състрадателност и невероятен самоконтрол. След години, вече с напълно оформен мироглед, Со Пенг щеше да открие, че тези качества се изразяват с една-единствена сричка от речника на Тао — „да“. „Да“ означаваше Божествен глас.
	— Никога не се опълчвам срещу волята на боговете — каза Лианг. — Нито пък обвинявам околните за това, че са прегрешили или са обладани от зли духове. Мисля единствено за децата си и преди всичко за теб, Со Пенг.
	Едно малко момченце се откъсна от тълпата, която бавно се разхождаше по крайбрежния булевард. Изтича към парапета и промуши главата си между железните пръти.
	— Знаеш ли, че само един ден преди да те родя, ти се яви в съзнанието ми като напълно възрастен мъж? — полита Лианг. — Видях лицето ти, разговаряхме, опознах сърцето ти. Ето защо отдавна зная как ще протече животът ти, каква ще бъде моята роля в него.
	Момченцето се покатери по парапета и се надвеси над водата. Може би е видяло митичния Мерлин, помисли си Со Пенг. После насочи вниманието си към майка си, която казваше:
	— Настъпил е моментът да насочиш цялата си енергия към познанието, защото, когато станеш на трийсет години, ти трябва да имаш вече ясно очертана кариера. На четирийсет няма да храниш никакви съмнения относно околния свят, а на петдесет ще опознаеш волята на боговете. На седемдесет ще бъдеш в състояние да следваш повелята на сърцето си и да поемеш по пътя на праведността.
	— Как ще постигна всичко това, мамо? — погледна я той.
	— Всичко зависи от теб самия — отвърна Лианг. — Но аз ще ти разкажа една история, която може би ще ти бъде от полза. Родена съм в Жуи — малко селце в Североизточен Китай. Там имаше храм, обитаван от най-странните монаси на света. Те твърдяха, че са наследници на Чиех Разрушителя — един деградирал монарх, който предизвикал разрухата на своята династия Хсия със собствените си ръце. Така поне твърдят легендите. Живял много отдавна — близо две хиляди години преди Новата ера, ако използваме европейските стандарти за времето. Според преданието Чиех успял да разруши всичко добро, създадено от Жълтия император, управлявал страната деветстотин години преди него.
	— Монасите изобщо не се интересували от мнението на света за техния родоначалник и печалната му слава. Всички владеели Тао-тао — едно особено бойно изкуство, за което вярвали, че е създадено именно от Чиех. Наричали ги „танжин“ — „прокрадващи се в мрака“.
	— Те не признавали никакъв бог, с изключение на своя Чиех, когото действително боготворели. Имали известен брой последователи, разбира се. Предполагам, че ги имат и до днес… — Лианг млъкна, сякаш за да усети какво е въздействието на думите й върху Со Пенг.
	— А ти откъде знаеш толкова много за тях — попита младежът.
	— Живях с тях — кратко отвърна майка му и изпитателно го погледна в очите. — Баща ми беше монах-танжин.
	До ушите им долетя тъничък писък. Момченцето се беше плъзнало по най-горната релса на парапета и тялото му цопна във водите на пристанището, които бяха спокойни на повърхността, но под нея действаха мощни течения.
	Разтревожени хора хукнаха по каменните стъпала надолу, но пътят беше твърде дълъг. Други размахваха ръце, опитвайки се да привлекат вниманието на, минаващата недалеч от брега товарна баржа. От конвулсивните гърчове на момченцето във водата беше ясно, че то не умее да плува.
	Со Пенг понечи да прекрачи парапета и да скочи във водата, но ръката на майка му то спря.
	— Много е опасно! — прошепна тя.
	— Но, мамо… — видял изражението на лицето й, той объркано замълча. Полъхна хладен ветрец, зародил се сякаш направо в душата на майка му.
	Лианг насочи цялото си внимание към детето, което отчаяно се блъскаше във водата. Со Пенг изпита чувството, че очите й пламнаха в странно сияние. Поклати глава, отдавайки го на отразените във водата улични светлини.
	Давещото се дете, което напразно се опитваше да държи главата си над водата, изведнъж отскочи нагоре — сякаш повдигнато от невидима ръка. Очите му с неверие се плъзнаха по кипналата вода, в тях се четеше ужас, примесен с триумф. Беше абсолютно сигурно, че коварните течения вече не могат да му навредят.
	Со Пенг видя тънката струйка пот, която се плъзна по слепоочието на Лианг, душата му тръпнеше от мощните биотокове, които струяха от тялото й.
	Баржата се насочи към детето, един моряк хвърли към него дебело въже. След секунда момченцето беше изтеглено на борда. Тълпата край парапета избухна в спонтанни овации.
	Лианг се извърна встрани и подложи разгорещеното си лице на вятъра. Беше напълно неподвижна, а Со Пенг изпита чувството, че и двамата са увити в топлото одеяло на безкрайно спокойствие. Седнаха на близката каменна скамейка без облегалка и Лианг уморено затвори очи.
	Би трябвало да е потресен от това, което току-що стори майка му, но не беше. Спомни си тежката болест на една от сестричките му преди много години. Повикаха лекар, той направи каквото можа, после, поклати глава и си тръгна. На вратата спря и тихо прошепна:
	— Момичето ще умре. Облекчете страданията й, доколкото можете и се молете на Бога. Нищо друго не мога да ви препоръчам.
	Естествено, тези думи не бяха предназначени за Со Пенг и той изобщо не ги чу. Но ги долови безпогрешно, отразени от съзнанието на майка му.
	После проследи нейните действия. Лианг коленичи до леглото на болното дете, взе тъничките му ръце в своите и застина. Точно над главата й тиктакаше големият стенен часовник. Со Пенг беше абсолютно сигурен, че за пръв и последен път не го чу да отмерва точния час с обичайния си мелодичен звън. Имаше чувството, че къщата се къпе в концентричните окръжности на топлината и светлината, душата му потръпна от могъщата сила, която се излъчваше от окаменялата фигура на Лианг.
	По-късно пък си помисли, че е сънувал всичко това. Но на другата сутрин сестра му излезе от треската, очите й бяха бистри, мехурите на шарката — повехнали. Лианг, все така вкопчена в ръката на момиченцето, спа непробудно през целия ден.
	Со Пенг напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна навън. Трябваше му време да осъзнае и разбере сложната плетеница между минало и настояще, да намери точното място на всяко късче от мозайката.
	— Ти разбра как са били убити двамата търговци заради баща ти — промълви след известно време той.
	— Твоят дядо — напомни му Лианг и отвори очи. Те грееха с някаква особена вътрешна светлина, която съдържаше в себе си както отблясъците на уличните лампи, така и заревото на гаснещия ден.
	— Тао-тао — леко кимна майка му. — Звездите с остри ръбове, които се използват за хвърляне, са изобретени от танжин. Всичко останало — датите на убийствата, свинските крачета в устите на жертвите — са просто за заблуда. Съвсем в стила на танжин.
	— А дали моята дарба… — Со Пенг затруднено млъкна за миг, давайки си сметка, че един положителен отговор на въпроса, който се готвеше да зададе, ще го нарани дълбоко. После преглътна и довърши: — Дали моята дарба е част от Тао-тао?
	— Не — твърдо отвърна Лианг, ясно доловила напрежението в душата му. — Нея аз съм наследила от майка си, а тя не е имала нищо общо с танжин.
	— Но какво могат да търсят танжин тук, в Сингапур?
	— По природа те са скитници — отвърна майка му. — Много от тях са емигрирали в Япония още преди триста години. Танжин никога не са доволни, вечно търсят нови територии. Вероятно, защото никога нищо не са притежавали.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Тао-тао е едно доста нихилистично бойно изкуство — въздъхна Лианг. — Танжин са безмилостни, неспособни да се вълнуват като теб или мен. В резултат на това не притежават нищо и завиждат на онези, които не са като тях. В допълнение притежават изключителната способност да проникват навсякъде, често се наемат да вършат мръсната работа, която за обикновените хора е недостойна и отвратителна. На това ги учи Тао-тао.
	Со Пенг вероятно долови нещо в гласа й или пък в чертите на лицето и. Във всички случаи не можа да сдържи това, което искаше да каже:
	— Не това са причините за присъствието им в Сингапур.
	Още докато го казваше, усети, че това е чистата истина. После отново почувства магнетичната радиация на духа й, могъща и пулсираща като самата Земя.
	Тя дълго мълча, после бавно поклати глава и каза:
	— Со Пенг, точно тези думи ми каза, когато се появи в съзнанието ми малко преди да се родиш — „Не това са причините за присъствието им в Сингапур“. Тогава ние с баща ти все още не живеехме тук. Бяхме се установили в околностите на Куала Лумпур, близо до калаените мини. И през ум не ми минаваше да се местим в Сингапур, а след видението реших никога да не правим това.
	— Какво те накара да промениш решението си?
	— Животът, Со Пенг — усмихна се тя. Очите й някак изведнъж бяха поели част от течната неуловимост на водата, край която седяха. — С течение на времето разбрах, че не съм само обикновен носител на нов живот, а и нещо като контейнер на познанието, което също трябва да бъде прехвърлено на поколението ми. Много скоро след пристигането ни тук аз вече знаех, че танжинският ми произход и предстоящото ти раждане са неща, в които няма нищо случайно. Двете бяха неразривно свързани. Страхувах се от тази връзка, тръпнех от ужас, че ще чуя думите: „Не това са причините за присъствието на танжин в Сингапур“.
	Майка му отпусна глава на гърдите си. Години по-късно Со Пенг щеше да си спомни, че в онзи миг целият град му се стори застинал в нереална и някак страшна неподвижност. Наистина странна, тъй като отлично познаваше вечното оживление на този град.
	— Наистина не това са причините за присъствието на танжин в Сингапур — промълви Лианг. — Те са тук, за да ме върнат обратно в Жиу.
	След тези думи настъпи дълго мълчание. Измина доста време преди Со Пенг да се отърси от шока.
	— Но защо им е било необходимо да убиват двамата търговци? — попита той. — Ти изобщо не ги познаваш.
	— Не допускай грешката, която допуснаха всички — предупреди го Лианг. — Тук не става въпрос _кого_ са убили танжин, а _как_ са го убили. Методът на убийството съобщава за присъствието им тук. Те ме предупреждават, че ще умра, ако не се подчиня.
	— Искаш да кажеш, че са отнели два човешки живота, само за да те предупредят?
	— Така действат танжин — промълви Лианг.
	Со Пенг понечи да каже нещо, после затвори уста. Беше наистина зашеметен. Майка му гледаше встрани, но явно не виждаше нищо. Чакаше го да се съвземе, очевидно не й се искаше да продължава.
	Ръката й се плъзна под дрехата и се появи отново с малка кутийка от черно кадифе. Постави я върху дланта си с такова благоговение, сякаш държеше свалена от небесата звезда.
	— Отвори я, сине мой — прошушна Лианг в някакъв религиозен екстаз. Сякаш предстоеше изпълнението на древен ритуал.
	Со Пенг се подчини с разтуптяно сърце. Пред очите му блеснаха скъпоценни камъни.
	— Шестнайсет изумруда — добави Лианг със същия странен напевен глас. — Всеки от тях олицетворява по един от принципите на Тао-тао, а едновременно с това и името на всеки един от шестнайсетте основатели на танжин. Според преданието в камъните са заключени техните безсмъртни духове.
	Со Пенг гледаше блестящите камъни така, сякаш бяха живи, сякаш всеки момент щяха да го ухапят.
	— Значи тях търсят танжин — каза той, без следа от въпросителна интонация в гласа си.
	— Искат мен, искат и смарагдите — кимна Лианг. — Което е едно и също, защото камъните са мои и никой не може да ме отдели от тях. Те са свещени, свещена е и вярата, с която ги пазя. Притежават далеч по-голяма стойност от обикновени скъпоценности, тъй като съдържат есенцията, сърцето и душата на Тао-тао. Тук е доброто, тук е и злото, сине. Ти трябва да се научиш да ги отличаваш. Преминат ли в твое притежание тези камъни, ти вече нямаш друг избор, освен праведния живот.
	— Защо толкова много ги искат танжин?
	— Вече ти казах — те олицетворяват както доброто, така и злото — истинския дух на първите монаси танжин. Някои от тях са били добри, други — лоши. Но днешните танжин, омерзени от бедността и извратеното си чувство за морал, искат да дадат воля на злото, да го използват за постигане на низките си цели. И завинаги да унищожат доброто.
	Лицето на Лианг потъмня, разтревожено от хода на мислите, които и двамата ясно усещаха.
	— Между тези шестнайсет камъка съществува едно особено равновесие — продължи след известно време тя. — Ако останат по-малко от девет, това равновесие ще се наруши и ще освободи силите на злото.
	Тъмни и неясни под слабата мъждукаща светлина на уличните фенери, камъните изглеждаха безцветни и мъртви, от тях се излъчваше неясна заплаха.
	Со Пенг бавно откъсна очи от тях и ги насочи към лицето на майка си.
	— И танжин ще те убият, въпреки че си една от тях? — попита той.
	— Отрекох се от техния начин на живот още като избягах с баща ти — отвърна тя. В гласа и нямаше дори следа от тъга. — Още е хубав мъж, но да го беше видял тогава! Живееше нашироко, пръскаше пари като луд и това, признавам, не ми беше неприятно. Но най-много ме привлече идеята да се махна от храма. Задушавах се там, не бях родена да съм жена танжин. А баща ти бе толкова различен от мъжете, сред които бях израснала и които презирах с цялата си душа! Беше мил, искрен, доверчив — и именно поради това губеше всичко, което съумяваше да припечели.
	На лицето й се появи тъжна усмивка, сякаш приемаше мъжа си като голямо дете, като Божия благословия — беззащитен като нежно двете, изискващ неотклонното й внимание.
	— Но аз се страхувах от гнева на баща си, имах достатъчно основания за това. Бях сигурна, че ще ми забрани да тръгна с този мъж, затова и не го попитах. Просто тръгнах с баща ти, който нищо и не подозираше, разбира се. И до ден-днешен е така, погрижих се добре за това. Бедничкият! Как ли би реагирал, ако знаеше?
	Лианг погледна сина си, в чертите му откри не себе си, а своя любим съпруг.
	— Това, което извърших, беше нечувано. Колко железни закона на Тао-тао пристъпих? Дълбоко в себе си бях сигурна, че някога ще плащам за своите грехове. Силно се надявах този ден да не настъпи никога, но ето че вече е факт…
	— И затова трябва да заминеш?
	— Не мога да излагам семейството си на риск — простичко отвърна тя.
	— Без теб няма да има семейство — каза Со Пенг.
	— Нямам друг избор, миличък — въздъхна след известно време тя.
	Права е, помисли си Со Пенг. Но аз имам избор. Едновременно с това почувства, че майка му крие нещо от него. Нещо от жизненоважно значение.
	— Разкажи ми всичко, което знаеш за танжин — каза той.
	Лианг тъжно се усмихна и поклати глава.
	— И без това ти казах повече, отколкото трябва. Опасността е огромна!
	— А какво ще стане, ако тя продължи да е такава и след твоето заминаване? — попита Со Пенг.
	— Невъзможно — отвърна майка му. — Върна ли се обратно в Жиу, опасност няма да има.
	Со Пенг с характерната за младостта си прямота попита:
	— Ами ако се окаже, че танжин не искат само теб?
	— Няма да говорим за това! — потръпна Лианг, после смекчи глас: — Не бива да даваш толкова голяма свобода на въображението си. Ако в този момент открито се облегнеш на своята дарба, можеш да бъдеш сигурен, че тя ще те подведе.
	— Извинявай, мамо — покорно се поклони Со Пенг. — Все пак продължавам да мисля, че познанието означава сила. — Вдигна глава в точно избрания момент — трик, който беше усвоил от нея. Очите им си размениха мълчаливи послания.
	Миг по-късно Лианг започна да говори. Разказа му всичко, което знаеше за обичаите и стратегията на танжин и Тао-тао. Когато свърши, нощта отдавна беше настъпила.
	Всички братя и сестри на Со Пенг безпрекословно се подчиняваха на майка си. Но той вършеше нещо повече — слушаше я. Така постъпи и сега, когато тя му разказваше за своето минало и философията на Тао-тао. Накрая стигна до заключението, че трябва да изследва в детайли мрака — убежището на всички танжин, и злото, скрито под всякакви форми.
	Бързо разбра, че пътят към мрака минава през здрача — онова измамно състояние на природните сили, в което неизменно се съдържа и елемент на истина. Човек не може да се придържа към истината и едновременно с това да изследва тъмните, вонящи бездни на света. Истината не е обменна монета на злото, изпълващо мрака както тръните окупират горска поляна. Но и лъжата не е такава монета. За да проникне в мрачните коридори на това злокобно чувство, човек трябва да прибягва до неясни и завоалирани комбинации между двете.
	Со Пенг се срещна с братовчед си Ван, който работеше като чистач в полицейското управление. Той знаеше всичко, което става в полицията, знаеше дори повече от началника му — надут англичанин.
	— Защо се интересуваш от тези убийства, братовчеде? — попита го Ван. — Те са истинска загадка, дори англичаните нямат особено желание да ги разследват. Искат да ги забравят, защото се страхуват. А и аз също…
	Въпреки тези думи, Ван му предостави всички материали от разследването и Со Пенг потъна в четене. Не искаше да се влияе от безпокойството на братовчед си.
	— Тук пише, че оръжията са „звезди за хвърляне“ — очевидно англичаните не са намерили по-подходящ израз за тях — извърна се той към Ван. — Тук някъде ли се намират?
	Ван кимна и му ги показа. Со Пенг им хвърли един бегъл поглед, макар в действителност да изгаряше от желание да ги разгледа отблизо. После отново се задълбочи в рапорта, зададе на братовчед си няколко безсмислени въпроса за заблуждение и стана да си върви. Докато Ван връщаше папката на мястото й, той стисна в шепа една от звездите.
	Научил всичко, което и полицията знаеше за убийствата, Со Пенг разбра, че е готов за Нощната смяна.
	Този израз беше доста приблизителен превод на една особена думичка от малайския език, в която се долавяха примеси и от наречието Хокиен. С нея обозначаваха един градски квартал, в който англичаните изобщо не припарваха, населен нарядко с „бабас“ — така наричаха китайските емигранти от областта на Проливите. Днешните „бабас“ бяха далеч по-уважавани от своите прадеди, които бяха пристигнали в Сингапур нелегално на борда на различни търговски кораби, и които са били държани в затвора, докато не ги откупи някой, който се нуждае от евтина работна ръка. В случай, че имали късмета да бъдат взети на работа, тези нещастници трябвало да блъскат по осемнайсет часа на денонощието, за да изплатят парите за откупването, които растели непрекъснато от ежедневните лихви.
	Нощната смяна беше царството на „самсенг“ — професионалните престъпници, които съставляваха огромна част от подземния свят на Сингапур и ненавиждаха смъртно европейската законодателна система. Те се занимаваха с грабежи, палежи, убийства и насилие с онази методичност, с която чиновниците ходят на работа.
	Со Пенг знаеше всичко това и затова реши именно там да започне издирването на танжин. Нощната смяна се простираше край пристанището, тесните му улички бяха претъпкани с отворени по цяла нощ долнопробни кръчми и барове, залепени до стените на огромни складове. Тук бе царството на опиума и алкохола, използвани охотно от население, което изобщо не мислеше за утрешния ден. Местните обитатели бяха банда безбожници, които нямаха цели в живота, а и не ги търсеха.
	В такава яма на злото се спусна Со Пенг, въоръжен единствено с бързия си ум и информацията, която бе получил от майка си и полицейските досиета.
	В началото никой не му обръщаше внимание, вероятно защото го вземаха за заблудил се „бабас“, който скоро ще осъзнае грешката си и ще побърза да изчезне.
	Когато това не стана, вниманието към него се засили. А когато започна да разпитва за убийците на двамата търговци, вече се превърна в обект на нескрито любопитство и най-различни догадки.
	Особено се заинтересува от него един тип на име Тик По Так, главатар на една от неизброимите китайски банди, които действаха в града. Беше едър мъж на около трийсет години, бивш „синкех“ — нелегален емигрант, пристигнал в Сингапур на борда на малка джонка, на която бяха намерили смъртта си двамата му братя, покосени от холерата.
	Так бе успял да слезе жив от заразения кораб, но в замяна на това го пипна охтиката. Беше работил денонощно, за да изплати стойността на нелегалното пътешествие — не само за себе си, но и за мъртвите си братя.
	Това бе успял да стори за две години, а след това — вече свободен — бе потърсил убежище в Нощната смяна. С остатъка от припечелените пари бе купил един револвер, а после, бе заминал обратно за пиперената плантация, в която се бе мъчил в продължение на двайсет и четири месеца. Там пръснал главата на работодателя си и се върнал обратно.
	Беше известен в квартала, страхуваха се от него. Под негово разпореждане се оказа една от най-могъщите банди на Кралската колония — както по онова време англичаните наричаха Сингапур. Вместо да враждува с англичаните, Так беше сключил с тях споразумение, което твърде много наподобяваше пакт за ненападение. Англичаните не го закачаха, рядко се осмеляваха да се ровят в делата му.
	Като „синкех“ Так беше енергичен млад човек, изгарящ от желание да защитава честта и свободата си. Несъмнено видя себе си в Со Пенг и много му се прииска да разбере какви са мотивите на младежа, втурнал се толкова безразсъдно в този ад на порока. Едновременно с това изпитваше и голяма доза притеснение, тъй като примирието му с англичаните беше, меко казано, крехко и той не се чувстваше добре от тяхната близост. По негово дълбоко убеждение всички, които предпочитат да говорят истината (която винаги е обидна за някого), вместо да запазят достойно мълчание, бяха подозрителни и не заслужаваха доверие.
	Тик По Так изпрати Едноокия Ян да заговори Со Пенг, който седеше в дъното на мръсния бар. Искаше да наблюдава реакциите му отстрани, искаше да разбере дали Со Пенг е наистина този, за когото се представя, или е просто шпионин на коварните англичани.
	Едноокият Ян беше огромен мъж с раздразнителен нрав, от когото страняха и най-смелите английски полицаи. Но сега беше получил точна заповед и Так не се съмняваше, че тя ще бъде изпълнена.
	— Защо си дошъл тук? — изправи се бандитът пред Со Пенг. — Защо се навираш в място, което ти е чуждо?
	Со Пенг вдигна глава към този огромен мъж, който беше висок колкото него, но поне два пъти по-тежък.
	— Търся хората, извършили убийство — отвърна той.
	Ян се разтърси от буен смях и завря дългия си мръсен нож под носа на Со Пенг.
	— Значи си дошъл точно там, където трябва — изръмжа той и бавно започна да върти ножа пред очите на Со Пенг. — Кое убийство по-точно?
	— На двамата търговци мюсюлмани, открити със свински крачета в устата — отвърна Со Пенг.
	— Защо са ти? — изгрухтя Едноокият Ян.
	— Искам да говоря с тях.
	Дебелият изръмжа и опря ножа във врата на Со Пенг.
	— Край на търсенето! — обяви той. — Аз съм един от тях. Казвай!
	Со Пенг остана неподвижен. Знаеше, че този гигант не е танжин — от него не се излъчваше онази мрачна заплаха, за която говореше майка му. В този едноок тил нямаше нищо тайнствено, характерът му бе прост и неприкрит. Което съвсем не го правеше по-малко опасен, разбира се.
	Со Пенг си даде сметка, че следващата му реакция ще бъде от решаващо значение.
	— Ако наистина си този, за който се представяш, ще знаеш моето име — каза на гиганта той.
	— Тъй ли? — учуди се Ян. — От къде на къде? Ти си едно хлапе и нищо повече!
	Со Пенг прибягна до дарбата си и душата му нежно се докосна до примитивния ум на гиганта, внушавайки му искреност. Безпардонните противници изискват и безпардонни действия.
	Ян изръмжа и махна ножа си от врата на Со Пенг.
	— Не те ли е страх, че ще убият и теб? — попита той. — Убийците никак не се интересуват коя ще е поредната им жертва.
	— Но не и тези! — отвърна Со Пенг и в гласа му прозвуча такава непоколебимост, че гигантът изненадано го погледна.
	— Знаеш кои са, така ли? — любопитно попита той.
	— Да — кимна Со Пенг.
	— И можеш да го докажеш?
	— Мога.
	— Ела с мен — изправи се Ян и го поведе към дъното на бара, където се беше разположил Тик По Так. Со Пенг остана прав, докато не получи покана да седне. Прие чаша питие от Так, без да научи дори името му. Не е зле, помисли си той. Така и двамата сме в еднакви позиции.
	— Доколкото разбирам, вие търсите хората, отговорни за две скорошни убийства — проговори Так, когато и двамата опразниха чашите си.
	— Точно така.
	— Някои хора в Сингапур са убедени, че аз съм убиецът на търговците.
	— Защо? — попита Со Пенг.
	— Защото аз съм Тик По Так и поддържах делови отношения с тези търговци.
	— Опиум?
	Так присви очи. Под масата държеше малокалибрен пистолет, насочен в корема на Со Пенг.
	— Как се казвате? — напрегнато попита той.
	Со Пенг му каза името си.
	— Моят бизнес не е ваша работа, Со Пенг! — процеди гангстерът.
	Со Пенг сви рамене и му отправи един равнодушен поглед. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, ясно усещаше недоверието на Так — грапаво като борда на ръждясала гемия.
	— Попитах ви, защото само търговията с опиум може да обясни подозренията на британските власти към вас — каза той.
	Името на Так беше начело в списъка на заподозрените, който беше зърнал в полицията благодарение на братовчеда Ван. С усилие на волята потисна желанието си да увери Так, че наистина е този, за когото се представя. Инстинктивно усещаше, че това само би засилило подозренията на гангстера.
	— Я кажете, мен ли търсите? — приведе се напред Так. Ръцете му продължаваха да са скрити под масата.
	— Търся китайци, известни с прозвището танжин — отвърна Со Пенг. — Те са нещо като монаси и притежават необикновени способности. Убиват с лекотата, с която дишат, това е Тао — тяхната религия. Издигнали са смъртта в истински култ. — Очите му се заковаха в лицето на Так, духът му се насочи към мрачните дълбини на съзнанието му. — Те са убийците на търговците, а не вие. Ще ми помогнете ли да ги открия?
	— Монаси убийци? — недоверчиво промърмори Так, но Со Пенг усети как интересът му нараства. — Кой е чувал за подобно нещо?
	— Аз — отвърна Со Пенг, сигурен че гангстерът има интерес да открие убийците. — Ще ги позная в момента, в който ги видя. А имам чувството, че вие разполагате с физическата възможност да ги откриете…
	Со Пенг предлагаше сътрудничество и Так го знаеше. На пръв поглед това изглеждаше пълен абсурд — някакъв неизвестен и подозрителен хлапак предлага съюз не на друг, а на най-прочутия „самсенг“ в Сингапур. Въпреки това Так се облегна назад и каза:
	— Разкажете ми за тези… танжин.
	Со Пенг му каза в общи линии това, което бе научил от майка си. От разказа изключи единствено личното й участие, както и собствените си подбуди.
	— Защо искате да откриете тези танжин — ако приемем, че те наистина съществуват?
	Со Пенг се изправи пред първата си сериозна дилема. Кое трябва да избере — истината или измислицата? В крайна сметка предпочете да се придържа в здрача между двете — тактика, която несъмнено бе избрал: и неговият събеседник. Отвори уста да започне, но нещо в изражението на Так го накара да спре. Когато отново проговори, той разказа цялата истина — страховете на майка си, собственото си желание да я спаси. Не каза нито дума единствено за ясновидските им дарби. Так остана мълчалив, преосмисляйки чутото.
	— Как ще познаете тези танжин? — рязко попита той.
	Со Пенг нямаше готов отговор на този въпрос, затова предпочете да окаже лек натиск върху съзнанието на Так, също както стори преди малко по отношение на Едноокия Ян.
	— Вече съм виждал монаси като тях — отвърна той.
	Тик По Так бе успял да се задържи на върха на престъпния свят, опирайки се на три железни правила: огромна решителност, здрава ръка и принципа да не се сдружава с никого и по никакви поводи. Всеки съюз води до делба, а следователно и до ограничаване на абсолютната власт. А Так от рождение знаеше какво означава властта.
	Въпреки всичко нещо в този младеж го привличаше. Не беше фактът, че за да спаси честта си, той трябва да отмъсти за смъртта на деловите си партньори, макар че това положително беше един от мотивите на младежа. Беше по-скоро чувството, че Со Пенг обладава талант, който крие неподозирани възможности за печалба. Так разбра, че ако той не вземе под крилото си този младеж, някой друг несъмнено ще го стори и това ще бъде лошо за него самия.
	— Искаме едно и също нещо — загрижено каза той. — Може би ще можем да работим заедно. — Направи му впечатление, че Со Пенг не го попита за причините, поради които иска да открие убийците. И това дълбоко го впечатли, тъй като от опит се беше уверил, че всички съдружници са непоносимо любопитни. Вече беше сигурен, че това момче е изключително мъдро за годините си.
	— Утре на мръкване ще се видим тук — рязко прекъсна разговора той и стана на крака.


	На другия ден — прекалено горещ дори по сингапурските стандарти, Со Пенг и Так заминаха за селцето Чес Чу Каиг, разположено северно от колонията.
	— Умееш ли да боравиш с пушка? — попита Так.
	Сега не беше нужно да лъже.
	— Няма значение — рече Так. — Ще те науча. — И това му достави удоволствие. Макар че имаше две жени и седем деца, той практически не познаваше отблизо истинската възприемчивост на младостта. Винаги бе считал собствените си деца за глупави и мързеливи.
	Приятно му беше да учи Со Пенг на стрелба и изпитваше странна гордост от вродената му сръчност. От друга страна, тя го правеше и малко подозрителен.
	Оказа се, че бързата възприемчивост на Со Пенг е съвсем навременна, тъй като в средата на деня те вече бяха на лов за тигри. Дивите кръвожадни котки не бяха никак доволни от нахлуването на цивилизацията по техните земи. Само през текущата година почти триста души бяха намерили смъртта си от ноктите им в околностите на Сингапур.
	Так беше любезен, дори словоохотлив. Тези качества на Так изненадаха приятно Со Пенг, още повече че Так го представи на останалите участници в лова като свой добър приятел. Всички бяха любезни с него, задаваха му любопитни въпроси, охотно отговаряха на неговите.
	Так го представи на един приятен на външен вид европеец, който щеше да ги придружава. Името му беше Х. Н. Ридли и очевидно беше много близък с гангстера. На Со Пенг му се стори доста странно, че Так поддържа приятелски отношения с европеец, недоумението му нарасна още повече, когато по време на една от почивките научи, че Ридли е директор на ботаническата градина в Сингапур.
	— Много си падам по цветята — смееше се Так.
	Какво общо може да има между двамата, запита се Со Пенг, след което бързо коригира въпроса си — какво е това, което прави Ридли привлекателен в очите на Так?
	Обмисляше възможните отговори, докато дружината навлезе в джунглата, предвождана от кучкарите малайци, които с мъка удържаха възбудените кучета.
	Со Пенг беше чувал, че правителството дава награда за всяка тигърска глава, занесена в Сингапур. Но тази дружина едва ли бе тръгнала на лов заради печалбата. Далеч по-вероятно беше да го прави за удоволствие, просто в името на спорта, отношенията между участниците бяха толкова изтънчени, колкото и в най-изискания благороднически клуб. Китайците разгорещено се обзалагаха — не само за главите, които ще отнесат, но и за точното време за откриването и убийството както на първия, така и на последния тигър.
	Со Пенг беше дълбоко развълнуван. Докато Так и Ридли си разменяха последните светски клюки от Колонията, той наблюдаваше кучетата — по-специално най-близкото до него, един великолепен екземпляр от породата салуки. Беше изненадващо дребно животно, особено когато човек знае, че с негова помощ се ловят такива огромни зверове като тигрите. Козината му беше на бели и черни петна, очите — пъргави и умни, а ушите — широки и изправени, с типична триъгълна форма.
	Тигърът очевидно е бил скрит срещу движението на леко подухващия ветрец, тъй като се появи внезапно и абсолютно безшумно иззад гъсталаците вляво от салукито. Со Пенг рязко се извъртя и натисна спусъка в момента, в който звярът връхлиташе върху кучето. Тресна оглушителен изстрел, а той — неподготвен за силния откат, изведнъж се оказа по гръб. Цевта на оръжието му се насочи в небето.
	Так светкавично се обърна, куршумите, излетели от двойната цев на пушката му, бяха смъртоносно точни. Ефектът от попаденията беше такъв, сякаш дребното куче небрежно отърсва от гърба си огромния раиран звяр.
	Кучетата възбудено завиха, мъжете се втурнаха към мястото на инцидента. Тигърът лежеше на една страна, въздухът излиташе със свистене от устата му, очите му бясно проблясваха. Со Пенг пристигна точно навреме, за да види как звярът вдига благородната си глава и отправя последен заплашителен рев към своите врагове. После Так зареди пушката си и вкара един куршум в дясното му око.
	Дребното куче седеше на задника си и дишаше тежко, от израненото му тяло течеше кръв. Горкото животно пригласяше, доколкото може на възбудения лай на останалите псета, а когато господарят му дръпна каишката, за да го отведе встрани и да му окаже помощ, то запъна крака и отказа да го последва.
	Так пристъпи към Со Пенг, който продължаваше да гледа втренчено убития звяр. В тази смърт имаше някакво мрачно знамение.
	Так внимателно наблюдаваше реакцията на Со Пенг, след известно време леко кимна с глава, махна с ръка по посока на малаеца с раненото куче и каза:
	— Дезару ти е много задължен за това, че спаси живота на кучето му. Тези животни трудно се намират, а още по-трудно се дресират за лов. — Отиде да вдигне изпуснатата от Со Пенг пушка, подаде му я и каза: — Ти свърши добра работа.
	Две малайски хлапета останаха при убития тигър, а останалите се приготвиха да продължат.
	Както често става по време на лов, дълго след първото попадение не се случи абсолютно нищо. Денят се точеше бавно, горещ и изключително влажен. По едно време заваля, после всичко си остана постарому. Со Пенг наблюдаваше как слънчевите лъчи изсмукват влагата от зелените листа и гората се обвива в изпарения.
	Ридли изравни крачка с него и двамата завързаха непринуден разговор. Со Пенг скоро разбра каква е ползата на Так от този човек. Каза му го сам Ридли — един любезен и изключително интелигентен за европеец човек. Так правел дарения в полза на ботаническата градина, а в замяна Ридли експериментирал с отглеждането на различни видове мак.
	Со Пенг разбираше каква е целта на Так. Ако Ридли успее да адаптира растението към местните условия, той ще бъде в състояние да произвежда опиум на място и по този начин ще елиминира посредниците, ще увеличи стократно печалбите си.
	— На практика това е пълна илюзия — призна му Ридли, докато продължаваха да крачат в горещия следобед. — Papaver somniferum или другояче казано — евразийският мак, е едно изключително деликатно растение. На първо място му е необходима онази прохлада, която по тези места може да се открие само на надморска височина от хиляда до хиляда и петстотин метра. Отглеждането му тук, на морското равнище, е абсолютно невъзможно, а всеки опит за хибридизация замърсява и разваля крайния продукт — опиума.
	— Так знае ли това? — попита Со Пенг.
	— Не — поклати глава Ридли, после притеснено добави: — Надявам се, че няма да го просветлите… Почти всичките пари от даренията му отидоха за един експеримент, върху който работя вече повече от година. От Англия успях да си набавя семената на дървото „пара“, измъкнати нелегално от басейна на река Амазонка. Знаете ли къде се намира? Не съм изненадан… В Южна Америка, на другия край на света.
	— Във всеки случай местният климат се оказа много по-подходящ за дървото „пара“, особено ако вземем за сравнение евразийския мак. Ако успеем да го аклиматизираме добре, това ще бъде от огромно значение за Сингапур.
	— Споменах за „пара“ на мистър Так, но той очевидно има други грижи. За него не би представлявало трудност да отглежда това дърво, тъй като притежава хиляди акри земя северно от Сингапур.
	— Но защо би трябвало да го отглежда? — попита Со Пенг.
	— Чували ли сте някога за каучук? — погледна го Ридли.
	— Не — призна Со Пенг. — Какво е това?
	Ридли му обясни. Разказът му беше толкова интересен, че Со Пенг напълно забрави за двойката тигри, която дружината междувременно успя да убие.


	Ловът на тигри беше добро прикритие за незабелязаното им придвижване на север.
	— Ако тези танжин наистина са в Сингапур, аз трябваше да го знам — каза Так. — Но след като не съм информиран за тях, значи се крият тук, при тигрите.
	Со Пенг кимна.
	— Доколкото знам, това подхожда съвсем пълно на елементарната им философия. — Не спомена нищо за разговора си с Ридли, предпочитайки засега да го запази в тайна. Добре знаеше, че човек не само трябва да прекосява мостовете на живота, но и да го върши в най-подходящото време.
	— Което означава, че са много опасни — предупреди го Так. — В Сингапур съм пълновластен господар и познавам всички, които могат да бъдат опасни. Там щеше да ни е много по-лесно.
	За изненада на Со Пенг групата не пое към джунглата. Приключила с лова, тя се насочи към мангровите горички и гъстите китки от палми, прекоси ги за около час и се озова на брега на широка мътна река. Малък сампан ги очакваше. Край него стояха на пост трима тежковъоръжени мъже, които почтително се поклониха на приближилия се Так. Той се качи на борда на лодката и лично провери качеството на провизиите вътре. Вероятно доволен от проверката, той махна на Со Пенг да го последва. Тримата въоръжени мъже отвързаха въжетата, скочиха в лодката и я насочиха към средата на реката. В задната част на сампана се поддържаше огън от дървени въглища, над него съскаше метален тиган.
	— Коя е тази река? — попита Со Пенг.
	— Има някакво име, което са й дали оранг-асли, но аз не го зная — отвърна Так. Имаше предвид племената, които бяха населявали полуострова преди идването на китайците. — Не е толкова важно. Важното е, че тя ще ни отведе точно там, където искаме.
	Мъжът на кърмата им поднесе храната. — „пияно пиле“, което представляваше късчета месо, изпържени в „шао шинг“ — жълто оризово вино от Шанхай, което се сервира студено с гарнитура от широки сочни листа на пресен кориандър. Миг по-късно тиганът беше опразнен и зареден наново. Так и Со Пенг получиха вкусни порции млади змиорки, напоени със сусамово олио, придружени от хрупкащи, добре препечени сладки картофи.
	Докато се хранеха, Так поддържаше лек и приятен разговор. Со Пенг скоро разбра, че очевидно е издържал някакъв неизвестен тест и отново се замисли за хората, с които бе запознал по време на лова. Всички бяха любезни, всички проявяваха подчертан интерес към него. Което, вече беше сигурен в това, не беше нищо друго, освен скрита форма на разпит.
	Не беше особено изненадан. Хора от ранга на Так са длъжни, или поне имат право, да бъдат подозрителни към всички, с които влизат в контакт. Най-голямата грижа на бандита беше да не допусне полицейски шпиони край себе си, както и доносници на съпернически банди. Ловната дружинка бе събрана с една-единствена цел — някой от участниците в нея да разпознае Со Пенг, да изобличи евентуално скритите му намерения.
	— Онези двама търговци ми бяха много близки и всички знаеха това — продължи Так. — Те притежаваха най-бързите лодки и най-опитните хора, бяха готови да поемат рисковете, които аз изисквах от тях. Сигурен съм, че убийците им, танжини или не, са били наети от един човек, с когото доскоро работех. Преди около шест месеца се скарахме и той се закле да ми отмъсти. И ето че вече го стори… Но аз не мога да отмина това!
	Со Пенг понечи да каже, че това едва ли отговаря на истината, тъй като майка му бе сигурна, че убийствата са лично предупреждение към нея, но навреме се въздържа. Беше му ясно, че Тик По Так съвсем не е глупак и вероятно подозренията му почиват на известно основание. Но кой тогава е прав относно мотивите за убийствата? Так или Лианг?
	— Ти прояви бърз рефлекс — рече Так, връщайки се на темата за неотдавнашния лов. — Дезару ти е задължен и няма да забрави това.
	— Имам известна практика в това отношение — призна Со Пенг. — Преди години, изкарах малко пари, като ловях в торба онези гигантски плъхове, дето бяха подгонили котките из Колонията. Помниш ли? Губернаторът обяви награда за изтребването им. Една седмица занесох цели двайсет бройки. Вдигаха доста по-голям шум от тигъра…
	— Но ти все пак го чу — не пропусна да отбележи Так. — Докато ние с Ридли не забелязахме нищо.
	— Все пак не съм живял цял живот в Сингапур — каза Со Пенг, преценил, че сега е времето да сподели тази информация. — Семейството ми постоянно се местеше, живели сме и в двата края на полуострова.
	— Значи познаваш джунглата по-добре от мен — засмя се Так.
	Со Пенг му каза малайското име на реката, по която плаваха. И веднага съжали за това, тъй като Так можеше да го вземе за скрит и потаен.
	— А знаеш ли накъде пътуваме? — сериозно го попита Так.
	— Би трябвало да съм ясновидец за това — поклати глава Со Пенг.
	— Познавам един ясновидец — рече Так и се изплю в мътната вода. — Той каза, че няма да се върна от горното течение…
	— Но ти предпочете да тръгнеш въпреки това.
	— Предпочетох ли? — Так изглеждаше изненадан от тази дума. — Честта го изискваше. Тези търговци ми… бяха по-близки от роднини, само чаках да се появи някакъв знак… — Ръката му махна по посока на младежа: — Ти си този знак, момко. Ти познаваш убийците, вече не се чувствам като орел на тъмно… Ти ще успееш да ги зърнеш още преди те да ни видят.
	Сърцето на Со Пенг се сви, хвана го яд, че се беше изфукал пред Так, че вече е виждал танжин и веднага ще ги познае. И сега спътникът му разчиташе на него, за да започне битката с могъщи противници. Беше се озовал в средата на гангстерска война и не виждаше как може да се измъкне.
	Въпреки всичко си даде сметка, че не може да признае грешката си — вече беше късно. Внезапно почувства, че циничното му отношение към Так се променя, тъй като той се показа като човек, който е готов да умре за своите идеали. Со Пенг бе убеден, че Так е истинско олицетворение на герой.
	В крайна сметка огромното влияние на Так върху психиката на Со Пенг не беше изненада. Момчето бе израснало в семейство, в което почти не се усещаше присъствието на мъжа и възхищението му от този човек с желязна воля и сурова привлекателност беше неизбежно.
	Минаха край малко селце, във водата пред него весело пляскаха деца. Между тях се мяркаха коремите на рибата гар, която не се плашеше от хора и беше в състояние да стои извън водата в продължение на няколко минути. Две хлапета се изравниха със сампана и започнаха да плуват заедно с него. Един от хората на Так им извика нещо на наречието бахаза и им посочи приближаващия се крокодил. Хлапетата изкрещяха, очите им побеляха от страх и Со Пенг си спомни за очите на ранения тигър, миг преди да бъде довършен от Так. Децата се обърнаха и бързо заплуваха към брега, но крокодилът им пресече пътя и започна да ги настига. Отвратителните му челюсти алчно се разтвориха.
	Един от хората на Так посегна за пушката си, но Со Пенг хвана цевта и каза:
	— Кръвта ще привлече много повече хищници.
	После се протегна към надвисналите над реката клони на дърветата, откъсна един по-здрав и леко се спусна във водата. С няколко замаха се озова между децата и крокодила, вдигна ръка и заби клона в зиналата паст на влечугото с цялата си сила. Челюстите механично се сключиха, клонът изпращя и изчезна, водата се разпени от ударите на мощната опашка.
	Децата се добраха до брега, покатериха се на безопасно разстояние от водата и започнаха да се присмиват на измамения крокодил, като небрежно откъсваха гигантските пиявици, полепнали по телата им.
	Так издърпа Со Пенг на борда и сампанът продължи пътя си.
	— Къде си научил тоя трик? — попита той.
	Со Пенг си спомни за Жао Хсия и се разсмя.
	— Радвам се, че мина — каза той. — Моят най-добър приятел от детските години редовно го прилагаше и то на доста по-големи крокодили. Кой знае защо те никога не го закачаха… — Сви рамене и добави: — Може би ги е хипнотизирал, може би е притежавал нещо като ясновидство.
	Так гледаше нагоре по течението. На хоризонта се издигаше неясната грамада на планината Гунунг Мунтахак, обвита в синкава мъгла над яркозелената плътна стена на джунглата.
	— В това пътешествие способностите на твоя приятел биха ми свършили отлична работа — обърна се той и се усмихна на Со Пенг. — Но аз се радвам, че ти си тук, момко. Не са много китайците, които познават източното малайско крайбрежие. Голям късмет извадих, че попадна на мен точно в този момент!
	Под короните на огромни дървета туаланг видяха люспест мравояд, над който кряскаха и подскачаха от клон на клон шумни гибони. Сини рибари, жълточовки и някакви неизвестни птици с пъстри пера се стрелкаха над водата и гъсто залесените брегове. Природата се готвеше за настъпването на нощта.
	В селцата, край които минаваха, горяха малко огньове. Започваше Рамадана и малайците, в огромното си болшинство ревностни мюсюлмани, се готвеха за месец на пост и молитви.
	— Добре подбрах времето за това пътуване — каза Так, докато сампанът се плъзгаше под издълбания от природата свод в близост до десния бряг на реката. — По време на Рамадана духът може и да е силен, но плътта не я бива за нищо.
	Изкатериха се на брега. Нощта бързо ги обвиваше с непрогледното си покривало, въздухът се изпълни със свистенето на криле и жуженето на нощни насекоми. Светулки започнаха да палят фенерите си в здрача, пеперуди с размах на пъстрите си криле по-голям от главата на Со Пенг лениво лъкатушеха към нощните си укрития. Вървяха с максимална бързина, а когато мракът стана съвсем непрогледен, спряха да нощуват, без да палят огън.
	С първите лъчи на утрото отново бяха на път. Так ги водеше по едва забележимата пътечка, която се виеше в гъстата джунгла. Над главите им висяха гъсти клонаци, пътечката често се губеше напълно сред шубраците. Откриването на вярната посока бе въпрос както на памет, така и на чиста интуиция.
	Со Пенг беше този, който обърна внимание на пръснатите листа от папрат с очевидната цел да я скрият от очите на неопитните пътешественици.
	— Дали това е работа на твоя враг? — попита тон.
	— Хората му не са толкова умни — поклати глава Так.
	Продължиха напред, поддържайки първоначално установения ред — отпред крачеха двама от тежковъоръжените телохранители на Так, следваше ги господарят им, Со Пенг и накрая третият бандит — онзи, който им беше приготвил храната.
	Гъсталакът, плътен като стена и обсипан с влажни капчици, криеше в себе си незнайни съкровища — милиарди насекоми, малки и блестящи като скъпоценни камъни змийчета, синьо-зелени дървесни жаби, дребни и ярко оцветени птички.
	Дните бяха по-спокойни от нощите, но не по-малко опасни от тях. На всяка крачка се сблъскваха с плюещи отрова кобри, усойници и пепелянки, чието ухапване беше достатъчно силно, за да парализира човек за броени секунди. В един момент водачът спря и посочи с ръка към дънера на едно дебело дърво. Около него се бе увил огромен питон, който в разгънато състояние положително би бил по-дълъг от всичките петима пътешественици, легнали един след друг.
	Малко преди пладне Так даде почивка и те се отпуснаха на земята за лека закуска. Со Пенг, който беше най-близо до готвача, започна да подава плодовете на останалите. Менюто се състоеше от рамбутан — местен плод с пихтиесто, подобно на хляб съдържание и сладко-парливо манго с ослепително бяла вътрешност. От продаваните на пазара плодове, човек лесно можеше да определи годишното време в Сингапур.
	Со Пенг разряза последното си манго и понечи да го поднесе към устата си. Изведнъж бялата вътрешност на сочния плод се покри с яркочервени капки, в ноздрите го удари сладникавата миризма на топла кръв. Вдигна глава и видя как готвачът леко се накланя настрана, сякаш се готвеше да поспи.
	От гърдите му стърчеше блестящ стоманен предмет с осем остри като бръснач ръба. Со Пенг веднага го позна — това беше „звезда за хвърляне“ от тези, които използваха танжин.
	Остана на място, съвсем неподвижен. Душата му се сви в блестяща и леко пулсираща топка, обзе го желание да се слее със земята, да стане невидим. Косъмчетата по врата му настръхнаха, с цялото си същество чувстваше своята уязвимост и пълна безпомощност. Ушите му чакаха да чуят тихото бръмчене на литналата звезда, а гърбът му — да усети острите й ръбове. Затвори съзнанието си, не искаше да мисли за нищо. Без да помръдне или да издаде звук, Со Пенг наблюдаваше предсмъртната агония на готвача.
	Наоколо беше все така спокойно. Останалите се хранеха, без да подозират каквото и да било. Со Пенг ги последва, съзнавайки инстинктивно, че не трябва да се различава от тях.
	Мислеше, че разбира какви са целите на танжин. Майка му бе подчертала пълната им зависимост от предварително начертаната стратегия. Той трябваше да използва тази зависимост да превърне силата на танжин в тяхна слабост. Затова не трябваше да им позволява да го набележат за следваща жертва. Със свито сърце и потръпващ от страх, той бавно погълна последното си манго, опръскано с кръвта на готвача.
	След няколко минути бавно се изправи и отиде към храсталаците да се облекчи. После, вместо да се върне при групата, той пое с бърза крачка през джунглата, придържайки се приблизително успоредно с пътечката, по която вървяха.
	След десетина минути бърз ход зад гърба му изведнъж прозвуча тих, но заплашителен глас:
	— Не мърдай!
	Со Пенг замръзна на място, без да смее дори да се обърне. Миг по-късно усети нещо върху гърба си. То странно помръдваше и бавно покриваше раменете му. После се плъзна надолу към кръста и той разбра какво е.
	Продължаваше да чака, без да помръдва. След миг усети, че някой се приближава откъм едната му страна и бавно разхлаби стегнатите си на топка мускули. Светкавично движение, тежестта от гърба му изчезна, ушите му доловиха смразяващото просвирване на острието във въздуха. Обърна се и видя как главата на усойницата отскача от гърчещото се тяло. Капчици черна отрова се посипаха по земята и бързо попиха в дебелия пласт изсъхнали листа.
	Со Пенг отправи поглед в очите на Тик По Так.
	— Какво си въобразяваш, че вършиш, момко? — попита го гангстерът. — Вече можеше да те няма!
	— Исках да открия танжин по околните дървета — отвърна Со Пенг. — Убиха готвача.
	— Зная. Скрих хората и тръгнах да те търся. Мислех, че и теб са убили.
	— Танжин са тук — промълви Со Пенг, изчака малко и после продължи: — Готвачът бе убит със същото оръжие, с което са били убити и двамата търговци в Сингапур. Звезда за хвърляне.
	— И ти не направи нищо, така ли? — намръщено го изгледа Так.
	— Само да бях помръднал и с мен беше свършено — отвърна Со Пенг. — Не знаех от коя посока е долетяла звездата, но бях сигурен, че ме наблюдават.
	Внимателно заобиколи едно ярко осветено петно в джунглата, получило се от случайно разреждане на гъстите листа над главите им. То беше златно от ослепителните лъчи на слънцето и рязко контрастираше със сочната зеленина наоколо.
	— Дебнат ни — каза Со Пенг, когато двамата отново излязоха на пътечката. Не успя да види нищо, но беше сигурен в това, което каза. Пръстите му неволно попипаха звездата, която бе задигнал от полицейския участък и тежеше в джоба на панталоните му. — Според мен танжин ще ни избиват един по един, последен ще останеш ти.
	Мълчанието се проточи толкова дълго, че Так най-накрая бе принуден да се обади:
	— А тогава? — попита той.
	— Не знам — призна Со Пенг. — Може би ще те отведат при врага ти и ще те убият в негово присъствие.
	— Ясновидецът каза, че няма да се върна оттук — погледна го в очите Так. — Аз обаче вярвам, че това е само една от многото възможности и възнамерявам да докажа, че точно тя е погрешна.
	— Не можем да продължим по тази пътечка — предупреди го Со Пенг.
	— Така е, трябва да вървим направо през джунглата.
	— Добре ли познаваш местността?
	— Вероятно по-добре от танжин — изплю се Так. — И сигурно по-зле от човека, който трябва да пипнем. — Изгледа Со Пенг и подхвърли: — Имаш ли някакви идеи?
	— Може би — отвърна младежът. — Но ми трябва някое по-височко място.
	Так се усмихна и махна с ръка на север:
	— На около миля оттук са водопадите Кота Тинги. Издигат се на повече от трийсет метра над реката.
	— Достатъчно — кимна Со Пенг.
	Върнаха се при двамата телохранители, приклекнали под едно дърво, после продължиха пътешествието си. Около миля, бе казал Так. Но като се имат предвид уменията на танжин, този преход може би ще им отнеме остатъка от деня, помисли си Со Пенг.


	Вторият телохранител стана жертва точно в мига, в който до слуха им долетя дълбокото боботене на водопада. Нещо като бойно знаме се мерна пред погледа на Со Пенг, той изкрещя на малайско наречие — предварително се бяха разбрали да контактуват чрез него, а не на китайски — после тримата останали живи хукнаха на прибежки към водопада криволичейки, доколкото им позволяваше пътечката. Теренът започна да се променя.
	При първите скали, които ограждаха долната част на водопада, падна и последният от хората на Так. Там го настигна блестящата звезда и безмилостно се заби във врата му. Според предварителната им уговорка Так започна да се катери по влажните скали, насочвайки се към лявата стена на водопада.
	Со Пенг се надяваше, че танжин ще станат малко по-небрежни, тъй като до този момент всичко се развиваше в пълно съответствие с техните планове. Докато се катереше нагоре редом с Так, той си помисли, че е срамно двама души да изгубят живота си заради постигането на този ефект. Далеч повече би предпочел да се впусне в преследване на танжин още след първото нападение, но знаеше, че това би имало фатални последици за всички. Танжин очевидно бяха избрали най-подходящите за своите атаки позиции, а от майка си знаеше, че те са изключителни майстори в избирането на укрития — неизменно над главите на жертвите си. Там, в джунглата, той не би имал никакви шансове срещу тях.
	Но сега той беше на път да заеме по-високата позиция. И както орелът фиксираше в ретината си полската мишка, така той бе заковал в съзнанието си образа на танжин. Образ, който скоро щеше да се появи и пред очите му.
	Продължаваше изкачването, разпенената вода гърмеше в ушите му. Птиците, които допреди миг кръжаха около раменете му, вече останаха под него. Хвърляйки поглед под краката си, той виждаше чернокосата глава на Так, която ту се показваше, ту се скриваше сред пяната и мокрите скали — една мъничка ладия, търсеща сигурно пристанище сред развихрен ураган.
	Со Пенг се спря, опря гръб в скалата и затвори очи.
	Кое го накара да пренебрегне предупреждението на майка си и да прибегне до своята дарба? Страхът от танжин или някаква непонятна арогантност, изплувала от дълбините на съзнанието му? И кой може да определи това в миг като този? Потъвайки в себе си, той потърси онова интимно кътче на духа си, което от рождение го свързваше с психиката на Лианг. После, имитирайки нейните действия, той позволи на този дух да вземе връх, да излъчи мощното си действие в пространството.
	Чувството беше зашеметяващо. Сякаш ураган връхлетя духа му, пред очите му се появиха солените пръски на далечното Южнокитайско море и ярките звезди по небосвода, незасенчени от слънчевия ден. Започна да усеща могъщите космически течения, които запълваха безкрайните разстояния между тези звезди.
	В краката му бушуваше водопадът — един огромен изблик на кинетичната енергия на природата. Съвсем по детски той се запита дали някой може да укроти тази дива стихия.
	После почувства стената. Безформена и мрачна, тя се издигна около него, бавно и неумолимо погълна първо звездите, слънцето и небето, а после и разгневената вода, дори и скалата, върху която той бе приклекнал разтреперан от ужас, с ръка пред очите.
	Беше проявил неподчинение, беше пренебрегнал съвета на майка си и беше напуснал низините, където можеше да използва дарбата си прикрито, но с пълна сила. Позволявайки безразсъдно освобождаването на своя дух, той се бе разкрил изцяло — сякаш бе изкрещял с всички сили: „Ето ме, тук съм!“
	Всичко това се дължеше на нова, току-що изкована духовна връзка. Не с Лианг, която беше на много километри оттук, а с някой друг. И този някой притежаваше същата могъща дарба!
	Со Пенг изгуби своята анонимност в мига, в който духовете им се докоснаха. Но в замяна получи обилна и изключително важна информация. На първо място увереността, че ги преследва един-единствен танжин. Знаеше кой е той.
	Чу името си и дръпна ръка от очите си точно навреме, за да види как тялото на танжина се промушва в тесния процеп между скалите само на два-три метра от него.
	После втренчи широко разтворените си очи в лицето на Жао Хсия, своя приятел от детството.
	— Не само приятел от детството — засмя се Жао Хсия, гласът му бе станал по-плътен от изминалите години. — А и брат!
	Видял озадаченото изражение на Со Пенг, Жао побърза да добави:
	— Лианг очевидно не ти е разказала това… Била е омъжена още преди да срещне баща ти. За един монах танжин, избран от нашия дядо.
	— Ти ли уби двамата търговци в Сингапур? — попита го Со Пенг, все още замаян от внезапната среща.
	— В началото бяхме двама — поклати глава Жао Хсия. — Имахме намерение да сплашим търговците и да ги принудим да работят не за Так, а за неговия съперник. Но моят партньор не притежаваше достатъчно търпение и когато търговците отказаха да се подчинят, нещата излязоха от контрол. Опитах се да го спра, но вече бе късно. И двамата бяха мъртви… За което искрено съжалявам.
	Со Пенг много искаше да му повярва.
	— Как е нашата майка? — попита Жао Хсия. — Не съм я виждал много години.
	— Беше добре — отвърна Со Пенг, борещ се отчаяно да различи истината от измислицата. — Но присъствието на танжин в Сингапур и жестоките убийства я разстроиха дълбоко.
	— Значи трябва да поговоря с нея и да я успокоя — каза Жао и пристъпи крачка напред. — Ти видя ли кутията?
	— Каква кутия? — попита с пресъхнали устни Со Пенг. Имаше чувството, че сърцето му всеки миг ще изскочи от гърдите, лъжата с мъка се промъкна навън и увисна несигурно във въздуха.
	— Кутията с изумрудите — поясни Жао Хсия, после, видял учуденото лице на Со Пенг, продължи: — Шестнайсет камъка, идиот такъв! Енергията на танжин! Цялата ни свещена история е изписана върху гладките им стени, но това писмо може да бъде видяно единствено от монах танжин. Изумрудите са поставени в малка кадифена кутийка. Виждал ли си я?
	— Не.
	— Ще разбера, ако ме лъжеш — предупреди го Жао Хсия и Со Пенг усети как около него отново се издига хладната, безформена и мрачна стена.
	— Защо да те лъжа?
	Върху лицето на Жао Хсия се изписа презрение:
	— Защото си син на нашата майка — непочтен и покварен. Точно както аз съм син на баща си — верен поклонник на Тао-тао, овладял до съвършенство изкуството му.
	Интересно защо не откри, че лъжа, рече си Со Пенг със сърце в гърлото. Нима и това е част от моята дарба?
	— Ти притежаваш дарбата — каза на глас той и за миг му се стори, че вижда пролука в плътната стена около себе си. Насочи към нея всичките си духовни сили, опита се да я разшири. — А тази дарба е наследство от мама. И двамата сме нейни синове, независимо дали това ти харесва, или не.
	Изражението на Жао Хсия рязко се промени. Маската падна и на лицето му се изписа омраза — всепоглъщаща и остра като театрален грим.
	— Не искам да ми говориш за Лианг — хладно процеди той. — Тя презираше баща ми, презираше мен, презираше начина на живот на танжин. Затова и избяга, а с това наруши закона на Тао-тао.
	— Значи наистина си дошъл да я прибереш обратно в Жуи — каза Со Пенг, борейки се с всичките си духовни сили срещу ослепителната светлина, обливаща го през пукнатината.
	Жао Хсия отметна глава и се разсмя.
	— Не нея, приятелю — отвърна той. — Дошъл съм за теб!
	— За мен ли? — смаяно го погледна Со Пенг.
	— Ти притежаваш дарбата, също като мен. Танжин дълбоко се прекланят пред нея, а тя става безгранична, когато се комбинира с учението на Тао-тао.
	— Нямам желание да се комбинирам с нищо и с никого!
	Умът на Со Пенг напрегнато работеше. Как не можах да видя връзката между дарбата ми и Тао-тао, упрекна се той. И защо майка ми пропусна да я посочи? Беше излъгала за мисията на Жао, може би беше лъгала и за други неща… Ами ако се окаже, че обвиненията на Жао Хсия са верни?
	— Значи си глупак! — презрително го изгледа Жао. Лицето му сякаш бе от гума — толкова се изкриви от смайване. Приличаше на актьор, показващ майсторството си на залята от слънцето сцена. — Нима не разбираш? Твоят потенциал надхвърля всякакви представи, също като моя. Но ти си недисциплиниран, нетрениран, нефокусиран… Тао-тао ще промени всичко това — ще бъдеш обладан от приказна мощ!
	В този момент Со Пенг разбра какво е скрила от него Лианг. Знаела е много добре какво искат танжин — и как не, нали той й е син! Разбрала е, че двамата са обречени да се срещнат по този начин и беше направила всичко възможно да подготви Со Пенг за тази среща, а самата среща да се осъществи на неутрална територия. Така за Со Пенг все пак би имало известни шансове. Знаела е и друго — дарбата на Со Пенг е първична, необработена, нефокусирана. За разлика от тази на Жао Хсия, която отдавна е подчинена на законите на Тао-тао.
	— Аз няма да се върна с теб в Жуи — твърдо каза Со Пенг и по този начин определи както своята карма, така и тази на Жао Хсия.
	— Значи не ми даваш никакъв шанс, така ли? — попита Жао Хсия. Гласът му беше искрен и малко тъжен. Но под повърхността му се долавяше някаква фанатична екзалтираност, която накара Со Пенг да потръпне от ужас.
	— Слабак! — изкрещя Жао. — Помниш ли как крадяхме яйцата на костенурките? Едва след като проникнах в тайните на Тао-тао, аз си дадох сметка какъв грях сме сторили. Ние крадяхме бъдещето на тези животни, Со Пенг! Точно като Лианг! Тя открадна моето бъдеще, открадна и твоето! Имах нужда от нея, но тя беше избягала. Ти имаше нужда от обществото на танжин, но тя ти го отне. Тя е носителка на злото! И трябва да бъде наказана!
	Сякаш морска вълна се стовари върху пясъчния бряг на действителността, тя потрепна и изчезна. Со Пенг изведнъж видя света през погледа на танжин. Омразата на Жао Хсия стана негова омраза, душата му бе обхваната от същото чувство на изоставеност.
	— Тя не ти е разказала нищо за твоя произход, Со Пенг — а това е право, което ти принадлежи по рождение! Била е длъжна да го стори, но е мълчала. Каза ли ти, че е откраднала свещените изумруди от нашия дядо? Не! Той си ги иска, Со Пенг. Той има нужда от тях. Те са източник на силата му. Според преданието тези шестнайсет камъка са били най-ценното притежание на Чиех Разрушителя, а нашият дядо е негов пряк наследник. Говори се, че благодарение на изумрудите Чиех е живял десетилетия след измирането на неговото поколение.
	Со Пенг изпита желание да се нахвърли с обидни епитети върху Жао, да му каже, че е мръсен лъжец. Но премълча, защото си даде сметка, че по този начин ще се разкрие. Жао Хсия ще разбере, че изумрудите са у Лианг, а това той в никакъв случай не бива да допусне.
	— И сигурно е било така — продължи Жао Хсия. — Защото дядо става все по-слаб, силите го напускат… Без изумрудите скоро ще умре. — Плъзна се по скалата и се приближи още повече до Со Пенг. — Лианг е знаела това, но въпреки всичко е откраднала камъните. Затова ще бъде наказана.
	За миг духовете им се преплетоха и Со Пенг с ужас се взря в дълбоката бездна, получена в резултат на това преплитане. Почувства някакъв вътрешен тласък — сякаш земята също бе потръпнала от ужас.
	После пред очите му отново изплува лицето на Жао Хсия, скалите наоколо, кипящата вода. И изведнъж разбра колко много е измамен, с тръпка усети мощта на Тао-тао. Ако не притежаваше необичайната си дарба, той положително би бил хипнотизиран от тези думи, безрезервно би повярвал, че Лианг е истинското олицетворение на Злото.
	С кристална яснота разбра, че единствено той стои между природения си брат и смъртта на Лианг.
	Пръстите му се свиха около звездата за хвърляне в джоба му, в следващия миг я измъкна и я запрати право в главата на Жао. Онзи дори не помръдна, само вдигна ръка и улови във въздуха смъртоносното оръжие.
	— Не знаеш как се използва това, братко — рече Жао и като фокусник завъртя острото парче метал между пръстите си. — То не може да ме нарани. _Ти_ също. — На лицето му се появи подигравателна усмивка: — Но ако го хвърли истински танжин, положително ще настъпи нечия смърт! — Звездата замря на върха на пръстите му, готова да литне всеки миг. Слънцето проблясваше по острите й като бръснач лъчи и сякаш им придаваше допълнителна сила.
	— Както ти казах, братко, ти не ми оставяш избор — каза Жао и леко разклати звездата. — Това е твоята карма.
	В същия миг Со Пенг усети чуждо присъствие зад гърба си, с усилие на волята си наложи да не се обърне. Так беше проявил изключително благоразумие и се беше приближил по единствения възможен начин — иззад тялото на Со Пенг, което го прикриваше от Жао.
	После всичко се случи едновременно. Подобно на стъклените топки, в които са вградени засипани от сняг къщички, всичко се размеси и обърка. Настоящето се превърна в бъдеще, а бъдещето безвъзвратно се промени.
	Так изскочи иззад Со Пенг и връхлетя върху Жао Хсия. Со Пенг също направи крачка напред и зърна за миг блясъка на ножа в ръката на гангстера. Във въздуха бръмна познатият звук, Со Пенг светкавично препъна Так, който рязко политна напред и звездата профуча над главата му. Гангстерът тежко се просна по очи върху скалата, но дясната му ръка се стрелна напред. Ножът потъна в прасеца на Жао Хсия в секундата, в която Со Пенг застана между двамата.
	Още в началото на сблъсъка Со Пенг разбра, че е допуснал грешка, като влиза в пряк двубой с природения си брат. Беше здрав и силен, но не познаваше бойните техники на Тао-тао и това беше решаващото.
	Политнал напред, той се вкопчи в тялото на Жао Хсия и се опита да го удря с юмруци и ритници. Напразно. Жао блокира част от ударите с тяло. Останалите попаднаха в скалата и болката прониза като нож ръцете на Со Пенг.
	С ъгълчето на очите си видя, че Так се изправя и издърпва пистолета от колана си. Но той не посмя да стреля, тъй като се опасяваше да не улучи Со Пенг, впил се плътно в тялото на танжина.
	Со Пенг се опита да се отдръпне, но Жао — сякаш усетил опасността, на свой ред се вкопчи в него. Едновременно с това успя да докопа гърлото на Со Пенг и започна да стяга пръсти около него.
	Со Пенг се съпротивляваше с всички сили, но хватката на Жао ставаше все по-здрава. В съзнанието му се загнезди безнадеждната мисъл, че Жао няма да го пусне, преди да го удуши.
	Духът му панически се мяташе, търсейки изход от безнадеждното положение. Изход нямаше и той се приготви да умре.
	Отпусна тяло и се вглъби в себе си. Някак леко и безпроблемно достигна непознати дълбини на съзнанието си, безпогрешно откри мястото, където се спотайваше необичайната му дарба. А тя му проговори на някакъв древен и непознат език, наподобяващ шумоленето на сухи листа. Той не разбираше нито дума от него, но въпреки това ясно съзна какво трябва да прави.
	Използвайки тежестта на тялото и духа си, той наруши центъра на тежестта на здраво преплетените им тела. Вместо да се дърпа от Жао, той рязко се притисна до него и го обля със силата на духа си.
	До слуха му достигна писъкът на някаква птица, летяща високо над главите им, примесен с рязко засиления грохот на водопада. Хладни пръски разхладиха лицето му. После телата им, все така здраво вкопчени едно в друго, неудържимо се затъркаляха към водата. В последния момент, преди да изгуби съзнание, Со Пенг долови ужасения вик на Так.
	Буйната вода му помогна да дойде на себе си. Стана точно така, както му бе прошепнала дарбата — водата се превърна в негов съюзник и Жао Хсия изпусна шията му от железните си пръсти. Со Пенг отвори уста да поеме въздух, но вместо него в гърлото му нахлу вода. Задави се.
	Буйната разпенена вода, заредена с гръмотевична енергия, повлече двете тела със себе си.


	Книга втора
	Шин Я
	Полунощ


	Страхът от едно нещастие често ни докарва друго, по-голямо.
	Никола Боальо-Деспре


	Платото Азама | Вашингтон | Ийст Бей Бридж | Токио | Ходака
	Лято, в наши дни

	— Танжин.
	Всички замръзнаха при странната дума, излетяла от устата на Танцан Нанги.
	— Не ми звучи като японска — обади се Джъстин.
	— И не е — каза Никълъс. — Според мен е китайска.
	— Точно така — мрачно кимна Танцан Нанги. Обръщаше се към Джъстин, но очевидно имаше предвид и Никълъс. — Попитахте ме кой може да предизвика състоянието „широ нинджа“ и аз ще ви кажа. Просто нямам друг избор.
	— Не! — извика Никълъс.
	— Ако между вас съществува любов, тя трябва да знае — погледна го Нанги.
	— Именно заради любовта тя не трябва да го знае — възрази Никълъс, сляп за болката, която причиняваше на жена си.
	— Любовта значи и подкрепа — простичко рече Нанги. — Отказът от нея означава поредната демонстрация на състоянието широ нинджа. — Изчака думите му да бъдат възприети изцяло, после продължи: — Атакуването чрез широ нинджа е извън възможностите на черния нинджа, дори да е опитен, сенсей! — Здравото му око възбудено проблесна: — То е по силите само на един човек — танжинът!
	Танцан Нанги не забравяше, че Никълъс току-що е излязъл от болницата и умората скоро ще го надвие. Затова пристъпи направо към същността на въпроса.
	— Няма никакво съмнение, че съществото, с което сте се сблъскали в лекарския кабинет, е било нинджа — каза той, внимателно наблюдавайки Никълъс. — В това сме единодушни, нали?
	— Да, нинджа беше — отвърна Никълъс, чувайки гласа си някъде отстрани.
	— А можеш ли да определиш от кое риу? — Нанги имаше предвид школата, в която нинджата е получил своята подготовка. За човек с опита на Никълъс не би било трудно да определи това, наблюдавайки начина на придвижване на противника си. Стратегията му, а дори и оръжията, които използва.
	— Не — призна Никълъс със свито сърце.
	— Ето ти още една демонстрация на състоянието широ нинджа — кимна Нанги.
	Приятелят му замълча и Нанги продължи, вече с доста по-напрегнат тон:
	— Трябва да приемеш факта, че си широ нинджа! Трябва да си дадеш сметка, че си обект на преднамерено нападение и противникът ти владее до съвършенство Тао-тао.
	— Нямаме никакви доказателства, че танжин и Тао-тао съществуват — внимателно отвърна Никълъс. — Или че изобщо са съществували някога.
	Нанги извади цигара и я запали.
	— Знаеш, че не понасям тютюневия дим — каза Никълъс. Тонът му бе прекалено заядлив — дори сам успя да усети това.
	— Зная само това, което виждам — невъзмутимо отвърна Нанги и изпусна струйка дим през ноздрите си. — Ти също! — Изсумтя от отвращение и добави: — Я се погледни! Не можеш дори да се надигнеш от леглото, как тогава ще ми попречиш да пуша? Нападна те нинджа и понеже си лишен от „Гецумей но мичи“ ти не успя дори да определиш произхода му. Да не говорим за някакво противодействие. Сега си жив и ни разказваш за този двубой единствено благодарение на Божията милост! — Очите му се присвиха сред облаците цигарен дим: — Нима трябват още доказателства?
	— Махай се оттук!
	Джъстин се сви от яростния му вик и вероятно този жест отприщи бента на чувствата в душата му. Беше злоупотребил с доверието на приятеля си по недопустим начин и това прочисти за миг замъгленото му съзнание, позволи му да оцени правилно жеста на Нанги. Какво ли му е струвало да запали цигара след три години въздържание, виновно се запита Никълъс. Беше нарушил свят обет, беше го сторил единствено заради него. Гневът, който Нанги умишлено предизвика у него, беше успял да прескочи високата ограда, зад която Никълъс го държеше с цялата сила на наранения си дух.
	Защото докато отхвърля широ нинджа, той би могъл да отрича и особеното състояние, в което бе изпаднал. Но приеме ли съществуването на това състояние, ще трябва да признае, че животът му е коренно преобразен: И още по-лошо — че никога вече няма да бъде предишният Никълъс.
	За съжаление широ нинджа е факт. Единствената надежда на Никълъс бяха изумрудите, той знаеше, че трябва да направи всичко възможно, за да не попаднат те в ръцете на врага. В живота му мъждукаше една-единствена светлинка — магическите умения на Со Пенг, неясни и далечни.
	Мислейки за скъпоценните камъни, той неволно се удиви на начина, по който си бе позволил да се отчужди от тях. Едва сега, когато вероятността да ги изгуби беше съвсем реална, той започна да си дава сметка колко много означават те за него. Макар все още да нямаше представа за начина, по който въздействат.
	А Нанги е абсолютно прав — Никълъс се беше размекнал и едва ли не ридаеше от чувството на безпомощна слабост. Заля го нова, още по-черна вълна от мъка. „Безнадеждното отчаяние ще те смаже много повече от всяка загубена битка.“
	— Съжалявам, Нанги-сан — промълви той. — Моля те да ме извиниш за глупавото поведение.
	Нанги загаси цигарата.
	— Страхът е в състояние да погуби и най-силния — промълви той и се облегна на драконовата глава, която заместваше ръкохватката на бастуна му. — Първо трябва да се примириш с факта, че си инвалид, а едва след това — да се учиш отново да ходиш… Ето до какво те води широ нинджа. А зад него се намира умен и смъртоносен враг.
	— Танжин — промълви Никълъс.
	— Какво точно представлява танжин? — попита Джъстин.
	Нанги изчака Никълъс, но той очевидно нямаше желание да говори.
	— Според много хора танжин са предшествениците на нинджите, а Тао-тао — учението, от което се е родило нинджуцу — започна той. — Далеч по-примитивно, това учение в много отношения превъзхожда избистрената през вековете и доведена до съвършенство стратегия и тактика на нинджуцу.
	— Тао-тао е по-близо до магията — обади се Никълъс.
	— Магията? — повтори унесено Джъстин.
	— Подобно на качествата, които притежаваше Акико — внимателно промълви Нанги. — Много от сектите на нинджуцу прибягват до различни по форма магии — трикове на ръката, хипноза и подобни неща… Това са остатъци от Тао-тао, предавани в продължение на векове от баща на син, усъвършенствани както от живота, така и от японската култура… Но танжин са съвсем различни. Техните умения са останали недокоснати от времето, все така чисти и изпълнени с примитивна сила. Магията им е съвсем реална и могъща. Акико беше „мико“ — магьосница, при това съвсем определено обучавана в изкуството на Тао-тао.
	— Но тя не беше танжин — отбеляза Никълъс.
	— Вярно — кимна Нанги. — За разлика от нинджата, който те нападна преди два дни.
	— Който и да е този танжин, той без съмнение иска да унищожи Никълъс — обади се Джъстин. — Защо?
	— Мрачните страни на нинджуцу сами по себе си раждат опасността — отвърна Нанги.
	Забелязал озадаченото изражение върху лицето на Джъстин, Никълъс поясни:
	— Нанги иска да каже, че нападението може би изобщо не е на лична основа. Самият факт, че обладавам „Ака и нинджуцу“, вече е достатъчно основание да се превърна в негов обект. — Нещо му хрумна и той се извърна към Нанги: — Сержант детектив Томи Язава ме предупреди, че „Червената армия“ крои планове за моето ликвидиране.
	— На какво се базира това предупреждение? — погледна го Нанги. — На слухове?
	— На някакво кодирано съобщение, което било разшифровано в полицията.
	— Ти не можеш да се бориш с танжин сам и невъоръжен — отбеляза Нанги.
	— Ясно ми е — кимна Никълъс. — Фактически зная какво трябва да правя още от мига, в който разбрах, че вече не притежавам „Гецумей но мичи“. — Очите му се извърнаха към прозореца и спряха върху градината, която толкова много обичаше. Усещаше край себе си духа на Итами, опита се да попие поне част от безбрежната му увереност и кураж. — Поставих прегради пред всяка своя стъпка.
	— Или някой друг го е сторил — отбеляза Нанги и почука с бастуна си по дървения под. — Посланието на „Червената армия“ положително е част от тактиката на танжин за отклоняване на вниманието. Тази терористична организация няма никакви причини да иска твоята смърт.
	— Зная — кимна Никълъс.
	— А сега ми кажи каква стратегия си избрал — проницателно го погледна Нанги.


	Една седмица по-късно, насочил се към високите върхове със замръзващ в устата му дъх, Никълъс си припомни този разговор. От него получи мъничка, но живителна порция душевна топлина, която го крепеше и сега — докато с мъка преодоляваше дълбокия, стигащ на места до коленете му сняг. На тази височина дъхът му се превръщаше в гъста пара, която излиташе на бели облачета от устата му и пречеше на зрението му. Все още беше лято, но тук — високо в платото Азама, което беше част от северната планинска верига, наричана от някои „Японски Алпи“ — цареше вечен мраз.
	Намести ремъците на раницата и продължи да пълзи нагоре, въпреки болката в тялото. Не тя, а мракът в душата му го тласкаше все по-високо и по-високо.
	Така измина повече от два километра по могъщата снага на Азама-яма. Спря да си почине сред замръзналия водопад на скали от едър гранит, облегна гръб на една от тях и се наслади на могъщото спокойствие, което излъчваше планината. После клекна, взе шепа сняг и напълни устата си. Остави го да се стопи, след което задъвка къс изсушено телешко месо.
	Умори се много повече, отколкото беше очаквал. Катеренето по билото на планината изсмука силите му до последна капка, макар че при други обстоятелства то не би било нещо повече от умерено натоварване за организма.
	Но другите обстоятелства принадлежаха на миналото, той отдавна вече не беше старият Никълъс Линеър. Беше му ясно, че ще трябва да се примирява с болезнената действителност. Беше се превърнал в обикновен слаб човек и там, върху могъщата снага на Азама-яма изведнъж му се прииска да ридае. Душата му се гърчеше от мъка и страх. Но си даде сметка, че това би означавало единствено още по-дълбоко унижение и самосъжаление — чувства, които бяха особено опасни за сегашното му емоционално състояние, биха подкопали решимостта му да влезе в двубой със страховития танжин, въпреки че се беше превърнал в широ нинджа.
	Прехвърли билото на Азама-яма и започна продължително спускане към долина с форма на дълбока купа, сред която се издигаха величествени, покрити със сняг смърчове. Тук-там се мяркаха овощни дръвчета, най-често праскови — нещо съвсем необичайно за този суров климат.
	Обърна се да погледне пътеката зад себе си. Далеч долу — там, където свършваше пътят, се виждаха малки като играчки вили от камък и дърво, кацнали на планинския склон. Те принадлежаха на токийски богаташи, които всеки уикенд изминаваха сто и петдесет километра, за да се насладят на спокойствието на чистия планински въздух.
	Но той не търсеше вила, а по-скоро замък. В съзнанието му се появи образът на Акико — любовницата на Сайго, а след това и на него самия. „Мико“.
	Именно тя беше описала пред него всички характерни особености на замъка в Азама. Заедно със Сайго, в риуто Кумамото, бе усвоила тайните на „канаку на нинджуцу“, но тук — в Азама, бе научила „яхо“ — магическата сила на Мико.
	Прехвърли малко възвишение и го видя — замъка Ями Доки — „Хвърчилото в нощта“, издигнат от Киоки — господаря на „яхо“. Той беше единственият човек на света, който би могъл да спаси Никълъс от широ нинджа. Защото бе танжин.
	Акико му бе разказала за Киоки в последните часове от живота си. Описа му го толкова подробно, че Никълъс би го познал в момента, в който го зърне. Тя беше прекарала тук седем години от живота си, това бе станало в началото на шейсетте. По онова време Киоки е бил на около четирийсет години — сравнително млад за сенсей в това могъщо и изключително сложно бойно изкуство.
	Акико не употреби нито веднъж думата танжин, когато описваше Киоки, и Никълъс се съмняваше дали той изобщо й е казал какво означава тя. Но от това на което я беше научил, той бе сигурен, че Киоки е бил танжин и нищо друго. Тази сигурност се засилваше от описанието на външния му вид — диви монголски черти, повече китайски, отколкото японски.
	Никълъс трябваше да вярва, че Киоки е танжин — това беше единствената му надежда.
	Отправил поглед към замъка, който изглеждаше точно така, както му го бе описала Акико, той се изпълни с надежда, че най-сетне е открил мястото на своето избавление. Скоро щеше да разбере и тайнствената мощ, криеща се в изумрудите на Со Пенг. Тук ще възкръсне за нов живот, тук ще унищожи и последния остатък на широ нинджа.
	Заваля. Тънките върхове на алпийските ели се заогъваха под напора на вятъра, листенцата на нежните клонки затанцуваха сякаш под командата на опитен хореограф, посребрените им долни части проблясваха във внезапно притъмнелия въздух. Небето придоби цвета на олово, замириса на тор. Парцали синкава мъгла забулиха вулканичните склонове на Азама-яма, миг по-късно и долината се скри под влажната й пелена.
	Носен от поривите на планинския вятър, дъждът падаше почти хоризонтално. Никълъс се сгуши в алпийското си яке и побърза да затегне вървите около шията си. Беше мокър до кости; беше му студено. Имаше нужда от подслон и почивка.
	Замъкът на Киоки ту се появяваше, ту изчезваше сред мъглата. Когато го видя за пръв път, Никълъс изпита чувството, че е съвсем наблизо. Но тук, сред долината, перспективата рязко се промени. Разбра, че до него има още доста път.
	В съзнанието му отново изплува сблъсъкът с нинджата в кабинета на доктор Ханами. За разлика от Томи Язава, той беше убеден, че не става въпрос за планираното убийство от „Червената армия“. Много по-вероятно бе предположението на Нанги, че терористичната групировка няма никакви планове по отношение на Никълъс Линеър и няма причини да иска смъртта му. Въпреки всичко загадката оставаше все така необяснима: защо танжинът му подари живота?
	„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно й нищо няма да разбереш“, беше прошепнал в ухото му той. Какво да разбере?
	Никълъс нямаше представа. Опита се да прогони от съзнанието си онова чувство на пълна безпомощност, което бе изпитал в ръцете на танжина. Тялото му, на пръв поглед съвсем здраво и готово да приеме предизвикателството, сякаш очакваше командата на мозъка. Но тя не дойде. Защо?
	Направи върховно усилие да се измъкне от пропастта на отчаянието. Забеляза, че се е задъхал като уплашено животно, въздухът излиташе със свистене от разширените му ноздри. Смали от пълното отсъствие на волеви контрол, той се спря и започна да поема и изпуска въздух на бавни и дълбоки тласъци. Напразно. Контролът липсваше, безпокойството продължаваше да стяга духа му. Долината потъна под гъстата мрежа на дъжда.
	Най-сетне стигна до замъка. Скоро ще види Киоки, скоро широ нинджа ще се превърне в лош спомен, разпръснат завинаги от необичайното „яхо“ на Киоки.
	Замъкът се гушеше зад ниско хълмче, обрасло е папрат, бръшлян и млади дъбове. Беше леко издигнат над малка долчинка, от която се разкриваше широка панорама към склоновете на Азама-яма и цялата планинска верига Хида. Гледката от прозорците на горните етажи сигурно е внушителна, помисли си Никълъс.
	Оградата от вертикални железни пръчки изглеждаше на стотици години. Високата порта, украсена от майсторска дърворезба, беше отключена и Никълъс влезе.
	Вътрешното дворче тънеше в неподвижно безмълвие. Бурният вятър, връхлитащ откъм склоновете на Азама-яма, не достигаше дотук.
	Входната врата също не беше заключена. Никълъс я бутна и спря на прага на владението на Киоки. Отвътре го лъхна сънна тишина. Обонянието му долови едва усещащата се миризма на изгоряло дърво, примесена с аромата на балсам и дълго използвана камина. Пристъпи крачка напред и потъна в нови, непознати и вдъхващи лек страх аромати. За миг му заприличаха на мъглата, спускаща се от връх Азама, после долови нещо, което му напомни за гъстите изпарения от ужасните кошмари на сънищата му…
	В този миг си помисли за Джъстин и сякаш нож прониза сърцето му. Липсваше му страшно много. При мисълта, че отношенията им никога няма да бъдат предишните заради проклетото широ нинджа, отново го заля черната вълна на отчаянието. Но тази мисъл засили решимостта му да извлече максимална полза от предстоящата среща — да открие Киоки и да го убеди да използва уменията си на танжин, за да го освободи от ужасната магия.
	За разлика от напълно замрялото вътрешно дворче, в самия замък подухваше хладен ветрец, течението ясно се долавяше в дългите каменни коридори и просторните стаи. Някой скоро си беше приготвял храна — в изстиналото огнище на големия хол личаха полуобгорели пънове от балсамово дърво. Обграден от сенки, Никълъс имаше чувството, че се намира в препълнена театрална зала, а зрителите са притихнали и с напрегнато внимание очакват началото на представлението. А може би само аз съм притихнал в нетърпеливо очакване, помисли си той.
	Преминаваше от стая в стая. Всички бяха празни, но очевидно обитаеми. В „Залата на сенките“ — същата, в която преди години Акико бе усвоявала изкуството на „яхо“, горяха дълги и тънки свещи. Отблясъците от пламъците, остри като нож, осветяваха и най-отдалечените ъгли.
	На горния етаж Никълъс се озова в една-единствена просторна стая със сводест таван. Подът беше покрит с татами, а самото помещение бе разделено от традиционната китайска „лунна портичка“. Никълъс леко кимна с глава — в крайна сметка танжин е едно чисто китайско умение.
	Тук цареше атмосфера на непонятна древност, човек оставаше с впечатлението, че тази стая е съществувала далеч преди издигането на замъка. Сякаш Киоки я бе пренесъл от друго място и от друго време с помощта на могъща магия. Такова нещо е невъзможно, разбира се, напомни си Никълъс. Дори при Тао-тао трябва да съществуват някакви граници.
	Ароматът на горящи ароматизирани пръчици беше толкова силен, че заседна в гърлото му и почти го задави. Дебели пластове дим лежаха неподвижно във въздуха и странно напомняха заспали змии. Никълъс пристъпи навътре. Каменните стени бяха абсолютно голи, мебели почти липсваха. Насреща му се издигаше внушителен скрин от черно дърво, край него нямаше нищо друго.
	Границата между двете части на помещението минаваше между две татами, разположени непосредствено до „лунната портичка“. Никълъс се отказа от намерението си да се промуши през нея, коленичи на пода и внимателно се взря в чертата между двете рогозки. Пространството около нея беше необичайно широко, може би цял сантиметър. Той рязко вдигна глава и успя да зърне тънката като косъм цепнатинка в дървото на портичката.
	Очите му обходиха помещението зад гърба му и скоро откриха това, което му трябва — една малка възглавница за сядане. Той я вдигна и внимателно я пъхна в отвора на „лунната портичка“.
	Острата като бръснач гилотина светкавично се спусна надолу и разсече възглавницата. В момента, в който скритата пружина я дръпна обратно в изходно положение, Никълъс се сви на топка и стремително се претърколи през портичката.
	Имаше намерение да огледа набързо втората част на помещението, но замръзна като статуя в мига, в който стъпи на крака. По кожата му полазиха тръпки, стомахът му болезнено се сви.
	Пред него беше Киоки, всемогъщият танжин.
	Тялото бе проснато в ъгъла, а край него имаше толкова много кръв, че Никълъс неволно се запита как не е успял да долови миризмата й. После си спомни за горящите ароматизирани пръчици и всичко дойде на мястото си.
	Бавно, сякаш сънуваше, той пристъпи към трупа. Гледката беше ужасна. Кожата на Киоки бе нарязана на тесни, абсолютно еднакви ивици, под нея се виждаше потъмнялата плът. Подобно на ярки лентички от празнично знаме, парчетата кожа се извиваха от пъпа във всички посоки на света.
	Лицето на танжина беше недокоснато и Никълъс без труд разпозна в него Киоки — толкова подробни бяха описанията на Акико. Изобщо не беше променен — сякаш едва вчера бе приключил с нейното обучение.
	От близко разстояние ясно се долавяше вонята на смъртта. Никълъс преодоля отвращението си и приклекна до трупа. Обзе го дълбоко отчаяние. Киоки беше последната му надежда. Какво ще прави сега? Нима това е неговата карма — да остане широ нинджа до момента, в който врагът му реши да го убие?
	Не, не! Не може да бъде! Пръстите му се свиха в юмруци, волята му се стегна от усилие да превъзмогне отчаянието. После в душата му нахлу нов, още по-силен ужас. Киоки е бил танжин, истински майстор на Тао-тао. И въпреки това са го одрали жив. Кой би могъл да обладава такава мощ?
	„Не можем ли да използваме въображението си, ние ще бъдем лишени от всякаква мощ“, казваше Канзацу-сан — първият му учител по нинджуцу. „Така, както сме убедени, че единството между дух и тяло поддържа вътрешния баланс в човешката обвивка, ние си даваме сметка, че особеното в духа се създава от неговото могъщество и силата на въображението.“ Канзацу-сан — дребничкият, но корав като камък мъж, спокоен като скала във вихъра на бурята. Пронизителните черни очи се впиха в съзнанието на Никълъс и дълбоките води на спомените се развълнуваха. „Много учители по специални умения твърдят, че да си свръхнадарен, всъщност означава да си недостатъчно надарен. Тези сенсеи не притежават въображение, а именно то е синоним на свръхдарбата. Вярно е, че за да постигне единство между тяло и дух, човек трябва да избягва това качество. Но единството между мощта и въображението е нещо съвсем различно — то ни дарява не един изцяло нов и различен комплект от закони (които ние не бихме могли да възприемем), а нещо съвсем друго — пълна липса на закони.
	Едва сега можем да разберем произхода на хаоса. Защото хаосът царства при единството между мощта и въображението. Той прави мощта неограничена, но въображението го държи под контрол. Защото съзнава, че мощ без въображение води до гибелта не само на своя приносител, но и на всички около него.
	Никога не забравяй, че нинджуцу е най-висша форма на единството между мощта и въображението, Никълъс. Всички, които проповядват противното са «дорокусай» — безвъзвратно покварени, и трябва да бъдат унищожени.“
	С тръпка на отвращение Никълъс разбра, че именно такъв нинджа — „дорокусай“, е бил онзи в кабинета на доктор Ханами. Разбра и нещо друго — дори с вълшебните камъни на Со Пенг той ще бъде безсилен пред него. Защото вече не притежаваше „Гецумей но мичи“.


	Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия по въоръжените сили, стоеше на оживената „Уисконсин авеню“ в Шеви Чейс — градче в околностите на Вашингтон. Очите му огледаха елегантните къщи наоколо. Миг по-късно пред него се плъзна личната му лимузина — блестящ тъмносин линкълн континентал, и той влезе в нея.
	Остави на седалката до себе си красиво увитото пакетче и кратко нареди:
	— При Нора.
	Майкъл, личният му шофьор телохранител, кимна и колата безшумно потегли. Докато си пробиваха път през оживените улици на Вашингтон, Хау се намести на кожената седалка и изпружи крака. От портативния факс апарат пред него стърчеше крайчето на писмо, изпратено от службата му.
	Хау включи осветлението, сложи си очила с малък диоптър и потъна в четене. Думите върху хартията му се сториха абсолютно несвързани, мислите му все още се въртяха около костюма с меки сиви тонове, който току-що бе получил. Супермодел на модната къща „Луи Феро“, създаден само в един екземпляр. Беше го харесал още миналата седмица и в негово отсъствие кроячите на „Сакс“ го бяха пригодили по размерите на специалния манекен, който сенаторът им предоставяше за подобни случаи. Поръча този манекен, когато научи, че преди години Джек Кенеди използвал такъв способ при покупките, които правел за Мерилин Монро. В багажа му винаги пътувала кукла с точните мерки на актрисата. Направи усилие да се концентрира върху документа пред себе си. Той съдържаше информация за средствата от бъдещия бюджет, които трябваше да бъдат отпуснати за построяването на няколко военнотранспортни кораба. Хау драсна няколко думи в полето отстрани, подписа се и изпрати обратен факс. После свали очилата и се облегна назад.
	Всъщност в главата на Хау се въртеше не толкова мисълта за самия костюм, колкото това, което представляваше той: нещо като подарък и едновременно с това нещо като премия за добре свършена работа. Все още не знаеше какъв ще бъде крайният резултат от тази работа, деликатна и рискована, но не беше зле да бъде готов.
	Лимузината плавно спря до тротоара на Р-Стрийт. Дъглас Хау отвори вратата и за миг изпита чувството, че част от него самия остава редом с елегантно опакования костюм на седалката. Прогони моментната слабост и стъпи на тротоара, залят от ослепително слънце.
	Времето беше влажно и горещо — нещо съвсем нормално за летния сезон в този град, прострял се от двете страни на река Потомак. Но Хау, както винаги, беше облечен безупречно. Едноредният дискретно раиран костюм в тъмни тонове беше ушит от превъзходна материя — лека, мека и същевременно елегантна. Ослепително бялата риза бе шита на ръка от фин египетски памук, а връзката от естествена коприна беше в убити тонове, които дискретно подчертаваха безупречната кройка на костюма.
	Хау бе слаб мъж с пясъчноруса коса над високото, леко изпъкнало чело на мислител. Лицето му притежаваше една особена привлекателност — с решително издадената напред брадичка, хлътналите бузи и кръглите сини очи, които грееха със своя вътрешна светлина. Далеч не беше красавец, но общуваше с хората толкова леко и свободно, че все още никой не се бе осмелил да посочи открито приликата му с пъргава невестулка.
	Беше посрещнат от любезно усмихнатия управител на Нора, който го придружи до любимата му маса в дъното на помещението. След секунди пред него се появи „блъди мери“, забъркан точно според личните му предпочитания. Хау отпи едра глътка и бавно огледа вътрешността на луксозния ресторант. Кимна на няколко души, които познаваше. Включително и на тези, които си въобразяваха, че са негови познати и постоянно изтъкваха този факт. Тук-там все още се виждаха свободни маси, но той знаеше, че след десетина минути заведението ще бъде претъпкано.
	Хвърли поглед на елегантния си часовник. Беше дванайсет и двайсет и осем. За Брислинг оставаха точно две минути да влезе в заведението и да стигне до масата му.
	На практика Хау никак не се интересуваше от Брислинг и новините, които щеше да му донесе. Беше сигурен, че ще бъде засипан с тях още преди келнерът да е взел поръчката му.
	От друга страна, Дейвид Брислинг беше безупречен помощник. Достатъчно умен, за да се справя сам с многобройните дейности на кабинета, и достатъчно глупав, за да бъде тотално зависим от Хау. Сенаторът си го представяше като някакъв ненормален робот, създаден в генетичните лаборатории на двайсет и първи век.
	Трийсет секунди преди дванайсет и половина Брислинг стремително се втурна в ресторанта, следван по петите от разтревожения управител. В предишния си живот тоя тип сигурно е бил агент на ЦРУ, помисли си Хау, докато помощникът му се настаняваше срещу него. Абсолютно незабележим и обикновен среден американец, солта на земята.
	Дейвид Брислинг седна, приведе се напред и напрегнато прошепна, без да си прави труда да поздравява:
	— Мисля, че получих отговора!
	— Здравей, Дейвид. — За Дъглас Хау добрите обноски означаваха всичко, приемаше ги като синоним на доброто домашно възпитание. Лишен от подобно възпитание просто защото бе син на обикновени фермери, той дяволски много държеше на обноските.
	Рядко признаваше пред себе си, че дълбоката му ненавист към Котън Брандинг се дължи именно на факта, че Брандинг притежава всичко онова, от което сам той е бил лишен — добро семейство, добро образование, подходящи приятели и връзки, достъп до най-висшите кръгове на държавната власт. Всичко, което е резервирано по рождение за представителите на истинския елит, на хората с много пари и благородно потекло. Хора като Брандинг. Докато бедните плебеи като Хау са принудени да пълзят нагоре с цената на безкрайни усилия, да се молят и унижават за трошици мимолетно признание, а вратите на истинската власт са безнадеждно затръшнати пред тях.
	Брислинг разсеяно кимна в отговор на поздрава му и сложи купчина документи на масата.
	— Мисля, че имаме всичко, което ни трябва за проучването на института „Джонсън“. — Говореше за доклада на института, свързан с приложимостта на проекта „Кошер“. Четири милиарда долара на вятъра, единствено заради проклетата Агенция за съвременни компютърни проучвания на Кук Брандинг! Да гониш вятъра и да си въобразяваш, че ще създадеш мислещ компютър с универсално приложение, е нещо в реда на нещата, когато се осъществява от частна или спонсорирана с частни капитали компания. Но да ангажираш правителството с подобна идея и да пръскаш парите на данъкоплатците за нейното осъществяване бе, по дълбокото убеждение на Хау, безумство, което граничи с престъпление.
	— Прочетете това — Брислинг побутна към него купчината напечатани на машина листа.
	— Предпочитам да ми го резюмираш накратко — отвърна Хау, който никак не обичаше да слага очилата си на публични места.
	Брислинг бе успял да изрови няколко любопитни факта за отношенията между двама от членовете на екипа, изготвили въпросния доклад. Единият беше самият директор на института — доктор Рудолф. Точно за подобен вид информация се бе молил Хау, само по този път би успял да торпилира приемането на законопроекта АСКП. Знаеше, че му трябват много повече факти, знаеше, че ще бъде принуден да прибегне до услугите на пял екип от специалисти. Възпираха го два фактора. Първият от тях беше, че той не искаше да участва лично в подобно разследване, защото прекрасно знаеше какви ветрове духат във Вашингтон след аферата „Ирангейт“. А вторият — личното му нетърпение, неудържимо и изгарящо.
	Търпението бе едно от основните достойнства на Кук Брандинг, а Хау — напълно лишен от това качество, горещо го ненавиждаше. Стратегията на Брандинг беше винаги да изчаква ходовете на противника (независимо кой е той), да открие грешката в тях и да нанесе съкрушителния си удар. А подобна стратегия може да си позволи само човек, който е търпелив и безпогрешен. И тя богато му се отплаща. Неудобството й се криеше във факта, че при първата погрешна стъпка на този индивид с безупречна репутация, кариерата му не само ще се разклати, а направо ще рухне. Особено ако тази погрешна стъпка навреме стане достояние на обществеността.
	По мнението на Хау такъв индивид беше именно Кук Брандинг. И той бе твърдо решен да му предостави възможността за фаталната погрешна стъпка.
	Потупа тънката купчина хартия и се усмихна: Признавам, че отлично си вършиш работата, Дейвид.
	Да изправи Брислинг срещу Брандинг беше все едно да изпрати тренирана бълха срещу разгневен бик, но в това нямаше нищо лошо, докато бълхата не е наясно с положението си. Хау вдигна купчината и я подаде на помощника си:
	— Сложи тези неща в досието на Брандинг и добре го покрий. То вече става „строго поверително“.
	Брислинг кимна и пъхна снопчето в джоба си.
	— Сега искам да намериш начин за приложение на тази информация — продължи сенаторът. — Ще се заровиш в личния живот на тези учени, ще откриеш най-податливия от тях. — Видял тревогата в очите на Брислинг, той успокоително добави: — Няма причини за тревога, Дейвид. Работиш за справедлива кауза. Ще бъдем богато възнаградени за всичко, когато законопроектът АСКП бъде отхвърлен.
	Появи се управителят, който включи един телефонен апарат в близкия контакт и любезно се поклони:
	— Разговор за вас, сенатор Хау.
	— Да? — вдигна слушалката Хау.
	— Почна ли да се храниш? — прозвуча в ухото му гласът на Шизей.
	Хау се усмихна, сякаш тя можеше да наблюдава лицето му.
	— Не — отвърна той. — Всъщност съм решил да погладувам.
	— Гладуването е любимият ми пургатив — информира го Шизей, макар той отдавна да знаеше това.
	— Къде си?
	— В телефонна кабина.
	Значи можеха да разговарят спокойно.
	— Как върви диетата?
	— Отлично — отвърна Шизей.
	— Добре. Искам те тук най-късно след четирийсет и осем часа.
	— Но нали каза, че…
	Хау прекъсна линията, повика келнера и се зае да поръчва обяд. Забрави да попита Брислинг дали е гладен, забрави и за доскорошното си намерение сам да мине на гладна диета.


	Томи Язава се появи в управлението късно, веднага след като я пуснаха от болницата. На стола пред бюрото й седеше непознат мъж. От постовия на входа вече бе разбрала, че я чака повече от час и името му е Танцан Нанги.
	Отби се до стенния автомат, напълни две чаши с чай и ги занесе на бюрото си. Поклони се на Нанги, каза името си и се извини за закъснението. Възрастният мъж прие чашата с чай и двамата мълчаливо отпиха. След известно време Нанги любезно се информира за здравето й, после пак пиха в мълчание.
	Когато наложеното от приличието време изтече, Томи вдигна глава и попита:
	— С какво мога да ви бъда полезна, господин Нанги? Търпеливото ви чакане ме кара да мисля, че въпросът е спешен.
	— Наистина е такъв, макар и не в посоката, в която очаквате — отвърна Нанги. — Използвам възстановяването на господин Линеър, за да получа максимална информация за човека, с когото сте се сблъскали в кабинета на доктор Ханами.
	— Но без съмнение сте разговаряли с господин Линеър — намръщи се Томи. — И той ви е съобщил всичко, нали?
	— Разбира се — кимна Нанги. — От него научих всички подробности за инцидента. Но той беше в шоково състояние, освен това не притежава тренираната памет на полицейски служител като вас.
	Томи замълча и отправи поглед към лицето на Нанги с надеждата да открие накъде бие този човек. Не откри нищо и бавно отмести очи.
	— Мога ли да попитам по какъв начин възнамерявате да използвате тази информация?
	— Имам намерение да открия този индивид — отвърна Нанги.
	— А не мислите ли, че това е работа на полицията?
	— Не съвсем — поклати глава Нанги. — Този индивид е нинджа, а аз подозирам, че е и танжин… Чували ли сте тази дума, сержант Язава? Някои хора твърдят, че танжините са прародителите на нинджите. Обладават умения, които ние, обикновените хора, дори не можем да си представим.
	— Хайде, хайде, господин Нанги!
	— Върнете се отново на нападението срещу вас и господин Линеър, детектив Язава. Имаше ли нещо необичайно в него? Трудно ли бяхте победена, или това стана леко и незабележимо? Помислете и за начина, по който са убити двамата лекари. Имаше ли нещо необичайно в него?
	— Всичко беше необичайно — призна Томи. — Но то не беше ново за мен. Мисля, че доста ще се изненадате, ако видите какви неща минават през бюрото ми, и то почти всеки ден. Необичайното просто е част от професията ми, господин Нанги. — Тя взе една папка и я разтвори: — Вземете например това — една тъжна и доста странна история, свързана с някоя си Марико — танцьорка в „Силк Роуд“, едно от заведенията за „токудаши“. Някога е била млада и хубава, а вижте я сега… — Пръстът й се спря върху служебните снимки, разкриващи ужасно обезобразения труп.
	Не знаеше дали иска да стресне този сакат и едноок джентълмен, проявил необичайното желание да откриел опасен и опитен престъпник, или просто случайно бе разтворила досието, което не бе изпратила в архива, въпреки заповедта на Сенжин. Може би и настроението й беше по-особено.
	За нейна изненада и леко разочарование, Нанги изобщо не мигна при вида на отвратителните снимки. Вместо това пръстът му се насочи към част от предварителния й доклад.
	— Какво е това?
	— Препис от една написана на ръка бележка, която открихме в устата на момичето — отвърна Томи. — „Това можеше да бъде и жена ти“… Беше написана с кръвта на жертвата.
	— Мога ли да видя оригинала?
	Томи сви рамене и прехвърли листовете на папката. Най-отзад бяха пликовете с оскъдните улики по случая. Подаде му късчето хартия и с нарастващ интерес загледа как Нанги започна да го премята между пръстите си.
	— Има дупки — отбеляза посетителят.
	— Зная.
	— Искам да кажа, че хартията е била продупчена от натиска по време на писането… Ето тук… Тук също… Интересно. Веднага се вижда, че не е писано с четчица. Нито пък с нормална писалка. — Той вдигна глава и тя изпита притеснение от блестящия поглед на единственото му око. — Според мен тази бележка е писана със същия инструмент, с който е била одрана кожата на Марико.
	— Така ли? — Томи все още не разбираше докъде ще доведе всичко това.
	Нанги внимателно постави хартията върху бюрото.
	— Нима не виждате? — попита той.
	— Какво да видя?
	Нанги помълча, после тихо попита: — Кажете, сержант Язава, какъв според вас е смисълът на думите „Това можеше да бъде и жена ти“?
	— Послание — механично отвърна Томи, мислила дълго върху този надпис. — Очевидно към някой, който е поддържал връзка с Марико.
	— Някой… Но кой?
	— Ние… Ние не успяхме да го идентифицираме. Въпреки това е ясно, че става въпрос за познат на Марико.
	— Сега вече разбирам — кимна бавно Нанги.
	— Какво разбирате? — попита Томи, все така озадачена.
	— Преди минута нарекохте тези кървави драскулки „послание“, нали?
	— И е точно така — убедено кимна Томи.
	— Не — поклати глава Нанги. — Това е предупреждение. Написано с остър нож, потопен в кръвта на жертвата. Заплахата е съвсем явна. Моля да ме извините, но мисля, че разсъжденията ви са протекли в погрешна посока. Танцьорката Марико е само жертва на това престъпление, но не и негова цел. Помислете — тя не е убита нито от гняв, нито от ревност. Смъртта й е добре обмислен шахматен ход, който е само малка част от цялата игра. „Това можеше да бъде и жена ти“ е текст, предназначен за един-единствен човек. И именно _той_ трябва да бъде цел на вашето разследване, госпожице Язава. Марико е просто пионка, чрез която върху този човек се оказва определен натиск. Защо?
	Томи бавно прибра кървавото послание в папката. В душата й бушуваше гняв. Не към Танцан Нанги, който в крайна сметка не беше сторил нищо друго, освен да й посочи истината. Беше ядосана на себе си, тъй като не бе успяла да види очевидни неща. Разтърсвана от чувство на състрадание към бедната Марико, тя бе пропуснала да обхване цялостната картина, бе позволила на личните емоции да вземат връх над хладния разсъдък, бе превърнала обективното в субективно.
	С досието на Марико искаше да покаже на възрастния мъж срещу себе си колко наивни са опитите му да си играе на детектив. Но на практика той бе успял да използва собствената си стратегия и напълно успешно да я убеди в своята прозорливост и ум.
	— Добре — въздъхна тя. От своя сенсей по айкидо беше разбрала, че трябва да уважава онези, които са в състояние да я победят. Главата й се сведе в знак на почит, устните й тихо прошепнаха: — Какво точно желаете да научите?


