[Kodirane UTF-8] Ерик Лустбадер Наследникът Макар и разтрошена на късове, тя винаги е там. И винаги ще бъде… Лунната пътека над водата. Чошу Кого обича повече човек? Славата или себе си? Кое е по-лошо? Да изгубиш себе си или да притежаваш вещи? Лаотцъ > _— Джейк — прошепна, без да се обръща, Роджър Донован. Въпреки безнадеждността на ситуацията, той беше напълно спокоен. — Приличаш ми на герой от приключенски роман. Бях убеден, че няма да успеем да те убием._ _— Но това не ви попречи да се опитате._ _— Разбира се, че не ни попречи — навъси се Донован. — Нима ни мислиш за аматьори?_ _— Стига приказки! — отсече Джейк. — Заведи ме при Ундерман!_ _— О, Ундерман положително ще иска да узнае как си се справил с всичките ни предохранителни мерки._ _— Значи ще остане разочарован. Хайде да вървим!_ Джейк Мейрък се намираше в Хонконг, но мислите му бяха далеч, на друго място и в друго време в един дъждовен, ден преди девет месеца, когато кацна на летище Дълес. В продължение на много часове преди полета, двамата с Блис бяха заети с дешифровката на купища секретни документи, причинили смъртта на твърде много хора. Един от тях беше Дейвид Ох, близък, приятел на Джейк. След дешифровката стана ясно, че Хенри Ундерман — директор на секретната разузнавателна организация, за която беше работил и Джейк, известна в правителствените кръгове с името Агенцията, е съветски шпионин с кодово име „Химера“, на пряко подчинение на генерала от КГБ Даниела Воркута. Документите сочеха, че генерал Воркута и Химера са отговорни за убийството на Антъни Беридиън, станало няколко седмици по-рано. Беридиън беше основател на Агенцията и единственият й директор до този момент. Сега Джейк се намираше във Вашингтон и натискаше газта на колата си по посока на Грейт Фолс. Там, сред зелените хълмове, се намираше старото имение Грейсток, в което се беше настанил новият директор. Ундерман приписа убийството на Беридиън на Джейк и взе изключителни мерки за сигурност. Като мотив посочи заповедта за отстраняване на Джейк от оперативна работа, подписана от Беридиън малко преди да бъде убит. Пред очите му плуваше картината от онзи дъждовен ден: как се изправя срещу баща си и го ликвидира със собствените си ръце. Разбира се, Хенри Ундерман не беше истинският баща на Джейк. Но, приклекнал в храсталаците, ограждащи източния край на имението, той неволно потъна в спомени. Беше още хлапак, див и необуздан, истинско страшилище за жителите на Хонконг. Останал рано сирак, той носеше на плещите си непонятен, но огромен гняв, беше враг на всичко и всички. Това се промени благодарение на Хенри Ундерман. Появил се в Хонконг със специална мисия, той откри Джейк и бързо го вербува за Агенцията. Хенри Ундерман беше човекът, който придаде смисъл в живота на Джейк и го спаси от окончателна разруха. Той вярваше в младежа, помагаше му да намери себе си. Затова Джейк го считаше за свой духовен баща. А сега беше принуден да го ликвидира. За целта трябваше да прибегне до „ба-мак“. В буквален превод това означаваше „да напипа пулса“, а на практика беше едно особено състояние на духа, при което човек е способен да _усети_ енергийните излъчвания в заобикалящата го среда. Онези, които владеят „ба-мак“, могат да открият недостъпни за нормалните пет сетива явления, могат дори да разгадаят намеренията на врага и да ги блокират още в зародиш. Приклекнал до източната ограда на имението, Джейк бавно потъна в „ба-мак“. В съзнанието му изплува един нов, съвсем различен свят. Почувства се освободен от всички човешки скрупули, превърна се в дух. Това състояние китайците наричат „ки“ — вътрешната енергия, която притежава всяко живо същество, самият живот. Без „ки“ човек се лишава от духовни сили и вътрешни резерви, не може да влезе в хармония нито с природата, нито със себе си… Джейк притежаваше могъщо „ки“. Напълно концентриран, той усети как пипалата му се протягат далеч напред, като вълните, породени от камък, хвърлен в средата на спокойно езеро. Почти веднага откри първата защитна система на Ундерман, състояща се от отлично замаскирани сред тревата инфрачервени сензори. После дойде ред на ултразвуковите резонатори, маскирани като гъби в корените на дърветата. „Ба-мак“ му разкри външната защита на Грейсток. Придвижваше се сред електронните сензори с лекотата, с която вятърът свири в гората. В средата на втория кръг се спря и отново потъна в „ба-мак“. Беше приятно, сякаш се завръщаше и интимния свят на космическото излъчване. Даваше си сметка, че животът му зависи изцяло от това удоволствие. „Ба-мак“ беше най-силното му оръжие, с него беше постигал всички значителни победи в живота си — за Агенцията, а след това за себе си и баща си. За истинския си баща — Ши Зи-лин. Джейк си даваше сметка, че именно „ба-мак“ го отличава от останалите, че само с негова помощ може да преодолява опасностите на живота, който беше избрал. Без това чувство никога не би стигнал до Грейсток с неговите изключителни мерки за сигурност. Дойде ред на кучетата. Добермани, обучавани да надушват и обезвреждат всяко човешко същество в периметъра си. „Ба-мак“ му позволи да ги локализира и да мине покрай тях без никакви инциденти, избирайки подветрената страна. Не беше сънувал дори през колко защитни кръга трябва да премине. Точният брой нямаше значение. Проникването в Грейсток беше като „уей ки“ — древната китайска игра на военна стратегия. Би било безсмислено да преодолява защитните кръгове един по един — бяха разположени толкова нагъсто, че, справяйки се с един от тях, тон неминуемо би попаднал в канапа на следващия. Но „ба-мак“ му даваше възможност да ги „усеща“ по няколко наведнъж. По този начин стигна до Роджър Донован — детето-чудо на Агенцията, втори по ранг след директора. Беше спрял стария си корвет, модел 63-а, между стената на Грейсток и великолепната розова градина и човъркаше нещо в мотора. Именно Донован го вкара в сградата и го заведе при Хенри Ундерман. Блудният син се завърна у дома и се изправи лице в лице с коварния си баща. Ако в митологията има нещо вярно, моментът би трябвало да бъде наситен с драматизъм, от небето трябваше да се сипят оглушителни гръмотевици. Но черните облаци бяха безмълвни, тишината се нарушаваше единствено от жуженето на пчелите, които усърдно събираха нектар от розовите цветчета в градината два етажа под тях. Стаята беше изпълнена с аромата на красивите храсти. Този аромат се запечата в съзнанието на Джейк, останалото беше просто фон. Дори борбата с Ундерман, провела се под невъзмутимия поглед на Роджър Донован… Ундерман извади пистолет. По всички правила на играта би трябвало да застреля врага си на място, тъй като Джейк стоеше на два метра от него. Но Джейк отгатна намеренията му с помощта на „ба-мак“ и изстрелът попадна в празно пространство. Жребият беше хвърлен. Вонята на смъртта се смеси с прекрасния аромат на розите, мирното жужене на пчелите потъна в звуците на двубоя. Колко са легендите на различните народи, които уточняват причините за завръщането на блудния син? Коя от тях сочи, че той идва, за да убие баща си? Обзет от гняв, Джейк още веднъж прибягна до „ба-мак“ и с негова помощ проби защитата на Ундерман. Смъртоносните ветрилообразни удари се стовариха върху бъбреците на противника и заради Дейвид Ох, и заради Мариана — съпругата на Джейк, и заради Ничиреншу — неговия брат по бащина линия. Защото Химера имаше пръст в тяхната смърт, независимо дали това е станало директно, или чрез други хора. Благодарение на „ба-мак“ той не мислеше за ужасните последици от това, което трябваше да стори. Смъртта беше в главата и ръцете му, сърцето му се превърна в хладен къс стомана. Студеният пламък на отмъщението отне светлината на ярките звезди, обсипали кадифения свод на небето… Сега, в рамките на кратък като мълния миг, всичко се промени. Задоволството от акта на отмъщение отстъпи място на смъртта — грозна и жестока. В душата му нахлу чувство, за вина, сърцето му проплака. После всичко свърши. Остана единствено ароматът на рози — могъщ като океанския прибой… Книга първа Самварта Разруха Зима — Пролет, в наши дни Хонконг / Пекин / Вашингтон / Москва Джейк и Блис се намираха в Дупката. Нощните звуци на Хонконг достигаха до тях като през мъгла. Бяха толкова близо до пристанището, че чуваха плясъка на вълните около бетонните подпори на кея. Въпреки стената от спечена земя и изгнили греди, до ушите им достигаха и пронизителните писъци на едри плъхове. Но над всичко се извисяваха звуците, придружаващи хазарта. Това беше основното предназначение на Дупката — един сложен лабиринт от подземни помещения, свързани помежду си чрез тесни и ниски тунели. Единственият законен хазарт в Хонконг са залаганията на конните надбягвания в Хапи Вали, но запалени комарджии като китайците не можеха да се задоволят с това. В Дупката беше тъмно и неприятно, Джейк се чувстваше притеснен. Но тук беше определеното място за среща. — Добре ли познаваш този човек? — попита Блис. — Той е един от малцината, с които съм работил през последните шест месеца — погледна я Джейк. — Имам му доверие. — Това място не ми харесва — потръпна неволно Блис. — Сигурно има причини, за да поиска среща именно тук. — Въпреки това имам чувството, че съм в капан — огледа се Блис. — Има много пътища за бягство — успокои я Джейк. — Няма от какво да се тревожиш. — Нервна съм — призна с лека усмивка тя. — Просто не обичам да съм под земята… — Можеше да си останеш у дома, нали ти казах? — Не и след това, което намекна твоят човек — поклати глава тя. Шията й леко помръдна, трапчинката в средата й се изпълни с мрак. — Наистина ли мислиш, че е надушил шпионина, Джейк? Джейк гледаше към дъното на ниския коридор, където настъпи някакво раздвижване. Тишината се нарушаваше единствено от потракването на плочките за маджонг. — Нали ти казах? Проверих го лично… — Към голата крушка на тавана се издигаше гъст тютюнев дим. — Точно както проверявам всички свои агенти. — Залаганията очевидно се вдигнаха, гласовете на кантонски диалект съответно се повишиха с една октава. — Имам му доверие. — Сенките по тавана се раздвижиха. — Иначе нямаше да съм тук… Блис извърна глава, в цялата й поза пролича напрежението. — Това той ли е? Джейк погледна към слабичкия китаец със зализана черна коса. Беше твърде млад за този вертеп. В Дупката се събираха предимно възрастни комарджии, които още помнеха контрабандистите, прокопали цялата мрежа от тунели. — Не. Очите му не изпускаха лицето на младия китаец, изправил се встрани от масата за маджонг. Престана да му обръща внимание едва когато онзи се включи в играта и започна да пуска безсолни шеги. — Твоят човек закъснява — отбеляза Блис. — Ще дойде. — Нали беше открил и други улики? — Всички се оказаха безрезултатни — погледът му се насочи отвъд групичката на играчите. — Агентите ми неизменно стигаха до етап, на който се сблъскваха с непристъпна стена. — Време е да направим още една обиколка… Джейк се замисли. Знаеше колко умна е Блис, високо ценеше находчивостта й. Може би е права, може би наистина трябва да… — Вече е тук — промърмори той и тръгна напред. Изправи се под лампата, едрият и набит китаец с тънки мустачки веднага го забеляза. Направи му знак да остане на мястото си. Играта на маджонг наближаваше кулминацията си, последните плочки тракаха върху масата, виковете станаха по-силни. Агентът започна да си пробива път сред възбудените играчи. Походката му беше лека и гъвкава. После изведнъж се спъна и политна напред, от устата му се изтръгна дрезгав вик. Тялото му се стовари върху паянтовата дървена маса, разлетяха се плочки. Старците скочиха на крака и се развикаха. После Джейк видя младия китаец със зализаната коса да тича по коридора, от който се беше появил агентът. Втурна се напред и разблъска разгневените играчи, Блис се стрелна покрай него и изчезна в тунела. Наведе се и обърна проснатото тяло. В гърдите му стърчеше дълъг нож, кръвта заливаше всичко. Точно в сърцето, въздъхна отчаяно Джейк. Този тип е професионалист, при това добър… В очите на широкоплещестия нямаше нищо. Животът вече ги беше напуснал, на негово място се хилеше смъртта… Джейк се втурна след Блис и убиеца, без да обръща внимание на комарджийските крясъци. Би трябвало да го държа под око, рече си той. Би трябвало да го усетя. Но защо не бях предупреден от „ба-мак“? А сега агентът му беше мъртъв, а Блис се намираше в смъртна опасност. Блис зави с пълна скорост зад ъгъла, успя да зърне зализаната коса на китаеца и полетя след него. Въздухът беше наситен с упойващата миризма на опиум, вонята на влажни нечистотии почти не се усещаше. Потта на разпалените играчи тегнеше като тежко покривало навсякъде. Профуча в средата на групичка мършави старци, които играеха фан-тан. Разгневени и възбудени, те я обсипаха с ругатни. „Какво правиш в Дупката, проклета жено? Защо не идеш да белиш скариди като останалите? Тук е място за мъже, да те вземат мътните!“ Блис не им обърна внимание. Цял живот слушаше подобни гадости. Китаецът със зализаната коса сви наляво, тя го последва с пълна скорост. За малко не събори двама-трима пушачи на опиум, замаяно облегнати на стената. Китаецът я очакваше зад тъмния ъгъл. Полусвита и стегната като стоманена кука, ръката му се стрелна надолу. Блис изохка, парализирана от болката във врата. Краката й се подкосиха и тялото и се свлече на пръстения под. Полузамаяна, тя усети как я влачат към малка стаичка, в която се носеше отвратителна воня. Вътре беше пълно с наркомани, въздухът тежеше от миризмата на опиум. В мрака проблясваха огънчета, от дългите лули с плитки чашки се извиваше дим на синкави облачета. Усещаше топлината на тялото му над главата си. Беше сигурна, че ще я убие — бързо и сръчно, както беше убил агента. И изведнъж разбра какво трябва да прави. В главата й продължаваха да звучат крясъците на старите комарджии. _Какво правиш в дупката, проклета жено?!_ Този мъж не е по-различен от останалите, и това с неговата слабост. Чуваше запъхтяното му дишане, което влизаше в рязък контраст с дълбокото и бавно свирене на дима в лулите на наркоманите край нея. Протегна ръка, уви я около врата му и бавно го притегли към себе си. Видя жълтеникавите отблясъци на лампата в очите му, усети възбудата му. Беше чувала, че убийците често изпитват сексуална наслада от акта по отнемането на човешки живот. Имаше нужда от време. Да се възстанови, да изработи стратегията си. Разтвори крака, гърдите й отскочиха нагоре. Ръката й продължаваше да го придърпва надолу, зърната на гърдите й се наместиха под дланите му. Палецът й бавно приближаваше пулсиращата на шията му артерия. Не трябваше да оказва натиск, не биваше да издава намеренията си. Даваше си сметка, че има право само на един опит. Не успее ли, ще бъде мъртва. В това нямаше абсолютно никакво съмнение. Концентрира се върху това, което трябваше да направи. Сънната артерия. Отлично познаваше мястото, където се намираше нервният възел. Поколеба се само за миг, уплашена от призрака на смъртта. Усети възбудата му с цялото си тяло, изведнъж й се пригади. Събра на топка душевните си сили, вниманието й се концентрира в мястото, което се готвеше да атакува. Светът се разтопи и изчезна, остана само една малка точка върху тялото на врага. Сънната артерия. Отвори уста и нададе грозен вик — точно както я беше учил Джейк. Едновременно с това палецът й потъна дълбоко в нервния възел върху шията на мъжа. Убиецът подскочи и се замята като риба на сухо. Очите му се разтвориха толкова широко, че Блис видя дори червената кожичка под клепачите. Бузите му станаха бели като тебешир, в бялото на очите се появиха червени жилчици. Съзнанието му успя да обработи получената информация, реакцията му беше инстинктивна. Юмруците му се стовариха върху тялото на Блис с такава огромна сила, че от очите и бликнаха сълзи. Замаян, но зловещо ухилен, мъжът вдигна ръка за нов удар. Ситуацията му доставяше огромно удоволствие, никога през живота си не беше изпитвал такава възбуда. Блис махна пръста си от сънната артерия и стовари силен удар с ръба на дланта си в ребрата му. В ушите й прозвуча грозно пропукване. Двете най-долни ребра се строшиха като клечици. Джейк успя да чуе крясъка на Блис и увеличи скоростта. Зави по коридора вляво, очите му инстинктивно опипаха вратата на душната стаичка. Връхлетя върху нея с тежестта на цялото си тяло, миг по-късно ръцете му се вкопчиха в раменете на убиеца. Концентрирана до крайност, Блис не усети влизането му. Възползвайки се от неочакваната пауза в атаката на врага, тя се надигна и го удари силно в корема с разперени пръсти, точно както я беше учил Джейк. Така можеше да пробие кожата и съединителната тъкан, да достигне до жизненоважните вътрешни органи. — Не! — изкрещя Джейк, но вече беше късно. Ангажирана в безмилостната битка за оцеляване, Блис беше глуха и сляпа за онова, което ставаше около нея. Убиецът хлъцна, от устата му изригна кървав фонтан. После умря. Джейк се наведе, помогна на Блис да се изправи и нежно я целуна. — Добре ли си? — Джейк… — прошепна тя и безсилно се отпусна в прегръдката му. — Смело момиче — притисна я до себе си той, после побърза да я изведе навън, далеч от смърдящата стаичка. Блис седеше в апартамента си, в ръката й се поклащаше чаша неразредено уиски. Джейк беше полегнал до нея, дългите му крака бяха небрежно кръстосаш в глезените. — Аз обърках всичко — тихо промълви тя. — Ти нямаше друг избор — успокоително отвърна Джейк. — Иначе той щеше да те убие. Не са много хората, които оцеляват след подобен сблъсък, на това трябва да се радваш… — Но ако го бях неутрализирала, ти щеше да го разпиташ, нали? — Чашата е уиски потегли нагоре към устата и. — Тогава може би щяхме да разберем кой върви по петите ни… — Той беше професионалист, Блис — поклати глава Джейк. — Едва ли щяхме да научим нещо от него. Затова се радвам, че и двамата се отървахме без последици… Извитата като полумесец плажна ивица на Рипалс Бей не беше много далеч, но височината им пречеше да чуват крясъците на гларусите. На върха на дървото под прозореца беше кацнало огромно черно хвърчило, ярките лъчи на утринното слънце правеха перата му прозрачни. — Още веднъж ударихме на камък — промълви Блис и опразни чашата си до половината. Взе гореща вана, веднага след като се прибра, после се люби с Джейк. Това бяха най-силните й желания. — Баща ми — промълви Джейк с поглед, отправен към хвърчилото. — Положително вече е буден… Блис му отправи продължителен поглед с издължените си очи, после леко въздъхна: — Не ме разбираш, Джейк… Аз съм част от „юн-хюн“, Вътрешния кръг… Следователно съм част от теб. Но ако не съм ти нужна… Джейк се обърна, на лицето му се появи усмивка. Ръката му потърси нейната. — Какво говориш, Блис? Без теб съм нищо! Съдбата пожела да стане така, че агентът ми да загине, а същата участ да сполети и убиеца му… Но ако наистина съм искал да бъда сам, щях да го сторя — можеш да бъдеш сигурна в това… Намръщи се и продължи: — Исках те до мен. Не зная какво бих сторил сам през всичките тези дълги нощи… — Очевидно имаше предвид напрегнатите събития от последните месеци. Изминаха вече девет месеца от завръщането му в Хонконг след убийството на Хенри Ундерман. През цялото това, време той спеше най-много по час-два на нощ. Обикновено заспиваше някъде около дванадесет. Блис бързаше да изгаси лампите и да се мушне под завивките до него. Но между един и два неизменно се събуждаше от протяжните му стонове. Той не помнеше кошмарите, които прогонваха съня, но Блис беше убедена, че те са свързани с чувството за вина. Джейк преживя изключително тежко факта, че е убил любимия си някога наставник. Протегна ръка, дългите й пръсти с цвят на какао се увиха около тънкия му кръст и бавно се плъзнаха по издължените гръдни мускули. Очите й загрижено пробягаха по набразденото му от дълбоки бръчки лице. — Болницата… — прошепна тя. — Помня — бледо се усмихна Джейк. — Беше истински шок да те видя след толкова години… — Забрави ли, че като деца бяхме гаджета и заедно бродехме по улиците на Хонконг? — Гаджета ли бяхме? — попита шеговито той и я притегли към себе си. — Поне аз винаги съм била убедена в това. — Защото си била преждевременно развита — погали я по бузата той. — А аз те считах за най-добрия си приятел. — Ето, виждаш ли? — засмя се Блис. — Кое друго момче ще избере момиче за свой най-добър приятел? — Може би си права и наистина съм бил влюбен в теб — призна Джейк. Видя как очите й се притварят от удоволствие, но не успя да разбере дали това се дължи на милувката или на думите му. Всъщност има ли значение? — Или просто съм бил луд… Очите й рязко се отвориха и сега беше негов ред да се разсмее. — Радвам се, че не ми се сърдиш — промълви Блис. — Защо трябва да ти се сърдя? — сви рамене той и слезе от дивана. — Защото преди година се върнах в живота ти, но като агент на баща ти… Защото ми беше забранено да споделям с теб много неща, включително и тайната на Вътрешния кръг… Изключително привлекателните медно кафяви очи на Джейк потъмняха, в центъра им се появи оловен оттенък. — Чрез теб баща ти е искал отново да ме приобщи към семейството си — промълви той. — Благодарение на теб открих брат си Ничиреншу, открих Ши Зи-лин — родния си баща… Благодарение на теб станах част от „юн-хюн“, тайното общество на шепа избраници, които след време ще контролират цяла Азия… — Но ти си много повече от всичко това, скъпи — пламенно прошепна Блис. — Ти си _Джуан_, бъдещият владетел на Китай! Баща ти те подготвя за нов лидер, скоро ще станеш най-могъщият човек в Източното полукълбо! Джейк отмести поглед и тя прехапа устни. Какво става? Той се отдели от нея и зашляпа с боси крака по посока на банята. Вратата остана отворена и тя чу пускането на водата в тоалетната чиния. Подви колене и се загледа в сянката му, блокираща светлината на лампата в банята. След няколко минути излезе изпод душа, очите му пронизаха красивото й лице и проникнаха дълбоко в душата й. — Никой друг човек на света не може да стори това, което направи ти — промълви Джейк. — Ти беше на моя страна по време на тежките битки с шпиони и убийци, тази нощ за пореден път доказа пълната си привързаност към мен. Дори смъртната опасност не може да те спре… — Бях добре подготвена от баща си — простичко отвърна Блис. Но мислите й бяха далеч, неволно претегляйки промяната у него, настъпила след появата на Ши Зи-лин в Хонконг. Изведнъж стана някак по-властен и по-сдържан в отношенията си с хората, а най-вече с нея. Дали едното не беше свързано с другото? Искрено се надяваше да не е така. Джейк беше на крачка от нея и тя неволно се подчини на магнетизма му. Беше силен и топъл като слънчев лъч в горещ летен ден. — Борбата едва започва — тихо промълви той. — Борба в мащаби, които ние все още не можем да си представим. Ще ни трябват много сили, за да я приключим с успех… Думите му се търкаляха като воденични камъни, сърцето на Блис неволно ускори ритъма си. — Какво има, Джейк? — разтревожено го погледна тя. — Какво ми спестяваш? Той изведнъж се усмихна, пристъпи крачка напред и впи у стаи в нейните. — Нищо — прошепна, после отново започна да я целува. — Спомена баща си и това ми напомня, че още днес трябва да се срещна с Тцун-Трите клетви… — Кого по-точно искаш да видиш? — изгледа го продължително Блис. — Един от тайпаните на Вътрешния кръг или просто баща ми? Нещо има, въздъхна в себе си тя. Нещо, което кара Джейк да потръпва от вътрешно напрежение. Какво ли е то? Има ли нещо общо с наскоро погребаните му близки? Съзнанието й бе пронизано от ослепителната светкавица на прозрението. Има нещо друго… Нещо, което дори той не е в състояние да усети. Тръпка на страх прониза гърдите й. Ако Джейк не е на вълната на обичайната си чувствителност, последиците положително ще бъдат катастрофални! Той трябва да бъде напълно концентриран, за да успее да формулира личната си стратегия в рамките на Вътрешния кръг, а също така и за да разгадае тактиката на враговете си. Ако неговото „ки“ не е на висота, решенията му ще се окажат погрешни… — Искам да видя Тцун-Трите клетви, при това насаме — натъртено рече Джейк. — Ще ми уредиш ли среща за три следобед? — Разбира се — кимна Блис. Наричаше Тцун свой баща просто защото беше отгледана от него. Родният си баща изобщо не познаваше, а майка си помнеше смътно, като стара и отдавна непоглеждана фотография. — Не забравяй за извънредната среща при Андрю Сойър, насрочена за дванадесет — предупреди го тя. — На нея положително ще присъстват всички тайпани… Джейк само кимна с глава. — За какво ли е всичко това? — любопитно го изгледа тя. — По телефона Андрю ми се стори доста развълнуван. — Андрю винаги с развълнуван — небрежно отвърна Джейк. Тя отвори уста да му предложи услугите си, но той вече й обръщаше гръб. Остана с чувството, че Джейк е на километри от нея и топлия им интимен свят. Без съмнение умът му беше изцяло ангажиран от предстоящата среща с Ши Зи-лин — великия Владетел и негов роден баща… Преди Хенри Ундерман, Джейк имаше и истински осиновители — семейство Соломон и Рут Мейрък, еврейски бежанци в Шанхай. Те приютиха болната и уплашена Атена, а след смъртта й поеха грижите за невръстното момче. Ши Зи-лин — истинският баща на Джейк, напуснал семейството си, за да се присъедини към революционната армия на Мао. Това било трудно решение за него, но любовта му към родината се оказала по-силна от всичко. В продължение на дълги години помагал на Мао да укрепи своята власт, оцелявайки въпреки кървавите събития, които съпътствали утвърждаването на комунистическата система в Китай. Минал през всичко — развенчаването на култа към Мао, Бандата на четиримата, Културната революция… Винаги се държал в сянка и това го спасило от неизбежните чистки, които съпътствали всяка промяна на официалната политика. Това съвсем не означавало, че Зи-лин няма врагове. Последният от дългата им редица бил Ву Айпинг — ръководител на групичка реакционно настроени министри и висши държавни служители, които били яростни противници на идеите на Зи-лин за изграждане на модерна икономика в страната. Но бащата на Джейк надхитрил и него, както всички останали. В резултат, хората, управляващи Китай, възприели неговия начин на мислене. А той, болен и стар, предприел дългото пътуване на юг, за да се срещне със синовете си — Джейк и Ничиреншу, детето, което родила любовницата му. За съжаление на тази среща се проля кръв и единият от синовете му загина. Двамата влязоха в смъртен бой на верандата на една вила, сгушена високо над красивия полумесец на Рипалс Бей. Открил, че баща му е действал и като негов резидент, Ничиреншу се нахвърли върху Зи-лин. Джейк скочи да го защити и уби брат си. Някой би казал, че двамата си били само наполовина братя, но каква е всъщност разликата? В жилите им течеше една и съща кръв — тази на Ши Зи-лин… Никой от тях не подозираше за това до самия край. През целия си съзнателен живот се бяха борили едни срещу друг, нанасяйки си тежки душевни и физически рани. Ничиреншу беше отговорен за смъртта на дъщерята на Джейк, станала три и половина години преди фаталната им среща. Като член на дълбоко засекретената американска разузнавателна организация, известна под името Агенцията, Джейк правеше всичко възможно да открие и унищожи Ничиреншу. Постепенно разбра, че той не е професионален убиец единак, а агент на съветското разузнаване, действащ под прекия контрол на генерал Даниела Воркута — директор на КВР, опасния външно разузнавателен отдел на КГБ. А по-късно откри и друго — на практика Ничиреншу е двоен агент и действа за комунистическото правителство в Пекин, под прякото ръководство на Зи-лин — родния му баща… Всичко това беше част от сложния план на Зи-лин, известен под името „рен“ — „реколтата“… За успешната му реализация старият политик се беше оградил с доверени хора, съставляващи „юн-хюн“ — Вътрешния кръг. Сред тях бяха най-влиятелните тайпани на Хонконг, а също така и главатарите на трите най-могъщи триади — тайните престъпни организации, пуснали пипала из цяла Югоизточна Азия. Кой беше човекът, издигнат за ръководител на тази могъща организация? Джейк Мейрък или Джейк Ши — което повече ви харесва. Тайпанът на всички тайпани, най-могъщата личност на целия континент. Личност, получила прозвището _Джуан_… Събрал се с баща си след дълги години на раздяла, Джейк изпитваше непреодолимото желание да бъде до него, да го пази и закриля. Разговаряха по цели дни и нощи, издръжливостта на Джейк беше далеч по-голяма от тази, което си беше представял Зи-лин. Често отиваха на плажа, навиваха крачолите на панталоните си и сядаха на влажния пясък срещу прибоя. Разговаряха с часове, дори гладът не беше в състояние да ги спре. Хапваха по някой сандвич направо там, дори не усещаха вкуса на храната, която им носеха. Не забелязваха хората на триадите, изпратени да ги охраняват. Разхождаха се по плажа, усмихваха се на дечицата, клатещи се като патета към тъй желаната вода, но едновременно с това зорко следяха всяко ново лице, появило се наоколо. Потънали в разговор, бащата и синът бяха слепци глухи за всичко. Днес във въздуха се усещаха остатъци от мъгла, сякаш нощта отказваше да отстъпи мястото си на топлото слънце. — Време е да се залавяш за работа, Джуан… Зи-лин седеше като дете, с протегнати напред крака. Беше свалил шината от дясното си бедро, но подутите от артрит пръсти постоянно го разтъркваха. — До определен етап приказките носят полза — добави той. — Но след това идва ред на действието. Времето беше топло, но мършавите рамене на Зи-лин бяха покритие тънко одеяло. Крачолите на широкия памучен панталон бяха навити до коленете, на места платът тъмнееше от водните пръски. — Джуанът е тайпан на всички тайпани в Хонконг. Той е главният дракон на Вътрешния кръг. След време ще ръководи бизнеса в цяла Азия, чрез него Пекин ще осъществява своите сделки, а китайската общност в Индонезия ще капитализира печалбите си. Пак той ще канализира търговските операции на британците, а и на всички останали — американци, японци, тайландци и малайци… Очите на стареца бяха насочени към точката, в която морето в небето се сливаха в огнено петно. — Това е последната фаза на моя „рен“ — събирането на реколтата. Петдесет години мечтая да видя един обединен в силен Китай. Вече ти разказах как стигнах до идеята да подкрепя комунистическата власт. Май, първата ми жена, беше близък помощник и съратник на Сун Ят-сен, създателя на Гуоминдан. Срещнахме се в Шанхай, по време на учредителния конгрес на ККП. — Вече знаеш за детството ми, за дългите часове в прекрасните градини на Сучоу. Там се срещах и разговарях с мъдрия Джиан, моя духовен баща. От него научих, че най-важното нещо в живота е илюзията. Градината му изглеждаше така естествена, сякаш всичко в нея — дръвчета и храсти, камъни и цветя — е било сътворено от природата преди стотици години… Измина доста време, преди да разбера, че всичко е подредено според неговите виждания, че хармонията е плод на една велика илюзия… — Можеш да си представиш как съм се почувствал, когато Джианът най-сетне реши да сподели с мен тайните на градината си. Оказа се, че любимото ми хълмче е издигнато нарочно, за успокоение на посетителя. Камъните са били пренесени от коритото на близкото поточе, а всяко дръвче е било посадено на точно определено място. Най-много се слисах от цветните лехи, пръснати съвършено естествено сред тревата. Оказа се, че ги е пренесъл там само преди три седмици… Но общото впечатление беше великолепно, хармонията — пълна. Бях напълно убеден, че това кътче е било създадено от ръката на Буда, дори през ум не ми минаваше, че може да бъде плод на човешкото въображение… — Но на практика се оказа точно така. Видях го с очите си и бавно осъзнах, че аз също съм част от тази съвършена хармония. — Не забравих този факт през годините на своето съзряване. После родителите ми се преместиха в Шанхай, а мен записаха в колеж. Вече бях убеден, че илюзията на Джиана ще ми бъде от полза в живота. По това време бях доста добър играч на „уей ки“, повечето от победите си на дървената дъска постигах именно чрез притворството и употребата на илюзия. — В онези години всички говореха заедно, Джейк… Как да прогоним „чуждестранните дяволи“ от родния ни край. Настанили се стабилно в южната част на страната, те изсмукваха богатствата ни, експлоатираха братята ни… Китай беше слаба и разпокъсана страна, воюваща сама със себе си. Как би могла да се защити от коварните „чуждестранни дяволи“? Това беше въпросът, около която ос въртяха най-разгорещените спорове. Аз не вземах участие в тях, само седях и слушах. Бавно стигнах до убеждението, че само по един начин можем да надхитрим умните чужденци — чрез илюзията. Да им дадем това, което си въобразяват, че искат, а след това да ги използваме. Точно по начина, по който те използваха нас… Трябваше да направим така, че да впрегнем способностите им в полза на Китай. — Но първата ни задача беше обединението на Китай. Все още нямах ясна идея как да стане това, как да сплотим сдай бедна и разпокъсана от междуособици страна… — После отидох на онзи конгрес в Шанхай и се запознах с идеите на комунизма. Веднага разбрах, че съм открил начина за умиротворяването на Китай. — Това беше първата фаза на моя „рен“, Джейк… Сеитбата, чиито плодове се наложи да чакам цели петдесет години. За тази цел обаче трябваше да напусна Шанхай. Да напусна Атена и теб… Нямах друг избор. Китай беше на първо място. И досега е така… — Днес най-сетне навлизаме във финалната фаза. Ти ще бъдеш проводникът, през който ще тече азиатската мощ. А Китай ще бъде обединена и силна страна не като унищожи Хонконг — нещо, което _много_ хора в Пекин все още желаят повече от всичко на света, а като се възползва по най-добрия начин от предимствата на „чуждестранния дявол“, намерили място в Кралската колония: свободна търговия, отворени пазари, изгодни условия за западните инвестиции. По този начин ще получим всичко, от което толкова силно се нуждаем — модерна промишленост, достъп до най-съвременни електронни технологии. При това, без да се унижаваме, без да губим достойнство… — Китай ще процъфтява и просперира под невидимата мрежа на Вътрешния кръг… — Съдбата е решила ти да видиш плодовете на моите петдесетгодишни усилия. С течение на годините комунизмът ще се стопи и изчезне. Той изпълни, своето предназначение — пробуди гигантската страна и я тласна напред. Но днес вече започва да спъва развитието й. Заети с утвърждаването на политически доктрини, ние не забелязахме как светът премина в следващото хилядолетие. Не се ли присъединим към него, всичко ще рухне. Китай ще остане беден и разпокъсан, а заплахата да попадне под руско влияние ще бъде съвсем реална. Вече десетилетия наред Москва търси начини да се намеси в нашия живот и да контролира нашето бъдеще… Зи-лин се размърда, лицето му за миг се разкриви от болка. — Още от самото начало знаех, че не мога да отида отвъд нивото на Джиан, Джейк… Но поставих началото, животът ми не мина напразно. Особено сега, когато успях да открия теб. Аз съм Създателят и Владетелят, а ти ще си Джуан — Изпълнителят и Наследникът… През твоите ръце ще тече пълноводният поток на бизнеса в Азия. Честно признавам, че не бих могъл да контролирам всички нови сили, които без съмнение ще влязат в играта. Имам предвид не само Континентален Китай и Хонконг, но и фирмите от Банкок, Сингапур, Манила, Куала Лумпур, Ню Делхи, Токио и Осака… Всички желаещи да си отрежат от тортата… Част от първоначалните контакти вече са установени, друга част ще установиш ти. Това е главната задача на Джуан, който освен това трябва да държи под око и многобройните си врагове… Джонка с платно в бананов цвят напусна залива и се насочи към откритото море. Зад кърмата й се проточи пенеста диря. Зи-лин протегна ръка и Джейк извади малка статуетка от кехлибар. Тя изобразяваше две митични създания, вкопчени в смъртен бой. Личеше, че някога е била разсечена на четири части, но сега те бяха здраво свързани с рамка от злато. — Вече не е достатъчно да кроим планове за използването на властта, която притежаваме — промълви старецът и бавно обърна статуетката върху дланта си. — Никакви планове няма да ни помогнат, ако позволим разпадането на „юн-хюн“, Вътрешния кръг. А връзките между участниците в него може би ще се окажат по-крехки от това, което очакваме… Вярно е, че драконите на триадите и тайпаните са здраво обвързани от това „фу“, което на практика е императорски печат от чист кехлибар и чиито четири части се намираха у теб, Ничиреншу, Блис и Андрю Сойър. Вдигна статуетката срещу светлината и митичните животни сякаш оживяха. — Но никога не трябва да забравяме какво изобразява „фу“ — епичната битка между дракона и тигъра за господство над света. Именно за подобно господство говорим, когато определяме основните задачи на „юн-хюн“. Първо — да се защити новият възстановен Китай от неговите врагове — Русия, Англия и САЩ, и от онези в Пекин, които определено смятат, че комунизмът няма да отмре. Второ — да се обединят Хонконг и Континентален Китай, като постепенно се обхванат Япония, Малайзия, Индонезия, Тайланд и Филипините. Така, единен и могъщ, Китай смело ще прекрачи в двадесет и първия век. Не трябва да допуснем разединение. Сега сме сплотени, Тцун-Трите клетви и ТИ. Чуй са мои братя, а Андрю Сойър е с нас благодарение на огромното му задължение към мен. Преди години му направих важна услуга, без мен щеше да е свършен. Триадите също са на наша страна. Но положението е нестабилно, особено що се отнася до драконите на Триадите. Рано или късно между тях ще избухне съперничество, всеки ще се стреми към по-голямо влияние във вътрешния кръг. Същевременно не можем да разчитаме на финансова подкрепа от тях, очакванията ни са насочени към по-други неща. Не можем да променим това съотношение на нещата, просто такава е съдбата ни и ще трябва да й се подчиним. — Никога не трябва да забравяме, че имаме могъщи врагове във всички страни на света. Никога не трябва да пренебрегваме усилията им за унищожение на „юн-хюн“. Защото, ако им позволим това, Хонконг ще се превърне в кърваво бойно поле. Всеки ще иска част от златната река, която тече през този град. Търговията ще спре, реката ще пресъхне. Нещата ще опрат до военна сила и тогава Китай отново ще потъне в средновековното блато, от което едва е започнал да се измъква. Допуснем ли разединение, ние ще бъдем слаби и безсилни срещу врага. Ето защо ти не трябва да допускаш това. Ти си Джуан, без твоето могъщество и опит Китай няма да осъществи прехода си към модерния свят, никога няма да се издигне до нивото на водеща световна сила. Без теб и хората от Вътрешния кръг ние ще бъдем обречени на мизерия и бедност. Зи-лин бавно отмести поглед от ярко оранжевия диск на слънцето. Очите му блестяха като звезди. Всеки друг на негово място отдавна би се предал на коварната болест, би търсил начин да облекчи ужасните болки. Но той беше човек от друго тесто. Беше един от малцината на този свят, които съумяват да отделят силния си дух от разлагащото се тяло, да изключат нервните възли, които пренасят болката… — Враговете ни са известни, татко — промълви Джейк. — В Русия това с генерал Воркута, която иска да постави Вътрешния кръг под свой контрол, а после да завладее и цял Хонконг. Но ние държим под око сър Джон Блустоун, главния агент на КГБ за Азия, макар той да не подозира нищо. Оставихме го там, където е — тайпан на „Файв стар пасифик“, защото така най-лесно можем да го контролираме. Между другото, агентите на Джейк вече биха тревога. Действащи по цялата територия на Хонконг, те веднага докладваха за странния прием на борда на яхтата на Блустоун — 40-метровата „Тайрем“, състоял се в края на изтеклата седмица. В списъка на поканените фигурираха имената на четирима от най-влиятелните тайпани и това беше достатъчен повод за тревога. Джейк не си направи труда да проучи останалите гости, този факт му стигаше. Четирима от най-известните търговци на Хонконг в компанията на Блустоун за продължителен период от време — това наистина беше един дълбоко обезпокоителен факт. Може би нямаше нищо сериозно, може би Блустоун даваше поредния от блестящите приеми, с които беше широко известен в Колонията. Но в главата на Джейк звънна предупредителна камбанка и той й се довери. Нещо ставаше… Напомни си да вербува някой от екипажа на „Тайрем“. Колкото по-скоро направи това, толкова по-добре. — Забравяш неизвестния шпионин, който е информирал Химера за парчето от „фу“ в твое владение — напомни му Зи-лин. — На всяка цена трябва да го откриеш и унищожиш! Вече понесохме тежки загуби от дейността му. Умря Мариана, последва я Ничиреншу… Трябва да си разчистим сметките с него! — Законспириран е твърде дълбоко, татко — въздъхна Джейк, а мислите му продължаваха да се въртят около приема на борда на „Тайрем“. — Страхувам се, че доста ще се потрудим, преди да го изровим от дупката му… — Времето е единствената стока, която не ни достига, Джейк. — Нима искаш да разкъсам Вътрешния кръг? — Съвсем не — поклати глава възрастният Джиан. — Вътрешният кръг е най-важното нещо на света. Разбием ли го, животът ми губи смисъл. Всичко ще бъде напразно — болките и страданията, смъртта на толкова много хора!… Единствено „юн-хюн“ е в състояние да пази Китай от външни и вътрешни врагове. Но този шпионин е опитен и демонстрира способността си да ни наранява по един наистина забележителен начин! Протегна ръка и хвана китката на сина си. Рядко правеше подобни жестове, това беше сигурен признак на дълбокото вълнение в душата му. — Сега ти си Джуан. Ще постъпиш така, както намериш за добре. Зная, че няма да ме разочароваш, каквото и да се случи… Трябва да запазиш „юн-хюн“ на всяка цена. Ще повторя: _На всяка цена!_ А това означава да бъдеш безкомпромисен не само с враговете, но и със съюзниците си. Не сториш ли това, ще се провалиш като Джуан. А моят петдесетгодишен „рен“ ще отиде по дяволите! — Погледни съвременната ни история. Дрязгите помежду ни позволиха на „чуждестранните дяволи“ да ни окупират, а упоритото ни пренебрежение към достиженията на световната култура ни постави под пълна икономическа зависимост. Китай се превърна в нация на стотици милиони бедни кулита, отровени от комунистическа пропаганда. — Комунизмът вече изигра своята роля. А министрите в Пекин, които все още се придържат към догмите му, правят това не от привързаност към идеологията, а по простата причина, че са на власт благодарение на тези догми. Комунизмът вече е безполезен за Китай, защото спъва прогреса. Моята идея през всичките тези години беше да използваме Хонконг като меч, с чиято помощ да се отърсим от закостенелите комунистически догми, при това без да губим нищо от своето достойнство и чувство за чест. Защото никой в Пекин не би дръзнал да отхвърли комунизма ей така, изведнъж и изцяло. Това би означавало да плюем на една идеология, към която сме се придържали в продължение на десетилетия. Същността на моя „рен“ е да помогнем на Китай да се спаси от себе си. — Старецът бавно поклати глава: — Ключът към спасението е Хонконг. Не само за Китай, но и за цяла Азия. За нещастие това осъзнават и нашите врагове. Въздъхна, главата му изведнъж клюмна на гърдите. — Татко, какво ти е? — разтревожено попита Джейк. Старият Джиан изведнъж му се стори смъртно уморен, на прага на припадъка. Лицето му потъмня като обедно небе, лишено от топлината на слънчевите лъчи. Стомахът на Джейк болезнено се присви: — Боли ли те нещо, татко? Старецът леко поклати глава. Държеше се така, сякаш всеки миг щеше да се разпадне. — Болката ми няма нищо общо с болестта — глухо промълви той и уморено затвори очи. Настъпи продължително мълчание. Чайките крещяха над главите им, загрижени за ежедневната си храна. Ниско над водата се стелеше тънка мъгла, ефимерна като драконов дъх. Джейк усети ужаса, който надничаше иззад нея. — Има едно нещо, което не смеех да споделя дори с теб — промълви най-сетне Зи-лин. — Но сега усещам, че вече нямам друг избор… — дланта му се сви в юмрук около кехлибарената фигурка, кокалчетата побеляха от напрежение. — Става въпрос за „Кам Сан“ — една тема, която старателно отбягвахме… — Нашият основен коз — кимна Джейк. — Нали каза, че при определени обстоятелства именно „Кам Сан“ може да спаси Китай? Тялото на стария Джиан се разтърси като от пристъп на треска. — „Кам Сан“ винаги е бил нож с две остриета — промълви той. — Знаехме това още преди да започнем строителството. Обекти от този мащаб винаги носят в себе си елемент на разруха. Но времената бяха такива, че ние бяхме принудени да поемем всички рискове. Имахме нужда от средство за възпиране… — въздухът излетя от гърдите му с тихо свистене. — Но сега нещата не стоят така… Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните. — Какво е станало в „Кам Сан“, татко? — попита най-сетне Джейк. — Не позна гласа си, кръвта блъскаше като луда в ушите му. Зи-лин насочи поглед по посока на малките като точици джонки, които бързаха към брега, очевидно приключили с дневния риболов. — Научният екип там направи едно важно откритие — тихо промълви той. — Не само важно, но и ужасно по своите последици. Станало е случайно, по време на опити със съвсем друга цел… — главата му се завъртя, пламтящият му поглед опари лицето на Джейк. — Но това откритие заплашва да наруши равновесието на силите. Не само тук, но и в целия свят… „Кам Сан“ се изпълни с огромна, бих казал безгранична разрушителна сила. Толкова огромна, че трябва да направиш всичко възможно, за да я задържиш под контрол. Без съмнение разумните хора не биха се възползвали от нея, независимо към коя нация принадлежат и на кого служат. Но има и други… — Тялото му се разтърси от нова тръпка, лицето му потъмня, очите му отново се насочиха към безбрежната водна шир. — Руснаците биха дали мило и драго, за да се доберат до тайната на „Кам Сан“. Американците и англичаните — също… А единствен пазител на тази ужасна тайна си ти, Джейк… Кехлибарената статуетка отново премина в дланта на Джейк. — Хладна е — отбеляза старецът — Въпреки близостта на телата ни… Кехлибарът остава винаги хладен, за разлика от хората… Те лесно се нажежават, особено когато са замесени страстите… Това е урок, който никога не трябва да забравяш… Ръката му покри дланта на Джейк, статуетката остана между тях. — Има една стара поговорка, синко — глухо промълви той. — По-стара дори от Тао… В планината е мрачно и студено, но без тези неудобства не може да съществува нищо… Краката му бавно се раздвижиха по мокрия пясък. — Ето къде се намираш в момента, Джейк. В планината. Скоро ще почувстваш мрака и студа. Не им ли вдъхнеш смисъл и съдържание, с теб ще бъде свършено. До края на дните си ще изпитваш само страх и нищо друго… Джейк усети пясъка под краката си, соления ветрец по бузите си. Някъде отдалеч до слуха му достигна весел детски смях, накъсан от възбуден кучешки лай. В ръката му тежеше свещеното „фу“, хладно и сякаш изпълнено със скрита символика. _Татко_, понечи да каже _той_. _Какво ще стане с мен, когато усвоя урока ти? Дали ще стана всемогъщ властелин, или просто ще престана да бъда човек?_ Но устата му остана затворена. Предпочиташе да седи върху топлия пясък и да се наслаждава на близостта си с Джиан — великия Владетел и Творец… Мълчеше и чакаше. Баща му сам щеше да разкрие тайната на „Кам Сан“, а от разказа му Джейк щеше да разбере защо светът е станал опасно място за живеене… Джин Канже се намираше в Кианмен, южно от централния пекински площад „Тянънмън“. Тесните улички бяха задръстени от подвижни сергии и малки магазинчета за хранителни стоки. Беше облечен в дълъг сив тренчкот с коланче и еполети, това го правеше по-висок и по-слаб, отколкото беше в действителност. Зад гърба му остана главната улица с рояците велосипедисти, които се движеха като призраци по мокрия асфалт. Въздухът тежеше от миризмата на сажди. Джин забеляза широкоплещестия мъж пред вратата на едно магазинче за килими и без колебание се насочи натам. — Добро утро, другарю — любезно поздрави тон. — Как е Лизи, нашето опасно котенце? Полковник Ху засмука въздух през стиснатите си зъби. — Нашата Лизи както винаги е добре — отвърна той, с мъка прикривайки неприятното чувство, което неизбежно го обземаше в присъствието на Джин. То може би се дължеше на собствената му незабележимост, особено когато се изправеше редом с този необичайно елегантен за китайските представи мъж. — Добре ли мина мисията, която засяга момичето? — попита Джин и започна да си пробива път сред множеството по тесния тротоар. Той никога не стоеше на едно място. — Без усложнения — отвърна полковникът, но Джин долови особената нотка в гласа му и веднага застана нащрек. — Предложената от вас тактика се оказа правилна. Те са свикнали да се навъртат около реките, просто по силата на дългогодишна традиция… Открихме Чен и момичето в подножието на планината, и двамата спяха… — Полковник Ху въздъхна и намръщено добави: — Въпреки това загубих двама от хората си, а трети е в дълбока кома… Тези типове наистина си ги бива… Джин Канже се запита дали не долови нотка на респект в гласа на събеседника си, който мрачно поклати глава и продължи: — Взехме всички предпазни мерки, но това не им попречи да ни открият и да предприемат вихрена контраатака. — Жалко за придружителя й — промърмори Джин. — Много бих искал да го подложа на един хубавичък разпит… — Чен ли? — попита полковник Ху и отново сви рамене: — Загина като достоен боец. Един куршум го прониза право в сърцето. — Достоен боец! — изсумтя Джин. — Какъв е този романтичен ореол? В смъртта няма романтика! Полковникът не отвърна нищо. Стигнаха до пресечката и свиха надясно, по посока на гарата. Край тях се точеха схлупени магазинчета, в повечето от които все още се продаваха традиционните китайски лечебни билки. Тук-там върху прашните рафтове можеха да се открият стъклени буркани със стрити на прах еленови рога, тигрови зъби, коренчета женшен и най-различни сушени гъби. Джин Канже кимна с глава и смени темата: — В крайна сметка ние се интересуваме от момичето. Трябва да благодарим на Ву Айпинг, тъй като без него едва ли бихме я търсили сред членовете на триадата „Стоманен тигър“. Патологичният му интерес към хората с фамилия Ши го накарал да открие свърталището на момичето и да го идентифицира. Малко преди да умре, той споделил разкритията си с Хуайшан Хан — един от малкото му верни приятели… — Той ли ни заведе при момичето? — Да — отвърна Джин Канже и замислено поклати глава: — Скоро тя ще стане основен обект на вашите експерименти… — Това, което искате да й сторя, лесно би могло да я превърне в съвсем друг човек — предпазливо отбеляза полковник Ху. Точно така, въздъхна в себе си Джин Канже. Тя е митично създание. Веднъж зърнали лицето й, мъжете се превръщат в покорни роби. Закова се на място и извърна глава към полковника. — Искам да бъда пределно откровен с вас. Операцията е толкова деликатна, че никой от нас не може да си позволи каквато и да било неяснота! — замълча, очите му дълбаеха лицето на другия. Така изтече цяла минута, после полковите Ху бавно кимна с глава. — Разбирам. За пръв път си даде сметка за естеството на неудобството, което изпитваше в присъствието на този мъж. _Аз се страхувам от него_, констатира с известна изненада той. Джин Канже прекрасно знае колко съблазнително е това котенце и може би вече подозира, че и аз — неговият ловец, вече съм на път да се превърна в роб… Но нима наистина е така? Ху изпита дълбока тревога от факта, че няма отговор на този въпрос. — Отлично, другарю полковник — усмихна се Джин. — Ноктите на котенцето все още са малки, но това съвсем не го прави безопасно. Напротив. То е _извънредно_ опасно! — рязко възобнови разходката си и полковник Ху се принуди да подтичва, за да го догони. — Имате право — промърмори той. Но не зная дали наистина си давате сметка колко опасна съм я направил… Джин Канже рязко извърна глава, очите му енергично проблеснаха. — Я ми кажете, другарю полковник, познавате ли морето? — попита той. — Не — объркано поклати глава полковник Ху. — Честно казано, аз мразя морето, защото съм сигурен, че ще страдам от морска болест… — Ясно — усмихна се Джин Канже. — Това май ще се окаже истинска епидемия за моите сънародници… Но ще ви помоля да запомните един морски термин, тъй като той ще ви бъде от полза при контактите с нашето малко котенце Лизи… Тя прилича на прекрасна шхуна, с която човек би стигнал дори на края на света… Но човек трябва да я държи плътно в посоката на вятъра, другарю полковник. Иначе рискува да се удави… — хвърли поглед на часовника си и вече с неутрален тон добави: — Закъснявам. Полковник Ху отлично знаеше кога трябва да се оттегли. Дръпна се на крачка към стената и проследи с поглед отдалечаващия се Джин. След миг високата му фигура се разтопи и изчезна в тълпата пешеходци и колоездачи, която задръстваше тесните улички на Куйанмен. Йън Макена получи куфарчето по време на акция в Стенли. Тълпа разгневени китайци атакуваше вратата на банката „Хонконг & Банкок тръст“, без да се интересува от официално обявеното работно време. Макена изпрати трима от хората си да изтласкат най-напористите клиенти отвъд временните бариери, който бяха издигнати на тротоара, в следващия миг дребен китаец без отличителни белези тикна куфарчето в ръцете му. Висок метър и деветдесет, Макена стърчеше отдалеч и не беше трудно да бъде разпознат. В първия момент дори не разбра какво става. Беше зает да разкара по-далеч от себе си един особено разгневен клиент, който напираше с оголени зъби и дървен бастун в ръка. Грабна бастуна, вдигна го високо над главата си и го стовари върху озъбената физиономия. Звукът, който последва, го накара да въздъхне от наслада. Най-красивият звук на този свят! Нападателят се просна на тротоара с окървавена глава и Макена се приготви да го прекрачи. В същия миг усети допълнителната тежест в свободната си ръка. Рязко изви глава и с един бърз поглед обхвана куфарчето и незабележимия китаец. — Инспектор Макена, това е за вас — извика китаецът и се шмугна в тълпата. — Хей! — извика Макена. — Почакай! Но онзи вече беше изчезнал. Всички китайци, включително и подчинените му, го наричаха „Голямата локва пикня“, но това ставаше само когато бяха по-далеч и можеха да разговарят на родния си език. Макена беше австралиец с огненочервена коса, който разбираше кантонски и повечето от местните наречия, но акцентът му беше ужасен. Изкарал полицейска школа и няколко месеца стаж, той напусна Австралия и се пресели в Хонконг. Това стана преди десетина години. Произведен в ефрейтор от началника на полицията в Кралската колония, той започна да работи упорито и с хъс, издигайки се бавно по служебната стълбица. Днес вече беше капитан и това беше най-високото възможно стъпало в кариерата му. Изправен очи в очи с врага, той притежаваше животинския инстинкт да скача направо на гушата му. От него се страхуваха всички — както началници, така и подчинени. Но имаше и други, извън полицията, които никак не се страхуваха от Йън Макена. Един то тях беше Чудесният Сун — главатар на най-голямата кантонска триада в Хонконг, известна с обозначението 14К. Самият Сун носеше номер 489 — отличителен знак на върховната му власт. Не успя да сключи сделка с Макена и беше принуден да търси слабото му място. Откри го сравнително бързо и направи серия от снимки на австралиеца, ангажиран в компанията на 11-годишно момченце от китайски произход. Позите бяха толкова интимни, че публикацията на снимките би довела не само до моменталното уволнение на капитана, но и до предаването му на съдебната власт. Това доведе до срещите му с Чудесния Сун, които се провеждаха два пъти седмично, в разрез с практиката на китайците. На тях Макена докладваше подробно за всички текущи дела в полицията. На първата от тях Чудесният Сун лично му връчи червен плик с професионално направени снимки и отношенията им бяха изяснени. Австралиецът бързо схвана значението на този жест, тъй като червен плик в Хонконг получаваха победените в бизнеса съперници. Обикновено вътре имаше известна сума пари в брой, която позволяваше на изгубилия да се оттегли, като спаси поне част от достойнството си. Макена никога нямаше да забрави мига, в който Чудесният Сун сложи плика в ръцете му, веселия блясък в очите му. Защото главатарят на триадата се беше явил лично на уговорената среща, защото изчака отварянето на плика и открито се наслади на пълното безсилие на жертвата си. От това по-голямо унижение — здраве му кажи! Изправил се встрани от полицаите, които разпръскваха последните възбудени нападатели, Макена неволно се запита какво ново унижение му е приготвил коварният 14К. Лицето му беше зачервено, но това едва ли се дължеше на усилията да се справи с тълпата. Наду свирката си и полицаите започнаха да се оттеглят към микробуса, с който бяха пристигнали от участъка. После сведе очи към проснатия в краката му нещастник, от чиято глава продължаваше да тече кръв. Изплю се в лицето му, но веднага си даде сметка, че далеч повече му се иска да стори същото в лицето на Чудесния Сун. Обърна се и тежко закрачи към полицейската кола. Един ден и това ще стане, успокояваше се той. Тогава ще гледам как _неговото_ лице почервенява! Дано се провали в Пъкъла! Той и проклетата му триада! Макена не отвори куфарчето, преди да се прибере в участъка. Не искаше да стори това в кабинета си, затова се насочи към мъжката тоалетна, воняща и отдавна непочиствана. Стъклото на малкото прозорче беше замазано с бяла боя, по перваза се търкаляха мъртви мухи. Няколко от все още живите им посестрими тъпо се блъскаха в боядисаното стъкло. В тясното помещение все пак проникваше достатъчно дневна светлина. Макена затаи дъх и се ослуша. Жуженето на мухите се усили и сякаш заплашваше да пръсне главата му. Някак внезапно се пренесе обратно в Австралия и се озова в Северните територии, в околностите на градчето Бундума, отвъд което започваше безкрайната равнина на пустинята Симпсън. Заедно с партньора си Дийк Джоунс преследваше трима аборигени, откраднали шест вола от близката ферма. Все още помнеше изражението върху лицето на Дийк, когато се изправиха с лице към безбрежните пясъци. — Нататък без мен, приятел — беше промърморил Джоунс, а загорялото му лице видимо пребледня. — Да вървят по дяволите тези нещастници. И без това някъде там живи ще се опекат… През януари пустинята Симпсън наистина прилича на разпалена пещ. Всеки, който дръзне да навлезе в нея, трябва да има добра защита от палещите лъчи на слънцето и огромни водни запаси. — Това е тяхната територия — възрази Макена. — Ще заколят животните и ще пият кръвта им. Оставим ли ги, положително ще се измъкнат! — Те гладуват, приятел… Откраднали са, за да не умрат. — Но ще разберат, че са извършили престъпление само когато видят това — изръмжа Макена и измъкна тежкия магнум 357 от кобура си. Облиза устни и дръпна предпазителя. — Такава ни е работата, Дийки. Не я ли свършим, няма за какво да ни плащат… — Трябва да ги върнем живи, Йън — разтревожено промърмори Джоунс. — Не забравяй това! — Стига приказки, партньор — изръмжа Макена. — Давай да тръгваме! Преследването продължи четиридесет и осем часа. В края на второто денонощие изкачиха едно пясъчно възвишение и в краката им се появиха аборигените, заедно с останалите живи волове. След толкова време в пустинята бяха изтощени и обезводнени, състоянието им едва ли предполагаше особена съпротива. — Давай да ги пипнем — прошепна с напуканите си устни Дийк. Макена мълчаливо кимна и започна да се спуска по хълмчето, безшумно като пустинен койот. Аборигените вдигнаха глави. Помежду им лежеше току-що заклан вол, от разпрания му корем капеше кръв. Никои не каза нищо, тишината беше пълна. Аборигените не помръдваха, по лицата им нямаше страх, нито дори изненада. — Е, добре — изправи се над тях Дийк, решил да прибегне до монолога, който Макена до болка познаваше. Може би затова реши да го изпревари. Извади магнума от кобура си и ги уби един по един с изстрели в главите. Телата им се люшнаха напред и се стовариха върху току-що закланото животно. — Господи Исусе! — подскочи Джоунс. — Ти луд ли си?! Трябваше да ги върнем обратно и нищо повече! Да ги върнем живи! — Слушай какво ще ти кажа — мрачно промърмори Макена, докато прибираше револвера, — вече два дни сме в тази воняща адска дупка! Те бяха трима, а ние — само двама. Колко още щяхме да издържим? Нима мислиш, че щяхме да изкараме трета безсънна нощ? На смени щяхме да ги пазим, нали? И какво щеше да стане тогава? Щяха да ни изчакат да заспим, за да се нахвърлят отгоре ни и да ни видят сметката, ето какво! Това е най-доброто разрешение, можеш да ми повярваш… Останаха там през нощта, подкрепяйки се с месото и кръвта на заклания вол. Но мухите се появиха, надушили миризмата на смъртта. Беше странно, че в пустинята има мухи, но те бяха там. Кацаха по останките от вола и мъртвите аборигени, без да правят разлика между тях… Чук-чук-чук… Този звук се появи някъде на разсъмване. Извърнал глава, Макена откри на какво се дължи той. Една муха се блъскаше в оцъкленото око на мъртвия абориген на крачка от него — сякаш то беше стъкло, което й препречваше пътя към свободата… Чук-чук-чук… Чук-чук-чук… Опънатите нерви на Макена не издържаха. Скочи на крака и се приближи до трупа. Мухата продължаваше монотонната си дейност. Чук-чук-чук… — Мамка ти! — изръмжа извън себе си Макена и тежкият му ботуш размаза мухата върху посивялото лице. Избърса подметката си в пясъка и бавно се обърна. Мъртвецът не може да усети нищо, следователно няма да му пука… После се просна по гръб и заспа. Скоро почукването отново се появи, но този път беше безсилен да го прекрати. Събуди се от ярките лъчи на слънцето, които бързо нагряха тялото му. Отвори очи и видя Дийк Джоунс на крачка от себе си. Подвил крака, той замислено гледаше потното лице на Макена. — Питах се как е възможно да спиш след всичко това… — прошепна партньорът му. След завръщането им Джоунс помоли да бъде преместен и Макена не го видя повече. Но почукването остана дълбоко впито в съзнанието му. Сега, на хиляди километри от Австралия и цели тринадесет години след онази случка, спомените връхлетяха в главата му с неотслабваща сила. Направи две бързи крачки напред, протегна ръка и размаза черната муха между палеца и показалеца си. — Все едно, че си изстисквам пъпка — промърмори той и влезе в една от кабинките. Заключи вратата, седна на чинията и сложи куфарчето на коленете си. За миг остана неподвижен, после измъкна цигара от джобчето на униформената риза. Запали и вдъхна дълбоко лютивия дим. Изпусна го, въздухът просвири. Като въздишка. После щракна закопчалките и рязко вдигна капака. Затаи дъх, цигарата увисна в ъгъла на устата му. — Господи Исусе! — ръцете му несъзнателно се заровиха в пачките банкноти. Три хиляди американски долара! Все още замаян, той отново се зае с броенето. Грешка нямаше. После видя бележката. Беше прикрепена към вътрешната страна на капака. Протегна ръка и бавно я разтвори. Възнаграждение за направените услуги. Ако имате интерес към тази сума под формата на седмична надница, моля бъдете на Хеър Пин Бийч в два и половина сутринта. Спрете след втория светофар на три километра североизточно от Станли и тръгнете през плажа, направо към водата. Бележката беше написана на машина, отпечатъци по нея очевидно нямаше. Очите на Макена се преместиха върху съдържанието на куфарчето, сякаш привлечени от силен магнит. Тялото му потръпна, във въздишката му се промъкна нотка на нетърпение. Роджър Донован се премести в кабинета на Алтъни Беридиън, убития наскоро директор на Агенцията. Взе със себе си само малката картина на Жорж Сьора, с която не се разделяше никога. Беше му подарък, ценеше я повече от всичко на този свят. Два пъти дневно — на разсъмване и свечеряване, на пръв поглед безразборно разхвърляните бои изведнъж оживяваха и създаваха невероятни комбинации от цвят, а понякога дори и от форми… Именно това магическо качество на Сьора караше Донован да се прехласва пред картините му. Художникът наистина твореше чудеса — нещо, което не можеше да се открие в ежедневието на Донован. Но Сьора беше магьосник, с негова помощ Донован се пренасяше в друг свят… Сега навън беше мрачно, дъждът монотонно почукваше по перваза. Донован бавно обърна гръб на магическата картина, долови дискретното почукване и извика: — Влез. Тежката врата бавно се открехна. Между дебелите седем сантиметра махагонови панели имаше трисантиметров стоманен лист, който предпазваше собственика на кабинета от малко вероятно, но все пак възможно вражеско проникване. „Малко вероятно“, защото след смъртта на Хенри Ундерман лично провери изцяло подменената система за сигурност. А „все пак възможно“, защото на този свят все още съществуват хора като Джейк Мейрък… На прага се появи източена фигура на младеж, облечен в широк пуловер от туид, вълнен панталон в шоколадов цвят и мокасини от мека кожа. Дългата, леко чуплива коса и високото чело го правеха да изглежда най-много на двадесет години, макар всъщност да беше навършил тридесет и една. Очите му бяха светли, а кожата на лицето му — загоряла и обветрена. Такъв тен имат хората, които през зимата карат ски, а през лятото не слизат от сърфа си. — Сядай, Тони — махна към един от ниските столове Донован. Тони Симбал прекоси разстоянието до стола с широка гъвкава походка. В нея имаше нещо от походката на Кари Грант, нещо, което неизменно привличаше вниманието на жените около него. Отпусна високата си фигура в креслото, преметна крак върху крак и сплете пръсти на коляното си. — Как беше в Ню Йорк? — попита Донован. — Гадно — промърмори Симбал. — По улиците има такива задръствания, че човек неволно прибягва до услугите на метрото… — на устните му се появи младежка усмивка. — Там пък ти трябва поне един магнум 357, за да останеш жив… — Да разбирам ли, че всичко е минало гладко? — Горе-долу. Оголвах зъби срещу туземците и това изглежда им стигаше, за да се държат на почетно разстояние. Туземците! Донован се засмя, забравил за директорския авторитет. С Тони Симбал бяха състуденти, изкарали заедно от първия до последния курс в мелницата за млади таланти, наречена „Станфорд“. През цялото време спяха в една стая и бяха неразделни. Бащите им бяха близки приятели, единствени съперници за титлата шампион по шах в първенството за аматьори на Тихоокеанското крайбрежие. Тони постъпи в Агенцията неотдавна, след като Донован го убеди да напусне сравнително скромния си пост в Управлението за борба с наркотиците. Това беше само част от пълната реорганизация на Агенцията, проведена след убийството на двамата й досегашни директори — Беридиън и Ундерман. Единственото условие, на което държеше Донован, беше просто и ясно — пълно, стопроцентово доверие. Пример за такова доверие беше именно Тони Симбал. В гимназията двамата бяха влюбени в едно и също момиче, което беше достатъчно отворено и кокетно, за да ги редува като кавалери на съботните увеселения. Осъзнали абсурдността на ситуацията, Тони и Роджър я притиснаха до стената и поискаха да направи избора си. Момичето, за пръв път сериозно и откровено, честно призна, че не може да стори това. Защото всеки от тях притежава качества, на които тя много държи. Това признание циментира приятелството им завинаги. Съперничеството им продължи, вече в академичния свят. Но на практика никой не държеше сметка за победите и пораженията си. Споделяха по един и същ начин триумфи и разочарования, никога не забравяха думите на онова момиче от гимназията. Отдавна бяха забравили името й, но споменът си остана вечно жив… — В Чайнатаун няма туземци — промълви Донован. С тази дума наричаха всички цветнокожи, което пристъпват законите. — Няма — съгласи се с лека въздишка Тони. — Само един много мъртъв бял мъж… — Ужасно ли беше? Високият мъж направи гримаса и се изправи. Беше от хората, които рядко се задържат на едно място. Пристъпи към стената и закова поглед в картината на Сьора. — Приличаше на барбекю, забравено върху огъня — промърмори. — Лицето му беше изгоряло до костите… Ще повярваш ли, ако ти кажа, че Алън Тюн е бил изпечен от дракон? — Моля? — Китайците празнуваха Нова година според своя календар — промърмори Симбал, без да отделя очи от картината. — А Тюн имал задачата да прибере парите за три-четвърти тон чист опиум… Но го посрещнал един дракон, от устата му започнал да бълва огън и Тюн се опекъл… Донован го гледаше с открито недоумение. — Драконите са стара традиция при посрещането на китайската Нова година — усмихна се Симбал. — Глава от картон, отдолу човек. Но този път човекът е бил въоръжен с военна огнехвъргачка… — Значи от него едва ли е останало нещо — въздъхна Донован. — Малко — кимна Симбал. — Но нашите момчета го подложиха на зъбен тест. Всички пломби и мостове съвпадат. Човекът наистина е бил Алън Тюн. — Копеле! — изръмжа Донован и се облегна в коженото кресло. — Много ми се иска сам да го бях запалил! Прозорецът зад гърба му беше частично затъмнен от тъмносини алуминиеви щори. През процепите се виждаше Белият дом и част от великолепно поддържаната розова градина. Дъждът разваляше гледката и Симбал отмести очи от прозореца. Защо Донован е толкова ядосан на тоя Тюн, запита се той. Добре помнеше изключителното самообладание на приятеля си — дори в университета никой не можеше да разбере какво изпитва при провал на изпит или при раздяла с поредната приятелка. Симбал отдавна знаеше, че Донован съвсем не е безчувствен, но мрази да показва емоциите си. Сега обаче не беше така. — Ти прекара две години в Югоизточна Азия в наблюдение на „Дикуи“ — промърмори след известно време Донован. На мандаринско наречие тази дума означава земя, планета и е съвсем подходяща за една организация с огромна власт и могъщество. — Не успя ли да получиш представа за случилото се? Симбал продължаваше да изследва картината на Сьора. — Това оригиналът ли е? — Копие, за съжаление. Много бих искал да притежавам оригинала, но за тази цел трябва да се върна в Париж… Симбал изсумтя и обърна гръб на картината. Навън се смрачаваше. — Няма лесно обяснение, когато виждаш как един човек се превръща във въглен от някакъв дракон — промърмори той. — Но едно е ясно — става въпрос за открита демонстрация… — Предупреждение? — Без съмнение — кимна Симбал. — Но в каква посока? Тюн беше главният куриер на „Дикуи“ в Америка. Дали не си е облизвал пръстите? Дали някой не е поискал мястото му? Или става въпрос за лично отмъщение? Може би целта е отстраняването му направо от централата? — раменете му леко се повдигнаха: — В момента е невъзможно да дадем точен отговор… Сивите очи на Донован внимателно наблюдаваха лицето на приятеля. Върху скрина в дъното тихо тиктакаше античен френски часовник. Минувачите зад прозореца започнаха да отварят чадърите си и да вдигат яки срещу вятъра. — Не обичам думата „невъзможно“! — отсече Донован. — Какво е най-вероятното ти предположение? Симбал отново се настани на стола, въздъхна и замълча. Тишината се нарушаваше от звънкото тиктакане на часовника. — Поразрових се в компютъра — най-сетне промълви той, гласът му беше тих, но авторитетен. — Но ти знаеш какво е мнението ми за компютрите, Роджър. Те изплюват само това, което други хора са вкарали в тях. А федералните агенти са общо взето коне с капаци… Обучавани са да мислят за бюджета и останалите бюрократични елементи на системата, винаги имат едно наум за това, което вече се е случвало… Липсва им въображение и това сериозно се отразява на информацията, която залагат… Донован преплете пръстите на ръцете си. — Не ми казвай, че главата ти не е отхвърлила излишните подробности — промърмори той. Симбал леко се усмихна. — Малко или много, тук става въпрос за нюх — отвърна той. — И той ми нашепва, че „Дикуи“ няма нищо общо с тая работа. Доста дълго време вървях по следите на Тюн. Убеден съм, че позициите му в организацията бяха солидни, освен ако не е направил нещо много лошо, докато съм примигвал… На практика той е очаквал повишение, сигурен съм в това. Някой го е подготвял за далеч по-важни неща от снабдяването на Фан сити… — Кой? — Съжалявам, но не съм стигнал чак дотам — поклати глава Симбал. — Тогава се опитай да стигнеш! — Симбал внимателно наблюдаваше главата на Донован, не можеше да се отърве от впечатлението, че я държи изправена с цената на върховни усилия. „Какво му става на Роджър, дявол да го вземе?“, отново се запита той. — Без оглед на средствата! — На Шифър това няма да му хареса — разшириха се очите на Симбал. Имаше предвид офицера, който отговаряше за теоретичната подготовка на операциите. — Вече ми показа колко е недоволен от факта, че съм заминал за Ню Йорк, без да го предупредя. Тази сутрин за малко да ми отхапе ухото! — Това вече е минало — отсече Донован. — Какво искаш да кажеш? — От този момент нататък отговаряш пряко пред мен. Ясно ли е? Очите на Симбал избледняха като късче лед под ярките лъчи на слънцето. — В Бирма срещнах една жена — промърмори той. — Всъщност девойка… Беше от племето Шан и притежаваше онази странна, почти полинезийска красота, която често се среща в тази страна… — Беше необразована от наша гледна точка, но от пръв поглед отличаваше агентите на Управлението за борба с наркотиците, включително и мен… Баща й притежаваше огромно богатство, главно под формата на необработени диаманти. Но доколкото си спомням не се отказваше и от бизнеса с маково семе… — В платата на Шан не съществува цивилизация, Роджър. Там има единствено живот и смърт, любов и омраза. Това откритие дълбоко ме разтърси. Разбрах, че именно заради този начин на живот съм отказал съблазнителното от всяка гледна точка шефско място в „Крей комгаотърс“… Място, за което биха дали мило и драго отличниците на випуска ни… — Подозирам, че съвсем не съм цивилизован човек — приведе се напред Симбал и Донован неволно се загледа в мускулестите му ръце. — Не обичам правилата на цивилизацията, мразя да им се подчинявам. Затова „Крей“ не беше за мен, същото може да се каже и за Управлението с многобройните му устави и правилници… Не можеш да се изпикаеш, без да попълниш съответния формуляр… А аз мразя да попълвам формуляри. — Мразиш и да докладваш на Шифър — отбеляза с лека усмивка Донован. — По времето на моите предшественици Агенцията се занимаваше предимно с ходовете на Москва. Това вероятно е било неизбежно, тъй като Антъни Беридиън е основал нашата организация при царуването на Джон Фицджералд Кенеди… — Царуването? — вдигна вежди Симбал. — Що за характеристика на един обикновен президентски мандат? — Мандатът на Кенеди не може да бъде наречен обикновен. Беридиън с часове ни говореше за онова време. Камелот… Любим израз на пресата, когато се говореше за управлението на Кенеди. Блестящите сто дни… — от гърдите на Донован се откърти тежка въздишка: — Лозунга… Всичко в Америка се подчинява на лозунги и рекламни припеви. Това е единственият начин да задържиш вниманието на обществеността. Иначе всеки ти обръща гръб и мисли само каква кола да си купи — „Тойота“ или „Субару“… Но ние с теб прекрасно знаем, че рекламата е един ненужен боклук… Симбал замислено наблюдаваше това красиво русокосо дете-чудо, ярък представител на американския начин на живот, с което по една случайност беше станал близък приятел. „Кой би допуснал, че ще се срещнем тук, с удивление се запита той. В Станфорд бяхме просто две умни копелета, които с лекота възприемаха учебния материал, а през останалото време мислеха само за мадами… А сега? Превърнали сме се в истински неудачници!“ — Значи и двамата имаме нужда от промяна — промърмори той. — Трябва да се махнем… — Да се махнем ли? Откъде? — От цивилизацията, Роджър. Тя вони. Вече и ти си го разбрал, макар и по различен начин… Донован се замисли, после вдигна глава: — Говорех за Антъни Беридиън… — И за Кенеди. — Кенеди узакони Агенцията. Тя е изцяло рожба на Беридиън, но Кенеди й вдъхна живот. Агенцията е плод на параноята, Тони. През шестдесетте години светът се гърчеше на ръба на ядрената война. Живеехме с чувството, че руснаците са в съседната стая… Кубинската криза само подсили това чувство у нас. — Както и да е… Важното беше, че Кенеди и Беридиън бяха близки приятели. Президентът знаеше какво означава власт и без колебание възприе идеите на Беридиън. Но с едно коварно условие — всеки следващ президент имаше правото да закрие Агенцията в рамките на първия месец от мандата си. Разбира се, със съответната мотивировка… — Следователно Агенцията е лична отговорност на президента и точка. При нас не могат да си тикат носа разни любопитни сенатори, бюджетът ни е независим от решенията на Конгреса. Никой не знае с какво се занимаваме. Ние сме последният вълк-единак в историята на американското държавно управление. Искам никога да не забравяш този факт. Донован сложи ръце върху масата и с въздишка продължи: — Идеята да действаме главно срещу руснаците не беше моя, а на Беридиън. Но днес пред нас стоят далеч по-важни задачи. Именно заради тях те изтеглих от Управлението по наркотиците. Натрупал си огромен опит по отношение на „Дикуи“ и този опит е необходим тук, при нас… — Доколкото зная, международният трафик на наркотици не е сред приоритетните задачи на Агенцията — отбеляза Симбал. — Това е проблем на Управлението по наркотиците и няма защо да ти обяснявам как здраво го е захапал Макс Тренъди, бившият ми шеф. Направо рак ще го хване, ако трябва да прехвърли на друга институция част от натрупаната информация… — Това ме устройва напълно — отвърна Донован. — Тренъди може да разполага с всичкия кокаин и опиум, до който се докопат агентите му. Прав си, като казваш, че наркотиците не са обект на нашата дейност. Но проектът „Кам Сан“ е съвсем друга работа. Вече година и половина се опитвам да събера сведения за този секретен проект на Китай. Това беше главната причина да направя опит да назнача Джейк Мейрък отново при нас. Имам предчувствието, че той знае много неща за „Кам Сан“, особено след като разбрах, че баща му е тясно свързан с този проект… Предполагам, че Джейк знае всичко, което знае и старецът… — Защо не го попиташ направо? — Нещата са доста сложни… Джейк прояви изключителна лоялност по отношение на старото ръководство на Агенцията. А то го изхвърли. Оттогава насам имам чувството, че няма да ми каже дори колко е часът, ако това не му е изгодно… Симбал стана и пристъпи към бюрото. — Какво общо има „Кам Сан“ с изпепеляването на Алън Тюн? — попита той. — Не зная — призна с въздишка Донован. — Може би нищо. Но далекоизточната ни мрежа изведнъж започна да дава сведения за подчертан интерес на „Дикуи“ към проекта, „Кам Сан“… Защо? Това е извън полето и на тяхната дейност, нали? — Някой работил ли е по въпроса? — пожела да узнае Симбал. — Пауърс и Чой. — Не трябва ли да си поговоря с тях? — Само ако имаш на разположение добър медиум — поклати глава Донован. — Те са на два метра под земята. — Убити? — Простреляни в очите, и двамата… — Ръката на „Дикуи“… Симбал се запита дали това не е причината за лошото настроение на Донован. — Имам чувството, че нещо е започнало, Тони — изправи се Донован. — Започнало, а сетне е излязло от контрол… Убийството на Алън Тюн може да е началото на кървава баня в международен мащаб… Симбал внимателно го наблюдаваше. — А какво да кажа на Тренъди? — попита след известно време той. — Използвай въображението си, за Бога! — нервно отвърна Донован. — Кажи му каквото искаш, само не и истината! „Сойър плейс“ — единствената хонконгска улица, носеща името на американец, беше една от пресечките на Конът роуд сентрал. В средата й се издигаше внушителната резиденция Сойър билдинг, облицована в бели и сини гранитни блокове. Тя беше строена през 30-те години, когато луксозното строителство все още не беше толкова скъпо. Днес дори институция като Китайската банка беше принудена да поръча каменната облицовка на централата си в Канада, тъй като цената на квалифицирания труд в Хонконг се измерваше с астрономически цифри. В сградата, издигаща се непосредствено зад Конът тауър и не по-малко луксозна от нея, бяха разположени офисите на множество търговски компании. Някога тук е била централата на „Матиас Кинг“ — една от най-старите и най-солидни фирми в Азия. Говореше се, че новият тайпан на „Матиас Кинг“ — англичанин по рождение, бил убеден лично от кралицата да премести седалището на фирмата в Бермуда. Официално този ход беше предизвикан от по-големите данъчни облекчения на островната държава, но всички в Хонконг знаеха, че „Матиас Кинг“ се плаши от намесата на комунистически Китай в пазарната икономика на Колонията. Китайската банка се нанесе временно в офисите на „Матиас Кинг“, тъй като ултрамодерният и небостъргач, строящ се по проект на известния архитект И. М. Пен, все още не беше завършен. Според Андрю Сойър тази сграда бе истински символ на промяната. Косата на стария тайпан беше снежнобяла, през оределите кичури прозираше кожата на черепа. Той бавно обърна гръб на триметровите панорамни прозорци, от които се разкриваше спираща дъха гледка към Колуун, пристанището Виктория и неясните очертания на Континента. „Сойър & синове“ беше една от малкото западни компании, успяла да запази име и просперитет през дългите години на своето съществуване в Хонконг. Основоположник на компанията беше Бартън Сойър, бащата на Андрю. Тогава седалището и се намирало в Шанхай и именно по това време беше сложено началото на тайното съдружие между Бартън Сойър и Ши Зи-лин. Фамилията Ши държеше значителна част от акциите на компанията, а в допълнение на това Зи-лин направи такава услуга на младия Андрю, че той му беше вечно задължен. Защото без неговата помощ Андрю никога не би станал тайпан на авторитетната компания и високият пост положително би преминал в ръцете на Чен Жу — доверения търговски директор на Бартън Сойър. — Неприятностите ни започнаха, когато разбрахме, че Питър Енг е бил съветски агент — мрачно промърмори Андрю Сойър. — Грижливите ни мерки за сигурност отидоха по дяволите. И сега единственото ми желание е да обеся проклетия Блустоун с главата надолу! — Това едва ли ще бъде разумно — спокойно отвърна Джейк, настанил се удобно в единия край на просторния кабинет, върху меко кожено кресло. В стаята се усещаше силно напрежение, насъбрано там дори преди тази изключителна среща между главните участници в „юн-хюн“ — Джейк, Сойър, Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун. Срещата се осъществи по настояване на Сойър, който беше поел грижата за ежедневните проблеми на Вътрешния кръг. Събирането на едно място на Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун носеше определена заплаха, тъй като всички в Хонконг знаеха за дълбоката омраза между двамата. Една мнима омраза, измислена от Зи-лин и благодарение на която двамата братя успяха да натрупат огромно състояние и плодоносни делови контакти. Андрю Сойър отлично знаеше това, което означаваше, че наистина има спешни причини за свикването на извънредно съвещание посред бял ден. — Именно Блустоун изкуши помощника ми, точно той е главният съветски агент в Азия! — тросна се Сойър и почука с пръст дебелия плик в ръцете си: — Имаме предостатъчно улики срещу него и аз отдавна настоявам да го тикнем в затвора. Не виждам причина да не сторим това веднага, просто като повикаме агентите на Специалните служби. — Най-важното е, че вече знаем кой е врагът — тръсна глава Джейк. — Това е огромно предимство и аз нямам никакво намерение да се лишавам от него. Имаме уникалната възможност да контролираме действията на сър Джон Блустоун — най-важния съветски агент в Азия. Ако сега го отстраним, кой може да каже с кого ще го замени Даниела Воркута? Няма да узнаем това, докато не стане прекалено късно. Освен това ще унищожим и мрежата на Блустоун, а вече започнахме да проникваме в нея. Първото нещо, което ще направи московският резидент на Блустоун, е да прекрати всякакви контакти с хората си тук. Ще започне да изгражда нова мрежа, а ние ще се превърнем в слепи котета. Това ли искаш да постигнеш? Сойър се приближи и седна на един стол до Джейк. Прекара пръсти през оредялата си коса и изръмжа: — Искам Блустоун да си получи заслуженото! — Ще го получи — спокойно отвърна Джейк. — Всяко нещо с времето си. Реколтата все още зрее, Андрю… — Междувременно обаче нашата империя се разпада! Блустоун се бори за контролния пакет на „Пак“ — нашата дъщерна компания, инвестирала огромни капитали в проекта „Кам Сан“. Следователно трябва да направим всичко възможно да задържим контрола си над нещата. Не е ли така, уважаеми Тцун? — Така е — кимна Тцун-Трите клетви. — Аз създадох този филиал и мога да кажа, че изпуснем ли контролния пакет, ще изгубим над двеста милиона американски долара. — Вътрешният кръг трябва да контролира строителството на „Кам Сан“, в това няма никакво съмнение — отсече Джейк. — Но битката ни за контролния пакетна „Пак“, прибавена към огромните инвестиции „Кам Сан“, сериозно намали нашата наличност от ликвидни средства — отбеляза Сойър. — Знаеш ли какво означава това? — скочи на крака Т. И. Чун. — Никога през живота си не съм виждал такова изтичане на капитали, на каквото бях свидетел в проклетия консорциум „Интер-Ейша трейдинг“! Ние сме трима от най-богатите тайпани в Азия! Но, изпълнявайки плана на Зи-лин, и тримата приехме да поверим капиталите си в ръцете на Джуан. Оттогава насам аз дори нямам представа къде отиват парите ми! — Прекалено разпръскване — обади се Тцун-Трите клетви. — Съжалявам за това, което ще кажа, но имам чувството, че Джианът е сбъркал някъде… — извърна се към Джейк и добави: — Все още не разбирам защо ни трябваше този „Интер-Ейша трейдинг“! При това в момент, в който, както правилно отбеляза уважаемият Чун, ние харчим суха пара за „Кам Сан“… Защо ни беше необходим този нов консорциум? Нима не предположихме, че там ще потънат милиони долари! Господи! Лошо ми става, като си помисля, че всичките ни пари са вързани в „Интер-Ейша“! Враговете ни скоро ще надушат и тогава няма спасение от финансовите акули! А пръв между тях ще бъде проклетият Блустоун! — Нека разгледаме нещата и от другата страна — кротко предложи Джейк. — Благодарение машинациите на баща ми, днес ние разполагаме с една компания без история и без установена търговска практика. От което следва, че можем да насочим „Интер-Ейша трейдинг“ в която посока пожелаем, при това, без да предизвикаме любопитството на конкуренцията и държавната власт. Подобна свобода е немислима за нашите стари компании, които са достатъчно известни в тукашните делови кръгове. Това важи дори и за Южноазиатската банка, която е наш филиал във финансовите среди, да не говорим за транспортните ни компании, фирмите за недвижими имоти и тъй нататък. „Интер-Ейша трейдинг“ е резервен вариант, изход от всяко затруднение, чадър на бъдещите ни компании… — Но с какъв бизнес ще се занимава „Интер-Ейша“, Джуан? — попита Т. И. Чун. — Все още нямаме понятие защо заложихме цялата си финансова мощ на една карта… — „Интер-Ейша“ не е повод за настоящото събиране — намеси се Андрю Сойър. — Моля за извинение, Джуан, но вече не мога да задържам информацията, която събирам от доста време насам… — избърса с ленена кърпичка потното си чело и продължи: — С прискърбие трябва да ви съобщя лошата новина, която беше потвърдена и от Съвета по банков надзор: от южноазиатската ни банкова корпорация системно са изтичали средства на обща стойност около двадесет и пет милиона долара. А тази нощ е изчезнал и директорът… Джейк посрещна новината с каменно лице, но душата му се сви. Даде си ясна сметка, че ако това стане достояние на пресата, с тях ще бъде свършено. — Дано боговете накажат червивите банкери! — избухна Тцун-Трите клетви. — Само неприятности си имаме с тях! Затова предпочитам да си сложа златните кюлчета под леглото и да не ми пука за тези дрисльовци! Джейк спокойно го изчака да свърши, после се обърна към Сойър и попита: — Сигурен ли си, че това е работа на Тек Яу? — Абсолютно. Успяхме да разберем, че се е качил на самолет за Делхи, последния нощен полет на „Еър Индия“. Несъмнено вече е в Швейцария или Лихтенщайн заедно с краденото и умира от смях! — А ние трябва да оправяме бъркотиите му — промълви замислено Джейк, почуквайки с пръст по облегалката на креслото. — Първата ни работа е да потулим скандала. Надушат ли вестниците, клиентите на банката ще се втурнат да изтеглят парите си… — Не беше необходимо да добавя, че повечето от тези клиенти са китайци, които, също като Тцун-Трите клетви, не изпитват особено доверие към такива западни измишльотини като банките. Скандал от подобен характер лесно ще доведе до затварянето на „Саут-ейша банк корп.“ в рамките на десетина дни. А това би означавало истинска катастрофа, тъй като повечето пари на „юн-хюн“ преминават именно през тази банка. — Баща ми със сигурност не е предвидил подобен развой на нещата, помисли си той. Може би чичо ми е прав, може би наистина съм надценил нашите позиции. Отново си спомни за увеселението на Блустоун в края на седмицата… Каква ли е била целта му? И дума не можеше да става за съвет от баща му. Това би унищожило изцяло авторитета му на Джуан. Ще трябва да решава сам, при това веднага. — Андрю, искам точните цифри на загубите ни — вдигна глава той, после се обърна към Тцун-Трите клетви: — Чичо, трябва да се свържеш с всички дракони на триадите, което участват в „юн-хюн“. Да използват цялото си влияние за потулване на скандала. Докопат ли ни вестникарите, спокойно можем да идем да се удавим… — Съмнявам се, че дори те ще успеят, Джуан — поклати глава Тцун. — Знаеш как се разпространяват слуховете в този град… — Наистина знам — кимна Джейк и стана на крака. — Но на нас ни трябва не повече от седмица. За това време ще открия начин да насоча някакви капитали към банката. — Ще направя каквото трябва — кимна Тцун-Трите клетви. — Лично ще се погрижа за драконите. — Добре — кимна Джейк. „Вече сме на ръба на пропастта, помисли си той. И най-лекият ветрец може да ни събори…“ В главата му бавно изплуваха отдавна забравени неща. Фо Саан — неговият учител и наставник, изпратен лично от Зи-лин за обучението му, често обичаше да казва: Срещу силен враг трябва да се обръща внимание на дребните неща. Решиш ли да атакуваш директно очевидно по-силен от теб противник, той лесно ще те победи. Затова трябва да търсиш периферните му слабости. Само така ще можеш да го разколебаеш и да откриеш път към сърцето му… В следващия миг Джейк вече бе взел решението си. Беше съвсем ясно, че най-голяма полза от дискредитирането на Южноазиатската банкова корпорация имат Блустоун и Даниела Воркута. Нима този тип отново е успял да проникне във Вътрешния кръг? Андрю е прав, като изтъква, че веднъж вече е успял да го стори и нищо не му пречи да опита втори път… — Да се залавяме за работа — изправи се той. Почти не помнеше как е влязъл в асансьора и се е качил в колата си. В момента, в който напусна офисите на „Сойър & синове“, проблемът с банковия скандал отиде далеч, в бездънните складове на паметта му. Знаеше, че преди да получи допълнителна информация от Сойър, нищо не може да направи. Насочи вниманието си към новините от Токио и Осака. Беше в банята, когато Блис му позвъни. Мокър и гол, той се изправи пред телевизора и изгледа докрай картината на жестоките сблъсъци в Япония. Според информацията на говорителя ставало въпрос за нова териториална война между най-големите кланове на Якудза — Кисан и Комото. А Микио Комото — главатар на единия от тези кланове, беше близък приятел на Джейк… Сърцето му се сви от тревога. Камерата показваше наистина ужасни неща: три обезглавени трупа, изгорена сграда в Осака, обхваната от пламъци друга сграда в центъра на Токио, последиците от силна бомбена експлозия… Гласът на говорителя редеше: … Тези сцени на разрушение и смърт идват непосредствено след тактическите маневри на гангстерските кланове, които допреди няколко дни оставаха незабелязани от обществеността… На екрана се появиха нови сцени на насилие, разкривени от страх лица, окървавени трупове. … А сега вече сме свидетели на жестока и открита война. За съжаление се сбъдват най-мрачните прогнози на някои полицейски служители от Отдела за борба с организираната престъпност… Сега въпросът е: кога ще свърши всичко това? Джейк грабна слушалката и набра номера на приятеля си. Но Микио Комото го нямаше. Да, ще му бъде предадено да се обади… Гласът насреща беше спокоен и сдържан. Тази сутрин, прочел вестникарските репортажи, Джейк отново направи опит да открие Комото. Този път насреща изобщо не вдигнаха. Докато траеше заседанието при Сойър, той помоли личната му секретарка Сей Ан да набира домашния номер на Микио. Отново без резултат. Къде ли е Микио, питаше се Джейк. Какво му се е случило? Тони Симбал пристигна в жилището на Макс Тренъди в Джорджтаун в разгара на купона. Висок и жилав кореняк от Бостън, Тренъди имаше осанката на учен, човек неволно си го представяше в академична роба и с лавров венец на шията. Подведени от този външен вид, мнозинството от познатите му изобщо не допускаха, че Макс е един от най-високопоставените служители в Управлението за борба с наркотиците. Непосредствен началник на Симбал, той беше авторът на сложна конспирация, в резултат на която Тони беше командирован на платото Шан. Разположено високо в планините, точно в средата на страните от тъй наречения Златен триъгълник, това плато твърдо заемаше първо място в света по производство на опиум и промишленото му рафиниране до чист хероин. Разбира се, благодарение на този факт, то беше в центъра на вниманието на Управлението. Разположено в планинските райони на Бирма непосредствено до границата с Китай, това плато се управляваше от неколцина племенни вождове, които поддържаха добре въоръжена армия и успешно се противопоставяха на опитите на Китай и Бирма да ликвидират Златния триъгълник и търговията с опиум. Къщата на Тренъди се намираше на улица „Р“, в сърцето на Джорджтаун. Беше приятна сграда в кремав цвят, от прозорците на кухнята се разкриваше прекрасна гледка към Дъмбъртън Оукс. От спалнята на втория етаж пък се виждаше Лавърс Лейн, обградена от вековни дъбове. На празненството присъстваха главно хора от Управлението, но Симбал веднага забеляза, че в хола има представители на Държавния департамент, Конгреса и дори на ЦРУ. Поканите бяха разпратени неофициално и това означаваше, че всеки от присъстващите поддържа приятелски отношения с Управлението по наркотиците, независимо под каква форма… Казано с две думи, това беше един приятелски купон. Обстановката беше приятна и уютна — нещо, което без съмнение се дължеше на старите френски кресла и скринове, които изобилстваха на долния етаж. Преобладаваше топлият, червеникав цвят на мебелите, всички без изключение подредени така, че да подчертават присъствието на прекрасните картини по стените. Тренъди влагаше всичките си пари в картини — единствената му страст извън службата. Предпочиташе импресионистите — главно Дега, Моне и Мане, притежаваше и няколко наистина забележителни платна на Писаро и Сезан. Тренъди беше от хората, които с часове наред могат да съзерцават любимите си картини и наистина го правеше. Имитирайки стила на импресионистите, домакинът беше успял да подреди колекцията си по един наистина забележителен начин — на неочаквани места, с още по-неочаквани източници на осветление. Така гостът се сблъскваше с някой Брак или Пикасо, окачен на най-изненадващи места. А гост като Симбал неизменно изпитваше удоволствие и душевно разтоварване от това… Взе една бира от масата и отиде да поздрави домакина. Тренъди се намираше в кухнята, заровил ръце в някаква хранителна смес, чиито съставки очевидно бяха взети от готварската книга, разтворена на масата до него. Симбал беше принуден да се притисне до стената, за да пропусне двама млади и модно облечени служители на Управлението, които шумно нахлуха в помещението и попитаха за лед. Тренъди усмихнато им посочи хладилника. Симбал усети нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна. Очите му потънаха в теменужения поглед на жената зад него, устните му почти безгласно се раздвижиха: — Здравей, Моника… Гласът на Тренъди долетя някъде отдалеч, сякаш през водна стена: — Ще се видим по-късно, Тони… Може би… — Отдавна не сме се виждали… — гласът на Моника Стар беше нисък и леко дрезгав. Черната й коса беше дълга, свободно пусната над раменете. Ефектът беше главозамайващ. Когато Тони я срещна за пръв път, косата й беше къса и някак хлапашка… Но това беше отдавна, напомни си той. Сега Моника се беше превърнала в красива млада жена, отровно зеленият пуловер и резедавата пола отлично подчертаваха гъвкавите форми на тялото й. С известно закъснение Симбал разбра, че върви след нея, а намеренията й са съвсем ясни — да го изведе от кухнята, да го измъкне по-надалеч от тълпата гости. Една от стаите ни приземния етаж беше тъмна. Върху леглото бяха струпани палта и шапки, шалове и дамски чантички. Единствената светлина идваше от прозореца, зад който мъждукаше улична лампа. Моника беше изцяло в сянка. Лицето й беше гримирано пестеливо, бижутата й се изчерпваха с диамантени обици, миниатюрен златен часовник и гривна от гущерова кожа. Прилича на примабалерина, кой знае защо си помисли Симбал, пристъпи напред и прошепна: — Моника… Тя се усмихна и му удари оглушителен плесник. — Това е награда за начина, по който ме напусна! — Но аз бях изпратен на мисия, Моника! — закова се на място Симбал. — Какво друго можеше да очакваш? — Да ми се обадиш след завръщането си. Трябваше да ида при Макс и да го питам дали изобщо си се върнал… — гласът й леко потрепна, за пръв път издаващ напрежението, което се криеше зад спокойната маска. — Имаш ли представа какво ми струваше всичко това? Макс Тренъди е твърдо убеден, че жените не стават за оперативна работа, тъй като са прекалено емоционални… Помниш ли думите му? До момента, в който влетях в кабинета му, обляна в сълзи… _Сълзи за теб, копеле гадно!…_ Аз живеех с чувството, че между него и мен всичко е наред. Бях убедена, че ще го накарам да отстъпи и да ми повери самостоятелна мисия… Но всичко свърши, когато той видя в какво състояние се намирам… Благодарение на теб! Разбираш ли какво означава това? Работата е целият ми живот, не мога и не искам да се занимавам с нищо друго! Симбал успя да зърне влагата в очите й, сълзите, които тя положително беше решила да му спести. — Дори кучетата получават по-добро отношение!… — Съжалявам, Моника — прошепна той и посегна да я докосне, но тя рязко се дръпна настрана. — Не ми трябват проклетите ти съжаления и ти отлично го знаеш! Едва сега тон си даде сметка за бурните чувства в душата й. — Макс ми каза, че съм луда да се увличам по теб… И е прав, нали? Тежката тишина бе нарушена от пиянски смях. Някой отвори вратата, надникна в тъмната стая, после се оттегли. — Отговори ми! Гласът й стана по-нисък и може би затова още по-настоятелен. Симбал си спомни за разговора с Роджър Донован. Как би могъл да обясни на тази жена отношението си към цивилизацията? Родена във Филаделфия, тя беше получила образованието си в най-добрите частни колежи на Източното крайбрежие. Какъв опит би могла да има по отношение примитивните страни на живота? Как би могла да разбере изкушението да зачеркнеш всички отдавна установени норми на поведение, да сведеш всичко до две прости неща: живота и смъртта, любовта и омразата? Без коварни капани, без психологическо бреме, без увъртанията на модерния жаргон. Високо горе, в дивата пустош на Шан, човек не казва на врага си „иди да се шибаш“, а просто го убива. Точка, край… Там, горе, властва дивото. Маковите полета са свързани с непосредствени неща — опасност, тайна, смърт… В платото Шан оцеляват силните. Като се хранят от труповете на слабите… Много му се искаше да я излъже, но се стегна и прехапа устни. Защо трябва да я лъже? Това е един от начините на цивилизования живот, а той мрази цивилизацията… — Видях нещо у теб — прошепна. — Нещо, което мислех, че никога вече няма да видя… — Защо? — отметна глава тя. — Какво искаш да кажеш? — Имам предвид нощта преди заминаването ми. Нощта, в която се любихме за последен път… Отворих очи и видях изражението на лицето ти. Пожелах си винаги да го виждам такова… Но веднага си дадох сметка, че това не може да стане… Че напразно ще търся това изражение… Моника се раздвижи и слабата светлина на уличната лампа се плъзна по лицето й. Тялото й остана в полусянката, сякаш нашарено на ивици. Симбал неволно си спомни тялото на една друга жена, полускрито в горските храсталаци. В ноздрите му нахлу особената, някак животинска миризма на това тяло, съдържаща в себе си цял един свят — джунглата, малката каменна къщичка на баща й, купищата необработени диаманти… — Ти си прекалено цивилизована за мен, Моника… — думите излетяха от устата му неволно, още преди да успее да ги задържи. По дяволите, простена вътрешно той. Вече оплесках всичко! Моника отметна глава и се разсмя. Остър и горчив смях. Той гледаше дългата й шия, бледа като мрамор на светлината на лампата. Извивката й го накара да преглътне, в гърдите му се настани непонятна тежест. — Такава ли била работата? — смехът й беше примесен с ридания. — Господи, какъв глупак си, Тони! Наистина си глупак! Действително бях в колеж, при това в най-престижния — „Смит“. Изкарах две години и половина, след това напуснах. Не защото ми беше тежко… На практика изобщо не бях затруднена. Беше нещо друго… Нещо, което дълги години не успях да определя, нито пък да го обясня на родителите и преподавателите си… — В продължение на година работих в „Баскин-Робинс“ — едно заведение в западната част на Манхатън. За това време станахме обект на десетина въоръжени нападения, при едно от тях застреляха момичето, което стоеше на крачка от мен… Имахме си работа с какви ли не извратени типове. Някои се празнеха направо на бара, други гледаха да ни докопат за задниците… — Но недей да ме съжаляваш. Аз просто се справих. Беше ми дошло до гуша да бъда издържана от баща си, исках да се оправям сама. Това също беше част от онова странно чувство, което не можех да дефинирам… — После годината в ада изтече и аз се махнах. От Ню Йорк, от Съединените щати, от американския континент… Заминах за Таити. Но там видях рекламата на „Макдоналдс“ и почти повърнах от отвращение. Продължих нататък. Отминах Бора-Бора и най-накрая намерих това, което търсех… Един пустинен бряг, където никой нямаше да ме безпокои. Най-близкото населено място беше изградено от бамбукови пръти и палмови листа… — Осемнадесет месеца бях насаме със синьото море и златните лъчи на слънцето. Гледах птиците, предполагам, че и те гледаха мен… Изобщо не им пукаше как изглеждам и как се чувствам, това ме правеше доволна… — А защо се върна? — тихо попита Симбал. Забеляза блясъка в очите й, решителния израз върху лицето й. — Защото разбрах, че не мога да живея без контакт с хора… Без _интелектуален_ контакт… Започнах да разбирам хората… — Докато си била отшелник? — Да, и това направи завръщането ми още по-вълнуващо. — Съжалявам — промълви Симбал. Очите на Моника изведнъж потъмняха. — Сега вече вярвам, че наистина съжаляваш — прошепна тя. — Преди май се преструвах — призна той. — Но не мога да бъда сигурен… — Ти си арогантен, Тони — гласът й изведнъж стана топъл и сърцето му болезнено се присви. — Още от самото начало си бил убеден, че аз съм прочетен вестник за теб… — Типичното момиче от богато семейство — кимна той. — Получава съответното възпитание и образование… Какво повече биха желали родителите му? Сигурно си разбила сърцето на майка си… — И на баща ми — усмихна се тя. Гневът й се беше стопил. — Не завърших колеж, зарязах всичко… И до днес не знаят с какво точно се занимавам… „Държавен служител“, обяснява баща ми на приятелите си, но в неговата уста тези думи приличат на отрова за мишки… Не може да ме разбере, счита ме за някакъв тъп бюрократ… — Някой ден трябва да им заведеш на гости Макс — засмя се Тони. — Така съдбата ти ще бъде окончателно решена! — Мисля да им заведа _теб_ — поклати глава тя. Той помисли, че се шегува, надникна в очите й и със смайване установи, че е напълно сериозна. — Здравата ще разтърсиш дървото на татко… Едва сега Симбал си даде сметка колко близо е тялото й. В ноздрите го лъхна ароматът на жасминов парфюм, ръката му неволно се протегна. Този път тя не го отблъсна, изобщо не помръдна от мястото си. Сърцето на Симбал заблъска лудо в гърдите му. Не за това беше дошъл на този купон. Искаше да разбере някои неща и оттук трябваше да започне. Само оттук… В продължение на няколко дни се размотаваше из Джорджтаун и Вашингтон, отбивайки се главно в онези кафенета и ресторанти, в които имаха навик да се хранят служители на Управлението по наркотиците. Не предприемаше нищо конкретно, просто изпиваше по някоя бира, а разговорите му с агентите се изчерпваха с „как си, отдавна не сме се виждали“… Така научи за предстоящия купон. Беше сигурен, че ако Питър Кърън е в страната, той положително ще бъде сред поканените. А ако го няма, все някой ще знае къде може да бъде открит… Симбал беше дълбоко убеден, че именно Кърън е човекът, който му трябва. Защото на него предаде работата си след напускането на Управлението и Кърън стана главният ловец на трафикантите на наркотици. Това означаваше, че всички операции в Югоизточна Азия се под негов контрол и има информация за събитията, настъпили в периода, в който Симбал преминаваше задължителната подготовка в Кинотеатъра — опитния полигон за всички служители на Агенцията. Това беше причината да бъде на този купон, повтаряше си той. Но едновременно с това съзнаваше, че умишлено се заблуждава. Не беше определил единствено степента на тази заблуда, но сега и тя му се изясни… — Годините в „Смит“ все пак не отидоха напразно — усмихна се в мрака Моника. — Сега ще ти покажа нещо интересно, което научих там… Симбал усети как коланът му се разхлабва и панталонът му започва да се свлича. След миг пръстите й се увиха около члена му. — Някога не носеше такива слипове — промърмори Моника. — Коя ти избира бельото? — Луда ли си? — дойде на себе си Симбал. — Ами ако някой влезе? — Но членът му вече се беше втвърдил, а Моника сръчно смъкна слипа му. Пристъпи крачка встрани и гърбът й се опря във вратата. В стаята танцуваха неясни сенки. Далечни като от друга планета… — Ако някой влезе, аз бързо ще му покажа, че е сбъркал вратата — измърка Моника. — Особено ако този някой е жена… Сложи крак на ниския перваз на прозореца, свободната й ръка рязко повдигна полата. После притегли Симбал към себе си и леко се усмихна на неволното му изохкване. Оказа се, че под полата й няма бельо, а само колан за чорапите. Той ясно усети нежната растителност, която погали върха на члена му. — А сега ще те понавлажним — прошепна тя и го притисна към себе си. — Моника… — Какво? — попита тя, но очите му вече бяха затворени. С жадно любопитство наблюдаваше емоциите, които пробягваха по лицето му. Желанието го обливаше с горещите си вълни, изражението му странно се промени. Заприлича й на човек, който отдавна е отхвърлил оковите на цивилизацията. Жълтеникава светлина на уличната лампа очертаваше извивката на гърдите й, плоският корем под тях обаче тънеше в тайнствен полумрак. Набраната нагоре пола криеше влажната топлина, която неотразимо го привличаше. Контакт осъществяваше само с главичката си. Моника вдигна крака и ги уви около кръста му. Пълните й устни бяха полуотворени. Симбал беше като омагьосан. Кадифеното докосване върху най-чувствителната част на тялото му буквално го влудяваше. Хвана раменете й и я придърпа към себе си. Къщата на Макс беше прекалено топла, може би затова прозорецът беше само притворен. Двама-трима от гостите бяха излезли в градината, гласовете им бяха тихи и дискретни като ефирни изпарения… Тези гласове се смесваха в съзнанието на Симбал с еротичните потръпвания на Моника, създаваха една невероятна смееща от звуци и усещания. Тялото му се разтърси от желание, тазът му неволно се стрелна нагоре, желанието му да проникне докрай беше могъщо като лятна буря. Но пръстите й се увиха около члена му точно навреме, блокирайки пътя навътре… — Моника! — прошепна той. — Целуни ме! Устните му се спуснаха върху нейните, езиците им се преплетоха. Ръката й се отдръпна, членът му потъна докрай. Могъщото стенание се зароди дълбоко в гърдите му, изригна нагоре и отекна в устата й. Бедрата й се раздвижиха, членът му се оказа почти навън, после отново потъна докрай. Ръцете му се плъзнаха по меката вълна на пуловера и бавно го вдигнаха нагоре. Гърдите й бяха топли и меки, а зърната — щръкнали от възбуда. При докосването му тя нададе тих писък, тазът й се притисна плътно в неговия. — Докарай ме до лудост, Тони! — прошепна в ухото му Моника. — Умирам за теб!… _Умирам за теб._ Думите й отекнаха в съзнанието му. Дали тях беше чул преди малко, когато се вслушваше в разговора на гостите? _Умирам за теб._ Усети топлината на тялото й, тежестта в слабините му стана толкова силна, че с мъка се задържа на крака. Мускулите му започнаха да треперят, цялото му тяло се разтърси… Миг по-късно усети пръстите й между бедрата от. Бавно се спускаха надолу, напипаха тестисите му и нежно ги стиснаха. _Умирам за теб._ — О! — простена извън себе си той. — О, Моника!… — Да? Нейният ли беше този шепот? Или на хората зад прозореца? Симбал се стегна, тазът му рязко отскочи нагоре, членът му проникна до отказ в потръпващата й женственост. Сърцето му се качи в гърлото, не можеше да диша. Отвори уста и започна да се празни с тежки и могъщи тласъци на тялото си. Моника отвори очи, горещият й дъх опари шията му. Топлата му течност проникна дълбоко в нея и възпламени собствените й сокове. Лицето й пламна, бедрата й полудяха. Притисна се в него толкова силно, че косъмчетата му одраскаха нежната кожа над слабините й. Вместо болка усети още по-голяма възбуда, вълните на оргазма обсипаха тялото й с горещите си пръски… Намести се по-плътно върху него, но това наруши равновесието на телата им. Паднаха по гръб, право върху струпаните палта на леглото. Разнесе се смях, но никой от двамата не беше сигурен на кого принадлежи той. Симбал отмести полата й от очите си, вдигна глава и попита: — Как е възможно да съм допуснал такава огромна грешка по отношение на теб? — Нали ти казах, че си глупак? — промърмори тя, пъхна ръка под полата си и напипа влажния му, все още твърд член. — При това голям глупак! В градината под тях вече беше настъпила тишина. Блестящочерната чайка чакаше на пистата на летище Домодедово. Струпаният на купчини сняг фосфоресцираше на лунната светлина. Изгорелите газове от двигателя се точеха на тънка бяла струйка, температурата на въздуха беше далеч под чертата на нулата. На петнадесет километра в северозападна посока сияеха светлините на Москва, в сравнение с тях луната беше бледа и опърпана. Генерал Даниела Воркута се беше отпуснала върху удобните кожени седалки на лимузината. Топлото палто от самур беше разтворено около нея като удобна завивка. Разкошната сребриста кожа влизаше в ярък контраст със строгата униформа под нея. С тази униформа се беше появила на погребението на Юри Лантин, ръбовете на куртката и полата все още бяха остри като бръснач. Тройната лентичка за медали над лявата й гръд смътно проблясваше на студената светлина на летището. Мислите й бяха далеч от Москва и човека, когото беше дошла да посрещне. Както обикновено, пъргавият й ум вече обработваше информацията, получена съвсем наскоро от Митре — нейния главен агент в Хонконг. _Хонконг!_ Напоследък постоянно мислеше за този великолепен град, за огромния поток пари, течащ през Кралската колония. Даниела съвсем не беше алчна, никой не би могъл да я обвини в сребролюбие. Но тя беше сред малцината избраници, които имаха способността да виждат отвън непосредствената стойност на парите. За нея парите бяха власт. Особено когато ставаше въпрос за Хонконг. Защото прекрасно знаеше, че Хонконг е ключът към Китай, а може би и към целия азиатски континент. Добре знаеше, че и Ши Зи-лин мисли така. Ши Зи-лин! Мъдрият стратег и владетел на Китай, в чиито планове вече трета година се опитваше да проникне. Смъртта на най-близкия му помощник Жанг Хуа не попречи на тези опити, макар че сърдечният инфаркт прекъсна потока от важна информация, който получаваше от Жанг. Вместо това получи нещо дори по-добро: възможност да проникне във Вътрешния кръг — дълбоко законспирираната организация на Ши Зи-лин. Все още не успяваше да проникне в другия секретен проект на Зи-лин — „Кам Сан“, но последната информация на Митре беше огромна крачка напред и в тази посока. Най-съкровената мечта на Даниела Воркута беше да подчини Хонконг. Успее ли да стори това, Китай ще бъде в краката й. Защото Хонконг е бил и винаги ще бъде вратата на Китай към Запада. Без неутралния терен на колонията Китай не може да осъществява делови контакти със свободния свят и ще бъде обречен да се върне към своята дълбока, средновековна изостаналост. Без Хонконг няма бъдеще за Китай, огромната страна никога не би могла да се конкурира със Запада. Всичко това определя и цената на Кралската колония за властниците в Пекин — една висока до небето цена, която всеки от тях би желал да плати… Даниела вече знаеше как да завладее Хонконг — просто като измъкне властта от онзи, който контролира „юн-хюн“ и започне да я упражнява сама… За постигането на тази цел трябваше да ликвидира Анатолий Карпов — нейния предшественик, заемал длъжността директор на Първо главно управление на КГБ, а заедно с него да ликвидира и опасния му съюзник в Политбюро — Юри Лантин. Двамата бяха създатели на операцията с кодово име „Лунен камък“, която предвиждаше военно обкръжение на Китай и непрекъснати въоръжени стълкновения между китайските гранични войски и части на редовната виетнамска армия в района на провинция Юнан. Нейните предшественици искаха унищожението на Китай. Глупаци! Машинациите им доведоха Русия до ръба на ядрения конфликт, който неминуемо щеше да унищожи цялата планета! Но Даниела предвиждаше по-добра съдба за Китай — постепенното и незабележимо подчинение на съветската политика в района, пълноводен поток от капитали за кремълската хазна. Всичко това можеше да бъде осъществено единствено чрез Хонконг — вълшебния ключ към богатството и властта. Единствено Даниела, майстор на играта „уей ки“, можеше да бъде достоен съперник на Зи-лин. Той е Джиан, абсолютен шампион на древната игра. Ако човек не разбира тънката стратегия на „уей ки“, той никога не би имал шанса да открие слабото място на Зи-лин, да го обърка и победи… Но тя разбираше отлично брънките на тази стратегия. Днес най-сетне усети, че ще може да установи предимство над плочките, разположени от Зи-лин. Крайната победа ще бъде нейна, милиарди рубли ще влязат в касите на Кремъл, милиони ще останат лично за нея. Плюс абсолютната власт над Азия — нещо, за което не можеше да мечтае никой от руските императори… Страната й най-сетне ще установи трайно господство в Източното полукълбо — мечтата на цяло поколение руски патриоти след падането на онзи фалшив комунист Мао Дзъ-дун. А когато тази мечта се превърне в действителност, пред Даниела положително ще се разкрие широк и бляскав път към най-висшите ешелони на властта… Направи усилие да се изтръгне от примамливите мечти за бъдещето, загърна се в коженото палто и кратко отбеляза: — Закъснява! Личният й шофьор, старши офицер от КГБ с дългогодишен опит, леко поклати глава: — Вероятно заради бурята. Връхлетяла ги е някъде по пътя. Но закъснението едва ли ще е голямо, иначе биха ме информирали… Даниела изви красивата си глава към него. Гъстата руса коса падна пред очите и, тя отметна кичура с леко изпити пръсти. Не харесваше тона на шофьора си, особено това „ме“, което често употребяваше. Алексей не беше толкова безличен, колкото би й се искало. — Альоша — тихо прошепна тя. — Много те моля в негово присъствие да си държиш устата затворена! — Разбира се — отвърна той и тъмните му очи внимателно опипаха лицето й в огледалцето за обратно виждане. Даниела се наведе напред и прошепна в ухото му: — Не ми създавай повод за притеснения! Гласът й беше твърд като кремък. Шофьорът неволно се изпъна, отправи поглед право пред себе си и отвърна: — Слушам, другарю генерал! Даниела се засмя, вдигна ръка и разроши гъстата му черна коса. От мястото си не можеше да види изпитото му лице с издължен сръбски нос, но лесно си представи стегнатото му тяло на атлет, плоския корем и слабините, които понякога обливаше със собствената си пот… Извърна глава и погледна през опушеното странично стъкло на чайката. На пистата потрепваха десетина мъже с дебели тъмносини палта и кожени шапки. Милиция, помисли си тя. Нищо общо със служителите на Комитета за държавна сигурност. Даниела беше началник на Първо главно управление в този комитет — една от най-могъщите институции на съветската държава. — Самолетът кацна, другарю генерал — докладва Алексей. Милиционерите навън се раздвижиха, Даниела се стегна. Около пистата се оформи гъста верига, смътно проблеснаха пистолети. Кой идиот им е наредил да ги размахват, ядоса се Даниела. Фигурата му се появи в мрака, неясна и някак разводнена на фона на прожекторите. Даниела не можеше да види лицето му, но го позна по походката. Беше походка на човек със светкавични реакции, свикнал да се оправя във всякаква обстановка. В нея нямаше дори следа от напереността, с която се придвижваха повечето висши функционери на Кремъл. Придружаваха го шестима цивилни агенти на КГБ. Всички от управлението на Даниела. Беше заповядала да не обличат връхни дрехи, въпреки хапещия студ. „При извънредна ситуация едва ли ще успеете да извадите оръжието си под всичките тези дрехи“, беше им казала тя на оперативката, проведена следобед. Милиционерите в сини шинели бавно се отдръпнаха да направят път. — Маршрутът ти е известен — промърмори Даниела. Сложил ръце на волана, Алексей с учудване долови скритото напрежение в гласа й. — Да, другарю генерал — официално отвърна той. Групичката спря пред колата, един от хората на Даниела отвори задната врата. В следващия момент Олег Малюта вече беше в затопленото купе. — Привет, другарко генерал. Гласът му проскърца като шкурка върху цимент. — Привет — отвърна Даниела и неволно сбърчи нос. От новодошлия се излъчваше остра миризма на тютюн и пот. Беше потта на човек, който е имал напрегната работа и цял ден не се е спрял нито за миг. Алексей включи на скорост. — Едно питие — промърмори Малюта. Не притежава дори елементарно възпитание, помисли Даниела, докато вадеше бутилка азербайджански коняк от барчето. Напълни една чаша и някак не на място си спомни за отлежалата водка „Старка“ — любимото питие на Юри Лантин. Именно с нея го беше убила… Първо изсипа приспивателно в бутилката, а после тикна главата му в газовата фурна. Никой не изрази съмнения по повод неочакваното самоубийство на Лантин и нещата потръгнаха. Даниела зае овакантеното от Карпов място на началник на Първо главно, едновременно с това беше избрана и за член на Политбюро — на мястото, освободено от Лантин… Така стана първата жена в историята на СССР, достигнала до толкова висок пост. А Олег Малюта беше единственият човек на този свят, който можеше да унищожи всичко това с едно щракване на пръстите си. Лицето му беше продълговато и с нищо не напомняше за кореняк московчанин. Широките скули и бадемовите очи навяваха мисълта за наличието на монголска кръв, това впечатление допълнително се подсилваше от прошарената, ниско остригана коса. На темето му се беше очертало кръгче плешивина, което създаваше измамно впечатление у хората, които не го познаваха добре. Приличаше на стар гросмайстор, чието единствено удоволствие е да анализира и преиграва отдавна забравени партии шах… Но това впечатление беше невярно и безкрайно далеч от истината. Малюта пое чашата от ръката на Даниела и гаврътна наведнъж трите пръста кехлибарена течност. Адамовата му ябълка подскочи нагоре-надолу, чашата бе върната обратно в ръката на Даниела, пожълтял от никотина пръст обърса устните. Главата му се извърна към прозореца, очите му с удоволствие наблюдаваха среднощния парад на пистата, организиран изцяло в негова чест. Изпълнявайки предварителните указания на Даниела, Алексей напусна магистралата „Сашира“ и пое по улиците, които водеха към Москва река. Малюта ги обичаше много, почти колкото балета. Даниела беше сигурна в това. Прозорците на апартамента му гледаха към реката, канцеларията му в една от мрачните кули на Кремъл също беше подбрана така, че да се виждат всички извивки на Москва река… — Лунната светлина е прекрасна, когато се отразява във водата — въздъхна той и измъкна една цигара без филтър от смачкано пакетче „Кемъл“. Не й предложи и това беше добре. Лантин постоянно я караше да пуши, но цигареният дим я отвращаваше. Особено след „самоубийството“ му… Непрекъснато й се струваше, че сред дима се прокрадва и миризмата на пусната докрай битова газ… — Това е от леда — промълви Даниела. Движеха се на метър от парапета, голите клони на дърветата приличаха на извити старчески пръсти, посягащи към блестящата повърхност на великата река. Купето на лимузината се изпълни с тютюнев дим и Даниела свали с един пръст прозорчето до себе си. — Как беше в Ленинград? — попита тя и мъчително преглътна. Острият пушек дразнеше гърлото й. — Отвратително — въздъхна Малюта, очите му ненаситно се наслаждаваха на любимата Москва. Седеше извит на една страна, главата му беше обърната към опушеното стъкло. — Бих искала да попитам… Пожълтелите от никотина пръсти повелително се размахаха на сантиметър от лицето й. — Гладен съм! — отсече Малюта. — Ще се наслаждавам на вечерята си, а вие спокойно ще можете да се наслаждавате на думите ми! „Дали се държи така, защото съм жена, или има и нещо друго“, запита се тревожно Даниела. Да седиш редом с Олег Малюта е все едно да попаднеш в орбитата на черна дупка, въздъхна в себе си Даниела, усетила с пълна сила отрицателната енергия, която излъчваше тялото му. След десетина минути в негово присъствие вече се чувстваше премръзнала и уморена. Стегна се и с усилие на волята направи опит да прогони това чувство. Просто защото си даваше сметка, че тази нощ ще има нужда от целия капацитет на сивото си вещество. Беше инструктирала Алексей да направи резервация в хотел „Россия“ на Крайречния булевард. Там имаше девет ресторанта, Даниела най-много харесваше онзи в приземието, тъй като оркестърът свиреше приятна танцова музика. Но сега отидоха в друг салон, разположен на 21-вия етаж. От него се разкриваше великолепна гледка към Кремъл и базиликата „Свети Василий“. Беше убедена, че тази гледка ще достави удоволствие на Малюта и наистина стана така. — Москва е прекрасна! — въздъхна щастливо той, след като се настаниха на една от масите с най-хубава гледка. — Чиста и блестяща! После започна да поръчва. Избра си водка с няколко вида мезе — две разновидности каспийски хайвер, желирана риба и пастет. Изобщо не си направи труда да я попита за нейните предпочитания. Даниела затвори очи и си представи дъската за „уей ки“. Играеше на тази древна китайска игра във всяка свободна минута, владееше и японската й разновидност, известна под името „го“. Знаеше и широко разпространеното поверие, според което стратегията при „уей ки“ отговаря най-точно на житейската философия на играча… Чудеше се защо Малюта си прави труда с всичките тези постановки. Той откровено я ненавиждаше, очевидно ненавиждаше и всички жени на света. Особено тежко му беше да понесе факта, че е успяла да се добере до Светая светих на мъжката власт: Политбюро… Алкохолът пристигна светкавично и това беше ново потвърждение за авторитета на Олег Малюта. Водката се оказа „Перцовка“ — едно от любимите зимни питиета на Даниела. Лютивият вкус й беше особено приятен, когато навън всичко бе сковано от студ. Малюта изчака поднасянето на голямото метално плато с мезетата, но не посегна към приборите. Нали беше гладен, безмълвно се учуди Даниела. — На всяка цена трябва да открием тайната на „Кам Сан“! Казани без всякакво предисловие, думите му прозвучаха шокиращо. Вече почти година Даниела безуспешно се опитваше да разгадае тайната на китайския проект „Кам Сан“ в провинция Гуандон. Само двама души знаеха тази тайна: Ши Зи-лин и синът му Джейк Мейрък. Откъде е този внезапен интерес на Олег Малюта? Даниела не изпитваше никакво доверие към него. Беше убедена, че ако се стигне до медали след евентуалното разгадаване на тайната, тя самата няма да бъде сред наградените. „Кам Сан“ би могъл да даде в ръцете й огромна власт, в ръцете на Малюта — също. Но не и на двамата заедно. — Това не е лесно — предпазливо промълви тя. — Но трябва да бъде сторено, другарко генерал! — отсече с блеснали очи Малюта. — Имам намерение да заема мястото на Фьодор Ленинин, а това не може да стане без властта, която ще ми даде „Кам Сан“! — Имаше предвид Фьодор Ленинин Геначов, генерал, секретар на ЦК на КПСС. — С приятелчета като Резцов и Карелин в Политбюро, човек не може дори да пръдне, без Ленинин да узнае за това! Карелин. Случайно ли спомена това име Малюта? Дишането й стана бавно и спокойно. Предчувствието й излезе вярно — този побъркан е намислил нещо… И очевидно възнамерява да я замеси. Остана спокойна единствено благодарение на стоманената си воля. — Трябваше да сте там, другарко генерал — продължи Малюта. — В Ленинград… Трябваше да видите как Геначов се разхожда сред тълпата, усмихва се и маха с ръка. „Сред вас съм, за да ви помогна… Ще изслушам проблемите ви и ще направя всичко възможно да ги реша… Оттук ще започне възходът на нова Русия!