[Kodirane UTF-8]

	Ерик Лустбадер
	Нинджа



	На Сид, с любов



>
	В мрака се крие смъртта.
	Първо на това го бяха научили и той никога не го забравяше. Той и на дневна светлина умееше да се прокрадва незабелязано, но нощта беше негов предпочитан съюзник.
	Пронизителният вой на алармената инсталация изведнъж удави всички обичайни шумове на нощта — потракването на цикадите, тътенът на прибоя срещу тъмните скали далеч долу под краката му, тътен, който наподобяваше гръмотевична буря, крясъка на уплашена врана откъм тъмнеещата в близост горичка…
	Листата на кичестия чинар пред къщата заблестяха като късове самородно злато от бързо запаленото осветление, но той вече беше далеч от паркираната кола, потънал дълбоко сред плътния мрак на старателно подкастрения жив плет. Нямаше особена нужда от предпазни мерки, защото всичко по него беше черно — късите ботушки, памучните панталони, ризата с дълги ръкави, матираният елек от жилава тръстика. Върху главата си беше надянал черна маска с тесен процеп за очите, кожата около които беше намазал със сажди и фин въглищен прах, за да убие блясъка. Но тежките и безброй пъти повтаряни тренировки вече бяха станали част от природата му, дисциплината не му позволяваше да се отнася лекомислено към предстоящите задачи. Така пък се изключваше възможността за погрешна оценка на обстановката и евентуални пропуски в предпазните мерки.
	Над входната врата светна лампа, около която веднага закръжиха мушици. Воят на алармената инсталация му попречи да чуе отварянето на вратата, но той безпогрешно отмери точния брой секунди и застина в очакване…
	Под лимонено жълтата светлина на крушката се появи фигурата на Бари Брофъм. Смъкнатият цип на джинсите под бялата му фланелка свидетелстваше за бързината, с която бе намъкнал първите дрехи, попаднали му подръка. В дясната си ръка държеше електрическо фенерче.
	Той се спря на леко повдигнатата площадка пред входната врата и насочи тесния лъч на фенерчето към колата. Хромираните й части проблеснаха, той заслепено примижа и отмести лъча встрани. Нямаше настроение да дебне край проклетата кола, в момента съвсем не му беше до подобни упражнения.
	Само преди половин час приключи поредната си шумна кавга с Анди, който, естествено, отпраши нанякъде. Вероятно се е върнал в града, въздъхна вътрешно Бари. И по-добре — Анди беше от онези типове, които могат да се побъркат от собствената си злоба. Винаги е бил такъв…
	Господ ми е свидетел, че не зная защо го търпя, ядоса се изведнъж Бари, после поклати глава. Ще го търпиш, рече си той. Ще го търпиш и толкоз.
	Започна бавно да слиза по покритите с плочки стъпала, не забравяйки да прескочи първото от тях, отдавна счупено. И то, подобно на още куп неща в къщата, чакаше ръката на Анди.
	Нагази във влажната трева на полянката и се насочи към тъмната грамада на колата. Вляво шумоляха листата на млад клен, зад него тъмнееше живият плет. Защо, по дяволите, ми е този мерцедес, запита се за пореден път той. Заради Анди, разбира се. Анди обича лукса и удобствата, не би направил нито крачка, преди да се увери, че всичко около пътуването е първокласно. И аз, естествено, съм включен в тази категория, кисело си помисли Бари. Хвърли къс поглед надолу към пътя, сякаш очакваше да види как черното ауди на Анди изскача иззад завоя и фаровете му заливат с ослепителна светлина полянката пред къщата. После рязко се извърна. Не, тази вечер няма да се появи, никога не му минава толкова бързо. Тръгна по покритата със ситен чакъл алея и насочи лъча на фенерчето към живия плет. Бързо го измести към мястото за паркиране и в него мътно се отрази влажният покрив на мерцедеса.
	Проклета жега, изруга мислено той. Постоянно задейства алармената инсталация! А на мен тази вечер никак не ми се спеше сам… Но за това трябваше да помисля, преди да нарека Анди лайно!
	Спря да се огледа за последен път, после се наведе и дръпна ръчката, която освобождаваше капака. Насочи фенерчето към мазно проблясващия двигател, задържа лъча малко по-дълго върху акумулатора.
	Останал доволен от проверката, той затръшна капака и се зае да проверява вратите една по една. Насочваше лъча на фенерчето към стъклата и хромираните лайстни, внимателно ги оглеждаше за следи от евентуално насилие. Не откри нищо, върна се при вратата за водача и пъхна малко метално ключе в добре скрита пролука на каросерията. Рязко го завъртя и воят стихна. В настъпилата тишина отново се появи потракването на цикадите, а съскането на пяната по пясъка потвърди, че морето продължава неуморните си атаки срещу бавно ерозиращия бряг.
	Вече се обръщаше да се прибира, когато му се стори, че откъм ниските скали, граничещи с парцела, се разнесе тихо пошляпване. Сякаш някой притичва с боси крака по камъните. Не се виждаше абсолютно нищо.
	Обзет от любопитство, Бари прекоси полянката и нагази във високата трева, която никога не стрижеше, тъй като беше прекалено близо до скалите. Секунда по-късно изскочи на леко наклонената естествена площадка, осеяна с плоски сиви камъни. Огледа внимателно скалния ръб, губещ се в мрака от двете му страни. Под краката му се пенеха фосфоресциращите гребени на вълните, които все така шумно щурмуваха брега. Доста са високи, отбеляза той.
	Болката в гърдите го прониза внезапно. Тялото му отхвръкна назад, сякаш тласнато от невидима ръка. Опита се да запази равновесие и разпери ръце, фенерчето се изплъзна от пръстите му и полетя в пропастта като малък, ярък метеорит. Ушите му съвсем отчетливо доловиха острото изтракване, предизвикано от удара на метала в скалата, после фенерчето описа широка дъга и се гмурна в разпенените води на прибоя като обзета от самоубийствена лудост светулка. Устата на Бари се изкриви от усилието да извика, но от гърлото му се откъсна едва чуто кашляне, безполезно и отчайващо тихо… Изпита чувството, че е риба, мятаща се конвулсивно на рибарската кукичка.
	Ръцете и краката му се наляха с олово, във въздуха нямаше кислород. Сега изпита чувството, че е кацнал на далечна планета космонавт, който е забравил скафандъра си. Вече трудно координираше движенията си и опасно се заклати на ръба на пропастта, в дъното на която се пенеше бурното море. В помътеното му съзнание се появи мисълта, че е получил инфаркт, после отчаяно се опита да си спомни какво трябва да направи, за да спаси живота си. Умря, преди да успее да си спомни…
	Наоколо всичко бе застинало. От тъмната стена на храстите се отлепи призрачна сянка и безшумно заскача от скала на скала. Придвижваше се толкова тихо, че не успя да обезпокои дори цикадите — тези безкрайно чувствителни нощни пазачи. Наведе се над трупа, черните пръсти сръчно напипаха някакъв тъмен метален предмет, забит в гърдите на мъртвеца непосредствено под сърцето и малко вдясно от него. Рязко дръпване и предметът изскочи.
	Пръстите опипаха първо сънната артерия, после се преместиха към очите. В продължение на няколко дълги секунди сянката безмълвно се взираше в тях, след което хвана отпуснатата ръка на мъртвеца и внимателно заопипва пръстите. Сетне вдигна глава и унесено започна да декламира древните рими на Ханая шин кио.
	Взе в ръце трупа и се изправи. Вдигна го с лекотата, с която се вдига пухено перце. Извиси го над главата си и с почти незабележимо движение го хвърли в бездната. Хвърли го достатъчно далеч, за да падне в дълбокото. Бурното течение моментално го подхвана…
	После сянката изчезна — мигновено се сля с мрака, и нищо не подсказваше, че изобщо е съществувала някога.


	Първи кръг
	Книга за земята

	Уест Бей Бридж
	Лятото, в наши дни

	Никълъс Линеър видя да измъкват от водата онова синкаво бяло нещо и веднага си тръгна. Когато случайните зяпачи се превърнаха в тълпа, той вече беше далеч.
	Над пясъчните хълмчета по ръба на прибоя се въртяха мухи. Съхнещата пяна наподобяваше фини, изрусени до бяло детски кичурчета. Отвъд нея бавно се търкаляха високите стоманеносиви вълни, които просветляваха и се превръщаха в кипяща пяна, миг преди да се хлъзнат в краката му.
	Никълъс заби пръсти в мокрия пясък — така, както го беше правил като дете. Това, разбира се, не му помогна и морето бързо измъкна опората изпод краката му. Като резултат се скъси с няколко сантиметра, затънал почти до глезените в мекия бряг, ерозирал под неуморния щурм на вълните.
	До този миг следобедът беше спокоен. Макар и непосредствено след Четвърти юли*, Дюн роуд беше потънал в ленива делнична дрямка. Никълъс несъзнателно посегна към джоба си, където обикновено имаше пакет цигари с черен тютюн. Но той отдавна не беше там, тъй като вече цели шест месеца не пушеше. Помнеше отлично датата, просто защото същия ден напусна и работа.
	[* Националният празник на САЩ. — Б.ред.]
	В онзи мрачен зимен ден пристигна в агенцията и остана в кабинета си само колкото да остави солидното дори на външен вид куфарче, което Винсънт му подари без никакъв повод — от рождения му ден бяха изтекли месеци, повишението също беше останало далеч назад. Сложи го върху опушения стъклен плот на модерното си бюро от палисандрово дърво, напълно лишено от тривиални подробности като чекмеджета. След това излезе, отмина изгарящата от любопитство Лил — своята лична секретарка, и сви вляво към хола с дебел бежов мокет и дискретно луминесцентно осветление. Кога всъщност беше взел това решение? Не можеше да си спомни. В таксито на път за агенцията главата му беше празна, мислите му бяха застинали като утайката на вчерашно кафе.
	Приближи двете жени, които бяха настанени покрай масивната врата от черен махагон. Наподобяваха двойка безупречно изсечени сфинксове, които, за разлика от обикновените статуи с подобна форма, бяха страхотно компетентни. Почука и влезе.
	Голдман говореше по телефона. По тъмносиния телефон, което означаваше, че са го свързали с особено важен клиент. Никълъс се приближи до прозореца. Ако шефът държеше слушалката на бежовия апарат, това би означавало, че отново товари сивите клетки на собствените си служители. Напоследък обаче той водеше все повече важни разговори. Преди време самото присъствие на трийсет и шестия етаж вече означаваше много за Никълъс, но днес не беше така. Небето тежеше от оловни облаци, над града сякаш беше надвиснал тежък похлупак. До довечера сигурно отново ще завали сняг. Никълъс не можеше да прецени дали този факт го радва или притеснява.
	— Ник, момчето ми! — викна Голдман и остави слушалката. — Сигурно имаш шесто чувство, за да дойдеш точно сега! Познай с кого разговарях! — После размаха ръка и изведнъж заприлича на готвеща се да отлети дива патица. — Не, по-добре недей, аз ще ти кажа! Разговарях с Кингсли! — Очите му се разшириха. Винаги се разширяваха, когато беше развълнуван. — И знаеш ли какво ми каза? Направо ми проглуши ушите да хвали теб и кампанията ти! Според първите резултати ефектът бил направо драматичен! Точно така каза — драматичен ефект!
	Въпреки че наближаваше шейсетте, Сам Голдман изглеждаше най-много на петдесет. Слаб и енергичен мъж, винаги приятно загорял, той умишлено поддържаше дълга своята блестяща бяла коса, сресана назад. Лицето му беше издължено, с правилни черти и леко хлътнали бузи. Беше лице на човек със самочувствие, над което доминираха големи кафяви очи въпреки внушителния нос и широката енергична уста. Носеше синя риза на тесни райета с бяла яка, върху която отлично стоеше италианска копринена вратовръзка в убити сиво-кафяви тонове. Знаеше как да се облича този Голдман! В момента ръкавите на ризата му бяха леко навити.
	Спрял поглед върху него, Никълъс изведнъж разбра защо ще му бъде трудно да обясни решението си.
	— Радвам се, Сам — тихо промълви той.
	— Добре тогава, сядай — рече Голдман и махна с ръка към никелирания стол с кафява кожена тапицерия срещу огромното си бюро. Самият той едва ли би го предпочел, но повечето от клиентите му го считаха за особена привилегия.
	— Благодаря, тук ми е добре — отказа Никълъс. После, примирен с липсата на лек начин за изказване на решението си, той въздъхна и добави: — Напускам, Сам.
	— Напускаш? Значи вече молиш за отпуска, а? Но ти си директор по творческите въпроси едва от шест месеца…
	— От седем.
	— Добре де, нека са седем. И вече имаш нужда от отпуска? Добре, имаш я! Къде ще ходиш?
	— Мисля, че не ме разбра, Сам. Искам да напусна компанията, да си подам оставката.
	Голдман се извъртя заедно със стола си и отправи поглед към навъсеното зимно небе зад прозореца.
	— Днес май ще вали сняг — рече той. — По радиото казаха, че няма, но аз знам, че ще вали. Един стар рекламен агент винаги е способен да предвиди времето… Краката ме въртят, особено когато съм на тенис… Тази сутрин казах на Една…
	— Сам! — меко го прекъсна Никълъс. — Чу ли какво ти казах?
	— Ами Кингсли? Какъв негодник, господи! Може и да разбира издателската дейност, но от реклама няма понятие! Доста време загуби, преди да се реши да дойде при нас… — Той рязко се извъртя и добави: — Но ти, Ник, ти знаеш как се прави реклама!
	— Сам…
	— Подаваш си оставката, Ники? Какво е това оставка? Не вярвам на подобни глупости, ти тук имаш всичко… Всичко! Знаеш ли колко ще ни е чистата печалба от твоята шибана кампания? Не брутната, а чистата печалба. Знаеш ли?
	— Не ме интересува, Сам.
	— Двеста хиляди доларчета, Ник! Защо трябва да напускаш?
	— Уморен съм, Сам. Честно. Твърде дълго се задържах в рекламния бизнес… Сутрин, като стана, се чувствам като граф Дракула…
	Голдман сведе глава в безмълвен въпрос.
	— Сякаш съм спал в ковчег, знаеш… — промълви с неудобство Ник.
	— Значи се връщаш в Япония…
	— Още не съм мислил по този въпрос и не зная дали изобщо има значение…
	Ник беше повече доволен, отколкото изненадан от проницателността на Голдман. Както винаги беше на ниво.
	— Разбира се, че има значение! — избухна шефът му. — Аз самият през цялото време мисля как да се върна в Израел!
	— Но ти не си израснал там — контрира го Никълъс.
	— Бих го сторил, ако по онова време Израел съществуваше! — изръмжа Сам, после махна с ръка: — Няма значение, важна е историята, само тя!
	Телефонът иззвъня. Голдман вдигна слушалката и нареди на женския сфинкс отвън да не го безпокоят. После се извърна към Ник и продължи:
	— Знаеш, че пет пари не давам за печалбата, Ник. Не ми пука и за Кингсли. Но нима не виждаш, че това е знамение? Вече си на гребена на вълната. Още преди година знаех, че това ще стане и се оказах прав. Нима наистина ще зарежеш всичко точно сега?
	— Трябва, Сам — отвърна Никълъс.
	Голдман извади една пура от масивната дървена кутия и я поднесе към устата си.
	— Излишно е да ти казвам колко умни копелета ще си дадат лявата топка, за да заемат мястото ти, Ник!
	— Благодаря — рече Никълъс. — Оценявам жеста ти.
	— В крайна сметка всеки се оправя както може — заключи Голдман и втренчи поглед във върха на пурата си. После отхапа крайчето й и драсна дълга клечка кибрит.
	— Ще те помоля да се въздържиш — каза Никълъс. — Аз вече отказах цигарите.
	Забравил запалената клечка между пръстите си, Голдман му отправи продължителен поглед.
	— Съвсем в твоя стил всичко наведнъж — промърмори той, духна пламъчето и хвърли клечката в стъкления пепелник пред себе си. После, явно преценил, че пълното подчинение ще му дойде прекалено много, той тикна незапалената пура в устата си и замислено я задъвка. — Знаеш ли, Ник, винаги съм си представял, че за теб не съм само шеф — промърмори след малко той. — Доста вода изтече, откакто дойдох да те взема направо от парахода…
	— Беше самолет.
	— Каквото и да е — махна с ръка Голдман и извади пурата от устата си. — Мисля, че все пак ми дължиш някакво обяснение, просто като на приятел.
	— Виж какво, Сам…
	— Чакай! — вдигна ръка Сам. — Не мисли, че ще правя опити да те спирам, вече си голямо момче. Не мога да кажа, че не съм разочарован от решението ти, защото е точно обратното. Защо трябва да те лъжа, дявол да го вземе? Просто искам да зная причините…
	— Аз също не съм много наясно, Сам — потърка чело Никълъс. — Не зная защо ми се струва, че искам да изляза, а не да вляза в това затворено място… — Извърна се с лице към Голдман и добави: — Разбираш, че нямам предвид самата агенция, тя си е съвсем наред… Вероятно става въпрос за същността на рекламата. Имам чувството, че съм изгубил душата си сред тази електронизация… Имам чувството, че се хлъзгам обратно назад във времето, връщам се към друга епоха… — Приведе се напред с внезапен прилив на енергия и добави: — А в този миг започвам да си мисля, че съм в безбрежния океан, сам и на хиляди мили от сушата…
	— Значи нищо не може да промени решението ти.
	— Нищо, Сам.
	— От това Една много ще се разстрои — въздъхна Голдман.
	Очите им се преплетоха в мълчалив дуел, всеки преценяваше възможностите на другия. Няколко секунди по-късно Голдман плесна писалището с едрата си длан и промърмори:
	— Знаеш ли, някога в този град можеше да се преуспее само ако човек имаше познати в полицията… Някой равин, който да го закриля в тежки моменти… — сви рамене: — Кой знае? Такъв беше животът… — Премести пурата в другия край на устата си и продължи: — Днес нещата са други, корпорациите не се интересуват от равини… И човек е принуден да се конформира, да се примири с тълпата вицепрезиденти и скучните им приеми в края на седмицата, да се държи любезно с тъпите им съпруги, готови да понесат на гръб цял дънер, стига да им кажеш, че са страшно привлекателни… Трябва да живеем точно в онзи запазен периметър на Кънектикът, който гъмжи от двуетажните им къщи с елегантни алеи… Някога тези хора бяха с циментирани мозъци, днес са с компютризирани. Това било начинът да се напредва в бизнеса, Ник… Поне така разправят… Лично на мен не ми пука, поне в обозримото бъдеще. Ще се пенсионирам, преди да успеят да ме натикат в тъпия капан… — Ясните му очи блестяха въпреки оловната светлина на зимното утро. — Аз съм от тези, които са израснали с равините. Те са в кръвта ми и няма начин да се отърва от тях, дори да искам… — Той се приведе напред, опря лакти на бюрото и втренчи поглед в Никълъс: — Разбираш какво искам да ти кажа, нали?
	— Да, Сам — отвърна на погледа му Никълъс. — Отлично те разбирам.


	Воят на сирената се долавяше смътно сред болезнените крясъци на кръжащите гларуси. След миг, когато линейката доближи брега, той заля всичко наоколо с пронизителното си кресчендо. По пясъка затичаха хора, тромави върху податливия влажен терен като някакви странни птици.
	Никълъс пристигна в Уест Бей Бридж рано, още преди началото на сезона. Сега вече настъпи моментът да се отдръпне на подходяща дистанция от все по-нарастващата навалица, от агенцията, от окръг Колумбия*, от всички… Дори откриването на удавник не биваше да го изтръгва от съзерцателното му състояние, тъй като и то неминуемо би го върнало в познатия цивилизован градски живот.
	[* Федерална територия, не влизаща в нито един от щатите, върху която е разположена столицата Вашингтон. — Б.ред.]
	Странно, но този инцидент му напомни за телефонния разговор, който проведе само няколко дни след напускането на агенцията. Телефонът звънна точно когато беше преполовил икономическата статия на „Таймс“ и чашата е черно ирландско кафе.
	— Господин Голдман прояви любезност и ми даде домашния ви телефон — каза Дийн Улсън. — Надявам се, че не ви безпокоя.
	— Все пак не разбирам защо се обръщате именно към мен — отвърна Никълъс.
	— Много просто — защото напоследък се наблюдава повишен интерес към източните науки. Нашите студенти са недоволни от, хм… нека го наречем повърхностния начин, по който тук се четат лекциите на тази тема… Страхувам се, че ни считат за доста… старомодни.
	— Но аз нямам преподавателски опит.
	— Това го знаем — гласът беше сух и стържещ, но някак вдъхващ доверие. — Знаем, че нямате такъв опит, господин Линеър. Но курсът, за който става дума, е съвсем подходящ за човек като вас. — В слушалката се разнесе хълцащ смях, сякаш принадлежеше на някой от онези телевизионни герои от рисуваните филмчета. — Пък и за нас, бих казал…
	— Нямам представа от учебни програми — рече Никълъс. — Дори не знам откъде да започна…
	— Драги ми господине, цялата работа е една мечта! — увери го гласът на Дийн Улсън. — Става въпрос за семинар, воден от четирима преподаватели. Всъщност от трима, защото доктор Кинкейд се разболя. Провежда се два пъти седмично през пролетния семестър, като четиримата, тук включвам и вас, се редуват. Нима не виждате красотата на подобно предложение, господин Линеър? Досадната програма оставяте на другите, а вие се занимавате само с това, което познавате по-добре от всеки друг в Западното полукълбо. — Отново се разнесе странното, но приятно хихикане, което кой знае защо събуди в съзнанието на Никълъс представата за сочни шоколадови бонбони с пълнеж. — Не трябва да се безпокоите, че ще навлезете в материята на останалите… Искам да кажа… — Гласът изведнъж забърза, сякаш искаше да почерпи увереност от собствения си звук: — Искам да кажа, че вашето тълкуване на японския начин на мислене е точно това, от което имаме нужда… Студентите положително ще останат възхитени, ние също…
	От мембраната долетяха тихи напевни сигнали, примесени с призрачни гласове. Вероятно това са гласовете на несъгласието, помисли си Никълъс.
	— Може би ще искате да видите и района на университета — добави Дийн Улсън. — Напролет, разбира се, е най-красиво.
	Защо пък да не опита нещо ново, запита се Никълъс, после кимна:
	— Приемам.
	Привлечени от тревожния вой на сирената, край него продължаваха да тичат летовници. Полюшващ се на границата между отвращението и любопитството, кръгът любопитни зяпачи растеше и се стягаше около мястото на инцидента. Така нощните пеперуди стесняват орбитата си около пламъка на свещта. Никълъс насочи вниманието си към вълните на прибоя, които се къдреха и галеха глезените му с приятелска нежност. Но човешката глъч, креслива и досадна, пронизваше като с игла топлия следобед. За тези хора произшествието беше просто една допълнителна атракция, шанс да включат телевизора за новините в шест и да викнат на приятелите ся: „Ей, аз бях там и видях всичко!“ Сякаш самата Елизабет Тейлър се беше хлъзнала по вълните, обградена от целия си антураж. А после, с въздишка на преяли добичета, щяха да се заловят за запотените чаши с мартини и разните мезета, предвидливо закупени от магазинчето на Балдучи в центъра на града.
	Къщата му беше от тухли с цвят на кафе, наредени върху основа от посивял пясъчник. Нямаше нищо общо с оцъклените плексигласови мехури със странно стърчащи греди, с които беше пълен този квартал.
	Вдясно се издигаха дюни, от които се излизаше направо на пясъчния плаж отвъд плитката долчинка. До декември в тази долчинка имаше вила за около четвърт милион долара, но зимата беше изключително люта и къщата, заедно с част от терена, беше отнесена в морето. Собствениците се готвеха да строят отново, но все още не бяха получили застраховката си. По тази причина от къщата на Никълъс се разкриваше прекрасна гледка към плажа и безбрежния океан — гледка, на която малцина собственици на модерни къщи по брега можеха да се радват.
	Вълнението се усили и хладните пръски намокриха крачолите на джинсите му. Макар и навити, те бързо натежаха от мокрия пясък. В мига, в който се наведе да ги изтръска, някой се стовари отгоре му. Изхъка изненадано и падна по гръб, а отгоре му се просна тичащата фигура.
	— Защо не внимавате, дявол да ви вземе? — изкрещя ядосано той и се надигна на колене и лакти.
	— Моля да ме извините, но все пак не е нужно да ругаете, нали? Просто не ви видях навреме…
	Първо вдъхна парфюма й — аромат на лимон, по-сух дори от гласа на Дийн Улсън, а после видя и лицето й, едва на няколко сантиметра от своето. Отначало реши, че очите й са кафяви, но после видя, че в тях преобладава зеленото. В лявата зеница проблясваха особени, едва забележими червени точици. Кожата й беше с цвят на шоколадов крем, на места със ситни лунички. Широкият прав нос издаваше твърд характер, докато месестите добре оформени устни я правеха подчертано чувствена.
	Протегна ръце, хвана я под мишниците и двамата се изправиха едновременно. Тя веднага се отдръпна и кръстоса ръце пред гърдите си.
	— Не правете това!
	Продължаваше да го гледа, и сякаш нямаше намерение да си тръгва. Пръстите й попипаха мястото, където я беше докоснал. Сякаш искаше да се увери, че не е наранена.
	— Не се ли познаваме отнякъде? — попита я той.
	— Нима винаги сте толкова остроумен? — подигравателно се усмихна тя.
	— Не, наистина. Някъде съм ви виждал.
	За миг очите й се зареяха в далечината зад гърба му, после отново се спряха на лицето му:
	— Не мисля, че това е…
	— Агенцията на Сам Голдман! — щракна с пръсти той. — През есента или зимата. — Наведе глава и добави: — Сигурен съм!
	— Действително познавам Сам Голдман — бавно изрече тя. — Правих за него някои проекти на хонорар… — Дългият й показалец докосна за миг пълните устни, безцветният лак мътно проблесна. Човешката глъч на брега позаглъхна, сякаш публиката на бейзболен мач се беше обезсърчила от героичната защита на гостуващия отбор и беше престанала да подкрепя своите.
	— Вие сте Никълъс Линеър — обяви тя, изчака кимването му и насочи пръст: — Той постоянно говори за вас!
	— Но все пак не си спомняте къде сме се срещали, нали? — усмихна се той.
	— Не си спомням — сви безпомощно рамене тя. — Когато работя, съм си такава… — Раменете й отново се повдигнаха и отпуснаха.
	— Ами ако бях някоя важна клечка? — разсмя се на глас Никълъс.
	— Ако се съди по репутацията ви, вие наистина сте важна клечка… Но чух, че просто сте си взели шапката и сте зарязали всичко. Странно…
	С вдигнато към него лице и без слънчевите очила тя изглеждаше съвсем като ученичка. Сякаш ярката светлина на летния ден изведнъж напипа някаква особена, скрита до този момент невинност. Очите й най-сетне се отместиха от лицето му.
	— Но какво все пак става там?
	— Извадили са някакъв удавник.
	— Така ли? Кой е той?
	— Нямам представа — сви рамене Никълъс.
	— Но нали идвате оттам? — Погледът й се върна върху лицето му. Сякаш го лъхна хладен бриз след горещ летен ден. — Не може да не сте забелязал как го вадят! — Очите и бяха по-добри от ръцете, държаха го на точно премерена дистанция. В това има нещо детско, помисли си той. Дете, което е наранено или може би само уплашено… Прииска му се да я докосне успокоително.
	— Минах оттам още преди да го извадят — поясни той.
	— Но нима не изпитахте елементарно любопитство? — Изглежда не усещаше вятъра, кой го си играеше с гъстата й черна коса. — Би могъл да е някой съсед… Знаете колко роднински е този курорт, всички сме в един бизнес…
	— Не, не изпитах.
	Ръцете й се смъкнаха надолу и се натикаха дълбоко в джобовете на отрязаните джинси. Над кръста беше облякла къса блузка без ръкави в тюркоазен цвят, който отиваше на очите й. Едрите гърди леко се повдигаха, и отпускаха в такт с дишането, зърната им съвсем ясно се очертаваха под тънката материя. Фигурата й беше изключителна — с тънка талия и дълги стройни бедра. Походката й беше на родена танцьорка.
	— Все пак виждам, че изпитвате любопитство към някои неща — хладно отбеляза тя. — Как бихте се почувствали, ако аз ви гледах по този начин?
	— Поласкан — отвърна той. — Страшно поласкан.


	Джъстин работеше като дизайнер в областта на рекламата и беше наела къща на една-две преки от къщата на Никълъс. През лятото стоеше тук, съчетавайки работата с почивката.
	— По това време на годината просто не понасям Ню Йорк — призна му тя следващия следобед пред чаша питие. — Знаете ли, едно лято изкарах, без дори да си покажа носа навън. Включих докрай климатичната инсталация и не мръднах. Имах чувството, че ако изляза, моментално ще припадна от вонята на кучешки изпражнения. Въртях на „Дагостини“ да ми носят храна у дома, веднъж-два пъти седмично от службата ми пращаха една яка и досадна крава, която имаше навика да облекчава шефа, клекнала под масата по време на закуска. Вземаше готовите скици и ми оставяше чековете. В крайна сметка не издържах и излязох. Хвърлих няколко парцала в една чанта и взех първия самолет за Париж. Останах там две седмици, а агенцията обърнала света да ме търси. — Полуизвърната към него, тя отпи малка глътка от коктейла си. — Както и да е… Когато се върнах, всичко си беше същото, само кравата я бяха изгонили…
	Аленият диск на слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи хвърляха разноцветни отблясъци над разлюлените води. После изведнъж се смрачи и океанът се превърна в оловен покров, поглъщащ всички отражения на гаснещата дневна светлина.
	И с нея е така, помисли си той. На повърхността играят искрящи цветове и забавни историйки. Но какво ли лежи там, в оловния мрак на нощта?
	— През есента май няма да се върнете в Колумбия, а? — попита го тя.
	— Не.
	Тя замълча и се облегна назад. Широко разперените й ръце покриха памучната тапицерия на лекото хаитянско канапе. Напуснали кръга на светлината тънките й китки изведнъж заприличаха на крилата на незнайна птица, пърхащи безпомощно в мрака. Главата й се наклони и тя очаквателно го погледна.
	— Взех, че се влюбих в този университет — призна си той, изведнъж решил да отговори на всичките й въпроси. — Разбира се, беше още февруари, но аз ясно си представях застланите с червени тухли пътечки, а край тях цъфналия дрян, прекрасните магнолии, дребните и някак беззащитни дюлеви дръвчета, пръснати сред вековните дъбове… А и самите лекции на тема „Първоизточници на източния начин на мислене“ не бяха чак толкова противни. Студентите бяха доста любознателни, а някои от тях — дори и умни, когато не спяха, разбира се. Бяха страшно изненадани, че проявявам интерес към тях.
	— В началото бях озадачен, но после, в течение на семестъра, всичко ми стана ясно. Останалите преподаватели не проявяваха абсолютно никакъв интерес към младежите, бяха напълно отдадени на научната си работа. А когато все пак трябваше да си прочетат лекцията, те заставаха пред студентите, просмукани от омраза.
	— Особено ясно си спомням една лекция по средата на семестъра. Уважаемите доктори Енг и Ройстън, които изнасяха най-важните лекции на този семинар обявиха, че контролните са прегледани и оценени. После Ройстън започна да чете, а когато звънецът удари, Енг помоли младежите да останат на местата си и педантично струпа купчина тетрадки на пода на аудиторията. „Тук са контролните на студентите, чиито имена започват с А до Ф“, обяви той и си излезе. Горките младежи наклякаха като кученца и започнаха да си търсят тетрадките…
	— Беше някак деградиращо — промълви Никълъс. — Лично аз не мога да понасям подобна липса на уважение към хората…
	— Значи затова ви харесва да сте преподавател.
	Много любопитно заключение, помисли си той.
	— Беше ми все едно — сви рамене Никълъс. — Нямах нищо против да бъда преподавател за известно време.
	Забърка си нов джин-тоник, изстисквайки върху леда в чашата половинка лимон.
	— В крайна сметка не студентите, а преподавателите превърнаха семинара в досадна работа. Не че ми обръщаха кой знае какво внимание — академичните среди по начало са доста затворени и необщителни. Там всичко е прекалено обвързано със строгостта на отделната ситуация. „Публикуваш научен труд или си мъртъв“ — май това беше главният им девиз, който е нещо обичайно за тези среди. — Сви рамене: — Вероятно са ме ненавиждали заради статута. Притежавах всички привилегии на академичния живот и нито едно от задълженията, свързани с него.
	— А какви бяха тези двамата — Ройстън и Енг?
	— О, Ройстън си беше съвсем наред. Малко скован, докато загрее, после поемаше добре… Енг обаче си беше направо мръсно копеле! — Поклати глава: — Беше си съставил мнение за мен още преди да ме види. Един следобед стана така, че тримата останахме сами в преподавателската стая. „Значи сте родом от Сингапур, а?“ изръмжа той и това беше всичко. Беше се надвесил над мен и ме фиксираше през странното пособие, което използваше вместо очила — някакви стъкълца в разкривени телени рамки. Процеди думите си по много особен начин — сякаш бяха късчета лед, свободно плаващи във въздуха. „Отвратителен град, ако ми простите определението. Построен от англичани, чието отношение към китайците не се различава от онова, което имат към индианците.“
	— А вие какво му отвърнахте?
	— Честно казано, бях прекалено смаян, за да отвърна каквото и да било — мрачно отвърна Никълъс. — Цял семестър мръсникът не беше разменил и две думи с мен! Хвана ме напълно неподготвен!
	— Нямахте готов някой хаплив отговор, така ли?
	— Сигурно. Затова просто му казах, че греши. — Остави чашата си върху масичката и добави: — По-късно споделих случката с Дийн Улсън, но той махна с ръка: „Енг е гений, знаете какви понякога са хора като него. Извадихме дяволски късмет, че успяхме, да го привлечем. В последния момент го убедихме, че разполагаме с по-добри условия от Харвард.“ Сетне ме потупа по рамото, сякаш му бях талисман и подхвърли: „Човек никога не е сигурен с хора като Енг. Вероятно е решил, че сте малаец, но от време на време трябва да проявяваме и великодушие, господин Линеър.“
	— Това не мога да го разбера — рече Джъстин. — Вие не сте малаец, нали?
	— Не, но Енг е имал всички основания да ме мрази, ако наистина ме е взел за такъв. Китайците и малайците в района на Сингапур никак не се обичат и постоянно враждуват…
	— А какъв сте? — Тя изведнъж се оказа съвсем близо до него и не сваляше огромните си блестящи очи от лицето му. — В чертите ви има нещо азиатско. Може би очите или високите скули…
	— Баща ми е англичанин — отвърна той. — Евреин, принуден да си смени името, за да може да направи кариера в армията… Беше полковник.
	— Как беше истинското му име?
	— Не зная, никога не ми го каза. „Какво толкова съдържа едно име, Никълъс, рече един ден той. Всеки, който ти каже, че името има някакво значение, е безсрамен лъжец.“
	— Но не ви ли беше любопитно да го научите?
	— О, да, особено в един определен период. После се отказах.
	— А майка ви?
	— Ох… На този въпрос обикновено отговарям според събеседника. Тя самата винаги е твърдяла, че е чистокръвна китайка, но…
	— Нооо? — проточи в очакване Джъстин.
	— Но по всяка вероятност е била китайка само наполовина — сви рамене Никълъс. — Никога не съм бил сигурен в това, но начинът й на мислене беше определено японски… — Усмихна се и добави: — Както и да е, за романтично хлапе като мен беше страшно вълнуващо да си я представям като продукт на два народа… Един необичаен продукт, родил се от историческата омраза между китайци и японци. Затова и още по-тайнствен…
	— Вие обичате загадките, нали?
	Той погледна към нея, но видя само едно изпъстрено с пурпурни точици око, полузакрито от тъмен кичур.
	— Да, в известен смисъл…
	— Чертите ви са съвсем като на бял — рязко смени темата тя.
	— Така е — кимна Никълъс. — Външно съм пълно копие на баща си, полковника. Облегна глава на канапето и косата му за миг се докосна до пръстите й. Тя рязко се отдръпна и ги сви в юмрук. Очите му се насочиха към разноцветните облачета светлина, които плуваха по тавана. — Но вътрешно приличам изцяло на мама.


	Лятото не беше сред любимите годишни сезони на Док Диърфорт, тъй като през тези месеци работата му беше най-напрегната. Не можеше да свикне с огромния поток нюйоркчани, който всяка година заливаше крайбрежието. Цялото население на Горен Манхатън се преселваше тук с постоянството на дивите патици, които всяка есен се подреждаха в стреловидни ята и поемаха към топлия юг.
	Док Диърфорт не беше кой знае колко свой човек в Горен Манхатън, тъй като вече пета година кракът му почти не беше стъпвал в тази лудница. Когато все пак се решаваше на подобна стъпка, то беше за кратка визита при своя приятел Нейт Гроуман, главен съдебномедицински експерт на град Ню Йорк.
	Док беше доволен, че живее тук. Омъжените му дъщери живееха наблизо и редовно го посещаваха заедно със семействата си. Жена му, починала от левкемия преди десетина години, бавно, но сигурно се идентифицираше с избелялата фотография върху бюрото му. Той беше напълно доволен и от медицинската си практика в Уест Бей Бридж, към която трябваше да се прибави и хоноруваната му дейност като съдебномедицински експерт при Флауър, в Хопидж. Там го харесваха, защото беше опитен и изобретателен специалист, а Флауър не беше се отказал от намеренията си да го привлече като главен съдебен експерт на общината Съфолк. Но на него и тук му беше добре. Тук бяха многобройните му приятели, все весели и сърдечни хора, но най-важното — тук намираше душевен покой. Наскоро разбра, че е един щастлив и доволен от себе си човек. От време на време все още страдаше от старите кошмари, но това ставаше все по-рядко. Понякога му се случваше да се събуди целият в студена пот и омотани около краката влажни чаршафи, все още сънуваше проклетата бяла кръв… И други кошмари го спохождаха, сякаш да му напомнят за страха, за онзи дълбоко вкоренен в душата му страх… В такива мигове предпочиташе да напусне леглото, да отиде на пръсти в кухнята и да си налее чаша горещо какао. Вземаше някоя от седемте книги на Реймънд Чандлър, които винаги се търкаляха наоколо, и потъваше в четене. Лаконичният и дедуктивен език на този писател действаше като балсам на душата му и след не повече от половин час той обикновено беше в състояние пак да си легне.
	Док Диърфорт се протегна и болката, свила се като счупена градинарска вила между лопатките му, отново се появи. Ето какво става, когато човек на моята възраст работи цял ден без прекъсване, помисли си той. Все пак остана зад бюрото и отново прегледа получените резултати. Всичко беше там, черно на бяло. Думите се трупаха безразборно, после се подреждаха в нови редове и отделни параграфи. Сега обаче той отново потърси първичното им звучене, сякаш беше египтолог, най-сетне изровил от пясъците Камъка на Розета*.
	[* Открита през 1799 г. каменна плоча край едноименния град, върху която за пръв път се намират паралелни надписи на старогръцки и древноегипетско писмо, позволили по-късното дешифриране на езика на древните египтяни. — Б.пр.]
	Когато го повикаха на Дюн роуд, той беше убеден, че става въпрос за обичайно удавяне. Не би се изразил по този начин, разбира се. В речника му отсъстваше прилагателното „обичайно“, особено когато ставаше въпрос за живота — най-скъпоценното нещо на този свят. С подобни убеждения не би трябвало да става лекар, особено ако към тях се прибавят и патилата му по време на войната в Тихия океан. Ден след ден, от опустошения лагер в джунглата до кръвопролитните боеве във Филипините той с ужас се взираше в ескадрилите от малки едноместни самолети, които се стоварваха върху палубите на американските бойни кораби заедно с половин тон експлозив, насочвани от нетрепващите ръце на пилотите камикадзе. Според Док Диърфорт именно тези самолетчета характеризираха най-ярко дълбоката пропаст между източната и западната култура. Японците ги наричаха „Ока“ — вишнев цвят, докато американците им бяха дали съвсем по-земно определение — „бака“, или „идиотска бомба“. В западната философска мисъл няма място за концепцията на ритуалното самоубийство, която лежи в основата на древните самурайски традиции. А те, въпреки всички прегради по пътя си, бяха живи и до днес. Док Диърфорт никога нямаше да забрави стихчето, написано от двайсет и двегодишен камикадзе мигове преди смъртта:

	Колко е хубаво да падаш като вишнев цвят
	в прекрасната пролет!
	Колко е хубаво да си чист и свеж като него!

	Това също е част от културните традиции. Японците мислят за смъртта именно по този начин — самураят е роден, за да загине в бой със смъртта на смелите.
	А по време на войната аз исках само едно — да остана жив и здрав и да не се побъркам, унило си помисли той.
	Така и стана. Всичко отмина, останаха само кошмарите, които го преследваха като гладен вампир, надигнал се от гроба.
	Стана и се приближи до прозореца. През листата на вековния дъб, който пазеше къщата от жегата, виждаше по-голямата част на Мейн стрийт. Пред автоматичния касиер на „Форт Федерейтид Сейвингс“ чакаха няколко коли, а от широко разтворените врати на градската библиотека започнаха да излизат участничките в поредното събрание на местния клон на ДАР*. Обикновен летен ден в средата на седмицата. Но в момента този ден му се струваше отдалечен на светлинни години, на милион мили, сякаш беше ден от живота на непозната планета.
	[* ДАР („Дъщери на американската революция“) — широко разпространено американско феминистко движение. — Б.пр.]
	Върна се при бюрото, взе дебелия кафяв плик и излезе на улицата. Насочи се към грозната едноетажна постройка от червени тухли, в която се помещаваше градската противопожарна служба, а зад нея, отвъд дворчето, превърнато в паркинг, се гушеше полицейският участък.
	Насред улицата почти се сблъска с Никълъс, натоварен с покупки от отсрещния супермаркет.
	— Хей, Ник, здравей!
	— Здрасти, Док, как си?
	— Екстра. Тръгнал съм при Рей Флоръм.
	И те като повечето обитатели на Уест Бей Бридж се бяха запознали на същата тази Мейн стрийт, представени един на друг от общи познати. Дори и най-заклетият самотник в градчето не можеше да избегне подобни познанства, въпреки че повечето от тях си оставаха в рамките на „Здрасти, как си?“
	— Тъкмо се прибирам от Хопидж — добави Док.
	— Сигурно си ходил за онзи, вчерашния удавник, а?
	— Аха.
	Док Диърфорт се извърна настрана и изплю късче храна, завряло се между зъбите му. Зарадва се на срещата, защото направо го беше страх да покаже на Флоръм това, което носеше. Освен това харесваше Никълъс.
	— Хей, ти може би го познаваш… Къщата му е съвсем близо до твоята Дюн роуд.
	— Едва ли — усмихна се леко Никълъс.
	— Името му е Брофъм. Бари Брофъм…
	Главата на Никълъс леко се замая, за маг му призля. В съзнанието му изплуваха думите на Джъстин, казани при първото им сблъскване на брега: „Знаете колко роднински е този курорт…“ Едва ли е предполагала колко точни ще се окажат тези думи.
	— Да — бавно поклати глава той. — Наистина го познавам. Работехме в една и съща рекламна агенция.
	После се замисли. Брофъм беше изключителен професионалист с остър като бръснач аналитичен ум. Едва ли имаше втори като него в цялата агенция. А сега — мъртъв!
	— Доста добре го познавах… — замислено добави той.


	Бавно я завъртя около себе си.
	Танцуваха сами в тихата нощ, от отворената врата на терасата долитаха и странно се смесваха с тътена на прибоя разкошните и кристалночисти стереофонични талази на музиката.
	Когато я насочи навън и тя леко потрепна в ръцете му, той разбра, че върши точно това, кое го трябва. Едно от малкото неща, които научи за нея, беше, че обича да танцува. За него беше напълно приемливо да я прегръща по този лъжеусловен начин, макар че и бавният блус, и рокът си бяха съвсем откровени сексуални намеци, прикрити с тънкото покривало на общоприетата благопристойност. Какво значение? Тя танцува и това й доставя удоволствие.

	Тя ме засенчи в огледалото,
	повече не видях светлина.

	Увлечена от ритъма, тя се движеше грациозно и леко, под краката й сякаш се разпиляваха хрускави черупки на мекотели, разкривайки жарта на дълбока и неутолима страст.

	Думите ми сякаш не достигаха
	до нея…

	Музиката сякаш я освободи от незнайни окови, от нанесените рани, от забраните й — да, това беше най-точната дума, от страха, който изпитва, не от Никълъс или който да било друг мъж, а страха от самата себе си.

	Тя каза: остави на мен
	и всичко ще бъде наред.

	Рамото й докосна неговото, музиката продължаваше волно да се лее и тя изведнъж се отприщи:
	— Израснах с книга в ръка. Отначало четях всичко, което ми попадне, а сестра ми — винаги любезна и възпитана, вече ходеше на срещи. Да, гълтах книгите, гълтах ги безразборно. Това не продължи много дълго, все пак… Не, не, продължих да чета, но ставах все по-взискателна. — Тя се засмя и той изненадано я погледна. Смехът й беше волен и по детски щастлив. — О, разбира се, имах си и своите периоди — книгите за животни, после Хауард Пайл с незабравимия „Робин Худ“! А когато бях някъде към шестнайсетте, открих маркиз Дьо Сад. По онова време такива книги бяха забранени за момичета като мен, затова и още по-желани. Бях потресена от стила му. После дойдоха фантазиите и заедно с тях името Джъстин. Както и да е. След години попитах мама защо са ме нарекли така, а тя отвърна: „Ами просто ни хареса на двамата с баща ти.“ Вероятно и континенталното възпитание е изиграло някаква роля, тя беше французойка, знаете… Но после… Ох, как ми се искаше да не й бях задавала този въпрос въобще! Фантазията ми беше далеч по-богата от действителността, а какво можех да очаквам от тях? И двамата бяха скучни до смърт!
	— Баща ви американец ли беше?
	Тя се обърна към него и меката светлина от хола открои бузата й така, сякаш майстор художник беше я мацнал с четката си.
	— О, да, стопроцентов американец.
	— С какво се е занимавал?
	— Да влезем вътре — отдръпна се от него тя. — Стана ми хладно.


	Най-отпред стоеше черно-бяла снимка на едър мъж с решителна брадичка и нетрепващи очи. Отдолу беше написано на машина:

	Стенли Д. Телър, полицейски началник 1932–1964 г.

	До нея висеше копие от картината на Норман Рокуел „Беглецът“.
	Кабинетът представляваше тесен правоъгълник с двоен прозорец към дворчето-паркинг, в този час полупразно.
	— Престани да увърташ, Док — въздъхна лейтенант Рей Флоръм. — Кажи на ясен английски какво толкова му е необикновеното на това удавяне!
	Пукането на радиостанцията в съседната стая беше нещо като постоянен звуков фон на разговора им — сякаш разговаряха по телефонна линия с много смущения.
	— Точно това се опитвам да сторя — бавно и търпеливо промълви Док Диърфорт. — Този човек не е умрял от удавяне.
	Рей Флоръм се отпусна върху дървения си стол и той изпука под тежестта му. Беше грамаден мъжага и размерите му бяха повод за постоянни, макар и добродушни закачки от страна на колегите му. Той беше началник на полицията в Уест Бей Бридж. Насред огромните и увиснали бирени бузи, сякаш беше център на бойна мишена, стърчеше огромен нос, изпъстрен с червени жилчици. Кожата му беше меднокафява, а прошарената коса — късо подстригана. Носеше кафявия си костюм от изкуствена материя не защото го харесваше, а просто защото беше длъжен да е в него. С много по-голямо удоволствие би се появил в службата с фланелка и чифт протрити панталони.
	— Добре де, от какво е умрял тогава? — също така бавно попита Флоръм.
	— Отрова — отвърна Док Диърфорт.
	— Хей, Док — угрижено въздъхна Флоръм и разтърка чело с огромната си лапа. — Искам всичко да е ясно, разбираш ли? Кристално ясно! Ако не си забранил, рапортът ми ще стигне не само до щатските детективи, да не говорим, че и те са ми напълно достатъчни! Когато го пратя, те ще налетят като скакалци житна нива, ще ни изсмучат до шушка, а на всичкото отгоре ще свършим и цялата оперативна работа. Освен това тези копелдаци ще искат да се докарат на местните копелдаци, тъй като случаят положително ще се окаже под тяхната юрисдикция. На всичкото отгоре, след като твърдиш, че става въпрос за убийство, тук ще се домъкне на бял кон и самият принц на Хопидж мистър Флауър! Ще ме пита защо протакам разследването и кога най-сетне скъпоценните му хора ще могат да си починат! Неговите синковци винаги са претрупани с работа! — Юмрукът на Флоръм се стовари върху корицата на оръфания справочник „Престъпления в САЩ през 1979 година“. — Ама тоя път ще ми дишат прахта, защото съм доста по-напред!
	В стаята влезе някакъв сержант, подаде на Флоръм снопче изписани на машина листа и безмълвно се оттегли.
	— Господи, как ми завира кръвчицата! Да не би да съм някакъв шибан политик, та трябва да нося тези дрехи? Службата го изисквала! На кого му пука, мамка му?
	Стана, взе някаква папка и я разгърна на бюрото си. Прокара ръка през косата си и се почеса. После взе да рови в купчината големи черно-бели снимки, които, макар и обърнати наопаки, ясно очертаваха тялото на мъжа, когото бяха извадили от водата.
	— За Флауър аз ще се погрижа — тихо рече Док Диърфорт. — Няма да те закача, поне на първо време.
	Флоръм му хвърли къс изпитателен поглед, после отново сведе очи към снимките.
	— И как ще направиш това малко чудо?
	— Просто още не съм го уведомил.
	— Искаш да кажеш, че за това… убийство не знае никой, освен нас — двете пиленца, дето нежно си гукат в тая стаичка, а? — Ръката му отвори чекмеджето и измъкна оттам голяма изподраскана лупа.
	— Точно това искам да кажа — спокойно отвърна Док Диърфорт.
	Флоръм помълча, после смени темата:
	— На тия снимки нищо не личи, да ги вземат дяволите. — После се зае да ги размесва като тесте карти и спря едва когато най-отгоре излезе една, на която личаха в едър план гърдите и главата на удавника. — Нищо, едно обикновено удавяне и толкоз!
	— Там не можеш да видиш нищо…
	— И аз това казвам.
	— Което не означава, че няма нищо за гледане.
	Флоръм се изпъна в стола и скръсти ръце под внушителния си търбух.
	— Окей, Док. Целият съм слух. Почвай да ме просветляваш.
	— Работата е там, че човекът е бил мъртъв още преди тялото му да докосне водата — въздъхна Док Диърфорт. — Това е толкова ясно, че дори експерт като Флауър би трябвало да го забележи.
	Флоръм изръмжа, но не каза нищо.
	— Виж гърдите, ето тук… Вляво и малко под сърцето има едва забележима раничка, която лесно може да мине за драскотина от някоя скала. Но не е. Ти ме наведе на мисълта да взема кръвна проба, и то от аортата, тъй като този тип отрова се концентрира именно в нея. Кръвообращението я тласка оттам в продължение на двайсетина минути, после настъпва смъртта. Точно как и защо точно там — нямам никаква представа. Това е една много рядка отрова, която действа само на кардиоваскуларната система.
	— Значи хоп — и инфаркт, а? — щракна с пръсти Флоръм.
	— Да.
	— Сигурен ли си?
	— За отровата — да. Иначе знаеш, че не бих те безпокоил. Но ми трябват още няколко проби. Имам чувството, че частица от острието, пробило кожата, все още се намира в тялото.
	— Липса на изходяща рана, а?
	— Така е.
	— Но парчето, за което говориш, може да е изхвръкнало при падането. Или пък морето…
	— Или пък е било издърпано след падането на мъжа.
	— Какви ги дрънкаш, Док? — Лейтенантът изсумтя, бутна снимките настрани и започна да чете от някакъв лист: — Този човек, Бари Брофъм, експерт-счетоводител в… — тук той спомена агенцията на Сам Голдман в Ню Йорк — … живее на Шейсет и трета улица — изток, номер триста и едно, е бил убит. Но защо по този начин? По каква причина? Живеел е сам. Нито ревнива съпруга, нито приятелче… — Ухили се и продължи: — Има сестра в Куинс, която вече открихме и разпитахме. Претърсихме и къщата му на Дюн роуд. Ядец, нищо необичайно. Не е разбита, не е ограбена. И колата му си е на място — паркирана на две крачки от къщата, заключена и обезопасена като Форт Нокс*. Няма нищо, което да сочи…
	[* Във Форт Нокс се пази по-голямата част от златния резерв на САЩ. — Б.ред.]
	— Има — прекъсна го Док Диърфорт, решил, че най-сетне е настъпил моментът, от който се страхуваше, откакто беше изпомпал малко кръв от сърцето на удавения мъж. — Ето това!
	„Просто не може да бъде!“ повтаряше си той, докато очите и ръцете му извършваха тестовете, доказващи противното. И до този момент си го повтаряше, просто като клетва срещу зли духове. Чувстваше, че не е на себе си, сякаш беше потопен в някакъв странен и нереален свят и гледаше отстрани на Рей Флоръм и тази задушна стаичка.
	През отворения прозорец долетя детски смях, ясен и чист като планински поток. Превърнат в звук на отвъдното от някаква тайнствена магия, той изведнъж прозвуча като протяжното проплакване на маймуните във филипинската джунгла.
	— Отровата! — продължи той, отривайки овлажнелите си длани в панталоните. — Отрова от изключително рядък вид. За пръв път се сблъсках с нея по време на войната, в чужбина. — Отдавна не беше усещал дланите си покрити с лепкава солена пот.
	— По време на войната ли? — учуди се Флоръм. — За бога, човече, това е било преди трийсет и шест години! Да не би да искаш да кажеш…
	— Никога няма да забравя тази отрова, Рей. Независимо колко години са минали… Една нощ изпратихме патрул. Петима… Върна се само един, но и той умря още преди да влезе в лагера. Не чухме изстрели. Само крясъците на птиците и жуженето на насекомите… Всичко беше замряло в някаква странна, сякаш инвалидна неподвижност. Цяла седмица ни тормозеха снайперисти… — Док Диърфорт въздъхна и горчиво добави: — Както и да е… Донесоха ми войника, който беше успял да се завърне. Беше съвсем момче, най-много на деветнайсет… Все още дишаше и аз се заех с него. Направих всичко възможно, приложих целия си опит, придобит от книгите и извън тях. Но бях безсилен. Умря в ръцете ми.
	— От тая гадост, така ли?
	— Точно така.


	— Искате ли да си вървя? — попита я Никълъс.
	— Да — отвърна Джъстин. — Не… Не зная. — Изправена зад диванчето, тя несъзнателно мачкаше сплъстения хаитянски памук на облегалката. — Господи, вие ме обърквате!
	— Нямах такива намерения — промълви той.
	— Думите не означават нищо.
	Той с изненада откри, че в профил лицето й е съвсем различно. Сякаш беше пречупено през призмата на друго време, друга епоха, друг живот. И му напомняше за Юкио. Разбира се, при Юкио беше друго — там ставаше въпрос за странните флуиди, наследени в течение на хилядолетия и спотаени в един тайнствено враждебен и чужд за него свят, към който можеше да хвърля по някой изпълнен с любопитство поглед и нищо повече. Сега вече знаеше, че този поглед е бил само отклик на необяснимото, отклик на европеец… Не беше предполагал обаче, че тук, на Запад, ще му се наложи да изпитва същото усещане, макар и предизвикано по съвсем различен начин. Вероятно всичко беше от дистанцията на изминалото време, която му позволяваше едва сега да види Юкио в истинската й светлина — такава, каквато е била и за него, и за околните. Ето това е пространството, което ме дели от строго ритуализирания живот в Япония, помисли си той. Това пространство, този отрязък от време му даде възможност да види грешките си в онзи живот, да разбере цялостната си роля в него.
	В другия край на дивана Джъстин потръпна и до ноздрите му долетя лекият аромат на парфюм. Стори му се, че е толкова далеч, сякаш се намира на друг континент.
	— Късно е — прошепна тя.
	Забележка безсмислена и извън времето. Вероятно просто искаше да наруши тишината, надвиснала заплашително над нея.
	Това особено вътрешно напрежение беше едно от нещата, които възбуждаха любопитството му. О, разбира се — считаше я за изключително привлекателна, положително би се обърнал подире й, а дори би я последвал в някой от големите магазини на Манхатън, преди да я изгуби в тълпата… Но какво друго би могъл да стори човек, изпитал внезапно влечение към непозната жена и дал воля на фантазията си? Би могъл да я следва докрай, докато настъпи неизбежното разочарование, после би си спомнял за нея известно време, и толкова… Годините му не бяха кой знае колко, когато разбра, че физическата красота не значи нищо, а често може дори да бъде опасна. Предизвикателствата — както с жените, така и с всичко останало — играеха важна роля в неговия живот. Защото беше дълбоко убеден, че нищо на този свят не си струва цената, ако е придобито без борба. Дори любовта, особено любовта. И това беше научил в Япония, където жените са като цветя, подредени в оригами. Мъжът ги разгръща с безгранично търпение и крайно внимание, а за награда получава изтънчена нежност и омайваща страст.
	В момента чуваше единствено приглушения плясък на вълните, очите му виждаха само спрелия грамофон, върху който вече бяха успели да накацат ситни и едва забележими прашинки. Самотен гларус проплака в мрака, изгубил пътя към родното гнездо.
	Какво да правя, запита се той. И трябва ли изобщо да предприемам нещо? Усети как и в неговите гърди се свива буцата на непонятен страх…
	— Много жени ли сте имал през живота си? — внезапно попита тя. Ръцете й, доскоро стабилни като подпорните колони на този дом, леко трепереха. Главата й се повдигна към лицето му с видимо усилие. Гледаше го право в очите, поела риска да се изложи на присмех, а може би и на обиди. Но ако ги получеше, щеше да знае, че подозренията й към него, а и към всички мъже, са били напълно основателни.
	— Доста странен въпрос — отбеляза той.
	Главата й леко помръдна и меката светлина от лампиона очерта линията на носа й, плъзна се по вдлъбнатината на очите и се спря върху високата скула. Червеникавите точици в окото й проблясваха като добре излъскан пиринч, дясната страна на лицето й тънеше в мрак.
	— Ще му отговорите ли?
	Той се усмихна.
	— Имал съм няколко, които са ми били безразлични. Имал съм и други, които са били обратното…
	Очите й изпитателно се взираха в лицето му, търсейки следа от насмешка. Не откриха нищо.
	— Какво искате да научите от мен, Джъстин? — меко попита той. — Страхувате се, че няма да получите отговор?
	— Напротив — тръсна глава тя. — Страхувам се, че ще го получа. — Пръстите й продължаваха да подръпват нишките на памучния плат, сякаш музикант докосваше струните на своята арфа. — Искам и едновременно с това не искам — добави след кратка пауза тя.
	Помисли да се усмихне и да й каже, че се държи несериозно, но изведнъж разбра, че всичко е напълно сериозно и вероятно важно за нея. Разбра и какво точно има предвид. Заобиколи дивана и застана до нея.
	— Джъстин, тук сме само двамата — промълви той. — Вие и аз.
	— Зная.
	Каза го като момиченце, което се колебае дали да извърши нещо отдавна мечтано и съкровено. Като дете, което се нуждае от малко външна помощ.
	После се отдръпна, вероятно усетила неговото привличане, което я изкарваше от равновесие. Прекоси хола и се изправи пред широкия прозорец. Лампите над верандата все още светеха, край тях безпомощно се блъскаха нощните пеперуди. Отвъд оградата морето продължаваше неуморната си атака срещу брега, разпенените вълни съскаха по черния пясък.
	— Знаете ли, гледката тук кой знае защо ми напомня за Сан Франциско…
	— Кога сте била там? — попита той, после заобиколи диванчето и се отпусна върху страничната облегалка.
	— Преди около две години. Прекарах там цели осемнадесет месеца…
	— А защо си тръгнахте?
	— Аз… Разделих се с един човек и се върнах тук… Гениалната дъщеря се завърна на Изток, при корените на семейството си! — Очевидно последната й реплика трябваше да прозвучи като самоирония, но смехът угасна още преди да се е зародил в гърлото й.
	— Обичала сте този град…
	— Да — отвърна тя. — Много го обичах!
	— Тогава защо го напуснахте?
	— Аз… Трябваше да го сторя. — Вдигна тънката си ръка, после изненадано я погледна, сякаш някой друг я беше поставил в това положение. — Тогава бях друга… Липсваше ми сигурност… — Ръцете й се вплетоха една в друга и се отпуснаха в скута й. — Бях много уязвима… Чувствах, по-скоро предполагах, че не мога да остана сама… Някакъв особен вятър опустошаваше душата ми… — Замълча, после замислено добави: — Беше глупаво… по-скоро аз бях глупава!
	— Бил съм два пъти там — рече Никълъс. — В Сан Франциско, имам предвид… Влюбих се в него! Влюбих се в прекрасната му белота и безбрежност, особено ако човек го съзерцава откъм Мил Вали… — Очите му следяха фосфоресциращата и едва доловима линия, която маркираше гребените на надигащите се вълни миг преди да се стоварят върху пясъка. — Обичах да седя на брега и просто да гледам Тихия океан… И си мислех: ето тези неуморно прииждащи вълни идват чак от Япония…
	— А вие защо си тръгнахте? — попита тя. — Какво ви накара да дойдете тук?
	— Трудно е да ви отговоря с две думи — въздъхна той. — Предполагам, че решението ми е плод на много и преплетени помежду си неща, оформило се бавно, може би в продължение на години… Макар и влюбен в Япония, баща ми винаги мечтаеше да дойде в Америка. Вероятно с готовност би се сражавал за нея… Несъмнено би дошъл, но друга е била кармата му… Винаги съжаляваше за това. — Пяната проблясваше като сребърна огърлица, захвърлена от някого в безбрежната пустош. — Ако в мен живее някаква частица от него, значи той е тук и аз съм щастлив.
	— Наистина ли вярвате в това? Живот след…
	— И да, и не — усмихна се той. — Не мога да кажа със сигурност. У мен се срещат две бурни течения — на Изтока и Запада… насрещни течения, които вечно се борят за надмощие… Но по отношение на родителите ми съм абсолютно сигурен — те наистина живеят в мен и чрез мен!
	— Изглежда толкова необичайно…
	— Само защото ние с вас сме тук, на една приятна веранда в Уест Бей Бридж. Ако бяхме в Азия… — той замълча и сви рамене, сякаш това обясняваше всичко. — Самият аз дойдох тук вероятно за да си докажа, че мога да се интегрирам в западната цивилизация не по-зле, отколкото го бях сторил в източната. В колежа избрах масовите комуникации и така скочих направо в атомния век. Веднъж стъпил тук, рекламният бизнес изглеждаше съвсем логичен избор… Освен това имах късмет да попадна на човек, който беше готов да поеме рисковете по обучението на младеж като мен… — Засмя се и добави: — А после се оказа, че просто съм бил роден за тази работа.
	Тя обърна гръб на прибоя и го погледна право в очите. После се приближи и дългата й коса докосна лицето му. Покана за близост, от която той не се възползва.
	— Искате ли ме? — прошепнаха устните й в унисон с грохота на вълните. — Искате ли да ме любите?
	Той се взря в разширените й зеници. Зеленият им оттенък беше изчезнал, бяха почти черни. Стомахът му се сви на топка, вече не беше сигурен в познатите духове, направлявали живота му до този миг.
	— Да — тихо отвърна той. — А вие?
	Тя не отговори. Той усети близостта на ръката й, без дори да я зърне. Гледаше като омагьосан блестящите й очи, привлечен неотразимо от пъстрите точици в тях. Усети топлина, после върховете на пръстите й докоснаха мускула на ръката му, свиха се около него и го хванаха здраво, едновременно с това нежно. Разбра, че с този прост жест тя излива чувствата си така, както никога досега не беше го правила. Разбра и друго — той самият никога не беше получавал по-искрено и чисто послание. Този първи физически контакт беше толкова наелектризиращ и едновременно с това така неописуемо нежен, че мускулите на бедрата му започнаха да треперят, а сърцето му лудо заблъска в гърлото.
	Взе я бавно в прегръдката си. Миг преди устните му да покрият нейните, тя издаде кратък писък, почти въздишка, натежала от еротично вълнение. После устата й се разтвори под неговата, тялото й се уви около него, стана му горещо от докосването на едрите и твърди гърди, стегнатия корем и дългите изящни бедра.
	Колко е топла, учуди се той, докато устните му галеха дългата шия и бавно се приближаваха до нежно очертаната вдлъбнатина на ключицата й. Ръцете му се спуснаха надолу и придърпаха тънката пола, устните й намериха ухото му, езикът й закръжи вътре така, както гладният гларус кръжи над тъмния бряг…
	— Не тук, моля те! Не тук… — прошепна тя.
	Той повдигна ръцете й над главата и разкопчаната блузка се смъкна на пода. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и нежно погалиха чезнещата надолу вдлъбнатина. Езикът му докосна нежната кожа от вътрешната страна на ръката й и тя простена от удоволствие. После бавно се хлъзна надолу към едрите гърди с натежали от възбудата зърна.
	Дългите й пръсти трескаво разкопчаха колана на джинсите му, после изведнъж замръзнаха, когато разтворените му устни покриха зърната й и започнаха да правят леки спираловидни и засмукващи движения.
	— Моля те, моля те!
	Ръцете й отново се раздвижиха, освободиха го от оковите на облеклото и нежно го загалиха. Той наедря като камък, устата му продължаваше да смуче.
	Непонятният страх, който го беше обладал в началото, леко прошумоля с криле и отлетя. Потрепващи и гърчещи се от желание, телата им бавно се смъкваха към пода. Последните части на облеклото им отхвръкнаха встрани. Пръстите й понечиха да смъкнат тънките бикини от фина коприна, но той я спря. Повдигна я от килима и я положи на дивана, полулегнала. Сам той остана на пода, вмъкна се между широко разтворените й бедра, наведе се и нежно докосна с устни вътрешната им част. После устните му бавно тръгнаха нагоре, все по-близо и по-близо до хълмчето, прикрито от полупрозрачното късче коприна. Тя сграбчи облегалката на дивана с побелели от напрежение пръсти и тихо простена, когато езикът му докосна влажния плат. Гърбът й се изви като дъга.
	Езикът му продължи да прониква през тънката копринена бариера. Ръцете й се спуснаха върху косата му, пръстите й докоснаха ушите му, от широко разтворената й уста се изтръгваха тихи несъзнателни писъци в такт с нарастващото напрежение там долу, при него… После той махна подгизналата коприна и бавно се наведе. Дългите й бедра конвулсивно отскочиха нагоре, от устата й се изтръгна дрезгав вик. Езикът и устните му продължаваха кръгообразните си движения, докато най-сетне тялото й се втвърди като камък, от устата й се изтръгна нов вик, после мускулите й изведнъж се отпуснаха. Влажна и гореща, Джъстин го придърпа нагоре към себе си. Пръстите й нетърпеливо го търсеха, устните й лудо се впиха в неговите. Искаше го дълбоко в себе си, искаше го веднага, в тази секунда. Искаше го повече от всичко на света! Желаеше чувствената му топлина, мечтаеше да му даде онова удоволствие, с което сам я беше дарил.
	Насочи го дълбоко в себе си, гореща като пещ. Той проникна до отказ, тя повдигна таза си и го притисна плътно до него, тихи писъци на удоволствие се откъсваха от устните им. Ръцете й го притиснаха, горната част на тялото й полудя, едрите зърна се докосваха до гърдите му с влудяващ ритъм. После, усетила интензивната стимулация на устните му върху тях, тя изстена и впи устни във врата му. Той масажираше тялото й с две ръце, засилваше удоволствието й, възбудата му се надигаше заедно с нейната. Накрая, когато тя вече мислеше, че ще полудее, когато гърдите и ръцете й лепнеха от слюнка и пот, стичащи се на тънки вадички към окосменото триъгълниче между бедрата й, когато неговите движения придобиха интензивния ритъм на някакво трето измерение, тя използва вътрешните си мускули — веднъж, още веднъж… и пак, и пак! Той хлъцна, притисна се към нея и двамата заедно поеха към онзи неописуем връх на блаженството, до който се стигаше само от сърца, слели се в единен, лудешки буен ритъм.
	— Хайде, мили, хайде!… Направи го!… Сега!
	Търсещият му пръст, хлъзгав от смесените им сокове, бавно проникна в ануса й, тя изстена и изгуби всякакъв контрол над чувствата си. Остави се на огъня, чийто горещи вълни я заляха от глава до пети.


	Доктор Винсънт Ито разклати дебелата керамична чаша, в която димеше горещ чай от цветчета на хризантеми. От дъното се надигнаха няколко микроскопични тъмни частици и бавно закръжиха към повърхността. Заприличаха му на удавници. Той вече ги чакаше, знаеше, че са на път поне от месец… Тези трупове, които някога са били живи хора, скочили доброволно или бутнати против волята си във водите на Хъдзън или Ист Ривър, бяха прекарали дългите зимни месеци на дъното. Заседнали сред ями и коренища, те са били добре консервирани от ледените води, а ленивото течение не ги е помръдвало чак до началото на лятото и рязкото затопляне на водата. При температура между нула и пет градуса бактериите започват да се хранят. Така се създават условия за гнилостни процеси и образуване на газове — основна причина за изплуването на мъртъвците. После, месеци след като нещастникът е потънал, трупът му ще пристигне тук, в моргата на съдебномедицинския институт.
	Винсънт Ито съвсем не се вълнуваше от този факт. Той беше хоноруван съдебномедицински експерт, вадеше си хляба с тази работа и тя отдавна се беше превърнала в част от живота му. Една съществена част от живота му, както още преди години беше признал пред себе си. Защото вече години наред животът му протичаше долу в моргата, сред стоманените хладилни чекмеджета, наредени едно над друго и акуратно отбелязани с написани на машина картончета, покрай големия кантар за установяване теглото на труповете, лъскавите поцинковани маси и блестящите от чистота сиви плочки на пода. Нямаше нищо призрачно в това да работиш сред кафяви, бели и черни тела, прострени върху масите с широки Т-образни разрези на гърдите — от едното рамо до другото, надолу чак до края на корема. Нямаше нищо необикновено в дебелия като гьон човешки епидермис, нито пък в спокойните и някак ведри лица на мъртъвците, заспали вечния сън на праведници. Всичко това не оказваше никакво влияние върху чувствата и настроенията на доктор Ито. Като се изключи чисто научният интерес, разбира се. Медицинските изследвания го вълнуваха, вълнуваха го далеч повече от самото тайнство на смъртта. От смъртта той не се интересуваше — любопитството му беше насочено към причините, довели до тази смърт. Той беше детектив в царството на смъртта, а работата му често помагаше на живите.
	Отпиваше чая си на дребни глътки и гледаше през прозореца. Беше четири и двайсет и пет сутринта, навън все още царуваше нощта. Винаги се събуждаше по това време.
	Гледаше към ярко осветените и съвсем пусти улици на Манхатън. Някъде в далечината ръмжеше камионът на чистотата, който бавно си проправяше път нагоре по Десета улица. Съвсем наблизо се разнесе пронизителният вой на полицейска сирена и тишината се пръсна на парчета. В нощта останаха само собствените му мисли, неспокойни и сгърчени.
	Изпитваше усещането, че е попаднал в капан. Съдбата ми в предишния живот вероятно е била за оплакване, помисли си той. Япония му се струваше недостижима и безкрайно далечна, сякаш от друга епоха. Нямаше начин да я открие отново — поне тази, която беше напуснал преди дванадесет години. За него Япония вече не съществуваше, тя се беше превърнала в подобие на морска сирена, зовяща го от далечни морета.


	Никълъс се събуди малко преди разсъмване. Изпита чувството, че е в малката токийска къщичка, заобиколена от спретната градинка. Старият бамбук до стената тихо шумеше и хвърляше сянката си над главата му. Някъде изкука кукувица, после млъкна и в ушите му нахлу приглушеното боботене на сутрешния трафик. Макар и далечен, той странно се усилваше от необичайната акустика на пресечения терен.
	Извърна леко замаяната си глава и видя тялото на жената, която спеше до него. Юкио, все пак се е върнала… Беше сигурен, че все някога ще го стори. Но как така изведнъж се е озовала в леглото му?
	Рязко се надигна и седна в леглото. Сърцето му лудо заблъска. Напевните ритуални псалми, прекосили сякаш цял океан само за да погалят слуха му, изведнъж се превърнаха в познатия тътен на прибоя, нахлуващ свободно през широко отворения прозорец и прорязван от пронизителните писъци на гларусите… Въпреки промяната, в съзнанието му още кънтяха ритуалните псалми — свежи, разбираеми и чисти като планински поток.
	Пое дълбоко дъх. Япония остана да витае наоколо, невидима, но лепкава като покривало от паяжина. Какво го беше накарало да си я спомни така отчетливо?
	Хвърли поглед наоколо. Над чаршафа на сини и бели райета стърчеше само нослето на Джъстин. Леко разтворените й устни дишаха дълбоко и равномерно, тънката материя се повдигаше и отпускаше като спокойно море.
	Какво е това подводно течение, което така властно ме тегли към нея, запита се той. Имаше странното усещане, че е отвлечен безнадеждно навътре в океана и съдбата му е решена. Гледаше ритмичното и едва доловимо повдигане и отпускане на топлото й тяло, с тръпка на страх усети, че то някак си го е приближило отново до Япония, към миналото, което искаше да забрави и от което изпитваше ужас…
	Събуди се от остро и изключително приятно чувство. Отвори очи и откри красиво очертаните й хълбоци на сантиметри от лицето си. Вдъхна дълбоко аромата на тялото й и едва след това осъзна, че устата й е сключена около члена му, а езикът й гали главичката му с нежност и дълбока страст. Изстена, от удоволствие и протегна ръце да я прегърне. Но тя се дръпна и той застина неподвижно, доволен да наблюдава едва забележимите конвулсивни движения на влажното гнездо, после погали с поглед прекрасната извивка на ханша, меките навити косъмчета, влажно проблясващи в средата, натежалата от желание плът…
	Насладата се стелеше пред него като безкраен път в пустинята… В мига, в който стигаше на косъм от оргазма, тя отдръпваше устата си, стискаше здраво основата на члена му и чакаше стихването на спазмите. После отново се залавяше да го издигне до висините на неземното удоволствие… Пак и пак… Накрая краката му се загърчиха, сърцето му сякаш всеки миг щеше да се пръсне, имаше чувството, че е обзет от налудничава треска… Удоволствието пулсираше, едновременно се концентрираше и разпръскваше, тазът му се схвана, а гениталиите му тегнеха като камък от страхотната интензивност на това усещане.
	Гърдите й се хлъзнаха по корема му. Пресегна се, обви ги с длани и нежно потърка зърната им. Задните й части се притиснаха към лицето му, отказали да се подчиняват на командите на мозъка, бедрата й се разтвориха широко.
	Всяко докосване носеше белега на изтънченото удоволствие; свити на възли, мускулите подскачаха по цялото му тяло. Тя направи нещо на самия връх на главичката му и той извика от удоволствие. Стисна конвулсивно втвърдените й гърди, но тя се изплъзна и ги намести от двете страни на члена му. Заровил лице в кратера между бедрата й, той отвори уста и плъзна език дълбоко навътре, а спермата излиташе от него на свистящи спазми, отстъпвайки място на сладостната нега.


	Точно в осем без четири минути. Винсънт Ито спря пред сградата на съдебномедицинската служба на ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица. Изкачи стъпалата пред входа, кимна на дежурния полицай и каза здрасти на Томи — белокосия шофьор на Нейт Гроуман. На прага на стая 134 беше наясно, че има време само да грабне чаша кафе от автомата.
	Свърна вдясно, прекоси коридора и влезе в широкия кабинет на главния съдебен лекар. Тази длъжност се заемаше, от Нейт Гроуман — грамаден мъж със странно тесни блестящи очи, наполовина прикрити от пластове увиснала кожа, доста по-светла от цвета на лицето му. Широкият му нос носеше белези, на многобройни счупвания, вероятно получени по време на някоя улична битка в Южен Бронкс, където Нейт беше роден и отрасъл. Косата му беше силно прошарена, но за сметка на това мустаците му бяха блестящо черни. Приличаше на достоен противник за всеки мъж и наистина беше такъв — кметът на Ню Йорк и членовете на финансовия съвет притежаваха изобилни доказателства в тази насока.
	— Добро утро, Винсънт! — бодро подвикна той.
	— Добро утро, Нейт — отвърна Винсънт и забърза към внушителната машина за кафе, чийто никелиран купол се издигаше като кучешка колиба сред царящото наоколо безредие. Без захар, без мляко, решително си заповяда той. Тази сутрин ми трябва доза чист кофеин.
	Седна на зеления стол пред отрупаното с хартии бюро и подаде папките, които Гроуман му беше поискал.
	Двамата бяха приятели и извън службата, но вече от години се виждаха главно тук, между стените на тази сграда. Когато Винсънт получи назначението си, Гроуман вече беше заместник-главен и сякаш разполагаше с повече свободно време. Или пък с повече пари. Работата им рязко се увеличи точно когато общината реши да им ореже бюджета. Градската управа имаше далеч по-важни проблеми от последната грижа за разни типове, които всекидневно биваха откривани по улиците насечени, намушкани, удушени, застреляни или разкъсани на парчета… Същото важеше и за онези, които вадеха от реката или канализационните отвори някъде из предградията. Всяка година в град Ню Йорк умират осемдесет хиляди души, спомни си Винсънт този някъде прочетен факт. А поне тридесет хиляди от тях минават оттук…
	— Какво носиш? — изръмжа Гроуман.
	— Случаят Моруей и онова намушкване в Холоуей — отвърна Винсънт и загрижено сбърчи вежди. — В тази минута би трябвало да се намирам в съда, по случая Принсипъл остават няколко дреболии, сетне го поема прокурорът. Кръвните проби ще са готови следобед. А, остава и Маршъл…
	— Кой?
	— Донесоха го вчера следобед. Макейб каза, че е спешен и аз го започнах веднага. Удавяне в резервоар. Макейб е на мнение, че някой му е натискал главата, има заподозрян, затова й трябват бързи резултати…
	— Пълен комплект, а? — смръщи се Гроуман.
	— Дори повече от пълен.
	— Искам да отидеш на острова за ден-два.
	— Какво? При тая лудница?
	— Ако не беше важно, не бих го поискал — търпеливо поясни Гроуман. — Знаеш, че е така.
	— Но за какво?
	— Текущите ти дела ще преразпределя лично. А тези — той вдигна от бюрото си два кафяви плика и ги почука така, сякаш искаше да ги изтръска от противното им съдържание, — тези ще ги дам на Майкълсън.
	— Майкълсън е кретен! — викна Винсънт.
	— Но се придържа стриктно към правилата! — хладно го изгледа Гроуман. — Стабилен е, можем да му имаме доверие.
	— Бавен е като костенурка! — простена Винсънт.
	— Бързината не е всичко — напомни му Гроуман.
	— Това го кажи на Макейб! Напоследък съвсем се е развилняла! Тия помощник-прокурори май умират да се ровят из патологии и морги!
	— Страхувам се, че точно за това им плащат.
	— И какво ще правя на острова?
	— Вчера ми звънна Пол Диърфорт, помниш ли го?
	— Как не. Миналата година беше у вас на гости. Уест Бей Бридж, нали?
	— Аха — кимна Гроуман и се изправи. — Има проблем, с който не може да се пребори. Прави експертизи, за общината Съфолк. — Сведе поглед към неизрязаните си нокти, после отново вдигна глава: — Помоли ме да изпратя теб и никой друг.


	В хола на Никълъс, прилепен до лявата стена, се простираше огромен аквариум. Побираше не по-малко от двеста литра вода според повърхностните изчисления на наемателя. Вътре плуваха не разни гупи и други детски рибки с кратък живот, а истински морски обитатели, при това редки и красиви, оцветяващи водата така, както тропическите птици придават колорит на джунглата. По неизвестни причини собствениците на къщата без колебание ги повериха на Ник, редовния им наемател през летните месеци.
	Застанал зад този течен обектив, той наблюдаваше фигурата на Джъстин. Сякаш беше сладострастно арабче, което наднича в харема на баща си.
	Беше облякла дълбоко изрязан червен бански костюм, който още повече подчертаваше дългите й бедра. Около врата й бе навита бяла хавлиена кърпа, сякаш току-що излизаше от гимнастическия салон. Пръстите й обърсаха чинията с последния залък препечен хляб, езикът й пъргаво облиза жълтъка, който се стече по тях. Извърна се да го погледне с пълна уста:
	— Не са твои, нали?
	Приключил с храненето на рибите, Ник остана клекнал и замислено гледаше малките вълни, вдигани от движението на разноцветните морски създания, и кислородната помпичка, изпускаща малки мехурчета. Душата му бавно се освобождаваше от чувството за нереалност, макар вътрешно все още да беше склонен да приеме всичко за плод на въображението си.
	— Не, не са — обади се той иззад изкуствените рифове. — Гордостта на хазяите. — Изправи се и се усмихна: — За разлика от мен.
	Тя отнесе чиниите в кухнята, после се върна и се облегна на перваза на прозореца.
	— О, ама вън вали! — рече разочаровано: — А бях решила да поработя на открито…
	Дъждът почукваше по плоския покрив и широките прозорци на хола, запращан от поривите на вятъра. Денят беше хладен и мрачен, сякаш изсечен от мрамор.
	— Ще работиш тук — рече той. — И без това си носиш всичко, нали?
	Тя пристъпи навътре в помещението и потупа ръцете си.
	— Не е точно така. Ако трябва да остана под покрив, най-добре ще е да използвам чертожната дъска.
	Тя го объркваше, караше го да се ядосва на бездействието си, на колебанието…
	— Носиш ли някакви скици?
	— Да — рече тя и погледна към широката платнена чанта до дивана. — Да, разбира се.
	— Искам да ги видя.
	Тя кимна и измъкна папка със сини корици. Докато той я прелистваше, тя закрачи напред-назад из помещението. Беше тихо, чуваше се само бълбукането на вадата в аквариума и далечният тътен на прибоя.
	— Това какво е?
	Той вдигна глава. Беше се спряла пред широката дървена рамка със скръстени зад гърба ръце. Гледаше двете леко извити саби, които бяха скачени една над друга на рамката. Горната беше дълга около седемдесет сантиметра, а тази под нея — не повече от петдесет.
	Очите му се спряха върху издължената линия на гърба й, сякаш искаха да я сравнят със скицата в ръцете му.
	— Това са древни самурайски саби — отвърна. — По-дългата се нарича „катана“ и се използва за убиване на враговете, другата е „вакизаши“.
	— Тя за какво служи?
	— За бой и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство. В онези години само самураите са имали право да носят две оръжия — ей този комплект, който се нарича „дайшо“.
	— Откъде ги имаш? — не сваляше очи от тях Джъстин.
	— Мои са.
	— Да не би да си самурай? — обърна глава тя и му се усмихна.
	— В известна степен — сериозно отвърна той и стана. Изправен до нея, изведнъж си спомни за трите часа всекидневни тренировки.
	— Може ли да разгледам дългата? — попита тя.
	Той се пресегна и внимателно откачи катаната от стената.
	— На твое място не бих я докосвал — предупреди я все така сериозно той. Едната му ръка придържаше ножницата, а другата се сви около дългата дръжка.
	— Защо?
	Той внимателно издърпа десетина сантиметра блестящо острие.
	— Катаната трябва да се вади само за бой. Тя е свещена. Самураят я получава в деня на своето пълнолетие, дава и собствено име и тя се превръща в сърце и душа, в център на живота му. Всичко това става по време на специална и много тържествена церемония… Не пипай! — извика той и тя рязко отдръпна протегнатата си ръка. — Ще ти отреже пръстите!
	Широко отворените й очи и стреснато разтворените устни се отразиха съвсем отчетливо в блестящото острие. Чуваше дишането й до себе си.
	— Нека я поразгледам още малко — помоли се тя и отметна кичур коса от очите си. — Много е красива. Има ли си име?
	— Да — отвърна той и пред очите му изплуваха Чонг и Итами. — Казва се „Ис хьогай“, което означава „За цял живот.“
	— Ти ли я кръсти така?
	— Баща ми.
	— Харесва ми. Отива й някак си…
	— Тези саби се отливат по тайна и магическа рецепта — поясни той, докато връщаше оръжието на мястото му. — Тази е на около двеста години, но е направена така съвършено, сякаш никога не е била използвана. Най-финото острие, което светът познава и ще познава…
	Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
	— Ник, обажда се Винсънт.
	— Хей, Винсънт, къде се изгуби, как си?
	— Добре съм… Готвя се да ти висна на врата, както някога в джунглата.
	— Идваш на острова?
	— Още по-близо — в самия Уест Бей Бридж.
	— Но това е чудесно! Не съм те виждал от…
	— От март, ако трябва да сме точни… Слушай, ще отседна при Док Диърфорт…
	— Нищо подобно! Ще отседнеш тук, при мен, на самия бряг! Място има колкото щеш, а в града не можеш, да плуваш…
	— Съжалявам, но не съм в отпуска. По-добре да остана при доктора, поне докато се ориентирам.
	— Как е Нейт?
	— Почти както винаги. Затрупан е работа.
	Никълъс хвърли поглед към Джъстин, която се беше заела да прелиства скицника си. С ръка, дълбоко заровена в гъстите тъмни кичури, тя се наведе, бръкна в чантата си за молив и се зае да довършва нещо.
	— Има ли някой при теб? — попита. Винсънт.
	— Да.
	— Ясно. Пристигам довечера. — Винсънт се засмя и в гласа му за пръв път се появи напрежение. — Сигурно е нещо специално. Гроуман ми отпусна колата, в комплект с Томи, разбира се. — Въздъхна и добави: — Жалко. Преди да ни орежат мангизите, сигурно щях да дойда с линкълн, но сега ще трябва да се задоволя с обикновен плимът, боядисан в цвета на пролетна диария…
	Никълъс се засмя.
	— О кей, позвъни като се настаниш и ще пием по едно.
	— Добре, чао.
	Затвори телефона и се настани до Джъстин. Очите му опипаха новите линии по скицата, но умът му беше далеч.


	— Сега вече разбирам защо си искал именно аз да дойда тук — рече Винсънт.
	— Знаеш ли какво представлява това? — попита го Док Диърфорт.
	Винсънт разтърка очите си, уморени от ярката луминесцентна светлина. После протегна ръка и наведе гъвкавия маркуч на настолната лампа към гъсто изписания лист в ръцете си.
	— Честно казано, не зная какво да мисля — промърмори той.
	— Мъжът, когото преди малко огледахме долу, не е умрял от удавяне.
	— В това няма никакво съмнение — кимна Винсънт. — Каквато и да е причината за смъртта му, тя не е от задушаване.
	— Както можеш да се увериш сам, човекът не е имал никакви проблеми със сърцето — махна към папката Док Диърфорт. — В семейството му също липсват сърдечноболни, бил е напълно здрав трийсет и шест годишен мъж от бялата раса, мъничко отпуснат и нищо повече…
	— Починал е от масивен инфаркт на миокарда — все така замислено промълви Винсънт. — Сърдечен удар.
	— Който е причинен умишлено, сигурен съм в това! — Док Диърфорт се наведе и заби пръст в написаните на машина редове. — Ей от тази субстанция!
	— Вкара ли я в компютъра?
	Док Диърфорт поклати глава:
	— Забравяш, че за всички заинтересувани, случаят все още се води удавяне. Когато разкрием истинските причини за смъртта, на никого няма да му е приятно.
	— А как ще оправдаем забавянето на заключението ти, предназначено за общинската съдебномедицинска комисия?
	— Не ти ли казах? Имам проблеми със семейството на покойника…
	Док Диърфорт пъхна папката под мишница, пропусна Винсънт пред себе си и излезе от лабораторията, като не забрави да угаси лампите. Двайсетминутното пътуване обратно до Уест Бей Бридж му се стори цяла вечност.


	Джъстин се беше свила в далечния край на дивана, обвила с ръце коленете си. Разтвореният скицник лежеше забравен върху масичката за кафе. По широките стъкла на прозореца все още се търкаляха дребни капчици, въпреки че дъждът отдавна беше преминал в ситно ръмене.
	— Разкажи ми за Япония — рече тя и наведе лицето си към неговото. Привидно хладните й очи го изучаваха с неподправен интерес.
	— Отдавна не съм бил там — рече той.
	— На какво прилича?
	— Различна, безкрайно различна…
	— Имаш предвид езика?
	— Той също е част от това различие, разбира се. Но нещата са много по-дълбоки. Във Франция или Испания човек също е принуден да се справя с чужд език, но мисловният процес на хората не е по-различен от нашия. В Япония е друго… Европейците се чувстват объркани от японците и дори се плашат от тях, което е най-странното…
	— Не е толкова странно — всеки се плаши от неразбираемото.
	— Но има и хора, които всичко разбират — продължи той. — Баща ми беше от тях. Беше влюбен в Изтока…
	— Ти също.
	— Да — кимна той. — Аз също.
	— Какво те накара да дойдеш тук?
	Гледаше очертанията на лицето й — размиващи се в здрача на настъпващата нощ, потъващи в тишината на посивелия ден. Как е възможно да проявява толкова прозорливост, когато задава въпроси, и да е толкова непристъпно затворена, когато се налага да им отговаря, запита се той. Светлината във вътрешността на къщата беше с цвета на яйчен крем, а тук, край тихо бълбукащия аквариум, вече беше съвсем тъмно.
	— Значи дойде тук и се залови с рекламата, а? — настоя Джъстин.
	— На практика стана точно така — кимна той.
	— И заряза семейството си?
	— Нямам семейство!
	Думите излетяха от устата му студени и твърди, смъртоносни и унищожителни като насочени в целта куршуми. Тя се сви на мястото си и тихо промълви:
	— Караш ме да се срамувам от поведението си спрямо родната ми сестра…
	Лицето й се извърна, сякаш искаше да подчертае обзелото я неудобство.
	— Сигурно много я мразиш — подметна той.
	Главата й рязко се извъртя:
	— Жестоко е да се говори така!
	— Нима? — искрено се изненада той. — Аз не съм на това мнение… — Изгледа я продължително и добави: — Ще бъде още по-лошо, ако изпитваш безразличие към нея.
	— Не — поклати глава тя. — Не съм безразлична. Тя ми е сестра, но ти едва ли ще разбереш какво искам да кажа… — Щеше да прибави още нещо, но после промени намерението си и замълча.
	— Защо никога не говориш за баща си? — попита той. — Един-два пъти спомена за него в минало време. Мъртъв ли е?
	В очите й се появи опалов блясък — като на човек, който гледа пламъците на буен огън. Устните й тихо отрониха:
	— Да, съвсем мъртъв.
	После слезе от, дивана и се приближи до аквариума. Загледа го с някакво скрито напрежение, сякаш мечтаеше да се смали, да скочи вътре и да изчезне сред множеството на безименните му обитатели.
	— Но какво значение има всичко това за теб? — попита след известно, време тя. — Не приличам на баща си, освен това не вярвам в съществуването на разни врели-некипели като наследственост и превъплъщения… — Но начинът, по който го каза, свидетелстваше за обратното и Никълъс неволно се запита какво ли е сторил баща й, за да предизвика такава дълбока омраза.
	— А сестра ти? — смени темата той. — Проявявам любопитство просто защото съм едно дете…
	Тя се отмести от аквариума, по скулата й заигра отразена от водата светлинка. Изведнъж му се стори, че там стои някакво екзотично морско същество, изплувало от тайнствените дълбини на океана. Представи си, че двамата са на морското дъно — две лениво помръдващи водорасли, разклащани от подводния бриз.
	— Гелда — изрече тя и в гласа й се появи някакво ново, непознато за него звучене. — Моята по-голяма сестра! — Пое въздух и добави: — Ти имаш късмет, че си сам… Някои неща не трябва да бъдат споделяни, а други — да се оставят такива, каквито са…
	Погребани в пясъка на дъното? Няма да е рационално, ако я обвини, че все още не желае да му се довери, но упоритата й сдържаност започваше да го дразни. Изведнъж почувства, че изгаря от желание да сподели тайните й — преживените унижения, невинните детски брътвежи, омразата, любовта, страха… Срамът, родил се заедно с оформянето на онази къдрава горичка под коприната, привлекателна с несъвършенството си като необработен диамант. Привлечен неотразимо от нейната тайнственост, той приличаше на плувец-маратонец, решил да провери границите на човешката издръжливост, а после разбира, че това ще му коства живота. Едновременно с това част от съзнанието му знаеше, че там, на далечния спасителен бряг има неща, до които едва ли ще посмее да се доближи. Веднъж вече беше сторил това и то почти го унищожи.


	Късно през нощта излязоха от къщата. Облаците бяха отплували на запад и лятното небе най-сетне беше чисто. Звездите ярко блестяха, небесният покров приличаше на тъмно кадифе, окичено със сияйни орнаменти.
	Прекосиха плажа и стигнаха линията на прибоя, отдръпнала се далеч навътре в морето, тъй като вълнението беше стихнало. Около глезените им се увиваха влажни водорасли, миниатюрни рачета боцкаха стъпалата им.
	Ниските и леко фосфоресциращи вълни бяха необичайно тихи и някак далечни — сякаш гледани през обърната наопаки телескопи на тръба. Бяха съвсем сами. За човешко присъствие напомняше единствено лекият дим, виещ се над купчинка овъглени съчки в подножието на близката дюна. Някой си беше правил среднощен пикник…
	— Страхуваш ли се от мен? — прошепна едва доловимо той.
	— Не — напъха юмруци в джобовете на джинсите си тя. — Страхувам се въобще, не от теб… Този призрачен страх е вътре в мен вече почти година и половина…
	— Всеки се страхува от нещо.
	— За бога, Ник, не започвай с примери от живота! Ти никога не си се страхувал по този начин!
	— Защото съм мъж?
	— Не, просто защото си ти! — Тя инстинктивно се отдръпна от мускулестото му тяло и несъзнателно потърка голите си ръце. — Господи!
	Той беше сигурен, че кожата й е настръхнала.
	Наведе се и вдигна един камък, по който бяха полепнали ситни песъчинки. Внимателно го избърса и допря до кожата си гладката му повърхност. Времето беше изгладило всички ръбове по него, времето беше оформило изящната му закръгленост. Но въпреки това той си оставаше същият — непокътнат, несломим и непобедим, защото си беше все така шарен, леко набразден и твърд, какъвто е бил преди стотици или може би хиляди години!
	Тя го грабна от ръката му и го запрати далеч в морето. Камъкът проникна във водата и потъна без дори да шляпне. Сякаш никога не беше го имало…
	Но Никълъс все още усещаше тежестта му върху дланта си.
	— Би било прекалено просто, ако можехме да общуваме с близките си, без да обръщаме внимание на миналото — промълви той. — Да ги приемаме така, сякаш нямат нищо общо с никого, сякаш никога не са имали минало…
	Тя остана безмълвна, само лекото потръпване на шията й показа, че го е чула.
	— Това обаче е невъзможно — продължи той. — Човешката памет е прекалено дълга, в крайна сметка именно тя ни събира, именно тя предизвиква онова особено потрепване на душата при първата среща, вследствие на което хората се сближават… Но какво представлява то? Докосване на първичната човешка порода, аура… Кой знае? То има безброй имена… То съществува — невидимо, но въпреки това неподправено чисто. — Помълча, после тихо попита: — Ти усети ли го при първата ни среща?
	— Наистина почувствах нещо подобно — промълви тя и пръстът й бавно се плъзна по свивката на ръката му. — Сякаш беше искрица от буен огън… — Очите й бяха сведени към мокрия пясък и тихо плискащите се вълнички, после изведнъж се повдигнаха и се забиха в лицето му: — Страх ме е да ти се доверя! Всичките мъже в живота ми са били такива мръсници, че… Но аз сама си ги бях избирала сред навалицата…
	— И защо аз трябва да бъда по-различен, така ли?
	— Ти наистина си по-различен, Ник. Ясно усещам това. — Пръстите й напуснаха лакътя му. — Въпреки всичко няма да имам сили да преживея всичко отново… Не съм на кино, не съм сигурна, че в крайна сметка всичко ще свърши добре!
	— Кой ли може да е сигурен в това?
	Тя с нищо не показа, че е чула забележката му и след миг продължи:
	— Всички растем с романтика в душата… Но тя е толкова фалшива, че лесно може да ни унищожи. Любовта и бракът са вечни категории — поне така ни втълпяваше някога киното, а днес телевизията и особено рекламата. Всички сме рожби на електронния век, но сигурно се отдалечаваме от онова обобщено „ние“ и пристъпваме към неизбежното „аз“… А какво прави човек, прозрял, че „ние“ не носи нищо добро, а „аз“ звучи безкрайно и непоносимо самотно?
	— Продължава да търси… Всъщност това е животът — едно вечно търсене на нещата, от които се нуждаем — любов, пари, слава, признание, сигурност — Хората се различават помежду си единствено по степента на значението, което придават на тези неща.
	— Но не и аз. — В гласа на Джъстин се промъкна неподправена горчивина. — Аз вече не зная какво търся.
	— А в Сан Франциско? — попита той. — Какво търсеше там?
	Едва различаваше очертанията й — тъмна фигура на фона на нощта, отнела от звездната светлина само толкова, колкото да докаже, че наистина съществува.
	Когато проговори, гласът й прозвуча като тънък и едва доловим полъх от друго място и друга епоха, хладен и неземен, като странна фиданка, поникнала бог знае къде, бог знае кога…
	— Исках да бъда покорена…
	Тялото му се прониза от кратка, но ледена тръпка.


	— Все още не вярвам, че съм ти го казала.
	Лежаха голи в леглото му, покрити с тънък чаршаф. Тънък лунен лъч надникна през прозореца, хлъзна се над спокойната морска шир и изведнъж заприлича на приказен мост към непознати земи.
	— Защо? — попита той.
	— Защото се срамувам. Срамувам се, че някога съм изпитвала подобни чувства. Никога вече не искам да изпадам в такава ситуация! Никога!
	— Толкова ли е страшно да искаш да бъдеш покорена?
	— Начинът, по който го исках… беше някак неестествен.
	— Какво искаш да кажеш?
	Тя се обърна и той усети мекия натиск на гърдите й върху кожата си.
	— Хайде да прекратим този разговор. Нека забравим, че някога изобщо съм казвала такива думи!
	Той взе голите й ръце и я погледна в очите:
	— Дай да си изясним нещата. Аз съм това, което съм. Не съм онзи… как му беше името на твоя човек в Сан Франциско?
	— Крис…
	— Не съм Крис, още по-малко някой от онези, които са преминали през живота ти. — Млъкна и впи изпитателен поглед в очите й. — Разбираш ли какво ти казвам? Ако продължаваш да се страхуваш от нещата, които някога са ти се случили, значи си обречена да ме приемаш като Крис и останалите. Всички правим това от време на време, просто предварително изградените ни стереотипи са прекалено силни… Но сега не трябва да постъпваш така. Не успееш ли да преодолееш тази своя слабост сега, никога няма да успееш. И всеки мъж, с когото се срещаш, ще бъде Крис… Страховете никога няма да те напуснат, каквито и да са те!
	Тя се отдръпна от него.
	— Нямаш право да ме поучаваш по този начин! За какъв се мислиш, по дяволите? Веднъж съм се изпуснала, а ти вече си мислиш, че, ме познаваш като петте си пръста! — Скочи и отхвърли завивката: — Нищичко не знаеш за мен! И никога няма да узнаеш! На кого му пука от мъдрите ти приказки?
	След миг вече я нямаше в леглото, вратата на банята оглушително се затръшна зад нея.
	Той се надигна и преметна крака върху пода. Жаждата за цигара беше неудържима, затова си наложи да мисли, за други неща. Прокара пръсти през косата и отправи невиждащ поглед към океана. Дори в миг като този не го напускаха мислите за Япония. Знаеше, че там го чака важно послание, просто го знаеше. Но тази мисъл беше натикана толкова дълбоко в съзнанието му, че й трябваше време да изплува.
	— Джъстин — повика я той.
	Вратата на банята отлетя и тя се появи, вече облечена в джинси и тъмна блузка от лека материя. Очите й блестяха като късчета лед.
	— Тръгвам си — кратко му съобщи тя.
	— Толкова скоро? — Вътрешно се забавляваше от пресилената й драматичност, но тайничко се надяваше да не е толкова решителна.
	— И ти си мръсник като другите! — обърна му гръб тя и се насочи към антрето.
	Той я настигна, сграбчи китката й и рязко я завъртя към себе си.
	— Къде отиваш?
	— Махай се! — кресна тя. — Махай се по дяволите! Не искам да те виждам, мръсник такъв!
	— Джъстин, държиш се като глупачка!
	Свободната й ръка се стрелна нагоре и лицето му пламна от оглушителна плесница.
	— Не смей да ми говориш така! — Гласът й прозвуча дрезгаво, а на лицето й се изписа животинска ожесточеност.
	Той й върна плесника, без да се замисля. Тя отхвръкна назад и се блъсна в стената. В същия миг сърцето му се сви от жалост и той нежно прошепна името й. Тя се хвърли в прегръдката му. Носът й се притисна във врата, му, по кожата надолу се затъркаляха горещи сълзи.
	Той я вдигна на ръце, отнесе я в разхвърляното легло и започна да я люби — дълго, грубо и страстно.
	Когато най-сетне омаломощено се отпуснаха, ръцете, й останаха обвити около тялото му, краката им бяха все така здраво преплетени.
	— Това никога няма да се повтори — прошепна той. — Никога!
	— Никога! — откликна тихо тя, дишайки щастливо върху гърдите му.


	В просъница чу телефона и бавно започна да се надига. Трябваше му малко време, за да избистри съзнанието си. Мускулите на стомаха му бавно се стегнаха и вече разбуден, той посегна към слушалката.
	— Ало? — гласът му прозвуча грубо и раздразнително.
	Джъстин въздъхна в съня си и обви гърдите му с топлите си ръце. Дори ноктите й бяха топли.
	— Здрасти — прозвуча в слушалката гласът на Винсънт, направи малка пауза, после разтревожено попита: — Хей, да не би да се обаждам в неподходящ момент?
	— Почти.
	— Извинявай, приятел…
	В мембраната остана само тихо, едва доловимо жужене. Никълъс обаче вече беше напълно буден. Твърде типичен японец, Винсънт едва ли би го безпокоил за дреболии. Всичко зависи от мен, помисли си Никълъс. Ако му кажа да се обади по-късно, той изобщо няма да се обади повече. Просто ще затвори и край. Главата на Джъстин се намести удобно в свивката на рамото му, лицето й се скри в сянката.
	— Какво има, Винсънт? — попита Ник. — Имам чувството, че разговорът ни няма да е от съвсем частен характер…
	— Точно така.
	— Какво има?
	— Чете ли за удавника, когото измъкнаха от морето преди два дни?
	— Да. — Стомахът му се сви. — Какво за него?
	— Ами, заради него съм тук. — Очевидно притеснен, Винсънт се окашля. — Намирам се в моргата на Хопидж. Знаеш ли къде е?
	— Зная как да стигна до Хопидж, ако това е смисълът на въпроса ти — кратко отвърна Никълъс.
	— Страхувам се, че е точно така, Ник.
	Изпита странното усещане, че увисва в безпомощна безтегловност.
	— Какво се е случило, по дяволите? Защо е тази проклета тайнственост?
	— Мисля, че трябва сам да видиш това, което открихме — някак напрегнато промълви Винсънт. — Не искам… Не искам да ти влияя по никакъв начин… Затова не ти давам храна за размисъл.
	— Тук грешиш, приятел. Даваш ми такава храна, при това в изобилие. — Никълъс хвърли поглед, към часовника. Седем и четвърт. — Ще бъда при теб след около четирийсет минути, окей?
	— Разбира се, ще те чакам отпред. — Пауза, после: — Извинявай, приятел.
	Никълъс остави слушалката, погледна дланта си и с изненада откри, че е станала хлъзгава от пот.


	Наведе се и още веднъж разгледа микроскопичното късче метал, поставено под окото на микроскопа. Док Диърфорт го беше извадил от гръдната кост на убития мъж.
	— Ето ти и електрометричните анализи — рече Винсънт и хлъзна лист хартия по поцинкованата повърхност на масата. — Три пъти ги проверихме, за да сме сигурни, че няма грешка.
	Никълъс се отдръпна от микроскопа, взе листа и очите му пробягаха по колонките от цифри. Вече знаеше какво ще намери там, но все още отказваше да го повярва.
	— Тази стомана е била отлята от особен вид магнитно желязо, примесено, с богат на руда пясък — предпазливо започна той. — Състои се най-малко от двайсет отделно закалени слоя, но от това късче трудно може да се определи точният им брой, защото е прекалено малко… Предположението правя въз основа на опита си.
	— Не е отлята в тази страна, нали? — попита Винсънт, който не сваляше очи от лицето му.
	— Безспорно — кимна Никълъс. — Отлята е в Япония.
	— Знаеш ли какво означава това? — попита Винсънт, после се дръпна назад, за да позволи и на Док Диърфорт да вземе участие в разговора.
	— Какви заключения могат да се направят? — отвърна с въпрос Никълъс.
	Винсънт взе една папка и му я подаде:
	— Хвърли един поглед на трета страница.
	Никълъс разтвори папката, намери посочената страница и очите му пробягаха по гъсто написаните на машина редове. Макар и съвсем неподвижен, той усети как кръвта бясно запрепуска във вените му. Сърцето заблъска в гърдите му, изведнъж му се стори, че плува към онзи далечен и спасителен бряг.
	— Кой направи химическите анализи? — вдигна глава той.
	— Аз — рече док Диърфорт. — Грешка няма. По време на войната служех във Филипините и оттам познавам тази субстанция.
	— Имате ли представа какво точно представлява тя? — обърна се и към двамата Никълъс.
	— Мога да направя максимално близко до истината предположение — отвърна Док Диърфорт. — Несинтетична отрова, която поразява само кардиоваскуларната система.
	— Това е „доку“ — изправи се Никълъс. — Изключително силна отрова, която се извлича от тичинките на хризантемата. Техниката на производството й е напълно непозната извън границите на Япония, а и там я владеят единици. Открита е била в Китай през средновековието.
	— Поне знаем как е попаднала в тялото — тихо рече Винсънт.
	— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Док Диърфорт.
	— Иска да каже, че човекът е бил убит с „шакен“ — тежко отрони Никълъс. — Японско метателно оръжие във формата на метална звезда с остри като бръснач ръбове… Принадлежи към особен арсенал от подобни ножове, който се нарича „шурикен“. Преди да бъде хвърлена, тази звездичка е била потопена в „доку“.
	— А това означава, че знаем и кой е убиецът — добави Винсънт.
	— Точно така — кимна Никълъс. — Само един човек на този свят може да извърши подобно убийство — нинджа!


	Док Диърфорт се погрижи да ги измъкне незабелязано от сградата, като не забрави да прибере в чантата си всички анализи.
	Не бяха закусвали, затова отбиха от пътя и спряха пред едно малко ресторантче в покрайнините на Уест Бей Бридж, в което се предлагаше истинска португалска кухня. Беше разположено на две крачки от главната магистрала „Монтаук“.
	Поръчаха си черно кафе, пържена сардина и миди в апетитно димящ винен сос. Седяха и гледаха колите, които беззвучно летяха по магистралата зад прозореца. Никой нямаше желание да започне, но все някой трябваше да го стори. Оказа се, че това ще е Винсънт, който въздъхна и каза:
	— Коя е новата мадама, Ник?
	— Какво? — Никълъс стреснато се извърна от прозореца, после се усмихна: — Каква се Джъстин Тобин, живее през няколко къщи от мен.
	— На Дюн роуд? — попита Док Диърфорт, изчака кимването на Никълъс и добави: — Познавам я, много е хубава. Но фамилното й име е Томкин.
	— Грешиш, докторе — поклати глава Ник. — Тази Джъстин носи фамилията Тобин.
	— Тъмна коса, зелени очи с червеникави точици, малко над метър и седемдесет?
	— Точно така.
	— Казва се Джъстин Томкин, Ник — поклати глава Док Диърфорт. — Поне така се е казвала по рождение. „Томкин Ойл“, ако си чувал…
	— Така ли?!
	— Аха… Татко й е собственикът…
	Кой не беше чувал за Рафаел Томкин. Добивът на петрол беше само част от машината му за пари по цял свят, но без съмнение важна част. Ник беше чел някъде, може би в „Таим“ или „Нюзуик“, че богатството му надвишава сто милиона долара.
	— Тя не си пада много-много по него — промълви той.
	— Май е точно така — засмя се Док Диърфорт. — Хич не иска и да го знае!
	„Да, съвсем мъртъв е“, спомни си думите й Никълъс и едва сега видя иронията в тях. Ядоса се, че трябваше да научи истината по този начин.
	Док Диърфорт се зае да сваля черупката на една мида и тежко въздъхна:
	— А сега да видим какво ще ми кажете за този нинджа.
	Отпред спря бял форд с черни ивици. От него се измъкна едър мъжага с червено лице и сплескан нос и бавно тръгна към входа.
	— Надявам се, че няма да имате нищо против — вдигна глава Диърфорт. — Звъннах на Флоръм още като се отбихме тук. Той е началник на полицията в Уест Бей Бридж и според мен трябва да знае какво става. Съгласни ли сте?
	Двамата му събеседници кимнаха.
	— Правилно си постъпил, Док — кимна колкото се може по-небрежно Никълъс. — Аз просто съм изненадан от Джъстин. Не очаквах, че… — той млъкна и махна с ръка.
	Вратата се отвори и Флоръм влезе. Док Диърфорт му махна, представи ги и го покани да седне. Осведомиха го е няколко думи за положението, после думата беше предоставена, на Никълъс.
	— Буквално преведено, нинджа означава „човек, който се прокрадва“. — Изчака Флоръм да си напълни чашата с кафе и продължи: — Извън границите на Япония не се знае почти нищо за нинджуцу — изкуството на нинджата. Дори вътре в страната няма документирани свидетелства за това изкуство, тъй като то винаги се е пазело в тайна. Нинджата се ражда в семейство на нинджи, никой друг не може дори да мечтае, че ще попадне в тази категория.
	— Вероятно знаете, че японското общество е изключително кастово. Социалният ред е свещен и никой не може да напусне предварително определеното му място в него. Но е част от „кармата“, от съдбата на човека и всеки й се подчинява както по религиозни, така и по чисто социални съображения.
	— Да вземем за пример самураите — бойците на феодална Япония. Те са благородници от кастата „буши“, тя единствена има правото да създава самураи, които носят по две саби. Нинджите се раждат в противоположния край на социалния спектър — от кастата „хинин“. Тя е била най-нископоставената обществена прослойка, по-долу от нея са били само „нечовеците“ — т.е. животните. Естествено, нейните членове били отдалечени от „буши“ на светлинни години. Но когато започва да бушува войната между различните японски кланове, самураите започнали да изпитват все по-остра нужда от специфичните умения на нинджите, тъй като те самите били силно ограничавани от строгите закони „бушидо“, забраняващи им ред действия. По тази причина самурайските кланове започнали да наемат нинджи за палежи, убийства, шпионаж и терор — действия, които те самите били длъжни да отбягват. Според установени исторически сведения нинджите оставят следа в общото историческо развитие на Япония за пръв път през шести век, когато престолонаследникът Шотоку започнал да ги използва за шпионаж.
	— Проявите им били толкова ефикасни, че по време на управлението на династиите Хейки и Камакура техният брой рязко нараства. Концентрират се главно в южните райони на страната и установяват пълен контрол над редица селища, който упражняват главно през нощта. Между тях е бил дори такъв голям град като Киото.
	— За последен път се чува за тях през 1637 година, по време на войната Шимабара. Тогава са ги използвали за потушаване на християнските бунтове на остров Кюшю. Съществуват обаче доказателства, че и по-късно, по време на дългото управление на шогуна Токугава, те продължават да действат.
	— В какъв диапазон са техните умения? — попита Док Диърфорт, внезапно почувствал как ноздрите му натежават от вонята на гнило, която властваше над филипинските джунгли.
	— В изключително широк диапазон — отвърна Никълъс. — От тях самураите научават тайните на ловното изкуство, дегизировката, камуфлажа, тайните кодове, безшумната сигнализация, приготвянето на взривни устройства и димни завеси. Няма да сбъркаме, ако ги наречем истински магьосници. Едновременно с това всяко „риу“ (това означава школа, а в случая с нинджите — и клан) е специализирано в различни форми на бойното изкуство, шпионажа, обучението и т.н. От начина, по който действа отделен убиец, специалистите са били в състояние да определят точното му риу. Така например риуто Фоло е било известно с употребата на малки и добре скрити ножове, изключително остри и с необичайна форма, Гюку пък е било специализирано в използването на палеца и показалеца върху нервните възли по тялото на противника по време на ръкопашен бой, като са били майстори в трошенето на кости, други използват хипнозата и прочие. В допълнение на казаното трябва да подчертая, че всички нинджи са били изключителни „йоген“ — химици.
	Настъпи тежко мълчание.
	Накрая Винсънт се прокашля и рече:
	— Мисля, че трябва да им кажеш и останалото, Ник.
	Никълъс остана безмълвен в продължение на цяла минута.
	— За какво става въпрос? — любопитно ги изгледа Флоръм.
	— Изкуството нинджуцу е много старо — въздъхна Никълъс. — Толкова старо, че никой не знае кога в действителност е възникнало. Знае се само, че родината му е Китай. През вековете японците възприемат голяма част от китайската култура. Но в случая с нинджуцу съществува елемент на нещо свръхестествено… на магия, ако щете…
	— Магия ли? — учудено го погледна Док Диърфорт. — Нима допускаш, че…
	— В историята на Япония гъсто се преплитат факти и легенди — поясни Ник. — Не искам да ви звучи мелодраматично, но това наистина е така. На нинджите се приписват такива чудотворни способности, които наистина са невъзможни без наличието на нещо свръхестествено, на магия…
	— Измишльотини — поклати глава Флоръм. — Има ги в историята на всяка страна…
	— Възможно е.
	— А отровата, която открихте?
	— Типично оръжие на нинджите, напълно безвредна при поглъщане. Нинджите правят от нея бързо съхнещ сироп и мажат своя „шакен“.
	— Мажат какво? — учуди се Флоръм.
	— Част от своя арсенал, напълно безшумен и лесен за криене. Наричат го „шурикен“, а „шакенът“ е метална звездичка с остри като бръснач ръбове. В ръцете на нинджата подобна звезда е крайно опасно, смъртоносно оръжие. А когато е покрита със сместа, за която споменахме, тя води, до сигурна смърт на жертвата, независимо коя част на тялото й е засегната…
	Флоръм се размърда и раздразнено изръмжа:
	— Май искате да ми кажете, че онзи човек е бил убит от нинджа, а? За бога, Линеър, нали сам казахте, че тези хубавци са изчезнали преди триста години?
	— Не съм казал такова нещо — поклати глава Никълъс. — Казах само, че през седемнайсети век за последен път са участвали в бойни действия. А оттогава насам много неща в Япония са се променили и страната едва ли е такава, каквато е била при управлението на шогуна Токугава. Същевременно обаче има традиции, които нито времето, нито хората могат да унищожат…
	— Не може да няма друго, по-просто обяснение — поклати глава Флоръм. — Какво ще търси един нинджа тук, в Уест Бей Бридж?
	— Страхувам се, че на този въпрос не мога да отговоря — прехапа устни Никълъс. — Но в едно съм сигурен: тук, някъде в околността, действа нинджа — най-опасният престъпник, когото можем да си представим. Затова трябва да действате с изключително внимание, нито за миг не трябва да забравяте, че не можете да се справите с него с никакво съвременно оръжие, независимо дали то е пушка, граната или сълзотворен газ. Той положително е запознат с тези оръжия и те не могат да го спрат. Ще премахне набелязаната жертва, а след това ще изчезне без следа.
	— Вече го е сторил — въздъхна Флоръм и се надигна с протегната ръка: — Благодаря за информацията, беше ми приятно да се запознаем.
	После кимна на Док и излезе.


	На вратата се почука и сърцето на Джъстин пропусна един такт. Остави писалката, избърса ръцете си с парцалче и се измъкна иззад чертожната дъска. Светлината беше превъзходна — тя винаги предпочиташе естественото осветление пред това на чертожната лампа въпреки несъмнените му качества, постигнати благодарение на хитроумно монтирани луминесцентни тела.
	На прага стоеше Никълъс.
	— За онзи труп те повикаха, а? — попита тя и го пропусна край себе си.
	Той прекоси хола и седна на диванчето с ръце на тила.
	— Какъв труп?
	— Знаеш какъв — онзи, който извадиха от морето, когато се запознахме.
	— Вярно — призна той, внезапно усетил как го наляга смъртна умора.
	— А защо повикаха точно теб?
	— Искаха да научат как точно е настъпила смъртта — леко вдигна главата си той.
	— Значи не е удавник, така ли? Но какво общо имаш ти…
	— Джъстин, защо не ми каза, че баща ти е Рафаел Томкин?
	Ръцете й с преплетени пръсти рязко се спуснаха надолу.
	— Защо пък трябваше да го сторя?
	— Да не би да си мислиш, че ще хукна подир парите ти?
	— Не говори глупости! — сряза го тя и изпусна къс, напрегнат смях. — Аз нямам никакви пари.
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Но какво значение има личността на баща ми?
	— Наистина никакво. Интересува ме повече въпросът защо си променила фамилното си име.
	— Мисля, че това не е твоя работа.
	Той стана, приближи се до статива и погледна скицата върху него.
	— Браво, харесва ми…
	После влезе в кухнята и отвори вратичката на хладилника.
	— Онзи човек е бил убит — подхвърли през рамо той. — Убит от професионален убиец, но никой не знае защо. — Извади бутилка минерална вода и напълни една чаша. Отпи глътка, после добави: — Повикали са Винсънт специално за случая, защото вероятно става въпрос за японски убиец, който работи на парче. Той пък поиска да научи моето мнение… — Обърна се и влезе обратно в хола. Джъстин стоеше там, където я беше оставил. — В случая не става въпрос за наемните убийци, за които четем всеки ден по вестниците… за онези, които действат из Бруклин и Ню Джърси. За такъв тип сигурно не си чувала никога. Те са прекалено умни, за да допуснат шум около себе си. Познават ги само най-доверените им клиенти… Всъщност аз едва ли мога да ти кажа нещо повече в тази насока. — Седна на диванчето и вдигна очи към лицето й: — Разбра ли какво ти разказах?
	Отвърна му тишината, маркирана от далечния тътен на прибоя. Най-сетне да се раздвижи, приближи се до стереоуредбата и постави плоча на грамофона. После, сякаш току-що започналата музика се оказа нежелан натрапник, рязко отмести игличката.
	— Той ми се обади по телефона, когато бях студентка втора година в „Смит“ — изведнъж започна тя, все така с гръб към него. Гласът й звучеше, сдържано и някак сухо. — Изпрати проклетия си частен самолет, да не би да изпусна прекалено много лекции. — Обърна се към него, но очите й не се отделяха от листа хартия, който пръстите й нервно мачкаха. — Бях… как да го кажа… уплашена. Нямах представа за какво ме вика у дома толкова спешно. Веднага си помислих за мама. Не за Гелда, която никога не боледуваше, а за мама… Както и да е. Вкараха ме в кабинета му, той стоеше до камината и си грееше ръцете. Стоях както си бях с лодена и сняг по раменете и го гледах. Предложи ми питие… — Главата й рязко се вдигна и очите й го опариха: — Представяш ли си? Предложи ми питие така спокойно, сякаш бяхме делови партньори, на които предстои да обсъдят важна сделка!
	— Странно, но точно това е останало запечатано в главата ми — двама делови партньори, седнали да обсъждат сделка… „Скъпа, рече, имам изненада за теб. Запознах се с един страшно интересен човек, който всеки момент ще бъде тук… вероятно се е позабавил от снега. Ела, свали си палтото и се настанявай“. Стоях като вкопана на мястото си, напълно объркана. „Затова ли изпрати самолет да ме вземе?“ попитах. „Да, отвърна той, искам да се запознаеш с него, защото е идеален партньор за теб. Семейството му е солидно, с широки връзки, а той самият е хубав мъж, жените са луди по него…“ „Татко, рекох, почти припаднах от уплаха заради някакви глупости!“ „Е, нима толкова те изплаших?“, искрено се учуди той. „Разбира се, помислих, че се е случило нещо с мама, или…“ „Не ставай глупачка, Джъстин, знаеш ли от колко време мисля какво да те правя?“ Излетях като фурия от кабинета му, а той така и не разбра от какво съм ядосана. Правел всичко от обич, поне така каза. „Знаеш ли колко време ми отне този избор?“ — това ме попита, докато излизах от стаята… — Джъстин въздъхна и поклати глава: — Времето винаги е било най-ценната стока в очите на баща ми…
	— Хората отдавна вече не постъпват така — учудено я гледаше Никълъс. — Да решават съдбата на близките си, сякаш са някакви вещи!
	— Нима? — иронично се усмихна тя. — Аз пък мисля, че го правят всеки ден и навсякъде. При брака, в който от жената се очаква поемането на точно определени задължения, при развода, в който децата се превръщат в разменна монета за сключване на сделката, при романтичните приключения също… Това е ежедневие, Ник, нима не го виждаш? Вече ти е време да пораснеш!
	Предимството й във височина го раздразни и той скочи от дивана.
	— Бас слагам, че това са думи на баща ти! „Време ти е да пораснеш, Джъстин!“
	— А ти, знаеш ли какво си? Едно мръсно копеле!
	— Хайде, хайде, не започвай пак! Вече ти казах, че…
	— Копеле! — повтори тя, прелетя над масичката за кафе и заплашително насочи ноктите си към лицето му. Той стисна тънките й китки и без усилие я закова на място.
	— Слушай какво ще ти кажа! — очите му се впиха в нейните, а в гласа му се появи опасна ръмжаща нотка. — Нямам нищо против да си препускаме заедно от време на време, но вече ти казах, че не съм Крис и няма да ти позволя да ме нападаш, когато ти хрумне да ставаш център на вниманието! Има и други начини да го постигнеш — например като ме помолиш…
	— Кого точно трябва да моля? — предизвикателно го изгледа тя. — Не чух добре…
	— Ето значи каква била работата! — възкликна той. — Аз съм безчувствен грубиян без капчица прозорливост, аз съм примитивно човешко същество! Затова не изпитвам нужда от драми…
	— В замяна на това аз изпитвам!
	— Не — рече той и пусна китките й. — И ти не изпитваш!
	— Докажи го!
	— Само ти можеш да направиш това.
	— Ще ми трябва малко помощ — погледна го в лицето тя, после вдигна ръка и го погали по бузата. — Помогни ми — прошепнаха устните й, — помогни ми!
	Устата му покри тези разтворени, още шепнещи устни.


	На пръв поглед прякорът „Били Дивака“ съвсем не подхождаше на Били Шоутък, но това беше само на пръв поглед. Беше на около четиридесет години, възнисичък и слабоват, с по-скоро деликатно телосложение. Дори и в най-горещите летни дни носеше риза с дълъг ръкав — така беше облечен и сега, на този плаж, на който имаше повече пот, отколкото вятър.
	Приятелите му в „Грендел“ знаеха отговора на тази загадка — Били просто не искаше да излага на показ огромните си бицепси. А ако са подхванати както трябва, тези момчета щяха да добавят и друго — дори в най-голямата жега Били избягва бирата и предпочита двойно уиски с лед.
	Този мъж работеше в компанията „Литко“ и беше специалист по монтажа на далекопроводни кабели. През свободното си време висеше предимно в „Грендел“, сваляше без усилие ръцете на мераклиите на канадска борба и постоянно се оправдаваше:
	— Не беше нужно да ходя по разни шибани тренировки за тези ръце…
	След това вдигаше едната от тях — както за демонстрация, така и за да си поръча поредното уиски.
	— Всичко е от бачкането. Честно и почтено бачкане, от което човек се изпотява здравата! — Поклащаше пясъчнорусата си глава и добавяше: — Да не съм от ония шибани културистчета!
	„Грендел“ беше кръчма, чиято клиентела се състоеше почти изцяло от работници (драскачите и интелигентите ходеха другаде), разположена на десетина километра от Уест Бей Бридж, непосредствено до магистралата „Монтаук“.
	Стъпил на най-горното стъпало, Били Шоутък се готвеше да си тръгва. Небето губеше теменужения си цвят и го заменяше с черния, движението по магистралата се разделяше на странни двуцветни окръжности, които проблясваха с бяло-червените си светлини като очите на митични чудовища.
	Били пое дълбоко дъх и цветисто препсува лятната навалица. Ще изпукаме от газовете на проклетите им коли, помисли си той.
	На няколко крачки от вратата на кръчмата го очакваше камионетката с надпис „Литко“, но някак си не му се щеше да обърне гръб на шумния, весел и приятно затоплен бар. Оглушителната музика на джубокса го блъскаше в тила. „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, пееше Томи Бенет.
	Вземи си проклетото Сан Франциско, а с него и цялото Западно крайбрежие, и си ги натикай в задника, ядоса се изведнъж Били. Беше служил там като войник и го мразеше с цялата си душа. Аз пък нищо не съм оставил там, ухили се вътрешно той. Само един, хубав трипер, натресен на неизвестно количество местни красавици. Проклет да бъда, но напоследък почвам да съжалявам, че се захванах с това бачкане тук. Не че ми тежи да изкарвам по смяна и половина на ден, ама понякога направо не ми се мърда… Като днес например.
	Въздъхна още веднъж и бавно се заспуска по стъпалата, като не забрави обаче да покаже среден пръст по посока на Томи Бенет и лайняния му Сан Франциско.
	Пое по един от зле осветените странични пътища и скоро възстанови доброто си настроение. Убеден, че може да зареже и това бачкане, когато му се прииска, той безгрижно си заподсвирква с уста.
	После си спомни за Хелън и лъскавите парцалки, които й беше поръчал направо от каталога на оная холивудска компания „Фредерикс“. Може би са пристигнали с днешната поща.
	Представи си дългите й крака под тези дрешки, ако изобщо това можеше да се нарече дрешки, и се ухили до уши. Навлезе в последния завой преди къщата си на морския бряг и изведнъж видя как някакъв човек в черно изскочи пред камиончето.
	— Тоя е луд! — викна той, скочи върху спирачката и рязко изви волана. Показа главата си през спуснатия прозорец и изрева: — Хей, тъпо копеле! За една бройка да ти видя сметката! Къде се вреш, дявол да те…
	Вратата му рязко се отвори и сякаш торнадо го изхвърли по гръб върху асфалта.
	— Хей! — претърколи се той. — Какво правиш, бе?!
	В следващата секунда беше на крака, заел боксьорска стойка. Огромните му юмруци се свиха и се издигнаха пред лицето му.
	— Ей сега ще видим с кого си решил да се ебаваш, копелдак такъв!
	Нещо проблесна на светлината на фаровете и очите му се ококориха от смайване. Господи, сабя! Сабя ли? Май доста съм се понакъркал, мамка му стара, объркано помисли Били.
	Заблудена нощна пеперуда запърха пред единия от фаровете, в далечината равномерно жужаха цикади. На крачка от пътя съскаха морските вълни, сякаш грижовна дойка шъткаше на плачещо бебе.
	Били замахна с юмрук, но не улучи.
	Въздухът пред лицето му сякаш се разцепи на две и започна да вибрира като тънка тръстикова завеса.
	Преди години се беше сбил е един военен полицай, точно пред входа на казармата. Мръсникът, успя да забие ножа си в бедрото му, преди Били да го приспи с един юмрук между очите. Естествено, после го тикна в ареста, но той беше доволен и напълно щастлив въпреки острата болка.
	Но болката, която го връхлетя сега, беше съвсем друга. Такава болка Били Шоутък не беше изпитвал никога през живота си. Светкавично проблясвалото острие разсече нощта, а след това разсече и Били. Разсече го от края на дясното рамо, през корема и чак до левия хълбок. Червата му изскочиха навън и задушливата им воня го удари в носа.
	— Пресвети Бо…
	После огладена дървена тояга просвири във въздуха като безгрижно играещо момченце и се стовари върху рамото му. Той ясно чу острото изпукване на строшената кост, но смаяно установи, че не изпитва абсолютно никаква болка. Усети как го влачат по грапавия асфалт.
	За пръв път от години очите на Били се напълниха със сълзи. „Мамо, мамичко, идвам си у дома…“


	— Мисля, че зная какво ми е — промълви тя. Нощта беше влязла в правата си и силният вятър, идващ от континента, клатеше дърветата около къщата. Откъм морето долетя приглушеният и призивен зов на корабна сирена, после настъпи тишина. Двамата лежаха плътно притиснати, наслаждавайки се на близостта на телата си. Оставили някъде далеч сексуалните пориви, те се бяха превърнали в две човешки същества, които са доволни от своята близост.
	— Нали няма да ми се смееш? — извърна лицето си към него тя. — Обещай ми!
	— Няма.
	— Когато съм наранена физически, аз се чувствам някак по-подготвена за другото…
	— За какво?
	— За другия вид нараняване. За раздялата, за напускането на някого…
	— Според мен това е едно страшно песимистично отношение към живота.
	— Така е.
	Той прехвърли ръка през рамото й, тя пъхна крак между неговите и леко го задвижи нагоре-надолу.
	— Какво искаш? — попита я той след краткото мълчание.
	— Искам да съм щастлива — отвърна тя. — Това е всичко.
	Господи, сякаш на света няма нищо друго, освен нашите преплетени тела, освен нашите слели се души, помисли си тя. После неволно си призна, че е никого и никога не е била толкова близка, колкото с този човек. Доверието все някъде се ражда… Може би сега, в този момент, се ражда и нейното…
	Изведнъж някъде отпред се разнесе оглушителен трясък, последван от звън на счупени стъкла. Джъстин подскочи и извика, сякаш леден въздух беше докоснал сгорещеното й тяло. Никълъс рязко се надигна и стъпи с боси крака на пода.
	Стана и се насочи към вратата на спалнята. Беше чисто гол, но на нея й се стори, че внезапно преобразеното му тяло е напълно облечено, стегнатите мускули са обвити в нежен воал от непозната материя.
	Той безшумно се насочи към хола, откъдето долиташе подсвиркването на вятъра и странната жълтеникава светлина. Движеше се странично, с изнесен напред ляв крак, колената му бяха леко прегънати като на фехтовчик, стъпалата му не се отделяха от пода. Без да й каже нито дума, той изчезна в коридорчето.
	От мястото си до холната маса Джъстин видя разбития прозорец над кухненския умивалник, видя и парчетата стъкло по пода, хладно проблясващи на светлината на лампата. Не посмя да отиде натам, тъй като беше боса. Пердето плющеше под напорите на вятъра, нахлуващ свободно през счупеното стъкло, краищата му почукваха по облицованата е плочки стена.
	Никълъс се приближи още няколко сантиметра, после се наведе и замръзна като статуя над някакъв предмет, закрит от кухненската маса. Остана в това положение толкова дълго, че тя се престраши и влезе в кухнята, като внимателно избираше пътя си. Надникна зад рамото му, изхълца и извърна глава. Но видяното властно я привличаше, тя преглътна и погледна отново.
	На пода лежеше черна косместа топка, доста голяма и напълно неподвижна. Около нея проблясваха капчици кръв, някои от тях попаднали върху счупените стъкла. В носа й нахлу странна и противна миризма, повдигна й се. Очите й се насълзиха.
	— Какво… какво е това?
	— Не съм сигурен — тихо промълви той. — Твърде голямо е за прилеп, поне в тази част на страната такива прилепи няма… Не ми прилича и на летяща катеричка.
	Телефонът иззвъня и Джъстин подскочи. Обгърнала раменете си с ръце, тя тихо прошепна:
	— Ох, побиват ме тръпки.
	Вкопан на място, Никълъс не отместваше поглед от странното животно, което беше проникнало през стъклото.
	— Вероятно е било заслепено от светлината — рече най-сетне той.
	Телефонът продължаваше да звъни, Джъстин направи крачка към него и вдигна слушалката. После каза нещо, но той с нищо не даде да се разбере, че я чува. Наложи й се да се приближи до него и да го побутне по рамото:
	— Винсънт иска да говори с теб.
	Той я погледна с невиждащи очи, после ги измести някъде встрани и разсеяно кимна.
	— Добре. — После с натежал от тревожни мисли глас добави: — Не се приближавай до него!
	Пое слушалката и остро попита:
	— Какво има?
	— Търсих те у вас — прозвуча гласът на Винсънт. — Никой не вдигна и си позволих да…
	Гласът направи кратка пауза, после отново забръмча в ухото му:
	— Добре зная, че е никое време, но се случи нещо важно — второ нападение. Флоръм току-що докара тялото, в момента го снимат…
	Свирещият през счупеното стъкло вятър сякаш изведнъж го обля с ледени вихри. Замръзнал на място, Никълъс гледаше как съхне потта по тялото му. После премести очи към косматия труп на пода, от който продължаваше да капе кръв. Сякаш търсеше нещо, но не знаеше какво.
	— Ник — повика го тихо Винсънт. — Този човек е буквално разсечен на две, от рамото до хълбока… Разсечен е с един-единствен удар. Разбираш ли, Ник?