	Никълъс знаеше за съществуването на танжин още от дете. Но винаги се беше старал да потиска това познание дълбоко в душата си, просто като акт на самосъхранение.
	Преди много години Чонг се бе заела да го просветли.
	— Баща ми Со Пенг имаше много деца, Никълъс — каза един ден тя. — Но всички бяха момчета и това ми се струваше доста странно. Бях на три годинки, когато ме осинови. Несъмнено щях да се мисля за особена сред всичките тези момчета — седем на брой, но именно Со Пенг ме накара да се чувствам по-специална. Той беше необикновен човек.
	Никълъс внимателно слушаше. Вече добре знаеше какъв майстор на недоизказаното е неговата майка. В нейните уста определението „необикновен“ звучеше като най-силния суперлатив на света.
	— Дядо ти беше получил отлично образование в най-добрите учебни заведения на Сингапур, Токио и Пекин. Владееше до смайващо съвършенство всички езици и диалекти, които се употребяват на азиатския континент.
	Когато ме осинови, беше търговец на копра на Малдивските острови и похарчи голяма част от първото си състояние в борба с ловците на носорози в Борнео и пиратите в морските проливи. Второто си състояние натрупа от добива на петрол, който откри на Калцмантан. После разшири дейността си и започна да добива въглища и злато в Суматра, а парите влагаше в закупуване на просторни каучукови плантации. В крайна сметка негова собственост стана почти цялата територия северно от Сингапур, гъсто залесена с гори от санталово, тиково и абаносово дърво.
	Но най-ценна бе способността му да _разбира_ околните, това го правеше наистина уникален. На жените гледаше като на човешки същества, а не като на робини и второкачествени творения на природата. Докато растях, мислех, че това се дължи на многобройните му пътешествия. Едва когато станах зряла жена, разбрах, че то си му е просто вродено. Би го притежавал, дори цял живот да не беше мърдал от Сингапур.
	Образованието си в общи линии получих от него. Там, където живеехме, училищата не бяха особено добри, а и Со Пенг ме обучаваше по своя специална програма. С готовност отговаряше на всички въпроси, независимо от характера им. Но веднъж го попитах защо всичките му деца са момчета и той не ми отговори. Лицето му стана тъжно и някак изведнъж остаря.
	Много месеци по-късно той каза: „Ние с теб водим битка, Чонг. Давам ти всичко, което има истинска стойност в света. То не е нито петролните ми полета, нито каучуковите плантации, нито дори недвижимото ми имущество. Тези неща са преходни и могат да бъдат управлявани от синовете ми, които без изключение са умни и проницателни момчета.
	Нашата битка ще продължи дълго след като и двамата сме се превърнали в прах. Така и трябва да бъде, това е волята на съдбата. Някога имах дъщери и много се надявах, че ще се включат на моя страна в битката. За съжаление, тях вече ги няма. Но имам теб. Ти си моята радост и моето спасение. Ти ще продължиш битката, твоето дете също…“
	Бях съвсем младо момиче и думите му ме изплашиха.
	— Но аз искам да имам много деца, татко — рекох. — Дълбоко вярвам, че човекът, за когото ще се омъжа, също ще желае много деца.
	— Ще изпълниш дълга си, Чонг — каза ми Со Пенг. — Ще родиш само едно дете, но ще бъдеш напълно доволна, тъй като твоят син е предопределен да приключи окончателно битката.
	— Ще победи танжин, така ли? — попитах го аз.
	— Това не мога да кажа — отвърна Со Пенг. — Никое човешко същество не може да знае предварително изхода на битка от такъв характер. Дори същества като нас с теб.
	Никълъс бе ужасен.
	— Защо ми казваш всичко това, мамо? — изкрещя той.
	Тя го притегли към себе си и той се сгуши в прегръдките й. Чуваше ударите на сърцето й, топлината на тялото й бавно разсейваше ужаса в душата му.
	— За да те подготвя за предстоящата буря, сине — отвърна тихо Чонг. — Искам да разполагаш с всички преимущества, които мога да ти осигуря.
	Всичко това течеше през главата на Никълъс, докато очите му бяха заковани върху трупа на Киоки. Нямаше сили да ги извърне встрани, да избяга от кошмарната гледка. Съзнаваше, че това е лош признак, още една проява на дезинтегриращата сила на широ нинджа. В душата му се загнезди абсурдната мисъл, че ако остане край танжина, той някак си ще успее да го спаси, макар и мъртъв…
	Лудост.
	Съзнаваше, че това е чиста лудост, но продължаваше да храни някаква непонятна надежда. Струваше му се, че ако остане достатъчно дълго край тялото на Киоки, той ще възкръсне и ще го спаси. После, сякаш насън, ясно видя собственото си тяло, коленичило като наказано до обезобразения труп с ужасните ивици кожа, нарязани като ресните на страшно знаме. Разбра, че е загубен, душата му се изпълни с черно отчаяние.
	Започна да се навежда напред, докато опря чело в коленете си. Умът му не беше в състояние да обхване мрачната безизходица. Без „Гецумей но мичи“ беше изгубил чувството си за ориентация. После отново си спомни за Канзацу-сан, първия му сенсей по нинджуцу.
	Проведе един учебен бой със Сайго, своя братовчед, който също се обучаваше в школата на Канзацу. Победи го, въпреки че Сайго беше по-напреднал от него и беше прекарал в школата много месеци повече. Така братовчед му изгуби доста от авторитета си. Не само пред учениците от своята група, а и пред самия Кензацу.
	Сайго никога не преглътна това унижение. От онзи момент нататък постоянно се опитваше да подлива вода на Никълъс. После полковник Линеър — бащата на Никълъс, предизвика смъртта на бащата на Сайго и така бе положено началото на смъртната вражда между двамата младежи.
	Вражда, безмилостна и мрачна като „Го Рин Но Шо“ — „Книгата на петте пръстена“ на великия воин Миямото Мусаши, най-древния наръчник по бойни изкуства на света. Канзацу накара Никълъс да я прочете веднага след постъпването си в школата, а после пожела да чуе мнението му за тази философия.
	— Струва ми се доста противоречива — отвърна Никълъс. — От една страна е ясно, че чистотата е нейната крайна цел и нейна сила. Но от друга, е изградена като натрапчива мания, като идея фикс… В това противоречие има нещо много опасно.
	Тогава все още не знаеше, че с тези думи описва съвсем точно състоянието на Сайго.
	Канзацу-сан, напълно побелял, макар че едва ли беше на повече от четирийсет години, започна да обучава Никълъс на „харагей“ — предшественика на „Гецумей но мичи“.
	Между двамата се създаде тясна, но доста странна връзка. Сайго успя да го победи в демонстративен урок по „утеки“ — „дъждовната капка“, един особено опасен начин за обезвреждане на противника от легнало положение с помощта на толкова незабележими действия, че той усещаше въздействието им едва когато се окажеше напълно парализиран.
	После Канзацу повика Никълъс в кабинета си. Момчето очакваше, че сенсеят ще прояви съчувствие заради загубата му, последвана от злобните подигравки на Сайго. Дори и до днес не можеше да забрави безразличието, с което сенсеят се отнесе към наранената му гордост.
	Вместо това Канзацу започна философски разговор, който, както се струваше на Никълъс в онзи момент, нямаше нищо общо с току-що приключилия двубой.
	— Светлината и мракът не са двете страни на една и съща монета, както си въобразяват повечето хора — каза Канзацу. — Те са две отделни сфери, приличат на сгъваема стълба, чиито успоредни стъпала все повече се сближават. В един момент от времето е съвсем лесно да се прескача от едното на другото. Различието между светлината и мрака се дължи на факта, че те се управляват от отделни закони. И само онези, които се придържат към мрака и са успели да го направляват, могат да разберат този факт.
	Стаил се в сумрака, Канзацу приличаше на снижило се сред полята хвърчило, на прилеп под покрива…
	— Виждаш ли, Никълъс, тези, които се къпят в светлина, също не са лишени от недостатъци. Много хора си въобразяват, че добродетелите им са достатъчно силни, за да прикриват недостатъците им. Други се гордеят с умението си да управляват светлината, чувстват се далеч по-възвишени от онези, които тънат в тъма. И в това се състои техният грях. Гордостта е падението на всички герои, Никълъс. Запомни това, дори и да забравиш всичко останало, на което те уча!
	Никълъс разбра, че голяма част от отчаянието му се корени именно в гордостта. Въпреки уроците на Канзацу той бе паднал в капана на това измамно чувство. Мисълта, че е герой, го бе превърнала в наркоман, изцяло зависим от това коварно внушение. Но сега, лишен от своите необикновени качества, той вече не можеше да бъде герой. И без тази опора стремително се носеше към дъното на пропастта. Летеше надолу, обвит в гъстата мъгла на изпаренията… Все с по-надолу и по-надолу…
	С усилие отмести поглед от останките на Киоки и се зае да оглежда помещението. Нямаше представа какво търси. Вероятно все още бе под влиянието на абсурдната увереност, че Киоки може да му помогне, дори и мъртъв. Беше твърдо решен да не напуска замъка, преди да огледа и най-потайните му кътчета. Говореше се, че танжин живеят на кланове и ако Киоки има някакви роднини или приятели, те сигурно също ще се окажат танжин. Искаше да открие следа от тях в жилището на сенсея. Прегледа писалището на Киоки, прерови и още един голям скрин, разположен в тази част на помещението. На стената над него висеше ритуален пергамент, върху който с изящни йероглифи бе написано:

	Гръм от ясно небе навява мисли за завръщане у дома.


	Върху гладкия плот на скрина лежеше лакирана кутийка с пособия за писане. Никълъс я отвори, после сръчно я разглоби. Зае се да изследва внимателно съставните й части, без да обръща внимание на заслужаващата възхищение изработка. До нея имаше керамична ваза без цветя. Обърна я, беше празна. От вътрешността й с тихо шумолене изпадна изсъхнало листо. Запали една от свещите върху скрина и внимателно я разгледа отвътре. Нищо.
	Никълъс закрепи свещта на каменния свещник и се наведе да изследва вътрешността на скрина. Търсеше двойно дъно или някакво скрито отделение. Не откри нищо.
	Въздъхна и вдигна очи. Пергаментът над скрина сякаш плуваше край каменната стена. Нещо в него привлече вниманието му. Тънката материя сякаш се бе обезцветила. Допреди малко това липсваше.
	Никълъс приближи свещта и внимателно огледа фината хартия. После развълнувано откри, че пламъкът предизвиква някаква странна химическа реакция и по бялата повърхност бавно започнаха да се очертават буквите, до този момент невидими под оригиналния текст за завръщането у дома.

	ГЕНШИ, МОЯТ БРАТ. ЧЕРНИЯ ЖАНДАРМ. ХОДАКА.

	Пресвети Боже, само не Черния жандарм, проплака отчаяно душата му. Не, грешка не можеше да има. Черният жандарм присъстваше на смъртта на четиринайсетгодишния Никълъс Линеър.


	— Преди да отговоря на въпросите ви, искам да подчертая, че не вярвам на нито една дума от това, с което се опитахте да ми обясните интереса си към убиеца на доктор Ханами — каза Томи, после примирително вдигна ръце: — Добре, добре! Предполагам, че не е нужно да зная. Но научих достатъчно за личността на Никълъс Линеър, за да съм убедена, че в неговата памет са се запазили далеч повече подробности за нападението, отколкото в моята!
	— Моля за извинение — кимна Нанги. — Но Линеър-сан наистина беше в шок. Сигурен съм, че помни всички детайли от сблъсъка с танжина, но състоянието му е такова, че от това аз нямам никаква полза.
	Томи си спомни заповедта на Сенжин да открие местопребиваването на Линеър и попита:
	— Поддържате ли контакт с господин Линеър?
	— Не — отвърна Нанги.
	— Знаете ли къде се намира?
	— Не.
	Томи скептично поклати глава.
	— Нанги-сан, трябва да ви кажа, че полицията е много загрижена за неговата сигурност след заплахата на „Червената армия“.
	— Забравете тази заплаха — отвърна Нанги. — Тя е просто опит на танжина да ни заблуди и да отклони вниманието ни от действителната заплаха.
	— Моят началник е на друго мнение. Заплахата се съдържаше в случайно уловено и дешифрирано съобщение на терористите.
	— Не се съмнявам, че това съобщение е изглеждало съвсем автентично — отвърна Нанги. — Въпреки това мисля, че началникът ви… Как му беше името?
	— Капитан Сенжин Омукае, началник-отдел „Убийства“.
	— Добре, мисля, че капитан Омукае е бил подведен. „Червената армия“ няма абсолютно никакви мотиви за убийството на Никълъс Линеър.
	Томи се замисли за момент, после вдигна глава:
	— Кажете, Нанги-сан, бихте ли ми съобщили местонахождението на Никълъс Линеър, ако приемем, че го знаете?
	— Драга госпожице Язава — погледна я в очите Нанги. — Мисля, че се съгласихте да ми разкажете всичко, което знаете за нападението на онзи танжин.
	— Много ми се иска да намерим общ език — тъжно се усмихна Томи. — Трябва да разберете, че аз провеждам официално разследване. Имам всички основания да приема, че вие отказвате да ми предоставите жизненоважна информация, свързана с това разследване, да ви призова като главен свидетел по него, а дори и да ви отправя официално обвинение. И тогава ще ви се наложи да отговаряте на далеч повече въпроси, отколкото би ви се искало.
	— Освен всичко останало, в момента водя преговори с Кусунда Икуза — отвърна невъзмутимо Нанги. — А „Нами“ едва ли ще приеме спокойно евентуалното ми арестуване, независимо от важността на вашето разследване.
	Дълго мълчаха, впили погледи един в друг. Най-накрая Томи сви рамене и каза:
	— Е, добре, кръстосахме шпаги… И какво от това? Ясно е, че притежаваме информация, от чиято размяна само можем да спечелим.
	— Точно така — кимна Нанги, ясно съзнаващ, че не бива да позволи на тази жена да разбере какво огромно значение има за него информацията относно танжин. От друга страна, се опасяваше, че може да не получи нищо, ако не успее да я убеди в готовността си да сподели това, което сам знае.
	— Ето с какво разполагам — започна той. — Танжинът вероятно има някаква връзка с Никълъс Линеър, който е нинджа. Това без съмнение отдавна ви е известно от вашите компютри. Самите танжин също са нинджи, но от един особен и изключително опасен вид. Техните умения са по-примитивни и именно поради това по-опасни от уменията на обикновените нинджи. Убеден съм, че няма жив човек, който да е по-опасен от танжин.
	Нанги млъкна, за да даде възможност на Томи да възприеме реалната действителност, после премина върху конкретния въпрос:
	— Подозирам, без да съм абсолютно сигурен в това, че този танжин е свързан по някакъв начин с миналото на Линеър-сан. Вече разбирате защо трябва час по-скоро да установя неговата самоличност. Ясно е, че за момента той не иска смъртта на Линеър-сан, но без съмнение именно тя е крайната му цел. Ако установя кой е той, ще имам по-големи шансове да разкрия стратегията му и да взема съответните предпазни мерки.
	Томи прецени чутото и бавно поклати глава:
	— Ако не бях се сблъскала лично с този танжин и ако не бях чула с ушите си какво просъска на господин Линеър той, положително щях да се разсмея на фантастичните ви приказки. — Погледът й внимателно се плъзна по лицето на Нанги, сякаш двамата всеки миг щяха да се впуснат в състезание по точна стрелба: — Добре, мисля че постигнахме нещо като споразумение — каза тя. — Ще имам предвид информацията ви относно възможността за димна завеса от страна на танжина, тъй като и без това ми се събраха достатъчно смъртни случаи. Никак не ми се иска да прибавям нови, особено пък от страна на „Червената армия“. С нея ще се оправя капитан Омукае. — Настани се по-удобно на стола си и попита: — Искате ли още чай? Не? Е, добре, кажете какво искате да научите още за това нападение…
	— Видяхте ли лицето на танжина? — попита Нанги.
	— Не.
	— Мъж ли беше, или жена?
	— Мъж.
	— Това какво е — впечатление, предположение или факт?
	Томи се замисли.
	— Отначало го възприех като сянка — бавно промълви тя. — Появи се от прозореца с бързината на стрела, изстреляна от силно натегната тетива. Трябва да е висял от външната страна на перваза… Но от начина, по който се набра нагоре и се втурна в стаята, стигам до заключението, че е мъж!
	— Какво стана после?
	— Извадих пистолета си или поне се опитах да го сторя… Но той връхлетя отгоре ми с невероятна бързина! Отхвръкнах към стената, главата ми се замая. Но въпреки това разбрах, че иска да докопа господин Линеър, а не мен.
	— Как мислите, той имаше ли възможност да убие Линеър-сан? — попита Нанги.
	— Да.
	— Но не го стори.
	— Не.
	— Имате ли представа защо?
	— Изглеждаше… не знам, но останах с чувството, че не иска всичко да приключи толкова бързо и лесно…
	— Пак ще ви попитам — това само впечатление ли беше, или се подкрепя от нещо конкретно?
	— Ами… За известно време бях в безсъзнание… Ясно помня, че когато отворих очи, той вече дърпаше господин Линеър от перваза на прозореца… Чух и думите му: „Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно и нищо няма да разбереш“…
	Нанги не помръдваше.
	— Сигурна ли сте, че чухте точно тези думи? — попита след известно време той.
	Томи кимна с глава.
	— Тези думи ги помня съвсем ясно, макар след тях да имаше и още… Но не съм сигурна, тъй като бях насочила усилията си към пистолета на пода и май отново припаднах. Стори ми се, че чувам нещо като жужене на телефон за вътрешна връзка или приглушен смях. Но тогава мислех единствено за пистолета. А после болката се върна и се свестих чак в болницата. — Очите й изпитателно пробягаха по лицето на Нанги: — Вие знаете ли какво е искал да каже танжинът?
	Нанги не беше в състояние да каже това, но уликите се трупаха. Възможността за предварително начертана стратегия на танжина вече се превръщаше във вероятност, а същността на тази стратегия беше смразяваща.
	Остро му липсваше опитът на Никълъс в стратегията. Без него обединеното производство на новия чип „Сфинкс“ изглеждаше доста проблематично, под заплаха беше цялата могъща корпорация „Сато Интернешънъл“. В тази криза Нанги се нуждаеше извънредно много от пъргавия ум на Никълъс. Но някой го беше отстранил, ловко и задълго. Не беше мъртъв, но състоянието му бе по-лошо дори от смъртта. Беше жив, но безволев и отчаяно затворен в себе си. Това не може да бъде съвпадение.
	Нанги си даваше сметка, че нито той, нито Никълъс ще могат да се справят с танжина сами, поотделно. Имаха нужда един от друг, но стратегията на танжина — ужасното състояние широ нинджа, ги беше разделила. В сегашното си състояние Никълъс бе абсолютно безполезен за Нанги. А заплахата за „Сфинкс“ нарастваше с всеки изминал час.
	Томи вдигна глава и стреснато промълви:
	— Командир Омукае!
	Сенжин, отбил се да й остави няколко папки с материали, вдървено се поклони. Томи му представи посетителя си и той повтори официалния си жест.
	— Материалите са спешни — каза на Томи той. — Моля заключенията ви да бъдат готови за сутрешното съвещание.
	Нанги внимателно ги наблюдаваше, нещо във взаимоотношенията им го привличаше, като блясъка на седефа във вътрешността на бисерна мида. В поведението на Сенжин Омукае се долавяше странна за един полицейски началник неувереност, ясно се усещаше липсата на „хара“ — вътрешната духовна сила. Нанги остана с чувството, че този човек умишлено прикрива една важна част от своята същност.
	Но в момента вниманието му бе насочено предимно към Томи. Нямаше никакво съмнение, че присъствието на Омукае я беше извадило от релсите. Нанги остана с впечатлението, че двамата прикриват нещо, може би романтични чувства. Забранени и затова още по-вълнуващи.
	Сенжин любезно се сбогува, Томи го изчака да се отдалечи и попита:
	— Какво мислите?
	Трябваха му няколко секунди, за да се концентрира отново върху разговора. Интересно, каза си той. Този Омукае май повлия и на моето настроение.
	С усилие на волята насочи мислите си обратно към Никълъс и танжина.
	— Убийството на двамата лекари повдига много въпроси — започна той. — Очевидно доктор Ханами е бил убит с цел Никълъс да се върне отново в кабинета му. Но защо е бил убит доктор Муку?
	— Може би е станал неволен свидетел на първото убийство или пък…
	— Познавали ли са се двамата медици, имали ли са общи пациенти?
	— Няколко — отвърна Томи. — Доктор Ханами е изпращал за психическо освидетелстване част от своите пациенти. Както преди да ги оперира, така и след това… Проверих ги един по един, но не открих нищо необичайно.
	— Значи можем да приемем, че връзката между двамата е танжина. Познавал е както единия, така и другия.
	— Или пък е познавал само доктор Муку — подхвърли Томи. — След като е преследвал господин Линеър, не му е било трудно да открие, че доктор Ханами е неговият хирург.
	— Прекалихме с разговорите — изправи се Нанги. — А и с предположенията. В момента не разполагаме със солидна отправна точка и трябва да я открием.
	— Ако този танжин притежава дори петдесет процента от качествата, които му приписвате, той отдавна е заличил следите си — отбеляза Томи.
	— Може би — кимна Нанги. — Но според мен е крайно време да разберем точния процент на необикновените му качества.


	Шизей не искаше да напусне Котън Брандинг, но беше свикнала да изпълнява заповедите на своите господари, просто не можеше да си представи друг начин на живот. Страданието не беше ново чувство в душата й, напротив — то я съпътстваше през целия й съзнателен живот, беше се превърнало в нейна втора природа, важно като дишането и храненето.
	Измисли някакъв ангажимент във връзка с благотворителната си дейност, но не му предложи да я придружи до Вашингтон. Съзнаваше, че той сам трябва да прояви подобно желание и то несъмнено ще окаже положително въздействие върху новото им приятелство.
	Затова когато се върна на масата в открития ресторант „Лоботър Рол“ в покрайнините на Напег, на лицето й бе изписана загриженост. Съвсем достатъчна, за да предизвика очаквания от негова страна въпрос:
	— Нещо сериозно?
	— Викат ме от службата.
	— Кога?
	— Най-късно утре трябва да съм във Вашингтон — отвърна тя, без да го гледа.
	Мълчанието натежа върху масата като тежък облак, засенчил яркото следобедно слънце. Тя взе вилицата и се зае с пържените миди в чинията си. Нямаше апетит, но беше доволна от този факт, тъй като Брандинг несъмнено щеше да му обърне внимание. Той забелязваше всичко, свързано с нея, изследваше настроенията й както астрономите изследват лунните фази — с огромна загриженост и максимална концентрация, които понякога дори я плашеха.
	За разлика от повечето жени в нейното положение, страхът й не произтичаше от степента на вниманието, с което я ограждаше той. Беше свикнала с крайностите както в емоционално, така и в психологическо отношение — би могло да се каже, че дори й харесваха. Страхът й се коренеше по-скоро в собственото й възприемане на неговото увлечение. Все още не можеше да повярва в силата му и това беше опасно. В плен на илюзиите Шизей се чувстваше уязвима и слаба. Години от живота й бяха преминали в обучение да създава илюзии у другите. Масите се люшнаха пред очите й, чувството, че живее в един обърнат наопаки свят, беше зашеметяващо, душата й се изпълваше с безпокойство.
	Брандинг довърши бирата си и попита:
	— Не си ли гладна?
	Тя се усмихна и побутна чинията си към него.
	— Изяж ги.
	Очите й следяха движенията на ръцете му, които вземаха препържените кръгчета на мидите и ги поднасяха към устата.
	— Обичам да те гледам като ядеш — каза тя и опря глава на свитите си юмруци.
	— Така ли? — учудено я погледна той. Никой досега не му беше казвал подобно нещо. — Защо?
	— Яденето е примитивно — отвърна тя. — Също като чукането. Знаеш ли колко много неща могат да се открият за човека само от начина, по който се храни? Все едно, че гледам филм за детството му, за начина на израстването му…
	— Хайде, хайде — скептично я погледна той. — Кажи тогава как съм израснал аз.
	— Обичал си майка си — каза тя. — Предполагам, че се е хранила като теб — с точни и отмерени движения. Докато баща ти е нещо друго — или е бил равнодушен пред храната, или е предпочитал пиенето.
	Брандинг почувства как ниско в стомаха му се образува малко ледено топче. Престана да яде и Шизей се засмя:
	— Изглеждаш така, сякаш си се изповядал пред психиатър — каза тя.
	— Друго? — някак сковано попита той.
	— Ами… да продължи тя, без да дава вид, че забелязва напрежението му. — Имаш поне още двама братя или сестри. Зная това не само благодарение на готовността ти да делиш, но и от начина, по който го предлагаш. Трябва да си бил най-голямото дете в семейството…
	— И наистина бях — вторачено я погледна той. — Всичко останало също отговаря на истината.
	— Никога не греша — дари го с ослепителна усмивка тя.
	— Не си психолог, нали?
	Доловила безпогрешно безпокойството му, тя леко поклати глава и му отговори това, което искаше да чуе:
	— Не съм. По-скоро съм внимателен наблюдател на хората край мен.
	— Добре — рече той и избърса уста с книжната салфетка, за да спечели време. — Сега вече знаеш доста неща за мен, докато аз все още не зная почти нищо за теб.
	— Не е вярно — поклати глава тя. — Не зная нито една твоя тайна, докато ти знаеш моята единствена… — Говореше за гигантския паяк, татуиран върху гърба й, и Брандинг знаеше това. Беше му трудно да повярва, че ужасната татуировка наистина съществува. Дрехите покриваха всичко, тя изглеждаше съвсем като другите — една красива млада жена.
	— Но не знам как си я получила — подхвърли той.
	— Време е да ставаме — отмести очи тя.
	— Шизей — рече той и ръката му я задържа на стола. — Съжалявам, че ти развалих настроението.
	Ръката й се обърна с дланта нагоре и здраво стисна неговата.
	— Нищо свързано с теб не може да ми развали настроението — прошепна тя и надникна в очите му: — Ако настояваш, ще ти разкажа всичко. Когато се върна от Вашингтон.
	Брандинг не искаше да чака Бог знае докога. Всъщност не искаше да чака нито секунда.
	— Кога ще стане това? — попита той. Мълчанието й беше онзи красноречив отговор, от който най-много се бе опасявал. — Имам една идея — забързано рече той. — Ще си прекратя отпуската. И без това започна да ми омръзна. Освен това и аз имам работа във Вашингтон — хората от института „Джонсън“ положително изгарят от нетърпение да ме запознаят с последните си разработки по проекта „Кошер“. Някои законопроекти също чакат моето внимание. А в края на месеца е посещението на германския канцлер — едно от най-важните събития за политическия елит във Вашингтон.
	— Забрави ли сенатора Хау? Нали каза, че може да използва връзката ни за своите цели?
	Брандинг се приведе през масата и докосна устните й с пръст:
	— Сенаторът Хау остави на мен!
	Шизей се усмихна, обляна от вълните на облекчението.


	Танцан Нанги беше прослушвал разговора си с Кусунда Икуза в банята Шакуши толкова много пъти, че го знаеше наизуст и помнеше всяка интонация и извивка в гласа на събеседника си. И сега, застанал под ръмящия дъжд на входа на парка Уено, той отново го прехвърли в главата си. Чакаше Икуза.
	Дойде няколко минути по-рано, за да си припомни извитите пътечки, кичестите вишневи дървета и строгите редици на азалиите и рододендроните. Искаше да почувства атмосферата на парка, да придобие усещането за позната територия. Вниманието към подобни детайли често му беше съвсем достатъчно, за да постигне превъзходство над противника си.
	Опита се да не обръща внимание на факта, че никога досега не бе имал толкова могъщ противник като Кусунда Икуза и направи опит да се концентрира върху това, което непосредствено му предстоеше. В дните след първата им среща Нанги почти се увери, че е намерил изход от ситуацията. Същевременно си даваше сметка, че трябва да действа изключително предпазливо, ако иска да постигне успех.
	Видя дебелата фигура на Икуза, която се хлъзгаше по мокрия тротоар с необикновена лекота. В продължение на трийсет секунди Нанги правеше дълбоки вдишвания и издишвания, опитвайки се да укроти ритъма на сърцето си. В момент като този умът му трябваше да бъде кристално ясен.
	Поклониха се един на друг и се впуснаха в дългия ритуал на традиционните поздрави. Нанги стисна зъби, давайки си сметка, че Икуза няма причини да повтаря този досаден ритуал, освен ако нарочно не е решил да провокира здравината на нервите му.
	После се насочиха към вътрешността на парка и чадърите се заклатиха в такт със стъпките им.
	— Ако искате, можем да сменим маршрута — приятелски се усмихна Икуза.
	Нанги не обърна внимание на скритото посочване на недъга му и поклати глава:
	— Обичам дъжда. Той освежава цветята, смазани от лятната жега.
	Икуза кимна като играч на тенис, който оценява добре отиграна топка от страна на противника си.
	— Исках да обсъдим ситуацията, която се създаде след последния ни разговор — каза Нанги.
	— Тя засяга ли онзи „итеки“ Никълъс Линеър?
	И в този миг, малко преди да направи първата крачка по опасния път, Нанги усети как сърцето му пропусна един такт, въпреки внимателната предварителна подготовка.
	— По косвен начин — отвърна той. — Прекъсна ли връзките си с „Томкин Индъстриз“, ще имам нужда от значителна помощ, за да поддържам производството на компютърния чип „Сфинкс“.
	— Моят съвет е да закриете производството — каза Икуза.
	— Точно това имах предвид — отвърна Нанги с чувството, че се придвижва през минно поле. — Всъщност вие не ми оставихте кой знае какъв избор.
	— Тук сте прав.
	— В тази насока — продължи Нанги, — наредих пълна ревизия в предприятието. И открих, че планираните за текущата година печалби са направо астрономически.
	Тук направи пауза, моментът бе от изключително значение за целия им по-нататъшен разговор. Двама бизнесмени, еднакви като гарвани, забързано се разминаха с тях, вероятно проклинайки хрумването си да минат напряко през парка.
	— За какви цифри говорим? — попита Кусунда Икуза — една гладна акула, насочваща се към повърхността, за да налапа кукичката.
	Дъждът потропваше по чадърите им, капките отскачаха по бетонната настилка на пътеката и пръскаха маншетите на панталоните им. Нанги каза гласно цифрата, която предварително бе определил.
	Икуза издуха въздуха през дебелите си устни и поклати глава:
	— Затварянето на едно толкова печелившо предприятие противоречи на здравите принципи на бизнеса — промърмори той.
	— Същото си помислих и аз — някак тромаво отвърна Нанги. — Но какво мога да сторя? Хората на Никълъс Линеър притежават необходимия опит, а вие ми казвате да се справя и без тях. — Сви рамене и добави: — Ще изпълня своя дълг, независимо от обстоятелствата!
	Устните на Икуза се свиха в презрителна усмивка.
	— Обърканите ви чувства не ме засягат — рече той. — Но печалбите са съвсем друга работа. Би било глупаво да се закрива „Сфинкс“!
	— Как да постъпя тогава?
	Дебелият се замисли, Нанги почти виждаше как умът му прехвърля различните варианти. Остана тих и безмълвен, снижил се като лисица в храстите.
	— Ето какво предлагам — каза най-накрая Икуза. — Ще изчакате, докато сключите независими договори с хората от „Томкин Индъстриз“, а едва след това ще развалите съдружието. Така ще получите възможност да произвеждате самостоятелно този необикновен чип.
	Нанги нахлузи напрегната маска на лицето си. Събеседникът му трябваше да е убеден, че обмисля сериозно току-що направеното предложение. На практика отдавна беше обърнал гръб на идеята да предаде приятеля си, още по-малко пък да го хързулне при развалянето на съдружието.
	— В предложението ви има рационално зърно — каза на глас той. — Но, ако позволите, бих предложил друга алтернатива. — Прие мълчанието на другия за съгласие и продължи: — Ще оставя Линеър и хората му на място, поне на първо време. Така ще си спестим шумни скандали и съдебни искове, които биха намалили печалбите от „Сфинкс“ за много години напред. — Направи пауза, за да даде възможност на Икуза да осмисли чутото, после отново подхвана: — Предлагам да направим друго обединение — между „Сфинкс“ и предприятие от друг конгломерат, естествено с опит в производството на електронни компоненти. Неговите работници постепенно и незабележимо ще усвоят производството на T-PRAM и никой нищо няма да подозре.
	— А Линеър? Той едва ли ще приеме плана ви без забележки или протест!
	— Ще го информирам, че обединението се налага от повишеното търсене на продукцията и ние сме принудени незабавно да тръгнем към разширение на производството. Дам ли му гаранции, че процентът от печалбата му няма да спадне, той няма да има нищо против.
	— Не ми харесва идеята той да продължава да се навърта наоколо! — Тонът на Икуза беше толкова твърд и решителен, че Нанги за миг бе обхванат от паника. Имаше чувството, че всичко пропада. После Икуза продължи: — За да стане приемливо вашето предложение, електронната компания трябва да бъде посочена от „Нами“. Така ще бъдем сигурни в лоялността на тези, които ще се заемат с новото производство.
	— Очаквах да кажете това — отвърна Нанги и извади от джоба си прегънат на две лист. — Позволих си да нахвърля имената на няколко подходящи компании.
	— „Нами“ едва ли ще приеме вие да очертаете параметрите на едно толкова важно проучване — намръщено възрази Икуза.
	— Разбирам — кимна Нанги. — Все пак бихте могли да погледнете списъка, просто за да ми кажете къде бъркам…
	Ласкателството подейства и Икуза сведе очи към хартията. Прочете списъка три пъти, после вдигна глава и погледна изненадано Нанги.
	— Странно, но тук е включена една фирма, която е напълно приемлива за „Нами“ — каза той. — „Накано Индъстриз“ е компания, която е начело в нашия списък по доста показатели. Ако вие успеете да убедите нейния президент в предимствата на едно сливане с вас, „Нами“ няма да възрази.
	Победих, пропя душата на Нанги. Но лицето му си остана все така безизразно.
	— Може би няма да е излишно да размените две думи с президента на тази компания, Икуза-сан — почтително промълви той.
	— По една случайност Кен Ороши е мой личен приятел — каза Икуза. — Играем голф няколко пъти в годината. — Кимна важно и подхвърли: — Ще видя какво може да се направи…
	Приближаваха се към противоположния изход на парка. Пред него блестеше мокър мерцедес, очевидно в очакване на Икуза. Дебелият се извърна към него и каза:
	— Може би не съм ви оценил както подобава, Нанги-сан. Предложението ви се оказа много добре обмислено и аз съм доволен от него. „Нами“ одобрява вашите действия и ви изказва благодарност за проявената лоялност.
	След тези думи Икуза рязко се обърна и си тръгна. Нанги го изчака да влезе в мерцедеса, изчака и изчезването на лимузината в оживения трафик. Едва тогава си позволи дълбока въздишка на облекчение, а душата му се изпълни с възторг от трудната и затова още по-ценна победа.


	Джъстин лежеше по гръб и гледаше сенките, играещи по тавана от дялани греди. Нощта преваляше, първата, все още слаба и неясна светлина на утрото, рисуваше странни долини и хълмчета над главата й. Никълъс някога й беше разказвал, че нинджите, наети от самия шогун да утвърждават с всички средства абсолютната му власт — дори когато тези средства надхвърлят рамките на „бушидо“, самурайския кодекс — често са висели точно като тези сенки под гредите на тавана и са чакали жертвите си да заспят. А после, като тихи прилепи, скачали върху рогозките и затягали копринено въженце около вратовете им, прекъсвали достъпа на въздух до дробовете им, мятали ги на рамо и изчезвали в нощта.
	Такава била Япония през XVII век. Но Джъстин бързо разбра, че някои неща не са се променили и до днес. В това се състоеше и основната разлика между Япония и Америка. Защото в Америка _всичко_ е обект на постоянна промяна.
	Тук все още съществуваха нинджите и Джъстин го знаеше от собствен опит. Просто защото се бе омъжила за нинджа.
	Никълъс.
	Дори името му бе достатъчно, за да се просълзи. Тя се надигна, придърпа завивката до брадичката си, избърса сълзите от страните си и се прокле за проявената слабост. Баща й бе мечтал за синове, но майка й го бе дарила с две дъщери. Ако се бях родила мъж, едва ли щях да съм толкова слаба, помисли си Джъстин. Но дори в самата тази мисъл се съдържаше слабост. Даже Нанги — един японец, беше успял да види това…
	Тя постепенно започна да харесва срещите, на които два пъти седмично Нанги я запознаваше с японските обичаи. Той й разказваше как жените водят всички сметки на домакинството, включително и джобните пари на съпрузите си; как свекървата, е пълноправен господар в дома и управлява живота на снахите й внуците си; как гейшата е единственият отдушник дори и за най-могъщите мъже в тази страна, предоставяйки им възможност да се напият, да вършат глупости, а след това и да поридаят като деца върху женската гръд. Именно гейшата е тази, която дава обективно мнение и за най-заплетените сделки на мъжете и често нейните съвети се приемат безрезервно от клиента, сгушил се на гърдите й.
	Бавно и постепенно тя започна да разбира Япония, а заедно с това и хората, които населяват многобройните й острови. Изпитваше дълбока благодарност към Нанги, примесена с искрено удивление от начина, по който този човек възприемаше собствената й несигурност. Дори когато се правеше на професор Хигинс и се отнасяше с нея като с Пигмалион — просто защото беше жена на Никълъс и той се чувстваше длъжен да й предложи душевен уют, тя усещаше, че не само това е мотивът за неговата любезност. Едва когато го видя да се моли в църквата, тя си даде сметка колко погрешно бе оценявала Танцан Нанги. Душата на този човек преливаше от християнско състрадание — нещо, което не се срещаше често дори в Америка. А да го открие тук, сред тези чужди земи, за нея беше истинска Божия благодат.
	Съзнаваше, че все още стои в тази страна единствено благодарение на Нанги и неговите сладкодумни уроци. Никълъс беше изчезнал някъде и един Господ знаеше къде се намира в този момент, с какво се занимава. Беше се опитал да й обясни, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж бе изгубила способността да възприема обикновения английски език. Знаеше само едно — срещу него бе извършено нападение и то няма да е последното. Но от кого?
	От танжин.
	Самото изникване на тази дума в съзнанието й я накара да потръпне. Никълъс и Нанги обясниха, че Акико също е била танжин, но този — характеризиран с думичката „дорокусай“ — бил много по-могъщ.
	— О, Ники — промълвиха устните й. — Ако знаеш как горещо се моля на Бога да те закриля и пази!
	Отиде в църквата, защото изведнъж почувства, че дори Нанги и неговите лекции не могат да възвърнат сигурността в душата й. Нещо беше станало.
	Там често се срещаше с Нанги, тъй като беше предпочела службата в „Света Тереза“ макар че около дома й положително имаше и други католически църкви. Литургията я връщаше в годините на детството, когато придружаваше майка си. Тогава не изпитваше нищо друго, освен нещо като предпазна топлина, много по-късно разбра на какво се дължи това. Майка й водеше двете момиченца със себе си просто от чувство на дълг, просто защото _нейната_ майка бе постъпвала така. Самата тя не изпитваше нищо по време на литургията, никога не усещаше присъствието на Бога. И дъщерите й автоматично я следваха.
	Днес, в разгара на дълбока духовна криза, Джъстин се опитваше да намери утеха в ритуалите, които Бог предписва на своите деца. Не успя. Църквата си остана все така хладна, затворена и неразбираема, каквато я бе чувствала като дете.
	Често се улавяше, че не внимава в службата, а просто й се иска да се отпусне на колене до Нанги и да зашепне в ухото му. Отчаяно й се искаше да разговаря с някого, но така и не набираше сили да разговаря с него.
	В тази страна, в която светлината е вечен заложник на мрака, в която Никълъс бе попаднал в смъртоносна беда, тя се чувстваше безпомощна и сама със своите страхове, не виждаше опора никъде. — Страхът и споменът за Никълъс — такъв, какъвто го видя, преди да поеме за високите планини. Той й обясни, че трябва да открие сенсея танжин, който някога бе обучавал Акико. После Нанги си отиде и двамата останаха сами в старата дървена къща.
	Никълъс и Джъстин. И напрежението, издигащо се като стена между тях в сгъстяващия се мрак.
	— Гладен ли си? — подхвана тя.
	Той поклати глава и попита:
	— Как изглеждам?
	— Откровено ли да ти отговоря? — каза тя и седна на ръба на леглото: — Изглеждаш ужасно, но едновременно с това си някак необичайно хубав.
	Той затвори очи, сякаш думите й се стовариха върху му с физическа сила.
	— Имаме да довършваме нещо, нали? — попита. — Това не е толкова важно. В състоянието, в което…
	— Не — тя млъкна не толкова заради гласно изразения му протест, колкото от докосването на ръката му.
	— _Важно_ е, Джъстин! Откакто започнах да осъзнавам, че нещо става е мен, че може би наистина съм се превърнал в широ нинджа, аз умирам от страх да не те заразя, да не прехвърля това ужасно състояние върху теб! Мисля единствено как да те отблъсна по-надалеч, как да те предпазя от опасната зона!
	— Ох, Ники — изхлипа тя. — Точно това разкъсва сърцето ми. Мога да понеса всичко оставало — и магията, и танжините, и широ нинджа, но отчуждаването ти не мога! — Не можеше да се сдържа повече, не искаше да се замисля дали казва цялата истина. Защото, ако подозрението, че душата й е не по-малко смразена от неговата, се окажеше вярно, признаването на този факт нямаше да доведе до нищо добро — той само щеше да засили убеждението си, че трябва да я държи настрана. А това тя вече не можеше да понася. — Единствено ние двамата сме от значение! — разгорещено зашепна тя. — Каквото и да се случи, ние можем да се опрем един на друг! Ти си всичко, което искам, скъпи! Винаги си бил и винаги ще бъдеш!
	Той я целуна, а тя с благодарност усети ръцете му около тялото си, очите й се напълниха със сълзи. Устните им не се разделиха дори когато Никълъс я постави да легне, дори когато пръстите му несръчно разкопчаха блузката й и дръпнаха ципа на джинсите й.
	Разтвори широко бедра, ръцете му се свиха около гърдите й. Краката й се вдигнаха нагоре и обвиха кръста му, дълбоко в гърлото си усети дрезгавото му стенание.
	Любиха се дълго и бавно, с неповторима наслада. Джъстин задържаше еякулацията си, искаше й се удоволствието да продължи вечно. Никълъс я доведе до върха на насладата, освобождението му отприщи и нейното. Тя простена и затвори очи. Усещаше го в себе си, около себе си — навсякъде. Светът изчезна, вече нищо нямаше значение. Искаше него и само него!
	Господи, колко ми липсва! Сама в брачното ложе, Джъстин бе опряла буза на свитите си колене и леко се поклащаше напред-назад. В този час, когато нощта започва да посивява и вещите наоколо са все още неясни контури, човек се чувства страшно самотен, помисли си тя.
	Но тя не се чувстваше сама и това я плашеше. Плашеше се от ужасната топка в душата си, от това, което може да се случи, когато топката се пръсне.
	Усети как нещо помръдва дълбоко в тялото й — нещо, което бе плод на възбуденото й въображение, тя бе сигурна в това. Въпреки всичко се надигна и покорно повтори манипулацията, на която се бе подложила преди няколко дни и която имаше за цел установяването на евентуална бременност. Пет минути по-късно вече разполагаше с резултата — същия като предишния, потвърждаващ ясно и категорично мнението на личния й лекар.
	Гледаше, без да вижда късчето хартия в ръката си. Резултатът бе положителен, тя е бременна. Кога бе станало това, в името на Бога? Знаеше отговора на този въпрос, разбира се. След операцията на Никълъс се любеха толкова рядко, че тя отлично помнеше всеки случай поотделно. Докторът й — американец, който се бе превърнал в неразделна част от трудния й живот в Япония, беше избухнал в смях от учудването й. „И един път стига, Джъстин — каза й той. — Мислех, че отдавна знаеш това!“
	Ох, защо Ник не е тук, помисли си с тъга тя. Бих могла да поговоря с него, да разпръсна страховете си. Потръпна сякаш от студ, съзнавайки, че част от отчаяния копнеж в душата й се дължи на мрачното предчувствие, че той никога няма да се завърне от планината, малкото късче живот в утробата й ще остане единствения й спомен от него. Ужасът отново се върна, този път с огромна и парализираща сила.
	Колко нечестно постъпи, като я остави сама в мрачната нощ! Нима тя не бе винаги до него? Нима не беше се опитвала да сподели неговата безпомощност?
	Мъжете неизменно очакват подобно поведение от своите жени, но нима и жените не могат да изискват същото? Винаги ли е така?
	В момента го мразеше. Защо я изостави точно сега, когато има най-голяма нужда от него? Очите й се изпълниха със сълзи на безпомощност, бистрите капчици бавно се плъзнаха по страните й. Няма да се справя сама, помисли си отчаяно тя. Светът около мен се срива, всичко се изплъзва…
	В душата й прозвучаха погребални псалми, в обонянието й се появи ароматът на свежи цветя, примесен с миризмата на прясно изкопана пръст. Блестящ ковчег се плъзга в черната дупка. _В прах ще се превърнеш…_ Приглушени ридания на опечалените, смъртта е надвиснала над главата й като тежък, буреносен облак…
	Опита се да прогони това видение, но не успя. Смъртта продължаваше да виси над нея. От устните й неволно се откъсна тиха, изпълнена с отчаяние молитва:
	— Мили Боже, спаси ме от самата себе си!


	Дъглас Хау обитаваше една четириетажна резиденция във федерален стил, разположена в северозападната част на Вашингтон. На първия етаж бяха офисите му, вторият се пазеше за евентуални знатни гости, а третият и четвъртият бяха изключително на негово лично разположение.
	Днес къщата струваше цяло състояние и се намираше на няколко крачки от известната художествена галерия „Коркоран“, пред чиято великолепна фасада дремеха два каменни лъва. Някога Франк Лойд Райт* беше окачествил „Коркоран“ като „най-добре проектираната сграда във Вашингтон“. А Хау бе решил, че като съсед на подобна ценност, той ще прояви изискан вкус и ще затвори устите на вашингтонските клюкари.
	[* Американски архитект, поставил през 30-те години началото на съвременната американска архитектура. — Б.пр.]
	Шизей пристигна там доста разколебана. Времето, прекарано с Котън Брандинг, намали до голяма степен охотата й да изпълни поставената задача. Само веднъж в живота си беше изпитала вълнението, което събуди в душата й общуването с Кук. Но то беше отдавна забравен и погребан случай.
	Шизей беше обучена да излъчва емоции така, както телевизионният екран излъчва образи, с единствената цел да привлича вниманието на околните. И за постигането на тази цел, разбира се, беше задължително самата тя да не изпитва абсолютно нищо. Обективност, а не субективност — това беше основното правило, по-силно дори от закон.
	Но в случая с Брандинг тя бе преминала чертата; бе нарушила закона. В началото неволно, но после съвсем съзнателно. И в момента се бореше с противоречивите чувства, които вълнуваха душата й. Нещо опасно, особено когато и предстоеше среща с Дъглас Хау — човек, който боравеше с чувствата като с чипове за покер.
	Вратата отвори един прислужник, който побърза да я придружи до библиотеката — просторно помещение, разположено непосредствено до кабинета на Хау.
	— Господин сенаторът ще ви приеме веднага — каза той и я остави насаме с най-великите умове на човешката история. Пръстите й пробягаха по скъпите кожени подвързии, измъкнаха едно томче на Ницше и започнаха да го прелистват. Помисли си за злощастната съдба на този гениален германец, смазан от апологетите на нацизма, които го обявяват за враг на държавата, просто защото техният супермен от плът и кръв се намира безкрайно далеч от неговия — истински човек, обладан от духовно величие.
	Даваше си сметка, че е разтворила книгата просто за да не мисли за Кук Брандинг. Именно човек като Брандинг би трябвало да харесва Ницше, тъй като и двамата са съвършени моралисти. Но Кук изпитваше ужас от стремежа към морално съвършенство на немския философ, беше дълбоко убеден, че подобно съвършенство може да обладава единствено Бог. В това, а и в изненадващо голям брой други неща, Кук приличаше на човек от Изтока. Японците също съзнават, че съвършенството е недостижимо за простосмъртните и го заменят с безброй дребни удоволствия, които съпътстват живота на човека до самия му край.
	Погледът й попадна на едно изречение, от което се стресна. „Пред лицето на необходимостта идеализмът се превръща в лъжа“, пишеше Ницше. Точно това олицетворяваше Дъглас Хау! Тя ясно си спомни един от любимите цитати на сенатора, който много обичаше френския философ материалист Денис Дидро — „Няма морално правило, което да не съдържа в себе си известно неудобство“.
	Върна томчето на мястото му и потърси с очи някоя книга за Тао. Всъщност не очакваше да намери подобно издание тук, тъй като знаеше, че владее психиката на Хау достатъчно здраво, за да му остави място за мистиката на Тао. Да, да — Ницше и Дидро са напълно подходящи за него — солидни и несъмнено европейски по дух, техните произведения тежат от рационален прагматизъм.
	Вратата зад гърба й се отвори и в библиотеката влезе Дейвид Брислинг, помощникът на Хау.
	— Сенаторът ще ви приеме — съобщи той с хладен глас.
	Шизей окачи на лицето си служебната усмивка и си помисли: всичко е много просто, когато не проявявам чувства. Но вече проявените чувства пораждаха невероятно количество нови възможности и тези възможности се блъскаха в съзнанието й, сякаш умножени от безброй огледала.
	Беше облечена в къса пола от бяла коприна и блузка без ръкави от черен китайски креп с висока яка. Около кръста й бе увит широк велурен колан, прекалено голямата му катарама с цвят на старо злато имаше странна, почти абстрактна форма. Очите на Брислинг лакомо я поглъщаха.
	Хау я чакаше в кабинета си — просторно помещение с ламперия от тиково дърво, бронзови лампиони и голям диван от твърда кожа до една от стените, безпогрешно издаващ мъжки вкус. Такъв вкус се излъчваше и от широкото резбовано английско писалище от масивен орех, зад което се издигаше бюфет от същия материал. Двата антични стола, също английска изработка, се издигаха в кабинета като два черни безмълвни сфинкса. Над дивана бе окачено великолепно платно на Робърт Мадъруел.
	Шизей дублира блестящата, но куха усмивка, с която я посрещна Хау, и му я прехвърли обратно с лекотата на образ, излъчен от телевизионния екран. И подобно на такъв образ тя прекоси помещението в негова посока, мегавати енергия струяха от очите й.
	Преди да се отпусне в единия от черните сфинксове, тя се обърна да погледне вратата, останала открехната зад гърба й. Оттатък просто се долавяше напрегнатото мълчание на Брислинг. Започна да подрежда в съзнанието си всичко, което този тип трябваше да чуе, за да остане доволен, и всичко, което тя трябваше да прикрие за свое собствено удовлетворение.
	— Закъсня — каза Хау, без дори да погледне към часовника си. — Очаквах те по-рано.
	— Човек не може да разполага с времето си, когато се е отдал на друг човек — сви рамене Шизей.
	— Спести си театъра за някой, който ще го оцени по достойнство — отряза я Хау с гласа, с който заповядваше на някой от подчинените си да го свърже с Генералния щаб. По-важно е доколко Брандинг се е отдал?
	— Той е влюбен в мен — искрено отвърна Шизей. — Той изпитва възхищение от мен, моята личност поглъща цялото му внимание. — Очите й блестяха като древен кехлибар.
	— А доверява ли ти се? — попита Хау.
	Знае как да намери най-краткия път към същността на въпроса, помисли си Шизей.
	— Доверието на политик не се печели лесно, особено когато той води смъртен бой с противниците си — отвърна тя.
	— Подозира ли, че работиш за мен? — намръщено я изгледа Хау.
	— Не — отвърна Шизей, отново съвсем искрено. — Но тази вероятност мина през главата му.
	— Откъде знаеш? — още по-намръщено я изгледа Хау.
	— Той ми каза.
	— Какво? — погледна я недоверчиво сенаторът. — Значи е истински идиот!
	Шизей не отвърна.
	Хау замислено почука с молив по стиснатите устни, после рязко изстреля следващия си въпрос:
	— В коя област възнамерява да ме атакува?
	— Не зная.
	— Какво тогава знаеш?
	— Внушението на една натрапчива идея е възможно единствено чрез търпение и постоянство — отвърна Шизей. — Никой не приема прибързаността — тя неизменно се бърка с неискреността.
	— Това не върши работа! — остро каза Хау. — Времето е най-дефицитната стока в склада ми! Наех те да проникнеш до душевността на Брандинг и да ми предоставиш необходимата информация! Пет пари не давам дали е влюбен в теб, или просто ти харесва задника! Интересува ме информацията, която бих могъл да използвам срещу него!
	— Казваш, че Брандинг бил захласнат по теб, а? За твоя информация ще посоча, че докато си си играела на Мата Хари, твоят влюбен Брандинг е развивал трескава дейност — нагрявал е телефонните линии, искал е да му връщат услуги, вършил е най-различни сделки из Капитол Хил. Всичките му действия бяха така насочени, че да блокират моите. В резултат ще прокара шибания си законопроект АСКП, въпреки моите връзки! Проектът „Кошер“ е жив и здрав, освен това заплашва всеки момент да глътне целия федерален бюджет! Ако не успееш да събориш Котън Брандинг до края на месеца, когато ще се разисква по неговия законопроект, Агенцията за съвременни компютърни проучвания ще хване правителството за топките, а Котън Брандинг ще получи достатъчно влияние не само да се кандидатира за президент след две години, но и да спечели изборите!
	В подобно състояние Хау беше направо унищожителен. Беше готов да пламне в такава трептяща ярост, че само експлозия можеше да го успокои.
	— Знаеш ли какво ще означава това? — изрева той. Прекрасно, кимна в себе си Шизей, но покорно сведе глава. — Получих информация за хода на проекта „Кошер“. Мръсниците вече са създали прототип на проклетия компютър и Брандинг държи всичките козове в ръцете си. Необходимо е само да снабди правителството с него. Имам предвид цялата власт — Съветът за национална сигурност, ЦРУ и всички останали. Всяка шибана тайна, която притежава тази страна, ще бъде вкарана в дваж по-шибаната му памет!
	— Това тъпо заслепено копеле Брандинг се превърна в заплаха за националната сигурност! Не може да види заложените в подобна система рискове, а като него са още куп тъпи политици! Всичко, което знаем — всяка тайна, събрана с цената на огромни усилия в международната сфера, ще бъде подадена в паметта на „кошера“, пак там ще е мястото на всичките ни секретни проекти! Вярно е, че той ще реши отбранителните ни проблеми, ще създава съответната стратегия хиляда пъти по-бързо от сегашната неефективна политическа бюрокрация. Но проектът „Кошер“ има и огромни недостатъци. Никой не знае доколко е неуязвим. Неговата технология е революционно нова и всички автоматически приемат, че системите му за защита са непробиваеми. Най-вече Брандинг. Но я си представи какво ще стане със Съединените щати, ако някоя неприятелска система проникне в „Кошер“? Нещастието ще бъде ужасно и непоправимо. Тази страна ще бъде минирана в самите си основи, всичко и всички ще бъдат изложени на заплаха!
	Очите на Хау бясно горяха.
	— Трябва да спрем Брандинг, дяволите да го вземат! — изкрещя той, а раменете му се приведоха напред като на боксьор. — Господи, как мразя това богато и привилегировано копеле! Всичко дължи на шибаното си семейство, той е вътрешен човек тук единствено защото е Брандинг, защото има стари връзки навсякъде! А кой съм аз? Чужд човек по рождение, бедно момче, проходило в скапаната ферма на баща си! Аз съм никой и трябва да се боря със зъби и нокти за трохите, които ми се подхвърлят!
	Внезапно усети колко далеч отива и стисна устни. Рязко се завъртя към бюфета и си сипа солидна доза бърбън. Когато се обърна към Шизей, спокойствието отново бе заело място на лицето му.
	— Ех, ако жената на Брандинг не беше умряла в онази нелепа катастрофа — въздъхна той. — Щяхме да го замесим в такъв хубавичък сексуален скандал, че нямаше накъде да мърда!
	Шизей замислено го наблюдаваше.
	Има нещо, което трябва да знам — промълви най-сетне тя. — Къде е границата? Докъде си готов да отидеш, за да събориш Брандинг?
	— Нима още не си го разбрала? — отново се разтрепери от гняв Хау. — Ще направя всичко възможно за окончателното му ликвидиране! Това не е игра, която си играя от скука. Мисля, че разбираш…
	— Естествено.
	— Тогава ми кажи какво разбираш. Кажи ми какво искам да науча. — Той заплашително се наведе към нея: — Просветли ме по въпроса защо съм наел теб, въпреки че Брислинг провежда операция за дискредитиране на хората от института „Джонсън“, които са свързани с проекта „Кошер“!
	— Това е губене на време — засмя се тя. — Тези хора са чисти. Ако успееш да предизвикаш скандал, Брандинг ще направи така, че всички последици да се струпат обратно върху гърба ти!
	— Не върху моя — поклати глава Хау. — Аз се държа на почетно разстояние от цялата операция. Всичко е в ръцете на Брислинг, аз през цялото време съм на сянка.
	— И все пак си губиш времето с нея.
	— Не ти плащам да ме критикуваш! — ледено процеди Хау. — Затова бъди любезна и ми обясни как _да не си губя_ времето!
	Шизей не изпитваше абсолютно нищо, освен леко задоволство от факта, че бе успяла да се върне безпроблемно към своята обичайна методология. Вече не се чувстваше объркана, обвързана, уязвима. Всичко беше абсолютно ясно, интегралното цяло на Пустотата я обгръщаше като ръката на любящ родител.
	— Смятам, че по въпроса за Брислинг сме единодушни — започна тя. — Той ще бъде пожертван. Ти несъмнено знаеш за приема в края на месеца, нали? — Имаше предвид приема в чест на германския канцлер, за който й бе споменал Брандинг. — Ще направя така, че да бъда там с Брандинг. — Хвърли кратък поглед към Хау и добави: — От теб искам да накараш Брислинг да действа срещу мен. Няма да е трудно, аз сама ще му предоставя повода. Прави каквото си намислил, но искам в нощта на приема той да проникне в дома ми. Искам го там непосредствено след като изляза.
	Хау я гледаше дълго и изпитателно.
	— Ще намериш начин, нали? — най-сетне промълви той. — Защото разбираш, че ако не унищожа Котън Брандинг, нищо не може да спре реализацията на проекта „Кошер“! — Тръсна глава и притеснено добави: — Но действаш прекалено опасно! Приемът е само няколко дни преди разглеждането на законопроекта АСКП в Сената! — Гласът му стана тих и натежа от злост: — Значи това е последният ми шанс да видя сметката на Брандинг!
	Хау с нищо не издаваше задоволството си. Както обикновено, скандалджийската му тактика се бе увенчала с успех. Отдавна бе разбрал, че хората си вършат работата по-добре, когато са поставени на мястото си. Всички копнеят за признание, но когато го получат в прекомерна доза, бързо стават мързеливи и небрежни. Човек трябва да държи подчинените си на нокти и да ги ръководи с желязна ръка, за да извлича максимума на способностите им.
	В светлината на тези мисли Хау стигна до заключението, че Шизей е заслужила наградата си. Махна с ръка към стола и тя видя костюмчето „Луи Феро“, елегантно преметнато върху облегалката.
	— Това е за теб — каза той. — Обичам да възнаграждавам служителите си, които работят добре.
	Шизей докосна дрехата и за миг се остави на удоволствието от контакта с финия вълнен плат. После пръстите й напипаха якичката от лисича кожа, обля я внезапна вълна на отвращение — толкова силна, че дори й се пригади. Съвсем в стила на този мъж беше да й подари нещо, което _той_ харесва, нещо, което _той_ счита, че трябва да носи тя. Както обикновено беше проявил нехайство към личните й предпочитания, беше пренебрегнал отвращението, което винаги бе изпитвала от кожените облекла, създадени след жестоки убийства на невинни животни.
	Извини се и отиде в тоалетната. Погледна се в огледалото, опита се да се види такава, каквато я виждаше Дъглас Хау. Беше сигурна, че този човек може да стане опасен, ако му се позволи да разсъждава самостоятелно.
	Прокле деня, в който се беше появила във Вашингтон и бе започнала търпеливо да работи за спечелване доверието на Хау. Но необходимостта и чувството за дълг, тези могъщи „гири“ неизменно ръководеха постъпките й. А Дъглас Хау притежаваше способността да превръща дълга на хората в тежка и продължителна болест.
	За разлика от Кук Брандинг.
	Направи тази пауза, просто за да разбере защо съзнанието й пак попадна под влиянието на Кук Брандинг. Отново се върна в онова състояние на напрегнато обвързване, което пречеше на обективния подход и го подменяше с емоциите. Погледна се в огледалото. Какво става с мен?
	Прогони неспокойните въпроси от съзнанието си и си спомни колко беше щастлива в началото на операцията. Сега вече беше късно — краката й бяха стъпили на пътеката и връщане назад нямаше.


	Кусунда Икуза притежаваше малко унизителна слабост към китайската кухня, а и към един определен ресторант в Шинюку.
	Тези два факта бяха регистрирани в компютъра на Плъха. Когато влезе в ресторант „Тох-Ли“, разположен на върха на петдесететажния небостъргач Номура Секюрити Билдинг, никой не би познал в него човека, който се беше срещал с Нанги в Акихабара. Защото от главата до петите изглеждаше като преуспяващ японски чиновник — с безупречно ушит тъмен костюм, ослепително бяла риза и лъснати до блясък обувки.
	Случайно се оказа, че салонният управител е приятел на негов приятел и така Плъха получи маса в съседство с тази, която бе резервирал Кусунда Икуза.
	Самият Икуза все още не беше се появил, но на масата вече се беше разположил нисък и набит мъж, който отпиваше от чаша с мартини и преглеждаше последния брой на „Асахи Шимбун“.
	Плъха не го познаваше, но това едва ли беше от значение. Беше на седмото небе, тъй като живееше за опасността — тя бе неговия начин да се отърси от строгите окови на йерархичната стълбица, върху която се гради животът в Япония.
	Окото му не мигна, когато Танцан Нанги му възложи задачата да открие начин за компрометирането на Кусунда Икуза. Обратно — прие я с удоволствие, тъй като тя бе пропита с тежкото бреме на опасността. Плъха беше като Атлас — колкото повече го товареха, толкова по-приятно му ставаше.
	В продължение на четирийсет и пет минути след приключването на срещата му с Нанги в Акихабара, той проверяваше дали някой не се интересува от него, плавно разширявайки окръжностите на изследваната територия. Накрая тя обхвана целия квартал. Едва когато се увери, че край него е чисто, той тръгна да търси Хан Кавадо.
	Хан Кавадо бе един от най-сигурните „членове на екипа“ — така Плъха наричаше своите помощници. Обичаше този младеж и може би затова му възложи да следи действията на Джъстин Линеър — втората задача, която бе получил от Нанги.
	Намери Хан Кавадо в дъното на барчето на „Мама“, зает с приключването на рапорта си по аферата Кавабана.
	— Търся ключ към този човек — рече Плъха и се отпусна на съседното столче. Имаше предвид Кусунда Икуза. — Но по всяка вероятност ще ми трябва щанга, тъй като портата на Икуза-сан не се поддава на никакви ключове и трябва да бъде изтръгната от пантите. Няма друг начин да открием слабостите му.
	— Опасна работа — поклати глава Хан Кавадо. — Говори се, че Икуза-сан не се доверява дори на собствената си майка. Просто да не повярва човек!
	Плъха гледаше към окачения над бара пергамент.

	Човек изчезва от света като безплътните облачета по небето. Остава само мисълта.

	Хан Кавадо потърка брадичката си с длан и попита:
	— Какво знаеш за психиката на Кусунда Икуза?
	— Моят компютър съдържа факти, а не психологически портрети — отвърна Плъха. — А от тях излиза, че този тип е пълен с положителни качества и неуязвим срещу всякакви опити за изнудване. Само че на мен не ми трябва компютър, за да съм наясно с Кусунда Икуза. Той е млад, арогантен, страстно обича властта — и всичко това го прави уязвим.
	От този разговор бе изминала една плътно запълнена с интензивни проучвания седмица. И сега Плъха седеше в луксозния ресторант и чакаше.
	Когато Кусунда Икуза се появи на вратата, мъжът с мартинито сгъна вестника си, сложи го в малко куфарче от крокодилска кожа и се изправи. Поздравиха се изключително топло и на Плъха задочно бе представен Кен Ороши, президент на „Накано Индъстриз“.
	— Как е семейството, Ороши-сан? — любезно попита Икуза, докато се настаняваше край масата.
	— Всички са добре, Икуза-сан — отвърна Ороши. Изпращат ви своите поздрави и благословия.
	Плъха отбеляза, че поклонът на Ороши беше малко по-дълбок — нещо доста необичайно за човек с неговото положение и възраст (беше поне двайсет години по-възрастен от Икуза), въпреки безспорния авторитет на „Нами“. Обичаите изискваха, а възпитанието просто задължаваше Икуза да се поклони по-дълбоко в знак на уважение към по-стария човек. Но беше станало точно обратното.
	Разговорът на двамата се завъртя около голфа — истинска мания в живота на съвременните японски бизнесмени. Кен Ороши бе платил над четири милиона долара за привилегията да стане член на голф клуба „Коганей“ — най-престижния в страната, в който само месечната такса за поддържане на терена надвишаваше три хиляди долара. При това бе прередил поне стотина кандидати единствено благодарение на факта, че Икуза беше ходатайствал за него като член на Управителния съвет.
	Разговорът протичаше без любопитни за Плъха подробности и той си позволи да огледа луксозното помещение. Беше почти пълно, предимно с бизнесмени в строго облекло и чуждестранни туристи — главно американци с яки вратове и червендалести немци.
	Очите му се спряха на млада жена, всъщност почти момиче. Макар и облечено в скъпи модни дрехи, то положително още нямаше двайсет и това си личеше най-вече от ъгловатите черти на лицето му.
	Подобно на Плъха, и то седеше на близка до Кусунда Икуза маса. Кен Ороши беше с гръб към него и Плъха наостри уши, забелязал безпогрешно размяната на продължителни погледи между момичето и Икуза. Някакво оживление се мярна в погледа на момичето и то изведнъж се превърна в съвсем завършена млада дама. Лицето на Икуза не издаваше нищо, освен любезно внимание към Кен Ороши. Но пламъчетата в очите му, появили се след размяната на погледи с момичето, накараха Плъха да се заеме с внимателно наблюдение.
	Момичето беше облечено в къс жакет на бели и черни квадратчета, под който се виждаше якичката на черна блузка от изкуствена материя. Кожената й пола беше в същия цвят, на кръста й проблясваше широк златист колан, леките сандали на краката й също бяха в тон с колана.
	Гъстата й коса блестеше от гел, малката сърпообразна устица бе покрита с ярко червило. Плъха бързо стигна до заключението, че без майсторски положения грим, лицето й би било, меко казано, обикновено. Но очите й бяха умни и пълни с живот, а това бе далеч по-важно от дрехите и грима.
	На съседната маса се появиха блюда с пикантна риба и гарнирани с черен боб охлюви. Икуза приключи темата е голфа и каза:
	— Мисля, че може би ще намеря отговор на финансовите ви проблеми.
	— Направихме всичко възможно да ги скрием от погледа на обществеността и се надявам това положение да се запази — отвърна Ороши.
	— И двете страни са заинтересовани от това — кимна Икуза и деликатно измъкна от устата си тънка рибена кост. — А вие ще получите достъп до революционно нова технология за производство на компютърни чипове.
	— Да не би да ми предлагате T-PRAM на „Сфинкс“? — засмя се Ороши.
	— Да — отвърна Икуза. — Точно това ви предлагам.
	Кен Ороши остави пръчиците си за хранене и отправи невярващ поглед в очите на събеседника си.
	— Означава ли това, че „Нами“ е сложила ръка върху патента за производство на „Сфинкс“?
	— Не съвсем и не още — отвърна Икуза, после си отряза ново парче риба и майсторски го прехвърли в чинията си. — Танцан Нанги има доста сериозни затруднения й му се налага да търси обединение между „Сато Интернешънъл“ и някой от големите производители на електронни компоненти. Вашето име се появи в списъка на възможните кандидати, а аз му дадох да разбере, че „Нами“ няма да има нищо против подобно сливане.
	— Но Нанги-сан не е сам, дори не притежава технологията за производството на T-PRAM. Тя е собственост на „Томкин Индъстриз“ — компанията, която се ръководи от Никълъс Линеър. Много се съмнявам, че той ще се съгласи на някаква съвместна дейност.
	— Линеър не е фактор в тази сделка — рече Икуза и плъзна в устата си хрупкава рибя опашка. — Вие ще преговаряте единствено с Танцан Нанги.
	После разговорът се насочи към юридическата страна на въпроса и различните клаузи по бъдещия договор за коопериране. Вниманието на Плъха отново се насочи към момичето, което отпиваше от чая си с жаждата, с която лъвицата лочи кръвта на току-що убитата си жертва.
	На Плъха това му се стори доста странно, но после изведнъж си даде сметка, че момичето е насочило цялото си внимание към разговора, който се водеше на масата на Икуза. То не намаля, дори когато двамата мъже се задълбочиха в технически подробности и сложна терминология. Напротив — лицето й грееше с онази концентрация, която се появява единствено върху лицата на артистите, осветени от ярките сценични прожектори.
	Обядът приключи, чаят се изпи, деловите разговори свършиха. Двамата мъже се изправиха и си размениха поклони. Тръгна си обаче само Кен Ороши, елегантното куфарче леко се поклащаше в ръката му.
	Кусунда Икуза се облегна назад и замислено отпи глътка чай. Плъха плати сметката си и с крайчеца на окото си забеляза, че момичето става и се насочва към вратата. Икуза бързо вдигна глава, лицето му потъмня. Очите му се впиха в очите на момичето.
	Плъха не беше сигурен, но му се стори, че момичето за миг се поколеба пред този поглед, преди да се отправи към изхода.
	Пет минути по-късно Икуза плати сметката и си тръгна. Плъха го последва.
	Във фоайето за миг изгуби от погледа си едрото тяло на Икуза, после го откри — вече на тротоара. До него крачеше момичето от ресторанта и се усмихваше.
	Плъха извади миниатюрния микрофон с насочено действие, който беше негово лично изобретение и включи магнетофончето в джоба си.
	Икуза отправи многозначителна усмивка към момичето, зъбите му хищно проблеснаха.
	— Не бих искал да си толкова настоятелна — каза той.
	— „Защото не е разумно“ — добави тя с изумително точна имитация на осъдителния му тон. — Аз не съм разумна, Кусунда! Между нас трябва да съществува равновесие!
	Плъха почти подскочи от изненада като чу начина, по който момичето употребява малкото име на Икуза.
	— Не виждам никакво равновесие в нашите отношения — възрази Икуза. — Те се базират на взаимната полза, а тя никога не може да бъде балансирана.
	— Както и да яздиш дракон, нали?
	— Търсиш си белята, Килан. Понякога си мисля, че вършиш тези набези единствено, за да накараш баща ти да се обърне и да те види!
	Сърцето на Плъха заблъска лудо в гърдите му, не можеше да повярва на ушите си. Кен Ороши имаше три деца — две момчета на около двайсет години и една дъщеря на около осемнайсет. Според данните в компютъра на Плъха името на дъщерята беше Килан. И ето я пред него от плът и кръв, свързана по някакъв тайнствен начин с Кусунда Икуза. Какво става, по дяволите?
	В следващата секунда Икуза обърна гръб на Килан Ороши и изчезна в тълпата.


	Черната вулканична скала се бе забила в небето с назъбена свирепа мощ. Колко епохи бяха отминали от последния гръмотевичен гърч на планетата, бълваща облаци от огън и газ? От пламтящия ад на миналото се бе издигнала планината Ходака, обречена на лед и мраз за много хилядолетия напред.
	Този планински масив е може би най-опасния в цяла Япония. Цялото огромно пространство от Ниши на запад до Оку на североизток е изпълнено от остри като игли непристъпни върхове, чиито стръмни склонове от черен, вечно замръзнал гранит се спускат в главозамайващи пропасти. Дълбоките пукнатини по тези склонове наподобяват раните по възлестите ръце на стар боец.
	Напуканата каменна стена Такидани, надвиснала над Долината на водопадите, с течение на годините става известна е едно друго име, използвано от всички алпинисти в памет на загиналите им тук другари — „Дяволското гробище“.
	Непосредствено отвъд Такидани се издига мрачната грамада на Черния жандарм — остър като игла гол планински връх от застинала вулканична маса, покрит с лед. Страховит и заплашителен, той е истинска Касандра на Японските Алпи, роден сякаш от последното могъщо дихание на земята, изтръгнато от сърцевината на пламтящото й ядро.
	Именно тук бе доведен Никълъс като момче, именно тук трябваше да докаже на Канзацу-сан, пък и на себе си, че подготовката му е преминала добре, че е по-добър от братовчед си Сайго.
	И вероятно точно заради това беше умрял в „Дяволското гробище“, а мрачната стрела на Черния жандарм насмешливо се мержелееше във въздуха над главата му.
	Не беше усвоил добре преподаваната материя, арогантността му беше попречила да разбере, че недостатъчно е овладял тайните на нинджуцу. Сърцето му не беше пречистено. Вместо да се концентрира за състоянието на умствена олекотеност, което олицетворява Пустотата — светлата пътека към познанието, той имаше единствената амбиция да се прояви по-добре от Сайго.
	Сега разбираше, че в това отношение между двамата братовчеди не бе имало никаква разлика. Съперничеството помежду им се беше превърнало в мания — такава, каквато е обладавал Миямото Мусаши по отношение на своята „Книга на петте кръга“. И тази мания беше превърнала стремежа им към овладяване на бойните изкуства в личен, напълно егоистичен мотив. Сърцата им са били стегнати в тънка, а по-късно и в стоманено здрава мрежа на един и същи грях — омразата.
	Това откритие го разтърси из основи, вече не беше сигурен, че иска да завърши докрай трудното си пътуване. На практика нямаше никаква представа преди колко време е било написано тайното послание върху пергамента на Киоки, не му беше съвсем ясно и съдържанието му. Дори Генши — братът на танжина, да бе живял някога край Черния жандарм, нямаше никаква гаранция дали е още жив.
	Същевременно си даваше сметка, че ако се откаже от трудния преход, никога няма да разбере причините за състоянието си. Спасение няма да има и той ще изгуби всичко — Джъстин, семейството си, „Томкин Индъстриз“… Защото ясно чувстваше, че губи усет за самия себе си, а самоконтролът му се изплъзва като айсберг, насочил се към водите на океана.
	„С разбирането ще дойде и окончателното отчаяние.“
	Широ нинджа.
	Пътеката от връх Ниши към Дяволското гробище беше толкова трудна и опасна, че вече почти не се използваше от туристи. Особено след двата нещастни случая през 1981 и 1982 година, когато десет души намериха тук смъртта си. Ходака и особено Дяволското гробище останаха привлекателни единствено за ограничен кръг професионални планинари.
	Пречупено през призмата на времето, желанието на Канзацу да приключи с обучението на Никълъс на Ходака можеше да се обясни само по един начин — старият сенсей е искал да изкорени от съзнанието на момчето всяка мисъл, съзнателна или не, за съперничеството му със Сайго. Никълъс не можеше да види други причини за него.
	Черният жандарм беше царството на смъртта, той нямаше място в живота на едно още неоформено момче.
	Беше декември и дори безупречните служби по чистотата на Токио не бяха успели да извозят снега от тротоарите на града. Той лежеше струпан на купчини, почернял от сажди, омазан с автомобилни масла и проблясващ мазно с всички цветове на дъгата.
	Такава студена зима не се помнеше повече от двайсет години, но въпреки това Канзацу и Никълъс потеглиха на североизток към Ходака. Снегът се стелеше на дълбоки преспи, природата беше превърнала планината в ледена пустиня. Пет-шест метрови козирки от замръзнал сняг бяха надвиснали над проходите, през които се изкачваха нагоре. Въздухът от дробовете им моментално се превръщаше в ситни ледени иглички и оставаше да виси в мразовития ден. Небето — странно оцветено в някаква смесица между тъмносиньото и аленочервеното, изглеждаше твърдо и едновременно с това крехко като черупка на яйце.
	Никълъс беше бос. „Ледът и страхът са едно и също, беше казал Канзацу. Научиш ли се да не усещаш едното, няма да усещаш и другото.“
	Ясно си спомняше, че денят на изкачването им беше чист и кристално ясен. До онзи миг не можеше да си представи откъде се появяват ураганите. Но планинската верига с нейните дълбоки каньони, непристъпни върхове и бездънни пропасти очевидно беше онази лаборатория, в която природата приготвяше сложната смес на своя гняв, добавяйки на воля дива и необуздана сила. Тук, горе, лъчите на слънцето могат лесно да прогорят кожата на лицето и ръцете ти, но със същия успех това може да стори и снежната виелица.
	Бурята връхлетя, когато Черният жандарм вече се мержелееше в далечината. Никълъс беше приключил с приблизително половината от изпитанията, които му бе подготвил Канзацу-сан. И до днес обаче не можеше да разбере дали и бурята не беше част от тях.
	Във всеки случай, една снежна козирка с дължина над двайсет метра тежко се откърти под напора на вятъра, изскочил изневиделица от каньоните. Никълъс, който се бореше за глътчица въздух, би трябвало да усети грамадата от сняг и лед, насочила се към него, слухът му би трябвало да долови многократно усиления от ехото тътен, въпреки воя на вятъра.
	Но той беше зает с друго — бореше се с „харагей“, шестото чувство, което Канзацу го бе научил да открива в себе си. Това чувство — по същество предшественик на „Гецумей но мичи“, можеше да бъде ужасно за несвикналия с него човек. Контролирането му бе далеч по-трудно от откриването му. Никълъс все още не се познаваше изцяло, изпитваше трудност при манипулирането с „харагей“, което на практика далеч повече го дирижираше.
	Снегът и ледът го затрупаха. Бурята го връхлетя отвсякъде, той изведнъж се оказа в плен на студа и мрака. Първо го обзе паниката. Когато откри, че не е в състояние да диша, съзнанието му хаотично се завъртя.
	После паниката изчезна, кратка като светкавица в лятно небе. Тишината бучеше в ушите му. Ясно чуваше ударите на сърцето си и движението на кръвта в жилите си, многократно усилени от размерите на ледената му гробница. И странно, но именно това го оживи. Аз съм жив, каза си той.
	В душата му се появи някакъв древен инстинкт и той си наложи спокойствие. А заедно с него се появи и „харагей“. Умът му насочи навън нежните си пипалца и пред него отново се появи външният свят. Моментално усети присъствието на Канзацу и спокойствието му нарасна.
	Започна да копае, без да забравя новопридобитите си необичайни способности. Беше в състояние да „види“ Канзацу, който му показваше накъде да копае, в представите си виждаше как сенсеят копае от другата страна.
	В гробницата му имаше незначителни остатъци от кислород и те бързо се стопяваха. Въглеродният двуокис сякаш всеки миг щеше да прогори дробовете му, тялото му пареше. Остана все така концентриран в задачата, която си бе поставил, не позволяваше на страха да отвлича вниманието му. Не чувстваше студ, не се страхуваше от смъртта.
	Когато се показа като пиле от пробитата черупка на яйце, бурята го връхлетя с цялата си сила. Отворил широко уста, той поемаше неравномерни глътки живителен кислород, а Канзацу го издърпа от огромната купчина лед и сняг, прегърна го в здравите си ръце и потърси прикритието на надвесената над пътеката черна скала…
	Изправен отново върху могъщата снага на Ходака, Никълъс отправи поглед към Черния жандарм, свидетел на отдавнашния му провал. Миналото се мяркаше като едва забележимо облаче пара в съзнанието му, като парцаливо бойно знаме, пронизано от острите планински върхове… Част от него не можеше да приеме, че отново е тук. Цял живот беше вярвал, че кракът му няма да стъпи никога вече на планината Ходака.
	Но сега беше широ нинджа и всичко бе различно.
	Небето беше мътно бяло, той изпитваше чувството, че се намира в някакъв чудовищен хрущял, който го откъсва напълно от реалния свят. Далечен вой го предупреди, че вятърът се е събудил. Първите капки дъжд — едри и тежки, бръснаха лицето му като сърдита любима.
	Никълъс замръзна на мястото си. Отново, както преди много години, планината го посрещаше с буря. Вятърът духаше в гърба му, ураганът бързо настъпваше на север. Изтрещя гръмотевица, млечната черупка на небето се разцепи от ослепителна светкавица.
	След секунда вече валеше като из ведро. Не беше точно дъжд, а по-скоро нещо като градушка, примесена с едри парчета лед, откъснати от вятъра. Скри се под една надвесена над пътечката скала и изведнъж му се стори, че точно под същата скала бе намерил укритие с Канзацу преди десетки години.
	Потръпна, умората го сковаваше. Тялото го болеше на толкова много места, че вече не можеше да различи отделната болка. Белегът на главата му пулсираше и той неволно го докосна през плетената си шапка. Зъзнеше въпреки специалното алпийско яке и топлите дрехи под него. Зъбите му затракаха.
	Наоколо се спусна непрогледен мрак. Стоеше вкопчен в студената скала, щръкнала в подножието на Черния жандарм, незначителен като насекомо върху гърба на слон. Беше нищо в сравнение с дивото могъщество на планината, незначителна песъчинка, подмятана от яростните талази на бурята, нищожна прашинка в необятната вселена.
	Затвори очи и ритмично полюшна тялото си. Колко много му се искаше да заспи сред дивата вихрушка, да остане завинаги върху тялото на могъщата Ходака, да забрави страхове и притеснения, да престане борбата със зловещото състояние на духа, наречено широ нинджа…
	Чу далечния зов на сирените и част от него неволно се устреми към облекчението, към приятната забрава. Пред очите му отново се изправи смъртта — сладка и съблазнителна като първа любов, от нея се излъчваше меланхоличен зов към скъпи и забравени спомени…
	Рязко се събуди. Гърлото му беше така сухо и издрано, сякаш бе дишал сяра, а не кислород. Бавно примигна, все още не виждаше нищо от дупката, в която бе потърсил убежище. Не чувстваше краката си. Опита се да стегне мускули, удари с юмруци по бедрата си. Нищо. Беше напълно безчувствен.
	Разбра, че умира. Дори да беше в състояние да скочи на крака, щеше ли да побегне? Искаше ли? И накъде? Бурята продължаваше да реве с пълна сила, заедно с нея се спусна и нощта — тежка, непрогледна, страшна…
	Никълъс си даде сметка, че ако отново заспи, вече няма да се събуди. Напрегна ума си, принуди го да извика пред себе си отдавна избледнели спомени, да търси и най-незначителните подробности в тях. Не успя, беше уморен. Костите го боляха, трепереше от студ. Клепачите му бавно се спускаха над очите, главата му отскачаше нагоре с цената на върховно усилие, сърцето му страховито пропускаше по един такт във всеки миг, в който осъзнаваше, че се унася.
	Трепереше от ужас. Не само защото губеше съзнателен контрол над тялото си, не само защото беше безпомощен. А защото усещаше, че част от съзнанието му ликуваше с приближаването на смъртта. Започна да се бори с тази част — така, както някога се бе борил с „харагей“.
	Спомни си за Нанги, своя добър приятел. Спомни си за Лю Кроукър — приятеля, когото бе отблъснал поради собственото си чувство за вина. Спомни си за мъртвата си дъщеричка с бяло като вар лице под пластмасовото покривало на кувьоза, което не бе успяло да спаси живота и. Спомни си за Джъстин и огромната си обич към нея.
	Не издържа и избухна в ридания. По лицето му се търкулнаха кристалните сълзи на отчаянието, които бързо замръзваха по скулите, клепачите и устните му. Едновременно с това бликаха в такова изобилие, сякаш целият бе направен от горчиви сълзи…: Най-накрая всичко свърши. След емоционалната буря настъпи спокойствието.
	Празнота.
	Нищо.
	Със замръзнали по лицето сълзи Никълъс се унесе в сън. Отново се появиха гъстите изпарения и той стремително полетя сред тях. Надолу, все по-надолу…
	Докато най-сетне пред него се изправи Смъртта.


	— Ако добродетелта съдържаше своята награда в себе си, тя нямаше да бъде човешко качество — каза Танцан Нанги. — Щеше да бъде предопределена единствено за боговете.
	Ревът на дългите редици блестящи машини за пачинко беше оглушителен. Още по-добре, помисли си Плъха. Тук сме на сигурно място… — Имах предвид Кусунда Икуза — каза той.
	— Аз също — кимна Нанги. — Изглежда толкова добродетелен, просто защото това му носи полза.
	— Но не и на „Нами“, така ли? — попита Плъха.
	— Трябва да изследваме с изключително внимание мотивите на тези, които се намират в близост с източници на неограничена власт и едновременно с това проповядват алтруизъм. Човек се отнася подозрително към всичко, което му се поднася в чиста форма, но най-вече към добродетелите, тъй като те са неприсъщи на човешкия характер и никога не могат да се вградят в него без съпротива.
	Блестящият Гинза навън се къпеше в дъжд. Вътрешността на денонощното заведение за пачинко си беше все същата: ярко осветена от разноцветен неон, влажна от потта на човешките страсти. Тук никога не затваряха и това Плъха харесваше особено много. Нанги знаеше, че той често идва да играе пачинко и така най-добре се разтоварва от тежестта на особената си професия, свързана с наблюдение, проникване на забранени места и събиране на информация.
	— Възложих на един от помощниците си да прегледа записа на вирусната атака срещу компютрите ви — каза Плъха.
	— Много сме обезпокоени от нея — поклати глава Нанги. — Моите хора не стигнаха до никъде.
	— Идентифицирането на източника е моя работа — каза Плъха. — И ще ви призная, че никак няма да е лесно, Нанги-сан. Защото този вирус е създаден по съвсем нов начин. Няколко от машините за пачинко бяха свободни, но Плъха чакаше да се освободи тази, на която бе свикнал да играе. Японците бяха луди по тази игра, която наподобяваше американския флипер, но полето, по което се движеше топчето, беше поставено вертикално. Пачинко съществуваше от десетилетия, но, подобно на повечето неща в живота си, японците я харесваха най-много в съвременния й, напълно компютъризиран вариант. Някои от новите машини имаха вградени дори телевизионни екрани, за да може играчът да следи любимото си предаване, докато набира точки на таблото.
	— Винаги играя на ей онази там — каза Плъха и посочи шестата машина на седмия ред. Пред нея приключваше играта си възрастна дама, която не беше напускала заведението от часове и постоянно се местеше от една машина на друга.
	— Осигури ли охрана на Джъстин Линеър? — попита Нанги, докато Плъха се приготвяше да започне играта. Беше си купил само един жетон от касиера до входа на заведението и Нанги се попита дали наистина е толкова добър. Постигането на определен брой точки щеше да му донесе нови жетони от самата машина.
	Плъха се облегна на любимата си играчка и кимна с глава:
	— Възложих я на най-добрия си човек — Хан Кавадо, точно според вашите изисквания. Моля ви да не се тревожите повече за нея.
	— Това е просто предпазна мярка — каза Нанги. — Все още нямам представа какво иска онзи „дорокусай“, но предпочитам да бъда предпазлив. Затова настоявам за пълна сигурност.
	Плъха кимна и започна да играе. Спечели първата серия, но постижението му не бе особено високо и наградата бе един-единствен жетон. Пусна го в процепа и започна втората.
	— В мига, в който видях Икуза в компанията на Килан Ороши, аз разбрах, че във връзката им няма абсолютно нищо добродетелно — върна се на темата той.
	— Е, изявлението ти е доста категорично…
	— Отношенията между Икуза и Кен Ороши също са особени — продължи Плъха. — Макар и по-възрастен с двайсет години, Ороши се държи напълно раболепно пред Икуза.
	— Компанията му „Накано Индъстриз“ се намира в отчаяно финансово състояние — посочи Нанги.
	— Чух вече за това.
	— И си сред малцината, които го знаят — увери го Нанги. — Ороши обърна земята, за да го скрие от широката общественост. Честно казано, не мога да разбера защо още не е банкрутирал. Единственото, с което разполага в момента, е един наистина великолепен научноизследователски отдел. Готов съм да жертвам лявата си ръка за някои от гениите, които работят там. Всъщност, именно това ме накара да си спомня за „Накано“, когато Икуза започна да ме притиска. Веднага след сливането възнамерявам да използвам правото си на притежател на контролния пакет на „Накано“ ще стане моя собственост. Така ще получа не само разширението, което ми е необходимо, но и хиляда квадратни метра великолепни лаборатории заедно с опитния персонал — нещо, от което „Сфинкс“ отчаяно се нуждае. При това ще го получа почти без пари.
	— Извинете, че ви задавам такъв въпрос, но защо ви бях необходим аз? — вдигна глава Плъха.
	— За застраховка — отвърна Нанги. — Нямам намерение да подценявам Икуза-сан. Не искам никаква намеса от негова страна или от страна на „Нами“, когато започна да действам.
	Плъха изгуби втората игра. Видял изражението на лицето му, Нанги загрижено попита:
	— Какво те яде отвътре?
	— Килан Ороши — отвърна Плъха. — Не е пионка, както предполагах. Освен това не мога да определя дали действията й са спонтанни, или преднамерени.
	— Какво общо има това с мен?
	— Не зная — поклати глава Плъха. — Може би сте прав, като подозирате, че това е просто непредпазлива постъпка от страна на Икуза. Той мисли, че тя се тика в ръцете му, само за да унижи баща си, когото дълбоко мрази. Но аз се чудя дали тя и само тя прави на глупак великия Кусунда Икуза?
	— Интересно, много интересно — проточи Нанги. — Но за проучване от такъв вид човек трябва да разполага с неограничено време. За съжаление аз го нямам и съвсем скоро ще трябва да подпиша договор за сливане с „Накано“. Икуза работи много по-бързо, отколкото бях очаквал. Проектодоговорът вече е готов и юристите ми работят по него. Продължавай да наблюдаваш Икуза. Играта му с дъщерята на Кен Ороши е интересна, но нищо повече засега. Имам нужда от нещо, което би разрушило напълно неговата репутация, при това, без да разваля приятелството му с Кен Ороши.
	— Икуза не играе комар — започна Плъха. — Няма дългове, не взема подкупи, съветите му винаги са безплатни. Ерген е и винаги проявява благоразумие.
	— Не допускай грешката да смесваш „татемае“ — фасадата, с благоразумието — поклати глава Нанги. — Кусунда Икуза е умен мъж, който се крие зад добродетелите си така, както октоподът — зад мастилената течност на пипалата си. Връзката му е дъщерята на Кен Ороши не е случайна. А това не е постъпка на благоразумен човек. Прилича ми по-скоро на постъпка на един прекалено влюбен във властта мъж: постъпка, която пречи на разсъдъка му.
	Плъха плъзна ръка по страничния плот на машината и направи нещо, което остана скрито от погледа на Нанги. Пред него се отвори някакво чекмедже и той измъкна два жетона оттам. Ето каква била работата, помисли си Нанги. Той бил просто измамник!
	— Все пак не мога да се отвърна от чувството, че изпускаме нещо важно — рече Плъха и невъзмутимо продължи играта си. — Или пък разглеждаме ситуацията от погрешен ъгъл.
	— След смъртта на императора властта на „Нами“ се увеличи хилядократно — каза Нанги. — И тази група стана опасна за Япония. Това недвусмислено се потвърждава от натиска, оказван върху мен. Затова в крайна сметка аз трябва да дискредитирам именно нея. Съборим ли Икуза, „Нами“ ще го последва!
	— А дали имаме право на това?
	— „Нами“ не съществува нито за Япония, нито за императора — хладно отвърна Нанги. — Тя е човешко творение и в това се крие нейната сила. Единствената й цел е да заграби цялата власт в тази страна и да я разпредели между своите членове. Замислена като страж на властта, тя постепенно губи фасадата си на талисман и започва да изпитва глад. Пламъкът е най-опасен, когато започва да съществува сам за себе си и престава да осветява пътя на другите.
	— Но въпреки това пред него се прекланят министри и президенти на едни от най-големите компании в света.
	— В такова общество живеем — поклати глава Нанги. — Хората винаги са се страхували от неизвестността, а Япония без император е един голям въпросителен знак. „Нами“ се стреми да извлече облаги от несигурността на нацията. Нейните членове са хищници, които добре познават вонята на мършата, от която се хранят.
	Очите на Плъха, не се отделяха от малкото стоманено топче, което лъкатушеше по вертикалното поле на пачинко.
	— Може би сте прав, че крайната ни цел, трябва да е „Нами“ — промърмори той. — Но в този момент просто не мога да мисля за нищо друго, освен за тайнствената връзка между Кусунда Икуза и Килан Ороши.
	— Няма да те уча как да си вършиш работата — рече Нанги. — Но все пак те моля да бъдеш крайно внимателен, Пак. „Нами“ е изключително опасна групировка, тя е над всякакви закони, защото самата тя е закон. Помни, че те искам жив и до себе си, а не мъртъв и захвърлен в някой заден двор!
	Плъха постигна максимален брой точки и получи цял куп жетони за игра.


	Дейвид Брислинг гледаше през открехнатата врата Дъглас Хау, който разговаряше по телефона. Сърцето му се гърчеше от ревност. Проклета японска кучка, помисли си той. Откакто успя да се промъкне в обкръжението на Хау, нищо вече не е както преди. Направи опит да потисне пристъпа на остра завист, но точно в този момент Шизей се появи на прага и той не можа да се сдържи.
	— Защо не присъствах на вашия разговор? — избухна той. — Нали уж аз ръководя операцията?
	— Питай шефа си! — хладно го отряза Шизей, после включи ослепителната си усмивка и вдигна костюмчето пред лицето на Брислинг: — Видя ли какво ми е купил Дъги? Сигурно му е струвало цяло състояние! — Видя как лицето на Брислинг поруменява и избухна в смях. — Проблемът при теб е, че си чалнат! — просъскаха весело разтегнатите й устни. — И не мога да разбера какви функции изпълняваш! — Лицето й заплашително се приближи до смутения Брислинг: — Защо те държи Дъги, а? Може би, защото го разсмиваш? Или да му носиш костюмите на химическо? Трябва да приемеш действителността такава, каквато е, момчето ми! Ти си просто един хлапак, попаднал в света на възрастните. И винаги ще си останеш такъв! — Засмя се на пребледнялото му от безсилен гняв лице и го заряза.
	Хау разговаряше с генерал Дикерсън, едно от протежетата му в Пентагона. Срещнал погледа на Брислинг, той му направи знак да се приближи и покри слушалката с ръка.
	— Искам да свършиш една работа.
	— Каква? — сопна се Брислинг. — Може би да отскоча до химическото, а?
	Главата на Хау рязко се вдигна, ръката му освободи мембраната.
	— Генерале, ще ви се обадя по-късно — промърмори в слушалката той и прекъсна разговора. — Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изрева срещу Брислинг той.
	— Само повтарям това, което току-що ми каза японската кучка — намръщено отвърна Брислинг и проследи с очи шефа си, който излезе иззад бюрото и посегна за сакото си. В приемната дрънчаха телефони, секретарският екип на Брислинг се справяше безупречно е маловажните проблеми.
	— Хайде — подкани го Хау. — Трябва да ида в S-1 да се видя със Стедман. — Имаше предвид Джон Стедман, доайена сред сенаторите на Капитолийския хълм. Откакто тази страна бе станала република, нейните политици винаги бяха мечтали за едно от седемдесет и петте „скривалища“ в сградата на Капитолийския хълм. „Животът започва на S-40“, обичаше да казва Хау, сам лишен от тази привилегия. Но Брандинг я имаше отдавна и това беше нещо съвсем в реда на нещата при неговото влияние и връзки. Което пък караше Хау да зеленее от завист.
	— Остави Шизей на мира — каза сенаторът, докато Майкъл ловко се включваше в оживеното движение. — Тя не е твоя грижа.
	— Винаги така казвате — въздъхна Брислинг. — Знаете ли, че ви нарича „Дъги“?
	— Ами! — погледна го остро Хау, после въздъхна и поклати глава: — Пошегувала се е, Дейвид, просто е искала да те подразни… Господи, понякога не ти вярвам и това си е!
	— Нищо! — стисна зъби Брислинг и една вена едва забележимо запулсира на слепоочието му. — Искам да зная какъв точно е нейният статут тук!
	Не можеше да повярва, че Шизей е влязла дълбоко под кожата на сенатора, ненавиждаше я още от мига, в който Хау започна да я използва. Ненавистта му постоянно се засилваше и начинът, по който му беше говорила преди малко, сложи капак на всичко. Никога нямаше да й прости, никога!
	— Шизей е слуга, Дейвид — сви рамене Хау. — Точно като всички останали всеотдайни и патриотично настроени слуги, които ми помагат да плувам в опасните води на вашингтонската политика. — На лицето му се появи дяволито изражение, дълбоко в душата си се забавляваше от откритата ревност на Брислинг.
	— Оставете тези фъшкии за пресата! — възбудено викна младежът. — Тя няма нищо общо е нас и вие много добре знаете това!
	— Така е — призна Хау с някаква странна смесица от задоволство и озлобление в гласа. — Само козинката между краката й струва повече от всички ви, взети накуп! — Беше му дошло до гуша от мърморенето на Брислинг. На практика още не го беше уволнил единствено заради ролята му на жертвено агне. Брислинг си беше пионка по рождение и винаги ще си остане такъв. Ще го изхвърля в момента, в който престане да ми бъде полезен, твърдо реши Хау.
	Наведе се напред, вдигна слушалката на радиотелефона и в продължение на няколко минути разговаря с генерал Дикерсън. После, изпитващ странната необходимост да се погаври още малко с помощника си, той се приведе напред и доверително прошепна:
	— Ще ти разкрия една малка тайна, Дейвид. Понякога козинката й е далеч по-умна от цялата ви банда, да знаеш!
	Купето на лимузината се разтърси от гръмотевичния му смях, сълзи бликнаха от очите му.
	— Можете да си правите шеги колкото щете! — нацупено отвърна Брислинг. — Но аз не й вярвам и не мога да разбера защо вие й вярвате! Ясно виждам как ви върти на малкото си пръстче, докато вие си въобразявате, че става обратното! Първоначално възнамерявахте да я използвате и в това нямаше нищо лошо, но нещата се развиват в съвсем различна посока. Тя влезе под кожата ви, зарази кръвта ви! Отрупвате я с подаръци и съм сигурен, че я искате! Искате я лудо, още в мига, в който се завърти около вас! Ето _това_ вече е власт! _Това_ означава пълен контрол!
	— Свърши ли? — хладно попита Хау, вътрешно побеснял от гняв. Какво си въобразява този пикльо? Шизей беше съвсем права — Брислинг е обречена на пожертване фигура. Овладя яростта си с огромно усилие на волята. — Току-що изпратих кучката да убеди Брандинг, че трябва да я вземе със себе си на официалния прием, който Белият дом ще даде в края на месеца в чест на германския канцлер. И там ще го съсипя завинаги. Затова трябва да прекъснеш малката си операция в института „Джонсън“, имам друга работа за теб.
	— Мразиш Шизей и си убеден, че влияе на моите преценки. Може би си прав, може би наистина е време да разберем цялата истина за тази жена. — Пусна една топла усмивка, накара чертите си да излъчват максимално доверие: — Това е задачата, която ти възлагам, Дейвид. Зная, че мога да ти имам пълно доверие. По една случайност зная, че Шизей държи цялата си секретна информация у дома, в спалнята си. Искам от теб да я изчакаш да отиде на този прием с Брандинг и веднага след това да проникнеш в дома й и да прибереш тази информация.
	— Но… — Лицето на Брислинг притеснено се разкриви. — Това означава да вляза с взлом в дома й…
	— Не разбирам какво искаш да кажеш, Дейвид — многозначително вдигна вежди Хау. — Използвай собствената си глава — това е единственият начин да си пробиеш път в град като този! — Обърна глава към прозореца и се загледа в редицата от паметници, точеща се край колата. Изпита чувството, че всички го поздравяват. — Струва ми се, че ти давам точно това, което искаш — шанс да ми докажеш колко струваш наистина… — Обърна се към помощника си и го дари с най-бащинския си поглед. — Досега съветите ми винаги са ти били от полза, нали? — попита. — Аз бях този, който те измъкна от клоаката на Сената, аз бях този, който те направи нещо по-различно от дребен чиновник. Сторих го, защото ясно виждах потенциалните ти възможности. — Доброжелателната му усмивка се разшири и ръката му се прехвърли през раменете на Брислинг: — Слушай какво ще ти кажа, Дейвид… Ти се изкачваш нагоре, момче. Днес си изпълнителен директор в личната ми канцелария, а утре… Кой знае какъв ще бъдеш утре, Дейвид?…


	Смъртта си имаше име.
	Никълъс отвори очи и смаяно ги закова в лице, което никога не бе се надявал да види отново.
	— Канзацу-сан? — Гласът му бе дрезгав, едва доловим шепот. — Наистина ли си ти? Бълнувам ли? Мъртъв ли съм?
	— Не си мъртъв — отвърна първият му сенсей по нинджуцу. — Но не си и жив. Все още…
	Никълъс виждаше единствено лицето му и с удивление отбеляза, че то бе съвсем същото, каквото бе при последната им среща в далечната 1963 година. Невъзможно, помисли си той. Но мислите му бяха объркани и неясни, все още в плен на вечния лед.
	— Къде сме?
	— В Лимбо — отвърна Канзацу. — Домът ми на Черния жандарм.
	— Дом?! Тук, на върха?! — Колко странно звучи гласът ми, Господи! Кухо и някак безжизнено…
	— Лимбо е мой дом, но е по-скоро нещо като убежище. Можеш да мислиш за него като за манастир — свято място на сила и тишина. — Очите на Канзацу потънаха в неговите: — Нима не се нуждаеш точно от такова място, Никълъс?
	Никълъс се опита да кимне в знак на съгласие, но вместо това потъна в дълбок сън. Сънува Черния жандарм, издигащ се от дълбините на собствената му душа.