“… — Малюта напълни дробовете си с въздух, на лицето му се появи гнусливо изражение. — Като младеж съм виждал Никита Хрушчов. Постоянно се смесваше с тълпите, овациите му действаха като допинг. Отиде чак в Америка, посети Дисниленд… Мислех за него като за герой… Разбирате ли? Мъдър и прозорлив герой, който популяризира идеите си и извън пределите на Съветския съюз. — Но един ден чух какво казва баща ми… Той ненавиждаше Хрушчов. „Най-голяма опасност за нас с култа към личността, който се е заел да изгражда Хрушчов. Той използва голяма част от времето си за Хрушчов. Зеленее от завист пред авторитета на американския президент Кенеди. И води война с него… Война на лично самочувствие, а не на идеология…“ Малюта взе вилицата и хвърли няколко залъка в устата си. В Русия само алкохолиците пият водката без мезе. — Заключих се в стаята си и два дни не мръднах оттам — продължи той. — Не ядях и не пиех, не исках да виждам никого. Мислех за Хрушчов и думите на баща ми. След известно време разбрах, че баща ми с нрав. Хрушчов действаше под натиска на собственото си его, а това е много опасно за лидер на велика страна като Русия. — Наистина ли мислите, че този разговор е необходим, другарю? — пое си дълбоко въздух Даниела. Главата на Малюта светкавично се завъртя и огледа обстановката. Приличаше на ястреб, успял да засече плячката на километър под себе си. Даниела усети как се парализира под тежкия му поглед. По гърба й се плъзна тъпичка струйка пот, тя изведнъж си даде сметка, че се страхува от този човек, че изпитва ужас от него. Трябваше да преодолее това чувство на всяка цена, в противен случай с нея беше свършено… — Нима поставяте под съмнение моите преценки, _другарко генерал?!_ Начинът, по който наблегна на титлата й, ясно показа презрението му. Дали това е така, само защото съм жена, отново се запита тя. — Не, другарю — отвърна Даниела, запазвайки твърдостта на гласа си с цената на доста усилия. — Имам предвид обстановката. Тук едва ли… — Тук шумът е достатъчно силен, за да попречи и на най-чувствителния микрофон — прекъсна я той, закова тежкия си поглед върху лицето й и тихо попита: — Това ли е единствената причина за безпокойството ви? — Какво имате предвид? — неволно замръзна тя. Малюта хвърли поредния залък в устата си и небрежно сви рамене. — Хората го обичат… Геначов е едва на петдесет и пет, съвсем млад по стандартите на Кремъл. Демонстрира енергичност и тълпите полудяват. Обявява началото на решителни реформи в селското стопанство, стабилизиране на икономиката. Четири процента годишен ръст без съкращаване на военните разходи. Музика в ушите на обикновените хора… После идва ред на номера с личния живот… Води жена си и дъщеря си навсякъде, дори на военни паради. В Болшой сяда редом с обикновените зрители, докато ложата му на балкона остава празна… Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади някакво лъскаво списание. — Видяхте ли това? Даниела бавно пое корицата на „Тайм“, към която беше прикрепена уводната статия. Цветната снимка беше великолепна — заобиколен от семейството си, Геначов се усмихва на приветстващата го тълпа. „КРАЛСКОТО СЕМЕЙСТВО В СЪВЕТСКИ ВАРИАНТ“, гласеше заглавието. Даниела мълчаливо върна корицата, без да си прави труда да прочете самата статия. — Пространството за маневриране е силно стеснено — каза Малюта и внимателно прибра изрезката. Пипаше я така, сякаш беше намазана с отрова. — Този наш модерен водач узурпира властта с всеки изминал ден. Култът към неговата личност постоянно расте, но на практика той няма никакво понятие как да съживи нашата изостанала икономика. Четири процента годишен прираст не се постигат с голи лозунги пред екзалтираната тълпа… — Лошото е, че, зает с тези фантасмагории, Геначов загърбва сериозни проблеми на нашата външна политика. Китайската заплаха, войната в Афганистан… Страхувам се, че след десетилетия на стабилно присъствие ние безвъзвратно губим позициите си в Африка, спечелени с невероятни усилия. Днес нямаме никакъв контрол над събитията в Южна Америка, да не говорим за серията от провали в Югоизточна Азия… — А за какво губи времето си Геначов? Ходи сред народа, разговаря със селяните и ги лъже, че тежките времена вече отминават — от устата му се откърти презрително сумтене. — Скоро ще минем на държавни субсидии за селското стопанство, също като в Америка. Как ли пък не!… Пръстите на Малюта се свиха в юмрук, кокалчетата им побеляха от напрежение. — На това трябва да се сложи край! Получа ли от вас тайната на „Кам Сан“, ще мога да докажа всичките си твърдения пред Политбюро! Време е да възвърнем контрола си над Африка, Южна и Централна Америка! Време е Съветският съюз отново да се превърне в световна сила! Време е да проявим по-голяма агресивност в международните отношения, вместо да се опитваме да направим по-продуктивни архаичните си колхози! — Но това не може да стане, докато в Политбюро се чува думата само на Геначов! Даниела махна с ръка към масата, решила поне временно да отвлече вниманието му: — Няма ли да хапнем? Направо умирам от глад! Известно време се храниха в мълчание, но тя ясно виждаше, че мислите на Малюта са другаде. Въпреки това се обади едва когато платото с мезета беше опразнено: — Не сте забравили, че имате и друг начин на действие, нали? Можете да сключите съюз с Геначов, с цената на известна гъвкавост и дребни отстъпки… Лесно бихте могли да му станете съветник по международните въпроси… Малюта не каза нищо, но от изражението на лицето му Даниела разбра, че се е замислил върху думите й. После главата му се вдигна, ръцете му се разпериха над масата: — Не виждам как бих могъл да съветвам другаря Геначов. Негов гуру е Михаил Карелин: човекът без лице… Нали така го наричат? — В определени среди — кимна Даниела, обмисляйки непосредствената си стратегия. Трябва да постави капан на Олег Малюта, просто трябва! Дали да не опита някакъв фалшив заговор за убийството на Геначов? С пълен комплект неоспорими улики, които веднага ще го изправят до стената? — Говори се, че Карелин е напълно лишен от амбиции — продължаваше Малюта. — Доволен е да остане в сянка и да шепне в ухото на Геначов. Може би голяма част от идиотщините на генералния секретар всъщност са рожба на Карелин… Никой не знае какви са отношенията между тях… Търпение, заповяда си Даниела Воркута. Трябва да се действа бавно и изключително предпазливо. — Ами ако самият Карелин ви предложи за външнополитически съветник на Геначов? — вдигна глава тя. Малюта опипа с палец моравите си устни, после извади един „Кемъл“ без филтър и щракна запалката. Даниела прикри обзелото я отвращение. — Това е интересно предположение, другарко генерал — промълви той, а Даниела с ужас наблюдаваше как на лицето му се появява нещо като усмивка. Беше по-скоро някакъв тик, ужасен и отблъскващ като всичко останало у този човек. — Но вие без съмнение се шегувате… Нима Карелин ще пожелае доброволно да сподели част от властта си с мен? — Ще пожелае, ако го помоля аз — твърдо отвърна Даниела. — Аха! И той веднага ще изпълни молбата ви! Даниела остави чаената чаша върху покривката и вдигна глава: — Преди около месец и половина Михаил Карелин ми позвъни по телефона и ме покани на вечеря. Аз веднага си помислих, че ще бъда обект на известно ухажване, тъй като току-що ме бяха избрали за член на Политбюро… Знаете, че там съществува борба за надмощие между определени фракции. — Заведе ме в „Руска изба“ и това беше доста изненадващо за мен, тъй като заведението се намира на четиридесет минути път от центъра. Много романтично… Втората изненада дойде, когато разбрах, че няма да водим делови разговор. Развличахме се с незначителни неща — спомени за детството, за студентските години… Просто се опознавахме. — Значи Карелин ви определи интимна среща? — Точно така — кимна Даниела. — И настоява отново да се видим. Малюта си представи дебелата застаряваща съпруга на Карелин и двете му очилати дъщери — точно копие на майка си. — Как го казваха американците? — изръмжа той. — „Тихата вода е най-дълбока…“ — Горе-долу. — А какво отговорихте вие на нашия _господин_ Карелин? — Нищо положително. Нито да, нито не… — Жени — въздъхна Малюта и с това се изчерпа целият му коментар. Изчака в мълчание да му сервират, цигарата димеше забравена между пръстите му. Проговори едва когато келнерът се отдалечи: — Е, признавам, че в случая вашата женска… хм… нерешителност, е изиграла положителна роля… После прекъсна хода на разговора и се нахвърли върху апетитно димящите пелмени. Последната част от разговора очевидно беше пробудила апетита му. Проговори едва след като погълна последното тестено топче, полагайки го върху къс черен хляб, обилно намазан с масло. — Искам да подхвърлите на Карелин за мен — промърмори с пълна уста той. — Ще го накарам да използва влиянието си пред Геначов — кимна Даниела, а сърцето й запя. „Май го пипнах!“ Малюта оплакна устата си с огромна глътка лютива водка, после на лицето му отново се появи ужасната усмивка: — Това ще ми свърши добра работа! Даниела неволно потръпна, чувството на триумф бързо се стопи. Даваше си съвсем ясна сметка за опасната двойна игра, която трябваше да води. Но рискът се оправдаваше от обстоятелствата. Освен това откри и една много важна подробност от отношенията си с Малюта: той не беше я поставил под наблюдение. Иначе отдавна щеше да знае, че вече е била в леглото на Михаил Карелин. — Е, добре — въздъхна тя и за пръв път се усмихна. — Мисля, че ще мога да уредя нещата… — Пряк достъп до Геначов… — замислено проточи Малюта. — Стига да е възможно — кимна Даниела. — Добре. Действайте. Обличайки палтото си на гардероба, Даниела отново се замисли. „Добре, ще бъда негов агент. Струва си, особено ако с това мога да го сваля… Господи, какво чудовище!“ Купонът беше към края си. Симбал и Моника си направиха огромни сандвичи, ползвайки разнообразието в хладилника на Макс Тренъди. После се наведоха над двойния умивалник в кухнята и захапаха храната си като две гладни животни. Макс беше в гостната, изпращайки последните участници в увеселението, предимно служители на Управлението за борба с наркотиците. Всички тези хора имаха нужда от изпускане на парата и именно затова купоните на Тренъди се радваха на широка известност. Той правилно беше преценил, че подчинените му най-добре могат да се разтоварят в домашна обстановка, далеч от канцелариите и компютрите си. Симбал не беше забравил основната цел на гостуването си, въпреки неочаквания развой на събитията. Отпи глътка отлежало „Екуиз Амбер“, избърса устата си с книжна салфетка и небрежно попита: — Не забелязах Питър Кърън… Не е ли бил поканен? Кръвта се оттегли от лицето на Моника, сандвичът й падна върху плота на умивалника. — Какво те накара да го кажеш? — Кое? — Това за Питър… Той й хвърли внимателен поглед и сви рамене. Много му се искаше да вижда цялото й лице. — Бяхме добри приятели, докато работех в Управлението — подхвърли. — Нищо повече… — изчака миг, после попита: — Но какво има, Моника? — Държеше на всяка цена да се представи като загрижен приятел, да я убеди, че не изпитва специален интерес към Питър Кърън. — Не знаех, че с Питър сте били приятели — промълви, без да го гледа, тя. — Всъщност, бяхме само близки познати… Той не е от хората, които лесно се сприятеляват. Прекарахме шест седмици в Бирма един до друг, после него го отзоваха… Внимавай! — Да, това го помня — промълви Моника, вдигна сандвича и облиза руската салата по краищата му. Изглеждаше уморена, сякаш изведнъж й беше дошло до гуша от контактите с Тони Симбал. — Не знаех, че и ти си бил там… — Тогава още не се познавахме — усмихна се той. — Налетях на теб доста след като се прибрах… — Значи помниш повече от мен — погледна го тя, но мислите й очевидно бяха далеч. Вероятно при Питър Кърън. — Значи наистина не е бил тук, така ли? Моника подскочи като ужилена. Какво става, по дяволите, озадачено я изгледа Симбал. — Наистина — тихо прошепна тя. Тони сведе очи към ръцете й и видя как палците й пронизват меката плънка на сандвича. Предпочете да не дава гласност на този факт. — Сигурно е в командировка — подхвърли. — Не можем ли да говорим за нещо друго? — нервно попита тя, вдигна глава и той забеляза необичайната бледост на лицето й. — Извинявай — докосна ръката й той. — Бих искал да ми разкажеш за… — Заведи ме у дома, Тони — прекъсна го с безизразен глас тя, после избърса пръстите си в салфетката. — Просто ме заведи у дома и не казвай нищо! Съгласен ли си? Той не беше съгласен, но реши да не се издава. Чайката все още вонеше на тютюнев дим, въпреки усилията на Алексей да я проветри, изпълнявайки безмълвните указания на Даниела Воркута. — Тук е студено — отбеляза Малюта. — Включи отоплението! Колата се отлепи от мястото си, а той се облегна удобно в седалката. Старомодният му костюм миришеше на пепел. — Нося ви поздрави от чичо Вадим… — Имаше предвид Вадим Дубас, секретар на ГК на КПСС в Ленинград и брат на покойния баща на Даниела. — Как е той? — Стар и упорит, както винаги — кратко отвърна Малюта и извади нова цигара от пакетчето си. — От онези, които никога няма да се променят… — приведе се напред и потупа Алексей по рамото. — Искам да отида при паметника. Нали знаеш пътя? — Да, другарю министър. Паметникът се намираше в покрайнините на Москва, ръбестата му конструкция наподобяваше модерна скулптурна композиция. Но стоманата беше истинска, част от онези седемстотин километра противотанкови заграждения, които жителите на „градът герой“ (определение на Сталин) бяха издигнали срещу седемдесетте хитлеристки дивизии, обкръжили Москва… Алексей намали ход и чайката спря в аварийното платно на магистралата. Минаваше единадесет и пътищата бяха пусти. Тук, а и в цяла Русия, нямаше нощен живот… Малюта не помръдна, преди Алексей да отвори задната врата на колата. Пое електрическото фенерче от ръцете на шофьора и мълчаливо го включи. Обувките му заскърцаха по замръзналия сняг. Даниела слезе с него и се приближи до паметника. Със смайване видя, че в очите му има сълзи. — Колко кръв се е проляла тук! — промърмори той с натежал от емоции глас. — Какъв героизъм е бил проявен! Революционният дух е светел като фар в онези мрачни години! После утихна, само лъчът на фенерчето пробягваше по дебелите, невероятно преплетени стоманени греди. — Сняг… — промърмори след известно време Малюта. — Обичам снега, другарко генерал. Той е бял и чист, като духа на Ленин, който ни ръководи… — Протегна крак и започна да търка с обувка пред себе си. Отдолу се появи черно петно. — Но снегът прикрива и много грехове… — Лъчът на фенерчето продължаваше да осветява паметника, но очите на Малюта бяха заковани в лицето на Даниела и кожата й неволно настръхна. — И днес преживяваме трудни времена, другарко генерал. Не по-малко трудни от дните на войната… Все още продължаваме да се бием за своето оцеляване. Войната продължава… Даниела стоеше неподвижно, само слепоочията й пулсираха. Знаеше, че се намира в компанията на един изключително опасен човек. Опасен не само лично за нея, но и за цялата страна. — Ще ви кажа нещо, другарко генерал… — продължи с леден глас Малюта. — В тази война вие или сте с мен, или сте против мен. Разбирате ли? Даниела кимна с глава, неспособна да издаде нито звук. — Думи… — изръмжа Малюта. — Двадесет часа в денонощието се боря с думите. И колкото повече затъвам в тях, толкова по-силно става убеждението ми, че слушам само лъжи, а истината се крие някъде дълбоко под тях… — Запали цигара и най-сетне отмести поглед от лицето й. Стоманените греди сякаш оживяха под лъча на фенерчето. Луната залезе, студът видимо се усили. Въздухът беше тежък и миришеше на сняг. Виелицата, която беше забавила полета на Малюта, вече обгръщаше Москва. Даниела неволно придърпа полите на коженото палто около тялото си. Внезапен полъх на вятъра изтръгна кичур коса от прическата й и го захвърли пред очите й. Тя не направи опит да го прибере. — Вашият проблем е красотата, другарко генерал — промълви след дълго мълчание Малюта. Издуха облак дим и изплю парченце тютюн, залепнало за устата му. — Убедена сте, че с нейна помощ можете да получите от мъжете всичко, което пожелаете… Разтворихте бедра пред Анатолий Карпов и станахте началник на КВР… — Имаше предвид дълбоко засекретения отдел К на Първо главно управление, който се занимаваше с отстраняването на нежелани фигури зад граница и всички останали „мокри“ операции на контраразузнаването. — По същия начин подходихте и към покойния ми колега Юри Лантин… А след преждевременната му смърт наследихте поста му… Продължаваше да гледа встрани и спокойно дърпаше от цигарата. Сякаш бяха близки приятели, които обсъждат как да прекарат отпуската си. — Не крия, че се възхищавам на уменията ви… Вие наистина сте умна жена. Захвърли фаса, който проблесна в снега и угасна. — От друга страна обаче, аз съм съвсем наясно с вашите амбиции. Съвсем наясно… Затова ви предупреждавам, че с мен не можете да постъпите така, както постъпихте с Карпов и Лантин, и Бог знае с още колко мъже преди тях… За мен красотата ви е без значение, едва ли някога ще сънувам това, което криете между краката си… Думите му бяха груби, с преднамерената цел да я шокират. И го постигнаха. — Сега искам да направите своя избор — продължи Малюта. — С мен или срещу мен. Други възможности нямате. Нима мислите, че повярвах на аматьорския ви сценарий там, в ресторанта? Михаил Карелин шепне на ухото на Геначов и аз получавам статута на съветник, редом с Резцов и самия Карелин! — Ужасният тик, който би трябвало да означава усмивка, отново се появи на лицето му. — О, не, другарко генерал! Дори да успеете да ме заблудите с онова красиво нещо между краката си, аз предварително зная, че никога не бихте направили подобно предложение на Карелин. Той ще ви се изсмее в лицето, а за вас е вредно да ви се смеят… Даниела неудържимо трепереше. Разбра, че сериозно е подценила Малюта, а бързото и издигане до поста на Лантин я беше разкрило. Запита се дали всъщност е готова за особената атмосфера в горните етажи на властта, или просто е избързала, заслепена от сияйните перспективи пред себе си… Усети, че няма отговор на този въпрос, няма и избор. — Аз съм с вас! — прошепна тя. Направи го едва след като отвори устата си втори път, тъй като гърлото й се беше свило на топка. — Отлично — кимна Малюта. — Значи Алексей няма да ви застреля в тила… — Какво?! Отново беше успял да я извади от равновесие. Зловещата му глава се извърна към нея, тикът — усмивка беше наистина ужасен. — Не знаехте ли, че вашият Алексей е мой агент? Зная за всяка ваша стъпка, другарко генерал. _За всяка!_ Лъже, въздъхна в себе си Даниела. Ако това е вярно, той би трябвало да е в течение на аферата й с Михаил Карелин. Стегна волята си, твърдо решена да изиграе играта на негово ниво. Малюта внимателно я наблюдаваше, бадемовите му очи зловещо проблеснаха. — Виждам, че се съмнявате в думите ми и това е съвсем разбираемо — просъска той, жълтите му пръсти извадиха обемист плик от вътрешния джоб на палтото и й го подадоха. Даниела го гледаше така, както се гледа отровна змия. Пулсът й се ускори, слепоочията й започнаха да потръпват. Зае се да разпечатва плика, бавно и с безкрайно внимание. Света Богородице, пропищя съзнанието й. Странно и гротескно изглеждат двама души в леглото, кон знае защо си помисли тя. Особено когато ти си единият от тях… Снимките бяха подробни, точни и ясни. Даниела и Карелин прегърнати, Даниела и Карелин вкопчени един в друг, Даниела и Карелин в момент на оргазъм… Малюта издърпа снимките от безжизнените й пръсти и ги разтвори като карти за игра. — Мисля, че тази е най-хубава — промърмори с очевидно наслаждение той. — Или може би тази… — Спрете! Вероятно очакваше именно тази реакция, тъй като веднага прибра снимките. — А сега искам да направите нещо за мен. То ще ни свърже далеч по-здраво, отколкото сладостното гушкане с другаря Карелин… — гласът му беше тих, почти нежен. — Принуден съм да поискам това от вас, тъй като ме излъгахте, другарко генерал… Приемам, че сте го сторили само веднъж, по отношение на Карелин, но… — раменете му леко се повдигнаха. — Може би е имало и други случаи в близкото минало… — Сама виждате, че миналото не ме интересува. Единствената ми грижа е бъдещето… — Предметът се появи изневиделица в ръката му, някъде отвъд нейното полезрение: — Свалете ръкавиците си, другарко генерал… Даниела мълчаливо се подчини. Как е възможно да сбъркам в преценките си, питаше се тя. Бях толкова сигурна, че го пипнах! Нещо тежко легна в премръзналите й пръсти. Пистолет със заглушител. Даниела веднага забеляза, че е немски и доста се различава от пистолетите, които са на въоръжение в руската армия. Лично оръжие, строго забранено за всеки, независимо от поста, който заема… — Искам да застреляте Алексей — долетя някъде отдалеч гласът на Малюта. — Направете го така, както са ви обучавали. В тила, за да бъде истинска екзекуция… Ако си спомняте, точно по този начин щеше да ви ликвидира и той. Това е кошмар, простена вътрешно Даниела. Тялото й се разтърси от паника и страх, вече не беше в състояние да разсъждава. Сякаш разумът й беше потънал в дълбок сън. „Събуди се, отчаяно проплака тя. Какво ми предстои, Господи?!“ — Не е нищо особено — обади се отстрани Малюта, отново запалил цигара. Противният дим я удари право в лицето. — В крайна сметка имате добър мотив — отмъщението… Вие сте му се доверили, а той ви е шпионирал… Нима не е справедливо да накажете това гнусно предателство? Свързана съм с истинско чудовище, помисли си Даниела. Стомахът й се превърна в ледена топка, главата й се замая, краката й бяха като вкопани в снега. Не мога да го направя, проплака съзнанието й. Просто не мога! — Още ли се колебаете, другарко генерал? — гласът на Малюта възвърна предишната си твърдост. — Нерешителността е голям недостатък за един член на Политбюро. Длъжен съм да докладвам за това сериозно провинение… Един мъж никога не би го проявил… — Дръпна от цигарата и подхвърли: — Може би трябва да повикам Алексей и да му наредя да ви застреля! Олег Малюта пристъпи към нея с блеснали очи, снегът хрупаше под краката му. Долепи устни до ухото й, вонята на тютюн беше толкова силна, че дори леденият вятър не можеше да я прогони. — Направете го, другарко генерал! Иначе животът ви свършва тук, още в този миг! Даниела не можеше да повярва, че тялото и се раздвижва и тръгва към колата. Нямаше представа кой го насочва, само знаеше, че това не е тя… Влезе в купето и улови погледа на Алексей в огледалцето. — Какво се е случило? — прошепна той. — Бяла сте като вар! Даниела се видя някъде отстрани как се навежда напред и вдига ръка. Устните й се отвориха да отговорят на въпроса му, пръстът й натисна спусъка, малко преди дулото на пистолета да опре в тила му. Изскочи от колата и започна да повръща, ноздрите й лютяха от вонята на смъртта. Малюта реагира светкавично. В ръката му се появи чиста бяла кърпичка, с която издърпа пистолета от Даниела. — Вашите отпечатъци — промърмори той и внимателно прибра оръжието във вътрешния джоб на палтото си. — Искам да сте сигурна, че по всяко време мога да ви обвиня в предумишлено убийство. Не понасям лъжците и положително бих ви ликвидирал. Но имам нужда от вашето пъргаво мозъче… Даниела му обърна гръб и отново повърна. Малюта мълчаливо насочи лъча на фенерчето към самуреното й палто. Прекрасната кожа блесна като платина. Известно време остана неподвижен, като тихо си тананикаше. — За какво по-точно искате да ме използвате? — попита дрезгаво Даниела, най-сетне дошла на себе си. В устата й се настани отвратителен вкус, който едва ли скоро щеше да изчезне. — За проникване в операцията на Ши Зи-лин, естествено — отвърна Малюта. — Когато събирам сведения, аз го правя изключително съвестно. Затова зная, че тайната на „Кам Сан“ е заключена в главата на стареца. А вие ще я измъкнете оттам. Даниела имаше чувството, че са я ударили с тежък чук. — Това е невъзможно — едва успя да изфъфли тя. — Така ли? — извиха се гъстите вежди на Малюта. — Тогава ви заповядвам да ликвидирате Ши Зи-лин, другарко генерал! — Ши Зи-лин е под закрилата на Джейк Мейрък — промълви с пресъхнала уста Даниела. — Добре — кимна Малюта. — Аз съм разумен човек. — В ушите й се разнесе скърцането на замръзнал сняг. — Убийте ги и двамата! Ледена буца притисна сърцето на Даниела. — Мисля, че нямате представа какво поискахте току-що — тихо прошепна тя. Зъбите му се събраха с рязко изщракване: — „Кам Сан“, Ши Зи-лин, Джейк Мейрък! Раз, два, три… Много е просто! Даниела замълча, кръвта лудо блъскаше в слепоочията й. Вече знаеше какво иска този човек. Вече можеше да си представи на какво задълбочено разследване е била подложена. Дори в подземията на Лубянка не биха научили толкова много за секретните й задачи. — Отговарям за китайския сектор — преглътна с усилие тя. — Там са в ход няколко дългосрочни операции. Не можете да ги прекъснете ей така… — Мога, мога, другарко генерал — самоуверено отвърна Малюта и дръпна от цигарата си. — Въпросът е там, че когато човек разполага с толкова могъщи лостове, той неизменно се изкушава да ги използва в личен интерес… — приведе се към нея и издуха дим право в лицето й: — А _личният интерес_ влиза в противоречие с държавния интерес, другарко генерал! Зъбите му отново изтракаха, звукът беше ужасен. — Вашата сила е Химера, другарко генерал. А Китай е вашата слабост… — Противната гримаса отново изплува на лицето му, гласът му стана лепкав като сироп: — В крайна сметка не искам кой знае какво, нали? Бих могъл да поискам самоличността на Химера, бих могъл дори да ви го отнема… Какво ще стане тогава с вас? Ето, вече наистина разбирате, че не искам кой знае какво… Разкрийте тайната на „Кам Сан“, ликвидирайте Зи-лин и Джейк Мейрък. Толкоз! Даниела открито трепереше. В продължение на години кариерата й зависеше от Химера и от никой друг. Без потока от строго секретна информация на Химера тя никога не би стигнала толкова далеч, никога не би се изкачила толкова високо по стълбицата на успеха, предварително определена за мъже… В това отношение Малюта беше абсолютно прав. Химера държеше позиция в сърцето на Агенцията. Джейк Мейрък погрешно мислеше, че го е убил по време на проникването си в Грейсток преди девет месеца. Защото агентът на Даниела не беше Хенри Ундерман, дългогодишният наставник на Джейк. Благодарение на серия от безупречно проведени действия за прикритие, тя беше успяла да заблуди всички, дори самия Зи-лин… Но сега се намираше в безнадеждно положение. Не се заблуждаваше от това, което й каза Малюта. Ако не откриеше начин да го блокира или отстрани, той положително щеше да поеме контрола над всичките й китайски операции. А ако получи тайната на „Кам Сан“ и успее да отстрани Зи-лин и Мейрък, вече нищо няма да го спре. Ще свали Геначов, въпреки влиянието на Резцов и Карелин. И Русия ще се окаже под ботуша на един луд. Малюта разполага с толкова много власт, че ако прибави към нея и тайната на „Кам Сан“, лесно ще убеди членовете на Политбюро, че свалянето на Геначов съвпада с най-висшите интереси на Съветския съюз. А какво ще стане тогава с мен, запита се Даниела. Ще бъда играчка в ръцете на Малюта до момента, в който реши да се отърве от мен… — Нима искате да кажете, че не съм достатъчно компетентна, за да ръководя китайските ни операции? — тръсна глава тя. — Може би — кимна Малюта и хвърли фаса си в снега. Яростта й пречеше да разсъждава, търсеше начин да се излее навън. — Говорите за държавата, но всъщност имате предвид единствено себе си, другарю! — започна разпалено тя. — Мечтаете за абсолютна власт и аз трябва да ви помагам! — Стисна клепачи, за да не позволи на сълзите да се търкулнат по страните й, отправи гореща молитва към Бога да й даде още малко душевни сили. — Аз трябва да ви доставя сребърния куршум, с който ще повалите Геначов! А ако случайно стане провал, пак аз ще понеса отговорността! — Тази вечер ми доставихте огромно удоволствие, другарко генерал — злобно се усмихна Малюта. — Да, разсъжденията ви са съвсем логични… Но въпреки това ще изпълните това, което искам от вас, нали? Даниела мрачно кимна с глава. Нима имаше друг избор? Така поне ще престане да я шпионира… Малюта приятелски я подхвана подръка и я поведе към чайката. — Отстраняването на бащата и сина Ши ще ни бъде от полза в дългосрочен план — промърмори вече по-спокойно той. — Не се интересувам от концентрацията на капитали и власт, която двамата са започнали на територията на Хонконг… Заваля сняг. Подхванаха трупа на Алексей и го написаха в багажника. Малюта й подаде мека кърпа, извади една и за себе си. Внимателно избърсаха кръвта от таблото и седалката, после окървавените парчета плат отидоха при трупа. Малюта се задържа за миг над бялото лице. — Изглежда доста изненадан — промърмори той и затръшна капака. — Но аз не съм… Защото той наистина ви беше верен, другарко генерал… Земята под краката й изведнъж оживя. Направи опит да се подпре на калника на чайката, не улучи и се свлече на колене. Малюта не направи опит да й помогне. Изправел над главата й, той я наблюдаваше с интереса на учен, извършил сложен лабораторен опит. — Нима допускахте, че ще позволя да убиете човек, който наистина докладва за всяка ваша стъпка? — злорадо изръмжа той. — Ако Алексей наистина вършеше това, което ви казах, той щеше да е твърде ценен за мен… — Не, скъпа моя Даниела… Излъгах те за него. Беше чист като снега, върху който си стъпила. Сега вероятно вече разбираш как се чувства човек, когото са излъгали… — Гледаше сълзите й с някакво странно, напрегнато любопитство, особено интересни му бяха дупките, които оставаха в снега. — Скоро ще разполагам със снимки и на сълзите ти — промърмори. — Така ще се убедиш, че постоянно те държа под око… От устата му излиташе пара, сякаш беше тичал в студената нощ… — Вдругиден имаш рожден ден — каза Тцун-Трите клетви. — Къде искаш да отидем на вечеря? — В „Гади“, на полуострова — веднага отвърна Неон Чоу. Изправен на току-що измитата палуба на своята джонка, Тцун-Трите клетви внимателно огледа любовницата си. В „Гади“, естествено, помисли си той. Защо да не отпразнува двадесет и четвъртия си рожден ден в най-скъпия ресторант на Хонконг? — Как ли пък не! — направи се на ядосан той. — Познавам ти душичката, в „Гади“ положително ще ме разориш! — Разбира се, това беше далеч от истината, но след седемдесет и една години на този свят, Тцун искрено вярваше, че познава женската душа. — Нищо подобно няма да сторя — нацупи се прелестно Неон Чоу и пристъпи към него. — Но на двадесет и четири ще бъда само веднъж… Защо да не бъда щастлива? — пръстите й опипаха изумрудената огърлица, която наскоро й беше подарил, нацупеното й лице стана тъжно: — Или може би мислиш, че това изтънчено заведение не е за мен? Нищо подобно, рече си Тцун-Трите клетви. Всички — и мъже, и жени — обръщат глава след тази изящна красавица, независимо кой я придружава. Неон Чоу работеше половин ден в канцеларията на губернатора, но лесно би могла да стане естрадна или филмова звезда. Спираше я единствено леността. През целия си живот не беше работила повече от един час без прекъсване и това очевидно й харесваше. — Тайпан от твоя ранг действително не бива да се излага на публично място — продължи с копринен глас тя. — Затова се отказвам от „Гади“, спокойно можеш да ме заведеш в любимата си рибарска кръчма на брега на Козуей бей. Предполагам, че и това ми е много… Тцун-Трите клетви с мъка сдържа усмивката си. Защото на практика тя можеше да поиска от него всичко и той с радост щеше да го изпълни. Но нямаше смисъл да го демонстрира, това нямаше да донесе нищо добро нито на него, нито на нея… Предпочиташе да пази в тайна магическото влияние, което му оказваше тази жена. То не можеше да се сравнява с нищо на този свят, с никоя от многобройните любовници, които беше имал през дългия си живот. Когато се любеха, той отново ставаше на тридесет години, насладата му беше дори по-силна от тогава. Възбуждаше се дори само като я гледаше. — Май ще се окаже, че имаш късмет — промърмори той, без да показва емоциите, които се гърчеха в душата му. — Позвъних в кръчмата на Козуей бей, но точно вдругиден тя е откупена за семейно празненство. — Това беше нагла лъжа, тъй като Тцун изобщо нямаше намерение да я води там. — Значи ни остава „Гади“… — Ура! — извика по детски Неон Чоу и се хвърли в прегръдката му. Гъвкавите й бедра се притиснаха в слабините му, зърната й се залепиха за голите му гърди. — Чудесно! Наистина е чудесно, рече си Тцун-Трите клетви. — Уважаеми татко, те са тук! Тцун се обърна, познал гласа на най-големия си син. Освободи се от прегръдката на Неон Чоу и закуцука към стълбичката, по която вече се изкачваха Джейк и Блис. Дъщеря ми изглежда по-красива от всякога, отбеляза той. Кожата на Блис беше гладка и чиста като алабастър — сякаш само беше чакала появата на Джейк Мейрък Ши, за да разцъфне като роза. — Привет, Джуан — поздрави сдържано Тцун, после се усмихна на дъщеря си. — Може ли Блис да слезе долу? — попита Джейк. — Татко помоли да го разтрие… — Разбира се — кимна Тцун и ги поведе към каютите под палубата. Напуснал завинаги Пекин, Ши Зи-лин избра джонката на брат си за постоянен дом. „Напомня ми годините на младостта, когато прекарвахме контрабанден опиум за чуждестранните дяволи“, обясни решението си той. Джейк и Тцун изпратиха с поглед Блис, която бързо се спусна по стълбичката. Джейк усети погледа на Неон Чоу върху лицето си, но нарочно се направи, че не го забелязва. Предпочиташе да я третира като неодушевен предмет, като дървените каси и балите с памук на борда на товарните джонки, изнизващи се край тях. Не мислеше за Неон Чоу, защото я считаше за собственост на чичо си и той трябваше да носи отговорност за нея. И, естествено, не можеше да я приеме за член на семейството. Дълбоко в себе си подозираше, че тази хубавица се интересува само от парите на Тцун. Беше се нагледал на жени като нея, които разполагаха с една-единствена стока за продан — гъвкавите си тела. Но това беше неразделна част от живота в Азия. Джос… Долу, в кабината, Блис се усмихна на стареца и взе ръката му между дланите си. После се наведе и топло го целуна по бузите. — Къде най-много те тормози болката, татко? — попита тя. Зи-лин й каза и тя кимна с глава: — Добре, тогава ще започнем с нервните възли около черния дроб… — премести се към долния край на леглото и свали обувките му. — Мястото на успокоението е тук, на стъпалото, точно под основата на средния пръст… Сега ще натисна тук, а ти ще си представиш как лечебната сила тръгва от противоположната посока на тялото ти — точно под ключицата… Минава през ребрата и слабините, спуска се по протежение на коленете и стига до вътрешната част на глезена… Там се върти в кръг, после се концентрира около мястото, което притискам… Затвори очи и се отпусни… Горе, на палубата, Тцун-Трите клетви изпрати с поглед стройната фигура на Неон Чоу, която се отдалечаваше по посока на стълбата. После вдигна очи към оловното небе и се изплю през борда. — Няма слънце, няма и дъжд! Това е най-омразното ми време. Не става за риболов, не става за нищо! Жълтеникавите очи на Джейк бяха насочени към хоризонта. Танкери, черни и двуизмерни като картонени фигурки, бавно се приближаваха към пристанището. В трюмовете си носеха десетки хиляди тонове петрол от богатите емирства оттатък Молукския проток. Малък и тесен, но от изключително значение за бурно развиващите се икономики на далекоизточните държави. Зи-лин го беше предупредил, че руснаците кроят планове за удар именно срещу Молукския проток, едновременно с евентуалното си нападение над Континентален Китай. Джейк изхвърли от съзнанието си Тцун и неговата Неон Чоу, в паметта му изплуваха всички подробности от разговора със Зи-лин, проведен сутринта. Старецът беше притеснен от действията на КГБ — най-големия му враг. Особено на двама от високопоставените му служители… — През последните три години и половина руснаците непрекъснато укрепват бойната мощ на своите петдесет и осем дивизии, разположени по границата с Китай — беше започнал той. — Това ставаше с активната подкрепа на Анатолий Карпов и Юри Лантин. Днес девет от тези дивизии са изцяло бронетанкови и са разположени по най-невралгичните пунктове на северната ни граница. — В Източен Сибир, където по традиция ние сме най-уязвими, са разположени около сто стратегически бомбардировача ТУ-22, плюс сто и петдесет подвижни ракетни установки СС-20 с ядрен боен заряд. — Това са бомбардировачите, които на Запад наричат „Бекфайър“, нали? — попита Джейк. Баща му само кимна с глава. Най-модерните самолети на въоръжение в съветската армия. Обсегът им надхвърля седем хиляди километра, могат да носят на борда си както атомни бомби, така и тактически ракети „въздух-земя“. — Намираме се в плътното им обкръжение, Джейк — въздъхна Зи-лин. — Но това са само машини, а машините се нуждаят от управлението на човека. И именно тук възниква най-сериозният ни проблем. В Кремъл набира власт Олег Малюта, един от заклетите врагове на Китай, далеч по-опасен от Карпов и Лантин. Буда да ни е на помощ, ако успее да се докопа до върховната власт! Милитарист до мозъка на костите, той е автор на съветските авантюри в Пакистан и Афганистан. — Днес ние сме изправени пред един въпрос от изключително важно значение: в коя посока ще обърне змийската си глава Малюта? Дали зловещите „Бекфайър“ няма да се вдигнат в небето по негова заповед? Блестящочерните очи на Зи-лин бяха недокоснати от хода на времето, умни и бездънни. Коварната болест, която караше тялото му да се гърчи от болка, нямаше никакво влияние върху бистротата на ума и точността на мислите му. — Как узна за този Малюта, татко? — попита го Джейк. — Чрез Даниела Воркута — отвърна старецът. — Вечната и неизменна Даниела Воркута… Очите й винаги гледат към Китай, Джейк. Никога не забравяй този факт. Сред хората, които управляват СССР днес, тя най-добре оценява значението на Хонконг. Знае, че ако руснаците успеят да установят контрол над достатъчно търговски фирми в Колонията, те ще могат да лишат Китай от важен източник на приходи, ще попречат на неговата търговия със свободния свят. Достъпът на Даниела Воркута до Хонконг трябва да бъде прекратен веднъж завинаги, в противен случай Китай никога няма да се издигне до статута на световна сила. — Малюта има враждебно отношение към нас, но истинската опасност е Даниела Воркута. Само тя може да ни разбие във финансово и икономическо отношение, от нея трябва да се пазим… — Генерал Воркута играе „уей ки“ и е добре запозната с всички тактически варианти. Позициите й в Хонконг са солидни, главно благодарение на сър Джон Блустоун. Ние го държим под око, но не бива да подценяваме нейните качества на стратег. Защото тя е единствената в Русия, която си дава сметка за нашия огромен потенциал в Хонконг. — Какво знае за „Кам Сан“? — попита Джейк. — Вече на два пъти се опита да проникне в обекта — въздъхна Зи-лин. — И двата пъти успяхме да разкрием агентите й, преди да са направили големи пакости, но опитите несъмнено ще продължат… — Но нали извънредните мерки за сигурност също създават проблеми? — попита Джейк. — Воркута не може да бъде спокойна при секретността, с която сме обградили строителството на „Кам Сан“. Тя е достатъчно умна, за да отгатне, че зад подобна секретност се крие обект с важно военно значение… — Естествено — вдигна глава и го погледна Зи-лин. — А ако безпокойството й е достатъчно силно, то неминуемо ще се прехвърли и върху Олег Малюта. А той ще направи само едно — ще заповяда излитането на бомбардировачите „Бекфайър“! — Отпуснаха ли те болките, Джиан? — попита Блис. Зи-лин бавно отвори очи. Освободено от непрекъснатия натиск на болката, съзнанието му се рееше надалеч. Потъна дълбоко в „да-хей“ — Великата тъмна пустота, същността на живота. Гласът на Блис бавно го изтръгна от унеса. — Да — дрезгаво отвърна той. — Правиш истински чудеса с мен, дете мое. Ненапразно брат ми те нарича „скъпоценен камък“. — Размърда се и добави: — Хиляди благодарности! — Помогнах ти да прогониш болката и това е всичко — прошепна тя, доволна да чуе от устата му името, с което я наричаше баща й. — Нищо повече! — Напротив — отвърна той и блестящите му очи потънаха в нейните. — Ти ми даде част от себе си, дете мое. Знай едно: тялото ти е само част от това, което можеш да предложиш на другите. Една съвсем малка част, независимо от факта, че то може да доставя и получава огромна доза удоволствие. Но удоволствието е мимолетно и бързо се забравя. Остава духът, подхранван от твоето уникално излъчване, от силата на твоето „ки“. И това ще те прави желана от всички… Блис коленичи до рогозката и скръсти ръце в скута си. — Познаваш ли „да-хей“? — попита Джианът. — Не, кръстник, не го познавам… — Докосни пръстите ми с върховете на своите — прошепна той. Гласът му беше тих и гальовен, като морските вълни, които люлееха корпуса на кораба. — А сега ме погледни в очите! — Какво трябва да видя в тях? — попита тя. — Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо. Блис беше уверена, че устата му изобщо не се отвори. В стаята нахлу мрак, който нямаше нищо общо с настъпването на нощта, не беше и сянка. Тя изведнъж усети, че от него се излъчва светлина, умът й се обърка. Не можеше да разбере как мракът може да бъде източник на светлина. В зениците на Зи-лин се появи непозната искра. Тя я гледаше като омагьосана, безпомощна да разгадае тайнствената й сила. Мракът настъпваше, вътрешността на кабината се разтопи и изчезна в него. После Блис долови призивния глас на Живота… Горе на палубата Джейк каза: — Разполагам с десет хиляди нишки, от които трябва да изплета едно здраво въже… — Такава е работата на Джуана — кимна Тцун-Трите клетви и внимателно го погледна. Джейк улови особения оттенък в гласа на чичо си и в главата му звънна предупредителен сигнал. — Ти не одобряваш избора на баща ми за негов наследник, нали? — попита той. — О, не. Нищо подобно. Просто не виждам как ще оцелее „юн-хюн“ без присъствието на Джиана. Не искам да те обидя, племеннико, обичам те като собствен син. Но Джианът е осемдесетгодишен и има огромен опит. „Юн-хюн“ е негово творение, обмислял го е над петдесет години. Мисълта, че можем да го изгубим сега, в най-решаващия момент, ме кара да потръпвам от ужас… Денят бавно гаснеше, въздухът беше абсолютно неподвижен. Джейк отмести поглед към Неон Чоу, която безгрижно си бъбреше с втората дъщеря на Тцун. — Ще останеш ли за вечеря, Джуан? — За съжаление не мога, чака ме много работа — отвърна Джейк и направи опит да се усмихне с вдървено лице. Събитията се развиваха с главоломна скорост, той изпитваше отчаяна нужда да се посъветва с някого за избора на съответната стратегия. Този някой можеше да бъде Тцун-Трите клетви, можеше да бъде и Блис… Но той знаеше, че сам трябва да взема решения, че това е част от задълженията му на Джуан. Нямаше право да се доверява на никого. Сърцето му се сви от мъка, защото едва сега си даде сметка колко му коства да държи Блис на разстояние. Част от него искаше да споделя всичко с нея, да й докаже обичта си. Но друга част — тази, която го притискаше към задълженията на Джуан — си даваше сметка с каква експлозивна сила е заредена информацията на негово разположение. Предупреждаваше, че споделянето й с друг човек означава смъртна опасност за него… Врагът беше близо, беше прекалено добре маскиран в средите на Вътрешния кръг. Въпреки това душата му изстина при мисълта за това, което предстоеше. Блис се беше превърнала в неделима част от живота му, той не можеше да си го представи без нея… От изток се появи претоварена джонка, червеното й платно проблесна като пламък, осветено за миг от лъчите на залязващото слънце. Джейк се облегна на парапета. Ръкавите му бяха навити, Тцун-Трите клетви с уважение погледна могъщите мускули на ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха покрити с дебел мазолест слой, жълт като стара слонова кост. — Как мислиш, чичо — промълви Джейк. — Дали Блустоун има пръст в измамата, станала в банката „Саут-ейша“? — В това няма никакво съмнение — тръсна глава Тцун. — Съвсем ясно е, че бездомното псе, което открадна парите, няма достатъчно мозък за провеждането на тази сложна операция. Той несъмнено би натъпкал джобовете си с банкноти и би побягнал накъдето му видят очите… Не, тук ясно си личи почеркът на Блустоун… Джонката с аленото платно се скри зад вълнолома, а Джейк видя черната черта на хоризонта. В същия миг се пробуди вятърът. — Може би Блустоун има далеч по-широк достъп до „юн-хюн“, отколкото си представяме — добави мрачно Тцун. Джейк не отговори, очите му продължаваха да са насочени към хоризонта. — Химера, съветският шпионин в Агенцията… — подхвърли замислено Тцун. — Или Хенри Ундерман, твоят някогашен наставник… Откъде е знаел за императорския печат? Откъде е имал информацията, че кехлибарената фигурка е разделена на четири и е превърната във „фу“? Как е разбрал, че отделните части се намират у теб, природения ти брат Ничиреншу, Блис и Андрю Сойър? Джейк бавно изпусна въздуха от гърдите си. — Блустоун е незначителна фигура, чичо. Пионка и нищо повече. Зад плановете за дискредитиране на „Саут-ейша“ стои Даниела Воркута. Тя е успяла да проникне в „юн-хюн“ и почеркът й вече личи… Даниела Воркута манипулира Блустоун, същото върши и с Химера… — С Химера ли? — изненадано го погледна Тцун. — Какво говориш? Химера е мъртъв, ти го уби със собствените си ръце! — Аз убих Хенри Ундерман, чичо — с мъка промълви Джейк. — Но той не беше Химера… — Какво?! Джейк стоеше неподвижно, сякаш изведнъж се беше превърнал в камък. — Преди седмица влязох в контакт с един от хората на Агенцията. Името му няма значение. Дълбоко законспириран агент с кодово наименование Аполо. За него знаят само Донован и няколко от най-близките му сътрудници, а резидент му е бил покойният Беридиън. По дипломатически канали агентът научил за смъртта на Ундерман и се заел с разсъждения. Имал е сигурни доказателства, че Ундерман не би могъл да бъде двоен агент. На практика е бил _убеден_ в това, чичо! Разровил се по-надълбоко и установил, че Химера продължава да функционира. Няколко месеца секретни разследвания и задълбочени анализи му предоставили отговора на загадката: агентът на Даниела Воркута с кодово име Химера е Роджър Донован! Очите на Джейк проследиха увеселителната лодка, която ловко си пробиваше път между закотвените джонки и се насочваше към близкия плаващ ресторант. Вътре се бяха настанили трима мандарински бизнесмени, застинали в официалните си костюми като някакви праисторически гущери. Мазната вода тихо плискаше в борда на джонката. — С Донован всичко идва на мястото си, чичо — обърна се Джейк. — Воркута по блестящ начин успя да ни заблуди и това доведе до отстраняването на Ундерман. Прибегна до фалшифицирани улики и ме убеди, че именно Ундерман е Химера, други фалшиви улики бяха подхвърлени на самия Ундерман и той беше стопроцентово убеден, че аз стоя зад убийството на Беридиън… — Но тази игра беше много опасна за истинския Химера. По всяко време Хенри или аз можехме да разкрием истината. Следователно трябваше да платим и най-високата възможна цена… — Бих казал, че цената никак не е малка, особено като имаме предвид, че Агенцията се управлява от човек на Воркута — отбеляза Тцун-Трите клетви. — Точно така — мрачно промълви Джейк. Тцун насочи поглед към мазните вълнички, които се разбиваха в борда на джонката. В дъното на пристанището блесна разноцветно сияние. Гигантският плаващ ресторант „Джъмбо“ отваряше врати за посетителите си. — Сигурен ли си? — тихо попита той. — Това не е ли само нов етап от дяволската игра на Воркута? — Не — поклати глава Джейк. — И причините за това са две… Първо, тя за нищо на света не би събудила подозренията ми отново, защото именно това беше целта й — да ме убеди, че Химера е мъртъв. Второ, последната заповед на Ундерман до Аполо е била кратка и ясна: да се ликвидира Даниела Воркута. Аз лично я предадох по каналите… — Дано пукне сто пъти подред, племеннико! — гневно просъска Тцун и се изплю във водата. — Колко неприятности ти е причинила! — И един път стига, чичо — въздъхна с безизразно лице Джейк. — Заради Воркута аз убих един от най-старите си приятели… — Очите му гледаха надалеч и вероятно не виждаха нищо. — Тя ни изправи един срещу друг и нито Хенри, нито аз успяхме да разберем това… Тя разруши всичко, което имахме: приятелство, доверие, обет… На тяхно място, като зловеща магьосница, размаха измамата, предателството и страха… Тя ни раздели и с това ни победи. Дори по-лошо — накара ни да се унищожим взаимно… Правилно е усетила, че взаимната ни обич може лесно да се превърне в омраза и тази омраза да ни заслепи… О, Буда! Как ли е злорадствала, когато убих Хенри! Сякаш съм наемен убиец, който е действал по нейна поръчка! — Генерал Воркута е самият дявол, Джуан — мрачно поклати глава Тцун. — Просто да не повярва човек! Никога не бях си представял, че една жена може да притежава мозъка на Сатаната! Вятърът се усили, въжетата над главите им тихо запяха. Светлината стана някак тежка, сякаш напоена с разтопено олово. Джейк дълго мълча. Когато най-сетне отмести поглед от далечния хоризонт, изражението на лицето му беше такова, че Тцун-Трите клетви благоразумно не каза нищо. — Ето, виж, чичо… — тихо прошепна Джейк и посочи към почернелия хоризонт. — Твоят дъжд най-после пристига… Йън Макена разхлаби яката на ризата си, влажна и неприятно втвърдена след краткия вечерен дъждец. Пустият плаж беше чист и подравнен, като току-що измита четка на художник. Вълните се разбиваха в брега с равномерен грохот. Макена запали фенерчето си и го размаха в различни посоки. Среднощната тишина беше пълна, наруши я само протяжният вой на далечна корабна сирена. — Изгасете фенерчето, ако обичате. Макена замръзна на място. Гласът несъмнено принадлежеше ни китаец и ръката му инстинктивно се плъзна към кобура. Спокойно, заповяда си полицейският капитан. Ако продължаваш така, положително ще си докараш някой инфаркт. Пръстът му покорно натисна бутона на фенерчето. Всичко потъна в мрак, единствено водата фосфоресцираше, отразяваща далечните светлини на Порт Станли. Усети приближаването на непознатия отдясно. — Добър вечер, господин Макена. Обърна глава и видя едно оцъклено бяло око на метър от себе си. Лицето беше кръгло като месечина, носът — къс и чип. Типично лице на китаец от южните части на страната, обезобразено от дълбок белег на бузата, който опъваше долния клепач и придаваше оцъклен израз на лявото му око. Макена неволно потръпна. — Аз съм Као Белоокия — представи се китаецът. — За мен всички сте еднакви — изръмжа Макена. — Шанхайци, кантонци — все тая! Всички сте бандити! Као Белоокия замълча, после устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка. — Но това не ви попречи да приемете моите пари — отбеляза той. — Парите не миришат! — тросна се Макена. — Хич не ми пука откъде идват! — Достатъчна ли е сумата? Господи Исусе, нима ще се окаже, че съм открил кокошката, дето снася златни яйца? Макена с мъка потисна обзелата го възбуда и надуто отвърна: — За момента е достатъчна. Но окончателният й размер зависи от това, което ще поискате от мен… — О, господин Макена! Става въпрос за дреболия — Као Белоокия сключи ръце зад гърба си и се обърна към морето. Въпреки това оцъкленото око остана вторачено в лицето на Макена. Отразило едва доловимото сияние на водата, то приличаше на око на мъртвец, по което сякаш се блъскаше онази противна муха. Чук-чук… Чук-чук… Стига, изписка безмълвно Макена. Направи опит да потисне гаденето в стомаха си, но пред очите му продължаваха да се извиват ярките пламъци, насочили се към тъмното като кладенец небе на пустинята… — Добре ли сте? — Какво? — стреснато се извърна Макена. — Не ви чух… — Попитах добре ли сте, господин Макена. Лицето ви изведнъж пребледня… — Добре съм — промърмори Макена и вдигна ръка към лицето си. Беше лепкаво от пот. — Имам известни проблеми със стомаха, това е всичко… — Трябва да се грижите за себе си, господин Макена — промърмори Као Белоокия, запали цигара и вдъхна дълбоко дима: — Сега от вас зависят много неща… Стига. Време е за делови разговор. — Какво искате от мен? — попита Макена. Као Белоокия усети, че му идва до гуша от лошото възпитание на този „чуждестранен дявол“. — Как биха реагирали началниците ви, ако научат за младежа, с когото живеете? — рязко попита той. Лицето на Макена потъмня от притока на кръв. — Какво, по дяволите, означава това? Као цъкна с език. — Чудесният Сун, ръководител на една от най-могъщите триади в града, е добре запознат с малката ви тайна, нали? Използва я от време на време, само когато иска да получи информация за предстоящите акции на полицията… — Това са глупости! — Така ли? — усмихна се Као Белоокия. — На колко години е вашият съквартирант, господин Макена? На осемнадесет? Не, много са… Най-много на шестнадесет или петнадесет… — от устата му се изтръгна подигравателен смях. Знае всичко, изтръпна вътрешно Макена. Това белязано китайско копеле знае всичко! Пред очите му се спусна червена пелена, не можеше да приеме мисълта, че трябва да играе по свирката на този обезобразен мръсник! Изръмжа, ръката му се плъзна към кобура. Но Као Белоокия беше предвидил тази реакция и тялото му изведнъж се оказа залепено за Макена. Острият като бръснач ръб на ножа опря в гърлото на австралиеца. — Много неразумно от ваша страна, господин Макена — просъска той. Само желязната дисциплина го спря да не пререже гърлото на противния „чуждестранен дявол“. — В участъка може и да сте силен, но тук сте кръгла нула. Нищо не ми пречи да ви превърна в къс воняща мърша и да ви хвърля на плъховете! За тях това ще бъде истински пир, господин Макена. Добре запомнете това! Яростта на Макена бликна на повърхността, главата му се разтърси. Но едновременно с това ясно усети натиска на острието върху адамовата си ябълка. „Ти ще се превърнеш в мърша, приятелче, безгласно се закани той. Никой не може да ме заплашва по този начин. Никой!“ От устата му се изтръгна животинско ръмжене. В следващия миг ножът изчезна, всичко изглеждаше напълно нормално. — Като първа услуга ще поискам да потвърдите един слух — каза спокойно Као Белоокия, сякаш нищо особено не беше се случило. — Чух, че в Банковата корпорация „Саут-ейша“ стана нещо… Там влагам парите си и сам разбирате моята загриженост… — Това си е ваш проблем — ухили се Макена. После замълча и започна да разсъждава. „Може би този грозник ми дава възможност да се освободя от шантажите на Чудесния Сун, прецени той. Защото Сун е един от акционерите на банката и ще ми бъде много приятно да го видя притиснат до стената.“ — Добре — промърмори гласно той, най-сетне успял да потисне яростта си. — Ще видя какво мога да направя… — Трябва да го направите бързо, господин Макена — изгледа го продължително Као. — А сега си вървете у дома. Прегърнете младия си приятел и спете спокойно. След време, ако се представите както трябва, може би ще ви дам оръжието, с чиято помощ ще се освободите завинаги от Чудесния Сун… Мрак. Някъде дълбоко сред него проблясваха ослепителни светкавици. Как е възможно това? Да, възможно е… Защото светкавиците не осветяваха абсолютно нищо. Болка. Деликатна и изтънчена болка, проникваща до всяка клетка на съзнанието. Висеше в центъра на Вселената и бавно се въртеше — тежка и осезаема, притежаваща почти физически качества. Докосваше оголените нерви, разкъсваше тялото й… Болка, която никога няма да спре… Но в един момент се случи точно това. Болката изчезна. По нареждане на полковник Ху Ксюжин. Гласът му проникна през бученето, което съпътстваше болката в главата на Ки-лин. Тя вече беше изгубила чувство за хода на времето и не знаеше колко дълго продължават изтезанията — ден или седмица, месец или век… Преди болката, когато беше здрава и свободна, тя имаше изострено чувство за хода на времето, отчиташе всяка секунда… Никога не използваше будилник, никога не поглеждаше часовника преди среща, но въпреки това беше точна. Времето. Болката го консумираше изцяло — алчно и ненаситно. Но на негово място не идваше така желаната празнота. Защото тя би означавала и отсъствие на болка. Ки-лин разполагаше изцяло с нея — острата и ослепителна като самотен слънчев лъч болка. И затова я превърна в свой другар, в своя утеха… До появата на полковник Ху. Полковник Ху прекрати болката. Това стана толкова внезапно, че Ки-лин го намрази. Беше свикнала с ослепителния лъч, почувства се ограбена от последното нещо, което притежава. Изпита чувство на празнота, на безмълвен гняв. Някога можеше да държи болката в себе си, това и позволяваше да се чувства жива, да чува ударите на сърцето си, да усеща движението на дробовете си. Но когато болката изчезна, тя изгуби сигурността си. За известно време беше убедена, че е мъртва. Не усещаше нищо, не виждаше и не чуваше, обонянието и вкусът се стопиха. Защо? Какъв нов капан й залага съдбата? Нима това е следващото завъртане на великото Колело на живота? После полковник Ху я извади от празнотата. А тя остана с чувството, че присъства на второто си раждане. В буквалния смисъл на думата. Обзе я огромно чувство на благодарност. Той й показа светлината. Истинската светлина — ярка и наситена с цветове. Тя беше толкова щастлива, че неволно посегна да я докосне. Слухът й се върна, в ушите й се разнесоха шепотът на ветреца в листата на дърветата, птичата песен, мекият тропот на дъжда. Разплака се от радост. Полковник Ху каза, че това са сълзите на пречистването. Първите думи, които проникнаха до съзнанието й. Тя взе ръката му и потръпна от докосването на мазолестата длан. После й даде вода, хладната течност се разля по брадичката й. Тя се засрами, усетила нежното докосване на мека кърпа върху лицето си. Той нежно я целуна по бузата, душата й се стопли. А след това заспа… Събуди се от силен глад. Полковник Ху беше там и започна да я храни. Тя направи опит да се справи сама, но сякаш беше забравила как се борави с пръчиците. Понечи да яде направо с ръце, но той я спря. Поднасяше й храната с пръчиците, бавно и внимателно като на урок. Скоро тя беше в състояние да копира движенията му. През цялото време не каза нито дума, но разбираше всичко, което й говореше полковник Ху. Сякаш заедно със способността да използва пръчиците беше забравила и как се говори… Тази способност се възстанови отново благодарение на полковник Ху, който продължаваше да бъде търпелив и безкрайно внимателен. Ки-лин никога не беше срещала по-внимателен човек от него, в душата й разцъфна обич към този мъж. Имаше и проблясъци, разбира се. Картини от „предишния“ живот — ярки и плашещи… От живота преди прераждането чрез болката. Тогава тя потръпваше от желание да говори, да обясни на полковник Ху истинското състояние на нещата, да го помоли да спре с лъжите… Но не успяваше. Мракът неизменно я обвиваше с плътното си наметало и тя ставаше напълно безпомощна. Защото я нямаше дори болката, която прегръщаше като последна закрила. Оставаше единствено черната празнота, от която се беше родила… Когато това се случи за пръв път, Ки-лин поклати глава и промърмори: — Не, не може да бъде! Аз вече се преродих… Но от гърлото й излетяха само някакви нечленоразделни звуци, устата й се запълни с неизвестна течност. Беше в състояние да издържи всякаква болка, защото отдавна беше престанала да се страхува от нея и се бе научила да я превръща в свой съюзник и другар. Като някакъв тайнствен алхимик тя беше в състояние да превръща агонията в светлина — топла, сигурна, всеобхватна. Впоследствие предпочиташе да държи устата си затворена. Това може би я спаси от удавяне, но беше безсилно пред агонията, пред ужасното завръщане в безбрежната пустота. Имаше чувството, че умира бавно и постепенно, в продължение на цяла вечност. Не, дори по-лошо — че не умира, но и не живее… Научи се да крие тези изблици на „оцветени спомени“ — термин, появил се неизвестно как в сгърченото й съзнание. Особено от полковник Ху, който следеше състоянието й с безгранично търпение. Постепенно ги изхвърли от главата си, появата им стана епизодична, после изчезнаха… И когато полковник Ху я запозна с новата задача, Ки-лин вече не си спомняше нищо, в съзнанието й съществуваше единствено животът, който беше водила тук, в предградията на Пекин… Носеше се над блестящ океан. Освободен от болката, духът му волно се рееше над азиатския континент и синия простор на Южнокитайско море. Топлите слънчеви лъчи галеха тялото му, очите му следяха играта на делфините, които следваха тежките танкери. В друг район на безбрежната шир видя стадо китове, които изхвърляха пенести струи над главите си и се стрелваха надолу, към теменужените дълбини. Женските загрижено побутваха пред себе си малките, мъжкарите пляскаха с опашки и издаваха призивни тръбни звуци… — Отпусна ли се, дядо? — попита Блис. Навън се свечеряваше, вече два часа масажираше тялото му. — Много — отвори очи Зи-лин. — Болката от вчера изчезна, а днес почти не се появи… Ръцете ти вършат истински чудеса върху старото ми тяло! Потъна в топлите вълни на спокойствието и с удоволствие вкуси от временната си победа над болестта. Единствено Блис ме нарича „дядо“, въздъхна в себе си той. За всички останали, дори за сина си, аз съм Джиан. Може би Лан, мъртвата дъщеря на Джейк, също би го наричала „дядо“… Бавно потъна в могъщото си „ки“, престана да усеща пръстите на Блис. Пред очите му изплуваха други, далеч по-монументални картини, проблемите на немощното му тяло отстъпиха на заден план. Върна се към настоящето бавно, с цената на огромни усилия. Аз съм Джиан, замаяно си помисли той. През целия си живот съм се поддържал на висотата, която изисква този пост. Затова нямам право да съжалявам относно последиците. Но въпреки това го правя. Да, правя го! Защото бях лишен от живота на нормален човек, нямах дом, нямах семейство… Пожертвах най-скъпото, обърнах гръб на традициите, които са ни направили велик народ. С една-единствена цел — да осигуря светло бъдеще на Китай. Ние трябва да тачим своите традиции, в противен случай няма да оцелеем. Но аз не ги познавам, нямам какво да предам в наследство на Джейк. Защото съм сам, безнадеждно увиснал между два свята. Аз съм поданик на Средното царство, душата ми е пълна с предразсъдъци. И затова съм принуден да обърна гръб на всичко, което е свързано с тях. Първият Джиан — създателят на фантастичните градини в родния Су-чоу, търпеливо ме учеше на притворството, с чиято помощ се изгражда новият свят. Наставниците в шанхайския колеж ме считаха за странен, бунтовен младеж с недопустими възгледи. Никога не мога да се отплатя на Джиана за това, на което ме научи. И съм благодарен на Буда, че Блис — неговата внучка, е тук, в Хонконг, при мен… Зи-лин ясно помнеше деня, в който го посети майката на Блис. Беше все още бунтовник, криеше се в планинските области на Юнан заедно с войските на Мао. По същото време армията на Чан Кай-шъ беше предприела решително настъпление. Направи каквото можа за нея, но времената бяха тежки. Нахрани я, позволи й да си почине, а после уреда прехвърлянето й в Хонконг при Тцун-Трите клетви, провеждайки сложни преговори с няколко племенни вождове от високите плата Шан в Бирма. Тънко, но здраво като неземен воал, неговото „ки“ се разпростря над безбрежния, сякаш лакиран океан. Зи-лин беше дълбоко изненадан от продължителността и силата му. Дългогодишната болест очевидно нанасяше поражения единствено върху тялото му, може би именно благодарение на нея беше постигнал невероятната мощ и продължителност на „ки“. Защото физическите болки бяха толкова силни и постоянни, че с течение на времето тон все по-често прибягваше до „ки“ и чудотворната му сила. Радваше се, че може да черпи с пълни шепи от дълбокия кладенец на душевната си енергия, че благодарение на него е силен като двадесетгодишен младеж. Дори и по-силен, тъй като, благодарение на мъдростта, днес беше в състояние да използва „ки“ далеч по-добре от годините на младостта… Едновременно с това съзнаваше, че болното му тяло се нуждае от външна помощ, за да отприщи енергията на „ки“. Това не беше лесно, тъй като почти всички нервни възли бяха постоянно блокирани от болката и само изключителен майстор на масажите като Блис беше в състояние да ги освободи. А тя наистина вършеше чудеса. Напипваше онези нервни окончания, които все още функционираха нормално, с тяхна помощ освобождаваше от болката най-близките нервни възли, а после преминаваше върху следващите… — Блис… — прошепна той. — Тук съм, дядо. — Оказваш чудотворно влияние върху старите ми кости, наистина ме караш да се чувствам отново млад!… — Благодаря, дядо — сведе глава тя. — Но ти също ми помагаш. Имаш тяло от гранит, никога няма да умреш! — О, мила моя… Всичко живо умира, това са законите на природата, такава е и волята на Буда. Да се бориш срещу тези закони, означава да проявяваш егоизъм и алчност… А знаеш какво се е случило на алчния егоист, нали? — старецът въздъхна на нещо свое. — Не, дядо, не знам. — Пътувал дълго, изкачвал много планини. Най-сетне се добрал до последния връх, отвъд него се простирала необятна равнина. В нея имало всичко, за което мечтал през живота си. Абсолютно всичко. Дни наред тичал от предмет на предмет, опипвал ги, радвал им се… Вълнението му било толкова силно, че забравил за глада и жаждата си… Но накрая така жадуваните вещи започнали да му стават безразлични, трябвало му нещо, с което да се подкрепи… — Запрепъвал се из богатата равнина, примамливите вещи вече не го вълнували. Залитал от глад и жажда… Зи-лин замълча. Блис изчака малко, после нетърпеливо го побутна: — А после какво станало? — Изнемогвал, бил на края на силите си. В безкрайната равнина нямало нищо за ядене, нямало дори капчица вода. Небето изпълнило най-горещото желание на живота му — желанието за притежание. Но той искал да има толкова много неща, че в равнината не останало място за най-простото — храна и вода. — Каква жестока съдба! — потръпна Блис. — Жестокостта поражда жестокост — тихо отвърна Зи-лин и духът му отново се понесе над блестящия океан. Нещо долу се вълнуваше, „ки“ насочи могъщите си пипала към източника на неизвестната буря. — За днес приключихме — усмихна се Блис. — Как се чувстваш? — Прекрасно — отвърна Зи-лин, но в съзнанието му остана спомен от бурята, която беше открил. — Готова ли си за ново пътешествие в света на „да-хей“? — имаше предвид величествената пустота, от която се ражда духовната сила на човека. — Да — кимна Блис. — Но нищо не разбирам. — Котката не разбира защо пада на крака, когато скочи отвисоко. Птицата не разбира защо може да лети. Тя просто търси въздуха и иска да се слее с него. Същото е и с теб — протегна ръка Зи-лин. — Нима допускаш, че някой друг може да наруши величието на „да-хей“? Ела, дай ми очите и душата си… Не се страхуваш, нали? — Не. — Нямам предвид „да-хей“, а това, за което няма обяснение… — Обучавана съм да бъда безстрашна. — Но въпреки това се страхуваш… Тя сведе глава и тихо прошепна: — Да… — Тогава трябва да знаеш защо се страхуваш… — Зи-лин я изчака да го погледне и тихо добави: — Защото това, за което няма обяснение, е безгранично… — Отговорността. Малката кабина отвърна с ехо на прозрението й, на чувствата, които я вълнуваха. После, хванати ръка за ръка, двамата потънаха в мрака на „да-хей“. Душата на Блис потрепваше от страх и радостно опиянение. Джейк сънуваше Лан, своята мъртва дъщеря. Често го правеше и никак не беше приятно. Защото неизменно се озоваваше на брега на река Сумчун, мътната вода покриваше краката му почти до коленете. Не ги виждаше, не ги усещаше. Лан тичаше към него. Имаше тялото на майка си и беше много красива. Вместо униформата в защитен цвят, беше облякла някаква ефирна, подобна на паяжина дреха. Навлезе във водата, но не потъна. Бягаше по повърхността й с лекотата, с която се стъпва на твърда земя. — Лан! — извика Джейк. — Лан! Но от устата му не излезе нито звук. Напрегна се, почувства как се задушава. В същия момент до него се изправи Мариана, втората му жена. Смееше се толкова бурно, че по лицето й се стичаха сълзи. — Какво правиш? — давеше се тя. — Нима забрави, че си се родил без гласни струни? Джейк щеше да се разплаче, но Мариана бързо изчезна, оставяйки го насаме с Лан. Тя тичаше с всички сили по повърхността на Сумчун. Видя го и на лицето й се появи усмивка, ръцете й се разтвориха за прегръдка. В същия миг от надупченото й тяло бликна алена кръв. Лицето й се разкриви от ужас, краката й се подхлъзнаха и Лан изведнъж започна да потъва във водата. Продължавайки да крещи, Джейк направи опит да навлезе в реката. Но изведнъж се оказа, че краката му ги няма, на тяхно място стърчаха грозни дървени чуканчета. Бяха забити дълбоко в дъното, сякаш циментирани. С върховно усилие на мускулите си той успя да се изтръгне от дъното и се хвърли в реката. Започна да потъва. Нямаше крака, с които да рита, и се насочи към дъното като тежък камък. Ръцете му безсилно висяха отстрани. Откри я близо до калното дъно, оплетена в тръстика и жилави водорасли. Синкавобяло, тялото й безжизнено се полюшваше от течението. Гъст кичур коса закриваше лицето й. Той изведнъж почувства, че трябва да го махне. Сякаш с този жест щеше да върне живота в безжизненото й тяло. Вдиша ръка и посегна към кичура с върховно усилие на волята. Ето така! Още малко… После от гърлото му се изтръгна вик на ужас. Пред очите му се хилеше _неговото_ лице! _Неговото, неговото!…_ Събуди се рязко, тялото му плуваше в студена пот, гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха. В стаята се блъскаха непознати звуци. — Джейк… Ето го, пак идва! — Джейк, престани! Звуците странно се наслагваха един върху друг. Тялото му се разтърси от могъщ спазъм, потта бликна като вода от настръхналите пори на кожата му. Блис направи опит да го прегърне, но той замахна и я удари. Не я виждаше, не я усещаше до себе си, беше забравил за съществуването й. Звуците отекнаха дълбоко в съзнанието му, докосвайки някаква тънка, но позната струна в душата му. Към тях се прибави цвят — тъмнокафяв, блестящ, потрепващ в стотици оттенъци… Цветът на кожата й. Богато наситен, красив… Изведнъж отново се появиха дупките, от които бликаше кръв… Сякаш митични великани пронизваха небето с огромните си копия… — Джейк, Джейк! Вкопчени един в друг, те задъхано се бореха. И призраците започнаха да се оттеглят. Бавно и неохотно, като гладни хищници… Дъщеря му го викаше през широката гладка повърхност на Сумчун: — Татко, татко! Куршумите със свистене се забиха в тялото й. Падна в калта, направи опит да се изправи, но отново се повали. Махагоновите дървета експлодираха от попаденията на мините, към небето се издигна окървавен фонтан от каменни отломки. Това не беше кошмар, това се беше случило в действителност. Преди три години и половина, когато Джейк беше на активна служба в Агенцията. Мисията му беше в пограничните райони между Новите територии на Хонконг и Континентален Китай. Работеше с нелегални престъпни формирования, които прекарваха през границата бегълци от комунистическия режим. Конкретната задача на екипа под негово ръководство, наречен „дантай“, беше да осигури безпрепятственото прехвърляне на трима известни китайски учени. Тя не можеше да бъде осъществена без помощта на Триадите. Но нещо се обърка. Вероятно бяха пипнали член на организацията и го бяха накарали да пропее. Екипът на Джейк попадна под ударите на умело поставена засада. Стратегията на врага беше безупречна, веднага си пролича почеркът на майстора на „уей ки“, който командваше групировката на врага. Той се оказа Ничиреншу — убиецът, когото Джейк преследваше от години. Човекът, който уби Лан, дъщерята на Джейк… … Лан рухна в ръцете му. Имаше бадемовата кожа на майка си, вече пронизана от хладната тръпка на смъртта. Очите й бяха тъмни и далечни, дългата й коса се проточваше по течението на реката. Лан умираше в ръцете му. В същото време Ничиреншу — негов природен брат, ръководеше контраатаката от противоположния бряг на реката. Майсторът на „уей ки“. Джейк прекоси реката и се втурна подире му. Изпусна го в гъсталаците на джунглата и се върна на брега. Там откри единствено труповете на хората от своя „дантай“. Триадата беше прибрала своите убити и ранени, от тях нямаше никаква следа. От този момент нататък бяха прекъснати всякакви контакти между Триадите и Джейк. Бандитите бяха убедени, че са били предадени от човек на Агенцията. Това донесе огромни неприятности на Джейк през последвалите месеци и години. — Лан! — изкрещя сега той и отблъсна Блис към стената. — Лан! — Джейк, събуди се! — умолително прошепна Блис, вдигнала ръце да се предпази от юмруците му. — Това е само сън! Хей, слушай! Вече си буден! Лан е мъртва, разбираш ли? Мъртва! Отворил очи, Джейк започна да си дава сметка къде се намира. Но все още виждаше бреговете на река Сумчун, прекършените от минохвъргачния огън дървета, безжизненото тяло на любимата, отдавна изгубена дъщеря… „Ба-мак“, отчаяно си помисли той. Само „ба-мак“ може да сложи ред в душата ми, да успокои нервите ми. Няма друг път за разгадаване на вражеската стратегия, за постигане на победа в отделни битки, а и в цели войни… „Ба-мак“ — да напипаш пулсацията… Първият урок, който получи от Фо Саан. Направи опит да се концентрира. Да напипа пулсацията… Но не усети нищо. Това му се случваше за пръв път, откакто беше усвоил умението да потъва в „ба-мак“. Пулсацията я нямаше, силата й изчезна. В душата му продължаваше да звучи отчаяно стенание. Лан. Лан. Лан… Рухна на рамото на Блис, от очите му бликнаха сълзи. — Няма нищо — прошепна тя. — Всичко ще се оправи. Галеше го по рамото, бършеше потта от челото му, приглаждаше залепналата му коса. Дланите й докоснаха гърдите му и леко се раздвижиха, мускулите му бавно започнаха да се отпускат. Голите й гърди се притиснаха в тялото му, опитвайки да му върнат топлината. В такива мигове имаше чувството, че умира. Плътта му изстиваше, кожата му побеляваше, сърцето му пърхаше като уплашена птичка, а дишането му беше накъсано и неравно. Блис се притискаше в него, топлият й дъх се опитваше да прогони студа от тялото му. Имаше чувството, че някой ден той ще потъне прекалено дълбоко в отчаянието на своя кошмар и вече нищо не би могло да го върне обратно. Не споделяше нищо с никого, но знаеше, че тези кризи зачестяват и стават все по-тежки. Преди време сънуваше Лан най-много веднъж в месеца, но сега кошмарите му се явяваха няколко пъти седмично и всеки беше по-тежък от предишния. Ръката й се плъзна надолу и започна да масажира слабините му. Пръстите й се насочиха към вътрешната част на бедрата му, обхванаха гениталиите и леко започнаха да ги галят. За известно време без ефект, после топлината започна да се връща в тялото му. Членът му помръдна и започна да се надига, търсейки топлината й. Тя леко помръдна, оставяйки телата им сами да намерят пътя едно към друго. Това само усили възбудата му. След миг проникна дълбоко в нея, от устата й излетя неволен стон. Гърдите й се притиснаха в неговите, зърната им бързо набъбнаха. Устните му се впиха в шията й. Опитните й ръце не прекратиха работата си нито за миг, тялото й не му позволяваше да спре. Бедрата й се увиха около кръста му, цялото й тяло тръпнеше под натиска на свещения му меч. Движенията й бяха леки и деликатни, възбудата му стократно се повиши. Поела го докрай в себе си, тя даде воля на своето „ки“ и проникна в душата му. Единственото й желание беше да я прочисти напълно от лепкавата паяжина на кошмара. Телата им се сляха напълно, Джейк вече не беше в състояние да се сдържа. Проникнал докрай, той започна да изстрелва горещото си семе в пламналата утроба на Блис. От устата му се откъсна продължителен стон, въздухът излиташе от дробовете му на дълбоки тласъци. Блис трепереше като тръстика на вятъра, цялото й тяло поемаше тръпката на оргазма му. Миг по-късно вече не се контролираше, отворена докрай, напълно беззащитна… И за пръв път усети как навлиза в „да-хей“ — сама, по собствено желание. Обгърната от свещения мрак, тя очакваше да се сблъска с могъщото „ки“ на Джейк, но откри нещо коренно различно. Благодарение на „да-хей“, Великата пустота, тя научи всичко, което й беше необходимо. Широко отворила черните си очи, тя се втренчи в лицето на своя любим — вече спокойно и отпуснато, готово да потъне в сън. Няма да плача, заповяда си Блис. Няма да плача! Но за пръв път усети, че вътрешната дисциплина й изневерява. Макена търсеше Пок-Голямата стрида. Мисълта, че банковата корпорация „Саут-ейша“ има финансови затруднения, не му даваше покой. Ако слухът излезеше верен, Чудесният Сун наистина ще се окаже в беда. Защото почти всичко, което беше спечелил през дългия си бандитски живот, се намираше в сейфовете на банковата корпорация. Трябва да открия истинското състояние на нещата, тръсна глава Макена. Трябва да разбера дали наистина банката е пострадала от крупна измама. Обикаляше нощните заведения на Ванчай, не пропускаше дори и най-окаяните дупки. Потъна дълбоко в света на измамните мигащи светлини, оводнените напитки и нахалните проститутки, станали наркоманки на дванадесет, остарели на петнадесет, превърнали се в опитни крадли и измамници на двадесет… Голямата стрида обичаше този район, Макена отдавна подозираше, че живее някъде тук. Китайците бяха единодушни, че Пок е човекът, който знае всичко за всеки в Кралската колония, а самият Макена ставаше нервен само при споменаване на името му. Причината за това се криеше във факта, че не можеше да определи що за човек е Голямата стрида. Не отговаряше на нито един от стереотипите, с които беше свикнал да борави полицаят, и това автоматически го превръщаше в заплаха. Обикновено Макена вземаше мерки срещу всички, които носеха заплаха, но с Пок беше различно. Той му беше нужен и затова го беше оставил на спокойствие. Откри го в „Бялата чаша“ — едно изключително неподходящо име за заведение, в което човек с еднаква лекота можеше да изпие противно оводнено питие и да пипне трипер. Голямата стрида седеше в дъното на заведението, далеч от алената пулсация на светлините над дансинга и оглушителния грохот на музиката. Тук питиетата се сервираха чисти, водата отиваше за тъпите туристи отпред. Макена започна да се промъква сред тълпите моряци в отпуск, изцяло ангажирани в лов на проститутки и долнопробни напитки. Походката му беше вдървена и наперена, именно заради нея си беше спечелил прякора „Голямата локва пикоч“, който му лепнаха китайците. Голямата стрида беше в компанията на жена, чиято класа беше далеч от проститутките на заведението. Макена неволно се облещи, обхванал с един поглед както скъпата й рокля, така и безупречното тяло под нея. Голямата стрида забеляза приближаващия се полицай, докосна лакътя на жената и тя изчезна в сумрака на заведението. Лицето му остана напълно безизразно, нищо не показваше отношението му към едрия недодялан тип, който се отпусна в стола срещу него. По принцип китайците не обичат едрите хора, височината и огромната им маса винаги ги притесняват. Голямата стрида се мразеше за уплахата, която го обземаше при среща с тоя тип, но стискаше зъби и търпеше. Съдба, не можеш да я промениш… — Разваляш ми вечерта — процеди той и отпи глътка „Курвоазие“ от чашата си. — Нали нямаш нищо против да пийна едно? — Моля. — Само не ми казвай, че вечеряш в подобни заведения — изръмжа Макена. — Тук съм по работа — отвърна Голямата страда. — А обикновено вечерям в „Стар хаус“ на Козуей Бей. — Знам — кимна Макена и му хвърли внимателен поглед над чашата. — Трябва ми информация за банковата корпорация „Саут-ейша“. Голямата стрида се намръщи от липсата на възпитание у този чужденец. Цивилизованият човек би опразнил чашата си в компанията на домакина, би се позаинтересувал за здравето на семейството му и състоянието на бизнеса му. Дори би обсъдил промяната на времето. Но когато човек е в компанията на жаба, той трябва да очаква, че ще бъде олигавен, въздъхна в себе си Пок. — Какво по-точно те интересува? — Надявам се ти да ми кажеш… Голямата стрида надникна в ужасните бледосини очи, които изглеждаха така, сякаш са видели нещо страшно; нещо, което не би трябвало да видят… — А какво ще получа в замяна? — попита той. — Предупреждение за поредната полицейска акция в твоя район, изпратено двадесет и четири часа по-рано. — Искам тези акции изобщо да спрат. Господи, въздъхна в себе си Макена. — Не разполагам с толкова власт — поклати глава той. — А дори и да разполагах, подобно нещо несъмнено би пробудило любопитството на комисаря. Нещата ще стигнат чак до Лондон, оттам ще изпратят комисия да ни разследва и всичко ще иде по дяволите — твоята протекция, нашите споразумения, моята служба… Голямата стрида изви глава и с отвращение се изплю в ъгъла. — Стига, не искам да слушам за противните британци! Тяхното време тук изтече! — Ако наистина стане така, типове като теб ще се окажат на течение — враждебно го изгледа Макена. — Комунистите едва ли ще се церемонят с теб и положително ще ти оскубят ташаците! Голямата стрида се разсмя, за да прикрие отвращението си от този противен варварин. — Хич не ми пука за комунистите — отвърна той. — Вече сме им приготвили една-две изненади… — Банковата корпорация — напомни му Макена. Не изпитваше никакво желание да говори за политика с някакъв необразован китаец. — Защо се обръщаш към мен? — Защото имам информация, че някой е отмъкнал купища мангизи оттам и само ти можеш да ми кажеш дали е така — отвърна Макена и допи коняка си. Голямата стрида се замисли върху думите му. — Не съм чувал нищо за това — промълви той. — Абсолютно нищо и именно това е интересното… Това означава, че или твоята информация е погрешна, или… — Или какво? — нетърпеливо го изгледа Макена. — Или измамата е от такъв мащаб, че цялата информация е под забрана. — Значи си губя времето с теб… — Напротив — мазно се усмихна Голямата стрида, макар душата му да кипеше от гняв. Буда, колко го ненавиждам това гадно чуждестранно копеле! Но не мога да го изгоня, защото от неговата информация зависят приходите ми. Защото го използвам така, както типове като него са ни използвали в продължение на десетки години. — Бъди тук утре по същото време. Ще имаш отговор на въпроса си, независимо какъв ще бъде той… — Хубаво — изръмжа Макена и започна да се надига. — И още нещо… — Казвай! — За тези полицейски акции… — подхвърли Голямата стрида и вътрешно потръпна от огромните размери на мъжа срещу себе си. — Ще ми даваш информация за тях в продължение на шест месеца, без заплащане… — Глупости! — избухна Макена. — За човек с твоя ранг това е дреболия — равнодушно го изгледа Голямата стрида. — Довиждане до утре. Макена преглътна гнева си и кимна с глава. После се завъртя и излезе. Шумът в заведението беше прекалено силен и това му попречи да чуе подигравателния смях на Голямата стрида. Всеки работен ден от седмицата Джейк отиваше в сградата на „Сойър & синове“, където Андрю Сойър му беше предоставил просторен кабинет на последния етаж, редом със своя. В почивните дни работеше у дома или пък отскачаше до джонката на Тцун-Трите клетви. Джуанът нямаше право на свободно време. Работата беше много. Трябваше да установи нови системи за комуникация, трябваше да поддържа старите. А те бяха навсякъде — в комунистически Китай, в Сингапур и Бирма, в Банкок и Манила, в Токио и Осака… Всеки ден се установяваха нови контакти, влиянието на „юн-хюн“ растеше. Невидимата мрежа се разширяваше, в нея попадаха както дървообработващи комбинати в Индонезия, така и компютърни предприятия в Япония. Цялата тази дейност се контролираше от Джуана. Сутрешните и вечерните часове бяха запазени за телефонни и телексни връзки с президенти и високопоставени служители на различни компании, а времето между тях Джейк използваше за обработка и анализ на икономическите им показатели: машини и оборудване, продажби, кредитна политика, положението им на съответните борси. Дните бяха дълги и натоварени, проблеми възникваха всеки миг. Разрешаването им силно наподобяваше ходовете върху дъската за „уей ки“ и Джейк се справяше отлично, точно според очакванията на баща си. Старият Зи-лин беше предвидил всичко, включително и аналитичните способности на сина си. А той работеше с увлечение, понякога сам се удивляваше на начина, по който преодоляваше проблемите. Навън се свечеряваше. Джейк приключи с последния за деня телефонен разговор, наметна сакото си и тръгна към асансьора, запазен единствено за него и Андрю Сойър. Въздухът тежеше от влага, но небето беше чисто. Лъчите на залязващото слънце го превръщаха в блестящ аметист, последните етажи на небостъргачите в центъра блестяха като окъпани. На запад се трупаха облаци, скоро щеше да завали. Джейк усети нещо нередно в момента, в който отвори вратата на ягуара си. Другата кола беше паркирана точно пред входа на небостъргача „Сойър“ и потегли веднага след него. Въпросите моментално се оформиха в съзнанието му, второстепенните неща бяха оставени за по-нататък: Защо ме следят? Кой ръководи операцията? Защо точно сега съм поставен под наблюдение? Съществува ли елемент на случайност? Не, това, последното, е изключено. Джейк не беше от хората, които вярват на случайността. Очите му се насочиха към огледалцето за обратно виждане. Сребристосива „Алфа ромео Спайдър“ — нисък и хищен спортен автомобил. Човекът зад волана беше изключително опитен, това си пролича по начина, по който пропусна пред себе си един „Мерцедес“ 500 СЕЛ и някакъв микробус „Мицубиши“. Изостреното торпедо на алфата беше неизменно в полезрението му, а позицията й беше избрана така, че всеки момент да може да натисне газта и да премине в лентата за задминаване. Джейк си даваше сметка, че едва ли би я открил веднага, ако стъклото му не беше спуснато. Този факт му позволи да чуе хъркането на стартера на алфата, прозвучало почти едновременно с неговото. Джос, въздъхна той. Лоша шега за преследвача, добра за него… Видя лицето му едва след като паркира в Западния квартал. Оказа се, че е преследван от жена. Лицето й не беше типично, не можеше да бъде причислена към нито една от двете основни националности в Хонконг — кантонската и шанхайската. Но това съвсем не я правеше по-забележима в тълпата. Дрехите й бяха модни и относително скъпи — японска блуза на райета с широки ръкави и още по-широко деколте, къси панталонки от бежова кожа и ниски велурени ботушки. Джейк бързо откри, че умението й да следи обекта си пеш съвсем не отстъпва на това, което беше показала зад волана. Той, разбира се, не се обърна нито веднъж, но успяваше да я държи в полезрението си, благодарение на широките витрини на магазините и огледалните врати на различните заведения. Искаше да оцени точно способностите й, едва след това щеше да направи опит да се измъкне. Така ще получи представа за силата на неизвестния противник, ще го приближи с една стъпка към самоличността на ръководителя на операцията. Освен това щеше да прецени към каква маневра за измъкване трябва да прибегне. След петнадесет минути трябваше да е на борда на джонката на Тцун, за да се срещне с баща си. Но при създалите се обстоятелства положително щеше да се забави. Всичко е наред. Първата му работа е да заблуди преследвача относно крайната цел на движението си. Сянката обикновено се интересува не толкова от обекта, колкото от местата, които посещава той… Пое в точно противоположна посока. Трябваше да се освободи от тази мадама, чакаше го работа. А докато и двамата са в движение, това, разбира се, не може да стане. Първата му мисъл беше да се отърве от проследяването още с ягуара, но после реши, че трябва да установи самоличността на човека по петите си. _Опознай врага_, така го бяха учили. Ускори крачка и се насочи към центъра. От известно време насам ясно усещаше, че работи в условията на извънредно положение, причина за това вероятно е Блустоун. Добре знаеше, че няма никакъв смисъл да си губи времето за прикриване на следите. _Прикриването на следите в най-добрия случай може да се нарече тактика на забавянето_, казваше Фо Саан. _Следователно то е една слаба тактика, до която трябва да се прибягва само в краен случай. Прикриването на следите не е част от бойното поле._ Но времето действаше против Джейк. Обходните маневри искат време, те са сложни, понякога дори артистични операции. Предстоящата среща с баща му беше важна, на нея най-сетне щеше да научи кой е „врагът в сянка“, както го определяше Зи-лин. И Джейк предприе единствения възможен ход: напусна улицата. Вземайки по три стъпала наведнъж, той се насочи към сложната мрежа от покрити мостчета, която свързваше горните нива на сградите с офиси и канцеларии на Централния квартал. Безцеремонно си пробиваше път сред тълпата, блъскаше мъже и жени към огромните реклами. Скоро прекоси островната част на Конот роуд, свърна зад ъгъла и се шмугна зад една ярко осветена реклама. Веднага я видя — жената го следваше неотклонно, лицето й тънеше в сянката на близкия пасаж. Бутиците са безполезни, тъй като са прекалено малки и обикновено нямат резервен изход. Но ресторантите са друга работа. Той без колебание влезе в един от тях и бързо закрачи между масите. Но жената беше прекалено близо, нямаше как да се измъкне. Отново излезе навън. Бързата оценка на обстановката потвърди това, което вече подозираше. Въздушните пасажи са капан, трябва час по-скоро да се махне оттук. Пред очите му се появи ескалатор и той побърза да слезе на улицата. Тая кука наистина се оказа добра. И в „Алфа“-та, и пеша. Сега беше двойно по-доволен от решението си да я заблуди, тъй като си даде сметка за трудността на задачата. Което съвсем не разколеба решението му час по-скоро да се освободи от нея. Прекоси Райс хаус стрийт и спря на ъгъла на Роуд сентрал, сякаш се колебаеше накъде да поеме. Изчака трамвая да потегли от спирката и скочи в последния момент на стъпалото. После се обърна да види как жената тича след тежката машина, която бързо набираше скорост. Нямаше да успее да се качи, ако не беше някакъв самодоволен турист, който протегна силната си загоряла ръка и я издърпа на платформата. Джейк използва миговете на неизбежните реплики между двамата и започна да си пробива път към предната част на возилото. Свиха по Тун стрийт и той скочи в движение, без да го е грижа за прикритие. Намираха се в район, населен изцяло от китайци, задръстен от складове, транспортни фирми, рибни пазари и билкови аптеки. Жената го последва и продължи да върви по петите му, очевидно затруднена от прекалено многото хора, които се блъскаха по шумната и тясна Жервоа стрийт. Това беше добре. По време на краткото пътуване с трамвая Джейк стигна до заключението, че още е рано да й се изплъзва. Извървя две преки, после бързо се шмугна в тесен пасаж. Тук вонеше на развалена риба, бледите лъчи на зимното слънце изобщо не стигаха до влажния паваж. Те можеха да се забележат високо горе, върху модерните постройки на Средното ниво — един от кварталите с жилищни сгради, с които бяха застроени стръмните склонове на планината Виктория. Тук беше царството на сенките. Огладените камъни на настилката бяха потъмнели от кръвта на безброй риби и това му напомни за стария приятел Микио Комото. Днес отново се беше опитал да влезе във връзка с него, но дори верният му съветник Кашикаши не знаеше къде се намира. Това означаваше само едно — войната между клановете на Якудза се разгаряше и Комото е бил принуден да напусне Токио. Дали не е пострадал? Дали не е в някоя крайградска болница, зорко охраняван от членове на своя клан? Дали вече не е лишен от власт и няма никакво влияние над престъпния свят на Токио? На тези въпроси нямаше отговор. Обзет от дълбоко безпокойство, Джейк направи опит да се свърже със своя таен информатор в Токио. Фактът, че го нямаше у дома, при това точно по обяд, само усили безпокойството му. По това време се осъществяваше електронната им връзка. Ако не беше кризата в „Саут-ейша“, Джейк несъмнено би скочил в първия самолет за Япония. На Ладър стрийт започна да се спуска надолу. Уличката беше изключително стръмна, задръстена от малки като хралупи магазинчета без врати и прозорци. Вътре беше сумрачно дори по пладне, помещенията бяха задръстени от кашони. Джейк хлътна в едно от тях и направи покупката си. Плати безбожна цена, но нямаше време за обичайния пазарлък. После излезе и тръгна обратно нагоре по Ладър стрийт. Действията му бяха светкавични, преследвачката не беше сигурна какво става. Толкова по-добре. В горния край на Ладър стрийт имаше малка странична алея без име. Той свърна по нея и потъна в сянката. Измина петдесетина метра, опря гръб на стената и се ослуша. Решителният миг настъпи. Преследвачката можеше да избира — или да тръгне след него в смърдящия пасаж, или да го изчака на улицата. Но и в двата случая той беше готов да я посрещне. Продължи да чака. Магазините в Западния квартал затваряха между пет и шест, оживлението видимо намаля. Бездомно куче подуши крачолите му, изръмжа и продължи пътя си. Някъде над главата му проплака бебе, женски глас подхвана протяжна приспивна песен на кантонско наречие. Бебето бързо спря да плаче. В настъпилата тишина Джейк отново се замисли за Микио Комото. Дали и той не дебне някъде, дали очаква нападението на своите убийци? Дали е модерно въоръжен, или е решил да прибегне до древните оръжия на своите деди? Револвер или лък? Реките на Токио и Осака са окървавени, колко ли бойци е изгубил? Какво е положението на клана Кнсан? Войната се водеше не само за преразпределение на териториите, а и за чест. Човек никога не трябва да забравя изключително силното чувство за чест, което притежават Якудза. _Гири_. Чувството за дълг. Джейк ясно го усети, особено по отношение на приятеля си. Тежестта на отговорността като Джуан беше огромна, но въпреки това не можеше да се освободи от чувството за дълг към приятеля, изпаднал в беда. _Гири_. Тук нямаш право на избор. Или го има, или го няма. Толкоз. Но Джейк го имаше и беше твърдо решен да помогне на приятеля си. Междувременно слухът му беше изострен до крайност, готов да улови всеки чужд за околната среда звук. Погледна часовника си. Бяха изминали петнадесет минути, значи мадамата нямаше да влезе в пасажа. Е, добре. Това му даде доста подробна информация за характера й. Джейк се усмихна и предпазливо тръгна към дъното на пасажа. Беше го избрал предварително, именно защото изглеждаше задънен. Но по време на една от предишните си обиколки из района случайно беше открил, че в дъното му има тясна пътечка. Минаваше между стените на два склада и бе широка колкото да пропусне тялото на дете. Отвъд тесния процеп подканящо мигаха светлините на Так Чин роуд. Джейк се обърна за последен път, но видя само сенките по павирания пасаж. Беше тихо, нямаше и следа от преследвачката му. Нека пази изхода цяла нощ, пожела й той, докато се промъкваше в пролуката. Ако иска и утре… Озова се срещу блестящите реклами на Так Чин роуд и в слепоочието му опря дулото на револвер 22-ри калибър. Широката яка на японската блуза засенчваше лицето й. В момента, в който Джейк напускаше офиса си, на летището кацна самолет от Токио. От него слязоха три двойки японци, преминаването им през митницата и емиграционния контрол на Кай-так протече без никакви инциденти. Всички бяха млади, приблизително на една и съща възраст — някъде около двадесет и пет. Приличаха на младоженци, пристигнали да похарчат малко пари в Хонконг. Това беше често срещана практика сред заможните японци и вероятно по тази причина никой не им обърна внимание. Изчакаха луксозните си куфари „Луи Вутон“ на въртележката за багажа, после се насочиха към изхода. Там ги посрещна униформен шофьор. Колата на паркинга беше огромен бял „Ролс-Ройс“. В него се качиха първо мъжете, а жените останаха на тротоара. Бяха облечени в скъпи тоалети на Албер Нипон и Джани Версаче, на лицата им грееха безгрижни усмивки. Отседнаха в супермодерния хотел „Риджънт“, от който се разкриваше спираща дъха панорама към пристанището. Но веднага след като се настаниха, прекосиха улицата и влязоха в блестящото фоайе на хотел „Пенинсюла“ — символ на британската колониална мощ в Азия, място за срещи на истинските аристократи. Останаха в кафенето почти час, за това време успяха да привлекат вниманието на всички присъстващи. В това внимание нямаше симпатия, тъй като повечето от хората тук ненавиждаха японците, особено новобогаташите сред тях… Ако някой си беше направил труда да ги наблюдава внимателно, той несъмнено би открил една доста странна подробност в поведението им: докато жените бъбреха възбудено помежду си (като повечето си посестрими, предприели вълнуващо посещение в чужбина), мъжете пазеха пълно мълчание. Пушеха цигара след цигара и механично се наливаха с уиски „Сънтъри“. В един момент шестимата седяха отпуснати върху удобните кресла, в следващия там останаха само жените. Мъжете вече се спускаха по извитите мраморни стъпала към преддверието, отвъд което бяха паркирани мерцедеси и ролсове. Не се върнаха в „Риджънт“, а спряха едно такси и поискаха да бъдат откарани на летище Кай Так. Разделиха се в залата за заминаващи пътници. Единият се насочи към дългата редица металически клетки за багаж в дъното. Бръкна в джоба си, извади ключ и отвори една от клетките. Вътре имаше три сини пътнически сака, върху които бяха прикрепени етикети на една от известните авиокомпании. Отнесе ги в мъжката тоалетна, където го чакаха придружителите му, всеки заел определена кабинка. Първият се появи след десетина минути. Другите — в рамките на още четири-пет. Държаха в ръка сините пътнически сакове и това беше единствената им прилика с младите японски богаташи, кацнали в Хонконг само преди половин час. Преди да напуснат летището, те се освободиха от саковете — всеки в различен контейнер за отпадъци. Двама се изправиха на автобусната спирка и се качиха в машини с противоположни маршрути, третият взе такси. Независимо от факта, че прибегнаха до услугите на различни транспортни средства, крайната точка на пътуването им беше една — пристанището на Абърдийн. Тцун-Трите клетви не се сдържа и взе ръката на Неон Чоу. Никога не го правеше на публично място, но сега просто беше заслепен от красотата й. Празнуваха рождения й ден в „Гади“ — един от най-елегантните ресторанти на Азия. В знак на признателност тя беше облякла любимата му рокля, на шията й проблясваше изумрудената огърлица, която наскоро й беше подарил. Не носеше никакви други бижута и това още повече подчертаваше прекрасните качества на камъните. Трите клетви отдавна не се беше чувствал толкова добре. Всички посетители в ресторанта хвърляха по някой поглед към масата им, привлечени от неотразимата красота на Неон Чоу. Бяха мъже, далеч по-млади от него, но в очите им се четеше завист. Има огньове, които не гаснат с течение на годините, помисли си той. Настроението му не се развали дори от перспективата да яде „пох фаан“ — храна, накълцана, нарязана и разбита на съставните си части, полята със сосове и подправки. Е, след това може би ще има киселини, но Неон Чоу знае как да го излекува. При тази мисъл се усмихна, свещеният му орган помръдна под масата и бавно започна да наедрява. — Еха! — по детски възкликна Неон Чоу при вида на бутилката „Дом Периньон“, донесена от келнера по напитките. — Любимото ми шампанско! — Беше се научила да пие пенливото вино в канцеларията на губернатора, където често отваряха подобни бутилки за някой официален гост. Самият Тцун го считаше за котешка пикня, но тази вечер бе нейна и той се стремеше да удовлетвори всичките й желания. Гледаше я как се тъпче с гъши пастет и черен хайвер, а по-късно и с Бог знае откъде докарано сърнешко, задушено в сосове с главозамайващ аромат. Да прави каквото иска, усмихна се вътрешно той. Нали е щастлива? Щастието на Неон Чоу беше нещо, на което държеше особено много. Защото то се прехвърляше върху него, помагаше му при разрешаването и на най-тежките проблеми. В момента такива проблеми имаше в изобилие и той изпитваше нужда от неизчерпаемата й енергия, стремеше се към нея с жаждата, с която крехко цвете търси топлите слънчеви лъчи… Окончателните данни от ревизията на „Саут-ейша“ дойдоха в кабинета на Андрю Сойър, докато Тцун все още беше там. Двамата тъкмо приключваха с месечната справка за приходите от танкерния флот, който беше собственост на Вътрешния кръг и поверен за управление на Тцун. Преодоляха шока от крайните цифри и направиха опит да открият Джейк. Но времето беше напреднало и той не беше в кабинета си. Трите клетви позвъни на дъщеря си. Хвана я на път за собствената му джонка, където трябваше да обработи тялото на Джиана с поредния сеанс по акупресура. Блис нямаше представа къде може да бъде Джейк, но знаеше, че по-късно вечерта трябва да е на джонката за среща с баща си. В нормални случаи час-два не бяха от особено значение, но ревизията на банката разкриваше наистина страшни неща. Измамата възлизаше не на двадесет и пет, а почти на петдесет и пет милиона американски долара! Сумата беше огромна, по преценка на Тцун и Андрю Сойър „Саут-ейша“ едва ли щеше се възстанови от тежкия удар. Тцун не можеше да проумее как всичките тези милиони са били измъкнати незабелязано от огромна и могъща организация като тяхната. Но Сойър беше наясно с механизмите. Банковата корпорация „Саут-ейша“ е в центъра на огромна мрежа международни компании, главен мозъчен център за преразпределение на капиталите им. Всеки находчив счетоводител или дилър с достатъчно опит и кураж би могъл да пренасочва средства в желана от него посока, разбира се, за строго определен период от време. — Бедата е там, че сред нашите служители аз не виждам човек, способен на подобна операция — заключи тайпанът. — Но „юн-хюн“ изгуби петдесет и пет милиона долара и това е факт — отбеляза Трите клетви. — В момента не разполагаме с резервен капитал за покриване на загубата, която на практика е на гърба на нашите вложители. Ако дори намек за подобно нещо тръгне из Колонията, „Саут-ейша“ ще бъде ликвидирана за броени часове! Десертът беше шоколадова торта с маслен каймак от пралини. Стомахът на Трите клетви отчаяно молеше за пощада, но той прилежно довърши парчето си. Сега вече разчиташе единствено на лекия чай от хризантеми. Разбира се, те биха могли да се откажат от контролния пакет на „Дакс“ и това би им осигурило достатъчно резервен капитал за покриване на загубите. Но цената беше немислимо висока. Защото „Пак Ханмин“ беше техният ключ към проекта „Кам Сан“. Въпреки че сам беше създал сложната мрежа от взаимно свързани компании, известна под името „Пак Ханмин“, Трите клетви не знаеше защо „Кам Сан“ е толкова важен за Вътрешния кръг. По-големият му брат — Ши Зи-лин, беше наредил създаването на тази корпорация и той се беше подчинил. Но защо? Всички компании в рамките на „Пак Ханмин“ бяха печеливши и това в голяма степен се дължеше на деловите качества на Тцун. Но цялата печалба се влагаше в „Кам Сан“, посредством сложни и дълбоко засекретени банкови операции. Защо? Доколкото беше осведомен, отговорът на тези въпроси притежаваше единствено Джианът. Трите клетви знаеше само едно — че на никаква цена не трябва да губят „Пак Ханмин“. Но означава ли това, че банковата корпорация „Саут-ейша“ трябва да фалира? И какво ще стане с „юн хюн“, ако това наистина се случи? — Какъв ти е проблемът, „си-жи“? — попита Неон Чоу. В китайския език липсват галени обръщения като „мили“ и „скъпи“, но Неон Чоу успешно ги заменяше с други. „Си-жи“ означаваше „лъвче“… — Моля? — стреснато я погледна той. — Видях те да потръпваш. Студено ли ти е? Това ли е причината цяла вечер да ме слушаш с половин ухо? — Не съм болен — малко троснато отвърна Трите клетви. Не обичаше да го третират като дете, това му напомняше за тежестта на годините. — Не съм усетил да съм бил разсеян… — Но аз те видях да потръпваш — държеше на своето Неон Чоу и на лицето й се изписа загриженост. — Предполагам, че е от климатичната инсталация — излъга той. — Може би трябваше да помоля за друга маса. — Зная, че напоследък имаш много работа — все така загрижено въздъхна тя. — По цял ден висиш в офиса на Сойър, а вечер се връщаш с дълбоки бръчки по лъвското лице… Това не ми харесва. — Аз съм тайпан и съм отговорен за много неща — поклати глава той. — И ти прекрасно го знаеш. — Но преди също беше тайпан, а нещата вървяха леко — отбеляза тя. — Според мен ти беше по-щастлив, преди Джейк да стане Джуан… — Вие двамата май трудно се понасяте, а? — Какъв ти е той? — тръсна глава Неон Чоу. — Само племенник и нищо повече! — Той е син на Джиана — отвърна Трите клетви. — И затова стана Джуан! Защо този пост не пое някой от _твоите_ синове? Първородният ти син притежава отлична квалификация, нима не е достоен за високия пост? — Може би — отвърна Тцун. — Но решението не беше мое. — А ти какво си? — държеше на своето Неон Чоу. — Нима не си един от най-големите тайпани? — Откъде ти хрумват подобни мисли? — Знаеш откъде! Джейк Ши не казва нищо. Все едно, че е ням. Не мога да му имам доверие! — Не ставай глупава — погледна я Трите клетви. — Това е част от поведението на Джуана. Никак не е лесно да издигнеш предпазна стена срещу външната намеса. А той трябва да концентрира всичките си духовни сили върху управлението на „юн хюн“. — Но в каква посока? — попита Неон Чоу. — Нима никой от нас не заслужава да знае това? — Посоката е една — обединен и силен Китай! — отвърна с блеснали очи Трите клетви. — Това е дълголетната мечта на Джиана, а също и моята. Обединен и силен Китай, издигнал се до челни позиции в световната икономика в навечерието на двадесет и първия век! Модерен и динамичен Китай, който трябва да създаде новото лице на цяла Азия! — Но за постигането на тази цел Пекин трябва незабавно да се отърси от комунизма — уместно отбеляза Неон Чоу. — Трябва да стане верен съюзник на капиталистическия Запад. — Да, това е вярно. Замълчаха, после Неон Чоу се извини и стана. Във вестибюла до дамската тоалетна имаше телефонен автомат. Набра един номер и зачака. — Ало-о-о? — проточи най-сетне някакъв глас насреща. — Пеони — представи се тя. — Искам незабавна среща с Митре. — Ще видя какво може да се направи — отвърна равнодушно гласът. — Моля, почакайте… Тялото й овлажня от пот. Хайде, потропна с крак тя. Къде се мотаеш? — След седемдесет и два часа — прозвуча гласът. Шибани бюрократи, кипна Неон Чоу. За какво им плащат?! Нима не знаят какво значи спешна среща, при това поискана от оперативен агент? — По дяволите! — изкрещя в слушалката тя. — Не разбрахте ли, че се обажда Пеони?! — Добре, добре — примирително отвърна гласът. — След четиридесет и осем часа, но това е окончателно! Мамка ви на всички, кипна Неон Чоу. Ако бях мъж, Митре положително щеше да има различно отношение. Мамка им на всички мъже! Влезе в тоалетната и направи опит да се успокои. От огледалото я гледаше непознато лице. Напрежението вече си казваше думата и по кожата й личеше ситната паяжина на бръчките. В душата й изведнъж се появи чувство на нетърпима омраза към това лице. Велики Буда, простена душата й. Комунистически Китай в съюз със Запада! Каква чудовищна идея! Даде си сметка, че не може да се върне на масата в това състояние. Трите клетви моментално ще разбере, че нещо не е наред. А главната й задача е да не му дава никакви поводи за подозрение. Всичко ще пропадне дори и при най-леката сянка на недоверие между тях. Извика на помощ опита си, започна да диша дълбоко и бавно. Върна се на масата, едва когато прогони всички отрицателни емоции от душата си. Трите клетви си беше поръчал втора чаша чай. — Седни — усмихна се той и допълни чашата й. — Искам да те помоля за нещо… Страхът я връхлетя с огромна сила, краката й започнаха да се подгъват. Успокой се, заповяда си тя. Иначе ще умреш млада! Настани се насреща му и отпи глътка чай. Единствената й мисъл беше как час по-скоро да се върнат на джонката… — Сигурно е важно — проговори най-сетне тя. — Иначе едва ли би си окачил тази погребална физиономия. Тази вечер празнуваме рождения ми ден, забрави ли? Следователно всички сериозни разговори са забранени! — Сдържах се, доколкото мога — извинително я погледна той. — Но има моменти, в които традицията трябва да отстъпи пред… хм… по-сериозни проблеми… — Добре, си-жи — отвърна му тя с гласа на глезено момиченце. — Да бъде както желаеш… — „Господи, какво ли се е случило там, в офиса на Сойър?“ — Не както желая _аз_, а както диктуват обстоятелствата. Джос… — Тогава приемам своя джос — усмихна се фалшиво тя. — Бях сигурен в това — кимна той. — Искам да направиш така, че да се срещнеш със сър Джон Блустоун под прикритието на служебните ти ангажименти в канцеларията на губернатора. Неон Чоу почти престана да диша. Беше убедена, че кръвта изцяло се е оттеглила от лицето й. Буда ми е свидетел, той знае всичко, пропищя вцепененото й съзнание. — Искам да се държиш приятелски с него, а дори и да пофлиртуваш. Казано с две думи — искам да му се представиш. Той ме подозира и сега започват проверките, беше следващата мисъл в главата на Неон Чоу. — Искам да спечелиш доверието му. Да го убедиш, че вече ти е дошло до гуша от мен… Та аз съм само един старец, нали? И сексуалната ми годност положително не е такава, каквато би трябвало да бъде… — Си-жи!… — Това е логично и господин Блустоун несъмнено ще ти повярва. После вероятно ще направи опит да ми постави рога. Особено, след като приемеш да ме шпионираш… — Си-жи! — Стига, няма повод за безпокойство. Искам да му внуша това, нищо повече. А на практика ще бъде обратното — _Ти ще шпионираш него…_ — Ох! — плесна с ръце тя. — Наистина си дяволски умен! — Вътрешният кръг има спешна нужда от информация за следващите ходове на Блустоун. Ще го направиш ли? Душата й ликуваше. В крайна сметка се оказа, че той нищо не знае, нищо не подозира! Изпита такова облекчение, че дори й се доплака. — Разбира се, че ще го направя — отвърна тя, приведе се през масата и едната й ръка се скри под покривката. След миг пръстите й се плъзнаха по бедрата му и той моментално започна да се възбужда. Неон Чоу наистина можеше да събуди мъртвец! — Хайде — дрезгаво прошепна тя и стисна главичката на потръпващия му член. — Да си вървим у дома… Искам да отпразнувам рождения си ден както трябва… А и новото ни споразумение!… Змията изскочи от пазвата на Джейк със заплашително съскане. Именно тя беше покупката, която направи на Ладър стрийт. Китайските знахари ги продават в периода на зимния сън, превръщат ги в лекарство, което според тях помага за потентността и общото укрепване на здравето. Пробудена от топлината на тялото му, змията продължаваше да съска, главата й бавно се полюшваше. Джейк я хвърли върху преследвачката си. Жената инстинктивно вдигна ръце да се предпази, но змията се вкопчи в широкото деколте на японската й блуза. Револверът изтрака на паважа. Джейк гледаше като хипнотизиран борбата й с влечугото и това се оказа сериозна грешка. Ръцете й се стрелнаха напред и му нанесоха два силни ветрилообразни удара. Първият не попадна където трябва, но за сметка на това вторият беше изключително точен. Въздухът излетя от дробовете му с остро свистене, тялото му започна да се прегъва. Змията падна на земята и се сви на кълбо, люспите и мътно проблеснаха. Коляното на жената се стрелна нагоре и улучи бузата на Джейк. Очите му се замъглиха, тялото му се строполи на паважа. Жената събу ботуша си и го хвана за предната част. Джейк извърна глава точно навреме, за да види как от токчето изскача остро шило. Оръжието се стрелна надолу е огромна сила, но той успя да се претърколи встрани. Стоманата удари камъка, разлетяха се искри. После ръката се вдигна за втори удар. Джейк прибегна до хватката „суми отоши“ — единствено възможна в неизгодната му позиция. Пръстите му докопаха китката на жената и рязко я завъртяха наляво. Инерцията беше достатъчна и нападателката се строполи на земята, претъркаляйки се над него. Започна да се надига почти веднага, но Джейк разполагаше с достатъчно време, за да й нанесе силен удар в китката. Ботушът със скритото острие отлетя надалеч. Доловил усиленото й дишане, той разбра, че трябва час по-скоро да се възползва от шанса си. Двамата се изправиха на крака почти едновременно, тя изрита и другия ботуш от крака си. Равновесието беше възстановено, отлетелите мигове на първото стълкновение сякаш изобщо не бяха съществували. После жената предприе вихрена атака. Ръцете и с извърнати напред длани извършиха няколко лъжливи движения, после му нанесоха серия от тежки удари. Джейк се оказа неподготвен за тази техника, изпъшка от болка и отново се строполи. Изпълни съветите на Фо Саан, а и на великия стратег Лаотцъ и сега трябваше да си плати. Мъдрите сенсеи бяха единодушни в твърдението си, че по време на бой човек не трябва да се доверява на ушите си, които чуват само обикновени неща; не трябва да слуша и сърцето си, което регистрира информация от реалния свят. Трябва да следи единствено дишането на врага — това е начинът, по който може да открие слабите му страни. Но Джейк послуша сърцето си, не обърна внимание на предупредителните сигнали, долетели до съзнанието му още след първата размяна на удари. Вероятно затова не можа да се освободи от чувството, че тази жена не може да бъде по-опасна от нападател мъж. Паднал на паважа, той почти се парализира от болка. Ушите му писнаха, силата напусна тялото му. Жената го беше поразила е удар от репертоара на „Па-куа“ — едно от най-древните бойни изкуства на Китай. То се характеризира с кръгови движения на ръцете както в защита, така и в нападение. И именно поради това е изключително трудно за противодействие. Джейк го сбърка с айкидо и реши, че лесно ще се справи. Но сега беше напълно беззащитен. Очите му безпомощно следяха движението на дланите й. Те се спуснаха към кръста й, почерпиха сила от ниско разположения център на тежестта и мълниеносно се насочиха към него. Три-четири тежки удара потънаха с глух тътен в тялото на Джейк, но той все пак успя да блокира последните два — най-силните и най-смъртоносните. Жената очевидно се изненада и това даде на Джейк секунда за възстановяване. Беше убеден, че нападението й ще продължи в стил „Па-куа“ и се подготви да го посрещне. Но тя предпочете коренно различна тактика — свали тежката златна верижка от шията си и я хвърли в стил „дазуми“ — сякаш златните брънки бяха остриета на „манрикигусари“ — традиционното оръжие на японските гангстери. Веригата го улучи в окото, после светкавично се уви около шията му. Жената опря коляно в гърдите му и започна да стяга двата й края. Ръцете му се стрелнаха нагоре, ръбовете на дланите му влязоха в болезнено съприкосновение с китките й. После пръстите му се увиха около дясната й ръка и рязко я дръпнаха надолу. Едновременно с това лявата му длан й нанесе страхотен удар в ключицата. Разнесе се остро пропукваме, от устата на нападателката се изтръгна вик на изненада и болка. Той не се спря нито за миг, дясната му ръка продължаваше да я дърпа напред и надолу. Тялото й се стовари върху неговото. Възнамеряваше да я зашемети с ветрилообразен удар „атеми“, но навреме забеляза острието на ножа, насочено към гърдите му. Нямаше време за избор на отбранителна тактика, нямаше време за нищо. По принуда прибегна до „ют-хара“ — една от най-смъртоносните разновидности на „атеми“. При достатъчно точност този удар троши краищата на петото и шестото ребро на противника и острите им ръбове директно пронизват сърцето… Шест минути по-късно вече беше на платформата на яркочервен двуетажен автобус, който го отнасяше на изток. Побърза да се качи на горния етаж, тъй като оттам имаше от лична възможност за наблюдение. Автобусът бавно потегли. Той беше последният пътник, който се качи, улицата остана абсолютно пуста. Слезе на следващата спирка, извървя четири пресечки пеша, после се качи на автобус, който отиваше обратно към центъра. Нощният живот течеше с пълна сила, червения автобус сякаш фосфоресцираше от сиянието на разноцветните реклами, лицата на пътниците изглеждаха бледи като на мъртъвци. Нападателката му нямаше никакви документи и това беше съвсем естествено. В джобовете й имаше само дребни пари, без никакви ключове. Единствената му плячка беше някакво малко пакетче, набързо увито в плат. Откри го в подплатата на блузата й, през цялото време на отстъплението си го стискаше в ръка. Сега вече можеше да го отвори. В дланта му блесна необичайно красив нешлифован опал, пламтящ с всички цветове на дъгата. Слезе на предварително избраната спирка едва когато автобусът бавно потегли. Предстоеше му да тръгне в истинската посока и това го правеше изключително предпазлив. Броячите често действат на групи. Появата на един предполагаше присъствието и на други… След продължителни обходни маневри най-сетне се убеди, че никой не върви по петите му, и бавно се насочи към мястото, на което беше паркирал ягуара си. Потегли с пронизително свирене на гумите, набра скорост и се насочи към пристанището на Абърдийн, където го очакваше баща му. Блис седеше до леглото на Джиана и му четеше приказка. Една от любимите му — за заека и звездичките сестрички, които се превърнали в хора и отишли да живеят във Вътрешното царство. Най-много обичаше приказките за прераждането, вероятно защото беше тайно убеден, че и той е бил обект на такова. Блис му четеше с огромно удоволствие, макар че общо взето повече говореше и той често й разказваше за дядо й — първия Джиан, и прекрасната му градина в Сучоу. Въпреки любовта и грижите, които получаваше от Трите клетви и семейството му, Блис често се чувстваше като дърво без корен. Почти не помнеше майка си, с която бяха живели заедно сред племената на Шан. Не изпита нищо и години по-късно, когато Трите клетви настоя да я изпрати отново по тези места, за да търси корените си. А за баща си не знаеше нищо, дори името му. Той бе умрял, когато майка й била бременна в шестия месец. Джианът й даде това, което се нарича семейно чувство. Потънала в блестящите лъчи на обичта му, тя се чувстваше силна и уверена, прекрасната градина на дядо й оживяваше и я даряваше с душевна чистота. Някак изведнъж си даде сметка, че го обича. Всеобхватно и пламенно — така, както никога не беше си представяла. Това не беше обичта, която изпитваше към Джейк или Трите клетви. Това беше всепоглъщаща емоция, която я караше да се чувства неразделна част от земята, морето и небето. Не беше особено усърдна привърженичка на будизма, но любовта към Джиана я тласкаше и в тази посока. Прекланяше се пред него като пред божество, но не забравяше, че е човек. Споделяше вярата му, че е един от истинските Небесни пазители на Китай, тази вяра се усилваше от факта, че е създавал своя „юн-хюн“ в продължение на цели петдесет години — една почти нечовешка задача. Начинанието му беше монументално, подобни неща обикновено не са по силите на един човек, а дори и на цял народ. Но Джианът не беше сам, под негово ръководство бяха хиляди мъже и жени в Азия. Дори баща й — неговият роден брат, нямаше ясна представа за огромната мрежа на „юн-хюн“. Блис подозираше, че и Джейк, въпреки ролята на Джуан, все още не може да обхване мащабите на заговора, организиран от баща му. Джианът ревниво пазеше своите тайни, това беше част от природата му. Принуден да постъпва така в продължение на десетилетия, той вече не можеше да има друго поведение. Бавно и търпеливо внушаваше на Джейк какво означава Джиан — Създател, Творец и Владетел. За разлика от Джуана, който има чисто изпълнителни функции. Разликата е огромна. И Блис често се питаше дали Джейк някога ще се издигне до там, че да бъде наричан Джиан. Приказката свърши. Заекът беше изпълнил героичната си мисия и звездичките сестрички отново се върнаха там, където трябва да бъдат — на небето. Светът след тях беше станал по-мъдър и по-добър. Блис премести поглед върху неподвижното тяло на Джиана. Лицето му беше в сянка, не можеше да се разбере буден ли е, или спи. Тишината се нарушаваше единствено от поскърцването на корабния корпус. С изключение на охраната, на джонката нямаше никой. Блис подозираше, че ако баща й реши да се ожени отново, вместо да държи любовница като Неон Чоу, децата му ще бъдат задължени да прекарват нощите си на борда. Не знаеше дали това ще е удачно, но Трите клетви постоянно твърдеше, че днешните деца не са като някогашните. Те нямат дълбоката привързаност към семейството и традициите, с която се отличаваше неговото поколение, едва ли щяха да го придобият, заключени на борда на джонката. А и той самият често оставаше до късно на брега, отстъпвайки пред желанията на Неон Чоу. Надигна се, сигурна, че Джианът най-сетне е заспал. — Отиваш ли си, Блис? — Не, дядо — върна се на мястото си тя. — Помислих, че си задрямал. — Почти го сторих — отвърна тихо той. — Събуди ме болката… — Забеляза особения поглед на Блис и попита: — Какво има, съкровище? — Нищо — отвърна тя. — Просто се запитах защо трябва да страдаш толкова много… Зи-лин внимателно огледа помръкналото й лице и поклати глава: — Ако не усещам болка, няма да знам дали съм жив. А сега съм жив, нали? Трябва да помислиш върху това… Започна да се надига, тя скочи да му помогне. Но при докосването до тялото му изведнъж се дръпна като опарена. — Какво усети? — пожела да узнае той. — Нещо като електрически ток… Не, това е невъзможно. — Няма нищо невъзможно — поклати глава той и си помисли за Сен-лин. — И ти прекрасно го знаеш. — Да, но все пак… Зи-лин дълго мълча. Когато проговори, гласът му беше тих като пролетен вятър. — Няма граници… Никога не забравяй това, каквото и да се случи… Завъртя я към себе си, приближи лицето й до своето. Меката светлина позлатяваше кожата й. Спомни си за майка си, спомни си как й беше помагал… — Ти ми служи вярно и всеотдайно, съкровище. Ти закриляше сина ми в мигове на смъртна опасност… Не мисли, че някога ще забравя това. — Разтърси я леко и добави: — Сега усещам, че искам да споделиш нещо с мен… — Но ти имаш толкова други неща на… — Направи каквото ти казах, дете! Очите й потънаха в неговите, стори й се, че там се крие една цяла вселена. — Много ми се иска, дядо. Но… — Но се страхуваш — довърши вместо нея той. Тя безмълвно кимна с глава. — Ти не се плашиш лесно, съкровище. Вече зная това. Уплаши се от „да-хей“, но сега има нещо друго. Какво е то? — Само „да-хей“ — промълви тя. — Нищо друго. — Какво се е случило? — Използвах го — пое си дъх тя. — Или по-точно, то само дойде при мен… Бяхме си легнали и… — Разбирам — долови колебанието й Зи-лин. — Продължавай. — В края… Точно когато тялото ми се разтапяше от желание, изведнъж се почувствах като празен кораб, който очаква да бъде напълнен… С любовта на Джейк… Пуснах в ход своето „ки“, очаквайки да прегърна неговото… Но изведнъж открих… Млъкна, лицето й беше смъртно бледо, очите й излъчваха болка. — Какво откри? Тялото й се разтърси под напора на чувствата. — Нищо — прошепна тя. — Абсолютна празнота. Сякаш бях паднала в кладенец. Но вместо да стигна дъното, продължавах да се нося надолу… Успяла да сподели болката си, Блис погледна с надежда в очите на Джиана: — Какво е станало с Джейк, дядо? Какво е това, което открих? В каютата настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от търкането на котвеното въже в корпуса на джонката. — Помниш ли приказката за мишката, която постоянно питала „какво е това“? — най-сетне вдигна глава Зи-лин. — Никога не съм я чувала. — Така ли? — изненада се Джианът. — Значи трябва да ти я разкажа… — Намести се по-удобно и започна: — Плъхът, приятелят на мишката, имал рожден ден. Пред дупката му вече чакал подаръкът. Миришел много хубаво и мишката се запитала какво ли е това? Изгаряща от любопитство, тя започнала да го отваря. Подаръкът не е за мен, но плъхът е моят най-добър приятел, оправдавала се пред себе си тя. Няма да се разсърди, ако надникна за мъничко… Оказало се, че в опаковката има бучка сирене. От непознат за мишката вид, миришело страхотно. Е, добре, рекла си мишката. Плъхът е най-добрият ми приятел, обичам го като брат. Ако беше тук, положително би ме поканил да си разделим подаръка. Разбира се, че би ме поканил! Започнала да ръфа сиренето, което и на вкус се оказало фантастично. Малко по малко изяла всичко, от подаръка на приятеля не останала нито троха. Когато на сутринта плъхът се завърнал от нощния си лов, мишката лежала мъртва пред входа на дупката му. Обзет от подозрения, той внимателно започнал да души наоколо. Когато пристъпил към приятелката си, чувствителният му нос веднага уловил миризмата на отровата. Познавал отлично тази миризма, но за съжаление мишката я срещнала за пръв път… Зи-лин замълча. През стената проникна тихото боботене на увеселителна лодка, минаваща покрай джонката. — Искаш да кажеш, че не трябва да питам какво съм открила, така ли? — обади се най-сетне Блис. Но Джианът вече беше затворил очи, дишането му стана дълбоко и равно. Тя му зададе въпрос, а той й предложи приказка вместо отговор. Защо? В тази приказка се крие опасност, от нея наднича смъртта… Нима й Джейк се намира в опасност? Или пък самата тя? После изведнъж се сети, че Зи-лин не прояви никаква изненада, когато му разказа за бездънния кладенец. Защо? Този въпрос беше толкова важен, че всички останали проблеми се изтриха от съзнанието й. Тримата японци се събраха край доковете на пристанището Абърдийн. Преди това всеки от тях изпълни сложна процедура за проверка, макар всички да бяха сигурни, че не са проследени. Бяха облечени като моряци „танка“, етническата им принадлежност би могла да се установи само след внимателна проверка. Дисциплината им беше на изключително ниво. Познаваха пътя до пристана така добре, сякаш бяха родени тук, а не във високите планини на Япония. Работеха като безупречна машина, всеки беше подчинил индивидуалността си на общата цел. В Япония такива екипи бяха известни под наименованието „дантай“ и бяха много опасни именно с изключително развитото си чувство за колективизъм, подчинявайки се на девиза _„Ние мислим, следователно аз съществувам“_. На практика индивидите не съществуваха отделно. Мислеха колективно, действаха колективно. Координацията им беше безупречна. В подножието на стръмната каменна стълба ги очакваше „вала-вала“ — малко корабче за разходки. Беше напълно готово за път, но на борда нямаше никой — нещо твърде необичайно за пристанище Абърдийн. Един от японците скочи вътре и провери извънбордовия мотор. Вторият се зае да развързва въжето, което го прикрепваше към кея, а третият невъзмутимо допушваше цигарата си. Опитните му очи внимателно оглеждаха околността, разделяйки я на професионално определени сектори. Всичко беше готово, откъм корабчето се разнесе тихо изсвирване. Японецът хвърли фаса си във водата, скочи на палубата и „вала-вала“ се отлепи от пристана. Човекът при мотора не разполагаше с карта, но маршрутът беше дълбоко запечатан в паметта му. Никога не беше идвал в Хонконг, но въпреки това познаваше отлично лабиринта от канали, който опасваше града, безразборно разхвърляните из залива джонки на хака и танка — най-старите обитатели на Хонконг. Той остана на руля, а другите двама се събраха в средата на палубата. В ръцете им се появиха автоматични пистолети „Гион 30-09“, които имаха възпиращата сила на „Магнум-357“, но пълнителите им събираха десеторно повече амуниции. Докато корабчето бавно си пробиваше път сред лабиринта от джонки и покрити с брезент салове, двамата разстлаха брезентови торбички на коленете си и сръчно се заеха да разглобяват и проверяват оръжието си. Приключили със своите пистолети, те поеха оръжието на кормчията и търпеливо повториха цялата операция. Когато свършиха, „вала-вала“ вече наближаваше целта си. — Усещам бурята, съкровище — тихо промълви Зи-лин. — Каква буря, дядо? — озадачено го изгледа Блис и усети как сърцето й се качва в гърлото. — Нощта е ясна и спокойна. — Имам предвид друга буря — промълви с треперещ глас той. — Далеч по-силна и по-опасна от природните стихии… — раменете му потръпнаха. — Не я ли усещаш, съкровище? Не чувстваш ли приближаването на злото? На това нямаше какво да отговори. Знаеше само едно — могъщото „ки“ на Джиана е протегнало пипалата си далеч в кадифената нощ, открило е нещо тайнствено и все още непознато за нея… — Моето „ки“ казва, че животът си отива, съкровище… — Не! — изкрещя тя и скочи върху него, сякаш искаше да го предпази със собственото си тяло. — Дядо! Не говори такива страшни неща! — Това е истината, съкровище. — Но откъде знаеш? Как така? — Моето „ки“ е все още силно, дете. В продължение на седемдесет години то беше мой щит и меч. Нима допускаш, че точно сега ще ми изневери? — Но аз те обичам и ще те скрия! — Късно е — прошепна Джианът. — Слушай! Косъмчетата по врата на Блис неволно настръхнаха. До ушите й достигна приглушеното пърпорене на извънбордов мотор. Остана като вкопана на мястото си, престана дори да диша. Ясно долови лекия тласък от съприкосновението на джонката с друг плавателен съд. — Кой може да бъде това? — напрегнато прошепна тя и сърцето й се сгърчи от ужас. — О, дядо! — ръцете й го стиснаха в здрава прегръдка. — Слушай какво ще ти кажа, съкровище — гласът му беше тих, но изпълни цялата каюта, дори и най-тъмните ъгълчета. — Няма никакво значение, че настъпва смъртта ми. Джос. Човек живее, за да умре. Такива са законите на природата. — Тялото му леко се раздвижи под нея, завивките прошумоляха. — Безпокоя се от начина, по който ще ме настигне смъртта. Не искам да умра от куршумите на неизвестен убиец. — Обърна се по гръб, костеливите му пръсти се впиха в ръката й — Разбираш ли, съкровище? Отначало не можеше да проумее думите му, сърцето й все още беше стегнато от ледените пръсти на ужаса, умът й блокира. — Не мога да… — Блис! — прошепна той. В черните му очи пламна странно зеленикаво сияние. Заприлича й на оживял бог — Вишну или може би Буда… По-късно беше готова да се закълне, че е видяла сиянието около главата му, бързо прогонило мрака от кабината. — Времето изтече. Затова трябва да направиш всичко, което ще поискам от теб… Измъкни възглавницата изпод главата ми! — Миличък Буда! — простена Блис. Потънала дълбоко в ледените води на ужаса, тя усети как главата й пламва, а дишането й спира. Все пак осъзна, че издърпва възглавницата изпод главата на стареца. Не знаеше на какво се дължи това — на зеленикавата светлина в очите му или на тихото проскърцване на палубата над главата й. Ясно усети чуждото присъствие на джонката. Охраната на Трите клетви? Или непознати бандити? За пръв път почувства силата на неговото „ки“, всички предишни обяснения избледняха. Ахна и ясно видя тримата мъже, които се промъкваха по палубата над главите им. Разгада злокобните им намерения, ледената им решителност. За пръв път в живота си обхвана мащабите на абсолютното зло. Вонята му беше толкова отвратителна, че й се повдигна. — Сега, скъпо дете… Трябвала стане сега… Те са твърде близо, за да си позволим колебание — гласът му сякаш долиташе от дълбока и непрогледна мъгла и тя изведнъж осъзна правотата на думите му. Ясно усети как непознатите се спускат по тясната стълбичка към кабините. От очите й рукнаха сълзи. — Лека нощ, дядо… Нямаше сили да произнесе думичката „сбогом“… Миг по-късно вратата отлетя от пантите си и тримата японци засипаха кабината с дъжд от куршуми. — Всичко е въпрос на икономика — отсече Джин Канже и закрачи напред-назад, твърде развълнуван, за да стои на едно място. Зад остъклената врата на кабинета се виждаше широка, покрита с плочки веранда. Стаите в тази великолепна вила бяха светли и просторни, обстановката нямаше нищо общо с Китай. Или поне с онзи Китай, който вегетираше от 1949-а насам. Всичко тук беше необикновено, достойно за очите на истински император. Обзавеждането се състоеше от безценни антики, подбирани с изключително внимание измежду най-фините шедьоври на древните майстори. Сред тях имаше не само произведения на китайското изкуство, но и на цяла Азия. Молитвени колела от Тибет, патинирани наведени Буди от Тайланд, японски седящи Буди от бронз… Серия каменни статуетки на апсари — свещените танцьорки, донесени тук чак от Ангкор Ват — археологическата съкровищница на Камбоджа; миниатюрни мандалейски пагоди от злато и скъпоценни камъни — толкова фини и блестящи, че Джин Канже неволно присвиваше очи. Беше видял само една малка част от съкровищата на вилата, но дори и тя струваше десетки пъти повече от всички експонати на Историческия музей в Пекин. — Не виждам по какъв начин можем да финансираме подобно начинание! — гневно добави той. А това, което си спести, беше от ясно по-ясно: „Твоята упорита мания ще ни доведе до разруха!