	Околностите на Токио | Сингапур | Околностите на Токио
	Пролетта — Лятото на 1945 | Зимата на 1951

	Шинтоисткият храм беше построен сред най-гъстата малка гора, която Никълъс беше виждал през краткия си живот. Тя се намираше само на триста метра от източния край на имота, а оттам до къщата — просторна, изящна и хармонична постройка в японски стил — имаше още около сто и петдесет метра. Отпред формата й беше като голямо „Г“, до нея се стигаше, през изключително подредена градина, която, излишно е да се споменава, изискваше онези грижи и внимание, които човек отделя на малко дете.
	Иронията на това местоположение се прояви по-късно, когато западно от полегатия хълм се появи ултрамодерна магистрала с осем ленти, която имаше предназначението да облекчи движението за и от центъра на Токио.
	Изчезваха, превърнати в отпадъци, и последните следи, от японската военна машина, нейните създатели и ръководители бяха осъдени като военнопрестъпници и хвърлени в затвора. Само императорът беше пощаден, вероятно от уважение към традиционния монархизъм на японския народ.
	Но Никълъс започна да учи история на друго място, в друг град.
	На 15 февруари 1942 г., по думите на баща му, английският гарнизон в Сингапур отстъпил града на настъпващите японски войски. Те го задържали три години — до септември 1945 г., когато англичаните го превзели отново. Именно по това време баща му се запознал с една лутаща се из съсипания град жена, която по-късно станала майка на Никълъс. Тя била съпруга на коменданта на японския гарнизон и изпаднала в дълбок шок, когато той бил разкъсан от снаряд буквално пред очите й.
	Първите британски части вече били в предградията на Сингапур. Комендантът решил да прегрупира своите войски на изток и оттам да нападне англичаните във фланг. Но станало така, че колоната прекомерно се разтеглила и вместо да напада, тя се оказала атакувана флангово. Попаднал под кръстосан огън, комендантът съсякъл с катаната си шестима британски войници, останалите благоразумно се оттеглили, и засипали щаба на японците със снаряди. От коменданта не останало нищо, дори костица или късче плат.
	Години по-късно сред струпаните купища на малко антикварно магазинче в Токио Никълъс откри една литография в стил „укийо“, на която беше изобразен точно такъв момент — славният самурай загива в героична битка, огромната му катана е отхвръкнала настрана, разкривена от мощен взрив. Никълъс беше убеден, че точно по този начин е загинал бившият съпруг на майка му.
	Майката на Никълъс беше напълно чужда на политиката, омъжена по любов и вътрешно убеждение! След поражението на японците в Сингапур и трагичната смърт на съпруга си тя откри, че светът се е превърнал в плашеща с размерите си празнота. Възпитана според религиозните традиции, тя беше убедена, че животът е за живите, а мъртвите трябва да бъдат оставени на мира. Човек скърби за загубата на близките си, после продължава напред. Карма. В това вярваше най-много, а не в предопределенията на съдбата. Не беше фаталистка, за каквато я биха взели повечето европейци. Просто знаеше, че на неизбежните неща в живота човек е длъжен да се подчинява. Такава беше и смъртта на съпруга й.
	Но тя живееше във време на съдбовни промени и като красиво цвете, попаднало в окото на тайфун, се чувстваше напълно загубена сред пушечната стрелба и бомбените експлозии.
	По ирония на съдбата срещна бащата на Никълъс в същата канцелария, от която бившият й съпруг отправяше заповедите до своя разбит гарнизон. Насочила се натам, сякаш това е будистки храм, свято защитен от пламъците на войната. А може би и защото това беше единственото й познато място в Сингапур, което все още не беше разрушено. Странно, но мисълта да напусне града изобщо не й минаваше през главата. Обратно — луташе се из разрушените улици без никаква мисъл за собствената си безопасност.
	Градът обаче беше толкова разрушен, че тя се обърка и не можеше да открие търговската част, в която се намираше жилището й. Сред купищата развалини плачеха деца, които някой сякаш тайно беше пуснал от скривалище сред най-ужасяващите кошмари на войната. Спомни си за щастливите момински години и веселите новогодишни празненства — време без грижи, без ограничения за радостта. И това някак й помогна да оцелее.
	И тъй, вече много дни тя се луташе сред димящите развалини, хлътваше в първата дупка, когато ушите й долавяха тежките стъпки на приближаващи се войници. Нямаше представа какви са тези войници и не се интересуваше — още от началото на войната тя не правеше никаква разлика между воюващите страни. Като по чудо избягна сериозни, може би и смъртоносни опасности. Карма, свиваше рамене тя по-късно…
	Всъщност оцеля благодарение състраданието на китайците, които я шпионираха, но едновременно с това се грижеха за прехраната й. Наливаха с лъжица рядка оризена супица в гърлото й, тъй като дори и тези прости движения й създаваха затруднения. Облекчаваше се сред боклуците и отдавна беше забравила какво е баня. Когато случайно се натъкваше на все още действащи фонтани, тя подлагаше ръце под водната струя и я гледаше така смаяно, сякаш това беше едно от седемте чудеса на света. Когато валеше, тя спираше, вдигаше очи към свъсените облаци, търсейки очите на бога.
	Онази сутрин, когато, залитайки, влезе в гарнизонния щаб, бащата на Никълъс се намираше в разгара на административна криза. Войниците му не само трябваше да прочистят последните гнезда на японската съпротива, но бяха принудени да поемат и функциите на полицаи, тъй като китайската и малайската общност в Сингапур бяха в състояние на напрегнато полупримирие и помежду им избухваха постоянни кървави свади. Хората му спяха най-много по час и половина на ден, бяха на ръба на изтощението, положението ставаше нетърпимо. Седнал на същия онзи стол с дървено облегало, който през последните три години беше неприкосновена собственост на мъртвия японски комендант, полковникът си беше поставил непосилната задача да овладее положението в опожарения град, без да проявява открито неподчинение на заповедите, които пристигаха от щаба. Не беше мръднал от този стол вече почти цяло денонощие.
	С изключение на няколко кратки отскачания до тоалетната, полковник Денис Линеър не напускаше кабинета си нито за миг. Там го завари и изтощената от дългото лутане жена. Как е успяла да премине през трите патрулни двойки и охраната пред входа си остана загадка за него. По-късно доста щеше да се чуди на този факт, но сега беше изцяло погълнат от появата й, скочи рязко иззад отрупаното е книжа бюро, а помощниците му бяха по-стреснати от това негово действие, отколкото от самото присъствие на непознатата в кабинета.
	— Данвърс! — викна на адютанта си той. — Веднага донеси походно легло!
	Адютантът изхвръкна навън да изпълни заповедта, а полковникът протегна ръце да подхване олюлялата се жена. Очите й се замъглиха и тя припадна в ръцете му.
	— Сър? — погледна го въпросително лейтенант Макгивърс. — Какво ще заповядате за…
	— Господи, човече, намери една влажна кърпа! — прекъсна го раздразнено полковникът. — И повикай Грей!
	Грей беше гарнизонният лекар, висок ъгловат човек с буйни мустаци и зачервена от слънцето кожа. Появи се в момента, в който Данвърс заклещи походното легло на вратата и то отказа да мръдне както напред, така и назад.
	— Помогни му, Макгивърс! — нареди полковникът на отново появилия се лейтенант. — Той е добро момче.
	После се залови за леглото редом е подчинените си и в резултат на задружните им усилия то най-сетне влезе в тясната канцелария.
	Полковникът вдигна жената на ръце и внимателно я положи в леглото. Очите му неволно отбелязаха фините й азиатски черти, скрити под дебел слой прах и мръсотия. Остави я на Грей и се върна зад бюрото. Проблемите продължаваха да възникват един след друг, той им отделяше нужното внимание, но едното му око все гледаше към ъгъла на помещението. Най-накрая Грей се изправи.
	— Благодаря, господа — каза полковникът. — Свободни сте, утре сутринта в осем отново тук. — Стана, прекара дълги пръсти през косата си и пристъпи към Грей, който не отделяше поглед от своята нова пациентка. Изчака излизането на останалите и тихо попита: — Как е тя?
	— Трудно е да се каже — сви рамене лекарят. — Трябва да дойде в съзнание, за да мога да я прегледам. Очевидно е в дълбок шок, освен това е гладувала с дни. Няма да се учудя, ако цялото лечение приключи след нормално хранене за известен период от време. — Избърса се в кърпата, с която беше почистил лицето й, и добави: — Денис, знаеш, че ме чакат младежи в доста по-тежко състояние от нейното. Ако решиш, че трябва да дойда, след като се свести, просто прати Данвърс да ме повика.
	— Полковникът извика адютанта си и му нареди да донесе горещ бульон и варено пиле. След това се отпусна до леглото и загледа нежната, едва доловимо пулсираща шия на жената. И първото нещо, което Чонг видя, когато отвори очи, беше неговото лице. След години, когато разказваше на Никълъс за този инцидент, тя призна, че най-силно впечатление са й направили очите му. „Най-добрите очи, които някога бях виждала“, редеше с напевния си глас Чонг. „Най-добрите и най-сините… Никога не бях виждала сини очи, защото не бях в Сингапур, когато англичаните дойдоха за първи път преди избухването на войната… Често си мисля, че точно те ме накараха да се пробудя. Сякаш запечатани на лента, всичките дълги и кошмарни дни след смъртта на Тцюку изведнъж изплуваха в съзнанието ми… Като филм, който гледах от началото до края. Всичко застана на мястото си, повече нямах усещането, че главата ми е пълна с памук…
	Заедно с това усетих как всичко се отдалечава и започнах да мисля за преживените ужаси така, сякаш не аз, а някой друг ги беше изпитал. Тогава разбрах, че баща ми е част от моята карма — част от съдбата и живота ми. Знаех го още преди да отворя очи. Едновременно с това не помнех нищо друго — нито как се озовах в гарнизонния щаб, нито как съм преминала през постовете на англичаните.“
	Дългият работен ден свърши и полковникът я отведе у дома. Удавен в пожарища и руини, димящият град сякаш плуваше в лъчите на залеза. Вървяха редом с ръмжащи джипове и тичащи войници, блъскаха се по тротоарите с китайци и малайци, които, сдържани, решителни и сякаш вечни в широките си панталони и сламени шапки, бавно се прибираха по домовете си.
	Макар че винаги предпочиташе да ходи пеша, полковникът беше просто принуден да повика джипа си — навалицата беше невъобразима. Разстоянието между щаба в района на пристанището Кепел и къщата си в северната част на града обикновено изминаваше за двайсет минути. Съвсем разбираемо, командуването не беше очаровано от тези разходки и полковникът бе принуден да се примири с присъствието на двама едри и солидно въоръжени войници на крачка зад себе си. Макар че нямаше право на избор, дълбоко в себе си той беше убеден, че това е една безсмислена й излишна мярка.
	Отначало му посочиха за жилище огромно имение в западните покрайнини на града, но скоро се оказа, че то граничи с не по-малко огромно блато, гъсто обрасло с мангрови дървета, от което се разнасяше нетърпима воня. Принуди се да потърси сам по-подходящо жилище и скоро откри тази по-малка, но далеч по-удобна къща.
	Тя се издигаше на леко възвишение и от нея се разкриваше великолепна гледка. На север гордо издигаше каменното си чело остров Букит Тимах, а още по-нататък проблясваха черните води на пролива Джохор — величествен като заспал великан. Зад него се простираха ниските брегове на Малая — най-южната точка на огромния Азиатски континент. През особено горещите дни, когато ризата на полковника залепваше за гърба му като гореща ютия, потта струеше в очите му, а градът димеше като тропическа джунгла след дъжд, той имаше чувството, че грамадата на Азия бавно се хлъзга към него, поглъща го и го задушава под покрова на комарите и безчислената човешка гмеж. Тогава се появяваха и острите болки във врата му, по-непоносими от всякога.
	Но всичко това беше преди появата на Чонг — едно истинско чудо за полковника, чудо, необяснимо като самия Бог, който му беше пратил тази жена сякаш не от мръсните сингапурски улици, а направо от небето, натежало с буреносни облаци… През онази първа вечер, изкъпан и преоблечен с активната помощ на дребничката Пи, той се настани край масата от блестящо полирано тиково дърво, взе чашата с ледено питие и усети как умората се отмива от тялото му така, както душът беше отмил солта от потното му тяло. Колко е хубаво да се прибереш у дома след дълъг и изтощителен работен ден, мислеше си той. Все пак, в спомените си години по-късно, той съвсем не беше сигурен в мотивите, ръководели действията му през онзи пръв ден. Беше сигурен само в едно — когато влезе при него, когато отново зърна лицето й, за пръв път, откакто беше напуснал Англия през 1940 година, усети с пълна сила магнетизма на Азия. Гледаше я как се приближава и изпитваше чувството, че е някакъв пуст и изоставен дом, в който най-после се настанява нов обитател — жив и прекрасен. После усети как дъхът му разкъсва оковите и започва да бушува, открил че тук, на крачка от него, се е материализирала истинската причина за желанието му да опознае загадъчната Азия.
	Седеше, без да помръдва, и я гледаше. Денят умираше зад прозореца, мракът влизаше в правата си с онази решителност, с която сам полковникът се втурваше в бой. Именно тази решителност беше голямата му дарба, именно нея ценяха високо както английските, така и американските генерали, именно тя му носеше победите на бойното поле и идващите след тях повишения.
	Имаше чувството, че не всичко в това лице е китайско. Такова беше поне общото му впечатление още преди да опознае в подробности неговите черти. Нищо в него не можеше да се нарече класическо и именно това го правеше неотразимо привлекателно. Беше по-скоро продълговато, с високи скули, издължени бадемови очи и нос, далеч по-малко плосък, отколкото би очаквал всеки европеец. Най-изразителната част на това лице беше устата — пълна, чувствена и добре очертана, която особено подхождаше на бадемовите очи. По-късно той щеше да се научи да отгатва настроенията й само чрез един къс поглед върху тази уста.
	Пи беше свързала на плитка дългата й черна коса, падаща свободно край едното й рамо. Беше толкова гъста и жива, че за миг полковникът изпита чувството на контакт с отделно същество — неземно и загадъчно, изведнъж решило да се превъплъти пред очите му. Източното у нея беше така типично, сякаш тази жена беше събрала в себе си всички качества на тази огромна, плоска и гъстонаселена земя.
	— Как се чувствате? — попита той на кантонски диалект. Когато не получи отговор, повтори въпроса си и на мандаринско наречие*.
	[* Диалекти на китайския език. — Б.ред.]
	— Вече съм добре, благодаря ви — поклони се ниско тя.
	Чул за пръв път гласа й, полковникът стреснато я погледна. Беше мелодичен и напевен, изключително женствен глас, който съвсем точно подхождаше на осанката й. Висока почти метър и седемдесет, фигурата й беше тънка и гъвкава като върба, но едновременно с това безупречно оформена и изключително съразмерна.
	— Голямо щастие е, че попаднах на вас — продължи тя, без да вдига очи от пода пред краката си. После се опита да произнесе името му, отказа се с въздишка на безсилие и добави: — Много се срамувам. Пи ми повтаряше името ви непрекъснато в банята, но така и не успях да го науча.
	— Няма защо да се срамувате — отвърна полковникът. — Наричайте ме просто Денис.
	С това име тя успя да се справи, макар че нито един англичанин не би произнесъл „Д“ по нейния начин. Повтори го два пъти, после добави:
	— Никога няма да забравя какво сторихте за мен, Денис.
	В същата секунда полковникът разбра, че това е жената, за която ще се ожени.
	Когато полковникът получи американското предложение да замине за Токио и да стане съветник на генерал Дъглас Макартър — главнокомандуващ окупационните сили в Япония, първата му мисъл беше за Чонг. Не можеше, а и не искаше да отхвърли това предложение, само се питаше как ще го възприеме тя.
	Това стана в началото на 1946 година и този район на света все още живееше със спомена за атомните експлозии над Хирошима и Нагасаки.
	Двамата с Чонг бяха женени от четири месеца, а тя вече беше бременна в третия. Реши да напусне Сингапур без всякакво колебание, макар че с течение на времето го беше възприел за своя втора родина. Освен че се считаше длъжен да приеме новото назначение, той си даваше ясна сметка и за острите проблеми на Япония след безусловната й капитулация година по-рано и беше изпълнен с решимост да отдаде всичките си сили и умения на каузата, която генерал Макартър нарече „смел нов курс за развитие на японската държава.“
	Поколеба се само за миг, после извика Данвърс и му каза, че се прибира у дома, да го търсят там в случай на неотложна необходимост.
	На прага го чакаше Чонг, отпратила Пи в кухнята още при първото познато ръмжене на джипа.
	Днес се прибираш рано, Денис — усмихна му се тя.
	Той слезе от джипа, махна с ръка на шофьора и престорено се намуси:
	— Сега сигурно ще кажеш, че слугите не могат да почистят от мен!
	— Нищо подобно! — извика тя, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. — Напротив, вече ги наплесках по задниците и ги пратих да оправят кухнята, макар никак да не им се искаше…
	Прекосиха хола и влязоха в кабинета. Тя му сипа питие.
	— Нима са направили нещо, което заслужава наказание? — попита той и пое запотената чаша.
	— О, не! — промълви тя и уплашено вдигна малката ръчица пред устата си.
	Преливащ от вътрешно щастие, той с усилие остана сериозен и бавно кимна глава.
	— Вярвам, ще ми кажеш, ако има нещо подобно… Нали?
	— Няма нищо подобно — отвърна тя и с жест го покани да седне на любимия си стол. Когато той се настани удобно върху мекото седалище и изпружи крака на килима, тя бавно се отпусна на колене до него. Беше облечена в тъмносиня брокатена роба от фина коприна с тясна якичка и широки ръкави във формата на камбанки. Полковникът нямаше и най-малка представа откъде се е сдобила с тази дреха, но щеше да прояви лошо възпитание, ако я попита.
	— Това не е твоя грижа — продължи тя. — Аз отговарям за реда тук, а ти се грижиш за реда в целия град. Безупречната обстановка в нашия дом е моя грижа, защото най-важното за духа на човека е спокойствието. Съгласен ли си? — Той кимна, без да е в състояние да отмести очите си от нейните, а тя продължи: — Спокойствието на един дом се определя не само от неговото местоположение и качеството на прислугата, но и от неговите стопани. — Отново млъкна, а полковникът отпи една глътка от чашата си, остави я на бюрото до себе си и изпъна гръб.
	Западната му кръв го подтикваше да стисне в длани сръчните й деликатни ръце, да я притисне до себе си и да я попита: „Кажи какво има, скъпа? Какво те тревожи?“ Знаеше, че не бива да прави това, тъй като щеше да я накара да изпита дълбок срам. С просто око се виждаше, че за тази тирада се беше подготвяла дълго време. Трябва да я уважи и да я остави сама да стигне до темата, която я вълнува. Ако по време на шестгодишния си престой в Далечния изток изобщо беше научил нещо, това несъмнено беше търпението. Ако не беше успял да го стори, при това да го стори бързо, животът му сред тези толкова различни хора несъмнено би се превърнал в трагедия.
	— Но ти знаеш, Денис, че спокойствието е само едната страна на това, което наричаме хармоничен живот. Всички хора се стремят към хармонията, тя е база на ясния разсъдък, на добрата и всемогъща карма. — Пръстите й леко докоснаха ръката му, кротко отпусната върху страничната облегалка на креслото. — Ти притежаваш тази карма, тя е здрава и сигурна като мрежата на опитен рибар… — Очите й се сведоха към сплетените й пръсти, после се стрелнаха към лицето му: — Страхувам се да се намесвам в нея, защото има опасност всичко да разруша. Но днес сме длъжни да мислим и за друго… Съдбите ни се срещнаха и преплетоха и кой знае… от тях може би се е зародила още по-могъща карма? — Той кимна отново, а тя, доволна, че разполага както със съгласието му, така и с цялото му внимание, добави: — Сега искам да те помоля нещо…
	— Знаеш, че още преди да ме помолиш, моят отговор е „да“ — не се сдържа полковникът с неподправена искреност в гласа. — Ти ме направи най-щастливия човек на този свят и можеш да разполагаш с мен както намериш за добре!
	По нищо не пролича, че тези сърдечни и искрени думи повлияха върху Чонг.
	— Това, за което ще те помоля, е много голямо — промълви тя.
	Той кимна и зачака.
	— Трябва да напуснем Сингапур! — изрече накрая тя, погледна го боязливо и видяла, че няма намерение да я прекъсва, забързано продължи: — Зная, че работата означава много за теб, но това е… — млъкна за момент да потърси точната дума: — Това е просто задължително! За теб, за мен, за бебето… — Ръката й се плъзна по леко закръгления корем: — Трябва да заминем за Япония, за Токио!
	Хуморът на ситуацията, подсилен от нейната тайнственост, беше прекалено силен и той се засмя от сърце.
	— Нима е смешно? — извика тя, без да усети облекчението, заливащо го на хладни вълни. — За нас е лошо да останем тук! Много лошо! В Япония нашата карма ще процъфти и укрепне. Там е нашата… как беше английската дума… да, нашата съдба, нали така се казваше? Да, нашата съдба!
	— Смея се на едно доста необичайно съвпадение — успокоително я потупа по ръката той. — То няма нищо общо с това, което казваш. А сега ми кажи защо трябва да заминем за Токио.
	— Защото там е Итами, сестрата на Тцюку.
	— Разбирам. — Тя му беше разказала всичко за първия си брак сама, без да чака подкана. А после никой от двамата не беше споменавал за тази безвъзвратно отминала част от живота й. — Но какво общо има Итами с нашата карма?
	— Нямам никаква представа — поклати глава Чонг. — Но снощи сънувах странен сън…
	Полковникът добре знаеше, че азиатците придават огромно значение на своите сънища и в това никак не приличат на древните римляни. А и сам не отричаше тяхното влияние върху поведението на човека, защото знаеше, че подсъзнателното у нас влияе върху живота ни доста по-силно, отколкото сме склонни да признаем. Във всеки случай сънищата бяха тясно свързани с кармата, а в нея полковникът вярваше безрезервно. След толкова години в Далечния изток просто не можеше да бъде друг.
	— Сънувах Итами — продължи Чонг. — Сънувах, че съм в непознат град, но бях сигурна, че това е Токио. Бях на пазар и неусетно свърнах в тиха странична уличка. Магазинчетата наоколо бяха направени изцяло от дърво и хартия — такива, каквито са били още когато Токио се е казвал Едо, а Япония е била шогунат, управляван от великия шогун Токугава.
	— Спрях се пред едно магазинче с весела витринка. В средата й се мъдреше една кукла, най-красивата кукла на света. Гледах я като омагьосана. Беше от порцелан, с бяло лице и елегантно облекло в традициите на „буши“. Очите й бяха заковани в моите, после внезапно проговори. Гласът й беше повелителен и стоманено твърд, като на дама с изключително положение в обществото. Точно тя се оказа Итами. Заповяда ми да се преместим при нея. Да напуснем Сингапур и да заминем за Токио.
	— Виждала ли си някога Итами? — погледна я любопитно полковникът.
	— Не.
	— Тцюку показвал ли ти е нейна снимка?
	— Не.
	— И въпреки това си сигурна, че сънуваната кукла е била именно Итами, така ли?
	— Итами беше, Денис.
	Той най-сетне се наведе и взе ръцете й. Днес дългите й нокти бяха покрити е яркочервен лак. За миг погали съвършената им повърхност, изпитвайки наслада от приятното усещане. После промълви:
	— Наистина ще заминем за Япония, Чонг. Ще отидем в Токио и ще се срещнем с Итами — съвсем според твоя сън…
	Усмивката й го ослепи като изгряващо слънце.
	— О, Денис, наистина ли?
	— Да, скъпа.
	— Тогава зная защо духът ми е така щастлив! Щастлив и безгрижен, макар че умът ми изгаря от любопитство.


	В деня преди заминаването тя го заведе при Со Пенг.
	Той живееше извън града, в малко селце с колиби от бамбук и намаслена хартия, в което никога не беше стъпвал кракът на европеец. Нямаше го на нито една от военните карти на полковника. Когато Чонг му обясни къде трябва да идат, той се изсмя и каза, че там ще намерят само голямо блато, гъсто обрасло с мангрови дървета. Но тя продължаваше да настоява и той отстъпи.
	Беше неделя. Тя го предупреди да не слага униформата.
	— Много е важно! — рече и с това изчерпа въпроса.
	Докато навличаше ленения си костюм с широки ревери и цвят на шоколадов крем, имаше чувството, че си остава гол и уязвим — като яркочервена мишена на фона на изумрудената джунгла. Това чувство не го напусна и след като върза тъмната вратовръзка с инициалите на кралските ВМС под яката на снежнобялата копринена риза. Чонг облече дълга до земята копринена, рокля с тясна якичка, бяла на ситни небесносини птиченца. Изглеждаше като приказна фея.
	Напуснаха града под палещите лъчи на слънцето. Жегата ги заля с лепкавите си талази. Лекият ветрец напълни дробовете им с вонята на мангровото блато, останало вляво от тях. На два пъти им се наложи да спират и да изчакват дългите сребристо черни змии, които пресичаха пътечката с тихо съскане. Чонг стискаше ръката му и не му позволяваше да ги докосне.
	На изток, далеч към линията на хоризонта, бавно се трупаха оловносиви облаци. Сякаш бяха оставени на воля деца, които са решили да построят опасна пирамида. Небето непосредствено над тях беше странно жълто, без следа от обичайната синевина. Безмълвни светкавици прорязваха сивотата на далечните облаци, оцветявайки ги в зловещ пурпурен цвят. Изкачваха се по виещата се нагоре пътечка, а край тях цареше невероятна тишина.
	От Сингапур отдавна нямаше и следа. Беше изчезнал като котва, хвърлена в дълбокото море, беше останал в някакъв друг свят, забравен и безкрайно далечен. През онзи тайнствен следобед полковникът виждаше нещата именно по този начин, така щеше да си ги спомня и години наред след това, внезапно пробуден от първите лъчи на утрото.
	В края на гъсто залесения хълм пътечката изчезна, пред тях се изправи стена от буйна растителност, сякаш недокосвана от човешки крак. Чонг се ориентира без никакво затруднение, хвана го за ръка и след миг се озоваха в края на селцето, легнало в долинка с буйна растителност, зад която се издигаха огромни базалтови скали — вероятно последна преграда за бурните вълни на океана.
	Приближиха се до къщата пред тях, изкачиха трите широки стъпала, отделящи я от калната уличка, и стъпиха върху просторна веранда от южноамерикански тип с покрив от плоски плочи, които я предпазваха от поройните дъждове и изпепеляващите лъчи на тропическото слънце. Чонг му направи жест да свали обувките си, после сама направи същото.
	Вратата се отвори и на прага застана възрастна жена с елегантен посивял кок и дълга копринена роба. Покани ги с жест да влязат, после събра ръце на гърдите си и мълчаливо им се поклони. Те отвърнаха на поклона и старицата се усмихна. В устата й нямаше нито един зъб, а сбръчканото й лице носеше следите на отдавна отминала красота. Черните бадемови очи блестяха като фенери и излъчваха чиста и неподправена невинност, сякаш в повехналото тяло все още витаеше духът на някогашното момиченце.
	Чонг представи полковника, после рече:
	— Това е Чиа Шенг.
	Каза го така, сякаш името беше съвсем достатъчно й обясняваше всичко.
	Чиа Шенг се засмя, хвърля съучастнически поглед към полковника, сякаш да му каже „Ето такива са днес младите“, после сви кокалестите си рамене, езикът в беззъбата уста звучно премлясна.
	Забелязал, че Чонг прибягва до мандаринския диалект, полковникът без много приказки разбра, че трябва да стори същото.
	Пристъпиха прага и се озоваха в помещение с внушителни размери. Беше по-голямо от всички сингапурски стаи, които беше обитавал, дори и от онези в огромното имение край блатото. Отвън къщата с нищо не подсказваше за наличието на такъв простор.
	Още по-странен беше фактът, че целият под беше покрит с татами — японски тръстикови матраци с точно определени размери, които са единица мярка за площ в класическите японски жилища. Но това беше само една от изненадите, които го очакваха.
	Без да каже нито дума, Чиа Шенг ги преведе през първото помещение — оскъдно обзаведено с ниски полирани масички и възглавници за сядане. После навлязоха в дълъг и зле осветен коридор, в далечния край на който проблясваше нещо като дълбоко набраздено пано от самороден нефрит. В средата му имаше кръгла портичка, която полковникът виждаше за пръв път, но от прочетеното за Япония знаеше, че се нарича „лунна врата“. Такива врати е имало в жилищата на най-заможните китайски фамилии в края на миналия век.
	Отвъд отвора на „лунната врата“ се виждаше дълъг бамбуков прът, препречен по диагонал през коридора. В горния му край беше закачено сиво парче коприна с избродиран в средата овален кралски герб, от който във всички посоки се отправяха сини лъчи. Гледката беше позната и полковникът насили паметта си. Накрая се сети — подобен флаг беше виждал изобразен в една литография „укийо“ — от художника Андо Хирошиге. Названието на литографията не помнеше. Знаеше само, че е част от цяла серия, наречена „Петдесет и три позиции на Токайдо“. Тази тук не беше оригинална, рисувана бе по всяка вероятност от ръката на пътуващ художник. Още една загадка. Полковникът скри изненадата си и последва Чиа Шенг през лунната врата.
	Озоваха се в помещение, чиито размери не отстъпваха по нищо на предишното. Трите му стени бяха покрити със завеси от изключително качество, с тъмни, но въпреки това живи цветове, край които годините се бяха хлъзгали като леки и едва забележими облачета, В ноздрите му нахлу благовонието на запалени мангалчета с непознати аромати.
	— Моля — рече Чиа Шенг и ги насочи към ниска лакирана масичка от червено дърво. В средата й беше поставен глинен съд със свежи цветя. Завесите зад нея бяха леко открехнати, те минаха през тях и спряха пред малка вратичка, която беше толкова черна, сякаш беше изсечена от самороден къс оникс.
	— Стълбите — промърмори Чиа Шенг и миг по-късно започнаха да се изкачват. Пространството беше толкова тясно, че бяха принудени да се наредят един подир друг.
	Накрая стигнаха до нещо като куличка, която полковникът определи по-скоро като мансарда. Четири широки дървени колони крепяха покрива от зелени керамични плочки. Оттук се разкриваше, великолепна гледка към трите посоки на света, само четвъртата се препречваше от огромните базалтови скали, извисяващи се като митични великани, решени да закрилят обитателите на този дом.
	В мига, в който стъпиха върху площадката, очите на полковника бяха привлечени от фигурата на висок мъж, който беше опрял дълъг далекоглед до окото си и очевидно наблюдаваше приближаващата се буря. Това беше Со Пенг.
	— Добре дошли, полковник Линеър — продума той и богатият му дълбок глас сякаш накара цялата мансарда да затрепери. Мандаринското му наречие носеше странен акцент — ако прибегне до западните стандарти, човек би казал, че звучи задавено. Не помръдна от мястото си, не показа с нищо, че си дава сметка за присъствието на Чонг. Изпълнила задачата си да посрещне гостите, Чиа Шенг мълчаливо се обърна и заслиза по извитата стълба.
	— Моля ви да се приближите и да застанете до мен, полковник — рече Со Пенг. Беше облечен в стара официална китайска роба, която имаше цвят на седеф, от материя, която полковникът никога не беше виждал. Дори и при най-лекото помръдване на стареца повърхността й поемаше и отразяваше колебливата светлина по наистина запленяващ начин.
	— Погледнете — рече старецът и подаде далекогледа на полковника. — Погледнете настъпващата буря и ми кажете какво виждате.
	Полковникът пое излъскания бронзов уред, примижа с едното око и го доближи до другото. Тук, в орловото гнездо на Со Пенг, вече се усещаха първите предизвикателства на бурята, чието зараждане бяха забелязали на идване. Вятърът се усилваше.
	В кръгчето на окуляра се виждаха скупчените облаци, пурпурночерни като зеещи рани, небето зад тях също беше претърпяло метаморфоза. Доскоро стабилният му жълтеникав цвят вече беше прорязан от светлозелени ивици и образуваше комбинация, която земният свят едва ли някога би създал. От време на време тишината се нарушаваше от гърления тътен на далечните гръмотевици, търкалящ се над застиналия пейзаж като тежко цунами. Полковникът послушно описа всичко, което беше видял.
	— И това е всичко, което улавят сетивата ви — рече Со Пенг. В интонацията му нямаше и следа от въпрос.
	Да, готвеше се да потвърди полковникът, това е всичко, което мога да видя. Но в последния момент замълча, убеден, че старецът очаква от него да види й нещо друго.
	В продължение на няколко дълги секунди местеше далекогледа сантиметър по сантиметър, над близките околности, но въпреки това не успя да открие нищо ново. Силно заинтригуван, той вдигна уреда нагоре. Нищо. Свали го ниско, към земята под куличката. В близките оризища, голи и незащитени дори от едно дръвче, се виждаха женски фигури, които се навеждаха и късаха стръкове ориз, без да обръщат внимание на приближаващата буря. Полите им бяха повдигнати и вързани отпред, върху гърбовете им бяха закрепени широки кръгли кошници, босите им крака бяха затънали до глезени във водата.
	— Жените продължават да работят — рече полковникът. — Сякаш изобщо няма да има буря.
	— Аха — кимна Со Пенг. — Какво ви говори това, полковник?
	Полковникът свали ръката си с далекогледа и се обърна към голата жълтеникава глава на стареца с дългите сиви косми, стърчащи от върха на брадичката му, и ясните тъмни очи, които го гледаха хладно и отчуждено — очи на човек от друга епоха.
	— Те знаят нещо, което ние не знаем — промълви той.
	Со Пенг промърмори нещо и замълча. Очевидно разбираше, че зад това „ние“, споменато от събеседника му, се криеше невежеството на всички европейци. Все пак трябваше да прецени дали полковникът говори сериозно или зад думите му се крие снизхождение. Со Пенг, подобно на много азиатци, беше имал достатъчно контакти с хора, обладани от това чувство. Въпреки това предпочете да не прекъсва срещата — нещо, което лесно би могъл да стори, и това показа, че интересът му към този мъж беше събуден въпреки краткия контакт помежду им.
	От своя страна полковникът знаеше само едно — отношенията му с Чонг бяха на прага на решително изпитание, тъй като благословията на този старец беше от решаващо значение за нея. Не можеше да разбере защо не се е нуждаела от нея в навечерието на брака им, но сега виждаше ясно, че Чонг трябва да я има, преди да напусне завинаги Сингапур.
	Фактът, че тази къща и цялото селце бяха изолирани и напълно непознати за белите обитатели на града, го правеше още по-предпазлив. Полковникът с болка в сърцето признаваше факта, че повечето китайци не питаят особено добри чувства към европейците — тези груби и едри варвари, дошли през морето. В този момент никак не го утешаваше мисълта, че подобни чувства обикновено са съвсем основателни.
	Едновременно с това той самият изпитваше силна любов към тези хора, към техния живот и история, религия и обичаи. Без съмнение именно това чувство го накара импулсивно да промълви:
	— Ние положително имаме много да се учим от тукашните хора, сър. Едновременно с това обаче мисля, че най-добрият начин да се опознаем взаимно е да поддържаме тесни контакти помежду си. Само от такива контакти може да се роди доверието.
	Ръцете на Со Пенг се скриха в широките ръкави на робата и той ги скръсти пред крехките си гърди.
	— Доверие — повтори замислено той, сякаш думата беше нова за него и трябваше да опознае вкуса й. — Но доверието може да има безброй нюанси, полковник. Между тях спокойно можем да включим и, да речем тайните…
	— Може би не сте далеч от истината, сър — отвърна полковникът.
	— А какво ви кара да мислите, че можете да бъдете обект на подобно доверие? — попита Со Пенг.
	Очите на полковника станаха неподвижни и напълно непроницаеми за околните, лицето на стареца бавно се разми пред напрегнатия му взор, във въздуха останаха да висят като блуждаещи светлинки единствено гласовете им.
	— На първо място уважението, сър. После идва познанието — нарочно търсеното и напълно усвоено познание. След това — приемането и примиряването с околния свят, пълното разбиране на ролята на отделния индивид в него. Има и любопитство — вечното човешко любопитство да се разбере неразбираемото… А накрая идва и любовта.
	След тези думи полковникът се поуспокои. Знаеше, че е успял да изрази мислите, които вълнуват сърцето му, да ги изрази по начин, който беше напълно приемлив за него като човек, но едновременно с това запазваше и достойнството на съпругата му. Нищо повече не беше необходимо в мигове като този.
	Когато Со Пенг проговори отново, той се обърна не към полковника, а към съпругата му.
	— Чонг — рече — Имам чувството, че Чиа Шенг те вика. Долавям гласа й в този странно разреден преди бурята въздух…
	Чонг безмълвно се поклони и се оттегли. Полковникът мълчаливо чакаше. Първите талази на бурята връхлетяха крехкото им укритие.
	— Чонг съобщи, че скоро заминавате за Япония — започна Со Пенг.
	— Вярно е — кимна полковникът. — Утре пътуваме. Получих назначение при генерал Макартър и ще работя за възстановяването на страната.
	— Това е престижна работа — кимна старецът. — Ще останете в историята, така ли?
	— Честно казано, не съм мислил за това.
	— А не ви ли е минало през ума, че трябва да оставите японците сами да извършат това, което нарекохте „възстановяване на страната“?
	— Това би било идеалното разрешение. За съжаление известни елементи в японското общество са насочвали в погрешна посока развитието на страната през последните двадесет години. — Събеседникът му запази мълчание и полковникът продължи: — Сигурен съм, че знаете какво вършеха в Манджурия.
	— Манджурия? — смръщи лице Со Пенг. — Какво общо с Манджурия имаме аз и моят народ? За нас това е само една точка в другия край на света. На ваше място бих оставил японците и болшевиките да се бият за нея колкото щат. Мисля, че Китай нищо няма да изгуби, ако забрави за Манджурия.
	— Но японците гледат на нея като предмостие за завладяването на Китай. Искат да създадат свои военни бази там за бъдещата си експанзия.
	— Така е — призна с въздишка Со Пенг. — Империалистичните им апетити ме натъжават дълбоко или поне ме натъжаваха, когато бях млад. Тогава се чувствах особено наранен, защото съзнавах, че японците са тръгнали по пътя на милитаризма. Всъщност те винаги са вървели по този път, той е в кръвта им от векове и същността му не може да се измени нито от риториката на политиците, нито от опитите за колективна амнезия. Разбирате ли ме, полковник? Днес и германците се отричат от своя расизъм, колкото и глупаво да звучи това. Все едно да се отречеш от въздуха, който дишаш!
	— Днес Китай не трябва да се страхува от Япония — погледна го в очите полковникът. — Това ви го казвам като… като израз на доверие, да речем. Днес натискът идва от страна на болшевиките и именно от тях трябва да се страхуваме.
	— Това е „бушидо“, полковник. Разбирате ли същността на тази концепция?
	— Мисля, че да — кимна той.
	— Чудесно, значи схващате какво имам предвид. — Со Пенг погледна към черното и развълнувано небе. Сякаш сред облаците се беше скрил невидим великан, който размахваше пред лицата им огромни плющящи знамена. — Знаете ли, съществува една особена мярка за приятелство… Говоря за истинското приятелство, а не за онова, което съществува между съседи или делови партньори. При този вид приятелство, което напоследък се среща все по-рядко, общуването не е проблем, нито бариера. Съгласен ли сте с тази забележка?
	— Да, сър, напълно.
	— Хм… Нещо ми нашепва, че наистина е така. — Старецът изпусна лек и приятелски смях. — Знаете ли, когато Чонг ме посети за пръв път, времето беше съвсем като днешното. Беше съвсем мъничка, най-много на три годинки… Някога семейството й е било изключително голямо и влиятелно. Не зная какво е станало с него, вероятно никой не знае… Доста години се опитвах да науча нещо за него, но напразно.
	— После и това престана да има значение. Моето семейство стана и нейно, аз я обичах така, както бих обичал и собствената си дъщеря. Имам много деца, а сега още повече внуци и правнуци. Толкова много, че понякога бъркам имената. Простено ми е, защото вече съм стар, а умът ми е зает с толкова много неща…
	— Въпреки всичко ще ви призная, че Чонг заема особено място сред многобройната ми челяд. Тя не е продукт на собствените ми сокове, но в замяна на това е съвършен продукт на ума ми. Следвате ли моята мисъл? Точно оттам идва тя, точно по този начин се е оформила като човешко същество. Трябва да знаете това, трябва отлично да го разберете още преди да сте напуснали Сингапур.
	После потъна в мълчание. Стоеше неподвижен и вглъбен, сякаш пред очите му се нижеха отдавна забравени събития, станали преди много, много години. Въздухът сякаш се разцепи и от тебеширеното небе рукна пороен дъжд. Едрите капки забарабаниха по плочестия покрив, от извитите улици шурнаха широки водни струи. Зелените листа на дърветата потръпнаха и увиснаха надолу, притиснати от силата на пороя, от земята със съскане се заиздига пара. Полковникът леко се наведе и хвърли поглед надолу. Макар и само на един-два метра разстояние, покривът на къщата беше изчезнал. Към лицето му се надигаха гъсти облаци влажна пара, светът се превърна в сиво-зелена, сякаш набързо нахвърляна скица, изпълнена с мимолетни и бързо изменящи се сенки. Сякаш бяха свидетели на оформящите се мисли в някакъв огромен божествен мозък.
	— Тук горе сякаш сме в пълна изолация — отбеляза полковникът.
	— Човек никога не може да бъде изолиран в Азия — усмихна се Со Пенг. Стоеше все така неподвижен като статуя и затова още по-странен на фона на бушуващата наоколо природа. Отскачащата от улиците вода го засипа със ситен прах и той отстъпи към центъра. Полковникът имаше чувството, че е изправен на носа на катер, порещ с пълна скорост бурното море.
	— Тук светът е по-различен — продължи Со Пенг. — Нашият свят е различен. Ние се раждаме, растем и остаряваме с чувството за вечността, заобикалящо ни от всички страни. Винаги съм мислил, че тази, нека я наречем интимност, е нож с две остриета. Несъмнено тя е нашата главна сила в живота, но едновременно с това е и нашата слабост (ето ви един израз на доверие), която, страхувам се, е истинска ахилесова пета при контактите ни със Запада. Изпитвам опасението, че прекалено много от моите сънародници подценяват хората от Запада точно защото ги считат за варвари, неспособни да разберат източната концепция за човека, честта и естеството на времето, неговата дълбока същност… Това може да се окаже фатално. Вижте японците и участието им в тази война. Какво глупаво и обречено на провал начинание! Славно, но глупаво! Все пак те съзнават благородството на провала. По западните стандарти почти всичките им национални герои са глупаци, преживели поражение. Това разкрива същността на тяхната природа и начин на мислене. Докато на Запад се броят само добродетелите… Протестантска етика, нали така се казваше? Нищо особено, ще ви каже днес всеки японец. Именно протестантската етика постави Япония на колене. Тя беше изчислена така, че японците да платят скъпо и прескъпо за Пърл Харбър. Съединените щати действително се оказаха в ролята на спящия великан, чиято ярост се стоварва върху всеки, дръзнал да го събуди. — Очите му се насочиха към поройните дъждовни струи, въздухът тежеше от влага. — Но и ние не разбираме напълно същността на времето. Все още гледаме към вчерашния ден, когато всичко беше вечно и неизменно, все още не сме се нагодили към настоящето… — Той се засмя. — Дайте ни малко време, ние сме най-гениалните хора на този свят. Покаже ли ни се пътят, спасението ни е сигурно. Защото сме изключително гъвкави… Трябва да внимавате, защото ще ви настигнем и изпреварим още преди да сте се усетили!
	От очите на Со Пенг изчезна вглъбеното и замечтано изражение, той се обърна към полковника и рече:
	— Страхувам се, че личните ми философски възгледи не са интересни за вас. „Мъдро слово…“ — не вярвам то да съществува. Човек не може да придобие мъдрост, ако седи в краката на някого и кротко го слуша. Човек трябва да изживее живота си, да извърши своите грешки, да почувства екстаз, когато проумее истинското значение на съществуването, защото то е различно за всеки от нас. Да пада, да става, да започва отново. Да се учи от собствения си опит. Това е начинът, друг няма.
	— Но стига приказки. Днес наистина съм като бъбрива старица, може би заради времето… По време на буря ставам много словоохотлив, това може би ми помага да се отпускам. Когато бях дете, изпитвах истински ужас от мусоните…
	— Е, смятам, че се представих доста подробно… Полковник, вие вероятно вече сте се запитали откъде съм, какви са културните ми корени… Баща ми беше китаец, слава богу възпитан и спокоен мандарин*, а не манджурец. В началото е бил дребен търговец, но благодарение на изключителните си способности скоро се превръща в уважаван бизнесмен и трийсет и три годишен емигрира в Сингапур. Но аз съм роден на континента, не тук. А майка ми беше японка… — Очите му се разтвориха и той шеговито добави: — Е, е, полковник! Не трябва да сте толкова изненадан! От време на време става и така, макар и не толкова често… Произходът на майка ми беше държан в дълбока тайна по очевидни причини. Баща ми твърдеше, че по-различните черти на лицето й се дължат на факта, че е родена в северните райони на Китай, близо до границата с Русия. Тамошните жители са със смесена кръв — монголска, манджурска и бог знае още каква.
	[* Тук в смисъл на „истински китаец“. — Б.ред.]
	— Нямам, точна информация и за произхода на Чонг. Може би тя самата, знае нещо, може би не. Никога не сме разговаряли по този въпрос. Някой ден може би сама ще ви разкаже всичко, което й е известно. Но това са неща, които засягат само вас двамата. Аз самият съм убеден, че произходът й няма особено значение, тъй като тя е възпитана и израснала тук.
	— Когато човек може да види матрицата, в която е бил обработен един скъпоценен камък, той несъмнено ще придобие по-пълни впечатления и за качествата на този камък — поклати глава старецът — Не, този пример звучи някак, си студено, ще ви дам друг. Човек се запознава с изключително красива жена, започва да живее с нея, но с течение на времето открива, че в поведението й има нещо погрешно й объркано, нещо неразбираемо… Междувременно мъжът е научил, че тази жена е била втора дъщеря в семейство е три деца. Той вече може да направи първата крачка към разгадаване на загадката. Разбира се, колкото повече научава, толкова по-малко странно му се струва нейното поведение, а накрая то вече е съвсем разбираемо за него. — Старецът млъкна, сбърчи нос и подуши въздуха. — Бурята скоро ще премине — рече той. — Елате, нека слезем долу.


	Настанени около кръглата и блестящо полирана масичка от червено дърво, полковникът, Чонг и Со Пенг мълчаливо се хранеха. Безшумна като дух, Чиа Шенг поднасяше блюдо след блюдо. За пръв път от три години насам полковникът виждаше толкова много храна на едно място, но никога, през живота си не беше опитвал толкова вкусни и изящно приготвени ястия. В началото поднесоха „дим сум“ — тънички оризови топчета с най-разнообразни плънки. После дойде рибена чорба — гореща и пълна с великолепни подправки, лека като постен бульон. Третото блюдо включваше шест вида ориз — от обикновения бял и сварен до двойно препържения и размесен е различни морски деликатеси, залят отгоре с жълтък. Четвъртото блюдо беше студена салата от репички и ситно нарязани краставички. След него започнаха да пристигат основните ястия: обезкостена кокошка — златистокафява, хрускава и покрита с морска сол и различни подправки; пържени скариди, гъвкави лангусти, раци с разчупени черупки, разкриващи синкавочервеното им месо, още топло от водата, в която е било варено. Накрая на масата се появиха огромни извити резени пъпеш, от които се стичаше сок. Сякаш бяха от сладолед, започнал да се топи в топлия въздух.
	Когато приключиха, Со Пенг се изпъна и потупа корема си с доволна въздишка. После се обърна към полковника и каза:
	— Кажете ми нещо за своята матрица.
	Полковникът му разказа за баща си всичко, което беше чувал, за майка си, която не помнеше, тъй като беше починала от дифтерит, когато той е бил едва на две годинки. Разказа му и за мащехата си, която мразел без особени причини, за онова, което беше изпитвал като единствено дете — нещо, което старият китаец трудно можеше да си представи и което слушаше с огромен интерес. Разказа му за момчешките си години в Съсекс, за училището, пътят към което като за повечето английски деца водеше към Лондон. Разказа му за дълбокия си младежки интерес към Далечния изток, за следването и постъпването в армията.
	— Така — проточи Со Пенг. — Сега започва нова страница в живота ви. Ще станете политик, дори нещо повече — ще започнете да творите история. Много добре, много добре… Скоро аз също ще трябва да напусна Сингапур, другаде се нуждаят от моите услуги… Така… нашата среща сега е наистина последна… нещо като прощално празненство…
	Настана дълго мълчание, изпълнено с някакво прясно очакване. В тишината ясно се чуваше как дъждовните капки се оцеждат от зелените листа на дърветата край къщата.
	Появи се Чиа Шенг, притиснала до себе си някакъв предмет. Приближи се до масата и го подаде на Со Пенг. После остана изправена до стената.
	Со Пенг вдигна предмета към гърдите си и полковникът видя, че това е медна кутия, покрита с лак и емайл, дълга трийсетина и широка около двадесет сантиметра. Върху капака й беше нарисуван разгневен дракон, вплел се в тялото на грамаден тигър с разперени лапи.
	Со Пенг вдигна кутията още по-високо пред гърдите си и каза:
	— Скъпа Чонг, искам да ти поднеса извиненията си, че в деня на сватбата ти с полковника не бях в Сингапур. В продължение на месеци обмислях какъв да бъде подаръкът ми, защото, както знаеш, всичко мое е и твое — така, както е на всичките ми деца. — Кутията се спусна върху масата и остана там, изящна и красива като току-що изкопан диамант. — Но за мен ти си повече от всички други, Чонг. Защото твоята любов е толкова по-силна и по-чиста, колкото по-трудни са изпитанията, които е трябвало да преодолееш. Нито едно от децата ми, с изключение на теб, не е искало нещо от своя живот.
	— Несъмнено ти знаеш това. Това, което не знаеш и което ще ти кажа сега, е, че от всички тях само ти, твоето съзнание и начин на възприемане на света се приближават почти напълно до моите. Това дълбоко ме развълнува, защото стана естествено, без усилия от моя страна. Сама искаше да го притежаваш и наистина го притежаваш.
	— Сега, преди да си кажем последно сбогом, искам да ти подаря това, на теб и твоя полковник на детето, което очакваш, на всички следващи депа, които ще дойдат… Защото се страхувам, че повече няма да се видим. Подарявам ти го с радост, от цялото си сърце. То е от мен, от Чиа Шенг, от нашите древни фамилии… На света няма друго такова, съдържанието му не може да се открие никъде другаде по света. Това е моето наследство за теб, използвай го както намериш за добре.
	Старите му ръце с дълги и набръчкани пръсти се протегнаха, леко побутнаха кутията към средата на масичката. Там, сякаш напуснати от всякаква жизненост, те безсилно се разтвориха, после бавно се върнаха в скута му.
	Стиснал треперещата ръка на Чонг, полковникът не откъсваше поглед от лицето на Со Пенг. Искаше да каже нещо, но умът му беше обхванат от странна парализа, която се предаде и на езика му. Седеше край масичката и безмълвно наблюдаваше този странен, тайнствен и очевидно могъщ възрастен мъж, от когото сякаш го деляха хилядолетия. Не знаеше кой е той и какво е направил, за да придобие своето могъщество, но въпреки това беше проникнат от дълбоката яснота на мислите му; имаше чувството, че знае всичко…


	И той, и Чонг се влюбиха в къщата и малката градинка пред нея, разположени в едно от токийските предградия. Макартър, вероятно съвсем разумно, го беше помолил да си намери подходящ дом в чертите на града, тъй като службата изискваше близостта му. Но полковникът не успя да намери такава къща, въпреки че двамата с Чонг огледаха доста места в центъра на Токио.
	Принудиха, се да разширят кръга на обиколките си и още при първото си излизане извън чертите на града попаднаха на този прекрасен дом. Намираше се в район, който като по чудо беше оцелял от бомбардировките, унищожили напълно половината от Токио и голяма част от предградията му.
	Беше построен в източния край на огромна гора от борове и кедри, сред която блестеше великолепният шинтоистки храм. Приличаше на някакъв вълшебен цвят от друг свят, чийто грациозен дизайн и естествена красота незабавно плениха душата на полковника, разкривайки му по-ясно дори от най-образованите мъже на тази страна безсмъртието и достойнството на японския дух. Всеки път, когато очите му се спираха върху този храм, в съзнанието му изплуваше образът на Со Пенг.
	Никой не познаваше предишните собственици на този дом, дори Атаки, мъдрият стар градинар. От години стои изоставен, съобщи той на полковника. Въпреки липсата на стопани Атаки идвал тук всеки ден да поддържа градината, правел го толкова отдавна, че вече изгубил чувството за време. Може би просто не иска да каже каквото знае, помисли си с горчивина полковникът. Но така или иначе, къщата вече беше негова.
	Традиционната градинка пред къщата беше смайваща, със съвършени по форма дръвчета бонзай, отрупани с прекрасни цветове, плитко басейнче от дялан камък, в което плуваха синеоки златни рибки с перки, по-фини дори от най-тънката паяжина. Полковникът купя един резервоар за топла вода, който монтира над кухнята и това беше единствената съвременна вещ, издаваща присъствието на чужденци в този дом.
	Градината зад къщата беше от съвсем друг тип — съвършен правоъгълник в стил дзен, в чиито краища неизвестният дизайнер беше поставил островърхи камъни, приличащи според полковника на острови, издигащи се от спокойните води на морето. А когато Никълъс вече беше достатъчно голям, за да говори, той ги сравни с друго — планински върхове, издигащи се над облаците. И сравнението му, естествено, предизвика гордост и доволство в сърцата на Чонг и полковника. Във всеки случай, въпреки мрачната ирония на ситуацията, тази дзен-градина беше съвършено и тихо кътче за размисъл сред една полуовъглена и разрушена страна, която се бореше да оцелее.
	Никълъс страстно обичаше този дом с неговите градини. С годините дзен-градинката го привличаше все по-властно и Чонг често го намираше там, седнал неподвижно с глава в ръце и поглед, отправен към острите скали, издигащи се над съвършено подредените фигури от ситен чакъл. След известно време вече знаеше, че когато й потрябва, първо там трябва да го търси.
	Никълъс не можеше да реши дали обича най-много градината, когато е сам в нея или пък когато е в компанията на стария Атаки с неговия маркуч и дълга закривена вила, пристигнал да навлажни почвата и да се погрижи за съвършеното подреждане на ситните камъчета. Обичаше както интензивната и сладка самота на това място („сякаш човек чува дишането на душата си“, сподели веднъж с баща си той), така и да наблюдава точните пестеливи движения на стареца, с които той подреждаше ситните и гладки камъчета — толкова съвършени и закръглени, че Никълъс беше напълно сигурен в произхода им — някое закътано местенце на брега на морето, където монотонното движение на водата е оформило безупречната им закръгленост в продължение на хилядолетия:
	Струваше му се, че движенията на стареца са толкова леки и незабележими, сякаш за тях не беше необходима никаква физическа енергия. Шестгодишен, той се заинтересува как успява да постигне това възрастният човек и получи лаконичен отговор:
	— Буджуцу.
	Никълъс вече знаеше, че е излишно да се опитва да измъква от устата на Атаки повече от това, което в решил, да каже, затова отиде при полковника и го попита за значението тази дума.
	Полковникът остави чашата с чай и отмести вестника, в който се беше задълбочил.
	— Буджуцу е името на всички древни умения на японците, издигнати до съвършенството на изкуство — обясни на момчето той.
	— Значи и аз трябва да овладея буджуцу — твърдо отвърна то.
	Полковникът му отправи един продължителен поглед. Вече знаеше, че синът му никога не говори празни приказки и след като заявява, че иска да овладее това изкуство, той наистина ще се заеме с него. Излишно беше да му обяснява с каква трудна задача се заема.
	После стана от масата, прегърна тъничките рамене на сина си й открехна „шоджу“ — леката подвижна стена от намаслена хартия, опъната върху тънки дървени рамки.
	Изправиха се в края на дзен-градината, Никълъс хвърли къс поглед към лицето на баща си и забеляза, че очите му са отправени, далеч отвъд ниската ограда, отвъд границите на малкото имение, към устремените нагоре зелени ножове на кедровата гора.
	— Знаеш ли, Никълъс — започна той с някак странно напевен глас, — че около онзи шинтоистки храм в средата на гората има малък парк, в който виреят над четиридесет вида мъхове?
	— Никога не съм ходил там — отвърна момчето. — Ще ме заведеш ли?
	— И това ще стане някой ден — кимна полковникът със свито сърце. Знаеше, че времето никога не му достига, че е пристигнал в тази страна да свърши определена работа — чудовищна, мръсна и ужасна работа, която въпреки всичко трябва да бъде свършена, при това свършена както трябва. Човек с по-малко кураж и решителност от полковника отдавна би бил смазан под нейната тежест. Но когато умореното му съзнание стигаше до ръба на изтощението, той си спомняше Со Пенг и малкия си син, стискаше зъби и продължаваше ден и нощ с невероятно напрежение да изпълнява това, което беше големият дълг на живота му. Чакаше края на седмицата като божествена благодат, а в понеделник всичко започваше отначало.
	— Аз също не съм виждал този парк, Никълъс. Малцина от шинтоистките свещеници, които са успели да оцелеят, се грижат за него. — Полковникът помълча, после добави: — С това искам да кажа, че проявяваш желание да идеш на място, което днес никой не иска да види… За това има многобройни причини.
	— Искам само да започна отначало, татко — вдигна лице Никълъс. — Това прекалено много ли е?
	— Не — отвърна полковникът и притисна слабите раменца на сина си. — Не е прекалено много. — Помисли за момент, после продълговатото му лице се сви в дяволита гримаса: — Знаеш ли какво ще направим? Ще поговорим с леля ти по този въпрос!
	Никълъс кимна и очите му се спуснаха от бащиното лице към острите върхове, пробили облаците…


	Лелята, за която спомена полковникът, беше Итами. Никълъс знаеше всичко за произхода си и никога не я беше приемал за своя леля. Това може би се дължеше на факта, че никога не беше я харесвал и веднъж оформено, това мнение нищо не можеше да промени.
	Без особена изненада откри, че инстинктивната му неприязън към тази жена се дължеше на присъствието на мъжа й Сацугай. За момче, приучвано от най-ранна възраст да се обгражда с непробиваемо вътрешно спокойствие на духа — състояние, предопределено да ръководи емоциите му като хладен планински поток, беше почти невъзможно да поддържа някакви отношения с човек като Сацугай. По онова време се чувстваше така, сякаш е спътник на новообразувана планета. Спокойствието му бе нарушено от силни, буреносни течения, първият контакт с този човек го уплаши и разколеба, дълго време след това не можеше да възстанови вътрешното си равновесие.
	Леля му не събуждаше нито едно от тези чувства. Беше изключително дребна и деликатна жена, но въпреки това красива (по стандартите на Никълъс), симетричното й лице с правилни черти нямаше нищо общо с лицето на майка му.
	Итами винаги беше облечена в национална носия, край нея постоянно се навъртаха няколко слуги. Дребната й фигура подчертаваше още повече царствените й маниери. Тя беше член на една от най-старите японски фамилии от кастата „буши“ — така му беше казал полковникът. Това означаваше, че е дама от самурайски род. Беше омъжена за Сацугай от единадесет години, а той според това, което Никълъс беше чувал, бил богат и влиятелен бизнесмен.
	Итами имаше син. Казваше се Сайго и беше с една година по-голям от Никълъс — едро и плещесто момче с хлътнали лисичи очички и жесток характер, студено и пресметливо. По-голямата част от времето не се отделяше от баща си, но когато двете семейства си гостуваха, той неизбежно попадаше в компанията на Никълъс.
	Никълъс беше сигурен, че Сайго го намрази още в мига, в който го зърна. Не можеше да си представи на какво се дължи подобно отношение, но това беше само в началото. После реагира така, както всяко момче на света би реагирало на непредизвикана враждебност — отвърна му със същото.
	Разбира се, причина за всичко беше Сацугай. Той беше настроил Сайго по този начин и когато Никълъс се увери в това, омразата и страхът му от този човек се усилиха хилядократно. В същото време именно Сайго го представи на Юкио. С една дума, всичко на този свят се балансира и уравновесява взаимно.
	Така е, нали?


	Втори кръг
	Книга за вятъра

	Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
	Лятото, в наши дни

	Мъжът с огледалните авиаторски очила изкачи стъпалата на спирка „Пенсилвания“ на Седмо авеню, без да поглежда встрани. За разлика от повечето пътници, които бързаха към ъгъла да хванат някое свободно такси, той остана на мястото си, търпеливо изчака зелената светлина на светофара, после пъргаво прекоси уличното платно, без да обръща внимание на ситния досаден дъждец. Заради походката му, а може би и поради продълговатия черен сак, преметнат небрежно през мускулестото му рамо, човек би го взел за професионален танцьор. Движеше се леко и без усилие, като пролетен бриз.
	Носеше копринена риза с къси ръкави, памучни панталони в същия тъмносин цвят, сиви велурени обувки с тънки подметки и ниски токове. Лицето му беше широко, с дълбоки вертикални бръчки от двете страни на устата му, сякаш този човек никога в живота си не беше се усмихвал. Острата му като четина черна коса беше късо подстригана.
	Стигна източния край на Седмо авеню, заобиколи тълпата пред входа на хотел „Статлър Хилтън“, пресече Трийсет и втора улица, мушна се под бялата тента на „Чайнатаун експрес“ и хлътна във вратата на съседната закусвалня „Макдоналдс“.
	Прекоси с бързи крачки жълто-оранжевия интериор и се насочи към наредените край стената телефонни кабини. Вляво от последната бяха окачени телефонни указатели в метални кутии, предпазващи ги от кражба вандалщини. Висяха надолу като някакви прилепи в тъмна пещера.
	Мъжът със слънчевите очила издърпа указателя „Жълти страници“. Корицата му липсваше, а страниците в средата бяха назъбени и неравни, сякаш някой ги беше дъвкал със зъби. Разлисти дебелата книга и откри раздела, който му трябваше. Пръстът му се плъзна надолу по страницата, спря близо до долния й край, главата му кимна. Вече знаеше адреса, но по стар навик предпочиташе да проверява два пъти всяка информация, с която разполагаше. Отново излезе навън, прекоси улицата в обратна посока и с бързи крачки пое покрай оградата на Медисън скуеър гардън. На Осма улица взе автобуса за другия край на града. Вътре беше претъпкано с хора и вонеше на застояла пот и мухъл. На спирката на Седемдесет и четвърта изскочи навън и измина пеш една пряка. Свърна към западната част на Сентръл парк и се насочи към реката Хъдзън. Дъждът спря, но небето си остана мрачно и все така надвиснало ниско над града. Над сградите се издигаше влажна омара.
	Откри адреса от северната страна на улицата, приблизително насред пътя между Бродуей и Уест енд авеню. Докато изкачваше стъпалата от кафяв камък, ноздрите му леко се разшириха. Бутна стъклената врата с дървена рамка и влезе в малък вестибюл. Пред него се издигаше модерна и здраво заключена врата от стомана и армирано стъкло. До нея на стената имаше звънец и той решително го натисна. На табелката над бутона пишеше — „Тохуку но дожо“, а горната й част представляваше малък високоговорител.
	— Моля? — разнесе се оттам тънък глас.
	Мъжът със слънчевите очила се облегна на стената и каза:
	— Искам да си уредя среща.
	После зачака с ръка върху бравата.
	— Моля, качете се. Вторият етаж вляво.
	Вратата забръмча, той я блъсна и влезе.
	Носът му долавяше миризмата на пот, примесен с пикантния аромат на напрежение и страх. За пръв път, откакто беше пристигнал в този град, той се почувства у дома. Прогони това чувство и бързо се заизкачва по покритите с мокет стълби.


	Тери Танака говореше по телефона с Винсънт, когато в кабинета му влезе Айлин. Видял изражението на очите й, той помоли Винсънт да почака, прикри с ръка мембраната и попита:
	— Какво има, Ай?
	— Дойде един човек, който иска да се упражнява.
	— И какъв е проблемът? Запиши го.
	— По-добре сам да направиш това.
	— Защо? Какво има?
	— Първо, иска да те види. Второ, видях го как, ходи. Той не е ученик.
	— Виждаш ли колко известни станахме — усмихна се Тери. — Онази реклама в „Ню Йорк“ беше страхотна!
	Тя не отговори и той изтри усмивката от лицето си:
	— Какво друго, Ай?
	— Този човек ме кара да потръпвам. Очите му… — Тя сви рамене: — Във всеки случай ти се оправяй с него!
	— Добре, дай му чаша чай или нещо друго… Ей сега идвам.
	Тя кимна и пусна една бледа усмивка.
	— Ще ми кажеш ли какво става? — бръмна в ухото му гласът на Винсънт.
	Тери свали ръката си от мембраната.
	— О, нищо особено. Просто Ай има резерви към някакъв клиент…
	— Как е тя?
	— Добре е.
	— А как вървят нещата между вас?
	— Знаеш ли… Все същото — изсмя се Тери. — Чакам я да каже „да“. Толкова дълго висях на колене, че скъсах вече четири чифта панталони!
	Винсънт се засмя.
	— Значи уговорката за довечера си остава?
	— Разбира се, само да е по-рано. Довечера искам да видя Ай.
	— Няма проблеми. Само още един въпрос — щеше да дойде и Ник, но…
	— Как е този човек? Обади се малко преди да замине за острова… Цяло лято ли ще скитосва?
	— Докато не го спипам — засмя се Винсънт. — И той си има нова мадама.
	— Това е добре — рече Тери. — Точно навреме. Корените са все още много здрави, нали?
	— Да — отвърна Винсънт, който знаеше отлично какво има предвид Тери. — Праща поздравите си на теб и Ай. Сигурен съм, че скоро ще се върне и ще се обади…
	— Сигурно. Слушай, новият ми клиент положително ще отхапе главата на Ай, ако не тичам! Ще се видим в седем, чао!
	Остави слушалката и отиде да се срещне с новия клиент.


	С влизането на Тери част от напрежението напусна душата на Айлин Окура. Две неща я бяха уплашили. Първо, не чу приближаването на този човек, второ, изразът на лицето му беше необикновен. Стоеше така, както беше застанал при влизането — със сак на гърба, слънчеви очила, стиснати между палеца и показалеца на дясната ръка. Кожата на лицето и ръцете му беше твърде бяла за човек от Изтока, но след кратък поглед към разкопчаната на врата риза Айлин установи, че тялото му е с далеч по-нормален цвят. Сякаш беше преживял някаква необичайна катастрофа, вероятно експлозия, променила цвета на кожата му в откритите й части. Въпреки всичко това я безпокояха очите му, особено очите му. Приличаха на мъртви черни камъчета, пуснати на дъното на басейн със застояла вода, напълно безизразни. В момента тези очи я изучаваха с равнодушието, с което се гледа някаква незначителна проба, поставена върху стерилна повърхност и готова за дисекция. Айлин усети как отново я побиват тръпки.
	— Ваташи ни наника гойо десу ка — обърна се към мъжа Тери. — С какво мога да ви помогна?
	— Аната га коно дожо но мастер дезу ка. — Вие ли сте собственикът на тази школа?
	Тери не обърна внимание на резкия и крайно неучтив тон на непознатия и късо отвърна:
	— Да, аз съм.
	— Бих искал да проведа няколко тренировки.
	— По кои дисциплини, моля?
	— Айкидо, карате, кенджуцу.
	— За айкидо и карате нямате проблеми, но за кенджуцу не мога да ви помогна — инструкторът ми е в отпуск.
	— А вие?
	— Аз ли? Отдавна съм престанал да преподавам кенджуцу.
	— Нямам нужда от уроци. Просто потренирайте един час с мен.
	— Но…
	— Това е по-полезно от попълването на формуляри.
	— Така е. Казвам се Тери Танака, а вие?
	— Хидейоши.
	Име, покрито с праха на годините.
	— Добре — кимна Тери. — Госпожица Окура ще ви даде формулярите за записване. Таксата ми е четиридесет долара на час.
	Мъжът отривисто кимна. Тери очакваше, че ще извади портфейл с туристически чекове или нещо подобно, но той бръкна в десния джоб на панталоните си, извади пачка банкноти и отброи шест по двайсет долара.
	— Подпишете тук — посочи му Тери, после кимна към малка вратичка в дъното на стаята. — Там можете да се преоблечете. Носите ли си роба?
	— Да.
	— Добре, чудесно. Залата за тренировки е на гордия етаж. С кой спорт искате да започнете?
	— Оставям на вас да ме изненадате — рече Хидейоши и изчезна зад вратата, която водеше към съблекалнята.
	Тери извърна глава и видя, че Айлин гледа към тъмния отвор в дъното на стаята. В помещението нямаше сенки, тъй като светлината проникваше през тесните високи прозорци, след като се филтрираше през полуспуснатите щори. Кожата й, обикновено свежа и блестяща, сега изглеждаше някак патинирана. От цялата й фигура се излъчваше безпомощност. Бледа балерина, на която предстои да изиграе своята част от трудно па дьо дьо.
	— Кой е той? — гласът й прозвуча като шепот в помещението с висок таван. Над главите им се разнесе тътенът на трамплини.
	Тери сви рамене. Беше едър мъж, около метър и осемдесет, с широки рамене, тънък кръст и стегнат тесен таз. Лицето му беше плоско, а очите над високите скули — блестящо черни.
	— Няма да играеш с него, нали, Тери?
	— Защо не? Това е един час тренировка и нищо повече. — Той обаче знаеше отлично какво иска да му каже Айлин и сърцето му не беше толкова безгрижно като думите, които произнесе. Заедно с Никълъс той беше един от най-големите майстори по кенджуцу, които живееха извън границите на Япония. Тридесет и осем годишен, Тери беше прекарал три четвърти от живота си в изучаване на кенджуцу — древното японско изкуство на боя със саби. Причините, поради които се отказа от това занимание, едва ли биха станали ясни на някой от обитателите на западния свят.
	На първо място нито едно бойно изкуство не се гради само върху физическата подготовка, по-скоро е обратното — овладяването му зависи изключително от състоянието на духа. Преди много години беше изчел „Го рин ношо“ — най-великата книга за стратегията в света, написана от Миямото Мусаши. Макар и завършена само седмици преди смъртта на този велик боец, тя беше наистина безценна енциклопедия, нейните истини не подлежаха на промените на времето. Тери беше твърдо убеден в това. Освен това знаеше, че голяма част от най-известните бизнесмени в Япония планират своите рекламни и търговски кампании в съответствие с принципите на Мусаши.
	Преди около година беше прочел отново тази книга. Тогава откри обаче, че онова, в което беше вярвал през целия си живот, се е превърнало в доста по-различни и неясни понятия, скрити в логическа обвивка и съхранени дълбоко в собственото му въображение. Почувства, че животът е далеч по-сложен от религиозния фанатизъм, с който хора като него са се отдавали на една-единствена цел — постигане на превъзходство над другите. Започнаха да го измъчват кошмари, черни и безлични поличби, страшни със своята реалност. В една такава нощ почувства, че незабавно трябва да се освободи от тази книга, да я изхвърли още в този миг, без да чака светлината на утрото.
	Но кошмарите не го напуснаха и на дневна светлина. Имаше чувството, че е направил погрешна стъпка в непрогледната нощ и изведнъж се е оказал изправен на ръба на дълбока пропаст. Изпитваше изкушението да надникне отвъд този ръб, но едновременно с това съзнаваше, че ако го стори, неизбежно ще изгуби равновесие и ще полети в тъмната бездна. И Тери направи друго — отстъпи назад и завинаги окачи на стената своята катана.
	И ето че изведнъж се появи този странен Хидейоши. Тери потръпна вътрешно, макар че Айлин не усети нищо от чувствата, които бушуваха в душата му. Не му се искаше да я тревожи.
	Беше сигурен, че е някакво предзнаменование, тъй като този човек явно познаваше отлично уменията на Миямото. Но и без тази увереност той беше сигурен, че Хидейоши е харагей. Тази концепция, произлизаща от комбинацията на две думи — „хара“ (силна интеграция) и „ки“ (изключителна концентрация на енергия), представляваше нещо далеч повече от интуиция или шесто чувство — „истинския начин за възприемане на действителността“, по думите на стария учител на Тери. „Все едно да имаш очи на гърба и мощни усилватели в ушите… Харагей действа в две посоки — превръща човека в свръхчувствителен приемник, но едновременно с това и в превъзходен предавател, особено ако се окаже на определено разстояние от друг харагей.“ Тери възприе с лекота всичко това и по лицето му се изписа делнично изражение.
	— Това е просто още един особняк от равнините на Ханеда — успокои Айлин той.
	При никакви обстоятелства не би споделил онова, което знаеше за този човек.
	— Все пак има нещо странно около него — промърмори тя, все още отправила поглед към тъмния отвор на вратата, зинал насреща й като ухилен череп. — Тези очи… — тя потръпна от ужас: — Сякаш са обективи на камера, толкова безчувствени изглеждат… — Пристъпи към Тери и попита: — Защо според теб се бави толкова дълго в съблекалнята?
	— Сигурно медитира — отвърна Тери, после вдигна слушалката и натисна бутона за вътрешна връзка. С мек и спокоен глас съобщи на някого от третия етаж, че ще се появи нов клиент, после затвори. — Ще се забави поне още двайсетина минути — поясни той и спря поглед върху дългата й блестящочерна коса, стичаща се по раменете и гърба й като пълноводен тъмен поток. Тя потръпна и той попита: — Какво има?
	— Нищо — извърна глава тя. — Просто усетих, че ме гледаш.
	— Че аз непрекъснато това правя — усмихна се той.
	— През нощта — добави тя със сериозно изражение, стиснала в твърда линия сочните си устни. — Моля те, Тери, не го прави тук! Знаеш как се чувствам… Работим заедно, а… — Очите й се впиха в неговите и той усети как сърцето се преобръща в гърдите му. Страх ли беше това, което проблесна в тях?
	Протегна ръка и нежно я притегли към себе си. Този път тя не се възпротиви и се сгуши в прегръдката му, сякаш търсеше топлината на тялото му. Ръцете й го обвиха през кръста. Близостта му й подейства добре, почувства се далеч по-сигурна.
	— Добре ли си, Ай?
	Тя безмълвно кимна, притиснала нос в мускулите му, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Гърлото й се сви, бог знае защо…
	— Довечера искам да дойда при теб — прошепнаха устните й и усети как веднага й олеква.
	— А всяка вечер? — попита Тери.
	Не го казваше за пръв път, макар че преди беше по-различно. Отговорът на Айлин беше винаги един и същ, но в този миг вече знаеше на какво се дължи жаравата в гърдите й, знаеше, че когато довечера той отново й зададе този въпрос, отговорът й ще бъде положителен.
	— Довечера — меко промълви тя. — Попитай ме довечера… — После избърса очи и добави: — Кога да дойда?
	— Ще вечеряме заедно с Винсънт, защо не дойдеш и ти?
	— Не става — усмихна се едва забележимо тя. — Вие двамата разговаряте за неща, които изобщо не ме интересуват.
	— Довечера няма да бъде така, обещавам!
	— Не, не — засмя се тя. — Не бих искала да съм на твое място, ако наистина стане така. За теб бушидо означава много.
	— За нас то е част от зова на кръвта. Без него не бихме били японци. Все още не съм дотам асимилиран от западната култура, а и едва ли някога ще бъда, за да забравя историята на своя народ… — Млъкна, усетил потръпването й, видя как очите й потрепнаха и се затвориха.
	— Народът… — повтори като заглъхващо ехо тя. — Бушидо… „Ще умра за родината и императора!“ — Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, проблеснаха за миг като миниатюрна дъга. Зад тях се издигаха галактики от болка. — Оцеляхме по време на огнената буря през март — прошепнаха устните й, а думите се забиваха в съзнанието му като последните вопли на умиращ човек. — Тогава американците изсипаха над главите ни седемстотин и петдесет хиляди напалмови бомби, от които двеста хиляди мирни японци бяха изпечени или сварени като пилета, половината от Токио се превърна в пепел, а на следващата сутрин вятърът помете обгорените трупове и ги вдигна във въздуха като прах…
	— Недей, Ай…
	— Тогава избягахме… Искахме да бъдем по-далеч от войната и заминахме на юг за Хирошима. Скоро обаче родителите ми, поддали се на мрачните слухове, събраха багажа ми и ме изпратиха в планината при баба и дядо… — Тя го погледна с невиждащ поглед и продължи: — Храната не стигаше, бавно умирахме от глад… О, нямаше нищо драматично в това, просто ни обземаше едно монотонно и всеобхватно изтощение. Седях навън с часове, без да мисля за нищо. Ръцете ме боляха и при най-малкото усилие, дори косата си можех да среша с цената на огромна болка… Така беше с мен, но за мама и татко в Хирошима беше друго — тях ги изпепели светлината, паднала от небето… — Очите й се проясниха и тя го гледаше вече съвсем прямо: — Какво остана за мен, освен срам и болка? Какво направихме ние и какво ни направиха? Бедната ни страна!
	— Това вече е минало — каза той.
	— Не е — поклати глави тя. — И ти го знаеш много добре. Нали постоянно говориш с Винсънт и Ник за духа на нашата история? Как можете да се гордеете с нея, без да изпитвате и чувство за срам? Паметта е селективна, но не и историята. Ние сме това, което сме, не можем да изключим лошото и да се правим, че никога не е съществувало. Зная, че Ник не постъпва така. Той помни всичко и продължава да изпитва болка. За разлика от теб и Винсънт…
	Прииска му се да сподели с нея всички чувства, които напоследък го вълнуваха, Но знаеше, че няма да го стори. Поне не сега. Нито времето, нито мястото бяха подходящи, а той имаше изострено чувство за тези неща. Може би довечера… Довечера ще се погрижи да бъдат отстранени всякакви недоразумения между тях. Гледаше лицето й под разсеяната светлина, бялата й копринена кожа, нежно издължената извивка на шията й, тънкото добре оформено тяло. Не можеше да я възприеме като жена на четиридесет и една години, дори под ярката дневна светлина не изглеждаше на повече от трийсет…
	Срещнаха се за пръв път преди около две години, вече година поддържаха тайната си връзка — тайна поне за хората, които работеха в салона, тъй като всички приятели бяха наясно с техните отношения. През цялото това време тя нито веднъж не поиска нещо повече, нито веднъж не прояви интерес към бъдещето. А напоследък той разбра, поне отчасти, че краят на любовта му към кенджуцу съвпадна с началото на любовта му към Айлин. Днес вече беше сигурен, че най-важното нещо в живота му беше тази любов. Салонът за източни бойни изкуства, наречен „дожо“, беше открит преди почти пет години, бизнесът вървеше добре и поне за известно време би могъл да върви и сам, без ежедневната му намеса. Време, достатъчно за женитба и дълго, спокойно сватбено пътешествие някъде далеч, да речем до Париж… Той знаеше, че това е любимият град на Ай, а и сам никога не беше ходил там. Оставаше само да й направи официално предложение… Довечера ще го стори! Дали този път ще приеме? Имаше предчувствието, че ще стане така и сърцето му ликуваше.
	— Довечера — промълви той. — Ще се прибера около девет, най-късно до десет, в случай че Винсънт закъснее за вечерята, задържан от трафика към центъра. Но ти си имаш ключ, а и част от дрехите ти са при мен. Можеш да дойдеш, когато поискаш. Донеси шампанско, непременно да бъде „Дом Периньон“, аз ще донеса хайвера.
	Лесно можеше да го попита защо е всичко това, но тя не го стори, защото знаеше, че ще развали всичко. В края на краищата имаше предостатъчно време да чуе това, което сърцето й отдавна предчувстваше.
	— Добре — промълви тя. Очите й бяха големи и ясни.
	Той си спомни къде се намират и рязко се извърна.
	— По-добре да се качвам горе и да подготвя бокена. Хидейоши скоро ще приключи с другите и искам да съм готов.


	Очите на Джъстин бяха напълно сухи. Това беше ново за нея, но съвсем не й носеше облекчение. Напрежението отново се върна, сви се на болезнена топка в стомаха й, притисна гърдите й, пречеше и да диша, не искаше да си иде… Всичко е наред, повтаряше си тя. Абсолютно всичко! Потръпна от студ, пръстите й бяха като късчета лед.
	Седеше в мрачната всекидневна на Никълъс и гледаше навъсеното небе на унилия неделен ден. Леко ръмеше. Някъде там дишаше морето, но противният дъжд го криеше от очите й. Имаше чувството, че е дете, събудило се в коледната утрин, което напразно се оглежда за лъскавия си подарък. Помисли, че трябва да излезе навън, да пробие влажната пелена и да открие океана сама за себе си. Но веднага усети, че й липсват сили да го стори, да се пребори с неприязънта на природата.
	Боже Господи! Боже Господи!
	Рязко се отдръпна от прозореца, набразден от дъждовните ручейчета, после се залута из къщата като птичка в клетка. Накрая се добра до тоалетната, успя да се стовари на колене пред чинията и повърна.
	Тялото й се тресеше, по челото й избиха ситни капчици пот, които бързо се превърнаха в ручейчета и се плъзнаха надолу към очите й.
	Не знаеше колко време е останала в това положение, но накрая вонята стана нетърпима, ръката й бавно се повдигна и натисна сифона. Това сякаш отне цялата енергия на тялото й, но след още няколко минути събра сили, изправи се с олюляване и се надвеси над умивалника. Студената вода блъсна лицето й като изстреляни от упор куршуми. Тя потръпна и отвори уста, за да премахне противната миризма в дробовете си. Не беше в състояние да преглъща.
	Седна на ръба на ваната, усети хладния порцелан върху кожата си, после се приведе напред, стисна с ръце главата си и я опря в щръкналите нагоре колене.
	Заклати се напред-назад, а в съзнанието й се въртеше една-единствена фраза: „Не мога! Не мога да направя това!“
	Този път повръщането се дължеше на функциите на мозъка й. Над главата й плющеше противният флаг на спомените за измяна и предателство, мрачната му повърхност изтри от съзнанието й всички приятни неща в живота. Мъжете, с които беше живяла… Пръв беше Тимоти, треньорът по баскетбол в колежа. _„Ще бъда внимателен, Джъстин“_, обеща й той, а после проникна в нея с цялата грубост на примитивната си страст, диво започна да я тласка напред-назад, наблюдавайки с неприкрито удоволствие болката, изписана по лицето й, слушайки с наслада виковете й, кънтящи сред съвършената и някак стерилна симетрия на тъмния физкултурен салон, поглъщайки с пламнали от похот очи страха й на неопитна девственица. След него се появи Джоди, човекът от Харвард със засмени очи и жестока душа. _„Искам да бъда хирург, Джъстин“_ казваше той, без да усеща, че вече е станал такъв. След него беше Еди, който я редуваше с жена си и единственото му желание беше да ги има и двете. Накрая, в Сан Франциско, срещна Крис. Сблъскаха се и се възпламениха като фойерверк, ненаситни един за друг, безчувствени за всичко, което ги заобикаляше. А може би само тя изпитваше това? Не можеше да понесе истината, дори сега, след толкова време. Измъкването й на светло беше жесток мазохистичен акт, сякаш някой разкъсваше коричката на току-що зараснала рана и търсеше оголения нерв.
	Тогава все още носеше името на баща си, а и парите му. Единствено Бог можеше да каже колко бяха те, но не и тя. Дали парите не я направиха слаба и ленива? Толкова е лесно да се стоварват всички обвинения върху главата на баща й. Да се стоварят решително и без колебание! О, колко го мразеше за всичко, което й беше дал — купищата пари и особено името си (върху екрана на съзнанието й това име винаги се изписваше редом с противната дума „популярност“). Но той съвсем не беше като нея, не! Някъде из просторните му офиси се водеше точно счетоводство на разходите, свързани с нея, макар че сумата едва ли го притесняваше. Нали в крайна сметка ще бъде прехвърлена в графата разходи, които се отчисляват от данъците му?
	Господи, това нещо ме прави лоша и язвителна, помисли си тя. Сякаш е физическа болест, вследствие на която се произвежда ненормално голямо количество жлъч. Отново й се повдигна, но тя обви стомаха си с ръце и успя да се удържи. Едва ли имаше още какво да повръща, стомахът й беше абсолютно празен. Но безпокойството беше толкова силно, че носеше усещането за тежест вътре, сякаш беше погълнала тежък камък.
	„Не мога да го направя, повтори си тя. Просто не мога!“
	Беше приела парите му, всичките тези огромни суми, не безразсъдно, а дори с желание. Защото го мразеше. Но после откри, че ефектът е опустошителен — сякаш пиеше вино от чаша, която винаги си остава пълна, независимо от изпитото количество. Това, което имаше огромно значение за нея, беше абсолютно незначително за него.
	Естествено, за Крис то бе от първостепенно значение. И в крайна сметка именно той оползотвори по-голямата част от тези пари. Поне така излезе в деня, в който баща й пристигна и нахлу в къщата, придружен от цял полк наети детективи. Всичко беше написано черно на бяло в специалния доклад и тя получи възможност да се запознае детайлно с него. Беше толкова шокирана, че не промълви нито дума, когато хората на баща й започнаха да събират дрехите, мебелите и всичко останало. Оставил ги да си вършат работата, той я измъкна навън и я натика в чакащата лимузина. Тя не промълви нито дума по време на продължителния полет на изток, но баща й, настанен удобно насреща й в частния реактивен „Лиър“, беше толкова погълнат от работа, че изобщо не й обърна внимание. А тя откри, че не е гладна, не е и уморена. Откри, че просто е едно нищо.
	Сега всичко й изглеждаше безкрайно далеч. Годините имат свойството да се влачат като един цял човешки живот, но никога като кратък ден от него. Тази мисъл й хрумна по време на полета за Ню Йорк, тогава в съзнанието й изплува и старата провинциална къща в Кънектикът, която толкова много обичаше като дете. Ясно видя каменната ограда и покритите с бръшлян стени, широките прозорци и дворчето, покрито с каменни плочи, обора от червени тухли отвъд изумрудено зелената полянка и прашната пътечка, около който се разнасяше миризмата на сено и конска пот… Страшно много обичаше това място, което, кой знае защо, й напомняше за Англия. Нищо подобно не изпитваше към новото имение, разположено на острова, на самата Джин лейн. Баща й продаде старата къща веднага след смъртта на майка й и плати два и половина милиона долара, за да има жилище на една от най-известните улици в цяла Америка.
	Беше по време на великденските празници, в Кънектикът. Джъстин беше на осем години. Гелда си беше поканила няколко приятели, които Джъстин искаше да вижда — вероятно са й били скучни. Майка й беше взела колата и отишла на покупки в града. Джъстин скиташе из огромната стара сграда, пъхаше се из празнично осветените стаи и се пречкаше на прислугата, заета с подготовката на предстоящия вечерта голям прием. Като надничаше през един от прозорците, тя откри, че в извиващата алея пред къщата са паркирани няколко коли. Спусна се по широката стълба към приземния етаж и долови гласовете, които долитаха иззад затворената врата на библиотеката. Натисна бравата и надникна вътре.
	— Татко?
	Баща й беше вътре, разбира се. Обграден от няколко души, той обсъждаше въпроси, които за нея нямаха абсолютно никакъв смисъл.
	— Джъстин — намръщи се той. — Би трябвало да разбереш, че в момента съм зает.
	— Само исках да ти кажа нещо — промълви тя, чувствайки се като истинско джудже сред тези едри мъже. Един от тях притеснено се размърда и кожата на дивана изскърца под тежестта на тялото му.
	— Няма време сега. Да повикам ли Клифърд? — а макар и въпросително по формата си, последното изречение прозвуча като заповед.
	Тя безмълвно се оглеждаше.
	Баща й дръпна шнура над главата си, секунда по-късно на вратата се изправи прислужникът.
	— Сър?
	— Клифърд, моля те, намери й някаква работа, докато се върне госпожа Томкин — нареди баща й. — Не искам повече да бъда прекъсван. Нали тук са някаква приятели на Гелда?
	— Да, сър.
	— Значи мястото й е при тях, нали?
	Да, сър — отвърна прислужникът и се обърна: — Хайде, мис Джъстин…
	Но тя вече им беше обърнала гръб и тичаше колкото й държат краката през просторния хол, отвори външната врата и силно я затръшна зад себе си. Харесваше Клифърд, разговаряше с него в продължение на часове. Но в момента искаше да бъде сама.
	Заобиколи с пълна скорост къщата и се насочи към конюшнята. Когато стигна там, едва си поемаше дъх.
	Имаха шест коня, всичките от арабска порода. Любимец сред тях й беше Крал Саид, нейно притежание, с което можеше да се разпорежда както й хрумне. Разбира се, макар и вече добри ездачи, децата нямаха право да се качват на кон, а дори и да влизат в конюшнята, без да са придружавани от някой възрастен. Но в момента това беше последната грижа на Джъстин. Тя тръгна покрай симетрично наредените клетки и спря пред тази, в която преживяше Крал Саид. Повика го по име и той вероятно я чу, тъй като се раздвижи и нетърпеливо запръхтя, зажаднял за малко галоп. После се завъртя, промуши глава през железните пръчки и я заклати нагоре-надолу, високо над нея. Мощната му шия проблесна като коприна и на Джъстин й се прииска да я погали, но беше твърде ниска, за да я достигне.
	Тогава й хрумна да отвори вратата на клетката. Тъкмо повдигаше желязното резе, когато до нея се изправи Клифърд.
	— О, мис Джъстин! — ужасено я погледна той. — Никога, никога не трябва да правите това!
	В следващата секунда тя вече беше в ръцете му, притискаше се към него с цялото си разтреперано тяло и неутешимо плачеше.


	Завръщането в Ню Йорк отбеляза началото на един от най-тежките периоди в живота й. Изпълнена с безпокойство, което не беше в състояние да контролира, тя отчаяно се отдаде на преосмисляне и анализи. В началото имаше чувството, че това не й помага въобще, но после си даде сметка, че го върши прекалено субективно, а състоянието й е толкова потиснато, че не може да усети никаква, дори мимолетна промяна. Сякаш лежи в леглото си с възпалени от безсъние очи, гледа на изток в очакване на утрото, от стрелките на часовника знае, че то не е далеч, но въпреки това нощта продължава да е в пълните си права, в непрогледното й наметало не прониква никакъв светъл лъч…
	Ретроспективно погледнато, това беше времето на пречистването, на освобождаването от всичко излишно и вредно. Нямаше работа, нямаше и никакви изгледи да получи такава, но въпреки това се зае със своите скици, завръщайки се при изкуството, което някога беше обичала. Бавно събра необходимия минимум материали и най-сетне беше готова да се върне в света.
	Оказа се, че не е толкова страшно, колкото си беше представяла. Не мигна две нощи преди официалните събеседвания, душата й беше свита от ужас. Но още втората от агенциите, на които беше предложила своите работи, и предложи ангажимент. Скоро обаче откри, че любимата работа не е всичко (дали тогава знаеше, че вече е добре?). Знаеше какво й липсва, разбира се. Но самата мисъл отново да се обвърже с някого й се струваше непоносима.
	Точно тогава откри танца. Една вечер придружи колежката си, която участваше в репетициите на любителска танцова трупа, и веднага се влюби в точните и красиви движения. Започна да посещава курсове, насочвайки излишната енергия в мускулите си, научи се дълбоко да обожава контролирания ритъм на тялото си, едновременното и много приятно чувство на напрежение и свобода, с което я дари танцът.
	Беше запленена не само от танца, но и от прелюдията към него. Инструкторът й беше привърженик на загрявката по метода тай чи и когато Джъстин овладя същността му, базираща се на строга дисциплини и самоконтрол, тя с удоволствие усети, че може да се насочи към всяка област на танца — от модерните ритми до балета.
	След като измина почти година от началото на заниманията й, инструкторът каза:
	— Знаеш ли, Джъстин, ако беше започнала да се занимаваш с танци от дете, днес несъмнено би била изключителен професионалист. Казвам ти това само за да получиш вярна представа къде се намираш в момента. Ти си една от най-способните ми ученички не само защото си родена с чувство за ритъм, но и защото влагаш цялата си душа в танца. Съвършенството е тук, Джъстин, то се вижда с просто око, но за съжаление не може с нищо да се замени пропуснатото време.
	Тя беше горда и изключително щастлива. Най-важното обаче беше, че знаеше защо се чувства така. За пръв път в живота си разбра, че може да се контролира като личност, вече не се чувстваше подхвърляна от капризите на съдбата. Най-сетне беше открила контрола, който можеше да почувства пряко и непосредствено, контрола, който имаше истинско значение за нея.
	След месец напусна редовното си място в агенцията и се прехвърли на свободна практика. Агенцията продължаваше да търси услугите й и тя прие да работи на хонорар. Но вече беше свободна и можеше да избира работата, която й харесваше. След шест месеца откри, че печели три пъти повече от предишната си твърда заплата, въпреки че продължаваше да приема само онези поръчки, които й допадаха.
	А после реши да се сдобие с тази къща в Уест Бей Бридж.
	И срещна Никълъс.
	„Не мога да направя това! Не мога!“
	Изправи се, излезе с поклащане на балкона, протегна напред ръце и започна да си пробива път из къщата като слепец. Във всекидневната се сблъска с тихо бълбукащия аквариум. Вътре плуваха многобройните обитатели на морските дълбини — ярко оцветени, но спокойни и сякаш упоени, слепи, глухи и неми. Бяха красиви и лишени от разум като някакви странни растения, надигащи се към леко развълнуваната повърхност на водата. Отново й се пригади, тя се обърна и се насочи към вратата.
	„Не мога да се обвържа, не мога да му се доверя! О, Господи, Господи!“
	Излезе със залитане под дъжда, заспуска се по дървените стъпала, спъна се и падна по колене във влажния пясък. Стори й се, че той полепва като тесто по тялото й и ревниво се вкопчва в нея.
	Пропълзя няколко метра, после успя да се задържи изправена. Затича се и не спря, докато не стигна дома си.


	Малко по-късно Никълъс се върна от мястото, където бяха открили втория труп. Този път всички стояха на брега и го чакаха.
	„Разсечен с един удар, разбираш ли?!“ беше казал по телефона. Винсънт. Естествено, той знаеше какво означава това — удар с катана.
	Бледият труп беше разрязан от дясното рамо до лявата тазова кост. Едно свистящо замахване и един удар с най-финото острие, създадено през хилядолетната човешка история. То може да пробие дори броня, а плътта и костите са като хартия за катаната, изкована от истински майстор. Такива саби се запазват в продължение на хилядолетия, предават се от баща на син, без да изгубят дори микроскопична частица от своята острота и ефективност. Дори днес няма арсенал в света, който да съдържа толкова съвършено оръжие като японската катана.
	Тя беше причината за смъртта на този човек. Лежеше така, както го бяха намерили — проснат на пясъка и гален от леките морски вълни. Не беше престоял кой знае колко във водата и версията за удавяне беше напълно изключена.
	Наложи се да преразгледат основно всички свой досегашни заключения, тъй като Бари Брофъм не се оказа единствената жертва на нинджата. На пръв поглед нищо не го свързваше с втория убит — обикновен работник в електроцентралата на острова. Нищо, абсолютно нищо.
	И все пак нинджата беше убил и него.
	Никълъс влезе в къщата и смъкна през глава лекото си яке в защитен цвят. Маратонките му бяха мокри, джинсите, също, чак до коленете. Всичко това беше регистрирано някъде в периферията на съзнанието му, мислеше за Джъстин и онова странно същество, което влетя в къщата й през кухненския прозорец. Не смееше да си помисли какво може да означава това, всичко му се струваше лишено от логика. Въпреки това заведе Джъстин у дома си и я помоли да остане там.
	Не беше нужно да се оглежда, за да установи, че я няма. Той тихо изруга, взе якето си от облегалката на стола във всекидневната и се насочи към вратата.


	Никой не отговори на почукването му, макар че още от брега видя светлината в спалнята. Почука отново, внезапен страх прониза сърцето му. После опита бравата и тя поддаде. Пристъпи в къщата и замря с напрегнати до крайност сетива. Някой си беше у дома, това той регистрира автоматически. Липсваха следи от насилствено нахлуване в къщата.
	— Джъстин! — повика я той.
	Посичането на онзи нещастник с един удар не беше единственото нещо, което го тревожеше. Док Диърфорт и Винсънт пропуснаха другото или поне не го идентифицираха с нужното внимание. Привеждайки се над трупа, той имаше шанса да види отблизо и отгоре лявото рамо. Раната едва беше започнала да потъмнява. Той леко я докосна и веднага разбра, че ключицата под кожата е счупена. Не му се искаше да алармира останалите, дори Винсънт. Защото ако това, което му мина през ума, се окажеше истина…
	Някога живял един мъж на име Миямото Мусаши, може би най-известният боец в историята на Япония. Между многото неща, които оставил след себе си, било и риуто Нитен, или Школата на двете небеса, в която се изучавало изкуството на кенджуцу. Същността на това бойно изкуство била използването на две саби едновременно. Мусаши, когото наричали още Кензей — бог на сабята, бил известен и с друго — използвал дървените саби „бокен“ и в истински бой, защото според него те били непобедими.
	Всичко това водеше до едно-единствено заключение — втората жертва е понесла два удара, а не един, както смяташе Винсънт. Първи е бил посичащият удар на стоманената катана, а вторият, нанесен едновременно и счупил ключицата на жертвата, е бил от дървен „бокен“.
	— Джъстин, това съм аз, Ник — повика я отново той и този път нещо във вътрешността на къщата се размърда. Изпита чувството, че някой беше хвърлил шепа конфети над главата му и сега те бавно се стелеха към пода.
	Това, което видя, го разтърси дълбоко.
	Джъстин се появи на вратата на спалнята си, светлината на нощната лампа зад гърба й релефно позлатяваше формите на тялото й.
	— Какво правиш тук?
	— Джъстин? — беше сигурен, че това е тя, но тонът й беше на непозната.
	— Защо си дошъл?
	— Казах ти да останеш у дома и да не идваш тук. — С усилие на волята се опита да изхвърли от съзнанието си онази черна, космата и окървавена топка, която лежеше на пода в кухнята й. Опита се да се успокои, да приеме като случайно съвпадение факта, че нинджите използват такива животни, за да отправят своето ритуално предупреждение. Не се получи нищо.
	— Получих пристъп на клаустрофобия — отвърна тя. — Нали ти казах, че ми се случва от време на време…
	— Тук не си на сигурно място.
	— Какви ги говориш? Това е моят дом и аз се чувствам удобно в него. Моят дом, Ник! — Светлината я обвиваше като златист ореол и му пречеше да вижда жестовете й. Но това не беше необходимо.
	— Мисля, че не всичко ти е ясно.
	— Така ли? — тъжно попита тя. — Аз пък мисля, че това се отнася за теб. — Пристъпи крачка напред и добави: — Иди си, моля те.
	— Какво се е случило?
	— Нищо.
	— Не е така.
	— Просто не ми се говори, това е всичко.
	— Не само ти си замесена в тази история.
	— Никой в нищо не е замесен, Ник.
	— Знаеш за какво говоря.
	— Да, зная. И затова ти казвам всичко това. Просто… просто не съм готова за такива неща.
	— Какви неща?
	— Не ме карай да ги казвам на глас.
	— Искам да зная каква муха ти е влязла в главата, дявол да го вземе!
	— Ами… Ти просто не ме познаваш. Аз съм си такава… Непостоянна… — Въздъхна и добави: — Моля те, Ник, върви си. Не ми прави сцени.
	Той вдигна ръце с длани напред и пристъпи една крачка напред:
	— Никакви сцени. Просто искам да получа няколко отговора.
	— Няма да ги получиш, поне днес. — Тя се извърна обратно към светлината на спалнята си.
	— Джъстин, почакай! — протегна ръка той и докосна рамото й.
	— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му. После се овладя и тихо повтори: — Остави ме на мира, Ник! Моля те!
	Той се обърна и излезе. Тя остана край вратата… един неясен златист силует.


	Дзън-дзън-дзън… Пауза, после отново: дзън-дзън… Хай!
	Двамата се движеха напред-назад в рамките на кръга, очертан от тънка линия. За пръв път в живота си Тери изпита страх от своя противник.
	До този момент това чувство му беше напълно непознато, той беше сенсей — майстор по кенджуцу.
	Не беше толкова страх от поражението — по време на дългата му кариера се беше случвало да го победят един-два пъти, а още в началото на двубоя усети, че днес това може да се случи и за трети път. Беше нещо по-дълбоко и то несъмнено се дължеше на начина, по който се биеше този Хидейоши. Стилът заема важно място в изкуството на кенджуцу и човек научава много неща за противника си от начина, по който се бие той — не само къде и с кого се е упражнявал, но и какъв е неговият характер. Защото стилът е философия, ако щете дори и религия. Издава това, което човек уважава, това, което ненавижда…
	Тери изпитваше безпокойство, защото ясно виждаше, че непознатият му противник не дава пет пари за човешкия живот. Айлин беше съвсем точна в определението си — очите на този мъж бяха очите на смъртта. Бяха гладки и безжизнени като стъкло, зад тях нямаше нищо, абсолютно никакви чувства. Именно това безпокоеше Тери. Беше чел и чувал за самураите на феодална Япония през шестнадесети век, по време на шогуната Токугава, властвал в страната цели двеста години. Именно те са били безчувствени машини за убиване, сляпо изпълняващи заповедите на своите господари, верни единствено на тях и своето бушидо. Но дори и в суровия морален кодекс на самурайското бушидо съществува някакъв, макар и едва доловим намек за съчувствие, за съжаление, непознат за онези безмилостни бойци. Той често си беше задавал въпроса какво ги е накарало да станат толкова безмилостни.
	Струваше му се много странно да се изправи срещу такъв човек днес, в края на двадесети век. Сякаш той беше изскочил внезапно от руините на миналото. Карма, въздъхна вътрешно Тери.
	Направи лъжливо движение вляво и нападна, но беше моментално блокиран. Бокените в ръцете им се въртяха с такава скорост, че всеки несвикнал наблюдател би ги взел за някакви странни вентилатори.
	Тери се отпусна на коляно и стрелна хоризонтално своя бокен, но противникът му с лекота прибягна до вертикален блокаж. По-неопитен сабльор несъмнено би опитал решаващ посичащ удар от горе на долу и това също така несъмнено би му донесло неизбежна загуба, тъй като Тери трябваше да нанесе поразяващия си удар отдолу, само от няколко сантиметра разстояние.
	Но непознатият се отдръпна крачка назад и по този начин принуди Тери да се изправи и да продължи борбата. И двамата имаха по две попадения, времето беше към края си. Макар че успешно блокира няколко светкавични атаки на своя противник, Тери имаше неприятното усещане, че все още не е видял пълния му стратегически репертоар. Честно казано, имаше чувството, че онзи си играе с него през всичките четиридесет минути на схватката.
	Раздразнен не на шега, той се впусна в непрестанни атаки. Вместо да го контрира, бокенът на противника му се стрелкаше мълниеносно пред лицето му и винаги леко го докосваше. В един момент се оказаха само на сантиметри един от друг и Тери за пръв път видя очите на противника си от непосредствена близост. Всичко стана за частица от секундата, може би хилядна от нея. Неговият „заншин“ — термин, който изразява максимална концентрация на физическа и психическа енергия, се разсея и това беше съвсем достатъчно за другия мъж. Бокенът му блокира оръжието на Тери и след миг се опря в гърлото му. Тери загуби играта.


	Беше малко преди залез-слънце, когато Джъстин излезе от спалнята да си направи питие. Зад прозореца се виждаха тежките сиви облаци, които вятърът разкъсваше и пръскаше във всички посоки, сякаш бяха отпадъци от голямо градинско увеселение. Земята беше изгубила цвят, пясъкът по брега изглеждаше като застинало олово.
	Тя замръзна на място с ръка около гърлото на бутилката ром. Край градинската порта й се мярна някаква сянка, тя пусна бутилката и се премести малко вдясно, за да вижда по-добре. Застана, под трегера на тавана, който минаваше между двата панорамни прозореца на хола, но пердетата потрепваха от течението и й пречеха да вижда. Премести се още малко и този път ясно я видя — сянката се беше превърнала в човешки силует. В градината имаше някой.
	Обзе я неясно чувство на страх, ръката й неволно се вдигна към гърлото. Сърцето й бясно затуптя, в съзнанието й ясно отекнаха думите на Никълъс: „Тук не си на сигурно място.“ Това ли имаше предвид той? Сега й се прииска да беше обърнала повече внимание на предупрежденията му, но в онзи миг искаше час по-скоро да го отпрати, чуваше само собствените си слова.
	Трескаво се запита дали беше заключила вратата след него. Май беше пропуснала да го стори, но не беше сигурна. Не смееше обаче да отиде до нея, тъй като се страхуваше, че ще привлече вниманието на човека отвън — нали трябваше да мине край широките прозорци? Помисли си, че може да пропълзи под тях, но се страхуваше, че ще вдигне прекалено много шум.
	После се сети за телефона. Започна да се отдръпва навътре в стаята, без да изпуска от очи силуета навън. Нервно протегна ръка към слушалката и почти я събори на земята. Отпусна се на колене, успя да я хване и набра номера на Никълъс. Затвори очи и горещо се помоли на бога той да си е у дома. Всеки самотен сигнал пронизваше сърцето й като леден кинжал. Накрая постави слушалката и кожата й настръхна от ужас.
	Безшумно прекоси хола, отпусна се върху облегалката на едно кресло и продължи да наблюдава неподвижната фигура навън. Хрумна й да се измъкне през задната врата. А после? Да почука на вратата на съседите? И какво ще им каже? Че се страхува от някаква сянка!
	Изведнъж се почувства идиотски. Сякаш беше някаква луда, затънала в кошмарите на болното си съзнание, В края на краищата този силует изобщо не помръдваше. Би могъл да е облегалката на някакъв стол или…
	Вече беше на крака и се движеше, без да си позволява да мисли, без да се колебае. Рязко отвори вратата и застана на прага. Въздухът тежеше от солената влага на морето, но от изток подухваше свеж ветрец.
	Насочи очи към неподвижната сянка с автоматизма на механична кукла. После изпусна дълбока въздишка на облекчение.
	— Никълъс!
	Беше седнал в поза лотос, ръцете му спокойно почиваха върху свитите колене, очите му се рееха в морската шир.
	— Какво правиш? — приближи се към него тя. — Ник? — Наведе се над раменете му и добави: — Какво правиш, по дяволите?
	— Мисля…
	— За какво? — Беше по-логично да го попита по-скоро защо го прави в нейната градина, но въпросът сам се изплъзна от устните й. Видяла го като страж пред къщата, страж на личната й сигурност, тя изведнъж усети как гневът я напуска с лекотата на лош сън. Но какво го замести? Докато търсеше отговор на този въпрос, неговите устни едва забележимо се раздвижиха:
	— Нямам избор, ще трябва да ти разкажа всичко — прошепнаха те.
	Реакцията й беше по-добра, отколкото очакваше.
	— Сигурен ли си? — простичко попита тя, сякаш очакваше да й каже, че е болна от рак.
	— Абсолютно. Все още не мога да твърдя, че разбирам всичко, но онова животно в кухнята не се появи случайно. То беше предупреждение на нинджа.
	— Може би няма да прозвучи на място, но нали именно ти казваше, че нинджите нападат без предупреждение? — спокойно попита тя.
	— Да — кимна той. — В повечето случаи действително действат така. Но има и изключения — например при кръвна вражда, при специална заповед, или неочакваното желание на нинджата да докаже своето съществуване. Тогава той изпраща своето ритуално предупреждение…
	— Но това е пълна лудост! — изрази протеста си тя. — Какво общо може да има един нинджа с човек като мен? Нямам никакво отношение…
	Тя млъкна, но той не й помогна. Беше сигурен, че ще съумее сама да направи връзката.
	Тя стана и започна да ходи напред-назад из хола, като нервно прищракваше с пръсти. Спря пред бара и си наля пълна чаша бял ром с лед, без да му предложи. После се върна обратно на дивана и замислено отпи една глътка.
	— Само едно нещо ми идва наум — малко несигурно продължи тя.
	— Кажи да видим дали мислим за едно и също.
	— Баща ми.
	— Баща ти — повтори Никълъс — Рафаел Томкин… — Той стана и си наля чаша лимонов сок. — Знаеш ли нещо за неговия бизнес?
	— Страхувам се, че не повече от другите — сви рамене тя. — Никога не съм проявявала особен интерес към тези неща, зная само общи положения… Основен бизнес е петролът, корпорацията му е международна. Толкоз.
	— С други думи — нищо.
	— Нали ти казах — намръщи се тя.
	— Добре, да оставим този въпрос. Сега…
	Дългият й пръст обаче запечата устните му.
	— Недей, Ник. Не ме питай. Не още, не сега… Нека оставим нещата така. Моля те, моля те!
	Загледан в очите й, той се питаше какво му се изплъзва. Може би нищо, може би всичко. Не искаше да е така. Но вече я желаеше твърде много и това налагаше компромис. Знаеше, че няма да е от лесните. Винаги е по-добре да говориш, вместо да мълчиш — това правило лежи в основата на всички човешки взаимоотношения. Но може би тя наистина е права и не сега е времето за изясняване на отношенията им. Той отпи едра глътка от чашата си.
	— Какво ще правим сега?
	Добър въпрос, помисли си Никълъс и вдигна поглед към лицето й. Нинджата възнамеряваше да я убие, в това не можеше да има никакво съмнение. Това той приемаше като твърдо установен факт, независимо че въпросът за мотивите оставаше открит. Но отговор за него нямаше и той с усилие на волята го изхвърли от съзнанието си. Тревожеше го самата поява на нинджата. Присъствието му в съвременна Америка беше достатъчно странно като факт, въпреки че, както сподели с Винсънт и Док Диърфорт, известен брой бойци действат тайно и изпълняват поръчки на високопоставени личности. Все пак беше много обезпокояващо, че този, който действа тук, е последовател на школата Нитен. В тази школа се е преподавало най-трудното от изкуството на кенджуцу и нинджите са владеели повечето от тези стилове.
	— Най-доброто, което мога да сторя за момента, е да остана при теб — рече той, прикривайки с усилие безпокойството си.
	Джъстин кимна. Странно, но в момента не изпитваше никакъв страх, по-скоро обратното. Беше сигурна, че е на път да се отпусне. Изведнъж се почувства много по-добре, започна да диша леко.


	Док Диърфорт сънуваше, отпуснат в койката си окачена на гредите, които поддържаха покрива на дървеното му бунгало. Над главата му леко барабаняха дъждовните капки.
	Сънуваше една разкошна гора, влажна, и блестяща като огромен изумруд. Но красотата й му беше чужда, защото той тичаше. Тичаше през преплетените храсталаци и от време на време хвърляше уплашени погледи назад, към звяра, който го преследваше. Беше тигър, разкошен триметров екземпляр, който без усилия се хлъзгаше между преплетените коренища и бавно, но сигурно скъсяваше дистанцията помежду им. Огромните му мускули мърдаха грациозно под блестящата раирана козина. От време на време Док Диърфорт се втренчваше като омагьосан в очите на звяра — блестящо зелени, светещи в мрака като мощни фарове. Не бяха продълговати котешки очи, каквито би трябвало да бъдат, а кръгли, ясни и леко дръпнати като на човек, по-точно като на японец. Това бяха очите на нинджата, с който Док Диърфорт се сблъска във филипинските джунгли малко преди края на войната.
	Изведнъж пред него се изправи гъста бамбукова горичка, плътна и непроходима като бетонна стена. Той безпомощно се огледа, търсейки изход, човекът-звяр зад него отвори устата си. От нея изригна горещ пламък, заля го като водопад с някаква пихтиеста маса.
	Той се загърчи, опита се да смъкне от себе си противното покритие, но безуспешно. Скоро почувства, че е плътно обвит от него, то се превръща в нещо като втора кожа на тялото му, бавно и болезнено започна да разяжда плътта му. Кожата му се сгърчи и изпепели, после бавно се изхлузи от тялото му. Лепкавото покритие проникна до костите му и те започнаха да се ронят на прах, изпепелени, сиви и ненужни… През цялото време тигърът с лице на нинджа седеше насреща му и се усмихваше. Накрая, когато почувства, че силите го напускат, а животът изтича от тялото му като ненужна урина, попиваща във влажната почва под краката му, звярът вдигна предната си дясна лапа. Изведнъж се оказа, че това е човешка ръка, ампутирана в лакътя. Кожата й беше почерняла, мускулите — стопени, изглеждаше така, сякаш беше изпепелена в някаква ужасна експлозия. Тигърът с лице на нинджа я размаха пред лицето му, сякаш искаше да каже: „Гледай това и добре го запомни.“ От вътрешната част на ръката беше татуиран някакъв номер от седем цифри. Концлагер, помисли си Док. Концлагер, концлагер… Изведнъж разбра, че се е превърнал в мекотело, лишено от всякакви човешки качества. Плуваше в джунглата, носеше се във водите на безбрежния океан така, както далечните прародители на човека са се носели милиони години наред, далеч преди първата риба да изпълзи на късчето гола суша и да се превърне в земноводно, далеч преди това късче суша да се превърне в място, подходящо за живот. Но и този безбрежен океан-джунгла врагът беше редом него. „Виж, виж“, шепнеше тигърът и се приближаваше до него, безпомощно полюшващия се върху вълни те ембрион. „Не!“ изкрещя мекотелото. „Недей, ще унищожиш всичко!“ Но човекът-тигър вече беше отгоре му, горещият му дъх заливаше лицето му. „О, ще го направя заради своето…“
	Док Диърфорт рязко се събуди. Беше потънал в пот, памучната му фланелка се беше усукала около кръста му и той имаше чувството, че е напъхан в усмирител на риза. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да се оцежда от листата на дърветата. Именно равномерното почуква не на дъждовните капки беше причина за кошмара на този сън — безбрежният океан, мекотелото, прилича що на медуза, нинджата и унищожението.


	На път за срещата си с Винсънт Тери за малко не беше прегазен. Случката не му направи абсолютно никакво впечатление, толкова беше затънал в мислите си. Когато тръгна да пресича Шесто авеню, за да поеме на изток по Четиридесет и шеста улица, съзнанието му беше изцяло погълнато от мисли за Хидейоши. С Винсънт имаха среща в „Мичита“ — малко японско ресторантче на Четиридесет и шеста улица, по средата между Пето и Шесто авеню. Обстановката там беше съвсем традиционна — суши бар и отделни стаички покрити с татами. Беше отворено двадесет и четири часа в денонощието, тъй като предлагаше подслон на много японски бизнесмени, току-що пристигнали в страната и все още настроени на токийско време. Бепо любимо място за срещи на него, Никълъс и Винсънт, тъй като там се чувстваха у дома.
	Оказа се, че е тръгнал да пресича на червено. На сантиметри от себе си видя бронята на старо раздрънкано такси и едва успя да отскочи назад върху бордюра. Острият вой на клаксона го изтръгна от унеса, скърцането на спирачките беше придружено от цветистите ругатни на дебелия рошав шофьор.
	— Мръсно жълтокожо копеле! — долетя до ушите му последната от тях и таксито профуча надолу по булеварда.
	Дори този инцидент не го откъсна задълго от мислите му. В гимнастическия салон, зает с подготовката на своите бокени, той получи възможност да види част от играта на непознатия на айкидо, а след това и на карате. Остана удивен от неговата сила и бързина. Само няколко секунди след като започна схватката им.
	Тери разбра, че този човек е истински бог на бойната стратегия, няколко степени по-добър от всичките му инструктори, взети заедно. Скоро след откриването си неговият салон за източни бойни изкуства се прочу като един от най-добрите не само в Америка, но и в целия свят. Разбира се, това до голяма степен се дължеше на внимателния подбор на сенсеи от страна на Тери. Всеки от неговите инструктори беше истински майстор в своята област и именно затова той изпита притеснение от лекотата, с която ги побеждаваше Хидейоши. Бутна вратата от ковано желязо и светло дърво на „Мичита“ и се запита дали да разкаже на Винсънт за посещението на този мъж.


	Айлин напусна салона и тръгна на пазар. Прекоси града, за да отиде в „Блумингдейл“, откъдето си купи малко бельо, после импулсивно си взе и шишенцето парфюм, което отдавна възнамеряваше да опита. На път за жилището на Тери се отби в един магазин за продажба на алкохол и излезе от него с бутилка „Дом Периньон“, реколта 1970 година.
	Стигна до къщата от кафяв пясъчник още по светло. Сложи шампанското в хладилника, после пръсна покупките си върху широкото легло. Върна се в кухнята и сложи да се варят четири яйца за хайвера, провери дали има достатъчно лук и хляб за хапките, които възнамеряваше да препече.
	Върна се в спалнята, прекоси я на широчина и влезе в банята. Съблече се, пусна душа и се приготви да се мушне под него, после изведнъж се сети нещо и се върна във всекидневната, без да си прави труда да наметне нещо върху голото си тяло. Сложи една плоча на грамофона и усили звука, за да може да чува в банята.
	Водните струи зашибаха тялото й и тя запя заедно с гърмящата в хола уредба, звуците на която стигаха до слуха й сякаш през водопад. Представи си, че е на тропически остров и се къпе в изумрудените води на самотна и пуста лагуна. Изми косата си и се зае да насапунисва обилно стегнатото си тяло.
	Спря душа, уви с хавлия мократа си коса и се изправи пред голямото огледало на Тери. Огледа критично голото си тяло и доволно въздъхна. Гордееше се о него, с гладката му кожа без нито едно петънце, със стегната и свежа въпреки годините плът. Шията й беше нежно удължена, рамената й бяха деликатно очертани като на порцеланова кукла. Добре очертаните й гърди бяха все още свежи и твърди, с дълги тъмни зърна. Кръстът й беше тънък и плавно преминаваше в безупречно оформени бедра. Но най-много харесваше краката си — дълги и твърди, с деликатно очертани, но здрави мускули, тесни глезени и малки стъпала. Започна да разтърква с хавлията мокрото си тяло, наслаждавайки се на играта на мускулите си. Зърната й щръкнаха от грубото докосване на мъхестата синьо-зелена тъкан, която бавно се плъзна надолу по плоския корем и влезе между бедрата й. Задвижи я напред-назад и почувства приятно затопляне. Тялото й беше готово за пристигането на Тери, очакваше с нетърпение докосването на нежните му опитни пръсти. Айлин не обичаше грубото обладаване и той добре го знаеше. Най-приятно й беше, когато я гали нежно, а после бавно и внимателно прониква в нея и телата им поемат към върха на удоволствието в добре синхронизиран ритъм. Тя обичаше да се люби на музика, променящите се ритми на песните й действаха стимулиращо. Гледаше в огледалото тялото си, което бавно натежаваше от желание и фантазията й започна да работи. Представи си, че Тери вече си е у дома, шета из хола, приготвя хайвера и шампанското. Хавлията се смъкна на пода, едната й ръка нежно потърка щръкналите зърна, другата се спусна между бедрата й…
	След известно време тя изпусна една дълбока въздишка и влезе в спалнята. Приближи се до леглото, наведе се и отвори чантата с покупките. Извади шишенцето „Шанел 19“, отвори го и разпиля няколко капки по блестящата си кожа. После облече кремавото копринено пеньоарче, което си избра в „Блумингдейл“ и потръпна от удоволствие, усещайки гальовния допир на фината тъкан. Така ще посрещне Тери…
	Обърна се към отворената врата и веждата й леко се повдигна. Оттатък беше тъмно. Докато беше под душа, слънцето беше залязло и нощта беше встъпила в правата си. Но тя добре помнеше, че беше запалила осветлението, преди да влезе в банята. Дали го беше сторила наистина? Сви рамене и пристъпи крачка напред.
	Насочи се към малката порцеланова лампа до дивана, спря по средата на пътя и се ослуша. Стори й се, че долавя, някакво движение в най-крайната стая, там вляво, сред сгъстяващите се сенки на къщата. Отвън заврещя котка, сякаш я деряха жива. Повтори, после по циментовата пътечка зад къщата се посипаха празни кутии, очевидно от кофите за боклук. Грамофонът продължаваше да свири. Хенри Манчини, бавният сладникав блус, с който завършваше плочата. Манчини е изключително романтичен…
	Тя се приближи до масичката и щракна ключа. Осветлението в спалнята изгасна и тя рязко се извърна. В първия момент не си даде сметка, че настолната лампа си остана изключена. Музиката свърши и в къщата легна тежка тишина, нарушена единствено от автоматичното повдигане на иглата от повърхността на плочата и мекото й прещракване, когато зае мястото си върху вилката. Грамофонът се изключи. Сега вече чуваше само напрегнатото си дишане.
	— Има ли някой там? — попита тя и се почувства глупаво.
	Отвърна й дълбока тишина, далеч по-зловеща от звука на всякакъв човешки глас. Очите й се спряха върху фосфоресциращите стрелки на часовника й. Тери скоро ще си бъде у дома, помисли си тя.
	Сякаш привлечена от магнита на неизвестността, тя бавно пресече дневната и застана на прага на открехнатата врата. Тук, в задната част на къщата, беше тъмно. Завесите бяха спуснати, дърветата в двора помръдваха като живи, тихо бръмчеше климатичната инсталация. Пристъпи в спалнята, ръката й затърси ключа на осветлението по стената. В този миг уредбата в хола се включи с меко изщракване — кратка пауза, и пианото на Манчини започна джазов дует с контрабаса. Малко по-късно се включиха барабаните, а накрая и саксофонът — плачещ и призивен звук, удивително наподобяващ човешки глас. Музиката тежеше от напрежение.
	Тя рязко се извърна към вратата и понечи да се върне в хола. Но нещо се беше изпречило на пътя й, нещо тъмно и заплашително. Около китката й се увиха стоманени пръсти и тя изпищя. Опита се да се дръпне назад, но силуетът я последва, а хватката около ръката й се стегна така, че костите й изпукаха.
	— Какво искаш? — почти беззвучно изохка тя. — Какво искаш? — Обърканото й съзнание отказваше да възприеме станалото, изпитваше усещането, че по някакъв тайнствен начин нощта се е превърнала в същество от плът и кръв.
	Прасците й опряха в ръба на леглото и това я върна в действителността. Не вярваше в духове, не вярваше дори в ками — традиционните домашни призраци, в които японците вярваха от хилядолетия. Втурна се напред, зъбите в полуразтворената й уста проблеснаха, готови да се забият в тъмния силует, какъвто и да беше той. Усети нещо твърдо пред себе си и понечи да го захапе, но в същото време главата й рязко отскочи назад и зъбите й болезнено щракнаха във въздуха.
	— О, Господи! — чу някъде отстрани гласа си тя, а очите й се спряха върху лицето пред нея. Всъщност нямаше лице, а само две очи, проблясващи, през тесни процепи на плътно прилепнала черна качулка. Бяха само на няколко сантиметра от лицето й, мъртви и безжизнени като камъни на дъното на блато.
	— О, Господи! — простена отново тя и се дръпна, но вече някак вяло, без надежда за освобождение. Той се раздвижи и тя нямаше време дори да извика. Хватката му се промени и тя изпита усещането, че е попаднала в сърцето на някакъв ураган, на някаква могъща природна сила. Не беше възможно човек да обладава такава огромна сила. Там, където пръстите му се забиха в тялото й, изпита чувството, че плътта й се разтваря, а костите се превръщат в прах. В дробовете й не остана дори глътка въздух, имаше чувството, че е на дъното на океана. Вътрешностите й се превърнаха в лепкава течност, която издаваше противната миризма на смъртта. Опита се да повърне, но устата й отказа да се разтвори въпреки напъните. Опита се да преглътне, но и това не успя да стори. Очите й се замрежиха от сълзи, клепачите й затрептяха, започна да се задушава от собствената си слюнка, свита на топка в гърлото й.
	Лицето му беше, съвсем близо до нейното, но въпреки това тя имаше чувството, че я напада някакъв неодушевен предмет, оживял по чудотворен начин. Очите й не виждаха нищо, обонянието й не долавяше никаква миризма, нямаше никаква представа какво иска този човек, какви чувства го вълнуват. Не можеше да помръдне дори главата си, единствената й грижа беше да успее да преглътне. Най-сетне това й се удаде и съзнанието й се проясни. Видя се изправена в полите на планината в Южна Япония, там, където беше изкарала последните дни на войната. Видението й беше изключително живо, сякаш се беше пренесла по магически начин през годините. Стройните борове се огъваха под напора на западния вятър, храсталаците се извиваха по склона като огромна змия без глава и без край… В ноздрите й нахлу ароматът на зьосуи — зеленчуковата яхния, която беше основната им храна по онова време, усети вкуса й в устата си, а въздухът тежеше от стипчивата миризма на ряпа… Никога не беше си представяла, че може да си припомни толкова точно всичко това, но човек по-лесно си спомня приятните неща…
	Над тялото й профуча светкавично движение и коприненото пеньоарче отлетя настрана, разкъсано на парчета. Остана съвършено гола. В съзнанието й се оформи една-единствена мисъл — за Тери. Беше вече абсолютно сигурна, че това ужасно същество ще я изнасили и тази мисъл я разгневи и успокои едновременно. Смъртта се дръпна настрана и се превърна в обикновен посетител, а не в почетен гост. Усети тялото му върху себе си, нито топло, нито студено. Не беше от плът, но не беше и от камък. Усети, че я повдига и сякаш я поставя в люлка — една позната поза. Все пак продължи да се съпротивлява и здраво стисна краката си.
	Шокирана усети как той грабва дългата й коса, вдига я нагоре и я навива като усукано въже. Очите й се повдигнаха, светлината беше достатъчна да я види — права и дълга като сабя, по-черна от нощта.
	После, насочена от ръката му, тя се спусна надолу и се обви около шията й. Съзнанието й отказа да приеме това, което щеше да се случи, докато примката започна да се стяга около гърлото й. Когато започна да се гърчи за глътка въздух под дланта му, покрила плътно устата й, тя изведнъж разбра, че той съвсем не се интересува от тялото й. Беше ли възбуден? Искаше ли да се изпразни? Съзнанието й приличаше на блато, гъмжащо от възбудени змиорки, които оживено си задаваха тези два безсмислени въпроса, докато в дробовете й проникваше все по-малко и по-малко въздух.
	Не! Моля те! Обладай ме, но не ме убивай! Моля те! Тя се опита да изкрещи тези думи, но успя да издаде само някакво животинско ръмжене, от което се изплаши още повече. Сякаш неговата нечовечност беше успяла по някакъв начин да премахне нейната човечност.
	Тялото му се изви в дъга, сякаш я любеше с цялата си груба сила, примката около гърлото й се затегна. Мускулите на дихателната й тръба спазматично се свиха, дробовете й горяха от липсата на кислород. „Това не може да е вярно, помисли си с размътено съзнание тя. Не мога да умра! Не, не…“
	После започна да се бори. Да се бори за дишането, най-естествената функция на човешкия организъм, станала по-трудна от изкачването на стръмен планински връх. Бореше се като тигрица, драскаше го с нокти, риташе го с крака, блъскаше го с хълбоци и ръце, но ефект нямаше. Все едно, че се бореше с тухлен зид. Беше безпомощна пред него, защото той не беше жив човек. Беше самата Смърт.
	От стомаха й се надигна гореща топка, задави я и нахлу в пламтящите й дробове. Очите й започнаха да се изцъклят, а в ушите й изведнъж нахлу дяволското свистене. Отгоре, точно над главата й, се появи издължената сянка на самотен бомбардировач, изскочил сякаш от самия огнен диск на слънцето. Част от него се отдели и се насочи към земята. Сякаш, огромен гарван хвърляше изпражненията си върху Плаващото кралство — черно цвете, разцъфнало в синьото небе над главата й.
	Взрив. Адска горещина. Ослепителна светлина, сякаш едновременно експлодираха десет хиляди слънца. О, бедната ми родина!
	Пепел, разнасяна във всички посоки от горещия вятър.


	Тери се сбогува с Винсънт през отвореното прозорче на таксито. Дъждът не беше успял да освободи града от жегата и задушната влага на лятото. Беше съвсем като в Токио.
	Скоро ще ти се обадя — обеща на Винсънт той.
	— Добре. Дано да ти дойдат някакви идеи. — Винсънт се облегна на вратата на колата.
	— Продължавам да си мисля, че вие двамата с Ник преувеличавате — усмихна се Тери.
	— Не ние измислихме отровата, Тери — отвърна сериозно другият. — Нито пък посичането с катана…
	— Не зная, приятелче… Този град е пълен с луди. Но какво може да търси тук един нинджа?
	Винсънт колебливо сви рамене.
	— Ето, виждаш ли?
	— Хей, Мак — изръмжа шофьорът на таксито и се извърна назад. — Времето е мангизи, нямам цяла нощ на разположение! Защо не си бърборите на тротоара, а?
	— Тръгваме — рече Тери, извърна глава и помаха на Винсънт за довиждане.
	Даде адреса си и се отпусна удобно върху седалката. Изпита леко съжаление, че не разказа подробно на приятеля си за днешния посетител в салона. Сигурно би го сторил при други обстоятелства, но сега Винсънт беше прекалено погълнат от загадъчния случай, за който разказа. Имаше чувството, че Винсънт е отегчен. Не толкова от работата си — бог е свидетел, че тя е пълна със загадки, достойни за вниманието му, колкото от самия си престой в Америка. Може би иска да се прибере у дома.
	Мислите му се върнаха към Айлин, която го чакаше у дома. Най-сетне всички препятствия между тях бяха преодолени. „Търпението е най-важното оръжие в живота на човека, повтаряше му някога неговият сенсей. Ти си твърде нетърпелив, момчето ми. Намали темпото и се опитай да се насладиш на новото състояние, в което ще се окажеш…“ Изведнъж си спомни за хайвера.
	Приведе се напред и доближи уста до решетката, закрепена с болтове за пластмасовата преграда, която го отделяше от шофьора.
	— Хей, забравих да ти кажа, че трябва да се отбием до „Руската чайна“, преди да ме откараш на адреса, който ти дадох!
	Шофьорът изруга и поклати глава.
	— Ама тая вечер все на такива попадам! Не можа ли да кажеш по-рано, бе, момче? Сега трябва да се върна обратно по Девето и да се напъхам право в зъбите на трафика! — Ръцете му рязко завъртяха волана и таксито се наклони. Гумите изпищяха. Маневрата беше последвана от нестроен хор клаксони, ядосани викове и скърцане на спирачки. Шофьорът показа глава от прозорчето си, размаха среден пръст и извика:
	— Майната ви, педерастчета! Кога ще се научите да управлявате бараките си, задници нещастни?
	На път за „Руската чайна“ Тери извади лист и молив и написа една-единствена дума — Хидейоши. Известно време я гледа мълчаливо, после добави под нея още две — Йодогими и Мицунари. Загледа написаното, сякаш беше древно, открито при разкопки писмо.
	Таксито рязко спря и шофьорът се извъртя към него.
	— Направи ми една услуга, Мак — процеди той. — Не ме карай да вися прекалено дълго тук и да си държа хуя с две ръце! Нали разбираш?
	Тери забързано натика молива и хартията в джоба си и излезе.
	Само за няколко минути даде поръчката си на оберкелнера, плати и получи две унции пресен хайвер марка „Белуга“. Когато влезе обратно в таксито, шофьорът потегли така, сякаш ги преследваше банда наемни убийци.
	— Айде вече да се повозим — рече той и му хвърли продължителен поглед в огледалцето. — Гледам те, че си редовен, ама знаеш ли колко редовни типове са ме карали да спра за малко и после с цял полк, не мога да ги открия? Разбираш? Ако искаш, можем да минем през парка…
	— Чудесно — рече Тери. — Давай!
	Паркът беше тъмен като гробница и изглеждаше съвсем не на място сред сияещите около него небостъргачи.
	Заизкачва с подсвиркване високото каменно стълбище. На половината път до третия етаж слухът му долови музиката на Манчини, долитаща от апартамента. Усмихна се доволно — Ай обичаше Манчини.
	Пъхна ключа в ключалката и влезе.
	Моментално почувства нещо нередно в спалнята. Той приклекна в мрака едновременно със затръшването на вратата, после светкавично се претърколи напред по посока на дневната. Не знаеше дали подуши, видя или просто вкуси ситуацията в апартамента, но автоматически предприе съответните мерки. Не чу нищо, освен музиката. Маска, помисли си той. В противен случай бих спрял още при открехването на вратата, сигурен съм… Проклета музика!
	Айлин! Съзнанието му проплака нейното име едновременно с ударите. Връхлетяха отгоре му, когато вече беше изминал три четвърти от разстоянието до спалнята. Четири страхотни удара, нанесени за частица от секундата. Три успя да блокира, но четвъртият се стовари върху тялото му със страхотна сила, улучвайки го малко над десния бъбрек. Въздухът със свистене напусна дробовете му, кракът му изгуби чувствителност и той се олюля. Светкавично се претърколи на пода, сетивата му доловиха едновременно слабата светлина, която се процеждаше от спалнята и някаква тежка, сладникава миризма.
	Въздухът в дневната просвири и страхотен удар се стовари на милиметри от лявото му ухо, но той вече се търкаляше в обратна посока. Ръбът на масата експлодира пред лицето му, дървените отломки избръмчаха като разсърдени оси. Прибра крака към стомаха си и рязко ритна по посока на нападателя. Изпъшка от усилието, но ударът му попадна в целта, тъй като отсреща му отвърна подобно изпъшкване. В следващия миг беше на крака и с пълна скорост се понесе към вратата. Десният му крак леко се влачеше, болката продължаваше да е все така нетърпима.
	Влетя в спалнята и рязко затръшна вратата зад себе си. После спря и се извърна. Време, пищеше съзнанието му. Трябва да разполагам с някакво време!
	За частица от секундата зърна безжизнената фигура с провесен от леглото крак. Това беше напълно достатъчно, за да престане да мисли логично. Краката му омекнаха, имаше чувството, че вътрешностите му се разкъсват от острието на бръснач. Лицето й беше в сянка, почти изцяло закрито от тъмните като нощта коси, част от които бяха увити около шията й. Ръцете й бяха вдигнати над главата, голите й гърди бяха покрити с повръщано. По тялото й не се забелязваха следи от насилие. Не беше необходимо да я докосва, за да разбере, че е мъртва, но все пак частица от съзнанието му искаше да бъде напълно сигурен. Взе главата й в скута си и остана така, докато оттатък вратата се разнесе странен звук.
	Стана и се насочи към стената в дъното. Погледът му беше замъглен, предметите в спалнята плуваха размазани пред очите му. Студените му пръсти се свиха около хладната кожена ножница на леко извитата сабя, която беше, окачена на стената. Издърпа острието с безкрайно внимание, лекото съскане на блестящата стомана отекна в съзнанието му като тътен на далечна гръмотевица. Беше по-силно дори от звука на разбитата врата, пръсната на парчета от мощен ритник в стил карате.
	На прага застана ебонитовата фигура с бокен в лявата ръка. Дясната беше свободна, леко присвита към гърдите. Едва сега, в мига на пряката и решителна конфронтация, Тери позволи на мисълта да изплува в съзнанието му.
	— Нинджа! — прошепна той и неволно потръпна. Едва разпозна собствения си глас, дрезгав и натежал от вълнение. — Дошъл си тук, за да намериш смъртта!
	В следващия миг прескочи разхвърляното легло и замахна бясно с катаната. Още в същата секунда разбра, че постъпва глупаво, тъй като в спалнята нямаше достатъчно място за нанасянето на стабилен удар.
	Нинджата избегна нападението му без никакво усилие, дори не повдигна в защита своя бокен. Сякаш искаше да му каже: „Няма нужда дори да кръстосваме саби, ти си прекалено слаб противник за мен!“
	После се извъртя и изчезна в тъмния хол. Тери нямаше друг избор и го последва. Смътно съзна, че приема правилата на противника си, знаеше че обстановката за водене на бой е толкова важна, колкото и самият бой. Прескочи трупа на Айлин, сърцето му пропусна един такт, кръвта в жилите му се превърна в лед. По дяволите, изруга той. Мога да го победя във всякаква обстановка! Така, обзет от болка, мъка и ярост, той забрави всичко, което беше научил през дългите години на търпеливо обучение.
	В хола продължаваше да се лее музиката на Манчини, смътно се мярна очертанието на бокена. Той се насочи към него. Но нинджата нямаше намерение да се защитава, а да напада. Тери вдигна катаната над главата си, очаквайки да блокира удара на здравата дървена тояга. Така обаче се оказа напълно неподготвен за това, което последва — остър пронизващ удар в гърдите с ръба на бокена, далеч под вдигнатите му ръце. Отхвръкна почти два метра назад, сякаш в краката му беше избухнала бомба. Задави се от острата болка в гръдния кош и дробовете, която го изгаряше чак до гърлото. Закашля се и се олюля.
	Нинджата се превърна в неясна вихрушка, в светкавично придвижващо се черно петно. Тери инстинктивно вдигна катаната, без да знае от коя посока ще дойде ударът. Всичко пред очите му беше размазано.
	Вторият удар също беше насочен в гърдите му. Той отхвръкна още назад и тежко се отпусна на коляно. Катаната в дясната му ръка изведнъж натежа като човешки труп. Въздухът трудно достигаше до дробовете му, изгуби всякаква ориентация.
	Третият удар го настигна в момента, в който успя да се закрепи на крака. Този път ясно разбра какво става, въпреки че тялото му тежко се блъсна в стената. По-скоро чу, отколкото усети пропукването. Сякаш беше поддала някоя от гредите на покрива. Лявата страна на тялото му изведнъж се подмокри. Ребрата, замаяно си помисли той, изпитвайки чувството, че спи и сънува фантастичен сън.
	Нов удар го отлепи от стената, пръстите му около дръжката на катаната се разхлабиха и тя отлетя встрани като падаща звезда. Очите му бавно се сведоха надолу, за да видят как счупените му ребра стърчат от разкъсаната кожа. Кръвта беше черна като мастило и течеше от него като вода от спукана тръба.
	Всичко беше точно според описанията в „Го рин ношо“. Класически удари за неутрализиране на противника, описани от Мусаши. „Удряй лявото рамо на противника с цялата решителност на своя дух и той ще бъде победен“, пишеше легендарният боец. Нинджата добре беше усвоил този урок, помисли си равнодушно Тери. Не го беше грижа за собствения му живот, не го интересуваше нищо. Защото оттатък лежеше Айлин, мъртва. Все пак трябваше да убие това чудовище, поне това е длъжен да стори!
	Бавно започна да се изправя, опрял гръб в стената. Но тялото му не реагираше достатъчно бързо на командите на мозъка. Видя как нинджата отново се готви да напада и вдигна ръце през главата си, за да се запази от поредния удар.
	Никакъв ефект. Отново се блъсна в стената и изпъшка от болка. Гръдната му кост се пръсна от бързите последователни удари, нанесени с огромна сила. Частици от нея разкъсаха вътрешностите му като шрапнели. Тялото му бавно се смъкна към пода, а очите му се заковаха в очите на нинджата, изцъклени и равнодушни, сякаш изсечени от камък. В крайна сметка Мусаши се оказа прав, помисли той. В ушите му нахлуха меките извивки на музиката на Манчини и това отново му напомни за Айлин. Топлината на тялото й го обгърна като пламтящ фойерверк, изгори вътрешностите му и бавно се насочи към мозъка.
	— Айлин — прошепна той с тих глас, наподобяващ шумоленето на оризова хартия. — Обичам те, Айлин… — От устата му бликна кръв, главата му клюмна встрани, очите му се затвориха.
	Нинджата стоеше неподвижен в мрака, дори дишането му не се долавяше. Очите му равнодушно оглеждаха проснатото в краката му тяло. В продължение на няколко дълги секунди сетивата му опипваха обстановката, търсейки необичайни шумове. Най-накрая остана доволен, бавно се обърна и прекоси стаята. Измъкна изпод дивана своята черна раница, дръпна ципа и внимателно постави бокена най-отгоре. После, с едно-единствено движение затвори раницата, метна я на рамото си и напусна апартамента, без да поглежда назад.
	Зад него остана само музиката на Манчини, ридаеща за изгубената любов. От напуканите устни на Тери се откъсна дрезгав стон, свежа струйка кръв бликна от устата му. Главата му бавно се повдигна и той слепешком запълзя към спалнята. Не знаеше защо го прави, в помътеното му съзнание се люшкаше само една дума: трябва!
	С цената на огромни усилия, пронизван от страхотни болки, той бавно преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието, което го делеше от тялото на Айлин. Най-накрая се добра до него. Дишаше тежко, от раните му капеше кръв.
	Пред лицето му изплува някакво въже. Той посегна и го дръпнах последни усилия. Телефонът се стовари върху лявото му рамо, но той изобщо не усети болката, защото цялото му тяло плуваше в нея. С треперещ пръст набра седем цифри. Сигналът в мембраната наподобяваше далечен звън на църковни камбани.
	Изведнъж му се стори, че Айлин е безкрайно далеч и има нужда от помощта му. Слушалката се изплъзна от окървавените му пръсти и той пое дългия път към нея.
	— Ало? — разнесе се гласът на Винсънт от изоставения апарат. — Ало, ало…
	Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.
	Вече нямаше кой да го чуе. Тери лежеше по очи, лицето му беше потънало в разкошната черна коса на Айлин. Невиждащите му очи останаха отворени и бавно започнаха да се изцъклят. Тънка струйка кръв се изплъзна от устата му и като странен втори език покри студените устни на Айлин.
	Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.