	Две седмици след завръщането си във Вашингтон Котън Брандинг заведе Шизей в института „Джонсън“. Едва сега бе успял да намери пролука сред многобройните си задължения в Сената.
	Институтът, мечта за най-добрите студенти от МИТ и Станфорд, се помещаваше в голяма тухлена сграда, строена още в началото на века. Някога тя се е намирала в полето, но днес вече бе в центъра на Вашингтон, на „Девъншайър Плейс“, само на една пряка от моста на „Кънектикът Авеню“.
	Фактът, че сграда, строена някога за изложение на произведения на изкуството, днес се използваше за изключително сложни лабораторни изследвания, говореше повече за столицата на Съединените щати от всички произнесени в Сената речи, взети заедно.
	Макар външният й вид да беше все така красив, вътрешността й отдавна бе изгубила своята привлекателност. Котън Брандинг, който приемаше модернизацията като нещо обикновено, продължаваше да мисли, че институтът „Джонсън“ е център на вселената — не по-малко красив от останалите музеи по света.
	Дойде да присъства на демонстрацията на последните постижения на проекта „Кошер“. Демонстрация, организирана специално за него, тъй като разработките продължаваха да се намират в експерименталната си фаза. Въпреки това беше взел и Шизей със себе си, вероятно защото се гордееше с работата между тези стени — работа, която до немалка степен отговаряше на собствените му амбиции.
	Влязоха в продълговатото преддверие, стъпките им закънтяха по мраморните плочки на пода. Сградата беше оборудвана с изключителна охранителна система, истинско произведение на изкуството. Шизей даде на дежурния служител всички основни данни за себе си — имена, дата и място на раждане, месторабота. С интерес наблюдаваше как една млада жена ги въведе в екрана на своя компютър, изчака частица от секундата и принтерът започна да бълва обратна информация за посетителката, включително и снимка. Младата жена подаде информацията на дежурния служител, който внимателно я прочете и още по-внимателно се взря в гостите. Кратко кимване им показа, че трябва да минат през проверката на металния детектор, като предварително тя предупредиха да опразнят джобовете си. Чантичката на Шизей бе проверена на рентген заедно със съдържанието на джобовете им. После Шизей трябваше да свали бижутата си, за да бъдат подложени на спектрометричен анализ.
	Снеха отпечатъци от пръстите им, след което ги накараха да погледнат в окуляра на някаква извита машина, която заснемаше шарката на ретината им и автоматически я сравняваше с оригинала в своята памет — в случая това стана само с очите на Брандинг.
	После казаха по няколко думи пред малка решетка в стената. Зад нея имаше сложен компютър, който записваше и съхраняваше в паметта си пълния спектър на гласовата им характеристика.
	Най-сетне получиха по една оформена с помощта на лазер табелка, чийто невидим код им позволяваше еднократен достъп в сградата.
	— Това ли е всичко? — попита ехидно Шизей, докато дежурният с жест ги покани да влязат.
	Брандинг едва доловимо се усмихна.
	— Ако се върнеш следващия месец, положително ще ти се наложи да дадеш и кръв. Чух, че работят върху проблема за незабавна идентификация с помощта на червените кръвни телца.
	Доктор Рудолф — висок и слаб мъж с тънки мустачки и изразителни вежди, ги очакваше зад втория пункт за компютърна проверка. Голата му глава блестеше като билярдна топка, само край ушите и врата се забелязваха остатъци от рядка, прошарена коса Шизей беше сигурна, че в свободното си време човек като него отглежда кучета или рози — толкова спокоен и търпелив й се стори той. Очите му ги огледаха с вниманието, с което гледаха, лабораторните уреди, сухата му ръка стискаше здраво. Брандинг му представи Шизей и доктор Рудолф разсеяно кимна с глава.
	— Пушите ли? — обърна се към нея той. — Не? Чудесно, тук това е строго забранено.
	После се обърна и ги поведе по тих и безлюден коридор. Дискретното осветление и дебелите килими са много по-подходящи за кабинета на някой министър, _помисли_ си Шизей.
	Доктор Рудолф отвори едва врата и се отдръпна да ги пропусне пред себе си. Помещението приличаше на заседателна зала с голяма овална маса в средата и редица от столове с високи облегалки около нея. Пред всеки от столовете имаше стъклен пепелник, гарафа за вода с цвят на мед, две чаши, бележник и писалка. В средата на голямата маса — там, където обикновено се поставят цветя, беше монтирана продълговата черна кутия от пластмаса. Върху горната и част имаше три реда различно оцветени бутони и няколко металически превключватели.
	— Сядайте — лаконично ги покани доктор Рудолф.
	Шизей се огледа. Едната от стените на помещението беше изцяло от чисто бяла пластична материя, върху която бе гравирана подробна компютърна карта на земята. Всичко останало имаше съвсем обичаен вид. Тя изпита леко разочарование, тъй като бе очаквала да види сложна лаборатория.
	— Както вече сте информирани, проектът „Кошер“ има за цел създаването на изкуствен интелект по съвършено нов, бих казал революционен път — започна доктор Рудолф. — В тази насока са правени немалко опити, дори в този момент някои от тях продължават. За съжаление всички те са обречени на провал. С изключение на „Кошера“. Защото създаването на изкуствен интелект е невъзможно при използването на конвенционални компютри. Тези тромави апарати могат да ни помогнат например при поставянето на правилна диагноза за лечение и други неща от подобен характер, но извън експерименталните лаборатории са безсилни дори в изпълнението на такива рутинни задачи като разпознаване на определени форми и тяхната промяна. Казано с две думи, компютърните процесори или мрежата от такива процесори, предварително програмирани да извършват определени операции, не могат да създадат универсален изкуствен интелект.
	— За постигането на тази цел е необходим мозък. А какво представлява той? Милиарди неврони — човешкият еквивалент на процесорите — които извършват едновременно огромно количество разнообразни операции. Именно това е и нашата цел тук — да събираме и съхраняваме информация по начина, по който това върши човешкият мозък — едновременно и същевременно с това при осигуряване на безкрайно разнообразие. Оттук идва и името на проекта — нашата система твърде много наподобява клетките на пчелните пити в кошера.
	Доктор Рудолф потърка ръце и добави:
	— Но стига приказки. Аз съм те извикал тук за демонстрация, Кук. — Кимна към пластмасовата кутия в средата на масата и добави: — Вземи, ако обичаш, дистанционното управление.
	— Предпочитам приятелката ми да вземе участие в демонстрацията — рече той.
	— Както желаеш — кимна Рудолф, натисна някакъв бутон и осветлението угасна. Едновременно с това стенната карта се заля от ярка светлина, сякаш се намираха в бродуейски театър. Няколко точки върху нея започнаха да пулсират. — Намираме се в Центъра за ръководство на военните операции, разположен под Белия дом — информира ги ученият. — Задействана е системата за антиракетна защита, което означава, че срещу Съединените щати са изстреляни няколко балистични ракети от три различни площадки. — Червените точки мигаха и се приближаваха към тях, едновременно с това се появиха жълти мигащи светлини, които посочваха точното място на изстрелването — на съветска територия, край югозападното крайбрежие на Сибир.
	— И аз трябва да определя дефанзивната или офанзивната тактика с помощта на „Кошер“, така ли? — попита Шизей, без да сваля очи от разноцветните копчета по черната кутия.
	— Не — поклати глава доктор Рудолф. — В ръцете си вие държите стратегията на руснаците. Естествено, работата ви ще се подпомага от конвенционални компютри. Дори ще видите съветите, които ви дават на малкия екран до кутията. Но сама трябва да решите как и кога да изстреляте втората, а ако оцелеете — и третата серия ракети.
	— Ако оцелея ли?
	— В момента защитата на Съединените щати е поверена изцяло на компютъра „Кошер“ — отвърна доктор Рудолф. — И Третата световна война е вече в ход.
	Червените точици на руските ракети вече бяха изминали половината от разстоянието до целта си. Шизей видя как срещу тях се издигат зелени точици. Миг по-късно започнаха серии от жълто оцветени експлозии, показващи, че вражеските ракети са взривени в атмосферата.
	Шизей изстреля втора, двойно по-голяма вълна от нападателни ракети, а после поиска съвет от компютрите. Вдигна очи точно навреме, за да види как рояк от зелени светлинки се бе насочил към територията на СССР. „Кошерът“ бе успял да защити Америка и вече отвръщаше на удара с удар.
	Натисна бутона за идентификация на ракетите, получи я и поиска система за защита. Зачака, обзета от нетърпение. Зелените точици се приближаваха все повече до целта си. Вдигна няколко ескадрили бомбардировачи, раздели ги на четири и ги отправи срещу врага. В отговор видя оранжевите точици на американските изтребители, излетели незабавно от самолетоносачите, разположени в океана. Нима всичко това се вършеше от „Кошера“? Нима той беше гениалният стратег, който предвижда всеки ход от нейна страна? Не, това не е възможно!
	Отново потърси съвет от компютрите си, после отчаяно включи в действие атомните подводници и автоматичната антиракетна система на Съветския съюз. Идентификациите се превърнаха в пълноводна река, компютърът не успяваше да ги обработи, тя самата не знаеше коя бойна единица да защитава. Все пак компютрите й успяха да взривят няколко от американските ракети по време на полет, но останалите достигаха целите си и Шизей виждаше как собствените й площадки една по една излизат от строя. Още преди да се осъзнае, ескадрили от бомбардировачи „Стелт“ блокираха атомните й подводници. След това Москва бе изтрита от лицето на земята, а на нейно разположение останаха само няколко бомбардировача. Какво да правя, безпомощно се запита тя и усети, че започва да се поти.
	— Достатъчно ли ви е? — попита доктор Рудолф и гласът му изкънтя в тишината на стаята.
	— Да — отвърна прегракнало Шизей и отблъсна черната кутия по-далеч от себе си. — Но колко убедително може да прозвучи всичко това? Аз не разбирам нищо от ракети и антиракетни системи. Докато „Кошера“ разполага с цялата възможна информация по този въпрос.
	— „Кошерът“ знае точно толкова, колкото знае компютърът, който беше на ваше разположение — отвърна доктор Рудолф. — Тук му е мястото да добавя, че той е изключително точно копие на онзи, който действа в Кремъл.
	— Но разликата… Разликата е смазваща! — прошепна Шизей.
	— Точно, така — невъзмутимо кимна доктор Рудолф. — Все едно, че един и същ тест за интелигентност се предлага на съвременен човек и праисторически динозавър. — После потърка ръце и попита: — Как беше демонстрацията, Кук?
	Брандинг се разтапяше от щастие. Вече всичко беше в ръцете му, просто можеше да го пипне. Компютърът „Кошер“, за който бе рискувал цялата си кариера, вече беше действителност! Рудолф и гениалният му екип бяха успели да го измъкнат от неясната теория, бяха го подложили на далеч по-тежки изпитания от първоначално планираните. Брандинг беше присъствал и на тях, тогава чувстваха, че имат основания да продължават и нищо повече. Докато това тук вече беше успех, огромен успех! Компютърът можеше да говори, отначало отделни думи, после изречения и цели параграфи. Мозъкът му е жив, той е тук и е изцяло на негово разположение.
	— Какво ще кажеш, Шизей? — попита Брандинг, задавен от силата на емоциите.
	— Аз… — Шизей все още не беше се отърсила от смайването. — Възможно ли е да го видя този „кошер“?
	Доктор Рудолф погледна към Брандинг:
	— Ти решаваш, Кук. Тя е твой гост.
	— Добре — кимна сенаторът.
	Самият „кошер“ се оказа скрит три етажа по-долу, под мазето на стогодишната къща. Там бяха използвали доста експлозиви, за да пробият солидната скала, върху която се държаха основите. Когато Шизей го видя в средата на секретната лаборатория, тя все още не можеше да повярва на очите си.
	— Хайде, стига! — извика тя. — Та това тук е голямо колкото джобното ми тефтерче! Не може да бъде онзи могъщ компютър!
	— Може и още как! — грееше от задоволство доктор Рудолф. Ръката му се насочи към странния триизмерен осмоъгълник, чиято повърхност беше изцяло от медно-берилиева сплав. — Това е „Кошера“! Това е вашият противник по време на неотдавнашната симулация на Третата световна война! Сега сте убедена, че името му е подбрано изключително подходящо, нали? Той наистина е един свръхинтелигентен мозък, един истински изкуствен интелект. Няма нищо общо с човешката ни представа за подобни машини, която винаги е свързана с отделните елементи. Неговите елементи са милиарди, но работят едновременно и в пълен синхрон. За създаването му беше необходима изцяло нова, наистина революционна технология. Резонансните му чипове са направени не от силикон, не дори и от най-съвременните свръхпроводникови материали — алуминиево-галиевите арсениди. За нас дори тази технология е стара. „Кошера“ работи изцяло с мултилазерни чипове и сами имахте възможност да се уверите в тяхната работа — изпращахме кодирани светлинни сигнали със скорост, която се измерва с време, равно на една десетмилиардна част от секундата. Те се превръщат обратно в електронни сигнали чрез особен пласт от монокристални диаманти. В резултат разполагаме с чип, който не само обработва информацията с умопомрачителна скорост, но и я изолира от огромното количество топлина, което се отделя при обикновеното осъществяване на подобен род операции. Накратко казано, в сравнение с този кошерен мозък, всички останали компютърни системи изглеждат смешно тромави.
	— Затова нямах никакъв шанс срещу него — поклати глава Шизей.
	— Дори Джордж Патън на върха на славата си не би имал по-голям шанс от вашия — увери я доктор Рудолф.
	— Но защо вече не се използва, след като е толкова бърз, интелигентен и умее да планира всичко? — попита Шизей.
	— Току-що проведената демонстрация е началото — отвърна доктор Рудолф. — По принцип трябва да бъде държан в нещо като карантинен период, все още разработваме някои второстепенни проблеми. Защото „Кошера“ все още не е компетентен във всички области на живота.
	— Не се ли страхувате, че някой може да се добере до този изключителен мозък? — попита Шизей.
	— О, не — ослепително й се усмихна доктор Рудолф. — Освен системата за сигурност, с която вече имахте възможност да се запознаете, и която, бих добавил, е само малка част от общата ни система за сигурност, „Кошера“ е програмиран със своя _вътрешна_ система за сигурност, която изключва както възможността за непозволено проникване в него, така и вирусни атаки от всякакъв вид. Мога да ви уверя, че рожбата на Кук Брандинг е напълно обезопасена!
	— „Кошера“ е _твоя_ рожба — поправи го Брандинг. — Аз съм само кръстникът.
	— Благодаря, Кук — сведе глава доктор Рудолф. — Елате в кабинета ми, кафето сигурно е готово. Ще си позволя да ти отнема малко време с финансовите изисквания за следващата година…
	— Шизей?
	— Идвам, Кук. — Очите й все още не можеха да се откъснат от фантастичната машинка, която беше в състояние да мисли като човек. Направи крачка към тях, но десният й крак изведнъж се подгъна и тя почти се просна по очи. — Добре съм, добре съм — размаха ръце по посока на разтревожените мъже тя. — Просто трябва да продължа боса!
	Обърна се с гръб към двамата мъже, събу обувките си. От вътрешността на счупеното токче измъкна малък цилиндричен предмет и светкавично го пъхна под плота на масата, върху която бе поставен „Кошера“. С бясно блъскащо сърце усети как лепкавата повърхност на цилиндърчето захваща здраво дървото, точно под осмоъгълната форма на компютъра. В следващия миг вече се беше извърнала към тях и щастливо се усмихваше:
	— Кафе! Чудесно! Просто умирам за една чаша!


	Късно следобед Томи Язава се върна в полицейското управление. Целият ден бе разпитвала помощниците на доктор Ханами и доктор Муку — персоналът в лабораториите и рентгена, изобщо всички, които са били в тесен контакт с двата кабинета. Прегледа и списъците с пациенти на двамата лекари за предишните шест седмици, търсейки нещо, което да я насочи към самоличността на убиеца.
	От начина, по който бяха извършени престъпленията, беше ясно, че убиецът се е познавал с жертвите си. Това особено ясно личеше в случая с доктор Муку, който беше убит отблизо и без да оказва съпротива. Томи не можеше да си представи как някой, дори страховитият нинджа, с когото сама се бе сблъскала, ще проникне в кабинета на психиатъра и ще му вкара в окото цигара, натъпкана с фосфор. Именно фосфор беше открил лабораторният анализ върху лицето на доктор Муку. В заключение се казваше, че „силен пламък е проникнал през външната и вътрешната обвивка на ретината, очния нерв и очното дъно“. С други думи — пламтящият край на цигарата бе пробил цялото око и бе стигнал до мозъка, причинявайки бързата му смърт.
	Според заключението на съдебния лекар, а и според това на самата Томи, убиецът не само се е намирал в близост до своята жертва, но е действал светкавично и изненадващо. Дрехите на доктор Муку не носеха следи от борба, не бяха дори измачкани. Кабинетът му беше безупречно подреден, нямаше никакви следи от борба. Заключение: Муку е познавал своя убиец. Предположение: Ханами — също.
	Останалата част от следобеда Томи прекара с телефон в ръка. Търсеше познати и приятели на Ханами, опитваше се да ги свърже с тези на Муку, да намери нещо общо между тях. Беше поискала подробен доклад за семействата на двамата лекари — не защото очаквате да открие нещо важно, а просто защото бе свикнала да върши работата си както трябва и нищо да не пропуска.
	До този момент бе научила, че Муку е бил вдовец, а Ханами е живял в отлична хармония със съпругата си. И двамата са били бездетни.
	Когато приключи с набирането на номерата по списъка си — успя да открие едва една трета от хората в него — тя остави телефона и отиде при Сенжин. Имаше нужда от съвет, а в сведенията се споменаваше, че той лично се е консултирал на няколко пъти с доктор Муку относно заподозрени в убийства хора.
	Смрачаваше се, повечето служители от дневната смяна вече си бяха тръгнали, голямата сграда бе далеч потиха. Но Сенжин си беше в кабинета.
	— „Психопатията не е лицето на злото“ — така каза веднъж доктор Муку — отговори на първия й въпрос той. — „Тя е по-скоро лъч светлина, долетял до нас от отдавна забравен фар. Психопатът може да приеме и търпи край себе си единствено самотата“… — Сенжин бавно кимна с глава: — Да, помня отлично Муку-сан. Смъртта му е голямо нещастие за нашия отдел. Благодарение на неговите познания за психиката на престъпниците аз успях да идентифицирам, изолирам и заловя Курамата, Шигеюки и Тоширох — трима от най-търсените терористи в тази страна.
	— Какъв човек беше той? — попита Томи.
	— Муку-сан ли? — сбърчи чело Сенжин. — Трудно е да се каже. Беше изключително умен, разбира се, но и някак, бих казал, вглъбен… Не търсеше самоизявата, по моя преценка не беше от добрите оратори… Силата му беше в разсъдливостта.
	— От това, което съм събрала до момента, личи, че не е имал много приятели.
	— Бих се учудил, ако беше обратното — каза Сенжин. — Макар и изключително умен, Муку-сан беше доста упорит и своенравен човек. Силно се съмнявам, че с този характер би могъл да има близки приятели.
	— Можете ли да ми разкажете малко повече за него?
	Сенжин стана и излезе иззад бюрото си.
	— В тази връзка искам да ви питам какво става с Никълъс Линеър. Върнал ли се е в Токио?
	— Доколкото знам — не — отвърна Томи. — Никой не знае къде е, и в това отношение изпитвам нещо като облекчение. Защото „Червената армия“ едва ли ще успее да го докопа.
	— Да се надяваме — отвърна Сенжин. — Макар че на ваше място не бих го изпускал от погледа си. Ще ви дам един съвет — открийте го при възможност веднага!
	Той се беше изправил толкова близо до нея, че гърдите й почти го докосваха. Лицето й пламна, ноздрите й се разшириха. Пое дълбоко аромата на мъжкото му тяло, сякаш бе никотинов дим. Изпита остро чувство на срам. Не от еротичните си видения, а от факта, че не бе се дръпнала още в началото, както би трябвало да постъпи. Въпреки всичко не помръдваше.
	— Как се чувствате, Томи-сан? — попита я Сенжин. — Неотдавна преживяхте сериозен сблъсък…
	Чула го да произнася малкото й име, тя усети как по гърба й залазиха мравките на възбудата. Това също беше неблагопристойно поведение — нелюбезно поради интимната нотка, която внушаваше. Но Томи не успя да открие обида в душата си.
	— Чувствам се достатъчно добре — отвърна тя с леко потрепващ глас. — Разбира се, ако не обръщам внимание на някои натъртени места по тялото си. — Установи, че й е трудно да си поеме дъх, но въпреки това добави: — С интензивна работа ще забравя кошмарите. — Сърцето й лудо блъскаше.
	— Виждам, че основателно съм се тревожил за вас — каза Сенжин, протегна ръка и повдигна брадичката й. — Вие сте изключително всеотдайна служителка.
	Коленете на Томи омекнаха от докосването му. Безмълвно се помоли на боговете да не изгуби съзнание. В кабинета изведнъж стана много горещо. А после дъхът й окончателно замря, тъй като главата му бавно се приведе надолу и устните му се впиха в шията й. Устата й се разтвори, клепачите й затрептяха. Чу го да прошепва името й, някъде далеч-далеч.
	— Ела — едва чуто каза той и тя мълчаливо се подчини. Той я изведе от кабинета си и тръгна пред нея по почти пустия коридор. Вкара я в едно малко помещение, което се използваше за склад.
	Затвори вратата зад себе си и превъртя ключа. От малкото прозорче високо на насрещната стена се процеждаше слаба и разсеяна светлина. Томи усети как някакви рафтове зад нея се впиват в тялото й. Беше толкова тясно, че никой от тях не можеше дори да се обърне.
	— Какво… Какво става? — объркано прошепна тя, макар тялото й чудесно да разбираше всичко. Вътре в себе си тя бе сигурна в това, което предстоеше да се случи още от мига, в който Сенжин стана от бюрото си и се приближи до нея.
	Усети устните му върху своите. Неволно разтвори уста и потръпна от удоволствие, когато езиците им се докоснаха, а след миг и здраво се преплетоха. Господи, най-сетне! Искам това да продължи вечно!
	Почувства как полата й се вдига нагоре, ръцете му обхванаха бедрата й. После той се отпусна на колене, а Томи беше толкова смаяна, че не можеше да отрони нито звук. Когато езикът му откри пламналата рана между краката й, тръпнеща от желание за него, тялото й се разтърси от могъща тръпка. Имаше чувството, че бавно се плъзга в гореща баня, мускулите й омекнаха, костите й сякаш се стопиха. Съзнанието й бе абсолютно пусто, сякаш промито от силен наркотик. Някак унесено си спомни как бе мечтала за този миг, макар никога да не бе допускала, че той действително ще настъпи. Спомените за тайните й блянове се смениха с действителността, завъртяха се в безумна вихрушка. Колко нощи бе лежала с широко разтворени очи и се бе докосвала по начина, по който в момента я докосваше Сенжин! Колко пъти си бе представяла, че той е до нея, над нея, вътре в нея! И ето че бляновете се бяха превърнали в действителност, в някаква сюрреалистична постеля, върху която бавно се раздвижваха пламналите й бедра.
	Духът й, лек и безплътен, се рееше на воля в малката и задушна стаичка. Едва доловимата миризма на пот — нейната пот, нейната възбуда — беше като аромата на фин парфюм, невероятно приятен букет, от който ноздрите й се разширяваха, а от устата й се изтръгваха тихите писъци на неземната наслада.
	Накрая сякаш цялата вселена се вмести в пламналото й тяло, бедрата й полудяха, ръцете й хванаха мократа от пот глава на Сенжин и я притиснаха с огромна сила в пролуката между широко разтворените й нозе, светът изчезна от помътеното й съзнание. И когато помисли, че всичко вече свърши и започна да се отпуска, той внезапно се изправи и проникна дълбоко в нея с цялата си мъжка мощ, очите й се обърнаха с бялото навън, усещането й за неземна наслада нахлу в душата й с такава сила, че тя моментално забрави насладата, която бе изпитвала само допреди миг и бе приела за връх на удоволствието.
	Искаше повече от плътта му, пръстите й трескаво раздърпаха възела на вратовръзката му и разкопчаха ризата му до кръста. Езикът й побесня по шията му, докосна грубото, очертание на отдавна зарасналата рана, устните й нежно я целунаха. Пот засмъдя в очите й.
	Хлипаше от щастие на гърдите му, ханшът й яростно отговаряше на мощните му тласъци, краката й се обвиха около кръста му, устните й хапеха солената му плът. Вече не бяха двама души, вкопчени един в друг в тясното помещение. Превърнаха се в едно цяло — изгарящо в пламъци, топящо се, лудо…
	Когато всичко свърши. Томи усети вкуса на кръвта му по устните си. Отпусната в прегръдките му и увила крака около кръста му, тя се вслушваше в нестройното блъскане на сърцата им, доволна от мрака, доволна дори от нетърпимата горещина. Не можеше да си поеме дъх, но и това й харесваше. Сякаш двигателят, който бяха създали с телата си, отнемаше всичкия кислород наоколо. Слепоочията й лудо пулсираха и тя съзна, че каквото и да се случи оттук нататък, част от него й принадлежи завинаги. Не знаеше какво съдържа тя — емоция, чувство или нещо далеч по-ефимерно… Не беше време за дефиниции, още по-малко за равносметки. Беше време за възприемане на тайнственото и неизвестното, за преклонение не само пред самото им съществуване, а дори и на самата представа за тях.
	После, като крадец в тъмна нощ, в съзнанието й се промъкна тревожният въпрос: Господи, какво направихме?
	Отдръпна се от него. Стори го с мъка, сякаш телата им бяха залепени с необичайно здраво лепило. Зададе въпроса на глас, повече на себе си, отколкото на него:
	— Какво направихме, Омукае-сан? — Откри, че трудно си поема дъх.
	— Вероятно се спасихме — тихо отвърна той.
	Затворен в тясното пространство и пълната интимност на телата им, този отговор й се стори чудовищно шокиращ.
	— Какво искате да кажете? — смутено попита тя, макар сърцето й да знаеше всичко, макар душата й да чувстваше правотата на думите му.
	— Не е тайна, че ти не беше щастлива, Томи — нежно промълви той.
	— Но как вие?… На никого нищо не съм казвала!
	Той не обърна внимание на избухването й и тихо се разсмя:
	— Ами аз… Нима някой познава отблизо железния Омукае? Просто няма кой знае какво за казване… Животът ми е празен и безсмислен, ако не се брои работата… — Ръката му я докосна в мрака, тялото й потръпна сякаш ударено от ток. — Но сега имам чувството, че най-сетне всичко идва на мястото си. Вече и над моето небе блестят ярки звезди… Има луна, а дори и слънце… — От устата му се откърти тежка въздишка: — Ех, Томи!
	— Не! — извика тя, откъсна се от прегръдката му и рязко отвори вратата. Хладният въздух в коридора, контролиран автоматично от климатичната инсталация на сградата, рязко я блъсна в гърдите, тя неволно изхълца. После се овладя и изтича в дамската тоалетна.
	Наплиска лицето си със студена вода, изми и разгорещеното си тяло. Нито веднъж не се погледна в огледалото, сигурна, че в него ще види не своя, а неговия образ.
	Беше абсолютно зашеметена от мисълта, че може да има отношения с мъж като Сенжин Омукае. Докато тези отношения бяха просто мечта и игра на въображението, всичко беше наред. Но прехвърлени в действителността, те се превръщаха в сериозна заплаха. Защото бяха установени с човек, който живее по собствени правила, с човек, който се чувства зле в тесните окови на японското общество.
	_Не е тайна, че не си щастлива, Томи._ Гласът му долетя от мрака и се уви около шията й като дългите, вечно немирни снопчета на собствената й коса. Откъде беше разбрал това? Винаги си беше въобразявала, че чувствата й са непроницаеми за околните, че са нейна _тайна_.
	Тялото й неволно потръпна от настъпилото отрезвяване. Господи, с каква лекота ме прелъсти този човек! Вероятно е виждал състоянието на духа ми като разтворена книга. И може да ме тласне в посоката, в която реши. Не! Прегреших, но това никога няма да се повтори! Дали си дава сметка на какво унижение ме подложи, принуждавайки ме да изпитвам удоволствие от забраненото?
	Вероятно не, реши в крайна сметка тя. Сенжин Омукае е просто един самотник, един бунтар, чието поведение едва ли някой би търпял, в случай че го изложи на показ. Точно това е причината, поради която висшите офицери в Градското полицейско управление изпитват към него по-скоро страх, отколкото възхищение. Те предпочитат да обърнат гръб на човека Сенжин, просто защото полицаят Сенжин е това, от което се нуждаят. Но какво ще стане, ако един ден това се промени? Томи неволно потръпна. Той ще бъде лишен от всичко, ще се превърне в кръгла нула.
	С усилие на волята изхвърли от съзнанието си тези мрачни мисли. А после излезе от тоалетната със същата стремителност, с която бе влетяла в нея.


	Всеки вторник Кусунда Икуза оставаше до късно в кабинета си. И именно вторник беше денят, в който Плъха временно прекратяваше неотклонното си наблюдение над него, тъй като просто не виждаше смисъл да си губи времето.
	Но сега видя каква огромна грешка бе допускал. Минаваше девет, но Икуза все още беше на работното си място. Всички отдавна си бяха отишли, светеше единствено канцеларията кабинет на „Нами“.
	Плъха отдавна беше проникнал в сградата. Представяйки се за строителен инженер, той се появи тук още в ранните следобедни часове и изчезна без следа към горните етажи.
	От наблюдателния си пункт забеляза пристигането на Килан Ороши далеч преди това да стори самият Икуза. Без да губи нито секунда, той се зае да инсталира своите електронни „уши“. Облечена в къса кадифена поличка, която стигаше едва до средата на бедрата й, кремава копринена блузка, високи кожени ботуши и дълго до земята наметало от някаква синтетична материя, наподобяваща кожата на питон, Килан блъсна вратата и се насочи директно към кабинета на Икуза. „Нами“ държеше апартамент с няколко канцеларии в сградата на „Нипон Кейо“, разположена в горния край на Ниши-Шинюку, на две преки разстояние от Мейжидори.
	Токио блестеше с всичките цветове на дъгата — купчина скъпоценни камъни, потопени в кехлибарената нощ. Близките реклами мигаха в здрача като очите на хищен звяр. Въздухът тежеше от микроскопичните частици на автомобилния смог, високите небостъргачи в Шинюку стърчаха сред него като импресионистични кули, излезли изпод четката на Сюра. Това също можеше да се нарече модерно изкуство, а ако някой се замисли за наименованието му, вероятно щеше да стигне до нещо като „постмодерен индустриален пейзаж“.
	Кусунда Икуза не работеше, а просто седеше и чакаше Килан. Бутна настрана документите, които вече от часове не беше погледнал.
	— Защо толкова упорито продължаваш със своята недискретност? — посрещна я с въпрос той.
	— Баща ми със сигурност ще получи инфаркт, ако научи за нас — отвърна момичето и на лицето му изгря злорада усмивка. — Което би било чудесно!
	— Не ставай смешна! — сряза я Кусунда Икуза. — Нищо подобно няма да се случи!
	— Да, ама аз живея с него, а не ти! Той ме мрази почти толкова, колкото мрази и мама!
	— Напротив, той държи на теб!
	Килан посрещна тези думи с такава гримаса, че дори Плъха усети как се свива стомахът му.
	— Предпочиташ да мислиш така, защото точно това е причината, поради която се чукаш с мен!
	— Понякога имаш доста странно чувство за хумор, Килан!
	Гримасата се превърна в злобна усмивка.
	— Изобщо не се шегувам и ти добре знаеш това, Кусунда! — просъска момичето. — Ти винаги знаеш всичко!
	— Какво искаш да кажеш, Килан?
	Ръката на момичето се скри под бюрото му и сякаш започна да опипва нещо там.
	— Знаеш какво, отлично знаеш!
	След известно време, преминало в мълчание, Икуза се обади с внезапно одрезгавял глас.
	— Зная само, че се държиш лошо с мен и аз не съм в състояние да променя отношението ти…
	— Наистина ли искаш отговор, или просто си развиваш обичайните теории? — Той не отговори и момичето продължи: — Обичаш да ме чукаш, защото заедно с мен чукаш и баща ми. Така е, нали? — После поклати глава, изражението на лицето й беше напълно искрено: — Не, тук греша… Или думите ми не изразяват цялата истина… — Чертите й омекнаха като разтопен восък, долната й устна се издаде напред, езичето й се стрелна навън, сякаш за да близне вкусен сладкиш. — Истината е, че само аз съм в състояние да те прелъстя, Кусунда. Ти използваш цялото си време, за да налагаш волята си над околните, а това е тежка работа. О, зная, че никога няма да го признаеш, но това е истината! И в нея се съдържа част от красотата на нашата връзка. Не е нужно да ми признаваш каквото и да било. Не ти е нужен изповедник, а и аз нямам никакво желание да играя подобна роля!
	Плъха ясно виждаше дълбините на познанието в очите й и неволно се запита дали Икуза си дава сметка в какво се е забъркал.
	— Ти можеш да ме прелъстиш, защото ти го позволявам! — каза дебелият.
	— Това не е прелъстяване — изсмя се Килан. — Ти имаш предвид обикновена сделка. — После сви рамене и добави: — Няма значение. Не ме интересуват твоите слабости, Кусунда. Нито действителните, нито въображаемите. За мен ти си като сън, като видение, появило се сред пушека на марихуаната. Изобщо не ме интересуваш. Върша всичко заради баща ми. Лягам с теб единствено, защото знам, че той буквално ще пукне, когато разбере, че си вдигам краката за теб! Интригантствам с теб, защото интригите удовлетворяват желанието ми за безпорядък, защото съм онзи престъпник, който баща ми никога не е бил и няма да бъде. Както казват американците — аз съм куражлия, Кусунда. А приятелите ми с революционно мислене казват, че притежавам изключително силно желание за промяна. Ти _как_ би нарекъл това желание?
	Икуза сякаш се забавляваше от монолога на момичето или поне не изглеждаше отегчен. Плъха вече беше сигурен, че той подценява Килан. Докато тя рецитираше основите на своята житейска философия, черните очи на Кусунда Икуза възбудено проблясваха. Сякаш думите й имаха свойството да осветяват и най-потайните кътчета на душата му.
	Слушайки монолога на Килан Ороши, Плъха си спомни за един стих от английския поет Алтърнън Суинбърн:

	Промяната не докосва истината…

	Но според него тези бъдещи революционери, странно преплетени един в друг, трудно биха разбрали мисълта на Суинбърн.
	— Бих го нарекъл „татемае“ — рече Кусунда Икуза. — Фасадата, до която толкова майсторски прибягват телевизионните звезди. Десет хиляди души попадат едновременно в клопката на „татемае“. В крайна сметка, ние японците, сме фетишисти, които се прекланят пред фасадата и боготворят всеки символ, който е в състояние да ни накара да забравим страховете си. В този процес нерядко хвърляме всичките си сили, обричаме живота си.
	— Също като на императора — погледна го със светнали очи Килан. Плъха забеляза, че тя притежава способността да обърне наопаки и най-смисления отговор, да го използва моментално за собствените си цели. Същевременно говореше по начин, който далеч надвишаваше познанията на едно осемнайсетгодишно момиче. Плъха си напомни, че тя се счита за революционерка, а сред подобни хора ораторското умение е на особена почит. — Никой не знае повече от теб за императора, Кусунда. Когато съм с теб, аз имам чувството, че съм се доближила до него.
	— Стига! — изкрещя Икуза. — Започваш да се подиграваш с най-светите неща!
	Беше съвсем ясно, че Килан бе успяла да докосне някакъв скрит нерв, а психиката й я караше да натиска докрай.
	— Кой казва, че императорът е свят? — попита тя. — Ти? Или останалите членове на „Нами“?
	— Императорът е пряк потомък на Небесния син.
	Успяла да го въвлече в мътните води на философския спор, Килан бе твърдо решена да го направи на пух и прах. Това беше съвсем ясно на Плъха, но едва ли важеше и за Икуза.
	— Кой прибягва сега до „татемае“? — попита момичето. — Ти си по-добър от всички телевизионни звезди, взети заедно! Митът за краля бог е стар колкото света и навсякъде са се прекланяли пред него. Но ти добре знаеш, че той е просто един кух талисман, с чиято помощ успяваш да мачкаш душите на хората.
	— Вече говориш глупости — усмихна се Икуза. — Какво правиш с мен, ако това наистина е вярно?
	— Много добре знаеш, Кусунда. Аз съм толкова аполитична, колкото ти си обратното. И това е единственият баланс в цялата ни връзка.
	— „Аполитична“ не е думата, която най-точно ти подхожда — отвърна Икуза. — Ти си нихилистка, ти си зловеща сибила в черни одежди!
	— Ох, защо не ми казваш тези думи, докато сме в леглото! — извика възбудено тя.
	Плъха си даде сметка, че Икуза изобщо не обръща внимание на многобройните й възклицания. Ръцете му мълчаливо я притеглиха, тялото й изведнъж се изгуби в огромната му маса. Докато се любеха Плъха гледаше встрани, но не изключи магнетофона.
	— Сибила, а не ангел — рече, след като всичко свърши Икуза. — Никога вече няма да те наричам ангел.
	Килан Ороши навлече набързо дрехите си и се засмя:
	— Все ми е едно!
	Облече и палтото си, но Икуза не помръдваше.
	Плъха реши да я проследи и тя го отведе в Асакуза, пресичайки целия град. Там се вмъкна във входа на мрачна железобетонна сграда, от тези, които строяха в изобилие след войната и съдържаха „усагигоя“ — малките, подобни на заешки дупки апартаментчета.
	Почука на вратата на едно от тях и Плъха с удивление видя платиненорусата коса на слабичкия младеж, който й отвори.
	— Килан! — радостно се провикна той.
	— Здрасти, Негодник — отвърна тя и вратата се затръшна зад гърба й.


	Томи покани Нанги да присъства на разпита на вдовицата на доктор Ханами и изпита задоволство от положителния му отговор. Беше успяла да разбере, че неговите забележки и коментари са по-скоро проницателни, отколкото обидни за професионалното й умение. Изпитваше все по-твърдото убеждение, че този човек е роден детектив — с неутолимо любопитство, чувство към детайла и аналитичен ум. Той остана единственият й съюзник в разследването на убийството на танцьорката Марико, беше заинтригуван от случая не по-малко от самата нея. В допълнение на всичко това Томи просто го харесваше.
	Ханико Ханами беше висока и властна жена. Не пропусна да им съобщи, че е наследница на една от най-старите самурайски фамилии, живяла някога в северната част на Хоншу. Кимоното й бе от великолепна коприна, а от изработката му личеше, че е най-малко на петдесет години. Гладката тъмносиня повърхност на гърба й беше украсена с изящен букет цветя, листенцата им потрепваха като живи и при най-малкото й движение.
	Според това, което им каза, бракът й с доктор Ханами бил безупречен до самата му смърт. И толкова. Томи я засипа с въпроси, но не успя да научи нищо повече. Очевидно тази, жена не обичаше да се ровят в личния й живот, не искаше да позволи това, дори когато ставаше въпрос за полицията. Почти всички японци уважават полицейската институция и с готовност й сътрудничат, но тя не беше от тях. Защо?
	Нанги се обади, едва когато мълчанието в стаята вече не можеше да се понася.
	— Бих ли могъл да получа един стол, госпожо Ханами? — попита той. — Краката ми са в такова състояние, че не позволяват да седя по традиционния начин.
	— Разбира се, заповядайте — отвърна Ханико Ханами и ги поведе към съседното помещение, обзаведено изцяло по западен образец. Докато Нанги се настаняваше на един от столовете, очите на домакинята изучаваха лицето на Томи, просто за да му спестят неудобството. Едва когато той приключи с нелеката операция, тя се обърна и попита:
	— Много ли ви боли?
	— Понякога доста — отвърна Нанги.
	Тя скръсти ръце в скута си и тъжно съобщи:
	— Аз страдам от артрит. Сега е поносим, но най-много ме мъчи сутрин, преди ставане. Да не говорим за зимата… — Езикът й остро изщрака в небцето.
	— През зимата е най-зле — съгласи се Нанги.
	Томи наблюдаваше зараждането на близостта помежду им с чувство на истинско страхопочитание. Ядосаната и мрачна Ханико Ханами, която ги бе посрещнала на прага, вече я нямаше. На нейно място седеше една болна старица.
	— А сега боли ли ви? — заинтересува се госпожа Ханами.
	— Днес май прекалих с ходенето — с пъшкане призна Нанги.
	— Имам нещо, което веднага ще ви облекчи — каза жената, скочи на крака и след миг се върна с малко бурканче в ръце.
	— Вземете — някак срамежливо му го подаде тя. — С това мажа ръцете си, действа им много добре… Мъжът ми го е приготвил…
	Нанги пое бурканчето и за огромно смайване на Томи разкопча панталона си. Намаза малко от мехлема на пръста си и започна да го разтрива по крака си.
	— В тази посока ли? — вдигна очи към домакинята той.
	— Не, в обратната — каза госпожа Ханами, после клекна до него, потопи пръсти в бурканчето и започна да разтрива бедрото му. — Ето така, ето така… — майчински мърмореше тя.
	Когато свърши, Нанги й благодари и й помогна да се изправи на крака. Лицето й бе леко зачервено.
	— Вече съм стара и започвам да се вдетинявам — малко смутено каза вдовицата, после на лицето й се появи лека усмивка: — Но все пак е приятно да помогнеш на някого!
	— Разбира се — кимна Нанги. — Преди няколко години се пенсионирах и оттогава насам все гледам да бъда от полза… Точно затова сега съм тук… — Облегна се на бастуна и погледна домакинята право в лицето: — Госпожо Ханами, искам да ви задам няколко важни въпроса. Този, който е убил съпруга ви, положително е вършил и други престъпления. И несъмнено отново ще убива. Затова се надявам да ми отговорите…
	В общи линии това бяха същите думи, които и Томи беше употребила в началото на разпита. Но Нанги по някакъв тайнствен начин бе успял да намери ключ към душата на възрастната жена и Томи изпита неприкрито възхищение от него.
	— Разбирам — каза госпожа Ханами и се изправи. — Искате ли да излезем навън? Напоследък слънцето прониква толкова рядко през промишления смог, че човек трябва да се възползва от всеки лъч!
	Излязоха на каменна тераса, издигаща се над великолепна градина. Спуснаха се долу и тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше сред небрежно разпръснати речни камъни в сивкав цвят.
	— Вече сигурно знаете, че съпругът ми беше блестящ хирург — обади се домакинята. — Ръцете му бяха като ръцете на гениален скулптор и той направо ги боготвореше. Използваше далеч повече крем, отколкото аз самата… — Настаниха се в изящната чайна, разположена в дъното на градината и жената продължи: — У дома не съм го виждала да използва сапун, понякога си мислех, че има фобия срещу него… Това не можеше да е вярно, разбира се, защото преди всяка операция трябва да се търка до посиняване, нали? — Малкото помещение ухаеше на суха трева, подправки и изгоряло дърво. — Изпадаше в паника и при най-малката драскотина по кожата си. Ръцете му наистина бяха изключителни — меки и пухкави като на малко момиченце.
	В началото Томи беше изненадана и почти шокирана от непочтителните забележки по отношение на мъртвия, почувства как в душата и се свива топка на неприязън към тази жена. Но скоро разбра, че Ханико Ханами иска да се разтовари от бремето на дълго пазени тайни и сърцето й омекна.
	Каквито и недостатъци да имаше тази жена, приготвянето и поднасянето на чая очевидно не фигурираха сред тях. Томи прехласнато наблюдаваше ловките й, едва доловими движения, вследствие на които гъстата мътилка се превръщаше във великолепен бледозелен чай.
	— Той беше наистина прекрасен хирург, но като съпруг беше нещо съвсем различно — продължи госпожа Ханами. Надвесено над чашката, слабото й лице за миг се подмлади и стана дори красиво. Каква ли кокетка в била преди години, неволно се запита Томи. — Вероятно исках прекалено много от своя брак — продължи госпожа Ханами. — Хранех надежди и това беше грешката ми. Но аз почти не познавах съпруга си, когато се венчахме… А едва ли успях да го опозная и след това.
	— Защо казвате това, госпожо Ханами? — попита Нанги.
	— С течение на времето съпругът ми се умори от мен — въздъхна Ханико Ханами. — Докато беше по-млад, той обичаше край него да има много жени. После остана само една… Вероятно поради липса на енергия или… как да кажа?… Някакво чувство за стабилност… — Отпи глътка чай и продължи: — Може би това ще ви се стори странна характеристика на една извънбрачна връзка, но мога да ви уверя, че тя подхожда абсолютно точно на случая с моя съпруг.
	— Знаете ли какво е искал съпругът ви? — тихо и внимателно попита Нанги.
	— Искал ли? — изненадано примигна госпожа Ханами. — О, да, то беше съвсем очевидно… Не е искал да умре. Или, по-точно казано, да остарее… Постоянният парад от женски лица и тела пред очите му някак му е помагал да си внуши, че той е непроменим, че не остарява… За него жените бяха като вълшебно огледало, което го уверяваше, че не се е променил, че винаги ще бъде млад.
	— Но това се е променило — отбеляза Нанги.
	— Какво? — стреснато го погледна тя, изтръгната от дълбокия размисъл.
	— Казахте, че е останала само една.
	— О, да — кимна тя. — Мисля, че тази е била съвсем младичка, с твърда плът. Мъжът ми вече мечтаеше за младостта, парадът от женски тела не му беше достатъчен. Вероятно е искал да задържи завинаги младостта в ръцете си.
	— Говорили ли сте някога за развод? — попита Нанги.
	Госпожа Ханами изпусна кратък напрегнат смях.
	— Не, Господи! Не! Ясно е, че не сте познавали съпруга ми. Никога не е имало и намек за подобни неща, нямаше и да има… Съпругът ми нямаше представа, че аз зная за извънбрачните му забавления. Щеше да умре от срам, ако бях проявила жестокостта да му го кажа.
	— А защо не му го казахте? — попита Томи със същия мек тон, до който прибягваше Нанги.
	— Нима трябваше да сторя това? — разшириха се от учудване очите на госпожа Ханами. — Та ние се обичахме!
	След тези думи настъпи продължително мълчание. Най-накрая Нанги се размърда в стола си.
	— Кажете ми нещо за последното момиче, с което се е виждал съпругът ви… Откъде знаете, че е била много млада и плътта й е била твърда?
	— Ами тя беше танцьорка — отвърна госпожа Ханами.
	— Вие сте я _познавали_? — погледна я с недоверие Томи.
	— Не нея, скъпа — спокойно отвърна домакинята. — А тялото й. — Отново бе сдържаната и хладна жена, която ги посрещна на прага. От цялото й поведение се излъчваше достойнството на самурайското й потекло, градено в продължение на векове. В днешно време сигурно не е лесно да носиш бремето на тази желязна традиция, помисли си Томи.
	Ханико Ханами се изправи и се насочи към шкафа от черно дърво в дъното на помещението. Походката й беше лека и същевременно величествена, от цялата й осанка се излъчваше гордост. Извади нещо от горното чекмедже, върна се при гостите си и разтвори длан.
	— Намерих това в джоба на съпруга си. Една вечер, когато се прибра много късно… Претърсих костюма му, след като го изчаках да заспи… Реших, че имам право на това.
	Томи и Нанги насочиха погледи към разтворената й длан. Върху нея се поклащаше миниатюрно фенерче от пластмаса. Върху горната му част беше гравирана емблемата на нощния клуб „Силк Роуд“ — заведението, което Томи вече познаваше до болка.


	— Някога ме търсеха — каза Канзацу. — После ме победиха, а накрая ме забравиха. — Беше седнал с подвити крака на пода. Къщата под Черния жандарм беше изцяло от камък, с едно-единствено помещение. — Това е моят отговор на въпроса ти защо съм тук, в Ходака. А сега ми кажи защо ти си тук, Никълъс?
	— Първо искам да зная дали съм мъртъв — отвърна Никълъс. — В отвъдното ли съм?
	— Вярваш ли в отвъдното, Никълъс? — наклони глава Канзацу.
	— Да, мисля че вярвам.
	— Значи си там — каза старият сенсей. — След известно време сам ще определиш какво си имал предвид.
	— Но мъртъв ли съм? Замръзнах ли в подножието на Черния жандарм?
	— Този въпрос не е от значение — сурово отвърна Канзацу. — Вече ти казах, че ти си този, който ще определи състоянието си. Живот или смърт? — Сенсеят сви рамене: — Аз отдавна не правя разлика между тези две състояния.
	— Но можеш да ми кажеш дали съм още жив, нали? Или всичко това е някакво видение?
	— Когато проумееш безсмислието на тези въпроси, ще имаш и отговорите, Никълъс.
	Сърцето на Никълъс бавно успокояваше бесния си ритъм. Вече не беше вцепенен от студ, но тялото го болеше ужасно. Докосна белега от операцията на главата си и го усети както винаги. Сигурно съм жив, реши накрая той. Но подобни заключения му се струваха странни на това място.
	— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш — каза той.
	— Защо трябва да съм изненадан? Ти си идвал тук много пъти.
	— Какво? — учудено го погледна Никълъс. — Не съм те виждал от зимата на 1963 година, а в тази къща стъпвам за пръв път.
	Канзацу погледна в чинията пред него и поклати глава:
	— По-добре се нахрани. Скоро ще се нуждаеш от всичките си сили.
	— Зная — кимна Никълъс. — Ако правилно си спомням, спускането от Ходака е не по-малко изтощително от изкачването.
	— Нямах предвид физическите усилия — отвърна Канзацу.
	Очите на Никълъс бавно напуснаха загадъчното му лице и се сведоха към храната в чинията. Започна да яде. После заспа. И отново сънува заплашителната грамада на Черния жандарм…
	Беше толкова потискащ сън, че след като се събуди, той го сподели с Канзацу.
	Сенсеят дълго време мълча. После потръпна и каза тихо, с някакъв нереален, идващ сякаш от сънищата на Никълъс глас:
	— Защо това видение те смущава толкова много?
	— Не ми е съвсем ясно — призна Никълъс. — Може би има нещо общо с изумрудите, които наследих от дядо си.
	— Така ли? — вдигна вежди Канзацу. — Разкажи ми за тях.
	И Никълъс започна. Описа му кутията с петнайсетте изумруда, изричното предупреждение на Чонг, своята майка, да върши с тях каквото иска, но никога да не допуска в кутията да останат по-малко от девет камъка.
	— Тя каза ли какво ще се случи, ако камъните останат по-малко от девет? — попита Канзацу.
	— Не — поклати глава Никълъс. — Знаеш ли нещо за тези изумруди?
	— Май съм чувал за тях, но изобщо не предполагах, че ги притежаваш ти.
	— Обладават голяма сила.
	— Да. Огромна.
	— Но по какъв начин са я придобили? — попита Никълъс.
	— Чрез Тао-тао — отвърна Канзацу.
	— Какво общо имам аз с Тао-тао?
	Канзацу не обърна внимание на въпроса му и поклати глава:
	— Онзи „дорокусай“ иска да ги вземе — промълви той. — Къде се намират?
	— На сигурно място — отвърна Никълъс.
	— В себе си ли ги носиш?
	— Не. Едва ли бих ги опазил. Нали вече съм широ нинджа.
	Канзацу кимна, помълча известно време, после промълви:
	— От доста време си тук, предполагам, че вече си достатъчно отпочинал, за да започнем. — Беше облечен в черно памучно „ги“ — обичайния екип за упражнение в бойни изкуства. — Преди много години, когато те изпратих в Кумамото, ти беше убеден, че трябва да се изправиш единствено срещу братовчед си Сайго… Вероятно и до днес си убеден в това. Беше млад и надарен. И точно заради таланта си ти не беше в състояние да _разбереш_ изцяло своята сила. Разбира се, често сме разговаряли по този въпрос.
	— Защо постоянно повтаряш, че това се е случвало често? — попита Никълъс. — Случва се сега, при това за първи път.
	— Времето е като океана — отбеляза Канзацу. — Има вълни и течения, приливи и отливи. И в един момент те създават особен водовъртеж, събитията се повтарят и възпроизвеждат, след което бавно се насочват към скалистите брегове…
	— Странна представа за времето — отбеляза Никълъс.
	— Напротив, ти си този, който има странна представа за времето — поклати глава Канзацу. — Но това е естествено за човек, който все още прави разлика между живота и смъртта. Да попаднеш в плен на тази илюзия е все едно да опознаеш десетте бивола — различните фази на просветлението Дзен. Помниш ли ги, Никълъс?
	— Разбира се. Започваш да търсиш бивола навсякъде около себе си, откриваш го, укротяваш го, възсядаш го и го прибираш у дома. И тогава разбираш, че този бивол никога не е съществувал, че е бил част от теб самия — отрязана от самата ти същност, окончателно загубена…
	— Това напомня ли ти за нещо?
	— Не — поклати глава Никълъс.
	Канзацу се обърна, взе металния съд от вкопаната в пода печка и напълни чашите с чай. Беше горчив, тъмночервен на цвят. В Северен Китай го наричаха „Железния дракон“.
	— През зимата на 1963 година те изпратиха в Кумамото да откриеш бивола — промълви сенсеят.
	— Но там срещнах Сайго и той ме победи.
	— Не само теб, но и мен — кимна Канзацу. — Месец по-късно напуснах Токио завинаги и дойдох тук за последната фаза на своя живот — забравата.
	— Аз нито за миг не съм те забравил, сенсей.
	— Така и трябваше да бъде. И точно затова дойде.
	— Вече ти казах, че съм широ нинджа, сенсей — рече Никълъс. — Дойдох при Черния жандарм да търся пътя към спасението. Надявах се да получа помощ от Киоки — сенсея на Акико, за когото бях сигурен, че е танжин. Но го открих мъртъв в замъка му… Там, на платото Азама. А после разбрах, че е имал брат на име Генши.
	— Аз съм Генши — тихо промълви сенсеят. — Аз съм братът на Киоки, аз съм и Канзацу… Имам много имена.
	— Ти?! — едва не се задави от изненада Никълъс. — Значи си танжин?!
	— Преди да ти отговоря, искам да разбереш, че духът ти е объркан. Ръководи го страхът. Духът ти е толкова изтощен, че вече не си в състояние да различаваш доброто от злото.
	— Разбирам — промълви Никълъс. — Аз съм в клопката на широ нинджа.
	— Широ нинджа е клопка за теб, защото си отказвал да приемеш истинската си същност: Ти все още търсиш бивола, Никълъс, все още не си даваш сметка, че той не съществува.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Спомни си зимата на 1963 година, Никълъс — отвърна Канзацу. — В Кумамото, когато Сайго ти отне любимото момиче. Юкио, а ти беше убеден, че той те е победил…
	— Мислех, че стана така, както е било писано да стане — каза Никълъс.
	— Отново мислиш за несъществуващия бивол — търпеливо отвърна Канзацу.
	— Не те разбирам — озадачено го погледна Никълъс.
	— Все още не си достатъчно възстановен — каза Канзацу. — Трябва да поспиш.
	— Изгубен съм, сенсей — тъжно промълви Никълъс, след като се събуди.
	— Навън силата ти ще се върне — каза Канзацу.
	— Радвам се, че си тук да ме водиш — отвърна Никълъс и се зае да обува планинските си обувки.
	— Духът ти все още е объркан и никой не може да те води — отвърна Канзацу и пръв напусна къщата.
	— Но навън е нощ, — изненада се Никълъс.
	— Ти спа непробудно цял ден и цяла нощ. Отново ли сънува Черния жандарм?
	— Не — поклати глава Никълъс. Имаше странното чувство, че сенсеят вече знае това. — Сънувах камъш. Търсех нещо сред него, но не помня какво. После открих отпечатъци от стъпки по тресавището. Коленичих да ги разгледам и те изведнъж ми проговориха. Гласът беше напевен, почти като трелите на славей. После камъшът и тресавището изчезнаха. Озовах се отново в замъка на Киоки, промушвах се през лунната портичка в кабинета му.
	— Какво ти каза гласът?
	— Не помня.
	— На брат ми ли беше?
	— Не, но приличаше на него. — Никълъс се придвижваше по влажната скала с лоената на доста усилия. — Може би съм успял най-сетне да прогоня кошмара на Черния жандарм — с надежда в гласа добави той.
	— Това добре ли ще е за теб?
	— Разбира се!
	— Толкова бързо ли забрави, че духът ти продължава да е объркан, че все още не различаваш доброто от злото?
	Едва в този момент Никълъс забеляза, че Канзацу е облечен само в тънкото си памучно „ти“.
	— Не ти ли е студено, сенсей? — учудено попита той.
	— Студено ли е навън? — равнодушно сви рамене Канзацу, после му направи знак да поеме напред. — Не съм забелязал.
	Леденият вятър фучеше над назъбените скали и дълбоките пропасти, стръмните склонове на Черния жандарм мрачно проблясваха, гладки като стъкло, непристъпни… Сухият сняг проскърцваше под краката им, едва забележимата пътечка се изкачваше почти отвесно нагоре. Наоколо нямаше нищо друго, освен непристъпни скали. Никълъс започна да се изкачва по тях, забивайки пръсти в едва забележимите пукнатини, дишайки тежко от върховното усилие.
	— Когато сънувам, че Черния жандарм се издига като остър кол от центъра на душата ми, аз винаги се събуждам от страх и сковаващ ужас — каза той по време на една от кратките почивки.
	Канзацу не отговори и Никълъс се обърна да го погледне. Едва тогава разбра, че е сам в подножието на върха.


	Шизей живееше в къща от кафяв пясъчник в Джорджтаун, непосредствено зад Воксхол Роуд. Тя беше собственост на един от основните спонсори на природозащитната организация, но Шизей рядко я използваше. През зимата предпочиташе Сен Мориц, а през лятото — Кап Фера. И на двете места притежаваше разкошни вили, определено предпочиташе Европа пред родния си Вашингтон.
	Живееше сама. Всяка сряда в къщата пристигаше една съпружеска двойка, за да почисти, а и да приготви някаква храна, ако стопанката пожелаеше това. Така беше вече цели осемнайсет години.
	Стените на долния етаж бяха покрити с изящно резбовани панели в бледокафяв цвят, над мраморните камини бяха натрупани френски бронзови статуетки от XVIII век, фин китайски порцелан и още куп безценни дреболии. Но спалнята й на втория етаж беше сравнително скромна. Прозорците й гледаха към малка, но великолепно поддържана градина. Градинарят — японец, я обичаше поне толкова, колкото и децата си. Слънчевата светлина се процеждаше през фините листа на бялата акация с изящно позлатени ръбчета, между тях надничаха красиви пеонии и азалии.
	Шизей излезе от банята и зашляпа с боси крака към гардероба. Разбута кутиите с обувки и измъкна иззад тях електронното си оборудване. Постави портативния компютър на малкото френско писалище, включи захранването и настрои приставката за телефон. После се настани зад бюрото, сложи на главата си леките като перце слушалки и включи специалния кабел към задния панел на компютъра.
	Включването си в програмата осъществи не чрез клавиатурата, а с помощта на няколко думи, изречени почти шепнешком в малкия микрофон, стърчащ от слушалките. Мощният компютър покорно зажужа, изпълнявайки прецизно сложните й команди. Екранът за миг остана тъмен, после просветля и върху него се изписаха многобройни символи. С помощта на клавиатурата извади от паметта програмата РИНРИС, която започна да пулсира в центъра на монитора като тъмен и опасен скъпоценен камък.
	Шизей си пое дъх и каза няколко думи в микрофона. Компютърът я прехвърли на свободна телефонна линия и тя продиктува един номер. На второто позвъняване насреща вдигнаха.
	— Институт „Джонсън“ — каза женски глас. — С какво мога да ви помогна?
	Шизей натисна клавиша ENTER. Телефонистката чу само едно прещракване, но Шизей вече беше вътре в най-ревниво пазената тайна на института. Малкото метално цилиндърче, което бе успяла да прикрепи под поставката на „Кошера“, бе задействано от телефонния модем на нейния компютър.
	Изтри капка пот от челото си, раменете й напрегнато се приведоха напред. Първа проверка, втора… Сега!
	Изрече краткия код в микрофона, после отново натисна клавиша ENTER. Специализираната версия на вирусната програма РИНРИС светкавично се прехвърли в паметта на „Кошера“.
	На екрана се появиха два интерфейса — мозъкът на „Кошера“ с милиардите му, подобни на восъчни килийки клетки, и спираловидните пипала на РИНРИС, който бавно и едва забележимо започнаха да се сливат с паметта на суперкомпютъра. Пипалата неумолимо разрушаваха клетките на „Кошера“, превземаха ги сектор по сектор, вирусът се добра до защитната програма, моментално мутира и се включи в нея. Програмата запулсира по-ярко върху екрана, обработи новата информация и я закодира в себе си. Работата стана!
	После се случи нещо неочаквано. Пчелната пита започна да пулсира, ту проблясваше ярко върху екрана, ту се замъгляваше. Отначало Шизей помисли, че нещо с връзката не е наред — всеки телефонен техник в района би могъл да провали сложната операция. Но компютърът й предаде съвсем друга информация. Всичко беше свързано здраво, проблемът беше в самия мозък на атакувания компютър. Восъчната му пита се раздели на четири части, после на осем, на шестнайсет… Екранът се изпълни с милиарди миниатюрни клетки. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, после вирусът започна да се саморазпада — точно според предварително заложената програма. След миг от него нямаше нито следа, всички системи на „Кошера“ възстановиха първоначалните си параметри. Шизей прекъсна връзката. Какво се беше случило?
	В съзнанието й изплуваха думите на доктор Рудолф относно схемата на „Кошера“. Радикално различна бе не само неговата конструкция, но и всичките му съставни части, най-вече транзисторите — хилядократно по-бързи от стандартните силициеви чипове. По този начин „Кошера“ бе успял да се справи с вируса. Защитната му програма се бе задействала с такава мълниеносна скорост, че бе успяла да разгради дори вирус, конструиран специално за вграждане в подобни програми.
	Шизей се облегна назад и паметта й пробяга по всеки отделен детайл на току-що приключилата операция. После изключи компютъра и вдигна слушалката. Трябваше да проведе няколко изключително важни телефонни разговора.


	Нанги изчака до последния момент. Чакаше Плъха да се обади или лично да се появи в кабинета му. Когато разбра, че няма да стане нито едното, нито другото, той си сложи шапката и се насочи към вратата. Юристът вече го чакаше. Излязоха навън и човекът любезно отвори чадъра си.
	Напоследък все вали, разсеяно си помисли Нанги. Не беше особено разтревожен от факта, че Плъха не успя да се появи навреме. Нямаше да е зле да отиде на срещата въоръжен с допълнителна информация, но това съвсем не означаваше, че няма да се оправи и без нея. Вдигна лице към топлите дъждовни капки и се усмихна.
	Колата му бързо преодоля километъра, който ги делеше от сградата на „Нипон Кейо“. Преди да слезе, набра номера на Томи и се разбра с нея да се видят в „Силк Роуд“. Там щяха да намерят всички, от които искаха да получат необходимата информация. Все още имаше няколко свободни минути и се надяваше Плъха да изскочи отнякъде в последния момент. Размени с юриста няколко последни думи относно предстоящите преговори, после двамата излязоха от колата и се насочиха към входа на „Нами“.
	Кусунда Икуза бе предложил своя офис като неутрално място за подписване на договора. Всички вече се бяха събрали в голямата заседателна зала и чакаха единствено него. Кусунда Икуза, Кен Ороши и цяла глутница юридически съветници.
	На пръв поглед сделката изглеждаше проста, но на практика бе свързана с няколко изключително оплетени клаузи. Те трябваше да включват всички изисквания на Икуза, но едновременно с това и интересите на Нанги, насочени към поглъщането на „Накано Индъстриз“, и особено на великолепния й отдел за научно-технически проучвания.
	Всичко изглеждаше наред. Нанги, Икуза и Кен Ороши си бъбреха като стари приятели, докато юристите им настървено уточняваха всяка фраза, а дори и всяка отделна думичка в договора.
	Чаят бе поднесен на огромен сребърен поднос, английско производство. Чашите също бяха сребърни. Разговорът се поддържаше предимно от Икуза, който отново се бе заловил за любимата си тема — таксите за поддръжка на изискания голф клуб. Пълни глупости, окачестви приказките му Нанги. Но полезни. Като необходимото зло, причинено от зъболекарската машинка.
	На практика умът му не бе концентриран изцяло върху подписването на договора. Мислеше за Томи, мислеше за танцьорката Марико, изнасилена и одрана жива в „Силк Роуд“. Какво общо има между смъртта на това момиче и убийството на доктор Ханами? Той ли беше последният любовник на Марико, за него ли бе предназначена бележката „Това можеше да бъде и жена ти“? Ако е така, „дорокусаят“ е убил и Марико, а после очевидно е искал от доктор Ханами нещо, свързано с Никълъс. Но какво? Какво се е случило с Никълъс, за което Нанги не беше уведомен? Гореше от желание да научи отговора на тези въпроси, тревожеше се за Никълъс като за собствен син.
	Най-после юристите се отдръпнаха от масата и поканиха клиентите си за последен преглед на готовия документ.
	После Нанги и Кен Ороши го подписаха, а Кусунда Икуза — преливащ от самодоволство, им поднесе дребни подаръци и им отправи поздрав, изпъстрен с кухи и надути фрази. „Накано Индъстриз“ и предприятието за производство на компютърни чипове „Сфинкс“ вече бяха неразделно цяло.


	„Кан“ — хотелът за бизнесмени в покрайнините на Токио, който Сенжин познаваше като петте си пръста, имаше рехабилитационен център, с какъвто не можеха да се похвалят дори някои от централните градски хотели. Не беше басейн, не беше център за масаж, не беше дори гимнастически салон. Беше особен резервоар за сетивно блокиране.
	Размерите му бяха едва една трета от малките, подобни на ковчег стаи, водата вътре имаше температурата на човешкото тяло. Плъзгайки се гол в нейните дълбини, Сенжин не усети нищо, абсолютно нищо.
	Специалната мрежа го задържа на такава дълбочина, че над повърхността останаха само носът и устните му. Над главата му се хлъзна капака. Той не чу нищо, пред очите му цареше пустота. Нямаше какво да вкуси или помирише, съзнанието му се откъсна от тялото и заплува някъде далеч.
	Освободен от тленната си черупка, Сенжин се понесе в Пустотата. Ако можеше да го види отнякъде, сенсеят му от детските години положително би се изумил от съвършения начин, по който блокира сетивата си, още по-сигурно би го възприел като допълнителен стимул, като пътека, която не е истинската Пътека и следователно е абсолютно забранена.
	Но за Сенжин забранени неща не съществуваха. Беше надраснал всички илюзорни ограничения още в мига, в който проумя педантичната философия на своите учители и започна да изгражда своя собствена философия, да търси свой собствен Начин. Вече от години вървеше по своята Пътека и силата му непрестанно нарастваше.
	А когато деветте митични изумруда станат негово притежание, нищо няма да бъде в състояние да го спре. Ще бъде по-силен дори от онези майстори танжин, които го бяха запознали с най-изтънчените похвати на Тао-тао.
	Те бяха убедени, че уроците им ще го привържат необратимо към тях. Векове наред това е била дълбоката същност на Тао-тао, основна причина за неговата жизненост — един безупречен механизъм, вграден дълбоко в основните двайсет и четири принципа на това първично изкуство.
	И други преди Сенжин бяха нарушавали кодекса на Тао-тао. И се бяха обрекли на страхотни мъки. Сенжин прекрасно знаеше това — двамата със сестра му се бяха наслушали до насита на подобни истории още от най-ранно детство. Те бяха част от подготовката им, бяха едно скрито предупреждение да не тръгнат по пътя на прокълнатите.
	Но Сенжин избра именно него. Не му се размина без страдания, разбира се. Години наред изтекоха в тежка борба, но това беше в реда на нещата. Беше убеден, че страданията ще бъдат забравени в момента, в който деветте изумруда станат негово притежание. Ще бъде първият танжин, успял да разкъса оковите на Тао-тао и да бъде истински свободен.
	Ще бъде в състояние да диктува волята си на по-старите от него — на онези същите, които се бяха опитали да го заразят докрай с древния си прагматизъм.
	Освободен от това бреме и отпуснат в Пустотата, Сенжин вече беше в състояние да мисли за майка си. За онази, истинската, която той дълбоко ненавиждаше. В съзнанието му се появи надписа върху един креслив плакат, окачен в станцията на метрото пред полицейското управление:

	Бракът е дълг — върховен израз на синовно състрадание!

	Незачитането на тази повеля (според скритото послание на плаката) означаваше неуважение към родителите, които все още избираха партньорите на своите деца, най-малко в едно от всеки две японски семейства.
	Сенжин никога не беше встъпвал в брак. Въздържаше се, предимно за да удари плесник на своята майка — онази, неизвестната… Изобщо не го интересуваше, че така разбива сърцето на Хаха-сан — лелята, която го беше отгледала. Хаха-сан не беше важна, мислите му бяха насочени към кръвната му майка.
	Плувайки в пустотата, приела очертанията на затоплена до телесната температура вода, Сенжин си спомни за снимката на майка му, която Хаха-сан му беше дала да съхранява, „за да я пази вечно жива“.
	Сенжин бе гледал известно време черно-бялата фотография. Напразно се опитваше да открие някаква прилика между себе си и това обикновено, безизразно лице. След известно време извади ножа си и наряза снимката на тънки ивици. Остави непокътнато само мястото, където устните на майка му образуваха една твърда и упорита линия, голямо приблизително колкото монета. После пъхна снимката под купчинката снежнобяло бельо в чекмеджето си. Никога не обличаше бельо втори път, от тялото му то отиваше направо в кошчето за боклук.
	Не беше обичал никого през живота си, най-малко родната си майка. В любовта се съдържаше морал, който отсъстваше дори в брака, а той ненавиждаше морала.
	Не се нуждаеше от любов: притежаваше нещо далеч по-ценно от нея.
	Някога се бе сливал със сестра си (о, колко болезнено е да си опомня за нея!). Духовете им се преливаха един в друг, близостта им бе свършена, непостижима за обикновените човешки същества. Но нея вече я нямаше и празнотата в душата на Сенжин беше огромна. Постоянно се опитваше да я запълни и постоянно се проваляше. Опитваше отново и отново, тъй като празнотата беше ужасна, черната й същност го тласкаше в толкова дълбоко отчаяние, че дори окаменялото му сърце не можеше да го понася.
	И защо не? Всичко, което човеците насмешливо наричат общество, беше чудовищно. Гротескно, безсмислено, задушаващо…
	Спомни си един филм, на който го бе завела Хаха-сан. Млада жена с бяло и безизразно лице се готвеше за сватбена церемония по начина, по който рицарите християни на средновековна Англия са навличали доспехите си за предстоящата битка.
	Пристегната здраво в пластовете дрехи, над които й бе нахлузено тежкото като броня сватбено кимоно, младата жена прие церемонията и всичко след нея с такъв героичен стоицизъм, че Сенжин неволно изпита възхищение от нея, въпреки очевидната й глупост. Защо не уби противния си съпруг в момента на сексуалното оскверняване? Защо бе позволила да обругаят тялото й, подчинявайки се на традицията и сластта на партньора си? Тези въпроси се въртяха в главата на тогавашния младеж.
	Сенжин също бе стегнат в окови — оковите на японското общество. Ненавиждаше ги с цялата си душа, защото те олицетворяваха както ограниченията на собствения му свят, така и предела на силите му. Имаше нужда единствено от отправна точка, за да изгради свой собствен Път. В това отношение бе получил несъзнателната помощ на своите сенсеи — именно те бяха изградили основата на бъдещото му поведение в обществото. Изключителният му ум бе свършил останалото, бе обхванал неизвестни за тях неща, бе проникнал в незнайни дълбини и се бе завърнал оттам с нов дух — оформен в пълна хармония с образа, запечатан в съзнанието му още от мига на раждането.
	Овладяването на Тао-тао, започнало още в детските и юношеските му години, не беше достатъчно. Предавайки му своите познания, сенсеите неволно разкриваха и ограничеността на своята магия. Осъзнал тези ограничения, той автоматически бе направил съдбовната стъпка, която го отведе отвъд границите на Тао-тао. И бе открил един напълно различен свят.
	Той също се основаваше на основните закони на Тао-тао, но едновременно с това ги използваше по коренно различен начин. Начин, който единствено Сенжин бе в състояние да разбере.
	Хаха-сан бе тази, която го заведе при сенсеите на танжин. Убедена, че разбира причините за постоянната меланхолия на своя „син“, тя бе сторила всичко възможно да открие начин за мотивация на духа му. На практика тя съвсем точно бе успяла да долови необичайния обхват на интелекта му и бе стигнала до логичното заключение, че на този интелект може да се противопостави единствено могъщото учение Тао-тао; че само то ще бъде в състояние да го затрудни и в крайна сметка да го приобщи към себе си.
	Танжин може да бъде само човек, в чиито жили тече кръвта на предните му — танжини. Тао-тао не може да бъде усвоено от всеки, то трябва да бъде в кръвта на кандидата за майстор на това Магическо умение. Сенжин го имаше в своята кръв благодарение на майка си.
	И това беше още една причина да я ненавижда. Защото, макар и да го бе захвърлила, тя го бе белязала с наследство, от което никой не можеше да го отърве. Затова Сенжин бе насочил необичайните си способности в една-единствена посока — не толкова да овладее тайните на Тао-тао (които не представляваха никаква трудност за него), колкото да ги превърне в нещо, което единствен той би могъл да използва.
	Беше израснал сред кучета, или поне такива бяха спомените му. Това също дължеше на майка си и мечтаеше да бъде в състояние да й отмъсти. Ех, ако беше останала жива, ако не го бе захвърлила, ако не бе пренебрегнала свещения си дълг да пази и закриля!
	Но тя беше проявила слабост, беше допуснала прекъсването на живота си, страхливо се бе отърсила от отговорността за своя син. От деня, в който осъзна греха й спрямо себе си, Сенжин постоянно подхранваше своята омраза, нито за миг не допускаше други чувства да замъглят ненавистта му към малодушието на майката.
	Хаха-сан беше „мико“ в изкуството на танжините — истинска магьосница. Но беше безнадеждно затънала в сляпо подчинение на каноните на това изкуство. Сенжин често мечтаеше да бъде в състояние да я откъсне, от оковите на това сляпо подчинение, да изтръгне от душата й пораженията от него, белязали целия й живот. Да я превърне в нещо съвсем друго, в нещо, което тя никога не си е представила.
	Това се случи за пръв път, когато я зърна да излиза от банята — свежа и зачервена, с бистри капчици по тялото. Тя веднага му бе обърнала гръб и бе наметнала раменете си с леко памучно кимоно, но той вече бе успял да зърне стегнатата й плът.
	Тогава беше дванайсетгодишен. Не беше я виждал гола от шестгодишна възраст, когато тя все още се къпеше с него, а нощем го прибираше в леглото си, за да го спаси от детските кошмари.
	Изпита възбуда не само от голото тяло на Хаха-сан, а и от кокетния начин, по който тя му бе обърнала гръб. Гореше от желание да се притисне в задушаващата мекота на белите й гърди, да смеси дъха си с нейния, да се плъзне в нейната топлина, да се омае от интимния аромат на тялото й.
	Но всичко това беше плод на фантазията му и никога не би могло да се превърне в действителност. Защото Хаха-сан се придържаше стриктно: към ограниченията в живота, наложени не от философски, религиозни или социални предразсъдъци, а просто от възпитанието, което бе получила от своята майка. За Хаха-сан каноните на това възпитание бяха железни и непристъпни. Сенжин така и не разбра дали дълбоко в душата си тя също не е мечтала за интимни контакти с него.
	Когато години по-късно, той проникна дълбоко в първата истинска жена в своя живот, откри нещо много особено. Можеше да постигне сексуално облекчение, само ако си мисли за Хаха-сан. Едновременно с това обаче нарастваше и гневът му към нея. Защото от нея мислите му неизбежно се насочваха към истинската му майка и тогава гневът му ставаше неудържим, смазваше го така, както тежък камион смазва малка кола, изпречила се на пътя му.
	След това вече можеше да се задоволи единствено от смъртта и нейната неизбежност. Лека миризма на амоняк го накара да вдигне ръка и да дръпне малко капака на резервоара. Още преди да ги види, усети мазните спирали на семенната си течност, плъзнали във водата над слабините му. Прокара пръсти около кадифената кожа на все още пулсиращия си от сладостна ерекция член и доволно въздъхна.


	Шизей лежеше гола на широкия креват. Светлината, проникваща през прозореца на спалнята на Брандинг в Джорджтаун, играеше върху татуирания паяк на гърба й, цветният туш пламтеше като жив. Беше последният ден от месеца, в разгара ма лятото.
	Тя се протегна върху меките чаршафи, насекомото над стегнатите й мускули размърда косматите си крачка като живо, илюзията се допълваше от потрепването на черупката, осемте рубиненочервени очички гледаха умно и малко насмешливо.
	Котън Брандинг гледаше замаяно всичко това, в погледа му се преплитаха вълнение и ужас. Посегна да пипне паяка, но ръката му докосна меката и еластична кожа на Шизей. Усещането беше странно, приличаше на мухата, с помощта на която офталмолозите измерват дълбочината на зрението у децата — жива и съвсем триизмерна, сякаш чака да я уловиш…
	— Обеща да ми разкажеш как се сдоби с този паяк — рече Брандинг.
	Шизей се обърна по гръб и насекомото изчезна. Сякаш някой бе затръшнал вратата. Утринното слънце позлатяваше чиста кожа и стегната плът.
	— Защо не можем да се видим довечера?
	— Трябва да работя — въздъхна Брандинг. — След като вече съм се прибрал във Вашингтон, по задължение трябва да присъствам на приема в чест на западногерманския канцлер. Не искам това да те разстройва.
	— Но аз вече бях направила програмата — огорчено отвърна тя. — Вечеря в „Червено море“, после у дома да потанцуваме… Вчера похарчих цяло състояние за нова музика, специално за нас двамата.
	— Звучи чудесно — усмихна се Брандинг. — Но за съжаление трябва да го отложим за друга вечер.
	— Колко дълго ще останеш? Искам да те изчакам. А после ще танцуваме.
	Той неволно се възхити на детински чистото желание, което бе изписано върху лицето й.
	— Добре, ще направя всичко възможно до полунощ да си бъда у дома — рече. — Но ако ме няма, ще си легнеш, без да ме чакаш повече, нали?
	Тя се пресегна, сключи ръце зад врата му и го придърпа към себе си. Тялото й се усука около неговото със силата на внезапен спазъм, устата му се изпълни със сладостния аромат на целувката и.
	Но той просто не можеше да си представи, че отново ще я люби, без да научи тайната на татуировката й.
	— Хайде — прошепна в ухото й той. — Разкажи ми тази история!
	Шизей леко се отдръпна и впи очи в неговите.
	— Много искаш да я чуеш, така ли?
	— Много.
	— Дори ако те шокира, дори ако след нея ме намразиш?
	— Нима си представяш, че мога да те намразя? — прошепна Брандинг и се притисна до нея.
	— Омразата и любовта често са толкова близки, че човек може да ги обърка, Кук — отвърна тя.
	— Можеш да ми се довериш — каза Брандинг. — Аз правя разлика между тях.
	Шизей затвори очи. За миг той почувства дишането й, собственото му тяло запулсира заедно с нейното. Някъде в къщата издрънча телефон. Той не му обърна внимание, остави телефонния секретар да си свърши работата.
	— Разкажи ми! — настойчиво повтори Брандинг. — Искам да зная! — Дълбоко в себе си усещаше, че това е лъжа или поне не е цялата истина. Защото изпитваше _нужда_ да знае как се е сдобила с тази странна и малко страшна татуировка то начина, по който другите хора изпитваха нужда да чуват или усещат, че са обичани.
	Брандинг искаше да научи загадката около това тайнствено насекомо на гърба й, не само защото след това ще я чувства по-близка, но и защото си даваше сметка, че загадката на паяка е нейната последна предпазна стена. Знаеше, че никога няма да проникне до сърцевината на душата й, ако тя не му разкрие своята тайна.
	Шизей пое дълбоко дъх, потръпна и най-сетне започна:
	— Като всеки друг и аз съм родена в резултат от интимната връзка между един мъж и една жена. Но за разлика от повечето хора, аз не познавам своите родители. Семейството, което ме отгледа, беше напълно равнодушно към мен. Бих била благодарна, ако бяха проявили към мен каквото и да било, дори жестокост. Но аз растях без никакви чувства, не ги познавах… С изключение на най-основното от тях — страха. Избягах от това семейство и доколкото зная те изобщо не са си правили труда да ме търсят. Хранех се с отпадъци, облекчавах мехура си в храсталаците, спях, където заваря. Бях животно, нищо повече. А душата ми беше едно празно платно.
	Шизей се размърда и Брандинг отново долови замайващия аромат на тялото й.
	— Кармата е нещо непредвидимо, а понякога и доста странно — прошепна Шизей. — Един мъж ме прибра. Беше художник, но не с четка и бои. Не беше скулптор, не беше и гравьор. Неговата специалност бяха татуировките.
	— И той нарисува паяка — каза Брандинг.
	Тя му отправи една тъжна усмивка, после отметна непокорен кичур коса от лицето си.
	— Колко прост е животът за теб, Кук. Нещата се случват, след това винаги има пряка последица, нещо като задължителна теорема…
	— Ти си попаднала на художник, който веднага е разбрал, че тялото ти е съвършено платно за неговото изкуство. Защото ти _наистина_ си съвършена, Шизей. Не е необходимо да ми го казваш!
	Тя неспокойно се размърда, сякаш не можеше да понесе тежестта на думите му.
	— Паякът беше най-голямата татуировка, която беше правил… Върхът на творчеството му… Тук си прав.
	— А останалото?
	— Останалото е неизвестно за теб. — Тялото й бе станало хлъзгаво от пот. — Но сега ще го научиш, след като толкова настояваш за това.
	Брандинг изпита странното чувство, че се е приближил твърде много до силен огън и неизбежно ще се изгори.
	Беше късно да се откаже от желанието си, тъй като Шизей вече продължаваше:
	— Името на този художник беше Засо. В буквален превод от японски това означава „траур“, затова предполагам, че не се е родил с него, а го е възприел по-късно. То беше нещо като политическа декларация на онези творци, които са принудени да живеят в уединение, далеч от обикновените хора.
	— Скоро открих, че Засо много обича театъра. Изкуството беше главната му отбранителна линия срещу света, който той възприемаше като безнадеждно объркан от собствените си пороци. Хората по улиците за него не бяха нищо повече от говедата, които пасяха в полето. Упорито твърдеше, че тези хора усещат важното и красивото в живота толкова, колкото и една крава.
	— Красотата, или по-скоро нейното преследване — беше единствената цел на живота му. Беше страстен почитател на „мацури“ — едно явление, което в Япония може да бъде наблюдавано или в театъра, или в публичния дом. Съвсем по японски то трябва да бъде разглеждано от различни ъгли. Обикновено съдържа в себе си онази първобитна бруталност, с която ние, японците, съвсем основателно сме придобили печална известност по света. Но преди години е било съвсем друго. „Мацури“ се е играло във всяко селце на страната. В началото е просто една примитивна племенна церемония, един танц на хаоса. Известният японски писател Юкио Мишима нарича „мацури“ безсрамен опит за приобщаване към човешкия род и вечността. Но според мен той се е страхувал от хаотичното му приложение, от възможността човек да се превърне в бог по пътя на хаоса. Мишима се е отвращавал от хаоса.
	— Както и всички ние — кимна Брандинг.
	Позлатените нокти на Шизей оставиха бели резки по кожата му.
	— Не — прошепна тя. — Съвсем не.
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Не, не зная. — Ноктите й се забиха още по-дълбоко в плътта му. — Я ми кажи, Кук… Ако аз ти причиня болка, истинска болка с тези нокти, ти ще ме обичаш ли, или ще ме мразиш?
	— Странен въпрос.
	— Нищо, отговори ми!
	— Но защо би искала да ми причиниш болка?
	— Няма значение.
	— Не знам как ще се чувствам — неохотно призна той.
	— Любовта лесно се превръща в омраза. Тя е толкова крехка, че само за миг може да се превърне в своята противоположност! — Очите на Шизей блестяха като на котка. — И вратата към хаоса се открехва. Леко побутване и тя ще зейне с цялата си широта.
	— Не отчиташ човешката психика — каза Брандинг. — Повечето хора са честни и това им позволява да контролират хаоса.
	— В едно ти беше прав — рязко смени темата Шизей. — Засо беше привлечен от моята красота. Представи се като любезен и изпълнен със състрадание филантроп, който прекрасно разбира моето състояние, и иска, по собствените му думи, „да ме спаси от живота, забил се като кинжал в мен“.
	Шизей започна да трепери и Брандинг я притисна до себе си.
	— Не искам да продължавам! — прошепна тя. — Моля те, Кук, не ме карай да продължавам!
	— Не мога да те накарам насила — отвърна Брандинг и с леко учудване установи, че приема страданието й като свое собствено. — Но мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако ми разкажеш всичко.
	— Кук, аз…
	— Имаш нужда от разтоварване — прошепна Брандинг с чувството, че е изповедник, който не може да изпитва към чуждите тайни нищо, освен любопитство. — Този инцидент не е зараснал белег, а кървяща рана. Следователно има нужда от лечение.
	— Няма ли друг начин? — тихо попита тя.
	— Не.
	Шизей затвори очи, а той избърса потта от лицето й.
	— Всичко е наред, започвай.
	Очите й широко се разтвориха и той беше сигурен, че видя в тях мрачен, кървавочервен пламък. После въздухът излетя със свистене от устните й.
	— Засо беше изтънчен познавач на красотата и болката — започна отново Шизей. — Той се превърна в мой тъмничар, мъчител и побъркан любовник. Нямах друг избор, трябваше да се примирявам с всичко. Станах затворница в мига, в който пристъпих прага му.
	— Изразяваш се фигуративно, нали? — вметна Брандинг.
	— Не. Превърнах се в затворник в буквалния смисъл на думата.
	— Извинявай, но ми е малко трудно да възприема всичко това.
	Очите на Шизей придобиха вглъбено изражение, а когато проговори, Брандинг изпита чувството, че миналото наистина оживява.
	— Засо ме унижаваше така дълбоко, че когато успяваше да повдигне духа ми, той знаеше точно от каква дълбока пропаст ме е измъкнал. А при всяко следващо унижение не пропускаше да каже: „Аз те спасявам.“
	— Искаш да кажеш, че те е изнасилил?
	— Когато ме прибра, бях на десет години. Предполагам, че това плътско желание е било част от „ослепителната красота“, която бе видял в мен. Не го стори веднага, все още бях твърде безформена, твърде далеч от идеала, в който беше решил да ме превърне. — Шизей облиза пресъхналите си устни. — Не просто ме третираше като животно. „Ти си рожба на улицата, казваше. Дива и безпросветна. Мой дълг е да те превъзпитам.“ Караше ме да клеча в ъгъла, придвижвах се само на четири крака, хранех се от паница, която поставяше на пода. Ходех по естествена нужда върху стари вестници, той държеше да се изразявам единствено чрез ръмжене и лай. „Животните не познават цивилизования език“, казваше.
	— Това е ужасно! — не успя да се сдържи Брандинг. — Защо не избяга?
	— Когато той беше край мен, просто нямаше начин — отвърна Шизей. — А когато излизаше, аз бях окована във вериги.
	— Но положително си се опитала да избягаш!
	Шизей въздъхна и Брандинг усети как тялото й отново потръпна.
	— Все още не разбираш, Кук. Аз нямах нищо, освен него. Сигурно щях да умра!
	— Господи, Шизей! Но той се е отнасял отвратително с теб! Сигурно страшно си го мразела!
	— Ох, Кук, колко е лесен животът ти! — промълви уморено тя. — За теб всичко е или чисто, или мръсно.
	— Мисля, че не мога да сбъркам, когато мисля за това, което е ставало между теб и майстора на татуировките! — повиши глас Брандинг, цял потрепващ от благородно негодувание.
	— Точно там е въпросът, тъй като нямаш никаква представа какво е имало между нас! Засо ме видя на улицата и откри у мен съвършенството, което беше търсил цял живот.
	— Грешиш — поклати глава Брандинг. — Мислел е, че може да те _направи_ съвършена. Но съвършенството е Божа работа, не е подвластно на простосмъртните. Този човек всъщност е имал нужда от теб. А това, което ти е причинявал, е било просто следствие от вътрешната му извратеност, нищо повече. Правил е с теб това, което демоните в душата му са го карали да прави.
	Шизей го гледаше в очите, в съзнанието й изведнъж: изплува цитатът на Ницше, на който бе попаднала в библиотеката на Дъглас Хау: „Пред лицето на необходимостта, идеализмът се превръща във фалш.“ И за пръв път в живота си тя се изправи очи в очи със съмнението, прокрадващо се в сянката, заплашително…
	Ами ако Брандинг е прав, запита се тя. Ами ако целият й живот е бил само фасада за тази извратеност, ако кармата й е била съвсем друга? Побиха я ледени тръпки. Това би означавало, че целият й живот е бил една лъжа. Направи усилие на волята и измести мислите си в друга посока, неспособна да гледа в очите тази страховита възможност.
	— Как свърши тази история? — попита Брандинг.
	Тя скри лице във вдлъбнатината на рамото му и тихо прошепна:
	— Искам те в мен, Кук. Искам те веднага! — Усети колебанието му и добави: — Трябва да зная, че все още ме обичаш, че ще продължаваш да ме обичаш и след като научиш каква съм била, каква съм сега…
	Почувства мощното му тяло върху себе си, сенките, образували се в трапчинките на плътта й, бързо изчезнаха. Беше мокра и той лесно проникна в нея. Ниско в корема й бавно започна да пулсира удоволствието, тя тихо изохка. Целуна рамото му и потръпна, после тръсна глава и промълви:
	— Когато Засо ме „спаси“ от деградацията и реши, че вече съм достатъчно пречистена, той каза: „Изиграх блестящо своето «мацури». Сега е време да те превърна в Небесна жена — страшилище, да те направя машинка за удоволствие на боговете.“
	— Просна ме върху купчина слама и се зае със своя шедьовър. След това престана да ми слага веригите. Не беше нужно. Ден подир ден работеше върху гърба ми, гигантският паяк се раждаше сред непоносима болка.
	— Две години по-късно — когато Засо приключи творбата си, той наистина беше убеден, че ме е трансформирал, че душата на паяка е попила в мен като тушът, че е успял да ме превърне в богоподобно същество или в нещо още по-страшно… — Тя неволно потръпна, после продължи: — Когато всичко свърши, той каза: „Сега вече можеш да си вървиш, ако искаш. За мен е все едно. Ти вече не си човек, ти си оръжие. Ти си Небесната жена — страшилище, демонът, който унищожава всички мъже, попаднали в мрежата му.“
	Настъпи тежко мълчание. После Шизей усети как Брандинг се изплъзва извън нея и здраво се вкопчи в раменете му.
	— Не ме напускай, Кук! Моля те, не ме напускай!
	— И ти наистина вярваш, че си жената демон, така ли? — попита той.
	— Мили Боже, напуснеш ли ме, аз ще умра!
	Все още плътно притиснат до нея, Брандинг ясно долови вълните на страха, които започна да излъчва тялото й.
	— Искам да зная дали наистина вярваш в подобна глупост! — гневно изрече той.
	— Това не е глупост — озадачено отвърна Шизей. — Това е шинтоизъм.
	— Не! — тръсна глава Брандинг. — Това е рожба на болен мозък и нищо повече!
	Шизей съзнаваше, че ако възприеме неговото виждане, това ще означава да надвисне над бездънна пропаст, да признае пред себе си, че целият й живот е бил една мрачна пародия, безнадеждно объркана, отчаяна… Да, да… Рожба на болен мозък.
	— Кук — въздъхна тя. — Тази вечер искам да съм с теб. Не мога да бъда сама. Вземи ме на този прием със себе си.
	Брандинг мълчаливо я гледаше. Беше убеден, че когато научи тайната на татуирания паяк, той ще намери ключ към душата на тази тайнствена и вълнуваща жена. Едва сега си даде сметка колко много са тайнствените пластове, които покриват истинската същност на Шизей. Вероятно никога не ще успее да я разгадае изцяло. Вместо да го отблъсне, тази мисъл го привлече към нея като страстен зов на морска сирена, душата му потръпна и се предаде като душата на легендарния Одисей.
	— Господи, Кук! — разплака се Шизей.


	Всичко е било сън, помисли си Никълъс, Спасението, топлата хижа, Канзацу-сан. Паниката го сграбчи с ледена ръка, тялото му се разтърси от тръпки. Внезапен тласък на вятъра се стовари върху му с огромна сила, кракът му се подхлъзна по влажната скала, тялото му опасно политна. Не можеше да си представи последиците от едно падане от почти отвесния склон на Черния жандарм. Ситни водни капчици пречеха на погледа му. Хижата на Канзацу, кацнала на голия камък в подножието на върха, отдавна бе изчезнала в мрака. От самия Канзацу-сан също нямаше следа. Никълъс започна да изпитва сериозни опасения, че сковаващият студ бе влошил още повече нестабилното му физическо състояние и той започва да получава халюцинации. Ако това наистина е така, няма никакъв Канзацу, няма го подслонът на топлата хижа, няма спасение от широ нинджа.
	Падане, безкрайно падане…
	Отчаянието му придаде нови сили, пръстите му потърсиха издатини по скалата. Но тя беше гладка като стъкло, покрита с многобройни пластове черен лед, равнодушна към отчаяните му опити да се задържи.
	Не виждаше нищо. Снегът, изпълнил пукнатините в снагата на Черния жандарм, танцуваше бясно под напора на ураганния вятър. Не чуваше нищо. Воят на бурята поглъщаше всеки звук. Не чувстваше нищо. Ужасният студ отдавна бе сковал пръстите му в кожените ръкавици. Не можеше да помирише дори леката миризма на кожа, излъчвана от яката на анорака — толкова рядък и леден беше въздухът наоколо. Отвори уста и долепи напуканите си устни до скалата, опитвайки се да определи от вкуса на минералите по повърхността й къде снагата на Черния жандарм е солидна и къде има опасни за тежестта му пукнатини. Засмука черния гранит, но не усети нищо. Широ нинджа блокираше шестото му чувство, правеше го напълно безпомощен.
	Крепеше се върху скалата като муха на стъкло, със сляпо упорство, което се дължеше единствено на инстинкта за оцеляване. Но вятърът продължаваше да се усилва, поривите му бяха с унищожителна сила, помитаха всичко по пътя си. Кракът му отново се хлъзна, тялото му почти литна към пропастта с главата надолу. И именно в този кратък миг Никълъс усети, че се пробужда, сетивата му се изостриха, волята му съобщи, че все още не иска да се предаде.
	Силен съм, помисли си той. И едновременно с това ужасно слаб. Няма значение, че тези две състояния са преплетени и трудно различими — основното е, че те не са от значение. После разбра какво е искал да каже Канзацу-сан за живота и смъртта. Те нямат никакво значение.
	Значение има само едно: Мракът.
	С болезнено разтуптяно сърце Никълъс се взря в Пустотата. Беше толкова високо, че не виждаше подножието на Черния жандарм. Потръпваше от ужас, но знаеше какво трябва да прави. Пътеката имаше само една посока. Или, по-скоро, всички посоки бяха еднакви — водеха единствено тук, към това прокълнато място. Черния жандарм. Събираха се, фокусираха се тук, в този прецизно определен миг от времето.
	После вятърът се стовари върху него е яростен вой, пръстите му — отчаяно впити в скалата, бавно се отпуснаха. Може би по команда на мозъка му, може би сами, доброволно… Никога нямаше да разбере това.
	Полетя към пропастта. Падаше. Падаше без край…


	Джъстин тръгваше за църквата. Включи на заден ход и насочи колата по дългата алея към изхода. В същия миг оттам изневиделица се появи човек на велосипед, който сякаш изскочи направо от крайпътните храсталаци.
	Тя рязко натисна спирачката, а човекът кривна встрани, изгуби равновесие и се заби с главата надолу в храстите край дънера на японския кедър до входа.
	— О, Господи! — простена Джъстин, дръпна ръчната спирачка и изскочи от колата. Изтича към мястото, където бе паднал колоездачът, видя, че е в съзнание и отправи кратка молитва на благодарност към небесата.
	— Добре ли сте? — попита тя на сравнително сносен японски.
	Колоездачът кимна, попипа тила си и леко изпъшка. После бавно се изправи. Беше сравнително млад човек, с приятно лице и гладка кожа — съвсем като на рекламните агенти, които Джъстин всеки ден гледаше по телевизията и разни плакати. В пълните му устни се долавяше нещо женствено, лекото потрепване на изящните му ноздри издаваше някаква по детски чиста безпомощност. Беше облечен в черни гащета, широка бяла фланелка с къс ръкав и американски кецове.
	Наведе се да вдигне колелото и неволно простена. Джъстин машинално протегна ръце да го подкрепи. Срещнала острия му поглед, тя веднага се отдръпна. В главата й изплува един от железните закони на японското общество, които вече познаваше — представители на двата пола не могат да се докосват на публично място.
	Чудеше се какво да прави. Човекът очевидно бе здравата натъртен и то по нейна вина. Искаше да му помогне по най-добрия начин, не можеше да обърне гръб на един инцидент, предизвикан от собствената й небрежност. После изведнъж си даде сметка, че разсъждава като американка. Престъпността в Япония беше все още толкова незначителна, че едва ли някой се страхуваше да се разхожда нощем из Токио. Това беше един от най-сигурните градове в света и тя разбра какво трябва да стори, за да постъпи съвсем по японски — просто ще предложи на велосипедиста да си почине и да изпие чаша чай. Съвсем цивилизовано, съвсем според догмите на тукашната любезност.
	— Съжалявам — развълнувано промълви тя. — Бихте ли приели чаша чай у дома? Аз живея тук.
	— Благодаря ви — отвърна велосипедистът. — Не е необходимо, всичко е наред.
	Отказът също беше част от местното възпитание.
	— С нищо не ме затруднявате — настоя Джъстин. — Обратно — ще се почувствам далеч по-добре. Не мислите ли, че трябва да сме сигурни в състоянието ви?
	Той се извърна към нея и малко сковано кимна с глава:
	— Не мога да откажа на една толкова любезна покана.
	После я последва с бавна крачка по алеята.
	— Защо не се настаните удобно на верандата? — покани го Джъстин. — Веднага ще запаря чай.
	— Имам чувството, че съм малко по-натъртен, отколкото ми се стори в началото — отвърна велосипедистът. — Може би вътре имате възглавнички, които биха ми свършили добра, работа.
	Джъстин се поколеба само секунда, после кимна с глава:
	— Разбира се. Вътре наистина ще се почувствате удобно.
	Събуха се в тясното, облицовано с груби камъни антре, Джъстин прибра обувките в бамбуковото сандъче до стената и въведе госта в дневната.
	Велосипедистът не каза нито дума, докато чаят се запарваше. Изчака домакинята да го поднесе и изпи до дъно чашата си. Обади се, едва когато Джъстин се пресегна да напълни повторно чашата му.
	— Имате хубава къща — рече.
	— О, нищо особено — отвърна според традицията Джъстин. — По-добре ли се чувствате?
	— Далеч по-добре, благодаря ви.
	— Не зная дали говорите английски… За мен би било доста по-лесно…
	— Но, разбира се — усмихна се той и тя се увери, че първоначалното й впечатление е вярно — японецът наистина беше изключително красив. — За мен ще бъде удоволствие, госпожо…
	— О, извинете ме, забравих да ви се представя! — Джъстин едва се удържа да не изрече американската си фамилия и леко се поклони: — Госпожа Линеър.
	— Аз съм господин Омукае — поклони се в отговор Сенжин. — Не се запознахме по най-подходящия начин, нали?
	Джъстин се засмя с облекчение. Беше наистина чудесно, че този човек приема леко току-що отминалия инцидент.
	— Май наистина е така — отвърна тя. — Но просто не зная защо ви видях едва в последния момент.
	— Алеята е извита, пътят — също — дипломатично отвърна Сенжин. — Не е лесно да видите идва ли някой от посоката, от която се появих аз. Ако позволите едно предложение…
	— Разбира се.
	— Проблемът би се решил с едно обикновено огледало, окачено на големия кедър край входа. Така положително ще имате възможност да наблюдавате пътя…
	— Идеята ви е чудесна — отвърна Джъстин. — Благодаря ви, господин Омукае.
	— За нищо, госпожо — отвърна Сенжин, остави чашата и се огледа. — Доста голяма къща за сам човек — отбеляза той.
	— О, аз не живея сама — отвърна Джъстин. — Тук сме заедно със съпруга ми.
	Сенжин отпи нова глътка чай и любезно попита:
	— С какво се занимава вашият съпруг, госпожо Линеър?
	— Управлява компанията на баща ми. Производство на компютърни компоненти, стоманодобив, текстил… Мъжът ми доразви дейността и прибави към нея научно-технически проучвания в областта на електрониката. — Сведе глава настрани и любезно попита: — А вие в каква област работите, господин Омукае?
	— О, страхувам се, че моята работа е далеч по-безинтересна от тази на съпруга ви — отвърна Сенжин. — Аз съм обикновен чиновник, занимавам се с проблемите на екологията в промишлеността.
	— Звучи интересно — отбеляза Джъстин.
	— Но на практика е доста еднообразно — отправи й малко странна усмивка той, после бавно се изправи.
	— Ако позволите, бих казала, че съвсем не приличате на чиновник, господин Омукае — отбеляза Джъстин. — Съпругът ми се занимава с бойни изкуства и виждам, че тялото ви е съвсем като неговото… Прилича на добре настроен музикален инструмент.
	Той отвърна с лек поклон.
	— Приемам това за комплимент, тъй като виждам, че сте европейка — рече. — Колоезденето е хоби, от което всеки има полза, но за мен то е далеч повече… Спорт, дори мания, както биха го нарекли някои… Правилно ли се изразих? Невинаги съм сигурен в своя английски…
	— Изразихте се по-добре от много американци.
	— Благодаря, макар да съм убеден, че казвате това само от любезност. — Странната усмивка отново се появи на лицето му: — Моята мания поддържа както духа, така и тялото ми. Намирам я за твърде сходна с медитацията: постоянното движение пречиства духа.
	— Изразихте се толкова добре, че дори на мен се прииска да притежавам подобна мания — каза Джъстин. — И без това имам прекалено много свободно време, а бездействието се превръща в такава инерция, че човек понякога е напълно неспособен да се освободи от нея.
	Сенжин кимна в знак на съгласие и подхвърли:
	— Ако съм на мястото на съпруга ви, нямаше да ви оставям толкова често сама.
	— Неговата… неговата работа често е свързана с голямо напрежение — отвърна Джъстин, после изведнъж се ядоса, че е започнала да защитава Никълъс пред някакъв непознат. Нали японците уж се славят с безукорното си възпитание?
	— Съвсем разбираемо — кимна Сенжин. — Животът никога не е съвършен, човек постоянно е принуден да прави жертви… — Сви рамене и добави: — Но това е съвсем естествено.
	На крачка от него, Джъстин изведнъж бе обзета от непреодолимо любопитство.
	— Питам се какво е това, което криете зад погледа си? — промълви тя и веднага се зашемети от начина, по който говори на един напълно непознат човек. Кое ме накара да постъпвам по този начин, зачуди се тя.
	Сенжин сведе поглед към европейските й черти:
	— Какво искате да кажете?
	За миг тя се поколеба, после установи, че вече не може да се спре. Главата й се завъртя, ударите на сърцето отекваха в ушите й.
	— Независимо от това, което казахте за своя английски, вие сте самоуверен човек и това личи дори от походката ви… — Стресната от собствената си откровеност, тя смутено поклати глава и добави: — Зная, не е странно, но страшно много наподобявате съпруга ми.
	— Благодаря ви, макар да съм сигурен, че всичко е плод на въображението ви — отвърна Сенжин с онази неповторима и съвсем японска унизителна нотка в гласа.
	Очертан от меката светлина, профилът му наподобяваше бюста на отдавна забравен герой. От него се излъчваше странен стоицизъм, примесен с меланхолия, и тази комбинация бе особено привлекателна за Джъстин.
	— В Америка човек се научава не само да _приема_ неприятната ситуация, в която е изпаднал, но и да я преодолява — каза тя.
	— Неприятните ситуации са неизбежна част от живота ни, госпожо Линеър — отвърна Сенжин. — Всеки японец знае това.
	Джъстин проследи с поглед фигурата му, започнала бавно да обикаля около нея, после тръсна глава:
	— Страданието също е неразделна част от живота. Но нима вие наистина мислите, че неприятните ситуации са естествени? И че трябва да се приемат?
	— Разбира се — отвърна Сенжин. — Неприятните ситуации са неразделна част от съществованието. От _човешкото_ съществование, ако искам да бъда съвсем точен. Под това понятие аз разбирам болката. А без болка няма и удоволствие, госпожо Линеър. Екстазът ще ни бъде напълно непознат, тъй като няма да имаме с какво да го сравним. Разбирате ли ме? — Отново се усмихваше, но този път усмивката му бе съвсем различна. На мъдър и препатил човек. — Естествено, че ме разбирате, поне дотук… Но нещата са далеч по-сложни. Защото удоволствие може да поражда и самата болка. При това толкова голямо и толкова непознато, че в сравнение с него екстазът е нищо. Не вярвате ли? Виждам, че не вярвате… Но как да ви убедя, освен чрез подходящ пример?
	— Но за какво точно говорите, господин Омукае? — попита Джъстин, внезапно разтревожена.
	— Наричайте ме Сенжин — съвсем по европейски докосна ръката й велосипедистът, после леко се поклони: — Вече сме достатъчно близки, за да преминем на малки имена… Нали, Джъстин?


	— Бях ли изобщо навън? — попита Никълъс. — Ти ли ме изведе?
	— Да, беше навън — кимна Канзацу.
	— Но и ти беше с мен, сигурен съм в това. Просто не можех да те видя.
	— Беше сам, Никълъс — отвърна Канзацу. — И сега си сам.
	— Не разбирам.
	Седяха в гола килия с каменни стени, в кръга жълтеникава светлина, идваща от няколко дебели обредни свещи. Беше древна и сякаш триизмерна светлина, странно подчертана от аромата на горящия восък.
	— Помни, че много пъти си идвал тук — в моето убежище в полите на Черния жандарм — каза Канзацу.
	— И много пъти съм скачал, така ли? — попита Никълъс:
	— Вълни по гладката водна повърхност — отвърна Канзацу. — Разширяващи се кръгообразно, докато стигнат брега…
	— Пуснах се! — настоятелно повтори Никълъс. — В един определен момент се пуснах!
	— Но не падна, както очакваше — рече Канзацу.
	— Не — все още озадачено промълви Никълъс. — Увиснах в Пустотата, високо над страхотната пропаст, от която все още ме побиват тръпки. Черният жандарм бе навсякъде около мен… Над мен, под мен… Бях част от него и същевременно не бях… Сякаш се бях научил да летя.
	— Или бе победил земното притегляне.
	— Какво се случи с мен, сенсей? Кажи ми, моля те! Умирам от желание да разбера!
	— Сам трябва да откриеш отговора, Никълъс. Моят отговор ще бъде различен от твоя. Мисли!
	— Открих…
	— Продължавай!
	— Открих Мрака.
	— Точно така — кимна Канзацу. — Това исках да откриеш, когато те изпратих в Кумамото през зимата на 1963 година.
	— Но вместо това се изправих срещу Сайго.
	— Време е да забравиш бивола, Никълъс. Той не съществува. Изпратих те да се изправиш срещу себе си.
	— Не! — изкрещя той. Мракът постепенно се разсейваше, пред очите му се очертаваше нещо отвратително.
	— Мисли за Мрака! — настоятелно промълви Канзацу. — Има само един Закон, един Начин. Ти се предаде на Мрака и той ти даде закрила. Цял живот си бягал от Мрака и винаги си го знаел, Никълъс. Сам бе решил да му обърнеш гръб.
	— Ако наистина си ме изпратил да се изправя срещу себе си, значи Сайго и аз сме били едно и също нещо. Той е бил Никълъс, а аз — Сайго. — С ужас си припомни злокобните умения на братовчед си и отчаяно изкрещя: — Не, това не може да е истина!
	— В известен смисъл е чиста истина — поклати глава Канзацу. — И вече имаш доказателство за това. Помисли: кой ти разясни значението на наследените от Со Пенг изумруди? Твоята _майка_, Никълъс. А тя е била танжин също като дядо ти. Заедно с изумрудите тя ти е предала и своите умения!
	— Наистина е била любимка на дядо ми, но на практика е била осиновена, с чужда кръв — възрази Никълъс. — Никой не е знаел произхода й.
	— Това тя ти го е казала — рече Канзацу. — И несъмнено съдържа голяма доза истина. Но аз съм готов да се обзаложа, че ако не някой друг, поне дядо ти е бил съвсем наясно с нейния произход. Станала му е любимка, просто защото е била танжин като него самия. А той — тук съм готов отново да се обзаложа — не е бил в състояние да прехвърли уменията си на собствените си деца, просто защото жена му не е била танжин. Докато у майка ти е виждал възможността да се възпроизведе и това го е карало още по-силно да я обича.
	Никълъс втренчено гледаше лицето на стария си сенсей. В съзнанието му изплуваха откъслечни спомени от разказите на Чонг, които в младежките години му се струваха напълно лишени от смисъл, но сега, сглобени като детска мозайка, изведнъж придобиха истинското си значение.
	Канзацу отгатна какво става в душата му и тихо добави:
	— Отново трябва да се замислиш за миналото. Успя да откриеш Мрака, въпреки че си широ нинджа. Това е невъзможно, но въпреки това при теб се получи. Ти _знаеш_, че се получи. Единствено твоето чувство е вярното, нищо друго няма значение. Мракът е Начина. Това е онази част от истинската ти същност, която до този момент отказваше да признаеш.
	Вече знаеш цялата истина — лицето на Канзацу грееше със собствено сияние, далеч по-силно от колебливата светлина на свещите. — Ти си танжин, Никълъс!


	Страх прониза сърцето на Джъстин.
	— Откъде знаете името ми? Не съм ви го казвала!
	Сенжин я гледаше в сгъстяващия се мрак.
	— Болка и удоволствие. Така работи моето съзнание, обхваща всички възможности… — тихо каза той. — Или може би не всички?
	— Кой сте вие? — попита с пресъхнало гърло Джъстин, а умът й трескаво работеше. Как да се добера до телефон? На кого да позвъня? Дали в Япония имат номер 911? Господи, колко малко зная за ежедневните порядки в тази страна! — Вие не сте просто велосипедист, когото за малко не блъснах с колата си!
	— Аз съм сам — пристъпи към нея Сенжин. — По свое собствено желание.
	В устата й се появи метален вкус, сърцето й болезнено се сви. Направи опит да се отдръпне от него, да се освободи от лепкавия магнетизъм, който се излъчваше от тялото му и отслабваше волята й с изненадваща сила.
	— Аз… Аз мислех за съпруга си — промълви тя с пламнали страни.
	— Така ли? Сигурна ли сте?
	Джъстин вдигна поглед към черните продълговати очи и за миг зърна в тях враждебност, пъстра като гърба на екзотична риба. Тази враждебност я привличаше както Критските лабиринти са привличали Тезей, някъде в тях дишаше Минотавъра, спокоен и търпелив като бог.
	Очите му, ярки като луната, горяха със студен пламък. Джъстин не беше в състояние да отмести поглед от тях, след секунда вече и не искаше.
	— Аз няма да се оженя — промълви Сенжин. — Няма да създам свое семейство.
	— И вместо това ще живеете самотно, ще се носите като облак над претъпканата земя…
	— Мисля, че разбирам какво искате да ми кажете.
	— Вие сте ужасно сам. Как издържате?
	— От дете съм свикнал със самотата — отвърна Сенжин. — Често плачех, а след това се срамувах от слабостта си. С времето успях да я преодолея.
	— И това е вашият отговор, така ли? — с неверие попита Джъстин. — Приемате самотата като недостатък на характера?
	— Какво друго може да бъде, след като с положителност не е предимство? — попита Сенжин.
	— Мисля, че виждам болката в очите ви — прошепна тя. Стояха толкова близо един до друг, че тя вдъхваше аромата на тялото му, възприемаше го като аромата на екзотична орхидея, разцъфнала в нощния мрак. — Тя е белег върху душата ви.
	— Японците не вярват в душата.
	— Тогава в духа ви — Джъстин съзна, че трябва веднага, още в този миг, да се отдръпне от него, чувстваше се като напълнена с олово. Стреснато си даде сметка, че металният вкус в устата й е вкусът на похотта. — Сигурна съм, че имате дух.
	— Духът ми е кристалночист — отвърна Сенжин. — В него липсват емоции, следователно не се нуждае от утеха. — Дланта му нежно докосна ръцете й и тя се парализира. Мощната вълна на фантазията плисна върху действителността, двойственото им присъствие — ясно доловимо и отчетливо като събрани на едно място олио и вода, които отказват да се смесят, нахлу със зашеметяваща сила в съзнанието й. Краката й се подкосиха и тя неволно се облегна на стената зад себе си, чувствайки ясно как камъкът охлажда пламналата й кожа.
	— Джъстин? — Името й прозвуча в устата му като нежна милувка, устните му се приближаваха до нейните. Нощта се спускаше наоколо с мощната необратимост на океански прилив. Диво и безумно, желанието започна да пулсира в гърлото й като бляскав диамант.
	Мили Боже, какво става с мен, безсилно се запита тя.