“ — Свършихте ли, или просто спряхте да си поемете дъх? Гласът беше тих и спокоен, това накара Джин Канже рязко да се извърне. Съсухрената ръка се вдигна, после отново падна като умираща пеперуда. — Елате тук и седнете, другарю Джин. Изпийте чаша чай от хризантеми. Той ще ви успокои… — Но няма да достави парите, които са ни необходими! — язвително отвърна Джин Канже, после все пак се вслуша в съвета и се насочи към канапето от изкусно оплетен бамбук. Пое чашката ароматен чай и я изпи на един дъх, без дори да усети вкуса. — Мисля, че трябва да се освободите от _своите_ предразсъдъци, другарю Джин — обади се откъм затъмнената част на канапето спокойният глас. — Какво искате да кажете? — Вашите монолози стават все по-невъздържани. — Аз отговарям за финансите! — Аз също, другарю Джин. Моля да ми спестите чувството, че съм недостатъчно подготвен… — Не можем да надникнем в бъдещето, другарю Хуайшан. Никой не може да предвиди всички изненади, дори човек като вас! — Съгласен съм. Но добрият боец може да направи точна оценка на обстановката. Настъпи тежка тишина. Голямото куче, което спеше в краката на неясната фигура, изръмжа и потрепна. Вероятно сънуваше някаква битка. Джин Канже също потрепна. Той не обичаше кучета, особено онези от тях, които бяха тренирани да убиват. — Оставете на мен набирането на средствата — каза Хуайшан Хан. — Имам много приятели и широко политическо влияние. — Но дори и вашите богати приятели един ден ще опразнят джобовете си — възрази Джин Канже. — А аз имам чувството, че този ден е твърде близо… — Виждате ли как давате воля на своите притеснения, другарю Джин? Вече ви казах, че парите не са проблем. Текат през ръцете ми като пълноводен поток и вече изобщо не се замислям за тях… — очите на стареца блестяха, могъщото му „ки“ изпълваше пространството. — Мисля единствено за нашата „Лизи“. Нашата прекрасна праскова и смъртоносен кинжал… Каква ирония на съдбата! Каква подигравка! Но именно тя ще открие Джейк Мейрък… И в подходящо време, което _аз_ ще посоча, Мейрък ще се втурне към нея! — върху лицето му се появи зловеща усмивка. — Ще го откъснем от собствената му територия, ще го накараме сам да сложи главата си в примката! Главата на Хуайшан потрепваше от вълнение. — Излишно е да ви напомням, че с нея извадихме огромен късмет. Полковник Ху ще я омагьоса, ще я подготви безупречно. Зная какви са неговите способности, лично съм се убеждавал в тях. Той може да превърне деня в нощ без никой нищо да забележи! О, колко сладко ще бъде отмъщението ми! Закъсняло, но прекрасно! Какво движи духа му, залита се Джин Канже. На какво се дължи зеленикавият блясък в очите му? — Моето отмъщение ще бъде безкрайно болезнено за врага, другарю Джин! — продължаваше старецът. — Ще му донесе страдания, които никой жив човек не би могъл да понесе! Въздухът във вилата сякаш се наелектризира от яростта и омразата на Хуайшан Хан. — Името на врага ми е Джейк Мейрък! Или по-скоро — Джейк Ши! Двамата с вас открихме най-съвършения му убиец, нали? — гласът му глухо отекваше из просторните, претъпкани със съкровища помещения. — Представете си само — той ще бъде убит от собствената си дъщеря! Джейк зърна Неон Чоу и Трите клетви на кея на стотина метра пред себе си. Понечи да им извика, но в същия момент откъм джонката затрещя автоматична стрелба. „Гион 30-09“, безпогрешно определи той, докато краката му го понесоха по бетонната настилка. Разбутваше хората пред себе си, сърцето му бе стиснато от ледената хватка на ужаса. Нощта избухна на хиляди фосфоресциращи късове, въздухът не му достигаше. В душата му пламтеше гняв. Ако не беше проклетата преследвачка в центъра на града, отдавна би бил тук, при баща си! Пред очите му се появи окървавената Лан, която го зовеше отвъд гладката повърхност на река Сумчун: „Татко, татко!“ Кошмар и действителност се преплетоха, сякаш каменна стена го блъсна в гърдите. — Джейк! Неон Чоу се появи редом с него, страхът й буквално можеше да се пипне с ръка. Джейк, спри! В името на Буда, спри! — Извикай полицията! — блъсна я настрана той и скочи в празната „вала-вала“, която спокойно се полюшваше край кея. Включи мотора и се понесе на високи обороти покрай закотвените наоколо джонки. Водата проблясваше, въздухът тежеше от миризмата на кордит, смъртта пееше противната си песен. „Какво е станало?“, безмълвно се питаше той, докато ръцете му ловко насочваха лодката в лабиринта на плаващия град. Отдалеч забеляза увеселителната лодка, привързана към борда на джонката. Изключи мотора, очите му внимателно опипаха тъмния силует. След броени секунди двете лодки леко се докоснаха. Джейк обърна гръб на стълбичката и предпочете дебелото котвено въже. Хвана го и започна да се катери нагоре. Сърцето му блъскаше като лудо, чуваше единствено свистенето на кръвта във вените си. Палубата тънеше в мрак, светлините на гигантския ресторант „Джъмбо“ бяха твърде далеч, за да му бъдат в помощ. Миризмата на кордит стана още по-силна и противна, тежка топка се събра в гърлото му. От вътрешността на кораба долитаха неясни шумове — сякаш в кухнята тичаха плъхове. От каютите под палубата имаше два изхода. Джейк грабна една метална каса и блокира с нея затворения люк на първия, огледа се и предпазливо се насочи към кърмата. Пред очите му се очерта неясна купчина, краката му се заковаха на място. Протегна ръка и разбра на какво се е натъкнал, още преди пръстите му да докоснат лепкавата влага. Трупът на един от гардовете на Трите клетви, зад него лежеше вторият, а малко по-нататък — и третият. Вратовете им бяха почти прерязани от тънка жица. Джейк внимателно пропълзя край тях, спря пред зейналия отвор на стълбата и се ослуша. Дупката беше тъмна като вратата на ада. О, Буда, проплака душата му. Запази живота на баща ми! Долу цареше пълна тишина и в гърдите му бавно се промъкна ужас. Тихият плисък на вълните в корпуса му се стори оглушителен, имаше чувството, че чува как някъде долу коват капака на невидим ковчег. Тук миризмата на барут беше още по-силна, от отвора в палубата бавно се издигаше мъгла. Нямаше време за разсъждения и избор на тактика. Знаеше само едно — там, долу, е баща му, а неизвестните нападатели са използвали смъртоносните картечни пистолети „Хион“. _Имаме врагове в много страни по света._ Кой от тях е там, долу, при баща му? Какъв злокобен вятър го е довел тук? Ако Зи-лин е мъртъв, китайците просто ще кажат „джос“ и ще продължат да живеят както преди. Но Джейк не би могъл да постъпи така. Макар и наполовина китаец, той никога не би се примирил със съдбата. Тя вече му беше поднесла твърде много страдания и смърт. Жена му, дъщеря му, приятелите… А сега и баща му! Всички са мъртви! Каква е тази жестока прокоба? Нима ще се окаже човек без никакъв късмет, макар да го бяха издигнали до поста на Джуан? _Ако не бъдеш твърд и решителен, животът ми е преминал напразно, Джейк…_ Имаше чувството, че се пробужда след поредния кошмар, призивните викове на Лан все още звучаха в ушите му. Ако в този миг Блис беше до него, тя положително не би го познала. Върху лицето му се появи чудовищна маска, натежала от омраза, ярост и страх. Приличаше на митично чудовище. Раздвижи се и предпазливо започна да се спуска по тясната стълбичка. Движеше се плавно и безшумно, като нощен хищник по време на лов. Долу го блъсна сладникавата миризма на смъртта. А сенките изригнаха като вулкан, всичко полудя. Джейк направи финт наляво, после тялото му светкавично отскочи в противоположна посока. Блесна ослепителна светкавица, последвана от дълъг автоматичен откос. Дървената облицовка се пръсна на хиляди остри тресчици и той се принуди да прикрие очите си. Опасността да бъде ослепен беше съвсем реална. Кракът му се стрелна напред, до слуха му достигна тежко изпъшкване, последвано от заплашителна тишина. Стрелна се обратно наляво, замахна с юмрук. За миг успя да зърне очертанията на отскочилата назад глава, мътния блясък на очите и зъбите в широко отворена уста. Втори удар, последван от зловещо пропукване на пречупени прешлени. После отново настъпи тишина. Ръцете му бяха оплискани от топла, лепкава кръв. Сякаш се беше превърнал в чудовищен хирург, който методично реже сухожилия и кости, въпреки мрака в операционната… После наблизо отново залая картечен пистолет. Джейк отскочи встрани, пое си въздух и нададе оглушителния боен вик „киай“, с който трябваше да стресне и обърка противника. Светкавично се възползва от ефекта и се стрелна по посока на живите сенки, най-сетне успял да ги различи в мрака. Разнесе се задавен вик, краката му се подхлъзнаха в локвата кръв на пода. От нападателите не долиташе нито звук и това сериозно го разтревожи. Беше сигурен, че са повече от един, но не можеше да определи точния им брой. Тази тишина му беше позната, от нея лъхаше на професионализъм и още нещо… Дантай? Възможно ли е това? Нямаше време да търси отговор на въпроса си, тъй като противниците го атакуваха с дружни усилия. Дори и онзи, когото беше улучил! Не, това не може да бъде! Серия от тежки ветрилообразни удари се стовари върху гръдния му кош, изведнъж му стана трудно да диша. В ноздрите го удари миризмата им: пот, решителност, животински копнеж за кръв… Действаха като едно цяло. Дантай? Прикладът на картечен пистолет го улучи в слепоочието, от очите му излетяха искри. Невидимите противници моментално се възползваха от краткото замайване и атакуваха гръдния му кош с нова серия от тежки ветрилообразни удари. Ребрата му пропукаха от тежък ритник, той смътно си даде сметка, че ако получи втори, всичко ще бъде свършено. Костите ще се счупят и ще предизвикат вътрешен кръвоизлив. А това означа само едно — смърт. Раздвижи се, замахна с юмрук. Не улучи. И разбра това, което Блис вече знаеше. Беше се лишил от „ба-мак“. За кратка частица от секундата прецени обстановката и усети, че вътрешното чувство няма да се върне. Не беше в състояние да се слее с околната среда, да напипа пулса на „ки“… Изпита чувството на човек с нормално зрение, който изведнъж се събужда сляп. Фо Саан го беше научил на „ба-мак“. С помощта на това чувство се беше превърнал в майстор на „уей ки“, така планираше и живота си. „Ба-мак“ му позволяваше да вижда в мрака, да разгадава намеренията на врага и да побеждава… Но сега в душата му нямаше нищо, освен черната и бездънна дупка на отчаянието. Беше се превърнал в обикновен човек, слаб и безпомощен. Прикладът го улучи отново. Той изпъшка и слепешком протегна ръце. Този път съдбата се оказа на негова страна — пръстите му докопаха дулото на картечния пистолет, мускулите му експлодираха и тялото на невидимия враг се откъсна от мястото си, прелетя над главата му и се стовари на пода. Въртеливото движение и мускулната експлозия — съчетание от две основни хватки на айкидо, бяха изпълнени несъзнателно и може би поради това — безупречно. Решителният саблен удар трябваше да бъде нанесен в момента, в който главата на противника бе точно над неговата. Джейк не пропусна да го стори, но пространството беше твърде тясно и ударът нямаше необходимата сила. Вратните прешлени на врага издържаха и Джейк инстинктивно се претърколи встрани, усетил просвирването на тежкия приклад във въздуха. Едната му ръка се оказа притисната до стената, нямаше нито време, нито достатъчно пространство, за да я освободи. Невидимият враг се раздвижи над него, времето до решителния удар се измерваше с хилядни от секундата. Свободната ръка на Джейк инстинктивно се стрелна напред, разперените пръсти бяха по-твърди от стомана. Улучи врага точно в мястото, където свършва гръдният кош. Пръстите му разкъсаха кожа и сухожилия, пробиха вътрешните органи и сграбчиха сърцето. Врагът умря моментално, тялото му се разтърси и утихна сред локва кръв и фекалии. Но отстраняването на един човек му отне време, останалите вече бяха отгоре му. Колко са? Двама, трима? Инстинктивно бяха усетили края на другаря си и това означаваше две неща: нападателите са японци и действително са онзи неделим и напълно синхронизиран екип, известен с името „дантай“… Тресна къс автоматичен откос. Прекалено много се осланят на оръжието, помисли си Джейк и вдигна крак да посрещне връхлитащата отгоре му фигура. Не улучи и веднага беше жестоко наказан — едно от ребрата му пропука и той разбра, че тук ще бъде лобното му място. Тук, в тесния и тъмен коридор, наситен с вонята на барут, кръв и изпражнения… В душата му помръдна страхът. Лишен от „ба-мак“, той не можеше да усети намеренията на врага. Действията му бяха самоцелни, отделени едно от друго. Нямаше как да ги превърне в едно органично цяло, да ги координира и направлява до окончателната победа… Нападението се осъществи от двама. Джейк нямаше избор и посрещна онзи, който му беше по-удобен. Съзнанието бавно го напускаше, цветните кръгове пред очите му ставаха все по-ярки и по-продължителни. На моменти очевидно губеше съзнание, после се пробуждаше — учуден, че все още е жив. Силите го напускаха. Пое дълбоко дъх, като човек, който потъва в ледена вода, главата му се изпразни. Изведнъж му се прииска да умре тук, до баща си. Не виждаше смисъл в прокълнатия живот, който водеше вече от години насам. Спаси го онази неясна сила, която се появява изключително рядко, само когато човек виси между живота и смъртта. Тясното пространство в коридорчето не позволяваше използването на „атеми“ — ветрилообразните прободни удари с пръсти или длан. И примитивната сила потърси други начини за защита. Джейк започна атаката си, но се спъна в тялото на обезвредения противник. В същия момент върху него се нахвърли третият. Онзи със счупената челюст. Вече беше успял да определи, че нападателите са трима. Възползвайки се от оскъдната информация на мозъка си, той протегна ръка и нанесе къс, относително слаб хоризонтален удар, насочен към лицето на невидимия враг. Болезнено изохкване доказа точността на попадението му. Дори не извика, механично отбеляза той. Вторият му удар беше насочен към адамовата ябълка на зашеметения противник. Протегнал напред палец и показалец, той успя да докопа потръпващата издутина на топлата шия. Пръстите му се съединиха и завъртяха — като при весело изщракване. Човекът изпусна въздуха от гърдите си и застина. Джейк тръсна глава и с олюляване се изправи. Сетивата му вече опипваха мрака, търсейки последния противник. Зърна мътното проблясване на автоматичен приклад и полетя напред. В главата му нямаше нищо, с изключение на плътна, пурпурна пелена. Яростта му беше огромна, такава беше и силата, с която връхлетя срещу врага. Ръцете му се вкопчиха в дулото на картечния пистолет и рязко го дръпнаха. То послушно легна в дланите му. Човекът под него беше мъртъв. При първия автоматичен откос Блис успя да се овладее, но при втория неволно се разтрепери. Настъпилата след това тишина й се стори толкова неестествена, че понечи да надникне от дългия хоризонтален дрешник, в който беше потърсила укритие. После веднага разбра, че това би било фатална грешка и остана неподвижна. Търпение, заповяда си тя. Търпение! После автоматите залаяха за трети път и тя неволно подскочи. Дългите, запълнени от тежка тишина минути, бавно се точеха. Нарушаваше я единствено тихият плясък на вълните. Блис изчака колкото може, изпълзя навън и изведнъж замръзна на мястото си. Очите й се нагодиха към тъмнината и уловиха някакво неясно движение. Човекът беше сам, друго не успя да установи. Гледаше го от прекалено остър ъгъл и това й пречеше да определи дори височината му. Джейк, проплака душата й. Къде си? Фигурата бавно се промъкваше по коридора, очертанията й се появяваха на фона на бледото сияние откъм стълбата, после отново изчезваха. Блис не помръдваше. Изведнъж усети чуждо присъствие на крачка от себе си, вдигна глава и очите й срещнаха оцъкления поглед на непознат мъж. От устата й се изтръгна неволен вик на уплаха. В следващия миг нападателят беше до нея, прикладът на автомата я удари в гърдите, тялото й отлетя към стената. Кракът й се закачи за някакво, Бог знае откъде появило се там, въже и тя се просна по гръб. Нападателят се стовари с цялата си тежест отгоре й, блокирайки с лекота опита й да го посрещне със странично „атеми“. Прикова я към пода, така я лишаваше от възможността да се съпротивлява. В широко отворените й очи помръдна страх. Вкопчените им тела бяха само на метър от разлюляната крушка, жълтеникавата светлина й показа лицето на врага. Главата и се стрелна напред и нагоре, зъбите й се забиха във врата на противника. Захапката беше жестока, главата му неволно се отметна назад, а ръцете му пуснаха автомата в инстинктивен жест на самозащита. Но тя вложи цялата си сила в зъбите, съзнавайки ясно, че това е единственият й шанс. Приличаше на куче, което не пуска кокала. Устата й се напълни с кръв, стомашните й мускули отчаяно се напрегнаха да предотвратят гаденето, предизвикано от горещата солена течност. Палецът му докопа гърлото й и рязко натисна. Действаше прибързано и неорганизирано, натискът не беше на точното място. Тя изръмжа и се дръпна, палецът се плъзна встрани. В следващата секунда обаче отново намери гърлото й. Тя си даде сметка, че натискът ще я принуди да отвори зъбите си и тогава с нея ще бъде свършено. Започна да се задушава, но това не попречи на намеренията й. Краката й се наместиха на позиция, после коляното й се вдигна и с глух тътен потъна в слабините на мъжа. Той болезнено изпъшка, очите му останаха заковани в нейните. Приличаха на влюбени в момент на интимност, всеки от тях впил поглед в лицето на другия. Ръката му разхлаби хватката си около шията й, силата очевидно го напускаше. Започна да кашля, а Блис използва мига да го захапе още по-надълбоко. Шансовете ми май се увеличават, смътно си помисли тя. В следващия момент получи тежък удар под лявата гърда, сърцето й пропусна един такт. Зави й се свят, изпита горчиво съжаление от факта, че го е подценила. Пригади й се, вече нищо не можеше да задържи челюстите й стиснати. Той й нанесе втори удар на същото място, устата й неволно се разтвори да даде път на болезненото стенание. За съжаление не можа да се затвори пак, тъй като вътрешностите й се преобърнаха и всичко в стомаха й пое нагоре, търсейки път навън. Мъжът с олюляване се изправи на колене, ръката му неволно покри дълбоката рана на шията. Ръкавът на ризата му висеше разкъсан, устата му беше разтеглена в жестока гримаса. Вдигна ръка и отново я удари. Блис се олюля и повърна. Той се изправи и й нанесе тежък ритник, от устата му отново се откъсна вик на болка. Продължи да я рита, по всяка вероятност бесен от факта, че го е спряла жена. Едната му ръка безсилно висеше покрай тялото. После кракът му се подхлъзна и Блис моментално се възползва от неочаквания шанс. Тялото й се стрелна нагоре, пръстите и здраво стиснаха ранената ръка. Мъжът нададе страхотен вик, здравата му ръка се стрелна надолу. Блис затвори очи от силата на удара, но не изпусна жертвата си. Върху тялото й плисна топла кръв, примесена с пот. Мъжът й нанесе нов удар, още по-силен от предишния. Хватката й се разхлаби, ръката й се плъзна надолу, разкъсвайки остатъците от ризата му. Очите й се разшириха при вида на голата му плът, тялото й започна да се надига. Замахна с крак, влагайки последните остатъци от силата си в този ритник. После всичко потъна в мрак, вече нямаше за какво да се улови… Аз съм светът, отекна някакъв глас в безчувственото й съзнание. Присъствала на милосърдното убийство на Джиана (ако такъв термин изобщо може да съществува и да бъде благословен от Буда), Блис усети как могъщото му „ки“ прелива в нея и изпълва цялото й същество. В един момент горещият им дъх се сливаше върху възглавницата, душите им се преплетоха. После Блис усети леко помръдване под себе си и стреснато отвори очи. Съсухреното му тяло лежеше ничком върху чаршафите, неподвижно като статуя. Вероятно вече е мъртъв, помисли си тя. Правилно беше преценил, че отнемането на живота му няма да бъде кой знае колко трудно. Затвори очи и отново усети потрепването. Не знаеше откъде идва то — от неподвижното тяло на стареца или от нещо друго… Пред очите й прелитаха странни образи, сякаш сънуваше. Дробовете й бяха запълнени с наркотични изпарения. Носеше се върху вълните на Южнокитайско море, нощното небе беше мрачно, запълнено с буреносни облаци. Въпреки това виждаше съвсем ясно делфините, които се стрелкаха през мастилената вода, следвайки голямото стадо китове, очертало пътя си с високи гейзери разпенена вода. Делфините се гмуркаха и изскачаха на повърхността, разменяха си някаква информация, после отново изчезваха във вълните. За разлика от тях китовете се движеха стабилно, мъжкарите водачи надаваха призивни тръбни звуци. Кой знае защо очите й се насълзиха от тази дива симфония. Ридаеше за живота около себе си. Сякаш до настъпването на този велик миг е била сляпа и глуха. Нейното „ки“ беше едновременно навсякъде, докосваше се до природата с трепет и дълбока обич. На какво се дължи това чувство, замаяно се запита тя. Никога през живота си не беше се доближавала до нещо подобно… После изведнъж осъзна, че това не е нейното „ки“, осъзна и на кого принадлежи то. Беше толкова ясно, че чак се засрами. Как е възможно да го сбърка със своето? Но ти си мъртъв, проплака сърцето й. Ти ме накара да отнема живота ти хуманно, да предпазя могъщото ти „ки“ от куршумите на убиеца. Нима се провалих? Отговорът на този въпрос изплува от дъното на душата й — категоричен и непоклатим. Джианът е мъртъв. Но какво, в името на Буда, става със самата _нея_? Душата й потръпна от прекрасната музика на океана, обърна се към нея и плавно започна да потъва в теменужените вълни. Носеше се на крилете на новото и могъщо „ки“, около нея се появяваха и изчезваха странни създания — всички получили живот от всемогъщия Буда… Джейк дойде на себе си, задави се и изплю кръв. Главата му бавно започна да се избистря, тялото му безсилно се люшна към кубрика. После дойде болката — остра като хирургически скалпел върху оголените краища на нервите му. Стана му трудно да разсъждава. Третият мъж. Беше скочил върху мъртвеца, подмамен от блясъка на картечния пистолет „Хион“. А третият мъж го атакува в гръб. Господи, колко съм безпомощен без „ба-мак“, въздъхна той. Вдигна ръка и за малко не изкрещя. Ребрата, съобрази пронизаното му от непоносима болка съзнание, а очите му бавно огледаха обстановката. Дано няма нищо счупено. Наведе да вземе оръжието. Наложи се да разтваря пръстите на мъртвеца един по един. Опря гръб на кубрика и бавно започна да се изправя. Олюля се, прекрачи трупа и бавно се насочи към кабината на баща си. Усети полъха на нощния ветрец още преди да стигне вратата. Надникна вътре, душата му отчаяно пропищя: О, Буда! Не! Подът и таванът бяха надупчени от куршуми, облицованите с дърво стени ставаха единствено за подпалки. Въздухът все още тежеше от барутен дим. Пристъпи навътре с натежали крака. Натисна спусъка и третият мъж се просна по очи, повличайки със себе си остатъците от чаршафи, възглавници, строшените крака на масичката… Пред очите на Джейк се появи пълната картина на разрухата. Босите крака бяха кръстосани в глезените, суха длан покриваше лицето… Така беше паднал или в тази поза го бяха настигнали куршумите. Джейк захвърли автомата и се втурна към баща си. Джианът беше лек като перце. Дори надупчената възглавница до главата му изглеждаше по-тежка и по-материална от него. Господи, толкова години чаках да го открия, а сега го изгубих, проплака душата му. И то по какъв начин! Колко жесток може да бъде животът! Джос… Но какво в крайна сметка означава джос? Едно стечение на обстоятелствата. Нима е възможно човек да се примирява с жестоката си съдба? Та в това има нещо нечовешко! О, как мразя този живот! Душата му се гърчеше от болка, вече пет пари не даваше дали наоколо се спотайва опасността. Изпитваше огромно чувство за загуба, беше сляп и глух за всичко останало. През последните месеци в сърцето му започна да се заражда чувство на топла и всеотдайна обич — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Пазеше го ревниво, като пъпка на рядко и красиво цвете. Но сега пъпката беше отрязана, съдбата не й позволи да разцъфне. Мъка скова душата му. Цял живот беше лишен от вярата, закрилата и утехата на бащиното присъствие, неочакваната поява на родния баща му донесе огромно психическо облекчение, в присъствието на Зи-лин се чувстваше ведър и спокоен като никога… А сега? Блис! Главата му рязко се вдигна, сърцето му пропусна един такт. Нали и тя трябваше да е тук? Господи, нима?… Нежно отпусна лекото тяло на баща си върху постелята, обърна се и закуцука към коридора. Спря в подножието на стълбата, която водеше към палубата, вдигна глава и се ослуша. Тишината се нарушаваше единствено от тихото проскърцване на корпуса. Тръгна да се връща, видя сгърчените тела в коридора и се наведе над тях. Би трябвало да ги усети веднага, но без „ба-мак“ това се оказа невъзможно. Коленичи до неподвижното й тяло, пръстите му неволно докоснаха нещо меко и лепкаво. Кръв! Нейната кръв! — Блис! — отчаяно прошепна той. Обърна я към себе си и я взе в прегръдката си. Отмести сплъстената коса от бледото чело, наведе се и целуна напуканите й устни. Очите й изведнъж потрепнаха и се отвориха, а той изпита чувството, че се е превърнал в герой от детска приказка. — Блис! Устните й се раздвижиха, гласът, излетял между тях, беше на непозната жена: — Джейк… О, Буда, благодаря ти, че съхрани живота й! — Не говори, Блис! — загрижено прошепна той и пръстите му започнаха да изследват тялото и. — Не мърдай, отпусни се. — Джейк! — напрегнато прошепна тя и той разбра, че трябва да я изслуша. — Джейк… — очите й плувнаха в сълзи. — Той беше якудза!… Отначало помисли, че не е чул добре. — Какво? Какъв е бил? — Якудза, Джейк… Беше якудза… — Невъзможно, Блис. Сигурно си се объркала. Ще говорим за това по-късно… — Татуировките — прошепна тя и Джейк изведнъж замръзна на мястото си. — Феникс и паяк… Бяха „иризуми“ — традиционните японски татуировки… Тях ги носят единствено членовете на японските гангстерски кланове… Якудза… — Блис, той какво ти… — думите спряха на устните му. Очите й се затвориха, тялото й се отпусна. „Трябва да я закарам в болница“, помисли си Джейк. Вдигна я на ръце, занесе я до стълбите и бавно започна да се изкачва към палубата. Горе беше пусто, дъждът се беше усилил. Миришеше на море, на солена вода и водорасли. Една прекрасна, чиста миризма… Вдигна глава, очите му се затвориха. Татко, имам нужда от теб, простена душата му. Защо ме изостави точно сега? Отговор нямаше. Нещата бяха задвижени, жребият — хвърлен. Връщането назад беше невъзможно. Ами ако е сбъркал? Ако неправилно е преценил тактиката на врага? Какво ще стане тогава? Кой ще спаси „юн-хюн“? Джейк Джуанът, върховният ръководител? В момента беше убеден, че не може да спаси дори живота на мушица, камо ли сложен проект с петдесетгодишна история, чиято реализация вероятно ще промени коренно лицето на Азия… Морето кротко се плискаше в борда на джонката. Скрити зад дъждовните облаци, звездите продължаваха да мигат, изпращайки на света своите загадъчни сигнали. Вселената дишаше все така могъщо и равномерно, сляпа и глуха за човешките страдания. Джейк потръпна от студ. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото му, барабаняха по палубата. Отлично съзнаваше, че е на борда на джонката на чичо си, но въпреки това изведнъж усети, че се е прехвърлил на онзи планински склон, за който често говореше Зи-лин. О, татко! Колко кратко време бяхме заедно! Сълзите му се смесиха с хладните дъждовни капки. Наведе се над безжизненото тяло на Блис и бавно го залюля. _Шан…_ Местността с това име бавно изплува в илюзорната географска карта на въображението му. Мрачна, непристъпна, величествена… Планината на Джиана Лято 1945 — Зима 1949 Чункин / Йенан / Пекин В човешката история има периоди, в които е възможно всичко. Такива периоди е имало и в историята на Китай — невероятни като фантастична приказка. Могъщи дракони обитавали непристъпните планини, небето се раздирало от светкавици, реките течали окървавени… Било времето на великите герои и страшните злодеи… Именно в това време духът на Зи-лин се върна към живота. Към своите корени. Благодарение на едно момиче. На пръв поглед това беше невъзможно. Събитията се развиваха като част от съвременната история, но въпреки това в тях участваха истински герои, ходът им се направляваше от древна, но могъща магическа сила… Може би силата на Небесните пазители… Днес Чонкин е град с модерна архитектура и важно икономическо значение. Разположен на мястото, където се сливат великата река Яндзъ и пълноводната Джиалинг, той разполага с широки булеварди и всички останали средства за комуникация. Пристанището му е оживено, пълно със сампани и джонки, превозващи стоки за консумация и износ. Но в ерата на драконите и гръмотевиците градът се казвал Чункин, а сградите му били предимно от кирпич, с покриви от тежки кафяви плочи. По тесните улички се движели прегърбени жени, натоварени с чай и подправки в плетени кошници. И тогава летните месеци били непоносимо горещи, и тогава хората, които не понасяли жегата, търсели прохлада в сенчестите склонове на Жинян Шан — Копринената планина. В края на август 1945 година Мао Дзъ-дун и хората от близкото му обкръжение отседнаха на улица „Дзенжиан“ 50. Пристигнаха тук със самолет специално за срещата с генералисимус Чан Кай-шъ и американския посланик в Китай генерал-майор Патрик Дж. Хърли. На тази среща трябваше да бъде намерен компромис между двете основни сили в следвоенен Китай. Президентът на САЩ Рузвелт се обяви срещу възобновяването на гражданската война в Китай, прекратена временно само поради военните стълкновения в световен мащаб. Но тайно се страхуваше от Мао и неговата идеология. Самият Мао беше склонен на компромис с Чан. Даваше си ясна сметка колко пагубна за страната е гражданската война, изпитваше сериозна загриженост за нейното бъдеще. Беше твърдо убеден, че ако Китай иска да заеме достойно място в международната общност, той трябва да постигне политическа стабилност и бързо развитие на индустрията си. Но това не можеше да стане без привличането на чуждестранни инвестиции. Същевременно Чан — един човек с пъргав ум и неизтощима енергия, беше предвидил развоя на събитията доста по-рано от Мао. Броени дни преди срещата той вече беше подписал договор за дружба и взаимопомощ със Съветския съюз, а след това, мъдро отчитайки отношението на американците към комунизма, подписа подобен договор и със САЩ. Това, според Зи-лин, беше сериозна грешка. — От два стола на земята — беше коментарът му по време на полета за Чункин. — Това е изключително опасна за Китай политика, този човек не бива повече да ни представя пред света. — С коалицията, която възнамерявам да, предложа, поне ще го държим под контрол — отвърна Мао. — Силно се съмнявам в това, другарю Мао. Самият Чан често повтаря, че който държи армията, той управлява Китай. Докато продължава да мисли така, поведението му едва ли ще подлежи на контрол… Американските военни съветници са неотклонно до него, в другото му ухо шепнат Сталин и Молотов. Руснаците завладяха Манджурия, трябва да се запитаме какви са скритите им намерения. Те наистина разбиха нашия общ враг Япония, но окупацията на нови територии е опасна, другарю Мао… Мао дълго мълча. След инцидента в планините на Юнан преди две години той неизменно търсеше съветите на Зи-лин, човек с наистина забележителен ум. Тогава, водач на една все още неопитна армия, той се вслуша в съвета на Зи-лин и разби войските на Чан — далеч по-опитни и по-добре въоръжени от неговата армия. Победата имаше изключително висока цена. Заповедите даваше Мао и авторитетът му скочи до небето. Населението на Южните провинции го превърна в бог, пред пунктовете за набиране на доброволци се проточиха дълги опашки от хора. Тогава, през 1936 година, само най-приближените му знаеха колко малка е всъщност числеността на неговата армия — едва 80 хиляди души. Но след победата в Юнан тя набъбна до близо един милион, плюс още толкова хора в народната милиция. Зи-лин с нищо не показа, че търси компенсация за тази неоценима услуга, не пожела никакви постове. Мао сам му предложи министерското кресло в своето правителство, но за голяма негова изненада Зи-лин отказа. — Благодаря за доверието, другарю Мао — беше се усмихнал тон. — Но аз предпочитам да си остана сред хората. Там, откъдето съм дошъл… — сведе глава и тихо подхвърли: — Ще бъда доволен, ако продължим да обменяме мисли и крайният резултат от нашите разговори има някакъв практически ефект… — Мао го гледаше и мълчеше, може би за пръв път усетил вътрешната сила на този човек. — Мисля, че вие разполагате с достатъчно официално назначени съветници… Затова предпочитам да остана в сянка, напълно невидим за останалите. Така ще ви бъда най-полезен, ще спечели и нашата кауза… Припомнил си този разговор, Мао тихо въздъхна и отправи поглед надолу, към живописния ландшафт на любимата страна. — Положението ни е сериозно — извърна се той към Зи-лин. — Трябва ни спешна помощ отвън. Руснаците се страхуват от нас, наричат ни „кашкавалени“ комунисти, защото не се придържаме стриктно към директивите на Москва. Да не говорим за твърдението им, че истинската комунистическа революция се осъществява от пролетариата, а не от селячеството… Изпусна нова въздишка и продължи: — Единствената ни надежда остава Америка. Американците са вече тук, защото много обичат да си пъхат носовете във вътрешните работи на други страни. Аз вярвам, че следвоенната индустриализация на Китай може да се осъществи единствено по пътя на свободната пазарна икономика. И това ще им хареса. Те имат пари, много повече пари от руснаците… Ако водим преговорите умно, с положителност ще ги накараме да си развържат кесията. В тази връзка искам да ви помоля да обърнете специално внимание на Рос Дейвис, съветник на техния посланик. Някога е бил офицер, достигнал е чин майор. От сведенията, с които разполагам, личи, че е бил добър офицер. Поговорете за Сун Тцу, може би ще го заинтригувате с „Изкуството на войната“, независимо че е „чуждестранен дявол“. — Чух, че посланикът Хърли споделя с него абсолютно всичко, и много ми се иска да разбера какви са намеренията на президента Рузвелт. Особено по въпроса за евентуалната финансова подкрепа… Зи-лин изобщо не хранеше надежди в тази посока. Защото знаеше, че американците използват Чан за проникване в цял Китай, ловко подхранвайки жаждата му за власт. Докато от Мао се страхуват и едва ли биха дръзнали да му отпуснат икономическа помощ. — А какво ще правим, ако страната отново пламне? — попита на глас той. — Трябва да приемем, че война вече няма да има — твърдо отвърна Мао. Той си даваше сметка, че дори и без специалната мисия, пак не би искал Зи-лин да присъства на преговорите с Чан. Първата му жена Май е била помощник на доктор Сун Ят-сен — някогашен партньор на генералисимуса и създател на Гуоминдан, безмилостно унищожен след разрива между двамата. Една нощ Май е била отведена от хората на Чан. Страхувайки се за живота й, Зи-лин ги настигнал и ги застрелял, но те все пак успели да я убият. Вероятно след толкова години Чан вече е забравил този инцидент и организираното впоследствие преследване. Но Мао не беше сигурен в това и не би позволил двамата да се изправят един срещу друг. Всъщност до последния момент се колеба дали изобщо да включва Зи-лин в състава на делегацията си. Накрая реши да го вземе, тъй като се нуждаеше от съветите му. Първата среща между Зи-лин и Рос Дейвис стана в една ранна утрин. Зи-лин се занимаваше с „тай чи чуан“, въздухът беше напълно неподвижен. Слънцето все още не беше надникнало над околните покриви, но атмосферата беше наситена с влага. В краката му проблясваше бяло-синкавата вода на реката, по огледалната й повърхност вече плуваха подранили сампани. Някъде наблизо пропя петел. Дейвис се събуди облян в студена пот. Седнал в леглото, той правеше отчаяни опити да вкара в дробовете си малко кислород. Огледа се. Разсъмваше се, но във въздуха липсваше утринната свежест. Вече от доста време беше в Китай, но не можеше да свикне с климата на тази страна. През лятото беше най-лошо, дори нощем дрехите му подгизваха от пот. Стана, облече се и побърза да излезе. Тясната стаичка го потискаше. Избърса потта от лицето си, чу кукуригането на петела, а миг по-късно видя Зи-лин, зает със своите упражнеше. Беше взел една книга за военната тактика на римляните, възнамеряваше да почете под сянката на някое дърво. Но сега, изправен под ослепителните лъчи на слънцето, той внимателно наблюдаваше гимнастиката на Зи-лин. И друг път беше виждал как се практикува „тай чи“, но за пръв път се натъкваше на човек, който играе толкова грациозно, изпълнявайки и най-сложните фигури със завидна лекота. Този мъж беше единственият от свитата на Мао, за когото Хърли не успя да открие военно досие. Не знаеха нищо за него, дори постът му в комунистическата йерархия остана загадка за тях. Дейвис се насочи към близката сянка, но продължаваше да се поти. Беше едър мъж със здраво и стегнато тяло, от което, за разлика от повечето му сънародници, никой не можеше да съди за годините му. Това беше така, защото той винаги го поддържаше във форма. Занимаваше се с гимнастика, два пъти по четиридесет и пет минути на ден. Но в Китай му беше трудно да поддържа този ритъм, особено през лятото. Гледаше Зи-лин и открито му се възхищаваше. Сякаш за пръв път виждаше бавните, чисти и някак ритуални движения. Макар и изложен на ярките слънчеви лъчи, този мъж не изпитваше никакви затруднения с дишането, по голото му тяло нямаше дори капчица пот. Най-накрая Зи-лин привърши. Задържа се в последната позиция безкрайно дълго, тялото му беше неподвижно като бронзова статуя. Вятърът вдигна малко прах пред краката му и това беше единственото движение, нарушаващо пълната неподвижност на сцената. Някъде излая куче и Зи-лин се отърси от състоянието, което наподобяваше транс. Видя Дейвис, изправен на вратата с книга в ръка, на лицето му се появи усмивка. — Добро утро — поздрави той. Обзет от леко притеснение, Дейвис само кимна с глава. След две и половина години в Китай все още не знаеше кога нарушава местните обичаи. — Наблюдавах великолепната ви утринна гимнастика — промърмори той. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил. — Съвсем не — отвърна Зи-лин и пристъпи към него. — Радвам се, когато имам компания — отново се усмихна. Напрежението на „чуждестранния дявол“ се стопи. Това беше начинът, по който си контактуват белите хора, той винаги му напомняше за ритуалите, чрез които общуват африканските планински горили. Беше чел някъде, че сведените очи и безизразността на лицето означават добронамереност, докато оголването на зъбите е сигурен признак за враждебност. Проклетите „чуждестранни дяволи“ приличат на горили, въздъхна в себе си Зи-лин. Те са силни, примитивни и опасни, човек трябва да бъде сигурен в намеренията им, преди да ги доближи… — Говорите много добре английски — отбеляза Дейвис, в гласа му трепна неволна нотка на превъзходство. Май и той ме мисли за маймуна, рече си Зи-лин. Е, няма как… Цивилизованият човек трябва да се примирява с недодяланите маниери на варварите… — Учих го някога, преди много години, в Шанхай — любезно се усмихна той. — Имах един приятел от Вирджиния, който разполагаше с безгранично търпение… — Откровена лъжа, но при дадените обстоятелства — съвсем уместна. — Аз също съм от Вирджиния — светнаха очите на Дейвис. Факт, който беше много добре известен на Зи-лин. — Семейството ми имаше ферма в околностите на Роанук. Баща ми отглеждаше коне. Расови коне, за състезания… Как се казва вашият приятел? — Сойър — отвърна Зи-лин. — Бартън Сойър. И неговото семейство е било фермерско, но не мисля, че са имали нещо общо с конете… — Не го познавам — въздъхна с нескрито разочарование Дейвис. — Но Вирджиния е голям щат, а и аз от доста време не съм си бил у дома… Всъщност откакто завърших гимназия… Зи-лин забеляза как се смекчават чертите на лицето му. Все пак някои неща са универсални, отбеляза в себе си той, а на глас каза: — Вероятно Вирджиния ви липсва точно така, както Сучоу липсва на мен… Дейвис се усмихна, лицето му стана съвсем момчешко. Имаше широка и подвижна уста, яркосини очи и огромен извит нос — истинска забележителност за азиатския континент. Червеникаворусата му коса беше дълга почти до раменете, далеч от строгите военни прически. — Предполагам, че е така — промърмори той, извади сребърна табакера от джоба си и любезно я отвори пред Зи-лин, който отказа с поклащане на глава. Пъхна една цигара между устните си и драсна клечка кибрит. — Някога бях доста добър жокей… Искам да кажа ездач… Зи-лин потисна желанието си да заръмжи и завие като горила. „Това едва ли ще го изненада, след като се чувства длъжен да ми разяснява някои по-сложни думички в езика си, отбеляза той. Може би в бъдеще ще съумея да се възползвам от това невежество…“ — В Китай конете не са на почит — каза. — Малко хора знаят как се язди… — Никой не знае — засмя се Дейвис и издуха облаче дим. — Тук наблизо има една ферма, в която с положителност ще се намери подходящ кон за вас… — Наистина ли? — Дейвис се спусна няколко стъпала надолу и така разликата в ръста им почти се стопи. — Това би било чудесно! — помълча за миг, изтръска пепелта от цигарата си и попита: — А вие наистина ли имате желание да се научите да яздите, господин Ши? За нищо на света, въздъхна в себе си Зи-лин и неволно потръпна, като си представи как се катери върху огромното животно. — Наистина, господин Дейвис. С удоволствие бих опитал. Сините очи на Дейвис заискриха. — Предлагам ви сделка, господин Ши. Аз ще ви науча да яздите, а вие ще ме запознаете с техниката на „тай чи чуан“. Какво ще кажете? Дано чума тръшне проклетите ти коне, изруга безгласно Зи-лин. — Чудесна идея, господин Дейвис. Приемам я с удоволствие. Какво ще кажете за утре в пет и половина? — Сутринта? — смаяно преглътна Дейвис. — Възприемате бързо, сър — леко се поклони Зи-лин. — Готово! — извика Дейвис и протегна мечешката си лапа. На лицето му се появи широка усмивка. Сега вече наистина прилича на горила, рече си Зи-лин. Рос Дейвис се оказа наистина способен ученик. „Тай чи“ е дисциплина, в която нищо не става бързо и леко, но той моментално схвана психологическите й аспекти. Зи-лин беше доста изненадан, тъй като дяволските чужденци обикновено нямат никакъв усет към философската същност на „тай чи“ и неизменно я считат за „старческа“ игра, практикувана единствено от хора, които не притежават достатъчно сила и издръжливост за „истинските“ бойни изкуства. На практика обаче беше точно обратното: за практикуването на „тай чи“ се изисква голяма сила и издръжливост, тъй като бавните упражнения са доста по-трудни за изпълнение от бързите. Тук предимството е на страната на умствената дейност и пълното осмисляне на движенията — нещо, което е невъзможно при гимнастиката от военен тип. Дейвис сподели тези свои наблюдения две седмици след началото на утринните им срещи. — Когато ставам и започвам своите подскоци, тялото ми прегрява за броени минути — каза той. — А с „тай чи“ не е така — мога да го практикувам почти цял час, без дори да се изпотя. Едновременно с това тялото ми е толкова натоварено, колкото след пълна серия упражнения по гимнастика. — Не зная много за съдържанието на вашата гимнастика — отвърна Зи-лин. — Но зная друго — дух и тяло трябва да бъдат в пълна хармония, иначе упражненията стават безсмислени. Седяха на дървена пейка в двора и отпиваха чай от широки порцеланови чаши. — Спя далеч по-добре, откакто се залових за „тай чи“ — отбеляза Дейвис. — И пуша по-малко… Но най-важното е, че мога да изпия цяла чаша горещ чай под слънцето, без дори да се изпотя! Какво ще кажете за това, господин Ши? — Ще кажа, че започвате да ставате китаец — засмя се Зи-лин. След съответните проучвания откри и подходяща ферма. Намираше се недалеч от града, в подножието на Жинян Шан — Копринената планина. Районът се славеше с великолепния си жинянски чай и Зи-лин подозираше, че именно по тази причина конете все още не са били изклани и изядени. Богатата чаена реколта се нуждае от превоз и конят е по-полезен за селяните жив, отколкото мъртъв. Екземплярът, на който попаднаха, беше наистина добър. Оказа се, че храната му е по-богата дори от тази на господарите му. Семейството беше многодетно. Петимата синове бяха войници, във фермата бяха останали трите дъщери и жената на селянина, който беше горе-долу на годините на Зи-лин. А конят действително се оказа единственото им средство за препитание в тежките военни години. Тук, по склоновете на планината, нямаше мъртъв сезон. Изключително плодородната земя раждаше в изобилие субтропични плодове, но най-важната култура беше чаят. Просто защото в Китай винаги се търси добър чай и пласирането на реколтата е сигурно. При първото посещение Зи-лин занесе подарък на семейство Пу — прясна риба и макарони с яйца. За „чуждестранен дявол“ като Дейвис тази храна е боклук, но за бедните селяни — истинска манна небесна. — Защо просто не им дадете малко пари? — полюбопитства Дейвис, а Зи-лин замълча и съжалително поклати глава. „Горилите са си горили“, независимо от опитите им да мислят като цивилизовани хора, въздъхна в себе си той. На Дейвис му дойде до гуша от поклони и продължителни любезности, особено като се имаше предвид, че тези хора са обикновени селяни и нищо повече. Но той потисна нетърпението в душата си и започна да копира поведението на Зи-лин. Селяни или не, те бяха собственици на единствения кон в областта. — Животното е много хубаво — призна след известно време той, когато двамата бяха поканени в порутена постройка, изпълняваща ролята на обор. Прокара ръка по кадифената кожа, под която помръдваха гладки, еластични мускули. — Откровено съм учуден, че го гледат така добре… — Някога опитвали ли сте да слезете от планината с половин тон чаени листа на гърба? — изгледа го продължително Зи-лин. Дейвис продължи да гали коня, главата му леко кимна: — Разбирам какво искате да кажете. — Трябва да бъдем безкрайно внимателни по отношение на това животно — добави Зи-лин и предпазливо се дръпна по-надалеч от чудовището. Не изпитваше никакво желание да попадне в обсега на копитата му. — Защото без него семейството ще бъде обречено на гладна смърт. — Няма проблеми — кимна Дейвис, подскочи и със смайваща бързина се озова на гърба на коня. Разнесе се тихо процвилване и тропот на копита, Зи-лин се дръпна още по-настрана. Ако американецът си беше направил труда да го погледне, той несъмнено би открил паниката в черните му очи. Зи-лин стискаше една от подпорните греди на обора с такова отчаяние, сякаш беше корабокрушенец в бурно море. Но цялото внимание на Дейвис беше насочено към коня. Приведен ниско над шията му, той шепнеше напевни, успокоителни слова в ухото му. След миг жребецът се успокои, единствено тръпките, пробягващи по стройните му крака, носеха следи от напрежение. Дейвис го смушка и той покорно тръгна напред Зи-лин пък изобщо не разбра как го е постигнал. Тръгна внимателно по следите на коня. Наближаваше обед, семейството се беше оттеглило на почивка. Зи-лин неслучайно подбра именно този час за неочакваното им посещение. Не можеше да си позволи да прекъсне трудовия процес на тези бедни люде, особено пък с напълно идиотската молба да поразходят коня им… Излезли на верандата, момичета наблюдаваха с огромно любопитство високия „гуай-лох“, покатерил се върху гърба на животното. Размениха се смаяни погледи, после се разкикотиха. Едно от тях пристъпи към Зи-лин и попита защо варваринът не изгаря от своята огненочервена коса. Зи-лин гледаше като омагьосан как Дейвис се привежда напред, прошепва нещо в ухото на животното и то се понася в галоп, нагоре по извитата пътечка. Ято уплашени птици заплескаха с криле и се вдигнаха високо над гората, сред гъстата трева се мерна бялата опашка на обзет от ужас заек. До ушите му долетя странен звук. Чуха го и момичетата, оживлението ги напусна. Нека Буда ме закриля, потръпна Зи-лин. Варваринът се смее! Възбудените крясъци на Рос Дейвис дълго се носеха над притихналите склонове на Копринената планина. Тук такива крясъци се чуваха за пръв път… След време Дейвис се върна. Беше оставил коня да върви по-бавно. Обясни на Зи-лин, че това е изключително важно за животното, което трябва да преодолее изпотяването от галопа. Възбуден и със зачервени страни, американецът се плъзна от седлото: — А сега е ваш ред. Стомахът на Зи-лин болезнено се сви. — Какво?! — Нали не допускате, че съм забравил, господин Ши? — наклони глава Дейвис. — Вие ме учите на „тай чи“, а аз вас — да яздите. Това ли е наградата за почтения живот, който водих, отчаяно се запита Зи-лин. — Вече е късно — направи опит за измъкване той. — Нека бъде друг път… — Глупости — усмихна се Дейвис и потупа запотения конски гръб. — Лесно е. Елате, ще ви помогна… — преплете пръсти, наведе се и добави: — Стъпете тук и скачайте на седлото. Нямате представа колко е приятно. — Нямам, господин Дейвис — призна Зи-лин. — Но изведнъж много ми се прииска да се върна в Чункин… — Разбирам — въздъхна Дейвис. Чувствата му бяха толкова прозрачни, че Зи-лин почти видя мехурчетата, които пробягаха под черепа му. Скочи обратно на гърба на жребеца, протегна ръка и рязко го дръпна. Преди да разбере какво става, Зи-лин се оказа седнал зад него. — Просто ме хванете през кръста, господин Зи-лин — промърмори американецът и заби пети в хълбоците на животното. О, Буда, това не може да бъде, пропищя ужасеното съзнание на Зи-лин. Физически контакт от тоя сорт, особено пък на публично място, беше обиден не само за него, но и за всички китайци. В следващия миг полетяха напред, той се плъзна по гладкия гръб на звяра и почти падна. Инстинктивно протегна ръце и ги уви около кръста на варварина, затвори очи и отправи гореща молба към небесата. Дано свещените му прадеди спят и не са свидетели на това огромно унижение! Вятърът го блъсна в лицето, ушите му се изпълниха с тропота на копитата, тялото му почувства съвършената координация на мускули, кости и сухожилия, с чиято помощ могъщият звяр го понесе напред. Отвори очи и почти припадна, улучен от първия пристъп на световъртеж. Светът се беше превърнал в кафяво-зеленикави светкавици, които ослепително проблясваха от двете му страни. Усещането за бързо движение без закрилата на автомобилно купе преобърна стомаха му. Подобно чувство беше изпитал преди много години, като невръстно дете. Разлюлян от вълните на високата температура и треската, беше повърнал топлата рибена чорба, с която майка му се опитваше да го нахрани. Беше достатъчно голям, за да изпита чувство на вина от този акт. Унесен от пристъпите на болестта, той все пак си даде сметка, че унищожава храна, от която умишлено се бяха лишили останалите членове на семейството. Сега стомахът му се свиваше по същия начин и той потръпна от ужас. Нима ще направи това, което се беше заклел да не повтаря още като дете? Унижението и срамът ще бъдат огромни… Още повече че това ще се случи пред очите на един варварин! Не, невъзможно! Затвори очи и отправи гореща молитва към Буда да успокои стомаха му. После я подкрепи с усилията на добре тренираната си воля. Концентрира се, потърси мястото, което съдържаше могъщото му „ки“… Все още не познаваше своето „ки“ така добре, както щеше да го опознае през идващите десетилетия. То беше суров и общо взето примитивен източник на духовни сили, поддаващ се на епизодичен контрол. Насочи волята си към мястото, известно с дългото име „шужин бан-де ксиао-лу“, или „кристалната пътека“. То лежеше някъде в средата между съзнателното и подсъзнателното. Там, където, благодарение на опит и практика, човек може да превърне мисълта си в действие и да изгради позитивната стратегия на поведението си. Приличаше на висок връх, от който се разкрива великолепна гледка към света на обикновените хора. Оттам човек лесно разгадава намеренията на противника и изгражда цялостната си стратегия. В сиянието на „кристалната пътека“ ясно се виждат най-кратките пътища към успеха, светещи ярко със собствена светлина. Тази пътека беше „ки“, но едновременно с това и нещо много повече… Зи-лин се докосна до нея, без да разбере. Страхът изведнъж го напусна, усети как тялото му се слива с могъщия звяр, превърнал се в отлично смазана машина за придвижване. Сетивата му уловиха превъзходната координация на мускули и кости, силата на звяра стана и негова… Очите му се отвориха, душата му запя от възторг. Ръцете му сякаш прегърнаха стремително летящите клони над главата му, започна да лети заедно с чучулигите и другите горски птици, понесе се към облаците… Летеше през гората с лекотата на див звяр, беше се слял с вселената… Спряха да починат край водите на бистро поточе. По хлъзгавите камъни клечаха зелени жаби, опулените им очи ги наблюдаваха с интерес. Във въздуха се носеше жуженето на насекоми, звукът беше приятен. Слънчевите лъчи пронизваха зеленината и сякаш ставаха тежки и влажни от бистрите води на поточето. Навсякъде около тях се издигаха могъщите склонове на Копринената планина, натежали от растителност. Ароматът на пресен, все още неузрял чай беше тежък и главозамайващ, но въпреки това изключително приятен. Конят се беше върнал в обора, готов да поеме задълженията си като част от отруденото семейство Пу. Но телата им все още излъчваха миризма на конска пот, силна като непознат парфюм. Рос Дейвис извади цигара от сребърната си табакера. Очите му се присвиха от златистия блясък на слънчевите лъчи, надничащи иззад зелените склонове. — Някой ден ще зарежа цигарите — промърмори той и изпусна лениво колелце дим. Но пушеше с такава наслада, че Зи-лин беше убеден в обратното. — Защо никога нищо не питате? — продължи Дейвис. — Аз самият постоянно задавам въпроси, може би защото така са ме учили… Тази табакера е спомен от баща ми, подарък по случай дипломирането ми… Той беше първият човек, който ме научи да задавам въпроси… Човек не може да научи нищо, без да пита, нали? — Има и други начини — тихо отвърна Зи-лин, очите му бяха заковани върху едра мравка, която с мъка си пробиваше път към тях. — Аз например предпочитам наблюдението… — Това не мога да го разбера — въздъхна Дейвис. — Откакто съм в Китай, гледам и наблюдавам непрекъснато, но не съм станал по-мъдър… Много неща все още не разбирам и едва ли някога ще ги разбера. — Може би защото гледате, но не наблюдавате. Между двете неща има огромна разлика. — Какво искате да кажете? — надигна се Дейвис. — Вземете тази мравка например — посочи с пръст Зи-лин. — Какво виждате? Дейвис сведе очи към мравката, която пъплеше към краката му, и сви рамене. Тя стигна до панталона му и той я изтръска с ръка. — Виждам едно нахално насекомо! — А сега започнете да го наблюдавате, господин Дейвис. Не с очите, а със сърцето си. — Нямам никаква представа какво искате да кажете. — Едва ли щяхте да твърдите същото, ако в момента се намирахме в двора на „Дзенжиан“ номер 50 и вие започвахте своите упражнения по „тай чи“. — Вътрешната дисциплина е друго нещо… — Извинете, че ви прекъсвам, господин Дейвис — повиши глас Зи-лин. — Но вътрешната дисциплина не се практикува само в определените за това часове. Човек не може да я пуска и спира като водопроводен кран. Човек трябва да я практикува винаги и навсякъде, иначе животът му ще бъде труден… — Но какво общо има това с една мравка? — Виждате как се съвзема от страхотния удар, който й нанесохте, нали? — попита Зи-лин, изчака кимването на събеседника си и продължи: — В момента се насочва към мястото, на което е била победена. И какво прави? — Катери се. — Точно така, господин Дейвис. Катери се, при това решително, без никакво колебание. За мравката вие сте _Шан_, огромната планина. Представете си, че изкачвате Копринената планина, господин Дейвис. Представете си, че на даден етап ви връхлита силна буря и ви изтласква обратно надолу. Как ще постъпите? Ще се откажете или отново ще поемете нагоре? — Аз съм човек, а не насекомо, господин Ши — поклати глава Дейвис. — Аз притежавам способността да разсъждавам. Докато това създание знае, че трябва да върви напред и нищо повече. Дори с риска да бъде унищожено от неизвестна сила… — протегна ръка и смаза мравката между палеца и показалеца си. — Ех, господин Дейвис — въздъхна Зи-лин. — Можете ли да ми кажете защо изпитвахте любов и възхищение към жребеца, чийто гръб яздихте, а мравката убихте с такова безразличие? — Мравката е безполезна за мен — отвърна Дейвис. — Разбирам. Значи това е вашият критерий за живота и смъртта — очите на Зи-лин се заковаха в лицето на американеца: — И мен ли ще убиете, ако се окажа безполезен за вас? — Не ставайте смешен! — Не аз съм смешният, господин Дейвис — отвърна Зи-лин, надигна се и започна да се спуска по пътечката. Дейвис скочи на крака и го настигна. — Обидих ви, господин Ши — промърмори той. — Моля за извинение, макар да нямам никаква представа с какво ви засегнах. — Точно тук е проблемът — спря се Зи-лин. — Питам се дали изобщо сте в състояние да извлечете поука… — Искате да кажете, че съм примитивен като животните? — посърна Дейвис. — Да Или, ако искате да бъда откровен — като варварин. Огромните сини очи на Дейвис объркано примигнаха. — Предполагам, че трябва да се обидя — промърмори той. — Нищо подобно. Голяма част от моите сънародници са убедени, че „гуай-лох“ нямат способността да извличат поука… Че никога не могат да се цивилизоват… — Разбирам. — Не, господин Дейвис. За съжаление не разбирате — въздъхна Зи-лин. — Говорите, без да се замисляте, виждате, без да наблюдавате. С други думи, вървите през живота с убеждението, че светът е създаден за вас, вземате от него това, което ви харесва, без да се замисляте за последиците. — Тук вие сте на чужда земя. Не сте желан, от вас се страхуват. Понякога ви мразят и едва ви понасят. Не би трябвало да ви го напомням, защото е унизително и за двама ни. Момчешките бузи на Дейвис пламнаха от обидата, в очите му се появиха болка и гняв. — Проклет да сте! — изръмжа той. — Наистина сте голям мръсник! Зи-лин не отвърна. Ушите му попиваха пърхането на птичките, жуженето на насекомите, шумоленето на листата. Приятни звуци, истинският живот… — Наистина мисля това, което казах преди малко — обади се след продължителното мълчание той. — Според мен вие можете да извличате поука. Можете да придадете смисъл на престоя си в Китай. Това рядко се случва с чужденец, но на ваше място наистина бих се замислил… — Но не сте на мое място, господин Ши! — троснато отвърна Дейвис, бръкна във вътрешния си джоб и измъкна малък револвер. Малък, но достатъчно мощен, за да бъде смъртоносен, прецени Зи-лин. — Никога не можете да бъдете на мое място, нямате и най-бледа представа какво означава да си бял. Вие имате жълта кожа и издължени очи, непрекъснато дрънкате глупости. При това опасни глупости, ако се вземе предвид мнението на някои влиятелни хора там, в родината ми… Дръпна предпазителя на револвера и изръмжа: — Мога да ви убия с лекотата, с която размазах мравката. Какво ще кажете за тази демонстрация на сила? — Това не е демонстрация на сила, господин Дейвис — поклати глава Зи-лин. — Това е принуда. Двете понятия често се бъркат и резултатът е загуба на човешки живот. — Глупости! — Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, господин Дейвис. Вие ще ме убиете, но ще бъдете победен. Защо? Защото ще ме изгубите. — Напротив, Ши. Ще ви отнема най-скъпото — живота. И по този начин ще демонстрирам силата си, пълната си власт над вас. — Не. Ще постигнете точно това, което постигнахте с мравката. Ще извършите един безполезен, бих казал дори небрежен акт… Най-добре бихте демонстрирали силата си, ако съхраните живота ми, поемете закрилата ми и ме направите свой приятел. Така бихте ме привлякъл към своята кауза, а ако това не стане, поне ще можете да разчитате на мен в трудни мигове… Ето това е разумното действие, това е смелостта. Така се ражда победната стратегия. Дълго време стояха един срещу друг, гледаха се в очите и мълчаха. Между тях мътно проблясваше дулото на револвера, готово да избълва смърт. Стояха напълно неподвижно, сякаш се бяха превърнали в каменни статуи. Години по-късно Рос Дейвис беше готов да се закълне, че е усетил присъствието на нещо съвсем осезаемо там, сред пустите гористи склонове на Копринената планина. Би уверил другарите си по чашка, че е изпитвал огромна ярост, но само пред себе си би признал, че думите на Зи-лин са проникнали дълбоко, до най-потайните кътчета на душата му. Но това щеше да дойде по-късно, сега усещаше само едно — този дребен китаец го беше превърнал в незначително същество. Давеше се от безсилен гняв, не можеше да се примири с факта, че тази странна и посвоему привлекателна страна го отблъскваше, отказваше да сподели тайните си… По-късно щеше да изпита смайване от това, че е бил на крачка от решението да натисне спусъка. Войник по рождение, той добре знаеше как изглежда жаждата за убиване. В ноздрите го удари миризма на изгоряло и изведнъж разбра, че това е миризмата на унищоженото му самочувствие. Точно в този миг го обзе странната неподвижност. Изпита усещането, че долавя могъщия ритъм на земната гръд, беше сигурен, че пулсациите на вселената проникват в жилите му. Помисли си за „тай чи“, за сребърната река на координираните мисли и движения, които направляваха тялото му, които му помагаха да се слее с настъпващия ден… Примигна и сведе очи към оръжието в ръката си. Изпита ужас и отвращение от скритата му мощ, пръстите му се разтвориха и револверът потъна във високата трева. — Какво стана? Беше нощ. Мракът се спускаше по склоновете на Копринената планина, неусетно заел мястото на златистите слънчеви лъчи. Една от дъщерите на семейство Пу им беше донесла храна. Същата, която попита защо варваринът не изгаря от пожара в косите си. Храната беше част от подаръка на Зи-лин и нямаше как да откажат. Започнаха да се хранят в мълчание, наслаждавайки се на всеки залък. Дейвис проговори, едва когато отместиха празните купички настрана. — Някои въпроси не изискват отговори — прекъсна го с тих глас Зи-лин. — Но… — Трябва да се научите да приемате тайнственото, господин Дейвис. Животът не обича да ни разкрива своите загадки… — Вдигна глава и насочи поглед към звездите, които проблясваха между теменужените листа на дърветата. Бяха прекрасни, отдавна не беше виждал толкова едри и сияйни звезди. Блясъкът им задълго беше удавен в отровните изпарения на войната. — Ще ви споделя една тайна, господин Дейвис — промълви той. — Днес следобед ми беше много приятно и това също е една от загадките на природата… — Наистина ли ви хареса да яздите? — Да. Могъщата планинска гръд отвръщаше с многогласно ехо на тракането на цикадите. — Мислят ви за превъплъщение на дявола — долетя някъде отдалеч гласът на Дейвис. — За Звяра, който се споменава в Светото писание… Според Алън Дълес вие сте този Звяр. Вие, Мао и всички останали комунисти… — Само господин Дълес ли мисли така? — Господи, не… Много богати и много влиятелни хора споделят неговото мнение. Хенри Лус, Бил Донован, Хенри Форд… Всички… — главата на Дейвис се извърна към него: — Говорят ли ви нещо тези имена? — Мисля, че да — кимна Зи-лин и колебливо замълча. Не знаеше дали трябва да зададе следващия, най-главния въпрос. Все още усещаше полюшването на коня под себе си, душата му тръпнеше от близостта, появила се между него и този чужденец. Близостта на онази особена неподвижност в слънчевия следобед… — А какво е мнението на президента Рузвелт по въпроса? Съгласен ли е с тези богати и влиятелни хора? — Честно казано, мнението на господин Рузвелт е без значение — поклати глава Дейвис. Зи-лин се замисли над думите му. По негово мнение американският президент мразеше Мао и се страхуваше от него. — Президентът управлява страната, нали? — попита той. — Да — кимна Дейвис. — Но само до известна степен. Той трябва да се съобразява с куп ограничения от законодателната власт. Тъмнината му попречи да види как Зи-лин замислено поклаща глава. — Значи наблюдаваме действието на един от основните закони на вселената… Колкото по-богат е човек, толкова по-голям натиск може да оказва на околните… — Мисля, че е точно така — размърда се до него Рос Дейвис. — Правилно схващате същината на нещата… При следващата им среща в подножието на Копринената планина Дейвис не беше сам. До него стоеше един офицер от свитата на Чан. Зи-лин не каза нищо. — Това е Хуайшан Хан — представи го американецът. — Подполковник в Националистическата армия. — И близък съветник на генералисимус Чан — добави Зи-лин и леко се поклони. — Чувал сам за вас… — Предлагам да похапнем — потърка ръце Дейвис. — На тръгване се отбих при нашия готвач и взех това-онова… — Яркосините му очи се местеха от единия на другия, сякаш не искаха да пропуснат момента, в който ще припламне неизбежната искра. Под сянката на близкото дърво ги очакваше голяма плетена кошница. Времето беше горещо, следобедният въздух тегнеше върху плещите им като задушлив саван. Дейвис отвори капака на кошницата и започна да вади сандвичи, салати и подправки, доставени Бог знае откъде. Вътре се гушеше дори бутилка бяло вино. — Надявам се да имате апетит — вдигна глава той. — Не искам толкова много и добра храна да отиде на вятъра… Хуайшан Хан изви глава и хвърли поглед към ястията на чужденеца. Беше слаб и жилав мъж с квадратна челюст, характерна за жителите на северните погранични райони. Малките му уши бяха плътно прилепнали за черепа, през сивата и доста оредяла коса личеше виолетово петно, очевидно по рождение. Очите и носът му бяха някак незабележими, отстъпили доминиращо място на масивната челюст. Дейвис подреди лакомствата на тревата и вдигна глава: — Не ви ли харесват? — Аз ще взема един сандвич — каза Зи-лин. — Нямате ли чай? — попита Хуайшан Хан. Слънцето се скри зад облак, полянката изведнъж помръкна и някак се смали. В далечината се виждаше семейство Пу, което забързано товареше жребеца с чували чаен цвят. — Предлагам да го заместим с вино — усмихна се Дейвис, извади кристални чашки от страничния джоб на кошницата и ловко измъкна тапата с помощта на сгъваем тирбушон. — Нямам нищо против — отвърна Хуайшан Хан и седна на тревата до американеца. — Не зная обаче дали нашият _другар_ тук ще бъде на същото мнение… — Пое кристалната чашка и я вдигна в шеговита наздравица: — По-добре не опитвайте, _другарю_ — извърна се към Зи-лин той. — Това елитарно питие положително ще ви задави! — сведе глава и белегът на темето му проблесна. — Наблизо тече поточе — бистрата му водичка е най-доброто питие за един комунист! Зи-лин се отпусна от другата страна на Дейвис. Все още не можеше да разбере защо американецът е взел със себе си човек от щаба на Чан. Бързо стигна до заключението, че ще е най-добре да мълчи и да наблюдава развоя на събитията. Така лесно ще разбере каква е целта на тази среща. Дейвис благоразумно остави чашката с вино в краката на Зи-лин. Хуайшан Хан се наведе напред, устните му блестяха от алкохолната влага. — Виното е отлично, другарю — иронично подхвърли той. — То също произхожда от земята и това би ви позволило да го опитате… — усмивката му разкри низ от ситни и безупречно равни зъби. — Няма значение, че е предпочитана напитка на експлоататорите капиталисти. — На лицето му се появи престорено загрижен израз: — О, извинете! Забравих, че капитализъм е мръсна дума за вас… Тръпки ме побиват, като си представя какво ще стане със страната ни, ако властта премине в ръцете на Мао! — Без комунизма Китай е обречен на разпокъсаност — невъзмутимо отвърна Зи-лин. — Комунистическите идеи са единственият обединяващ фактор за милионите селяни в Китай. Без тях страната ни ще бъде слаба, лесна плячка в ръцете на чужденците. Хуайшан Хан презрително изсумтя. — А чужденците са хищници — продължи Зи-лин. — Те не притежават нашето изтънчено отношение към културата, нямат понятие от чувството ни за чест. Затова, ако се лишим от обединяващата сила на комунистическите идеи, ние ще бъдем оглозгани до кокал! Всичко ценно ще бъде разграбено, Китай ще се превърне в пустиня… — Добре боравите с думите — отбеляза Хуайшан Хан. — По нищо не отстъпвате на своя бог Мао… — Моят бог е Буда — кротко отвърна Зи-лин. — Мислех, че това е ясно за всички. — Извади ножа си, отсече няколко гъвкави пръчки бамбук и започна да ги дялка. Дейвис преглътна част от огромния триъгълен сандвич и любопитно го изгледа: — Какво правите? — Гладен съм и вземам съответните мерки — отвърна Зи-лин. Изправи се, протегна ръка и откъсна няколко пръчки от дивата лоза над главите им. После се шмугна в храсталаците. Върна се след няколко минути и спокойно седна на мястото си. — Сега вече мога да опитам виното — промърмори той, отпи една глътка от кристалната чашка и като истински познавач задържа кехлибарената течност в устата си. После преглътна и бавно кимна с глава: — Добро е… В днешно време рядко може да се намери толкова хубаво вино. — Слушайте го как приказва — усмихна се Хуайшан Хан. — Звучи ли ви като комунист? — Политическата принадлежност се създава от силата на убеждението — поклати глава Зи-лин. — Докато готовите догми са нещо съвсем друго… — Убеждението по природа е нещо свободно. — Имам предвид целенасоченото убеждение — поясни Зи-лин. — Човек трябва да проявява гъвкавост, когато се е заел с нелеката задача да внушава добродетели на околните. Ако строго се придържаме към догмите, ние положително няма да успеем да предпазим народа от бедност, болести и чуждо господство… Хуайшан Хан опразни чашата си и поиска още. — Коремът ми започва да стърже — с неудоволствие отбеляза той. — Поне в това отношение няма разлика между комунисти и националисти — усмихна се Зи-лин, стана и отново изчезна в храсталаците. След малко отново се появи, в ръцете му мърдаше заек. — Ето го обяда — обяви той, уби животинчето и сръчно се залови да го дере. Очевидно го беше уловил в саморъчно направения капан. — Виждате ли, господин Дейвис? — попита с усмивка той. — Земята изхранва народа, който я населява. Това е общ закон на природата! Дейвис изтръска трохите от скута си. — Нали Буда проповядва, че да убиваш е грях? — полюбопитства той, после извади цигара от сребърната си табакера. Хуайшан също си взе, двамата запалиха. — Чувал съм, че монасите не разкопават градините си, защото се страхуват да не убият някое насекомо… Вярно ли е това, другарю Ши? — Вярно е — кимна Зи-лин, зает с изкормването на заека. — Но аз не съм монах. Всеки от нас има определена мисия на тази земя, господин Дейвис. Може би аз приличам на лисица малко повече, отколкото би ми се искало. Но в живота няма пълно съвършенство, вие сигурно отдавна го знаете. Човек трябва да се примирява с това, което има… Нали така? Хуайшан Хан стана и се зае да разчиства мястото за огъня. Броени минути по-късно двамата китайци вече въртяха заека на импровизирано чеверме над весело пламтящите сухи съчки. Капчици мазнина зацвъртяха над жарта, във въздуха се разнесе приятната миризма на печено месо. Дейвис не можеше да отмести поглед от изцъклените очи на животинчето, които втренчено го наблюдаваха. Стомахът му се сви на топка, беше сигурен, че няма да хапне нито залък от зайчето. Предпочете да остане настрана и да пуши. Зи-лин и Хуайшан Хан си разделиха крехкото месо, изцяло концентрирани в храненето. Не отрониха нито дума, преди да свършат, а Дейвис със смайване установи, че изядоха всичко — дори вътрешностите, почистени с тънка пръчка и изпечени за десерт. — Може би се питате защо днес поканих и Хуайшан Хан — промълви най-сетне той. Зи-лин мълчеше. Отдавна беше разбрал, че е глупаво да даваш отговор на подобни въпроси. — Ние двамата, имам предвид Хуайшан Хан и себе си… — Дейвис сведе поглед към върховете на обувките си, гласът му прозвуча странно. — Ние двамата се питахме… хм… дали бихте преминали на наша страна… Всеки друг на мястото на Зи-лин би скочил на крака да изрази възмущението си. Особено идеолог като него, праволинеен до мозъка на костите… Но той остана неподвижен и мълчалив, не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред… Имаше някакво прекъсване, липса на последователност в стратегията на противника. Нещо, което едва ли би допуснал човек с опита на тези двамата… — Под „наша страна“ вероятно разбирате каузата на националистите, нали? — пожела да се осведоми той. — Тя е и кауза на американците — отвърна Дейвис. — О, да — кимна Зи-лин. — Вече получихме многобройни доказателства за вашия патриотизъм, господин Дейвис. — Нима толкова много личи? — объркано го изгледа американецът. — Свети като ярка звезда в безлунна нощ — увери го Зи-лин и за пръв път допусна известна доза сарказъм в гласа си. — Но във вашата прозрачност има нещо изключително свежо. Надявам се, че то няма да увехне с течение на времето… — Много интересни разсъждения — намеси се Хуайшан Хан. — Но вие не отговорихте на въпроса ни, другарю… Зи-лин заби поглед в черните като копчета очи насреща си: — Това е така, защото не го приемам сериозно. Освен това нито за минута не допуснах, че въпросът е зададен от името на двама ви. Господин Дейвис ме познава достатъчно добре, за да допусне подобна глупост. — Още докато говореше, усети напрежението, надигащо се в тялото на другия. Какво пропускам, за Бога, с леко притеснение се запита той. — Съвсем не се шегуваме, другарю — премина на мандаринско наречие Хуайшан Хан. — Въпросът е важен за нас, отговорът ви — също. — Вече го получихте, скъпи приятелю — отвърна на същото наречие Зи-лин. — По-лесно бих се самоубил, отколкото да премина на страната на националистите. Китай е на ръба на пропастта. Най-важното нещо в моя живот е щастливото бъдеще на родината ми. Ето защо ще ви кажа какво мисля за вашето предложение: вие искате от мен да предам родината си, а не само другаря Мао! Хуайшан внимателно го наблюдаваше. Помълча известно време, после решително кимна с глава. Странно, но този жест не беше предназначен за Зи-лин, а за Рос Дейвис. — Е, хубаво — надигна се американецът и започна да прибира остатъците от пикника. — Мисля, че е време да се връщаме в Чункин… Потънал в мрака на нощта, Зи-лин сънуваше. Духовете на хиляди китайци, загинали от ръцете на презрените „гуай-лох“, крещяха на отдавна забравени наречия. Дъждът барабанеше по стъклото на прозореца, бамбуковите щори тихо потрепваха. Зад вратата се появи издължена сянка. Зи-лин се стегна, дишането му стана равно и дълбоко. Потъна в тайнството на „кристалната пътека“ и се опита да улови онова, което не беше наред. На фона на природната стихия чуваше съвсем ясно дишането — своето и на другия. Блесна светкавица, грохотът на гръмотевицата беше силен и продължителен. Гледаше в правилна посока, в подходящо време. Кристалната пътека му показа пътя. В стаята му се беше появил Хуайшан Хан! Зи-лин си спомни напрежението на националиста, отново чу думите му: _Това не е шега, другарю. Имаме причини да търсим бърз и искрен отговор от вас._ После пред очите му изплува револверът, който Дейвис насочи в гърдите му. Тихо се плъзна от леглото, духът му се приготви за бой. Нямаше намерение да напада, но беше убеден, че ще се защитават до последен дъх. — Другарю Ши… Грохотът на дъжда се усили. — Другарю Ши… Капаците на прозорците гневно потракваха. — Тук съм — обади се Зи-лин и безшумно смени позицията си. Но националистът не предприе нищо заплашително. — Трябва да говоря с вас. — Избрали сте странен начин… — Не по-странен от войната, която вече толкова време водим помежду си. — Хубаво — кимна Зи-лин. — Започвайте. А аз ще запаля лампата. — Не! Зи-лин усети тревогата в гласа му и спря. — Умолявам ви да останем на тъмно. Никой не трябва да знае за моето посещение тук. — Ще извините недоверието ми, Хуайшан Хан — изгледа го внимателно Зи-лин. — Но вие сте заклет националист и днес следобед ясно го показахте. Освен това направихте опит да ме вербувате, да ме превърнете в предател на каузата, на която съм посветил целия си живот. Казано с две думи — вие сте мой враг. Защо тогава да не докладвам за действията ви, където трябва? — Защото сте осъден на смърт от моите началници — отвърна с дрезгав шепот Хуайшан Хан. — Пояснете се. — Ще го сторя — кимна онзи. — Но първо ми обещайте да не палите лампата. — Добре. — Чан е успял да ви зърне, не зная къде и как… Сърцето на Зи-лин прескочи един такт, пулсът му се ускори. — Все още помни, че няколко от най-приближените му помощници са били убити от съпруга на жената, която е била сътрудничка на Сун Ят-сен. Не е забравил и безплодните си опити да открие този човек. Сега ви е видял и заповяда да бъдете ликвидиран. — Глупости! — поклати глава Зи-лин, но самоувереността беше повече в гласа, отколкото в душата му. — Тук сме за важни политически преговори, ще решаваме съдбата на Китай. Ако Чан и Мао стигнат до споразумение, коалицията ще… — Няма да има никаква коалиция! — изсъска Хуайшан Хан. — Това мога да ви го гарантирам. — Защо тогава се провежда тази среща? — От гледна точка на генералисимуса — само за да хвърли прах в очите на руснаците и американците, които го натискат за преговори. Е, и заради народа на Китай, на когото е дошло до гуша от войните и бедността. Но мога да ви гарантирам, другарю Ши, че Чан е взел своето решение далеч преди вашата делегация да пристигне в Чункин. За него е достатъчно, че „великият Мао“ му идва на крака да търси мир… — Хуайшан Хан поклати глава: — Но коалицията е изключена. Чан възнамерява да протака колкото може, а после да обвини комунистите за провала на преговорите. След което ще поведе армията си в решителна битка… Зи-лин смаяно мълчеше. Точно по този начин беше предвидил ходовете на Чан, но Мао отказа да му повярва. Зи-лин нито за момент не си беше представял някаква бъдеща коалиция, а сега излезе, че и Чан е мислел така. Ако Хуайшан Хан казва истината, разбира се… — Не виждам защо трябва да вярвам на всичко това — промълви на глас той. — Вие сте мой враг и го доказахте с вчерашното си поведение. — Така е — въздъхна другият. — Особено след като не знаете истинския повод за пикника. Аз нямах никакви намерения да ви вербувам, другарю Ши. Исках просто да ви проверя, да зная с кого си имам работа… — Дейвис твърдеше, че може да ви се вярва, но аз запазих известни резерви. В крайна сметка той е „гуай-лох“, нали? Какво знаят варварите за китайската душа? — И решихте да ме проверите лично — вдигна глава Зи-лин. Нещата започваха да се изясняват. — Точно така — кимна Хуайшан Хан. — Подхвърлях ви въдички, направих опит да ви вербувам. Сега вече съм убеден, че сърцето ви е чисто и мога да ви се доверя. — Да ми се доверите? За какво? — Аз съм този, който желае да бъде вербуван, другарю Ши. Не понасям Чан и налудничавите му милитаристични планове. Той мисли единствено за бойна слава, по-точно за една предполагаема бойна слава… Вярва в силата на оръжието, за него тя е алфата и омегата на живота… А за съдбата на народа изобщо не мисли… — Значи искате да станете комунист, така ли? — Искам по-добро бъдеще за родината си. И зная, че Чан не може да й го осигури. — Разбира се, вие казахте това и на Рос Дейвис, преди да го помолите за посредничество… — Нищо подобно — обидено вдигна глава Хуайшан Хан. — За глупак ли ме вземате? Казах му, че искам да опипам почвата за една бъдеща коалиция и толкоз. Подхвърлих идеята, че преговорите на ниво съветници може би ще се окажат по-плодотворни от срещата на високо равнище… — И той ви повярва? — Защо да не ми повярва? Познавате го не по-зле от мен. Идеята е твърде съблазнителна, за да я отхвърли. Натежала от патриотизъм… — Да, да — засмя се Зи-лин. — Именно от патриотизъм… — Най-доброто качество на благородния дивак — убедено кимна Хуайшан Хан. — Тоя Дейвис не е толкова лош — отбеляза Зи-лин. — Особено като се има предвид, че е „гуай-лох“… Хуайшан Хан пристъпи навътре в стаята. — Ще ви помогна да съберете нещата си — прошепна той. — После двамата ще заминем на север, далеч от лапите на генералисимуса. — Това не решава нищо — поклати глава Зи-лин. — Вашето бягство ще създаде сериозни неприятности на Мао и нищо повече. Трябва да намерим по-добро решение. — Решение? — учудено го изгледа другият. — Как можете да мислите за някакво решение, когато всеки момент можете да бъдете убит? — Успокойте се, другарю — отвърна Зи-лин. — Чан едва ли ще прати наемен убиец да ми пререже гърлото, докато спя. Такъв скандал дори той не може да си позволи. Ако вашият разказ е искрен, той отчаяно се нуждае от едно — да излезе от застоя в преговорите с чисти ръце. Американците положително ще държат на това, в замяна на своята подкрепа. А без американците Чан е нула. Следователно няма защо да бърза. Той знае, че докато Мао е тук, аз също съм на негово разположение. Убийството трябва да изглежда като нещастен случай, без абсолютно никакви следи към делегацията на националистите… — Да, разбирам — кимна Хуайшан Хан. — Но все пак… — Търпение, нови приятелю. Търпение. Ще намерим начин. На другата сутрин обаче Зи-лин съвсем не изглеждаше толкова уверен, колкото се беше представил. Преди всичко, защото Рос Дейвис не се появи на обичайния урок по „тай чи“. Това се случваше за пръв път и не можеше да бъде случайно. Зи-лин не беше от хората, които правят прибързани заключения, но всички знаеха за времето и мястото на утринната му гимнастика. Чан едва ли би си позволил убийство пред очите на един американец, следователно ще потърси начин да го отстрани от мястото на престъплението. В допълнение на всичко това се оказа, че въпреки ранния час, Мао вече се беше оттеглил на заседание със своите съветници. Следователно Зи-лин не получи възможност да докладва за фактите, които беше научил от Хуайшан Хан. Разбраха се националистът да остане на поста си и да чака знак от Зи-лин. Успя да го убеди, че така ще бъде далеч по-полезен за Мао… Утрото беше тихо и спокойно. Отъпканата пръст на двора беше влажна от нощната роса. Тишината не се нарушаваше от нищо — нито от кукуригане на петли, нито от кучешки лай. Небето беше покрито с оловна пелена. Зи-лин започна гимнастиката, но умът му отказваше да се концентрира. Сетивата му бяха насочени навън, отвъд стените на къщата. Опипваха внимателно околността, търсеха врага. Очите му не изпускаха арката на входната врата. Изведнъж усети как косъмчетата на врата му настръхват, а кожата му потръпна като от електрически ток. Почти физически усети как дългото дуло на пушката се завърта в негова посока, а телескопичният мерник търси тила му. Стоманеният куршум свирва във въздуха и се понася към целта. Движение! Не извърна глава единствено благодарение на желязната си воля. Продължи упражненията, опитвайки се да отпусне напрегнатите докрай мускули. С крайчеца на очите си направи опит да установи дали действително е доловил някакво движение, или всичко е било плод на въображението му. Да, движение имаше. Вратата! Помръдна навътре, спря, после отново помръдна. Зи-лин напусна мястото си в средата на дворчето и изтича на пръсти по посока на оградата. Вратата беше открехната сантиметър-два и не помръдваше. Сякаш човекът зад нея предпазливо оглеждаше обстановката. Дишането на Зи-лин беше равно и спокойно, но кожата му изведнъж овлажня. В главата му се появиха думите на Дейвис: _Дори след цял час упражнения „тай чи“, аз не съм потен и се чувствам добре…_ Сега се потеше Зи-лин. Не от физически усилия, а от страх. Не искаше да умира. Жаждата за живот се надигна в душата му като гигантско хвърчило, тялото му се стегна и потръпна от гняв. Гняв срещу коварния убиец, пристигнал тук да му отнеме най-скъпото. А без този гняв Зи-лин никога не би могъл да отнеме живота на друго човешко същество… Дървената врата, открехната само на няколко сантиметра от лицето му, отново помръдна. При мисълта за това, което щеше да стане по заповед на злокобния Чан, кожата на Зи-лин настръхна. Вече можеше да усети чуждото присъствие оттатък тънката преграда. Движенията на непознатия бяха предпазливи, но без сянка от колебание. Зи-лин разбра, че решителният миг е близо. Ще убие или ще бъде убит, друг изход няма… Нямаше да му е за прът път. Преди години наистина беше убил хората на Чан. Но го стори, за да спаси живота на Май… Тогава нямаше избор, сега — също. В главата му се появи мисълта за Буда и неговото учение. Дейвис се оказа абсолютно прав, когато направи забележката си относно житейските правила, към които трябва да се придържат всички вярващи в Буда… Времето за разузнаване отлетя, вратата отскочи на пантите си. Мислите изчезнаха, остана действието. Действието на един жив организъм, решен на всичко, за да се спаси. Неясна фигура се стрелна напред, Зи-лин протегна ръце и полетя след нея. Стовари се отгоре и с цялата тежест на тялото, стократно увеличена от силата на инерцията. Ръцете му се вдигнаха за смъртоносно „атеми“, в същия миг очите му регистрираха лицето на врага и изпратиха сигналите си до мозъка. Ръцете му бавно се отпуснаха, тялото му потръпна от притока на адреналин. Гневът се стопи. — Какво правиш тук? Тя реши, че е много ядосан и се разплака. Беше една от дъщерите на Пу — онази, която откри огъня в косите на Рос Дейвис… Положението беше сериозно, изход нямаше. Конят се беше препънал. Може би товарът е бил прекалено тежък, а може би копитото му просто е попаднало в дупка. В крайна сметка това не беше от особено значение. Значение имаше друго — стотиците килограми живо тегло, които се бяха стоварили върху стария Пу. Кракът на коня, естествено, беше счупен, но пораженията на човека бяха далеч по-сериозни. След кратък преглед Зи-лин установи, че Пу е мъртъв, вероятно от скъсване на далака и преплитане на червата, последвани от обилен вътрешен кръвоизлив. Животното също страдаше. Със счупен крак то вече не ставаше за нищо, освен за временно изхранване на семейството. Но Зи-лин искаше да прекрати мъките му. Спомни си за възбудените викове на Рос Дейвис, залепил се за гривата на жребеца, спомни си и онова замайващо чувство за свобода, което сам беше изпитал върху могъщия гръб. После напипа нервния възел и рязко натисна. Очите на животното бясно се завъртяха, после светлината ги напусна. Момичетата ридаеха, но майка им успяваше да запази спокойствие. Празните очи и лишеното от изражение лице напомниха на Зи-лин за хилядите бежанци, станали жертва на безсмислената война. Неволно се запита за кого повече жали старицата — за коня или за съпруга си. Защото, макар и обречено на мизерия, семейството ще продължи да крета и без стария Пу, докато смъртта на коня го лишаваше от препитание. — Нямаме пари дори за едно скромно погребение — каза по-късно жената. Гласът й беше тих, натежал от отчаяние. Зи-лин и момичетата се забавиха с транжирането на коня, тъй като месото му трябваше да бъде употребено веднага, докато е още прясно. А старецът лежеше там, където го настигна нещастието. Слаб, с почерняло лице и окървавено тяло, полузасипано от свежи чаени листенца… — Какво ще стане с духа му, ако не бъде изпратен по съответния начин? Старицата не се обръщаше към никого, макар Зи-лин и дъщерите й да бяха вече около нея. Сякаш усещаше мъртвия си съпруг навсякъде из къщата — между изгнилите дъски на пода, зад вратичките на грубо скованите шкафове… Идеята хрумна на Зи-лин, докато режеше трупа на коня заедно с дъщерите на Пу. Не каза нищо, само я прехвърляше в ума си като скъпоценен камък, който трябва да бъде огледан отвсякъде. Идеята беше смела, дори безумна. Но и времената са такива, окуражи се той. В нея присъстваше нещо от будистката симетрия, от онова вечно равновесие между загуба и печалба, което в крайна сметка определя доброто и злото в поведението на обикновените смъртни. Гледаше бледото и измъчено лице на вдовицата, усещаше мъката й като своя. Едновременно с това се чудеше как да проговори. Има ли право изобщо да иска нещо от нея? Или, по-скоро, има ли право да не й го поиска? Строго погледнато, това, което възнамеряваше да поиска, влизаше в противоречие с каноните на будизма. Но Китай воюваше, целта на хората е да оцелеят и нищо повече… Именно оцеляване се готвеше да предложи на тези хора Зи-лин. Оцеляване срещу… — Госпожо — реши се най-сетне той и се наведе напред, за да не повишава глас. На този етап нямаше смисъл да го чуват и момичетата: — Зная как да осигурите за съпруга си достоен преход в отвъдното… Главата й се вдигна, преждевременно побелелите кичури коса се плъзнаха встрани от лицето й. Едва сега Зи-лин видя, че то е мокро. Жената беше плакала напълно беззвучно, вероятно за да не разстройва децата си. Но очите й бяха ясни и живи, без следа от умора или отчаяние. Такива са хората, принудени да водят ежедневна борба за своето съществуване. Тя отдавна беше приела жестоката си съдба, душата й беше изпълнена с решителност, нищо не можеше да я спре. — Загубата ни е тежка, господин Ши — прошепна тя. — Но вие вече направихте за нас повече, отколкото можех да си представя… Не искам да ви създавам трудности. — Напротив, госпожо — внимателно отвърна Зи-лин. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всъщност искам да ви помоля за една голяма услуга… Имам възможност да уредя достойно погребение за мъжа ви, а след това да ви намеря и нов кон… Госпожа Пу не каза нищо, но сълзите й пресъхнаха. Помълча в продължение на минута, после въздъхна: — Войната носи страдания на всички ни, нали? Зи-лин кимна в знак на съгласие. — Ние трябва да оцелеем, господин Ши — продължи тя с поукрепнал глас. — Цената няма значение. Ако наистина можете да ни осигурите това, което споменахте, аз и моите дъщери ще ви бъдем вечно признателни. Зи-лин ясно съзнаваше, че той трябва да изпитва признателност, но благоразумно премълча. — Преди да взема съгласието ви, бих искал да ви обясня за какво става въпрос — каза той. — Няма да ми вземете дъщерите, нали? — разшириха се за миг очите на нещастната жена. — Не, госпожо, в никакъв случай! — Така си и знаех — видимо се отпусна тя. — Вие сте добър човек, господин Ши — това разбрах още щом ви зърнах… Направете каквото считате за нужно, имам ви доверие. Ще оцелеем, въпреки нещастието… Защото сме жилави като бамбук. — Искам да знаете за какво става въпрос. — Джос — сви рамене тя. — Джос — кимна Зи-лин. — Вие сте луд! — прошепна Хуайшан Хан. — Напълно луд! — Защо? — изви вежди Зи-лин. — Защото искам да умра? — Това няма да ви се размине! — Ще ми се размине и още как! Особено ако ми помогнете… — Изключено! Зи-лин изпрати едно от момичетата да го повика, но той се появи едва след мръкване. — Буда! — въздъхна с бледо лице Хуайшан Хан. — Изчезнахте изведнъж и вече бях сигурен, че ви се е случило най-лошото! Какво стана? Зи-лин му разказа накратко за нещастието на семейство Пу, после стигнаха и до разменените преди миг реплики. — Елате — поведе го извън къщата той. — Ще ви докажа, че планът ми е напълно реален… Около тялото на нещастния Пу горяха огньове. Беше ги запалил Зи-лин, който не искаше да го мести, но едновременно с това трябваше да го пази от хищниците. — Ето вижте — пристъпи в кръга на светлината той. — На години съм почти колкото него, телосложенията ни са приблизително еднакви. Никой няма да забележи… — Но в лице изобщо не си приличате — отбеляза Хуайшан Хан. — Вярно — кимна Зи-лин. — Но след като приключим с него, това няма да има никакво значение. — Вие наистина сте луд! — втренчи се в него Хуайшан Хан. — Напротив. Просто открих изход от ситуацията, в която ме е поставил Чан. Смъртта ми слага край на всякакви заговори и толкоз. Жаждата за отмъщение на Чан ще се стопи като облаче дим. — Как ви хрумна това? — Този човек с мъртъв — въздъхна Зи-лин. — Не съм желал смъртта му, но тя е факт. Семейството му е безкрайно бедно, а сега остана и без кон. Само боговете знаят какво го чака… Вземам на заем тази тленна обвивка, чиято душа отдавна е отлетяла, а срещу нея им давам средство за препитание… — Искам честно да ми отговорите на един въпрос, другарю Ши — погледна го право в очите Хуайшан Хан. — Какво щяхте да направите, ако вдовицата беше отказала? Щяхте ли да ги оставите да умрат от глад? — Щях да направя точно това, което правя в момента — отвърна Зи-лин. — Щях да осигуря средства за достойно погребение на господин Пу, а след това щях да им намеря и нов кон. Друг начин наистина няма… Хуайшан Хан го гледа в продължение на цяла минута. Огньовете весело пропукваха, миризмата на изгоряло дърво почти поглъщаше сладникавата воня на насилствена смърт. — Госпожа Пу положително е усетила истинското състояние на нещата, но се чувства задължена и вероятно затова не отхвърли предложението — продължи Зи-лин. — Единственото й желание беше да не отвеждам дъщерите й. А с тази услуга ще бъдем квит… Хуайшан Хан се обърна и приклекна до трупа. Взе ръката му и я обърна с дланта нагоре. — Лицето ще гримираме — промърмори той. — Но какво ще кажете за това? — пръстите му пробягаха по огромните жълтеникави мазоли на селянина. Зи-лин се засмя и протегна ръце. Мазолите по дланите му бяха не по-малки от тези на Пу, гладката им повърхност блестеше като слонова кост. — Забравяте, че аз съм истински революционер, другарю — промърмори той. — Години наред съм работил на полето редом със селяните. Аз съм един от тях, такива трябва да бъдат всички комунисти… Ще разменя дрехите си с неговите, ще сложа халката си на пръста му и всичко ще е наред. Особено след като вие потвърдите, че сте ме открили случайно… Ще бъда обявен за мъртъв и въпросът ще приключи веднъж завинаги. И наистина стана така. Мао отказа подробно разследване на инцидента. Тялото на Зи-лин беше открито в подножието на Копринената планина, в дълбоката пропаст край тесния коларски път, без видими следи от насилие. На всички беше ясно, че е излязъл да се поразходи и е бил блъснат в пропастта от превозно средство или див звяр. Жалко, но такъв е бил късметът му. Джос… По изрично настояване на Мао, Хуайшан Хан запази поста си на съветник в свитата на генералисимус Чан Кай-шъ и това се оказа един изключително мъдър ход. Информацията му, поне по мнението на Зи-лин, се оказа решаващ фактор за промяната в съотношението на силите. Мао остана в Чункин до средата на октомври 1945 година, вероятно ръководен от своето изключително изострено чувство за дълг. Стори го, въпреки информацията на Зи-лин, според която Чан няма никакво намерение да постига споразумение с комунистите. Настъпи есента и Мао се върна в Юнан, а на свое място изпрати Джоу Юн-Лан. С това показа, че не вярва в успешния изход на преговорите и посланик Хърли беше принуден да се примири. Военният съвет беше свикан веднага след завръщането на вожда. Руснаците най-накрая бяха започнали военни операции срещу Япония, тъй като Сталин надушваше плячката. Няколко съветски дивизии нахлуха дълбоко в територията на Манджурия, помитайки демобилизираната японска армия. Мао беше много загрижен, тъй като имаше голяма вероятност прочистените от японците територии да бъдат заети от войските на генералисимус Чан — разбира се, с подкрепата на САЩ. А там имаше огромни количества изоставена бойна техника, от която комунистическата армия отчаяно се нуждаеше. Тялото на вожда неволно потръпна, когато си представи как войските на Чан слагат ръка върху тази техника и я обръщат срещу собствената му армия. Страховете си сподели със Зи-лин — единствения от неговите съветници, пред когото разкриваше душата си. — Чан има превъзходство в жива сила — промърмори той в едно мрачно и дъждовно декемврийско утро. — Освен това разчита на подкрепа от страна на Русия и САЩ, а неговото правителство има международно признание. Страхувам се, че всичко това ще се окаже напълно достатъчно за нашето пълно поражение. Облегнат на каменната стена в пещерата, която бяха избрали за свой щаб, Зи-лин леко поклати глава: — Превъзходството на Чан в жива сила изобщо няма да повлияе на изхода от предстоящите сражения. Седнал с кръстосани крака върху дебел килим на пода, Мао вдигна глава и заби очи в лицето на доверения си съветник: — Моля, продължавайте. Зи-лин затвори очи и опря тил в хладния камък. Дъждът навън се превърна в плътна сиво-зелена стена, закривайки панорамата изцяло. — Сун Тцу казва, че дори и многоброен, врагът е безсилен, когато не знае твоите намерения… Трябва да променим стратегията си, другарю Мао. Това несъмнено ще обърка Чан, който в момента е абсолютно сигурен по отношение на плановете ни. Такава е информацията, получена от Хан… Ако прибегнете до бързи рейдове в тила на врага, объркването на Чан положително ще се усили. А след това ще изработим тайна стратегия за окончателната победа. Стратегия, която няма да споделяме дори с генералите от Военния съвет. Ще я приведем в изпълнение и вие ще оберете лаврите за най-голямата победа в историята на борбата за комунизъм… Мао се изправи и замислено закрачи напред-назад. — Ключът е Манджурия — промълви най-сетне той. — Усещам го… Чан знае, че Манджурия е ключът към окончателната победа и именно затова прояви такава неотстъпчивост в преговорите. Ще го разбием само ако успеем да му заложим капан именно там, в Манджурия… — Значи трябва да насочим натам всички свои усилия, другарю Мао — прошепна Зи-лин с все още затворени очи. — Точно така! — Ще примамим армията на Чан на север, ще си подготвим едно истинско поражение в равнините на Манджурия… — Какво?! — закова се на място Мао. — Да, точно така — унесено прошепна Зи-лин. — Ще направим така, че Чан да отгатне нашите намерения… Ще струпаме войски в някой от важните стратегически градове на подстъпите към Манджурия… Кой да бъде той? Мао неволно се поддаде на магическото му излъчване. — Супинг ми се струва подходящ — промърмори той. — Да бъде Супинг — кимна Зи-лин и отвори очи. — Страхувам се, че ще дадем много жертви, другарю Мао… Но след поражението Чан със сигурност ще бъде напълно уверен в победата си… Така превъзходството му в жива сила ще се обърне срещу него… После Зи-лин пристъпи към лампата и започна да разяснява подробностите на плана си. Комунистическата армия претърпя тежко поражение в битката за Супинг през май 1946 година. Два месеца по-късно Мао обяви, че войската му се преименува в Народоосвободителна армия. Първата му стъпка след разгрома при Супинг беше да изостави защитата на всички градове в Манджурия, която изискваше концентрацията на значителни войскови части. Основната част от Народоосвободителната армия премина към партизански действия, създавайки бързоподвижни отряди с достатъчно опит и въоръжение. Главозамаян от победата при Супинг, генералисимус Чан възприе промяната в тактиката на НОА като ново доказателство за превъзходството си. Незабавно заповяда изоставените манджурски градове да бъдат окупирани от неговите елитни дивизии, а след това, в началото на 1947-а, предприе решителна офанзива срещу комунистическата армия. Подразделенията на Мао отстъпиха към планините на Юнан и се разцепиха на отделни отряди. Чан вече предвкусваше сладостта на окончателната победа и заповяда окупацията на нови населени пунктове в необятната Манджурия. В крайна сметка стана това, което очакваше Зи-лин — Националистическата армия се разкъса върху огромна територия, комуникациите и целостта й безнадеждно се влошиха. Следвайки указанията на Хан, частите на НОА предприеха първата си сериозна контраофанзива. Този път бойните действия се водеха сериозно, партизанската тактика беше забравена. Боевете се водеха седмици и месеци без никакво прекъсване. Изминаха девет месеца преди първото сериозно поражение на националистите. Пен те-хуай, един от най-способните пълководци на комунистическата армия, разби националистите в решителното сражение за Сиам. С това пътят за отстъпление на Чан беше отрязан и силите на Мао започнаха да обкръжават остатъците от армията му. Обезпокоени от хода на бойните действия, американците открито заеха страната на Чан и започнаха да изпращат все повече пари и военни съветници в армията му. Колкото по-тежко ставаше положението на националистите, толкова повече средства хвърляха уплашените „гуай-лох“… Няколко месеца по-рано генерал-майор Дейвид Бар поиска среща с Чан и настоя за незабавно изтегляне на войските му от Манджурия. Мао беше оставил там само няколко гарнизона, но мъдро наблегна на разяснителната работа и в резултат на негова страна преминаха почти триста хиляди бойци от марионетната манджурска армия, изоставена на произвола на съдбата както от японците, така и от руснаците… Така НОА укрепи позициите си на север, без да се налага да отслабва своята численост на юг. Но Чан, подведен от своите съветници (най-ревностен сред които беше, разбира се, Хуайшан Хан), отказа да напусне Манджурия. В крайна сметка генерал Бар не бе нищо повече от един презрян „гуай-лох“ и едва ли можеше да разбере историческото значение на Манджурия за огромната Китайска империя… През ноември 1948 година НОА под командването на генерал Чен И започна широко настъпление в централните и източните провинции на страната. В рамките на три месеца бяха унищожени половин милион войници на Националистическата армия и Чан вече беше склонен на преговори за мир. Но великият освободителен поход беше започнал и нищо не можеше да го спре — нито генералисимусът, нито американските пари, нито агресивните намерения на руснаците. През април армията на Мао завзе Нанкин, а в началото на есента дойде и окончателната победа. На 1 октомври 1949 година в Пекин беше обявено създаването на Китайската народна република. Народът бурно приветстваше Мао, вече _Председателя Мао_! Малцина познаваха човека, родил брилянтната стратегия на победата, още по-малко знаеха името му… Книга втора Самвартасидха Празнота Пролет — Лято, в наши дни Ню Йорк / Хонконг / Вашингтон / Москва / Пекин / Токио Трите клетви чу автоматичната стрелба, видя как Джейк блъска Неон Чоу назад и се втурна към телефонната кабина на кея. Успя да определи, че стрелбата идва откъм собствената му джонка и се стегна да посрещне най-лошото. Третият му братовчед беше нощна смяна в участъка на Абърдийн и благодарение на него полицията пристигна наистина светкавично. Трите клетви се качи на полицейския катер и потегли към джонката си заедно с четиримата униформени. Изправен на носа, той тръпнеше от тревога, докато полицаите зад него внимателно проверяваха оръжието си. Правеха го със същата съсредоточеност, с която бяха действали малко по-рано и японците от бойния „дантай“. Дъждът браздеше тъмната вода, тежки капки барабаняха по палубата. Трите клетви избърса очите си и бавно пое по стълбичката. Джейк беше горе, приведен над нещо тъмно и продълговато. — Стойте тук! — просъска един от полицаите, разпознал Джейк. По пътя насам Трите клетви им описа тримата членове на семейството си, които би трябвало да бъдат на борда: Джейк, Блис и Зи-лин. — Блис! — простена той и се отпусна на колене пред тъмната купчина в краката на Джейк. — Съкровище мое! — протегна ръце и отметна влажната коса от лицето и. Пръстите му почервеняха от кръв. — Джейк! — отчаяно проплака той. — Джейк! — Трябва да я закараме в болница, чичо — прошепна Джейк. Лицето му беше бяло като платно, а очите му — обикновено златисти и ярки, сякаш бяха изгубили всякакъв цвят. — Ти добре ли си, племеннико? — Да. Гласът му беше тих. — Джианът? Очите на Джейк бавно се повдигнаха към лицето му: — Животът на баща ми свърши… — Проклети да са злите божества, стоварили това нещастие върху главите ни! — простена Трите клетви, ръцете му инстинктивно докоснаха тялото на осиновената му дъщеря. Това беше неволен, но многозначителен жест. Семейството се топеше, затова всеки от останалите живи ставаше още по-скъп на сърцето му. — Видя ли ги, Джейк? Видя ли убийците? — Заварих ги в кубрика — отговори Джейк. — Бяха трима, въоръжени с „Гион 30-09“… Изключително добри професионалисти, най-вероятно „дантай“… Не можеше да сподели с чичо си за загубата на „ба-мак“. Как да обясни необяснимото? Как да опише тежестта на вината, която го смазваше? Беше абсолютно сигурен, че „ба-мак“ ще го предупреди за приближаващата опасност, че благодарение на това чувство ще успее да предпази поне Блис… Неволно я притисна до гърдите си. — Болница, чичо — прошепна той. — Трябва да я закараме в болница! — Полицейският катер е тук. С него ще стане най-бързо — вдигна глава и направи знак на униформените полицаи, които вече привършваха с огледа. — Трима убити — установи единият от тях, а колегата му извади бележник и започна да записва. — Локви кръв, почти пълна разруха под палубата. Използвано е автоматично оръжие. — Трима ли? — напрегнато попита Трите клетви. — Кои са те? — Полицаите мълчаливо го изгледаха и той се извърна към Джейк: — Кои са те? — Ще трябва да изчакаме — обади се един от полицаите. — Нямат никакви документи, които да послужат за идентификация. О, Богове, простена душата на Трите клетви. Защо си губя времето с тези корумпирани копелета? И да знаят нещо, пак няма да го споделят с мен. Изправи се и с усилие на волята потисна обзелото го раздразнение. — Дъщеря ми се нуждае от спешна медицинска помощ, сержант! — гласът му беше стегнат и делови. — Бъдете така добър и я откарайте в болницата! — Какво знаете за инцидента, сър? — попита полицаят с бележника. — Нищо — повдигна рамене Трите клетви. — Защо ми задавате такъв идиотски въпрос? Нима забравихте, че пристигнах тук заедно с вас? — Такъв е редът, сър — обади се един от останалите. — Трябва да вземем показания от племенника и дъщеря ви. — Моля ви! — леко повиши тон Трите клетви. — Това може да почака до сутринта! Дъщеря ми е ранена, а племенникът ми е в шок. Давам ви дума, че ще получите пълни и подробни показания от тях, но не сега! Старшият на патрула погледна Джейк, премести очи към Блис и кимна с глава. — Добре. Момчета, вдигайте я… Внимателно, ще си удари главата… — Изчака тялото на момичето да изчезне от погледа му, после пристъпи по-близо до Трите клетви: — Предупреждавам ви да не пипате нищо до пристигането на екипа от криминалисти на Специалния отдел. С тях вероятно ще има и съдебен лекар. Моля да улесните работата им. — Разбира се. Полицаят отмести глава, за миг прожекторът на катера посребри широкото му кантонско лице. — Моите съболезнования… Това тук наистина е страшно. — Лютивият дим от дизеловия мотор на катера го принуди да се прокашля: — Племенникът ви май също се нуждае от медицинска помощ… — Аз ще се погрижа за него — отвърна Трите клетви. — Единственото, за което ви моля, е дъщеря ми час по-скоро да бъде в болницата… Полицаят докосна козирката си, огледа още веднъж Джейк и се прехвърли на катера. Моторът изръмжа на високи обороти и лекият плавателен съд бързо се стопи в нощта. — Това наистина ме връща с години назад… Когато все още не можех да си позволя подобни неща. Тони Симбал вдигна глава към поредицата картини в позлатени рамки. — Особено тази… Платното беше на Сезан, необичайно агресивно с ярките си цветове. Четката на художника беше действала с размах, цветовете бяха положени майсторски и оказваха на зрителя почти физическо въздействие. Симбал не разбираше скрития замисъл на картината. Харесваше му, но не можеше да го възприеме изцяло. — Сезан е художник, който умее да балансира на ръба на безумието и именно това ме привлича у него — каза Макс Тренъди. — Създава една цяла вселена — хаотична и едновременно с това абсолютно логична… Не мислиш ли? — сведе поглед към каталога, получен при влизането в залата на търга, и си записа нещо в полето. После отново погледна Симбал: — Почти не те видях на купона снощи… — С Моника си припомняхме миналото… Тренъди затвори кориците на каталога и се ухили: — Значи затова гардеробът ми се оказа блокиран за повече от час, а? — Сигурно — сви рамене Симбал. — Я да поседнем — предложи Тренъди и тръгна към широката зала с дълги редици кресла. Търгът се провеждаше в една от най-известните аукционни къщи в страната. Залата на Уисконсин авеню все още беше полупразна. — Доколкото разбирам, спомените не са довели до нищо добро… — Не доведоха изобщо до нищо! — намусено отвърна Симбал. Залата бързо се запълваше, Тренъди правилно беше предвидил, че е време да си намерят места. — Предполагам, че Моника вече те е осведомила за интереса ми към Питър Кърън… Тренъди отвори каталога и отново си записа нещо. — От къде на къде трябва да ме информира за каквото и да било? — попита с известно закъснение той. — Но тъй и тъй повдигаш въпроса, затова мисля, че трябва да решим един малък проблем… По-късно, след като Тренъди се отказа да наддава за Сезан поради прекалено високите ставки, двамата напуснаха залата и бавно тръгнаха към реката. Денят беше влажен и студен, откъм Потомак духаше пронизващ вятър. Сякаш зимата отново се връщаше и върху леда всеки миг щяха да се появят кънкьори… Облечен в охлузен лоден, който повече би отивал на някой беден студент от близкия университет „Джордж Вашингтон“, Тренъди се сгуши в яката си като костенурка. — Какъв е този внезапен интерес към Питър Кърън? — попита без предисловие той. — Преди малко каза, че имаме проблем — парира Симбал. — Какъв е той? Има ли връзка с Кърън? — Бих желал да прекратим този дуел — въздъхна Тренъди. — Вече не работя за теб, Макс — погледна го в очите Симбал. — Действията ми не подлежат на контрол от Службата по наркотиците… — Но въпреки това сме тук, един до друг… Как ще обясниш това? — Имам нужда от информация — неохотно призна Симбал. Завиха по Вирджиния авеню и тръгнаха на северозапад. — Не виждам как мога да ти помогна, ако не говориш открито — сви рамене Тренъди. — Знаеш, че няма начин да измъкнеш нещо от мен, а без достъп до служебния компютър си направо нула… — замълча, после тръсна глава: — Ясно! Моника и купонът… Дадох ти възможност за прекрасен старт! Май наистина почвам да остарявам… — Наистина ми хрумна да използвам Моника за достъп до компютъра, но не се получи — призна Симбал. — Момичето си го бива — кимна Тренъди. — Никак не е глупава, но е хлътнала до ушите по теб… Господ знае защо, тъй като ти си един коварен копелдак… Дано й дойде акълът! Все пак тя не те познава така добре като мен… — В замяна на това ти пък не спиш с мен… — Пресвета Дево! — разшириха се очите на Макс Тренъди, а устните му се разтегнаха в иронична усмивка: — Означава ли това, че тя се е докоснала до _истинския_ Тони Симбал?! Намалиха крачка и спряха пред южния вход на парка Рок Крийк. От мястото им добре се виждаше езерото в дъното, зад него се издигаше красивата, покрита с мрачна слава фасада на хотел „Уотъргейт“. Симбал замълча. Очите му механично се плъзнаха по застиналата вода, сива като гръб на охранен кашалот. Защо нямам желание за словесен двубой, запита се той. После тръсна глава: — Ще ми помогнеш ли, Макс? — Сам каза, че вече не работиш за мен — поклати глава другият. Симбал инстинктивно усети, че не чука на нужната врата и нещо му се изплъзва. Това чувство го обзе още в залата за наддаване и остана в душата му като лепкава паяжина. Но какво се крие зад него? — Може би е време да станем приятели — тихо промълви той. — Аз ти имах пълно доверие, Тони — погледна го прямо Тренъди. — Дори след Бирма… После звънна онзи твой състудент и ти заряза отдела, заряза и мен… Кой дава право на надутите английски копелета да крадат чужди, търпеливо обучавани агенти? Изправени един срещу друг, те се гледаха в очите и попиваха ехото на казаното. Невидима баржа издаде тръбен зов оттатък завоя на реката, Симбал неволно потръпна. — Господи! Това ми прозвуча като погребален звън… — Може би наистина е така. — Хайде да сложим край на враждебността, Макс — дълбоко въздъхна Симбал. — Искрено желая това! Тренъди огледа реката, сякаш очакваше да съзре невидимата баржа. Дълго време мълча, после бавно кимна с глава: — Хубаво, това ме устройва — сключи ръце зад гърба си. Симбал неволно отбеляза колко червени са дланите му. — Винаги съм се възхищавал от теб, Тони. Ти беше най-добрият ми оперативен работник. Мъчно ми е, че те изпуснах… — Никога нямам мира, Макс — отново въздъхна Симбал. — И това е всичко. — Ясно — кимна Тренъди. — Всички сме така, все гоним промяната. Това е част от живота… Продължиха бавната си разходка. Задминаха ги двама младежи с лица на преуспяващи бизнесмени, облечени в анцузи и маратонки. — Господа, като гледам подобни хлапаци, имам чувството, че съм безнадеждно остарял — въздъхна Тренъди. — Питър Кърън отговаря за агентурата, внедрена в „Дикуи“, нали? — попита Симбал. — Миналата седмица в Ню Йорк е убит Алън Тюн, малко преди насрочената тайна среща със своя постоянен информатор. Мисля, че Кърън знае доста повече от мен за текущите операции на „Дикуи“… — Не разбирам какво общо има това с теб — отвърна Тренъди, извади кърпичка и избърса насълзените си от вятъра очи. — Коригирай ме, ако греша, но мисля, че нямаш причина да се бъркаш в работата ни с „Дикуи“… Още по-малко пък в операциите на СЕН… — Имаше предвид Специалния екип по наркопроблемите — една секретна формация в структурите на ЦРУ — „Дикуи“ се преплита с част от задачите, които трябва да изпълня в Югоизточна Азия по заповед на Донован — поясни Симбал. — Той иска да знае всичко — кой движи нещата, накъде ги движи и защо… В тази връзка исках да те помоля да ми уредиш една среща с Питър Кърън. — За съжаление това е невъзможно — отвърна Тренъди и вдигна очи към лицето на Симбал. — Защото Питър Кърън е ликвидиран. На меката светлина кожата й изглеждаше гладка като на котка. Буйната руса коса и хладните сиви очи подсилваха приликата й с някоя от великите изкусителки на древността. Лорелай, или може би Цирцея… Да, по-скоро Цирцея. Михаил Карелин беше дълбоко убеден, че красотата на Даниела Воркута има нещо общо с древната легенда от гръцката митология. Ревностен почитател на историята, Карелин виждаше в тази красота нещо от хилядолетната култура на Мала Азия, от горещата кръв на хората, обитавали Месопотамия, Асирия и Вавилон. Лицето й беше далеч от съвременните модели за красота, мраморните му черти сякаш бяха издялани от изкусното длето на античен скулптор. Той често я поднасяше, че в предишния си живот по всяка вероятност е била кралица. — Аз съм обикновена рускиня — отговаряше тя. — Нямам нищо общо с Асирия и Вавилон. Когато за пореден път каза това, Карелин стана и й подаде една дебела книга. — Какво е това? — полюбопитства тя. — Обикновено не ми остава време за четене… — Биографията на Александър Велики — отвърна той. — За нея трябва да намериш време. — Защо? — Защото той е единственият човек в историята, който е поискал да завладее целия свят. И почти е успял… Карелин беше убеден, че и Даниела е обладана от подобно желание. — В наше време обаче това не може да стане без подкрепата на могъщи съмишленици — подхвърли той. — Човек с подобни амбиции трябва да бъде силен, гъвкав, арогантен… Качества, които често граничат с грандомания и високомерие. — Какво лошо има в това? — Лошото е, че тези качества обикновено водят до провал… Тя замълча, в съзнанието й изплува образът на Олег Малюта. Запозна се с него заради чичо Вадим. Чичото обичаше да я кани в Ленинград към края на декември, членовете на семейството бяха сигурни, че прави това единствено за удобство на Даниела, която по това време на годината беше относително по-малко заета. Но истинската причина беше друга, за нея знаеха само тя и чичо Вадим. Майката на Даниела беше ревностна християнка и спазваше всички религиозни празници на Руската православна църква. Цял живот беше вършила това тайно, без знанието на баща й… А чичо Вадим също спазваше религиозните обичаи и обичаше да прекарва Коледа в компанията на племенницата си. Даниела се запозна с Олег Малюта именно по време на коледните празници в Ленинград. Току-що я бяха издигнали за член на Политбюро и чичо Вадим я покани да отпразнуват събитието в „Делфин“ — един от плаващите ресторанти срещу сградата на Адмиралтейството. Естествено, по това време на годината водите на Нева бяха сковани от дебел лед. Макар и една от най-късите реки в света (около осемдесет километра), Нева е пълноводна река със силно течение. Благодарение на този факт, водите на залива в устието и са почти обезсолени. По тази причина не само реката, но и заливът пред Ленинград обикновено замръзват здраво и ледовете започват да се топят едва през май. — Този човек може да ти бъде от полза, Данушка — беше й казал чичо Вадим на път за ресторанта. — Ако успееш да му се харесаш, много врати ще бъдат отворени за теб. А първите шест месеца от членството ти в Политбюро — най-трудните и обърканите — ще станат далеч по-приятни… Олег Сергеевич е от хората, които винаги знаят в кой килер да търсят буркана със сладкото… Не сладкото, а костите, въздъхна в себе си Даниела. Твоят Олег Сергеевич Малюта, чичо, знае къде са закопани кокалите и на кого принадлежат… Имаше нещо иронично във факта, че макар и издигната до най-високото стъпало на съветската йерархия, тя се чувстваше безпомощна като сляпо коте, попаднала изцяло във властта на един зъл и безскрупулен човек. Не смееше да предприеме нищо срещу Малюта, просто защото все още не беше циментирала позициите си. Беше нова в Политбюро и не беше разучила тайните пътеки на властта в това доскоро напълно мъжко царство. Нямаше начин и да използва агентурата си срещу него. Той недвусмислено я беше предупредил, че следи отблизо всяка нейна стъпка, и тя му повярва. Макар това да не беше толкова лесно при човек с нейното положение — началник на Първо главно управление в КГБ. Първо главно е огромна организация, Даниела дори не познаваше всички началници на отдели в него. Много от тях бяха хора на Анатолий Карпов, за Малюта никак не е било трудно да ги привлече на своя страна. Това беше единственият начин да я държи под око, без да предизвиква излишни усложнения. Хватката беше класическа — началникът е следен от своите най-близки подчинени. Даниела се размърда под дебелата пухена завивка и се запита дали не е време да разкаже на Карелин за машинациите на Малюта. Как ли би реагирал, ако научи, че Малюта разполага с тайни снимки от най-интимните им мигове в леглото? В душата й кипна внезапен, но силен гняв, тялото й подскочи до седнало положение. — Какво има, кошка? — отвори очи Карелин. Обичаше да я нарича така — „котенце“… — Стана ми студено — промърмори тя. Спомни си за сълзите в ледената нощ, злорадото изражение на Малюта със снимките в ръце, за черното отчаяние… — Всичко е наред… Карелин се надигна и я прегърна. Беше мъж с безлично лице, без каквито и да било отличителни черти. Не беше грозен, не беше и красив — такива като него потъват в тълпата без никаква следа. Наблюдателите на Кремъл в Англия и Америка почти го бяха забравили, тъй като вниманието им беше насочено към далеч по-властни и по-действени фигури в коридорите на властта. Фигури от сорта на Геначов, Резцов и Кулагин. В сравнение с тях Карелин изглеждаше сив и незначителен, сякаш завинаги лишен от възможността да предложи нещо интересно, да осъществи някаква нова и лично своя инициатива… Но Даниела знаеше, че това е само привидно. Свикнала да разглежда нещата в аналитичен план, тя моментално усети, че Карелин е силната карта в съвременната политика на Кремъл, че той е човек с далеч по-големи шансове в дългосрочен план. Особено когато бъде сравнен със силните личности на деня. От него се излъчваше самоувереност и спокойствие, вътрешната му сила беше огромна. Вероятно тези качества бяха направили впечатление и на Геначов, който без колебание го беше издигнал до ранга на личен съветник. Карелин не беше властолюбив, но това някак не се отразяваше на забележителната му самоувереност. Качество, от което Даниела искрено се възхищаваше. Той се движеше в сянката на властта, предпочиташе да стои настрана от жестоката борба, която неизменно я съпътства, знаеше кога и в кое ухо да прошепне разумен съвет. Малюта го считаше за безгръбначен бюрократ без чувство за чест. Но нещата стояха доста по-различно: Карелин притежаваше изключително развито чувство за чест, но го подчиняваше на генералната стратегия. А това е качество, което наистина се среща много рядко сред политиците в съвременния свят… Даниела имаше чувството, че от Михаил Карелин се излъчва величествено спокойствие. И потапянето в това спокойствие постепенно се превръщаше в една от най-големите радости на живота й. Радост, която нямаше нищо общо е удоволствието. В своя живот Даниела познаваше много мъже, голяма част от тях й доставяха търсеното удоволствие. Отдавна беше открила, че в това отношение мъжкарите подлежат на дресировка и от тях може да се извлече толкова удоволствие, колкото й беше необходимо. Но при радостта не е така. Човек не може да се научи да доставя радост, ако не е надарен от природата. Подобна дарба, която се среща изключително рядко — това Даниела беше научила от опит. Михаил Карелин я даряваше с радост и това автоматически го отделяше от безличната тълпа на предшествениците му, превръщаше го в истинска ценност за нея. Разбира се, това продължаваше да я изненадва. Цял живот беше манипулирала мъжете по принуда — просто за да компенсира манипулациите, които те вършеха над нея. Именно след подобни манипулации от страна на Карпов и Лантин (в чието легло лежаха в момента) започна нейният неудържим възход към върха. Но с Карелин беше различно, макар че нещата положително започнаха като при другите. Дали го беше прелъстила? Вече не беше сигурна в това, тъй като спомените се замъгляваха от романтиката на собствените й емоции и се превръщаха в легенди. Историческите легенди, които той толкова много обичаше. Даниела и Михаил — двамата митични влюбени! Тази мисъл често я караше да се усмихва, но още по-често тялото й се притискаше в неговото с отчаяна сила… Някъде по това време разбра, че се страхува от раздялата с този човек. Беше ирационален, лишен от логика страх. Защото нямаше причини да се съмнява в Карелин. Той я обичаше силно и всеотдайно, но без онова робско покорство, което я караше да презира повечето от предишните си любовници. Разликата беше огромна. С онези мъже дърпаше всички нишки, манипулираше чувствата им до степента, която й беше необходима. Това в крайна сметка слагаше край на искреността и всичко течеше изкуствено. Но в случая с Карелин нещата не стояха така. Той я обича и толкоз. — Ела, кошка — прошепна той. — Легни си… И Даниела го послуша. Така постъпваше и Геначов през деня… Тялото й се отпусна в топлата му прегръдка, очите й се затвориха, от устата й се откъсна блажена въздишка. После заспа. В съня си спомена името на Малюта. Карелин отправи поглед в тавана и се замисли. Значи Малюта… Тя се събуди на разсъмване, въпросът му беше прям: — Ще ми разкажеш ли за Малюта? Рефлексите й бяха светкавични: — Не разбирам… — Кажи ми защо се страхуваш от него, кошка… — Откъде знаеш това? — От съня ти — прошепна той и се обърна към нея. — Дори насън шепнеш името му с омраза и страх… Тя протегна ръка и го погали по лицето: — А ти защо не спиш, любими? — Слушах нощта — усмихна се Карелин. — Мислех си за много неща. А ти изведнъж каза „Малюта“… — Какво друго казах? — Нищо, само името му… Даниела се обърка. От години насам не беше споделяла интимните си мисли с мъж. Много й се искаше да го стори с Карелин и колебанието й пролича съвсем ясно. Защото опасността беше голяма. Човек най-лесно може да бъде предаден, когато се намесват чувствата. Знаеше това от опит. Но сърцето й тръпнеше от желание, мечтаеше за онази интимност, която се ражда единствено в откровението. А с помощта на откровението удоволствието се превръща в радост… — Иска ми се да ти кажа… — думите замряха на устните й, а в съзнанието й прогърмя заплашителният глас на Малюта: _В тази война или сте с мен, или сте против мен!