	Околностите на Токио
	Пролетта на 1959 | Пролетта на 1960

	— Виж това, Никълъс — каза полковникът.
	Върхът на планината Фуджи беше скрит от буреносни облаци, следобедът беше мрачен. Небето се прорязваше от светкавици, тътенът на далечните гръмотевици разтърсваше къщата.
	Двамата бяха в кабинета на полковника, в ръцете си бащата държеше лакирана кутия. На капака й бяха нарисувани фигурите на дракон и тигър, здраво преплетени. Никълъс знаеше, че това е прощалният подарък на Со Пенг, получен преди години от майка му и баща му.
	— Мисля, че вече е време да видиш това — рече полковникът, после извади лулата и кесията с влажен тютюн, дръпна ципа и започна да пълни с палец и показалец. Драсна клечка кибрит в ръба на бюрото, поднесе я към лулата и дръпна няколко пъти. Дългият му показалец почука по капака на кутията, после се плъзна по очертанията на двете гравирани фигури.
	— Знаеш ли символичното значение на дракона и тигъра в японската митология, Никълъс? — попита той.
	Никълъс поклати глава.
	Полковникът изпусна облак ароматен дим, стисна лулата между зъбите си и започна:
	— Тигърът е господар на земята, а драконът — на въздуха. Винаги съм се питал защо е така. В митологията на маите например също съществува подобен господар на въздуха. Но в нея той се нарича Кукулкан — летящата змия, и е покрит с пера… Интересно как две толкова различни и отдалечени култури използват обща символика…
	— Но защо Со Пенг ви е дал японска кутия? — попита Никълъс. — Нали е бил китаец?
	— Добър въпрос — кимна полковникът и изпусна облаче дим. — Страхувам се, че нямам задоволителен отговор за него. Со Пенг действително е роден в провинция Ляонин в северната част на Китай, но ми дадоха да разбера, че майка му е била японка.
	— Това не обяснява подаръка — посочи Никълъс. — Вярно е, че сте се готвили да заминавате за Япония, но тази кутия е много стара и по онова време рядко са се срещали такива.
	— Така е — кимна полковникът и погали лакираното капаче. — Несъмнено тя е била семейна реликва, донесена в Китай от майка му. Но защо ни я подари Со Пенг? Не е било прищявка, Со Пенг не беше такъв човек, не беше и случайност.
	Полковникът се изправи и застана до прозореца, набразден от дъждовните струи. Зимата все още не си беше отишла и капките бързо замръзваха в причудливи рисунки върху стъклото.
	— Дълго съм размишлявал по този въпрос — добави той с поглед, отправен навън. Пръстът му начерта малко прозорче върху изпотеното стъкло и той надникна през него като през амбразура. — През целия път от Сингапур до Токио не ми излизаше от главата.
	— Со Пенг ни помоли да не отваряме подаръка, преди да стигнем в Япония, и ние се съгласихме. На летище Ханеда ни чакаше цяла делегация от окупационните части; летяхме, разбира се, със специален транспортен самолет. Но имахме и една друга посрещачка. Майка ти веднага я позна, аз също — просто от описанието на съня на Чонг. Това беше Итами, която изглеждаше точно така, както я беше сънувала майка ти. — Той сви рамене: — Не зная защо това изобщо не ми направи впечатление — човек просто свиква с подобни странности, те са част от живота в Далечния изток. Сигурен съм, че и ти скоро ще се убедиш в това. Беше много любопитно да се наблюдава отношението им една към друга. Държаха се така, сякаш цял живот са били заедно, сякаш са сестри, а не снахи. Липсваше какъвто и да било културен шок, който би трябвало да съществува при срещата на младо момиче, отраснало в малко китайско селце, със знатна дама от японското висше общество. Още повече, че майка ти и Итами бяха коренно противоположни като характери. — Полковникът се обърна и погледна сина си в очите: — Всички различия, които виждаш в тях — топлотата на майка ти и хладната сдържаност на Итами, щастливия дух на Чонг и тъгата на леля ти, не оказваха никакво влияние върху техните взаимоотношения.
	— Върху това също ми се наложи да помисля и накрая стигнах до следното заключение: Со Пенг многословно ми обясни, че не разполага с конкретни данни за произхода на Чонг, но чрез странния си подарък ми внушава точно обратното.
	— Искаш да кажеш, че мама е японка.
	— Може би само наполовина. — Той седна до сина си и с обич го прегърна през раменете. — Никълъс трябва да ми обещаеш, че няма да говориш на тази тема с никого, дори с майка ти. Казвам ти всичко това, защото… защото получих тази информация. Со Пенг е вярвал, че това има значение и сигурно е било така, макар че аз самият никога не съм придавал особено значение на подобни неща. Аз съм англичанин и евреин, но въпреки това сърцето ми е на страната на тези хора. Кръвта ми пее в унисон с тяхната история и традиции, душата ми е в съзвучие с техните души. Къде тук е мястото на произхода ми? Искам това да ти е напълно ясно, Никълъс. Не съм се отказал от еврейското си име, а просто го изоставих като безполезна вещ. Сигурно някой ще каже, че то е едно и също, и на практика не е така. Направих го по необходимост. В Англия по правило не обичат евреите и никога не са ги обичали. Когато си смених името, открих, че много непристъпни до този момент врати изведнъж се отвориха пред мен. Зная, че тук трябва да се даде отговор и на един морален въпрос. Трябва ли човек да се опитва да прониква в нещо, което му е чуждо и непознато? Да, отговарям аз, и нека дяволът се погрижи за останалото. Но това е моето мнение. Душата ми е с японците, макар да не съм будист или шинтоист. Тези религии нямат никакво значение за мен, ако изключим чисто научния интерес. Дълбоко в душата си никога не съм се отричал от своя еврейски произход. Не е лесно да обърнеш гръб на шест хиляди години борба за съществуване. Кръвта на Соломон, Давид и Мойсей тече и в твоите вени, никога не забравяй това. И ако няма да решиш да направиш нещо в тази насока, изборът ще бъде изцяло твой, аз не бих искал да се меся. Все пак се чувствам задължен да ти предам фактите такива, каквито са и се надявам да ги разбереш.
	В продължение на няколко дълги секунди той гледаше сина си с тържествен поглед, после отвори капачето на кутията с дракона и тигъра, подарък от тайнствения и мъдър Со Пенг.
	Никълъс погледна вътре и замръзна от удивление при вида на шестнайсетте едри смарагда, блестящи със студен и прекрасен огън.


	Вече седма година Никълъс изучаваше буджуцу, но все още имаше чувството, че не знае нищо. Беше силен и здрав, с отлични рефлекси, изпълняваше старателно всички упражнения, но не влагаше душа в тях. Това го изненада и разтревожи. Беше напълно подготвен за упорита работа и тежки тренировки, те напълно отговаряха на душевното му състояние. Не беше очаквал обаче, че самият той ще прояви безразличие. Един ден, докато правеше гимнастически упражнения на пода на салона, той си даде сметка, че желанието му да овладее буджуцу не е намаляло, а напротив — дори се е засилило. Трудно му беше да определи какво му липсва, може би вътрешен плам…
	Може би всичко се дължеше на инструктора. Танка беше възнисък здравеняк, който вярваше единствено в повторението на движенията и в нищо друго. Никълъс беше принуден до безкрайност да повтаря едни и същи позиции и маневри, постепенно чувстваше, че те се вдълбават дълбоко в кората на мозъка му и остават там завинаги, за да предават едни и същи команди на нервите и мускулите му. Беше отегчително и той ненавиждаше тези упражнения. Ненавиждаше и начина, по който Танка, се отнасяше с него и останалите — сякаш бяха деца, съвсем неподготвени за света на възрастните.
	Често се улавяше, че гледа с интерес към противоположния край на салона, където инструкторът Канзацу провеждаше индивидуални занимания с избрани момчета от групата на напредналите. Горещо мечтаеше да бъде там, а не тук, сред матраците за обща подготовка.
	Говореше се, че благодарение на Итами са го приели в това риу — същото, в което тренираше и Сайго. Но братовчед му беше започнал доста преди него своето обучение и естествено беше много по-напреднал — факт, който Сайго не пропускаше да изтъкне при всяка възможност. В залата за обща подготовка той се отнасяше с неприкрита враждебност към Никълъс и всячески се стараеше да прикрие факта, че двамата са братовчеди. Впрочем така се отнасяха с него и повечето от останалите ученици, убедени, че буджуцу е традиционно и свято японско изкуство с хилядолетни традиции, което не трябва да се разкрива пред един гайжин — чужденец. У дома нещата коренно се променяха. Там Сайго правеше всичко възможно да се показва любезен с Никълъс, но упорито отказваше да промени отношението си към него в компанията на други японци.
	На практика, когато ставаше въпрос за тренировките, Сайго правеше всичко възможно да утежни живота на Никълъс. Вместо да му помага, той предпочиташе да изчезне и да остави братовчед си сам да се справя с трудните нови упражнения. Накрая стигна дотам, че застана начело на момчетата, които ненавиждаха Никълъс.
	Една вечер, приключил с тренировките и душа, Никълъс бавно се обличаше в съблекалнята. Изведнъж го наобиколиха пет-шест момчета и предизвикателно го загледаха.
	— Какво правиш тук? — попита го най-едрото от тях. — Това място е наше.
	Никълъс не отговори и продължи да се облича. Лицето му остана безизразно, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите.
	— Няма ли какво да ни кажеш? — попита друго момче, по-слабо и очевидно по-малка от останалите. — Може би той не разбира японски — ухили се злобно то, обръщайки се към компанията. — Не мислите ли, че трябва да му говорим на английски, както пазачите в зоологическата говорят на маймуните?
	Отвърна му дружен смях.
	— Правилно — кимна едрото момче. — Искам отговор, маймуно. Защо си дошъл на нашето място и смърдиш тук като противна венерическа болест?
	Никълъс се изправи.
	— А вие защо не идете да си играете някъде другаде, където ще оценят тъпите ви шеги? — попита той.
	— Вижте, вижте! — разкрещя се дребосъкът. — Маймуната проговори!
	— Млъквай! — сряза го здравенякът и се обърна към Никълъс: — Хич не ме е грижа за тона, с който говориш, маймунке. Но току-що каза нещо, за което ще съжаляваш…
	Дясната му ръка без предупреждение се стрелна към незащитената шия на Никълъс, но той светкавично блокира удара. В същия миг останалите се нахвърлиха отгоре му.
	В настъпилата бъркотия Никълъс зърна за миг фигурата на Сайго, тръгнал да излиза от съблекалнята. Лицето му беше спокойно и отпуснато, сякаш вътре нямаше никой. Никълъс извика името му.
	Сайго се обърна и тръгна към тях.
	— Спрете! — заповеднически извика той и започна да си пробива път през тълпата. Блъсна нападателите към стената и даде възможност на Никълъс да си поеме дъх. — Какво става тук?
	— Гайжинът! — просъска едрото момче с все още стиснати юмруци. — Отново ни създава неприятности!
	— Така ли? — проточи Сайго. — Шестима срещу един! Не мога да повярвам! — Ръбът на дланта му се стрелна и потъна в стомаха на Никълъс. Той се сви и падна на колене, челото му докосна пода, сякаш в безмълвна молитва. Повърна и напразно се опитваше да вкара малко въздух в пламтящите си дробове. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо.
	— Никога вече недей да безпокоиш тези хора, Никълъс — надвеси се над него Сайго. — Къде остана доброто ти възпитание? Какво можете да очаквате от него, приятели? — извърна се към останалите той. — Баща му е варварин, а майка му — китайка! Хайде да тръгваме!
	Групата послушно го последва, а Никълъс остана превит на пода, погълнат от болката.


	Тя пристигна с пооределия си антураж по средата на седмицата, съвсем неочаквано. Цялото домакинство изпадна в паника, тон за която даде, разбира се, Чонг, която както винаги беше убедена, че къщата не е достатъчно чиста, храната е недостатъчно изтънчена и облеклото им — недостатъчно фино за посрещането на Итами.
	Прилича на миниатюрна кукла от фин порцелан, която трябва да бъде поставена на пиедестал под стъклен похлупак, помисли си Никълъс. На практика Итами нямаше нужда чак от такава защита, защото притежаваше желязна воля и способността да я налага на всички, дори на Сацугай, могъщия си съпруг.
	Скрит в съседната стая, Никълъс тайно наблюдаваше как Чонг се справя със сложната церемония по поднасянето на чая, коленичила на татамито пред зелената лакирана масичка. Беше облечена в традиционна японска роба, а косата й беше прибрана на кок с помощта на дълги фиби от слонова кост. Според него никога не беше изглеждала по-царствена й по-красива, но въпреки това беше на светлинни години от ледената аристократичност на Итами. Може би точно затова Никълъс още повече я харесваше. В албумите с предвоенни снимки имаше купища жени от сорта на Итами, но Чонг беше нещо съвсем различно. Никой не можеше да се сравнява с нея! Душевното й благородство личеше толкова ясно, беше толкова запленяващо! Итами не би могла дори да мечтае за него, поне не в този живот. Тя безспорно беше силна жена, но магнетизмът й беше нищо в сравнение с властността, която излъчваше Чонг. Защото тази властност почиваше върху една дълбока вътрешна уравновесеност, ясна и осезаема като горещ летен ден, Чонг беше уникална жена, истински скъпоценен камък, жив, топъл и дишащ… Беше една наистина завършена човешка личност и именно затова Никълъс изпитваше към нея толкова трепетно уважение.
	Не изгаряше от желание да разговаря с Итами, но да излезе, без да я поздрави, би означавало да прояви крайно невъзпитание, за което майка му щеше да обвини, естествено, себе си. Затова той отвори хлъзгащата се хартиена врата и пристъпи в гостната.
	— А, Никълъс — вдигна глава Итами. — Не знаех, че си си у дома.
	— Добър ден, лельо.
	— Извинете ме за момент — каза Чонг и без видимо усилие скочи на крака. — Чаят е изстинал.
	По известни само на нея причини тя никога не използваше прислугата в присъствието на Итами. Остави ги насаме и Никълъс започна да изпитва неудобство под изпитателния поглед на Итами. Отиде до прозореца и отправи поглед към боровата горичка.
	— Знаеш ли, че в тази горичка има един шинтоистки храм? — попита го Итами.
	— Да — обърна се към нея Никълъс. — Татко ми разказа за него.
	— Виждал ли си го?
	— Още не.
	— А знаеш ли, че край него има парк с различни видове мъхове?
	— Мисля, че са над четиридесет, лельо. Да, чувал съм за този парк, но доколкото ми е известно, само свещениците имат достъп до него.
	— Вероятно не е съвсем така, Никълъс. Не мога да си представя, че би поискал да станеш един от тях. Няма да ти подхожда. — Тя се изправи на крака и неочаквано предложи: — Ще имаш ли нещо против да ме заведеш там? При храма и този прословут парк.
	— Кога, сега ли?
	— Разбира се.
	— Но аз си мислех, че…
	— Всичко е възможно, Никълъс. По един или друг начин. — Тя се усмихна и извика: — Чонг, отиваме на разходка с Никълъс. Скоро ще се върнем. — Обърна се към него и му протегна ръка: — Хайде!
	До началото на горичката вървяха в мълчание. Там свиха надясно, изминаха около двеста метра по сочната трева, после тя изведнъж го насочи към дърветата. Озоваха се на тясна, но добре оформена пътечка, която се виеше сред храсталаците.
	— Е, добре, Никълъс — проговори Итами. — Сега ми кажи как вървят тренировките ти. — Пристъпяше внимателно с неудобните си дървени обувки и се подпираше на слънчобрана си, за да преодолява неравностите на терена.
	— Те са много тежки, лельо.
	— Да — размаха ръка тя, сякаш искаше да изтрие признанието му. — Но ти не си очаквал нещо друго, нали?
	— Не.
	— Харесва ли ти този тежък труд?
	Той хвърли бегъл поглед към лицето й, питайки се накъде бие. Нямаше абсолютно никакво намерение да й разказва за нарастващата неприязън между него и Сайго, превръщаща се в открита омраза. Не беше споменавал за нея дори пред родителите си.
	— Понякога ми се иска да завърша по-бързо — сви рамене той. — Предполагам, че съм нетърпелив.
	— При определени обстоятелства награда получават единствено нетърпеливите, Никълъс — рече тя и внимателно прескочи някакъв корен. — Би ли ми помогнал? — Пръстите й стиснаха дланта му и тя добави: — Ето че пристигнахме. Бяха излезли от горичката. Напуснаха сянката на боровете и Итами разтвори слънчобрана над главата си. Кожата й беше бяла като сняг, устните й — кървавочервени, а очите й блестяха като лъскави бучки въглища.
	Лакираните тъмни стени на храма бяха залети от ослепителните лъчи на слънцето и той беше принуден да стисне клепачи, докато очите му свикнат е блясъка. Сякаш гледаше към море от разтопено злато.
	Тръгнаха по пътечката от ситен чакъл, обикаляща храма от всички страни.
	— Все пак си устоял — промълви тя. — Това е добре.
	Спряха в подножието на просторните дървени стъпала, които водеха до широката врата на храма, цялата от бронз и лакирано дърво. Беше гостоприемно отворена и сякаш ги подканяше да влязат в сенчестите покои отвъд. Спряха и тя сложи ръка на рамото му. Докосването й беше толкова леко, че той едва ли би го усетил, ако очите му не бяха проследили движението й.
	— Когато баща ти ме помоли да ти осигуря достъп до някое подходящо риу, бях обзета от сериозни съмнения — продължи Итами и леко поклати глава: — Възпитанието не ми позволяваше да ги изразя гласно, но те бяха факт. — Въздъхна и продължи: — До известна степен те съжалявам. Животът ти ще бъде много необичаен — европейците никога няма да те приемат за свой поради азиатската ти кръв, а японците ще те мразят заради европейските ти черти. — Ръката й се вдигна от рамото му е лекотата на пеперуда, а показалецът й едва-едва докосна бузата му. — Дори очите ти са като на баща ти, но аз не се заблуждавам толкова лесно…
	Ръката й рязко се спусна до тялото, устата й сухо промълви:
	— Хайде да влезем вътре и да се помолим!


	— Красиво е, нали? — прошепна Итами.
	Той трябваше да признае, че наистина е така. Стряха край криволичещото поточе, което се хлъзгаше по покритите с мъх скали и падаше надолу в малък водопад, висок не повече от два метра. Всичко беше зелено, дори водата и камъните под нея. Никълъс имаше чувството, че мъховете са не четиридесет, а четири хиляди вида.
	— Какво спокойствие — продължи тя. — Сякаш светът навън никога не е съществувал.
	Застанала в сянката на висок кипарис, тя сгъна слънчобрана си, отметна глава и пое дълбоко въздух.
	— Имам чувството, че времето е спряло, Никълъс. Сякаш никога не е съществувал двайсети век, агресията, войната…
	Очите й се притвориха, той внимателно я наблюдаваше и чакаше.
	— Но война имаше — тръсна глава тя, обърна се и добави: — Хайде да седнем на тази пейка. Чудесно… Може би тук е седял някой шогун, някой владетел от династията Токугава… Човек има чувството, че може да се докосне до историята, нали? До нейния неумолим ход, до нейната цялост… — Лицето й се извърна към него: — Това не се отнася до теб, поне засега… В това отношение всички сме еднакви… — Върху лицето й се появи усмивка: — Виждам, че си изненадан. Но видиш ли, и двамата с теб сме външни хора, чужденци, които завинаги са откъснати от онова, което желаят най-много на света…
	— Това не е възможно — изрази протеста си Никълъс. — Ти си Нобунага, член на една от най-старите и благородни фамилии в Япония!
	Итами му отправи една хищна усмивка, равните й бели зъби влажно проблеснаха.
	— О, да, разбира се, че съм Нобунага — въздъхна тя. — Но и това като почти всичко в Япония е лустро, великолепен външен вид, зад който се крие гнилота. — Изкривено от душевни терзания, лицето й престана да бъде красиво. — Слушай ме добре, Никълъс. Честта отдавна не е сред нашите добродетели, ние допуснахме да бъдем корумпирани от западните варвари, ние вече сме един окаян народ, затънал в страшни грехове. Нашите деди сигурно се обръщат в гробовете си, като ни гледат как забравяме вечния покой и се стремим да изградим това… модерно общество.
	Гласът й стана по-висок и Никълъс мълчаливо чакаше да дойде успокоението. Но тя вече не можеше да се спре, започнала този разговор по неизвестни за момчето причини.
	— Знаеш ли какво представляват дзайбацу, Никълъс?
	— Само по име — отвърна той, отново усетил несигурна почва под краката си.
	— Някой ден трябва да накараш баща ти да ти разкаже за тях, той ги познава добре… — После, сякаш това изчерпваше въпроса, тя добави: — Сацугай работи за едно дзайбацу.
	— За кое?
	— Аз мразя мъжа си, Никълъс — горчиво се усмихна тя. — И по ирония на съдбата баща ти е единственият човек на този свят, който знае причината… Такъв е животът, той често си прави шеги с нас. Идва дяволът и ти взема това, на което най-много държиш… — Крехките ръце, отпуснати в скута й, се свиха в детски юмручета. — Каква е ползата да съм член на благородната фамилия Нобунага, когато цял живот съм обречена да нося срама на своя прадядо? За мен този срам е неизбежен и вечен — така, както смесената кръв е неизбежна за теб… На двайсет и осем годишна възраст моят прадядо напуснал службата си при шогуна и станал ронин… Знаеш ли какво е това?
	— Самурай без господар.
	— Точно така, боец без чувство за чест, разбойник и крадец… Станал наемник, който продавал уменията си на онзи, който плати най-висока цена. Разгневен от това нечувано поведение, шогунът изпратил потеря в провинцията. Когато открили, прадядо ми, заповедта на господаря била изпълнена съвсем точно — никакво сепуку, бандитът трябвало да умре в безчестие — така, както е живял. Вече не бил благороден буши, бил леш, мърша… Разпънали го на кръст, както по онова време постъпвали с всички разбойници.
	В подобни случаи обикновено унищожавали и цялото семейство, целия род на престъпника, включително жените и децата… От замърсената му кръв не трябвало да остава никаква следа. Но при нас станало друго…
	— Защо, какво се е случило? — попита Никълъс.
	— Карма — сви рамене Итами и бледо се усмихна. — Това е моята карма, която направлява целия ми живот… Аз се бунтувам срещу нея, боли ме, нощем горчиво плача… Срамувам се да призная това. Аз съм буши, дори и до днес съпруга на самурай… Някои неща не могат да се променят. В кръвта ми кипят десет хиляди славни сражения, в душата ми отеква свистенето на катаната, очите ми виждат страшното, блестящо острие…
	Тя се изправи и слънчобранът разцъфна над главата й като огромно цвете.
	— Един ден ще разбереш всичко това… Искам да запомниш нещо, сега ти е трудно в онова риу… Не, не ме прекъсвай, зная, че е така. Но никога не трябва да се отказваш, чуваш ли? Никога! — Извърна се настрана и меките пастелни цветове на слънчобрана скриха блестящите й черни очи, пълни с чувство. — Ела — долетя до него гласът й. — Време е да се връщаме в реалния свят.


	— Това е Ай Учи — каза Муромаши. В ръцете му имаше бокен, а седмината ученици от групата на Никълъс стояха пред него в идеален полукръг. — Тук, в риуто Ито, с него се поставя началото на стотици уроци и упражнения. Ай Учи означава да посечеш противника си точно така, както той би посякъл теб. Тук ще се научите да отчитате времето — основно умение в изкуството на кенджуцу. И никога няма да го забравите. Ай Учи означава липса на гняв. Означава, че трябва да се отнасяте към противника като към почетен гост. Означава, че трябва да промените живота си и да забравите що е страх. Ай Учи е първата техника, която трябва да усвоите, тя е и последната. Помнете това, то е същността на кръга Зен.
	Това беше първият урок на Никълъс, когато пристигна в риуто преди седем години. Не успя да го разбере напълно, но никога не го забрави. В годините, които последваха, когато със студена ярост усъвършенстваше хилядите удари с катана под зоркото око на Муромаши, когато усвояваше моралния кодекс на кенджуцу и познанието се разгръщаше пред него с главозамайваща бързина, той непрестанно си спомняше за онзи първи урок, претегляше го в съзнанието си и усещаше как все по-лесно, с неземно спокойствие и самообладание може да влезе в окото на урагана миг преди същият този ураган да го погълне и унищожи.
	Продължаваше да повтаря до безкрайност хилядите удари и промушвания, постепенно усещайки как ръцете и краката му сякаш се движат в специално издълбани във въздуха улеи. Накрая дойде и възнаграждението за тези нечовешки усилия — сабята му престана да прилича на сабя, намеренията и действията му станаха абсолютно непредвидими за околните. И той разбра, че първият урок на Муромаши в онази далечна утрин всъщност представлява най-висшата форма на познанието.
	И все пак не беше доволен. Даде си сметка за това през един късен следобед, непосредствено след тежката тренировка. Изпита чувството, че някой го наблюдава и вдигна глава. Но помещението беше празно. Въпреки това чувството не го напускаше, той стана и се приготви да извика. После си помисли, че момчетата отново са решили да го дебнат и запази мълчание.
	Тръгна да обикаля просторния, потънал в полумрак салон, прорязван от мътни, странно червеникави слънчеви лъчи, натежали от прах. Промишленият смог покриваше всичко, мазните му пипала се протягаха към величествените склонове на планината Фуджи. Чувството, че не е сам, не го напусна, но някак изведнъж изпита усещането, че онзи, които се крие в здрача, не му мисли злото. Не знаеше как се появи тази увереност в него, просто знаеше, че е така.
	Светлината в ъгъла на салона беше разсеяна, леко докосваше част от лакирания дървен парапет, ограждащ широката и леко издигната платформа. Самият ъгъл тънеше в мрак. Той се спря и загледа играта на светлината и сенките. Изведнъж прозвуча тих, но отчетлив глас:
	— Добър вечер, Никълъс.
	Сянката в ъгъла оживя и се превърна в човешка фигура, която бавно пристъпи напред. Беше Канзацу, слаб и лек мъж с вече побеляла, остра и късо подстригана коса. Очите му изглеждаха странно неподвижни, но въпреки това не пропускаха нищо.
	Спусна се от платформата абсолютно безшумно и застана пред Никълъс, който бе застинал гол до кръста, неспособен да промълви нито дума. Откакто беше започнал да посещава това риу, Никълъс не беше чул дори три думи от този човек. Сега бяха сами и Никълъс беше достатъчно съобразителен, за да разбере, че тази среща не е случайна.
	Канзацу внимателно го огледа, после пристъпи напред и докосна с пръст синкавия белег в лявата част на гърдите му.
	— Япония преживява много тежки времена — промълви възрастният мъж. — Много тежки. Влязохме във войната по икономически причини, империализмът диктуваше разширяване на териториите ни… — Той тежко въздъхна. — Но тази война се оказа несправедлива за нас, тъй като беше продиктувана от алчност, а не от чувство за чест. Страхувам се, че днешният японец прибавя към своите постъпки блясъка на бушидо, вместо да е обратното — постъпките му да се ръководят от бушидото. — Очите му бяха тъжни. — И сега плащаме за всичко това. Завладени сме от американците, дори конституцията ни е американска. Нова Япония е изградена така, че да служи на американските интереси. Странно, много странно, че родината ни се подчинява на такъв господар. — Сви рамене и продължи: — Но каквото и да се случи, бушидо никога няма да изчезне напълно. Започваме да носим костюми по западен образец, жените ни използват американски прически, възприемаме западните делови отношения. Но тези неща нямат никакво значение. Японецът е като върбата — огъва се по посока на вятъра, за да не бъде пречупен. Всичко, което става сега, е просто външен израз на желанието ни за нов и справедлив ред в света. Без да искат, американците служат на нашите цели, защото именно с техните пари ние ще станем по-могъщи от всякога. Същевременно никога не трябва да забравяме своите традиции, защото само бушидо може да ни направи силни.
	— Ти искаш да станеш един от нас — рязко смени тона Канзацу, после ръката му се стрелна към отока на гърдите на Никълъс, причинен от Сайго. — Това обаче говори, че нямаш особен успех.
	— Успехът ще дойде с времето — отвърна — Никълъс. — Уча се да не бъда нетърпелив.
	— Добре, много добре — кимна Канзацу. — Но човек все пак трябва да вземе съответните мерки. — Докосна с върха на пръстите си Никълъс и бавно започна да обикаля просторния салон, с момчето редом до себе си. — Според мен вече е време да започнеш работа с друг сенсей. Не искам да кажа, че трябва да прекратиш ценната си подготовка при Муромаши, а просто да прибавиш към нея нещо ново.
	Продължиха да крачат бавно, после възрастният мъж се спря и каза:
	— От утре започваш да работиш с мен. Ще те обучавам на харагей.


	Отношенията си със Сацугай Никълъс винаги разделяше на две. Демаркационната линия между тях беше приемът, на който присъстваше заедно със своите, родители. Разбира се, беше напълно възможно това да се дължи и на собственото му възмъжаване, но той винаги си беше мислил, че промяната на отношението му към съпруга на Итами стана през онази вечер, на блестящия прием.
	Сацугай не беше едър мъж, но въпреки това от него се излъчваше нещо внушително. Широкото му тяло, лишено от талия, стоеше някак странно върху късите крака, ръцете му изглеждаха странно несъразмерни. Главата му беше сякаш циментирана направо върху раменете, врат почти липсваше. Беше съвършено кръгла, а отгоре й се мъдреше сноп гарвановочерна коса, подстригана късо. Лицето му беше плоско, но не по типичния за японците начин. Очите му бяха продълговати, блестящо черни и някак странно извити нагоре в ъгълчетата си. Прибавени към плоските високи скули и наситено жълтия цвят на кожата му, те ясно издадоха монголския му произход. Без да напъва особено въображението си, Никълъс стигна до заключението, че пред себе си вижда оживелия от древността Чингис Хан. Това не беше напълно лишено от основание, тъй като от историята знаеше, че монголците на два пъти са нахлували в Япония — през 1274 и 1281 година, главен обект на техните нападения е бил град Фукуока, поради близостта си до бреговете на Азия. Никъде знаеше, че Сацугай е родом от околностите на Фукуока и макар че беше стопроцентов японец — консервативен и уважаващ традициите мъж, никой не можеше да каже дали предците му не са имали кръвта на онези страховити завоеватели в жилите си. Ако човек правеше своите заключения по този начин и ако обърнеше достатъчно внимание на външния им вид, той несъмнено би престанал да се съмнява в тях и също така несъмнено би сгрешил. Защото беше съвсем очевидно, че Сацугай е роден да бъде лидер, роден в област, в която дългът към обществото винаги е бил над всичко — дълг към по-възрастните в рода, дълг към даймийо, в крайна сметка и дълг към шогуна, олицетворявал японските традиции в продължение на двеста и петдесет години много по-силно от императора — той все пак беше човек с подчертано индивидуален характер. Разбира се, външно това не можеше да се забележи, защото той беше изцяло отдаден на Япония, на своята Япония и в тази светлина принадлежеше на много обществени групировки, а не само на конгломерата дзайбацу. Но през онази вечер, по време на приема, Никълъс изведнъж разбра, че Сацугай се счита за много повече от останалите. По един любопитен начин това негово чувство за превъзходство подпомагаше способността му на лидер. Японците по рождение са хора, които сляпо следват своя водач — дори когато той ги изпраща на сигурна смърт, както това са правили шогуните в древността. Затова не беше чудно, че Сацугай може да намери множество фанатични последователи и тази мечта очевидно беше тайната възглавница, на която спеше подобно на Цезар. А освен това и основен движещ фактор на целия живот.
	Итами неотклонно беше край него, Сайго също — сякаш и двамата черпеха сила от слънчевия му блясък. Но онази вечер край тях имаше и четвърта личност — една жена или по-скоро момиче, която накара сърцето на Никълъс да потрепне още в мига, в който я зърна. Той се наведе към майка си и тихо я попита кое е това момиче.
	— Племенница на Сацугай — отвърна Чонг. — Живее на юг и е дошла на гости.
	От тона на майка си Никълъс усети, че това гостуване може да се проточи — в гласа й прозвуча неприкрита враждебност. Той понечи да я попита защо не харесва момичето, но в този момент Сацугай се надигна и я поведе да я представи на Чонг и полковника.
	Беше висока и слаба, но гъвкава като тръстика според европейските стандарти. Тъмната й коса беше изключително дълга, а очите й изглеждаха огромни, течни и някак печални. Порцелановата й кожа беше безупречно бяла и излъчваше онзи вътрешен блясък, който не може да се постигне с никакви козметични средства. Никълъс я намираше за пленителна. Сацугай я представи официално — казваше се Юкио Йоконо.
	На приема, играеше ролята на компаньонка на Сайго и той не се отдели от нея нито за миг, Никълъс напразно се опита да разбере дали това внимание от негова страна й е приятно или не.
	През цялата вечер се ядосваше вътрешно и се колебаеше дали да я покани на танц. Знаеше, че много му се иска да го стори, но не беше сигурен каква ще бъде реакцията на околните. Не се впечатляваше от нарочно подчертаното кавалерство на Сайго, а по-скоро се тревожеше от отношенията между бащата на Сайго и полковника, които, меко казано, бяха обтегнати.
	Нямаше с кого да се посъветва, затова в крайна сметка стигна до заключението, че се тревожи за нещо, което има значение единствено за него самия.
	Вследствие на всичко това той направи опит за контакт. Опитът излезе успешен благодарение на Юкио, която веднага започна да го разпитва за Токио, където не беше идвала от доста време. Първото му впечатление беше, че тя познава добре само Киото и околностите му.
	Както можеше да се очаква, Сайго не остана очарован от това развитие на нещата и се готвеше да изрази гласно своето недоволство. Попречи му баща му, който го повика за нещо. Той неохотно се извини и ги остави.
	Никълъс я поведе към дансинга и хвърли одобрителен поглед на кимоното й. Беше гълъбовосиво с тънки сребърни нишки. На гърба му беше избродирано тъмносиньо колело с дебели спици — типичен символ на феодалното даймийо.
	Започнаха да танцуват в такт с тихата и спокойна музика. Тя сякаш беше лишена от тегло, пристъпяше леко като птица. Никълъс леко я притисна и усети топлината на тялото й, лекия аромат на кожата под тънкото кимоно.
	— И двамата сме прекалено, млади, за да помним войната — промълви с леко дрезгав глас тя. — Но въпреки това усещаме съвсем ясно последиците от нея. Не е ли странно?
	— Не съвсем — отвърна той и вдъхна дълбоко аромата на тялото й. Сякаш самата й кожа изпускаше приятната миризма на фин, едва доловим парфюм. — Историята е един непрекъснат процес, инцидентите не появяват във вакуум, а предизвикват вълни, които се разпространяват и се смесват с други вълни, променят посоката си, изменят цялата си същност…
	— Боже, каква философия! — възкликна тя. Никълъс имаше чувството, че ще започне да му се подиграва, но тя се усмихна и добави: — Твоята теория ми харесва. И знаеш ли защо? Защото означава, че това, което правим в момента, ще се отрази върху бъдещето ни…
	— Имаш предвид нас двамата?
	— Да, точно нас двамата. Един дует, бял и черен, като деня и нощта.
	Докато изричаше тези думи, тя незабележимо се притисна до него. В първия момент Никълъс не се усети, но при поредното завъртане в такта на музиката левият й крак изведнъж се оказа между неговите. Тя леко се извъртя, топлото й бедро се опря в неговото, а по-късно, колкото и невероятно да му се струваше, усети нежната закръгленост между краката й. Продължавайки да говори, без да отмества поглед от лицето му, тялото й все така леко се отъркваше в неговото. Сякаш ги съединяваше невидим, но все по-твърд и солиден лост. Никълъс не смееше дори да диша, нито пък да прави някакви по-резки движения. Цялото му внимание беше насочено към запазването на тази позиция. Беше странно интимна и особено приятна в обкръжението на най-малко шестстотин гости на приема облечени модерно и богато, все още несвикнали напълно с вносния либерализъм. Нейната тайнственост го развълнува особено много, когато леко я завъртя и погледът му попадна на Сайго, който мрачно ги наблюдаваше от края на дансинга. Баща му го беше въвел в някакъв разговор и нямаше изгледи скоро да го освободи. За пръв и последен път Никълъс си помисли с добро чувство за Сацугай.
	Танцуваха унесено и сякаш безкрайно дълго. Когато най-сетне се разделиха от взаимната си прегръдка без никой от двамата да намекне дори с жест за неотдавнашната близост, той все още не знаеше, че ще изминат почти четири години, преди да я види от ново.


	В неделя полковникът спеше до късно. Позволяваше си този лукс може би защото изпитваше удоволствие да прати по дяволите рутината в единствения си почивен ден през седмицата. Шест дни ставаше точно в шест, но на седмия се надигаше от кревата, когато си поиска.
	Никой не го закачаше в тези неделни утрини, с изключение на Чонг, която сякаш не забелязваше малката му волност. Понякога и тя оставаше на матрака, докато той се събуди, но по-често скачаше още в зори, отпращаше прислугата и се заемаше сама да домакинства в кухнята.
	През почивните дни храната се приготвяше личи от Чонг. Тя би вършила това всеки ден, Никълъс знаеше това, но полковникът категорично се противопостави.
	— Ще готви Тай! — каза заповеднически той един ден. — За това и се плаща. Ти трябва да разполагаш с времето си и да правиш това, което ти харесва.
	— Какво да правя? — попита го тя.
	— Много добре знаеш какво!
	— Кой, аз ли? — с престорено смайване се втренчи в него тя. — Аз само една проста китайка, полковник-сан…
	Последната фраза каза на развален английски, макар че владееше безупречно този език, после започна да се кланя като автоматична кукла. Полковникът изпитваше притеснение от нейните пародии, тъй като тя беше отличен мим и всичко, което иронизираше, се оказваше точно копие на действителността. Не му се искаше да си спомня за това, което ставаше отсреща, на континента, където англичани и американци се отнасяха с местното население като с хора от низша раса, способни единствено на ръчен труд и сексуални забавления. Той взе Чонг в прегръдката си, силните му загорели ръце обвиха здраво крехките й рамене, устните му властно покриха нейните. От опит знаеше, че това е единственият начин да я накара да млъкне; прояви ли нетърпение и гняв, тя ще поднови пародиите си с нова сила…
	Тази неделя Чонг вече беше станала и кълцаше пресен зеленчук в кухнята. Никълъс се изправи на прага и я загледа. През прозорците проникваха косите лъчи на утринното слънце, стъклата мътно проблясваха. Някъде далеч в небето бръмчеше самолет, снижаващ се над летище Ханеда. Ниско над хоризонта се очерта триъгълник от диви патици, който бързо се отдалечаваше от розовия диск на изгряващото слънце.
	Той се приближи да я целуне и тя топло го прегърна.
	— Днес ще ходиш ли на тренировка? — меко попита Чонг.
	— Няма, ако татко си е у дома.
	Ръцете й чевръсто започнаха да режат зеления боб.
	— Мисля, че ти е приготвил изненада и е по-добре да си останеш у дома.
	— Почувствах нещо подобно — усмихна се той. — Ще остана вкъщи.
	— Може би ще дойде време, когато това ще е всевъзможно — промълви Чонг, без да отделя поглед от терасата.
	— Татко ли имаш предвид?
	— Не, теб.
	— Май не мога да те разбера…
	— Когато двамата с баща ти напускахме Сингапур, Со Пенг беше вече близо до смъртта. Процесът беше бавен и той мислеше, че разполага с достатъчно време, за приключване на земните си дела. На мен каза, че се виждаме за последен път и се оказа прав. — Ръцете й се движеха светкавично над дървения плот. — Аз знаех, че трябва да взема баща ти и да напуснем Сингапур завинаги. Беше ни писано да живеем другаде, тук, в Япония. Въпреки това сърцето ми се късаше от мъка, когато се разделях със Со Пенг. Той беше моят баща, беше много повече от баща за мен… Аз също бях повече, от дъщеря за него. Може би защото сами се бяхме избрали и допаднали, защото връзката между нас беше духовна, а не кръвна…
	— Тръгнахме си през онзи ден… Както едно време, когато бях дете, спрях за малко на портичката и се обърнах назад. Со Пенг се приближи и взе ръката ми. За пръв и последен път през съзнателния ми живот той ме докосваше… Баща ти беше отминал няколко крачки надолу по улицата и двамата се оказахме сами. „Сега аз живея чрез теб, Чонг“, прошепна той на онзи особен мандарински диалект, който използвахме само помежду си.
	— Какво е искал да каже?
	— Не зная, само мога да предполагам… — Тя избърса ръцете си, потопи ги за миг в купа със студена лимонена вода, после отново се зае да реже, този път краставички. — Докато прекосявахме горичката и отивахме към джипа, който ни чакаше отвъд, аз непрекъснато плачех. Баща ти не каза нито дума, разбира се, въпреки че много му се искаше да ме утеши… Никога не би си позволил да ме засрами по подобен начин…
	— Беше ли наложително да заминете? — попита Никълъс.
	— Да — отвърна тя и за пръв път го погледна в очите. — Имах определени задължения към баща ти и те бяха най-важното нещо в живота ми. Со Пенг прекрасно знаеше това, знаеше, че е невъзможно да остана при него и да пренебрегна съпружеските си задължения. Стори ли това, човек се лишава от всички добродетели на своето съществуване.
	— Дългът е най-важното нещо в живота, Никълъс. Той е единственото нещо на света, над което смъртта няма власт, той е истинското безсмъртие…


	Оказа се, че целият ден на полковника е свободен и двамата с Никълъс отидоха на традиционното пролетно посещение в ботаническата градина Жиндайши, където гражданите на Токио се покланяха пред цъфналите вишни.
	Отбиха се пътьом в дома на Итами и оставиха Чонг, която беше обещала да намине и да види болния си вуйчо.
	Сутрешната мъгла бързо се разпръскваше, подгонена от силния източен вятър. Валма от нея висяха над града като странни импресионистични творения. Ботаническата градина изглеждаше така, сякаш я бяха спуснали направо от рая. Натежалите от цвят клонки на вишневите дръвчета сияеха в бледорозово, сякаш бяха нарисувани от неземен художник. През другите сезони градината сигурно разкриваше още красоти, но сега беше април и всичко беше подчинено на великолепието на цъфналите вишни. Пред тях се поклащаха разноцветни кимона и ярко оцветени слънчобрани от намаслена хартия, хората бавно пристъпяха по пътечката, виеща се между двете небеса — едното нежно, филигранно и непосредствено пред очите им, другото — далечно и недостижимо. — Спряха пред сергия със сладкиши. Полковникът купи по една порция на двамата и разходката им продължи. Край тях тичаха смеещи се деца, следвани от гордите си родители, влюбени двойки се държаха за ръцете. Сред посетителите имаше много американци.
	— Татко, разкажи ми нещо за дзайбацу — помоли Никълъс.
	Полковникът пъхна в уста парченце сладкиш и замислено започна да дъвче.
	— Ти положително знаеш доста в това отношение — промърмори след малко той.
	— Зная кои са дзайбацу — отвърна Никълъс. — Четирите най-големи промишлени корпорации в Япония. Зная също, че веднага след войната много от висшите ръководители на дзайбацу са били осъдени като военнопрестъпници. Но не разбирам защо…
	Полковникът беше принуден да се наведе, за да може да мине под ниско надвисналите над пътечката клони. Сякаш летяха сред ухаещи бледорозови облаци. Имаха чувството, че модерният и съвременен Токио никога не е съществувал, а знаят за него просто от някаква фантастична книга. Това състояние би било напълно разбираемо за местния жител, тъй като Япония е страна на хилядите символи, всеки от които живее свой собствен живот. Вишневият цвят е сред най-силните от тях, той олицетворява основните концепции на японския дух — обновление, пречистване, любов, неземна красота. Всичко това пробяга през съзнанието на полковника, докато той се чудеше откъде да започне.
	— В Япония нещата никога не са прости и еднозначни — каза той. — Така е и с дзайбацу. Корените му трябва да се търсят в дългата милитаристична история на тази страна. По време на реформите през 1868 година, известни като епохата Мейджи, Япония прави сериозно усилие да излезе от феодалната изолация, в която се е намирала повече от двеста години вследствие управлението на шогуната Токугава. Но това означавало да се откаже от традиционализма, който според много японци е основа на тяхната сила.
	Свърнаха вдясно и се заспускаха по лекия наклон, водещ до малко езеро. Сред храсталаците крещяха деца.
	— С провеждането на тази нова политика, която някои наричат европеизация, неизбежно настъпва и един друг процес — подкопаване на неограничената самурайска власт. Тази каста винаги е била крепост на: традиционализма и незабавно се обявява срещу всичко ново, което се стреми да въведе в живота на страната Мейджи. Знаеш, че от 1582 година насам — годината, в която на власт идва шогунът Хидейоши Тойотоми, единствено самураите имат право да носят две саби, едната от които е катана. И изведнъж привържениците на Мейджи създават закон за военната служба, който предвижда редовна армия от обикновени граждани и забранява носенето на катана. На практика това означава премахване на класовите бариери, привилегиите на които самураите се радват още от 792 година пр.н.е.


	Известно време се разхождаха край брега на езерото, чиито хладни и синкави води ярко контрастираха с розовите цветчета наоколо. Две платноходки играчки пореха гладката му повърхност, белите им платна тихо плющяха. Невръстните им капитани тичаха по брега успоредно с тях и възбудено подскачаха.
	— Но самураите не са се предали лесно — продължи полковникът. Миниатюрните платна върху гладката водна повърхност му напомняха великолепните литографии от японската енциклопедия. — Голяма част от тях открито се опълчват срещу новия ред, а когато ги разбиват, се организират в тайни общности. Най-голямата от тях се наричала Гениоша — Общност на тъмния океан, но има и други — например Кокурюкай — Общността на Черния дракон. Тези групировки действат активно дори в наше време. По своя характер те са крайно реакционни организации, които твърдо вярват в империализма и идеята, че Япония трябва да бъде господар на цяла Азия.
	— Гениоша се създава във Фукуока и там е основната й база дори днес. В това няма нищо чудно, тъй като именно онази част на полуостров Кюшю се намира най-близко до континента.
	Никълъс си помисли за монголското нашествие и за силните националистически чувства, което е предизвикало то в онази част на страната. После се сети за Сацугай.
	Откриха една свободна пейка на няколко крачки от водата и седнаха. На отсрещния бряг на езерцето едно дете размахваше връзка разноцветни балони, над върховете на дърветата се поклащаше хвърчило, сякаш залепено на бледото небе. Върху повърхността му от намаслена оризова хартия беше изобразен огнедишащ дракон.
	— Провалили се в опита си да свалят открито режима Мейджи, членовете на Гениоша се заемат да подкопаят процеса на реформите отвътре, бавно и постепенно. Били са умни хора и са съзнавали, че новите властници, които били твърди привърженици на идеята за индустриализация на страната, ще изпитват остра нужда от икономическа експанзия, включително от евентуално завладяване на Китай.
	— Проникнали в предварително набелязаните политически структури на новото японско общество, членовете на Гениоша се стремят да намерят съюзници сред най-висшите правителствени среди. Особено внимание обръщат на членовете на генералния щаб, където реакционните възгледи са масово явление.
	— Общите избори през 1882 г. се оказват изключително полезни и навременни за целите, които си е поставила Гениоша. В резултат на политически компромис със силните на деня тайната общност осигурява тяхното преизбиране, а в замяна получава уверения, че новото правителство ще следва изключително агресивна и империалистическа външна политика. Тази цел е постигната, макар и с цената на силен терор. Гениоша наема банди лумпени, които тероризират населението, политическите противници на управляващите често биват пребивани или отвличани. Тези избори остават в историята като избори на страха.
	Край тях минаха двама американски офицери, следвани от семействата си. Носеха гордо своите униформи, тъпчеха земята със самочувствието на завоеватели. Положително виждаха къде се намират и какво става край тях, но едва ли го разбираха.
	— С приложението на тази политика и особено след успешната японска инвазия в Манджурия и Шанхай започват японските инвестиции в чужбина. На страната е необходимо изключително динамично икономическо развитие и постиженията й в тази насока са наистина впечатляващи. Именно в този процес се раждат четирите огромни промишлени конгломерата, станали известни под името дзайбацу.
	— Значи Канзацу е прав, като казва, че отговорност за включването на Япония във войната трябва да носят не само милитаристите, но и представителите на едрия бизнес — замислено промълви Никълъс.
	— Така е — кимна полковникът. — В много отношения Япония продължава да е примитивна страна, особено по западните стандарти. Токугава добре се е погрижил за това. Но от друга страна, тези хора разбират по-добре от всеки друг какво означава чистотата на една нация. Тревожи ме фактът, че генерал Макартър не си дава точна сметка за това. О, той беше достатъчно запознат с културата тук, за да не пипа императора въпреки натиска да бъде детрониран и съден като военнопрестъпник. Като оставим настрана подкрепата, която американците получиха от императора непосредствено след края на войната, Макартър си даде сметка, че детронирането му би предизвикало дълбок хаос в страната — дори могъщите шогуни не са дръзвали да поставят под съмнение съществуването на монархическата институция, която е една от най-силните традиции в тази страна.
	— Първоначално американците поддържаха версията, че Япония влиза във войната само поради натиска на милитаристите. — Полковникът млъкна за миг, близна дебелите си пръсти и се зае да тъпче лулата си. — Но тази версия се оказа на светлинни години от истината. Страната беше натикана в ъгъла от членовете на дзайбацу и единственият начин да се излезе от това положение беше войната.
	— Ами народът? — попита Никълъс. — Той едва ли е искал война.
	Полковникът стисна незапалената лула между зъбите си и отправи поглед към леко помръдващата водна повърхност.
	— За нещастие този народ е бил държан в сляпо подчинение векове наред. Феодалните порядки, дългогодишното покорство пред императори, шогуни и старейшини е дало своите плодове. — Изправи гръб и хвърли поглед към сина си, седнал неподвижно на дървената скамейка. — И затова не е изненадващо, че в навечерието на войната почти липсват антимилитаристични настроения. Дори обратното — социалдемократическата партия, която единствена се обявява срещу агресията в Манджурия, губи голяма част от своя електорат на проведените през 1932 година общи избори. Така само малката и радикално настроена комунистическа партия остава политическата сила, която се противопоставя на империалистическата политика на правителството. Но тя е като сламка пред талазите на настъпващата буря. Дзайбацу и Гениоша държат в ръцете си както политиците, така и средствата за масова информация. Войната става неизбежна.
	Разнесоха се забързани стъпки и двамата едновременно вдигнаха глави. Вляво от тях се появиха двама униформени полицаи, които затичаха надолу по каменните стъпала, разперили ръце, за да запазят равновесие. Хората започнаха да се обръщат, разнесе се рязък вик. Децата зарязаха платноходките си, които с поклащане започнаха да се отдалечават от брега. Няколкото американски офицери в близост до тях се поколебаха за миг, после се втурнаха след полицаите. Никълъс и полковникът се изправиха и бавно се вляха в тълпата, струпала се в единия край на езерцето.
	Скупчените вишневи дръвчета, отрупани с цвят, им пречеха да видят какво става зад тях. Поеха през тревата, за да избегнат стълбите, претъпкани с хора. Полковникът хвана Никълъс за ръка и започна да си пробива път с рамо. Откъм брега се разнасяше някакво пляскане и блъскане, което се прекрати с идването на още униформени полицаи.
	Хората пред тях се отдръпнаха, и те видяха малка полянка, отрупана с откъснати вишневи цветчета, застлали като нежен килим яркозелената трева. Сякаш някой се готвеше да посреща герой от войната. За миг Никълъс зърна някакво кимоно, което в първия момент му се стори сиво, но след като получи лек тласък от неспокойната тълпа зад себе си, видя, че е раирано на тесни черно-бели ивици, които от разстояние изглеждаха сиви. Цялото беше поръбено с бяла коприна.
	Полицаите си запробиваха път и хората най-отпред се отдръпнаха. Едва сега Никълъс успя да зърне мъжа, коленичил сред нежните розови цветчета. Челото му докосваше земята, а дясната му ръка беше скрита отпред под кимоното. Пред него беше поставена малка лакирана кутия от розово дърво с пиринчена обковка, превързана с дълга бяла панделка от тънка коприна.
	Изправен зад него, полковникът изведнъж го сграбчи за раменете.
	— Това е Ханшичиро! — тихо възкликна той, споменавайки името на един от най-великите японски поети.
	Никълъс пристъпи напред, за да вижда по-добре. Сред гората от нервно помръдващи крака изведнъж видя ясно лицето на коленичилия мъж. Беше широко и плоско лице, с твърдо изсечени черти и стоманеносива коса над него. От двете страни на устата му бяха издълбани горчиви бръчки, очите му бяха затворени.
	В следващия миг Никълъс изведнъж разбра, че копринената лента пред него не е в сянка, както му се беше сторило отначало, а е изцапана с кръв. Тънка и почти прозрачна, тя беше пропуснала кръвта да попие в земята пред прегънатото тяло на Ханшичиро.
	— Сепуку — каза полковникът. — Така свършват благородниците.
	Никълъс все още се учудваше на невероятната организация на този фатален ритуал. Беше слушал много военни истории и знаеше, че там смъртта винаги е грозна. Но тук всичко стана спокойно, подредено, точно и чисто — естествено като хода на времето.
	— Как се чувстваш, Никълъс? — полковникът леко докосна рамото на сина си и загрижено го погледна.
	— Добре съм — отвърна момчето и вдигна глава. — Просто ми е малко странно, всичко беше толкова неочаквано… Защо го направи в парка, пред всички?
	— За да го видят и запомнят — отвърна полковникът. Започнаха да се отдалечават от езерото и се заизкачваха нагоре по хълмчето. Дърветата тук бяха още по-отрупани с цвят, пътечките под тях едва се забелязваха. Над главите им продължаваше да се наблюдава книжният дракон, бълващ огън, сякаш протестираше срещу лекото въздушно течение, което го тласкаше все по-високо и все по-далеч.
	— Той беше тъжен човек, останал безнадеждно назад в миналото — добави полковникът. — Така и не успя да се нагоди към промените в родината си. — Край тях мина млада японка, която с достойнство буташе пред себе си тъмносиня количка с розово-бели близначета вътре. — Ханшичиро беше великолепен творец, всеотдаен и честен, всички го уважаваха… Това беше неговият протест срещу бъдещето, към което се е устремила Япония. Бъдеще, което според него ще доведе до унищожението й. — Насреща им изскочи влюбена двойка — американски моряк и млада японка, усмихнати и хванати за ръце. Морякът прегърна момичето и го целуна по бузата, то се изкиска и се отдръпна. Косата му се разроши от ветреца, потръпна като книжния дракон горе в небето, но далеч по-жива от него.
	— Много хора са като Ханшичиро — рече Никълъс. — Нали Сацугай е роден във Фукуока?
	Полковникът замислено погледна сина си, спря и бръкна в джоба си за лулата. Отвори кесията с тютюн и се зае да я тъпче, леко почуквайки с палец по чашката.
	Очите на Никълъс продължаваха да следят дракона, който се рееше високо над главите им.
	— Аз прочетох конституцията, татко — промълви той. — Зная, че и ти си участвал в създаването й. Не е японска, но е много демократична, далеч по-демократична от сегашната политика на правителството. Днешна Япония е твърде дясно ориентирана, а дзайбацу си останаха непокътнати. Голяма част от предвоенната администрация продължава да функционира… Това не мога да го разбера.
	Полковникът извади стоманеносивата си запалка „Ронсън“, обърна гръб на ветреца и завъртя колелцето с палец. Изскочи дълго пламъче, той с наслада дръпна три-четири пъти и едва след това щракна капачето.
	— Искам да зная как се чувстваш, преди да ти отговоря — каза той. — Разстроен ли си от смъртта на Ханшичиро? Разстроен ли си, че един човек умря пред очите ти?
	— Не зная — поклати глава Никълъс и сложи ръка върху черния железен парапет, който се извиваше край пътеката. Дланта му усети хладината на метала. — Не зная дали тази случка е започнала да ми въздейства. Беше някак нереална, като на кино. Не познавах този човек, не съм чел нищо от него. Предполагам, че изпитвам тъга, но не зная защо. Той направи това, което е искал.
	Полковникът дръпна от лулата си и се замисли. Всъщност каква реакция беше очаквал от сина си? Сълзи? Истерия? Сърцето му се сви при мисълта, че като се върнат у дома, ще трябва да съобщи новината на Чонг, която обожаваше поезията на стареца. Беше крайно несправедливо да очаква, че синът му ще приеме смъртта на Ханшичиро по начина, по който самия той я беше приел. Между тях лежеше, опитът на цяло поколение, а Никълъс не можеше да притежава онова изострено чувство за исторически промени, което, притежаваха те двамата с Чонг. Никълъс гледаше под съвсем друг ъгъл и това беше съвсем естествено. За миг се замисли за Сацугай. Никълъс го беше схванал съвсем точно, отсега нататък ще трябва да следи по-внимателно отношението на младежа към него.
	— Макар че американците хвърлиха цялата вина за японското участие във войната върху военните, трябва да признаем, че след нея се проведе чистка и сред членовете на дзайбацу — започна той. — Но висшите ръководители на тази групировка успяха да унищожат голяма част от компрометиращите ги документи, други фалшифицираха и така се измъкнаха от справедливото възмездие. Не всички, разбира се — много от тях бяха осъдени като военнопрестъпници. — Насочиха се към източния портал на градината, отвъд който беше паркирана колата им. Полковникът дръпна от лулата, и изпусна облаче син дим във въздуха. — Американците дойдоха тук с най-добри намерения… Спомням си деня, в който завършихме новата конституция и я хвърлихме на премиера и външния министър като нова атомна бомба. Те бяха сащисани, защото това не беше японска конституция, а един документ, изготвен изцяло в духа на Запада. Но Макартър беше твърдо решен да откъсне тази страна от феодалното и минало, което според него представляваше най-голямата опасност за сигурността. Основният замисъл на новата конституция предвиждаше пълното лишаване на императора от власт и оставането му на трона просто като символичен държавен глава, докато изпълнителната власт се предава изцяло в ръцете на народа.
	— И какво стана след това? — попита. Никълъс.
	— През 1947 г. Вашингтон направи остър завой. На Макартър беше наредено да ограничи част от пълномощията си, бяха ревизирани доста присъди и лидерите на дзайбацу бързо възстановиха предвоенните си права и влияние.
	— Но това звучи напълно противоречиво и нелогично!
	— Само от японска гледна точка — отвърна полковникът. — Знаеш ли, Америка най-много се страхува от световния комунизъм и би направила всичко възможно да спре разпространението му. Виж как помагат на Франко в Испания, на Чан Кай Ши тук. Американците са убедени, че най-доброто оръжие за борба с комунизма е фашизмът.
	— Значи умишлено пренебрегват изготвената от самите тях нова японска конституция, възстановяват влиянието на реакционните дзайбацу и ги тласкат надясно, така ли?
	Полковникът мълчаливо кимна. Изведнъж изпита чувството, че никога няма да се добере до изхода на градината, че няма сили да завърши дългото пътешествие из тази земя, покрита с толкова лъжи и предателства.
	— Нека поседнем за малко — тихо промълви той.
	Заобиколиха железния парапет и се отпуснаха върху огряната от слънцето трева. Въпреки топлото време полковникът потръпна и обви рамене с ръцете си. Малки бели облачета скриваха слънцето и сенките им пробягваха като призраци по широката поляна. Вишневите цветчета тихо шумоляха, някъде наблизо възбудено лаеха кучета, пеперуда с кафеникави крилца пърхаше над тревата — самотен солист, изпълняващ сложен и непознат танц. Денят беше чудесен и въпреки това тъжен, от онези прекрасни пролетни дни, които предизвикват сълзи в очите, помисли си полковникът. Защо в живота ни има толкова много такива дни?
	В живота си той беше видял много смърт, на познати и непознати. С течение на времето човек се научава да изгражда около себе си предпазна обвивка срещу чуждата смърт и в крайна сметка тя се превръща в нереална пантомима, която не може да достигне до чувствата му.
	Но тази смърт тук, в парка, в чудесния пролетен ден, пред очите на децата — бъдещето на Япония, беше някак по-различна. Полковникът се чувстваше празен и кух — като Цезар, който се завръща в Рим, откъснал се с нежелание от обятията на Клеопатра, напуснал вечното лято и озовал се в дъждовния март… В съзнанието му проблесна странна картина — един орел, натежал от мрачни поличби, кръжи над статуята на Цезар на площада. Смъртта, на която беше станал свидетел, също тежеше от поличби, но той не можеше да каже какви са те.
	— Добре ли си? — попита го Никълъс и леко докосна ръката му.
	— Какво? — В продължение на няколко секунди очите на полковника гледаха недоумяващо, после чертите му се отпуснаха. — О, да, добре съм, Никълъс. Не безпокой. Просто си мислех как да кажа на майка за смъртта на Ханшичиро. Тя ще се разстрои много!
	Млъкна и отправи поглед към нежните вишневи цветчета наоколо. Скоро усети, че се успокоява.
	— Татко, искам да те попитам нещо.
	Полковникът изпитваше ужас от подобни моменти, но. Никълъс проговори с тон, който издаваше задълбочено предварително обмисляне на онова, което се готвеше да попита.
	— Какво?
	— Искам да зная дали Сацугай е член на Гениоша.
	— Защо питаш?
	— Въпросът ми изглежда съвсем логичен. Сацугай ръководи едно дзайбацу, има възгледи на войнстващ реакционер, родом е от Фукуока, където е формирана философията му. — Никълъс се извърна и погледна баща си в очите: — Честно казано, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че човек като него няма нищо общо с Гениоша. Не е ли именно тази връзка фактът, който му позволява да си възвърне влиянието след чистката през 1947 година?
	— Аха — поклати глава полковникът и се усмихна уважение. — Заключението ти е логично и аз те поздравявам за прозорливостта. — Млъкна за момент и е замисли. Вляво от тях няколко дъждосвирци шумно напуснаха клоните на дърветата, направиха кръг над полянката, после сивите им телца се стрелнаха към слънцето и изчезнаха. Далеч на запад хвърчилото дракон бавно се снижаваше, дърпано от невидими ръце. Денят бавно гаснеше. — Гениоша е общност, основана от Хираока Котаро — бавно и внимателно поде полковникът. — Негов най-доверен помощник е бил Муисай Шокан, а Сацугай е негов син.
	Никълъс помълча малко, после попита:
	— Означава ли това, че отговорът на въпроса ми е положителен?
	Полковникът мълчаливо кимна, после попита:
	— Знаеш ли защо е кръстил сина си Сайго?
	— Не.
	— Нали помниш какво ти казах в началото — че Гениоша действа в политическите, структури на страната?
	— Да.
	— Били са принудени да прибегнат до това решение. Според закона за военната служба олигархията през епохата Мейджи се разделя на три групи. Една от тях се оглавява от човек на име Сайго, който се превръща бързо в лидер на крайно консервативни самураи. През 1877 година този Сайго формира армия от трийсет хиляди самураи и ги хвърля в решителна битка срещу модерно въоръжената армия на Мейджи. Естествено, срещу оръдия и пушки самураите не могат да направят нищо и са напълно разбити.
	— Да, разбира се! — извика Никълъс. — Въстанието Сацума! За пръв път правя връзка между две имена, познати ми от историята. — Откъсна стрък трева и добави: — Това е било последното въстание на самураи, нали?
	— Точно така — отвърна полковникът и се надигна, усетил най-сетне, че отново може да се изправи срещу реалния свят и най-вече срещу тъжното лице на Чонг. Винаги му беше трудно, когато е тъжна.
	Прекосиха разстоянието, което ги делеше от портала и излязоха навън. Небето зад тях беше чисто, драконът беше изчезнал, а слънцето бавно потъна зад върховете на дърветата. На мястото му остана ярка червена ивица, подобна на капка кръв върху бял ли хартия.
	През нощта и двамата сънуваха смъртта на Хашичиро, но всеки по свой собствен начин.


	Трети кръг
	Книга за водата

	Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
	Лятото, в наши дни

	Сивите бетонни кубове на Манхатън бяха нагрети от юлското слънце, жегата лепнеше. Никълъс усещаше топлината на асфалта през тънките подметки на летните си сандали и това правеше придвижването още по-неприятно.
	Спря близо до ъгъла на Седмо авеню, пред модернистичната шатра на новата Медисън скуеър гардън и комплекса Пенстейшън. Вдигна очи да я огледа, отбелязвайки колко бързо е унищожен характерният стил на тази сграда. Насреща, се издигаше грамадата на хотел „Статлър Хилтън“, а до него проблясваше фасадата на „Макдоналдс“, цялата от стъкло и пластмаса.
	Очите му разсеяно се насочиха към уличното платно, по което фучаха безкрайните стоманени вълни на автомобилите. Мислеше си за телефонното обаждане на Винсънт късно снощи, за ужасната новина, която му съобщи той. Тери и Айлин убити! Не можеше да си го представи. Беше убеден, че никой не би могъл да се промъкне незабелязано в жилището на Тери. Винсънт също. Но как е станало тогава? Винсънт очевидно не искаше да говори, гласът му звучеше безжизнено. Когато Никълъс го притисна за повече подробности, той само повтори инструкциите си — да вземе първия влак за Ню Йорк и да го чака пред Пенстейшън.
	Слънцето безмилостно прежуряше от безоблачното небе. Ризата на Никълъс залепна за гърба му. Прокара пръсти през косата си и изведнъж му се прииска да я подстриже ниско, за да се спаси някак от жегата. Всички светофари на Седмо авеню бяха червени, въздухът над него висеше тежък и неподвижен като завеса от брокат, имаше чувството, че може да го пипне с ръка.
	Трябваше да се срещне не с Винсънт, а с някакъв детектив на име Кроукър, Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Името му беше познато на Никълъс, беше се натъкнал на него в „Ню Йорк таймс“, който четеше редовно, откакто разполагаше с времето си. Случаят Дидион, превърнат от вестниците, включително и от сериозния „Таймс“, в шумна сензация, може би защото място на действието беше Ектиъм хаус — най-блестящата, нова резиденция, построена на Пето авеню. Кроукър беше натоварен с разследването му и тогава се оказа, че този русокос мъж с детско лице умее да се оправя с журналистите, а стегнатите му информации редовно намираха място в телевизионните новини в шест следобед.
	Светофарите се смениха и желязната змия на трафика по Седмо авеню се размърда. В снагата й преобладаваше жълтият цвят на такситата. Изведнъж от тази маса се отдели черна лимузина с аеродинамична форма и спря до тротоара. През огледалните стъкла не се виждаше нищо, но след миг задната врата се отвори и един звучен бас, долитащ сякаш от изба, учтиво го покани:
	— Моля, качете се, господин Линеър.
	Той се поколеба за миг и това беше достатъчно за шофьора, мургав късо подстриган мъж с тъмносин официален костюм, да излезе и да отвори вратата пред него. Никълъс влезе, вратите на луксозната кола се захлопнаха с меко, издаващо скъпо струваща технология щракване и тя плавно се включи в движението.
	Вътре беше необичайно просторно, и забележително тихо, човек просто губеше усещането, че се намира в автомобил. Отвъд стъклата градът се разстилаше пред тях, сякаш някой го беше нарисувал на подвижни транспаранти. Колата се движеше изключително плавно, само лекият тласък на ускорението доказваше, че все пак се намират на колела.
	Цялото купе беше тапицирано в гълъбовосиво кадифе, очевидно по поръчка, тъй като подобна тапицерия не можеше да се види в нито един автосалон. Беше тъмно и прохладно като в скъп бар. Дори вибрациите на мощния осемцилиндров двигател бяха сведен до минимум.
	Вътре имаше трима души — човекът в официален костюм, който отвори вратата на Никълъс и който не се оказа шофьорът, самият шофьор и още един мъж, седнал в противоположния ъгъл на удобната плюшена седалка отзад. Беше висок и леко натежал, с малко консервативен, но безупречно ушит лек ленен костюм. Никълъс успя да забележи, че под него няма грам тлъстина, всичко беше стегнати мускули и едър кокал. Главата му беше масивна, с леко издадена напред челюст, която му придаваше агресивен вид. Това впечатление се подчертаваше още повече от широкото полегато, чело и стоманеносивата коса. Хлътналите му страни бяха прорязани от две дълбоки бръчки; над сините, решително блестящи очи надвисваха рунтави черни вежди. Лице на човек, който е вземал множество трудни решения през живота си и повечето от тях са се оказвали правилни, реши в себе си Никълъс. Приличаше му на генерал, и то от онези, които имат най-малко пет звезди на пагоните си.
	— Ще пиете ли нещо? — продума мъжът, но не помръдна. Вместо него се раздвижи онзи със синия костюм, извърна се от предната седалка и очаквателно го погледна.
	Какво ли е попречило на лейтенант Кроукър да дойде на срещата, запита се Никълъс.
	— Бакарди с горчив лимон, стига да ви се намира — отвърна той.
	Синият костюм отвори капака на барчето между двете седалки отпред, до слуха на Никълъс долетя тихото звънване на бучка лед в кристална чаша. Запази спокойствие, макар все още да нямаше представа кои са тези хора. Предпочиташе да слуша това, което щеше да му каже човекът насреща — така най-бързо щеше да научи кой е той.
	— Никак не си приличате със снимките си — продума онзи с някакво непонятно отвращение.
	Синият костюм се извъртя да налее ром и под сакото му се мярна късото дуло на револвер, надничащо от лек платнен кобур. Никълъс отмести очи и ги насочи към града навън, който изведнъж му се стори отдалечен на хиляда мили.
	— Друго едва ли би могло да се очаква — отвърна той. — Никога не съм обичал да се снимам.
	— Питието ви — протегна ръка мъжът с тъмносивия костюм.
	Никълъс се наведе напред и посегна към отвореното прозорче на стъклената преграда между двете седалки. От няколко дребни и едва доловими промени в поведението на човека пред себе си той разбра какво ще се случи, но въпреки това не се отдръпна, позволил на любопитството си да вземе връх. В момента, в който ръката му се появи в прореза, онзи дръпна питието и посегна да хване китката му със свободната си ръка. Движението му беше светкавично, но все пак тромаво и бавно според стандартите на Никълъс. Би могъл да му се противопостави по няколко напълно ефикасни начина, но вместо това предпочете да наблюдава пасивно как онзи сграбчва китката му и се опитва да я извие, като едновременно с това се навежда напред и внимателно оглежда ръба на дланта му, груб и корав като животински рог. Очите му се повдигнаха към лицето на мъжа на задната седалка, главата му бавно кимна. После пусна китката на Никълъс и му подаде чашата.
	Никълъс отпи глътка от коктейла, установи, че е безупречен, после попита:
	— Доволни ли сте?
	— Напълно, що се отнася до вашата самоличност — отвърна мъжът до него.
	— Знаете за мен далеч повече, отколкото аз за вас — отбеляза Никълъс.
	— Така и трябва да бъде — сви рамене онзи.
	— Вероятно по вашите стандарти — рече Никълъс, а наум си отбеляза, че никой от тримата не носеше слънчеви очила и никой не пушеше.
	— Това са единствените стандарти, които имат значение, господин Линеър.
	— Нали тук се пуши? — попита Никълъс и дясната му ръка се насочи към джоба на панталоните. Синият костюм се напрегна, главата му бавно се поклати, пръстите му се свиха.
	— Вие не искате да пушите, господин Линеър — рече човекът до него. — Отказахте цигарите преди шест месеца и добре сторихте, тъй като този черен тютюн, който употребявахте, е истински убиец!
	Никълъс остана дълбоко впечатлен от тяхната информираност. Този човек, който и да е той, не беше аматьор.
	— Знаете ли, че концентрацията на пушек с високо съдържание на никотин може да унищожи вкусовите рецептори, господин Линеър? — продължи онзи, кимна в потвърждение на този факт и добави: — Доказано е научно от група изследователи в университета на Северна Каролина… — На устата му се появи лека усмивка: — А точно този университет е заобиколен отвсякъде от тютюневи плантации…
	— Никога не съм чувал за подобно изследване — отвърна Никълъс.
	— Не сте, разбира се. Защото се пази в тайна и ще бъде публикувано по време на конгреса на тютюнопроизводителите, който ще се проведе през октомври в Далас.
	— Изглежда сте доста вътре в тези проблеми.
	— Няма как — засмя се мъжът. — Аз съм този, който финансира споменатото изследване. — После млъкна, обърна лице към стъклото и се загледа навън.
	— Какво знаете за мен? — попита Никълъс и вече беше абсолютно сигурен — това лице му беше познато отнякъде, особено като го гледаше в профил.
	Мъжът се извърна към него и хладно го погледна.
	— Достатъчно, за да ми се прииска да си поговорим насаме.
	Мозайката в главата на Никълъс изведнъж се подреди.
	— Не можах да ви позная — рече той. — Никога не съм ви виждал без брада.
	Мъжът се усмихна и потърка гладко избръсната кожа на брадичката си.
	— Признавам, че има известна разлика — рече той, после лицето му рязко се освободи от топлината, а чертите му сякаш станаха издълбани от гранит. Разликата беше смайваща и малко плашеща. — Какво целите да постигнете чрез връзката си с дъщеря ми, господин Линеър? — Гласът му изплющя като камшик.
	Горката Джъстин, помисли си Никълъс. Как ли е живяла при този деспотичен човек?
	— Нищо, господин Томкин — отвърна той. — Това, което всеки мъж търси в жената и нищо повече.
	Усети движението на синия костюм с периферното си зрение, миг по-късно грамадните лапи сграбчиха ризата му. Част от питието прехвърли ръба на кристалната чаша и се разля по панталона му. Тоя тип като нищо може да нарами концертен роял, помисли си Никълъс.
	— Изказването ви не се отличаваше с особено остроумие — наведе се към него Томкин и отново рязко, като хамелеон, смени тона си. — Защото Джъстин не е коя да е жена, а моя дъщеря! — Този път гласът му приличаше на стомана, облечена в кадифе.
	— По този начин ли се справихте и с онзи Крис от Сан Франциско? — полюбопитства Никълъс.
	За миг Томкин остана напълно неподвижен, после, без да отмества поглед от лицето на Никълъс, леко помръдна дясната си ръка: Синият костюм пусна ризата му, върна се на мястото си отпред и затвори прозорчето. Остана полуизвърнат назад, за да може да ги наблюдава.
	— Значи такава била работата — въздъхна Томкин и го погледна с нов интерес. — Дъщеря ми май наистина си пада по вас, или пък… — стоманата отново се появи в гласа му — сте страхотен любовник! Откакто ходих да я прибера, не се е задържала с мъж повече отдава часа! — Замълча за миг, после добави: — Има си проблеми…
	— Всички имат проблеми, господин Томкин — хладно го изгледа Никълъс. — Дори вие!
	Моментално съжали за думите си и съзна, че ги е изрекъл от яд, а това не беше добър признак.
	— Странна птица сте вие — изгледа го продължително Томкин и се облегна назад. — Имам тесни делови отношения с един куп японци, три-четири пъти в годината отскачам дотам, но за пръв път срещам тип като вас.
	— Това май беше комплимент…
	— Приемете го както ви е угодно — сви рамене Томкин, протегна ръка и натисна някакво скрито копче на облегалката пред себе си. От нея се отдели малка масичка с лампа на гъвкава поставка. Томкин бръкна в кухината, от която се появи масичката и извади лист хартия, прегънат по широчина. Подаде на Никълъс и рече: — Какво ще кажете за това?
	Беше японска оризова хартия, изключително фина.
	Никълъс внимателно я разгърна. Пред очите му се появи хералдически символ, нарисуван с черен туш. Около него, подобно на планетите около слънцето, бяха подредени девет малки брилянта. В средата на кръга беше изписан японският йероглиф комусо, олицетворяващ скитника-естет.
	— Знаете ли какво представлява това? — заповеднически попита Томкин.
	— Първо ми кажете откъде го имате — отвърна Никълъс и вдигна поглед към студените сини очи, в които съзря добре прикривано безпокойство.
	— Дойде с торбата — отвърна Томкин, после, срещнал озадачения поглед на Никълъс, раздразнено обясни: — Всички наши задгранични офиси използват специални пратеници за особено важна кореспонденция или за сведения, които не стават за телефона. Пренасят я в специални торби… Отначало помислих, че става въпрос за някаква шега, но после… — Той сви рамене и рязко добави: — Кажете ми какво представлява това!
	— Герб — отвърна Никълъс и му подаде обратно хартията. Онзи не се помръдна и той я постави на масичката. — Герб на риу, на школа за обучение на нинджи. — Пое дъх да продължи, като търсеше подходящите думи. Но Томкин го изпревари, протегна ръка и нервно почука по преградата от опушено стъкло. Синият костюм се обърна и отвори прозорчето.
	— Франк, искам да отида в кулата!
	— Но, господин Томкин…
	— Веднага, Франк!
	Франк кимна, затвори прозорчето и каза нещо на шофьора. На следващата пресечка лимузината плавно зави и пое на изток. Когато стигнаха до южната отсечка на Парк авеню, направиха ляв завой и се отправиха на север.
	Отпуснат на седалката до Никълъс, Томкин не отделяше поглед от листа оризова хартия, сякаш нещо върху него внезапно беше оживяло и това нещо беше твърде обезпокояващо.


	Лейтенант Кроукър напусна кабинета на капитан Финиган мрачен и ядосан. Стиснал зъби, той закрачи бързо по коридора с луминесцентно осветление, пълен с униформени и цивилни служители.
	— Хей, Лю, почакай малко…
	Той мина на крачка от сержанта, който го повика по име, но изобщо не го забеляза. Онзи сви рамене в недоумение, после се отдалечи. От време на време Кроукър изпадаше в подобно настроение и тогава беше най-добре да бъде оставен на мира.
	Кроукър влезе в кабинета си, чиято външна стена беше изцяло от армирано стъкло, пристъпи към бюрото и ядно стовари юмрук върху металната му повърхност, тапицирана с изкуствена кожа. По нея личаха следи от многобройните му безуспешни опити да я прогори с цигарата си. Така се става жертва на техническия прогрес.
	Тръшна се в тъмнозеления стол с въртящо се седалище и впери поглед в стъклената преграда. Пред очите му продължаваше да стои тлъстото и безизразно лице на Финиган с невъзмутими, приличащи на копчета сини очички.
	— Искам да ти бъде напълно ясно, че случаят Дидион е приключен и забравен, Кроукър — каза му капитанът и вдигна пухкавите си ръчички, сякаш за да се предпази от евентуалните му протести. — Зная, че сам те натоварих с него, но тогава мислех, че ще можем да постигнем бърз резултат. Всички от кмета надолу искаха да арестуваме някого, и то веднага. После отгоре ни скочиха вестниците, а ти знаеш какво могат да направят те. — Ръчичките се отпуснаха и кротко легнаха върху бюрото. Приличаха на две парчета шунка, готови за опушване, помисли си Кроукър. — Не по-зле от мен знаеш какви са хората, които живеят в Ектиъм хаус. Такива като Карден и Калвин Клайн никак не обичат подобни неща да стават в жилищата им. Бяхме подложени на огромен натиск.
	Кроукър затвори очи и започна да си брои на ум: „Едно Мисисипи, две Мисисипи…“ Така правеше като хлапак, когато играеше футбол по улиците на манхатънския квартал, известен сред местните жители със странното име „Кухнята на ада“. Ако не беше прибягнал до този изпитан способ, той положително щеше да забие юмрук в подпухналия червен нос на Финиган. Клепачите му се разтвориха и той видя, че капитанът се е облегнал назад върху високата облегалка, а ръцете му с къси пръсти са скръстени на корема. Колко уискита е успял да изпие до този момент, запита се Кроукър. Очите му неволно се насочиха към чекмеджето вдясно, в което старецът винаги държеше бутилка, после отново се върнаха към лицето на Финиган, прорязано от червеникави жилчици. Под меката утринна светлина, която се процеждаше през полуспуснатите жалузи на прозореца, погледът му изглеждаше по-безжизнен от обичайното. Отвън небостъргачите на Долен Манхатън изглеждаха като нереални картонени кутии.
	— Зная всичко за натиска, капитане — продума той, без да издава чувствата си. — Вече десет години съм в полицията и постоянно съм изложен на него. Не разбирам само защо трябва да сменяме тактиката така внезапно.
	— Ти не успя да откриеш нищо и аз реших да дръпна щепсела — спокойно отвърна Финиган. — Това е всичко.
	— Глупости! — избухна Кроукър. — Ами купищата улики, които…
	— На мен тия номера не минават, лейтенант! — рязко го прекъсна Финиган, очичките му ядно проблеснаха, капчици слюнка се появиха върху провисналата му долна устна. — Не съм в състояние да слушам грандоманските ти приказки! — Тялото му се стегна и приведе напред, в очичките се появи опасен и безмилостен блясък. — Радваш се на изключителна популярност сред представителите на печата, но не забравяй, че аз ти позволих да я имаш, защото тя носи полза на Отдела, а обществеността обича да гледа и слуша познати физиономии. Толкоз! Не си въобразявай, че имаш някакви особени привилегии! Нито тук, нито навън! — Масивният му палец се изви към прозореца зад рамото му. — Следя отблизо малката ти игра и съвсем ясно виждам нейната безсмисленост. Харесва ти да си център на вниманието, постоянните интервюта, лапаш ги ненаситно и ти е гот. Нямам нищо против, щом това ти харесва. Но няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с някакъв идиот, лишен от морал. — Забеляза как се промени лицето на другия и добави: — Да, да, именно като с лишен от морал идиот! Достатъчно дълго си в полицията, за да знаеш защо се слага край на едно или друго разследване. Защото някой от висшите кръгове „моли“ за това! Надявам се, че вече всичко ти е ясно. — Лицето му почервеня, увисналите му бузи леко потрепваха. — Ще ти призная, че често съм мислил да се отърва от теб и да те пратя в някой друг район. Но не го правя, защото си ценен за отдела, защото благодарение на теб кметът ни споменава в речите си поне два пъти в годината, а това, няма да скрия, повишава и личния ми авторитет. — Стана на крака, дебелите му ръце се превърнаха в масивни колони, опрени в бюрото с побелели от напрежение юмруци. — Но проклет да бъда, ако ти позволя още веднъж да ми погодиш онзи номер със случая Лаймън! Ти продължи да се ровиш в него въпреки официалното му приключване и ме направи на глупак в очите на всички служители в отдела. Добре поне, че комисарят не разбра… — Показалецът с големина на среден кренвирш се насочи заплашително към лицето на Кроукър и леко се поклати: — Поемаш случая с двойното убийство на Танака и Окура и не искам да чувам, че си го върнал за доразследване на момчетата от районния участък, както си направил снощи! — Прочисти гърлото си и избърса уста със сива носна кърпичка. — Е, какво? Нещо не ти харесва в погледа ми? Добре, заемай се с работата и бъди щастлив. Бъди доволен, че все още ти се възлага разследване!
	Кроукър се обърна да си върви, но гласът на Финиган го спря с ръка върху бравата.
	— Още нещо, лейтенант. Знаеш правилата, не ме карай друг път да ти обяснявам какво е стандартна оперативна процедура, сякаш си някой нехранимайко, попаднал при нас направо от улицата. Ясно ли е?
	Точно в този миг Кроукър реши да продължи работата си по случая „Дидион“, сам, без помощта на никого. Не можеше да се довери на никой от колегите си, много внимателно ще трябва да използва и техническите средства. Погледна часовника, после пластмасовата чашка върху бюрото, на дъното на която имаше утайка от отдавна изстинало кафе. Беше закъснял за срещата с Линеър, но това изобщо не го развълнува, тъй като умът му все още беше зает със случая Дидион. В едно отношение Финиган беше прав — не беше успял да се добере до нищо. Момичето имаше приятели някъде, но къде? С цената на неимоверни усилия беше успял да се придвижи крачка напред — благодарение на Мати Устата, от която очакваше име и адрес… Тази беше причината, поради която изчакваше и поради която реагира толкова болезнено на официалното приключване на разследването. Нямаше никакъв смисъл да разкрива на Финиган с какво разполага, никакъв! Все едно, че говори на стената. Именно това въздържане беше причина името на Финиган да бъде споменавано в кметските речи и капитанът отлично го знаеше. Не го беше грижа за похватите, до които прибягва Кроукър, интересуваше го единствено крайният резултат. Той ще ми говори за флирт с пресата, изсумтя Кроукър и се завъртя в стола си. Проклет пияница!
	Кроукър изруга и се изправи. Беше време да открие Линеър.


	Приблизително по същото време Винсънт започна работа в залата за аутопсии. Снощи, когато докараха труповете на Тери и Айлин, той не беше дежурен, но Талъс — една от най-съобразителните му асистентки, веднага го уведоми по телефона. Пристигна точно, когато двамата патрулни полицаи и едрият навъсен районен инспектор ожесточено спореха кой пръв е приел повикването. Инспекторът притежаваше далеч по-цветист речник от униформените си колеги и те неохотно отстъпваха.
	Винсънт не им обърна внимание и забърза към големите хладилници. Искаше да види с очите си, искаше да се увери, че не е станала някаква досадна грешка и вътре е например не Тери, а някой от неговите инструктори, попаднал кой знае как в жилището му… Но грешка нямаше — телата бяха на Тери и Айлин, мъртви и вкочанени. Тогава си спомни за телефонното позвъняване късно през нощта. Дали не е бил Тери?
	Той мрачно се извърна настрана — това вече нямаше никакво значение.
	Остави ги за сутринта, само нареди внимателното етикетиране на личните им вещи и дрехи, което би улеснило детективите, поемащи разследването на случая. После се прибра у дома и не мигна до настъпването на утрото.
	Беше стигнал до такъв етап на живота, в който изпитваше спокойствие единствено в моргата. Там можеше да работи на спокойствие, да прави логични заключения, да разрешава заплетени случаи така, че рапортите му водеха директно до залавянето на убиеца, да утешава близките на жертвите, преминаващи през кабинета му в неспирен поток…
	Безмълвните му пациенти бяха като огромни йероглифи, като тайнствени скали, в чиито недра се криеха важни послания за живите. А той беше археологът, който трябваше да ги разкрие.
	Изпитваше огромно удовлетворение от работата си тук, в „къщата на мъртъвците“, както наричаха моргата много от практикуващите лекари. Това име не беше удачно, тъй като всеки ден тук се водеше трудна борба и смъртта неохотно се разделяше със своите хладни тайни. Винсънт и колегите му полагаха неимоверни усилия да ги измъкнат от ноктите й, да ги разгадаят и премахнат страховитата им тайнственост. Коя друга работа би могла да има по-голямо значение за живите?
	Тази сутрин Винсънт стоеше в централната зала, обърнал гръб на редицата тежки вратички от неръждаема стомана. Върху масата за аутопсии лежеше тялото на негър с обърната настрани глава, голо и студено. Оттатък летящата врата чакаха реда си още два трупа — на приятеля му Тери Танака и на Айлин — жената, която Тери беше обичал. За пръв път, откакто работеше тук, той си зададе въпроса дали наистина има желание да бутне тази врата. Изведнъж му дойде до гуша от смъртта, изведнъж той изгуби желанието си за работа. Отново му се прииска да зареже всичко и да се върне в Япония. Едновременно с това осъзна, че това вече е невъзможно, че няма да може да преодолее културния шок между двете цивилизации, че е безнадеждно заразен от болестта на Запада, от болестта на този апокалиптичен Ню Йорк.
	Дълбоко в душата си съзнаваше, че може да се спаси само ако продължи. Смъртта се изправи пред него като непреодолима стена, твърде висока, за да я прескочи. Така я беше чувствал някога, в далечните години на — детството си. Знаеше, че трябва да я срути или да полудее, а единственият път за преодоляването й минаваше през онази ярко осветена стая зад летящата врата. Там можеше да направи внимателна дисекция на смъртта, да разгради тухла по тухла високата стена, да открие пораженията, които тя е нанесла на неговите приятели. Страшно много му се искаше да успее.
	Винсънт потръпна, бутна летящата врата и се приготви за работа. Япония, мечтата на неговите сънища, отлетя някъде далеч.


	Лимузината напусна оживения трафик в долната част на петдесета улица и плавно спря на ъгъла. Франк изскочи пръв и любезно отвори задната врата.
	Намираха се в квартал, над който доминираше конструкцията на огромна стоманена сграда, почти готова за използване. Беше доста отдалечена от тротоара, чиито плочки бяха изкъртени, за да отстъпят място на специалната тухленочервена настилка. Минувачите бяха предпазени от строителните работи чрез специален дъсчен тунел. В южния край на строителната площадка беше монтиран огромен бетонен възел. Цилиндричното му туловище, нашарено с разноцветни ромбчета, бавно се въртеше. Висок кран до него издигаше нагоре масивни стоманени релси. Част от облицовката на фасадата беше готова, но върху модерните блестящочерни плочки и сега се виждаха начертаните с тебешир линии. Страничната част обаче все още представляваше гол скелет от метални конструкции и странно наподобяваше прозрачен пашкул, в чиято вътрешност човек можеше да наблюдава оформянето на какавидата.
	Минаха по дървено мостче, под което мъже с изпъкнали мускули и набраздени от пот лица, приличащи на навъсени зъболекари, натискаха ръчките на пневматични пистолети. Пристъпиха в сянката на скелето, въздухът тежеше от ситен прах, който полепваше като пърхот по косите и раменете им.
	Приближи се мъж с тясно лице и грапава кожа. На главата му имаше яркожълта каска със синя ивица отпред, на която беше надраскано името Лубин Брос. Познал Томкин, той се усмихна широко и подаде ръка. После ги поведе надясно към една туристическа каравана, която очевидно изпълняваше функцията на канцелария. Томкин лаконично го представи като Ейб Русо, главен инженер на строено. Русо стисна ръката на Никълъс, после им подаде по една каска и отново ги поведе навън.
	Водена от Франк, групичката им се насочи към вътрешността на строежа, прекоси огромното предверие и тръгна по дълъг коридор, осветен от голи крушки, висящи от временно прекарана инсталация под тавана. В ноздрите им нахлу миризмата на пресен бетон.
	Асансьорът очевидно беше монтиран наскоро, стените му все още бяха облепени с масленозелена хартия. Стигнаха до най-горния етаж, където ги посрещна един здравеняк като Франк, малко по-нисък от него. Мълчаливо тръгнаха по дългия коридор.
	Таванът и стените бяха покрити с леко грапав тъмносин плат, създаващ илюзията за естествена коприна. Стената вдясно беше изцяло остъклена, или по-скоро щеше да бъде, след като рамките от тънък метал, покрити с антикорозионен лак с ръждив цвят, получеха своите панорамни стъкла. Отвъд тях се разкриваше спиращата дъха панорама на Манхатън, простираща се на северозапад. Най-отпред бяха масивните сгради на срещуположната страна на улицата, а зад тях в стройни квадрати се редяха останалите небостъргачи, изпълнили пространството чак до река Хъдзън. Поглеждайки на север, човек можеше да забележи как Манхатън плавно се снижава и неусетно преминава в южната част на Сентръл парк.
	Коридорът свършваше при масивна двойна врата с метален обков и солидни бронзови топки. Вляво от нея бяха наредени обикновени дървени врати, които водеха към малки, все още недовършени канцеларии от неогладен бетон. В няколко от тях Никълъс забеляза големи рула мокет, готови за разстилане.
	Подухна топъл ветрец. Тук горе беше все така горещо — в Манхатън през лятото човек трудно можеше да се отърве от жегата. Над голия под се разлетяха сажди и нечистотии, приличащи на мръсни пръски пяна. Целият коридор се изпълни с тях.
	Томкин спря пред металната врата и вдигна ръце, сякаш се готвеше за солово изпълнение.
	— Виждате ли това, което виждам аз, Никълъс? — попита той, извърна се леко и добави: — Мисля, че мога да ви наричам Никълъс, нали? — Въпросът му беше риторичен, и той побърза да продължи: — Светът наоколо беше свят мечта, имаше значение за всеки от нас, много смели мъже изгаряха от желание да го покорят. — Ръката му се спусна надолу, пръстите му се свиха. — Днес обаче той не е нищо повече от един проклет промишлен обор. В него няма повече място, няма време за нищо. Знаете ли какво означава това? Ще ви кажа — там, отсреща е претъпкано, ние се задушаваме в борбата за оцеляване. Да, да, правилно чухте. Става въпрос за оцеляване, а не за извличане на печалби. В същото време светът става страшно хомогенизиран. — Стрелна с поглед Никълъс и продължи: — Не разбирате за какво говоря? Добре, ще ви обясня. Как бихте се почувствали в ролята на Марко Поло, а? Две години и половина да бродите из безкрайната шир на Азия, за да стигнете най-накрая в Китай — земя, за която никой европеец дори не е сънувал, а камо ли да стъпи там. Може ли нещо на този свят да се сравни с подобно преживяване? Не, хиляди пъти не!
	Той пристъпи напред, ръцете му докоснаха стоманената структура, очите му гледаха някъде далеч.
	— Не зная вече с колко пари разполагам — прошепнаха тихо устните му, главата му се поклащаше леко, сякаш беше изпаднал в транс. — О, разбира се, всеки момент мога да наема специалисти да изчислят това, но каквато и цифра да посочат, тя вече ще бъде остаряла… При всички случаи обаче тя ще бъде прекалено голяма, за да я приема спокойно. — Лицето му се покри със ситни и мътно блестящи капчици пот. — На практика мога да имам всичко, което бих пожелал в този свят. Вярвате ли в това? — Той се извърна с лице към Никълъс, въпросът му беше зададен грубо, вените на слепоочието му изпъкнаха и видимо започнаха, да пулсират. — Това е положението. Мога да правя каквото си поискам и никой не може да ми държи сметка. Е, при особени случаи може би ще се наложи да бъда обект на някое повърхностно разследване, но нищо повече. — Ръката му се размаха: — Никога не бих стигнал дотам…
	— Много ми олекна — вметна саркастично Никълъс, но Томкин продължи, без да показва с нищо, че го е чул.
	— Би било твърде деспотично да демонстрирам силата си по подобен начин, затова никога няма да прибягна до него.
	— Май сте разочарован…
	— Какво? — излезе от унеса си Томкин. — О, не, съвсем не. Ще ви кажа нещо — като всички велики хора и аз си давам сметка за тленността… за своята тленност. Това е причината да искам всичко около Джъстин да бъде наред, същото важи и за сестра й.
	По неизвестни причини Никълъс остана с впечатлението, че Томкин иска да каже нещо съвсем различно.
	— Сигурен съм, че ще успеете — каза той.
	— Я зарежете този покровителствен тон! — сряза го Томкин. — Зная отлично що за баща съм бил през всичките тези години. Джъстин има проблеми при отношенията си с мъжете, а Гелда току-що се разведе за четвърти път и не мога да я опазя от шишето, ако ще да наема и хиляда души! Същевременно продължавам да скачам в живота им, ту вътре, ту вън… Това е положението и ако не могат да го приемат, още по-зле за тях!
	— Що се отнася до Джъстин, имам чувството, че тя съвсем не държи да скачате в живота й — отбеляза Никълъс.
	— Няма друг избор! — процеди Томкин. — Аз съм й баща, независимо от това, което приказва наляво-надясно. Все още я обичам… обичам ги и двете. Всички сме осрани по някакъв начин, но техните проблеми просто са по-отчетливи, това е всичко!
	— Вижте какво, господин Томкин…
	— Не започвайте да се заяждате, Никълъс — прекъсна го другият с предупредителен тон. — Досега се разбирахме добре. — Думите започнаха да излитат от устата му така, сякаш изгаряха вътрешностите му. Разбира се, че не й беше: приятно, когато се намесих в живота й преди две години! Но какво знаеше тя? Господи, тя беше затънала в говна чак до шията! — Главата му рязко се завъртя: — Преследваше онзи копелдак, сякаш е самият Господ Бог!
	— Тя ми каза… — започна Никълъс.
	— Какво ви каза? — прекъсна го Томкин. — Каза ли ви, че има конюшня за мъжкари? Че е двупосочен и предпочита мъжките задници? Че може да легне с нея само ако предварително я пребие от бой? Каза ли всичко това? — Лицето му беше изкривено от гняв и срам, от устните му хвърчаха слюнки.
	— Не — тихо отвърна Никълъс. — Не ми го каза.
	Томкин издаде остър лаещ звук, който би трябвало да прозвучи като саркастичен смях.
	— Бих се обзаложил, че не го е сторила — рече той и издаде глава напред. В тази поза силно наподобяваше ловджийско гонче, направило стойка. Никълъс се запита дали той е обектът на лова. Ако се окаже така, Томкин положително ще се задави.
	— Не виждам причината да ми разказвате всичко това! — заплашително процеди той.
	— Защо, да не би да ви се обръща стомахът? — саркастично попита онзи. — Да не би да сте отвратен от нея, след като разбрахте какво представлява? Сигурно вече съжалявате, че сте имали нещо общо, а?
	— Не ме интересува какво е правила, преди да се срещнем — бавно отвърна Никълъс. — За нашите отношения миналото няма никакво значение. — Очите му се спряха на плувналото в пот лице на Томкин, блестящо на няколко сантиметра пред него. — Аз зная що за човек е Джъстин, Томкин. В момента се питам дали вие знаете това!
	За миг очите на Томкин сякаш щяха да изскочат от орбитите си. В следващия той вече се беше овладял, от лицето му се оттекоха всички следи от яростта, то стана гладко и спокойно. На устните му се появи усмивка, ръката му дружески потупа гърба на Никълъс.
	— Мисля, че не бива да ме осъждате само защото, се опитвам да разбера това, нали?
	Изведнъж Никълъс усети слабостта на този човек. Именно поради слабост разиграваше целия този театър със загрижеността за дъщерите си, докато на практика умираше от ужас, че няма син, който да продължи делото му, да го направи безсмъртен. Странно, но именно тази слабост му попречи открито да го намрази. В риу Ито го бяха учили да се възползва от слабостта на противника, за да го победи. Но извън стените на тренировъчната зала Никълъс беше открил, че хората живеят със своите слабости и именно те ги превръщат в човешки същества, уязвими, но въпреки това интересни. Да вземем например Мусаши. Ако човек вярва сляпо в Го рин ношо, за него Мусаши ще бъде не човек, а паметник от стомана, непобедим и лишен от всякакви емоции. Но за Мусаши се носеха най-различни легенди. Според една от тях, която Никълъс помнеше, особено ясно, Мусаши е бил победен от някакъв нинджа, използвал за оръжие книжно ветрило. Нинджите са били известни с нетрадиционните си похвати в боя, затова всички приемаха загубата на Мусаши за нещо закономерно. Но Никълъс усещаше, че нещата не са толкова прости и въпреки това се стопляше от мисълта, че този велик войн, този бог на сабята, в крайна сметка е познал вкуса на поражението.
	Знаеше, че е най-лесно да обяви Томкин за дивак и да престане да му обръща внимание. Но много хора се предпазват с подобна фасада, а за един кратък миг той беше успял да надзърне зад нея и беше видял човека — гол и беззащитен, с всичките му чувства и тревоги. Още повече, че Томкин беше достатъчно интелигентен да почувства този факт и вече знаеше, че Никълъс има някакво превъзходство над него. Беше му любопитно да разбере как и защо се стигна до това положение и любопитството му бързо беше задоволено.
	— Искам да работите за мен — леко и сякаш на шега каза Томкин. — Искам да разберете какво става. Зная всичко за Якудза*, дори съм имал личен контакт с Шото. Несъмнено сте чували за него, нали? — Никълъс кимна и той продължи: — Труден тип, много труден… Но аз се справих… — Палецът и показалецът му замислено се докоснаха до долната му устна: — За нинджите обаче не зная нищо… Когато нещо не ми е известно, аз имам навика да го прехвърлям в ръцете на специалист. — Пръстът му рязко се насочи в лицето на Никълъс: — Вие сте специалист по тези мръсници, нали?
	[* Еквивалент на мафията в Япония. — Б.ред.]
	— И така може да се каже.
	— Тогава искам да ви наема, открийте за какво става въпрос. — Размаха оризовата хартия с изрисуваното върху нея ритуално предупреждение и му го подаде: — Това не го искам, вземете го!
	Никълъс не помръдна.
	— Кога го получихте? — попита той.
	— Нали ви казах, дойде с торбата от Япония. Чакайте да помисля… преди около седмица.
	Преди седмица, помисли си Никълъс. Горе-долу по времето, когато откриха тялото на Бари. Значи е бил прав, набелязаната жертва е Томкин.
	— Мисля, че сте белязан за убиване — каза на глас той.
	Томкин дори не мигна.
	— И друг път ми се е случвало.
	— Но не и с нинджа.
	— Вярно — кимна онзи. — Но вече ви казах, че си имах известни неприятности с Якудза и мисля, че се справих.
	— Сега случаят е различен.
	— С какво? Той никога не може да се доближи до мен.
	— Има хиляда начина да го стори, но няма смисъл да си губите времето, за да ги откриете. Просто няма да успеете.
	— Започва да ми намирисва на пазарлък — погледна го с натежали очи Томкин. — Май искате да повдигнете началната цена, а?
	— Не съм казал, че приемам — отвърна Никълъс.
	— Ваша работа — сви рамене Томкин. — Имам си Франк и Уисъл, те са ми достатъчни.
	Никълъс не ги удостои дори с поглед.
	— Томкин, ако за вашето убийство действително е нает нинджа, той ще мине през тези двамата като през бала памук!
	— Отново ще кажа, че сте обладан от желанието да си повдигнете цената!
	— Глупости! Заради вас пропускам важна среща и трябва да… — Не забеляза знака, но двамата изведнъж се оказаха пред него. Ръцете на Франк висяха отпуснато край тялото му, пръстите им бяха леко присвити. Уисъл измъкна револвера си — 38-ми калибър е къса цев, не особено подходящ за далечна стрелба, но изключително сигурен в рамките на пет-шест метра. Именно в тези рамки се намираше цялата групичка в момента.
	Никълъс зае класическата стойка „йорой кумиучи“, до която древните войни са прибягвали поради броните си, а днес успешно се използва от хора, принудени да носят европейски дрехи.
	Револверът на Уисъл зае хоризонтално положение, пръстът му бавно започна да обира луфта на спусъка. Никълъс се стрелна напред, десният му крак потъна в левия глезен на нападателя, в същия миг лявата му длан се стовари със саблен удар върху дулото на оръжието. Тресна изстрел, куршумът остави бяла следа върху тапицираната в синьо стена.
	Уисъл пусна ненужното оръжие и насочи десния си юмрук към корема на Никълъс. С изцъклени от учудване очи видя как ударът му беше блокиран далеч преди целта, сякаш срещнал невидима бетонна стена. В следващия миг лицето му се изкриви от болка, ръката му рязко бе извъртяна назад и надолу, ушите му доловиха рязко пропукване, сякаш някой изплющя с камшик в краката му. В същия миг лявата длан на Никълъс потъна в ключицата му с тъп удар, нещо отново пропука и Уисъл се стовари в безсъзнание на пода.
	Франк пристъпи напред, без да прави опит да измъкне пистолета си. Пръстите му, твърди и прави като дъски, се насочиха към лицето на Никълъс.
	Вкопан на мястото си, Никълъс безмълвно наблюдаваше развитието на атаката му. Разполагаше с достатъчно време за това. Умът му автоматично отбеляза, че Франк е левак и очаква някаква хватка на карате.
	Когато моментът за действие настъпи, той направи почти неуловимо за очите на страничен наблюдател движение и изведнъж се оказа между двете заплашително протегнати насреща му ръце. Томкин, който с интерес наблюдаваше развитието на нещата, изобщо не разбра какво става. Беше готов да се закълне, че младият мъж изобщо не се помръдна, но въпреки това лактите му изведнъж се оказаха в непосредствена близост до гръдния кош на Франк, побутнаха го някак леко и онзи се строполи на пода.
	— Знаех си аз! — възбудено извика Томкин. — Знаех, че сте добър, на рапортите понякога лъжат! Ако човек напълно им се доверява, лесно може да се окаже в глупаво положение! — Очите му се сведоха към неподвижните фигури на двамата телохранители, главата му се поклати в знак на уважение: — Страхотен сте, дявол да ви вземе! — После повдигна глава и протегна ръка: — Радвам се да ви приема за член на своя екип, Ник!
	Никълъс му отправи продължителен поглед, после бавно тръгна към асансьора.
	— Вече ви казах, че предложението ви не ме интересува. — Натисна бутона и той ярко заблестя. Асансьорът тръгна нагоре. — Вие не храните уважение към хората.
	Томкин прескочи телата на пазачите си и се насочи към него.
	— Не е така — рече той.
	— Така е. Не обичам да ме манипулират, Томкин. Джъстин още по-малко, доколкото я познавам. Не ви дължа нищо и няма да ви позволя да се бъркате в живота ми.
	Вратите на асансьора се разтвориха зад гърба му и той влезе.
	— Почакай малко, Ник — протегна ръка Томкин.
	— Не ме търсете, аз ще ви се обадя.
	Никълъс натисна бутона за партера и вратите започнаха да се затварят. Томкин се втурна напред и ги задържа с двете си ръце. Чертите на лицето му сякаш бяха издялани от гранит, в очите му се появи злобен метален блясък.
	— Не пропускаш ли нещо? — изсъска той. — Не забравяш ли, че и животът на дъщеря ми е в опасност? Едва ли искаш този мръсник да се докопа до нея, Ник. Помисли си по този въпрос, хубавичко си помисли! — Ръцете му пуснаха вратите и те с трясък се захлопнаха.
	Докато се спускаше надолу, Никълъс си спомни онази нощ, в която през кухненския прозорец влетя отвратителното животинче. Яркочервена кръв и блестящо черна козина. Визитната картичка на нинджата, наречена „кужи кири“, предназначена да всели ужас в душата на жертвата. Това е едно от най-силните му оръжия, а графичното му изображение е символът „ко мусо“, заобиколен от девет диаманта…
	Джъстин, проплака душата му. Очите му нетърпеливо се отправиха към кранчето над вратата, на което се изписваха отминалите етажи. Трябваше му телефон, трябваше му веднага!
	На улицата видя тъмнокос мъж с широки рамене и мрачно лице, от което се излъчваше сила. Беше застанал до бял форд, който дори без подвижната синя лампа отдалеч миришеше на полицейски автомобил. Никълъс позна това лице, то принадлежеше на Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Излезе от сянката на дъсчения тунел пред входа, подхвърли каската си на някакъв работник и стъпи на тротоара.
	Телефон намери в импровизираната канцелария на Ейб Русо. Първоначално мислеше да се обади на Рей Флоръм — началника на полицията в Уест Бей Бридж, но после се отказа, тъй като беше сигурен, че Джъстин няма да приеме полицейска протекция. Поиска от централата номера на Док Диърфорт и разговаря с него в продължение на няколко минути. Докторът се съгласи да наглежда Джъстин от време на време.
	— Линеър — рече Кроукър, когато видя, че Никълъс се приближава към него. — Какво, по дяволите, правите с Рафаел Томкин? — Дългите му тънки пръсти попипаха клечката за зъби, която се подаваше от устата му.
	— Здравейте, лейтенант — кимна му Никълъс.
	— Айде, стига любезности — изръмжа онзи и се настани зад волана. — Скачайте вътре, че имаме работа!
	Никълъс отвори дясната врата и влезе в колата, В мига, в който подметката му се отдели от нагорещения асфалт, фордът рязко потегли с пронизително пищене на гумите. Той затръшна вратата и се облегна назад.
	— Мислех, че вашето приятелче Ито ви е дал точни инструкции — промърмори Кроукър докато се мушкаше сред потока коли по Парк авеню и се стремеше да се залепи за разделителната линия между двете платна.
	— Томкин ме взе, докато ви чаках.
	— Майка ви не ви ли е предупреждавала да не се качвате в коли с непознати? — изръмжа Кроукър — И какво искаше от вас тоя мръсник?
	— Това не ви засяга.
	Кроукър се извъртя към него и сякаш напълно забрави оживеното движение.
	— Виж какво, приятел, не ми създавай трудности — тежко продума той. — Всичко, което се отнася до Рафаел Томкин, ме засяга, и то дълбоко, ясно ли ти е? Хайде, почвай!
	Кракът му рязко настъпи спирачката, колата поднесе и зави наляво, точно когато изглеждаше, че вече подминава пресечката, водеща към центъра.
	— Защо толкова се интересуваш от Томкин? — уморено попита Никълъс. Започна да му писва да го разпитват.
	— Ще ти кажа, Линеър — тежко продума Кроукър. Личеше му, че се сдържа с усилие и търси най-подходящите думи: — Правя всичко възможно да се държа възпитано с теб и да ти засвидетелствам уважение. Нямам нищо срещу теб, поне на този етап. Но днес не ми върви особено и бушоните ми всеки момент могат да избият… Щом си тук, в тази кола, за тебе важи същото. Сега бъди така добър и отговаряй на въпросите ми. Няма да боли, обещавам ти…
	След тези думи натисна клаксона и рязко зави по посока на парка.
	— Срещам се с дъщеря му — рече Никълъс. — И той решил да ме провери.
	— По дяволите! — изрева Кроукър и плесна волана с ръба на дланта си. После пусна една сочна ругатня и заобиколи някакво такси, което бавно се влачеше пред тях. Фордът със свистене навлезе в кръговото движение на надлеза над Четиридесет и шеста улица и с пълна газ пое по Четиридесет и втора. — Исусе! Мислех, че ще избягна задръстването, като мина край парка, но я виж това! — Ръката му посочи морето от коли пред тях, което блестеше под ярките лъчи на слънцето. В колата беше задушно, въздухът вонеше на изгорял бензин и нагорещено масло. — Мамка им! — изръмжа полицаят и включи сирената с лявата си ръка. Колите пред тях неохотно започнаха да им правят път. — Господи, през лятото в Ню Йорк е ад! — Свърнаха на изток по Тридесета улица и Кроукър изключи сирената.
	— Коя от двете? — попита той.
	— Моля?
	— Дъщерите, Линеър. Коя от тях — Гелда, дето си пада по отлежалото уиски, или другата, откачената… как й беше името?
	— Джъстин.
	— Да, бе, все й забравям името… — кимна полицаят. — Прекалено хубава, за да е Томкин. — Извърна се и изплю през прозореца клечката за зъби. — Веднъж говорих с нея, преди два месеца. Трудно е да я забрави човек…
	— Да, хубава е — промърмори Никълъс. Изведнъж му се прииска да е с нея, а не в тая жега насред Ню Йорк на път за моргата. Проклет да е тоя Томкин, изруга мислено той, после се усмихна. Все пак познава хората си, мръсното копеле. Това го насочи към друга мисъл и той попита: — Сигурно познаваш добре това семейство, а?
	Спряха сред потока коли, струпали се пред червения светофар на пресечката между Трето и Второ авеню. Пред тях нахално се вмъкна тъпоносата муцуна на хладилен камион за превоз на месо.
	Кроукър се обърна и го погледна, без да отмества лакът от отворения прозорец. Очите му бяха сиви, а доста дългата му за полицай коса беше сресана право назад. Приличаше на войн ветеран, оцелял след всички световни войни, изскочил направо от телевизионния сериал „Оттук до вечността“.
	— Доста си любопитен — промърмори той и леко натисна педала на газта. Желязното стадо пред тях прие неохотно хладилния камион в редиците си и потегли със скоростта на погребална процесия. Гласът на Кроукър изведнъж се промени и той небрежно подхвърли: — Бас държа, че старият мръсник хич не е доволен от факта, че навестяваш щерка му!
	— И така може да се каже — сви рамене Никълъс. Отново спряха, жегата стана почти непоносима. — Как успя да ме откриеш?
	— Пристигнах на Пенстейшън точно навреме, за да видя как влизаш в оная лимузина — отвърна Кроукър. — Отдалеч познах оня дръвник Франк.
	— Двамата с Уисъл направиха всичко възможно да продължат престоя ми на онзи строеж — усмихна се Никълъс.
	— Ама май не са успели — изгледа го Кроукър.
	— Трябваше да тръгвам — сви рамене Никълъс.
	Кроукър отметна глава назад и се разсмя от сърце.
	— Хей, Линеър, ти май ще ми оправиш настроението!
	Скоро стигнаха до причинителя на задръстването. Четири-пет хлапета, с навити крачоли на панталоните и голи до кръста, щастливо подскачаха край отворен докрай пожарен кран, от който се лееше дебела струя вода. Кроукър вдигна стъклото и фордът пресече широката локва. По покрива забарабаниха водни капки, сякаш влизаха в автомивка.
	— Мъчи те, а? — попита Никълъс.
	— Какво да ме мъчи? — недоумяващо го погледна Кроукър и натисна педала на кръстовището.
	— Зарязал си цигарите — поясни Никълъс и кимна към пожълтелите пръсти на дясната му ръка.
	— Мъчи ме и още как! — изпъшка Кроукър. — За какво, по дяволите, мислиш, че дъвча тези проклети ментова бонбонки? Ха! Да не говорим, че от седмици не съм се хранил като хората, а от три дни не зная какво е легло! — Свърна наляво по Първо авеню, после натисна спирачките с такава сила, че върху нагорещения асфалт положително остана поне сантиметър каучук от гумите на нещастния форд. Бяха стигнали пред тухлената фасада с тъмнозелени стъкла на центъра по съдебна медицина. Оставиха колата на втора линия и поеха нагоре по стълбите.
	Кроукър се приближи до стъклената кабинка на портиера и пъхна под носа му значката и служебната си карта, натикани в кафяв пластмасов плик.
	— Доктор Ито — лаконично процеди той.
	Човекът кимна и набра три цифри на телефона, закрепен върху малкото бюро.
	— Доктор Ито веднага ще дойде, лейтенант — рече той. — Намира се долу, в моргата.
	Кроукър се огледа и спря поглед върху фигурата на дежурния полицай. Не беше го виждал друг път.
	След малко се появи Винсънт, облечен в зелена работна престилка, завързана на гърба.
	— Здравей, Ник — мрачно рече той и стисна ръката на Кроукър. После се обърна и ги поведе натам, откъдето беше дошъл, край залата за идентифициране, после надолу по стълбите към приземието.
	В моргата нямаше абсолютно никаква миризма. Кой знае защо Никълъс винаги си представяше, че на подобно място трябва да вони на дезинфектиращи препарати и формалин. Тук беше тихо, зад летящата врата долитаха приглушени звуци, очевидно от аутопсия, Винсънт се приближи до редицата чекмеджета с вратички от неръждаема стомана и отвори две от тях. После се зае да описва с подробности това, което беше установил.
	— Не са станали жертва на обикновен убиец — заключи той. — Вижте как е счупен гръдният кош.
	— Господи — промърмори Кроукър. — Никога през живота си не съм виждал подобно нещо! — Изглеждаше така, сякаш го бяха халосали по главата с бухалка за бейзбол.
	— Нищо особено, лейтенант — успокои го Винсънт. — Това все пак е било тяло на човек.
	— Как не! — изръмжа Кроукър. — А възможно ли е това тяло на човек да получи такива ужасни наранявания за толкова кратко време? Онзи тип трябва да е имал юмруци като парни чукове!
	— Не става въпрос за юмруци — поправи го тихо Винсънт.
	— Убеден съм, че ще ми кажете нещо необичайно докторе — изгледа го продължително полицаят.
	— Лейтенанте — намеси се Никълъс. — Тери беше сенсей, което означава майстор и учител по карате, кенджуцу и айкидо. Няма жив човек, който би могъл да го убие по този начин, освен…
	— Освен? — Кроукър се облегна небрежно на редицата стоманени врати и кръстоса крака. — Интересно е да го чуя!
	— Съществува една особена техника на кенджуцу, усъвършенствана и подробно описана от Миямото Мусаши, най-великия майстор на сабята в Япония. Нарича се, по очевидни причини, „телесен удар“. С помощта на рамото си нападателят…
	— Този тип сигурно е приличал на булдозер! — възкликна Кроукър.
	— Напротив — поклати глава Никълъс. — Би могъл да бъде дори по-дребен от Винсънт. Тук не става въпрос за груба физическа сила, лейтенант, а по-скоро за вътрешна духовна сила.
	— Я не ме занасяй, Линеър! — възропта полицаят. — За пръв и последен път видях вътрешна сила във филма „Кунгфу“ с Дейвид Карадайн, но съвсем не останах убеден…
	— Значи трябва да се заемем с твоето просвещение, лейтенант — усмихна се Никълъс.
	Кроукър се отдръпна от стената.
	— Значи поддържаш мнението на доктор Ито, че тези двамата са станали жертва на японец, така ли?
	— Единици са европейците, които могат да бъдат наречени сенсеи, истински майстори на кенджуцу. Но нито един от тях не може да убива по този начин, те просто не могат да постигнат това състояние на духа.
	Очите на Кроукър се сведоха към смазаните гърди на Тери.
	— В тая работа няма нищо духовно, мой човек — поклати глава той. — Тук е действал направо пневматичен чук!
	— Открили ли са оръдието на престъплението в дома на Тери? — попита Никълъс.
	— Само една сабя…
	— Това е катаната на Тери — намеси се Винсънт и хвърли предупредителен поглед към Никълъс. — Лежала е до него.
	— Вярно — кимна Кроукър. — Но по нея нямаше никакви следи от кръв или нещо друго… Това тук все пак е сторено с някакво оръжие, което убиецът е отнесъл със себе си.
	— Нищо подобно — рече Никълъс. — Виж какво, лейтенанте, повече от две хиляди години в Япония са считали убийството за висша форма на изкуството. Дълго време то е било неразделна част от живота на японците. Дори днес, при наличието на модерна Япония, такава, каквато я познаваме, старите традиции продължават да са живи. Например „бушидо“ — войнското познание…
	— Какво, по дяволите, пък е това?
	Никълъс се засмя.
	— Няма да мога да ти го обясня за няколко минути.
	— Карай спокойно, имам време колкото щеш! — Кроукър бръкна в джоба на ризата си, извади ментово бонбонче и го пъхна в устата си. — Вече забравих кога съм ял за последен път, затова ти предлагам да отидем да хапнем някъде и едновременно с това можеш да ме просветиш…
	Никълъс кимна и полицаят се обърна към Винсънт:
	— Хей, докторе, я дайте да се разпиша за торбичките, тъй и тъй съм дошъл…
	— Добре — кимна Винсънт и се насочи към ъгъла, където върху широка поставка бяха струпани полиетиленови пликчета с личните вещи на убитите. Измъкна две от тях и ги подаде на Кроукър заедно с празна разписка.
	Кроукър пое писалката от ръката му, разписа се и го погледна в очите.
	— Ще поддържаме връзка.


	Макар и лаконично, обаждането на Никълъс разтревожи сериозно Док Диърфорт. До дванайсет и половина беше плътно зает с прегледи, но в момента, в който последният пациент каза довиждане, той се метна на колата си и потегли към Дюн роуд. Беше в постоянен контакт с Рей Флоръм, от когото знаеше, че напредък в разследването на двете убийства няма, макар с тях да се бяха заели и местните детективи. Каква ли е ползата от тях, горчиво се запита той. Много ентусиазъм и никакъв опит при подобни заплетени случаи.
	Прекоси железния мост, навлезе в Дюн роуд, след известно време отби вдясно и спря. Вляво, над „Крос трий“ — най-новата двуетажна вила в квартала, се виеха гларуси. Беше просторна кафява постройка с вити стълби откъм вътрешната страна, а зад нея се простираха редица малки къщички на местните жители.
	Докато приближаваше жилището на Джъстин, в главата му се въртеше мисълта за нинджата. Откакто се запозна с уликите, изгуби съня си. Нощем непрекъснато виждаше пред очите си димящата джунгла, в ушите му отекваше трясъкът на мини и коварното пропукване на снайпери. Най-много се страхуваше от кошмара на една-единствена нощ от онези дни — срещу този кошмар се бореше дори в съня си. Знаеше, че скоро ще трябва да прибегне отново до приспивателните, за да се отърве от този кошмар и да потъне в бездната на наркотичния, лишен от видения сън.
	Паркира до къщата и пое по покритата с дъски пътечка, която извиваше през пясъчните дюни, за да опре до вратата. Изкачи стъпалата и почука на леката рамка с мрежа против комари. Зад гърба му шумеше прибоят, в далечината се чуваха веселите викове на къпещи се деца. Рунтаво куче възбудено лаеше и тромаво тичаше по пясъка след запратен надалеч пластмасов диск от фризби. Брегът приличаше на пъстър ковьор от намазани с плажно масло човешки фигури, разноцветни постелки и чадъри на ярки ивици. Откъм водата подухваше хладен ветрец, някъде далеч бръмчеше самолет.
	Джъстин отвори вратата и се усмихна.
	— Здравейте, какво ви носи насам?
	— Минавах случайно — излъга Док Диърфорт. — Просто реших да се отбия и да ви кажа здрасти, не сме се виждали от началото на лятото.
	Джъстин се засмя и се отдръпна да му направи път.
	— Онази алергия бързо ми мина, слава богу — рече тя. — Нямаше да мога да я понасям цяло лято. — Насочи се към кухнята и попита: — Ще пиете ли един джин с тоник?
	— С удоволствие — кимна Док Диърфорт. — Тук ми изглежда доста спокойно, никой ли не ви посещава?
	— Какво? — не го чу тя, заета да пуска бучки лед във високите чаши.
	Той се изправи на вратата на кухнята.
	— Никой ли не ви е посещавал напоследък?
	Тя му подаде чашата и се зае да приготви своето питие.
	— Само Никълъс — опита малка глътчица, кимна със задоволство и добави: — Точно така ми харесва. Никога не съм се чувствала добре сред много хора, особено пък у дома. — Преминаха в хола и се настанила на дивана. — Когато работя, е различно, но сега си почивам.
	— Зная какво имате предвид — кимна Док Диърфорт. — И аз не обичам шумните компании.
	Тя облиза устните си с език и му хвърли внимателен поглед над ръба на чашата си.
	— Док, едва ли сте били целия този път, за да си разменяме любезности, нали? — директно попита тя.
	— Дойдох да видя как сте.
	— Не съм болна.
	— Не искам да кажа, че в момента правя визитация — усмихна се той.
	— Ясно — кимна тя, без да отмества очи от лицето му. — Никълъс ви се обади, нали?
	— Приличате ми на Кати, малката ми дъщеря — засмя се с видимо облекчение той. — И тя като вас не пропуска нищо. — После кимна и добави: — Тази сутрин Никълъс наистина ми позвъни.
	— Можеше да позвъни и на мен — вметна тя. — Никак не ми се искаше да ходи в града.
	— Доколкото разбирам, било е наложително — отвърна Док Диърфорт и постави чашата си на масата. — А вие спокойно можехте да заминете с него.
	— Имам много работа — поклати глава Джъстин. — Освен това не познавам приятелите му, нямаше да се чувствам удобно с тях. Пък и нямам желание непрекъснато да му вися на врата… — отпи глътка и замислено добави: — Всеки от нас си има собствен живот, ние сме като две бързо въртящи се колела, всяко със свои обороти. Когато оборотите съвпаднат, ние сме заедно и се чувстваме добре… През останалото време се доближаваме и докосваме, но винаги внимаваме да не нарушим оборотите на другия…
	— А какво ще стане, ако се доближите прекалено близо и нарушите своите обороти? — попита Док Диърфорт.
	Джъстин стана и се приближи до прозореца. Очите й пробягаха по нагорещения плаж и хладните вълни на прибоя!
	— Страхувам се, че в подобен случай последиците ще бъдат катастрофални — отвърна тя с тих и някак призрачен глас.


	— Момичетата ще се погрижат за вас, мосю — рече с достойнство метрдотелът, дръпна се малко вдясно и посочи с ръка към стръмната стълба, която тънеше в мрак. После показалецът му се вдигна да погали тънкото му мустаче.
	— Знаеш ли, представях си, че ще ме заведеш долу, някъде край парка — рече Никълъс.
	— В кафенето „Белмор“? — попита Кроукър — Никога не бих отишъл там, когато ми се иска да си похапна като хората! Там се събират разни типове, от които ми се повдига!
	На горния етаж беше спокойно, имаше само една заета маса. В дъното подът беше леко повдигнат. Двете сервитьорки бяха красиви, с къси полички и ясно доловим акцент.
	Кроукър поиска маса до прозореца и последва по стъпалата едното от момичетата. Настаниха се, дадоха поръчка за напитки и поеха луксозните папки с менюто.
	— Откога познаваш Танака? — попита Кроукър, без да отделя очи от менюто.
	— Запознахме се преди около шест години — отвърна Никълъс. — По време на един курс по кенджуцу.
	— Тук?
	— Да. Все още го посещавам. Ще те заведа, след като хапнем.
	— Като част от обучението, а? Хм-м, мисля, че ще се спра на бекон с яйца.
	Момичето се появи и постави напитките пред тях. Коктейл — за Никълъс, тъмен ром с лед — за Кроукър. Полицаят си даде поръчката, Никълъс реши да яде същото. Когато сервитьорката се отдалечи, Кроукър попита:
	— Откъде е намерил пари за този салон?
	— Спестявал е — отвърна Никълъс и отпи глътка от чашата си. — Освен това е имал и нещичко настрана още преди да се засели тук. Наследство от майка си.
	— Колко?
	— Нямам представа — сви рамене Никълъс. — Семейството му е било заможно, но те са девет деца.
	— Къде се намират?
	— Доколкото ми е известно, всички са в Япония, майката е единственият емигрант.
	— Бащата?
	— Убит по време на войната.
	— Аха — поклати глава Кроукър. — Все пак, за да отвориш тук някакъв бизнес, трябват много пари или заеми.
	— Какво искаш да кажеш?
	Кроукър отпи глътка и сви рамене.
	— Знаеш как става със заемите — лесно се вземат, но трудно се връщат. Лихварите бързо губят търпение…
	Никълъс поклати глава:
	— Единствен партньор в бизнеса на Тери беше „Чейс Манхатън бенк“, но той си изплати кредита още преди девет месеца. Салонът му вървеше много добре.
	— Някой е решил да си отреже от тортата.
	— Не е така, лейтенанте…
	Кроукър вдигна ръка с длан напред:
	— Просто разсъждаваме, нищо повече. Откъде си толкова сигурен, че е бил редовен? Не си бил с него двайсет и четири часа в денонощието, нали?
	— Не е и необходимо, защото го познавам. Можеш да ми вярваш, че в бизнеса му нямаше нищо нелегално, поне не в смисъла, който искаш да ми внушиш.
	— Значи отново опираме до бушидото, така ли? — Кроукър изчака сервитьорката, появила се със своя поднос, после добави: — Знаеш ли, Линеър, не ми изглеждаш особено опечален от смъртта на тези двамата, за които твърдиш, че са ти били приятели…
	Никълъс остана напълно неподвижен. Вена започна да пулсира на шията му, в главата му сякаш се изви ледена вихрушка, сред която отекваха стенанията на предците му, кой знае как достигнали до него през дебелите пластове на времето. Пръстите му под масата се втвърдиха като остри ками, мускулите на бедрата му се превърнаха в парчета стомана. Не му беше нужен нож, не му трябваше никакво оръжие. Той самият беше смъртоносно оръжие, може би най-смъртоносното, родено някога на тази земя.
	Кроукър беше впил поглед в очите му.
	— Извинявай — продума след кратка пауза той. — Не исках да те засегна. — От върха на вилицата му капеше жълтък. — Яж, че ще изстине.
	Така и не разбра, че се е намирал на косъм от смъртта. Бърза, ужасна и безмилостна смърт.


	Съществуват различни видове гняв, така както съществуват и различни видове обида. Лю Кроукър е просто още един тъп американец и нищо повече, помисли си Никълъс и бавно се зае с храната. Просто не си дава сметка какво дрънка и какво прави. Беше издрънкал глупостите си само за да види какъв ефект ще окажат те върху него, ще му проличи ли нещо по лицето. От буджуцу беше научил, че реакция не трябва да има, но в момента се оказа неподготвен. По две причини — разговаряше с представител на европейската раса, освен това отдавна не беше прибягвал до правилата на древното изкуство.
	Това да ти е за урок, укори се мислено Никълъс. Опасността се крие в различни неща, приема разнообразни форми. Разбира се, не Лю Кроукър олицетворяваше тази опасност — тя се криеше по-скоро в небрежността, а Лю Кроукър просто беше имал неблагоразумието да постави главата си на дръвника. Нямаше да има никакво значение защо го е сторил, ако Никълъс го беше убил или осакатил.
	Продължаваха да се хранят. Кроукър му хвърляше по някой изпълнен с любопитство поглед, докато Никълъс му обясняваше общите концепции на бушидо. Основа на това поведение е подчинението, но в представите на европейците тази дума е пряко свързана с унижението и всичко се обърква още в началото. Защото бушидо се дефинира не само от социологията и религията, но и от историята. А когато става въпрос за история, американците си представят единствено своето двестагодишно минало и не могат да осъзнаят значението на история, формирана в продължение на хилядолетия.
	Въпреки това Кроукър го слушаше с неподправен интерес и не сваляше очи от лицето му. Когато свърши, поднесоха кафето и полицаят извади пакетчето с ментови бонбони. В продължение на няколко секунди очите му разсеяно шареха из помещението, после се спряха върху лицето на Никълъс.
	— Имам една бабичка, която ме подлудява — рече той. — Никога не мога да я заваря у дома!
	— Сам твърдиш, че се прибираш рядко — посочи му Никълъс.
	Кроукър отпи глътка кафе, намръщи се и добави в чашата си сметана, разкъса пликче с гранулирана захар и го изсипа вътре.
	— Не зная защо не мога да го пия чисто — поясни той, после отпи една глътка, кимна в знак на одобрение и погледна събеседника си в очите. — Това е вярно. Но когато все пак ми се случи да се прибера, нещата стават още по-лоши!
	— Трябва да си смениш работата — посъветва го Никълъс.
	— Не става — поклати глава онзи. — По-скоро ми трябва нова мадама. Алисън е ендокринолог, знаеш, вече три години и половина се трепе върху някакъв проект. Кучешка работа, тъй като май нямат никакъв напредък. Препрограмират клетъчния състав…
	— Искат да направят мутанти, а?
	— Точно — проясни се лицето на Кроукър. — Гради армия от шибани мутанти, които ще ни направят да изглеждаме безнадеждно недодялани! — Изсмя се и добави: — Не е толкова страшно. Всъщност се опитват да изменят клетъчния състав в утробата на майката и по този начин да дадат възможност на жени с наследствени аномалии да имат деца. — Замълча, после добави: — Напоследък обаче нещо не върви и май е време да си вдигам чуковете…
	— Ами вдигай ги — рече Никълъс.
	— Аха — проточи Кроукър, после го погледна със странно изражение на лицето. — Слушай, това, дето го казах преди малко…
	— Хайде да тръгваме — прекъсна го Никълъс и се изправи. — Имаме среща и трябва да бъдем точни.
	Дори без помощта на изкуствена климатизация вътре беше хладно и сухо, сякаш се намираха дълбоко под земната — повърхност. Лятното слънце нямаше достъп тук.
	Стените бяха от големи каменни блокове, достатъчно дебели за задържане на хладината дори и в най-горещите дни. Над тях имаше още един етаж, който поемаше всичката жар, сипеща се от лятното небе.
	Освен звука на собствените им стъпки Кроукър долавяше нещо като тих шепот, отекващ на дъното на кладенец. Не можеше да чуе нито една отделна дума, но шепотът се долавяше съвсем ясно. С приближаването им започнаха да се различават и други звуци. Кон знае защо те му напомниха за дългите монотонни дни от началото на военната му служба в онова прашно градче в Джорджия, където усвои тайните на единичната подготовка.
	— Преди известно време киното и телевизията се заеха да популяризират древните бойни изкуства и в резултат на това те скоро се превърнаха в нещо като цирково забавление — каза Никълъс. — Тук, в Америка, ги приемат така, както приемат професионалната борба и това пречи на хората да вникнат в истинската им същност. — Никълъс спря и се извърна към Кроукър: — Целта им не е просто убийството, както е прието да се счита на Запад. Вадиш пищова и бум — отнемаш един живот. Не това е смисълът на буджуцу, чиято основа лежи изцяло в психическата нагласа.
	Тръгнаха отново и звуците станаха още по-ясни. Кроукър беше сигурен, че долавя ритмичното шляпане на боси крака върху дърво и трясъка на удрящи се дървени пръчки — сякаш невидим великан се забавлява с огромен барабан.
	— Мога да те уверя, че буджуцу е нещо, което трябва да се приема сериозно, лейтенант — продължи Никълъс. — То не е трик, нито пък забавна игра. — Хвърли му къс поглед и добави: — Надявам се, че не ти досаждам с всичко това, просто искам да ме разбереш добре. Защото средният американец никога няма да види един истински експерт по буджуцу, няма дори да чуе за него, тъй като тези хора избягват всякакви публични изяви.
	— Въпреки своята насилствена природа буджуцу е по-близко до религията, най-вече до шинтоизма и зен-будизма, отколкото, да речем, до спорта. То е точно определен начин на живот, ръководен от бушидо. Истинският експерт, майсторът на буджуцу, би свършил земния си път чрез сепуку, но не би разкрил тайната на своето изкуство. Всичко в живота, лейтенанте, абсолютно всичко се подчинява на бушидо. Надявам се, че разбираш това.
	— Не съм съвсем сигурен — поклати глава Кроукър, въпреки че дълбоко в съзнанието му нещо помръдна. Нещо, което не беше изпитвал досега. Известно време се питаше какво е то, после сви рамене и го забрави. Знаеше, че колкото повече се опитва да го разбере, толкова по-далеч от истината ще се окаже.
	— Не съм изненадан — отвърна Никълъс и го възнагради с бледа, лишена от топлота усмивка. — Повечето американци и европейци осъзнават това след дълги години, а някои така и не могат да стигнат до него…


	Нищо на този свят не беше в състояние да разплаче Гелда Томкин, но този път очите й бавно започнаха да се овлажняват. Стоеше в хладния си апартамент на Сътън плейс и гледаше Ист ривър, превърнала се в сребърна змия под ярките слънчеви лъчи. Сякаш е река от замръзнала сол, помисли си разсеяно тя. Познатият пейзаж изглеждаше плосък и отблъскващ като рисунка. А може би наистина е рисунка, помисли си тя, после си даде сметка, че едва ли разсъждава трезво. Това й даде слаба утеха, тъй като търсенето продължаваше. Успокоителните вече не помагаха, освен това пречеха на работата, марихуаната — също. Отдавна беше разбрала това, защото беше в състояние да контролира тези препарати. А се нуждаеше от нещо, което да контролира нея. Халюциногените не й действаха, а опиумът я изхвърляше зад борда. После откри, че кодеиновите хапчета в комбинация с порция уиски изпълняват напълно предписанията на доктора. При тази мисъл от устата й се изтръгна саркастичен смях:
	Зад гърба й меко изжужа телефонът. Мек и приятен звук, неразделна част от този дом, подобно на дългия кожен диван, чиято повърхност се затопля само от гола плът.
	Гелда продължаваше да гледа през прозореца, без да обръща внимание на телефона. Той щеше да продължи да звъни, докато реши да го вдигне, а ако я няма у дома, ще запише координатите на онзи отсреща. Знаеше, че това е Пеър и можеше да си позволи забавянето.
	Всъщност в момента много й се искаше да заплаче, но дори сред комбинираните изпарения на лекарство и алкохол тя отново беше суха, душата й беше пуста и изпепелена като пустиня под жарките лъчи на слънцето.
	Извърна се и бавно пристъпи по килима, покриващ спалнята от стена до стена. През отворената врата се виждаше огромният кожен диван и килимът, имитиращ теракотени плочки, който покриваше всекидневната, или работния й кабинет, както Гелда предпочиташе да нарича това помещение. Вече рядко им се искаше да използват леглото.
	Буйната й коса имаше цвят на мед, ярък слънчев лъч за миг проблесна в нея и тя заприлича на разкошна коприна. Беше облечена в тъмнозелен халат от естествена коприна, небрежно завързан през кръста. Превъзходно скроената дреха прилепваше, към тялото и като втора кожа, ясно очертаваше женствените й форми и особено дългите бедра. Едновременно с това прикриваше онези части на тялото й, които, в най-интимните си помисли, тя тайно ненавиждаше. В целия апартамент, включително в банята, нямаше нито едно огледало, но това не пречеше на гардероба й да съдържа множество свръхелегантни дрехи.
	— Да — вдигна слушалката тя.
	— Какво те забави толкова дълго, скъпа? — бръмна в ухото й гласът на Пеър. — Сигурно нещо отвратително, нали?
	— Не е достатъчно отвратително — въздъхна Гелда и затвори очи.
	— Съвсем в стила на моето момиче — засмя се Пеър, после вече сериозно попита: — Добре ли си, Гелда?
	— Да, защо?
	— Напоследък не излизаш, момичетата питат за теб, липсваш им…
	— И те на мен — отвърна Гелда, питайки се дали наистина е така. — Напоследък мисля много, Пеър.
	— Миличката ми — търпеливо въздъхна Пеър. — Нали знаеш, че мисленето е вредно за душата? Трябва по-често да излизаш, да идеш на един-два приема.
	— Прекрасно знаеш, че не обичам тези неща! — сопна се Гелда.
	— О, моля те! — огорчено възкликна Пеър. — Просто исках да те разсея, защото те обичам. Наистина те обичам!
	— Да, може да се каже, че имам известна стойност за теб.
	— Моля те, Гелда, престани да говориш по този начин! — сопна се на свой ред Пеър. — Пълна си с противоречия както винаги, затова ти прощавам. Няма бог знае колко хора на този свят, които обичам, особено момичета. Ти си единственото изключение.
	— Аз съм едно от гаджетата, а? — упорито настоя Гелда.
	В слушалката прозвуча отчаяната въздишка на Пеър.
	— Скъпа, трябва ли отново да ти напомня, че ти беше тази, която ме потърси? Да, аз действително ти доставям клиентите, които са страхотно специални, признавам. Но хиляда долара на вечер са нищо, когато става въпрос за тялото ти от носа надолу! Сигурно можеш да вадиш повече за час, но какъв е смисълът, мила? Няма да те направи щастлива, нали? Въпреки всичко не мога да кажа, че си едно от гаджетата. Господи, та разликата е огромна! Хората се молят за теб, мила моя — ето я разликата!
	— Имаш ли нещо? — хладно я прекъсна Гелда.
	Пеър отново въздъхна, после каза:
	— Да. Деър, актрисата, сигурно я помниш…
	— Помня я.
	— Тя иска теб и никоя друга.
	— Добре.
	— Имаш ли всичко необходимо? — полюбопитства Пеър.
	Гелда се замисли.
	— Пукнатините бяха току-що замазани, но коприната…
	— Следобед ще пратя Лоулес да я смени. Друго?
	Гелда си мислеше за огромния „Ремингтън“, военноморски образец с дълго дуло и полирана дървена дръжка, който владееше отлично. Ненапразно го наричаха „майстор шести разряд“ поради внушителния му барабан, но не само поради него.
	— Да — сънливо промърмори тя. — Четири сарми и малко сос… — Помълчаха, после добави: — Пеър, кажи на онзи тип да не слага лук, защото съм на работа!
	— Ето така те искам — засмя се гласът на Пеър в ухото й. — Но тази вечер ще бъде повече удоволствие, отколкото работа.
	Дано да е така, помисли си Гелда и отново хвърли поглед към ясния летен ден зад прозореца. Реката от сол й намигна и я ослепи.