	— Не! — изкрещя Никълъс. — Не е вярно! Не мога да бъда танжин!
	— Ти си това, което си, Никълъс — тихо рече Канзацу. — Карма. Никой не е в състояние да я промени.
	— Отказвам да приема тази карма! Не съм танжин, това просто е изключено!
	— Помисли за Мрака — напомни му Канзацу. — Спомни си какво изпита, когато увисна във въздуха в подножието на върха.
	— Това не се е случило в действителност! — извика Никълъс. — Това беше сън! Трябва да е било сън! Или пък съм мъртъв! Умрях на склона на Черния жандарм, точно както виждах това в кошмарите си!
	— Ти си жив, Никълъс. Но вероятно, докато всичко това не свърши, ти би мечтал да беше намерил смъртта си там…
	— Престани да ми говориш по този начин! — Никълъс беше толкова възбуден, че не го сдържаше на едно място. Закрачи напред-назад из тясното помещение като звяр в клетка. — Не искам да слушам повече!
	— Напротив, това е единственото ти желание — търпеливо отвърна Канзацу. — Именно заради него си тук, именно заради него предприе това опасно пътешествие — въпреки нестабилното си физическо състояние.
	— Аз съм широ нинджа! — изкрещя Никълъс, обхванат от безсилен страх. — Защо не действаш, а само говориш? Ти можеш да ме спасиш! Използвай Тао-тао, освободи ме от мрачната магия!
	— Нима не разбираш? — тихо попита Канзацу и неусетно се приближи към него.
	Никълъс потръпна и се сви, ясно доловил заплашителното му излъчване — мрачно и едновременно с това привлекателно като пъстрата синьо-зелена обвивка на непознато насекомо.
	— Защо се страхуваш от мен? — надвеси се над него фигурата на Канзацу. — Не от мен трябва да се страхуваш, Никълъс. Нима онази дълбоко погребана част от твоята същност е толкова опасна? Нима не можеш да преодолееш страха си от нея?
	— Не те разбирам — прошепна Никълъс, лицето му се сбърчи от отчаяние.
	— Напротив, отлично ме разбираш — тихо и настоятелно рече Канзацу. — Твой единствен другар е Мрака, Никълъс. Той те спаси, когато вятърът те откъсна от снагата на Черния жандарм. Защо отказваш да се довериш на сетивата си?
	— Беше сън! Нищо от това, което видях и почувствах, не се е случило в действителност!
	— В тази посока ще намериш единствено лудостта — отвърна Канзацу. — Трябва да се довериш на сетивата си!
	— Не _мога_! Аз съм широ нинджа!
	— Все още си Никълъс Линеър — каза Канзацу? — И нищо не може да промени този факт. Духът ти е жив и неукротим, Никълъс. Единствено страхът ти може да го сломи.
	— Страхът ме обгръща отвсякъде, сенсей — тихо прошепна Никълъс, после го прониза внезапна тръпки и зъбите му затракаха. — Никога няма да ме напусне.
	— Не! — изведнъж изкрещя Канзацу и Никълъс стреснато подскочи. — Ти си този, който не иска да се освободи от страха! Познаваш този страх, следователно можеш да се справиш с него! Безсилен си пред един друг страх — страхът от Мрака, страхът от това, което си наследил! Много по-добре е да изпитваш първия, а не втория!
	Никълъс сви колене към гърдите си, тялото му се тресеше, сякаш от треска.
	— Страх ме е, сенсей! — промълви с тракащи зъби той.
	— От какво?
	— Ами ако наистина съм танжин?
	— Остави се на този страх, Никълъс. Можеш да си позволиш подобна волност. После протегни ръка и отново ще докоснеш Мрака.
	— Не мога. Сякаш съм парализиран.
	— Добре — кимна Канзацу. — А ще можеш ли да ми разкажеш какво се е случило с Киоки — моя по-възрастен брат?
	Навън бурята виеше с пълна мощ, ураганният вятър стенеше между непристъпните върхове и дълбоките пропасти, заобиколили отвсякъде Черния жандарм. Едра суграшица барабанеше по сламения покрив на параклиса. Реалният свят се отдръпна и изчезна, двамата сякаш увиснаха в своя собствена орбита, освободени от земното притегляне.
	Никълъс разказа на Канзацу всичко, което беше видял и запомнил в замъка на Киоки. Когато свърши, между двамата се възцари тежко мълчание. После Канзацу тръсна глава и попита:
	— От колко време беше мъртъв брат ми според теб?
	— Половин ден, може би и по-малко… Шест-седем часа.
	— А кой знаеше, че тръгваш за платото Азама, Никълъс?
	— Само жена ми и най-близкият ми приятел Танцан Нанги.
	— Имаш ли доверие на този Нанги?
	— Главата си залагам за него!
	— Съветвам те да подбираш изразите си, тъй като може да се наложи наистина да го сториш! — острото погледна Канзацу.
	— Държа на това, което казах! — твърдо отвърна Никълъс.
	Канзацу замълча.
	Никълъс почака известно време, после нетърпението му взе връх.
	— За какво мислиш, сенсей? — попита той.
	— Убиецът на брат ми трябва да е човек с наистина необичайни способности — промълви Канзацу. — Успял е да го ликвидира, преди да разговаряш с него — следователно е знаел точно накъде си тръгнал. Как е било осъществено това? Може би го е научил от жена ти или от Нанги? Или вече го е знаел?
	— Трябва ли да разбирам, че Танцан Нанги — приятелят, на когото вярвам безрезервно, инвалид, който се придвижва с помощта на бастун, в твоите очи е „дорокусай“ — фанатизиран танжин?
	— Някой е успял да проникне през охранителната система на замъка — продължи Канзацу, без да обръща внимание на избухването на Никълъс. — А после е победил брат ми — един истински майстор в изкуството на танжините. Не знаем как е станало това. Да, много са загадките, на които трябва да намерим верния отговор…
	Никълъс си спомни за мнението на Нанги и каза:
	— Едно е сигурно — моят враг наистина е „дорокусай“.
	— Разбира се — кимна Канзацу. — На този свят всичко е възможно, Никълъс. Дори немислимото — да съществува „дорокусай“ — най-страховитото творение на танжините. Сигурно знаеш, че такъв човек задължително трябва да бъде самотник, трябва да бъде бунтар, който съзнателно се е отклонил от каноните на Тао-тао… От _всичките_ канони на това изкуство! Той е магьосник на превъплъщенията и дегизировката, често се появява маскиран, _никога_ не е това, което действително представлява.
	Канзацу млъкна и Никълъс изпита чувството, че старият сенсей все пак е успял да отговори на въпроса му.
	— „Дорокусай“ живее в свой собствен свят — промълви след известно време Канзацу. — Създава свои Закони, подчинява се на своя Начин… Дори опитните сенсеи в изкуството на танжин се страхуват от него… Защото знаят, че той просто не може да бъде убит — толкова могъщи са уменията му. Той може да бъде единствено унищожен…
	— Каква е разликата между смъртта и унищожението? — попита озадачено Никълъс.
	— Отговорът на този въпрос е една от причините да ме потърсиш, Никълъс — отвърна Канзацу. — И той ще бъде последният ми урок за теб. Но трябва да знаеш, че ако решиш да го получиш, ти избираш доброволно да застанеш на пътя на този „дорокусай“.
	Никълъс се замисли, после бавно поклати глава:
	— Отдавна съм на пътя му — рече. — Въпросът е дали да се боря с него, или да умра.
	— След като си убеден, че това е единственият избор, ти трябва да протегнеш ръка към Мрака — промълви Канзацу. — Той ти е единственият другар.
	Мълчанието се проточи с часове. Когато Никълъс потръпна и изкрещя, навън вече се развиделяваше.
	— Усетих го! — прошепна той. Целият беше в пот, но вече не трепереше. — Усетих го!
	— Протегни ръка — каза Канзацу. Никаква реакция. — Никълъс, протегни ръка! — повтори с по-висок глас сенсеят.
	Бавно и унесено Никълъс се подчини. Ръката му напусна дрезгавата светлина на утрото и премина в другата страна на помещението, все още потънала в непрогледен мрак.
	Показалецът на Канзацу се докосна до показалеца на Никълъс.
	— Ето го твоят страх — прозвуча гласът му. — Пипни го, вдъхни го, задръж го завинаги у себе си. Само по този начин ще успееш да го разбереш…
	Ново продължително мълчание. После Никълъс тихо промълви:
	— Страхът е вътре в мен, не идва от Мрака… — В гласа му се долови дълбоко учудване.
	— В момента духът ти виси над дълбока пропаст — прошепна Канзацу. — Точно както преди време тялото ти бе увиснало над белия сняг, сивия лед и черните скали… — Изчака няколко секунди и добави с коренно различен глас: — Кажи ми за какво мислиш в този момент!
	— Не искам да повярвам, че съм танжин — дълбоко въздъхна Никълъс. — Страхувам се, че ако го сторя, по нищо няма да се различавам от братовчед си Сайго. Зловещ и корумпиран, изцяло в плен на Злото.
	— Мракът е Злото, така ли?
	— А не е ли?
	— Съгласен съм, че в него се крие огромен потенциал на Злото — отвърна Канзацу. — Неоспоримо доказателство за това е „дорокусаят“, който те преследва. Но същността на Мрака е нещо повече. Вселената не притежава качествата добро и зло, Никълъс. По-скоро тези две крайности просто съществуват в нейната необятност… — Гласът на Канзацу беше мек и спокоен, истински балсам за изтерзаната душа на Никълъс. Именно с негова помощ връзката между двамата продължаваше да е все така здрава. — Това беше един от първите ми уроци, помниш ли? Основната истина за живота.
	— Това важи и за Мрака. Той също е една вселена — могъща, изпълнена с безгранична сила. Но огромният му потенциал често се използва за користни цели — такава е същността на всяка мощ.
	— Всяка мощ е преходна. Ефимерната й същност е ковка и гъвкава, притежава невероятната способност да прониква в човешкия дух. Няма да умреш, ако се решиш да я докоснеш, но ще се _промениш_. Дори аз не бих могъл да кажа в каква посока ще бъде тази промяна.
	— Страх ме е да се променям — призна си Никълъс.
	— Ако не го сториш, аз няма да мога да ти помогна — простичко отвърна Канзацу. — Ако не се промениш, твоят враг — „дорокусаят“, вече е спечелил. Никога няма да си в състояние да използваш изумрудите, които си наследил от дядо си. Ще останеш широ нинджа до края на живота си.
	Никълъс се тресеше неконтролируемо, минутите се точеха една след друга, тишината се превръщаше в агония. Най-сетне главата му бавно започна да се свежда надолу, Канзацу уморено затвори очи. Имаше чувството, че не си е поемал дъх от часове.
	— Добре — прошепна с облекчение той. — Най-напред трябва да се научиш да говориш наново, да мислиш по съвсем различен начин, на нов език… Нарича се „Акшара“ — езикът на вечността.
	— Той е част от Тао-тао?
	— Той е дълбоката същност на Тао-тао — отвърна Канзацу. — Без Акшара всичко остава загадка. — Очите му се спряха върху побелялото лице на Никълъс: — А сега ми кажи страхуваш ли се, Никълъс-сан?
	— Да, сенсей — дрезгаво прошепна той, усетил как го заливат черните вълни на страха. После изведнъж си даде сметка, че Канзацу го бе нарекъл Никълъс-сан и отново беше в състояние да диша.
	— Добре — кимна Канзацу. — Сега трябва да те е страх. Духът ти вече не виси в пространството. Дойде времето да се хвърлиш в пропастта.


	Нанги и Томи се появиха в „Силк Роуд“ след полунощ. Заведението беше претъпкано с потни търговци, които, облечени по един и същ начин, много приличаха на колония възбудени мравки. Въздухът тежеше от парлив тютюнев дим.
	Томи спря за момент, неотразимо привлечена от изражението на мъжките лица, едно и също върху всички, сякаш отразено от безброй огледала. Знаеше какво гледат, знаеше и какво мислят. Възхити се от силата на това, което привличаше вниманието им, после се запита дали жените също могат да изпитват подобно магнетично привличане от мъжката анатомия. Едва ли. Жените се привличат не толкова от физическата, колкото от емоционалната близост. Което не означава, че не могат да бъдат луди по секса, но начинът им бе далеч по-различен от мъжкия.
	Оглушителната музика почти ги изхвърли обратно през входната врата, прожекторите ги ослепиха. Томи примигна и тикна служебната си карта под носа на портиера. Изкрещя нещо в ухото му и поведе Нанги през претъпканото заведение към една врата, над която имаше омазнен картон с надпис:

	Вход забранен!

	Тесните коридори се преплитаха като истинска катакомба. Нанги мълчаливо следваше Томи, която уверено подминаваше еднаквите врати без никакви надписи по тях. Стените бяха мръсни, боята се лющеше, вентилационните отвори — отдавна запушени с нечистотии. Непроветряваните помещения воняха, голи крушки хвърляха бледата си светлина по опушените тавани, прорязани от мухлясали пукнатини и електрически кабели.
	Томи спря пред някаква врата и заблъска с юмруци по нея. Иначе едва ли щяха да я чуят, тъй като оглушителната рок музика проникваше и тук. Очевидно долови някакъв отговор и натисна бравата. Стаичката беше малка. Мебелировката й се състоеше от тоалетна масичка, поставена пред огледало с крушки по ръбовете, вехт стол и ръждясал умивалник. Млада жена, облечена в тънка парцалива роба, вдигна глава и въпросително ги погледна.
	— А, вие ли сте — промърмори миг по-късно тя и се извърна към огледалото да продължи с гримирането си. Но очите ги гледаха оттам с неприкрито безпокойство.
	— Атоко, това е господин Нанги — рече Томи, после се обърна към Нанги и поясни: — Атоко и Марико са ползвали една и съща гримьорна. Тя е открила трупа. — Извърна се отново към момичето и добави: — Искаме да ти зададем няколко въпроса.
	— За какво?
	Томи извади снимката на доктор Ханами от бележника си и я плъзна на тоалетната масичка. Атоко й хвърли един поглед и попита:
	— Кой е този?
	— Мислех, че ти ще ни кажеш това.
	Атоко сви рамене и отново се залови с гримирането.
	Нанги с мъка раздвижи сакатия си крак, пристъпи към огледалото и измъкна от рамката му някаква фотография.
	— Хей! — посегна към нея Атоко. Нанги й позволи да я вземе и попита:
	— Брат или приятел?
	Атоко издаде долната си устна напред и внимателно постави снимката на мястото й.
	— Знаете ли, някога и аз имах сестра — промълви Нанги. — Беше горе-долу на вашата възраст и имаше куп приятели. Много й харесваше момчетата да се въртят около нея — ей така, без задни мисли. Беше добро момиче… — Направи две крачки назад и добави: — Но понякога това й носеше и доста големи неприятности…
	— Какви неприятности? — изви глава към него Атоко.
	Нанги сякаш се стресна от този въпрос, после махна с ръка и поясни:
	— О, понякога я ухажваха момчета, които ходеха с нейни приятелки. Не че тя им даваше аванси… Направи още една крачка назад: — Но приятелките й не разбираха това… Предпочитаха да обвиняват нея, вместо своите гаджета…
	— Точно така стана и с нас! — възкликна Атоко, заряза спиралата и се обърна с лице към Нанги. — Ние с Марико бяхме много близки, докато… — Клепачите и се сведоха надолу, ръката й посочи снимката на доктор Ханами. — Докато не се появи този.
	— Той предпочете вас пред Марико, така ли? — попита Нанги.
	— За известно време — кимна момичето. — После прескачаше от едната на другата, а ние дори си нямахме понятие. Поне в началото… В крайна сметка, вероятно е решил, че е влюбен в Марико, но вече беше късно. Марико не искаше да има нищо общо с мен. — В очите на Атоко се появиха сълзи, тя не искаше да се погледне в огледалото. — Бедната Марико, толкова беше добра! Не заслужаваше да… О, по дяволите!
	Нанги и Томи си размениха по един поглед, после Томи пристъпи и постави ръка върху рамото на разплаканото момиче.
	— Нищо ми няма! — тръсна глава Атоко след няколко секунди, извади купчина книжни салфетки и започна да бърше лицето си. — По дяволите! Не мога да изляза на сцената в този вид! — Нови сълзи плувнаха в очите й: — Мислех си, че съм престанала да скърбя за нея!
	Нанги изчака малко, после тихо попита:
	— Можете ли да ми кажете нещо за мъжа, чиято снимка ви показа детектив Язава?
	— Какво има за казване? — сви рамене Атоко. — Богаташ, който изневерява на жена си. Останах с впечатлението, че обича да е с нас, защото сме млади. Скоро се отегчи от мен, но с Марико беше по-различно…
	— В какъв смисъл? — попита Томи.
	— Нали ви казах — мислеше, че е влюбен в нея.
	— Как мислите, би ли направил някакви жертви за нея? — изведнъж попита Нанги.
	Атоко престана да полага грима си, очите й замислено гледаха в огледалото, после бавно се прояснила.
	— Знаете ли, докато беше с мен, този човек постоянно говореше за жена си. Може да е смешно, но имам чувството, че именно за _нея_ би направил всякакви жертви!
	— Беше ли тук в нощта, в която бе убита Марико? — попита Томи.
	Атоко кимна, без да я гледа.
	— Тогава ви излъгах… Срамувах се, че приятелството ми с Марико свърши по този начин… Не исках да говоря за това. — Пое дълбоко дъх и добави: — Да, беше тук. Имаше среща с Марико… Видях лицето му, бяло като вар, когато изскочи от гримьорната й… — Прехапа устни и сведе очи: Съжалявам, трябваше веднага да ви кажа истината… — Очите й се вдигнаха към огледалото и срещнаха очите на Томи: — Аз съм добро момиче.


	Джъстин гледаше в искрящите очи на Сенжин. Сякаш бе отправила взор в обсипаното с тайнствени звезди небе. Сенките — толкова познати и обикновени през деня, изведнъж натежаваха от скрито значение, подсилено още повече от вихъра на собственото й въображение.
	В действие беше Тао-тао, а дори и нещо повече — забранената магия на „дорокусай“. Тя не можеше да знае това, но дори и да го знаеше, нищо нямаше да разбере.
	Сенжин беше вампир, Сенжин вършеше това, което бе започнала Хаха-сан, това, което бе вършил с всички жени в живота си, а дори и с доктор Муку, миг преди да вкара пламтящия фосфор на цигарата в черепа му. А то беше неизменно едно — да изсмуква живота от жилите им, да търси ключа към техните вътрешни страхове, към унизителните им слабости.
	Изхвърлена извън ритъма на времето от магиите на Сенжин, Джъстин неволно отправи поглед назад, към отминалата част на живота си. Никълъс бе вършил същото по време на мозъчната си операция, люшкан от дълбоките вълни на упойката.
	В момента, също като Никълъс под ножа на доктор Ханами преди много месеци, тя неволно се включи в играта на Сенжин.
	— Къде мъжът ти крие кутията, Джъстин? — Гласът му я шибна като копринен камшик, тя изпита мъчителното желание да му се подчини, да се преклони пред волята му. — Къде крие изумрудите?
	Джъстин знаеше, не — по-скоро смътно си спомняше как веднъж Никълъс се бе втурнал в къщата като луд, бе ровил нещо под дъските на пода, бе измъкнал някаква кутия и от устата му се бе откъснала въздишка на дълбоко облекчение. Да, това си го спомняше. Но нещо _друго_ й се изплъзваше. Нещо, което действително бе забравила. Какво беше то?
	— Ела, ще те заведа — чу гласа си някъде отстрани тя. Хвана ръката му и тялото й изведнъж се изпълни с такава неудържима енергия, че чак зъбите й проскърцаха.
	Заведе го в салона за упражнения на Никълъс, показа му как да отмести чувала, как да измъкне кутията изпод дъските. Точно както Никълъс го беше вършил… Но все пак нещо й се изплъзваше. Какво ли е то?
	Сенжин вдигна кутията на светлината и забеляза, че ръцете му треперят. Най-сетне! Душата му ликуваше. Тук са безценните изумруди! Тук е последната брънка на веригата, която ще го свърже завинаги с Вечността, брънката, която бе търсил през целия си съзнателен живот! Мистичната сила на изумрудите ще го превърне в бог!
	Отвори кутията и замръзна от изумление. Вътре имаше шест камъка, само шест! Къде са останалите девет? Трябваха му най-малко девет! Пръстите му нервно задраскаха по тъмносиньото кадифе, разкъсвайки го на ситни парченца. Шест са недостатъчни, той добре знаеше това. Знаеше и друго — тази бройка е изключително опасна! Но не за него, разбира се.
	Загреба с шепа камъните, а празната кутия върна обратно в скривалището.
	После се извърна към Джъстин. Виждаше как Тао-тао я превръща в свой пленник, оцветява очите й, принуждава я да изпълнява всички негови заповеди.
	— Къде са останалите девет изумруда? — рязко попита той. — Тук има само шест!
	— Не зная.
	— Сигурна ли си? — впи очи в озадаченото й лице той. — Добре си помисли!
	Тя трябва да знае! Може би част от съзнанието й е доловило нещо, може би е била свидетел на незначителна в нейните очи случка, която обаче има пряко отношение към липсващите камъни. Ще трябва да открие това, ще трябва да се зарови в мозъка й по-дълбоко дори от хирург.
	— Мисля — отвърна Джъстин. — Но нищо повече не зная. Бях сигурна, че всички са вътре в тази кутия. Видях ги, когато Никълъс… — рязко замълча.
	— Когато Никълъс какво? — попита Сенжин. — Продължавай!
	— Аз… аз… — ръцете й докоснаха пламтящите скули лицето й се сгърчи от болка: — Главата ми ще се пръсне!
	Сенжин веднага разбра какво става. Някаква част от съзнанието й, погребана дълбоко в нея, правеше опит да му се противопостави. Може би Линеър й е заповядал никога да не разкрива скривалището на изумрудите. Това е достатъчно за пораждането на остър душевен конфликт. Реши да подходи по друг начин. В крайна сметка, разполагаше с неограничено време, а новият подход положително ще му разкрие и други интересни неща.
	Пусна изумрудите в джоба си и върна нещата в салона по местата им. После я изведе на открито. Нощта бе встъпила в правата си. Жужаха цикади, сред стволовете на кипарисите и японските кедри се мяркаха ярки светулки.
	— Говори ми — заповяда Сенжин. — Разкажи ми всичко за себе си, дори онова, което не си споделяла с никого. И не забравяй, че искам да си спомниш всичко, до последната подробност.
	Джъстин се отпусна на пейката от кедрово дърво, която Никълъс бе измайсторил малко след като се преместиха да живеят тук. Беше любимото й място за почивка, с прекрасна гледка към градината.
	— Когато дойдох в Япония, всичко ми харесваше — прошепна тя. — И защо не? Беше екзотично, беше вълнуващо. Потънах в непознатите пейзажи, аромати и звуци на тази страна и това ми беше напълно достатъчно. Но след година сякаш се сблъсках с каменна стена. Бях се погрижила да си създам удобен дом в една чужда страна, или поне така ск мислех. Мъжът ми нае японка за домашна помощница. Забременях, всичко изглеждаше наред. Но не беше. Грешах, ужасно грешах… Липсваше ми семейството, приятелите. Тук имах единствено мъжа си и _неговите_ приятели. Не ми беше достатъчно… После се роди дъщеря ми, но скоро я загубих. Всичко се промени. Вече ненавиждах Япония, мислех единствено как да се прибера в нашия дом на брега на океана. Там, в Уест Бей Бридж на Лонг Айлънд. О, как мечтаех да съм там! И все още не мога да се освободя от този копнеж!
	Джъстин трепереше под напора на чувствата, не й достигаше въздух. Страхуваше се, че ако сега се спре, никога няма да успее да изрази това, което вълнува душата й. И това, което Сенжин иска от нея.
	— После се появиха старите ми смущения… Мислех, че отдавна съм успяла да ги победя и забравя. Имах чувството, че отново съм в началото на пътя, извървян преди много години.
	Усети как миналото оживява, тънката преграда между него и настоящето се скъса като лист хартия, нещо потайно и мрачно обгърна душата й.
	— Когато бях млада и животът ми беше замръзнал в отправната точка на отчаянието, аз често търсех помощта на психоанализата. Мразех баща си, защото не ме поглеждаше, мразех го и защото презираше слабоволевата ми майка. Имах нужда да разговарям с човек, който да ми върне душевното спокойствие. — Вдигна очи към лицето на Сенжин Омукае и колебливо добави: — Вероятно не можете да ме разберете…
	— В Япония е пълно с психоаналитици — равнодушно отвърна Сенжин.
	Джъстин отмести глава от лунния лъч, който блестеше в очите й, после тихо продължи:
	— Докторката беше жена, мургава като циганка. Чувствах се неудобно — богата католичка, фрашкана с пари, но с опустошена душа. Странно, но още помня как бях облечена по време на първия сеанс — мини пола от бутиците на „Мери Куонт“ и фина пепитена блузка. Току-що бях приключила поредния си луд лондонски пазар. След сеанса се погледнах в голямото стенно огледало и изпаднах в ужас. Следващия път се появих с джинси и обикновена памучна риза. Хони никога вече не ме видя с други дрехи…
	Джъстин замълча. Беше й трудно да се рови в миналото, да си спомня каква глезена и нещастна хлапачка е била. Дори с Никълъс не беше споделяла този период от живота си. Но как става така, че излива душата си пред един непознат човек? Въпросът бързо избледня и се изплъзна от упоеното й съзнание.
	— Хони носеше огромни сребърни обици от Мексико, обличаше шарени селски поли, тъкани на ръка в Гватемала. Изобщо не обръщаше внимание на външния си вид, в това отношение примерът й беше заразителен за мен. Тя ме научи да се вглеждам в себе си, да обръщам внимание на тъмните празноти в душата си, които предпочитах да не забелязвам. Не беше лесно, понякога ми се струваше направо непосилно. Често избухвах в ридания и не можех да се спра. Но Хони бдеше край мен, придаваше ми част от своята душевна сила. Сякаш беше чудодеен знахар, попиващ болката ми.
	— Тя притежаваше безгранична способност да утешава. Като икона, като светица. В нейната компания си представях, че се намирам в църква — в моята собствена идеализирана църква, която приема болката, вместо да я раздава с широка ръка. Представях си Хони като член на религиозен орден, а себе си — като нова послушница, която трябва да бъде подложена на многобройни тестове, за да докаже, че е достойна да бъде приета в него.
	— Това беше най-големият ми проблем — никога не можех да приема, че съм достойна за истински човешки отношения. Изобщо не допусках, че мога да обичам някого и да приемам любовта му. Бавно и постепенно започнах да проумявам обаче, че Хони ме обича. Тя виждаше всичките ми недостатъци, подложи на анализ греховете ми, а после ме прие. И все още ме обича.
	— Какво откритие беше това за мен! Естествено, в началото не можех или по-скоро не исках да повярвам. Но Хони ми помогна и в това. Бях отишла при нея като див звяр, готов да се ръфа до смърт. А тя ме отучи да се хапя, след което излекува раните, които си бях причинила сама. „Ще нося бремето на греховете ти, когато ти не си в състояние да го вършиш, казваше тя. Най-важно сега е да разбереш, че вече не си сама!“ Аз, разбира се, си зададох въпроса къде е капана, какво иска от мен тази жена?
	— Оказа се обаче, че Хони е единственият човек на този свят, който не иска от мен абсолютно _нищо_. Обичаше ме така, че аз неволно се научих да обичам себе си. — Извърна глава и попита: — Ти обичаш ли себе си, Сенжин? Май че не… Струва ми се, че отделяш прекалено много внимание на начините, по които контролираш живота си. И Никълъс е такъв. Стопява се в мрака, промъква се безшумно, на моменти дори не диша. Владее до съвършенство тези неща, но не владее себе си. И при теб ли е същото, Сенжин, или греша?
	Сенжин не отговори.
	— С теб се чувствам като със съпруга си. Как е възможно това?
	Сенжин знаеше отговора на този въпрос, но за нищо на света не би й го казал. Предварително знаеше, че тази вечер ще бъде интересна, много интересна.
	Джъстин се чувстваше като увиснала над пропаст, овързана в собствените си чувства. Докосването на Сенжин я разтърси като електрически ток, не можеше да повярва на това, което става. Не, невъзможно! Тялото ми не може да се чувства така! То ми изневерява, а аз изневерявам на Ник! Чувстваше се като болна от треска, краката й омекваха, дробовете й пареха, в главата й се въртяха объркани мисли, далечни и недостижими като звездите над главата й.
	Лунната светлина висеше като сребърна дантела между дърветата. Трябва да съм сама и да чакам завръщането на Ник, помисли си тя. Но не съм. Вместо това съм с този японец, искам да усетя тялото му върху мен, вътре в мен…
	Сенжин я вдигна на ръце, отнесе я на верандата, стискайки здраво китките и глезените й. Тя притисна нос в плитката трапчинка на рамото му и се разрида.
	Умът й се мяташе в пламъци, но те бяха нищо, в сравнение е жаравата, която изгаряше тялото й.
	Сенжин усети тази жарава, сякаш се бе изправил над отворена пещ. Моментът беше изпълнен с върховна наслада, дълго бе мечтал за него.
	— Обещах да ти дам пример как болката и удоволствието се превръщат в неделимо цяло — каза той.
	В същия момент пропука съчка. Чуха я и двамата, очите на Джъстин стреснато проблеснаха. Гърдите й бясно се повдигаха и отпускаха, в разширените й сякаш от наркотик ириси той ясно видя страха, примесен е дива страст. Неволно се запита как ли изглеждат неговите очи, после изпита задоволство, че няма възможност да се огледа.
	Сложи пръст на устните си да я предупреди да мълчи, направи й знак да остане на мястото си, после се изправи. Безшумно прекоси верандата и се насочи към ситните камъчета на градинката.
	Всеки нормален човек би вдигнал известен шум, когато тялото му натежи върху пръснат чакъл. Но Сенжин сякаш бе лишен от тежест. Джъстин гледаше как фигурата му се промъква през градината без никакъв шум и отново си спомни за Никълъс. Чувството, което я обзе, никак не беше приятно.
	Неудържимо трепереше от нощния хлад, от действието на непознати, но могъщи сили, които забраняваха на съзнанието й да функционира нормално. Чувстваше ги ясно дори и сега, въпреки осезаемото понижение на тяхната интензивност. Чувстваше ги както човек долавя остатъците от нощните си кошмари в разгара на слънчев ден.
	Ако очакваше, че ще се освободи от влиянието им с отдалечаването на Сенжин, очевидно беше сбъркала. Имаше чувството, че лежи в хамак и леко се полюшва под напора на еротичните вълни. Лежеше като омагьосана, тялото й пулсираше. Извърна се на една страна и отправи поглед към мястото, на което Сенжин се беше стопил в мрака. Чакаше го да се върне с такова нетърпение, сякаш той, а не Никълъс беше нейният съпруг.


	Хан Кавадо безмълвно се прокле и измъкна нож с дълго тясно острие. Дръжката му бе покрита с черна лепкава материя, която изключваше приплъзване в решителните, моменти — дори когато по нея се появяваха капчици кръв или пот, родена от страха.
	Именно страх изпитваше в момента Кавадо. Дебнеше край къщата на Линеър от часове, съзнанието му се замъгли от напрежението, спомените се сляха с настоящето, жена му — вече от половин година мъртва — отново оживя пред очите му. Беше умряла внезапно, докато Хан беше навън, изпълнявайки поредната поръчка на Плъха. Лекарите го уверяваха, че дори и да беше край нея, едва ли би успял да й помогне. Масивният инфаркт е като земетресение, клатеха глави те. Човек не може да стори нищо друго, освен да оценява загубата, след като то отмине. Карма.
	Така казваха те, но Хан продължаваше да се самообвинява. Естеството на работата му беше такова, че у дома се задържаше рядко, прибираше се в малките часове, отсъстваше дни наред. Обръщайки поглед назад, той неволно си призна, че работата винаги е била далеч по-важна за него от жена му. Това беше неговата карма, никога не я забравяше. Даваше си сметка, че именно работата е наследството, оставено от жена му, че макар и изтощителна, тя е единственото възмездие за нейната смърт.
	А след нея се чувстваше безкрайно самотен. Някога сам бе избрал този начин на живот, доброволно се бе превърнал в човек-сянка, обрекъл се на един мрачен свят, който нямаше нищо общо със света на нормалните хора. Носеше кръста на самотата като медал за храброст, чувстваше се герой. Но сега самотата го разяждаше, сразяваше духа му така, както времето сбръчкваше кожата му. Понякога се чувстваше по-стар дори от баща си, който беше преживял Батаан и Хирошима.
	Но проследяването беше единственият му занаят и той беше истински майстор в него. Без колебание прие задачата за наблюдение на Линеър, която му възложи Плъха, и пристъпи към изпълнението й с обичайната си педантичност. Но дългите часове оказаха своето влияние, краката му се вдървиха от напрежение, все по-трудно му беше да остане абсолютно неподвижен в своето прикритие.
	Хан видя всичко — предотвратеният в последния миг сблъсък, чаят на верандата, загадъчното прелъстяване след него. Небрежността се роди от умората, влязла в коварна комбинация с гузната му съвест. Помръдна се съвсем леко, просто да вижда по-добре как Сенжин сломява съпротивата на Джъстин, не погледна къде слага крака си — и пук… Сухата и отдавна мъртва клонка поддаде под тежестта на тялото му.
	Нямаше възможност да прецени силата на пропукването за чуждите уши, нито пък фаталните му последици. Не знаеше нищо за велосипедиста японец и интереса му към Джъстин Линеър. Задачата му бе да докладва на Плъха за всеки подозрителен контакт на Джъстин Линеър извън кръга на определени хора, които познаваше по лице.
	Може би трябваше незабавно да докладвам за тази среща, помисли си той, докато продължаваше да клечи в гъсталака. Но не посмя да остави Джъстин сама с този мъж, преди да е открил и проверил неговата самоличност. Може пък никой нищо да не е чул… Но сетивата му бяха прекалено изострени, за да се остави на случайността, беше длъжен да приеме, че присъствието му е забелязано. Ако мъжът с името Сенжин Омукае има специални планове по отношение на Джъстин Линеър, той положително ще бъде нащрек и ще потърси източника на пропукването.
	Да заповяда, въздъхна вътрешно Хан, наостри слух и стисна здраво дръжката на ножа си. Готов съм на всичко. После нещо твърдо като стомана се стовари върху гърлото му и той изведнъж изгуби възможността да си поеме дъх.


	Сенжин бе престанал да диша в обичайния смисъл на думата. Вкарваше и изкарваше въздуха от дробовете си на кратки тласъци, това му позволяваше да избегне пищенето в ушите и ускоряването на пулса, слухът му стана многократно по-остър от нормалния, а дори и от този на повечето зверове.
	Без особена трудност откри мъжа, клекнал в храсталаците. От избора на позицията и положението на тялото му веднага разбра, че има работа със специалист по проследяването. Всеки обикновен човек, а дори и цял екип от хора, биха пропуснали да го забележат.
	Но Сенжин не беше обикновен човек. Подуши го, още преди да го види. В ноздрите му нахлу едва доловима, но остра миризма на мъжко тяло, примесена с аромата на камелия, бор и жасмин. И разбра, че е бил обект на наблюдение:
	Долови дишането на шпионина сред едва доловимия полъх на нощния ветрец, сред далечните призивни сигнали на кукумявките. Нещо прошумоля в клоните на японския кедър над главата му и той замръзна на място. Бавно и внимателно погледна нагоре. Огромен бухал размахваше крилата си — черни платна в сребърното лунно сияние. Миг по-късно кацна на един от клоните и насочи клюн към полската мишка, която потреперваше в ноктите му.
	Сенжин се почувства близък с нощния хищник, с огромното кичесто дърво. Те бяха стражи на мрака, бяха символ на самотните войни, последна тяхна крепост сред обречен на разложение свят.
	Миризмата на прясна кръв и стаеният в мрака шпионин го върнаха в действителността и той безшумно се раздвижи.
	Приближи се зад приклекналия в храсталака мъж, който все още мислеше, че се намира в безопасност. Пръстите му светкавично се стегнаха около гърлото му.
	— Кой те прати? — прошепна в ухото му той. — Защо си тук? За кого работиш?
	Мъжът мълчеше и Сенжин повтори въпросите си, свободната му ръка мълниеносно нанасяше къси удари по особено чувствителни точки в тялото на противника.
	Сенжин разполагаше с много кратко време да получи отговор на тези въпроси и шпионинът отлично знаеше това. Изчака секунда, но онзи продължаваше да мълчи. После предприе следващия, напълно логичен за положението му ход.
	Очите му се превърнаха в тесни цепнатини, зениците изчезнаха, бялото мътно проблясваше в пулсиращата тишина на нощта. Окаменелите пръсти на свободната му ръка се стрелнаха към очните кухини на пленника, тялото му се разтърси от мощна конвулсия, свитите на топка мускули потръпнаха и се отпуснаха… Неприятна воня блъсна ноздрите на Сенжин, той бързо отстъпи назад и пусна трупа на земята. После прерови джобовете му с надеждата да открие самоличността на шпионина или пък на тези, които са го изпратили.
	Минута по-късно вече беше обратно при Джъстин, която го очакваше просната на верандата.
	Упоените й очи бавно се разтвориха, ирисите им бяха огромни.
	— Къде беше? — унесено попита тя.
	Сенжин мълчаливо уви шията й с тънък копринен шнур.
	Рогът на месечината, пожълтял като зрял пъпеш е приближаването си към линията на хоризонта, продължаваше да облива с разсеяна светлина замрялата природа, беше единственият свидетел на това, което предстоеше да се случи. Жив, злокобен и ням свидетел…
	— Сексуалното общуване често е брутално, жестоко, нечовешко — каза Сенжин. — Превръща се в опасно оръжие, може би затова го наричат не любовен акт, а изнасилване. Но всъщност между любовта и секса няма нищо общо, те просто са отделни и коренно различни понятия.
	— Понякога — прошепна през полуотворените си устни Джъстин. — Само понякога!
	Сенжин впи поглед в очите й.
	— Сексът е интересен, само когато се използва като оръжие — рече той и в този момент престана да мисли дори за липсващите изумруди. Значение имаше единствено мигът, увиснал в пространството и времето, замрял сякаш завинаги.
	Ръцете му бяха изцапани с кръв, миризмата й изпълваше ноздрите му. Близостта на смъртта, самият акт на убийството го бяха направили по-жив от всякога, чувстваше как увисва над пропастта, в която господства тайнството на вечността, предлагащо невероятната възможност да контролира съдбата на другите и чрез този акт да предопределя и собствената си съдба.
	Бавно и внимателно започна да затяга примката около шията на Джъстин.


	Плъха включи магнетофончето си на запис точно навреме, за да хване първата реплика на Кусунда Икуза, изправил се срещу Килан Ороши.
	— Имам чувството, че трябва на всяка цена да се държа по-настрани от теб! — рече дебелият. Двамата отново бяха в кабинета на Икуза, разположен в небостъргача „Нипон Кейо“.
	— Винаги съм се опитвала да чета мислите ти, а често и душата ти — засмя се Килан.
	Той рязко извъртя стола си.
	— Все по-често си мисля, че трябва да те убия, преди да си ме унищожила!
	— Някой ден сигурно ще се опиташ — невъзмутимо отвърна Килан. — И тази игра несъмнено ще ми донесе удоволствие.
	— Смъртта не е игра, Килан — намръщено я изгледа Икуза. — Май не съм в състояние да ти втълпя тази проста истина!
	— Напротив, разбирам я отлично — отвърна тя. — Но просто не ми пука!
	— И все някога ще си изпатиш! — изръмжа Икуза.
	Килан Ороши хвърли палтото си на бюрото и седна на стола до Икуза. Очите й се насочиха към широкия прозорец зад гърба му.
	— Токио ми прилича на сестрата, която цял живот напразно съм мечтала да имам — каза тя. — Не бих могла да живея, без да усещам могъщия му пулс, без пънковете, които важно се разхождат из Уено, без необятния пазар за електроника в Акихабара, без джунглата от крещящи и напълно безсмислени неонови реклами… Япония е земя на празните ръце, земя на примитивното, на натрапчивата сексуалност, която пулсира под една привидно подредена повърхност на социалното поведение. Добре дошли в бъдещето! Добре дошли в постядреното общество!
	Кусунда Икуза я наблюдаваше с мрачния скептицизъм на политик, който присъства на предизборната кампания, на противника си.
	— Жалко, че си се родила жена — въздъхна той. — Имаш мъжки ум, а и мъжки амбиции, което е особено жалко.
	— Амбицията, или по-скоро липсата й, е това, което съсипва баща ми — отвърна Килан. — Той никога не би изпаднал в пълна зависимост от теб, ако имаше амбиция и увереност. Остави се да го въвлекат в поредица от глупави сделки, които изчерпаха резервите на „Накано“. А после „Нами“ стана единствената преграда, която го отделяше от банкрут и сепуку.
	— Може да се счита за късметлия, че банката „Чиода Сентръл“, която е собственост на „Нами“, отпусна на „Накано“ достатъчно капитал, за да я изправи на крака!
	— Но с твоята политика, привеждана в изпълнение от _твоите_ служители!
	— Ти сама спомена за глупави сделки — сви рамене Икуза.
	— Те не бяха по вина на баща ми! — изкрещя Килан. — Други са отговорни за тях!
	— Понякога просто забравям колко си млада — отвърна Икуза. — Но в следващия миг ми сервираш наивна забележка като тази и аз си го припомням. Човек би помислил, че обичаш баща си… Той беше президент на „Накано“, Килан. Следователно носи цялата отговорност за решенията на компанията.
	— Ти разруши „Накано“, ти я разби на парчета!
	— Нима си очаквала да си хвърлим парите в канала? Бяхме длъжни да защитим своите инвестиции. А това включваше освобождаване на старото ръководство и замяната му с нови хора.
	— Избрани от „Нами“!
	— Ние знаехме какво искаме от „Накано“, когато баща ти дойде при нас. Беше сделка — проста и ясна.
	Килан се разсмя:
	— Когато нещата опрат до „Нами“, нищо не е просто и ясно!
	— Можеш да мислиш каквото искаш — отново сви рамене Икуза. — Но в крайна сметка ще спечелиш. Вече ти обещах, че ако ни помогнеш, ще получиш важен пост в компанията.
	— Не искам това! — Килан се изправи пред Икуза и въпреки че изглеждаше съвсем дребна пред огромната му маса, самочувствието й се долавяше съвсем ясно. Това впечатление се подсилваше още повече от напрегнатото внимание, с което я наблюдаваше Кусунда Икуза. — Искам да получа пост в Чиода!
	Кусунда Икуза избухна в гръмотевичен смях, боботенето му силно наподобяваше тътена на земните недра по време на земетресение.
	Килан го наблюдаваше с каменни черти и опасен блясък в очите.
	— Допускаш грешка, като ми се подиграваш! — просъска тя.
	— Не ти се подигравам, Килан — въздъхна Икуза и избърса с дебел показалец сълзите от очите си. — Просто съм смаян от обхвата на твоята амбиция. Точно когато съм убеден, че вече си стигнала границите й, ти отиваш още по-напред.
	— Правя логичния си избор и нищо повече — отвърна тя. — „Накано“ е нула, поне за момента… Куха черупка, запълнена от Нами. Не се интересувам от нея и това е напълно естествено. В Чиода са парите, в Чиода се вземат наистина важните решения. Тя е централна банка, тя притежава стотици компании и конгломерати, тъй като държи парите им. Чиода означава власт и аз искам да съм част от нея!
	Кусунда Икуза прокара пръст по брадичката й.
	— Макар да говориш като зрял човек, в някои отношения още си дете — рече той. — Не оспорвам умствените ти способности, но трябва да се примириш с факта, че нито ти, нито дори баща ти, можете да бъдете в течение на всичко. — Изсумтя и продължи: — Сега, след сливането на „Накано“ и „Сфинкс“, ние вече навлизаме във финалната фаза. Черупката на „Накано“ започва да се пълни. Не с хора, а с информация. Създава се най-голямата мрежа за събиране на информация в света. И всичко се осъществява от това, което ти съвсем точно определи като черупка.
	— „Накано“ се превърна в един научноизследователски институт — точно с тази цел бяха вложени пари на Чиода. Използвахме компанията на баща ти за примамка, Килан. А той дори не разбра това.
	— Искахме технологията „Сфинкс“ на Танцан Нанги, остро се нуждаехме от нея. Но как можехме да я получим? Нанги беше взел всички предпазни мерки срещу евентуалното й поглъщане. Нямаше как да го подмамим. Този проклетник изобщо не се поддава на корупция. Оставаше ни да го притиснем до стената с изненада. Затова решихме да му подхвърлим уловката „Накано“ с нейния великолепен отдел за проучвания. След което аз се залових да го притискам.
	— Крайният резултат е налице — „Накано“ и „Сфинкс“ вече се обединиха. Нанги вярва, че ще използва правата си за поглъщане на по-късен етап, тъй като се нуждае от научноизследователската й дейност точно толкова, колкото ние се нуждаем от „Сфинкс“. Но няма да получи нищо. Вместо това ние ще се окажем собственици на „Сфинкс“ и това ще бъде краят на Танцан Нанги. Опциите, на които разчита, вече са невалидни. Защото само преди седмица научноизследователският отдел на „Накано“ е прехвърлен към друга, напълно независима от тази сделка компания. Нанги нямаше нищо против, тъй като знае, че тя е част от концерна и притежава единствено една ръждясваща петролна рафинерия в Кобе.
	Ръцете на Плъха трепереха. Значи Икуза през цялото време е мамил Нанги! Провери два пъти магнетофона, искаше да бъде абсолютно сигурен, че всяка казана дума се записва. Изведнъж му се прииска час по-скоро да се махне оттук, да открие Нанги и да му предаде информацията. Но имаше чувството, че Килан Ороши готви някаква изненада както за него, така и за самия Икуза. В тази драма тя играеше някаква роля и Плъха бе твърдо решен да я разкрие.
	— Търпение, Килан — засмя се Кусунда Икуза. — Трябва да бъдеш доволна от мястото, което съм ти осигурил в „Накано“. Ще видиш, че то предлага широки възможности. А Чиода винаги е на разположение. Помисли и друго — не рискуваш ли? Питам се какво ли ще кажат твоите революционно настроени приятелчета, когато разберат, че си започнала да работиш? Без съмнение ще стигнат до заключението, че системата е успяла да те асимилира.
	— Да вървят на майната си — махна с ръка. Килан. — И без това започнаха да ме отегчават. Те са дребни човечета с догматично мислене и по нищо не се различават от привържениците на системата. А не пропускам да добавя, че именно тази система ги храни и облича… Разбира се, те не виждат иронията на ситуацията, не виждат и кухотата на тъй наречената си философия. Искат да сменят системата чрез насилие, но с какво ли ще я заменят? Не могат да кажат, защото си нямат и хабер!
	— Прекалено млада си за подобен вид разсъждения — отбеляза Кусунда Икуза.
	— И двамата сме млади, Кусунда. Не е ли ТОВА нашето проклятие? Още една причина да се държим заедно в опитите си да възседнем дракона!
	— Ела — протегна ръце Икуза.
	— Почакай — поклати глава Килан. — Имай малко търпение! — После подигравателно се усмихна: — Не съм се отказала от искането си!
	— Не мога да те вкарам в Чиода — въздъхна Икуза. — Поне на този етап…
	— Добре, това мога да го разбера. Но не мога да приема някаква си пиклива длъжност на рекламен агент в „Накано“!
	— Какво би те задоволило? — тежко въздъхна Кусунда Икуза.
	— За момента ли? Макар да е дълбока тайна, аз зная с какво нетърпение очакваш новото производство в „Накано“. Производство, което ще направи компанията конкурентна на „Сато Интернешънъл“. Амбициозна задача, тъй като „Сато“ е номер едно в производството на електронни компоненти, компютри и печатни платки. За изпълнението й ще ти трябва здрава подкрепа. Искам да се включа в тази битка.
	— Но ти нямаш научна подготовка, Килан!
	— Така е, но в замяна на това зная как се работи с хора. Ако получа възможност да работя в научноизследователския отдел на „Накано“, бих могла да изработя безупречна стратегия за маркетинга на новата продукция.
	Икуза се замисли, после бавно поклати глава:
	— Предложението ти е интересно, но трябва да бъде съгласувано с „Нами“.
	— Което означава, че ще се уреди.
	— Надценяваш влиянието ми — рече Икуза, но от усмивката му беше ясно, че се чувства поласкан.
	— Знаеш, че съм права — рече Килан и се плъзна в скута му. Столът проскърца под двойната тежест, после бавно се завъртя. Икуза зарови лице в косите на Килан.
	От своето скривалище Плъха имаше възможност да гледа право в лицето на Килан. В очите й пламтеше такава омраза, че той неволно потръпна. Едва сега си даде сметка, че тази омраза е предназначена не за баща й, а за самия Кусунда Икуза. Дълбоко в душата си тя продължаваше да бъде фанатичната революционерка. Всичко казано досега беше само прикритие за истинските й чувства.
	В съзнанието му изплуваха думите на Кусунда Икуза: „Понякога си мисля, че трябва да те убия, преди да ме унищожиш.“ И Плъха разбра това, което Кусунда Икуза очевидно още не проумяваше: момичето се стремеше именно към това!


	Томи и Нанги влязоха в мрачната гримьорна на „Силк Роуд“.
	— Тук Марико е била измъчвана, изнасилена и убита — промълви Томи.
	Нанги прекоси тясното помещение с цената на известни усилия. Вече беше късно и кракът го наболяваше.
	— Точно под тези тръби, така ли? — попита той.
	— Да.
	— Убийството е станало преди доста месеци…
	— Почти десет, но нищо не се е променило. Момичетата са суеверни, никоя от тях не иска да използва тази гримьорна.
	Томи с интерес проследи погледа му, отправен нагоре. Беше се заел да изследва тръбите — нещо, което не й беше хрумвало да стори.
	— Направете ми една услуга — рече той. — Легнете на пода приблизително в същата поза, в която е била открита Марико.
	Томи се подчини. За да изпълни желанието му, й се наложи да се промуши между краката му.
	— Имате ли подозрения, че Марико е била измъчвана и изнасилвана на друго място, а след това оставена тук? — попита Нанги.
	— Не — отвърна Томи. — Всичко е станало тук, точно на това място.
	Нанги доволно кимна, почука с бастуна си по една хоризонтално монтирана тръба, после насочи върха му надолу, почти до самото й лице.
	— Тази точка се намира точно над шията ви — промърмори той. — А вие сте висока горе-долу колкото Марико, нали?
	— Да.
	— Не видях никакви наранявания по шията на трупа…
	— Паметта ви е отлична — с уважение го погледна Томи. — Наистина нямаше.
	Нанги вдигна бастуна си и започна да почуква с върха му по тръбата.
	— Приблизително тук се е намирала и шията на насилника — промърмори той.
	— Съвсем логично — кимна Томи и озадачено зачака. Все още не можеше да разбере какво иска да направи Нанги.
	Нанги вдигна свободната си ръка и я сложи под тръбата, после престана да чука с бастуна си и се отпусна в близкия стол.
	Томи седна и неволно подложи длан под ръката му. Кожата й почервеня от ръжда.
	— Е и какво? — любопитно го погледна тя. — В тази влага ръждата по тръбите е съвсем в реда на нещата.
	— Абсолютно вярно — кимна Нанги. — А сега станете и хвърлете един поглед на мястото, което е точно над главата ви.
	Томи стана, протегна врат и се повдигна на пръсти.
	— Няма ръжда — установи тя.
	— И това е единственото чисто място по цялата тръба.
	— Какво означава това? — извърна се към него Томи.
	— Страхувам се, че започвам да опознавам този убиец повече, отколкото би ми се искало — отвърна Нанги.
	— Но какво искате да кажете, за Бога?
	— Направих връзка между смъртта на доктор Ханами и убийството на Марико — промълви Нанги. — И вие ще я направите, ако си спомните бележката върху трупа на нещастното момиче. — „Това можеше да е и жена ти“.
	— Да.
	— Знаете, че я приех като предупреждение. Сега вече съм сигурен, че това предупреждение е било отправено към доктор Ханами. Той е бил шантажиран от танжина „дорокусай“.
	— Нима искате да кажете, че танжинът, който нападна мен и господин Линеър в кабинета на доктор Ханами, е убиецът на Марико?
	— Като първо я е подложил на мъчения и изнасилване — ако използваме собствените ви думи — кимна Нанги.
	— Но откъде сте сигурен в това?
	— Ей тази тръба ми го каза — бастунът на Нанги почука по протърканото място. — Тук е било завързано въже и именно то е свалило ръждата от металната повърхност. — В съзнанието на Томи изплува заключението на съдебномедицинската експертиза, в което се посочваше, че раните по трупа на Марико са били поръсени с миниатюрни прашинки ръжда, особено тези по горната му част. — „Дорокусаят“ е постигнал сексуално удовлетворение с помощта на една особена техника, наподобяваща самообесване…
	— Такъв термин няма! — тръсна глава Томи. — Дълго преди настъпването на смъртта се включват защитните механизми на вегетативната нервна система! Човекът с примка на шията неволно ще я разхлаби и ще започне да диша…
	— Наистина е така — кимна Нанги. — Но „дорокусаят“ използва натрупания в дробовете му въглероден двуокис до последна възможност и постига оргазъм в едно състояние, което е съвсем близко до смъртта.
	— Отвратително!
	— Това е част от подготовката му. Непрекъснато тренира това състояние, далеч не само по време на сексуален акт… Накрая то се превръща в част от същността му — точно както състоянието „айки тайсо“ при опитния боец в айкидо… — Нанги въздъхна и тихо добави: — Това е още една област, която танжин използват като платформа за проникване в Пустотата.
	Томи почти не чуваше думите му. Нещо потрепна в дълбините на паметта й, тя се напрегна да го извади на повърхността, но то се изплъзна и изчезна.
	В същия момент на вратата се почука. Томи протегна ръка и отвори. На прага се появи фигурата на собственика на „Силк Роуд“, зле осветеният коридор зад гърба му беше оживен, програмата очевидно беше свършила.
	— Пак ли сте тук, детектив? — язвително попита той. — Аз мислех, че случаят е отдавна приключен. — Поклонът му тежеше от зле прикрита ирония. — Мога ли да ви помогна с нещо?
	Томи се дръпна и му направи знак да влезе. Собственикът се огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че неканените гости могат да отмъкнат нещо. Беше кльощав тип с муцуна на язовец, неприятен дъх и още по-неприятни обноски.
	Томи го намрази още като го зърна, последвалите контакти между двамата само усилиха нейната неприязън. Спряла очи върху напрегнатото му лице, тя изведнъж усети как нещо в главата й прещрака. Стори й се, че е пропуснала нещо важно в хода на своето разследване, нещо, което умишлено е било скрито от нея. Реши незабавно да се опита да го открие, възползвайки се от присъствието на Нанги.
	— Искам да ви задам няколко въпроса — хладно процеди тя.
	— Пак ли? — Язовецът потърка ръчички и кимна: — На ваше разположение… Само не мога да си представя какво още търсите след всичките тези месеци…
	— Този господин се казва Танцан Нанги и е преподавател по психо-криминалистика в Тодай — рече Томи, без да обръща внимание на приказките му. Имаше предвид най-големия университет на Токио. — Случаят е прехвърлен в негови ръце. Професор Нанги разработи своя теория и би желал да я подложи на изпитание.
	Изчака мазните очички на язовеца да напуснат лицето на Нанги и да се върнат върху нея, после зададе първия си въпрос:
	— Откога сте шеф на „Силк Роуд“?
	— От шест години — отвърна язовецът. — Но вие вече знаете това, детектив Язава.
	— Искам и професорът да чуе — успокои го Томи. — И пак оттогава сте собственик на клуба, така ли?
	— Не, купих го около година и половина по-късно. — Но и това ви е из…
	— Как се сдобихте със средствата за покупката?
	— Всичко това вече сме го минали, детектив — отвърна язовецът и ръцете му отново започнаха да се търкат една в друга. — Взех заем от една банка, към него прибавих активите от предишния си бизнес в областта на търговията…
	— Колко време работи тук танцьорката Марико?
	— Почти три години — отвърна язовецът, после се извърна към Нанги и продължи: — Беше тиха и старателна, всички я харесваха. Нито веднъж не пропусна представление, никога не се оплакваше. Собствената ми дъщеря ми създаваше далеч повече неприятности от Марико…
	Тримата замълчаха и в тясната железобетонна клетка се възцари напрегната тишина. Помещението беше не по-голямо от стенен шкаф в богатски дом и приличаше по-скоро на гробница. Само приглушеният злокобен тътен на хилядократно усилената от електронните тонколони музика напомняше за мястото, на което бяха попаднали.
	Томи усети, че не е в състояние да издържа повече на отчаянието, което обитаваше като злокобен дух тази гробница. Извърна се към язовеца и кратко промълви:
	— Това беше всичко.
	Язовецът смаяно я погледна.
	— Мислех… По-скоро надявах се, че ще бъда запознат с теорията на професора… В края на краищата Марико беше моя служителка. Чувствах я като член на семейството…
	Томи с мъка се удържа да не го зашлеви и хладно процеди:
	— Ще ви повикаме, ако е необходимо. Нанги изчака да останат сами и я погледна:
	— Каква беше тази история с професора от Тодай?
	— Не съм сигурна — сви рамене Томи. — Някакво предчувствие. Вие останете тук и вижте какво още можете да откриете, а аз искам да обърна по-сериозно внимание на този язовец. Нещо не ми хареса лицето му в момента, в който ви зърна…
	— Не сте ли го проверили? — попита Нанги.
	— Проверихме го, но в полицейския компютър нямаше сведения за него. Все пак ще го подложа на един малък тест, просто заради реакцията му преди малко. Той е прост и почти примитивен, но може би ще донесе успех.
	След тези думи Томи се измъкна от стаичката и веднага усети как някаква тежест пада от раменете й. Тръгна с бърза крачка през лабиринта от коридори — вече се ориентираше със същата лекота, с която го вършеха работещите тук момичета.
	Спря пред вратата на язовеца и долепи ухо до нея. Но думкането на музиката в залата беше толкова силно, че не можете да долови абсолютно никакъв звук. Опита бравата, но вратата се оказа заключена. Беше й необходимо само късче картон, за да се справи с простата ключалка.
	Пое дълбоко дъх и рязко разтвори вратата. Видя язовеца със слушалка на ухото и се втурна към него. Очите на собственика се разшириха от смайване, това беше достатъчно на Томи да прелети край отрупаното е книжа бюро и да грабне слушалката от ръката му, преди той да успее да реагира.
	— С кого разговаряш? — остро просъска тя. Язовецът не отговори, лицето му силно пребледня.
	Тя го блъсна в стола, притисна слушалката до ухото си и каза:
	— Моши.
	Отсреща не се долавяше нито звук. Томи натисна бутона за блокиране, включи се в свободна линия и избра номера на районната телефонна централа. Представи се със звание и служебен номер, след което сбито изложи искането си.
	След около пет минути проверката беше готова.
	— От вашия номер са набрали градското полицейско управление — съобщи техникът.
	Последва дълго и тежко мълчание. Техникът изгуби търпение и извика:
	— Ало, сержант? Там ли сте още?
	— Да — дрезгаво отвърна Томи, пое дъх и успя да се овладее: — Можете ли да ми кажете кой отдел?
	— Разбира се — отвърна техникът. — Отделът за тежки престъпления на Учи-бори-дори.
	Отделът на Томи.
	Все още замаяна, тя благодари на човека и бавно остави слушалката. Напрегна воля да се вземе в ръце, но мислите й бушуваха като океански вълни под напорите на вятъра. Язовецът очевидно се чувстваше притеснен от нахлуването й, но когато тя му представи Нанги като нов човек в разследването, реакцията му беше съвсем друга — в нея се усети нещо като приятно вълнение. В следващия момент сякаш чук се стовари върху главата й. _„Мислех, че разследването е прекратено“_ — това бяха думите на язовеца. Откъде може да знае това?! Значи има информатор в отдела!
	— На кого се обади? — спря тежък поглед върху лицето му тя.
	— На майка ми.
	— Тя в полицията ли работи?
	— Да, чистачка е там… Мие ви кенефите!
	В продължение на една безкрайно дълга секунда Томи не направи нищо. После сграбчи язовеца за реверите и го блъсна в стената. Стъклото на прозореца се счупи и остро издрънча.
	Лицето й бавно се приближаваше към неговото, той не можеше да я вижда ясно.
	— Ако не ми кажеш на кого се обади, никога няма да напуснеш тази стая! — просъска тя.
	— Големи приказки! — озъби й се язовецът.
	Томи го тласна в стената с такава сила, че той неволно изпищя. Острите ръбове на счупеното стъкло пробиха плата на костюма му, отдолу изби алена кръв.
	— Казвай на кого се обади!
	Язовецът внезапно се разрида, пот започна да се стича по скулите му.
	— Господи, не мога! — прошепна той. — Ако ти кажа, той ще ме убие!
	— Няма да има този шанс! — изръмжа Томи и усили натиска си. Стъклото проникна още няколко милиметра в кожата на язовеца и той изпъшка от болка.
	— Добре — простена той, гърчейки се. — Но искам полицейска протекция.
	— Кой беше, казвай!
	— Настоявам за протекция!
	— Не си в положение да настояваш за каквото и да било! — поясни му Томи, после добави: — Все пак ще видя какво може да се направи. На кого се обади? На кого искаше да съобщиш за професор Нанги?
	Очите на язовеца сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.
	— Не е толкова лесно, по дяволите! — изпъшка той. — Мръсникът е цял шеф на отдел… Преди години редовно се отбиваше, но тогава районът му беше тук… Успя да ме обработи да го пускам при момичетата… Ох, това ужасно боли!… И вършеше с тях каквото си иска… Аз никога… Ох, Божичко! Никога не съм се интересувал какво точно върши… Не исках да знам. После стана тази трагедия с Марико и аз изпаднах в ужас. Не исках да бъда замесен в…
	— Искаш да кажеш, че Марико е била изтезавана, изнасилена и умъртвена от началник на отдел в полицията?! — Томи си даде сметка, че крещи, но вече нищо не я интересуваше.
	— Д-да — колебливо кимна язовецът.
	Цял живот не си имала никого, Марико, мерна се мисълта в обърканото й съзнание. Но сега имаш мен — твоя отмъстител!
	— Кой беше той? Кой я уби? — Ръцете й го разтърсваха като суха тръстика. Адреналинът Нахлуваше във вените й, хватката й беше желязна. После в главата й проблесна споменът, който й се беше изплъзнал одеве в гримьорната — здрач, малкият склад в управлението, тялото й усукано около Сенжин, устата й впита в плътта му, вкусът на…
	— Кой уби Марико? Казвай, мръснико! Няма да излезеш жив оттук!
	Пред очите й се спусна кървава пелена. Плъзгав като змиорка, споменът проблясваше в гънките на обърканото й съзнание. _Дорокусаят прибягва до особена техника, за да постигне сексуално удовлетворение_ — прозвуча гласът на Нанги. — _Нещо като самозадушаване… Цял живот я тренира…_
	— Кой уби Марико? — изръмжа тя и притисна язовеца в острите ръбове. Червената пелена стана по-гъста. Марико, ще го заловя! Пред очите й отново изплува сцената в килерчето. Сенжин я люби, тя дърпа вратовръзката, разкопчава яката му и започва да го целува по гърдите. Кожата на врата му е груба и грапава като шкурка, сякаш там стои белегът от наскоро зараснала рана. Рана около шията му!
	_Дорокусаят прибягва до особена техника, нещо като самообесване…_
	Господи, дорокусаят е началник в градската полиция, той е тайнственият танжин! Той ме прелъсти по всички правила на играта, той ми възложи следствието на извършено от самия него убийство, а после координираше действията ми! Той ме изпрати да следя действията на Никълъс Линеър, защото би било твърде подозрително да го върши сам. Той ме облада като животно на работното място — там, където дори една целувка между колеги означава огромен скандал. Той ме принуди да наруша всички общоприети правила на поведение, а и моите собствени. Той ме накара да се чувствам едновременно възвишена и поругана, той прибягна до мрачната си еротична магия да завладее духа и тялото ми, да се впие в мен, да ме използва отново и отново! А аз бях безсилна, съвсем като бедната Марико… Съзнанието й се размъти от унижение, гняв и страх.
	— Кой уби Марико?
	Господи, какво стори с мен! Протърканата кожа на врата му… Господи, какво е сторил и с нея!
	Той беше в състояние да се превъплъщава както пожелае. Колко ли жени е унищожил по начина, по който унищожи Марико и мен? Колко, Божичко, колко?!
	— Кой уби Марико?
	— Омукае! — изкрещя най-сетне язовецът, в гласа му прозвуча странна смесица от ужас и облекчение. — Началникът на отдел Сенжин Омукае!


	Когато Килан напусна сградата на Нипон Кейо, Плъха не се поколеба нито за миг. Веднага я последва, тъй като вече бе разбрал, че тя държи ключа към загадката и от нея зависи как ще бъде използвана събраната до този момент информация.
	Нощта беше лунна и тиха, въздухът — необичайно чист след продължителните валежи, които бяха успели да отмият част от тежкия автомобилен смог. Плъха нямаше проблеми с проследяването й през града и тя го отведе в Асакуза, където се намираше „заешката дупка“ на Негодника.
	Този път се беше погрижил вратата да не се затръшне под носа му. Проверката на Негодника бе довела до любопитното заключение, че той работи именно в научноизследователската лаборатория на „Накано Индъстриз“ и е близък приятел на Килан Ороши. Какво ли замислят двамата? Вече беше ясно, че Килан иска да работи именно в „Накано“, а не в банката Чиода, както бег казала на Икуза. Защо? Плъха бе твърдо решен да разбере това.
	Прекоси входното антре и пое нагоре по стълбите. На етажа на Негодника имаше още едно малко апартаментче. Плъха избра първо стълбището и бързо откри общата стена между двете жилища. Отпусна се на колене и извади миниатюрното подслушвателно устройство. Нищо. Опря ръце на стената от железобетон и се замисли. В нея е вграден поне един тон арматурно желязо и това блокира излъчването, помисли си той.
	Отдалечи се и застана на площадката. Пробва вратата на съседния апартамент първо е ушите си, а след това и с електронната апаратура. Тишина.
	Справи се с ключалката точно за петнайсет секунди. Внимателно бутна вратата и се хлъзна през процепа. Тъмнина, напоена с миризмата на прясна мазилка и керосин. По голия бетонен под бяха пръснати строителни отпадъци, осветени ясно от луната, която надничаше през прозореца с вдигнати щори. Нямаше електричество, крушки също липсваха. Явно апартаментчето не беше довършено.
	Плъха се залови за работа. Приклекна до стената и включи електронните си „уши“.
	Гласът на Килан загърмя в слушалките ясно и отчетливо:
	— … и ти казвам, че животът няма да е същият без теб, Негодник… Ти си единственият човек, който наистина ме разбира. Жените ме мразят, а мъжете искат да ми вдигат краката. С изключение на теб. Само ти имаш желание да слушаш това, което напира да излезе от устата ми.
	— И едва _след_ това да ти вдигна краката — обади се мъжки глас, несъмнено принадлежащ на онзи тип с платинената коса.
	Килан се разсмя.
	— Ти си единственият човек, който ме кара да се смея, знаеш ли това? — попита тя. — Това е дарба, не по-малка, от гениалните ти способности по отношение на компютрите.
	И тук, както в офиса на „Нами“, Плъха старателно записваше всичко, сякаш историята на Килан щеше да му помогне да я хване и затвори като пеперуда в буркан.
	— Господи, колко електроника — каза момичето. — Надявам се да ни свърши добра работа… Сигурен ли си, че този вирус притежава чудотворните способности, които му приписваш?
	— И повече! — отвърна уверено мъжкият глас. — РИНРИС, което ще рече „Ръчно изработен неразличим разбивач на интегрални схеми“ не е вирус, а сонда. Тя е в състояние да атакува софтуерни програми, защитени с антивирусни системи. На практика тя ги изяжда и ги принуждава да мутират. Колкото по-сложен шифър притежават защитните системи, толкова по-добре работи сондата. Вече ти казах, че РИНРИС е много сложен продукт, който все още се намира в експериментален стадий.
	Плъха отново чу смеха на Килан.
	— Слушам те и съм убедена, че си гений в своята лаборатория — каза тя. — Но в живота хич те няма. Когато за пръв път ми разказа за този вирус, ти нямаше никакво намерение да му намериш практическо приложение.
	— Това е вярно — отвърна с оправдателен тон Негодника. — Но бях уведомен, че РИНРИС ще бъде използван изключително за специални задачи на японското правителство.
	— А аз ти казах — майната му на правителството! — подхвърли Килан. — Казах ти: „Дай да го използваме частно, ще натрупаме огромно състояние.“ Знаеш ли колко западни компании са готови да дадат цялата си годишна печалба, за да се справят с конкуренцията? Господи, само американският пазар на този вирус ще ни направи милионери!
	— Ако живеем достатъчно дълго — рече Негодника. — В което силно се съмнявам. Не съм убеден, че постъпваме правилно, Килан. Това е действителното състояние на нещата. А и РИНРИС все още не е достатъчно усъвършенстван.
	— Действителното състояние! Чуй го, Господи! — възкликна нетърпеливо Килан. — Сега остава да започнем да обсъждаме как ще се оженим, ще направим куп деца и ще мислим единствено какви пелени и кремове да им купуваме! Ще бъдем мъртъвци! Ще бъдем нещо дори по-лошо — ще бъдем погребани от „ката“ — строгите правила за поведение на любимото ни общество!
	— Пак революционни лозунги! — въздъхна Негодника. — Революциите са нещо прекрасно, но само на теория. Иначе не съществуват, просто ги няма! В цялата история на човечеството има само две революции, които са оставили някакви следи — Френската и Американската. Всичко останало — е пародия, обикновена смяна на една диктатура с друга. Не заслужават дори името революция.
	Плъха пропускаше покрай ушите си приказките за разни революции, оставяше ги изцяло на апаратурата. Вниманието му бе концентрирано върху факта, че този изрусен пънкар, който очевидно е близък приятел на Килан Ороши, не само работи в „Накано Индъстриз“ — компанията на баща й, но и се занимава със създаването на опасен компютърен вирус. Точно от вида, който беше проникнал в информационното хранилище на „Сато Интернешънъл“. Възможно ли е това да е било изпробване именно на този РИНРИС? Плъха знаеше, че всеки ден в страната се създават хиляди най-различни вируси, но според Мики — специалиста, на когото бе дал дискетата със записа на проникването, тук ставаше въпрос за латентен вирус, а не за разрушител. Дали РИНРИС е такъв? Негодника го нарече „сонда“. Означава ли това, че тази сонда има способността да предава информация? Плъха все още не знаеше отговора. От друга страна, Негодника беше именно от онези гениални програмисти, за които беше споменала Мики в неотдавнашния им разговор.
	Плъха имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Нанги и РИНРИС на този Негодник; Нанги и Икуза; Икуза и Кен Ороши; Кен Ороши, Икуза и Нанги; Икуза и Килан Ороши; Килан Ороши и Негодника. Очевидно в тези сложни и преплетени отношения съществуваше обща нишка, но той все не успяваше да я види и това го влудяваше. Знаеше, че е там и сърцето му развълнувано туптеше. Нанги не може да не я открие, рече си той. Сега най-важното е да му занесе събраната информация.
	Беше толкова съсредоточен, че за миг не осъзна какво означава светлият правоъгълник, появил се на стената над главата му. После стреснато вдигна глава — това можеше да бъде само отражение от светлината на стълбището, което пък означаваше, че някой е отворил входната врата. Той беше абсолютно сигурен, че затвори след себе си.
	Правоъгълникът се превърна в ромб, примигна и изчезна. Апартаментчето отново се осветяваше единствено от бледата светлина на луната. Но Плъха вече беше сигурен, че си им компания.
	Не се помръдна, затаи дъх. Бавно смъкна слушалките от главата си, но остави магнетофона да работи и той продължи да записва разговора в съседния апартамент, залепил чувствителния микрофон за стената.
	Наоколо цареше пълна тишина, ако не се вземат под внимание обичайните за жилищните блокове звуци и приглушения тътен на уличното движение далеч долу, проникващо през пукнатините между стената и прозоречната рамка. Нищо друго.
	И все пак…
	Кратко прошумоляване на вестник, настъпен от нечий крак, после отново тишина… Но този звук прогърмя в ушите на Плъха като драскането на клечка кибрит в бензинов склад.
	Светкавично тикна слушалките в ъгъла и покри апаратурата с боклуци, после пристъпи към противоположната стена. Приличаше на квачка, която иска да отстрани опасността, надвиснала над пиленцата й, инстинктивно привличайки я към себе си. За Плъха пиленцата бяха всички записани разговори, целият този тайнствен свят, в който бе успял да проникне по поръчка на Танцан Нанги. Беше твърдо решен да запази събраните улики на всяка цена.
	Прокрадна се през апартаментчето, в ръката му се появи нож с двайсетсантиметрово острие, чиято форма бе създал с помощта на компютъра си. Беше достатъчно тънко, за да се скрие с лекота в дрехите, едновременно с това и достатъчно широко за нанасяне на смъртоносен удар, дори и когато проникне не там, където трябва.
	Сенки играеха по пода и стените, прескачаха през купчината натрошени летви, изсъхнала зидария и скъсани тапети, пронизваха змиеподобните купчини електрически и телефонни кабели.
	Плъха усети нападението, далеч преди да го види. Нещо бръмна във въздуха и косъмчетата на врата му щръкнаха. Отлично познаваше този звук и реакцията му беше светкавична. Сви се на топка и се претърколи напред в _посоката_ на нападението, с ясното съзнание, че това е единственият му шанс.
	Звукът, който Плъха познаваше толкова добре, можеше да издаде само извито до крайност „тецубо“. Миг по-късно, сякаш за да потвърди правилността на предположението му, върху мястото на циментовия под, на което се бе намирал само секунда по-рано, избухна фонтан от прах и късчета бетон.
	Тецубо-жуцу е едно изключително сложно бойно изкуство, предимно заради характера на самото „тецубо“ — тежка пръчка от плътно желязо, покрито с грапави брадавици в горния край. Това оръжие е било изобретено преди векове за борба с бронирани конници. Притежателят му умее да го хвърля по такъв начин, че то или пробива дебелата броня, или троши краката на коня.
	В днешно време тецубо-жуцу се използва с една-единствена цел — физическо ликвидиране на противника. При него не може да се прилагат по-леки форми на надмощие.
	Плъха се разгъна като еластична пружина и нанесе светкавичен удар с ножа си. Сякаш се блъсна в планина. Но това беше нормално, тъй като „тецубо“ можеше да се използва единствено от хора с огромна физическа сила. Без да вижда лицето на нападателя, Плъха вече знаеше кой го беше проследил от офисите на „Нами“ дотук. Това беше Кусунда Икуза.
	Ударът му бе блокиран и той отлетя няколко крачки назад. Гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със стената, но Плъха светкавично отскочи встрани и отново се понесе напред. Слухът му ясно долови бръмченето на ново „тецубо“, главата му инстинктивно се сви в раменете, тялото му се сгърчи на топка. Сантиметри над него стената се пръсна и го поръси с парчета мазилка.
	За да избегне „суку“ — слабата защита на боеца, който прибягва до тецубо-жуцу, Икуза трябваше да нанася постоянни удари на своя противник. А това беше уморително дори за опитен и силен борец сумо като него.
	От своя страна, Плъха си даваше ясна сметка, че в ограниченото пространство на апартаментчето едва ли ще успее дълго да се изплъзва от смъртоносното желязо. Всеки момент можеше да отскочи в погрешна посока или да се спъне и тогава Икуза щеше да му пръсне черепа.
	По тази причина предприе единствения логичен ход — направи опит да се държи максимално близко до своя противник, тъй като в близък бой желязната пръчка губи голяма част от своята ефективност.
	Свободната ръка на Икуза се стрелна напред. Плъха се гмурна под нея и нанесе удар с ножа си. Разнесе се звук от разцепен плат, острието потъна дълбоко: в жива плът: Икуза изпусна желязото и се опита да докопа Плъха с лапите си. Но той беше готов за подобен ход и го посрещна със страхотен удар „атеми“, нанесен с лакът в слънчевия сплит. После отскочи встрани, приклекна и бавно закръжи около противника си. Лявата му ръка напипа желязната пръчка, пръстите му се увиха около нея. Миг по-късно вече бе пуснал в ход сложната маневра „Йо-наза“, чрез която майсторите на айкидо парализират своите противници. Обърна гръб на Икуза и тръгна, към външния край на окръжността, която бе описвал допреди секунда, изчака тежката маса на противника да го доближи съвсем, използва собствената му тежест, за да, го извади от равновесие. Сега вече имам шанс, проблесна в съзнанието му, после всичко се превърна във вихрушка.
	Протегна напред левия си крак и промени ъгъла, под който се завърташе тялото му. Така завърши маневрата „Йо-наза“, с помощта на която огромното тяло на Кусунда Икуза трябваше да се озове на пода. В същия миг получи страхотен удар в слепоочието, олюля се и изгуби чувство за ориентация. Замахна сляпо с ножа, не улучи и безпомощно се завъртя.
	После чу бръмченето във въздуха, очите му съвсем ясно обхванаха формата на желязната пръчка, която летеше със страхотна скорост към главата му. Направи опит да се отмести, но нещо с рефлексите му не беше наред.
	Гръмотевичен удар, ярки звезди, мрак… Времето се люшна като пламъчето на тънка свещ, после утихна.


	Сенжин докосна с длан корема на Джъстин и попита:
	— Бременна си, нали?
	Със същия успех би могъл да попита: „Мъртва си, нали?“ На практика Джъстин чу точно този въпрос, после изведнъж си даде сметка, че долавя единствено своя вътрешен глас.
	— Господи! — отпусна се в ръцете му тя. — Излъгах!
	Сенжин пусна коприненото въженце и внимателно я притисна към себе си. Държеше я като малка птичка с пречупено крило. Гледаше как жълтата и лепкава светлина на луната пада върху лицето й, как бавно и с методична последователност осветява неговите черти — първо загадъчните очи, после релефно изрязания нос, високите скули, пълните, полуразтворени устни, богатата, разпиляна в мрака коса, а под нея гърдите й — едри и живи, се надигаха и отпускаха в такт с развълнуваното й дишане. Лепкавата лунна светлина хвърляше пурпурни отблясъци наоколо, сред тях бавно се очертаха още две фигури, застанали на широката веранда. Удължени и странни, те приличаха на хора, но не бяха… Имаха криле, но не бяха и ангели…
	Тази светлина беше изминала дълъг път, плъзгайки се в огромната пустош между звездите, произходът й бе праисторически, макар никой да не знае за историята на коя цивилизация може да става въпрос. Но Сенжин познаваше тази светлина, усещаше мощта й, родена сред огромната пустош на Вселената.
	— През цялото време лъгах съпруга си, излъгах и теб, като ти казах, че отидох при Хони, защото се мразех. Всъщност, някога НАИСТИНА се мразех… Това поне е истина. Но не цялата, а само малка част от нея. Аз бях… как да се изразя, за да ме разбереш? Просто не исках да порасна. Страхувах се. Живеех с майка, която беше лишена от жизнени сили. Струваше ми се, че в момента, в който мама бе дала живот на мен и по-голямата ми сестра, тя се бе лишила не само от млякото си, но и от всички жизнени сокове…
	— Беше пресушена, изсъхнала, лишена от жажда за живот. Ставайки майка, тя бе прехвърлила своята младост върху нас, а заедно с нея и вкуса си към живота. Беше преждевременно състарена, сбръчкана и вечно уморена, имаше хиляди болести — в главата, гърба и по цялото тяло. Това й пречеше да взема участие дори в най-делничните неща, които съставляват живота на едно семейство. Обикновено се хранеше в стаята си, вече окончателно отделена от спалнята на съпруга си. Твърдеше, че матраците се слягат под тежестта на тялото му и това води до болки в таза й. Болки, от които се буди всяка нощ.
	— Рядко присъстваше на празненства или семейни срещи, не се появи нито на абитуриентските ни вечери, нито на празниците, с които ознаменувахме завършването на колежа. Вместо това изпрати две от доверените си прислужнички — сякаш искаше чрез количество да прикрие отсъствието си. Естествено, за погребения и въпрос не можеше да става — те бяха прекалено тежки от емоционална гледна точка. До самата си смърт тя не беше пристъпвала прага на болница. Имах чувството, че едновременно, с пресъхването на жизнените й сокове, тя губеше и чувството си за отговорност в живота.
	— Ето това представляваше за мен зрялата възраст — Това ме очакваше с трупането на годините. Представяш ли си как съм се чувствала, когато си мислех, че и аз някога ще имам деца? В представите ми изникваше единствено образът на мама — болна, сбръчкана, обзета от болки и страдания, които два пъти по-възрастни от нея жени все още не бяха изпитвали…
	— „Ти не си като майка си“, уверяваше ме Хони. Но това не беше достатъчно. Упорито се подготвях за живота на зрял човек, на майка. Никак не беше лесно, години наред се измъчвах… Пролях толкова сълзи, че никой не би повярвал. Най-сетне, бавно и постепенно, у мен започна да нараства увереността, че няма да бъда като нея. Но точно тогава дойдох тук, в Япония, заедно със съпруга си. Забременях, но дъщеричката ми умря. Преминах през всички страдания и чувство на вина, съвсем като възрастна. Бях горда от себе си. Превърнах се в опора за мъжа си в часовете на най-тежкото му изпитание.
	— После пак забременях и всичко хвръкна по дяволите. Животът ми се преобърна с главата надолу. Сякаш пак се озовах в кабинета на Хони, ужасена от мисълта, че ще стана като мама. Не зная дали искам това дете. Не зная дали ще мога да се справя с тази отговорност. Чувствам, че ставам като мама, че просто не съм в състояние да бъда майка! И съм отвратена от себе си! Не искам да бъда като мама, не искам!
	Сенжин нежно придържаше разтърсваното от ридания тяло на Джъстин и мълчеше. „И аз мразех моята майка, помисли си той. Само сестра ми знаеше това, но не разбираше защо. Разбра го едва когато й го обясних. Не е думи, а е действие. Сестра ми бе упорита жена с желязна воля, винаги получаваше това, което иска. Но не и от мен. Опитвах се да я излекувам от този порок и може би постигнах някакъв успех. Но бях принуден да прекъсна тези опити, защото ясно виждах, че тя по-скоро ще се пречупи, вместо да се огъне. Не бях в състояние да променя духа й, макар този дух да беше несъвършен, дори опасен. Тя беше моя сестра, а не майка. Майка си бих променил, ако съдбата ми бе предоставила този шанс. И тя беше слаба като тази жена тук. Всяко лечение, дори и най-радикалното, би било оправдано. Всичките й познати можеха да потвърдят това.
	Мисля, че цял живот съм се стремил да проявявам твърдост и сила във всичко, което върша. Не мога да си позволя дори моментна слабост. Мисълта, че у мен има нещо нейно, е непоносима. Наследяват ли гените слабостта, предава ли се тя като отрова през пъпната връв?“
	Лицето на Джъстин се притискаше до шията му, гърдите й набъбваха под мускулестото му тяло, бедрата й лепнеха за краката му. Но Сенжин не чувстваше нищо, точно както не чувстваше нищо, когато гледаше голото тяло на танцьорката Марико, или пък когато, с помощта на Тао-тао, изсмукваше невинността на Томи в душното килерче на полицейското управление. Така се бе чувствал цял живот със стотиците жени, които бе обладавал и които изпълваха миналото му като пътни знаци край губещото се в далечината шосе… Без мисълта за Хаха-сан не беше в състояние да изпита никакво плътско желание, колкото и прекрасна да беше жената в ръцете му.
	Подлагаше на интелектуален разбор всяко съвкупление, до което бе успял да се добере, анализираше го със страстта на криптолог, попаднал на неизвестен надпис. По отношение на всичко, останало беше вълк. Вълк, който отмята глава и вие в: мрака на нощта.
	— Спаси ме, моля те, спаси ме! — прошепна в ухото му Джъстин и тялото му потръпна от изненада. После, сякаш тя бе прошепнала „Обладай ме!“, то бавно започна да се изпълва с желание.
	Стана така, вероятно защото в момента мислеше за сестра си — единствения човек, с когото бе споделял всичко важно в своя живот: сила, грях, наказание, ужаса от слабостта, съдбата си. Проряза го копнеж със силата на нетърпима болка.
	Джъстин лежеше притисната до него, той чувстваше натиска на твърдите й гърди, усещаше ускореното тупкане на сърцето й. Лицето й бе извърнато към неговото, косата й проблясваше с фосфоресциращо сияние, замиращата лунна светлина позлатяваше меката кожа на шията й.
	Това беше мигът, в който Сенжин отново затегна копринения шнур около шията й, а очите му се наляха с кръв. Придърпа я грубо към себе си, покри бедрата й със своите мускулести крака. Тя се опита да извика, но от устата й не излезе нито звук. Зъбите й проблеснаха на лунната светлина. Представи си ги покрити с кръв, зинали в първобитен вой срещу луната и изведнъж разбра какво иска, от какво се _нуждае_ — да я превърне в свое подобие, да я стопи и погълне в себе си. Това, което не бе успял да стори с Марико в онзи върховен миг на наслада, в който изпиваше последния шепот на живота от обезобразеното й тяло; това, което търсеше у всички жени, които бе обладавал — да ги притежава в пълния, във всеобхватния смисъл на думата!
	Защото вече не можеше да притежава сестра си по този уникален, по този великолепен начин, защото нищо не можеше да запълни ужасната празнота в душата му. Толкова ужасна, че дори той не смееше да надникне там… Там, където удоволствието е болка…
	— Болка и удоволствие, светлина и мрак… — дрезгаво промълви Сенжин. — Така изглежда светът, това е измамната действителност… Кшира ми разкри истината: болката и удоволствието могат да се слеят, да се превърнат в единно цяло! И тогава идва онова неземно чувство на наслада, което е далеч по-силно от екстаза… — Дъхът му пареше бузата й: — Обещах да ти демонстрирам това, искам да го разбереш! Сега…
	Вдигна полата й, грубо разкъса бельото под нея. От широко разтворените очи на Джъстин започна да струи ужас, лицето й се изпълни с него така, както коритото на малко поточе се изпълва от проливните пролетни дъждове. Ужасът се процеждаше като пот от порите й, ноздрите му безпогрешно доловиха специфичната му миризма, устата му се напълни със слюнка.
	Беше толкова възбуден, че почти не усещаше члена си. Той се беше вдървил, беше станал на камък… В съзнанието му нахлуха спомените за Хаха-сан, за сестра му… Образите им проблясваха, живи и реални като лицето на Джъстин.
	Неговата сестра, неговото притежание…
	Шнурът около шията на Джъстин продължаваше да се стяга, бялата кожа почервеня и започна да се подува, болката пулсираше в грозната рана, зейнала от протриването. Замаян от тази гледка, Сенжин почти припадна върху нея.
	Дръпна още по-силно шнура, прекъсна напълно достъпа на кислород, главата й се люшна назад и очите й се извърнаха с бялото нагоре. В ъглите на устата й се появи пяна, бедрата й конвулсивно подскочиха нагоре и се залепиха за тялото му, за потрепващия връх на мъжката му възбуда.
	Сенжин потъна в мощния прилив на желанието. Никога досега, нито веднъж в живота си не беше чувствал толкова ясно неговата могъща, всепоглъщаща сила. Почти изпаднал в делириум, той понечи да проникне в нея с целия огнен плам на невероятната възбуда, но изведнъж си спомни, че тази жена му е нужна по друг начин, нужна му е така, както някога му бе нужна Хаха-сан… Тялото му се сгърчи и горещата сперма започна да извира от него на отчаяни, конвулсивни тласъци…
	Сенжин изръмжа като див звяр, главата му се отпусна на рамото й. Изхлипа и разпусна копринения шнур, който стягаше шията й. Виждаше не лицето на Джъстин, а Хаха-сан, после нейният образ бе изместен от лицето на сестра му… Всичко се размеси в съзнанието му, остана единствено чувството, че ги иска и трите. Чувство, заради което се мразеше…
	После трите образа се разлепиха един от друг и бавно започнаха да се раздалечават. Сенжин се наведе и нежно целуна грозната, вече започнала да почернява рана, близна я с език, попи солта от кожата около нея и едва след това започна да я свързва с болката, която бе причинил на тази жена.
	Ръцете му отново придържаха главата й, пръстите му нежно галеха разранената кожа.
	— Трябва да ми кажеш — дрезгаво прошепна той. — Искам да зная какво е направил нинджата с изумрудите, които е взел от кутията… — После разбра, че Джъстин не е чула нито дума и залепи устни за ухото й: — Мисли за нинджата, мисли за съпруга си в залата за упражнения, мисли за кутията, която е в ръцете му… Ето, той държи изумрудите, виждаш ги да проблясват на светлината… Какво направи той след това? Кажи ми!
	Клепачите на Джъстин потрепнаха, съзнанието й бе изцяло под могъщата упойка на Тао-тао.
	— Започвам да си спомням… — прошепнаха напуканите й устни. — Нещо започвам да си спомням…
	— Какво е то? — изкрещя Сенжин. — _Какво?_ — Но още в следващата секунда разбра, че е рано, че тя все още не е готова да изхвърли отговора от мрачните дълбини на помътеното си съзнание.
	Очите му се плъзнаха по бледото й лице, набраздено от солена пот, която проблясваше под бледите лъчи на луната.
	Но скоро ще е готова, той бе уверен в това. Така я остави. Просната под лунните лъчи, временно свободна.


	Облечена в модната рокля на Луи Феро, подарък от Дъглас Хау, Шизей се спусна по стълбите на къщата си зад Воксхол Роуд и се насочи към ягуара, паркиран отпред.
	Зад волана седеше Брандинг. В работно време предпочиташе да използва услугите на шофьора си, докато сам работеше на задната седалка. Но след работно време шофираше сам, мощта и комфорта на личния автомобил му носеха неподправено удоволствие.
	— Изглеждаш страхотно! — похвали я той, докато тя се плъзгаше на кожената седалка до него. — Ще се гордея с теб!
	— Какво реши по отношение на Хау? — нервно попита Шизей. — А и за нас?
	Брандинг се засмя и подкара колата в сгъстяващия се мрак на вашингтонската вечер.
	— Сигурно си чувала за генерал Дикерсън — любимото кученце на Хау в Пентагона, нали? — запита той. — Джаф, джаф! Само преди двайсетина минути генералът му звъннал у дома и успял да го хване — още се обличал за приема. Работата е там, че един от моите хора умее страхотно да имитира гласа на генерала… Както и да е… Този, който се обадил, съобщил, че от института „Джонсън“ изтича важна информация и на Хау положително са му потекли лигите… Поведението на алчните хора не е трудно за предвиждане.
	— Генералът или този, който се е обадил, настоял за среща някъде из пущинаците на Мериленд — според него там изтичала важната информация… — Брандинг отново се изсмя: — На Хау ще му се наложи да върти волана поне час и половина, тъй като днес е почивният ден на шофьора му и волю-неволю трябва да кара сам. А там ще му се наложи да чака приблизително още един час, докато се увери, че генералът е бил задържан от нещо по-спешно… Деветдесет минути за обратния път и толкоз — приемът вече ще е приключил!
	Наближаваше осем — часът, в който най-тежките задръствания по улиците на Вашингтон вече са отминали, а прожекторите пред многобройните паметници — току-що запалени. „Най-привлекателният час на денонощието“, помисли си Брандинг. Ако човек се намира в Ню Йорк, той вече е тръгнал за някое от представленията на Бродуей; ако е в Париж — придвижва се към операта по булевард „Осман“; ако е в Токио — гледа някое модно ревю на открито в Ропонги, а после отива на вечеря в един от блестящите ресторанти наоколо.
	А тук, във Вашингтон, те се насочваха към седалището на властта — Белия дом. Брандинг винаги се вълнуваше при посещенията си там, постоянно си задаваше въпроса дали някога и той ще влезе в Овалния кабинет в качеството си на върховен ръководител на тази страна. Никога не забравяше, че именно с тази цел бе навлязъл в голямата политика.
	Знаеше, че успешното прокарване на проектозакона АСКП ще демонстрира още веднъж политическото му умение и ловкото боравене с лостовете на властта, а това ще му открие широка пътека към кандидатурата за следващите президентски избори, от които го деляха по-малко от две години.
	— За пръв път съм свидетел на толкова силно влияние на един човек върху партията, Кук — призна му Лес Милър, председателят на Републиканската партия. — Твоят законопроект е само последният щрих върху картината. Дори най-консервативно настроените ни старци са омагьосани от теб! На четири очи са ми признавали, че от години те държат под око, но сега направо ги шашкаш! Обществото отдавна е уморено от човека, който обитава Белия дом в момента. Нашата партия не може да бъде ръководена от президент, който се оказа по-голям демократ от самите демократи!
	— Ще ти кажа, че последната ти реч в Сената ги накара да вземат окончателното решение. И те, както и аз, видяха в нея нова и фундаментална платформа, която ще върне партията на здравите консервативни позиции. Вече е време да помислим за предизборната ти кампания. Навременната организация означава наполовина спечелена битка. Колкото по-скоро дадеш съгласието си, толкова по-бързо ще преустроя партийната машина на предизборни релси. Това е положението, Кук. Ние вярваме в теб.
	— Господи! — извика Шизей. — Забравих си чантата! Все едно и също, но мисля, че го върша нарочно… Мразя официалните чантички!
	— Няма проблеми — каза Брандинг и плавно обърна лимузината в обратна посока. — Колкото по-късно се появим на приема, толкова по-голямо впечатление ще направим.
	— Мислех, че точно това се стремиш да избегнеш — обърна се да го погледне Шизей.
	— Виж се в огледалото, скъпа — отвърна Брандинг. — Дори слепец ще те забележи в този тоалет! — Спря до тротоара пред къщата й и поклати глава: — От стратегията няма полза, ако не е в състояние да се променя. Затова и аз промених своята. — Видял озадаченото й лице, той се наведе и я целуна по устата: — Хайде, бягай да си вземеш чантата. Иначе рискуваш да пропуснеш финала на тази забележителна вечер!
	Шизей изкачи стъпалата и бръкна в джоба си за ключа. Миг по-късно изчезна в тъмната вътрешност на къщата.
	В антрето спря, пусна ключа в джоба си и събу обувките е висок ток. После безшумно заизкачва стълбите към спалнята си на горния етаж.
	Коридорът горе беше тъмен. Вратата на спалнята й беше открехната както я беше оставила, но през отвора проникваше лъч бледа светлина.
	Шизей се плъзна покрай махагоновите перила и безшумно подмина вратата, без да прави опит да наднича вътре. Влезе в съседното помещение — също спалня, което беше отвъд голямата обща баня.
	Именно през банята проникна в собствената си спалня. Оттук имаше възможност да огледа цялото помещение. Върху мраморната плоча на тоалетната масичка видя официалната си чанта — точно там, където я беше оставила. Чекмеджетата на античния буков скрин бяха струпани едно върху друго, съдържанието им бе разпиляно по ориенталския килим и полирания до блясък паркет.
	Дейвид Брислинг се беше заровил в гардероба и, ръцете му нетърпеливо блъскаха настрани закачалките с дрехи. Тя си даде сметка, че скоро ще стигне до кутиите с обувки, ще ги разбута и ще открие компютъра, слушалките и останалото електронно оборудване.
	Влезе в стаята толкова безшумно, че дори див звяр не би доловил стъпките й. Но сянката й попадна върху вратата на гардероба, Брислинг светкавично се обърна и в ръката му се появи пистолет. Шизей замръзна на крачка от него, волята й се сви на топка и прехвърли целия контрол на тялото си върху Кшира. Съзнанието й се превърна в бял екран, който бавно започна да се изпълва с Пустотата, с невероятната хармония между светлина и звуци, която представляваше същността на Кшира.
	Глезенът на левия й крак се стрелна нагоре едновременно с рязкото завъртане на тялото. Разперените пръсти се стовариха върху китката на Брислинг — точно там, където вените и нервите се преплитаха в уязвим възел.
	Ръката на Брислинг стана безчувствена в мига, в който сгърченият от изненада мозък даде команда за натискане на спусъка.
	Пистолетът излетя от ръката му, Шизей приклекна, сплете пръстите си в юмрук и ги заби под брадичката му. После рязко ги вдигна нагоре, използвайки за опора таза и коремните си мускули. С помощта на „хара“ придаде на раменните стави и ръцете си огромна, почти нечовешка сила. От устата й се изтръгна див, смразяващ кръвта вик. Това беше „киай“ — победоносният вик на дивия и всепобеждаващ дух, нещо повече от боен вик — сам по себе си древно бойно изкуство. Главата на Брислинг отхвръкна назад, темето му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на вратата на гардероба.
	Едва след като непосредствената опасност беше отстранена и Кшира започна да намалява своето действие, Шизей си даде сметка за Котън Брандинг. Клепачите й примигнаха, умът й светкавично очерта плана за следващите действия, които трябваше да бъдат в строг синхрон със създадената ситуация. Сети се за местонахождението на Хау с чувство на огромно облекчение. Недоказуемост на вината — методът беше наистина безпогрешен.
	Вдигна телефонната слушалка и секунди по-късно подготовката беше приключена.
	Точно четири минути след като влезе в къщата, отново се настани в ягуара до Брандинг.
	— Извинявай, че се забавих — леко задъхано каза тя.
	— Бях започнал да се тревожа — рече сенаторът и включи на скорост. — Стори ми се, че чух нещо и вече мислех да дойда да те взема…
	— Напразно си се безпокоил — приведе се към него Шизей и го целуна по бузата. — Шефът ме хвана на телефона, тъкмо когато тръгвах… Трябваше да вдигна слушалката, макар секретарят да беше включен. — Ръката й се плъзна по бедрото му: — Между другото, той ме помоли да ти благодаря, че ме вземаш на приема със себе си… Нямаше друг начин да проникна там, но сега вече съм сигурна, че ще завържа някое и друго полезно познанство.
	— Чудесно — ухили се Брандинг. — Значи съм си дал дневния принос за опазването на околната среда. — Това наистина е нещо, Кук. Само не си мисли, че е достатъчно. Нищо няма да е достатъчно, докато американските политици продължават да приемат екологията като мръсна дума.
	Отвъд затъмнените стъкла на лимузината Северозападен Вашингтон блестеше като огърлица за един милион долара. Поне така изглеждаше той в очите на туристите, но Брандинг отлично знаеше, че това е една огромна илюзия. Зад блестящите фасади се криеше мизерията, престъпността и безработицата, особено изявени сред чернокожото население на града. Докато, облечени във фракове политици като него тънеха в разкош и се радваха на изтънчена храна, истинският Вашингтон кипеше и заплашваше да експлодира като оставен без надзор парен котел.
	Физическа тежест на мислите му даде една полицейска кола с включена сирена, която профуча в обратна посока… Но поне тази вечер той не искаше да се безпокои от многобройните проблеми на обществото.
	— Как се озова сред привържениците на екологическата идея? — попита той.
	— С помощта на убийствата — отвърна Шизей и леко се усмихна на озадачената му физиономия. — Моят народ изби прекалено много китове, прекалено много тюлени намериха смъртта си по плажовете и айсбергите, намушкани с вили и пребити с колове. Прекалено много отровни отпадъци бяха хвърлени в нашите реки и потоци, в нашите океани… Никога в живота си не бях виждала толкова безразсъдна и зла алчност. Исках да направя нещо, имах нужда да го направя. За мен беше важно да зная, че нещата могат да се променят.
	Брандинг се замисли за живота на Шизей. Измъчвана и държана под ключ от лудия художник Засо, който си бе въобразявал, че ще я превърне в жена демон. Мислеше предимно за начина, по който тази жена бе надмогнала ужасното си минало и се бе превърнала в човек със силен характер, чиято работа _действително_ има смисъл в живота. И се гордееше с нея.
	Приемът беше съвсем традиционен, единственото поведение, което вървеше тук, беше дипломацията и стриктното придържане към протокола. Брандинг я притежаваше в изобилие и не след дълго бе от малкото хора, около които се трупаха гости, слушаха го, смееха се на остроумието му и държаха да ги видят в негова компания.
	Едновременно със светските си задължения той не изпускаше от очи и Шизей, която леко се плъзгаше през балната зала, проблясваща в злато и кристал. С чаша шампанско в ръка тя се спираше да размени по някоя дума с различни дипломати, те вежливо кимаха и още по-вежливо я изслушваха. Накрая неизбежно й подаваха своите картички, при това с благоговението, с което се поднася дар пред олтара на светица.
	Един час след пристигането им Брандинг я дръпна настрана, намигна и попита:
	— Забавляваш ли се?
	— Съвсем добре — кимна тя.
	— Забелязах — рече той, изпитвайки същото. В залата присъстваха всички известни членове на Републиканската партия, навъртаха се край него, стремяха се да го увлекат в разговор и когато стореха това, бързаха да го уверят в подкрепата си за законопроекта АСКП.
	Единственото язвително подмятане дойде от Триша Хамилтън — съпруга на Бъд Хамилтън, сенатор от Мериленд и близък приятел на Брандинг. Изплувала като вестоносец пред настъпваща армия, тя се лепна за него и обяви:
	— Ти си моят кавалер тази вечер!
	Беше облечена в официална рокля от коприна и кринолин, която положително струваше цяло състояние, но въпреки това я правеше с десет години по-възрастна от нейните петдесет и три години.
	Очите й предизвикателно блестяха и той добре забеляза как опипват Шизей с онази хищна алчност, която вашингтонските съпруги бяха превърнали във висше изкуство.
	— Какво прекрасно създание! — възкликна тя с глас, който прозвуча така, сякаш казваше: „Каква уличница, Господи!“
	Брандинг се разсмя, настроението му бе прекалено добро, за да се тревожи от заядливостта на Триша.
	— Освен това има и глава — рече той.
	— Бас държа, че е точно така — сладко му се усмихна тя и го поведе към просторната трапезария. Костюмчето й е доста интересно. „Луи Феро“, нали?
	— Нямам представа, но ми харесва — отвърна Брандинг.
	— О, на мен също — кисело рече Триша. — Но имам странното чувство, че вече съм го виждала… В това градче няма кой знае колко оригинални дрехи на Луи Феро… Продават се единствено в „Сакс Джандъл“, където никога няма два комплекта от един и същ размер… Зная това, защото онзи ден минах оттам да си потърся нещо ново и съм сигурна, че видях това същото костюмче, знаеш… — Тя се притисна до Брандинг и прошушна в ухото му: — Да, да, _същото_ беше! И знаеш ли кой го купи, Кук? Сенаторът Хау! Щастлива съм да ти съобщя, че Дъглас не ме видя, тъй като много бързаше. Неприятно човече, нали Кук? Тръпки ме побиват, като си помисля, че мога да се докосна до него!
	— Това, което каза за „Сакс Джандъл“ е вярно, но за костюмчето грешиш — отвърна Брандинг. — Едва ли в цял Вашингтон има само една бройка от него… Не разбирам накъде биеш, Триш.
	— Наникъде, Кук. Просто си бъбря.
	Той направи опит да забрави казаното от Триша Хамилтън, но по време на вечерята откри, че умът му е зает именно с него. Вероятно затова не помнеше нито какво е ял, нито разговорите около масата. Реч произнесе първо президентът, после и германският канцлер, но Брандинг не им обърна внимание.
	В колата на път за дома беше толкова мълчалив, че Шизей протегна ръка и леко го докосна:
	— Какво има, Кук?
	Понечи да я попита откъде се е сдобила с костюмчето „Луи Феро“, дали сама си го е купила, или го е получила като подарък. Прехапа устни в последния миг, тъй като си даде сметка, че не иска да получи отговор на тези въпроси. Защото бе убеден, че отговорът ще бъде лъжа.
	— Нищо — тръсна глава той. — На практика беше доста разтърсен от „невинното бъбрене“ на Триша Хамилтън. Триша беше клюкарка само дотолкова, колкото да подхранва илюзията си, че с помощта на интимна информация за известни личности тя самата е в центъра на събитията. Но нейните клюки винаги бяха проверени и абсолютно достоверни. Мъдро оставяше измислиците и лъжите на другите вашингтонски съпруги.
	Брандинг се безпокоеше от мисълта, че след като Триша е видяла Хау да купува костюмчето, това наистина е било така.
	Отначало неволно потърси някакво невинно обяснение за този факт, но скоро си даде сметка, че постъпва глупаво и невинно обяснение няма. После се зае да обмисля вероятността за наличието на таен съюз между Дъглас Хау и Шизей, но и това не го доведе до нищо. Беше готов да заложи живота си, че между хора като Шизей и Хау не може да има нищо общо. Но нещо не беше наред и ако подозренията му се окажеха верни, то Шизей би трябвало да е най-великата актриса на този свят!
	Спря пред къщата й, но остави двигателя да работи.
	— Няма ли да влезеш? — попита го Шизей.
	— Не, да го оставим за друга вечер.
	На фона на едва доловимото мъркане на мотора между тях бавно се очерта дълбока пропаст. В началото на вечерта я нямаше. Улицата беше пуста, луминесцентното осветление хвърляше кръгове от ярка светлина под стълбовете. По издълженото торпедо на ягуара пробягваха сенките на брястовете.
	— Какво има, Кук? — докосна лакътя му Шизей. — След вечерята настроението ти рязко се промени.
	— Уморен съм — затвори за миг очи той. — Искам да се прибера у дома.
	— Моля те, Кук, влез поне за малко! Не искам вечерта да свърши по този начин!
	Брандинг се поколеба, после протегна ръка и изключи двигателя.
	Шизей вървеше пред него и палеше всички лампи на долния етаж. Като дете, събудило се от кошмар, помисли си Брандинг.
	— Ще пиеш ли нещо?
	— Не ми се пие — поклати глава той, изправен като кол в средата на дневната.
	— За Бога, Кук! Кажи какво става?
	— Не знам какво става — отвърна бавно той. — Все още не знам…
	— Искаш да си вървиш, виждам го по лицето ти — отбеляза тя. — Просто изгаряш от желание час по-скоро да се махнеш оттук!
	— Нищо подобно.
	— Не ме лъжи! — погледна го в очите Шизей. И Брандинг изведнъж побесня. _Тя_ си позволява, да го обвинява в лъжа! Тя — _него_!
	— Как смееш да ми говориш по този начин, кучко лъжлива! — ревна той и пристъпи към антрето. — Откъде се сдоби с новия си костюм?!
	Сърцето на Шизей подскочи и заседна в гърлото й. Нима е разбрал за подаръка на Хау? Но как би могъл?
	Брандинг я чу да го вика по име, после телефонът започна да звъни. Излезе през входната врата и усети как мускулите на краката му странно подскачат, свити на топка.
	Шизей грабна слушалката и раздразнено изкрещя:
	— Какво има?
	После дъхът й спря, разпознала гласа на брат си.
	— Сенжин! — прошепна тя. — Мислех, че се разбрахме да…
	— Край на всякакви предишни споразумения — отвърна Сенжин.
	— На така ще поставиш под заплаха всичко, което…
	— Млъкни!
	— Какво има? — попита с пресъхнало гърло Шизей. — Какво се е случило?
	— Случило се е невъзможното! — изръмжа Сенжин, гласът му приличаше на тътена на парен котел, който всеки момент ще експлодира. — Имам нужда от теб!
	— Какво си…?
	— Пристигам — прекъсна я Сенжин. — Ще бъда в Лонг Айлънд, градчето Уест Бей Бридж. — Даде й адреса и добави: — Там ще се видим!
	Шизей понечи да каже нещо, но връзката прекъсна. Постави слушалката на мястото й и леко потръпна, пръстите й несъзнателно опипваха пръстена е изумруд на дясната ръка.
	Брандинг се качи в ягуара и включи двигателя. В момента, в който пое по тихата улица, забеляза, че ръцете му треперят. Сърцето му блъскаше в гърдите, страданието го притискаше със силата на физическа болка. Страшно много му липсваше съветът на жена му — тя положително би му посочила къде е прав и къде греши, образно казано, би знаела кой с кого и защо ляга в леглото… Винаги го бе правила.
	Не можеше да понесе мисълта, че Шизей е изпратена при него от Дъглас Хау, че единствената й цел е да го компрометира, а заедно с него и законопроекта АСКП. Едва сега Брандинг си даде сметка, че наистина обича Шизей, обича я с цялата си душа. Тя беше успяла да проникне далеч зад отбранителната му система, беше успяла да се докосне до истинската му същност така, както дори Мери не беше го правила… Откритието, че всичко това е лъжа, беше извън обхвата на чувствата му, напълно неразбираемо…
	Имаше чувството, че светът се е сгромолясал върху главата му; че етикетите, които винаги безпогрешно бе окачвал на хората край себе си, са безполезни, не, нещо по-лошо — напълно фалшиви! Беше като дете, което местят в ново училище и което изведнъж разбира, че старателно усвояваните в предишното му училище уроци са напълно погрешни. Чувстваше се наивен и глупав, предаден от онези кръгове на властта, които винаги го бяха поддържали.
	Даваше си сметка, че пуританската кръв в жилите му го кара да я заклейми, да откаже да я изслуша. Защото знаеше, че любовта ще му попречи да различи истината от лъжата.
	В съзнанието му отекнаха думите на майка му — ясни и близки, сякаш седеше до него в ягуара: „Светът е игрище на Сатаната, Котън. Останеш ли на тясната пътечка, която Бог е предопределил за теб, ти ще бъдеш в безопасност.“
	Стресна се от синьо-червените светлини, които блеснаха в огледалцето за обратно виждане, последвани от кратко включване на сирена. Отби вдясно и спря, умът му продължаваше да е обзет от мрачни мисли. Патрулната полицейска кола почти опря нос в задницата на ягуара, беше бяла с познатите сини линии. В проблясъка на буркана върху покрива й Брандинг успя да зърне двете фигури на седалката.
	За известно време нищо не се случваше. После шофьорската врата се отвори и на асфалта се появи фигурата на униформен полицай. Партньорът му остана в колата.
	Брандинг спусна стъклото си. Полицаят, висок поне метър и деветдесет мъжага, спря на крачка от отвореното стъкло и погледна в колата. На очите му имаше огледални слънчеви очила и Брандинг неволно се запита как ли изглежда нощта през тях.
	— Документите, моля — рече той.
	— Сигурен съм, че не съм превишил скоростта, сержант — каза Брандинг.
	Полицаят не отвърна нищо и той му подаде документите си. Направи му впечатление, че едрият мъж ги поема с лявата си ръка, а дясната стои върху бежовия кобур на служебния револвер.
	Полицаят направи знак на партньора си, обърна се към Брандинг и каза:
	— Страхувам се, че ще трябва да отворите багажника, сенаторе.
	— Какво? — стреснато го изгледа Брандинг.
	Полицаят се дръпна крачка назад:
	— Моля, слезте от колата, сенаторе.
	Брандинг слезе и се насочи към задната част на ягуара. Полицаят вървеше на крачка зад него. Насреща му се изправи вторият полицай, в ръката му се поклащаше къса пушка.
	— Мога ли да попитам какво става? — нервно повиши глас Брандинг.
	— Бъдете така добър да отворите багажника, сенаторе — обади се полицаят зад гърба му.
	Брандинг се подчини. Вдигна капака и отстъпи крачка назад. Полицаят включи фенерчето си и го насочи във вътрешността на багажника. Нощният въздух натежа от неприятна сладникава миризма.
	— Господи Исусе! — промълви ченгето.
	Брандинг чу как двойният спусък на пушката изщрака в ръцете на втория полицай, приведе се напред и видя свитото на кълбо тяло в багажника. Изведнъж му прилоша. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по окървавеното лице и разбития череп, по широко отворените очи на трупа, вперени в неизвестното. В съзнанието му отново прозвуча гласът на майка му: „Отклониш ли се от тясната пътечка, всичко хубаво и добро, което виждам у теб, ще повехне и умре.“
	Пресвети Боже, аз познавам този човек, помисли той с помътено съзнание. В багажника лежеше Дейвид Брислинг, личният помощник на сенатора Дъглас Хау.