_ Пред очите й отново изплува ледената нощ, синкавият сняг, смръщеното лице на Олег Малюта. Противният вкус на пепел в устата пред безжизненото тяло на Алексей, още по-противното треперене на пръста й върху спусъка, тежката миризма на барут… После Малюта й отне оръжието. Ловко, като истински професионалист. Отпечатъците й останаха върху него. Този пистолет повече няма да стреля, а просто ще чака момента, в който ще се превърне в съкрушително обвинение срещу нея… _Искам добре да помните, че ще бъдете обвинена в предумишлено убийство, когато аз пожелая това…_ — Кошка… — прошепна Карелин. — Искам да ме любиш! — Кошка, виждам болка в очите ти… — Моля те, любими! — ръцете й се плъзнаха по тялото му. — Моля те! Карелин я прегърна, дланите му покриха твърдите й, възбудено щръкнали гърди. Потърка с палци зърната, от устата й излетя възбудено стенание. Главата й потъна в рамото му, разкошната и руса коса миришеше на лимон и лавандула… Ръката му сякаш рисуваше по тялото й. Плъзна се по корема, продължи пътя си надолу. Бързо откри, че тя вече е готова, влажна и тръпнеща в очакване. Обърна се по гръб, стисна я в силните си ръце и я качи върху себе си. Бедрата й се разтвориха като листенцата на нежно цвете. Проникна между тях е цялата си мъжка сила, зъбите му се забиха в гладката й кожа. Даниела имаше чувството, че е на ръба на припадъка. Опряла гръб на широките му гърди, тя чуваше ударите на сърцето му, които с нарастването на възбудата му ставаха все по-силни и по-отчетливи. Отметна глава назад, клепачите й потрепнаха. Усещаше пулсациите му дълбоко в себе си, сякаш там, вътре, биеше второ сърце. Удоволствието я прониза до корените на космите, тялото й пламна. Ръцете му покриха гърдите й, пръстите леко масажираха щръкналите зърна. — Любими! — задъха се тя. — Любими!… Тазът й започна лудешки танц. Въртеливите движения влизаха в синхрон със стягането и разпускането на вътрешните й мускули, така всяка точка на члена му се оказваше обект на невероятно възбуждащ масаж. Дишането му стана накъсано, дъхът му опари шията й. Сякаш й говореше на непознат език. Неразбираем и затова още по-възбуждащ… Сякаш се сливаха не тялом, а духом… Пръстите й го докоснаха, тазът й се притисна в него с непознат плам. — Кошка! Усети как тялото й се пронизва от нещо ново и непознато, сякаш едва сега го имаше целия… Членът му стана огромен и твърд като камък, чувстваше го дълбоко в себе си. Очите й се разтвориха широко, блестящи и огромни под булото на страстта. Потръпващите й бедра се стегнаха около него и го засмукаха още по-дълбоко. Той издаде тих стон и я притисна върху себе си с такава сила, че тя неволно извика. В слабините й се появи топлина, която бързо нарастваше. Вътрешностите й сякаш се разтопиха, ръцете й неволно се вкопчиха в неговите и яростно ги притиснаха към гърдите. Движенията на тялото й престанаха едва когато той прехвърли върха на възбудата си и нежно започна да се отдръпва. — Прегърни ме, скъпи — прошепна. — Силно ме прегърни! За пръв път в живота си разбра какво огромно значение може да има прегръдката на любимия мъж. Небето навън бавно просветляваше. — Искам да ти разкажа за Малюта… _В тази война или сте с мен, или сте против мен!_ Сърцето й потръпна от леденото докосване на страха. — Искам да ти разкажа всичко! Защото Малюта я беше разплакал, защото не можеше да забрави горчивите сълзи на страха и унижението, които в онази ужасна нощ замръзваха по страните й още преди да капнат върху снега… До подобно състояние я беше докарвал единствено баща й, но тогава тя все още беше младо момиче… И Малюта успя. Успя да прогони разума от съзнанието й, да я превърне в безпомощно дете. При това го стори с такава злобна наслада, че тя се почувства изнасилена… Защото разголеното тяло е нищо в сравнение с разголената душа. — Ще се изповядвам като добрите католици… Карелин лежеше по гръб и мълчеше, кракът му остана преметнат над бедрата й. Усещаше милувката на гъстата й коса върху бузата си, опиваше се от чистия й дъх. Погледът му потъна в хладните дълбини на огромните сиви очи, в съзнанието му неволно изплува представата за Черно море — бурно, заплашително, прекрасно… Навън задуха вятър, сух сняг заблъска стъклата на прозорците, по уличното платно заскърцаха автомобилни вериги. — Как те нарани, кошка? — Принуди ме да работя за него — тихо отвърна тя. Толкова тихо, че ако не бяха притиснати един до друг, Карелин едва ли щеше да я чуе. — Мръсник! Каза го тихо и спокойно, но с такава омраза, че Даниела неволно потръпна. Постъпих правилно, отпусна се тя. С човек като Карелин ще бъда в безопасност. — Принуди ме да убия Алексей — задавено продължи тя. — Излъга, че ме е шпионирал чрез него. А после, когато застрелях момчето — забележи — с пистолета на Малюта! — той ми се изсмя и каза, че Алексей е невинен. Но негов човек е направил снимки на целия инцидент… — Виждала ли си този човек? — загрижено попита Карелин. — Имаш ли представа как изглежда? — Не. Карелин помисли малко, после вдигна глава: — А какво стана с оръжието? Даниела се превърна в камък. Очите й бяха сухи, но дишането й сякаш спря. — Прибра го Малюта, заедно с отпечатъците ми — отвърна след известно време тя. — Има и снимки… — На убийството… — И на други неща — прошепна със свито сърце тя. Тялото й рязко се отърси от неподвижността и премина в другата крайност — неудържимите конвулсии. „Ами ако Михаил се уплаши и ме напусне?!“, изведнъж се запита тя. Главата й пламна, не можеше да си представи, че ще се изправи срещу Малюта сама, без помощ отникъде… — Какви неща? Даниела остана безмълвна, лицето й се покри с гъста червенина. Езикът й залепна за небцето, гласните й струни блокираха. — Кошка — нежно промълви той. — Трябва да завършиш това, което вече започна… — хвана ръката й и започна да я гали. Някак по момчешки — сякаш бяха млади влюбени, които искат да преодолеят първоначалната си свенливост. — Не може да бъде чак толкова ужасно… Даниела затвори очи. Имаше чувството, че й предстои скок в тъмна и дълбока вода. — Как ще постъпи жена ти, ако научи за нас? — тихо попита тя. Той се разсмя. — Що за въпрос, кошка? Тя може да научи за нас единствено от теб, но ти нямаш намерение да й кажеш, нали? — после видя отчаяното изражение на лицето й и отново стана сериозен. — Малюта?! — гласът му отекна като гръмотевица в тишината на стаята. Неспособна да произнесе нито звук, Даниела само кимна с глава. Той се облегна на стената и дълго мълча. После се извърна към нея, погледът му беше мрачен: — О, кошка!… — прошепна. — Хубавичко си ни подредила, няма що! — Виждаш, че нито ти, нито аз, ще имаме възможност да си поговорим с Питър Кърън — въздъхна Макс Тренъди. Едва сега Симбал започна да разбира реакцията на Моника при споменаването на Кърън. Подчинявайки се на невидим сигнал, двамата с Макс едновременно се раздвижиха. — Как е станало? — Пластичен експлозив в колата му. Останали са само обгорели отломки. — Уф! — въздъхна Симбал. Разходката им се проточи повече от очакваното, тялото му започна да изстива. — Идентификация? — Разполагахме само с един напълно оголен скелет — отвърна Тренъди. — ДНТ-тест беше невъзможен, защото се оказа, че Кърън не е стъпвал при зъболекар. По тази причина се задоволихме с физическа идентификация. — Бръкна в джоба си и разтвори длан пред очите на Симбал: — Намерихме и това… Пръстен с печат, никога не го сваляше от ръката си. По време на следването си в Йейл членувал в някакъв студентски клуб — „Адски огън“, или нещо подобно… Намерихме го в колата и трябваше да свалим доста обгоряла кожа от него, преди да го разпознаем… — Значи всичко е точно. Тренъди духна в ръцете си да ги стопли, главата му леко се поклати: — Би могло да стане, но… И Симбал най-сетне разбра. Нещо не беше наред — усети го в отговорите на Макс още в първите минути на продължителната им следобедна среща, но едва сега всичко му стана ясно. — Искаш да заместя Питър Кърън в операцията по тайното проникване в средите на „Дикуи“! — прошепна с невярващ глас той. — Искал си го още от самото начало! — И да, и не! — вдигна ръце Тренъди. — Изслушай ме, преди да те е обзела типичната за всички ирландци ярост! А после можеш да кажеш „не“ и да си тръгнеш… — Истината е, че за това разследване имам нужда от външен човек. Но това съвсем не означава, че държа точно ти да заместиш Питър. Той се добра до една доста любопитна информация, трябваш ми именно за нея… — Веднага след заминаването на Питър открихме, че от служебната документация липсват едни… хм… доста парливи по характер документи… — Кърън ги е задигнал, така ли? Вятърът смени посоката си и започна да духа откъм реката. Тренъди потръпна и механично вдигна яката на лодена си. — По всяка вероятност — да — неохотно кимна той. — Можеш ли да ми кажеш какво по-точно е задигнал? — Имена, явки, данни за агентурната ни мрежа… — Господи Исусе! — Това е положението, Тони — въздъхна Тренъди. — За подобен провал нашите приятелчета на Капитолийския хълм живи ще ни изядат! Дузина подкомисии на Конгреса си изкарват хляба от такива грешки… Симбал се обърна да го погледне: — Така ли наричаш това? Грешки? — Името няма значение — нетърпеливо отвърна Тренъди. — Важното е нещата да се оправят, при това по най-дискретен начин! Ще ми бъде много неприятно, ако се разчуе… дори и в професионалните кръгове. Явно има предвид Донован, бързо съобрази Симбал. Зад гърба им се появи вой на сирена. Симбал изчака отминаването на линейката и едва тогава проговори: — Искам пълен достъп до компютъра на Администрацията за борба с наркотиците! — Ще го получиш, Тони — кимна с лека въздишка Тренъди. После протегна ръка и стисна премръзналата длан на Симбал. Ръкостискането му беше изненадващо здраво. Последните дъждовни капки бавно се плъзнаха по стъклото. Тишината в стаята се нарушаваше само от ритмичното пъшкане на респиратора. Трите клетви си играеше с шнура на щорите, разрязвайки светлината на различни по ширина ивици. Имаше чувството, че е в затвор. — Дано Боговете поразят враговете ни! — изпъшка на глас той и погледна към неподвижната Блис. Всяко механично вдишване и издишване на системата прорязваше сърцето му като остър нож. — Шибаните доктори не знаят нищо! — продължи развълнувано той. — Безпомощни са, но си мълчат. Блис може да умре всеки миг, а те дори няма да разберат! — Успокой се, чичо — вдигна глава Джейк. — Докторът каза, че рентгеновите снимки и енцефалограмата не показват нищо опасно. — Защо тогава искат да й правят нови изследвания? Защо искат да окачат дъщеря ми на проклетите чуждестранни машини? — Открили са известни аномалии в мозъчната дейност — отвърна Джейк. — Това не го разбирам — тръсна глава Трите клетви. — Докторите също. — Ето, видя ли? — викна Трите клетви. — Значи съм прав! — Трябва да се направят рутинни изследвания, чичо. Аномалиите не са опасни за живота, но все пак са причина за безпокойство… — О, Буда! — простена Трите клетви и се отпусна на стола до високото легло. — Защо съдбата ни наказва, Джейк? Какви грехове сме имали в предишния си живот, за да си създадем толкова силни врагове в настоящия? — Първо трябва да разберем кои са — напомни му Джейк. — Нали каза, че Блис е видяла татуировките им? — Иризуми — кимна Джейк. — Според нея нападателите са били членове на Якудза. — Нищо не разбирам — въздъхна Трите клетви. — В Япония нямаме никакви врагове. — Ако тя се окаже права, вече ги имаме — поклати глава Джейк, стана и се приближи до прозореца. Разноцветни ивици неонова светлина се преплитаха по тавана — като сложните татуировки „иризуми“ по гърбовете на японските мафиоти. — В Япония се води жестока гангстерска война… Безпокоя се за съдбата на своя приятел Микио Комото, който е един от главатарите на Якудза… — Допускаш, че нападението срещу нас има нещо общо с приятеля ти? — вдигна вежди Трите клетви. — Защо не? — сви рамене Джейк. — Може би са дошли за мен и са убили баща ми от безсилен гняв… Трите клетви не се остави да бъде заблуден. — Те бяха професионалисти, Джейк. При това отлични професионалисти. Това са твоите думи, помниш ли? Били са „дантай“ — екип по подобие на тези, които сам си създавал, докато работеше за Агенцията. Сигурен съм, че съставна част от подготовката им е изключителната дисциплина и смелост. Затова искам да ти задам два въпроса. Първо: Нима членовете на „дантай“ ще пропуснат да открият точното ти местонахождение? Второ: Ще си позволят ли подобно безсмислено кръвопролитие? Джейк не отговори, очите му продължаваха да гледат към вибриращия мрак зад стъклото. Мислеше за жената, която беше достатъчно опитна не само да го проследи, но и да го задържи точно толкова, колкото беше необходимо. Ако „ба-мак“ не беше го напуснал, той с положителност щеше да разгадае общата стратегия на противника. А това означаваше само едно — ходът на събитията щеше да е съвсем друг и баща му щеше да е жив и здрав… Глупак, мълчаливо изруга той. Мислиш като европеец! Сега трябва да се държиш като китаец и да се примириш с неизбежното. Джос… Гледай напред и виж какво може да се направи… — При всички случаи ще се наложи да замина за Япония — промълви след дълго мълчание той. — Как така ще заминеш? — смаяно го изгледа Трите клетви. — Нима ще зарежеш Блис в това състояние, нима ще оставиш „Саут-ейша Банкорп“ на произвола на съдбата? — И да остана тук, Блис едва ли ще се възстанови по-бързо — поклати глава Джейк. — А освен за „Саут-ейша“ аз трябва да мисля и за целия „юн-хюн“… — Не забравяй и погребението на баща си! — натъртено рече Трите клетви. В съзнанието му неволно изплува забележката на Неон Чоу относно способностите на първородния му син, който спокойно би могъл да бъде Джуан. — Това е твой синовен дълг… — Излишно е да ми напомняш какво означава дълг — рязко се извърна Джейк. — Аз съм Джуан и зная какви са задълженията ми. Още тази вечер тялото ще бъде кремирано. Утре сутринта ще се отслужи молебен, на него ще присъстваме ти, аз и Т. И. Чун. След това ще пръснем праха на баща ми над Южнокитайско море, защото такава беше волята му… Бръкна в джоба си и извади малък пакет. — Докато ме няма, някой трябва да движи и бизнеса — продължи той. — Нека бъде един от синовете ти, сам ще решиш кой… Искам да се погрижи за това… Трите клетви пое пакетчето и бавно започна да го развива. Пред очите му блесна едър необработен опал. Преобърна го между пръстите си, алени светкавици го принудиха да затвори очи. — Къде го намери? — В джоба на една личност, която имаше глупостта да върви по следите ми — отвърна Джейк. — Кога е станало това? — Погрижи се това да бъде свършено — отсече Джейк. Всяка мисъл за преследвачката го връщаше към смъртта на баща му. „Ба-мак“… Великата стратегия. Джейк се концентрира и направи опит да усети пулсацията. Нищо, пълен мрак. Нямаше как да сподели отчаянието си с Трите клетви, а и с когото и да било друг. — Като се върна, искам да зная къде и кога е купен този камък, но най-вече от кого! Трите клетви уви опала и го прибра в джоба си. — Ще бъде сторено — кимна с глава той и отправи поглед към бледото лице на Блис. — Тя е неразделна част от мен, чувствам я по-скъпа дори от родните си деца… Тя е част от Ши Зи-лин и моето най-скъпо съкровище… Главата му се вдигна, тонът му стана съвсем друг: — А сега искам да слезеш долу и да се подложиш на медицински преглед! Трябва да зная какво е физическото ти състояние, особено след като си решил да предприемеш конкретни действия. Вероятно разбираш, че настоявам не заради теб или себе си, а заради сигурността на „юн-хюн“… — Естествено — кимна Джейк, но напрежението между двамата отказа да се стопи. Татко положително не беше предвидил подобен развой на събитията, рече си той. О, Буда, още не мога да повярвам, че го няма! Дай ми сили да довърша великата си мисия! — Разчитам на теб за опазване на тайната около „Саут-ейша“… — Бива си те, племеннико! — одобрително го изгледа Трите клетви, после замълча и поклати глава. Джейк разбра, че ще последва нещо важно и благоразумно запази мълчание. — Може би брат ми беше прав, като избра теб за ролята на Джуан… Човек наистина трябва да е силен като бик и студен като лед, за да носи огромното бреме на „юн-хюн“ върху плещите си. Признавам, че аз самият положително бих се огънал под него… Думите на чичо му го шибнаха като камшик, сърцето му се сви. — Чичо — тежко продума той. — Не зная къде ще се озова в дните, които идват, не зная и какво ще ми се случи… — В ръката му се появи запечатан плик. — Тук има някои важни неща, но най-важното от тях е Аполо — нашият агент в Русия. — Трябва да поддържаш радиоконтакти с него по време на моето отсъствие. Той трябва да бъде сигурен, че всеки момент може да напусне Русия и че каналът действа. Иначе ще постави под съмнение изпълнението на задачата си, а това не бива да позволим… Разбираш ли? Сърцето на Трите клетви се изпълни с гордост. — Разбирам отлично, Джуан — тържествено кимна той и облекчено въздъхна. В крайна сметка ще се окаже, че Неон Чоу греши. Дълбоко в себе си знаеше, че не може да бъде права, но въпреки това му стана приятно от доверието на Джейк. — Ще отвориш този плик четиридесет и осем часа след моето заминаване — продължи да го инструктира Джейк. — Вътре ще намериш точни указания за начина на свръзка с Аполо. Ще я осъществяваш на всеки четиридесет и осем часа до моето завръщане. — А кога ще стане то, племеннико? — Когато каже Буда. Точно в уговореното време Макена се появи в задимения салон на „Бялата чаша“. Сводката за престъпленията през изминалата нощ мина през бюрото му и той прочете подробностите за убийството в пристанището на Абърдийн с подчертан интерес. Тцун-Трите клетви беше един от собствениците на „Саут-ейша Банкорп“ и той се запита дали нападението на джонката е свързано със слуховете, които му предаде Као Белоокия. Започна да си пробива път сред развеселените моряци и проститутки и скоро стигна до масата на Пок-Голямата стрида. Сега ще получа отговор на всичко, рече си той. Голямата стрида беше сам. — Сядай, лейтенанте — махна с ръка той. — Ще пийнеш ли едно, или си на служба? Макена не обърна внимание на ироничната му усмивка и си наля три пръста отлежало „Джони Уокър“. Изпи го наведнъж, за да направи впечатление на китаеца. Инстинктивно чувстваше, че авторитетът му тук се нуждае от доста допълнителни инжекции. На практика изобщо не му пукаше за мнението на Голямата стрида, но сега не беше моментът да показва отвращението си. Първо ще трябва да получи от мръсника отговор на доста въпроси. А после… Устните на Макена се разтеглиха в жестока усмивка. После ще му предам един малък урок и след него гадното китайче положително ще промени отношението си към представителите на закона!… — Имаш ли нещо за мен? — намръщено попита той. — Лейтенанте — ухили се Пок. — Приличаш ми на онзи заек, който бързал да пресече пътя… — протегна ръка към бутилката и спокойно допълни чашата си. Вдигна я пред очите си и леко я разклати. Кехлибарената течност блесна на светлината. — Разбира се, направил го точно когато не трябва и бил размазан от колелата на тежък камион… — Отпи една малка глътка и добави: — Човек затова е човек, защото може да се приучи на търпение… — Търпение, дрън-дрън! — гневно изръмжа Макена. От доста време насам се чувстваше като в преса, гадните китайци го притискаха отвсякъде. От едната страна беше Чудесният Сун, от другата — Као Белоокия. Имаше чувството, че отново се връща в пустинята на Австралия, безпомощно клечи пред огъня, а в ушите му кънтят псалмите на аборигените, които току-що е разстрелял… — Искам отговор! — изкрещя той и стовари огромния си юмрук върху масата. Чашите подскочиха, бутилката уиски замалко не падна. — Искам го веднага! — Тялото му трепереше, по челото му избиха ситни капчици пот. Пок-Голямата стрида се облегна назад и отправи хладен поглед към едрия „гуай-лох“ насреща си. Гледаше го така, както се гледа някое противно влечуго в зоологическата градина. Тоя тип е неуравновесен, помисли си той. С него трябва да се внимава… — Имам го твоя отговор — проточи той. — Много добре! — изръмжа Макена, наля си още едно питие и го глътна наведнъж като първото. — Давай го, защото нямам време да се мотая с теб цяла нощ! Пок-Голямата стрида изпита чувството, че наднича в тъмна и миризлива дупка, където се е скрила мечка стръвница. — В „Саут-ейша Банкорп“ наистина имат проблеми — предпазливо започна той. — Какви по-точно? — Няма го главния им счетоводител. — Уволнен? — По-скоро изчезнал. Очите на Макена възбудено блеснаха: — Значи ги е завлякъл, така ли? — Без съмнение — кимна Голямата стрида. — Въпросът е с колко… Макена замислено разклати чашата в ръката си. — Точно така — промълви той. — Трябва да научим колко мангизи е отмъкнал тоя тип… — Искаш ли да чуеш мнението ми по въпроса? Макена вдигна глава: — Какво? О, да, разбира се… — Информацията за точната сума на кражбата ще бъде от значение за теб, а за всички останали, само ако е достатъчно голяма, за да затрудни текущите операции на банката. — Прав си — кимна Макена. — От размера на тази сума ще зависят мащабите на евентуалната паника сред вложителите. — Точно така. — Нещата са потулени дълбоко и това също е един многозначителен факт. Ако наистина изпитват недостиг от средства за текущи операции, те са напълно прави да пазят тайна… — Защо толкова те интересува финансовото състояние на „Саут-ейша“? — попита Голямата стрида. Той, естествено, знаеше точната сума на кражбата, но не виждаше защо трябва да я споделя с Макена. — Това не ти влиза в работата, приятелче! — отряза го австралиецът. — Искам от теб да разбереш точната сума, при това бързо! — Да не съм ти момче за поръчки? — хладно го изгледа Пок. Макена се приведе над масата. Лицето му се зачерви, в очите му блеснаха онези безумни пламъчета, от които партньорът му в австралийската пустиня беше потръпнал. — Слушай ме внимателно, приятелче! — изръмжа той. — Държа те в ръцете си и ти прекрасно го знаеш! Всеки момент мога да те арестувам по няколко обвинения, като най-лекото от тях ще е опит за подкуп на служител на Нейно величество кралицата! — Но така ще обвиниш и себе си — напомни му Пок. — Твоята дума срещу моята! — изсмя се Макена. — На кого ще повярват според теб? Поне в Хонконг няма съдия, който да застане на твоя страна! Използвай главата си, приятел. Бъди послушно момче и играй по правилата. Ако ме слушаш, всичко ще завърши добре. Ясно ли е? — Изпълних молбата ти — спокойно отвърна Пок. — Сделката ни е в сила и това ми е достатъчно. И без това се изложих на немалко рискове… — Но не отчиташ най-големия! — изръмжа Макена. — Че вече си вързан за мен! Аз съм този, който поема всички рискове, ясно ли е? — Мухата забръмча над оцъклените очи, звукът се заби като шило в съзнанието му: — Аз съм бял, приятелче! Следователно силата е на _моя_ страна! В продължение на няколко безкрайно дълги секунди Голямата стрида не каза нищо. После стана на крака и хвърли няколко банкноти на масата. — Лека нощ, лейтенант! И сбогом! Даниела и Олег Малюта отидоха на балет. Постановката на „Спящата красавица“ беше великолепна, душата й се опиваше от прекрасната музика, изящната игра на актьорите и безупречния декор. Дълбоко в себе си продължаваше да се пита защо Малюта я покани на това представление. Години наред той и съпругата му не пропускаха нито една премиера в Болшой театър, бяха се превърнали в нещо като част от декора. После жена му почина при неизяснени обстоятелства и той престана да посещава представленията. Това се беше случило преди много години. Днес Малюта отново беше редовен посетител на Болшой, канеше със себе си различни знаменитости. Отпусната в креслото до него, Даниела се замисли за характера на този мъж. Понякога беше сприхав и хаплив като стражево куче, готов да се заяжда с всички, способен да прибегне дори до физическо насилие. В следващия миг ставаше студен като лед, спокоен и сдържан. Но в това състояние беше още по-опасен. Разбира се, Даниела нямаше никакво желание да го придружава където и да било. Далеч повече й се искаше да бъде с Михаил Карелин, който вече положително е приключил късния си разговор с Геначов. Но нямаше как да откаже на Малюта. Никога не забравяше за компрометиращите снимки в сейфа му, там вероятно лежи и оръжието, с което беше убила Алексей. Без съмнение това убийство също бе документирано със снимки. Най-голямото й желание в момента беше да ги притежава заедно с онзи комплект, който доказваше интимната й връзка с Карелин. Защото ясно съзнаваше, че докато не унищожи копията и негативите, докато не открие неизвестния фотограф, съдбата й ще зависи изцяло от Малюта. Този човек притежаваше не само средствата за ликвидиране на политическата й кариера, но беше надникнал и в най-интимните тайни на личния й живот. Но най-много го мразеше, защото беше в състояние да я разплаче… Чувството за безпомощност ставаше все по-силно, притискаше сърцето й с тежката си длан. На бюрото й се трупаха рапорти и анализи от огромна важност, но тя не им обръщаше внимание. Почти цялото й работно време минаваше пред терминала на служебния компютър, отчаяно търсеше някакъв пробив в бронята на Малюта. Но всичко беше напразно. От досието му научи, че на петнадесет години е бил считай за гениален младеж, ревностен марксист по подобие на родителите си. Бащата имал инженерно образование, но цял живот е бил на партийна работа, отзивите за нея бяха отлични. Самият Малюта направил бърза кариера, по време на която безспорно си е създал и врагове. За съжаление, дори и да ги е имало, тези хора отдавна бяха напуснали сцената на властта. Смъртта на жена му преди дванадесет години беше може би единственото сериозно нещастие в живота му. Тя изгоряла жива в семейната дача в Звенигород — любимо място за почивка на интелектуалци и артисти в околностите на Москва. Според приложените към досието документи, Малюта поискал неплатен отпуск и се заел да възстановява дачата със собствените си ръце. Вероятно това е бил неговият начин да преодолее мъката. Сигурно е обичал жена си много, тъй като не е правил никакви опити да се ожени повторно, а в досието липсваха каквито и да било данни за някаква интимна връзка. Самотен ли е бил през всичките тези години, запита се Даниела. Или прекалено предпазлив? Тя си даваше сметка колко е трудно да избегнеш неотстъпното наблюдение, на което са подложени всички висши чиновници в Съветска Русия. Музиката на Чайковски се приближаваше към тържествения финал и тя направи върховно усилие да се овладее и отпусне. Това никак не беше лесно в компанията на човек като Малюта, на когото особено точно прилягаха думите, които беше чула от чичо Вадим: _Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така._ Представлението свърши и двамата напуснаха театъра. Площад „Свердлов“ грееше под светлината на луминесцентните лампи, снегът продължаваше да вали. Във въздуха се носеше ритмичното подрънкване на веригите, с които бяха оборудвани колелата на повечето коли и камиони. Качиха се в колата на Малюта и потеглиха през заснежената Москва. Ниските облаци отразяваха светлините на милионния град. Преградата между предната и задната част на лимузината беше вдигната. Малюта се наведе и силно почука по блиндираното стъкло. Шофьорът не реагира. — Сами сме — доволно въздъхна той и се облегна на меката тапицерия. Даниела хвърли бегъл поглед навън. Имаше чувството, че пътуват към Москва-река, а не към жилището и. Стомахът й се присви. Вероятно съвсем скоро ще разбере защо е била повикана на тази среща. — Как върви голямата ти любов, врабченце? — фамилиарно се ухили Малюта. Тя се намръщи и го стрелна с потъмнели очи: — Ако не беше решил да ме водиш на балет, сигурно щях да разбера причините за спешния разговор между Геначов и Карелин! — О, ще имаш достатъчно време за това — продължаваше да се усмихва Малюта. — Ще се прибереш у дома и ще го потъркаш с меката козинка между краката си! А на мен ми харесват завистливите погледи на разни другари. Не забравяй, че повечето от колегите ми ходят в Болшой не за представленията, а за да видят кой е там и от кого се придружава… Употреби израза „колегите ми“, макар че и двамата бяха членове на Политбюро. — Ти имаш песимистично сърце, другарко генерал — въздъхна Малюта и запали цигара. — Може би защото си жена. Често се питам дали ще припаднеш, ако между краката ти пробяга мишка… — засмя се, ръката му се сви в юмрук. — Не, няма… Вече съм те виждал как боравиш с оръжието… Стреляш като професионалист. Какво ли ще излезе от теб, когато потънеш в пламъците на ада? Твърд кристал или обикновена пепел? Много бих искал да получа отговор на този въпрос… Чайката напусна магистралата и спря на банкета. Малюта слезе и задържа вратичката пред нея. Спуснаха се по тясна пътечка, покрита с каменни плочи. Светлините на многоетажните жилищни блокове пробягваха по леда на Москва-река, започнал да се пропуква малко преди новия, може би последен за сезона снеговалеж. Тесните ивици вода бяха оловносиви и напълно неподвижни. — Това е любимото ми място — въздъхна Малюта, после побърза да добави: — Тук провеждам личните си разговори, защото съм сигурен, че не могат да бъдат подслушвани… — ръцете му се разпериха. — Голо и равно, няма място за укрития… Ще зърна всеки, който се спотайва наблизо, дори да е залегнал… Снегът изглеждаше розов от разсеяната светлина на града. Нямаше вятър и снежинките падаха почти отвесно. Малюта спря на крачка от брега, цигарата му проблесна в мрака като всевиждащо око на магьосник. — Тук някога щях да умра… — гласът му беше тих и някак отнесен. — Бях петнадесетгодишен, упорит и своенравен хлапак, който не признаваше никакви правила… Беше пролет, горе-долу по това време на годината… Мама ме предупреди, че ледът вече е тънък, но нямаше кой да я чуе… Изпусна няколко колелца дим, главата му беше леко наклонена. Сякаш искаше да улови издайническото пропукване на леда. От цялата му поза лъхаше арогантност, Даниела усети как в душата й се надига гняв. Но такъв си беше Олег Малюта: трезв и разсъдлив, остър като кама, нагъл и гениален… В главата й отново бръмна познатият тембър на чичо Вадим: _Мъжкият пол играе доминираща роля само защото мъжете вярват, ме това е така._ Даниела отчаяно се бранеше от влиянието на този мъж. Но дълбоко в душата си подозираше, че именно горещото й желание да се опази от него лежи в основата на страха, който парализираше волята й. — Отидох да карам кънки — продължи Малюта. — Хванах се на бас, че ще карам, въпреки тънкия лед… Бях достатъчно опитен, за да усетя опасността. Но и достатъчно твърдоглав, за да се откажа… Видях дълбоките следи, които оставяха кънките, и това беше ясно предупреждение. Здравият лед е бял, по него почти не остават следи… Ръката с цигарата описа кратка окръжност: — Пропаднах, разбира се… Точно ей там… Трясъкът беше толкова силен, че приличаше на пистолетен изстрел. Започнах да потъвам. Водата беше тъмна и страшно студена… — Фасът отлетя от ръката му и изсъска в реката. — Оттогава насам водя тук хората, които стават безполезни за мен… Нещо като алтернатива на физическото ликвидиране… Пак не завърши разказа си и това е типично за него, помисли си Даниела. Беше му достатъчно да покаже на слушателя, че си е извлякъл съответната поука. След като е тук, значи не се е удавил във водите на Москва-река, нали? — Спокойно, мила моя Даниела Александровна — засмя се Малюта. — Нямам намерение да те ликвидирам. Ти си особено създание, човек трябва да цени и пази такива като теб… — А понякога и да ги показва на публиката — добави тя и заби очи в лицето му: — Нали _точно това_ беше целта ти тази вечер? — В Болшой? Да, разбира се… Това също е част от играта… — Каква игра? По изпитото лице на Малюта пробягаха сенки, чертите му изведнъж станаха остри като нож. — Ти беше достатъчно интелигентна, за да стигнеш чак до Политбюро — промърмори той. — Сама, със собствени сили, използвайки по наистина забележителен начин мъжете по пътя си. В капана ти са попадали умни мъже, бих казал дори гениални мъже… Просто защото си съумяла да се възползваш от общата им слабост… — Те са ти предоставяли всички възможности за една отлична кариера, защото са искали да те притежават… Но собствените ти заслуги също не са малки, така си съумяла да подхранваш надеждите им… Господи! Те са били готови да идат накрай света заради теб, отдавали са ти душата си, свеждали са глави в скута ти и са споделяли онези свои тайни, които са им осигурили пътя към върха! И за какво? — Дланите му грубо стиснаха гърдите й, после се плъзнаха към слабините: — За това? Или за това? Даниела слушаше мъжкарските му изблици и усети как й призлява. От приказките му излиза, че само с едно вдигане на краката тя изведнъж е превърнала в деца такива зрели и умни мъже като Карпов и Лантин… Пред очите й се спусна пурпурната пелена на гнева. Усети как главата й се изпразва от разум — така, както хората усещат студа или жегата… Въздържа се с цената на огромни усилия, наложи си да разсъждава… Не се превръщай в това, в което те обвинява този тип, заповяда си Даниела. В едно празноглаво създание, което разчита единствено на емоциите и не притежава нито интелигентност, нито рационално мислене… Той е убеден, че мислиш с онова, което лежи между краката ти. Нима ще му докажеш, че е прав? Очите на Малюта блестяха. На фона на огромния град фигурата му изглеждаше силна и заплашителна като на див звяр. Сякаш се беше слял с природата, а реката покорно помръдваше в такт с равното му дишане… — Това не са били никакви мъже! — продължи с категоричен тон той. — Поне в моите очи… Защото са ти вдигали самочувствието и ти неволно си започнала да си въобразяваш, че си им равна, че дори ги превъзхождаш… Заблуда, огромна заблуда! Но вече е време да заемеш мястото, което ти е отредено от природата. Време е да усетиш унизителното си положение, да разбереш, че си жена! — Проявила си дързостта да посегнеш към територия, която по право принадлежи на силния пол. А вместо да те поставят на място, някои глупаци са се възхитили от твоята дързост! Забравили са, че дързостта е достойна за възхищение само когато се проявява у велики хора и благородни животни! — А жените не попадат в нито една от тези категории, така ли? — вметна въпреки волята си тя. Съзнаваше, че нарочно я дразни, но не успя да се сдържи. — Разбира се — отвърна той и запали нова цигара. Пламъчето на запалката й позволи да види омразата в очите му. — Ако зависеше от мен, ти никога не би стигнала до Политбюро! Гласувах против, но ти вече си беше опекла работата. Постът ти позволява достъп до прекалено много информация и по тази причина аз останах в малцинство. Но това съвсем не ми пречи да се гордея с прагматизма, който проявих. Защото сега възнамерявам да се възползвам от дарбата ти по най-добрия възможен начин. — Радвам се, че все пак ми признаваш някакви качества. — Вдигаш крака и мъжете те слушат — ето ги твоите качества! — отсече той и изплю късче тютюн. — Възнамерявам да се възползвам от тях, тъй като уличницата си е уличница и това никой не може да промени. Даниела с мъка потисна желанието си да скочи и да забие зъби в гърлото му. Гневът я обзе с такава огромна сила, че тялото й започна да се изпотява. — Много ти се иска да ме убиеш, нали? — възнагради я с хладна усмивка Малюта. — Признавам, че и в това отношение те бива… Секс и смърт… Май това са нещата, по които си падаш най-много… Нали така, Даниела Александровна? — смехът му беше ехиден и грозен. — Бъди спокойна, ще останеш край мен, дори и когато стана Генерален секретар — продължи след няколко секунди Малюта. — Човек не бива да се лишава от качествата на жени като теб. Вече ти казах, че съм прагматик, а това означава, че ще те използвам по най-подходящия начин… Но тази вечер малко ме разочарова… Не крия, че успя да отстраниш Ши Зи-лин по най-добрия начин, но покушението ти срещу Джейк Мейрък се превърна в пълен провал. И с нищо не се доближаваме до тайната на проекта „Кам Сан“. Докато гледахме „Спящата красавица“, мислех как да те накажа… Музиката на Чайковски е особено подходяща за подобни размисли… Даниела не отговори нищо, а Малюта пристъпи крачка към нея. В ноздрите я удари ароматът на цигари и одеколон, примесена с едва доловима миризма на пот. Комбинация, от която бързо започна да й се повдига. — Изненадан съм, Даниела Александровна — изви глава той. — Няма ли да се защитиш? Е, добре, това няма значение… Нищо не може да те оправдае — раменете му леко се присвиха. — Кой знае? Може би и това си предвидила, нали? Тя най-сетне успя да възвърне част от самообладанието си. — Забравяш Карелин и Резцов! — гласът й беше рязък и студен. — Нима си въобразяваш, че ще стоят и ще гледат как им измъкваш властта? Ако нещо се случи на Геначов, те ще се окажат доста по-напред на опашката… — Така ли? — проточи доволно Малюта. Беше очаквал подобни думи, а това означаваше само едно — вече умее да предвижда реакциите й и съответно да контролира постъпките й. — Човек не бива да отстранява препятствията по пътя си единствено чрез физическа ликвидация… — Какво искаш да кажеш? Той изчака появата на страха, разкривил чертите на лицето й, после рязко я сграбчи за яката. Завъртя я със смайваща сила, гърбът й влезе в болезнено съприкосновение със ствола на близкото дърво. — Я се виж, другарко генерал! — просъска Малюта. — Парализирана си от ужас! Въпреки че си началник на Първо главно управление в могъщото КГБ! Същото мога да сторя и с Михаил Карелин, при това когато си пожелая! Нали не си забравила това? Да не говорим за оня безгръбначен тип Резцов!… — Гневът го напусна толкова внезапно, колкото се беше появил, лицето му потъмня: — Не забравяй, че си с мен. Допуснеш ли глупостта да не ми се подчиняваш, прошка няма да има. Ще бъдеш арестувана по обвинение в предумишлено убийство. Знаеш какво те чака, нали? Лубянка или ГУЛАГ! — Пусна яката й и с въздишка на отвращение добави: — Чакам главата на Джейк Мейрък! Давам ти десет дни, за да откриеш тайната на „Кам Сан“. Не се ли справиш, ще взема други мерки! — Искаш прекалено много — отчаяно прошепна Даниела. — Тези неща са… — Тези неща ще ги изпълниш, другарко генерал! — прекъсна я безцеремонно той. — В противен случай ще бъда принуден да заповядам бомбардировка над „Кам Сан“! — Какво?! — прошепна тя и сърцето й пропусна един такт. Тоя тип е луд! Нима наистина иска да бомбардира военен обект на чужда територия?! — Е, не се учудвай толкова — усмихна се Малюта. — Такива неща стават… Пилотска грешка, стечение на нещастни обстоятелства и прочие… И друг път сме използвали подобни методи, нали? Това _наистина_ ще стане, другарко генерал, можеш да ми повярваш! По един или друг начин „Кам Сан“ трябва да стане неизползваем за нашите „китайски другари“… Миг по-късно ботушите му заскърцаха по твърдия сняг. Останала сама, Даниела неволно насочи поглед към мрачно проблясващите води на Москва-река… От мястото си в ресторанта Хуайшан Хан виждаше отлично Хълма на дълголетието. Беше седнал на най-хубавата маса в „Тин Ле Гуан“ на северната страна на езерото, до което се издигаше Летният дворец. На практика ресторантът, специализиран в предлагането на прясно уловена от езерото риба, заемаше част от градините на двореца, който се намираше на около четиридесет и пет минути път от центъра на Пекин. Очите му внимателно пробягаха по Хълма на дълголетието. По ирония на съдбата този хълм беше издигнат от човешка ръка. Нищо на този свят не е вечно, но хората не могат да се освободят от егоизма и непрекъснато търсят начин да оставят нещо след себе си — нещо, което да надживее тленните им останки. Дали и строителите на този хълм са се вълнували от подобни мисли, запита се Хуайшан Хан. Павилионите на ресторанта бяха наскоро реставрирани, от блестящите плочки на покривите, красиво боядисаните колони и вътрешни стени се излъчваше малка частица от някогашното величие на столицата. Хуайшан Хан обичаше да идва тук по обед, предпочитаното му място беше в Павилиона на птичата песен. Оттук имаше възможност да гледа Хълма на дълголетието и да разсъждава за живота. Вилата му беше съвсем близо, но от нея не се виждаше този хълм… Ресторант „Тин Ле Гуан“ беше прочут със своята кухня, но Хуайшан Хан идваше тук за друго. От години беше изгубил всякакви вкусови възприятия и избираше храната си според цвета й. Поръчваше това, което привличаше погледа му, и то неизменно се оказваше добро. Сезонът все още не беше подходящ за събирането на птичките в кичестите клони на дърветата край езерото, но Хуайшан Хан изобщо не се вълнуваше от това. Спокойните води, сигурността, излъчваща се от Летния дворец, и спомените бяха достатъчни, за да се чувства добре. И присъствието на Хълма, разбира се. Имаше впечатлението, че докато беше жив, Ши Зи-лин беше харесвал изкуствените хълмове. Но в това едва ли имаше нещо чудно, тъй като Зи-лин беше израсъл сред „юан“ — красиво изваяните градини на Сучоу, докато за самия него те бяха прекалено строги и ограничени. Изведнъж си даде сметка, че това вече няма никакво значение. Тези вътрешни съпоставки на „юан“ и свободната природа бяха мъртви като самия Зи-лин. Обзе го дълбоко вътрешно удовлетворение. — Другарю Хуайшан? — Да. — Ще поръчваме ли? Хуайшан Хан бавно отмести поглед от магнетичната панорама на хълма и го спря върху издълженото лице на Джин Канже. — Стомахът ти протестира, а? — изръмжа той. — А аз вече отдавна не изпитвам глад и не мога да спя… Забравил съм какво означава хранене три пъти на ден и осемчасов сън. Затварям очи, но не заспивам. Мечтая за бойни полета и кръв, за политиката на промяната, за настъпването на комунизма. Чувам как народът на Китай ме зове и сънят отлита. Нямам нужда от почивка. Може би е от възрастта, не знам… — махна с ръка, тънка като рибешка кост. — Но ти поръчвай, не измъчвай стомаха си с моите приказки… Без миди, моля те! Искам едно-две „жиао зи“ и толкоз! Джин Канже се подчини и на масата скоро се появиха чиния препържени тестени топчета и две чашки „мао-тай“ — алкохолна напитка с особен вкус и доста нисък градус. За себе си поръча една цяла риба. Отпиха от чашките и замълчаха. Джин Канже с удоволствие би поръчал още неща за ядене, но се въздържа заради стареца. Добре знаеше за неспособността му да различава вкусовите качества на храната и не искаше да прояви неуважение. — Я ми кажи, другарю Джин — вдигна глава Хуайшан Хан. — Снощи сънува ли нещо? Джин Канже вече беше свикнал на странностите му и веднага отговори: — Да, сънувах. Пъстърви в бистро планинско поточе. Люспите им бяха жълти и проблясваха на светлината като разтопено злато. — Аха — поклати глава старецът. — Това е добро предзнаменование. Кожата на лицето му беше сбръчкана и висеше на многобройни торбички. Обратната страна на дланите му беше изпъстрена със старчески петна — тъмни точки върху тънката като оризова хартия изсъхнала кожа… — Пъстървата превъплъщава Китай… Народа на Китай, един наистина златен народ… — главата му се поклати върху тънкия врат и в жеста му имаше нещо странно. Може би заради странния начин, по който седеше — с едното рамо нагоре. Но Джин Канже знаеше на какво се дължи това — преди много години Хуайшан Хан беше получил сериозни счупвания на гръбначния стълб… — Това е хубаво — продължаваше да клати глава старецът, а очите му станаха тъмни и замислени. — Я ми кажи, ти имаш ли деца? Джин Канже потисна въздишка на досада. Старецът прекрасно знаеше, че има деца. Знаеше колко са, знаеше имената и възрастта им. Беше ги виждал безброй пъти. Въпреки това покорно започна да изрежда имената и годините на шестте си деца. Хуайшан Хан го слушаше с неподправен интерес и кимаше с глава. Сякаш за пръв път чуваше всичко това. После промълви обичайната си фраза: — Да имаш деца, означава да си благословен, Джин Канже… — Само в този случай произнасяше пълното му име. — Децата са най-важното нещо на света. След смъртта на първата ми жена многократно се опитвах да създам поколение. Смених три жени, имах и една любовница с прекрасна кожа… Надживях ги всичките, но нямам с какво друго да се похваля… Нито една от тях не беше в състояние да зачене… — Проклетите доктори, чумата да ги тръшне дано! — по лицето му се изписа видимо вълнение. — Никой нищо не успя да разбере! Жените ми бяха здрави и способни да раждат, аз също. Бях пълен с мъжка сила чак до осемдесетгодишна възраст! И въпреки това нямам деца! Ти не знаеш какво е това чувство, Джин Канже. И слава Богу. Ти не носиш моето проклятие… Сълзи ли проблясват в очите му, запита се Джин Канже. Напълно възможно. Хуайшан Хан дълбоко се вълнуваше от липсата на свое поколение, макар че всеки друг на неговата възраст и в неговото положение би се отпуснал и успокоил, доволен от смъртта на врага си. Но това не се отнасяше за Хуайшан Хан. Той винаги искаше повече. Сега си бе наумил да унищожи и сина на Зи-лин. Детето на своя враг… — Аз нямам време да мисля за деца — предпазливо подхвърли той. — Умът ми е изцяло запълнен с други неща. Най-вече с Хонконг… — Още едно проклятие! — изръмжа Хуайшан Хан. — Това противно гнездо на капиталистическа алчност е срамно петно върху лицето на Китай! Проклет да е Ши Зи-лин за своите машинации там, дано се провали в десет хиляди чистилища! Как изобщо е възможно да се твърди, че пътят за спасение на Китай минава през Хонконг! — съкрушено поклати глава, гласът му стана още по-мрачен: — Колко дълбоко се заблуждават хората… При това хора с влияние и авторитет. Хора, които са длъжни да разпространяват истината… — Ши Зи-лин се мислеше за Небесен страж на Китай! — изсмя се той. — Какъв идиотизъм! Каква заблуда! Изпрати близките си в Хонконг, опита се да им прехвърли широките си правомощия. Как е възможно това? Да имаш толкова власт и да я прехвърляш в чужбина! Каквото и да говорим, каквото и да _казваме_, че ще предприемем — едно нещо е ясно: Хонконг ще си остане Хонконг. Едно чудовище, създадено от „чуждестранните дяволи“ по свой образ и подобие. Едно дълбоко корумпирано чудовище. Да се опитваме да го променим, означава да си губим времето. Много по-добре е да му обърнем гръб и да забравим, че съществува. Храната отдавна изстиваше на масата, но Хуайшан Хан не я забелязваше. Джин Канже умираше от глад, но не смееше да хване пръчиците преди по-възрастния мъж. Нито пък можеше да му напомни за какво са тук… Беше принуден да мълчи и да слуша. Нямаше нищо против, тъй като се докосваше до истинската, безграничната власт… А затова докосване би се лишил от далеч повече неща, отколкото от една скромна вечеря… — Защо Джейк Ши още е жив? — попита със заповеднически тон Хуайшан Хан. — Защо се отлага моето отмъщение? — Полковник Ху има нужда от още малко време — поясни Джин Канже. — По думите му, нашата малка праскова все още не е узряла… — очите му не се отделяха от лицето на Хуайшан Хан: — Предварително ви предупреди, че манипулацията на човешкото съзнание не се вмества в никакви срокове. А вие казахте, че… — Достатъчно чаках! — прекъсна го гневно Хуайшан Хан. — Предай думите ми на полковник Ху! Все по-често му се случваше да изгубва чувството си за време и пространство, понякога Джин Канже имаше усещането, че старецът живее в друг, далечен свят. Но откъде произтича безграничната му власт, ако наистина е така? Този човек притежаваше богатства, които са немислими за нито един китаец на света. Откъде са дошли те? На този въпрос Джин Канже безуспешно търсеше отговор в продължение на _години_! — Нашата малка праскова е скъпоценна — промълви той. — И двамата знаем това. — О, да! — усмихна се Хуайшан Хан. — Нашата малка и опасна праскова! Нашето котенце! — После усмивката му се стопи, очите му станаха мрачни. — Защо едва сега възниква въпросът за нейната диспозиция? Нали всичко беше планирано предварително? Джин Канже с мъка прикри досадата си. Нещо в главата на стареца не беше наред, вероятно заради напредналата му възраст. Не е изключено да страда от болестта на Алцхаймер или от други подобни заболявания на мозъка. Какво ще стане с плановете му, ако изведнъж вземе да умре? Каква ще бъде наградата за него, Джин Канже, положил толкова усилия за успешното провеждане на операцията? Хуайшан Хан го третира като слуга, но той иска да получи част от съкровището му… Просто защото го _заслужава_! — Нещата са уредени, другарю Хуайшан — придаде си бодро изражение той. — Но за наше щастие Ши Зи-лин умря. Има ли смисъл да продължаваме? — Какво?! — продължително го изгледа другият. — Нима Ши Зи-лин не продължава да живее? — „Ето, неизбежното се случи, тревожно въздъхна Джин Канже. Старецът окончателно си изгуби ума!“ — Нима Ши Зи-лин не живее чрез сина си Джейк? — Мъдрата глава на Хуайшан Хан възбудено потрепваше. Ръцете му стиснаха ръбовете на масата. Джин Канже благоразумно замълча. Сега не беше момент за спорове. — Чакам в мрака прекалено дълго, другарю Джин! — мрачно процеди Хуайшан Хан. — Прекалено дълго! Ши Зи-лин притежаваше такава власт, че нямаше как да се върна в Пекин. Но това не ми попречи да установя контакти с министри и партийни функционери, които мислеха като мен. Понякога използвах истинското си име, в други случаи прибягвах да фалшиви имена. Така успях да се предпазя от дългата ръка на Ши Зи-лин. — Днес, въпреки че ти и останалите ме наричате министър, аз съм нещо съвсем различно. Аз съм най-ценната суровина за Китай, безценно природно изкопаемо. Но моята власт е извън правителството и затова е виновен единствено Ши Зи-лин. Живя прекалено дълго и не ми остави много време за истинска работа. — Най-сетне моето време дойде, другарю Джин. Звездата ми се издига на небосвода. Цял живот се готвих за постигането на определена цел и вече съм близо до нея. След като Ши Зи-лин напусна Пекин преди десетина месеца, аз бях приет тук с уважение и почести от свои стари приятели. Малката ми армия е готова и чака заповедите ми. — И аз ще ги отдам, за да затрия от лицето на земята всичко, което ми напомня за Ши Зи-лин! Хуайшан Хан замълча, очите му бавно се сведоха към масата. Едва сега забеляза храната и потрепна от изненада. Очевидно беше забравил къде се намират и какво се върши на подобни места. — Гладен съм! — обяви той, поля тестените топчета с лютив соев сос и започна да се храни. Не размениха нито дума, преди да приключат. Това стана за сравнително кратко време. Хуайшан Хан остави пръчиците настрана и отправи поглед в далечината. Сякаш другият беше престанал да съществува. Проговори едва когато отнесоха посудата и пред двамата се появиха чаши горещ чан: — Къде си служил в армията, другарю Джин? — В Камбоджа — отвърна Джин Канже. — Също като полковник Ху… — Аха — кимна старецът. — Значи Ху там е научил някои мръсни трикове, нали? От Червените кхмери… — разсмя се, лицето му се покри със ситни бръчици. — Душата му е черна, сякаш нещо вътре е било изпепелено… — Предполагам — кимна замислено Джин Канже. — Полковник Ху е раняван два пъти. Първата рана била лека, но при втората не е имал късмет… Бил улучен в корема от трасиращ куршум и се наложила незабавна операция. Извадили около метър от червата му, но и до днес изпитва ужасни болки… — Раменете му леко се присвиха. — Предполагам затова е противник на нашата офанзива в Камбоджа… Болката му пречи да види политическите императиви за Китай… — Руснаците подкрепяха Северен Виетнам, американците пък заместиха Франция и зашепнаха ласкателствата си на принц Сианук… — По мое мнение Китай нямаше друг избор, освен да избере страната на Червените кхмери. Варварските им жестокости бяха оправдани от обстоятелствата, не мислите ли? Пред тях стоеше задачата да прочистят с огън и меч една дълбоко затънала в корупция политическа система. И на нейно място да изградят нова държава, чиста и неопетнена… Хуайшан замислено го наблюдаваше. — Как изглеждаше Камбоджа, другарю Джин? — попита след известно време той. Джин Канже блъсна настрана празната си чиния. В нея нямаше абсолютно нищо, дори рибешките кости бяха изядени. — Бил ли сте някога в ада? — отвърна с въпрос той. За пръв път върху лицето на Хуайшан Хан се появи друг израз, различен от болката и желанието за мъст. „Това са основните причини, за да е жив, помисли си Джин Канже. Въпреки високопарните фрази за бъдещето на Китай…“ — Адът е мястото, където живях през последните тридесет и осем години — тихо отвърна старецът. — Заминал? — прошепна Блис. — Къде? — В Япония. — Къде по-точно в Япония? — По работа, съкровище — отвърна Трите клетви. — Не е наша работа да се интересуваме от маршрутите на великия Джуан… Блис долови нещо особено в тона му, но беше твърде развълнувана, за да му обърне внимание. — Защо не ме е изчакал? Току-що се беше прибрала от болницата, изтърпяла какви ли не тестове на главата и мозъчната дейност. Лекарите не успяха да открият нищо определено и поискаха да остане още няколко дни, но тя отказа. — Какво ми е? — попита ги тя. — Все още не знаем — отвърна един от тях и разгъна дългата компютърна разпечатка от изследванията й. — Именно затова настояваме да останете… — Защо? — Ще се опитаме да открием някои неща… — Какви неща? — Ами например защо нашите тестове не показват нищо… — Значи има нещо, така ли? — Досега не открихме никакви изменения. — Енцефалограмата? Изследването на мозъчните импулси беше причина за загрижеността им. — Няколко дребни реакции извън нормите, които държим да проучим… — Значи имате причини за безпокойство, така ли? — Не, но просто държим да сме на сигурна почва. Затова бихме ви помолили да останете още няколко дни и… Тя поиска дрехите си и напусна болницата. Дойде й до гуша от мънкане и мъгливи предположения. Тези доктори са като гръцките оракули: говорят, без да казват нищо, оставят те сам да се бориш със страховете си… Джонката на баща й усилено се ремонтираше от три отделни бригади строители, а самият Тцун временно се прехвърли на друг плавателен съд от търговския си флот. Именно на него заведе и Блис. Не й каза нищо за Джейк, преди да пристигнат, упорито се правеше, че не чува въпросите й. — Къде в Япония? — отново попита тя, когато най-сетне се озоваха на борда на джонката. — Не зная, съкровище — сви рамене той. — По всяка вероятност е в Токио. Нали там живее приятелят му от Якудза? — Микио Комото ли? Да… — Джианът беше убит от Якудза и Джейк замина да разбере кой ги е изпратил. Едва сега Блис си даде сметка за необичайното напрежение, което се излъчваше от баща й. Нормално е, рече си тя. Ши Зи-лин беше всичко за него. По време на престоя си в болницата се опитвате да не мисли за Джиана. Предпочиташе да се предаде на силните лекарства и да спи. Носеше се върху лепкавите облаци на тежкия сън, сънуваше ослепителна светлина, сред която се въртяха огромни сфери. Вътрешността им беше тъмна и заплашителна, а въртенето — бавно и натежало от напрежение. Събуждаше се рязко, обзета от чувството, че най-близката сфера й е странно позната. Напрягаше взор и изведнъж проумяваше, че това не е сфера, а лицето на Ши Зи-лин… Такова, каквото беше миг, преди да го покрие с възглавницата. Правеше всичко възможно да прогони този кошмар. Обикновено подхващаше разговор с някой от болничния персонал или пък с баща си — ако беше в стаята. Но веднъж това лице й се яви насън, бягството беше невъзможно. Очите му бяха затворени — в това беше абсолютно сигурна. Но въпреки това имаше чувството, че я наблюдава. Как е възможно това? Спомни си за „да-хей“ — величествения мрак, в който се съдържаше същността на човешкото съществувание. Запита се дали Буда някога ще и прости за това, което беше сторила. Но Зи-лин я помоли да му направи тази услуга. Нямаше друг начин да го спаси от куршумите на убийците… За пръв след инцидента Блис се запита как Джианът усети приближаването им. Той знаеше, че идват, още преди увеселителната лодка да опре в борда на джонката. Защо не предприе нищо, за да се спаси? Имаше достатъчно време, и двамата биха могли да напуснат джонката… — Съкровище! — долетя някъде отдалеч гласът на Трите клетви. — Не отговори на въпроса ми… „Не чух въпроса ти, татко“, отвърна му безгласно Блис. — Добре ли си? Отвори уста да му отговори, но не знаеше какво. Изведнъж я завладя някакво странно, но едновременно с това познато усещане. Онова същото, което дремеше в душата й след инцидента; онова, което по всяка вероятност смущаваше и лекарите… Понесе се над просторите на Южнокитайско море, картината пред очите й беше същата, която се появи в компанията на умиращия Зи-лин. Виждаше черните туловища на танкерите, които бавно се измъкваха от Молукския пролив, виждаше и мазната течност, която се плискаше в трюмовете им. Чайки пищяха над главата й, а долу, под повърхността на синята вода се стрелкаха огромни китове. Призивните им звуци бяха примитивни, отекваха в душата й с гръмотевична сила. После зърна нещо, което накара кожата й да настръхне. Нещо познато, от което душата й пламна, а сърцето й болезнено се сви. То леко се докосна до нейното „ки“… Не, това не може да бъде! Сигурно полудявам! — Виждам… Виждам призрак… Усети рязко разтърсване, отвори очи и видя загриженото лице на баща си, надвесено над нея. — Бяла си като вар — прошепна той. — Болна ли си? Буда, проплака душата й. Моля те, спаси ме от тази лудост! Вдигна ръка и безсилно докосна челото си, устните й едва чуто се раздвижиха: — Не… Не се чувствам добре… Стегна се и успя да се изправи на крака. Тялото й леко се олюля. — Ще ме извиниш, нали? Вкопчи се в парапета и направи безуспешен опит да повърне. — Съкровище! Искаше да прекрати на всяка цена това ужасно чувство на раздвоение. Не можеше да бъде на две места едновременно. Небето над Южнокитайско море кънтеше от животински крясъци… Какво става с мен? Стисна главата си с две ръце, сякаш за да задържи „ки“, което напусна душата й и се устреми към бездънния океан. В ушите й нахлуха звуците на дивата, неземна симфония. И тя слушаше, слушаше… — Изкуството е истина — казваше Фо Саан. — Изкуството се ражда от нищо — лист хартия или бяло платно. Изкуството може да се определя единствено от чувствата, които събужда в душата на зрителя. То не внушава нищо, не претендира за нищо. То е един от Великите владетели на живота — като реките и океаните. Силата му е скрита, но безкрайна… Фо Саан беше човекът, който научи Джейк да владее тялото и душата си. Появи се в живота на седемгодишното момче внезапно, но остана завинаги. А Джейк никога нямаше да разбере, че това е станало по волята на Ши Зи-лин… Защото и Фо Саан беше част от „юн-хюн“ — Вътрешния кръг, макар и по собствен, доста необикновен за останалите начин. Задачата му включваше обучението и на Блис — момиченцето, с което играеше Джейк. Фо Саан му разкри тайната на „чам хай“ — първата фаза на дългото потъване към съвършенството… Към „ба-мак“… — Ще дойде време, когато ще получаваш ценна информация от мрака — обясняваше той на младия си ученик. — Може би ще откриеш врага, може би — не… Но във всички случаи намеренията му ще останат загадка за теб… Ще замахнеш насам, после в обратна посока… Но няма да улучиш, защото ще се биеш със сенките… — Тогава ще имаш нужда от помощта на моето слово, чрез него ще откриеш скритата сила, обладавана от Великите владетели на живота, ще се слееш с тях… Тези думи се появиха в съзнанието на Джейк, когато сподели с Трите клетви намерението си да замине за Япония. Тревогата за съдбата на Микио Комото беше една от главните причини за това решение, но едновременно с това Джейк си даваше ясна сметка, че целта на неизвестния противник е самият „юн-хюн“. Не знаеше кои са враговете му, не можеше да отгатне и намеренията им. Предсказанието на Фо Саан започна да се сбъдва. Той му се подчини и напусна Хонконг — арената на бойните действия. Така и неговата сила остана скрита… Сега му оставаше само едно — да се надява, че ще се слее с Великите владетели на живота… Сънуваше блестящите като копчета очи на Фо Саан почти през цялото време на полета. След смъртта на баща си не беше мигнал, битката с японския „дантай“ изсмука и последните остатъци физически и духовни сили от организма му. Не можеше да разбере защо в убийството на баща му се замесва японската мафия, не виждаше смисъл в подобен акт. Потръпвайки от ужас, той си даде сметка, че Микио Комото е единствената му връзка с престъпните картели на Япония. Дали покушението срещу Зи-лин не означава обрат в гангстерската война? Дали Микио е мъртъв, поразен от вражеска катана? Фо Саан отново изплува пред очите му. — Ти вече не си дете, следователно не си и в безопасност — промълви той, хвана го за ръка и двамата потънаха в нощния мрак. Небето беше обсипано с ярки звезди, които сякаш се стичаха към земята като поток от нешлифовани диаманти. — Къде сме? — попита Джейк. — В планината. — Къде отиваме? — Нагоре. Вървяха дълго. Звездите над главите им следваха неизменния си път. Изплющяха криле, блеснаха гневни оранжеви очи, бухалът нададе смразяващ кръвта крясък и изчезна в тъмната нощ. Мъжът и момчето едновременно чуха предсмъртния писък и острото хрущене на строшени кости. — Тук живеят „днех лунг“ — земните дракони, най-могъщите създания на света — прошепна Фо Саан. — Тук, от Шан, черпят своята сила… — От тази планина или от всяка друга? — попита Джейк. — Питай водите и ветровете. — Фен-шуи… — Да. Фен-шуи — изкуството на геомансията, способността да разгадаваш тайните на природата от земята и въздуха, огъня и водата, металите… Петте основни елемента. — Привел гръб, Фо Саан неуморно крачеше нагоре по стръмната пътека. — Земята съдържа „ки“, точно като всеки от нас… „Ки“ е една огромна спирала. Понякога се вие надолу, към центъра на земята, понякога изригва нагоре — към долините, реките и потоците… И към Шан, великата планина. Изобщо към местата, на които човекът иска да се засели… Стигнаха върха на разсъмване. Звездите бяха близко, но на изток вече започваха да избледняват. Останалата част от небесния свод беше все така тъмна и величествена. — Легни — прошепна Фо Саан. — Затвори очи. Джейк мълчаливо се подчини. — Ще прогониш смъртта, само ако успееш да натрупаш енергията, необходима за приложение на всичко научено — продължи Фо Саан. — Тренировката е едно, бойното поле — съвсем друго. За да оцелееш там, трябва да владееш до съвършенство елементите, които съставляват „ки“ — бързина, ловкост, гъвкавост на тялото и духа. _Сила, енергия, мощ…_ Джейк не чу, а по-скоро усети думите му, клепачите му останаха плътно стиснати. — Ти вече не си дете, не си бебе… Дали Фо Саан повтаря тези думи нарочно? Джейк не беше в състояние да определи това. — Трябва да започнеш от самото начало. Трябва да овладееш основните елементи на живота и никога да не се разделяш с тях. Джейк отвори уста да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Върху гърдите му легна тежък камък, заплашвайки да го смаже. Клепачите му неволно потрепнаха. — Не отваряй очи — предупреди го Фо Саан и той се подчини. — Не мога да дишам — оплака се едва чуто той. — Ще умра… — На гърдите ти има камък — каза Фо Саан. — Огромен и тежък камък. Вероятно се е откъртил от скалата по време на пролетното топене на снеговете… — Не мога да дишам! — Значи трябва да се научиш да дишаш отново — каза Фо Саан и Джейк изведнъж разбра смисъла на думите, които повтаряше учителят: _Вече не си дете. Вече не си бебе…_ В гърдите му не остана капчица кислород. Тежестта смазваше гърдите му — сякаш го притискаше великата _Шан. Трябва да започнеш всичко отначало…_ — Може би ще попиташ защо не те уча да дишаш отново на някое тихо и спокойно място — продължи Фо Саан. — Някъде, където има прохладен ветрец и разполагаме с всичкото време на света… — Гласът му беше тих като писък на комар. — Ще ти отговоря така: сега характерът на урока е друг. Сега става въпрос за инстинкт. Когато те нападнат, ти ще действаш по инстинкт, той ще ръководи дишането и мускулната ти енергия. Ако „ки“ го прекъсне, ти ще умреш. Затова трябва да овладееш дишането в момент на защита и нападение, да поддържаш гъвкавостта на мускулите си и могъщия поток на „ки“. Сега си обект на нападение. Дишай! Гласът потъна в нощта, пред очите на Джейк се появиха яркочервени кръгове. Той напразно се питаше откъде изскочиха те, на какво се дължи ослепителното им сияние. Сърцето му блъскаше като чук, огромната тежест смазваше гръдния му кош, ушите му писнаха. Ще умра, отчаяно си помисли той. После дойде движението. Не можеше да определи дали се движи тялото или духът му. Изведнъж се озова на свобода, увиснал свободно в пространството. Болката изчезна, до ушите му достигаше тихо бълбукане, сякаш от невидим поток… Това ли е „ки“, за което говореше Фо Саан? Джейк насочи поглед към тънкия сребърен лъч, който пронизваше гъста, девствена гора. После тръгна по него, по самия му ръб… Изкачваше се нагоре. Колкото повече вървеше, толкова по-голяма ставаше силата му. Мускулите му възбудено потръпваха, сякаш галванизирани от неизвестна вътрешна енергия. Изкачваше се нагоре, все по-високо и по-високо… Тежестта изчезна, някъде дълбоко долу се разнесе тътенът на голямата скала. Дробовете му се напълниха с кислород, гласът на Фо Саан отново се появи: — Успя да обединиш природните стихии и вече отново дишаш… Джейк отвори очи. Първите лъчи на слънцето бяха запалили величествен пожар на хоризонта, той най-сетне получи възможност да огледа планината, в която се беше преродил… Тони Симбал се настани пред терминала на главния компютър на Администрацията за борба с наркотиците и започна да събира наличната информация за Енкарнасион — един град в югоизточната част на Парагвай. По сведения на Тренъди именно там е бил ликвидиран Питър Кърън. Информацията съвсем не съдържаше обичайните данни — население, природни, условия, земеделие, климат и други подобни. Тези данни спокойно би получил и от Британската енциклопедия, която можеше да ползва във всяка библиотека. Файловете на главния компютър съдържаха информация за този географски район от 1947 година насам, при това съвсем основателно. Някъде по това време започва промяната на редица латиноамерикански страни, включително Парагвай. Определени политически лидери внезапно придобиват необикновена мощ, армиите им стават по-големи и по-добре въоръжени. В тези страни за изключително кратко време се инжектират огромни капитали. В рамките на пет години процъфтява нова промишленост, забелязва се необикновено оживление в търговията. Според международните стандарти, голяма част от този бизнес е не само нелегален, но и незаконен. Всичко това се дължи на онези мъдри и предвидливи нацистки престъпници, които напускат страната си и Европа далеч преди падането на Берлин и Нюрнбергския процес. Те потъват в изумрудените джунгли на Южна Америка заедно със заграбените съкровища и имат твърдото намерение да прекарат остатъка от живота си там. В компютъра на Администрацията за борба с наркотиците, Парагвай заема едно от челните места в списъка на страните, които дават подслон на преследвани от закона престъпници. Това, разбира се, става срещу определена цена. Цена, която осигурява безпроблемното им съществуване сред един беден и неграмотен народ, подложен на геноцид от болести и епидемии. Симбал научи, че преди появата на нацистите Енкарнасион е бил едно малко и изостанало във всяко отношение градче. Но германците променят нещата и за кратко време то става неузнаваемо, една истинска перла на континента. През последните години се наблюдава все по-забележим интерес на „Дикуи“ към него. Защо? Никой нямаше отговор на този въпрос. Може би само Кърън, на когото обаче бяха побързали да затворят устата завинаги… — Кой е бил в Енкарнасион, когато и Питър Кърън е бил там? — запита на глас Симбал. — Не зная — тихо отвърна Моника, седнала малко встрани от него. Надничаше зад рамото му, очите й с интерес следяха информацията върху екрана. — Някой от вашата служба? — Не съм чувала… — Дай да проверим. Какво беше наименованието на файла? — „Папка пътувания“. Симбал го извади от паметта на компютъра, набра датата на пребиваването на Кърън в Парагвай и зачака. Информация нямаше. — Добре — въздъхна тя. — А сега? В ноздрите го удари миризмата на парфюма й, примесена с лекия аромат на лимонов сапун. Кичур от косата й докосна бузата му, от тялото й се излъчваше топлина. — Отпуските — промърмори той и тя му даде наименованието на съответния файл. Извика го на екрана и започна да проверява списъка. Вътре имаше шест имена. Маршрутите на нито едно от тях не съвпадаха с пребиваването на Кърън в Парагвай, освен това всички бяха посочили точен адрес и телефонен номер, на който биха могли да бъдат открити от Тренъди. Такива бяха изискванията на правилника. Моника провери три от тях — онези, които действително се беше наложило да потърсят по време на отпуските им. И тримата бяха намерени на посочените адреси. Другите не бяха ги търсили, но координатите им бяха далеч не само от Парагвай, но и от цяла Латинска Америка. Това, естествено, не направи никакво впечатление на Тони Симбал. Никой не би разтръбил тайните си намерения предварително. — Знаеш ли какво търсиш? — вдигна глава Моника. — Имам си нос и му се доверявам — отвърна Симбал и набра номера на първото име от списъка. Подаде слушалката на Моника и тя волю-неволю се включи в играта. Беше късно през нощта. И тримата агенти се оказаха точно там, където трябваше да бъдат, и кротко си спяха. — Толкоз по въпроса с отпускарите — въздъхна Моника. — Доволен ли си? — Каква памет има това бебче? — попита Симбал и потупа затоплената пластмаса на монитора. — Огромна. — Включено ли е в мрежа? — Разбира се. Информацията се получава от различни агенции и се подрежда според степента на секретност. — Тогава ме вкарай в компютрите на ФБР, ЦРУ и СЕН… — Това вече е прекалено! — отвърна Моника и дръпна пръсти от клавиатурата. — Искаш да извърша закононарушение, без дори да ме информираш какво си намислил… — Не мога. — Значи сме дотук — поклати глава тя и посегна да изключи терминала. — Моника! — хвана ръката й Симбал. — Можеш да си спестиш усилията, Тони. Нещата отиват твърде далеч. Приех да ти осигуря достъп до тук, макар че това е строго забранено. — Макс е в течение. — Така ли? Нищо не ми е казал… — Не искаш ли да открием убийците на Питър Кърън? Моника видимо потръпна. — Вече ги зная — „Дикуи“… — Може би… — Какво искаш да кажеш? — Искам да кажа, че трябва да разбера какво, по дяволите, са правили хората на „Дикуи“ в Енкарнасион! — възбудено отвърна той. — По всички правила на играта те не би трябвало да са там! — Заради нацистите? — Да, заради нацистите. Настъпи тишина. Остъклените канцеларии наоколо бяха празни, климатичната инсталация не работеше. Въздухът беше спарен и тежък. — Какво според теб е станало с Питър? — попита след известно време Моника. — Натъкнал се е не на когото трябва — въздъхна Симбал. — И подозирам, че това няма нищо общо с „Дикуи“… — На кого тогава? — Точно това искам от теб — да ми позволиш да го открия! Моника се поколеба само за миг, после кимна и попита: — Коя агенция? Компютрите на ФБР и ЦРУ се оказаха безполезни. Но в ЦРУ действаше и СЕН — Стратегическият екип за борба с наркотрафика, който разполагаше с отделна компютърна мрежа. — Я остави на мен — избута го от клавиатурата Моника. — Файловете на СЕН са като минни полета. Онези параноици само чакат някой да поиска информация, за да вдигнат обща тревога. — Има ли начин да се избегне това? — Зависи какво търсим. — Все същото — командировки, отпуски… Пръстите на Моника затичаха по клавиатурата. Появяваха се файлове, после бързо изчезваха. — Нищо — обяви след известно време тя. — Няма съвпадения нито в отпуските, нито в командировките. — Виждам — мрачно изръмжа Симбал. Моника понечи да се изключи от мрежата на СЕН, когато в ъгъла на екрана започна да пулсира електронен знак за внимание. — Това пък какво е? — изви вежди Симбал. — Сега ще разберем — отвърна Моника и натисна няколко клавиша в бърза последователност. — Неплатен отпуск — промърмори Симбал. — Исусе Христе! — Датите съвпадат — отбеляза Моника. — Отпускът е взет два дни след заминаването на Питър за Парагвай. — И още не се е върнал — възбудено добави Симбал. — Дай данни за тоя Едуард Мартин Бенет! — Няма. — Прехвърли се на „Личен състав“. Моника бързо смени файловете. — Охо, този е миниран! — предупреди тя. — Ще потърся начин да се вмъкна… — Стори го точно след дванадесет минути. — Ето ти го досието на Бенет… — Екранът се запълни от информация: Бенет, Едуард Мартин, роден на 13.03.1936 в Дюлът, Минесота. Родители… — Това можеш да го прескочиш — обади се Симбал. Образование: основно училище „Сидън“, гимназия „Фит Симънс“. На 04.01.1950 постъпва в подготвителен колеж „Варли“ във Вали форд, Пенсилвания. Дипломира се в Йейл през 1956, доктор на науките, специалност „Бизнес администрация“. Член на футболни клубове „Свим“ и „Лакрос“, член на клуба „Адски огън“… — Стоп! — възбудено извика Симбал. — Този тип е бил състудент на Питър в Йейл! — Съвпадение? — И двамата са членували в клуба „Адски огън“! — Това важно ли е? — Може би — неохотно отвърна Симбал, а в паметта му изплуваха подробностите за пръстена с печат, които му разказа Тренъди. Моника се изключи от компютъра на СЕН и премина на разписанията на авиокомпаниите. — Два дни след заминаването на Питър — предупреди я Симбал. — Това може да ни отнеме доста време — поклати глава Моника и започна да работи с клавиатурата. — А може и никак! — отвърна Симбал и заби пръст в екрана: — Ето го! Полет 107 НА „Пан Ам“, летище „Джон Кенеди“. Час на излитане 11.00. Час на кацане 19.00. Бенет, Едуард Мартин. — Мексико сити — промърмори Симбал. Пръстите на Моника продължаваха да тичат по клавишите. — Няма пряка връзка с Парагвай — обяви тя. — Но за сметка на това _има_ полет за Буенос Айрес! — Неволно си затананика под нос, после разочаровано добави: — Но него го няма в списъка на пътниците… — Нормално — кимна Симбал. — На негово място и аз нямаше да бия камбаната… — Ето! — извика Моника, заразена от вълнението на Симбал. — Името му отново изскочи! Напуснал е Мексико седмица след смъртта на Питър. Полет до Сан Франциско. Един ден престой и хваща самолета за Маями. — Още ли е там? Моника натисна няколко клавиша и поклати глава: — Няма информация да е излетял в друга посока. Изключиха компютъра и напуснаха сградата. — Бих искала да се върнеш с мен — промълви тя, докато той й помагаше да облече палтото си. — Семейните задължения преди всичко — промърмори Симбал, продължавайки да мисли за други неща. И най-вече за един тип на име Едуард Мартин Бенет, който се намираше някъде в Маями. — Не си виждала братовчедка си цяла година, нали? — Горе-долу — кимна Моника, спря се на прага и го погледна с блеснали очи: — Доколкото разбирам се готвиш да пътуваш за Маями… Той мълчаливо излезе. Моника го последва, като преди това не забрави да заключи вратата. Нощта беше необичайно топла. От мястото си виждаха величествения паметник на Джордж Вашингтон, окъпан от светлината на прожекторите. — Не искам повече да ме лъжеш, Тони! — Е, добре — кимна той. — Заминавам. — Бенет ли е нашият човек? — Ще разбера на място. — Защо този път не оставиш мръсната работа на някой друг? Симбал не отговори. Моника тъжно поклати глава, обърна се и токчетата й затракаха по тротоара. Качи се в маздата си, запали и рязко потегли. Симбал я изчака да изчезне от погледа му, в душата му се промъкна леко съжаление. Много му се искаше да прекара в топлите й прегръдки последната си вечер във Вашингтон. После се сети, че тя забрави да му даде новия код за достъп до служебния компютър на Администрацията. Трябваше му за допълнителна информация относно Едуард Мартин Бенет. Информация, която беше длъжен да събере сам. Изтича по стъпалата и извика, но тя вече беше твърде далеч. Втурна се към своя сааб, завъртя ключа и се понесе подире й. Летяха по пустите булеварди на нощния Вашингтон — един блестящ и чист град, изпълнен с паметници и фонтани, зелени паркове и красиви езера. Насочиха се към Джорджтаун и Симбал изведнъж изтръпна. Моника живее в Александрия — точно в противоположната посока на движението им. Значи цялата история с братовчедка й Джил, която пристига от Сан Диего на гости за няколко дни, е била постановка! Колата й свърна по улица „Р“. Симбал изключи фаровете си и я последва. Какво става, по дяволите? Паркира сааба до пресечката и с нарастващ ужас в очите я проследи как слиза от колата, изкачва каменните стъпала и натиска звънеца. Вратата се отвори, на прага застана верният му приятел Макс Тренъди. Огледа улицата в двете посоки и придърпа момичето вътре. Тони Симбал остана в тъмната кола. Вентилаторът продължаваше да работи, зает с нелеката задача да охлади мощния турбодвигател. Тихото свистене сякаш подчертаваше особеното чувство, което се пораждаше в душата му. Чувството, че е предаден от всички и дори у дома не може да разчита на сигурност. Блустоун беше висок и жилав мъж с хлътнали скули, решителен римски нос и прави вежди, под които изпитателно надничаха яркосини очи. Костюмите си поръчваше в „Савил Роу“, пренебрегвайки услугите и на най-добрите хонконгски шивачи. Ризите му бяха ръчна изработка на „Търнбул“ и „Асър“, а на краката си носеше обувки по поръчка на английската фирма „Чърч“. Сър Джон беше убеден привърженик на тезата, че парите не трябва да се жалят, ако човек иска да бъде облечен добре и най-главното — правилно. — Как е моето малко цвете? — попита той. — Имам новини за теб. — Зная — усмихна се той. — Това е една от причините да те поканя на обяд. — Аз те поканих — поправи го тя. — Което не беше много добра идея — леко се намръщи той и разпери ръце: — Тук сме прекалено изложени на показ. — Намираха се в „Принсес гардън“ — едно от скъпите заведения в центъра на града, чиято тераса се издигаше високо над алеята за пешеходци на Чатър роуд. — Прекалено! — Точно така, прекалено — съгласи се тя. — Очаквам да ми кажеш причината — промърмори той. Тя изглеждаше великолепно, истинска телевизионна звезда. Всички посетители на ресторанта извиха глави да проследят изваяната й фигура, която се появи на вратата, спря за миг и уверено се насочи към масата на Блустоун. Носеше пола и жакет от черна коприна, отдолу блестеше фина бяла блузка с дантели. Масивният пръстен с изумруд беше единственото й бижу. Той знаеше как постига този наистина блестящ външен вид — беше от малкото жени, които умееха да използват западните козметични препарати, за да подчертаят екзотичната си източна красота. Голяма част от жените, които познаваше, биха дали мило и драго да притежават подобен талант. — Prosit — вдигна чашата си той. — Дасвиданя — отвърна тя с тежък руски акцент. — Я не се дръж идиотски! — намръщи се Блустоун. — Идиотски ли? — изви вежди Неон Чоу. — Тцун-Трите клетви знае кой си и за кого работиш. Всички го знаят — и Джейк, и Сойър… Блустоун остави внимателно чашата върху бялата покривка. — Какво точно имаш предвид? — Знаят, че си главният резидент на КГБ в Азия — усмихна се Неон Чоу и открито се наслади на объркването му. — Недей да припадаш, искат от мен да те шпионирам… — отпи глътка перие и добави: — Ето защо вчера използвах посещението ти при губернатора и си позволих да те поканя на обяд. Блустоун безмълвно я гледаше, но умът му работеше с главозамайваща бързина. Миг по-късно беше готов с отговора. Може би нещастието не е толкова голямо, колкото му се беше сторило в началото. — Исусе! — въздъхна той. — Значи Трите клетви иска да ме държиш под око? — Точно така. Поръчаха обяд на изправилия се до тях келнер, Блустоун го изчака да се отдалечи и каза: — Нещата могат да се подредят чудесно. Те очевидно искат да запазя мястото си. Познатият враг е далеч по-безопасен от непознатия. А и аз вече ги измамих с номера в „Саут-ейша“… — О, да — кимна Неон Чоу. — Както вече ти докладвах, подозренията за кражбата на Тек Яу падат върху теб… — Чудесно — кимна той, а умът му продължаваше да чертае границите на новия план. „Не само ме подозират за кражбата, но си мислят, че тя е върхът на плана ми да ги разбия!“, доволно си помисли Блустоун. — Сега ме слушай внимателно — погледна красивата си събеседница: — Имам начин да се справя с последиците от разкритата ми самоличност. Но за това трябва да те направя двоен агент. Ако спечелиш доверието им, може би ще получа възможност веднъж завинаги да разбия „Интер-ейша трейдинг“ и онези, които стоят зад нея. — Имам още новини — каза Неон Чоу. — Да не би да си открила кой стои зад убийството на Ши Зи-лин? — Забрави затова! — бързо отвърна Неон Чоу. — На стареца му видяха сметката някакви бандити от Якудза, вероятно врагове на приятеля на Джейк… Забравих му името. — Отмести празната си чаша и възбудено продължи: — Това, което ще ти кажа, е далеч по-важно. Вечерта, в която празнувахме рождения ми ден, аз накарах Трите клетви да се разприказва за „юн-хюн“… Целта им е по някакъв начин да създадат общи интереси между част от тукашните тайпани и управниците на Континентален Китай… — Какво говориш? — смаяно я изгледа Блустоун. — Нима не знаят, че това ще предизвика сблъсъци между Хонконг и Пекин? — Прекрасно го знаят. — Невъзможно! Дори след 2047 година, когато Китай глътне Колонията, представителите на свободния бизнес ще се противопоставят на комунизма до последния си дъх! — Според моята информация, комунизъм изобщо няма да има — отвърна Неон Чоу. — Вместо това ще бъде създаден _единен_ Китай. Една политическа система, една икономическа система. И тези системи положително няма да имат нищо общо с комунизма… Блустоун отдавна разполагаше с тази информация, но винаги се стремеше да проверява сведенията си от различни, напълно независими източници. На това го беше научила Даниела Воркута и резултатите винаги бяха повече от добри. Шпионажът не е игра за аматьори, помисли си Блустоун, забил тежък поглед в лицето на Неон Чоу. Само опитните професионалисти могат да оцелеят в тази игра… Полковник Ху беше майстор в своята работа. Забравила за времето и пространството, Ки-лин плуваше в лепкавата безкрайност. Джин Канже го беше предупредил, че пациентката е твърда, притежава силен дух и желязна воля. И без съмнение — могъщо „ки“. За да постигне успех в трудното начинание за умствено моделиране, полковникът предварително трябваше да опознае състоянието на „ки“ в душата на пациента. Защото „ки“ може да промени всичко, дори най-изтънчените методи. Това беше наблюдавал по време на престоя си в Камбоджа. Червените кхмери, на чиято страна действаше, прибягваха до доста груби форми на умствено моделиране. С тях се работеше трудно, полковник Ху бързо се отказа да им дава съвети. Човек не може да води диалог с фанатици, може само да _им говори_. И да се надява, че ще го чуят. По време на престоя си в Камбоджа полковник Ху се научи да мрази кхмерите. Едновременно с това се възползваше от познанията им, тъй като те притежаваха някои наистина забележителни техники за обработка на врага. Същевременно обаче ги ненавиждаше, проклинаше всяка минута, която прекарваше на тази окъпана в кръв земя. На практика полковник Ху изпитваше ужас от тях. Но това си знаеше само той, признаваше го рядко — в онези самотни запои, които редовно си позволяваше в късните часове на нощта. Кхмерите не разсъждават, а действат — по-скоро като роботи. Програмирани са да убиват, само в редки случаи се възползват от умствения потенциал на жертвите си. Полковник Ху познаваше много фанатици, тъй като в онези години и Китай беше пълен с тях. Но идеологическият фанатизъм на Червените кхмери не можеше да бъде сравняван с нищо. В съзнанието му завинаги останаха запечатани вонята на изгоряло месо и подпалени коси — най-често срещан резултат от животинското варварство на кхмерите. Всеки час и всяка минута от пребиваването му в Камбоджа бяха пропити от тази воня. След известно време се научи да живее с нея, както се беше научил да понася и примитивната жестокост на тези хора. Полковникът пиеше именно за да потисне ужаса, който подобно поведение събуждаше в душата му. Когато най-сетне го отзоваха и той се прибра у дома, първата му работа беше да се огледа, а след това да притисне устни до напуканата земя на родината. Пиеше, за да забрави, но това трудно му се удаваше. Дори когато беше почти в кома от алкохолните пари, ужасът продължаваше да стяга гърдите му. Покой получаваше едва на разсъмване, когато се отпускаше и потъваше в тежък сън без никакви сънища… Но спомените връхлитаха отново заедно с пробуждането, забиваха демоничните си пипала в съзнанието му. Тогава единственото му желание беше да си пръсне мозъка. Не го правеше, разбира се. Стягаше духовните си сили и се залавяше за работа. А сега работата му беше да промива мозъка на Ки-лин. Задачата не беше от лесните. Тя му създаде доста проблеми, някои от тях наистина уникални. Полковникът не се оплакваше. Колкото по-труден е пациентът, толкова по-добре. Така съзнанието му се ангажираше изцяло и демоните го оставяха на мира. Но нощите бяха ужасни, полковникът дълбоко ги ненавиждаше. Сега хората му почиваха. Отиде си и Хуайшан Хан, прекарал целия ден в компанията на Ху и пациентката. Полковникът остана сам, лице в лице с хладната самотна нощ. Както винаги, тя беше пълна с неясни призраци, вятърът шепнеше в листата на дърветата и те му отговаряха с плачливи стонове. Гласовете на прокълнатите, гласовете на мъртъвците… Бутилката беше единственото му спасение. Обикновено не си правеше труда да използва чаша — тя ограничаваше потока на жадуваното облекчение. Тази нощ полковник Ху лежеше неподвижно в тъмната стая, ушите му механично регистрираха пропукването на ситните песъчинки по стъклото, довени дотук чак от пустинята Гоби… Не посмя дори да си помисли за алкохол в присъствието на Хуайшан Хан. Но злото, прегърбено човече си беше отишло преди часове, пред него се простираше единствено необятно дългата нощ. И полковник Ху започна да пие. Ръката му стискаше гърлото на бутилката с отчаянието на удавник. Сред гъстата му, късо подстригана коса се появиха капчици пот, блестящи като диаманти. Очите му се изцъклиха и равнодушно следяха парада на призраците под черепа му. Униформената риза беше разкопчана на гърдите, под мишниците тъмнееха големи петна пот. Краката му бяха боси, стъпалата му сякаш усещаха страшната смесица от кал, кръв и торф, от която се състоеше камбоджанската земя. Винаги беше имал чувството, че в тази страна няма обикновена, плодородна почва, че от нея никога няма да се роди реколта. Вонящата слузеста смес покриваше долините, речните брегове, планинските склонове… Сякаш беше лавата на чудовищен вулкан. Полковник Ху потръпна, от устата му излетяха неясни слова, очите му бавно се разтвориха. На прага стоеше Ки-лин. Зад нея цареше пълен мрак, това предаваше на фигурата й нещо безпомощно — сякаш беше бездомно момиченце, което се храни от подаянията на минувачите. — Отиде ли си Хуайшан Хан? — Ти какво правиш тук? — задавено попита полковникът. — Сънувах нещо необикновено… — отвърна Ки-лин, поколеба се, после замълча. Изглеждаше наистина като невръстно дете. — Какво сънува? — Сънувах живота. Блестящ, задъхан, прекрасен живот… Полковник Ху помисли за своите кошмари, омекотявани единствено от силата на алкохола. Преглътна гъстата си слюнка и отново потръпна. Вдигна ръка, сякаш да се увери, че бутилката все още е между пръстите му, после дрезгаво промълви: — Влизай. Лагерът се охраняваше изключително строго, но пред вратата на стаята й нямаше пазач. Това беше част от психологическата обработка. — Сядай… Ки-лин се подчини. Слабичкото й тяло предпазливо се отпусна върху малката мека възглавница на пода. Приличаше на птичка, огромните й очи бяха тъмни и загадъчни. Странни и необикновени, те бяха привлекли вниманието на полковник Ху още при първата им среща. Ярките зеници бяха будни и интелигентни, но в блестящото покритие на очните дъна се долавяше нещо първично. Нещо, което полковник Ху все още не можеше да разгадае. Без всякакво съмнение това бяха очи на китайка, но едновременно с това бяха и още нещо. Във формата им се долавяха леките щрихи на бялата раса, великолепно съчетани със силните гени на китайската й кръв. Полковник Ху знаеше произхода на тези щрихи. Очите й се спряха върху лицето му. Бяха като слънчеви лъчи, пронизващи утринната мъгла, алкохолните изпарения панически започнаха да отстъпват. — Разкажи ми за съня си — промълви полковник Ху. — Бях в някакъв град — покорно започна тя. — Голям и оживен като кошер. Издигаше се върху няколко хълма, улиците му бяха стръмни. Издигаха се, после потъваха… Като океански вълни. Странно… — Кое? — Там се чувствах у дома — поклати глава Ки-лин, в гласа й се долови леко смайване. — Не виждам как е възможно това… Познавам единствено джунглата, тя е моят дом… Ти непрекъснато ми повтаряш това. — Защото е истина. — Значи този град… — Този град е сън. — Но беше като истински! Сънувах и най-малките подробности… Улиците, къщите, магазините. Дори хората… — Какви хора? — надигна се полковник Ху. Ръката му избърса потта от челото, после я разтърка върху материята на панталона. — Не зная. — Нали каза, че си сънувала всички подробности? — Да. — Тогава ми опиши хората. — Не мога. — Лъжеш ме. Ки-лин ахна, в очите й се появи страх. Жалко, въздъхна в себе си полковник Ху. Защото със страха изчезна и прекрасният им блясък. Помътнели и широко отворени, те вече приличаха на очите на всеки друг. — Не! — Тогава ми разкажи. — Не мога! — _Разкажи ми!_ — неочаквано изрева полковник Ху, а ръцете му яростно я разтърсиха. В гърлото му набъбна топката на гнева, в ушите му писнаха стоновете на хиляди мъртви души. Ки-лин се разплака. Приличаше на нежна тръстика, извиваща се под натиска на ураганен вятър. — О, Буда! — простена тя. — Моля те, Буда, помогни ми! Яростта на полковник Ху се удвои, ръцете му я разтърсиха с нова сила. — Защо споменаваш тук името на Буда?! Не знаеш ли, че е забранено? Строго забранено! Гневът му се стовари отгоре й като зимна виелица, задави я, не й даваше да си поеме дъх. Имаше чувството, че се превръща в играчка на непознати сили, които всеки момент ще я разкъсат, ще разбият на ситни късчета живота, който я бяха принудили да води. А това означаваше само едно — връщане на болката. На ужасната, кънтяща във всяка фибра на тялото й болка, зад която надничаше озъбената маска на смъртта… Отчаяно се притисна в него, устоите му почувстваха солените й сълзи, ръцете му неволно обгърнаха треперещото й тяло. Гърдите му пламнаха от приятната топлина. Тръпките й се прехвърлиха върху него, изведнъж изпита чувството, че се докосва до самата й душа. Притисна я към себе си, без да съзнава какво прави… Изпита чувството, че е див звяр, търсещ топлината на себеподобните си в бурната нощ. Тази топлина щеше да им помогне да оцелеят, враждебните инстинкти вече нямаха значение. — Мъничка моя! — прошепна той. — Мъничка моя! — Душата му изведнъж се разбунтува срещу призраците на миналото, видя цялото безсмислие на човешката ненавист, на жестокостта и безсърдечието… Усети как слабичкото й тяло се притиска в гърдите му. Воплите й постепенно затихнаха, ужасът бавно напусна душата й. Учуди се на топлината, която проникваше в тялото му. Защото това беше топлина на друго човешко същество. Полковник Ху съвсем не беше отшелник, често прибягваше до услугите на различни жени. Но бедрата им бяха като мрамор — хладни и неподатливи, безкрайно чужди… Кехлибарените им порти покорно се разтваряха да поемат горещото му семе, но нищо повече… Сега обаче беше съвсем различно. Сега имаше чувството, че слънцето е кацнало в скута му — изведнъж приело крехките форми на тази жена-дете, решила да прекъсне кошмарите на нощта му. Бавно си даде сметка, че го обзема възбуда — замайващо силна, невероятна… Слабините му натежаха като камък. Ки-лин се размърда върху него и той неволно простена. Ставаше нещо нежелано, нещо извън рутинните планове. Нещо напълно немислимо! Но нещата неумолимо следваха предначертания си ход. Потръпващ от възбуда, свещеният орган на полковник Ху се вдигна нагоре и докосна пламналата й женственост. Усещането беше невероятно. Полковник Ху не искаше да се възбужда, но не искаше и да се раздели с тази възхитителна топлина. Притисна Ки-лин до гърдите си и телата им се сляха. Каза си, че не я желае, че не може да я желае. Кехлибарената й порта беше табу за него — така, както името на Буда за нея. Предупреждението, което му отправи Джин Канже в Кианмен, беше съвсем недвусмислено: _Нашата праскова още не е узряла, но това съвсем не я прави по-малко опасна. Напротив — опасна е като отровна змия!_ Но смъртта никога не би могла да излъчва подобна топлина, каза си полковник Ху. В главата му продължаваха да звучат стенанията на мъртвите, но заедно с тях потрепна и едно непознато желание. Искаше да я прегърне и да я притисне до себе си. Нищо повече. Но някои органи на тялото му бяха на друго мнение. Поведе тежка битка със себе си. Битка, която не се знаеше как ще завърши, ако Ки-лин не беше поела инициативата в свои ръце. Ръката й се вдигна в най-простия жест на света. Чист, някак академичен… Пръстите й се обвиха около главичката на свещения му орган. Докосването беше толкова наелектризиращо, че полковник Ху подскочи и изведнъж остана без дъх. Съпротивата го напусна и той покорно се остави в ръцете й. В същия момент навън заваля, тежките дъждовни капки започнаха да блъскат по стъклата, вятърът подкара зловещата си песен. Полковник Ху усети как копчетата на панталона му се отварят едно по едно, топлината се усили. Вдигна ръце и започна да разкопчава блузката на Ки-лин. Беше от обикновена памучна материя, също като широкия й панталон с ластик вместо колан. Нямаше нищо общо с облеклото на затворниците — това също влизаше в плановете за психологическата й обработка. Оголи твърдите й гърди в мига, в който пръстите й се увиха около извадения му член. Потръпна и я притегли към устата си. Засмука първо едното зърно, после другото… Ки-лин навлажни длан с език и манипулациите й станаха наистина влудяващи. Буря се надигна в гърдите на полковник Ху. Много по-силна от тази, която бушуваше зад прозореца. Обзе го непреодолимото желание да докосне голите й бедра, но пръстите му се оплетоха в шнурчето на колана. Ки-лин изчака малко, после му помогна. Свлече панталона си, без да докосва земята. Остана само по блузка, разкопчана на гърдите. Това накара полковник Ху буквално да полудее, свещеният му орган затрепери по-силно дори от ръцете му. Погали бедрата й и изведнъж откри, че са топли, а не мраморно студени, както беше очаквал. Мазолестите му длани с наслада се плъзнаха по гладката и мека кожа. Докосна кадифето между краката й, от устата му излетя възбудено стенание. Ки-лин се залови за работа. Пръстите й нежно докосваха върха на члена му, бавно и с безкрайно търпение го насочваха към пламналата й женственост. Опря го там и застина. Усещаше единствено възбудените му пулсации. Полковник Ху отново простена, свещените му торбички станаха тежки като олово. Ръцете й се плъзнаха по гърдите и раменете му, влажните й устни докоснаха за миг шията му. Тялото му се разтърси, кръвта нахлу в зачервения му пенис като пенлив поток. Усети пръстите й в ушите си и разбра, че вече не може да се сдържа. Нададе дрезгав вик, тазът му се стрелна нагоре. Вкамененият му член започна да прониква в нея с влудяваща лекота. В същия миг хватката на Ки-лин стана страшно болезнена. Държеше главата му между дланите си, лакътят на лявата й ръка притисна лицето му. Дясната се възползва от опората на раменната кост и рязко натисна. Главата му се завъртя. Вратът му би трябвало да бъде строшен. Ки-лин изпълни хватката от „гон лоу-фу“ абсолютно правилно — точно както я бяха учили. Но по ирония на съдбата полковник Ху оцеля благодарение на страстта си. Рязкото повдигане на таза доведе до изменения в разположението на цялото му тяло. Вратът му изпука, но вместо да утихне, той гневно започна да ругае. Ки-лин усети как вътрешностите й се превръщат в желе. Ушите на полковника писнаха, погледът му се замъгли. Някъде из нервната му система пулсираше нетърпима болка. Почти изпадна в шок, реакциите му бяха бавни и разконцентрирани, главно поради силния приток на кръв към слабините му. Въпреки това моментално си даде сметка какво става, в съзнанието му звънна гласът на Джин Канже: _Опасна е като отровна змия!_ Ръцете му се оказаха притиснати от стегнатите й бедра. Направи опит да ги освободи, остра болка прониза шийките му прешлени. В главата му с нова сила екна хорът на обречените — сякаш плачеха агнета, видели касапския нож. Пред очите му блесна жълтеникавото небе на Камбоджа, прорязано от смъртоносните чадъри на напалма и вихрения блясък на трасиращите куршуми и снаряди. Положението му беше сериозно. Два пъти рискува живота си по време на престоя в онази прокълната страна. Но и двата пъти съдбата се оказа благосклонна към него. И сега няма да умре, полковникът беше убеден в това. Стегна мускули, измъкна дясната си ръка и й нанесе тежък удар в гърдите. Тя извика от болка, но тялото й беше подготвено да поеме удара. Полковник Ху имаше чувството, че юмрукът му попада в торба цимент. Погледът му се проясни, но все още му се гадеше, а пред очите му се въртяха червени кръгове. Най-странното беше, че членът му продължаваше да е дълбоко в нея, прониквайки още по-навътре благодарение на начина, по който се огъваха телата им. Болката не оказа никакво влияние на твърдостта му и това най-много го учудваше. Удари я в корема, но размахът му беше слаб, тъй като телата им бяха прекалено близо. Освободи другата си ръка и й нанесе силен удар в гърдите. В същия момент ръцете й се насочиха към главата му и той разбра, че нападението ще бъде повторено. Стегна се да го посрещне. Намираше се в неизгодна позиция, тъй като беше полулегнал и голяма част от мускулите му се оказаха блокирани. А и тя беше успяла да нанесе значителни поражения на нервните възли по шията му. Полковник Ху насочи палеца си към меката плът, покриваща вдлъбнатината на ключицата й. Търсеше сънната артерия, но тя рязко се дръпна. Ръцете й стиснаха слепоочията му. Той отвори уста, направи опит да преглътне, почти прехапа езика си. Задави се и започна да кашля, устата му се напълни с кръв. Усили натиска си и чу пропукването на тънката кост. Тя изкрещя от болка и заби лакът в очите му. Макар и зашеметен, полковник Ху продължи движението на ръката си. След миг напипа оголената й шия, в душата му нахлу тържество. Сънната артерия! Натисна с цялата си сила и усети как тежестта в слепоочията му намалява. После го връхлетя болката. Заслепяващо силна, страхотна! Появи се между краката му и бързо тръгна нагоре. След миг сърцето му се оказа стиснато в стоманен юмрук. Палецът му омекна и Ки-лин получи възможност да избере мястото на удара си. Ръбът на дланта й го улучи в слепоочието, тялото на полковник Ху се изви като дъга, сякаш улучено от светкавица. Ки-лин бавно слезе от него и започна да обува панталона си. Очите й нито за миг не изпускаха лицето му. Закопча блузката си, намръщи се от болката в счупената костица, после бавно напусна стаята. Навън валеше като из ведро, чести светкавици посребряваха гъстите дъждовни струи. Тя знаеше къде да намери пистолета на полковника. Извади го от чекмеджето на масичката и провери пълнителя. Беше зареден догоре. Тикна оръжието в колана си, после се наметна с куртката му и излезе. Останал сам, полковник Ху бавно се свлече от стола. Падането го посъживи, но главата му остана неестествено извита на една страна. В ушите му се появи звук на течаща вода, сякаш някой беше развъртял крана на чешмата. Не беше в състояние да стои прав, не можеше и да седи. Оставаше пълзенето. Стигна до отворената врата бавно, с цената на огромни усилия. Зрението му се проясняваше за броени секунди, през останалото време виждаше ясно само лагера на Червените кхмери, в който беше изкарал почти две години от живота си. Чуваше груби гласове, наподобяващи вой на гладни вълци, тътена на бомбите… По кожата си усещаше лепкавите късчета топла човешка плът, разкъсана от прякото попадение… Пред очите му се появи дълга редица пленници. Стояха на колене, с източени напред оголени вратове. Това бяха жертвите на Ангка — тайнствената организация на Червените кхмери, за която се разказваха легенди. Убиваха ги един по един, с изстрел в тила. Това е милостиво избавление, уведоми го една ухилена маймуна с петлици на лейтенант. — Преди време, когато все още се борехме за власт и нямахме вашата цинична подкрепа, ние пестяхме куршумите и изпълнявахме смъртните присъди с тояги… — изплю се в калта и добави: — Така беше по-добре, защото поддържахме физическата годност на войниците си… Полковник Ху умираше. Дъждът обливаше сгърченото му тяло, но той не усещаше нищо. Съзнанието му ту се проясняваше, ту отново потъваше в яркия пурпурен огън на болката. В промеждутъка между двете той изведнъж разбра, че шуртенето на водата, което го преследваше навсякъде, всъщност звучеше вътре в него… Дробовете му тежаха, поемайки глътки въздух с цената на огромни усилия. Сви се на земята, пръстите на краката му задраскаха в калта. Това беше последният звук, който долетя до слуха му. Но той беше доволен, защото стоновете на обречените най-сетне започнаха да затихват и в душата му нахлу така жадуваното спокойствие… Пътуването от летище Нарита до центъра на Токио отне почти три часа. Модерните магистрали бяха задръстени от коли, но това беше нещо съвсем нормално за съвременна Япония. Когато таксито най-сетне стовари Джейк пред хотел „Окура“, той беше толкова изтощен, сякаш беше летял през океана за втори пореден път. Носачът се зае да разопакова багажа му, а Джейк хвърли върху леглото купчината вестници, които беше купил на летището. Всички без изключение отразяваха гангстерската война на първите си страници. Полицията работеше денонощно, но, както обикновено става в страните без опит в борбата с насилието, резултатите от дейността й бяха отчайващи. По изрично искане на министър-председателя Накасоне в борбата срещу престъпността беше включена и специална антигангстерска групировка на полицията. Тя извършила серия от арести, последният от които рано сутринта, но в мрежата й попаднали предимно дребни риби. Оябуните на Якудза действаха на свобода и „Асахи Шимбун“ беше публикувал гневна статия срещу некадърността на полицията. Името на Микио Комото не се споменаваше никъде, макар че сводките сочеха участие и на неговия клан в уличните сражения. Добър признак ли бе това? Джейк не можеше да стигне до категоричен отговор. Най-сетне останал сам, той се замисли за Блис. От гласа й го делеше само един телефон, но ръката му не посегна към слушалката. Сега не беше време за сърдечни разговори, нямаше никакво желание да се размеква. Предстоеше му опасна работа, всяко размекване и разсеяност можеха да се окажат фатални. Насочи поглед навън, в съзнанието му отекна гласът на Зи-лин. Все още не можеше да се отърве от чувството за близкото му присъствие, все още усещаше аромата на тялото му — топъл и щедър, странно успокоителен. Спомни си за плажа Шек-О, където стояха с часове под гальовните лъчи на слънцето, потопили крака в топлата вода. Разговаряха на всякакви теми, а понякога мълчаха. Просто се наслаждаваха на близостта си… Сега всичко рухна. Баща му си отиде завинаги. _Имаме врагове в много страни по света. Те ще направят всичко възможно да разбият „юн-хюн“…_ Дали сред тези врагове не бяха и якудза? Каква е връзката между японските гангстери и „юн-хюн“? Облегна лакти на коленете си и притисна с длани пламналата си глава. Усещаше тялото си така, сякаш току-що беше приключил 15-рундов боксов мач с шампиона в тежка категория. В главата му се блъскаха десетки въпроси без отговор. Изпъшка, стана и зашляпа с боси крака през стаята, обзаведена в японски стил. Влезе в банята и дълго стоя под горещата струя на душа. Вдигнал лице, той сякаш се опитваше да отмие умората, болката и страха, които се бяха натрупали в душата му. Даваше си ясна сметка, че навлиза в опасна територия. Вътрешният кръг е обект на натиск и ако не успее да открие откъде идва той, крехката мрежа от съмишленици, която баща му беше изградил преди близо петдесет години, лесно щеше да се превърне в прах. _Особено дълбоко обезпокоени ще бъдат драконите на триадите_, каза му веднъж Ши Зи-лин. _Те постоянно търсят начин да се наложат над конкуренцията, затова ние трябва да сме единни. Допуснем ли разцепление, с нас ще бъде свършено…_ Страх прониза гърдите на Джейк. Страхът от провал. В момента той беше на планинския склон — слаб и беззащитен. А баща му го беше издигнал до поста Джуан — върховен ръководител на една могъща тайна организация. Може би е сгрешил, може би е бил заслепен от обичта към единствения си син? Може би _много му се е искало_ именно Джейк да бъде Джуан… Нима наистина ще се окаже, че Ши Зи-лин е направил погрешен избор? Джейк се подсуши с дебелата хавлия и започна да се облича. Сложи си тъмносин ленен костюм, гълъбова риза и вратовръзка на ситни точици. Застана пред огледалото с гребен в ръка и се загледа в отражението си. Видя напрежението в очите си под тежките клепачи, направи поредния безуспешен опит да приглади чупливата си черна коса — наследство от дядо му по майчина линия. Захвърли гребена, разпредели дребните вещи по джобовете си и излезе. В ранния следобед улиците на Токио бяха само оживени, без обичайната блъсканица. Джейк хапна на борда на самолета, но изобщо не усети вкуса на храната. Напълни стомаха си и толкоз. Уличните платна бяха задръстени както обикновено. А и на него му се ходеше пеш. Денят беше слънчев, въздухът — необичайно чист. В него още се усещаше хлад, но вишневите дръвчета вече бяха напъпили. Извървя Сотобори-дори чак до края, после свърна наляво и пое по широкия булевард, който щеше да го отведе в района на Акасака. Малко преди сградата на театър Микадо се спусна под земята и се качи на метрото. Слезе след три спирки, в Харажуку. В дните след Втората световна война тук беше разквартирувана голяма част от американската окупационна армия. Днес Харажуку беше богаташки квартал. По улиците блестяха витрините на скъпи бутици, между тях имаше ресторанти, в които се предлагаше европейска храна. Ако човек има настроение за хамбургер с пържени картофи вместо обичайните „суши“ и „соба“, тук беше мястото, където можеше да ги открие… Офисът на Микио Комото се намираше именно в Харажуку. Всеки би очаквал да го открие сред небостъргачите на Шинжуку — деловия център на града, но по редица причини Комото беше избрал този тих и далеч по-спокоен квартал. Решението му се беше оказало изключително мъдро. С течение на времето Шинжуку се пренасели, атмосферата заприлича на лудница. Все повече бизнесмени започнаха да се изнасят оттам и да търсят спокойствието на Харажуку и другите по-отдалечени квартали на Токио. Офисът на Микио се намираше на Сейшо номер 1, точно срещу храма Того, разположена парка с Южното езеро, известен в целия град с прекрасните си ириси. До него имаше ултрамодерно кафене от типа „кисатен“, където чашка кафе вървеше по два долара, а и повече. Тази сума очевидно включваше и наема за масичката, от която се разкриваше прекрасна гледка към парка. Един сравнително нов обичай, който японците без свян бяха откраднали от европейските си колеги в туристическия бранш. Заведението носеше странното име „Лаеща риба“. Стените му бяха от зеленикав мрамор, осветлението — тръби синкав неон, скрити в окачения таван. Край малките мраморни масички бяха наредени тъмносини лакирани столчета. Джейк подмина вратата от опушено стъкло на „кисатен“ и влезе в съседната сграда. Качи се в асансьора и натисна бутона за последния етаж. Прекоси широкия хол с настилка от безупречно полирани мраморни плочи и спря пред една от масивните врати, на която с бронзови букви на английски и канджи беше изписано: Комото — Шому Когио В приблизителен превод това означаваше „Комото — търговия и промишленост“. Едно доста неясно название, под което можеше да се крие всичко. Джейк нямаше представа как компанията печели парите си. Микио се интересуваше от всичко: електроника, оптични влакна, роботи… Всичко, което влизаше в списъка на МИТИ — Министерството на търговията и индустрията, стоки с приоритетно производство и експортна ориентация. МИТИ е огромната бюрократична машина, която направлява дейността на частния бизнес в годините след края на войната. От него зависи в коя област на промишлеността да се насочат усилията на търговско-промишлените конгломерати, то прави и съответните отстъпки. Първостепенно значение след войната имаха химическата и стоманодобивната промишленост, но в наши дни ударението се поставяше и върху електрониката, роботиката, новите поколения компютри и пр. Приемната и външните канцеларии на Микио бяха облицовани с „кьоки“ — японски кипарис. Бюрата, шкафовете и компютърните конзоли блестяха с черния си лак. На пода имаше дебел мокет в богати сиво-кафяви тонове, а столовете за външни посетители представляваха редица скачени помежду си дървени табуретки, покрити с татами. Джейк пристъпи към плексигласовата преграда. Служителят в приемната беше млад, безупречно облечен мъж. Попита за името и целта на посещението му. Дочула името му, една жена от служителите на Микио се обърна да го погледне. По всяка вероятност изпълняваше длъжността завеждащ канцелария. Носеше строг костюм от черен лен, а косата й беше сплетена в старомоден кок. Големите й очи се заковаха върху лицето му, после главата й рязко се отмести. Сякаш някой затръшна вратичката на капан. — Моля, седнете — обади се младежът на рецепцията, поел визитната картичка на Джейк. — Ще се свържа със секретарката на господин Комото. — Говореше английски правилно и бавно, сякаш се страхуваше да не сбърка. — Благодаря — отвърна Джейк и се насочи към дъното на приемната. Там вече чакаха няколко бизнесмени с черни костюми, еднакви като врабчета на жица. От една врата излезе дребен служител и с поклон покани поредния посетител. Деловите отношения очевидно вървяха бързо и гладко, тъй като никой от посетителите не се бавеше прекалено дълго, хората в приемната намаляваха. Малко преди да изтече първият час на чакането, Джейк стана и надникна през плексигласовата преграда. — Моля за извинение, но какво стана с моята картичка? — Предадох я лично в ръцете на секретарката на господин Комото — отвърна младежът с тон, който би трябвало да обясни всичко. — Това беше преди петдесет минути. — Днес е натоварен ден — рече онзи. Блестящата му коса стърчеше нагоре като четка, вероятно намазана с някакъв гел. Интеркомът зажужа и той извърна глава: — Моля за извинение… — Натисна някакъв бутон, после каза няколко думи в микрофончето, прикрепено върху слушалките на главата му. Джейк го изчака да свърши и каза: — Аз съм близък приятел на господин Комото — с крайчеца на окото си видя, че завеждащата отново обръща глава. Защо го наблюдава тази жена? — Кога ще мога да го видя? — Това не зная — отвърна младежът. — Мога ли да говоря със секретарката му? Младежът хвърли поглед към блестящата с разноцветните си лампички конзола и поклати глава: — Съжалявам, но в момента говори по телефона. Моля, седнете. След двадесет минути Джейк отново се изправи пред прозрачната преграда. Младежът вдигна глава и го изгледа с леко разочарование. — Да? — Къде е тоалетната? — Последната врата по коридора вляво. Джейк кимна и излезе. Тоалетната беше модерна и блестяща като всичко останало в сградата. Съвсем малка, само с два уринатора. Джейк се принуди да отстъпи плътно до стената, за да направи място на някакъв мъж, който влезе след него. Тишината се нарушаваше единствено от тихото шуртене, с което двамата се облекчаваха. Непознатият беше широкоплещест японец някъде около четиридесетте, с гъста прошарена коса. Носеше задължителния за всички токийски бизнесмени тъмен костюм, но очевидно не се чувстваше добре в него. Мускулите му опъваха тънката материя, на бузата му имаше дълбок белег. Гледаше право пред себе си, сякаш хипнотизиран от бялата стена. Джейк привърши пръв, дръпна ципа си и тръгна да излиза. — Чаша кафе може би ще ви се отрази добре — изведнъж се обади мъжът. Каза го бързо, но ясно и отчетливо. Джейк се обърна да го погледне, но очите на мъжа продължаваха да са заковани в стената. Сякаш въобще не забелязваше присъствието му. Приключи с ритуала си, закопча се и излезе. Джейк остана край умивалника. Не беше сигурен, че този човек изобщо е проговорил. След кратък размисъл реши, че чакането в „Комото Шому Когио“ няма да му донесе нищо. Излезе в коридора и се огледа. Нямаше никой. Взе асансьора и се спусна в просторния вестибюл. Излезе от сградата и след кратко колебание пое по тротоара наляво. Мина край шикозен бутик „Кензо“, обзаведен по модерния напоследък минималистичен маниер: голи сиви стени, черни рафтове от покрита с гума тел, сив мокет и купища дрехи, нахвърляни сякаш напълно безразборно. Хвърли кратък поглед към витрината и отмина. После спря и се върна обратно. На витрината беше поставен един стилизиран манекен. Косата беше оранжево-червена, ноктите бяха с цвят на топаз. Но вниманието му беше привлечено от костюмчето — близнак на онова, което носеше завеждащата канцелария в офиса на Микио. Възможно ли е това? Една чиновничка трудно би могла да си позволи дреха от „Кензо“, която струваше поне колкото годишната й заплата. Каква е тази жена? _Чаша кафе, може би ще ви се отрази добре._ Джейк се върна още няколко метра и тръгна към входа на кафенето, разположено в съседство със сградата на Микио. „Лаещата риба“, ултрамодерен „кисатен“. Влезе и спря на крачка от вратата, за да привикнат очите му към осветлението. Неоновите тръби хвърляха синкави отблясъци върху лакираните до блясък стени. После видя костюмчето от „Кензо“ край една от мраморните масички. Чиновничката на Микио беше преметнала крак върху крак по европейски маниер, в ръката й димеше цигара. Пред нея имаше миниатюрна чашка кафе, на лицето й грееше приятелска усмивка. Джейк се насочи натам и седна на свободния стол. Сякаш имаха предварително уговорена среща. Поръча си кафе, изчака отдалечаването на сервитьорката и попита: — Коя сте вие? Чувствените й устни закачливо се нацупиха: — Държите се грубо, господин Мейрък… — Извинете варварските ми маниери — премина на японски той. — Така е по-добре — усмихна се тя и също изостави английския. — Радвам се, че получихте съобщението ми — в очите й проблеснаха весели искрици. — Чудех се какъв е капацитетът на пикочния ви мехур! На Джейк съвсем не му беше весело. — Къде е Микио? — остро попита той. — Добре ли е? Трябва да говоря с него! Блестящите очи продължаваха да го наблюдават с нескрит интерес. Върху плоското лице доминираха дълбоко хлътналите скули и гъстите вежди. За Джейк това едва ли можеше да бъде идеал за женска красота, но за други мъже не гарантираше. — Знаете ли къде е Тцуки? — попита тя. — Да. — Бъдете там утре сутринта, между четири и половина. — Там ли ще е Микио? — попита той, но костюмчето „Кензо“ вече се надигаше. Жената, му отправи продължителен поглед, обърна се и бързо напусна заведението. Блустоун седеше в кабинета си и наблюдаваше играта на светлината, пречупена през прозрачните, изящни стени на безценна ваза от епохата Кин. Тя стоеше на специална стойка край една от стените и беше единственото украшение в просторния кабинет, чийто бледозелен цвят нарушаваше хармонията на черно и китайско червено, с което се отличаваше обзавеждането. Таванът беше покрит с блестящ слой черен лак, тапетите по стените бяха специална поръчка — матирано черни квадратчета върху лъскав, също така черен фон, над който доминираха изящни кървавочервени хризантеми. Диванът срещу стената с вазата беше от мека черна кожа, такива бяха и креслата. Дебелият килим също беше черен, на ситни червени точици. Старинното писалище в римски стил беше изработено от изящно гравиран ебонит — второто и последно произведение на изкуството след скъпоценната ваза. Седнал зад бюрото, Блустоун не отделяше поглед от изящната фигурка, но това не му пречеше да слуша доклада на Као Белоокия с необходимото внимание. — Проследих Голямата локва пикня до обичайните му контакти с печатните издания. Моите хора потвърдиха, че вече си е отворил устата — разбира се, срещу съответното заплащане… — Това е хубаво — кимна Блустоун. — Да не дава Господ този боклук изведнъж да надскочи обичайните рамки на поведението си! Китаецът изглеждаше като джудже в огромното кресло. На Блустоун това му харесваше, особено когато светлината попадаше в сляпото му око. — Това е изключено! — засмя се Као Белоокия. — Добре — въздъхна Блустоун. — Достопочтеният Пок не подозира, че информацията за злоупотребите в „Саут-ейша“ му е подхвърлена нарочно, нали? — Сто процента — отвърна Као. — Неговите хора трябваше да положат доста усилия, за да съберат отделните й фрагменти. — Това е хубаво — очите на Блустоун продължаваха да фиксират изящната ваза. — Много съм впечатлен от начина, по който се отърва от Тек Яу — главния финансов ревизор на „Сойър & синове“. — За мен беше удоволствие — отвърна Као. — Този плужек беше по-противен дори от „чуждестранните дяволи“! — върху лицето му се изписа жестока усмивка. — Третият ми братовчед, онзи дето работи в касапницата на улица „По Ян“, прие задачата с огромно удоволствие… Мрази „чуждестранните дяволи“ в червата и с радост е осъществил поредната доставка за големите хотели… Ха-ха! Дали гадните „гуай-лох“ са харесали вечерята си? — Дръж си езика! — скастри го Блустоун. — Аз също съм „чуждестранен дявол“. — Не — поклати глава Као и в гласа му прозвуча страхопочитание. — Вие сте комунист. Вие кроите планове за цяла Азия, за целия свят. Зная каква огромна помощ оказвате на бедните народи, пъшкащи под ботуша на „гуай-лох“. Вие сте по-различен… — Вярно — кимна Блустоун, все така загледан в играта на светлини и сенки около вазата. — Различен съм. Зажужа телефонът. Той вдигна слушалката, изслуша съобщението и кимна с глава: — Добре. Поканете го. Блустоун имаше секретарка и в дома си, тъй като често предпочиташе да работи тук, вместо в лудницата на голямата кантора на „Файв стар пасифик“. Най-важните си решения вземаше в този кабинет, сякаш въодушевен от излъчването на безценната ваза, от тържеството на човешкия гений над силите на природата. Као Белоокия извърна глава към вратата и видимо се стресна от появата на сър Байрън Нолин-Кели. Гостът беше едър шотландец с побелели бакенбарди и безупречно подрязани мустачки със завити върхове. Бялата му коса беше сресана право назад, челото под нея беше широко и загоряло. Месестият нос на клоун му придаваше добродушния вид на провинциален чичко, но на практика този човек беше тайпан на „Пасифик оувърленд трейдинг“ — една от най-старите и най-уважавани чуждестранни компании в Колонията. Сър Байрън беше нещо като пожизнен владетел на „Пасифик оувърленд“, която вече петдесет и пет години управляваше с желязна ръка, без да се впечатлява от периодичните опити на роднините си да го отстранят от властта. Беше зъл и властен човек, Блустоун употреби доста усилия, докато успее да го прикотка. Сър Байрън най-много обичаше да бъде победител. Съответно най-много мразеше да губи. В каквото и да е, но най-вече в неща, които засягат бизнеса му. Затова Блустоун беше изключително доволен от факта, че консорциумът от известни тайпани, създали обединената компания „Интер-ейша трейдинг“, е обречен на провал. Финансовите проблеми на банковата корпорация „Интер-ейша“ бяха доведени до знанието на сър Байрън, останалите членове на консорциума също бяха запознати с тях. — Добър ден, тайпан — поздрави сър Байрън. Блустоун отвърна на поздрава и се обърна към Као Белоокия: — Това е Пин По, един от моите търговски агенти. Както очакваше, сър Байрън небрежно кимна на китаеца и моментално забрави за съществуването му. — Току-що пристигам от Макао — избоботи той и отказа с вдигане на ръка предложеното му питие. — Леонг Лау „Черния“ и Шестопръстия Пин са намерили пари. — Започнаха ли да купуват? — приведе се напред Блустоун и в очите му блесна неподправен интерес. — Да — кимна сър Байрън. — Боби Чан има грижата за това. Книжата са разхвърляни между голям брой независими брокери, връзката би могла да бъде открита само след една продължителна и задълбочена проверка. — Значи ние двамата започваме да купуваме утре. — Както се договорихме — кимна сър Байрън. Блустоун внимателно го наблюдаваше. Все още не знаеше причините за появата му тук. Получената информация би могла да бъде предадена и по телефона. — Сигурен ли сте, че няма да седнете? — попита той и махна с ръка към стола, дискретно освободен от Као Белоокия. Китаецът беше прекосил широкия кабинет и разглеждаше изящната ваза до стената с израз на смаяно страхопочитание. — Добре де, ще седна — въздъхна сър Байрън и сковано се отпусна в мекото кресло. В стойката му се долавяше нещо от кариерата на полковник в оставка, което явно щеше да го придружава, докато е жив. — Преди началото на съвместната акция искам да получа отговор на няколко въпроса. — В неделя на яхтата имахте достатъчно време за това — отбеляза с леко свиване на раменете Блустоун. Сините очички на сър Байрън се заковаха в лицето на домакина с хладно презрение. — Не обичам да говоря пред местните, стари момко — тежко отрони той. — Особено за неща, които засягат единствено нас двамата. И Као Белоокия, когото очевидно вече приемаш като част от мебелировката, добави наум Блустоун. — Искам точна оценка на фактора „риск“. — Рискът е голям — отвърна без всякакво колебание Блустоун. Беше убеден, че всеки друг отговор би накарал сър Байрън да си вземе шапката и на съвместното им начинание щеше да се сложи точка. — Изправени сме срещу силни и умни тайпани. Но тяхната мощ се топи, в това съм сигурен. Ши Зи-лин е мъртъв, а синът му изчезна… — Изчезна? — Поне от Хонконг — кимна Блустоун. — Кой ще управлява „Интер-ейша“? Сойър? Старецът е затънал в тайнството на сенилността. Тцун-Трите клетви? Неговият бизнес е свързан с морето, там му е силата. На сушата търси чужда помощ и винаги го е правил… — Изпитват остър недостиг от капитал и нашите шансове по отношение на проекта „Кам Сан“ силно нарастват. Успеем ли да вземем контролния пакет, Хонконг ще е в краката ни. Да не забравяме, че там се изгражда уникална инсталация за обезсоляване на морската вода, излишно е да ви обяснявам какво означава това за Колонията. „Кам Сан“ ще ни позволи да държим кранчето и да определяме по своя воля цената на водата… Сър Байрън се замисли, в стаята настъпи тишина. — Добре, този отговор ми е достатъчен — кимна най-сетне той. — Ще дам мнението си и на останалите. — Отлично — изправи се Блустоун, безпогрешно доловил близкия край на разговора. Двамата тайпани се ръкуваха, после Нолин-Кели излезе. Блустоун се обърна към Као Белоокия: — Как мислиш, дали ми повярва? — Разбира се — отвърна онзи. — Нали всички искат това? Най-голямото им желание е да ви повярват. Не биха могли да знаят истинските причини за интереса ни към „Кам Сан“ и си въобразяват, че ламтим за пречиствателния завод! — на лицето му се изписа презрение. — Достатъчно е човек да го погледне в очите, за да открие алчността. Тези типове могат да мислят единствено за власт и пари… Блустоун се върна в стола си, очите му отново се насочиха към прекрасната полупрозрачна ваза. — Как ли ще реагира уважаемият сър Нолин-Кели, ако разбере, че е на път да даде съществен финансов принос за съветското проникване в Хонконг? — замислено се усмихна той. В мрака на тунела разговорите някак изведнъж преминаха в шепот. Миризмата на сажди нарасна, после изведнъж изчезна. Тролеят изскочи на светлия и просторен площад „Маяковски“, с въодушевено дрънкане профуча край хотел „Пекин“ и закова на спирката пред московския Планетариум. Михаил Карелин сподели, че това място му харесва особено много, тъй като срещу Планетариума, притисната между високите стени, се гушеше къщичката музей на Антон Чехов. В просторните затъмнени зали величествено се въртяха комети, блестящите им опашки от изкуствена пара хвърляха хиляди искри върху гъстата коса на Даниела. Минаха бавно покрай щедро уголемения модел на космическия кораб „Салют“, предназначен да посреща и впечатлява хилядите туристи, които се точеха тук в неспирен поток. Небето навън беше сиво, валеше дъжд. Това все пак представляваше някаква промяна, просто защото снегът беше омръзнал на всички. Но вътре беше съвсем различно. Човек неволно се поддаваше на илюзията, че е част от величествената, лишена от въздух и тегло пустош на Космоса. Тук всичко се подчиняваше на вечните природни закони, придържаше се към собствената си орбита, напрежението и тревогите на обикновения живот изглеждаха незначителни от огромното разстояние. В Космоса тревога не съществуваше… Но Даниела се тревожеше. Причина за това беше Малюта. Не знаеше какво да предприеме срещу него, а времето й изтичаше. Направи зад гърба му каквото можа, но сърцето й се вледеняваше при мисълта, че Малюта ще усети машинациите й със сър Джон Блустоун и ще се намеси в операцията. Сега, след като най-сетне получи представа за мащабите на „юн-хюн“, организиран от Ши Зи-лин, тя разбра защо старият китаец е взел всички предпазни мерки за тяхното прикритие. Блустоун, или агентът „Митре“, беше успял да се добере до истината. В резултат на сложни маневри Хонконг и Пекин бяха сближили своите становища и тя с тръпка на ужас си представи очертанията на политико-икономическия гигант, който бързо придобиваше плът и кръв. Вече си даваше сметка, че проникването й в „юн-хюн“ няма да бъде достатъчно. Или трябваше да поеме безусловен контрол над него, или трябваше да го унищожи. Знаеше, че ако Малюта надуши нещо, той незабавно ще й отнеме ръководството на операцията. Това обаче не биваше да става. Но как да надделее над човек, който изпълваше душата й с ужас? Досието му беше чисто като току-що навалял сняг. — Какво има? — попита Карелин, забелязал загрижените бръчици около носа й. — Пак ли Малюта? Тя кимна с глава. — Страхувам се, че унищожих и двама ни, Михаил… Малюта ни държи в шепата си. Ти не можеш да идеш при Геначов, особено след като знаеш какво е отношението му към личния морал. А Малюта всеки момент може да направи връзката ни обществено достояние… — Но още не го е сторил, нали? — загрижено попита Карелин. — Не — съгласи се Даниела. Но само защото иска да се възползва от мен, а и от теб… Една комета с пурпурна опашка се появи в звездното небе над тях и профуча ниско над главата на Даниела. За миг скулата й блесна на изкуствената звездна светлина, после отново потъна в мрак. Сърцето на Карелин се сви. Очите му лакомо поглъщаха очертанията на стройната й фигура, тежестта между краката му отново се появи. В нейно присъствие това беше нормалното му състояние. — Спестяваш ли ми нещо, Данушка? Чернотата на Космоса изведнъж стана непоносима, най-самотното и отчаяно място на света. — Той ме превърна в своя пионка — дрезгаво прошепна тя. — Изпълнявам заповедите му, но всичко е за моя сметка и на моя отговорност. Ако нещо се обърка, ще изгоря аз, докато той ще си остане чист и неопетнен. — Какво по-точно иска от теб? Цял следобед беше вървяла по ръба на бръснача и решителният миг дойде. Не знаеше как да постъпи. Най-лесно би било да облегне глава на рамото му и да му разкаже всичко, от игла до конец. Така ще затвърди ролята му на изповедник в живота си, веднъж завинаги ще се отърве от гъстата мрежа на лъжите, в която се беше оплела. Вече не беше в състояние да понася лъжите, единственото й желание беше да се върне в света на нормалните и почтени хора. Имаше чувството, че е неизлечимо болна, че напразно се надявана чудодейно избавление. Отдръпна се от него и направи няколко крачки към Юпитер, който грееше с хладна, зеленикава светлина. По лицето й пробягаха бледи отражения. Карелин стоеше на място и безмълвно я наблюдаваше. Приличаше му на горска самодива, появила се на огряна от луната полянка; на извънземно създание, преодоляло някак атмосферната обвивка на земята, за да се изправи пред него. В съзнанието му отново изплува сравнението с Цирцея, душата му потръпна в преклонение пред тази необикновена жена. Още от първия миг на близостта им си даваше сметка, че тази връзка е глупава и опасна. Но беше безсилен да я прекрати. Душата му се раздвои. Не… По-скоро същността му се раздвои… Разумът протестираше срещу безумието на това увлечение, но винаги отстъпваше пред другата, по-силната и по-притегателна сила, която казваше: Какво от това? Карай нататък, опасността не съществува… После, преди около шест месеца, неизбежното се случи. Яви се под формата на послание със сложен шифър, което съдържаше една-единствена дума. _Селена._ Кода за активизиране. Селена, богинята на Луната. Дали си представи самодивата на обляната от луната полянка под въздействието на тази кратка думичка? — Става въпрос за една операция в Хонконг — промълви Даниела и неволно въздъхна. Още една лъжа, още една крачка към смъртта… Тежката болест й се стори по-неизлечима от всякога. — Малюта ми отне Митре, нашия главен агент в Азия. — „Лъжата става най-убедителна, когато съдържа частица от истината“, помисли си тя. — Сега поема и контрола над текущите операции там… Почти му призна. Почти спомена за проекта „Кам Сан“. Господи, това би било истинско нещастие! Тон несъмнено би се втурнал при Геначов с настояването да изтръгнат от Джейк Мейрък всички подробности за проекта „Кам Сан“. И с това би подписал смъртната присъда и на двамата… Малюта веднага ще разбере откъде е изтекла информацията и ще изпълни заплахите си. Доказателствата за предумишленото убийство ще бъдат предадени където трябва, към тях ще се прибавят и подробностите от интимната им връзка. И това ще бъде краят. Познаваше достатъчно добре характера на Карелин. Той притежаваше две качества, към които се придържаше с фанатична страст: чувство за справедливост и непреклонна вярност. Първата му и вероятно единствена реакция ще бъде да се втурне при Геначов. И нито за миг няма да се замисли за последиците, които ги очакват. Време. Това най-много й трябва сега. Време, за да открие начин да неутрализира Малюта. Но този тип е нетърпелив, той иска незабавното ликвидиране на Джейк Мейрък. Усети призрачната светлина върху лицето си и започна да й обръща гръб. — Недей! — прошепна Карелин и хвана ръката й. — Искам да те погледам! Света Богородице, безмълвно простена Даниела. Не му позволявай да открие истината! Умът й бясно препускаше. Трябва да открия пътя към спасението, трябва! В името на живота, заради нас!