	Цялото помещение беше изградено от дърво. При подреждането на дъските, блестящи от пресен лак, бяха използвани единствено дървени пирони и лепило.
	Беше правоъгълно, по-широко, отколкото дълго, с висок таван и майсторски монтирано осветление. На пръв поглед изглеждаше като обикновен гимнастически салон, с тази разлика, че в дъното му се издигаше нисък дървен парапет и липсваха каквито и да било уреди.
	Вътре имаше дузина мъже в бели кимона, наредени един срещу друг в редица по шестима. Всеки държеше гладка дървена пръчка с малък предпазител около ръкохватката. Кроукър би ги взел за саби, ако не бяха напълно лишени от ръбове или остриета. Всички бяха японци, никой не носеше маска. Повечето бяха на възраст между двайсет и трийсет години, макар че двама очевидно бяха над четиридесетте, а едно от момчетата — съвсем хлапе.
	Между двете редици, на няколко крачки от парапета, се беше изправил мъж в сиво кимоно. Беше дребен и напълно плешив, поради което беше трудно да се определи възрастта му. Кроукър му даде някъде около четиридесет и пет. Мъжът издаде рязък вик и двете редици се приближиха една към друга, заемайки бойна стойка.
	— Това е тренировка по кенджуцу, лейтенант — поясни Никълъс. — На това място се преподава най-доброто кенджуцу в Западното полукълбо, немалко школи на Изток също му отстъпват значително.
	Кроукър с интерес наблюдаваше как мълвете настъпват и отскачат назад, нападат и се защищават с кратки хорови викове. Движенията им бяха прекалено бавни и подчертани, той не виждаше каква полза би имало от тях в истински бой.
	След миг се разнесе мелодичен звън, последван от рязка команда на сенсея — преподавателя с голата глава. Мъжете направиха крачка назад, вдигнаха дървените пръчки едновременно и в пълен синхрон над главите си, после си размениха дълбоки поклони. След това се пръснаха на групички, тихи и дисциплинирани. Някои отидоха до стените на салона и седнаха на петите си, други клекнаха и останаха на място. Всички изглеждаха напълно концентрирани в това, което вършеха.
	Никълъс кимна на Кроукър и го поведе по излъскания под към сенсея. Спря пред инструктора, поклони се дълбоко и му каза нещо на японски. Онзи се поклони в отговор и протегна ръка на Кроукър.
	Кроукър колебливо я пое. Стори му се твърда като парче бетон. Човекът любезно се усмихна.
	— Това е Фукашиги — представи го Никълъс. — Считай, че сте се запознали.
	Кроукър пусна малката твърда длан и попита:
	— И сега какво?
	— Гледай — отвърна Никълъс.
	Фукашиги погледна наляво и каза няколко думи на японски. Един от учениците се изправи, взе от пода дървената си сабя и мълчаливо се приближи. Поклони се на Никълъс и му подаде оръжието, после взе друга дървена пръчка. Фукашиги му каза нещо, той кимна в знак на съгласие:
	— Хай!
	Ученикът беше висок и жилав, с мрачно лице и пъргави умни очи. Двамата с Никълъс заеха начална стойка. Краката им леко се разкрачиха до широчината на раменете, коленете им се подгънаха, двете им ръце стиснаха дръжките на сабите.
	— При кендо съществуват пет позиции — обясни Никълъс, без да отмества поглед от лицето на противника си. — Пет и нито една повече — горна, средна, долна, дясна и лява. Първите три са задължителни, а последните две — според поведението на противника. Използваш ги, когато се налага да отблъснеш атака отстрани или отгоре. Те още не са същността на изкуството. За да овладееш до съвършенство техниката, трябва да умееш да използваш всички позиции, без да се замисляш, в съответствие с конкретната обстановка. Всички движения — от началото на атаката до блокиране атаката на противника, трябва да бъдат изпълнени с едно-единствено плавно движение, подобно на морска вълна. Тези пет елемента са най-важното нещо в кенджуцу, лейтенант.
	Едновременно с последните си думи Никълъс нападна стоящия срещу него японец с такава ярост и светкавична бързина, че Кроукър подскочи от изненада.
	— Нападението трябва да се осъществи от средна позиция — продължи с разясненията си Никълъс и повтори атаката бавно, за да я проследи Кроукър. Сабята му се повдигна нагоре, докато „върхът“ й спря на няколко милиметра от лицето на ученика. Онзи незабавно нападна, но Никълъс отблъсна сабята му вдясно с едва доловимо за несвикналото око движение.
	После вдигна оръжието високо над главата си (горна позиция) и зачака нападението на противника си. Младежът замахна отдолу нагоре, но тоягата на Никълъс със свистене блокира удара и остана в долна позиция. Младежът нападна отново, този път отдолу нагоре, блокира сабята на Никълъс, който леко се плъзна назад, освободи оръжието си и светкавично докосна с върха му рамото на противника. Младежът смени тактиката и нападна отдясно. Никълъс премести оръжието си вляво, малко под кръста, оттам го повдигна нагоре с невидимо движение и върхът му проряза гърдите на противника. Този път не изчака поредното нападение, а вдигна сабята над главата си, пристъпи крачка напред и я стовари отгоре върху младежа с удар, който при истинска битка би трябвало да го убие на място.
	Веднага след това двамата отстъпиха един от друг и си размениха дълбоки поклони.
	— Това, което видя, беше основата в изкуството на кенджуцу — извърна се Никълъс към Кроукър.
	— Но вие проведохте борбата с учебни саби от дърво — поклати глава Кроукър. — С тях едва ли можете да нараните някого…
	— Напротив, това са бокени, които са не по-малко смъртоносни от катаната. Те…
	Млъкна и рязко се извърна, усетил сякаш с гърба си коварната атака на ученика вляво от себе си и на самия сенсей, изправил се точно зад него. Младежът беше обезоръжен с един-единствен светкавичен удар и Никълъс влезе в остър двубой с Фукашиги. Кроукър зина от изумление, преценявайки, че всичко стана най-много за една десета от секундата. Господи, помисли си той, имам чувството, че видях нападението още преди той да се е обърнал!
	Въздухът в залата се изпълни с тракането на бокените, които се движеха толкова бързо над главите на двамата бойци, че сякаш се въртяха някакви огромни вентилатори. Кроукър напрегна цялото си внимание, но въпреки това не успя да отличи едно движение от друго. Спомни си аналогията на Никълъс с морските вълни и разбра, че е бил прав.
	Разнесе се страхотен трясък. Вдигнал тоягата над главата си, Фукашиги я стовари с цялата си сила върху Никълъс. Той блокира удара с положен напряко бокен и за миг остана неподвижен, като вкопан на мястото си. Сенсеят отскочи назад, лек като утринен полъх, после се приготви за нова атака. Но в мига, в който сабята му се придвижи назад, за да събере инерция за решаващия удар, Никълъс се оказа там. Тялото му се изви като пълноводен поток, сабята му проследи с точност до милиметър движението на противниковото оръжие, чукна встрани върха му и светкавично се насочи към лицето на инструктора. Докосна върха на носа му, но в същия момент левият юмрук на Фукашиги се стовари в лицето на Никълъс със страхотна сила. От подобен удар Никълъс би трябвало да излезе в безсъзнание или със счупен нос, но нищо подобно не стана. Двамата направиха по една крачка назад и си размениха дълбоки поклони. И двамата дишаха леко, сякаш току-що се събуждаха от сън…


	Лейтенант Кроукър се раздели с Никълъс пред салона за тренировки и включи радиото в колата си. Макейб беше оставила съобщение да му се обади, несъмнено във връзка със случая Танака-Окура, в управлението се беше отбил Вегас с желание да поговорят, Финиган настояваше за рапорт по разследването.
	Включи се в оживеното движение и натисна бутона за предаване.
	— Ако Вегас е все още там, кажи му, че ще се прибера около четири и половина — проговори в микрофона той. Все още не искаше да разговаря с областния прокурор, а Финиган прати по дяволите без всякакво колебание.
	Друг никой не беше го търсил. Кроукър направи опит да се освободи от обзелото го нетърпение. Трябваше да го потърсят, трябваше!
	— Свържи ме с Винсънт Ито от съдебната медицина — нареди в микрофона той. Жегата се носеше над улиците на тежки талази, той избърса потта от челото си. Винсънт се обади и Кроукър предложи среща вечерта, Винсънт предложи „Мичита“ и му даде адреса.
	Кроукър прекоси Сентръл парк, смени посоката върху надлеза на Седемдесет и втора и след няколко секунди спря пред триетажната каменна сграда, в която се помещаваше салонът на Тери. Зае се с разпита на инструкторите, после позвъни в управлението и поиска да му изпратят художник, който да изготви описателен портрет на странния японец, посетил салона в деня на убийството. Никой от работещите тук хора не го беше виждал преди или след това, никой не знаеше откъде се е появил. Сенсеят по айкидо си спомни, че името му е било Хидейоши, но това не говореше на Кроукър абсолютно нищо. Все пак беше ясно, че този човек е убиецът или поне е тясно свързан с него.
	Когато свърши, минаваше четири часа. Не се надяваше да открие отпечатъци, но въпреки това поиска да му изпратят дактилоскопичен екип. Не трябваше да пропуска нищо, дори и най-незначителните улики. Кой знае, може пък да извадим късмет, помисли си той. После нареди да изпратят един сержант детектив, който да разпита всички съседи.
	Върна се в службата, обади се на Ирен, после хвърли в ъгъла торбичките с личните вещи на Тери. Провери дали не са го търсили. Никой не се беше обаждал.
	Канеше се да отвори торбичките и да се заеме с етикетирането на вещите, когато на прага застана Вегас и в стаята притъмня. Беше огромен мъжага с дълга брада и очи, в които проблясваха светкавици. Кожата му беше толкова черна, че чак синееше под светлината на флуоресцентните тръби в участъка.
	— Здрасти — изви глава Кроукър.
	— Какво става? — попита Вегас с глас като гръмотевица.
	— Разбрах, че си искал да ме видиш.
	— Аха. Сядай.
	Вегас се отпусна върху стола с тежко изпъшкване. Беше облечен в изтъркани джинси, каубойски ботуши и риза на сиви и черни райета със сребърни копчета.
	— Трябваше да отскоча до отсреща — изръмжа той, имайки предвид отдела за борба с наркотрафика. — И веднага ме хванаха за канарче!
	— Салисън? — изгледа го Кроукър.
	— Искаш да кажеш капитан Ахаб — поправи го със сумтене Вегас. — Проклетото копеле е готово за лудницата! — Наведе се напред и постави лакти върху дългите си бедра: — Виж какво, Лю, искам да се преместя тук, в отдела за убийства!
	Кроукър погледна приятеля си. Познаваше Вегас от много години, двамата бяха участвали в куп горещи акции, винаги си бяха помагали.
	— Финиган също не е лесен, мой човек — промърмори той. — Изключително гадно копеле!
	— Хич не ме разубеждавай, приятел — изръмжа онзи. — Не може да има нищо по-лошо от онези откачени в наркоотдела!
	Кроукър Изпитателно го погледна.
	— Но защо непременно в „убийства“? — попита той. — Спокойно можеш да се уредиш в отдела за морални престъпления.
	— Фъшкии! — изгледа го обидено Вегас. — Не е проблем да направя пачка, като си вземам дял от подкупите всеки месец! Но ти прекрасно знаеш, мръсник такъв, че в тоя бизнес не пускат чернокожи. Знаеш го, нали?
	— По дяволите, Вегас! Откъде си сигурен, че Финиган ще пожелае да те приеме?
	— Ще ме приеме и още как! Знаеш, че е кротък като агънце, когато става въпрос за кожата му! Ти какво — да не би да имаш нещо против да работим заедно?
	— Глупости! — засмя се Кроукър. — Бих работил с теб винаги и ти добре знаеш това. Работата е там, че в момента старецът не е особено доволен да ме вижда наоколо!
	— Фъшкии! Временно явление. В момента, в който му поднесеш на тепсия следващия случай и кметът му забоде в ревера поредната бронзова значка, той ще падне на колене и ще започне да целува белия ти задник!
	— Може би, може би — усмихна се Кроукър.
	— Няма друг начин, приятел.
	Кроукър изпита желание да разкаже на Вегас всичките си съмнения и подозрения по случая Дидион — в крайна сметка човек трябва да споделя тези неща с някого. Съзнаваше обаче, че не може да стори нищо подобно. Не защото нямаше доверие на чернокожия си приятел — бяха си спасявали живота толкова пъти, че доверието между тях отдавна се беше превърнало в предварителна даденост. Но нямаше да бъде честно да създава на този човек онези служебни неприятности, които сам си навличаше.
	Протегна ръка и го шляпна по коляното.
	— Окей, вземам те. Само изчакай да подбера подходящото време за разговор с Финиган, иначе ще ми откъсне главата още преди да съм продумал!
	— Така те искам, приятел — широко се усмихна Вегас и се изправи. — Изплюй всичко пред дъртия мръсник, пък ще видим какво ще излезе! Междувременно тоя дебел негър трябва да поема по улиците. Салисън нареди да запълним всички възможни дупки, мамка му и копелдак! — Извърна се към вратата и махна с ръка: — До скоро!
	— Оправи някоя хубавица от мое име — пожела зад гърба му Кроукър.
	— Само ако е като капка, приятел — ухили се Вегас.


	— Не зная, Ник, имам чувството, че живея сто години тук — очите на Винсънт се сведоха към фъстъка, който белеше. — Може да ти е странно, но Токио ми се струва като мираж.
	— Значи трябва да отидеш там, дори и само като кратка ваканция.
	— Май си прав — кимна Винсънт и хвърли фъстъка в устата си.
	Спуснаха се по изтърканите стъпала към зоологическата градина на Сентръл парк и поеха край клетките, облицовани с правоъгълни плочки. В ноздрите им нахлу животинска миризма, подсилена от жегата. Насочиха се на север, към маймуните.
	— Зная обаче, че няма да го направя — добави Винсънт.
	— Нищо не те спира, абсолютно нищо.
	Винсънт поклати глава. Спуснаха се към малката площадка. Оттатък просторната клетка от сив гранит, в която би трябвало да живеят едри пернати, проблесна езерото на тюлените. Няколко новодоставени морски лъва пенеха водата край възрастна самка — единствен жив свидетел на по-щастливи времена тук.
	— Става въпрос за семейството ми, Ник — продължи Винсънт. — Ако се върна в родината, ще трябва да се видя със сестрите си, ще бъда длъжен да го сторя… А това не мога, особено сега, след като съзнавам в какво съм се превърнал…
	Мургав човек с внушителни мустаци беше монтирал две зелени метални тръби пред маймунарника и правеше огромни балони от хелий пред групичката деца, които го гледаха ококорено. Сякаш невидим великан изсмукваше въздуха от дробовете му.
	— В какво си се превърнал?
	— Не зная — погледна го Винсънт. — Само усещам, че вече не съм същият. Чувствам се асимилиран, чувствам се корумпиран и омърсен от този град. Променил съм ценностите си, традициите са останали някъде встрани.
	Пред клетката на горилите се беше струпала тълпа и доволно наблюдаваше как една от служителките в зоопарка полива с маркуч маймунското семейство. Майката протегна длан срещу струята и изпръска зяпачите. Разнесоха се писъци и тълпата се разпръсна, миг по-късно отново се струпа пред клетката. В съседната клетка рунтав орангутан невъзмутимо наблюдаваше странните същества отвъд железните пръчки — човек оставаше с впечатлението, че се готви да пише дисертация за тях.
	— Хайде, стига — весело подхвърли Никълъс. — Спомням си първата ни среща. Бяхме в „Мичита“ — ти, Тери и аз. Всички бяхме малко загубени и може би именно затова отидохме там — да си възвърнем чувството за реалност. — Направи опит да се усмихне и добави: — Търсехме родината или поне късче от нея. Но какво всъщност ни събра заедно? Дали не беше неосъзната носталгия? Според мен не беше това…
	— Айлин казваше, че ни свързва войнският дух, който е като магическа пъпна връв… Сигурно ни е вземала за деца…
	— Грешиш — поклати глава Никълъс. — Точно това уважаваше в нас. Вероятно не ни е разбирала напълно, но уважаваше силата на тази връзка и не искаше да се меси в нея. Това е причината, поради която отказваше да идва на срещите ни — винаги е усещала, че мястото й не е там, въпреки нашите усилия да я приобщим. Веднъж Тери ми каза, че е била сигурна, че ще ни притеснява и е била права…
	— Не зная — въздъхна Винсънт. — Всичко ми се струва толкова чуждо и далечно, сякаш обсъждаме обичаите във Финландия. Вече не зная дали сам разбирам всичко това…
	— Приказки! Куп лишени от значение думи, сякаш ги чувам от устата на европеец. Отвори душата си и всичко ще си дойде на мястото. — Никълъс каза всичко това на Винсънт, но имаше чувството, че и сам се окуражава. — Ние сме родени в земята на войнския дух и той ни свързва много по-здраво от кръвната връзка. Никога няма да забравим това, на което са ни учили, и ти прекрасно го знаеш. Ти продължаваш да си онзи човек, който слезе от самолета на японските авиолинии преди дванайсет години!
	— Не съм, Ник. Вече не говоря така, както говорех тогава, дори не мисля по същия начин. Америка ме промени безвъзвратно и вече никога не мога да се върна у дома. Не принадлежа на Япония, но не принадлежа и на Америка. Западът отне от мен нещо изключително ценно, отмъкна го!
	— Можеш да си го върнеш, все още не е късно за това.
	Винсънт му хвърли къс поглед, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Намираха се близо до арката, на върха на която се издигаше известният в цял Ню Йорк часовник с животни, танцуващи на всеки кръгъл час. Отвън него се простираше детският зоопарк, откъдето долиташе весел смях и тропот на бързи детски крачета.
	— Не съм казвал на никого, дори на полицията… но през нощта, в която Тери беше убит, някой ми позвъни по телефона. — Винсънт вдигна глава: — Отсреща мълчаха, не се долавяше нито звук… Мисля си непрекъснато за това обаждане и сега вече съм почти сигурен, че звуци всъщност имаше… Беше нещо като тиха музика.
	— Разпозна ли мелодията?
	— Да. Почти сигурен съм, че беше Манчини. — Не беше необходимо да добавя, че Манчини е любимият композитор на Айлин.
	— Сякаш Тери ми се обаждаше от отвъдното — потръпна Винсънт и вдигна предупредително ръка: — Зная, зная, аз сам не вярвам в неща от тоя сорт. По дяволите! Сякаш искаше да ми каже кой го е направил!
	— Искаш да кажеш, че той е познавал убиеца?
	— Не зная — въздъхна Винсънт. — Може би си въобразявам прекалено много. Просто ми се искаше… просто ми се искаше през онази нощ и ти да си тук! Нали в края на краищата те бяха и твои приятели?
	Никълъс не отвърна. Очите му бяха насочени към усмихнатите лица, които ближеха сладолед и тържествено показваха на маймуните своите оцветени езичета. Искаше му се да е развълнуван, тъжен — скръбта винаги е била полезно чувство. Но не чувстваше абсолютно нищо, имаше чувството, че се намира в замрялата неподвижност в окото на ураган. Защитен и сигурен, той въпреки това беше свидетел на опустошението наоколо. Имаше ли начин да го спре? Знаеше един, при това сигурен, но нямаше желание да прибягва до него. Винсънт продължаваше да го гледа, сякаш очакваше някакво страшно признание. Е, добре — щом трябва, трябва. На този свят съществува дълг. Винсънт е прав — те наистина бяха негови приятели.
	— Съжалявам, стари приятелю — докосна ръката му Винсънт. — Аз съм виновен. Сам виждаш колко съм напрегнат… Не е честно да ти прехвърлям топката… — Усмихна се мрачно и добави: — Ето, виждаш ли колко по европейски разсъждавам?
	Никълъс се насили и отвърна на усмивката му.
	— Ти беше прав. Никой от нас не е забравил колко важно нещо е дългът.
	— Слушай, Кроукър ме покани на вечеря, защо не дойдеш и ти? Ще се видим на нашето място.
	— Добре, с удоволствие — кимна Никълъс.
	Винсънт хвърли поглед на часовника си.
	— Време е да се връщам в рудника. Ще се видим довечера.


	Никълъс преобърна парка да намери телефон, не успя и излезе на Пето авеню. Набра номера на Джъстин от първата изпречила се на пътя му кабина, но отсреща вдигна Док Диърфорт.
	— Какво се е случило? — попита той с разтуптяно сърце.
	— Малък инцидент, няма за какво да се тревожиш. Но няма да е зле да прескочиш насам, ако не си много зает.
	— Какво се е случило?
	— Джъстин попаднала на подводно течение, но вече е добре.
	— Сигурен ли си в това?
	— Разбира се, какво искаш да кажеш?
	— Имало ли е някой около нея? Видял ли е някой нещо подозрително?
	— На плажа е било пълно с народ. Един съсед я извадил от водата, никой нищо друго не е споменал.
	— Можеш ли да останеш при нея докато дойда? Вземам първия влак — той млъкна и погледна часовника си.
	— Разбира се, нямам неотложна работа. В службата знаят къде съм, но ако се появи някой спешен случай…
	— Разбирам, Док. Кажи й, че идвам.
	— Като се събуди. Не се тревожи, всичко е наред.
	Остави слушалката, спря такси и нареди на шофьора да го откара на Пенстейшън. На касата на Лонг Айлънд рейл си купи билет и едва тогава откри, че разполага с цели двайсет и пет минути до тръгването на влака. Набра номера на Томкин, но го помолиха да почака. Очите му несъзнателно се спираха върху лицата на хората, които се точеха край него в неспирен поток. Млада двойка се олюляваше под тежестта на огромни раници, до стълба зад тях се беше изправила млада жена и нетърпеливо се оглеждаше в очакване на посрещача си. Дали този, който закъснява, е нейният любим, запита се Никълъс.
	— Никълъс? — прозвъня в ухото му гласът на Томкин.
	— Аз съм, Томкин.
	— Радвам се, че се обади. Обмисли ли моето предложение?
	Мръсник, помисли си той. Мръсник, който е виновен за всичко, случило се на Джъстин. Все пак вече знаеше, че и Джъстин има известно участие. Не обичаше да бъде в подобно положение. Бавно и методично направи усилие да се овладее.
	— Да, обмислих го. Започвам да работя за вас още днес.
	— Чудесно. Защо не прескочиш до кулата и…
	— Не. Намирам се на Пенстейшън и вземам първия влак за Острова.
	— Не разбирам…
	— Имам да свърша някои неща там. Джъстин е там.
	— Ясно.
	— Как да не е ясно! — тросна му се Никълъс. — Утре ще се обадя.
	— Ник…
	Окачи слушалката и гласът се пресече.


	Мъжът имаше официално назначение, вече повече от седмица работеше за строителната компания „Лубин Брос“. Отначало го изпратиха на един строеж на Ралф авеню, но някой си Манучи се разболя и той беше прехвърлен на Парк авеню. Томкин плащаше допълнително за спазване на сроковете и ръководството на „Лубин Брос“ правеше всичко възможно да не изпусне тази премия. Ето защо обектът беше винаги добре подсигурен с работна ръка.
	Мъжът работеше старателно навсякъде, където го изпращаха. Беше сръчен, говореше малко и никой не му обръщаше внимание. Когато се появи през онзи ден, умът му все още беше зает с работата, която беше вършил предната вечер почти до сутринта. По този начин се настройваше за това, което трябваше да свърши и през деня. За целта бяха необходими няколко допълнителни гънки по мозъка — така подсъзнателно се подготвяше за това, което му предстои.
	Нямаше никакъв проблем при проникването в подземния паркинг. Това стори върху задната седалка на голям линкълн континентал, който разтовари останалите си пътници пред входа на улицата. После му оставаше само да чака.
	Лимузината на Томкин се появи точно в три и десет сутринта. Той беше известен с безсънието си и по-голямата част от нощите прекарваше в кабинета си в новата сграда.
	Мощните фарове пробягваха по покривите на паркираните коли, после колата се спусна по лекия наклон и фаровете се сведоха надолу. Моторът тихо боботеше, после заглъхна.
	Мъжът знаеше наизуст следващите ходове на шофьора, но въпреки това остана още цял час на мястото си. В момента разполагаше с много време, а той винаги се отнасяше с уважение към времето. То можеше да бъде най-добрият приятел, но и най-сериозният враг. Не си струваше да действа прибързано.
	Най-сетне се размърда, стана и се насочи към лимузината, безплътен като дух. В рамките на секунда отвори и затвори задната врата. Озовал се вътре, той извади тънко фенерче и хирургически скалпел. Направи Т-образен разрез в мокета, там, където той опираше в основата на седалката, пъхна в цепнатината малко топче, чийто диаметър не надвишаваше сантиметър, после залепи краищата на подовото покритие със специално каучуково лепило, което не издаваше никаква миризма. След това насочи вниманието си към телефона. Отвори кутията и сръчно прилепи малък диск до преградката, без да обръща внимание на слушалката. После се облегна назад, настанявайки се точно на мястото, което използваше Томкин. Дискът не се виждаше. Доволен, той затвори кутията, изгаси фенерчето и се измъкна навън. Двайсет секунди по-късно вече крачеше по Петдесет и първа улица, свит в черното си найлоново яке. Беше престоял във вътрешността на лимузината точно девет минути.
	Работният му ден започна както обикновено — край входната площадка на „Томкин Индъстриз“ с пневматичен пистолет в ръка. Умът му беше зает със съвсем друг проблем — как да се качи горе.
	През обедната почивка влезе във външния асансьор и натисна най-горния бутон. Този асансьор стигаше до етажа, над който беше разположен кабинетът на Томкин. Тук коридорите бяха все още неизмазани, по стените личаха инженерните маркировки, направени с дебел флумастер. Нямаше никой, но въпреки това той се придвижваше внимателно, готов да отскочи зад някоя от многобройните врати. Често се спираше и се ослушваше — искаше да бъде сигурен, че ще долови всяка промяна в обичайните за сградата шумове.
	За лицето си не изпитваше безпокойство. Страните му бяха покрити с тънък пласт фон дьо тен, носът му беше изкусно повдигнат, в устата му, между челюстта и бузите, бяха напъхани топчици памук. Стойката му също се различаваше значително от стойката на човека, посетил неотдавна тренировъчния салон на Тери Танака. Сега той беше леко прегърбен и накуцваше. Сякаш единият му крак беше по-къс от другия, но това се дължеше на специалната трисантиметрова подложка в дясната му обувка. Дегизировката беше безупречна, но въпреки това винаги съществува опасността човек да бъде разпознат безпогрешно от някой специалист. Ето защо промените по лицето трябва да се допълват и от промени във фигурата, за да се получи исканият ефект.
	Стигна до аварийното стълбище и внимателно пое към горния етаж. Тук беше далеч по-оживено, освен работниците наоколо се мотаеха и хората от екипа на Томкин. Още по-добре, помисли си мъжът.
	Заемащ целия ъгъл на сградата, кабинетът на Томкин беше почти завършен. Поради факта, че собственикът му вече се беше преселил в него, работата тук не предвиждаше обедна почивка. Сутрешната смяна се спускаше долу да обядва, а мястото й незабавно се заемаше от нови хора. Мъжът се появи точно навреме, за да се присъедини към тях. Мина покрай Франк, изправил се до дебелата метална врата и опипващ с поглед работниците. Не това беше най-трудната част от задачата му. Трудното щеше да дойде, когато се заеме да си върши работата пред очите на десетки свидетели.
	И за това отговорът не беше сложен, стига да се прави на човек, който знае какво върши. Положително никой няма да му обърне внимание, би му било дори забавно да се наблюдава отстрани, ако можеше да си позволи подобен лукс. Разбира се, в състоянието, в което се намираше, това беше изключено, оставаше му само дълбоко прикритото интелектуално любопитство, като на човек, който е открил интересен, камък по време на излет и е решил да го разгледа на спокойствие у дома. Естествено трябваше да си дава вид, че монтира нещо, при това нещо сложно, което изисква време и внимание. Не беше проблем да го постигне и по този начин да оправдае присъствието си в кабинета.
	Едновременно с това се възползва максимално от това присъствие. Очите му внимателно оглеждаха обстановката, съзнанието му запечатваше всичко — малките едва забележими цепнатини по ъглите — скритите пространства. Разбра къде стената е попълнена, къде е замазана само с мазилка и боя, къде минава инсталацията, електрическите контакти, предпазителите и резервното осветление. В момента тези неща не му влизаха в работа, но човек не знае кога ще има нужда от подобна информация. Предварителното планиране е задължително, но нищо не пречи към него постоянно да се добавят нови подробности. От опит знаеше, че нещата често, прекалено често вземат неочаквана насока поради някой на пръв поглед дребен, но решаващ фактор — пазач в повече, внезапна буря, дори неочакван звук… Фактор, който трудно може да бъде предвиден.
	Към един и половина беше готов и излезе от кабинета заедно с няколко от техниците, отново опарен от тежкия настойчив поглед на Франк. След металните врати свиха вдясно и се спуснаха на долния етаж, където ги чакаше товарният асансьор. В момента, в който мъжът завиваше, вратите на асансьора в дъното на коридора се разтвориха и от него излезе Томкин, следван на крачка от Уисъл.
	Мъжът забави крачка, мъртвешките му очи мрачно проблеснаха. Колко е лесно да го направи сега, в този миг, помисли си той. Уисъл ще бъде труп. Още преди коленете му да опрат в мокета, тялото на едрия мъж ще прореже със свистене горещия летен въздух и ще се стовари със страшна сила върху недовършения тротоар пред сградата. Представата му хареса, в нея се съдържаше голяма доза ирония. Но той не я одобри просто защото й липсваше изтънченост. Тази смърт би била лишена от елегантност, освен това предлагаше съвсем малка доза ужас за Томкин. Кратки секунди, докато е във въздуха, горещ вятър в лицето му, после купчината строителни отпадъци долу… Какво ли ще си мисли в тези кратки секунди, какво ли ще изпита, попита се мъжът. За Бог, за забвението, за ада? Все едно, сви рамене вътрешно той. Не можеше да разбере нито една от тези европейски концепции. За него съществуваше единствено кармата. Когато умре, го чакат карма и ками, после ще изчака отреденото му време и отново ще се завърне на този свят. В друго тяло, друг живот, но все същата непроменима карма.
	Подобна фундаментална концепция за живота беше извън възприятията на хора като Томкин — мъжът отлично знаеше това. Същевременно тя не му носеше особено облекчение, особено когато се налагаше да убива, но въпреки това правеше акта някак механичен и по-малко впечатляващ. Съзнанието му беше заето предимно с механизма на проникването, с пораждането на ужаса в душата на жертвата, а самият акт на отнемане на човешки живот го впечатляваше толкова, колкото когато настъпи хлебарка. В крайна сметка Томкин не е нищо повече от хлебарка — него мъжът никога не би причислил към цивилизованите хора.
	По отношение на бягството мъжът си даваше ясна сметка, че тази задача може да се окаже последна за него. Този факт не го притесняваше, за подобна развръзка се беше готвил цял живот. Нима има нещо по-хубаво на този свят от геройската смърт на боеца? Историята регистрира начина, по който човек умира, със смъртта, а не с живота си той остава в нейната памет.
	Не ставаше въпрос, че ще го хванат след елиминирането на Томкин. Това беше втората половина от плана му и именно тя го нравеше привлекателен. Бяха му платили цяло състояние да премахне Томкин, но парите не значеха нищо за него. Когато пристигна тук да се запознае с обстановката (по предварителна уговорка с евентуалните клиенти), той съвсем не беше сигурен, че ще приеме задачата. Но се натъкна на нещо толкова неочаквано, че вече не можеше да откаже. Отрано се беше научил да взема всичко, което му предлага животът. А сега животът му предлагаше нещо толкова фантастично, че щеше да бъде истинско престъпление, ако не се възползва от него. Такъв шанс се появява само веднъж, затова реализацията му ще бъде особено сладка.
	Ето това беше втората причина, поради която не ликвидира Томкин в онзи кратък миг. Още повече, че по принуда работата щеше да бъде импровизирана, а следователно и прекалено „мокра“ — нещо, което мъжът ненавиждаше. Можеше да я свърши веднага, и то добре, но не обичаше след нея да прикрива многобройните при подобни импровизации улики. Обичаше всичко да е чисто и подредено, в предишния си живот сигурно е бил ювелир, при това отличен майстор.
	И така, той хвърли един дълъг и тежък поглед към Томкин, който безгрижно крачеше по коридора, без да подозира, че смъртта го гледа отблизо. След това мъжът се раздвижи, прекоси недовършения коридор, навеждайки се да избегне голата жица, висяща от тавана. След миг беше вече далеч от този етаж.
	Стигнал предверието на недовършената сграда, той се дръпна встрани и пъхна пръст в ухото си, сякаш да премахне внезапен сърбеж. В ушната му мида беше прикрепена малка пластмасова сфера с цвета на кожата, плоска отгоре и напълно невидима за чуждо око. Той я докосна с върха на показалеца си и започна да слуша.


	Никълъс усети предупредителния сърбеж в основата на врата си в момента, в който се отдалечи от редицата блестящи с хромираните си части телефонни апарати, наредени по стената на гарата. Бавно се насочи към книжарницата насреща. Нямаше намерение да влиза вътре, тя просто беше на пътя му, а той предпочиташе да не променя рязко посоката на движението си. Изправи се пред витрината, малко встрани от отворената врата, през която постоянно влизаха и излизаха хора. Пред касата имаше малка опашка, тъй като магазинът беше обявил намаление от двайсет процента за първите десет национални бестселъра.
	Извърнат леко встрани, той използваше блестящото стъкло като огледало, в него се отразяваше доста голяма част от залата зад гърба му. Наблюдението се затрудняваше от прозрачността на стъклото, разкривените отражения и блясъка на осветлението. Той прие всичко това и се примири с него.
	Не биваше да стои прекалено дълго тук, затова хвърли къс поглед на часовника си. До потеглянето на влака оставаха петнайсет минути, но той предпочиташе да се качи в последния момент. Особено сега, при неочаквано създалата се ситуация.
	Отдръпна се от витрината на книжарницата и бавно пое през залата, пресичайки я по диагонал. Старица с куфар на колелца пресече пътя му, двама моряци в ослепително бели униформи го задминаха, до слуха му достигна финалът на някакъв мръсен виц. Младата жена до колоната я нямаше, очевидно я бяха посрещнали или пък й беше писнало да чака. Три тъмнокоси деца се гонеха и закачаха около строга на вид жена, мъж с тъмно яке стоеше до редицата автоматични гардеробчета, в ъгъла на устата му беше забучена запалена цигара. Срещу него друг мъж в кремав костюм прелистваше последния брой на „Хъслър“, към него се приближи човек с куфарче, стисна ръката му и двамата се отдалечиха.
	Никълъс влезе в барчето и се настани до някакъв дебелак, който с наслада ядеше паста с кокосов крем. На тезгяха пред него лежеше еднодоларова банкнота и няколко монети, устните му бяха омазани с крем. Не обърна никакво внимание на настанилия се до него Никълъс, който си поръча сандвич и портокалов сок. Стените зад стойката бяха покрити с огледала и докато се хранеше, Никълъс продължи скритото си наблюдение. Плати сметката си, усещайки ясно присъствието на наблюдател зад гърба си. Беше сигурен, че този, който го следи, е харагей, и то опитен. При тези хора излъчването е двустранно, като при приемник и предавател, няма начин да се скрие или маскира. А неговият човек беше проявил глупостта да се приближи прекалено близко, нищо повече.
	Никълъс избърса устните си с книжната салфетка, хвърли последен поглед в огледалото и излезе. Разполагаше с малко повече от пет минути до тръгването на влака и те трябваше да му стигнат, за да заблуди своя преследвач. Не мислеше, че може да изпусне влака, в главата му се въртеше единствено тревогата за Джъстин. Беше съвсем ясно, че тя е в опасност, а той се чувстваше напълно безпомощен, докато е далеч от нея. Едно е да помоли Док Диърфорт да я наглежда от време на време, съвсем друго — сам да е близо до нея, когато възникне нещо непредвидено. При подобни ситуации Никълъс предпочиташе да действа сам и да не се доверява на никого.
	Имаше да свърши и още нещо тук. Приближи се отново до редицата телефони и позвъни на лейтенант Кроукър.
	— Да — обади се един дрезгав и уморен глас отсреща.
	— Обажда се Никълъс Линеър, лейтенанте.
	— Какво има?
	— Връщам се на острова, Джъстин е преживяла някакъв инцидент.
	Отсреща настъпи мълчание и Никълъс го използва, за да се огледа наоколо.
	— Кроукър, някой ме следи — добави той.
	— Сенки ли виждаш или прекаляваш с телевизията? — полюбопитства полицаят.
	— Нищо не виждам… поне засега.
	Телефонните жици пееха като живи — единственият шум, който нарушаваше, мълчанието на двамата мъже.
	— Откъде знаеш, че някой те следи? — обади се най-накрая Кроукър.
	— Едва ли ще ми повярваш…
	— Опитай.
	— Това е харагей, част от системата на буджуцу, нещо като екстрасенс… Човек се научава да гледа на света по особен начин и да предусеща нещата… Наречи го шесто чувство, ако щеш.
	Млъкна и зачака подигравките на лейтенанта, но оттатък му отговори мълчание.
	— Кой според теб е това? — попита най-сетне Кроукър.
	— Нинджата.
	В слушалката се чу как полицаят си поема дълбоко дъх:
	— Стой там и не мърдай, Линеър. Идвам веднага!
	— Няма смисъл, той никога не би останал кротък толкова дълго. Освен това ще те надуши още от една пряка разстояние.
	— Но ние не можем да стоим със скръстени ръце!
	— Нямаш друг избор, можеш да ми повярваш. Остави го на мен.
	— На теб ли? Защо пък точно на теб, по дяволите?
	— Мисля, че е по петите на Томкин, а и на Джъстин. Това е причината да се прибера у дома.
	— Откога започна да се грижиш за живота на Томкин? — грубо попита Кроукър.
	— Ами, откакто приех да работя за него. От днес.
	В ухото му се разнесе тежка въздишка, после полицаят ревна с пълен глас:
	— Ей, копелдак, я престани с тези фъшкии! Аз…
	— Кроукър! — остро го прекъсна Никълъс. — Ти изобщо не можеш да си представиш с какво си имаш работа. Изобщо! Днес в салона се опитах да ти внуша бледа представа за това, но и ти като всички американци си прекалено дебелоглав, за да научиш нещо!
	След тези думи затръшна слушалката и се присъедини към тълпата хора по стълбата, водеща към седемнадесети коловоз. Косата на тила му продължаваше да е леко настръхнала. В мига, в който краката му напуснаха стълбата, успя да срещне един поглед, мярна му се някаква физиономия. Бледо продълговато лице, обърнато в полупрофил, което му се стори странно познато. Понечи да се измъкне от потока пътници, но вече беше късно и тълпата го изтласка направо във вагона.
	Настани се на мястото си до прозореца и установи, че гъделичкането в тила му беше изчезнало. Дали изобщо е било там? Излишен въпрос, дори когато човек го задава на себе си, въздъхна вътрешно Никълъс. Но защо го следи нинджата? На този въпрос е длъжен да намери задоволителен отговор, просто е длъжен!
	На перона настана малка бъркотия, предизвикана от нахълтали в последния момент пътници. За момент се изключи климатичната инсталация и някой ядосано изруга. Лампите примигнаха, после всичко се включи и заработи нормално.
	Прозвуча звънец и вратите се хлъзнаха една към друга с меко пневматично просъскване. Влакът тръгна й Никълъс извърна глава към прозореца. Някакъв негър метеше в края на перона. После зад прозореца нямаше нищо, с изключение на светлините и сенките, които се редуваха с все по-голяма бързина.
	Градът остана някъде назад и мислите му отново се насочиха към Джъстин. Неусетно задряма, отпуснал глава на рамката на прозореца.
	— Билетите, моля.
	Стреснато се събуди, пред очите му ясно стоеше бледото продълговато лице със странно замъглени черти. Сякаш гледаше луната през изпаренията на топла лятна нощ.


	Гелда се смееше. Когато се смееше, гърдите й се тресяха, а това според Деър я правело страхотно чувствена.
	Деър винаги беше в състояние да разсмее Гелда и това беше една от причините тя да се радва на присъствието й. Друга причина беше тялото й.
	Кожата на Деър беше златиста, равномерно бронзова, без следи от бикини. Може би това беше естественият й цвят — Гелда никога не се беше интересувала дали е така. Беше висока и снажна, с няколко сантиметра по-висока от самата Гелда, която също не беше от дребните жени. Тялото й беше гладко и съразмерно, нито слабо, нито прекалено мускулесто. Чупливата й коса беше естествено руса и дълга.
	Краката й бяха дълги, по-дълги от тези на Гелда, малко по-слаби, но също така изящни. Малките й гърди, съвършено закръглени, стояха високо, кръстът й беше тънък, ханшът — приятно закръглен. Беше изключително женствена и въпреки това приличаше на палав хлапак, изскочил сякаш от приказките за Дивия запад. Приличаше на млад и буен жребец, който не признава никакви ограничения.
	Пеър беше права — с нея всичко приличаше повече на игра, отколкото на работа.
	— Този път почти улучих, Гелда — каза тя, изпънала се лениво във ваната, от която се разнасяше силен аромат на теменужки. Коленичила до нея, Гелда въртеше кристалните кранове. Водата се плисна в белия порцелан, плъзна се между разтворените крака на Деър и докосна гъстото окосмяване в основата им, придавайки му цвят на прегорял карамел. — Но дори когато вече щяхме да го направим, аз пак не вярвах.
	— И какво стана? — попита Гелда и усили водата.
	— Какво стана ли? — изкикоти се Деър. — Моят мъжествен тексасец, моят велик ездач и страхотен мъж взе, че се оказа педераст! — Извади лактите си над стените на ваната и намести задника си срещу водните струи, които го обливаха. — В леглото се разрева заедно с мен, а после ми призна, че жените го плашат! — Отметна глава назад, затвори очи и с наслада се отпусна в топлата вода. — Господи, никога няма да попадна на истински мъж! — Сивите й очи рязко се разтвориха: — Но вече не ми пука, знаеш ли? — Гласът й се понижи до дрезгав шепот: — Защото открих теб и нищо на този свят не е по-истинско от това. — Ръцете й се разтвориха подканящо: — Ела, скъпа, навън е студено…
	Гелда се изправи, копринената роба с цвят на праскова се хлъзна на пода с тихо шумолене, Деър потръпна от прекрасната голота, разкрила се пред погледа й.
	Ръцете им се докоснаха, Гелда прекрачи в димящата вана, а Деър се премести да й направи място.
	— Няма друга като теб — прошепна Деър и погали рамото й, после пръстите й се хлъзнаха надолу и напред към леката заобленост на гърдата. — Парите нямат никакво значение, защото си неповторима!
	Пръстите на Гелда потънаха в прозрачната вода и леко докоснаха бедрата на Деър, само с върха на дългия си маникюр.
	— А как ще реагираш, ако изобщо откажа да взема пари? — тихо попита тя.
	Веждите на Деър се сбърчиха в учудване, Гелда протегна показалец и ги изглади.
	— Не прави така — рече тя.
	— В началото това би означавало нещо за мен — отвърна Деър. — Сега вече не. — Сви рамене и добави: — Студията плаща сметката при всички случаи, но дори и да не го правят… — Широката й уста се разтегна в дяволита усмивка: — Пак ще продължавам да идвам при теб, скъпа. Какво значение, че това струва пари? Парите идват и си отиват… А ти си като доза чист кокаин, като рядък екземпляр руски самур!
	— Предполагам, че това беше комплимент — усмихна се Гелда.
	— Не предполагаш, а си сигурна — засмя се Деър и се огледа наоколо: — Къде е?
	Пръстите на Гелда продължиха настоятелните си движения по кожата на другата жена, тънко мускулче на бедрото й се стегна, от устата й се изтръгна тих стон. Гелда знаеше, че пулсът й вече е ускорен.
	— Имаме много време, мила. Отпусни се… Намира се на сигурно място, когато си готова, ще бъде тук…
	Главата на Деър леко се извъртя, дланите й обгърнаха твърдите гърди на Гелда, палците й леко затъркаха големите червени зърна, които бавно се втвърдиха от милувката. — Ох… — простена тя. — Ето тази двойственост ме подлудява! Страшно обичам огнената пламенност и ледената ти въздържаност, мекотата на тялото ти и твърдостта на духа ти, невинното момиченце и опитната жена в теб!
	— Аз съм просто едно огледало — промърмори Гелда.
	— Не е вярно, с мен не си огледало. Зная, че ти харесва колкото и на мен. Можеш да заблудиш всички мъже на света, но при жените е различно. Сигурна съм в това. Ти ме искаш толкова, колкото и аз теб.
	Ноктите на Гелда нежно разтвориха срамните устни на Деър, плъзнаха се леко навътре, внимателно избягвайки потрепващото връхче на клитора.
	— Ти си единствената жена, която желая по този начин — прошепна тя.
	Тазът на Деър се задвижи с ритмични движения, малки вълнички заплискаха в стените на ваната. Те бяха част от малката им вселена, предизвикани от движението на луната, видима само за техните очи.
	Деър простена, когато свободната ръка на Гелда се спусна под водата и докосна, нежно и същевременно твърдо, леката изпъкналост под кръста й, а пръстите й внимателно започнаха да проникват между двете съвършени полусфери. Горната част на тялото на Деър се изви, устните й покриха и засмукаха едрите щръкнали зърна.
	— Ох! — простена тя. Влажни и натежали, зърната изскочиха от устата й. — Вечер, след края на снимките, лягам в леглото и си мисля за теб. Представям си твоите едри гърди, твоите дълги бедра, твоята топла и широка паст… Не мога да се въздържа и започвам да мастурбирам. О, господи! — извика тя и се вкопчи в тялото на Гелда, усетила първото нежно докосване до клитора си под водата. — О, чудесно, чудесно…
	Гелда протегна ръка над стената на ваната и взе големия ремингтън. Кръгли и блестящи, очите на Деър бяха замъглени от желанието.
	— Дай го — дрезгаво прошепна тя.
	Гелда й позволи да близне върха на дулото, после го дръпна, спусна го надолу и леко, но настоятелно започна да го вкарва в горещата й вагина. Тялото на другата жена се изви като дъга, дулото на оръжието потъна дълбоко в нея, скобата на спусъка се притисна до потрепващия от желание клитор. Едно-две леки движения напред-назад бяха достатъчни и тялото на Деър се загърчи в спазмите на надигащия се оргазъм. Гелда го задържа за миг, устните на Деър настойчиво смучеха зърната й, кривата на оргазма бавно достигаше своя апогей. Тялото й откликваше по великолепен начин — Гелда знаеше точно кога ще достигне върха на удоволствието.
	Деър конвулсивно се сгърчи, изтръгна се от обятията на Гелда и тихо извика. Настъпи моментът. Гелда натисна спусъка — веднъж, втори път… Натисна го точно шест пъти, с всеки изстрел тялото на Деър се гърчеше и потръпваше от удоволствието да почувства проникването на порциите топла вода, превърнали се в подлудяващи милувки от сгъстения въздух в дулото на револвера.
	Цялата баня беше мокра. Деър потръпна, сякаш изведнъж усети студ. Ръцете й обгърнаха тялото на Гелда, устните й между гърдите тихо прошепнаха:
	— Остави го вътре, остави го вътре, моля те! — Клепачите й потрепваха, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха, сякаш току-що беше пробягала маратонска дистанция. — О, господи! — тихо простена тя. — Направи го пак! Направи го пак!


	Точно в шест и четвърт Винсънт и лейтенант Кроукър се срещаха под дървения навес на „Мичита“. Разположен в квартал с много театри, ресторантът беше пълен с хора, които бързаха да приключат с вечерята преди началото на представленията.
	Салонът имаше формата на буквата „Г“, осветлението беше дискретно, тънки дървени прегради отделяха масите. В късата част на споменатото „Г“ беше разположен суши бар, три четвърти от столчетата пред него бяха заети. Винсънт видя само един самотен американец по тях.
	Отведоха ги във вътрешния салон. Тук маси липсваха, подът беше гол, застлан с татами, за сядане се използваха традиционните тръстикови рогозки, подредени около дълги ниски масички Винсънт поръча саке, двамата събуха обувките си и влязоха в помещението. Келнерът остави листове с менюто върху полираната повърхност пред тях и отиде да донесе питиетата.
	Кроукър извади дебел плик, тръшна го върху масичката и измъкна от него две големи блестящи фотографии.
	— Виждали ли сте някога този човек? — попита той.
	Снимките представляваха скици, направени от ръката на полицейския художник. На тях личеше лицето на около трийсетгодишен мъж, японец или китаец, със сплескан нос, хлътнали бузи и безизразни очи. Косата му беше доста дълга.
	Винсънт внимателно ги разгледа, после бавно поклати глава.
	— Не съм — рече той. — И честно казано, бих се изненадал, ако някога го срещна.
	— Защо?
	— Това е човекът, появил се в салона на Тери и Айлин в деня на тяхното убийство, нали?
	— Откъде знаете?
	Сакето пристигна и те замълчаха, докато келнерът пълнеше малките порцеланови чашки. Човекът се отдалечи и Кроукър отправи въпросителен поглед към Винсънт.
	— Същата вечер бях на вечеря с Тери — бавно започна Винсънт, гласът му бавно натежа от горчивина. — Говорех преди всичко аз и сега си мисля, че не трябваше да го правя, тъй като Тери беше очевидно притеснен от нещо. Съвсем накратко ми спомена, че някакъв японец се появил в залата да се поупражнява. Играл карате, айкидо и кендо… — Отпи глътка саке и размаха ръка: — В момента свързвам нещата, не ме прекъсвайте. Редовният сенсей по кенджуцу Беноку е имал десет дни отпуск… Така че ако този човек е искал да потренира кенджуцу, единственият човек, който би могъл да му партнира, е бил самият Тери.
	— Какво толкова чудно има в това? — сви рамене Кроукър. — Линеър ми каза, че Танака е бил майстор по кенджуцу… сенсей… нали така се казваше?
	— Да — кимна Винсънт. — Но това, което Ник очевидно е премълчал пред вас, е фактът, че Тери се беше отказал от своята катана. Това е една особена промяна в духовната нагласа, по друг начин не бих могъл да ви го обясня. Престанал е да намира удоволствие в кенджуцу и е прекратил заниманията си с него.
	— Кога е станало това?
	— Не съм сигурен, вероятно преди около шест месеца.
	— Защо Линеър не ми го каза?
	Винсънт напълни чашките.
	— Право да ви кажа, не съм сигурен дали Ник изобщо знае за това. Той… и той преживя някаква духовна промяна, по-скоро още я преживява и не зная какво ще излезе от всичко това. Помежду ни продължава да съществува близост, той беше много близък и с Тери, но напоследък е някак си по-вглъбен. Сигурен съм, че Тери е имал възможност да му съобщи за решението си, но очевидно е предпочел да не го стори. — Сви рамене и потупа по снимките на масата: — При всички случаи, ако това действително е въпросният мъж, трябва да сте сигурен, че е бил дегизиран. Може би ми е познат, може би е познат и на Никълъс, но никой от нас не би могъл да го идентифицира по тези рисунки.
	— Ясно — кимна Кроукър и понечи да прибере снимките, но Винсънт сложи ръка върху тях.
	— Защо не изчакате да дойде и Ник? Няма да е излишно да им хвърли един поглед.
	— Обади се, преди да се срещнем. Няма да дойде, защото замина за Уест Бей Бридж. Мадамата му е претърпяла някакъв инцидент. — Ръцете на полицая натикаха снимките в плика. — Никой не е видял този мръсник! Нито в салона, нито в апартамента на Тери!
	— Не съм изненадан. Този човек е професионалист. Един много опасен професионалист. Страхувам се, че още не проумявате с какво си имате работа.
	— И Линеър ми каза същото — изръмжа Кроукър. — Не обичам да ми се говори така.
	— Това е истината, лейтенант, по-добре я приемете. Този тип може да премахне всекиго, когото пожелае.
	— Дори Рафаел Томкин?
	— Дори и него — кимна Винсънт.
	— Доста са се опитвали и преди него — подчерта Кроукър. — Все професионалисти!
	— Този е професионалист от по-друг тип — въздъхна Винсънт. — Не става въпрос за наемен убиец от Детройт, или оттам, където ги произвеждат…
	— Джърси Сити — помогна му Кроукър с крива усмивка.
	— Но този е нинджа, лейтенант. Което означава, че освен професионален убиец, той е още нещо като Худини, Супермен и Спайдърмен, взети заедно. — Винсънт почука с показалец по полираната повърхност на масичката: — Този човек е магьосник!
	Кроукър впери поглед в очите на събеседника си, опитвайки се да открие следа от някаква ирония.
	— Надявам се, че не се шегувате, нали? — подозрително попита той.
	— С риска да ви прозвучи мелодраматично, ще ви кажа, че говоря абсолютно сериозно!
	Келнерът отново се появи и те си поръчаха вечерята с още една каничка саке.
	— Не бързайте — каза Винсънт, келнерът кимна и се отдалечи.
	— Днес Линеър ме заведе в един салон за кенджуцу — каза Кроукър.
	— Кой точно?
	— Не му запомних името. Запознах се със сенсея, казва се Фукашиги.
	В очите на Винсънт се появи уважение.
	— Бил сте обект на особени привилегии, защото в този салон рядко стъпва кракът на европеец — рече той, после тихо подсвирна: — Как ли сте убедили Никълъс да ви заведе там?
	— Сам ме заведе, при това, след като го бях обидил — усмихна се Кроукър. — Явно не е злопаметен.
	Очите на Винсънт потъмняха и той уморено каза:
	— Не става въпрос за неговата злопаметност. По-скоро вие сте този, който е изгубил лице…
	— Изгубил лице ли? Това пък какво е?
	— Точно това, което чухте. Отношенията между хората се базират на уважение, на взаимно уважение. След него идва доверието, дългът… Няма да ви питам какво сте направили. Не, не ми казвайте, не искам да го зная… Бих казал, че ако сте го обидили с нещо, уважението му към вас е намаляло значително…
	— Какво ми пука за неговото уважение, по дяволите!
	— Е, след като мислите така, въпросът е приключен — усмихна се Винсънт, после бавно опразни чашата със саке.
	Кроукър се прокашля, помълча, после подхвърли:
	— Довършете мисълта си, ако обичате.
	— Канех се да кажа, че тук не става въпрос дали Ник ще ви прости или не — той очевидно го е сторил, след като ви е завел при Фукашиги. Става въпрос за вас — вие сте този, който трябва да се опита да възстанови предишния баланс в отношенията ви.
	— И как бих могъл да го сторя? — подозрително го изгледа Кроукър.
	— Ако знаех как, сигурно щях да съм известен мъдрец — поклати глава Винсънт. — А тази вечер никак не се чувствам мъдър, лейтенанте.


	На суши бара седеше човек с невидима пудра по лицето. Тя маскираше високите му скули, правеше плосък широкия му нос, задълбочаваше очните му кухини. Дори майка му не би го познала, а тя беше доста наблюдателна жена.
	Когато Винсънт и лейтенант Кроукър влязоха в ресторанта и се насочиха към едно от вътрешните помещения, той беше преполовил чинията си със сашими. Не извърна глава, но ясно ги улови с периферното си зрение.
	Няколко минути по-късно той леко отблъсна чинията от себе си, стана и се насочи към тоалетната в другия край на салона. Ресторантът беше полутъмен и пълен, отвсякъде се носеха приглушени разговори. Мина през вътрешните помещения, покрити с татами, и влезе в тоалетната. Вътре нямаше никой. Той изплакна ръцете си и се взря в образа си в огледалото. Вратата се отвори и вътре влязоха двама души. Мъжът излезе, мина покрай тънките бамбукови стени и се приближи до бара да плати сметката си.
	Изправен на тротоара сред горещия и напоен с тежки изпарения въздух на лятната вечер, той махна на минаващо такси. Наложи му се да смени четири таксита, преди да открие онова, което му вършеше работа.


	В осем часа и осемнадесет минути вечерта полицейският сержант Пит Тревайн спря патрулната кола близо до тротоара и внимателно погледна през прозореца. Минаваше за втори път по Двайсет и осма улица, затова беше сигурен, че това, което видя в алеята между високия каменен блок и шивашкото ателие, преди двадесет минути не беше там. Спомни си за доброто старо време, когато всички ченгета патрулираха в екипи. Днес, поради острата финансова криза, общинските власти продължаваха да експериментират с единични патрули въпреки острите протести на полицейския синдикат.
	Радиостанцията му периодично пропукваше, но в близост до него нямаше друга патрулна кола. Дръпна ръчната спирачка, после извади фенерчето си и го насочи към тъмната алея. Силният лъч пробяга по няколко празни консервени кутии, които заблестяха със сребърен блясък. Нямаше никакви пешеходци, вляво от него тихо просъскваха гумите на колите, насочили се към Лексингтън.
	Отвори дясната врата и се измъкна навън, ръката му разкопча горното копче на твърдата кожена жилетка, която носеше като предпазно средство срещу евентуално нападение.
	Внимателно прекоси тротоара, протегнал напред включеното фенерче. Желязна решетка препречваше пътя към алеята, до която се стигаше по четири-пет бетонни стъпала. Вратата й зееше отворена. Стената на каменния блок вдясно беше гладка, без нито един прозорец. Вляво, над шивашкото ателие, имаше апартаменти, чиито прозорци гледаха към стената насреща. От тях се промъкваше разсеяна светлина, чиито сенки хвърляха синкави отблясъци върху голия калкан. Вътре бяха включили телевизори.
	Тревайн изкачи стъпалата, понечи да извика помощ по радиото, но после се отказа. Предпочиташе да има нещо конкретно, преди да се свърже с участъка.
	Пръснатите консервени кутии лежаха в дълбок мрак, но нещо сред тях се проточваше насред алеята и хвърляше странни отблясъци върху тухлената стена. Именно то беше привлякло вниманието му.
	Изправи се над неясната форма, дръпна пръст от спусъка на револвера и приклекна да я опипа. Тялото беше отчасти покрито със стар ленен чувал, но от непосредствена близост Тревайн успя да види лицето, опряно в стената. Два пръста до шията установиха, че пулс липсва.
	Тревайн се изправи, като внимаваше да не пипа нищо и се върна на улицата. Огледа тротоара в двете посоки. Край него мина влюбена двойка и бавно се отдалечи по посока на Лексингтън. Други хора наблизо нямаше. Свърза се с участъка, после набра номера на съдебната медицина.
	— Не искам да отлагате за сутринта — рече той на служителя, който вдигна слушалката. — Искам да го вдигнете веднага.
	После се върна при трупа и го обискира. Не откри нищо, нямаше нито портфейл, нито пари, нито кредитни карти. Въпреки това човекът не изглеждаше скитник. Отново докосна тялото. Беше още топло. Изправи се и до слуха му долетя пронизителният вой на приближаваща се полицейска сирена.
	Самоличността на мъртвеца установиха от пръстовите отпечатъци. Това им отне малко повече от три часа, след изтичането на които възникна въпросът къде се е дянало таксито му.


	Винсънт излезе от „Мичита“ и се огледа за такси.
	Усещаше се доста пийнал, но никак не се срамуваше от състоянието си. Беше му леко и приятно въпреки задушната нощ. Всички грижи и тревоги, които го бяха потискали в продължение на месеци, сега се изхлузиха от съзнанието му подобно на изсъхнала змийска кожа.
	Вървеше малко несигурно. Усети го, стана му весело. Това отпускане му беше доста необходимо.
	Пое дълбоко тежкия нощен въздух, наситен с бензинови пари и миризмата на пържено, която идваше от ресторантчето на ъгъла. Имаше чувството, че внезапно се е пренесъл в токийския квартал Гинза, с неговото оживление, гъсти човешки тълпи и ярка неонова джунгла, рекламираща нощни заведения и американски стоки.
	Замаяно гледаше безкрайния поток от човешки лица, който течеше край него и изведнъж му се прииска да се разсмее на глас. В първия момент потисна импулса си, после си рече: защо пък не? Изсмя се с пълен глас, но никой не му обърна внимание.
	Размърда се и пое на запад. Трафикът от Шесто авеню звучеше в ушите му като тътен на далечен прибой. Спомни си за Урага — пристанището, в което през 1853 година са акостирали корабите на комодор Пери, сложили край на японската изолация от света, продължила цели двеста и петдесет години. Там тайнственият прибой връхлиташе неуморно върху бреговете на Плаващата империя. За него си спомни сега, слушайки приглушеното улично движение в центъра на Ню Йорк Сити. Щеше да е по-добре да не бяхме отстъпвали тогава, помисли си той. Пробита беше хилядолетната магическа бариера, задържала Япония извън лудостта на останалия свят. Това беше една митична легенда, която, подобно на цялата японска история, хвърляше своята тежка сянка върху съзнанието и спомените му.
	Малко преди пресечката с Шесто авеню забеляза едно такси, което бавно се насочваше към него. Миг преди да го подмине, светна зелената му лампичка, блеснала като скъпоценен камък в мрака на нощта. Мислено все още в Япония, Винсънт му махна с ръка и то покорно спря до тротоара. Просторен и удобен чекър, с действаща климатична инсталация, това такси очевидно беше правено по поръчка и принадлежеше на самостоятелен превозвач, а не на онези огромни компании, експлоатиращи еднакво безлични и еднакво очукани автомобили. В него липсваше обичайната преграда между предната и задната част, седалките бяха тапицирани с истинска кожа.
	Винсънт даде адреса си на шофьора и се отпусна назад. Колата тихо потегли. Мислеше си, че дори сред оживените модерни улици на Токио и облечените в европейски дрехи бизнесмени човек най-неочаквано можеше да се натъкне на древен храм, оцелял като по чудо сред небостъргачите. Слухът му можеше да долови призрачния звън на бронзовите камбани, отлети от отделни парчета и позеленели от времето, обонянието му да долови едва доловимия аромат на тамян във въздуха. В такива моменти изчезваше вонята на замърсения въздух, старата колкото света и горда Япония се извисяваше недокосната от западната цивилизация и вдъхваше нов живот на древните божества.
	В таксито беше тъмно. Той хвърли поглед към блестящия град отвъд стъклото и изведнъж усети, че се движат прекалено бавно. Наведе се напред и каза:
	— Хей, приятел, все пак искам да се прибера у дома, преди да се е съмнало.
	Тилът на шофьора помръдна, очите им се срещнаха в огледалцето за обратно виждане. Винсънт откри, че е японец и потърси с поглед картончето с името му, което би трябвало да се намира вдясно на арматурното табло. Не можа да види нищо, тъй като беше тъмно. Премина на японски и се извини за проявената грубост.
	— Няма нищо — отвърна онзи. — Тази нощ е тежка за всички.
	Излязоха на Четиридесет и пета улица и поеха на запад. След малко свиха по Осмо авеню, от двете страни на което се редяха евтини кръчми и мърляви порно театри. Тротоарите гъмжаха от проститутки, излезли да изкарат някой долар, чернокожи мошеници и продавачи на наркотици, яки пуерториканци с вид на престъпници. Изметта на огромния град, показан в цялото му мрачно великолепие.
	Шофьорът пресече една улица и спря пред следващия светофар, блеснал забранително с червеното си око.
	— Сякаш сме си у дома — каза на японски Винсънт.
	— Никой не ни е карал да идваме тук, — отвърна шофьорът.
	Винсънт отново си представи четирите бойни кораба на комодор Пери, влизащи в пристанището на Урага. Може би е прав, помисли си той. Никога не би трябвало да…
	Шофьорът се беше обърнал назад, по лицето му пробягваха разноцветните светлини на кинорекламата отсреща. Устата му се разкриви в усмивка, разкривайки продълговата черна паст, сякаш маска от театъра Но. Очите му бяха каменни, от тях не се излъчваше никаква топлина. Контрастът между този мъртвешки поглед и изкуствената усмивка беше толкова силен, че Винсънт уплашен потръпна. В съзнанието му изплува демоничната маска от първата пиеса в стил Но, която беше гледал в живота си. Беше едва шестгодишен и такава я възприе и запомни — жестока и страшна.
	Дръпна се рязко назад, уплашен от собствените си възприятия. Но рефлексите му бяха забавени от алкохола и в следващия миг видя лицето на шофьора надвесено на сантиметри над себе си, като глава на готова за нападение пепелянка. Бузите се издуха, устните се свиха в кръгче, сякаш искаха да кажат „О“. От отвора излетя фина струйка, която стигна лицето му точно когато си поемаше дъх. В дробовете му попадна част от нея и в следващия миг той вече не дишаше.


	След като Винсънт си отиде, Кроукър остана в стаята с рогозките и си поръча още саке, потискайки в съзнанието си мисълта, че трябва да се прибира у дома. Харесваше този алкохол, защото нямаше никакъв вкус, но въпреки това му действаше чудесно.
	Не искаше да се прибира у дома. Не, не, по-скоро не искаше да се прибере при Алисън… Тази мисъл го изненада и ядоса. Изненада го, защото, макар и да знаеше, че това все някога ще се случи, то дойде много рязко, изведнъж. А го ядоса, защото беше позволил на цялата история да се проточи толкова дълго. Не го беше яд на Алисън, а по-скоро на факта, че вече не иска да има нищо общо с нея. Странно, помисли той. В един период двама души, могат да се разбират чудесно, после този период минава и след него настъпва безразличието — тъпо и тотално. Очевидно това е част от живота, помисли си философски, той. Но каква част, господи!
	Сакето пристигна и той позволи на келнера да му налее първата чашка. Пресуши я на един дъх и веднага си наля — отново. Страшно му се прииска да се обади на Мати Устата, но съзнаваше, че ще прати по дяволите целия случай Дидион. В момента му се струваше, че този случай се крепи единствено на шанса да открие името и адреса на онази кучка.
	Не беше необходимо да си затваря очите, за да си представи, ясно апартамента на Анжела Дидион, Но въпреки това той го стори. После цялата история изплува в главата му.
	Когато влезе вътре, веднага долови миризмата. Сладникава и гадна миризма на етер, комбиниран с още нещо, но с какво? Тъмната всекидневна не даде отговор — на този въпрос, но когато влезе в спалнята и зърна индианската кокалена лула, нещата дойдоха на местата си. Чашката й миришеше на опиум. След кратка проверка с върха на езика установи, че наркотикът е изключително чист и силен, такъв не може да се купи на улицата. Но в крайна сметка той се намираше в спалнята на най-скъпо платената манекенка в света и беше съвсем естествено тя да разполага с най-доброто. От всичко. Не пипна лулата, не пипна нито една друга вещ.
	Нахлузи тънки хирургически ръкавици и се приближи до гардероба, вграден в стената срещу огромното легло. Цялата спалня беше синя — от копринените тапети до финия абажур на нощната лампа. Тази лампа беше поставена до леглото и беше единственото осветително тяло в помещението.
	Внимателно дръпна хлъзгащата се вратичка. Гардеробът беше пълен с копринени дрехи, произведени от световноизвестни модни къщи като „Калвин Клайн“ и „Ферагамо“. До тях бяха подредени шест кожени палта, които варираха от рядко срещан руски самур до блестящ сребърен рис. Под тях стояха множество обувки, правени на ръка от „Ботичели“ и „Шарл Джордън“.
	Върху дебелия няколко сантиметра килим между гардероба и леглото имаше възглавничка за сядане от черна коприна, в която Кроукър се спъна. Беше сърповидна, изключително фина и очевидно правена на ръка. Чаршафите бяха от фин тъмносин памук, а смачканата възглавница — от коприна в същия цвят. Беше върху глезените на Анжела Дидион като тъмна вълна, готова да я погълне.
	Тялото беше проснато наполовина върху леглото, главата висеше във въздуха, дългите руси коси прикриваха лицето и почти докосваха пода. Беше напълно гримирана, с руж по страните и ярко червило на устните, съвсем гола, ако не се брои златната верижка около кръста й. Други бижута нямаше. Лежеше в лявата част на широкото легло, дясната беше празна, но възглавницата беше в положение, което издаваше, че там е лежал още някой. Чаршафите бяха покрити с петна, все още влажни, но те не бяха от кръв. Под кръста на Анджела Дидион беше подложена малка възглавничка.
	Някой я беше обработил здравата. По шията, гърдите и корема й личаха множество бавно потъмняващи белези, гърбът й беше извит сякаш в последен екстаз. Но лицето й беше напълно безизразно, по него нямаше никаква следа от болка, страх или страст.
	Всичко би било гротескно при друга жертва, Кроукър се беше нагледал на подобни картини. Но жертвата се казваше Анжела Дидион, една изключителна жена, чиято красота беше по-силна дори от грозната и обезобразяваща смърт. Кроукър съзнаваше, че пред очите му лежи един съвършен представител на човешкия род и изпита съжаление, че това съвършенство е било така безсмислено унищожено. Подобни чувства изпитваше към повечето жертви на насилието, с изключение на мошениците, намерили смъртта поради собствената си алчност. Без тях градът дишаше по-леко.
	Откъсна поглед от леглото, заобиколи го и коленичи до черните копринени ресни на килима, почти невидими на фона на тъмносиньото. Допря пръст до тях и леко го повдигна към ноздрите си. Лъхна го едва доловима миризма на парфюм. Стана и се приближи до тоалетката на Анджела Дидион. Огледа гребена и четката за коса от слонова кост, отмести ги настрана заедно с останалите женски дреболии — пудра, различни кремове, и насочи вниманието си към двете шишенца парфюм. Единият беше „Джой“, а другият — „Бал о Версай“. Отвори ги и бавно вдъхна аромата, отделно един от друг. После се приближи до копринената възглавничка и се увери, че от нея се излъчва друг аромат. В тази стая беше присъствала и друга жена — това беше твърдото му заключение.
	След много време и изхабени нерви, най-сетне се очерта фигурата на Мати Устата. Именно нейния адрес чакаше с такова нетърпение Кроукър, искаше да разбере и истинското й име. Тя е била любовница на Анджела Дидион, по-точно една от любовниците й. Което не означаваше, че именно тя е извършила убийството. Съдейки по следите от тялото й върху чаршафа, тази жена е прекалено дребна, за да може да нанесе такива ужасни удари. Не са използвани никакви помощни средства, всичко е направено с голи ръце — това беше заключението на съдебния лекар. Което означава, че убиецът има силно и здраво тяло — нещо, което личеше особено ясно по някои от нанесените рани.
	Не, тази жена не е убиецът, но тя без съмнение е присъствала на престъплението — Кроукър беше твърдо убеден в това. Видяла е всичко и сега се крие, полумъртва от страх. Никой не може да я открие. Никой, с изключение на него.
	Хайде, Мати, изплюй камъчето! Ръката му върху масичката трепереше и той се втренчи учудено в нея, сякаш принадлежеше на друг човек. Знаеше, че страшно много иска да се разреши този случай. Много повече от всички убийства в кариерата му, взети заедно. Най-лошото в тази история беше, че той знаеше кой точно е убил Анжела Дидион. Знаеше го така, както знаеше собственото си име. Но без показанията на свидетелката всичко оставаше в сферата на предположенията и Макейб нямаше да си мръдне пръста, камо ли да издаде заповед за арестуване. Господи, как мразеше да зависи толкова силно от друг! Но в продължение на цели седем години беше създавал Мати Устата и сега настъпваше времето да получи своите дивиденти. Ако успее… Не, по-скоро когато успее! Трябва да бъде оптимист, просто трябва!
	В крайна сметка мислите му отново се насочиха към нинджата. Случаят си оставаше все така заплетен, а от дълъг опит Кроукър знаеше, че подобно състояние е изключително опасно. След като няма за какво да се залови, положението е извън контрол и това означава, че всеки момент още някой невинен може да пострада.
	На всичкото отгоре му се стовари и този проблем с Никълъс Линеър. Инстинктивно усещаше, че Винсънт е прав и Линеър му е силно обиден. Беше глупаво да му казва подобно нещо — разбра го още в мига, в който думите излетяха от устните му. Сега вече разбираше, че именно Линеър може да се окаже ключът за решаване на загадката. „Той знае за нинджите повече от всеки друг, независимо дали се намира в Япония или извън нея, беше му казал Винсънт малко преди да си тръгне. Доверете му се, той знае какво говори.“ Да, ама се е хванал да работи за онзи мръсник Томкин, ядосано си помисли Кроукър. Изпита моментно желание да се оттегли и да гледа отстрани какво ще стане. Може би и Томкин ще отиде по дяволите! Не, не трябва да става така! После се сети за четирите убийства до този момент. Ако нинджата действително преследва Томкин, защо му е да убива четирима души, които нито са го познавали, нито са имали някаква връзка с него? Никой нямаше отговор за този въпрос, още по-малко пък някой от полицията. Значи отново опира до Линеър, само той може да му даде някаква достоверна информация.
	Кроукър погледна часовника си и помисли да му позвъни, но после се отказа. Тези неща не са за телефон, освен това той самият се усещаше доста на градус и си даваше сметка, че няма да може да разсъждава трезво и ясно. Въздъхна и си наля последното саке. Стига толкова!
	Въпреки всичко не можеше да се прибере у дома, а в същото време усещаше, че му се иска да е с жена. В съзнанието му бавно изплува един образ и още в следващия миг усети как се възбужда. Лицето на жената му беше безкрайно познато, но не молеше да се сети откъде. Вероятно от някой плакат, въздъхна вътрешно той. Този образ изплува прекалено от дълбоко, сигурно го е носил в съзнанието си месеци, сигурно е плод на фантазията му и никога не е съществувал.


	Винсънт изпусна всичкия въздух от дробовете си, макар и да знаеше, че е късно. Волята отстъпи място на природата, тялото му искаше да се бори докрай.
	Очите го засмъдяха и се изпълниха със сълзи. Посегна слепешката към ръчката на вратата, но светлината на светофара се смени и таксито рязко потегли. Облегна се с цялото си тяло на вратата и при втория опит успя да я отвори. Градът връхлетя върху него с шума и светлините си, тялото му почти се изхлузи навън. Краката му за момент докоснаха асфалта, после той се претърколи навън сред хор от клаксони и писък на спирачки. До слуха му долетяха приглушени викове, в следващия миг беше вече на крака и тромаво затича. Подхлъзна се на кучешко изпражнение, сякаш беше бананова кора, разпери ръце и успя да запази равновесие, в следващия миг тичаше колкото го държат краката по тротоара.
	Зад себе си усещаше присъствието на чекъра, чийто водач рязко натисна спирачките, после изскочи навън и извика:
	— Хей, върни се! Не си ми платил!
	Винсънт се препъваше по тротоара, сблъскаше хората, черни лица се извръщаха към него и учудено го гледаха.
	Хладнокръвен, мръсник, помисли си той. В следващия миг беше рязко завъртян от огромен негър с тесни бежови панталони и отворена яка на ризата.
	— Внимавай, човече! Успокой се!
	Винсънт се отскубна и продължи да се промушва през тълпата, питайки се колко ли време му остава. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което беше влязло в дробовете му. Дори без характерната миризма той знаеше, че е погълнал доза нервнопаралитична отрова, при това съвсем достатъчна. Извърна глава, но не успя да види преследвача си. Реши да рискува, скочи на уличното платно и се опита да спре някое такси. Знаеше отлично, че в този район едва ли ще се натъкне на полицай: Веднага видя шофьора, който изскочи от тълпата и бързо се насочи към него.
	Винсънт отново се гмурна сред гъмжилото и се затича, макар и да знаеше, че по този начин ще помогне за по-бързото разпространение на отровата. Сърцето му вече блъскаше като лудо, краищата на пръстите му започнаха да изтръпват. Лош знак, но мъжът продължаваше да го преследва — значи може би имаше шанс да не е поел достатъчно количество от отровата.
	Знаеше, че е на крачка от смъртта. Беше го яхнала като хищна птица и здраво притискаше раменете му. Едва сега разбра колко много му се иска да живее, колко силно обича всичко, което го заобикаля. Това беше приятно откритие и за миг той се зарадва, макар да чувстваше, че ще трябва да се бори с всички сили, за да се отърве от зловещия демон на смъртта. Знаеше, че е надигран, но въпреки това се постара да изхвърли тази мисъл от главата си и продължи да тича в задушната лятна нощ.
	Сви надясно, спъна се в бордюра и продължи да тича с неприятното усещане, че преследвачът му е скъсил разстоянието. Закашля се, стомахът му се сби като пред повръщане, в дробовете му нямаше достатъчно кислород. Ръцете му натежаха от слабост, а краката му се движеха с крайно усилие. Зад гърба му се разнесе остър вик и тропот на тичащи хора, това му даде нови сили и той отново се шмугна в тълпата. Макар и замъглено, съзнанието му търсеше отговора на нещо и този отговор беше съвсем близо… Да, разбира се — облачето газ! Божичко, какъв глупак излезе! Просмукало се е през порите на кожата му — затова пареше така жестоко! Вдишването има само периферен ефект.
	Трябва да открие… Ясно съзна колко е беззащитен по тези мръсни улички, където не можеше да разчита на никаква помощ. Ресторант също не му вършеше работа, тъй като беше прекалено осветен. Трябва му някое тъмно и по възможност пусто място!
	Видя го точно пред себе си и хукна натам. Сърцето му биеше тежко и го пробождаше.
	Спря с подхлъзване пред входа на киното. От плаката го гледаше част от красива блондинка с огромен бюст, а под него бяха изписани кратки вестникарски реклами: „Чиста ерекция!“, „Абсолютна класика“. Винсънт изблъска някакъв тип, който се потриваше пред кабинката на касата, и бутна банкнота на гишето. Пое билета си и забърза към затъмнения салон, без да обръща внимание на виковете на касиера.
	— Господине, рестото ви!
	Салонът миришеше на урина, застояла пот и изсъхнала сперма. По екрана скачаха замъглени фигури, тежко, усилено от мощни репродуктори дишане ехтеше, из цялото пространство. После нещо шльопна и се разнесе натежало от страст стенание.
	Винсънт примигна, адаптирайки очите си към слабата светлина. Огледа се за мъжката тоалетна и я откри горе, на втория балкон. Стори му се, че едва ли ще успее да се добере дотам.
	Внимателно се раздвижи и тръгна зад последните редове. Мина край двама души, които с интерес наблюдаваха събитията на екрана и спря до редицата автомати край стената. Пуканки, бонбони, сода.
	Бръкна в джоба на панталона си и измъкна две монети от по четвърт долар. Напъха ги в процепа и слепешката натисна един от бутоните. С нетърпение загледа как чашата от восъчна хартия изтропа в отвора, следвана от струйка сода и някакъв сироп. Пъхна ръката си точно навреме, за да улови бучката лед с остри ръбове, която се плъзна по вертикалния улей. Започна да търка лицето си е нея, примигваше често, усещайки с облекчение как студената вода се стича по кожата и влиза в очите му. Ледът му се стори като вълшебен балсам, който премахна болката. Все пак имаше някакъв шанс! Таксито беше с климатична инсталация и прозорците му бяха затворени, но той все пак успя да изскочи от него сравнително бързо. Опита се да пресметне времето за въздействие, на отровата поне приблизително, но после се отказа.
	Извърна глава към вратата. Някакъв човек влезе, друг излезе, и двамата безлични сенки. Дали преследвачът му е вече тук? Нямаше, как да разбере това, а тук, в дъното на салона, той представляваше отлична мишена.
	Обърна се с лице към екрана и бързо тръгна напред. Очите му започнаха да се проясняват и вече виждаше насядалите неподвижно като статуи мъже, които не отделяха поглед от преплетените тела на екрана. Шмугна се в един ред някъде по средата на салона и се насочи надясно. Спря и седна едва когато протегнатата му ръка опря в стената. Подът беше лепкав, тъмният ъгъл вонеше на ускорена мъжественост. Отново погледна назад. В салона продължаваха да влизат и излизат хора, светлината от екрана играеше по бледите им лица.
	Ръцете му започнаха да треперят, но това сигурно беше реакция от повишеното ниво на адреналина в кръвта му. Устата му беше пресъхнала, дишаше остро и на пресекулки. Във всяко останало отношение се чувстваше по-добре от преди, очевидно не беше успял да поеме смъртоносна доза. Опита се да се отпусне и да успокои дишането си, но лявата част на гърдите продължаваше да го пробожда, вероятно от бясното препускане. Умът му се зае да изследва алтернативите, които не изглеждаха кой знае колко. С влизането си тук сам се беше вкарал в капан, а нинджата без съмнение е някъде съвсем наблизо. Ако направи опит да се измъкне, положително ще бъде мъртъв още на първата крачка.
	Значи трябва да се бие, друга алтернатива просто няма. За съжаление не беше нито сенсей, нито харагей като Никълъс и покойният Тери. Умът му отказа да мисли за Тери, защото го обземаше отчаяние. След като човек като него е бил победен…
	Но Тери е бил изненадан, освен това е мислел за Айлин. Докато Винсънт беше предупреден предварително и можеше да бъде нащрек. Беше му необходимо време и той успя да го получи — с всеки изминат миг се чувстваше все по-добре. Разсъждавай, заповяда си той. Трябва да има начин за измъкване!
	Зад него, малко вляво, имаше хора. Сенките им се движеха нагоре-надолу, столовете леко проскърцваха. На неговия ред се настани човек, само през едно място, останало празно. Винсънт замръзна и плъзна поглед натам. Беше някакъв младолик мъж с делови костюм и тънко кожено куфарче, което постави върху коленете си. Модел на истински бизнесмен.
	Винсънт го изхвърли от ума си и продължи да крои планове. Изведнъж нещо го докосна по ръката и той подскочи, като рязко извърна глава. Беше бизнесменът — гладко избръснати червени бузки, сигурно обитава някоя хубава еднофамилна къща покрай реката в Джърси, има жена, две деца, две кучета и две коли… Почукваше го лекичко по лакътя и нещо шепнеше, но Винсънт не можа да го чуе, тъй като на екрана пъшкането стана неудържимо.
	— Искате ли да седнете до мен? — попита го повторно мъжът и с надежда отправи поглед в лицето му.
	В продължение на цяла минута Винсънт го гледаше като треснат, после рязко поклати глава и се отдръпна. Допря пръсти до челото си и те се наквасиха от пот. Вече знаеше какво трябва да прави — да чака.
	В края на реда се долови някакво движение. Черна и почти безплътна сянка спря там, очевидно взирайки се в мрака. Винсънт леко извъртя глава, но видя единствено някакъв неясен силует. Бизнесменът леко помръдваше в креслото, ръцете му бяха скрити под куфарчето, тъй като беше твърде топло да се носи шлифер.
	Някой започна да си пробива път по реда и сърцето на Винсънт бясно затуптя. Дали е нинджата? Фигурата бавно се приближаваше. Винсънт вдигна глава и видя, че човекът се е спрял току до възбудения бизнесмен. Слаба светлина от екрана проблесна в очите му и Винсънт го позна. Беше нинджата. Той се наведе, прошепна нещо на бизнесмена и онзи прибра краката си, без да отмества очи от екрана.
	Значи идва! Винсънт се подготви за това, което си беше наумил. Ще му трябва сила, бързина и… Ето, мъжът вече беше до свободния стол редом, но все още не сядаше.
	Време е! Сега!
	Винсънт се хвърли напред. Нищо не се случи, от смайване очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Беше парализиран, напълно парализиран!
	Опита се да вдигне ръце, но те сякаш бяха заковани в оловни капаци, докато вниманието му беше другаде. Опита се да се изправи, но краката му бяха напълно безчувствени — глезени, бедра, всичко. После изведнъж разбра, че облачето от устата на нинджата не е имало за цел да го убие, а просто да го обездвижи.
	Сянката се надвеси над него и закри светлината. До слуха му продължаваха да достигат животински крясъци и страстни, стенания, очите му безпомощно наблюдаваха как нинджата бавно се надвесва над него, протяга ръка и леко докосва лявата му ключица. Усети натиск и клепачите му трепнаха. Един от пръстите му леко потрепна върху облегалката на креслото. В душата му нямаше нито страх, нито тъга. Пред очите му изплува Япония, скалистият бряг в покрайнините на Урага, отрупан със схлупени къщурки, ослепително белите платна на рибарските гемии, устремили се към жълтеникавочервения диск на изгряващото слънце. Видя самотен бор на стръмнината, тъмен и самотен в настъпващото утро, с пламнал връх, озарен от първия лъч на зараждащия се ден, застанал като безмълвен страж на родината…
	Другата ръка на нинджата се притисна в лявата част на лицето му, покривайки ухото. Силата му беше огромна, държеше тялото на Винсънт неподвижно без видимо напрежение. Родината се разширява, отива все по-напред и по-напред! Напред към… щрак!


	Околностите на Токио
	Есента на 1963

	— Оттук най-добре се наблюдава залезът — каза Чонг и подаде на Тай лакирания поднос. Тя го пое, мълчаливо се поклони и ги остави сами в кухнята.
	— Знаеш ли, аз накарах баща ти да махне хартията от прозорците и да сложи стъкла — тихо се засмя тя. — Разбира се, Итами изпадна в ужас — подобно нещо в нейния дом никога не може да се случи! — После, вече сериозно, добави: — Понякога леля ти е страшно взискателна, просто ме е срам от нея.
	— Итами не ни е кръвна роднина, мамо.
	Ръката й покри неговата.
	— Понякога духът е по-силен от кръвта, Никълъс. Сам ще разбереш това с течение на времето. Гладен ли си?
	— Да.
	— Чудесно, Тай е приготвила любимото ти блюдо.
	— Любимото ми блюдо е дим сум — отвърна той. — Но Тай не може да го приготвя като теб, въпреки че й казваш точно какво да прави.
	Тя се засмя, приведе се напред и го целуна по бузата.
	— В неделя ще ти направя дим сум.
	— Колко вида?
	— Достатъчно, съвсем достатъчно.
	Очите й се насочиха към прозореца. В близост до хоризонта небето беше жълто като лимонов крем, но високо над тях нощта вече настъпваше.
	— Не виждаш често тази гледка, нали? — попита Чонг.
	— Цялото ми време е заето с буджуцу, мамо.
	— Зная — кимна тя, поколеба се за момент и добави: — Това не се отразява на подготовката ти за училище. — Не го каза като въпрос.
	— Няма проблеми.
	— Знаеш ли, баща ми обичаше да казва, че важното е къде израства човек. — Ставаше въпрос за Со Пенг, когото тя винаги наричаше така. — Твоите деди живеят в кръвта ти.
	— Не зная — поклати глава Никълъс. — Имам доста приятели американци, които правят всичко възможно да се откъснат от тези неща. Техните родители и…
	— Искаш да кажеш, че техните деди не са могли да предначертаят живота им, така ли? — прекъсна го Чонг.
	Той я погледна и след известен размисъл стигна до заключението, че вероятно е права.
	— Аз съм това, което е бил и дядо ти — продължи Чонг. — Той се е въплътил в мен далеч преди да срещна баща ти и да напусна Сингапур заедно с него. В Азия този процес е доста особен и… как да кажа, доста уникален. Благодарение на него днес мога да сторя същото и за теб.
	— Но аз зная твърде малко за него.
	— Ще го разбереш като ти дойде времето. Все още си много млад.
	— Но ти си била далеч по-млада от мен, когато си започнала да…
	— Времената бяха други, тежки и опасни… Благодарна съм на боговете, че ти спестиха много от нещастията, които преживяхме ние. Никой не трябва да страда така. — Красивото й лице разцъфна в усмивка. — Нека говорим за по-приятни неща.
	Искам да зная, мислено пожела той. Искам да зная всичко, което се е случило през онези години. Разбира се, никога нямаше да изрази гласно това свое желание. Ако някой ден реши сама да му разкаже за тях… Не, няма да го направи. Подозираше, че и баща му знае малко за онова време, което принадлежеше изцяло на Чонг и Со Пенг… А той беше отдавна в гроба.
	— Леля ти пита за теб — прекъсна хода на мислите му Чонг. — Винаги го прави, когато не си у дома.
	— Много мило от нейна страна.
	— Да — усмихна се Чонг и докосна ръката му. — Трябва да й го кажеш, ще й достави удоволствие.
	— Не мога да мисля, че…
	— Никълъс, Итами ни смята за част от своето семейство, а теб обича особено много.
	— Понякога ми е трудно да го усетя.
	— Хората имат сложни характери. Те трябва да се опознават бавно и търпеливо. Вероятно това те затруднява — поклати глава тя. — А Итами наистина е крайно непостоянна, това озадачава дори мен. — Погали го по косата и добави: — Ти приличаш на баща си, и той не се сприятеляваше лесно, за разлика от повечето чужденци. Но той не беше чужденец, неговият дом бе Азия, също както и моят. И двамата сме деца на Изтока, които се опитват да забравят миналото.
	— Това звучи толкова сложно!
	— Не можем да живеем по друг начин — усмихна се тя.


	Итами и Сацугай започнаха все по-често да идват на вечеря. Лелята на Никълъс отдавна се беше превърнала в нещо като член на семейството, главно благодарение усилията на Чонг, но съпругът й започна да я придружава сравнително отскоро.
	Слушайки го внимателно, Никълъс скоро започна да разбира защо Япония е била въвлечена в опустошителната война от хора като него, изградили мощните дзайбацу. Сацугай никога не говореше за времето отпреди войната, дори и за самата война. За него този период не съществуваше, подобно на щраус той изобщо не забелязваше грозните белези от войната, с които все още бяха изпъстрени градове и села.
	— Комунистите винаги са били проблем за Япония, полковник — говореше той една хладна есенна вечер, запечатала се особено ясно в съзнанието на Никълъс. Небето беше свъсено, вятърът свиреше сред боровете и кипарисите и напомняше за настъпващата зима. Ситният дъждец пръскаше прозорците в кабинета, по стъклата се стичаха ситни като сълзи капчици. Злощастно птиченце пърхаше и кръжеше под далеч недостатъчното укритие на един акуратно подрязан храст току до прозореца. По листата му тежаха бистри като перли дъждовни капчици, фината паяжина между тях смътно проблясваше. Сгушило главичка в перата си, птичето, изгарящо от желание да отлети, час по час поглеждаше към небето.
	— Дори и днес тази партия не е особено голяма — възрази полковникът, после привърши с тъпченето на лулата си и внимателно я запали. Син ароматен дим се разнесе из помещението.
	— Скъпи полковник — рече Сацугай. — Човек не трябва да прибягва до цифри за измерване на опасността, особено тук, в Япония. — Говореше така, сякаш бащата на Никълъс беше обикновен турист. — Човек трябва да отчита вредността на врага. Говорим за истински фанатици, обрекли живота си на каузата на световния комунизъм. Именно поради този факт не трябва да ги подценяваме, те само това и чакат!
	Полковникът не отговори, зает с разпалването на лулата си — стара и очукана, с извит мундщук и висока чашка. Беше изкарал цялата война с тази лула, тя отдавна се беше превърнала в нещо като специален символ за него. Неизменно я предпочиташе, макар в колекцията си да имаше най-малко двадесет и пет разкошни пособия за пушене.
	Човек придобива странни мании по време на война, мислеше си полковникът. Всъщност напълно разбираеми, когато дните ти минават сред ужасите на смъртта, а нощите ти предлагат още по-силен ужас, роден в недрата на джунглата. Когато командири падат по-косени от картечен огън, а близки другари и приятели биват разкъсвани на парчета от мини на крачка от теб или пък ги посичат от гърлото до края на корема. На практика именно тези мании, по-скоро внушения, предпазват войника от лудост…
	Полковникът си беше внушил, че докато притежава тази лула, докато можела дръпне ръка от нагорещения приклад на своя автомат и да я напипа, неравна и грапава, във вътрешния джоб на куртката си, нищо лошо не може да му се случи.
	Ясно, сякаш беше вчера, помнеше онази утрин в началото на лятото на 1945 година, когато неговата част: започна атаката си срещу предградията на Сингапур. Разтуриха лагера на разсъмване и поеха бавно на юг, поддържайки постоянна радиовръзка.
	Насред джунглата полковникът посегна да попипа успокоителната грапавост на лулата и откри, че я няма на мястото й. Спря на място и внимателно се взря в калната земя наоколо. Видя само коренища, стоножки и други гадинки, паниката бавно го стисна за гърлото. Без да съзнава какво точно прави, той даде заповед за спиране на колоната и за завръщането в базовия лагер. Откри лулата си полузаровена сред боклуци, почисти я и тъкмо се канеше да даде заповед за потегляне, когато по радиото започнаха да идват тревожните съобщения. После земята се разтърси като при земетресение, южно от тях изригна гейзер от пръст и изкоренени дървета, пламна пожар.
	Полковникът мълчаливо пое напред, войниците го последваха, внимателно пробивайки си път сред гъсталака. Скоро разбраха какво се е случило — частите, поели преди тях, се бяха натъкнали на умно поставено минно поле. Онези, които не бяха разкъсани от мини, бяха разстреляни от скрити наоколо снайперисти, частта на практика не съществуваше. Полковникът бръкна в джоба си и попипа лулата. Чашката й под разранените му пръсти беше топла. Пъхна автомата под мишница и поведе хората си на запад, през вонящото блато. Едва когато сцената с кървавата баня остана далеч зад гърба му, той издаде заповед отново да поемат на юг. Късно през нощта се натъкнаха на японски лагер, приближавайки го от незащитената страна. Безшумно премахнаха часовите и ги привързаха към околните дървета като безмълвни свидетели. Полковникът изпрати половината от хората си в югоизточна посока, изчака да стане точно четири часа сутринта и заповяда да се открие огън. От дулата на стеновете със съскане започна да излиза олово, скоро те запушиха от интензивната стрелба. Под унищожителния огън намериха смъртта си почти половината от обитателите на лагера. Останалите панически побягнаха, но се насочиха точно там, където ги очакваше засадата. Попаднали под кръстосан огън, те подскачаха като сламени кукли, телата им буквално биваха разкъсвани от английските куршуми.
	В друга ситуация полковникът положително би наредил да се пестят мунициите, но не и тогава, през онази валпургиева нощ.
	— Сацугай — бавно започна той, изпускайки кръгче ароматичен дим, докато апокалиптичните сцени на войната бавно се оттичаха от съзнанието му. — Вие познавате историята на Япония не по-зле от всеки друг и добре знаете, че комунизмът няма почва в родината ви. Тук традициите са твърде силни, за да бъдат изместени от някаква идеология. Народът ви никога няма да приеме комунизацията независимо под каква форма му се поднася тя.
	По лицето на Сацугай се появи хладна усмивка.
	— Не е важно какво зная аз, а в какво вярват американците — отвърна той. — Те са наясно по отношение на комунистическата заплаха и знаят, че единствената преграда срещу нея сме ние, хората от дзайбацу. Още през 1947 година вашият Макартър разбра, че либералните реформи тук нямат място.
	Очите на полковника заблестяха.
	— Всички ние вярвахме в доброто бъдеще на Япония! — отсече той.
	— Вярата е за наивните, полковник — твърдо го прекъсна другият. — Реалността трябва да се гледа в очите. Континентът е на един хвърлей място от Фукуока и опасността, която идва оттам, е съвсем реална, мога да ви уверя в това. Комунистите никога няма да прекратят опитите си да се промъкнат тук, да саботират всички начинания на японското правителство. Ето защо ние настояваме за твърда ръка и стриктно спазване на законите. Тук няма място за либерализъм, това вероятно и сам ще признаете…
	— Единственото, което виждам, е една страна, разкъсвана от интересите на шепа хора — съвсем както беше през войната — отвърна полковникът.
	За миг очите на двамата мъже останаха заковани едни в други, от тях запрехвърчаха искри.
	— Ако през 1873 година положението беше такова, каквото е днес, сейканрон никога нямаше да бъдат разбити — тихо рече Сацугай. Имаше предвид предложената от Гениоша военна интервенция в Корея през споменатата година, която, след отхвърлянето й, довела до първото въстание срещу правителството през епохата Мейджи и опит за убийство на Томоми Ивакура.
	— Не забравяйте, полковник, че ако сейканрон бяха успели, в Корея нямаше да има никаква война, а комунистите щяха да бъдат изтикани далеч в Манджурия. А сега по всичко личи, — той сви рамене, — че американците просто се прехвърлят от една война на друга, без да мислят много-много за последиците.
	— Какво искате да кажете?
	— Нима не е ясно? Вие самият сте воювали в азиатските джунгли и знаете, че победата там не се постига с американски танкове и артилерия, дори и с масирани бомбардировки от въздуха. Комунистите са отлично организирани и разполагат с неизчерпаеми човешки ресурси.
	— Виетнам не ни интересува — отвърна полковникът, без да забелязва, че лулата му е изгаснала.
	— Моля за извинение, драги ми господине — възрази Сацугай, кръстоса крака и изглади гънките на панталона си. — Принуден съм да посоча, че тук дълбоко се заблуждавате. Падне ли Виетнам, идва ред на Камбоджа, а какво ще стане с Тайланд? Тъй наречената „политика на доминото“ е твърде реална и твърде опасна!
	Полковникът сякаш беше задрямал. Хладните му сини очи се криеха под полуспуснатите клепачи, ирисът им беше потъмнял. Угасналата лула продължаваше да стърчи от устата му, той мълчаливо се вслушваше в потропването на дъжда по прозоречния перваз и мислеше за историята.
	В основата на всичко лежеше идеализмът. Поне така беше в началото, когато Макартър беше обзет от истинска параноя. През 1947 година обаче Съединените щати започнаха да прилагат своя „обратен курс“ по отношение на Япония и вече не държаха толкова стриктно на изплащането на репарациите. В крайна сметка тази страна беше напълно демилитаризирана и това беше достатъчно. Американците желаеха далеч по-силно да превърнат Япония в свой страж срещу комунистическата заплаха в Далечния изток и по тази причина започнаха да провеждат една двойствена политика. На първо място върнаха властта на голяма част от влиятелните в миналото десни политици и индустриалци, а после вложиха милиони в японската икономика и тя бързо достигна осемдесет процента от довоенния си капацитет. В течение на този процес подпомогнаха една „изцяло японска“ кампания за преследване на всички леви радикали и комунисти, по същия начин, по който бяха направили вече това в Испания, Иран и Южна Америка. И, трябва да им се признае, това беше една изключително успешна кампания.


	Дъждът се усили и водните струи зашибаха прозоречните рамки. Ниско надвисналото небе изгуби всякакъв цвят.
	Малката, но дръзка групичка ентусиасти, беше убедена тогава, през 1945 година, че техните възгледи за модерна и демократична Япония, освободена от оковите на феодализма, е единствено верният път за страната. Колко наивни сме били, помисли си тъжно полковникът, заслушан в ехото от думите на Сацугай Моите приятели вече ги няма, въздъхна вътрешно той и отправи поглед към водните бразди по стъклото, студени и далечни като сълзи на отдавна починал човек. Силен порив на вятъра вдигна във въздуха листата, опадали в градината след почистването от Атаки, завъртя ги пред прозореца като малки въздушни кораби, създадени от незнайна цивилизация. Въпреки всичките двайсет и три години, прекарани в Далечния изток, полковникът се почувства като току-що пристигнал чужденец. Струваше му се, че е попаднал в пълна изолация. Един по един хората, които мислеха като него, които бяха негови приятели и едновременно с това съветници на Макартър, бяха преместени на други служби или уволнени. Честно казано, те едва ли разбираха политическите машинации около себе си, едва ли усещаха засилващата се нестабилност на самия Макартър. Въпреки това търпеливо чакаха, дори след промяната на политиката през 1947 година продължаваха да се надяват, че е общи усилия ще успеят да върнат Япония в пътя на истинската демократизация. Днес, пречупени през призмата на времето, техните усилия изглеждаха такива, каквито са били през целия този труден и продължителен период — безплодни и обречени на провал. Политиката се градеше в другия край на света и от тях се искаше не да я коментират, а да я провеждат на практика. В началото никой не им каза това. Терлейн изрази своя протест и беше незабавно уволнен, Макензи беше пречупен и отзован в Щатите, а Робинсън се пенсионира преди около две години, след като го принудиха да изпие до дъно чашата на унижението. Остана единствен полковникът — железният войн, непроменен, поне външно, до последния момент. Но вътрешно страдаше и не си правеше никакви илюзии. Не можеше да приеме, че работата, на която беше отдал целия си живот, се оказа напълно безсмислена, че това, за което се беше борил с цялата енергия на своята младост, никога няма да се превърне в действителност.
	Но полковникът не можеше да се предаде дори и сега. Поражението просто беше чуждо на неговата природа. Продължаваше да се надява, че е бил по-мъдър от другите, че все още може да изиграе своя таен коз, за който никой не подозираше.
	Май играх и изгубих, помисли си той. Лисицата успя да ме надхитри. Но все още не всичко е загубено, не може да е загубено!
	Идеята започна да се оформя у него един ден след като Сацугай беше арестуван от военната полицая, през 1946 година. Полковникът не можеше да му помогне, тъй като Сацугай беше добре познат сред японските политически среди като краен реакционер и шеф на един от най-могъщите конгломерати в дзайбацу. Неизбежно беше да попадне под подозрение, а впоследствие и арестуван като военнопрестъпник.
	Итами понесе стоически срама, така понасяше всичко в своя живот. Но Чонг изпадна в истерия. През онази нощ тя молеше със сълзи на очи полковника да стори нещо. Той заемаше висок пост в администрацията на окупационните власти и беше личен съветник на генерал Макартър. Не може да няма начин — все ще измисли как да помогне на Сацугай!
	— Мила моя — беше и казал той. — Нещата не са толкова прости, живеем в бурни времена. Освен това Сацугай може би наистина е сторил това, в което го обвиняват.
	Това възпламени Чонг още повече.
	— Няма значение — твърдо отсече тя. — Той е част от семейството ни!
	— Искаш да кажеш, че по тази причина не може да бъде престъпник?
	— Да.
	— Скъпа, говориш глупости!
	— Може би — отвърна сериозно тя и в гласа й се появи онази непоколебима твърдост, която полковникът познаваше отлично. — Въпреки всичко ти имаш задължение към рода и ако има начин да помогнеш на Сацугай, трябва да го направиш! Всеки трябва да изпълнява своя дълг.
	Чонг е изключително интелигентна жена, но понякога може да бъде упорита като муле, помисли си полковникът. Знаеше, че няма начин да я откаже от това, което беше намислила, знаеше също така, че у дома няма да настъпи мир, преди да й докаже, че е направил всичко възможно за измъкването на Сацугай.
	Беше заспал с тази мисъл в главата, а малко преди разсъмване се събуди с вече очертаваща се в главата му идея.
	Вече беше почти сигурен, че има начин да измъкне Сацугай, но планът беше изключително рискован. Не се съмняваше, че ще успее да убеди в идеята си членовете на военния трибунал, въпросът беше дали действително иска да я приложи на практика.
	В крайна сметка разбра, че няма кой знае какъв избор. Отдавна чувстваше нестабилността на екипа от съветници, част от който беше и той, а този план можеше да се превърне в нещо като застрахователна полица за бъдещето му.
	Знаеше много подробности за миналото на Сацугай, може би повече от самия него. Връзките му с Фукуока бяха твърде очевидни, за да бъдат игнорирани. Гениоша никога не е била поставяна извън закона и по тази причина не беше трудно да се съберат данни за нейната дейност. Полковникът предприе едно тайно пътуване до Кюшю и бързо откри истината — Сацугай беше един от лидерите на Гениоша.
	През онези години подобна информация беше нещо страшно. Ако стигнеше до военния трибунал, Сацугай положително щеше да бъде екзекутиран, независимо колко документи е успял да унищожи.
	Но полковникът нямаше никакво намерение да споделя това с когото и да било, дори само поради факта, че смъртта на Сацугай не би променила нещата. Организацията просто ще издигне на поста му друг човек и работата ще продължи. А тази работа беше насочена именно срещу онзи курс на демократизация на Япония, на който полковникът беше твърд и безрезервен привърженик. Той искаше да унищожи цялата Гениоша. А ако Сацугай бъде пощаден, той ще се превърне в куче на каишка, чийто край ще бъде в ръцете на полковника.
	Рано или късно Сацугай ще го заведе до сърцевината на цялата организация.
	Очите на полковника напуснаха мокрото стъкло и се обърнаха към приятно затоплената вътрешност на кабинета. Спря ги върху безстрастните монголски очи на своя събеседник, тренирани съвършено да показват толкова емоции, колкото желае техният собственик.
	Колко отдавна беше всичко това, помисли си полковникът. Пуснах го на свобода, но той не ме отведе никъде. Знаел е от самото начало какви са целите ми. Успях да го неутрализирам като действаща фигура, но само толкоз. В душата на полковника се промъкна дълбока тъга. Бил съм глупак да повярвам, че мога да спечеля подобна игра, призна си с горчивина той.
	Не беше изненадан, когато откри, че Сацугай искрено го мрази. В крайна сметка двамата са представители на коренно противоположни течения в политическия спектър. И докато полковникът разбираше по-добре от всеки друг европеец в Япония колко е важно да се съхранят традициите на тази страна, без които тя би се разпаднала моментално, той разбираше и друго — традиционализмът, чийто представител беше Сацугай, е нещо ужасно, нещо егоистично и страшно. Защото раждаше не герои, достойни за тази измъчена страна, а престъпници и бандити. Сега, загледан в тези черни безчувствени очи, полковникът изведнъж разбра, че в мозайката е липсвало важно, макар и елементарно за откриване парче. И именно то е ключът към всичко. Преди години се беше убедил, че знае всичко за тайния живот на Сацугай и всичките му действия оттогава насам се базираха на това убеждение. Сега изпита подозрение към него, подозрение и яд, че е позволил да го изиграят. През цялото време си е играл с мен, побесня вътрешно той.
	Малка утеха представляваше фактът, че благодарение на неговата намеса Сацугай беше изпаднал в почти пълна агония. Защото беше длъжник на полковника — един човек, когото ненавиждаше. За всеки японец това положение би било нетърпимо, но Сацугай го приемаше съвсем спокойно. Трябва да му призная това, помисли си полковникът.
	Но какво, за бога, е успял да скрие от мен през всичките тези години, запита се той. После изведнъж разбра какво трябва да прави. Беше изгубил прекалено много време в безплодни замисли. Сацугай е прав, като му казва, че трябва да се изправи срещу реалността. А реалността на тази ситуация изисква да се прекъсне продължителният застой независимо от начина. Всъщност начинът беше само един.
	По отношение на Сацугай беше сигурен в едно — може да прави с него каквото му хрумне, да го обижда по сто различни начина и онзи няма да предприеме нищо. Трябваше да плаща дълга си, да поеме бремето си с усмивка.
	За миг в душата на полковника нахлу дълбока скръб, примесена с някакво непонятно, съжаление. Никълъс все още е много млад, на него самия не му остава много време и вероятно част от обещанията му ще останат неизпълнени.
	Полковникът отправи поглед към имота си, ширнал се отвъд прозореца. Подгизнали от влага, дърветата се превиваха под напорите на вятъра. Потърси с поглед малкото птиче, но него вече го нямаше. Вероятно е избрало бурята пред принудителното спокойствие. Гледката беше прекрасна, но през онзи ден той нямаше очи да я види.


	— Какво научи от Го рин ношо? — попита го един ден в залата Канзацу.
	— Част от него е наистина полезна — отвърна Никълъс. — Макар че е просто здрав разум.
	— Много хора го приемат за забавно занимание — каза Канзацу с неутрален тон, от който не можеше да се разбере собственото му отношение. Очите му блестяха като стъклени, слънчевият ден зад гърба му бавно отстъпваше място на здрача. Слънцето се беше скрило в мъглата на изпаренията, разсеяната му светлина превръщаше дърветата в нереален декор.
	— Понякога си мисля, че не трябваше да се залавям с него — рече Никълъс.
	— Защо?
	— Ами… В него има нещо обезпокояващо…
	Канзацу замълча в очакване. Зад гърба му меко потракваха бокените, долиташе шумът на изпуснат въздух от много дробове едновременно.
	— Човек би казал, че най-голямото му достойнство е чистотата — внимателно продължи Никълъс. — Но за мен е по-скоро нещо като идея фикс, което е крайно опасно…
	— Можеш ли да ми кажеш точно кое?
	— Изключителността.
	Гладко, сякаш бяха разговаряли непрекъснато на тази тема, Канзацу постави следващия си въпрос:
	— Знаеш ли нещо за живота на Мусаши?
	— Не много.
	— Миямото Мусаши е роден през 1584 година — започна сериозно Канзацу. — Несъмнено ти е известно, че този период не е от най-добрите за Япония. Страната е била разкъсвана от страхотни междуособици, предизвикани от войнственото поведение на многобройни даймийо.
	— Мусаши е бил ронин, нещо като разбойник, макар и не съвсем. Израснал е на юг, в Кюшю, но първата си битка печели на север, в Киото, където се премества, след като навършва двайсет и една години. Там ликвидира една фамилия, която преди години е подложила на унижение баща му.
	— За Мусаши са написани стотици легенди и човек трябва да ги пресява изключително внимателно. Подобно на повечето исторически личности на феодална Япония, и неговата история е силно митологизирана. Смесицата от истина и измислица е добре дошла за всеки читател, който търси забавление, но съвсем не е такава за сериозния студент по история, включително за този, който се е заел да изучава буджуцу. За него тя представлява опасен капан.
	— Самураите често дължат своята слава на митологията — възрази Никълъс.
	— Не е така — поклати глава Канзацу. — Боецът дължи своята слава единствено на историята. На историята и дълга, Никълъс. На нищо друго. Митът няма място там, тъй като той има свойството да влияе върху трезвата преценка.
	— Предмет на буджуцу, е най-сериозната материя на този свят. Вярно е, че се учим да защищаваме живота си, но това не е всичко. Ежедневно се занимаваме с различните методи за причиняване на смърт и за предпазване от смърт, а те са толкова многобройни, че едва ли могат да се опишат. Човек не може да ги усвои, без да има изострено чувство за отговорност. А най-голям враг на отговорността са митовете. Без бушидото ние не можем да бъдем нищо повече от обикновени нинджи, тоест долни улични престъпници. Същевременно е много лесно да се поддадем на митовете, много лесно!
	Той протегна ръка и посочи на Никълъс къде да седне.
	— Ти измина дълъг път. Техниката ти е безупречна, способността ти да възприемаш — неизтощима. Но аз вече зная, че тук няма какво повече да научиш. Остава ти едно-единствено препятствие, но то е най-трудното. Ще ти призная, че повечето ученици, успели да стигнат твоето ниво, си остават на него.
	— Сега трябва да откриеш това препятствие, Никълъс. Да го откриеш вътре в себе си и да го преодолееш. Аз вече не съм в състояние нито да ти помагам, нито да те насочвам. Това препятствие или е вътре в теб, или просто го няма.
	— Това означава ли, че искате да напусна школата? — попита Никълъс, внезапно открил, че му е трудно да преглъща.
	— Нищо подобно — поклати глава Канзацу. — Можеш да останеш тук докогато пожелаеш.
	Усещайки, че е пропуснал нещо важно, Никълъс трескаво запрехвърля в ума си току-що проведения разговор. Канзацу съвсем не изглеждаше разочарован от него — напротив, в думите му се долавяше вълнение, дори възхищение. Разсъждавай, заповяда си той. Открий какво си пропуснал!
	— Вместо урок ще те помоля за една демонстрация пред групата — изправи се Канзацу и го погледна от горе на долу. — Хайде, ела.
	Той отиде в средата на салона и плесна с ръце. Всички звуци и движения моментално се прекратиха, главите на ученици и преподаватели се извърнаха към него в очакване.
	Канзацу подбра четирима от последния клас на школата, небрежно и сякаш случайно. Но всички бяха едри и здрави момчета, значително по-големи от Никълъс, После се обърна към него и кимна с глава. Никълъс застана до него с бокен в ръка.
	— Моля ви, заобиколете Никълъс — рече той и младежите се подчиниха. После кимна на един сенсей и той с поклон му подаде своя бокен. Майсторът го пое, подаде го на Никълъс и прошепна в ухото му: — Сега ще видим доколко си усвоил Нитен, школата на Мусаши.
	Отдръпна се и остави Никълъс в кръга на младежите, стиснали по един бокен в ръцете си. Противниците му имаха само по едно оръжие, но всички бяха в школата далеч по-дълго от него.
	Около него се спусна мрак, който го обви като плътна завеса. До слуха му достигаше тихото потупване на боси крака върху лъскавите дъски, имаше чувството, че е слънце, около което се въртят четири блестящи луни.

	Водно конче.
	Позиция на тай сабаки, серия от кръгообразни движения с оръжието, създадени в школата на Мусаши „Две небеса“.
	Безброй пъти беше наблюдавал съвършеното изпълнение на тази позиция от Канзацу, беше чел всичко за нея в записките, които му беше дал сенсеят. Дори беше опитвал отделни елементи от нея, но никога не беше я използвал в истинска битка.
	Трябва да позволи на стратегията на противника да определи първите му движения, защото само при отблъскването на атаките им можеше да използва успешно тай сабаки, а единствено тай сабаки можеше да му донесе победата над четирима опитни противници.
	Двама от тях пристъпиха напред, вдигнали своите бокени над главите си по традиционния за кенджуцу начин — с две ръце и високо горе. Надавайки пронизителни викове, те едновременно го нападнаха.
	Позиция „обърната пеперуда“. Тялото му се изви като дъга, оръжието в дясната му ръка изсвистя във въздуха и се стовари върху бедрата на единия нападател. Едновременно с това другото оръжие си вдигна нагоре, а тялото му продължи въртеливото си движение. Върхът на бокена се стрелна във въздуха и докосна гърлото на втория нападател. Двамата се тръшнаха на пода, но мястото им моментално бе заето от втората двойка. В съзнанието му се мярна мисълта да използва позицията „водно колело“, но стойката на нападателите го принуди само да направи лъжливо движение към нея, а после да прибегне до съвсем друг прийом.
	Продължавайки да се върти около собствената си ос, той се стрелна между тях с все така извит като дъга гръб, десният му бокен прободе младежа, който го нападаше отляво, а оръжието в лявата му ръка описа къс полукръг и се стовари върху последния нападател, почти незабележимо, но със страшна сила. Беше изпълнил позицията „двойно пресичане“ — един от най-трудните елементи на тай сабаки.
	После остана неподвижен на мястото си. Върховете на вдигнатите бокени в ръцете му леко потрепваха, сякаш изведнъж бяха оживели и с нетърпение очакваха новата битка.
	— Сайго — извика зад гърба му Канзацу. Четиримата младежи се оттеглиха и мястото им зае Сайго. Напоследък все по-рядко идваше в залата и Никълъс не знаеше към коя школа на практика принадлежи. Всъщност никой от учениците не знаеше. Никълъс беше сигурен в едно — тази школа не е в района на Токио.
	Без предупреждение Сайго се стрелна към него. При първата крачка катаната му беше в ножницата, но при последната беше вече навън, заплашително насочена към главата на Никълъс. Между другите неща Сайго очевидно беше усвоил техниката „бързо измъкване“, която лежеше в основата на друго бойно изкуство — яйджуцу. Тя се състоеше в сливането на две отделни и на пръв поглед коренно противоположни движения — измъкването на катаната от ножницата и нанасянето на фатален удар върху противника. Опитният сенсей на яйджуцу може да убие противника си още преди онзи да е разбрал, че е извадил катаната.
	В един миг Сайго изглеждаше обезоръжен, в следващия — може би стотна от секундата по-късно — той вече нанасяше своя смъртоносен удар. Но още в първия от тези мигове Никълъс започна да се завърта на дясната си пета и когато катаната се насочи към мястото, на което би трябвало да прониже сърцето му, там имаше само въздух. Едновременно е това бокенът в лявата ръка на Никълъс се стрелна нагоре, отби встрани острието, тялото му продължаваше да се върти, инерцията му принуди и противника да направи същото. Спря в момента, в който направи пълен кръг, десният му бокен светкавично се стовари върху лявата страна на Сайго, останала незащитена за частица от секундата. „Водно колело“.
	Изправен пред погледите на целия клас, с леко разтворени крака и сведени надолу бокени, той безмълвно наблюдаваше проснатото на пода тяло на Сайго. Знаеше, че там, където го беше ударил, ще остане издайническа червена следа, която няма да изчезне, преди да изтече една седмица.
	В залата цареше абсолютна тишина, никой не помръдваше. Тишина, от която започват да бучат ушите.
	Никълъс не виждаше нищо друго, освен извърнатото нагоре лице на своя братовчед. Никога през живота си не беше срещал поглед, изпълнен с толкова неукротима омраза. Никълъс беше причината той, почти приключилият с обучението си млад сенсей, да се изложи пред очите на всички. Мълчаливата им битка беше толкова интензивна, че сякаш светкавица премина през помещението.
	Миг по-късно Канзацу плесна с ръце, този път два пъти. Тренировката беше приключила.
	Никълъс изведнъж усети как мускулите под кожата му започват да подскачат извън контрол. Адреналинът в тялото му продължаваше да бушува, произведен в огромно количество от стресовата ситуация. С ума си знаеше, че всичко е свършено, но тялото му изискваше повече време, за да се върне в нормалното, си състояние.
	Пое си дълбоко дъх, после бавно го изпусна. Стори го конвулсивно, като дълбока тръпка.


	Същата вечер, прибирайки се у дома, той преживя нова изненада. Вратата му отвори не някой от прислугата, не дори майка му, а самата Юкио.
	Не я беше виждал повече от три години, с изключение на кратка среща по време на семейно погребение. От първоначалната им среща бяха изтекли пълни три години и половина, но въпреки това тя беше жива в съзнанието му.
	— Добър вечер, Никълъс — поклони се дълбоко тя. Беше облечена в гълъбовосиво кимоно с вертикални сребърни нишки, на гърба му имаше тъмносиньо колело с дебели спици, напомнящо за символите на феодалното даймийо.
	— Добър вечер, Юкио — поклони се в отговор той.
	Тя се отдръпна встрани да го пропусне, очите й не се отделяха от пода.
	— Изненадан си да ме видиш, нали?
	Той пусна сака си на пода, без да отделя очи от лицето й.
	— Не съм те виждал години.
	— Днес следобед ме доведе леля Итами, ти още беше на тренировка. Дойдох да им погостувам, но в къщата им правят ремонт, включително и на спалнята за гости.
	Прекосиха къщата и излязоха в задното дворче, там, където започваше градинката зен. Небето беше чисто, далеч към хоризонта плуваха малки, подобни на дим, облачета. Дискът на луната беше огромен, въздухът потрепваше под лъчите й, сенките бяха синкави и дълбоки. Профилът на Юкио се очертаваше нежно на тази светлина, очите й бяха в сянка. Приличаше на някоя от многобройните статуи в шинтоисткия храм, скрит в отсрещната горичка. Никълъс имаше чувството, че и двамата се намират под вода.
	В клоните над главите им пропя славей, отвърна му далечен призивен зов на бухал.
	— Никога не съм бил в Киото — промълви той.
	— Трябва да дойдеш някой ден — отвърна тя и леко изви глава. Погледът й се насочи към острите върхове, издигащи се като живи над полянката, покрита с еднакви по размер кръгли камъни. Гласът й беше мек като кадифе. Стояха неподвижни, без да се докосват. — Много е красиво!
	Не колкото теб, помисли си Никълъс, после с разтуптяно сърце промълви:
	— Все още помня какво се случи тогава…
	Тя се извърна да го погледне и лунната светлина проблесна в зениците й.
	— Какво искаш да кажеш?
	— На празненството — смотолеви той, чувствайки се глупак. — Когато танцувахме…
	— О, това ли? — засмя се тя. — Бях го забравила.
	Настроението му спадна. До този момент живееше с мисълта, че Юкио е тук заради него, но сега изведнъж разбра, че това е пълна глупост. Онова нещо между тях се беше случило преди цели три и половина години. От къде на къде трябва да го помни?
	— Сайго беше ли на тренировка? — попита го тя.
	— Да. Известно време не идваше, вероятно е сменил школата.
	— Може би това обяснява честите му пътувания до Кюшю.
	— Кюшю ли? — учудено я погледна той.
	Тя кимна.
	— Сигурна съм, че е работа на чичо Сацугай. Винаги си шушукат нещо, когато са заедно, а на Сайго едва ли ще му дойде на ум да тръгне сам толкова далеч. Зная само, че това е негова тайна.
	— Откъде знаеш?
	— Веднъж попитах леля Итами, а тя се направи, че не чува.
	— Значи наистина не е важно.
	Юкио сви рамене и обви рамене с ръцете си.
	— Хайде да влизаме, гладна съм — рече тя.
	Никълъс се извини, отиде в стаята си и свали мръсната си роба. Влезе в банята и пусна душа. Някой традиционалист, като леля му Итами например, положително би предпочел ваната, но той не страдаше от подобни предразсъдъци.
	Отпусна се с удоволствие под топлите струи и започна да се сапунисва. Мислите му продължаваха да се връщат към тренировъчния салон. След двубоя със Сайго искаше да поговори с Канзацу, но това се оказа невъзможно. Защо не каза за двубоя на Юкио? Имаше пълната възможност за това, тъй като тя сама спомена името на братовчеда. Той сви рамене.
	Спря душа, отвори вратата на банята и замръзна на място. Водни капки се стичаха по кожата му и блестяха като скъпоценни камъни на флуоресцентната светлина зад гърба му.
	— Много си хубав — прошепна Юкио. Беше съвсем гола, през рамо беше преметнала пухкава хавлия, която не му предложи.
	Погледна я в лицето с надеждата да разбере какво мисли. Видя само глад.
	Той беше на седемнадесет години, а тя — с две повече.
	Хронологически погледнато, разликата им беше нищожна, но той имаше чувството, че е в светлинни години. Въпреки специалната си подготовка и хладния си интелект той изведнъж се почувства дребен и незначителен редом с нея, сякаш тя беше врата към един свят, който не познаваше и за който не беше подготвен.
	Тя пристъпи към нето, устните й се разтвориха, от тях се отрониха някакви думи. „Искаш ли това“ или нещо подобно — Никълъс не беше в състояние да го определи точно. С леко издаден напред крак му напомни за собствената му стойка отпреди час, в началото на бойното изпитание.
	Нещо дълбоко в съзнанието му сякаш започна да наедрява, усети как започва да отплува нанякъде, прерязало всички земни връзки.
	— Ела — дрезгаво прошепна той, протегна ръка и дръпна хавлията от рамото й. Тя падна върху блестящите плочки, ръцете й се повдигнаха към него.
	— Юкио! — едва чуто изстенаха устните му. Гърдите й бяха високи и закръглени, с дълги и вече втвърдени зърна. Тясното кръстче и плоският, матово проблясващ корем бавно се долепиха до него. Ръцете й го обвиха, полуотворената й уста се впи в неговата, устните й се откъснаха, спуснаха се надолу по врата му, после отново се изкачиха нагоре. Гърдите й леко потъркаха мокрите му гърди, бързо попивайки влагата, тъмното храстче между бедрата й бавно започна кръгообразни движения срещу тялото му. Устните й доближиха ухото му.
	— Пусни водата — прошепнаха те.
	Той се изви назад и завъртят крановете, топлата вода плисна и обля краката им. Когато се обърна отново към нея, изведнъж усети, че вече прониква дълбоко в недрата на нейната женственост и простена от удоволствие и изненада. Каква магия стори тази прекрасна жена? Влудяващи тръпки разтърсиха тялото му, той неволно се притисна в нея с цялата си млада мощ. Главата й се отметна назад, мократа й коса се спусна надолу като буен поток, устата й се разкриви в беззвучен вик. Ръцете й се повдигнаха и се впиха здраво в хлъзгавата тръба на душа, краката й се откъснаха от пода и се обвиха около кръста му, тазът й се притисна към него с невероятна сила и започна да прави бавни въртеливи движения. Той се принуди да обвие ръце около кръста й, за да я задържи в това положение, буйните гърчове на младото й стегнато тяло се засилиха — сякаш прекрасен звяр се бореше с нелепата и жестока смърт…
	От устата й започнаха да излизат тихи писъци и той изведнъж разбра защо беше поискала да пусне водата. Удоволствието ставаше неудържимо, краката му започнаха да треперят. Като в просъница чу, че тя говори нещо, напрегна слух да го разбере.
	— Удари ме! — стенеше тя — Удари ме!
	Реши, че в това състояние не може да я разбере добре, но тя продължаваше да повтаря кратки думички, изпаднала в транс. Гърдите й се разтърсваха, водни ручейчета браздяха мраморното й тяло. Той се беше извил назад, а нейните ръце продължаваха да са вкопчени в душа. Телата им влязоха в бесен ритъм. Тя продължаваше да издава тихи стенания, а той имаше чувството, че едва ли ще издържи повече, тялото й беше натежало като олово.
	— Моля те! — изкрещя тя. — Моля те, моля те!
	Но той не можеше да вдигне ръка и да я удари. Устните й напипаха ухото му, твърдите зърна бясно се търкаха в гърдите му, горещият дъжд ги заливаше като странен потоп.
	— Зная какво се е случило днес… там, в залата — дрезгаво и на пресекулки прошепна тя. — Зная! Искам да ме удариш, мили, моля те! — После, изпаднала в бяс, изкрещя: — Правех го със Сайго! Правех го точно така, както сега го правя с теб!
	И той я удари, точно както тя искаше, както копнееше…
	— Ох! — извика тя и тялото й щастливо се сгърчи. — Ох, скъпи, това е чудесно! Ох… аз започвам…
	В същия миг Никълъс усети как снопче мускули дълбоко в тялото й го обвиват в желязна прегръдка, удоволствието стана огромно, краката му най-сетне се предадоха… Пръстите й пуснаха стойката на душа и телата им се стовариха на дъното на ваната. Обляха ги горещи струи, над главите им се издигаше парата. Ръцете й се сключиха около врата му, тялото й бясно се притисна в неговото, оргазмът им беше спонтанен, продължителен и прекрасно синхронизиран.
	Облаците пламтяха.


	Хлъзгайки се към хоризонта, слънцето надникна за миг иззад гордата снага на Фуджи и превърна небето в пурпурен плащ. После се гмурна зад планината и от него останаха бледи розови следи, оцветяващи едва доловимо леките облачета. Скоро и те посивяха, включи се осветлението.
	Канзацу седеше в средата на салона с кръстосани крака, срещу него се беше настанил Никълъс. И двамата мълчаха.
	Бяха сами, останалите отдавна си бяха отишли. Тишината се нарушаваше единствено от лекото им дишане.
	— А сега ми кажи какво научи от Го рин мишо — продума най-сетне Канзацу, клепачите му бяха покрили напълно очните цепнатини.
	— В него има добро, има и лошо — отвърна Никълъс.
	— Но те се проявяват рядко — рече Канзацу.
	— Напротив, сенсей.
	— Така ли?
	— Според мен нищо в живота не може да бъде изцяло добро или изцяло лошо.
	Канзацу отвори очи и кимна.
	— Добре си го разбрал, Никълъс — рече той. — Ти беше схватлив ученик. Не е добре, когато човек се опира само на дисциплината или стратегията. Това бързо води до ограничено мислене, затова човек трябва да се опира единствено върху обстоятелствата, породени от конкретната ситуация. Ако се подчиняваш на това, което ти диктува стратегията, положително ще бъдеш победен. — Очите му отново се затвориха и той тихо добави: — Ще се учудиш, ако ти кажа колко отлични ученици допускат тази грешка, а не само те, дори и някой сенсей изпада в подобно положение.
	Замълчаха. Отвън прокашля автомобилен двигател, светлината на фарове пробяга през, салона, после се върна тъмнината… Изпищя дъждосвирец, после отлетя с меко пляскане на криле.
	Никълъс прочисти гърлото си и каза:
	— Четох за всичко това.
	— И какво мислиш?
	— Честно казано, не зная какво да мисля.
	— Проявяваш ли интерес към нинджите, Никълъс?
	— Да.
	— Тогава защо се колебаеш?
	— Не знаех, че се колебая.
	— Значи трябва по-добре да се вгледаш в себе си.
	Помисли за момент, после каза:
	— Май би трябвало да кажа не.
	— Така ли?
	— Нинджуцу ми изглежда една забранена област…
	— Тайнствена да, но едва ли забранена — отвърна Канзацу и внимателно го погледна. — Дори тук, в Япония, изненадващо малко хора познават нинджите. Може би защото произлизат от онези обществени прослойки, от които всеки японец се срамува. Но нинджуцу е едно древно изкуство, чиито корени се крият в Китай… или поне така е прието. Мисля, че никой не може да твърди това с абсолютна сигурност.
	— Нинджите никога не са били обвързани с войнския обет. За тях бушидо не означава нищо. Възходът им е бърз, все повече благородници се ползват от услугите им. С нарастване на богатството им се усложнява и разнообразява използваната от тях техника. И идва времето, когато от тях започват да се учат дори самураите. Така се извращава самият свят обет.
	— В Япония съществуват далеч повече риу, отколкото признава официалната статистика. Много от тях преподават трениране на мисълта и духа.
	Не беше необходимо да пита дали Никълъс следва мисълта му. Навън беше настъпил абсолютен мрак, плътен слой облаци закриха луната. Светлина идваше единствено от лампите.
	— За да бъде истински шампион, човек трябва да умее да използва и мрака, Никълъс.


	Същата вечер Чонг направи знак на Никълъс и двамата влязоха в кабинета на полковника. Вътре се носеше аромат на тютюнев дим и стара кожа. Заедно с кухнята това беше единственото помещение, обзаведено в западен стил.
	Чонг се настани странишком на дървения стол с висока облегалка пред бюрото, Никълъс седна насреща й, на дивана.
	— Ти се радваш, че Юкио ни гостува — рече тя с нетърпящ възражение тон.
	— Вярно е — призна той. — Защо, има ли нещо лошо в това?
	— Вече си голям, но за мен все още си детето ми — усмихна се Чонг. — Мисля, че имам право да те попитам, но ти съвсем не си длъжен да ми отговаряш…
	— Зная — отвърна Никълъс и сведе очи.
	Тя се наведе и взе ръцете му.
	— Не трябва да се страхуваш от мен, миличък. Това, което вършите с Юкио си е ваша работа. Баща ти може и да не одобрява, но той вижда нещата по различен начин. Той все още е войник и по тази причина не вярва на никого.
	— Той не вярва на Юкио — вдигна очи Никълъс. — Но какво…
	— Няма значение — прекъсна го Чонг с тръскане на главата. — Той просто е устроен така. В началото не вярваше дори на Со Пенг.
	После се извърна, извади малко ключе и отвори едно от чекмеджетата на бюрото, В ръцете й се появи кутията с дракона и тигъра, прощален подарък от Со Пенг. С точни и пестеливи движения пръстите й повдигнаха капачето.
	— Точно петнадесет са — прошепна тя, имайки предвид смарагдите. — Отначало бяха шестнайсет, но един продадохме, за да купим този дом. Вдигна поглед към Никълъс и добави: — Сигурна съм, че баща ти ти е разказал историята на този подарък. — Никълъс кимна и тя продължи: — Това, което не ти е разказал, е неговото особено значение. Не съм сигурна дали изобщо го е разбрал, а дори и да е сторил това, положително не му е обърнал нужното внимание. Баща ти е крайно прагматичен човек — усмихна се тя. — Страхувам се, че това е един от най-сериозните му недостатъци.
	Пресегна се и постави кутията с бляскавото й съдържание в скута на Никълъс.
	— С шест от тези камъни можеш да се разпореждаш свободно. Ако имаш нужда, можеш да ги превърнеш в пари… Не, изслушай ме. Мисля, че вече можеш да разбереш това, което ще ти кажа. — Пое дълбоко дъх и продължи: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет смарагда. Никога! Каквото и да ти се случи, можеш да използваш най-много шест от тях!
	— Тази кутия обладава тайнствена сила, Никълъс — добави тя, после замълча и зачака. — Добре е, че не се усмихваш. Вярвам в това, както е вярвал баща ми — Со Пенг. Той беше мъдър човек, Никълъс. Не беше глупак и добре съзнаваше, че в Азия съществуват много неща, които не подлежат на разумен анализ и които положително нямат място в модерния живот. Те са свързани с друг, по-особен кодекс от закони, които са вечни. — Сви рамене, дръпна ръцете си от кутията и добави: — Поне аз вярвам в това. — Очите й изпитателно се спряха върху лицето на младежа. — Вече си достатъчно голям, за да имаш собствено мнение за света и неговите тайни. Ако имаш вяра, тайнствената сила на тази кутия ще ти помогне, когато имаш нужда от помощ.


	Нощ. Никълъс седи в хола, кръстосал крака пред прозореца.
	Високо в небето, освободена от хватката на облаците, луната обливаше със сребърни лъчи върховете на дърветата и изящно подредената градинка пред къщата. Клоните на високия бор пред прозореца хвърляха плътни сенки в стаята, които леко помръдваха от лекия ветрец. Нагоре, надолу… нагоре, надолу… като фантастичния кораб от приказките на майка му в детството. Това време беше отдавна отминало и Никълъс се запита дали всички хора са изпитвали чувството, че детството им принадлежи на друго, по-просто и ясно време, когато решенията са се вземали лесно, а последиците от тях са били незначителни.
	Години наред, особено през безсънните нощи, този бор беше негов закрилник. Познаваше всяка извивка на клоните му, всеки чвор по дебелия дънер. Сега имаше чувството, че той е претърпял странна метаморфоза и изведнъж се е превърнал в боец, в приятел и съюзник, който бди в нощта над него. „За да бъдеш истински шампион…“
	Светът се променяше бързо за него… Благодарение на харагей той усети присъствието й още в момента, в който се изправи на прага. Остана неподвижен, заслушан в тихите й стъпки, които се приближаваха. Меки, съвсем меки… Стреснато установи, че се възбужда, направи опит да потисне ерекцията си, но тялото му отказа да го послуша.
	Седна грациозно с лице към него, далеч от лунната светлина. Лицето й беше скрито в мрака, само краищата на синкавочерната й коса се посребриха от лунните лъчи. Стори му се, че усеща как цялото й тяло пулсира в такт със спокойните тласъци на кръвта във вените й.
	Усещаше присъствието й ясно, почти болезнено. Ароматът на тялото й се смесваше с непознат парфюм, превръщаше се в ясно осезаема топлина. Но освен него от нея се излъчваше друга, почти неотразима сила, която властно го привличаше.
	Къщата беше толкова тиха, че той чуваше бученето на кръвта в ушите си.
	Рязко скочи на крака, залитна, сграбчи ръката й и я изведе навън през един от хлъзгащите се прозорци.
	Поведе я към границата на имението, без да усеща студ. Искаше да открие малката пътечка сред гората от кипариси, която преди години му беше показала Итами.
	Най-сетне я видя и поведе Юкио по нея. Под разклонените дървета беше тъмно, бледи лунни лъчи проникваха тук-там между разкошните зелени корони. Тихо жужаха цикади, встрани от пътечката прошумоляха сухи листа, чифт огненочервени очи ги опариха и изчезнаха.
	Вървяха бързо през гъсталака, Никълъс водеше със сигурна стъпка, сякаш в главата му действаше прецизен радар. Прескачаха коренища, мушкаха се под надвесени клони и най-накрая се озоваха на малка полянка, заляна от лунната светлина. Отвъд нея се виждаше порталът на древния храм, край който се виеше добре очертана пътечка.
	Тя го дръпна обратно към тревата и леко се отпусна върху мекия зелен килим.
	— Сега! — прошепнаха устните й. — Не мога да чакам повече!
	Робата й леко се разтвори. Тялото й беше невероятно — бяло и гладко, светещо сякаш със своя собствена светлина. Ръцете му сами се протегнаха и отметнала встрани полите на дрехата. После започнаха да галят бедрата й, нежно и едновременно с това пламенно. След миг тя простена и го притегли върху себе си. Устата му покри втвърденото зърно на гърдата й, тя задиша тежко, ноктите й оставиха следи по гърба му, езикът му побесня. Бедрата й се вдигнаха и сключиха обръч около кръста му, тазът й яростно се притисна към него, насочвайки го дълбоко в своята влажна и сладка сърцевина. Дишаше така, сякаш всеки момент ще се задави, ароматът на тялото й изпълни нощния въздух. Той се хлъзна надолу по гърчещото се тяло на младата жена, езикът и устните му не спираха своята работа, накрая докоснаха влажната гореща бездна между бедрата й. Надигна се за миг, после отново се гмурна между меката вътрешна част на бедрата й. Докосваше я бавно, нежно и с безкрайно търпение. Накрая от устата й се разнесе дрезгав вик, пръстите й се заровиха в косата му и настоятелно го притеглиха нагоре.
	Бедрата й се отлепиха от влажната трева в опит да насочи езика му там, където изгаряше от желание да го усети. Но той продължи леките си кръгови движения с уста, възбудата му беше огромна, имаше чувството, че никога няма да омекне. Най-сетне се намести, проникна през влажните тъмни косми и потъна в очакващата го мека и потръпваща плът под тях. Пръстите й се свиха в юмруци, жилите на шията й изскочиха, от устата й започнаха да излизат задъхани писъци, овлажнялото й от пот тяло се замята в безкраен екстаз.