	Високо в Ходака Никълъс щурмуваше непристъпната снага на Черния жандарм. Лицето му — брадясало и безумно, бе покрито с късчета лед. Преживяваше наяве кошмарите на своите сънища, отново и отново се ровеше в тръстиката, без да знае какво точно търси. Беше открил следи от стъпки в тинята, сънят се преплиташе с действителността, паметта му се подчиняваше на това, което долавяха сетивата му. Гласът, който беше чул, беше гласът на спомените. Но духът му бе толкова объркан, че той не можеше да различи думите, не можеше да разбере какво му казва този глас.
	Прав беше Канзацу — не широ нинджа объркваше духа му, той бе по-скоро симптом на болестта. На практика Никълъс вече беше болен, когато танжинът го атакува, вече беше уязвим и слаб и всичко това се дължеше на широ нинджа.
	Макар и попил в себе си основите на Акшара, той продължаваше да е широ нинджа. Това поне бе успял да разбере. Нито Канзацу, нито който и да било друг ще може да го излекува.
	На практика лечение нямаше. Широ нинджа е такова душевно състояние, което може да се излекува единствено като бъде оставено само да се изтрие бавно и постепенно от душата му. Все пак чувстваше, че помни малко по-добре някогашните си умения в бойните изкуства.
	— Широ нинджа е едно особено състояние — каза му една вечер Канзацу, доста след като бяха приключили с дневните упражнения. Пръстите му внимателно опипваха белега на тила му. — А това, в което се намираш ти, е съвсем различно.
	— Но защо? — попита го Никълъс. — Нали основен симптом за присъствието на широ нинджа е загубата на паметта?
	— Точно така — кимна Канзацу. — Но ти не си изгубил паметта си, а по-скоро _не си_ в състояние да стигнеш до нея. Въпреки, че Акшара вече е започнал да лекува духа ти, паметта ти все още не може да се върне нито до нинджуцу, нито до „Гецумей но мичи“. От всичко това стигам до заключението, че заболяването ти е на органична основа.
	— Искаш да кажеш, че неспособността ми да си спомням наученото някога, се дължи на физически недостатък? — погледна го с недоверие Никълъс.
	— Да — кимна Канзацу. — Твърдо съм убеден, че нещо са ти направили по време на онази операция.
	Хладни тръпки пробягнаха по гърба на Никълъс.
	— Хирургът е срязал нещо, което не е трябвало да докосва, така ли? — попита той. Не можеше да понесе мисълта, че мозъкът му е безвъзвратно увреден.
	— Не — твърдо отвърна Канзацу, сякаш прочел ужасните му мисли. — Станало е случайно. Да си мислим, че хирургът е знаел точно какво да пипне в главата ти, за да изтрие наученото, означава да вярваме в съществуването на шанс, който е едно на милион! — Канзацу седеше напълно неподвижно, очите му бяха едва доловими цепнатини — два черни гарвана в пуста и отдавна ожъната пшеничена нива. От лицето му се излъчваше сила и меланхолия. — Говоря за нещо съвсем целенасочено, Никълъс — добави той.
	Никълъс чуваше тежкото блъскане на сърцето си, тишината стана нетърпима. Кръвта бучеше в ушите му, тялото му се вцепени от ужас.
	— Но хирургът…
	— По всяка вероятност той е бил само пионка, макар да не изключвам и съучастие — твърдо го прекъсна Канзацу.
	Пред очите на Никълъс изплува окървавеното лице на доктор Ханами, обезобразеното му тяло, проснато на тротоара.
	— Хирургът, който ме оперира, беше изхвърлен през прозореца на кабинета си — каза той. После разказа всичко — от момента, в който доктор Ханами произнесе като присъда своята диагноза, до битката с танжина, станала шест месена по-късно в кабинета му.
	— Аха, сега всичко си идва на мястото — каза Канзацу, извади някаква медицинска книга и я отвори на страницата, озаглавена „Мозъчни полукълба“. — Хайде сега да караме поред. Според това, което ми разказа, твоят тумор е бил ето тук — зад хипокампусната бразда — пръстът му се спря на съответното място върху рисунката. — Виждаш, че това е съвсем близо до границата на хипокампуса* и малко над нея… Танжините знаят от стотици години, че човешкият мозък е нещо като компютър, чиито милиарди функции се изпълняват от точно определени сектори. Един от тези сектори например е свързан с формирането на паметта, той е сравнително ограничен. Намира се точно там, където според западните учени е разположен хипокампусът…
	[* Хипокампус — издатина в страничното мозъчно стомахче. — Б.пр.]
	— Но моят тумор беше над него — възрази Никълъс. — Все повече започвам да се убеждавам, че доктор Ханами е допуснал грешка… че скалпелът му се е плъзнал не там, където трябва.
	— Напротив — поклати глава Канзацу. — Изхвърли черните мисли и се опитай да се съсредоточиш върху очевидното, Никълъс. Хипокампусът е далеч под мястото на тумора, изключено е да бъде докоснат по погрешка от скалпела на опитен хирург. Направено е било нарочно!
	Канзацу прелисти книгата и продължи:
	— Съвременната наука е открила, че хипокампусът играе решаваща роля за действието на паметта, тъй като мозъчните му клетки са богати на една особена молекула, наречена „рецептор НМДА“ по името на съответните химикали, с чиято помощ е била открита тя. Именно тези рецептори приемат информацията и я съхраняват за повторна употреба. Това е възможно, само ако мозъчните клетки, или невроните, имат възможност да се свързват една с друга и по този начин да изграждат синаптични връзки*. Ако нещо прекъсне този процес — какъвто очевидно е бил твоят случай — включването на нови спомени се прекратява, а ако се увредят споменатите НМДА-рецептори, достъпът до вече съществуващите спомени се прекъсва изцяло. В крайна сметка се получава това, което според теб е загуба на паметта, но на практика няма нищо общо с подобен процес.
	[* Синапсис — ограничено място за контакт между два неврона. — Б.пр.]
	— Тогава какво е станало с мен? — попита Никълъс.
	— Мога само да предполагам — отвърна Канзацу. — Но предположението ми положително ще бъде близко до истината. Мисля, че докато хирургът е оперирал тумора ти, някой друг с фиброоптика е вкарал химически агент, потискащ НМДА-рецепторите в хипокампуса…
	— Но нали този агент ще блокира всичките ми спомени, а не само тези, които са свързани с уменията ми на нинджа?
	— При нормални обстоятелства — да — отвърна Канзацу. — Но ти имаш работа не с обикновен танжин, а с „дорокусай“. Той е в състояние да проникне в отделните сектори на паметта ти точно по начина, по който ти, а и всеки опитен нинджа, блокираш само онези части от тялото си, които изпитват болка. Освен това съзнанието ти е било изцяло фокусирано върху това, което си изпитвал в момента — състоянието широ нинджа. Според мен ще ти бъде трудно, а дори и невъзможно, да извикаш някои от най-ранните си детски спомени.
	Никълъс се замисли. Наистина много неща от детството бяха започнали да му убягват. Знаеше, че са там, но не беше в състояние да ги извади на повърхността на съзнанието си.
	— Но нали „дорокусаят“ е бил в операционната заедно с доктор Ханами? — смаяно поклати глава той. — Докторът не може да не е бил в течение!
	— Съвсем вярно — кимна Канзацу. — Но ако е истина всичко, което научих от теб, ние трябва да отчетем и вероятността, за наличието на крайна принуда. Може би докторът е бил заставен да позволи чужд достъп до мозъка ти.
	Никълъс се замисли за момент, после попита:
	— А в състояние ли е „дорокусаят“ на подобна хирургическа интервенция?
	— Напълно — отвърна Канзацу. — Ти си нинджа и имаш задълбочени познания върху анатомията на човешкото тяло. Не по-малки са познанията и на всеки танжин…
	— Но аз не бих могъл да вкарам отровни оптически влакна в мозъка на някого — възрази Никълъс.
	— И слава Богу. Ти не си „дорокусай“. Ти не притежаваш такова безотговорно отношение към човешкия живот.
	Макар Канзацу да беше започнал да му дава някакви стрити на прах билки като противоотрова на химикала, потиснал рецепторите НМДА, Никълъс все още бе принуден да се опира изцяло на Акшара за душевното си равновесие. Сякаш отново се учеше да ходи и говори — обикновени, но изключително трудни неща. Мозъкът му беше като отворена книга — с празни страници, очакващи ръката на създателя си. Акшара бързо го запълваше със своето съдържание — ново, необичайно, безкрайно различно.
	Странно, но в тази трудна битка главна опора му беше тялото, а не духът. Тренирано до съвършенство, то беше в състояние да изпълнява всички изисквания на Акшара. Не се затрудняваше нито от светкавичните реакции, нито от продължителните натоварвания. Никълъс изпитваше чувство на благодарност към безупречния му механизъм, който правеше пътуването към собствената му същност възможно.
	После, някак внезапно, почувства, че изкачва омразния Черен жандарм с лекота, докато в същото време тялото му набъбваше от прилив на енергия. Усещаше с всяка негова фибра повърхността на скалата, залавяше се така здраво за най-тясната пукнатина или издатина в нея, че никакъв вятър не бе в състояние да го откъсне оттам. Едновременно с това чувстваше как духът му се освобождава, после отново почувства, че се потапя в „Гецумей но мичи“! В душата му нахлуха спомените, тяло и дух отново се превърнаха в неделимо цяло, силата набъбваше в мускулите му. Вече не беше широ нинджа.
	Чувството за тържество беше толкова всеобхватно, че Никълъс отметна глава и нададе див победоносен вик, който заглуши воя на вятъра и сякаш прониза ниско надвисналите облаци. Обърканите образи в съзнанието му започнаха да се проясняват, да се изпълват със съдържание и плътност.
	Стъпките сред тръстиката, гласът от сънищата… Отново се озова в замъка на Киоки, отново се промушваше през лунната портичка в кабинета му.
	_„Какво каза гласът?“_, беше го попитал Канзацу.
	_„Не помня“_, беше отвърнал Никълъс.
	_„Не беше ли гласът на брат ми?“_
	_„Не съвсем, но приличаше…“_
	_„Колко приличаше?“_
	Отговорът му даде Акшара — приличаше много. В момента гласът отново му заговори, този път разбираше ясно всяка изказана дума. Беше неговият собствен глас, който промълви: _„Време“._ Прозвуча като звън на стар стенен часовник, като екот на камбана, като сянка, плъзнала се от мъглата. _„Време за познание, време за осъзнаване, време да откриеш истинската си същност. Настъпи краят — вече не си объркан, не се страхуваш от смъртта.“_
	Никълъс изпъна рамене срещу ураганния северен вятър, чувствайки прилив на огромна енергия в тялото си. Душата му тръпнеше от могъщото познание на Акшара, сърцето му се свиваше от нетърпение.
	Къде си ти, злокобен „дорокусай“? Ще те открия, ме можеш да се изплъзнеш! Идвам да те унищожа! Идвам!


	Азама, Япония | Жуи, Китай | Токио, Япония
	Лято 1970 — Зима 1980

	— Това ли е всичко, което ще ни разкажеш? — попита момиченцето.
	— Ти обеща да ни разкажеш края! — обади се брат й.
	— Тази приказка няма край — усмихна се сенсеят.
	— Но ти обеща! — повтори момчето Сенжин, което винаги проявяваше по-голямо нетърпение от момичето.
	— Какво стана, след като те паднаха от водопада? — попита Шизей.
	— А, водопада! — поклати глава сенсеят, сякаш изведнъж си спомни защо са там — не само край реката, а и на самата планета.
	Той беше Речния човек. Това беше единственото име, с което го познаваха Сенжин и Шизей, макар че винаги го наричаха сенсей — учител. Той беше като баща за тях — двете безпризорни близначета. Беше техен наставник и другар, учител и приятел. Беше брат на Хаха-сан.
	На практика той беше цялата вселена за тях и те го обичаха повече от всичко, дори повече отколкото се обичаха помежду си.
	Знаеха го като Речния човек, защото той ги заведе в сенчеста долина край брега на широка, извиваща се като змия река, и там се зае с тяхното обучение. Той се чувстваше у дома си, прекарваше във водата толкова време, колкото и на сушата, беше се превърнал в земноводно съвсем като жабите, които се приличаха на нагорещените камъни по брега и час по час стрелваха змиеподобните си езичета да приберат в устата си някое невнимателно насекомо.
	— Водопадът сияеше като звезда в небето — каза Речния човек. — Тътенът му бе могъщ като някаква фантастична машина на живота и смъртта, водите му криеха огромна енергия.
	— Изведнъж, в мига, в който двамата братя, вкопчили се един в друг, били повлечени от мощното течение, станало нещо необичайно. Цялата земя се разтърсила, трусът вероятно бил предизвикан от предсмъртната въздишка на Жао Хсия, притиснат от Со Пенг до скалите в подножието на водопада, а дробовете му се изпълвали с кипяща вода…
	— А може би земята се разтърсила, когато Со Пенг изскочил от водата, поел дълбоко дъх и се проснал на калния бряг. Той оцелял, но приятелят му от детинство Жао Хсия нямал този късмет. Со Пенг имал възможност да спаси своя брат, но решил да го удави. В съдебния процес срещу Жао Хсия той бил всичко — съдия, жури и екзекутор.
	— В този акт не присъствало правосъдието. Или го имало, но във вид, който ние едва ли можем да разберем. Правосъдието трябва да бъде уважавано, независимо от неговата жестокост. А всичко друго, което не може да се нарече правосъдие, трябва да бъде поругано и наказано.
	Така беше започнало всичко. Сред зелената долина, прорязана от сребърната лента на реката, в разгара на горещото лято. В съзнанието на две млади и невинни човешки същества се запечатваха основните морални ценности. Но чии бяха те?
	Хаха-сан нямаше други роднини, освен своя брат и сенсей, Речния човек. За разлика от сестра си — жената, която бе дала живот на Сенжин и Шизей — Хаха-сан бе предпочела да остане неомъжена. От малка бе изпълнена с дълбоко недоверие към мъжете.
	Не разбираше секса и се страхуваше от него. Приемаше го като жестоко насилие срещу личността, едва ли някой друг човек разсъждаваше по този начин. Ако не се брои Сенжин, разбира се, който заедно с възмъжаването започна да си дава сметка какво е възприел от нея.
	Може би Хаха-сан е била брутално изнасилена в младостта си — само подобен факт би оправдал отношението й към секса. Но животът рядко предлага ясни и категорични решения. По тази причина и истината за тази жена едва ли е била толкова еднозначна. Самата тя бе убедена, че отвращението й към мъжете е родено още в ранното й детство и тя вече не може да си спомни причините, които са го предизвикали.
	А това, което си спомняше, беше обезпокояващо. Тя реагираше с ужас на откъслечните фрагменти — разлагащи се и вонящи, които често се появяваха в съзнанието й. В такива моменти над къщата надвисваше черен облак — сякаш страхът на Хаха-сан се бе превърнал в потръпващо от възбуда тяло на пияница, който всеки момент щеше да се събуди от алкохолното опиянение и щеше да помете всичко и всички със силата на страхотния си гняв.
	Отначало Хаха-сан, сякаш засрамена от стореното, прегръщаше близнаците, притискаше ги до меките си като възглавница гърди и започваше да им напяла приспивни песни на непознат език.
	Първите години от живота им течаха именно така — под знака на непредвидимото. Чувстваха се спокойни и сигурни само в присъствието на сенсея — там, край сребърните извивки на реката. И нима беше чудно, че приемаха с желание и радост неговите уроци, — неговите напътствия?
	Много години по-късно, отпуснат и изгубил тегло в резервоара за освобождение от сетивните реакции на хотел „Кан“, прехвърлил на Кшира задачата да го извади от времето и пространството, Сенжин си даде сметка, че двамата с Шизей притежават същата дарба, която бе притежавала и Хаха-сан.
	Но Хаха-сан не беше нормално човешко същество. Родителите й бяха загинали при американската атомна бомбардировка над Нагасаки, а лекарите бяха открили смъртоносна доза радиация и у самата нея. Разбрали, че е обречена, те я бяха прибрали в своите лаборатории и се бяха заели да я изследват по всевъзможни начини. Сложна апаратура от хром и фибростъкло регистрираше функциите на жизнените й органи, готова да открие всяка промяна в клетките на човешкото тяло, причинена от радиацията.
	Този експеримент не беше изцяло по инициатива на медицинските екипи. Напротив — Хаха-сан беше тази, която прегърна като свидна рожба идеята за него. Веднага след изтощителните тестове, на които я подложиха заедно с всички останали бежанци от Нагасаки, тя сама си предложи услугите на лекарите. Слушаше ги как се консултират за нейния случай, но не разбираше нищо — сякаш радиацията вече я бе лишила от слух. По онова време, в края на 1945 година, тя беше десетгодишна и вече бе осъзнала собствената си смъртност. За това беше спомогнала и войната, тя бе разбрала какво значи да си мъртъв.
	Но Хаха-сан се безпокоеше от живота, а не от смъртта. Когато небето над Нагасаки избухна в ослепителната светлина на смъртта, там не беше единствено сестричката й — с две години по-малка от нея. Майка й и баща й и двамата й по-големи братя обаче бяха изпепелени за секунди.
	И Хаха-сан разбра, че е станала глава на семейството и трябва да се грижи за своята сестра. Не можеше да разчита на властите, изпаднали в пълно объркване в последните дни на войната.
	Нуждаеше се от пари и единственият начин да ги получи бе да се предложи за опитно зайче, за жива лаборатория на учените, които горяха от желание да открият краткосрочните и дългосрочните поражения на радиацията — този нов и непознат досега бич на човечеството. Получените пари даваше на сестра си, тя пък успя да ги вложи по най-подходящия за едно сираче начин — предложи ги на селско семейство при условието да я приемат в своя дом. Изгубили и тримата си сина във войната, селяните бяха щастливи да получат чифт ръце — независимо от детската им слабост — за прибиране на оризовата реколта.
	Но експериментът се оказа краткотраен. След като в продължение на шест месеца интензивни изследвания тялото на Хаха-сан не показа признаци на остро радиационно отравяне, лекарите се отказаха от нея и потърсиха други, по-малко щастливи жертви на атомната бомбардировка. Стигнаха до заключението, че първоначалната им диагноза е била погрешна — толкова незасегнато се оказа тялото на Хаха-сан.
	Много години по-късно, плуващ в Пустотата, Сенжин си даде сметка колко изплашена е била Хаха-сан от своята необичайна дарба. Не само изплашена, а и дълбоко травмирана. Била е готова за смъртта, но изведнъж се е оказало, че е съвсем здрава. И тогава се е разболял духът й.
	Може би е била уверена, че е трябвало да умре още при атомната експлозия. Не се е чувствала по-достойна за живота от своите братя и родители. Напротив — чувствала се е съвсем неподготвена за неговите трудности, всеки от братята й би бил в състояние да, се грижи далеч по-добре за малката им сестричка.
	И все пак именно тя бе оцеляла. Дори нещо повече — бе разцъфнала като прекрасна орхидея. Защото Хаха-сан напусна лабораторията с розови страни, със силна и блестяща черна коса, с великолепни зъби. И не бе боледувала дори един ден след това.
	В тази посока се бе развила нейната дарба, но дарбата на сестра й се прояви по съвсем различен начин. Сенжин бе убеден, че майка му така и не е разбрала какво притежава. Кармата й е била такава — да не се възползва от необичайните си способности, а само да ги предаде на децата си — Сенжин и Шизей.
	Хаха-сан им даде тези имена. Тя пое грижите по тяхното отглеждане. Майка им не бе проявила никакъв интерес към тях или пък е била твърде болна за това. Сякаш животът й бе имал една-единствена цел — да ги роди. А след това да изчезне — по подобие на насекомите, които умират заедно с раждането на новото поколение.
	Но кой беше сенсеят брат, след като и двамата й братя бяха загинали в бомбардировката? Сенжин й зададе този въпрос в мига, в който се бе почувствал достатъчно възрастен, за да види несъответствието.
	— Сенсеят е наистина мой брат — беше се засмяла Хаха-сан. — Появи се на прага на майка ти една година, след като тя се беше омъжила и вече беше бременна с теб и Шизей. Каза, че е преживял бомбардировката в Нагасаки, защото се оказал точно в епицентъра на взрива, а освен това искал да провери силата на своята дарба. Би бил доволен и ако беше загинал, тъй като това би доказало незначителността на дарбата му, а той не искал да живее с мисълта, че е по-малко надарен от роднините си.
	После отишъл в Китай, в селището Жуи и там започнал да изучава древните изкуства. Именно в Жуи получил титлата „сенсей“…
	Затоплен и сит, Сенжин беше вдигнал очи към лицето й:
	— Истина ли е това, което ти е казал сенсеят?
	Хаха-сан му се усмихна, от тялото й се разнасяше особеният аромат на мляко и захар — аромат, който го преследваше цял живот.
	— Не е възпитано да се съмняваш в думите на един сенсей — каза му тя. — Но аз не повярвах на това, което ми разказа за бомбата… — Сви рамене и добави: — Може би е намерил убежище в планината или е бил зашеметен от взривната вълна… Съмнявам се, че някой може да оцелее в епицентъра на такава експлозия, но всъщност не зная каква е истината. Останалата част от историята му обаче е вярна. Сенсеят наистина е учил в Жуи. Затова го видяхме след толкова много години, когато двете с майка ти вече бяхме надхвърлили двайсетте. За тези години той беше преживял много неща.
	Какво имаше предвид Хаха-сан? Какво се беше случило със сенсея в Жуи? Сенжин пробва различни методи, за да изтръгне истината от Хаха-сан, но тя винаги съумяваше да се изплъзне. И през ум не му минаваше да попита самия сенсей, тъй като той никога нищо не говореше за своето минало.
	Тогава Сенжин разбра, че никой на този свят не може да даде отговор на въпросите, които се блъскаха в главата му. Хаха-сан беше в състояние да му даде част от този отговор, сенсеят — друга. Но никой от тях не искаше, или не можеше, да даде отговор на най-важните въпроси, на онези, които имаха решаващо значение за бъдещето на младежа.
	Само Шизей беше посветена в намеренията му да предприеме пътешествие до Жуи. И, естествено, избухна в плач. Никога не бяха се разделяли, дори в утробата на майка си бяха един до друг.
	— Ти си слаба! — изкрещя й Сенжин. Какво казваше сенсеят за слабост като твоята?
	— Не помня — отвърна през сълзи Шизей.
	И Сенжин я удари. Не искаше да го стори или поне не бе имал подобни намерения. Което за него бе едно и също. Това беше първият му плесник, но съвсем не последният. Доста по-късно, чак отвъд Южно китайско море, той си даде сметка, че в отговора й тогава бе доловил ехо от недоумението на Хаха-сан. Не беше в състояние да накаже самата Хаха-сан или поне тогава не можеше да го стори — ето защо наказа нея.
	Шизей. Сестрата близначка, другата половина на същността му. _Нея._
	От това _нея_ се ужасяваше Сенжин. От тази влудяваща женственост, която неизменно присъстваше в сънищата му и която той панически изхвърляше от съзнанието си, когато беше буден. В началото беше убеден, че тази женственост е наследство от омразната и безволева майка, промъкнало се у него още през пъпната връв. После започна да подозира, че тя е част от дарбата на Хаха-сан, която тя презираше и мразеше, от която искаше да се отърве. Още по-късно стигна до заключението, че женствеността в душата му е смесица от двете.
	Нямаше нищо общо с Шизей, същевременно беше тясно свързан с нея.
	Още в майчината утроба Шизей бе пропита от всичко, което сам той притежаваше. Подобно на преминал в нелегалност бандит, той постоянно я подозираше, че е наследила фаталните слабости на майка им. Просто защото не можеше да подозира себе си в подобен грях, защото помнеше какво беше казала за сенсея, Хаха-сан: „Не би имал нищо против и да загине, защото това би означавало, че дарбата му е незначителна, а той така и не би се примирил с мисълта, че е по-непълноценен от другите членове на рода си.“ Сенжин знаеше, че тези думи важаха с пълна сила и за него самия.
	Беше толкова нащрек и за най-малкия признак на майчиното наследство, колкото бяха лекарите, борещи се да открият следи от радиационната отрова в тялото на Хаха-сан. В този смисъл вниманието му бе отвлечено, когато Речния човек започна да пълни главата му със собствената си морална вселена.
	Естествено, не съзнаваше това. Никое дете не може да осъзнае подобни неща. Крайният резултат обаче беше един и същ, тъй като точно като всяко дете Сенжин взе това, от което изпитваше нужда. Безразсъдно, без да мисли за последиците.
	Може би е най-лесно да се твърди, че всичко това е било възможно, само защото той не е имал баща. Но какви други обяснения може да има? На практика и Сенжин, и Шизей приличаха на баща си. Майка им беше приятна на вид жена и нищо повече. За разлика от баща им, който, също като близнаците, просто грееше с необикновената си хубост.
	Сенжин имаше от него само една оръфана по краищата снимка, зацапана и с липсващ долен край. Но тя продължаваше да се числи сред най-ценните му притежания, защото на нея бе запечатана фигурата на слаб и привлекателен мъж с безупречно изгладена униформа. Предната част на куртката му бе така отрупана с ордени и медали, че малкият Сенжин искрено вярваше, че цялата е направена от метал.
	Какво бе станало с бащата на близнаците? Никой не знаеше. Бил е военен от кариерата, преживял най-тежките тихоокеански сражения на японската армия в края на Втората световна война. Храбростта и безспорните му качества на командир са били признати от всички. След войната останал извън обсега на Американския военен трибунал, което по безспорен начин доказва, че е имал високопоставени покровители.
	Започнал кариерата си като пилот-изпитател на изтребителите, произвеждани от „Мицубиши“ и „Додай“. Още тогава безумната му смелост придобила широка известност — почти същата, на която се радвал и след участието си в най-тежките сражения по време на войната. Летял на границата на атмосферата — по-близко до слънцето, отколкото до земята. Никой не можел да се похвали със същото, с изключение може би единствено на легендарния Чък Ягър. После американските астронавти завзеха космическото пространство и славата на смелите пилоти-изпитатели се превърна в прах.
	Един ден просто изчезнал. Може би не е могъл да понесе забравата на геройските битки. Винаги бе живял на предела на възможностите си. Нищо друго не бе го задоволявало. Може би и той като майка им беше изпълнил жизнената си мисия със създаването на близнаците и след това се бе превърнал в прах, ненужен на никого.
	Не, това не е истина. Сенжин и Шизей имаха нужда от него.
	— Водопадът! — нетърпеливо се обади Сенжин, подканяйки Речния човек да продължи своя разказ.
	— Да, да — обади се и Шизей. — Какво стана после? Водопадът. Апокалипсисът на Речния човек, божественото прозрение, Армагедон. С него започваше и свършваше всичко. Всички пътища на света свършваха при водопада и започваха от него.
	Години наред близнаците сънуваха този водопад, сякаш беше жив, сякаш се лееше в здрача на стаята им.
	— Самсенгът, главатарят на гангстерите Тик По Так бил човекът, който измъкнал убиеца Со Пенг от кипящите води в подножието на водопада — започна Речния човек. — Трупът на Жао Хсия, прикован за дъното от волята на Со Пенг, така и никога не изплувал на повърхността.
	— „Танжинът, когото търсехме, е мъртъв“, казал Со Пенг.
	— После двамата се завърнали в Сингапур и се поздравили с успешния край на опасната си експедиция. Но там всичко било променено за седмиците, през които отсъствали.
	— Съперникът на Так се възползвал от неговото отсъствие и установил контрол над Нощната част — квартала на Сингапур, в който властвали бандитите. А майката на Со Пенг изчезнала. Ужасена от начина, по който противопоставила един срещу друг собствените си синове, тя потънала без следа в гъстите тикови и сандалови гори, простиращи се северно от града.
	Това беше краят на приказката, поне що се отнасяше до Речния човек. Но близнаците направо го тероризираха, искаха още и още от тази вълнуваща история. Няма край, повтаряше им той, но те не бяха доволни от такъв отговор и продължаваха да настояват.
	Сенжин откри, че това беше още една причина да иска да замине за Жуи. Беше убеден, че именно в Китай ще научи края на тази приказка.
	Шизей имаше по-други желания. В сънищата й този водопад не беше от кипяща вода, а от блестящи лица. Всички млади и красиви, всички обърнати към нея. Гледаха я така, както се гледа филмова звезда или друга известна личност — с обожание и благоговение. Тя не беше нито едното, нито другото, но знаеше (пак в съня си), че има нужда от това обожание както цветето има нужда от вода и слънчева светлина. Без него имаше само мрак, изпълнен със страх.
	Не от самотата се страхуваше Шизей — нали в края на краищата имаше Сенжин и той винаги щеше да е част от духа й? Страхуваше се само от едно — че няма да получи достатъчно любов.
	Сенжин я обичаше, но другите? Хаха-сан я бе отгледала и бе задоволявала основните й нужди. Но това беше дълг, а не любов.
	Все още не разбираше, че Хаха-сан живее в агония; че тази агония предопределя не само постъпките й, но и това, което се крие зад тях. Агонията на Хаха-сан: беше жива, приличаше на злобно кученце, на отблъскващ белег, който я придружаваше навсякъде. Сякаш тази вътрешна агония беше близнакът на Хаха-сан, една обща цялост, към която тя бе привързана за цял живот. Тя я беше превърнала в особнячка, затворена в себе си, в робот, който постъпва ирационално и постоянно изпада в нервна депресия, придружавана от изблици на духовно насилие.
	Като отражение на духовния смут на Хаха-сан, това насилие се проявяваше под най-различни форми. При Шизей то обикновено започваше с нетърпим сърбеж под черепа, сякаш паяци бяха свили гнездо направо в мозъка й. После идваха ослепителните светкавици, които в началото — още преди да свикне с тях — я караха да се отпуска на колене и да се препъва в мебелите, край които си играеше.
	Но тези първи признаци бяха нищо в сравнение с това, което идваше по-късно — възстановяването на ужасната картина на Нагасаки, непосредствено след атомната бомбардировка, смрадта от изгорелите хора, гледката на овъглените трупове, писъците на ранените, задавящият вкус на пепелта, останала от изгарянето на жива плът… И всичко това се филтрираше през изкривената психика на Хаха-сан, приемаше гротескна форма благодарение на това, което кипеше в душата й — ужас, мъка, гняв…
	После се появяваше отвратителното чудовище на среднощните кошмари, преследваше обитателите на къщата, минаваше през стени и заключени врати, търсеше ги, искаше да ги погълне… Намираше ги, вмъкваше се в душите им, изпълваше ги с неясни сенки, вселяваше в тях ужас, отчаяние, смърт…
	Децата реагираха по различен начин на тези хаотични изблици на психическо насилие. Сенжин бягаше навън, бесен от факта, че нещо е успяло да се промъкне в най-интимните му чувства. Ето я неговата жена-демон — външно мека и съблазнителна, но вътрешно пропита със злокобна разрушителна сила. Изправен под дъжда или снега, той проклинаше Хаха-сан и яростно се заканваше един ден да й отмъсти. Но Шизей, сякаш парализирана от ужас, не беше в състояние да напусне къщата. Тя просто губеше контрол над себе си, душата й се свиваше, съпротивителните й сили се стопяваха и отстъпваха място на желанието да се подчини на неизбежната съдба, на живота, очертан от Хаха-сан и сенсея. Свиваше се на топка в стаята си и с трепет очакваше поредното докосване на ужасните пипала. Очите й неизменно бяха здраво стиснати, устата й мълвеше молитви, призоваваше края…
	Така дочакваше чудовищното нападение, после къщата бавно придобиваше нормалния си вид. Единствено тихото потропване на посудата в кухнята продължаваше да напомня за преживените кошмари. Дълго след затихване на кризата никой, дори сенсеят, не смееше да се доближи до Хаха-сан.
	Постепенно Шизей стигна до заключението, че тези изблици — винаги ужасни и непредвидими, се дължат на някаква грешка от нейна страна (иначе защо кошмарите ще търсят именно нея, разсъждаваше тя), по категоричен начин доказват, че тя не е достойна за обич.
	Когато Сенжин се разболяваше или беше изтощен до изнемогване и Хаха-сан го притегляше към своите едри и меки като възглавница гърди, той имаше чувството, че дишането му спира, че се задушава от безграничната й топлина, от аромата на мляко и захар. Шизей изпитваше друго — когато се озоваваше в скута на Хаха-сан, тя сякаш се хипнотизираше от бавното туптене на сърцето й и заспиваше за броени минути, независимо колко възбудена е била преди това. Тази неизбежна пасивност, породена от огромното желание на Шизей да достави удоволствие на Хаха-сан и по този начин да спечели нейната любов, доведе до друго — Хаха-сан неволно започна да я обича повече от Сенжин, чиято агресивност я правеше някак неспокойна, въпреки усилията й да я приема като нещо нормално. Тя знаеше, че основният й дълг е да успокоява децата и когато не успяваше да го стори, вихрушката на ужасните и изблици помиташе всичко в къщата.
	По ирония на съдбата именно емоционалните сривове на Хаха-сан спомогнаха косвено за формирането на житейския мироглед на Шизей. А той се изразяваше само в едно — борба за придобиване на „сейшин-шуги“, тоест — господство на духовните сили над физическите желания. Още два фактора й помогнаха в този процес — страхът, че никога няма да получи необходимата за оцеляването й порция обич, и самият факт, че е жена — и следователно по-непълноценна от мъжа. А именно срещу мъж — в случая брат й Сенжин — тя трябваше да се състезава по време на уроците, които им преподаваше Речния човек.
	Понякога вечер сенсеят вдигаше ръка и казваше?
	— Погледнете нагоре!
	Близнаците покорно извиваха вратове към изпъстрения с ярки звезди небосвод.
	— Това, което виждате в момента, принадлежи на миналото — продължаваше сенсеят. — Светлината на звездите е на един милион години, за този отрязък от време тя стига тук, до нашата планета. Значи гледате напред, но виждате нещо отдавна отминало, виждате го вътре в себе си.
	— Именно в това се състои същността на Кшира — езикът на вечното единство между звук и светлина. Той е обратното на това, което наричаме Вечност, тъй като Кшира никога не се намира в покой. Трябва да научите наизуст урока на звездите — именно той е основата на всичко, което ще научите от мен. Звездите са далеч както във времето, така и в пространството. До известна степен тези две понятия са едно и също. Миналото — вашето и моето — се намира на друго място и в друго време.
	— Същото е и с дните. Човекът е дал имена на различните дни, но Кшира ни учи, че денят е само един. Той постоянно се завръща при нас и по този начин дава илюзията, че е различен.
	— В „кокоро“ — сърцевината на нещата, съществува нещо като мембрана. Тя няма нищо общо с органа, който тупка в гърдите ни и който ние наричаме сърце. Представлява по-скоро едно енергийно поле, на което можем да влияем със своите вътрешни сили.
	— Пътят е двоен, едната му част е ритуалът, а другата — медитацията. Ритуални _действия_ и медитативни _мисли_. И двете фокусират енергията, превръщат я в плътен лъч, който може да докосне мембраната на „кокоро“, да я накара да затрепти от вълнение, да й влияе… Двата пътя трябва да се използват непрекъснато. Колкото по-дълго правим това, толкова по силна ще трепти мембраната на „кокоро“, толкова по-голяма енергия ще се акумулира.
	Върху лицето на Речния човек играеха светлините на огъня, изражението му сякаш се променяше с всеки отделен проблясък.
	— Ще ви дам един пример… — добави той, очите му се затвориха, лицето му стана напълно безизразно.
	Обладани от необичайната си дарба, близнаците веднага усетиха излъчването — съвсем близко до това, което някога Со Пенг бе усетил от майка си… То се изразяваше в широки и концентрични кръгове светлина, които някак бяха лишени от свойството да осветяват каквото и да било. Въздухът натежа, стана някак течен и осезаем. Звездите продължаваха да мигат над главите им, но близнаците имаха чувството, че светлината им изведнъж се сви и избледня.
	После, неочаквано и рязко, звездите изчезнаха. Духна хладен и влажен ветрец, тежки дъждовни капки забарабаниха по земята. Миг по-късно изчезнаха, за появата им напомняше единствено огънят, който разгневено съскаше в мрака.
	Речния човек отвори очи.
	— Видяхте какво може да стори Кшира — промълви той.
	— Ти направи облак — удивено промълви Сенжин.
	— А сега небето пак е чисто — добави Шизей.
	— Не съм направил облак — усмихна се Речния човек. — Това е извън възможностите на обикновените смъртни. Кшира иска да ни каже, че облаците винаги съществуват, дори и когато са невидими за окото. Те са част от природата, а тя е в постоянно движение. В постоянно! Облаците се сгъстяват и разпръскват, но винаги са тук, някъде над главите ни. Това важи и за всички останали неща в природата. Ето защо човек трябва да умее да концентрира необходимата енергия, да я насочи срещу мембраната на „кокоро“ и тогава действието му ще бъде възнаградено със съответната реакция.
	Речния човек се изправи на крака.
	— До този момент използвах единствено мисълта, за да натрупам необходимата енергия — каза той. — А вече знаете, че към това водят два пътя.
	Изчезна в мрака и миг по-късно се появи отново. В ръката му помръдваше белка. Близнаците често бяха виждали тези животинки през лятото. Кафявата им козинка ясно се открояваше на фона на зелените храсталаци. Но сега беше зима и козинката на животинчето беше сребриста — дълга и топла. Беше много красиво животно.
	То се мяташе изплашено в ръцете на сенсея, после изведнъж притихна. Рязко завъртане на палеца и показалеца на Речния човек беше пречупило врата му. Сенсеят извади малък нож и започна да дере кожата му. Не го правеше като ловците, които се стремяха да запазят кожата цяла, а просто я режеше на дълги и равни ивици. Движенията му бяха плавни и стилизирани, дори на децата стана ясно, че тук става въпрос за някакъв ритуал.
	Кожата на белката падаше на тесни окървавени ивици, сенсеят ги вземаше и ги подреждаше като листенцата на някакво странно цвете. Сенжин и Шизей забелязаха, че очите му са почти плътно затворени, между клепачите се виждаше само една тънка бяла ивица. И разбраха, че медитацията е започнала, че енергията отново се фокусира.
	Сега вече действаха и двете части на пътя към Кшира — ритуалното действие и медитативните разсъждения. Близнаците неволно потръпнаха, почувствали ясно първите пориви на вихрушката, огънала върховете на дърветата. В нощния въздух се понесоха откъснати листа, дървесните жаби рязко прекъснаха безкрайната си песен. Замлъкнаха и нощните насекоми — светулки, щурци, комари…
	Нощта стана черна и непрогледна, сякаш под небосвода бе опънато огромно одеяло, което погълна светлината на звездите. Тихият ромон на реката се смеси с воя на влажния вятър, сякаш да подсили усещането за могъщото движение на природата.
	В следващия миг точно над главите им тресна оглушителна, гръмотевица, близнаците уплашено подскочиха, земята тежко потръпна под краката им. Не видяха светкавица, но въпреки това гръмотевицата продължаваше да трещи — близка, могъща, заплашителна…
	Физически почувстваха трептенето — сякаш някой блъскаше по изпънатата кожа на гигантски барабан. Вероятно именно това беше мембраната на „кокоро“, която им беше описал Речния човек. Цялата долина заехтя.
	Речния човек отвори очи, едва когато пороят връхлетя.
	— Ето я вашата сила — усмихна се той. — Силата на Кшира, родена от Двата пътя.


	С течение на времето мечтата на Сенжин за Жуи ставаше все по-силна и по-силна. Но Хаха-сан също реши да се занимава с образованието на двете близначета и започна да ги учи на езика, на който им беше пяла приспивни песнички. Езикът на танжините.
	Сенжин започна да вижда смисъл в тежкото обучение, мечтата да научи края на историята за двамата братя Со Пенг и Жао Хсия постепенно се превърна в мания.
	Речния човек беше изключително взискателен. Набавил си книги по философия и теология, трудове на най-светлите умове в областта на морала, политиката и етиката, той отрупа с тях близнаците и постоянно ги препитваше върху разнообразната материя. Преждевременно развити във всички области на своето образование, близнаците с готовност потънаха в писаното слово. Същевременно продължаваха да усвояват изкуството на Кшира.
	Скоро обаче Сенжин откри, че нещо куца във връзката им със заобикалящия ги свят. Той автоматически прие, че трябва да бъде далеч по-добър във всичко от своите връстници. Когато откри, че това не е така, беше истински съкрушен. Не можеше да разбере как е възможно да бъде умен и талантлив в дадени области, а в други да показва срамна несръчност и ниска възприемчивост.
	Отговорът на тази дилема откри в томчето на Жозеф Жобер — френски философ-моралист от XVI век.
	От него разбра, че и богоизбраните, специалните, уникалните личности също могат да живеят удобно и щастливо в обществото, редом с обикновените хора. „Велики умове са онези, които умеят да прикриват своята ограниченост и посредственост“, пишеше Жобер. От момента, в който Сенжин прочете тези редове, той ги превърна в основно правило на живота си.
	Престана да се състезава с всички и във всичко започна да се изявява само в областите, в които наистина беше майстор, а понякога, за да не привлича прекалено внимание върху себе си, губеше дори и в тях. С изненада откри, че съвсем не държи да бъде лидер сред своите връстници, те просто не му бяха достатъчно интересни. Далеч повече обичаше да се занимава с бойни изкуства, да чете или да води философски разговори със сенсея, да спори по морални въпроси със сестра си.
	Това, последното, го вършеше късно през нощта, когато и двамата с Шизей вече бяха в леглото. Единият от тях неизменно се мушкаше под постелката на другия. В началото прибягваха до тази маневра, за да говорят на воля, без да пречат на Хаха-сан, която сякаш чувстваше настроенията им дори в съня си.
	С времето близнаците започнаха да ценят споделената топлина. Сенжин откри, че му е приятно да се притиска до нея, да усеща местата, където всички жени, дори и жилавата Шизей, са невероятно меки. Шизей от своя страна също обичаше да чувства твърдите му мускули върху кожата си. Тялото му бе съвършено, без слаби места и тя често го сънуваше изпънато между нея и невидимата опасност. А когато заспиваха един до друг, те често сънуваха еднакви сънища.
	Но топлината не беше само физическа. Понякога Шизей имаше чувството, — че някой сякаш разтрива гръбначния й стълб и основата на мозъка, много по-късно със смайване щеше да открие, че изпитва същото особено и прекрасно чувство по време на сексуален оргазъм.
	В топлата безформена зона, създадена от обединената сила на енергията им, двамата разговаряха за доброто и злото чак до ранните утринни часове. Светът преставаше да съществува, оставаха само душите им. А те създаваха свои собствени цветове, генерираха невидима за другите светлина, усещаха топлината на своите тайнствени и безупречни двигатели.
	Бяха богове, без да съзнават това. Все още не бяха докоснати нито от доброто, нито от злото (и точно на това се дължеше изключителната им обективност), но тези основни човешки качества вече ги чакаха зад леко открехнатата врата на зрелостта.
	Сенжин поддържаше мнението, че доброто и злото преливат едно в друго и се дефинират за всеки индивид поотделно. Това, твърдеше той, е неделима част от природата на човека. И си позволяваше да го оприличи дори с наказанието, тъй като според него дори западната концепция за първородния грях не сочи дали преди него — някъде в праисторическото минало на човека, доброто и злото са били отделни и напълно самостоятелни качества.
	Шизей от своя страна поддържаше именно тази теза — че доброто и злото са били и винаги ще бъдат отделни и неподлежащи на смесване и преливане принципи. Именно това прави човека смъртен, страстно шепнеше на брат си тя. Именно това го прави различен от боговете, които единствени могат да възприемат доброто и злото като арки от ослепителна светлина и да ги огъват според волята си.
	— Ние сме осакатени от боговете, от природата, а дори и от зверовете, които са далеч по-близко до духа и енергията, които движат света — казваше тя.
	— Но нали точно на това ни учи сенсеят? — отвръщаше Сенжин. — Нали Кшира е именно овладяването на това, което наричаме енергийната мембрана на „кокоро“?
	— Точно тук е твоят проблем — разпалваше се още повече Шизей. — Ти разглеждаш всичко под ъгъла на овладяването, на завоеванието. Сенсеят ни учи как да разбираме света, след като разберем себе си.
	— Нищо не ти е ясно — настояваше на своето Сенжин. — Разбирането е илюзия, а разбирането на собствената ни същност — най-великата илюзия на света! И знаеш ли защо? Защото на практика ние не искаме да знаем какви слепи червеи дълбаят мрака на нашия Дух!
	— Нямаш представа колко дълбоко грешиш! Духът е красив, именно защото е универсален, отворен, готов да приеме всичко! — Това беше цитат на Мишел де Монтен, който Шизей особено много харесваше.
	— Заблудата на тези слова се състои в простия факт, че ние изобщо не живеем в красив свят! — смееше се Сенжин.
	— Защо всичко за теб се явява в толкова превратна светлина? — чудеше се тя.
	Сенжин нямаше отговор на този въпрос. Вместо това бе протегнал ръка да я докосне.
	— Ох, че е хубаво! — промълви след известно време Шизей.
	А той бе забил дългия си нокът в гърба й и от раната бликна кръв.
	— А това? Как усещаш това?


	Две години по-късно, вече седемнайсетгодишен, Сенжин изчезна. Шизей единствена знаеше къде беше отишъл — в Жуи. Не сподели това с никого, дори с Хаха-сан. Защото знаеше, че като разбере къде е заминал младежът, тя веднага ще прати Речния човек да го прибере.
	Приемаше отсъствието на брат си като рана, нанесена с остър кинжал. Леглото й беше студено и самотно без твърдите като желязо кръгове на неговото излъчване. След заминаването му тя изведнъж се почувства по-малко невинна — сякаш отсъствието му сложи началото на прехода от детската наивност към разочарованията на зрелостта.
	В живота на близнаците липсваше юношеството. Суровата подготовка — осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, сякаш бе прекъснала хормоналното им развитие със същия успех, с който ги бе изолирала от нормалните белези на растежа, характерни за техните връстници навсякъде по света.
	Живееха в абсолютно изолиран свой свят — един рай на усърдния безкраен труд, носещ дълбоко удовлетворение. Но във всичко останало им се угаждаше изцяло, сякаш бяха единствени наследници на японския император.
	Шизей преживя бягството на близнака си така, както Сенжин бе преживял предателството на майка си. Самата Шизей не се чувстваше изоставена от майката, тя никога не мислеше за родителите си, а когато това все пак се случваше, тя ги приемаше като двойка актьори на екрана. Просто ги наблюдаваше, без да изпитва нищо. Още повече че имаше Хаха-сан за своя майка и Речния човек за свой баща.
	Все пак бягството на Сенжин остави дълбоки следи върху света на нейните фантазии. Някак изведнъж разбра колко много прилича на Хаха-сан — херметически затворена в своя малък свят, абсолютно самотна. И това я разтревожи. Защото стремежът й към „сейшин-шуги“ — господството на духа над материята, се крепеше единствено на убеждението, че е безкрайно слаба. О, да, тя имаше Кшира и благодарение на него можеше да върши много неща. Но Кшира не беше в състояние да я дари с брутална сила, тя завинаги щеше да си остане зависима от волята на другите. Съзнаваше, че трябва да открие начин да бъде независима, при това начин, който да я предпазва в максимална степен от риска да се окаже подчинена.
	Сама в мрака на нощта, прегърнала мека възглавница, тя мислеше за Сенжин — за своя брат близнак, единствения човек на този свят, от когото се чувстваше напълно зависима. И искаше да бъде такава. Искаше го с цялата си душа. Самотна сълза потрепна под клепача й и бавно се плъзна надолу.


	Ако Сенжин не бе слушал внимателно подробните описания на Речния човек, той положително щеше да се озове не там, където трябва. Единственото място с име Жуи, което хората познаваха, беше градче на около седемдесет километра южно от Ханджоу.
	Но това градче, чиито жители се препитаваха от производство на коприна и зелен чай, лежеше сред наносите на изпълнената с езера равнина на Югоизточен Китай, докато Сенжин беше сигурен, че търси малко планинско селце в северозападната част на страната.
	В крайна сметка го откри. Селището на танжините действително се оказа сгушено в полите на планината Тайханг Шан, която се издигаше на шейсет-седемдесет километра западно от Анианг — люлката на китайската цивилизация, разположен в северната част на провинция Хенан.
	Тук дори кафявите склонове на планината изглеждаха пропити с древност, а Жуи — кацнало в гънките й — беше изпълнено с храмове. Еднакви като разпилени зрънца сол, те се бяха пръснали далеч извън чертите на селцето.
	Сенжин успя да открие крайната цел на продължителното си пътешествие не само защото бе слушал внимателно описанията на Речния човек. Помогна му и Кшира, за да „види“ Жуи проектирано в миналото, през дълбоките пластове на времето и пространството. А когато пристигна в подножието на Кафявата планина, той откри, че там липсват еднаквите униформи на Мао, кресливите комунистически лозунги и плакати, написани на лицемерен жаргон, нямаше я и некадърната, назначена от Пекин управа.
	Обратно — Жуи изглеждаше така, както преди хилядолетия, непроменено и вечно като самата Тайханг Шан. Тъжният и парцалив с бедността си съвременен Китай сякаш бе забравил за съществуването на това селце. А то живееше по начина, по който бе живяло векове наред — затворено в религиозен екстаз, самозадоволяващо се във всичко. Двете последни столетия все още не бяха успели да го докоснат с лапите си, вонящи на въглища и петрол.
	Пристигането на Сенжин бе предшествано от стоманените кръгове на неговото излъчване и селцето ги долови още преди младежът да бе приключил спускането си по кафявите планински склонове, диви и обсипани с дебел слой прах. По тази причина старейшините вече бяха на площада, когато той се появи в източния му край.
	Приветстваха го на езика, който бе научил от Хаха-сан, приеха го като най-сетне завърналия се блуден син и на практика това беше точно така. Още на другата сутрин, малко преди изгрев-слънце, започна и обучението му в изкуството на Тао-тао.
	Старейшината, на когото бе възложено да го обучава, се наричаше Мубао. Беше висок и жилав човек, лицето му бе прорязано от дълбоките бръчки, които са характерни за обитателите на дивите и недружелюбни северни степи на Китай. Пъргавите му очи и резките движения на главата и тялото го оприличаваха на ястреб.
	Сенжин бе вкаран в стаичката си — малка килия е каменни стени, покрити с пласт сажди. В грубото огнище пламтеше огън — по това време на годината Тайханг Шан не предлагаше нищо друго, освен пронизващ студ. През малкото прозорче без стъкло се виждаше небето, почервеняло от изгрева на слънцето.
	Мубао мълчаливо се настани зад бамбуковата масичка и потъна в четене на някакви книжа. Държеше се така, сякаш бе сам в стаичката, очите му нито за миг не се вдигнаха нагоре.
	След известно време Сенжин изгуби търпение и се раздвижи. В същия миг Мубао скочи на крака и Сенжин не успя да разбере какво става. Инстинктивно прибягна до дарбата си, мрачните й метални вълни се насочиха към по-възрастния мъж.
	За свой огромен ужас обаче откри, че затъва в дълбоки и лепкави вълни, че е ограден от непристъпна стена, мрачна и неподвижна като вечността. И като смъртта. В този кратък миг на пълна парализа до него се докопа Мубао. Стоманените му пръсти се свиха около врата му, железните мускули го тласнаха напред и натиснаха главата му към огъня.
	Пред очите на Сенжин заиграха пламъците, лъхна го нетърпима жега, облаците ароматен пушек заплашваха всеки миг да го задавят. Лицето му се напече, замириса на изгоряло, едва по-късно си даде сметка, че миризмата идва от пламналите му вежди.
	Мубао най-сетне дръпна главата му назад, но не отпусна желязната си хватка.
	— Ти дойде тук арогантен и невеж — прокънтя дълбокият му вибриращ глас. — Дойде готов да използваш своята дарба по груб и небрежен начин. Ти си суетен и безпочвено самоуверен егоист, който представлява заплаха както за нас, така и за себе си. Имаш ли какво да кажеш в своя защита?
	Железните пръсти разхлабиха хватката си и Сенжин се наежи. Обливаха го вълните на гнева, горещи и лепкави като горски мед. Първата му реакция беше да пусне в ход стоманените кръгове на своето излъчване, да го използва така, както го бе учил Речния човек, да отмъсти за унижението.
	Миг по-късно в душата му се промъкна инстинктът за самосъхранение, безшумен и предпазлив като горски хищник. Сенжин беше сигурен, че дарбата му ще се блъсне във високата и безформена стена, без да знае откъде идва това чувство на обреченост. А след това ще отскочи обратно към него и ще го парализира.
	После всичко се промени, агресивността му изведнъж се стопи. Очите му се сведоха надолу, главата му клюмна.
	— Не мога да се защитавам пред лицето на истината — дрезгаво промълви той. Душата му се изпълни с алчност, а не с очакваното унижение. Беше алчен за силите, които Мубао очевидно притежаваше, закле се да ги усвои, каквото и да му струва това.
	— Тогава чуй присъдата ми! — сурово рече Мубао. — Ще обръснеш главата си в знак на покаяние за недостойното си поведение и ще останеш така, докато ти бъде заповядано нещо друго. Ще работиш и живееш в кухнята, където ще помагаш на чираците. Ще изпълняваш безпрекословно всичко, което ти заповядват, ще вършиш най-мръсната работа!
	— А какво ще стане с обучението ми по Тао-тао? — попита Сенжин.
	— То вече започна — отвърна Мубао.
	„Няма да се поддам на унижението“, реши Сенжин.
	А имаше на какво да се поддаде и още как! Чираците го мразеха — нали беше японец. Тези тъпи хлапаци с хилаво излъчване и задрямали мозъци го засипваха с подигравки, но Сенжин изпълняваше безкрайните им прищевки, макар вътрешно да кипеше от гняв. Караха го да изхвърля гниещите отпадъци, да разстила с голи ръце оборския тор около нежните стебла на зеленчуците и билките в просторната градина. А веднъж го накараха да изкопае нова яма за отпадъчните води и докато той изпълняваше нареждането, всички чираци се наредиха около дупката и започнаха да уринират отгоре му. Редовно откриваше разни гадини в храната си, но спокойно и с видимо удоволствие ги поглъщаше пред очите на хлапаците — сякаш бяха редки деликатеси. Не се смути, дори когато откри изпражнение в постелята си.
	Целта на всички тези унижения бе да го направят по-добър човек, но на практика не стана така. Сенжин продължаваше да нехае за огледалото на собствената си същност, което Мубао решително държеше срещу очите му. Сякаш бе митичен вампир, чието отражение не можеше да се появи в никакво огледало.
	По всичко личеше, че е лишен и от сянка. Съдържанието на живота му в Жуи нямаше абсолютно никакво значение за него. Вместо това, можеше да бъде в рай, затвор или ад — това му беше безразлично. Значение имаха единствено въпросите, които тиктакаха в съзнанието му като бомба с часовников механизъм. По отношение на всичко останало той беше робот, не, по-скоро — великолепен актьор, чието най-голямо постижение бе илюзията за нормално поведение, която вдъхваше на околните.
	Дори Мубао, въпреки огромния си опит и способности, бе заблуден от майсторството на младия илюзионист. И той, както всички старейшини на танжините, беше твърдо убеден, че арогантният хлапак най-сетне се е преклонил пред силата на унижението, че мизерното съществуване в Жуи е урок, който той ще запомни за цял живот.
	Но колко дълбоко грешаха всички, какво невежество проявиха! Престоят на Сенжин тук беше по-скоро урок за тях, а не за него. Вродената им арогантност и сляпото доверие в методи, издържали изпитанието на времето, неволно ги бяха принудили да се отнасят със Сенжин така, както се отнасяха с всички нови кандидати за овладяване изкуството на Тао-тао. Но Сенжин беше коренно различен от учениците им, постъпвали в Жуи обикновено от близките околности. В същото време танжините старейшини отдавна бяха престанали да изпитват съмнение в собственото си всемогъщество, от което бе черпил сили дори великият Мао. И как биха могли да допуснат, че някакво недорасло хлапе ще направи на пух и прах цялата им методология? Бяха приели усойница в пазвата си, но самодоволството им беше толкова голямо, че вече не бяха в състояние да видят опасно проблясващите й пръстени под лъжливата фасада на примирението.
	Сенжин рядко спеше повече от час-два на денонощие. През деня беше покорен роб на чираците, които го мразеха с цялата си душа, а през нощта се поставяше на разположение на Мубао или на някой от другите старейшини, които го обучаваха на различни похвати от Тао-тао.
	Те не бяха Кшира — това, на което го бе учил Речния човек, но в много неща си приличаха. Сенжин незабавно видя как това изкуство бе деградирало с течение на времето, как се бе променило и нагодило към изискванията на японския бит и култура, въпреки безспорните усилия на популяризаторите му да го запазят в оригинален вид.
	Но какви бяха въпросите, на които не можеха да отговорят нито Хаха-сан, нито Речния човек; въпросите, които го бяха принудили да потегли за Жуи при тукашните танжини? Малко след пристигането си Сенжин беше убеден, че ги знае. Какво се е случило с Речния човек тук? Може ли да се научи нещо повече от размишленията на отдавна умрели хора, които се бяха считали за философи? Къде лежи истината за света? Какви трябва да бъдат отговорите на вечните въпроси: защо съм тук, къде отивам, в какво ще се превърна след това?
	Но сега знаеше, че дори да получи отговор на всички тези въпроси, той не би го задоволил. „Защо се превръщам в гняв, питаше се той с ръце, заровени в оборския тор. Защо съм ярост, възникваше въпросът в главата му, докато в устата му помръдваха бръмбари. Защо съм бесен“, недоумяваше душата му нощем, когато тялото му бе свито на кълбо, а мрачното метално излъчване на дарбата му бе приковано към него като крилата на окована птица.
	Задаваше въпросите си за пребиваването на Речния човек тук така ловко, че нито Мубао, нито някой от останалите старейшини забелязваха нещо подозрително. Обработваше ги бавно и внимателно, търпеливо очакваше подходящия момент за проникване в древните им тайни. Но това стана по-скоро, благодарение на шанс, появил се от съвсем друг източник.
	Момчетата и момичетата в селото се събираха заедно само на общата трапеза, иначе забраната за контакти между тях беше прилагана с цялата си строгост. Но някои от тях все пак успяваха да осъществяват контакти помежду си. Сенжин така и не можа да определи дали тези тайни срещи оставаха извън полезрението на старейшините, или пък сложната им организация и реализация беше просто част от обучението на Тао-тао.
	Едно от момичетата изглеждаше особено объркано от начина на преподаване, не разбираше материята, отговорите му никога не бяха задоволителни за старейшините. В резултат беше обект на закачки и подигравки, съвсем като Сенжин.
	Казваше се Ксу и беше много красива. Притежаваше порцеланова кожа и лице на кукла, от което се излъчваше почти хипнотично съвършенство. Сенжин намираше несъответствието между външния й вид и начина, по който възприема обучението си, за една малко тъжна ирония на съдбата. Ненадминат лъжец, както винаги той успя да се убеди, че е привлечен от нея, просто защото обожава съвършенството във всичките му форми. Виждаше се като скулптор, който ще създаде истински шедьовър от неоформения къс глина, каквато бе Ксу в неговите очи. Но истината беше по-различна — в това странно общество му ставаше все по-трудно да понася своята пълна изолация. Разбира се, не искаше да признае пред себе си, че вътрешната болка го тласка към друг, подобен на него човек — презрян от всички красив чужденец. Вътрешната му нужда от компания го направи сляп за нейните недостатъци, които при други обстоятелства несъмнено би презирал. Виждаше единствено деградацията на Ксу, изкривеното й от страданията лице беше огледален образ на неговото собствено.
	В началото наблюдаваше унижението й като останалите, макар че не изпитваше тяхното удоволствие. Скоро обаче отношението към нея стана толкова лошо, че той се почувства длъжен да се намеси. Започна да разглежда всеобщата жестокост към момичето като прегрешение. Не по отношение на неписаните закони на танжините, които за него не означаваха нищо, а по-скоро по отношение на вътрешния му морален кодекс, чиито канони се очертаваха все по-ясно в съзнанието му.
	Изправен сред студената дупка, която копаеше зад общата тоалетна, Сенжин стана свидетел на поредните издевателства над Ксу, извършени от група момичета. Започна се с ругатни и подигравки, после се премина и към физически действия. Блъскана и ритана от всички страни, Ксу с олюляване премина през каменистия терен и падна в помийната яма, която копаеше Сенжин.
	Той спря да работи. В опита си да не се разплаче момичето хапеше долната си устна с такова ожесточение, че от нея потече кръв. Свита на топка, тя отчаяно се притискаше до калната стена на ямата, опитвайки се да се скрие от ухилените си мъчителки.
	Момичетата се наредиха покрай ръба на ямата, поставиха ръце на коленете си и започнаха да подвикват обидни думи на Ксу. Една от тях се изплю долу, но вместо върху момичето храчката се лепна върху бузата на Сенжин. Попадението предизвика взрив от смях.
	— Вижте, вижте! — развикаха се хлапачките. — Тук бил и лайнарът! Не видяхме, че копаеш тук, Лайнар! — Задавяха се от смях, от очите им потекоха сълзи.
	Сенжин погледна към Ксу и срещна разширените й от ужас очи, вперени в храчката на лицето му. От тях бавно се плъзнаха две сълзи. Плачеше за него, а не за себе си.
	Сенжин затвори очи и потърси онова място дълбоко в душата си, в което се бяха свили металните спирали на необичайното му излъчване. Това място беше безкрайно отдалечено както във времето, така и в пространството, намираше се съвсем близо до фината мембрана на „кокоро“, увиснала неподвижно в пустотата на душата му. Сенжин напрегна волята си и не след дълго енергията започна да струи по посока на мембраната, тя леко потръпна и започна да вибрира.
	Той започна да насочва енергията си навън, прибави към нея и силата на необичайната си дарба, хвърли ги във времето и пространството. Миг по-късно земята се разтърси, сякаш бе глиган, пронизан от смъртоносна стрела.
	Сенжин чу писъци и грохот, отвори очи. Земята под краката на кискащите се хлапачки се бе сринала, те се бяха стоварили в дъното на ямата, оплетени в кълбо от кални тела, от което се разнасяха писъци на страх и ужас.
	Той се засмя и захвърли лопатата.
	— Работата ми за тази сутрин приключи — обърна се той към Ксу. — Помогнаха ми да изкопая нова помийна яма.
	Ксу го гледаше безмълвно, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Той изпълзя от плитката дупка, протегна ръка и я издърпа до себе си. После с удоволствие видя как момичето вдига пола, прикляква до ръба на новата дупка и я освещава с обилна струя.
	Възстановила самочувствието си, Ксу хвана ръката му и безмълвно го поведе по пътечката, която се извиваше към близките хълмове. Важни и невъзмутими, няколко планински кози наблюдаваха изкачването им с воднисто кафявите си очи, челюстите им продължаваха да преживят над туфите изсъхнала трева. Охранени зайци изскачаха изпод краката им и смешно подхвърляха задниците си по посока на гъсталака, пред очите им за миг се мерна пухкава опашка, лисицата надигна голямата си триъгълна глава над близкия храст, после побърза да се отстрани от пътя им.
	Малко преди пътечката да опре в голата скала, която се издигаше пред очите им, тя го дръпна встрани и двамата внимателно запристъпяха по сипея. Прекосиха го, заобиколиха два огромни заоблени камъка и се озоваха на малка полянка, закътана от всички страни, абсолютно уединена.
	— Откъде знаеш за това място? — учуди се Сенжин.
	— Идвам тук, когато искам да бъда сама, когато подигравките станат непоносими — отвърна тя.
	— Вече не трябва да се безпокоиш от тях.
	— О, никой не би сторил подобно нещо за мен! — възкликна неволно Ксу, после бузите й се покриха с гъста руменина.
	— И сама би могла да го сториш — каза Сенжин. — Не би имала нужда нито от моята, нито от ничия друга помощ…
	— Може би — отвърна тя, без да го гледа, после се дръпна от него, пое въздух с пълни гърди и добави: — Красиво е тук! Планинският въздух е съвсем различен… Сладък, сладък! Като аромата на бебе!
	Сенжин мислеше за съвсем други неща. Не я изпускаше от очи и се питаше как да я промени, за да я направи наистина съвършена. После в съзнанието му се промъкна една тъжна мисъл — ако някога наистина успее да я превърне в шедьовър, това ще означава, че трябва да я унищожи.
	— Защо ме доведе тук? — попита рязко той и стисна китката й.
	— Как защо? — объркано го погледна тя, сякаш някой от старейшините я изпитваше. — Просто да се насладиш на обстановката заедно с мен…
	— На кое по-точно?
	— Ами на всичко това — Ксу разпери ръце, обхващайки цялата панорама.
	— Земя и камъни като навсякъде — сви рамене той.
	— Не е така — поклати глава Ксу и привлече погледа му с блестящите си очи. — Тук е по-различно, по-особено… Като теб самия… — Ръцете й леко го докоснаха: — Защото това място е _мое_!
	Сенжин за пръв път усети присъствието на дарбата й. Тогава си помисли, че тази дарба е много слаба, но по-късно, дълго след като беше напуснал Жуи, стигна до заключението, че това момиче е било истински майстор да прикрива необичайните си способности от танжините и изпита съжаление, че не беше я опознал достатъчно.
	Но в момента изпитваше единствено, съжаление от слабостта на нейното излъчване, което се нуждаеше от самота и уединение, за да може да се изяви. Въпреки това беше хубаво, беше привлекателно като лицето й. Той се зае да огражда това чувство с могъщите стоманени спирали на собственото си излъчване, то започна да отразява сиянието им, да свети със собствена светлина. И миг по-късно разбра, че Ксу е права — мястото наистина беше прекрасно. Благодарение на силата на нейната воля.
	— Говори се, че си дошъл от Азама — вдигна лице към него тя. — Вярно ли е?
	— Да — кимна той. После долови напрежението й и реши да отговори на всичките въпроси, които очевидно се блъскаха в главата й.
	— Познаваш ли един танжин оттам, казва се Аичи?
	— Не — отвърна Сенжин, после нещо му хрумна и попита: — Как изглежда?
	Ксу му описа Речния човек.
	— Познавам го — каза Сенжин. — В продължение на много години той беше мой баща.
	— Твой баща! — възкликна тя.
	Сенжин й обясни, че Речния човек е брат на Хаха-сан и е станал негов пръв сенсей.
	— Едва сега разбирам защо старейшините се страхуват от теб — поклати глава Ксу.
	— Мубао и останалите се страхуват от мен? — погледна я с недоверие Сенжин. — Но защо тогава ме приеха?
	— Бяха длъжни да го сторят — отвърна момичето. — Нямаха друг избор. Ти си танжин и не могат да те върнат. Но идваш от Аичи — човека, който се опитал да открадне изумрудите на танжините…
	— Чакай малко — прекъсна я Сенжин. — Мислех, че шестнайсетте изумруда са били откраднати преди много години от една жена на име Лианг…
	— В началото са били двайсет и четири — отвърна Ксу. — Осем продължават да са тук. Именно тях се опитал да открадне Аичи.
	— И какво?
	— Хванали го — каза Ксу. — Бил осъден от съда на старейшините и прогонен от Жуи. Сега научавам, че се е завърнал в Азама и е започнал да преподава своята версия на Тао-тао. А това е строго забранено.
	— Очевидно забраната не му е подействала.
	— Така е — сви рамене Ксу.
	После нещо проблесна в съзнанието му.
	— Казваш, че старейшините били длъжни да ме приемат… По силата на кой закон? Не съм чувал за него.
	— Той съществува, само това мога да ти кажа.
	Нещо в изражението на очите й го накара да вметне:
	— Не ми казваш цялата истина!
	После включи в действие дарбата си и невидимите й лъчи леко се докоснаха до съзнанието на момичето.
	— Така е — прошепна Ксу. — Не ти казах всичко… Законът действа само по отношение на танжините, които са преки наследници на основоположника…
	— Нима искаш да кажеш, че аз… — Сенжин млъкна и объркано я погледна.
	— Ти си пряк наследник на Жао Хсия, мъченика, който…
	— Който е бил удавен във водите на водопада от Со Пенг.
	— Да — въздъхна Ксу. Лицето й блестеше под ярките слънчеви лъчи като истинско злато, очите й бяха влажни. Тя се изтръгна от клещите на ръцете му и бавно опря глава на гърдите му. Металическата спирала на излъчването му потрепна, все още обвита около плахото сияние на волята й. Тялото му изведнъж се изпълни със сила и започна да пулсира от удоволствие.
	Сенжин вече бе открил, че може да изпитва една особена сексуална възбуда от контактите със сестра си. Макар и абсолютно платоническа, тя беше приятна игра, игра на майсторство, игра на надмощие. Обичаше да усеща как волята на Шизей се стопява под въздействието на гениалната му дарба, как могъщата спирала на духовното му излъчване се увива около нейното, създава у нея огромно удоволствие, което се разплисква върху него на топли, приятни вълни.
	Но сега ставаше нещо съвсем друго, нещо вътре в собствената му спирала. Сякаш върху стоманените й пръстени въздействаше това, около което се бяха увили. Излъчването бе толкова могъщо, че за миг той изгуби своята ориентация, започна да се носи в безкрайността на времето и пространството. Изгуби способността да се контролира, подчини се изцяло на чуждата воля, тя нахлу в съзнанието му и дори изтри вечните въпроси, горящи там със студена светлина. Остана единствено удоволствието — всеобхватно, бездънно, спиращо дъха…
	Когато всичко свърши, Сенжин бе така разтърсен, че не беше в състояние дори да се изправи. Тялото му безсилно се плъзна надолу, ръцете му обгърнаха глезените на Ксу. Затвори очи и се остави за миг на пълния покой, нахлул в душата му. После въпросите отново изплуваха в съзнанието му, бавно и постепенно, без обичайната настойчивост. И той отново стана това, което беше.
	Сенжин и Ксу никога не се завърнаха на тази полянка, сгушена в склоновете на Тайханг Шан, никога не изпитаха отново прекрасната близост. Може би тя би го сторила пак, но той не й даде шанс да го предложи. Част от него изпитваше огромна наслада от насилието (нямаше друга, по-подходяща дума за описание на това, което бе станало между тях), но друга — дълбока и много по-властна, изпитваше смразяващ ужас от факта, че волята му е била подчинена напълно от чужда воля, от друго човешко същество. И тази част му забраняваше безпрекословно повторно докосване до подобно усещане.
	Три месеца след пристигането си в Жуи Сенжин разбра, че истината на Речния човек не е _истината_. А три години по-късно разбра, че и истината на Тао-тао не е _голямата истина_.
	След което се замисли за Шизей — нещо, което не, беше правил отдавна. В главата му изплува въпросът, който тя му бе задала преди много години: „Защо виждаш всичко изопачено?“ Тогава не можеше да й отговори, но сега вече не беше така. Жадуваше да я попие с всичките си сетива, да я обвие с безупречно насоченото си излъчване, да изчака сливането на душите им, а после да каже: „Всичко е изопачено за мен, защото зная, че в този свят няма една съвършена истина, в него могат да съществуват само предполагаеми и затова многобройни истини. Всеки човек си изработва една от тях или я възприема от друг човек. По тази причина животът е пълен с конфликти.“


	Три години и три месеца след началото на обучението на Сенжин в Тао-тао, старейшините хвърлиха жребия. Това беше древен ритуал, който се проточи цяла седмица. Седем дни на псалми и декламации, които постепенно усилваха влиянието си върху мембраната на „кокоро“. Накрая Сенжин се чувстваше толкова възбуден, че изобщо престана да спи — всяко движение и жест — негови и на околните — влизаха в ритъма на това могъщо трептене.
	Когато изтекоха тези седем дни, старейшините се събраха в един от каменните храмове, издигащ се на склона на планината. В центъра му пламтеше буен огън, поддържан от жените на селцето. Въведен вътре, Сенжин вдигна глава нагоре и видя звездите през голяма кръгла дупка на покрива.
	Изправили се един до друг, старейшините чертаеха рунически послания върху издължени парчета кост, изрязани от черупката на гигантска морска костенурка. Сенжин си спомни разказа на Речния човек, който подробно му бе описал как Со Пенг и Жао Хсия, още невръстни хлапета, бяха ходили да крадат яйцата на огромните земноводни на брега на Рантау Абанг.
	Посланията на старейшините бяха въпроси, на които искаха да получат отговори. Когато сложните знаци и йероглифи най-сетне приключиха, церемонията стигна до своята кулминация. Старейшините хвърлиха черупките в огъня, псалмите стигнаха своя апогей, после бавно започнаха да затихват.
	Накрая жените измъкнаха черупките от пепелта и ги поставиха в краката на възрастните мъже. А те се заеха да разчитат отговорите на своите послания, изследвайки внимателно пукнатините в костните късове, получили се от високата температура.
	Мубао получи своята черупка и направи знак на Сенжин да се приближи. Младежът клекна до него и възрастният мъж тържествено промълви:
	— Ето го твоето бъдеще!
	Сенжин недоумяващо гледаше черупката. Мрежа от фини пукнатини пресичаше издълбаните върху нея символи.
	— Какво казва то?
	— Наводнение, порой, гръмотевична буря, взрив на огромна енергия — напевно започна да изрежда Мубао. — А след потопа идва „ксин“… — С тази дума се изразяваше дълбоката същност на нещата, сърцевината на „кокоро“.
	Сърцето на Сенжин усили своя ритъм.
	— Това ли ме чака? — попита той.
	— Отчасти — кимна Мубао, после разтърка черупката с мазолестия си палец. — Смъртта е властна… Нейните тонове се смесват с беззвучното ехо, което ни насочва… Смърт, отново смърт…
	Палецът на Мубао спря за миг върху една от едва доловимите пукнатини, очите му се повдигнаха към лицето на Сенжин.
	— Ти трябва да заминеш — тихо прошепна той. — Нашата част от деня отмина.


	Сенжин откри, че напуска Жуи с огромно облекчение. През последните седмици беше започнал да изпитва истинска досада от подготовката си тук. Отдавна беше усвоил всичко, на което Мубао и останалите старейшини искаха да го научат. Практически той вече можеше да учи _тях_ — толкова отчетливо бе станало трептенето на неговото собствено „кокоро“. Защото, за разлика от тях, той бе опознал Истината. А когато ритуалът приключи и Мубао произнесе своята присъда, Сенжин разбра, че дори да му позволят да сподели познанията си с тях, те никога не биха могли да ги възприемат. Никога не биха разбрали, че Истина няма.
	Разбира се, това съвсем не означаваше, че обучението му е било погрешно или безполезно. Но фактът, че действат и двете форми на Тао-тао, че всички сляпо вярват в тях, се стовари върху Сенжин като удар на тежък чук.
	Нищо не беше истинско, нищо не беше свято. Следователно нямаше и закони.
	Такъв се върна Сенжин в Япония — един двайсетгодишен „дорокусай“. И, вероятно, за да задоволи чувството на горчива ирония в душата си, постъпи на работа в Градската полиция на Токио.
	Не се завърна в Азама, където — той знаеше това — Хаха-сан и Речния човек го очакваха с търпението, с което Смъртта очаква всяко живо същество. Не го привлече дори фактът, че го очакваше и Шизей, любимата сестра. С нея той се срещна в Токио, сред ослепителното сияние на Гинза, под огромните неонови икони на новата ера: СОНИ, МАЦУШИТА, ТОШИБА, СБС…
	Сред мигащото сияние на електронната джунгла те отново се привлякоха един към друг от онези концентрични кръгове на тайнственото си излъчване, които ги бяха свързвали като деца — мрачни, здрави и напоени с неповторим аромат.
	И двамата се радваха на срещата, макар това трудно да личеше отстрани. Лицата им останаха абсолютно безизразни, всичко се преживяваше дълбоко в душите им. И всичко дойде на мястото си.
	Така поне си мислеше Шизей.
	Сенжин се нанесе в апартамента на близначката си, разположен в един от най-модерните квартали на града. Беше голям и просторен, претъпкан със западни мебели, тапицирани с луксозен, снежнобял плат. Докато пътуваха към жилището й в онази първа вечер, Сенжин видя три огромни рекламни плаката с лицето на Шизей. А после я видя и по телевизията, пееща с микрофон в ръка пред огромна тълпа екзалтирани младежи.
	— Аз съм звезда — обясни му Шизей. — Най-известната звезда на Япония.
	А Сенжин, отсъствал толкова дълго от родината си, не знаеше дори значението на тази дума.
	— Правя от всичко по малко на сцената и в телевизионното студио — обясни му Шизей. — Пея, танцувам, разказвам забавни историйки… Изнасям самостоятелни концерти, предстои ми собствен телевизионен сериал. Освен това рекламирам продукцията на най-големите търговски компании, не се отказвам от нищо. Аз съм идол за гладните очи на публиката, тя ме иска, тя ме обожава…
	— Това прави ли те щастлива? — попита Сенжин, гледащ като омагьосан лицето й върху телевизионния екран. Беше златистосиньо, изключително привлекателно, камерите нежно го галеха с електронните си очи. Беше абсолютно убеден, че режисьорът на това предаване е влюбен в нея.
	— _Всички_ са влюбени в мен — просветли го Шизей. — Публиката, снимачните екипи, рекламните агенти, президентите на големите компании. _Особено_ президентите! И това ме прави много щастлива! — По лицето й пробягаха сенки: — Но аз зная, че това няма да продължи дълго, колкото и чудно да ти се струва… Звездата трябва да е млада, свежа като утринната роса, недокосната… Времето е най-големият ми враг!
	— Но как постигна всичко това? — попита Сенжин. И двамата изгаряха от желание да научат какво е станало с другия през трите години на раздялата им. Донякъде знаеха предварително това, тъй като енергийното им излъчване беше променило състава и плътността си в очакваната от тях посока. Но някои неща трябваше да бъдат казани на глас. Странното беше това, че и двамата изпитваха някакъв особен свян да го сторят — сякаш бяха неопитни младоженци в часа на истината, изправени пред брачното ложе.
	Но Сенжин, както винаги по-нетърпелив, гореше от желание да й разкаже края на историята за Со Пенг, започната преди много години от Речния човек.
	— Бях прав да замина за Жуи — каза й той в онази първа нощ. — Те знаеха прекрасно какво се е случило там и ми разказаха всичко.
	Станало така, че Тик По Так, побеснял от вероломството на своя съперник в престъпния квартал на Сингапур, открил бардака, в който се забавлявал тоя тип, проникнал там на разсъмване и прерязал гърлото му със собствените си ръце. За компания пратил на оня свят както тримата му телохранители, така и проститутките, които кротко си спели в леглата.
	Такова поне било мнението на сингапурската полиция. Макар шефовете й да имали изгоден и за двете страни „Пакт за ненападение“ с Так, кървавата касапница се оказала прекалена дори за техните свикнали на всичко стомаси. В резултат предприели хайка срещу бандита с всичките си налични сили, които били подпомогнати и от бандата на заклания гангстер.
	Тук идва ред да си припомним за съществуването на Ван — братовчедът на Со Пенг, който бил прислужник в полицията. Няколко дни след началото на акцията във вестниците се получило, анонимно съобщение, което доказвало участието на бандата в брутално убийство, обект на полицейско разследване. Скандалът бил страхотен и разтърсил цял Сингапур. Естествено, британският полицейски началник отрекъл всякакви връзки между повереното му ведомство и престъпните групировки, но обвиненията били толкова неоспорими, че той бил принуден да уволни две трети от своите служители. Това пък му оставило малко време да се занимава с преследването на Тик По Так, който скоро се завърнал в Нощния квартал и отново го поставил под железен контрол.
	Но Так вече не бил сам — зад гърба му стоял Со Пенг и му давал мъдрите си съвети. Според старейшините танжини в Жуи, Со Пенг дърпал конците на всичко, именно той открил начин да проникне в строго охранявания бардак, подкупвайки персонала, който сипал приспивателно във виното на самсенга съперник и неговите телохранители.
	Пак Со Пенг уредил братовчед му да открадне от канцеларията на полицейския началник изобличителните материали, след което невъзмутимо подал молба за овакантеното от компрометирания служител място.
	Всичко това изглеждало абсурдно, тъй като по онова време Со Пенг бил все още юноша (не по-възрастен от мен, уточни Сенжин). Но началникът на полицията бил притиснат до стената, трябвало не само да възстанови реда и спокойствието с помощта на британската армия, но да възстанови и доверието в своята администрация. А военните със сигурност не били в състояние да сторят това. Губернаторът го викал вече два пъти, заплахите му да го уволни и да го изпрати обратно в Англия били съвсем недвусмислени. В допълнение на всичките тези обстоятелства, нямало друг кандидат за поста на уволнения полицейски служител.
	Отчаян и уморен от огромния натиск върху себе си, началникът на полицията назначил Со Пенг за свой заместник, въпреки че младежът нямал никакъв опит в тази област. Но опит не му бил необходим. Той разполагал с необичайната си дарба, а негов верен съюзник бил могъщият Тик По Так.
	Планът на Со Пенг действал безотказно. Използвайки силите на сингапурската полиция, той методично разгромявал всички банди, които съперничели на Так. Гангстерите нямали избор и един по един признавали управлението му.
	Само след седмица Нощната зона била укротена, а две седмици по-късно бил разкрит и извършителят на жестокото клане в публичния дом. За всеобщо удивление той се оказал не Так, а един от амбициозните главатари на съперническа банда. Уликите срещу него били толкова многобройни и убедителни, че началникът на полицията и губернаторът организирали публичен процес. Убиецът бил осъден и екзекутиран, а населението на града получило своето спокойствие.
	Един месец след постъпването на Со Пенг в полицията Сингапур се завърнал към нормален живот, а двайсетгодишният заместник-началник на полицията станал най-известната и уважавана личност в колонията.
	С помощта на своята дарба той прикрил всички следи от убийството на своя природен брат, а заедно с него и следите на още много организирани от него престъпления.
	Со Пенг посъветвал Так да изтегли парите си от бизнеса с отглеждане на мак и да ги вложи за закупуване на обширни терени северно от града. После назначил на работа Х. Н. Ридли — директора на Ботаническата градина, с когото се запознал по време на лова на тигри, и щедро финансирал проекта му за създаване на насаждения от дървото „пара“. Пет години по-късно вече разполагали с огромна каучукова плантация. Со Пенг напуснал поста си и се отдал изцяло на бизнеса. Взел при себе си момчето с плоското лице, с което преди години се запознал на улицата пред дома си, скоро двамата станали по-близки дори от братя. Кръвните му братя също получили работа в плантацията. Баща му току-що бил починал от дизентерия, която лепнал на един от островите около Ява. За майка му не се разбрало нищо, въпреки че Со Пенг хвърлил купища пари за нейното издирване.
	Времето минавало, плантацията работела все по-добре. Използвайки мръсните пари на Так, Со Пенг продължавал да разширява бизнеса, купувайки в най-подходящо време различни предприятия. А най-подходящото време неизменно се оказвало най-неблагоприятното за продавачите.
	Запознал се с една китайка и се оженил за нея. А тя, като добре смазана машина, започнала да пуска в скута му по една дъщеря всяка календарна година. Но Со Пенг не бил доволен. По мнение на старейшините танжини между него и Так се появили търкания относно начина на управление на законния бизнес. Търканията се превърнали в дълбоки различия и Так в крайна сметка решил да се оттегли. Со Пенг не възразил.
	Скоро след това тялото на Тик По Так било изхвърлено от вълните на морето. Полицейското разследване било претупано надве-натри и изпратено в архивите. Макар отдавна да бил напуснал полицията, Со Пенг поддържал тесни връзки със своя наследник…
	— Но какво разбра за най-важното — за изумрудите на танжин? — попита Шизей.
	— И на тях ще им дойде реда — успокои я Сенжин. — Танжините не останали безучастни, докато техният враг укрепвал своята мощ. След Жао Хсия изпратили други младежи, но и те не се завърнали. И тогава разбрали грешката си. До този момент вярвали, че синът на предателката Лианг ще съумее да я убеди да върне откраднатите камъни. Вярвали, че Жао Хсия ще убеди своя природен брат да се върне с него в Жуи и да се заеме със задълбоченото изучаване на Тао-тао, което било негово право и негов дълг.
	Но отговорът на опитите им за помирение бил само един — смърт.
	Въпреки това, те все още се въздържали от ответен удар, просто защото Лианг и Со Пенг били танжини. При това не обикновени бойци, а преки наследници на основоположника, които на всяка цена трябвало да останат живи.
	И тъй, старейшините продължили да изпращат свои хора, които трябвало да открият Лианг и да я убедят да върне безценните камъни. Всичко било напразно — те не открили нито нея, нито камъните. Со Пенг и членовете на семейството му били обект на постоянно наблюдение, но нищо не ги свързвало с откраднатите ценности. Танжините следели дори приятеля на Со Пенг с плоското лице, който вече бил началник-смяна в каучуковата плантация. Станали свидетели на смъртта на първата жена на Со Пенг, на брака му с втората. Тя започнала да го дарява със синове, докато дъщерите му една по една били отнесени от чумата, която върлувала по Малайския архипелаг.
	Танжините били твърдо решени да открият следите на своите свещени изумруди и търпеливо продължили наблюдението. Всъщност какво друго биха могли да сторят?
	Жао Хсия казал истината на Со Пенг там, край водопада. Дядо им наистина гаснел от незнайна болест, на всяка цена трябвало да получи изумрудите, които имали способността да попиват и съхраняват силата на „кокоро“. Върху гладките им стени проблясвала хилядолетна енергия, прескачала от един камък на друг, регенерирала се и ставала все по-силна и по-силна.
	Числото девет имало магическа сила, тъй като броят на изумрудите бил необходим за построяването на сложна триизмерна фигура, чиито лъчи имали свойството практически да _умножават_ до безкрай енергията, излъчвана от мембраната на „кокоро“. От друга страна, намаляването на бройката под девет означавало изграждането на съвсем различна фигура, която вече имала свойството не да умножава, а да стеснява енергията на „кокоро“, което неизменно щяло да доведе до нейното замиране.
	— А какво ще стане, ако мембраната на „кокоро“ се пръсне? — попита Шизей.
	— Смърт — отвърна с мрачен глас Сенжин. — Нейната сянка ще се просмуче в беззвучното ехо, което долавяме и което ръководи постъпките ни. И пред нас ще има само смърт.


	Шизей си имаше приятел. Сенжин беше шокиран, не можеше да повярва, че докато е бил накрай света, в Жуи, животът е продължавал да си тече. Вглъбен в себе си, зает единствено с проблемите на собствената си душа, той се чувстваше обиден, че събитията са следвали своя ход, не са го изчакали да им даде окончателната насока.
	Не каза нито дума против приятеля на Шизей — това не беше и необходимо. Тя ясно усещаше стоманените пръстени на мрачното му излъчване, които започваха заплашително да пулсират всеки път, когато Хейжи беше наблизо.
	Хейжи завършваше Правния факултет на Тодай — най-престижния японски университет. Беше в първата десетка на курса си по успех, освен това бе имал късмета да е наследник на две от най-влиятелните групировки в японското общество — сред състудентите си беше „гакубацу“, а сред останалите жители на столицата — „кьодобацу“. Баща му беше съученик с декана на Юридическия факултет, а майка му бе родом от една малка префектура в Нара, в която бе роден и президентът на най-солидната правна кантора в страната. Този президент вече бе изявил желание да вземе Хейжи при себе си веднага след дипломирането му. А Шизей беше, влюбена в Хейжи. Той притежаваше всичко на този свят, с изключение на най-важното — одобрението на Сенжин.
	Младежът открито обожаваше Шизей. И това беше естествено — първо и задължително условие за всяка нейна връзка. Обожанието, което чувстваше от разстояние, отвъд светлината на прожекторите, непременно трябваше да се дублира на едно по-интимно ниво, тя искаше да докосва очертанията му, да бъде сигурна, че то наистина съществува.
	Хейжи сякаш бе създаден за тази роля. Когато двамата се запознаха, той бе напълно погълнат от бъдещата си кариера. Но за отрицателно време се отдаде с цялата си душа и на Шизей. На нея обаче това не й стигаше. Сенжин го разбра веднага, макар да не беше сигурен, че и сестра му го разбира. Тя все още живееше в екзалтираната невинност на детството си и не можеше да допусне, че у нея никнат семената на доброто и злото, че едва ли притежава властта да ги подчини на волята си. Сенжин от своя страна мислеше далеч по-трезво.
	Наблюдаваше с научен интерес бавното плъзгане на Хейжи към състоянието на окаяна безпомощност. О, той беше сигурен, че Шизей не може да разбере напълно какво пагубно влияние върху хора като Хейжи може да оказва проекцията на нейната воля, сладка и омайна като непознат парфюм. На практика Сенжин знаеше, че тя изобщо не си дава сметка как излъчването й се променя заедно с все по-могъщото влияние, което оказваше върху нещастния младеж.
	Психическото разпадане на Хейжи, пълното изчезване на чувството му за собствена същност, бяха особено приятни на Сенжин, тъй като той възприемаше младежа единствено като заплаха, като пропаст, която би прекъснала психическата хармония между него и сестра му. Освен това то задоволяваше напълно изостреното му чувство за ирония, тъй като не беше необходимо да прави нищо, а просто да седи и да наблюдава как Шизей сама унищожава това, което наистина обожаваше.
	Новината, че Хейжи е изключен от Тодай заради непосещение на лекции, се стовари върху нея с шокираща сила. Младежът бе престанал да работи върху задължителните писмени теми, не участваше в дебатите по юридически казуси и сам се бе изключил от задължителните за последния курс упражнения.
	Нима Шизей не можеше да проумее, че нейният възлюбен не може да бъде на две места едновременно, че след като е с нея, той не може да бъде на упражнения и не може да пише задължителните теми? Вероятно не. А и Хейжи бе загубил всякакъв интерес към юридическата материя. Обожанието му по отношение на Шизей не беше робско — колкото повече й даваше той, толкова повече изискваше тя.
	Сенжин с увлечение наблюдаваше как сестра му изсмуква жизнените сили на младежа. Държеше се разюздано и безцеремонно като проститутка, развяваше дарбата си, без дори да съзнава какво всъщност върши, държеше се съвсем като Хаха-сан в определени моменти от живота си. Сравнението разтърси дълбоко Сенжин. И колкото повече мислеше за него, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси Шизей от самата себе си.
	Така стигна до решението да убие Хейжи.
	Не просто да го премахне физически — това би било безполезно, а дори и глупаво. Трябваше да го ликвидира съвсем целенасочено, по начин, който да изтръгне Шизей от фантазиите на детството, да отвори очите й към действителността, да я накара да осъзнае какво представлява в момента и какво ще бъде в бъдещето. Това е мой дълг, убедено мислеше той, неволно разсъждавайки по начина, по който би разсъждавала Хаха-сан. Кой ще се погрижи за нея, ако аз се проваля?
	А какви мисли вълнуваха Шизей през това време? Дали наистина не забелязваше опустошителното си въздействие върху Хейжи? Или умишлено не искаше да види истината?
	Мислите й не бяха свързани нито с Хейжи, нито със Сенжин. Неизбежната буря от едновременното им присъствие в живота й беше нещо, което сетивата й не можеха да доловят.
	В съзнанието й продължаваше да доминира чудовищният образ на Хаха-сан, все така жив и близък на душата й. Представяше си как тича към нея, гуши се в скута й, застива неподвижно и се вслушва в спокойния ритъм на сърцето й, а после затваря очи и се унася в безгрижен сън.
	И все пак, като тънка мрежа, опъната през театрална сцена, емоционалните изблици на Хаха-сан я следваха навсякъде, пулсираха в мрака на спалнята й, запълваха нощта със загадъчност, притискаха съзнанието й с въпроси, на които нямаше отговор. Как стана така, че я предадох? Как бих могла да й доставя удоволствие? Тя обича ли ме? _Обича ли ме?_
	След всеки пореден допир до тези въпроси, за които нямаше отговор, Шизей несъзнателно затягаше мрачните ароматизирани обръчи на своето излъчване около нещастния Хейжи.
	Тя беше започнала неговото унищожение далеч преди решението на Сенжин да го убие, но как би могла да знае това? Не би повярвала дори на брат си, ако той бе проявил глупостта да й разясни ефекта от нейното поведение. Нима би разбрала, че се стреми към унищожението на Хейжи, за да се спаси от смразяващия призрак на Хаха-сан, който продължаваше да обитава сърцето й, продължаваше да влияе върху нейното поведение? Не, тя не би разбрала това. Все още не.
	Сенжин стигна до заключението, че след като смъртта на Хейжи служи на определена цел, тя трябва да служи и на Тао-тао — да възбуди енергията в мембраната на „кокоро“, същността на всичко в този живот.
	Заел се с практическата реализация на поставената задача, Сенжин си даваше сметка, че Хейжи до голяма степен е съвършената жертва. Макар да не беше девствен във физическия смисъл на думата, той беше изключително чист в доста от останалите области на живота. На практика, преди да срещне Шизей, той беше един арогантен младеж, убеден в своето превъзходство над другите и сигурен, че ще получи подобаващо място в живота. Тайнствените серпентини на Шизей го бяха лишили от арогантността, а и от всичко изкуствено покрай нея. По странна ирония на съдбата в навечерието на своето унищожение Хейжи се превърна в един наистина достоен човек.
	Посрещна смъртта от ръцете на Сенжин кротък като агънце. До последната секунда си остана в дълбините на своето обожание към Шизей, всичко останало му се струваше дребно и незначително.
	Сенжин дълго обмисля кога точно да ликвидира Хейжи. Но впоследствие си даде сметка, че не е взел под внимание ефекта на смъртта му върху душевното състояние на Шизей.
	Когато се изправи над леглото, в което двамата усърдно се любеха, очите му се изпълниха с гледката на вдигнати крака и яростно притиснати тазове. Никога нямаше да забрави изражението в очите на Шизей, когато извъртя главата на Хейжи в обратна посока и до слуха му долетя сухото пропукване на прекършените прешлени на гръбначния стълб. Точно третият и четвъртият, механично си помисли той, а пропукването прие като шумоленето на тръстика под напора на лек ветрец.
	Очите на Шизей бяха избледнели — те винаги бяха такива, когато се любеше. Бяха втренчени в Сенжин, фокусирали в себе си неверие, шок и ужас. Именно този поглед накара впоследствие Сенжин да стигне до заключението, че вероятно не е подбрал добре момента за убийството.
	На практика нещата стояха другояче. Сенжин искаше отстраняването на Хейжи по съвсем егоистични причини — просто за да прекъсне навеки единствения акт, който му беше забранен по отношение на Шизей, но на който Хейжи се наслаждаваше с цялата си душа. Сякаш насън, той бутна трупа на младежа встрани и се надвеси над голото тяло на сестра си. Сянката му играеше по гладката й кожа, надничаше там, където тялото му никога нямаше да проникне.
	Шизей инстинктивно придърпа чаршафите върху тялото си, сякаш над нея се бе надвесил някакъв непознат и извратен тип. Той се почувства безкрайно наранен, устата му се изпълни с горчива слюнка, за миг му се прииска да зареже всичко, да се откаже от желанието си да поучи сестра си, да й помогне да се превърне във възрастен човек…
	Тя го заплю в лицето, а той я зашлеви. После, усетил че истерията й не подлежи на контрол, завърза здраво извитите й зад гърба ръце, а глезените й пристегна с ивици плат, откъснати от собствената й копринена нощница.
	Древните псалми вече започнаха да кънтят в главата му, той неволно отвори уста и се зае да им приглася. Монотонните звуци накараха въздуха да потъмнее, прорязаха го странни вибрации. Ръцете му съсредоточено подготвяха телата им за това, което предстоеше да стане. Шизей го гледаше с широко отворени очи, устата й го засипа с проклятия. Но той не им обръщаше внимание, не я и удари. Тези неща вече нямаха значение, тя скоро щеше да разбере в какво би се превърнала без неговата намеса.
	Това събитие се случи по времето, когато все още не беше отлял своите ножове от специална стомана. Затова бе принуден да използва обикновен кухненски нож. Клекнал до трупа на Хейжи, той започна ритуалната церемония. Кожата се отделяше на дълги правилни ивици. Очите на Шизей сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, в гърлото й нещо неясно заклокочи. После повърна. Но очите й нито за миг не се отместиха встрани, гласът й се изгуби, нямаше сили дори да изрази протест срещу това, което вършеше брат й.
	Ритуалът бе отишъл твърде далеч, тя също започна да усеща вибрациите на „кокоро“, помещението се изпълни с могъща енергия — онази енергия, която ги правеше различни от останалите, равни на боговете…
	Шизей изпусна дълбока въздишка, без усилие освободи китките си от превръзката, протегна ръце към Сенжин и мускулите на тялото й помръднаха като живи върху окървавеното легло.
	Заедно бяха прекосили границата, разделяща онези, които усещаха „кокоро“, от малцината, които можеха да го използват. Но това не беше Кшира, не беше и Тао-тао. Беше нещо ново и различно, създадено специално за тях и от тях.
	В същия този ден на 1980 година Япония бе разтърсена от страхотно земетресение, епицентърът му беше в Токио. Сеизмолозите бяха напълно неподготвени за внезапния трус.
	В Китай, от другата страна на океана, старейшините на танжините почувстваха ясно потръпването на земната гръд, вибрацията на „кокоро“… Никой не каза нито дума, само си размениха изпълнени с познание погледи.
	Душата на Мубао се изпълни с черен ужас. Той си спомни древния ритуал с черупките от морска костенурка, пред очите му отново се появиха ситните като паяжина пукнатини. „Наводнение, порой, яростна гръмотевица, взрив от енергия… А след потопа — смърт. Нейната сянка се смесва с беззвучното ехо, от което се ръководим. Смърт и пак смърт.“


	Книга трета
	Акегата
	Преди разсъмване


	Онзи, който не се страхува от нищо, е могъщ колкото този, от когото се страхуват всички.
	Фридрих фон Шилер


	Токио | Вашингтон | Уест бей бридж | Ню Йорк
	Лято, в наши дни

	Никълъс завари дома си като истинско бойно поле. Къщата и градината бяха обкръжени от униформени полицаи, които го спряха и зачакаха инструкции. Никой не го познаваше, никой не бе уведомен за пристигането му.
	Първата му мисъл бе за Джъстин и сърцето му замръзна от ужас.
	— Може ли някой да ми каже какво става тук? — извика той.
	Не можеха или не искаха. Просто го гледаха с каменни лица и безизразни очи.
	Колкото по-дълго го държаха на разстояние от къщата, толкова по-силно ставаше вълнението му. Не знаеше какво е станало, дали Джъстин…?
	После видя фигурата на Томи сред струпаните пред входа униформи и я повика. Тя вдигна глава, позна го и забърза към него.
	— Линеър-сан?
	— Хай. Изглеждате изненадана да ме видите, детектив.
	— Не съм изненадана, а любопитна — отвърна Томи. — Изглеждате съвсем различен.
	Той прекара опакото на дланта си по гъстата четина върху страните си:
	— От брадата е, или пък от грубата кожа…
	— И от още нещо — погледна го в очите тя. — Добре е, че сте тук, сигурно небето ви праща… Нуждаем се много от вашите умения.
	После кимна на униформените полицаи, които препречваха пътя на Никълъс, и те покорно се отдръпнаха.
	— Какво става тук?
	— Елате да идем при Нанги-сан — отвърна Томи. — Той е в къщата.
	— Жена ми! — пое дълбоко дъх Никълъс. — Добре ли е тя? Какво е станало?
	— Всичко най-лошо, за което можете да се сетите — погледна го Томи. — Но жена ви е жива и здрава, не се страхувайте.
	— Значи тя е вътре с Нанги-сан?
	Томи не отговори, заета да си пробива път през кордона от полицаи. Изкачиха стъпалата на градинката и се насочиха към входната врата, пазена от полицаи с шлемове и бронирани жилетки.
	— Какво означава това? — попита Никълъс и махна с ръка към тежковъоръжените служители на реда.
	— Война, Линеър-сан — отвърна Томи, докато си сваляше обувките. — Война по всички правила!
	Никълъс изрита калните планински ботуши от краката си, свали раницата от гърба си и захвърли анорака, който бе съблякъл още след като напусна големите височини.
	— Джъстин?
	Вратата от оризова хартия насреща се хлъзна встрани и на прага се появи Нанги.
	— Никълъс! — извика той. — Слава тебе, Господи! Молитвите ми бяха чути!
	— Нанги-сан! — поклони се церемониално Никълъс, но очите им се срещнаха в безмълвна милувка. Томи никога не беше виждала Нанги толкова щастлив. Станала неволна свидетелка на тази необичайна среща, тя започна да си дава сметка за особената връзка между тези двама мъже. Беше връзка между баща и син. — Къде е Джъстин? Къде е съпругата ми?
	— Замина — отвърна Нанги. — Точно преди осем часа отлетя за Америка.
	Сърцето на Никълъс пропусна един такт, очите му се спряха върху тъжното лице на приятеля.
	— Точно сега ли? — промълви той. — Какво става тук? Томи твърди, че сме в състояние на война.
	— И е точно така — кимна Нанги. Облягаше се тежко на своя бастун с драконова глава, лицето му бе уморено и загрижено. — Влизай, Никълъс — покани го с жест Нанги. — Уми е тук, чаят и сладкишите са готови, има и храна. Влизай и поемай дома си. Докато хапваме, ще ти разкажа какво се е случило, или поне това, което ми е известно… Но бързам да те предупредя, че то едва ли е достатъчно.