… Той я притегли към себе си. Косата й погали бузата му, познатият аромат на парфюма й го удари в ноздрите. Бледата светлина продължаваше да пада върху лицето й. Тя затвори очи и облегна глава на гърдите му: — О, Михаил! Той ми отнема всичко! Допусна ли това, с мен ще бъде свършено! — Все още разполагаш с Химера — напомни й Карелин. — Вярно — кимна Даниела. — Никога не съм подозирала, че ще се издигне толкова високо. Но сега положението е такова, че дори човек от ранга на Химера не може да ме спаси! Май ще е най-добре да застрелям Малюта и всичко да приключи! — Бум, бум, а? — усмихна се той. — Точно както става в романите на Мики Спилейн! — Не ми се подигравай! — извика тя. — А ти престани да се държиш като хлапе! Проблемите не се решават с оръжие. Кой по-добре от теб знае това? — Но досието му е безупречно! — отчаяно го погледна тя. — Няма нито едно слабо място, за да го притисна! — Куражът бързо започна да я напуска, главата й отново легна на гърдите му. Има ли смисъл да обяснявам как се чувства човек под ботуша на Малюта? Кой би ме разбрал? Той я прегърна, лицето му потъна в гъстата й коса. Изведнъж си даде сметка, че никога през живота си не беше обичал по този начин друго човешко същество. — Следващия месец заминавам за Женева с Геначов — прошепна Карелин. — Може би ще намеря начин да те включа в делегацията… — Какво ще правим в Женева? — учудено го погледна тя. — Още не знам — сви рамене той и бавно се огледа: — Може би ми влияе обстановката… Тук човек забравя, че е в Москва. И това ме наведе на мисълта за Женева… Едно спокойно място, далеч от интригите и напрежението, далеч от Малюта… Даниела с мъка сдържа сълзите си. Колко е трогателен, как иска да й помогне! А тя продължава да плете интригите си, продължава да го лъже! — Стоя и гледам Юпитер… — продължи Карелин, без да забелязва вълнението й. — Гледам го и си мисля, че за хора като нас дори Женева е на края на света… Съзнанието на Даниела изведнъж се изпразни, в главата й отекна нещо познато, нещо страшно… _Краят на света…_ Да, точно така. Това беше ироничният глас на Малюта: _Представяш ли си? Те ще тръгнат да те търсят и накрай света! Защото са ти продали душите си, защото са се прекланяли пред теб, защото доброволно са споделяли онези тайни, които са ги направили силни…_ — Студените му ръце се плъзнаха по бюста й: — _За това…_ — После се смъкнаха към слабините й: — _И най-вече за това!…_ Но тук, в тази извънземна обстановка, думите на Малюта изведнъж придобиха ново звучене. _Прекланяли са се пред теб, доброволно са споделяли…_ Сякаш е била богиня. Или магьосница, като онази Цирцея на Карелин… Значи дори Малюта признава, че у нея има някаква сила. Което означава, че вероятно се страхува от нея… Това ли е причината за презрението и омразата му? Какво е видял в нея Малюта? В какви умения — истински или въображаеми, я подозира? И накрая — как тези умения биха могли да се използват срещу него? Даниела извика в паметта си всички подробности от този отдавнашен разговор и с ужас откри, че ще трябва да направи това, от което най-много се страхува: да скочи с главата надолу към черната дупка, която засмуква всичко, която отрича живота… Черната дупка в душата на човека, наричащ себе си Олег Алексеевич Малюта. Рибата го наблюдаваше с безжизнено златисто око. Лежеше на една страна, голяма и червена риба тон. Под главата й беше окачено листче с теглото и размерите й. Беше само една от хилядите риби, нахвърляни по сергиите на Тцуки — голямото рибно тържище на Токио, разположено на брега на река Сумида. Часът беше пет без четвърт сутринта. Лек ветрец гонеше облаците по небето с цвят на слюда. Градът все още спеше. В далечината се виждаха стъклените кули на небостъргачите в Шинжуку. Сребристите им върхове се криеха в облаците. До сергиите на Тцуки рибата тон се превозваше с лодки и камиони, като голяма част от нея, колкото и странно да звучи това, пристигаше със самолет чак от Монтаук, Лонг Айлънд. Джейк помнеше една от летните си ваканции там, със собствените си очи видя как японските търговци трескаво наддават за улова на дълбоководните траулери, които бавно се приближаваха към кея… Младежи по къси гащета подреждаха едрите риби на цимента с помощта на железни куки, които забиваха между хрилете им. След тях пристъпваха хора с маркучи в ръце, водата плющеше върху блестящите червеникави люспи. Над бетона се издигна ситна вода мъгла, проблясваща с всички цветове на дъгата. В пет без пет всичко беше готово. Измити и свежи, рибите чакаха първите си клиенти. Пазарът оживя. Търговци на едро, собственици на заведения, зяпачи и туристи — това беше приблизителният състав на тълпата, която бавно запълваше пространството между бетонните сергии. — Мейрък-сан. Джейк извърна глава и видя как един дребен японец изскача иззад някакви кашони с миди. — Кашикаши-сан! Размениха си дълбоки поклони, спазвайки официалностите на Якудза. — Когато ви видях за последен път, бяхте вързан… — От собствените ви ръце, Мейрък-сан. — Хиляди извинения. Но такива бяха обстоятелствата… Кашикаши кимна с глава: — По-късно Комото-сан ми обясни всичко… — Именно заради него съм тук — каза Джейк. — Къде е Комото? — Да идем да закусим — предложи Кашикаши и тръгна покрай циментовата вада, в която течеше окървавена морска вода. Ресторантчето беше по-скоро един тезгях, над който беше опъната шарена тента. Поръчаха суши и бира „Кирин“. Кашикаши отпи една глътка и каза: — Комото-сан ви изпраща специални поздрави. Джейк замълча. — Той се извинява за начина, по който са ви посрещнали. Но такива са обстоятелствата… — Война. — Пристигате в крайно неподходящо време — кимна Кашикаши и разчупи едно охлювче, изкусно оформено като пеперуда. — Зная. — Говори се, че войната ще се разширява… Буда, въздъхна в себе си Джейк. Нима не им стига досегашната касапница?! — Времената са трудни, Мейрък-сан — продължи Кашикаши. — Петнадесет минути проверявах дали не сте си довел и опашка. — Кой би ме проследил? — учуди се Джейк. — Врагове колкото щеш — промърмори Кашикаши и изсмука соса на една мида. — Особено напоследък… — Дни наред се опитвах да се свържа с Комото-сан — въздъхна Джейк. — Накрая реших, че са го убили… — Обичайните мерки за сигурност, Мейрък-сан — отвърна Кашикаши и поръча две порции сашими. — Комото-сан не искаше да ви излага на опасност… — Късно е — поклати глава Джейк. — Вече съм тук. Лицето на Кашикаши видимо потъмня. — Страхувам се, че трябва да ви помоля да заминете. — Да замина? Кашикаши му подаде тънък плик: — При това веднага! Джейк отвори плика и извади отвътре самолетен билет до Хонконг. — Какво означава това? Очите на Кашикаши станаха тъжни. — Изпълнявам желанието на своя оябун — поясни той. Джейк сложи билета на тезгяха между двамата. — Това не го изпраща Комото-сан! — заяви рязко той. — Съжалявам, но нямате избор, Мейрък-сан — промърмори, без да го гледа Кашикаши. — Не би трябвало да прибягвам до подобен тон, когато разговарям с приятел, но и аз нямам друг избор… — извади няколко банкноти, хвърли ги на тезгяха и добави: — Моля ви, не пропускайте полета си! — Искам да видя Комото-сан. — Сбогом, Мейрък-сан. — Ще го видя, Кашикаши-сан — повиши глас Джейк. — Просто защото _трябва_! Но фигурата на Кашикаши вече се стопяваше в мъглата. Джейк прибра билета, излезе от ресторантчето и предпазливо тръгна през пазара. Часът беше пет и половина, първото наддаване вече беше започнало. Тълпата беше достатъчно гъста, за да му създава прикритие. Зърна фигурата на Кашикаши и внимателно го последва. Избираше пътя си така, че да не попада в полезрението му. Дребничкият японец спря на края на пазара, хвърли поглед зад гърба си и пое надясно по крайбрежната улица. Джейк го последва, сменяйки често тротоарите и прибягвайки до витрините за своето неотстъпно наблюдение. Едновременно с това държеше под око и пространството зад себе си. Беше чисто, преследвачи не се виждаха никъде. Кашикаши навлезе в района на Асашичо и се насочи първо към „Джисаку“ — един от малкото ресторанти, в които посетителите все още можеха да бъдат обслужени от истинска гейша. Разбира се, много по-вероятно беше жената край масата да се окаже шейсетгодишна, тъй като младите отдавна предпочитаха да продават телата си по протежението на Гинза. Традицията на гейшите безвъзвратно отмираше. Заведението приличаше на храм с високите си тавани и извитата покривна конструкция. Кашикаши спря в сянката край входа. Джейк се закова на място и започна да се оглежда. Край тротоара бяха паркирани няколко коли, между които позна служебния мерцедес на Микио. Стъклата бяха огледални и не можеше да се разбере дали вътре има някой. Но утринният въздух беше достатъчно хладен и от ауспуха се проточваше едва забележима струйка кондензат. Моторът работеше, мерцедесът беше готов да потегли. Кашикаши потъна във входа на заведението, а Джейк предпазливо се премести на ръба на бордюра и спря едно такси. По това време на деня свободните таксита, слава Богу, не бяха проблем. Автоматичната врата се отвори, Джейк се наведе и каза няколко думи на шофьора. В ръката му се появиха две-три едри банкноти и сделката беше сключена. Шофьорът прибра парите и кимна с глава. Джейк се изправи и понечи да тръгне към ресторанта, но в същия миг вратата се отвори и на прага се появи Кашикаши, следван от едър якудза. Започнаха да оглеждат улицата и Джейк побърза да им обърне гръб, облягайки се на отворената врата на таксито. В стъклото видя третата фигура, която излезе от ресторанта. Миг по-късно групичката забърза към паркирания мерцедес. Джейк скочи в таксито, вратата изсъска и се затвори. В облегалката беше монтиран портативен телевизор, който работеше, вероятно забравен от предишния клиент. Джейк го изключи и насочи вниманието си към трите забързани по тротоара фигури. Интересуваше го най-вече човекът, който последен излезе от заведението. Огромният телохранител го закриваше почти изцяло, но той все пак успя да зърне тесния кръст и широките рамене, над които сивееше гъста като четка коса. Микио! Значи през цялото време е бил тук! Нещо в походката му не беше наред, може би е ранен. Джейк понечи да изскочи от купето, но край отсрещния тротоар изръмжа двигателят на мощен нисан. — Мерцедесът — напомни на шофьора той и се облегна назад. Микио и хората му се качиха в колата, до слуха му достигна лекото форсиране на двигателя. — Изчакай синия нисан — добави Джейк. Очите на шофьора го стрелнаха в огледалцето, в изражението им се долови тревога. После тръгнаха, пробивайки си път сред оживеното движение на Токио. Микио, Джейк и неизвестният враг, който някак беше успял да научи за срещата. В главата на Джейк предупредително звъннаха думите на Кашикаши: _Говори се, че войната ще се разширява…_ Тони Симбал караше бавно по тесния път, който водеше към Грейсток. Беше свалил чергилото на спортния „Сааб“, велурените седалки бързо попиваха топлината на слънчевите лъчи. Високите стволове на боровете и чинарите от двете страни на пътя се поклащаха от лекия, но необичайно топъл за сезона ветрец. Сред клоните подскачаха птички, очевидно доволни от настъпването на пролетта. По небето плуваха пухкави облачета, фазани и зайци уплашено бягаха от пропукването на чакъла под колелата. Очите му за миг уловиха задницата на сърна, която направи огромен скок и изчезна сред гъсталаците. Симбал напълни дробовете си с въздух и изведнъж осъзна, че цяла зима беше дишал плитко и учестено, вероятно като защитна реакция. В този смисъл човек почти не живее през зимата, рече си той. Опаковани в топли дрехи, всички бързат да обърнат гръб на късите и мрачни часове на деня, да избягат по-далеч от щипещия мраз и зачервените носове. После се замисли за Бирма, за високите плата Шан, за тайнствените убийства на Питър Кърън и Алън Тюн. Така и не усети кога спря пред величествената сива постройка, строена през XIX век и предадена в разпореждане на Агенцията и нейния директор. Имението беше разположено на площ от петдесетина акра и се намираше в просторната, хълмиста долина Грейт Фолс на щата Вирджиния. Всичко тук все още напомняше за Алтъни Беридиън — основател и пръв директор на Агенцията, убит съвсем наскоро от Хенри Ундерман. Говореше се, че Ундерман е бил агент на генерал Даниела Воркута, проникнал в организацията на противника под кодовото име „Химера“. Беридиън бил страстен колекционер, коридорите и стаите на Грейсток все още бяха задръстени от какви ли не вещи с антикварна стойност. Симбал завъртя ключа, басовото боботене на турбодвигателя стихна. Както обикновено, Донован се беше наврял, под капака на своя „Корвет“, модел 1963, и човъркаше нещо. Тази кола беше голямата му страст, отнемаше цялото му свободно време. Главата на Донован се показа над ламарините. Усмихна се и махна за поздрав с гаечния ключ, който държеше в ръка. Днес беше неделя и шефът на Агенцията носеше стари маратонки, избеляла от пране тениска на „Ралф Лаурън“ и също такива гащета. До него зеленееше сандъче с инструменти, а на капака на багажника беше закрепена табла с лимонада, метален съд за лед с няколко бири „Лайт“ и високи чаши. — Обслужвай се сам, Тони — извика Донован и главата му отново изчезна под капака. Симбал пристъпи към подноса и си отвори една бира. Отпи едра глътка и отправи равнодушен поглед към приведения гръб на директора. Знаеше почти всичко, което трябваше да знае за автомобилите — на това го беше научил животът сред джунглата. Можеше да разглоби двигател на съставните му части и за броени часове да го събере отново, но това съвсем не означаваше, че е влюбен в колите. Другите неща в живота бяха по-важни. Хвърли поглед наоколо. Между розовите храсти се виждаше приведеният гръб на градинаря. Не след дълго всичко наоколо щеше да потъне в омайващия аромат на добре поддържаните цветя. — Какво откри? — попита Донован, без да вдига глава. Симбал остави празната бутилка върху подноса и се облегна на затопления калник. — Помниш ли една жена на име Моника Стар? — Името ми е познато… Гадже или колежка? — И двете — отвърна Симбал и кръстоса ръце на гърдите си. — Имахме нещо общо, докато работех за Администрацията по наркотиците. Оная нощ случайно се сблъсках с нея. — Така ли? Къде? — На един купон. — Да не би да си ходил на шантавата сбирка на Макс Тренъди? — Там бях — призна Симбал. — Защо питаш? — Просто така… Искам да знам къде си завират носовете оперативните ми агенти… — Ти не харесваш Макс, нали Роджър? — Да го _харесвам_ ли? — учуди се онзи. — Никога не съм се замислял по _този_ въпрос. Да кажем, че не одобрявам Администрацията по наркотиците и толкоз. Прекалено бюрократична за моя вкус, прекалено вързана за онези лигльовци в Конгреса. Лизането на задниците, които се разхождат из Капитолия, не е донесло добро на никого. Особено на хора от нашата професия. Нас политиците трябва да ни оставят на мира. Без автономия не можем да си вършим работата. Трябва да премахнем изцяло секретните сведения, които препращаме на онези задници, а не само да ги клъцваме оттук-оттам… Откъм двигателя нещо издрънча, после Донован изсумтя и добави: — Умът не ми побира как си издържал толкова време там… В сравнение с нас Администрацията по наркотиците е една куха фасада на буржоазното общество. — Може би си прав, но именно в нейния компютър открих ключа към разрешаване на проблема с „Дикуи“… Донован най-сетне напусна убежището си. — Тъй ли? — прояви умерен интерес той, избърса ръце в омаслен парцал и си сипа чаша лимонада: — Разказвай. Докладът на Симбал беше сбит и точен. Започна от разговора си с Моника и очевидното й нежелание да говори за Питър Кърън. После премина върху убийството на Кърън и не пропусна нищо. Въпреки това остана със странното впечатлен ние, че секретната информация е получил не от Макс Тренъди, а от проклетия му служебен компютър. — Как успя да се добереш до компютъра? — попита Донован. — Чрез мадамата ли? Симбал кимна с глава. — Значи продължаваш да гониш фустите, а? — замислено се усмихна Донован. — В колежа само това правехме… — Бяхме истински ужас — усмихна се Симбал. — Но нямахме чувство за отговорност. — Нямахме и власт… Донован извърна глава и го погледна. Бистрите сини очи и безупречните черти на лицето му го правеха лика-прилика с манекенките от плакатите на „Калвин Клайн“. — _Имахме_ власт, Тони — възрази той. — Съвсем реална власт над жените. Всички искаха да бъдат с нас, не помниш ли? — Помня — неохотно се съгласи Симбал. — Но сега вече не съм толкова убеден, че тази власт е била реална… По-скоро ние вярвахме, че е така… — Какво искаш да кажеш? — остро попита Донован. — Имахме ги с купища, вкарвахме в леглото която си пожелаем… — С изключение на Лесли. Донован остави чашата, свали подноса от багажника и заповяда: — Сядай зад волана и чакай да ти дам сигнал — наведе се под капака, раздрънка инструментите си и след малко извика: — Давай! Симбал завъртя стартерния ключ и моторът замърка като сит котарак. — Супер! — светна лицето на Донован. Затегна някакво болтче и спусна капака. — Дай да направим едно кръгче. Симбал му отстъпи мястото зад волана и се премести вдясно. Донован включи на скорост и рязко подаде газ. Корветът се стрелна напред, изпод колелата му се вдигна истинска стена от дребни камъчета. — Те знаят ли за всичко това? — попита Симбал, отчаяно вкопчен в седалката. — Кой? — Онези от държавната фирма, дето ни плаща застраховките! — повиши глас Симбал, за да надвика воя на двигателя. Кратка справка с арматурното табло го информира, че се движат с над 160 километра в час. Донован само се засмя. — Колко вдига тая бабичка? — изкрещя Симбал. — Ей сега ще разберем — отвърна Донован и натисна педала докрай. Влезе в завоя на тесния път с такава скорост, че шийните прешлени на Симбал пропукаха. Пред тях се разстла права отсечка, стрелката на километража скочи на 220. — Какво ще кажеш? — тържествуващо изкрещя Донован. Симбал не отговори. Чувстваше се по-добре зад волана на някой раздрънкан джип от Втората световна война или пък върху магарешки гръб, тези скорости му бяха непознати. Единствената му грижа в момента беше да не разпилее съдържанието на стомаха си. Измина цяла вечност, преди Донован да отпусне педала на газта. Лъчите на слънцето затопляха тапицерията през сваления покрив, хълмовете наоколо вече започваха да се раззеленяват, нетърпеливи да посрещнат пролетта. — Защо спомена Лесли? — попита след известно време Донован. — Не знам — сви рамене Симбал. — Може би случайно се сетих за нея… Май попадаме в плен на носталгията. Не зная как е при теб, но спомня ли си за колежа, все Лесли ми се привижда. Лесли „Недосегаемата“… Донован намали още, вече се движеха със съвсем прилична скорост и по нищо не се отличаваха от обикновени туристи. — Тя май беше лесбийка — промърмори той. — Лесбийка ли?! — извърна се да го погледне Симбал, после се разсмя. — Какво те кара да мислиш така? — Не проявяваше никакъв интерес към нас, нали? Единствената от всички, приятелче! — Казах, че е недосегаема, а не, че не се е интересувала от нас — поясни Симбал. — Все тая — тръсна глава Донован. Симбал му хвърли кос поглед, усмивката му бавно се стопи. — Забравих, че си много чувствителен, когато нещата опират до мадами — въздъхна той. — Но трябва да погледнем истината в очите, Роджър… Не всички си падаха по тъпите ни номера. Ние искахме да чукаме и нищо повече. Два броя мъжкари с наточени копия. Интелектуалните упражнения пазехме само за аудиторията… — Раменете му едва забележимо се свиха. — Вероятно това е причината за равнодушието на Лесли. — Господи Исусе, аз все още не мога да я забравя! — каза с неочаквана страст Донован и Симбал благоразумно замълча. — Превърна се в неосъществената мечта на живота ми! Скоростта намаля още повече, после корветът напусна пътя и спря на банкета. Настъпи внезапна тишина. — Помня как се развяваше дългата й руса коса… Беше гъста, с цвят на горски мед… А сивите й очи сякаш ме пронизваха целия… — Донован облегна глава назад и замечтано прошепна: — Господи, колко я исках! — Как не — усмихна се Симбал. — Искал си я, защото не буташе… Защото без нейната катеричка колекцията ти не беше пълна… — Грешиш — поклати глава Донован. — Исках я заради самата _нея_. Исках Лесли. — Очите му се насочиха нагоре, птичата песен ги обливаше в гальовни трели. — Никога не съм ти казвал това, Тони — промълви унесено Донован. — Една вечер, малко след като се дипломирахме, аз отидох на гости у Лесли… Ако си спомняш, къщата на родителите й беше съвсем близо до университета… — Не се обадих предварително, нямахме среща. Просто не посмях да го направя. Още помня къщата — уютна и подканяща в здрача. Представях си я край масата, седнала да вечеря със семейството си. И изведнъж изпитах желанието да бъда там, с всички тях… — Помня как изкачих каменните стъпала, помня старата юка с разкошни синьо-зелени листа, които изглеждаха почти черни в настъпващия мрак. — Натиснах звънеца… Направих го веднага, след като се изправих пред вратата. Защото си давах сметка, че ако се забавя, изобщо няма да го направя… — Очаквах да отвори някой от родителите й и си бях подготвил встъпителната реч. Но стана друго. — Отвори ми Лесли. Последните лъчи на слънцето запалиха огън в медената й коса, погалиха очертанията на тялото й. Мигът беше магически… Сякаш най-безумните ми фантазии се бяха превърнали в действителност… — После някой отвътре извика „Кой е?“. Глас на млад мъж, а не на баща й. Копелето изникна на вратата зад нея, прегърна я и я притисна към себе си: „Кой е този човек, скъпа?“ Всичко това беше толкова неочаквано, че нямаше как да реагирам. Просто се обърнах и изтичах обратно по стълбите. Спрях се след цяла пряка и повърнах в храстите… Донован млъкна, въздухът бавно напусна дробовете му. Симбал помълча, после колебливо поклати глава: — Извинявай, Роджър. Не знаех, че ще събудя подобни спомени в душата ти… — Няма смисъл да се извиняваш — отвори очи онзи. — Аз и без това непрекъснато мисля за нея… — тръсна глава и прочисти гърлото си. — Лесли отдавна се е превърнала в нещо като Светия Граал… Поне за мен. Може би изобщо я няма, може би е плод на нашата развинтена фантазия… Помълча майко, после завъртя стартерния ключ: — Времето тече, а ние имаме работа — направи маневра и пое по обратния път. — Какво ще кажеш за онази Моника не знам коя си? — Стар — поясни Симбал. — Моника Стар. Какво искаш да ти кажа? — Означава ли нещо за теб? — Тя ходеше с Питър Кърън. — Но Кърън е мъртъв, ако не ме лъже паметта… Била ли е влюбена в него? — Не зная. — А влюбена ли е в теб? — Това няма значение. За пръв път от началото на разговора Донован избухна в смях: — Добрият стар Тони! Ти май продължаваш да ги любиш и разлюбваш! Е, поне в този случай това е за добро… Знае ли някой какво крие в ръкава си чичо Макс? Не ми пука, че някога си работил за него, тъй като сега не е така… В тази връзка едва ли ще му е много приятно да се ровиш го неговите територии… — Но какво общо има Моника с това? Донован ясно показа, че не харесва въпроса. — Всеки си има слабо място, Тони — въздъхна той. — Твоето е Макс. Не допускаш ли, че нарочно ти е пробутал тази Моника? Пред очите на Симбал отново се появи картината от предишната нощ: Моника изкачва стъпалата към дома на Макс Тренъди, той й отваря… Тогава беше изпитал само лек хлад в стомаха, но сега наистина му се пригади. — Какво има, Тони? — погледна го разтревожено Донован. — Не изглеждаш добре… Симбал реши да приключи с въпроса веднага, на място. — Честно казано, изобщо не вярвах, че Макс ще ми върти номера… Отначало се правеше на загрижен, любимият ми вуйчо от Холандия… После допря до мен Моника Стар, изчака да види дали ще прехвръкнат искри и бащински ме посъветва: „Върви и я използвай, приятелче… Тя ще бъде твоят гид в чистилището на секретните правителствени терминали…“ — Какво от това? — попита Донован. — Открил си каквото търсиш. Едуард Мартин Бенет. Какво повече искаш? Симбал му разказа за случката в края на вечерта. — Е, сам си се убедил, че Тренъди е като всички останали в занаята — промърмори Донован и даде газ да задмине малък нисан с двойка възрастни хора. — Взел е всички мерки да те държи под око. На твое място не бих си позволил да свалям гарда в присъствието на човек като него… — Не мога да разбера какво иска да получи от цялата работа. — Не бъди напрегнат, дразниш ме — хладно го сряза Донован. — Иска да хукнеш подир тоя Едуард Мартин Бенет. Ако Бенет има нещо общо с Питър Кърън, той стопроцентово знае кой му е видял сметката. Но кучката си я бива… Тая компютърна постановка, дето са ти я устроили, изисква бая време и майсторлък… Което, от своя страна, показва колко горещо иска да те върже твоят приятел Макс… — Нима не виждаш как стоят нещата, Тони? Ти си идеалният изпълнител. Бивш оперативен агент на Администрацията по наркотиците, умен и опитен. Знаеш пътечките, освен това вече не работиш за тях. Чист си отвсякъде. Спускаш се в дупката с адски огън, запален Бог знае от кого, а през това време чичо Макс си подсвирква… — Но тази операция е наша, на Агенцията… — Използвай главата си, Тони — стрелна го Донован. — Всяка твоя стъпка ще бъде следена и съответно регистрирана. Кой според теб ще се появи, когато ножът опре до кокала? Добрият чичо Макс. Да се поклони пред завесата и да обере лаврите. Като междувременно получи и малкия си реванш за отстранените пионки… — Донован имаше дразнещия навик да нарича „пионки“ всички оперативни агенти, които не бяха под негово разпореждане. Симбал мрачно кимна с глава. Какъв следобед, Господи! — Е, добре — въздъхна след кратка пауза Донован. — Вече имаш представа за правилата на играта. Сега иди да пипнеш тоя Бенет, или всеки друг, който се окаже забъркан в кашата. Ако ти трябва помощ — казвай. — Не работя в екип — поклати глава Симбал. — По време на операция предпочитам сам да нося отговорност за живота си. — Да, знам — кимна Донован и отново даде газ. Последните лъчи на слънцето за миг пробягаха по челното стъкло. Наближаваха Грейсток. — Какво да правя с Макс? — попита Симбал. Донован спря колата пред портала и подаде на пазача картите с лазерен код. След миг бариерата се вдигна и корветът пое по извитата, застлана с чакъл алея. — Нищо. Вятърът шепнеше в листата на кленовете, в далечината се чуваше моторът на косачка за трева. — Ще оставим Тренъди да виси на въжето, което сам си е оплел… Вече знаеш какъв лъжец е той, Тони… Сам ще избереш момента, в който да ритнеш столчето… Тошима-ку. Микио очевидно се връщаше у дома. Водейки там и враговете си, които по всяка вероятност щяха да го убият. Канаме-чо, един от кварталите в близост до Тошима-ку. Джейк познаваше тази част на града, познаваше и къщата на Микио Комото. Преди време беше проникнал в нея, за да търси доведения си брат Ничиреншу. Утринната мъгла се вдигна, небето беше ясно, без нито едно облаче. Ако човек се намира в реактивен самолет, който бавно се снижава към летище Нарита, той без съмнение ще види тънкия слой мъгла, който се стеле над Токио двадесет и четири часа в денонощието. Но тук, на повърхността на земята, въздухът изглеждаше кристалночист. Първите лъчи на слънцето огряха старите японски кедри, изправени като стражи пред къщата на Микио. Пред очите на Джейк се появи желязната порта, вградена в триметровата ограда от жилав бамбук. Покривът на къщата се спускаше полегато, отвъд него зеленееше игрището за бейзбол на университета Рикио. Там вече тренираха, до слуха му достигнаха глухите удари на бухалките. Накара шофьора да спре на хълмчето, което се издигаше малко встрани от имението. Мерцедесът се плъзна между железните врати и изчезна. Джейк плати и слезе, таксито направи обратен завой и изчезна. Вниманието му беше насочено към синия нисан. Колата спря до оградата, точно на мястото, срещу което се намираше кабинетът на Микио. Информацията на врага беше точна. Извади от джоба си сгъваем бинокъл „Дайс“ и се зае да разглежда колата. Слънцето се отразяваше в стъклата, нямаше как да види хората вътре. Побърза да свали бинокъла. Човек не трябва да гледа прекалено дълго през увеличителните лещи, тъй като има опасност да пропусне нещо важно в общото разположение на силите. Така го бяха обучавали, на подобни мъдрости се беше научил и от играта на „уей ки“. При нея концентрацията върху отделен сектор на дъската означава сигурна загуба. От страничната врата се появи тъмен силует. Залепи се за бамбуковата ограда, огледа се и внимателно притича към нисана. Едно от стъклата на колата се плъзна надолу и Джейк бързо вдигна бинокъла. Кашикаши! Микио беше предаден от най-близкия си помощник! Дребният японец посочи с ръка най-уязвимото място в оградата и хукна обратно. Вратичката остана незаключена. Кашикаши е предател! Джейк не можеше да повярва на очите си. До какво ли не води коварната война, въздъхна той. Особено скритата война между гангстерските кланове. Може би Микио губи почва под краката си и Кашикаши иска да си осигури топло място при победителите… Всичко е възможно. Джейк свали бинокъла и предпазливо тръгна напред. Избираше пътя си така, че нито за миг да не изпуска от очи синия нисан със свалено стъкло. Долови някакво движение в купето и бързо вдигна бинокъла. В колата имаше двама души. Онзи до шофьора държеше нещо продълговато в ръце. Дано се продъни в Ада, неволно подсвирна Джейк, разпознал оръжието. Ръчен гранатомет „Ривъртън Бизон“, който изстрелва осколочни гранати със скорост сто метра в секунда. Ето как са решили да ликвидират Микио — един изстрел през стената и тялото на оябуна ще се превърне на пихтия. Понечи да тръгне към колата, но в същия момент в ръцете на шофьора се появи картечен пистолет „Гион 30-09“. Пръстът му вдигна предпазителя, дулото на оръжието се зае да изследва околността сантиметър по сантим етър. Тоя тип беше професионалист и вършеше работата си безупречно. Джейк се прикри зад ствола на близкото дърво и огледа обстановката. Нисанът беше паркиран изключително сполучливо, никой не можеше да го доближи, без да бъде забелязан. Насочи вниманието си към къщата с предчувствието, че времето му изтича. Прибра бинокъла в джоба си, направи широк кръг и наближи оградата откъм обратната страна. В ръката му се появи тънко найлоново въже с кука накрая, острите зъби захапаха ръба още при първото хвърляне. Започна да се изкачва. След миг вече беше отвъд. Приземи се в тревата с присвити колене, напълно безшумно. Дори птичките не прекратиха своята песен. Грохотът на автомобилите по далечния булевард беше глух, едва доловим тътен. До ушите му достигаха дори тъпите удари на бухалките за бейзбол в съседство. Къде са се изпокрили всички, в името на Буда?! Какво става с прехвалената охрана на Микио? Надигна се и бързо тръгна към къщата, пресичайки по диагонал площадката за стрелба с лък, на която преди време се роди здравото му мъжко приятелство с домакина. Хвърли поглед на часовника си и установи, че проникването в къщата му е отнело доста време. Пристъпи към терасата и дръпна прозореца с оризова хартия. Беше заключен, от него се влизаше в стаята, която граничеше с кабинета на Микио. Нямаше време за игра с ключалката. Вдигна ръка и мазолестият ръб на дланта му строши като клечка рамката от солидно дърво. Връщане вече нямаше. Нито за миг не забравяше за опасността от гранатомета, трябваше да действа светкавично и да измъкне Микио. В къщата цареше необичайна тишина. Грубото му проникване би трябвало да вдигне тревога, охраната да изскочи в коридора. Нищо подобно не стана. Джейк прекоси тъмната стая и отвори вътрешната врата. На два метра от себе си видя Кашикаши — по всяка вероятност единственият човек, който се беше разтревожил от шума. — Амида! — ахна човечето и се закова на място. — Мейрък-сан! — Мухон-нин! — изрева Джейк. „Предател“. Сграбчи дребния японец през кръста и го заби в пода, светкавично елиминирайки съпротивата му. После скочи напред и рязко отвори фузумата, която водеше към кабинета на Микио. — Бягай оттук! В ушите му отекна болезненият стон на Кашикаши, очите му обхванаха неподвижната фигура на Микио. Отпуснат на колене върху татамито, приятелят му беше потънал в дълбока медитация. Върху гърба на кимоното му беше избродиран знакът на клана — голямо колело с три симетрични спици. Главата му бавно започна да се завърта по посока на вратата. — Микио! — изкрещя Джейк. Сграбчи края на кимоното и започна да го тегли към себе си. В същия миг прозорецът се пръсна. Гранатометът, проплака съзнанието на Джейк. О, Буда, закъснях! В стаята връхлетя ураган от жълтеникави светкавици, въздухът натежа от вонята на експлозиви, стените се срутиха. После лумна огън, могъщ и яростен като вулканична лава. Зима 1949 — Пролет 1950 Пекин Генералисимус Чан винаги беше вярвал, че който държи армията, той ще постигне крайната победа. Според него войната бе единственото средство за решаване на конфликтите. Мао също възприе това убеждение, но му придаде свойствената си сентенциозна форма. Политическата власт се крепи на щика на пушката. Това отношение не можеше да не тревожи американците. Те обаче най-много се страхуваха от един друг факт — че стратегическите цели и намерения на Мао бяха толкова скрити за тях, колкото и за широките народни маси в Китай. Липсата на прозрачност ги плашеше, караше ги да допускат дори най-лошото. Естествено, американците не хранеха илюзии, че могат да манипулират Мао по начина, по който бяха манипулирали Чан за утвърждаване на своята политика в Китай. Единствен Мао, разположил се на върха на пирамидата от съмишленици, която му даваше неограничена власт, знаеше, че е постигнал всичко това, благодарение на двама души: Сун Тцу му показа как да пази в тайна своите планове, а Зи-лин му даде дефиницията, кратка и ясна: _В политиката заплахата с насилие често се оказва по-ефективна от самото насилие._ На практика обаче както Зи-лин, така и самият Мао имаха желанието да обсъдят американската идея за коалиционно правителство в следвоенен Китай. Мао си даваше ясна сметка, че евентуалната военна интервенция на САЩ ще бъде решаващ фактор за бъдещето на страната, а Зи-лин знаеше на какво се дължи това — на обидите, с които го засипаха Сталин и Молотов, окачествявайки го като „кашкавален комунист“. Зи-лин беше сред първите, които анализираха притесненията на Москва относно китайската разновидност на комунизма и си извадиха съответните поуки. Сам железен диктатор, Сталин бързо надуши собствените си черти у новия лидер на Китай и това беше основна причина за безпокойството му. Зи-лин беше убеден, че в Москва изпитват истински ужас от възхода на Мао. Не само заради намеренията му да гради различно комунистическо общество от съветското, а и от собствената му личност. Зи-лин отдавна беше убеден, че Сталин е гений. Доказателство за това беше начинът, по който успя да манипулира Рузвелт след края на войната, да не говорим за качествата му на стратег, проявени по време на самата война. Според теорията на Зи-лин, съветският диктатор беше направил задълбочена преценка на качествата на Мао и веднага беше открил, че те до голяма степен съвпадат с неговите. Сталин и Молотов наричаха „кашкавалени комунисти“ Мао и неговите последователи, тъй като революцията в Китай беше извършена от селяните, а не от пролетариата — както диктуваха догмите на Маркс. А Мао се обиди, въпреки усилията на Зи-лин да го убеди в безсмислието на подобни твърдения. — Китай е уникална страна — твърдеше съветникът. — Основният поминък на хората е земеделието, а територията й е толкова огромна, че Маркс едва ли е имал някаква представа за мащабите й, да не говорим за ефективното й управление. А ние го направихме, другарю Мао. Ние държим властта в ръцете си. Това е убедително доказателство за лъжите на Сталин! — Грешиш, другарю Зи-лин — клатеше глава Мао. — Боли ме, но трябва да призная, че Сталин и Молотов са прави. Нашата революция — _истинската_ комунистическа революция, наистина трябва да бъде осъществена от пролетариата… — Москва се опитва да ни разедини и това е всичко — отсече Зи-лин. — Не. Ние _наистина_ сме аграрна страна. Но за да оцелеем, в близкото бъдеще нещата трябва да се променят. Икономиката ни след края на войната е в плачевно състояние. Единственият път за нас минава през индустриализацията. Така ще се роди и китайският пролетариат. Но не мислиш ли, че тази индустриализация трябва да се осъществи по капиталистически път? Само по този начин ще постигнем висока производителност, само така ще се роди една наистина нова класа. — Тя — новата класа, ще осигури модерното ни икономическо развитие през втората половина на века. А не неграмотните селяни… — В това отношение американците могат да ни бъдат изключително полезни. Само те притежават достатъчно опит и капитал, за да раздвижат колелото. В тежките следвоенни години Москва едва ли ще ни отпусне помощ в размерите, от които се нуждаем. Руснаците просто нямат толкова пари. — Така е — призна Зи-лин. — В това отношение американците са единствената ни надежда. Мао беше прав. Балансираната политика на САЩ по отношение на Китай в последните години на войната и непосредствено след нея несъмнено би отворила много врати, би създала онази солидна основа, която след време ще превърне Китай в една от най-напредналите страни на азиатския континент. Но едрият капитал съвсем не беше склонен да се ангажира с „комунистическия начин на живот“, всички негови представители бяха готови да заложат на генералисимус Чан, в лицето на когото виждаха единствената сила, способна да спре настъплението на комунизма. Те бяха слепи и глухи за политическите настроения в страната, нямаха никаква представа за това, което ставаше в чисто психологически план. Не бяха в състояние да прозрат един прост факт, който Зи-лин беше предсказал преди години — че комунизмът е единственото средство за обединение на една толкова голяма и толкова бедна страна като Китай. По тази причина американците подкрепяха само генералисимус Чан. В началото на гражданската война — когато вашингтонските политици все още имаха възможност за обективна преоценка на ситуацията — те просто засилиха помощта си за националистите, изпращайки им храна и оръжие посредством морски конвои и въздушни мостове. Не ги спря дори оръжейното ембарго, наложено от собственото им правителство в периода август 1946 — май 1947 година. Стотици хиляди тонове оръжие и амуниции от складовете на американската армия в Китай бяха тайно предадени на Националистическата армия именно през този период. Така американците лишиха Мао от избор. През декември 1949 година той замина за Москва и постави подписа си под Съветско-китайския договор за сътрудничество, подготвен от Сталин. Така се реши съдбата на съвременен Китай. Америка беше изключена от формирането на външната политика на страната, а това автоматически я превърна в безпомощен наблюдател на процесите в целия азиатски континент. В продължение на десетилетия тези процеси щяха да се развиват под диктовката на СССР и Китай, докато американското участие в тях щеше да става все по-символично. След събитията в Чункин между Зи-лин и Хуайшан Хан се установиха близки отношения. Двамата често се срещаха и обсъждаха някои неотложни въпроси на управлението. Затова беше съвсем в реда на нещата Зи-лин да вземе Хуайшан Хан със себе си на срещата с Ло Джуи-чин — министър на вътрешните работи и сигурността с изключително широки пълномощия. Зи-лин и още няколко души от обкръжението на Мао отдавна вече се бяха уверили в качествата на Хуайшан Хан, в очите им той беше отличен специалист по проблемите на сигурността. Което, казано на по-прост език, означаваше само едно — този човек е отличен шпионин. Сега беше дошло времето да го използват в по-широки мащаби. Срещата се проведе малко след като Мао се върна от Москва. Последвалите месеци бяха изключително напрегнати. Макар да живееха през една стена, двамата приятели почти не се виждаха. Резултатите от московското посещение на Мао бяха неубедителни — такова поне беше личното мнение на Зи-лин. — Точно по тази причина не те включих в делегацията — посочи Мао. — Слабото ти място е политиката по отношение на руснаците, приятелю. Моето беше политиката с американците — и ти правилно отбеляза този факт. Но сега тази политика вече е без значение. Американците ни обърнаха гръб и ние сме принудени да търсим други източници за финансиране на програмата си. Но това, което Мао наричаше „източници за финансиране“, не съвпадна съвсем точно с очакванията му. Сталин се съгласи да отпусне на Китай сума, която се равняваше приблизително на триста милиона американски долара. Но тази сума беше отпусната под формата на кредит, а не на дарение или обикновен заем. Което означаваше само едно — Китай се обвърза пряко с икономиката и политиката на СССР. Кредитът трябваше да бъде използван не за изграждането на нова и независима национална промишленост, а за пълното обвързване на страната със съветската икономика. Китай се задължаваше да използва съветски промишлени технологии, съветски специалисти и съветски суровини. — Това беше най-доброто, което успях да постигна — сподели Мао, очевидно с понижено самочувствие след посещението в Москва. — Сталин не ни вярва, постоянно повтаряше името на Тито и „карикатурната му комунистическа държава“… До гуша ми дойде, имах чувството, че слушам развалена грамофонна плоча… — Същевременно нямах солидна база за преговори… В крайна сметка и руснаците настояваха за коалиционно правителство, също като американците… Но ние пренебрегнахме съветите им и започнахме гражданската война… „Как искате да ви се доверявам след всичко това?“, заяви ми в лицето Сталин… Зи-лин не беше изненадан от развоя на събитията, но премълча. Просто нямаше смисъл да влиза в конфликт с Мао, който добре познаваше антисъветската му позиция. Дори Мао да беше предоставил неопровержими доказателства, че гражданската война е започнал Чан, Сталин пак щеше да намери причина да му откаже отпускането на помощи. Защото такава беше съветската политика по отношение на Китай — един потенциално опасен съсед. След обилна и продължителна вечеря в резиденцията на Мао двамата излязоха да се разтъпчат в градината. Беше студено, валеше сняг. Нямаше никакъв вятър и снежинките падаха почти отвесно от схлупеното над главите им сиво небе. Мао вдигна яката на палтото си. — По време на визитата ми в Москва попаднах под ударите на снежна виелица — промърмори той. — Казаха ми, че в северните покрайнини на града се натрупали петметрови преспи… Представяш ли си, другарю Ши? Зи-лин не отговори. Беше му ясно, че причината да са навън в студа е само една — сигурността. Сърцето му прескочи един такт. Каква ли е тайната, която Мао иска да сподели единствено с него? — Има и друг проблем — промълви Председателят. Очите му гледаха към високата, обрасла с бръшлян стена в дъното на градината. — Сталин повдигна въпроса за Корея… — помълча малко, после добави: — Комунистическият режим в Северна Корея се готви да нападне Юга с пълната подкрепа на Москва… — Кога? — През юни. — Това означава война — въздъхна Зи-лин. Мао мрачно кимна с глава. — Горкият ни народ — тъжно прошепна той. — Още не се е оправил от разрухата на гражданската война… — Значи Сталин не ти остави избор, така ли? — Никакъв — отвърна Председателят и бавно тръгна да се прибира. — Открих я! Облечен в новичка униформа, Хуайшан Хан се втурна като вихър в канцеларията и Зи-лин вдигна глава от бумагите пред себе си. — Открих я, приятелю! — Слабото му лице грееше от възбуда. Зи-лин забеляза някаква неясна фигура на прага и се приведе да я види по-добре. — Влизай, Сен-лин — нетърпеливо махна с ръка Хуайшан Хан. — Влизай! Тази жена цял живот е била слаба, механично отбеляза Зи-лин. Но сега е направо мършава. Изпитото й лице носеше следи от някогашна красота, но от цвета на кожата личеше, че има проблеми със здравето. В огромните й блестящи очи се четеше страх. Клепачите й потрепваха — още един признак за душевен смут. Хуайшан Хан я побутна напред, Зи-лин не пропусна болезнената гримаса, пробягала за миг по лицето й. — Другарю Ши — тържествено се изпъна Хуайшан Хан. — Позволи ми да ти представя Сун Сен-лин, моята съпруга! — Твоята съпруга?! Зи-лин беше толкова изненадан, че за миг изгуби желязното си самообладание. Възстанови се светкавично, стана и се поклони. Жената посрещна познатия жест на възпитание с нещо като усмивка, която бързо се стопи. Лицето й стана още по-изпито. — Добре ли сте, Сен-лин? — приятелски попита Зи-лин. — Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хуайшан Хан. — А ще бъде още по-добре, след като я заведа в болницата. Просто за всеки случай, нали разбираш? Зи-лин й предложи стола си. Жената беше млада, едва ли имаше тридесет… Което означаваше, че е поне с двадесет години по-млада от Хуайшан Хан. Седна, по лицето й се изписа открито облекчение. Зи-лин й предложи чай, ръцете й стиснаха чашката с такава сила, сякаш искаше да попие цялата топлина. Промърмори някакви благодарности, сведе глава и жадно отпи. Зи-лин остана с чувството, че не е вкусвала истински чай от месеци. Очите му въпросително се преместиха върху лицето на Хуайшан Хан. — Била е в плен на комунистите — поясни онзи. — В плен ли? — Командирът им знаел името ми. Един известен националист… Нали съм такъв за всички, с изключение на теб и другаря Мао? — ръцете му безпомощно се разпериха. — Следователно тя е била враг… Съпругата на националиста Хуайшан Хан не може да бъде нищо друго, освен враг на народа. Затворили я, подложили я на изтезания… Сигурен съм, че е така, макар тя да не го признава… На практика дума не мога да измъкна от устата й… — Не знаех, че си женен — промълви Зи-лин, вътрешно потресен от варварството на собствения си народ. Потресен, но не и изненадан. Беше се нагледал на жестокости, както по време на гражданската война, така и след нея. Но тази безпомощна жена, попаднала без вина между зъбците на идеологическата омраза, го впечатли далеч по-дълбоко от всичко видяно досега. Изведнъж усети цялата тежест на несправедливостта, целия абсурдна сложната игра, противопоставила брат срещу брат, баща срещу син… Игра, на която той беше един от главните инициатори. — Трябваше да ми кажеш — тихо промълви той. — Щях да изпратя хора да я приберат… — Времето не беше подходящо за лични чувства, другарю Ши — отвърна Хуайшан Хан и отмести очи. — Имах задача, при това не от най-леките… Двойната игра е опасна, трябваше да преценявам всяка своя стъпка… А тунелът, в който ме пратихте двамата с другаря Мао, беше тъмен и пълен с неизвестност… — обърна се да го погледне и добави: — Ти най-добре от всички ще ме разбереш, твоят живот също не е бил лек… Думите бяха казани като комплимент, като израз на топли чувства, но въпреки това пронизаха дълбоко сърцето на Зи-лин. Защото бяха истина. Отдавна беше напуснал съпругата си Атена и малкия Джейк; по същия начин постъпи и с любовницата си Шен Ли, от която се роди момчето, по-късно нарекло себе си Ничиреншу. Сторил бе това в името на Китай, в името на едно по-щастливо бъдеще за страната си. Отказа се от всичко, което му беше скъпо на този свят… Очите му опипаха униформата на Хуайшан Хан: — Какви са тези дрехи? За пръв път ги виждам… — Официалната униформа на Силите за обществена сигурност — гордо се изпъна приятелят му. — Ло Джуи-чин ме назначи за областен директор на Пекин. — Тайната полиция, значи — поклати глава Зи-лин. — Това ми позволи да открия Сен-лин, приятелю. Вътрешните войски са организирани отлично, влиянието им ежедневно расте. Изпратих подчинените си да я търсят и те не ме разочароваха. — Обърна се към жена си, гласът му видимо се смекчи: — Време е да тръгваме, Сен-лин… Зи-лин мълчаливо я наблюдаваше. Жената се изправи, подаде му празната чаша и дълбоко се поклони. Излязоха, той отново седна на мястото си. Изписаните с туш йероглифи се размазаха пред очите му. Направи безуспешен опит да се съсредоточи, после се отказа. Пред очите му бяха слабичките ръце на Сен-лин, стиснали порцелановата чаша. Пръстите и бяха тънки и деликатни, бели като сняг. Красотата им се нарушаваше единствено от ноктите — грозни и изпочупени… При следващата им среща ноктите й вече бяха пораснали, отдалеч личеше намесата на специалист. Бяха лакирани, с елегантна извивка, като лебедова шия. — Не зная какво да правя с нея — сподели след вечерята Хуайшан Хан. Освен него и жена му Зи-лин беше поканил една своя приятелка и двойка близки познати. Това се наложи, тъй като искаше да избегне цифрата четири — фатално число според китайските обичаи. Двойката имаше малко дете у дома и бързо си тръгна, а двамата приятели се настаниха в кабинета на Зи-лин. — Какъв ти е проблемът? Хуайшан Хан пушеше тънка руска цигара с черен тютюн, пръстът му постоянно почукваше пепелта. Жест на човек, който прелива от енергия, отбеляза мислено Зи-лин. Приятелят му трудно понасяше паузите между поредните задачи, искрено мразеше бумащината. Сега скочи на крака и започна да крачи по виненочервения килим. — Проблемът ми е там, че Сен-лин не е жената, с която се разделих преди войната! — Преживяла е много, вероятно ще й трябва време да се възстанови — отбеляза Зи-лин. — Нямам време! — отсече Хуайшан Хан. — До гуша съм затънал в работа, главата ми гори! Сам знаеш с какви въпроси се занимавам, поне у дома ми е необходимо спокойствие! — Какво ти пречи у дома? — Какво ли не! Доктори, изследвания, визитации! — гласът на Хуайшан стана писклив, думите излитаха от устата му неясни и разпокъсани. Не спираше да крачи напред-назад, приличаше на тигър в клетка. — Какъв по-точно е проблемът на Сен-лин? — Не зная. — Все пак можеш да кажеш дали е от медицинско или от чисто емоционално естество… Хуайшан Хан издуха облак дим, дъхът му излетя със свистене, като на митичен дракон. — Никой не може да каже това — поклати глава той. — Докторите са в недоумение. Опитаха какво ли не — акупунктура, акупресура, билки… Ако продължавам да изреждам, сигурно ще отиде цялата нощ… — А Сен-лин? — Нали я видя по време на вечерята? Не слага нищичко в уста, абсолютно нищо! Това не е ли странно? — Сигурно не е била гладна… — Буда! — разпери ръце Хуайшан Хан. — Тя _никога_ не е гладна! Налива се с чай и толкоз! — Отслабнала е… — Естествено — сви рамене Хуайшан Хан и изпусна нов облак дим. — Всеки на нейно място ще отслабне… — Когато я намери, вече беше достатъчно слаба. — Да, доста под нормалното… — Следователно, ако ми казваш истината, тя би трябвало да е мъртва — заключи Зи-лин. Другият прекрати разходката си и се втренчи в лицето му. — Но тя е жива, може би именно този факт затруднява докторите… — Може и да е така — кимна Хуайшан Хан и отново закрачи напред-назад. — Но те не откриват нищо, а времето изтича… — Как така? — Другарят Ло ми възложи задача от изключително важно значение и скоро трябва да напусна Пекин… — Хуайшан Хан прекрати разходката си и седна на ръба на креслото: — Заминавам на юг, приятелю. Първо в Хонконг, а после може би и в Тайван. Правителството в изгнание, което се крие в Тайпе, подготвя агенти на Гуоминдан и ги прехвърля в наши военни подразделения, а по мнението на другаря Ло — дори и в партийния апарат. — Лицето му стана мрачно. — Може би наближава времето за основна политическа чистка в армията и партийните структури… Ще трябва да изкореним предателите от редиците си, това ще се превърне в първостепенна задача за всеки от хората ми, за целия народ… Зи-лин отбеляза, че приятелят му за втори път употребява израза „хората ми“, очевидно имаше предвид подчинените си от Силите за обществена сигурност. Май става като в европейската поговорка за онзи, дето станал по` католик от папата, каза си той. Направил решителния скок от национализма към комунизма, Хуайшан Хан се превръщаше в по-убеден комунист дори от старите партийни кадри. — Не мога да оставя Сен-лин сама… — добави приятелят му. — Ще й вземеш домашна помощница, някоя семейна приятелка… — Не става — поклати глава Хуайшан Хан. — Никакви домашни помощници! Нямам желание да превръщам жена си в инвалид. А за достатъчно близки семейни приятелки просто не се сещам… — Тя не може да няма роднини, нали? — Разбира се, че има. Но тя е Сун, ако тази фамилия ти говори нещо. Дори в Тайван не можеш да откриеш никой от тях. Всички отдавна са избягали в Щатите заедно с богатството си — поклати глава и натисна фаса в пепелника. — Затова искам да помоля теб да поемеш грижата за Сен-лин. Ти си мъдър и спокоен, никой друг не би разбрал по-добре от теб как я гризе отвътре… Зи-лин замълча. Отдавна предчувстваше, че Хуайшан Хан ще поиска нещо подобно и тази мисъл го ужасяваше. Не можеше да си представи Сен-лин в собствения си дом, но едновременно с това нямаше как да откаже. Защото това би означавало да плюе на едно дългогодишно приятелство. — Добре — кимна най-сетне той. Хуайшан Хан се изправи. Военната му стойка беше безупречна. За политик като Зи-лин това беше сигнал за тревога. Защото политиците умеят да използват военните, но никога не им се доверяват. — Колко красиво е това езеро! — промълви Мао. Двамата със Зи-лин бавно крачеха по брега на езерото Кунмин, което беше част от парка на Летния дворец. Тук, на единадесет километра от центъра на Пекин, бяха представени различните стилове на китайската архитектура. Разпръснати из парка с изтънчена артистичност, наоколо се виждаха красиви летни павилиони, храмове и пагоди, свързани помежду си с извити пътечки, цветни градини и прелестни изкуствени островчета. Сред тях бяха намирали прохлада и спокойствие няколко поколения китайски императори, тъй като през лятото климатът в имперската столица е тежък и влажен, доста труден за понасяне. — Дори ти не знаеш колко пъти е променяло формата и размерите си това езеро, другарю Ши — продължи Мао. — Всяка династия е имала свой екип архитекти, който е правил корекции според желанията на господарите си… — Скръсти ръце зад масивния си гръб и отново закрачи напред. — Но езерото продължава да е тук, все така красиво и пълноводно. Човек може да извлече сериозна поука от този факт… Често идвам тук и наблюдавам водите му. Давам воля на фантазията си, правя опит да си представя всичките му предишни форми на живот… — главата му тъжно се поклати. — Но въпреки това не мога да възприема посланието му… — Китай трябва да се промени, другарю Ши. Не се заблуждавам, че това ще стане лесно. Напротив — ще бъде болезнено, ще се пролее кръв… — Не стигат ли досегашните кръвопролития? — Ш-т-т! — шеговито го стрелна Мао и на лицето му изплува характерната загадъчна усмивка: — Тези думи не подхождат на един истински революционер! Отдавна зная, че имаш твърда душа. Но смъртта е част от промяната, другарю Ши. Всяко въстание, всяка революция се съпътства от проливането на кръв. Старото трябва да отстъпи място на новото, именно кръвта на стария режим напоява земята за новия стопанин… — Но нашите революционери коват мечове, а не плугове. — За момента е така — кимна Мао. — И вероятно винаги ще бъде така. Това решаваме не ние, а нашите врагове. Китай прекалено много е търпял присъствието на арогантните варвари империалисти. Вече никога не бива да бъдем обект на външна инвазия, не бива да бъдем слаби… Самите американци се погрижиха за създаването на нашия железен юмрук. Заливат с помощи Тайван, обучават агенти на Гуоминдан за диверсии срещу Континента, правят всичко възможно да разрушат новото ни общество. Но това няма да стане, другарю Ши! Няма да стане и толкоз! Зи-лин погледна Председателя с нов интерес. Почти същите думи беше чул от устата на Хуайшан Хан. — Разговарял ли си с Ло Джуи-чин? — попита той. — Да — призна Мао. — Както и с Хуайшан Хан… Спряха в подножието на Огледалния мост. Отвъд гладката водна повърхност се издигаше красива пагода. Това беше Храмът на драконите, построен на Южното островче. Връзката със сушата се осъществяваше от невероятно красив мост, състоящ се от седемнадесет скачени една с друга арки. Сградите, боядисани в яркозелено, оранжево и кървавочервено, се издигаха сякаш направо от синята, кристалночиста вода, в която величествено плуваха чапли и бели лебеди. Огледалната повърхност се разлюляваше от движенията на птиците, които забиваха клюнове под повърхността, хващаха някоя сребриста рибка и я поглъщаха с грациозно извиване на дългите си шии. — Виждаш как се хранят птиците — продължи Мао. — По същия начин действат и империалистите. Забиват нокти в телата ни и ни откъсват от естествената ни среда. Десетилетия наред смучат националното ни богатство, пет пари не дават за страданията и бедността на народа… Зи-лин си помисли за управляващите династии, които бяха вършили абсолютно същото, но в продължение на хилядолетия. Естествено, запази тези мисли за себе си. Още повече че умът му напрегнато обработваше казаното току-що от Мао. — Мислех, че Хуайшан Хан получава заповеди директно от другаря Ло — промълви той. — От няколко месеца насам вече не е така — поклати глава Мао. — Каква находка е този човек! Държа го под око от момента, в който го назначихме в Министерството на обществената сигурност. — В очите му се появи неприкрито възхищение. — Поздравявам те, другарю Ши! Защото ти го откри и успя да го привлечеш на наша страна. Той не знае какво е страх, доказа това вече в няколко поредни мисии! — За пръв път чувам това — поклати глава Зи-лин. — Естествено — кимна Мао и продължи разходката си. — Не е твоя работа да се занимаваш с вътрешната сигурност. Освен това зная, че не одобряваш твърдите методи, до които съм принуден да прибягвам… Защо тогава да те тревожа с подробности от някои… хм… доста неприятни операции? — Какви задачи е изпълнявал Хуайшан Хан? — О, той просто е част от държавната машина — леко отвърна Мао. — Вероятно ти е дошло до гуша от твърденията ми, че държавната машина е инструмент за потискане и принуда, нали? — Точно от това се тревожа… — Защо? — учуди се Мао. — Нима ти не си част от тази машина? Зи-лин не отговори. В главата му изплува изразът, до който Хуайшан Хан често прибягваше: _„Моите хора“_… Силите за обществена сигурност бяха създадени от Ло Джуи-чин като обикновен отдел в повереното му министерство, но бързо се разшириха и вече представляваха огромен репресивен апарат. Сподели тези мисли на глас, а Мао само поклати глава: — Глупости. Нашата революция доведе до радикални промени в обществото — както са го правили всички революции в историята. Естествено, има хора, които продължават да вярват в старото, които не приемат радикалните промени… А нашата задача е изключително тежка, тъй като трябва да установим контрол над разбитата следвоенна икономиката едновременно с това да изградим национална административна структура, която безпрекословно да се подчинява на указанията на Пекин… Картината няма да бъде пълна, ако не прибавим към нея и постоянната външна заплаха в лицето на националистите, щедро подкрепяни от САЩ… — Понякога авторитарните методи са единствената алтернатива. Без тях в страната ще настъпи хаос, социално-икономическите промени ще излязат от контрол. Има ли друг начин да се управлява една огромна страна в подобна ситуация, другарю Ши? Зи-лин крачеше с наведена глава и мълчеше. Забрави за прекрасните храмове наоколо, не забелязваше красивите пътечки и високите дървета край тях. Ясно видя, че пъпната връв, която свързва Китай с нерадостното минало, продължава да съществува. Но едновременно с това си даваше сметка, че връщане назад няма. Традициите ще бъдат забравени, всичко старо ще бъде пометено от вихъра на революцията. Когато отново вдигна глава очите му попаднаха на величествените сгради около езерото, сърцето му се изпълни с тъга. Разбра, че хората, които са ги строили, вече са му чужди, вече нямат нищо общо със зова на кръвта… — В очите ти има тъга — промълви тя. — А сърцето ти е свито от болка… Сен-лин. Името й означаваше „гъста гора“ и някак странно й подхождаше. В нейно присъствие Зи-лин наистина се чувстваше изгубен сред горските пущинаци. През целия си живот беше следвал стратегията, която усвои още като невръстно момче от Джиана — пръв и последен наставник на Ши Зи-лин. Джианът живееше в Сучоу — града на най-прекрасните градини в света. Именията се наричаха „юан-лин“ и на практика представляваха безупречно поддържани цветни лехи, разположени симетрично около красиви вили. Джианът обитаваше едно от тези имения. Бавно и с безкрайно търпение той разкриваше пред младия Зи-лин тайните на „юан“, умението да се изграждат малки хълмчета и изкуствени езерца, които да влизат в съвършена хармония с творенията на природата. А Зи-лин от своя страна започна да схваща, че това изтънчено изкуство може да намери приложение и извън границите на „юан“. Човек може да се превърне в това, което пожелае, особено ако умее да използва притворството според изискванията на конкретната обстановка. С такава нагласа Зи-лин се присъедини към Китайската комунистическа партия, решението му беше прагматично, напълно освободено от идеологически илюзии. Той вярваше, че това е единственият път към голямата цел в живота му — да бъде истински Небесен пазител на Китай. И защото рано откри, че само комунистическите идеи могат да бъдат онзи обединяващ фактор в разпокъсаната от враждуващи фракции страна, чрез който властта най-сетне ще попадне в ръцете на собствените й поданици. В това отношение разчиташе преди всичко на своето „ки“, което го тласкаше напред. Благодарение на него той виждаше какво се таи в сърцата на околните, възползваше се от мечтите им за своята цел… Но „гъстата гора“ Сен-лин се оказа една от редките представителки на човешката раса, пред които неговото „ки“ беше безсилно. Душата й беше загадка за него, единственото нещо, което със сигурност успя да определи, бе, че тази жена също притежава могъщо „ки“. Почти толкова могъщо колкото неговото. И едновременно с това — някак неуловимо, изплъзващо се, неподлежащо на идентификация… Едва ли някой би я нарекъл „силна“, съпругът й — най-малко от всички… После дойдоха моментите на прозрение, кратки, но изпълнени със съдържание. Тя сякаш виждаше правилния път през гъстата мрежа на притворство и лъжи — нещо, което не успяха да сторят нито Атена, нито Май… Седяха в тишината на нощта, вилата тънеше в мрак. И тя отново го направи. Зи-лин вече не беше в състояние да отрече пристъпите на невероятно силно прозрение в душата й. Когато го направи за пръв път, тя само го погледна с раздалечените си, блестящи като черни въгленчета очи и тихо попита: — Имаш ли причини да ме лъжеш? Той се вцепени от изненада. Но в гласа и изражението на лицето и нямаше нищо друго, освен откровение. Отвори уста и каза каквото мисли като невинно дете. Едновременно с това обаче от цялото й поведение лъхаше мъдростта на възрастен и доста препатил човек. Стана така, че през следващите седмици Зи-лин на няколко пъти беше принуден да си спомни това изражение… Сега само поклати глава и тихо отвърна: — Тъжно ми е, защото виждам какво става с нас. — Не разбирам. Имаше навика да извива глава на една страна, блестящата черна коса се спускаше като водопад към рамото й. — По всичко личи, че за момента държавата може да функционира единствено чрез репресии — поясни той. — Натискът отвътре и отвън е прекалено силен. Вече преживяхме силни политически и социални трусове, но имам предчувствието, че агонията ще продължи. Много хора ще изгубят живота си, ще има нови кръвопролития. Бруталното настояще неминуемо ще доведе до нови жестокости в бъдещето. Сен-лин внимателно го наблюдаваше на меката светлина на лампата. — Посъветвай се с Буда — промълви тя. — Нали всички трябва да търсим закрилата му? — За съжаление Буда няма място в съвременното общество — поклати глава Зи-лин. — Това го пише в съчиненията на другаря Мао, така ли? — погледна го тя. — Тогава ще е най-добре да се отървеш както от него, така и от такива като съпруга ми… — рязко извърна глава, по скулите й пробягаха сенки. Каква е причината за неочакваното й избухване, запита се Зи-лин. Враждебно отношение към революцията или нещо друго? Хуайшан Хан очевидно му беше спестил част от истината. Излъга, че е бил назначен от Ло Джуи-чин, освен това спомена името на министъра точно когато не трябва… Защо? Ако е било само в името на сигурността, Зи-лин положително би проявил разбиране и едва ли би подложил ситуацията на задълбочен анализ. Но Хуайшан Хан се промени, поведението му нямаше нищо общо с човека, на когото Зи-лин се довери там, в полите на Копринената планина… Сърцето на Хуайшан Хан се превръщаше в камък, като новата власт в Китай. Размахваше революционните принципи като знаме, осъществяваше Бог знае какви операции, използвайки за прикритие философията на Мао… _Той е част от държавната машина…_ Отговорът на Мао, завоалиран и измамно плъзгав, светна като червен сигнал в съзнанието на Зи-лин. Хуайшан Хан искрено вярва, че действията му допринасят за сигурността на страната. Най-лошото е, че може би ще се окаже прав… Зи-лин си даваше ясна сметка, че когато приятелят му изчезваше в провинцията или в чужбина по поръчение на Мао, резултатът винаги бе отнемането на човешки живот… Жив инструмент за репресии, той изпълняваше заповедите си бързо и хладнокръвно, без никакви душевни терзания. Дали Сен-лин има представа за дейността на съпруга си, запита се той. Дали подозира в какво се е превърнал? Стана и пристъпи към прозореца. Славей пееше в нощта, във въздуха се усещаше приближаването на дъжда. Напълни дробовете си, очите му механично бяха привлечени от далечни светкавици на хоризонта. — Бурята бързо ще отмине — промълви той, след като изчака грохота на гръмотевицата. — Утре времето ще е чудесно, може би ще излезеш на разходка… Сен-лин напускаше вилата само когато трябваше да ходи на медицински прегледи. Тя не каза нищо и той се обърна да я погледне. Би трябвало да й напомни, че не може да остане тук завинаги, но нещо го спря. Подобни думи биха прозвучали естествено в устата на Хуайшан Хан, но не и в неговата. Беше изключително крехка жена. Осветена от меката светлина на настолната лампа, кожата й изглеждаше съвсем тънка и нежна. Блестящите й очи спокойно отвърнаха на погледа му, зад зениците не личеше никакво вълнение. А Зи-лин за пръв път се запита каква ли е магията, която й позволява да прикрива състоянието на душата си. — Преди да замине, Хуайшан Хан на няколко пъти ме предупреди, че ти няма да разговаряш с никого — промълви той. — Страхува се, че не си съвсем наред… Сен-лин протегна ръце, лакираните й нокти хвърлиха кървави отблясъци. — Тук лежи един свят — прошепна тя и вдигна дясната си ръка. — А тук — лявата я последва, — тук се намира съвсем друг… — Но докторите… — Докторите обичат загадките — меко го прекъсна тя. — И когато не могат да ги открият у пациента, те си ги създават сами… Зи-лин се отдалечи от прозореца и седна до нея. — Това означава ли, че си здрава? Сен-лин мълчаливо го наблюдаваше. — Ще излезеш ли утре, ако дойда да ти правя компания? — Външният свят не ме интересува — отвърна тя и по лицето й пробяга електрическият заряд на неизвестна емоция. — Външният свят е грозен и груб, натежал от силите на злото… Мечтая за дните преди началото на войната… — Те никога няма да се върнат — поклати глава Зи-лин. — Колко си жесток! — прошепна тя и под клепачите й блеснаха бисерни капчици. — Казвам истината, нищо повече… Огромните очи се отделиха от лицето му, гласът й се превърна в едва доловим шепот: — Преди малко искаше да ме попиташ защо разговарям с теб, а със съпруга си мълча… Сам си отговори, нали? Зи-лин се замисли за миг, после вдигна глава: — Той те е лъгал, така ли? — Само защото е лъгал и себе си — отвърна тя. Потвърждението на подозренията му проблесна като електрическа искра. Забеляза мекото пулсиране на слепоочието й и реши да смени темата: — Не можеш да останеш във вътрешността на вилата до края на живота си… Това би било една разновидност на смъртта. — Какво значение? — сви рамене тя. — Аз отдавна съм мъртва. В очите й се появиха зеленикави пламъчета, а Зи-лин изпита чувството, че наблюдава непозната вселена. Не знаеше как да й помогне, но беше твърдо решен да я изтръгне от това странно, насочено към дълбините на душата й страдание. Навън тресна гръмотевица. Сен-лин се стресна, главата й механично се извърна към прозореца. Първите дъждовни капки върху стъклото посрещна неподвижна, с широко отворени очи… — Няма нищо — успокоително се обади Зи-лин. — Просто заваля… Тялото й потръпна, очите се затвориха. Той разпери ръце и тя леко се плъзна в прегръдката му. Лицето й беше съвсем близо, топлината на тялото й беше опияняваща. Зи-лин имаше чувството, че е погълнал на един дъх цяла бутилка уиски… Притегли я към себе си, без да съзнава какво точно иска да направи. Главата му се въртеше. — Сен-лин… Устните й бяха полуотворени, сладкият й дъх погали бузата му като пролетен дъждец. Тежката й коса сякаш оживя, докосването й беше изключително приятно… Стори му се, че държи в ръцете си някакво митично същество, изскочило направо от древните легенди… После изведнъж си даде сметка, че душата и започва да руши ледената си обвивка, а тялото й се разтърсва от емоции. Вкопчени един в друг, двамата имаха чувството, че ги отнася могъща приливна вълна. Главите им бавно се приближаваха, Зи-лин усети мекотата на кожата й. — Не! — изкрещя почти безгласно тя, изтръгна се от обятията му и изтича към насрещната стена. — Сен-лин! — Моля те!… — стонът й потъна в грохота на гръмотевицата. — Моля те!… Той стана и пристъпи към нея, уплашен от тона, с който произнесе тези кратки думички. По разкривеното й от болка лице се появиха тъмни точици, измина доста време, преди Зи-лин да осъзнае, че това са сенките на водните капчици върху стъклото. Ръцете й се вкопчиха в бравата на двойната остъклена врата и рязко я дръпнаха. Бурята връхлетя в кабинета с воя на разгневен тигър. Капаците на прозорците изтракаха и Сен-лин се втурна навън, сякаш стресната от шума. Зи-лин хукна след нея. Нощта беше непрогледна, вятърът виеше в клоните на невидимите дървета, вдигаше вихрушки в ъглите кран високата ограда. Сякаш стенеха душите на невидими страдалци… Зи-лин я настигна в момента, в който небето се раздра от поредната ослепителна светкавица. В призрачната светлина видя как тялото й потръпва, обръща се и полита в обятията му. Главата й потъна в рамото му, цялата й тънка фигурка се притисна в него с неподозирана сила. Той понечи да я притегли обратно към вилата, но тя не помръдна. Главата й се повдигна, устните й бяха полуотворени. Дъждът мокреше лицето й, вятърът рошеше косата й… Зи-лин изпита чувството, че се намира на гърба на жребеца, с който той и Рос Дейвис бяха препускали по тесните пътечки в подножието на Копринената планина… Двамата политнаха едновременно и паднаха на мократа трева. Ръцете му трескаво сваляха дрехите й, тя вършеше същото с неговите. Никога през живота си не беше изпитвал такава изпепеляваща страст. Нито със съпругите и любовниците си, нито с останалите жени, които бяха заемали място в леглото му… Това не беше страст на плътта, не беше и изблик на емоции. Беше нещо далеч по-могъщо и от двете, но той не можеше да определи какво е то… Кожата му настръхна от докосването на пръстите й, устните й имаха вкус на божествен нектар. Дъждът продължаваше да плющи върху тях, листа и клечици покриваха голите им тела… Но всичко това само усилваше възбудата им. Ушите им писнаха от грохота на гръмотевицата, сякаш над тях се носеше някаква гигантска и неизвестно защо разгневена котка… Зи-лин оголи гърдите й и хлъцна от възбуда. Пръстите му се плъзнаха по опияняващо гладката кожа на тялото й, устните му неволно последваха техния път надолу… Откри топлината в сенчестия кладенец между бедрата й, докосна го с устни, предизвиквайки възбуденото й стенание. Стройното й тяло се изви като тръстика, главата й увисна. Отворила уста, тя жадно поглъщаше топлите дъждовни капки. Миг по-късно вече го обхвана с две ръце, пръстите й нетърпеливо го насочваха към листенцата на пламналата и женственост, които покорно се разтваряха. А той изведнъж изпита чувството, че сънува прекрасен сън. Така става в Китай… Човек заспива, неговият дух, наречен „хун“, изскача от върха на главата му — там, където костта е най-тънка и беззащитна… И сънят се смесва с действителността. Каквото сънуваш — това и усещаш… Просто и ясно. Сънищата са не по-малко реални от живота. Зи-лин проникна в меката женственост на Сен-лин и усети как духът напуска тялото му. Преодолявайки кинетичната съпротива на природната стихия, той се доближи до духа на партньорката му и се сля с него. Поеха нагоре, към сърцето на урагана, окъпани в цветове, движения, аромати… Сладката миризма на мокра трева се допълваше от песента на двойка дъждосвирци, намерили подслон сред игличките на високия бор, осветлението предоставяше бурята със своите чести светкавици, движението принадлежеше на вятъра и гръмотевиците… Сила. „Ки“. Възбудените им стонове се сляха с воя на бурята и Зи-лин за пръв път усети могъществото на нейното „ки“… След което всичко му стана ясно. — Война! Зи-лин позна хубавото време на следващия ден, но настроението на Мао беше мрачно. — Войната е навсякъде около нас! — кипеше той. — Не можем да издържим икономически, особено ако се наложи да защитаваме Корея! Народът копнее за мир, очаква от нас да му дадем стабилност и хляб, а не да проливаме кръвта му на чужда земя. — Може би трябва да потърсим изгода от тази война — подхвърли Зи-лин. — Нищо не разбираш! — нетърпеливо го прекъсна Мао. — Американците и националистите са като гладни акули, надушили плячката. Те само това чакат — да се намесим във войната и да бъдем изтощени докрай. След което ще нанесат своя удар. В момента контрареволюционерите са слаби и сравнително малобройни. Но нещата ще се променят в момента, в който започнем да воюваме. Националистите ще им окажат подкрепа и те ще се превърнат в сериозна заплаха за нашата сигурност. Нима предлагаш да позволя това? — В никакъв случай — поклати глава Зи-лин. Мао стоеше напълно неподвижно. Намираха се в един от централните хотели на Пекин, превърнат в щаб на висшия партиен и държавен апарат. Зад прозорците се виждаше широкият и пуст площад „Тянънмън“, около който се точеха плътните редици на велосипедистите. — Искам всичко да е ясно — продължи Председателят. — А не после да дойдеш и да молиш за прошка, просто защото е започнала да те гризе съвестта… — За какво по-точно става въпрос? — попита Зи-лин. От съседната канцелария се чуваше равномерното потракване на батарея от стари пишещи машини, на които опитни служителки чукаха пропагандните лозунги на новата власт. — Само за едно — тръсна глава Мао. — Войната в Корея ще ни доведе до катастрофа, независимо от изгодите в международен план, за които намекваш. Икономиката ще рухне и това по всяка вероятност ще бъде краят и на нашата политическа власт. За да предотвратим тази катастрофа, ние сме длъжни да се облегнем на здравата ръка на Министерството на обществената сигурност. — Тайната полиция… — Да, след като ти е по-приятно да ги наричаш така. — Не мога да оправдая една власт, която се крепи на насилието. По бузите на Мао се появи женствена руменина и Зи-лин разбра, че е отишъл твърде далеч. Последвалото мълчание беше наситено с напрежение, гъсто като сироп. Зи-лин имаше чувството, че може да го захапе. Мао седна и уморено разтърка клепачите си. Изчака още малко, вероятно за да възвърне спокойствието си, после каза: — И двамата нямаме избор. Ти си убеден, че войната с Корея е неизбежна… — Неизбежна и желана — натърти Зи-лин. Зад стената пишещите машини продължаваха да тракат, тих звън съобщаваше за края на реда върху хартията. Някакъв министър надникна от вратата за неотложен съвет, но Мао бързо го отпрати. — Изясни се, другарю Ши — уморено промълви той. — Нямам настроение за шеги. — Мисля, че ме познавате, другарю Председател. Чул официалното обръщение, Мао изненадано вдигна глава: — Да прекратим това напрежение, приятелю. То не ни носи нищо добро. Нямам желание да бъда на нож с най-близкия си съветник. В потвърждение на тези думи Председателят се приближи до масичката и се зае да запарва чай. Не проговориха нито дума за работа, докато не взеха в ръце малките порцеланови чашки с ароматната течност. Разменяха си кратки, съвсем обикновени реплики и нищо повече. После направиха мажа пауза и Мао вдигна глава: — Моля да ми обяснил подробно своите виждания за войната с Корея. Зи-лин кимна и допълни чашата си. — От теб зная, че Сталин е твърдо решен да се изправи срещу американците, ако те дръзнат да прекосят река Ялу и да нахлуят в Корея. — Казах, че е твърдо решен да наложи комунистическия начин на живот в цяла Корея — поправи го Мао. — А това означава, че в случай на военен конфликт руските войски ще се намесят. — Това би довело до ситуация с непредвидими последици не само за Русия и САЩ, но и за целия свят — поклати глава Зи-лин. — Защото американците без съмнение ще се притекат на помощ на Южна Корея… Не, другарю Мао. Ключът за дилемата на Сталин е в наши ръце, в ръцете на Китай. С негова помощ ние ще отворим вратата за собственото си спасение. — Как? — Ще заявим на Сталин, че ако генерал Макартър прекоси Ялу, ние ще изпратим войските си в Корея. Това ще бъде един далеч по-логичен жест от евентуалната инвазия на Червената армия, тъй като имаме оправдание — просто помагаме на братята си да отблъснат чуждата агресия. Нима Западът ще се усъмни в искреността ни? Нима някой ще подозира, че корейците не са ни никакви братя? По този начин можем да се включим в конфликта, дори ако Съединените щати се решат на интервенция. Те ще се окажат в доста деликатна ситуация, тъй като не могат да ни атакуват фронтално. Световната общественост ще се обяви против подобен акт на агресия. — Разбирам — бавно поклати глава Мао. — Така Сталин ще ни бъде задължен и аз ще мога да разчитам на нова руска помощ, този път без унизителни условия. Но как виждаш нещата с реалното изпращане на войски? — Ще изпратим там останките от пленената армия на Гуоминдан, които и без това сме длъжни да храним и обличаме. Така ще ги принудим да пролеят кръв за нашата кауза, ще ги превърнем в първите китайци, които се борят срещу прочистването на Америка в северната част на Корейския полуостров… — Зи-лин остави чашата върху масичката. — А ние с теб знаем, че това наистина ще стане, другарю Мао… Проучили сме достатъчно добре тактиката на Макартър и знаем, че той _наистина_ ще прекоси Ялу!… — Значи такава е съдбата ни — въздъхна Мао. — Трябва да се превърнем в марионетки на Москва, за да спечелим както доверието на руснаците, така и икономическата им помощ… — Такава е съдбата на слабите — каза Зи-лин. — Но историята доказва, че всичко тече и всичко се променя. Един ден ще бъдем достатъчно могъщи, за да накараме Москва да се страхува от нас… Първото нещо, което видяха, беше Транспарантът на духовете. В средата му беше изрисуван символът на Сътворението, познат на всеки китаец — костенурка и змия, вплели се в здрава прегръдка. Около централния символ бяха разположени осемте триграми. Те представляваха плетеница от прави и начупени линии, символизиращи мъжа и жената. Митичният император Фу Хси твърдял, че триграмите са основата на математиката. В тях се съдържали всички възможни аритметични комбинации, освен това били в състояние да изразяват власт и подчинение, воля и слабост, характерните черти на всички животни, свързани с китайската митология, а дори и посоките на компаса… Транспаранта на духовете беше поставен нарочно. Съгласно правилата на „фен-шуи“ — древното изкуство на геомансията — такива транспаранти се поставят там, където витаят зли духове. За да преодолеят транспаранта, духовете трябва да завият надясно — нещо, което всеки китаец знае, че те не могат да правят… Във фоайето имаше едно огромно огледало. Размерите му бяха точно копие на транспаранта отвън. То беше ново доказателство за присъствието на зли духове, които, както е известно, бягат от огледалната повърхност. Видяла огледалото, Сен-лин почти се препъна. Транспарантът отвън я доведе пред прага на нервната криза, а това тук вече окончателно я довърши. Обърна се с гръб към огледалото, тялото й потръпна и се притисна до Зи-лин. — Всичко е наред — прошепна той, насочил поглед в отраженията им върху огледалното стъкло. — Няма от какво да се страхуваш. — Защо ме доведе тук? — попита с тъпичък като на дете глас тя. — Защото имаш нужда от помощ — меко отвърна Зи-лин. — В едно отношение мъжът ти е прав — болестта ти не е за доктори. Затова дойдохме тук… — Но това място е пълно със зли духове? — Не — поклати глава Зи-лин. — Злите духове просто обичат да се навъртат тук. Именно по тази причина го е избрал Фаз-хан — човекът, който владее изкуството на „фен-шуи“ по-добре от всеки друг. Той привлича злите духове, оковава ги и отнема силата им… — За какво тогава са му транспарантът отвън и това огледало? Нали и те изпълняват същите функции? — Злото не е в къщата на Фаз-хан, няма го и в градината му — поясни Зи-лин. — То се крие в кладенеца на душата — един бездънен кладенец, според учението на Фаз-хан. Той го открива именно там, поставя му окови и го обрича на вечен затвор. Нещо в гласа му я накара да го погледне. — Но ти не вярваш на всичко това, нали? — Вярвам, че в градината на Фаз-хан съществува „ксин джин“ — бавно отвърна Зи-лин. — Но не съм сигурен, че зная какво се крие в неговите дълбини… Сен-лин потръпна, напълни дробовете си с въздух и каза: — Аз обаче зная. Фаз-хан имаше жестоко монголско лице. Кожата, която се виждаше над гънките на дългата черна роба, беше дебела и матова като на слон. Над слабото тяло доминираше издължена и тясна глава, от фигурата му се излъчваше мрачна сила. Този човек притежаваше титлата „чернокапец“ — една от най-старите и най-уважавани титли сред майсторите на „фен-шуи“, която се отличаваше с дълбока мистичност. Чернокапците произхождат от Индия, родното място на Буда. Оттам тяхното изкуство се прехвърлило на север, към Тибет. Няколко века по-късно разчупило оковите на непристъпните планини и започнало да се разпространява в Китай. Било силно и завладяващо, попило в себе си мъдростта на хилядолетните култури, сред които се развивало… Зи-лин се поклони пред магьосника, Сен-лин стори същото. В душата й се появи тръпка на ужас. — Здравей, Велик лъв — промълви Фаз-хан, прибягвайки до буквалното значение на името Зи-лин. — Радвам се да те видя отново. — Гласът му беше плътен бас, стаята сякаш се разтърси от тътен на гръмотевица. — Истинско щастие е да бъда тук, Сребърно копче — отвърна Зи-лин и подаде на домакина тънък червен плик. Хартията проблесна само за миг, после потъна в гънките на черната роба. Сен-лин наблюдаваше развоя на събитията мълчаливо, но с явен интерес. Никой от двамата не прибегна до модерното и вече почти задължително обръщение „тон-жи“ — другарю. Освен това използваха прякори — факт, който несъмнено доказваше наличието на близки отношения между тях. Зи-лин представи Сен-лин и сбито описа проблемите й. Фаз-хан се раздвижи още преди да чуе края на историята. Зи-лин се дръпна в ъгъла, оставяйки Сен-лин сама в средата на стаята. Не беше в състояние да издържа на мрачния огън в очите на магьосника, затова се зае да оглежда помещението, в което се намираха. Стаята беше девет метра широка и точно толкова дълга. Таванът беше ослепително бял, по стените бяха окачени множество транспаранти с красиво изписани йероглифи. Сен-лин не успя да ги разчете, тъй като бяха на старо наречие и в орнаментиран стил, но беше убедена, че това са „сутра“, или по-скоро цитати от „сутра“, които често са толкова големи, че биха запълнили страниците на дебела книга. Беше странно, че знае това, но изобщо не се запита откъде и как е успяла да го научи… Зи-лин приключи разказа за заболяването й в момента, в който магьосникът направи три пълни обиколки около нея. Спря на метър от лицето й и бавно каза: — Притежава излъчване на феникс и това е добре. Фениксът е царствена птица, управлява богатството на Китай заедно с дракона… Запали три ароматични пръчици и ги постави пред малката зелена статуетка, изправена редом с позлатен Буда. — Моля, кажете ми нещо — обърна се към Сен-лин той и тя неволно потрепна от гръмотевичния му глас. Изпита чувството, че от него се излъчва някакъв специфичен аромат. Не, това е невъзможно, гласовете нямат миризма. Вероятно се влияе от запалените пръчици пред статуетката. — Вас са ви изтезавали, нали? — въпросителната интонация липсваше. — Да — прошепна тя. — Как по-точно? — Хей, Сребърно копче… — направи опит да се намеси Зи-лин, но магьосникът го спря с вдигната ръка. Втренчила се в издълженото монголско лице, Сен-лин изпита чувството, че вижда друг, смътно познат човек. — Ако ви е трудно, просто си представете болката от дълбока рана, която съществува, дори когато тази рана е вече зараснала… — Имаше сенки — започна тя. — Навсякъде около мен имаше сенки… Може би на хората, които се движеха около огньовете. Казах ли ви, че навсякъде пламтяха огньове? — гласът й придоби странен тембър, сякаш долиташе от далечно разстояние с помощта на ехото. — Мъжете дойдоха оттам, огньовете останаха зад гърбовете им… Не успях да видя лицата им. Усещах присъствието им като изчезване и поява на топлината от огньовете — в зависимост от тяхната позиция… Но ясно виждах единствено пламъците… Във въздуха се носеше отвратителна воня, от нея ми се повдигаше. Видях купчини почернели кости, очевидно ги бяха държали в огъня… — Сенките обясниха, че това са костите на японци и националисти. Една от тях се наведе и когато отново се изправи, в ръцете си държеше отрязана ръка… — „Виждаш ли как постъпваме с гадните националистически предатели?“ — попита, после тикна отрязаната ръка в огъня. Кожата се разцепи, кръвта съскаше в пламъците… И изведнъж пръстите й се раздвижиха!… Започнах да крещя, а сенките избухнаха в смях. Пръстите продължаваха да потрепват, а ръката бавно се печеше… — Най-сетне изгоря, сянката захвърли овъглената кост някъде в нощта… Оттам се разнесе кръвожадното ръмжене на гладни псета… — После сянката ме сграбчи и започна да сваля въжетата, с които бяха усукали ръцете и краката ми. Вече бях разбрала на какво се дължи противната воня — на изгоряла човешка плът. Гледах как войниците режат половите органи на жертвите мин, а после ги натикват в устата им… Беше ужасно!… Гърдите на Сен-лин бурно се повдигаха и отпускаха, въздухът с мъка си пробиваше път до дробовете й. Всеки момент щеше да се задуши, тялото й се разтърси от конвулсии. Зи-лин понечи да пристъпи напред, но „фен-шуи“ отново го спря. — Току-що казахте, че жертвите са били „мин“ — бавно и отчетливо промълви Фаз-хан. Сен-лин подскочи, сякаш я беше дамгосал с нажежено желязо. — Така ли казах? — с мъка промълви тя. — Не помня… Труповете бяха на японски войници… Разбира се, точно така. — В очите й се появи недоумение. — Защо съм казала „мин“? Династията Мин е била унищожена преди триста години! Фаз-хан се обърна и запали нови три ароматични пръчици. Постави ги до първите, вече изгорели до половината. — През 1644 година, ако искаме да бъдем точни — промърмори той. — Но упадъкът на династията Мин започва още в края на XV век. От север настъпват безмилостните монголски орди, източното крайбрежие е обект на нападения от японските пирати. Населението става все по-бедно, хиляди селяни превиват гръб по господарските ниви… В търговските центрове по крайбрежието започват бунтове. — Не помага бруталността на новосъздадената тайна полиция, хората искат справедливост и са решени да се борят за нея. Властта на Мин се руши, в края на века император Ван-ли я предава почти изцяло в ръцете на Съвета на евнусите. — През 1621 година, малко след смъртта на Ван-ли, противниците на Мин окупират Пекин. Това е сигналът, който Манчу очакват от години. Войските им нахлуват от север и потапят в кръв имперската столица. Завземат властта и обявяват началото на династията Кин… Пластове синкав дим изпълваха стаята. Стана горещо, сякаш в близост пламтеше невидим огън. — Какво общо със Сен-лин имат Манчу и Мин? — обади се Зи-лин. — Изкуството на „фен шуи“ се докосва до цялото многообразие на света — отвърна Фаз-хан. — Част от него може да се види ясно, друга остава дълбоко скрита в мрака. Обикновено човек се докосва до „ру-шър“ — това, което е опознал чрез опита си. В такива случаи лечението не е особено трудно, тъй като става въпрос за общопознати елементи: земя, огън, вода, метал, дърво… Всеки от нас притежава опит в боравенето с тези елементи, той се измерва посредством специална таблица… Нарушеният баланс в опита с петте основни елемента е причина за възникването на душевни проблеми… Фаз-хан запали още три ароматични пръчици и ги нареди при останалите. Така бройката стана девет — най-щастливото число в китайската нумерология. — В отделни случаи „ру-шър“ се оказва недостатъчен — продължи той. — Когато човек изчерпва познанието си върху елементите, той по необходимост търси помощ. И я намира в „шу-шър“ — областта извън опита… През пластовете дим Зи-лин видя как тялото на Сен-лин се разтърсва от могъща тръпка. — Моля те, върни ме във вилата! — извърна се към него тя. — Моля те! Зи-лин отмести очи от болезнено свитото й лице и ги спря върху „фен шуи“ — спокоен и неподвижен като черна статуя. За пръв път в живота си изпита раздвоение, не знаеше на чия страна да застане. Разумът го караше да остане, но сърцето му се гърчеше от жалост и го подтикваше да хване ръката на Сен-лин и да бяга по-далеч оттук… — Зи-лин, моля те! — изстена отново тя. — Тук е царството на злото! — Очите й бяха огромни, изпълнени с ужас. — Усещам го, ще ме погълне! — Точно това ще стане, ако си тръгнеш — обади се Фаз-хан. — Не! — проплака задавено тя. — Не мога да ти попреча — разпери ръце Фаз-хан. — Зи-лин също… Никой няма това право, Сен-лин. Трябва да останеш доброволно, в противен случай няма да те спася… — Да я спасиш ли? — учудено го погледна Зи-лин. — От какво? — От това, което разяжда душата й. — И какво е то? — Чу-шър — кратко отвърна високият мъж. Сен-лин нададе отчаян стон. Зи-лин пристъпи към нея, хвана я за ръка и побърза да я изведе навън. Тръгнаха по дълъг, зле осветен коридор. Воплите на Сен-лин долитаха до слуха му някак отдалеч, сякаш през дебела стена. В антрето отново се натъкнаха на огледалото. Сен-лин се обърна да му хвърли един поглед и спря толкова рязко, че Зи-лин почти изгуби равновесие. — Не! — прошепна с друг глас тя. — Не мога да си тръгна. Все още не мога… Злото… Нещо помръдна, двамата едновременно обърнаха глави към тъмния ъгъл на помещението. От сянката се отдели високата фигура на Фаз-хан, само Буда можеше да каже как се бе озовал тук преди тях. — Време е — прогърмя магьосникът. — Земя, огън, вода, метал, дърво… Нито един от петте основни елемента не може да ни даде отговор. Значи остана „чу-шър“… — обърна се и ги поведе към вътрешността на къщата. — Къде отиваме? — попита Зи-лин. — На ръба на „ксин джин“ — отвърна Фаз-хан. — Кладенецът на духовете. Градината тънеше в мрак. Растителността се състоеше предимно от бели черници — основна храна за скъпоценните копринени буби. Особената миризма на подправки беше непозната за обонянието на Зи-лин. Лунният сърп хвърляше студена светлина. Рогата на дракона — така народът нарича небесното светило в тази фаза. Най-доброто време за лов на нощните хищници. Обиколиха малката градина точно девет пъти. Числото девет е символ на дълголетието, в мандаринското наречие двете думи се изписват напълно еднакво. Голяма част от китайската нумерология произтича от предпоставката, че езикът навсякъде е един и същ, въпреки стотиците диалекти и наречия. Цифрите често звучат като съвсем други думи и по естествен начин възприемат тяхното значение. — Тази вечер, „деветката“ е особено важна — промълви магьосникът „фен-шуи“. — Може би от решаващо значение. Днес е двадесет и четвъртият ден на четвъртия месец. Четири — двадесет и четири — това е най-неблагоприятната дата в календара… Зи-лин владееше кантонското наречие не по-зле от Фаз-хан и веднага разбра какво се крие зад думите му. Числото четири на кантонско наречие се произнася като думата „смърт“. Следователно комбинацията „четири — двадесет и четири“ звучи като многократно повторение на смъртта — нещо, което на всяка цена трябва да бъде избягнато. Защо доведох Сен-лин именно тази нощ? — запита се той. — Вече сте тук — промълви Фаз-хан, сякаш в отговор на безмълвния му въпрос. — Един сам по себе си многозначителен факт. Значи съдбата е решила, че комбинацията „четири — двадесет и четири“ е най-подходяща за вас. Така да бъде. Според учението на Тао за постоянната промяна, светлината може да се роди единствено от мрака… Фаз-хан ги поведе към центъра на градината. Тук имаше гъсти лози, в ноздрите ги удари аромат на рози, макар че сезонът съвсем не беше подходящ за цъфтежа на тези прекрасни цветя. Магьосникът ги накара да спрат в центъра на малка площадка, заобиколена отвсякъде от черници. — Сен-лин, обърни се с лице към склоновете на черната планина — нареди той. — А ти, Зи-лин, ще останеш тук, в близост до скалите, които наподобяват алена птица феникс. Аз пък ще заема място ей там, до устата на зеления дракон… — Продълговатата му глава се сведе към гърдите: — Сега ще дадем шанс на „ки“… То ще бликне като разтопена лава от дълбините на земята и ще залее всичко наоколо. Сен-лин се втренчи в непрогледния мрак и тихо попита: — Какво е това? — Кладенецът на духовете — отвърна Фаз-хан. Въздухът беше абсолютно неподвижен, по небето нямаше нито едно облаче. Сребристият сърп на луната приличаше на въпросителен знак върху черното кадифе на небето. Фаз-хан отвори уста и започна да припява странен псалм. Думите бяха на някакъв непознат диалект, Зи-лин никога не беше го чувал. Може би това изобщо не е китайски, помисли си той. Може би е някакво древно индийско или тибетско наречие… Изпитаха чувството, че горещината на стаята с благовонните аромати на „сутра“ ги последва и тук, сред пролетната нощ, която би трябвало да бъде хладна и приятна. Въздухът натежа от задушна жега, листата на черешите клюмнаха, от телата на тримата бликна пот. Зи-лин хвърли поглед към Сен-лин. Отворила широко очи, тя напрегнато наблюдаваше тъмното пространство пред себе си. После краката й бавно се раздвижиха, като в транс. Направи крачка напред, после втора… Спря на ръба на кладенеца, ръцете й, посребрени от лунната светлина, леко докоснаха каменната зидария. Главата й започна да се навежда, лицето й се скри в тъмната дупка, от която сякаш струеше мастилен мрак. Сен-лин не беше в състояние да диша. Направи опит да си поеме дъх, но дробовете й, сякаш попаднали в безвъздушно пространство, изведнъж отказаха да функционират. Престана да чува напевните псалми на Фаз-хан, вместо това започна да ги усеща с тялото си. Думите й бяха непонятни, но въпреки това я караха да се чувства особено — сякаш помагаха на душата й да се измъкне от тленната си обвивка… Отново изпита онова чувство на опиянение, което за пръв път позна в дъждовната нощ на физическото си сливане със Зи-лин. Горната част на черепа й сякаш се разтопи и от отвора надникна нещо познато; нещо, което беше част от същността й. После я прониза нетърпима болка и тя разбра, че в душата й се крие някой _друг_… Именно той, този безлик и безформен непознат, беше източник на злото. Това зло се оказа вътре в нея, а не в градината на Фаз-хан… И то усети заплахата. Не заплахата за Сен-лин, а за самото себе си. Стиснала зъби, Сен-лин гледаше надолу с насълзени очи, в душата й се появи агонизираща болка. Остри, закривени като куки нокти разкъсваха вътрешностите й, зейнаха грозни рани. Направи опит да извика, но от устата й не излезе нито звук. Олюляваше се над безвъздушната яма на кладенеца и положително би се сгромолясала в бездънното му гърло, ако не беше невидимата мрежа, с която я обви Фаз-хан. В главата й блесна ослепителна светкавица и Сен-лин изведнъж се оказа отвъд океана на времето. Попадна в Пекин, точно по време на обсадата му от враговете на династията Мин. Видя жестокостта на агресорите, стана свидетел на кървавата агония на една вековна династия. Беше част от свитата на императора, а сред враговете разпозна лицето на Ли Зи-чен — генерала, с когото някога се беше любила, но днес беше сред смъртните й врагове. Ли Зи-чен отне живота на императора с един-единствен удар, после я грабна, вдигна я над главата си като парцалена кукла и я запрати срещу стената. Тя бръкна в пазвата си и извади малък кинжал, решена да се брани до смърт. Но той само се изсмя и й нанесе такъв удар, че кинжалът изтрака на плочите. После се стовари отгоре й. Изнасили я грубо и брутално, но членът му остана огромен и твърд. Направи го втори път, прониквайки дълбоко във вътрешностите й. Най-сетне задоволил долните си страсти, Ли Зи-чен я остави на шиниците. Заповяда им да я изнасилят и те с готовност се подчиниха. Вършеха го по двама-трима наведнъж, жестоко и със садистична наслада. Умираше дълго и мъчително. Тялото й отдавна премина границата между живота и смъртта, но духът й остана жив. Дори нещо повече — потръпваше от желание за мъст, за унищожение. Нищо друго, абсолютно нищо! Зи-лин, разбира се, не можеше да знае какво става в душата й. Научи го много по-късно от собствения й разказ. Сега виждаше само как тялото й се надвесва над кладенеца, разтърсено от ужасни конвулсии, а устата й се разчеква в непоносимо болезнена гримаса. После блесна ослепителна светкавица, която прогори зениците му. От този миг нататък не беше сигурен дали беше видял нещата в действителност, или всичко е било плод на въображението му… От устата на Сен-лин излитаха гъсти облаци дим, сякаш беше погълнала всичките девет ароматични пръчици в ритуалната зала на магьосника. Този дим се носеше във въздуха и едновременно с това сякаш бълбукаше като непозната течност. В ноздрите го удари тежката сладникава миризма, която му беше описала Сен-лин и която сам добре познаваше от войната. Миризмата на изгоряла човешка плът. Пушекът започна да се извива, оформяйки някакъв непознат силует. Пред очите му бавно изплува призракът на млада жена. Очите й бяха скрити в тъмни дупки, на мястото на носа зееше празно пространство. Призракът имаше и ръце, които завършваха с издължени пръсти. Не, това не бяха пръсти, а по-скоро дълги, закривени нокти, които висяха на половин метър над земята. Призракът имаше и тяло — тънко и извито като на отровна змия. Зи-лин гледаше като омагьосан, неспособен дори да помръдне. Влечугото бавно започна да се увива около Сен-лин. Първо около раменете, после се плъзна нагоре — към шията и главата. От устата му се откъсна дрезгав вик. Сякаш очаквал това, Фаз-хан бързо отстъпи назад и освободи достъпа до скалата, известна като Устата на Зеления дракон. Зи-лин усети вятър върху лицето си и неволно се обърна да потърси източника. Но листата на черешите бяха все така неподвижни и оклюмали, както преди малко. После изведнъж разбра, че леденият вятър излита право от скалата на Зеления дракон, набраздена от многобройни, хоризонтално разположени пещери. Призрачното същество, което се беше впило в Сен-лин и очевидно се опитваше да я умъртви, извърна глава по посока на ледения вятър и потръпна. После се появи водата. Бурна и студена, като от внезапен порой. Но за разлика от обикновения дъжд, тези водни струи не падаха вертикално, а хоризонтално! Ледената вихрушка се стовари върху главата на призрака. Разнесе се пронизително съскане, издигнаха се облаци пара. Грозното създание нададе ужасен вой и изчезна. Заедно с него изчезна водата, стопи се и вятърът. Градината отново блесна под сребърните лъчи на луната, тиха и спокойна. Фаз-хан се наведе и помогна на Зи-лин да се изправи. — Какво стана? — попита Зи-лин, едва сега успял да напълни дробовете си с кислород. Фаз-хан се усмихна и леко разтвори полите на черната си роба. — Моите сребърни копчета все още са тук, Велик лъв — промълви той. — Нищо не се е променило. — Но аз видях… — Нищо не се е променило — натъртено повтори Фаз-хан. — А Сен-лин? — Градината е на ваше разположение. Можете да правите каквото пожелаете. Кладенецът на духовете вече спи… Останал сам под кичестите клони на черниците, Зи-лин изчака да се успокои и едва тогава пристъпи към потръпващата фигурка на Сен-лин. Ръцете й продължаваха да стискат каменната зидария, но когато очите й се извърнаха да го посрещнат, в тях се четеше дълбоко спокойствие. — Тя си отиде… Зи-лин не каза нищо. Все още се питаше дали всичко не беше халюцинация. — Ху-чао… Жената от свитата на последния император на Мин… Пълни глупости, помисли си Зи-лин. Значи всичко е било халюцинация. Тялото на Сен-лин се поклащаше. Сякаш се връща от продължителна нощна оргия, рече си той. Вероятно не знае какво говори. Протегна ръце и я стисна в прегръдката си. — Нейният любим се превърна в жесток враг… — прошепна унесено Сен-лин и безсилно склони глава на гърдите му. — Генерал на име Ли Зи-чен… Клепачите й уморено се склопиха. Зи-лин я вдигна на ръце и я понесе по тясната извита пътечка. После се върнаха във вилата. Зи-лин я сложи да си легне и отиде в кабинета си. Започна да се рови в библиотеката и скоро откри това, което му трябваше — книга върху историята на средновековен Китай. Нетърпеливо я разлисти и откри периода на упадък на династията Мин. Оказа се, че войските на Манчу, превзели Пекин през 1621 година, действително са били командвани от генерал на име Ли Зи-чен. Споменаваше се и за някаква фаворитка на императора, но учените не бяха счели за необходимо да посочат името й, тъй като по това време почти цялата власт вече е била в ръцете на евнусите. Зи-лин търпеливо изчете всичко, но името на тази жена така и не изскочи отникъде. Наложи се да прибегне до помощта на Националната библиотека. След неколкодневно упорито търсене му донесоха едно овехтяло и доста разпокъсано томче на Средновековната история. И в него откри името на фаворитката. Ху-чао. Книга трета Виварта Формация Пролет, в наши дни Джиао / Хонконг / Маями / Киото / Москва / Пекин / Вашингтон / Каруизава Аз съм животно, помисли си Ки-лин. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото й, пронизвано от остра болка в продължение на безкрайно дълги месеци бях животно, но сега трябва да се превърна в човек. Иначе няма да оцелея. Беше по-лесно да го помисли, отколкото да го стори в действителност. Вдигна кална ръка и неволно попила пурпурния белег на шията си. Целувката на вампира. Мазолестият палец на полковник Ху беше счупил ключицата й, вероятно с удесеторена сила, предизвикана от агонията. Болката пулсираше в главата й, но тя беше свикнала с нея и почти не й обръщаше внимание. Болката беше верен приятел и другар, единствен спътник в безкрайните нощи, през които полковник Ху я убеждаваше, че бялото е черно, че любовта е омраза… Че болката е чувство, а удоволствието е обратното: че смъртта е живот… Прибегна до „прана“ — дълбоко вдишване и издишване. След няколко секунди болката беше заключена в изолирана килия на съзнанието й, вече беше в състояние да провери дали може да използва ръката си. Оказа се, че всичко е наред, стига да не я вдига над нивото на рамото. Над тази линия счупените костици започваха да се трият и цялата й ръка изтръпваше — от рамото чак до ноктите. Това означаваше, че има засегнат нерв и няма да се оправи без услугите на лекар. Това едва ли ще представлява проблем, но сега й предстояха далеч по-неотложни задачи. Първата от тях е да стигне гората. Имаше нужда от почивка, но беше беглец и трябваше да мисли преди всичко за замаскиране на следите си. Пеша, особено в това време, едва ли ще стигне далеч… Преследвачите несъмнено ще направят съответните изчисления и ще очертаят кръга за претърсване около централната точка на лагера. Следователно посоката е без значение — ще я открият накъдето и да тръгне. Изходът е един — да прогони от съзнанието си инстинктивното желание за бягство и да се опита да ги надхитри. Вдигна глава и дъждовните струи с пълна сила шибнаха потрепващите й клепачи. Бавно осъзна какво трябва да стори — да преодолее болката и да вдигне ръце високо над главата си. Не успее ли, чака я смъртта… Стисна зъби и започна. Болката беше страхотна, но ръцете й продължиха движението нагоре. Успя да се вкопчи в клона на близкото дърво и бавно започна да се набира. Оказа се, че е избрала гигантски бор, издигащ се на повече от сто метра над земята. Изкатери се почти до върха, преметна крак през един клон и потъна в мъртвешки сън. Събуди се малко преди разсъмване. Подуши въздуха и започна внимателно да се спуска надолу. В един момент до слуха и долетяха гласове, тялото й се притисна в дебелия ствол и замря. Гласовете бавно заглъхнаха в далечината. Скоро стъпи на земята, огледа се и побърза да се отдалечи. Измина около два километра. Пред очите й се появи самотна селска къща. Промъкна се вътре и успя да отмъкне някакви дрехи и малко храна. Съзнаваше, че с това оставя ясни следи за преследвачите си, но друг изход нямаше. Незабележимо се присъедини към група отрудени жени, които превиваха гръб в близкото оризище. Цял ден скуба нежните стръкчета, без да вдига глава. В замяна получи купа ориз в каросерията на раздрънкана камионетка. Запозна се с жената до себе си и започнаха да разговарят. Научила името й, Ки-лин се прехвърли в другия край на оризището и продължи да работи. Там вече се представи за четвърта братовчедка на новата си позната. Никой не прояви любопитство, жените не й зададоха почти никакви въпроси. На свечеряване успя да се добере до града. Грозните бараки за живеене, подредени като войници от двете страни на шосето, се редуваха с фабрики, заводи и леярни, над които се стелеше алено зарево. Без особени усилия откри къщата на лекаря и почука на вратата. Наложи се да почака, вероятно защото времето беше напреднало. Най-сетне прозорчето на втория етаж се отвори. От него надникна главата на мъж, уличното осветление се отрази в кръглите метални рамки на очилата му. Мъжът махна с ръка по посока на ъгъла. Ки-лин зави в тясна странична алея и се озова пред малка врата. — Кажи, сестрице? Беше ниско закръглено човече с невероятно криви крака. Върху пижамата си беше наметнал старомодно палто, дългите му мустаци смешно помръдваха. Очилата му отразяваха светлината на лампата, движейки се в такт с малката устица, от която излизаше топъл, приглушен гласец. Ки-лин пристъпи прага и след светкавична преценка на шансовете си реши да прибегне до старомодна любезност. — Уважаеми вуйчо — започна с традиционната форма на обръщение тя. — Хиляди извинения за безпокойството, но тази сутрин се подхлъзнах на един корен и паднах насред оризището… — пръстът й небрежно докосна червения оток на шията. — Май съм си счупила някаква кост… — Трябваше да дойдеш веднага — изцъка с език закръгленото човече. — Нямаше начин, уважаеми вуйчо — отвърна Ки-лин и очите й умолително се закръглиха. — Не мога да пропусна нито една надница, защото момчето ми — то е само на три години — лежи в болница… Всеки ден пътувам дотам, защото плаче за мама… — В очите й се появиха сълзи. — Нали то има право да иска майка си?