	— Родена съм да бъда нещо повече от това, което съм — каза тя доста след това.
	Над главите им доволно шумяха кипарисите, земята под изтощените им тела беше мека.
	— Сега съм нищо — добави тя с тих като нощния бриз глас. — Просто едно отражение. — Това той не разбра, но тя не му даде възможност да попита нещо, а се намести в прегръдката му и продължи: — През целия си живот не съм чула нищо искрено от никого, само лъжи…
	— Дори и от родителите ти?
	— Нямам родители — отвърна тя и се извърна с гръб към него.
	— Починали ли са, или…?
	— Или са ме изоставили, а? Баща ми беше убит във войната, той беше брат на Сацугай. А чичо ми никога не прие неговия брак…
	— А майка ти?
	— Не зная, никой не говори за нея. Вероятно Сацугай й е дал пари, за да си иде.
	Някъде далеч проплака нощна птица, въздухът тежеше от влага, макар че по небето нямаше нито едно облаче. Луната беше слязла ниско, дискът й беше станал оранжев.
	— Изненадан съм, че Сацугай не те е прибрал — каза Никълъс.
	— Аз пък не съм — засмя се горчиво тя. — Зная, че Итами е искала да ме вземе, но чичо ми уредил да ме гледа една бездетна двойка в Киото. — Замълча замислено, после добави: — Веднъж попитах леля Итами защо е станало така. Тя отвърна, че Сацугай се е надявал да има много деца, но очевидно е станало друго…
	— Значи имаш родители.
	— Има нещо странно около това семейство — отвърна тя, продължавайки да говори за чичо си. — Не мога да разбера какво е, но несъмнено е свързано със Сацугай и Сайго. Итами не участва в него, въпреки че знае всичко. — Над главите им прошумоляха криле и един дългосвирец се отправи на юг. — При всички случаи е свързано с пътуванията на Сайго.
	— В Кюшю, така ли?
	— Да.
	— Обзалагам се, че посещава някое риу.
	Тя се обърна към него и го погледна с блестящите си очи, той ясно усети топлината на тялото й.
	— Но защо трябва да пътува толкова далеч? В Токио и околностите му има достатъчно риу.
	„В Япония има много риу“, прозвучаха в съзнанието му думите на Канзацу. Нима не го е знаел? Добро и лошо, бяло и черно… „Човек трябва да умее да използва и мрака…“
	— Сигурно това е нещо специално.
	— Какво?
	Беше проговорил тихо, почти на себе си, и тя не успя да го чуе въпреки долепените им тела. Той повтори думите си.
	— Но какво точно? — пожела да узнае тя.
	Никълъс сви рамене.
	— Първо трябва да познавам града, в който ходи.
	— Аз мога да разбера! — извика развълнувано тя и се надигна на лакът. — Довечера той заминава за Кюшю. Всичко, което ми трябва, е да хвърля поглед на билета му за влака.
	— Би ли го сторила?
	Тя заговорнически се усмихна, светлината в очите й затанцува.
	— Ако ти искаш.
	Той й отправи продължителен поглед, после се отпусна по гръб и подложи ръце под главата си.
	— Искам да ми кажеш нещо — промълви той и усети как гърлото му се стяга. — Искам да зная дали това, което каза… преди, е истина.
	— Има ли значение?
	— Да, има.
	Тя обви ръцете си около врата му.
	— О, Никълъс, винаги си толкова сериозен!
	— Истина ли е?
	— Май че стана веднъж…
	— Какво значи „май че“?
	— Добре де, стана… Веднъж и нищо повече!
	— Така, както стана при нас, нали? — жлъчно попита той.
	— О, не — стана сериозна тя и надникна в очите му. — Нищо подобно. Той не е като теб.
	— Искаш да кажеш, че всичко, което стана между нас, си планирала предварително, така ли? — остро попита той.
	Очите й за миг се плъзнаха надолу.
	— Аз… аз не знаех какво да мисля, когато леля Итами каза, че ще ме доведе у вас. Спомням си, че исках да спя с теб онази вечер на дансинга, но…
	— Нали каза, че не помниш? — мрачно попита той и тя доволно се усмихна.
	— Излъгах те — игриво отвърна тя и му се изплези — един съвсем неяпонски жест. — Не исках да развалям изненадата ти, но в мига, в които те зърнах, знаех какво ще направя с теб!
	— Нямах никаква представа за намеренията ти, когато излязохме в градината.
	— У мен живеят две различни личности — сви рамене тя. — Ти успя да се запознаеш и с двете.
	— Как се чувстваше, когато започна да ставаш жена?
	— Защо питаш?
	Той избухна в смях.
	— Защото се интересувам от теб. Да не би да си мислиш, че преследвам някакви други цели?
	— Всички го правят.
	— Не всички — меко възрази той и я притегли към себе си. — Поне аз не го правя. Защото държа на теб, Юкио… много държа!
	— Добре е, че все пак не каза, че ме обичаш — засмя се тя.
	— Бих могъл да те обичам — поклати глава той, все така сериозен. — Но все още не съм сигурен.
	— Хайде, стига! — отметна глава тя. Знаеш, че е излишно да ми говориш подобни неща, те са лишени от смисъл. Ще получиш това, което искаш, нима не разбираш?
	— Не разбирам.
	— Вече ти казах, че не искам да слушам подобни неща — търпеливо започна тя. — Нямам нужда от такъв вид илюзии. Доставяме си удоволствие, за мен това е достатъчно.
	— И със Сайго ли беше така? — остро попита той. — Това, което ти казах, е вярно. Държа на теб, не ми е безразлично дали си щастлива или нещастна…
	Тя го погледна внимателно, но не каза нищо, сякаш лишена от дар слово. После бавно се отпусна на тревата и тихо започна:
	— Когато бях малка, всяко лято ходехме на планина, в едно малко градче, кацнало високо над гористите хълмове. Ясно си спомням, че всичките му къщи бяха на дървени крака, сякаш кокили. За пръв път в живота си виждах подобно нещо, имах чувството, че пред очите ми е оживяло градче от приказките.
	Моите втори родители никога нямаха достатъчно време за мен, въпреки че Сацугай редовно им изпращаше пари. Просто не обичаха децата и по тази причина аз разполагах изцяло е времето си. Седях в дълбоката трева и слушах тракането на цикадите… — Млъкна за момент, пое дълбоко дъх и отправи поглед към леко потрепващите клони на кипариса над главите им. — Следобедите изглеждаха безкрайни. Седях на склона и гледах надолу към котловината. Две грозни кафеникави бразди пресичаха гората под краката ми, сякаш някакъв разгневен великан беше ударил земята… Часове наред ги гледах и се питах кой ги е прокарал там…
	— Може би са останали от войната.
	— Може би. Но тогава това изобщо не ми минаваше през главата… След подобни самотни излети обикновено ме пердашеха, макар че нямаха никаква нужда от моята компания. Тези хора не показваха към мен нито състрадание, нито разбиране. Бях им чужда, гледаха на мен като на непозната, но възрастна жена… Имах чувството, че никога не са били деца, че изобщо не знаят какво е това да си малък човек…
	— Юкио — промълви той, наведе се и нежно я целуна.
	Устните им се разделиха и тя продължи разказа си:
	— Долу в ниското имаше една гъста бамбукова горичка. Открих я случайно, както си се скитах през един от онези безкрайни следобеди. Нощем често се измъквах навън, тъй като мракът в къщата ме плашеше и не можех да спя. Така беше станало и през онази нощ. Цял ден се скитах и когато стигнах горичката, клепачите ми вече лепнеха за сън. Край нея ромолеше поточе, студената му вода беше кристалночиста… Имах чувството, че съм в храм, стройните стебла на бамбука се извисяваха над главата ми като колони. Нощем острите им връхчета скриваха от погледа червения диск на луната, щурците пееха като луди… — Топлото й тяло се намести в близост до неговото, мускулите му леко потръпнаха. — Това беше единственото място, което можех да нарека свое. То беше моето скривалище от света, там за пръв път познах секса. — Прилепено до неговото, голото й тяло потръпна. — Заведох там едно момче, живееше в близката ферма. На него също му беше за първи път, сигурна съм в това… Беше гледал как го правят говедата и не беше особено добър… Беше много нервен и си въобразяваше, че трябва да го прави като жребците. В крайна сметка ме оля цялата…
	— На Запад казват „изпразвам се“, а тук, кой знае защо — „изливам се“ — отбеляза Никълъс. — Точно противоположното, нали?
	— И при смъртта е същото — прошепна тя. — Чувала съм, че европейците не могат да вникнат в смисъла на сепуку, нали? Когато решат да отнемат живота си, те не търсят начина вътре в себе си, а предпочитат външната изява — например да скочат от някой покрив…
	— Или да пръснат главата на някой нещастник, преди да насочат дулото към себе си — добави Никълъс.
	— Странно, нали? — засмя се тя. — Вероятно го правят, защото са варвари. — После тялото й отново потръпна.
	— Хайде да не говорим за смъртта — прегърна я той.
	— Добре, няма — прошепна тя, ръката й се спусна към слабините му и нежно започна да го гали.
	— Само това ли ти е в главата? — дрезгаво попита той.
	— Само това имам — прошепна тя и възбудено простена.


	Четвърти кръг
	Книга за огъня

	Уест Бей Бридж, Ню Йорк сити
	Лятото, в наши дни

	— Не, не! — засмя се тя. — Стига вече!
	После се втурна към него, вместо да бяга както обикновено, хвърли се напред през пясъчната дюна, хвана го за глезените и рязко го дръпна.
	Просната върху него, тя отново се засмя, а Никълъс изплю пясъка от устата си и се обърна по гръб.
	— Много смешно! — промърмори той.
	Тя се хвърли отгоре му и двамата се търкулнаха по влажния пясък. Хладният морски ветрец рошеше косите им, лампата пред къщата хвърляше спокойна, леко разсеяна от изпаренията светлина.
	Лицето й беше на сантиметри от неговото, очите й бяха широко разтворени. Толкова широко, че той ясно виждаше червеникавите точици в тях, проблясващи на светлината. Дългата й коса беше като мост между телата им. Деликатните й пръсти бяха върху бузите му, докосването им беше леко и твърдо като докосване на опитен скулптор.
	— Не искам да си тъжен, Никълъс — меко продума тя.
	Той леко я целуна вместо отговор.
	— Тук съм.
	— Зная. За мен това означава страшно много — вече сериозно промълви тя, изоставила игривото поведение. — Имах много време да размишлявам… за всичко…
	— В леглото?
	— Не, във водата — тръсна глава тя, после горчиво се усмихна: — Пред очите ми не премина лентата на собствения ми живот, както можеше да се очаква… В един момент си мислех, че вече никога няма да изплувам, но в съзнанието ми беше само ти… Нищо особено… Просто се запитах какво ли ще е никога вече да не те видя… — Очите й бяха толкова близо до лицето му, че изглеждаха някак разфокусирани. Въпреки близкото разстояние той едва долавяше шепота на устните й: — Страх ме е — преглътна с мъка тя. — Страх ме е от това, което ти говоря! Едно е да осъзнаваш чувствата си, но съвсем друго да ги кажеш гласно… — Очите й не се отделяха от лицето му. — Обичам те! Когато съм с теб, не мога да мисля за нищо друго! Иначе обичам да ходя на разни места, да се срещам с хора… Но всичко това изчезва, когато съм с теб! Зная, че звучи детински и сантиментално, но…
	— Сантиментално — да — засмя се той, — но не и детински. Но какво толкова страшно има в това да си сантиментален? Аз също съм такъв, макар че по света останала малко хора като нас…
	Ясните й очи изпитателно пробягваха по лицето му.
	— Ти обичаш ли ме, Ник? Отговори ми честно, не се страхувай, че ще ме нараниш. Просто искам да зная истината…
	Той объркано замълча. В съзнанието му се блъскаха приятни и болезнени спомени, знаеше, че Юкио все още не е забравена. Имаше чувството, че е пъстърва, която се бори с всички сили с течението на бурен поток, нагоре, към извора… Но аз не съм риба, защо правя това? Срещу какво се боря, дявол да го вземе? Защо то е толкова важно?
	Усещаше, че отговорите на тези въпроси се крият дълбоко в съзнанието му, стига да можеше да ги изрови оттам. Продължаваше да го боли от ритника на Кроукър в ресторанта, едновременно с това се ядосваше, че обръща толкова внимание на подобни неща. Ами ако Кроукър се окаже прав? Колко дълбоко е засегнат от смъртта на Тери и Айлин? Разбира се, че е засегнат, не е машина! Но сълзи липсваха, подобно на майка си, той скърбеше по по-друг начин… Контролираше се твърде строго, за да позволи да проличат емоциите му. Същевременно този железен контрол потискаше част от дълбоката му същност и заплашваше да го унищожи. Без да е наясно със себе си, той не е в състояние да контролира никаква ситуация, не може да бъде господар на нищо — нито на светлината, нито на мрака. Тази мисъл го накара да подскочи, сякаш някой го беше сръгал в ребрата. В дъното на съзнанието му се появи една смътна идея и заплющя като знаме на вятъра…
	— За какво мислиш?
	Очите му се фокусираха и той отново видя лицето й — бледо и загрижено.
	— Не трябва да правиш жертви — промълви той. — Нито за мен, нито за когото и да било! Това е опасно!
	— Вече не правя никакви жертви! Край! И на теб нищо няма да дам, преди да съм абсолютно сигурна, че го искам! — Очите й блестяха в мрака като малки, но мощни прожектори. — Толкова ли е ужасно, че ти ме задоволяваш? Че съм доволна от този факт? Не се ли бунтува част от теб срещу създалото се положение?
	— Господи! — изправи се стреснато той. — Защо казваш всичко това?
	— Може би защото е истина? — опита се да надникне в очите му тя. — Не зная. Зная единствено как твоето тяло реагира на моето. Това е общуване на най-примитивно ниво, съществувало милиони години, преди да е имало книги, филми и пиеси на тази тема! Искам да зная защо го отхвърляш предварително. Нима не вярваш на сигналите на тялото си? То знае по-добре от мозъка ти кое е добро за теб… — Засмя се и добави: — Невероятно! Цял живот работиш с тялото си и все още не му се доверяваш!
	— Ти не знаеш нищо за тези неща — късо отвърна той.
	— Така ли? — седна на пясъка тя. — Ами разкажи ми тогава. Обясни ми го с прости думи, за да го схване бедният ми женски мозък!
	— Не се дръж като дете!
	— Не аз се държа като дете, Ник. Чуй се какви ги говориш — умираш от ужас при мисълта, че можеш да разкриеш част от същността си пред друг човек!
	— Никога ли не ти е минавало през главата, че за това може би имам основателни причини?
	— О, да. Именно затова те питам…
	— Вероятно не те засяга.
	— Прекрасно! — възпламени се тя. — Вече ясно виждам колко далеч съм отишла в превземането на твоето съзнание.
	— Никъде не си отишла, Джъстин. Аз не съм твое притежание.
	— Ето какво получавам в замяна на своята откровеност!
	— Искаш откровеност? — изведнъж попита той, чувствайки, че не го е грижа за реакциите й. — Днес в града се срещнах с баща ти.
	Главата й рязко се повдигна и тя го погледна с медове рие.
	— С баща ми ли? Но как?
	— Посрещна ме с разкошната си лимузина на гарата. Бях третиран като особено важен гост.
	— Не искам да слушам повече! — скочи на крака тя. В съзнанието й нахлуха спомените от Сан Франциско, в душата й заклокочи ярост, примесена с безсилие. Винаги беше безсилна пред него, винаги!
	— Мисля, че трябва да слушам! — жестоко отвърна той. Частица от съзнанието му изпитваше наслада от болката, която й причиняваше.
	— Не! — извика тя и запуши с длани ушите си, миг по-късно се затича безцелно по брега, само и само да е по-далеч от него.
	Той се изправи и я последва по хладния пясък.
	— Искаше да знае всичко за нас двамата! — извика, изравнявайки крачка с нея. — За теб вече знае всичко — онова, което си направила, дори онова, което още не си!
	— Да върви по дяволите! — викна тя, подхлъзна се на върха на малка дюна, в следващия миг вече беше на крака и се нахвърли срещу него като вихрушка: — И двамата сте мръсници! Той, защото го прави, а ти — защото ми го казваш! — Очите й бяха огромни пламтящи езера, лицето й беше бяло като вар. — А ти самият си гадно копеле!
	Той я отблъсна от себе си:
	— Баща ти се страхуваше да не съм като онзи Крис!
	— Млъкни! Млъкни, долен мръсник!
	Но той продължи, да преследва:
	— Предложи ми служба и най-веселото, е, че аз приех! В момента съм негов служител!
	— Как можа? — проплака тя. — Как можа да ми погодиш такъв мръсен номер! — Нямаше предвид службата. — Господи, Господи! — Закри лице с ръцете си и с препъване изчезна в къщата.
	Никълъс рухна на колене върху влажния пясък и от очите му потекоха сълзи.


	— Той скоро ще е тук — каза А Ма. — Готово ли е всичко?
	— Да, майко — отвърна Пени от мястото си в краката й. — Уилоу току-що се прибра с последното… пакетче.
	Безупречно бялото лице на Пени се надвеси над облечения в кожа блок за рисуване и тя продължи да изписва китайски йероглифи в стройни вертикални редици. От време на време топеше тънката си четчица в шишенце черен туш, движенията й бяха точни и уверени.
	Тя прецени мълчанието на господарката си, после се реши:
	— Мислиш ли, че трябва да пускаме тук този мъж?
	Очите й останаха сведени към блокчето, сърцето й се сви в очакване на гневното избухване на А Ма.
	Но А Ма не направи нищо подобно, само въздъхна. Пени бе права, разбира се. Само допреди няколко дни тя не би допуснала да добави: времената се промениха за всички тях, а човек трябва да се приспособява по най-добрия начин. Когато проговори, гласът й не издаде нищо този вътрешен диалог:
	— Пени, скъпа моя, знаеш отлично, че тук става въпрос за големи пари. Не трябва да плащаме дан на предразсъдъци.
	Пени едва ли подозираше колко неискрени са тези думи. А Ма вече наближаваше седемдесетте, беше родом от областта Фуцзян на китайското крайбрежие, разположена на равно разстояние между Хонконг и Шанхай. В семейството бяха петнадесет деца, но тя винаги се беше чувствала по-различна от братята и сестрите си, може би поради самото си име. Според една стара легенда момиче с нейното име тръгнало на далечен път. Много джонки в пристанището били в нейната посока, но само една се съгласила да я вземе. Когато излезли в открито море, ги връхлетял страшен тайфун, всички джонки потънали, само тази, в която била А Ма, се спасила благодарение на нейните чудотворни познания за ветрове и течения. В нейна чест е издигнат храм. А Ма знаеше, че той се намира край базата Бара Хил на остров Макао.
	Размърда се и столът й проскърца. Нежна коприна докосна ръката й, през отворения прозорец нахлуваше шумът на Дойърс стрийт. На ъгъла имаше рибен пазар, който работеше до късно. По това време на годината вадеха чудесни сепии. До слуха й достигнаха възбудени викове, навън се караха на кантонски диалект и тя неодобрително се намръщи. Тук горе, в просторните апартаменти, които заемаха изцяло третия етаж на сградата, се говореше само на мандарински. Така беше в родния дом на А Ма преди години, така беше и сега.
	А Ма се изправи и безшумно се приближи до прозореца. Надвеси се над перваза и погледна надолу към тясната шумна уличка. Лесно би могла да се премести където си поиска в Манхатън, през последните няколко години беше получавала десетки изгодни оферти, но винаги ги отхвърляше. Струваше й се, че трябва да върти своя бизнес в сърцето на китайския квартал и никъде другаде. Районът беше тъмен и доста западнал, но в него имаше атмосфера, която напомняше на А Ма за дома. Това й беше напълно достатъчно. Макар отдавна да беше милионерка, тя не се чувстваше удобно в кулите от стъкло и стомана на централен Манхатън, като например тази на „Крайслер“, която я беше смаяла с огромните си размери преди много години, веднага след пристигането й в Америка.
	Тук ми е добре, дори много добре, помисли си тя, отправила поглед към полутъмната уличка, над която се носеше приятната миризма на току-що уловена риба, викаха търговци, мангалите с типично китайски деликатеси апетитно димяха.
	Отново въздъхна. Съветът за планиране на китайския квартал едва ли ще бъде много доволен, ако научи какъв е истинският й бизнес, но полицията положително е щастлива от хилядарката, която получаваше всеки месец. Тя имаше грижата лично да върши тази работа, неизменно поднасяше по чаша чай на своите униформени гости и те си отиваха доволни от нейния такт и умение.
	През целия си живот не можеше да забрави родната къща във Фучоу, странното беше, че с годините все по-често си мислеше за нея. Животът в китайския квартал й даваше илюзията, че се намира у дома. Същевременно и през ум не й минаваше да се завърне обратно в Китай. Не хранеше никакви симпатии към китайските комунисти и дори сега, когато вече беше съвсем лесно да посети родината си, тя все не намираше сили да го стори. Не! Всичко, което би могла да поиска във Фучоу, го имаше тук, в китайския квартал на Ню Йорк.
	Червените и сини неонови реклами на ресторантчетата зад ъгъла превръщаха мрака в прорязан от светлини и сенки полупрозрачен въздух. Принадлежаха на японци, разбира се. А японците тя се беше научила да мрази още преди комунистите. Нахлуваха по крайбрежието — арогантни и пълни с пари бизнесмени, търсещи разнообразие и преситени от нощния живот на Шанхай. Колко различни са от китайците, мислеше си А Ма. Разбира се, те не притежават нашата хилядолетна история и култура, няма от какво да се поучат. Японците са сравнително нова нация. Когато ние сме били управлявани от могъщи династии и вече сме знаели как да използваме барута, техните острови са били обитавани от варварските племена айну — неуки и тъпи диваци. Не е чудно, че съвременните японци са толкова войнствени, след като са произлезли от такива племена.
	Тя обърна гръб на прозореца и каза:
	— Искам да го видя веднага, Пени. Не трябва да допускаме грешка.
	Пени кимна, остави настрана блока и четчицата и се изправи.
	— Пени…
	Момичето се спря с ръка върху бравата.
	— Да, майко?
	— Не е тукашен, нали?
	— Не, майко. От другия край на града.
	— Добре — кимна А Ма. — Не искам… Не искам да си имам работа със съседи.
	През краткото време, в което остана сама, А Ма се замисли за Пени. Издигайки това момиче, тя беше постъпила мъдро. Беше умна и сръчна. Макар че никога не би го признала на глас, А Ма често се опираше на нейните преценки. Именно това я тревожеше в момента — Пени очевидно не одобряваше япончето.
	Пени беше името, което А Ма лично й даде при постъпването на работа. Тя кръщаваше всичките си момичета и имената им оставаха за цял живот. Така беше удобно и лесно, в този бизнес не са необходими други подробности. Освен това й доставяше огромно удоволствие да ги нарича „деца“, а в отговор да чува почтителното им „майко“ — дума, която не се използва току-така в родния й край.
	Неизбежно ще настъпи момент, в който ще трябва да предаде бизнеса в нови, по-млади и по-силни ръце, мислеше си тя. И когато този момент дойде, тя искаше да бъде сигурна, че наследникът й: ще бъде безупречен.
	Пени се завърна, водейки със себе си едно момче на около единадесет години. Спря се на крачка от прага с ръце върху раменете му. Момчето стоеше напълно неподвижно, в очите му нямаше никакво любопитство. През открехнатата врата до ушите на А Ма долиташе шумът от напрегнатата подготовка. Според предварителния план тази вечер гостите щяха да са малко — един-двама души. Това също влизаше в огромната сума, която плащаха японците.
	Внимателно огледа момчето. Кожата му беше чиста и гладка, скулите и очите му издаваха леко монголоиден тип. Ирисите му бяха черни като бучки въглища, устата му беше широка и чувствена.
	— Това е Филип Чен — представи го Пени.
	— Затвори вратата, скъпа — меко отвърна А Ма. Беше кръстосала ръце пред гърдите си и продължаваше да оглежда момчето. — Докато си тук, ще имаш друго име — започна тя. Ще те наречем Спероу и само на него ще отговаряш. Ясно ли е?
	Момчето леко се усмихна и кимна.
	— Наричай ме „майко“.
	— Да, майко.
	— Инструктираха ли те както трябва? Не искам никакви изненади!
	— Да — отвърна безгрижно момчето. — Пени ми обясни всичко, няма проблеми.
	— Наистина, ли? — изви вежди А Ма. — Ще видим дали е така… Добре, сега си свободен, Спероу. Можеш да потърсиш Уилоу, тя ще те заведе в стаята, а ти знаеш какво да правиш там.
	— Да, майко — отвърна момчето и излезе.
	А Ма изчака Пени да затвори вратата зад гърба му и попита:
	— Родители?
	Пени поклати глава:
	— Живее с чичо си, който е винаги пиян и едва ли би забелязал, че момчето го няма по цели нощи.
	— Всичко ли е подсигурено?
	Пени кимна и черната й коса плесна във въздуха като животинска грива.
	— Уилоу лично се погрижи.
	А Ма си позволи лека усмивка?
	— Справила си се отлично, детето ми!
	Пени наведе глава, за да скрие зачервените си бузи. А Ма хвалеше своите възпитаници изключително рядко.
	— Благодаря, майко — смотолеви тя.
	А Ма безшумно се приближи до нея и повдигна брадичката й.
	— А сега ми кажи какво те тревожи — меко рече тя.
	Под погледа на тези мъдри очи, които знаеха всичко, беше трудно да се намерят подходящите думи. Пени усети как гърлото й се свива.
	— Хайде, дете. Японецът, нали? Какво толкова те смущава в него?
	— Срамувам се, че чувствата ми са толкова прозрачни — тъжно отвърна Пени. Очите й се сведоха надолу, имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче.
	— Глупости! — раздразнено каза А Ма. — Това, което виждам аз, другите не могат да видят! Не си се изложила пред мен и те моля да ми кажеш какво те тревожи!
	— Наркотикът, майко — тихо отвърна Пени. — Мисля, че не трябва да се замесваме в такива неща.
	За миг А Ма не каза нищо. В съзнанието й изплува едно пътуване до Шанхай, което беше предприела преди много, много години, още като малко момиченце. В ноздрите й все още тежеше задушливата миризма на горящ опиум, от който й се повдигна. Никога през живота си не беше го опитвала, но въпреки това беше убедена, че е нещо отвратително.
	Същата миризма се носеше и през нощта, в която комунистите дойдоха за съпруга й. Нямаше шум, нямаше нищо, което да ги предупреди за опасността. Те се криеха, но комунистите знаеха къде точно да ги потърсят. Бяха ги наклеветили.
	Съпругът на А Ма беше политически активист с изключителна прозорливост. Отдавна предвиждаше бурята на комунистическата революция, дори нейната неизбежност. Въпреки това се бореше срещу нея с цялата жар, на която беше способен. В речите и памфлетите му се казваше:

	За пръв път в историята ни ще трябва да се поучим от японците. Какво добро им донесоха затворените режими на шогуните? Бързо стана ясно, че тази страна се задушава в стоманените окови на собствените си традиции и Япония реши да гради бъдещето си по западен образец. Вижте ги къде са сега! Можем ли да си позволим тук в Китай да пренебрегваме такъв ярък исторически пример? Един комунистически преврат ще ни изключи завинаги от Запада, от капитализма, превърнал Хонконг и Шанхай в градове-мечти, а самият Китай ще се превърне в заспал колос, забравен от света.

	Нахлуха в къщата, блъснаха А Ма до стената и тя почти припадна от съприкосновението на главата си с ръба на бюфета, измъкнаха мъжа й от леглото и започнаха да го налагат с бамбукови тояги и прикладите на пушките си. На вонящите си фуражки имаха червени звезди, униформите им бяха мръсни и раздърпани. Мъжът на А Ма припадна, облян в кръв, а те го повлякоха навън. Повече не го видя и до днес не знаеше дали е жив или мъртъв. Искрено се надяваше, че е успял да си спести страданията. Дано се е докопал до парче жица или стар чаршаф! Не й се искаше да си мисли какво биха могли да сторят на психиката му.
	Всичко това беше станало много отдавна, но раната й не беше зараснала напълно, особено през мрачните дъждовни дни, когато дори вечно шумната улица под краката й притихваше.
	Върна мислите си в настоящето и се усмихна на Пени. Момичето беше прекрасно, наистина съвършено!
	— Хубаво е, че мислиш така, скъпа моя. Знаеш, че по правило не позволявам употребата на наркотици, но този човек е изключение.
	Той се бори срещу китайските комунисти по свой начин, помисли си А Ма. Мисли си, че е взел всички мерки за сигурност, но аз знам всичко за него. Зная всичко за всеки, който идва тук, без никакви изключения. Този просто ми изгуби малко повече време и пари. Но винаги има лапи, които плачат да бъдат намазани, всяко нещо на този свят си има определена цена.
	— Мога ли да зная причината? — меко попита Пени.
	— Това не те засяга — усмихна й се А Ма и лекичко я побутна по рамото: — Иди да помогнеш на Уилоу, нямаме много време.
	Пени сведе глава и промълви:
	— Да, майко, веднага отивам.
	А Ма я гледаше как тихо се измъква от стаята. Какво ли има да става, запита се тя.


	По същото време японецът се измъкна през страничния изход на киното. Забързано прекоси Четиридесет и девета улица и пробяга няколко метра, за да хване автобуса към центъра. Вътре беше доста претъпкано, но след Трийсет и четвърта улица пътниците рязко намаляха.
	Слезе на предпоследната спирка и тръгна към Вилидж пеша. Сви на изток по Осма улица и скоро излезе на площад Купър с черния метален куб в центъра.
	На ъгъла на Осма и Трето авеню хвана автобуса за Сити хол, измина с него цялата Боуъри и слезе на Канал стрийт. Там откри първата телефонна кабина и погледна към стария уличен часовник, увесен над бижутерийния магазин на ъгъла. Наоколо се стелеше дебел смог от дизелови мотори, оттатък широкото платно се издигаха псевдоримските колони на Манхатън Бридж.
	Набра един номер и получи точното време, окачи слушалката и изчака точно една минута и петдесет секунди. После набра местен нюйоркски номер. Мразеше тази сложна процедура, но тя беше задължителна и логична, а той не беше човек, който се противопоставя на логиката.
	Отсреща вдигнаха слушалката. Японецът продиктува седемте цифри на номера на телефонната кабина и веднага затвори. Слушалката остана до ухото му, само пръстът му притискаше лостчето за прекъсване. Някаква жена, спряла се пред кабината, го изгледа с отвращение и се отдалечи да търси друг телефон.
	Телефонът иззвъня точно след четири минути и половина. Японецът вдигна пръста си от лостчето. Разговорът се проведе на родния му език.
	— Да. — В ухото му закънтя приглушеният шум на международния разговор.
	— Статут?
	— Действаме.
	— Друго? Какви резултати имате?
	— Резултати ли? — Изглеждаше леко учуден. — На мястото съм, сделката е задействана.
	В неговия речник „сделка“ означаваше задача.
	— Ясно. — Настъпи пауза, в тишината отново нахлу приглушен шум от друг международен разговор. — Линията сигурна ли е?
	— Абсолютно, поне от моя страна.
	— Искаме бърза развръзка!
	— Това зная още от началото. — На всеки петнадесет секунди той се оглеждаше, просто така, по навик. Манията за сигурност го преследваше навсякъде.
	— Точно така.
	— Тези неща не стават бързо и вие го знаете. Работя по свой собствен способ. За това се споразумяхме предварително, иначе никога не бих поел сделката.
	— Да, знаем това. Но животът се променя. Събитията, които последваха след вашето заминаване от страната, налагат бързо приключване.
	— Не работя по този начин! Аз…
	— Но сега ще работите! — Гласът беше мек като коприна, равен и спокоен. Изричаше думите гладко и ясно, без следа от враждебност или припряност. — Налага се да приключите сделката в рамките на следващите седемдесет и два часа!
	— Не мисля, че…
	— Хонорарът ви е удвоен.
	След тези думи разговорът прекъсна.


	— Добър вечер — продума А Ма с любезна усмивка на уста и протегна ръка. — Вашето присъствие е чест за този…
	— Всичко готово ли е?
	А Ма не показа с нищо, че е подразнена от грубото прекъсване на ритуалните любезности. Тя беше уравновесена жена, но не обичаше грубостта. За миг си помисли да го изхвърли, нямаше никаква нужда от парите му. Но той беше убивал комунисти в Китай. За трима високопоставени функционери беше абсолютно сигурна, но положително имаше и други. А комунистите мразеше далеч по-силно от японците. Освен това всичко вече беше готово. Ако го изхвърли, нейните хора биха се трудили напразно.
	— Всичко е готово според уговорката — усмихна се широко тя. Широко отворените й тъмни очи, внимателни като на птица, прикрито го огледаха. Настроението му е друго — вече не е толкова спокоен, сякаш бърза. Вероятно оттук заминава направо за Китай да убие още някой комунист. Вътрешно сви рамене — това не беше нейна работа.
	— Ще приемете ли чаша чай?
	— Не.
	— Току-що свалиха кнедлите от огъня.
	Той поклати глава.
	— Както желаете — повдигна рамене А Ма. Варварин! Любезността не значи нищо за него, бърза като обикновен европеец. Ами да — днес японците почти не се различават от европейците! — Уилоу! — повиши глас тя.
	В помещението се плъзна висока и слаба жена с изключително приятно лице, издължени очи и чувствени устни. Въпреки хубостта й от цялата й фигура се излъчваше някаква ледена сдържаност и човек не можеше да я сбърка с някое от момичетата на А Ма. Тази жена несъмнено стоеше далеч по-високо в йерархията на дома, макар че никой не беше в състояние да каже къде точно. Очите й гледаха право в лицето на А Ма и не обръщаха внимание на нищо друго.
	— Заведи този господин в златния апартамент — нареди й А Ма. Всички помещения, използвани за професионални цели, съдържаха определен цвят в наименованието си.
	Уилоу се поклони и поведе японеца по дълъг и зле осветен коридор. Стените бяха тапицирани със синьо-зелена шантунгска коприна, килимът и рамките на вратите бяха в тъмнобежово.
	Спряха пред последната врата вляво и ръката на Уилоу посегна към бравата.
	— Чакай малко! — каза мъжът и пръстите му се свиха около тънката й китка. — Ти ли ще… — започна на кантонски диалект, но бързо превключи на мандаринско наречие, срещнал равнодушния поглед на черните й очи: — Теб ли прикрепи към мен старата дама? Аз й казах, че не искам високи… — Уилоу продължаваше да го гледа безмълвно. — Слушай, не те искам! Разбираш ли? Станала е грешка!
	Очите на Уилоу се спуснаха към пръстите му, които продължаваха да стискат тънката й китка.
	— Кажи на старата дама, че има грешка! За парите, които плащам, аз… — Той учудено млъкна. Жената не се отдръпна от него, макар че той очакваше да го стори, а дори и да започне да се бори. Стегна хватката си, но отклик нямаше. Пусна китката й.
	Уилоу се извърна към вратата и мълчаливо я отвори, после леко се отдръпна.
	Японецът влезе и се обърна да я погледне, но вратата вече се затваряше зад гърба му.
	Стаята беше просторна. На пода имаше зелен килим, стените бяха със златни тапети, а таванът — ослепително бял. Мебелировката се състоеше от широко двойно легло, удобен на вид диван и три фотьойла, всички със златиста тапицерия. Една полуотворена врата вдясно водеше към широка и добре обзаведена баня. Насреща, в близост до широкия прозорец, имаше блестящо полиран шкаф от солиден бук.
	Той се насочи натам и хвърли поглед надолу към Пел стрийт. На стената беше прикрепена обикновена аварийна стълба от черно желязо, в банята нямаше прозорец. Обикновени предпазни мерки. После се обърна.
	Видя момчето, следвано от млада жена.
	— Как се казваш? — обърна се към момчето той, без да обръща внимание на младата жена.
	— Спероу.
	— Носиш ли го?
	Момчето кимна и пристъпи към японеца.
	— Стой! — заповяда му той. — Дай го на момичето!
	Момчето се обърна и подаде нещо на момичето.
	— Донеси го! — заповяда японецът.
	Момичето се поклони и тръгна към него, по пътя се спря за миг да напълни чаша със саке. Приближи на крачка от него и протегна ръка с чашата.
	Той впи очите си в нейните, ръката му се стрелна нагоре и изби чашата от ръката й. Тя извика и стисна пръстите си, почувствала пронизваща болка.
	— Няма да правиш нищо, което не съм наредил! — студено процеди той. — И се погрижи да изпълняваш точно всичко, което кажа, ясно ли е? — Момичето тъжно кимна с глава. — Покажи какво носиш!
	Тя разтвори дланта си. В нея имаше две кафяви таблетки и някаква черна бучка. Той взе първо бучката, помириса я и кимна с глава. Върна я обратно върху протегнатата длан и взе таблетките. Тях опита с върха на езика си, отново кимна и нареди на момичето да ги смеси.
	Комбинацията между опиум и синтетичен ДМТ* му беше позната отдавна, още от ученическите години, когато напрежението на риу ставаше непоносимо. Сакето, разбира се, също се използваше за отпускане. Но то беше твърде слабо за него.
	[* Трихлоретан. — Б.пр.]
	Със стъклен поглед наблюдаваше как момичето се отпусна на колене и започна да стрива сместа в каменно хаванче, което извади от буковия шкаф.
	Когато свърши и му натъпка една лула, той й нареди да му напълни ваната.
	— Мога и аз да го направя — предложи Спероу.
	— Стой си на мястото! — излая японецът и премести очи върху момичето: — Прави каквото ти казват!
	Тя се поклони и изтича по посока на банята. Японецът запали лулата и чу как оттатък зашуртя водата. Дръпна дълбоко на три пъти, едва след това извади лулата от устата си.
	— Ела тук, Спероу — нареди той. — Дръпни си! Не така… по-дълбоко! — После довърши дозата и се отпусна. До слуха му достигаше шуртенето на водата, превърнало се в ромон на далечен водопад.
	При вдишване въздухът му се струваше хладен, а при издишване имаше чувството, че ще прогори върха на ноздрите му. Сърцето му ускори ритъма си, кръвта във вените му кипна, стана му топло.
	— Гравитацията започна да го повдига нагоре — така, както става, когато човек се намира под водата. Усещаше натиск върху ръцете и краката си, върху главата и пениса си. Тестисите му сякаш набъбнаха в торбичките си.
	— Ела! — заповяда той на момчето и го поведе към банята. Ваната беше почти пълна. Отпуснато на колене, момичето измерваше температурата на водата с ръка.
	— Съблечи момчето! — заповяда й той, усещайки как гласът му вибрира в гърдите. Думите приемаха материално измерение и сякаш се търкаляха в кухината между ребрата му като малки топчета, натискащи се да изскочат навън. Някои от тях бяха като малки буболечки, ярки и блестящи, други — огромни и тромави като жирафи.
	Японецът проследи с поглед как момичето се насочва към мястото, на което се беше изправило момчето.
	— Направи го на колене — рече той и с удоволствие отбеляза бързината, с която то се подчини. Трябва да похвали старата дама за доброто обучение, напомни си той.
	След миг момчето беше голо, тънкото му телце едва загатваше мускулатурата на възрастния човек. Японецът го гледаше с разширените си зеници, дишането му ускори своя ритъм. Момичето седна на пода с кръстосани крака и сведена в покорство глава. Дългата му черна коса висеше към пода, бляскава и жива.
	Той й кимна да съблече и него. Посочи й първо ризата, за да свърши останалото на колене. Очите му не изпускаха момчето.
	Когато момичето го съблече, той вече беше възбуден, пенисът на момчето също не беше увиснал. Без да я гледа, той сграбчи дългата й коса и навря лицето й в слабините си. Тя разтвори уста. Момчето вече беше напълно възбудено и леко потръпваше.
	След малко той отблъсна момичето от себе си и прекрачи в горещата вана.
	— Сега ще ме измиеш! — нареди й той.
	Когато заповедта му беше изпълнена, той излезе от ваната и я накара да я почисти. Влезе отново едва след като порцеланът светна от чистота. Момичето пусна крановете.
	Той се отпусна по гръб и доволно примижа. Държеше се така, сякаш е съвсем сам и си мислеше за неотдавнашния телефонен разговор. При всички случаи планираше да убие Томкин в рамките на следващите три дни, доволно се усмихна той. Но умно се беше въздържал да разкрие това пред своите работодатели. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Дадеш ли информация на някого, винаги му даваш и предимство. Японецът никога не постъпваше така — винаги той беше този, който се ползваше от предимствата. Така го бяха учили, поради тази причина винаги успяваше.
	Разсмя се и малки вълнички плиснаха отвъд блестящите ръбове на ваната. Не разкри своите планове и получи двойно увеличение на хонорара. А той и без това беше достатъчно висок, при това съвсем справедливо — много хора се бяха опитвали безуспешно да убият Рафаел Томкин! Японецът обаче изобщо не се съмняваше в успешното изпълнение на своята мисия. Занимаваше го по-скоро методът, до който ще прибегне. Да, първото му заключение се оказа вярно. Томкин е най-уязвим в новия си офис. Той се намира нависоко, изолиран е, до него се достига по множество тунели и недовършени коридори, в които японецът може да изчезне за частица от секундата.
	Разбира се, съществуваха и методи за поразяване на жертвата от разстояние — пушката, бомбата и прочие. Но японецът избягваше да ги включва в своя репертоар, тъй като те бяха типично западни начини за убийство — страхливи и непълноценни. Той предпочиташе да свърши работата лично, използвайки любимите си оръжия. Другите начини за убиване бяха безчестни, така го бяха учили. Нинджите също имат свой кодекс на честта, съвсем различен от малодушното бушидо, помисли си с ненавист той. Какъв е смисълът да убиеш някого, без дори да се доближиш на ръка разстояние от него? Не си струва!
	Значи всичко ще стане на последния етаж на административната сграда, в кабинета с плюшени мебели, който идеално отговаря на целта. Не тази вечер, може би не и утре — твърде много неща трябваше да организира и подреди. Значи остава за вдругиден вечерта, време има достатъчно. Отново обмисли всеки етап от „сделката“ и усети как слабините му отново потръпват. В момента се тревожеше само от едно — дали не са прекалено ясни намеренията му, тъй като не беше в състояние да се контролира напълно. Може би допусна грешка с убийството на Ито… Не, то беше планирано още от самото начало, това куче не заслужаваше друга съдба!
	Върхът на възбудения му пенис се показа над водата и той захласнато се загледа в него.
	— Време е — рече и момичето извади запушалката на ваната. Горещата вода се спусна надолу по тялото му, гладко и лишено от всякакви косми.
	Излезе от ваната и бутна настрана дебелата хавлия, която момичето разтвори пред него.
	— Не — рече той. — Ще ме изсушиш с език.
	Момичето послушно се зае с новата задача, а той отправи поглед към момчето, което не беше помръднало през цялото време.
	Да, повтори си той. Имам достатъчно време, утре вечер отново ще се върна тук. Облекчението беше един инструмент за неговата функционалност. Момичето продължаваше да използва езика си между разтворените му крака.
	В спалнята той изпуши още една лула и повтори предложението си към Спероу. Само момичето продължаваше да е облечено. Той го повика и то се изправи в краката му със сведен поглед. С едно-единствено светкавично движение той разкъса робата й. Имаше малки и твърди гърди с дълги и вирнати нагоре зърна. Бедрата и кръстът й бяха тесни, триъгълникът между краката й — гъсто окосмен. Кожата й леко настръхна, но тя продължаваше да гледа в краката си и той остана доволен.
	Вдигна лявата си ръка и пръстите му свободно се свиха около тънкото й вратле. Кожата му беше изключително нежна. Другата му ръка докосна настръхналата кожа на гърдите, сякаш искаше да провери защо се получава този странен ефект. После замахна и рязко я плесна през гърдите, те леко се поклатиха. Лицето на момичето се изкриви, но то не издаде нито звук. Японецът изви глава, за да наблюдава реакцията на момчето. То беше все така неподвижно. Отново плесна гърдите на момичето, този път от обратната страна. То изхълца и прехапа устни, пот се стече по врата й и той стана влажен под пръстите му.
	Третият удар беше нанесен с далеч по-голяма сила. Тя тихо извика и краката й омекнаха. Японецът я подхвана под мишниците и я хвърли върху леглото. Във всеки от ъглите на широката спалня за двама имаше тесни копринени ленти. Японецът върза с тях китките и глезените й, стегна ги здраво и момичето не можеше дори да се помръдне. Гърдите му бурно се повдигаха и спущаха, кожата им заблестя от пот. Тя простена, почти не на себе си.
	Японецът прекоси стаята, взе керамичната кана със саке и я наведе над устата й. Тя се закашля, очите й се облещиха, гърлото й конвулсивно преглътна. Той притискаше каната до устните й, докато алкохолът вътре свърши, после се качи на леглото и обкрачи разпънатото тяло така, че гърдите на момичето да бъдат точно под него.
	— Ела тук! — заповяда на Спероу той. Момчето се покатери на леглото и застана в позицията, която му посочи японецът — клекнал между разтворените крака на момичето. Погледна замаяно към чатала й и неволно се наведе към него. В следващия миг дясната му буза изтръпна, след това я прониза остра болка. Нито чу, нито видя плесницата.
	— Не прави това! — изръмжа японецът. — Ще гледаш само тук! — Пръстът му посочи към щръкналия пенис. После бавно се намести върху лицето на момичето. Дъхът й го опари, устните й тихо премляснаха, езикът й докосна ануса му.
	— Сега! — заповяда той и Спероу се наведе напред с отворена уста.
	След няколко секунди японецът затвори очи и от устата му започнаха да се изтръгват несвързани възклицания. Нито Спероу, нито момичето ги разбираха, тъй като бяха на японски, но и двамата ясно долавяха тяхното значение.
	Със засилване на възбудата загрубяваха и мръсотиите, сипещи се от устата му. Ръцете му несъзнателно посегнаха към бедрата на момичето и грубо ги стиснаха откъм меката вътрешна част, пръстите му оставиха яркочервени следи. В момента, в който изригна в устата на момчето, той й нанесе такъв удар, че тя припадна от болки.
	Спероу надникна в очите на японеца и мълчаливо се отдръпна от леглото. Знаеше, че сега идва неговият ред.


	Док Диърфорт мислеше за войната. Беше в кабинета си, на обичайния дървен стол зад бюрото. Пред него димеше чаша кафе, поставена върху бледосин бележник. Леко извърнал глава, той гледаше през замрежения прозорец към Мейн стрийт, пуста в този час на деня. Още нямаше седем.
	Ръката му се пресегна към чашата. Отпи голяма глътка, опари езика си, но това не успя да го разсее.
	Това е като малария, мислеше си той. Хване ли я веднъж човек, вече няма отърваване. Пристъпите, макар и притъпени, ще го преследват цял живот като неприятен спомен за миналото. Може би е дори сезонно явление, което най-често избира горещите дни на юли и август — най-кучешкото време, когато дори тук, в Уест Бей Бридж, слънцето пече безмилостно, въздухът е лепкав, листата на дърветата не помръдват.
	През зимата никога не мислеше за войната.
	Вдигна слушалката и набра номера на Рей Флоръм в полицейския участък. Изчака прозвучаването на шест сигнала, преди да затвори. Преди това беше му звънял у дома, сигурен че няма да събуди никого, освен него.
	Къде се е запилял, по дяволите? Ядосан, Док Диърфорт погледна часовника си и видя, че все още е твърде рано. Рей се появяваше на работа около осем. Въпреки това Док Диърфорт искаше час по-скоро да разбере докъде е стигнало разследването, има ли шанс да заловят нинджата. Продължаваше да кипи от яд, съзнавайки, че този яд е породен от страх.
	Входният звънец иззвъня и той подскочи. В първия момент помисли да не отваря, но звънецът отново издрънча и той се насочи към вратата.
	— Никълъс! — ахна той, примижавайки на ярката слънчева светлина. — Влизай! Какво те носи насам, да не си болен?
	— Не съм те събудил, нали?
	— Каква говориш, синко! — засмя се Док Диърфорт. — Седя си тук и си мечтая… — Очите му изпитателно пробягаха по Никълъс: — Но ти не ми изглеждаш добре, май ще трябва да те прегледам!
	— Не съм спал, това е всичко — отвърна Никълъс и позволи да бъде отведен във вътрешността на къщата. Вместо да го заведе в кабинета си, Док Диърфорт го насочи към кухнята.
	— Една добра закуска ще те оправи — рече той и отвори хладилника. — Дръж — подаде му той картонена кутия с портокалов сок, после попита: — Бекон с яйца?
	— Хей, не трябва да…
	— Знам, че не трябва, но го искам! — махна с ръка Док Диърфорт, усмихна се и понесе яйцата към печката. — Освен това отдавна не съм имал гост на закуска и ми е приятно… — Сръчно сложи нов кафеник, после пусна яйцата в тигана, и прибави бекона. Съскането на месото му достави, удоволствие. Преди много години приготвяше закуската на момичетата… — Предполагам, че искаш да научиш докъде е стигнал Флоръм — рече той, а Никълъс седна до масата и си наля сок. После вдигна глава и го погледна в очакване. — Нищо! — добави с огорчение Док Диърфорт. — Няма абсолютно нищо, за което да се залови!
	— Не се учудвам — отвърна Никълъс, после му разказа за всичко, случило се в града.
	— Значи твой приятел, а? — поклати глава Док Диърфорт и леко обърна бекона в тигана. — Лош късмет, съжалявам… Сигурен си, че преследва Рафаел Томкин, така ли?
	Никълъс кимна.
	— Защо тогава убива другите? Никой от тях няма пряка връзка с Томкин!
	— Така е — кимна Никълъс. — Поне доколкото съм осведомен.
	— Защо го прави? Би могъл да свърши работата и да си замине, когато си поиска!
	— И аз това се питам — отвърна Никълъс и погледна в чашата, сякаш там го чакаше отговорът. — Все пак не е толкова лесно да се добере до Томкин. Подобна операция изисква време.
	— Още една причина да се спотайва. Такива като него не обичат да се появяват на ярка светлина — Док изцеди месото от мазнината и се зае с яйцата.
	— При нормални обстоятелства това е вярно — съгласи се Никълъс. — Но този тип е по-различен и доста по-умен от останалите. Все пак е тръгнал да ликвидира човек, вече преживял три-четири опита за покушение. А фактът, че Томкин все още е жив, съвсем не е случаен. Нинджата си дава сметка, че няма да успее с обикновен атентат и трябва да измисли нещо по-сложно. Знаеш какви са тези хора… Той не е прибягнал до бомба с дистанционно или снайпер, иска да свърши всичко със собствените си ръце…
	— Така е — кимна Док Диърфорт. Кухнята се изпълни с ароматната миризма на пържен бекон, той извади хляба и го подаде на Никълъс да го припече.
	— Стратегията е ясна — да се обърка врагът. Стара стратегия, известна още от кенджуцу и бойното поле. Използвай разнообразни форми на нападение, атакувай от различни посоки! И докато врагът се чуди какво си намислил, връхлиташ директно и го побеждаваш!
	Док Диърфорт постави чиниите на масата и изгледа Никълъс.
	— Значи мислиш, че точно това прави нинджата?
	— Да, логично е.
	Док Диърфорт започна да се храни лицето му се сбръчка в размисъл.
	— Мислил си и за други възможности, нали? — попита след малко той.
	— Какви други възможности? — вдигна глава Никълъс.
	— Не знам, но тези копелдаци могат да бъдат страхотно изобретателни. Никога не бих казал, че разбирам какво им минава през главата…
	За момент очите на Никълъс се отклониха встрани.
	— Познавах няколко в Япония — промълви, той.
	— Така ли? — блеснаха за миг очите на Док Диърфорт.
	— Беше отдавна, преди много години…
	— За тях времето не означава нищо! — изръмжа докторът и остави вилицата. Никълъс знаеше, че той има предвид собствения си опит. — Просто не са хора! — добави отчетливо Док Диърфорт и между думите му се долови тиктакането на стенния часовник. — У тях има нещо нечовешко, свръхестествено… Сякаш са вампири, призраци или дявол знае какво… — Очите му се замъглиха от спомените. — Нашата война беше различна, бих казал уникална… Нямахме обичайната бойна линия, и дума не можеше да става, че ще заемем някаква позиция, а след това ще чакаме контраатаката на противника… Никакви бойни линии, завзети територии, отстъпления и нападения… Просто се държахме, едно отчаяно упорство срещу ужасната неопределеност, която сутрин врагът изправя срещу теб, а на залез-слънце вече си някъде зад него, без да си мръднал нито на сантиметър!
	Никога не бяхме сигурни за местоположението на врага. Получавахме конкретни заповеди от време — на време, от тях беше ясно, че и генералите нямат представа за реалното положение. Живеехме в някаква странна анархична среда, трудно поддаваща се на контрол. И тя беше единствената ни защита срещу паниката, която така и не ни напускаше.
	Говоря ти за края на войната. Почти всички бяхме я изкарали на Тихоокеанския фронт още от самото начало, мнозина изобщо не бяха в състояние да се бият. Малария, амебна дизентерия и още куп други болести, които срещах за пръв път, бяха нашето ежедневие. Но след известно време на този фронт вече се страхувахме по-малко дори от холерата, която ни се струваше божия благословия в сравнение с нощите…
	Защото нощите бяха времето на тяхното проникване, мълчаливо и смъртоносно. Не можехме да ги спрем, макар че удвоихме постовете и взехме всички други възможни мерки, които предвижда военното дело. Нищо не помагаше. Изпаднал в отчаяние, командирът нареди нощни засади. Войниците стреляха по сенки и нощни птици, но въпреки това ставаха жертва на мълниеносна и ненадейна смърт.
	Инцидентите се превърнаха в ежедневие. И някакъв идиот спомена името „Дракула“, тъй като разполагаше с едно оръфано копие от романа на Брам Стокър, което бързо обиколи цялата част. Страхът се превърна в ужас, но и какво ли можеше да се очаква при подобни обстоятелства? Човек винаги е склонен да измисля някакви свръхестествени създания, за да разбере необяснимото. Сякаш бяхме герои от някакъв готически роман на ужаса. Дори днес, след толкова години, не мога да открия никакъв хумор в ситуацията. Ние умеехме да се бием с войници от плът и кръв, а не с някакви сенки, които се стопяват в мрака на нощта. Ако бяхме успели да хванем дори един от тях, ако бяхме успели дори да го зърнем, нещата щяха да се променят… Все пак щяхме да имаме идея срещу кого сме изправени!
	Страхът е чувство, което има неприятното качество да ескалира само. Никой от нас не беше страхливец, всички бяхме убивали… дори и аз… Били сме в обкръжение, познавахме всички опасности на бойното поле. Но това беше нещо друго, беше нещо извън нашите способности за възприемане… Зная, че звучи глупаво, Никълъс, но ще ти разкажа какво се случи и ще видиш, че съм прав…
	Пробивахме си път през остров Лейте. Страхотната морска битка в залива Лейте беше свършила, японският флот беше окончателно разбит. Но на сушата нещата бяха коренно различни. Остров Лусон и няколко от по-малките островчета наоколо все още бяха в ръцете на японците. Те не разполагаха с достатъчно жива сила, нямаха никакво снабдяване и ние бяхме сигурни, че след битката в залива Лейте с тях е свършено.
	Но не беше така.
	Малко преди решителната битка от Токио пристигна нов японски командир. Вицеадмирал Ониши от Първи военноморски флот със седалище в Манила. Два дни след пристигането си той замина за Мабалакат — малко градче, разположено на седемдесет — осемдесет километра на север. Там беше базата на Двеста и първи въздушен флот. Ониши провежда едно от най-съдбоносните за изхода на войната съвещания, макар че по онова време нямаше как да го знаем.
	Не след дълго получихме първите съобщения, но отказахме да им повярваме. После видяхме всичко със собствените си очи. Отначало мислехме, че самолетите атакуват нас, но те ревяха над главите ни, без да ни обръщат никакво внимание. После видяхме нашите кораби в залива — един самолетоносач и два разрушителя. Проклетите японци не ги атакуваха, дори не стреляха срещу тях. Те просто се блъскаха в тях! Бяхме сигурни, че първият беше улучен, преди да стигне до целта си, но те продължаваха да прииждат и ние започнахме да проумяваме какво става, макар и не изцяло. Как е възможно разумни хора да постъпват така? Изглеждаше абсурдно! Помислихме, че са им промили мозъците, японците са известни със своя фанатизъм.
	Въпреки това, нещо не се връзваше, не можех да повярвам. Психологическата преориентация изисква време, знаех това от опит. Нямаше начин това да стане за една нощ! Това е бавен процес, а японците не разполагаха с никакво време. Вече бях сигурен, че става въпрос за нещо друго. Но какво?
	Бяхме навлезли в дъждовния сезон, по цялата територия на Лейте не можеше да се намери дори педя суха земя. Напредвахме, макар и с цената на жертви. Една нощ ни вдигнаха по тревога и поехме в поход. Имахме доста ранени и аз изявих желание да изостана след частта, за да успея да ги превържа. Сутринта трябваше да ни настигне тилът. Но ситуацията беше твърде опасна и командирът ми нареди да вървя заедно с другите.
	На разсъмване спряхме и направихме лагер. Мнозина от нас бяха твърде уморени, за да заспят. Наклякахме и започнахме да си говорим. За Дракула, естествено. Предната нощ изгубихме трима души и вампирските теории бяха в апогея си.
	Най-сетне аз зарязах останалите войници, открих пипнешком палатката си и се мушнах вътре. Известно време чувах гласовете им, после настъпи тишина. Не бях сигурен дали спрях да ги чувам, защото съм заспал, или те просто се бяха разпръснали.
	Намирах се в онова странно състояние между сън и реалност. Бях сигурен, че сънувам и в съня си усещам, че някой ме наблюдава. Направих безуспешен опит да се събудя. Главата ми тежеше като олово, не можех дори да я помръдна. Сякаш някой беше прерязал нервите, по които мозъчните команди стигаха до мускулите ми. Исках да се обърна назад, тъй като бях сигурен, че опасността ме дебне оттам. Но не можех да се помръдна.
	Над главата ми се мярна призрачно лице. Само лице, без тяло, без крайници. Не зная кога съм отворил очи, не зная дали изобщо съм ги затварял. Гърдите ми натежаха, с мъка си поемах дъх, стана ми студено. Нощта беше топла, но студът идваше от вътрешността на тялото ми и аз потръпнах.
	Лицето беше на японец, съвсем черно, очевидно намазано със сажди. В него не можеше да се отрази дори лъч светлина. Очите му бяха огромни, пълни с неземна светлина, зловещи… Подобни очи бях виждал само веднъж, като студент последна година. Бяхме на визитация в психиатричното отделение на болницата. Един от пациентите беше млад човек, малко над двадесетте, със сплъстена коса и високи скули. Лицето му беше интелигентно като на млад учен. Беше стегнат в усмирителна риза. Преподавателят се впусна в научни описания, а аз не отделях поглед от очите на младежа. Бях като омагьосан… Този човек се беше променил, беше на милион години от лечението, чиито детайли описваше толкова подробно нашият преподавател. Той вече не беше човек, беше някакво друго същество, завърнало се към животинското състояние на своите предтечи… В очите му нямаше дори следа от това, което бихме дефинирали като „интелигентност“ или поне това, което съвременният човек приема за интелигентност. Но в тях аз съзрях коварство… Коварство и необятна мощ, от която потръпнах. За миг си представих какво би станало, ако това същество е на свобода. Ричард Спек? Гари Гилмор? Джак Изкормвача? Нямаше начин да разбера това. Защото този човек… това същество отдавна беше извън човешките понятия за морал.
	Сега вече имаш представа какво видях в очите, вперени в мен през онази нощ. Но все още не можеш да разбереш всичко. „Лудост“ е слаба дума за това, което излъчваха тези очи, в тях имаше много по-зловещи неща. Светът, в който живеем, е подреден, подчинява се на определени закони. Всички ние живеем в един периметър, очертан от науката и обществото. Но този човек не живееше в него. Той живееше извън времето или онова, което ние наричаме време, в тялото му се вливаше страхотната енергия на неизмеримия Космос, на вечния и волен хаос. Не зная как още да ти го опиша, но това беше нещо свръхестествено, превъплътено в образа на човек и може би затова още по-страховито… В крайна сметка нашите вампирски истории май не бяха съвсем лишени от основание… Зная, зная! Звучи глупаво, като лоша приказка, но въпреки това е истина!
	Докато през главата ми минаваха всички тези неща, тялото ми долови неговото движение. Измъкна някакъв черен парцал и светкавично го уви около устата ми. Беше съвсем близо до мен и успях да забележа, че и дрехите му са изцяло черни.
	Измъкна ме от палатката, спря за миг, после ме метна на гръб и затича.
	Тичаше, без да издава никакъв шум, зад нас нямаше сенки, тъй като нито за миг не пресякохме лъч светлина. Напусна лагера ни по маршрут, който не беше нито обиколен, нито пряк. Беше просто негов личен маршрут, неоткриваем за останалите, сякаш тичаше по невидима пътечка, създадена специално за него.
	Не оказвах съпротива, просто се чудех защо не бях убит като другите жертви на тези безшумни нощни нападения. Бях наистина смаян. Дори с главата надолу виждах ясно, че този човек е магьосник. Не познавах жив човек, който би могъл да влезе и да напусне лагера по този вълшебен начин. Придвижваше се леко, без каквото и да било видимо усилие, сякаш не помръдваше от мястото си. Това може да ти се стори противоречиво, но си е чистата истина. Тичаше толкова гъвкаво и същевременно плавно, че не усещах никакви тласъци, само едно непрестанно движение напред.
	Не след дълго се озовахме в джунглата и продължавахме да се движим със страхотна бързина. На практика скоростта ни се увеличи, въпреки че на пътя ни се изпречваха храсти и ниски клони. Силата и издръжливостта му бяха страхотни. Бяхме сами в целия свят, поне аз бях обладан от това чувство. По това време на нощта дори зверовете се свират в дупките си и потъват в сън. Джунглата беше замръзнала, до ушите ми достигаха редките и далечни писъци на нощна птица, странни и нереални, сякаш идващи от друга планета.
	Пътувахме по този начин около тридесет минути. После мъжът рязко спря, смъкна ме от рамото си и вдигна нагоре черното парче плат. Така то покри не само устата, но и очите ми. Поведе ме през джунглата, стиснал с два пръста куртката ми отзад така, че да може да ме улови веднага щом се спъна. Имах чувството, че ме е окачил на кука, беше ми страшно унизително.
	След известно време започнах да дочувам гласове. Не говоря японски, но разбирам достатъчно. Не исках той да разбере това. Най-накрая превръзката от очите, ми беше свалена и аз установих, че се намирам в японския лагер. Беше далеч от това, което си бях представял. Оглеждах се ужасен, с чувството, че съм попаднал в полева болница. Нищо не напомняше военен лагер, нямаше дори часови. Повечето от войниците лежаха или седяха.
	Намирахме се близо до морето, макар че не можех да определя от коя страна на острова. През листата на дърветата се виждаше водата. Гледах безмълвно наоколо, а мъжът, който ме доведе, говореше с няколко други, облечени по същия начин. Май бяха единствените, които с нещо наподобяваха войници. Отначало се опитах да разбера за какво говорят, но се отказах: Използваха някакъв непознат диалект, освен това произнасяха думите прекалено бързо.
	Над хоризонта се появи бледото сияние на зората, заедно с него и някакви черни точки. Те бързо се превърнаха във високо летящи самолети, насочили се на северозапад, към Лусон. Двеста и първи въздушен флот, самолетите изглеждаха черни на фона на просветляващото небе.
	— Отиват да бомбардират вашите кораби! — каза някой и аз стреснато се извърнах. До мен се беше изправил слаб японец с патерици, левият му крачол беше прегънат и закачен за коляното. Беше страхотно кльощав, сигурно щеше да умре от глад далеч преди да започне да се тревожи за отрязания си крак.
	— Говорите много добре английски — отвърнах аз.
	— Да — съгласи се той с поглед все още отправен към живите торпили, които изчезваха на запад. — Няма да се върнат, никой от тях. Ониши се е погрижил за това. — Разбрах, че говори за новия вицеадмирал. Японецът тъжно поклати глава и добави: — Казват, че той е изготвил плановете за нападението срещу Пърл Харбър, заедно с Ямамото. — Върхът на езика му щракна в горната част на небцето. — Да не повярва човек, всичко това беше толкова отдавна! — Главата му се сведе към мен: — Говорите ли японски? Не? Жалко… — Отново погледна нагоре. Самолетите наближаваха нашите кораби, посрещна ги силен оръдеен огън. Във въздуха разцъфваха черни облачета с оранжева сърцевина, секунди по-късно въздухът над главите им се разтърси, от детонацията. — Не, няма да се върнат момчетата… Мисията им е еднопосочна.
	Думите му изведнъж разпръснаха мъглата в съзнанието ми.
	— Нима искате да кажете, че изпълняват самоубийствен полет? — възкликнах аз. — Нима в самолетите са само пилотите и нищо друго?
	— Да, те просто са една голяма управляема бомба… — Японецът стоеше съвсем неподвижно, в ъгълчетата на очите му проблясваше влага, но гласът му беше все така равен и спокоен. — Идея на вицеадмирал Ониши! Жест на отчаяние! Трябваше доста да убеждава останалите генерали, но все пак е успял… — От устата му се откъснаха няколко думи на японски, вероятно ругатни. — Малко са жертвите, които дадохме за тази „благородна кауза“. Императорът продължава да изпраща синовете си в касапницата на война, която отдавна сме загубили!
	Зад мен се разнесе рязък вик и не беше необходимо да разбирам езика, за да ми стане ясно, че моят човек ме вика.
	— Трябва да намерите нещо за ядене — рекох аз на своя куц събеседник и се отдалечах.
	— Бих ли стоял тук, ако можех? — подвикна след мен той с горчив смях.
	— Защо не влезете в болница? — спрях се аз.
	— Приемат само тези, които имат собствена храна — отвърна той. Очите му бяха ясни, ребрата му се брояха дори под униформената рубашка. Но какво правя, запитах се ужасено аз. Та това е враг! — Всички умираме от глад — продължи войникът. — Не можем да влезем в болница, а батальонът ни ни заряза, защото вече не сме в състояние да се бием… Незаслужен край за един войник, в това няма нищо благородно… — Очите му продължаваха да ме фиксират, за момент си помислих, че между нас няма никаква разлика.
	После моят човек ме сграбчи за ръката, просъска нещо неразбрано и ме повлече към другия край на лагера. И тук земята беше покрита с телата на изнемощели войници. В ръката си носеше нещо като черна чанта, която не бях забелязал досега. Изглежда спореха именно за нея, бяха четирима… Толкова еднакви, че човек би ги взел за близнаци. Съжалявах, че не попитах непознатия си приятел кои са. Беше ми ясно, че не са от редовната армия. Пред очите ми пламтеше огън, над него висеше черна желязна тава, наблизо беше струпана малка купчинка миниатюрни филипински картофи, които японците наричат „камоте“ и които имат горчиво-сладникав вкус. Наоколо бяха наклякали доста мъже. Очевидно това беше всичката им храна.
	Човекът, който ме отвлече, извади няколко консерви, очевидно задигнати от нашия лагер. Нямах никаква представа как ги беше носил, но фактът си беше факт.
	Избухна нов спор, вероятно за разпределянето на храната. Моят човек ме дръпна настрана и ме заведе при няколко проснати на земята ранени. Посочи ми ги с ръка, очевидно искаше да ги прегледам. Едва сега разбрах защо ми беше пощаден животът — той отлично е знаел кой съм и с какво се занимавам.
	Наведох се над войниците и веднага разбрах, че едва ли ще им помогна кой знае с какво. Нямах инструменти, нямах лекарства, което в случая не беше кой знае колко голям пропуск. Моят непознат приятел беше охарактеризирал съвсем точно ситуацията тук — японците умираха от глад.
	След известно време станах и се насочих към моя човек.
	— Съжалявам, но не мога нищо да направя — рекох.
	Дори не разбрах как и с какво ме удари, изведнъж се видях със задник в калта.
	— Те имат нужда от храна — замаяно рекох аз.
	Той ме изправи за реверите, в очите му нямаше никакъв израз. Удари ме пак, този път по-силно, с ръба на дланта си. Имах чувството, че ме е блъснал камион, натоварен с цимент. Смъкнах се отново и си останах там, в калта.
	Когато се свестих, наоколо беше тъмно. Главата здраво ме цепеше, дясното ми рамо беше като чуждо. Странно — можех да мърдам пръстите си, дори да ги свия в хлабав юмрук, но цялата си ръка не можех да повдигна дори на сантиметър.
	Бях в палатка и лежах на нещо твърдо, по-различно от влажната земя. Куртката и ризата в защитен цвят си стояха на гърба ми, но от кръста надолу бях съвсем гол. Опитах се да се раздвижа, но без успех. С цената на върховни усилия успях да разклатя масата или това, към което бях привързан. Скоро обаче се отказах, тъй като главата ми започна да пулсира болезнено, зави ми се свят. Сякаш цялото ми тяло пулсираше заедно с болката. В очите ми проблясваха ярки светкавици, питах се какво ли е направил с нервите ми…
	Миг по-късно той беше вътре. Не го чух, само усетих лекото раздвижване на влажния въздух. Лицето му се надвеси над мен. Беше измил саждите, но все още носеше черните си дрехи. Вероятно те бяха униформата му.
	— Каква е числеността на частта ти? — попита ме той.
	Всичко ми стана ясно — след като доказах, че не мога да бъда полезен като лекар, вече не бях нищо повече от обикновен военнопленник, а това означаваше само едно…
	Казах му името си.
	— С каква огнева мощ разполагате?
	Пак му казах името си.
	— С кои части ще се съедините?
	Пак му казах името си.
	— Какъв е американският план за съединяването?
	За разнообразие този път му дадох своя чин и военнополеви номер.
	— Кога американците ще нападнат Лусон?
	— Лусон вече е нападнат от японците — отвърнах.
	Той се зае да ме обработва. Използваше единствено връхчетата на палците и показалците си. Никакви ножове, нагорещени железа, наркотици или други средства за мъчение. Той нямаше нужда от тях, бяха прекалено несъвършени.
	Обработва ме през цялата нощ — повече от десет часа. С прекъсвания, разбира се, иначе едва ли бих издържал. В края на този период тялото ми не носеше никаква следа от мъчение.
	Наистина беше магьосник, защото обработваше само нервите ми. При това не само основните нервни центрове, както би предположил човек, а всички, дори и най-фините разклонения. Пръстите му стискаха и се отпускаха, нищо повече.
	Всичко останало престана да съществува за мен — той добре се погрижи за това. И това важеше по отношение на всички чувства, с изключение на болката. Два-три пъти се напиках, но дори и тогава не усетих нищо, разбрах го единствено по миризмата. После и тя изчезна.
	Използваше болката така, както опитната жена използва удоволствието. Знаеш как такава жена може да го прави: бавно, нежно, с обич… докато накрая вече мечтаеш да изригнеш. Точно в този момент, когато си на самия ръб, тя ще прекъсне за малко, ще изчака да поспадне възбудата ти и после отново ще се заеме да я засилва… И когато най-сетне постигнеш своя оргазъм, ще имаш чувството, че никога в живота си той не е бил толкова сладък и пълноценен. Онзи мъж се ръководеше от съвсем същия принцип. Сигурно знаеш, че ужасната болка на един етап сама по себе си се превръща в нещо като анестезия… точно както става, когато се увлечеш в секса, имат чувството, че си станал безчувствен и можеш да караш до безкрайност… Така е и при болката. Дори нервите имат своя лимит — прехвърлиш ли го, те се изключват и вече не чувстваш нищо. При тежки инквизиции това е единственият ти шанс.
	Но онзи тип не си позволяваше това, просто техниката му беше такава. Бавно и търпеливо ме докарваше до апогея на болката, после ме задържаше там в продължение на сякаш цяла вечност, без нито за миг да ми позволи да се прехвърля оттатък — в безчувствието. Знаеше точно колко време мога да издържа и винаги ме облекчаваше в решителния миг.
	През цялото време повтаряше въпросите, които ми беше задал в началото. Не викаше, говореше спокойно и някак приятелски, сякаш бяхме стари познати, седнали на чашка да си спомнят доброто старо време.
	Странна беше тази комбинация. След известно време станахме интимно близки, сякаш бяхме любовници. Изпитвах желание да му се доверя, да му разкажа всичките си тайни, да премахна и последните бариери, които ги разделят. С времето се промени и болката. Стана… как да кажа… някак поносима. Все още не мога да разбера как се получи това. Дори тогава си давах сметка, че обработва не само тялото, но и духа ми, но това не ми помагаше. Бях безсилен да спра това, което ставаше, всичко ми се изплъзваше… Сякаш се опитвах да запазя равновесие върху гладък като стъкло лед. После и ледът си отиде, остана ми чувството, че потъвам в лепкава кал, все по-дълбоко и по-дълбоко… Бездънна кал.
	През цялото време ме заливаха вълните на болката, при всеки неин пристъп се засилваше желанието ми да му се доверя. Той беше мой приятел, започвах да се чувствам виновен, че продължавам да крия своите тайни. Какъв егоист съм, Господи! Колко недостоен съм за неговото приятелство! Вече не ме обземаше безчувственост, той не позволяваше това. Беше едно друго усещане. Удоволствие. Започна да пропълзява в тялото ми, докато аз с всички сили се стремях да не отговарям на непрестанно повтарящите се въпроси. Това ми ставаше есе по-трудно, веднъж или два пъти дори прехапах езика си, за да не избълвам всичко, което искаше да знае.
	В този миг усетих, че душата напуска тялото ми и да се превръщам в друг, съвсем непознат човек. Най-страшното беше, че този човек знаеше за мен повече, отколкото аз самият.
	Открих, че искам да му се доверя повече от всичко на света. Бях убеден, че сторя ли го, той ще ме прегърне и успокои. Удоволствието нарастваше, започнах да се радвам на болката и да я искам. Имах чувството, че тя е единствената ми връзка с него, без нея съм загубен, без нея съм нищо! Времето престана да има значение. Нямаше минало, нямаше бъдеще, всичко беше едно безкрайно настояще, в което господстваше светлият образ на моя приятел. Устата ми пареше от собствената ми кръв, аз продължавах да се боря с непреодолимото желание да му разкажа всичко.
	Изведнъж болката-удоволствие изчезна. Всичко изчезна, оказах се сам в мрачната палатка. Сам и безвъзвратно загубен. Заплаках, но очите ми останаха сухи. През дългата нощ тялото ми беше толкова обезводнено, че в него не беше останал дори секретът, от който се произвеждаха сълзите. Изпитвах ужас от самотата — подобно на малко дете, лишено от майчина прегръдка. Бях изпаднал в психологическото състояние на невръстно дете и зависех от своя инквизитор така, както детето зависи от майка си. Останах сам, за да бъде подсилено това състояние. Вече знаех, че в момента, в който той отново се появи, ще започна да говоря и няма да спра, преди да избълвам всичко, което зная…
	Рязък звук зад главата ми ме върна в действителността. Помислих, че се е върнал и изхлипах от радост. Звукът се превърна в стържене, опитах се да извърна глава, но виждах само грубия покрив на палатката.
	— Ставай! — изхриптя груб глас в ухото ми.
	— Какво? — Въпросът ми прозвуча като излязъл от устата на идиот. Комбинацията от обезводняване и подут език доведе до друго странно съчетание — гласът ми звучеше едновременно като на пияница и дете-кретенче.
	— Ставай, ставай! — продължи да съска гласът.
	Усетих как под гърба ми се провират ръце и ме тласкат нагоре. Беше съвсем ново усещане. За миг гледах глупаво нещастното си тяло, убеден, че ще го видя на късчета, с бамбукови игли под ноктите. Но тялото ми беше цяло и непокътнато. Припомних си болката и потръпнах.
	— Насам! — напрегнато прошепна гласът. — Хайде, мърдай! Няма време за губене!
	Свлякох се с олюляване от паянтовата дървена маса и се огледах. Беше моят приятел, куцият японец. Лицето му беше изкривено от притеснение, ръката му придържаше далечния край на палатката, през отвора се виждаше ярката зеленина на джунглата. Дневната светлина болезнено се заби в очите ми, почувствах прилошаване и остър световъртеж.
	Направих няколко крачки по посока на отвора, спънах се и с мъка се задържах за тавана на палатката.
	— Няма да се справя! — прошепнаха отчаяно устните ми.
	— Ще се справиш! — увери ме все така шепнешком японецът. — През деня няма да смеят да те преследват. — После ми подаде съдинка с вода и извърна очи встрани, докато аз лакомо я поглъщах. — На всички ни дойде до гуша от това — тихо добави той. — Няма никакъв смисъл… — После клекна и заповяда: — Хайде, няма време за губене! Не искаш да те заварят тук, нали?
	Насочих се към отвора. Гърдите ми се повдигаха толкова мъчително, че имах чувството за инфаркт, ако направя още една крачка.
	— Не зная как да ти благодаря — промърморих, а после е усилие се плъзнах навън.
	— Недей! — отвърна японецът. — Ние сме от два коренно различни свята, никога не можем да се разберем!
	— Нима? — попитах аз и му протегнах ръка. Той я стисна едва-едва и веднага я пусна, сякаш засрамен от своята сантименталност — Едно последно нещо… — добавих аз и той ме погледна с разбиране. — Кои са те?
	— Не е нужно да знаеш — отвърна слабичкият японец и се обърна да си върви. Краят на палатката започна да се спуска като някаква странна завеса, която разделя нашите различни светове.
	— Напротив, трябва! — настоях аз.
	Гърбът му се мярна за последен път зад платнището, а гласът му долетя до мен някъде отдалеч:
	— Нинджа!
	— Пожелах му късмет — приключи разказа си Док Диърфорт, — но имах чувството, че не ме чу. Обърнах се и потънах в джунглата, по-далеч от лагера, по-далеч от ужасните нинджа…
	Остана приведен над масата и гледаше в изстиналата си закуска. Сякаш сред яйцата се криеше вратата към миналото. Кожата на високото му чело беше покрита със ситни капчици пот. Никълъс долови монотонното тиктакане на часовника и изненадано вдигна глава. Имаше чувството, че са изминали дълги часове.
	След известно време Док Диърфорт вдигна глава и хвърли загрижен поглед към Никълъс.
	— На никого не съм разказвал това — промълви той. — Нито на войниците, нито на командира, нито дори на жена си… На теб го разказах, защото бях сигурен, че ще ме разбереш. — Очите му вече бяха твърди, сякаш свредла, пробиващи дупки в челото на Никълъс, четящи безпогрешно мислите му.
	— Значи знаеш всичко.
	Не беше нужно дори да кима. Очите на Док Диърфорт казаха на Никълъс всичко, което той искаше да научи.
	— Какво мислиш да правиш?
	— Да правя ли? — изненадано го погледна Док Диърфорт. — Нищо. Трябва ли да правя нещо?
	— Зная какво изпитваш към тях — рече Никълъс.
	— Само към един от тях — поправи го Док Диърфорт.
	— Останалите са същите.
	— Аха.
	— Така ги обучават. Преминават по-тежка подготовка дори от самураите, просто защото тя по традиция е тайна.
	— Традиция? Не е ли странно, че именно традиционалисти като тях правят опит да се намесват в нашия анархичен начин на живот?
	— Никога не съм мислил по този начин, но признавам, че имаш право.
	— Искам да го пипнеш, Никълъс! — рече Док Диърфорт и отблъсна от себе си изстиналата чиния. — Само ти можеш да го сториш, зная това. Полицията не може дори…
	— Не може, разбира се.
	— Не може да направи абсолютно нищо! Имаме късмет, че си наоколо. Нали?


	Денят беше ясен, без нито едно облаче по небето. Никелираните части на колата блестяха толкова ярко, че той си сложи слънчевите очила. Напусна градчето и се насочи обратно към Дюн роуд. Паркира встрани от къщата, вдигна броя на „Таймс“, който то чакаше на стъпалата, и се насочи към брега, преглеждайки бегло заглавията.
	До къщата на Джъстин се приближи отдясно, затова не можеше да види дали колата й е там. Вратата й беше затворена, но вестникът го нямаше. Тръгна нагоре по покритите с пясък стъпала.
	— Няма я.
	Никълъс се извърна и видя Кроукър, който тъкмо идваше откъм другия край на къщата. Беше облечен в измачкан кафяв костюм, вратовръзката му беше разслабена. Изглеждаше така, сякаш пак не беше спал две-три нощи.
	— Колата я няма.
	— Какво правиш тук, Кроукър?
	— Ела да се поразходим — рече онзи и го поведе към плажа.
	— Не си облечен съвсем подходящо — отбеляза Никълъс.
	— Нищо ми няма. Обичам пясък в обувките си. Напомня ми за детството. Все си стояхме в града през лятото… нямахме пари да ходим по курорти. Къпехме се под уличните кранове…
	Вълните се пенеха вдясно от тях. В далечината шаренееха плажни хавлии, портативно радио дънеше диско, от което се долавяха само думкащите баси и звънтенето на чинелите.
	— Бяхме седем деца. И до днес не зная как свързваше двата края старецът… Но всеки месец, точен като часовник, той ме викаше, преди да тръгне на работа: „Ела, насам, Люис. Имам нещо за теб.“ Даваше ми пари, с които можех да стигна до Кони Айлънд и да си купя един сладолед. Знаеше, че обичам морето.
	„Обещай да си вземеш хавлия, викаше, не искам майка ти да се тревожи…“
	Край тях претичаха летовници и с весели викове се гмурнаха в прибоя. Главите им изскочиха като тапи на повърхността. Насреща им вървеше жена в цял бански, небрежно преметнала през рамо ярка хавлия. Къде ли е Джъстин, запита се Никълъс.
	— Да… Стари приятели сме ние с пясъка…
	Жената мина на крачка от тях. Беше красива, с изпръхнала от слънцето коса. На лицето й цъфна усмивка и тя се затича към приятеля си.
	Кроукър присви очи срещу слънцето и рече:
	— Снощи изхвърлих Алисън от къщи…
	Никълъс го погледна, но не каза нищо.
	Кроукър пусна една крива усмивка, очите му стигнаха някъде до брадичката на другия:
	— Всъщност не беше точно така… Май и тя искаше да си върви… Изнервила се е… Аз също. — Натика огромните си юмруци в джобовете на панталоните. — Мина без кръвопролития, знаеш как стават тези неща…
	Спряха на ръба на водата, в краката им тъмнееше купчина водорасли, обувките на Кроукър почти не се виждаха под влажния пясък.
	— Винсънт е мъртъв, Ник — рече Кроукър и бавно вдигна глава. — Снощи са го открили… със счупен врат… — Не каза къде са го открили.
	Никълъс пое дълбоко въздух и седна на пясъка. Обви, с ръце коленете си и отправи невиждащ поглед към морето.
	— Ник…
	Не усещаше нищо, сякаш беше упоен. Спомни си разказа на Док Диърфорт за болката. Това вече му дойде прекалено — днес щяха да погребват Тери и Айлин.
	— Господи — изстена гой. — Господи!
	Кроукър приклекна до него.
	— Ник — тихо промълви той. — Нямаше друг начин да ти го съобщя… Не исках по телефона…
	Никълъс кимна. Разбра въпреки мъглата в съзнанието си. Кроукър беше разбрал, че му е задължен. Не можеше да не оцени жеста му — да се вдигне и да бие толкова път, когато е можел просто да нареди на някого да набере номера му. Спомни си, че двамата с Винсънт снощи бяха вечеряли заедно, може би изпълнява своя дълг и към него…
	— Ник… — започна Кроукър, после нерешително млъкна.
	— Какво става? — извъртя се към него Никълъс.
	— Трябва да ми кажеш!
	— Не зная какво имаш предвид… При всички случаи Томкин е забъркан, и то до шия! Преди около седмица е получил предупреждение от нинджата, видях го с очите си — съвсем истинско! Сключил е редица сделки с могъщи и утвърдени японски компании. В бизнеса няма приятелство, особено пък при тези акули. Изпречил се е по някакъв начин на пътя им и те са решили, че това е смъртен грях. После са открили своя нинджа и са го пратили тук да свърши работата…
	— Това не е за пръв път. Томкин е предпазлив мръсник и едва ли се нуждае от помощта ти…
	— Точно тук грешиш — поклати глава Никълъс. — Без мен е труп!
	— Но нещо не се връзва, не виждаш ли? Двете убийства тук и трите в града нямат нищо общо с Томкин!
	— Трябва да имат! — упорито тръсна глава Никълъс. — Знаеш ли, че е направил опит да сплаши и Джъстин? — После разказа на Кроукър за онова рошаво животно, което влетя през кухненския прозорец.
	Кроукър мълчеше и го гледаше. Прибоят зад гърба му съскаше и неуморно гризеше мократа ивица на брега. Веселата човешка глъч беше ясна и чиста, сякаш всеки момент щеше да се счупи и прекъсне…
	— А дали това послание е било предназначено за Джъстин? — тихо попита той.
	— Какво? — погледна го втренчено Никълъс.
	— Мисля, че е крайно време да се изправим с лице срещу фактите. Според мен това предупреждение е било предназначено за теб!
	— За мен ли? — късо се изсмя Никълъс. — Не ставай глупак, моля те! Няма никаква причина за…
	— Трябва да има — настойчиво го прекъсна Кроукър. — Виж почерка! Убийствата на Тери и Айлин тук. После на Винсънт в града… Ти си в центъра на всичко! Нещата недвусмислено се въртят около теб!
	— Втората жертва тук изобщо не съм познавал.
	— Да, но убийството стана в близост до теб.
	— И до още куп хора, Лю!
	— Но само един от този куп губи последователно трима от своите приятели!
	В това имаше логика, разбира се, но Никълъс знаеше, че тя невинаги помага.
	— Едва ли ще се съглася с теб — поклати глава той. — Пак ти повтарям — няма причина. Всичко е димна завеса.
	— Ето ти завесата! — изръмжа Кроукър.
	— За него е все едно, нима не разбираш? Той знае, че съм вътре в нещата заради Джъстин. Аз представлявам опасност за него, а не ти или горилите на Томкин. Той го знае отлично! Не, целта му е Томкин и никой друг! Останалото е просто мътене на водата!
	— Окей, окей! — примирително вдигна ръка Кроукър. — Това беше просто една версия. Но трябва да ти кажа, че искрено се надявам да се окажеш прав… Защото Винсънт Ито ми беше далеч по-скъп от този мръсник Рафаел Томкин!
	Никълъс внимателно го погледна. Съзнаваше, че и двамата вече са на път да признаят открито това, което отдавна чувстваха — между тях се е зародило, искрено приятелство.
	— Благодаря ти за тези думи — топло се усмихна той. — Те означават много за мен, Винсънт също би се зарадвал, ако можеше: да ги чуе…
	Изправиха се. Кроукър упорито не сваляше: сакото си въпреки нарастващата жега. Замисли се за миг, после тръсна глава и смъкна дрехата. Тънката му бяла риза беше пропита от пот.
	— Готов ли си да се връщаме?
	Никълъс кимна, после колебливо промълви:
	— Още нещо, Лю…
	— Стреляй! — намигна Кроукър.
	— Може би няма да искаш да: ми: отговориш…
	— Значи няма: да ти отговоря и толкоз. Окей?
	— Окей — усмихна се Никълъс и го последва към края на пясъчната ивица, където беше паркирана полицейската кола. — Какви са отношенията ти с Томкин?
	Кроукър отвори вратата и хвърли сакото си на задната седалка. Беше паркиран на сянка, но въпреки това вътре беше душно като в сауна. Никълъс се настани до него и той включи двигателя.
	— Беше съвсем прав — кимна полицаят. — Преди няколко дни положително нямаше да отговоря на този въпрос. — Колата изви остро и пое по Дюн роуд, прекоси моста и заръмжа по правия път. — Но положението е променено… Имам чувството, че ако не се доверя на теб, едва ли мога да се доверя на някого в целия шибан свят! А не така виждам живота си!
	Мостът остана далеч зад тях, вече фучаха край малките кокетни вили, пред които се поклащаха моторници с вдигнати нагоре извънбордни двигатели. Насочиха се към магистралата.
	— Знаеш за случая Дидион, нали? — попита полицаят.
	— Имаш предвид убийството на онази манекенка? — изненадано го погледна Никълъс. — Зная това, което писаха вестниците. Бях свикнал да виждам физиономията й върху всяко списание, което ми попадне…
	— Мда-а… — проточи Кроукър. — Хубава жена. Толкова хубава, че сякаш това прилагателно е било измислено специално за нея!
	— Това започва да ми звучи като…
	— Не. Не е това, което си мислиш… — Изскочиха на магистралата и Кроукър натисна газта. Вятърът продължаваше да бъде все така горещ и не носеше желаната прохлада. — Изведнъж ми хрумна, че и тази хубавица е човек като всеки друг — продължи Кроукър. — Само дето хората я свързват с точно определен образ, с точно определена представа… — Лице, фигура… През ум не им минава, че и тя може да се оригне след обилно хранене, че от време на време й се налага да сере… Ей такива, обикновени човешки неща!
	Изнесе се в лявата лента, за да задмине някакъв синьо-бял автобус, който бълваше плътна струя черен дим. Когато се изравни с него, ядосано натисна клаксона, после се стрелна напред.
	— После момичето умря и всички се разсмърдяха. Беше знаменитост, от нея си вадеха хляба куп противни типове, да не говорим за милионите чекиджии, на които възбуждаше фантазията. Но никой, нито един от тези типове, това мога да ти го гарантирам, не си е рекъл: „По дяволите, жалко за един безсмислено погубен млад живот!“ А аз, приятелче, аз стоях в средата на просторната й спалня, гледах студеното й тяло и точно това си мислех! И още нещо, разбира се: „Тя е човешко същество и искам да разбера кой я подреди така!“ Сви рамене и добави: — Между другото, постъпвам по същия начин и когато разследвам убийството на някоя неизвестна проститутка… Винаги го правя, а това не се харесва на моя капитан… Макар че пет пари не давам за тоя страхлив ебалник. „Пилееш парите на данъкоплатците, Кроукър — вика, — залови се с нещо по-полезно!“ Господи! — ръката му тресна волана. — Би ли могъл да понесеш това? Тоя копелдак по цял ден си бърка в носа, а когато е сам, си бърка и другаде!
	— Както и да е… Този случай се оказа пълна мъгла. Никакви улики, никакви! Пълна тайнственост, ама такава тайнственост мога да намеря във всеки киносалон!
	— В спалнята стигнах до едно твърдо заключение — в нощта на убийството там е била още една жена. Несъмнено близка на Анжела Дидион и вероятно свидетелка на престъплението. Проблемът е, че изчезна без следа, сякаш се е изпарила!
	— Сега разполагам само с един огромен среден пръст, а вестниците пищят и искат разкрития. Това принуждава комисарят да пищи на капитан Финиган, нататък картинката ти е ясна…
	Напуснаха магистралата малко преди множеството изходи за Манхатън, спуснаха се по извитото бетонно корито на отклонението, и неусетно поеха по булевард Куинс. Движението в западна посока не беше особено оживено и те напредваха със съвсем задоволителна бързина.
	— Двама-трима униформени обиколиха блока за обичайните разпити на съседи и познати — продължи Кроукър. — Но това е Ектиъм хаус и по тази причина им беше наредено да стъпват на пръсти и да не вдига много шум. Върнаха се със заключението, че никой нищо не знае.
	— Окей, всичко беше съвсем според очакванията. Но седмица по-късно ми писна всички да ми искат главата и да ме обвиняват в некадърност. За да не заспиш от скука, веднага ще ти кажа това, което открих съвсем според тайнствените версии на „Рийдърс дайджест“ — отидох да хвърля един поглед лично и установих, че полицаят, който е разпитвал хората от етажа на Анжела Дидион, е пропуснал един наемател, по-скоро наемателка. Била извън града и се върна точно когато аз бях там. Попритиснах я лекичко и скоро насреща ми лъсна един интересен факт — заминала за Палм Спрингс рано сутринта след убийството и седмица по-късно се прибрала. Наближаваше шейсетте, но изглеждаше с десет години отгоре. Алкохоличка. Дори в десет сутринта вонеше на джин като спукана бъчва. Ръцете й трепереха, не можа да устои и докопа бутилката още докато бях там.
	Напусна булевард Куинс и сви на юг по булевард Йелоустоун. Вече бяха във Форест хилс.
	— Интересното беше, че се закле в нещо особено важно — в нощта на убийството видяла един мъж, който влязъл в апартамента на Анжела Дидион. Същият мъж виждала да я посещава поне от шест месеца насам, редовно надничала през ключалката… вероятно защото не е знаела какво да прави с времето си.
	Спря пред едноетажна сграда с фасада от боядисани в бяло тухли. На малката полянка пред нея се въртеше метална табелка, на която пишеше:

	ПОГРЕБАЛЕН ДОМ „ПАРКСАЙД“

	Оттатък полянката се издигаше величествен клонест смърч, дървената врата зееше широко отворена. През нея влязоха няколко души, в едни от тях Никълъс разпозна инструктора от салона на Тери.
	— Тя ми даде абсолютно подробно описание на този мъж, Ник — приключи Кроукър. — Никакво съмнение, че е бил Рафаел Томкин.
	— И тъй, Томкин е бил близък с Анжела Дидион. Нищо странно в това — просто две известни личности, който живеят в един и същи блок, стават приятели. Сигурна ли е твоята свидетелка, че именно Томкин е бил там в нощта на убийството?
	Кроукър хвърли поглед към разклоненото дърво, което леко се поклащаше от топлия вятър.
	— Тя се страхува от полет със самолет — промълви той. — В шест следобед взела силно приспивателно и го прокарала с порядъчна доза джин. Събудила се в пет на следващата сутрин.
	— И е заминала за Кий Уест, така ли?
	— Точно така — кимна Кроукър и се извърна към него. — Но аз съм сигурен… Проверих по няколко пъти движенията на всичките й познати. Не може да бъде друг, освен Томкин!
	— Нямаш доказателства, Ло — поклати глава Никълъс. — Не разполагаш с нищо съществено.
	— Това е вярно, приятел — мрачно призна Кроукър и излезе от колата.
	Никълъс го последва по покритата с широки каменни плочи пътечка, която водеше в погребалния дом.
	Друг от инструкторите в салона на Тери спря Никълъс на стълбите и размени няколко думи с него. Кроукър нетърпеливо ги изчака да свършат и дръпна Никълъс към себе си.
	— Случаят Дидион е официално приключен — прошепна той. — Финиш, капут! Вчера ми го съобщи онзи шкембелия Финиган. Но нареждането е дошло от високо място, никой не би рискувал да намаже мазните му лапи!
	— Искаш да кажеш, че някой е купил полицията?
	— Искам да кажа, че каквито и да са били подозренията ми към Томкин по този случай, те отлитат благодарение на заповедта. Много малко хора в този град могат да потулят подобен случай, а той е един от тях. — Гласът му стана дрезгав, отчетлив и заплашителен. — Но сега аз разполагам с улика. Един от моите осведомители е успял да засече жената, която е била в апартамента на Анжела Дидион в нощта на убийството. Всеки момент ще получа името и адреса й. А когато ги получа, смятам да закова на стената този мръсник и да го оставя да виси там!


	Службата беше кратка, но съдържателна, на английски и японски, но според американските традиции. Помолиха Никълъс да произнесе няколко думи и той прие. Говореше на японски, под звуците на тиха музика. Свиреха мъж и жена, приятели на Айлин, бяха професионалисти и си личеше. Японски традиционни мелодии, на инструменти, които се наричаха „кото“ и „шакухаши“. Имаше много цветя.
	Кроукър мълчеше, докато се отдалечиха от гробовете. Зад гърба им заиграха лопатите, кафявата, пръст беззвучно запълваше зейналите дупки.
	— Ник — започна той. — Какво значат за теб имената Хидейоши, Йодогими и Мицунари?
	Никълъс се спря и се обърна с гръб към слънцето. Не му се искаше да си слага слънчевите очила.
	— Това са все известни имена от японската история. Защо?
	Кроукър не обърна внимание на въпроса му и продължи:
	— Могат ли да бъдат имена, на живи хора?
	— Сигурно — сви рамене Никълъс. — Това са често срещани фамилни имена. Но тези, които изброи, са свързани исторически…
	— Ясно.
	Край черния път до тях се захлопна автомобилна врата, прокашля включен, двигател. Звуците сякаш увиснаха в горещия въздух. Над пътечката тихо прошумоляваха листата на дърветата. Жегата се усилваше.
	— По-добре ми кажи за какво става въпрос.
	Кроукър: бръкна пък вътрешния джоб на сакото си и извади тънко пакетче, увито в нещо като разтегателна хартия. Никълъс се зае да го отваря, а полицаят добави:
	— Намерих го сред вещите на Тери, които ми предаде патологът… Било е в джоба му в нощта на убийството.
	— Е, и?
	— Същият следобед в салона се е появил някакъв японец. Двама от инструкторите — по карате и айкидо… сен… как им казвахте, там…
	— Сенсей.
	— Точно така, сенсей. Та те казват, че никога не били виждали по-добър майстор от този японец. В края на посещението си е провел мач по кендо с Тери. А Винсънт ми каза, че докато са вечеряли заедно, Тери изразил безпокойство от появата на този тип…
	Никълъс го гледаше, забравил за листчето хартия в ръцете си, тънко и влажно, сякаш напоено с пот.
	— Какво е името?
	— Японецът се представил като Хидейоши.
	За момент очите на Никълъс се хлъзнаха встрани, по посока на гробището. Белият мрамор на надгробните плочи блестеше под ярките слънчеви лъчи, дори сивите и черните камъни изглеждаха леки и безтегловни, сякаш всеки момент щяха да се откъснат от веригите си и да полетят в безоблачното небе. Беше средата на седмицата и по спретнатите пътечки между гробовете почти нямаше хора. Ярките петна на букетите, поставени на прага към небесата, придаваха на околността някаква фалшива празничност — сякаш двамата се бяха изправили в средата на току-що напуснат от тълпата панаир. С ъгълчетата на очите си виждаше жълт булдозер, който усърдно подравняваше разкопана земя. Отвъд него се извисяваше стоманобетонната арка на магистралата, колите по нея съскаха като вълни на далечен при бой.
	— Хидейоши, господарят и основател на всички бойни даймийо в Япония, умира през 1598 година — започна той. — Широко разпространено е вярването, че той, като мъдър и предвидлив човек, е предал своите пълномощия на Йеасу Токугава — най-влиятелния член на Управляващия съвет. Но на практика не е било така. Йодогими, любовницата на Хидейоши, го е дарила със син. Той е бил луд по тях и най-горещото му желание било един ден Япония да бъде управлявана от неговия наследник. Малко преди смъртта си поискал да се срещне с един от най-близките си приятели — полицая Мицунари. Казал му да закриля Йодогими и сина му, при това да го върши тайно. На практика му заповядал да се обяви против Токугава. „Мицунари, приятелю, рекъл, макар да се прави на тъжен, Токугава ликува при мисълта за предстоящата ми смърт. Не се оставяй да бъдеш заблуден. Той е умен и опасен. Веднага след смъртта ми ще поиска да стане шогун. Мицунари, приятелю, ти трябва да се противопоставяш на това с всичките си сили, защото първата му работа без съмнение ще бъде да се отърве от Йодогими и истинския ми наследник!“
	После, буквално минути след този разговор, Хидейоши приел и Йеасу. „Ти си най-влиятелният човек в съвета, казал му той, следователно ще поемеш властта след моята смърт.“ „Не говори за смърт“, опитал се да протестира Йеасу, но Хидейоши му направил знак да мълчи. „Чуй думите ми, нямам много време. След като си отида, сред членовете на съвета ще настъпи анархия.
	Те несъмнено ще се разцепят на отделни фракции и страната отново ще потъне в дебрите на гражданската война. Това на всяка цена трябва да се избегне. Ти трябва да завземеш цялата власт, Йеасу. Онези далечни три даймийо не са важни, остави ги настрана и управлявай така, че да спасиш Япония от унищожителната гражданска война!“
	Йеасу Токугава свел глава и се подчинил. По този начин влязъл в действие сложният план на Хидейоши, който дори от гроба искал да направлява съдбините на страната и в крайна сметка да издигне за върховен владетел собствения си син. Той съзнавал, че умира в неподходящ момент, защото синът му все още бил твърде млад, за да се защищава или да задържи на своя страна малцината членове на съвета, които били верни на него самия. Добре знаел за желанието на Йеасу да стане шогун, а това не искал да допуска в никакъв случай. Тази чест била запазена единствено за неговия наследник.
	Вляво от тях се появи малка траурна процесия, напусна черния път, от който се надигаха горещи вълни, и пое по тясната пътечка към един отворен гроб. Блестящият ковчег беше вече на мястото си, отрупан с цветя. Опечалените започнаха да се нареждат в полукръг около него, настъпи малка суматоха, предизвикана от припадъка на член от семейството. Разстоянието и тежкият въздух поглъщаха всякакъв звук, двамата сякаш присъстваха на странна пантомима.
	— Успял ли е Хидейоши? — попита след дългата пауза Кроукър.
	— Не — поклати глава Никълъс, без да отмества очи от групичката на опечалените. Припадналата жена се беше свестила и службата започна. — На първо място, защото Йеасу Токугава е бил твърде умен и могъщ. На второ, защото Мицунари създал коалиция от такива даймийо, които не били в състояние да победят Йеасу. През 1615 година, когато Йеасу повежда войските си срещу защитниците на Йодогими и наследника, последните се оттеглили в почти непревземаемата крепост на Осака. На четвърти юни същата година войските на Йеасу сломяват съпротивата на защитниците на крепостта, но по това време Йодогими и младият престолонаследник вече са мъртви — тя сама го убива, а след това си прави сепуку.
	— Има ли злодей в тази история?
	В небето нещо проблесна и затъна, огромен „Боинг 747“ се насочи за кацане към летище „Кенеди“.
	— Зависи от гледната точка — сви рамене Никълъс. — Но мога да те уверя, че Йеасу е бил един от най-великите владетели в историята на Япония. Може да се спори дали Хидейоши е виждал тези качества у него. Във всеки случай двамата са били коренно противоположни като характери и според мен е невъзможно човек да застане безрезервно на страната на някой от тях. И двамата оказват решително влияние върху историята на страната.
	— Но в крайна сметка губи Хидейоши — подхвърли Кроукър. — Смъртта му означава край на династията.
	Никълъс не каза нищо. Над гробището надвисна странна тишина. Хората в далечината приличаха на статуи, замръзнали неподвижно сякаш в обектива на фотоапарат. Панорамата на Манхатън, полускрита от изпарения, приличаше на сбъркан декор, поставен на хоризонта от ръката на пиян сценичен работник. Когато Кроукър отново проговори, гласът му беше значително по-тих:
	— Защо този човек е приел името на Хидейоши? Можем да сме сигурни, че това не е било истинското му име… Но защо точно Хидейоши? Защо точно името на човек, претърпял поражение?
	Никълъс леко се усмихна и се обърна да погледне лицето на приятеля си. Странно, помисли си той. В зависимост от светлината това лице можеше да се приеме и като грапаво, и като съсипано. А може би носеше и двете едновременно…
	— Това е типично западен подход към историята — меко проговори той. — В Япония съществува нещо, което наричаме „благородство на поражението“. Голяма част от най-великите мъже на тази страна не са успели да постигнат своите върховни цели, но за нас е важно, че техните възгледи са били героични, както и усилията им да ги превърнат в действителност. Вие на Запад се прекланяте единствено пред победителите. А в, това има нещо жалко, не мислиш ли?
	Кроукър присви очи под ярките лъчи на слънцето.
	— Значи този Хидейоши е бил герой, а?
	— Да — кимна Никълъс.
	— А какво ще кажеш, за другите две имена? Как се вместват в картинката?
	— Честно казано, не зная, но Тери едва ли просто си е драскал — отвърна Никълъс и подаде листчето на полицая.
	— Нещо не ми се връзва — поклати глава онзи.
	— И на мен.
	Въздухът беше все така тежък и неподвижен, но тази неподвижност някак нямаше нищо общо със скръбта, смъртта и поражението. Никълъс си даваше сметка, че много отдавна не беше се чувствал толкова близък с друг човек. Така, както се чувстваше в момента с Лю Кроукър.
	— Знаеш ли — промълви тихо той, — когато преди години дойдох в тази страна, аз умишлено оставих настрана част от живота си. Това за никого не е лесно, особено за човек, който е израснал в Япония… Дълбоко в себе си чувствах, че трябва да изпълня дълга към баща си… към Запада…
	Очите на Кроукър, станали сребърни от лъчите на слънцето, внимателно го наблюдаваха. Той ясно съзнаваше огромното значение на това, което споделяше с него Никълъс.
	— Но аз изведнъж спрях… Спрях и толкоз. Сякаш внезапно се пробудих от дълъг, изпълнен е видения сън. Какво правя тук всичките тези години? Какво съм постигнал? Нямам чувството, че съм пропилял отреденото ми време на тази земя, както мислеше баща ми малко преди смъртта, си. Беше ми достатъчно да изпитам неговата мъка и горчивина, за да не си позволя никога и при никакви обстоятелства подобни чувства…
	Замълчаха и се вслушаха в тихия шепот на ветреца в боровите клонки над главите им. Слънцето вече прежуряше.
	— А сега? — колебливо попита Кроукър, все още с чувството, че се намира на непозната територия. — Промени ли се нещо?
	Никълъс се засмя. Любезно, но с някаква, вътрешна острота.
	— Целият ми свят се обърна с главата надолу — призна тихо той. — Сякаш годините в Америка никога не ги е имало…
	— Опитвам се да се поставя на мястото ти — промърмори Кроукър.
	Никълъс му хвърли доволен и изпълнен с топлота поглед, после, без да се подканят, двамата тръгнаха бавно по посока на паркираната кола. Някак не им се искаше да се потапят обратно в лудницата на града. На няколко крачки от колата Кроукър спря и тихо попита:
	— Какво е мнението ти за стареца на Джъстин?
	— Странно се изразяваш — погледна го озадачено Никълъс.
	— Така ми дойде — сви рамене Кроукър.
	Но Никълъс остана с чувството, че приятелят му отправя някакво скрито предупреждение.
	— Отначало не можех да го понасям — започна той, внимателно подбирайки думите си. — Но в това няма нищо чудно, тъй като знаех за отношението на Джъстин към него, а и имах впечатленията от първата ни среща. Той е простак и грубиян, свикнал да получава това, което иска. Не обичам такива хора.
	— Чувам едно „но“, което виси във въздуха — подметна Кроукър.
	Никълъс се спря и го погледна в очите.
	— Виж какво, много лесно и удобно за всички ни ще бъде да му теглим чертата, лепвайки му етикета на богат злодей, изскочил сякаш от страниците на долнопробен роман! Но нещата не са толкова прости.
	— Той е убиец, Ник.
	— Той е беззащитен и…
	— Господи Исусе!
	— … обича дъщерите си, независимо от това, което те мислят за него. Би направил всичко да ги закриля. Освен това съвсем не е толкова самоуверен, колкото изглежда. Има нещо, което…
	— Само голямата пиеса, която разиграва пред теб — прекъсна го Кроукър. — Има нужда от помощта ти и знае, че не си глупак!
	— Мисля, че грешиш. Не е толкова елементарен, колкото го представяш.
	— Добре, но твоят нинджа продължава да убива! — възрази Кроукър. — Това го кара да изпитва чувството, че трябва да обича някого… но не го променя.
	— Пренебрегваш сложността на…
	— Той е гадна акула, човече! Колкото по-рано проумееш това, толкова по-добре!
	— Разсъждаваш твърде едностранчиво…
	— Не, Ник — поклати глава Кроукър. — Просто го познавам по-добре.


	На връщане Кроукър разказа всичко, което му беше известно около смъртта на Винсънт. Не беше много. Остави Никълъс пред сградата на Томкин на Парк авеню и продължи към центъра. В службата го чакаше патологическото заключение за Винсънт. Той преметна влажното от пот сако върху облегалката на сиво-зеленикавия стол, извади едно ментово бонбонче от джоба на ризата си, пъхна го в уста и разтвори папката.
	Това, което видя, пресуши потта от челото му. Прокара ръка през гъстата си коса и сподавено изруга. — После се пресегна към телефона. Закъснението беше минимално.
	— Нейт? — позна в слушалката гласа на съдебния лекар. — Кроукър. Благодаря за заключението за Винсънт Ито. Някой сигурно си е строшил краката от бързане да ми го достави!
	— Сам ти го донесох — отвърна уморено Гроуман. — Всички тук сме все още малко шашнати и…
	— Хей, Нейт, аз работя по този случай!
	— Какво има? Само не ми дрънкай глупости…
	— Не е кой знае какво — призна Кроукър. — Струва ми се, че има връзка със смъртта на Тери Танака и Айлин Окура. Били са приятели на Винсънт.
	— Спомням си случаите. Винсънт лично извърши аутопсиите. Но какво им е общото? От медицинска гледна точка не виждам…
	Кроукър разтърка очите си.
	— Още не мога да ти кажа, но му се струва, че тези медицински заключения не са особено точни…
	— Разбирам. Позвъних на Док Диърфорт на острова… Исках да го научи от мен…
	— Как го прие?
	— Зле. Виж какво, Лю, ние… Аз ще оценя високо всичко, което би могъл да сториш… — Гласът му заглъхна.
	— Зная, че бяхте близки. В мига, в който науча нещо, ще ти се обадя, можеш да ми вярваш… — Вдигна глава и видя на вратата Вегас, ухилен до уши. — Чакай минутка! — прекъсна той Гроуман, който говореше нещо за погребение, и сложи ръка върху мембраната. После кимна и рече: — Добре, аз също искам да дойда. — Очите му пробягаха по заключението: — Сигурен ли си относно това химическо съединение, което си открил?
	— Вече ти казах, че сам извърших аутопсията. Няма никакво съмнение!
	— Добре. Това ни спестява маса проучвания.
	— Абсолютно невъзможно е субстанцията да е била приета от организма по случайност! Озовала се е там малко преди смъртта му.
	— Виждам — кимна Кроукър, продължавайки да чете написаните на машина редове. — Нервнопаралитична отрова с леко изменен състав, забавя мускулната реакция до степен, която…
	— Бих казал, че е бил съвсем безпомощен по време на… по времето, когато е станало всичко.
	— Не е била инжектирана.
	— Не би имала ефект. Става дума за органично съединение, за синтетичен продукт, създаден по лабораторен способ. Единствен начин на администриране е посредством пръскане, и то от съвсем близко разстояние. Вероятно е видял и познал своя убиец…
	— Или просто не е подозирал нищо. Всеки би могъл да го напръска, дори случаен минувач, изскочил за миг от тълпата… Виж какво, скоро пак ще ти се обадя!
	— Добре. Дано наистина е скоро.
	Кроукър замислено остави слушалката. Все още нямаше вест от своя информатор. Какво го бави толкова, по дяволите?
	— Влизай — обърна се той към Вегас. — Къде се моташ?
	Вегас беше облечен в яркосин костюм с широки ревери и развяващи се крачоли на панталоните. Ризата му беше болезнено розова, с висока яка.
	— Ровех се из лайната! — отвърна той с все същата широка усмивка. — Лайна до гуша, мой човек, най-малко три месеца ще ни трябват да ги чистим!
	— Все същата история — изръмжа Кроукър. Съзнанието му все още беше заето със съдебномедицинската експертиза.
	— Тоя път е по-друго, мой човек — отвърна Вегас и се облегна на касата на вратата, пренебрегвайки поканата да седне. — Тоя път успях да спипам една лисичка, дето я гоня отдавна!
	Кроукър млясна с език:
	— Само не ми казвай, че се готвиш да комбинираш работата с удоволствието!
	Вегас поклати глава и усмивката му стана още по-широка.
	— Тц, мой човек… Не и с тая лисичка! Тя е специална!
	— Да бе! Още ли не си разбрал, че всички са еднакви като две капки вода, приятел?
	Очевидно очаквал това, Вегас насочи пръст като кренвирш в лицето на Кроукър и доволно рече:
	— Не и тая! Защото е твоя лисичка, приятел! Бях й просто ангел-пазител, докато я докарам дотук!
	— Какви ги дрънкаш? — озадачено го погледна Кроукър.
	Вегас добродушно се засмя:
	— Долу в клетката съм заключил нещо изключително ценно — рече той. — Хайде, идвай!
	Кроукър смъкна сакото си от облегалката на стола и тръгна подире му.
	— Гледай да си струва разкарването! — предупреди го той. — Нямам време за глупости!
	— Какви глупости, мой човек! — ухили се Вегас и натисна копчето на асансьора. — Това, което съм замразил долу, ще ти оправи настроението за цял ден! Можеш да бъдеш сигурен! — Вратата на асансьора се отвори, едрият негър се засмя и го плесна приятелски по гърба. Слизаха надолу заедно с униформен полицай, който мъкнеше някакъв пуерториканец за снемане на отпечатъци и обичайната полицейска регистрация. По тази причина мълчаха, докато свърнаха в един от страничните коридори.
	Излязоха на покритата с бетон алея и спряха пред полицейската камионетка. В тясното пространство фигурата на Вегас стана още по-огромна, той заприлича на великан. Прегърна го през рамо с огромната си лапа и в съзнанието на Кроукър изведнъж изплува един от последните случаи, които разследваха заедно. Случаят Атертън. Господи, каква гадост беше, помисли са Кроукър. Беше сигурен, че ще се удавят в море от кръв и никога вече няма да видят шибания свят! Картината изплува пред очите му толкова ясно, сякаш бе беше случила вчера — той е проснат на земята с раздробено от куршум 45-и калибър рамо, а Вегас се надига от развалините на взривената кола като ангел-отмъстител. Кроукър стреля срещу своя нападател, но онзи отскочи встрани и другите два изстрела бяха плод на безполезен рефлекс, просто към звездите… Беше мъж-планина онзи негър, надвесил се над него! В ръцете му проблясваше велосипедна верига, а револверът с къса цев имаше такъв калибър, че спокойно можеше да пробие дупка като чиния в тухлена стена! А Вегас му видя сметката с голи ръце, никога дотогава Кроукър не беше виждал такава грамада да се смъква на земята с такава бързина, от един-единствен удар! Същата нощ имаше още три трупа, беше ужасна нощ! Кроукър усети натиска върху рамото си.
	— Няма да се косиш! — меко продума големият мъж. — Грижим се един за друг, нали? Пет пари не давам за никой друг тук, всички са гадни копелета! Върша си работата и толкоз. Другите могат да се извъртат колкото щат. Някои са достатъчно умни да изкарват по нещо от проклетата битка, но те нямат съвест, нямат и чувства… Тревожат се единствено от това пред кого да въртят опашка, за да могат да бъркат на спокойствие в лайната и да си вземат тяхното… — Той млъкна, усетил, че хватката му причинява болка на Кроукър. Тръсна глава като ранено животно и виновно добави: — Извинявай, Боец, денят ми беше доста тежък…
	— Всичко е наред, Шпионин — отвърна Кроукър. Бяха си лепнали тези прякори отдавна, малко след първата си среща. Чрез тях изпитваха някаква облекчаваща интимност, особено силна по време на патрулните им обиколки, ден и нощ… От време на време Кроукър беше сигурен, че това е най-измамното чувство на света, особено когато работата го поглъщаше до гуша.
	— Ние сме двама шибани герои, убедени, че разравянето на лайната е геройство! — засмя се той. — Но не падай духом, може да бъде и по-лошо! Представяш ли си, че можехме да бъдем и от тези, които серат тези лайна?
	Вегас отметна глава и тясното пространство се разтърси от гръмогласния му смях.
	— Гледай, тук е кукличката — рече той. — Три месеца откак се ровим в оня взлом при Скарсдейл… Светнаха ни да тичаме и сварихме толкоз хапчета, че биха могли да държат будна в продължение на година цялата китайска армия! Без малко половин тон кока и цял камион други гадости. Всичко това беше отзад, а отпред кипеше една оргия, да не ти разправям! Всички бяха мотани… Точно тогаз я зърнах и си рекох, че не е зле да я прибера, ей тъй, за всеки случай. Мисля, че е чиста, но знаеш как става… — Той сви рамене: — Както и да е… Ако я искаш — твоя е! А аз ще се позанимавам с другите горе!
	— Откъде да знам дали я искам? — учудено го погледна Кроукър. — Все още не съм и видял физиономията!
	Вегас свали ръката си от рамото му и хвана дръжката на вратата.
	— Тук вътре кротичко си седи Гелда Томкин Одайл, най-голямата дъщеря на Рафаел, човече! — тържествен съобщи той.
	Кроукър потръпна, сякаш изведнъж го бяха облели с ледена струя.
	Вегас се усмихна и натисна ръчката. Тежката врата от закалена стомана се отвори и Кроукър влезе в камионетката. Вратата се затръшна зад гърба му.
	За миг остана неподвижен, изчаквайки очите му да свикнат с бледата светлина, която се процеждаше през предното стъкло и тънката метална решетка, разделяща обречените от богоизбраните.
	Тя седеше на една от голите железни скамейки по протежение на фургона, главата й беше отметната назад и опираше в стената. Профилът й ясно се очертаваше — високо чело, прав патрициански нос, чувствени устни, издължена, сякаш мраморна шия. Без да ги вижда, Кроукър беше сигурен, че очите й са тъмни и искрящи. Фигурата й беше малко по-едра от нормалното, с тежки гърди и добре оформен торс. Той беше сигурен и в друго — дългите, безупречно оформени бедра превръщаха леко едрата фигура на жената в нещо толкова привлекателно, че едва ли някой мъж можеше да му устои.
	Усети, че му е трудно да отвори уста, някаква непонятна тежест легна върху плещите му. Прокашля се и с усилие рече:
	— Е, Гелда, в какво си се забъркала този път? Релефно очертаният профил светкавично, се разтвори в здрача и тя обърна глава към него:
	— Кой си ти, по дяволите? — Дори ядосан, гласът й тежеше от чувственост, стори му се близък и приятелски, макар че не беше разговарял с нея от няколко месеца насам.
	— Кроукър — отвърна той и пристъпи към нея. — Лейтенант Кроукър. Помниш ли ме?
	— А трябва ли да те помня? — тонът се смени, гласът й прозвуча саркастично, дори въздухът потрепна от презрителната ирония.
	— Може би. Вече сме се виждали. — Той се изправи над нея и макар че виждаше само бялото на очите й, изпита удоволствие и непонятна възбуда. — Разпитвах те в началото на лятото във връзка със случая Анжела Дидион, после си поговорихме и за баща ти…
	— Тоя задник! — изфуча тя, но дори и сега гласът й не беше лишен от елегантност. Пое си дъх и добави: — Да, помня те. Едър нехранимайко с лице като на Робърт Мичъм…
	Смехът му беше по-скоро късо излайване:
	— Какво ласкателство! Благодаря…
	— Не си вирвай носа! Лицето му изглежда така, сякаш сам е водил Третата световна война! И твоето е същото…
	Той изчака за момент, после тихо попита:
	— Нали може да седна?
	— Искаш да кажеш, че имам избор? — презрително подхвърли тя, после в здрача се усети свиването на раменете му: — Сядай, не съм у дома си.
	— А твоят дом е на Сътън плейс, нали? — подхвърли той и се отпусна до нея.
	Главата й рязко напусна стената.
	— Какво става, по дяволите? — рязко попита тя. — Обвинение ли ще ми предявите?
	— Зависи.
	— В какво?
	Ръката му се стрелна като светкавица, сграбчи китките й, другата щракна със запалката и освети вътрешната част на лактите й. Едновременно с това съзнанието му се опитваше да се изключи от удоволствието, предизвикано от докосването до нежната й кожа.
	Пусна я така бързо, както я беше сграбчил. Когато проговори, гласът му беше мек и приятелски.
	— Бих могъл да проверя и вътрешната страна на бедрата ти… затова е по-добре сама да ми кажеш. — Беше употребил доста сила при светкавичната проверка, китките положително я заболяха, но тя не направи опит да ги разтърка. Това му хареса — момичето очевидно притежаваше гордост.
	— Боцкам се направо в очите! — ледено съобщи тя. — Положително си чувал за тоя способ, при него не остават следи! — Извърна се към него. Прорязано от светлини и сенки, лицето й изведнъж заприлича на лицето на изстрадала героиня от черните филми на петдесетте години. — Не правя дори това, което правят повечето от вас, например да смъркам кокаин…
	Той замълча, усещайки с цялото си тяло аромата на косата й. Тя отново се извърна встрани и лицето й изчезна в мрака. Той се почувства като слепец, обзет от безнадеждното желание да вижда отново.
	— Вярваш ли ми?
	Въпросът беше зададен тихо и някак интимно. Колко ли престореност крие, запита се той.
	Реши да бъде откровен е нея — всичко друго би било безполезно и потенциално опасно.
	— Да — бавно отвърна той. — Вярвам ти.
	— Значи мога да си вървя?
	— След минутка — кимна той, без да съзнава колко нежен е станал гласът му. — Защо си се забъркала във всичко това, по дяволите?
	— Да не би да се грижиш за чувствата на бедния ми баща? — иронично се изсмя тя. — Хайде, казвай защо ти трябвам!
	— Просто да си поприказваме — почти умолително отвърна той.
	— В полицейска камионетка, минути след като съм била арестувана?
	— Изборът е бил твой.
	За миг тя остана мълчалива. Той не виждаше лицето й, но беше сигурен, че тя го наблюдава. Всичко може да иде по дяволите, съзна той и затаи дъх.
	В тясното пространство отново се разнесе смехът й, звънлив като камбанка сред металните стени.
	— Добре — рече тя. — Ще ти кажа защо върша всичко това. Харесва ми, затова! Страшно е забавно да ти плащат, за да ти вдигнат краката! Аз съм актриса-манекен… Продавам си хубостите също като Анжела Дидион… Всичко става спонтанно, никой нищо не урежда…
	— Никога?
	Косата й се метна встрани, той за миг зърна блясъка на очите й.
	— Понякога го върша и с жени — промълви тя, спомняйки си за Деър. — Това шокира ли те?
	— Не съвсем — поклати глава той. — А трябва ли?
	— Не зная що за човек си…
	— Просто един обикновен нюйоркски кретен, както вероятно предполагаш…
	— Виждам, виждам — проточи тя с ясното съзнание, че го наранява.
	— Как върви къркането? — попита Кроукър.
	— Какво искаш да кажеш? — Гласът й отново стана твърд, предпазливостта й просто можеше да се пипне с ръка.
	— Питам още ли не се отлепяш от шишето?
	Тя изпита странното, почти перверзно желание да му каже истината, но благоразумието й надделя:
	— Напоследък рядко го правя — рече. — Работата ме стопля достатъчно.
	— Без мъже?
	— Ти какво, по въпросника ли караш?
	— И тъй може да се каже…
	— Не желая да отговарям на никакви въпроси — рязко отвърна тя. — Искам да се махна оттук!
	— Не смея да те задържам…
	— Искаш да кажеш, че мога да си вървя?
	— Срещу теб няма повдигнати обвинения.
	— И вероятно очакваш благодарности, нали?
	Той съзнаваше, че всичко вече е свършено и изпита съжаление, че изобщо се е заловил с нея. Обзе го умора и безразличие.
	— Нямаш никакви нарушения, можеш да си вървиш…
	Тя обаче остана на мястото си.
	Той седеше вдървено, опрял гръб на стената и проточил крака под отсрещната пейка. Ръцете му бяха отпуснати на коленете, очите му едва долавяха белотата на ноктите.
	— Какво искаш от мен?
	Гласът й прозвуча толкова меко й приятелски, че той за момент се зачуди дали въпросът не е прошепнат от собственото му съзнание.
	— Нищо — отвърна безжизнено той. — Нищо не искам от теб.
	— Кофти ти е, а?
	Той рязко извърна глава и срещна блестящите й очи само на сантиметри от лицето си. Клепките й бавно примигваха, сякаш тяхното движение й струваше върховно усилие.
	— Мога да ти помогна, Гелда — промълви той.
	— Това пък какво означава?
	Той знаеше, че означава точно това, което е — желание да й помогне, а не да се опитва да измъкне от нея нещо, свързано с Рафаел Томкин. Даде си сметка, че поне от две седмици насам непрекъснато мисли за нея. Странно електричество прониза тялото му, обърна се и отново потъна в погледа на блестящите й очи, които го изучаваха внимателно.
	— Това, което чу.
	— Не бих ти се доверила дори ако се давя, а ти ми подаваш въже!
	— Ти наистина се давиш — меко рече той, помълча и добави: — Не би трябвало да е така… Къркачка, хапчета… специфичната ти работа… Би могла да заминеш някъде…
	— Да замина ли?! — изведнъж избухна тя. — Няма къде да избягам от самата себе си! — Главата й отново се опря в металната стена, той пак видя нежната извивка на шията й. — Искаш ли да чуеш как получих името си? Гелда… — каза то така, сякаш беше лапнала нещо горчиво и противно. — Получих го заради омразата на мама! — От устата й се изтръгна грозен смях — първото неприятно нещо, което Кроукър усети у нея. — Не, не мразеше лично мен, това беше прекалено слаба утеха… Тя мразеше целия си живот, усукал се около, нея като ревнив любовник… Цял живот беше мечтала да бъде богата, това е била главната цел в живота й… Постигнала я чрез брака с баща ми, но скоро открила, че не за това е мечтала… Разбира се, притежавала цялата власт, която й давали парите, но съвместният живот с баща ми бил истински ад, той бавно и методично я унищожавал като личност. — Въздъхна и добави: — Мисля, че в крайна сметка всичко се е превърнало в нещо като игра… за него, разбира се. Просто се е забавлявал, като я ограбва. Не материално, разбира се… Той е от хората, които искат на всяка цена да доминират над духа на околните… Ако мама се беше опитала да се бори с него в тази област, може би щеше да спечели… Да се измъкне ранена и окървавена, но победителка… Нали така се казваше?
	— Но тя не е сторила нищо подобно. Толкова отчаяно се е борила да съхрани мечтата си, че се е лишила от всякакъв кураж. Тя беше роб на баща ми, по-скоро роб на богатството му. Беше слабоволна жена, която вероятно е изпитвала удоволствие от болката, причинявана й от баща ми. Просто се е примирила с нея… Дори и след… — изведнъж млъкна, прикри уста с длан и промърмори: — Но какви ги дрънкам, за бога? И то пред някакво ченге! — Разсмя се нервно и добави: — Май съм си изгубила ума!
	Кроукър усети как сърцето му ускорява ритъма си.
	— Но какво общо има всичко това с името ти? — попита той.
	— Какво? — разсеяно го погледна тя.
	— Готвеше се да ми разкажеш за името си…
	— А, да — кимна тя, спусна длани върху дългите си бедра и започна да ги поглажда в бавен, сякаш хипнотичен ритъм. — Убедена съм, че последното нещо на този свят, което майка ми би искала, е да роди дете. Но баща ми настоявал, както настоявал за всичко останало. Странно или не, но не му пукало дали ще има синове или дъщери — просто искал деца. В това отношение е малко старомоден — и до днес счита, че бащинството го прави по-мъжествен.
	Майка ми обаче го разбрала погрешно. Мислела, че иска синове, които да продължат рода Томкин, всичко друго би приел като провал. Това доказва колко малко го е познавала…
	Когато ме родила, изпитала съвсем законна гордост. И ме нарекла Гелда… От гелдинг, нещо като божия благословия, нали разбираш? Това бил нейният начин да се извини на баща ми…
	— Би могла да го смениш — промълвя той и тя за пръв път се засмя от сърце. Колко красиво се смее, неволно си помисли той.
	— Предполагам, че просто съм перверзна — отвърна тя. — Оставих си го за спомен!
	— Спомен от какво?
	— Какво ти влиза в работата? — сопна се изведнъж тя. В гласа й нямаше и следа от доскорошната топлина.
	— Знаеш ли — промълви тихо той. — Ще ти кажа истината. — Рискът беше страхотен, той искрено се беше надявал да не се стига до него. Но вече нямаше избор. — Имам нужда от помощта ти за едно разследване.
	— За какво? Край, няма спиране!
	— Мисля, че баща ти е убил Анжела Дидион.
	— Е, и?
	Не очакваше подобна реакция и за миг се обърка. Гелда изглеждаше доволна.
	— Виждам, че ти се губи дар слово — засмя се язвително тя. — Добре, добре. А сега мислиш, че ще кажа нещо от сорта на „Мразя този мръсник от дъното на душата си, но той все пак ми е баща“, нали? Нищо подобно. Няма да съм изненадана, ако се окаже, че наистина и е видял сметката!
	— Искаш да кажеш… Мислиш, че той е способен на убийство? — Сърцето лудо блъскаше в гърдите му това беше дар направо от небето!
	— Мисля ли? — засмя се тя. — Да, мисля, че е напълно способен на убийство! Доколкото си спомним, никога не се е спирал пред такива дребни подробности като законите!
	Незабелязано се беше преместила и сега го гледаше почти право в лицето, дълбоко в очите й се таеше някаква непонятна мъка.
	— Ти знаеше ли за връзката му с Анжела Дидион? — тихо попита Кроукър.
	— Искаш да кажеш, за това, че ходеше да я чука от време на време? Разбира се. Веднъж бях при него и тя дойде… Направи го така, сякаш апартаментът е неин, съвсем по женски… Разбираш ли?
	— Говори ли с нея?
	— Не изпитахме кой знае какви топли чувства една към друга — усмихна се тя. — По-скоро изпитахме друго — взаимно отблъскване, като два магнита с еднаква полярност…
	— Мислех, че не се разбираш с твоя старец…
	— Така е — отвърна тя. Той не беше забелязал никакво движение от нейна страна, но въпреки това лицето й беше още по-близо до неговото. — Но той понякога се държи така, че просто е невъзможно да не му обърнеш внимание… Става най-много два пъти в годината — сви рамене тя. — Знае ли човек? Може би пробва дали не съм се променила?
	— В каква посока?
	— Не е твоя ра… — Огънят в очите й бързо угасна и тя тихо добави: — Дали не съм се отказала от момичетата… Това не може да понася, а аз си мисля, че точно неговите чувства са причината да ги харесвам повече от мъжете…
	— Как Томкин е разбрал това?
	— За мен и момичетата ли? Веднъж ме завари в лятното ни имение в Джин лейн, край Саутхамптън… Вече бяхме продали имението в Кънектикът, това стана преди… преди смъртта на мама.
	— Какво направи той?
	— Мама се самоуби. Тя…
	— Имам предвид, когато ви е заварил с другото момиче.
	— Знаеш ли, дори сестра ми Джъстин не знае нищо за това, баща ми никога не би й го казал… Той се отнася с нея така, както го правеше мама… сякаш е инвалид. Малкото момиченце, нали разбираш? Аз бях дебеланка, но тя беше слаба и атлетична. Прилагаха ми какви ли не диети, но не отслабвах нито грам… Мама правеше така, че никога да не забравям този свой недостатък, караше ме да се срамувам от него… — Млъкна, после продължи тихо, очевидно изключила се от присъствието на Кроукър: — Не знам как стана така, че го преодолях… Както и да е, баща ми ме спипа с онова момиче… Беше около седмица преди смъртта на мама, в разгара на лятото. Запознах се с Лиза на плажа, тяхното имение беше оттатък залива… Мразеше втората жена на баща си, много я мразеше. Сближи ни именно омразата. Но това не означава, че не обичахме телата си. Никога повече не успях да намеря толкова чиста любов!
	— През този ден беше страхотна жега, дори в близост до водата. Нищичко не помръдваше. Лежахме на нашия плаж, по бански. Така беше дори по-добре, отколкото голи… Не можехме да откъснем ръце една от друга… После свалихме банските и се любихме. Беше страхотно!
	— Лежахме в прегръдките си, влажни и отпуснати, когато видях баща си. Предполагам, че ни е наблюдавал известно време, може би още от самото начало…
	— Срещна погледа ми. Лицето му беше зачервено, имаше трудност с дишането. Клекна на четири крака и се насочи към нас с проклятия на уста. Лиза изпадна в ужас, грабна банския си и хукна по пясъка. Баща ми дори не я погледна.
	— Лежах на земята, парализирана от ужас. Но сега си давам сметка, че не е било само ужас… В момента, в който срещнах погледа му, разбрах какво е правил докато ни гледа — беше запечатано върху него като знака на Каин. Ужасът ме напусна, представата ме накара да се задъхам от вълнение — той беше гледал как правя любов и това го беше възбудило!
	— Гледах го как се приближава. Нещо засенчваше погледа му, нещо, което тогава не успях да определя. Никога не бях го виждала такъв, а вече бях на седемнадесет години. Изглеждаше съвсем различен от бащата, когото познавах. Беше извън себе си…
	— Облада ме там, където лежах. Гледах го безпомощно и не можех да се помръдна. Проникна в мен с такава груба сила, че извиках от болка, сложи пръст на устните ми да не вдигам шум. Захапах го и засмуках кръвта. Скоро имах чувството, че съм препълнена с нея до гърлото.
	— Всичко свърши толкова бързо, че за миг се попитах дали изобщо се е случило. Но в устата си усещах соления вкус на кръвта, между краката ми пареше и беше влажно. Два дни едва ходех от болка…
	Тя млъкна, главата й се извърна към него, съзнанието й отново регистрира неговото присъствие.
	— Ето, изплюх го, изплюх всичко! Сега би трябвало да ми олекне. Но не се получава… Все още вътре в мен си стои нещо гадно и хлъзгаво, все още продължавам да се проклинам… Не защото го е направил с мен, не! По-скоро защото не се съпротивлявах, защото дълбоко в себе си не исках това да престане! Огромно удоволствие ми достави усещането, че се празни дълбоко в мен, горещата струйка просто ме подлуди! Господи, о Господи! — разплака се тя, тялото й се разтърси от нервни конвулсии.
	После политна напред и той скочи да я подхване. Пъхна ръце под мишниците й и се изправи заедно с нея. Краката не я държаха, отпусна се в ръцете му с цялата тежест на тялото си. Той усети как тръпките й се предават и на неговото тяло, като мощни земетръсни трусове. Дългата й копринена коса леко докосваше скулата му, в ноздрите му нахлу ароматът, на фин парфюм, усети топлината на тялото й под тънката елегантна дреха.
	Плака дълго. Дори след като хълцането й престана, тя продължи да се притиска до него, ръцете й здраво стискаха врата му.
	— Сигурно съм луда! — прошепна едва доловимо тя.
	— Хайде — промълви той с огромно усилие на волята. — Хайде да се пръждосваме оттук!