	Шизей имаше само една приятелка в живота си. Кику наистина изглеждаше крехка и нежна като вишневия цвят на който бе кръстена — така поне се стори на Шизей, когато я видя за пръв път. Кику учеше за гейша и Шизей се запозна с нея в курса по традиционни танци. Това стана по времето, когато Сенжин беше в Жуи. Нямаше нищо странно във факта, че се запознава с момичета, които се обучават за гейши на този курс, тъй като танцът „илнугей“, е едно от основните умения на гейшите и именно от него произлиза името им.
	Кику притежаваше едно особено качество, което веднага се набиваше в очи и от което Шизей искрено се възхищаваше. То беше нещо като застинала в очакване неподвижност — така цветята се готвят да разтворят прекрасните си чашки, така птиците очакват подходящ вятър, за да разперят крила. Кику беше най-добрата в курса и според Шизей това се дължеше именно на нейната странна неподвижност. Защото неподвижността в танца е толкова важна, колкото и движението. Подобно на сенките, които пробягват по стената на застинала стая, неподвижността изменя съдържанието на танцовите стъпки, придава им допълнителна дълбочина, разкрива цялата им вътрешна красота.
	Кику беше в състояние да седи в основната поза на гейшите часове наред — с крака, присвити точно под таза. Едва забележимите движения на глезените, с чиято помощ променяше точката на тежестта на цялото си тяло, бяха единственият знак, че в мускулите и ставите й се е натрупало огромно напрежение.
	Шизей стана добра танцьорка изцяло благодарение на Кику, а не на инструкторката, която водеше курса. Разкривайки и тайната на неподвижността, Кику й преподаде урок, който й остана от полза за цял живот. — Да знаеш кога да не се движиш е толкова важно, колкото и да знаеш кога да се движиш. По-късно именно това качество на Шизей направи впечатление на режисьори и продуценти, но най-силно бе влиянието му върху нейните спонсори — президентите на най-големите японски корпорации.
	Шизей мислеше за Кику и неподвижността, така я завари Дъглас Хау. Грубото му втурване в жилището й наруши атмосферата на спокойствие и задълбочен размисъл, която тя бе изградила около себе си след телефонния разговор със Сенжин.
	Подобно на прясна кръв, разляла се в гъмжащи от акули води, този кратък разговор размъти дълбоки и опасни пластове на съзнанието й, които все още съумяваше да държи под контрол. Спокойната и следователно лесна за разгадаване водна шир изведнъж се бе превърнала в беснееща стихия, заплашителна, пълна с неизвестност…
	Така я завари Дъглас Хау — затънала в опасното море на непредвидимостта. Лицето му грееше от самодоволство, очите му бяха така изпълнени с чувството за сладка победа, че не успяха да забележат сълзите под клепачите й.
	— Чух и веднага пристигам! — извика той. — Още не мога да повярвам! Всичко стана страхотно, направо страхотно! — Протегна ръце и здраво я стисна в прегръдките си. — Замесен в убийство! О, Шизей, справила си се отлично, просто не мога да се начудя на твоите способности! Това е прекрасна компенсация за дългото и безплодно пътуване, което ми се наложи тази нощ! — Притиснал я до себе си, той я въртеше щастливо във въздуха: — Значи това си планирала през цялото време, а? Господи Исусе, заклевам се, че денят, в който прекрачи прага на кабинета ми, беше най-щастливият ден в моя живот!
	Шизей знаеше, че Хау е свиня, но беше запазила този факт в резерв, заедно с още доста отрицателни черти на сенатора. Просто за всеки случай. И през ум не й беше минавало, че жестокостта на Хау ще засегне най-дълбоките й чувства.
	И ето го сега — ухилен до уши и преглъщащ слюнката си като маймуна под бананово дърво. Заля я чувство на отвращение и срам. В реакцията му нямаше нищо изненадващо, но именно тя засили решимостта на Шизей да поеме по опасната пътека на личните си планове. А гневът използва като щит срещу рязката промяна в начина й на живот, станала реалност само след един кратък телефонен разговор. Сенжин идва, Сенжин има нужда от нея. Какво означава това? Заплашени ли са личните й планове? По-добре да не мисля по тези въпроси, напомни си тя. В противен случай решителността ми ще се изпари като роса в горещ летен ден…
	Лято. Шизей отново потъна в миналото. Завърна се в онова далечно лято, в което Кику бе решила да превърне целия й живот в произведение на изкуството. Не това единствено я привличаше към Шизей. Изразявайки още от най-ранна възраст желанието си да стане гейша, Кику не само се отдаваше на строгата дисциплина и чувство за дълг, които Шизей можеше да разбере, но й демонстрираше желязната си непреклонност спрямо семейните обичаи, изискващи момичето, достигнало „текирей“ — подходяща за брак възраст, да не прави нищо друго, освен да си търси съпруг. Силата на тази непреклонност беше особено привлекателна за Шизей, която също се чувстваше чужда на обществото, придържащо се към толкова архаични порядки.
	Фактът, че Кику бе избрала далеч по-трудния път на едно изкуство, в което всяко движение, начин на обличане и начин на изразяване има своето особено значение и е съвършено като безупречно обработен скъпоценен камък, се приемаше от Шизей със задоволството и непоколебимостта, с които тя самата бе отхвърлила догмите на обществото. За нея този факт бе ново доказателство за правдивостта на „сейшин-шуги“ — триумфа на духа над материята. А тази философия тя бе усвоила още в детството си по време на плашещите сблъсъци с яростта на Хаха-сан…
	— Направих това, за което ми плащаш — обърна се тя към Хау, в гласа й прозвуча скромност и лека умора. — Това, което и ти би направил, ако се беше появил благоприятният шанс.
	— Но си го направила толкова умно! — възкликна _той_.
	— От теб съм се учила — искрено отвърна Шизей. — Ти ми предостави всичко необходимо за успешното приключване на задачата.
	… Двете момичета с часове си говореха за чувствата, които ги вълнуват. За Шизей тези разговори бяха добре дошли, само чрез тях успяваше да запълни празнината, оставена от заминаването на Сенжин.
	„На този свят нищо не е вечно, каза веднъж Кику. Светът на цветята и върбовите клонки, който избрах, е един илюзорен свят. Именно затова единствено вкусът и стилът имат значение за мен.“ Така започна обучението на Шизей в „ики“ — типичното японско изящество, чието изкуство владеят единствено опитните гейши. При него отново най-важното нещо е неподвижността във вихъра на движението, но още и мълчанието сред шума, сянката в ослепителната светлина… Противоположностите, които не само подчертават основните елементи, но и създават нещо повече, нещо далеч по-всеобхватно… Изкуството на „ики“ е толкова сложно, че често един живот не достига за неговото усвояване.
	От друга страна, Кику водеше изключително скромен живот, беше истински самотна. Нуждаеше се от мъжка компания така, както повечето хора се нуждаеха от храна, за да живеят. Тук на помощ й дойде Шизей със своята необикновена дарба. Тя разкри пред приятелката си многобройните хитрости, до които прибягват мъжете, за да се наместят между бедрата на едно младо момиче. Кику, естествено, нямаше опит в това отношение. Макар да се подготвяше за гейша, тя беше длъжна да пази репутацията си чиста и неопетнена.
	На един етап двете момичета разбраха, че любовта — такава, каквато я описват в стиховете, песните и театралните постановки — не може да играе роля в живота им, особено след като и двете са твърдо решени да се придържат към принципите на „сейшин-шуги“ и изкуството, изгарящи и всепоглъщащи. А в онзи душен летен следобед си дадоха сметка и за нещо друго — тези два принципа са твърде сходни помежду си…
	— Радвам се, че си доволен — каза на Хау тя.
	— Доволен ли? — викна той. — Аз съм възхитен, аз съм в екстаз! С един замах ти успя да решиш всичките ми проблеми! Брислинг беше фигура, която трябваше да се пожертва. Никога не беше доволен от това, което му давах, постоянно искаше още… Използвах го като буфер и толкоз! Не исках да се разбере, че аз съм в дъното на разследването на учените от института „Джонсън“, заети в програмата „Кошер“ на Брандинг.
	— А защо беше необходимо то? — попита Шизей. В сърцето й потрепна мембраната на „кокоро“, после замря в неподвижността на очакването. Съзнанието й бавно се ограждаше от стоманена броня, отвъд хладната й повърхност се появиха очертанията на ново, съвсем различно същество. Точно в този миг нейният свят започна бавно да се променя, завъртайки се около оста си.
	— Все още ли не разбираш? — попита Хау. — Ще направя всичко необходимо да го унищожа. Отношенията ми с Брандинг не са игра, мислех, че си даваш сметка за това…
	— Дистанцирах се от операцията, оставих я изцяло в ръцете на Брислинг. Така алибито ми е непробиваемо. Оказа се обаче, че резултатите са незадоволителни и ти беше права — изобщо не трябваше да се залавям с подобни неща. Брандинг само спечели от цялата операция, но сега положението е коренно различно. Сега то е страхотно! С един удар и двамата! И Брандинг, и Брислинг!
	— Вече е време да забравиш екологичната организация, за която работиш, Шизей! Там само се хабиш. След гласуването на законопроекта АСКП, който вече е мъртъв точно колкото политическата кариера на Брандинг, искам да подпишеш договор с мен! — С каква лекота я издига над робския статут, когато това му изнася, удиви се мислено Шизей. — Ще се възползвам от таланта ти постоянно. Ти ще ме предпазиш от опасности, ще бъдеш верен страж на владенията ми като добре дресирано куче! Ще караш всеки, който помисли да се изправи срещу мен, да пълни гащите от страх!
	„Опасно е да се правят предположения, много опасно, въздъхна вътрешно Шизей. Може би имам късмет, че отдавна съм научила този урок…“
	У Кику имаше и нещо друго, което привличаше Шизей със силата на мощен магнит. Тя го чувстваше дори преди нощта на Празника на лунното съзерцание, когато изведнъж се сблъска с млад и изключително красив самурай, коленичил върху татамито в стаята на Кику. Сърцето й пропусна един такт, гърлото й пресъхна, дори тялото я заболя при гледката на тази съвършена красота. Самураят се оказа самата Кику.
	Видяла смайването на приятелката си, Кику я възнагради с топла усмивка. „Това също е част от изкуството «гей», каза й тя, после започна да върти глава, за да може Шизей да види добре изкусно гримираното й лице. Харесва ли ти? Казват, че само жените могат да играят ролята на мъже, тъй като само жените притежават онази чистота и съвършенство, които се изискват за ролята на героя. Добре ли съм се справила?“
	Беше се оправила повече от добре, защото Шизей се влюби в нея. И това беше вторият основен урок на Кику: единственото нещо в живота, което е по-важно от изкуството на притворството, се нарича „кокоро“ — сърцевината на нещата. Да контролираш притворството, да поддържаш илюзията — означава да контролираш мислите и чувствата на мъжете. За една жена това означава върховна власт, идеал, за който заслужава да отдаде целия си живот. В крайна сметка именно това е реалната изява на „сейшин-шуги“ — тържеството на волята…
	Погълната от „ики“ и скрита дълбоко зад фасадата на притворството, тя тръсна глава и каза:
	— Ти нямаш нужда от мен, Хау!
	После му обърна гръб и отиде да приготви питиета. Имаше нужда от няколко секунди дистанция, за да се откъсне от първичния му кинетизъм, да възстанови всеобхватността на напрегнатата неподвижност, да натрупа енергия в дълбините на своята психика; енергия, която ще й бъде жизнено необходима за изпълнение на опасната задача.
	— Какво ще пиеш? — попита. — Скоч или водка?
	— Тази вечер ще пия само чист алкохол! — викна Хау и тръгна подире й. — Ще пия водка колкото ми душа иска, ще празнуваме затварянето на Брандинг! Ще се напием като казаци, защото всичките ми проблеми са решени!
	… Шизей си даваше сметка, че със своята дарба, вратата, която открехва пред нея Кику, тя би могла да стане най-великата гейша на Япония. Но какво от това? Властта, която би могла да упражнява в тези среди, беше твърде ограничена. А публиката — прекалено малка, за да задоволи огромната й жажда за възхищение. Макар че ще може да забавлява и в крайна сметка да оказва влияние върху богати и властни мъже, те ще бъдат само отделни индивиди. Сцената на гейшата е ограничена от самия характер на нейните задължения. А Шизей искаше да играе на необятната сцена на живота.
	Разбира се, трябваше да мисли и за Сенжин. Обръщайки поглед назад, тя беше сигурна, че той не би й позволил да се отдаде на изкуството на забавлението. Той имаше свои собствени амбициозни планове и тя беше важна, част от тях.
	Колко пъти й беше повтарял през последвалите години: „Шизей, аз не мога да сторя нищо без твоята помощ…“ И тези думи — нежен шепот в, ухото й, сякаш намаляваха ужасната болка, която й причиняваха напоените с туш игли, пронизващи кожата й в продължение на часове, дни, седмици и месеци…
	От вълнение Хау разля половината от питието върху ризата си и Шизей трябваше да му приготви ново. Той смъкна ризата, развърза лекьосаната вратовръзка и посегна за чашата, разголен до кръста.
	Тялото му бе покрито с къдрави черни косъмчета чак до раменете и гърлото. Шизей, която боготвореше чистата и гладка кожа, го гледаше с дълбоко отвращение. Спомни си за невестулката, на която сенсеят изви врата, а после започна да дере кожата й на дълги тесни ивици.
	Никога досега не беше виждала Хау гол и сега се запита защо е решил да се съблече пред нея — кучето пазач. Причината не можеше да бъде сексуална, тъй като тя отдавна знаеше, че за Дъглас Хау сексуалното удоволствие е пряко свързано с чувството на власт, което може да изпита от него. Иначе се задоволяваше сам — та кой по-добре от него знае какво може да му донесе наслада? Той никога не би допуснал куче пазач в леглото си, беше с прекалено голямо самочувствие, за да общува с кучета.
	Може би отношенията й с Брандинг бяха наистина успех, помисли си тя. Защото той я приемаше като нещо повече от куче пазач, поне за момента. Подобен статут Хау не би търпял никога.
	Усмихвайки се на гъстата му мъжка козина, Шизей си представи, че пак е на сцената, потопена в ярката светлина на прожекторите, а пред нея лудее тълпа млади японци. После прожекторите се насочват към публиката, амфитеатралната зала се превръща в кипяща купа от енергия, към нея се протягат хиляди ръце, греят хиляди лица… Към _нея_! А тя ненаситно пие от искреното им обожание, поглъща го както новороденото поглъща майчиното мляко…
	Изпитваше известно удоволствие, като го гледаше как се перчи и едновременно с това омеква. Но той беше толкова грубо и грозно създание, че вътрешният триумф на Шизей се сви и изчезна, единственото й желание беше да се отърве от присъствието му и час по-скоро да приключи срамната комедия, която бе длъжна да играе.
	Той опразни чашата си, грабна я на ръце и я завъртя. От устата му се разнасяше дъх на гнило, примесен с алкохол. Тя беше замаяна от бруталната му близост, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Сякаш от грубото му тяло се излъчваше радиацията, която преди много години в Нагасаки бе проникнала в тялото и душата на Хаха-сан.
	Леко се освободи от мечешката му прегръдка и каза:
	— Защо не отложим празнуването на победата и да изчакаме да си свърша работата докрай?
	— Какво искаш да кажеш? — недоумяващо се втренчи в нея той. — Всичко приключи. Брандинг е в затвора.
	— Но нищо не е доказано и никога няма да бъде, ако не ме оставиш да си довърша работата. — Усмихна се с онази сладка усмивка, която влудяваше почитателите й до появата на Сенжин. — А ти искаш да я довърша, нали? За това ми плащаш. Искаш всичко да е свършено както трябва, да няма място за отстъпление, за обрат, нали?
	И Хау кимна с глава, без да си дава ясна сметка за какво дава съгласието си…
	Един ден Шизей отиде да потърси Кику в дома й. Цяла седмица приятелката й не беше се появявала на курса по танци и това безпокоеше Шизей. Не откри никого. Нямаше следа нито от Кику, нито от майка й и баща й, нито от сестрите й. Семейството фермери, което се беше нанесло преди три дни в празната къща, не знаеше нищо за предишните й обитатели. Сякаш Кику и семейството не бяха съществували никога, сякаш бяха плод на въображението й. Това беше невъзможно, но какво друго обяснение можеше да има за внезапното им изчезване? Преподавателката по танци не обръщаше внимание на честите й въпроси и тя помоли Хаха-сан да поразпита из квартала. Хаха-сан каза, че не е открила нищо, но я беше излъгала…
	Потните лапи на Хау оставиха тъмни следи върху плота на бара. Наля си ново питие, цялото му тяло се тресеше от вълнение.
	— Бедният Брандинг! — изхили се той. — И през ум не му е минало срещу какво се сблъсква, когато се е запознал с теб!
	Шизей продължаваше да му се усмихва, отново се превърна в обичаната от публиката звезда. Но в същото време бъдещето й — планирано предварително до последния детайл — бавно и незабележимо се разстилаше пред очите й, подобно на отражение в спокойни води…
	Защо я излъга Хаха-сан? Тя не само знаеше къде е заминала Кику, но и сама я беше прогонила там. Защо? Отговорът на този въпрос Шизей научи след много години, но тогава вече беше късно, животът й се бе развил в твърде неочаквана посока и този отговор сякаш вече не беше от значение.
	Но беше.
	Шизей дълго плака в самотата на стаята си. Там никой не можеше да стане свидетел на слабостта, й, сенсеят нямаше да й се скара, Хаха-сан нямаше да я притегли към гърдите си и да й предложи нежелана утеха.
	Тя искаше Кику.
	Същевременно поведението на Хаха-сан беше съвсем разбираемо. Та кой би пожелал доброволно да сподели с друг човек единствения си източник на живителна сила? Така се бяха развили събитията. Когато Хаха-сан вече не можела да понася заплахата на приятелството, оформило се между Шизей и Кику, тя изпратила сенсея да я освободи от причината за страха й. Грижата й за щастието на Шизей не била по-голяма отпреди. В съзнанието й имало само една мисъл — как да осигури благосъстоянието на децата си. В името на тази цел бе пожертвала личното си щастие и бе отгледала близнаците така, както би ги отгледала и собствената им майка, ако бе имала силата и куража да оцелее.
	В това уравнение щастието не участваше. А и Хаха-сан нямаше ясна представа какво представлява то. Неясните спомени за блясъка на това чувство в детството й бяха напълно изтрити от експлозията на атомната бомба в Нагасаки, жертва на която бе станало цялото й семейство.
	Животът бе смазал Хаха-сан далеч преди тя да е била готова за неговите изпитания. Окончателно и безвъзвратно. Беше огънал все още неоформената й психика, беше я приковал завинаги върху стоманения стълб на дълга. И този процес бе превърнал сърцето й в стъкло, което се бе пръскало на хиляди късчета при всяко нахлуване на спомените в душата й — бурно и безмилостно.
	Разбира се, Шизей нямаше представа за всичко това, когато Кику изчезна. Но дори да го знаеше, нещата едва ли биха се променили. Тя не би могла да разбере Хаха-сан, тя би могла да й прости егоизма, прикрит зад маската на алтруизъм. Би постъпила така, както й беше писано, както сочеше собствената й карма.
	И тя като Сенжин излетя от родното гнездо — от укритието и затвора, в който я държеше Хаха-сан буквално от мига на нейното раждане.
	Заедно с това от живота й изчезнаха и Хаха-сан, и сенсеят. Но останаха живи в нейните спомени. Вечно живи…
	Шизей сведе поглед към проснатото тяло на Хау и каза:
	— Стой тук, аз ще изпратя Майкъл да те натовари в колата.
	Но Хау вече клатеше глава:
	— Днес Майкъл има почивен ден — с усилие изломоти той.
	Шизей, разбира се, отлично знаеше това.
	— Добре, тогава аз ще те закарам — наведе се да го вдигне тя. — Не можеш да останеш тук.


	— След като Джъстин е заминала за Уест Бей Бридж, аз трябва да я последвам — каза Никълъс и сгъна бележката, надраскана набързо с почерка на жена му. Вътре не пишеше нито дума за това, което се бе случило и сърцето му се свиваше от тревога. Имаше чувството, че Джъстин я бе надраскала така — просто за всеки случай, а всъщност не се е надявала отново да го види.
	Нанги и Томи си размениха кратки погледи.
	— Мисля, че не трябва да правиш това, преди да открием „дорокусая“ — внимателно рече Нанги. Вече бе успял да разкаже на Никълъс всичко, което знаеше — вирусната атака срещу главния компютър на компанията, подозренията на Кусунда Икуза и „Нами“ по отношение на Никълъс, заповедта на Икуза да се анулира джойнт венчъра „Сфинкс“ и „Сато Интернешънъл“ да развали договора за коопериране с „Томкин Индъстриз“, идеята на Нанги да включи в сделката трета компания, за да спаси тяхното обединение, подписаното споразумение с „Накано Индъстриз“ в офисите на „Нами“, информацията на Плъха за отношенията между Кусунда Икуза и Килан Ороши — дъщерята на президента на „Накано“.
	— Вече трети ден нямам контакт с Плъха — приключи Нанги. — Усилено се опитваме да го открием.
	— Но какво е станало тук? — озадачено го погледна Никълъс. — Ти все още не си…
	Нанги вече се беше изправил и с вдървени крака се насочи към изхода. Направи знак на Никълъс да го последва и свърна зад ъгъла на къщата. Насрещните храсталаци бяха плътно заградени от полицаи, облечени в специална екипировка за борба с обществени безредици. Нанги насочи пръст към тъмно петно на земята, старателно очертано с тебешир, после кимна на Томи.
	Тя извади тесте черно-бели снимки от джоба си. Никълъс любопитно ги погледна — бяха направени от експерти по съдебна медицина.
	— Човекът се казваше Хан Кавадо — поясни Нанги. — Един от най-опитните помощници на Плъха. Помолих Плъха да го прикрепи към Джъстин…
	— Да я пази! — остро го погледна Никълъс.
	Нанги кимна с глава.
	— Макар да не бях убеден, че нещо я заплашва, аз предпочетох да…
	— Но какво е станало, по дяволите?
	— Дорокусаят — въздъхна Томи. — Бил е тук, при съпругата ви… Не знаем какво е станало, но Хан Кавадо очевидно е бил на мястото си… онзи го е усетил и ето го резултата — пръстите и почукаха по лъскавата повърхност на снимките.
	— А Джъстин?
	— Доколкото ни е известно, тя е невредима.
	— Не тя ви е повикала, така ли? — погледна я Никълъс.
	— Не — намеси се Нанги. — Научихме, че е напуснала страната от имиграционната служба, която се свързала е Язава-сан.
	— Бяхме предупредили имиграционната служба още след като се получи онази заплаха за живота ви от „Червената армия“ — поясни Томи. — Искахме да бъдем наясно е придвижването ви.
	— Ясно — кимна Никълъс и й подаде обратно снимките. — Заминавам след нея. Трябва да съм сигурен, че е добре, трябва да остана с нея.
	— Напълно те разбирам, Никълъс — промълви Нанги. — Но ще ми позволиш да изразя несъгласието си. Ти знаеш точно накъде се е отправила, само едно набиране на номера в къщата ви в Уест Бей Бридж ще ти предостави нужната информация. Присъствието ти тук е наложително, Ник. Защото „дорокусаят“ е тук, тук се води войната… Той очевидно е искал да се добере до теб чрез Джъстин. Нима не виждаш, че напускането на полесражението от нейна страна, е истинска Божа благословия? Наистина ли искаш да я върнеш обратно в зоната на бойните действия? Защото точно това ще направиш, ако се върнеш при нея!
	Да се върна при нея! Защо тази мисъл беше толкова натрапчива? О, Господи!
	Обърна им гръб и се втурна към стаята за тренировки. Бутна чучелото, коленичи и разбута татамитата. Томи и Нанги се спряха на прага и е недоумение го наблюдаваха.
	Пръстите му напипаха кутията, рязко я издърпаха навън. Капачето отхвръкна, пред очите му зейна празното й съдържание, запълнено единствено от накъсано кадифе. Шестте изумруда бяха изчезнали.
	— Господи Исусе! — прошепна Никълъс. — Ето какво е искал той — изумрудите! Канзацу беше прав — те са му били крайно необходими! Но защо? „Дорокусаят“ някак бе успял да принуди Джъстин да му покаже скривалището, това беше ясно. Не я обвиняваше за това, знаеше, че е била напълно безпомощна пред магическите му способности.
	Дълбоко в душата си Никълъс отправи безмълвна молитва на благодарност към неизвестните сили, които бдяха над съдбата му и го бяха накарали да раздели изумрудите. Така поне последните девет камъка бяха на сигурно място. Засега. В съзнанието му с учудваща яснота проблесна спомена от онзи миг, в който Джъстин го беше заварила с кутията в стаята, а след това и с пакетчето, което бе направил. Възможно ли е да е видяла адреса върху него? Дори да не беше успяла, нямаше да й бъде трудно да го отгатне… Макар и несъзнателно, тя знаеше на кого може да изпрати изумрудите за съхранение…
	— Трябва да вървя! — скочи на крака той. — Трябва да намеря Джъстин!
	— Това е грешка! — повиши глас Нанги. — На първо място трябва да се погрижиш за собствената си сигурност! Мъртъв не можеш да закриляш нито Джъстин, нито компанията, която ти завеща баща й!
	— Какво общо има с това „Томкин Индъстриз“?
	— Много общо — отвърна Нанги. — Това също е част от войната. Компанията ти, редом със „Сато Интернешънъл“ е обект на нападение точно както ти си обект на нападение от страна на „дорокусая“.
	Никълъс продължаваше да се колебае и Нанги добави:
	— Поне ме изслушай, преди да предприемеш каквото и да било…
	Никълъс мълчаливо кимна с глава.
	Томи хвърли поглед към вратата. Няколко от полицаите се намираха достатъчно близо, за да доловят нещо от разговора.
	— Мисля, че трябва да продължим на друго място — рече тя.
	Дълбоко във вътрешността на къщата, далеч от полицаите, беше стаята с шестте татами. Там седеше Уми. Когато тримата се появиха на прага, тя стана да ги остави насаме, но Нанги я задържа.
	— Ще имаме нужда от теб — кратко нареди той — и тя покорно се отпусна на мястото си.
	— Далеч преди нападението на „дорокусая“ Уми беше изпълнена с лоши предчувствия — обърна се към Никълъс той, когато всички се настаниха. — Тя ясно видя тъмната вихрушка, която се оформяше в нощния мрак, усети как от Пустотата се надига огромно зло, което заплашва стабилността на целия свят. Тя чу гласа на Жената-паяк, почувства приближаването на ледената вихрушка…
	Членовете на сектата Хони вярват, че Жената-паяк проговаря само когато предстои ураганът на необятното Зло. Според тяхната митология за създаването на света гласът на Жената-паяк е превърнала Втория свят (този, който е съществувал преди нашия) в лед, за да унищожи жителите му, обладани от Злото.
	— Какво означава всичко това? — попита Томи, неволно запленена от странната приказка.
	Уми извърна към нея красивото си, лишено от бръчки лице:
	— Несъкрушимостта на Жената-паяк е пробудена — прошепна тя. — Тя е пропита от Злото, тя заплашва самата същност на живота. Чувам стъпките й, те звучат като камбанен звън…
	— Уми усеща „дорокусая“ — поясни Нанги. — Усети го в онази нощ, усеща го и в момента. Виждаш ли, Никълъс, всички митологии се преплитат като клоните на едно дърво — стари, чепати и безкрайно различни, но с едни и същи корени… Още тогава подозирах, че нападението на „дорокусая“ срещу теб е пряко свързано с неочакваното желание на „Нами“ да погълне „Сато Интернешънъл“. Като широ нинджа ти си безпомощен, следователно и излишен в предстоящата битка… Подозренията ми се оказаха напълно основателни.
	— „Нами“ атакува „Сато“ и „Сфинкс“ в твое отсъствие. Не вярвам това да е било случайно. Икуза здраво ме притисна в ъгъла, но аз бях сигурен, че ще открия начин да го изиграя. Приемайки обединението с намиращата се в безнадеждно положение „Накано“, аз вярвах, че ще задоволя апетитите на „Нами“ и едновременно с това ще те запазя като партньор. Истинската примамка за мен беше научноизследователския отдел на „Накано“, който от години мечтая да притежавам. Мислех, че съм намерил начин да придобия контрол над „Накано“ с помощта на една добре скрита сред подробния договор клауза за упражняване на контрол при наличието на особени обстоятелства.
	— Но изглежда точно това е целял и Икуза. Вчера се възползвах от своите правомощия и наистина поставих „Накано“ под свой контрол. Но се оказа, че притежавам една куха черупка, под която няма нищо ценно. Преди няколко седмици научноизследователският отдел на компанията бил тайно прехвърлен към една от дъщерните фирми на корпорацията, която притежава само някаква ръждясала и негодна рафинерия. Но тя не беше включена в договора за обединението, следователно аз не я притежавам и едва ли някога ще мога да я закупя…
	— Значи цялата сделка е била измама — каза Никълъс.
	— Бил съм в състояние на война, без дори да зная това — кимна Нанги. — Сега разбирам защо „Нами“ е искала дялово участие в „Накано“. И това няма нищо общо с обичайната практика да се помага на закъсала компания, която притежава ценни от финансова гледна точка подразделения. „Нами“ просто е използвала „Накано“ за въдица и ние я захапахме, Никълъс-сан.
	— Но сега ти притежаваш контролния пакет на „Накано“ — посочи Никълъс.
	— Притежавам едно нищо — мрачно поклати глава Нанги. — Във вида, в който ми я пробута „Нами“ — без научноизследователския отдел, през тази финансова година „Накано“ ще бъде на червено е повече от четиристотин милиона йени! А те, прибавени към ценните книжа, с които трябва да изкупя обратно поименните акции на пазара, заплашват „Сато Интернешънъл“ с пълна разруха, а заедно с нея — и твоята „Томкин Индъстриз“. Страхувам се, че ако двамата с теб не намерим изход, ще бъда принуден да търся външна _помощ_…
	— От „Нами“?
	— Да — кимна Нанги. — Можеш да се обзаложиш, че „Нами“ е готова да ме измъкне от финансовите затруднения и ще го направи с особена охота. Само че това няма да е спасение, а корпоративно поглъщане от най-чиста проба — същото, което бе приложено по отношение на „Накано“.
	— Глупости! — възрази Никълъс. — Ти можеш да имаш неограничен достъп до капиталите на „Томкин Интернешънъл“ в чужбина, двамата лесно ще получим изгодни кредити…
	Но Нанги вече клатеше глава.
	— Нима допускаш, че Икуза не е предвидил подобен вариант? — попита той. — Освен това МИТИ забранява на японски компании да получават заеми от чуждестранни банки или фирми. — Министерството на международната търговия и индустрията беше втората икономическа групировка, която, редом с „Нами“, определяше всички насоки във външноикономическата политика на страната. — МИТИ, а и „Нами“, разбира се, не искат да допуснат навлизането на чуждестранни капитали в Япония — нещо, което неизбежно би се случило, ако фирмата длъжник не успее да погаси дълга си. Не вземем ли спешни мерки да запушим дупките, скоро и двете ни компании ще се окажат в прицела на финансовите акули, които ще ни глътнат на безценица. И точно това е целта на Кусунда Икуза. Той иска да докопа технологията за производството на Сфинкс T-PRAM, което не може да стане дори при цялото могъщество на „Нами“. Затова е решил да ни изкупи — знае, че притежава ли нас, ще притежава и T-PRAM. — Нанги изпусна въздуха от дробовете си и добави: — Много съжалявам, Никълъс-сан, но това е истинското състояние на нещата.
	— Историята носи полза само когато човек прилага поуките й в настоящето — каза Никълъс.
	— Хай — отвърна Нанги и дълбоко му се поклони. Изпитваше благодарност за разбирането, което Никълъс проявяваше. Едно съвсем японско качество. — Трябва да мислим единствено за настоящето.
	— Моля да ме извините, Нанги-сан — намеси се Томи. — Но трябва да се мисли и за онзи „дорокусай“.
	— Вярно е — кимна Нанги. — За него вече знаем малко повече, отколкото преди твоето заминаване, Ник. — После му описа събитията в „Силк Роуд“ и разкритията, които бяха последвали. Разказа му за връзката между убийството на танцьорката Марико и това на доктор Ханами, за начина, по който „дорокусаят“ е изнудвал хирурга.
	— Тук имате право — рече Никълъс и на свой ред им разказа какво бе открил за своето състояние, за успешния опит на танжина да отрови мозъка, му, по-скоро една част от него.
	— Но има и още — подхвърли Нанги. — Ние установихме самоличността на „дорокусая“. Той е…
	В този момент, забравил за задължителните прояви на възпитание, в стаята се втурна един от униформените полицаи. В ръката си държеше прегънат лист хартия, чертите на лицето му бяха изкривени от вълнение. Томи пое бележката, прочете я и лицето й видимо пребледня.
	— Какво има, детектив? — попита Нанги.
	— Той е заминал, Нанги-сан — смаяно промълви Томи.
	— За кого говорите? — нетърпеливо се намеси Никълъс.
	— За „дорокусая“ — отвърна Томи.
	— Името му е Сенжин Омукае — поясни Нанги. — А длъжността му — началник-отдел „Убийства“ в градското управление на полицията. Или поне беше такава преди срещата му с Джъстин. Тази сутрин не се е явил на работа, вероятно се е случило нещо, което не ни е известно…
	— Танжинът е _полицай_?! — недоверчиво попита Никълъс.
	— Да — отвърна Томи. — Мой пряк началник. И затова никак не му е било трудно да изфабрикува фалшивите заплахи на „Червената армия“ срещу вас. — Ръката й размаха току-що получената бележка: — Сега обаче знаем къде е отишъл. Забелязали са го да се качва на един самолет на „ДЖАЛ“, използвал е фалшив паспорт и лична карта за закупуването на билета. При неговите способности това едва ли го е затруднило особено.
	— Закъде е отлетял Омукае? — попита Нанги.
	— За Съединените щати — отвърна с някакво отчаяние в гласа Томи. — Ню Йорк Сити.
	— Джъстин! — изкрещя неистово Никълъс.


	Негодника поклащаше находката върху дланта ся и се чудеше какво да прави с нея. Разглеждаше я с хипнотизиращия ужас, с който човек разглежда скорпион, пълзящ по кожата му.
	Наричаше находка странния предмет, просто защото го беше изровил. Не от археологически разкопки, разбира се, а от боклуците в съседния апартамент. Там откри и следи от кръв, тъмни и изсъхнали като петна от разлято вино. Имаше и някакви ситни парченца, шито приличаха на натрошени кости. Но Негодника не беше сигурен в това — в крайна сметка неговата специалност бяха компютрите, а не анатомията.
	Хрумна му да надникне в съседния апартамент, когато в нощта на посещението на Килан нещо тресна в стената — плътен и влажен звук, който не беше чувал досега, но въпреки това му беше странно познат. Знаеше, че оттатък няма никого, просто защото апартаментът бе необитаем. Според слуховете той бил закупен от шеф на мафията Якудза, който искал да го подари на дъщеря си. Поръчал да му бъде направен основен ремонт, но после нещо не се разбрали с изпълнителя. В резултат жилището останало голо и необитаемо и вече повече от месец беше в това състояние.
	Килан беше в банята и не чу тежкия тътен, а Негодника предпочете да не я тревожи излишно. И какво да й каже? Освен това му беше необходимо време да реши какво да прави, ако въобще искаше да направи каквото и да било. Каква ли беше причината за този тътен, който приличаше на тътена, издаден от хвърлена на тротоара диня?
	Сутринта Негодника се събуди от някакъв тежък кошмар. Не помнеше какво е сънувал, само усещаше непонятна тежест в гърдите. Бум! Звукът, многократно усилен от лепкавия кошмар, го накара да подскочи в леглото, облян в студена пот.
	Вероятно именно кошмарът го накара да надникне в съседния апартамент. Но не предприе абсолютно нищо до другия ден сутринта, когато Килан отдавна си беше отишла, а блокът беше почти празен, тих и кънтящ като европейска църква.
	Входната врата беше отключена и този факт сам по себе си беше доста странен. Негодника започна да фантазира — представяше си, че е детектив от телевизионен сериал, който разследва тежко престъпление. Момиче в черна дреха пристига в бюрото му, пуши цигара и го моли да открие човека, който иска да я убие. И той вече е открил леговището на звяра. Звукови ефекти, напрегната музика… Всеки момент ще сграбчи престъпника…
	По голия бетонов под се валяха скъсани тапети и остатъци от мазилка. От боклуците стърчаха навити на руло жици, които не ставаха за нищо. Навсякъде бяха пръснати кутии от боя, изсъхнали и започнали да ръждясват. Вонеше на лепило за тапети и на още нещо. Ако наистина участваше във филм, този кадър положително щеше да е черно-бял, помисли си Негодника.
	За разлика от детективите в криминалните сериали, той бе пронизван от силен страх. Сърцето му блъскаше така силно, че сигурно се чуваше чак отсреща, в широкия хол. Той не се насочи натам, а се върна до входната врата и предпазливо надникна на площадката. Беше пуста, не се чуваше дори обичайното тихо свистене на асансьора. Беше сам с мислите си, уплашен от собствените си фантазии. Ето какво се получава, когато човек ходи на кино от най-ранна възраст, поклати глава той.
	Върна се обратно в необитаемото жилище и насочи вниманието си към стената, от която бе проехтял тътенът, предизвикал кошмарните му сънища.
	Първото нещо, което откри, беше едно тъмно петно с форма на паяжина. Тапетът в средата му беше вдлъбнат навътре и прокъсан. Наведе се да го разгледа по-отблизо. В дупката, залепнали за изолацията на стената, се виждаха малки късчета кожа и кости, между тях проблясваше нещо лепкаво. Значи тук снощи някой е бил размазан… ТУП! Тук, в празния апартамент, се е водила битка. Но защо?
	Покрай стената имаше купища боклуци и Негодника, също като Икуза, положително би пропуснал магнетофончето, което Плъха бе скрил в празната кутия от боя, ако просто не се беше спънал в нея.
	Кутията одраска пищяла му, издрънча върху някакъв стар брой на „Асахи Шимбун“ и изсипа съдържанието си върху него. Находката се оказа миниатюрен магнетофон, от който стърчеше малко, но изключително чувствително микрофонче с приспособление за вакуумно залепване. С подобни уреди се подслушваха разговори през стени. Негодника го гледаше с недоумение, после разбра, че то е било залепено за НЕГОВАТА стена. Стисна находката в шепата си и бързо се изниза от необитаваното жилище. Преди това не забрави да огледа стълбището.
	Сега, седнал удобно в стола си, Негодника си даде сметка, че ще трябва да чуе записа. Но изпитваше страх. Шефовете му в „Накано“ постоянно наблягаха на изключителните мерки за сигурност в службата, категорично бяха забранили да взема у дома разработки върху суперсекретния вирус РИНРИС… Вперил поглед в магнетофончето, Негодника изпита непреодолимо желание да го захвърли и да забрави за него. Това беше най-разумното, което можеше да направи. В ръката си вероятно държеше разобличителен материал срещу собствената си небрежност, неоспоримо доказателство за умишленото нарушение на строгите мерки за сигурност, на които бе длъжен да се подчинява. Как биха постъпили началниците му, ако научат за всичко това? Те бяха истински фанатици по отношение на сигурността, в главата му изплуваха често отправяните им недвусмислени предупреждения: „В «Накано» няма да търпим небрежност по отношение на сигурността!“ Работата беше там, че затънал в своите разработки, той не беше обръщал внимание на тези предупреждения.
	Обзет от естествена реакция за самосъхранение, Негодника си помисли: „Да, да, трябва да се освободя от тази кутийка — така престъпникът унищожава уликите за своето престъпление!“ Учуден от лекотата, с която съзнанието му превключи и го превърна в престъпник вместо в детектив, Негодника стана и тръгна да изхвърли своята находка. В душата му се надигаше мътилката на самоотвращението. Дълбоко съжаляваше, че беше отстъпил пред собственото си любопитство.
	Но веднага почувства, че това любопитство още го държи в обятията си и не му позволява да хвърли апаратчето. Искаше да знае какво е записано на лентата. По дяволите! Пръстът му се насочи към копчето за възпроизвеждане, после колебливо спря. След като записът е бил правен от неговия апартамент, нищо не доказваше, че наоколо няма и други средства за наблюдение.
	Пъхна машинката в джоба на панталоните си и излезе. Насочи се към парка Уено, но после размисли. Този, който наблюдава апартамента, вероятно ще се погрижи и за личното му проследяване. Значи не може да прослуша записа на публично място. Но къде да го стори?
	Не можеше да измисли нищо, в душата му бавно се надигаше паниката. Рязко и неочаквано се бе изправил срещу дулото на пистолет, някой го наблюдаваше, подслушваше разговорите му и най-вероятно следеше всяка негова стъпка. Защо? Заради вирусната програма РИНРИС, естествено. Негодника беше сигурен, че не иска да се забърква в подобни истории. Доказал отдавна гениалните си способности в компютърното програмиране, той искаше да си остане специалист в своята област и нищо повече. Вече бе започнал втория етап на изследванията си. Според информацията на Шизей мозъкът на „Кошера“ действа светкавично, защитните му програми все още могат да се справят успешно с РИНРИС. Лазерните транзистори, композирани от атомни слоеве с монокристално диамантено покритие, а не с обичайното покритие от индиев фосфат и галиев арсенид, са изключително подходящи за бързо движение на електроните (дълбоко в себе си той беше смаян от начина, по който американците бяха успели да ги усъвършенстват), но въпреки това Негодника беше убеден, че при определени условия те могат да работят и в негова полза. Тунелният ефект — тоест превръщането на електроните носители на информация в светлинен сноп вместо в обичайните отделни информационни клетки — правеше действието на тези транзистори наистина светкавично. И именно с помощта на този ефект РИНРИС получаваше своя шанс да се настани в сърцевината на паметта им. Негодника трябваше да промени програмирането на своя вирус в съответствие с лазерните чипове на „Кошера“.
	Но вместо да мисли по този проблем, той крачеше през града и се оглеждаше да види дали някой не го следи. Поведението му се диктуваше от многобройните филми, които беше гледал през живота си.
	В продължение на час и половина бе зает да прави проверки. Влизаше и излизаше в магазини и дюкянчета, шмугваше се в тесни и безлюдни — улички, в които имаше възможност да наблюдава всеки, който се появи преди или след него, качваше се на метрото и различни автобуси, при това винаги в последния момент.
	Най-накрая се увери, че никой не го преследва, въздъхна с облекчение и се насочи към жилището на Килан.


	Никълъс помоли Нанги да го придружи до летището. Томи предложи услугите си да ги закара, но Никълъс поклати глава:
	— Знаете задълженията си, сержант. Необходима сте тук.
	Преди това тя бе изпълнила желанието му да влезе във връзка с полицейското управление на Ню Йорк и да поиска задържането на Сенжин още на летище „Кенеди“. Благодарение на показанията на собственика на „Силк Роуд“ вече имаха достатъчно основания да му отправят официално обвинение. Томи даде на Никълъс името и служебния номер на американския детектив, с когото се беше свързала.
	Уми влезе в спалнята в момента, в който Никълъс забързано трупаше в голям куфар дрехи, пари и документи.
	— Има някои неща, които Нанги не споделя с теб просто от свян — каза тя. — Той е от старата школа, докато аз… Е, аз разбирам и уважавам старата школа… Но все пак мога да виждам и отвъд нейните граници. Виждам всичко… Разбираш ли ме, Никълъс?
	Никълъс застина на място с няколко ризи в ръка.
	— Винаги те слушам внимателно, Уми — отвърна той. — Знаеш това, нали?
	Уми се приближи до него, протегна ръка и завъртя брадичката му наляво, после надясно.
	— Какво виждат очите ми, Никълъс? — удиви се тя. — Ти си друг човек!
	— Аз съм танжин — отвърна той.
	— Това не те прави друг — поклати глава тя. — Ти си танжин още от рождението си, наследил си от майка си това…
	— Ти знаеш? — стреснато я погледна Никълъс, изчака кимването й и добави: — А Нанги?
	— Нанги също.
	— И не сте ми казали това?
	— Нямаше да ни повярваш — усмихна се тя. — Защото не ние трябваше да ти го кажем.
	Никълъс хвърли ризите в куфара и въздъхна:
	— Все още не мога да го повярвам.
	— Станал си друг и това няма нищо общо с факта, че си танжин — настоя на своето Уми. Гледаше го в очите с онази съсредоточеност, с която изучаваше старите документи по културна митология — внимателно и с разбиране.
	— Сега съм по-силен, Уми — отвърна той. — Далеч по-силен от обикновен нинджа.
	Уми продължаваше да го гледа втренчено.
	— „Дорокусаят“ е близо — прошепна тя. — Много по-близо, отколкото предполагаш.
	— Вече е на другото полукълбо — отвърна Никълъс и отново се зае с багажа си. — И аз трябва да побързам.
	— Внимавай. Новата мощ може да те заслепи, но ти трябва да знаеш, че тя лесно може да се превърне и в слабост… Все още има много да се учиш, Никълъс. — Уми не сваляше очи от лицето му. — Когато става въпрос за „дорокусай“, е безсмислено да говорим за време и пространство, трябва да се съсредоточим единствено върху силата на духа. И на илюзията. Това са двете най-силни оръжия на всеки „дорокусай“.
	— Вече бях предупреден за това — отвърна Никълъс, дръпна ципа на куфара и стисна дръжката му.
	— Не приемай лекомислено заплахата върху съвместното ви предприятие — каза Уми.
	— Не я приемам лекомислено, можеш да ми повярваш — усмихна се за пръв път Никълъс. — Именно затова помолих Нанги-сан да ме придружи до летището. Имам една идея, но тя е много опасна — както за Шизей, така и за Нанги. Искам да знаеш това още преди да съм я споделил с него.
	— Аз ти вярвам, Никълъс — рече Уми. — Нанги също.
	Това беше достатъчно и душата на Никълъс се изпълни с чувство на благодарност.
	— Искам да те помоля за нещо, Уми — подхвърли той. — В Ню Йорк вероятно ще имам нужда от помощ. Искам да позвъниш на един телефон, но не оттук или от дома си. Най-добре е да използваш телефонна кабина… Ето номера, запомни го наизуст — той й продиктува манхатънския номер и продължи: — Ще го оставиш да звъни, докато някой вдигне. В никакъв случай не трябва да затваряш. Ще чуеш мъжки глас и ще му кажеш: „Бъди готов за утре.“ Нищо повече. Ако се обади жена, ще й кажеш, че си приятелка на Тик-так и ще я попиташ кога можеш да го намериш. Отбележи си точния час и не забравяй да го преизчислиш в тукашния часови пояс. После кажи, че пак ще се обадиш и прекъсни разговора. Чуеш ли мъжки глас, казваш само: „Бъди готов за утре.“ Ще набереш номера, едва след като ние с Нанги потеглим за летището. Става ли?
	— Хай — кимна Уми.
	Никълъс отново изпита прилив на благодарност към верните си приятели. На прага се спря и се извърна назад:
	— Още нещо, Уми… не казвай нищо на Нанги-сан, няма смисъл да го тревожим.
	Уми безмълвно го наблюдаваше с умните си черни очи. Стори му се, че иска да каже нещо, но после реши да го премълчи. Тя събра длани пред гърдите си и му отправи нисък поклон:
	— Сбогом, Никълъс-сан.
	Тонът й беше официален, натежал от дълбоко уважение. Никълъс отвърна със също такъв поклон.
	— Домо аригато, Уми-сан — рече той. — Благодаря ти.


	Джъстин седеше на третия ред в салона на гигантския Боинг-747, точно до прозорчето. Погледът й бе насочен към гъстите облаци под крилото, но мислите й бяха съсредоточени към дълбините на душата й.
	„Какво помня от срещата си със Сенжин Омукае“, питаше се тя. Но по-правилно би било да се запита какво й е позволено да помни. Магиите на Тао-тао все още замъгляваха съзнанието и, не й позволяваха да разсъждава трезво за него, нито пък за това, което бе направила под неговото влияние.
	Беше в състояние да мисли единствено за пристигането си в Япония. Имаше чувството, че целият й престой в тази страна е свит в малък, но толкова плътен отрязък от време, сякаш цял живот бе прекарала там. Някога бе чела откъси от дневника на някакъв американски морски пехотинец, затънал безнадеждно в джунглите на Виетнам. И сега имаше чувството, че е като него — отчаяна и объркана, без чувство за хода на времето. На практика беше живяла в Япония по-малко от четири години, но беше съвсем като онзи нещастен пленник — изпитваше остра липса на близки хора, беше объркана от обичаите на една напълно непозната култура, беше принудена да живее ден за ден и това неизменно я водеше към изкривени представи за действителността.
	„Точно така се случи с мен, кимна на себе си тя. И точно заради това се връщам у дома!“
	Изведнъж я заболя главата. Извади от чантичката си две хапчета аспирин и с препъване се насочи към тоалетната. Там щеше да ги погълне с помощта на безвкусната застояла вода, която е една и съща във всички самолети.
	После се върна на мястото си, промъквайки се покрай детето, което й беше съсед. Затвори очи и скоро заспа.
	В съня й се появи Сенжин. Беше приел образа на бял тигър, който я мъкне във вътрешността на обляната от слънце джунгла.
	Като дете много обичаше да гледа тигрите в зоологическата градина. Но бял тигър бе виждала само на снимка и веднага се влюби в чудесното му оцветяване — по-ярко, но едновременно с това и някак по-тъжно и самотно от това на шарените му събратя. Струваше й се, че тигрите албиноси са били принудени да се откажат от едното, за да получат другото. Но и при хората е така, помисли си сега тя.
	Сенжин, белият тигър, бавно се приближаваше към нея. С лекота преодоляваше гъсталака, който доскоро й служеше за прикритие, спря на няколко крачки и се приготви за скок, огромните му челюсти се раззинаха.
	Но вместо да я захапе, той изведнъж проговори о човешки глас — гласът на Хони. Нима белите тигри говорят?
	„Аз никога няма да имам семейство, каза й тигърът. Аз съм сам, защото предпочитам да съм сам.“
	Белият тигър я гледаше с блестящите си очи, дишаше бавно и спокойно, търпелив като бог.
	Сърцето на Джъстин се изпълни със състрадание към този красив и тъжен звяр.
	„Толкова си самотен, промълви тя. Носиш се като облак над претъпканата с хора земя. Как издържаш?“
	Опашката на белия тигър ритмично почукваше. Туп-туп, туп-туп… Като сърце в могъщата земна гръд…
	„Още от дете съм самотен. Много плачех, много се срамувах от слабостта си. С времето успях да преодолея това.“
	„Не, това не е слабост, възкликна Джъстин. Болката в твоите очи е като белег върху душата ти.“
	Изведнъж й се прииска да протегне ръка и да погали звяра.
	„Духът ми е чист — усмихна й се тигърът. — В него няма чувства, следователно не се нуждае и от утеха.“
	Но Джъстин усети неискреността на тези думи, преглътна страха си и протегна ръце да го прегърне.
	В същия миг белият тигър започна да се разпада. Под маската му изплува лицето на Хони. Тя говореше нещо на Джъстин, нещо важно… Джъстин напрегна слух, но по лицето на Хони вече пробягваха пукнатини, то също се пръсна и отдолу се показа лицето на Сенжин Омукае. Дори в магията на съня Джъстин изпита недоумение. „Познавам ли този човек, запита се тя. Виждала ли съм го някъде?“
	Още преди да може да си отговори, маската на Сенжин Омукае започна да се топи като восък под пламъка на свещ.
	Едва сега видя истинския образ на това същество — образа, който то беше прикривало майсторски. И разбра, че всички други образи са били една илюзия.
	Позна своя преследвач и сърцето й се вледени. В гърлото й заклокочи писък на ужас, мускулите и напрегнато се свиха. Опита се да се дръпне, но не беше в състояние да помръдне. Знаеше, че ще умре, ако не успее да се раздвижи, но едновременно с това си даде сметка, че няма къде да избяга.
	Потръпна от ужас и се събуди, от устата й се откърти дълбока въздишка на облекчение.
	— Добре ли си?
	— Какво?
	— Цялата трепериш — тънкото гласче принадлежеше на момиченцето на съседното кресло, което не беше вдигнало очи от книжката си през цялото време на полета. — Болна ли си?
	— Не — опита се да се усмихне Джъстин и отпусна глава на облегалката. — Просто сънувах нещо…
	— Мама казва да не се страхуваме от сънищата — уведоми я момиченцето. — А ти се страхуваш от тях, нали?
	— Да — отвърна Джъстин и усмивката й стана малко по-уверена. — Предполагам, че е така.
	Момиченцето пъхна ръка в сака си и измъкна оттам парче шоколад.
	— Хапни си „Сникърс“ — рече то. — От „Сникърс“ винаги ми става по-добре.
	— Благодаря — засмя се Джъстин, пое подаръка и започна да развива опаковката му. — Знаеш ли, това е страшно много за един човек, искаш ли да си го разделим?
	— Чудесно! — засия момиченцето.
	Наблюдавайки как малката устица поглъща сладкиша с непресторена наслада, Джъстин откри, че може и да не се докосва до своята половина.
	— Как се казваш? — попита тя.
	— Марта.
	— А аз съм Джъстин, приятно ми е да се запознаем.
	— На мен също — отвърна момиченцето и старателно облиза полепналия по устните му шоколад.
	— Сама ли пътуваш?
	Марта направи муцунка:
	— Мама е в Ню Йорк, а тате — в Токио.
	— Разделя ги доста голямо разстояние — отбеляза Джъстин.
	Личицето на Марта потъмня.
	— О, те се разделиха още преди тате да замине — промълви тя.
	— Извинявай — каза Джъстин с неловкото чувство, че е нахлула в жилището на непознат човек. — Е, поне имаш възможност да ги виждаш и двамата… И да ходиш чак до Япония!
	— Япония много ми харесва! — проясни се личицето на Марта. — Там вече си имам приятели и ми е мъчно, когато си тръгвам… — Но от изражението й Джъстин ясно разбра, че не й е мъчно само за приятелите.
	— Искам да ти покажа нещо — каза Марта и отново бръкна в сака си. Измъкна оттам лист дебела хартия, навита на руло и завързана с червена панделка. Развърза панделката и подаде листа на Джъстин. — Сама я нарисувах — срамежливо добави тя.
	— Божичко, колко е хубава! — възкликна Джъстин. Рисунката наистина беше чудесна — с откровени и по детски наивни щрихи тя беше успяла да долови част от спецификата на японската природа. Специфика, която самата Джъстин никога не бе могла да изрази с думи. Винаги й се бе струвало, че в нея има нещо строго и аскетично, но сега, преобразена от детския поглед, тя изведнъж засия с неподправена чистота, стана далеч по-близка и реална.
	— Нарисувах една и на тате — поясни Марта. — Той толкова много я хареса, че веднага я закачи в кабинета си. А тази е за мама.
	— Той _наистина_ трябва да се гордее с теб! — рече Джъстин и подаде обратно рисунката, после помогна на детето да я навие и завърже.
	— Благодаря — възпитано отвърна Марта. — Всъщност не ми беше кой знае колко трудно да я нарисувам.
	— На някои хора с лекота се отдават и най-трудните неща — отвърна Джъстин и в главата й изплува образът на Никълъс. Колко ли щеше да се гордее самата тя, ако Марта беше нейна дъщеря, запита се неволно тя. — Според мен картината е чудесна!
	Марта прибра рисунката в сака и отново се намести в креслото.
	Джъстин не искаше да прекъсва разговора и забързано попита:
	— Какво четеш? Трябва да е нещо интересно, защото не си престанала откакто излетяхме…
	— Една книжка за две момиченца — отвърна Марта. — Едното си няма приятели…
	— Това е много тъжно — искрено промълви Джъстин.
	— Да, но за другото е още по-тъжно, тъй като то си няма семейство — поясни Марта. — Да си нямаш семейство е най-тъжното нещо на света, нали?
	Джъстин спря поглед на дребничкото дете с луничаво личице и невинни очи, после очите й се плъзнаха по дрешките в синьо и бяло — блузка, поличка, чорапки и обувки, които по трогателен начин имитираха костюма на възрастна жена, душата й се разтопи. За пръв път от много месеци насам пръстите й докоснаха корема без чувство за загуба, вина или тревога.
	„Тук вътре има едно създание като теб, помисли си тя. Аз го храня, а то расте ли расте… Когато се появи на бял свят. Ще бъде мъничко и безпомощно, ще се нуждае от обич…“ В главата й отново отекнаха думите на Марта: „… най-тъжното нещо на света, нали?“
	— Да — отвърна Джъстин. — Човек винаги може да си намери приятели — както ти си ги намерила в Япония, както намери и мен в този самолет… Но да нямаш семейство наистина е най-тъжното нещо на този свят!


	Негодника се настани в апартамента на Килан Ороши и пусна записа на миниатюрното магнетофонче. Влезе вътре без никакви трудности, понеже сам беше конструирал дигиталната ключалка с електронно захранване на вратата, която бе направила излишни всички механични приспособления. „Вече няма да се притесняваш, че си си забравила ключа, каза той на Килан. Освен това тази система е много по-сигурна.“ Но не и за него, разбира се.
	Пребледнял, той се намъкна в миниатюрната кухничка на Килан, сипа си порядъчна доза уиски „Сънтъри“ и се опита да възприеме всичко, което беше чул току-що. Несъмнено ставаше въпрос за инкриминиране, но не само на него, но и на Кусунда Икуза. Господи Исусе!
	Негодника пресуши чашата си, сипа си отново и се върна обратно в хола. Магнетофончето го чакаше на футуристичната масичка за кафе, направена изцяло от железобетон. Дремеше там като опасен звяр, който жадува да бъде пуснат на свобода. Пусна записа за втори път и цял се превърна в слух.
	Така го завари и Килан — седнал с лице в шепите си, с очи отправени в опасния звяр.
	— Здрасти, Негодник — поздрави го тя, без да показва никаква изненада от присъствието му тук. Те двамата постоянно се появяваха в къщите си без никакво предупреждение и отдавна бяха свикнали с това. — С какво се занимаваш?
	— С нашето минало — отвърна той, без да сваля очи от черната кутийка. — А може би и с нашето бъдеще.
	После й пусна лентата.
	Килан мълча през цялото времетраене на записа, лицето й остана напълно безизразно. Сякаш бе мъртва или пък страхотно концентрирана. Когато лентата спря, тя вдигна глава и го погледна в лицето.
	— Откъде, по дяволите, изрови това?
	— Нямаше никаква представа, че те държат на мушката, нали? — отвърна с въпрос той.
	— Никаква, мамка им! — изруга по мъжки тя и посочи магнетофончето: — Откъде го докопа?
	— Вече е мое — сви рамене той. — Намерих го в съседния апартамент, в онзи празния… — После й разказа за онова _туп_, което беше чул след нейното излизане и което приличаше на диня, хвърлена от голяма височина върху тротоара. — Сега разбирам, че това по-вероятно е бил звукът от човешка глава, размазана в стената!
	След което й разказа за космите и костите, залепнали по стената оттатък.
	— За това е нужна огромна сила — отбеляза Килан.
	— Цял вагон — мрачно кимна Негодника, после усети напрегнатата работа на мозъка й и попита: — Хей, какво мислиш?
	— Мисля какво е станало в съседния апартамент и кой има достатъчно сила, за да разбие човешка глава по този начин — отвърна тя. — Груба, лишена от всякакъв финес сила…
	— Искаш да кажеш, че познаваш такъв човек?
	— Може би — неохотно отвърна тя. — А ти помисли ли какво ще правиш с тази лента?
	— Мисля да я предам на един познат — отвърна Негодника.
	— На кого?
	Негодника се поколеба, предварително се страхуваше от настъпването на този момент.
	— На Томи — каза след малко той.
	— На тази кучка? — извика Килан. — В никакъв случай! Аз имам по-добра идея!
	— По-добра за теб или по-добра за мен?
	— Понякога си прекалено циничен — отвърна Килан и се настани до него. — Нима още се съмняваш? Каквото и да правя, то ще е добро и за двама ни.
	— Не съм много сигурен.
	— Тогава защо си дошъл? Нужна ти е моята помощ, нали?
	— Исках да прослушам записа на спокойствие. Не зная дали все още не ме следят.
	Очите на Килан напуснаха лицето му и се спряха върху магнетофончето.
	— От записа е ясно, че не само ти си обект на наблюдение — каза тя. — При други обстоятелства не бих имала нищо против увековечаването на сексуалните ми упражнения.
	— Господи, нима мислиш, че и твоят апартамент е под наблюдение?
	— Нямам представа.
	— Бях изключително внимателен.
	— Разбира се, как не! — засмя се Килан. — Най-страшният детектив на света!
	Негодника изсумтя и отново отправи поглед към звяра на масичката.
	— Кажи тогава какво мислиш да правим с него… — въздъхна след известно време той.
	— Да го занесем на човека, който най-много иска да го има — решително рече Килан.
	— И кой е той?
	Очите на Килан блестяха, по устните й заигра едва доловима усмивка.
	— Кусунда Икуза — отвърна тя.
	Негодника подскочи така, сякаш бе докоснал оголен електрически проводник.
	— Винаги съм знаел, че си откачена! — викна той. — Но едва сега разбрах _колко_ откачена!
	— Успокой се и включи сивите си клетки — посъветва го Килан. — За тази касета Икуза ще ни даде всичко, което поискаме. Достатъчно е да се разчуе само връзката му с мен, но записа доказва по безспорен начин и манипулациите му с „Накано“ за лична изгода. А това ще го довърши!
	Негодника скочи на крака и започна да кръстосва стаята пред нея и мътно проблясващия звяр на каменната масичка.
	— Знаеш ли, спомням си как преди години ти беше още малко момиченце и все искаше да играеш с нас — по-големите… — замислено промълви той. — Един от нас каза, че няма да посмееш да си сложиш ръката в огъня… Просто искахме да се отървем от теб и мислехме, че ще се уплашиш. — Протегна ръка, хвана дланта й и я обърна нагоре. Пръстът му се плъзна по отдавна зарасналия белег. — Но ти разбра номера и ние те оставихме да играеш с нас… Само дето започнахме да ти викаме „Лошото другарче“… Но това беше детска игра, Килан. А сега нещата са сериозни…
	— Как можеш да говориш по този начин? — погледна го в очите Килан. — Или не виждаш как те експлоатира Кусунда? Именно той притежава реалната власт в „Накано Индъстриз“, баща ми е отдавна бита карта. За страхотната работа, която им вършиш, те ти се отплащат с трохи и това пак е работа на Кусунда. Ти създаде РИНРИС и какво? Не получи нищо. Лошото е, че никога нищо няма да получиш. Колко пъти да ти повтарям? Работиш като роб за Кусунда. Срещу какво, питам аз. Кой трупа огромни печалби от _твоя_ труд? И кой ще ги реализира в бъдеще?
	Тя му отправи една цинична усмивка и продължи?
	— Освен това, аз _обичам_ този белег. Той е част от мен, при това _важна_ част — нещо като значка или медал. Тогава всички се увериха, че не им отстъпвам по нищо, че не съм по-лоша от което и да било момче. Нещо повече — аз бях по-умна от тях!
	— И по-откачена!
	— Но _оцелях_, нали? — засмя се тя. — Моята карма е да оцелявам. Имам достатъчно мозък да ги разбия всички, Негодник!
	— Но Кусунда Икуза е различен — поклати глава Негодника. — Не допускаш ли, че може да се окаже по-умен от теб?
	— Тц! — отвърна Килан, после се усмихна и прибра магнетофончето от масата. — Повярвай ми, това е нашият билет към рая — прошепна тя и леко го целуна по бузата. — Към всичко, за което сме мечтали!
	Негодника погледна надолу към вече голата повърхност на масичката и поклати глава:
	— Аз имам всичко, за което съм мечтал.
	Но Килан не го чу, тъй като вече беше навън.


	Полицаите, които дойдоха за Шизей, се държаха любезно, дори почтително. Тя ги очакваше и тръгна с тях без излишно суетене. Дебел и потен детектив с брада я попита къде е била през миналата нощ. Шизей го гледаше в очите — умни и проницателни. Беше се намъкнал в омачкан и зле скроен костюм по начина, по който другите хора се намъкват в хавлиите си, държеше се спокойно и уверено. Шизей пък беше с къса черна пола, широк платнен колан и кървавочервена блузка без ръкави. Известно време стоеше и безмълвно го наблюдаваше.
	Докато говореше, той дъвчеше сандвич с кюфте, видът му бе на небрежен и добродушен човек. Но Шизей остана с впечатлението, че това е капан, използван с лекота от майстор на постановките. Запита се дали просто иска да я накара да се отпусне, или пък е решил да я хване неподготвена.
	Седяха край просто дървено бюро с издраскан плот, разположено в средата на безлична, боядисана в служебно зелен цвят стая. В единия от прашните ъгли беше изправен автомат за охлаждане на вода, в другия имаше мазна кафе машина с лавица, на която бяха наредени не по-малко мазни чаши. Прозорците бяха препречени от здрави метални решетки.
	От начина, по който детективът, назовал се Албъмарл, задаваше своите въпроси, Шизей стигна до заключението, че Брандинг е посочил именно нея за доказване на алибито си. Албъмарл спомена, че в полицията се е получил анонимен сигнал за тялото в багажника на колата му. Единственото, което знаели за човека, който се обадил, било, че има мъжки глас. В момента срещу Брандинг било отправено официално обвинение за убийството на Дейвид Брислинг. Имали основание да подложат сенатора на продължителен разпит, тъй като враждата му с Дъглас Хау била широко известна. Шизей разбра, че полицията все още не може да открие достатъчно мотиви за извършеното престъпление. И именно затова бяха решили да я разпитат.
	Разбира се, те никога няма да открият истината. След като уби Брислинг, тя се беше обадила на една от спомагателните групи, чийто номер помнеше още от деня, в който бе получила задачата да проникне в проекта „Кошер“. Обясни им къде ще остави дубликат отключа за колата на Брандинг, който си беше извадила предварително, после спокойно отиде на приема в Белия дом.
	Групата бе взела колата на Брандинг от паркинга, беше натоварила трупа на Брислинг в багажника и веднага след това я беше върнала обратно, точно на същото място.
	Шизей отговаряше на въпросите на детектив Албъмарл колкото може по-изчерпателно, пропусна само факта, че е заварила Брислинг в дома си, когато се е върнала за забравената чантичка. Спомена за този досаден пропуск, само за да му покаже, че наистина има искрено желание да каже каквото знае. Освен това не й беше известно доколко са били подробни показанията, на Брандинг, нямаше смисъл да дава храна за допълнителен размисъл на този дебелак срещу нея.
	— Вие сте добра приятелка със сенатора Брандинг — установи след малко Албъмарл и избърса следите от кетчуп по устата си.
	— Ходихме заедно на приема — отвърна Шизей. — Не за пръв път сме заедно след работно време.
	Албъмарл продължително я изгледа, после се ухили, разкривайки два реда едри като плочки зъби.
	— Уважавам сенатора за отличния му вкус — рече той.
	— Извинете, но само като ексхибиционист ли се интересувате от нашите отношения? — хладно го сряза Шизей.
	Албъмарл се изсмя колкото да покаже, че притежава чувство за хумор, после лицето му стана сериозно.
	— Вие сте алибито на сенатора — мрачно изрече той.
	— И искате да кажете, че ще излъжа от обич към него, така ли?
	— Няма да ми е първият случай — сви рамене детективът.
	— На приема в Белия дом поне двеста и петдесет души видяха сенатора Брандинг — отбеляза тя.
	— Но според вашите показания — Албъмарл хвърли кратък поглед в разтворения пред него бележник, — вие сте пристигнали там около осем и половина. Нали така?
	— Да.
	— Е, добре… Докторът казва, че Брислинг е умрял някъде между седем и девет вечерта. А това означава сума време преди осем и половина…
	Тя разбра, че детективът умишлено е задържал тази информация, докато настъпи подходящият момент да й я хвърли в лицето.
	— Срещнахме се точно в осем без четвърт — каза Шизей.
	— Колко време е било необходимо за убийството на Брислинг? — промърмори като на себе си Албъмарл. — Три минути, четири? Вие как мислите? Какво ли е правил Брандинг през останалите четирийсет и една-две минути?
	Шизей прекрасно разбираше, че Албъмарл преминава към най-важната част на разпита. Беше му писнало да пипа с ръкавици и вече ги захвърляше в ъгъла. Значи и за нея е време да стори същото.
	— Сенаторът Брандинг не е убил Дейвид Брислинг! — тихо, но решително каза тя.
	Веждата на детектив Албъмарл леко помръдна и това беше единственият знак, че го е хванала неподготвен. Очите му се заковаха в нейните — очи, които усещаха лъжата от двайсет крачки разстояние. Май наистина вярва в това, помисли си Шизей.
	— Откъде сте толкова сигурна? — изръмжа заплашително детективът.
	— Защо трябва да разнася цяла вечер тялото на Брислинг в багажника си? — отвърна с въпрос Шизей. — Той не е глупак, за да постъпва по толкова самоубийствен начин.
	— Искал е да го зарови някъде. Не е имал време да го стори, защото е трябвало да ви вземе от дома ви.
	— Сам казахте, че е разполагал с четирийсет и две минути.
	Албъмарл не отвърна нищо, но от очите му личеше, че още не се е отказал.
	Всичко е нагласено, прекалено много прилича на театър, искаше да му каже Шизей и несъмнено би го казала, ако на мястото на Албъмарл седеше някой по-малко проницателен детектив. Но с този трябваше да внимава, не биваше да го оставя с впечатлението, че е свършила работата вместо него.
	Бръкна в джоба си и извади една касетка.
	— Имате ли на какво да пуснем това? — попита тя.
	Албъмарл впери поглед в касетката и дълго време остана неподвижен. После въздъхна, дръпна решително чекмеджето пред себе си и извади оттам малък касетофон.
	— Досега чуруликахте ей на това — ухили се той и извади касетката от апаратчето. — Нямам доверие на стенографията си, изминаха много години от времето, когато ходих на курсове…
	Сложи касетката на Шизей и натисна клавиша за възпроизвеждане.
	„Брислинг беше фигура, която трябваше да се пожертва — разнесе се гласът на Дъглас Хау. — Никога не беше доволен от това, което му давам, винаги искаше повече…“
	Албъмарл спря касетофона.
	— Кой е този?
	— Сенаторът Дъглас Хау.
	— Аха — кимна детективът.
	Шизей го харесваше. Не беше необходимо да му обяснява, че Хау е шеф на Брислинг, или пък, че Хау и Брандинг се плюят, където се видят. Всичко това му беше известно.
	Пръстът на Албъмарл натисна клавиша.
	„Използвах го като буфер, продължа гласът на Хау — един призрачен глас, който свидетелстваше срещу себе си. — Не исках да ме свържат с разследването, което организирах срещу хората от института «Джонсън», разработващи проекта «Кошер» на Брандинг.
	— А защо ги организира? — прозвуча гласът на Шизей.
	— Още ли не ти е ясно? — отвърна Хау. — Ще направя всичко възможно да го унищожа напълно. Това между мен и Брандинг не е игра. Мислех, че го разбираш.
	Дистанцирах се от операцията, оставих я изцяло в ръцете на Брислинг. Алибито ми беше непоклатимо. Но не се получи, ти се оказа права, че не бива да се захващам с подобни неща. Брандинг само спечели от развоя на събитията. Докато това е много по-добре! С един удар и двамата — и Брандинг, и Брислинг!“
	Албъмарл спря магнетофона.
	— Как се сдобихте с този запис?
	— От време на време изпълнявах поръчения на Хау — отвърна Шизей. — На парче, без официален договор. Парите бяха добри, не мога да отрека това. Но враждата му със сенатора Брандинг отиде твърде далеч, въпреки опитите ми да го спра. Хау беше _изцяло_ погълнат от омразата си, мислеше само как да унищожи Брандинг. Аз исках да се отдръпна, преди да е извършил някоя глупост.
	— Като например да убие помощника си и да го припише на Брандинг, а? — попита Албъмарл и замислено попипа устните си. — Какво по-точно работехте при Хау?
	— Подготвяхме съвместно някои законопроекти в случаите, в които интересите ни съвпадаха — отвърна Шизей. — Главно в областта на екологията…
	— Продължавайте — кимна Албъмарл.
	Тя се наведе напред и натисна клавиша за възпроизвеждане.
	„Можеш да забравиш екологическата организация, за която работиш, Шизей — прозвуча гласът на Хау. — Там само хабиш изключителните си способности. Когато приключи гласуването на законопроекти АСКП — а той е мъртъв точно колкото политическата кариера на Брандинг — аз искам да подпишеш договор с мен. Ще използвам таланта ти постоянно. Ти ще ме пазиш от всякакви опасности, ще охраняваш владенията ми като добре дресирано куче. Ще накараш всеки, който се изправи насреща ми, да пълни гащите от страх!“
	Лентата свърши и Албъмарл спря магнетофона.
	— Какво иска да каже с това? — замислено попита той.
	— Хау ме приема в светлината, в която бе приемал Брислинг. За него и двамата сме кучета, обучени да изпълняват заповедите му. Той е гнусен тип.
	— Не, не… Имах предвид това последното — да карате хората да пълнят гащите…
	— Владея някои бойни изкуства — сви рамене Шизей. — На Хау това му харесваше, чувстваше се сигурен в моя компания.
	— Само едно ще ви кажа, госпожице — изръмжа отново Албъмарл. — Май хич не ви пука, че се забърквате в подобни неща.
	— В какви неща? — спокойно попита Шизей. Чувстваше, че сега трябва да бъде крайно внимателна, ясно виждаше заплашителната грамада на айсберга, към който я тласкаше Албъмарл. С надеждата, че ще се сблъска с него, разбира се.
	— Ами например в това, че с тези ваши качества никак не би ви било трудно да умъртвите Брислинг по заповед на Хау!
	Тя направи необходимото очите й да не трепнат нито за миг и да не се отклонят от очите на детектива. В погледа й отсъстваше агресивността.
	— Разкажете ми пак за начина, по който е бил убит Брислинг — рече тя.
	— Нещо дебело и ръбесто е пръскало задната част кг черепа му — отвърна Албъмарл така, сякаш описваше качествата на нов модел кола. — Така, както правим с яйце върху метална скаричка…
	— Струва ми се, че става въпрос за престъпление, извършено в състояние на крайна възбуда, ако щете и на ярост… — спокойно каза Шизей. — Освен това аз нямам абсолютно никакъв мотив.
	— Казахте, че работите за Хау и парите са били добри.
	Шизей умееше по неподражаем начин да влага точно необходимата доза жлъч в гласа си.
	— Един мъж се възползва от мен, когато бях млада — започна тя. — Озлочести ме, ако тази дума ви харесва повече. Тогава се заклех никога повече да не допускам това. Никой няма право да се отнася с мен по подобен начин. Затова излязох от играта в мига, в който разбрах, че Хау се възползва от мен. Като не забравих да си оправя сметките с него, разбира се. — Позволи на чертите си леко отпускане и добави: — Във всеки случай бих постъпила доста по-внимателно…
	— А именно?
	— Знаете ли нещо за бойните изкуства, детектив?
	— Минал съм курс по карате — от тези, задължителните…
	— Ако позволите да изразя мнението си, това изобщо не може да се нарече бойно изкуство. То върши работа, когато искате да строшите някоя дъска с ръба на дланта си, или пък да сломите съпротивата на някой нарушител.
	— От нарушителите си вадя хляба — вметна детективът.
	— Но не и аз — погледна го в очите Шизей. — Истинските бойни изкуства са осемдесет процента умствена дейност и точно по този начин трябва да бъдат преподавани. Всички без изключение имат защитни функции. Мен лично никога не са ме обучавали на нападателни похвати. Ако Дейвид Брислинг или някой от вашите улични нарушители, да речем, реши да ме нападне, аз зная как да се защитя, но с положителност не бих могла да му пръсна черепа. Това е тежка физическа работа.
	Албъмарл дълго мълча, пръстите му измъкнаха отнякъде клечка за зъби и я пъхнаха в устата му. Най-накрая почука по капачето на магнетофона и каза:
	— Ще трябва да задържа касетката. Тя е улика.
	— Ваша е — отвърна Шизей.
	— Ще ми трябвате пак, веднага след задържането на Хау.
	— Добре — кимна тя, позволявайки на гласа си нова, доста по-различна интонация. — Ще бъда на ваше разположение.


	Малко след като премина през проверката на Имитационната служба и митницата на нюйоркското летище „Кенеди“, Никълъс чу името си по радиоуредбата. Вдигна слушалката на най-близкия вътрешен телефон и администраторката му даде един телефонен номер. Остави слушалката и се насочи към дългата редица кабини, изпъстрени с разнообразни драсканици. Наложи му се да заобиколи огромната въртележка, отрупана е багажа на пристигащите пътници. Йени за долари беше сменил още на летище „Нарита“ в Токио. Набра номера, който му предадоха от администрацията.
	— Аз съм — каза един глас в слушалката. — Намирам се тук, на летището, в другия край на залата. Виждам те добре, наблюдавам внимателно. Засега си чист.
	— Нямах представа, че ситуацията е толкова тежка — отвърна Никълъс. — Можеше да се срещнем.
	После набра номера, който бе получил от Томи. Детективът Мел Бранна от отдел „Убийства“ беше нощна смяна и лично вдигна слушалката.
	— Лоши новини, приятел — каза той с одрезгавял от никотина глас. — Посрещнах оная японска птичка както ме помоли Томи, но не успях да засека нашия човек. Имаше го в списъка на пътниците, видях го с очите си. Даже разпитах екипажа, но никоя от стюардесите не можа да си спомни за подобен тип. Бяха сигурни, че мястото му е било заето и толкоз. Съжалявам, приятел, но направих всичко възможно за малкото време, с което разполагах. Пък и другата ми работа не чака.
	Никълъс му благодари и затвори. Понечи да се обади на Джъстин в Уест Бей Бридж, но размисли и се отказа. Няма смисъл да предупреждава Сенжин, че се е появил в Америка. Но мисълта, че „дорокусаят“ е бил в крайбрежната им къща, заедно с Джъстин, го накара да потръпне.
	Търпение, каза си той. Скоро всичко ще приключи.
	Обърна се и видя, че към него крачи Кони Танака, Именно него бе повикал той е помощта на Уми.
	Кони беше по-големият брат на Тери Танака. До 1980 година, когато Сайго се появи в Ню Йорк и уби Тери, той живееше във Ванкувър. След убийството се пресели тук, за да поеме бизнеса на Тери в залата за бойни изкуства. Отначало мислеше, че това е временно, но така и не се върна в Британска Колумбия, омагьосан завинаги от магнетичното привличане на Ню Йорк. Кони беше човек на живота, но към бизнеса се отнасяше напълно сериозно.
	— Тик-так — рече той и пое куфара от ръката на Никълъс. — Получих посланието ти. — Единствен той наричаше Никълъс така, оправдавайки прякора по следния начин: „Ти си като бомба, човече! Бомба, която тиктака под добре охладения си екстериор. Никой не може да има шанс срещу човек като теб!“
	Кони лесно го позна, тъй като Никълъс обръсна брадата си в самолета, на десет хиляди метра височини, точно когато прелитаха над Хавайските острови.
	— Казвай каква е работата — рече Кони.
	— Неприятности — отвърна Никълъс, докато двамата си пробиваха път към изхода. — Неприятности до гуша! — Навън беше тъмно, луминесцентното осветление хвърляше синкавите си отблясъци, лицата на хората зад стъклата на автомобилите изглеждаха призрачно бели, сякаш напълно обезкървени.
	Единствено Кони си беше същият — нисък и набит като пън, с широки рамене и тесен таз, яки ръце със застрашително помръдващи бицепси. Движеше се като танцьор, центърът на тежестта му беше ниско, почти до земята. Квадратното му лице с правилни черти поразително наподобяваше лицето на Тери, но беше по-масивно от него. За хората, които не го познаваха, в него несъмнено се криеше някаква мрачна заплаха. Но Никълъс прекрасно знаеше, че Кони е мил и сърдечен човек — доказваше го и решението му да предостави една трета от печалбата на школата по бойни изкуства на семейството на Айлин Окура. Айлин беше приятелката на Тери, също загинала от ръката на Сайго.
	Започна да ръми. Пешеходната пътека изглеждаше мръсна, задръстена от лепкав боклук. Двамата я преминаха, хлътнаха в гъмжилото на паркинга и започнаха да се провират между лимузини, таксита и туристически автобуси. Скоро се добраха до очукания буик на Кони и с облекчение затръшнаха вратите след себе си.
	— Трябва да свърша много работа, а времето ми е малко — каза Никълъс.
	Кони хвърли куфара му на задната седалка и завъртя контактния ключ.
	— Тогава е по-добре да се затъркаляме, а? — рече.
	Никълъс се извърна към него и се усмихна:
	— Радвам се да те видя, Танака-сан — отправи му ритуалния поздрав той.
	— За мен е чест, Линеър-сан — поклони се Кони. Дълбоко в душата си той се чувстваше безкрайно задължен на Никълъс. Защото бе отмъстил за смъртта на брат му и Кони знаеше, че никога не може да му се отплати за това. Двамата не бяха говорили по този въпрос и едва ли някога щяха да го сторят, но именно той циментира приятелските им отношения.
	— Ще караме по ред — рече Никълъс. — Уест Бей Бридж, знаеш го къде е…
	Кони кимна, плати на пазача на паркинга и присъедини колата си към дългата редица автомобили, пълзящи бавно по кръговото движение пред летището.
	— Там всичко е така, както си го оставил. Всяка седмица се почиства, през ден пращам хора за проверка…
	— А колата ми? — попита Никълъс.
	— Лично я разкарвам всеки уикенд — отвърна Кони. — Работи като часовник. — Нави рязко волана, за да избегне спрялото пред група клиенти микробусче такси, после добави: — Липсва ми тази стара къща. Ти постъпи умно, като я купи, вместо вечно да я държиш под наем. Но и добре избра времето за това — тогава пазарът беше изгоден… Сега е изключено да намериш крайбрежна вила за продан, а ако случайно откриеш някоя, ще трябва да кажеш сбогом на два-три милиона долара.
	— Уф!
	— Какво искаш да кажеш с това „уф“, човече? — изгледа го Кони. — Някога да си броил милионите си?
	— Не съм — поклати глава Никълъс. — И право да ти кажа, така и не успях да свикна с богатството. Не се чувствам удобно с него и това си е!
	— Разбирам те — кимна Кони. — Парите си имат своя собствена карма… Ще трябва да ги яхаш като необязден жребец.
	— Опитвам се — въздъхна Никълъс.
	Колата увеличи скоростта си, най-сетне излязла на широката магистрала „Ван Вик“. Чистачките ритмично се движеха, създаваха някаква особена музика — тиха и успокоителна. Никълъс проговори отново, чак когато отминаха Пачог.
	— Имам големи неприятности и ще те моля да се държиш стриктно встрани от тях — каза той. — Така ще ми помогнеш по най-добрия начин.
	— Колко големи? — загрижено попита Кони.
	— Намирам се в тунел — призна неохотно Никълъс. — И честно казано, не зная дали ще се добера до другия му край.
	— Ясно — рече Кони и пусна в ход сърдечната си усмивка. — Добре е, че имаш приятели, човече!
	— Така е.
	— Но не можеш да казваш на приятелите си „дръж се стриктно настрана“, Ник! Не можеш да ги държиш в периферията, когато става въпрос за живота ти!
	— Кони…
	— Нямам никакво намерение да те оставя да ми вържеш ръцете и да те гледам как умираш!
	Не се каза нито дума за Тери Танака и задължението на Кони към Никълъс. Не беше и необходимо, двамата прекрасно знаеха това. Японците никога не говорят помежду си за „гири“. Те знаят, че то съществува като въздуха, който дишат, просто е част от живота.
	— Добре — въздъхна Никълъс. После млъкна и запази останалото за себе си. Скоро буикът напусна магистралата Монтаук и спря на паркинга в Уест Бей Бридж. — Всичко си е както преди — отбеляза той.
	Кони свали крака си от педала на спирачката и извърна глава към празните места на паркинга, осветени от фаровете.
	— Няма я човече — рече той. — Колата ти я няма.
	— Това е добър знак — усмихна се Никълъс, сигурен че Джъстин се е възползвала от колата. — Остави ме тук.
	— Мога да изчакам малко.
	Кони искаше да остане, докато се увери, че всичко е наред.
	— Ще ми бъдеш по-полезен в града, Кони — отвърна Никълъс. — Ще те помоля да ми свършиш една-две услуги. — Извади от джоба си касетка, която беше записал по време на полета. Около нея бе увит лист хартия. — Хвърли един поглед на това, като се прибереш у дома.
	Кони прибра касетката и насочи колата си към: Дюн Роуд и Атлантическия океан. Беше тихо и спокойно, тук-там се виждаха младежи, които пушеха около колите си, а вероятно и отпиваха от кутии с бира. Градчето беше мирно и заспало, като в детска приказка. Липсваха само мечета играчки по клоните на дърветата. Никълъс мислеше за Джъстин.
	Спомни си коледните празници, които прекараха тук непосредствено преди заминаването си за Япония. Имаха нужда да бъдат сами, да се махнат от големия град, да забравят ужаса на унищожението, оставен там от Сайго.
	Градчето беше прекрасно с елхите на всеки ъгъл и гирляндите от разноцветни светлини, разпънати между дърветата. Коледното утро ги посрещна с тънък пласт снежец, стопен бързо от ярките слънчеви лъчи. На плажа беше толкова студено и ветровито, че те се отказаха от обичайната си сутрешна разходка и останаха у дома с по чаша греяно вино в ръце. После отвориха подаръците си. Джъстин му бе избрала часовник — същият, който и сега беше на китката му. А той й подари огърлица с рубини от Тифани. Спомни си с какво търпение и внимание я беше избирал, спомни си и израза на лицето й, когато отвори кадифената кутийка.
	„Какво стана е нас оттогава насам, запита се той. Къде изгубихме това, което винаги ни е свързвало? Кога престанахме да бъдем неразделна двойка?“
	— Пристигнахме — обяви Кони.
	Фаровете на буика осветиха колата на Никълъс — бял корвет с червени линии отстрани, модел 1962 година. Една година след като го купи, Никълъс направи основни промени в двигателя и каросерията му, оттогава насам колата беше истинска хала.
	— В къщата има някой — тихо каза Кони и Никълъс усети как напрежението сковава мускулите на гърдите му.
	Вътре наистина светеше, но наоколо нямаше жива душа.
	— Всичко е наред — каза Никълъс и се обърна да вземе багажа си. — Прибирай се, Кони, чакат те куп неща.
	Кони кимна, изчака го да слезе и дръпна колата на заден ход от алеята.
	Никълъс изкачи стъпалата към входа, зад гърба му остана Атлантическия океан, който безмилостно връхлиташе върху брега. Всяка зима сушата отстъпваше с метър-два пред вятъра и водната стихия, този процес се прекратяваше едва с настъпването на пролетта. Въздухът беше с три-четири градуса по-хладен от този на летището и той с наслаждение го пое в гърдите си, изтощен от прекаленото отопление, което бе принуден да търпи навсякъде — в самолета, в сградата на терминала, в колата на Кони. Беше гладен и мечтаеше да влезе под душа.
	Спря на верандата и извади ключовете си. Не искаше да звъни, тъй като се чувстваше напрегнат, независимо от успокоителните думи, които каза на Кони. Не знаеше къде се намира Сенжин Омукае, не знаеше дори какво иска да получи от него, като се изключат останалите изумруди на Со Пенг, разбира се.
	_Ако умреш сега, няма да разбереш нищо. Смъртта ти ще бъде прекалено лека._ Какво имаше предвид „дорокусаят“? Скоро ще разбере, Никълъс бе убеден в това.
	Пристъпи прага, до ушите му долетя музика. „Бърза кола“ на Трейси Чапмън, едно от любимите парчета на Джъстин, Би трябвало малко да се отпусне, но все още не успяваше.
	Огледа просторния хол, който бе свързан пряко със спалнята и кухнята. Пространството му се стори огромно и някак открито. Особено след толкова години в Япония, където всичко беше миниатюрно, разделено на минисветове, наблъскани рамо до рамо от вечната липса на пространство, която постепенно се бе превърнала в начин на живот.
	С учудване видя, че огромният аквариум, който разделяше хола от трапезарията, все още си беше на мястото. Във водата проблеснаха коремчетата на тройка риби-ангели*, край тях извиваше тяло старата му морска котка и лениво засмукваше планктон.
	[* Красиви декоративни риби от сем. на акулите. — Б.пр.]
	— Гюс, стари приятелю — прошепна й Никълъс. — Радвам се да те видя отново!
	Остави багажа си на пода и тихо пристъпи навътре. Предпазливо надникна в спалнята и видя куфарите на Джъстин разтворени върху леглото. Повечето от дрехите й все още бяха в тях. Откъм банята се долавяше плющенето на душа, след малко то спря.
	Изправен в полумрака на дома си, той слушаше движенията на жена си в банята. Не помръдваше, имаше чувството, че е чужд в този дом. Тази мисъл го натъжи. Няма дом, няма семейство, Япония е единственото нещо, към което изпитва привързаност.
	Изведнъж си даде сметка какво му е струвала тази привързаност, неволно се запита не е ли висока цената, с която я бе заплатил. Япония бе неговата естествена среда, но това едва ли можеше да се каже за Джъстин. До този момент не бе си давал сметка за тежестта на подобно различие. Изправен сам в обстановката, която би трябвало да му бъде близка и позната, но не беше, той за пръв път се постави на мястото на Джъстин и видя нещата с нейните очи.
	Изпита непреодолимо желание да се обърне и да напусне този дом, едновременно с това усети, че не може да се помръдне от мястото си. Тя беше тази, която го приковаваше към пода, а заедно с нея и странното усещане за липса на корени в живота. Ирония на съдбата бе това противостояние и той все още не можеше да го постави под контрол.
	Никълъс не знаеше какво да прави.
	После вратата се отвори и от банята се появи Джъстин, обвита в тънко облаче пара. Широка кърпа за баня бе увита около тялото й, косата й бе прибрана под хавлиен тюрбан. Видя го и се закова на място.
	— Господи, Ник!
	В следващия миг тялото й се притисна до неговото, устата й покриваше лицето му с целувки, от гърлото й се разнасяха тихи ридания. Той усещаше потръпването на мускулите й, в носа му нахлу аромата на тялото й, примесен с аромата на сапун, шампоан и талк.
	Никълъс я прегърна, попи топлината на тялото й, усети любовта й, разбра, че тази любов никога не е умирала. Не можеше да разбере само едно — дали тя се бе свила с течение на времето, или пък той сам я бе отблъснал.
	Призна пред себе си, че отдръпването му от нея, а и от всички останали живи хора на този свят, е било необходима съставна част от пробуждането му по отношение на собствената му съдба, от мисълта и познанието, че той е танжин и е бил такъв още от самото си рождение. Тази мисъл го натъжи по начин, който не би могъл да обясни и все още не бе готов да анализира.
	Единственото, което чувстваше, беше приятното разтапяне в обятията на Джъстин — същото, което бе изпитал преди много години, при първата им среща, състояла се само на няколко крачки оттук — върху мокрия пясък на плажа. Отново усети това, което бяха изпитали тогава — странното докосване на духовете им, подозрението в очите им, неверието, че двама непознати могат да изпитат толкова силно взаимно привличане.
	Сега знаеше само едно — отново е предишният Ник, здрав, силен, кипящ от самоувереност. Душата му се изпълни с възторг, необятен, див, неподлежащ на съмнение. Ръцете му я притиснаха силно, устните му тихо прошепнаха:
	— Божичко, Джъстин, колко много те обичам!
	— Ник, Ник, Ник… — Устните й в унес шепнеха името му, сякаш искаше да се увери отново и отново, че той се е върнал при нея, сълзите се стичаха по лицето й. — Страхувах се… ужасно се страхувах, че повече няма да те видя…
	— Защо? — отдалечи я от себе си той и надникна в очите й. Искаше да се увери, мечтаеше да се увери, че всичко около нея е в ред. — Откъде ти хрумна, че няма да се върна?
	— Аз… аз… — Главата на Джъстин потръпваше, хавлията бавно се плъзна надолу, мократа коса се разпиля около раменете й на влажни кичури. — Аз… Не зная… Мисля че…
	Видя го в очите й. Зеленият цвят почти не се долавяше сред кафявото, червените точици в ириса на лявото око бяха изгубили своя блясък, едва-едва проблясваха с мътна светлина. Тао-тао беше там, гъстата му паяжина не можеше да се сбърка с нищо друго. Сърцето му се сви от страх, все още не знаеше дали ще успее да я освободи от тези опасни метастази така, както някога я бе откъснал от мрачната хипноза на нинджите, с която я бе оплел Сайго.
	— Някой ти е казал това — прошепна той. — Някой го е втълпил в главата ти. — Искаше да разтърси съзнанието й, искаше да получи помощта й. Сам нямаше да успее да се справи с Тао-тао.
	— Да… — Джъстин го погледна с недоумението на човек, когото внезапно са събудили от дълбок сън. — Помня… Нещо помня… — Очите й се фокусираха върху лицето му: — Нещо като сън…, като обвита в мъгла рисунка… Потрепва, танцува пред очите ми, изплъзва ми се и не мога ясно да го видя…
	Той почувства как страхът се прокрадва по лицето й, кара очите й да потъмняват, изтрива червените точици в ирисите й.
	— Ник, какво става с мен? Имам чувството… Имам чувството, че живея в два отделни свята, не зная как да ти го кажа… но сякаш съм заключена, а едновременно с това плувам нанякъде… Лудост, нали?
	— Не е лудост, както си мислиш — отвърна той. — Защо не се облечеш и да видим какво ще похапнем?…
	— О, Ник — вкопчи се в него тя. — Не ме изоставяй, не искам да се отделям от теб. Искам да те гледам, да те докосвам… Имам чувството, че не сме се виждали от години, а не от няколко седмици… Аз… — Тя млъкна и стисна главата си с ръце: — Не зная какво става с мен…
	— Облечи се, мила — подкани я Никълъс. — Иначе рискуваш да настинеш.
	Джъстин се усмихна, нахлузи джинси и черен памучен пуловер с висока яка.
	— Така добре ли е? — притисна се отново до него тя. — Какво има, Ник? Какво ми става?
	— Помниш ли Сайго? — прегърна я той. — Помниш ли как те беше хипнотизирал? — Тя мълчаливо кимна. — Мисля, че и сега става нещо подобно. Не помниш ясно, но „дорокусаят“, който ме преследва, е дошъл да те посети в токийския ни дом. И известно време си била в неговата компания. — Видя озадачения израз на лицето й и попита: — Спомняш ли си да е идвал някой непознат?
	— Не — поклати глава Джъстин. — Само някакъв велосипедист, но не помня какво стана с него.
	— Велосипедист ли?
	— Да… Мисля, че го блъснах с колата. Но имаше късмет, аз също… Просто отхвръкна през алеята и падна до японския кедър оттатък… Каза, че нищо му няма, но аз настоях да изпие чаша чай и да се успокои… — Вдигна глава и леко се усмихна на Никълъс: — Опитах се да се държа по японски, реших, че велосипедистът ми отказва само от любезност… И накрая той прие.
	— Какво стана след това?
	— Какво да стане? — с недоумение го погледна Джъстин. — Всъщност, не мога да си спомня… Мисля, че влезе у дома, прие чаша чай, а после си отиде…
	— Това не е всичко — настоятелно каза Никълъс — Велосипедистът е бил Сенжин Омукае.
	— Да, сега си спомних — кимна Джъстин. — Точно така се казваше.
	— Той е „дорокусаят“, Джъстин.
	Веднага усети тръпките на тялото й, очите й се наляха със сълзи.
	— О, Ник, какво става? — простена тя. — Какво е направил с мен? Нищо не помня…
	— Зная съвсем точно какво ти е направил — уверено каза Никълъс, макар това да не беше истина. — И ще направя необходимото. — Изобщо не беше сигурен дали ще успее. После си зададе въпроса трябва ли да я запознае с промените около себе си и доколко може да го стори. Дали ще се почувства по-уверена, като разбере, че и той е танжин, или ще стане обратното?
	Насочи я към дневната, където беше по-светло и по-просторно. Сипа малко уиски в една чаша и й я подаде.
	— Какво ми е направил? — упорито повтори Джъстин.
	— Чрез теб иска да се добере до мен.
	Тя отпи глътка и потръпна:
	— Може би иска да те убия — като Сайго!
	— Съмнявам се — поклати глава Никълъс. — Тоя не е като Сайго, иска сам да свърши работата. Няма да получи никакво удоволствие, ако ме убие чрез подставено лице.
	Очите на Джъстин бяха огромни и блестящи.
	— Даваш ли си сметка за какво говорим, Ник?
	Никълъс беше сигурен, че никога в живота си не бе обичал тази жена повече, отколкото в този миг. Наведе се и я целуна по устата, тя бавно омекна и се разтвори под натиска на устните му.
	— Не се безпокой — каза той. — Сенжин вече имаше възможност да ме убие в кабинета на доктор Ханами, но не го стори. Толкова по-зле за него. Една японска поговорка казва: „Пропуснеш ли да убиеш врага си, почни да копаеш два гроба.“
	— Смърт и само смърт, Господи! — отпусна се в прегръдката му Джъстин, главата й се притисна в гърдите му. — Няма ли други начини? Не може да няма! — Рязко се отдръпна, очите й блестяха: — Да избягаме някъде, където и да е! Кълна се, че… — Видяла израза на лицето му, тя изведнъж млъкна. В него прочете потвърждение на най-големите си страхове.
	— Не… Разбирам, че друг начин няма. Заради твоя живот, Ник… Заради начина, по който трябва да го изживееш. Добре! — Покри ръцете му с длани: — Покорявам се. Да става каквото е писано. Карма. Ти си ми най-скъпият човек на света. — Пръстите й внимателно сложиха ръката му върху корема й. — Искам да знаеш само едно — каквото и да се случи, нашето бъдеще е тук, вътре, и чака да настъпи неговият час. Обещай ми, че няма да направиш нищо, което да постави под заплаха _това_ бъдеще!
	— Джъстин, нима искаш да кажеш, че… — Но вече го знаеше, знаеше, че е бременна с помощта на същата дарба, с която Сенжин бе открил това. — Боже мой, бебенце!
	— Щастлив ли си?
	— Много! — целуна я нежно той. — За кога да го очакваме?
	— В началото на пролетта.
	— Бебенце! — повтори Никълъс, без да вдига ръка от корема й.
	— Това ще оцелее, Ник — притисна се в него тя. — Обещавам! Това бебе ще живее, ще расте, ще бъде нашето бъдеще… Нашето общо бъдеще!
	Никълъс я взе на ръце и я отнесе на широкия диван. Лежаха един до друг, душите им се сляха, превърнаха се в едно цяло, всеки търсеше у другия онова, което му беше убягвало през дългите мрачни месеци на смут, гняв, страх… Но не и на безразличие, в никакъв случай не безразличие!
	Във водния свят над главите им рибите-ангели продължаваха елегантното си движение между изкуствените водорасли, перките им меко проблясваха. Сит и доволен, Гюс се бе настанил между пластмасовата имитация на останки от потънал кораб и кротко спеше.
	Телата им се възпламеняваха от онзи прекрасен огън на първата им среща, който ги бе накарал да се любят ненаситно, да чувстват непреодолимо влечение един към друг, без дори още да се познават.
	Пръстите на Джъстин нетърпеливо разкопчаха ризата му и я дръпнаха надолу, езикът му лудееше върху устните й, ушите й, вдлъбнатинката на шията й, освободена от нетърпеливо захвърления настрана пуловер.
	— Искам те!
	Никълъс понечи да махне остатъка от облеклото, но тя го притегли към себе си и простена:
	— Не! Искам те сега, веднага! — Пръстите й разкопчаха колана му, трескаво раздърпаха дрехите му. Едновременно с това краката й изритаха надолу памучните джинси.
	Беше гола и топла, той проникна в нея до дъно, насърчаван от гъвкавите движения на тялото й. Тазът й се вдигна нагоре и се залепи за него. Яростен тласък, после втори, трети…
	— Най-сетне — извика задъхано тя, клепачите й се спуснаха, тялото й влезе в ритъм с неговото, вътрешните й мускули спазмодично се свиваха и отпускаха, устните й се разкривиха, от тях се откъсваха несвързани звуци на задоволство. После бедрата й полудяха, тазът й започна страхотен танц, Никълъс не можеше да направи, нищо друго, освен да експлодира дълбоко в нея с цялата си мъжка мощ, да я запълни цялата, да потъне в това, което за тях беше най-важното нещо на света.


	Кусунда Икуза се намираше в Източната градина на Императорския дворец, но съвсем нямаше намерение да бяга за здраве. Само тази част на двореца беше отворена за широката публика, градината изобилстваше от храсти с красиви цветя, декоративни дръвчета и леки постройки с богати орнаменти, стари поне колкото самия дворец. Оттук се разкриваше великолепна гледка към императорските покои и към пътечката около тях, която бе любимо място за много запалени по бягането жители на Токио. Те съвсем не се смущаваха от облаците задушливи газове, изхвърляни от хилядите автомобили, които пълзяха току зад оградата на парка.
	Часът бе малко след шест, утрото беше тихо и красиво, леката омара още висеше над дърветата. Икуза веднага забеляза фигурата на Масуто Ишии — вицепрезидент на „Сато Интернешънъл“, който отговаряше за оперативната дейност на компанията и беше дясна ръка на Танцан Нанги. Именно по тези причини Икуза без колебание прие желанието му да се срещнат, изразено снощи по време на кратко телефонно обаждане.
	Приближавайки към дребничкия мъж, Икуза беше нащрек, но подозренията му все пак не бяха такива, каквито биха били при други обстоятелства. Служителите на Нанги се отличаваха с изключителна лоялност дори за страна като Япония, в която лоялността е един от основните добродетели. Но сделката с „Накано“ и особено избухването на бомбата, заложена от Икуза в клаузите на договора, бяха разтърсили здраво владенията на Танцан Нанги. За пръв път в своята история компанията „Сато Интернешънъл“ се намираше в истинско бедствено положение. Всички знаеха на какво се дължи то и какво ще струва излизането от него. Досега крайно предпазлив, Икуза бе дал широка гласност на случая, именно за да разклати доверието в Нанги, да всели несигурност в душите на неговите служители.
	Ето защо обаждането на Масуто Ишии не беше съвсем неочаквано за него. Изненадан бе единствено от факта, че става въпрос за високопоставен служител в компанията, един от приближените на Танцан Нанги ръководители. През последните няколко дни, особено след като разкри и обезвреди шпионинът, който следеше него и Килан, Икуза започна да дава воля на чувството си за триумф. Беше на път да получи всичко, за което бе мечтал, всичко, което имаше стойност в очите му. Мисълта за това го накара да потръпне от удоволствие.
	Двамата мъже си размениха ритуалните поздрави. Около тях Токио бавно се пробуждаше. Тръгнаха на бавна разходка из парка. Икуза усещаше физически вълните на напрежението, които излъчваше неговият нов познат.
	Макар да се беше запознал с ръководството на „Сато Интернешънъл“ месеци преди планираната операция, предната вечер Икуза отново изиска досието на Ишии и внимателно го изучи от екрана на своя компютър.
	Ишии работеше в Сато от двайсет години, беше взел участие в разрастването и укрепването на компанията. Беше дребен и жилав човечец, зад многодиоптровите стъкла на очилата му играеха пъргави и умни очички. Единственият му порок изглежда бе хазарта — но Икуза не му обърна особено внимание, тъй като с хазарт се развличаха поне петдесет процента от мъжете в тази страна.
	Ишии беше спокоен и отдаден на семейството си човек, но веднага личеше, че не е мекушав. Говореше се, че по време на комунистическите бунтове на пристанищните работници непосредствено след войната, той — едва двайсетгодишен хлапак — стоварил тоягата си върху главата на един от комунистическите водачи и изкрещял: „Който иска да свали императора, първо трябва да убие мен!“ Още същия следобед докерите възобновили работата си.
	— Ишии-сан, признавам, че съм малко изненадан от желанието ви да се срещнете с мен — проговори Икуза, докато двамата минаваха край дълга леха с разкошни азалии. — Нали аз съм враг за някои хора във вашата компания?
	Ишии посрещна иронията му с кратка, едва забележима усмивка.
	— Определението „враг“ често е плод единствено на семантиката — отвърна той.
	А ти си от хората, които постъпват практично, помисли си Икуза. На глас не каза нищо, убеден, че Ишии трябва да поеме инициативата.
	Макар да се бе разсъмнало преди минути, денят вече обещаваше да бъде душен и горещ. Икуза виждаше, че дребният човечец до него се поти в раирания си костюм, а яката на бялата му риза вече бе потъмняла от влага.
	Той не разочарова Икуза и каза:
	— Ще ми разрешите ли да говоря откровено, Икуза-сан?
	— Разбира се, нали вече сме от едно семейство — думите му бяха пропити от многозначителност. — Между нас няма никаква разлика!
	— Въпросът е кратък и ясен — каза Ишии и попи потта от устните си с носна кърпичка. — Свързан е с пари.
	— Ясно — кимна Икуза и нещата бързо дойдоха на мястото си. Прикри отвращението, което го обзе при слабостта на събеседника си, и добави: — Стига да мога да ви бъда в помощ…
	— Страхувам се, че съм отчаян комарджия — добави Ишии. — И със съжаление трябва да призная, че страстта ми често се оказва по-голяма от възможностите…
	— Опитвали ли сте се да ограничавате тази страст, Ишии-сан?
	— О, да — кимна дребният човечец и избърса веждата си с кърпичката. — Много пъти. Нанги-сан дори плащаше за сеансите по рехабилитация.
	— И какво?
	— Полагам всички усилия, но не мога да се отърва от нея — сви рамене Ишии. — Веднъж ме нямаше цяла година, но веднага след завръщането си отново се залових за хазарта. — Раменете му отново се повдигнаха и отпуснаха: — Карма.
	— Да, неприятна карма — въздъхна Икуза и сви в близката алея. Ишии го последва с покорството на кученце. — Но защо се обръщате към мен? Нанги-сан положително би могъл да ви уреди някой заем — доколкото разбирам, вече е правил това.
	— Веднъж или два пъти — призна Ишии, в гласа му се долови отчаяние. — Честно казано, този път не исках да се обърна към него. Събитията през последните дни са го извадили от равновесие, той е неспокоен и ядосан. Разбира се, в крайна сметка се престраших, но той грубо ми отказа. Щяло да ми бъде за урок. Въпреки че отлично зная колко се безпокои за делата на компанията, имах чувството, че постъпва несправедливо с мен. От дълги години съм верен служител на „Сато“, за мен компанията е истинско семейство. А сега, когато най-много имам нужда от помощ, компанията ми обръща гръб! Това не е честно!
	— Разбирам, обикновено така става с най-преданите служители… — проточи Икуза, направи малка пауза и попита: — А банките, Ишии-сан? Те не могат ли да ви отпуснат заем?
	— Парите ми трябват до края на седмицата, Икуза-сан. Никоя банка не може да ми отпусне заем за толкова кратко време.
	Плъзнаха се под клоните на кичеста слива.
	— Каква е сумата на дълга ви? — попита Икуза.
	Ишии му я каза, а той известно време се правеше, че обмисля нещо. После въздъхна и каза:
	— Правилно сте постъпили, като се обръщате към мен, Ишии-сан. Убеден съм, че можем да си услужим взаимно.
	— Ще ви бъда безкрайно благодарен, Икуза-сан — развълнувано промълви Ишии. — Безкрайно благодарен!
	Икуза го погледна с крайчеца на окото си с такова отвращение, сякаш дребничкият мъж бе смъкнал панталоните си и се готвеше да надриска прекрасните азалии.
	Известно време крачеха в мълчание. Икуза гледаше бегачите около двореца, поемащи с пълни гърди въглеродния двуокис от замърсения градски въздух. Нима си въобразяват, че ще бъдат по-здрави, чудеше се той.
	— Между другото, какви са намеренията на Нанги-сан? — прекъсна най-сетне напрегнатото мълчание той. — Изгуби най-ценната част от „Накано“ и никога не би могъл да продаде кухата обвивка, с която разполага… Какво мисли да прави?
	— Вече не е сам — отвърна Ишии, станал изведнъж съвсем друг човек, след като хазартните му проблеми бяха на път да се разрешат. За него беше въпрос на чест и добро възпитание да отвърне на услугата с услуга. — Заедно с Линеър-сан изготвят новата стратегия.
	— Никълъс Линеър се е върнал? — изненадано го изгледа Икуза, за миг забравил достолепното поведение. — Според моите сведения, той беше изчезнал без следа…
	— Не зная нищо за това — сви рамене Ишии. — Но ако сведенията ви са верни — значи наистина се е върнал.
	„Защо никой не ме е уведомил, дявол да го вземе, ядосано се запита Икуза. И къде по дяволите е Сенжин? Той трябваше да има грижата за Линеър, трябваше и да ме информира за неговото завръщане. То може да обърка всичко.“
	— Имате ли представа какви планове кроят Нанги и Линеър?
	— Не съвсем — поклати глава Ишии. — Вчера проведоха редица срещи с представители на МИТИ.
	Това също може да обърка нещата, помисли си Икуза. Някога Нанги е бил заместник-министър на могъщото министерство, а то невинаги приемаше с готовност линията, провеждана от „Нами“, въпреки привидното им единодушие по всички основни въпроси. Нямаше представа доколко здрави са останали връзките на Нанги в бившето му министерство, но Икуза нямаше навика да подценява своите противници. Навремето Нанги е бил опитен бюрократ, връзките му несъмнено са били широки и дълготрайни. Не е трудно да се разбере дали още дърпа конците.
	— Ишии-сан — поклони се на дребния мъж той. — Ако се срещнем тук утре по същото време, аз ще нося парите.
	— Домо аригато, Икуза-сан — поклони се дълбоко Ишии. — Разбира се, ще ви подпиша полица с лихва върху сумата, която моля да определите сам.
	— О, това не е необходимо — незабавно оцени благоприятната възможност Икуза. — Имам ви пълно доверие, нямам нужда нито от полица, нито от лихва. — Спря поглед на вцепененото от учудване лице на Ишии и добави: — Но дали ще мога да разчитам на една по-различна форма на разплащане?
	— Всичко, което пожелаете, Икуза-сан. Аз съм ви безкрайно благодарен за щедростта и съчувствието.
	— Дребна работа — отвърна по обичайния начин Икуза. — Ето какво бихте могли да сторите за мен — да ме информирате за някои подробности от новата стратегия на Нанги. Много ще ви бъда благодарен, ако сторите това на нашата утрешна среща.