… А имам и други деца, които трябва да храня… Сама съм, без мъж… — Но държавата… — понечи да се намеси докторът. — Държавата, държавата! — извика гневно Ки-лин. — Не искам да бъда храненик на държавата, не желая подобна съдба и за децата си! — Сигурно знаеш какво казва Конфуций за гордостта — въздъхна докторът, очевидно трогнат. Пристъпи напред и протегна ръце: — Я дай да видя колко си пострадала… Ки-лин го остави да разкопчае блузката й, после попита: — Ще ми кажеш ли къде се намирам, уважаеми вуйчо? — Намираш се в „шен дао“ — Пътя на духовете, по който са пътували към вечното си жилище императорите от великата династия Мин… — Докосването на пръстите му беше леко и издаваше опит. Но въпреки това тя неволно изохка, когато започна да опипва мястото на счупването. Той съжалително изцъка с език, после продължи: — Това селище се казва Джиао Жуан Ху, може би си го чувала… Свързано е с новата история на Китай… — По време на войната селяните прокопали сложна мрежа от подземни тунели. Там се криели, оттам шпионирали японските агресори… Издържали докрай и днес са пример за смелост и кураж на целия народ… Един от тях минава тук, точно под къщата… Замълча, почисти мястото на счупването със спирт, после заби в кожата две дълги игли. Болката изчезна почти мигновено и Ки-лин изненадано вдигна глава. — Сега трябва да наместя счупеното, сестрице — промълви докторът. — По-добре не гледай… Ки-лин с мъка се сдържа да не избухне в смях. Ох, старче, старче! Ако знаеш колко кръв съм видяла! Повече от теб, макар да си два пъти по-възрастен… Въздъхна и покорно извърна глава. — Ето, готово — обади се след известно време докторът, намаза подутината с билков екстракт и започна да я превързва. После пристъпи към вътрешността на малката стаичка и сложи вода на примуса. Ки-лин го наблюдаваше от мястото си. Старецът започна да вади тапите на разни буркани и шишенца, разбъркваше съдържанието им в малко вода и го сипваше в съда върху огъня. Извади някакъв твърд предмет от малък контейнер, отряза парченце от него и го счука на прах. Изсипа го във водата и започна да си тананика. Накара я да изпие врящата течност с противен вкус и едва тогава седна зад малкото бюро. Взе четчица за писане и разтвори някакъв формуляр. — Сега ми дай името, адреса и работния си номер, сестрице — рече той. Първите две изисквания не бяха трудни, но с работния номер нещата стояха доста по-различно. Той искаше да й напише болничен лист, за целта ще му трябват документите й. Които, разбира се, тя не притежаваше… Но сега, завръщайки се в цивилизацията, тя беше длъжна да си набави редовни документи. Нещо, което не е много лесно в комунистически Китай… — Тунелите… — промърмори тя и спусна крака от масата за прегледи. — Моля? — Прочутият подземен лабиринт, за който говореше преди малко — поясни тя и бавно пристъпи към бюрото — Много ми се иска да ги видя, ще ме заведеш ли? — Кога? Сега ли? — Разбира се, че сега — отвърна тя и придаде на гласа си необходимата доза ентусиазъм. — Нали нашите деди са шпионирали японците именно през нощта? — Да, но… — Тогава какъв е смисълът да ги видя на дневна светлина? — усмихна се тя. — Освен това в момента искам да не мисля за болното си рамо… — Добре — кимна след кратко колебание докторът. Ки-лин беше успяла да намери ключа към душата му, полковник Ху положително би изпитал гордост от факта, че се е оказала толкова добра ученичка. Докторът тръгна напред. В ръката му се появи магнезиева факла, стълбите към мазето блеснаха на ярката светлина. Ръката му опипа някаква издутина в скалата и пред тях се откри таен проход. Ки-лин пристъпи в тесния тунел, обърна се и погледна възрастния човек право в очите. — Искам да ми покажеш пътя за Пекин. Докторът спря, очите му станаха загрижени. — Не можеш да отидеш в столицата без документи — прошепна той. — Ти ще ме снабдиш с паспорт. — Не съм фалшификатор, сестрице — поклати глава той. — Видях снимката на бюрото ти — усмихна се Ки-лин. — Видях и обувките в ъгъла… Имаш дъщеря, нали? Ръката с факлата се вдигна високо над главата му, сенките затанцуваха по влажните стени. — Коя си ти? — Аз съм китайка — отвърна Ки-лин. — И едновременно с това не съм… Той усети мрачната нотка в гласа й. — Не си тукашна… — Не съм. — Не си и от континента… Тя мълчаливо го наблюдаваше. — Тайван! — извика старецът. — Не съм враг — засмя се тя. — Не съм от Гуоминдан. — Но ще ме убиеш без колебание, нали? — Уважаеми вуйчо — поклати глава тя. — Дори насън не можеш да си представиш живота, който съм водила… — „Небето е високо и нищо не може да го промени; земята е необятна… Нищо не може да спре слънцето и луната, живите същества са обречени да растат и умират“… — Цитатът беше от Лаотцъ. — Значи ще ми дадеш документите на дъщеря си — завърши вместо него Ки-лин. — Споровете са излишни — отвърна докторът и впи очи в измъченото й лице. — Ти си по-стара от мен, сестрице — въздъхна той и кимна с глава. — Виждам го и отстъпвам пред желанието ти… Заведе я обратно в кабинета си и й даде всички документи, необходими за безопасното й придвижване. После се върнаха в дупката и поеха по тесните тунели. Спряха пред полуизгнила дървена стълба, която водеше нагоре. — Като изкачиш тези стъпала, ще излезеш право на пътя — махна с ръка докторът. — Там все някой ще те вземе в желаната посока… — Все още мога да те убия — обади се Ки-лин. — Можеш. — Познаваш лицето ми, знаеш накъде съм тръгнала… — Познавам и лицето на лисицата, която прескача в двора ми — отвърна възрастният мъж. — Зная в коя посока духа вятърът… Другите напразно ще искат да научат това, което аз вече зная… — Защо? Погледът му беше умен и проницателен, Ки-лин неволно потръпна. Този човек беше далеч по-умен, отколкото беше допускала. — Те не преследват Тао — тихо прошепна докторът. — Те преследват враговете си, което означава, че и враговете им преследват тях… — Като мен… — Ти вече си убивала, сестрице. От очите ти наднича смъртта… — Убивала съм, за да оцелея. — Но междувременно си убила и себе си — меко отвърна той. Тя само изсумтя, но сърцето й се сви от болка. — Искаш да ме накараш да повярвам, че желаеш да ми помогнеш… — Не притежавам такава власт, сестрице. — И не ми вярваш, че съм убивала по необходимост — продължи да настоява тя. — Сигурно е така… Болката в душата й стана непоносима, тъмнината заплашваше да я погълне. Именно тази тъмнина, или по-скоро страхът от нея — я тласна към убийството на полковник Ху. — Той ме създаде… — глухо, сякаш на себе си прошепна тя. — А аз го убих… Старецът безстрастно я наблюдаваше с черните си като копчета очи. Лицето му не издаваше никакви чувства, макар ясно да виждаше агонията на душата й. — Той забърка глината, от която се родих… А после ме превърна в нещо друго… — Но вече го няма, нали? — Вече съм свободна. — Сама усещаш фалша в думите си — поклати глава той. Ки-лин замълча. Знаеше, че трябва да го убие с един удар и нещата да приключат дотук. Не можеше да си позволи да го остави жив — това би означавало сигурното й залавяне. — Може би твоят създател те е направил такава — промълви старецът. — Един безпощаден войник. Трябва ли да ти напомням, че войниците са инструменти на злото? Това го е казал самият Тао. „Онзи, който контролира околните, разполага и с мускулната им сила. Но истинската сила се проявява само тогава, когато човек успее да постави под контрол собствената си душа…“ Тя притисна длан към пламналото си чело. — Дори не помня на какво ме обучаваше! Нещо се мярка в главата ми, после изчезва… Неясна сянка върху стената… Лицето на стария човек видимо потъмня. — Дори Тао не може да промени това, което са ти сторили — промълви той. Сенките се гонеха пред очите й, главоболието стана непоносимо. А след сенките настъпваше Мракът… Ки-лин простена и удари с юмрук слепоочието си. — Ти си опасен! — задъхано прошепна тя. — Чрез теб могат да ме пипнат! — Значи трябва да се погрижиш това да не стане. — Каза го толкова открито и спокойно, че Ки-лин неволно зяпна. — Не се ли плашиш от смъртта? — О, да — кимна старецът. — Но смъртта е нищо в сравнение с реките, които се вливат в океана… — Какво искаш да кажеш? — Онези, които умеят да се примиряват с неизбежното, но едновременно с това знаят как да се борят за победа, ще живеят дълго — отвърна спокойно възрастният доктор. — Всички останали са обречени да умрат млади… Ки-лин дълго го гледа. Чуваше ударите на сърцето си, усещаше тласъците на кръвта във вените си. Факлата пукаше, пламъкът й видимо намаля. Сенките по стените се удължиха и плъзнаха към тавана. _Всички останали са обречени да умрат млади…_ Погледна го за последен път, очите й сякаш искаха да го запомнят завинаги. Натика документите под колана си и пое по паянтовите стъпала. Не го уби. Победа ли беше това, или поражение? Спря за миг в мрака и извърна глава: — Сбогом, уважаеми вуйчо… — Не забравяй реките, които се вливат в океана — долетя някъде отдалеч приглушеният глас на стареца. Затвореше ли очи, Блис виждаше скъпоценния камък. Сиянието му беше ту златисто, ту пурпурно, ту с бронзови оттенъци. Доминираше над безбрежната шир на океана. Защо е толкова важен този опал, питаше се тя. Събуди се от някакви гласове, наметна дрехата си и излезе от кабината. Зашляпа с боси крака по дървената палуба. Намираше се на джонката на баща си. Гласовете бяха толкова тихи, че сякаш ги беше сънувала. Не можеше да повярва, че някой изобщо би се събудил от тях. Но след смъртта на Зи-лин вече беше готова да повярва на всичко, дори на най-странните неща. Не можеше да забрави изражението на изпитото му лице в мига, в който приближаваше възглавницата към главата му, в ушите й продължаваше да звучи гласът, който й заповядваше да стори немислимото. Друг глас, не този на Зи-лин… _Буда ще ти прости, съкровище_, каза гласът. _Както ти прощавам аз…_ Но дали тя самата можеше да си прости? На този въпрос все още нямаше отговор. Гласовете звучаха в главата й постоянно. Не можеше да определи дали са там от час, седмица или година. Нашепваха й по време на сън, бяха с нея и когато беше будна. Така никога не оставаше сама, нямаше време да изпита страх. С нея беше Зи-лин, Джианът… Умря от собствените й ръце, но въпреки това остана с нея. Каква беше искрата, прехвръкнала между тях в мига, в който душата му напусна тленните останки на тялото? Блис не можеше да отговори на този въпрос. Понякога мислеше, че двамата заедно са успели да проникнат отвъд гъвкавата мембрана на времето и да се докоснат до „да-хей“, Великия мрак. И там, в омагьосаното пространство на Космоса се беше получила странната трансформация… Но в едно беше абсолютно убедена — каквото и да е _това_, то е част от плановете на Зи-лин. Той знаеше, че ще умре и искаше тя да е до него в последния му миг. Нали сам я беше обучавал? Нали я беше водил към мрачните дълбини на „да-хей“ и преди? Това е била нейната подготовка. Да, точно така — подготовка… Но за какво? — … има, както сам можеш да се убедиш, изключителни качества… — гласът принадлежеше на баща й, тих и убедителен. — Великолепен червен блясък, превъзходен екземпляр… — Австралийски е, нали? — попита Дани, третият му син. Нощта преваляше, беше почти четири часът сутринта. — Искам да разбереш откъде е купен. Блис спря пред вратата на кабината, пръстите й докосваха дървото и сякаш поглъщаха вибрациите на разговора. Все още в обятията на „да-хей“, тя чувстваше, че трябва да бъде вътре в кабината, а не в коридора. — Татко… Трите клетви вдигна глава, кръглото лице на Дани (почти съвършено копие на бащиното) изненадано се завъртя към нея. — Съкровище! — надигна се той. — Добре ли си? — в очите му се появи онази загриженост, с която напоследък неизменно я наблюдаваше, душата й потръпна в агония. Как да му обясни какво изпитва дълбоко в себе си, след като сама не знае това? — Да, добре съм — отвърна тя. — Сънувах някакъв голям скъпоценен камък… Опал с червеникави отблясъци… — очите й се сведоха към масичката и видяха наяве това, което беше сънувала. Протегна ръка и взе опала, никой от двамата мъже не успя да реагира. — Съкровище… — Хиляди извинения за нахлуването ми тук, татко — промълви тя. — Но този опал ми е познат… — Очите й с мъка се откъснаха от студения блясък на камъка. — Без да искам чух как караш Дани да разбере откъде е бил купен… Важно ли е това? В първия момент Трите клетви понечи да я излъже, просто за нейно добро. Дълбоко се тревожеше за нея, но беше безсилен да й помогне. Но сега, забелязал познатото изражение на очите й, той стори единственото възможно нещо: каза й истината. — Джейк ми го даде, преди да отлети за Япония. В нощта, в която убиха Зи-лин, той е бил обект на преследване от опитен агент. Успял да се справи с него, но закъснял за срещата на борда на джонката… — Зи-лин знаел ли е, че ще дойде? — Мисля, че да… Блис бавно въртеше опала с деликатните си пръсти. Искрите на студения огън проблеснаха и угаснаха, на тяхно място се появиха други, още по-прекрасни. Беше сигурна, че върху гладката повърхност на камъка вижда лицето на Джиана. — Съкровище… — Татко, бих искала да… — Изключено! — прекъсна я той и в сърцето му помръдна ледената ръка на страха. — Тази работа ще свърши Дани! Той… — Нима ще ме държиш тук като затворничка? — Приказваш глупости! — ядоса се Трите клетви. — Можеш да ходиш където пожелаеш! — Но само в компанията на сестра ми Лин, нали? — попита тя, изчака смутеното му мълчание и добави: — Значи няма да съм затворник, а просто пациент. — Аз нямам никакви… — започна Трите клетви, после изведнъж се обърна към сина си: — Дани, остави ни сами, ако обичаш! Младежът кимна и напусна кабината. — Ох, съкровище! — уморено въздъхна Трите клетви. — Защо искаш толкова много от мен? Как да те пратя на една толкова опасна мисия, без дори да съм сигурен във физическото ти състояние? — Има само една опасност! — гневно повиши тон Блис. — Да умра от бездействие и притеснение за Джейк! Ето на какво ме обричаш! — Самата ти нямаш представа за състоянието си — поклати глава Трите клетви. — Имам отлична представа и зная, че ми няма нищо! — упорито отвърна тя, а в ушите й изведнъж забуча могъщата приливна вълна на „да-хей“. — В едно обаче си прав — аз наистина не съм такава, каквато бях, преди да умре кръстникът… — Седна на освободения от Дани стол и прокара пръсти през косата си. — Ши Зи-лин беше последната ми връзка с миналото. Дядо ми е бил Джианът, благодарение на който той се е превърнал в това, което беше… Майка ми се е обърнала към него за помощ в най-трудните мигове на живота си… Без него вероятно нямаше да съм родена. Да не говорим, че никога нямаше да се появя в Хонконг и да открия в твое лице своя втори баща… Да, различна съм — не отричам това. Там, където някога имаше енергия и здрави връзки, сега има Пустота. Аз се примирявам със смъртта му, татко. Такова е било желанието на Буда. ДЖОС… Но всичко това не можеше да не се отрази върху душата ми. Не мога да се преструвам и затова честно признавам, че вече не съм същата като преди. — Никой не те кара да бъдеш същата — меко промълви Трите клетви. — Тогава? Трите клетви мълчаливо я гледаше. Сърцето му преливаше от обич към тази млада жена, която беше отгледал от парче месо като свое собствено дете. — Няма да те жертвам в служба на „юн-хюн“ — промълви най-сетне той. — Ти отдавна си го сторил, татко — поклати глава Блис. — В продължение на години си ме подготвял за тази мисия, сега просто трябва да ме оставиш да я изпълня… — Съжалявам, че… — Късно е да съжаляваш, татко. Трите клетви с въздишка призна, че е права. Поклати глава и й предаде цялата информация на Джейк относно блестящия опал. Когато свърши, Блис се усмихна и го целуна по бузата. В същото време пръстите й внимателно се увиха около камъка. Джейк чуваше гласове. Мъртвите крещяха в ушите му. Костите им тракаха и той неволно стисна устата си. Озъбените им челюсти щракаха като на гладни алигатори, костеливите им пръсти сочеха неизвестно къде… Посланието им очевидно е важно, затова крещят толкова силно… Но Джейк мълчеше. Просто защото не можеше да ги разбере. Непрекъснато се питаше какво е толкова важно в дяволското им послание, какофонията започна да го дразни. Няма защо да бърза, ако той самият е мъртъв. А ако не е… Непрогледният мрак бавно започна да посивява, лицето му усети лекия полъх на вятъра. Сивите валма на лютивия дим го задавиха, пред очите му проблесна светлина… Грохотът на експлозията се сля с ярката светкавица на гранатата, резултатът беше яркочервени късчета кожа и човешка плът, надупчени от раздробени костици… А детонацията… Очите му рязко се отвориха. Детонацията отхвърли тялото на Микио към него, колелото с три спици върху гърба на кимоното се пръсна на хиляди късчета. Това беше свещеният „камон“ — гербът на фамилията Комото. Детонацията… Отново отвори очи и този път успя да огледа обстановката: лежеше по гръб в някаква стая, облицована изцяло в блестящо полиран кедър. … Тялото на Микио връхлетя върху него, горещината стана нетърпима. Накрая, миг преди да го напусне съзнанието, белите пламъци се отдръпнаха, за да му разкрият ужасната гледка на това, което беше останало от лицето на Микио… Кървава пихтия, от която стърчаха натрошени кости, замръзнала в страшна усмивка… Очите му опипаха полуотворената врата от оризова хартия, стори му се, че отвъд нея вижда зеленината на прекрасна градиш. На противоположната стена имаше затворена „фузума“ — врата от солидно дърво с правоъгълна рамка в средата, покрита с фина, матирана коприна. И тази врата бавно започна да се отваря. До слуха му долетя птича песен, вероятно откъм градината… Не можеше да бъде сигурен, в главата му все още кънтеше експлозията. Все още усещаше тежестта на Микио върху гърдите си. Тежестта на едно човешко тяло, което отстъпва пред могъщата ударна вълна и се пръска на части… Микио, приятелю мой! Полезрението му се запълни от тъмен коридор, по него бавно пристъпваше неясна фигура. Дойде до него безшумно, обута в традиционните бели чорапи „таби“, главата й се сведе надолу. Джейк тръсна глава да пропъди вонята на кордит и сивия облак на експлозията. Имаше чувството, че тъпанчетата му ще се пръснат от детонацията, но въпреки това не отмести поглед от познатото до болка лице. — Микио-сан! Първата мисъл на Андрю Сойър беше за Джуана. Трябва да го намеря на всяка цена, каза си той. После, осъзнал, че това е невъзможно, той грабна телефона и набра номера на Трите клетви. Намираше се в малка остъклена кабинка, далеч долу кипеше мравунякът на Ханг Сен — стоковата борса на Хонконг. Бръкна под сакото си и придърпа скъпата копринена риза, залепнала за потната му кожа. Беше влажна и неприятна за пипане. Майната й на ризата, въздъхна той и притисна слушалката до ухото си. Отсреща не вдигаха. Къде изчезна точно сега, по дяволите?! Погледът му нервно се местеше от таблото с борсовите котировки към тълпата брокери под него, която се люшкаше като могъща приливна вълна. Не, грешка нямаше. В играта влязоха „Пийбъди & Смитърс“ и „Тун Пин Ан“ — двете най-силни брокерски компании в Колонията. Жуженето в слушалката най-сетне прекъсна и Сойър изпусна въздишка на облекчение. — Ало? — проточи лениво познатият глас. — Започна се! — задъхано извика Сойър. — Най-лошото вече е факт! — Къде си? — На борсата. — Сериозно ли е? — Катастрофално! В ден като днешния направо не ми се живее! — Идвам веднага! — отсече Трите клетви. — Пресвети Боже! — промърмори в онемялата слушалка Сойър и бавно я постави върху вилката. Дланта му изтръпна, влажна от пот. Седнал зад малкото бюро в съседство, помощникът му мълчаливо късаше от факса данните за промяната в котировките, които постъпваха на всеки петнадесет минути. Всички показваха реалността на един прост, но плашещ факт — от сутринта насам финансово-брокерските къщи „Тийбъди & Смитърс“ и „Тун Пин Ан“ с методична последователност изкупуваха акциите на компанията „Интер-Ейша“. Играеха на едро, покупките им бяха за пакети от по десет хиляди акции наведнъж. Най-странното обаче беше, че никой от останалите играчи не се намеси, никой не прояви съвсем естественото желание за „прикачване“ — любимият номер на спекулантите, който даваше възможност за светкавични удари. Поради факта, че „Интер-Ейша“ беше сравнително нова компания, а и поради нестабилността на самата борса Ханг Сен, отклоненията от курса на акциите в двете посоки бяха съвсем в реда на нещата. В качеството си на основен брокер на „Интер-Ейша“ Сойър беше длъжен да следи всяка трансакция, която надвишава хиляда броя акции, да проверява от чие име купуват съответните брокери и да прави съответните калкулации. Фактът, че купувачите най-често се оказват фиктивни фирми, съвсем не влияеше на тази рутинна процедура. Изплащането на дивиденти, покупките и продажбите — това бяха артериите на пазара, посредством които Сойър и останалите членове на Вътрешния кръг държаха пръста си върху пулса на търговията и ръководеха действията на многобройните си компании. Но днес нещата се развиваха по друг начин. Двете финансово-брокерски къщи изкупиха общо над седемдесет и пет хиляди акции на „Интер-ейша“, без да проявяват желание за продажба и прибиране на тлъстата печалба от повишението на курса. Сойър усети неприятно свиване в стомаха си и инстинктивно разбра, че тук не става въпрос за спекулации, а компанията е подложена на директна атака. Но от кого? Зад гърба му настъпи суматоха, очите му бавно напуснаха осветеното като коледна елха информационно табло. Обърна се, челюстите му болезнено изщракаха. Насреща му бързаше Трите клетви. Лицето му беше мрачно, по челото му блестяха ситни капчици пот. — Лоши новини! — задъхано промълви той и се натика в кабината. Помощникът на Сойър се принуди да излезе, за да му направи място. — По-лоши от това?! — удиви се Сойър и ръката му обхвана гъмжащия мравуняк в залата. — Мисля, че не си даваш сметка за цялата сериозност на… — „Саут-ейша“ — прекъсна го Трите клетви. — Целият град говори за кражбата! — Господи! — изстена Сойър и безсилно се отпусна в стола. — Какво е положението в банката? — Обсадата започна — отвърна Трите клетви. — Не успеем ли да отбием първата атака, фалитът ни е сигурен! — По дяволите! — простена Сойър. Пред очите му като на екран се появиха кадри от дългия и труден живот, който беше водил. Работа, работа и пак работа! С единствената цел да превърне „Сойър & синове“ в една от най-стабилните търговски компании на Колонията. И за какво е било всичко това? За да рухне в рамките на броени часове! О, не! Това не може да бъде! Очите му отчаяно се впиха в лицето на другия, думите му приличаха по-скоро на стенание: — Нима ще изгубим „Саут-ейша“ и „Интер-Ейша“ в рамките на една проклета седмица?! — Дано Буда накаже коварните врагове! — прогърмя Трите клетви. — Това означава да изгубим контрол над „Пак Хан Мин“ и проекта „Кам Сан“! Точно от подобен ход на събитията се опасяваше брат ми! — „Кам Сан“ ли? — извика гневно Сойър. — На кого, по дяволите, му пука за някакъв шибан проект на хиляда километра оттук, за който и без това нищичко не знаем?! Нима не виждаш, че става въпрос за оцеляването на _нашите_ търговски компании? Ако гадният враг успее да глътне, „Интер-Ейша“, това ще означава, че цял живот сме работили напразно! Разбираш ли това, уважаеми Тцун? _Напразно!_ — Доста ни стресна, юми-тори… „Владетелят на лъка“ — едно почетно звание, което се употребява само за истинските майстори на стрелбата с лък. Но кой го нарича така? Микио-сан? Кой би могъл да знае за неговите умения с това оръжие, освен… — Наистина ли си ти?! — прошепна той и понечи да се надигне, за да разгледа лицето на събеседника си отблизо. Но тялото му бе пронизано от толкова остра болка, че Джейк неволно падна назад. — Спокойно, Джейк-сан — прозвуча познатият глас на Микио. — Да, това съм аз. Моля те, не се вълнувай… — Но… Усети натиск върху раменете си, извърна глава и успя да зърне лицето на младата жена, облечена в масленозелено кимоно. На шията й се очертаваше тънката алена ивица на бельото. После отново насочи вниманието си към Микио. — Видях те да умираш в кабинета си… — прошепна той. — Бях там, когато враговете изстреляха гранатата… Тялото ти се пръсна в ръцете ми… — Това тяло спаси живота ти — усмихна се Микио, но чертите на лицето му издаваха дълбоко безпокойство. — Опитах се да те предупредя, Джейк-сан. Да те задържа настрана… По заобиколен начин, тъй като имах подозрението, че всичките ми действия са обект на неотклонно наблюдение. — Нарочно избягвах срещата между нас, нарочно не вдигах телефона. Надявах се да разбереш затрудненията ми и да се оттеглиш. Накарах Кашикаши да те изпрати обратно в Хонконг, където ще си в безопасност. Тук се води безпощадна война, Джейк-сан… — Но грешката беше моя, приятелю… Просто забравих, че не си от хората, които лесно ще се откажат. Да бъде благословена Амида, че се измъкна без сериозни последици. — Разкажи ми какво стана — прошепна Джейк. — Всичко беше постановка — въздъхна Микио и прокара пръсти през гъстата си прошарена коса. — Добра постановка, след като съм успял да заблудя не само враговете си, но и теб… Вероятно вече си разбрал, че си проследил друг човек, а не мен… — Кашикаши! — извика Джейк, изведнъж спомнил си за предателството на дребничкия японец. — Също част от играта, Джейк-сан — усмихна се Микио. — Няма от какво да се тревожиш. Кашикаши ми е все така предан. Такъв ще бъде до края на дните си, приятелю, можеш да си сигурен в това. Но именно благодарение на неговата игра кланът Кисан повярва, че може да ме ликвидира и да сложи край на кръвопролитната война. Защото без оябун моите бойци ще бъдат обречени, наш? — Но кой умря в кабинета ти? — Един смел мъж — отвърна Микио. — Един истински герой, който доброволно прие самурайската смърт. Страдам от тази загуба, но едновременно с това му завиждам. Неговото „ками“ ще се нареди сред най-великите духове на дедите ни… Сега обаче предимството е на моя страна. Главатарите на Кисан мислят, че съм мъртъв и са сигурни в победата си. — Значи за малко не провалих блестящите ти планове — въздъхна Джейк. — Вината не е твоя. Аз би трябвало да отгатна какво става в душата ти, да очаквам реакцията на един истински приятел… — Но едва ли би отгатнал и смъртта на баща ми, нали? — Амида! — възкликна Микио. — Ши Зи-лин е мъртъв? Знаеш ли кой е сторил това? — Да — горчиво въздъхна Джейк. — Той беше убит от японски „дантай“, Микио-сан. От „дантай“ на Якудза… — Изключено! — възкликна Микио, на лицето му се появи израз на дълбоко смайване. — Бих се с тях — отвърна Джейк. — Убиха баща ми и раниха Блис, която в момента е в болница… Няма грешка, с очите си видях татуировките им… „Иризуми“. — „Иризуми“… — повтори като ехо Микио и безсилно се отпусна на колене. — Но кой би изпратил екип на Якудза в Хонконг? Не познавам оябун, който би рискувал открито нападение в чужда страна! — Но въпреки това якудза се подчиняват на заповедите на своя оябун и на никой друг, нали? — отвърна Джейк. — Това е една от причините да съм тук, Микио-сан. Трябва да открия убийците на баща ми, затова отказах да използвам билета на Кашикаши. Натискът е срещу цялата мрежа, която е създавал в продължение на десетилетия. Не мога да го премахна, без да зная кои са враговете ни. — Разбирам — кимна Микио. — Постъпил си правилно, Джейк-сан, нямал си друг избор… — В очите му се появи замислено изражение. — Но Амида бди над нас. Съхранил е живота ти и трябва да сме му вечно благодарни. А сега… — млъкна, усетил ръката на жената с кимоното върху своята. Тя кимна по посока на Джейк, който бавно затваряше потръпващите си клепачи. — Сега ще е най-добре да си починеш — меко добави той. — После ще хапнем и пийнем, стига да имаш желание… И ще си поговорим до насита. Не, понечи да извика Джейк. _Искам да говорим сега!_ Но сънят го надви, душата му стремително полетя към тайнствените дълбини на подсъзнателното… Три часа, след като пристигна в Маями Бийч, Тони Симбал засече Кубинеца. Откри го в „Ла Тукана“ — едно скъпо заведение с пастелни стени, огледала и дълъг, изграден от стъклени тухли бар със скрито осветление. Около ниските масички от никелирани плоскости и стъкло бяха наредени удобни плетени столове, които придаваха на кръчмата вид на латиноамериканска хасиенда от рекламните журнали. Но Симбал потръпна от погнуса. Облечен в лек бял костюм, под който носеше тъмносиня тениска, той се насочи към бара. Неоновото осветление беше толкова ярко, че го принуди да не сваля слънчевите си очила. Поръча водка, „Абсолют“ с лед. Ръкавите на сакото му бяха небрежно навити, в съответствие с тукашната мода. Имаше желанието да изглежда като един от местните. Малко по-късно се появи и Кубинеца. Симбал остана леко изненадан от този факт. Пълното му име беше Мартин Хуанито Гато де Роза и това напълно обясняваше защо хората от университета го бяха кръстили просто Кубинеца. В университета действаше щабът на СЕН, а Кубинеца беше един от най-опитните оперативни агенти на тази организация. Следователно присъствието му тук е съвсем в реда на нещата. Но аларменият звън в главата на Симбал се дължеше на един друг факт — че тук се намира и Едуард Мартин Бенет. Кубинеца можеше да се намира поне на двадесет други места в света, особено в светлината на информацията, която беше получил Симбал. В ЦРУ считаха този човек за един от най-големите специалисти в района на „субконтинента“ (нарицателно за Латинска Америка в разузнавателните среди). Съвпадението съвсем не беше случайно. Бенет и Кубинеца. Колко акции са провели заедно? Колко пъти Бенет е спасил живота на Кубинеца и обратно? Вероятно много… Симбал помнеше наизуст всички данни за Бенет, измъкнати от компютъра на СЕН с помощта на Моника. Моника. При мисълта за нея усещаше неприятно стягане в долната част на корема си. Какво кроят със стария Макс? Каква роля му е отредил Макс в своята игра? Тези въпроси си зададе поне сто пъти по време на полета от летище „Дълес“. Качи се на самолета, без да сподели съмненията си с Донован. Не го стори, просто защото и Донован не изгаряше от желание да каже какво мисли за машинациите на Макс Тренъди. И Симбал предпочете да не избързва. Нямаше никакво желание нещата да се объркат, докато отсъства от Вашингтон. Предпочиташе да играе по свирката на бившия си шеф, докато навлезе по-дълбоко в операцията. Винаги ще има време да докладва на Донован и да вкара войската в бой… Но дълбоко в себе си отказваше да повярва, че Макс може да работи срещу него. Просто защото това би предизвикало един съвсем прост, но резонен въпрос: Ако Макс _действително_ работи срещу Симбал, чии заповеди изпълнява? Още един въпрос, на който Тони Симбал не желаеше да търси отговор. В крайна сметка, вече на борда на самолета, след третия пореден преглед на досието на Бенет, решението се оформи в главата му: майната им на всички! Дори без изяснено отношение към поведението на Макс, той ще вземе решение, когато му дойде времето. А бъдещето ще покаже дали то ще се изрази в действие или бездействие. Мартин Хуанито Гато де Роза беше натикал гъвкавото си тяло в кремав костюм, шоколадовата му кожа блестеше като намазана с олио. Косата му беше пригладена назад, очевидно с помощта на някакво гадно мазило. Ситни лунички по бузите му придаваха вид на лекомислен хлапак. Но Симбал знаеше, че у този човек няма нищо хлапашко, а още по-малко — лекомислено. Пътищата им се пресякоха на два пъти, още докато Симбал беше агент на Администрацията по наркотиците. За пръв път го засече в Колумбия, по време на акция. Там видя как този строен и симпатичен мъж с очи на сърна хладнокръвно прерязва гърлото на някакъв наркотрафикант, в движенията на ръцете му се долавяше нещо от професионализма на опитен хирург. Симбал се впечатли не толкова от самия акт, колкото от поведението на изпълнителя. Кубинеца действаше с ножа спокойно, с някаква скрита наслада. Симбал винаги беше подозрителен към хората, които не изпитват отвращение от акта на убийството. Дори когато тези хора са негови колеги. Подобно поведение е неестествено, в него се крие заплаха. Именно затова запомни Кубинеца, именно затова беше толкова изненадан при втората им среща, състояла се няколко месеца по-късно. Видя го по време на някакъв празник в университетското градче и буквално се вцепени от изненада. Кубинеца се държеше културно и възпитано, в обноските му се долавяше лекотата на цивилизован човек. Нищо общо с жестоката машина за убиване, действала в джунглите на Южна Америка… Около този човек витаеше нещо странно, нещо като вудуистко заклинание. Симбал си го спомни в момента, в който името му изскочи от досието на Бенет, а сега — изправен срещу него от плът и кръв, той усети как подозрението му се превръща в убеждение… Появата на Симбал в „Ла Тукана“ веднага след пристигането му в Маями съвсем не беше случайна. Според секретните архиви на АН и СЕН това заведение бе едно от сборищата на наркотрафиканти и бандити от „Дикуи“. Останалите две успя да посети, преди да се настани на стъкления бар. Навсякъде цареше спокойствие, сделките се сключваха прикрито, но без напрежение. Играеха огромни суми, част от тях положително отиваха в джобовете на държавните служители, от които зависеше недосегаемостта на наркобароните. Чудовищата се чувстваха прекрасно в този град с луксозни заведения като „Ла Тукана“. Събираха се на пищни вечери около отрупаните маси, пиеха отбрани калифорнийски вина и безшумно изграждаха мрачните си империи. Търговците на едро се возеха в двуместни спортни автомобили от чужбина, развличаха се на борда на луксозни яхти, вили със стъпаловидни тераси и жени с дълбоки деколтета, чиято единствена грижа е да наблюдават собствените си физиономии в кристалните огледала… Кубинеца беше в тон с обстановката. От тялото му се излъчваше онази особена и някак похотлива латиноамериканска гъвкавост, която може да бъде оценена само в Маями и никъде другаде. Една интригуваща смесица, която често се оказва смъртно опасна. Седна при мъж и жена, които вече си бяха поръчали питиета. Симбал разлисти картотеката в главата си и желаната информация изскочи със забележителна бързина: „Мако“ Мартинес, един от главните доставчици на кокаин в Съединените щати. В свободното си време се занимаваше с контрабанда на оръжие и това го отличаваше от останалите наркобарони. Защо Кубинеца сяда на вечеря точно с това чудовище, запита се Симбал. С това въпросите, на които беше длъжен да намери отговор, станаха два: Какво прави в Маями Кубинеца и защо се среща именно с Мако Мартинес? Според секретната информация Мартин Хуанито Гато де Роза никога не е бил специалист в областта на оръжейната контрабанда, следователно вероятността на отсрещната маса да се говори за оръжие би трябвало да отпадне. Но това се явяваше поредното съвпадение и Симбал съвсем не се почувства по-добре. Опразни чашата си, поръча втора водка „Абсолют“ и направи знак на оберкелнера да му потърси маса за вечеря. След минута беше поканен да заеме мястото си, пътят му минаваше точно покрай масата на тримата. Отправи настойчив поглед в лицето на дамата, на устните му се появи усмивка на сваляч. Но очите й останаха хладни и безизразни. Господи, колко грим, въздъхна в себе си Симбал. Тоалетните й принадлежности положително тежат цял килограм! Оберкелнерът го настани на две маси от компанията. Симбал избра мястото си така, че да не бъде директно с лице срещу тях. Пред него се появи втората водка с лед, оберът извади бележника си и въпросително го погледна. Поръча рачета, салата „Дезар“ и маринован аспарагус, пренебрегвайки препоръката на обера да опита стек, печен на дървени въглища. От тонколоните се лееше бразилска самба, вдясно мигаха светлините на дансинг с прозрачен, осветен отдолу под. Качеството на храната не беше особено високо, но все пак бе прилично. Маями никога не беше притежавал кулинарната слава на други курорти по океанското крайбрежие. А на Симбал му беше все едно, тъй като вниманието му беше насочено към масата на Кубинеца. Двамата с Мако оживено разговаряха, а жената зяпаше към образа си в кристалното огледало. От ритъма на речта Симбал разбра, че говорят на испански. После стана това, което Симбал очакваше: Мако направи знак на мадамата да изчезва и това означаваше само едно — настъпва времето на деловия разговор. Кубинеца се премести на свободното място и веднага засече Симбал. На дансинга кършеха снаги няколко двойки, по лицата им пробягваха разноцветните лъчи на прожекторите. Нещо в атмосферата напомни на Симбал за джунглата, или по-скоро за отсъствието на цивилизация… Ритуалната изява на различни култури, преплетени в танца, беше някак примитивна и откровена… Поиска сметката. Усещаше погледа на Кубинеца, но не вдигна глава. Разплати се спокойно, после се изправи и без да бърза се отправи към изхода. Кубинеца получи предостатъчно време да го настигне. Портиерът докара пред входа взетия под наем корвет и Симбал бавно пристъпи към услужливо отворената вратичка. Зад него се наредиха няколко коли с пристигащи клиенти. От Кубинеца нямаше следа. Симбал вдигна глава и огледа блестящата неонова реклама на ресторанта. После премести поглед към отсрещния тротоар. Кубинеца го нямаше никакъв. Отзад започнаха да му свирят и той бавно включи на скорост. Дали така му се стори, или наистина един от портиерите го изчака да потегли и се втурна към вътрешността на заведението? — Акциите на „Интер-Ейша“ са около двадесет и пет милиона — обяви Андрю Сойър и избърса челото си с ленена кърпичка. — „Тийбъди & Смитърс“ разполагат с четири милиона от тях, всичките на приносител… А „Тун Пия Ан“ има около милион и половина, включително купените днес. — По дяволите! — кипна Трите клетви. — Това означава, че скоро ще бъдем обществена компания! — Обикновено това е най-добрият начин за набиране на допълнителен капитал — изтъкна Сойър. — Заклевам се в духа на Великия Бял тигър, че понякога ми се иска да си бях останал търговец на опиум! — продължаваше да фучи Трите клетви. — Шегуваш се, нали? — Съвсем не се шегувам, дано Буда прати чума на враговете ни! — прогърмя другият. — Там поне знаеш кой е приятел и кой — враг! Няма ги фалшивите компании и въшливите брокери, които купуват от тяхно име! Двамата тайпани все още стояха натикани в тясната остъклена кабинка на борсата. Трансакциите бяха прекратени преди часове, но те искаха да научат окончателните цифри за деня. Сойър си даваше сметка, че китаецът беснее, защото има съвсем реална опасност да изпуснат контролния пакет на „Интер-Ейша“. В тази корпорация бяха заложили практически всичките си капитали, а управлението и ликвидността им бяха изцяло в ръцете на Джуана — така, както беше настоял Зи-лин. В резултат се оказаха с вързани ръце и бяха почти безпомощни срещу тайнствения купувач, твърдо решен да им отнеме компанията. Ех, ако не бях толкова задължен на Ши Зи-лин, въздъхна в себе си Сойър. Ех, ако не бяхме пуснали акциите на свободния пазар! Ако, ако!… В устата му се появи горчив вкус, перспективата да изгуби това, което беше градил цял живот, направо го смазваше. — Ще се наложи да затворим банката! — мрачно процеди той. — Скоро няма да бъдем в състояние да изплащаме влоговете и това ще срине „Саут-ейша“ за броени часове! — юмрукът му се стовари върху отрупаната с книжа масичка. — По дяволите! Откъде изтече проклетата информация? Взехме всички предпазни мерки! — Имам свои хора в „Тун Пин Ан“ и още куп търговски компании! — изплю се в ъгъла Трите клетви, а на лицето му се изписа неприкрито отвращение. — Защо мислиш, че и те нямат свои шпиони при нас? Нима не знаеш, че голяма част от бизнеса в шибаната Колония става чрез подкупи? Винаги е било така. Срещу пачка мангизи в брой купуваш информацията, която ти трябва. Това е начин на живот, а не само бизнес! — Не и в моята компания! — отсече Сойър. — Значи твоята компания е по-различна от останалите! — язвително сви устни Трите клетви. — Ще открия предателя! — По-добре се опитай да намериш решение на проблемите, които ни създаде той! — До следващия път, така ли? — извърна се до го погледне Сойър. — Нима трябва да очакваме нов капан? Трите клетви нямаше какво да отговори. — Но къде още се бави? — промърмори Сойър и нервно повдигна ръкава си. — Трябваше да е тук още преди час! — Не се безпокой, ще дойде — отвърна Трите клетви. — Няма смисъл да предизвиква излишни подозрения в ръководството на „Тун Пин Ан“… Кривият нос е добър шпионин и играе честно! — Думите прозвучаха толкова абсурдно, че той неволно се засмя: — Ако изобщо е възможно да съществува подобна комбинация… — Надявай се! — мрачно поклати глава Сойър. — Кривият нос ми е зет — добави Трите клетви. — Верността му не подлежи на съмнение. — От устата му се изтръгна нов дрезгав смях: — Освен това му плащам такива пари, че няма начин да не е щастлив! Огромното помещение в краката им плашеше с необичайната си тишина. Човек трудно можеше да си представи Ханг Сен без обичайната трескава дейност на брокерите. До слуха им достигна отчетливо потропване на обувки върху цимент. — Вече е тук — въздъхна с облекчение Сойър. Трите клетви се обърна с лице към човека, който се приближаваше. Беше на средна възраст, без никакви отличителни белези, ако не се брои масивният нос, изкривен от многобройни счупвания. — Какви новини носиш? — нетърпеливо се надигна от мястото си Сойър. Трите клетви напълни една чаша с чай и я подаде на зет си. Той я пое с благодарност и я опразни на един дъх, без да обръща внимание на факта, че зеленикавата течност отдавна бе изстинала. — Научих каквото трябва — обяви той. — Отне ми много време, приключих преди броени минути… Офисът беше задръстен от бумаги, наложи се да търся поръчките за изкупуване на „Интер-Ейша“ една по една… — За кого купува „Тун Пин Ан“? — нетърпеливо го прекъсна Трите клетви. — За сър Джон Блустоун — отвърна Кривият нос. — Блустоун ли?! — подскочи като ужилен Сойър. — Невъзможно — недоверчиво поклати глава Трите клетви. — Сигурно имаш грешка. Преди девет месеца подхвърлихме въдичката на „Файв стар пасифик“ и те започнаха да купуват като луди акции на „Пак Хан Мин“. Разполагаме с неопровержима информация, че финансовите им резерви са напълно изчерпани! Това е пряк резултат от действията на Ши Зи-лин, който хитро накара враговете си в Пекин да изкупят акциите на „Файв стар“… — поклати глава и добави: — Не, няма начин да е сър Джон… Той има прекалено големи дългове, за да си позволи подобна операция… — Въпреки това е той — отвърна Кривият нос и извади купчина ксерокопия от вътрешния си джоб. — Можете да се уверите сами… Двамата тайпани изчетоха документите и бързо разбраха, че Кривият нос казва истината. — Но откъде е взел толкова пари? — удиви се Сойър. — И аз си зададох същия въпрос — отвърна Кривият нос. — Позвъних на един мой човек в „Тийбъди & Смитърс“ и нещата започнаха да се изясняват. Между двете фирми действа създаден наскоро таен консорциум… Проверих нашите архиви и открих, че от доста време насам „Тун Пин Ан“ продава бавно ликвидни средства от името на точно определени хора. Предимно недвижими имоти, ето списъка им… Трите клетви пое хартията, прочете имената и безмълвно я подаде на Сойър. — Знаем ги до един — въздъхна той. — Приятели и делови партньори на Блустоун. Всички без изключение му дължат услуги. Значи нашият човек е тръгнал да си събира вересиите… — Парите от всички продажби се влагат в акции на „Интер-Ейша“ — посочи Кривият нос. — Разполагам със съответните документи. Трите клетви беше смаян. — Джейк и Ши Зи-лин едва ли са допускали подобен развой на събитията — прошепна той. — Край! — отчаяно промълви Сойър и механично смачка хартията в юмрука си. — Блустоун иска да получи контролния пакет на „Интер-Ейша“ и ние сме безсилни да му попречим. — Пръстите му побеляха от напрежение, юмрукът му се стовари върху масата. — По дяволите! Защо Джейк и Зи-лин ни лишиха от свобода на действие? Защо?! Блис отнесе камъка при Маймуната. Фамилията му беше Чан, а първото му име никой не помнеше. Магазинчето се намираше на Ят Фу Лейн в Кенеди таун, по прашните му лавици бяха струпани какви ли не вехтории. Иначе беше разделено на две — вляво се виждаше везна за измерване на билки и стрити на прах тигрови зъби (това беше аптека), а вдясно действаше истински цех за производство на килими. Блис зърна младите момичета, още почти деца — които изпъваха тъканта на бамбукови рамки. Младежи с електрически машини за бродиране в ръце нанасяха предварително програмираните шарки от разноцветни конци, след което, готовата продукция се предлагаше на лековерните туристи „гуай-лох“ като „ръчна изработка“. Чан заслужаваше прозвището си — лицето му наистина наподобяваше орангутан. То беше част от огромна глава, съвсем несъразмерна с дребното му тяло, встрани от което висяха дълги почти до земята ръце. За разлика от повечето свои връстници, Блис изобщо не се впечатляваше от грозотата на Маймуната. Още като дете обичаше да се отбива в магазинчето-работилница, там винаги й беше интересно. Сега собственикът вече беше доста стар, от фигурата му се излъчваше характерното за всички възрастни китайци благородно достойнство. Зарадва й се. Кожата около черните му като копчета очички се набръчка, върху странното му лице грейна широка усмивка. Наричаше я „тин гай-джай“ — малко жабче. Някога, преди много години, обичаше да я води на едно малко езеро в Новите територии, където двамата сядаха на брега и слушаха крякането на дървесните жаби. Маймуната отпрати поредния клиент, заключи вратата след него и я поведе към вътрешността на магазинчето. Тук беше жилището му. За разлика от безразборно натрупаните стоки отпред, малката стаичка беше чиста и всяка вещ стоеше на точно определено място — почистена от прах, излъскана до блясък… Домакинът се разшета и скоро на масата се появиха каничка горещ чай и кутия с бисквити. Блис не се намеси, тъй като знаеше, че Маймуната обича да я глези. Седеше и го наблюдаваше. След известно време стигнаха до повода за посещението й. Още щом я зърна на прага, Маймуната разбра, че идва с определена цел, но доброто възпитание не му позволи да прояви преждевременно любопитство. Блис извади опала и старецът го претегли в мазолестата си длан. Измъкна от джоба си малка, но мощна бижутерска лупа, включи настолната лампа и се приведе над камъка. — Прекрасен е — промълви след няколко секунди той. — Изключителен блясък, шлифован е от истински майстор… — Свали лупата от окото си и вдигна глава: — Колко пари даде за него? — Не съм го купувала — отвърна Блис, после му разказа историята на камъка. — Няма да е лесно — поклати глава Маймуната, когато чу какво се иска от него. — Нали каза, че е шлифован от майстор? Може би ще можеш да го издириш… — Може би — сви рамене той. — Но нищо не гарантира, че майсторът е и продавач… Доколкото мога да преценя, този камък е шлифован в Австралия, там е и изкопан… — Трябва да научим нещо повече! — промълви Блис и усети как сърцето й се свива. Маймуната замислено подхвърляше камъка в дланта си. — Ще опитаме — промърмори най-сетне той, стана и отиде до окачения на стената телефон. Набра някакъв местен номер и в продължение на няколко минути говори в мембраната. Гласът му беше тих, Блис не успя да чуе нито дума. После окачи слушалката и се върна до масичката. — Може би ще стане… — Чудесно! — Може би — натъртено повтори той. — Не съм специалист по опалите, предпочитам да не се занимавам с търговия на подобни камъни… — сви рамене и разтърка камъка между кафявите си пръсти. — Когато ми изпадне някой, обикновено се обаждам на един познат… — Блис знаеше, че няма смисъл да пита за името на този познат. Маймуната поддържаше връзки с какви ли не странни типове в Колонията. Именно по тази причина тя дойде при него. — Дадоха ми едно име, но… Питам се дали ще ти свърши работа… — Защо? — Да си чувала за Фунг Скелета? — Контрабандистът ли? Маймуната кимна: — Почти цялото количество опиум, което влиза в Колонията, по един или друг начин минава през ръцете на Фунг… — очите му се заковаха върху лицето й: — Случайно се интересува и от скъпоценни камъни, нещо като хоби… Чувал съм, че личната му колекция може да докара до припадък дори и държавния ковчежник. — Значи Фунг е моят човек — кимна Блис и посегна да ри вземе опала. Но пръстите на Маймуната се свиха около него. — Той е опасен. — Я ме погледни — засмя се Блис. — Вече не съм момиченце. — Тук няма място за шега, тин гай-джай — изгледа я с тежък поглед Маймуната. — Човек, който търгува с опиум, няма скрупули, няма морал… няма дори душа. Може да те убие в момента, в който те зърне! — Но само той може да ми даде исканата информация, нали? Маймуната не отговори и Блис кимна с глава: — Кажи ми как да го открия — направи малка пауза, после добави: — Имам и други пътища, не можеш да ме спреш. Пръстите на стареца най-сетне се разтвориха и Блис прибра затопления камък. — Знаеш ли къде се намира контейнерният терминал? — На Хой Бун роуд, близо до Кай-так, нали?… Ставаше въпрос за промишления район Квун-тон, разположен непосредствено до международното летище в Колуун. Маймуната кимна. — Казаха ми, че най-вероятно можеш да го засечеш там на разсъмване. — Лицето му беше толкова мрачно, че Блис протегна ръка и го погали. — Ако нещо ти се случи, баща ти положително ще ме убие!… — Никога няма да се отървеш от притесненията — засмя се Блис. — Аз съм дъщеря на баща си. Нима Фунг Скелета ще посмее да ме докосне? Маймуната не каза нищо, но заряза полупълната чаша чай и си наля уиски „Джони Уокър“. Михаил Карелин лежеше по гръб и гледаше тавана. Картината не беше кой знае колко приятна — мазилката беше пожълтяла и напукана, с големи влажни петна. Боята беше започнала да се лющи. Но той обичаше да гледа този таван, особено когато потъваше в размисъл. Виждаше далечни земи, виждаше острови сред океана… Леглото беше удобно, зад открехнатата врата на няколко метра от него имаше удобна баня. Но това не беше неговият апартамент, а стаята за почивка, долепена до официалния му кабинет в Кремъл. Дори през зимата тук беше горещо и шумно, а през лятото буквално не можеше да се диша. Отвъд стената се намираше големият ъглов кабинет на Фьодор Ленинин Геначов. Геначов обичаше нощта. _В мрака се крие спокойствието_, обичаше да казва той. _А спокойствието те подтиква към работа, позволява ти дори да помечтаеш…_ Карелин също предпочиташе нощните часове, но по други причини. Нощта е най-подходящото време за слушане. В полузатъмнените лабиринти на кремълските коридори се долавя потракването на Шифровъчните машини, опитни специалисти тъкат нишките на властта, които достигат и до най-отдалечените точки на света. Геначов не обичаше да използва клишета, но едно от най-известните между стените на Кремъл принадлежеше именно на него: _Някъде по света сега е ден_, обичаше да казва той. _Следователно трябва да се работи._ През нощта се плетяха сложни интриги, градяха се номенклатурни кариери, приемаха се подкупи. Под булото на нощта се криеше корупцията — самодоволна и охранена като плъх, живеещ на воля в градската канализация. _Селена._ Мислите му непрекъснато се завръщаха към тази думичка. Неговият личен код за активиране. Една дума и нищо повече. Всичко останало беше предварително програмирано — цели, задачи, пътища за тяхното постигане. В Централата имаше умни глави. Но въпреки това… Измина много време от деня, в който получи задачата си. Много неща претърпяха промяна, отлетяха много години… Обичаше нощта, тя му даваше възможност да се радва на осветените прозорци. Различни по форма и големина, неповторими по начина на осветяване. Но най-много обичаше да гледа собствения си прозорец на улица „Торки“, един от многото върху фасадата на каменната сграда, облицована с розов гранит. Зад него спеше и сънуваше жена му, докато личният свят на Карелин беше жив, току-що пробуден и готов за действие… Свят, изпълнен с измама и предателство, с по-важни от живота тайни… Светлините на Москва мигаха като далечни звезди. Прокарвайки мислена линия между тях, Карелин виждаше очертанията на онези тайнствени земи и континенти, които можеше да открие и по напукания таван на кремълската си стаичка… Отдавна беше разбрал, че човек не може да бъде щастлив без родина. Той самият обаче беше лишен от родина откакто се помнеше и това беше причината да играе една страшно сериозна игра. Сам със себе си, обграден от мрак… Създаваше своята родина от московската нощ, мигащите светлини на Кутузовски проспект бяха нейните граници. Московчани хъркаха в леглата си, дъхът им вонеше на водка и зеле. Сънуваха дебели женски задници и тръпнеха от доволство. А Карелин се завръщаше в тъмната си империя и ревниво я обикаляше. Един истински Дракула. Такъв беше животът му. Но от далечната централа долетя една-единствена думичка: _Селена._ И всичко се промени. Бяха го обучавали да дебне в мрака, да открива чуждите тайни и да ги прехвърля над безкрайната морска шир. Бяха го обучавали и да убива. Изпъшка и спусна краката си от леглото. Зашляпа бос по студените плочи, влезе в банята и завъртя крана на студената вода. Подържа главата си под струята, после се избърса с хавлията. Хвърли поглед на ръчния си часовник — беше три и половина сутринта. Геначов продължаваше телефонния си разговор с Вашингтон. Карелин беше сигурен в това, тъй като Генералният секретар щеше да му позвъни веднага, след като приключи. Приближи се до прозореца и погледна закръглените кубета на храма „Свети Василий“, златисти под светлината на прожекторите. Малко е да се каже, че след кода „Селена“ нещата са се променили, въздъхна в себе си той. Промениха се _драстично_, защото се оказа, че резидентът му е убит! Карелин поддържаше връзка единствено с него и сега изпадна в пълна безпътица. Кой ще влезе в контакт с него? В организацията, с която беше свързан, действаше умело прикрит враг. Това автоматически изключваше контактите му с нов човек, независимо от пълномощията и гаранциите, които вероятно ще му бъдат представени. В главата му отново се мярна мисълта за бягство. Отдръпва се и толкоз. „Селена“ ще престане да означава каквото и да било, безсилно ще се гърчи в краката на своя създател… Но той не изпитваше особена любов към Русия, независимо от факта, че беше роден тук. Животът беше поносим единствено благодарение на работата. Затова трябва да продължи, в противен случай ще се превърне в никому ненужна дрипа… Но без резидент, без стабилна връзка това беше невъзможно. С кого да се свърже? Джейк Мейрък изглеждаше напълно подходящ за целта. Всъщност — _единственият_, подходящ за целта. Като бивш служител на Агенцията, той знаеше всичко за нейната структура и оперативни възможности. Установил се в Хонконг, далеч от Централата, той беше недосегаем за Химера — единствения човек на света, на когото Карелин можеше да се довери. И още нещо: Мейрък е бил най-добрият приятел на Хенри Ундерман, негов ученик и верен последовател. Следователно заслужава да научи истината. Карелин не се поколеба да потърси контакт с него и нещата се задвижиха. После осъзна, че е влюбен в Даниела. И се почувства като Бог. Въпросът беше дали да създава, или да унищожава. Едва сега си даде сметка, че и на Бог не му е леко при вземането на подобни решения. През открехнатата врата долетя приглушеното жужене на телефона. Геначов е приключил разговора с Вашингтон и го вика. Хвърли последен поглед към светлините на Москва. Ако отговорът не е там, къде ли може да бъде? Телефонът не спираше да звъни и той побърза да излезе. Но в душата му продължаваше да цари смут. Джин Канже беше на път да проникне през Небесния портал, когато таванът се срути върху главата му. Беше в компанията на Акробатката. Жената си имаше име, но той предпочиташе да я нарича просто Акробатката. Така беше далеч по-възбуждащо. Запозна се с нея след наистина доброто представление на акробатическата трупа „Дазхален“, на което го заведе Хуайшан Хан. Старецът заспа още преди да угаснат лампите — нещо, което не му се случваше за пръв път и което Джин Канже отдавна можеше да предвиди с точност до минутата. Самият той изгледа спектакъла с неприкрито удоволствие. Трупата беше много добра, всяка сцена имаше свое отделно заглавие. Забеляза гъвкавото тяло и съблазнителните, несъмнено северняшки черти на лицето й, точно когато се разиграваше сцената „Сламени къщи“. Беше една от многото танцьорки на сцената, но с нещо неуловимо се отличаваше от тях. Движенията й бяха леки и грациозни. Джин Канже замря от възторг, наблюдавайки плавното полюшване на ханша й. В края на „Сламените къщи“ установи, че е получил болезнено твърда ерекция. В антракта прояви благоразумието да отпрати Хуайшан Хан със служебната кола. А след края на представлението извади служебната си карта и получи достъп до гримьорните. Това моментално го превърна в знаменитост. В първия момент не успя да открие Акробатката. В гримьорните беше шумно и весело, лееше се чай. Тук-там се мяркаха чаши с шампанско, притежателите им правеха неумели опити да ги скрият от него и той се засмя. Пред очите му се люшкаше море от гримирани лица, изглеждащи странно на светлината на прожекторите, обърнати към стените. Всъщност нищо особено… Откри я точно когато мислеше да се откаже. Беше почти убеден, че Акробатката си е тръгнала веднага след спектакъла. Сърцето му подскочи, дишането му се учести. Вече всички в гримьорната бяха научили за появата му, включително гъвкавата танцьорка. Дари го с ослепителната усмивка, която вече познаваше от залата, и всичко останало изчезна. Сега бавно проникваше в меката и влудяващо чувствена женственост, от устата й се изтръгна възбудено стенание. Джин Канже не беше свикнал на подобни звуци, още по-малко, когато те идваха от жена. Възбудата му беше огромна, семето излиташе на горещи тласъци от потръпващата му мъжественост и сякаш нямаше намерение да спре. Акробатката беше заела удобна поза под него, мускулите под гладката й кожа потръпваха като морски вълни. Дългите й крака бяха вдигнати високо, глезените й бяха някъде над главата на Джин Канже. Тази поза придаваше особена гъвкавост на кехлибарената й пещера. Краката й се увиха около врата му, проникването стана всеобхватно, все по-дълбоко и по-дълбоко… Чувството беше невероятно. Въздухът излетя със свистене от устата на Джин Канже, Акробатката отвърна с възбуден стон, бедрата й полудяха. Тази жена сякаш е от каучук, смаяно си помисли той. Не можеше да повярва на очите си, никога не си беше представял, че женското тяло притежава такива способности. Съвкуплението им беше дълго и мъчително сладко. Джин Канже имаше чувството, че ходи по високи покриви, далеч от сивото ежедневие. Душата му тръпнеше от опасността, възбудата му се усилваше. Семето му се вливаше в нея на горещи струи, а в мислите му изплува Хуайшан Хан. Всъщност не самият старец, а по-скоро нещо, свързано с него. Някак изведнъж усети напрежението в мускулите си, предизвикано от необичайната им поза. Бицепсите му потрепнаха, няколко капчици пот се отделиха от челото му и паднаха във вдлъбнатината между твърдите й гърди. Потънала дълбоко в тайнството на оргазма, Акробатката не усети нищо. Лицето й беше разкривено, тазът й се притискаше в слабините му с огромна сила, бедрата й се усукваха около все още твърдия му член. Но възбудата бързо напускаше Джин Канже. Картината в главата му стана прекалено ясна и натрапчива. Видя кабинета във вилата на Хуайшан Хан. Беше нощ, но точната дата му се изплъзваше. Бяха се напили в разговори за миналото. Старецът си спомняше за различни случки в компанията на Ши Зи-лин, а Джин Канже му разказваше за ужасите, които беше преживял в Камбоджа. После беше заспал. Събуди го настойчивото тракане на стенния часовник. С мъка повдигна натежалите си клепачи. Хуайшан Хан седеше до него и го гледаше. Светлината на лампата се отразяваше в черните, неподвижни като на змия очи. Джин Канже неволно потръпна и отново стисна клепачите си. — Буден ли си? — дрезгаво промърмори старецът и го смушка в ребрата. Джин Канже не помръдна. Онзи бавно кимна с глава, стана и се отдалечи. Джин Канже беше страшно уморен. Прекомерното количество погълнат алкохол тровеше кръвта му и пулсираше в слепоочията. Стисна клепачи и потъна в сън. Поне така си мислеше… До този момент. Съживена от акта на еякулацията, картината изплува пред очите му, по-жива от всякога. Видя Хуайшан Хан да уринира в тоалетната, намираща се в съседство с кабинета. Беше приклекнал, вероятно прекалено стар и немощен, за да се задържи на крака. Вратата беше открехната и Джин Канже го видя да посяга към нишата с тоалетна хартия. Защо му е тя, след като само уринира, учуди се Джин Канже. Може би вече не може да се сдържа… Беше чувал, че това се случва при старите хора… Но защо не я използва, а я чете? Джин Канже бавно се освободи от гъвкавите крайници на Акробатката. Членът му се плъзна навън, от устата й се откъсна вик на недоволство. Тази жена очевидно го искаше в себе си до последния възможен миг. Претърколи се встрани и започна да се облича. — Късно е — обади се тя. — Защо не останеш да спиш тук? — Ще се върна — обеща той и протегна ръка за ключа. Великолепното й тяло се сви на топка, главата й се повдигна. Между зъбите й проблесна късче метал — ключът от входната врата. — Целуни ме. Думите прозвучаха ясно, очевидно ключът не пречеше на артикулацията й. Джин Канже се наведе и долепи устни до нейните. Езикът й бавно изтласка ключа в устата му. Той се изправи, а тя пусна една доволна усмивка и каза: — Номерът на Худини… По този начин получавал ключа от ковчега, с който го спускали под водата… — Беше очевидно горда от познанията си. — Асистентката го целувала за сбогом и му го предавала… Нямаше смисъл да я пита откъде знае всичко това. Джин Канже никога не проявяваше интерес към умствените качества на жените. Колата го чакаше пред дома й. Скочи в нея и се насочи към жилището на Хуайшан Хан, намиращо се в северните предградия на Пекин. Улично движение нямаше, само тук-там можеха да се видят тежки военни камиони. С тях пренасяха храна, вместо оръжие, но в крайна сметка това нямаше никакво значение. Въздъхна и сведе глава. Полковник Ху му липсваше. Годините в Камбоджа ги бяха сближили като братя. Какво ли не преживяха там! Когато двама мъже са заедно ден и нощ, когато ръцете им са оплискани от кръвта на врага, тяхната дружба е по-здрава от стомана… — Другарю Джин? Стресна се, остана с неприятното чувство, че шофьорът вече няколко пъти го беше повикал. — Да? — гласът му беше дрезгав, като на човек, когото току-що са изтръгнали от дълбок сън. В ноздрите си продължаваше да усеща аромата от тялото на Акробатката, кожата му беше лепкава от потта й. — Пристигнахме, другарю Джин. Очите на шофьора любопитно го наблюдаваха в огледалцето. — Иди да пуснеш една вода. — Не изпитвам нужда, другарю Джин. — Слушай какво ти казвам и иди да пикаеш! — повиши тон Джин Канже. Остана сам в удобното купе. Тишината се нарушаваше от лекото пропукване на изстиващия мотор. В устата му се появи металически вкус, вероятно от ключа на Акробатката. Представи си Худини и в душата му помръдна възхищението. Слезе от колата, оставяйки вратичката зад себе си отворена. Нощта беше топла и приятна, натежала от предчувствие за идващата пролет, за онези кратки дни от годината, които разделят хапещия зимен студ от задушната жега на лятото. Нощна птица изпърха с криле над главата му. Джин Канже започна да се придвижва от дърво на дърво. Старецът оставяше лампата в кабинета си да свети, вероятно защото отдавна беше изгубил нормалните си навици. Обикновено спеше през деня, а нощем будуваше. Джин Канже предпазливо изкачи стъпалата към верандата, извади пластмасовата си лична карта и я пъхна между ключалката и рамката на вратата. На този номер би завидял дори Худини, да не говорим за Акробатката… Пъхна глава в процепа и се огледа. Кабинетът се оказа празен. Наведе се да събуе обувките си и внимателно стъпи на стария килим с разкошни сребристосиви орнаменти. Спъна се в нещо, от устата му излетя сподавена ругатня. Оказа се някакъв чехъл. Изрита го под дивана и се закова на място. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник. Измина цяла вечност, преди да вдигне ръка и да избърше потта от челото си. Прекоси кабинета и отвори вратата на тоалетната. Отпусна се на коляно и посегна към нишата с тоалетна хартия. Рулото изглеждаше съвсем обикновено. В тясното помещение беше тъмно, но той не посмя да запали осветлението. Ръката му опипа дъното на нишата. Нещо щракна, пулсът му полудя. Плочката се отмести и пръстите му докоснаха навита на руло хартия. Отнесе я в кабинета и разгъна листовете под лампата на бюрото. Приличаха на някакви договори, но всички бяха попълнени на ръка. Значи това е чел Хуайшан Хан, докато Джин Канже се беше преструвал на заспал… Потъна в четене, косъмчетата на врата му бавно започнаха да настръхват. Стомахът му се превърна в огромна ледена буца, ужас стисна гърлото му. Колкото по-бързо четеше, толкова по-силно ставаше желанието му да зареже всичко и да избяга. Това беше невероятно, лишено от логика, истинска лудост! Отдавна подозираше, че нещо не е наред с главата на стареца, сега вече получи сигурни доказателства Най-сетне разбра на какво се дължи почти безграничната власт на този човек. В главата му изплуваха думите, които беше чул от устата на Хуайшан Хан: _Парите не са проблем. Текат между пръстите ми като пълноводна река…_ Сега Джин Канже знаеше защо. Богатството на този човек беше огромно, безгранично, неподлежащо на оценка. Но изцяло за сметка на Китай! — Изчете ли всичко? Джин Канже подскочи от изненада, очите му станаха замаяни като на елен, хипнотизиран от блясъка на автомобилни фарове. Хуайшан Хан се беше изправил на прага откъм коридора, зад него надничаше любопитното лице на шофьора и злобната муцуна на огромно куче пазач. В ръката на младежа проблясваше дулото на пистолет. — Какво си сторил с всички нас?! — попита Джин Канже със задавен от гняв глас, тялото му бавно започна да се изправя. — Обричаш на разруха целия ни народ! — Едва ли — поклати глава Хуайшан Хан. — Но съм дал клетва да отмъстя на Ши Зи-лин и семейството му и ще го сторя. — Ръката му махна по посока на документите: — С помощта на това… Друг начин няма. — Няма ли?! — смаяно го изгледа Джин Канже. — Нима не разбираш, че твоята мания поставя под заплаха самото съществуване на държавата?! Даваш ли си сметка какво вършиш? — О, да — спокойно кимна Хуайшан Хан и на устните му се появи бледа усмивка: — Убивам те! Джин Канже гледаше като парализиран как костеливите пръсти на стареца откопчават нашийника на огромния пес, който изръмжа и скочи към гърлото му. В устата му отново се появи вкус на метал. Усети ключа между зъбите си, усети възбуждащото докосване на езика на Акробатката. В мига, в който острите зъби потънаха в шията му, той замаяно се запита дали Худини би могъл да намери изход от ситуация като тази… Хуайшан Хан примигна и протегна ръка. Шофьорът покорно постави пистолета в дланта му. — Провери дали е мъртъв — промърмори старецът, подсвирна на кучето и започна да се извръща към вратата. Шофьорът коленичи до трупа, а Хуайшан Хан го застреля право в сърцето. Той беше от хората, които никога не забравят това, на което са ги учили… В определеното време Трите клетви седна пред стария късовълнов приемник и започна да сверява серията от кодове, чрез които щеше да влезе във връзка с Аполо. Преди да замине, Джейк го беше снабдил със сложната таблица от позивни сигнали. Не му личеше, но вътрешно изгаряше от нетърпение. Този предавател пробуди спомените в душата му. Монтиран на някогашната му джонка, той беше единственото средство за връзка с Ши Зи-лин през дългите години на принудителната раздяла, тънка нишка на братската обич. Спомените връхлетяха като приливна вълна, очите му овлажняха. Цели седемдесет години бяха живели един за друг, през по-голямата част от тях буквално спяха на една възглавница. Крояха общи планове за бъдещето, засаждаха семената, които дадоха богата реколта на цял Китай… Загубата беше огромна, празнотата след смъртта на Ши Зи-лин не можеше да бъде запълнена от нищо. Рядко изпадаше в подобни настроения и може би затова не чу стъпките на Неон Чоу, която тихо се изправи зад гърба му. Ръцете й се увиха около шията му, устните й нежно докоснаха бузата му. Но кой знае защо, той не обърна внимание на присъствието й. Строго погледнато, тя не би трябвало да се намира в каютата, когато му предстоеше радиосеанс. Това беше неписано правило и се отнасяше до всички обитатели на джонката, включително за членовете на семейството. — Виждам тъга в очите ти — меко прошепна тя. — Виждам мъка в душата ти. — Прегръдката й стана още по-нежна: — Само това мога да ти предложа, макар да зная, че е недостатъчно… — О, напротив — тръсна глава Трите клетви, стоплен от нейната загриженост. Изобщо не му мина през ума да я попита защо нарушава неписаната забрана. Неон Чоу напрегна взор. На масичката до предавателя имаше лист хартия, изпълнен със ситния и равен почерк на Джуана. — Кой друг ще те прегърне? — прошепна тя, докато очите й тичаха по редовете. — Кой ще те утеши с нежна обич, кой ще ти помогне да заспиш? — Пулсът й рязко се ускори, остра болка проряза главата й. Направи всичко възможно да запази самообладание, бавно осъзнала смисъла на това, което Джейк Мейрък беше написал на чичо си. Пресвети Боже, който си на небето, безгласно възкликна тя, прочела името на Аполо — дълбоко законспирирания шпионин на Агенцията в Кремъл. Трябва ми незабавна среща с Блустоун! Разбира се, тя не можеше да знае, че Аполо работи за Агенцията — този факт Джейк беше предал на чичо си устно. Но в замяна на това знаеше, че Трите клетви търси контакт с този агент по нареждане на Джейк. Нали едва вчера й се похвали с голямото доверие, което му оказва Джуанът? Нали направи всичко възможно да покаже, че се радва на същата власт, която имаше още при Зи-лин? Да разсее съмненията й относно намеренията на Джуана? Да, да, всичко съвпада! Спомена й за някакъв агент в Русия, _В самия Кремъл…_ Е, вече имаше доказателства… — Ти — прошепна той. — Само ти… Неон Чоу изгуби цяла секунда, докато разбере, че това е отговор на нейните въпроси. Цялото й тяло потръпваше от възбуда, информацията беше наистина безценна! — Тази вечер ще си легнем рано — близна ухото му тя. — Имам чувството, че се нуждаеш от пълно отпускане… — ръката й се плъзна към слабините му, пръстите й усетиха рязкото потрепване. Засмя се и му обърна гръб. И моментално го забрави. В главата й се появи смаяното лице на Блустоун в момента, в който щеше да му предостави скъпоценната информация. Младата жена мълчаливо пристъпи напред. Главата й беше сведена към гърдите, малките й крака бяха обути в традиционните „таби“ и „гета“. Върху гърба на снежнобялото й кимоно бяха избродирани златисти пеонии. Между пръстите си стискаше малък пакет. Отпусна се на колене пред нишата с образа на Канон — една скъпа светиня, която се окачваше на бамбуковата рамка само веднъж на тридесет и три години. Лицето на младата жена беше тъжно, тялото й се прегъна в дълбок поклон пред богинята на милосърдието. Пред нишата бяха подредени чинии с храна, букетите свежи цветя миришеха прекрасно. Устните й се раздвижиха в тиха молитва. Двамата разбраха на кой „ками“ се моли, едва когато пакетчето беше отворено и сред прекрасните камелии на глинения поднос се появи кукличка, изобразяваща малко момиченце. Усетиха мъката й ясно, като лъчите на слънцето, които обливаха долината в краката им. Тази млада жена беше изгубила дъщеря си и беше донесла любимата й кукла пред олтара на богинята на милосърдието. Джейк и Микио Комото седяха един до друг и гледаха изящните черти на лицето й, попиваха мъката в тъмните й очи. Жената се изправи, погледна за последен път малката кукла, по бузата й се търкулна самотна сълза. — Тук, в Киомицу-дера, идват всички жени на Киото… — промълви Микио. Двамата бяха сами, без охрана. Присъствието на Якудза несъмнено би привлякло вниманието на хората към тях. А и Микио вече беше мъртъв за враговете си. — Молят Канон за всичко — за раждането на силно и здраво дете или пък за закрила на мъртвото… както в случая. Джейк не каза нищо. От мястото, на което беше издигнат този будистки храм, се разкриваше великолепна гледка към могъщите зелени склонове на планината, към геометрично подредените ниви в долината и пътечките, по които пъплеше дълъг низ от богомолци. — Жена ми често идваше тук… Джейк наостри слух. Не познаваше жената на Микио, но беше длъжен да прояви внимание и уважение към това, което се готвеше да сподели. Като всеки японец, и той рядко отваряше дума за личния си живот. С усилие на волята прогони собствените си грижи и тревоги, съзнанието му се отвори, готово да приеме изповедта на приятеля. — Отправяше молитви към Състрадателната да я дари с дете… — продължи Микио. — Имаше… Имаше известни затруднения в тази насока… Докторите откриха, че каналите й са извити и тесни, по тяхно мнение това правеше бременността почти невъзможна… — Дланите на Микио се докоснаха една до друга, сякаш се молеше. — Препоръчаха изкуствено осеменяване, но ние бяхме единодушни, че това би било проява на… на лош вкус. Затова тя предпочете да се моли на Канон… Тук, в този древен храм, издигнат още през 798 година… Беше убедена, че богинята ще я чуе именно тук. Намираха се на просторната, леко наклонена тераса пред храма. Тук е било мястото за ритуални танци. Наблизо се пенеше Отава, един от най-известните водопади в Япония. Микио се изправи и пристъпи към мястото, откъдето Отава се виждаше най-добре. Джейк го последва. Насочиха погледи към богомолците в бели роби, които се бяха струпали в подножието на пенливите струи. Потопили ръце във водата, те се молеха на Фудо-Мио-О да ги закриля от злите помисли на враговете им. — Трябваше да сме там, долу — отбеляза Джейк. — И двамата имаме нужда от закрила… — Помълча известно време, после тихо попита: — Откликна ли Канон на молитвите на жена ти? — Виждаш ме такъв, какъвто съм бил винаги, Джейк-сан — отвърна Микио. — Самотен, без деца… Нямаше смисъл да изразява съболезнования, Джейк само поклати глава. Помълча известно време, после махна с ръка към богомолците долу: — Може би те знаят нещо, което е неизвестно за нас… — Ако е така, нямаме никакви шансове да го научим — отвърна Микио. По бузата му се търкулна самотна сълза и Джейк изведнъж си спомни за младата жена, която беше оставила пред богинята любимата кукла на дъщеря си. Вече знаеше защо го доведе тук Микио. Все още се чувстваше виновен за това, което се случи в Токио. За него нямаше значение, че Джейк за малко не беше убит заради собствената си упоритост и твърдоглавие. Беше сторил всичко възможно да го държи далеч от опасната зона, но Джейк отказа да приеме предупредителните сигнали. Микио беше устроен така, че неизбежно поемаше цялата отговорност за сигурността на Джейк в Япония. Оябунът затова е оябун — да се грижи за своите гости и приятели. Толкоз. Просто и ясно. И едновременно с това — невероятно сложно. Защото сега Микио дължеше на Джейк огромна услуга и едва ли някога щеше да успее да му я върне. _Гири_ — чувството за дълг, ги свързваше завинаги, _гири_ задължаваше Микио да разкрие душата си пред Джейк, каквото и да му струва това. Моментът беше изключителен и Джейк отлично го съзнаваше. — Но любовта надделява, Микио-сан — тихо прошепна той. — Любовта е безсмъртна като планините и морето… — Очите му следяха фигурките на богомолците, които се пречистваха във водите на Отава и се покриваха с божествена слава. — Може би именно тя ни тласка напред. Микио бавно кимна с глава. Очите му бяха заковани в пенливите водни струи. Потънаха в мълчание. Имаха чувството, че са на дъното на езерото под водопада, дълбоко под повърхността на кристалночистата вода. Очите на Джейк уловиха някакво движение и механично проследиха волния полет на сив дъждосвирец, понесъл се над зеления килим на гората. Крилата тласкаха тялото на птицата все по-високо и по-високо, тя скоро се превърна в точила и изчезна зад покрива на храма, издигащ се високо над околните хълмове. Но движението на крилете остана и сякаш се трансформира във фигурите на двама мъже с тъмни костюми, които се спускаха по широките стъпала източно от пагодата. Косите им бяха ниско подстригани, на ъгловатите им лица имаше слънчеви очила с огледални стъкла. — Страхувам се, че войната ни намери и тук, Микио-сан — прошепна тихо, но напрегнато Джейк. Натиснал педала на черния корвет по крайбрежната магистрала на Маями, Тони Симбал не чуваше нищо и това за малко не коства живота му. Караше със 140, стъклото беше свалено, от пуснатото докрай радио гърмеше твърд рок на „Ролинг стоунс“. Това може би беше естествено. Но и съвсем неоправдано. Защото Кубинеца си дереше гърлото докрай. Мартин Хуанито Гато де Роза изравни огненочервеното си ферари с корвета и гневно крещеше. Едната му ръка придържаше волана, а другата държеше тежък „Магнум-357“, който беше в състояние да пръсне главата на Симбал като зряла диня. Дулото сочеше точно в ухото му. — Отбий и спри! Чуваш ли какво казвам, кучи сине? _Отбий и спри шибаната кола!_ — Ударникът на магнума заплашително изщрака. Значи портиерът на „Ла Тукана“ все пак си беше свършил работата, осъзна Тони. Беше предал на Кубинеца всичко, което трябваше да знае: модел, година на производство и регистрационен номер на черния корвет. Вдясно се точеха безкрайните златисти плажове на Флорида, вълните с грохот се разбиваха върху розовия пясък, синьо-бели яхти и рибарски лодки лениво цепеха в дълбокото, над водата се носеше едва доловим облак от изгорелите газове на дизелови двигатели. Момичета в оскъдни бикини и бронзови, покрити с плажно масло тела се заливаха в смях, около тях се въртяха милионери с посребрени коси и разкопчани до пъпа шарени хавайски ризи, под които се поклащаха тежки вериги от 24-каратово злато. На краката си носеха сандали от бяла лакирана кожа, които в Ню Йорк или Вашингтон несъмнено биха предизвикали иронични усмивки. Но на тях въобще не им пукаше от нищо на този свят. Най-малкото пък от проблемите на Тони Симбал, който беше засечен от хищната муцуна на спортно ферари и принуден да спре в аварийната лента _от_ дулото на мощен магнум. Спокойствието на панорамата нахлу през отворените прозорци на корвета, моторът изстиваше с тихо пукане, по гладкото платно вляво продължаваха да фучат спортните кабриолети на безгрижните туристи. Слънцето блестеше в издълженото торпедо на ферарито, което спря на няколко метра зад него — съвсем по маниера на пътната полиция. Затръшна се врата, после по чакъла заскърцаха обувки. Слънцето се скри зад масивната фигура на Мартин Хуанито Гато де Роза, която небрежно се облегна на корвета. Хладното дуло на магнума се заби в слепоочието на Симбал. — Мръсен червей! — изсъска с характерния си акцент Кубинеца. — Ако не ми е жал за вътрешността на тази кола, моментално бих ти пръснал черепа! — Спокойно, младеж — отвърна Симбал. Вниманието му беше насочено в една-единствена посока — да не прави резки движения и да не извърта глава към противника си. — Дай да си поговорим и да… — Нямам какво да разговарям с теб, червей! — … И да видим как ще се разберем… — Нахалството ти е безгранично! Защо си дошъл тук? Защо си вреш носа в моите работи? — Нямам представа за твоите работи. Дулото на магнума усили натиска си в слепоочието на Симбал. Ноздрите му уловиха миризмата на дезодорант, примесена с едва доловим дъх на пот. От какво се страхува Кубинеца, неволно се запита той. От мен ли? — Мислиш, че ще ме изплашиш, а? Копеле гадно! — Мога да те запозная с майка си, Мартин — хладно отвърна Симбал. — Съвсем почтена дама… Сестра ти е единствената курва с незаконородени деца, за която се сещам в момента… Кубинеца изръмжа и отвори вратичката на корвета: — Слизай, мамка ти! Симбал се подчини. — Да не си решил да ме гръмнеш? — спокойно попита той. — Представлението ще бъде пълно, особено при тези свидетели, които се появяват на всеки тридесет секунди… Виж какво, приятелче. Цял ден можем да се обиждаме, но аз имам по-важна работа… — Да си завираш носа в бизнеса ми, нали? — Мако си е твой, прави с него каквото искаш — вдигна ръце Симбал. — По дяволите! Нима не разбираш, че ако бях дошъл на масата ви в „Ла Тукана“, всичко щеше да хвръкне по дяволите? — Кое „всичко“? — Стига, Мартин! Отлично знаеш за какво става въпрос — работата с Мако и Еди е дебела! — Какво знаеш ти за нея, да те вземат мътните? — присвиха се очите на Кубинеца. — И какво, по дяволите, правиш тук? — Агенцията ме изпрати — отвърна кратко Симбал. Премълча за участието на АН, тъй като прецени, че няма смисъл да я намесва. — Миналия месец „Дикуи“ понесоха един доста тежък удар в Китайския квартал. Неизвестни видяха сметката на Алън Тюн — един от най-важните им хора. После агентът на АН Питър Кърън видя как краката му се откъсват от тялото. Това стана в Парагвай, но нацистката колония е чиста. Вероятно е работа на „Дикуи“. Всичко това пробуди интереса ми. А съща и на Големия бос. И ето ме тук. — Защо точно тук? — Да идем да обсъдим това на спокойствие — предложи Симбал. — Пред чаша питие, като истински мъже. Кубинеца отдръпна магнума от слепоочието на Симбал и го насочи право в лицето му: — Защо точно тук? — Защото тук се намира лицето Едуард Мартин Бенет — отвърна с въздишка Симбал. — Прав съм, нали? Кубинеца избра едно малко заведение в Кий Бискейн, откъдето се разкриваше великолепна панорама към центъра на Маями. Гледката наистина беше внушителна — високите, притиснати една до друга кули от гранит и мрамор с опушени стъкла сякаш бяха символ на човешката алчност. Повечето от тях бяха луксозни хотели, издигнати за броени дни по времето, когато легализирането на хазарта в Маями изглеждаше близко и реално. В хладните и полупразни гиганти бяха вложени стотици милиони долари, но всичко се оказа напразно. Хазартът не беше легализиран, огромните заведения останаха пусти и водеха монотонния живот на преждевременно състарен човек. Но плажната ивица беше в ярък контраст с центъра. Там беше оживено, мощни катери цепеха лазурната вода и след тях оставаха пенливи бразди. Веселата глъч на курортистите долиташе чак дотук, примесена с басовото боботене на дизелови мотори. Кубинеца отпи от високата чаша, в която имаше ром с кока-кола, после бавно вдигна глава: — Трябва да са били побъркани, човече… — промърмори той. — Как е възможно да я променят? Та това е най-голямото нещо, което е измислила Америка! — Кое? — Кока-колата, ето кое! — Кубинеца огледа Симбал с недоумение, сякаш пред него седеше някакъв дебил. — Американската традиция! Защо им трябваше да забъркват нови буламачи? Вече нищо няма предишния вкус, независимо какъв етикет са му окачили… Какво означава всъщност традицията? Симбал замислено отпи глътка водка с тоник. — Винаги съм малко изнервен, когато става въпрос за убийство, Мартин — промърмори той. И двамата бяха с тъмни очила, тъй като слънцето беше прекалено силно, а отблясъците на залива режеха очите им. Неблагоприятен фактор при воденето на преговори, прецени Симбал. Но все пак далеч по-добър от дулото на магнум, притиснато в слепоочието ти. Отправи безгласна благодарствена молитва към Бога, на устните му се появи лека усмивка. — Престани с глупостите! — нетърпеливо отвърна Кубинеца. — Убийствата са ежедневие в нашата работа! — Но не всеки ден следите водят до СЕН — възрази Симбал. — Не мога да бъда спокоен, когато агент на държавна организация ликвидира колегата си от друга! — приведе се напред и настойчиво добави: — Убийството на Кърън доста ме изнерви, Мартин! — Иди да теглиш един шут на кофата за боклук ей там, зад ъгъла! — подигравателно го изгледа Кубинеца. — Дано после се успокоиш! — Вече се опитах, Мартин — отвърна Симбал. — Забрави ли, че споменах сестра ти? — Мамка ти, червей! — почервеня лицето на Кубинеца. — Защо не те размазах още на магистралата? — Късно е за съжаления, Мартин. Сега сме седнали да си пием питието и да обсъдим правилата на играта. Освен това нямаше да спечелиш нищо, ако ме беше гръмнал. Вече не работя за АН, а съм копой на Агенцията. Във Вашингтон има куп хора, които са готови да тръгнат по следите ми. А моят бос има само един началник, приятелче… Президентът на Съединените щати! Агенцията разполага с власт, за която СЕН дори не може да мечтае. Затова мисля, че няма смисъл да влизаш в конфликт с човек като мен. Особено когато имаш възможност да спечелиш приятелството ми. Кубинеца дълго мълча. Главният келнер въведе трима клиенти. И двамата изчакаха около тях да настъпи спокойствие. — Тогава трябва да изплюеш подробностите, красавецо! — изръмжа най-сетне Кубинеца. — И хич не ми разтягай локумите, че си се домъкнал чак дотук за някакво си убийство. За тая работа си има ФБР, което бъка от тлъсти некадърници… — ФБР не може да приключи случая, дори ако ги заведа право във всекидневната и им покажа професор Пийкок с окървавен нож в ръка… Но Кубинеца вече клатеше глава: — Ти си тежка артилерия, красавец. Такива като теб се появяват само когато отвсякъде почват да валят лайна! — Симбал отбеляза, че беше спрял да пие и само местеше чашата си по масата. — Такова ли е положението в момента? — Ти и Мако… — подхвърли Симбал. — Вързан е за Бенет и трябваше да разбера за какво става въпрос — отвърна Кубинеца. — Е, и? Какво ти каза Мако? Кубинеца спря тежък поглед върху лицето на Симбал. — Ние с него сме главните доставчици на лайна за района на Маями — промърмори той. — Какво повече искаш? — Искам да зная какво са намислили заедно с Бенет. — Ами защо не питаш него? — изсумтя Кубинеца. — Сигурен съм, че няма да ти откаже… Симбал реши да прибегне до обходна маневра. — Какво предлагаш? — попита той. — _Мен_ ли питаш?! — разигра смайване Кубинеца и очите му станаха кръгли: — Madre de Dios! Нима е възможно великият бял ловец да търси съвет от бедни копелета като мен, чиято единствена привилегия е да лежат в калта и да не вдигат глава? — Стига циркове, Мартин! — Господи Исусе, ти наистина си важна клечка, красавец. Симбал не обърна внимание на иронията и попита: — Какво са намислили Бенет и Мако? — Ти ще кажеш — сви рамене онзи. — Аз не зная нищо. — Хайде, Мартин — предупредително го изгледа Симбал. — Нямам време за губене! — По дяволите! — изръмжа след кратка пауза Кубинеца и отпи глътка питие. — Довечера прави купон. Тежкарска работа, след полунощ. Там трябва да се срещна и с двамата… Не е лесно да се работи с Мако… — А Бенет? — Най-добре ще е наистина да ти отворя очите — изръмжа с оттенък на недоволство Кубинеца. — Вече успях да прочета досието на Еди — информира го Симбал. — Което само доказва, че не знаеш нищо за Еди Бенет. — Така ли? — Точно така. Не го ли видиш лице в лице, нищо няма да разбереш… — Какво искаш да кажеш? — Едуард Мартин Бенет е един изключителен мръсник! — Кажи ми нещо, дето не го знам — нетърпеливо въздъхна Симбал. — Точно това се опитвам да сторя, красавец! — изръмжа Кубинеца, отпи едра глътка и продължи: — Станало е така, че Еди и Питър Кърън са се провалили… — Искаш да кажеш, че са изпълнявали съвместна задача, поставена от СЕН и АН? — Нищо подобно, човече. Симбал направи опит да отгатне какво се крие зад думите на Кубинеца, Беше ясно, че каквото и да е то, положително няма да е приятно. — Не ми казвай, че са имали съвместен бизнес… — Не бизнес, а развлечения — промърмори Кубинеца и пресуши остатъка от ром и кока-кола в чашата си. — Господи Исусе! — Симбал се замисли за миг, после вдигна глава: — Нима искаш да кажеш, че цялата бъркотия е станала заради нежни чувства?! Кубинеца си играеше с празната бутилка и очевидно се колебаеше дали да си поръча второ питие. — Поне в началото е било така — кимна той. — Разбираш, че не са могли да живеят заедно, нито пък да се показват… Нещата са се подредили зле за тях. Знаеш какво става, ако подобна информация стигне до досието ти, нали? Край на комедията! Никакви мисии, никакъв достъп до поверителна информация. Заминаваш директно за колонията на прокажените, поне така казваше Еди… И започваш да пишеш справки, докато ти се завие свят… — Казваш, че никой не е знаел за тях — отбеляза Симбал. — Но ти си знаел… — Как няма да знам? — сви рамене Кубинеца. — Малко ли бяха задачите, които изпълнихме заедно? Това вероятно го знаеш от досието му… Но пак повтарям, това досие не струва пукната пара! Поне що се отнася до случая с Еди… — Да познаваш Еди Бенет, означава да го обикнеш — отгатна Симбал. — Така ли е? — Мислиш се за много умен, а? — разкриви се лицето на Кубинеца. — Мислиш, че като работиш за Агенцията, вече можеш да гледаш отвисоко на довчерашните си колеги! — Нямах друг начин, Мартин — побърза да каже Симбал. — Веднага забелязах, че магазинът е затворен и просто не ми стигна времето да огладя детайлите за тази наша среща… Не вирвай нос, в това не влагам нищо лично… — Точно тук грешиш, hombre — поклати глава Кубинеца. — Цялата тази работа е лична, от дъното чак до капака… — Значи ще е най-добре да ми разкажеш всичко… Кубинеца кимна с глава и започна: — За Еди нещата са ясни — освен Питър Кърън той не виждаше никой друг на плажа. Учили са заедно… — Да, зная… В Йейл. Дори са членували в един и същ клуб. — „Адски огън“ — кимна Кубинеца. — Една нощ се напихме и Еди ми разказа за клуба… Двамата с Кърън били приети заедно… — раменете му леко се присвиха, ръката му направи знак на келнерката за повторение на поръчката. — Предполагам, че и мъжете се влюбват и разлюбват като всички останали… — Така ли се получи между тях? — Точно така. Като разпадането на обикновено семейство. Единият партньор се променя, но другият си остава същият… — Сигурно Кърън е оплескал работата — въздъхна Симбал. — Станал е доста близък с някаква мадама от АН и това е документиран факт. — И Еди е полудял от ревност — кимна Кубинеца. — Но едновременно с това именно той се е оказал причина за раздялата… Наложило се да плува в дълбоки води… На жаргона на СЕН това означаваше продължителна секретна мисия. — Нека отгатна — вдигна глава Симбал. — „Дикуи“? — Да — кимна Кубинеца и взе питието си направо от подноса на момичето. Жестът му беше пропит от нетърпение и Симбал отново си спомни страха, който излъчваше цялата му фигура. — От дълго време е навън… От много дълго време. — Какво искаш да кажеш? — попита Симбал, доловил нещо неизказано зад думите му. — Това е причината да съм тук, знаеш — направи гримаса Кубинеца. — Това е причината да кипна, като те видях на сцената… Еди няма да се върне. Защото окончателно се е прехвърлил оттатък… Пресвети Боже, въздъхна в настъпилото мълчание Симбал. Наистина имам работа с агент вудуист! Според Сун Тцу опитният генерал разполага армията си така, че врагът да не получи представа за нейната численост. А без тази представа дори и най-блестящият тактик е безсилен. Великият стратег беше написал тези думи през пети век преди Новата ера, но те бяха валидни и днес. Такива мисли пробягваха през съзнанието на Джейк, докато двамата с Микио завиваха зад ъгъла на орнаментираната пагода. Пред очите им се разкри широка веранда и те се затичаха по нея. Двамата якудза с тъмни очила бяха въоръжени, следователно нямаше никакъв смисъл да търсят контакт с тях, нито пък да продължават да се навъртат наоколо. Джейк и Микио не носеха оръжие — това беше недопустимо на територията на древния храм. Освен това вчера Микио „умря“ насред Токио и нямаше причина да се опасяват от преследване. В замяна на това двамата приятели разполагаха с великолепно тренираните си тела и съветите на Сун Тцу относно избора на подходящ за решителното сражение терен. Прекосиха верандата и се спуснаха по стълбите в противоположния край, заобикаляйки дългата редица от жени поклоннички. От отворената врата на храма долиташе ритмичното думкане на клепалото от кухо дърво, с чиято помощ се отмерваше тактът на псалмите. Свърнаха зад ъгъла и изведнъж се заковаха на място. — О, Буда! — промърмори Джейк и прогони от главата си тактическите съвети на Сун Тцу. По стълбата насреща им се изкачваха нови якудза и той изведнъж разбра какво се е случило. Онези двамата с пистолетите са били примамка. От гърдите му излетя гневна въздишка. Би трябвало да усети измамата още в мига, в който видя пистолетите в ръцете им. На това място, определено за национална светиня от правителството, употребата на оръжие беше напълно изключена. Следователно оставаше другата възможност — за изпълнение на по-дискретен, но не по-малко ефектен план… — Към градината! — просъска Микио, приведе се и се затича по посока на храсталаците, които разделяха храма от издигащата се в близост пагода. Напуснаха дървеното мостче и скочиха на широк и огладен речен камък, обрасъл с мъх и бамбукови листенца. Това беше Скалата на щедростта, още четири подобни скали бяха пръснати из градината. Всяка от тях олицетворяваше по една от петте човешки добродетели на Конфуций. Във въздуха се разлетяха изсъхнали листенца и ситен прах, Джейк бързо се задъха и главата му закънтя. Наоколо цареше величествено спокойствие. Отвъд зелените, майсторски оформени храсти долиташе ромонът на невидим поток, до слуха им все още достигаше далечното ритмично почукване на клепалото. Ритуалите в храма продължаваха. Усетиха присъствието на врага едновременно. Микио докосна ръкава на Джейк и безшумно смени позицията си. Излязоха на тясна, покрита със заоблени камъни пътечка, която смайващо наподобяваше течението на планински поток. Мушнаха се под клоните на красив японски кедър, чиито листа нашепваха древни тайни. Вляво се появи малък, но изящен клен със златнозелени листа, право пред тях се издигаше Скалата на справедливостта, изпъстрена с концентрични кръгове. Изправен пред това великолепно творение на природата, човек неволно се смаляваше, грижите и проблемите му ставаха незначителни пред величието на Вечността. Без съмнение ефектът е бил търсен в продължение на десетилетия, но в замяна на това зрителят наистина осъзнаваше вечността на това свято място, а Скалата на справедливостта засилваше неговото въздействие. — Нищо не разбирам! — прошепна Микио. — Би трябвало да съм мъртъв за клана Кисан, а те вече са по петите ми! — Предател? — Всичко е възможно, приятелю — сви могъщите си рамене японецът. — Но все пак предпочитам да търся отговора другаде… Във въздуха се разнесе тихо изсвирване и Джейк обърна глава точно навреме, за да зърне върха на „манрикигусари“ — веригата с тежести, едно от любимите оръжия на Якудза. В буквален превод това означаваше „верига със страхотна сила“. Мъжът със слънчевите очила отново замахна, Джейк протегна ръка. Финтът сполучи и противникът прибегна до очакваното „ушиотоши“ — отвесен удар, насочен към китката. Джейк отдръпна ръката си в последния момент, сграбчи веригата и рязко я завъртя. Двамата изгубиха равновесие и се строполиха в близката безупречно поддържана цветна леха. Противникът му беше дребен, но надарен с изключителна сяла. Отскочил назад като пружина, Джейк веднага забеляза, че енергията на човека срещу него беше концентрирана в ръцете и гръдния кош — нещо доста странно за един японец. Обикновено японците се прекланят пред „хара“ — вътрешната енергия на тялото, която се концентрира в долната част на стомаха. Това е особено важно за борците сумо, които трудно могат да изгубят равновесието си. Джейк прибягна до „тенкан“ — въртеливо движение, с което се увлича и тялото на противника. Ръцете на якудза бяха насочени към веригата. Ето какво става, когато човек разчита прекалено много на оръжието, смътно си помисли той. Човекът насреща му пренебрегваше достойнствата на тялото си, за да се докопа до оръжието. Джейк му позволи да го хване за китката. Насочил всички усилия към веригата, якудза пожертва стабилността на тялото си. Ръката на Джейк се вдигна нагоре, увличайки противника. Но другата му ръка остана свободна и рязко дръпна врата на якудза. Онзи се стовари на камъните, но реакцията му беше светкавична. Веригата се уви около глезена на Джейк, той изгуби равновесие и падна. Въздухът излетя с болезнено свистене от гърдите му, очите му замаяно отчетоха светкавичната реакция на Микио. Оябунът се стрелна напред и нанесе страхотен саблен удар в бъбреците на японеца. Онзи изпусна веригата и се преви, за да избегне втория удар на Микио. В същия миг Джейк го улучи в челото с ръба на дланта си. Слънчевите очила се пръснаха, човекът изгуби съзнание. Джейк си пое въздух и хвана протегнатата ръка на Микио. В същия миг във въздуха се разнесе свистене, на лицето на японеца се появи болезнена гримаса. Тялото му политна напред и се отпусна на коляно, пръстите му се вкопчиха в ръкава и бързо почервеняха от кръв. Джейк светкавично измъкна острия стоманен къс от раната. Това беше „шурикен“, едно от най-опасните оръжия за хвърляне. В същия миг се разнесе ново свистене и Микио се хвърли отгоре му с цялата тежест на тялото си. Вторият шурикен се заби в дървото, на сантиметър от главите им. Джейк пропълзя към гъстите храсталаци и зае позиция зад една разкошно цъфнала азалия. Погледна назад и видя, че Микио разкъсва ризата си със зъби и прави нещо като турникет за спиране на кръвотечението. Гърдите му усилено се повдигаха и отпускаха, бялата материя бързо се напои с кръв. Джейк насочи вниманието си към врага, който хвърляше шурикените. Опита се да не обръща внимание на пчелите, които пълзяха по цветчетата на сантиметри от очите му. Дълго време не помръдна. После, решил да смени позицията си, стори това с безкрайно внимание. Ветрецът разклащаше клоните и листата наоколо в определен ритъм. Той си даваше ясна сметка, че придвижването му трябва да става плавно, в такт с този ритъм, в противен случай моментално щяха да го засекат. Трябваше да прибегне до „шам-хай“ — пълно сливане с околната среда. На тази техника го беше учил Фо Саан, но тя беше тясно свързана с „ба-мак“. Ако отново не успее да напипа космическия пулс на материята, Джейк едва ли щеше да стигне и до „шам-хай“… Въпреки това направи всичко възможно да се разтопи в околната среда. Но това се оказа недостатъчно. Зад гърба му се разнесе тих звън, после „манрикигусари“ се уви около шията му в позиция „макиотоши“ — последната фаза на смъртоносното нападение. Сега най-важното беше да пренебрегне инстинкта й да не вдига ръце към шията си. Организмът механично иска да се освободи от задушаването, но това би било напълно безполезно. Веригата с тежки оловни топчета не може да се разхлаби с голи ръце. Ще бъдат пропилени безценни секунди, а нападателят ще получи допълнителна възможност за стягане на веригата. След което настъпва смъртта… Напълни дробовете си с кислород и започна подготовката за пронизващ удар в ребрата на противника. За целта трябваше да се извие леко наляво и това усили натиска върху гърлото му. Но кислородът вече беше вътре в него, време за губене нямаше. Силата на удара се увеличи стократно от реакцията на организма, усетил близката си смърт. Животински страх бликна в мозъка му, това изпълни вените му с допълнително количество адреналин. Завъртя се в обратна посока и нанесе нов удар с върха на вкаменените си пръсти. В гърдите му пламна пожар, но слухът му ясно долови пропукването на трите ребра. После веригата почти прекъсна притока на кръв до мозъка му и Джейк разбра, че от появата на ярките точици пред очите му и пълната загуба на координация го делят броени секунди. Якудза се отпусна на колене, повличайки със себе си и Джейк. Подготовката му се оказа на такова ниво, че не разхлаби хватката си дори и с три счупени ребра. Тялото му остана точно зад гърба на Джейк, почти недосегаемо за нова атака. Сега времето решаваше всичко. Дробовете му пламнаха, съзнанието му се замъгли. Усети топлината на самотен слънчев лъч, промъкнал се между листата, вятърът свиреше в ушите му. Имаше чувството, че между дърветата се гонят странни горски животни, пред очите му бавно се появи синкава, сякаш оформена от дим фигура на древен самурай. А после… _Нямам приток на въздух!_ Това беше последното предупреждение на угасващото му съзнание, отчаян вик за помощ. Прогони виденията и ще се спасиш, заповяда си той. Опита четири вида „атеми“ с крака, но якудза с лекота ги блокираше. Натискът на веригата ставаше нетърпим, този човек очевидно пренебрегваше последиците от вътрешния кръвоизлив, който несъмнено се увеличаваше в тялото му. Ще се удави в собствената си кръв, изпищя съзнанието на Джейк. Слаба утеха, особено ако преди това успее да го умъртви… Секундите неумолимо се изнизваха. И Джейк прибегна до последния опит да се спаси. Изви се максимално назад, тежестта на тялото му легна изцяло върху вратните прешлени, които опасно пропукаха. Болката в гърдите му стана нетърпима. Но това беше единственият начин да получи опора за задното салто, което щеше да го изтръгне от лапите на смъртта… Събра длани в момента на приземяването, лакътят му потъна в гръбначния стълб на якудза. Пред очите му се спусна мрак, но пронизващите удари „атеми“ продължаваха… Якудза се препъна на две, побелелите му пръсти най-сетне пуснаха брънките на стоманената верига. Джейк заби левия си лакът в незащитената му шия, едновременно с това ръбът на дясната му длан потъна дълбоко в скулата на японеца. Разнесе се рязко пропукване, но той вече не беше в състояние да види края на врага. Пред очите му се спусна черна пелена, тялото му потъна в странна, непрогледна джунгла. После изведнъж осъзна, че непрогледната джунгла е изградена от косъмчетата на собствената му ръка. Отпуснал глава върху гърдите си, той гледаше косъмчетата, а от врата му висяха краищата на стоманената верига. — Джейк-сан! — появи се Бог знае откъде Микио. — Добре ли си? Болката беше толкова силна, че му попречи дори да кимне с глава. Сух и надебелял, езикът му отказваше да се движи в устната кухина. Микио мълчаливо го побутна и двамата се насочиха към храсталаците отвъд Скалата на справедливостта. — Има още четирима — информира го Микио. Непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш закъсняваше за среща. — Трябва да ги задържим на разстояние… Джейк забеляза, че в ръцете му се поклаща „манрикигусари“. — Умееш ли да боравиш с това? — колебливо попита той и внимателно опипа разранения си врат. — Май забравяш с кого говориш — ухили се зловещо Микио. — Не се тревожи, приятелю, след един час ще си пием бирата в любимия ми бар в Киото! Джейк не отвърна нищо, но в душата му се загнезди недоверието. Сега имаше нужда от почивка, освен това не знаеше колко сериозна е раната на Микио. Вдигна глава и се огледа. До слуха му долетя рязък звук, мускулите му неволно се напрегнаха. — Спокойно — сложи ръка върху коляното му Микио. — Това е „шиши одоши“… Джейк се огледа и видя „плашилото за сърни“ на двадесетина метра от себе си. Създадено преди векове от селяните за защита на реколтата, днес „шиши одоши“ беше неразделна съставна част на японската градина. Представляваше широка и дълга бамбукова цев, която се пълнеше с вода от поточето. В един момент водата натежава в далечния край на цевта и тя се навежда напред. Удря подложения специално за целта плосък камък и се връща в начално положение. Именно звукът от удара прогонва дивите зверове. В съвременните градини, натежали от спокойствие, почукването на „шиши одоши“ често е единственият звук, който нарушава дълбоката тишина, самотно доказателство за хода на времето… Джейк обаче възприемаше този звук само като предупреждение, че спокойствието на градината е измамно и зад него дебне опасността. Едновременно с това не можеше да не се възхити на прекрасната растителност около себе си, на живота, който бликаше от всяко листенце и тревичка, от сивия мъх и кафявите камъчета на пътечката. Избърса потта от лицето си и изведнъж се изпълни с увереност. Не, те няма да умрат тук, няма да умрат днес. Враговете ще трябва да почакат… Трак, трак, трак… „Шиши одоши“ обливаше с вода плоската повърхност на камъка. Извърната към нежните стволове на японските кедри и миниатюрни кленове, Скалата на справедливостта ги гледаше някак строго и навъсено. После пред очите му се мерна нещо черно, блесна огледално стъкло. — Внимавай, Микио-сан, идват! — тихо прошепна той. Микио запрати „манрикигусари“ по първия, ударът го завари точно когато се канеше да хвърли стоманената звезда. Шурикенът изтрака на пътечката. В същото време Джейк тичаше с всички сили към Скалата на справедливостта. Тези, четиримата, на всяка цена трябва да бъдат разделени, иначе двамата с Микио нямаха никакви шансове. Трима се спуснаха подире му. Очевидно го считаха за по-опасен, а това означаваше, че са наясно с раняването на Микио. Разделиха се и започнаха да свиват кръга около скалата. Очакваха да побегне, но той остана на мястото си. Внимаваше да не прави никакви движения, искаше да им внуши, че е объркан. Така шансовете му в предстоящия сблъсък леко се увеличаваха… Нападна го първо този отляво. Ръката му се стрелна напред в светкавично „атеми“. Джейк изчака до последния миг, после се отпусна на коляно и рязко се извъртя наляво. Дясната му ръка докопа китката на нападателя, дръпна я напред, после отхвърли тялото към втория нападател, връхлитащ откъм центъра… Скочи на крака, но в същия миг вторият се хвърли на гърба му. Джейк се завъртя, дясната му ръка се стрелна нагоре и улучи нападателя точно под мишницата. Онзи изрева и го пусна. Първият отново беше на крака. Стиснал между пръстите си остър шурикен, той се понесе в атака. Джейк го изчака да замахне и едва тогава вдигна лявата си ръка. Пръстите му подминаха острието и се сключиха около китката на якудза. Използвайки инерцията на собственото му тяло, той рязко го дръпна напред и го прехвърли над главата си. Дясната му ръка се стрелна нагоре и дланта й потъна в незащитената шия на врага. Онзи се строполи на земята и повече не помръдна. Отблъсна нападението на третия якудза с добре премерен ритник, едновременно с това очите му уловиха блясъка на късата сабя, появила се в ръцете на втория. Онзи се понесе напред с протегната ръка, в гърлото му заклокочи бойният вик „киай“. Джейк го накара да млъкне с рязък удар в брадичката, другата му ръка се стрелна напред и надолу. Острието на сабята профуча покрай тялото му, но бедрото му изведнъж бе пронизано от остра болка. Оказа се, че при падането си якудза беше успял да му нанесе силен ритник. Кракът му се схвана, тялото му се олюля към хладната повърхност на Скалата на справедливостта. Не си позволи подкрепата на камъка, инстинктивно доловил втората част от атаката. Тялото му се извъртя още във въздуха, якудза стовари сабята върху камъка с цялата си сила. Разнесе се остър звън, разхвърчаха се искри. Джейк се стрелна напред и докопа реверите на противника си. Сабята е безполезна в близък бой, същото важи и за ритащите „атеми“. Но якудза го изненада. Ръцете му веднага пуснаха оръжието и нанесоха два тежки ветрилообразни удара в сърдечната област на Джейк. Той се прегъна на две, но не забрави да отскочи встрани от тежката обувка на противника, насочена към шията му. Якудза го последва, в очите му проблесна тържество. Дланите му бяха покрити с дебел слой мазоли — ясно доказателство за дългогодишния му опит в карате. Първата атака Джейк отби с помощта на „тенкан“ — страничен удар с ръба на дланта, насочен към лакътя на противника. После прибегна до изненадващ ход. Якудза очевидно очакваше стабилизиране на защитата му, но вместо това той рязко скочи напред, хвана временно блокираната ръка и силно я завъртя. Онзи се тръшна на земята, но нито за миг не изгуби присъствие на духа. В ръката му отново се появи късата сабя, движението й нагоре беше светкавично. Острието профуча на косъм от гърлото на Джейк, който все пак успя да отскочи встрани. Съзнавайки неизгодната си позиция, той направи опит да избие оръжието на противника с помощта на няколко тежки ритника. Не успя и направи единственото нещо, което му оставаше. Прибягна до „ирими“ — една сложна и изключително прецизна техника, с чиято помощ притегли тялото на врага достатъчно близо до себе си, за да неутрализира опасното острие. После, без да му дава време за опомняне, хвана главата му с две ръце и я блъсна в хладната и невъзмутима Скала на справедливостта. Още неуспял да отдели очи от трупа, той усети страхотен удар в слепоочието и падна настрана. Примигна няколко пъти, но очите му отказаха да се фокусират. Ръцете му безсилно увиснаха, краката му сякаш бяха пълни с олово. Ритникът „атеми“ буквално го парализира. Последният от нападателите се изправи над него, в ръката му блесна сабята на мъртвия другар. Острието бавно се вдигна, а Джейк разбра, че не може да направи нищо. Видя смъртта си в безупречно полираното острие на „вакизаши“, усети хладния натиск на стоманата, която отделя главата от раменете му… Острието потрепна и започна да се спуска. Джейк знаеше, че в мига, в който влезе в съприкосновение с плътта му, скоростта ще бъде мълниеносна. Беше толкова близо, че очите му уловиха мястото, на което се събираха двете страни на кования метал. Място, очертано от тънка, почти невидима нишка. Имаше чувството, че гледа право в очите на Бога… После с тялото на якудза се случи нещо странно. Някъде над сърцето се появи странна издутина, която се пръсна и обля Джейк с топла, противна влага. Вонята беше толкова отвратителна, че стомахът му се сви в болезнени спазми. В следващия миг тялото на якудза се стовари отгоре му, заливайки го с кръв, вътрешности и натрошени костици. Миризмата на горещи изпражнения беше толкова силна, че Джейк събра сили и започна да пълзи по-надалеч. Имаше чувството, че е погребан под дебел пласт нечистотии. Усети как някой му помага, обърна се по гръб и отвори очи. Парче плат почисти лицето му от кръвта и разкъсаното месо. Първото нещо, което видя, беше трупът на якудза, забил глава в гладката скала. От гърба му стърчеше дълга стоманена тръба. После премести погледа си към красивата млада японка, която се беше грижила за него в дома на Микио. Беше коленичила до него, в ръката й се виждаше окървавена копринена кърпичка. Измина цяла вечност, преди да осъзнае какво има в другата ръка на нежното създание. Беше газов лък с турбокомпресор „Митцуи Джуика 1000“ — едно от най-опасните оръжия, които познаваше Джейк… Блис знаеше какво е да се оставиш в ръцете на Буда. Приближавайки се към контейнерния терминал в Кван Тонг, тя видя, че Фунг Скелета го няма там. Видя го не с очите, а с ума си. Благодарение на своето „ки“, което вече беше неразделна част от „да-хей“, Великия мрак. Зареял се над океана на нощта, духът й влезе в унисон с могъщия пулс на Вселената. Кой плаче на улицата? Воплите на мъртвите кънтяха непрекъснато в ушите й — една огромна армия, завладяла континента. Кои са те? Нейните сънародници, мъртвите на Китай. Те плачат и молят да получат свободата си. Но откъде й беше известно това? Какво означава да имаш контакт с духове? Седнала на носа на наетата увеселителна лодка, Блис затвори очи и се заслуша в гласа на Ши Зи-лин. Той се смесваше с поривите на ветреца, който рошеше косата й, с плясъка на вълните зад борда, с бълбукането на веселите водни мехурчета, съдържаше се в крясъците на чайките, които алчно кръжаха над рибарската гемия наблизо. Земята се раздвижи и Ши Зи-лин проговори. Земята и Ши Зи-лин — навеки прегърнати, една неделима сплав… Могъщото „ки“ на планетата се надигаше и спадаше, тя го чувстваше заедно с гласа на Ши Зи-лин. Да, точно така — чувстваше го. Защото не чуваше думи, а по-скоро усещаше импулсите, които отиваха директно в мозъка й и ръководеха неговите действия. Човек никога не е в течение на този процес, но крайният резултат е налице. Тайнствен, магически, страховит… Резултат, който не си в състояние да споделиш с никого… Блис често се питаше какво ще стане, когато Джейк се върне в Хонконг. Какво ще му каже? Как ще възприеме промяната и? Как ще му се отрази тя? Тялото й неволно потръпна в утринния здрач. Хоризонтът на изток леко просветляваше, нощта вече не беше мастилена, а по-скоро сива… — Кажете къде точно искате да спрем, госпожице — обади се лодкарят. Блис посочи с ръка, не чу потвърждение и се обърна. Човекът се беше втренчил в нея, в очите му проблясваше страх. Какво ли е видял, учуди се тя. Може би съм обезобразена от някакъв грозен белег? Пръстите й механично попитаха гладката кожа на лицето, от устата и излетя подигравателен смях. Подигравателен, но и безкрайно тъжен. Стисна устни и отново потръпна. Копнееше за Джейк, искаше да бъде тук, до нея. Не за да й каже какво да прави, нито да й вдъхва кураж. За пръв път от началото на връзката помежду им в душата й се появиха черните облаци на съмнението. Миналото му я плашеше. Знаеше за самоубийството на първата му жена, за смъртта на Лан край реката Сумчун. Знаеше и за убийството на Мариана — втората му жена, там, сред непристъпните върхове на Японските Алпи. Убийство, което го върна в обятията й завинаги… Браковете му не са били щастливи. Защото Джейк винаги е бил женен за своята работа. Първо за работата в Агенцията, сега — за „юн-хюн“. Всеотдайният му характер беше причина за отчуждаването от всички, дори от най-близките. Малкото му истински приятели добре знаеха това. Но Блис знаеше повече. Това бе само част от истината, защото случаят с Джейк бе малко по-специален. И тя беше получила подготовката си при Фо Саан — неговия сенсей по бойни изкуства, и тя беше попивала мъдростта на житейската му философия. По тази причина беше получила възможността да опознае отблизо изключителните качества на Джейк. Той притежава могъщо „ки“ и чрез него постига полумистичното състояние „ба-мак“, достъпно за единици избраници на този свят. То го отличава от обикновените хора, то е и причината да се отчуждава дори от най-близките сред тях… Блис се питаше как ще се развият отношенията им в бъдеще. Защото нейното „ки“ също набра огромна сила, отвеждайки я в тайнствения свят на „да-хей“. Не знаеше дали чрез него се превръща в страж на духа на Джиана, или този дух се беше превъплътил в нея. Непрекъснато се питаше дали Джианът я направлява по някакъв начин и ако е така — накъде я води? — Пристигнахме, госпожице — обади се лодкарят, миг по-късно бордът се отърка в ниския кей. Човекът изненадващо не пожела да вземе парите й, не искаше дори да я гледа в очите. Единственото му желание беше да стовари нощната пътничка на кея и час по-скоро да се маха по дяволите. Блис се прехвърли на ръждясалата метална стълба, която водеше към бетонната площадка на кея. Откъм летището се долавяше миризма на изгоряло дизелово гориво. Вляво от себе си зърна контейнерния терминал, а зад него се издигаше безкрайната джунгла на складовете. Там очакваха транспорт какви ли не стоки, включително и забранени от закона. Оттук започваше дългото им пътешествие буквално към всички краища на света. Лодката на Фунг Скелета беше закотвена на около триста метра по-нататък. Лек и аеродинамичен плавателен съд, очевидно разполагащ с достатъчно мощни двигатели, за да бъде недостижим за тромавите и доста остарели полицейски катери. Покрит с оловносива боя, корпусът почти се сливаше с нощния мрак. От словоохотлив член на екипажа Блис научи, че капитанът е известен само с прозвището Малаеца. Двадесетина минути по-късно се появи и самият той — висок мъж с матова кожа и атлетична фигура, започнала леко да се отпуска. Дългите му мустаци бяха старателно намазани с восък. Беше млад, най-много на тридесет и две-три години, прецени Блис. Носеше протъркани джинси и тясно прилепнала тениска, под която мърдаха огромните му мускули. Новият познат на Блис го повика и му каза няколко думи. Малаеца кимна, отпрати го и бавно се насочи към момичето, което чакаше на кея. — Вие ли търсите капитана на тази лодка? — пожела да узнае той, присвивайки очи пред ослепителните лъчи на изгряващото слънце. — Търся Фунг Скелета — отвърна Блис. Малаеца измъкна от джоба си ръчно свита цигара. Изгуби няколко секунди да я оглади, още толкова да я запали. Напълни дробовете си с дим, изпусна го и едва тогава отвърна: — Няма за какво да говорим… — Имам нещо за продан — изгледа го продължително Блис. — Вие? — изсмя се той и поклати глава. — Едва ли бих купил нещо от вас, освен… — очите му многозначително пробягаха по стройната й фигура. — Опали — поясни Блис. — Губите ми времето — отвърна онзи и започна да се извръща. — Огнени опали от Австралия — добави тя. — Надявам се, че познавате подобни камъни… — Разбира се — кимна Малаеца и дръпна от цигарата си. — Всяко нещо си има цена, а аз съм от онези, които я определят… Тя разбра какво иска да й внуши. Този тип е от хората, които обичат да се налагат. — Тогава сигурно ще определите цената на ей това — каза тя и му подаде камъка. Малаеца изсумтя и го пое. Вдигна го на светлината, повъртя го между пръстите си, после отново го сложи в дланта й. — Това ли е всичко? — попита. — Е, добре. Значи е време да се измиташ оттук… — Това е само мостра — излъга Блис. — Имам още стотина със същите качества. — Със същите ли? Малаеца очевидно забрави, че бърза. Тя кимна с глава. — А каква цена ще им искаш? Блис го погледна и видя, че на лицето му се е появил изразът, който й трябваше. Вече беше готов. — Имам твърда цена — поясни тя, придавайки решителен тон на гласа си. — Да я чуем. В случай, че не е прекалено… Но тя вече клатеше глава. — Цената не е за теб, а за Фунг Скелета. — За кого? — Проявяваш ли интерес към опалите? — Само, ако цената е изгодна. — А какво ще кажеш на Фунг, ако тези опали отидат у конкуренцията? Малаеца замълча. — Фунг е специалист по опалите. Малаеца не отделяте поглед от върха на цигарата си. — Не те познавам — процеди най-сетне той и закова хладен поглед върху лицето й. Блис му подаде опала. — Занеси го на Фунг — рече. — Това може би ще ти помогне да се успокоиш… Малаеца хвърли фаса си във водата и решително тръсна глава. — Качвай се на борда — нареди той. — След три минути отплаваме. Тръгнаха към металната стълбичка. — Или си много умна, или си пълна глупачка — процеди мургавият мъж и й подаде ръка за помощ. — Питам се кое е по-вероятното… Даниела не беше ходила в Звенигород, знаеше само, че градчето се гуши в предградията на Москва, любимата Москва на Малюта, И то се оказа точно такова, каквото си го беше представяла — тихо и спокойно местенце, разположено сред вековните гори на Подмосковието. Беше чувала и за храма Успение Богородично, издигнат от сив гранит преди повече от петстотин години. Приятно затоплената чайка се плъзна през отворения портал, а Даниела с изненада огледа малките, подобни на амбразури прозорчета на храма и самотната камбанария, от която лъхаше на нещо примитивно и средновековно. На външен вид храмът приличаше по-скоро на военна крепост, отколкото на Божи дом. Понякога това е едно и също, рече си Даниела. Особено когато управлението на подобен род заведения е поверено в ръцете на несъвършени и озлобени от живота смъртни… Беше се надявала, че Малюта ще я остави на спокойствие поне през почивните дни. В крайна сметка той беше на дачата си в Звенигород, а тя — в Москва. Отвори широко прозорците в кабинета си, пролетното чуруликане на птиците й донесе дълбока наслада. По Околовръстния път почти нямаше движение и това позволяваше на пролетта да влезе в правата си. На бюрото лежеше последната информация от Митре. Сърцето на Даниела нетърпеливо потръпваше. Бяха на крачка от успеха, операцията вървеше към бляскавия си финал. В нейни ръце ще паднат „Интер-Ейша“, „юн-хюн“ и „Кам Сан“! Даниела изгаряше от нетърпение да проникне в тайната на секретния китайски обект. Нито за миг не беше повярвала, че информацията на Жанг Хуа — някогашния помощник на Ши Зи-лин в Пекин, отговаря на истината. Вероятно част от „Кам Сан“ действително ще включва нова ядрена инсталация за обезсоляване на морската вода и тази инсталация наистина ще реши тежкия воден проблем на Хонконг. Но част, само част… В проекта се наблюдаваше усилено присъствие на китайските въоръжени сили. Най-продуктивните умове на военнотехническите им екипи бяха ангажирани в „Кам Сан“. Защо? От последните информации на Митре ставаше ясно, че Жанг Хуа или не е имал пълен достъп до секретната информация, или… (тази мисъл я накара да изтръпне), или е бил двоен агент и е подхвърлял в Москва точно това, което му е диктувал Ши Зи-лин. Е, добре. Това ще си остане загадка, тъй като и Жанг Хуа, и Ши Зи-лин вече са мъртви. Но Джейк Мейрък Ши е жив. Този факт беше сам по себе си достатъчно обезпокоителен, а прибавяйки към него и информацията на Митре за изчезването на Мейрък, Даниела разбра, че има предостатъчно поводи за тревога. Според правилата на играта Мейрък би трябвало да не мърда от Хонконг и да дърпа конците на „юн-хюн“. Но въпреки това го нямаше, агентите й напразно го търсеха из цялата Кралска колония. Даниела изпрати спешна шифрограма до Митре. В нея настояваше Мейрък да бъде издирен по най-бързия начин. Всички второстепенни операции трябваше да бъдат отложени и цялата агентурна мрежа да се хвърли по следите на този човек. Телефонът звънна точно когато приключваше с шифровката. Тя вдигна веднага, очаквайки да чуе гласа на Карелин, който трябваше да потвърди часа и мястото на уговорената за обед среща. — Първо те потърсих у дома, другарко генерал — каза в слушалката Малюта. — Женските работи край нямат — отвърна тя и той се разсмя. — Тъкмо затова те търся… Искам справка за развоя на събитията. — В понеделник сутринта ще… — Никакъв понеделник! — прекъсна я той. — Днес! — Но вече си уговорих среща с Карелин… — Ще я отложиш. Имам нужда от теб тук и сега. Междувременно можеш да подготвиш доклад и за връзката си с него… — Казваш го така, сякаш става въпрос за нещо мръсно и недостойно! — кипна Даниела. Никак не й харесваше да я манипулират като кукла на конци, беше й мъчно за провалената среща с Карелин. — Може би наистина е такова! — отсече Малюта. — Но други ще преценят това! — Някой да ти е казвал, че си задник? — извика извън себе си Даниела. — Събираш и запаметяваш прекалено много западни ругатни, Даниела Александровна — ледено изръмжа Малюта. — Това започва да става подозрително! Имаше невероятната способност да превръща всяка обида в бумеранг и Даниела усети как бузите й пламват. — Май пак се връщаме на въпроса за лоялността, а? — попита тя. — Така ли мислиш, другарко генерал? — в гласа му се появи закачлива нотка. — Лоялността, значи? Много интересно, много! Какво ли ще кажат за подобна забележка психолозите? Май вече е време да ти запазим час в института „Сербски“! — Господи, това са пълни глупости! — въздъхна отчаяно Даниела. Но дълбоко в себе си беше уверена, че тоя тип като нищо може да изпълни заплахата си. — Да не би да си в мензис? — полюбопитства той. — Поведението ти е доста враждебно… Даниела сложи ръка върху мембраната. Знаеше защо го прави и това още повече я разтревожи. В дачата му измъкване нямаше. Ще се наложи да гледа право в очите черната дупка, която зее в душата на Олег Малюта. Това я ужасяваше, опитите й да се измъкне бяха съвсем нормална реакция. _Ще откриеш начин, сигурен съм в това_, прошепна в съзнанието й гласът на Карелин. Начин за отстраняването на Олег Малюта. Нали самият той казваше, че _човек отстранява препятствията по пътя си не само чрез физическо ликвидиране…_ Да, точно така! Помисли за дъската „уей ки“, за стратегическото разнообразие, което предлагаше тя. Може би именно там ще открие трамплина към… Към какво? В момента единственото й желание беше да се отърси от сковаващия ужас, който се появяваше дори само при представата за мощта на Малюта. Дръпна ръката си и попита: — В колко часа трябва да бъда на дачата? — След половин час моята чайка ще бъде пред входа, за да те отведе у дома — отвърна той. „Какво беше това, запита се тя. Дали не е разочарован, че отказах да захапя въдицата?“ — Не се престаравай с багажа, искам те тук за обяд… И сега, няколко часа по-късно, тя вече беше при него. Дачата на Олег Малюта беше усамотена, в самите поли на планината. Мястото беше високо и открито, от всеки прозорец се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Къщата беше построена в стил на ловна хижа. Стил, който едва ли имаше нещо общо с предишната, опожарена до основи дача. Даниела беше убедена, че няма жена, която да се чувства удобно в това чисто мъжко свърталище. Всичко вътре беше от дърво — под, стени, тавани. Тежко и солидно дърво, чието присъствие потискаше. Поне мебелите да бяха друга изработка, въздъхна в себе си тя. Малюта я посрещна на прага. Беше облечен в сиви панталони от мохер и дебел кашмирен пуловер, на краката му имаше ръчно шити пантофи. Очите му се сведоха към куфарчето в ръката на Даниела, главата му одобрително кимна. Едва след това я покани да влезе. От старомодния квадратен вестибюл се влизаше в библиотеката, вратата насреща водеше към дневната. Спалните и кабинетът му се намираха на втория етаж, към който водеше широко стълбище с махагонов парапет. Кухнята и сервизните помещения бяха в задната част на вилата. Всичко това Даниела знаеше от устните описания на Малюта, но не беше го виждала. Макар и претъпкани със стари и солидни мебели, всички помещения й се сториха огромни. Освен това бяха прекалено много за сам човек, а дори и за двама. Даниела пристъпи към стената на дневната и започна да разглежда окачените на нея картини, медали, почетни грамоти. Те очевидно бяха спомен от бащата на Малюта, тъй като сред тях изобилстваха военновременните награди. След пожара в първата си дача Малюта беше пренесъл всичко в московския си апартамент, но сега явно беше решил да върне нещата по местата им. Той пристъпи към масата, напълни две чаши и й подаде едната. Не я попита какво предпочита. Кехлибарената течност се оказа рейнско вино — доста сладникаво за вкуса й. Въпреки това тя се усмихна и го похвали за избора. — Какво ми носиш? Типичната за Малюта пълна липса на възпитание. Но Даниела започнала свиква с нея, да опознава стратегията му. Той беше от хората, които искат на всяка цена да наложат предпочитана от тях обстановка, да притесняват присъстващите и да им наложат някакво свое психологическо предимство. С тръпка на смущение разбра, че тази тактика му носи успех, поне по отношение на нея. Затова си го представяше като черна дупка, затова беше убедена, че Малюта действа в своя собствена вселена, по свои закони… Следователно в негово присъствие Даниела губеше част от самоличността си, ставаше друг човек — колеблива, несигурна, готова на компромис… С лек, понятен само за нея жест, тя сложи куфарчето на масата и щракна ключалките. Беше изработено от ръчно боядисана щраусова кожа — един от екстравагантните подаръци на Юри Лантин… Извади няколко гъсто изписани на машина розови листа — факт, който свидетелстваше за автентичността на документите. — Ето, това са последните сведения на агента ми в Хонконг… Малюта пристъпи по ориенталския килим с почервеняло лице. Даниела изпита чувството, че гневът му буквално може да се пипне с ръка. — Що за боклуци ми носиш? — изръмжа той, блъсна ръката й и документите се разпиляха по килима. — Джейк Мейрък все още е жив, а „Кам Сан“ продължава да бъде пълна загадка за мен! — Агентът ми е на крачка от пълния контрол над „Кам Сан“, другарю — хладно го изгледа Даниела. — Това е начинът, друг няма… На челото на Малюта започна да пулсира тънка синкава вена, дебелите му пръсти конвулсивно се свиваха и разпускаха. — Тъй ли? — сподавено изръмжа той и Даниела разбра, че едва се сдържа. — Ами какво ще кажеш, ако прелетим над проклетия им „Кам Сан“ и „случайно“ изпуснем една малка бомбичка? Даниела го гледаше така, както се гледа отровна змия. — Това са глупости и ти прекрасно го знаеш! — отвърна малко по-остро от необходимото тя. В продължение на цяла минута Малюта я гледаше като гладен хищник. После се извъртя на токовете си и се насочи към бара. Хвърли шепа лед в широка кристална чаша, после я напълни с водка почти до ръба. Преполови питието на една глътка и едва тогава изръмжа: — Знаеш какво означава това, нали? — Остана с гръб към нея, от цялата му фигура се излъчваше заплаха. Даниела не отговори нищо и той истерично изкрещя: — Кажи ми! — Не съм сигурна какво имаш предвид, другарю… — Тъпа кучка! — рязко се извърна той, очите му хвърляха мълнии. — Ще ти кажа какво имам предвид! Всички около мен са идиоти, включително и ти! Опразни чашата и я захвърли на барплота. Звукът на строшения кристал очевидно му донесе известна доза успокоение. Обърна се и заплашително се насочи към Даниела. — Има две положения, другарко генерал! — в ръмженето му се появи нова, още по-смразяваща нотка: — Или си некомпетентна, или ме лъжеш! — Очите му дълбаеха дупки в лицето й. — Кое от двете? — Не познаваш Мейрък — въздъхна тя и с мъка се удържа да не го удари. — Той е моят бич Божи, моят кошмар… Не може да бъде отстранен ей така, с едно изщракване на пръстите… Спокойният й глас очевидно му повлия. Явно изпитваше огромна наслада от начина, по който успява да я извади от равновесие, да й демонстрира мъжкото си превъзходство. — Добре, добре — промърмори с далеч по-спокоен тон той. — Признавам, че Джейк Мейрък не е от лесните обекти. Но това съвсем не означава, че е непобедим, другарко генерал. Такива хора няма. От теб се иска да откриеш слабото му място и да го ликвидираш. Ясно ли е? — Напълно — кимна Даниела. Мразеше този човек както никой друг на света. Макена извади своя „Магнум-357“ и ги разстреля. Един по един, право в челото. Те политнаха напред и паднаха върху току-що изкорменото говедо. По този начин си представяше отдавнашния инцидент, по този начин дори го сънуваше. Но на практика нещата се бяха развили по` иначе… Бундума, част от Северните щати на Австралия. Макена и Дийк Джоунс преследват трима аборигени, откраднали шест глави добитък. Навлизат в пустинята Симпсън. Пустинята Симпсън през януари е истинска преизподня. През лятото също е ад, но от по-различен вид… Вярно е, че Дийк се обяви против продължаване на преследването. _Не там, партньор… Да оставим на мира тези нещастници… И без нас живи ще се опекат._ Очите му бяха присвити от острата слънчева светлина. _Те гладуват, партньор… Откраднали са, за да оцелеят…_ Но Макена имаше по-висок чин и по-дълъг стаж в полицията. От него зависеше всичко. _Такава ни е работата, Дийк. Не я ли свършим, за нищо не ставаме…_ После Дийк Джоунс поиска да бъде преместен. Вече не можеше да гледа в очите Макена. Защо? Защото беше застрелял трима крадливи аборигени? Не, едва ли… Понякога, когато Макена сънуваше този инцидент, в съзнанието му се появяваше истинската картина: Изминаха два дни, преди да надушат следите на аборигените. На свечеряване изкачиха малък пясъчен хълм и в подножието му видяха бегълците с това, което беше останало от добитъка. От навлизането им в пустинята Симпсън бяха изминали почти петдесет часа и това ясно си личеше. Вървяха миля след миля сред безкрайните пясъци с разхвърляни тук-там бодливи храсти, катереха се по стръмни скали, прескачаха изсъхналите кожи на змии и гущери, отбелязваха местата за почивка на нещастниците, които преследваха… _Дай да ги пипнем_, прошепна с напукани устни Дийк. Макена тръгна да се спуска надолу, безмълвен като ловно куче. Аборигените вдигнаха глави. Макена правилно беше предвидил, че ще заколят някое от говедата. Кръвта се беше събрала на малка локвичка в разцепения корем. Никой не каза нито дума. Аборигените не помръдваха, върху лицата им липсваше дори враждебност. И Макена побесня. След като са извършили престъпление, трябва да изпитват поне угризение на съвестта, нали? Не могат ли — някой друг трябва да ги принуди! Абсолютното им спокойствие го накара да излезе от кожата си. По време на други сънища триото се състоеше от трима мъже. На практика обаче това не беше нищо друго, освен материализация на суперегото на Макена. А истината беше друга: тримата крадци бяха семейство — майка, баща и 11-годишно момче. Момчето държеше ножа. От върха му капеше кръв и попиваше в жадната земя. Макена предположи, че бащата учеше сина си как да оцелее в екстремни ситуации като тази. _Е, край на играта_, каза Дийк, извади пистолета си и го насочи към бегълците. Те не отговориха нищо, дори не поглеждаха към оръжието в ръцете на полицая. Приклекнал в стойка за стрелба, Дийк стискаше дръжката на магнума, пръстите му побеляха от напрежение. Но тялото му остана напълно неподвижно. Сякаш чакаше реакцията на аборигените и не желаеше да ги доближава. Макена от своя страна виждаше единствено момчето. Продължи да се промъква напред, ръката му лежеше върху разкопчания кобур. Потта капеше направо в очите му, но това не му попречи да познае хлапака. Беше го засичал на няколко пъти в Бундума, образът се запечата в съзнанието му с релефна яснота, дори го сънуваше… Това го отведе в пустинята Симпсън през онзи далечен януарски ден. Криминалният акт беше просто допълнение. Какво значи една кражба повече? Нищо! Спокойствието напусна лицето на бащата, едва когато Макена докосна момчето. Човекът скочи на крака и направи опит да го удари с юмрук. Но Макена само това и чакаше. Измъкна пистолета и заби един куршум в челото на нещастника. Устата на аборигена издаде странен хлопащ звук, зъбите отхапаха върха на езика, подчинявайки се на последната могъща конвулсия. Разбира се, това вече нямаше значение, тъй като човекът беше мъртъв. Тялото му политна, направи странна фигура във въздуха и се стовари с главата надолу върху зейналия животински труп. Жената изпищя, очите й се разшириха от ужас и страх. Макена заби приклада на магнума в гърдите й и тя благоразумно млъкна. Ръцете в скута й неудържимо трепереха. Имаше чувството, че Дийк крещи направо в ухото му: _Исусе Христе! Нали трябваше да ги арестуваме? Нали трябваше да ги върнем живи, партньор?!_ _Млъквай_, отвърна, без да го поглежда Макена. _Затваряй си устата и толкоз! Защо изобщо дойде в пустинята, след като не си готов за подобни гледки?_ _Изобщо не исках да идвам, ако си спомняш…_ _Но вече си тук, така че действай… Кой знае, за това можеш и медал да получиш…_ Макена се изсмя, последните думи му се сториха напълно абсурдни. Очите му не изпускаха лицето на момчето, после се появи и сексуалната възбуда. _Дръж жената на мушката си_, заповяда той с дрезгав от напрежение глас. _Защо, по дяволите?_, учуди се Дийк. _Какво може да направи срещу двама полицаи с магнуми в ръце?_ _Прави, каквото ти нареждам, партньор_, изръмжа Макена, обърна се към Дийк и насочи магнума право в главата му. Постоя известно време така, после прибра оръжието в кобура и се обърна към момчето. Сграбчи ръката му и го повлече по-далеч от огъня. _Къде го водиш?