	Докато се изкачваше към кабинета на Томкин с безшумния асансьор, Никълъс не можеше да се освободи от трите имена. Хидейоши, Йодогими, Мицунари. Какво е имал предвид Тери, по дяволите? Познаваше го толкова добре, колкото и самата Айлин, но все пак не можеше да разбере какво иска да каже с тези имена. Добре. Започваш отначало. Хидейоши е нинджата. О кей, но това е ясно и без да правиш предположения. Кои са тогава Йодогими и Мицунари? Трима ли са замесени? Това не може да се изключи напълно, макар че е против всички правила на нинджуцу. В литературата дедукцията е най-лесното нещо. Елементарно, драги Уотсън… Изведнъж му се прииска Холмс да е някъде наблизо, за да може да разчита на помощта му.
	Въпреки всичко имаше чувството, че тези имена са му познати. Знаеше всичко за историческите персонажи, разбира се, всяка важна дата от живота им плуваше като жива в съзнанието му. Но миналото си е минало, то е напълно отделено от настоящето.
	Вдигна поглед към неоновите лампички, които подскачаха неуморно отляво надясно, индикирайки отминалите етажи. Сякаш бяха знаците на вечното Време — секунди, минути… години дори!
	_Но какво мисля, Господи? Вече прекалено дълго живея на Запад, отдавна съм се превърнал в един от тях._ Изпита непонятно чувство на срам от този факт — срам от самия себе си.
	_Нима не са ме учили, че настоящето никога не е откъснато от бъдещето? Защо постоянно отричам пред себе си този факт? Защо изведнъж, на трийсет и три години, бях изхвърлен от нормалните релси на живота? Зарязах работата си, напуснах града, заспах зимен сън (да, точно това е думата) на брега — сякаш се намирам в Малибу, далечната приказна земя, в която няма тревога и отговорност?_
	Изведнъж почувства, че вътре в него се надига, нещо тъмно, грозно и непредотвратимо. Цунами — всепоглъщащата приливна вълна! Спотайвала се е някъде дълбоко в душата му и сега поема напред, готова да го погълне. Но защо нищо не го предупреди за нейното съществуване?
	Предупреждения имаше много. Но той беше твърде разтревожен или просто напрегнат, за да им обърне внимание. А може би и прекалено близо до тях, за да ги съзре.
	Усети, че се задушава и протегна длан към покритата с изкуствена тъкан стена на кабината. Беше хлъзгава от пот. Представи си, че е Амелия Еърхарт*, която лети сред небе от памук и бонбони… Накъде лети? Не помнеше… Няма значение… Важното е, че пътува, че натиска уредите за управление… И изведнъж, нищо.
	Няма небе, няма облаци, няма земя под краката, няма звезди над главата.
	И нея ли погълна миналото?
	[* Амелия М. Еърхарт (1898–1937) — известен американски летец, прочула се с рекордните си полети над Атлантическия и Тихия океан. — Б.ред.]
	Вратите на асансьора се отвориха с тиха въздишка и той пристъпи в коридора с натежали крака. Приближи се до най-отдалечения прозорец и хвърли поглед към града, който се стелеше долу. Стъклото беше току-що поставено, още не бяха измили големия бял кръст, в средата.
	Вече всичко изглеждаше просто и ясно. Юкио го беше подсетила. Споменът за нея стоеше между него и Джъстин като призрачен страж с оголени зъби, именно той нараняваше толкова душата му. Несъзнателно стисна юмруци. Въпреки изминалите години Юкио продължаваше да бъде част от него. Признавайки това пред себе си, той съзнаваше, че голото признание е кухо и празно, само по себе си не означава нищо…
	Силата на чувствата му към Джъстин изведнъж изскочи на повърхността — така гейзерът пробива огледалното планинско езеро. Господи, какъв глупак се показа!
	Миг по-късно започна да диша спокойно, душата му се отвори за нов живот. Вече знаеше какво трябва да направи. Прекоси с бързи крачки коридора и рязко, дръпна металната врата, която водеше в кабинета на Рафаел Томкин.
	Франк беше на сантиметри от нея. Очите му проблеснаха, юмруците му неволно се свиха. Никълъс мина покрай него, без да му обръща внимание.
	— Хей, не можеш да…
	Но Томкин вече беше успял да разпознае неканения си гост и махна с ръка, за да го накара да млъкне.
	— Всичко е наред, Франк — приятелски се усмихна той. — Никълъс вече е в нашите ведомости, нали така? — Погледът му се прехвърли върху лицето на приближаващия се мъж.
	Кабинетът беше огромен, почти с размерите на салон за танци. На пръв поглед площта изглеждаше ирационално голяма, но всъщност тя беше разделена така, че създаваше илюзията за нещо като малък апартамент. Разделянето беше постигнато не със стени, а с умно разположени групи мебели.
	Вляво беше всекидневната, подът й беше с десетина сантиметра по-нисък и покрит с лъскав паркет. В средата й имаше масичка за кафе от стомана и пушено стъкло, над нея висеше полумесецът на дълъг лампион, край малкото пространство се извиваше скъп велурен диван.
	Вдясно, непосредствено до дългата редица прозорци, беше разположено помещение, което спокойно можеше да се нарече кабинет на инженер професионалист. Имаше удобна чертожна дъска, подвижно осветление и малка спартанска табуретка. До нея се издигаше висок метален шкаф за съхраняване на чертежи, отгоре му стоеше точно копие на небостъргача — такъв, какъвто трябваше да изглежда след окончателното завършване на строителството. В макета не липсваше дори вътрешната градина и покритата галерия с живи дървета, която трябваше да свърже западната с източната част.
	Далеч в дъното, въпреки сумрака, Никълъс успя да различи малка кухничка с нисък хладилник, мивка от неръждаема стомана и електрическа фурна. До нея беше полуотворената врата на банята. В левия вътрешен ъгъл на помещението беше библиотеката, лавиците за книги се издигаха чак до тавана. Над високите облегалки на стари, но добре запазени кожени кресла за четене висяха силни лампи с метални абажури. Липсваше само огромният стъклен пепелник в подставката от естествен минерал.
	И накрая, право насреща му, беше същинският кабинет, в който се беше разположил Томкин. Отдалеч личеше, че масивното буково писалище е правено по поръчка. Отсам изглеждаше съвсем гладко, но беше достатъчно да го заобиколи човек, за да види, че от вътрешната му страна беше вграден сложен команден център. Според Никълъс приличаше твърде много на пилотската кабина на джъмбо джет. Телефоните бяха четири, всички с различен цвят, отделно имаше телекс, факс, комплект телевизионни монитори на задължителното вътрешно наблюдение, както и още няколко апарата с неизвестно предназначение.
	Томкин говореше по телефона. Махна с ръка по посока на едно от плюшените кресла пред бюрото и Никълъс погледна надолу. На облегалката беше вграден телефон и той без колебание вдигна слушалката. Натисна един угасен бутон за свободна линия и набра номера на Джъстин в Уест Бей Бридж. Изчака шест позвънявания, преди да остави слушалката. Може би е на плажа. Импулсивно набра и градския й телефон. Никой не вдигна.
	Освободи линията, поиска от Франк вътрешния номер на Ейб Русо и го набра. Когато извика началника на строежа на телефона, поиска списък на всички азиатци, които работят в момента на строежа.
	— Ще ми трябва време — късо отвърна Русо. — Имам куп работа, не зная дали…
	— Ще ви поставя въпроса в друга светлина — бавно и отчетливо изрече Никълъс. — Ако веднага не получим тези имена, обектът ще бъде затворен… Завинаги!
	— Окей, лично ще ги кача.
	— Оценявам готовността ви за сътрудничество, Ейб. Ще ви помоля да извадите имената сам, без да казвате на никого… А когато сте готов, ще искам да видя всички по този списък. Помислете как можете да ги съберете, без да събудите подозрението им. Не искам никакви пропуски, ясно ли е? Добре. — Остави слушалката на мястото й, потискайки желанието си да потърси още веднъж Джъстин.
	Томкин говори по телефона още десет минути, през това време никой от присъстващите не помръдна. В кратките паузи Никълъс чуваше тихото съскане на централната климатична инсталация. Франк стоеше до вратата.
	Никълъс стана и се приближи до библиотеката. В ъгъла имаше старомодно бюро с рулетка, което не беше забелязал в първия момент. Върху него имаше няколко картини в сребърни рамки, по всяка вероятност мексикански. До тях бяха наредени известен брой снимки на едни и същи млади момичета, снимани на различна възраст — може би от седемнайсет до към двайсет години. Едната беше Джъстин, другата по всяка вероятност беше Гелда. Бяха хубави по свой начин, но нещо невидимо ги свързваше. Само на една от снимките сестрите бяха заедно. Беше черно-бяла фотография, скъсана в единия край. Момичетата стояха на някаква полянка, зад която се виждаше част от сграда — по-скоро тухлена стена, покрита с бръшлян. Бяха на около седем и съответно десет годинки. Джъстин държеше в ръка боядисано яйце, в краката й имаше малка плетена кошничка. Усмихваше се към камерата. Гелда беше на крачка зад нея, по-висока и далеч по-едра, камерата я беше хванала как гледа някъде встрани. Дори на тази възраст си личеше някакво странно отчуждение между тях, сякаш никоя не даваше пет пари за другата…
	— Никълъс?
	Обърна се и се върна при бюрото. Томкин се изправи и го доближи. Беше облечен в ръждив копринен костюм, риза на бели и яркожълти райета, твърда яка и ръкавели. Връзката му беше от кафява коприна. Протегна ръка — солидна лапа с тъмни косъмчета по нея. На безименния пръст проблесна пръстен от бяло злато или платина, на лявата му ръка нямаше никакви бижута.
	— Радвам се да те видя — рече той. Сините му очи днес бяха някак сивкави. — Тъкмо се питах кога ще се появиш. Откри ли нещо?
	— Моля?
	— Информация, Никълъс — бавно и отчетливо изрече той, сякаш се опитваше да привлече вниманието на палаво дете. — Замина за Уест Бей Бридж, защото мислеше, че нинджата е там. Поне така ми каза по телефона…
	— Нямаше го.
	— Джъстин добре ли е?
	— Напълно.
	— Не харесвам тона, с който ми говориш.
	— Не ми плащаш за гласа, а за да те пазя!
	— Чудех се как го правиш чак от Лонг Айлънд… С дистанционно управление, нали?
	Никълъс късо се изсмя, но очите му проблеснаха със стоманен блясък.
	— Хайде да си спестим глупостите, Томкин! Не е нужно да ме харесваш, достатъчно е само да ми помагаш. Иначе няма да мога да ти свърша работа!
	— Но аз те харесвам, Никълъс. Кое те кара да мислиш противното? — Той направи приятелски жест и поведе Никълъс към всекидневната. Настаниха се върху дивана с шоколадов цвят.
	— Безспорно не си изненадан от това, че… как да кажа… проявявам любопитство относно твоята методология… Франк никога не се отделя от мен и това ме прави по-спокоен.
	— От Франк полза няма — отвърна Никълъс. — Ако нинджата стигне дотук, ще мине през Франк като през празно пространство.
	— Може и да го стори — усмихна се тънко Томкин. — Но преди това ще трябва да глътне поне два куршума 45-и калибър!
	— Ако мислиш, че трябва да се отнасяш лекомислено към това… — Никълъс млъкна и сви рамене.
	— Мога да те уверя, че съвсем не съм лекомислен. Ама съвсем! Защо иначе бих те наел? А сега — той се шляпна по тлъстото бедро, — сега ми кажи какво си намислил.
	— Очаквам Ейб Русо, всеки момент ще бъде тук.
	— Той пък за какво ни е, по дяволите? И без това се е побъркал от работа, за да спази пусковия срок!
	— Основният способ на нинджата е способът на промъкването, на инфилтрацията… — тихо каза Никълъс. — Няма да те убие с дистанционно, както си мислиш. Ще иска да се добере до теб, на една ръка разстояние… И тогава можеш да си прочетеш молитвата. Когато дойде Ейб, ще разберем дали се намира в тази сграда.
	— Тук? Но как?
	— Най-вероятно като работник. Трябва да познава мястото, а това е най-незабележимият начин.
	В същия момент на вратата се почука и Франк пропусна вътре Ейб Русо. В ръката си държеше лист компютърна разпечатка. Дрехите му бяха прашни, кичур пясъчноруса коса беше надвиснала над челото му.
	— Ето, това е рече той и пусна листа върху масичката за кафе пред тях. — Оградил съм всички азиатци, общо трийсет и един души.
	Двамата се надвесиха над списъка, Томкин вдигна глава и попита:
	— Какво търсиш? Да не би да знаеш името му?
	Никълъс поклати глава.
	— Дори и да го знаех, тук той никога не би го използвал.
	Едва ли можеше да се надява да открие в списъка името. Хидейоши, но би било глупаво да не опита.
	— Това са всички, така ли? — обърна се към Русо той.
	— Да — кимна инженерът. — Двайсет и пет са дневна смяна, останалите — нощна.
	— Днес всички ли са на работа? Има ли някой да отсъства, например по болест?
	— Няма болни. Доколкото зная, всички са тук.
	— И никой не знае за списъка, нали?
	— Никой. Направих го сам.
	— Окей, да тръгваме — изправи се Никълъс.
	— Какво става? — попита озадачено Томкин.
	Никълъс нави списъка на тръбичка и поясни:
	— Отивам да видя всеки от тези хора, лице в лице. Всеки от тях може да се окаже нашият нинджа.
	Русо го поведе из лабиринта на огромния строеж. Един по един хората от списъка бяха разпитвани и отмятани.
	Тринадесетият беше мъж на име Ричард Яо. Русо не можеше да каже къде точно работи в момента, ето защо се обърнаха за помощ към майстора на бригадата. Откриха го да инспектира заварките в дъното на входния вестибюл. Беше едър, напълно плешив човек с близко разположени очи.
	— Изпусна го за малко, Ейб — рече той и извади дебелата пура от устата си. — Ей сега изчезна!
	— Къде? — попита Русо.
	— Рече, че е болен и наистина не изглеждаше добре — отвърна майсторът и натика обратно в устата си угасналия фас.
	— Преди колко време стана това? — попита Никълъс.
	— Петнайсет, най-много двайсет минути… — очите му се преместиха върху Русо. — Нещо не е наред ли? — Той е добър работник…
	Русо хвърли къс поглед към Никълъс и поклати глава:
	— Няма нищо, Майк. Да ти пратя ли друг човек?
	— Не бих го върнал…
	— Добре, ще имам грижата.
	В асансьора попита:
	— Какво мислите, господин Линеър?
	— Мисля, че това е нашият човек — отвърна Никълъс.
	— Така ли? Чакайте малко… — Пресегна се и взе от Никълъс списъка с имената. — Тук имаме и адреса му… Ето го. Не, не може да бъде истински… намира се твърде далеч!
	— Не съм изненадан.
	Вратите се отвориха и Никълъс хукна, по коридора, Ейб Русо озадачено гледаше в гърба му. Прелетя покрай Франк и се насочи към Томкин, който отново говореше по телефона.
	— Е, какво стана? — прикри мембраната с длан той. — Откри ли: не…
	Никълъс вече беше при бюрото и пръстите му бързо опипваха долната част на плота.
	— Какво, по дяволите…
	— Остави слушалката! — кратко му нареди Никълъс и продължи да опипва гладката дървена повърхност. Върховете на пръстите му не пропускаха нито милиметър.
	Томкин гледаше ръцете му така, сякаш са някакви непознати животинки. После вдигна слушалката до ухото си, промърмори няколко думи в нея и затвори.
	— Добре — похвали го Никълъс, без да прекъсва работата си. — Сега искам да поговорим…
	— За това, което е станало долу, нали? — Сините очи на богаташа бяха широко разтворени. В другия край на помещението се появи Русо, застана до Франк и двамата мълчаливо загледаха развоя на събитията.
	— Точно така — отвърна Никълъс и се отпусна на колене. — Мисля, че открихме нашия човек. — Пръстите му сръчно опипваха жиците и компютърните модеми под бюрото. — Тринайсети номер в списъка, нарича се Ричард Яо… Преместен неотдавна тук от друг строеж на „Рубин Брос“… — Железни решетки, вероятно за охлаждане на компютъра, още жици. — Бил е добър работник според майстора…
	И какво от това? — попита Томкин, без да изпуска от поглед ръцете на Никълъс. — Какво, общо има той с мен?
	— Той е нашият човек. Напуснал веднага, след като се обадих на Русо да направи списък на работниците чужденци. — Пръстите му напипаха някаква издутина и леко я подръпнаха. — Русо не е казал на никого за задачата си, а времето беше твърде кратко, за да надникне някой в неговия списък… — Измъкна изпод плота някаква малка кутийка, дебела само няколко милиметра и увита в пластмасово фолио. Постави я върху бюрото и добави: — Телефонът, разбира се…
	Лицето на Томкин почервеня и главата му започна да прави слаби, едва забележими тикове. Протегна ръка и колебливо докосна кутийката, сякаш се опасяваше, че ще го ухапе.
	— По дяволите! — ревна той. — Точно под носа ми! — Удари с длан по бюрото и вдигна глава: — Франк, мръсник такъв! Как си допуснал онзи тип да се промъкне тук? Ще те убия!
	Франк стоеше като вкопан на мястото си, неспособен да каже дори дума.
	— Грешката не е негова — спокойно промълви Никълъс. — Не е знаел от какво да се пази…
	Но Томкин не беше в състояние да слуша успокоителни думи. Изскочи иззад бюрото и насочи пръста, с който беше докоснал електронното устройство, в лицето на своята горила:
	— За това ли ти плащам, задник такъв? Онова… онова лайно е било тук и се е ровило из нещата ми! Ти къде си бил, майната ти скапана?! Отговаряй! Къде беше?
	— Не съм мърдал никъде, мистър Томкин — колебливо отвърна Франк. — Дори когато излизахте да хапнете, аз не съм мърдал оттук! Този тип сигурно е проникнал през нощта, след като и двамата сме си отишли… Повярвайте ми, аз…
	Томкин се стрелна напред и тежкият му пестник се стовари върху бузата на Франк с оглушителен плясък.
	— Никой не може да проникне тук, нещастнико! — ревна той. — Още на следващата сутрин бих разбрал това! — Очите му гледаха как върху бузата на горилата набъбва червено петно, усещаше почти физически топлината на кожата му. — Промъкнал се е тук под носа ни, това е истината! А ти, глупако, си твърде тъп, за да го видиш!
	— Но аз не зная дори кого трябва да търся — възрази Франк.
	— Млък! Не искам да чувам гласа ти! — Томкин се извърна от него с отвращение. — Сякаш слушам наакано бебе!
	Никълъс се отпусна на колене и лакти и започна да изследва пода, постепенно разширявайки кръга. Десет минути по-късно откри и второто устройство, монтирано в единия край на шоколадовия диван. Привърши претърсването в пълна тишина.
	— Мисля, че при тези обстоятелства трябва да се преместим долу — рече той и изтупа ръцете си от праха.
	— Защо? — озадачено го погледна Томкин. — Помещението е сигурно, нали?
	Никълъс кимна и се насочи към вратата.
	— Ще ти обясня, докато слизаме — рече той.
	Известно време в асансьора се чуваше само лекото свистене на електродвигателите. После Томкин не издържа:
	— Ще ти го кажа направо, Ник: това, което свърши горе, беше една превъзходна работа! Наистина превъзходна, благодаря ти! — После въздъхна и добави: — На всеки шест месеца ми проверяват къщата и офиса с електронна апаратура срещу подслушване… Тук не съм го сторил, просто защото все още не съм се нанесъл окончателно! — Прокара пръсти през стоманеносивата си грива: — Господи Исусе! Направо ми призлява, като си помисля какво е чул по тези линии! Иска ми се да му прегриза гърлото!
	Вратите изсъскаха и се разтвориха. Двамата пристъпиха в просторния вестибюл.
	— Мръсното копеле не се крие някъде наоколо, нали? — попита Томкин и нервно се озърна.
	— Изключено — отвърна Никълъс и го насочи към изхода. — В момента, в който е чул моя разговор с Русо, е разбрал, че тук става опасно за него. Засега е изчезнал…
	Излязоха на Парк авеню и се потопиха в ярките лъчи на лятното слънце. Въздухът беше толкова тежък и неподвижен, че сякаш човек можеше да го пипне с ръка. И двамата изпитаха чувството, че се намират в барокамера.
	Насочиха се към колата, слабичкият шофьор изскочи от мястото си зад волана и застана до задната врата с ръка върху дръжката. По средата на дървеното мостче Никълъс вдигна ръка и Томкин се спря. Пронизителният вой на пневматичните чукове изпълваше въздуха, сякаш хиляда зъболекарски бормашини бяха включени едновременно. Томкин се наведе, за да чуе думите му. После кимна с глава и двамата хлътнаха в хладното и затъмнено купе на лимузината.
	Потеглиха рязко и бързо се включиха в оживеното движение. Никълъс се залови за работа: Започна с телефона. Разви и двете части на слушалката, но не откри нищо. Трябва да е някое лесно място, започна да съобразява той. Нинджата може би е имал достатъчно време в офиса на Томкин, но тук това е било изключено. Погледна към нишата, в която стоеше телефонът, и поклати глава. Мястото беше прекалено тясно. Въпреки това прокара пръст по вътрешността му и напипа малкото копче. Натисна бутона за сваляне на стъклото и мълчаливо изхвърли копчето навън. Стъклото се върна на мястото си с тихо съскане.
	— Вече чисто ли е? — попита Томкин.
	Никълъс вдигна ръка и продължи претърсването. Минута по-късно се облегна назад и въздъхна с облекчение:
	— Всичко е наред, вече не ни подслушват.
	— Прекрасно! — Лицето на Томкин видимо се отпусна. — От цялата тая работа ме побиха тръпки, знаеш… Случи се в най-неподходящия момент! — Приведе се напред и натисна някакъв скрит в тапицерията бутон. Преградата от опушено стъкло бавно се вдигна и ги изолира от предната част на колата. — В момента водя преговори за най-голямата сделка в живота си — добави той. — В нея участват корпорации от три континента, а сумата… сумата просто не може да се изчисли! Господи, сега имам нужда от спокойствие, а не да мисля за някакъв задник, който ми се е увесил на врата! — Настроението му бързо се подобри и той изпусна къс смях: — Всъщност не трябва да се оплаквам, защото идеята ми дадоха именно японците! Само дето се оказаха прекалено свенливи и отказаха да се включат докрай в проекта, макар да им предлагам перфектна методология! Шубе ги е, това е цялата работа! — Нов къс смях: — Да, ама аз им откраднах идеята и се заех с нейната реализация! Кой знае колко време щяха да се мотат и да „проучват“ мострите, с които ги снабдих! — Изсумтя презрително и добави: — Никой не може да забогатее по този начин! Когато видяха, че съм започнал да я осъществявам, отново дойдоха да се молят да ги включа. Представяш ли си? Казах им да вървят на майната си. Вероятно са се почувствали силно унизени и затова са ми пратили тоя нинджа!
	Томкин се настани по-удобно върху меката плюшена седалка.
	— Тъй и тъй излязохме, дай да идем да похапнем — предложи той, после натисна някакъв бутон и даде на шофьора един адрес в Уест Сайд. — Аз съм гладен, а ти?
	— Бих хапнал нещо.
	— Добре, чудесно. — Затвори за миг очи, после прошепна: — Не искам на момичетата да им се случи нещо, ясно ли е?
	Никълъс не отговори. Мислеше за това, което му разказа Кроукър за този човек и се питаше дали е истина.
	Томкин рязко извърна глава и заприлича на ловджийско гонче, надушило дивеч.
	— Убеден съм, че зная какво мислиш в момента! Мислиш, че пет пари не давам за дъщерите си, нали? Мога да си представя какви ти ги е на дрънкала Джъстин!
	— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че почти не говори за теб? — отвърна с въпрос Никълъс.
	— Не се дръж нагло с мен! — студено отвърна Томкин. — Това няма да те доведе доникъде! — После добави с леко смекчен тон: — Ще ти призная, че наистина съм изненадан от това! — Махна с ръка: — Всъщност това няма значение. Все още ги обичам и двете… Зная, че не съм най-добрият баща на света, но и те едва ли са най-хрисимите дъщерички! Най-справедливо би било, ако кажем, че всички имаме вина…
	— Ако не беше се опитвал да им налагаш волята си, може би…
	— Аха, значи все пак ти е разказала нещичко за мен!
	— Да… Само веднъж, и то съвсем бегло…
	— Скъпо мое момче — започна Томкин. — Не искам да ти се надувам, но парите наистина дават власт, а и обратното също е вярно… Тук е моята сила, моята дарба, ако щеш… Да вземам решения, да увеличавам властта си, да гледам как парите се стичат като пълноводна река… — Докосна с пръст върха, на носа си и изведнъж заприлича на някакъв добродушен вуйчо, изскочил сякаш направо от дикенсов роман: — Това е смисълът на живота ми. Без него още утре бих умрял… Затова не мога да го отстъпя на никого, дори на дъщерите си!
	— А мислил ли си някога да го сториш?
	— Честно казано, не знам — сви рамене Томкин. — Но каква е разликата? Въпросът е без значение, тъй като не променя отношението ми към тях. Просто някои неща са ми забранени…
	— На тях също.
	— Животът не е лесен, а? Радвам се, че сам стигаш до това заключение… — Изви глава встрани и тихо добави: — Радвам се и за друго — че не сбърках в преценката си за теб. Харесвам начина, по който работиш.
	Отминаха пресечката на Пето авеню с Петдесет и седма улица и поеха на запад. Стотина метра по-нататък бяха блокирани от тежкия трафик. От нагорещения, асфалт се вдигаха изпарения, смесваха се с газовете на хилядите коли и надвисваха като тежък смог над града.
	— Парите са странно нещо, знаеш — проговори отново Томкин. — Хората, които ги нямат, правят всичко възможно да се сдобият с тях. Но онези, които ги имат, а освен това имат поне мъничко мозък в главата, ясно съзнават каква тежест са те. Въпреки вълнението, за което ти говорих, и аз имам сутрини, в които не ми се става и не ми се ходи в офиса… Тялото ми тежи тонове, поемам си въздух с цената на върховни и болезнени усилия…
	Далеч пред тях светофарът на Шесто авеню светна зелено, но никоя от колите не помръдна. В резултат се разнесе пронизителен вой на стотици клаксони.
	— Но някой трябва да взема решения — продължи Томкин. — Решения за милиони долари, решения за съдбата на хиляди мои работници по всички части на света. Никой друг, освен мен не може да ги вземе! — Гласът му се промени: — Възбуждащо е, нали? Да знаеш, че вършиш нещо, което никой друг на този свят ще може да свърши! Познаваш това чувство не по-зле от мен, нали? Защото това, което вършиш ти, също не може да бъде свършено от друг.
	— И какво е то?
	Очите на Томкин се присвиха, сякаш гледаха през плътен облак цигарен дим.
	— Ти си изключително опасен човек, Ник — промълви той. — Не мисли, че не го усещам. Знаех го далеч преди да те видя какво правиш с Франк и Уисъл. Разбира се, беше ми приятно да видя, че впечатленията ми са верни, бях сигурен в тях. Ще ти кажа нещо съвсем откровено — радвам се, че Джъстин те харесва, според мен си съвсем подходящ за нея. Най-сетне ще разбере какво е истинският мъж!
	Светофарът светна червено, но воят на клаксоните не преставаше.
	— Какъв е проблемът, Том! — наведе се към процепа Томкин.
	— Някакъв автобус се е повредил, сър — долетя металическият, пречупен през електронните филтри отговор. — Скоро ще се измъкнем.
	— Автобуси! — поклати глава Томкин и се облегна назад. — Поне трийсет години не съм се возил в такова нещо!
	— То е заради парите — подметна Никълъс.
	— Парите корумпират и с това се изчерпва цялата им функция! — отсече Томкин.
	— И себе си ли включваш? — обърна се към него Никълъс.
	— В това отношение всички сме податливи, всички без изключение! Парите са лостът, който ни прави на глупаци! — Късият му смях приличаше по-скоро на лай: — Всички задници, които твърдят, че парите не са ги променили, дрънкат врели-некипели! Променили са ги, и още как! А те просто обичат да зяпат по посока на илюзиите, които сами са си изградили. Но аз съм реалист, приемам живота такъв, какъвто е. Всичко на този свят си има цена, въпросът е дали имаш пари да я заплатиш!
	Вземи покойната ми жена например. Бог ми е свидетел, че знаеше какво иска на този свят, но така и не успя да приеме онези неща, които вървят заедно с властта и парите. Хора като нея направо ме подлудяват, защото искат само едно — по цял ден да клечат във вадата, а някой друг да им бърше задника три пъти дневно! А ако си въобразяваш, че някога са чували думата „отговорност“, значи дълбоко се заблуждаваш!
	Лимузината помръдна, измина няколко метра и спря в близост до деликатесния магазин „Уолф“ на ъгъла.
	— Хайде! — подкани го Томкин. — Не зная ти какво мислиш, но аз изгарям от нетърпение да опитам „Комбинация номер едно“ насреща!
	Зад гърба им, скрит на сигурно място под мокета, вторият електронен микрофон продължаваше да върши своята работа.


	— Май не си много впечатлен, а?
	— Струва ми се, че е прекалено просторно за сам човек.
	— Аз страдам от клаустрофобия.
	— Ясно — засмя се Кроукър и се отдръпна от широкия прозорец, разкриващ великолепна гледка към Куинс и Ист Ривър. Пръстите му натиснаха меката като масло кожа на широкия диван, устните му одобрително промърмориха: — Това е прекрасно!
	— Този диван се радва на постоянно внимание — закачливо го погледна тя. — Хей, лейтенант, ти май взе да се изчервяваш? Само не ми казвай, че никога досега не си контактувал с жени от моята професия! Няма да мога да го преглътна!
	— Винаги ли говориш така? — попита той, наистина леко смутен.
	— О, само когато съм… само от време на време…
	Какво ли щеше да каже, запита се той, после бодро подвикна:
	— Хей, умирам от глад!
	Забеляза как помръкна лицето й.
	— Но тук няма нищо за…
	— Няма проблеми, аз ще…
	— Моля те, не си отивай! Постой малко… — Тя прекоси стаята и се насочи към телефона: — Заслужил си малка почивка, поне колкото да се нахраниш. Освен това знаят къде да те намерят, ако се случи нещо непредвидено…
	Така е, мислено се съгласи той. Знаят също и адреса на дамата, която ще закове своя старец на стената на банята. Изпита непонятно притеснение, никога досега не беше се чувствал по този начин.
	Гелда притисна слушалката до ухото си и каза:
	— Ще поръчам нещо за ядене. Обичаш ли италианска кухия? Аз умирам за нея.
	— Да, нямам нищо против.
	Тя кимна и набра някакъв номер.
	— Филип? Здравей, обажда се Г. Добре съм, благодаря. А ти? Сигурен ли си? Окей… Искам да ми пратиш малко кльопачка. Да, от Марио… За двама. Знаеш какво… Добре, чао.
	— Кой е Филип? — попита Кроукър. — Не е сутеньор или нещо от сорта, нали?
	— Не се безпокой — отвърна Гелда. — Просто едно момче, което се навърта наоколо и ни върши дребни услуги… — Видя изражението на лицето му и рязко смени тона: — Стига, моля те! Ние сме единственото му семейство, обичаме го и той знае това. Нима е толкова чудовищно?
	— Всичко е наред — усмихна й се той, после пристъпи към дивана и се отпусна върху меката седалка. — Ох, прекрасен е…
	Тя пристъпи до него, надвеси се над главата му и тихо прошепна:
	— Би трябвало да го опиташ без дрехи…
	Той пусна смутена усмивка, а Гелда се насочи към вратата на спалнята. Още преди да се скрие зад нея започна да съблича копринената си блузка, за миг Кроукър зърна безупречните очертания на голия й гръб. Въпреки едрите си гърди тя не носеше сутиен.
	— Какво правиш? — попита той, изправи се и натика ръце в джобовете.
	— Само се преобличам — долетя от спалнята приглушеният й глас. — Не се страхувай, няма да те нападна!
	— Не мислех за това — отвърна той не съвсем откровено.
	— Добре.
	До слуха му достигна чувственото шумолене на коприна върху стегната плът.
	— Ако искаш, влез тук — предложи тя. — Предпочитам да те виждам, докато разговаряме.
	— И тук ми е добре — отвърна той и изпита чувството, че е ученик на първата си истинска среща.
	— Хей, ти вече видя съзнанието ми — извика тя. — Не виждам какво ти пречи да видиш и тялото ми!
	— Нищо — механично отвърна той.
	— Тогава ела.
	За миг той остана на мястото си, чувствайки се чужденец сред тоя плюшен разкош. Опита се да си представи какво е вършила тук, но въображението отказа да му се подчини. Странно, той имаше живо въображение и то винаги му беше служило добре.
	Пристъпи през прага и погледна навътре. Имаше чувството, че е хлапак, който наднича през ключалката на кака си.
	Тя беше качила крак на леглото и си обуваше чорап. Странно, помисли си той, обува чорапи, а не обичайните чорапогащи. Безупречно оформеният крак беше тъмен през тънката коприна на чорапа, блясъкът му беше странен и същевременно познат. Пръстите й бяха разперени, сякаш се готвеше да ходи по пясъчни дюни. Бедрата над тях — безкрайно дълги…
	Носеше плитки бикини с цвят на тялото, над тях се поклащаше ластичен колан за чорапите в същия цвят. И нищо друго. Ефектът беше опустошителен.
	Изви глава да го погледне, топазовите й очи бяха спокойни и ясни.
	— Ето — усмихна се тя. — Не е толкова страшно, нали?
	— Бих предпочел да облечеш нещо — преглътна той.
	Тя прекоси спалнята, а той се опита да не гледа меко полюшващите се едри гърди — една наистина непосилна задача. Пред гардероба тя вдигна ръце, а заедно с тях и температурата му. Извади от рафта една отровнозелена копринена роба и се насочи към него.
	— Тази добра ли е, Лю? След всичко, което избълвах пред теб в онази камионетка, смятам, че мога да те наричам така.
	Хлъзна се край него с едва доловима усмивка на уста и се върна в просторния хол.
	Той с мъка отдръпна длан от бравата, питайки се какво още прави тук. Вечно на бачкане, това съм аз, мрачно си помисли той. Но всъщност си мислеше за своя тъмен апартамент, празен и пуст като Уолстрийт по празник. Не искаше да се прибира там, независимо от факта, че Алисън вече я нямаше.
	— Сега ли ще си лягаме или първо ще изчакаме храната? — ядосано попита той, усещайки как мрачните мисли бяха отвлекли вниманието му.
	Гелда спря в средата на помещението и се обърна.
	Коприненият халат леко се разтвори и отдолу проблесна гладкото й бедро.
	— За това ли си мислиш? — попита тя с все същата едва забележима усмивка, която стопляше чертите й като светлината на нощен лампион.
	— Не е ли очевидно?
	— Нима? — извиха се в дъга веждите й. — Но ти знаеш моите сексуални предпочитания.
	Да, разбира се, беше ги забравил напълно! Дали не беше нарочно? Почувства се пълен идиот. Отново натика ръце в джобовете си и й обърна гръб, неспособен да се извини. Умствени капани, яростно стисна устни той. Не е ли странно? Очите виждат едно, а умът — този чудовищно сложен механизъм, предпочита да прави странни и нелогични заключения! Изведнъж изпита усещането, че отново е в онази душна кухня, в която не помагаха дори пуснатите докрай кранове със студена вода, а майка му го обвива с влажни чаршафи, без да е сигурна, че ще успее да свали температурата от треската, която го изгаряше. Всички бяха изнервени, готови да избухнат по най-незначителен повод, сякаш ги сърбеше и не можеха да се почешат…
	Викът долетя през широко отворения прозорец, в следващия миг той тичаше като луд надолу по тъмното стълбище, срещу ярките и парещи слънчеви лъчи. Лежеше две крачки по-нататък, униформата му беше потъмняла от пот и кръв. Край него се търкаляха кофи за боклук, от които се проточваше гадна воняща луга. Сивите му очи бяха широко отворени и вече се изцъкляха. Очи, които винаги бяха напомняли на Лю за небе след лятна буря… Добри очи.
	Така приключи животът на Мартин Кроукър, униформен полицай в Ню Йорк Сити в продължение на цели двайсет и девет години. Проснат сред боклука и вонята, в които пробягваха безстрашни плъхове и невъзмутими хлебарки, с нарастващ вой на сирени в далечината. Застрелян с четири куршума на петнайсет метра от собствения си дом.
	Стоеше и гледаше трупа на баща си, светът наоколо опасно се завъртя, поклащайки се върху нестабилната си ос. Чувстваше, че всеки миг това въртене ще го погълне навеки…
	Разбира се, че искаше да избяга от всичко това. Да се махне далеч от вонящата дупка и никога да не се връща. Никога!
	Но това беше разрешение за страхливци, а Лю Кроукър съвсем не беше такъв. Баща му го беше научил. Остана. Когато завърши полицейската академия, майка му, посивяла и сбръчкана, не издържа и се разплака насред тържеството.
	Никога не успя да открие човека, отговорен за смъртта на баща му, но с течение на времето и болката притъпя.
	Усети докосване по ръката и едва сега си даде сметка, че тази стара рана все още не е зараснала. Въпреки годините, а може би и точно заради тях…
	— Извинявай — промълви тя. — Не трябваше да те измъчвам. Просто бях…
	— Какво? Беше просто какво?
	Очите й се спуснаха надолу.
	— Просто бях щастлива, че съм с теб. — Опита се да пусне закачливата си усмивка и да обърне всичко на шега, но не успя: — Караш ме да се чувствам…
	— Как?
	— Просто да чувствам — вдигна очи тя.
	Той се усещаше напълно разнебитен.
	— Бас слагам, че можеш да вършиш всичко, без да чувстваш каквото и да било!
	— Мога, разбира се — кимна тя. — Нали съм актриса? А ти можеш ли да изпитваш недоверие към мен?
	— Не можеш! Не след това, което ми каза в камионетката… Изложи се на огромен риск, като ми каза в какво подозираш баща ми. Постъпката ти беше идиотска…
	— Това съм аз — отчаяно въздъхна той. — Винаги ще си остана момче-идиотче!
	— Така е — кимна тя. Гласът й беше мек като коприна.
	— Знаеш ли, че си в състояние да ми пробуташ каквото поискаш? — попита той. Зададе въпроса си някак като самозащита — чувстваше се притеснен от близостта й, искаше тя да усети това.
	— Не — поклати глава тя. — Поне не сега. — Пръстите й, топли и чувствени, докоснаха ръката му. — За мен предизвикателството е да си остана честна с теб. Това би ме направило щастлива…
	В този момент се разнесе приглушен звън и Гелда се насочи към старомодното антре.
	— Здравей, миличък — звънна гласът й. — Влизай. Миг по-късно се появи на прага, прегърнала през рамо височко момче с тъмна коса и бадемови очи. Филип. Кроукър се обърна с гръб и отправи поглед към водите на реката. Срещу течението бавно пълзеше баржа, натоварена с боклук, теглеше я малко корабче. Някакъв мъж в спортен екип на бели и червени ивици тичаше за здраве по брега. Размина се с баржата и скоро изчезна. В съзнанието на Кроукър проблясваха кратки светкавици, сякаш от високоскоростна камера. Той и Гелда в леглото, плътно притиснати…
	— Какво се е случило с теб, скъпи? — прозвуча зад него гласът й, далечен като пуснат у съседите телевизор. — Лицето ти изглежда ужасно! — Страшно много му се искаше да проведе очаквания телефонен разговор, просто физически усещаше удоволствието да пъхне за двайсет години зад решетката мръсник като Томкин!
	— Но какво е станало, миличък? — отново попита Гелда. — Сякаш си се бил с някого!
	— Не съм се бил.
	— Какво тогава?
	— Нищо, паднах…
	В далечината се появи платното на яхта. Представяте ли си? Яхта в средата на седмицата! Платното се белееше на фона на патинираните постройки оттатък водната ивица, хлъзгаше се леко и без усилия, като облак по небето… Никакви усилия, само придържаш руля по посока на вятъра, сам си си господар. Гърдите й тежат в ръцете му, устните й леко се разтварят…
	— Паднах на тротоара… Спънах се в кофите за боклук…
	— Не ме лъжи, Филип! По-добре кажи какво се е случило… Ела да ти сложа малко лед… Така…
	Като тикна Томкин в пандиза, ще си дам малко почивка. Ще ида на море, както направи Мелвил, когато изпитваше сърдечни мъки и крещеше срещу всеки… Да, на море, но без никакви рибарски истории… Той не обичаше да лови риба. Може би ще покара яхта… Никога не беше го правил, може би е време да опита… Да опита нея!
	— Стана при А Ма… Снощи работих за нея.
	— Никога не те е докарвала по този начин.
	— Не беше тя. Беше един мъж.
	— Мръсно копеле е бил този мъж! Дръж леда известно време така. Забранявам ти да ходиш повече там!
	— Но довечера мъжът отново ще е там и тя ме вика…
	— Хич не ме интересува какво иска А Ма, няма да ходиш, и толкоз! Ще се оправи и без теб!
	— Без мен няма да стане.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Мъжът иска мен. Само така може… може да се изпразни. Нали правилно го казах?
	— Господи! Но кой е този мъж?!
	— Не зная. Някакъв японец. Много странен… очите му са като камъни… Сякаш е от друг свят…
	Кроукър рязко се извърна и лицето му потъмня от притока на кръв.
	— Разкажи ми всичко, Филип — бавно и отчетливо продума той, стараейки се да прикрие обзелата го възбуда. — Разкажи ми за този японец с очи като безжизнени камъни.


	Кроукър ги чакаше пред недовършения небостъргач, откъм страната на Парк авеню. Едрата му фигура беше небрежно облегната на вратата на колата без отличителни белези; подвижната червена светлина лениво се въртеше на покрива и хвърляше кървави отблясъци в здрача, натежал от влажни изпарения.
	Никълъс скочи от лимузината в момента, в който тя се долепи до тротоара. Тръгна с едри крачки към Кроукър, усещайки с гърба си присъствието на Томкин, който изчака шофьорът Том да му отвори тежката врата на колата.
	Усещаше ясно и присъствието на живия град наоколо, потънал в синкав здрач. Слънцето беше вече само спомен, но горещината му все още се усещаше по асфалта. Въздухът тежеше от автомобилния смог, дългата редица от бледожълти таксита от двете страни на булеварда приличаше на странен керван, промушващ се под тунела, над който се издигаше островърхата кула на Хелмоли Билдинг.
	— Как е твоят шеф? — попита Кроукър. Гласът му беше груб и остър, погледът му беше втренчен някъде зад дясното рамо на Никълъс.
	— Стига, Лю — рече Никълъс, чувствайки как напрежението му се засилва. — Забрави за…
	— Късно е, приятел, твърде късно — поклати глава Кроукър.
	— Виждам, че все още патрулирате из улиците, лейтенант — разнесе се зад гърба му гласът на Томкин. — Пазите Ню Йорк, а? — Саркастичната нотка в гласа му се долавяше съвсем ясно.
	— Този град продължава да е опасен за някои хора — натъртено отвърна Кроукър.
	— Това пък какво означава, по дяволите?
	— Можете сам да си отговорите, Томкин.
	— Не обичам прикритите заплахи, лейтенант. Може би трябва пак да си поговоря с началника на полицията…
	— Знаех си, че това сте вие, мръсен…
	— Ще видим още колко време ще бъдете лейтенант! — прекъсна го остро богаташът.
	— Аз пък си мисля, че честичко ще се срещаме, тъй като случаят, за който сте наел Никълъс, е възложен именно на мен!
	— Какво?
	По лицето на Кроукър подскачаха светлините и сенките на преминаващите коли, но въпреки това ясно пролича злорадата му усмивка. Томкин пък беше покрит целият в червено от стоповете на някакъв автобус.
	— Господи! Няма да позволя отново да ми виснете на врата! — изпъшка той.
	— Нищо не можете да направите. Страхувам се, че заповедта дойде директно от комисаря… а дори и вие не сте в състояние да я промените! Би станал за смях, ако ви се подчини!
	— Господи, нима още трябва да ви търпя? Достатъчно дълго висяхте…
	— Длъжен съм да ви осигуря закрила и да спипам нинджата, преди да ви е видял сметката! — изтъкна Кроукър.
	Очите на Томкин се присвиха. Особената монохромна светлина сякаш ги лиши от всякакъв цвят и те изглеждаха странно бледи.
	— А не можете ли просто да си седнете на задника и да оставите Никълъс да вади кестените от огъня? — саркастично попита той. — После спокойно можете да кажете на капитана: „Е, сър, направих каквото мога, просто ме надиграха“…
	— Слушай, мръсник такъв! — скочи Кроукър и се опита да заобиколи изпречилия се насреща му Никълъс: — Върша си работата по-добре от много тъпаци в този вонящ град и мога да те уверя, че когато те спипам, мърдане няма!
	— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Томкин. — Няма никакви доказателства за…
	— Ще ги имам, скоро ще ги имам! — извика Кроукър. — И когато дойда да те арестувам, никой от прехвалените ти адвокати няма да те отърве!
	— Нищо няма да имаш — презрително го изгледа Томкин. — Когато Анжела Дидион е намерила смъртта си, аз съм бил на другия край на града. Няма нищо, което да ме свързва с…
	Двамата вече се бяха вкопчили един в друг. По асфалта се разнесоха забързани стъпки. Никълъс се извърна и видя шофьора Том, който тичаше към тях. Реши, че е време да се намеси и се вряза между двамата с рамото напред.
	— Хайде, стига — тихо, но отчетливо изрече той. Том хвана шефа си и го дръпна настрана. Томкин се остави в ръцете му, но показалецът му се стрелна по посока на Кроукър:
	— Предупреждавам те, че не искам да те виждам около себе си!
	После се извърна към Никълъс и вече по-спокойно добави:
	— Тоя тип ме преследва. Не зная защо го прави, но ми прилича на лично отмъщение…
	После рязко се обърна и тръгна към лимузината. Том подтичваше край него и час по час се обръщаше назад. Въртящата се червена светлина се отразяваше в гърбовете им.
	— Това си беше чиста глупост от твоя страна — извърна се Никълъс.
	— Хич не ми пука! — изрева Кроукър. — А ти какво? Да не би да си ми бавачка? — След тези думи се извъртя и хлътна в колата си.
	Никълъс бавно заобиколи и се настани на дясната седалка. Очите на Кроукър бяха вперени неподвижно напред.
	— Извинявай — промърмори след известно време той — Но от тоя мръсник кръвта ми наистина кипва!
	— Враждата няма да ти помогне…
	Кроукър извърна глава и впери поглед в очите на Никълъс:
	— Безпокоя се за теб, много се безпокоя — тихо промълви той. Профилите им се отразяваха в предното стъкло, светлините на минаващите коли ги правеха да приличат на участници в някаква странна и безмълвна реклама. — Какъв човек си ти? Никога не губиш самообладание! Никога ли не се ядосваш? Никога ли не си тъжен?
	Никълъс мислеше за Джъстин. Повече от всичко на света искаше да е до него, да може да й говори…
	— Аз те съжалявам, макар че ти не можеш да го сториш… — добави Кроукър.
	— Не се тревожи — меко отвърна Никълъс. — Аз съм човек като всички останали, дори по-слаб…
	— Бих се заклел, че това ми прозвуча като извинение! — стрелна го Кроукър. — Но всички ние сме родени слаби, приятелче…
	— Израснах и възмъжах с убеждението, че никога не трябва да допускам грешки — продължи Никълъс. — Имах чувството, че всяка грешка е окончателен провал…
	— Но си правил грешки, нали?
	— О, да — засмя се тъжно Никълъс. — Правил съм куп грешки, особено в отношенията си с жените… Вярвал съм им, когато не трябва… И вече имам чувството, че ме е страх да опитам още веднъж.
	— Джъстин?
	— Да… Скарахме се здравата… Сега разбирам, че грешката е била моя.
	— Знаеш ли какво си мисля, приятел? — попита Кроукър и включи двигателя.
	— Какво?
	— Мисля си, че проблемът не е в теб и Джъстин, а в миналото… Какво лошо има в това да се довериш на някого? Всички го правим. Понякога си струва, но понякога… — Той сви рамене. — По дяволите? Все пак е гадно никога на никого да не се довериш! — Включи на скорост, заобиколи колата на Томкин и се преустрои за ляв завой към центъра на града.
	Приливът идва, помисли си Никълъс. Разноцветните светлини на града продължаваха да тичат по лицето му. Зад гърба му с оглушителен тътен се надига неговото лично цунами и поглъща целия свят. Миналото никога няма да умре! Прониза го нетърпима болка, усети как въпреки всички предпазни мерки агонията на миналото го обгръща отвсякъде… Като река от олово, от чиито тежки струи вече нямаше сила да се отърси… Ела, ожесточено я повика той. Ето ме, готов съм!
	Миг преди цунамито да се стовари отгоре му, ушите му доловиха тържествуващите думи на Кроукър:
	— Не увесвай нос! Може и да не знаем кой точно е този нинджа, но в замяна на това аз зная къде ще бъде той, точно в единайсет довечера! Ние двамата ще сме там, приятел. Кротко ще го чакаме, а някъде зад ъгъла ще има още две синьо-бели коли с необходимото подкрепление. Ще заковем този копелдак, преди да е успял да види сметката на Рафаел Томкин!


	Осака | Шимоносеки | Кумамото | Околностите на Токио
	Зимата на 1963 г.

	По това време на годината природата беше бледа и мрачна. Есенните листа с живописната си окраска в тъмночервено и оранжево отдавна бяха отлетели със студения вятър и се бяха превърнали в тъмнокафява каша, стъпкана от животински копита. Първият сняг упорито отказваше да покрие мрачната земя и да скрие под призрачното си синкавобяло покривало грозотата на природата.
	Влакът фучеше под ниското, натежало от дъждовни облаци небе. То му напомняше за детско лице, светнало от неосъзната емоция. Едновременно с това изпитваше тъга при гледката на голите дървета, които надничаха между столетните вечнозелени борове като някакви небрежно нахвърляни скици, които щяха да получат плът и кръв едва през следващата година. Всичко изглеждаше мрачно и изоставено, сякаш Бог се беше изморил от усилията си да съживи тази част на света и беше забравил за нея.
	Никълъс фокусира поглед върху далечния хоризонт, изоставяйки близкия пейзаж, който се променяше бързо и неочаквано. Полулегнала в скута му, за да вижда по-добре, Юкио притискаше твърдите си гърди в тялото му. Разперила пръсти, за да противостои на клатушкането, тя здраво стискаше бедрото му. Той усещаше ноктите й върху кожата си, в слабините му бавно пропълзя топлина. Дали ръката й ще се придвижи по-нагоре, със страх и очакване се запита той.
	На отсрещната седалка се беше настанил японски бизнесмен в тъмен раиран костюм и със старателно избръснато лице. Компания му правеше кафяво куфарче от телешки бокс, внимателно положено върху съседната седалка. Над него беше поставено грижливо сгънато кашмирено палто в пепеляв цвят, а най-отгоре, подобно на глазурата върху сватбена торта, се мъдреше черна шапка с тясна периферия. Човекът четеше вестник, но от време на време им хвърляше по някой поглед през очилата си с рогови рамки. Диоптрите им бяха толкова силни, че очите му зад кръглите стъкла изглеждаха неестествено големи и изпъкнали. Примигваше често-често, като риба, натъкнала се на непознат предмет. Дали не спря поглед върху пръстите й, които бавно се повдигаха към чатала му, преди отново да се задълбочи във вестника, запита се Никълъс. Хартията леко прошумоля и се препречи като тухлена стена между тях.
	На пръста си човекът носеше масивен златен пръстен и Никълъс си представи, че е някой влиятелен член на дзайбацу. Но на кое от тях? На „Мицубиши“? На „Сумитомо“ или „Мицуи“? Едва ли е към някой от седемте по-малки концерна, като „Нипон Стийл“, „Тойота“ или „Нисан“… Най-вероятно принадлежи към някоя от проспериращите корпорации в електронния бизнес — „Тошиба“, „Мацушита“ или „Хитачи“… Не, към „Хитачи“ едва ли… По-скоро към „Токию“… Дали „Токию“ произвежда електроника? Не беше съвсем сигурен.
	Може би семейството на този човек е основало „Мицубиши“ — добре знаеше, че семействата, основали преди години част от най-влиятелните дзайбацу, продължават да ги управляват и до днес. Американските закони, целящи насилствена промяна на това положение, просъществуваха кратко и бяха отменени.
	Никълъс гледаше през вестника, сякаш той беше рентгенов екран. Съвсем ясно си представяше кръглото жълтеникаво лице, покрито с едва видими капчици пот, безупречната снежнобяла яка под него — твърда и колосана, тънката копринена вратовръзка с цвят на нощно небе. Пред него беше живият символ на съвременна Япония, изпълзял с цената на неимоверни усилия от изолацията на каменния век… Странно, но тази изолация хората помнеха много по-ярко от последната война… Колко избирателна и потискащо селективна може да бъде човешката памет! Възприемането на европейското облекло е само една от демонстрациите на стремежа на съвременния японец да преодолее културната бездна, разделяща го от Запада.
	Япония вече беше настигнала страните, които й послужиха за следвоенен модел, в момента набираше сили за решителния скок, с който щеше да ги остави далеч зад себе си. Никълъс беше убеден, че не е далеч денят, в който Япония, вече доказала своето икономическо могъщество, ще захвърли западните атрибути и ще се върне към сигурността на традиционното кимоно.
	Пътуваха с експреса Токио — Осака. През прозореца вдясно се виждаше просторната равнина на Хоншу, един от главните острови на страната. Вляво беше морето, отблясъците му час по час хвърляха бели зайчета по тавана на вагона. Скоростта почти не се усещаше, аеродинамичната сребърно синя стрела се хлъзгаше безшумно по релсите, вътрешността й беше просторна, чиста и тиха.
	Юкио се изправи и главата й се отпусна на удобната облегалка.
	— Защо не пренощуваме в Осака? — попита тя, а после извинително добави: — Мразя влаковете.
	Идеята не е чак толкова лоша, помисли си Никълъс. Този град се слави с оживен и бляскав нощен живот, а той има огромна нужда от малка почивка.
	Вече не помнеше кой от двамата предложи плана по отношение на Сайго, но той се оказа ненужен. Още преди Юкио да тръгне за вечерята в неговия дом и да се опита да надникне в билета му, Никълъс получи официалната покана. Беше написана лично от Сайго и му предлагаше да посети през следващите седмици град на име Кумамото, разположен на остров Кюшю. Както всичко около Сайго, и тази покана трябваше да бъде запазена в тайна.
	Никълъс прочете бележката с нарастващо чувство на неприязън, имаше странното усещане, че Сайго някак е успял да проникне в мислите му, едновременно с това не можеше да се отърве от чувството на нетърпеливо очакване, заливащо го като звън на далечни камбани, скрити зад потънали в мъгла хълмове.
	„За теб това ще бъде напълно непозната територия, каза му Канзацу. Решението трябва да вземеш сам, Никълъс. Аз не мога да те насоча… Мога само да повторя това, което вече ти казах — тук вече не можеш да се развиваш. Ако търсиш съвършенството, това трябва да стане другаде… В мрак или на светлина, но другаде.“
	Смазан от факта, че плановете му се оказаха момчешки фантазии, Никълъс се отдаде на чувството за нещастие и поражение, забравяйки да си зададе въпроса защо го канят на юг. А като капак на всичко Юкио не се отказа от вечерята у Сацугай.
	В панорамното стъкло бавно се настани планинската верига, синкавосиня, прорязана от бели потоци сняг, спускащи се от високите върхове като разтопен крем.
	Най-южната от трите планински вериги — тази, над която доминираше връх Ширан, опасваше целия огромен остров Хоншу. Къде отивам, запита се Никълъс. Към светлината или в мрака? И има ли това някакво значение?
	— А най-много мразя този — продължи Юкио така, сякаш между тях никога не бе съществувал дебелият пласт мълчание. — Широките седалки, блестящият хром на панорамните прозорци — всичко това не означава нищо за мен! Даже е по-лошо, защото е тихо. Не мога да понасям тази тишина! — После направи муцунка и прошепна: — Краката ми изтръпнаха… — До този момент беше седяла върху тях, кръстосала ги на седалката по традиционния начин. Но сега се надигна и ги изпъна насред купето. Вестникът на бизнесмена предупредително прошумоля.
	— Добре, съгласен съм — рече Никълъс. Нямаше особени причини да бърза за Кумамото, освен това беше ходил в Осака само веднъж, като дете. Беше му любопитно да види доколко се е променил. Дали ще го позная, запита се той, после бавно поклати глава. Едва ли…
	С цялото си тяло усещаше присъствието на Юкио — топла и плътно притисната до него. Не беше сигурен, че постъпва разумно, като я взема със себе си. На практика изобщо не я покани, но след като веднъж реши да приеме предложението на Сайго, вече беше невъзможно да я отпрати. „Нали ти беше този, който ме забърка в цялата каша“, обвинително рече тя, а той изобщо не можеше да си спомни дали това наистина е така. „Няма да е честно, ако не ме вземеш“, тръсна глава тя, решително и едновременно с това — безкрайно чувствено. Дори ядосана, тя продължаваше да излъчва своята магнетична чувственост. „Освен това ще дойда, независимо дали ще пътувам с теб или сама, добави решително тя. Нима си въобразяваш, че можеш да ми се скриеш?“ Едва ли, призна пред себе си той. После, вече отстъпил пред настояванията й, мрачно се замисли. Никой японец не постъпва така. А нима и полковникът се предава по този начин пред Чонг?
	В близост до нея той често потръпваше, определени мускули на тялото му се свиваха и разпускаха сами, без неговия контрол. Понякога тайно наблюдаваше това странно явление отстрани, като чужд човек. По този начин успяваше да потисне чувството на ужас, което се надигаше от стомаха му, припляскваше с крила като кръвожаден прилеп и се насочваше към главата му. Знаеше, че не трябва да го пуска на свобода, в противен случай го чакаше лудост. Тя прокара ръка по тялото му и развълнува дълбоко скритото в същността му черно блато. Наистина беше дълбоко в него… толкова дълбоко, че от време на време сам си вярваше, че никой не може да го достигне. А сега се оказа, че не може да го достигне просто той самият…
	Господин. Мицубиши свали вестника и го сгъна по дължина. Лицето му блестеше като конски задник след надбягване. Зае се да разрушава, пирамидата, която беше издигнал до себе си. Отвори куфарчето, после отново го затвори. Върху идеално излъскания капак се появи пилешки сандвич, увит във восъчна хартия. Започна да се храни, от време на време лупите на очилата му ослепително проблясваха и напълно скриваха изпъкналите зеници зад тях. Някъде из багажа му положително се крие пликче с пържени картофи или блокче шоколад, помисли си Никълъс.
	Зад гърба му имаше друга група японски бизнесмени, които си приличаха като две капки вода с господин Мицубиши. Размърдаха се в своите официални костюми, в скутовете им се появиха черни чаши за чай от дебел порцелан, гласовете им оживено започнаха обсъждането на двамата Джек — Раби и Кенеди.


	Човек не ходи в Осака за културни развлечения — такива обикновено се намират в Киото, древната столица на Япония. Сред жителите на Токио отдавна е залегнало убеждението, че всички в Осака са хукнали да правят пари и нищо друго не ги интересува. В цялата страна е известен начинът, по който се поздравяват: „Мо кари мака?“ — Правиш ли мангизи?
	Никълъс не познаваше лично такива хора, но знаеше със сигурност, че малките улички около търговския център са пълни с тайни храмове на Фадомийо — божеството, което взема под своя закрила всички всеотдайни търговци, и тези храмове рядко остават празни.
	Ангажираха две стаи с вътрешна врата в един малък, но модерен хотел непосредствено до Дотомбори. Все още беше рано за вечеря и те излязоха да разгледат града.
	Юкио настоя да видят замъка Осака — последно убежище на фамилията Тойотоми, превзет От Йеасу Токугава през 1603 година, вече облякъл мантията на шогун. Подобно на по-голямата част от Осака, и замъкът бил изграден от Хидейоши Тойотоми. При това само за три години, бил е окончателно завършен през 1586 година.
	— По едно време уважаемата дама Йодогими беше моят идеал — промълви Юкио, докато се разхождаха в просторния парк. Зад гърба им се издигаше модерната панорама на Осака, а замъкът пред тях извисяваше внушителна грамада на фона на потъмняващото небе. Изглеждаше вечен и непоклатим, като солидна пагода. Йеасу никога не би построил подобна сграда, помисли си Никълъс.
	Наближиха външните крепостни стени и тълпата около тях видимо се сгъсти.
	— Мислех си… Мислех си, че е изключителна жена! Как само е изпълнявала последната воля на Хидейоши, като истински самурай! Отдала се е без остатък на една-единствена цел — да запази живота на престолонаследника…
	— Точно така — кимна Никълъс и вдигна поглед към високата стена от масивни каменни блокове. — С цената на тотално унищожение на цялата страна! Тя и Мицунари са заговорничили да…
	— Заговорничили са, както се изразяваш, единствено да запазят живота на сина на шогуна! Сторили са това, което им е диктувало чувството за чест!
	Никълъс поклати глава.
	— Юкио, Йодогими е била любовница на шогуна, а не негова законна съпруга. По тази причина аспирациите й са били доста преувеличени. — Махна с ръка и добави: — Във всеки случай Йеасу се е оказал твърде силен враг за тях…
	— Говориш така, сякаш Йодогими е била някакъв злодей от детските приказки!
	— Едва ли е мислила как да запази по най-добрия начин интересите на Япония, това поне трябва да признаеш…
	— Може би това дете щеше да стане най-добрият владетел на страната!
	Никълъс погледна край нея. Вляво от тях се издигаше някаква подобна на навес постройка. Оръжейната. Именно тук Йодогими е довела сина си и малцината, останали й верни бойци, когато краят е бил неизбежен. Тук е убила сина си, а после си е направила сепуку.
	— Всичко това е много относително — промълви той. — С течение на годините, без подкрепата на силно даймийо, той едва ли би успял да стане шогун и истински владетел на Япония. По-вероятно е другото — страната отново да бъде разкъсана от гражданската война, от която временно я беше спасил Хидейоши. Без мощта на Йеасу Япония би била обречена на гибел.
	— Все пак е била страхотно смела жена! Смела и вярна! — гласът на Юкио се превърна в едва доловим шепот: — Обожавам я!
	Скритото зад дебелия слой облаци зимно слънце изведнъж се спусна зад хоризонта, сякаш уморено от собствената си тежест. Небето заприлича на сиви панделки, които потрепват върху гърдите на младо момиче, развълнувано от предстоящата среща с любимия. Кратко проблесна тънък златен лъч, хлъзна се по каменните стени, после изчезна.
	— Хайде — взе ръката й той. — Напред и нагоре! През 1615 година замъкът Осака е бил възстановен в първоначалния му вид от победителя Токугава — непревземаема според тогавашните представи крепост. Съвсем като представите на Никълъс за собствената му неуязвимост. Но този, по който се разхождаха в момента, беше изграден почти изцяло от стоманобетон и това беше станало още през 1931 година.
	Нощ. Цялата улица Дотомбори сияеше. Наблъскана с ресторанти, магазини, кина, вестникарски сергии, нощни клубове и тълпи от хора, тя сякаш беше забранила на мрака да се появява тук. Над всичко доминираха огромни реклами, сменяха се цветове, светваха, угасваха, хвърляха ярки отблясъци по покривите на бавно пълзящите коли. Времето сякаш не съществуваше — ослепителната феерия от цветове и суета не му позволяваше да встъпи в правата си.
	Над тях висеше огромен розово-бял омар, под светлината на умело насочените прожектори щипките му изглеждаха страшно съблазнителни, на човек просто му се приискваше да влезе вътре и да се отдаде на кулинарен разгул през цялата нощ.
	Вечеряха в ресторантче с блестящо лакирани зелени масички с хромирани ръбове, в които спокойно можеха да се оглеждат. Поискаха сепаре с татами, събуха обувките си и започнаха да се тъпчат със сашими и саке. Господи, толкова възрастни ли изглеждаха? По време на вечерята тя продължи прекъснатата тема за крепостта и нейните обитатели.
	— Предполагам, че я обожавам, защото никак не приличам на нея — рече Юкио и с нетрепваща ръка напълни чашите им с оризово вино.
	— Какво искаш да кажеш?
	Очите й за момент отвърнаха на погледа му, после леко се плъзнаха встрани.
	— Не съм вярна, не съм и смела. Аз съм една обикновена японка. — Сви рамене и добави: — Обикновена японска страхливка. Без семейство, без необходимостта да бъде вярна.
	— Забравяш чичо си.
	— Не — тръсна глава тя и черната й коса мътно проблесна. — Не го забравям и едва ли някога ще мога да го забравя.
	— Той е твоето семейство.
	— Всичко ли трябва да ти се разяснява? — блеснаха гневно очите й. — Аз мразя Сацугай! Как би се чувствал с чичо, който не те приема, а гледа да те пробута в ръцете на… — млъкна и конвулсивно преглътна сакето в устата си.
	Очите му останаха сведени към чинията.
	— Един ден ще намериш някого и ще се влюбиш.
	— Не притежавам вярност, забрави ли? — промълви тя с лека горчивина. — Родена съм без нея, точно както съм родена и лишена от способността да обичам. За мен това са непознати чувства.
	— Защото си въобразяваш, че разполагаш единствено със секса.
	— Не разполагам — поправи го тя. — Но това е единственото нещо, което ме прави щастлива.
	— А не мислиш ли, че това е така просто, защото не се оценяваш? — вдигна глава той, пресегна се през масата и хвана ръката й. — Не можеш да си представиш, че някой може да те обича… Да те обича като човек, а не заради това, което може да му предложи тялото ти…
	— Ти си ненормален! — отвърна тя, но този път не отмести поглед от очите му и ръката й остана в неговата.
	— След като предпочиташ това определение…
	— Точно така, предпочитам го! Защото не притежавам вярност, наистина не притежавам. Не можеш ли да ме приемеш такава, каквато съм? Няма да успееш да ме промениш.
	— Не става въпрос за това. Искам това, което усещам вътре в теб, да излезе на повърхността…
	— О, Никълъс! — въздъхна тя и погали с пръст бузата му. — Защо се тормозиш за някакво бъдеще, което никога няма да настъпи? Знае ли човек? След година може да съм мъртва…
	— Млъквай! — рязко я прекъсна той. — Не искам да слушам подобни думи от устата ти! Ясно ли е?
	— Да — изненадващо покорно отвърна тя, наведе глава и косата й заприлича на черен блестящ водопад. Беше се превърнала в образцова японска съпруга, която се прекланя пред железния авторитет на съпруга си.
	— Между другото, кой ти каза, че не си смела? — попита въпреки волята си той. Повече от всичко на света му се искаше да не я разпитва за нищо, а просто да се наведе напред и да целуне полуотворените й устни. Но вече не можеше да се спре: — Помисли какво си преживяла при онези чужди хора… То изисква доста кураж.
	— Така ли мислиш? — невинно го погледна тя, изведнъж превърнала се в малко неопитно момиченце.
	Завесата прошумоля, в стаята влезе келнерката и коленичи край масата да остави още храна и вино. Никълъс я изчака да излезе и ядосано просъска:
	— Просто ти дадох един пример. Какво става с теб?
	— Не зная — сведе очи тя. — Не зная…
	Той се пресегна и напълни порцелановата й чашка за саке — крехка и снежнобяла.
	После продължиха разходката си. Юкио бъбреше оживено, сякаш нищо не се беше случило. Стискаше ръката му и скачаше от тема на тема.
	Нощта се отдръпваше и се криеше в тесните странични улички, животът продължаваше да тече — весел и оживен както винаги. Въздухът тежеше от миризмата на тамян и изгорели автомобилни газове, на всяка крачка им се изпречваха набързо построени пазарчета, обслужвани от кресливи търговци — една нова класа, която еднакво ненавиждаха както благородните самурайски фамилии, така и неуките селяни.
	Мушнаха се под огромна арка, на която висяха кукли с лица на мъдреци, след няколко крачки в ушите им загърмя модерен американски рок, леещ се от изваден пред музикалното магазинче високоговорител. На витрината му имаше широк черно-бял плакат, на който се виждаха четирима рошави младежи. Приближиха се с танцуваща стъпка и прочетоха имената им: Джон, Пол, Джордж, Ринго.

	… Затвори очи и аз ще те целуна!…
	А утре ще ми липсваш…
	Помни, че винаги ще ти бъда верен!
	Когато съм далеч, ще пиша всеки ден…

	Музиката волно се лееше, Юкио щастливо подскачаше между Никълъс и продавача, по лицето й тичаха разноцветни светлини, за миг се беше превърнала в запален почитател на рокендрола.

	… И ще ти пратя цялата си любов!…

	— Кои са те? — попита задъхано Юкио.
	— Бийтълс — отвърна продавачът. — Нова английска група.
	Никълъс й купи плочата — вносна и на безбожна цена.
	На другия ъгъл до слуха им долетя гръмливата и насечена музика на шамисен. Истински културен шок! Отидоха да проверят откъде идва тя.
	Оказа се бунраку — традиционният японски театър, с който Осака се славеше така, както древното градче Едо се славеше с кабуки. Юкио беше във възторг. Запляска с ръце като дете и поиска да влязат. Никълъс зарови ръце в джобовете си, измъкна няколко монети и купи билетите.
	Театърът беше почти пълен и те с труд намериха местата си. Пиесата вече беше започнала, но от афиша отпред те знаеха коя е — прочутата „Шушингура — верният четиридесет и седми ронин“.
	Куклите бяха великолепни, тези, които изпълняваха главните роли — облечени блестящо, и толкова сложни, че изискваха напрегнатата работа на трима кукловоди едновременно.
	Местата им бяха доста назад. Малко след като се настаниха, в театъра влязоха двама американски моряци, единият бял, другият черен. Защо прекарват отпуската си в бунраку, учуди се Никълъс. Вероятно чакат гаджета или още приятели. Белият се настани на един стол, но черният остана прав насред редовете.
	Никълъс видя как очите на Юкио напускат крещящите цветове на сцената. Видя и накъде се насочват — към внушително издутия чатал на негъра. Светлините пробягваха по лицата им, Никълъс изведнъж си спомни за шарения аквариум, който му купиха родителите му в Токио. Всичко беше нереално. Устните й бяха леко разтворени, гърдите й развълнувано се повдигаха й спускаха, очите й не се отделяха от чатала на негъра.
	Изведнъж усети ръката й между краката си, ципът на панталоните му се хлъзна надолу, ръката й, гореща и влажна, здраво обхвана члена му. Лицето й продължаваше да гледа напред, очите й бяха широко отворени и влажно проблясваха. Слабините му започнаха да се подмокрят. Прииска му се да й изкрещи да престане, но нямаше сила. През цялото време дори не беше примигнала! Искаше да махне ръката й, но и за това не му достигна сила. Седеше и гледаше към сцената, в периферията на погледа му знаменателно се издуваше мъжествеността на войника негър. Колко ли му е голям? Колко може да бъде голям членът на един мъж? Беше ли това критерий за сексуално привличане — такъв, какъвто американците откриват в големите женски гърди? Дали жените подлудяват от голям член?
	Наоколо продължаваше да звучи музиката на шамисен. Ронинът се сражаваше с неподражаемо достойнство. Ох… Да, да… Сега!


	— Знаеш ли защо понякога съжалявам, че съм японка? — попита тя. През капаците на прозорците проникваше синкавобялата светлина на уличната лампа и очертаваше правоъгълници по далечния край на тавана.
	— Защо? — обърна се в леглото той.
	— Защото не мога да имам светли очи — отвърна с въздишка тя и леко нацупи чувствените си устни. — В Киото съм виждала френски и американски момичета с къси коси и сини очи. Странно, но аз винаги съм мечтала да имам не сини, а зелени очи… като изумруди.
	— Защо мислиш за това?
	— Именно по този начин разбирам колко малко се харесвам — отвърна тя, взе ръката му и я насочи към топлата хралупа между краката си. — Ей това е единственото нещо, което има значение. Това и нищо друго.
	— Не — възрази той и отдръпна пръстите си. — Това изобщо няма значение.
	Тя се обърна на една страна и дяволито се усмихна?
	— Никак?
	— Е, добре — засмя се той. — Има известно значение. — Надигна се леко и се надвеси над нея. В полумрака кожата й изглеждаше съвсем бледа, а гъстата й коса приличаше на тъмна гора. — Виж какво ще ти кажа, Юкио… Беше ми интересна още преди да танцуваме оная вечер…
	— Преди да…
	— Преди да се отъркаш в тялото ми.
	Тя протегна ръка и леко погали гърдите му. Едно мускулче потрепна и той усети познатото стягане в стомаха си. Сякаш ръката й мачкаше дробовете му и не им позволяваше да дишат. Почувства се така, както вероятно се чувства астматик в мъгливо време.
	— Какво има? — попита тя в секундата, в която той рязко се надигна и седна на ръба на леглото. — От какво се страхуваш? — Надигна се и погледът й го прониза: — От мен ли се страхуваш, Никълъс?
	— Не зная — отчаяно промълви той. Именно това беше проблемът.


	Напуснаха Осака със стар предвоенен влак, който, макар и безупречно чист, беше далеч от експреса, с които бяха пристигнали.
	Вагонът тракаше и поскърцваше, на места заплашително се накланяше и подскачаше, но всичко това му действаше успокоително. Мислите му постоянно се връщаха към театралното представление, по-скоро към представлението на Юкио. Нима е нимфоманка, запита се той. И как би могъл да го установи? Не познаваше клиничните описания на подобно състояние. Нима всяка ненаситна жена е нимфоманка? Толкова ли е лесно да се дефинира подобно състояние? Той не беше в състояние да каже дори дали Юкио е ненаситна. Можеше да утоли нейния сексуален глад, макар и с цената на много усилия. Но какво от това, дори и да е нимфоманка? Има ли някакво значение за него?
	Изключи присъствието й и се загледа през прозореца. Трак-трак… Някакъв пътник, който се придвижваше по коридора, почти се стовари отгоре й при едно по-рязко полюшване. Тук планинските склонове се спускаха стръмно надолу, отстъпвайки място на равното поле, осеяно с полунаводнени оризища. Стори му се, че в далечината вижда стадо добитък, замръзнало неподвижно на място. След по-малко от час железният път ще се извие на югоизток и ще се насочи към морето.
	Денят беше хубав, ярките слънчеви лъчи изсушаваха последните бели парцали на сутрешната мъгла, стелеща се ниско над земята.
	Далеч назад беше останал Кобе — най-оживеното японско пристанище след Йокохама. Морето около него беше задръстено от кораби, а чужденците вече надхвърляха една четвърт от населението му.
	Достатъчно далеч сме оттам, помисли си Никълъс. Не обичаше тези стриктно делови райони, които, подобно на част от токийския център, го караха да се чувства нервен. Такива бяха и летищата — навсякъде по света те са едни и същи, в тях езикът, а дори и националната принадлежност престават да имат значение. Винаги се чувстваше загубен на подобни места — не можеше да се отърве от усещането, че не знае къде, в коя част на света се намира… Железопътните гари са нещо друго. Много рядко си приличат помежду си и този старовремски индивидуализъм му действаше успокоително. Освен това през прозорците на влака човек вижда далеч повече неща от сивите облаци, които се точат като космите от брадата на старец и в един момент се стопяват без следа… Какво крепи проклетият сандък там горе, да го вземат дяволите?
	Откъсна поглед от прорязаната със синори земя и огледа вътрешността на вагона. И пътниците в този влак бяха по-различни. Последният бизнесмен беше слязъл в Кобе, вече всички наоколо бяха хора на земята. Мъж със сини дрехи и груби обуща беше кръстосал върху корема мазолестите си ръце, краката му бяха изпружени напред и кръстосани в глезените, брадичката му опираше в гърдите. Косата му беше бяла и късо подстригана, мустаците му — твърди и черни. Вероятно ратай, който се прибира у дома. Отсреща кротко спеше дебелана в розово-бяло кимоно, от отворената й уста излизаше равномерно подсвиркване. До нея бяха струпани пакети, увити в кафява амбалажна хартия, отвъд тях две хлапета с европейски дрехи клечаха с лакти върху седалката и правеха муцунки на преминаващите през вагона пътници.
	— … отзад.
	— Какво?
	— Не чуваш ли какво ти говоря, Никълъс?
	— Не, извинявай. Мислех си за театъра бунраку.
	— А може би за начина, по който те изпразних, а? — засмя се тя.
	— Не разбирам какво те кара да говориш като моряк! — рече той. — Защо например казваш „ебане“ вместо „любов“?
	— Защото „ебане“ е точно това, което имам предвид — сериозно отвърна тя. — Нима някога си „правил любов“, Никълъс? Разкажи ми как изглежда това.
	— Правя любов с теб.
	— Какви ги дрънкаш? Ние двамата се ебем като зайци!
	— И през ум не ми минава, че точно това правиш с мен!
	— Така ли? — леко повиши глас тя. — Виж какво ще ти кажа, Никълъс — еба се с теб точно както се еба с всеки друг! Например със Сайго и още куп мъже… Възбуждам се от пръстите му, езика му…
	— Стига! — кресна той. — Какво, по дяволите, целиш с всичко това?
	Тя се притисна в него и замърка като голяма котка:
	— Аз ли? Просто се опитвам да ти развълнувам душицата. Не ми обръщаше внимание и…
	— Господи! — изправи се той. — Това ли е начинът? — Мина край нея и е бързи крачки се насочи към края на вагона. Застана на площадката и загледа как следващият вагон подскача и се извива отвъд двете остъклени врати. Господи, нима си въобразява, че ще го възбуди, като му дрънка за предишните си похождения? Каква извратеност. Стана му студено, усети как започва да му се гади. Протегна ръка и се хвана за студеното желязо до вратата.
	Вдясно профуча някакво градче и бързо се смали в далечината. Той погледна часовника си и се зае да изчислява скоростта. Трябва да е бил град Курашики. Добре. Всеки момент пред очите му ще се покаже северният край на Сето Найкай, Вътрешното море, което познаваше и обичаше още от дете.
	Профучаха през тъмна борова гора, вагонът изведнъж стана мрачен и отблъскващ. После със същата внезапност слънчевите лъчи отново го заляха, гората вдясно рязко свърши и влакът се понесе по висок гол насип. Далеч долу проблясваха водите на Сето Найкай — истинско море от скъпоценни камъни, сред което сякаш танцуваха десет хиляди златни ятагана.
	Никълъс гледаше като омагьосан. Стоеше съвсем неподвижен, чувстваше, че част от съзнанието му гледа някакъв непознат филм. Това беше моментът, в който Юкио би могла да го приближи безшумно изотзад, да го прегърне и да каже, че съжалява. Но това не беше кино, в живота рядко стават подобни неща. Защо трябва да ги очаква? Очакваше ги, въпреки всичко… Отчаян романтик, това беше той.
	Острови, безброй плоски и лишени от растителност острови бяха пръснати сред водите на Вътрешното море, стигаха чак до далечния хоризонт. Като дете му обясняваха, че тук земята е повече от водата, дали наистина е така? Не можеше да каже, пък и едва ли имаше значение. Терасирани, за да се използва толкова ценната в Япония обработваема земя, те приличаха на сложна плетеница.
	Някой ден ще зарежа всичко, ще дойда тук и ще ги обиколя всичките, помисли си той. Ще помагам на хората в тежката им работа, ще се храня и разговарям с тях, никога няма да пренощувам два пъти на един и същи остров. Ако действително сторя това, положително ще умра от старост, преди да съм изпълнил набелязаната цел. Каква прекрасна идея! Да вървиш само напред и никога да не се връщаш! Всеки ден различен от предишния, също и от следващия! Никога няма да се отегча, няма да чувствам умора като сега… Ох, още съм твърде млад, за да се чувствам по този начин, въздъхна вътрешно той. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е нито уморен, нито отегчен. Това просто бяха симптоми, с които прикриваше истинските си чувства, по-скоро само едно от тях.
	Страхът.
	В Хирошима беше съвсем различно. В залива, над който профучаха като едва забележима струйка дим, лежеше Мияджима, маркирана от величествената оранжево-черна „торий“ — входната арка на храма Ицукушима. Това беше една от най-забележителните гледки на всички острови. Никълъс за пръв път я виждаше на живо, макар че я познаваше отлично от картички и албуми.
	Сякаш висеше във въздуха, сякаш се издигаше направо от вълните на прилива като огромен клинообразен йероглиф — символ на древна Япония, предупреждение срещу забравата на миналото.
	Влакът остана дълго време на гарата на Хирошима. Около нея се издигаха грозни промишлени сгради, въздухът тежеше от неестествена тишина, готова да се разпадне всеки миг.
	Насрещното място, останало празно през целия дълъг следобед, сега се зае от изпит възрастен мъж със сиво-кафяво кимоно. Главата му беше напълно гола, само няколко дълги бели косми висяха от заострената му брадичка. Кожата му, болезнено опъната по скулите, изглеждаше суха и прозрачна като стар пергамент. Под очите и край устата му се беше събрала на сухи торбички, по многобройните й сгъвки и бръчки човек можеше да гадае за годините му така, както се броят пръстените на столетно дърво.
	Погледна ги с блестящите си ясни очи и леко кимна за поздрав, ръцете му останаха скрити в дългите ръкави на официалната роба.
	Малко по-късно влакът се разклати и бавно потегли. С напускането на гарата се засили и чувството им за потиснатост. Сякаш въздухът навън беше изсмукан от гигантски компресор и отвореха ли прозореца, щеше да ги обгърне вакуум. Вероятно такова би било усещането на човек, попаднал на чужда планета.
	Никълъс усети как кожата му настръхва, а очите му неволно се насочиха нагоре, към ясното порцеланово небе. Беше сигурен, че чува тежкия тътен на самолетни двигатели.
	Влакът бавно се промъкваше през града. За миг на хоризонта се мярна оголеният скелет на старата обсерватория, оставена непокътната от 1945 година насам. Над него летяха чайки, но нито една не кацаше върху обгорената и отдавна изстинала конструкция. Може би, въпреки годините те все още усещаха невъобразимата жега, излъчвана от разтопения метал, все още чувстваха как ги обгръща радиацията, отдавна отложила се в костите им и оставила своя отпечатък в рода им за десетилетия напред.
	— Искаш ли да ме опознаеш истински? — прошепна в ухото му Юкио, докато очите им се хлъзгаха по единствения паметник, напомнящ за трагедията, разиграла се тук преди толкова малко и едновременно с това толкова много години. — Ето, всичко е пред очите ти… Това съм аз, ако можеш да ме видиш отвътре. Една огромна пустош, оградена от гол обгорял скелет…
	Колко лесно става сълзливо-сантиментална и се извърта на сто и осемдесет градуса от обичайното си нагло поведение, помисли си Никълъс. После си даде сметка, че именно тази двойственост най-много го привлича у нея, че нито за миг не е успял да приеме преднамерената й простовата прозрачност. Чувстваше, че прави това за самозащита, вероятно последната й преграда срещу враждебния свят… И едновременно с това продължаваше да се пита каква е тази непозната територия, която лежи отвъд високия каменен зид, издиган толкова вещо от младата жена.
	Хирошима остана далеч назад, по небето заплуваха странни продълговати облаци, извиращи сякаш направо от земните недра.
	— Моля за извинение — проговори старецът насреща им. — Извинете ме за нахалството, но не мога да не се запитам…
	Млъкна и това принуди Никълъс любезно да подхвърли:
	— Какво, моля?
	— Дали някога сте били в Хирошима…
	— Не — отвърна Никълъс, а Юкио мълчаливо поклати глава.
	— И аз така си помислих — продължи старецът. — При всички случаи сте твърде млади, за да помните стария град, за да сте го виждали такъв, какъвто беше преди унищожението…
	— А вие виждали ли сте го? — попита Юкио.
	— О, да — усмихна се старецът и бръчките му изведнъж се разпръснаха. — Хирошима беше моят дом. Някога, много отдавна… Сякаш в предишния ми живот. — Усмивката му стана още по-широка: — И в голяма степен това наистина е така…
	— Къде бяхте по време на нещастието? — попита Никълъс.
	— Далеч в планината — отвърна възрастният мъж и замислено кимна с глава: — Да, далеч и в пълна безопасност от огненото кълбо… На километри от него дърветата се разтресоха, а земята тръпнеше в конвулсии. Никога не бях виждал подобно нещо… Рана, дълбока рана в снагата на вселената… Рана, отиваща далеч отвъд смъртта на хора и животни, а дори и на цялата цивилизация…
	Никълъс искаше да научи повече за тази страшна рана, но с изненада откри, че му е трудно да говори. Устата му изведнъж пресъхна. Очите му не се отделяха от лицето на стареца.
	— Имали сте късмет, че не сте бил в града, когато е паднала бомбата — рече Юкио.
	— Късмет ли? — погледна я той така, сякаш му предлагаха да опита месото на непозната птица. — Не зная. Може би късмет е модерният еквивалент на онова състояние, макар че едва ли е най-подходящият… Според мен това беше карма. Знаете ли, в навечерието на войната бях в чужбина… През онези години бях търговец и често пътувах до континента. Най-вече до Шанхай, където въртях по-голямата част от бизнеса си. — За пръв път ръцете му се подадоха от ръкавите и Никълъс веднага забеляза необичайно дългите му нокти. Бяха безупречно поддържани, блестящи от безцветен лак. Старецът забеляза погледа му и поясни: — Превземка, която наследих от китайските мандарини… Търгувах предимно с тях, мнозина ми бяха добри приятели… Вече не ги забелязвам, отдавна съм им свикнал… Има и далеч по-дълги… — Настани се удобно върху седалката и започна да говори така, сякаш разказваше приказка на внучетата си. Гласът му беше забележителен — властен и едновременно с това топъл, обработен и приковаващ вниманието, като на щатен лектор. — Един уикенд, след като приключихме с деловите разговори, решихме да отидем в провинцията за малка почивка. Не знаех какво да очаквам, тъй като тези хора, освен че бяха китайци, бяха и мандарини — а те са известни с доста особените си вкусове. Но в бизнеса човек е длъжен да проявява космополитично мислене, особено когато става въпрос за личните вкусове и предпочитания на клиента. Да, аз мисля, че при подобни контакти няма място за традиционализъм. Стотици култури имат място под слънцето, нима някой може да каже коя от тях е наистина всеобхватна? — Той сви крехките си раменна: — Аз поне не мога.
	Навън следобедът си отиваше, сивите облаци проблясваха в розово и златно. Слънцето вече беше потънало зад хоризонта, небето на изток беше чисто и ясно като огромна изящна ваза от прозрачен кобалт. Високо над главите им проблеснаха първите звезди, сякаш пръснати от ръката на великан. Природата беше замряла неподвижно. Сякаш беше лято, безкраен зноен следобед, в който времето губеше своето значение. Онзи фантастичен миг, в който се срещат всички елементи на нереалното, беззвучното потрепване на сетивата, което театралният зрител усеща при вдигането на завесата.
	— Моите приятели мандарини ме заведоха на разходка. В едно градче близо до Шанхай, както вече казах. Беше… извинете за израза, истински бордей. Не само сградата, в която влязохме, не… Целият град беше бордей. Да, един град бордей на удоволствията… Ще ми простите за част от тази история, млада госпожице. Но когато един мъж предприема делово пътуване за седмици наред, той не взема със себе си своята съпруга. По редица причини, една от които са именно подобни почивки.
	— Мандарините ценят високо секса, о, да, твърде високо… И не бих ги обвинил за това. — От устата на стареца се откъсна къс, едва доловим смях. — В крайна сметка той е както необходима, така и важна част от живота ни, защо пък да не му се отдава дължимото внимание?
	Във всеки случай това беше най-разкошното и огромно място за удоволствия, което бях виждал през живота си. Клиентелата се състоеше изключително от мандарини, а по-късно разбрах, че това са мандарини от строго определени фамилии. От най-могъщите и най-изтънчените… — Очите му бяха широко отворени и замечтани: — Бих казал, че човек лесно би могъл да прекара остатъка от живота си там. Разбира се, това не е възможно — подобни места се посещават само за кратко време, един по-продължителен престой в такава обстановка вероятно би омръзнал… Във всеки случай аз самият не бих рискувал да опитам, тъй като избледняването на подобна блестяща илюзия би превърнала живота ми по-нататък в низ от скучни делници. А всеки се нуждае от временно откъсване от действителността, нали?
	Влакът потракваше и се носеше напред. Профуча по мост с дървени подпори и навлезе в мрачна рядка горичка. Оголените стволове на дърветата наподобяваха одърпани войници от разбита армия. Светлината гаснеше, облаците вече бяха черни, краищата им се багреха в бледи и неясни отблясъци ниско над хоризонта. Нощта ги поглъщаше решително и безцеремонно като строг пастир.
	— И тъй, отидохме там. Нямам целта да ви разказвам пикантни подробности, вие сте достатъчно млади, за да си ги представите сами. — Върху лицето на стареца се появи победоносна усмивка: — Вместо това ще ви разкажа за един човек, с когото се запознах там. — Пръстът му — тънък, но съвършено прав, се насочи към тях. Под изкуственото осветление във вагона нокътят му заблести като пътен знак: — Имаше нещо любопитно около него. Не беше клиент, в това съм абсолютно сигурен. Но не беше и от обслужващия персонал, тъй като в нито един момент не го видях да работи.
	Късно през нощта или по-скоро рано сутринта, за да бъда точен, човек можеше да го открие в големия салон на първия етаж (сградата беше двуетажна, строена за съвсем други цели, вероятно от англичаните), където, настанил се удобно върху някой от меките столове, играеше някаква непозната игра с червени и черни плочици, надписани отгоре… Аз поне не бях се сблъсквал с нея…
	— Ма джонг? — попита Никълъс.
	— Не, не беше ма джонг, беше нещо съвсем различно, не можах да схвана правилата й. Стоеше съвсем неподвижен и тих, докато момичетата разчистваха, изчакваше ги да излязат и започваше: щрак-щрак…
	Старецът извади цигара и я запали със стоманена запалка „Ронсън“, като преди това доста я премяташе между пръстите си, за да избегне неудобството на дългите си нокти. Едното му око се насълзи от дима и той извинително се усмихна. Лицето му беше живо и изразително, на младини може би е бил нещо като източен вариант на Хъмфри Богарт… Завъртя запалката така, че да я видят младите му спътници и поясни:
	— Спомен от онези далечни дни. Принадлежеше на един английски дипломат, на когото помогнах да се отърве от… от известни неприятности. Много държеше да ми я подари и нямаше как да откажа, без това да прозвучи невъзпитано…
	Пусна запалката в джоба си, от устата му излетя облаче дим и лицето му се замъгли като пейзажа, който тичаше край прозореца.
	— На онова място не можех да спя, дори и след като бях задоволил всичките си желания… Надявам се, че се изразявам достатъчно деликатно, млада госпожице.
	— Абсолютно — кимна Юкио, а Никълъс се запита как ли би реагирал спътникът им, ако можеше да чуе нейния речник.
	— Имах навика да чета до късно, цял живот си останах запален читател… Но през онази нощ бях толкова възбуден, че оставих книгата настрана… Четях „Моби Дик“, В оригинал, разбира се, никога не съм се доверявал на преводите — при тях се губят толкова много неща! Та, оставих книгата, станах и се разходих из първия етаж.
	Щрак-щрак-щрак… Чух потракването на плочките, седнах до него и започнах да го наблюдавам. По онова време бях доста отракан младеж, без да съм нахален, разбира се. Бях получил твърде добро възпитание от родителите си. Но у мен съществуваше… как да кажа… съществуваше младежки жар…
	Онзи човек беше доста по-възрастен от мен, какъвто ме виждате сега… Не мога да определям с точност възрастта на хората, но той несъмнено беше стар. Всеки, който го е виждал, би се съгласил е това.
	Най-странното нещо около него беше, че имаше изключително дълги нокти — толкова дълги, че им беше поставил специални предпазители, за да не ги счупи. Бях чел някъде за подобни предпазители, но за пръв път ги виждах. В началото на века мандарините са ги носели с особена гордост. Но годината беше 1930. Кой в тогавашен Китай можеше да си позволи подобна странност? Бях сигурен, че такива хора няма, но ето че се наложи да променя мнението си. Обикновено тези предпазители са от лакиран бамбук, но върху пръстите на онзи мъж проблясваха предпазители от солидно злато. Нима е възможно, запитах се аз, трудно повярвал на очите си. Нима е възможно ноктите да издържат подобна тежест? Но аз добре познавам златото и че се съмнявах в това, което виждат очите ми.
	„Защо дойдохте?“ — запита ме мъжът, без да вдига очи от масата. Плочките продължаваха да щракат под пръстите му. Така се стреснах, че за миг изгубих гласа си, но той ми помогна: „Хайде, кажете, не се притеснявайте.“ Плочките продължаваха да щракат.
	„Не мога да спя“ — отвърнах с все още стегнат език.
	„Аз никога не спя — рече той, — но това се дължи на напредналата ми възраст.“ — Погледна ме и добави: — „На вашите години не пропусках нито една нощ, вероятно затова и сега съм такъв.“
	Говореше на доста странен диалект. Несъмнено мандаринско наречие, но с особено предъвкване на съгласните. Не можех да определя произхода му.
	„Това не ми се случва много често — оправдах се аз и продължих да го гледам с интерес: — Но вие съвсем не изглеждате толкова стар.“
	„Достатъчно стар, за да зная, че скоро ще умра.“
	„О, съмнявам се.“
	Хвърли ми къс критичен поглед и рече:
	„Чувствата, особено съмнението, никога не могат да бъдат точни. — После започна да нарежда плочките си на купчинки по девет. — В случая няма място за безпокойство, тъй като не се страхувам от смъртта. Обратното — с радост бих умрял още сега. Не искам да съм свидетел на това, което предстои.“
	„Какво предстои?“ — попитах го със свито сърце аз.
	„Нещо ужасно — отвърна той, а ръцете му върху малката лакирана масичка приличаха на странни предмети, току-що изкопани от земните недра. — Нов тип бомба с невъобразима мощ, която може да изтрие цял град от лицето на Земята.“
	— Никога няма да забравя този миг. Седях вцепенен, едва дишах. Спомням си, че чух потракването на някаква цикада толкова ясно и отчетливо, сякаш насекомото беше направо в къщата. Изпитах странното желание да стана, да го открия и да го пусна на свобода в огромната пустош на мрака, който ни заобикаляше.
	Но не бях в състояние да се помръдна. Сякаш думите му бяха пронизали сърцето ми и ме бяха приковали към стола?
	„Не ви разбирам“, промълвих замаяно и същевременно озадачено аз.
	„Обратното би ме учудило“, отвърна той и прибра плочките в страничния джоб на халата си.
	После се изправи и на мен ми се стори, че го познавам. Или поне, че някъде съм го виждал. Сега вече си мисля, че това се дължеше единствено на светлината в онази зала.
	— И какво стана после? — попита Юкио.
	— Какво стана ли? — малко стреснато я погледна старецът. — Нищо, абсолютно нищо. „Лека нощ, господине“, някак официално рече той. „Желая ви приятни сънища.“ Не мога да си представя защо ми пожела приятни сънища след това, което каза. После си отиде и в помещението стана тихо. Толкова тихо, че отпуснат върху стола, аз имах чувството, че чувам как расте тревата, в която спят дървесните жаби. Облаче комари свиреше и се блъскаше в предпазната мрежа на прозореца…
	По някое време съм се качил в стаята си, макар че не помня точно кога и как съм го сторил. Прибрах се при своите любимци Ишмаел, Ахаб и Пеко, но вече не бях в състояние да се концентрирам дори в чудесния свят на Мелвил… Думите му не напускаха съзнанието ми — сякаш ги беше гравирал в мозъка ми с чудотворен скалпел.
	— Но откъде е можел да знае това? — попита Никълъс. — По онова време дори американците не са имали никаква представа за последиците от своя проект „Манхатън“.
	— И аз често си задавах този въпрос — бавно кимна старецът. — Задавам си го непрекъснато след онзи кошмарен ден през август, когато стоях на планинския връх, земята под краката ми се тресеше, небето пламна в ярък пожар, а горещият вятър брулеше лицето ми… Откъде е можел да знае това?
	— И какъв е отговорът?
	Старецът ги погледна и по лицето му се появи бледа усмивка:
	— Няма отговор, приятелю.
	Влакът се спускаше по стръмен наклон, спирачките пронизително заскърцаха. Сред течението, предизвикано от скоростта, се въртяха сажди. Старецът се изправи, прибра дългите си ръце към корема, ноктите им проблясваха като полупрозрачни пръчици за хранене. Направи им дълбок поклон, после тихо промърмори:
	— Наближава моята гара, време е да се приготвя.
	— Хей, почакайте! — извика Никълъс, Желанието му да научи нещо повече за тази странна история беше толкова силно, че той неволно пренебрегна почтителния тон, задължителен за всеки добре възпитан младеж при отношенията му по-възрастен човек. Но това се оказа без значение, тъй като старецът вече беше далеч, кимоното му за миг се мярна в дъното на вагона, после влакът забави ход и спря и всичко потъна в облак бяла пара.
	Никълъс се върна на мястото си до Юкио и огорчено поклати глава:
	— Закъснях.
	Влакът скоро потегли и набра скорост към крайната цел на пътуването им — град Шимоносеки. Във вагона беше тихо, дори Юкио мълчеше. Гледаше в ръцете си, докато погледът на Никълъс се рееше навън.
	Нощта пламтеше. Минаваха в близост до някой от южните градове — не можеше да определи точно кой, — които бяха превърнати в сателити на огромната петролна рафинерия. Пламъците се издигаха към небето, после изчезваха само за да се появят миг по-късно отново. Сякаш наблюдаваше отблизо короната на слънцето, около която огънят играеше своя дяволски танц. Това място трудно можеше да бъде възприето като място за работа и живот на хора — толкова опустошено и нечовешко изглеждаше. Като пещера, от която няма изход. Влакът се движеше през него в продължение на километри, най-сетне сред призрачните пожари на запалените газове изникна главната сграда на рафинерията — черна грамада на фона на прорязваното от пушек и пурпурни кинжали небе.
	— Какво мислиш за разказа на стареца? — попита Юкио.
	— Какво? — стреснато се обърна той.
	— Старецът… Повярва ли му?
	По неизвестни причини в съзнанието му изплува споменът за Со Пенг.
	— Да — отвърна той. — Повярвах му.
	— А аз не — отсече тя и кръстоса крак върху крак, съвсем по американски. — Такова нещо не може да се случи. Животът никога не предлага подобна ситуация.


	Пренощуваха в Шимоносеки — толкова близо до водата, че можеха да я чуват, макар и да не я виждаха от гъстата мъгла, разстлала се ниско по земята. Тъжно виеха корабни сирени, някак тайнствено усилени от нощния въздух.
	Тя беше положила глава върху голите му гърди, гарвановата й коса се беше пръснала върху бледата му кожа. Той не можеше да заспи, върховете на пръстите му усещаха ритмичното й дишане, гръдният му кош — тежестта на тялото й. Продължаваше да се пита какво е това у нея, което толкова силно го привлича. Не можеше да разбере дори защо толкова много иска да го узнае.
	Юкио се размърда — една неразделна частица от него.
	— Какво има? — попита я той.
	— Нищо — тихо промърмори тя. — Просто си спомних една приказка, която ми разказваше мама. Само нея си опомням… Искаш ли да я чуеш?
	— Да.
	— Добре, слушай. Имало едно време една жена. Тя живеела в един замък в Року Но Мия. И до днес никой не знае къде се намира тази страна… поне така казваше мама. Както и да е, след като родителите й умрели, момичето било отгледано от дойка, всичко й било осигурено и след време се превърнала в красива млада жена.
	Един ден я представили на някакъв мъж, който започнал да посещава замъка всяка вечер. Тя се стараела да го забавлява постепенно сред стените на дома й се установила празнична атмосфера. Но по време на дългите следобеди жената била сама. Разхождала се из градините на замъка и мислела за силата на съдбата, съзнавала, че щастието й зависи от онзи мъж. Свивала рамене и леко се усмихвала срещу слънцето.
	Нощем лежала будна до своя любовник, без да изпитва нито радост, нито мъка. Задоволството й постепенно отлитало.
	Един ден се оказало, че трябва да се лиши дори и от това. Любовникът тържествено й съобщил, че трябва да напусне областта, тъй като заминава надалеч с баща си, за да подпомогне политическата му кариера. „Това ще трае само пет години — съобщил й той, — после ще се върна при теб. Моля те за честта да ме чакаш.“
	Жената открито се разплакала, вероятно не заради самата любов, а заради дългата раздяла.
	След шест години тя вече била съвсем друг човек, замъкът в Року Но Мия — също. Мъжът не се завърнал, слугите напуснали един по един, тъй като е времето отлетели и парите. Жената и старата й дойка били принудени да живеят в една стара самурайска къщичка, изоставена преди години.
	Хранели се само с ориз, през дупките в покрива на дървената колиба нахлувал дъжд и студ. Положението ставало нетърпимо, накрая дойката не издържала и казала: „Моля за извинение, но твоят любовник те е забравил… Един друг мъж се интересува от теб, а ние нямаме пари…“
	Но жената не пожелала дори да я изслуша, „Не ми трябват нови приключения — рекла. — Желая единствено утехата на смъртта.“
	В същия този миг, далеч от замъка, някогашният й любовник подскочил в леглото и попитал новата си съпруга: „Чу ли това?“
	„Спи спокойно, господарю мой — отвърнала съпругата му. — Това беше просто един отронен вишнев цвят.“
	Година по-късно мъжът се върнал в Року Но Мия, придружен от съпругата си и свита прислужници. Отседнал в една крайпътна странноприемница да изчака отминаването на лошото време, оттам изпратил няколко бележки на бившата си любима. Не получил отговор, разтревожил се. Изпратил жена си в дома на баща й и тръгнал да търси замъка.
	Когато стигнал на мястото, едва не го подминал — толкова променено било всичко. От голямата обкована с желязо порта, която толкова добре помнел, били останали само голи колове; красивите градини, сред които двамата обичали да се разхождат през пролетта и лятото, били изчезнали.
	Самият замък бил напълно необитаем. Източното му крило било отнесено от буря, а останалата част представлявала голи руини.
	В старата самурайска къщичка открил някаква възрастна жена, оказала се дъщеря, на някогашния прислужник. Попитал я за своята любима, но тя разперила ръце и отвърнала: „Никой нищо не знае за нея, господарю.“ Продължил да я търси в цялата област. Хората поклащали глава.
	През една ужасна нощ, бурна и дъждовна, той се озовал на кръстопътя край някакъв манастир. Отвътре долетял глас, който му бил познат. Надникнал и видял някогашната си любима на пода, увита в дрипи. Втурнал се вътре, избутал монаха до нея и се взрял в лицето й. Жената умирала и той помолил монаха да произнесе някаква молитва за упокой на душата й. „Спомни си името на Амида Буда“, рекъл монахът, а тя отвърнала: „Виждам блестяща карета… не, това е златен лотос.“ „Моля те, жено — извикал монахът. — Трябва да произнесеш името на Амида Буда, за да ти се яви! Трябва да го повикаш с цялото си сърце, иначе няма да отидеш на небето!“
	„Нищо не виждам — разплакала се жената. — Само мрак!“
	„Жено…“
	„Мрак и студен вятър… Черен вятър, ужасно студен…“
	Монахът направил каквото може да й помогне, а мъжът отправял молитви към Амида Буда. Хлиповете на жената постепенно затихвали и накрая потънали във воя на вятъра, който свистял сред дърветата отвън.
	Юкио млъкна.
	— Това ли е краят на приказката?
	— Не съвсем. Няколко дни по-късно настъпило пълнолуние, старият монах седял на кръстопътя и се опитвал да обвие с дрипите голите си колене, за да се предпази от студа.
	По пътя вървял самурай и тихичко си пеел. Видял монаха и клекнал до него.
	„Вярно ли е, че на това място нощем се чуват женски вопли?“ — попитал той.
	„Слушай“ — кратко отвърнал монахът. Самураят наострил слух, но не чул нищо, освен обичайните нощни шумове. После внезапно му се сторило, че наистина долавя протяжен женски вопъл.
	„Какво е това?“ — учудил се той.
	„Моли се — отвърнал монахът. — Моли се за един дух, който не познава нито рия, нито ада.“
	Но самураят, по рождение безбожник, само свил рамене и си тръгнал.


	Закусиха в хотела и излязоха. Беше влажно и студено, мъглата продължаваше да се влачи ниско над земята. Видяха, че влакът, с който бяха пристигнали, все още е на гарата. Това беше по-скоро спирка, отколкото истинска гара — просто един дървен — перон между двата коловоза, над който се издигаше върху грубо издялани подпори нещо като покрив на пагода, лакиран, за да се предпазва от разяждащия ефект на влажния солен въздух. Наоколо се носеше миризмата на кедър.
	Появиха се няколко души, очевидно обслужващият персонал на влака, качиха се вътре и композицията бавно се размърда. Придвижи се на стотина метра по-нататък и спря върху някакъв огромен метален диск. Той се завъртя с поскърцване на сто и осемдесет градуса, влакът слезе от него и спря в противоположния край на перона, обърнат на север и готов да поеме обратния път към Осака.
	Нямаше какво повече да гледат и се отдалечиха. Небето беше съвсем бяло, слънчевите лъчи се разсейваха във влажния въздух далеч преди да стигнат до земята. Бяха съвсем близо до пристанището, Никълъс успя да долови силуетите на няколко бели платна — рибарски лодки внимателно маневрираха и се отдалечаваха от пристана. Срещу тях, скрити далеч в мъглата, се простираха безкрайните низини на азиатското крайбрежие — Никълъс знаеше това.
	Стигнаха брега и на него му се стори, че долавя очертанията на кафеникавите хълмове, с които в южна посока се простираше провинцията Бунзен, оттатък тесния пролив, на остров Кюшю.
	— Колко е спокойно тук — рече Юкио и се протегна като котка. — Колко е различно от Токио, Осака, а дори и от Киото… Сякаш войната никога не е стигала дотук, да не говорим за индустриализацията… Сигурно сме обратно в седемнайсети век!
	— И наоколо е пълно със самураи и техните любими, а?
	— Имам чувството, че се намирам накрая на света — пое си дълбоко въздух тя. — Или в самото му начало… — После се обърна към него и тънките и пръсти обвиха китката му. Той остана изненадан от това докосване, напълно лишено от сексуално привличане. Въздухът тежеше от острата миризма на сушена риба, която покриваше ноздрите им като дебел пласт боя. Сред навъсеното, почти невидимо от мъглата небе, кръжаха огромни сиви гларуси с розови коремчета и надаваха тъжни крясъци.
	— Защо не останем тук, Никълъс?
	— Тук?
	Тя кимна с глава, съвсем по детски.
	— Да, точно тук. И защо не? Сред тази идилия забравяш за света, можем да обърнем гръб на всичко, да бъдем свободни, да започнем нов живот! Сякаш сме се родили отново — без болка и без грях… — Той я погледна, чувствайки как се стягат тънките й пръсти около китката, му. — Моля те! Хайде да останем тук! Какво в Кумамото може да се сравни с това? Имаш мен, край нас е морето… Можем да вземем платноходка и да отплаваме в океана, да стигнем дори до континента отсреща. Не е чак толкова далеч, няма да пътуваме дълго. А после…
	— Престани, Юкио — прекъсна я той. — Не можеш да мислиш по този начин, трябва да си реалистка…
	— Реалистка ли? — извика тя. — А каква мислиш, че съм в момента? — Ръката й се стрелна на север, към посоката, от която бяха дошли: — Там нищо не ме задържа! Там няма любов, няма живот! А какво ме чака на юг, в Кумамото? Сайго и проклетите му тайни! Не искам да имам нищо общо с това, изпитвам ужас от него!
	Минаха край уличен продавач, полускрит в мъглата. Никълъс се откъсна от кея, върна се няколко крачки назад и купи две малки чашки с тофу, покрито с лепкава кафеникава глазура. Подаде й едната, в средата й беше забодена малка дървена лъжичка.
	Тя изгледа сладкиша, после очите й се вдигнаха към лицето му.
	— Какво ти става? — попита го учудено. Внезапен порив на вятъра, натежал от влажното плодородие на морето, разроши дългата й коса. Тя рязко я отметна от лицето си, няколко косъмчета останаха залепени за влажните краища на устата й, останалото се вееше зад нея като тъмен зимен шал. — Отнасяш се е мен като с дете, купуваш ми сладко, сякаш току-що съм се събудила от кошмарен сън! — Перна хартиената чашка от протегнатата му длан и тя шльопна на земята — една безформена купчинка в кафяво и бяло. — Това, което изпитвам в момента няма да отмине, независимо от твоите предположения! Вечер си лягам, а сутрин се събуждам с надеждата, че наистина всичко е било сън. Но не е, нима не виждаш това? — Той отново тръгна и тя го последва: — Моля те, Никълъс! — Тялото й беше леко приведено, срещу вятъра или срещу чувствата, които я вълнуваха. А може би и срещу двете. — Моля те от сърце! Нека останем тук, не искам да се прехвърляме оттатък, в Кюшю!
	— Но защо? Когато настояваше да дойдеш с мен, ти знаеше къде отиваме. Какво си въобразяваше, че ще се случи?
	— Не зная — призна си тя е немощен глас. — Не можех да предвиждам всичко, в това отношение не съм като теб. Не мога да кроя планове, никога не зная какво ще направя и как ще се чувствам… Не съм обмислила в подробности това пътуване, просто исках да бъда с теб… — Ръката й се стрелна по посока на устата, очите й се изцъклиха, тялото й рязко се извъртя по-далеч от него и се прегъна на две.
	— Юкио!
	— Остави ме на мира! Днес не зная какво приказвам!
	Той захвърли втората хартиена чашка и обгърна раменете й с ръце:
	— Не разбирам… Говори, моля те!
	— Много добре знаеш, че не мога! — отвърна тя, все още с гръб към него.
	— Юкио — притисна я до себе си той. — Трябва да ми кажеш!
	— Не мога!
	— Можеш! — завъртя я рязко към себе си той. — Зная, че можеш! — Погледът му потъна в уплашените й очи, насълзени и широко отворени. — Искаш ли да ти помогна?
	— Да… Не… Не знам… — Беше разбрала отлично за каква помощ става въпрос.
	— Обичам те — каза той. — Не зная откога изпитвам това чувство и защо не съм ти го признал, но аз…
	Нима това беше причината за ужаса, който го обземаше напоследък?
	— Не, не… Не го казвай, моля те! — Ръцете й уплашено се повдигнаха: — Не мога да го понеса, не мога!
	— Но защо?
	— Защото ти вярвам! — просъска ожесточено тя, а лицето й се изкриви в болезнена гримаса.
	Той почти се разсмя от облекчение.
	— Нима е толкова лошо?
	— Още ли не разбираш? — попита тя и лицето й се приближи толкова близо до неговото, че очите й се замъглиха: — Изпитвам усещането, че умирам, не съм създадена за…
	— Напротив! — викна той и я разтърси толкова здраво, че косата й отново се спусна върху лицето, а устните й започнаха да потрепват. — Всеки е създаден за това чувство! А ти просто не знаеш това и не желаеш да го узнаеш!
	— Не мога да се справя с него — почти проплака тя. Зад гърба им засвири моторница, ритмичното потракване на дизела прехвърли вибрациите си в краката им, миг по-късно малката рубка, боядисана в зелено и златно, се разтопи в мъглата. Никълъс се извърна назад, но не можа да види дори сергията на уличния продавач на няколко метра от брега.
	— Вече съм обещал — нарочно промени темата той. — Обещах, че ще ида.
	— Винаги можеш да си премениш решението. Никой не те е оковал в него… — В гласа й прозвуча умолителна нотка, но той не беше сигурен дали тя е предназначена за него или за самата нея.
	— Обещанието дадох пред себе си — меко поясни той. — Трябва да разбера с какво се занимава Сайго в Кумамото.
	— Защо? Толкова ли е важно? На кого му пука с какво се занимава той? Чии интереси ще засегне? Не нашите — можеш да бъдеш сигурен в това! Защо не го зарежеш? Та това е просто дреболия!
	— Не е така — отчаяно промълви той. — Съвсем не е дреболия! — Запита ос дали има начин да й обясни всичко, после реши, че едва ли ще успее, тъй като не можеше да го обясни дори на себе си.
	— Май всичко опира до онзи ваш двубой в салона! — язвително подхвърли тя. — Имам чувството, че сте се стиснали за гушите — никой не иска да отстъпи! Но нима не виждаш, че по този начин ще се унищожите взаимно? Един от двамата трябва да отстъпи, иначе… Защо това да не си ти?
	— Това е въпрос на чест — промълви той, усещайки как нещата започват да заемат местата си, мъглата в главата му се разпръсва така, както изгряващото слънце прогонва нощния хлад.
	— О, недей да говориш глупости! — отряза го тя. — Тази чест, която имаш предвид, е изчезнала преди векове!
	Господи, колко малко познава живота, възкликна вътрешно той, а на глас каза:
	— За някои от нас тя никога няма да изчезне!
	— За самураите! — натърти тя. — Елитната каста на Япония! Бойците, които се хвърлят в бой без капчица колебание! Но кой живее с единствената цел да загине в бой? — Смехът й беше остър и неприятен, натежал от сарказъм: — Май ти си този, който се нуждае от една добра порция реалност, а не аз! И двамата сте еднакви! Бесни кучета, готови да се разкъсат!
	— Не е вярно, никак не сме еднакви! Сайго мрази всичко в мен — смесената ми кръв, любовта ми към Япония, комбинирана с противните ми европейски черти! Не може да понесе мисълта, че човек с подобен външен вид може да го превъзхожда в нещо, особено пък в такова важно нещо като буджуцу!
	— Важно ли? Какво му е толкова важното на това проклето буджуцу? Какво общо има то с живота, с чувствата?
	— Ти най-малко имаш правото да говориш за тези неща! — сряза я той и веднага съжали за думите си. Видял как се промени изразът на лицето й, той протегна ръце и промълви: — Извинявай, знаеш, че не исках да…
	— Искаше, Никълъс, искаше! Сигурна съм в това! И мисля, че си прав. През последните няколко дни изпитвам страх и вече знаеш каква съм в подобно състояние… Ти ме накара, да почувствам нещо… нещо, което считах за невъзможно. Признавам, че и до този момент не съм се освободила напълно от него, все ми се струва, че трябва да избягам някъде и да не виждам жив човек до края на дните си. Правилно ли постъпвам, като ти се доверявам — това е въпросът, който не преставам да си задавам. Не търсиш ли в мен единствено устни и тяло? Но после си отговарям сама — той вече ги има, защо тогава си прави толкова труд? Трябва да е истина, макар че всичките ми инстинкти, които все още функционират, твърдят обратното. Миналото бавно умира, все още долавям ехото му наоколо. Когато говориш, аз отлично чувам думите ти, но някъде вътре в съзнанието ми започват да отекват другите им значения, скрити и тайнствени като невидими йероглифи, които пробождат мозъка ми. Започвам да чувам две неща едновременно и съответно се питам кое от тях представлява верния сигнал — онзи, който ми изпращаш ти. — Вдигна глава към лицето му и попита: — Има ли някакъв смисъл за теб всичко това?
	— Мисля, че да.
	— Аз пък мисля обратното. — Очите й бяха блестящи и просто грееха, въпреки липсата на директна светлина в тях. — Мисля, че просто правя опит да ти кажа, че те обичам.
	Ръцете й се оказаха обвити около врата му, макар че той беше готов да се закълне, че не е усетил никакво движение от нейна страна. Нима не бяха отпуснати край тялото й само преди миг? Какво става, господи?
	Целувката им беше мигновение, което не можеше да се вмести нито във времето, нито в пространството. Устните им се разделиха едва когато и двамата почувстваха, че са останали без дъх, а същият този дъх висеше между тях като малко облаче кондензирана пара в студеното зимно утро.
	После понесоха саковете си към паянтовата дървена кабинка, в която продаваха билети за ферибота. Беше истинска кутийка, над извятото като дъга гише липсваше стъклото, отвътре лъхаше мъртвешки студ.
	Едно петнайсет-шестнайсет годишно момче пое железопътните билети от ръката на Никълъс, продупчи ги на няколко места, удари им по един печат и им ги върна.
	— Следващият ферибот тръгва след седем минути — предупреди ги то. Дори тук, в това забравено от бога градче, хората притежаваха характерната за цяла Япония акуратност.


	Докато се отделяха от пристана, Юкио се държеше необичайно, кротко. Но с излизането в открито море се върна и нейната жизненост.
	— Може би в градския театър ще има някое ново представление — весело подхвърли тя. — Или пък ездитни коне. Можем да яздим цял следобед и някъде да си направим пикник…
	Но в душата на Никълъс продължаваше да се гнезди безпокойство.
	Шимоносеки бавно се стопяваше в далечината, бялата пенеста следа на ферибота сякаш изтриваше контурите му от пейзажа. Подредени като ескадрила в боен полет, над главите им грациозно се носеха гларуси, въздухът ехтеше от загриженото им грачене.
	Минаха край две рибарски лодки, които дрейфуваха сред вълните. По мачтите им бяха окачени черни мрежи — сякаш някой побъркан беше решил, че може да замести с тях платната. На борда на едната изскочи момче и развълнувано замаха е ръка по посока на огромния ферибот, но никой от хората на палубата не си направи труда да му отвърне.
	Очите на Никълъс леко се извърнаха по посока на. Юкио и тайно започнаха да я наблюдават. Главата беше отметната силно назад, сякаш искаше да улови бледите лъчи на слънцето с цялото си лице. Косата й — черно гарваново, крило, се вееше волно встрани. Вирнатата й брадичка подчертаваше още повече нежната линия на дългата й шия. Гърдите и изглеждаха твърди дори и под, дрехите. Не знаеше дали това е плод на въображението му или действително го вижда, но той имаше чувството, че меко очертаните й зърна са, изскочили от сутиена.
	— Защо Сацугай се страхува от полковника? — изведнъж попита тя, а вятърът поде думите й и ги захвърли извън борда на ферибота, към рибарските лодки, превърнали се вече в черни и едва забележими точици. За миг той си помисли, че не е чул добре, после поклати глава:
	— Никога не съм знаел за това.
	Тя се извърна към него и изпитателно го погледна:
	— Ами да, разбира се… Сега ще кажеш, че не си го забелязал, нали? Предполагам, че не би трябвало да съм изненадана… Все пак аз съм живяла покрай него доста повече от теб…
	— Те постоянно спорят — рече Никълъс, облегна се на парапета и се надвеси навън.
	— Не прави това — рече тя и постави ръка на дрехата му. — Ако паднеш, ще трябва да скачам след теб! — Засмя се и добави: — Мразя водата…
	— Мразиш я като влаковете, така ли?
	— Повече. Нямам нищо против да съм близо до нея, дори ми харесва. Но изпитвам ужас от вълните и подводните течения…
	— Що се отнася до Сацугай — започна Никълъс, — зная само това, че двамата с баща ми са от двете страни на барикадата. В политически смисъл, разбира се. И именно поради това спорят. Но нищо повече.
	— Мислиш ли, че биха поддържали контакти помежду си, ако не бяха Итами и майка ти?
	Той сведе поглед към водата, по която пробягваха тъмни и светли отблясъци.
	— Не, едва ли…
	— Точно така. Аз познавам добре Сацугай и мога да ти кажа, че омразата му е породена единствено от страх. А той не е човек, който се плаши лесно… С каквото и да го държи полковникът, то трябва да е наистина страшно!
	— Мисля, че не е нищо особено — като член на дзайбацу Сацугай е бил заподозрян във военни престъпления… Това е станало непосредствено след войната, когато американците са се заели да разбият традиционните семейни структури на всички по-влиятелни дзайбацу… Баща ми се е застъпил за Сацугай. Не зная подробности, но мисля, че това е тежко бреме за човек като него.
	— Точно така. Сацугай се гордее, че никому нищо не дължи, а сега е далеч по-могъщ, отколкото по време на войната. — Тя тръсна глава и добави: — Едва сега разбирам, че това се дължи отчасти и на полковника…
	— Кръвната връзка, семейните отношения — майка ми е луда за тях… Политиката е нещо второстепенно за нея. Като изключим баща ми и мен, Итами е единствената й роднина, двете с нея биха направили всичко една за друга…
	Навлязоха в облак влажна мъгла и изведнъж стана студено. Басовата сирена: на ферибота започна да свири: на равни интервали, тъжна и прегракнала. Гларусите бяха изчезнали, трудно се виждаше дори водата край борда. Сякаш се плъзгаха сред облаците, отвсякъде ги обгръщаше плътен слой белота. Мъглата погълна, дори и вятъра, нищо наоколо не помръдваш. Приглушени и странни, от другата страна на палубата полетяха сподавени човешки гласове. Никълъс имаше чувството, че те се носят направо от водата на широкия и неизмеримо дълбок пролив.
	Сушата изведнъж изскочи от плътната бяла пелена, която ги обгръщаше. С лек тласък фериботът се долепи до пристана. Как ли е намерил пътя този капитан, зачуди се Никълъс. До слуха му долиташе поскърцването на коловете из пристана, после всички шумове бяха погълнати, от истеричен кучешки лай.
	Имаше чувството, че пътуването с влак до Кумамото никога няма да свърши, макар на практика то да беше съвсем малка част от цялото им пътешествие. Вероятно и мъглата допринасяше за това, но душата му се изпълни с нетърпение. Искаше час по-скоро да разбере какво е привлякло Сайго чак дотук. Канзацу беше сериозно разтревожен от този факт, но Никълъс едва сега си даде сметка за това. Сенсеят никога не би заговорил на тази тема, ако няма сериозно основание да го стори. Но какво толкова тревожно има в посещенията на Сайго тук? И защо от това трябва да се безпокои именно Канзацу? Докато пресичаха остров Кюшю, тези въпроси не преставаха да се блъскат в съзнанието му, с цялата си душа искаше да намери отговорите им — едно съвсем неосъществимо желание, разбира се. „На практика всяко желание е безполезно, повтаряше му Чонг. Ако искаш нещо достатъчно силно, просто трябва да го направиш. Онези, който седят и си мечтаят, нищо не постигат.“
	Изведнъж усети как в душата му се надига отвращение към европейската половина на собствената му природа. Въпреки това чувство, знаеше че именно това е половината, изпълнена с вълнения, енергия и мечти, към които неизбежно трябва да се добави и известно количество нетърпение и непостоянство. Накратко казано, именно тя го правеше различен от хората наоколо.
	Както обикновено, Юкио бе обхваната от сладострастна тръпка, за която несъмнено допринесе и съвсем празният вагон. Тя вдигна пола и се настани в скута му, постигайки с лекота, горещата тръпка на възбудата. Вагонът подскачаше я се друсаше толкова силно, че не им беше необходимо да правят никакви допълнителни движения.


	Без съмнение, през средновековието град Кумамото е бил доминиран от внушителната каменна крепост, издигаща се на кафеникавия хълм, който пролетно време положително се покриви с буйна зеленина. Но в днешните модерни времена, макар и все още внушителна, тя изглеждаше някак засенчена от големия, завод, проснал снага в долината. Дузината му високи комини пронизваха, небето като грозни пръсти. През следобеда, в който Никълъс и Юкио слязоха от обвития в пара влак, техните върхове се губеха в мъглата и те изглеждаха така, сякаш някой им беше надянал ръкавици.
	Самият град обаче съвсем не изглеждаше толкова модерен, колкото своята нова придобивка. Почти никъде не личеше европейската ерозия, двамата видяха повече традиционни японски носии откъдето и да било другаде. Дори през мъглата, която най-сетне беше започнала да се разрежда, ясно личеше планинският профил на местността. Тъмни грамади се извисяваха от всички страни и долината се прорязваше от онези рязко разграничени потоци на светлината и сянката, които човек наблюдава от самолет, летящ високо над облаците.
	Ангажираха стаи в един хотел, разположен на Улицата на борците.
	— Оттук — рече широко усмихнатият собственик, отворил вратите на стаите им — ще имате великолепна гледка към планината Асол. — Остави саковете им на пода и се приближи до прозореца: — За тази цел ще ви трябва ясен ден, разбира се, но мисля, че още утре ще можете да видите ако не всичките пет върха, то поне Накадаке. — Обърна се е лице към тях и добави, като потриваше ръце: — Той е действащ вулкан, и над него винаги се извива дим… А време като днешното имаме, когато вятърът духа по посока на града… — Приближи вратата и посегна към бравата: — Когато изригне, всичко наоколо се покрива с пепел и пемза, небето е толкова тъмно, сякаш е настъпила вечна нощ… Представяте ли си? — Езикът му млясна в горната част на небцето: — Но аз не се оплаквам. Благодарение на планината Асо тук всяка година е пълно е туристи… а какво съм аз без туристите? — Никълъс му даде бакшиш и той вдървено се поклони: — Ще направя всичко възможно престоят ви да бъде приятен.
	Преди да излезе, съдържателят не забрави да отвори широко вратата, която свързваше стаите им.
	Никълъс набра номера на Сайго, но него го нямаше. Поръча да му предадат телефона на хотела и затвори.
	Известно време се лутаха из града да търсят конюшня, но скоро стана ясно, че поне в чертите на града такова удоволствие няма да намерят, Юкио не можеше да скрие разочарованието си.
	Закусиха в малка чайна, разположена на площад, около който се издигаха високи дървета. В клоните писукаха птички, храната беше превъзходна, но Никълъс не беше в състояние да й се наслаждава. Стомахът му се свиваше и той изпитваше нужда от движение.
	Продължиха безцелната си разходка по широки булеварди и малки шумни улички, задръстени с магазинчета.
	Късно следобед се прибраха в хотела, денят бързо гаснеше. Мъглата се беше вдигнала и стоманеносивото небе се издигаше високо над главите им.
	Там го чакаше послание от Сайго. Канеше го на вечеря, лично щеше да го вземе от хотела.
	— Колко време ще останем тук? — попита Юкио, докато се преобличаха. Вратата между стаите им продължаваше да бъде отворена.
	— Не знам, още не съм мислил за това. Защо?
	— Просто ми се иска да си тръгваме.
	— Но ние току-що пристигнахме!
	— Зная, но вече имам чувството, че сме тук цяла година. Странен град е този…
	— Просто не искаш да си тук — засмя се той и закопча панталоните си. — Слушай, тук сме доста далеч от водата… Няма начин да падна през борда!
	Нейната усмивка беше малко по-бледа от неговата.
	— Да, да, зная… Но нима не забелязваш как мирише въздухът тук? На нещо изгоряло…
	— Това е от рафинерията — отвърна той. — А може би е от планината… Никога не съм бил в подножието на вулкан. Нямаше ли никакъв вулкан и на Хокайдо?
	Сайго пристигна малко след шест и Никълъс отвори на почукването му.
	— Е, Никълъс, не очаквай, че… — Млъкна, тъмните му очи се плъзнаха зад рамото на Никълъс: — Какво прави тя тук?
	Въпросът се процеди през стиснатите му устни, в тона му не остана нищо от първоначалната любезност.
	— Юкио ли? — извърна глава Никълъс. — Просто реши да ме придружи, мислех, че знаеш…
	— Откъде можеше да знам, по дяволите? — Разгневените очи на Сайго скочиха обратно на лицето му, погледът им беше мрачен и студен: — Направил си го нарочно, нали?
	— За какво говориш?
	— Много добре знаеш за какво, Никълъс. Не се опитвай да ме лъжеш! Тя всичко ти е разказала!
	Никълъс усети топлината на тялото й зад себе си.
	— Нищо не съм му разказала! — процеди тя със смразяващ кръвта глас. — Но след като вече го изплю като истеричен хлапак, можеш и сам да му кажеш!
	— Какво да ми каже? — озадачено попита Никълъс, после пъргаво застана на пътя на Сайго, устремил се към Юкио: — Хей, я задръж малко!
	Рамото му докосна касата на вратата, усети с гърба си как Юкио се отдръпва навътре в стаята.
	— Я по-добре ми обясни за какво става въпрос!
	Сайго безпогрешно долови предупредителната нотка в гласа на Никълъс и усети как кръвта му завира. Привел напред лявата част на тялото си, той се опита да прикрие светкавичното движение на дясната си китка.
	Ръката на Никълъс се стрелна надолу и влезе в съприкосновение с костите над китката на противника си, останали неприкрити за частица от секундата. Физическите последици от този удар бяха незначителни, но за сметка на това пострадаха нервните възли и ръката на Сайго безпомощно увисна.
	Бяха съвсем близо един до друг и Сайго замахна с крак към коляното на Никълъс. За опора използва касата на вратата и ударът беше толкова силен, че ако беше стигнал целта си, коляното на Никълъс несъмнено би се строшило като крехка кристална ваза. Но той успя навреме да се дръпне и кракът на Сайго се стовари върху дървото. Разнесе се такъв тътен, сякаш цялата къща се готвеше да се срути.
	Сайго възстанови равновесието си достатъчно бързо, за да се завърти и изчезне по коридора още преди Никълъс да реагира. Той стисна зъби и го последва. Юкио изтича до вратата.
	— Никълъс!
	Не получи отговор и забърза след двамата.


	Покрита с блестящо сиви люспи, декоративната акула се поклащаше малко над дъното, устата й ритмично се отваряше и затваряше. Може би се опитваше да закуси с водораслите, проточили се край стената на аквариума. Край нея се стрелна двойка гурами* и спокойствието й беше нарушено. Тя плесна с опашка и се скри зад стеблата на водните растения, които лека потрепваха от мехурчетата на кислородната помпичка.
	[* Пресноводна декоративна рибка с червеникави люспи. — Б.пр.]
	Стояха неподвижно, скрити в сянката на някакъв вход. Улицата беше тиха, по настилката й нарядко отекваха стъпките на самотни минувачи.
	— Какво чакаш?
	— Тихо! — просъска Никълъс и продължи да брои: дванайсет, тринайсет, четиринайсет…
	Иззад ъгъла се появи млада двойка, Никълъс хвърли един къс, но изпитателен поглед към мъжа, после отново насочи вниманието си към вратата на рибарския магазин, зад която преди миг беше изчезнал Сайго, Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… Когато стигна до Трийсет и всичко остана непроменено, той хвана Юкио за ръката и двамата пресякоха улицата.
	Някъде във вътрешността на магазинчето звънна камбанка. Беше тясно, с гол дъсчен под, край стените бяха наредени стъклени аквариуми е различни размери и форми. Само един-два бяха празни, с потъмнели от прах стени.
	Слаб, съсухрен от годините мъж с кожа, по-сива от вчерашната мъгла, беше седнал на висок дървен стол пред рафт, претъпкан е филтри, навити на руло найлонови пликчета и кутии е храна за рибки. В магазинчето нямаше никого.
	— Имате ли заден изход? — попита го Никълъс.
	— А? — стреснато вдигна глава мъжът. Имаме, но…
	Следван на крачка от Юкио, Никълъс вече го беше отминал, прекоси някакво тъмно коридорче и изскочи навън през незаключената задна врата. Озоваха се на мрачна и тясна пътечка, покрита с тухли. Тя водеше в една-единствена посока, всички останали бяха препречени от високи влажни стени.
	Ускориха крачка и скоро зърнаха гърба на Сайго, вече на цяла пресечка разстояние. Един-два пъти се обърна и двамата е Юкио се залепяха за стените. После изчезна и Никълъс се изпоти при мисълта, че го е изгубил окончателно. Добре съзнаваше, че втори шанс няма да има. Все пак извадиха късмет — видяха високата му фигура сред тълпата около някаква будка за вестници. Стърчеше сред хората без никакъв опит за прикриване. Или е случайно, или е част от някакъв сложен маньовър, помисли си Никълъс. Нямаше как да разбере това, но въпросът си стоеше с цялата си тежест: Защо Сайго изобщо предприема предпазни мерки? Защо не иска да бъде проследен?
	Над главите им блестеше синкавият диск на луната, огромен като книжен фенер, предвестник на първия сняг. Облаците бяха плоски и релефни. Светлината постоянно се променяше и Никълъс беше принуден час по час да спира, за да определя разстоянието, което ги делеше от тъмната фигура, забързана в далечината пред тях.
	В един миг Сайго отново се обърна, белотата и лицето му проблесна под лунните лъчи. Никълъс рязко дръпна Юкио в някакъв вход. До слуха му долиташе ускореното й дишане, примесено с тежките удари на собственото му сърце.
	Силуетът на Сайго бързо се смаляваше в далечината, Никълъс грабна ръката на Юкио и я задърпа след себе си. В резултат успя да зърне фигурата на Сайго точно в момента, в който тя се шмугваше във входа на някаква порутена дървена постройка със стръмен покрив и без никакви прозорци. Стопи се в нея без следа като нощен звяр.
	Дишайки тежко, Никълъс задържа Юкио в сянката на някакъв вход, изчака няколко секунди и промърмори:
	— Сега!
	Двамата хукнаха да пресичат платното на улицата.
	Нищо по фасадата не подсказваше за предназначението на тази сграда, нямаше дори звънец. Вратата беше желязна, боядисана е яркочервена боя. Той сграбчи месинговата топка на бравата, сигурен че ще е заключено, но тя се завъртя и вратата се отвори.
	Озоваха се в просторно голо помещение, лишено от таван в обикновения смисъл на думата. Широка желязна стълба от заводски тип водеше някъде нагоре, на партерния етаж нямаше никакви врати. Скоро откриха, че положението е същото и на първия етаж — отвсякъде ги обграждаше празно пространство.
	Сградата беше тиха, с изключение на някаква странна вибрация, излъчваща се сякаш направо от гредите, с които беше покрит подът на отделните етажи.
	Едва на третия откриха врата, заключена с тежък катинар. Въздухът беше прашен и Юкио не успя да задържи кашлянето си.
	Странно чувство ги обземаше сред тези стени. То не беше само обичайното неудобство от нахлуване в чуждо място. Не, беше далеч по-неприятно и свързано с онази противна празнота в стомаха, която вероятно се появява, когато човек се озове посред нощ в къща, обитавана от духове.
	— Искам да се махам оттук! — прошепна в ухото му Юкио и го подръпна за ръката.
	— Тихо! — отвърна едва доловимо той и бавно се насочи към затворената врата. Стори му се, че… Да, точно така. Светлината беше толкова слаба, че не можеше да бъде сигурен, но сега вече го виждаше съвсем ясно. В центъра на вратата беше изрисуван с черен туш кръг, запълнен с девет черни звезди. Те от своя страна обкръжаваха йероглифа комусо.
	Никълъс го гледаше и се опитваше да си спомни къде го е виждал. Беше сигурен, че му е познат. Да… беше го виждал в някое риу, в зала за бойни изкуства. Но в коя? Беше го виждал скоро, всъщност малко преди да напусне Токио… Може би е на риу с клонове в провинцията. Или…
	Той рязко се дръпна назад и стисна ръката на Юкио.
	— Какво става, къде сме? — объркано прошепна тя.
	— Ела! — дръпна я рязко той и двамата се насочиха към изхода. — По-бързо!
	На улицата установи, че все още не може да диша с пълни гърди. Затича, влачейки Юкио след себе си. Кумамото изглеждаше напълно безлюден в призрачната нощ, Никълъс изпитваше усещането, че те двамата са единствените хора навън и бягат от нещо страшно, нещо необятно, което се надвесва над главите им и заплашва да ги погълне.
	Главата го бодеше до пръсване, тялото му потръпваше от пристъпите на внезапна треска. Съзнанието му беше напълно объркано, задъханите въпроси на Юкио долитаха до него някъде отдалеч.
	Разпозна знака на вратата, а заедно с него разбра и защо беше дошъл да преследва Сайго чак тук. Едновременно с това видя съвсем ясно и това, което го чакаше в близкото бъдеще.