	Приблизително по същото време, в което се състоя тази среща, но в противоположния край на Токио, Томи и Нанги си пробиваха път по хлъзгавия паваж на Цукижи — едноетажния квартал около доковете на реката Сумида, която се извиваше като змия през града.
	В Цукижи се намира огромният рибен пазар на Токио, на който ежедневно се продава на едро риба за дванайсет милиона долара. Но в днешно време там се продават и други неща.
	Томи извади служебната си карта и двамата бяха пропуснати отвъд полицейските заграждения около линейката на Съдебна медицина. Светлината хвърляше мазни отблясъци върху мократа настилка на доковете. Работници с черни мушами и високи гумени ботуши мъкнеха улова с помощта на извити метални куки, поливаха го с маркучи и бъбреха помежду си. Купищата риба смътно проблясваха в здрача на утрото, устите им зееха в безмълвен вик.
	Нанги вървеше бавно, облягаше се на бастуна с цялата си тежест, лицето му бе сбръчкано и загрижено. Небето бавно просветляваше, всичко наоколо се къпеше в млечния, предхождащ настъпването на деня здрач, предметите губеха познатите си очертания, ставаха странни, сюрреалистични…
	Томи спря на брега на Теменужената река. Гъмжило от лодки се полюшваше на котвите си в очакване товарът им да бъде прехвърлен на брега, измит с водна струя и оценен за сутрешния пазар.
	Но работата беше замряла. Мъжете в лодките бяха отправили поглед към двуметровата безформена купчина на брега, покрита с пластмасова мушама.
	— Извадили са го от реката преди около четирийсет минути и веднага ме повикаха — каза Томи и посочи с ръка: — Ей при онази лодка се е появило тялото… Собственикът видял какво се е блъснало в борда и веднага извикал полиция.
	Кимна на униформените служители и мушамата се плъзна встрани.
	— Господи! — простена Нанги.
	— Той ли е? — погледна го Томи. — Можете ли да го идентифицирате?
	— Да — отвърна Нанги и с мъка преглътна буцата, застанала на гърлото му. — Това е Плъха.
	Томи кимна, помълча малко, после каза:
	— Не мога да кажа какво точно се е случило, но към тялото са били привързани тежести, най-вероятно железни пръти. Обикновено действат така…
	— Кой?
	— Якудза.
	Нанги се наведе над подутия труп на Плъха.
	— Това не е работа на Якудза — промълви той.
	— Изглеждате съвсем сигурен в думите си.
	— И наистина съм — изправи се Нанги. — Плъха имаше много приятели сред бандите на Якудза.
	— Където има приятели, има и врагове — отбеляза Томи. — Това е законът на джунглата.
	— Вярно е — кимна Нанги. — Но я погледнете тези рани. Нанесени са с тежко и тъпо оръжие… — Наведе се да ги разгледа по-отблизо и добави: — Според мен е било използвано „тецубо“…
	— Това не е ли древно оръжие, използвано по времето на феодализма? — попита Томи и също се наведе над трупа. — Доколкото си спомням уроците по история, с подобно оръжие са пробивали брони и са чупели краката на конете… Не ми се беше случвало да се сблъсквам с неговата употреба в наши дни…
	— Аз съм виждал подобно нещо, беше преди много години — каза Нанги. — Истинският двубой „тецубо“ не е гледка, която може да се нарече приятна. За хвърлянето на железен прът с топка на края се изисква както изключително умение, така и наличие на огромна физическа сила. — Опря буза в драконовата глава, която заместваше дръжката на бастуна му и тихо промълви: — Бедното момче! Сблъскало се е с истински злодей. Двубоите „тецубо“ имат само един завършек — смъртта.
	— Искате да кажете, че днес все още има такива бойци?
	— Пред нас лежи доказателството за тяхното съществуване — отвърна Нанги и бавно се изправи. Сбогуването му с Плъха беше приключило, двамата се отдалечиха от екипа полицейски служители. — Какво са открили в тялото?
	— Нищо — отвърна Томи. — Или е бил с празни джобове, или някой го е претърсил, преди да го бутне във водата. Втората възможност ми се струва далеч по-вероятна.
	— На мен също, макар че Плъха беше изключително предпазлив — кимна Нанги. — Никога не би носил в себе си нещо повече от фалшиви документи за самоличност и малко пари. Не би допуснал някой да разбере с какво се занимава…
	— Едва ли биха ни безпокоили с някакъв удавник, ако не беше подробното описание на външния му вид, което предадох на оперативните групи веднага след като го получих от вас — рече Томи. — Съжалявам, Нанги-сан…
	— Наистина има за какво — кимна Нанги. — Плъха беше моето око и ухо в царството на Кусунда Икуза. По време на последната ни среща ми даде само най-обща информация за това, до което беше успял да се добере. Убеден съм, че има още много важни неща, които така и няма да научим. — А може би и няма да е необходимо, помисли си Нанги. Той вече бе успял да открие главната причина за апетита на Икуза към „Сато Интернешънъл“ — технологията за производство на чипа T-PRAM.
	Но това все още бяха предположения, Нанги ясно го съзнаваше. Необходими му бяха факти, които да ги превърнат в неоспорима истина. Ех, ако убитият можеше да говори, въздъхна в себе си той. Какви тайни щеше да ми разкриеш, Плъх?
	— Едно от нещата, за които ми спомена, е доста интересно — каза на глас той. — Между Икуза и Килан Ороши — дъщерята на президента на „Накано“, съществува интимна връзка. И на двамата това ни се стори доста странно. А сега тя май ще се окаже единствената нишка, за която можем да се заловим.
	— Детектив Язава!
	Двамата едновременно се обърнаха и видяха, че един полицай от оперативния екип настойчиво маха с ръка. Приближиха се отново до трупа, вече прехвърлен в носилка и готов за отнасяне.
	— Вижте какво открихме — посочи с ръка полицаят. — При изплуването му на повърхността лявата обувка вероятно се е изхлузила. Обърнете внимание на мястото между големия пръст на крака му и останалите…
	Томи и Нанги се наведоха. Плъха, както си му беше навик, не носеше чорапи. Кракът му беше толкова подут, че се бе превърнал в безформена маса. От вътрешната страна на големия пръст беше залепено със скоч малко метално ключе.
	Томи извади джобното си ножче и разряза лепенката. После внимателно отлепи ключето от подпухналата плът и го пусна в шепата на Нанги.
	— Вече разполагаме и с още една нишка — бавно промълви тя.


	— Желязото се кове, докато е горещо — каза детектив Албъмарл. — Какво ще кажете, ако се опитаме да открием сенатора Хау още сега?
	— Както решите — сви рамене Шизей.
	— Това е сержант Джонсън — представи й той един едър чернокож полицай, който се присъедини към тях в коридора.
	— Помня го от стаята за разпити — кимна Шизей.
	— Ама и вас си ви бива! — промърмори с уважение Албъмарл, докато тримата се спускаха по стълбите на управлението и се насочваха към колата без полицейска маркировка. Въздухът беше горещ и лепкав, прохладният бриз откъм Чесапийк почти не се усещаше. Типична лятна нощ за столицата на Съединените щати. — Още веднъж ви питам — сигурна ли сте, че желаете да се забъркате във всичко това?
	— Вие имате нужда от помощта ми и аз ви я давам — отвърна Шизей. — Кратко и ясно.
	— Нищо никога не е кратко и ясно — изръмжа Албъмарл. — Хау несъмнено има готова тактика за онези от хората си, които дръзват да му застанат на пътя.
	— Аз не му заставам на пътя — отвърна Шизей. — Аз го предавам.
	Отговорът й предизвика усмивка върху лицето на Албъмарл.
	— Ще ви призная, че наистина си ви бива — изръмжа одобрително той. — Бива си я, нали Бобо?
	— Страшна е — потвърди сержант Джонсън от задната седалка на колата. Шизей имаше чувството, че очите му не се отделят от тила й.
	— Вероятно си давате сметка, че Хау има достатъчно власт да ви съсипе кариерата завинаги — продължи Албъмарл. — Това не ви ли плаши?
	Шизей само го погледна.
	Детективът караше бързо, но внимателно. Само след няколко минути колата се закова пред резиденцията на сенатора Хау в северозападната част на града.
	— Тая къща би трябвало да е музей, а не жилище на някакъв шибан политик — промърмори Албъмарл и стъпи на тротоара. Вдигнаха глави и видяха, че от прозорците на третия етаж се процежда светлина. — Предполагам, че можете да се ориентирате вътре, нали? — добави детективът.
	— Познавам само офисите на първия етаж — отвърна Шизей. — Апартаментът на сенатора е на третия, но там никога не съм се качвала.
	Албъмарл изсумтя и пое нагоре по стълбите. Вдигна ръка и натисна звънеца, всички зачакаха. Нищо. Пръстът му отново се заби в копчето, но този път си остана там. Нищо. Посегна към топката на бравата и бавно я завъртя. Вратата се отвори.
	Едновременно с това в ръцете на Албъмарл и Джонсън се появиха пистолети.
	— Това съвсем не е в стила на параноик като Хау!
	— По-добре да поискаме подкрепления — предложи Джонсън.
	— Не — тръсна глава Албъмарл. — Тая вечер не съм в настроение да черпя! — Обърна се към Шизей и кратко нареди: — Вие оставате тук!
	— Искам да дойда с вас — настойчиво рече Шизей.
	— Правилникът не позволява — отвърна Албъмарл, вече от вътрешността на входния вестибюл. Сержант Джонсън я изгледа кръвнишки и последва шефа си.
	Шизей безшумно се плъзна след тях.
	Канцелариите на първия етаж бяха тъмни. Тя видя, че ченгетата бяха успели да открият стълбището и вече бавно поемаха нагоре. Промъкваше се след тях, безшумна като призрак. Вторият етаж също тънеше в мрак, но тук им беше по-лесно да се ориентират, тъй като слаба светлина отгоре очертаваше извитото стълбище.
	— Пази се! — просъска в тъмнината Албъмарл. Предупреждението му бе предназначено за Джонсън, но го чу и Шизей на няколко крачки зад тях.
	Площадката на третия етаж бе заляна от ярка светлина, идваща от отворената врата на стаята, която по всяка вероятност беше кабинетът на Хау. Лавици с книги от пода до тавана заобикаляха два кожени дивана, насреща им, зад масивно писалище, беше изправен стол на колелца със същата тапицерия. Платна с английски ловни сцени висяха по стените, тапицирани в тъмнозелен цвят, светеха няколко настолни лампи.
	Античният исфахански килим между диваните беше загубил цялата си несъмнено висока стойност, тъй като бе обилно залят с кръв и късчета мозък.
	Сенаторът Дъглас Хау беше седнал на единия от диваните с неестествено прегънати в глезените крака и отметната назад глава, сякаш това беше най-удобната за почивка поза, която бе открил. До известна степен той наистина си почиваше, но почивката му щеше да продължи вечно.
	Ръцете му бяха широко разтворени, сякаш бе искал да изрази недоумението си. На няколко сантиметра от пръстите на дясната му ръка лежеше тежък магнум, 357-ми калибър. Задната част на главата му бе изцяло отнесена, частици от нея бяха полепнали върху кожените подвързии на книгите два метра зад него.
	— Господи! — възкликна Албъмарл, обърна се към Шизей и строго нареди: — Не мърдайте и не пипайте нищо!
	Приближи се до писалището, вдигна слушалката на телефона през носната си кърпичка, после започна да натиска бутоните с помощта на тънък молив.
	— Боби? Обажда се Фил. Искам да ми изпратиш линейка, екип от съдебна медицина, патолог и подкрепления. — Продиктува адреса и кимна с глава: — Да, самият Хау… Няма да се кандидатира за следващите избори, затова те моля да си държиш езика зад зъбите! Иначе репортерите ще ни удушат! Ясно? Намери някой, на който имаш доверие за отразяване на случая. Да, да! Искам те тук веднага!
	Албъмарл остави слушалката и погледна по посока на Шизей, сякаш да се увери, че спазва инструкциите му. После се присъедини към Джонсън, който клечеше до трупа на Хау. Очите му опипаха револвера, после се преместиха към ръката на сенатора.
	— Какво искате да откриете? — попита Шизей.
	— Револверите обикновено се използват рядко, но винаги трябва да бъдат в ред — отвърна Албъмарл.
	— Струва ми се, че по пръстите на сенатора има следи от оръжейна смазка — намеси се Джонсън.
	Албъмарл се изправи.
	— Докажем ли това, ще докажем и че става въпрос за самоубийство — поясни на Шизей той. — Ако намерим смазка и в устата му — тогава става въпрос за убийство. Разликата е огромна, поне за мен.
	— Но не и за Хау — вметна Шизей.
	Джонсън изпусна кратък, подобен на лай смях.
	— Имате особено чувство за хумор — отбеляза Албъмарл.
	— Не се шегувах, а просто направих една забележка — отвърна Шизей.
	Пет минути по-късно до слуха им долетя вой на сирени, долу настъпи раздвижване. В стаята нахлуха цивилни и униформени полицаи, екип по съдебна медицина, начело с кльощав съдебен лекар. Заеха се за работа бързо и без излишно суетене. Правеха снимки, снемаха отпечатъци, записваха показанията на Албъмарл, Джонсън и Шизей.
	Скоро откриха разрешителното на Хау за магнума и помощника на съдебния лекар се обърна към Албъмарл:
	— Заключенията ми все още са предварителни, Фил. Но съм готов да се хвана на бас, че става въпрос за самоубийство.
	Шизей наблюдаваше действията на полицията с добре прикрито задоволство. Беше сигурна, че в заключението на съдебния лекар няма да има нищо необикновено, нищо, което да намеква за убийство.
	Фактът, че преди няколко часа беше докарала Хау дотук, беше извадила пистолета от чекмеджето на бюрото и го бе сложила в ръката на Хау, никога нямаше да бъде разкрит. Както и останалото — натикването на дулото в устата на сенатора, бавното и внимателно натискане на пръста му върху спусъка, приглушеният трясък на изстрела. Това си оставаше само за нея.
	Изправена в ъгъла, за да не пречи на полицаите, тя търпеливо чакаше детектив Албъмарл да приключи и да я закара обратно в участъка. Искаше да бъде там в момента, в който освобождават Брандинг.
	Работата й почти приключи, но въпросът с Брандинг оставаше открит. „Дали си изгубил доверието си в мен, Кук, запита се тя. Дали още ме обичаш?“
	Гореше от нетърпение да разбере това.


	Сенжин наблюдаваше как Никълъс и Джъстин се любят със завистта, с която човек наблюдава успехите на съперника си в обществото.
	Може би именно завистта събуди у него непреодолимо желание да го убие веднага, още в този момент, да забрави клетвата си, да задоволи всеобхватното си чувство на гняв и все по-нарастващия си апетит за хаос и разруха.
	Попречи му нещо ново и непознато, някакъв елемент, който не бе присъствал досега. Протягайки пипалата на духа си, той се сблъска не с меката и несигурна психика, която познаваше от кабинета на доктор Ханами, а с висока черна стена, отвъд която не можеше да долови нищо.
	Никълъс беше престанал да съществува, поне по отношение на необичайната дарба на Сенжин.
	Какво се беше случило? Сенжин беше сигурен, че с ритуалното убийство на танжина Киоки, там горе, сред платото Азама, той бе пресякъл единствения път на Никълъс към спасението. Но къде ли е бил той след Азама? Не беше се прибрал веднага в Токио, не беше развалината, която трябваше да бъде. Дали е продължил нагоре към непристъпните върхове? И защо би го сторил?
	Отговорите на тези въпроси в крайна сметка са без значение, разбра Сенжин. Тревожеше го единствено присъствието на този нов и неразгадаем елемент — Никълъс бе успял по някакъв начин да осъзнае и овладее състоянието си на танжин. Защото безформената стена, която блокира проникването на всякакви психически сили, може да бъде изградена само от танжин.
	А това означаваше, че Никълъс владее изкуството на Тао-тао. Сенжин се замисли. Защо никой не му съобщи за това? И това нямаше значение — опитът му го доказваше по безспорен начин. Сега имаше нужда от преоценка на ситуацията, от изготвянето на нова стратегия.
	Кшира — съвършеното сливане между светлина и звук, учеше така: Янг, Първият Син, стимулира движението, светлината ражда огъня, а мисълта ражда светлината; гръмотевицата дава живот на звука, а гневът — на гръмотевицата. Йин: Майката, гъвкава и неуловима, е плодотворната почва за мисълта и новите идеи, тя е самата Земя.
	Едното не може да съществува без другото — така учеше Кшира. Но Сенжин знаеше, че Йин предава на Янг не само сила, но и слабост, при това фатална слабост. Именно по тази причина той бе отдал години от живота си да се освободи от Йин — всеотдайната, но уязвима Майка.
	Беше търсил начини да прекъсне космическия поток на Йин, вливащ се от векове в Янг, да задържи процеса на преплитане и сливане между двата вида енергия. И беше се превърнал в „дорокусай“ — бича на танжините.
	Свит като нощен хищник между гредите на покрива, Сенжин зае позата за почивка и се замисли. Очите му неотклонно следяха телата на Джъстин и Никълъс, притиснати едно в друго, доволни и отпуснати в съня си. И точно както го беше казала Джъстин, започна да мисли за себе си като за облак, който се носи над гъсто населената земя, чужд на радостите, грижите и желанията на тези, които наблюдава с божествено равнодушие. Кшира му позволяваше да мисли по този начин, а собствената му особена философия вдъхваше живот на мислите му.
	Пое дълбоко дъх, дробовете му се изпънаха до крайност. Не, във въздуха липсваше заплашителността на смъртта, поне засега. Преди черното й було да се спусне и обвие Никълъс Линеър, върху него трябваше да се стовари адът на самоунищожението, пълната деградация на желанието му да бъде жив.
	Но във въздуха се долавяше някакво особено намерение, някаква цел. И ноздрите на Сенжин леко помръднаха. Той е тук, за да получи останалите изумруди. Много се надяваше да научи от Джъстин къде са те, но сега, при вида на Никълъс Линеър, в главата на Сенжин се породи нов, по-ефикасен план. Той ще му позволи не само да разбере дали изумрудите са някъде в този дом, но и ще бъде първият от адските кръгове на Никълъс по дългия път към самоунищожението.
	Безшумен като сянка, Сенжин напусна наблюдателния си пост и се залови за работа. Когато свърши, обстановката коренно се промени. Светлина се появи там, където никога не я беше имало, жегата започна да изсмуква кислорода от вътрешността на къщата.
	Секунда след като той изчезна в мрака, Никълъс рязко се пробуди. Дробовете му бяха пълни с лютив дим, той неволно се закашля. Алени пламъци лижеха стените и пода, нощта панически се отдръпваше.


	Килан и Негодника стояха на пресечката на две прашни улици в покрайнините на Токио. Насреща им примигваше бледият неон на западнал хотел, името му беше „Кан“.
	— Кусунда каза да дойда сама — повтори вече за четвърти или пети път Килан. Пристъпяше от крак на крак — сигурен признак, че е изключително неспокойна. — Може би не трябваше да ме придружаваш.
	— Нямам никакво намерение да те оставям сама — също за четвърти или пети път отвърна Негодника. — Мислиш ли, че той ще ни даде каквото искаме?
	— Разбира се — отвърна Килан с фанатизма на всеотдаен революционер. — Какво друго му остава?
	Очите й огледаха улицата в двете посоки.
	Негодника замълча, пръстите му нервно попипаха издутината под найлоновото му яке.
	Когато Килан пусна на Кусунда Икуза записа на внимателно редактираната от Негодника лента, дебелият мъж спокойно се усмихна и още по-спокойно попита:
	— Откъде ти попадна това?
	— Това не е важно — отвърна небрежно Килан. — Имам го и толкоз. Интересува ли те?
	— Естествено — отвърна Икуза, а очите му, почти скрити зад пластове тлъстина, я гледаха с хладната неподвижност на опасно влечуго.
	— А няма ли да попиташ какво искам срещу него? — В гласа на Килан се промъкна нетърпението.
	— Сигурен съм, че е нещо прекомерно — отново безгрижна усмивка.
	— Искам власт — каза Килан. — Не някаква незначителна длъжност в „Накано“, нито пък тъпата роля на рекламен агент, който трябва да убеждава глупаците да купуват новия ти продукт!
	— Аз пък мислех… — Икуза изведнъж млъкна, усмивката беше изчезнала от лицето му.
	— Грешката ти е там, че ме приемаш само като жена, Кусунда! — продължи твърдо Килан. — Когато става въпрос за моите способности, ти започваш да издаваш странни звуци, същото правиш и когато трябва да оцениш ума и амбициите ми. Но едновременно с това съжаляваш, че не съм се родила мъж. Нима не разбираш колко дълбоко ме нараняваш с подобно отношение? Естествено, че не разбираш! Подобна мисъл едва ли някога ти е минавала през главата. Сега обаче ще разбереш! За да спасиш задника си, ще трябва да платиш висока цена! Искам ръководен пост в „Накано“!
	— Революционерът си остава революционер! — въздъхна Икуза. — Трябва да ти призная, че съм разочарован от теб, Килан. От друга страна, вече познавам истинското ти лице. Подобно на всички глупаци с революционни идеи в главата, и ти копнееш за уважението на околните — нещо, от което си предварително лишена и никога не можеш да притежаваш. Защото ако го имаш, ти автоматически се превръщаш в част от системата и от революционните ти идеи няма да остане и следа. — Ръката му направи жест, сякаш искаше час по-скоро да се отърве от нея. — Вземи си отговорния пост и се махай от очите ми. Мислила ли си какво точно искаш да бъдеш?
	Килан леко се усмихна, дълго сдържаната жлъч бавно започна да разкривява чертите й.
	— Въобразяваш си, че ме познаваш, но това не е така. Мислиш, че ще се задоволя с някакъв началнически пост в шибания ти потребителски отдел, а? Отделът, който си създал с единствената цел да прикриваш научноизследователската дейност на компанията! Не, приятелю! Искам част от всичко, което е свързано с РИНРИС. Десет процента от печалбата.
	Беше сигурна, че видя как кръвта се оттегли от лицето на Икуза. Отчаяно се надяваше той да я попита: А ти откъде знаеш за РИНРИС? Но той не направи нищо подобно, а само й даде някакъв адрес и точния час, в който да бъде там.
	— Донеси лентата, а аз ще приготвя договора, който трябва да подпишем.
	Толкова просто се оказа всичко.
	— Ами ако не дойде? — запита я Негодника, потръпващ на тротоара до нея.
	— Ще дойде — отвърна Килан и продължи да пристъпя от крак на крак. — Нима има друг избор?
	— Трябваше да поискаме да видим договора предварително — рече Негодника. — А и преговорите трябваше да водя аз.
	— Шегуваш ли се? — хладно го изгледа Килан. — Ти изобщо не трябва да се появяваш, не искам Кусунда да научи откъде зная подробности за проекта РИНРИС. Ти си моята сила, _но_ и моята слабост. Затова трябва да изчезнеш в мига, в който видим, че се появява Кусунда. Не искам да те види и запомни.
	Две минути след уреченото време иззад ъгъла се появи черен мерцедес и бавно се насочи към тях. Стъклата му бяха черни и непрозрачни. Негодника внимателно се дръпна в сянката на близката сграда.
	На няколко метра от тях мерцедесът изръмжа и рязко започна да набира скорост.
	— Тия са луди! — изкрещя Негодника. Мерцедесът с трясък се покачи на тротоара и се насочи към тях.
	— Пресвети Боже! — хлъцна Килан, неспособна да се помръдне от мястото си.
	Негодника изтича към нея, грабна я през кръста и я дръпна настрана, едновременно с това бръкна под якето си и извади оттам тежък пистолет. Прицели се в челното стъкло на ревящата кола и натисна спусъка.
	Отскочиха от предната решетка сантиметри преди мерцедесът да връхлети върху тях, калникът му забърса Негодника и го повали на земята, а заедно с него и Килан. Миг по-късно бяха вече на крака и тичаха като бесни по посока на следващата пресечка.
	Зад гърба им се разнесе оглушителен трясък, но те не намалиха скоростта си, дори не се обърнаха да видят какво се е случило. Скочиха в колата си, паркирана зад ъгъла, скоростите задраха под нервната ръка на Негодника, колата потегли с пронизителен писък на гумите. Улицата пред тях беше пуста, сърцето на Негодника сякаш щеше да изскочи от гърдите му, Килан се разплака от ужас, примесен с облекчение.


	Димът се стелеше в къщата, толкова гъст и лютив, че за Никълъс беше ясно — пожарът е предизвикан умишлено.
	— На пода! — изкрещя той в ухото на Джъстин. — Дръж се максимално близко до пода!
	Плъзнаха се по посока на дневната, над главите им пламъците гневно пропукваха, поглъщаха и последните остатъци кислород. Нищо не се виждаше, Никълъс бе принуден за миг да спре и да си припомни разположението на къщата, в която не бе стъпвал от години.
	Изобилието на прозорци предлагаше сравнително лесен начин за излизане, но проблемът беше как да се доберат до тях. Огънят бушуваше навсякъде, а те се намираха в центъра на доста голямо помещение. Димът беше друг сериозен проблем, час по-скоро трябваше да се доберат до мястото, на което ще могат да дишат.
	Вдигна очи към аквариума. Рибите-ангели сякаш предчувстваха нещастието и се бяха скупчили в средата, перките им неспокойно потрепваха. Морската котка Гюс ровеше камъчетата на дъното, сякаш бе изгубила нещо и на всяка цена искаше да го открие.
	Никълъс стисна ръката на Джъстин. В очите й имаше страх, но и надежда, че той ще успее да се справи с положението. Затвори очи, потърси центъра на душата си и започна да се концентрира. Скоро усети как „Гецумей но мичи“ започна да го обвива в меката си паяжина, пред очите му изплуваха места, които не можеше да види никой обикновен човек, в главата му започна да се очертава планът на спасението. А след това и конкретният път към сигурността.
	— Хайде! — изкрещя той, дръпна я за ръката и двамата хукнаха напред. Заобиколиха изпречилото се на пътя им кресло и се втурнаха в тунела сред яростните пламъци. В ноздрите им нахлу противната миризма на овъглени коси. Собствените им коси.
	Той знаеше, че от остъклената врата на верандата ги отделят някакви си два метра и се насочи натам. В същия миг нещо остро пропука и една пламтяща греда полетя надолу, точно към главите им.
	Никълъс усети посоката на движението й, без да я вижда, дръпна рязко Джъстин и я тласна по посока на кухнята. Тежкото, обвито в пламъци дърво се стовари на крачка зад тях, ръбът му се заби в месестата горна част на лявата му ръка. Кожата моментално почерня, Джъстин извика и покри мястото с дланите си.
	В същия миг се разнесе оглушителна експлозия, тя отново извика и се опита да прикрие Никълъс с тялото си. Към тях бръмнаха стотици късчета стъкло от кухненския прозорец, пръснал се от нетърпимата топлина.
	Пушекът стана още по-гъст, Джъстин започна да кашля и Никълъс физически усети свиването на отровените й дробове. Грабна я на ръце и се втурна напред. Прекоси на няколко крачки коридорчето към трапезарията, обхваната от яростни пламъци. Свърна встрани, обърна се с гръб към широката прозрачна стена на верандата, изградена изцяло от обезопасено стъкло, краката, му рязко се оттласнаха от пода.
	Нощта експлодира в ушите им с десетки хиляди фрагменти, но късчетата стъкло, които заваляха върху сгърчените им тела, бяха лишени от остри ръбове и падаха като някаква странна суграшица.
	На брега Джъстин се наведе напред и повърна, дробовете й отчаяно търсеха кислорода. Никълъс дишаше бавно и спокойно, по метода „прана“. На практика това бяха първите му вдишвания от мига, в който се беше събудил от пламъците.
	Ръката му галеше косата на Джъстин, здраво придържаше раменете й. Кожата на левия му бицепс беше леко опърлена, това бяха и всичките поражения по тялото му.
	До слуха му долетя воят на приближаващите се сирени. Вероятно някой от съседите се е обадил в пожарната. По брега тичаха хора, в ръцете им имаше комплекти за първа помощ и одеяла. Никълъс взе едно от тях и го наметна върху раменете на Джъстин. Някой хвана ръката му и я намаза с крем против изгаряне. Нямаше какво друго да се направи. Хората стояха и гледаха как къщата изчезва в морето от пламъци. Подобно на повечето постройки в източния край на Лонг Айлънд, тя беше дървена и огънят я поглъщаше със страхотна скорост.
	— Какво стана? — попита някой до него. — Как започна този пожар?
	— Не зная — отвърна Никълъс. Но беше точно обратното — в душата си ясно усещаше присъствието на Тао-тао, знаеше, че тук е бил Сенжин Омукае — страховитият „дорокусай“ и именно той беше предизвикал пожара. Но защо? Нима е искал да ги убие по този груб и несъвършен начин? Едва ли. Никълъс неволно повика „Гецумей но мичи“, потъна в него и съзнанието му бавно заплува към верния отговор. Изумрудите! От реакцията на Никълъс по време на пожара Сенжин щеше да разбере дали изумрудите са скрити някъде в къщата!
	Отпуснала глава на рамото му, Джъстин леко потръпваше. Той нежно я прегърна.
	— О, Ник! — проплака тя. — Не мога да повярвам! Няма я вече хубавата ни къща!
	Цистерните на пожарната пристигнаха, заобиколиха къщата и започнаха да я обливат със силната струя на маркучите си. Пожарникарите тичаха насам-натам, лицата им вече блестяха от пот. Огънят продължаваше да поглъща сградата, водата сякаш изобщо не му действаше. Беше запален изключително майсторски и овладяването му беше невъзможно.
	— Внимание! — изкрещя един от пожарникарите и миг по-късно носещите греди на покрива се сгромолясаха надолу сред океан от искри и гъсти облаци дим. Тълпата ахкаше и охкаше, събрала се така, сякаш й предстоеше да празнува Четвърти юли. — Всички да се оттеглят! — извика същият пожарникар. — Мястото е опасно!
	Никълъс тъжно гледаше как пламъците поглъщат дома, с който го свързваха толкова много приятни спомени. Джъстин беше права — от него нямаше да остане нищо.


	Детектив Албъмарл отвори решетъчната врата на килията и отстъпи крачка назад.
	— Свободен сте, сенатор Брандинг — дрезгаво каза той, после леко сви рамене. — Съжалявам за неприятностите, които ви причинихме, но всеки трябва да си гледа работата. Понякога, както сам вече се уверихте, моята не е от най-приятните…
	Котън Брандинг безмълвно го изгледа, после се изправи и наметна на раменете си сакото на официалния смокинг. Ръкавите на ризата му бяха навити, а коланът и вратовръзката стърчаха от джоба му.
	Излезе от килията, спря се в коридора и тихо попита:
	— Бихте ли ми обяснили какво става, по дяволите?
	Шизей, която до този момент стоеше в сянката на дългия коридор, бавно пристъпи под светлината на лампата. Албъмарл я бе въвел в управлението през задния вход, тъй като отпред вече блестяха ослепителните прожектори на телевизията, а тълпа възбудени репортери настояваха да научат нещо повече за задържането на сенатора Брандинг.
	— Хау е мъртъв, Кук — тихо промълви тя. — Самоуби се тази нощ.
	— Какво?!
	Брандинг хвърли един изпълнен с недоумение поглед към Албъмарл, онзи мълчаливо кимна.
	— Вероятно твоите успехи на политическата сцена са го накарали да побеснее и да предприеме някои доста непредпазливи действия — продължи Шизей. — Между него и Дейвид Брислинг е избухнал скандал и в крайна сметка Хау го е убил. А после е решил да ти лепне това престъпление…
	— Господи Исусе!
	— В общи линии нещата стоят точно така — кимна отново Албъмарл и ги поведе по коридора. — Ще се подпишете на едно-две места, сенаторе, а после ще си вземете личните вещи. Ако искате да се свържете с някой свой приятел в пресата — моля, бъдете мой гост. Отвън чака цяла глутница. Не зная дали ще искате да се оправяте с тях, но в случай че не искате, аз лесно ще ви изведа отзад.
	— Много мило от ваша страна, детектив — кимна Брандинг.
	Приключиха с формалностите в разхвърляната остъклена клетка на Албъмарл.
	— Може и да не е кой знае какво, но е изцяло на мое разположение — оправда се Албъмарл.
	— След килията ми се струва много приятна — успокои го Брандинг.
	Детективът излезе да предаде формулярите в архивата и да донесе личните вещи на Брандинг.
	Брандинг и Шизей си размениха продължителни погледи.
	— През цялото време си мислех за теб — каза накрая Брандинг. — И дълбоко те ненавиждах.
	— А сега? — спокойно попита Шизей.
	— Какво ти пука? — горчиво се усмихна Брандинг. — Нали ме направи на глупак?
	— Значи така мислиш, а?
	— О, моля те! Не искам да слушам никакви обяснения!
	С крайчеца на окото си Брандинг забеляза едрата фигура на Албъмарл, появила се отново на прага. И двамата млъкнаха.
	Детективът изгледа продължително сенатора, после погледът му се премести върху Шизей.
	— Май битката вече е започнала — отбеляза той и се настани на ръба на бюрото си. — Но ще кажете, че това не е моя работа, нали? — Подаде големия плик на Брандинг и каза: — Проверете дали всичко е налице.
	— Налице е — кратко отвърна Брандинг и започна да пъха в джобовете си портфейла, бележника с адреси и ключовете.
	— Подпишете се тук — подаде му лист хартия Албъмарл и формалностите приключиха. — Искам да ви кажа нещо, сенаторе. Приемете го както щете, но тази жена тук е голяма работа. Не зная и не искам да зная какви са ви отношенията, може би много вода е изтекла. — Сви рамене, после някак неохотно добави: — Мисля, че трябва да знаете това, което се случи. Тази жена се бори за вас като тигрица, не спря, докато не се увери, че ще бъдете освободен. Тя знаеше, че убийството на Брислинг не е ваша работа и доброволно пожела да го докаже въпреки неприятните последици за себе си. — Хвърли формуляра върху бюрото си и се усмихна: — Това все ще означава нещо за вас, нали? Всъщност, какво ли се бъркам?
	Спусна крака от бюрото и каза:
	— Лека нощ, сенаторе, желая ви успех. Можете да използвате тази канцелария толкова дълго, колкото намерите за добре. Аз отивам да дам храна на индианците отвън, а после ще бъда на ваше разположение, в случай че пожелаете да се измъкнете незабелязан. Можете да ползвате телефона, външна линия се набира с деветката.
	Останали сами, Брандинг и Шизей дълго се гледаха. Той продължаваше да мълчи и Шизей бавно взе ръчната си чанта.
	— Почакай, не си отивай — прошепна Брандинг.
	— Веднъж вече каза тези думи и те ти донесоха доста неприятности — отвърна Шизей.
	— Какви неприятности?
	Тя не отговори. Брандинг изчака малко, после вдигна слушалката и започна да набира номерата на всичките си приятели от пресата, независимо дали си бяха у дома, или на работа. Оказа се, че доста от тях са на вън, пред входа на управлението и поддържат връзка с редакциите си чрез безжични телефони. Тези хора никога не почиваха, за тях новината беше най-важното нещо.
	Четирийсет и пет минути по-късно всичко приключи.
	— Край — въздъхна Брандинг и набра номера на личната си секретарка по печата. — Утре ще дам подробна пресконференция — информира я той. — Не, няма да бъде сутринта. Вече направих предварително изявление, ще трябва да се задоволят с него. Сега трябва да ги стиснем право за гърлото… Да, точно така. В най-гледаното време, от С-14… — Имаше предвид специалния си кабинет в сградата на Капитола. — Вкарай камерите вътре, ще го направим в много тесен кръг. Знаеш как… Снимковият материал ще стане страхотен. А и безценен. Ще бъдем новина номер едно, искам да се възползвам максимално от обстоятелствата. Ще бъде наистина зашеметяващо — както случаят с покушението срещу Рейгън… Ще стана герой, когато обществеността разбере в какво се е опитал да ме забърка Хау… И още нещо, Морийн — очите му пробягаха по формуляра на бюрото, — искам да присъства и детектив Албъмарл от вашингтонското полицейско управление, Филип Албъмарл… Не, не, горе при мен… Рамо до рамо. Да, точно така. Пресата ще ни глътне, ще ни разглежда като братя по душа… Добре, благодаря ти, Морийн, по-късно ще се видим.
	Остави слушалката, пое си дълбоко въздух и промърмори:
	— Каква дълга нощ, Господи!
	— Къде ти е адвокатът?
	— О, беше тук по време на разпита, после хукна да търси съдия, който да ме пусне под гаранция. Предполагам, че все още го търси. — При тази мисъл му стана смешно и лицето му изведнъж светна. Стана и тръгна към вратата. На прага се спря и погледна през рамото си: — Няма ли да дойдеш?
	Шизей не се помръдна.
	— Искам да ти разкажа какво стана — каза тя.
	— Не зная защо имам чувството, че пак се готвиш да ме излъжеш — изгледа я внимателно Брандинг.
	— Мразя това костюмче, с което се появих на приема — каза Шизей. — Изгорих го веднага, след като си тръгна.
	Брандинг не каза нищо и продължи да я гледа. Тя най-сетне отмести очи от лицето му, от устните й се изтръгна тих, едва доловим шепот.
	— Не зная… нищо не зная.
	Е, това все пак е нещо — рече Брандинг.


	Тази сутрин Кусунда Икуза нямаше време за любезности.
	— Нося парите — пристъпи той към Масуто Ишии и тикна дебел плик в ръцете му. От жеста му пролича колко дълбоко презира купчината банкноти, която в момента беше най-важното нещо на света за дребничкия мъж.
	Бяха съвсем сами в градината на императорския дворец и Ишии си позволи да отвори плика.
	— Благодаря ви, Икуза-сан — поклони се дълбоко той. — Много ви благодаря.
	— Престанете — сряза го Икуза. — Кажете какви новини носите? — Нервите му не бяха като вчера. Но вчера онзи тъп шпионин все още лежеше на дъното на реката Сумида. Какво, в името на Буда, го беше накарало да изплува на повърхността? Полицията едва ли ще намери нещо, което да свърже трупа с него, но Икуза вярваше дълбоко в поличбите, а тази не беше от добрите.
	— Вие бяхте прав — каза Ишии и пъхна плика във вътрешния си джоб. — Нанги-сан възнамерява да ви нанесе ответен удар. — Двамата отново закрачиха по извитите пътечки на парка. Утрото беше чудесно, ярките лъчи на слънцето изпаряваха последните капчици роса от листата на дърветата. — За тази цел търси помощта на всичките си познати в МИТИ.
	— Знаех си аз! — тържествуващо процеди Икуза. Малко бе учуден от факта, че след толкова години Нанги все още има тесни връзки с ръководството на МИТИ, но, от друга страна, тръпнеше от нетърпение да започне битката с могъщото министерство. Честно казано, тази битка се подготвяше и назряваше от години, Икуза ясно долавяше ревността, с която ръководителите на МИТИ следяха нарастващото влияние на „Нами“. Особено сега, след като новият император открито заяви, че ще взема всички важни политически решения след консултации с „Нами“. Това беше особено разтърсващо за МИТИ, което от години безпроблемно налагаше волята си върху целия икономически живот на страната.
	Може би е настъпил часът на разправата и окончателната победа на „Нами“. Защото няма държавен кораб, който да се управлява успешно от двама капитани едновременно.
	Е, добре, въздъхна доволно Икуза. След като Нанги иска битка, ще си я получи! Но в тази битка аз ще имам предимство, защото притежавам очи и уши в неговия лагер.
	— Каква операция планира Нанги? — попита на глас той.
	— Според мен финансова — отвърна дребничкият мъж, който с усилие изравняваше крачка с Икуза, неволно започнал да върви бързо. — Съдейки по имената на хората, с които постоянно заседава, а те всички са на най-ръководни постове в МИТИ, ударът му несъмнено ще бъде в областта на финансите. Ето ви списъка на тези хора, всички без изключение имат тесни връзки с големите банки и финансови институти. А Нанги по всяка вероятност е успял да ги убеди, че трябва да поемат временните затруднения на компанията.
	— И какво ще получат в замяна?
	— Тъкмо тук е гениалността на плана му — въздъхна Ишии. — Няма да ипотекира нищо, няма да търси заеми, няма да плаща лихви. Защото в замяна им предложи главата ви!


	Ключът, Какво отключва той? Нанги нямаше представа.
	— Веднага трябва да претърсим апартамента на Плъха — каза Томи, методичен полицай както винаги.
	— Ще бъде чиста загуба на време — отвърна Нанги, подхвърляйки ключето в ръката си. — Той никога не държи важните материали в дома си. Желязно правило, което не би нарушил за нищо на света.
	— Все пак трябва да видим дали ключето не отваря някоя вратичка там — настоя Томи.
	Три часа по-късно се увериха, че не отваря.
	— Пфу, каква кочина! — рече Томи и се огледа с тръпка на отвращение.
	Излязоха навън и тя добави:
	— Не открихме никакво доказателство, че Плъха държи сейф в някоя банка.
	— И наистина е така — отвърна Нанги. — Дори през ум не би му минало подобно нещо! Работата му изключва прояви на непредпазливост от всякакъв характер.
	— А _каква_ по-точно е била неговата работа?
	— Той беше ловец на информация — усмихна се Нанги. — Най-добрият на света!
	— Добре. Ключето не отваря нищо в жилището му, не е и от банков трезор. Логично, като имаме предвид естеството на работата му. Той е имал нужда от лесен достъп до събраната информация двайсет и четири часа в денонощието. — Томи поклати глава: — Но докъде ни води всичко това? Нима трябва да проверим гардеробите на всички гари и автобусни терминали?
	— Не — отвърна Нанги. — Върху ключето липсва номер, а това означава, че не е от обществен гардероб.
	— Но какво отваря то?
	Нанги се замисли. Нещо от думите на Томи остана да се върти в главата му. Какво беше то? После си спомни и миг по-късно планът му беше готов.
	— Елате — изправи гръб той. — Ще поиграем на пачинко.
	Денонощната игрална зала се намираше в Гинза — шумна, опушена и с широко разтворени врати по всяко време — точно според рекламния надпис на входа.
	Нанги купи няколко жетона от касата и тръгна между наредените в дълги редици игрални автомати. Внимателно броеше тези, покрай които минаваха. Седми ред, шеста машина. Само на нея играеше Плъха.
	Оказа се, че е заета от осемнайсетгодишен хлапак с боядисан в розово дълъг перчем, който стърчеше от върха на главата му, докато двете й страни бяха гладко обръснати. На краката му имаше остри ботуши с шпори, черните му джинси бяха отрупани с метални пластинки, късото кожено яке не достигаше дори до кръста му. Окачените за пагоните му вериги ритмично подрънкваха в такт е движението на ръцете, които майсторски натискаха бутоните за изстрелване на топчето. Хлапакът беше отличен играч и току-що бе спечелил голямата награда във вид на купчина блестящи жетони.
	— Тоя скоро няма да свърши — отбеляза Нанги.
	Томи измъкна полицейската си карта и я навря под носа на хлапака.
	— Ха! — стреснато я погледна той.
	— Изчезвай, преди да съм те прибрала! — заплашително изрече тя.
	— Тъй ли? — иронично се усмихна хлапакът. — И за какво?
	— Не ми харесва прическата ти, синко — пристъпи крачка напред тя и леко издърпа пистолета от кобура под мишницата си.
	Хлапакът опразни терена без повече приказки.
	— Добре, а сега? — обърна се назад Томи.
	— След малко ще разберем — отвърна Нанги и й подаде жетоните. — Хайде, почвайте!
	Томи пъхна един жетон в процепа и започна да играе, а Нанги застана край десния ъгъл на автомата и се наведе напред. Пред очите му се появи малката вратичка, от която Плъха се беше снабдявал с жетони. Сърцето му ускори ритъма си, когато видя ключалката в горния й край.
	— Какво правите? — любопитно го погледна Томи.
	— Последния път Плъха искаше да се видим точно тук — отвърна Нанги. — Вероятно като предохранителна мярка, тъй като сред този шум не действа дори и най-чувствителния микрофон. Освен това бе свикнал да обмисля предстоящите си действия именно в този вертеп. Играеше само на тази машина. Чудех се защо, докато не го видях да отваря ей тази вратичка тук и да вади жетони от нея.
	— Дребна измама, а? — попита Томи.
	— Или нещо далеч по-важно — поклати глава Нанги.
	_Той е имал нужда от лесен достъп до събраната информация двайсет и четири часа в денонощието_, беше казала Томи. А двайсет и четири часа в денонощието е отворен именно този вертеп.
	Извади ключето, което бяха намерили залепено за големия пръст на Плъха, отправи една безмълвна молитва към Всевишния и го пъхна в ключалката. То влезе с лекота до края. Нанги го завъртя надясно, но то дори не се помръдна. Сърцето му пропусна един такт. Опита наляво.
	Вратичката безшумно се отвори.
	Нанги пъхна ръката си в дупката и опипа вътрешността й. Пакетчето беше там, здраво залепено със скоч върху отвора за изхвърляне на жетоните. Дръпна го навън и нетърпеливо го разви. Вътре имаше микрокасета за портативен магнетофон.
	Успех!


	Никълъс фучеше със сто и петдесет километра в час по експресната магистрала на Лонг Айлънд. Джъстин се бе свила на седалката до него, одеялото на съседа все още покриваше раменете й. От време на време потръпваше, от устата й излитаха тихи стенания, после отново се унасяше в сън. Той протегна ръка и я постави на бедрото й.
	Беше четири и половина сутринта, небето бавно придобиваше цвета, който може да се види само върху вътрешната страна на морска раковина. Облаците, покрили южния край на хоризонта, започваха едва доловимо да порозовяват.
	Никълъс бе свалил подвижния покрив на корвета и вятърът рошеше косите му, прогонваше противната воня на изгоряло от ноздрите му.
	И двамата бяха облечени с взети назаем дрехи. Всичко, което притежаваха, беше погълнато от пожара.
	На всеки двайсетина секунди очите му се спираха върху миниатюрния антирадар, скрит зад сенника на предното стъкло. Вършеше това механично, въпреки че уредът беше снабден и със звуков сигнал, който щеше да го предупреди, ако някоя ранобудна патрулна кола се беше заредила на магистралата в очакване на нарушители като него. Вършеше го и за да не се унесе от монотонното сиво платно на магистралата, което летеше насреща му с огромна скорост.
	Разстоянието между Уест Бей Бридж и Ню Йорк измина само за час и четвърт. Джъстин се събуди, когато корветът се стрелна в тунела Куинс-Мидтаун.
	— Колко е часът? — протегна се тя.
	— Прекалено рано, за да си будна — включи светлините Никълъс. — Можеш да поспиш още малко.
	— Омръзнаха ми кошмарите — разтърка очи тя. — Омръзна ми да се сблъсквам с призраци… Сънувах Сайго, Ник — погледна го тя. — А после той изведнъж се превърна в теб…
	Никълъс неволно потръпна, в съзнанието му изплуваха думите на Канзацу: „Цял живот си бягал от Мрака“… А после и неговият отговор: „Това означава, че Сайго и аз сме били една й съща личност…“
	— Сенжин не е Сайго — каза на глас той. — Искам да ти кажа нещо, което трябва добре да запомниш — Сайго беше олицетворение на Злото. А Сенжин — зловещият „дорокусай“, отдавна е преминал отвъд Злото, както и отвъд Доброто. По отношение на него са неприложими моралните категории. Той живее, или поне си мисли, че живее, извън всякакви догми от подобен характер.
	— А какви са неговите догми?
	Излязоха от тунела и се насочиха към, центъра на Манхатън.
	— Не съм сигурен, че мога да ги дефинирам — промълви Никълъс. — Не зная и дали това има някакво значение. За мен най-важното сега е да разбера какво си е наумил Сенжин. Узная ли това, ще разбера и цялата му същност.
	Прекоси половината остров по широката лента на Второ Авеню, свърна в западна посока и навлезе в Сохо. Измина няколко пресечки по Грийн Стрийт, после отби вдясно и спря пред няколко дълги и ниски фабрични постройки. Допреди пет-шест години тук се произвеждаха сушени храни и други стоки на леката промишленост, но сега сградите бяха основно преустроени и превърнати в огромни, елегантни и свръхмодерно обзаведени апартаменти.
	Никълъс слезе от колата и поведе Джъстин към желязна врата, боядисана в морскозелен цвят. В средата й бяха монтирани три сложни секретни брави, останалата й част бе покрита с дебели месингови плочки, които изключваха разбиването й с взлом. На стената вдясно имаше домофонен панел, високо над него проблясваше обективът на видеокамера.
	Никълъс натисна копчето, срещу което стоеше загадъчният надпис „Кон Тауър“. Секунда по-късно вратата отскочи сантиметър назад, отворена дистанционно. Затръшна се зад гърба им в мига, в който пристъпиха през прага. Потънаха в непрогледен мрак. Изтече една минута, после втора, трета… Никълъс не помръдваше, Джъстин също. Тя съзнаваше, че няма смисъл да задава въпроси, усещаше спокойствието на Никълъс до себе си и това й беше напълно достатъчно.
	Осветлението се включи внезапно, без предупреждение. Джъстин заслепено примижа, през полуспуснатите си клепачи успя да види, че са обкръжени от собствените си отражения, многобройни като в паноптикум. Чувството, че халюцинира, я напусна едва когато в огледалата насреща им се отвори тясна врата и Никълъс я поведе към нея.
	Озоваха се в просторно и топло помещение, таванът му беше висок като на катедрала. Стените бяха странно извити и вдлъбнати, очертаваха тайнствени ниши и пещери, Джъстин изпита чувството, че наблюдава хилядократно увеличените гънки и издатини на човешко тяло. Част от тях бяха покрити с огромни произведения на модерното изкуство, ярки и слънчеви пейзажи в постимпресионистичен стил.
	Мебелировката беше удобна и едновременно с това модерна, властваше предимно кожата. Навсякъде се виждаха оригинални антики и сполучливи имитации на антики. Японски кутии за писане от лакирано дърво бяха разпръснати из помещението с артистична небрежност, в плитката ниша на една от стените беше изправена статуя на актьор кабуки в естествен ръст, дегизиран като жена с перука и съответната носия. В средата на помещението се издигаше древен будистки постамент, върху който беше поставена дървена статуя на Буда, покрита с лак и златиста боя. Странно, но въпреки привидната претрупаност, помещението излъчваше някаква прецизно балансирана хармония.
	Насред него стоеше японец със заплашителен вид, от него се излъчваше напрежение. Джъстин разбра, че той изобщо не си прави труд да го прикрива.
	— Бързо пристигна, Тик-так — каза японецът. — Прекалено бързо.
	Едва тогава Джъстин го позна.
	— Кони? — учудено промълви тя. — Кони Танака?
	— Хай! — поклони се Кони и малко вдървено прегърна втурналата се към него Джъстин.
	— Би трябвало да видиш лицето си в този момент, Танака-сан! — разсмя се Никълъс.
	Кони само направи гримаса и изпъшка.
	— Това място е ново — възкликна Джъстин. — Наистина е великолепно!
	— Още нищо не си видяла — рече Никълъс.
	— Тик-так? — сбърчи вежди Кони, после хвърли бегъл поглед по посока на Джъстин и се наведе да я целуне: — Не си мисли, че не се радвам да те видя, скъпа! — Обърна се към Никълъс и продължи: — Прочетох това, което ми даде, Тик-так. Обикновено схващам бързо, но сега признавам, че все още не мога да се ориентирам. Защо си тук, след като се разбрахме да те чакам след два дни?
	— Програмата неочаквано се сгъсти — отвърна Никълъс и се тръшна на кожения диван, великолепно копие на стила „Луи XIV“. — Снощи „дорокусаят“ изгори къщата ни.
	Кони процеди някаква неразбираема за Джъстин японска ругатня, после добави:
	— Ще ида да приготвя чай.
	Джъстин рязко се извърна към Никълъс, очите й бяха потъмнели от страх, ръцете й започнаха да треперят.
	— Защо не ми каза? — попита тя.
	— Нямаше смисъл — уморено отвърна Никълъс. — Какво би могла да направиш, освен да се вцепениш от страх? Имаше нужда от малкото време, през което успя да поспиш.
	— Но как е разбрал къде заминавам, Ник? — Сякаш го умоляваше да й каже, че всичко е лъжа, или поне кошмар, от който скоро ще се събуди.
	— Страхувам се, че сама си му казала — отвърна Никълъс. Все още не й споменаваше нищо за начина, по който Сенжин я бе принудил да му покаже скривалището на изумрудите. Унижението щеше да бъде прекомерно силно за нея, особено в сегашното й състояние.
	— Господи, Ник! Какво още съм му казала? Нищичко не мога да си спомня!
	— Как бих могъл да зная? — меко отвърна той.
	Раменете на Джъстин увиснаха, изведнъж почувства смазващо изтощение. Колко разрушителни сили носи със себе си ужасът, някак отстрани си каза тя. После се появи Кони с поднос в ръце и тя почувства как душевното й равновесие бавно започва да се възстановява.
	„Всяка криза си има своя собствена чаена церемония, помисли си Джъстин. Много цивилизована и много практична. За времето, през което човек е зает с многобройните, макар и незначителни действия по поднасянето на чая, духът му успява да се освободи от напрежението, да се подчини на логиката и да започне да разсъждава трезво и разумно — по начин, който ще го изведе до победен изход.“
	Чаят бе запарен, формалностите поеха по обичайния си път. Чак когато чашите им бяха празни, Никълъс заразказва на Кони за събитията от изтеклата нощ и своите изводи от тях. Тези изводи Джъстин също чуваше за пръв път и отново започна да трепери. В устата й се появи горчив вкус, сякаш бе погълнала цяла чаша хининово вино.
	— Какво искаш да свърша, Тик-так? — попита накрая Кони.
	— Вече го вършиш — отвърна Никълъс, гледайки го право в очите. — Но освен това ми трябват пари в брой, кредитни карти, шофьорска книжка. — Всичко това може да бъде осигурено от службата. Имам да свърша още много работа, при това сам. Ще поемеш ли грижата за Джъстин, докато ме няма?
	— Ник! — извика Джъстин, още преди Кони да отвори уста. — Искам да бъда с теб! Не желая да седя тук и да не върша нищо, докато ти…
	Никълъс се премести до нея и взе ръката й.
	— Не е вярно, че няма да вършиш нищо — промълви той. Каза го с онзи тон, в който тя винаги се вслушваше и неволно му се подчиняваше. — Тук всички имаме точно определени роли. И трябва строго да се придържаме към тях.
	Джъстин вдигна очи към лицето му, главата й бавно кимна.
	— Може би тоя тип е изгубил следите ти — намеси се Кони. — На негово място аз не бих се заловил да те търся из града. А след като си в неизвестност, можеш да си останеш…
	— Ще ме открие, Кони — прекъсна го Никълъс. — Каквото и да предприема, той скоро ще бъде тук. Трябва му малко време и нищо повече…
	— Но ние можем да…
	— Не мисли как да избегнем неизбежното — отново го прекъсна Никълъс. — Това е само излишна загуба на енергия, а скоро ще имаме нужда от всичките си сили — както духовни, така и физически. — Приведе се напред, за да не вижда уплашеното лице на Джъстин, и продължи: — Целта е да играем играта. Но _нашата_ игра. Тя не е криеница, тя е по-скоро блъф с карти, в основата й лежи илюзията. Показваме на мръсника седмица спатия, той надава тържествуващ вик и иска да я прибере. Но точно в този миг пред лицето му се появява асо пика!
	— Картата на смъртта! — кимна Кони. — Планът не е лош.
	— Дано — погледна го в лицето Никълъс. — Защото друг нямам!
	Кони събра празните чаши и се скри зад една антична японска завеса, на която бяха изрисувани херувими, летящи над златнозелени морски вълни.
	Никълъс се обърна към Джъстин и се взря в очите й.
	— Питам се дали си даваш сметка колко си ми скъпа — тихо промълви той.
	— О, Ник — проплака Джъстин и отпусна глава на гърдите му. — Изплашена съм до смърт. Имам чувството, че този Сенжин ще те отнеме от мен, а аз току-що съм те получила отново… Аз…
	Никълъс нежно запуши устата и с длан.
	— Спокойно — прошепна той. — Овладей се, имай ми вяра.


	От говорителя на миниатюрното магнетофонче се разнесе пукот и после дрезгавият глас на Плъха:
	— Паметен запис, за лично ползване… — Последва номер и дата, всички следващи записи върху лентата също бяха документирани. — Относно вирусната атака срещу „Сато“. Дадох дискетата на Мики за анализ. След четирийсет и осем часа ще имам резултат… Паметен запис: Свързах се с Мики. До момента нищо не е открила. Казва, че конструкцията на вируса е нещо съвършено ново за нея. Лоша новина. А добрата е, че тя е страхотно заинтригувана, зарязва всички текущи задачи и се заема да разкрие загадката. Всеки ден трябва да се свързвам с нея… Паметен запис: Обадих се на Мики. Все още нищо… Паметен запис: Обадих се на Мики — нищо… Паметен запис: Мики твърди, че този вирус е мутант. От това, което е успяла да открие до този момент, става ясно, че той по-скоро се _храни_ от защитните системи на съответната програма, адаптира се към тях и така прониква до засекретените сведения… Паметен запис: Според Мики вирусът не е проектиран така, че да унищожава програмите, в които прониква. Той по-скоро има предназначението да служи като връзка между секретните сведения и своя собственик. Всичко това става все по-безумно. Мики е на същото мнение. Работи върху него по осемнайсет часа в денонощието… Паметен запис: Според мен Мики скоро ще проникне в загадката на вируса. От данните, които й предадох чрез дискетата на Нанги, тя е сигурна, че нападението срещу компютърната банка на „Сато“ е било пробно. Убедена е, че вирусът все още не е завършен окончателно. Казва, че познава единствения човек на този свят, който е в състояние да изработи подобен супервирус със способността да се адаптира към различни предохранителни системи. Според нея той е истински гений и работи… Къде? — В научноизследователския отдел на „Накано“! Съвпадение? Трябва по най-бърз начин да се свържа с Нанги…
	Лентата свърши, но в стаята остана да виси някаква невидима, но съвсем осезаема енергия.
	Датата на първия запис отговаряше на деня, в който Нанги и Плъха се срещнаха в електронната джунгла на Акихабара. А датата на последния беше един ден, преди Плъха да изчезне завинаги.
	Нанги седеше и гледаше тънката черна кутия на миниатюрния магнетофон. Двамата с Томи бяха в малката й канцелария в Градското полицейско управление на Токио. Томи крачеше напред-назад толкова развълнувано, че въпреки важните разкрития на записа, Нанги вдигна глава и я погледна:
	— Какво става с вас?
	— Нищо, — тъжно се усмихна Томи, после погледна в очите възрастния мъж и с очевидно усилие добави: — Освен това, че ако тази Мики е права, аз познавам отблизо създателя на този супервирус.
	Нанги почти подскочи, а тя спря разходката си, сложи ръце на кръста си и добави:
	— Не ме гледайте така. Зная дори името на вируса — казва се РИНРИС… Съкращение от… какво беше… „Ръчно изработен неразличим…“ Да, да… Точно така: „Ръчно изработен неразличим разбивач на интегрални схеми“. По думите на моя приятел, този вирус има способността да се адаптира и да използва защитните системи на компютърните програми за проникване в същността им… Сетих се именно, когато чух думата „адаптиране“.
	— И вашият приятел е създател на този РИНРИС, така ли? — попита Нанги.
	Тя се намръщи от леденото спокойствие в гласа му и кратко кимна с глава.
	— Името му е Сейжи Кикоко, но всички го наричат Негодника. Работи в научноизследователския институт на „Накано“, познавам го от години. Той ми е близък приятел, просто не мога да допусна, че знае за какво точно ще бъде използвано откритието му.
	— Трябва да знае — вдигна глава Нанги. — Този вирус е създаден по революционно нова технология и единствен той би могъл да оцени резултатите от използването му.
	Томи унило кимна, отпусна се в близкия стол и прокара ръка през косата си.
	— Трябва да говоря с него! — съкрушено промълви тя. — Трябва да открия…
	— Още не! — рязко я прекъсна Нанги.
	— Какво имате предвид? — вдигна глава Томи.
	— Имам предвид факта, че в момента се намираме в странно положение — отвърна Нанги. — Очевидно се оказваме в центъра на далеч по-голяма конспирация… Едва сега започвам да разбирам какво изпитва човек, изправил се пред разярен бик. Никълъс беше прав. Точно за подобно нещо спомена, докато го откарвах към летището. Двамата с него сме били избрани за обект на нападение преди много месеци. Подобен вид операция се нуждае от грижливо предварително планиране.
	— За каква операция говорите?
	Нанги отпусна брадичката си върху ръцете, които обвиваха драконовата глава на бастуна му.
	— Все още не съм в състояние да й дам цялостна оценка — бавно рече той. — Нито пък да разкрия целите, които иска да постигне. Твърде много наподобява този странен вирус, за който стана въпрос току-що. И аз, подобно на магьосничката по компютърните програми Мики, виждам строежа, но все още не мога да открия смисъла й…
	Хвърли поглед на ръчния си часовник и се изправи.
	— Време е — рече той и прибра магнетофончето в джоба си. — Да идем да откъснем първите плодове от нашата собствена операция.


	Масуто Ишии — вицепрезидентът по оперативните въпроси на „Сато Интернешънъл“, вече ги очакваше в дома на Нанги. Уми го беше нагостила с чай и сладкиши, поднесени в стаята с деветте татами — една от официалните гостни на къщата.
	Една от стените беше изцяло остъклена, от нея се излизаше направо във вътрешната градина. Ишии отпиваше от чая си и замислено наблюдаваше цъфналите в градинката азалии и пеонии. При влизането на Нанги той скочи на крака и го поздрави с дълбок поклон. Нанги го запозна с Томи Язава.
	Появи се Уми, поднесе чай на новодошлите и се настани до Нанги.
	— Какви новини носите? — попита Нанги.
	Ишии се усмихна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади видеокасета.
	— Всичко е тук, Нанги-сан — рече той и поднесе касетата с още един дълбок поклон. — Точно според вашите предположения.
	Нанги въздъхна, взе касетата и я лъхна в процепа на видеокасетофона, поставен върху тънък телевизор с петдесетсантиметров екран в дъното на стаята. Апаратът автоматично се включи, а Нанги взе в ръка дистанционното управление и отново се отпусна до Уми.
	— Гледайте внимателно — предупреди присъстващите той.
	Разноцветните ивици върху екрана изчезнаха и на тяхно място се появиха образи. Томи веднага разбра, че записът е направен от професионалист, при това изключително добър.
	Образите се раздвижиха и пред очите им се появи познатият на всички парк около Императорския дворец. В обектива се появи Ишии, последван след секунда и от Кусунда Икуза. Подобно на всички документални записи, и този беше снабден с датата, часа, минутата и дори секундата, в която е правен. Това беше необходима предпазна мярка срещу монтаж и фалшификации.
	С рязко движение Икуза тикна обемист плик в ръцете на Ишии, който покорно го пое. После ловко се извъртя в посока на скритата камера и го отвори. Операторът светкавично прибягна до стократното увеличение на телеобектива и Томи ясно видя пачките с новички йени.
	После двамата мъже закрачиха през градината, разменяйки си кратки фрази. Записът обаче беше без звук и присъстващите мълчаливо наблюдаваха движението на устните им. После двамата се разделиха, камерата проследи Ишии, който се качи в колата си и потегли. Камерата, очевидно натоварена в друг автомобил… продължаваше да го следи по улиците на Токио. Той не спря никъде, преди да паркира на една тиха уличка. Камерата продължаваше да следи колата.
	Ишии хвърли поглед на часовника си, а секунда по-късно към него се приближи някакъв мъж, влезе в кадър, докато отваряше вратата и се настаняваше на задната седалка. Лицето му се извърна към камерата и ясно изпълни екрана. Принадлежеше на Кач Хагава — известен дилър и посредник на хазартни залагания, тясно свързан с мафията Якудза.
	Той каза няколко думи, а Ишии мълчаливо извади плика и му го подаде. Пликът несъмнено беше онзи, който донесе Икуза. Хагава го пое и два пъти преброи парите. После кимна, прибра пачките в плика и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Слезе от колата и Ишии потегли. След което записът свърши.
	— Господи, Боже мой! — въздъхна смаяна Томи.
	Нанги стори дълбок поклон на своя заместник по оперативните въпроси.
	— Добра работа сте свършили, Ишии-сан — с уважение промълви той.
	Дребничкият мъж отвърна с още по-дълбок поклон.
	— Благодаря ви, Нанги-сан. Мисля, че жизнеността на „Сато Интернешънъл“ трябва да бъде запазена на всяка цена, атаката срещу компанията е атака срещу всеки от нейните верни служители. Прекланям се пред доверието, което ми оказахте, едновременно с това си давам сметка, че моите усилия са нищо в сравнение с тежката битка, която ви предстои.
	— Всеки от нас е неделима част от цялото — отвърна Нанги, очевидно поласкан от думите на своя вицепрезидент. — Затова е важен приносът на всеки, особено ако е направен от сърце. Това е начинът на работа в „Сато Интернешънъл“.
	— Но как успяхте да организирате всичко това, Нанги-сан? — смаяно попита Томи.
	— Идеята беше на Никълъс — усмихна й се Нанги. — Познавате ли философията на айкидо? Това е изкуството на концентричните кръгове. Основен похват при него е използването на инерцията на самия нападател, която се привлича по посока на защитника, а не обратно нещо, което е далеч по-трудно.
	— Тук прибягнахме именно до тази философия. Вместо да се стремим да отвърнем на удара на Икуза — което означава, да се отдръпнем на разстояние и на свой ред да го нападнем — ние го придърпахме още по-близо до себе си, погалихме неутолимата му страст към неограничена власт, представяйки му се като разбити и окончателно победени. Така му подарихме една наистина стресова ситуация.
	С няколко думи описа първия контакт между Ишии и Икуза, после продължи:
	— Биографията на Ишии придаде на легендата не само необходимата доза логика, но и я превърна в нещо, което Икуза не можеше да не иска да притежава. Веднага разбра какви неограничени възможности се разкриват пред него, ако може да използва Ишии срещу нас. Правилно предположихме, че първата му задача ще бъде да научи нещо за стратегията ни в предстоящата битка. — По лицето на Нанги отново се появи усмивка: — И Ишии не го разочарова. В резултат, притежаваме неоспоримо доказателство, че Кусунда Икуза — всемогъщият ръководител на „Нами“, предава голяма сума пари в брой на известния престъпник Кач Хагава с помощта на посредник.
	— Но това не е истина и Икуза несъмнено ще побърза да посочи несъответствието — рече Томи.
	— Няма да е достатъчно бърз — поклати глава Нанги. — Видите ли, на високия морален пиедестал, на който стои Икуза, грешки не могат да се допускат. Освен това, как би могъл да обясни смислено този видеозапис? До каквато и лъжа да прибегне, всички ще бъдат убедени, че иска да прикрие незаконните си контакти.
	— В случаи като този истината е без особено значение. Важно е настроението, с което го възприемат хората. Пред очите ни се извършва явно закононарушение — това, че то на практика е обикновена илюзия, изобщо не намалява неговото въздействие. Повярвайте ми, скандалът ще бъде огромен и съвсем реален, особено от гледна точка на Кусунда Икуза.


	Шизей отведе Брандинг в своя дом, тъй като той не искаше да отговаря на репортерите, които несъмнено го очакваха пред неговия.
	— Искам сега да си до мен — някак тържествено й каза той. — След всичко, което стана, не бих желал още изненади.
	— Кук — погледна го тя, — знаеш ли, че в Япония съществува школа, която преподава изкуството да лъжеш с очи?
	Той започна да се съблича.
	— Искам да взема един душ, имам чувството, че току-що съм се върнал от Хонконг след продължителен и тежък полет. Ела в банята е мен.
	— Не се притеснявай, Кук. Няма да ти избягам.
	Брандинг събра на куп бельото си и вдигна глава:
	— Къде да сложа тези неща? — Вече беше съвсем гол.
	— Дай ми ги — протегна ръце Шизей. — Ще ги изпратя за пране.
	Брандинг ги хвърли на леглото.
	— Нямаш желание да ме изслушаш, нали? — В гласа й нямаше нито болка, нито самосъжаление и това направи впечатление на Брандинг.
	— Почна да ми разказваш за някаква японска школа — подхвърли той и се насочи към банята.
	— Да дойда ли с теб? — попита Шизей и започна да се съблича, без да чака отговор.
	„Кой учи жените как да си свалят дрехите, запита се Брандинг. Това едва ли са майките им.“
	— Може би се страхуваш от мен — подхвърли Шизей.
	Брандинг пусна водата и скоро банята се изпълни с пара. Стана прекадено горещо и той остави вратата отворена. Шизей влезе след него и затвори.
	— Та какво беше започнала да ми разказваш? — попита Брандинг. Горещата вода съживяваше тялото му, отмиваше от него мръсотията и потта на страха. Господи, той наистина замръзна от страх, когато видя трупа на Брислинг в багажника си. Но още повече се изплаши, когато го арестува полицията. „Не бих могъл да бъда престъпник, призна пред себе си той. Просто ми липсва достатъчно кураж.“
	— Школата беше в провинцията — започна Шизей, взе в ръце калъп сапун и се зае да сапунисва гърба му. Сградите й бяха построени като швейцарски хижи. Не зная защо, но атмосферата бе някак нереална, почти като в приказките. Името й беше Кинсей но Кумо — „Златният облак“. По подобие на всички японски заведения от тоя сорт там също имаха девиз. Беше „Кийоку Уцукушики Канцан“, което в превод означава „Чистота, красота, съвършенство“.
	В „Златният облак“ курсистите бяха само жени, за разлика от преподавателите, които пък бяха без изключение мъже. Обучаваха ни на нещо, което бих нарекла актьорско майсторство, макар да беше доста по-различно. Помниш ли „ката“ — правилата? Всичко, което се вършеше в „Златния облак“, беше подчинено на „ката“. Не само обучението, но и храненето, сънят, къпането… Всичко.
	Играехме ролите на мъже и за това имаше основателни причини. Караха ни, например, да учим наизуст биографията на великия актьор Йошизава Аяме, чиято концепция за актьорското майсторство беше напълно идеалистична. Според него актрисите не са в състояние да изразят на сцената най-съкровените женски идеали, просто защото автоматически прибягват до помощта на своя чар — устни, бедра, гърди. И това разрушавало идеалния образ. Той бил подвластен единствено на актьор мъж.
	— Пълна лудост — изрази мнението си Брандинг.
	— Така ли мислиш? — попита Шизей, ръцете й описваха концентрични кръгове по гърба му и се спускаха все по-ниско. — Нима не съзнаваш, че идеалното превъплъщение е възможно, само когато е изкуствено до последния детайл? Идеалът е една илюзия, която се създава от умението на актьора.
	Брандинг се извърна с лице към нея.
	— Означава ли това и обратното? — попита той. — Че само жена може да пресъздаде идеалния мъжки образ?
	— Да.
	— Но ти играеш женска роля.
	— Аз отдавна съм дипломирана актриса, а не курсистка — отвърна Шизей. — Освен това повечето от момичетата в „Златния облак“ бяха там, тъй като мъжките роли им позволяваха да се освободят от собствената си женственост, да се превърнат до известна степен в безполови същества. Те си даваха ясна сметка за подчинената роля, която ги очакваше в японското общество. „Златният облак“ им даваше възможност да избегнат тази съдба, поне за известно време…
	— А ти защо си била там?
	— Бях решила да стана звезда — отвърна Шизей. — Гледах сватбите на най-известните японски телевизионни звезди, отделяха им толкова екранно време, колкото не отделяха дори на министър-председателя. Третираха ги като членове на кралското семейство, публиката ги обожаваше. Гледах и си мислех, че трябва да се чувстват на седмото небе. Те имаха всичко, за което мечтаех.
	Дългите клепки на Шизей натежаха от влага.
	— На практика отидох в „Златния облак“ с единствената цел да се науча как да контролирам другите — добави тя. — Вече си давах сметка, че друг живот не би ме задоволил.
	Брандинг наблюдаваше стегнатото й тяло под водната струя, бисерните капчици, които се задържаха по — вдлъбнатинките на кожата й.
	— Значи там си се научила да лъжеш с очи, а? — попита той. — А не те ли научиха и как да заблуждаваш собственото си сърце?
	— Кук… — вдигна лице към него тя.
	— Само не продължавай с лъжите — леко я докосна той.
	— Но защо истината е толкова важна за теб?
	— Защото съм обрекъл живота си на нея.
	— Но животът е низ от лъжи!
	— Не можеш да мислиш по този начин, Шизей!
	— Мога, Кук, наистина мога! А и ти ще можеш, — ако знаеш това, което зная аз!
	Брандинг изведнъж я сграбчи за раменете и я притегли към себе си. Устните им почти се докоснаха. Той погледна дълбоко в очите й — в очите, които бяха обучавани да лъжат, после тихо полита:
	— Коя си ти, Шизей? Самоуверена идеалистка, която майсторски лавира във вашингтонското общество и играе играта като професионалист? Искрено загрижена за чистотата на природата жена с кристалночисто сърце? Или изтерзана жива картина на луд художник? Или пък може би малкото момиченце, изпратено в „Златния облак“ да се научи да използва своята женственост за постигането на някакъв налудничав идеал? Самата ти знаеш ли коя от всички тези личности си, Шизей? — Брандинг поклати глава: — Според мен, не знаеш. Според мен не си нито една от тях, нито пък съчетание на изброените личности.
	— Аз мисля, че не знаеш коя си. Защото някъде по пътя си изгубила усещането за собствената си самоличност. Не се съмнявам, че подготовката ти за измами от всякакъв характер, е била безупречна. Но бедата е там, че в крайна сметка си измамила и самата себе си!
	Шизей тихо простена, измъкна се от желязната хватка и се свлече в краката му. Главата й клюмна, силната водна струя разпиля косата й, превръщайки я в черна завеса около скулите.
	— Моля те, Шизей, не прави това! — Брандинг коленичи до нея и й помогна да се изправи.
	— Кук! — прошепна тя. — За мен животът е лъжа, просто защото не мога да погледна истината в очите!
	— Само за момента! — настоятелно отвърна Брандинг. — Но все някога трябва да направиш първата стъпка и да приемеш истината за себе си такава, каквато е!
	— Не мога!
	— Разкажи ми истината за себе си! — разтърси я Брандинг. — Ще видиш как я приемам аз и това ще бъде първата стъпка!
	— Не! — вкопчи се в него Шизей. — Не ме карай да правя това! Моля те, Кук!
	— Не мога да те накарам насила, скъпа — притисна я до себе си Брандинг. — За разлика от теб…
	Шизей затвори очи, сърцето й лудо блъскаше.
	— Уморена съм, Кук — прошепна тя. Брандинг спря водата.
	Тя избърса първо него, а след това и себе си.
	— Мисля, че в гардероба ми има някакви твои дрехи…
	Брандинг прекоси спалнята и отвори вратичката на гардероба. Вътре откри чифт чисто бельо и един от халатите си. На една от закачалките висяха риза и панталон, спретнато огладени и подредени.
	Той навлече халата и завърза шнура му. Очите му случайно попаднаха на ръба на вратичката. Там, на височината на човешки ръст, тъмнееше дълбока драскотина. Беше добре почистена, но личеше, че е прясна от цвета на дървото. Очите му се заковаха върху оголената дъска, концентричните й кръгове го гледаха с нямо обвинение. В съзнанието му отново изплува трупът на Брислинг, свит на две и натъпкан в багажника на колата му, с широко зейнала смъртоносна рана в тила. Според инспектор Албъмарл, тя имала V-образна форма, а в стените й били открити микроскопични късчета дърво. _„Имате ли представа от какво може да се получи подобна рана, сенаторе? Може би от къса палка? Какво е вашето предположение?“_ Тогава Брандинг нямаше никакви предположения, но сега май не беше така.
	Лицето му все още беше замислено, когато Шизей се появи от банята. Вдигнала ръце, тя навиваше косата си на тежък кок. Видя изражението на лицето му и замръзна на място.
	— Знаеш ли кой е убиецът на Дейвид Брислинг, Шизей? — тихо и отчетливо попита той.
	— Дъглас Хау.
	— Това е версията на полицията.
	Макар и ярко осветено от светлината на лампата, лицето на Шизей не издаваше нищо.
	— Какъв смисъл има да ми задаваш подобни въпроси? — попита тя. — Нали винаги те лъжа?
	— Сега те моля да не правиш това — все така настоятелно отвърна той. — Ако в твоето тайнствено и изстрадало сърце има нещо истинско по отношение на мен, ти трябва да ми кажеш истината!
	— Обичам те, Кук. Той тръсна глава.
	— В момента не съм сигурен какво точно означава това.
	Шизей стоеше напълно неподвижна, но въпреки разстоянието между тях, Брандинг ясно долови промяната. Въздухът помежду им се сгъсти и затрептя, стомахът му се сви. Какво му беше казала веднъж? _Мислех, че ще те е страх от мен…_ Ако тя бе убила Дейвид Брислинг, той имаше всички основания да изпитва този страх. Какво би й попречило да стори същото и с него? Но той нямаше твърдо доказателство и никога нямаше да го има. Ще притежава единствено онази драскотина на гардероба и прекалено възбуденото си въображение, което след известно време положително ще постави под контрол, макар и с цената на върховно усилие.
	След дълги минути напрегнато мълчание, Шизей тихо попита:
	— Какво ще направиш, ако ти кажа истината?
	— Не е важно каква ще бъде моята реакция — поклати глава Брандинг. — Ти трябва да ми я кажеш, защото искаш да го сториш, защото искаш да започнеш нов живот.
	Очите на Шизей блестяха като скъпоценни камъни, по които пробягва самотен слънчев лъч. Пое дълбоко дъх, опитвайки се да постигне „прана“ — душевното равновесие. Въздухът в стаята отново затрептя, концентричните кръгове на напрежението блъснаха Брандинг в гърдите.
	— Да — прошепна тя. — Зная това.
	Брандинг неволно затаи дъх, после направи усилие, бавно се обърна към леглото и отметна чаршафите.
	— Само това ли ще искаш да знаеш? — пристъпи към него Шизей. — Не искаш ли да знаеш повече?
	— Вече зная повече — изправи се Брандинг и я погледна в очите. Отново усети странното напрежение, което стягаше гърдите му и го караше да се изпотява.
	— Ще ти кажа само едно, Шизей — бавно продължи той. — Аз те обичам. Но все още не съм сигурен кого точно обичам. Не е ли това една от съвършените илюзии, с които постоянно ме заливаш? Или обичам самата теб с всичките ти недостатъци и незнайни пороци, които грижливо криеш дълбоко в душата си? — Очите му се отместиха встрани. — Имам нужда от помощта ти, за да разбера това. Опознах достатъчно илюзията, сега вече искам да опозная самата Шизей. Кажи, искаш ли да ми помогнеш?
	Шизей плачеше.
	— Не мога да повярвам, че още си тук — прошепна тя. — Защо остана? Не разбирам! Колкото по-чудовищни неща научаваш за мен, толкова по-близък ми ставаш! Възможно ли е това? О, Господи!
	Брандинг искаше да пристъпи към нея и да я вземе в обятията си, но инстинктивно почувства, че не трябва дори да помръдва. Спомни си една отдавнашна лятна отпуска, прекарана в Далечния Запад. Разговаряше с един каубой, току-що приключил с трудна обездка. „Жребецът е най-опасен, малко преди да се предаде, каза му той. Малко преди да се примири с мундщука и юздата, с непознатата тежест на човека върху гърба си. _Това е моментът, в който можеш да пострадаш. Защото си мислиш, че най-трудното е останало назад, че вече си свършил работата си и можеш да се отпуснеш. Ще ти кажа нещо, приятел — точно в този момент е дяволски лесно да си счупиш врата!“_
	Брандинг инстинктивно почувства, че точно такъв момент е настъпил в отношенията му с Шизей. Затова не се отпусна и остана напрегнато безмълвен, въпреки че сълзите по бузите й караха сърцето му да се свива от мъка.
	— Истината е… — Шизей преглътна, овладя се и започна отново: — Истината е, че аз обичам театъра.
	Винаги съм го обичала. Но още повече обичам да играя централната роля, да чувствам любовта на публиката, на всичките тези хора, събрали се да гледат мен, и само мен!
	После стисна устни и замълча. Брандинг вече беше готов да се примири с това трудно признание, когато тя внезапно добави:
	— Брат ми казва, че тази любов ще ме довърши!
	— Не знаех, че имаш брат — изненадано я погледна той.
	— При това близнак — отвърна му с бледа усмивка тя. — Много неща за мен не са ти известни, Кук. Много неща, които бих искала никога да не узнаеш…
	— Защо? Нима мислиш, че като ги узная, ще те напусна?
	Въздухът излетя от устата й с тихо свистене.
	— Никой не те е обичал като мен, Кук — прошепна тя. — И никой не би могъл да го стори! Каквото и да се случи, моята любов към теб ще остане винаги същата, заклевам се в това!
	— Зная.
	— Много бих искала наистина да го знаеш!
	— Защо се съмняваш? Аз никога не съм те лъгал — ръката му неволно се протегна напред: — Ето, нима не чувстваш колко здраво си оплетена в собствените си заблуди?
	Тялото й тежко се отпусна на таблото на леглото, сякаш изведнъж вече не можеше да се държи на крака.
	— Господи, какво искаш от мен? Не разбираш ли, че истината ще ме унищожи?
	— Няма да те унищожи, Шизей! — твърдо отвърна Брандинг. — Това също е една от заблудите, от които се плашиш. Искам от теб само едно — най-сетне да се изкатериш от дупката, в която живееш, Бог знае откога… Предлагам ти живот. Живот и нищо повече!
	Шизей потръпна.
	— За теб бях изкусителна сирена, бях и Юда! — с мъка промълви тя. — А сега ти ми предлагаш да зарежа ролите, които съм изграждала с такава любов, да започна да съществувам само като това, което съм! Не съм сигурна, че мога да направя това, Кук!
	— Разбира се, че няма да си сигурна — отвърна Брандинг. — Защото не познаваш себе си. Всеки човек би предпочел познатото пред неизвестното, ако някой му предложи подобен избор, естествено…
	— Но аз не съм човек! — простена Шизей и сърцето й окаменя от ужас. Най-сетне от душата й се изтръгна признанието, което се бе заклела да не прави никога, пред никой жив човек. — Ние с брат ми сме дамгосани, не принадлежим на човешкия род! Ние сме танжини, обладаваме една особена духовна дарба. Виждаме и знаем неща, които никой смъртен не познава, в състояние сме да вършим това, което за обикновените хора се нарича чудо.
	Зашеметен, Брандинг повлече внезапно натежалите си крака към ъгъла на леглото, върху който се беше свила Шизей.
	— Нещо като екстрасенс? — попита той.
	— В най-общи линии — горчиво се усмихна тя. — Но не си мисли, че имаме нещо общо с гадателките по разни вертепи, които предсказват бъдещето по някоя от твоите вещи… Не, нашата дарба е далеч по-могъща.
	Брандинг се отпусна до нея, тялото му физически усещаше болката, в която се гърчеше душата й.
	— Това ли е ужасната тайна? — окуражително се усмихна той. — Заради нея ли трябва да те намразя?
	— Не — едва чуто отвърна Шизей, въздъхна и се обърна с гръб към него. — Помогни ми, Господи! — После потръпна от усилие на волята и продължи: — Тайната е моят брат близнак. По-скоро, връзката, която съществува между нас. Именно той, а не лудият художник Засо, който е плод на моето въображение, ме държа в плен, именно той изрисува върху гърба ми ужасния паяк, който олицетворяваше кошмарите на младостта му!
	— С брат ми съм имала състояния на интимност, които няма как да си представиш. Той ме обича с убийствена любов, той унищожава всеки, който дръзне да ме обича.
	— Той е мой тъмничар, той е мой призрачен любовник, той е моята втора същност — тъмна, прокълната, обречена на смъртта…
	Брандинг сведе поглед към проснатото върху леглото голо тяло на Шизей, видя как огромният паяк диша и живее заедно с нея, за пръв път осъзна изцяло агонията на душата й, естеството на мрачния затвор без стени, в който се намираше тази нещастна жена.
	— Шизей… — понечи да я докосне той.
	— Чакай! — спря го тя. — Това не е всичко. Вчера той ми се обади. Пристигнал е тук, в Америка. Намира се в Ню Йорк. Нещо е станало и той ме вика!
	— Няма да отидеш!
	— Трябва, Кук! — извъртя се по гръб тя. — Ако поне мъничко ме познаваш, ще разбереш, че трябва! „Ката“ — железните правила! „Гири“ — свещеният дълг! Това са единствените закони, на които се подчинява животът ми! Без тях съм загубена!
	Тя се изправи в леглото, в погледа й се появи нещо умоляващо. Не беше молба за съчувствие — не, това не съответстваше на характера й. Беше по-скоро молба за разбиране, сякаш искаше да каже: „За Бога, Кук, не се дръж като европеец в миг като този!… — Опитай се да разсъждаваш като човек от Изтока, бъди търпелив!“
	— Прегърни ме, Кук — протегна ръце тя. — Страх ме е!
	— От брат ти ли? — притисна я до себе си той.
	— Да — прошепна тя. — А вече и от себе си…
	— Това е добър признак — каза Брандинг, зарови лице във влажната й коса, жадно пое аромата на тялото й. Беше тежък и омайващ като аромата на полски цветя. Ръцете му здраво я притискаха, сърцето му най-сетне се докосна и сля с изтерзаните и мрачни дълбини на духа й, с онази част от нея, която тя ненавиждаше. И почувства, че още повече я обича, че нищо не е в състояние да го откъсне от нея.
	— Кук — прошепна тя и тялото й се разтърси от неволна тръпка. — Трябва да замина. Още сутринта, с първия самолет.
	— Ще му кажеш ли за мен?
	— Няма да е необходимо — мрачно поклати глава тя. — Той вече ще го знае…
	По гърба на Брандинг пробяга особена тръпка — сякаш паякът на Шизей се беше прехвърлил върху него.
	— И какво ще стане?
	— Не зная. Дарбата ми не е свързана с ясновидството… Чувствам единствено силата на твоята любов. Тя е като една прекрасна болка, която пронизва сърцето ми.
	Вкопчени едно в друго, телата им бавно се залюляха, приличаха на две деца, които искат да преодолеят последиците на ужасен кошмар.
	— Аз не мога да дойда с теб, Шизей — промълви Брандинг. — Не мога да избягам от репортерите, а днес следобед започва разглеждането на законопроекта АСКП в Сената. Трябва да съм там като негов вносител. „Ката“ и „Гири“…
	— Разбирам.
	— Но въпреки всичко ще бъда с теб! — прошепна той и нежно я целуна по шията.
	Тя безмълвно се разрида, миг по-късно ноктите й потънаха в плътта му.
	— Господи, Кук, колко много те обичам!


	Томи влезе в управлението, трябваше да вземе спешни материали по следствието. Униформеният полицай на входа й съобщи, че има посетител, и в съзнанието й изведнъж изплува споменът от деня, в който за пръв път се срещна с Танцан Нанги. Оттогава беше изминал едва някакъв си месец…
	Отдалеч позна новия си посетител и първо се отби до автомата за чай. После постави чашката на бюрото си и рече:
	— Здрасти, Негодник. Какво правиш тук, по дяволите? — После стана сериозна, видяла напрегнатото му лице и уплашен поглед.
	— „Домо“, Томи-сан — поздрави я в отговор Негодника, пое чашата от ръката й и я пресуши на три дълги, жадни глътки: — Благодаря ти.
	— Ако искаш още, веднага ще ти донеса — каза Томи.
	— Благодаря — поклони се той и официалният му тон й се стори много особен. Това не беше нейният вечно усмихнат и лекомислен приятел, японско превъплъщение на Били Айдъл, който нахално се плези на света.
	Остави го сам да напълни чашата си и мълчаливо го наблюдаваше. Изчака го да се настани на стола и едва тогава каза:
	— Признавам, че съм изненадана. Не очаквах да дойдеш сам.
	— Какво?
	— Къде е Килан?
	Негодника беше толкова изненадан, че чаят в ръката му се разплиска и поля ризата му.
	Томи му подаде няколко книжни салфетки и загрижено попита:
	— Опари ли се?
	— Търпи се — направи гримаса Негодника.
	— Нямах предвид чая — поясни Томи и заби очи в лицето му. — Защо не доведе и Килан? — Гласът й беше мек, но металните нотки в него бяха ясни и отчетливи.
	— От къде на къде? — попита Негодника.
	— Ами просто защото е вътре в кашата точно колкото теб!
	— Каква каша?
	— Стига! — рязко викна Томи и ръката с чашата замръзна на сантиметър от устата му. — Дошъл си за помощ! Дори слепец ще види, че положението ти е отчаяно. Затова дай да си спестим празните приказки! Зная за РИНРИС, зная и какво може да се направи с този вирус. Докато ти вършеше глупости, ние с Танцан Нанги успяхме да свършим доста работа. Познаваш ли го? Би трябвало… Нали изпробва РИНРИС върху неговите терминали? — Томи мрачно поклати глава: — Доста си се накиснал, Сейжи. Добре те познавам, приятелю. Зная на какво си способен, но зная и неща, които никога не биха ти минали през ум.
	— Логично е да допусна, че и Килан Ороши е в кашата. Някога бяхме неразделни, помниш ли? Тримата мускетари! Не пропускахме нито един нов филм, висяхме по цял ден из Гинза на бира и сандвичи…
	— Колко вода изтече оттогава — кимна Негодника и се прокашля.
	— Ти ще кажеш, братче — рече Томи и постави длани на писалището. — А сега на работа! Идваш при мен за помощ и аз мога да ти я дам, но при едно условие — да бъдеш искрен. Истината и само истината. Джон Уейн да ми е на помощ!
	По лицето на Негодника пробяга бледа усмивка, после чертите му отново се опънаха.
	— Не забравяй, че и Килан ми е приятелка — рече той. — Към нея също имам известни задължения…
	— Нищо не й дължим, Сейжи — поклати глава Томи. — Нима не виждаш, че е царица на интригите?
	— Вие двете просто не…
	— Личните ни отношения нямат нищо общо? — остро го прекъсна Томи. — Защо не дойде при мен още в началото?
	— Килан не ми разреши.
	— Килан! — кипна Томи, но бързо се овладя. — Аз съм твоя приятелка, Сейжи. Щях да ти помогна. Сега също ще направя всичко възможно, но ще ми е нужна и твоята помощ.
	Негодника сведе глава, не можеше да гледа укора в очите й. Бутна чашата с чай настрана и стисна с две ръце главата си.
	— Томи-сан, снощи срещу нас беше извършено покушение и се разминахме на косъм от смъртта — започна той. — Аз… Аз намерих подслушвателно устройство в апартамента до моя… Този, необитаемият… Не зная какво е станало с човека, който го е монтирал там, но той е събирал сведения не само за мен и Килан, но и за Кусунда Икуза. Доста компрометиращи неща е успял да събере за него и Килан каза, че ще го обработи.
	Но снощи колата на тоя тип почти ни размаза! Проклетата каруца ни подгони по тротоара и положително щеше да ни види сметката, ако не бях й пуснал два куршума в стъклото!
	— Чакай, чакай! — развълнувано промълви Томи и усети как сърцето й се качва в гърлото. Възможно ли е Негодника да е намерил записа на Плъха, замаяно се запита тя. Нанги каза, че той е бил по следите на Икуза. Но от къде на къде се е заел да подслушва Негодника? Логичният отговор почти моментално проблесна в съзнанието й: — Килан Ороши! Тя е връзката между двамата.
	Вдигна слушалката и набра един вътрешен номер.
	— Имам нужда от екип за обиск — кратко каза тя, после продиктува адреса на Негодника. — Съседната врата е на необитаем апартамент. Искам да го изследвате сантиметър по сантиметър, задачата е от първостепенна важност! След двайсет и четири часа резултатите от лабораторните анализи да са на бюрото ми!
	Остави слушалката, но веднага я вдигна отново и набра номера на дежурния офицер от пътната полиция. В отговор на въпроса й за загадъчни катастрофи през последното денонощие, той съобщи, че през нощта черен мерцедес е връхлетял върху няколко малки магазинчета в покрайнините на Токио, двамата пътници в него са загинали на място. Но най-странното било, че в челното стъкло на колата открили дупки от куршуми, завърши информацията си дежурният.
	Томи го попита идентифицирани ли са жертвите. Офицерът й продиктува имената им, но те не й говореха нищо. Затова попита дали са ги проверили в полицейските компютри.
	— Да, и именно от данните в тях решихме да прехвърлим случая на отдел „Убийства“, сиреч на вашия отдел — отвърна дежурният. — И двамата са били наемни убийци на Якудза.
	Томи благодари, прекъсна връзката и потъна в дълбок размисъл. Най-накрая вдигна глава и погледна Негодника.
	— Прав си — промълви тя. — Кусунда Икуза наистина се е опитал да ви убие. От този момент нататък се намираш под арест, за да бъде осигурена закрилата ти. Къде е Килан?
	— Но аз…
	— По-добре е да ми кажеш веднага, майсторе! — нетърпеливо каза тя. — Защото утре може да бъде късно!
	Започнаха да се спускат по стълбището. На площадката Томи спря и протегна ръка:
	— Хайде, давай!
	Негодника извади микрокасетата със записа и покорно я пусна в дланта й.


	Накъдето и да погледнеше Кусунда Икуза, навсякъде виждаше хилядократно тиражираното си лице, сякаш в лабиринт на ужаса. Телевизията показваше как подава на Масуто Ишии претъпкан с йени плик, а после същият плик преминава в ръцете на Кач Хагава. Всички радиостанции се надпреварваха да съобщават подробности от скандала, а от първите страници на вестниците отново го гледаше собствената му физиономия, гарнирана със съответните разобличителни снимки, естествено взети пак от проклетата видеолента.
	„Сякаш съм някакво странно, затворено в клетка животно, пред което хората се тълпят, клатят глави и цъкат с неодобрение“, помисли си той.
	Телефонът му започна да звъни минути след излъчването на първите кадри по телевизията и кръвта на Икуза застина в жилите му. Знаеше кой го търси. „Нами“. „Нами“ вече искаше възмездие. Той си бе позволил да намеси „Нами“ в този скандал и това нямаше да му бъде простено. Връзките с тази организация, превърнали го бързо в един от най-влиятелните мъже на Япония, сега заплашваха да го удушат.
	Икуза не можеше да позволи подобен развой на събитията и пое по предварително начертания път.
	Измъкна се от задния вход на дома си и изчезна в проливната завеса на дъжда. Беше облечен с джинси, спортна фланелка, високи маратонки „Рийбок“ и дълъг до земята дъждобран от изкуствена материя, в чиито джобове имаше място и за други неща, освен юмруците му. Никой не го забеляза.
	Измина пеш няколко пресечки до спирката на метрото и изчезна под земята. По време на пътуването си през града имаше достатъчно време да оцени непостоянната същност на властта. Колко дълго се бе чувствал недосегаем? Не можеше да определи това. Когато човек се издигне до равнището на боговете, времето престава да съществува. Това е любопитно. Стигна до извода, че времето и властта са части на непознато уравнение, за което дори Албърт Айнщайн не е имал никаква представа.
	Но имаше друг един, още по-любопитен елемент — когато човек притежава властта, тя е реална и осезаема. А когато я загуби, всичко изведнъж се превръща в илюзия. В крайна сметка всичко е илюзия, помисли си Икуза, седнал върху двойната седалка на вагона, под която се стичаше малка локвичка. Властта съществува единствено в съзнанието на хората и това е причина тя да се придобива и губи с изключителна лекота.
	Наредил се на опашката пред изхода на вагона, Кусунда Икуза стигна до заключението, че единствената реална власт, която е по силите на човека, е властта да лиши от живот себеподобния.
	На повърхността небето продължаваше да е черно, дъждът плющеше над морето от чадъри и хладния камък на тротоарите с демонично ожесточение.
	Това е град на овце, цялата държава е обитавана от овце, движещи се в една посока, с една цел, помисли си Икуза. Макар сам да се блъскаше в стадото, той престана да се чувства негов пълноправен член, изпитващ гордост от единството, от _своето_ единство.
	Течението вече го отнасяше встрани, беше като балон с прекъсната връв, безпомощна играчка в ръцете на невидими течения.
	Спря пред вратата на един храм и натисна звънеца. Имаше нужда от помощта на боговете духове, които според легендите на шинтоизма, се намират навсякъде. Но не чувстваше нищо, не можеше да възприеме дори тези елементарни поверия, беше се превърнал в мъртвец, който все още крачи между живите…
	Видеоматериалът, изготвен толкова майсторски и толкова вероломно, го беше лишил напълно от „татемае“ — внимателно и търпеливо създаваната легенда за чест и добродетел. Без „татемае“, без това качество, което бе от жизненоважно значение както за него, така и за „Нами“, той се лишаваше от цялото си положение в обществото, от честта си. Превръщаше се в жив мъртвец.
	Пробивайки си път сред тълпата, той изведнъж си спомни текста на отдавна забравена песничка, станала популярна от филмите за мафията, с известния актьор Такакура Кен:

	Тялото ми беззвучно се носи в пространството.
	Виждам за миг своя дом,
	виждам любимото лице на мама,
	после всичко изчезва…

	В очите на Икуза се появиха сълзи, от устата му се откъсна глухо ридание. Така се чувства човек, когато съзерцава красивата обреченост на цъфналата вишна, бързото повяхване на прекрасните бели цветчета, безнадеждния, пропит от скръб полет към унищожението и смъртта.
	Колко бързо лети времето, помисли си Икуза. Колко рязко се губи властта. Колко кратък е животът.
	Видя сълзите в очите си, отразени от стъклото на някаква мокра витрина, изненадата му беше огромна и искрена. Не беше плакал от дете, от онзи далечен миг, в който бе претърпял първото си поражение върху татамито на школата за бойни изкуства. А за дома не беше се сещал от години. Нямаше време, а и желание за подобни мисли. С разширяването на властта бе започнал да се чувства нов човек, всичко, свързано с миналото, бе започнало да му се струва дребно и незначително. Стана му смешно и тъжно, че в момент като този си спомня за подобни неща.
	В квартала Асакуза най-сетне се добра до сива и безлична сграда от железобетон, която се заемаше от също така сив и безличен евтин хотел. Изкачи се по стълбището, прекоси коридора и блъсна вратата на една от стаите. Тя е трясък отскочи в стената ключалката й се строши като детска играчка.
	Стаята беше малка и оскъдно обзаведена, никой от обитателите и не би могъл да намери място за прикритие в нея.
	— Проследих всичките ви действия, както на теб, така и на онзи предател Кикоко — изръмжа Икуза по посока на фигурата, изправила се срещу него в полумрака. — Но това нямаше особено значение, тъй като предварително знаех, че ще се скриеш някъде като подгонено животно!
	— Надявах се тук да съм в безопасност — отвърна Килан Ороши.
	— Не можеш да бъдеш в безопасност, когато аз съм наблизо — пристъпи към нея Икуза. — Досега би трябвало да си разбрала това.
	— Касетката не е у мен — каза Килан. — Дадох я на Сейжи и той я занесе в полицията.
	— Пет пари не давам — отвърна Икуза. — Нещата отдавна претърпяха ново развитие. — Масивната му фигура изпълваше до крайност тясната хотелска стаичка.
	Килан се размърда, ръката й се стрелна нагоре.
	— Нито крачка повече! — извика тя. — Имам пистолет!
	— Пистолетът ти не може да ме спре, Килан. Нищо не може да ме спре! Ще сторя това, за което съм дошъл! — Гласът му бе тих и почти гальовен, но в него звучеше такава решителност, че момичето прехапа устни.
	Ръцете й здраво стискаха оръжието, лактите й се присвиха, дулото мътно проблесна.
	— Не се шегувам! — напрегнато просъска тя.
	— Аз също!
	Дъждът потропваше като живо същество по спуснатите жалузи на прозореца, през тесните процепи проникваше бледа светлина.
	— Спри! — изкрещя Килан. — Принуждаваш ме да стигна до крайност! — Ударникът на пистолета отскочи назад с глухо изщракване, отвърна му ехото на напрегнатата тишина в хотелската стая. — Зная, че ти си убил човека, който ни подслушваше! Зная, че си му пръснал черепа, и нямам никакво намерение да ми се случи същото! Няма да успееш да ме докопаш!
	— Не трябваше да ме изнудваш, Килан. Това беше най-голямата ти грешка. Бях готов да се примиря с глупавите ти революционни идеи и наистина имах намерение да използвам изключителния ти ум. Вярвах, че ще успея да го насоча в правилна посока. Това пък беше моята грешка.
	— Грешката ти беше, че се опита да се възползваш от мен — с омраза отвърна тя. — Ти си способен само на това — да се възползваш от хората. Е, как се чувстваш, когато се възползваха от теб? Ти съсипа баща ми, измъкна от ръцете му компанията, която двамата с дядо ми изградиха от нищо. Ти го натика в калта и през цялото време се усмихваше — чист и невинен като новородено!
	— Мислех, че не понасяш баща си — намръщи се Икуза. — И това ли беше лъжа?
	— Ти беше прекалено самодоволен и зает със собствената си особа, за да забележиш, че те мразя дори повече от баща си! — изсмя се презрително Килан. — Знаеш ли, че всъщност ти ми направи услуга, мръсник такъв? Помогна ми да видя баща си в съвсем нова светлина. С твоя помощ прозрях какво е съградил, какво означава компанията за него. Станах свидетел на поражението и скръбта му и в крайна сметка започнах да го обичам!
	— Слаба утеха пред лицето на смъртта — отбеляза Икуза.
	— Не съм аз тази, която ще умре!
	В същия миг Икуза я нападна. Килан натисна спусъка, едрото му тяло леко се олюля, но продължи движението си напред. Тя стреля още един път, после нещо в лявата ръка на Икуза се стрелна, и потъна дълбоко в рамото й.
	Килан изкрещя от болка, по ръката й започна да се стича кръв.
	Икуза също кървеше. Първият куршум го бе улучил в гърдите, а вторият — в бедрото. Но той не обръщаше внимание на болката, краката му твърдо следваха пътеката, по която бе поел веднага след избухването на скандала.
	Килан беше причината за стремглавото му пропадане в дълбоката пропаст. Лишен от властта си, от честта и всички добродетели на „татемае“, той най-сетне си даде сметка, че единствената му грешка е била връзката с това момиче. Високомерието му бе рефлектирало в нейната насмешлива усмивка, страстни прегръдки и опитни ръце. Потънал в арогантна самоувереност, той наистина бе повярвал на думите й, че може да язди дракона, да го язди до безкрайност… Едва сега си даде сметка за това, което би трябвало да знае още от първия миг — никой не може да язди дракона, всеки опит в тази насока води до провал и унищожение.
	А след избухването на скандала му оставаше само едно — да унищожи дракона, който безуспешно се бе опитал да язди. Поне за това все още имаше власт.
	Дулото на пистолета потъна дълбоко в лицето му, но пръстите му вече се свиваха около гърлото й. Рукналата кръв му пречеше да вижда, но за това, което бе решил да стори, той нямаше нужда от зрението си.
	Стисна здраво. Писъкът на Килан замря в гърлото й, достъпът на кислород бе прекъснат. Икуза гледаше как тялото й се гърчи като парцалена кукла, как мускулите й потрепват хаотично, лишени от командите на мозъка, как устата й се отваря и затваря, а зъбите й остро потракват.
	Бавно и постепенно въздухът напускаше тялото й и тя изведнъж му заприлича на спукан балон. Балонът, който толкова дълго бе живял в собствените му гърди. Краката му натежаха, сякаш се бяха наляли с олово, ушите му бучаха. Кръвта му се превръщаше в желе, пулсът кънтеше в главата му — все по-бавен и по-дълбок…
	Гледаше как ръцете й треперят, как лицето й побелява, как очите й бавно изскачат от орбитите си. Желаеше смъртта й, както не бе желал нищо на този свят. Дулото на пистолета все още бе насочено в главата му, но тя едва ли имаше достатъчно сила да натисне спусъка. Очите му блестяха, от устата му се откъсна презрителен смях.
	Килан изръмжа, адреналинът със свистене нахлуваше в жилите й. Не беше в състояние да се помръдне, зрението й се замъгляваше. Но пред очите й ясно се поклащаше подигравателно ухилената му муцуна, душата и още по-ясно чувстваше унижението, което предшестваше окончателното поражение. Не! Няма да му достави това удоволствие! Няма да се предаде!
	Ръцете й се тресяха така неконтролируемо, че тя не знаеше дали ще успее да насочи оръжието към врага си. Всъщност изобщо не можеше да определи накъде сочи то. И стори единственото, което все още беше в състояние да стори — натисна спусъка.
	Експлозията беше оглушителна. Пистолетът на Негодника подскочи в ръцете й, тялото й отлетя рязко назад. Направи опит да изкрещи, но от устата и не излезе нито звук. Сякаш сънуваше ужасен кошмар.
	Усети, че е на колене, цялата дясна част на тялото й беше безчувствена, дрехите, натежали от някаква непонятна влага, лепнеха за кожата й. Всичко наоколо беше в кръв, срещу нея лежеше някакъв огромен дънер, безжизнените му като черни копчета очи бяха отправени към тавана…
	После в стаята се разнесе непонятен за съзнанието й стон — сякаш огромен остър нож изведнъж бе получил дар слово и безутешно ридаеше. На вратата се появиха хора, тя смътно си даде сметка, че това са познатите лица на Негодника и Томи Язава.
	В същия миг замайването бе заменено от нетърпима болка и Килан разбра, че стенанието излиза от собствените й гърди. Опита се да го прекъсне, но вече беше изгубила контрол над себе си. Лицето й безпомощно се повдигна към новодошлите.
	Усети, че я вдигат, някой нещо й говореше, но тя не разбираше нито дума. Не можеше, а може би и не искаше. Единственото й желание бе да пищи, да пищи, да пищи! И го стори.