_ Макена не обърна внимание на партньора си. В полумрака зад възвишението жужаха пустинни мушици. Светът престана да съществува. Небесният покров беше безкраен и пуст. Макена се почувства свободен, мрачните пламъци престанаха да прогарят душата му. На лицето му се появи усмивка. Ръката му се плъзна надолу. Разкопча колана, дръпна ципа. Панталонът се смъкна около глезените му. Сграбчи момчето и го извъртя с гръб към себе си. _Сваляй гащите!_ — заповяда на английски той. Момчето се подчини едва когато повтори заповедта си и на местния диалект. Облещил очи, Макена зяпна нежните задни части на момчето. Изглеждаха девствени и недокоснати, натежали от обещания… Тялото му се стрелна напред, сякаш по собствена воля, независимо от командите на мозъка. _Какво правиш, да те убие, Господ?!_ Затвори очи, пустинният ветрец погали пламналите му бузи. Започна да се задъхва. Нещо се блъсна в него. Той направи крачка встрани, но силните му пръсти не изпуснаха рамото на момчето. Извърна се, вдигна магнума и застреля майката, която бясно го блъскаше и драскаше. И този път куршумът попадна в челото. Най-накрая свърши, тялото му се разтърсваше от силни тръпки. Блъсна момчето по-настрана от себе си. Вече не изпитваше нищо друго, освен силно отвращение. 11-годишният хлапак му се стори мръсен и противен. Момчето остана там, където го запрати Макена. Очите му бяха все така спокойни, сякаш нищо не беше се случило. _Реагирай_, изрева Макена и вкара един куршум в челото му. _Какво ти стана, превъртя ли_, изкрещя някъде отстрани Дийк. Макена мълчаливо дръпна панталона си нагоре и щракна токата на колана. _Отговаряй, като те питам, свиньо_, изрева Дийк. _Получихме това, за което дойдохме чак дотук_, отвърна Макена, мина покрай него и се насочи към покорно скупчените говеда… Нима е чудно, че след всичко това Дийк Джоунс пожела да бъде преместен? Че не искаше дори да погледне Макена? Но не това беше най-лошото. Сам по себе си инцидентът беше достатъчно ужасен, за да предизвика появата на кошмари, но имаше и друго… Образът на една тлъста муха със зелена глава, която лазеше по изцъкленото око на момчето, а крачетата й бяха станали лепкави от кръвта… Нощите в Бундума се наситиха с кошмари. Огнени пламъци се издигаха в небето над пустинята Симпсън — истински небостъргачи от искри… После дойдоха псалмите. Чуваше ги ясно, дори завит презглава, скрит зад дебелите завеси в стаята си. Защото бяха предназначени за него, защото аборигенските племена знаеха какво се е случило там, сред безбрежните пясъци на Симпсън. Тези хора обладаваха някаква примитивна магическа сила Макена я беше виждал със собствените си очи, макар че никога не признаваше това. Винаги си беше внушавал, че всичко е трик, добре усвоен фокуснически номер… Но с псалмите нещата се промениха. Те го будеха в мрака на нощта, тялото му се обливаше в студена пот. Пред очите му отново изплуваше мухата с метално зелена глава, която бавно се плъзга по оцъклената, гладка като стъкло повърхност на мъртвото око… Но какво право имат тези примитивни създания, негодуваше той. Как е възможно да го тормозят по подобен начин? В душата му се блъскаха ужас и гняв. Искаше му се да скочи в един джип, да поведе всички, които са годни да носят оръжие, и да напълни с олово главите на тези отвратителни диваци. Вече беше гледал филмите за Лудия Макс… Не, той не би постъпил по този начин… Трябваше да открие нещо друго… В крайна сметка подаде молба за уволнение и напусна Бундума. Остави зад гърба си не само ужасната пустиня, не само Новите територии, но и самата Австралия. Избра Хонконг за началото на нов живот. Само за да установи, че призраците на миналото са го открили и тук… Псалмите не престанаха да го преследват нито за миг. Трябва да ги спре, просто _трябва_! Иначе ще полудее, друг изход не може да има!… Блед като мъртвец, Макена стана от леглото и издърпа най-долното чекмедже на гардероба си. Облече дрехите, които беше носил там, в дивата австралийска пустиня. Беше се погрижил да ги пренесе тук и да ги запази — изгладени, чисти и акуратно сгънати. Моментът да ги използва най-сетне беше настъпил… Извади магнума, щракна ударника и провери пълнителя. Запълни празните дупки на барабана с новички патрони, затъкна оръжието в колана си и напусна апартамента. Трябваше да убие някого или да бъде убит. Без значение кое от двете… _Представяш ли си? Заради теб те са готови да идат накрай света! Продали са ти душите си!_ Даниела стоеше пред огледалото в масивна дъбова рамка — част от тежък гардероб, който доминираше в спалнята на дървената дача. Кристалното стъкло беше в отлично състояние, само малките тъмни петънца тук-там издаваха възрастта му. Черният халат на „Диор“ — подарък от Юри Лантин, бавно се плъзна на килима. Даниела внимателно разглеждаше голото си тяло. В продължение на един безкрайно дълъг миг й се стори, че прелиства страниците на стар семеен албум с пожълтели фотографии. Върху тях бяха запечатани образите на неродената й дъщеря, или може би внучка, трябваше да прелисти доста страници, докато стигне до собствения си образ. Образът на Даниела Александровна Воркута… Стори й се, че вижда лицето си само за миг, осветено от ярка светкавица, а всичко наоколо е потънало в мрака на неспокойната нощ. Неспокойна и опасна като живота, който водеше… Може би представата за дъщерята и внучката, които никога нямаше да има, доведоха тези мисли в главата й. Бавно си даде сметка, че изобщо няма личен живот. Тялом и духом принадлежеше на _службата_ и това беше неоспорим факт. Дори малкото удоволствие, което изпитваше от връзката с Карелин, трябваше да бъде дълбоко скрито, в сладостта му се долавяше горчивият вкус на страха. Постоянно се притесняваше, че тази връзка, може да стане обществено достояние всеки миг — чрез Малюта или някой друг от _службата_ или Политбюро, че враждебни сили ще се възползват от тази информация, за да я унищожат. В продължение на години беше градила кариерата си, подтиквана от огромна амбиция. И беше твърде заета, за да помисли за лишенията, които понася в името на крайната цел. Света Богородице, въздъхна в себе си тя. Ако само преди три години някой ми беше споменал за деца и семейство, положително бих му се изсмяла в лицето! Деца? За човек с огромни амбиции като моите? Абсурд, пълен абсурд! За пръв път в живота си Даниела се замисли върху кухата същност на властта. Маниакално вкопчена в смъртния си психологически двубой с Олег Малюта, тя не можеше да изпитва никакви чувства, освен страх и гняв. И беше дълбоко убедена, че дори да стане чудо и да успее да го победи, не би имала сили да се зарадва. _Свеждат глави пред теб, падат на колене и споделят всички онези тайни, чрез които са се добрали до властта…_ Всичко, което й каза Малюта в онази ужасна нощ на брега на Москва-река, беше истина. Тя наистина ламтеше за власт. Подобно на демоничен вампир беше изпила кръвта на всички мъже в живота си. На „умните“ и проницателни представители на силния пол, които живееха с илюзията, че я използват, но на практика ставаше точно обратното. Те се тълпяха в съзнанието й — като обичани актьори, които публиката вика на „бис“ пред спуснатата завеса… Сега, заковала поглед в хладните си сиви очи — очите, които бяха омагьосали цял куп могъщи мъже, тя изведнъж усети дълбината на едно мъдро прозрение. И разбра какво ще я направи щастлива. То нямаше нищо общо с победата над Олег Малюта, нито пък с издигането й за председател на Комитета за държавна сигурност. Нямаше нищо общо дори с президентския пост. Беше далеч, далеч по-просто и земно… Искаше да усети горещото семе на Михаил Карелин в утробата си, искаше да има дете от него. Всичко останало отстъпи на заден план. За миг изгуби равновесие, тялото й се люшна към огледалото, устните й докоснаха хладните устни на отражението. Оттласна се назад и закова поглед върху малкото кръгче пара върху кристалното стъкло. После се наведе и вдигна пеньоара на „Диор“. Стори й се неподходящ за вечер като тази и бързо го прибра. Облече униформата си и се огледа за последен път. Не е зле, дрехата стои съвсем прилично. След тази оценка в душата й нахлу спокойствие. Да, това е най-подходящото облекло за вечер като тази… Никога не беше виждала Малюта да пие. По-точно — да пие сериозно. В Москва си позволяваше по чашка зубровка и това беше всичко. Но тук, на дачата, поведението му беше доста по-различно. Наливаше се като стар пияница с водка със стафиди, известна под името „Рябиновка“. Когато Даниела слезе в гостната, той вече беше обърнал няколко чашки, а на масата димяха горещи блини, заобиколени от хайвер в сребърни купички. Някой се беше трудил в кухнята и този някой очевидно беше истински майстор. Но сервирането пое самият Малюта. Даниела така и не успя да усети присъствието на външни хора. Започнаха с „кулебяха“ — пушена сьомга, натопена в пикантен сос. После преминаха на „разсолник“ — гореща супа от пресни зеленчуци. Основното ястие беше разкошно приготвено пиле по киевски, което се разцепи и изпусна златисто разтопено масло още преди Даниела да го беше докоснала с ножа си. За десерт получиха „ваеники“ — сладкиши с пълнеж от черешов конфитюр. — Винаги ли се храниш така добре, другарю? — пожела да узнае Даниела, когато се настаниха на дивана с големи чаши чай в ръце. Малюта мълчаливо разбъркваше захарта. Беше пуснал три бучки в чашата си и сега усилено ги натрошаваше с обратния край на лъжичката. — Жена ми беше страхотна готвачка — промърмори най-сетне той. Даниела остана с впечатлението, че говори повече на себе си, отколкото на нея. — Свикнал съм да се храня по определен начин и се старая да се придържам към него… Рязко скочи на крака и излезе от дневната. Даниела замислено разбъркваше захарта в чашата си. След няколко секунди стана и го последва. Откри го пред широкия панорамен прозорец в хола, от който се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Отпиваше от чашата си някак разсеяно, свободната му ръка лежеше зад гърба. Тази вечер е необичайно меланхоличен, отбеляза мислено Даниела. Никога не беше го виждала такъв. Познаваше го ледено спокоен или обсебен от бесен гняв, но не и вглъбен в себе си. — Москва-река е вечна — прошепва той. — Планините наоколо — също… Но животът е различен, в него винаги има приливи и отливи… — отново говореше унесено, сякаш на невидим трети събеседник. Обърна се и я погледна в очите. — Не е ли така, Даниела Александровна? — Такива са законите на природата — кимна тя. Тъмните му очи внимателно опипваха лицето й. — Може би — кимна той. — А ние познаваме тези закони, нали? Защото това е основната цел на съзнателния ни живот… Но дали природата гради законите в нашия свят, Даниела Александровна? Или това сме ние, хората? — Приближи ръба на чашата до устните си и отпи, без да отмества поглед от лицето й. — Дали „Природа“ не е другото име на Бога? Косъмчетата по врата й бавно започнаха да настръхват. Олег Малюта споменава Бога! Пълен абсурд! Единственият Бог, на който се кланят хора като него, е Партията! Не беше сигурна накъде я води и затова предпочете да замълчи. — Кой е създал света, Даниела Александровна? Дали наистина сме се появили сред вселената вследствие избухването на огромна звезда? Съединение на космически газове преди милиарди години? Възможно ли е наистина да сме плод на Божественото творение? — Интересуваш се от мнението ми или просто изброяваш вероятности? — пожела да уточни Даниела. Той излезе от сянката на тежката брокатена завеса. — Любопитен съм да разбера в какво вярваш… — Стояха на сантиметри един от друг. — Любопитен съм да разбера дали си на мнение, че зад сътворението на света стои един по-висш разум… — Да — без колебание отвърна тя. — Но Бог е бил комунист. Той не се разсмя, както очакваше тя. Вместо това на челото му се появи дълбока вертикална черта. — Говоря сериозно, Даниела Александровна. А тя се запита накъде бие, какъв нов капан е решил да й постави. — Искам да знам дали си вярваща. Знаеш какво имам предвид — една вяра, която би ти донесла спокойствие… — Излъгах те — въздъхна тя. — Господ не разбира комунистическите идеи. — Значи _наистина_ вярваш! — пристъпи още по-близо той. — Аз съм комунистка, следователно Господ не може да ме разбере… Този път Малюта наистина се разсмя. — Ако Той наистина съществува (нещо, в което аз дълбоко се съмнявам), едва ли би разбрал какво става в душите ни… — очите му се плъзнаха надолу и замислено се спряха върху златистата течност в чашата. Отново го обзе меланхолия. — Искам да ти задам един въпрос, Даниела Александровна… Случвало ли ти се е да преживееш нещо необяснимо; нещо, което не можеш да обхванеш? — Страхувам се, че не те разбирам, другарю… Малюта вдигна глава и очите му се заковаха в нейните: — Имам предвид дълбока, истинска трагедия… А Даниела изведнъж разбра, че говори за жена си и за ужасната й гибел. Даде си сметка, че трябва да му даде някакъв отговор и неохотно кимна с глава: — Да, случвало ми се е… — И? — Какво „и“? — Долови ли… — Малюта преглътна от неудобство, но все пак довърши въпроса си: — Долови ли в тази трагедия ръката на Бога? — Когато човек вярва, ръката на Бога е навсякъде — отвърна Даниела. — Но защо тогава трагедиите често остават необясними? — Защото такава е волята Му — отвърна Даниела и си спомни един разговор с чичо Вадим за тайната набожност на майка си. — Трагедиите не се обясняват, а просто се разрешават… — Разрешават? — учудено я погледна той, сякаш за пръв път чуваше подобна дума. — Да — кимна Даниела. — Разрешават се в главата на всеки от нас. И тогава настъпва вътрешният мир, болката изчезва… Малюта затвори очи, устните му се раздвижиха в нещо, което наподобяваше безгласна молитва. Или може би в обикновен нервен тик… — Вътрешен мир, значи… — промърмори най-сетне той. — Разбирам… — Каза го така, както сребролюбецът би казал „сто милиарда рубли“ — като нещо недостижимо и трудно представимо… — Значи ти се радваш на здрав сън, така ли? — Какво? — Добре ли спиш през нощта? — Да. — А сънуваш ли? — Понякога. — Само понякога — завистливо проточи той. — А аз постоянно сънувам… Обърна се и включи музикалния шкаф. Във въздуха се разнесоха нежни трели. Чайковски, „Лебедово езеро“. Облаците се разкъсаха и водите на реката станаха сребърни под лунните лъчи. Даниела почти физически усети алхимичната трансформация, превърнала дивия звяр в човек. Чайковски винаги й влияеше така. _Продали са ти душите си!_ Пристъпи към бюфета. Старомодният грамофон нямаше нищо общо с чудото на техниката, на което Лантин пускаше своите купени на черния пазар чуждестранни плочи. Върху капака му бяха наредени няколко снимки в дървени рамки. Малюта като ученик, Малюта с майка си и баща си, после само с майка си — кацнал на здравото й рамо и притиснал главица до усмихнатото й лице… Зад снимките имаше строен ред от томчета с кожена подвързия, очевидно чуждестранни издания. От снимка в сребърна рамка я гледаше млада жена с широко отворени и някак агресивни очи. Би могла да му бъде сестра, ако фотографията не беше толкова очевидно стара. До нея беше изправена друга подобна рамка, на която беше запечатана красива тъмнокоса грузинка с типичното широко лице и волева брадичка. Черните й очи бяха открито предизвикателни. Даниела никога не беше виждала съпругата на Олег Малюта, но въпреки това беше сигурна, че това е тя. — Ореанда — тихо подхвърли тя. Малюта издърпа снимката от ръцете й и я обърна с лице към стената. Сякаш се страхуваше, че погледът на Даниела ще я оскверни. — Била е много хубава — подхвърли Даниела, все още несигурна накъде бие. Малюта изсумтя и небрежно сложи снимката на плота. Очевидно много държеше да прояви безразличие. — Късно е — промърмори той. — Време е да си кажем лека нощ. Не помръдна, Даниела също остана на мястото си. Снимката на Ореанда Малюта, изпепелена в тайнствен пожар на това място преди години, лежеше само на няколко сантиметра от ръцете й. Красивата фигура на тази царствена жена продължаваше да е пред очите й. От нея се излъчваше сила на духа, която рядко можеше да се срещне у рускините. Отново се запита дали Ореанда не е ахилесовата пета на Олег Малюта. — Не съм уморена — каза на глас тя. — Бих останала тук да почета, ако нямаш нищо против. — Каква книга предпочиташ? Имам богата библиотека с руски автори… — Нося си своя, благодаря — поклати глава Даниела. — „Маркиз дьо Сад“… Познаваш героинята му Джъстин, нали? — Остави чашата си и внимателно го погледна. Вече беше забелязала това заглавие сред книгите на лавицата и остана много учудена. „Престъпление и наказание“ е далеч по-подходяща книга за човек като Олег Малюта. Кой знае, може би „Маркиз дьо Сад“ е принадлежала на Ореанда… — Какво знаеш за мен? — присвиха се очите на Малюта. _Те са стояли на колене пред теб…_ — Това заглавие си го видяла тук, нали? Не ми казвай, че е съвпадение, защото аз просто не вярвам в съвпаденията! — _… И са споделяли тайните, с помощта на които са се добрали до властта…_ — За кого говориш? За Ореанда никой не знае нищо! С изключение на мен! — Значи нещата са ясни — игриво отвърна Даниела, а на лицето й се появи лека усмивка. По развълнуваното му дишане позна, че е на прав път. — За жена ти не съм говорила с никого. — И все пак знаеш! — просъска той и стисна ръката й с такава ярост, сякаш искаше да изтръгне признанието от душата й. — Зная, че е била силна и красива, зная, че… — Да, наистина беше силна. Необичайно силна за жена… Тя имаше предвид само лицето й, но го остави да довърши мисълта си. Нещата започваха да приличат на психологически разпит. Сега трябваше да го насочва във вярната посока, да разпалва огъня и да чака… — Била е наистина невероятна жена — тихо промълви Даниела. Беше на крачка от целта, не й трябваше нищо друго, освен да поддържа бликналата помежду им интимност. — Специална, бих казала… — О, да — отвориха се широко очите му. — Наистина беше специална. Носеше в себе си цяла вселена, като Джъстин… — На лицето му се появи особено, някак просветлено и едновременно с това отчаяно изражение. Даниела напрегна всичките си душевни сили да го проумее. — Нещата се променят, само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам. Преставам да виждам сълзите й, обляната от лунни лъчи Москва-река се стопява в мрака, дъждът измива прашния паваж и въздухът отново е чист… Тя си спомни за разговора, който бяха водили преди малко. За вярата в Бога. — Любовта ти към нея никога няма да умре… — Не, не! — извика той и пръстите му оставиха болезнени следи върху китката й. — Ореанда! — произнесе името й с гняв и омраза, без следа от умилението на спомена. — _Тя_ е тази, която никога няма да умре! Никога, никога! — Но тя _вече_ е мъртва, другарю. Ореанда е мъртва от девет години! В очите му се появи безумен блясък. — Изпепелена, черна като нощта! Видях я, докато я измъкваха… Голата кост на ръката й сама падна от рамото, озъбеният череп се хилеше насреща ми… Но тя ли беше? Ореанда ли беше това? — Аутопсията трябва да е дала отговор на тези въпроси. Никой не издава смъртен акт без съответната идентификация. Това най-често става с помощта на зъбната картина… — О, да, зъбната картина — въздъхна той и главата му клюмна. — Точно така я идентифицираха. Съдебният лекар беше абсолютно сигурен, че трупът принадлежи на Ореанда… — Значи наистина е мъртва, другарю. Защо тогава… — Не! — диво изкрещя Малюта. — Тя е тук! За нея построих тази къща отново! Тя ме накара да го сторя, точно на предишното място! Всичко дойде на мястото си. Едва сега Даниела разбра на какво се дължи шизофреничното му поведение, неконтролираните гневни изблици, бясната омраза към жените, желанието му да я изтезава… Разбра смисъла на думите, които натрапчиво продължаваха да дълбаят съзнанието й: _Те са ти продали душите си, те стоят на колене пред теб… Господи_, колко дълбоко се беше заблуждавала! Значи това е магията, която несъзнателно беше прехвърлил върху нея: неотразимата сила и привлекателност на Ореанда, която го е карала да я мрази и обича едновременно, която го е приковавала с дебелите си вериги… _Нещата се променят само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам…_ Нима е подпалил дачата със собствените си ръце? Нима Олег Малюта е убил жената на своя живот? Даниела беше твърдо решена да разбере това. Взе ръката му в своята и тихо промълви: — Грешиш, Олег… — за пръв път го нарече по име: — Ореанда отдавна я няма… — Притегли ръката му към топлата хралупа между бедрата си: — Остава само това… — Движението на пръстите й продължи към палатката, която бързо се издуваше в панталона му: — И това… — Усети набъбването му и леко го стисна с палец и показалец. Извъртя китката си и ръката му се отдръпна, предоставяйки й свобода на действие. Отпусна се на колене и сръчно разкопча панталона му. Извади полувтвърдения му член и го пое в уста. Окъпа го с топлината на дъха си, някъде дълбоко в тялото й помръднаха първите тръпки на желанието. После влезе в действие езикът й. Грапавото му връхче пробягваше по цялата дължина на вече втвърдената му мъжественост, свиваше се на тръбичка и гъделичкаше върха му. Оставяше го да си поиграе с нежната кожичка под главичката, не след дълго мускулите от вътрешната страна на бедрата му се стегнаха в могъща конвулсия. Едва тогава спря и бавно се изправи на крака. — Какво… преглътна той, останал почти без дъх. — Какво правиш?! — Не зная — прошепна с влажни устни тя. — Започвам или може би свършвам… Тялото му потръпна. От нетърпение? Или от страх? — Свършваш… Тя долепи длан до гърдите му и веднага усети бесните удари на сърцето му. — Не мога да продължа — прошепна. — На Ореанда това едва ли ще й хареса… Ти си нейният съпруг и любовник… Ти принадлежиш на нея и на никоя друга… Той отново потръпна, клепачите му бавно се затвориха. — Вече отново мога да дишам… — Москва-река, обляна от лунните лъчи — прошепна в ухото му Даниела, върхът на езика й го докосна с влудяваща чувственост. Ръката й не изпусна нито за миг главичката, пръстите й леко масажираха основата на члена му. — Отново мога да дишам — повтори той и се закашля. — Ореанда… Той сложи ръка на рамото й и я натисна надолу. Междувременно Даниела беше успяла незабелязано да разкопчее униформената си пола. Колената й леко се подгънаха, полата се плъзна на килима. Под нея нямаше нищо… _Ореанда_, пропищя вцепененото му съзнание. Беше се превърнал в роб на сексуалните й желания. Нещо неосъзнато вътре в него го беше накарало да й предложи силата и мощта си; тя алчно я беше грабнала от дланта му… Жестоки бяха отношенията между Олег и Ореанда. Жестоки и брутални. Колкото повече власт получаваше в професионалния си живот той, толкова по-алчно му я отнемаше тя в личния… А той не можеше да определи кое от двете му доставя по-голямо удоволствие… Все още не можеше да се отърве от могъщото й сексуално излъчване, то тежеше върху раменете му през цялото време, което прекарваше на дачата… И резултатът беше налице: Олег Малюта се оказа напълно беззащитен пред огнената пещ на сексуалната агресия на Даниела Воркута, стоварила се изневиделица върху него. Не беше изпитвал такава наслада от… От устата му се изтръгна дрезгав вик, пръстите му се вкопчиха в униформеното сако. — Ох, ох, ох… — стенанието беше протяжно, напълно неосъзнато. Единственото нещо, което можеше да усети, беше влудяващото докосване на устните й около члена си. Изпита огромен сексуален глад — основна причина за обидите и униженията, на които я беше подлагал. Изгаряше от желание за нея, едновременно с това я ненавиждаше. Изпитваше безумен страх от перспективата, която се очертаваше в душата му — отново да стане роб на сексуалните прищевки на една жена, цели девет години след смъртта на първата си господарка! _Нещата се променят само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам…_ В крайна сметка започна да я боготвори. Така, както беше боготворил Ореанда… Даниела го пое докрай, гъвкавите стени на гърлото й се стегнаха около него. Изправен пред нея, Малюта простена и тялото му се разтърси. Върхът на члена му се изду до пръсване и започна да пулсира. Даниела го извади от устата си, протегна ръка и придърпа скованото му тяло върху килима. Коленичи над него и стисна в длан пулсиращата му мъжественост. Възседна го и насочи члена му към влудяващо топлата си утроба. — Това искаш, нали? Той отговори с дрезгав стон. — Но нали твърдеше, че никога не си го искал? — Тялото й започна да се снижава. — Никога, нали? Е, тогава няма да го получиш! — ръката й отмести члена му, насочил се между бедрата й. Малюта протегна ръце да я придърпа върху себе си, но тя ловко се изплъзна. — Не, няма да стане по този начин! Няма да стане по никакъв начин… Може би беше в състояние да я обладае със сила, може би не. Но желанието му очевидно беше друго. — Трябва да има начин… — дрезгаво прошепна той. Даниела отново хвана главичката му и я прекара по копринените косми в слабините си. Тя незабавно се изду и започна да пулсира. Пръстите й се разтвориха. Не го докосваше, не позволяваше и на него… — Но защо?… — простена той. — „Искам“… — Какво? — Кажи го! „Искам“! — Искам! — покорно промълви Малюта. — Не съм сигурна, че наистина мислиш така… — _Наистина_ искам! — Добре тогава — отвърна тя, вдигна члена му във вертикално положение и се отпусна върху него. — Ето, имаш го! От устата му се откъсна блажена въздишка. Даниела насочи таза си така, че пое члена му целия, чак до основата. Спря на милиметър от нея и започна да се движи с леки, кръгообразни движения. Той изрева и конвулсивно се изви нагоре. Членът му полудя, изстрелвайки дълбоко в нея дебелите струи на горещата семенна течност. Ръцете му се протегнаха и сграбчиха гърдите й през дебелия плат на униформата. Придърпаха я надолу, тялото му се гърчеше от невероятната сила на оргазма. След известно време излезе от нея, но тя остана в позицията на ездач. Зърната й бяха все така притиснати към гърдите му. Дишането му стана равно и дълбоко, очевидно Малюта беше на прага на съня. Пръстите й се увиха около гърлото му, устните й леко докоснаха ухото му. Усети ясно как тялото му потръпва. — Сега би трябвало да те убия… Той не отговори, от устата му излетя лека въздишка. Ръката й се плъзна надолу, хвана омекналия му член и жестоко го стисна. — Така би постъпила и Ореанда, нали? — Какво искаш да кажеш? — отвори очи той. — Ти си я убил, Олег! — Какво?! — Точно така. Ти си запалил дачата, но си го сторил умно, без да предизвикваш подозрения… Ти си нейният убиец, Олег! — Не, не! — Не ме лъжи, Олег. Винаги познавам, когато ме лъжеш. — Не лъжа! — изкрещя той. — Нямам нищо общо с пожара! Кълна ти се! Даниела пусна члена му, но пръстите на другата й ръка останаха свити около гърлото му. — Искам да ти кажа нещо, Олег — злобно просъска тя. — Не усетих нищо, докато беше проникнал в мен. Нищо, чуваш ли? А докато те забавлявах с език, единственото ми желание беше да повърна! — Защо ми казваш всичко това? — попита той с извърната настрани глава. — Защото трябва да знаеш истината. Малюта я отблъсна от себе си, грабна панталона и побърза да прикрие голотата си. Лицето му беше поруменяло от срам и Даниела доволно се усмихна. Най-сетне получих някаква власт над него, рече си тя. Сега позициите ни стават приблизително равни… — Почти пристигнахме — обади се Казамуки. Отпуснат до нея в спортното „Мицубиши“, Джейк наблюдаваше играта на светлините по коприненото й кимоно. Върху изящните бродерии не се виждаше нито капчица кръв. Микио лежеше на задната седалка, стиснал ранената си ръка. — Всичко е наред — промърмори той. — Кръвта засъхна, почти не изпитвам болки. — Моля те, не говори — загрижено отвърна Казамуки и взе рязко поредния завой. — Оябунът е длъжен да пази силите си. Джейк затвори очи, замаян от изтощение. Пред очите му отново изплува картината на битката, която водиха в градините на Киомицу-дера. Микио Комото стиска ръката си, от която стърчат острите ръбове на „манрикигусари“, от гърба на якудза, проснат под неестествен ъгъл в краката му, стърчи широкият ствол на пневматичната стрела… Грозно назъбената глава във форма на триъгълник беше излязла от другата страна на гръдния кош. Тази малка ракета беше изстреляна с такава невероятна сила, че строши като суха съчка гръбначния стълб на нападателя. Казамуки първо се увери, че животът на оябуна е извън опасност, а едва след това ликвидира последния противник на Джейк. Спортното мицубиши летеше с пълна скорост към покрайнините на Киото, от резките завои отново му се зави свят. Движеха се на североизток, към Токио. Изведнъж главата му се изпразни, стана му толкова лошо, че едва успя да помоли да спрат. Отвори вратата на колата и повърна. Без „ба-мак“ беше човек като всички останали… Бавно се върна на мястото си. Казамуки деликатно гледаше в страничното огледалце. Подкара отново, скоростта бързо нарасна. С нищо не показа, че е била свидетел на срама му. Физическата умора се смесваше с душевната. Опасна комбинация, родена от страха. Микио Комото стиска ранената си ръка и втренчено гледа лицето на мъртвия якудза, в краката му проблясват стъкълца от строшените слънчеви очила. Макар и гротескно изкривено от маската на смъртта, това лице очевидно беше познато на оябуна. — Джейк-сан — тежко отрони той. — Страхувам се, че имам лоши новини… Тези якудза не са от клана Кисан… — Черните му очи се заковаха с мрачна интензивност върху лицето на Джейк. — Разбираш ли какво означава това? Моята лична безопасност е цяла и непоклатима. Тези хора не преследват мен, дори нямат нищо общо с гангстерската война… — Кои са те? — вдървено попита Джейк. — Членове на клана Мора Чувал ли си за този клан, Джейк-сан? — Не — поклати глава Джейк. — Сигурен ли си? Не си ли имал контакти с тях, докато беше служител на Агенцията? — Поне не си спомням. Защо? — Защото това нападение е било организирано срещу _теб_, приятелю. Аз нямам нищо общо… Мицубишито налетя на някаква неравност по пътя с повече от 140 километра в час. Купето се разтърси и Джейк неволно простена. — Зле ли ти е, Джейк-сан? — обади се от задната седалка Микио. — Джейк стисна клепачи и не отговори. На излизане от Киото се бяха отбили при един доктор. От онези, които тайно лекуват ранените якудза. Заключението му беше, че няма от какво да се страхува. Просто малки контузии, които скоро ще отзвучат. — Отиваме в Каруизава — беше пояснил Микио. — Там е щабквартирата на клана Моро… — Джейк-сан — тихо го повика Казамуки. Джейк отвори очи и я погледна. — Буден ли е оябунът? Джейк механично отбеляза тихия й тон, после внимателно се обърна назад. Очите на Микио бяха затворени, дишаше равно и дълбоко. — Спи — отвърна Джейк. — Имаш ли някакъв проблем? — Може би — отвърна тя и хвърли поглед към външното огледало. — Един микробус „Тойота“ ни следва вече двадесетина километра, като неизменно се придържа на две коли разстояние от нас… — Следят ли ни? — Мисля, че трябва да разберем това… Ръцете й рязко завъртяха волана и мицубишито изскочи в най-лявата лента на магистралата. Стрелката на скоростомера скочи на 160 и продължи нагоре. Джейк нагласи огледалцето за обратно виждане и веднага забеляза черната тойота. Беше нов модел — един от онези микробуси с футуристична форма, които буквално подлудиха световния автомобилен пазар. Стъклата му бяха огледални, вътрешността на купето — напълно скрита от погледа. Зае удобна позиция и се приготви да регистрира всяка промяна в поведението на микробуса. Особено се интересуваше дали водачът му ще ги последва с увеличена скорост по платното за задминаване. Нищо подобно не стана. Тойотата продължаваше да държи средното платно, между нея и тяхното мицубиши се наредиха четири-пет други автомобила. — Ей сега всичко ще стане ясно — промърмори Казамуки, натисна докрай педала на газта и рязко зави към крайното платно. Зад тях заквичаха разгневени клаксони, придружени от скърцане на спирачки. Миг по-късно вече фучаха към изхода на магистралата. Очертанията на черния микробус бързо набъбнаха в огледалцето пред Джейк. — Ето ги, идват — предупреди тон. Казамуки премина на по-ниска предавка и рисковано задмина тежък камион, зад който се беше събрала опашка от коли с яркосветещи стоп светлини. Веднага след това даде газ и успя да премине на жълто през първия светофар. Изминаха три пресечки и тя намали скоростта. Тойотата рязко изскочи от потока коли, който се точеше зад гърба им. Шофьорът забеляза бавно пълзящото мицубиши пред себе си и намали скоростта. Казамуки даде газ, гумите изпищяха. Микробусът стори същото и бързо започна да се изравнява с тях. Шофьорът включи сирената си и идващата насреща кола отби към тротоара. Тойотата беше на няколко метра от тях, изнесена странично на уличното платно. Джейк видя как едно от стъклата се хлъзга надолу и от него наднича грозното широко дуло на картечен пистолет. — Сменяй посоката! — изкрещя той, скочи към Казамуки и рязко завъртя волана. — Какво правиш?! — смаяно извика младата японка и с ужас се втренчи в бетонната стена, към която се носеха с главоломна скорост. В същия миг зад гърба им тресна автоматичен откос и вероятно той й помогна да излезе от вцепенението. Завъртя кормилото в обратна посока и успя да удържи колата. Очите й, разширени от уплаха, стрелнаха лицето на Джейк. — Разполагат с по-ефикасно оръжие от катаната — отбеляза той. Казамуки насочи вниманието си към пътя. Внезапната маневра на Джейк им даде известна преднина, но микробусът я елиминира със забележителна пъргавина. Очевидно имаше специален мотор, вървеше като истинска стрела. — Близо са! — предупреди я Джейк и тя леко кимна с глава. Влезе в левия завой с пълна скорост, мицубишито се люшна и десните му гуми се отлепиха от повърхността на асфалта. Едва не премазаха трима пешеходци, които се разбягаха в последния момент с разкривени от ужас лица. След три пресечки направи още един остър ляв завой. Чуха скърцането на спирачките на микробуса зад гърба си, но не успяха да го видят. Черното чудовище ги настигна с невероятна лекота, от прозореца му се изля дъжд от куршуми. Каросерията на спортното мицубиши стана на решето. Още един ляв завой и вече си бяха почти у дома. Казамуки натисна педала докрай, Джейк неволно изскърца със зъби. Не виждаше нищо пред себе си, единствената му молба беше някой да не изскочи на пътя им. Завоят свърши, воланът зае нормално положение. Бяха описали пълен кръг и в момента заеха позиция точно зад черния микробус. Тази маневра не е за хора със слабо сърце, въздъхна в себе си Джейк. Казамуки се придържаше на два-три метра от задната броня на микробуса, но очите й не пропускаха нищо от това, което ставаше пред него. Отчете предстоящата смяна на поредния светофар едновременно с шофьора на микробуса, който механично стъпи на спирачката. После смени на първа и натисна педала на газта до отказ. Хищната муцуна на мицубишито се вряза в задницата на микробуса. Ударът беше достатъчно силен и тойотата се озова в средата на кръстовището. Там налетя на две коли едновременно, предницата й смешно се вдигна нагоре. После, като на забавен кадър, микробусът започна да се преобръща. Една от вратите му се отвори, в следващия миг задната му част се стовари с оглушителен тътен върху асфалта. Резервоарът се пръсна, горивото почти моментално се възпламени. Над кръстовището изригна ярко огнено кълбо. Казамуки зави наляво и рязко натисна педала на газта. Прякорът си беше получил благодарение на изкусната татуировка върху бицепса на дясната си ръка. Човешкият скелет танцуваше като жив дори при най-малкото помръдване на мускулите. Обикновено носеше фланелки без ръкав, така всеки можеше да види татуировката и да познае собственика й. В този бизнес най-важното нещо е проявата на респект. Мястото се наричаше Монг Кок, намираше се в най-западната част на полуостров Колуун. Плавателни съдове от най-различни видове покриваха буквално всеки квадратен метър от водната площ — един истински град върху морето, населен от десетки хиляди хора. Тук човек лесно можеше да се загуби, а още по-лесно — да скрие съкровищата си от очите на онези, които искат да ги притежават. Фунг Скелета притежаваше точно такива съкровища, а поне половината от обитателите на този град биха дали годишната си заплата, за да открият скривалището му. Мнозина се бяха опитали, но без успех. Не защото Фунг Скелета беше неоткриваем, съвсем не — всеки обитател на Хонконг може да бъде открит срещу определена цена. Това важеше дори и за могъщ престъпник като Фунг Скелета, дърпащ конците на силна и сложна организация. Истината беше далеч по-проста: Фунг Скелета се ползваше от статута на напълно легален бизнесмен. Флотилията от лодки за контрабанда на наркотици посещаваше и управляваше само нощем, а в часовете между девет сутринта и пет следобед стоеше в кантората си като всеки нормален тайпан — облечен в безупречен делови костюм, без следа от татуировки. Никой не го наричаше Фунг Скелета, болшинството от деловите му партньори дори не знаеха за този прякор. Ако Йън Макена би могъл да го зърне отнякъде в този отрязък от време, той несъмнено би го идентифицирал като Пок Голямата стрида. Беше в състояние да води този опасен двойствен живот единствено благодарение на собствения си ум и изобретателност. Малцина можеха да успеят в подобно начинание, особено тук — в претъпканата с хора и жадна за клюки Кралска колония. Доказателство за гениалността му беше фактът, че дори инспектор Йън Макена от Централното полицейско управление на Хонконг го познаваше единствено под името, с което вършеше легитимния си бизнес. Но в случая с Фунг Скелета тази „легитимност“ също беше нещо съвсем относително. Защото третата му самоличност беше създадена с единствената цел да се включи в търговията с жива плът — нещо, което му доставяше огромно удоволствие. Беше му забавно да са появява в луксозните заведения на Ван Чай подръка с поредната ослепителна красавица, да гледа как се кокорят ченгетата, а от устите им текат лиги… Не беше трудно да отгатне какви мисли се въртят в главите им. Ролята на всезнайко, когото всички търсят за поверителна информация, също му доставяше удоволствие. При други обстоятелства от Фунг Скелета положително би излязъл великолепен актьор… Но, уви, той беше китаец, а пазарът за актьорите китайци винаги е бил силно ограничен… Разбира се, в полицията имаха дебело досие на Фунг Скелета. Вътре обаче, подобно на стотици такива папки, нямаше нищо друго, освен клюки и слухове. Полицията не разполагаше с нито един твърдо документиран факт, нямаше дори снимка на заподозрения. Фунг Скелета не се страхуваше от арест и евентуален съд, тъй като прекалено много хора си вадеха хляба благодарение на него и нито един от тях не би се изкушил да стане полицейски доносник. Освен това всички знаеха, че ако започнат да си пъхат носа в неговите работи, имаха съвсем реален шанс да се разделят с живота в рамките на двадесет и четири часа… Ето върху какво се градеше властта на този човек. В страна, в която легендите винаги са били на почит, към него се отнасяха с дълбоко преклонение, като към Бог… Когато Малаеца пристигна в компанията на Блис, той даваше последни нареждания на капитана си. Всичките му лодки се придържаха към строго определени маршрути, а в случай на полицейска акция използваха и по няколко резервни пътя за измъкване. Тези маршрути се променяха всеки ден, за тях знаеха единствено Фунг и съответният капитан. Така вероятността от предателство се изключваше изцяло. Отговорността е най-тежка, когато се носи от сам човек, обичаше да повтаря Фунг, И беше прав. При него сигурността винаги беше стопроцентова, шансове за промяна липсваха. Малаеца дръпна Блис настрана, за да не пречат. Изправи се между нея и господаря си — така тя не можеше да вижда дори движението на устните му. Най-сетне капитанът си тръгна, след миг над кея се разнесоха отривисти заповеди. Фунг Скелета се обърна и леко кимна, Малаеца дръпна Блис и пристъпи напред. — Познавам те — бяха първите думи на бандита. — Ти си мадамата на Джейк Мейрък. Блис не отговори. Беше виждала някъде този човек, но не помнеше къде. Никога не бе имала нищо общо с наркотиците, но името му й беше познато. Същевременно знаеше всичко за миналото на баща си и допускаше, че пътищата му са се пресичали с тези на Фунг. Скелета беше поне с двадесет години по-млад от Трите клетви, но връзките му бяха толкова широки, че нямаше как да не се е засичал с баща й. — Мисля, че познаваш баща ми — поклати глава тя. — Казва се Тцун-Трите клетви… — Така ли? — попита Фунг Скелета и небрежно се облегна на парапета. — Той ли те изпраща? — Не. Изпраща ме Маймуната. Фунг Скелета изпръхтя и протегна ръка: — Дай да видим какво носиш… Блис извади огнения опал и го пусна в шепата му. Онзи се зае да го изследва — бавно и с безкрайно внимание. Накрая вдигна глава и попита: — Откъде го имаш? Тонът на въпроса му съдържаше достатъчна доза предупреждение, но „да-хей“ беше вътрешното чувство, което каза на Блис, че не бива да го лъже. Вдигна глава и му разказа всичко, което баща й беше научил от Джейк. Фунг Скелета я изчака да свърши, после леко поклати глава: — Вече зная защо си тук… Нямаш никакво намерение да ми продаваш купища австралийски опали, интересува те единствено този… — Познаваш ли въпросната млада жена? Фунг Скелета се отдели от парапета и бавно тръгна към носа. Блис го последва Плаващият град бавно се пробуждаше. Тук-там пламтяха огньове, деца се гонеха от палуба на палуба, увеселителни лодки бавно се насочваха към дървените пристани, от открито море пристигаха тежко натоварени джонки, други тръгваха на път… Далеч на запад се очертаваше тънкият силует на полицейски катер, който патрулираше изхода на пристанището, движейки се бавно като сита акула… — Някъде там се крие огромно съкровище — промълви Фунг. — Толкова огромно, че смущава съня на купища хора… Понякога си мисля, че сред тях има достатъчно отчаяни смелчаци, които са готови на всичко, за да го докопат… Ти как мислиш? — Мисля, че всяка минута се ражда по един глупак — отвърна Блис. Настъпи кратка, натежала от напрежение тишина, после Фунг Скелета избухна в оглушителен смях. Капитанът на лодката стреснато вдигна глава от картата пред себе си, видя, че всичко е наред, и отново се залови за работа. — Едно време мислех, че глупаци са само „лох фаан“ — противните „чуждестранни дяволи“. — Пръстите му завъртяха опала, гладките му стени проблеснаха с ослепителни алени пламъчета. — Разбира се, сега вече не мисля така. Просто защото остарях и помъдрях… — Отговорът на въпроса ти е положителен… Да, действително познавам младата жена, от която е взел камъка Джейк… Този камък е мой. Тя го получи при… хм… нека ги наречем деликатни обстоятелства… — Надявам се, че го е заслужила — отвърна Блис. Фунг Скелета се усмихна. — Никоя жена не може да заслужи подобен камък. Ще ме разбереш, ако имаш някакво понятие от опали… — Защо го е преследвала? Фунг Скелета извърна глава към морето. Очите му по навик проследиха движението на полицейския катер. — Може би по същата причина, поради която открадна този камък от мен… Отговорът му прозвуча глухо и някак отдалеч. — Какво искаш да кажеш? — Тя изгаряше от желание да го направи. Знаеше какво ще й се случи, но въпреки това не се отказваше. Не я убих, само защото Джейк ме изпревари… — Тя не е била луда — поклати глава Блис. — Джейк несъмнено би забелязал това. — Тогава трябва да имаш друго обяснение — извърна се да я погледне Фунг. — Тя не е била глупачка — продължи Блис. — Напротив — била е достатъчно умна, за да накара Джейк да закъснее за срещата с баща си… С цел да разчисти пътя на хората, които убиха Ши Зи-лин… Фунг Скелета отмести очи от лицето на Блис и ги насочи към блестящия камък в дланта си. — Защо имам чувството, че знаеш защо ми открадна този камък? — тихо попита той. — Имам известни предположения — призна Блис, потръпнала от могъщото въздействие на „да-хей“. — Според мен е знаела цената на този камък и е решила да рискува… — Но е знаела и друго — че ще я намеря и ликвидирам — изтъкна Фунг. — Значи е възнамерявала да напусне Хонконг… — А Джейк й попречи… — Да. Очите на Фунг Скелета внимателно опипаха лицето на Блис. Даваше си сметка, че тази жена е изключително умна, но все още не можеше да определи докъде се простира този ум. — Имам сведения, че се е виждала с друг мъж, докато… докато живееше в дома ми — тихо подхвърли той. — Знаеш ли кой е той? Фунг хвърли поглед на часовника си и отлепи гръб от парапета. — Съжалявам, но ще закъснея за една среща, която не мога да пропусна… Искаш ли да се срещнем довечера за вечеря? — Къде? — Обикновено ходя в „Стар хаус“, знаеш ли го? — На Козуей Бейс? Да, зная го… — В осем часа? — попита Фунг и направи знак на Малаеца. Блис се запита дали ще има още полза от този мъж. Видя лицето му, прочете мислите в душата му — това стана още в първите минути, след като стъпи на палубата. Веднага усети похотта му, но друг избор май нямаше… Той е единствената връзка с тайнствената жена, която беше проследила Джейк. — Добре — сви рамене тя. — В осем часа. Бурята настигна Ки-лин малко след като прекоси южната граница. Това вероятно би станало по-рано, но тя реши да се придържа към съвета, който й даде на раздяла старият доктор от Джиао Жуан-ху: _Не забравяй реките, които текат към морето…_ Избираше пътя си така, че да използва прикритието на големите дървета, издигащи се от двете страни на широката и мътна река, която прорязваше платото. Сега, високо над морското равнище, Ки-лин вече беше сигурна, че е извън опасност. Намираше се сред дивите и непристъпни планини на Северна Бирма. В царството на Шан, където нямаше закони, където дори китайските войници се страхуваха за своята сигурност. Тук някъде се простираше Златният триъгълник — високото и непристъпно плато, където се съединяваха границите на Лаос, Бирма и Камбоджа, а също родната й провинция Юнан. Знаеше, че препитанието на местните хора е свързано единствено с опиума, или както го наричаха тук — „маковите сълзи“. Десетилетия наред правителството на комунистически Китай правеше безуспешни опити да контролира нелегалната, но изключително доходоносна търговия с маково семе, същото вършеше и социалистическото правителство на Бирма. Но царството Шан беше отделна вселена. Тук живееха полудиви племена, ръководени от жестоки главатари, които поддържаха отлично екипирани и обучени армии. Скрити сред непристъпните планински върхове, те осигуряваха спокойствието на нелегалния бизнес. Америка и Русия — най-могъщите държави на света, отдавна бяха приели статуквото. Ки-лин знаеше, че те от години се опитват да проникнат във високите плата на Златния триъгълник. Не за да ликвидират нелегалното производство на опиум, а за да сложат ръка върху приходите от него, възлизащи на милиарди долари годишно. Но ЦРУ и КГБ бяха понесли толкова много поражения сред тези планини, че според това, което беше чувала Ки-лин, двете организации бяха създали специални системи за отчитане на загубите. Веднъж прекосила границата с Бирма, Ки-лин си наложи още по-голяма предпазливост. Това тук вече не е Китай, фалшивите документи нямаше да й бъдат от полза. Затова още оттатък, на територията на Юнан, тя ги уви в кожена торбичка и ги зарови в земята. В царството Шан се отнасяха с подозрение към всички китайци, тъй като правителството на съседа гигант не се отказваше от идеята да ликвидира търговията с опиум. Докато избягал затворник несъмнено щеше да бъде приет по-различно… Особено ако повярваха на версията, според която тя вървеше по петите на сестра си, избягала от Китай няколко дни по-рано… „Шан“ означава „свободен човек“. Същото значение имат и думите „Сиам“ и „Асам“ — така се наричат двете народности, заселили големи части от Югоизточна Азия. От XV век до 1959 година Шан се е управлявал от тридесет и четири „сабвас“ — благородници от кралско потекло, които предавали властта от баща на син по стар феодален обичай… Днешните управници на Шан и Златния триъгълник вече не са издънки на древните фамилии, но в жилите на много от тях продължава да тече благородническа кръв. Но имаше и други, далеч по-опасни главатари. Особено за нея. Обикновено те бяха дезертьори от Китайската народна армия — офицери и дори генерали. Заслепени от алчност и жажда за власт, те признаваха само един Бог — златото. А отношението им към бегълците от Китай несъмнено щеше да е далеч по-враждебно от това на местните главатари и Ки-лин горещо се надяваше да не попадне в лапите на някой от тях. Бойците на Шан я откриха доста близо до границата. Бяха с червени превръзки на главите, торбести панталони от избелял брезент, ризи в защитен цвят и дебели, силно вталени якета, които бяха отличителен знак за принадлежността им към някоя от многобройните частни армии в Шан. Тя не разбираше нито дума от диалекта, на който говореха. Добре че един от членовете на патрула знаеше няколко думи на мандаринско наречие, изкривени до неузнаваемост от ужасния му акцент. Ки-лин се остави да бъде претърсена, после извади снимката на дъщерята на стария доктор: — Сестра — посочи я тя. — Моята сестра. Мок — войникът, който говореше китайски, пое снимката и я подаде на спътниците си. След кратко съвещание се обърна към нея и каза: — Ти чакаш тук! Мръднеш ли — стреляме и убиваме! Ки-лин покорно кимна с глава. Мок я остави под охраната на останалите и се насочи към полувкопана в земята бетонна землянка. В устата на Ки-лин се появи странен сладникав вкус, който раздразни небцето й. Вдигна ръка и се изкашля — това накара един от войниците да насочи калашника си в гърдите й. Ки-лин вдигна ръце високо над главата си и забързано каза: — Всичко е наред, гадно чумаво псе! Нямам нищо в ръкавите си! — тонът й обаче беше мек и успокоителен. Усмихна се, младежът оголи зъбите си в отговор. Бяха черни като нощта. Към бетонната землянка се проточи дълга нишка от войници, приведени под тежестта на чували от зебло. Други ги охраняваха с готови за стрелба автомати АК-47. Ки-лин никога не беше виждала толкова оръжие накуп, дори по времето, когато членуваше в триадата „Стоманен тигър“… В далечината се виждаше голям конвой от мулета — именно от него се разтоварваха чувалите. Едва сега разпозна странния вкус в устата си и още по-странната миризма, която се носеше във въздуха. Това беше суров опиум, който очевидно щеше да се преработи в ниската бетонна постройка. Оттук щеше да излезе вече под формата на „Номер четири“ — една доста силна за употреба субстанция, или направо като чист хероин. Готовата смес заема приблизително една десета от мястото, което е необходимо за суровия опиум, и следователно е далеч по-удобна за транспортиране през трудно проходимите плата и планини. Мок отново се появи и Ки-лин насочи вниманието си към него. — Никой не виждал нея — съобщи войникът. Ки-лин се намръщи от безжалостния начин, по който изкривяваше думите. — Искам да ида при началника — промълви тя, като внимаваше да не прави резки движения. Дори с гърба си усещаше дулата на автоматите, насочени в нея. — А? — Началника, шефа… — Началника? — озадаченото изражение на Мок скоро отстъпи място на радостното прозрение: — Аха! Искаш А-Ко Ги… Да го видиш… — Да — кимна Ки-лин. — Искам да го видя сега! — Добре, сега — кимна. Мок и направи знак на останалите. Ки-лин внимателно се взря в безизразните му очи. Нещо беше станало по време на краткото му отсъствие. Но какво? На залез-слънце обкръжената от войници Ки-лин беше изминала около седем километра по тежкия планински терен. Надморската височина надхвърли четири хиляди метра и тя започна да трепери от студ. Но никой не й предложи якето си. Селцето изскочи пред очите им внезапно, сгушено в подножието на непристъпен планински връх. Колиби от бамбук, измазани с кал, бяха наредени в кръг около нещо като площад. — Тук ли се намира А-Ко Ги? — попита Ки-лин. Мок не й обърна внимание. По време на похода не беше отронил нито дума. В душата на Ки-лин помръдна черно предчувствие. Но връщане назад нямаше. А и къде ли можеше да иде? Влязоха в селцето и охраната около нея изведнъж се стопи в мрака. Мок я хвана за ръка пя поведе към централната колиба, малко по-просторна от останалите. Сигурно това е домът на местния главатар, съобрази Ки-лин. Някой вероятно беше предупредил за пристигането им, тъй като на широката дървена веранда вече ги очакваха. Мок тласна Ки-лин към няколко неясни фигури отвъд стъпалата и съобщи високо и ясно на чисто мандаринско наречие: — Ето я нарушителката! Ки-лин зяпна от изненада. Устата й остана в това положение през цялото време, докато Мок обясняваше коя е, къде са я хванали и защо търси непознатата жена от снимката. — Име? — излая заплашително главатарят. Ки-лин излъга гладко и с лекота, водена единствено от инстинкта за самосъхранение. Мъжът насреща й беше шкоди дебел като буре, с огромни мускули на ръцете. Беше облечен в камуфлажен гащеризон, отдолу се виждаше черна риза с няколко златни карфици, които вероятно заместваха медалите. Около кръста си носеше широк колан с патронташ, от кожения кобур стърчеше дръжката на американски колт 45-и калибър. Ботушите от мека кожа стигаха почти до коленете му. По нищо не личеше, че страда от хапещия студ, който се спускаше откъм върховете заедно с настъпването на нощта. — Това ли е тя? Ки-лин не разбра въпроса и се приготви да обясни това, когато изведнъж разбра, че главатарят не говори на нея, а на мъжа зад гърба си, чиято фигура неясно се очертаваше в мрака. Фигурата пристъпи напред с известно усилие. — Да — кимна старецът. — Тя е. Ки-лин имаше чувството, че сърцето й спира. Буда! Тя познаваше този човек! Пред очите й като на филмова лента пробягаха всичките перипетии на бягството, започнало в онази изпълнена с гръмотевици нощ, в която умря полковник Ху… Зави й се свят, имаше чувството, че се върти в кръг. — Хуайшан Хан? — попита с удивление тя. — Нима си ти? В Маями си нищо, ако къщата ти не гледа към океана. Мако Мартинес живееше в огромен мезонет, върху чиято площ по мнението на Симбал спокойно можеше да се настани целият последен етаж на Агенцията и пак да остане свободно място. До това игрище за бейзбол, разположено на 33-тия и 34-тия етаж на блестящ небостъргач, се стигаше с асансьор като ракета, в който всеки можеше да получи кръвоизлив от носа. Вестибюлът беше широк и лъскав като проститутка за хиляда долара. Тапетите в пастелни тонове имитираха течаща вода. Тук-там бяха окачени оригинални картини, скъпи дори на вид плетени кресла стояха на стража от двете страни на бронзовата врата на асансьора — сякаш дизайнерите бяха решили, че това е особено подходящо място за интимни среднощни разговори. Таванът беше изработен от стъклени панели с бронзов обков, през които проникваше тушираната дневна светлина. — Това място направо вони на мангизи — отбеляза Симбал. — Проектирани са още три такива кули — изсумтя Мартин Хуанито Гато де Роза. — Ако не са мангизите, които Мако и дружките му изсипват с камиони тук, градът отдавна да сее превърнал в ръждясал скелет. Бизнесът с недвижими имоти смърди от години. Построили сме толкова много луксозни апартаменти, че вече ни излизат през задника! — Сигурен ли си, че Бенет ще се появи? — попита Симбал. — В Маями нищо не е сигурно, хубавецо — изръмжа Кубинеца. — Излишно е да ти го напомням. Двойните врати в дъното се отвориха. Симбал и друг път беше попадал в палати, но този наистина надминаваше всичко, видяно досега. Цялата южна стена на дневната, която по приблизителните му изчисления беше дълга най-малко двадесет и пет метра, се заемаше от остъклен панел. Гледката към Крайбрежната магистрала и блестящите като скъпоценни камъни островчета в морето беше наистина възхитителна. Вдясно се издигаха сияещите с разноцветни светлини грамади на луксозните хотели. В източната част на огромното помещение се намираше елегантно извитата стълба към горния етаж. Всяко от стъпалата й имаше дискретно вградено пулсиращо осветление, което придаваше на конструкцията вид на коледна елха. Помещението беше запълнено от скъпи кожени дивани и огромни фотьойли с дълбоки седалки, в които човек неизбежно се стопява и изглежда напълно беззащитен. Стените бяха покрити с копринени тапети в пясъчен цвят, върху тях с небрежна артистичност бяха пръснати абстрактни картини, в които преобладаваха розовото и зеленото. В ъглите имаше широки каиши с различни тропически растения — най-вече палми и папрати. Между две фалшиви византийски колони беше опънат хамак от истински кълчища, в него се беше проснала огромна манекенка с гротескни по своята пищност пропорции. Тук и на иранския шах свят ще му се завие, рече си Симбал. Отдели се от Кубинеца и започна да си пробива път сред тълпата. Рок музиката беше оглушителна. Съставът „Полиция“, отгатна Симбал и неволно се ухили. Мъжете с торбести ленени сака и копринени якета бяха в изобилие, всеки беше запретнал ръкави над мургави ръце и се пъчеше с тениската отдолу. Пресвети Боже, въздъхна в себе си Симбал. Дали пък не съм попаднал на снимки от телевизионната поредица „Пороците на Маями“? Започна да се изкачва по спираловидната стълба, която се оказа толкова тясна, че разминаването му с някаква мадама в копринен халат и чаша мартини в ръка се превърна в истинско приключение. За момент изпита чувството, че мадамата ще го помоли да я оправи веднага, на място. Но тя само облиза влажните си устни и прошепна: — Непременно ще се видим по-късно… Безупречно излъсканият златист паркет на горния етаж беше покрит почти изцяло с дебел 5 сантиметра килим с цвят на прегорял каймак. Пред подобен разкош човек неволно иска да свали обувките си и да стъпи бос върху меката, гальовна дори на вид материя. Точно като младото момиче с дълга червена коса, което моментално привлече вниманието на Симбал. Високо вдигнала полите на дългата си мексиканска пола, мадамата му даде възможност да огледа не само гъвкавите й бедра, но и най-миниатюрните бикини, които някога беше виждал. Гъсталакът от нежни косъмчета, сред които се гушеха бикините и привличаше като магнит погледите на мъжете в помещението. Симбал се огледа, пристъпи към подвижния бар и помоли за водка „Абсолют“ с лед. Отпи глътка от изпотената чаша и тръгна на малка разходка. Тук, горе, също имаше тераса. Не толкова широка като онази долу, но напълно достатъчна. Симбал пристъпи до стъклото и хвърли разсеян поглед към моторните лодки, които лениво кръстосваха водите на залива. В средата му се издигаше миниатюрно ненаселено островче. Някой се беше сетил да го освети дискретно, но достатъчно ярко. Така буйната тропическа растителност можеше да се наблюдава по всяко време на денонощието. Очите му доловиха някакво, движение, под разноцветните отблясъци на лампите се очерта плоско лице с познати черти. Да, грешка нямаше — това наистина беше Йе „Бегача“, главният човек на „Дикуи“ в Ню Йорк и твърд защитник на Алън Тюн във високите ешелони на организацията. Но с кого разговаряше? Симбал направи няколко небрежни крачки нататък и изведнъж се закова на място. Бенет! Шпионинът вудуист в плът и кръв! Симбал внимателно го огледа, после побърза да се дръпне в сянката. От вътрешността на апартамента изригна оглушителен смях, Бенет неволно погледна натам. Когато надникна отново, Йе вече го нямаше. Симбал изруга, остави питието си на перваза и изскочи на терасата. Светлини и сенки, оглушителна музика. Двойки кършеха снаги в такт със сочния глас на Нона Хендерсън, която пееше топъл, натежал от възбуда фънк. Започна да си пробива път сред навалицата и мина на сантиметри от Йе Бегача, който се беше навел над парапета и гледаше надолу. Симбал спря и стори същото, очите му моментално откриха Бенет на по-широката тераса. Вътре момичето с червените коси беше вдигнало мексиканската пола високо над главата си, към него пристъпваха трима латиноамериканци с хищни погледи, потта от лицата им сякаш канеше по костюмите „Армани“ за по хиляда долара и се смесваше с мазната им възбуда. Яйцевидна коктейлна масичка беше разчистена от кристалната посуда, ароматизираните свещи и вазите с цветя, подредени в японски стил. Около нея бяха коленичили четири двойки, които се редуваха да смъркат бялата пудра върху плота, подавайки си дълга златиста сламка. Исусе, въздъхна Симбал и побърза да се отдалечи. На тая сцена май само Месалина й липсва! На спираловидната стълба се сблъска с някакъв мъжага, на чиито гърди имаше повече злато, отколкото косми. Беше очевидно пиян или дрогиран, а може би и двете едновременно. Симбал употреби доста усилия, докато насочи вниманието му към яйцевидната масичка. Плъзна се край парапета и затича надолу. Какво стана с шпионина Бенет? Нима го е засякъл? Това означава, че без съмнение го е познал. В главата му изплуваха два реда от досието на Бенет, нанесени от ръката на професионален психоаналитик. Там дебело се подчертаваше, че Едуард Бенет притежава невероятно силна зрителна памет. Което означаваше, че ако е зърнал Симбал дори за миг, той без съмнение го е познал. Симбал спря поглед върху лицето на шпионина вудуист в момента, в който „Токин хедс“ започнаха протяжна балада за някакъв убиец-психопат. Кубинеца също го беше засякъл и препречваше пътя му към изхода в компанията на някаква млада мексиканка. От изражението в очите му беше разбрал, че някое зъбно колело на машината е безнадеждно повредено. Симбал се насочи към тях. Двамата си разменяха разгорещени реплики и дори викаха. Но Симбал не чу нито дума, тъй като гласът на Дейвид Бауи заглушаваше всичко. Бенет посегна пръв. Кубинеца се гмурна в краката му, но онзи успя да го тресне с лакът в ребрата, после огромният му юмрук потъна в скулата на латиноамериканеца. Гато де Роза се олюля, а Бенет хвана за ръка мексиканката и я задърпа към изхода. Симбал подхвана Кубинеца, миг преди тялото му да се просне на пода. Онзи тръсна глава, очите му бяха замаяни. — Мартин! — Ти ли си, хубавецо? — Аз съм. По всичко личи, че напоследък Бенет е доста изнервен, а? — Пипнал е Мария. Тя е една от местните ми информаторки — Кубинеца избърса лицето си с носна кърпичка и я погледна така, сякаш за пръв път виждаше собствената си кръв. — По дяволите! — Ела да го пипнем това копеле — предложи Симбал. — Ти по-добре си налягай парцалите, хубавецо! — изръмжа Кубинеца. — Нали ти казах, че държи мой човек? Разноцветните светлини на прожекторите приличаха на фалшиви усмивки. Гато де Роза попи кръвта от разбитите си устни с измачканата кърпичка, а в това време асансьорът правеше всичко възможно да им пукне тъпанчетата. — Никой не си е позволявал подобно отношение с мен! — изръмжа заплашително Кубинеца. Изглеждаше дълбоко разстроен от публично поруганата си чест. — Кучи син! — Какво ти каза? — Какво ми каза, какво ми каза! — раздразнено изръмжа онзи. — Пита ме защо свинята Тони Симбал си завира зурлата в задника му! Аз му рекох, че има халюцинации, а той отвърна: _„Свинята Симбал е тук и аз прекрасно знам какво търси. Шибаното копеле е гаден терминатор!“_ — Не понасям подобен речник! — ядосано повиши тон Симбал. — Я не се прави на луд, хубавецо! Най-сетне стигнаха на приземния етаж и вратите на асансьора изсъскаха. Симбал понечи да тръгне към изхода, но Кубинеца го спря: — Насам, човече… Използваха задния изход, прекосявайки малка тревна площ по каменна, осветена със синкави лампички пътечка. В мрака шумоляха листата на невидими палми, милиони мушици бързаха да се самоубият в нагорещените сфери на изкуственото осветление. Пред очите им се появи пристан за яхти — едно от най-горещо рекламираните преимущества на луксозните апартаменти в блестящия небостъргач, което се пробутваше на евентуалните купувачи в комплект с професионалните тенис кортове. — Той не е дошъл с кола — поясни Кубинеца, докато тичаха по пътечката. — Бенет се изнервя от колите. Никога не ходи на места, до които не може да се добере с моторница. — Изскочиха на кея и Кубинеца махна с ръка: — Ей там е „цигарата“ му! Онази, черната на бели ивици… „Цигари“ в Маями наричаха мощните моторници с хищни силуети, снабдени с двигатели за състезания. Те са невероятно бързи и поради това предпочитани от контрабандистите на наркотици, които гъмжаха по крайбрежието. — Стой, не се приближавай! Гласът на Бенет ги накара да се заковат на място. Бяха на не повече от десетина метра от кърмата на „цигарата“. — Нито крачка повече, приятелчета! — Еди, какви мухи ти бръмчат в главата? Аз… — Затваряй си плювалника, шибан кубински педераст! — Хей, виж какво… — Не, копеленце, ТИ ще видиш!… Бенет се появи от сенчестата страна на палубата, пред себе си държеше тъмна фигура. Симбал ясно видя дулото на един „Магнум-357“, притиснато в слепоочието на Мария. — Хубавичко гледай! Една крачка напред и ще видиш как мозъкът й се разпилява по пристана! Симбал и Гато де Роза замълчаха. Бенет се изсмя, тлъстото му лице подигравателно се разкриви: — Ех, ако можех да ви направя един видеозапис! Двойка тъпи бойскаути, ха-ха! Господи Исусе, какви глупаци! — Пусни я, Еди — обади се Кубинеца. — Тя е една фуста и нищо повече. Няма да я нараниш… — По-добре се помоли на Бога за това, мръснико! — озъби се Бенет. — Не мога да разбера какво си намислил, Еди — въздъхна Кубинеца. — Аз пък мога — обади се Симбал. — Тоя тип просто се е надрусал! — Внимавай какви ги дрънкаш, скаут! — изръмжа Бенет и дулото на магнума потъна в слепоочието на Мария. — Кво си мислите, че няма да й видя сметката, а? Нещастни тъпаци! Пратиха ме в Ню Йорк да погодя един малък номер на Алън Тюн, сигурно вече сте чули за него… Всички тъпаци са чули за него! И точно в това е смисълът… — Какво правиш, да те вземат мътните?! — напрегнато просъска Кубинеца. — Нали те предупредих? Симбал си даде сметка, че сега най-важното е да излязат от задънената улица. Случаят е доста по-различен от вземането на заложници, когато времето почти винаги е на страната на онези, които умеят да чакат… Сега ситуацията е експлозивна, трябва да се действа бързо и решително, въпреки риска. Ще спечели онзи, който мисли по-бързо. Закова поглед в блестящите очи на Мария и с изненада установи, че в тях няма нито паника, нито страх. Това е хубаво, може би ще се окаже решаващо за победата… — Знаеш ли на какво ми приличаш, Бенет? — нарочно повиши глас той. — На бездомно псе! — Мартин! — леко се извърна Бенет. — Какви ги дрънка тоя? — Така е, приятел — продължи Симбал. — Ти нямаш дом, никой не те иска! — Ти си се побъркал, бе глупак! Но Симбал вече беше събудил любопитството му. — Знаеш ли, че си включен в списъка на покойниците? — Майната й на АН! — изсмя се подигравателно Бенет. — Отдавна съм си намерил нов дом, далеч по-добър от предишния! Правя толкова мангизи, колкото нещастници като теб не могат да спечелят и за сто години! — Тук съм, за да сложа край на мъките ти, Бенет. — Знам, нали си екзекуторът на фирмата… — Не ме разбра правилно, Бенет — спокойно продължи Симбал. — В момента изпълнявам платена поръчка на „Дикуи“. — Какво?! Всичко зависи от времето за реагиране. При нормални обстоятелства човек разчита единствено на подготовката си и горещо се надява тя да е по-добра от тази на противника. Но има моменти, при които този начин на мислене е крайно недостатъчен и човек се нуждае от нещо повече. Симбал от опит знаеше, че в такива моменти предимство може да се случи единствено чрез изненадата. Тялото на противника инстинктивно реагира на движението, следователно движението трябва да отпадне. Целта е умът. Умът на противника трябва да бъде замразен за онзи безкрайно кратък отрязък от време, в който импулсите на мозъка не стигат до мускулите и в който получаваш решителното предимство. Симбал още не беше довършил изречението си, когато тялото му полетя напред. Един скок, втори, трети… Сега е твой ред, мръснико! Главата му се заби в корема на бедната Мария, похитител и заложница едновременно отлетяха назад. Тримата се стовариха на палубата почти едновременно. Симбал не успя да щракне белезниците си около месестата китка на Бенет, в следващия миг острият връх на каубойски ботуш го улучи във веждата. Магнумът изгърмя, гърдите на Мария сякаш експлодираха. Бенет се окопити пръв, дулото на магнума потъна в носа на Симбал. Лицето му изтръпна, не можеше да си поеме дъх. Вече се биеше по инстинкт. Вцепенен от ужас за живота си, организмът му насочи цялата си енергия към револвера на Бенет. Регистрирал последиците от контакта на куршума с тъп връх с човешката плът, той не искаше да има нищо общо с грозно зейналото дуло, единственият му стремеж беше да го отклони някъде встрани. Останал сам на кея, Кубинеца бързо измъкна пистолета си. Виждаше тялото на Мария, но не можеше да прецени колко сериозно е ранена. Изстрелът го спря, не смееше да скочи на борда на „цигарата“, не смееше и да стреля в преплетените тела… Удар с коляно в слабините накара Бенет да изпусне ръкохватката на магнума. Симбал вдигна ръка и слепешком нанесе саблен удар с окървавения ръб на дланта си. Наведе се към револвера, но той се изплъзна от мокрите му пръсти и цопна зад борда. Бенет се възползва от позата му по най-добрия възможен начин. Сплете пръстите на двете си ръце в огромен юмрук и го стовари като чук върху незащитената шия на Симбал. Това беше краят. Абсорбирал прекалено силни удари без никакво време за опомняне, Симбал се преви на две и бавно падна на мокрите дъски. Бенет му нанесе два съкрушителни ритника, отвори някакво чекмедже на командното табло и измъкна мини автомат „Мак-10“. Насочи го към Кубинеца, който, доловил плясъка на пистолета във водата, се беше втурнал напред. — Съжалявам за фустата, братко — изръмжа Бенет. — Но за всичко е виновен тоя смахнат лайнар! — Кубинеца понечи да направи още една стъпка напред, но Бенет натисна спусъка и няколко куршума свирнаха край ушите му. — Не си глупак като него, затова ти предлагам да хвърлиш пистолета! Гато де Роза безмълвно се подчини. Бенет развърза въжето от кнехта на кея, после включи двигателите. Очите му нито за миг не изпуснаха неподвижната фигура на Кубинеца. Разнесе се басово боботене и черният корпус на „цигарата“ бързо се стопи в мрака. Спря в средата на залива, остави мотора да работи на празен ход и се насочи към задната част на лодката, където лежаха неподвижните тела на Мария и Симбал. Наведе се, изпъшка и преметна Симбал през рамото си. После пристъпи към парапета и го хвърли във водата. — Това свърталище на плъхове и без това е достатъчно замърсено — промърмори той, изплю се в средата на концентричните кръгове и се върна зад щурвала. Моторът изрева и лодката се стрелна в нощта, зад нея остана кипяща фосфоресцираща диря. „Стар хаус“ в Козуей Бей беше от заведенията, които Блис обикновено отбягваше. Над широките маси за осем или десет човека висяха тежки кристални полилеи, край стените с позлатени тапети клечаха дракони от орнаментирано дърво, а по тавана размахваха криле златистоалени феникси. Общо взето ресторантът беше встрани от основните туристически маршрути и повечето фирми не го включваха в справочниците си. Именно по тази причина вътре винаги беше претъпкано с чужденци, повярвали на мълвата, че тук ще намерят истинската местна кухня. Блис беше идвала два-три пъти тук, но храната винаги беше посредствена. Този път обаче беше различно — всяко блюдо, което им поднасяха, беше прясно и изключително вкусно. Не се сдържа и сподели учудването си с Пок Голямата стрида. — Всичките ми гости остават учудени — засмя се той. — Обичам да наблюдавам как се променя изражението им, след като опитат първата хапка… А загадката е съвсем проста: главният готвач е мой зет, страхотно влюбен в сестра ми. Твърди, че се е срещнал с нея благодарение на мен и ще ми бъде вечно задължен. — Защо точно на теб? — Защото родителите ми са отдавна мъртви. — Разбирам. Като глава на семейството само той можеше да даде благословията си за брака. И очевидно го беше сторил. Тази вечер той беше Пок Голямата стрида, а не Фунг Скелета. Беше облечен в бледосив костюм от тънък лен, синя риза на фини райета и тъмносиня копринена вратовръзка. Изглеждаше като истински джентълмен, Блис трудно можеше да го свърже с полуголия мускулест контрабандист, когото беше видяла сутринта. Подхвърли нещо забавно и тя се засмя. Доволно склони глава, усетил как любопитството му се събужда. Тя беше коренно различна от жените, с които общуваше. Разсъждаваше като мъж и това му беше интересно. Изглеждаше силна, гъвкава и уверена в себе си. От време на време Пок Голямата стрида попадаше на някоя европейка от новото поколение — твърда като стомана и горе-долу толкова съблазнителна. Желанието на подобни жени да намерят място в света на мъжете неизменно водеше до огрубяване. Мъжката сила — качеството, което преследваха с безумна упоритост, ги лишаваше от гъвкавост, превръщаше ги в бездушни автомати. Човек се научава на твърдост в бизнеса, дори когато наблюдава действието на морските вълни срещу каменистия бряг. С течение на времето камъните се изтъркват и смаляват, докато морето остава непроменено. Блис беше толкова различна от тези жрици на новото време, че оставяше главозамайващо впечатление. За пръв път в живота си Пок срещаше такава сила у една подчертано женствена красавица. Седнала срещу него, Блис ясно улови промяната в отношението му, но все още не беше в състояние да определи на какво се дължи тя. Част от съзнанието й бавно се потопи в „да-хей“, могъщото й „ки“ се понесе над прозрачните вълни на Южнокитайско море. Гребените им проблясваха на лунната светлина, далечното боботене на корабни машини се смесваше с тръбните призиви на мъжките китове. Ядосана, че позволява подобни отклонения на вниманието си, тя стисна зъби и направи опит да се концентрира в „да-хей“. Даваше си ясна сметка, че ако иска да научи името на жената, която беше проследила Джейк и знаеше (неизвестно откъде) за предстоящата му среща с Ши Зи-лин, тя трябва да бъде концентрирана докрай. Пок Голямата стрида съвсем не е обикновен контрабандист на маково семе, а умен и съобразителен търговец. Без съмнение щеше да поиска нещо срещу услугата, а Блис искаше да определи цената му още преди да бъде назована, за да може да бъде на висота. С такъв опитен търговец друг начин на поведение няма… — Изглежда сменяш самоличността си с лекотата, с която се преобличаш — подхвърли небрежно тя. — Нищо особено — усмихна се Пок. — Малко умения, без никакъв талант… А когато живея няколко живота, без съмнение ще получа и повече любов… Значи това са желанията му, въздъхна в себе си Блис. Иска мен. — Предполагам, че тази игра може да бъде и опасна — продължи в същата посока тя. — Превъплъщенията често водят до усложнения, нали? — Може би това е една от причините да водя този начин на живот — сви рамене той. — Свикнал съм на риска, без него животът ми се струва безсолен… Вероятно това се дължи на дейността ми като контрабандист… — Защо тогава не опреш дулото на револвера до челото си и не поиграеш на руска рулетка? — попита тя. — И това съм правил — засмя се Пок Голямата стрида. — За бас. Така спечелих една от лодките си… Много е лесно. — Да поговорим за жената, която открадна този опал — погледна го в очите Блис. — Ще ми го върнеш ли? — попита невинно той. Тя плъзна блестящия камък по покривката. — Беше моя любовница — започна Пок. — Изгоних я, когато разбрах, че се среща с някакъв комунистически агент от континента. — Била е шпионка? — Да. Очите й бавно изгубиха фокус, нощта избледня и се превърна в ден, блестящата лунна пътека я водеше право към дълбините на „да-хей“. _Не сега! Почти съм на път да успея!_ Странните крясъци на морските обитатели се смесиха с лунните лъчи, светлината стана ослепителна, после се превърна в глас. Глас, който я викаше… — _Той идва, Блис… Той идва…_ Кой идва, за Бога? — _Едва, Блис, всеки момент ще е тук…_ Пок Голямата стрида се извърна към вратата, пръчиците за хранене паднаха от ръцете му. Направи опит да се изправи, а Блис остана закована на мястото си, потънала в неземните гласове на „да-хей“. Устата му се отвори: — Нека Боговете са ми свидетели, но… После проехтяха изстрелите. Един, два, три, четири, пет, шест!… С глух тътен куршумите попадаха в целта. В нощта пламтяха огньове. Там, във Великата пустош. Зад черепа на Йън Макена. Зелената муха монотонно се блъскаше в изцъкленото око на озлочестеното момче, равнодушно насочено към небето. Едновременно с това към пустинята, към невинно пролятата кръв, към неспирния ход на Времето… Всичко това се случи в нощта, в която Йън Макена полудя. Камбанките предупредително звъннаха, но Макена отказа да им повярва, отказа да поеме отговорността за опасното положение, в което беше изпаднал. Предпочиташе да вярва, че е обладан от чудодейни сили благодарение на магическите огньове в пустинята, на монотонните религиозни псалми, наситени с примитивизъм… Мръсните аборигени, рече си той. Мръсните аборигени искат смъртта му, държат да платила греховете си, за престъплението срещу природата… Аборигени, китайци — все едно. Макена отдавна беше престанал да прави разлика между тях. Те се бяха слели в представите му, бяха се обединили в огромна фигура — мрачна и заплашителна, която протяга ръце да го стисне за гърлото, да го лиши от мъжествеността… Изтерзаното съзнание търси отдушник, оглежда се за най-скорошното превъплъщение на тази заплаха. И обикновено го намира. В случая заплахата се казваше Пок Голямата стрида. Йън Макена тръгна да го търси. Не пропусна нито едно от заведенията на Вая Чай, в едно от кафенетата му припомниха, че Пок обикновено вечеря в „Стар хаус“… Макена нахлу през парадния вход, зачервените му очи светеха с безумен блясък. Лудостта му лесно би могла да се установи, но китайците поначало считаха всички „гуай-лох“ за луди и никой не му обърна внимание. Дори когато откри масата на Пок Голямата стрида и заплашително се понесе към нея. Дори когато измъкна тежкия „Магнум-357“ и изпразни барабана му във врага си. Истинският ад започна едва след това. — Обадих се навсякъде, където трябва. Очите му бяха затворени, съзнанието му се носеше в мрака. — Джейк-сан, чуваш ли ме? — Хай, Микио-сан — тежко отвърна той. — Чувам те. Микио се отпусна на татамито срещу Джейк. Казамуки стоеше до прозореца и чакаше знака му. И той го даде — леко, едва забележимо помръдване на ръката. Момичето се поклони и напусна стаята. Грохнал от умора, Джейк дори не я усети. — Проведох разговор с моите хора в префектурата — продължи със спокоен тон Микио. — По отношение на тях можеш да бъдеш абсолютно спокоен. — Как го постигна? — усмихна се с мрачна ирония Джейк. — Зад гърба си оставихме доста голяма бъркотия… Микио предпочете да игнорира нелюбезния въпрос. Беше дълбоко разтревожен от емоционалния срив у приятеля си, но най-много го безпокоеше самосъжалението, което се долавяше в тона на Джейк. Подобно чувство беше съвсем нетипично за характера му. — Това е нищо в сравнение с войната, която вода от няколко седмици насам — въздъхна той. — Няма от какво да се безпокоиш. — Очите му не слизаха от лицето на Джейк, чудеше се дали този емоционален срив е свързан със смъртта на баща му. Намираха се в широка по японските стандарти стая, която принадлежеше към голяма по японските стандарти къща. Но това беше Каруизава — елегантният курорт, любимо място за почивка на токийския елит. Улиците бяха широки и чисти, скъпи вили се гушеха сред море от цветя и зеленина. Богаташите на Токио идваха тук както за почивка, така и за изтънчени забавления. Но едновременно с това Каруизава беше град с двойствен стандарт. Тук, в старата част, почиваха членове на императорското семейство, поети и художници, възрастни президенти на солидни корпорации. Но само километър по-нататък лежеше обратната страна на монетата — там улиците бяха задръстени от новобогаташи и потомството на старите богати фамилии — всички облечени в тенис екипи на „Фила“ и „Елисе“, небрежно преметнали през рамо ракети „Принс Графайт“, които струваха цяло състояние в отворените до късна нощ модни бутици. Тук начинът на живот беше прост и се изразяваше само по един начин: да видиш и да бъдеш видян. Само на два часа път с кола от центъра на Токио, Каруизава се простираше в подножието на Японските Алпи — хладен, свеж, привлекателен… — Намираме се близо до сърцето на клана Моро, Джейк-сан — загрижено промълви Микио. Очите на Джейк останаха затворени, устните му бяха все така плътно стиснати. — Джейк-сан? — Имаш ли малко саке? Микио се замисли за момент, после стана и извади бутилка от дървения шкаф. Сложи я на малък, лакиран в червено поднос, прибави две малки чашки и се върна на татамито. Джейк отвори очи едва когато чу бълбукането на оризовото вино. — Съжалявам, но не е горещо… Джейк опразни чашата си на един дъх, докато Микио отпи едва съвсем малка глътчица. — Болката е много силна, когато пронизва единствено съзнанието ти… — замислено промълви той. — Бил съм раняван много пъти, понякога тежко, понякога леко… Но болката от всичките ми рани накуп е нищо пред онова, което изпитах, когато почина жена ми Казико… Никога не беше говорил за това, а Джейк беше достатъчно деликатен, за да не пита. — Мисля, че това се дължи на няколко неща… — тихо продължи оябунът. — Болката ме пронизваше в продължение на месеци, защото тя умря при раждане… Дълго време нямахме дете, а и двамата много го искахме… Но в крайна сметка се оказа, че нито тя, нито детето могат да бъдат спасени… Джейк запази мълчание. Така уважението му беше по-силно от сто хиляди съболезнователни слова. Микио въздъхна, поклати глава и добави: — Казвам ти всичко това, за да разбереш, че имам далеч по-богат опит, когато става въпрос за болката, Джейк-сан… Затова не вярвам да се обидиш, ако ти кажа, че забелязвам признаци на болка в душата ти… Джейк отмести поглед, очите му се зареяха към прекрасните гористи склонове на близката планина. — Може би си тук, за да откриеш убийците на баща си, но аз усещам, че имаш и друга причина, също така дълбоко лична… — Микио се поколеба, после добави: — А може би и далеч по-важна… Джейк опразни втората си чашка оризово вино и я остави на подноса. Не пожела да си сипе отново, ръцете му останаха скръстени в скута. — Изгубих повече от баща си, Микио-сан — тихо промълви той. — Изгубих… покоя, душевното си равновесие. Вече не съм в състояние да се докосна до „ба-мак“, не усещам могъщата пулсация… А без „ба-мак“ целият ми живот изглежда променен… — Светът се променя при всеки прилив и отлив — каза Микио. — Това става два пъти на ден, безброй много пъти през живота… — Не е същото. — Напротив, Джейк-сан. Съвсем същото е. Вълната на прилива е могъща, дори големите кораби се стремят да избягат от нея. Но тя сменя посоката си, същото става и с нещата в живота. Всичко подлежи на промяна… — Не съм убеден, че отново ще придобия способността да прониквам в „ба-мак“. — Може и така да е, Джейк-сан. Значи такава е била кармата ти. Но ти си длъжен да приемеш съдбата си и да продължаваш напред. Защото, за разлика от приливната вълна, силата на духа не бива да се променя. Силата на духа ни прави хора, отличава ни от животните. Човек може да се счита цивилизован единствено благодарение на нея… Такава трябва да бъде насоката на мислите ти, особено сега, когато болката те пронизва… Духът винаги трябва да бъде силен и чист. — Остави чашата си и добави: — _Винаги_, Джейк-сан. Иначе сме загубени! Джейк си спомни за планината — онази, за която говореше баща му по време на разходките им по плажа… Господи, оттогава сякаш е изминала цяла вечност, неволно потръпна той. Зи-лин беше казал, че там, в студената и мрачна планина ще настъпи главното изпитание в живота на Джейк… Съзнаваше, че Микио е прав. Беше пристигнал в Япония не само за да открие убиеца на баща си, но и да защити Вътрешния кръг, да помогне на приятеля, изпаднал в беда. Всичко това бяха практически неща, относително лесни за изпълнение. Но те имаха и друга, чисто духовна страна. И именно тя го накара да се върне обратно в Япония — страната, която го беше възпитала и обучавала… Внезапната загуба на „ба-мак“ го изправи пред тежка криза. Нуждаеше се от обновяване на духа и го потърси в древните и мистични японски планини, където бяха минали годините на неговата младост. Вдигна глава и видя фигурата на Казамуки, изправена до вратата. Беше облечена в широка черна блуза и също така черен памучен панталон, на краката си имаше леки обувки за танц с тънки подметки. Гъстата й коса беше стегната с широка черна лента, лицето й беше намазано със сажди. — Готови сме, оябун. — Добре — кимна Микио Комото, стана и протегна ръка за брезентовия сак, полюшващ се на рамото на Казамуки. Дръпна ципа, извади нещо и се извърна към Джейк: — Каквото и да е станало, ти все още си „юми-тори“… — Притежателят на лъка, майсторът на древното бойно оръжие. — Едва сега Джейк разпозна предмета — „оурума“, древен боен лък от желязно дърво. — Време е да получиш своето оръжие! Очите им се срещнаха. Джейк усети как гърдите му се стоплят, ръката му неволно се протегна и пое лъка. Въпреки петте хиляди метра височина, бирманският лес се издигаше над главите им като плътен, кипящ от живот покров. — Пипнахме ги — промърмори с тържествуваща усмивка на уста сър Джон Блустоун. — „Юн-хюн“ е наш! Седеше зад очукана маса от бамбук, която едва ли можеше да има нещо общо с чудесно гравираното дърво на бюрото му във „Файв стар пасифик“. Това не го тревожеше, тъй като моментът беше специален; длъжен беше да му се наслади като на вино от рядка реколта. Мисълта, че е на крачка от контрола на вражеския бизнес, го караше да потръпва от нетърпение. Принуди се да скрие ръцете си под масата, за да не се издаде. — Започнахме операцията по поглъщане на „Интер-Ейша трейдинг“… — Имаше предвид компанията-майка, която ръководеше всички фирми на „юн-хюн“. — Враговете ни са смутени от сгромолясването на „Саут-ейша Банкорп“, действията ни на борсата Ханг Сенг имат максимален ефект… Као Белоокия не беше впечатлен. Прекоси избелелия килим на сини и златни фигурки и си сипа питие от бутилката, поставена до полупразен кашон. През прашните, облепени с пожълтели вестници стъкла на прозорците, се виждаха тълпи от войници на Шан, преметнали АК-47 през рамо и с брезентови торби опиум в ръце. Въздухът тежеше от сладникавата миризма на суров наркотик. Као Белоокия опразни чашата с уиски и си наля отново. Чакаше. — Целта е да закупим петдесет и един процента от акциите на „Интер-Ейша трейдинг“ още преди да се осъзнаят какво става — обади се един глас от тъмния ъгъл на помещението. Ето, това чакаше да чуе Као Белоокия. Извърна глава към дребничкия мъж и го огледа с алчност, която той, дори да беше забелязал, едва ли можеше да разбере. — Но ако Сойър или Трите клетви усетят какво става, преди да сме изкупили достатъчно акции, нещата ще станат трудни за нас… Блустоун слушаше внимателно думите на третия присъстващ в стаята. Беше китаец, годините му можеха да бъдат както петдесет, така и седемдесет и пет. Кожата на лицето му беше гладка, загрозяваше я единствено бял отвесен белег в ъгъла на устата, който му придаваше навъсено изражение. Но въпреки белега той беше красив мъж. Очите му бяха ясни като на младеж, без следа от хода на времето. От тялото му се излъчваше скрита енергия, която го правеше опасен. Никой не му се противопоставяше открито, ако не бе абсолютно сигурен в правотата си. Защото Чен Ю беше известен като безпощаден враг. — Операцията навлиза в критичната си фаза — продължи той. — Затова съм длъжен да повторя — оттук нататък нямаме право да грешим. Козовете ни в най-добрия случай могат да се нарекат крехки… В този момент обаче те ни дават съкрушително предимство над „юн-хюн“ и ние трябва да го задържим на всяка цена. Блустоун бавно се надигна от простия дървен стол. Държеше да демонстрира високия си ръст на всяка цена, особено пред този дребен китаец. Макар да беше известен със своя безскрупулен прагматизъм, Блустоун неизменно се чувстваше неудобно в присъствието на Чен Ю. Защото беше свикнал да има пълен контрол над хората си, но с този човек това беше изключено. Блустоун не беше срещал човек с по-голяма власт от Чен Ю. Малко след като се запозна с него, той научи, че нито грам опиум не влиза или излиза от Хонконг без предварително съгласуване с Чен Ю. Какво бих сторил с такава огромна мрежа, завистливо въздъхна той. Но как да се възползвам от него? Искам всичко, което е негово притежание, сега остава да открия начин да го получа! На лицето му се появи усмивка, натежала от фалшива сърдечност. — Няма причини да сте мрачен, приятелю. Изправени сме на прага на голяма победа — Пръстите му се свиха в юмрук. — Почти усещам как примката се свива около шията на онзи мръсник Сойър! Не се страхувайте, Чен Ю! Као Белоокия се усмихна в мрака. Никой не можеше да забележи тая усмивка, още по-малко пък да разбере смисъла й. Защото именно Чен Ю го беше обучавал за секретната мисия в лагера на сър Джон Блустоун. — Не се страхувам — отвърна китаецът с белега. — Искам само да внимавате — спря очи върху високата фигура на англичанина и скрито въздъхна. Никога, дори и в най-волните си фантазии, но беше вярвал, че ще влезе в съюз с „гуай-лох“. Но този съюз се градеше върху омраза. И двамата, всеки по свои причини, ненавиждаха Андрю Сойър като смъртта. Някога, преди много години, Чен Ю изпълняваше длъжността „компрадор“, т.е. доверено лице и дясна ръка на Бартън Сойър. Бащата на Андрю имаше изключителни качества на бизнесмен, благодарение на тях „Сойър & синове“ се превърна в една от най-стабилните търговски къщи на Хонконг. Немалка роля в това начинание изигра и един друг китаец — Ши Зи-лин. Чен Ю стисна зъби пред силата на спомените. Ако не беше Ши Зи-лин, той с положителност щеше да стане тайпан на „Сойър & синове“. Но Ши Зи-лин и Андрю Сойър му измъкнаха това, което по право му принадлежеше. Преди появата на Ши Зи-лин Андрю Сойър беше пълен некадърник, с никакви шансове да наследи поста на баща си. Името на компанията беше пълна заблуда. Преди да умре, жената на Бартън Сойър го беше дарила с трима синове. Първият загина при катастрофа с кораб, последният беше ненормален и небето милостиво го прибра още преди да е навършил пет. Така остана единствено Андрю и мечтата на възрастния тайпан да изгради наследствена империя рухна. Отбелязал факта, че Андрю не е в състояние да понесе на плещите си отговорността за огромната фирма, Чен Ю отиде при своя тайпан и му предложи алтернатива. — Ако нямах синове, компанията положително щеше да остане на теб — каза Бартън Сойър. — Мисля единствено за бъдещето й, тайпан — беше отвърнал Чен Ю. — Зная, сигурен съм, че е така. Но Чен Ю мислеше и за себе си. Най-голямото му желание беше да стане тайпан. След като беше прекарал години в подножието на трона, след като беше давал ценни съвети на собственика на могъщата компания, той вече не се задоволяваше с поста на компрадор. Мечтата му беше не само да поеме ръководството на „Сойър & синове“, но и да я превърне в изцяло азиатска компания. Беше убеден, че това е единственият начин да се бори за званието „имперска компания“ — звание, което по традиция получаваше най-могъщата търговска къща на Хонконг. Докато с издигането на Андрю Сойър на поста тайпан компанията щеше да бъде обречена на разруха. Това беше твърдото убеждение на Чен Ю. И той вложи цялата си енергия в нелеката задача да убеди Бартън Сойър в неспособността на собствения му син. Планът му беше прост, но ефикасен. Направи така, че да запознае Андрю с дъщерята на Джиу Кси-мин. Играта беше интересна, тъй като този човек беше водач на профсъюза, в който членуваха седемдесет процента от работниците и служителите на „Сойър & синове“. Следователно Бартън Сойър беше принуден да се съобразява с мнението му. Ясно беше какво ще стане, ако Андрю проявеше глупостта да се свърже с момичето. Защото едно е синът на някой могъщ тайпан да посещава публични домове и да задоволява мъжките си нужди с жриците на любовта там, дори те да са китайки, но съвсем друго — да се срещаш открито с момиче от почтено китайско семейство без сериозни брачни намерения. Това беше най-важният изпит в живота на Андрю Сойър и той се провали. Най-голямата дъщеря на Джиу Кси-мин наистина беше прекрасно цвете — Чен Ю я избра след дълъг и внимателен подбор. Лицето й беше толкова красиво и пламенно, че дори слепец би хлътнал по нея. Всичко вървеше по план, но изведнъж на сцената се появи Ши Зи-лин. Изпаднал в безизходица, Андрю Сойър беше потърсил съвета му, а Чен Ю не успя навреме да усети този ход. И Ши Зи-лин му беше помогнал. Провеждайки тайни преговори с бащата на момичето, той беше успял да го измъкне от капана още преди Чен Ю да съобщи на тайпана тъжната новина за глупостта на сина му. Изведнъж се оказа, че няма нищо за съобщаване, а Ши Зи-лин започна да се отнася към Андрю с уважението, което се полага на бъдещ тайпан. Чен Ю така и не разбра какво точно е получил Ши Зи-лин за тази услуга, но то във всички случаи е било нещо важно, тъй като и услугата беше такава. Във всеки случай пътищата на Чен Ю към президентския стол бяха отрязани завинаги. Той никога нямаше да бъде тайпан, а Ши Зи-лин започна да действа така, че и пълномощията му в компанията рязко намаляха. Принуди се да напусне. — Да внимавам, значи… — повтори като ехо Блустоун и върна мислите му в действителността. — Така казваше и баба ми… Никога не забравях да си взема шалчето при поредната от зимните си разходки… — Но увивахте ли го около шията си? — пожела да узнае Чен Ю и скръсти ръце върху малкото си коремче. — Чаках дълго своето отмъщение. Нима предлагате да повярвам на приказките, че всичко е наред? — Но какво може да се обърка, особено сега? — изви вежди Блустоун. — Старецът е мъртъв, синът му Джейк Мейрък се запиля Бог знае къде, Тцун-Трите клетви трепери от страх пред заплахата от поглъщане на компанията си. С помощта на Неон Чоу ние имаме пряк достъп до „юн-хюн“. Единственият тайпан, от когото бихме могли да се страхуваме, е Т. И. Чун, но аз сключих договор с него. — Ръцете му се разпериха в многозначителен жест — „какво повече искаш“? Т. И. Чун, въздъхна в себе си Чен Ю. Искаш да го подчиниш на волята си точно по начина, по който се надяваш да отнемеш и моята власт… Но ти не можеш да се сравняваш с мен, тайпан. Погрижих се да ти покажа само малка частица от своята власт. Но ако можеш да я видиш цялата, положително ще ослепееш. — Мейрък наистина изчезна, но лично аз не виждам в това повод за ликуване — каза на глас той. — На практика е обратното: този факт ме притеснява. — И трябва да внимаваме, а? — шеговито подхвърли Блустоун. — Точно така, тайпан — мрачно кимна Чен Ю, без да обръща внимание на тона му. Вътре в себе си скръцна със зъби и си обеща един ден да постави на мястото му този нахален „гуай-лох“. — Джейк Мейрък е избора на Ши Зи-лин. Негов избраник за поста Джуан. Това нищо ли не означава според вас? — Една куха титла и нищо повече — сви рамене Блустоун. — Нима трябва да ви напомням, че в Китай кухи титли няма, тайпан? — вдигна вежди Чен Ю, успял да овладее гнева си. — Джейк е получил тази титла от баща си, а той беше всичко друго, но не и глупак. Ако мислите по друг начин, значи сте на погрешен път. — Аз няма защо да се страхувам от Джейк Мейрък — поклати глава Блустоун, помислил си за Неон Чоу и отличната й позиция в центъра на „юн-хюн“. Чен Ю скочи на крака и пристъпи към стола на Блустоун с такава бързина, че англичанинът нямаше време дори да се обърне. Устата на Блустоун изведнъж пресъхна под острия поглед на тези черни и хищни очи. — Сега сте в съюз с мен! — прошепна заплашително Чен Ю. Думите му бяха тежки и остри като катана, напоени със смъртна заплаха. — Нямам никакво намерение да търпя прояви на глупост! В миналото вече си позволихте да подцените Джейк Мейрък, но виждам, че не сте си направили съответните изводи. Ако не можете да се учите от собствените си грешки, аз нямам работа с вас! В душата на Блустоун се появи гняв. Гневът на цивилизован бял човек срещу източен варварин. Као Белоокия го усети и се стегна, готов за светкавична намеса. Англичанинът беше едър, но мек, един удар щеше да е напълно достатъчен. Чен Ю си даде ясна сметка какво става в душата на Блустоун, изчака няколко изпълнени с напрежение секунди, после направи скрит знак с ръка. Као Белоокия се отпусна. — Контролирате поведението си почти като китаец — похвали Блустоун той. — Поне този урок сте усвоил добре — очите му се забиха като свредели в лицето на англичанина. — Питам се дали ще усвоите и другия урок? — Мейрък… — промърмори с дрезгав глас Блустоун. — Добре, няма да го подценявам… — Запомнете добре своите думи, тайпан — леко изви глава Чен Ю. — Защото излезете ли от тази врата, никой вече няма да ви ги припомня. — Скоро ще поема управлението на „Интер-Ейша“ — успя да се овладее Блустоун. — Това пък е нещо, което _вие_ трябва да запомните! Само тази новина ще бъде достатъчна, за да извади Джейк Мейрък от релсите! — Дано — кимна Чен Ю. — Значи нещата са ясни: „Интер-Ейша“ за вас, „Кам Сан“ — за мен. — Господи, колко е алчен, каза си дребният китаец. Алчността го заслепява и никога няма да разбере къде се крие истинската власт. Като всички „гуай-лох“, и тоя дебелак ламти затова, което блести, вместо да се огледа за другото — скритото и наистина ценното… — Равноправни партньори, така ли? — усмихна се Блустоун. — Делим честно на две… — Вътре в себе си беше убеден, че може да прояви щедрост. Просто защото по-тлъстото парче оставаше за него. — Точно така, тайпан — кимна Чен. „Какъв глупак, рече си той. Без мен шансовете му да поеме контрола над «Интер-Ейша» са не по-големи от шансовете на всеки просяк по улиците на Хонконг. Нали аз бях този, който накара главния счетоводител на «Саут-ейша» да отмъкне парите на корпорацията? Нали аз бях този, който откри изпепеляващата му страст към комара? После вече не беше трудно — просто го свързах с моите хора. Те му подхвърлиха една-две скрити заплахи — глупакът имаше жена и деца… Операцията беше изпълнена като по вода. Блустоун ще получи своите петдесет и един процента и ще бъде доволен. Какъв глупак, Господи! Държи света в шепата си, но не може да го осъзнае!“ — Но преди това трябва да получа пълна информация за проекта „Кам Сан“ — напомни Блустоун. За тази информация плаче генерал Даниела Воркута, аз трябва да направя всичко възможно, за да й я предоставя. Чен Ю няма представа за връзката ми с Москва и нещата трябва да останат такива, каквито са. Научи ли, че съм главният резидент на КГБ в Хонконг, той положително ще прекъсне всякакви контакти с мен. — Бъдете спокоен — усмихна се Чен Ю. — Ще узнаете тайните на „Кам Сан“ в момента, в който ги узная и аз. — И двамата искаме унищожението на Андрю Сойър — въздъхна Блустоун. — Ликвидираме ли „Сойър & синове“, компанията „Файв стар пасифик“ ще стане най-могъщата търговска къща с прозападна насоченост в цял Хонконг! Но аз искам много повече, каза си Чен Ю. Гледам по-надалеч от Хонконг, по-надалеч дори от Азия. Умът ми обхваща хоризонти, които нито един китаец преди мен не е сънувал дори… И ще достигна тези хоризонти именно благодарение на „Кам Сан“. „Питам се как ли ще реагира този «гуай-лох», ако по някакъв начин разбере кой всъщност съм аз и с какво съм се занимавал през всичките тези години след войната.“ Напуши го смях. _Войната промени посоката на моя път. По ирония на съдбата именно войната, която донесе толкова нещастия на Китай, започна да гради моето бъдеще. Макар че изобщо не бях там, сред изтерзаните си сънародници…_ Горещото желание на Блустоун да види Сойър разорен и съсипан му пречи да анализира моите мотиви. И слава Богу. Той иска да вярва, че ще получи от мен всичко, което му е необходимо. И наистина вярва. Прекрасно, от това загуба нямам… — Е, добре — въздъхна Чен Ю. — Всички механизми са задействани. „Саут-ейша“ ще се срине до няколко дни. Ние ще продължим да изкупуваме акциите на „Интер-Ейша“, особено след като цената на борсата се понижи. В края на операцията ще се окажем собственици на „юн-хюн“… — Изправи се и добави: — За момента не можем да направим нищо повече… — на лицето му се появи любезна усмивка. — Ще приемете ли поканата ми да вечеряме заедно, тайпан? — Разбира се — отвърна Блустоун. — С удоволствие. Сенките се сгъстяваха. Трите черни гарвана се събраха в края на безупречно подстриганата полянка. Минаха край два дълги мерцедеса, Микио шепнешком разказа тяхната история: това са личните лимузини на Хиге Моро, подсилени с 2-сантиметрова броня и вградени контейнери със сълзотворен газ. Всичко това е било извършено нелегално, разбира се, но кой би могъл да го предотврати? Най-малко от всички това беше полицията… Три стройни японски кедъра предложиха укритие на гарваните. Сянката под тях беше достатъчно силна, за да ги скрие дори от най-внимателните пазачи. — Хиге Моро управлява клана, но има и трима братя — всичките по-млади от него — поясни Микио. — Територията на клана е равномерно разпределена между тях. Такава е била последната воля на баща им. Говори се, че старецът с бил истински мъдрец и сам е начертал тази необичайна за Япония схема. Чрез нея кланът се превръща в хидра с много глави, непобедим от никакъв противник… Трите черни гарвана внимателно се промъкваха от храст на храст и бавно приближаваха огромната вила на клана Моро. — Но на нас ни трябва именно Хиге Моро. Само той може да ни каже кой й защо те преследва тук… От другите полза нямаме… — Мисля, че е най-добре да отида сам — каза Джейк. — Не съм свързан с нито един клан, следователно няма да предизвикам ответни акции. Ти и без това си затънал до гуша във войната с клана Кисан… — Не е така — поклати глава Микио. — Хиге Моро наруши свещената клетва на Якудза, при това многократно. Нападна теб, моя приятел, при това на контролирана от мен територия. Направи опит да убие Казамуки и мен, следователно сам си е виновен за това, което ще му се случи. Мога да ти гарантирам, че нито един от другите кланове няма да вдигне ръка срещу мен, а и срещу теб. Нощта увиваше вилата в тъмното си наметало, топло като ръката на Буда. Над ниско подстриганата трева на поляната примигваха светулки, като кораби сред безбрежната пустош на океана. Гарваните вървяха между тях, безшумни като призраци. Микио държеше катаната пред себе си. Везаната ножница остана в колата. Казамуки носеше миниатюрен картечен пистолет „Хадо“, който стреляше със скорост сто куршума в секунда и беше снабден със специален охладител. — Трябва да действаме светкавично — каза Микио преди около час, разстлал върху масата карта навилата. — Не успеем ли да се доберем до Хиге в първите три минути на операцията, след това ще ни бъде много, много трудно… Ще бъде тук, в средата на къщата. Тя е била построена от баща му и представлява истински лабиринт. — Сигурен ли си, че ще го намерим там, където казваш? — беше попитал Джейк. — Да — кимна Микио. — Казамуки се погрижи за това. Първата линия на охраната бяха кучетата. Джейк зърна гладката черна козина на два добермана, изскочили иззад отрупани с цвят азалии. Вдигна бойния лък и потъна в концентрацията, която предшества всяко сражение. После тетивата тихо звънна. Първият доберман падна, без да издаде нито звук. Микио вдигна катаната високо над главата си и пристъпи да посрещне втория. Звярът се хвърли към него със зловещо ръмжене. Катаната свирна във въздуха и главата на добермана отлетя надалеч. Продължиха напред. Във въздуха се носеше упойващият аромат на жасмин и рози. Микио направи знак на Казамуки и момичето безшумно се насочи към задния вход. След деветдесет секунди той хвърли поглед на часовника си, изчака крясъка на невидима нощна птица и кимна с глава: — Да вървим. Тя вече е на позиция. Джейк извади тънка стоманена стрела, известна с името „тцубеки-не“ поради странната форма на главата си, наподобяваща длето. Постави я на място и опъна тетивата. — Сега! — напрегнато прошепна Микио и стрелата бръмна в нощния мрак. Върхът улучи парадната врата. Разлетяха се трески, старомодната желязна ключалка отскочи. Микио вече летеше напред. На два скока преодоля каменните стъпала, блъсна разбитата врата и изчезна във вътрешността на къщата. Джейк тичаше след него. Ръката му се стрелна към гърба, измъкна нова стрела от колчана и я постави на тетивата. В следващата секунда върхът на стрелата потъна дълбоко в гърдите на изскочилия срещу тях якудза. Появиха се още трима. Микио повали двама от тях със светкавични удари на острата като бръснач катана, шията на третия бе пробита от нова стрела, този път тип драконова глава. После до слуха им долетя сърдитият лай на картечния пистолет — доказателство за появата на Казамуки. Нейната задача беше да остане на пост край задната врата и да предотврати евентуалното бягство на Хиге. Джейк и Микио се втурнаха напред. Задължително беше да открият и унищожат всички якудза във вилата, тъй като дори един да останеше жив, той несъмнено щеше да се бие като тигър в защита на своя оябун. Зад гърба им изщрака предпазител, Микио светкавично се завъртя. Катаната свирна във въздуха и от устата на полуоблечения младеж излетя грозен вик. Ръката му с пистолета отлетя, отсечена с един-единствен удар. Вторият го накара да утихне. Отдясно изскочиха още двама. Бяха голи до кръста, кожата им бе плътно изрисувана с „иризуми“. Джейк пусна две стрели в бърза последователност, нападателите се строполиха и катаните им издрънчаха на пода. Продължиха настъплението си към централните помещения на вилата. Картечният пистолет отново се обади, този път за значително по-дълго време. Микио знаеше най-краткия път към покоите на Хиге, но това не им попречи да проверяват всички стаи, през които минаваха. Една от стрелите в колчана на Джейк се различаваше от останалите. Върхът й беше три пъти по-дебел от нормалното и имаше предназначението да разкъсва кожата на врага. В него беше заложено такова огромно количество разрушителна сила, че дори неопитен стрелец можеше да отстрани противника си с един изстрел. Но в ръцете на опитен сенсей като Джейк тази стрела беше страхотно оръжие. Държеше я настрана, тъй като беше предназначена за Хиге Моро. Откриха го там, където очакваха, обграден от четирима телохранители. Микио съсече двама от тях с изключително трудния удар, известен сред поклонниците на катаната като „съсичане на седемте камъка“. Третият се загърчи с една „драконова глава“ в корема, но четвъртият се нахвърли срещу Микио, блокирайки с лекота свистящата в ръцете му катана. После премина в контраатака и с всеки удар предимството му се увеличаваше. Микио неволно започна да отстъпва, положението му стана опасно. Последният бодигард ставаше все по-самоуверен. Временният успех го правеше агресивен, а когато сабята му одраска кожата на Микио и от раната потекоха няколко капки кръв, в очите му се появи истински триумф. Поднови атаката си с нови усилия — това, което чакаше Микио. Оябунът отстъпи крачка назад й пристъпи към рязка промяна на стратегията си. Този акт е известен под името „въздух — море“ и е по силите самотна най-опитните майстори на катаната. В продължение на един кратък, но запълнен с експлозивна енергия миг противникът му остана в неведение, напълно объркан. После Микио се впусна в атака. Финтира бодигарда с удар „червено крило“ и в следващия миг върхът на сабята му потъна дълбоко в гърдите на младежа. Онзи умря още преди тялото му да се строполи на пода. Най-накрая останаха насаме в компанията на Хиге Моро. Беше мъж с подстригана почти до голо прошарена коса, под която проблясваше кожата на черепа му. В лявото му слепоочие опря специалната стрела на Джейк, тетивата на бойния лък в ръцете му беше опъната до скъсване. — Това е човекът, когото си наредил да убият — каза Микио Комото. — Според мен му дължиш разяснения по два въпроса, Моро-сан. Защо искаш смъртта му и защо „дантай“ от твои хора е ликвидирал баща му, Ши Зи-лин… Моро отмести очи от лицето на Микио и ги спря върху грозното острие на стрелата. — Той е итеки, защо трябва да му давам обяснения? — в гласа на оябуна прозвуча открито презрение. — Той е сенсей по „куижутцу“, Моро-сан! — отвърна с нотка на нетърпение Микио. — Той е „юми-тори“, един великолепен воин. Настоявам да помислиш още веднъж! Моро само се изплю. — Приготви се да го убиеш — изправи се Микио и безсилно сви рамене по посока на Джейк. — Няма да трепне нито пред изтезанията, нито пред унижението. Нахлухме в дома му, избихме хората му… Оставим ли го жив, цял живот ще ни се подиграва. И ще ни преследва, за да си отмъсти. Джейк премести върха на стрелата към гръдния кош на японеца, после отпусна тетивата. Хиге Моро нададе дрезгав вик, тялото му се вдигна във въздуха и се стовари върху далечната стена. В гърдите му зейна огромна дупка, от която стърчеше задният край на късата стрела. Джейк захвърли лъка и пристъпи към агонизиращия японец, прикован като пеперуда за стената. С едната си ръка стисна челюстта му, а с другата започна да нанася силни удари върху бледото му лице. — Защо уби баща ми? — изкрещя той. — Защо? Хиге се закашля, от устата му бликна кръв. — Платиха ми… — прошепна той. — Кой? Кой ти плати да убиеш баща ми? — Един човек… Казва се Хуайшан Хан… Китаец? — Кой е той? — Не… — Новият пристъп на кашлица попречи на Хиге да довърши изречението си. От устата му бликна алена струя. — Някой от Континента… Министър, или нещо такова… — _Комунист?_ — извикаха едновременно Микио и Джейк, безкрайно учудени. — Ти си се поставил в услуга на китайските комунисти? Защо? — Казах ти вече… — прошепна Хиге и главата му безсилно клюмна. Джейк стисна ушните му миди, за да го върне в съзнание, после повтори въпроса си. — Пари… — прошепна Хиге. — С техните пари кланът ми стана най-богатият в Япония… — Срещу нашата смърт?! — изкрещя Джейк, усетил как планината се стоварва върху плещите му. Пред очите му се спусна мрак, студени тръпки пробягаха по гърба му. — Познавам комунистите! Те едва ли биха платили толкова много само за нашата смърт… — О, не — вдигна глава Хиге, а в гърдите му заклокочиха странни мехурчета. След секунда на объркване Джейк със смайване установи, че това е смях. — Нямаш представа колко пари ни дадоха… — За какво? — изкрещя в лицето му Джейк. Опръскан с кръвта на якудза, той сграбчи ризата на Хиге и главите им почти се допряха. Инстинктивно усещаше, че това е единственият начин да отхвърли смазващата тежест на планината, за която го беше предупредил Зи-лин, да прогони мрака и студа… В главата му отново изплува споменът за времето, което беше прекарал с баща си. Колко кратко се оказа то! Не успя да попие мъдростта му, да усети истински любовта му, да се наслади на огромната му ерудиция… Очите му овлажняха, мъката стана непоносима. — Кажи ми за какво! — изкрещя той и бясно разтърси умиращия якудза. — Само планината… Само планината знае… — Какво?! — извика Джейк и усети как косата му настръхва. _„Планината?!_ Какво знае за планината този главатар на Якудза?“ — Коя планина имаш предвид? Но вече беше късно. Чудовищният смях заглъхна, очите на Хиге Моро гледаха в лицето на Джейк спокойно и някак отнесено. Духът напусна обезобразеното тяло, отнасяйки в ада ужасната си тайна… Лятото на 1950 година Пекин Хуайшан Хан се върна от Хонконг като герой. Ако е бил там, разбира се. Защото, преди да замине, подхвърли на Зи-лин, че може би ще стигне чак до Тайван. При заминаването си беше изключително загрижен за здравето на Сен-лин, но след завръщането, си изобщо не попита за нея, а дори и не благодари на Зи-лин за положените грижи. Държеше се така, сякаш изобщо не беше му искал подобна услуга. Първите си часове в Пекин отдели за рапорт пред Ло Джуи-чин, а после и пред Мао. След това показа медала, с който го беше наградил Мао, „на малка, но изискана церемония“. А Зи-лин неволно се запита защо не са поканили и него на тази „изискана церемония“. Сен-лин попита с какво съпругът й е заслужил отличието, а Хуайшан Хан отвърна, че няма право да говори за това. След вечеря двамата със Зи-лин излязоха да се разтъпчат в градината и нещата се изясниха. — Спасих живота на другаря Мао — обяви тържествено Хуайшан Хан. Щеше да се пръсне от гордост. А Зи-лин изпита чувството, че са го зашлевили през лицето. Конфуций казва, че гордостта е присъща на недостойните и влиза в противоречие с петте основни човешки добродетели: справедливост, великодушие, любезност, вярност и мъдрост. — Едва ли е нужно да биеш камбаната — поклати глава Зи-лин. — Защо? — сви рамене Хуайшан Хан. — Колко души могат да се похвалят с подобен акт? Малцина! Още преди заминаването на Хуайшан Хан в чужбина Зи-лин беше забелязал, че този човек започва сам да отговаря на въпросите, които задава. — Още една причина да си мълчиш — поклати глава той. — Не, не! Трябва да забравим този начин на поведение! Сегашният момент е славен, изпълнен с патриотизъм. Ние навлизаме в Корея, лозунгът на цялата страна е _бий американеца, помагай на корееца_! И той стига до сърцето на всеки човек! Зи-лин замълча. Не обичаше фалшивия патос и пропагандната шумотевица. Предпочиташе да мисли за обикновените хора такива, каквито са — болни и уморени, все още неизлекувани от раните на дългата и изтощителна война. Беше готов да се обзаложи, че нито един от тях не би приветствал новите бойни действия. После си напомни, че сам беше агитирал за тази война, виждайки ясно политическата необходимост от нея. Но това не означаваше, че я харесва. Просто се примиряваше, че сегашните допълнителни страдания ще допринесат за светлото бъдеще на Китай. Разбира се, ще има нови убити и ранени, стотици семейства ще бъдат почернени. Въздъхна с тръпка на ужас, питайки се докога ще издържи на стенанията на духовете, които постоянно звучат в съзнанието му. Смъртта отдавна заемаше място в кошмарите му, костеливите й ръце прегръщаха Атена и Май, не му позволяваха да ги доближи. Вече беше свикнал да разговаря с духовете на бившите си жени, това особено често му се случваше насън. Тези разговори бяха балсам за изстрадалата му душа, помагаха му да върви напред. Но напоследък му се присънваха все по-рядко и той страдаше от липсата на тази малка утеха. На тяхно място се появиха призраци с грозно разчекнати усти и ухилени демони, той постепенно започна да се страхува от съня. Стоеше буден колкото може, отказваше да се отпусне в леглото и обикновено заспиваше на стола, с книга в ръце. Тогава му се присънваше онази страшна пролетна нощ, в която се озова надвесен над бездънния Кладенец на духовете. _Умираш и пак умираш!_ Събуждаше се рязко, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, очите му напразно търсеха някаква следа от натрапчивия сън върху бялата стена… Но вилата беше празна, както винаги той беше единствената жива душа в нея. — Народът се нуждае от нови директиви, от практическо приложение на енергията си — продължаваше да говори Хуайшан Хан. — Той трябва да вложи всичко в победния изход на Корейската война, а и на войната, която водим тук… Предстои ни много работа, другарю Ши. Ние сме тези, които ще променят света. Задачата е трудна, за нейното изпълнение се изисква самоотверженост от всички нас… — Но ни трябват и пари — опита се да го отрезви Зи-лин. — Добрите намерения няма да ни донесат нищо, ако не намерим пари за финансиране на реформите, замислени от Мао. Те няма да дойдат от нашата икономика, просто защото такава не съществува. Едва изхранваме населението и не можем дори да си помислим за изграждане на тежка промишленост. Макар да знаем, че без нея едва ли ще оцелеем… — Как ли щеше да ни плати дълга си Сталин, ако все пак спечелим войната в Корея? — запита се той. Имаше мрачното предчувствие, че ще получат далеч по-малко от това, на което се надяват в момента. — Пари… — въздъхна замислено Хуайшан Хан. — Навсякъде трябват пари, в министерствата само за това се говори… — Човек ще си каже, че се превръщаме в капиталисти — усмихна се Зи-лин, но приятелят му остана сериозен. — В това няма нищо смешно — поклати глава той. — Силни врагове се стремят да проникнат в ешелоните на властта. Нима не знаеш, че всички те са с капиталистическа ориентация? — О, все още не съм си подал оставката — усмихна се иронично Зи-лин. Но мислите му бяха насочени към руснаците. Защото беше убеден, че Москва, а не Вашингтон, ще бъде главният враг на Китай в близкото бъдеще. За Сталин и онези, които ще поемат политиката на железен юмрук след него, съществува само една форма на комунизъм. Всяко отклонение от нея ще бъде третирано като ерес и потенциална заплаха за съветската хегемония. Защото Москва е твърдо убедена, че именно тя ще излезе победител в идеологическата война. А за руснаците пътят на Мао е по-опасен от капитализма. При отношенията с Вашингтон всичко е ясно: сочат с пръст капиталистите експлоататори и се обявяват на страната на бедната работническа класа. Но с Китай не е така. Тук поляризация между бедни и богати няма, отношенията са по-трудни за дефиниция, по-деликатни. А Зи-лин отлично знаеше, че руснаците хич ги няма по тази част. Обади се кукувица, после млъкна. Над високите стени на градината проблясваше последното сияние на деня. Цикадите подеха вечерния си концерт. Разцъфналите пеонии, които Сен-лин с удоволствие поддържаше всеки ден, насищаха въздуха с прекрасен аромат. — Хубаво е да си герой — промълви Хуайшан Хан. — Страната по време на преход се нуждае от своите герои… Каза го така, сякаш искаше да убеди сам себе си. След като се включи в органите на Държавна сигурност, той беше натрупал доста голяма доза самочувствие. Зи-лин си спомни за един от неотдавнашните си разговори с Мао. _Налага се да разчитаме все по-силно и по-силно на Министерството за обществена сигурност_, беше казал Председателят. _ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ_, поправи го Зи-лин. _Да, можем да го наричаме и така_, съгласи се Мао, а Зи-лин открито добави: _Не одобрявам терора, независимо под каква форма се проявява той._ Това ли беше причината да го изключат от малката интимна церемония по награждаването на Хуайшан Хан? — Как точно си спасил живота на Мао? — рязко попита той. Хуайшан Хан извади цигара от инкрустирана сребърна табакера и почука върха й в капачето. Табакерата беше чуждестранно производство. — Откъде я взе? Хуайшан Хан не чу въпроса или просто предпочете да не отговаря. Пъхна табакерата в джоба си и запали. Изпусна няколко кръгчета дим и проговори едва след като се увери, че контролира темпото на разговора: — В Хонконг разкрих заговор за покушение срещу Мао. Това всъщност беше основната ми задача, поставена от министъра на Държавна сигурност. „Ти си единственият, на когото можем да поверим изпълнението на тази трудна задача“, каза ми на тръгване Ло Джуи-чин. Зи-лин не беше впечатлен. Хуайшан Хан лъжеше, тъй като сам Мао сподели, че лично той го е изпращал на последните мисии, включително и тази, за която ставаше въпрос. Защо стои тук с мен ме засипва с лъжи, запита се Зи-лин. Защо не е вътре, при жена си, която не е виждал повече от два месеца? Хуайшан Хан продължаваше да пуши, цигарата висеше залепнала на долната му устна. — Нашето разузнаване беше получило точни сведения — продължи след кратка пауза той. — А ти се върна победоносно, за да получиш наградата си — жлъчно подхвърли Зи-лин. — При това с компания — усмихна се онзи. — Доведох и врага със себе си. — Врагът ли? Какъв враг? — Капиталистът, който е организирал покушението срещу другаря Мао. Той е мой пленник. — Можеш ли да видиш океана? Аз обхващам цялата му безбрежност, виждам лунните лъчи по повърхността на водата, усещам с душата си всеки проблясък. Топъл като пламък от пожар… Сен-лин отвори очи и ги спря върху лицето на Зи-лин. — Виждаш ли го? Виждаш ли океана? — Не. — Но защо? — учудено промълви тя и насочи поглед към плътната сянка на бамбуковите дръвчета. Дланите й се извърнаха нагоре, пръстите и останаха здраво преплетени с неговите. — Мислех, че ако се докоснем… Ако сме свързани по някакъв начин, ти също ще можеш да го видиш… — За съжаление не мога, Сен-лин — поклати глава Зи-лин. — Това си е твоя дарба, а не моя… — Не, наша е — твърдо отсече тя. Спомни си как се отваря душата й, докато се любят, беше убедена, че е достатъчно силна за създаването на здрава, дълбоко интимна връзка между тях. — Сигурна съм в това. Преди да те срещна, изобщо не притежавах подобни видения… — Искаш да кажеш — преди да те заведа при Фаз-хан. Клепачите й потрепнаха при споменаването на Чернокапеца. Колко е крехка, рече си Зи-лин. С крехко тяло и стоманен дух. Тази комбинация съществуваше единствено в изящните порцеланови статуетки и вази на древните китайски майстори. Красотата притежава своя собствена сила. — Не — промълви Сен-лин. — Не отричам това, което се случи с мен през онази нощ. Отлично зная какво измъкнаха от душата ми псалмите на Фаз-хан. Духа на Ху-чао — наложницата на последния император от династията Мин… — Злото има много имена… — Мислиш, че Ху-чао е била само обсебена от злото и нищо повече? — вдигна вежди Сен-лин. — Не, не е било така. Душата й е била смачкана от злото, което са й причинили други хора: Злото е попило в нея. Злото е разрушило не само тялото й, но е покварило и душата й… — Но как това зло се е прехвърлило у теб? — шеговито я погледна Зи-лин. — Семейство Сун има дълбоки корени в миналото — отвърна спокойно тя. — Може би Ху-чао е била моята прапрабаба… — Не съществуват доказателства, че е имала деца — възрази Зи-лин. — Значи се е преродила в мен. Този разговор за духове и прераждалия не му беше приятен. Будист по дух, той живееше в хармония с всичко земно, според приливите и отливите на „ки“. Те не бяха загадка за него, не притежаваха магическа сила. Те просто съществуваха. Фен-шуи — древната наука геомансия означава едно, а това — съвсем друго. — И в двата случая злото вече го няма — поклати глава Зи-лин. Скрита под сянката на бамбуковите клонки, Сен-лин потръпна, светлинните пробягаха по стройната й фигура, лицето й беше загадъчно. — Да, злото го няма — прошепна тя. — Но нещо остана… Нещо ме зове… — Очите й светеха като далечни звезди. — Можеш ли да ми кажеш какво е то? Той усещаше пламъка в очите й, сякаш хиляди миниатюрни огньове го обливаха със своята топлина. Появяваха се, изчезваха, после отново бяха тук… Звезден прах в необятната Вселена. _Зов?_ Отвори уста да каже нещо, но не успя. Усети как от тялото му се излъчват странни вибрации и преминават в нейното. А оттам — към необятната океанска шир… _Къде сме?_ Носеха се под повърхността на вълните, теченията се сблъскваха и смесваха. Тук животът беше различен, водата беше заела мястото на кислорода, вдишвана и издишвана с невероятно наслаждение. Телата им потръпваха, доловили призивната песен на китовете, плътта се разтопи и изчезна, водата галеше вече невидимата кожа… После Сен-лин и Зи-лин се сляха. По нов, напълно различен начин, далеч по-интимно от преди… И той прозря, че правото е на нейна страна. Те вече не бяха същите, не бяха отделни индивиди… Бяха едно цяло; едно непознато същество: Тяхното „ки“ се сля в музиката на пълната хармония, усещането беше невероятно, наситено с аромати и прекрасни видения… Войната в Корея продължаваше. Първите победи — бързи и фантастични, повдигнаха морала на една победена в последната война страна, международният й престиж рязко нарасна. Светът престана да гледа с пренебрежение на китайската армия, която до този момент беше инкасирала само загуби, международната общност започна да говори за новата китайска военна машина с респект и уважение. Заедно с успехите на армията в Корея растеше престижът и на Мао Ан-йинг — първородния син на Председателя. Никой не би могъл да каже дали това се дължеше на качествата му, или някой скрито го тласкаше към върха, но младежът бързо получи място в щаба на Втора китайска армия. Ангажирана в преки бойни действия на фронта, тази армия стана обект на масирани бомбардировки от американските летящи крепости, позициите й се превърнаха в истинско поле на смъртта. Смърт, която не жалеше никого, включително и сина на Председателя. Тъжната новина беше съобщена На Мао веднага, но това не означаваше, че не са били взети всички необходими мерки. В продължение на часове след бомбардировката спасителните екипи се ровеха сред обгорените останки на щабния бункер, за да открият трупа на Мао Ан-йинг. Съобщението замина за Пекин едва след като останките бяха твърдо идентифицирани. — Войната е като горчив чай — сподели по-късно Мао. — Колкото повече укрепления издигаш, толкова по-горчив е вкусът в устата ти след тяхното унищожение… — Грешно е това, което правим… — Така ли мислиш? — Да. — Тогава трябва да го прекратим. От устата й се откъсна дълбоко стенание, главата й се притисна в гърдите му: — Не мога. Зи-лин погали блестящочерната й коса. Луната прокарваше сребристи нишки сред нея. В съзнанието му отново изплува безбрежната океанска шир. — Мъжът ти интересува ли се от здравето ти? В компанията на Сен-лин никога не назоваваше Хуайшан Хан по име. — Вижда, че се храня и излизам на въздух — прошепна тя. — И това му стига… — Разговаряте ли? — Понякога… — А… докосвате ли се? — гласът му премина в шепот. — Питаш дали поддържаме интимни отношения? Той безмълвно кимна. Сен-лин опря длани в гърдите му и отлепи главата си от тях. Погледът на блестящите й очи, издължени като бадеми, се заби в лицето му. — Отговорът ми е далеч по-важен от въпроса, нали? Колко мъдри са понякога жените, въздъхна Зи-лин. Далеч по-мъдри, отколкото допускаме или можем да си представим. — Ще ми повярваш ли, че няма никакво значение дали ще те излъжа, или ще ти кажа истината? — Не. — Но е точно така — погали го по бузата тя. — Няма никакво значение. — Истината винаги е различна — поклати глава той. — Може би е единственото съвършено нещо в този несъвършен живот. Истината си е истина! — Но тя не живее тук, около нас — разпери ръце Сен-лин. — Тя обитава „да-хей“ — великия мрак, който приютява духа ни. Истина е само това, което чувстваме, когато сме потънали в „да-хей“… — Значи все пак _имате_ интимни отношения! — Ти нямаш право да ми задаваш такъв въпрос! — Нямам право ли? — Не ти, а той е мой съпруг. — Жестоко е да го кажеш… — Но това е истината. Тя е богинята, пред която се кланяш, нали? — пръстите й пробягаха по лицето му. — Не искам да те наранявам, но ти сам го правиш… — Няма друг начин — затвори очи Зи-лин. — Е, да — въздъхна тя. — Защото искаш да откриеш истината на всяка цена. „Права е, въздъхна в себе си Зи-лин. Истината _действително_ е богинята, на която се кланям. Няма смисъл да я обвинявам за собствената си нестабилност.