	В хотела изпрати Юкио направо в стаята й.
	— Нищо ли няма да ми кажеш?
	— След малко — отвърна той, все още вглъбен в себе си. — Вземи си душ или направи нещо друго. Ще дойда след малко…
	— Няма да излизаш — разтревожи се тя. — Не искам да оставам сама тук!
	— Не, не се безпокой, ще бъда тук, в стаята си.
	Вътре не запали осветлението, просто пристъпи към прозореца. Мракът беше непрогледен, но въпреки това му се стори, че вижда бялата пемза, която се спуска от Накадаке — петия връх на планината Асо. Вероятно описанията на собственика оказваха своето влияние.
	Вече ясно съзнаваше защо Сайго е пътувал чак дотук, защо е искал да се включи в местното риу — в Токио и околностите му такова действително нямаше.
	В съзнанието му нахлуха думите на Канзацу — така твърди и въздействащи, сякаш ги казваше право в лицето му: „В Япония има множество риу, Никълъс. Изкуствата, които се преподават в тях, са неизброими. Нерядко това са изкуства на злото, усъвършенствани от истински майстори.“
	Нищо чудно, че Сайго предприе всички предпазни мерки за незабелязаното си оттегляне — за всеки нинджа това е съвсем нормално поведение.
	Точно това е станал той — нинджа. Местното риу не е регионален клон, а център. Самият център, ако иска да бъде точен.
	Нинджите не са обвързани с нищо, казваше Канзацу, и това наистина беше така. Въпреки това изкуството нинджуцу често е по-сложно дори от самото буджуцу, с огромно разнообразие от школи и похвати. Сред тях има благородни и достойни, но има и мрачни, подли похвати… Похватите на злото. Самите школи се придържат към два определени цвята — черното и червеното. Канзацу му ги разясни, преди да напусне Токио. Най-коварното и най-опасното риу на червената школа е кужи кири. „Китайска дума, означаваща «отрязване на девет ръце» — основа на най-мрачната слава относно действителната и въображаемата сила на нинджите. Много хора твърдо вярват, че тези «девет ръце» символизират последната истинска магия, която все още действа в света. Аз самият не мога да преценя, но ти сам разбираш, че има моменти, в които разделителната линия между реалното и въображаемото просто изчезва.“ Тези думи Канзацу каза, когато му показа символа на кужи кири. Същият, който видя преди минути върху заключената врата в онзи склад.
	Зад стената зашуртя вода, дрехите на Юкио едва чуто прошумоляха.
	В съзнанието му започна да се оформя едно подозрение. Колкото повече мислеше за него, толкова по-сигурен ставаше. Дали Канзацу е знаел на какво ще се натъкне тук? Как? Вероятно само го е подозирал… Но защо изобщо се зае да му обяснява всичките тези неща?
	Изведнъж изпита хладното усещане, че е бил манипулиран от сили, за чието съществуване дори не е подозирал. Канзацу положително е знаел доста повече — за тази ситуация от това, което беше разкрил пред Никълъс. Защо е премълчавал?
	Навън луната най-сетне се освободи от оковите на — облаците и гордо заплува по небето. Светът изглеждаше синкав, студен и някак едноцветен под бледите й лъчи. Далеч над хоризонта се долавяха очертанията на вулканичния конус, обкръжен от светла яка. Неподвижният въздух тежеше от вулканична пепел, фина и неуловима като копринен покров.
	Вече беше убеден, че зает с непосредствените проблеми, той е позволил съдбата му да бъде предначертана от неизвестна, но могъща ръка. Обречен е, точно това искаше да каже на Юкио днес следобед. Още от първия миг, в който ги срещна съдбата, двамата със Сайго бяха конфронтирани, бяха изправени един срещу друг. Още не можеше да определи причината за това, но такава беше действителността и той трябваше да й се подчини.
	Какво трябва да стори?
	Знаеше какво. Знаеше го прекрасно и се ужасяваше от него.
	Шумът от течащата вода беше изчезнал. Стана от перваза на прозореца, приближи се към вътрешната врата и я отвори.
	Замръзна неподвижно на прага. Осветлението беше загасено и нищо в стаята не помръдваше.
	Тихо я повика по име.
	Синкавите лъчи на луната осветяваха част от пода всичко останало тънеше в мрак.
	— Юкио?
	Пристъпи безшумно в стаята.
	И веднага замръзна на място. Харагей! В стаята имаше друг човек. Леко извъртя глава. Юкио лежеше върху завивките, мек и едва доловим отблясък на светлината очертаваше линията на носа й. Върху свободната половина на двойното легло чаршафите бяха дръпнати, сякаш някой току-що беше станал оттам. Тя беше съвсем гола, гърдите и коремът й леко се повдигаха и отпускаха в такт със спокойното й дишане.
	— Добре дошъл, Никълъс. — Гласът долетя от стола, на тикан в далечния ъгъл. Фигурата смътно се очертаваше на бледата лунна светлина, лицето й беше в сянка. — Много мило от твоя страна, че идваш да ни правиш компания.
	— Сайго! Как влезе?
	— Как мислиш, Никълъс?
	— Предполагам, че има много начини за това… особено за един нинджа!
	— Това е вярно — невъзмутимо отвърна Сайго. — Но аз не прибягнах до нито един от тях, тъй като Юкио ме пусна сама.
	— Юкио… — объркано промълви Никълъс и пристъпи към леглото.
	— Няма смисъл, Никълъс… Тя не може да те чуе.
	— Нима е…
	— О, не, нищо подобно… Просто спи… Толкова дълбоко, че едва ли ще успееш да я събудиш. Не се вълнувай, тя е съвсем наред!
	— Събуди я! — изсъска той и се отпусна върху леглото до краката й. Тялото й беше хладно, кожата й беше леко настръхнала, но иначе дишаше нормално.
	— Не сега, Никълъс, още е рано — отвърна Сайго и най-сетне се изправи. Беше облечен в черен копринен костюм, доста старомоден — от тези, които китайските мандарини някога са носели при официални случаи. Косата му беше подстригана толкова ниско, че изглеждаше почти плешив. Черната четина стърчеше някак застрашително нагоре. — Със съжаление трябва да кажа, че се оказах прав, Никълъс, По отношение на теб, разбира се. Но на практика съжаление няма — напротив, доволен съм. През цялото време съм бил прав по отношение на теб. Баща ми също.
	Насочи се към средата на стаята и Никълъс го проследи с очи.
	— Не зная как успя да го разбереш — поклати глава Сайго. — Признавам, че прояви изключителна проницателност.
	— За какво говориш?
	Очите на Сайго гневно проблеснаха, устните му се разкривиха в грозна гримаса — сякаш Никълъс току-що го беше зашлевил. Светкавично се стрелна напред и сграбчи ризата на противника си.
	— Е, добре — просъска той. — Край на любезностите! Няма смисъл. Нима наистина си помисли, че не забелязах как ме проследяваш? Нима вярваше, че ще успееш, ако не, бях ти го позволил? Ти наистина си глупак!
	Никълъс протегна ръка и махна пръстите на Сайго от ризата си. Стояха един срещу друг със затаен дъх, впили очи в очи като два титана, които всеки миг ще встъпят в смъртен бой и този бой ще покаже кой от двамата ще бъде властелин на света.
	— Какво мислиш, че правиш със себе си?
	— Спасявам се — отвърна Сайго. — Нима и това не ти е ясно? Приет съм сред елита, Никълъс. Истинският елит, далеч по-съвършен от буши… — Пристъпи крачка напред и добави: — А ти можеш да се присъединиш към мен.
	— Какво?
	— Защо мислиш те поканих тук? Това място не е курорт… А ти взе, че се домъкна с нея! Идиот!
	— Аз я обичам.
	— Забрави я! Тя е нула, дори нещо още по-лошо… Курва, която се шиба на…
	— Затвори си мръсната…
	— О, да, забравих за английската ти кръв. Какъв кавалер, господи! — Пристъпи още стъпка напред и гърдите им почти се докоснаха. — Както и да е… Както и да я наричаме, тя вече не съществува нито за теб, нито за мен… Предлагам ти целия свят, Никълъс… Ти просто нямаш представа какво е „нинджуцу“.
	— Но защо кужи кири? Защо черно?
	— Аха, сега ми става ясно… Онзи дъртак Канзацу се е раздрънкал… Да, това е черно нинджуцу и така трябва да бъде. Ние сме най-силните, най-могъщите! С помощта на кужи кири ставаш непобедим! Никой на този свят не може да те спре! Помисли си, човече! Помисли за неограничената власт!
	— Не се интересувам от подобни неща — отвърна Никълъс и светкавично се превъртя през леглото, блокирайки с китки мълниеносните удари на Сайго, скочил отгоре му с чудовищна пъргавина. Отвърна с три бързи саблени удара — по-скоро защитни, отколкото нападателни — които въпреки всичко постигнаха целта си. Усети как адреналинът напомпва тялото му като мощна приливна вълна.
	Извърна се по гръб, Сайго се стовари отгоре му и се опита да му нанесе двоен удар — лакът в слънчевото сплитане и длан в ларинкса. Успя да се предпази, но лявата му ръка се оказа затисната от тялото на противника и той осъзна, че положението му става тежко. В близък бой Сайго имаше огромно предимство, благодарение на нинджуцу, разбира се. Единствената му надежда беше да се откъсне и да застане на необходимата дистанция.
	Опита удар с коляно, като едновременно е него рязко се завъртя. Но Сайго не се остави да бъде заблуден, блокира го и му нанесе силен удар в ключицата. Цялото му тяло се разтърси, но все пак извади късмет, тъй като ударът не попадна там, където трябва.
	Претърколиха се на пода, юрганът се повлече заедно с тях, притиснат между напрегнатите им тела. В продължение на дълги минути мускулите им, напрегнати до крайност, се бореха за надмощие. Телата им почти не помръдваха, всеки беше стиснал китките на другия, лактите им бяха прибрани… Приличаха на някаква странна машина, потръпваща от напъните на вътрешната си енергия.
	Настана време да опита нещо друго. Никълъс внимателно освободи коляното си и рязко го заби в слабините на противника си. Сайго изпъшка и едновременно с това в стаята се разнесе меко металическо изщракване. На сантиметър от лицето си Никълъс видя мътно проблясващо острие. Беше се появило между показалеца и безименния пръст на Сайго по наистина чудотворен начин. Не, това не беше магия, той знаеше, че опасността е съвсем реална. Изви глава, за да избегне насоченото към очите му острие. Успя и концентрира цялата си енергия в ръката, която стискаше въоръжената китка на противника. Възползвайки се максимално от опората, с която разполагаше, той бавно започна да я изправя. От корените на косата му бликнаха капчици пот. Някак лениво, но неумолимо те започнаха да се стичат надолу по челото, всеки миг щяха да защипят в очите му.
	Но и Сайго започна да отстъпва — въоръжената му ръка все повече се отдалечаваше от лицето на Никълъс. Миг по-късно Никълъс се освободи и скочи на крака, гърдите му буйно се повдигаха. Залитна, но успя да се задържи, после бързо се извъртя към надигащия се от пода противник. Нападна го моментално, но изведнъж се оказа, че ударът в ключицата не е бил толкова безобиден. Реакцията му закъсня само със стотна от секундата, но това беше предостатъчно за контраудара на противника му.
	После Сайго се впусна в атака, по-бърз и по-точен от всякога. Никълъс успя да отбие първия му удар, нанесен с четири разтворени пръста по посока на слънчевото сплитане, но нямаше време да реагира на втория, нанесен с длан в шията му с огромна сила.
	Стовари се като подсечен на пода. Кашляше и плюеше, без да е в състояние да си поеме дъх. Надвесен над него, Сайго широко се усмихваше, сигурен, че повече съпротива няма да има.
	Опита се да се изправи, но установи, че не чувства краката си. Понечи да вдигне ръце и му се стори, че успя. На практика обаче те останаха да лежат безсилни край тялото му. Очите му изненадано примигнаха, после се спуснаха надолу. Беше безпомощен пленник на неподвижното си тяло. Ръцете му проблясваха като увехнали цветя, част от някакъв друг свят, сърцето му тежко блъскаше в гърдите.
	Сайго се надвеси над него с иронична усмивка на уста.
	— Помисли си, че пак съм дошъл неподготвен, а? — попита той с топъл, почти приятелски глас. — Не, този път всичко беше обмислено предварително. Точно така, Никълъс, всичко! Дори и намесата на Юкио! Тя знаеше всичко, Никълъс, дори нещо повече — сама предложи част от този план! Изненадан ли си?
	Никълъс не беше в състояние да отговори, устата му продължаваше да се отваря и затваря като риба на сухо. Езикът му беше надебелял като на дебил, с труд го придвижваше във вътрешността на устата си.
	_Не, не. Това е лъжа! Трябва да е лъжа!_
	— Не трябва да се учудваш — продължи Сайго. — Нали ти казах, че е курва? Положително ти е признала, че е спала с мен, нали?
	После се извърна встрани и Никълъс видя как се доближава до леглото. Сграбчи отпуснатото тяло на Юкио и го просна напреко на юргана. После на няколко сантиметра от лицето му светна нощната лампа и Никълъс заслепено примигва.
	Юкио, мълчаливо проплака той. Юкио!
	Сайго я повдигна до седнало положение, измъкна отнякъде малка стъклена капсула, счупи връхчето и я размаха под носа й. Главата й се дръпна конвулсивно назад, но той не отдръпна капсулата, тя потръпна и отвори очи.
	По лицето й бавно се появи покорна и едновременно с това чувствена усмивка, ръцете й нежно се обвиха около раменете на Сайго. Той грубо я целуна и устните й очаквателно се разтвориха.
	Юкио!
	Сайго бавно се зае да я гали, като внимаваше да не лишава Никълъс от гледката. Потърка зърната й и те скоро щръкнаха, потръпващи в нетърпеливо очакване. Разтвори краката й и ръката му потъна между тях. Юкио започна да диша тежко, пръстите му бавно се измъкнаха от топлата хралупа. Бяха мокри.
	Обърна я по корем, белите полукълба на ханша й мътно проблясваха на ярката светлина. Той разкопча черните си копринени панталони и те безшумно се смъкнаха в глезените му. Пръстите му грубо разтвориха гладките полукълба, вдървеният му член мазно проблесна и хлътна дълбоко в ануса й.
	Юкио извика от болка. От мястото си Никълъс ясно виждаше как зачервената глава влиза и излиза в тялото й с ритмични движения, ушите му се изпълваха със сподавените й писъци. Опита се да затвори очи, на стана още по-лошо, тъй като представите във възпаления му мозък бяха дори по-лоши от това, което виждаха очите му.
	Отново погледна и видя, че Юкио беше сложила ръце на врата, пръстите й конвулсивно стискаха края на юргана, струпан върху горната част на тялото й. Очите й бяха затворени, но тазът й се гърчеше и извиваше по смачкания чаршаф, влизаше във френетичен ритъм с тласъците на Сайго.
	После от устата й се откъсна остър писък, чаршафът между пръстите й се разкъса, тазът й конвулсивно се надигна и с потръпване се притисна до слабините на Сайго.
	Сякаш чакал точно този момент, Сайго рязко се отдръпна и от устните й се изплъзна неволен стон на разочарование. Зачервеният му член усилено пулсираше. Слезе от леглото и се надвеси над Никълъс. Едва когато усети тежестта на тялото му върху себе си, Никълъс разбра какво ще се случи.
	Усети болката от грубото проникване, Сайго тежко задиша във врата му, след миг спермата му започна да прониква навътре с горещи тласъци…


	Полковникът се прибра късно. Дълго време стоя зад кормилото в колата си с лула в уста, без да мисли за нищо. Сякаш от седмици не беше усещал слабото пощипване на черния тютюн по върха на езика си. След малко щеше да му се прииска едно питие.
	Луната се беше превърнала в неясно сияние ниско над хоризонта, готова всеки момент да потъне в мрака на нощта или по-скоро в остатъка от нощта. Полковникът бавно вдигна страничното стъкло и се накани да излезе от колата, но изведнъж го налегна някаква странна летаргия и той не беше в състояние да направи каквото и да било усилие.
	Предполагам, че трябваше да очаквам това, помисли той и хвърли поглед към тъмната къща. Представи си Чонг, заспала върху семейното ложе, и сърцето му се сви от мъка. Беше я предал, беше предал себе си, но най-вече беше предал Никълъс. Беше сторил единственото, което можеше да стори, но съзнаваше, че то не е достатъчно. Отдавна го очакваше, тази вечер просто за пръв път усети жилото му.
	И сега трябваше да излъже Чонг. Никога не беше го правил, нямаше особено желание да започва сега. Но съзнаваше, че няма друг изход, тъй като алтернативата беше немислима.
	Най-сетне се измъкна от колата и леко захлопна вратичката. Нощта беше странно тиха, нищо наоколо не помръдваше.
	Безшумно се насочи към страничната стена, откри купчинката листа, оставена от Атаки за сутринта, клекна до нея и я запали. Заслуша се в тихото пропукване, в гърдите му нахлу лютивият дим.
	Странно за какви неща си спомня човек в подобни мигове, мислеше той с очи, отправени в малкия огън. Като внезапно изскочила на повърхността подводница в съзнанието му нахлу споменът за онзи слънчев следобед през лятото, в който се състоя решителната среща с министър-председателя Йошида. На нея присъстваха Джон Фостър Дълес, генерал Брадли и министърът на отбраната Джонсън, а основна тема на разискването бяха последиците от войната в Корея. Дълес беше в Токио по простата причина, че в Корея бяха изпратени същите американски части, които бяха окупирали Япония през 1945 година. Но този акт остави базите и около двеста и петдесет хиляди американски граждани в Япония без каквато и да било закрила. Разбира се, американците не искаха тази ситуация да продължава и настояваха за създаването на редовна японска армия.
	Предложението им беше взривоопасно, тъй като подобен акт би влязъл в пряко противоречие с член 9 на японската конституция, който гласеше: „Никога да не се създават сухопътни, морски и военновъздушни сили, както и какъвто и да било друг военен потенциал.“
	В традиционен американски стил Джонсън подложи на критика позицията на Дълес и министър-председателят реагира отрицателно на искането за ремилитаризация на Япония. Въпреки това беше ясно, че нещо трябва да се направи. Полковникът предложи полицейските сили на страната да бъдат разширени до цифрата 75 000 души и да се преименуват на Национален полицейски резерв. „Ще разполагаме с напълно ефективна армия, без да е необходимо да я наричаме така“, изтъкна той.
	За Дълес това не беше достатъчно, но Йошида бързо съзря в предложението достоен изход от ситуацията и също така бързо го прие. Стигнаха до заключението, че целият план трябва да бъде запазен в дълбока тайна. „Дори свиканите под знамената наборници не бива да знаят за какво са обучавани“, настоя Йошида. После предложи да се създаде специален отдел към съществуващото Министерство на гражданските дела, който да се занимава с подбора и обучението на войниците и за който да отговаря висш американски офицер.
	След приключването на срещата Йошида помоли полковника да остане. В залата продължаваше да се чувства напрежението и министър-председателят предложи да се разходят в градината.
	— Дължа ви огромна благодарност — каза той след купищата любезни словоизлияния, които бяха неизбежни дори и при такива важни ситуации.
	— Проблемът е, че американците все още не могат да ни разберат, сър — отвърна полковникът и забеляза внимателния кос поглед на Йошида. — И вероятно никога няма да го сторят. Твърде дълго вече са тук…
	Министър-председателят се усмихна:
	— Не забравяйте, че за известен период от време и ние не разбирахме американците, полковник. Аз мисля, че в Япония съществува изключителна способност за културно приспособяване.
	Вероятно сте прав — въздъхна Йошида. — Въпреки това аз съм ви много задължен. Господин Дълес страшно много искаше да ме притисне в ъгъла. Несъмнено крайната му цел беше да ни въвлече по някакъв начин в Корейската война. Защо иначе би искал така изведнъж да изградим своя армия? — Поклати глава, малките му изящни ръце останаха сключени зад гърба. — И дума не може да става за изпращането на наши войски в Корея, полковник.
	Немислимо, помисли си полковникът, приклекнал в светлината на огъня. Тогава, с божията помощ, успяхме да избегнем немислимото, но сега то вече е факт.
	Огънят се разгоря. Той извади въженцето от джоба на черното си найлоново яке и го пусна сред веселите пламъци.
	Не беше изненадан от факта, че последен почерня и се превърна в пепел малкият възел в средата.


	Сбогом на планината Асо, добър ден на Фуджи.
	През по-голямата част от обратния път валеше, дъждовните капки по стъклото бавно наедряваха, съединяваха се и се спускаха надолу в разкривени вадички. Небето беше мрачно и навъсено, натежало от грозни буреносни облаци. Силният северен вятър рязко свали температурата и зимата влезе в своите правомощия.
	Никълъс постоянно местеше тежестта на тялото си от единия бут на другия, болката му все още беше твърде силна, за да може да седи нормално. Във вътрешността на вагона някой си играеше с копчето на транзистор, кратки избухвания на рок се сменяха със спокойния глас на диктора, който четеше новините. Лидерът на Японската социалистическа партия Сабуро отново бе подложен на критика за политиката на „структурни промени“, възприета от партията му преди около две години. Изказваше се предположението, че той скоро ще си подаде оставката.
	Малко преди Осака дъждът се превърна в снежна виелица и прозорецът бързо побеля. Никълъс потръпна в своя ъгъл въпреки доброто отопление във вагона. Изпита чувство на глад, но то беше някак приглушено и далечно, сякаш ставаше въпрос за друг човек. Не беше помръднал от мястото си още от началото на пътуването, изпитваше ужас дори от представата за някакво движение. Вероятно ще му се наложи да се облекчи, преди влакът да спре на централната гара в Токио, но в момента предпочиташе да не мисли за това. Всъщност изобщо му беше трудно да мисли. Съзнанието му наподобяваше мрачен и ветровит тунел, чието течение засмуква окапалите листа и ги подрежда, отново и отново, по един и същ начин.
	Чуваше сумтенето във врата, си, усещаше топлината върху лицето си, светлината на лампата режеше очите му. Около него подскачаха огромни сенки, сред тях се очерта фигурата на Сайго, който, кой знае защо, оправяше леглото. Облечена в пола и блуза, Юкио механично си събираше багажа. Той се опита да каже нещо, но устата му сякаш беше пълна с пясък. Нима и ларинксът му беше парализиран?
	Сайго я хвана за ръка, другата й стискаше сака. И двамата трябваше да го прескочат, за да стигнат до вратата. А той лежеше като парализиран, пълни със солена пот и сълзи, очите му безпомощно примигваха. Направи безуспешен опит да зърне лицето й, но то остана скрито зад сянката на спуснатата и коса.
	Сайго й прошепна нещо, после се обърна и надвеси над него изпотеното си лице.
	— Сега всичко ти е ясно, нали, момчето ми? — иронично просъска той. — Не си прави труда да вървиш подире ни, наистина няма смисъл… — Протегна ръка и почти нежно го потупа по бузата: — Сбогом. И не забравяй, че срещнем ли се още веднъж по този начин, ще те убия!
	Над главата му отново се размърдаха сенки… Дали това наистина са живи хора? Вратата се затръшна, споменът за тях остана единствено в ретината на очите му. Той стисна клепачи и се концентрира в дишането си.
	Малко след разсъмване парализата започна да отслабва. Не можеше да бъде сигурен за времето, тъй като в един момент беше заспал. Събуди се малко преди осем и установи, че вече може да движи пръстите на ръцете и краката си.
	В рамките на следващия час успя да се изправи и дори да ходи. Отиде в своята стая и се затвори в банята.
	Първата му спирка беше складът. През деня улицата изглеждаше съвсем различна. Разположена близо до търговския център на града, тя беше шумна и оживена, задръстена от коли и пешеходци.
	Побутна входната врата, но този път тя се оказа заключена. След като обиколи постройката два пъти, той се убеди, че друг вход няма. Беше изключено да насили бравата.
	Отиде в отсрещната чайна и си поръча закуска. От мястото си до прозореца виждаше добре входа на склада. Не помръдна в продължение на цял час, но никой не влезе или излезе през отсрещната врата.
	Докато плащаше сметката си, поиска да узнае къде е най-близкият полицейски, участък. Оказа се, че е буквално на две крачки — в просторна сграда с дървени колони и червени тухлени стени. Насочиха го към втория етаж, миришеше на цимент и терпентин.
	Дежурният сержант седеше зад старо и очукано бюро. Беше дребен млад човек с болезнено жълтеникава кожа и огромни мустаци, чието предназначение очевидно беше да прикриват развалените му зъби. Униформата му беше чиста и безупречно изгладена. Отношението му бе любезно, дори приятелско. Внимателно си записа, всички сведения, включително адреса на склада, но когато Никълъс му разказа какво се крие зад червената, лакирана врати на третия етаж, веждите му се свиха в учудена дъга:
	— Риу за нинджуцу? Млади човече, сигурен ли сте, че това не е някаква шега?
	— Нищо подобно — отвърна Никълъс.
	Сержантът с обич поглади гъстата растителност под носа си и промърмори:
	— Вие, разбира се, знаете, че нинджите отдавна не съществуват. Изчезнали са преди повече от век!
	— Можете ли да го докажете?
	— Е, вижте какво…
	— Моля ви, сержант. Искам да изпратите хора да проверят този склад, нищо повече!
	Сержантът с нежелание отдръпна ръката от горната си устна и рече:
	— Добре, господин Линеър. Добре. Оставете на мен, а вие се върнете в хотела и чакайте, да ви се обадя.
	Обади се чак към три и половина.
	— Да?
	— Вие ли сте, господин Линеър? — попита с уморен глас сержантът.
	— Проверихте ли склада?
	— Да, ходих там лично, придружен от патрулна двойка. Собственост е на „Пасифик Импортс“.
	— Видяхте ли знака на вратата?
	— Нямаше никакъв знак. Най-обикновена гола врата.
	— Но там трябваше да…
	— Днес складът беше затворен, но ние успяхме да изплашим пазача и той ни пусна. Това е склад и нищо повече, господин Линеър.
	— Не разбирам.
	— Вижте, може би трябва да изпратя някой от хората си да хвърли един поглед на багажа на вашата приятелка. Така има шанс да разберем къде е отишла…
	— Багажът й? — учудено попита Никълъс. — Багажът й го няма, сержант, вече ви казах това.
	Гласът насреща изведнъж охладня.
	— Нищо подобно не сте ми казали, господин Линеър. А сега ще ви попитам — да не би случайно снощи да сте се скарали и тя да си е отишла?
	— Не, чуйте ме…
	— Млади човече, май ще се наложи да се свържа с родителите ви! Откъде казвате, че идвате?


	Остана в очакване, докато навън се мръкна. Когато излезе, установи, че времето е станало доста студено, а въздухът реже като стоманен нож. По тротоарите бързаха закъснели минувачи, жадуващи час по скоро да се приберат на топло.
	За всеки случай направи пълен кръг около квартала и накрая беше сигурен, че не срещна никого повече от един път. Застана в сянката на някакъв вход и се зае да наблюдава вратата на склада. Вятърът се усили и тялото му потръпна от студ. Парче вестник се издигна от близкото сметище, потрепна във въздуха и се приземи като огромен молец над пламтяща свещ.
	Проникването вътре му отне точно четири минути, действаше крайно предпазливо. Опря гръб на вратата и остана така цяла вечност, с наострени до крайност сетива. Имаше нужда от време, за да запомни всяка подробност от вътрешността на сградата. Това щеше да му послужи както за целта на проникването му, така и за евентуалното отстъпление в случай на преследване. За сигурност си отпусна десет минути. След като те изтекоха, установи, че обстановката се характеризира предимно с проникването на външни шумове, които трябва да възприема поотделно и с изключително внимание, тъй като са редки и разнообразни по характер. После пое нагоре по стълбите. Сградата изглеждаше напълно пуста, но той я приемаше като вражеска територия и по тази причина не отслабваше вниманието си нито за миг. Ако го пипнат тук, сержантът положително ще се разгневи и ще стигне до името на баща му — нещо, което Никълъс не искаше да допуска. Колкото по-малко знае полковникът за действията му в Кумамото, толкова по-добре.
	Лишен от прозорци, складът беше еднакво тъмен през деня и нощта. Тук времето преставаше да тече. На третия етаж спря, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вратата.
	В продължение на няколко секунди остана напълно неподвижен. Някъде долу проскърца дърво, но не по начина, по който скърца под нечии стъпки. Навън глухо излая куче, вероятно затворено в тясно дворче, после изръмжа камион.
	Сержантът не беше го излъгал — на вратата нямаше никакъв знак.
	Приближи я и потърка с пръст лакираната повърхност. Нищо. Нима някога изобщо е бил тук? Ръката му стисна катинара.
	Петнадесет минути по-късно вече крачеше надолу по улицата, все още малко вдървен от болката. Склад и нищо повече. Нито следа от наличието на риу. „Не си прави труда да ни преследваш“… Защото няма да сте там, нали?
	Транзисторът във вътрешността на вагона свиреше някаква нова поп песен. Бърза и оптимистична. Пейзажът навън беше все така мрачен, едрите снежинки подскачаха и се блъскаха като малки топки за пинг-понг.
	Никълъс облегна чело на влажното стъкло и с удоволствие почувства хладината му. Опита се да подреди нещата в съзнанието си. Господи, каква великолепна актриса се оказа тази Юкио! Особено пред него, проявил се като наивен хлапак. Почти му стана забавно. Толкова се стараеше да спечели доверието й! На нея — момичето, за което тази дума беше лишена от всякакъв смисъл! Не, това звучи твърде обезкуражаващо, за да бъде забавно…
	В замяна на това е пълно с ирония. Да, така е…
	Вътрешностите му бяха изтръпнали — сякаш жестокото проникване на Сайго ги беше упоило, беше изключило някакъв бушон. Спомни си забележката на Юкио при вида на бомбардираната обсерватория в Хирошима. „Такава съм отвътре и аз.“ Вероятно поредната й лъжа, но въпреки това съвсем правдоподобна за него.
	Небето побеля и снеговалежът се усили. Вятърът утихна, всичко потъна в тишина, дори транзисторът замлъкна.
	На практика тя му разказа точно обратното на това, което се случи, помисли си той с пламтяща глава. На практика той беше онази жена от приказката, която напразно очаква да се върне неверният й любим. Дали Юкио би станала послушница в манастир, когато се върне и не го намери? После, за пръв път в живота си започна да мисли за Америка не само като за страна на другия край на света… Нима трябва да напусне своята любима Япония? Да, трябва! Но преди това…
	Радиото отново се включи и оглушителната жизнерадостна песничка заля вагона:

	Ще се преструвам, че целувам устните, за които жадували.
	Ще се надявам, че мечтите ми ще се сбъднат…
	Ще пиша всеки ден, докато съм далеч…
	Ще ти пращам цялата си любов.

	Едва ли беше изненада, че Никълъс не се прибра направо у дома.
	Хвърли саковете си върху задната седалка на едно такси, скочи след тях и даде адреса на салона на Канзацу.
	Очевидно в Токио снегът валеше от известно време, тъй като по улиците се бяха натрупали няколко сантиметра и движението беше безнадеждно объркано. Хората бяха престанали да го чакат и сега бяха напълно неподготвени за закъснялата зима.
	Натежалите от влажен сняг чистачки хипнотично поскърцваха по челното стъкло, таксито бавно си проправяше път сред околната бъркотия. Най-сетне излязоха на магистралата в околностите на града и увеличиха скоростта. Тук вече бяха минали камионите с пясък и движението беше далеч по-сигурно.
	Той се беше свил в ъгъла със затворени очи и помръдна едва когато спряха пред входа на риуто. Помоли шофьора да го почака, тъй като не беше сигурен дали ще намери някого тук.
	Миг по-късно се върна и плати на човека, настанен сякаш в дълбоко гнездо, обградено от сняг. Измъкна саковете си и му махна с ръка.
	Канзацу му поднесе чаша зелен чай в една от задните стаи на постройката. Просторният салон беше съвсем пуст, старият сенсей беше сам.
	— Пътуването ти е било много тежко — отбеляза Канзацу.
	Отвъд открехнатата оризова хартия на прозорчето се виждаше как се сипе снегът. Вече се здрачаваше и той изглеждаше по-скоро синкав, отколкото бял. При това време беше невъзможно да се види Фуджи.
	— Личи по лицето ти — добави старият човек.
	После Никълъс започна да разказва. Когато свърши, в стаята се възцари тежко мълчание.
	— Канзацу… — не издържа Никълъс, но сенсеят вдигна ръка:
	— Пий си чая, Никълъс.
	Никълъс ядосано захвърли чашата от сив порцелан, горещата течност се разля по татамите.
	— Писна ми да ме третират като хлапе! — викна той. — Научих това, което исках да науча и вече зная какво трябва да направя!
	— Мисля, че най-напред трябва да се прибереш у дома — спокойно отвърна Канзацу, сякаш изобщо не беше забелязал избухването му.
	Никълъс се изправи със зачервено от гняв лице.
	— Нима не разбираш какво стана? — извика той. — Не чу ли какво ти разказах?
	— Чух всяка твоя дума — тихо и успокоително отвърна Канзацу. — И съм изцяло на твоя страна. Ти потвърди това, което аз отдавна подозирам. Но не трябва, да се вземат прибързани решения. Може би наистина си мислиш, че знаеш какво трябва да направиш, но аз се съмнявам в това. Моля те, последвай съвета ми и се прибери у дома. Трябва ти малко време за размисъл…
	— Преди това искам да ми отговориш на няколко въпроса! — остро отвърна Никълъс. — Ти ме накисна в тая бъркотия, ти си знаел…
	— Нищо не съм знаел! Зная сега, също като теб… Ще се съгласиш, че така е по-добре вместо онази отблъскваща несигурност… При нея не могат да се вземат правилни решения, нито пък да се предприемат някакви действия… Това ти е ясно, нали?
	— Да — въздъхна Никълъс.
	— Е, добре — въздъхна Канзацу и се изправи. Размениха си напрегнати погледи над ниската лакирана масичка. — Ще ти призная, че наистина съм премълчал някои неща, но го сторих за твое добро…
	— За мое…
	— Моля те, позволи ми да довърша мисълта си — спря го с вдигната ръка Канзацу. По отношение на Сайго имах само определени догадки, но по отношение на теб… — Гласът му странно се смекчи: — По отношение на теб напълно искрен. Казах ти това, което мисля — тук действително не можеш да се развиваш повече. А фактът, че си оцелял след това пътуване до Кумамото, само потвърждава моето мнение… Ако, разбира се, то все още има някакво значение за теб.
	— Аз никога…
	— Знам — рече Канзацу, заобиколи масата и докосна бицепсите му. За пръв път си позволяваше такъв интимен жест. — Ти беше най-способният ми ученик. Но дойде време да се разделим. Ти трябва да възмъжаваш по собствения си път, Никълъс. Прекаленото ти задържане в това, пък и във всяко друго риу, само би ти попречило. Но… — той вдигна предупредително костеливия, си показалец: — Преди да решиш накъде да поемеш, съзнанието ти трябва да бъде абсолютно спокойно и ясно. Сега едва ли можеш да твърдиш, че си в подобно състояние, нали?
	Никълъс се замисли.
	— Не бързай, помисли си няколко дни. А когато почувстваш, че си готов, можеш да дойдеш при мен. Аз ще бъда тук и ще се постарая да отговоря подробно на всичките ти въпроси. После заедно можем да решим твоето бъдеще…
	— Има нещо, което не бива да се пренебрегва — промълви най-сетне Никълъс.
	— Какво е то?
	— Вече имам един сериозен враг.
	_„Не си прави труда да ни преследваш!“_
	— Аз нахлух на тяхна територия въпреки предупрежденията им… Затова трябва да бъда готов да ги посрещна и на своя…
	Канзацу се извърна и се загледа в сипещия се сняг навън. Никога досега не беше изглеждал толкова стар и немощен.


	— Страхувам се, че имам лоши новини.
	Стоеше на прага на родния си дом с чанти в ръце. Първата му мисъл беше за Чонг.
	— Мама? Къде е мама?
	— У леля ти — отвърна полковникът, блед и уморен. — Влизай, момчето ми.
	Къщата изглеждаше някак различна. Някак по-празна.
	— Какво се е случило?
	— Става въпрос за Сацугай — спокойно отвърна полковникът, в дланта си стискаше незапалената лула. — Опитахме се да те открием в Кумамото. Най-накрая успях да се свържа със Сайго, но това стана едва днес следобед. Итами много се учуди, като разбра, че Юкио е решила да остане при него.
	Сякаш го прободе острието на кинжал. _„Ще ти изпратя всичката си любов.“_ В настъпилото мълчание долови тиктакането на стенния часовник в кабинета на полковника. Навън нищо не помръдваше, сякаш светът беше замръзнал в очакване на нов ледников период.
	— Сацугай е убит — прочисти гърлото си полковникът. — Съжалявам, че те посрещам с подобна новина, но… Виждам, че пътуването ти не е било особено приятно…
	Нима толкова му личеше? Нима на лицето му се беше отпечатало преживяното унижение?
	— Как е станало?
	Полковникът захапа мундщука на лулата и силно духна в него, за да го прочисти, после надникна в чашката.
	— Грабеж според полицията… Сацугай вероятно е изненадал крадеца и…
	— И никой нищо не е чул?
	— В къщата е нямало никого — сви рамене полковникът. — Итами е била на гости у сестра си.
	— У коя, Икура?
	— Не, у Теоке.
	Никълъс не обичаше Теоке. Взе саковете и се насочи към стаята си, следван от полковника.
	— Колко е тихо — промълви Никълъс. — Нещо не е наред, нали?
	— Не е — съгласи се полковникът, отпусна се върху леглото и уморено притисна пръст до клепачите си. — Прислужниците отидоха с майка ти, а Атаки има свободен ден.
	Никълъс се зае да вади дрехите си, трупайки на отделни купчинки мръсните и необличаните.
	— Татко — промълви след известно време той, — какво знаеш за нинджите?
	— О, не зная кой знае какво… Защо питаш?
	Той сви рамене, очите му бяха заковани в ризата, която държеше.
	— Канзацу ми е разказвал някои неща. Знаеш ли, че веднага след като португалците са донесли тук огнестрелното оръжие през 1543 година, нинджите са го включили в своя арсенал? Не? Това именно е било причина пушките и револверите да останат под забрана в Япония чак до ерата на Мейджи… Самураите са били едни от най-яростните им противници…
	Полковникът стана, прекоси стаята и се изправи и пред сина си.
	— Никълъс — тихо прошепна той. — Какво се е случило между теб и Юкио? — Не получи отговор и обгърна раменете му с ръка: — Нима се страхуваш да ми кажеш?
	— Не се страхувам — погледна го в очите Никълъс. — Просто зная какво мислиш за нея… Ти не я хареса още от самото начало…
	— Значи затова не искаш да…
	— Аз я обичам — развълнувано го прекъсна Никълъс. — Тя твърдеше същото… А после… После всичко рухна, сякаш никога не е било! — Сърцето на полковника се сви при вида на измъченото му лице. — Как можа да тръгне със Сайго?! Как можа?! Не мога да го проумея! — В ъгълчетата на очите му проблеснаха сълзи.
	В мига, в който полковникът видя сина си на прага, той беше обзет от трудно удържимото желание да му разкаже всичко, да се изповяда пред него. Сега вече знаеше, че не може да го стори, не може да прояви подобен егоизъм. Ясно бе, че сам ще трябва да носи този товар. Няма да е честно, ако накара Никълъс да го споделя с него до края на дните му. В момента отчаяно му се искаше да каже на сина си нещо ободряващо и успокоително, но гласните му струни отказаха да се подчиняват. _Не зная как бих могъл да го успокоя._ Изведнъж му се прииска тук да е Чонг, после веднага се засрами от слабостта си. _Господи, нима толкова съм се отчуждил от собствения си син? Това ли е резултатът от толкова много работа? Каква ирония на съдбата_, горчиво си помисли полковникът. Едва сега си даде сметка, че цял живот е завиждал на близките отношения между Сацугай и Сайго. Неговите с Никълъс никога не са били такива. За което сам си е виновен, разбира се…
	Издрънча звънецът на входната врата и той тръсна глава.
	— Ела да видим кой е — рече и поведе сина си към антрето.
	На прага стоеше един сержант детектив от градска полиция и смутено пристъпваше от крак на крак. Очевидно си даваше сметка къде се намира. Когато полковникът отвори вратата, той се изпъна и отдаде чест.
	— Полковник Линеър, лейтенант Томоми ме изпрати да ви информирам за хода на следствието — стегнато рапортува той и неспокойно огледа лицето на домакина с кафявите си очи. — Според последните факти вашият зет…
	— Той не е мой зет.
	— Моля?
	— Няма значение — махна с ръка полковникът. — Продължавайте.
	— Слушам, сър. Вероятността от грабеж почти отпада или поне не е на първо място в нашия списък.
	— Така ли?
	— В съдебномедицинското заключение се посочва, че има двойно, счупване на пръстенообразния хрущял на ларинкса. Жертвата е получила саблен удар в гърлото, и то от професионалист. Лейтенант Томоми счита, че е твърде вероятно да имаме работа с леви екстремисти…
	— Значи политическо убийство, така ли?
	— Да, сър. В момента правим списък на заподозрените… Както обикновено, ще ги търсим в средите на ЯСП и комунистите.
	— Благодаря за информацията, сержант.
	— Няма за какво, сър — отвърна полицаят, поздрави и се обърна да си върви. Ситният чакъл захрущя под високите му ботуши.


	През следващите седмици животът в семейството бавно възвърна нормалния си ритъм. Но, както отбеляза полковникът, той вече не беше същият.
	Погребението на Сацугай — строго официална церемония, беше отложено до пристигането на Сайго.
	Никълъс не скърбеше за тази загуба и това естествено не беше изненадващо. Едновременно с това обаче почувства, че очаква с нетърпение предстоящото погребение. Не можеше да разбере какво точно очаква, докато не видя фигурите на Сайго и Итами. Сърцето му се сви, тъй като Юкио я нямаше. А Сайго беше затворен в себе си, не поглеждаше никого и разговаряше само с майка си.
	С пристигането на Сайго беше логично Чонг да се прибере у дома, но тя не го стори. Остана още цяла седмица при Итами и вероятно би останала кой знае докога, ако самата Итами не я беше помолила да се прибере.
	Никълъс забеляза, че трагедията беше състарила майка му, беше й се отразила по-тежко, отколкото на леля му. Рядко се усмихваше, беше изключително затворена в себе си.
	По-късно Никълъс отбеляза и нещо друго — напълно необяснимо за него се бяха променили и отношенията й с полковника. Откакто се помнеше, тези отношения бяха за него онази непревземаема крепост, в която винаги можеше да намери убежище. Наистина промяната беше неуловима за чужд човек, но въпреки това беше факт и този факт го плашеше. Сякаш Чонг обвиняваше за трагедията баща му. Той беше спасил веднъж живота на Сацугай, нима това не беше достатъчно? Никълъс усещаше, че в поведението на майка му няма логика и за пръв път в живота си почувства, че се разкъсва между двамата.
	Итами идваше на обяд почти всеки ден, в няколко случая беше придружавана от Сайго. Никълъс пропусна тези обеди, оставайки в тренировъчната зала за разговори с Канзацу или пък в университета Тодай. Но вечер, след като се прибереше, Чонг му разказваше подробно за тях.
	За пръв път от година и половина насам полковникът си взе една седмица отпуск. Каза, че не се чувства добре и отиде на лекар — нещо, което не беше правил никога. Наистина изглеждаше блед и уморен и Чонг въздъхна с облекчение, след като прегледът не откри нищо обезпокоително.


	Никълъс от своя страна бе погълнат от студентския живот. Странен беше този университет Тодай. След като издържа изключително трудните приемни изпити, той изведнъж се оказа член на прочутото „гакабацу“ елитната студентска общност, от която се захранваха най-висшите ешелони на политическата и икономическата власт. Защото на практика Тодай беше един от най-добрите университети в света, там бяха получили образованието си петима от следвоенните министър-председатели на Япония.
	Изключително ангажиран на новото си поприще, Никълъс се откъсна доста от проблемите на семейството си, изминаха седмици, преди да усети, че нещо не е наред. Удължил своя отпуск, полковникът продължаваше да става в зори. Но след това започваше да прави неща, които никога досега не беше правил — безцелно обикаляше къщата и докосваше с ръце различни предмети. Сякаш се прощаваше с тях. При тези свои обиколки пречеше на прислугата, те все по-често го отпращаха другаде, най-често навън в двора, твърдо, но доброжелателно. Той проявяваше учудващо подчинение и часове наред седеше в дзен-градинката, отправил тежък поглед към безупречно подредените ситни камъчета. За човек, който цял живот е бил изключително активен, подобно поведение изглеждаше, меко казано, странно.
	По време на своите посещения Итами не поглеждаше никого, освен Чонг. Тя все по-често прекарваше: уикендите си тук, двете с Чонг предприемаха дълги разходки в боровата горичка, нерядко стигаха чак до шинтоисткия храм, в който някога, преди много години, тя беше завела малкия Никълъс. Вероятно прекосяваха и онази полянка, на която се бяха любили с Юкио. Той нямаше абсолютно никаква представа за какво разговарят двете жени.
	Един ден се прибра по-рано от лекции и завари полковника в градината, свит в стария си английски тренчкот, който някак изведнъж му беше станал голям. Никълъс се отпусна на пейката до него и с тревога забеляза колко е отслабнало лицето му.
	— Как си, татко? — попита той.
	— Добре съм — отвърна полковникът. — Просто съм… уморен… — Изтънелите му длани леко потреперваха, горната им част беше обсипана с тъмни петънца. — Не се тревожи за мен… Знаеш ли, решил съм да взема майка ти и да отидем някъде на почивка… Тя все още не може да се съвземе, май че е време да смени обстановката, да забрави мъката… Леля ти се е скопчила в нея като удавник за сламка… не е честно така…
	— Всичко ще се оправи, татко.
	— Не зная — въздъхна полковникът. — Светът се променя, става прекалено сложен… Аз никога няма да го разбера, дано ти успееш… — Потърка длани в панталоните си, сякаш ги беше изцапал с нещо, и добави: — Някога беше друго… Дойдох тук с много мечти, можех да сторя много добри дела… — Очите му проследиха ято диви патици, поело на юг подредено в огромно V — знака на победата.
	— Ти наистина си ги сторил, татко.
	— Не — поклати глава полковникът. — Всичко се превръща в пепел, имам чувството, че цял живот съм се хлъзгал по течението, направляван от незнайни сили… — Поклати глава: — Не мога да се отърва от мисълта, че не съм се борил както трябва…
	— Как можеш да говориш така? Ти даде всичко от себе си, всичко!
	— Мислех, че така трябва. Нима съм грешил? Вече не мога да преценя… Раздвоен съм. Иска ми се да съм сторил повече за тях, да съм защищавал каузата им дори в самия Вашингтон… Същевременно съжалявам, че им посветих живота си, че не обръщах достатъчно внимание на теб и майка ти.
	Никълъс го прегърна през рамото. Господи, колко крехко е станало то! Къде изчезнаха твърдите мускули? Не бяха се превърнали в тлъстини, както става обикновено, не — те просто бяха изчезнали!
	— Всичко ще бъде наред, татко — промълви той.
	Каква банална и нищо незначеща фраза! _„Всичко ще бъде наред…“_ Какво ли искаше да му каже всъщност?
	Но нещо в живота на полковника се беше прекършило, нещо беше отлетяло невъзвратимо, нещо не беше наред…
	Въпреки новите консултации с лекаря, въпреки предписаните хапчета за подсилване, специална храна и накрая инжекции, той продължаваше да губи тегло скоро вече не беше в състояние да се придвижва без чужда помощ. Умря в съня си само десет дни след разговора с Никълъс сред безупречно подредените камъчета на дзен-градинката.
	Погребението беше изключително тържествено, организирано изцяло от командването на американските войски в Токио. На него присъстваха делегации от всички тихоокеански държави, президентът Джонсън изпрати свой личен представител от Вашингтон. За Никълъс присъствието на този човек представляваше мрачна ирония на съдбата, тъй като познаваше добре нереализираните амбиции на баща си. Американците не желаеха да се вслушват в съветите му приживе, а сега го възхваляват до бога! Не можеше да преодолее антипатията си към този човек въпреки чара и изключителната му любезност, не можеше да се отърве от чувството, че пред него се е изправил Марк Антоний в съвременен вариант.
	Както обикновено, японското правителство прояви повече откровеност. На погребението присъства лично министър-председателят, придружен от няколко членове на парламента. Японците наистина не забравиха огромния принос на полковника за развитието на тяхната страна и след изтичането на траура влязоха в контакт с Никълъс, предлагайки му обучение за заемането на висш правителствен пост. Той любезно отклони поканата, но не можеше да скрие, че е поласкан.
	Съгласно предсмъртното желание на полковника опелото бе извършено от равина на американския гарнизон. Това изненада голяма част от присъстващите, които си мислеха, че знаят всичко за покойника. Равинът беше стар приятел и словото му беше пропито от пламенност и мъка. В крайна сметка това беше едно много хубаво погребение, бе принуден да признае пред себе си след известно време Никълъс.


	— Единственият отговор Катори.
	— Да, така е.
	— Някак хем ми се иска, хем не ми се иска да тръгвам…
	— Напълно те разбирам, Никълъс.
	Кротките очи на Канзацу живо проблясваха, двамата се бяха отпуснали на колене един срещу друг в средата на пустото, обляно от слънчева светлина пространство.
	— Какво може да ми се случи там?
	— Страхувам се, че не мога да ти отговоря. Наистина не зная.
	— Ще бъда ли в безопасност?
	— Само ти можеш да отговориш на този въпрос. Аз мога да кажа, че притежаваш необходимата сила за това.
	— Радвам се, че дойде на погребението.
	— Баща ти беше фин човек, Никълъс, аз добре го познавах.
	— Така ли? Защо не зная нищо за това?
	— Ами…
	— Хайде, кажи ми.
	— Изготвих препоръчителните ти писма, включително дипломата за завършване на това риу с отличен успех — промълви Канзацу, после, без да отмества блестящите си очи от лицето на Никълъс, измъкна от ръкава си свитък документи от черничева хартия, стегнати с тънък ластик. Протегна ги напред, Никълъс ги докосна — единственият физически контакт между двамата. — Помни, че всичко е верига, тънка верига, съставена от крехки брънки — добави той. — Никога не забравяй да проучиш добре поредната брънка! В противен случай веригата ще се скъса в ръцете ти и ти ще останеш напълно беззащитен! — Свитъкът премина в ръцете на Никълъс, старецът наведе глава и промърмори с мрачна тържественост: — Сайонара, Никълъс.
	— Сайонара, сенсей.
	Очите му плувнаха в сълзи и те му попречиха да види как слабичката фигура на учителя напуска залата. Обичам те, помисли си тъжно Никълъс и изведнъж осъзна, че точно тези думи е искал да каже на полковника при последния им разговор в каменната градинка.
	Не чу шум от затваряне на врата, но ясно усети, че е останал съвсем сам в просторната зала, построена изцяло от кедрови стволове.


	Странно, но първото нещо, което забеляза в градината, беше изсъхналият храст орлови нокти. Атаки не беше се появявал от месеци, а през последните седмици на живота си полковникът беше твърде зле, за да мисли за нов градинар. Останалите растения, поддържани в безупречно състояние дори през зимата, сега изглеждаха странно с неподправените си клонки, стърчащи във всички посоки. Почвата беше твърда като камък, покрита с лед и замръзнал сняг.
	В душата му се надигна непреодолимото желание да изтича в къщата и да каже на Чонг, че заминава. Възпря го единствено фактът, че не беше сигурен в нейната реакция.
	Небето над главата му беше тъмносиньо и чисто, малки перести облачета позлатяваха краищата си с последните лъчи на залязващото слънце. До слуха му достигна едва доловимият тътен на реактивни двигатели — вероятно някой огромен 707 се снижаваше към летище Ханеда.
	Вече започваше да съжалява, че се отказа от вечерята с двама състуденти в центъра, още повече че беше предупредил Чонг да не го чака. Но взел веднъж решението да замине за Киото, където се намираше новото риу, той изгаряше от нетърпение да тръгне веднага. Но не можеше да го стори, без да я предупреди.
	Вътрешността на къщата тънеше в тишина — същата, която завари след злополучното си пътуване до Кумамото. Тя се беше превърнала в някаква необяснима връзка, съществуваща между всички обитатели. Житейските придобивки губеха смисъла си пред безвъзвратната загуба… Отново си спомни за жената от приказката за Року Но Мия, за нейното преклонение, пред неумолимостта на съдбата… Спомни си също и за убеждението на полковника, че животът му е бил, направляван от незнайни сили. Нима всичко в този, живот е толкова неразгадаемо?
	Прекоси тъмния хол, питайки се защо ли не е запалена нито една лампа.
	Кухнята беше празна, никой не отвърна на повикването му. Смъкна палтото си, метна го върху облегалката на близкия стол и продължи към вътрешността на къщата. Посрещаше го почтителна тишина, древна и непоклатима като самия живот.
	Накрая стигна до спалнята на родителите си. Тънката хартиена преграда беше спусната, но зад нея прозираше светлина. Движеше се някаква сянка.
	Спря в нерешителност. Не искаше да безпокои Чонг, особено ако е решила да си почива. Утре ще я заведа на гроба, ще коленичим пред наскоро посадената кедрова фиданка, ще запалим по една свещ и ще се помолим на английски и японски, обеща си безмълвно той.
	Сянката отново помръдна и той тихо я повика по име. Не получи отговор и внимателно повдигна хартиената завеса.
	Остана като закован на място. Единият му крак остана навън, пръстите на другия едва докосваха вътрешността на спалнята. Изведнъж усети, че не му достига въздух, тилът му започна да пулсира с пареща болка, сякаш го беше опрял в гол проводник.
	Всички татами бяха изнесени, останало беше само едно. Завивката, небрежно сгъната, беше захвърлена в далечния ъгъл. На стената вдясно светеше малка лампа с кръгъл абажур от оризова хартия. Навън, отвъд остъклената врата на терасата, мътно белееше снегът, чист и недокоснат от човешки крак. Изглеждаше неестествено бял на фона на почти черната кипарисова горичка. Небето беше мрачно.
	Единственото татами беше положено в центъра на стаята, дървеният под наоколо изглеждаше странно гол, като одрано животно. Чонг беше коленичила с гръб към него. Беше облечена в официално светлосиво кимоно, препасано с пояс на ситни розички. Гърбът й беше превит, главата й беше отпусната надолу като при молитва. Светлината се отразяваше в синкавочерната й коса, прибрана в безупречна прическа.
	Вдясно от нея беше коленичила дребничката Итами. Гледаше към Чонг и пред очите на Никълъс ясно се очертаваше профилът й. Тя също беше облечена в официално тъмносиньо кимоно, ръбовете на ръкавите му бяха покрити с бледорозова бродерия.
	Абсолютната неподвижност в стаята просто можеше да се пипне с ръка. Никълъс не можеше нито да се помръдне, нито да проговори. После, остър и неочакван като гръмотевица в спокойно време, дойде и звукът — съскането на стомана, излизаща от ножница.
	Дясната ръка на Чонг се стрелна с невъобразима бързина, но в краткия миг пред очите на Никълъс се появи чудовищно ясно видение — свежи вишневи цветчета бавно падат по яркозелената трева. Веднъж започнал, преходът от абсолютната неподвижност към бързите действия се осъществи с чудовищна необратимост.
	Платиненото острие проблесна на светлината на лампата, ослепително като ярко слънце, после решително потъна там, където трябваше — в лявата част на корема.
	До слуха му достигна тих стон, като писъка на подплашена птица. Но в него нямаше страх, тялото остана в същото положение. След миг то леко се разтърси, свободно падащата коприна на официалната дреха потръпна като пърхане на детски клепки, после дойде рязкото дърпане на ръкохватката с две ръце, острието със съсък разцепи коремната кухина отляво надясно. Едва сега раменете й леко потрепнаха, до слуха му достигна тихо и забързано пъшкане, сякаш някой натискаше и отпускаше малко духало. По челото й изби ситна пот, едва забележими капчици намокриха татамито и то бързо потъмня.
	Не, това не може да е истина, това е някакъв кошмар!
	После видя как лактите й се напрягат от усилието да дръпнат острието нагоре, към гръдната кост. Малцина бяха мъжете, способни да извършат подобно действие с такава сила и решителност.
	Бавно, безкрайно бавно тялото на Чонг започна да се накланя напред. Все още го контролираше напълно, ръцете й продължаваха да стискат здраво ръкохватката. Сякаш беше жив паметник. Най-сетне челото й допря пода пред татамито и остана там.
	Това сякаш беше сигналът, който чакаше Итами. Тялото й помръдна, в помещението се разнесе остър съсък и в дясната й ръка проблесна катана, останала скрита до този момент в полите на кимоното й. Изправи се и вдигна оръжието високо над главата си. В следващия миг острието започна мълниеносното си движение надолу със сладостно съскане, сякаш многобройните и вдъхващи ужас пластове фина стомана очакваха с нетърпение разсичането на топлата плът.
	Главата на Чонг отхвръкна встрани, отсечена с един-единствен удар. Едва сега тялото й се отпусна безжизнено на пода, лишено от волевите импулси на мозъка. Кръвта потече на малка струйка, дисциплинирана и скромна като самата си собственица.
	— Не!
	Едва сега Никълъс успя да излезе от страхотното си вцепенение и се втурна в стаята. Итами дори не го погледна, очите й не се отделяха от красивата глава, върху която все така доминираха черното, бялото и розовото.
	— Какво, какво… — объркано запелтечи той. Езикът набъбна и натежа в устата му, той с мъка потисна желанието си да го изтръгне със собствените си ръце. Не виждаше нищо друго, освен тялото на майка си и отсечената й глава.
	— Всичко свърши, Никълъс. — Гласът на Итами достигна до него някъде отдалеч, тих и нежен, окървавената катана стоеше на пода до нея. — Тя беше жена на честта!


	Пети кръг
	Нинджа

	Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
	Лятото, в наши дни

	Някой започна да крещи дори преди ключалката да отхвръкне и тежката врата да се блъсне в стената с гръмотевичен трясък.
	Едра сянка прелетя край него и се насочи към прозореца, стаята беше напълно опустошена.
	Той я последва и се вкопчи в нея. Ясно съзнаваше, че всичко това се дължи на собствената му глупост, че ако веднага не оправи нещата, следващите часове ще бъдат фатални. Той не искаше да умира.
	Бегло забеляза проснатата върху леглото жена. Беше китайка, с бяло и сякаш намазано с масло тяло, което проблясваше на светлината.
	Разбра всичко още в мига, в който изкъртиха входната врата на А Ма и започна цялата бъркотия. Доста време ти трябваше, прокле се мислено той. Хидейоши не е нинджата.
	Жената не гледаше към него, а към мускулестите крака, които я бяха обкрачили, към широките рамене, проснати под странен ъгъл върху покритата с мазни петна завивка. Тя надаваше пронизителните крясъци, китките й бяха здраво вързани с копринени панделки. Очите й бяха широко отворени, бялото в тях безумно проблясваше. Сякаш беше изпаднала в бяс и той ясно виждаше причините.
	Обърнат с главата надолу, Филип очаквателно го гледаше. Полупрехапан, езикът му висеше между зъбите.
	Виковете продължаваха с ритмичната последователност на полицейска сирена.


	— Има и друг, по-добър начин — беше казал Никълъс, докато топеше тестеното топче в тъмнокафявия, ухаещ на подправки сос. — Не искам някой от хората ти да пострада.
	— Знаеш ли, че си много особен! — погледна го изпитателно Кроукър. — На нас, ченгетата, за това ни плащат — да се излагаме на риск.
	Седяха в закусвалнята на Елизабет стрийт, вътре беше претъпкано и шумно.
	— На разумен риск — поправи го Никълъс. — Нинджата е вълшебник в изкуството на смъртта, никое ченге не е подготвено за двубой с подобен човек.
	— Не си ли прекалено мелодраматичен?
	— Не.
	Кроукър остави пръчиците за хранене в чинията си и я блъсна настрана. Келнерът светкавично се появи и я прибра.
	— Добре, какво предлагаш?
	— Остави ме да вляза вътре сам.
	— Ти си луд! — подскочи Кроукър и насочи пръст в лицето му: — Виж какво ще ти кажа, Ник. Предполагам, че знаеш какво означава полицейска операция, нали? Могат да ме отстранят само защото съм те включил в нея, а ти искаш да те пусна сам! Комисарят ще ме разкъса на парчета, стига да има какво да разкъсва, тъй като преди него ще ме обработи моят любимец — капитан Финиган! Тъй че бъди доволен и от това, на което съм се съгласил!
	— Тогава нека влезем само ние двамата.
	— Не става. Това би означавало ти да ме прикриваш. Не мога да го сторя.
	— Значи ни очакват неприятности.
	— Едва ли, стига да успеем да го задържим вътре в къщата на А Ма. И точно това ще направим!


	Докато се качваха по стълбите към жилището на А Ма, умът му беше зает с неизгодното им от практическа гледна точка положение. Наистина, изненадата беше на тяхна страна, но в замяна на това мъжът горе знаеше разположението в апартамента и възможните начини за измъкване. А това караше Никълъс да се чувства неспокоен.
	На първия етаж спря и отправи предупредителен поглед към Кроукър:
	— Предполагам ти е ясно, че не го ли хванем в първите няколко секунди, всичко отива по дяволите!
	— Стига, по-добре мисли как да спипаме този мръсник — тръсна глава Кроукър и продължи да се изкачва към вратата на А Ма.
	Приведен на полутъмната площадка, Кроукър държеше в ръка заповедта за обиск, а в другата стискаше револвер 38-ми калибър. Не беше лесно да се сдобие с тази заповед — Ама имаше влиятелни връзки навсякъде.
	Някъде зад, тях пропукваше дефектна луминесцентна тръба, по улицата изръмжа кола и шофьорът й нервно натисна клаксона. Бягащи стъпки по тротоара, остър, почти шизофреничен кикот.
	В следващия миг вратата се открехна и Кроукър изтика навътре високата и елегантно облечена китайка. Заповедта за обиск се бялна във въздуха като ранена птица.
	Пред очите на Никълъс се появиха, сякаш на кинолента, последните събития. Всички убийства, свързани едно с друго като брънките на верига. Една-единствена верига! Историческите нишки, които беше съзрял. Тери, трите ярки пътепоказателя — Хидейоши, Йодогими, Мицунари, вече блестяха в съзнанието му като натрапчива неонова реклама. Сацугай, Юкио, Сайго. Полицаят, получил задачата да пази мъртвата любовница на шогуна, всичко беше прекалено подредено, за да бъде случайност.
	Идиот, изруга се той, докато се препъваше след Кроукър в жилището на А Ма. Защо толкова дълго отказваше да видиш очевидното?!
	Някакъв американец се блещеше насреща им с разширени от ужас очи. Ръцете му блъснаха на пода дребничка китайка, а той самият тромаво прекоси хола и изчезна в една от страничните врати.
	Кроукър вече беше преполовил дългия коридор, който водеше към вътрешните апартаменти. Уилоу, която беше отворила, викаше на висок глас името на А Ма. Въпреки кризисната ситуация тя си оставаше напълно спокойна.
	А Ма се появи в мига, в който Никълъс пое по следите на Кроукър.
	— Какво означава всичко това? — сграбчи ръкава му тя. — Как смеете да нахлувате в жилището ми? Имам много приятели, които ще…
	— Японецът! — изсъска Никълъс на перфектно мандаринско наречие и тя объркано млъкна. После заситни след него. — Къде е японецът? Само той ни трябва! — Никълъс продължаваше да крачи бързо по коридора, очите му светкавично оглеждаха помещенията зад полуоткрехнатите врати. — Ти ли си А Ма?
	От дъното на коридора се разнесе шум, Кроукър блъскаше с ритници някаква заключена врата.
	— Ще ми събори къщата! — проплака А Ма. В съзнанието и отново проблесна споменът за онази ужасна нощ, в която комунистите нахлуха в дома й, буквално го изравниха със земята, а после завинаги отведоха съпруга й. Но тук е Америка!
	Никълъс усети чувствата й и извърна глава:
	— Японецът е изключително опасен човек, А Ма! Би могъл да стори нещо ужасно на твоите момичета!
	Тя моментално оцени чутото, млъкна и очаквателно го погледна.
	— Къде е?
	— Там… Хванете го, щом е така…
	Той се откъсна от нея, затича се напред и извика:
	— Вратата вляво! Вляво!
	Кроукър рязко се извърна и вкара един куршум в заключената брава на посочената врата. Блъсна я с рамо и влетя вътре. А после започнаха писъците.
	Нещо се стрелна към очите на Никълъс и той инстинктивно вдигна ръка да се предпази.
	Проблесна ослепителна светкавица, замириса на кордит.
	Кроукър се олюля. Никълъс се втурна в помещението достатъчно навреме, за да види как един крак изчезва през отворения прозорец.
	— Пресвета Дево!
	Рязко се извъртя и видя, че Кроукър е прикрил очите си с длан.
	— Какво става? — дрезгаво попита полицаят.
	— Заслепяваща бомба — отвърна Никълъс. — Съвсем мъничка…
	В коридора се разнесе тропот на крака, който бързо се приближаваше.
	— Той избяга, Кроукър. Избяга през прозореца.


	Патрулният полицай Тони Делонг получи по радиото последните инструкции на лейтенант Кроукър и бавно подкара синьо-бялата лимузина по Пел стрийт.
	— Ето, тук е — рече партньорът му Санди Бингхамптън. — Отбий и спри.
	— Делонг угаси светлините и препречи колата диагонално през улицата. Имаше две причини да постъпи по този начин: да види заподозрения, в случай че побегне през някой от задните изходи, а и да държи по-надалеч любопитните минувачи.
	Бингхамптън измъкна едрото си туловище през дясната врата на патрулната кола, облегна се на нея и погледна назад, към началото на Пел стрийт. Делонг остана на мястото си, за да поддържа контакт с втората патрулна кола, но колегата му искаше да установи и визуален контакт с нея. На този етап от операцията съществуваше голяма опасност от забъркването на цивилни граждани, а той знаеше, че любопитството им често е направо безразсъдно. Свали шапката си и избърса изпотеното си чело в ръкава на униформеното яке.
	После продължи да оглежда сградите в дъното на улицата, най-вече особеностите на къщата, в която се провеждаше операцията. Делонг изключи радиото и слезе от колата, двамата бързо потънаха в сенките на околните сгради. Лейтенантът особено настояваше за това — да бъдат тихи и невидими. Странно, помисли си Делонг, подобни операции не се провеждаха всеки ден. Но той беше спокоен, защото имаше пълно доверие в лейтенанта. Работеха заедно почти от година и половина, през това време научи много и положително щеше да вземе без никакви затруднения предстоящия изпит за сержанти. Той отдавна мечтаеше за това, беше му писнало от изтощителни нощни дежурства и дълбоко вярваше, че скоро ще получи назначение в елитен детективски екип.
	Близостта на грамадния Бингхамптън му действаше успокоително. Двамата бяха стар екип и щеше: да му бъде мъчно, за този човек, с когото действаха безупречно. Но Санди нямаше никакво желание да става детектив, беше доволен да е сред хората на улицата. „Тук ми е мястото, човече — обясняваше на Делонг той, — не ща да ставам книжен плъх.“ Двамата просто гледаха по различен начин на една и съща работа. Животът на лейтенант Кроукър съвсем не беше запълнен с канцеларска дейност, но Санди отказваше да го признае. Втълпи ли си нещо тая грамада, няма начин да…
	Бингхамптън го смушка в ребрата, но и той вече го беше видял — ослепителен блясък, последван от изненадващо тихо „пук-пук“…
	— Работата май става дебела — промърмори Делонг.
	Двамата едновременно измъкнаха оръжието си и приклекнаха напрегнато в мрака.
	Зад прозорците насреща подскачаха сенки, сякаш вътре се разиграваше безмълвно детско шоу.
	— Приготви се! — басово изръмжа Бингхамптън. — Имам шубето, че тоя тип вече се измъква!
	Делонг кимна и двамата мълчаливо се запромъкваха към задната част на сградата. Стъпваха на пръсти и се придържаха в сянка, доколкото това беше възможно. Едва сега Делонг забеляза, че няколко от уличните лампи не работят. Странно, помисли си той. Обикновено новата управа на китайския квартал веднага предлагаше на вниманието на кметството подобни пропуски. Но това си е Ню Йорк, никой нищо не можеше да направи.
	Едновременно забелязаха светкавичното движение. Делонг потупа партньора си по рамото и тичешком се отправи към сянката над отсрещния тротоар. Очите на едрия негър останаха приковани в къщата. От дългогодишен опит знаеше съвсем точно какво е намислил, Делонг.
	После бавно започнаха да се приближават от двете страни на старомодната желязна стълба, монтирана като резервен изход в случай на пожар. Над главите си долавяха бързото движение на сянката по стъпалата, после изведнъж всичко изчезна. Никой не се спускаше надолу.
	Двамата полицаи си размениха по един озадачен поглед и бавно пристъпиха напред. Скоро се озоваха почти директно под вертикалната стълба, от тави ъгъл тя приличаше на почти непроходима джунгла от ламаринени стъпала, чезнещи нагоре в мрака. Разсеяната светлина от насрещните прозорци влошаваше още повече възможността за наблюдение, тъй като идваше от различни посоки и всеки от елементите на металната конструкция хвърляше по няколко сенки.
	— Къде изчезна, по дяволите? — изръмжа Делонг.
	— Не знам — рече Бингхамптън, вкара револвера си обратно в кобура и дръпна долния край на стълбата. — Мисля обаче да разбера, може да е поел нагоре към покрива… — Ръждясалото желязо неприятно изскърца.
	Чернокожият гигант стигна площадката на първия етаж, спря за миг и изтегли револвера си. После пое отново нагоре, все така тихо и бързо. Гъстата мрежа на металната конструкция над главата му пречеше да вижда добре.
	На втория етаж отново спря, тъй като до слуха му достигна воят на полицейска сирена. Синьо-бялата патрулна кола профуча нагоре по съседната улица и шумът бързо заглъхна. Очевидно изпълняваше друга задача и нямаше нищо общо с тях.
	— Какво става? — долетя отдолу гласът на Делонг, примесен с приглушения пулс на китайския квартал, грохота на колите по тесните улички, далечните подвиквания на непознат език, пукота на фойерверки. В момента, в който Санди успокоително размаха свободната си ръка, отгоре долетя тихо изсвирване, сякаш бръмна комар. Но попаденията — три на брой, които пробиха широки дупки в гърдите му и тласнаха назад едрата му фигура, съвсем не приличаха на невинно ухапване.
	Той се олюля, насочи револвера си към сянката горе и натисна спусъка. Лявата му ръка конвулсивно се вкопчи в металния парапет, единствената му грижа беше да вкара малко въздух във внезапно свитите си дробове. Револверът издрънча върху желязната решетка в краката му.
	За миг зърна бледото лице, върху което доминираха огромни бадемови очи. Те леко помръднаха.
	Завъртя се бавно, сякаш беше пиян. Тъмната фигура пред него се появи сякаш направо от небитието, изглеждаше някак течна и подвижна, като отразена от криво огледало. По нея със замайваща скорост пробягнаха светлини и сенки, главата на Санди се замая, зениците им — неестествено разширени, попаднаха в лъч ярка светлина. Наркотици, автоматично отбеляза съзнанието на полицая, после отвори уста и сподавено изгрухтя:
	— Делонг!
	Дали партньорът му успя да го чуе? Ушите му пронизително кънтяха, сякаш току-що беше излязъл рок концерт.
	Фигурата се приближи към него и опасно нарасна. Той й препречи пътя с вдървената си лява ръка, докато дясната зае хоризонтална позиция с револвера. Но къде ми е револверът, по дяволите? Мислите течаха в главата му бавно и глупаво, като на неандерталец.
	Изпита чувството, че се намира на морското дъно, почти смазан от тежестта на безбрежната водна маса. Използваше всичката си сила, за да се задържи на крака. Гърдите му горяха със студена ужасна болка, която се разпростираше из цялото му тяло и го караше да потръпва, съзнанието му сякаш се отделяше от това доскоро силно, но вече безполезно тяло. Най-сетне болката сякаш намери път навън, прониза главата му и потъна в гадната влага на нощта.
	Милиардите разноцветни светлини на града блещукаха под краката му, над покривите висеше като странна черупка розово-синкавото им сияние. Отвъд него беше единствено пустотата на космоса.
	Очите му се насочиха към мъгливите контури на улицата под краката му, някак отстрани видя как тялото му лети към нея, а светлините и сенките рисуват своите райета по него с нарастваща скорост. За миг дори зърна напрегнатото, извърнато нагоре лице на Делонг, което се белееше сред сенките на улица Дойърс.
	После погледът му отново се концентрира върху собственото му тяло — пак отстрани наблюдаваше как то бавно се накланя, още по-бавно губи равновесие полита… Господи, кога успях да се кача толкова нависоко, проблесна безполезният въпрос в помътеното му съзнание… Летя, летя като Икар… После всичко изчезна.
	Делонг го почувства, преди да го види — огромна черна маса като внезапно откъснала се от въжетата асансьорна кабина.
	Той инстинктивно отстъпи встрани, все още без да разбира какво пада отгоре. В следващия миг то влезе в, съприкосновение със земята. На крачка от него, с глух безжизнен тътен.
	— Пресвета Дево! — прошушна той, коленичи до безформената купчина човешка плът, потта започна да се стича на вадички по лицето му: — Господи! Санди… Какво стана, Санди!
	Изпадна в шок. Дълбоко в съзнанието си знаеше, че трябва незабавно да скочи и да потърси онзи, който беше сторил това на партньора му, но въпреки това не можеше да се помръдне, не можеше дори да отдели очи от обезобразеното тяло. Кръвта капеше от него, събираше се на малки локвички и бавно започваше да криволичи по асфалта. Санди беше паднал върху лявата част на главата си, рамото под нея също беше поело част от удара.
	Делонг бавно се изправи и отстъпи крачка назад. До ушите му достигна тих, едва доловим звук — сякаш наблизо подскочи котка, погледът му бавно се избистри. Пел стрийт се беше превърнала в смъртоносен капан за него, той инстинктивно го усещаше. Внимателно пристъпи в сянката на отсрещния вход и вдигна глава. За пръв път се запита в какво ги беше забъркал лейтенантът. И къде е самият той, по дяволите?
	После изведнъж долови движението, този път напълно безшумно, върху първата площадка на аварийната стълба. При нормални обстоятелства би го взел за някоя бездомна котка, тръгнала да дири храна — толкова незначително беше то… Но не и сега. Вдигна револвера, прицели се и натисна спусъка. В тясното пространство между голите стени изстрелът изтребя като оръдие, вълните на ехото дълго отекваха в ушите му. Но заедно с тях долетя и едно остро „дзън“, което му съобщи, че не е улучил нищо повече от някоя желязна греда.
	— Мамка ти! — изруга той, прицели се и отново стреля. Този път нямаше рикошет. Дали улучи? Престъпникът трябваше да преодолее няколкото последни стъпала, спускащи се вертикално надолу, преди да стигне до нивото на улицата. Най-трудният етап от бягството му, в който нямаше начин да се прикрива. Делонг съобрази това с цената на доста усилия, потрошеното тяло на Бингхамптън на две крачки от него сякаш го тикаше да изпразни барабана си в неясната сянка насреща. Ще чакаш, заповяда си той. Ще чакаш, докато мръсникът слезе още по-надолу и вече няма начин да не го улучиш!
	Сянката се мярна в края на последната площадка, Делонг я видя съвсем ясно. Вдигна револвера и бавно го насочи към края на стълбата, висящ на около, метър над земята. Стисна дръжката с две ръце, показалецът му бавно се сви около спусъка. Чакай! Успокой дишането! Още малко… Сега! Ето го! Три оглушителни изстрела в бърза последователност.
	Не се случи нищо.
	Делонг озадачено вдигна револвера над главата си. Къде изчезна мръсното копеле?
	После периферното му зрение долови едва забележимо помръдване, но вече върху уличния асфалт. Невъзможно, помисли си той. Как, по дяволите, се оказа там, без да използва края на стълбата?! Без никакъв звук при това?!
	Рязко се извъртя, приклекна с широко разтворени крака и потърси целта в класическата поза, на която го бяха учили в полицейската академия. Тишина. Нищо не помръдваше. Опита се да извика в паметта си вероятната крива, по която се беше придвижил противникът…
	Усети присъствието му толкова близо до себе си че подскочи от изненада. Отпусна се на коляно, извъртя светкавично дулото на револвера и натисна спусъка. В този кратък и същевременно безкраен миг видя съвсем ясно връхлитащата тъмна фигура. Лявата и ръка беше протегната напред, пръстите и стискаха къса дървена пръчка с тъп връх, не по-голяма от полицейската палка на Делонг. Преценил автоматично типа на оръжието, полицаят механично вдигна ръка да се предпази от логичния за подобна палка удар в главата. Но по този начин се оказа напълно неподготвен за рязкото мушкащо движение на противника, насочено право в гърдите му.
	Закръгленият край на палката едва докосна униформата на гърдите му, но въпреки това Делонг се сгърчи от пареща болка. Задействано от мощна пружина в противоположния край на палката, двайсетсантиметровото острие изскочи с тихо изщракване и го прободе чак до гърба. Разсече сърцето, проби единият от дробовете и Делонг беше мъртъв още преди тялото му да влезе в съприкосновение с асфалта. Обвита в кървава мъгла, неуловимата сянка се надвеси над него точно навреме, за да долови последната му въздишка. Въздишката, която проехтя като отчаян вик в умиращото съзнание на полицая.


	Никълъс направи знак на Кроукър и двамата поеха обратно към изхода. От вратите на стаите надничаха любопитните глави на полуоблечени жени.
	Поела заповедта за обиск от ръцете на Уилоу, А Ма стоеше неподвижна и с каменно лице. До нея се притискаше Пени. Уилоу беше вече в апартамента, използван от японеца, и правеше опити да успокои изпадналото, в истерия момиче. Чудесна е в такива кризисни моменти, помисли си А Ма, после мълчаливо въздъхна. Някога и аз бях такава. Сега вече никак не ми се иска да вляза там, макар че преди години положително щях да съм първата, която би се притекла на помощ. Но времената се промениха, а с тях се промених и аз. Ръката й се плъзна над рамото на Пени й леко притисна треперещото тяло на момичето до себе си.
	— Трябваше да го хванете! — обърна се тя към Никълъс на мандаринско наречие. — Сега той може да се върне и да ни отмъсти.
	— Няма да се върне — успокои я Никълъс. — Вече е заличил следите си.
	Наложи им се да излязат обратно през главния вход. Без видимост и радиовръзка не посмяха да последват беглеца по аварийната стълба. Отдолу се разнесоха няколко изстрела, приглушени от дебелите стени.
	На стълбището лаеше куче, на долния етаж някой беше усилил телевизора си докрай, вероятно за да заглуши външната шумотевица.
	— Господи! — простена Кроукър, докато се спускаха надолу по стълбите и той продължаваше да търка зачервените си очи. — Каква проклета бъркотия!
	В мига, в който стъпиха на тротоара и тя обви лепкавият въздух на душната нощ, иззад ъгъла прозвучаха нови изстрели. Хукнаха към пресечката, заобиколиха празната полицейска кола, която беше препречила улицата, и продължиха нататък.
	Никълъс пръв видя труповете. Единият беше прострян на отсрещния тротоар, другият представляваше неясна купчина под металната паяжина на аварийната стълба. Той се закова на място и внимателно се огледа.
	Кроукър профуча край него с револвер в ръка, видя първия труп и се закова на място. После бавно пристъпи към него, отпусна се на коляно и го обърна с лице нагоре. Моментално позна Делонг, при вида на локвата кръв под него лицето му застина в ужасена гримаса. Безуспешно се опита да намери пулса му, отказа се и вдигна изцапаната си с кръв ръка.
	После, все така приведен, прекоси улицата и провери изстиващото тяло на Бингхамптън. Изправи се, пъхна револвера си в кобура, мина безмълвно край Никълъс и хлътна зад волана на патрулната кола.
	Свърза се с диспечера и поиска да му пратят линейка и дежурен съдебен лекар. После обяви обща тревога в района, остави слушалката и се облегна на рамката на вратата със затворени очи. Никълъс бавно се приближи.
	— Страхувам се, че отдавна е изчезнал — промълви той.
	Кроукър премести главата си върху облегалката и простена:
	— Те бяха най-добрият ми екип!
	После очите му се разтвориха, юмрукът му се стовари с такава сила върху волана, че цялата кола се разтресе:
	— Най-добрият ми екип, дявол да го вземе! — После въздъхна и добави: — Сега съжалявам, че не те послушах! Не зная какъв е тоя тип, но…
	— Лю! — прекъсна го с тих глас Никълъс. — Премести се оттатък, искам да поговорим, преди да ни погълне тълпата!
	Кроукър любопитно го погледна и покорно се премести на дясната седалка. В далечината зави сирена, звукът й бързо се засилваше. Вероятно пристигаше линейката.
	— Зная кой е нинджата.
	Кроукър застина на място.
	— Откога?
	Никълъс изпусна въздуха от дробовете си, сякаш това щеше да му помогне да премахне тежестта от гърдите си. Смъртта днес се смесваше със смъртта в миналото, заплашваше отново да го погълне. Почувства се много тъжен и много уморен.
	— Съвсем отскоро — отвърна тихо той. — Разбрах го на стълбището пред апартамента на А Ма.
	— Ясно.
	И душата му се отприщи. Разказа на Кроукър всичко, абсолютно всичко… Разказа му го с надеждата, че така ще пречисти душата си, най-сетне ще съумее да смъкне от гърба си бремето, което прекалено дълго мъкнеше.
	— Нима искаш да кажеш, че този Сайго изобщо не преследва Томкин? — смаяно го изгледа Кроукър, когато Никълъс млъкна. — Нима искаш да кажеш, че преследва теб?
	— И да, и не — уморено отвърна Никълъс. — Без съмнение ще премахне и Томкин, но мисля, че е приел задачата главно, за да се добере до мен. Само в тази светлина виждам смисъла на всичките тези убийства.
	— Аз също, но цялата работа ми прилича на кърваво отмъщение.
	— Тук става въпрос за чест.
	— И ти си очаквал всичко това, нали? — Воят на сирената вече ги оглушаваше, откъм тухлените стени долитаха възбудени човешки гласове. — Не се ли страхуваше от…
	Никълъс поклати глава и му отправи една бледа усмивка. Време е, каза си той.
	— Готов съм, Лю — прошепна той. — Вече съм напълно готов! — Излезе от колата. Болеше го всяко мускулче по тялото, главата му пулсираше, сякаш стисната в менгеме. На няколко метра от тях спря синьо-бяла полицейска кола, следвана от линейката. Цялата улица започна да проблясва в бяло-червени потоци ярка светлина и изведнъж заприлича на входа към някакъв странен увеселителен парк. Никълъс се приведе към прозорчето и все така тихо добави:
	— Аз също съм нинджа, Лю!
	— Ник, почакай!
	Но той вече бързаше край прииждащата тълпа и миг по-късно фигурата му се стопи в нощта.


	— Сам?
	Татко, Татко. Никога в живота си не беше произнасял тази дума, но сега тя изведнъж изплува в съзнанието му.
	— Да?
	— Сам.
	— Кой се обажда?
	— Все още ли си мой равин?
	— Ник, ти ли си?!
	— Аз съм.
	— Господи, какво става с теб?
	— Всичко е наред. Как е Една?
	— Една ли? Една е добре, умира да те види! Къде си?
	Мълчание.
	— Ник, добре ли си?
	— Честно казано, не съм…
	— Чакай малко… — приглушени звуци от далечен разговор, от друг свят. Свят, в който има домове, семейства, деца. Свят на ипотеки, спестявания, на двуседмична екскурзия в Европа през пролетта. Защо, по дяволите, се бърка в него?
	— Слушай! Нали си в града? Една казва да дойдеш веднага. Петък вечер е, направила е пилешка супа… нали я обичаше?
	— Да.
	— Значи идващ. Ще хапнем, ще поговорим… — Пауза. — Една много ще се зарадва, тя отдавна се тревожи за теб.
	Опря глава на остъклената рамка на кабината. На крачка от него, но сякаш безкрайно далеч, препускаха коли.
	— Да, добре — каза й след кратка пауза. — Ще прескоча.
	Излезе от кабината и спря едно такси. Семейство Голдман живееше в на ъгъла между Седемдесет и втора и Сентръл парк-запад. Поеха по Боуъри, която се вливаше в Трето авеню, пътуваха по него чак до Четиридесет и втора, където таксито сви вляво и започна да пресича града по посока към Осмо авеню. Малко след Бродуей Никълъс се наведе и почука на плексигласовата преграда.
	— Спрете, ще сляза тук.
	До този момент беше гледал безжизнено дългата редица кина и театри, които блестяха с хиляди разноцветни светлини покрай колата, заглавията подканящо мигаха с неоновите си букви.
	Изчака разреждането на оживеното двупосочно движение и прекоси платното. Тръгна на запад, край редицата нови и блестящи в хром и стъкло порно магазини, над които гордо светеше надпис: „Двойките са добре дошли“. Вратата на единия се разтвори, от нея се измъкна висок негър с широкопола шапка и впити в бедрата зелени панталони.
	— Истински хит — промърмори той. — Страхотна обстановка, кока, трева… Качествена стока…
	Оттук нататък започваше безкрайната редица осветени рекламни пана на кинотеатрите. Почти всички предлагаха порно, с изключение на този, който Никълъс беше зърнал от прозорчето на таксито. В него даваха серия от три филма за кунгфу, в два от които главната роля се изпълняваше от Брус Ли.
	Никълъс отброи долар и половина от дребните си пари, взе билет и влезе в салона. Вътре миришеше на застояла влага, беше доста по-светло от обикновените кина. Край автомата за сода в дъното се блъскаха хлапаци, главно негри и пуерториканци.
	Намери си място и седна. Салонът беше почти пълен. На екрана Брус Ли убеждаваше за нещо двама виетнамци със зловещи муцуни. Публиката нетърпеливо шумеше и заглушаваше дублираните му реплики. Никой не даваше пет пари за диалога, всички очакваха тупаника.
	Никълъс се облегна назад и известно време не отделяше поглед от лицето на актьора. Годините не бяха се отразили на това лице, от него продължаваше да се излъчва жизненост и готовност за бой, именно те привличаха зрителите и на най-калпавите постановки. Никълъс си спомни първата им среща. Запознаха се в Хонконг, където Ли се беше озовал след доста дълъг стаж в Холивуд — главно като каскадьор и преподавател по бойни изкуства на вече утвърдени звезди. Тъкмо беше започнал да се превръща в звезда, двамата е Никълъс се харесаха и си допаднаха, но обстоятелствата се стекоха така, че никога повече не се видяха.
	Смъртта на Ли го разтърси дълбоко. Не се изненада от факта, че някой се е опитал да го убие; вече достатъчно го познаваше и си даваше сметка, че безкомпромисният му характер неминуемо му е създал куп врагове. Изненада се от друго — че опитът за убийство е успял. Цял живот се беше чудил как са го сторили, едва днес откри отговора.
	Остана в смърдящия салон точно толкова време, колкото му беше необходимо да проследи една великолепно аранжирана серия от бойни техники на Ли, мотивирани, както обикновено, от чувството за справедливо възмездие. Но тази вечер нямаше нищо изкуствено в подобна мотивация.
	Навън беше все така душно — в район като този, известен със своите ослепителни реклами, денонощни закусвални, мръсни наркотици и още по-мръсни сделки, задухът се усещаше особено ясно.
	Бяха му необходими петнадесет минути да намери такси и едва половината от това време, за да стигне до Дакота. Движението беше съвсем слабо.
	Голдман, както винаги елегантен, в светлосиня раирана риза и ленени панталони в морскосиньо, го посрещна на прага. На лицето му грееше топла усмивка, ръката му приятелски се протегна напред.
	— Ник! Вече започнахме да се безпокоим! — извърна се и извика от прага: — Една, той е! — После го дръпна навътре, бутна в ръката му чаша ром с лед: — Дръж. Като те гледам, май точно от това се нуждаеш…
	Една — пълничка чернокоса жена, изскочи от летящата врата на широката кухня и се насочи към него с протегнати ръце и широка усмивка на уста:
	— Къде ходиш, момче? — извика тя. — Защо ни забрави?
	— Радвам се да ви видя — усмихна се в отговор Никълъс.
	— Ето! — извика тя, сякаш току-що беше направила важно откритие. — Отслабнал си! — Хвана го за ръката и забързано добави: — Ела, първо ще хапнем! Каквото и да е това, заради което си се сетил за Сам, то може да почака, докато си напълним търбусите!
	Вечеряха в кухнята с бежови тапети и стари, но удобни мебели. Овалната махагонова маса, излъскана до блясък, беше покрита със снежнобяла покривка, чиито краища завършваха с фина бродерия. Над масата, на специална дървена поставка в стената, беше поставен традиционен еврейски свещник от бронз, също старателно из лъскан.
	Когато Една събра чиниите, Сам кимна едва забележимо на Никълъс и двамата се изправиха. Една го разцелува по бузите, после хвана ръката на Никълъс и каза:
	— Зная, че ще се оправиш, независимо от проблемите, които имаш! — В гласа й преливаше увереност: — Права съм, нали, Сам?
	— Ти винаги си права — отвърна Сам и побутна Никълъс към всекидневната.
	Тук преобладаваше бледозеленото и светлокафявото. Една не обичаше ярките цветове, може би защото сред такива цветове беше преминало детството й на 189-а улица. Ефектът беше изключително успокояващ, човек имаше чувството, че се намира в хладна горичка, далеч от задушливата жега на летния ден.
	Седнаха върху дивана, покрит с бежово кадифе, Сам качи краката си на столче-възглавница в същия цвят. Над камината от бял мрамор тихо потракваше античен стенен часовник. В бледорозова керамична ваза имаше снопче евкалиптови клонки, които, макар и отдавна изсъхнали, продължаваха да излъчват характерната си миризма. На стената отсреща висеше картина на Турило, а над камината — миниатюра на Дали. Никълъс знаеше, че в спалнята, боядисана в нежно синьо, имаше още две скъпи картини — на Пикасо и Калдер, които Една, разбира се, ненавиждаше. Макар и ценни оригинали, те бяха окачени из къщата с безгрижие, от което на човек му става приятно.
	— Миналото ми се върна — тихо каза Никълъс. — Върна се като огромна приливна вълна…
	Голдман отвори дървената кутия върху масичката, извади си една пура и я запали.
	— Настоящето ми се изплъзва, вече не зная къде се намирам…
	Сам издуха струята дим от устата си, като внимаваше да не я насочва към Никълъс, после бавно каза:
	— Шекспир го е казал съвсем точно чрез своята Офелия: „Ние знаем какви сме в момента, но не знаем какви ще сме в бъдеще…“
	— Сам, не съм дошъл да слушам цитати! — избухна Никълъс.
	— Нито пък аз възнамерявам да ти ги пробутвам — отвърна домакинът и остави пурата си в кристалния пепелник. — Виж какво, глупаво е да очакваш всичко около теб да бъде ясно и разбираемо. Човекът е толкова сложно животно, че ние трябва да сме доволни, когато успеем да поразровим нещата около себе си. Понякога успяваме, понякога — не…
	Той сви рамене с чувство на безпомощно примирение.
	— Всичко това ми е ясно. Но ти имаш огромни познания по история, докато аз, само наполовина евреин, нямам необходимата подготовка, не…
	— Това няма нищо общо с подготовката — прекъсна го Голдман със сериозен глас. — Човек се научава да бъде евреин така, както се научава да бъде човек — като живее живота, дарен му от бога, а не като изучава религията…
	— Всичко се ражда от това, което чувстваш вътре в душата си, стига да не го отричаш… Съмнения, страхове, несигурност от настоящето и бъдещето… Духът ти трябва да е свободен и да се насочи натам, накъдето го води съдбата.
	— Духът лети, Никълъс — това е единственото ни притежание, което действително може да лети. Грешно е да го оковаваме във вериги, грешно е да не му даваме възможност да диша… Без него животът е нищо, превръща се в поредица от празни дни и още по-празни нощи…
	— Успях ли да отговоря на въпроса ти с всичко това?


	Седяха в нощната тишина на небостъргача на Парк авеню заедно с Рафаел Томкин. Някъде по света времето все се вместваше в рамките на 9 и 17 часа, което означаваше бизнес, и Томкин, естествено, беше на телефона. Решения, жизненоважни за един или друг филиал, а следователно и за корпорацията като цяло, чакаха последната дума на боса. Работата по три континента зависеше от изхода на тези презокеански разговори.
	Докато от устата на Томкин се сипеха едри цифри, които представляваха нещо като полукодирана корпоративна стенограма, Никълъс наблюдаваше малкия предмет от метал и пластмаса между пръстите му. Те го въртяха като миниатюрен глобус, макар формата му да беше плоска — представляваше малък диск, мътно проблясващ на светлината.
	Възможно е това малко електронно подаръче да се докаже ключът към всичко — към миналото, настоящето и бъдещето, помисли си той. Всичко може да приключи още тук, ако той го пожелае, разбира се. Ако го пожелае.
	Отчаяно му се искаше решението да бъде негово и не на никой друг.
	Чувстваше, че Сайго му е отнел цялата инициатива, усещаше се гол и беззащитен, просто защото не губеше предвидил хода на събитията. Сайго го водеше за носа, въртеше го в кръг, докато му се завие свят и започне да се киска, замаян като полуидиот. Това е техника на Го рин ношо… Как се казваше? А, да — „Да натискаш възглавницата“, т.е. да ограничаваш полезните действия на врага и да насърчаваш безполезните. Да го разхождаш така, сякаш си му сложил халка на носа, а когато го замаеш напълно, да нанесеш решителния удар.
	— Къде беше? — попита Томкин и остави слушалката. В този час на нощта изглеждаше малко смачкан, лактите на кремавия му ленен костюм носеха трайни гънки, възелът на копринената вратовръзка беше разхлабен. Лицето му беше изгубило част от розовия си блясък, който успяваше да поддържа през по-голямата част от денонощието, изглеждаше подчинено на някакво неспокойно примирение, което обаче беше далеч от каквото и да било отчаяние. Бръчките в ъгълчетата на очите му го правеха да изглежда малко по-човечен и нищо повече. Кой ли е истинският му образ, запита се Никълъс, после кратко отвърна:
	— В китайския квартал.
	Томкин изръмжа и се размърда във високия си стол, пръстите му тромаво пробягаха по електронни пулт за управление — сякаш гръцки селянин опипва зърната на броеницата си.
	— В китайския квартал, а? Бас слагам, че си бил заедно с оня мръсник Кроукър!
	Очите му — късчета син лед, се втренчиха безмилостно в лицето на Никълъс. Очи на моряк, помисли си Никълъс. Очи на човек, който познава всички коварни трикове на вятъра и вълните, на човек, който притежава невероятно чувство за оцеляване и, подобно на Крузо, би се добрал до своя пустинен остров въпреки загубата на кораб и екипаж. А там, без да се отчайва от самотата, отново би изградил живота си.
	— Не се сприятелявай с това ченге, предупреждавам те съвсем приятелски. Чакам го само да си покаже носа на сантиметър отвъд закона и ще го смачкам!
	Никълъс си спомни какво му беше разказал Кроукър за Гелда и се усмихна в себе си. Как ли ще реагира Томкин, когато разбере, че дъщеря му се среща с Кроукър? Вероятно ще получи апоплектичен удар!
	— Нямам представа защо този копелдак се е заял е мен! Втълпил си е, че съм убил Анжела Дидион просто защото известно време сме се забавлявали!
	Никълъс продължаваше да гледа мазолестите му пръсти, които потъркваха електронния чип.
	Томкин презрително изсумтя през нос и заприлича на раздразнен жребец.
	— Тая кучка доста си хойкаше, да я вземат мътните! — продължи той. — Често със съвсем непознати, които забираше направо от улицата. Ей така — хоп и готово! Но не забираше само мъже, знаеш… Беше откачена, напълно откачена! Ако знаех, че е прикрита лесбийка, нямаше да… — Ръката му ядно пресече въздуха: — Майната й! Добре се прикриваше, но всичко вече е свършено, поне за мен… Само че това ченге няма да ме остави на мира! Стиснал е кокала като бясно псе и не го дава на никого!
	— Върши си работата.
	— Не си върши проклетата работа! — изрева Томкин. — И точно там е въпросът! Случаят Анжела Дидион е приключен за цялата шибана нюйоркска полиция, с изключение на Лю Кроукър! Какво си въобразява тоя тип? Че е получил прозрение свише? Нищо подобно, мога да те уверя… Разбрах му номера — обича да си гледа името из вестниците! — Тялото му започна да се върти наляво-надясно заедно с подвижната седалка на стола, обзето от прилив на неудържима енергия. — Жадува за слава мръсникът, но с мен ще му приседне! Такъв урок ще му дам, че цял живот няма да го забрави! — После се осъзна, изостави гневния си монолог и се извърна към Никълъс: — Какво става с онзи тип, нинджата?
	— За него съм дошъл да говорим. До този момент той командва парада. Мисля, че е време да си разменим ролите. Имаме шанс да го сторим, ако поставим под свой контрол бойното поле. С други думи — да бъдем там преди него.
	— Какво чакаш тогава? Нали затова ти плащам?
	— За съжаление не е толкова просто.
	— Прави каквото намериш за добре, мен то не ме засяга. Искам да го махнеш от пътя ми, и то завинаги!
	— Засяга те и още как!
	— Е, да — нали са го пратили да ме очисти!
	— Той е тук, за да очисти и мен.
	— Какво?
	— Познавам този човек, с него имаме стари сметки за уреждане… Те нямат нищо общо с теб.
	— Разбирам.
	— Освен ако не ни вкарат едновременно в капана му.
	— Как?
	— С помощта на едно от тези негови копчета — Никълъс вдигна електронния диск пред очите на Томкин. — Това тук е временно блокирано, но ще започне да действа отново в мига, в който го залепиш за някаква гладка повърхност. Такива са подслушвателните устройства от новото поколение…
	Ледените очи на Томкин разбиращо проблеснаха — измамата беше нещо, с което цял живот се беше занимавал.
	— Искаш да кажеш, че…
	— Ще го задействаме отново и ще се възползваме от него. Той положително ще приеме, че устройството е излязло от строя временно и…
	— Ами ако не налапа, въдилата? Този тип е специалист. За нинджите съм чувал, че…
	— Смятам, че няма да се стигне до това — прекъсна: го Никълъс. — Иска ни и двамата и ако се убеди, че може да ни спипа едновременно, той ще поеме този риск дори и да има съмнения. Ще го стори, защото не знае, че капанът съм заложил аз! Това е такова, предизвикателство към чувството му за чест, че едва ли ще предпочете предпазливостта!
	— Значи ще го подмамим да се появи, така ли? — бавно и отчетливо попита Томкин.
	— Да.
	Сините очи изпитателно се впиха, в лицето му. Почти физически Никълъс долавяше прещракването на мозъка отсреща, който сякаш вземаше важно делово решение с помощта на компютър. Но по един особен начин това действително беше делово решение.
	— Давай, ще го направим! — звънна миг по-късно гласът му без дори сянка от колебание.
	По-късно, след като Никълъс внимателно сложи микрофончето в предварително приготвеното му легло от дебел пласт памук и го мушна в едно от чекмеджетата, Томкин вдигна глава и попита:
	— Ще можем ли да го уредим за вдругиден през нощта?
	— Няма проблеми.
	— Добре — кимна той и хвана слушалката, а Никълъс стана да си върви. — Хей — спря го богаташът. — Не ми каза, че си имал проблеми с Джъстин…
	Никълъс се закова на място и беззвучно го прокле. Нима пак се е заел да шпионира дъщеря си? Откъде иначе ще научи?
	— Пипнах гол нерв, нали? — изсмя се онзи. — Имаш лице на изпечен комарджия, но аз си знам, че е така!
	— Какво точно знаеш?
	— Просто, че се е върнала в града и се среща о друг мъж — сви рамене Томкин. — Не го знам кой е, но скоро ще разбера. — Очите му се сведоха надолу и той започна да набира някакъв номер. — Всъщност това не ми харесва, предпочитам да бяхте останали заедно… Ти си мъж точно за нея! Сега обаче се страхувам, че ще я подкара постарому…
	— Къде е тя?
	— Ало, ако обичате…
	— Томкин! — Никълъс преодоля на два скока разстоянието помежду им.
	— Задръжте така, ако обичате — Томкин прикри мембраната с длан и въпросително го погледна: — Какво каза?
	— Къде е тя?
	— В една дискотека, намира се на Четиридесет и осма улица — запад. — Ръката му разрови бумагите върху бюрото: — Тук някъде имам името… Аха, ето го. — Прочете фирмата на глас и учудено вдигна вежди. — Познато ли ти е?
	— Обикновено не посещавам дискотеки — отвърна Никълъс, а гласът му беше стегнат като навита пружина. Лицето срещу него имаше блажен израз, сякаш току-що беше лапнало бонбон с невероятен вкус.
	— И аз така си помислих — рече Томкин. — Иначе би се срещнал с нея доста по-рано — тя отдавна си пада по подобни места… — После му обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключен и отново залепи слушалката на ухото си.
	Известно време произнасяше несвързани думи, които би трябвало да означават участие в някакъв разговор, свободното му ухо долови мекото затваряне на асансьорната врата и едва доловимото мъркане на електродвигателя, който отнасяше Никълъс далеч надолу.
	Когато мъркането престана, той протегна ръка и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Без да извръща глава, остави слушалката върху вилката и спря омагьосан поглед върху малкия електронен чип. По чедото му избиха ситни капчици пот. Те винаги се появяваха, когато трябваше да вземе важно решение в бизнеса. Сърцето заблъска в гърдите му, пулсът му рязко се ускори.
	Облиза устни, пресегна се и внимателно измъкна микрофончето от памучното му легло. Залепи го от вътрешната страна на плота и се отдръпна към прозореца. В краката му се простираше цялата западна част на града, заспала в този късен час на нощта. А отвъд нея лежеше и цялата огромна страна, невидима, но напълно осезаема… После започна да говори.
	— Предполагам, че всичко зависи от това колко силно го искаш — бавно и някак вглъбено каза той. — Но аз мога… Мога да ти поднеса на тепсия Никълъс Линеър. Така както се поднася сладкиш! Толкова е сигурно, разбираш ли? — Обърна се и започна да говори директно към микрофончето, увиснало като паяк под бюрото му. — Бас слагам, че това означава страшно много за теб! Че е въпрос на живот и смърт! Какво ще кажеш, а?
	Пресегна се и откачи микрофончето, после го натика в чекмеджето по същия начин, по който го беше сторил Никълъс. Държеше винаги да е акуратен.
	Върна се на стола си, сключи ръце зад тила и зачака иззвъняването на телефона. Беше сигурен, че той всеки момент ще звънне. Кобурът на заредения пистолет беше залепнал за влажната риза под мишницата му, но топлината му беше страшно приятна.
	В подобни ситуации нищо не се знае, помисли си той.


	— Търсят те.
	Телефонът иззвъня точно в мига, в който Кроукър пристъпи прага, но въпреки този факт, както и другия — че вече беше включила автоматичния секретар, тя отиде да отговори.
	— Там ли си, Г.?
	— Да, Пеър.
	— Помислих си, че ще те изпусна. Имаш ли нещо предвид за довечера?
	— Не, довечера не мога.
	Умората му не се дължеше само на безсънието. Сякаш неизброимите часове, прекарани в службата, на улицата и в съдебните зали, бяха изплели невидима, но здрава паяжина, обгърнала го като втора кожа — сива и лишена от възраст.
	— Просто професионален въпрос, нищо повече — извинително каза Пеър, взела мълчанието на Гелда за израз на раздразнение. — Исках да разбера дали…
	— Тази вечер не мога.
	— Не се обадих предварително, защото става въпрос за сенатора.
	— Намери му някоя друга — отвърна Гелда.
	— Той иска теб, Г. — бавно и търпеливо каза Пеър. — Знаеш, че за него други няма…
	Изправен в полумрака като внезапно оживял митичен звяр, като същество, което някой случайно е облякъл в човешки дрехи, той почти не си даваше сметка за присъствието й.
	Но при нея беше обратното.
	— Отговорът продължава да е не.
	— А Деър? Какво да й кажа, когато пристигне? — Очевидно Пеър долови нещо особено в тона на Гелда.
	А тя пък си даде сметка, че е вдигнала телефона именно защото той е тук.
	— Не. Дори и за нея. Всичко свърши, отказвам се.
	— Ясно — отвърна Пеър, В гласа й нямаше дори следа от обида или раздразнение.
	Главата на Гелда се завъртя, сякаш току-що беше изпила цяла бутилка „Дом Периньон“, душата й се изпълни с отдавна забравена лекота.
	— Ще ми липсваш, Г. — промълви Пеър. Съвсем в нейния стил тя не спомена нито дума за клиентите.
	— Никога няма да те забравя! — прошепна Гелда.
	Мек смях:
	— Надявам се. Сбогом, Г.
	Гелда затвори телефона и се приближи до Кроукър.
	— Какво се е случило? — попита тя, прегърна го през кръста и го поведе навътре. Меката светлина на лампиона освети окървавените му ръце. — Няма ли да ми кажеш защо си тъжен?
	— Току-що посетих две семейства… Бременна съпруга и майка на три деца… — Очите му безпомощно потърсиха нейните: — Някога случвало ли ти се е да съобщиш за смъртта на близък човек? На мен ми се е случвало… Но днес за пръв път трябваше да съобщя за смърт, предизвикана по моя вина… — Очите му се насочиха към изцапаните ръце, напръскани с тъмнокафяви капчици, засъхнали като люспици морска сол.
	— Нека започнем отначало — тихо промълви тя, после взе ръцете му и леко го подръпна. — Но първо да махнем тази кръв.



	Знаех какво правя, знаех го от самото начало! Знаех къде отивам! В сърцето ми има радар…

	Стените на заведението бяха целите в огледала и черно опушено стъкло. Имаше няколко нива, които приличаха на висящи градини, подът на всяко от тях беше остъклен и под него в такт с музиката мигаха разноцветни светлини.
	Въздухът тежеше от аромата на различни парфюми, пот и марихуана, вибрациите на плътни баси и електронни гласове го караха да потръпва като претрупано коледно дръвче.

	Усетих скорошния контакт, твоята звезда беше в картата ми, чух бръмченето на моторите ти, имам радар в сърцето.

	Някъде зад гората от вдигнати ръце, мятащи се коси и блестящи в безсмислена концентрация лица беше барът. Танц, танц и пак танц! Това беше заповедта, която сочеше атавистичната пътека обратно към племенните ритуали, към екстаза на общата оргия, в която отпадат всички задръжки, която няма последици…

	Плакатите на твоята стена маркират изгрева и залеза на различни моди. Защо се опитваш да запазиш живота на миналото? Макар да наближаваме 1984-а, аз имам чувството, че още сме в 1965-а.

	Движеше се като насън. Нападани безмилостно отвсякъде, сетивата му постепенно губеха своята чувствителност, дезориентацията скоро зае мястото на реалността. Всяка стъпка напред тежеше от ретроградност. Спомни са за Алиса, спускаща се в заешката дупка и се запита дали Карол е имал предвид подобно състояние. Тази обстановка можеше да се роди само в замъгленото съзнание на един Колидж!

	Музиката в стаята ми е винаги малко фалшива, хармонията ми е поставена на изпитание… Макар да зная ритъма, който предпочиташ, аз ще се разбунтувам чрез стила.

	По протежение на бара бяха подредени високи столчета с кожени седалки — празна редица от гарги, които с присмех наблюдаваха развълнуваната царевична нива.
	Никълъс седна и си поръча някакво питие, просто така, от приличие. Не изпитваше никаква жажда, очите му все така наблюдаваха блясъка на ламето под мигащите светлини, невероятно високите токчета, призрачно бели от неоновото осветление под тях. Лицата на жените, които се завъртаха към него сред вихъра на танеца, бяха покрити с разноцветен грим. Рядко можеше да зърне обикновена плът — ръце, бедра, бюстове — всичко изглеждаше боядисано като кожата на гущер. Израженията на лицата им му напомниха за някои сцени от „Метрополитен“.
	— Търсеше Джъстин, но в тази лудница опитите му бяха обречени на провал. Също както тогава, в Кумамото, когато искаше да открие Юкио… Врати се открехваха пред очите му, после светкавично се затръшваха.
	После в съзнанието му бавно изплуваха думите на Сам. Какво значение има сегашното му състояние, след като знае какъв иска да бъде, какво точно иска? 1963 година отдавна е отминала, сега времената са други. Но той знаеше, че няма да се отърси напълно от своето минало, докато не го разбере докрай. Без това асимилация не може да има. Нищо друго не би задоволило „кужините“ — тези гладни призраци на миналото!
	— Хей, защо стоиш? Хайде, ела да танцуваме, ела! — Беше тъмноока блондинка е лилава рокля от тънък креп, чието деколте разкриваше максимума от едрите й гърди.
	— Не, не мисля, че…

	Чувствам се като червей, не искам да ти сторя зло, нека само ти лъсна обувките…

	— Козирог, нали? Инат… Всички козирози са инати… Но…
	— Не съм дошъл да танцувам — обясни той и изведнъж се почувства глупаво. — Търся един човек…

	Не ме търси, не ме търси! Аз ще те потърся, когато имам нужда от теб!

	— Не ме разбираш. Търся една жена…
	— Е, и? — Тя хвана ръката му, върху лилаво лакираните й нокти се отразиха разноцветните светлини. — Ела да танцуваме, докато я търсим!
	Той рязко се отдръпна.
	— Не искаш ли да се повеселиш? — извика след него тя.
	Той се изкачи на втория етаж, потънал в синьо-зелени сенки като тайнствена пещера. Усети как пулсът му влиза в синхрон с тътнещия ритъм на музиката, заливаща с щедрите си звуци въздуха така, както сеячът пръска зърно из нивата си.
	Откри я на най-горния етаж, почти скрита зад извивката на стълбището. Наложи му се да почака няколко минути, тъй като тясната пътечка беше задръстена от подскачащи и виещи се тела.
	Лицето й се скри зад гората от вдигнати ръце и поклащащи се глави и той пое по железните стъпала, прескачайки ги по две наведнъж. Стените бяха тапицирани с черна кожа, като странна затворническа килия, опушеното стъкло изглеждаше твърде крехко за тази височина. Какво би станало, ако някой се спъне и падне върху него чак оттук? Какво, а?
	По черната тапицерия пробягаха жълти и червени светлини, избледняха и изчезнаха… После отново се завърнаха, този път сиви и неясни, като картината на стар и изтощен цветен телевизор.
	Ето я. Беше в компанията на висок широкоплещест мъж с гладка черна коса и белезникавата кожа на пуерториканец. Носеше потник с изрисувана отпред червено-синьо-златна емблема на „Пойнт Биър“, плътно прилепналите му джинси бяха тъмночервени.

	Не те ли, чух да плачеш тази сутрин? Не почувствах ли твоите вопли и горещите ти сълзи? Като потоци в съня ми…

	— Джъстин.
	Главата й рязко се извъртя, светлина проблесна във виолетовата й зеница. Мълчаливо го гледаше. После партньорът й я завъртя и всичко изчезна.
	— Джъстин.
	— Какво искаш, човече? Не ми закачай мадамата и стой настрана, окей?

	Не чух ли гласа ти тази сутрин? Не извика ли името ми? Чух тихия ти шепот, но думите ти не разбрах…

	— Джъстин, погледни ме! — пристъпи напред той.
	— Хей, човече! Хич не се опитвай!… Не чуваш ли, бе? Тя не иска и да те знае…
	В миг отбеляза това, което видя за частица от секундата — разширени зеници, неестествено зачервени ноздри.
	— Защо не отскочиш в кенефа да го издухаш на някой, а?

	Това е странен начин да ми кажеш, че ме обичаш… Виждам само скръбта, само желанието да се изплачеш пред някого. Но не пред мен, не пред мен…

	— Хей! Писна ми да ти говоря! — Рязкото металическо изщракване остана незабелязано в тътена на музиката, но острието на ножа заканително проблесна.
	— Джъстин.
	— Не я закачай, човече! — Едното му рамо леко се приведе. — Виж тук какво съм ти приготвил!
	Беше изключително бърз и знаеше да борави с нож — нещо задължително за всеки, който иска да оцелее в уличните битки. Типове като този бяха далеч по-опасни от професионалистите, тъй като действията им не се подчиняваха на никаква логика. Двайсетсантиметровото острие можеше да разпори корема му за стотна от секундата.
	С лявата ръка блокира замаха на противника, ръбът на дясната му длан влезе в рязко съприкосновение горния край на бедрената кост. Музиката все така поглъщаше всякакъв шум, резките им движения не се отличаваха особено от тези на танцуващите върху обградената от кожа площадка.
	Пуерториканецът зина и отметна глава назад, позата му беше точно копие на „Викът“ от Мунх. Понечи да възстанови равновесието си, но обувката на Никълъс се заби в дясното му кокалче. Онзи политна настрана, връхлетя върху две нищо неподозиращи двойки, които стреснато се отдръпнаха, ръката му зашлеви неволна, но здрава плесница на една от жените.
	Сякаш наблюдаваха сцена от весел водевил, но на Никълъс съвсем не му беше до смях.

	Ето ни! Ето го магическия миг, от който се раждат мечтите…

	Джъстин отмести очи от лицето му и ги отправи към падналия мъж. Ножът със сгъваемо острие лежеше в средата на осветения дансинг като странен сватбен подарък, който никой не искаше да отнесе у дома.
	— Джъстин…
	— Как ме откри? Какво искаш от мен?
	— Джъстин.
	— Не мога повече! Моля те, моля те! Не виждаш ли, че съм плакала…

	Ето те, летиш като демон в пустотата на Космоса…
	… за теб, за теб…

	— Джъстин, дойдох да…
	— Хич не ми пука дали ще го научиш или не…
	— … да ти кажа, че те обичам.
	От очите й потекоха сълзи, въздухът просто лепнеше от натрапчивата, оглушителна музика. Дали го беше чула?
	— Обичам те! — Докоснаха се и телата им се разтърсиха от дълго сдържана енергия. — Джъстин, аз…

	Това не е последица от кокаина… това трябва да е любов. Късно е да бъда благодарен, късно е да закъснявам пак, късно е да мразя… Късно е, късно е — … плаках на пясъка пред дома ти… пред морето и нощта! Това никога не беше ми се случвало!



	„Грешиш, Кроукър! — изпищя безмълвно съзнанието му. — Грешиш! Аз мога да чувствам, аз чувствам!“ Лежеше върху, широкия диван от морска пяна и усещаше топлото издължено тяло на Джъстин до себе си.
	— Не се срамувай от това.
	— Не се срамувам — отвърна той, усещайки как първата малка трошица от миналото му се търкулва и изчезва под всепоглъщащите морски вълни. — Едва ли бих ти го признал, ако се срамувах…
	— Това ме прави щастлива — промълви тя и докосна с пръст бедрото му, сякаш търсеше невидима ключалка. — Приятно е да зная, че можеш да ми бъдеш, благодарен за нещо. — Краката й, обути в копринени чорапи, прошумоляха като крилете на цикада. — Така както аз съм ти благодарна…
	— Това чувство е съвсем ново и непознато за мен — промълви той и тя забеляза как очите му се замъгляват и потъват дълбоко в мислите му. — Постъпих жестоко с теб, но го направих… направих го в самозащита, нещо като инстинкт за оцеляване… После изведнъж усетих колко близка си станала на най-съкровената ми същност и това ми напомни…
	Дългата й коса блъсна рамото му.
	— За какво ти напомни?
	— За морето преди много, много години. За мъглата и един ферибот, за едно дълго пътуване през цяла Япония. — Устните му останаха полуотворени, дишането му беше дълбоко и равно, като на човек, потънал в сън. — Напомни ми за едно момиче, което някога обичах… Бедата беше, че бях убеден в безсмъртието на тази любов…
	— Къде е тя сега?
	— Не зная… Може да бъде навсякъде… — Гърдите и стомахът му се повдигаха и отпускаха равно и спокойно, като вълните на прилива. — Тя ми каза, че ме обича… По-скоро ме убеди в това. Не бях срещал по-голяма измамница през живота си…
	Усмивката й остана скрита в полумрака.
	— Не си жена, затова…
	— Понякога си мисля, че сексът е предназначен за животните…
	В настъпилата тишина се долавяше далечното съскане на закъснели коли по магистралата. Джъстин беше изненадана не толкова от думите, колкото от тона, с който бяха изказани — за пръв път в живота си се сблъскваше с такава горчивина. Какво ли е имало между него и онова момиче преди толкова години?
	— Ревнувам — каза на глас тя с ясното съзнание, че поема огромен риск. — Ревнувам, защото си й принадлежал изцяло! — Той мълчеше. — И оттогава насам не си принадлежал никому по този начин, нали? Кой е наказан от това?
	Когато проговори, гласът му беше стегнат и някак притеснен. С какво ли още се бори?
	— Тя ме караше да чувствам…
	— Какво?
	— Просто да чувствам…
	— Толкова ужасно ли е това?
	— А после ме напуска. Отиде с… — Изведнъж се отприщи и й разказа всичко, разказа го за пръв път в живота си, задавен от срам.
	Джъстин долепи топлите си устни до ухото му?
	— Свали ми ципа, Никълъс.
	Той протегна ръка, шумът беше сякаш от изтлял в камината пън, който се пръска на пепел върху решетката.
	Гърдите й проблясваха като гребените на морски вълни в ранното утро, под тях се криеха не по-малко тайни, отколкото лежаха под водната шир. Но привличането, което усети, заля не само бедрата и слабините му — покри го като приливна вълна, изпълни до краен предел съзнанието му.
	— Толкова ми липсваше!
	Край! Юкио остана в миналото. Завинаги!
	Тя почувства с какво усилие се изтръгнаха от душата му тези думи, сгуши се в него и тихо прошепна:
	— Сега вече те разбирам… Без теб се чувствах стара и уморена… — Направи леко движение и презрамките на роклята й се плъзнаха надолу.
	— Почакай, нека не започваме да се любим… Блестящите й очи бяха на сантиметър от лицето му, в зениците им проблясваха далечни светлинки.
	— Я повтори!
	— Понякога думите нямат никакъв смисъл, Джъстин.
	— Какво тогава има?
	Ръцете му се обвиха около тялото й:
	— Прегърни ме и ти — прошепна той.
	Пръстите й леко докоснаха тялото му.


	Фукашиги, учителят по кенджуцу, се събуди на разсъмване. В съзнанието му размахваха криле остатъците от някакъв неясен сън.
	В този ранен час светът беше обвит в мъгла, познатата панорама изглеждаше някак странна и сюрреалистична.
	Не, никакви сънища. Фукашиги не беше от хората, които смесват сънища и действителност.
	Все пак нещо го беше събудило, невидимите криле продължаваха да се размахват.
	Първата му мисъл беше за Никълъс. Значи е време. Въпреки огромната си мъдрост Фукашиги усети леката и едва забележима тръпка на страха.
	През дългите безсънни нощи беше мислил много за настъпването на този час, но едва сега си даде сметка, че тайно се е надявал той никога да не дойде.
	Ето го, най-сетне вече е тук.
	В подобни случаи времето нямаше абсолютно никакво значение, той си даваше ясна сметка за това.
	Въпреки разстоянието, той усещаше недвусмисленото психическо притегляне — сякаш далечна буря опъваше котвените вериги на кораб, намерил подслон в тихо пристанище.
	Дългите години, прекарани в Китай и Япония, сега му се струваха неясни и размазани като мъглата навън. Добре знаеше, че човешкото съзнание е пълно с неочаквани номера, затова си зададе въпроса, кой от двата свята е по-реален в момент като този. В някои отношения Америка никога няма да бъде толкова реална, колкото онези дни и нощи на азиатския бряг, изпълнени с тайнствени и неповторими аромати. Тогава времето сякаш нямаше граници, хвърляше се от една загадка в друга, разкриването им му доставяше удоволствие, което никога след това не беше изпитвал.
	Разбира се, имаше и случаи, след които горчиво съжаляваше за пътя, който беше избрал. В крайна сметка това беше един изключително опасен и несигурен път, осеян с реални или въображаеми препятствия. Тези случаи той внимателно складираше дълбоко в съзнанието си, беше във вечно очакване на нови екземпляри, състоянието му беше като на човек с хронична треска, която никога не може да се излекува напълно. Изпитваше инстинктивна неприязън към всеки, който прави опит да проникне в този запазен периметър, особено към онзи, който е решен да го покори.
	Фукашиги седна на рогозката и чу как проскърцват кокалите му. Магия! Каква сбъркана, неправилно съставена дума! Съвсем в западен стил. Не успя да сдържи жлъчния си смях.
	После се замисли за Никълъс. Не му завиждаше… в онези времена сърцето на Фукашиги не познаваше това чувство. Ако бяха… Той сви слабичките си рамене. Знае ли човек, запита се мълчаливо той, усещайки как вълнението го залива с горещите си вълни.


	Сега вече му се стори, че вижда ясно дъното. Беше покрито с тинести възвишения, безцветни риби изживяваха монотонния си живот сред камъни и пясъчни наноси.
	Този край на пролива Шимоносеки бе заселен преди около седемстотин години — непосредствено след гигантската морска битка, в която намира смъртта си малолетният император Антоку Тено. Заедно с него загиват всички членове на императорския клан, известен с името Тайра.
	Оттогава насам непрекъснато се намират очевидци на странните раци с изрисувани върху черупките човешки лица. Наричат ги Хейке — другото име на клана Тайра, и според легендите те всъщност са духовете „ками“ на мъртвите войни, които не могат да намерят покой след поражението на Минамото.
	Рибарите твърдят, че в мъгливите нощи над неспокойните води на пролива играят странни огньове. В такива нощи те отказват да излязат с лодките си, дори когато морето кипи от рибни пасажи. Според легендата Хейке са раздразнени, започват да пречат на риболова, дебнат да отмъкнат безгрижните плувци в морските дълбини.
	На брега се издига храмът Амидажи, построен от будистите за успокоението на тези вечно неспокойни ками.
	Днес това място е прокълнато повече от всякога, мислеше Сайго. В тези води лежи мъртва и покорена душата ми, готова да се присъедини към вечното лутане на безрадостните Хейке. За нея, както и за тях, никога няма да има успокоително мъждукащо кандило, нито пък каменна плоча със златен лотос, гравиран върху гладката й повърхност.
	На дъното лежеше лицето с безупречни черти, спокойно отпуснато и неподвижно въпреки теченията — едно лице, постигнало съвършенството на смъртта. Да, това е героинята от древността — благочестива дъщеря, вярна и готова на саможертва съпруга, изкупила и най-страшните си грехове.
	Така е добре, рече си той. Така е правилно, така е справедливо. Една смърт, предизвикана от историята и оправдана от нея.
	Какво друго би могъл да стори?
	Усети, че не му достига дъх, в мъртвешки неподвижните му очи запариха сълзи, заплашващи да го унищожат със своя жален поток. Автоматичният предпазител в съзнанието му прещрака и той започна безмълвно да рецитира псалмите на Ханая шин кио: _„Формата е празнота, празнотата е форми… Това, което е празнота, то е и форма… Всичко е празнота — чувства, имена, възприятия, съзнание… Няма очи, уши нос език, тяло, дух, те просто не съществуват…“_
	В мрака се крие грехът, в мрака се крие смъртта. Грехът е отрицание на духа, а убийството на същество, лишено от дух, може да се разглежда единствено като акт на милосърдие.
	Но, но, но…
	Как е възможно да съществува любов там, където царства грехът? Този въпрос го измъчваше от години, измъчваше го повече от всичко останало, допринесло за оформянето му като човек. Когато си го задаваше, той блъскаше чело с пестници, сякаш искаше да унищожи онази част от своята същност, която отказваше да се подчини на волята му. Не беше в състояние да изхвърли от съзнанието си спомена за нея и именно тази ужасяваща безпомощност го беше тласнала към наркотиците. А после започна да вярва, че те увеличават силата му…
	Разбира се, за жалкото състояние, в което се намираше, е виновен Никълъс Линеър и никой друг. Ако не беше той, нямаше да… те нямаше да…
	Продължаваше жестоко да се блъска с пестници, зад спуснатите му клепачи проблеснаха светкавици. Но дори те не бяха в състояние да изтрият от съзнанието му видението за една риба в нежни бледи цветове, която си играе във вълните на пролива. Господи, как виеше вятърът през онази нощ, как подмяташе снежинките и ги превръщаше в гъста дантелена завеса, спуснала се ниско над високите вълни! Колко ниско се беше надвесило черното небе, погълнало в себе си и Кюшю, и Хоншу… Беше сам в подскачащата като тресчица лодка. Дали този вой засилваше тежкия плясък на вълните? Дали Хейке знаеха, че ще получат още един непокаял се грешник? Вероятно и те не са се покаяли — защо иначе ще се носят сред черната нощ като неспокойни ками?
	Над пролива играеха призрачни светлини, съвсем както ги описваха в легендите. Устните му шепнеха безкрайни молитви — когато паметта му се изчерпваше, той ги започваше отначало. Повтаряше ги неуморно до мига, в който бордът на лодката опря в дървения кей на Шимоносеки и краката му стъпиха на твърда земя. Целият трепереше, беше мокър до кости, от морската вода и потта, въпреки снега и хапещия северен вятър.
	И до днес чуваше този зловещ вой — сякаш демоните го призоваваха да се върне и довърши ужасите, които бе започнал. Те кръжаха в съзнанието му като черни хвърчила, спускащи се над окървавен труп.
	Най-сетне задряма, натежал от вкуса на силните успокоителни, дъхът му стана равен, обляното му от обилна пот тяло бавно започна да се отпуска. Започна да сънува, но това не бяха нормални сънища, а по-скоро ечащите фанфари на отдавнашни кошмари.


	Никълъс сънуваше края на земята. Висок, подобен на арка мост от камък и дърво — същият като този в Нихонбаши, се издигаше от близкия бряг. Той пое по него и скоро откри, че краищата му се губят в гъста мъгла. Обърна се и видя, че земята, от която беше тръгнал, също е изчезнала в мъгла. Беше учуден, но не и уплашен. Не помнеше името на тази земя, не знаеше и къде отива — сякаш влажната мъгла беше проникнала и в главата му.
	Когато наближи средата на моста, долови някакъв звук, неясен и заглушен от мъглата. Продължи да крачи напред и скоро разбра — това беше хълцането на жена.
	След още няколко крачки пред очите му бавно изплува черна сянка, която постепенно прие формите на млада жена. Беше висока и гъвкава, облечена в бяла копринена рокля. Стигнал на няколко метра от нея, Никълъс видя, че от роклята й капе вода, сякаш току-що е излязла от морето, над което по всяка вероятност се издигаше този мост.
	Облегнала слабичкия си гръб на мокрия каменен парапет, тя жално плачеше, прикрила лицето си с две ръце. Воплите й бяха толкова сърцераздирателни, че Никълъс не издържа и се приближи.
	— О, ти дойде! Най-сетне дойде! — Долетяха до ушите му нейните думи. — Вече бях изгубила всяка надежда!
	— Моля за извинение — рече той и усети как гласът му вибрира в гърдите, огромни и празни като катедрала. — Не съм убеден, че ви познавам, госпожо, но вие явно сте на друго мнение. Не допускате ли някаква грешка?
	Докато говореше, правеше опити да надникне в очите й, но все още не можеше да каже дали я познава. Ръцете й с дълги пръсти продължаваха да скриват лицето, дългата тъмна коса с вплетени в нея миниатюрни рачета и мидички пречеше да я види отстрани.
	— Не, нямам грешка. Вие сте този, когото търся от години.
	— Защо така безутешно плачете, госпожо? Какво ви се е случило?
	— Постигна ме безчестна смърт, господине. Духът ми ще витае тук, докато някой не отмъсти за мен…
	— Не виждам как мога да ви помогна, госпожо. Но ако ми позволите да зърна лицето ви…
	— Не трябва да ме гледате — тъжно отвърна тя и сърцето му се сви.
	— Значи бях прав и наистина не ви познавам.
	Тя не отвърна.
	— Свалете си ръцете — помоли я той. — Иначе не бих могъл да ви помогна.
	Пръстите й с нежелание се плъзнаха надолу и бавно се скриха в мъглата, а той зяпна от изумление.
	На мястото на очите, носа и устните й нямаше нищо — просто бяла и гладка кожа… като яйце.


	— За бога, Никълъс, какво ти е?
	Гърдите му тежко дишаха, сякаш току-що беше пробягал маратонска дистанция, лицето му беше обляно в пот.
	Видя над себе си загриженото лице на Джъстин, дългата й коса висеше от двете страни на главата й.
	— Какво има?
	— Не зная, викаше насън…
	— Какво виках?
	— Не зная, мили… Някакви неразбираеми думи, не бяха на английски… Нещо като… — веждата й се сбръчка от напрежение: — … като „минамара но тат…“
	— Мигавари ни тацу?
	— Да, това беше.
	— Сигурна ли си?
	— Напълно. Каза го няколко пъти. Какво означава?
	— Буквално, преведено, значи „да действаш като заместител“.
	— Не разбирам.
	— Според японската митология, човек може да жертва своя живот, за да спаси живота на някой друг. Този друг може да не бъде непременно човек, а например дърво, камък… всичко.
	— Какво сънуваше?
	— Не съм сигурен, че си спомням.
	— Да не би някой да е жертвал своя живот, за да те спаси, Никълъс? — попита тя с обичайната си проницателност. — Имам предвид съня ти, разбира се…
	Той я погледна, вдигна ръка и докосна бузата й. Не нейната мека плът беше докосвал, не нейният глас беше звучал в главата му.


	Беше в онази затоплена стая на съвършената смърт, до краката му се докосваха краищата на безупречно изгладеното майчино кимоно, на крачка от тях сълзеше чистата й кръв, ярка като рубин.
	— Трябва да си вървим, Никълъс — долетя до него гласът на Итами. — Ние сме външни хора, нямаме работа тук.
	— Къде ще идеш? — запита той с натежал като олово глас.
	— В Китай.
	Очите му бавно се вдигнаха към бялото й лице.
	— При комунистите?
	— Не — поклати глава тя. — Там има и други… Били са по тези земи далеч преди комунистите. Един от тях беше дядо ти, Со Пенг.
	— Ще изоставиш Сайго?
	Очите й бяха ярки като на птица.
	— Задавал ли си си някога въпроса защо имам само едно дете, Никълъс? Всъщност защо ли пък би трябвало, да си го задаваш… — Върху устните й се появи горчива усмивка и той потръпна. — Мога да кажа само едно — такова беше желанието, ми, въпреки че Сацугай мислеше иначе. Излъгах го, разбира се. При това съвсем съзнателно. Изненадан ли си? — Потръпна като тръстика под напора на вятъра и добави: — Един като него ми стигаше! — Тъмните й очи се превърнаха в тесни, проблясващи процепи: — Разбираш ли ме? Надявам се да ме разбереш…
	Очите й се сведоха към окървавената катана.
	— Няма да се изненадам, ако си изпълнен с омраза към мен… Виждам обаче, че не е така и не мога да ти кажа колко се радвам. Обичам те, Никълъс. Обичам те като свое дете и съм сигурна, че отдавна го знаеш… — Главата й рязко се повдигна, сякаш си беше спомнила за нещо важно. — Дните изтичат като пясък между пръстите ми… Времето е малко, а аз имам да върша много неща!
	Блед и замаян, той мълчаливо се взираше в нея. Потръпна от студ, макар в стаята да беше все така топло.
	— Би ли ми казала какво общо има честта с всичко това?
	— Ако на света е останала една-единствена капчица чест, тя се намира тук, в тази стая — тъжно отвърна Итами.
	— Трябва да ми обясниш, трябва! — проплака той, после за миг му се стори, че вижда сълзи в ъгълчетата на очите и, блестящи като малки перли.
	— Подобни истории не се разказват лесно, Никълъс. Ти искаш да ти разкрия самата душа на Япония… По-скоро бих разпорила с нож и своя корем! — Клепачите й здраво се стиснаха, сякаш искаше да прогони от съзнанието си неприятно видение. Гласът й се снижи до шепот: — Поискай от мен нещо друго, каквото и да е то!
	— Какво ще стане с теб… лельо?
	Очите и потрепнаха и се разтвориха, по устните й се появи усмивка.
	— Ще прекося цял Китай и ще стигна до мястото, което Чонг ме закле да открия. Няма да се бавя там… — Ръката й стисна дръжката на катаната, от гладкото стоманено острие се плъзна капчица кръв и меко тупна на пода.


	Трябва да се срещна с Фукашиги, рече си Никълъс, загледан в лицето на Джъстин, неясно очертано в полумрака. Време е да се изпълнят старите клетви. А тя трябва да замине някъде по-надалеч, трябва да бъде на сигурно място. Изкуството на нинджуцу се надига от вековното си ложе, непримиримите врагове се изправят един срещу друг на модерното бойно поле, извиквайки на помощ цялото си умение. Той знаеше, че за да постигне тази последна победа, ще се наложи да използва всички ужасни прийоми, колкото и да ги ненавижда.


	Когато Сайго се събуди, изпита чувството, че над него се е спуснал воалът на смъртта. Никога не беше изпитвал страх от нея, вероятно защото не виждаше нищо ценно и в живота — един коварен божи дар, с който по всяко време бе готов да се раздели.
	После си спомни, че все още не е убил Никълъс — значи е жив, значи всичко е било само сън.
	О, да, отмъщението е нещо, за което още има какво да се каже. То е магическата помпа, която продължава да тласка кръв в сърцето му. Помисли за парите, скрити в различните му банкови сметки, за именията си, за четирите малки, но бързо разрастващи се електронни компании. Какво струва всичко това? Нищо — дори стоманеното връхче на майсторски отляната катана е по-ценно!
	Парите са най-краткият път към властта, а властта има едно-единствено ценно качество — възможността за маневриране. Когато човек притежава възможност да маневрира в днешния атомен век, той може да изпълни всяка задача, която си е поставил.
	А задачата на Сайго в този миг беше само една — да открие врага и да го лиши от живот.
	Това ще стане довечера, мрачно помисли той, изтегнат съвсем гол върху рогозката си. През спуснатите капаци на прозореца се процеждаше бледосивата светлина на настъпващото утро, прокрадваше се по тавана като пътуващ проповедник в парцаливо расо, чиито краища се развяваха на вятъра.
	Изпита задоволство от слабостта на американците. Страхливци като тях положително не могат да притежават силна воля. Как ли са спечелили войната, продължаваше да се чуди той. Ще изпита огромно удоволствие при вида на Рафаел Томкин в мига, в който го застига безмилостната смърт на стоманеното острие. Какъв глупак, Господи! Да си въобразява, че така лесно ще направи сделка с него! След приемането на поръчка никакви сделки не са възможни!
	Не, тази вечер той ще се срещне със смъртта, също като Никълъс.
	Може би между двамата ще се получи някакво спречкване и смъртта ще ги споходи заедно, но това не беше негова грижа. Напротив — за него това би било добре дошло, тъй като знаеше, че значението на смъртта се крие не в акта на умирането, а в начина, по който се реализира то: Именно — начинът на смъртта се регистрира от историята, чрез него човек остава в паметта на живите, разбира се, заедно с това, което е извършил приживе.
	За Сайго, както за всички японски бойци от незапомнени времена, съществуваха само два начина за достойна смърт: да загине в бой или да загине от собствената си ръка с необходимото спокойствие и при спазването на всички ритуали. Всяка друга смърт означаваше тежък — и непоносим срам, пренесен във вечността, ужасна карма, която ще тежи вечно след прераждането му, или още по-лошо — ще го отнесе завинаги в предверията на ада.
	Тези мрачни размишления почти го накараха да съжалява, че уби онова китайче. Момчето беше наистина добро… Но нямаше друг избор, така е било и преди векове…
	В един от дългите нощни мигове той усети как го заливат горещите вълни на омразата, даде си ясна сметка, че клокочещата й бездна почти погълна дългите години на старателна подготовка. Ето така загива душата, поддала се на емоции, мрачно помисли той и се изправи върху тясната черна рогозка. После си спомни за Юкио и прокле деня, в който тя се появи в живота му.
	В този ранен утринен час всичко му изглеждаше кристално ясно. Довечера ще връхлети отгоре им като гръмотевична буря. Ще действа мълниеносно, ще ги спипа и двамата! Но докато сънят го държеше в мъртвешките си обятия, мозъкът му продължаваше да работи. Сега вече беше сигурен, че не всичко ще приключи със смъртта на Никълъс и Томкин. Спомни си за пролива и тялото му неволно потръпна. В съзнанието му нахлуха далечни гласове, пищяха неистово при всяко вдишване, стенеха като есенен вятър при всяко издишване… Той затаи дъх и здраво стисна клепачи. Остана така дълго време и най-сетне почувства, че гласовете утихват.
	После стана и се зае с утринния тоалет. Така е, призна пред себе си той. От опит знаеше, че понякога най-лекото наказание за врага е бързата, и безболезнена смърт.
	Светът е огромна въртележка, за която всеки е привързан от своята карма. Колела в колелата, планове в плановете… С настъпването на нощта умът му ще бъде ясен и спокоен. А после, ако му е писано да срещне смъртта, той ще го стори с отворени обятия.


	Денят беше прекрасен, ясен и все още прохладен. Далеч на запад се виждаха леки перести облачета. Един прекалено хубав ден, за да го прекарам у дома, помисли си Джъстин и хвърли саковете върху леглото си.
	Докато заобикаляше къщата и изкарваше колата на алеята, плажовете на Дюн роуд й се сториха безкрайно привлекателни.
	Излезе на магистралата и се отправи на изток, без да има конкретни планове. Но когато пред очите й се появи табелата, указваща изхода за Уотърмил, тя си спомни за един плаж в този район, за който много беше слушала. Казваше се Флаинг Пойнт.
	Не се изненада, че се изгуби, но тук, далеч на юг, никой не можеше да се загуби за прекалено дълго време. Скоро се оказа на самия Флаинг Пойнт, слезе от колата и се насочи към пясъчната ивица.
	Тялото й продължаваше да тръпне от прилив на енергия, в това състояние едва ли можеше да легне на топлия пясък. Затова предпочете разходката. Брегът беше широк, изненадващо чист, покрит с бледожълт пясък. Вълните надигаха полупрозрачни изумрудени снаги миг преди да се стоварят върху ситния пясък и да се пръснат в сребърна дъга, по върховете им се появяваха бели пенести шапчици.
	В ранния утринен час брегът беше почти пуст. Джъстин не вярваше, че дори и по обед ще се напълних хора като плажа на Джоунс Бийч, тъй като мястото беше доста отдалечено.
	Беше тихо и спокойно, морето дишаше равномерно и дълбоко, над главата й грачеха гларуси, литнали нависоко да посрещнат първите слънчеви лъчи.
	Бреговата ивица се променяше толкова незабележимо, че тя дълго време не осъзнаваше това. После изведнъж й се стори, че вече е била тук. Знаеше, че като изкачи малкото възвишение на няколко крачки от нея, пред очите й ще се разкрие тясно заливче, а след него отново ще започнат безкрайните възвишения на дюните. Наистина беше така. После, след като това се повтори още няколко пъти, тя най-сетне си зададе въпроса къде се намира…
	Очите й се изместиха към къщите вдясно от плажната ивица и се спряха върху познатите кулички. Стомахът й се сви, изпита странното усещане, че се спуска надолу със страшно бърз асансьор. Как можеше да бъде толкова глупава? Флаинг Пойнт се намираше съвсем до Саутхамптън и Джин лейн, а насреща й проблясваше с цялото си великолепие семейната вила.
	Изведнъж дървената портичка се отвори и една фигура пое към плажа по стъпалата от червено дърво.
	Господи, та това е Гелда!
	Първата й мисъл беше да се обърне и да се отдалечи, но после се запита: но какво, по дяволите, прави тя тук?
	Гелда спря на пясъка, извърна се към нея и свали черните си очила.
	Видя ме, изпадна в паника Джъстин. Вече не мога да си тръгна!
	Гелда се насочи към нея по пустия бряг. Спря на разстояние, което обикновено предпочитат участниците в дуел.
	— Джъстин!
	— Е…
	— Каква изненада! — Очите й опустяха, сякаш някой беше затръшнал зад гърба й желязна врата. Разговаряха вдървено, като непознати, попаднали въпреки желанието си на нежелано увеселение.
	— Сама ли си тук или… Вятърът рошеше косите им.
	— Не, чакам един човек.
	— Аз също.
	— Аха…
	Не искаше да си признае, че е изненадана от промяната у Гелда. Беше много красива, движеше се с непринудена грация, зад всичко това прозираше самоувереността… Всъщност тя винаги имаше самоувереност и за двете… Тя беше тази, която постоянно ухажваха момчетата, нея канеха по купони и мачове. Освен това караше кънки така, че обожателите й се трупаха край пързалката и я гледаха с ококорени очи, забравили напълно за доста пълничкото й тяло.
	Джъстин винаги беше твърде малка за това или онова, твърде мършава за вкуса на момчетиите, твърде тромава за какъвто и да било спорт. В резултат се затвори в себе си, завистта към сестра й я разкъсваше отвътре като кръвожаден канибал.
	— Татко тук ли е?
	— Не, той е в града — поклати глава Гелда, поколеба се, после добави: — Има някакви неприятности…
	— Нищо ново не ми казваш.
	— Така е, но просто си помислих, че може би ще проявиш малко загриженост… За мама винаги я проявяваше…
	Ето го, издига се помежду им като кървяща рана.
	— Нищо не можех да направя по отношение на това, което изпитваше мама — отвърна Джъстин. Усети как я обзема ярост, вече и през ум не й минаваше да каже на сестра си за Никълъс.
	Стояха една срещу друга и мълчаливо се гледаха. Макар и обзета от ярост, Джъстин не беше в състояние да каже дори една думичка. Господи, пак сме деца, отчаяно си помисли тя. Съберем ли се заедно, забравяме, че вече сме големи и веднага мислим как да се нараним!
	Гелда присви очи под ярките лъчи на слънцето и попита:
	— Искаш ли да влезем за малко?
	— Не, аз…
	— Хайде стига, Джъстин! Не мога да си представя, че си станала толкова непреклонна!


	— Значи и ти го почувства.
	— Да. През нощта, или сутринта… Не зная точно кога.
	— Важното е, че си тук.
	Няма къде другаде да ида — отвърна Никълъс.
	Фукашиги едва доловимо се усмихна.
	Днес нямаше тренировки и салонът изглеждаше огромен с пустотата си. Това му напомни за последната среща с Канзацу в риуто край Токио. С тъга си помисли, че оттогава насам животът му прилича на едно безкрайно люшкане по вълните, дните и нощите се сливат в сива безкрайност, приспивна и неумолима в своето безличие.
	Какво постигна в Америка? Какво би направил през същия отрязък от време, ако беше останал в Япония? Не беше малък този отрязък, съвсем не беше малък… Ами ако никога не беше започнал да се занимава с буджуцу? Какво щеше да стане с него? Може би висш правителствен чиновник с голяма заплата и безупречно подредена градинка. Две седмици в годината щеше да прекарва в Киото или на някой плаж, дори и в Хонконг, при условие, че това не бъде в разгара на туристическия сезон, разбира се. Щеше да има семейство и вярна съпруга, щеше да се радва на децата си.
	Едва сега си даде сметка, че пустотата е забележима едва след като вече я няма. Джъстин, Джъстин, Джъстин! Тя е наградата за това, че най-сетне успя да обърне гръб на миналото. Страшно много му се искаше да види отново гробовете на родителите си, да коленичи пред каменните плочи, да запали ароматичните пръчици и да отправи молитва за успокоение на душите им.
	— Донесе ли ги? — попита Фукашиги.
	— Да. Знаех, че все някой ден трябва да го сторя, макар че не зная защо…
	— Ела.
	Фукашиги стана и го поведе през пустия салон, насечен от бледите лъчи на слънцето, проникващи през парцаливите краища на тънко лятно облаче.
	На прага на коридора, който водеше към задните помещения, двамата свалиха обувките си и старецът го поведе към най-отдалеченото от тях. Бутна подвижната преграда и седна на пода, отрупан с татами. После кръстоса крака и грациозно насочи ръка надолу:
	— Сложи ги тук, между нас, моля.
	Никълъс остави пакетчето върху рогозката и го разтвори. Вътре беше кутията с дракона и тигъра, която родителите му бяха получили като подарък от Со Пенг.
	— Отвори я — рече Фукашиги и в гласа му се появи някаква тържественост.
	Никълъс се подчини, вдигна тежкото капаче и отдолу лъснаха деветте едри изумруда.
	При вида на редките минерали, които все едно излъчваха собствена светлина в малкото помещение, Фукашиги сякаш не можеше да си поеме дъх.
	— Никога не съм допускал, че очите ми ще видят подобна гледка! — тихо въздъхна той… — Всичките са тук, всичките девет камъка…
	После вдигна глава. Квадратната стая беше безупречно чиста, просторна, хармонична и успокояваща.
	— Времето променя много неща. Когато преди много години дойде при мен, мисля, че беше в Киото, единствено писмото от моя приятел Канзацу ме възпря да не те изгоня. О, да, истина е, макар че ти тогава не го знаеше… А за да бъда напълно откровен, ще ти призная, че дори и след като прочетох писмото останах с чувството, че може би ще направя голяма грешка… В крайна сметка „Ака и Нинджуцу“ не е нещо, което може да се придобие — то винаги е било вродено призвание, поне така ни е учила историята… Призвание толкова сериозно и тайнствено, колкото е призванието да се служи на Амида Буда. Човек или се ражда с него, или изобщо не го притежава…
	Ще ти кажа, че имах сериозни резерви по отношение на твоето изучаване на „Ака и Нинджуцу“, въпреки писмото на Канзацу. Той не е нинджа, следователно не може да знае… Така си мислех тогава. Но увереността ми се беше пропукала по някакъв начин — доказателство за това беше твоето пристигане, с този вид на чужденец… Единственото, в което бях сигурен, беше, че Канзацу не си е изгубил ума.
	Вече зная, че щях да направя грешка, ако те бях отпратил.
	Пръстите му погалиха лакираната кутия, върху устните му заигра усмивка:
	— Както виждаш, не съм бил толкова мъдър, какъвто съм изглеждал в очите на много хора тогава…
	— Не по-малко го твърдят и днес…
	— И какво от това? — леко наклони глава, старецът. — Виждаш, че това не отговаря на истината. Ти стана, първият възпитаник със смесена кръв на риуто Теншин Шоден Катори единствено благодарение проницателността на Канзацу. Пръв и последен възпитаник на тази изключителна школа, особена чест, която ти беше отдадена благодарение на едно мое нестандартно решение. Но аз не съжалявам за това, тъй като не съм имал по-добър ученик от теб за всичките години, в които ръководех тази школа.
	Сега беше ред на Никълъс да склони глава.
	— Но ти дойде при нас със съвсем определена цел, нали? И сега дойде време да покажеш на какво си способен…
	— Съжалявам, сенсей, но нещата започнаха да се развиват преди известно време — отвърна Никълъс, после му разказа за дългата поредица от убийства.
	Когато свърши, Фукашиги остана неподвижен. В стаята се възцари тежко мълчание. Вдигна глава и хладният му поглед пробяга по лицето на Никълъс.
	— При постъпването си ти пое определени задължения, към тях, заедно с напредъка в обучението, се прибавяха нови… Трябва да си разбрал за какво става въпрос още в мига, в който си научил за шакените… Но не си предприел нищо и вероятно по тази причина много, хора са мъртви, между тях и трима твои приятели. — Студените му очи светеха като сигнални буйове в мъгливо море. — И ти ли си, мъртъв, Никълъс?
	Никълъс гледаше обратната страна на дланите си, дълбоко засегнат от думите на стареца.
	— Може би никога не трябваше да идвам на Запад — прошепна, той. — Сега си мисля, че просто съм се опитвал да избягам от кармата си…
	— Едва ли. Защото знаеш, че тя ще е с теб, където и да отидеш.
	— Звучи като проклятие.
	— Така е, ако човек реши, да разглежда живота си в подобна светлина… Но аз съм изненадан, че разсъждаваш по този абсурден начин, присъщ единствено на европейците.
	— Може би Америка ме е променила, също като Винсънт.
	— Разбира се, само ти можеш да прецениш това…
	— Вече не съм сигурен.
	— Подозирам, че това е така само защото не си разбрал нещата докрай.
	— Обвързан съм със Сайго по един наистина необясним начин… с Юкио също, но…
	— Примирението с кармата не трябва да се смесва с фатализма. Всички ние до голяма степен сами градим съдбата си. Но едновременно с това трябва да се научим да се прекланяме пред неизбежното — това е единствено вярното значение на примирението и само чрез него можем да постигнем онази душевна хармония, без която не си струва да живеем.
	— Всичко това ми е ясно — въздъхна Никълъс. — Убягват ми специфичните подробности…
	Фукашиги сведе глава, бръкна под робата си и измъкна лист пожълтяла от старост и внимателно сгъната оризова хартия.
	— Това е писмото на Канзацу — протегна му го той. — Съвсем точно спазвам инструкциите му и ти го давам.