	Огънят все още пламтеше в съзнанието на Сенжин, мрачните му езици поглъщаха клеветата, прочистваха въздуха. Да, те все още бях там, дълбоко в душата му. Но дали горяха по-ярко? Едва ли…
	Днес беше рожденият му ден. Ставаше на двайсет и девет години. Само още един човек на този свят имаше повод да празнува същото събитие, Шизей. Беше й позвънил, но не я намери и остави послание на телефонния й секретар, без да си казва името. А тя вече закъсняваше. Беше сигурен, че ще го чака в Уест Бей Бридж, но тя не се появи. Защо? Вече предвкусваше насладата от гледката на лицето и тялото й, от сливането на духовете им. Така, както го бяха правили години наред.
	Мечтаеше да лежи до нея, да се наслаждава на картината, в която бе превърнал гърба й, да усеща как душите им се сливат по онзи неповторим, достъпен единствено за тях начин. Един прекрасен подарък за рождения им ден.
	Сенжин никога не беше празнувал рождения си ден. Нищо не бе го отделяло от останалите дни на годината — нито празнична вечеря в семеен кръг, нито гостуване на приятели, нито подарък, а дори и обикновена поздравителна картичка. За пръв път се сблъска с обичая за поднасяне на подаръци, когато вече беше голям. Отначало се учуди от него, а после го намрази, тъй като той го караше да изпитва меланхолия. Инстинктивно усещаше, че това е още една от слабостите, които е наследил от Хаха-сан и трябва да се бори срещу нея.
	Днес обаче реши, че вече е крайно време да си направи един подарък.
	Краят наближаваше, предначертаният път бе почти извървян, оставаха само още няколко крачки. Сенсеят го беше подготвил за този миг, без дори да подозира, че го е сторил. Защото умът му не беше толкова задълбочен и всеобхватен като този на Сенжин, защото, макар и надарен танжин, той не беше „дорокусай“ и не можеше да си представи какво означава всичко това.
	Докато Хаха-сан би могла, Сенжин беше убеден в това. Спомни си един далечен ден, в който двамата отидоха в града. Пътуването беше дълго и отегчително, момчето искрено съжаляваше, че не може да бъде в компанията на сенсея. Но сенсеят се бе отправил на едно от поредните си тайнствени пътешествия, Шизей също беше навън, изпратена да свърши някаква работа на Хаха-сан.
	Отидоха в банката и се изправиха пред мъж с гъста брада и колосана яка на ризата над консервативен костюм. Той започна да разпитва Хаха-сан и да си записва отговорите й на квадратен лист хартия.
	После й даде един дълъг формуляр за попълване. Сенжин седеше и наблюдаваше. Когато Хаха-сан стигна до графата с рождената си дата, тя написа не своята, а тази на Сенжин и Шизей.
	Попита я защо, едва когато се озоваха на улицата.
	— Нима? — усмихна се някак унесено Хаха-сан. — Е, грешката ми е съвсем естествена. Защото датата на вашето раждане е най-светлата дата в моя живот.
	Сенжин разбра какво е искала да му каже много години по-късно. Била е толкова отдадена на целта да осигури добро бъдеще на своите деца, че тази цел се е превърнала в „икигай“ — в смисъл на живота й. Но едновременно с това тя бе успяла да ги дари и с късчета от своята личност — далечни, неясни, почти недоловими… Късчета от своя страх и гняв, от своята агонизираща самота. Късчета, които вече бяха успели да разрушат живота й.
	Сенжин пъхна ръка в джоба си и опипа пакетчето с изумрудите. Стояха си кротко там, мощта им бавно се просмукваше в дланта му. Бяха шест на брой — лоша, опасна, дестабилизираща цифра… Той си даваше сметка, че рискува доста, като ги носи у себе си. След известен отрязък от време шестте камъка неизбежно ще изградят конфигурацията „Скорпион“ — конфигурацията на разрухата. Дори сега те бяха изключително опасни, единствено чудодейните му способности и желязната воля успяваха да ги държат под контрол.
	Той искаше да събере на едно място всички изумруди, да ги комбинира по най-подходящия начин. Едва тогава ще се изпълни предначертанието на съдбата му, ще се осъществи истинската му връзка с Вечността. Непобедим и безсмъртен, той ще се носи над света и ще го подчинява на волята си.
	Наблюдавайки внимателно преустроената фабрика на Грийн стрийт и тежката врата в морскозелен цвят, Сенжин чувстваше, че е близо до останалата част от вълшебните камъни.
	В крайна сметка беше дошъл именно за тях. Ще ги прибере, а едва след това ще хвърли Никълъс Линеър в кръговете на ада и да го лиши от живот.
	В момента обаче Никълъс беше някъде в периферията на съзнанието му, концентрираше мислите си върху Джъстин. Беше абсолютно убеден, че именно Джъстин ще му разкрие местонахождението на изумрудите. Само десет минути насаме с нея ще му бъдат достатъчни да измъкне тайната от най-потайните кътчета на съзнанието й. А после, когато свърши с нея, тя също ще бъде закована като пеперуда на стената.
	Скрит в сянката, Сенжин не помръдваше. Видя как собственикът на жилището — набитият и опасен на вид японец Кони Танака, излиза през вратата, спира едно такси на ъгъла и изчезва.
	Десетина минути по-късно на прага се появи и Никълъс Линеър, затвори зад себе си тежката зелена врата и тръгна по тротоара в южна посока. Сенжин се поколеба. Искаше да знае накъде е тръгнал Никълъс, но сградата и тази, която беше останала вътре, бяха прекалено примамливи като цел. Преди два дни проследи Линеър, видя го да влиза в небостъргача на „Томкин Индъстриз“, изчака го да излезе и той го отведе в школата по бойни изкуства на Танака.
	Сенжин знаеше за връзката на Никълъс с тази школа, знаеше и за всичките му останали контакти. Компютърът на Градското полицейско управление в Токио беше захранен с богата и изключително точна информация, а това, което не можа да открие в него, намери с помощта на Службата за международен полицейски обмен.
	Танака доведе Сенжин до този бивш склад, очевидно превърнат в главна база на Никълъс и Джъстин. Дали тук са и последните изумруди, които липсват в колекцията му?
	От пристигането на Никълъс и Джъстин бяха изминали три дни, почти през цялото време Сенжин наблюдаваше къщата. Беше си наел стая в един от хотелите на Уест Бей Бридж, но на практика така и не стъпи в нея. Тъкмо бе изпратил адреса си на Шизей, когато събитията ускориха своя ход. Пламна пожарът, високите му пламъци изпепелиха всичко. Никълъс вече нямаше какво да прави в Уест Бей Бридж, Сенжин — също.
	Очите му не се отделяха от морско зелената врата, Танака и Линеър излязоха, но Джъстин все още беше вътре. Преди около два часа Сенжин видя с очите си как тримата влизат вътре, а това беше единственият вход на жилището.
	Сенжин знаеше, че трябва да се добере до Джъстин, независимо дали някой я охранява, или не. Ако има пазачи, ще се пролее малко повече кръв и толкова.
	Изчака Никълъс да изчезне сред тълпата пешеходци и погледна часовника си. Къде си, Шизей? Защо не дойде?
	По стандартите на Токио улицата беше почти пуста. Стотина метра по-надолу бе паркирана камионетка на електроснабдяването, капакът на шахтата сред платното беше отместен, а мястото бе оградено с ярки жълто-черни пластмасови ленти, на които пишеше:

	Опасно за преминаване, кабел под напрежение!

	Задната врата на камионетката беше отворена, но вътре нямаше никой. Сенжин видя как тримата мъже в работно облекло слязоха от нея и един по един изчезнаха в шахтата.
	Наближаваше два следобед. Сенжин вече се бе запознал с околността, успя и да отскочи до магазина за железарски стоки на съседната улица.
	Напусна сянката и тръгна да пресича платното. Мина край шахтата и до слуха му долетяха приглушените гласове на техниците вътре.
	Безшумно се плъзна в камионетката и след броени секунди се появи отново, облякъл резервния работен комбинезон с отличителните знаци на компанията „Кон Едисън“. Насочи се към сградата, която беше в съседство с жилището на Танака, и светкавично се справи с ключалката на входната врата. Лесно би могъл да позвъни на някой от звънците край морскозелената врата и да се представи като служител за проверка на инсталацията, но не искаше да рискува. Нямаше какво да покаже, в случай, че някой подозрителен обитател на блока му поиска документ за самоличност.
	Хлътна в просторния товарен асансьор и се издигна до последния етаж заедно с няколко чувала боклуци. Прекоси с бърза крачка дългия коридор и спря пред металната врата, от която се излизаше на покрива. Върху червената табелка над ключалката пишеше:

	Внимание! Авариен изход! Не отваряйте, вратата е свързана с алармена инсталация!

	Сенжин се отпусна на колене и бързо откри жицата, която свързваше вратата е металната кутия на насрещната стена. Сви я на примка и закачи двете в части с металически щипки, от които стърчаха къси жички. После преряза истинския проводник и открехва вратата. Промъкна се навън и затвори след себе си. Вратата прикриваше добре изолацията, която беше направил, можеше да я открие само внимателен наблюдател.
	Горе беше страхотно горещо. Черното асфалтово покритие беше меко и лепкаво, Сенжин се принуди да се придържа към сенките, за да се добере до края на покрива. Ръбът му беше на едно ниво с покрива на Танака. Сенжин се спря и започна да го изследва с вниманието, с което пълководец оглежда вражеска територия. Очите му бавно опипваха всеки предмет върху покрива, всяка сянка и извивка на покритието, което, за разлика от това, на което стоеше, беше плътно посипано със ситен чакъл. В средата на покрива се намираше широка капандура, стъклата й бяха малки квадратчета в дървени рамки. Вероятно някъде около нея са и алармените устройства.
	Приключил с огледа, той се покатери на ниската, облицована с теракотени плочки стена между двете сгради и предпазливо пристъпи напред.
	Едва направил първата стъпка, той се вкамени. Очите му доловиха някакво необичайно проблясване. Внимателно извъртя глава и погледна натам. Блясъкът изчезна. Върна главата си в първоначалното положение и той отново се появи. Беше нещо, което наподобяваше тънка паяжина, отразила за миг слънчевата светлина.
	Сенжин внимателно приклекна. Само на пет-шест сантиметра от себе си видя тънка като косъм жичка, умно опъната на височината на прасеца му. Краят й се губеше към ръба на покрива, а това означаваше, че жичката положително обикаля цялата сграда. Още една стъпка и алармената инсталация щеше да извести за присъствието му тук.
	Логично би било да се опита да прекрачи жичката. Но беше прекалено логично и Сенжин се поколеба. Това можеше да бъде невинна примка, а капанът да го чака отвъд нея. Бавно завъртя глава и огледа плоския покрив, опитвайки се да открие този капан.
	И скоро го откри. Електронните очи бяха две, също така отлично замаскирани. Лъчите им бяха на височината на кръста, така че ако някой се справи с жичката, несъмнено би попаднал в кръстосания им обсег. Нямаше начин да ги обезвреди, тъй като командното им устройство положително бе скрито някъде във вътрешността на сградата.
	Все така приклекнал, той внимателно прецени дължината на тънката жичка, после бавно кимна с глава. От джоба си извади навито на руло дълго въже, което доста се различаваше от обикновените въжета. Изплетено от човешки коси, то беше изключително здраво и едновременно с това леко, не можеше да се протърка и от най-остри ръбове. В единия му край бе прикрепена малка метална кука.
	Сенжин извади от джоба си и още един предмет, който на пръв поглед приличаше на къса и съвсем обикновена дървена тояжка. Но тя далеч не беше обикновена и това ясно пролича от начина, по който се разгъна от краткото тръсване на китката му. Горният й край меко щракна и се разпери встрани. Това беше „шиноби кумаде“ — специалното приспособление за катерене по гладки повърхности, което в разгънат вид силно наподобяваше разперил крила орел.
	Сенжин окачи куката на въжето за долния край на приспособлението, после го плъзна под тънката жичка. „Шиноби кумаде“ стигна до ръба на вентилационната шахта на няколко метра по-нататък, куката тихо звънна и здраво го захапа, подчинявайки се на рязкото дърпане на Сенжин. Той легна по гръб, протегна ръце над главата си и здраво хвана тънкото въже. После внимателно започна да се издърпва по покритата със сив чакъл повърхност на покрива.
	Главата и раменете му се плъзнаха под жичката без затруднения. Той спря на място и хвърли кос поглед към гърдите си, които се издигаха само на сантиметър под нея и очевидно щяха да я докоснат. Изпусна въздуха от дробовете си, гърдите му се отпуснаха и тялото му безпрепятствено се озова оттатък. Продължи да се придвижва по същия начин, докато се увери, че е отминал обсега на електронните лъчи. После коленичи и придърпа обратно „шиноби кумаде“. Освободи куката, нави на топка въжето и го пъхна в джоба си.
	След това се приближи да разгледа капандурата.
	Оказа се, че и тя е защитена, точно според очакванията му. Върху цялата й повърхност бяха пръснати чувствителни на натиск сензора, които щяха да задействат алармената инсталация в момента, в който върху остъклената повърхност се появи нещо по-тежко от гълъб.
	Механизмът за включване на системата се открояваше съвсем ясно и това беше обезпокоително. Сенжин съвсем не беше склонен да приема за чиста монета това, което вижда, особено след като се увери колко добре е защитена останалата част на покрива. Безмълвно се запита къде ли е скрит механизмът, който трябваше да го вкара в капана.
	С усилие на волята прогони тези мисли от съзнанието си и се зае да обезвреди това, което беше пред очите му. Извади миниатюрен флакон с фреон и го замрази, после го напръска с бързо втвърдяваща се пяна за изолация — подобна на тази, която се използва във военното корабостроене.
	Извади клещите и прекъсна всичките четири жички на механизма. Тук беше тихо като в гроб. Останал далеч долу, градът рядко му напомняше за себе си — далечен вой на сирена, кучешки лай, кратко изсвирване на клаксон, последвано от остро изскърцване на спирачки. Той беше облак, който се носи над претъпканата земя. Един смъртоносен облак.
	Внимателно се покатери върху капандурата и се просна в цял ръст върху нея. Очите и връхчетата на пръстите му търпеливо започнаха да опипват остъклената повърхност. Скоро откри това, което му трябваше — малка пукнатина, точно в центъра на дървената дограма.
	Извади дълъг и тънък нож, острието му внимателно потъна в пукнатината. Дървото беше разсъхнато и лесно поддаде, пукнатината бързо се разшири, Сенжин благоразумно се дръпна по-далеч от пропукващата рамка и отново се зае за работа. Тук дървото беше по-здраво, но също така разсъхнато. Тази капандура би трябвало да се смени още преди години.
	Сенжин се спусна обратно на покрива, повдигна дървената рамка и я остави открехната само толкова, колкото да промуши тялото си. Извади отново „шиноби кумаде“, законтри горния му край около бравата на капандурата, после се хвана с две ръце за телескопичната пръчка и предпазливо увисна на нея.
	Задържа се под капандурата само няколко секунди, но те му бяха достатъчни, за да открие детектора за топлина, очертан ясно от вълнообразните кръгове на особената му дарба. Този уред регистрира присъствието на всяко топлокръвно същество около себе си, но фреонът положително би го изключил, съобрази Сенжин. Все пак предпочете сигурността, извади ролка метализирано самозапалващо се фолио и внимателно покри детектора с него. Фолиото имаше температурата на околната среда, но едновременно с това пречеше на тялото му да предаде топлината си на чувствителната мембрана.
	Скоро спускането беше приключено. Сенжин се изправи и се огледа. Беше се озовал в рядко използвано таванско помещение, което преди години несъмнено е било производствено хале, но сега бе превърнато в склад за непотребни вещи.
	Раздвижи се и скоро откри изхода. Долепи ухо до затворената врата, но не долови нищо подозрително. Открехна я едва-едва и отново се ослуша. Нищо. Предпазливо надникна оттатък, после се плъзна навън и затвори след себе си.
	Беше проникнал в крепостта на противника. И Джъстин се намираше съвсем, съвсем близо…


	— Не зная защо се съгласих да дойда тук — промърмори Нанги.
	Дори дебелите стени на „Света Тереза“ не можеха да ги изолират от тътена на гръмотевиците и плисъка на пороя, който се изливаше над Токио.
	— Нищо не чувствам, абсолютно нищо.
	Дъждът барабанеше по оцветените стъкла на прозорците, лицето на Дева Мария в средата на витража сякаш потръпваше от страх.
	— Тихо! — изшътка Уми. — Пречиш на службата.
	— Какво общо има службата с мен? — попита Нанги. — Аз съм отблъснат от този Божи храм, отблъснат като сирак…
	— Не си сирак — прошепна Уми и притисна до него топлото си тяло. — По-скоро си слепец.
	— Какво знаеш ти за моя Бог? Ти си изследовател на митове, а Бог не обича митовете. Те са съставна част на други религии, говорят за езически богове…
	— Като Буда?
	Нанги не разбра дали го иронизира, но и не се интересуваше от това. Тя имаше право на известен цинизъм по отношение на вярата му, защото той не беше ревностен католик. С горчивина си призна, че ако вярата му беше непоклатима, тя би била главната му опора в трудни и несигурни времена.
	— Не прибягвай до метафори! — кратко каза той. — Буда не е бог, той е идеал.
	— Или мит — подхвърли Уми. — Като Исус, Божият син.
	— А какво ще кажеш за твоята жена-паяк, която плете мрежата си векове наред над живота на индианците хопи? И тя ли е мит? Ти очевидно вярваш в нея…
	— Вярвам в реалното — отвърна Уми. — Вярвам не в това, което виждат очите ми и докосват ръцете ми, а в това, което възприема духът ми от безкрайния Космос. На този свят съществуват вечни истини, любов моя. Космическият часовник измерва не хода на времето, което е само една човешка илюзия, а вечно променливото равновесие между реда и хаоса. И в крайна сметка ние трябва да решим само едно — кое от двете ще защитаваме. — Уми взе ръката му. — Едва когато вземем своето решение, ние сме в състояние да погледнем в очите на Бога. Ще разберем това, което виждаме в тях, и ще разберем значението на собственото си съществувание.
	— Ние не сме нищо повече от Негово отражение, така ли? — попита Нанги.
	— Пропускаш най-главното — стисна ръката му Уми. — Ние сме само израз на реда или хаоса, до известна степен техни агенти и нищо друго. Останалото е илюзия, която ни пречи да видим истината. Ако Бог съществува, скъпи, той живее вътре в нас.
	Нанги призна пред себе си, че тя описва съвсем точно душевното състояние на човека. Неволно потърка крака си, който го наболяваше от влагата. Усети как започна да се успокоява, присъствието на Уми винаги му действаше така. Бавно сведе глава на гърдите си и започна да се моли.
	Когато най-сетне свърши, той се обърна към Уми и тихо промълви:
	— Много ми се иска да зная къде е Никълъс в този момент. Това би ми помогнало да се успокоя.
	— Двамата разговаряхме за мястото, където трябва да бъде — каза Уми. — Но той ме помоли да не ти казвам, защото не искаше да те тревожи.
	— Но аз се тревожа и сега — погледна я той.
	— Даде ми един телефонен номер — добави Уми и го повтори на глас. — Принадлежи на един човек, който го нарича Тик-так.
	— Кони Танака — кимна Нанги. — Никълъс ми е разказвал за него.
	— Мисля, че трябва да се помолиш за Никълъс — промълви Уми.
	— Той неизменно присъства в молитвите ми — отвърна Нанги. — За мен той е синът, от който ме лиши съдбата, единственият ми наследник… Неизменно присъства в мислите ми, превърнал се е в част от собствената ми плът и кръв.
	— Именно затова пак се помоли за него, Нанги-сан. Помоли се да те надживее. — Гласът на Уми увисна във въздуха като синкав и неясен дим. — „Дорокусаят“ е по следите му. Това ще бъде краят, който е предсказан в моите легенди още преди векове. Но преди да настъпи този край виждам смърт и само смърт!


	Сенжин се сля с вътрешността на жилището крепост на Кони Танака. Дишаше леко и на пресекулки, умът му работеше на високи обороти, дарбата му плетеше невидимата си мрежа. С нейна помощ виждаше ясно всичко в къщата под краката си, не беше необходимо дори да се помръдне от горния край на стълбата, която водеше към тавана.
	Скоро откри Джъстин и пипалата на дарбата му продължиха нататък. В къщата нямаше други хора, но присъстваше един глас.
	Гласът на Никълъс Линеър.
	Плъзгайки нещо тъмно и тежко в дясната си ръка, Сенжин последва този глас, твърдо решен да открие произхода му, приличаше на пътешественик, тръгнал да търси извора на буен планински поток.
	Пръстите му се размърдаха във вътрешността на „некоде“ — кожения бокс с къси металически ципове, използван от нинджите векове наред. Повърхността му беше толкова здрава, че беше в състояние да блокира дори саблен удар, ако се използва по подходящ начин.
	Тихо се заспуска по стълбите.
	_„Духът е в теб и това е Духът на скръбта. А твоята душа се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята. Тя е натежала от желание за гравитация, Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето. Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти. Ето каква е присъдата на Небето: Ти си окована в железни вериги!“_
	Гласът на Никълъс монотонно повтаряше това заклинание, сякаш то беше молитва или псалм. Сенжин замръзна на мястото си. Той е тук, а аз не съм в състояние да го открия! Той прибягва до „кокоро“ — сърцевината на танжинските умения, хвърля насреща ми магията на Тао-тао! Каква е неговата стратегия?
	_„Духът е в теб и това е Духът на скръбта…“_
	Сенжин изтласка от съзнанието си въпросите, на които все още не можеше да отговори. Прекоси площадката и продължи надолу по стълбите, концентрирайки се единствено върху Джъстин.
	_„… Натежала от желание за гравитация…“_
	Откри присъствието й на втория етаж.
	_„… Влиянието на Вечността нараства…“_
	Джъстин спеше на нисък диван. Стаята не беше голяма. Здрачът бе тежък и пропит от присъствието на Никълъс Линеър:
	_„… Чут е гласът на Сиянието…“_
	Сенжин, безплътен като дух, стоеше пред изворите на реката, по-близо не можеше да се придвижи. Високите прозорци бяха покрити с тежки завеси, подът беше от блестящ паркет. На няколко сантиметра под тавана белееха тънки корнизи, подът бе покрит с дебел персийски килим в тъмни тонове. Два еднакви позлатени стола бяха поставени един срещу друг и водеха безмълвен диалог. В ъглите на стаята тъмнееха, почти невидими в здрача, големи стереоколони. Именно от тях струеше монотонният глас на Никълъс.
	_„… Звуците докосват плътта ти…“_
	В крайна сметка не е тук, помисли си Сенжин. Беше оставил на стража древната клетва на Акшара, езика на вечността… Пристъпи крачка напред към спящата жена, в съзнанието му неволно изплува логичният въпрос: Защо все пак е решил да я остави сама?
	Спря толкова близо до нея, че ясно виждаше лекото повдигане на гърдите й, чуваше спокойното, равно дишане. Наистина спи, помисли Сенжин. Но все пак не може да е сама, без защита…
	_„… Ето каква е присъдата на Небето…“_
	В съзнанието му изплуваха изключителните мерки за сигурност на покрива на сградата. Значи те са сигурни, че жената е в безопасност, напълно защитена от мен.
	_„Ти си окована в железни вериги!“_
	Джъстин отвори очи и зае седнало положение. Погледна. Сенжин и каза:
	— Аз те познавам.
	_„… Духът е в теб, Духът на скръбта…“_
	— Защо ме последва чак тук, в Америка? — попита тя.
	— Ти не ме познаваш — отвърна Сенжин и се плъзна към нея, безшумен като дух. — Ти си ме сънувала, аз съм плод на твоята болка, самота и желание.
	— Да се носиш като облак над претъпканата земя… — промълви Джъстин.
	Сенжин я докосна и тя потръпна.
	_„… Духът ти се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…“_
	— Гласът — прошепна Сенжин. — Можеш ли да го спреш?
	— Чувам само твоя глас… и моя… — отвърна унесено Джъстин.
	_„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето…“_
	Сенжин се отдалечи от нея, пристъпи към тонколоните и изтръгна кабелите им от стената.
	_„… Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти…“_
	Гласът на Никълъс продължаваше да звучи в стаята. Сякаш излизаше направо от стените и пода, сякаш бе попил здрача на стаята.
	— Какво виждам върху лицето ти? — попита Джъстин.
	Сенжин разпери ръце над очите й.
	— Къде са скрити изумрудите? — попита той. Гласът му прозвуча съвсем обикновено, сякаш разговаряше с продавача в железарския магазин, от който беше купил флакона с фреон и останалите дреболии.
	— Скрити са в кутийка — отвърна Джъстин.
	— Какво направи той с кутийката, Джъстин? Закопа ли я някъде? — Лицето на Сенжин бавно се приближи.
	— Не. Изпрати я по пощата.
	— Къде?
	— Не зная — свъси вежди тя. — Мисля, че…
	— _Знаеш!_ — настоятелно рече Сенжин. — Видяла си адреса!
	— Не, не съм…
	— Помисли!
	Тя подскочи от рязко променения му глас.
	_„… Духът е в теб…“_
	— Знаеш, Джъстин!
	— Да, мисля че зная… — промълви замаяно тя. — Съпругът ми има един стар и верен приятел… Люис Кроукър. Живее в Марко Айлънд, Флорида… Има рибарска лодка и…
	Вратните прешлени на Сенжин пропукаха от рязкото завъртане на главата му. Слухът му долови някакъв шум!
	_„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на времето…“_
	Шумът идваше отгоре, там имаше някой. Което означаваше, че присъствието му е открито.
	Сенжин допря с палци клепачите на Джъстин и леко я побутна да легне обратно на дивана. После прекоси стаята и дръпна завесите. Оказа се, че прозорци липсват, на тяхно място бяха нарисувани някакви провинциални пейзажи, по всяка вероятност френски.
	Обърна им гръб и се плъзна навън през открехнатата врата. В хола беше тъмно, стените му бяха голи. Никълъс! Ясно усети присъствието му и замръзна на място.
	Миг по-късно вече летеше по стълбите към долния етаж.
	Тук мракът беше непрогледен, Сенжин отново се спря и пусна в ход концентричните окръжности на своята дарба. Не обърна внимание на едва доловимите стъпки над главата си, цялото му внимание беше насочено към приближаването на противника. Дълбоко в душата си изгаряше от нетърпение за този неизбежен и последен сблъсък, но искаше той да се състои на територия, която, ако не негова, да бъде поне неутрална.
	Опипа стената за електрическия ключ и го натисна. Оказа се заобиколен от собственото си отражение, после към него се присъедини и отражението на Никълъс.
	_… Духът е в теб, Духът на скръбта…_
	Пред очите на Сенжин се появиха пет, а после и шест отражения на фигурата на Никълъс. Привикнал да се обляга изцяло на концентрираната си дарба, той не беше в състояние да определи коя от тях е истинската. Не можеше да разчете мислите на Никълъс, а това също му пречеше да се насочи към истинския образ.
	Извърна се, Никълъс стори същото. Или това беше само образът на Никълъс? Имаше само един начин да разбере това.
	_… Твоята душа се прекланя пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…_
	Сенжин се наведе напред, китката му рязко се завъртя, после още веднъж и още веднъж… Разнесе се трясък на счупено стъкло. Излетели със светкавична бързина от ръцете му, малките ножове потъваха в гърдите на Никълъс. Но вместо кръв, от тях се пръскаха хиляди дребни късчета огледално стъкло.
	_… Чут е гласът на Сиянието…_
	Само един Никълъс, само един Сенжин…
	— Ето ме — каза Никълъс. Този път той бе друг, по-различен от онзи Никълъс, който възбуждаше чувствителната мембрана на „кокоро“ и прибягваше до онези танжински умения, които бяха пропити от ритуални действия и задълбочен размисъл. — Това търсеше, нали?
	Сенжин скочи напред и с трясък се блъсна в огледалото. Обляха го хиляди късчета ослепителна светлина, истински водопад от звуци и образи. После почувства как тялото му е поето от ураган, как около него се увиват чужди ръце. Здравите и умели ръце на танжин.
	_… Звуците докосват плътта ти…_
	Едва сега разбра каква е стратегията на Никълъс. Той беше пренебрегнал заклинанието и това щеше да бъде неговата гибел! Трептенето на мембраната на „кокоро“ не трябва да бъде пренебрегвано при никакви обстоятелства. Записът на напевните псалми го беше приспал, беше го накарал да се насочи неволно към нещо, което няма плът и кръв. Защото в крайна сметка той иска да докопа Никълъс, а не записания върху магнетофонна лента негов глас.
	И въпреки това записът имаше силата и влиянието на живия Никълъс. Мембраната на „кокоро“ реагира на всяко повторение, на всеки псалм… Това беше искал да постигне Никълъс, макар и с цената на тайната за липсващите изумруди.
	_… Ето каква е присъдата на Небето…_
	Сенжин сложи левия си крак между краката на Никълъс и зае позицията „змия“, която беше позиция за атака. После светкавично нанесе удар с коляно, носещ наименованието „изгряващ облак“. Цялата му сила бе съсредоточена към опашната кост на гърба, намираща се точно зад мястото, което дава убежище на „хара“, там, ниско в стомаха, където е центърът на енергията и равновесието. В позиция на колене бедрата и краката са напълно безполезни, а движенията на трупа са силно ограничени.
	Нанесен от стоящо положение, ударът „изгряващ облак“ завари неподготвен Никълъс. Сенжин ясно долови краткото му колебание и го засипа с удари, нанасяни с лакти, китки и длани.
	Никълъс се олюля и отстъпи крачка назад, а Сенжин моментално се възползва от предимството си, за да нанесе удара „ранен гълъб“, който на практика представляваше серия от мълниеносни парализиращи удари по нервните възли на ръцете. Сенжин не искаше да убие бързо противника си, макар в този миг да беше сигурен, че ще бъде в състояние да го стори. Искаше нещо по-различно, искаше агонизираща смърт. Затова преди нея трябваше да осакати и убие близките му, да го стори пред очите му, да се наслади на безпомощната му мъка…
	После инициативата изведнъж премина в ръцете на Никълъс. Той успя да парира атаката на Сенжин посредством позицията „кръстосан вятър“, гмуркайки се рязко надолу и напред, блокирайки парализиращите мускулите му удари и прониквайки отвъд защитата на противника си.
	Сенжин го последва на пода, стремежът му беше да запази максимално дълго доминиращата си позиция. Но именно това искаше Никълъс и беше готов. Прибягвайки до позицията „двойна преграда“, той на практика подготвяше стремителна атака.
	Спусна ръце покрай тялото си и очите на Сенжин покорно се спуснаха заедно с тях. Като всеки танжин и той беше научен да следи единствено движението на ръцете на противника, да не обръща внимание нито на извивките на раменете, нито на движенията на главата и очите, тъй като те биха могли да бъдат фалшиви. Атаката винаги започва от мястото, където се намират ръцете.
	Пръстите им за миг се докоснаха, между тях проблесна искра, пропита от неукротима енергия. Сенжин с отвращение се отдръпна, но в мига, в който стори това, ръцете на Никълъс се раздалечиха и дланите им се забиха в гърдите на Сенжин.
	Тялото му отскочи назад, главата му изкънтя в стената — там, където допреди малко проблясваше последното огледало. Остро като бръснач парченце стъкло сряза лявото ухо на Сенжин, той инстинктивно се дръпна встрани. В същия момент Никълъс стовари два къси, но тежки удара в слънчевия му сплит и отново го прикова за стъклото, което прониза ухото му за втори път.
	Ново замахване, но този път Сенжин успя да отскочи. Пред очите му се въртяха разноцветни кръгове. Дишането му бе сериозно затруднено. Осъзна, че му трябва време. Да потисне болката, да спре кръвоизливите си, да настрои духа си с изискванията на Тао-тао.
	Извъртя лявото си рамо към връхлитащия Никълъс, разпери пръсти и ги насочи в лицето му, едновременно с това лявото му коляно рязко се вдигна нагоре и влезе в съприкосновение със слабините му.
	Никълъс рухна на колене, Сенжин го прескочи и се втурна нагоре по стълбите. Трябваше час по-скоро да се добере до Джъстин, все още изцяло под влиянието на Тао-тао. Джъстин беше неговият щит срещу Никълъс, неговото главно оръжие.
	_„… Оковавам те в железни вериги!“_


	— Искам да говоря с този Негодник — каза Нанги. — Той е ключът, въпреки че едва ли съзнава това.
	Томи кимна и го поведе към стаята за разпит на Централното полицейско управление. От нападението на Кусунда Икуза срещу Килан Ороши в онази хотелска стая бяха изминали вече три дни, но Томи продължаваше да държи приятеля си в ареста, тъй като не искаше да излага на риск живота му. Не беше убедена, че Кусунда Икуза е действал сам и смъртта му все още не значеше край на операцията за нея. В същото време Нанги поведе тежки и почти непрекъснати преговори с „Нами“ за съдбата на „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“.
	— Тук ще намерите всичко необходимо — каза на Нанги тя и отиде да доведе Негодника.
	Лицата на Килан Ороши и Икуза продължаваха да бъдат пред очите й. Когато се втурна в онази хотелска стая, мислеше единствено за живота на своя приятел. За нищо на света не би взела Негодника със себе си, желанията му не означаваха нищо пред лицето на такава опасност. Но той носеше отговорност за Килан. Не би я оставил сама, но антипатията й по отношение на Томи бе успяла да вземе връх. В резултат Килан категорично бе отказала да го придружи в полицията при предаването на касетката и сама да даде показания.
	Бедната Килан. Томи бе потръпнала от ужас при гледката на окървавеното й лице и ужасните й писъци. Дойде времето да съобщи на Негодника какво й се беше случило.
	Лицето му бе бледо и напрегнато, очите му неспокойно се впиха в приближаващата се към зарешетената килия Томи.
	— Мъртва е, нали? — дрезгаво попита той. — Икуза е успял да я докопа!
	— Опита се — отвърна Томи и кимна на дежурния да отключи вратата.
	Негодника пристъпи в кънтящия коридор.
	— Искаш да кажеш, че е жива? — промълви той и заслепено примигна под ярката флуоресцентна светлина. — Килан е жива?
	— Да.
	Вратата на килията се затръшна зад гърба му и той уплашено подскочи, от устата му се откъсна къс нервен смях. Изглеждаше ужасно — като скитник или осъден престъпник…
	— Перспективата се променя много бързо, когато човек е затворен на подобно място — промълви той и я последва по дългия коридор. — Зная, че ме бутна тук, за да ме защитиш, но след всичко, което се случи, започвам да си мисля, че съвсем заслужено се намирам зад решетките. — Преглътна с усилие и попита: — Какво ще стане с мен, Томи?
	— Зависи — отвърна Томи, видя отчаяното му изражение и окуражително докосна ръката му. — Спокойно, все още не зная какви закони си нарушил, ако изобщо си сторил подобно нещо…
	— В морално отношение…
	— Това е съвсем друг въпрос — побърза да го прекъсне Томи. — Полицията не е упълномощена да извършва арести по морални обвинения.
	Негодника въздъхна и прокара ръка през гъстата си платинена коса.
	— Какво искаше да кажеш с това „зависи“?
	— Един човек иска да разговаря с теб — отвърна Томи. — Името му е Танцан Нанги и ти положително си го чувал. — Устата й се сви в лека гримаса. Разбира се, че го е чувал. Нали вирусът РИНРИС бе изпробван именно върху компютърната банка на „Сато Интернешънъл“? — Според мен точно Нанги ще реши окончателно съдбата ти.
	Негодника изпъшка, главата му се отпусна върху гърдите.
	Томи го въведе в стаята за разпит. Нанги изключи касетофона, обърна се да огледа Сейжи Кикоко и каза:
	— Току-що изслушах записа.
	После отмести касетофона встрани и придърпа лакиран поднос, върху който имаше три порцеланови чаши и бъркалка.
	— Направих зелен чай — взе бъркалката той. — Допуснах, че може би ще сте жаден. Пребиваването в затвора е неприятна работа, независимо от мотивите…
	Ръката му майсторски разбъркваше водата и ситно нарязаните листенца, течността в чашите бавно придобиваше приятен бледозелен цвят.
	— Заповядайте, Кикоко-сан — любезно подаде той едната чаша на Негодника. — Настанете се удобно, изпийте този чай, отпуснете се. Двамата с вас трябва да обсъдим доста неща.


	Портиерът на хотела предаде бележката, която очакваше Шизей.

	Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!

	Шизей прочете посланието на Сенжин, под което бе прибавен адресът на Грийн стрийт, едва след като се усамоти в женската тоалетна на хотелското фоайе. После пусна листчето в чинията и натисна педала за водата.
	Вече три дни живееше в стаята, която беше резервирал брат й. Три дни лежеше по гръб и гледаше в тавана, три дни се свиваше на ръба на леглото със смачкани в скута чаршафи и се вслушваше в приглушените гласове отвъд стените, в живота на съвсем непознати хора. От време на време поръчваше да й донесат в стаята хамбургери, пържени яйца и кока-кола — единственото меню, което предлагаше обслужването по стаите на този хотел, а двайсетина минути по-късно неизменно повръщаше тази чужда и безвкусна храна. Замаяното състояние, което настъпваше след тези процедури, беше единствената й утеха. Защото тогава изпитваше болка и си даваше сметка, че все още е жива.
	През останалото време лежеше и трепереше въпреки придърпаното до брадичката й одеяло. Или пък седеше на ръба на леглото, увита в чаршафите, и се ослушваше с пребледняло лице.
	Навън се затръшваха врати, до ушите й долитаха приглушени разговори, два пъти дневно камериерката от ямайски произход прекарваше прахосмукачката си по пътеката на коридора. Два пъти дневно минаваше покрай стаята на Сенжин и виждаше табелката „Не ме безпокойте“, окачена на вратата. А вътре Шизей лежеше и трепереше или пък, отпусната на колене, безсилно свеждаше глава над бялата порцеланова чиния на тоалетната.
	През деня до ушите й долитаха откъслеци от банални разговори и още по-банални спорове, детски смях и пуснати до края телевизионни приемници, които предаваха сантиментални сериали или развлекателни програми. Вечер, отпусната в мрака, слушаше ритмичната музика на запъхтяното дишане и тихите степания, които придружаваха човешкото съвкупление. Всичко това ставаше оттатък стените на нейния доброволен затвор, а тя лежеше и чакаше. Изпълнена с безпокойство и нетърпение, тя чакаше изхода от битката, която се водеше дълбоко в собствената й душа.
	Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!
	„Гири“. В главата на Шизей водеха тежка битка чувството за дълг и желанието за независимост. Сенжин се нуждаеше от нея. Никога досега не беше си позволявала да се отклони от зова му. Но сега ситуацията беше друга. Той ще разбере за съществуването на Котън Брандинг в мига, в който я погледне в очите. И няма да се поколебае да прекъсне тази връзка. Ще я прекъсне грубо и решително, както бе прекъснал връзката й с Хейжи — нещастния и дълбоко влюбен в нея студент по право.
	Шизей стана и се насочи към банята. Вътре имаше две огледала — едното беше прикрепено към вратата и служеше за обличане, а другото — далеч по-малко, висеше над умивалника. Открехвайки вратата под определен ъгъл, тя беше в състояние да насочи огледалата едно срещу друго и да вижда огромния паяк, татуиран на гърба й.
	Паякът на Сенжин. Неговият кошмар и неговото спасение. Жената-демон от японската митология е имала подобен паяк върху гърба си. Жената-демон, олицетворяваща единственото нещо на този свят, от което Сенжин изпитваше панически страх. Белязвайки близначката си с нейния символ, Сенжин бе искал да обуздае този страх, да го прехвърли върху сестра си, да го унищожи…
	По време на едно от честите им духовни сливания Сенжин й разказа легендата, според която Жената-демон някога била обикновена рибарска съпруга. Рибарят и баща му били доста заможни, притежавали голяма лодка с нает екипаж. Едно от задълженията на съпругата било да става в два часа през нощта, да обикаля къщите на екипажа и да буди хората. Защото лодката излизала в открито море точно в три.
	В тихите летни нощи това задължение било дори приятно. Тя гледала лунната пътека в морето, подлагала лице на хладния ветрец и си представяла, че е морска сирена, скрита сред непристъпните крайбрежни скали.
	Но много по-често среднощните разходки били опасни, тя потръпвала от страх, докато крачела край брега в непрогледен мрак, а вятърът виел в клоните на старите разкривени и изкорубени борове. През зимата било ужасно студено, често й се случвало да се измокри до кости, далеч преди да е обиколила рибарските хижи.
	В задълженията й влизало и да събира рибарските жени на кея при завръщането на лодката. Там те помагали при разтоварването и сортирането на улова, след което го карали на пазара. В онези дни всичко се носело на гръб. А когато някой член на екипажа се разболявал или умирал, пак нейно задължение било да му намери заместник.
	При лошо време често закъснявала. Дъждът превръщал пътеката в опасен капан, особено дългия почти километър отрязък от голи скали. По тях имало тънък пласт мъхове, нежни и меки като косицата по главичката на новородено. Намокрен от дъжда и заледен от минусовите температури през нощта, този пласт ставал хлъзгав като пързалка, рибарската съпруга често падала и се наранявала по острите скали.
	Отпускала се за миг върху студения камък, замаяна от нетърпимата болка. После се надигала и продължавала нататък с хълцане и препъване. Не трябвало да закъснява, това просто било изключено.
	При всяко закъснение била жестоко наказвана от съпруга или свекъра си. Нима не разбирала, че всички зависят изцяло от нея — крещели насреща й те. Нима е тъпа или просто мързелива? Нима не е в състояние да изпълни дори една толкова проста задача?
	Тя никога не се оплаквала, нито веднъж не й хрумнало, че има и друг начин на живот. „Гири“. Животът й бил очертан от дълга, без „гири“ тя не би могла да съществува, вероятно би се превърнала в див звяр. „Трябва да съм благодарна на «гири», мислела рибарската съпруга. Защото единствено благодарение на чувството за дълг аз съм човешко същество.“
	Една нощ се успала, събудила се едва когато била здраво разтърсена от разгневения си съпруг. Навън бушувала буря, дъждът яростно блъскал по капаците на прозорците и цялата къща се тресяла. Рибарската съпруга помолила мъжа си да не излиза в морето, при такова време. „И ти ли започна да разбираш от риболов, гневно извикал той. Трябват ни парите, които ще ни донесе уловът! Ти си мързелива жена! Искаш да лежиш в топлото легло, а аз да върша всичко! Ставай и се залавяй за работа!“
	Жената с препъване излязла от къщата и се затичала към първата от рибарските хижи. Вече била закъсняла. Когато обиколила половината от къщите на екипажа, върху скалите насреща й помръднала сянка. Мокра и премръзнала, тя понечила да хукне обратно, но била спряна от силата на „гири“. Как ще се прибере у дома, без да е събудила половината екипаж, как ще погледне в очите мъжа си и свекъра си?
	Страхувала се от неясната сянка и решила да поеме по заобиколния път, който бил по-дълъг, но избягвал крайбрежната ивица. Сянката я последвала в гората, жената я усетила по петите си и ускорила ход. После затичала, обзета от ужас. Препънала се в някакви коренища и паднала в калта.
	Опитала се да скочи на крака, но сянката вече била надвесена над нея. Била огромна и застрашителна, невидима ръка сякаш дръпнала качулката от лицето й и жената ясно видяла зловещите й черти, прикрити под гъста четина. Черти жестоки и чудовищни.
	Мъжът се стоварил отгоре й и почти я смачкал. Тя се опитала да извика, но той я ударил с опакото на дланта си, а след това и с юмрук. После разкъсал дрехите й и я обладал с животинска ярост. Там, сред калта, опръскана с кръв.
	Вятърът свирел в клоните на дърветата, дъждовните струи безмилостно шибали лицето й. До слуха й долитало тежкото дишане на насилника, в ноздрите й нахлула вонята на отдавна немитото му тяло. А дълбоко в нея се блъскал нажежен шиш, движението му било грубо, болезнено, безкрайно като морския прибой… Жената изгубила съзнание.
	Изминало много време, преди да се свести и да изпълзи от храсталаците. Главата й безсилно се полюшвала, пред замаяните й очи се разстлала безбрежната морска шир — развълнувана и могъща…
	Припаднала в момента, в който се добрала до познатите скали. Светкавиците осветявали подутото й лице, разраненото й, покрито със синини голо тяло. Устата й била широко отворена, поемала въздуха на пресекулки като риба на сухо. От многобройните й рани течала кръв и багрела студените скали, мъховете жадно я попивали.
	Часове по-късно рибарят и баща му се готвели да излязат в открито море, въпреки разразяващата се буря. Били само двамата, тъй като _всички_ членове на екипажа, събудени от жената, категорично отказали да напуснат сушата в подобно време.
	Почти приключили подготовката на лодката, когато забелязали, че към тях се приближава някаква неясна фигура, облечена в бяло. Миг по-късно със смайване открили, че това е гола жена. Кожата й била бяла като сняг, лишена от всякакво окосмяване. Дори мястото между краката й било абсолютно голо. Дългата черна коса се веела зад нея, сякаш изплетена от хиляди разгневени змийчета. Очите й били огромни, страховити, демонични. На крачка от тях жената се обърнала и те видели огромен паяк, татуиран върху гърба й.
	Мъжете гледали като втрещени как отвратителното насекомо оживява и бавно се плъзва по ханша и бедрата на жената-демон. Било огромно и страшно. Едва докоснало гредите на кея, чудовището литнало към тях и ги погълнало. После доволно се върнало на гърба на жената. Тя се навела и развързала въжетата, които придържали лодката към кея. Обладана от силата на десетина мъже, жената-демон я изблъскала в открито море, огромните вълни я поели и я запратили върху черните назъбени скали. В мига, в който лодката се разцепила и разгневеното море я погълнало, жената-демон, с блестящи като фенери огромни очи, бавно се разтопила във въздуха и изчезнала. Останал само вятърът, който виел тъжно сред осолените голи клони на дърветата.
	На изгрев-слънце нищо вече не напомняло за трагедията. Над покритите с мъх крайбрежни скали се полюшвал тънък слой млечнобяла мъгла, който не се разпръснал, дори когато въздухът изсъхнал и се затоплил от слънчевите лъчи.
	Отпусната в леглото, Шизей се вслушваше в странните гласове, изпълнили стаята на Сенжин, виждаше ясно как непознати хора се движат, говорят, смеят се и плачат, обичат се и се мразят… Всичко това се явяваше пред очите й като на телевизионен екран, изпълнен от светещи призраци, които живееха вместо нея, дишаха вместо нея, бореха се вместо нея…
	„Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!“
	„Гири“.
	Паякът на Жената-демон се впиваше в плътта й. В плътта на Сенжин. Нали така трябваше да бъде? Нали точно на това я научи той, когато уби Хейжи с ритуала на Тао-тао и накара мембраната на „кокоро“ да затрепти като жива? Ритуалът, който хилядократно увеличи чудотворната им сила?
	— Направих го заради теб, Шизей. Аз те обичам. Аз имам нужда от теб. Ние винаги ще бъдем заедно.
	Но не уби ли Сенжин и нейното бъдеще, когато умъртви Хейжи?
	„Гири“.
	Жената-демон.
	Шизей се изправи, чаршафите се плъзнаха надолу и се увиха около глезените й. Гласовете зад стената изчезнаха.
	Паякът се раздвижи.


	Когато Сенжин се добра отново до стаята с рисунки вместо прозорци, Джъстин вече не беше там. Празният диван подигравателно зееше срещу него от средата на тихото помещение. Изтръгнатите от стената кабели на тонколоните се извиваха върху тъмните шарки на персийския килим като змийчета с медни езичета.
	Сенжин стисна главата си с длани, усети топлината на кръвта в жилите си, чу ускорения ритъм на сърцето си. Приближи се до дивана и се наведе. Ясно долови аромата от тялото на Джъстин, мястото дори не беше изстинало. Отвори гърдите си и позволи на тези неща да попият в тялото му. Така някога бе попивал шепота на Марико, така бе подхранил душата си. Но това не беше достатъчно. Може би, ако Джъстин беше все още тук, нейният шепот би му помогнал да избегне последната и решителна конфронтация с Никълъс Линеър. Може би.
	А сега ще трябва да възбуди нежната мембрана на „кокоро“. Ще трябва да започне медитацията без подкрепата на ритуала, който придава огромна сила на монотонните му псалми.
	Сенжин концентрира мислите си върху „кокоро“ и започна. Миг по-късно пулсът му рязко спадна, сигналите от нервните му клетки се притъпиха и болката изчезна. След няколко секунди раните му престанаха да кървят и върху тях започна да се оформя тънка коричка.
	Привел в действие оздравителния процес, той усети как силата му започва да се връща, изпращана на тласъци от „кокоро“ — същността на всичко важно в този свят.
	Процесът още не беше приключил, когато очите му широко се разтвориха. Шизей!
	Тя беше тук! Тя беше чула как я зове душата му!
	Кони Танака приклекна, лицето му се отрази в стотици и хиляди строшени късчета огледало. Между тях имаше тъмни ивици.
	— Виждам кръвта му — каза той. — Значи така става, когато седмица спатия се превръща в асо пика.
	Облегнат на стената до входа, Никълъс поклати глава:
	— Не е достатъчно. — Цялото тяло го болеше, но психологическата битка го беше изтощила далеч повече от физическата. — Джъстин добре ли е?
	— Извадих я навреме от стаята — кимна Кони. — Всичко е наред.
	— Но той все пак успя да измъкне от нея повече, отколкото предполагах — горчиво рече Никълъс. — Дадох му прекалено много време. Рискът беше огромен, но трябваше да го подложим на влиянието на записа. Имах нужда от това време и той ми го предостави…
	— Изглежда наистина му повлия — отвърна Кони. — Както се надяваше ти.
	— Но сега знае къде се намират останалите изумруди на Со Пенг — въздъхна Никълъс и опря глава в стената. — Което означава, че не трябва да го изпускам!
	Кони погледна приятеля си, сведе очи към стотиците огледални фрагменти, отразяващи части от лицето му, и тихо каза:
	— Мисля, че изобщо не си имал подобно намерение.
	— Прав си, разбира се — кимна Никълъс. — Просто не исках да пропусна шанса, ако имаше някаква възможност за друг изход. Сега вече зная, че трябва да го убия. Или той да убие мен.
	— Боли ли те?
	— Ще се оправя — намръщи се Никълъс и хвърли поглед нагоре към стълбището, което тънеше в тишина. — Какво ли прави там горе? — Но вече знаеше отговора на този въпрос, тъй като до душата му се докосваше мрачното трептене на „кокоро“. Ставаше му все по-ясно, че с него е свършено. Опитът му с мембраната на танжин беше толкова незначителен, че Сенжин несъмнено щеше да го победи. За Никълъс „кокоро“ беше като минно поле, трябваше да го избягва на всяка цена. Не може да няма и друг изход, тръсна глава той.
	— Окей — потърка длани Кони. — Какво предвижда план Б?
	Никълъс му отправи бледа усмивка.
	— Няма план Б — рече той. — Идеите ми се изчерпаха. Този мръсник няма да се предаде, а аз едва ли ще успея да го спра!
	— Трябва да си починеш — каза Кони.
	— Пипне ли ме онзи, ще имам възможност за вечна почивка — отвърна Никълъс.
	Кони се приближи и му подаде чаша студен чай.
	— Докато вие двамата се опитвахте да ми разрушите къщата, аз проведох един телефонен разговор с Танцан Нанги — съобщи той. — Обади се от Токио и каза, че нещата започват да се изясняват.
	Допълни чашата на Никълъс и мълчаливо го загледа как пие. Нямаше смисъл да му обяснява какви билки беше добавил в чая. Те щяха да влеят нова сила в тялото му, а едновременно с това щяха да забавят обмяната на веществата, улеснявайки по този начин мисловните процеси и формулирането на нова стратегия. Съвсем скоро щеше да почувства тяхното въздействие.
	— Първата новина е, че Кусунда Икуза е мъртъв — започна след паузата той. — Втората — че са открили записа на Плъха, който е бил по следите на Икуза, Килан Ороши и някакъв гений, когото наричат Негодника. Именно този Негодник е изобретил страхотен вирус, който се слива и храни от всяка защитна програма, независимо от нейната сложност. Вместо да унищожава секретната информация, той действа като предавател и всички данни се прехвърлят в компютъра на господаря му.
	— Разбрах, че вие с Нанги сте стигнали до заключението, че „Нами“ иска участие в „Сато“ заради новия компютърен чип Сфинкс T-PRAM. Но на практика нещата са се оказали други — главната цел на „Нами“ е проникване в проекта „Кошер“, а чипът е само претекст. „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“ са подписали договор с „Хайротек Инк“ за производство на компоненти, които ще бъдат използвани в американския проект „Кошер“. Според Негодника, неговият вирус РИНРИС щял да бъде внедрен именно в тези компоненти и затова „Сато“ трябвало да мине в ръцете на „Нами“. Там вирусът щял да играе ролята на бомба с часовников механизъм, която може да бъде извадена от латентното си състояние чрез изпращането на особени на пръв поглед съвсем невинен сигнал. Едва тогава РИНРИС ще се активира и ще започне да захранва „Нами“ със свръхсекретната информация на „Кошера“.
	— Мили Боже! — втренчено го погледна Никълъс. — С новите компютри от типа „Кошер“ ще бъдат оборудвани всички правителствени институции на Съединените щати! Пентагонът, Съветът за национална сигурност, ЦРУ, Държавният департамент, ФБР… Всички! А това означава, че „Нами“ ще знае всеки ход ма американското правителство!
	— Не е лошо като идея, а? — мрачно се усмихна Кони. — Съвършеният шпионин, който никога не може да бъде разкрит. И сигурността на Щатите хвръква по дяволите! — Отпи глътка чай от собствената си чаша и добави: — Но сега ще чуеш и най-важното… „Нами“ е прибегнала до услугите на двама души за реализацията на своите планове. Единият в момента е горе и вероятно вече е оплескал дивана ми с кръв. Задачата му е била да те отстрани окончателно, за да не попречиш по някакъв начин на плановете им. „Нами“ се тресе от страх пред твоите способности.
	— Другият разплита кълбото от обратната страна… И знаеш ли кой е той? Сестрата близначка на тоя мръсник горе! Казва се Шизей и е била изпратена в Щатите със задачата да се сближи със сенатора Брандинг, който е автор на проекта „Кошер“ и негов вносител в Сената и Конгреса.
	— Това обяснява много неща — замислено кимна Никълъс. — Всъщност обяснява всичко, с изключение на една малка загадка — защо Сенжин не ме ликвидира още при първата ни среща. След като „Нами“ го е наела със задачата да ме отстрани, защо той не го стори, когато имаше възможност?
	_Ако умреш сега, смъртта ти ще бъде твърде лека и нищо няма да разбереш._ Това бяха думите на Сенжин в кабинета на доктор Ханами. Какво да разбере? Никълъс беше сигурен само в едно — Сенжин имаше и лични мотиви да иска смъртта му. Но той не беше го виждал никога в живота си, преди да се сблъска с него в кабинета на доктора.
	Никълъс затъна в загадката, душата му бавно се отвори за могъщото сияние на „Гецумей но мичи“. Започна да обмисля стратегията на Сенжин. Първо го бе превърнал в широ нинджа, използвайки хирургическите способности на доктор Ханами, за да проникне до определени центрове на мозъка му. После бе ликвидирал доктор Муку, чийто психиатричен опит вероятно му е помогнал да отгатне какво е сторил Сенжин с мозъка на Никълъс. А накрая убива и Киоки — танжина, който единствен е бил в състояние да помогне на противника му.
	Но нито едно от тези действия не се връзваше с действията на независим нинджа, нает да убие опасен враг, който заплашва успеха на най-сложната шпионска операция в историята на човечеството. Тази стратегия по-скоро принадлежеше на човек, който е тласкан от огромна омраза, на човек, който иска да осакати обекта на тази омраза със садистична жестокост, а едва след това да го унищожи.
	Никълъс неволно отправи безмълвна молитва към боговете, които го бяха насочили към Канзацу. Съдбата му беше направила безценен дар, просто защото Сенжин не е знаел за съществуването на брата на Киоки, оттеглил се в уединение сред непристъпните планини в подножието на Черния жандарм.
	Но стратегията на Сенжин не се изчерпваше единствено с унищожението на Никълъс. Тя включваше и обсебването на магическите изумруди на Со Пенг. Дали те са връзката между нас, запита се Никълъс. Изведнъж много му се прииска да знае повече за своя дядо.
	Почувства докосването на Кони върху рамото си и отвори очи.
	— Добре ли си, Ник? — тихо го попита Кони. — Стори ми се, че за миг дори престана да дишаш…
	— Някой идва — прошепна Никълъс и се изправи.
	Очите на Кони се стрелнаха по посока на стълбището.
	— Не там — добави Никълъс, после отиде до вратата и рязко я отвори. Очите му се спряха върху красивото лице, устните му леко се раздвижиха: — Здравей, Шизей. Аз съм Никълъс Линеър. — Концентричните кръгове на дарбата му се сблъскаха с тези на неканената гостенка. — Предполагам, че вече знаеш това…
	Шизей го погледна в очите.
	— Сбогом на врага — прошепна тя. — Мислех, че сърцето ми ще спре, когато те видя.
	Говореха на японски, инстинктивно почувствали, че общуването им се нуждае от няколко различни оттенъци.
	— Влез — покани я Никълъс, после представи Кони, без нито за миг да я изпуска от очи.
	От устата на Кони се отрони сподавена японска ругатня.
	— Знаеш ли коя е тя, Ник? — развълнувано извика той. — Защо я пускаш тук?
	— Не мисля, че бих успял да я задържа вън — отвърна Никълъс, без да отделя поглед от лицето на гостенката. — Нямаме дори капка чай, Кони…
	Изчака да останат сами и добави:
	— Е, какво ще кажеш? Погледна Медуза в лицето и все още си жива…
	И двамата продължаваха да се движат, кръжаха бавно един срещу друг, късовете огледално стъкло хрупаха под краката им, лицата и фигурите им се мяркаха за миг в тях, после изчезваха.
	— Обстоятелствата претърпяха промяна — каза Шизей. — Дойдох тук, не за да те унищожа… Нито пък да помогна на брат си…
	— Защо дойде тогава? — меко попита Никълъс.
	— За да спася себе си — отвърна Шизей.
	Общуването им далеч не се изчерпваше с фразите, които си разменяха. Интервалите между изреченията и отделните думи, кратките паузи и мълчанието бяха онази естествена среда, в която волята на единия се сблъска с волята на другия. Резултатът от този сблъсък усети най-вече Кони, който почти изпусна подноса от ръцете си, почувствал силен световъртеж.
	Никълъс чу подрънкването на посудата върху подноса, къщата сякаш се разтърсваше от земетресение.
	— Стой настрана, Кони — меко промълви той. — Остави чая и не влизай тук, докато всичко не свърши.
	— Но, Ник…
	— Направи каквото ти казвам, приятелю — настоя Никълъс. — Не искам Джъстин да е сама.
	— Той е истински приятел — отбеляза Шизей, след като Кони напусна стаята. — Завиждам ти.
	— Съжалявам, че не съм имал шанса да опозная и теб.
	— Наистина е жалко — кимна Шизей. — Но мисля, че все пак ще имаме достатъчно време да се споразумеем… Чувам ехото на „кокоро“, трептенето е силно… Не след дълго брат ми ще бъде изпълнен със силата, за която мечтае.
	— Той открадна шест от моите изумруди.
	— А когато се сдобие и с останалите, наистина ще бъде непобедим — кимна Шизей. — Ще бъде в състояние да изгради конфигурацията „девет“ и тогава ще бъде обладан от могъща сила. Земята ще се разтърси. Той ще се слее с Вечността, ще крачи редом с боговете. Именно това е мечтата на целия му живот. — Продължаваше да се движи, тялото й беше неукротимо като душата й. А Никълъс неволно се запита на себе си ли не вярва, или на него — заклетия враг. — Но тези изумруди имат дълга история, тясно свързана с постоянните им кражби. Първо ги е откраднал Со Пенг…
	— Дядо ми не е откраднал нищо в живота си.
	— Може би — отвърна Шизей. — Сега вече истината е без значение. Важно е това, което гори в съзнанието на брат ми. Ние с него сме преки наследници на Жао Хсия — човека, когото Со Пенг е удавил в подножието на водопада в планината Гунунг Мунтахак Преди едно столетие…
	— Аз съм обект на нападение от минало, което не познавам.
	— Брат ми пък е пленник на това минало.
	— Не очаквай да го съжалявам.
	— Не искам това — отвърна Шизей. — Но трябва да проявиш разбиране. Според мен нямаш шансове да му излезеш насреща с помощта на Тао-тао. Той е надраснал дори това магическо изкуство и е създал своя собствена система. А тя е толкова могъща и чудотворна, че дори аз не мога да я разбера.
	— Плаши ли те по начина, по който плаши мен? — попита Никълъс, после почувства тъмния тласък на волята й и разбра, че отговорът на въпроса му е излишен. — Но как можеш да обичаш това, което те ужасява?
	— Безсилна съм — промълви Шизей, клепачите й овлажняха. — Той е мой близнак, неговата плът е моята плът!
	— Но неговият дух не е твоят дух!
	— Ние сме като два кристални фенера — промълви Шизей. — Пламтим ярко в мрака, еднакви сме, но едновременно с това и безкрайно различни. Едва днес си давам ясна сметка за това.
	— Не е днес — поклати глава Никълъс. — Такова прозрение се оформя бавно и постепенно, изисква много време и търпение.
	Шизей и Никълъс продължаваха да са оковани в омагьосания кръг, създаден от силата на волята им, Йин и Янг — мрак и светлина, мъж и жена, твърдост и податливост… Но очертанията на тези противоположности бавно се размиваха и изчезваха.
	— Можеш ли да ми кажеш защо убива той? — попита Никълъс. — Дали убийството задоволява някакъв глад на душата му?
	— Убийството е част от същността му — отвърна Шизей. — Върши го според изискванията на древния ритуал — на фона на постоянно повтарящи се псалми и обредни действия. Именно затова одира жертвите си, това му позволява да активизира в максимална степен мембраната на „кокоро“. От нея нараства силата му, тя е неизчерпаем източник на енергия.
	Никълъс потръпна.
	— Той трябва да бъде спрян, Шизей — рече той — Друг изход няма.
	— Точно затова съм тук.
	— Аз съм новак в Тао-тао — призна й Никълъс. Брат ти лесно ще ме победи, ако не ми помогнеш.
	— Зная.
	Шизей прекрати движенията на тялото си и се обърна с гръб към него. Пръстите й се плъзнаха по копчетата на блузката, тя бавно се свлече около кръста. Под нея беше гола.
	— Ето какво съм аз — рече тя и огромният паяк на гърба й леко се раздвижи. — Ето какво стори с мен моят брат. Това е единственото нещо на света, от което той изпитва страх. Жената-демон.
	Никълъс се приближи до подноса, оставен от Кони. Напълни две чаши чай и се върна при Шизей. Седнаха един срещу друг с подвити под себе си крака и започнаха да пият. Макар и кратко, мълчанието им натежаваше от многозначителност, маркираше нов етап от отношенията им.
	— Ти трябва да дойдеш с мен и да се изправиш срещу Сенжин — каза Никълъс и остави празната си чаша на пода.
	— Не — поклати глава Шизей. — Това ще сториш сам. Вече не мога да мисля само за себе си. Съществува един човек, чиято сигурност вече е най-важното нещо в живота ми.
	Никълъс не я попита за името на този човек. Не беше и необходимо. Потънал в концентричните окръжности на дарбата й, той го прочете без никакви затруднения: Котън Брандинг.
	— Трябва да ти съобщя, че с „Нами“ е свършено — промълви той. — Кусунда Икуза е мъртъв, вирусът РИНРИС вече не се намира под негов контрол.
	Ясно почувства облекчението, което заля душата й.
	— Ела тук — простичко рече тя.
	Никълъс се подчини, Шизей отвори ръчната си чантичка и извади необходимите вещи. После се зае да гримира лицето му с бързи и сигурни движения. В съзнанието й бе ясно запечатан образът на Жената-демон, крачеща по брега сред вихрите на бурята, копнееща за отмъщение. Не само по отношение на близките си, но и на всички мъже, позволили си да я третират като животно. Едновременно с това виждаше и лицето на единствената си приятелка Кику — такова, в каквото се беше влюбила. Красиво, силно и съвършено мъжко лице. Лицето на самурай.
	— Сега си красив и едновременно с това страховит — каза тя и се дръпна мъничко назад да огледа работата си. — Но косата ти не изглежда добре. Прическата ти е прекалено мъжка.
	— Почакай малко — изправи се Никълъс и изчезна за трийсетина секунди от стаята.
	Когато се върна, беше облечен в дрехите на актьора кабуки, чиято статуя заемаше важно място в отрупания е вещи хол на Кони. В ръката си държеше перука със сложна прическа. Седна отново срещу Шизей, а тя взе перуката и внимателно я положи на главата му. После извади джобно огледалце и го поднесе пред очите му.
	— Невероятно! — вцепени се от учудване Никълъс. — Къде си се учила на тези неща?
	— Чувал ли си за „Златния облак“?
	— Кийоку Уцукушики Канцан — издекламира Никълъс. — Чувал съм, разбира се. — Очите му отново се спряха върху огледалцето. — Ти наистина си ме направила _чист, красив_ и _съвършен_!
	Въздухът продължаваше да се нагнетява, около тях нещо забуча, заехтя като тътен на далечна камбана.
	— Той идва — прошепна Никълъс. — Трябва да вървя.
	— Сега знаеш от какво се страхува той — промълви Шизей, все още сигурна, че не е предала напълно своята втора същност, тъмната страна на душата си, своята любов, своя тъмничар, своята смърт… Даваше си сметка, че ако сега не направи нищо, идването й тук е било напълно безсмислено. Не бива да седи и безучастно да наблюдава развитието на събитията. Дните и нощите в хотела на брат й не бяха изминали напразно.
	Спря надигналия се Никълъс със силата на духа си, сключи ръце на гърдите си и каза:
	— Има и още нещо… Нещо, което трябва да ти дам. То е извън моите познания и моите умения, но чувствам, че без него няма да спреш брат ми. Вече е прекалено силен.
	Бавно смъкна от пръста си пръстенчето с изумруди, което Сенжин й подари в деня на убийството на Хейжи.
	— Това е танжински изумруд — подаде му го тя. — Единственият подарък от брат ми. Поднесе ми го на рождения ни ден, но той никога не е бил мой. Отдавна подозирах това, но сега вече съм сигурна.
	Никълъс пое пръстена, изумрудът грееше като жив в леглото си от фина платина. И в същия момент усети това, което чувстваше Шизей: могъществото на Жената-демон.
	Обърна се грациозно — както самата Шизей би го сторила, и бавно пое нагоре по стълбите. Там, където го чакаше смъртта.


	Енергията на „кокоро“ плисна и обля Сенжин с гальовните си вълни — така майката къпе своето дете. За миг усети чуждо присъствие в Същността на нещата, плавно, почти като бог насочи вълните на могъщата си сила навън, присъствието изчезна.
	Сенжин знаеше чие е било това присъствие. Никълъс Линеър се бе опитал да докосне мембраната на „кокоро“, но стоманените вълни на една по-силна, почти божествена воля, го бяха отблъснали. Волята на Сенжин. Успял без усилие да лиши Никълъс от основната енергия на Тао-тао, той вече бе напълно сигурен в своята победа.
	Тялото му се изпъна, „кокоро“ кънтеше в главата му, мускулите му вибрираха от прилив на енергия. Дори старейшините в Жиу не могат да концентрират „кокоро“ като мен, помисли си той. Те се страхуваха да опитат, опасяваха се, че мембраната може да се разкъса от прекалено силния натиск, а това ще доведе до безграничен хаос в света. Аз не се страхувам като тях, аз използвам „кокоро“ така, както искам.
	Духът му насочи плътната вълна на „кокоро“ по посока на Шизей, душата му копнееше тя да се присъедини към него, да сподели радостта от победата. Той искаше тя да е тук, повика я, защото времето да получи обратно подаръка си беше настъпило. Пръстенът с големия танжински изумруд.
	Шизей го беше пазила през цялото време, без дори да подозира за това. Още когато го открадна — малко преди да напусне танжинското село — той си даде сметка, че не трябва да държи камъка у себе си, поне на първо време. Защото старейшините несъмнено биха го проследили със своята необичайна дарба. Докато Шизей никога не беше стъпвала в Жиу, не познаваше изкуството на Тао-тао и следователно не беше подвластна на влиянието му.
	Сенжин чувстваше присъствието й, но искаше тя да е до него, душите им да се слеят за последен път, преди вълшебният изумруд да смени притежателя си. Нима Никълъс е успял да я спре по някакъв начин?
	Стана и излезе от стаята с пейзажи на мястото на прозорците. Върховете на пръстите му излъчваха синкаво сияние, достъпно единствено за неговите очи. Сиянието на „кокоро“.
	Спря се в горния край на стълбището, до слуха му достигна мекото шляпане на боси крака. Насочи навън спиралата на своя дух, но тя се блъсна в гладка безформена стена. Никълъс Линеър.
	Но Шизей е близо. Той започна да слиза по стълбите, на устата му заигра усмивка.
	Около него ставаше все по-светло, осветлението беше индиректно, но доста интензивно. Спомнил си трика с огледалата, Сенжин се стегна, мускулите му окаменяха. Светлината беше единственият съюзник на Никълъс Линеър и той се готвеше да я премахне, да го запрати в мрака и едва тогава да го лиши от живот.
	Светлината блестеше над извитото стълбище, къпеше го в лъчите си по начина, по който преди секунди енергията на „кокоро“ къпеше душата на Сенжин. И в границите на това тясно пространство се появи фигурата на актьора, превърнал се в актриса; на мъжа, станал жена; на светлината, успяла по съвършен начин да се превърне в своята противоположност — мрака…
	На прага на своя триумф, в мига, за който бе мечтал години наред — мига, в който ще освободи Жао Хсия от позора на поражението, ще прибере последните изумруди и ще изличи от лицето на земята единствения наследник на омразния Со Пенг, възстановявайки по този начин честта на своята фамилия, Сенжин изведнъж се изправи срещу най-ужасния кошмар на своя живот.
	Жената-демон.
	Тя бавно изплува от ослепителната светлина, разми се в сиянието й, пристъпи напред… Сенжин вече не беше в състояние да вижда нищо друго, освен огромните й черни очи, еротично съблазнителните и едновременно с това плашещо реалните черти на лицето й.
	Лицето на Хаха-сан.
	От гърлото му се изтръгна нещо като писък от ужас, нещо като гневен вик — той не беше в състояние да го определи. Не това беше пиесата, която бе, подготвил за бъдещата си жертва, не тази беше ослепително осветената сцена, върху която би желал да наблюдава съвършената игра на Жената-демон, да я наблюдава с ужас, очарование и вцепеняващ страх, да чувства магията на театъра, но въпреки това да тръпне от невероятното сливане между легенда и действителност.
	Това тук беше истинско. Обвита в изпаренията на морския бряг, Жената-демон най-сетне беше дошла за него, проклятието й вече започваше да го притиска с огромната си тежест.
	Вцепенението от шока продължи само един кратък миг, но той беше напълно достатъчен за мощната атака на Никълъс. Атака светкавична и ослепителна, опираща се изцяло на психологическата мощ на Акшара — езика на Вечността. Език, който Никълъс бе усвоил от Канзацу, сенсея на танжините.
	„_Акшара е център на вселената_, казваше Канзацу. _Той обладава онази необятна и съвършена тишина, в която се съдържа цялата Вселена. Когато прибягваме до изразните средства на Акшара, ние нямаме нужда от думи. Защото Акшара съществува на този свят далеч преди в него да е възникнала необходимостта от словото. Онзи, който е в състояние да използва Акшара, вече е постигнал пълно сливане с могъщите сили на Вселената._“
	Макар да отскочи назад, блъснал се в стената на Акшара и все още парализиран от образа на Жената-демон, Сенжин бе далеч от поражението.
	Шизей правилно бе предсказала, че на този етап той ще бъде вече прекалено силен. Едва сега Никълъс си даде сметка, че бе чакал много дълго, че бе му позволил да попие цялото излъчване на „кокоро“, че дори Акшара няма да го спре.
	Сенжин се блъсна с трясък в стената, тялото му отскочи и прелетя няколко стъпала надолу. Успял да излезе от първоначалния шок, духът му се превърна в стоманено менгеме, което неумолимо започна да се стяга около гладката безформена стена, натискът му ставаше все по-силен и по-силен… Накрая стената се пропука и рухна.
	Сенжин проникна в последната отбранителна линия на Никълъс — онази, която се намираше в сърцевината на духа му. Енергията на „кокоро“ се стовари върху него с цялата си могъща сила, разкъса духа му, превърна го в инертна и безволева маса.
	Краят наближаваше. Много по-бързо, отколкото Никълъс си го беше представял. Рухна на колене, театралният костюм се разцепи върху тялото му, перуката се изплъзна от главата му.
	Не можеше да диша, не можеше да се помръдне. Мислите му станаха неясни и разпокъсани, натискът на Сенжин беше огромен. Мракът започна да се сгъстява около него.
	Но някъде далеч, в сърцето на мрака, все още сияеше ослепителна светлина. Тя идваше от един кристален фенер, от дълбоката същност на Шизей, попила чак в корените на съзнанието му…
	„Ела при мен, сестричке, прокънтя духът на Сенжин. Ела при мен, моя любов! Сега имам нужда от теб!“ Тъмните спирали на волята му се насочиха напред и бавно се увиха около гладката стена, зад която мъждукаше последното пламъче от духа на Никълъс.
	Тази стена вече не беше безлична, не беше безформена. Извиваща се като змия, тя се губеше в безкрайността, по повърхността й проблясваха брилянтните капчици на това, което беше есенцията от духа на Шизей — сестрата близначка на Сенжин. Тя се надигна да го посрещне, Сенжин радостно протегна ръце… И изведнъж върху него се стовари силата на ужасното отмъщение — неуловима като утринна мъгла, опасна, заплашителна…
	_„Шизей“_, изкрещя духът на Сенжин…
	Никълъс бръкна в джоба си, пръстите му бяха натежали така, сякаш някой ги бе натикал в оловна ръкавица. Болката пронизваше тялото му, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне на късове.
	После танжинският изумруд се плъзна в шепата му, той събра на топка последните остатъци от волята си.
	Изведнъж почувства как някаква могъща сила го тласка към Сенжин, все по-бързо и по-бързо… Сякаш двамата се бяха превърнали в силни магнити, чието съединение нищо на този свят не беше в състояние да предотврати.
	После се докоснаха…
	В съзнанието на Сенжин бушуваха пламъци. Сред тях бавно започна да се оформя една огромна празнина, празнината на отчаянието… Изведнъж разбра най-страшното. Духът му вече бе сам, изоставен и предаден от единственото живо същество на този свят, което наистина бе обичал. От най-ужасния си кошмар.
	Жената-демон… Шизей…
	Бляскавите ръбове на шлифования изумруд сякаш изведнъж се превърнаха в стоманени остриета, камъкът изсвири във въздуха и потъна дълбоко в гърдите на Сенжин, смазвайки всичко по пътя си. Кожа и мускули, вътрешности и кости…
	Кръвта изригна като вулкан, оплиска лицето на Никълъс, стълбите, стените… Тялото на Сенжин се изви като лък с опъната до скъсване тетива. Очите му всеки миг заплашваха да изскочат от орбитите си, устата му се разкриви в беззвучен вик. В следващия миг животът напусна тялото му — сякаш някаква божествена ръка бе угасила пламъчето на потрепваща в мрака свещ…


	Шизей изпищя, тялото й политна, ръцете й се вкопчиха в широките рамене на Кони Танака. Почувства смъртта на своя брат с онази неизбежност, с която земята чувства топлите лъчи на слънцето.
	Устата й се разтвори, дробовете й жадно поеха кислорода на въздуха. Чувстваше се срязана на две, сякаш скалпелът на безсърдечен хирург бе премахнал от тялото й тумор, с който бе свикнала от самото си рождение.
	Потъна в непрогледен мрак, потръпна от хладината на вечната нощ… А после усети как в душата й започва да нахлува бледата зора на топлия ден, на прекрасните слънчеви лъчи… Чудо, което може да се сравни единствено с чудото на първия нежен бледозелен стрък, успял да пробие скованата от студ земя, предвестник на настъпващата пролет…
	Вече усещаше тупкането само на своето сърце, второто и вечно присъстващото беше изчезнало… Нямаше ги мрачните внушения в душата й. На мястото им се бе настанило мълчанието. Нямаше го ехото на кипящия от злокобна енергия огледален дух. На негово място се бе настанило спокойствието… Въздухът нахлуваше в гърдите на Шизей леко и свободно, най-сетне се бе освободила от тъмната стоманена спирала, волята на Сенжин се бе стопила в небитието.
	— Добре ли си? — тихо я попита Кони.
	— Да — промълви Шизей и колебливо се отдели от него. — Вече съм добре.
	Никълъс моментално усети как болката в гърдите му се разпръсква и изчезва. Останките на Сенжин Омукае — на страховития „дорокусай“, лежаха в безформена купчина върху стълбите, безвредни и незначителни като изстинала пепел. Мрачното ехо бавно заглъхваше. После настъпи тишина.
	„Кокоро“ потъна в забвение.


	Марко Айлънд | Токио Вашингтон
	Лято — есен, в наши дни

	Над Югозападна Флорида грееше ярко слънце. Взетата под наем открита кола на Никълъс и Джъстин бавно прекоси дигата, която свързваше Марко Айлънд с континента.
	Лю Кроукър и Аликс несъмнено биха ги посрещнали на летище Форт Миърс, но в последния момент лодката им беше наета от някакъв клиент.
	Никълъс сви по булевард Колинс и се насочи към пристанището. Минаваха покрай разкошни, потънали в тропическа зеленина вили, много от които разполагаха със собствени пристани. После дойде ред на спретнати блокчета с апартаменти под наем, срещу които се плискаха топлите вълни на Мексиканския залив.
	Никълъс отби в свободно за паркиране място и изключи двигателя. Известно време и двамата не помръднаха, заслушани в шепота на вятъра сред листата на палмите и крясъците на гларусите. Очите им механично следяха нисколетящите над вълните пеликани, които търсеха храната си сред кристалночистата вода на залива.
	— Съжалявам, Джъстин — промълви най-сетне Никълъс. — Съжалявам, че в началото на тази история те бях изключил от живота си. Бях убеден, че постъпвам благородно, въобразявах си, че по този начин ще те предпазя от това, което се случва с мен. — Посегна и взе ръката й. — Но истината е, че те бях изключил от живота си, още преди да се случи всичко това. Бях толкова щастлив, че отново живея в Япония! И през ум не ми минаваше, че ти можеш да се чувстваш по-различно, че _трябва_ да се чувстваш по-различно. Не знаеше езика, обичаите бяха странни за теб, почти липсваха жени на твоята възраст, с които би могла да се сприятелиш… Но най-много страдаше от носталгията.
	— Ник…
	— Остави ме да свърша — отвърна той. Очите му гледаха как соленият бриз развява косите й и игриво ги запраща върху лицето й. — По ирония на съдбата аз те преоткрих с помощта на Сенжин, той беше причината да проумея същината на нашето отчуждение. А после отново те предадох. Защото те използвах като капан за Сенжин, като бариера пред невероятните му, все по-нарастващи способности. Изложих на риск живота ти. Наистина това беше пресметнат риск, поставих те в центъра на театралната сцена, която бях създал напълно сам. Все пак…
	Джъстин запуши устата му с длан. Слънцето грееше в очите й, те бяха станали яркозелени, в лявата й зеница живо помръдваха червените точици.
	— Сигурно знаеш колко много те обичам, Ник — прошепна тя. — Думите не значат нищо, но аз вече зная, че ти можеш да надничаш в душата ми, да почувстваш това, което чувствам и аз… След събитията от последните дни съм сигурна, че можеш… — Притегли ръката му и я целуна. — Благодаря на Бога, че ми обясни какво се е случило и че то не е това, от което се страхувах… Дълго време си мислех, че ме мразиш, Ник… Мразиш ме заради смъртта на нашата дъщеря…
	— Джъстин, как можеш да…
	— Сега е твой ред да ме изслушаш. Страхувах се от това, защото се чувствах виновна. После прехвърлих тази вина и върху теб, ставахме все по-чужди един на друг, вината ми се превръщаше в идея фикс. Ти никога не разбра, че аз се страхувам да имам деца. Просто защото не го признавах пред себе си. А когато почина нашето момиченце, аз бях убедена, че съм го убила със своя страх…
	Отметна непокорен кичур коса от челото си и продължи:
	— По отношение на Сенжин ти направи това, което трябваше да направиш. Не ти, а той ме замеси в цялата история. А ти реагира по единствения възможен начин. Никой друг не би успял да го спре, аз съм твърдо убедена в това.
	Целуна го пламенно по устата и добави:
	— Сега всичко свърши. У мен се заражда нов живот. Нашето дете, Ник. Вече не се страхувам, искам го толкова силно, колкото искам и теб! Много скоро ще имам нужда от вас двамата и това чувство ще е чудесно!
	Отпусна глава на рамото му, почувства как силните му ръце я притискат.
	— Колко много те обичам! — въздъхна тя.
	Лодката на Кроукър се появи иззад вълнолома и бавно се насочи към брега. Видяха как Аликс засенчва очите си с ръка и се опитва да ги открие. Те размахаха ръце, Аликс се усмихна и започна да им маха в отговор.
	Десет минути по-късно яхтата беше закотвена край пристана. Аликс изтича по мостчето и се хвърли в прегръдките им. Лю Кроукър се забави малко, тъй като трябваше да помогне на клиентите си да свалят на кея улова — един блестящ със синкавите си люспи марлин.
	Изглеждаше съвсем друг — здрав и загорял под яркото слънце на Флорида. Беше пуснал косата си дълга, приличаше повече на стар морски вълк, отколкото на доскорошен полицейски служител.
	— Хей, Ник!
	— Лю!
	Стиснаха ръцете си и се прегърнаха. По-късно, вече на борда на „Капитан Сумо“, Лю Кроукър се усмихна и рече:
	— Намираме се само на две мили от мястото, където гъмжи от марлини. Какво ще кажете да идем да си опитаме късмета, а? Днес е добър ден за лов на марлини…
	— Благодаря, но предпочитам да си почивам по друг начин — поклати глава Никълъс. Напоследък ми дойде до гуша от убийства.
	Кроукър присви очи и подигравателно подхвърли:
	— Надявам се, че в Япония не са те направили заклет вегетарианец!
	— Господи, Лю, наистина много се радвам да те видя! — засмя се Никълъс.
	— А по едно време си мислех, че никога вече няма да се срещнем — поклати глава Кроукър.
	— Човек не трябва да губи приятелите си — рече Никълъс.
	— Сега ще ти покажа нещо — ухили се Кроукър, после отвори капака на големия фризер на палубата, извади две кутии бира и подхвърли едната на Никълъс. Протезата от титаново-графитена сплав и поликарбонати, прикачена към лявата му ръка от гениалните ортопеди на Тодай, приличаше на някаква екзотична черупка. Кроукър каза, че отначало я криел под ръкавица, но скоро разбрал, че това е пълна безсмислица, особено в тропическия климат.
	— Гледай сега!
	Лявата му ръка се сви около кутията с бира, прозвуча тиха експлозия и пенлив гейзер бира се насочи към синьото небе над главите им. Миг по-късно всички бяха окъпани от лепкавата, вдигаща мехурчета течност. Ръката се разтвори и сплесканата кутия издрънча на палубата.
	Лю Кроукър погледна озадаченото лице на Никълъс и избухна в смях.
	— Може би дори ти не си в състояние да направиш тоя номер — рече той.
	Двете жени мълчаливо ги наблюдаваха иззад дебелото стъкло на капитанската кабина.
	— Гледай какви хлапета са! — въздъхна Аликс с усмивка на уста. — Много се радвам, че дойдохте, Джъстин. Колко можете да останете?
	Джъстин гледаше завистливо към момчетата.
	— Колкото и да останем, все ще е недостатъчно — отвърна на въпроса тя.


	Килан отвори очи в момента, в който дрезгавата светлина на утрото започна да прониква през отворения прозорец. Към китката й бе прикачена прозрачна тръбичка, във вътрешността й бавно пълзяха бистри капчици. На стола край леглото беше свита неясна в здрача на стаята човешка фигура. Лицето й не се виждаше, но Килан позна старите напукани ръце, попаднали под бледата светлина на нощната лампа. Сбръчканите пръсти не бяха изгубили нищо от своята сръчност, оризовата хартия под тях бързо се превърна във фигурката на конче, изправено на задните си крака. Килан леко извърна глава и успя да види дългата редица от подобни фигурки, подредени с обич на прозоречната дъска от баба й.
	— Жадна съм — дрезгаво изграчи тя.
	Баба й стана и приближи до устните й дебела порцеланова чаша. Чаят беше гъст, със замайващ аромат. Момичето жадно отпи. После затвори очи и отново заспа.
	Когато се събуди, навън грееше ярко слънце. Баба й продължаваше да седи на същото място, пръстите й неуморно работеха. На прозоречния перваз имаше още повече животинки. Доловила леко движение край леглото, Килан бавно обърна глава. Над нея се беше привел баща й.
	— Жадна съм — отново изграчи тя.
	Бабата се надигна, но Кен Ороши я спря:
	— Аз ще се погрижа.
	Поднесе й чашата с чай и Килан я изпи до дъно.
	— Помня как ти давах студен чай като дете — каза Кен Ороши. — Често те поваляше треската, майка ти полудяваше от тревога…
	Остави чашата на масичката до леглото и добави:
	— Лекарите ми позволиха да ти съобщя, че вече от една седмица си тук. Считаха, че вероятно ще бъдеш доста объркана, когато се върне съзнанието ти. — Очите му пробягаха по подпухналото й изранено лице. — В полицията ми разказаха всичко.
	Едва ли е всичко, помисли си тя и затвори очи.
	— Докторите казват, че са те натъпкали с успокоителни.
	— Не знам — с мъка промълви тя. Гласът й беше сух и все така дрезгав. — Не чувствам нищо… — Ясно долови безпокойството, което се криеше зад думите на баща й. Вероятно то се дължи на състоянието на компанията. То беше все така отчайващо. Смъртта на Кусунда Икуза едва ли бе в състояние да го промени.
	— Може би така е по-добре — кимна Кен Ороши. — Сигурно се чудиш защо говориш дрезгаво. Според лекарите са засегнати част от гласните ти струни.
	— Нищо — отвърна Килан. — На мен започва да ми харесва.
	Той притеснено се прокашля и Килан се запита какво ли ще поиска този път. Когато разговаряше с нея, той винаги искаше нещо. Каквото и да е — дори и да се обяви срещу „опасните“ революционни идеи на своите приятели.
	— Знаеш ли, съвсем неотдавна си дадох сметка, че с теб никога не съм се отнасял като с братята ти — промълви баща й. — Е, ти си момиче и считах, че така трябва да бъде. Жените имат място в обществото и това място несъмнено е важно, но все пак не може да се сравнява с положението на мъжете… Така мислех, поне доскоро…
	Краката му се размърдаха, сякаш изпитваше неудобство в присъствието на дъщеря си.
	— Искам да ти съобщя нещо, което очевидно те интересува — продължи той. — Положението на компанията до известна степен се стабилизира. Танцан Нанги, който неотдавна закупи „Накано“, упражнява силен натиск върху „Нами“. След скандала с Икуза позициите на тази групировка са безвъзвратно изгубени. Императорът се разграничи от нея, особено по отношение на икономическата й политика. „Нами“ нямаше избор и анулира договора, подписан с Нанги. В резултат Нанги закупи _цялата_ компания, включително нейния научноизследователски институт.
	Помоли ме да остана президент на „Накано“. Разбира се, той самият ще бъде над мен и аз трябва да му докладвам за цялата дейност на компанията. Но ме увери, че ще имам пълна самостоятелност в управлението, включително и при подбора на кадрите. За пръв път от години насам имам чувството, че компанията пак си е моя.
	Килан долови нещо особено в гласа на баща си. Дали е чувство на унижение?
	— Като споменах за подбор на кадрите, ще добавя, че искам да дойдеш и да се поогледаш в централата, след като се оправиш, разбира се… Фактически лично, възнамерявам да те разведа из нея. Сменяме сградата и ще се нанесем в небостъргача Шинюку Сюриу заедно със „Сато Интернешънъл“. Научноизследователският институт ще разполага с цял отделен етаж, ще ти го покажа… А после можем да идем да обядваме… Всъщност, много искам да си поговорим, Килан.
	Килан безмълвно кимна, погледът й не се отделяше от лицето на баща й.
	Когато той си отиде, тя отново затвори очи. После нещо прошумоля на чаршафите. Тя отвори очи и видя изящна панда от оризова хартия до себе си. Посегна към нея и за пръв път се усмихна. Толкова отдавна не беше го правила, че лицевите й мускули се свиха от болка.
	— Полицаите пуснаха на баща ти някакъв запис — обади се баба й. — Сигурно знаеш за какво става въпрос. Именно този запис го накара да прогледне. Беше шокиран от постъпката ти, но и мъничко горд — в това съм сигурна. За пръв път разбра към какво се стремиш. Вероятно и за теб е било така.
	Едва сега Килан си даде сметка каква е била новата нотка в гласа на баща й. Не унижение е изпитвал той, а уважение. Уважение към нея.
	— Във всеки случай твоята постъпка го върна към живота — продължи баба й. — И както е редно, сега пък той иска да ти върне услугата.
	Килан дълго остана неподвижна. Най-сетне се размърда, сякаш изтръгната от дълбок сън, и тихо промълви:
	— Ще ми направиш ли маймунка, бабо? Винаги съм обичала маймунките.
	— Зная — отвърна старицата. После се извърна към перваза и взе оттам семейство от три изящни хартиени маймунки. Протегна ръка и ги пусна върху гърдите на внучката си.


	Завръщането в любимата Япония развълнува душата на Никълъс, но мисълта, че двамата с Джъстин вече няма да живеят постоянно в тази страна, беше като черен гарван, кацнал на рамото му. Това не означаваше, че се бунтува срещу решението, което бяха взели на Марко Айлънд. Стигнаха до извода, че отношенията им няма да бъдат нормални, ако и двамата не се чувстват добре в Япония, и Никълъс вече свикваше с мисълта, че ще трябва да се задоволи с постоянното пътуване между Токио и Съединените щати.
	Оттатък митническата зона на летище Нарита ги чакаха Нанги, Томи и Уми. Нанги изглеждаше уморен, но доволен.
	Уми веднага дръпна Никълъс настрана.
	— Ледовете започнаха да се топят — каза тя по обичайния си загадъчен начин. — Радвам се, че отново си тук, и усещам, че има още какво да научиш.
	В колата Нанги говореше само за обединението между „Накано“ и „Сато Интернешънъл“ и за огромните печалби, които очаква от научноизследователския институт на компанията.
	Залят от потока на добрите новини, Никълъс предпочиташе да мълчи и да слуша. Очите му пробягваха по пейзажа оттатък прозорчето, изглеждаше някак разсеян и замислен.
	— Ник, какво ти е? — тихо попита Джъстин. Затворила очи, Уми изглеждаше потънала в дълбок размисъл. Нанги и Томи тихо разговаряха помежду си, предлагайки на гостите си онова уединение, което можеха да имат само в Япония. — Какво те тревожи?
	— Все още не зная почти нищо за своя дядо — отвърна Никълъс. — Според Шизей Сенжин е бил убеден, че Со Пенг е разбойник и убиец, а майка му е откраднала изумрудите на танжините от Жиу. Искам да разбера каква е истината.
	— Но кой може да ти я разкрие? — озадачено го погледна Джъстин. — Има ли живи свидетели на всичка това?
	Никълъс тръсна глава, очите му потъмняха.
	— Все някой знае истината, Джъстин — промълви той.
	Ходака.


	Двете седмици истинско лято най-сетне се настаниха и сред високите склонове на Ходака. Непрогледно черните цветове бяха заместени от сивото, непристъпните скали вече не изглеждаха толкова мрачни. Дебелата ледена корица на снега беше изтъняла, тук-там сред ледниците проблясваха весели поточета, искрящи под слънчевите лъчи.
	Три дни след кацането на самолета им в Япония, Никълъс вече преодоляваше последните метри от тясната пътечка, която свършваше при планинското убежище на Канзацу.
	— Идвал ли съм тук и преди? — попита той, когато наставникът му отвори вратата на колибата.
	— Не — усмихна се Канзацу. — Тази среща може да бъде осъществена само веднъж. — Пристъпи встрани и добави: — Влизай.
	След като приготвиха и изпиха чая си, Канзацу каза:
	— Всъщност, аз не можех да зная дали ще те видя отново.
	— Дори и с помощта на своята дарба?
	— Когато става въпрос за теб, тя не ми предлага ясновидство — поклати глава Канзацу, замълча за миг, после добави: — Значи Сенжин го няма…
	— Ти знаеш името му? — стреснато го погледна Никълъс.
	— Аз го _познавах_, Никълъс. Някога беше мой ученик и именно затова знаех колко е опасен, именно затова се страхувах… Разбрах, че има някаква надежда, едва когато те видях да пълзиш по пътеката нагоре и да извиваш врат към Черния жандарм — кошмара на твоя живот.
	— Но защо си го обучавал, след като си знаел колко е опасен?
	— На практика не съм го обучавал — отвърна Канзацу, очите му потъмняха и станаха някак загадъчни. — Използвам думата „ученик“ само за удобство. Сенжин дойде да ме подложи на изпитание — точно както беше подложил на изпитание брат ми Киоки. Аз предвидих смъртта на Киоки и вече знаех каква тактика трябва да приложа по отношение на този „дорокусай“.
	— Когато се появи тук, той вече беше далеч по-силен от мен. Умът му бе успял да овладее изкуството, което сам той наричаше Кшира — езика на съвършения баланс между светлината и звука. А това изкуство беше далеч по-могъщо от Тао-тао.
	Канзацу леко сви рамене и продължи:
	— Направих каквото можех. Шегувах се с него — само това можех да сторя. Потиснах дълбоко в душата си както способността си да виждам в бъдещето, така и своята неприязън към него. По тази причина след години, вече след като те беше превърнал в широ нинджа, той уби не мен, а Киоки. Брат ми бе допуснал грешката да заплаши Сенжин. От своя страна пък Сенжин не ме считаше за противник, не вярваше, че ще ти помогна дори и да ме откриеш. Обратното — аз го накарах да повярва, че може да научи нещо от мен по време на престоя си тук.
	Нещо тежко се настани в стаичката, потънала в аромата на запалените пръчици. Нещо тежко и неприятно, което притискаше раменете на Никълъс. Той тръсна глава и каза:
	— Знаел си, че един ден Сенжин ще убие брат ти и въпреки това не си направил нищо, за да го спреш…
	— Напротив — отвърна Канзацу. — Направих всичко, което беше по силите ми. Създадох теб.
	— Мен? Но как е възможно аз да мога да спра Сенжин, а ти да не можеш?
	— Ти си Единственият, мой скъпи Никълъс. Последният мъж на този свят, свързан пряко със Со Пенг. Ти си пазачът на танжинските изумруди.
	— Значи е вярно…
	— Това е истината — кимна Канзацу.
	— Искам да ми разкажеш за дядо ми всичко, което знаеш — погледна го в очите Никълъс. — Наистина ли е бил убиец, измамник и лъжец, както мислеше Сенжин?
	— Толкова ли е важно да го знаеш?
	— Да — отвърна Никълъс. — За мен е важно.
	Канзацу въздъхна и се изправи.
	— Да идем навън, сред Ходака, там ще продължим този разговор — каза той.
	Излязоха навън и прекосиха полегат, покрит със сняг планински склон. Канзацу спря и посочи с ръка към низините.
	— Там долу, сред цивилизацията, истина няма — рече той. — Ти, естествено, отдавна си разбрал това. И именно по тази причина си предприел пътешествието си дотук. — Прекосиха в мълчание падинката с размекнат сняг и продължиха нагоре. — Искам да те предупредя, Никълъс — продължи Канзацу, — че когато човек открие истината, той често вижда каква опасност за сигурността му носи тя. Понякога е по-добре да й обърне гръб и да си тръгне, без да поглежда назад…
	— Искам да знам — промълви Никълъс. — Трябва да знам!
	— Да, разбира се — бавно отвърна Канзацу. В гласа му се появи странна нотка, сякаш с въздишка приемаше неизбежното.
	Напуснаха заснежения склон и свърнаха край черните и непристъпни скални зъбери, от които вятърът беше отвял дори и последната снежинка. Под тях зееше дълбока повече от километър бездна, осеяна с голи назъбени скали. Над главите им се издигаше Черния жандарм, могъщ и непристъпен, забил чело в синьото небе.
	Канзацу отправи поглед към някаква точка в снагата на върха, която беше известна само на него, тръсна глава и тихо започна:
	— Истината е, че твоята прабаба — майката на Со Пенг е избягала от Жиу с вълшебните изумруди на старейшините танжини. Взела е шестнайсет от тях. Принадлежали са й по рождение, били са наречени за нея в мига, в който е прозвучал първият й плач…
	— Разбира се, танжините са притежавали и други изумруди. Но те пилеели тяхната мощ, претоварвали „кокоро“ с маниакалната си амбиция да пръснат свои емисари по света. И настъпил денят, в който изпитали нужда от изумрудите, които отнесла твоята прабаба.
	— За да ги получат обратно, те създали една легенда и я втълпили в главата на млад танжин, наречен Жао Хсия. Той бил изключително надарен и именно затова старейшините се спрели на него. Изпратили го в Сингапур да донесе изумрудите, а заедно с тях да доведе и Со Пенг, за когото вече знаели, че е обещаващ, но напълно неопитен танжин.
	— Майката на Со Пенг била предупредена и, страхувайки се от най-лошото, разказала на сина си за своето наследство толкова, колкото посмяла. И Со Пенг свършил останалото. Тръгнал да търси Жао Хсия, открил го и двамата се вкопчили в битка на живот и смърт. Победил Со Пенг, но цената на победата била много висока. Преди да умре, Жао Хсия му казал, че двамата са природени братя. Той бил рожба на същата утроба, която дала живот на Со Пенг.
	— През последвалите дни и месеци Со Пенг знаел, че е обект на неотстъпно наблюдение. Затова предал изумрудите на съхранение при един човек на име Дезару. По време на лов на тигри, организиран от Тик По Так, той спасил живота на кучето му. Никой не знаел за връзката между двамата.
	— Подозренията на Со Пенг излезли верни. Старейшините изпратили други хора да го следят и да се опитат да приберат изумрудите. Не успели, но в замяна на това премахнали всичките дъщери на Со Пенг, прекъсвайки по този начин предаването на танжинската дарба от поколение на поколение. Со Пенг не бил в състояние да им попречи — бил сам, а танжините били много. Но верният му приятел Тик По Так бил на по-друго мнение. Той поискал да отмъсти на танжините и затова бил убит от тях.
	— Едва когато починала и втората съпруга на Со Пенг, а сам той дал обет никога повече да не се жени, танжините шпиони се оттеглили обратно в Китай. Вече били сигурни, че той няма да има дъщеря, на която да предаде дарбата си.
	— Но Со Пенг бил хитра лисица и успял да ги измами. Открил едно момиченце сираче, което притежавало танжинската дарба. Прибрал я в дома си, започнал да я обучава, обикнал я повече дори от собствените си дъщери. Това момиче е майка ти — Чонг. Чрез нея Со Пенг успял да осигури унаследяването на дарбата си.
	— Значи Сенжин е вярвал в един мит?
	— Да.
	_„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно и нищо няма да разбереш.“_ На практика именно Сенжин не е разбрал нищо, помисли си Никълъс.
	— Омразата му към мен, кръвната му вражда и жаждата за отмъщение са били напразни — промълви на глас той.
	Канзацу се усмихна, а Никълъс отново почувства странното потрепване върху раменете си — сякаш там се беше настанил незнаен свидетел на този разговор.
	— Не са били напразни, Никълъс — рече сенсеят. — Именно те бяха причината, която те доведе при мен. — Беше се изправил на ръба на пропастта, слънцето светеше в лицето му, очите му блестяха. — И не само теб, а и танжинските изумруди…
	— Какво искаш да кажеш? — погледна го с недоверие Никълъс. После изведнъж разбра какво тежи върху раменете му — опасната истина.
	— Изумрудите, които притежаваш, са единствените на света — промълви Канзацу. — Други отдавна няма. Който ги притежава, той държи в ръка и Вечността.
	В съзнанието на Никълъс изплува предупреждението на Уми, отправено непосредствено преди заминаването му за Ню Йорк. _„Дорокусаят е близо. Много по-близо, отколкото можеш да си представиш. Човек трябва да фокусира вниманието си върху силата на духа и върху силата на илюзията.“_
	Неволно отстъпи крачка назад.
	— Това няма да ти помогне — тихо рече Канзацу.
	— Ти си използвал Сенжин, за да се добереш до мен! — възкликна Никълъс. — А мен — за да го премахнеш от пътя си! Само той е имал шанс да измъкне изумрудите от ръцете ми! Освен теб, разбира се!
	— Вече ти казах, че истината може да бъде опасна.
	— Невинаги си бил такъв — промълви Никълъс. — Да манипулираш живота и смъртта на хората, да убиваш чрез подставени лица! Мислех, че теб никой не може да корумпира!
	— Корупцията е странно нещо — отвърна Канзацу. — Изглежда невъзможна до момента, в който вече не можеш да й устоиш. И тогава си казваш: защо пък не? И се поддаваш на изкушението.
	— Господи! Казваш го така, сякаш става въпрос за бегла извънбрачна връзка!
	— Аналогията ти е доста точна — кимна Канзацу. — Аз напуснах пътеката на Акшара, но помисли за наградата — ще притежавам всичко на този свят!
	— Не! — извика Никълъс и вдигна юмрука си. — Вече каза, че си взел своето решение! А то е да не притежаваш нищо!
	Юмрукът му бавно се разтвори, в него проблеснаха деветте изумруда.
	— Не!
	Това не беше вик, не беше рев, не беше дори писък. В тази кратка сричка се бяха концентрирали мрачните вълни, които превръщат бялото в черно, светлината в мрак, праведността в порок. И Пътя в капан.
	Капанът се превъплъти в бездната.
	Във въздуха се разнесе свистене, нещо пропука. Сякаш светкавица беше предизвикала горски пожар.
	Изумрудите в дланта на Никълъс потрепнаха и оживяха. Бяха девет, бяха онази мистична конфигурация, пред която се прекланяха танжините от векове, която боготворяха…
	Блестящите камъни бавно се подредиха в сложна триизмерна фигура. После фигурата се издигна в кристалния планински въздух на Ходака и с главозамайваща скорост се насочи към Канзацу.
	Миг по-късно камъните се стовариха върху лицето му с такава огромна сила, че чертите му мигом изчезнаха. В един кратък миг Никълъс видя как искрящата им повърхност блесна в плътта на сенсея като ярко съзвездие в нощното небе. После в ноздрите му нахлу тежката миризма на изгоряло месо, пред очите му се издигна стълб от задушлив дим.
	От гърдите на Канзацу се изтръгна страхотен вик, тялото му политна назад и полетя в бездънната пропаст. Ехото над заснежените каньони на Ходака поде вика, повтори го, потрети го, цялата планина закънтя… Тялото летеше надолу, ставаше все по-малко и по-малко, накрая се превърна в черна точка на фона на синьото небе, подмятана като прашинка от вятъра…
	После се стопи и изчезна в безкрайната пустош…
	Сърцето на Никълъс лудо блъскаше в гърдите, устата му конвулсивно поемаше студения въздух. Ужасният страх все още беше в него. Страхът от противопоставянето на своя наставник, който в много отношения му беше повече от роден баща, особено когато ставаше въпрос за духовно сливане. Страхът от опълчването срещу столетните мистични сили — коварни и илюзорни; страхът от мисълта, че притежава единственото средство за тяхното унищожение.
	Наистина той беше Единственият. Пазачът на танжинските изумруди. Вече бе изпълнил основната мисии на своя живот.
	— _Сега вече всичко свърши!_ — тихо промълви той. Беше заобиколен единствено от непристъпните планински склонове, но знаеше, че казва тези думи на своя дядо.
	После се обърна и бавно се заспуска по стръмните склонове на Ходака. Нито веднъж не се обърна да погледне страховитата, грамада на Черния жандарм, безмълвна и безразлична към всичко материално на този свят.
	За него тя вече не беше нищо повече от къс остра скала.


	Есента не бързаше, да встъпи в правата си над Вашингтон. Листата на вишни и чинари — сочнозелени и блестящи в началото на лятото, сега висяха повехнали и неподвижни в нагорещения застинал въздух. Водите на Потомак бяха гладки и неподвижни, замрели като гъсто желе под покривалото на потискащата октомврийска влага.
	Законопроектът АСКП на Котън Брандинг бе приет от двете камари на Сената с огромно мнозинство, политическите сили се споразумяха компютрите от поколението „Кошер“ да бъдат подложени на сложни изпитания й след тяхното приключване (което щеше да отнеме около две години) с тях да бъдат оборудвани всички правителствени институции.
	Популярността на Брандинг нарасна рязко в цялата страна. Най-гледаните телевизионни предавания му предоставяха охотно своите минути в националния ефир, а той, от своя страна, отлично се възползваше от новите възможности. Появи се в предаването „Среща с пресата“, веднага след това и в „С лице към нацията“. Си Ен Ен предложи биографичен репортаж за него на милионите си зрители, появата му във „Фронтова линия“ също бе белязана от знака на успеха.
	Сватбата му с Шизей бе на открито, пред Мемориала на Линкълн. Самият избор на мястото за церемонията вече беше сензация, плъзнаха най-различни слухове и догадки. Защо един сенатор от Ню Йорк се жени в столицата? Не е ли това явен политически намек?
	Отразяването на събитията беше наистина безпрецедентно. То се превърна във водеща новина на всички телевизионни компании, камерите следяха отблизо стотиците гости, които се веселяха сред пукота на тапи от шампанско под брезентовите ярко оцветени навеси.
	„Форбс“ и „Форчън“ водеха истинска война за правата върху ексклузивно интервю с Брандинг, „Нюзуик“ постави младоженците на корицата си, а надписът отдолу гласеше:

	ЗЛАТНАТА ДВОЙКА

	Списание „Пийпъл“ пък успя да ги заснеме в момента на ритуалната целувка след бракосъчетанието и под нея постави многозначителния въпрос:

	НОВАТА АДМИНИСТРАЦИЯ?

	Изданието на „Тайм“ от същата седмица ги нарече „Новите глобални кралски величия“.
	Шизей подаде молба за американско гражданство и месец по-късно (не без помощта на Брандинг, който дърпаше конците на голяма част от дейността на Имиграционната служба) тя даде клетва за вярност към новото си отечество в компанията на още десетина имигранти от различни страни. Церемонията, която също бе отразена широко в пресата, я развълнува далеч повече, отколкото си беше представяла.
	През същия този душен октомври стана ясно и още нещо — Брандинг ще бъде сигурен кандидат на своята партия за президентските избори и след две години вероятно именно той ще се ползва от услугите на „Кошера“, инсталиран в Овалния кабинет.
	В следобеда на неделния ден Брандинг и Шизей най-сетне останаха сами. Беше дълъг и горещ ден, слънцето проникваше през полуспуснатите капаци на прозорците и огряваше голите им тела. Те се любеха, после се отпускаха да починат. След кратка дрямка отново преплитаха телата си — топли, влажни от пот, ненаситни…
	Най-сетне Шизей се надигна и тръгна към банята. Имаше чувството, че мехурът й ще се пръсне. През отворената врата се виждаше стаята, която бяха превърнали в кабинет за нея. Вниманието й бе привлечено от червената светлина върху екрана на компютъра и тя се насочи натам. Модемът беше изпратил своето послание.
	Изпълнена от любопитство, Шизей натисна един клавиш и посланието се появи на екрана.
	Отпусна се на стола, ледена ръка сграбчи гърлото й. На екрана се беше появила извиващата се като змия структура на вируса РИНРИС. Но този път тя не беше латентна и неподвижна, усъвършенстванията бяха дали своя резултат. Информацията течеше в неспирен поток, скоростта й видимо се увеличаваше.
	След миг на екрана се появи последният ред на посланието, червената светлина отново замига.

	РИНРИС перфектен. Готов за незабавно въвеждане.

	Шизей протегна ръка и изчисти екрана.
	Но новият РИНРИС вече беше съхранен в паметта на компютъра й, свит като смъртоносен ген в стъклена епруветка. Тих и могъщ, търпелив като бог, той чакаше своя час.




	Eric Lustbader
	White ninja, 1990

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21255)
	Последна редакция: 2011-08-31 06:20:32