	Колата беше обикновен черен форд.
	Док Диърфорт напразно се опитваше да види човека зад волана, но късното сутрешно слънце блестеше прекалено силно в очите му.
	Наблюдаваше я достатъчно дълго и вече беше сигурен, че преследва червената открита кола на Джъстин. Не беше забравил предупреждението на Никълъс, но въпреки това решително завъртя своя волан и ги последва.
	Рано сутринта го бяха повикали на визитация в западния край на Дюн роуд, след приключването й реши да прекоси градчето и да види какво е положението при Джъстин. Още отдалеч видя, че тя излиза, качва се в червената си кола и поема на изток, веднага след това забеляза и черния форд. Придържаше се на почетно разстояние от двете коли, които не след дълго стигнаха до Флаинг Пойнт. Видя как високата фигура на Джъстин поема по пясъчната ивица и нервно зачака. За негова изненада никой не слезе от черния форд. След една безкрайно дълга пауза, през която той нервно се потеше, втората кола бавно потегли по крайбрежния път.
	Док Диърфорт нервно включи на скорост и я последва. Когато изскочи иззад последния завой, с облекчение видя, че фордът е спрял на няколко метра от знака, означаващ началото на Джин лейн.
	Радваше се, че не го е изгубил. Почти нямаше движение и му се налагаше да чака на по-голямо разстояние, отколкото му се искаше. После фордът отново потегли и бързо се загуби по виещия се сред дюните път.
	Вече знаеше къде отиват — веднага позна голямата вила на Рафаел Томкин.
	Изскочи от колата и подметките му заскърцаха по чакъла. Спусна надолу допълнителните черни стъкла на очилата си и едва сега получи възможност да различи вътрешността на черната кола. Нямаше никого.
	Всичко наоколо беше замръзнало. В клоните на близкия бор помръдна кос, но и той мълчеше. Тътенът на прибоя беше изчезнал и липсата на този звук се превърна в блестящо бял шум — сякаш някой хвърляше камъни направо в мозъка му.
	Тръгна по посока на форда. Дрехите му прошумоляваха неестествено високо, никакъв ветрец не поклащаше върховете на дърветата, горещината беше непоносима.
	Черната кола беше вече съвсем близо, стърчеше като някакъв странен замък в пустинята. Кой преследва Джъстин? Защо? Грижи се за нея, беше му казал Никълъс. Док Диърфорт изведнъж осъзна, че мисли за тях като за собствените си деца. Старчески глупости, смъмри се той. Просто ми е домъчняло за моите момичета.
	Ризата му беше вече съвсем мокра и лепнеше по тялото му като чужда кожа. Така беше и преди години в джунглата, помисли си той. Изведнъж рязко спря, усещайки как му се завива свят. Проклетата малария още напомня за себе си, въздъхна вътрешно той и се опря на грапавата кора на близкото дърво. При мен открай време се появява през лятото и изчезва с настъпването на есента.
	Прокара ръка по горещата ламарина на форда, наведе се и надзърна вътре. Нищо.
	Все още приведен леко напред — един стар оплешивяващ мъж, който се поти в лятната жега — изведнъж забеляза дългата сянка, която легна върху противоположната страна на колата.
	В продължение на един безкраен миг Док Диърфорт я гледаше, без да помръдне. Напомняше му за появата на Черния ангел в една отдавна забравена балетна постановка. Седнали от двете му страни в театралния салон, двете му дъщери — тогава още съвсем малки момиченца — уплашено изпискаха. Слънцето изчезна зад черните криле и изведнъж му стана студено.
	Започна да се обръща и в същия миг ушите му доловиха тихото изсвирване, нещо се мярна в периферията на погледа му, ръката му инстинктивно се вдигна пред лицето.
	Но нападението беше насочено ниско долу — около глезените му се увиха метални брънки и болезнено се впиха в кожата му. Той изгуби равновесие, падна и се замята като риба на кукичка.
	Очите му се сведоха надолу и я видя — дълга желязна верига с тежест на края, която неумолимо го теглеше към гъстата тополова горичка, отвъд която се ширеше безкрайна царевична нива.
	Той се извъртя с тежко пъшкане, опитвайки се да седне. В същия миг до гърлото му опря стоманено острие.
	Вдигна глава. На фона на лазурното небе, необичайно ярко и чисто, видя лице, или по-скоро част от лице, което го накара да потръпне. В дробовете му не остана дори капчица въздух.
	Гледаше като омагьосан мъртвите като камъни очи. Очи на луд. Безкрайно различни от онези, които беше виждал през войната, но все пак същите. Нинджата! Съзнанието на Док Диърфорт се изпълни от тази единствена думичка, в него не остана място за нищо друго на този свят. Животът му се сви до размерите на грахово зърно, дребен и незначителен, после изчезна напълно.
	Бръмчаха мухи, потракваха цикади. Изведнъж отново се озова във Филипините, окован върху масата в онази палатка. До слуха му отново долетя мекият мъдър глас:
	— Защо ме следиш?
	— А ти защо следиш момичето?
	Беше абсолютно сигурен, че нищо не се промени в израза на немигащите очи. Ръката на нинджата дръпна веригата с неуловимо движение, наточените като зъби на трион метални брънки пробиха кожата, пронизаха тъканта под нея и захапаха костта.
	Главата на Док Диърфорт отскочи назад, въздухът изсвистя през полуразтворените му устни, лицето му пребледня.
	— Защо ме следиш?
	Думите го засипваха с ритмична последователност, като калугерска молитва на свечеряване… Как я наричаха? А, да — вечерня…
	— Защо ме следиш?
	Времето престана да съществува, болката го заливаше и отпускаше с ритъма на морски прибой… Ето, сега идва по-бързо, сега се забавя… Не можеше да прецени кога ще го накара да стиска зъби, кога тялото му ще се замята и ще накваси земята със ситни капчици пот, кога бедрата му ще се разтреперят, а мускулите му ще се разтопят и ще се превърнат в незначителна локвичка…
	В един момент, който Док Диърфорт не можеше да определи с точност, той изведнъж разбра, че този негов мъчител е някак по-различен. По-жесток и по-равнодушен, обладан от огромна първична сила, която изпепеляваше душата на жертвата. Сякаш самият дявол се беше появил да отнеме живота му.
	Док Диърфорт не се съмняваше, че е ударил последният му час. Този път нямаше да има чудотворно избавление, а и той беше твърде стар и немощен за геройски напъни. Но всяко човешко същество притежава един последен запас от сила, който може да бъде изразходван само по собствено желание, доброволно, дори пред очите на смъртта. Този последен запас не е подвластен нито на времето, нито на мъченията.
	Коляното на нинджата потъна в гърдите на Док Диърфорт, които бурно се повдигаха и отпускаха. Леко и сякаш с някаква почтителност той хвана дясната ръка на доктора, стисна палеца му с върховете на пръстите си и го пречупи. Изчака точно колкото трябва — да отмине първоначалният шок и болката да запулсира в мозъка на жертвата, после пречупи показалеца. Продължи по същия начин и с останалите пръсти, методично и неумолимо.
	Док Диърфорт пъшкаше и се гърчеше от болка, устните му шепнеха имената на дъщерите и отдавна починалата му съпруга. По-скоро усети, отколкото видя как нинджата се надвесва ниско над лицето му, за да долови тихо прошепнатите думи. После чу ругатнята му, последвана от остро изпукване. Болката от прекършената му китка го заля като гореща вълна.
	Някой трябва да повика децата, трябва, крещеше замаяното му съзнание. После болката го обви в плътното си наметало. Потрепващи в агония, нервите му най-сетне се изключиха и той припадна.
	Висок детски вик реши съдбата на Док Диърфорт. Той се разнесе съвсем наблизо и Сайго стигна до заключението, че няма смисъл да продължава тази игра. Хвана обратния край на веригата, известна с името „киотецу шоге“, и преряза гърлото на Док Диърфорт с острата като бръснач ръкохватка.


	Никълъс потъна в писмото на стария си учител.

	Баща ти прояви подозрение към Сацугай още от самото начало. Веднага след първата им среща полковникът проумял, че зад огромната власт на този човек в Дзайбацу се крие тайна и могъща организация. Подозирал, при това съвсем основателно, че Сацугай е тясно свързан с Гениоша. Именно съзаклятниците от Гениоша са отговорни за посяването на онези семена, които впоследствие доведоха до фаталното решение да се нанесе превантивен удар срещу Пърл Харбър.
	Баща ти искаше да нанесе удар срещу Гениоша и именно по тази причина се застъпи за Сацугай пред военния трибунал. Смяташе, че чрез него ще се добере до ръководството на тази организация.
	Планът му не беше лош, но Сацугай успя да го разкрие. И изведнъж се оказа в положението да бъде вечен длъжник на полковника — човека, решен да го унищожи. Подобно положение човек като Сацугай не можеше да търпи, той беше от старата школа и притежаваше изключително силно чувство за чест. Едновременно с това съзнаваше, че не може по никакъв начин да влияе върху полковника, нито пък пряко да го заплашва.
	Така стигна до решението да превърне Сайго, собствения си син, в пратеник на смъртта. Записа го в най-страшното от всички риу по нинджуцу — Кужи кири, със седалище в Кумамото.
	С течение на годините полковникът опозна добре характера на своя противник. Даде си сметка, че е предприел рисковани действия и е загубил. Сацугай се оказа извън действието на всякакви закони и заслугата за това беше изцяло негова, на полковника.
	Макар и англичанин по рождение, твоят баща мислеше и действаше като истински японец. Затова излезе от създалата се ситуация по типично японски начин — уби Сацугай със собствените си ръце.

	Никълъс зашеметено отмести очи от писмото. Ето я причината за смъртта на майка му! Чонг е стигнала до решението за сепуку, тъй като не е могла да понесе срама, легнал върху цялото семейство!
	— Продължавай да четеш — тихо се обади Фукашиги. — Трябва да научиш още много неща.

	Баща ти беше истински войн, Никълъс. По тази причина изобщо не го подозираха. Но когато Сайго се завърна у дома, нещата се промениха. Усвоил основните елементи на „Канаку на нинджуцу“, той разкри истината без всякакви затруднения. Но тя остана скрита дълбоко в душата му и макар че подклаждаше огъня на омразата му, външно той си остана просто един смазан от мъка любещ син. Но плановете за отмъщение вече започнаха да се оформят в главата му.
	Не мога да кажа точно кога го е сторил, но несъмнено е издебнал някой от моментите, в които Итами е идвала при майка ти, а ти не си бил у дома. Сега това няма особено значение.
	Вече сигурно си разбрал какви смайващи умения на „йоген“ — химици, притежават кужи кири, колко много начини за убийство владеят, без дори да се доближават до своята жертва.
	Страхувам се, че точно това се е случило на баща ти — Сайго го е убил с бавнодействаща отрова.

	Очите на Никълъс се насълзиха и последните редове на писмото станаха неясни и размазани. Пръстите му стискаха здраво тънката оризова хартия, започнаха видимо да треперят.

	Тук трябва да ти поднеса своите искрени извинения. Макар да не съм нинджа, аз се чувствам отговорен, поне частично, за смъртта на баща ти. С него бяхме много близки приятели и дори сега, след като ме е напуснала скръбта, аз съм сигурен, че би трябвало да предвидя хода на събитията.
	После ти се превърна в символ на моето изкупление. Фактът, че четеш тези редове, надявам се в присъствието на моя скъп приятел Фукашиги, е ясно доказателство за това.
	Може би си се изненадал, че дългият ти престой и обучение в риуто Теншин Шоден Катори са били платени предварително. Силно вярвам, че ще разбереш защо съм го сторил, преди да се отправя в селенията на Амида Буда, още по-силно вярвам, че ще простиш пропуските на един стар човек.

	Изписаните с четчица йероглифи, означаващи името на Канзацу, се скриха в потока от сълзи. Никълъс плачеше за полковника, който се беше опитал да му съобщи всичко по свой начин, плачеше за Чонг, скъпата си достойна майчица. Имаше, чувството, че годините, се смъкват от гърба му като пожълтели есенни листа… Плачеше и за своите приятели, които беше обичал и бяха го обичали, вече ще има достатъчно време да мисли и за тях.
	Застинал до него като неподвижен слънчев лъч, Фукашиги беше потънал в размисъл. Мислеше си за жестокостите на съдбата, променящи така рязко сърцата на младите.


	— Дойде тук, за да „поизсъхнеш“, а?
	— Въпросът ти е доста директен…
	— Извинявай.
	— Няма нищо, предполагам, че съм го заслужила. Но отговорът е „Не“, вече приключих с „изсъхването“.
	Седяха в просторния овален хол, наполовина остъклен, с великолепен изглед към морския бряг. Небето над главите им сияеше като обработен брилянт, най-големия на света — мислеше си някога Джъстин. Мудното предобедно слънце все още не беше прекосило сияйната му повърхност и двете се обливаха от изключително приятна индиректна светлина, която щеше да се появи отново едва привечер.
	Диванът, върху който седяха, представляваше пълна окръжност с два симетрично разположени отвора. Приличаше на сферичната китайска главоблъсканица, която някога й подариха и която Джъстин така и не успя да разгадае докрай. Седяха една срещу друга с изправени гърбове и пълни с напрежение очи — като две котки, попаднали на непозната територия.
	На младите масички пред тях стояха недокоснати високите чаши с ледени напитки. И двете имаха чувството, че която отпие първа, ще признае някак си своето поражение.
	— Колко ще останеш?
	Не това искаше да каже, разбира се. „Радвам се, Гелда“ бяха думите, които се спряха на върха на езика й. Едва ли някой на този свят иска сестра му да е пияница. Но винаги, когато й се приискваше да каже нещо хубаво на Гелда, езикът й сякаш залепваше за небцето. _Май наистина нямам какво да й дам_, учуди се вътрешно тя. Нищо, ама абсолютно нищо! Усети как я облива вълна от срам, отново се превърна в малкото момиченце, чувстващо върху кожата си хлъзгавите от сапуна ръце на мама.
	Когато вече не беше това малко момиченце, тя изчакваше всички да излязат и едва тогава влизаше във ваната. Най-голямо удоволствие изпитваше, когато, мокра и затоплена, се изтягаше върху същия този диван, сгушена в огромната снежнобяла хавлия, а дългата й коса беше скрита в също така бяла, но далеч по-малка кърпа. Представяше си, вероятно поради безразборната страст към четенето, че се намира в някакъв древен град на Византия, времето спираше, нищо не можеше да наруши блажения покой на душата й. В просъница долавяше тиктакането на големия стенен часовник над камината, то неусетно се превръщаше в блестящи капчици мед, които падаха върху изплезения й език сякаш направо от сияйното небе.
	Така се забавляваше, докато Гелда ходеше на срещи с момчета.
	Стреснато установи, че не е чула отговора на сестра си, но веднага след това разбра, че той няма никакво значение, просто защото въпросът й остана незададен.
	— Можеш да останеш тук, докогато пожелаеш — каза Гелда.
	— Не, не, след малко си тръгвам — рече Джъстин, но не направи никакво движение. Гелда изчака малко, после се надигна и се мушна в близкия до нея процеп на овалния диван.
	— Ще ме извиниш за момент — рече тя, после постави ръцете си на високата облегалка и подхвърли: — Ти от край време си харесваш тази стая, нали?
	— Да — изненадано вдигна глава Джъстин.
	— Винаги съм знаела, че с удоволствие би спала тук, ако мама ти разрешеше…
	— Да, наистина е така.
	— Е, добре… — проточи Гелда и сведе очи към пръстите си върху меката тъкан. После хвърли поглед към Джъстин, която се беше изтегнала назад върху, удобните възглавници. — Ще ми кажеш довиждане, преди да си тръгнеш, нали?
	— Разбира се.
	В следващия миг остана съвсем сама в цялата огромна къща. Сякаш отново се превърна в малкото момиченце, което следи придвижването на слънчевите зайчета по стената и се пита как ли би се чувствало като важна дама от далечното минало, когато не е имало нито коли и телефони, нито дори електричество. От малка обожаваше светлината на свещите и газените лампи — те я караха да си представя, че се намира на китобоен кораб далеч в морето и с неизтощима енергия и решителност преследва огромните бозайници. Дейност, която едва ли някога щеше да опознае по простата причина, че се беше родила жена…
	Така я завари Сайго — самотна и потънала в спомени за детските мечти. Така и не усети, че изпада в несвяст, не усети и нищо от това, което й се случи в това състояние. Сякаш беше задрямала.
	Обработваше я в продължение на около четвърт час, наострил слух дори и за най-малкия шум, който би известил приближаването на нечакан посетител. Не биваше да бъде прекъсван, тъй като прекъсването означаваше да я измъкне навън — нещо, което не му се искаше да прави. Тук тя беше отпусната, чувстваше се на сигурно място и това улесняваше неговите, намерения.
	През цялото време очите на Джъстин бяха отворени и човек би казал, че вижда всичко. Всъщност виждаше единствено контурите на лицето му, неясни и разкривени като земна пукнатина след земетресение, бавно и постепенно това лице й ставаше някак познато и близко, превръщаше се в нещо далеч по-важно от обикновено човешко лице…
	Започна да изпитва чувството, че то е земята, която тъпче, храната, която дъвче, водата, която жадно поглъща, въздухът, който диша… То стана нейната единствена вселена.
	А после чу гласа му. Това нещо… това същество, вселило се в нея, далеч по-ярко и огромно от диаманта в небето, започна да й говори… Сравнена с обикновената хипноза, манипулацията на Сайго приличаше на атомна бомба, сравнена с лък и колчан стрели. При нея не съществуваше високата стена, издигната от волята на индивида, стената, която би му попречила да върши в състояние на хипноза това, което не би вършил и при нормални обстоятелства. Тук всичко беше различно, всичко беше възможно. Той е нинджа, той обладава силата на кужи кири, притежава и мощта на кобудера — онази страховита психологическа способност, за която дори неговият всесилен сенсей в изкуството на нинджуцу не смееше да мисли, без да го побият тръпки на ужас.
	А това беше магия.


	Търпеливо изчака Никълъс да остави настрана листовете тънка оризова хартия, тук-там окапани със сълзи. Дългият задушен следобед отминаваше, слънцето се скри зад кулите от стомана и стъкло, градът бавно започна да се охлажда. Но всичко това беше навън, отвъд прозорците. Вътре Западът нямаше власт, вътре ходът на времето се определяше от вечността на Изтока, вечност, която беше погълнала и двамата.
	— Канзацу знаеше, че е по-мъдро да изчака със своите разкрития, Никълъс. Ако беше избързал, ти положително щеше да се втурнеш по следите на Сайго, без да си напълно готов. А това би означавало само едно — да те ликвидира с такава лекота, с каквато е можел да го стори през оная нощ в Кумамото.
	— А сега? — попита той със задавен от вълнение глас.
	— И сега може да те унищожи, Никълъс. Страхувам се, че е отишъл по-далеч дори от изкуството кужи кири. Правил е опити да открие такъв сенсей, какъвто не допускат дори в школа „Канаку на нинджуцу“, каквато е тази в Кумамото. Става въпрос за мистични умения, възникнали преди векове в монголските степи, които се ширят в най-източните части на Китай и за които днес знаят единици. Той вече е пропит от тази магия, Никълъс, напълно е погълнат от нея!
	— В нашите техники на нинджуцу също има много магически елементи.
	— Но те все пак са до голяма степен въображаеми и илюзорни, Никълъс… И нямат нищо общо с това, за което ти говоря.
	Никълъс съзна, че не бива да спори за подобни неща с Фукашиги и трябва безпрекословно да му се довери. По време на скромния обяд, приготвен от стария сенсей, той остана безмълвен. А после, след спускането на нощта, Фукашиги се зае с ритуала, който щеше да продължи до изгрев-слънце.
	Пръстите му леко докоснаха капака на кутията, устните му се разтвориха и той почти беззвучно прошепна:
	— Това е кокоро… — Подобно на повечето японски думи, и тази означаваше много неща: сърце, дух, кураж, решителност, вълнение, скрита двусмисленост и още много други… Най-общо можеше да се каже, че отговаря на израза „сърцевина на нещата“. — И то е истинска магия. Майка ти е знаела това. Съмнявала се е дали баща ти го знае, но за теб е била сигурна… Защото е било предназначено за теб… — Младежките му очи искряха, пълни с живот, а дори и с нещо повече от живот: — Девет е ключовото число, Никълъс. Тук има девет изумруда, всеки от тях е предназначен да пречупи по една от деветте ръце на кужи кири…


	Сайго се събуди точно един час преди разсъмване и безшумно се изправи от рогозката. През този последен ден имаше много работа, часовете му сякаш изтичаха като пясък въпреки прецизното планиране. За пръв път от седмица насам беше спал дълбоко и непробудно, без никакви кошмари.
	На улицата беше преди изгрев-слънце. Насочи се дълбоко в сърцето на Гринич Вилидж, откри огромния склад-магазин за употребявани дрехи и обмундировка от армията и флота, откъдето купи тъмна на цвят специално усилена раница. Хвана с две ръце презрамките й и ги опъна, после си тръгна, доволен от покупката.
	Прекоси пеш квартала — на този етап предпочиташе да използва само градския транспорт — и хлътна в близката спирка на метрото. Изскочи на повърхността на Четиридесет и седма улица и се насочи пеш към Бродуей. Там откри магазина за театрален реквизит.
	Третото му отбиване беше в „Брукс Брадърс“, откъдето излезе в лек бежов костюм. Сакото му стоеше чудесно, но панталонът изискваше малко скъсяване. За тази цел се отби при един шивач, откъдето си купи и шапка с плоско дъно, която му стоеше смешно през деня, но през нощта щеше да му свърши добра работа.
	Последната покупка осъществи в китайския квартал — един лек и здрав бамбуков бастун. После се прибра да остави пакетите и отново излезе — този път, за да открие някой, който да прилича на него. Откакто беше пристигнал в Ню Йорк, това беше основната му грижа — да намери човек с неговата височина, тегло и походка. Лицето нямаше значение, особено след като изпълни задачата…


	В продължение на половин час Кроукър проведе два телефонни разговора с участъка и това се оказа мъдър ход. При първия съобщението вероятно още не беше пристигнало или пък го бяха объркали. Но при втория му го предадоха дословно:
	— Обади се Мати, но не остави никакъв…
	— Няма проблеми, аз имам номера.
	Обкръжен от оживения трафик, той започна да се оглежда за кабина. Скоро видя една, спря до нея и мушна приготвената предварително монета в процепа на автомата. Този разговор не искаше да провежда от полицейска линия.
	— Няма го — рече в слушалката Мати Устата със силен италиански акцент.
	— Обажда се Кроукър.
	— О, здрасти.
	— Казвай направо! Намери ли го?
	— Да, ама струва куп…
	— Вече сме се разбрали за цената, Мати!
	— Да, лейтенанте… ама този пазар е страшно променлив…
	— Колко още искаш да измъкнеш?
	— Цената ти вече е остаряла…
	— Слушай какво…
	— Откак говорихме за последен път, нещата се промениха, това е положението! И да ревеш, и да не ревеш — все тая… Стоката все още е у мен…
	— А у мен пък нараства желанието да те замъкна в центъра и да ти смъкна гащите! Как ще го приемеш?
	— Аз ли, лейтенанте? — учудено попита Мати. — Е, ще те излъжа, ако ти кажа, че няма да ми пука… Ама мисля, че на тебе повече ще ти пука, щото затвориш ли ми устата, край с тая работа! Няма кой друг да ти пошушне за нея!
	Кроукър усети как стомахът му се свива, сърцето му рязко ускори ритъма си.
	— Какво се е случило? — тихо попита той.
	— Нещо, което е много важно за теб…
	— Хайде, изплюй го!
	— Когато разговаряхме предишния път, стоката беше студена…
	— А сега?
	— Сега е гореща като задника на Луцифер! Костваше ми доста душене насам-натам… Още някой се интересува от въпросната дама… Стоката изведнъж стана гореща и влезе в куп списъци за покупка… Загряваш ли?
	— Всичко ли докопа? Име, номер, адрес?
	— Лейтенанте, кажа ли, че имам стока, значи наистина я имам! Няма да те пратя за зелен хайвер като онези по крайбрежието…
	— Тогава дай я!
	— Само след като се споразумеем за новата цена! — отсече Мати.
	— Хайде, казвай…
	— Тройно!
	— Тройно ли?! Ти май си отка…
	— Става въпрос за животеца ми, лейтенант — рече Мати с дълбоко убеждение в гласа. — Ако някой ме надуши…
	— Кой ще е този някой? Кой се интересува за мадамата?
	— Точно сега не мога да кажа…
	— Може би ще успееш да разбереш, Мати — въздъхна Кроукър.
	— Може би — съгласи се Мати. — Какво ще кажеш за цената, устройва ли те?
	— Устройва ме.
	— Окей, ето ти диамантчето… — Името, което чу Кроукър, беше Алекс Логън. Към него беше добавен адрес и телефонен номер в Кий Уест, Флорида.
	— За другото трябва да действаш светкавично — напомни Кроукър. — Всеки момент мога да потегля на юг, разбираш, нали?
	— Толкова ли е спешно? — промърмори Мати.
	— Вече забравих кога съм ползвал отпуск за последен път…
	— Добре, лейтенанте, ще стане… Нали не се сърдиш? Бизнесът си е бизнес, нищо не може да се направи…
	— Не се сърдя. Благодаря ти за вота на доверие… Имам чувството, че може да ми потрябва.
	В гласа отсреща се появи видимо оживление:
	— Хей, я кажи… дебела ли е работата?
	— Какво те интересува?
	— Нали и аз съм вътре, как какво! До гуша съм вътре! Искам да зная само едно — дали съм вътре в куп фъшкии, или…
	— Още не знам. Ще го преценят съдебните заседатели… Може да се окаже, че действително си в такава купчина, каквато имаш предвид…
	— Ами тогава да се покривам, а?
	— Твой проблем. На мен идеята не ми звучи чак толкова лошо…
	— Я бъди малко по-конкретен, лейтенанте!
	— Не искам да ми пресъхват кладенците… В това отношение си падам малко нещо тексасец…
	Смехът на Мати Устата прозвуча като драскане с пирон върху ръждива ламарина:
	— Ха-ха… Всичко, което съм днес, го дължа на тебе, мой човек!
	— Затова го пази, Мати, пази го!
	Скочи в колата и се отправи към управлението. Тази сутрин онова шкембе Финиган никак няма да се зарадва на срещата им!
	Да върви по дяволите! Кроукър скочи с цялата си тежест на спирачката, удари с длан клаксона, после отново натисна газта. Дано получи удар, като го види как мъкне Алекс Логън чак от Флорида!
	Само да я накара да проговори! Страхът е най-страшното оръжие, измислено от човека. Ако не греши в основните пунктове, може да бъде сигурен, че малката му кавга с Томкин е постигнала желаната цел. Едно мъртво дело внезапно се съживява. Сега остава да открие директната връзка между Алекс Логън и Рафаел Томкин. За момент се запита дали да не възложи тази задача на Вегас. Няма да е зле някой да се поразрови в помията и да открие кой си пъха носа в нея, докато той самият е в Кий Уест. После се отказа. Няма да бъде честно да стовари в скута на бедния Вегас такава огромна торба с лайна! Не, по-добре да свърши сам и двете работи… Разчет. Ще му трябва строг разчет на времето…
	И една солидна порция късмет.


	— Вчера видях Джъстин — каза Никълъс. — Помолих я да се върне в Уест Бей Бридж, докато свърши всичко това.
	Кроукър затръшна вратичката на колата и се приближи към него.
	— Добре си направил. И аз казах на Гелда да отиде при някоя приятелка. Просто за да не си бъде у дома…
	Над главите им се извисяваше небостъргачът на Парк авеню, наполовина обвит в скеле, наполовина блестящ с новата си фасада.
	— Горе ли е? — махна с ръка Кроукър.
	— Там трябва да е — отвърна Никълъс и двамата поеха по дървеното мостче над недовършения тротоар. — Първо на него обясних как стоят нещата. Куражлия е това поне трябва да му се признае…
	— На твое място не бих му признал нищо! — изръмжа Кроукър. — Бас слагам, че хубавичко си е направил сметката, преди да приеме условията ти…
	— Разбира се, най-вече за начините, по които би могъл да се отърве от Сайго… Мислиш ли, че му е много приятно да го преследват като дивеч?
	Кроукър пусна една крива усмивка:
	— Ами! Дори и той не би трябвало да изпитва удоволствие от такова нещо!
	Вратите на асансьора се разтвориха пред тях.
	— Къде са хората ти? — попита Никълъс.
	Кроукър погледна часовника си:
	— След около петдесет минути са тук. ГТЗ в пълен състав. За невежи цивилни като теб това означава група за тактически задачи, оборудвана с всичко необходимо — сълзотворен газ, автоматично оръжие, дори и двама супер снайперисти с мерници за нощно виждане. На петстотин метра улучват петак дори в пълен мрак! Всички ще носят, бронирани жилетки, всички са майстори в ръкопашния бой. — Вратата се отвори и те излязоха на последната площадка. — Томкин просто трябва да си наляга парцалите!
	— Слушай, Томкин ще го оставиш на мен, ясно ли ти е? Стой настрана и си трай. Хапе те просто защото го е страх от теб!
	— Тъй, тъй! — ухили се Кроукър. — Такива приказки са музика за слуха ми!
	Никълъс го спря на крачка от вратата на кабинета.
	— Не искам нито един от твоите хора на този етаж, не забравяй това! По никаква причина, ясно? Трябва да си кротуват дори Сайго да се промъкне край тях. Не искам да ми се пречкат тук, етажът трябва да е абсолютно чист!
	— Не се безпокой. Идеята ти не ми допада особено, но къщурката си е негова, а ти си този, който командва парада. Не съм забравил какви ги натръшках преди два дни… — Показалецът на Кроукър щръкна предупредително: — Само не искай от мен да стоя долу при тях! Успее ли да се промъкне онзи копелдак, аз съм тук, до теб!
	— Стига да използваш маршрута, който вече уточнихме — кимна Никълъс. — Не искам да се мотаеш, където ти хрумне!
	— Много ми се ще да отгатна какво си му подготвил на копелдака!
	— По-добре никой да не знае, повярвай ми! При всички случаи двамата ще се изправим един срещу друг…
	— Но ти имаш само това!
	Никълъс намести катаната на кръста си и отвърна:
	— Нищо друго няма да ми трябва!
	После бутна вратата и двамата влязоха в просторния ъглов кабинет.
	Томкин седеше на обичайното си място зад огромното бюро, лицето му беше смръщено.
	— Чу ли новината? — изръмжа той. — Стачка на боклукчиите! Посред лято! Тия мръсници от профсъюзите могат да изкарат кръвчица дори от камък! Още преди да е завършена, тази сграда ще почне да смърди до покрива!


	Старецът стоеше в западния край на Парк авеню. Въпреки слабото движение през късния нощен час, той търпеливо изчака зеленото на светофара, после бавно започна да пресича широкия булевард. Гледана отдалеч, фигурата му изглеждаше слаба и приведена под тежестта на огромната раница. Краката му бяха тънки и криви, местеше ги с видимо усилие, подпирайки се на бамбуков бастун. В средата на Парк авеню имаше широко бетонно островче и той едва се добра до него, преди да се сменят светлините на светофара.
	Изправен насред улицата, старецът се огледа замаяно, сякаш току-що се е събудил от традиционната следобедна дрямка в любимото си кресло. Главата му бавно се, извърташе и мина доста време, преди недовършената сграда на изток да попадне в полезрението му. Евентуалният наблюдател, независимо от опитността си, едва ли би обърнал внимание върху факта, че старецът не отдели поглед от тази сграда чак докато насреща му отново светна зеленото и той се затътри през втората половина на асфалтовото платно.
	Вместо да свие надясно, той продължи право на изток, към Лексингтън авеню. Когато се добра до пресечката, сви на юг с очевидното намерение да заобиколи квартала.
	На ъгъла имаше старомодна телефонна кабина — от онези железните, с остъклени чак до тротоара стени. Край нея бяха струпани черни и кафяви пластмасови чували с боклук, които чакаха камиона на чистотата. Той тръгна край тях, сякаш решил да продължи придвижването си на изток, но спря, когато купчината го скри от високата сграда.
	Стоеше напълно неподвижен в дълбоката сянка, фигурата му вече нямаше нищо общо с това, което беше допреди секунда. Раницата лежеше в краката му, бастунът изчезна в боклуците, раменете му се изпънаха. Беше напълно невидим както за колите, които нарядко профучаваха по Лексингтън, така и за всеки, който би могъл да го наблюдава откъм незавършения небостъргач.
	Остана в тази поза точно двадесет минути.
	После, без да се навежда, дръпна ципа на раницата и започна да работи с точни и пестеливи движения. Когато напусна прикритието си, вече се беше превърнал в спретнат бизнесмен с консервативно ушит костюм и плоскодънна шапка. Американец до мозъка на костите. Крачките му бяха широки и енергични — никога не забравяше, че и най-съвършената дегизировка може да се провали от специфичната за всеки човек походка, която е не по-малко индивидуална от пръстовите отпечатъци.
	Откъм източната страна на кулата не се забелязваше движение, но на запад от нея, близко до пресечката, бяха паркирани две полицейски коли със загасени светлини. Трябваше да изглеждат празни, но той беше сигурен, че не е така.
	След като направи пълен кръг на квартала, представите му за боеготовността на нюйоркската градска полиция бяха значително обогатени. Преброи половин дузина полицейски служители, които бяха в сградата или около нея. В един миг забеляза кратко проблясване високо над главата си — очевидно от прицела на снайперист.
	Всъщност не го беше грижа колко души са изпратени в закрила на Томкин, но човек трябва да бъде готов за всичко. Едновременно с това не обичаше приблизителните оценки, независимо за какво става въпрос. Бяха го учили, че приблизителните оценки са опасни и това наистина беше така. Куп хора са намерили смъртта си по единствената причина, че са се доверили на приблизителните оценки.
	Отново пое на юг по Парк авеню, спокойно и без да бърза. Половин час по-късно се озова при телефонната кабина на Лексингтън, вече под пълно напрежение. Оттук нататък няма право на грешка.
	Раницата беше на мястото си — натикана дълбоко сред чувалите с боклук. Дръпна ръкав и впи очи в циферблата на часовника си. Трийсет секунди. За последен път дръпна ципа на раницата, после смъкна светлия костюм от тялото си, а шапката захвърли в боклука. Приведе се напред, замахна широко като пожарникар в действие и метна зад гърба си съдържанието на раницата.
	Малката, но мощна запалителна бомба, която беше пуснал под една кола северно от сградата още докато играеше ролята на старец, избухна с бяло зеленикав пламък. Дори на цяла пресечка разстояние той усети взривната вълна, пронизала душния нощен въздух. Над улицата се издигнаха нагорещени късчета метал и разтопено стъкло, ярки като брилянти. Към небето се проточиха ярки пламъци.
	Все така приведен, той се затича към сградата, хлътна в сянката й и изчезна в прикритието на замлъкналите строителни машини. Денонощната работа на строежа беше прекратена още преди два дни — веднага след като разбраха, че той е проникнал тук като работник. Точно за четири секунди тялото му се стопи в тъмнината.
	Притичваше от една колона до друга, пръстите му леко докосваха грапавото антикорозионно покритие. Въздухът все още тежеше от циментов прах. Освободил се от тежкия си товар, той се наведе и леко скочи долу. Огромните сенки на заспалите машини придаваха на цялата площадка вид на набързо прекъснат карнавал. Някога, в Шимоносеки, беше ходил на карнавал… Споменът за него се смеси с един друг спомен — как морските вълни бавно се сключват над главата му… Тръсна глава, извади от джоба си малко квадратно хапче с грапава повърхност и го глътна.
	После клекна като кокошка-носачка и зачака въздействието на наркотика. Преди години беше принуден да напусне кужи кири именно заради една такава таблетка, която неблагоразумно изпусна по време на тренировка. Не поради глупост беше прибягнал до наркотиците — той добре знаеше това. Просто нямаше друг начин да се отърве от кошмара на подскачащата върху вълните лодка, от тежкия плясък на водата над главата му…
	Ето, действа! Всичко наоколо започна да блести; предметите около него се очертаха ясно, придобиха почти двуизмерната форма на театрален декор. Имаше чувството, че вижда едновременно във всички посоки, обонянието му отново долови тежкия циментов прах, който се носеше във въздуха. Беше в състояние да се възползва дори от този факт, колкото и незначителен да изглеждаше на пръв поглед. Защото противниците му ще бъдат принудени да примигват далеч по-често от обикновено и точно тази нищожна частица от времето за някои от тях ще се окаже фатална.
	Вдигна поглед. Надяваше се да не използва онова нещо върху корниза, но ако се наложи…
	После видя първия. Беше облечен по-различно от онези на Пел стрийт, а и в поведението му се долавяше по-голяма самоувереност.
	В продължение на няколко минути Сайго остана неподвижен и внимателно изучаваше полицая. Преди да се включи в действието, трябваше да разбере няколко основни неща. Първо, дали този отсреща отговаря за строго определен периметър и ако е така, поддържа ли контакт с останалите?
	Когато любопитството му беше задоволено, той се пресегна и взе двете полуокръжности от корниза. Ръцете му сръчно ги завинтиха една в друга и оръжието беше готово — лък от силно напрегната пластмаса с лек алуминиев мерник.
	Странно, помисли си той. Експлозията не предизвика очаквания хаос, макар и да му даде достатъчно време за проникване в района на строежа. С това се изчерпа цялата й полза, до слуха му вече достигаше воят на приближаващата се пожарна. Уверили се, че колата е празна и никой не е пострадал от експлозията, полицаите очевидно бяха прехвърлили случая в ръцете на пожарната.
	Благодарение на удобното прикритие, което си беше избрал, той успя да засече и мястото, където се беше скрил снайперистът. Изчака полицаят на неговото ниво да стигне до самия край на периметъра си, после постави късата стрела със стоманен връх на тетивата, опъна я и внимателно се прицели. Тя нямаше нищо общо с обикновените стрели, използвани при лов. Върхът й беше отлят от многобройни пластове стомана по същата технология, по която се отливат катаните. Подобни стрели в древността са били използвани за пробива не на рицарски доспехи, а и днес пронизваха всичко, което е по-тънко от петмилиметрова стоманена ламарина.
	Отпусна тетивата и стрелата излетя. Във въздуха се разнесе тихо бръмчене, сякаш от разсърдена оса, последвано от меко „туп“. Блясъкът от прицела изчезна, но в замяна на това ясно се видяха насочващите пера на стрелата, пронизала шията на снайпериста.
	Полицаят на неговото ниво се обърна и започна да се връща обратно. Спря точно срещу Сайго и вдигна глава нагоре. Нещо тъмно и мокро беше капнало на рамото му. Той премести автомата в лявата си ръка и се приготви да направи съобщение по подвижната си радиостанция.
	Сайго се стрелна към него — една едва доловима сянка в мрака на нощта. Лявата му ръка беше вдигната високо във въздуха, китката й беше напъхана в тънка стоманена ръкавица, чиито пръсти представляваха остри като бръснач рачешки щипки.
	Полицаят имаше време само да си отвори устата. В следващия миг щипките се впиха в гърлото му, разпраха го чак до гърдите, на всички страни се разлетяха парчета от дрехите и бронираната му жилетка, примесени с късчета кожа и вътрешни органи.
	От огромната рана кръвта бликна като черен фонтан, тялото на жертвата се разтресе сякаш от електрически ток. Въздухът наоколо натежа от противната воня на смъртта — силна и натрапчива като пролетен аромат на жасмин.
	Той се отдръпна от трупа и взе в ръце лъка, до този момент останал невидим в сянката на стената. По лицето му пробяга подигравателна усмивка, предизвикана от вида на глупавата и съвсем безполезна бронирана жилетка.
	Сега идва ред на просторното преддверие, помисли си спокойно той. Нямаше причини, да бърза, горе положително го очакваха. Представи си как се облива в пот тлъстото лице на Томкин, който няма начин да разбере какво става долу.
	Шумът от придвижването му беше по-незабележим дори от топлия южен ветрец, който полъхваше между носещите подпори на небостъргача. В следващия сектор се натъкна на друг полицай, облечен в цивилни дрехи. Прокрадна се зад гърба му, с едно-единствено светкавично движение преметна през врата му черно найлоново въженце с широк възел в средата. Рязко завъртя китки и дръпна назад, възелът се впи в адамовата ябълка на жертвата.
	Точно в този момент обаче Сайго допусна да бъде изненадан. Човекът рязко се извъртя и вместо да посегне към впитото в гърлото му въже, изведнъж скочи отгоре му. Беше страхотно як и Сайго почувства как губи равновесие, а около кръста му се сключват две огромни ръце, дебели като греди. Успя да му нанесе рязък ритник в кокалчетата, ръцете го изтърваха, но тялото му не можа да се справи с инерцията на политането.
	В следващия миг полицаят беше отгоре му, въздухът свиреше на пресекулки от гърлото му, тежестта на огромното му тяло беше смазваща. Ръцете му ритмично започнаха да нанасят саблени удари, но ефектът им беше ограничен поради прекалената близост между двамата.
	Сайго за момент премина изцяло в отбрана, всичките му сетива бяха ангажирани с измъкването изпод тази смазваща тежест, по шията му потекоха вадички пот и започнаха да квасят черната дреха.
	Проклинайки се за прекалената си самоувереност, той най-сетне успя да освободи дясната си ръка, в дланта й проблесна освободеното от скритата пружина острие, което миг по-късно потъна дълбоко в ключицата на противника. Полицаят изпъшка от острата болка, но хватката му си остана все така желязна. До дясното ухо на Сайго нещо остро, прещрака и той разбра, че вече няма лък.
	Колената на полицая се стовариха върху гърдите му, опитвайки се да изкарат въздуха от тях. Това беше грешка. Но откъде можеше да знае, че Сайго е способен да издържи без въздух цели седем минути?
	Вниманието на нинджата се насочи към торса на противника. Липсваше му достатъчно пространство, за да използва ефективно острите куки на пръстите си. Затова събра в стегнато снопче пръстите на дясната си ръка и светкавично ги насочи в страничната част от корема на мъжа, малко под гръдния кош. Ударът беше жесток, сякаш нанесен с нож. Но този път се прояви ползата от бронираната жилетка, която спаси собственика си от неминуема смърт, макар че той отново простена от силната болка.
	Близко до отчаянието, Сайго рязко ръгна със своето „тецуи“ гръдната кост на противника си. Тя пропука от тежестта на удара и огромното тяло отгоре му изведнъж омекна. Той незабавно се възползва от предимството, рязко се завъртя настрана и най-накрая беше свободен. Ръцете му светкавично преметнаха за втори път найлоновото въженце около врата на зашеметения противник, после рязко, го стегнаха, използвайки и силата на раменните мускули.
	После нещо оглушително изтрещя, ушите му писнаха и го заболяха. Едновременно със завъртането на тялото, до дясната му скула блесна гореща и ослепителна светкавица. Полузамаян, той започна да се търкаля по пода на преддверието. Успя да се добере до сянката в момента, в който звукът се повтори и край ушите му свирна смъртоносен рикошет.
	Още един снайперист! Приклекна до една от носещите колони, усещайки как нощта наоколо изригва в движение и звуци… От раната му капеше кръв и той механично я докосна с ръка. Драскотина и нищо повече. Все пак беше проявил непредпазливост… „Не можем да позволяваме употребата на наркотици, каквито и да са те — прозвучаха в съзнанието му думите на стария сенсей. — Наркотиците стесняват обема на съзнанието, засилват едностранчивите усещания, но едновременно с това създават илюзия за противоположното. Така се създава невярна представа за действителността. Стесненият обем на съзнанието пък се превръща във водещ похват при всеки вид единоборство, особено в заключителната му фаза. Дори опитни ветерани трябва да се предпазват от това, прибягвайки до способите «глава на плъх» или «волски врат». Когато почувствате въздействието на наркотика, дори и в незначителни дози, трябва да се отдръпнете и да анализирате отстрани хода на двубоя.“
	Това беше капанът, който сам си беше поставил и в който падна като зряла круша. Иначе не би позволил да бъде одраскан от куршума.
	Все още имаше проблем със слуха, затова побърза да пропълзи по-надалеч от суматохата. Трябваше му известен отрязък от време за възстановяване.
	Движението остана отпред и малко вляво, над проснатото му в сянката тяло се извисяваше просторът на недовършеното преддверие, прорязан от разсеяна светлина и непрогледни, издължени сенки. Неподвижният въздух го притискаше като плътен воден пласт.
	За пръв път се замисли сериозно за последиците от подценяването на противника. Почувства се безпомощен и страхотно самотен — като в онази бурна нощ сред вълните на пролива, когато част от най-съкровената му същност потъна в морските дълбини; като в онзи миг, в който погледна лицето на мъртвия си баща със сухи и невиждащи очи… След смъртта на единствения човек на света, който го разбираше напълно, той можеше да стори само едно — да изпълни последните му желания. Нищо друго нямаше значение, живота му остана в ръцете на всемогъщото ками — на „йекининки“, зловещия демон-човекоядец. Може би точно такъв е бил Сацугай, неговият баща. Усещаше го у него, въпреки огромното си уважение, което не можеше да се сравни с нищо на този свят, може би с изключение единствено на чувството му за чест и лично достойнство. Още като младеж, заел се да изучава историята на своята страна, Сайго имаше чувството, че именно Сацугай е онзи пламенен патриот, върху чиито плещи лежи тежката карма да спаси родината.
	Сацугай го държеше под пълен контрол още от най-ранна възраст. Животът му беше логично продължение на живота на баща му, получи се така, че Сайго нямаше време да разбере как изглежда този живот през собствените му очи, с всичките му радости и мъки. Сега вече знаеше, че нищо на света не му е донесло наслада, че всеки ден и всеки час е живял с мисълта за недовършеното дело и тази мисъл го е тласкала все по-близо и по-близо до неизбежната развръзка.
	Чувството за страх и самота го напусна. Наркотикът пътуваше в кръвоносната му система и изостряше сетивата му, мускулите му набъбнаха от сдържана енергия. Време е. Време е да тръгва!
	На крачка от сенчестото си прикритие се натъкна на полицай с готов за стрелба автомат. Очите им се срещнаха в един и същи миг, дулото на автомата се насочи в гърдите на Сайго и пръстът на полицая се сви около спусъка. Но очите му продължаваха да гледат блестящите зеници на нинджата и пръстът му замръзна.
	Неподвижен като статуя, той не реагира, когато Сайго измъкна от колана си късата черна пръчка, очите му бяха празни. Сайго натисна скритата пружина. От кухата цев на пръчката излетя с тихо съскане стоманен паяк, в краткия миг на полета от тялото му изскочиха няколко остри като бръснач десетсантиметрови остриета. С тих тътен това страховито оръжие влетя в зиналата уста на нещастника, разкъса лицето му, проникна чак до мозъка… Цивилният полицай се завъртя, пръстът му конвулсивно се сви около спусъка, от дулото на автомата излетя къс ред и куршумите изсвириха в мрака.
	Когато тялото му се просна върху керамичните плочки, Сайго вече беше далеч. До слуха му достигна тропот на бягащи крака, дрезгавите викове се смесиха с пукота на джобните радиостанции.
	Прекоси сектора, който попадаше в обсега на вероятния снайперист и кожата му леко настръхна. От техническа гледна точка скритият някъде над главата му стрелец беше не по-малко подвижен от него. Ако наоколо беше тихо и двамата бяха по-близо един до друг, той положително би го обезвредил с помощта на „харагей“, но в настъпилата бъркотия усети как го напускат голяма част от свръхестествените му способности, разбра, че „харагей“ едва ли ще му помогне при толкова голямо разстояние…
	Искаше да поеме нагоре, но знаеше, че не може да го стори, без да премахне заплахата над главата си.
	Направи дълъг скок и ръцете му се заловиха с котешка пъргавина за металните стъпала на подвижната стълба, която водеше към мецанина. В същия миг се разнесоха два бързи изстрела, куршумите звъннаха на сантиметри от лявата част на гърдите му. Поне единият от тях би го улучил, ако само за миг бе забавил светкавичното си движение.
	Затича се по скелето, насочил цялото си внимание към това, което регистрираха очите му. Остави на подсъзнанието си да определи точното местонахождение на снайпериста, ориентирано от блясъка на изстрелите в мрака.
	Преотстъпи контрола над тялото си изцяло на това чувство, но едновременно с това очите му бяха готови да регистрират всяко помръдване на околните сенки.
	Високо пред него проблясваха две ивици ярка светлина, разделени от няколко метра непрогледен мрак. Заобикалянето им означаваше да се върне отново на приземното ниво, а това той не искаше да допусне, тъй като би изгубил малкото предимство над снайпериста, получено благодарение на опасната маневра преди миг.
	Замръзна на два метра, от първия светъл коридор, успокои дишането си и внимателно огледа обстановката.
	Направи три дълбоки вдишвания и скочи напред. Крачка… втора… Свил крака към тялото си като гмурец, той прелетя през светлината като въртяща се топка.
	Изстрелът прозвуча в мига, в който тялото му вече се приземяваше. Шумът от претъркулването му попречи да определи разстоянието, което го отделяше от снайпериста, но в този момент нямаше място за рискове. Едва докоснали металната пътечка на скелето, краката му отново го оттласнаха във въздуха, гъст и влажен като дъждовен облак.
	Автоматически задържа дъх, при превъртането си зърна за миг мътното проблясване на дулото, преброи четири последователни изстрела, нещо го парна в бедрото. В следващия миг потъна в мрака, краката му леко се приземиха на скелето и тялото му се устреми към снайпериста. С върховно усилие на волята изолира парещата болка в десния си крак, блокирайки по този начин неизбежните последици на нервния шок, които биха объркали крайно напрегнатите му сетива.
	Снайперистът, най-сетне видял в цял ръст връхлитащата отгоре му фигура, инстинктивно вдигна мушката си нагоре, опитвайки се да я използва като щит, вместо да я насочи напред, готова за стрелба. Понечи да хласне с приклад черната сянка, но тежкото дърво отскочи встрани, срещнало невидимо препятствие — най-вероятно лакът.
	Отстъпи крачка встрани и рязко завъртя дулото напред и надолу. Сайго го отблъсна със саблен удар, опорният му крак направи крачката, необходима за последното скъсяване на разстоянието. Ръбът на дланта му, твърд като бетонен блок, се стовари върху гръдния кош на снайпериста. Чу се остро пропукваме и ребрата на противника се смачкаха като черупка на яйце.
	Човекът успя да изпусне само едно кратко и изненадано изпъшкване. Главата и горната част на тялото му политнаха напред, кракът на Сайго се стрелна високо нагоре и влезе в съприкосновение с основата на носа му. Кожата се разцепи, разлетяха се хрущяли, кръвта бликна на плътна струя. Снайперистът се олюля и последва безполезното си вече оръжие, което с грохот се откъсна от скелето и полетя надолу.
	Сайго с накуцване се затича към стълбището, дланта му се сви около дръжката на катаната, която се поклащаше на бедрото му.


	— Пипнаха го! Чуваш ли?
	Имаше предвид стрелбата в преддверието.
	Приведен като атлет, който се готви за старт, Томкин седеше зад бюрото си. Мускулите на яките му ръце бяха като топки, юмруците му лежаха върху гладкия плот.
	Звукът от автоматичната стрелба стигаше дотук като ехо от далечни гръмотевици, усилен и същевременно притъпен от високия свод на преддверието.
	Заел позиция край двойната стоманена врата, Никълъс изобщо не се помръдна.
	— Какво мислиш, Ник?
	Нервността на Томкин го изненада. При последната им среща старият богаташ беше спокоен и отпуснат — като човек, който заминава в продължителен отпуск. Но сега беше точно обратното — една топка от напрегнати до скъсване нерви.
	Срещу него, изправен лице в лице с реалната опасност, Томкин се къпеше в пот. Вече сериозно се съмняваше в правилността на опита си да сключи сделка с нинджата. Безредицата долу само подсилваше тези съмнения, още повече че знаеше отлично какви сили е разположил в сградата Кроукър, какво, е тяхното въоръжение. Дали са успели да го хванат? Долу сякаш се водеше Третата световна война! Ами ако успее да се промъкне дотук? Ще мога ли да му се доверя? Господи, Линеър е последната ми надежда, а аз го предадох!
	Томкин понечи да проговори, но в последния момент стисна уста. Не можеше да каже на Никълъс какво е направил, каквито и да бяха обстоятелствата. Пъхна трепереща ръка под сакото си и опипа пистолета с хлъзгави от пот пръсти. Чувстваше се не на място, като лишена от зъби пираня срещу връхлитаща акула. Това чувство му беше неприятно, той обичаше всичко да бъде под негов контрол.
	Контролът осъществяваше от бюрото си, в заседателната зала сред разгорещени преговори, в половината свят, където успокояваше едни и безмилостно наказваше други свои клиенти. Но в този миг животът му беше в чужди ръце и сърцето му бе пронизано от страх — чувство, което беше изпитал за последен път преди цели шестнайсет години, в един сух и горещ ден… Там, край къщата в Джин лейн, сред лятната жега… Вятърът свиреше в сухата трева, пясъкът поскърцваше под краката му като натрошено стъкло, прибоят продължаваше неуморните си атаки срещу брега. Движение и тихи степания… Гелда! Господи, Гелда, Гелда!…
	Сърцето блъскаше в гърдите му като чук, тежка топка се надигна в слабините му и притисна стомаха…
	— … по-добре да седнеш на мястото си, вече ти казах…
	— Какво, какво?
	— Седни, Томкин. Той скоро ще дойде.
	— Кой ще дойде?
	— Сайго, нинджата…
	Лицето на Томкин блестеше на слабата светлина, която нахлуваше през редицата прозорци вляво. Осветлението на целия етаж беше изключено.
	— Не го ли хванаха?
	— Мисля, че не.
	— Но какво тогава е станало с всичките тези хора долу? Мислеше за тях като за отбранителна линия. Не е възможно всички до един да бъдат разпръснати толкова лесно!
	— Изненадан съм, че мислиш за тях — разбра го погрешно Никълъс. — Но идеята не беше моя… Тук трябваше да сме само тримата — ти, аз и нинджата. Всички останали ще се превърнат в излишни жертви…
	Томкин направи крачка към прозорците, питайки се дали Никълъс ще го последва, както беше предположил нинджата.
	— Искаш да кажеш, че ние… ти, аз и ченгето… няма да бъдем жертви, така ли?
	Никълъс беше неподвижен като каменна скулптура.
	— Не. Тук горе, на Олимп, моралът няма никакво значение. Когато човек свикне да гледа себеподобните си от такава височина, чертите им стават замъглени и неясни, а самите хора — еднакви като мравки и точно толкова незначителни. Може ли липсата на една мравка да промени курса на историята? Изключено!
	— Ти си луд! — изръмжа Томкин. — Изобщо не разбирам за какво говориш!
	Работата е там, че прекрасно го разбирам, помисли си той. Стисна с длани страните си, пръстите му затвориха клепачите, но под тях продължаваха да се мяркат ослепителни образи. Гелда и онова момиче… Пулсът му отново побесня, вените му натежаха от бясна омраза, главата му се издуваше като балон… Как може да стигне дотам! Но той я наказа, наказа я както трябва! Напълно заслужено! Мислите му се насочиха в опасна посока…
	Откъде се появиха спомените за отдавна отминалите безгрижни дни? Пред очите му подскачаха картини от далечното минало — ярко боядисаните коледни яйца в Кънектикът, училищните вечеринки, приятните летни ваканции, загорелите тела на момичетата, излизащи от вълните като морски сирени…
	Част от онова време остана запечатано върху избелелите снимки, остана навеки вградено някъде между влакната на хартията от „Кодак“ и комбинацията от химикали, въпреки това реално като съня на Колидж за обетованата земя Ксънейду… А после се превръщаше в дим и изчезваше като надеждите на пристрастен към наркотиците човек.
	— Казваш, че идва… — проговори Томкин с натежал от емоции глас, прочисти гърлото си и попита: — Какво смяташ да правиш?
	— Искам да се отдръпнеш от прозореца и да седнеш — отвърна Никълъс.
	— Трябва да зная — изкрещя Томкин. — Става въпрос за живота ми!
	— Седни, Томкин — повтори Никълъс, а гласът му прозвуча още по-тихо и спокойно. — Продължаваш ли да крещиш, ще му дадеш съвсем ясна представа за своето местонахождение!
	Томкин го гледаше с блеснали очи, гърдите му под сакото бурно се повдигаха. После изведнъж се тръшна зад бюрото си.
	Никълъс обърна глава към дъното на кабинета. Край отворената врата на банята се виждаше тясно коридорче, водещо към помещението за контрол на етажната климатична инсталация, а оттам — към канцелариите в задната част.
	Сайго едва ли щеше да направи опит да влезе през главния вход. Вратата беше прекалено тежка и бавно подвижна, за отварянето й се изискваха доста усилия, а следователно и време. Разбира се, не можеше да пренебрегне наличието на тесен перваз под прозорците, макар че, както при повечето съвременни сгради с климатична инсталация, и тези прозорци не можеха да се отварят. Могат да бъдат счупени, разбира се, но и този процес е свързан с време, а и с нещо далеч по-лошо — с неизбежен шум.
	Значи е логично да очаква нападение откъм задната част на офиса. За миг обмисли възможността да заеме по-изгодна позиция там например в нишата с контролните уреди за климатичната инсталация. Отказа се, тъй като все пак съществуваше възможност Сайго да нападне от другаде. Което означаваше, че шансовете му да покрие цялото помещение ставаха нула.
	Беше абсолютно сигурен, че в този момент Сайго се движи нагоре, към тях.
	В помещението беше абсолютно тихо, ушите му леко пищяха, сякаш току-що се беше измъкнал от епицентъра на ураган. Прозорците и плътно затворената врата пречеха на проникването на какъвто и да било шум от улицата.
	Чуваше тежкото дишане на Томкин, който беше разтворил уста като астматик. Мястото му зад бюрото беше скрито в непрогледен мрак.
	— Премести се леко вдясно, — прошепна Никълъс. — Заедно със стола… Така… — извърна глава: — Сега вече не мърдай.
	Тънък и слаб лъч светлина легна върху част от стоманеносивата коса на богаташа.


	Цялата сграда гъмжеше от ченгета, но това беше съвсем в реда на нещата.
	Двама в началото на стълбището, трима пред вратата на асансьора. Разбира се, той нито за миг не беше мислил да използва главната шахта.
	Най-лесно би било да прибегне до хипноза — това щеше да бъде както практично, така и забавно. Идеята да се насочи към върха на асансьора, обслужван от някой копой в цивилни дрехи, му се стори безкрайно привлекателна. Но тя можеше да бъде осъществена само при наличието на комплект от твърде специфични обстоятелства. Ако разполагаше с необходимото време, той несъмнено би я осъществил. Но в момента беше абсолютно сигурен, че не разполага с достатъчно време. Всеки миг полицейската част, ангажирана с охраната на подстъпите към сградата, ще се организира, всичко ще се залее в ослепителна светлина, ще се преброят жертвите и ще се поискат нови подкрепления. Никак не го привличаше идеята да направи опит за измъкване през гъст кордон от настръхнали мъже с пръсти на спусъка, които несъмнено ще знаят точно какво трябва да стрелят.
	И този начин на измъкване беше по силите му, но нямаше никакъв смисъл да се излага на ненужни рискове.
	Спря в сянката и измъкна от колана си четири малки плочки. Две от тях внимателно привърза под подметките на меките си обувки, другите залепи за дланите си. Катаната преметна на гърба си. Вече нямаше начин да направи нито крачка, без да привлече вниманието, тъй като върху външната част на плочките бяха прикрепени петсантиметрови стоманени куки, сплетени в сложна мрежа.
	Сайго разви дългото найлоново въже от кръста си. В единия си край то завършваше с трирога метална кука. Вдигна глава да огледа свода на преддверието, макар вече да го познаваше добре. Скоро откри каквото му трябва, вдигна ръце и тежката кука започна да описва симетрични кръгове над главата му.
	Набрала необходимата скорост, тя излетя и с тихо изтракване се залови за една от напречните метални греди под свода. Използвайки инерцията на замаха си, Сайго скочи към близката стена с краката напред, металните котки на подметките му захапаха здраво гладката повърхност от изкуствен мрамор.
	Това беше една от най-старите техники на нинджуцу, векове наред използвана за проникване в укрепленията на противника. Дори и най-гладката стена не е сериозно препятствие за нинджата.
	Издигаше се нагоре със смайваща бързина, като муха по стъклото на широк прозорец. Беше напълно невидим за онези долу, дори някой от тях да се сетеше да погледне нагоре. Отново си възвърна желязната увереност.
	Хората в преддверието бяха шокирани и объркани, имаха чувството, че врагът им просто се е разтворил във въздуха. Така и докладваха на Кроукър по радиото.
	Халюциногенният наркотик вече властваше напълно в тялото му, то се сля изцяло с околната среда. Катерейки се нагоре по стената, той чувстваше, че всичките му възприятия — зрение, обоняние, вкус, слух, чувства — всичко действаше едновременно и с пределна яснота.
	Странно променени от акустиката на огромното затворено пространство долу, до слуха му долитаха откъслечни и сякаш триизмерни звуци. С изненада откри, че на тази височина някои от тях се долавяха по-ясно, отколкото долу — тропот на обувки по каменния под, гласове, които викат линейка… Няма да ви помогне линейката, помисли си той и леко поклати глава. Гласовете продължаваха едностранното си бъбрене… Ясно, радиостанция… Това сега е без значение.
	Финият прах, отронен от острите металически зъби, бавно бе подет от лекото течение, изскочи на светло и заприлича на сребърен дъждец.
	На последния етаж цареше пълна тишина. Това е работа на Никълъс, именно по тази причина е настоявал никой от хората на Кроукър да не се появява там… Сега звукът е най-големият му враг.
	— Искам да не гледаш в него, когато се появи — беше казал на Томкин преди известно време той. — Мислиш ли, че ще можеш?
	Много е трудно да обърнеш гръб на човек, който е дошъл да те убие. Никълъс знаеше това. Но в случая беше задължително, тъй като си даваше сметка какво може да стане с Томкин, когато влезе в обсега на кужи кири. Най-вероятно ще счупи с ритник стъклото и ще скочи долу…
	— Ще мога.
	Ясно долови страха в гласа на Томкин.
	— Ти там ли ще стоиш?
	— Не се тревожи за мен, просто помни какво съм ти казал. Не го ли изпълниш, ще бъдеш труп още преди да си разбрал какво става… Сега не е време да се опитваш да контролираш положението.
	— Това пък откъде ти хрумна? — изръмжа Томкин, но едновременно с това си даде сметка, че голяма част от страха му се дължи на особения начин, по който Никълъс разчита всичките му мисли и намерения. Не притежаваше нито познания, нито необходимата доза прозрение, за да разбере механизма на това необичайно ясновидство, просто знаеше, че то съществува. Този човек излъчва опасност, смъртна опасност! Дивият му животински дух се контролира от тънка, съвсем тънка нишка, която го свързва с цивилизацията. Томкин потръпна при представата на това, което би се случило, ако тази нишка се скъса. Може би това беше причината, която го подтикваше да признае всичко на Никълъс, но все още не се решаваше на подобен ход. Двамата са еднакви, като едноутробни близнаци… Съдеше за Никълъс в светлината, в която съдеше за себе си. Той би направил всичко, за да се съхрани, следователно…
	— Зная всичко в това отношение. Цял живот съм контролирал нещата… в себе си и около себе си. Трудна работа, от която също стават мазоли, но не по ръцете…
	— Какво искаш да кажеш? — попита Томкин, макар вече да се досещаше за отговора.
	— Имам чувството, че главата ми от години е пълна с новокаин.
	Млъкна и наостри уши, сякаш беше доловил някакъв заплашителен звук. Краката на Томкин омекнаха. Дали вече е тук, Господи?! Изведнъж изпита непреодолимото желание да отскочи до тоалетната.
	— Дъщеря ти е много особен човек…
	— Кой, Джъстин ли? — изсумтя Томкин и изведнъж почувства, че му става по-леко, стъпил отново на познат терен. — Сигурно, ако приемаш за особеност нейната смахнатост…
	— Ти май наистина си глупак! — въздъхна Никълъс. Двамата кръстосаха пламнали погледи в мрака на кабинета. Ако Кроукър ги слуша, сигурно се подсмихва, помисли си той.
	— Въпрос на лично мнение — отвърна някак примирително Томкин. Няма смисъл да настройва Линеър срещу себе си точно сега. — Ти я познаваш отскоро, докато аз цял живот съм край нея… — Пръстът му почука по повърхността на бюрото: — Забрави ли, че аз ти казах къде да я намериш? Вече ти признах, че предпочитам вие двамата да сте заедно и наистина мисля така. Ти си силен, само ти можеш да й попречиш да се върне към…
	— Ти изобщо не я познаваш! — прекъсна го Никълъс. — У нея се крие огромна сила, малко са мъжете, които притежават нещо подобно!
	Между двамата отново се възцари мълчанието. Дали репликата му означаваше хвърлена ръкавица в краката на Томкин? Дори и да означаваше точно това, онзи с нищо не показа, че я поема.
	— Може би се е променила, признавам, че отдавна не съм я виждал… Допускам, че все още си мисля за нея като бебчето на семейството. Гелда, голямата, винаги е изглеждала напълно способна да се грижи за себе си, дори когато двете бяха още деца… Винаги беше много по-общителна от Джъстин… — Точно така, общителна, изсмя се горчиво в себе си той. Да се задоволява с жени! Откъде се научи на това?! — Страхувам се, че нашето семейство трудно може да се нарече сплотено… В отношенията между двете ми дъщери липсва това, което наричаме семейна лоялност… Аз самият страшно съжалявам за това, но същевременно си давам сметка, че нищо не мога да направя… — Никълъс долови свиването на раменете му в мрака. — Децата винаги се отчуждават от родителите си и откриват други, които задоволяват техните нужди и изисквания… — Пръстът спря да почуква по дървото и увисна неподвижен във въздуха: — Бих казал, че и двете ми дъщери са в известен смисъл нещо като арестувани девици…


	Дълго никой не проговори. Тишината беше всепоглъщаща и абсолютна, някак неестествена за голям град. Външният свят престана да съществува. Тук те бяха запечатани в изграден от собствените им ръце свят на жестоко насилие, в нето не действаха общовалидните човешки закони. Сред призрачните коридори на тази модерна Хеопсова пирамида бродеха кръвожадни богове, годините се отронваха от ствола на времето като изсъхнали листа под порива на есенен вятър…
	Идва, мислеше си Никълъс. Най-сетне идва.
	Родено от пепелта — „огромното кръгло огледало на мъдростта“, каквото представляваше Земята според учението „Ака и Нинджуцу“, му даваше сила и увереност; устните му безмълвно зашепнаха „шу жи“ — заклинанието от чудотворни слова, което подготвяше нинджата за кървавата битка на живот и смърт.
	Слухът му долови едва чут звук, по-скоро леко раздвижване на въздуха и той разбра, че Сайго е вече тук. Това беше най-необичайният звук на света и той без колебание изтегли катаната си от ножницата.
	Кроукър, мръсно копеле, стой настрана, простена съзнанието на Никълъс. Предупреден си! Всичко ще бъде решено между мен и Сайго, господ да е на помощ на онзи, който посмее да се намеси!
	Движение по пода. Никой не го долови, освен Никълъс. Харагей. Усещаше присъствието на всеки притежател на подобна дарба. Като протегнат в мрака пръст, сетивата му опипваха приближаването на врага. Беше облечен в тънка риза от черна коприна и леки памучни панталони. Хвана с две ръце катаната и зае позицията „хапо бираки“, означаваща „обърнат към осемте посоки на света“. Тази техника е била открита от Миямото Мусаши преди повече от три века и изключваше възможността от изненадващо нападение. Доказала своята надеждност далеч преди да се е родил…
	Тялото му сякаш се зареди с хиляди волтове. Нощта започна да пулсира със собствен ритъм и по своя воля, насочила се към непредвидимата съдба.
	Околните предмети заеха строго определени места, размерите им бяха ясни и недвусмислени — височина, широчина, дълбочина, сглобки, материал… Светът се превърна в редица от строго ограничени пространства, в които щеше да завърши танцът на смъртта, започнал преди толкова много години.
	Помръдна сянка и Никълъс разбра, че Сайго е в тясното коридорче. Той се хвърли напред с високо вдигната над главата катана, в гърлото му заклокочи надигащ се вик.
	Ноздрите му се разшириха и потръпнаха, още във въздуха тялото му се изви и претърколи през глава, рязко сменяйки посоката на движението си. Долови миризмата още преди да чуе мекото потропване от търкалянето по пода.
	Вратата на банята беше отворена и той мигновено се възползва от това. Блясък почти нямаше, но усилена от затвореното пространство, взривната вълна беше страхотна. В последния момент усети, че Томкин е скочил на крака и се обръща.
	Сайго вече беше вътре, придвижваше се с невероятна скорост, използвайки като щит взривната вълна. Насочи се право към Томкин.
	— Махай се! — изкрещя Томкин и вдигна ръце пред лицето си. Едва сега си даде сметка, че може да бъде убит по десет различни начина, преди изобщо да успее да измъкне пистолета си. — Ето го там! — Ръката му френетично замаха в посоката, в която преди миг се намираше Никълъс.
	Сайго не каза нищо, но очите му блеснаха с такава хладна ярост, че тялото на Томкин се разтърси от тръпка на ужас. За пръв път в живота си почувства страхотната неизбежност на връхлитащата смърт. Вече съм мъртъв, помисли си той, видял нечовешкото изражение върху лицето на Сайго. Ако беше вярващ, несъмнено би решил, че самият Луцифер е пристигнал от ада да го съсече на парчета. Стоманените куки в края на високо вдигнатата черна ръка хладно проблясваха, после се стрелнаха към незащитените му гърди, в които вече гореше хладен огън…
	После, в миг по-кратък от помръдване на клепач, нинджата отхвръкна встрани към прозореца.
	С приведено към пода дясно рамо и с катана в ръце, Никълъс леко подскочи по посока на търкалящото се тяло.
	Сайго направи няколко кълба напред, в следващата секунда беше на крака, катаната проблесна в лявата му ръка, а дясната рязко замахна.
	Никълъс се приведе и отскочи встрани с едно-единствено неуловимо движение. Във въздуха проблесна топче с големината на грахово зърно и тупна на пода пред бюрото. В момента на хвърлянето му Сайго все още не беше възстановил напълно своето равновесие и това беше причината, поради която топчето само се чукна в ръба на бюрото и се върна обратно.
	Експлозията изтръгна катаната от ръцете на Никълъс, превърна писалището в купчина трески и проби голяма дупка в дебелия килим. Сайго се втурна напред заедно с ударната вълна. Замаян, Никълъс пропълзя встрани. Видя връхлитащата фигура на нинджата с периферното си зрение. Беше беззащитен и съвсем ясно го съзнаваше. Нито една от теориите по бойни изкуства не предлагаше изход от подобна ситуация, особено срещу опитен противник като Сайго. Реакцията му се роди за хилядна от секундата. Опря длани на пода, напрегна до скъсване мускулите на ръцете и раменете си и се оттласна. Тялото му се завъртя във въздуха с тигрова пъргавина, краката му влязоха в съприкосновение с пръстите на Сайго, които вече се свиваха около дръжката на катаната. Подпомогнат от благоприятния ъгъл на нанасянето, ударът му беше страхотен — оръжието излетя от ръцете на Сайго и издрънча на пода някъде зад него.
	Сайго нападна с металния бокс, от който стърчаха закривените стоманени нокти. Никълъс го контрира със серия саблени удари в областта на корема, които не постигнаха кой знае какъв ефект, но все пак блокираха противника.
	Дойде ред на стоманената звездичка за хвърляне — Сайго съзна това и без колебание я измъкна. Освен своята смъртоносна сила, тя трябваше да прекъсне равновесието в единоборството им, тъй като и времето работеше за Никълъс. Всяка секунда забавяне тук намаляваше шансовете му за успешно измъкване.
	Преглътна острата болка от сабления удар върху ключицата си и се концентрира в това, което му предстоеше да стори. Макар да беше върху противника си, той ясно почувства как една значителна част от тялото му изтръпва от ударите на Никълъс и престава да му се подчинява. Това несъмнено беше нинджуцу, но с подобна школа се сблъскваше за пръв път. Нима е „Ака и Нинджуцу“? Съзнанието му за миг остана блокирано от това предположение. Да, това е! Не може да бъде друго! О, Амида! Значи битката се води от нинджа срещу нинджа!
	Измъкна се от четворния възел на Никълъс (също похват от нинджуцу), и се приготви да използва звездичката. Подготвен или не, Никълъс ще бъде мъртъв още преди да разбере какво се е случило!
	Отскочи рязко встрани, в същия миг във въздуха изсвири куршум и се заби в мястото, където само преди стотна от секундата беше главата му. Амида! Тук има още някой! Той се прокле за лекотата, с която беше позволил на мислите си да се зареят по посока на новите умения на Никълъс. Именно тази небрежност му, попречи да усети присъствието на третия. Но къде е той?
	Нямаше време да го търси, защото Никълъс успешно му приложи техниката „тецуито“ и се измъкна от хватката му.
	Рязко се дръпна, успя да се изплъзне и скочи към катаната си на пода. Никълъс се стрелна след него, тялото му се разпъна като на гмурец, пръстите му се сключиха около мускулестия глезен на Сайго. Стовариха се едновременно върху чертожната маса, но Сайго успя да сграбчи дръжката на катаната. В същия миг нов куршум изсвири и рикошира в ръба на масата, посипвайки лицето му със ситни тресчици. Той изруга и се претърколи встрани.
	Никълъс се хвърли към въоръжената вече ръка, съзнавайки че всеки миг в лицето му могат да се забият скрити „шакени“. Приложи техниката „въздух — вода“, за да извади противника от равновесие. До слуха му стигна лекото бръмчене на асансьора и едновременно със Сайго разбра, че времето им изтича. След минута хората на Кроукър ще са тук и едва ли ще се колебаят, преди да хвърлят своите бомбички със сълзотворен газ.
	Сайго знаеше и друго — времето му неумолимо изтичаше. В двубоя се беше намесил нов, непредвиден фактор. Никълъс можеше да си позволи просто да поддържа равновесието, докато три…
	Предприе внезапна атака, прибягвайки до бърза серия от удари в хранопровода на Никълъс. Атаката му бе отблъсната с чудовищна лекота и той започна да се изпотява. Съзнанието му лудо препускаше, но неизменно се връщаше на първоначалните планове. Бяха два, но в създалата се ситуация щеше да е доволен, ако може да осъществи дори само единия от тях. Вече и дума не можеше да става за избор.
	Умишлено позволи на противника да му нанесе серия от удари, после се преви от пресилена болка. Скрита под тялото, дясната му ръка измъкна второ топче изпод колана. Този път нямаше право на грешка.
	Леко изви глава, за да определи местоположението на Томкин и това беше мигът, в който Никълъс прозря плана му. В момента, в който Сайго хвърли топчето, тялото му вече беше във въздуха, прелетя над писалището и се стовари върху неподвижния Томкин. Трясъкът от падането им потъна в грохота на експлозията. В почти неуловимата пауза между двете събития той успя да избута Томкин встрани, да хвърли върху него стола с висока облегалка от масивно дърво и да чуе звука на третия изстрел, примесен с нещо, което приличаше на гръмотевичен тътен.
	Ослепителният блясък в бяло, зелено и оранжево беше последван от страхотна ударна вълна. После изведнъж стана тихо, пропукваха единствено отломките от мебелите, като суграшица в ледения въздух на зимата.
	Никълъс се извъртя по гръб и седна.
	— Какво, по дя…
	Ръката му рязко притисна главата на Томкин към пода.
	— Млъквай! — дрезгаво му заповяда той.
	Видя главата на Кроукър да наднича иззад облегалката на дългия диван, миг по-късно и фигурата му в цял ръст.
	— Пресвета Дево! — изхриптя той. — Томкин добре ли е?
	— Нищо му няма — отвърна Никълъс и потръпна при мисълта за разминаването им със смъртта, която наистина беше на косъм от тях. После душата му се изпълни с горчиво разочарование. Отново го изпусна! Сега, след като вече желаеше смъртта му с цялата си душа, не можеше да си прости, че е позволил на Сайго да се измъкне. От друга страна, си даваше сметка, че и късметът е бил на негова страна. Видя шока в очите на Сайго, когато разбра, че си има работа с нинджа, и това му достави удоволствие, макар че следващата им битка щеше да бъде двойно по-опасна. Тази вечер Сайго не беше подготвен за среща с нинджа…
	— Господи! — изстена отново Кроукър и Никълъс проследи погледа му. — Не бях сигурен, че съм го видял в мига преди експлозията, но сега…
	На мястото на третия прозорец имаше огромна дупка, от чиито краища стърчаха назъбени късове стъкло. Ситни стъкла бяха покрили и килима наоколо.
	— Тоя е луд! — поклати глава Кроукър и пъхна револвера в кобура си. — Луд или самоубиец!
	Вратата отхвръкна от пантите си, но той вдигна ръка и спря групата въоръжени мъже, водени от къдрав сержант.
	— Долу — рече. — Вижте какво можете да изстържете от тротоара и да го занесете на съдебния лекар.
	Никълъс се беше надвесил през дупката. Кроукър, се приближи до него.
	— Нищо не виждам от този ъгъл, само проклетите червено-бели ивици… — изръмжа той, имайки предвид въртящите се сигнални светлини на служебните коли.
	Томкин се изправи зад тях и се зае да изтупва костюма си. Беше напълно съсипан и избелял от горещината на експлозиите.
	Кроукър напусна кабинета, без да го погледне.
	— Ник… — За пръв път в живота си изпитваше, трудност с говора, краката му сякаш бяха от гума. — Избяга ли?
	Никълъс продължаваше да гледа надолу. На тротоара настъпи суматоха, светлината се засили. — Сигурно са открили тялото.
	— Искам да ти благодаря — прочисти гърлото си Томкин. — Ти ми спаси живота… — Имаше вероятност Никълъс изобщо да не е чул думите, които си беше разменил с онзи луд. Сам беше влуден от глупостта да му се довери. Беше му безпощадно ясно, че без намесата на Никълъс сега щеше да е труп. Дължеше живота си на този човек и тази мисъл го тревожеше. Усети как в душата му започва да клокочи гняв, примесен с отвращение. Като в онзи кратък миг преди много години, когато, задъхан и лепкав от пот, се надигаше от проснатото тяло на дъщеря си, а ленивата тишина на летния ден се нарушаваше единствено от тътена на прибоя. „Джин лейн“.
	Озовал се най-сетне на улицата, Никълъс видя, че трупът вече е поставен в найлоновия чувал. Спря санитарите, които се готвеха да го вкарат в линейката — първата от дълга редица подобни автомобили, чакащи наблизо. Дежурният съдебен лекар — светлокоса жена с розова кожа на светлината на сигналните лампи, хвърли въпросителен поглед към Кроукър, който кимна с глава.
	— Не е останало много след такова падане — промърмори Кроукър с изненадващо равнодушие.
	И беше напълно прав. Главата на Сайго беше неузнаваема, част от нея изобщо липсваше, а лицето представляваше кървава каша. Рамото и вратът му бяха строшени и се сключваха под странен ъгъл.
	— Краката са на пихтия — добави Кроукър с някакво необяснимо задоволство. — Няма здрава костица, по-голяма от два-три сантиметра… нали така, докторе?
	Съдебната лекарка уморено кимна с глава.
	— Хайде, тръгвайте — нареди тя. — Тялото е етикетирано, а тук ме чака още доста работа!
	Тя се обърна и едва сега Никълъс видя дългата процесия от носилки, която се точеше от вътрешността на сградата.
	Кроукър броеше с очи, лицето му видимо побеля.
	— Четирима убити, Ник — дрезгаво промълви той. — Поне за толкова сме сигурни досега… Двама са изчезнали, други двама са долу, здравата натъпкани с някакъв газ… Господи, твоето приятелче Сайго убива така, както нормалните хора се хранят! — Разтърка очите си с пръсти и добави: — Радвам се, че всичко приключи, страшно се радвам!
	— Съжалявам, че се получи така — рече Никълъс.
	— Не казвай, че съм те предупредил.
	— Изобщо не мисля за това… Мисля си, че вече го няма и мога да продължа живота си… Искам да видя Джъстин!
	— Какво го е накарало да скочи?
	— Той беше войн. А войните живеят, за да загинат в бой.
	— Не разбирам подобна философия.
	— Няма значение — сви рамене Никълъс и се огледа. Намерихте ли катаната му? Искам да я взема…
	— Какво да сме намерили?
	— Сабята му.
	— Аха… Не я намерихме, но и него не го намерихме целия. Трябва да е тук някъде, ще я открием…
	— Предполагам, че това няма особено значение…
	Очите на Кроукър се вдигнаха над рамото на Никълъс:
	— Мисля, че шефът те търси…
	Никълъс се обърна и пусна една широка усмивка към приятеля си:
	— Искаш да кажеш — бившият ми шеф, нали?
	Томкин стоеше до отворената врата на лимузината си, костюмът му беше изпъстрен със сиви и черни петна. До него се беше изпънал Том и почтително придържаше вратичката, моторът тихо мъркаше. Сирени напомняха за присъствието на смъртта, нощта изглеждаше странно светла, поне около тях.
	— Слушай — рече Кроукър, хвана ръката му и го отведе на няколко крачки встрани. — Преди да си тръгнеш, искам да ти кажа, че получих обаждането, което чаках толкова време. За втората жена, която е присъствала в жилището на Анжела Дидион в нощта на убийството. Вече знам къде е…
	Никълъс го погледна, после премести очи към Томкин, който продължаваше да чака до колата си.
	— Няма да оставиш нещата така, нали? — попита той.
	— Не мога, просто трябва да го напъхам където му е мястото! Поне това можеш да разбереш — тук става въпрос за чест. Ако ти не го разбираш, не виждам кой друг може да го стори!
	— Но сигурен ли си в това, което си открил?
	Кроукър пъхна една клечка за зъби в ъгъла на устата си, очите му се превърнаха в тъмни езера. Лицето му изглеждаше доста по-набръчкано, отколкото беше само преди два дни, но това може би се дължеше на ярката светлина. Разказа на Никълъс за разговора си с Мати Устата, после попита:
	— Ти си мислеше, че просто се дера по Томкин, ей така, от злоба, нали? Не зная кой още се интересува от тая мадама, но бас слагам, че е онзи тип Франк. Да си го виждал напоследък? Не, нали? Ами защо не вземеш да попиташ бившия си шеф къде е?
	— Но ти не можеш да бъдеш сигурен в нищо, преди да си разговарял с жената…
	Точно така. Затова тръгвам веднага за Кий Уест. Що се отнася до участъка, там знаят, че съм си взел една от отдавна просрочените отпуски…
	— Надявам се, че си даваш сметка в какво се забъркваш…
	Потегли и последната линейка, сирената й се изви в кресчендо, яркочервена светлина ги обля за миг, после всичко потъна в мрак. Наоколо стана тъмно като пред буря.
	— Подобни думи звучат странно в устата на човек като теб — отбеляза Кроукър.
	— Ник, идваш ли? — долетя до тях гласът на Томкин, кух и нереален като сън.
	— След минутка! — извика Никълъс, без да се обръща, после, очите му се спряха върху лицето на Кроукър: — Ще видиш ли Гелда, преди да заминеш?
	— Няма да имам време, но непременно ще й позвъня. Едва ли ще може да отскочи дотук, защото номерът, който ми даде, е с код 516… — Сведе очи надолу и добави: — Просто ще й кажа, че всичко е вече наред… Хей, и ти трябва да го сториш! Джъстин положително се е разболяла от притеснение!
	Томкин видя, че Никълъс се насочва към колата, сви глава и се шмугна вътре. Том изчака Никълъс да се качи, захлопна вратичката и отиде към мястото си.
	В тихото и добре изолирано купе не долиташе нито звук от нощните шумове. Моторът едва доловимо боботеше, климатичната инсталация беше включена.
	Навън полицейските действия не бяха приключили. Никълъс зърна високата фигура на Кроукър, надвесена над млад полицай от моторизирания патрул. Главата му се поклати в отговор на някакъв въпрос, ръката му се стрелна по посока на недовършения небостъргач.
	— Благодарен съм ти, Ник — рече Томкин и плъзна ръка по плюшената облегалка на колата. — Наистина съм ти благодарен! Утре ела в офиса да си получиш чека, към него ще прибавя и още една хубавичка сума… Заслужил си я.
	Никълъс остана безмълвен, канията на катаната беше сложена напреко върху коленете му.
	— Освен това ще си поговорим — продължи Томкин. — Искам да останеш в компанията за постоянно.
	— Не проявявам интерес — отвърна Никълъс. — Но все пак ти благодаря.
	— На твое място не бих бързал толкова с отказа — подметна Томкин, в гласа му продължаваше да се чувства неподправена искреност. — Би могъл да заемеш доста отговорен пост при мен, защото отговаряш на всички условия… — После млъкна и Никълъс усети внимателния му поглед през полуспуснатите клепачи. — Какво ще кажеш за едно завръщане в Япония?
	Никълъс впери поглед в плексигласовата преграда пред себе си и бавно промълви:
	— За подобно нещо едва ли ще ми е необходима твоята помощ.
	— Така е — съгласи се Томкин. — Напълно си прав. Още тази нощ можеш да скочиш в самолета и след десет часа си там. Но ако заминеш заедно с мен, това ще ти донесе… да кажем, около четвърт милион долара…
	Никълъс се извърна да го погледне.
	— О, говоря ти напълно сериозно. Смъртта на нинджата съвсем не означава, че съм решил всичките си проблеми там. Имам нужда от експерт, който да…
	— Съжалявам, Томкин — вдигна ръка Никълъс.
	— Добре де, помисли си — сви рамене онзи. — Време има, колкото щеш…
	Зад гърба им Кроукър се качи в колата си.
	— Карай по Трето — нареди на Том Томкин. — Искам да хапнем нещо, преди да оставим мистър Линеър.
	Лимузината потегли, сви наляво по Парк авеню, направи пълен кръг около недовършената кула на небостъргача. Никълъс зърна колата на Кроукър, която се насочваше към центъра. Той несъмнено щеше да напише рапорта си в участъка, а едва след това щеше да поеме към летище Ла Гуардия.
	— Как е Джъстин? — попита Томкин.
	Той наистина не изпитва злоба, помисли си Никълъс. Искаше му се час по-скоро да се прибере у дома, за да й позвъни…
	— Изпрати ли хората си да ме проследят до дискотеката? — попита той.
	— Господи, не! — изпусна кратък дрезгав смях Томкин. — Знаех, че няма да ми простиш подобен ход… Просто проявявам бащинска интуиция.
	Ако не беше толкова тъжно, вероятно можеше да е и смешно, помисли си Никълъс. Тоя тип просто не разбира и толкова.
	— Добре — отвърна на въпроса му гой.
	— Хубаво… Радвам се.
	Светлините се смениха и колата прекоси широкото авеню. Томкин прочисти гърлото си и понечи да каже нещо, после се отказа. Изравниха се със страничната стена на кулата. Последните полицаи се бяха скупчили на дървеното мостче над тротоара и тихо разговаряха помежду си.
	— Ник, зная, че не ме харесваш особено, но все пак ще те помоля за една услуга…
	Никълъс не отвърна, очите му продължаваха да следят бягащата край тях стена на небостъргача.
	— Искам… тоест не искам Джъстин да се отчуждава от мен! Сторил съм всичко… всъщност, вече не зная… Просто си помислих, че ти би ни помогнал отново да се сближим…
	Пространството пред тази част на огромната сграда беше задръстено от камиони, висок до третия етаж подемен кран започваше сложна маневра по пренасянето на огромен прозорец с матирани стъкла.
	— Мисля, че този въпрос трябва да решите само двамата — отвърна Никълъс.
	— Но и ти вече си замесен! — рече Томкин с гласа, с който сключваше сделки за милиони долари.
	Лимузината се плъзна под крана и нощта изведнъж притъмня.
	Никълъс се извърна към Томкин и попита:
	— Къде е Франк, между другото? От два дни не съм го виждал…
	В същия миг се разнесе страхотен трясък, лявата страна на челното стъкло хлътна дълбоко във вътрешността, на колата. Том увисна върху кормилото като парцалена кукла, миг по-късно тялото му отскочи назад с такава сила, че плексигласовата преграда се напука. Ръцете му излетяха встрани, до слуха на Никълъс достигна тихото му стенание, като на болно от треска дете. Полите на официалното му сако рязко се разтвориха, десетсантиметрово стоманено острие прониза гръбначния му стълб. Кръвта бликна като фонтан, вътрешността на колата се изпълни с тежка и противна миризма.
	— О, Господи, какво става… — Лицето на Томкин стана бяло като вар.
	Лимузината продължи движението си в източна посока, излезе на пресечката и започна да пресича Лексингтън авеню. Предната седалка рязко се тресеше, но стенанията на Том бяха заглъхнали. През голямата дупка на стъклото нещо се опитваше да влезе.
	Останала без контрол, лимузината, се отклони вляво, качи се върху тротоара, но се движеше по него, докато насреща й не се изпречи стълбът на светофара. Вряза се в метала, раздруса се и спря. Отпред цареше непрогледен мрак, сякаш самата нощ беше искала да се настани на седалката.
	Никълъс беше взел катаната в ръка, но не я измъкна от ножницата, защото съзнаваше, че в толкова тясно пространство тя не може да му бъде от полза. До него Томкин правеше безуспешни опити да отвори вратата, но ключалките се контролираха автоматично от шофьорското място. Част от мерките за сигурност, но в момента той започна да ги ругае, кипящ от безсилен гняв.
	Трупът на Том беше отскочил встрани, вонята в купето стана нетърпима, сякаш беше заляла целия свят.
	Нещо тъмно се блъсна в пропуканата преграда и тя потръпна. Никълъс изчака няколко поредни удара, като мислено се стараеше да определи интервалите между тях. После се приготви, сви крака и посрещна поредния удар с мощен ритник по преградата. Тя се разпадна й той се прехвърли върху предната седалка.


	Сайго слизаше все по-надолу и по-надолу по гладката стена на огромната сграда, внимателно опипвайки с крака и ръце тесния корниз, от който беше бутнал мъртвото тяло.
	Беше останал напълно неподвижен в продължение на безкрайно дълги минути и вече беше сигурен, че измамата успя. Продължи внимателното си спускане, като се придържаше неизменно към дълбоките сенки. Малцината полицаи, които все още зяпаха нагоре към счупения прозорец в кабинета на Томкин, изобщо не го забелязваха. Шанс да стори това имаше единствен Никълъс, при положение че вече е долу.
	Приклекнал в мрака, той яростно изруга, усетил, за пръв път лигавото докосване на страха: Никълъс е нинджа! Зави му се свят, ръката му бавно, се пресегна и пъхна в устата му още едно кафяво хапче. Този път го сдъвка, за да ускори действието му.
	Скоро наркотикът плъзна по жилите му, разнасян с лекота от адреналина, кой го сърцето му продължаваше да изтласква в огромни количества. Небето, лилаво-черно, сякаш щеше да експлодира над главата му, мускулите му се издуха, главата му олекна и започна да пулсира, очите му пронизваха нощния мрак като два мощни прожектора. Цялото му тяло се разтърси от огромния прилив на енергия.
	После в лявото му ухо прозвучаха гласове, той намести с пръст миниатюрното микрофонче. Позна гласовете на Томкин и Никълъс, чу „Трето авеню“ и светкавично се насочи към южната част на сградата, където още на идване беше забелязал подемния кран. Когато лимузината се появи и се плъзна под широкия свод на огромната машина, краката му се спуснаха надолу, тежестта на тялото му се прехвърли върху покрива на колата с такава съвършена координация, че никой от пътуващите вътре не усети нищо.
	Легна по корем, измъкна катаната от ножницата, нощният бриз рошеше косите му. Вдигна я високо над главата си и я стовари с острието напред върху широкото челно стъкло. Едновременно с тежкото потръпване на голямата кола, заприличала му на улучен дивеч, той нададе къс победоносен вик.


	Кроукър тъкмо потегляше по посока на Парк авеню, когато му се стори, че нещо се движи в близост до бавно хлъзгащата се лимузина на Томкин. В същия миг до слуха му достигна и тътенът. Не беше в състояние да го идентифицира, но въпреки това скочи с цялата си тежест върху спирачката и рязко изви волана наляво.
	Гумите пронизително изсвириха, задницата поднесе. В продължение на един безкрайно дълъг миг той се бореше да удържи колата, политнала с цялата си тежест към бетонното островче. Сподириха го разгневени клаксони, той изруга, но не отслаби натиска си върху волана.
	В следващата секунда колата му се стрелна в обратна посока, към тъмната грамада на небостъргача.
	В първия момент той остана под влиянието на шока и Сайго незабавно се възползва от това — наведе се да отбегне връхлитащото тяло на Никълъс, рязко се извъртя и прибягна до позицията „канзацу ваза“, целяща изкълчване крайниците на противника с помощта на лактите.
	Оказал се над тялото на Сайго, Никълъс по-скоро почувства, отколкото осъзна липсата на съпротива и моментално зае позицията „осае ваза“, или защитно обездвижване, блокира лактите на противника и предприе светкавична контраатака.
	За миг едно от малките ножчета на Сайго се оказа на свобода, ръката му се стовари надолу и телата им се вкопчиха на живот и смърт, свързани чрез острата, стомана, която се беше превърнала в част от тяхната същност, — без която животът им губеше всякакъв смисъл.
	Мускулите на извитите им гърбове потръпваха от напрежение, от телата им заструи пот. Сайго заскърца със зъби под усилващия се натиск на Никълъс. Сякаш Слънцето и Луната — двете части на едно цяло, бяха влезли в смъртен конфликт. Не беше ли това ужасната сила, принудила Каин и Авел да вдигнат ръце един срещу друг?
	Днес беше Денят на тяхното отчаяние. Защото бяха нинджи, защото бяха дали обет на две враждуващи школи, родени далеч назад във времето — когато мълчаливите звезди в небето са имали друго разположение, когато летата са били по-горещи, а зимите — по-студени, когато континентите са били млади и девствени… На този отрязък от безкрайното време те бяха пожелали да отдадат младостта си.
	Никълъс направи опит да заеме позицията „въздух — вода“, за да излезе от блокажа, но Сайго, това и чакал, незабавно контрира с „шиме ваза“ — задушаване с три пръста, и успя да го хване неподготвен. Никълъс го блокира с къс поради липса на пространство удар в черния дроб, който обаче се оказа достатъчен. През цялото време на борбата Том свойски се опираше върху сплетените им тела, бавно засъхващата му кръв оплеска лицата и ръцете им.
	Мускулите им се издуваха като парни машини, кожата им блестеше от пот и изхвръкнали до скъсване вени. Запъхтяното им дишане се смесваше в горещото тясно пространство, очите им бяха на сантиметри едни от други, В момента не бяха в състояние да произнесат дори една свързана дума, омразата ги караше да съскат един срещу друг на онзи елементарен език, който са използвали преди хилядолетия праотците на човека.
	Върхът на острието сочеше навън и Никълъс използва ъгъла, за да отметне назад китката на Сайго. Но той не беше „канаку на нинджа“, не владееше способностите „копо“. Сайго обаче беше всичко това и знаеше как да се справи с тази хватка. Вдигна нагоре дясното си коляно и започна да го придвижва едновременно с дясната си ръка. Кое от двете движения беше измамно? А може би и двете?
	Кратък миг на нерешителност, но съвсем достатъчен за Сайго да освободи лявата си ръка. Върхът на острието светкавично се стрелна към лицето на Никълъс, той завъртя китката си и отблъсна дръжката с най-, външната й кост, острието се плъзна встрани.
	Сърцата им бяха изпълнени с желание за разруха, умовете им — с дълго сдържаното желание за мъст. Тези две всепоглъщащи емоции най-сетне се бяха отприщили, подсилени още повече от адреналина и „хоинги“ — онзи въображаем духовен юмрук, създаден в школите след дълги години упорита работа и тежки изпитания на волята.
	Никълъс използва удар с разпорени пръсти в сърдечната област, за да получи предимство. Изненадан, Сайго се дръпна назад и се опита да го удари с юмрук в слепоочието. В следващия миг се претърколи през дупката в предното стъкло, Никълъс излетя след него, хлъзна се по капака на лимузината и падна на тротоара.
	Сайго се беше изправил до електрическия стълб, ножницата на катаната му отхвръкна встрани, ръцете му я стискаха за дръжката в изходна позиция за бой. Не беше нужно да извика името на Никълъс, който вече го беше зърнал и се извръщаше с лице към него.
	С периферното си зрение видя рязко спрялата на платното кола и изскочилата от нея висока фигура на Кроукър. Без да извръща глава, той рязко извика:
	— Не се приближавай! Иди да видиш Томкин, той е отзад в колата!
	После започна да се приближава към Сайго.
	Когато човек е нинджа, той вижда не само с очите си. С помощта на харагей той е способен да вижда с цялото си тяло. Така, придвижвайки се по посока на врага си, Никълъс видях цялото си тяло как пръстите му се свиват по характерен начин и реагира светкавично.
	Прибягвайки до движението „иай“, той вдигна нагоре катаната си и отби два шакена, които Сайго насочи към гърдите му, почти без да се помръдва. Те избръмчаха като разсърдени оси, изтропаха по тухлените стъпала между двамата и изчезнаха в бездната на подземния проход, който водеше към небостъргача.
	Катаните звънко се срещнаха над главите им — и двамата прибягнаха до мощния удар „огън и камък“, от който телата им се разтърсиха. Само великолепно закалената японска стомана беше в състояние да издържи на такъв удар.
	Сайго изглеждаше напълно побеснял. Зениците му бяха толкова разширени, че очите му изглеждаха напълно черни. Бяха толкова неестествени, от тях се излъчваше такава сила на духа, че дори Кроукър замръзна на място и гледаше като омагьосан.
	Сайго нападна светкавично и мощно. Действително е обладан от неизтощима енергия, мярна се в съзнанието на Никълъс. Почувства, че го обгръща нещо като магнитна буря, завърта го в ледената си вихрушка; заплашва напълно да го дезориентира. Неволно отстъпи пред тази вихрушка.
	Устните на Сайго леко се движеха, цялото му лице издаваше наличието на стимуланти в кръвта му. Колко е дрогиран, запита се Никълъс, как бих могъл да се възползвам от това?
	Един от ударите на противника го хвана почти неподготвен, избягна го с цената на крайни усилия и тръсна глава. Ръцете му изведнъж натежаха, клепачите му потрепнаха. Сайго забеляза това и върху лицето му се появи вълча усмивка.
	Никълъс отстъпи назад и усети течаща вода под краката си. Беше навлязъл в изкуственото езеро край сградата, което завършваше с малък водопад. Но как се озова тук? Нали допреди миг водопадът беше насреща, а не зад гърба му?
	Усети разкъсваща болка в ръката си, видя как по острието на противниковата катана се появява кървава ивица, провесена като лигите на побесняло куче. И едва сега разбра какво става с него.
	Това беше „кобудера“, магията, която дори и най-фанатичният възпитаник на „Канаку на нинджуцу“ не би използвал… С изключение на Сайго…
	Отстъпи още назад, Сайго го последва, увлечен в бясната си атака. Вече и двамата бяха във водата, магията превръщаше нощта наоколо в розов воал. Започна да не усеща краката си и се препъна. Пръстите му изтръпваха, с усилие стискаха дръжката на катаната, въздухът свиреше на пресекулки в гърлото му.
	Сайго продължаваше безмилостното си настъпление, катаната му свиреше във въздуха, по лицето му блуждаеше усмивка, а устните му продължаваха да шепнат заклинанията на кобудера.
	Кракът му стъпи върху хлъзгав камък част от издигащата се сред водата скулптурна група. Никълъс политна назад и едва не падна. Моментално получи нов посичащ удар и в нощния въздух проблеснаха капчици кръв. Неговата кръв. Усети, че не може да си поеме дъх, тялото му сякаш агонизираше. Онова, което направи Фукашиги през онази нощ, очевидно ще се окаже недостатъчно, помисли той с помътено съзнание.
	Бликащата от фонтана вода го обля и той потръпна. Пое си дълбоко дъх и изведнъж усети как цялото му тяло се пронизва от тънък, но кристалночист лъч, който бързо разпръсква мъглата в съзнанието му.
	В главата му изплува образът на Мусаши — Светецът на сабята, изправил се сред своята малка градинка преди повече от триста години. Попитали го какво представлява „тяло от камък“, а вместо отговор той извикал един от учениците си и му заповядал да се самоубие, като разпори корема си с нож. Миг преди младежът да се подчини, майсторът задържал ръката му и казал: „Ето това е «тяло от камък»!“
	Знаеше какво трябва да прави — знаеше го някак отвътре, без участието на съзнанието. Ръката му се плъзна надолу и измъкна нещо, за което дори не подозираше, че е там — нещо, което отдавна го чакаше. Измъкна го навън с цялата си сила, убеден, точно както пишеше Мусаши в своята книга, че „не могат да го спрат дори десет хиляди вражески противодействия“, не може да го спре нито Сайго, нито дори мрачното заклинание на кобудера!
	Нанесе рязък посичащ удар отляво надясно, Сайго стреснато вдигна катаната да се предпази, очите му се изцъклиха от изненада.
	Кръвта бликна, червена и ярка като перата на екзотична птица. Тялото на Сайго се изви назад, устните му се дръпнаха и оголиха зъбите му в зловеща гримаса.
	Водата в краката им завря от усилията да запазят равновесие. За Сайго, чийто корем беше разпорен чак до хранопровода, тази задача беше изключително трудна. Катаната безсилно увисна от обездвижената му лява ръка, пръстите й безцелно потръпваха в усилие да сторят онова, което вече не можеха да сторят, тъй като нервите им бяха прерязани. Тялото му се олюля като на пияница, на когото последната глътка е дошла твърде много. Сграбчи рамото си с намерение да измъкне оттам ново оръжие, но Никълъс го наблюдаваше внимателно, посегна светкавично с върха на катаната и отхвърли встрани смъртоносния „шурикен“.
	Сайго простена и се облегна с цялата си тежест върху дръжката на катаната, използвайки я като бастун. Без нейна помощ положително би се проснал в краката на противника си.
	— А сега ме убий! — дрезгаво рече той. Звукът на гласа му потъна във веселото бълбукане на фонтана. — Но не преди да ти кажа това, което дълги години пазя за теб, братовчеде… — Раменете му се сгърчиха. — Ела по-близо… — Гласът му видимо отслабваше: — Ела по-близо… Рано е да се наслаждаваш на триумфа си…
	Никълъс пристъпи крачка напред. Гърдите и корема на Сайго бяха разпорени, в ужасната рана проблясваха вътрешните му органи. В ръката на самия Никълъс пулсираше глуха болка — там, някъде горе към рамото, където го беше посякъл, Сайго.
	— Трябваше да ме обезглавиш, докато беше в състояние да го сториш — тихо каза той. — Но ти липсваше необходимата твърдост на духа, кобудера те погълна изцяло и ти само ме одраска… Сега сам виждаш какво може да направи един решителен удар!
	— Какво каза, братовчеде? — политна Сайго. — Ела по-близо, не те чувам… — По лицето му пробяга болезнена гримаса, после бързо се стопи като облачета в лятно небе, потънала дълбоко в пластовете на желязната воля, придобита и от двамата с цената на дългогодишни тренировки. Може би именно тази воля отличаваше японците от всички останали народи по света — това късче корав кремък, скрито под многобройните пластове на пречистените и възвишени чувства, сред които доминираха като сияйни звезди дългът и любовта. Ето защо те бяха хора, които винаги вървят напред и никога не отстъпват… О, Амида, но едновременно с това паметта им е изключителна, истина са преданията, че тя не ги напуска до самата им смърт…
	Никълъс усети, че умира за сън. Преодоляло шока, тялото му започна да усеща болките, но в това усещане имаше нещо успокояващо и то бавно се превръщаше в изтощение…
	— Недей да мислиш, че си победил! — изпъшка Сайго, от ъгълчето на устата му се проточи тънка струйка кръв. Езикът му се стрелна навън и я облиза, сякаш искаше да провери вкуса й. — Мисля, че е крайно време да ти разкажа всичко… Но защо не се приближим още една крачка, братовчеде? Не мога да крещя… Благодаря ти… — В очите му проблесна студен огън: — Мислиш, че Юкио е жива, че живее някъде сред семейството си и понякога си спомня за времето, което е прекарала с теб, нали? Не, Не е така! — Понечи да пусне къс саркастичен смях, но почти веднага се закашля, от гърдите му се отлепи тежка розова храчка, която кацна във водата между двамата. Вдигна глава, за да гледа Никълъс в очите и добави: — Тя лежи на дъното на пролива Шимоносеки, братовчеде! Точно там, където я потопих аз!
	— Тя те обичаше… Любовта й личеше във всяка дума, дори във въздуха, който дишаше! Разбира се, аз можех да я упоявам с наркотици, както в онази нощ, и за известно време тя те забравяше… Но когато се събудеше, всичко се повтаряше отначало…
	— Най-сетне побеснях… Тя беше единствената жена… за мен… Без нея наоколо имаше само мъже, все повече мъже.
	Очите му пламтяха като въглени, заобиколени от червени кръгове, те не приличаха на човешки очи. Струйката по брадичката му набъбна, тежките капки оцветяваха водата в краката му като капки боя от четката на небрежен художник…
	— Ти ме принуди да я убия, Никълъс! — каза той с внезапно обвинителна нотка в гласа. — Ако не те обичаше…
	— Ако животът не беше такъв, какъвто е… — дрезгаво прошепна Никълъс, а ръцете му светкавично вдигнаха оръжието. Острието на катаната проблесна като живо в топлия влажен въздух — сякаш самият Господ-бог му беше вдъхнал плът и кръв.
	Главата на Сайго описа блестящ полукръг и заподскача в последния си път като малка планета, а след нея, като след хвърчило или странна комета, се проточваше ярка пурпурна опашка… Тупна в ръба на фонтана, хлъзна се надолу по белите стъпала и най-сетне се укроти в подножието на малкия водопад. Остана на деветото стъпало.
	— Но той е такъв! — завърши изречението си Никълъс.
	Водата в краката му тихо ромолеше, лекото течение галеше глезените му като вълните на спокойно море.


	След като всичко свърши, Кроукър, разбира се, пожела да разбере как точно го е сторил. Затова замъкна Никълъс в моргата да хвърлят заедно още един поглед на онзи труп.
	— От това тук нищо не може да се разбере! — оплака се той. — Христос ми е свидетел, че бяхме налапали въдицата докрай!
	Никълъс погледна изпотрошеното тяло. Беше на японец, размерите му отговаряха съвсем точно на височината и теглото на Сайго. Подробната аутопсия несъмнено ще открие различия в мускулната тъкан, защото този човек не можеше да притежава физическата подготовка на Сайго. Но това би излязло наяве само ако човек търси различия!
	Посегна и обърна главата встрани, втренчи поглед в шията и се зае да я изследва с върховете на пръстите си.
	— Ето — промърмори след малко той.
	— Какво? — надвеси се над трупа Кроукър. — Вратът му е счупен, при падане от високо това често се случва…
	— Не, Лю… Имам предвид начина, по който е счупен този врат. Виждал съм как става това… преди много години. Костите са отсечени сякаш е хирургически скалпел, това не може да стане при никакво падане… Това е „копо“, Лю… Една особена техника, която се използва от нинджите.
	— Господи! — смаяно промълви Кроукър. — Убил е човек само за да ни заблуди!
	Между него и хладната нощ имаше само една мрежеста врата. Спокоен и отпуснат, той се вслушва ще в тихото съскане на вълните, чиито бели гребени смътно проблясваха в мрака миг преди да се стоварят върху пясъчния бряг. Дишането му неволно се синхронизираше с техния равен ритъм, мислите му се рееха надалеч.
	Мислеше за Япония. Мислеше за полковника, за Чонг, за Сайго и най-вече за Юкио.
	Всичко вече беше на мястото си. Отмъщението развърза оплетените възли на съдбата и ги подреди според божията воля — умрели така, както се бяха родили.
	Отмина и гневът, започнал да бушува в душата му след признанието на Сайго. В съзнанието му изплува онзи странен сън… Жената от него вече не беше без лице. Едва сега успя да проумее напълно страхотната саможертва на Юкио. Можела е да избяга от Сайго винаги когато й хрумне. Но къде щеше да отиде? Разбира се, там, където е сочело сърцето й — до него. „Тогава ти не беше готов, той щеше да те унищожи…“ Така беше казал Фукашиги и беше прав — едва сега Никълъс разбра колко точни са били думите му. Оставайки при Сайго, Юкио е знаела, че контролира поне част от дивата му омраза — все пак тя е при него, а не при Никълъс… Жертвала е живота си за мен — „мигавари ни тацу“…
	„Защо така горчиво плачете, госпожо? Какво зло ви е сполетяло? — Една крайно безчестна смърт, господине. Докато не бъде отмъстено за мен, духът му ще витае вечно тук…“
	Край, вече няма да витае.
	Усети приближаването на Джъстин и потъна в необятен покой. Имаше чувството на човек, който се завръща в каменната си колиба на брега на морето, а над нея се поклащат високите, познати от детинство борове. Топъл бриз полъхна в душата му, ръцете й се прокраднаха около кръста му, устните й проследиха очертанията на врата му. Затвори очи.
	— Добре ли си?
	— Да, да… — Плътно прилепнали едно до друго, телата им потръпнаха като листата на едно и също клонче. — Колко е синьо морето! По-синьо дори от небето…
	— Защото небето се отразява в него. Виждал си как се сливат, нали?
	— В теб говори творецът… Виждаш в цветове.
	— Но и ти ги виждаш, нали?
	— Да, след като ми ги посочи…
	Бузата й се долепи до рамото му.
	— Мъчно ми е за Док Диърфорт…
	— И на мен — прошепна той, без да отмества поглед от морската шир. — Дъщерите му ще са тук всеки момент…
	— Сайго сигурно е отишъл да търси баща ми в Джин лейн, но защо е убил Док?
	— Не зная — тихо отвърна Никълъс. — Може би го е видял и е станал подозрителен. — Но мислите му бяха далеч, далеч.
	По-късно си приготвиха вечеря и седнаха на масата пред къщата. Ветрецът разроши косите й, после ги прибра на една страна като любяща майка и се зае с книжните салфетки по масата. Изтръгна ги изпод приборите и ги запрати далеч сред пясъчните дюни, остави ги, да си починат за миг, а след това ги вдигна високи във въздуха и ги спусна във вълните на прибоя, проблясващи с платинена светлина.
	Хванати за ръце, двама млади бавно пристъпваха по мокрия пясък, зад тях оставаха странни, ракообразни следи. Пред тях, обхванат от радостна, възбуда, подтичваше строен ирландски сетер. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха в розово блестящата му козина, езикът му докосваше за миг съскащата по пясъка пяна, той отскачаше назад и весело лаеше.
	— Сега искаш ли да се върнеш в Япония? — тихо: попита тя с ръка в неговата.
	Той си спомни за офертата на баща й и се усмихна.
	— Не. — Облегна се назад в стола, облегалката му леко проскърца — един успокояващ звук, подобен на бръмченето на опънатите въжета на яхта в открито море. — Някой ден ще идем двамата… просто като туристи…
	— Ти никога не можеш да бъдеш турист там!
	— Но мога да опитам, нали?
	На хоризонта се появиха платна на яхти — бели и блестящи, бързащи да се доберат до брега. Ако не беше толкова късно, човек би допуснал, че са част от някаква регата. Някъде надолу по брега долетя тиха музика, после изведнъж прекъсна — вероятно от затръшната врата.
	Джъстин се закиска.
	— Какво има? — попита той и извърна към нея усмихнатото си лице. Лице на човек, който очаква да чуе забавна история.
	— Спомних си как дойде да ме измъкнеш от оная дискотека — отвърна тя, после лицето й изведнъж стана сериозно. — Трябваше да ми разкажеш… — прошепнаха устните й. — Да ми разкажеш всичко…
	— Не виждах смисъл да те плаша.
	— Щях да се изплаша единствено за теб!
	Той се изправи на крака с ръце, дълбоко натикани в джобовете. Една изключително, западна поза.
	— Вече всичко свърши, нали? — Гледаше го отдолу нагоре, последните лъчи на залязващото слънце, отразени от водата, огряваха чертите на лицето й, правеха ги гладки и хладни, сякаш светещи със собствена светлина.
	— Да — отвърна той и потърка превръзката на ръката си. — Вече всичко свърши.
	Обърнат на една страна, той беше почти задрямал, когато Джъстин излезе от банята. Тя се пресегна да изгаси лампата, а на него му се стори, че луната изведнъж е потънала зад линията на хоризонта.
	Усети я как се намества в леглото и наглася възглавницата под главата си, в следващия миг топлото й тяло се долепи до него — меката извивка на гърба и ханша й го накара да потръпне сякаш пронизан от електрически ток.
	Докато потъваше във вълните на изтощението, обвиващи го като гъста лепкава течност, той отново се замисли за Юкио. Вече си даваше сметка, че любовта му към нея е била равна на страха. Беше привлечен от първичната й сексуалност, тя го караше да бъде безкрайно възбуден при всяка тяхна среща. Но душата му се противеше, а следователно и се страхуваше да признае втората част на създалото се между тях уравнение — а именно и неговата първична сексуалност, не по-малко стихийна от нейната. Фактът, че Юкио беше в състояние да я извади на показ и да се възползва от нея, беше това, от което едновременно се страхуваше и което обичаше.
	Мисълта, че толкова години е живял в лъжа, го натъжи. Непрекъснато си втълпяваше, че го е измамила и все още му беше трудно да възприеме мисълта, че го е обичала не по-малко от него. Вече отдавна я нямаше, все по-рядко го посещаваше дори в сънищата му. Но споменът ще бъде вечно жив и той ще стори за нея това, което ще стори и за родителите си — на рождените им дни ще запали ароматни пръчици и ще се помоли на Бога за упокой на душите им.
	Джъстин се размърда, и той се обърна по гръб. Пъхнала ръка под главата си и част от възглавницата, тя дишаше равно и дълбоко…


	Във високата къща беше тихо. Златни потоци слънчева светлина хвърляха дебели снопове върху голия под, стените тънеха в мрак. Тук Никълъс срещна Со Пенг. Изглеждаше така, сякаш едва вчера се беше видял и разговарял с полковника и Чонг. Висок и слаб, с блестящи черни очи, с дълги ръце и още по-дълги нокти, преплетени като щипките на непознато митично чудовище, той стоеше в центъра на просторното помещение и изпитателно гледаше Никълъс.
	— Донесъл си ми прекрасен подарък. Много съм ти благодарен.
	Никълъс се огледа, но не видя нищо. Бяха само двамата със Со Пенг.
	— Къде съм? — озадачено попита той.
	— На изток от Луната, на изток от Слънцето — отвърна старецът.
	— Не помня как съм се озовал тук! — Никълъс почувства как го залива вълната на паниката. — Никога не мога да се върна пак!
	Со Пенг се усмихна, ноктите му се сблъскаха, в помещението се разнесе звук, който наподобяваше потракването на цикади по пладне.
	— След като веднъж си дошъл, вече ще можеш да се връщаш.
	После Никълъс се озова сам в огромната къща, мълчаливо се взираше в образа си, отразен от голямо стенно огледало.
	Събуди се от бледата светлина на настъпващото утро, която бавно се процеждаше през широкия прозорец. Джъстин спеше дълбоко. Той леко надигна чаршафите и стана.
	Мълчаливо се изми и облече, после се насочи към кухнята да си направи чаша зелен чай. Ръката му правеше равномерни въртеливи движения, ситните листенца бавно се стопяваха в горещата течност. Накрая изчезнаха напълно, за присъствието им в чая напомняше единствено тънкият слой зеленикава пяна, който изведнъж му напомни за леката и едва доловима утринна мъгла, която се появяваше над японските планини през късна есен.
	Бавно отпи, наслаждавайки се на неповторимо горчивия вкус, който се различаваше от всичко останало на този свят. После отиде в хола, запали лампата над аквариума и се зае да храни неговите обитатели.
	Денят беше великолепен. Високо в синьото небе плуваха бели перести облачета, очертани така релефно, сякаш бяха издялани от мрамор. Той отвори вратата и остави мрежестата рамка да предпазва къщата от нахлуването на ранобудни насекоми. Свеж и натежал от влага, утринният бриз го обви с хладните си вълни.


	Джъстин сънуваше един мъж, върху чието лице нямаше нищо друго, освен огромна уста. Беше по-скоро рана, лишена от устни, беше по-скоро нещо като онази светла ивица на хоризонта, която изчезва последна във вихъра на настъпващия ураган, осветявана от безмълвни светкавици.
	Тя крещеше срещу нея с призрачен шепот, но всеки вик се впиваше като камшик в сърцето й и оставяше след себе си кървяща рана.
	Тя направи опит да се овладее, да разсъждава логично, но устата й пречеше и тялото й лежеше безсилно и отпуснато като повреден автомобил.
	Думите, които се отронваха от устата, падаха върху нея като тежки дъждовни капки, впиваха се болезнено в съзнанието й. Накрая не искаше нищо друго, освен да запуши с ръце ушите си, да постави някаква преграда срещу този ужасен шум. Но той продължаваше да я пронизва, още по-неумолим и безпощаден.
	Единственият начин да накара устата да замлъкне беше да изпълни нарежданията й.
	Вече искаше да се събуди. Не, не искаше. Не можеше да определи кое от двете предпочита. Тялото й се разтърси от плач. Дали плаче насън или вече е будна? Кое състояние предпочиташе? Да се събуди или да продължи да спи? Изпитваше ужас, това чувство се засилваше с всеки миг огъня…
	Започна да се бори. Стомана се докосна до дланите й, после очите й рязко се отвориха.
	Когато Джъстин влезе в стаята, Никълъс беше на колене, чашата без дръжка димеше пред него. Стоеше с изправен гръб и затворени очи, обърнат с лице към прозореца, зад който бавно настъпваше утрото и се плискаха вълните. Духът му се рееше високо в небето, опитвайки се да достигне малките, сякаш изваяни от мрамор облачета.
	С широко отворени ечи, в които гореше мрачен огън, Джъстин се прокрадна зад аквариума. Бледожълтият халат се уви около тялото й като утринна мъгла, извираща сякаш направо от пода. Ръцете й се протегнаха нагоре, тялото й се завъртя и тя безшумно измъкна катаната от окачената на стената ножница. С охота би взела онази, голямата, но тя беше окачена твърде високо.
	Обърна се, чувствайки как се променя. Очите й вече не бяха нейните — цветът им беше съвсем друг, а червените точици в ирисите им изчезнаха, заместени от черни, мрачно блестящи кръгове. Със страх и възбуда съзна, че лицето й вече не е женско, макар тялото й да остана непроменено, В съзнанието й проблясваха черни светкавици, в мрачната им светлина се мяркаха пепелянки, огромни мравки, някакви човекоподобни чудовища… Тръсна глава, за да ги пропъди. Пред очите й изплуваха странни цветове и още по-странни форми, които сякаш бликаха от собственото й тяло. Познатите измерения на света изчезнаха, той се превърна в студена и прокълната пустиня, тъжна и безрадостна като Великата пустиня Гоби…
	Въздухът влизаше и излизаше от дробовете й с тежко свистене — сякаш напомпван от злостните духове наоколо стенеща и потръпваща, човешката й същност се сви и изчезна…
	Но ръцете й бяха спокойни, под пълен контрол. Обви ги една след друга върху кожената дръжка на катаната, ясно усещайки балансираната тежест на оръжието. Почувства съвършенството на това човешко творение, без да знае откъде идва то.
	Стъпвайки безшумно с босите си нозе, полагайки ги бавно и методично върху покрития е килим под, тя се насочи към мускулестия гръб на мъжа, седнал неподвижно пред прозореца.
	Излезе от сянката, в лицето й проблесна хладната светлина на настъпващия ден. Спря за миг и изчака очите й да свикнат с яркия блясък.
	Вече е зад него, развълнуваното й дишане сякаш докосва кожата му. Ръцете й бавно се вдигнаха над главата, готови да нанесат смъртоносния удар. Миг — кратък миг и всичко ще е свършило. Драскането на клечка кибрит, изщракването на пръсти това е времето, което разделя живота от смъртта.
	Енергията за нанасяне на смъртоносен удар накара върха на катаната да потрепне, В подобна ситуация човек не бива да прибягва до „киай“ — победоносния боен вик, с помощта на който се освобождава натрупаната енергия. Но откъде знае това? Човек трябва да почерпи силата на този удар чак от стомашните мускули… още, още… Мускулите са толкова слаби!
	В момента, в който мрачно проблясващото острие на катаната започна неумолимото си движение надолу, нещо в нея помръдна, свитата дълбоко в душата й човешка същност започна да се пробужда.
	Не! Това беше викът на душата. Не, Не, Не!
	Но острието вече беше светкавица, разсичаше въздуха е остро свирене, спускаше се все по-надолу, по-надолу, по-надолу… Всичко изчезна в плътната пелена на отчаянието, тя знаеше, че е късно, твърде късно…


	Духът му се рееше. Бавно и постепенно, увиснал сред лазурния простор, той започна да приема очертанията на старец. Не на старец въобще, а на един съвсем определен старец.
	Волен и свободен, Никълъс беше стар, но някак не усещаше тежестта на годините. Окачени на гола, безплътна закачалка, те приличаха на множество копринени шалчета, всяко със свой характерен цвят, който отговаря на съвсем определени спомени…
	Танцуваше танца на живота в ясното небе на зараждащия се ден — едно доволно дете, което е виждало много неща, което притежава опита, придобит от безкраен низ нощи и дни… Правеше житни снопи от белите облачета, стискаше ги в ръце и ги въртеше над главата си като хартиени въртележки.
	Далеч под него, подобно на огромен тигър, се простираше Азия, Доволна и могъща, тя се протягаше под първите лъчи на слънцето. Но това беше Азия от други времена, далеч преди настъплението на тежката индустриализация, преди революцията в Китай, преди опустошението на Виетнам и Камбоджа. Въздухът беше кристалночист и прозрачен.
	Усети присъствието на Джъстин и катаната в един и същ кратък миг. Ако не се рееше толкова надалеч, несъмнено би усетил много по-рано намеренията й чрез верния си приятел — харагей. Но състоянието му се характеризираше с една особено приятна отпуснатост и това беше причина за закъснялата му реакция.
	В този последен миг до слуха му долетя тътенът на далечната черна гръмотевица, тялото му започна да се извива под спускащото се стоманено острие.
	Време за размишления, разбира се, нямаше. Ако се беше поколебал дори за хилядна от секундата, щеше да бъде труп. Смъртта се оказа много по-близко, отколкото му беше приятно да я допуска.
	Има различни начини да се спечели битка и без сабя. Той особено добре владееше хватката, наречена „изпускане на дръжката“ и именно нея предпочете да приложи в този миг. Инстинктивно вдигна ръце, тялото му светкавично се шмугна във вътрешната страна на описваната от оръжието окръжност, пръстите му стиснаха китките на Джъстин, отблъсквайки ги нагоре и встрани.
	В следващия миг вече беше на крака, а тя връхлиташе отгоре му с хоризонтален замах — отляво надясно. В същия този миг проумя какво се е случило.
	Нададе пронизителен вик, протегна напред левия си крак, прегъват в коляното, кръстоса ръце и нанесе силен страничен удар в китките й. По-скоро понечи да го нанесе, тъй като изведнъж съзна, че с подобен удар несъмнено ще измъкне оръжието от ръцете й, но положително ще натроши и костите й. Затова промени намеренията си в движение, стиснал здраво малко над тънките костички в долната част на ръцете и рязко ги изви. Тя извика и катаната издрънча на пода.
	В следващата секунда коляното й влезе в съприкосновение с долната част на корема му, той се сви и юмруците й забарабаниха по гърба му.
	Въздухът излетя от гърдите му с противно свистене, но преди да падне, той все пак успя да я дръпне за глезена. Тя се стовари отгоре му с цялата си тежест и го засипа с удари.
	Никълъс се пресегна към лицето й, без да им обръща внимание, с цената на доста усилия пръстът му най-сетне докосна една точка на шията й. Нещо изрева, нещо излетя от широко отворената й уста, нещо просто се възползва от гласните й струни… Тя самата едва ли някога би могла да издаде такъв страхотен звук. Странно блестящите й черни очи се извъртяха нагоре и изчезнаха в орбитите си. Миг преди клепачите й да се спуснат, под тях проблесна някаква бяла пустота. Тялото й се просна напреко на неговото, дългата й коса покри почти изцяло блестящото острие на изоставената катана.
	Всичко му се изясни благодарение на втория удар. Отляво надясно. Джъстин е деснячка и би трябвало да замахне обратно — отдясно наляво. Значи не тя насочваше острието, пък и едва ли би могла да се справя с катаната така добре.
	„Сайминджуцу“ — хипнотичните умения на нинджите — беше само едно от допълнителните умения, която беше усвоил преди години, В продължение на четири часа я обработваше, съзнавайки, че е много по-трудно да я освободи от хипнозата, отколкото да я подложи на нея. Прибягна до всичките си умения, за да изтръгне демона, вселен в душата й.
	От тялото му капеше пот и попиваше в дъските на пода, нейното също беше мокро. Нито за миг не прекъсна усилията си и най-накрая бе възнаграден — от устата й се изтръгна див, уплашен вик, тялото й потръпна и се отпусна.
	Секунди по-късно вече дълбоко спеше. Той не я остави нито за миг, положи главата й в скута си и нежно я обви с ръце. През целия горещ и дълъг ден я пусна само веднъж — докато отиде да се облекчи и да намокри със студена вода кърпата, която държеше на челото й.
	Почти през цялото време не отдели поглед от лицето й, чертите му странно са промениха. Само веднъж вдигна глава, стреснат от тихото бълбукане в аквариум ма, в който сред плътните зелени стволове на водораслите, безгрижно играеха рибите. Очите им за миг се доближаваха до дебелото стъкло, поглеждаха го равнодушно и изчезваха в своя странен свят.
	На третия ден тя се възстанови напълно. През това време спа почти непрекъснато — като човек, който се бори с тежка болест.
	Никълъс не се отдели от нея нито за миг, хранеше я, миеше я, вършеше всичко необходимо. Когато приключваше със задълженията си, той излизаше на терасата и часове наред гледаше към морската шир, без да обръща внимание на летовниците, които изпълваха плажната ивица. Нито веднъж обаче не отиде на брега, дори не помисли да се доближи до водата. Страхуваше се да я остави сама.
	Сутринта на четвъртия ден тя отвори очи. Бяха кристалночисти, в лявото отново играеха алените точици, ярки като степен пожар. Той се наведе, обви ръце около тялото й и кротко я целуна.
	Едва след като закусиха и тя посегна към последния брой на вестника, Никълъс започна да говори. Разказа й всичко, защото тя трябваше да го знае, трябваше да разбере, че е намерила у себе си онези огромни сили и кураж, необходими за окончателното й пречистване. Разказа й го, за да знае, че само неговите усилия не биха се увенчали с успех. Тя се беше вкопчила в „кобудера“ с цялата сила на волята си.
	— Вече съм силна — засмя се тя. — Силна като теб!
	— Не знаеш колко си близо до истината — сериозно отвърна той.
	— Но човек трябва да свикне с притежаването на толкова много сила — потръпна тя.
	Той отиде да измие чиниите, а тя разтвори вестника. Потракването, което долиташе от кухнята, я караше да се чувства уютно и спокойно.
	— Хайде после да идем на плажа — подвикна тя.
	— Задължително! Лятото е към края си и трябва да се възползваме максимално от последните хубави дни… — Той избърса ръцете си в кърпата и добави: — Но в града също има един-двама души, които…
	— Ник! — Лицето й над вестника беше побледняло. Той се приближи до стола и нежно я целуна:
	— Защо гледаш така?
	— Виж това — промълви тя и му подаде прегънатия вестник.
	Той го пое и бавно отмести очи от разтревоженото й лице.
	— Трябва да се обадя на Гелда — прозвуча гласът й някъде отдалеч.

	СМЪРТТА НА МЕСТЕН ПОЛИЦАЙ

	Гласеше заглавието на репортажа, изпратен от Кий Уест, Флорида.

	„Лейтенантът от полицията Люис Д. Кроукър е бил намерен мъртъв вчера в своята наета кола, съобщи представител на полицията от община Монро. Колата изскочила с висока скорост от магистралата на десет километра източно от Кий Уест, преобърнала се по високия насип и се запалила. Според говорителя катастрофата вероятно е била предизвикана от силния дъжд и ураганен вятър, бушуващи в района през последните два дни. Лейтенант Кроукър, се намирал в Кий Уест на почивка. В интервю на «Полис Плаца» № 1 прекият началник на Кроукър — капитан Майкъл С. Финиган — направи следното изявление…“

	Никълъс прекъсна четенето. В гърдите си усещаше глух екот, сякаш огромен тъпан думкаше под свода на широк и празен храм. Взорът му се замъгли, пръстите му несъзнателно късаха вестника на ситни парченца.
	— Никълъс…
	Изправена пред него с безсилно кръстосани ръце Джъстин безпомощно потрепваше, емоциите бързо вземаха връх над все още невъзстановената й физика.
	— Просто не мога да го повярвам…
	Но той можеше, и вече го стори с типично азиатско предчувствие за необратимостта на събитията. Карма — проплака душата му. Смъртта на Кроукър го прониза като нож в слабините, болката дълго нямаше да отмине.
	После в съзнанието му изплуваха причините за пътуването на Кроукър до Кий Уест. Отново прочете репортажа, този път от първия до последния ред. Почивка, разбира се… После, сякаш духът на приятеля му кацна редом с него, в съзнанието му отново изплуваха думите, произнесени бавно и отчетливо:
	„Той е убиец, Ник. Ако имах някакви резерви по отношение намесата на Томкин в случая Анжела Дидион, те се стопиха заедно с официалната заповед за прекратяване на разследването. Той е акула, човече. Добре ще е да свикнеш с тази мисъл“.
	Изведнъж видя отминалите събития в друга светлина — сякаш го лъхна хладен вятър от гробищата, а самотните смърчове развълнувано зашумяха. Спречкванията между Томкин и Кроукър са били инсценирани. Кроукър го е дразнил, вероятно с надеждата, че ще го подтикне към някое необмислено действие — например опит за покушение срещу него самия. И ето че това се превърна в страшна истина и зад нея се полюшваше сянката на бесилката. А Франк — най-доверения телохранител на Томкин, липсваше от няколко дни. Кой знае къде е бил?
	„Трябва да го пипна! Това е въпрос на чест!“
	Всяка дума го пронизваше като нож, от сърцето му капеше кръв.
	„Ако не го сторя аз, никой не може да го стори!“
	Скочи на крака и се отправи към телефона. Набра един номер с кристално ясно съзнание. Цялото тяло го болеше, сякаш току-що го бяха пребили. Не е честно точно на тях да се случи това! Приятелство като тяхното би трябвало да бъде съхранено, а не да бъде отмъкнато в мрака от дребен крадец! Обзе го гадното чувство, че са били измамени и двамата. Това е западен начин на мислене, напомни си той и го изхвърли от съзнанието си. Взе от него само отделни части, отдели ги настрана и ги запази в съзнанието си като скъп дар. В един кратък миг ги видя и четиримата — седнали на палубата на дълга и стройна яхта, мокри от солените пръски, усмихнати и безгрижни, със слънце в очите… После отхвърли видението, накара го да напусне съзнанието му завинаги, като последен слънчев лъч, близнал за миг белите облаци, преди да потъне зад хоризонта. Но нима нещо се промени? Нищо, абсолютно нищо. Любовта и приятелството са вплетени здраво в съдбата на Япония, а след всичкото време, прекарано на Запад, въпреки дрехите, навиците и новите познанства, той си беше останал човек на Изтока. И винаги щеше да бъде такъв. Осъзна това е рязко и свиващо дъха убеждение, от което му стана спокойно и ведро на душата. Сега вече имаше чувство за място, а с него се върна и чувството за време.
	Саможертвата и отмъщението — тези крайъгълни камъни на японската хилядолетна история, също бяха неразделна част от него. Това беше последното послание на Итами, но навремето той не успя да го разбере изцяло.
	Смъртта на Кроукър направи всичко просто и ясно.
	В главата му се мярна един цитат, който приписваха на Йеасу Токугава, стрелна се и изчезна като птица в пролетното небе. Вече знаеше как да постъпи.
	— Какво има? — попита го Джъстин. Гласът й все още потръпваше от преживяния шок.
	Той сложи пръст на устните си и приближи мембраната:
	— Там ли е? — попита. — Обажда се Никълъс Линеър.
	Наложи му се да поизчака. Джъстин се изправи зад него и обви ръце около тялото му.
	Беше Франк. Значи, вече е успял да се върне мръсникът! Но в гласа му не пролича никаква емоция:
	— Добре ли прекара? Да, да… Жалко, че пропусна шоуто… — Усети как гърдите й се притискат до гърба му, протегна ръка и я прегърна. — Разбира се, като се видим, ще ти разкажа…
	Това сигурно ще стане доста по-скоро, отколкото предполагаш! Франк го помоли да почака за миг. Затвори очи и в миг пред него се появи морето, замръзнало като релефна карта под последните лъчи на залязващото слънце. Прозрачна като фантастична мозайка, водата сякаш светеше със собствена светлина.
	— Здравей — отново преговори той. — Обмислих още веднъж предложението ти. Да, да, зная какво ти казах… — Очите му рязко се разтвориха, прилепена до него, Джъстин ясно почувства как тялото му окаменява и се учуди на несъответствието между думите му и чувствата, които очевидно го вълнуваха. — Нещата се промениха… Промених решението си. Да, можеш да го приемеш за окончателно… — О, Йеасу! Как хубаво ще докажа твоята правота! — Когато кажеш… — Кокалчетата му побеляха върху слушалката: — Да, току-що прочетох: във вестника… Разбира се. Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме…
	Усетила как гневът му расте, Джъстин се притисна още по-плътно до тялото му, сякаш искаше да го облекчи с присъствието си. Никълъс почувства как топлината й прониква дълбоко в него и вече беше сигурен, че ще забравят за плажа и ще се любят ненаситно, въпреки скръбта по загубения приятел. А може би именно заради нея. Той се връщаше към живота, тя също…
	— След една седмица? — попита, той. — Не, смятам, че няма да има проблеми. Просто трябва да ме запознаеш с подробностите. Но дори и това… Добре, можем да ги прехвърлим в самолета, нали? Да, да… — Послуша известно време, но мислите му бяха далеч. — Значи скоро ще се видим.
	Беше сам, пред него блестяха единствено думите на Йеасу: „За да опознаеш врага си, трябва да му станеш приятел.“
	Притисна се към Джъстин, искаше да изпие цялата топлина на тялото й. Защото замръзна, когато му стана ясно, че Томкин е изпратил Франк да открие онази жена в Кий Уест. А после Кроукър умря, пак в Кий Уест. Убийство. Думата звънна в главата му като мощна камбана. Това ще постигне и теб, помисли си той, докато оставяше слушалката.
	„Станеш ли негов приятел, пада цялата му защита. И тогава можеш да избереш най-подходящия начин за неговото унищожение.“


	Послеслов

	В японската военна философия, която обединява много елементи на будистката и шинтоистката религия, съществуват пет основни символа — Земя, Вода, Вятър, Огън и Пустота.
	Книгата на Миямото Мусаши „Го рин ношо“ съществува и в наши дни. „Нинджа“ също е книга на Петте символа.
	ВЕКОВЕ НАРЕД ЛЮБОВТА НА ИЗТОК Е БИЛА ИЗКУСТВО. СЪЩО И СМЪРТТА…
	НИНДЖА…
	Те са били тъмната и мрачна алтернатива на самураите — безмилостни убийци, обвързани от най-ужасния морален кодекс на света. Те са познавали до съвършенство изкуството да се убива, били са неповторими в своите мрачни ритуали — както в любовта, така и в смъртта…




	Eric Lustbader
	The Ninja, 1980

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21253)
	Последна редакция: 2011-08-31 06:20:32