“ Напрегна воля и се опита да прогони гнева от душата си. Когато отвори очи, в съзнанието му се появи сребърната табакера на Хуайшан Хан. От известно време насам непрекъснато мислеше за нея, не можеше да се отърве от чувството, че някъде я беше виждал… Хвана ръката на Сен-лин, отново си напомни, че истината е единствената му господарка, после промълви: — Искам да направиш нещо за мен. Измина повече от седмица, преди тя да изпълни желанието му. За няколко дни Хуайшан Хан отсъстваше от града и табакерата остана в джоба му. Освен това той винаги я държеше под око, дори когато се намираше в дома си. В крайна сметка Сен-лин успя да я измъкне, но трябваше бързо да я върне на мястото й. Табакерата беше западно производство. Зи-лин употреби доста усилия, докато я склони. — Той е мой съпруг, а ти искаш да го предам — бяха първите думи на Сен-лин. — Ти вече си го предала — отвърна Зи-лин. — Защо искаш това? Той е най-добрият ти приятел. Такива неща не се правят между приятели… Зи-лин се огледа. Бяха скрити в сянката на бамбуковата горичка, над градината светеше лунният сърп. Също като през първата им вечер… Мислеше за това, което бяха сторили на Сен-лин комунистите. Дали Хуайшан Хан знае какво й се е случило, докато е била в ръцете на бившите му господари? Не, едва ли. Тя няма причини да му каже, а и той никога не би я попитал. — Сега не мисля за приятелството — тихо, сякаш на себе си, промълви той. — Мисля за Китай. Преди известно време каза, че истината е моя богиня. Е, признавам, че си права… Но истината в името на Китай. С готовност бих жертвал живота си за _тази_ истина! — Защо се опасяваш относно бъдещето на Китай? Ох, как да й обясни? Как да й каже, че вярва в мисията си на Небесен пазител на тази страна? — Този, който държи в ръцете си Китай днес, утре може би ще държи и цяла Азия — тихо отвърна Зи-лин. — Ако Китай допусне грешка, ако управлението на страната попадне в ръцете на недостойни люде, последиците ще бъдат страшни. Китай е огромна страна, с население над един милиард. Поеме ли по предначертания път, нищо не може да я спре… Инерцията й е страхотно силна, инерция на титан. — Китай се нуждае от пазител… Някой, който да осигури постъпателното й развитие. Да оцелее, да просперира и едва тогава да стане велика сила… Това може да стори само Джиан. Сен-лин продължително го изгледа, после прошепна: — Ти? — Върша това, което трябва. — Но как? Не можеш да надникнеш в бъдещето! — Не мога — призна той. — Работя на тъмно, доверявам се на инстинкта си. — Значи допускаш грешки и после съжаляваш за тях… — Случва се и това — въздъхна той. — За съжаление е неизбежно. Пръстите й пробягаха по вътрешната страна на ръката му и се увиха около китката. — Вече няма да бъде така… — думите й бяха почти неуловим шепот. — Няма! — Какво? Лицето й беше толкова близо до неговото, че в ноздрите го удари сладката й миризма — нещо средно между аромата на жасмин и мед. — Ти притежаваш, „да-хей“… И двамата го притежаваме… Великия мрак… — Искаш да кажеш, че с негова помощ ще виждаме в бъдещето? — Може би — тихо прошепна тя. — Означава ли това, че ми донесе сребърната табакера на мъжа ти под влиянието на „да-хей“? — усмихна се той. — Да — кимна тя, напълно сериозна. — Точно това означава! — Но, Сен-лин! Това вече е прекалено!… — Слушай! — стисна китката му тя, а гласът й натежа от възбуда. — Моля те да не го правиш. Моля те да не искаш това от мен! — Но защо? Ти спокойно би могла да откажеш, нали? — Не мога! — Значи нищо не можеш да ми откажеш! — каза го шеговито, но не се получи. Гласът му беше прекалено напрегнат. — Почти — прошепна тя и се притисна до гърдите му. Сърцето й пърхаше като на подплашена птичка. Той механично я стисна в прегръдката си, сякаш искаше да я предпази от нещо… Но от какво? — Ти търсиш истината и аз трябва да ти я предоставя… — А после? — Този път би било далеч по-добре, ако я оставиш на спокойствие… Нека спи там, където е… — Защо? Какво знаеш за тази табакера? — Нищо! — проплака тя и се вкопчи в него. После изведнъж добави: — Виждам… — Какво виждаш? Тя се разрида, ситните й бели зъби потънаха в рамото му. — Сен-лин… — отмести я от себе си той. — Какво виждаш? — Краят — тихо отвърна тя и тялото й се разтърси от могъща тръпка. После, вярна на думата си, тя предаде Хуайшан Хан. Донесе табакерата му на Зи-лин. — Времето ни е малко — задъхано каза Сен-лин, появила се в бамбуковата горичка. — Хуайшан Хан току-що се прибра отнякъде. Спи, но за вечеря ще се събуди… — От начина, по който го каза, Зи-лин остана с впечатлението, че всичко това и се струва като детска игра. Спомни си за някаква приказка от детството, май беше американска… „Джек и Бобеното зърно“. В нея май имаше герой, който прилича на Хуайшан Хан. Великанът-човекоядец… Пое табакерата от ръцете й и започна да я разглежда. Филигранното капаче блесна под лъчите на залязващото слънце. Вече беше сигурен, че му е позната. Но откъде? Обърна я, прочете търговския знак на дъното. Беше произведена в Съединените щати. По гърба му пробягаха хладни тръпки. През цялото време беше очаквал, че табакерата е, английска изработка. Отвори капачето. Острите руски цигари на Хуайшан Хан бяха притиснати от тънка сребърна пластинка. Нещо от вътрешната страна на капака привлече вниманието му и той го наклони в подходящ ъгъл към светлината. Инициалите бяха изписани с твърди, ясно очертани английски букви: Р.М.Д. Изведнъж всичко му стана ясно. Вероятно с помощта на „да-хей“. Разбра защо го беше лъгал Хуайшан Хан за своята мисия, защо не отговори на въпроса му за табакерата. Но най-ужасното беше, че разбра кого е довел приятелят му тук, като добитък на заколение… Човека, който според Хуайшан Хан, беше организирал заговор за атентат срещу Мао. Болката в сърцето му беше толкова остра, че главата му бавно клюмна. Челото му докосна капачето на сребърната табакера, чуждестранно производство… Тропотът на ботуши звучеше навсякъде, из цялата огромна страна. По улиците на Пекин и Шанхай, из провинциите Кантон и Юнан, по бреговете на великата Яндзъ… Нощите се превърнаха в кошмар. Всички се ослушваха за проскърцването на метални налчета по стълбите, последвано от грубо блъскане по вратата и изкрещяна на висок глас заповеди: Всички се гушеха в леглата си, докато отвеждаха съседите им и без никакви обяснения ги натикваха в полицейските коли. Никой от поданиците на великата страна не разбра кога и как дойде терорът, преди да усети могъщите му пипала, простиращи се надлъж и шир по цялата територия на Китай. Хуайшан Хан организира доброволчески отряди във всеки град. Обикновено наброяваха стотина души — все предани на новата власт люде. Същото стана и в провинцията. Дори и най-забутаните селца имаха своите революционни отряди. По идея на своя създател те бяха необходими за контрол над огромното население на страната, между тях лесно се маскираха платените агенти на Държавна сигурност. Министерството на обществената безопасност внедри свои шпиони във всички слоеве на китайското общество. След това започна да ехти тропотът на ботуши, нощните хайки прибираха хората направо от леглата им. За повечето от тях нищо не се чуваше… — Достатъчно е да си припомним Френската революция — промърмори един ден Мао, обръщайки се към Зи-лин. — Или, ако предпочиташ вещо по-близко — Октомврийската революция в Русия. Два конкретни прецедента на това, което става в страната ни днес… — Все още се намираме в период на съзряване. Отхвърлихме всичко старо, прогнило и корумпирано… И на негово място градим из основи нова, коренно различна държава… Първата ни задача е да създадем мощен държавен апарат, без който промените са невъзможни и Китай завинаги ще остане един спящ великан… — Подходът на реакцията винаги е един и същ: предизвикване на гражданска война вътре в страната, комбинирана с външна агресия. Трябва да се пазим от американците, другарю Ши. Американците са наши противници в Корейската война, американците поддържат националистите с щедри финансови инжекции, те създадоха и протектората Тайван! — Вършат всичко това, защото се страхуват от мен, другарю Ши. Защото знаят, че без тяхната помощ националистите са загубени. Но не могат да проумеят, че и с тяхната помощ положението им е същото. Защото са се превърнали в американски марионетки и изпълняват всяка заповед на президента на САЩ. В противен случай ги заплашва спиране на помощта и пълна разруха. Мао крачеше напред-назад като тигър в клетка. — В страната започват да се усещат контрареволюционни настроения и това е пряк резултат от действието на националисти и американци. Съединените щати не се поколебаха да нахлуят в Корея, какво би ги спряло да сторят същото и с Китай? Това ние на всяка цена трябва да предотвратим! — С репресии, така ли? — попита Зи-лин. — Трябва да четеш историята на тази страна, другарю Ши — късо отвърна Мао. — Друг начин няма. Никой не се самообразова доброволно, но това е погрешно. Хората не знаят кое е най-доброто за тях. Знае го само водачът… — И водачът го налага… — Разбира се — кимна Мао, очевидно без да забележи сарказма в гласа на Зи-лин. Зи-лин повика камериерката и поиска чай. Изчака да му сервират, отпи една глътка и замислено попита: — Каква е съдбата на затворника, който Хуайшан Хан доведе от Хонконг? — Какво? Смущението на Мао беше явно, въпреки опитите му да го прикрие с разбъркването на чая. — О, да… За момент забравих, че двамата с Хуайшан Хан сте много близки… — отпи глътка чай, намръщи се на горчивината, но въпреки това допълни чашата си: — Все още не сме взели решение. Обмислям как да го използвам по най-добър начин… Интересно, каза си Зи-лин. Не беше озадачен толкова от увъртанията на Мао, колкото от това, че упорито избягваше да го гледа. Обикновено Председателят беше прям и откровен, налагаше мнението си на околните не само с думи, но и със стоманения си поглед. — Защо проявяваш интерес към този човек? — попита Мао. — Искам да го разпитам. — Не мисля, че идеята ти е добра… — Нещо в чашата на Мао продължаваше да привлича неотклонното му внимание. — Той е в ръцете на Държавна сигурност, ти няма защо да се бъркаш там… — Има защо, но може да стане само по твоя лична заповед. — Ще обидим Ло Джуи-чин, нещата ще стигнат и до Канг Шен… — Имаше предвид секретаря на партията, отговарящ по въпросите на сигурността. — Какви обяснения мога да им дам за подобна заповед? — Откога си толкова загрижен за хора като тях? — попита Зи-лин и с мъка удържа избухването си. — Толкова важни ли станаха? Аз съм твой личен съветник и винаги съм имал достъп до всичко, което пожелая! — Времената се променят, приятелю — въздъхна Мао. — Означава ли това, че и аз попадам под подозрение? Мао само сви рамене. Зи-лин беше смаян. _Времената се променят, приятелю!_ Но как стана това? Защо той нищо не разбра? После се усети и тъжно поклати глава. Разбира се, че беше доловил промените. Вярно е, че бяха бавни и почти незабележими, но той беше в основата им и не можеше да не си дава сметка за тях: Би могъл да изрази протест, би могъл открито да се противопостави на полицейщината, на безцеремонното погазване на гражданските права и на безогледните арести на хора, чиято вина се определяше според степента на тяхното образование, произход и начин на живот. Зи-лин знаеше всичко за методите на Берия и НКВД, изпитваше ужас и презрение от жаждата на руснаците за репресии, от желанието им да контролират не само живота и поведението на своите поданици, но дори и мисленето им. Отговорността му за това, което ставаше в Китай, беше не по-малка от тази на Мао, Ло или Хуайшан Хан. Нещастните му сънародници винаги бяха страдали — от древните и деспотични императори, от тайните общности след тях, от чуждата окупация. Човек би казал, че вече отдавна са свикнали да ги мачкат, че такава е съдбата им… Не, не! Тези мисли са ерес! Но бъдещето изглеждаше мрачно и непредвидимо. Имаше чувството, че се намира на стръмен планински склон, сам в мрака и студа, забравил къде лежи пътят към заснежения връх. — Трябва да разпитам затворника — повтори на глас той. — Защо настояваш за нещо, което не мога да ти осигуря? — ядоса се Мао, на лицето му се появи обидено изражение. — Моля те в името на дългогодишното ни приятелство — погледна го в очите Зи-лин. — Не искам да изтъквам нито заслугите си за Китай, нито помощта ми лично към теб. Защото тук не става въпрос за политика и власт. Моля те само като приятел. И като такъв настоявам да ми дадеш един час за разговор със затворника. Мао му обърна гръб и се насочи към писалището. „За пръв път раменете му са приведени“, отбеляза механично Зи-лин. Председателят пристъпи към прозореца и хвърли поглед към бойната техника, която чакаше заповеди на площад Тянанмън. Чрез нея и само чрез нея щяха да отрежат главата на контрареволюцията, надигнала се като призрак над гроба на буржоазното минало. — Ще вали — тихо отбеляза Мао и вдигна поглед към буреносните облаци, които пълзяха ниско над града. — Но довечера отново ще се изясни… — После, без да променя тона си, добави: — Половината от това време е твое… — Пипнаха ме в планината — каза Рос Дейвис. — В малък лагер на около две хиляди метра надморска височина. В платата на Шан… Шан, Бирма. А не в Хонконг, както твърдеше Хуайшан Хан. — Бях там в продължение на шест месеца… Интересуваше ни маковата реколта… — „Ни“? Напуканите устни на Дейвис се разтегнаха в бледа усмивка. — Не очакваш да ти кажа с кого съм бил там… Нали, стари приятелю? — Защо не? — сви рамене Зи-лин. — Забрави ли, че съм мъртъв? И двамата се засмяха при спомена за начина, по който бяха уверили генералисимус Чан и обкръжението му в мнимата смърт на Ши Зи-лин. Но вътрешно на Зи-лин съвсем не му беше до смях. Използвайки пропуска, подписан лично от Мао, той проникна в строго охранявания затвор на Държавна сигурност с очакването да види стария си приятел Р.М.Д. — Рос Марион Дейвис, такъв, какъвто го помнеше — с буйни червеникави къдрици, яркосини очи и засмяно младежко лице. Но вместо това се изправи срещу костелив мъж със сбръчкана кожа и кървясали очи, в които синина можеше да се види едва след по-внимателно взиране. Откритата момчешка усмивка беше изчезнала, а на мястото на дългия и прав патрициански нос имаше грозно подута и разранена топка, която изпълваше половината лице. — Бях в Шан заради маковите полета — поясни той и Зи-лин ясно видя колко малко зъби бяха останали в устата му. — Идеята беше да проникнем там и да установим контрол… — Над нелегалните рафинерии? — Да. — Какво искахте да спечелите? — Преди всичко пари — отвърна Дейвис. — Огромни купища пари. — Седеше на груб дървен стол, закован за пода. Стискаше с обезобразени от изтезания пръсти железните пръчки, които ги разделяха. — Освен това се надявахме да установим контрол и над целия район, от който да проникнем и по-навътре… — За да убиете Мао… — Какво? Зи-лин го гледаше с напрегнато внимание. Без да съзнава какво върши, той неволно започна да потъва в „да-хей“. В блестящия мрак можеше ясно да различи истината от лъжата. Около тях блестеше някакво особено, различно по цвят сияние и това му помагаше да се ориентира. — Така каза Хуайшан Хан. Подготвяли сте заговор за убийството на Мао. — Това не е вярно. Дейвис казваше истината. Зи-лин кимна, извади пакетче цигари и го пъхна между решетките. Поднесе огън на приятеля си и не пропусна да отбележи облекчението, което се появи на изтерзаното му лице. — Господи, не съм помирисвал свястна цигара от цяла вечност! — Съжалявам, че не са марката, която предпочиташе… Дейвис само махна с ръка. Димът излизаше на вълни иззад разранените му устни, промъкваше се между решетките и ги обвиваше в синкава мъгла. — Дълго време бях там — продължи той, сякаш изобщо не бяха прекъсвали темата. — Цял живот… — Пушеше бавно и с открито наслаждение. — Опознах местните наистина добре… Толкова добре, че вече имам твърдо определено мнение… Ние никога не можем да установим контрол над тях. — Хората от Шан мразят американците, руснаците също… Дейвис му хвърли странен поглед, после въздъхна и размаза фаса си с гола пета. — Хайде да прескочим глупостите, а? — промърмори той. — И двамата прекрасно знаем защо нито американците, нито който и да било друг не може да се задържи в онези планини… — Кажи ми — погледна го в очите Зи-лин. — Не ме прави на глупак — с отвращение рече Дейвис. — Мислех, че поне с теб мога да бъда откровен… — Тогава ми се изсмей. — Очите им останаха заковани едни в други сякаш цяла вечност. — Моля те… — Защото вие държите всичко, стари приятелю! Засаждане, прибиране на реколтата, рафиниране и разпространение! — Аз ли? — стреснато подскочи Зи-лин. — Ти, Мао, Хуайшан Хан… Всичките проклети китайци! — Не ти вярвам, това е невъзможно! — смаяно прошепна Зи-лин. Но вярваше. Думите на Дейвис бяха чиста истина. „Да-хей“ ги потвърди с особеното си сияние. По лицето му се изписа дълбока загриженост: — Аз лично нищичко не зная за това! Дейвис го погледна изпитателно, почти по същия начин, по който преди малко го гледаше Зи-лин. — Е, може… — неохотно призна той, обърна се и внимателно скри пакетчето цигари под сламеника си. — Не знаеш кой стои зад всичко това? Не е ли Мао? Наистина не зная — въздъхна Зи-лин. В главата му отново прозвучаха думите на Председателя: _Ние трябва да извлечем полза от него…_ Това бяха думи на Хуайшан Хан. Властта на този човек растеше стремително, заедно с тази на Ло Джуи-чин и Кант Шенг. Това ли беше причината, или самият Мао? О, Буда! — Я ми кажи — промълви тихо той, — успя ли да научиш името на човека, който ръководи производството на опиум в Шан? — Нарича себе си Нага… Знаеш я — онази митологична змия на бирманците… Организацията му е известна като „Дикуи“… Това е всичко. Страхувам се, че останалото ще трябва да откриеш сам… На устните на Дейвис се появи тъжна усмивка, в нея се долови бледа сянка от предишната самоличност на този мъж. Зад гърба на Зи-лин прозвучаха стъпките на пазачите. Времето му изтече. Започна да се надига, Дейвис изведнъж протегна ръка. В очите му се появи страх. — Какво ще стане с мен? — Не зная, приятелю — поклати глава Зи-лин. Но знаеше _много_ добре… _Ние трябва да се възползваме от него…_ — Ще те видя ли пак? Зи-лин сведе очи към американеца, който продължаваше да седи на дървения стол. Изглеждаше като човек, който няма сили да се изправи. Какво ли му правят тук, неволно се запита Зи-лин. Спомни си за изтезанията, на които комунистите бяха подложили Сен-лин. Тези тук едва ли са по-различни, особено когато ги командва човек като Хуайшан Хан. — Искам да те попитам нещо — задържа се на място той. — Беше ли агент на американските тайни служби, когато се срещнахме преди години? Дейвис опря глава в железните пръчки. Зи-лин видя, че на мястото на гъстите червеникави кичури зееха грозни петна — сякаш косата му беше изгоряла. — Има ли значение? — промърмори той. — Не — Поклати глава Зи-лин. — Наистина няма. — Той знае! — Приличаше на изплашена гълъбица, цялото й тяло трепереше. — Важно е да си абсолютно сигурна. Знае, или само подозира? — Знае! Сигурна съм, че знае! Небето се обагри в разноцветно сияние, после слънцето бавно потъна зад синкавите планински върхове на запад. Двойка дъждосвирци се гмурна в последните, косо падащи лъчи, перата им проблеснаха като разтопено злато, после изчезнаха. Във въздуха се носеше аромат на бадеми и той неволно си помисли за отровни цианиди. Веднъж в живота си беше виждал как от тази отрова умира човек. Някакъв разкрит шпионин, миг преди да бъде заловен… Предпочел мигновената смърт пред мъченията и ужасната агония. Просто сдъвка една малка капсулка и всичко свърши. — Ако наистина е така, значи трябва да заминеш — промълви Зи-лин. — Да замина ли? — погледна с разширени очи тя. — Но къде? — Аз ще се погрижа за теб. — Той е мой съпруг, не мога да го напусна. — Напротив, Сен-лин — погледна я топло той. — Ти отдавна си го напуснала. — Прегърни ме — прошепна тя. — Моля те, прегърни ме! Зи-лин разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Бузата й се притисна до неговата, косата й покри част от лицето му. А той изведнъж се запита защо изобщо беше позволил тази връзка. Знаеше, че ще се стигне до този миг, през цялото време го знаеше. За подобни връзки друг край няма. Същевременно си даваше сметка, че не иска този край. С вълнение установи, че не е готов да се откаже от Сен-лин. Искаше да я направи щастлива. Особено сега, в този кратък миг… Имаше чувството, че по този начин ще изкупи всичките си грехове, ще освободи душата си от стенанията на мъртвите, от ужасите и несправедливостта. Че ще изкупи дори и най-тежкия си грях — напускането на Атена, майката на Джейк, изоставянето на Шен Ли — своята любовница… Съзнаваше, че придава прекалено голяма тежест на един акт, че залага на карта щастието на друго човешко същество. Това е твърде много, но Сен-лин заемаше специално място в душата му. Нима единствено той вижда колко необикновена е тази жена? Може би има и други, но Хуайшан Хан с положителност не е между тях. Хуайшан Хан. Това засяга и него. Хуайшан Хан тежеше като воденичен камък върху съвестта на Зи-лин. Защото без него този човек не би бил тук, терорът също би могъл да им се размине… Усети фалша на тази мисъл още преди тя да напусне съзнанието му. Вълната от насилие не беше измислена от Хуайшан Хан, Дълбоко в сърцето си той знаеше, че тя щеше да дойде и без него. Но този човек олицетворяваше злото, помагаше му да се разширява и процъфтява. Освен това трябваше да помисли и за онези тайнствени неща, които ставаха в Шан. Може би само планината знае кой организира събирането и разпространението на опиума, Зи-лин не можеше да повярва, че Мао има пръст във всичко това. Единствената мечта на Мао беше да се изтръгне от лапите на Москва и войната в Корея му даваше тази възможност. Една трудна, но все пак постижима цел, както го беше уверявал Зи-лин. Ако Мао печели огромни капитали от търговията с наркотици, би ли се впуснал в една толкова опасна военна авантюра? Едва ли, поклати глава Зи-лин. От друга страна обаче Дао Джуи-чин, Кант Шенг и Хуайшан Хан печелеха авторитет и власт доста по-бързо от обичайното. Как ставаше това? Не се ли крие причината именно в Шан? Възможно, напълно възможно… — Историята приключва точно както си знаех — ридаеше на гърдите му Сен-лин. — Този път грешиш — поклати глава Зи-лин. Но във въздуха продължаваше да се носи опасният аромат на горчиви бадеми. Сякаш протегна ръка и угаси луната, кадифената нощ го обви с черната си мантия. От югоизток се появиха тежки дъждовни облаци, въздухът овлажня. Барометърът стремително падаше, всичко замря в очакване на бурята. Зи-лин използва пропуска, подписан лично от Мао. В продължение на час и половина се труди върху датата и резултатът му се стори напълно задоволителен. Затворът на Държавна сигурност изглеждаше тъмен и заплашителен. Издигаше се малко встрани от площада, проектиран и построен под диктовката на руснаците. Може би затова постройката изглеждаше грозна и рухнала, макар да беше само на няколко години. Около нея бяха посадили млади брезички, пред входа бяха паркирани брониран влекач и няколко военни камиона. Кабините бяха празни, площадът също. По това времена нощта хората предпочитаха да си стоят у дома. Паркира служебната кола отпред и бавно се насочи към пропуска. Премина без инцидент през три контролни пункта. Това обаче не го зарадва. Важното беше как ще излезе. През нощта персоналът на затвора се свиваше до една трета от нормалната си численост, преди всичко, защото горните етажи се използваха от администрацията и за служебни съвещания. Началникът на корпуса съобщи, че затворникът не е в килията си. Бил изведен за разпит. — Нормално ли е това — пожела да се осведоми Зи-лин. — Напълно — кимна началникът, на име Чу. — Това се повтаря всяка нощ. — А кога спи? — попита Зи-лин. — Не спи — отвърна равнодушно Чу. — Това е част от обработката. Зи-лин тикна пропуска с подписа на Мао под носа му и кратко нареди: — Заведи ме при него! — Вашето посещение е в много необичаен час — промърмори Чу — Може би трябва да се обадя на другаря Хуайшан… — Идвам от кабинета на Председателя Мао — ледено процеди Зи-лин. — Защо по-добре не позвъниш направо там? Сигурен съм, че ще бъде _много_ доволен да го събудят по такъв важен процедурен въпрос! Чу видимо се колебаеше. Очите му се местеха от пропуска върху Зи-лин и обратно. Накрая въздъхна и кимна с глава: — Оттук, моля. Щедро посипан с хлорна вар, коридорът все пак вонеше на урина и изпражнения. На циментовия таван бяха окачени мъждиви крушки, оградени в предпазна мрежа, светлината им беше жълтеникава и мътна. Сенките на двамата мъже тичаха по стената. Чу спря пред метална врата с решетъчно прозорче и тихо почука. Оттатък се обади мъжки глас. Размениха си няколко думи, после вратата изскърца и се отвори. В носа го лъхна отвратителна миризма. Трима униформени се редуваха да бият Рос Дейвис, който беше проснат гол в средата на квадратното помещение, осветен от ярък прожектор. Единият държеше нажежен до червено електрически нагревател, от който се чуваше монотонно бучене. При влизането на Зи-лин тъкмо го опираше в голата плът на затворника. Разнесе се изпукване, последвано от облак дим и болезнен крясък. Замириса на пърлено. — Достатъчно! — извика Зи-лин. — Дошъл съм за затворника! — По чия заповед? — изгледа го подозрително онзи с нагревателя. — Лично на Председателя Мао! — Вярно е — обади се Чу и размаха хартийката с подписа на Мао. — Този министър е личен съветник на другаря Мао. — Донесете дрехи! — продължи със същия тон Зи-лин, давайки си ясна сметка, че трябва да действа бързо и решително. — Да бъдат цивилни. Другарят Мао иска лично да го разпита! Двама от надзирателите помогнаха на Дейвис да се облече. Ръцете на американеца трепереха, очите му нито веднъж не се извърнаха по посока на Зи-лин. — Имате ли нужда от помощ, другарю министър? — попита Чу, когато Дейвис беше готов. — Мога да ви отделя двама от хората си. — Не — поклати глава Зи-лин. — Ще се оправя и сам. — Сигурен ли сте, другарю министър? — загрижено попита Чу и отвори вратата на стаята за разпити. — Не искам дори да си помисля какво ще стане, ако затворникът избяга! — Я го погледнете! — намръщи се Зи-лин, подкрепяйки Дейвис за рамото. — Той дори не може да ходи, а камо ли да избяга. Поемам цялата отговорност… — Както желаете, другарю министър. Преминаха последователно през трите контролни пункта, излязоха навън и от устата на Дейвис се изтръгна едва чута въздишка. Главата му се отпусна върху рамото на Зи-лин, съвсем като Сен-лин преди няколко часа. — Само още няколко крачки, стари приятелю — прошепна в ухото му Зи-лин. — Ето, стигнахме до колата. Ще можеш ли да се качиш? Дейвис кимна, отдели се от Зи-лин и с болезнена гримаса се отпусна на пасажерското място. Зи-лин седна зад волана, включи двигателя и потегли. Дори години по-късно не беше в състояние да определи какво го насочи към Ксиан Шан. Огромният парк се простираше в пекинския Квартал Фрагрантни хълмове. Зи-лин употреби доста усилия, докато си спомни старото му име: Ловният парк. Насочи се натам, вероятно защото винаги беше обичал този парк. Бистър поток го разделяше на две, водите му идваха от прекрасно планинско езеро, сгушено под върховете на планината Гуи на запад. През дванадесети век тук имало толкова много дивеч, че императорите обявили района за свой ловен парк. В средата на осемнадесети век всичко вече било избито, императорските съветници се принудили да внасят дивеч чак от Манджурия, за да задоволят ловната страст на своя господар. Зи-лин отведе Рос Дейвис в Шуан Чжин — „Вилата с двата кладенеца“, разположена в южния край на парка. Тук бяха на сигурно място, вода имаше в изобилие, въпреки че единият от кладенците беше затворен с тежък метален капак. Зи-лин спря колата край входа на парка и двамата слязоха. Подкрепян от ръката му, Рос Дейвис закуцука покрай бронзовите лъвове, издигащи се от двете страни на алеята, носеща името „Улицата на търговците“. Тук щяха да прекарат нощта, а на разсъмване щяха да се преместят. Въпросът обаче беше къде… Спокойно, каза си Зи-лин. Проблемите трябва да се решават един по един. _Ние трябва да се възползваме от него…_ Това не биваше да се случи. Шпионин или не, Дейвис беше негов приятел. Животът му означаваше много повече от някакъв скалъпен процес в името на фалшиви цели. Новият режим на Китай ще забрави за съществуването на Рос Дейвис още на другия ден, но Зи-лин едва ли щеше да успее… Настани го да седне, даде му вода, направи каквото можа за облекчаване на болките му. — Защо го стори? — вдигна глава американецът. По лицето му имаше кални бразди, примесени със засъхнала кръв. — Бях сигурен, че никога вече няма да те видя. — Ти си варварин — топло го погледна Зи-лин. — Какво знаеш за приятелството? Дейвис се усмихна и затвори очи. — Преди време бях сигурен, че от Шан по-лошо няма — промълви той. — Но там, вътре, беше истински ад… Зи-лин мълчаливо приклекна до приятеля си. Остави го да говори, сигурен, че това ще му донесе облекчение. — Мислех, че сме подготвени за… хм… всички възможни усложнения… — продължи все така тихо американецът. — Но сега вече зная, че никой не е имал представа какво ще ни се случи, ако ни заловят… Небето на юг се разтърси от далечни гръмотевици. Дъждът наближаваше. Зи-лин вдигна очи към покрития с гледжосани плочки покрив на вилата. Звездите бяха изчезнали, ниско надвисналите облаци отразяваха светлините на спящия град. В съзнанието му изплува нажеженият нагревател, в ноздрите го удари вонята на изгорена плът. Изпита гордост от това, което беше направил. — Не зная как се озовах тук — промърмори Рос Дейвис, заслушан в тропота на първите водни капки върху покрива. — Толкова далеч от Вирджиния, от дома… — главата му се отпусна върху свитите колене. — Имам чувството, че съм попаднал на друга планета… Това е… Това беше най-тежкото… Да знаеш, че умираш далеч от дома… От всичко, което ти е скъпо. — Няма да умреш — успокоително рече Зи-лин и се премести. Дъждът бързо се усилваше. Спомни си как бяха яздили по пътеките на Копринената планина. Извади една цигара, драсна клечка кибрит и я тикна между устните на Дейвис. После, кой знае защо, през главата му мина една странна мисъл: „Добре е, че родителите на Дейвис не могат да го видят в това състояние…“ — Страх ме е — промълви Дейвис, без да усеща цигарата между устните си. — Страх ме е от смъртта. Иначе сигурно щях да се самоубия в килията си. Но този страх ме сковава… Какво ще стане с мен след това? Ще се превърна ли в прах? Ще усещам ли студ? Изобщо, ще има ли нещо? — Аз съм будист — отвърна Зи-лин. — За мен няма рай, няма ад… Главата на Дейвис конвулсивно отскочи назад: — Тогава какво има? — Едно начало — отвърна Зи-лин. — Животът ни е само началото на едно дълго космическо пътуване. Никой не знае докъде ще го отведе то. На всички трябва да се борим за живота всеки час, всяка минута… Същевременно не бива да се боим от смъртта, приятелю… Протегна ръка, измъкна горящата цигара от потрепващите устни на Дейвис и напълни дробовете си с дим. Изпусна го, после му върна цигарата. — Толкова съм далеч от дома — погледна го Дейвис. — Забрави за Америка — поклати глава Зи-лин. — Сега твой дом е Китай. Дейвис отметна глава и дръпна дълбоко от цигарата. Откъм стената се разнесе остро пропукване и Зи-лин скочи на крака. Неясна човешка фигура се придвижваше към вилата. Зи-лин предпазливо я последва, спря се едва при кладенеца. — Сен-лин! — извика той. Тя се обърна, разтвори ръце и хукна към него. — Аха, влюбените!… Гласът на Хуайшан Хан долетя откъм малката горичка и ги накара да замръзнат. Ловецът беше заложил капана си и сега се наслаждаваше на уплахата на жертвите. — Верният Чу ми позвъни веднага, след като си тръгнал — поясни Хуайшан Хан и небрежно пристъпи към тях. — Много е съвестен другарят Чу… А и доста подозрителен. Наредих му да те държи под око, докато пристигна — на лицето му се появи мрачна усмивка: — И ето ме тук… Зи-лин сведе поглед към Сен-лин, която се притискаше към него и неудържимо трепереше. Мракът беше почти непрогледен, дъждът продължаваше да плющи. Блесна светкавица, веднага след нея тресна оглушителна гръмотевица. Но в краткия промеждутък от време Зи-лин успя да забележи тъмните белези по лицето й. — Сен-лин, какво ти се е случило? — Нали ти казах, че знае… — промълви между риданията си тя. — Това е наказанието ми. Удряше ме само в лицето… Мисля, че имам счупени кости… Правеше го нарочно и крещеше: _Всички трябва да видят срама ти! Ще останеш белязана за цял живот!_ Останал без дар слово, Зи-лин мълчаливо я прегърна и обсипа с целувки разраненото й лице. — Само за това? — промърмори след известно време той. — Нима е възможно? — Наказа ме не само заради изневярата… — изхлипа Сен-лин. — А и защото съм бременна… В утробата си нося твоето дете… Зи-лин беше толкова смаян, че само гледаше как Хуайшан Хан пристъпва напред и грубо я хваща за ръката. — Пусни я, предател! — извика с пламнали очи той. Едва сега Зи-лин разбра какво се крие зад тези жълти очи на хищник. Някога беше повярвал, че Хуайшан. Хан е преминал на тяхна страна по чисто идеологически причини, но сега истината изплува пред очите му. Хора като него не даваха пет пари за идеологията, интересите им винаги си оставаха дълбоко лични. Хуайшан Хан беше обърнал гръб на националистите, само защото беше видял изгодата на помощник на комунистическия режим. С помощта на новите управници на Китай той се беше стремил да се докопа до маковите полета, до парите и властта. Това е цялата идеология, която изповядваше… В ръката на Хуайшан Хан проблесна нож, острието му опря в шията на Сен-лин, точно над сънната артерия. — Пусни я, иначе ще видиш смъртта й с очите си! Зи-лин свали ръце от кръста на Сен-лин и Хуайшан Хан неволно се отпусна. Надявал се на този кратък миг, Зи-лин се стрелна напред и надолу, главата му потъна в корема на врага. Хуайшан Хан извика от болка, ножът се изплъзна от омекналата му длан. Гърбът му влезе в болезнен контакт с железния капак на кладенеца. Зи-лин сплете ръцете си в юмрук и ги стовари върху гърба му, онзи отново извика и се преви от болка. Дълго потисканият гняв изригна в душата на Зи-лин като вулканична лава. Скочи напред, грабна ръката и крака на Хуайшан Хан и го вдигна във въздуха. После, обладан от нечовешка сила, го запрати върху капака на кладенеца. Тежкото тяло на някогашния му приятел се стовари точно в средата. Ръждясалият, неотварян десетки години капак, се счупи като картон. Хуайшан Хан нададе отчаян вик, ръката му инстинктивно се вкопчи в Сен-лин и двамата изчезнаха в дупката. Зи-лин изкрещя, викът му беше толкова силен, че заглуши дори грохота на бурята. Хвърли се към пръстена на кладенеца, без да усеща, че жули до кръв коленете и лактите си. В ноздрите го удари застоял въздух, пред очите му се мерна протегната ръка. Напрегна се докрай и успя да докопа крайчеца на влажните пръсти. Чия беше тази ръка? На Хуайшан Хан или на Сен-лин? Не успя да определи, тъй като тъмнината беше непрогледна, а докосването на пръстите не беше достатъчно. После душата му се отвори към бездънната бездна на океана и потъна в „да-хей“. В ушите му прозвуча призивен глас. _Аз ще го унищожа_, каза гласът. _Аз трябва да го унищожа! Пусни ме!_ Не, безмълвно изкрещя той. _Не!_ _Друг начин няма, той ме убива!_ Пръстите започнаха да му се изплъзват. _Не!_НЕ!!! _Няма да му позволя да убие и теб! Пусни ме!_ _Моля те, Сен-лин!_ В дъното на океана блеснаха ослепителни звезди. _Аз мога да те спася._ Пресегна се, но не с ръце, не дори с душа… Намери я благодарение на могъщото си „ки“ и се вкопчи в нея. Душите им се сляха, както много пъти преди това… _Сен-лин!_ Докосването на пръстите изчезна. _Няма друг начин…_ Времето престана да съществува. Остана край прогнилия капак на кладенеца минути, а може би часове. Проснат под стряхата на древната вила, Рос Дейвис спеше непробуден сън. Зи-лин бавно излезе от състоянието на дълбоко вцепенение, тялото му се разтърси от спазми. Едва тогава долови замайващата миризма на горчиви бадеми. Извърна глава и видя зейналата уста на приятеля си и кухия зъб, който стърчеше от челюстта му. Устните му бяха посинели, разтегнати в зловеща усмивка. Книга четвърта Вивартасидха Съществуване Пролет — Лято, в наши дни Маями / Москва / Хонконг / Шан / Вашингтон — Издимя! — Какво? — Издимя, хубавецо! Няма, го изчезна! Мръсното копеле се изпари! — Бенет ли? Мартин Хуанито Гато де Роза извъртя глава: — Мислиш ли, че извадих всичката вода от дробовете ти, хубавецо? Може би съм пропуснал нещо… — Стига, стига! — простена Тони Симбал. — Още малко изкуствено дишане уста в уста и ще взема да се влюбя в теб! Там долу беше тъмно и студено. Симбал никога не беше изпитвал такъв смразяващ студ. Но от него се свести и беше благодарен на Бога затова. Ако не беше студено, той с положителност щеше да потъне като камък и Кубинеца едва ли би го стигнал без кислороден апарат. Потръпна, кожата му неволно настръхна. — Шибана работа! — промърмори Кубинеца и очите му опасно проблеснаха. Върху раменете си беше наметнал сиво одеяло с надпис: Общинска полиция — Маями Беше доказал служебната си карта на ченгетата, пристигнали по сигнал на разбудени граждани, и с това се приключи. Само две минути по-късно патрулната кола се понесе с включена сирена към мястото на истинската злополука — пожар в някакъв крайградски хотел. Хората от бърза помощ обработиха раните и драскотините на Симбал, получиха категоричния му отказ да иде в болница за основен преглед и си заминаха. — Мария не беше като кучките, на които човек обикновено се натъква… Тя имаше глава на раменете си. В мрака и студа не можеше да се диша. Мозъкът на Симбал продължаваше да е парализиран от този факт. Няма въздух, няма живот. Ясно си представи как дробовете спират да функционират, притиснати от мрака и студа, които коварно се промъкват през ноздрите и стиснатите до болка устни… На това му се казва удавяне. Отново потръпна, ръцете му механично придърпаха грубото полицейско одеяло. — Я ми виж костюма — продължаваше да мърмори Кубинеца. — Не става за нищо друго, освен за боклука! Знаеш ли с колко ме набута мръсното копеле? — О, я млъквай! — Какво? — Млъквай, казах! Нали компанията го плаща? — имаше предвид ЦРУ. — Е, да… — Тогава престани да плачеш! — Не става въпрос за шибания костюм, хубавецо — въздъхна Кубинеца. — На душичката ми е кофти! Тялото на Симбал се разтърси от тръпки. Последиците от шока влизаха в правата си. — Тоя кучи син насочи пистолета си към нея и я гръмна! Просто ей така! Трябва да имаш сърце като лед, за да го сториш… Наистина е така. Мръсен вудуист! — Престани, Мартин — примоли се Симбал, но наостри уши. Искаше да идентифицира особената нотка в гласа на Кубинеца. — Защо ми викаш да престана, човече? — изгледа го агресивно онзи. — Защо мислиш се гмурнах в гадния залив, пълен с акули и лайна? — Е, акулите едва ли идват толкова близо, Мартин… — Никога ли не си чувал за сантиментални чувства, хубавецо? Света Майко, та аз измъкнах недоверчивия ти задник направо от гроба! — Оценявам това, Мартин. Наистина го оценявам и ти благодаря. Но би ли затворил проклетия си плювалник поне за минута? Кубинеца насочи поглед към подвижните светлинки в пристанището за яхти. — Как пък да не го оценяваш… — обидено промърмори той. — Каза, че Бенет е изчезнал… — Издимя, човече. Стопи се като призрак… — очите на Гато де Роза останаха заковани върху водата. — А може би не е така — подхвърли Симбал. Кубинеца рязко се извъртя: — Знаеш нещо, което аз съм пропуснал? — Йе Бегача… — Оня от Китайския квартал? Единият от тримата братя, които управляват нюйоркския клон на „Дикуи“? — Точно той. Видях го на купона. Двамата с Бенет нещо си приказваха… — И какво от това? — сви рамене Кубинеца. — Нали затова са купоните? — Този път е по-различно — поклати глава Симбал. — Помниш какво каза Бенет, нали? Че е видял сметката на Алън Тюн. А Йе Бегача беше силният човек на Тюн в „Дикуи“… Съвсем наскоро чух, че е предлагал Тюн за повишение… Очите на Гато де Роза възбудено заблестяха: — И мислиш, че… — Точно така — кимна Симбал. — След като Тюн е оплел конците, значи и Бегача не е наред… Казва ли ти някой? Може би двамката са дърпали от мангизите, може би са искали да започнат частен бизнес… — Ако си прав, нещата стават много прости — изгледа го продължително Кубинеца. — Открием ли Йе Бегача, ще открием и Бенет. Защото се е появил тук да му види сметката… — Абсолютно вярно. Кубинеца скочи на крака, одеялото се плъзна на земята. — Отивам да завъртя няколко телефона. Все някой ще знае къде се намира Бегача… И някой наистина знаеше. — Як твърди, че Бегача е наел стая в хотел „Трилиант“. — Як ли? — Да, бе, човече, какво толкова се чудиш? Ако имаш толкова вълна, колкото тоя хубавец, и на тебе ще ти викат „Косматия“… — Елегантният костюм на Кубинеца от кремава коприна наистина не приличаше на нищо. Беше мокър и смачкан, с огромни торби на коленете и лактите. Протегна ръка и помогна на Симбал да стане: — Ела да облечем нещо сухо, после отиваме при Йе. Няма да се успокоя, докато не пипна мръсното копеле! — Бенет е мой — напомни му Симбал. — Вече не е — тръсна глава другият. — Особено след това, което стана… „Трилиант“ беше свръхмодерна постройка във формата на триъгълна пирамида, истинско царство на лукса. Между фасадата от бледозелен мрамор и плажната ивица блестяха водите на огромен басейн, оформен като лагуна. В средата му се издигаше изкуствено островче със стройни палми, осветено като писта за излитане на самолети. Гато де Роза само изсумтя и подаде ключовете от червеното ферари на униформения служител, който почтително се кланяше на метър от тях. — Това още не е нищо — промърмори той. — Чакай да видиш игрището за голф… Девет сектора, а във водната преграда между тях плуват живи крокодили! — от устата му се откъсна кратък смях. Стълбището към бронзовата врата с опушени стъкла беше от огромни блокове розов мрамор. На всеки от тях имаше саксии с палми, азалии и бугенвилии. — Първа класа — призна Симбал. — Аха — кимна Кубинеца. — Стига да си от хората, които могат да издържат повече от час сред подобни фъшкии! Климатичната инсталация във фоайето ги накара да потръпнат. — Исусе! — промърмори Симбал. — Забравил съм си анорака! — Кво ти става, хубавецо? — подигравателно го изгледа Гато де Роза — Нима имаш нещо против дълбокото замразяване? Тръгна към огромното гише от розов мрамор, върху което бяха наредени няколко телефонни апарата без шайба за избиране. Вдигна слушалката на един от тях и поиска номера на стаята, в която беше отседнал Йе Бегача. Но телефонистката отказа му да го даде, а той пък не искаше да го свързват чрез нея. Остави слушалката и с нехайна походка се насочи към рецепцията. Изчака червендалестият служител да приключи с телефонния си разговор, повика го с пръст и пусна една двайсетачка в протегнатата му длан. Банкнотата изчезна по начина, по който го правят фокусниците. Размениха си няколко думи на испански, разговорът продължи не повече от тридесет секунди. После Гато де Роза се върна при Симбал. — Какво друго може да се очаква? — въздъхна той. — Трийсет и седем нула едно и нула две… Апартамент на последния етаж. Пет стотака на вечер. — А някой беше казал, че престъплението не си струва парите… — промърмори Симбал, докато крачеха към батареята от асансьори с бронзови врати. На всяка от тях имаше триъгълна звезда — емблемата на хотела. Същите звезди бяха втъкани и в дебелия мокет. — Твоят селянин каза ли дали Бегача си е у дома? — попита Симбал. — Каза. — Посещения? — Хайде стига де — скептично го изгледа Кубинеца — Той е администратор, а не Супермен. „Трилиант“ е огромна хралупа. Цял камион морски пехотинци да влязат тук, пак никой няма да ги забележи… — Надявам се да си сигурен, че това беше първият му подкуп за нощта — промърмори Симбал. Гато де Роза се изсмя, но лицето му изведнъж се разкриви в грозна гримаса. — Кучи син! Вратата на един от асансьорите се плъзна встрани и в рамката се очерта фигурата на Бенет. Фоайето беше пълно с гости, облечени в скъпи дрехи. Някъде вляво звучеше музика, хората вървяха натам. Вероятно в бара течеше нощното шоу. В залата блестяха толкова диаманти, че сигурно и на Мърф Сърфа* биха му протекли лигите. [* Известен пират и контрабандист от XIX век, върлувал из Карибско море. — Б.пр.] Бенет започна да си пробива път в обратна посока, срещу тълпата. Придвижваше се бавно и спокойно, без да се оглежда назад. Пращеше от самоувереност като повечето откачени. Симбал и Кубинеца се впуснаха подире му, пробивайки си път между тоалети на „Нипон“ и „Унгаро“, сред които чернееха смокинги „Афтър сикс“ за по няколко хиляди долара бройката. В ноздрите ги удари ароматът на „Натюрел“ и „Шанел №5“. Бенет изчезна в някаква странична врата и те увеличиха скоростта. След миг бяха там, отвориха вратата и се озоваха в дълъг коридор с бетонни стени и гумирано покритие на пода. На стената висеше табела с надпис: ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ВЪВ ФОАЙЕТО С БАНСКИ КОСТЮМИ. — По дяволите! — изсъска Симбал и се впусна в бяг. Беше си спомнил твърдението на Кубинеца, че Бенет не ходи по места, до които не може да стигне с лодка. Стъклени врати се отвориха пред тях, озоваха се пред осветен плувен басейн, огромен като бална зала. Над него стърчеше бетонна козирка, върху която бяха наредени поне сто шезлонга, опънати като по конец. Зад козирката имаше широка стълба, по която проблясваха ситни песъчинки. Двамата полетяха надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж. Осветлението на басейна беше достатъчно силно, за да видят фигурата на Бенет, изправена на брега. Миг по-късно той вече не беше там. Един мощен отскок и шпионинът изчезна в пяната на прибоя. Главата му изскочи на повърхността, ръцете му направиха няколко мощни загребвания. Кубинеца скочи след него. След малко Симбал видя очертанията на стройната „цигара“, която се поклащаше на котва на петдесетина метра от брега. — По дяволите! — процеди той, обърна се и хукна към хотела. Двойните врати от тежък махагон се оказаха отключени. Йе Бегача се беше настанил на морскозелен диван, който изпълваше почти цялата дневна. Плоското му кантонско лице беше бяло като оризова хартия, гърдите му неравномерно се надигаха и отпускаха, очите му бяха затворени. Симбал застана на колене до него и провери пулса му. — Ще се оправиш, вуйчо — прошепна на кантонско наречие той. — Ще се оправиш. Бенет те подреди така, нали? Едуард Мартин Бенет… Защо? Очите на Йе Бегача се отвориха. Симбал веднага разбра, че не виждат нищо, освен това, което е в главата му. — Бенет иска да съм мъртъв… Думите бяха казани бавно и мъчително, но изненадващо ясно. — Като Алън Тюн? — Да. — Защо? Йе не отговори, очите му излъчваха непоносима болка. — Защо, вуйчо? Защо Бенет искаше смъртта на Тюн, а сега и твоята? Китаецът промърмори нещо неразбрано под нос, в душата на Симбал нахлу отчаянието. — Какво? — наведе се над него той. — Оръжия? Оръжия ли каза, вуйчо? Клепачите на Йе едва забележимо потрепнаха. — Умирам… — гласът му беше дрезгав. — Трябва да информираш братята ми… — Да, да… — Боговете са ми свидетели… Проклинам убиеца си… Проклинам го до шестнадесето коляно… — Бенет иска смъртта ти заради оръжия, така ли? — Приведен ниско над китаеца, Симбал ясно усещаше особената миризма на смъртта. — Да — прошепна с треперещи устни Бегача. — Студено ли е тук? — _Оръжията_, вуйчо! — Това е бизнесът на новото поколение… На Бенет, Мако и останалите… — Кои са останалите? Йе се люшкаше между живота и смъртта, съзнанието му ту се прочистваше, ту помътняваше. Ясно личеше, че се държи с върховни усилия на волята. — Оръжия… Казаха ни, че ще транспортираме „Блекмън Т-93“, ракетни установки за поразяване на жива сила… Но от тях печалба няма… Не ги продаваме… — А какво ги правите? — Складираме ги… — В Азия? — Не само там… В Европа, в Южна Америка, навсякъде… — Защо? Върху устните на Йе изби розова пяна. — Тюн беше против… аз също… Трябваше да сме по-предпазливи… Но това е опасно за целия свят… — Какво имаш предвид, каква опасност? — Симбал напрегнато се приведе над лицето на умиращия. — Най-лошата… — Поясни се, ако обичаш… — Тези оръжия… С тях можем да унищожим света… — По лицето на Бегача се търкаляха едри капки пот, кожата му стана ужасно бледа. — Когато Бенет… Симбал чакаше със затаен дъх, сърцето блъскаше в ушите му. „Пресвета Майко, на какво се натъкнах?!“, ужасено се запита той, после леко докосна хладната китка на китаеца: — Когато Бенет какво? — Бенет е духът, който изскача от бутилката… Това пък какво означава? — Къде отиде Бенет? — В Шан — потръпна Йе Бегача. — При източника… — Вуйчо? — Симбал трескаво потърси пулса на китаеца, но пулс нямаше. Бавно се отпусна назад. „Дикуи“ се занимава с транспорт на оръжие? Възможно ли е това? „Блекмън Т-93“ е ракета с голяма унищожителна сила, която се изстрелва от един-единствен боец. Защо? По какъв начин тази общо взето слаба бойна техника може да унищожи света? Симбал усети, че тялото му се разтърсва. Стана му студено, имаше чувството, че е по-хладен дори от изстиващия труп пред себе си. — Каква стана тя, хубавецо? — изръмжа зад гърба му Гато де Роза, появил се безшумно в стаята. От крачолите му се стичаше вода и попиваше в дебелия килим. — Бенет? — попита, без да го гледа Симбал. — Измъкна се с „цигарата“ — въздъхна Кубинеца. — Чакаше го на котва. — Уморен съм — промърмори Симбал. — Не ме будалкай, хубавецо — изгледа го подозрително онзи. — Чух те, като говориш с китайчето… — Той просто бълнуваше — поясни Симбал и изпита чувството, че целият свят е легнал върху плещите му. — Глупости! — Точно така, да те вземат мътните! — избухна Симбал и скочи на крака. — Отсега нататък с Бенет ще се занимавам аз! — Я зарежи тая работа! — Нямам друг избор. Нали отново го изпусна? — Така ли мислиш? В главата на Симбал звънна предупредителна камбанка. Нещо в тона на Кубинеца го караше да бъде неспокоен. Насочи се към вратата. — Къде отиваш, хубавецо? — спря го гласът на Кубинеца. — Надявам се пак да се видим, Мартин… — Хей, не можеш да си тръгнеш просто ей така! — скочи Гато де Роза. — Чуваш ли, хубавецо? — Какво, да не си решил да ме проследиш? — обърна се Симбал и го възнагради с мрачна усмивка. — Не вярвам да си толкова глупав… Известно време се гледаха в мълчание. После Гато де Роза поклати глава и примирително подхвърли: — Тая работа започва да смърди като рибарска гемия, хубавецо… — Ще ми кажеш ли на кого се обади от пристанището? — пожела да узнае Симбал. — Вече ти казах, приятел… — Така ли? Е, хубаво… — Добре де, да върви по дяволите! — въздъхна Кубинеца и забързано прекоси стаята. — Заповяда ми да те държа под око… Каза да вървя по петите ти… Очевидно не ти вярва, хубавецо. — Кой? — попита Симбал, макар вече да подозираше отговора. — Макс — отвърна Кубинеца. Макс Тренъди, въздъхна Симбал. Първо пипна Моника, а сега и тоя тип. Но Гато де Роза е агент на СЕН, докато Макс е директор на АН… Какво е надушил, да го вземат дяволите? — Кажи му, че ако иска да ме следи, най-добре да го направи лично! — тросна се той. — Зная къде е Бенет и отивам там! — С всяка дума правеше една крачка по посока на Кубинеца. — Значи ще си имаш компания, човече — ухили се онзи. — Глупости! Ръката на Симбал се стрелна напред, шмугна се под разкопчаното сако на Гато де Роза и сръчно измъкна малкия автоматичен пистолет, двадесет и втори калибър. — Женско оръжие — отбеляза той. — Но от близко разстояние върши добра работа… — Хей, хубавецо, да не си полудял?! — Не влагам нищо лично, Мартин — промърмори Симбал и насочи оръжието в гърдите му. — Отивай на дивана! — Хей, човече! Какво правиш, за Бога? — Прави каквото ти казвам! — заплашително изръмжа Симбал. Стегна ръцете на Кубинеца зад гърба му с помощта на коланчето от копринената роба на Йе Бегача, изправи се и подхвърли: — Краката ти ще оставя свободни. И без това полицията ще довтаса, преди да успееш да се измъкнеш. Аз обаче ще бъда далеч… — Къде отиваш, хубавецо? — попита Кубинеца и очите му изведнъж придобиха цвят на препечено кафе. Симбал извади патроните от пълнителя и ги хвърли в краката на Гато де Роза. Пистолетът ги последва. — Кажи на Макс, че съм заминал за Шан. Ки-лин спеше. — Виждаш какво чудесно нещо е човешкият мозък! — промълви Хуайшан Хан. Очите му гледаха стройното тяло на момичето с такъв глад, че Чен Ю неволно потръпна. — Виждаш каква фантастична и сложна машина е той! — Приведен под ярката светлина на голата крушка, Хуайшан Хан изглеждаше по-грозен и по-разкривен, отколкото беше в действителност. — Полковник Ху го оценяваше по достойнство… — Полковник Ху е мъртъв — въздъхна Чен Ю. Хуайшан Хан пусна в ход зловещата си усмивка и Чен Ю отново потръпна. Така могат да се усмихват единствено лудите. — Прагматик, както винаги — промърмори той и докосна с длан неподвижното тяло на Ки-лин. — Но аз добре схващам намека ти… Да, тя уби полковник Ху и успя да избяга. Въпреки силната охрана… — Имам чувството, че методите на полковник Ху не са се оказали особено сполучливи — въздъхна Чен Ю. — Поне по отношение на нея… — Не е така — поклати глава Хуайшан Хан. — Войната в Камбоджа го беляза завинаги. Той наистина беше майстор в занаята си, но за съжаление почти всяка вечер се напиваше до безсъзнание. Това е причината, поради която подчинените му започнаха да надигат глава… — Знаеш какво означава това, нали? Хората му бяха подбрани с изключително внимание, особено се наблягаше на дисциплината и изпълнението на заповеди от всякакъв характер. Това беше задължително условие за операцията в „Кам Сан“, тъй като там се налага обезвреждането на армейската охрана и силите за сигурност. В противен случай никога няма да се доберем до това, което ни трябва… Хуайшан Хан въздъхна и тръсна глава: — Казано с две думи, полковник Ху започна да се превръща в бреме, приятелю… — Ръката му отново погали лицето на спящата Ки-лин. — И моята малка птичка свърши точно това, което се искаше от нея… Нима мислиш, че случайно се е появила пред войниците на генерал Куо? Не, приятелю. Тя беше програмирана да го стори. Да убие Ху, да избяга и да дойде тук… — Как е възможно това? — изгледа го със съмнение Чен Ю. — Сега ще видиш — усмихна се Хуайшан Хан. В ръката му си появи шишенце спирт и късче памук. Хвана ръката на Ки-лин и я извъртя с вътрешната част нагоре, разтърка я с натопеното в спирт памуче и извади от джоба си стерилна спринцовка. Махна капачката, натисна буталцето да изкара въздуха и ловко я заби във вената на Ки-лин… — Това е специален медикамент, създаден по лична рецепта на полковник Ху… Една постоянна доза от него е достатъчна да поддържа пациента в състоянието, което ни е необходимо. Действа директно върху централната нервна система, потиска егото и стимулира проявата на примитивни емоции. Омразата, страхът и желанието се превръщат в основни движещи фактори на индивида, волята му се стопява. Превръща се в топка глина, която чака опитните ръце на скулптора… — Медикаментите потънаха обратно в джоба му. — И тя не усеща нищо, така ли? — Медикаментът има изключително силно блокиращо въздействие. Волята й не съществува, тя е моя до последната клетка на тялото си. Сега и завинаги. Появата й тук още веднъж доказва това. Доказва, че е готова за изпълнението на най-важната мисия в живота си… Хуайшан Хан вдигна глава и заби поглед в лицето на Чен Ю: — Много хора преди нея са правили опит да ликвидират Джейк Мейрък Ши. Но никой не е успял… Джос, ще кажеш… Но аз открих, че съдбата е нещо, което прилича на океанския прибой. Тя също като него има своите приливи и отливи… Разбираш ли? „Аз искам да бъда господар на света, помисли си Чен Ю. А този старец мисли единствено как да манипулира съзнанието на едно младо момиче. Срамота! Гони лично отмъщение и нищо друго не го интересува. Очевидно падането в онзи кладенец е обезобразило не само тялото, но и ума му… Ако успее да види мащабността на моя заговор, положително ще се присъедини към мен с цялата си душа… Не, едва ли…“ Главата на Чен Ю едва забележимо се поклати. Прекалено дълго време е бил в Шан, където богатството не означава нищо, където всеки племенен вожд разполага с купища диаманти, рубини и смарагди. В ръцете на тези хора е съсредоточено производството на опиум и печалбите им са огромни. Но те нехаят за тях. Единственото, което ги интересува, е властта над хората. Именно това не могат да проумеят агентите на ЦРУ и КГБ, които непрекъснато се опитват да проникнат в Шан. Защото просто не умеят да упражняват подобна власт и прибягват до методи, които биха им осигурили успех навсякъде другаде, но не и в Шан. Тук никой не може да бъде купен за пари. Гордите планинци се смеят в лицата на чужденците, а вождовете просто им обръщат гръб, изпълнени с презрение. Властта се крие в разпределението на благата. В пълния контрол над селяните, които отглеждат суровината; над бойните отряди, които охраняват цеховете за преработка; над керваните от тежко натоварени мулета, които пренасят стоката до подножието на високите планини и я предават в ръцете на алчните търговци. Ако Чен Ю изобщо беше научил нещо по време на дългото си изгнание, то можеше да бъде само едно: истинска власт има само онзи, който умее да налага волята си над ближните. Докато властта на парите е една пълна илюзия. Лишен от истинската власт, Хуайшан Хан беше претъпкал вилата си с археологически съкровища. Но какво означават те? След смъртта му всичко ще бъде разграбено или унищожено, ще изтече като пясък между пръстите. И какво ще остане? Нищо. Бързо ще го забравят, животът му ще се превърне в блед, никому ненужен спомен… Докато целите на Чен Ю са други, те наистина ще променят света. Името му ще остане вечно живо в съзнанието на бъдните поколения. Като това на фараона Хеопс, успял да остави следа от краткото си присъствие в човешката история. Оставям алчността на нищите духом, казваше си той. Именно алчност се четеше върху лицето на Хуайшан Хан, докато гледаше тялото на спящото момиче, което беше толкова важно за него… Мечтае за нещо, което никога не може да има, и точно в това се крие същността на алчността. Мечтае за дете. Липсата на дете е причина за дълбоката му омраза към Ши Зи-лин. Пак тя го превръща в маниак по отношение на това нещастно момиче. Обожава го открито, но не си дава сметка, че предизвиква само ужас и страдания в душата му… Чен Ю хвърли поглед към Хуайшан Хан и отново потръпна. Никога не беше предполагал, че времето е в състояние да нанася такива поражения върху тялото и духа на жив човек. Това е още една причина да довърша започнатото, каза си той. Светът трябва да навлезе в нова ера. В четвъртък сутринта Даниела Воркута получи секретна радиограма от агент Митре — тоест сър Джон Блустоун. От центъра я донесоха на ръка, по специален куриер. Обикновено отделяше по един час от предобеда за дешифрирането на подобни радиограми, но този път изгаряше от нетърпение да научи докъде е стигнал най-способният й шпионин. Днешният ден — четвъртък, беше истински кошмар. Събуди я дежурният офицер. Армейското разузнаване поиска спешен контакт с нейните хора в Афганистан и тя започна да работи още докато се обличаше. В службата я чакаха бързи решения по още четири операции в ход, две от които навлизаха във финалната си фаза. Това означаваше лична намеса и внимателни инструкции на съответните офицери, в противен случай много хора бяха обречени на смърт. До обед не вдигна глава, в кабинета й постоянно влизаха и излизаха хора. Кризисните ситуации обаче започнаха да намаляват. Десетина шефове на отдели бяха уведомени, че поради липса на време оперативното съвещание с тях ще бъде проведено в обедната почивка. Следобед стана още по-лошо. Дойде съобщение за разкрит оперативен агент. Врагът беше успял да го хване жив и Даниела се принуди да започне сложни и унизителни преговори за неговото освобождаване. Тази нощ тя и Карелин не отидоха в нейния апартамент, както правеха обикновено. Вместо това той я отведе в малко жилище, разположено на последния етаж на висок блок от червени тухли на улица „Солянка“ — една от пресечките на „Докровски“, „зеления булевард“, наречен така заради широките тревни площи покрай асфалта. От малките прозорчета се разкриваше гледка към моста Устински, блестящ като скъпоценен камък над тъмните води на Москва-река. Гледката била далеч по-добра преди идването на булдозерите и строителните машини, поясни Карелин. Но общинските власти решили именно оттук да бъде осъществена връзката с южния бряг и така се появили улиците „Интернационалная“ и „Уляновская“… Дойдоха тук по настояване на Карелин, на когото очевидно му беше писнало да се съобразява с шпионите на Малюта. Тази квартира беше напълно секретна, за нея знаеше единствено Карелин. — Вече до гуша ми дойде — оплака се той. — Не мога да те любя и едновременно с това да чувствам агентите на Малюта зад вратата! Прекалено уморена, за да бъде гладна, Даниела свали дрехите си и влезе в банята. Остана под душа толкова дълго, че Карелин на няколко пъти ходи да чука на вратата. Най-накрая излезе, увита в дебела хавлия, американско производство. Сивите й очи гледаха хладно. Карелин се наведе и нежно я целуна по бузата. После влезе в банята и затвори вратата. Даниела се отпусна на леглото и отправи поглед към далечните мълнии, прорязващи хоризонта. Дъждът монотонно барабанеше по покрива. Затвори очи и си спомни, че все още не беше отворила радиограмата на Митре. Беше толкова уморена, че реши да го остави за сутринта, но после любопитството й надделя. Трябваше да разбере докъде е стигнал Блустоун в операцията за проникване в „Кам Сан“. Претърколи се по гръб и отвори чантичката си, пусната до леглото. Нямаше опасност за документа, тъй като шифърът беше известен само на Митре и самата нея. Нагласи възглавницата зад гърба си, отвори плика и потъна в четене. След минута отпусна тънката хартия и насочи тежък поглед в затворената врата на банята. После спусна крака на пода и прочете още веднъж написаното. Информацията се базираше на все още непотвърдени слухове, но в замяна на това беше важна. Неон Чоу беше донесла откъслечни сведения за Аполо — дълбоко законспирирания американски агент, който работи направо в Кремъл. Най-отдолу на листа беше изписано и името му: Михаил Карелин… Разшифровала цифрите и буквите, Даниела изведнъж изпита чувството, че всеки миг ще повърне. Отпусна глава на възглавницата и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Михаил Карелин работи за чуждото разузнаване! При това не за кое да е, а точно за Агенцията — смъртния враг на Даниела Воркута! Сега, независимо от достоверността на информацията, тя беше длъжна да открие каква е задачата му. Ако всичко написано излезе вярно, пътищата са два: да го превербува за КГБ или да го предаде на правосъдието. Такава е съдбата на всички предатели. В момента обаче не искаше да мисли за това. Даде си сметка, че изобщо не я вълнува. Патриот, предател — все едно. Карелин е мъжът, когото обича. Затова едва ли ще стори нещо, което би застрашило отношенията помежду им. Даниела Воркута, обучавана и възпитана според суровите догми на КГБ, в крайна сметка се оказа обикновен човек. Генералските пагони не означават нищо, също като поста директор на Първо главно управление… И, Боже опази, дори членството в Политбюро й се стори незначително! Цялата й кариера, целият й живот в службата не означаваха нищо. Вълнуваше я единствено току-що получената информация. Възможно ли е това? Пръстите й се плъзнаха по гладкия корем и спряха над нежните косъмчета между бедрата й. Докоснаха топлата женственост и се увериха в това, което вече знаеше: от месечния цикъл я деляха точно определени дни, яйцеклетките й бяха готови за оплождане. Отдръпна ръката си и видя, че трепери. Господи, луда ли съм, запита се замаяно тя. Но друго обяснение за ирационалното й поведение нямаше. Нито пък за още по-ирационалното й решение. Взето под натиска на чувствата… Ето я истинската разлика между мъжа и жената. След известно време Карелин излезе от банята и зашляпа с боси крака към леглото. Даниела беше изгасила нощната лампа и по всяка вероятност спеше. Той внимателно се отпусна на леглото, решил да не я буди. Но топлото й тяло се притисна в него, ръката й докосна члена му и започна да го масажира. — Данушка — прошепна той. — Будна ли си? Тя притисна гърди в плещите му, зърната й започнаха да набъбват. Когато се плъзнаха надолу, към слабините му, вече бяха твърди като камък. Устните й се разтвориха и нежно обвиха главичката му. Езикът й полудя. Когато членът му стана червен и потръпващ от напрежение, устата й се отмести, отстъпвайки място на пламналата й женственост. Потърка я върху слабините му, той възбудено простена. Проникна в нея нетърпеливо, бързо и докрай. Тазът му се изви нагоре, а тя се притисна към него с цялата сила на тялото си. Възбудата им нарасна и се сля в огнен вихър. Не след дълго горещото му семе се стрелна дълбоко в пламналите й вътрешности. — Михаил, Михаил!… — стенеше тя. Горещи сълзи покапаха върху лицето му. Блис усети проникването на куршумите с всичките си сетива. Един, два, три, четири, пет!… Потънала в „да-хей“, тя виждаше траекториите им като сребърни нишки в непрогледния мрак. Попаденията в тялото на мъжа до нея я накараха да нададе отчаян вик, сякаш споделяше агонията му. Пок Голямата стрида се люшкаше напред-назад като кукла, чиито конци бяха попаднали в ръцете на пиян или луд… Още при първия изстрел механично преобърна масата, на пода с трясък се изсипа сребърна посуда — чинии от изящен порцелан и остатъци от вечерята им. По тази причина между тялото й и последния, шести куршум, се издигна преграда от петсантиметров буков плот, обкован със стоманени шини. И шестият куршум се заби в него, вместо в сърцето й… От мястото си виждаше долната част от тялото на Пок Голямата стрида. Краката му над преобърнатия стол се гърчеха в конвулсии, кръвта бликаше като фонтан. Отпусна се на пода и обърна гръб на убиеца, който грубо си пробиваше път сред тълпата от мълчаливи келнери китайци и изпаднали в истерия „гуай-лох“. Запълзя на колене и лакти към падналия мъж. Петте, изстреляни от упор куршума, и „да-хей“ потвърдиха смъртта. Въпреки това тя допря пръсти до шията му. Пулс нямаше. Наведе се над лицето му. Дишането беше престанало. Господи, бях толкова близо, уморено въздъхна Блис и затвори очи. Сега не знаеше какво да прави. Пътят към убийците на Джиана беше преграден от непристъпна каменна стена. Хуайшан Хан се взря в лицето й и видя кладенеца. Видя и лудостта. Кладенецът винаги означаваше лудост… Ехо… Влажно, жвакащо, противно, лепкаво ехо… И чувството, че висиш над бездната, вкопчен в безжизнена ръка със студени пръсти… Колко дълго висиш? О, Буда, колко дълго?… Цяла вечност! Гледаше лицето на Ки-лин и виждаше лудостта. Но не можеше да разбере на кого принадлежи тя — нейна ли е, негова ли е… Отново благодари на Буда за щастливото си избавление. О, съдбата наистина е благосклонна към мен! Полковник Ху си беше свършил работата, промиването на мозъка е налице. Чен Ю даде съвета си, а той го съобщи на полковник Ху… Най-подходящият маршрут за беглец от китайските власти водеше именно насам, към непристъпните планини на границата с Бирма. Платата Шан са диви и, меко казано, негостоприемни… Тук живеят различни племена — шан, ва, лаху, акха, лу, лизу — преселили се още през XV век и обединени от една обща черта: изключително силно изразено свободолюбив. В продължение на стотици години бирманските власти напразно се бяха опитвали да ги обединят с останалата част от населението на страната. Днес голяма част от племенните вождове твърдят, че са преки наследници на легендарните принцове на Шан, немалко от тях наистина са такива. Останалите са офицери, дезертирали от китайската армия, подмамени от блясъка на златото и властта. Най-могъщ сред тях беше генерал Куо. Под негово ръководство се намираше най-многобройната и най-добре въоръжената армия, която успешно се справяше с всички опити на Китайската народна армия да установи контрол над неговите територии. Но как е възможно тогава да пропусне тази жена? Нима граничните патрули са проявили небрежност? Красотата й прониза сърцето му като остър нож. Едва сега, след завръщането и, той разбра колко много му е липсвала… Тя беше внучка на врага му. В жилите й течеше кръвта на Ши Зи-лин и Джейк Мейрък. Стана му топло и приятно при мисълта, че ще я прати да убие собствения си баща Хуайшан Хан избухна в тържествуващ смях. Генерал Куо не харесваше смеха на Хан. В него имаше нещо лепкаво и недостойно — сякаш старец наднича под полата на малко момиченце с надеждата да зърне нещо розово, младо и чисто… Естествено, устата му остана затворена. Получаваше огромни суми да контролира събирането на маковата реколта и работата в рафинериите, а не да дава мнение за личностите около себе си. Главната му грижа беше наркотикът, известен под наименованието „номер 4“. Останалата част от дейността му беше проста — да държи на почетно разстояние както китайската и бирманската армии, така и шпионите на КГБ и ЦРУ. Изпълнява ли успешно тези задачи, никой за нищо не може да го закача. В допълнение на всичко това можеше да се каже и още нещо: генерал Куо изпитваше нещо като трепетно преклонение пред Хуайшан Хан… Знаеше, че ако сега реши да изправи двадесет души до стената и да ги разстреля, Хуайшан Хан дори няма да извърне глава по посока на изстрелите. Защото платата Шан бяха територия на генерал Куо — просто и ясно. Там той може да върши каквото пожелае и Хуайшан Хан отлично го знаеше. Именно генерал Куо беше спасил Хуайшан Хан от онзи ужасен кладенец в парка Фрагрантни хълмове. Тогава, преди много години, Куо не беше генерал. Но притежаваше пъргав ум и това рязко го отличаваше от връстниците му, които бяха доволни да заровят глава в пясъка, идващ от великата пустиня Гоби… Генерал Куо не обичаше да му заповядват. Постъпи в армията, защото беше убеден, че тя предлага най-краткия път към властта. А той се нуждаеше от власт така, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Спеше най-много по три часа на нощ и това му беше напълно достатъчно. Жаждата за власт го държеше буден и свеж, нищо останало нямаше значение. Той не беше политик. Притежаваше изключително точен ум, над всичко поставяше дисциплината. Беше роден за военен, единственият му недостатък беше нежеланието да получава заповеди. Особено от хора, които го превъзхождаха само по чин, но не и по умствени качества. Още на млади години генерал Куо откри мъдростта на „уей ки“ — древната игра на военна стратегия. Учеше се от възрастен мъж, който побеждаваше всичките си противници в градския парк. Днес, след 60-годишен опит в „уей ки“, генерал Куо все още не беше срещал по-добър играч от онзи старец. Благодарение на „уей ки“, или по-скоро на нейната стратегия, генерал Куо бързо оцени благоприятните перспективи пред себе си, появили се, след като откри какво има в онзи кладенец. По това време Ши Зи-лин вече беше докладвал на Мао разкритията си за нелегалната търговия с наркотици и хората, получили лична облага от нея. Мао нареди пълно разследване, след което Ло Джуи-чин и Кант Шенг изгубиха своите постове. Разбра се, че цялата операция е била замислена и осъществена от Хуайшан Хан, когото всички считаха за мъртъв. Естествено, Куо добре знаеше всичко това. От нещастния случай в парка беше изминала една седмица, времето беше топло и приятно. След вечеря Куо покани приятелката си на разходка в Ксиан Шан. Мястото беше избрано предварително, интересуваше се както от самия парк, така и от „Вилата с двата кладенеца“. Като участник в разследванията той разполагаше с доста по-пълна информация от обикновените граждани. Възнамеряваше да впечатли младата си приятелка с подробен разказ за това, което се беше случило тук. Но стана така, че изобщо не се стигна до разказа. Момичето изпищя още преди Куо да започне внимателно обмисления си рецитал. Той се обърна натам, където сочеше ръката й. Лунните лъчи проблясваха по металните капаци на кладенците. Куо се насочи натам. Оказа се, че това, което беше взел за ръждиви петна, на практика бяха костеливи, побелели от напрежение пръсти, вкопчени в ръба на каменния кръг. Куо се надвеси над дупката и видя две пламтящи като на див звяр очи… Това беше Хуайшан Хан — пребит и изранен до неузнаваемост. Гръбнакът му беше счупен, в най-добрия случай имаше наранени прешлени. Когато Куо го измъкна навън, той се строполи на земята като чувал с картофи. Беше прекарал цяла седмица в ада на кладенеца. Куо остана смаян. Никога не беше допускал, че човек може да оцелее една седмица при подобни условия, особено когато е разполагал единствено с дъждовна вода. Оттогава нататък в душата му се появи един особен респект към този невероятен човек. Не можеше да се отърве от чувството, че контактува с представител на отвъдното… Хуайшан Хан извади голям късмет да бъде спасен именно от Куо. Но същото можеше да се каже и за бъдещия генерал. Всеки друг офицер на мястото на Куо без съмнение би докладвал за инцидента на своите началници. Което означаваше, че Хуайшан Хан щеше да бъде откаран във военна болница, а след възстановяването му го чакаше военен трибунал. Наказанието за престъпленията, в които го обвиняваха, можеше да бъде само едно — най-тежкото. Но Куо бързо схвана, че този инцидент му предлага уникалната възможност да скъса с военните. Планът на Хуайшан Хан за разработка на маковите полета беше наистина уникален по мащаби, предлагаше огромни възможности. Ето защо взе решение да направи всичко възможно за оцеляването на този мъж. Трябваше не само да го излекува, но и да го скрие далеч от очите на властите. Подпомогнат от приятелката си, той пренесе ранения до служебната кола, която чакаше пред входа на парка. В името на сигурността беше длъжен да вземе и момичето, но не го стори. Просто защото не беше сигурен в реакцията й. Затова предпочете да я излъже. В тази област беше специалист, също благодарение на „уей ки“. В играта често се прибягваше до фалшиви ходове, единствено с тяхна помощ можеше да заблуди врага и да осъществи истинските си намерения. Пътуваха цяла нощ. Куо искаше да измине максимално разстояние под прикритието на мрака. На юг имаше верни приятели, неколцина от тях без съмнение щяха да помогнат на Хуайшан Хан, особено ако им се обещаеше включване в мрежата за контрабанда на наркотици. Предвижданията му излязоха точни. Раненият Хуайшан Хан беше вкаран в болница под чуждо име. Стана сравнително лесно, тъй като болниците бяха пълни с ранени и осакатени от войната в Корея. Фалшиви документи се намираха без проблем, а тук, далеч на юг, никой не би разпознал обезобразеното лице на Хуайшан Хан… Сега, изправен на прага на хижата си, разположена високо сред платата на Шан, генерал Куо обходи с очи гористите склонове. В нощното небе светлееха непристъпните върхове на Северна Бирма, обградили отвсякъде територията му. Той ненапразно ги възприемаше като част от своята армия — могъщ естествен съюзник, на чиято помощ винаги можеше да разчита. Това беше началото, въздъхна той, обзет от силата на спомените. Всичко започна от младежкото желание да се изфука пред момичето си. После осъществи изнурителния поход на юг, който превърна мечтите му в действителност. И ето го тук, пълновластен господар на няколко хиляди въоръжени мъже, богат и свободен. В джобовете му имаше рубини и сапфири с големината на детски юмрук, с тяхна помощ лесно би се превърнал в един от най-могъщите тайпани на Хонконг. Стига да пожелае, разбира се… Но той беше абсолютно сигурен, че това никога няма да стане. Тук е домът му, тук той е император и Бог… _Само планината знае…_ Последните думи на Хиге Моро не излизаха от главата на Джейк. Каква планина? Оябунът на Якудза едва ли подозираше за онази планина, която съществуваше единствено във въображението му. Планината на Ши Зи-лин, планината на Джиана и Джуана… Каква планина може да свързва един министър на комунистически Китай с главатаря на японска мафиотска организация? Микио Комото нямаше отговор на този въпрос. Беше дълбоко смаян от признанията на Хиге Моро и откровено призна, че в друга ситуация не би им обърнал внимание. Но Моро умираше и едва ли би прибягнал до заблуди. Джейк обаче не беше много сигурен в това… Историята беше твърде невероятна, за да бъде последна шега на един умиращ бандит. Освен това Джейк беше гледал оябуна в очите. И беше готов да се закълне, че в тях се чете истината… Тежкият Боинг-747 кацна на летище Кай-так, а Джейк все още не беше намерил ключ към решаването на проблема. Разчиташе да поспи по време на полета, но умът му отказа да изхвърли въпросите без отговор и да се успокои… Прибра се у дома направо съсипан, всеки квадратен сантиметър от тялото му плачеше за почивка. На излизане от летището вдигна глава към помръкналото небе, прорязвано от ярки светкавици. Връх Виктория беше забулен от буреносни облаци. Апартаментът му на второ ниво беше тъмен. Без Блис в стаите се беше настанила пустотата. Джейк пусна саковете си в коридора и се насочи към банята. Четиридесет и пет минути по-късно се отпусна на дивана с чаша саке в ръце и за пръв път от няколко дни насам се почувства нормален човек. Хвърли поглед към буреносните облаци зад прозореца, после взе телефона и набра номера на чичо си. Стъклата се покриха със ситен воден прашец, сякаш небето плачеше. Дъждът все още се бавеше. Каза здрасти на младежкия глас отсреща, после племенникът предаде слушалката в ръцете на Трите клетви. — Върнах се, чичо — каза Джейк. — Разбрах кой е убил баща ми. — А разбра ли защо? — Отчасти. Пълният отговор не е в Япония. — Добре ли си, племеннико? — Зависи какво разбираш под добре — отвърна Джейк. — Нормално… Блис как е? — Излезе от болницата — отвърна след кратка пауза Трите клетви. — Мисля, че е най-добре да отскочиш до джонката. Колкото по-скоро, толкова по-добре… В стомаха на Джейк отново се оформи неприятно кълбо. — Как е тя, чичо? — Опитаха се да я убият… — Кой? — Познаваш го добре — отвърна Трите клетви. — „Голямата локва пикня“… — Йън Макена? — изкрещя Джейк. — Но защо? — Дъщеря ми настоя да проследи нишката на опала… И тя я отведе до Пок Голямата стрида… Уговорили си среща за вечеря. Но там се появил Макена и застрелял Пок… На Блис й се разминало… — Ранена ли е? — Физически не — отвърна Трите клетви и добави: — Пак те моля да дойдеш насам… Имаме да обсъждаме доста… Племеннико? Там ли си? Но Джейк вече не беше там. Точно в седем и половина вечерта Роджър Донован включи мощния късовълнов радиопредавател, който беше негова лична изработка и стоеше заключен в една от ъгловите стаички на Грейсток. Току-що се беше върнал от дълго и опияняващо пътешествие с любимия си червен корвет, модел 63-а година. Донован беше влюбен в тази кола, обожаваше я както някога беше обожавал Лесли, както все още обожаваше Даниела Воркута… Познаваше всеки квадратен сантиметър от вътрешността на купето — нещо, което едва ли би могъл да твърди и за жените в живота си. Истински гений в контактите си с мъже и машини, Роджър Донован нямаше никаква представа от сложните гънки на женската психика. Това беше сериозен недостатък. Ако имаше желание да се замисли над него, той несъмнено би разбрал как Даниела го е усетила още преди години и се е възползвала от него по най-добрия възможен начин. Тя успя да го вербува в Париж не само защото той си мислеше, че я разбира, а и защото усети дълбоката му антипатия към елитарната система, която го беше създала. — Три, четири, седем, осем — промърмори в микрофона Донован, след като на екрана се изписа исканата честота. — Слушам те. — Даниела — усмихна се той. — Още ли си в сняг до колене? — Какво знаеш за Аполо? — безцеремонно го прекъсна тя и усмивката се изтри от лицето му. — Аполо? — умът му действаше със скоростта на компютър. — Нищо. — Сигурен ли си? — Напълно. Няма ли да дадеш някаква информация по въпроса? — Например? — Например кой или какво е Аполо. — Шпионин в Кремъл — отвърна Даниела. — Работи за Агенцията. — Невъзможно. Аз бих… — Бил е в контакт единствено с Хенри Ундерман. — О, Господи! — очите му се насочиха към планинските хълмове, почернели от лъчите на залязващото слънце. — Знаеш ли името му? — Михаил Карелин. — Съветникът на Геначов? — смаяно примигва Донован. — Точно така. — В ефира настъпи кратка тишина, после Даниела продължи: — Слушай ме внимателно. Аполо е бил личен агент на Ундерман, което означава само едно — той знае, че Ундерман не е бил Химера. — Исусе! — скръцна със зъби Донован. Прогони безпокойството от главата си и направи опит да разсъждава трезво: — А знаеш ли кой е новият резидент на Аполо? — Да — долетя гласът на Даниела. — Джейк Мейрък. — Пак този Мейрък! — Адреналинът нахлу в жилите на Донован като приливна вълна. Върховете на хълмовете пламнаха от пожара на залеза. — Бях сигурен, че пак ще чуя името му… Направих опит да го вербувам отново, веднага след убийството на Ундерман. Мислех, че от психологическа гледна точка това ще бъде най-подходящото време… Но той отказа, не искаше да има нищо общо с Агенцията… — Сега ще има, можеш да бъдеш сигурен в това — долетя отговорът на Даниела. — И това ще стане в момента, в който Аполо му каже за грешката с Химера Какво мислиш, че ще предприеме Мейрък, когато разбере, че е убил Ундерман напразно, подведен от твоята дезинформация? Ундерман беше негов настойник, Мейрък го обичаше като баща… — За Бога, не е нужно да ми го казваш — въздъхна Донован. Умът му напрегнато работеше, оглеждаше и отхвърляше всевъзможни варианти. — Мисля, че нямаме избор — внимателно промълви той. — Налага се да се погрижим за господин Мейрък, веднъж и завинаги… — Откровено казано не виждам агент, който може да го стори… — В гласа на Даниела се промъкна съмнението. — А това не е задача, която може да бъде повторена… Донован си помисли за дългия безгрижен следобед. Корветът летеше като птица, на душата му беше спокойно… — Не се безпокой за това — промълви той, а душата му потръпна от близката опасност. — Дори и да имах такъв агент, едва ли бих му се доверил. Подобна задача би предизвикала купища неудобни въпроси… — Душата му обичаше да я гъделичкат оттук-оттам, това допринасяше за изострянето на мисловния процес. — Къде се намира в момента Мейрък? — В Хонконг — отвърна Даниела. — Хората на Митре не го изпускат от очи. — Това е добре — кимна Донован. — Искам да ме държиш в течение. — В съзнанието му се появи онзи остър S-образен завой, който успя да вземе със 130 километра в час. А след него блесна правата лента на асфалта, пуста чак до подножието на планинските хълмове. — Лично ще се погрижа за него! Йън Макена живееше в зле поддържана къща с олющена мазилка в Дрейгънс Бек — един район в югоизточната част на острова, очертан от връх Колинсън на север и полуостров Дагуилър на юг. Тук беше доста тихо и спокойно, особено в сравнение с останалата част на Хонконг. Ако човек се вгледа по-внимателно, без съмнение би открил следа от равнинната и някак мрачна топография, характерна за Австралия. Вероятно именно затова Макена е предпочел да живее тук, каза си Джейк. Отби ягуара на каменистия банкет и изгаси мотора. Намираше се на около километър от къщата. Последната част от маршрута си измина с изключени светлини. Пътят беше изпълнен с остри завои, сиянието на фаровете му несъмнено би се забелязало отдалеч. Движение нямаше, тъй че Голямата локва пикня без съмнение би усетил приближаването му. Слезе от колата и остава вратичката отворена. В район като този звуците също се чуват надалеч. Ярко осветените прозорци на върха останаха зад гърба му, вдясно блестеше Абърдийн. Дъждът се сипеше като из ведро. Всички в Хонконг се радваха, когато вали. Недостигът на питейна вода продължаваше да е един от най-тежките проблеми на града и щеше да остане такъв поне докато не влезе в строя инсталацията за обезсоляване на морска вода в „Кам Сан“. Макена разпозна фигурата на Джейк в рамката на вратата и очите му се изблещиха. Беше седнал в ъгъла, с гръб към голата стена. Рисунки и репродукции се валяха в краката му, примесени със счупени рамки и разбити стъкла, около босите му крака проблясваха острите късове на строшено огледало. Осветлението беше изключено, прозорците бяха със спуснати сенници и пердета. — Здрасти, Макена. — Мейрък! Какво търсиш тук, да те вземат мътните? — Дойдох да погася един дълг — отвърна Джейк и на лицето му изплува вълча усмивка… — А? — Приютил ли си някое момченце тук, Макена? — Ти откъде знаеш за него? — стреснато го изгледа едрият австралиец. — За кого? — отвърна с въпрос Джейк, забелязал как се разширяват очите на другия. — Нищо не трябва да знаеш! Нито ти, нито другите! — По челото на Макена се плъзнаха едри капки пот. — Но вече е късно, нали? И всички знаят… _Всички!_ Започва да става интересно, рече си Джейк. — Кои всички? — Стига с тези номера, Мейрък! Знаеш кои… Ти знаеш и те знаят… — главата му се завъртя, капчиците пот се посипаха като дъжд на пода. — А аз го усещам, защото чувам псалмите… — Псалмите, значи — промърмори Джейк и пристъпи крачка напред. — Прав си, Макена, аз също ги чувам… Едрият мъж кимна с глава: — Аборигените си мислят, че ще ме пречупят, като не ми дават да заспя… — От устата му се откъсна смях, подобен на цвилене: — Но пак ме подценяват… — Така е, Макена — съгласи се Джейк и направи нова крачка напред — Сега кажи нещо за Пок Голямата стрида… Защо го уби? — Убих ли го? — изненада се онзи. — Е, добре съм направил… Копелето си го заслужаваше. — Джейк вече виждаше, че Макена е гол. На раменете си беше наметнал дебело одеяло, под него проблясваше белезникава кожа. Ръката му бавно се плъзна под одеялото и миг по-късно се появи с голям „Магнум-357“. — Ей с това му видях сметката, Джейк… Но пак ти казвам, той си го заслужаваше… — Тъй значи, а? — Сега най-важното е предпазливостта. — Подиграваше ли с теб, Макена? — Ами! — цвиленето отново изпълни стаята, този път с ясно доловими нотки на истерия. — Никой не може да се подиграва с мен, Джейк! Но копелето беше абориген… проклет абориген! Писна ми от аборигените, които се влачат подире ми вече толкова време! Джейк нямаше представа за какво става въпрос, но кимна с глава. Главното беше да го остави да говори. Очевидно тоя тип беше напълно откачил, но някъде в обърканото му съзнание положително се криеше основателна причина за премахването на Пок Голямата стрида. — Уби Пок, защото е китаец, така ли? — Въпросът беше зададен в тон с безсмислените брътвежи на домакина. — Позна! — ухили се зловещо Макена. — Винаги съм знаел, че си умно копеле, Джейк… — Ръката с револвера се размаха във въздуха: — И се радвам, че не съм сбъркал… — Изражението на лицето му се промени с тревожна бързина, дулото се насочи към гърдите на Джейк: — Но не се приближавай прекалено, приятелче! Защото не се знае… Джейк замръзна на мястото си: — Какво не се знае, Макена? Едрият мъж го зяпаше с недоумение, сякаш изведнъж си беше забравил мисълта. После пистолетът махна по посока на прозореца: — За аборигените не се знае — процеди той, очите му станаха подозрителни. — Може би са успели да ти влязат под кожата… Винаги намират начин да го постигнат… — Така е — призна с равен глас Джейк и мислено прецени колко време ще му е необходимо за преодоляване на метрите, които го деляха от лудия. — Но все още не са го направили… — Все още? — попита Макена и в очите му се появи страх. — Какво искаш да кажеш? — Е, нали ти казах, че чувам псалмите… — сви рамене Джейк. — Те никога не спират — въздъхна Макена. — А някога спираха… Сега обаче станаха прекалено много… Мръсните аборигени могат да пеят псалми до края на света! Какви ли са греховете му в Австралия, запита се Джейк. Очевидно някакъв спомен оттам го караше да превърта… — Затова ли искаше да убиеш и момичето? — попита на глас той. — Какво момиче? — учудено го изгледа Макена. — Онова, което е било с Пок Голямата стрида в ресторанта. Челото на едрия мъж се покри с дълбоки бръчки: — Било е с него? Не помня… — Трябва да помниш, Макена — поклати глава Джейк и с няколко думи му описа външния вид на Блис. — И нея ли съм убил? — Не, не си успял… — Пок винаги е в компания — обвинително промърмори Макена. — Но мидите му вече пет пари не чинят, нали? По дяволите! Обичаше да се фука, сякаш не е абориген… Даваше го тежко, с красиви жени и много мангизи… Ама сега не е така. Не е така, мътните да го вземат! Значи го е убил не само защото е китаец, съобрази Джейк. Имало е и нещо лично… — Ти му видя сметката — рече на глас той. — И си доволен… — Доволен съм — кимна разсеяно Макена. — Той ми се смееше, гледаше ме отвисоко… Но въпреки това ми достави исканата информация, нали? — Разбира се — кимна Джейк и напрежението му нарасна. — Каква информация? — Е, знаеш каква — промърмори Макена. — Информацията за проблемите в „Саут-ейша Банкорп“… Големи проблеми, нали, Джейк? — Ти пък откъде знаеш, Макена? — вдигна вежди Джейк. — Тази информация беше строго секретна! В течение бяха единствено директорите на „Интер-Ейша“… — Не знам — поклати глава Макена. — Аз само… Входната врата отскочи на пантите си и Макена рязко извъртя глава. Истеричната възбуда се върна на лицето му с ужасяваща бързина. Дулото на магнума описа бърза окръжност. — Идват! — изкрещя като луд той. — Идват!… Джейк зърна фигурата на Блис, очертана ясно на светлината на фаровете. В следващия миг вече летеше към Макена. Първият куршум се заби в тавана, тъй като Джейк все пак успя да блъсне ръката му. Макена изпъшка и се претърколи назад. Огромният му юмрук се стовари върху главата на Джейк. Последва втори удар, пак на същото място. Вкопчен в револвера, Джейк не обърна внимание на болката. Даваше си ясна сметка, че един куршум от този калибър е достатъчен за мигновена смърт. Но Макена беше обладан от чудовищната сила на всеки луд и не изпускаше оръжието. Джейк знаеше защо е така — защото го беше стискал в продължение на часове, очаквайки нападението на въображаемите аборигени… Успя да се извърти така, че да притисне с крак китката на австралиеца към пода. Нанесе му силен ветрилообразен удар в бъбреците, но онзи го пое, без да му мигне окото, вдигна крак и коляното му се заби в тила на Джейк. В следващия мит, обладан от свръхчовешка сила, Макена освободи ръката си и насочи магнума в челото на Джейк. — Сбогом, бебчо — дрезгаво изръмжа той. Ритникът на Блис го улучи в слепоочието със страхотна сила. Макена простена и започна да кашля. Възползвайки се от шанса, Джейк го засипа със серия от „атеми“, които биха накарали всеки нормален човек да припадне от болка. Но не и Макена. Възстановил се със смайваща бързина, австралиецът се нахвърли отгоре му. Магнумът започна да се извива към главата му, юмрукът на свободната ръка се вдигна като чук. Джейк прибягна до „ют-хара“ — убийствения удар с ръба на дланта между петото и шестото ребро на врага. Нанесен точно, той трошеше ребрата и острите костици директно се забиваха в сърцето. Макена изрева, очите му се изцъклиха, едрото му тяло се изви като риба, пронизана от харпун. После се просна по гръб, ритна веднъж-дваж и всичко свърши. Джейк замаяно се изправи, хвана ръката на Блис и я изведе на терасата. Далеч долу се пенеше прибоят, дъждът почти беше спрял. Топлите капки падаха по разгорещеното му лице, сякаш искаха да го измият… Направи опит да нормализира дишането си, не успя и се преви на две. Ръцете на Блис нежно докоснаха пламтящата му глава. Измина дълго време, преди да долови и осъзнае тихия шепот на устните й: — Джейк, Джейк, Джейк! — Беше глупаво да идваш тук! — посъвзе се той. — Безкрайно глупаво! — Същото важи и за теб — притисна се в него тя. — Помолих татко да не ти казва нищо, преди да дойдеш на джонката… Предчувствах, че ще хукнеш право насам… О, Буда, колко ме беше страх за теб! — Викът й отекна надалеч в дъждовната нощ, тялото й потръпна от ридания и се притисна до него с нова сила: — Къде беше? Защо не се обади? Щях да умра от безпокойство!… Джейк най-сетне дойде на себе си, вдигна ръце и я прегърна. Искаше да й разкаже всичко: защо замина за Япония, какво откри там… Но не можеше да го стори. Имаше чувството, че сънува и напразно отваря уста. Беше останал без глас… Защо? Вместо това се наведе и я целуна. Струваше му се, че са фигури върху филмова реклама. Всемогъщият супермен взема в обятията си нежната главна героиня… Но облекчението от тази представа беше осезаемо… Защо ли? Усети топлината на тялото й, чу ударите на сърцето й. И едва сега разбра колко много му е липсвала тази жена, колко силно е било безпокойството му за нея. В Япония няколко пъти понечи дай се обади, но все нещо го спираше. Защо? Не беше липса на загриженост, а по-скоро обратното… Вероятно именно защото мислеше непрекъснато за нея, той се беше постарал да я изхвърли от съзнанието си по време на напрегнатите ситуации в Токио, а след това и в Киото… Да, сигурно беше така. Изведнъж осъзна колко жестоко е било за нея подобно поведение. — Съжалявам, Блис — рече. — Но положението на Микио беше много сериозно, смъртта го дебнеше отвсякъде… Не исках да те свързвам с нея… — Устните му нежно докоснаха шията й. — А като те знам каква си, сигурно щеше да хванеш първия самолет за Япония… Нали? — Всичко е наред, Джейк — въздъхна тя. — Нали се върна жив и здрав? — целуна го, после смени темата: — Научих някои неща за жената с опала… Била е любовница на Пок Голямата стрида, а едновременно е това и шпионка на комунистите… — Значи съм бил прав — кимна Джейк. — Преследвала ме е с единствената цел да ме държи по-далеч от джонката… Докато онзи „дантай“ си свърши работата… — Но… Дланта му отскочи нагоре и покри устата й, очите му тревожно блеснаха. Лицата им бяха толкова близо, че той ясно видя учудването в очите й. — Колата! — прошепна в ухото й Джейк. — Иди да я дръпнеш от входа и не забравяй да изключиш фаровете. После веднага се връщай! — Но, Джейк… — Бързо! — побутна я нетърпеливо той. Блис се подчини, тялото й се стопи в мрака толкова безшумно, че той за миг се запита дали всичко това не е било сън. Появи се по същия начин, като истински призрак. Придвижваше се приведена. — Забеляза ли нещо? — попита шепнешком Джейк. — Да — кимна тя. — Идва някаква кола, видях сиянието на светлините й. — Точно така — кимна доволно Джейк. — А сега ела да намерим удобно място, за да видим кой е решил да гостува посред нощ на Голямата локва пикня! Това означаваше да се върнат в къщата. Вонята беше осезаема, скоро щеше да стане нетърпима. По тази причина двамата с Блис останаха в антрето, по-близо до входната врата. Сбърчили носове, те се опитваха да дишат плитко, но и това не помагаше. След няколко минути до слуха им долетя тихо мъркане на автомобилен мотор. Дъждът спря и над къщата се възцари тежка тишина. Проскърца чакъл, после се чуха тежки стъпки върху бетонните стъпала. На вратата се почука. Блис отвори, а Джейк се хвърли напред, сграбчи тъмната фигура на прага и рязко я дръпна вътре. Блис ритна вратата и запали лампата. Китаецът смаяно ги гледаше с единственото си здраво око. Другото — млечнобяло и мътно, беше втренчено в тях с безмълвния гняв на зимно слънце… — Не искам да се срещам с него! — каза Сойър и вдигна сърдитото си лице към Сей Ан. — При никакви обстоятелства! — Но аз вече съм тук — обади се от вратата сър Джон Блустоун. — Ужасно съжалявам, тайпан — обади се иззад гърба му слабичката Сей Ан. — Но той просто ме отмести и… — Добре, свободна си — кимна Сойър. — Повиках охраната… Сойър забеляза подигравателната усмивка на Блустоун и в душата му закипя гняв. — Не, не, Сей Ан — промърмори той. — Върни ги обратно, всичко е наред… — направи върховни усилия да преглътне унижението и в крайна сметка успя. Сей Ан погледна шефа си, видя изражението на лицето му и благоразумно се оттегли. — Заповядайте, тайпан, седнете — каза с пресилена усмивка на уста Сойър. — На какво дължа тази чест? Денят преваляше, слънцето хвърляше червеникави отблясъци над града, лъчите му с мъка пробиваха плътния смог. Пристанището Виктория беше задръстено от всякакви плавателни съдове — стари джонки с оранжеви платна, които сякаш се крепяха над водата само с Божия помощ, бяха закотвени редом със свръхмодерни круизери с тихо боботещи двигатели; грозни товарни кораби с олющена боя и флагове от другия край на света се поклащаха на броени метри от блестящи, безукорно чисти самолетоносачи… — Гледката е наистина възхитителна — промърмори Блустоун, без да обръща внимание на въпроса. — Човек има чувството, че е владетел на цял Хонконг… — обърна се, на лицето му грееше широка усмивка. Пристъпи към каменния плот на бара и напълни с алкохол две широки кристални чаши. Постави едната пред Андрю Сойър и отпи глътка от другата: — Охо, чист малц… Отлично питие! Сойър не докосна уискито. Скръстил ръце, той правеше отчаяни опити да прикрие треперенето на пръстите си. Не знаеше на какво се дължи то — на гняв или на страх… — Не сте ли жаден, тайпан? — попита Блустоун и го дари с широката си усмивка. Беше облечен в безупречно ушит костюм от раиран тропикал, снежнобяла риза от „Търнбул & Асър“ със златни ръкавели, тънка копринена вратовръзка и безупречно излъскани обувки от мек телешки бокс. — Отбихте се да си побъбрим ли? — попита най-сетне Сойър. Блустоун се усмихна на поредната си малка победа. Една по една, те се трупаха и носеха точки. Точките на превъзходството. — Да си побъбрим ли? — учуди се той и сведе поглед към кехлибарената течност в чашата си. — О, не, тайпан… Мисля, че едва ли разполагам с толкова много свободно време… — Напоследък сте доста зает, нали? — язвително го изгледа Сойър. — А на вас много ви иска да не е така… — очите на Блустоун се заковаха в лицето на Сойър, усмивката му се стопи. — По-добре изобщо не се опитвайте! — Това заплаха ли е? — вдигна вежди Сойър. — Нима мислите, че можете да ме уплашите? — Човек трябва да е пълен глупак, ако не се плаши от перспективата да изгуби всичко, с което разполага! — остро отвърна Блустоун. — Сега вече зная защо сте тук — изправи се на крака Сойър и гостът му отбеляза поредната си малка победа. Андрю Сойър просто не издържа да гледа от горе на долу високата и царствена фигура на врага си. — Да злорадствате… Уверен сте, че вече спечелихте, че „Интер-Ейша“ е ваша! — А не е ли? — Не — поклати глава Сойър. — Поне според цифрите… Блустоун се надвеси над бюрото му: — В момента притежаваме тридесет и осем процента от „Интер-Ейша“. Само днес се сдобихме с осем! Борсата е в паника, нашите брокери са засипани от оферти за продажби на определената от нас цена… А тя все още е с цели десет долара над котировката на Ханг Сен. Нима наистина вярвате, че ще спрете този процес? — Вън оттук! — изкрещя Сойър, без да го е грижа за унижението. Бузите му почервеняха от гняв. Блустоун спокойно огледа разкошния кабинет. — Винаги сам ви завиждал за този офис, за цялата сграда. Местоположението й наистина е превъзходно! — Но тя е моя! — прогърмя Сойър. — И докато е моя, вие нямате работа тук! — вдигна телефона и повика охраната. Блустоун заби чашата си в центъра на купчината документи върху бюрото. — Това е ваше право, възползвайте се от него, докато все още можете! — очите му подигравателно се присвиха. — Но и двамата знаем, че нямате много време, нали? — вдигна ръка и замислено попила устните си: — Знаете ли, вече имам предвид някои неща… Когато ги осъществя, гледката от тези прозорци ще бъде още по-величествена… — Вратата се отвори и на прага се изправиха двама въоръжени мъже в униформи. — Е, виждам, че сте зает, тайпан… Аз също имам доста работа — разпери ръце да обхване интериора на просторния кабинет и добави: — Всичко това трябва да се смени, което означава доста поръчки в чужбина… Моля да ме извините, но тръгвам. Единият от униформените тракна с токове: — Сър? — Свободни сте — промърмори Сойър и стисна глава между дланите си. — Нищо не може да се направи… Даниела прие с готовност повикването от канцеларията на Олег Малюта. Вече не се страхуваше от него, тъй като беше вътре в играта, тъй като успя да вкара острието на ножа между дебелите плочи на бронята му. Олег Малюта вече не изглеждаше двуметров гигант, надарен с огромна сила. Даниела знаеше, че може да се предпази от коварните капани, които й залага на всяка крачка. Спомни си за пистолета с отпечатъците и, който Малюта държеше като главен коз, за снимките на разстроеното й лице след убийството на Алексей. За другите снимки, на които двамата с Михаил Карелин изглеждаха като влюбени пред раздяла, отчаяно вкопчени един в друг… Тези снимки трябва да изчезнат, напомни си тя. Те са обида за Бога, за святата интимност на чувствата… Такива фотографии се правят на проститутки и актьори, в позите им няма чувство, няма емоции. Те са предназначени за въображението на перверзни типове, които ги купуват именно с цел да прибавят към тях и собствените си неосъществими блянове… Но голотата на хора като Даниела и Карелин е нещо друго, нещо интимно и свято… От нея се излъчва именно това, което не може да постигне нито една порнографска снимка — чувството… Движението по околовръстния път беше оживено. Даниела се принуди да вдигне стъклото си, тъй като всичко тънеше в прах и автомобилни изпарения. Слънцето с мъка си пробиваше път сред гъстия смог. Стори го механично, душата й плачеше за почивка. Денят беше дълъг и тежък, запълнен от съвещания, на които се обсъждаха проектобюджети, назначения и уволнения, разходи и всичко онова, което съпътстваше движението на тежкия бюрократичен апарат. В дни като този се чувстваше омерзена, потънала в лепкавото блато на съветската бюрокрация. Имаше усещането, че не само нейното управление, но и цялото КГБ е обзето от скука, глупост и мързел. А хората, които получават заплата там, са просто винтчета от една огромна, но неефективно изградена машина… След едно десетилетие и Бог знае колко пръснати пари Африка бавно се изтръгваше от обятията на комунизма. Предварително финансираните и добре организирани протестни демонстрации в Западна Европа вече нямаха предишната си тежест, страните на Изток също надигаха глава и търсеха начин да се откъснат от оковите на стагниращия социалистически лагер. Сякаш искаха дебело да подчертаят, че с руската хегемония е свършено, че съветската империя трябва да обърне внимание на сериозните си вътрешни проблеми… Добре функционираха единствено центровете за обучение на терористи. Много от колегите на Даниела аплодираха тяхната дейност и настояваха за вербуването на нови и нови агенти в Близкия изток. Но тя си даваше сметка за това, което те очевидно не знаеха: че въоръжаването на арабите е едно, а терористичната им подготовка — съвсем друго… Опасността от пробуждането на национален фанатизъм вътре в Русия беше временно отстранена, след като правителството публикува нови версии на биографиите на Сталин и Троцки. Стига ни и идеологическият фанатизъм, въздъхна в себе си Даниела. Но благодарение на него ние подхранваме един друг, още по-опасен фанатизъм. Религиозният… Докато чайката безшумно се плъзгаше към високите порти на Кремъл, тя неволно се запита дали някой от службата си дава сметка докъде ще доведе всичко това… Кремълският офис на Олег Малюта представляваше нещо като тристаен апартамент. Намираше се на четвъртия етаж на невзрачна сива постройка в близост до театъра, от малките прозорчета се откриваше превъзходна гледка към претъпкания с туристи площад и Тайницкая башня — една от най-старите постройки на Кремъл, издигната през 1485 година. На прозорците имаше тежки кадифени завеси, бюрото беше поставено точно пред тях. По този начин светлината винаги беше в гърба на Малюта и в очите на посетителите му. Даниела затвори дъбовата врата и закрачи по дебелия персийски килим от Исфахан. Край стените имаше стари кресла, а над тях висяха огромни портрети на Ленин и Сталин. Вратата към съседната стая беше открехната, в процепа се виждаше част от широк кожен диван. Малюта говореше по телефона, полуизвърнат към прозореца. Даниела отвори чантата си, извади два плика от дебела кафява хартия и мълчаливо ги постави на бюрото. Това бяха последните й рапорти за Карелин и Геначов. Пристъпи към прозореца и отправи поглед отвъд назъбените стени на Кремъл, отвъд площада с туристите. По гладката повърхност на Москва-река пълзяха малки корабчета, бавни като охлюви. От това разстояние водите на реката изглеждаха оловносиви и мъртви. Навън кипеше строителство и прозорците на кабинета бяха плътно затворени. Въпреки това по перваза имаше едва забележим слой червеникав прах. Малюта й направи знак да седне, но тя се насочи право към бюрото и сложи ботушчето си на ръба на стола му. Натисна и рязко го завъртя, униформената й пола се повдигна и сякаш случайно разкри голата плът на дългото й бедро. Стреснат и ядосан, Малюта посегна да я плесне, но тя го изпревари и стисна ръката му между дланите си. Той отвори уста, но тя приближи лицето си до неговото и бавно придърпа ръката му към слабините си. В един кратък, но кристално ясен миг успя да зърне беззащитното изражение в очите му. Беше хлапак, като всички мъже. Това е най-главната разлика между половете, помисли си Даниела Дълбоко в душата си мъжете са деца, а жените — майки… Изчака ръката му да потъне под полата й, после го изруга направо в лицето. — Това искаш, мръснико! — просъска тя. — Но се страхуваш, че Ореанда ще те накаже! Нали така, скъпи Олег? — Не ме наричай така тук! — отвърна със зачервено лице той. Пръстите му върху слушалката побеляха от напрежение. — Затвори телефона, Олег… — Казах ти, че… Тя стисна ръката му и я насочи навътре, към фините къдрави косъмчета. Изчака неизбежното потръпване на пръстите му и ги насочи нагоре, към гладката кожа на корема си. Главата на Малюта пламна, пред очите му се мерна бледото лице на Ореанда. Пълните й чувствени устни се разтвориха и тя му проговори. Не чу думите й, а по-скоро ги усети. Тежки и влажни, те капеха като роса върху потрепващите му пръсти под полата на Даниела. Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни, после тръпката премина и върху останалата част от тялото му. — Това искаш, Олег! — тихо прошепна тя. — Не тук! — дрезгаво промърмори той. — Не сега, моля те! — О, да — докосна с език ухото му тя. — Тук и сега! — Не! — извика той и понечи да се надигне от стола. Но Даниела премести дланта му и тя легна върху меката й, топла женственост. Вкара пръстите му навътре и въздъхна като майка край леглото на уплашеното си дете: — Ето… Така вече е по-добре… Господи, велики Боже, потръпна Малюта и усети едрите капки пот, които се плъзнаха под мишниците му. От устата му се изтръгна нечленоразделен звук, ръката му остави слушалката. — Луда ли си? — прошепна той, но веднага си даде сметка, че не тя, а той е лудият. Искаше да отдръпне ръката си, но не можеше. — Защо го правиш? — очите му не се отделяха от бедрата, които правеха бавни и влудяващо чувствени кръгове около вече мокрите му пръсти. — Искаш да ме унижиш докрай? Да ми покажеш колко дълбоко ме презираш, колко се отвращаваш от мен и от тялото ми? — Ще свърша всеки миг… — прошепна Даниела и тялото й се изви като дъга. Сивите й очи го гледаха топло, с безгранична нежност. — Сега, сега!… — Свободната й ръка се плъзна към издутината в панталоните му. Усети напрежението в бедрата му, последвано от конвулсивните тласъци на дивия оргазъм… — Ето, ето… Точно така!… Телефонът започна да звъни. Малюта дишаше тежко, потта се стичаше по лицето му и попиваше в колосаната яка на ризата. Ръката й продължаваше да масажира мокрото петно на панталона му, тялото му безсилно потръпна и се отпусна. Телефонът престана да звъни. Даниела отмести ръката му и свали крака си от стола. — Надявам се, че имаш дрехи за преобличане — усмихна се тя и най-сетне се насочи към едно от тежките велурени кресла срещу бюрото. — Достави ли ти удоволствие? — попита Малюта. Тя седна, кръстоса крака и изправи гръб. Главата й беше отметната назад, в стойката й се долавяше нещо войнишко. Кичурче медноруса коса игриво се спускаше над веждата. — Искам да зная… — дрезгаво добави той. — За мен е важно да го зная… — Защо, Олег? — Защото… — започна той, после прехапа устни и спря. — Защото си въобразяваш, че си неотразим любовник? — Защото Ореанда… Ореанда никога не изпитваше удоволствие! Каза го трудно, сякаш въздухът не му стигаше. А Даниела успя навреме да прикрие тържествуващата си усмивка. Естествено, знаеше, че той не може да се мисли за някакъв любовник, особено пък след годините самота след смъртта на Ореанда. Просто го беше провокирала. От опит знаеше, че когато жилне човек на болното му място, той по-лесно казва истината. — И сега искаш да разбереш дали аз съм същата, така ли? — присви очи тя. — Да. — Ореанда никога не е идвала в кабинета ти да направи това, което направих аз, Олег! — Дори през ум не би й минало — призна той. — А какво й доставяше удоволствие? Той затвори очи и уморено разтърка слепоочията си. — Да чете маркиз дьо Сад… Вече го знаеш. Тук сгреши. Даниела само подозираше това, на дачата просто го беше провокирала. — А докато четеше, практикуваше, така ли? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Ясно… Тая май _наистина_ е била кучка! — Не я познаваш — възрази Малюта, но в гласа му липсваше убедителност. — Напротив… — поклати глава Даниела и нарочно замълча. — Е, както и да е… — промърмори след известно време той. — Но не чух отговор на въпроса си… — Мисля, че да… — Не разбирам. — Олег, това е най-ясният отговор, който мога да ти дам — усмихна се тя, после бавно стана на крака. — Надявам се, че в момента нямаш неотложна среща… Защото целият си мокър… Той сведе очи към скута си, на лицето му се появи объркано изражение: — Господи, виж само какво си направила!… — Искам снимките на Михаил. — Не! — отсече Малюта. — За какво са ти? — присви очи тя. — Да онанираш върху тях ли? — Няма да стане това, дето си го намислила! — повиши тон той. — Едва ли ще се засрамя чак дотолкова, че да ти ги върна! — Това не е нужно, Олег — тихо въздъхна тя. — Ти вече си достатъчно засрамен! — Мръсница! С каква лекота сипеш лъжите си! — Не, Олег — поклати глава тя. — Ореанда е била мръсницата, превърнала живота ти в ад! — Аз я обичах! — кресна той. В гласа му се долови острата болка от раната, която продължаваше да кърви: — Обичах я с цялата си душа! — Сигурно е било така — кимна Даниела. — Иначе още щеше да е жива… — Какво искаш да кажеш? — попита с леден глас той, а лицето му стана бяло като вар. Вероятно защото отлично знаеше какво иска да каже. — Твърдиш, че нямаш нищо общо с пожара — погледна го Даниела. — Но защо? Нима мислиш, че ще я заблудиш, че ще избегнеш отмъщението й? Малюта стискаше ръчките на креслото и мълчеше. Даниела изчака точно толкова, колкото трябва, после тихо подхвърли: — Тя е тук, Олег… И слуша нашия разговор! Очите му пламнаха, блясъкът им беше близко до безумието. — Ти си луда! Трябваше да го каже, в противен случай кънтящата тишина щеше да го доведе до истеричен припадък. С това се беше борил през всичките тези години след смъртта на Ореанда, надяваше се, че го е погребал завинаги. Но сега тежката плоча на гробницата започваше да се пропуква… — Тя е мъртва! Мъртва и погребана! Даниела само поклати глава, сигурна в близкия успех. Бялото на очите му проблясваше като на обзето от паника животно. — Тя е в душата ти, Олег… Отдавна го знаеш, нали? — Приведе се напред, от очите й излетяха пламъци: — Тя знае кой е подпалил къщата! Знае кой е убиецът й! Изчака секунда-две, после заобиколи бюрото и пристъпи към него. Гласът й значително се смекчи: — АЗ ще те закрилям, Олег… — ръката й се плъзна към слабините му и веднага усети лекото им стягане. — Ще те закрилям от Ореанда… Притежавам нейната сила, нали? Магията й се прехвърли върху мен и аз мога да я използвам както искам… — гласът й премина в шепот: — Да, Олег… Наистина ще те закрилям! Малюта потръпна и трескаво разкопча яката си. Свали тънката златна верижка от врата си и Даниела видя малкото ключе, прикрепено за нея. Наведе се напред и след два неуспешни опита най-сетне отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Зарови се в него, гърбът му пречеше на Даниела да види какво търси. — Ето — най-сетне се изправи той. — Ето, всичко е тук. Върху бюрото се появи стегнато пакетче, Даниела усети как сърцето й учестява ритъма си. — Ти и Михаил Карелин — сковано прошепна Малюта. — Като на филм… Порнографски филм… — Отмести поглед, сякаш отвратен от това, което вършеше. — Снимки, негативи… Всичко е вътре. — Тънка веничка започна да пулсира на слепоочието му. Изпитваше страхотна умора, сякаш предаването на снимките беше отнело всичките му сили. Даниела вдигна ръка и избърса потта от челото му. — Горкичкият — нежно прошепна тя. — Сега трябва да си починеш… Олег Малюта кимна и затвори очи. Даниела вдигна пакетчето. Стори го бавно, с онова благоговение, с което някога майка й се беше докосвала до разпятието… Юмрукът на Джейк се стовари в носа на Као Белоокия с огромна сила. Кожата се разкъса, бликна фонтан от кръв. Джейк стисна ръцете му, инстинктивно насочили се към раната. Здравото око на китаеца се насълзи, евтиният му костюм бързо подгизна от кръвта. — Знам, че нямаш любовна среща — просъска Джейк. — Първо, защото си прекалено стар за Макена… — Дръпна го рязко към вътрешността на ярко осветеното помещение: — … И второ — защото си проклет абориген! Така те наричаше Макена, знаеш ли? Питам се дали ти го е казвал и в очите… Не, едва ли е имал достатъчно кураж… Но те е мислил за такъв, душата му е стенела от присъствието ти… После стисна врата на Као и го принуди да се наведе ниско над трупа на Макена. Вонята беше ужасна. — Го… Голямата локва пикня!… — прошепна най-сетне онзи. — О, Буда! — Добре е, че се сещаш за Буда — изръмжа Джейк. — Тази вечер ще имаш нужда от помощта му! Дръпна китаеца и го принуди да се изправи. Сега най-важното беше да го държи в максимално неудобно положение. — Вода! — простена Као и единственото му око умолително се вторачи в Блис: — Малко вода, в името на Буда!… — Аха, значи предпочиташ тя да се погрижи за теб, а не аз… — въздъхна Джейк. — Добре… Макар да съм убеден, че никога няма да повториш тази грешка… Као Белоокия му хвърли един изпълнен с недоумение поглед. Джейк му отвърна с приятелска усмивка, но в същото време ръката му се стрелна напред и надолу. Пръстите му се увиха около гениталиите на китаеца и рязко ги завъртяха. Здравото око на Као сякаш всеки момент щеше да изскочи от орбитата си, тялото му се разтърси от агонизираща болка. Устните му се разтеглиха в страшна гримаса, ситни капчици пот избиха по челото му. Джейк го пусна толкова рязко, колкото го беше сграбчил. От гърдите му се откъсна протяжен стон, главата му безсилно клюмна. — Джейк! — обади се разтревожено Блис и понечи да пристъпи към него. Но той я спря с повелителен жест, лицето му се надвеси над сгърченото тяло на китаеца. — Разбираш колко неразумно постъпи, нали? — просъска в ухото му той. Изчака кимването на клюмналата глава и едва тогава продължи: — А сега казвай какво правиш тук! — Само се отбих… Ръката на Джейк отново се стрелна напред. Този път тялото на Као се изви като дъга, от устата му излетя протяжен стон: — О, Буда!… — Буда няма да ти помогне! — увери го със смразяващ глас Джейк. — Никой няма да ти помогне! Казвай какво търсиш тук! — Пръстите му предупредително се стегнаха и китаецът отново потръпна. — Знам кой си — прошепна в ухото му Джейк. — Знам, че работиш за сър Джон Блустоун… Зная и кой е сър Джон Блустоун… Какво трябва да си помисля за теб? — Сигурно, че съм комунист… — прошепна Као Белоокия, заковал уплашените си очи в лицето на Джейк. — А какво общо има един комунист с Макена „Голямата локва пикня“? — Той… — китаецът преглътна кървавата топка в устата си: — Той играеше ролята на пощенска кутия… Чрез него Блустоун разпространи новината за затрудненията на „Саут-ейша“… — А ти си момчето за поръчки на Блустоун, така ли? — Да. — Макена нищо ли не подозираше? — Какво да подозира? Той ме мислеше за човек на триадите… Може би на Грийн Панг, не зная… — Блустоун стои зад кражбата на Тек Яу в „Саут-ейша“, нали? — Разбира се. — Кой друг е замесен? — Не зная. Джейк сграбчи окървавените ревери на китаеца и го запрати срещу стената. — Слушай ме внимателно, разплуто кучешко лайно! — изръмжа с леден глас той. — Баща ми беше убит, по тази дама тук стреляха, а някой се опитва да ми види сметката, независимо дали съм тук или в Киото! — Джейк, вече му стига! — обади се разтревожено Блис. — Нищо подобно! — изръмжа той с глас, от който тя неволно потръпна. — Казвай всичко, което знаеш! — Последните му думи бяха предназначени за Као Белоокия. — Вече казах вси… — китаецът простена, преви се на две от жестокия удар в бъбреците и повърна в краката на Джейк. — Може би казва истината — обади се Блис и предпазливо докосна рамото му. — Послушай я… — простена Као. Беше паднал на колене, главата му почти опираше в килима. — О, Буда, какво още искаш от мен? — Имаш голяма уста — наведе се над него Джейк. — Искам да зная кой те е обучавал. — Блустоун. Джейк вдигна глава и размени кратък поглед с Блис. — Един и същ отговор на всички въпроси, а? Блис бавно поклати глава. Това означаваше, че китаецът лъже. — Такива са ти въпросите, за Бога! — Майстор е… — поклати глава Джейк. — Истински майстор, получил отлично обучение… Пусна яката на китаеца и той се строполи на пода. Остави го под наблюдението на Блис и се насочи към кухнята. Върна се с малък нож в ръка, пристъпи към Као и сграбчи косата му. — Няма как, трябва да направим нещо за тази голяма уста — изръмжа заплашително той. — Какво?… Какво си намислил? — Имаш прекалено много зъби — ухили се в лицето му Джейк. — Затова ще започна да ги вадя. Бавно, един по един… — Луд ли си, човече? — ахна Као и очите му с ужас се заковаха върху острието на ножа. После се овладя, на лицето му се появи нещо като усмивка: — Много добре… Даже отлично! Признавам, че за малко не напълних гащите! Но ти едва ли ще… — Джейк, недей! — извика Блис, но вече беше късно. Джейк стисна ченето на Као с лявата си ръка, а дясната се стрелна напред. Острието потъна в долния венец на раззинатата уста, одраска глечта на първия кътник с противно за слуха стържене, после зъбът изскочи като тапа… Бликна фонтан от кръв, Као Белоокия се задави. Полудял от болка, той започна да блъска главата си с юмруци. — Довърши си изречението! — процеди ледено Джейк. — Беше започнал да казваш, че аз едва ли… — Той твърдеше, че няма да бъде наранен! Буда, стана точно обратното! — Представи си какво те чака, като се заема с другия зъб — изръмжа Джейк и стисна ножа в ръката си. — Не! В името на Боговете, не! Као Белоокия направи опит да пропълзи встрани, но Джейк го държеше здраво. Китаецът изплю кръвта от устата си и сломено поклати глава: — Не си струва… Изобщо не си струва… — Не си обучаван от Блустоун — разтърси го Джейк. — От кого тогава? От Даниела Воркута? — Буда, не! — отвърна с неприкрито отвращение Као. — Някаква шибана фуста! — Гордостта му попречи да се разплаче от болка: — Мой учител беше самият Чен Ю! — За този стар мръсник се носят невероятни легенди — засмя се Джейк. — Съветвам те да изплюеш всичко, което знаеш, защото няма да те чакам цяла нощ! — Това е истината, заклевам се! Нима мислиш, че искам да се разделя със зъбите си по този начин?! — Споменаваш Чен Ю, защото знаеш, че старецът отдавна е мъртъв — поклати глава Джейк. — Мъртъв ли? — изгледа го презрително Као. — Нима вярваш, че цялата бъркотия е предизвикана от Блустоун? — изплю се на земята й продължи: — Шибаният чужденец се мисли за много умен… Но не той измисли плана за проникване в „Саут-ейша“… Джейк сграбчи вече вкоравените от кръв ревери на китаеца и рязко го вдигна на крака. От безмълвното послание на Блис разбра, че този път казва истината. — Я се поясни! — заплашително изръмжа той. — Ако Чен Ю е мъртъв, значи аз се срещам и разговарям с призраци — отвърна Као Белоокия. Мандалей, Златният град, се е считал за център на света. А дворецът, изграден от солидно тиково дърво през 1857 година от бирманския крал Миндон, е бил точката на този център. Защото е бил построен в подножието на мистичния връх Беру — най-скъпото място за привържениците на брамино-будистката космология. Създаден преди малко повече от век, Мандалей се считаше за нов град, поне по бирманските стандарти. Въпреки това, благодарение на доброто си местоположение в центъра на плодородни оризови полета, той бързо се превърнал в център на оживена търговия. Разположен на голяма надморска височина, той се радваше на доста особен климат — сравнително сух и топъл… Този град е скъп на всеки бирманец. Според преданията именно тук се появил Гаутама Буда и обявил, че две хиляди и четиристотин години след смъртта му в подножието на хълма Мандалей ще се роди най-големият център за проповядване на будизма в света. Разбира се, англичаните отхвърлили тази легенда като част от незаслужаващите внимание азиатски предразсъдъци. Завзели кралския дворец през 1885-а, те го преименували на Форт Дафърин, а свещените зали за поклонение превърнали в казарма. Мустакати брамини покорно лъскали офицерски ботуши в коридорите с аромат на лимон, където доскоро звучали свещени молитви. Комендантът всяка сутрин измъквал сабята „Уилкърсън“ от канията, докосвал върха й с устни и крещял „Алилуя!“. Строените войници подемали този вик след него. Великата империя имала своя нов аванпост… В началото на 1945 година англичаните подложили крепостта на силен артилерийски обстрел. По това време тя се защитавала от шепа японски и бирмански бойци. Огънят бил продължителен и убийствено точен. Днес от крепостта стърчи единствено част от външната стена, останалото е изравнено със земята. Всичко това пробяга през съзнанието на Тони Симбал, докато наблюдаваше руините на кралския дворец — един съвършен квадрат, чиито стени гледаха в четирите основни посоки на света. Интересуваше го главно мястото, където някога се е намирала Лъвската стая — централната тронна зала на краля. Там през зимата на 1885 година британският генерал Пендъргаст влязъл направо с коня си и високомерно съобщил на крал Тибау, че е осъден на доживотно заточение. Димящите фъшкии на коня му оставили мръсни петна върху скъпоценния килим на възраст неколкостотин години, пренесен в Мандалей от древната столица Амарапура. Видял непоправимите поражения върху изящно изтъканите образи на „архатите“ — местни светци, генералът заповядал да го изгорят, без дори душата му да потрепне. Даже днес, ако човек се вгледа по-продължително в останките от кралския дворец, положително ще остане с впечатлението, че от тях се издига пушек, помисли си Симбал. Небето на изток тъмнееше — неясно обещание за скорошен дъжд. Земята беше суха и напукана, сякаш хиляди устни се молеха за мечтаната влага. Облечен в бяла памучна риза, широк къс панталон и високи туристически обувки от мека кожа, Симбал се спря да изчака Макс Тренъди, който бавно пълзеше към върха на хълма. Температурата на въздуха беше висока и ризата на Макс подгизна от пот. Изравнил се със спътника си, той извади голяма носна кърпа и избърса лицето си. Кърпата вече беше потъмняла от честата употреба. — Исусе! — въздъхна Тренъди. — Това място е забравено от Бога! — Напротив — отвърна Симбал, без да отмества поглед от развалините на двореца. — То е съвсем близо до неговите покои… — И къде са те? — иронично изви вежди Тренъди. — Ето там — пръстът на Симбал посочи розовеещите контури на високата планина, която стръмно се издигаше от платото Иравади. — Шан? — изсумтя Тренъди и премести тежестта на тялото си. Единственото му желание в момента беше да се скрие от проклетото слънце. — Исусе! Не знам какво има там горе, но то е причина за смъртта на дяволски много хора!… — Така ли? — Симбал не беше в настроение да търпи еднопосочните и доста ограничени разсъждения на бившия си шеф. — Там горе се крие властта, истинската власт… Такава, каквато хора като теб не могат дори да сънуват… Планината познава нейната тайна далеч по-добре от нас… — Предполагам, че хора като теб не се стремят към подобна власт — отбеляза Тренъди. Симбал се обърна да го погледне. Стори му се, че очите на Тренъди са още по-изпъкнали, вероятно от жегата. Като дете имаше аквариум. В него плуваха двойка красиви златни рибки с кадифени перки и изпъкнали очи — подарък от чичо му. Симбал много ги обичаше. Но една нощ забрави да изгаси лампата над аквариума и на сутринта златните рибки бяха мъртви. Безжизнените им тела се поклащаха на повърхността на врялата вода, обезобразени и подути до неузнаваемост. В момента Тренъди му приличаше на някое от тези нещастни създания. — Изненадан съм, че дойде — отбеляза на глас той. — Откровено казано, ти не ми даде друг шанс — отвърна Тренъди и тикна ръце в джобовете на панталона си. — Между другото, Кубинеца беше бесен!… — Ще се опитам да не заплача — обеща Симбал. — И на него сигурно ще му мине… Тренъди внимателно го изгледа през дебелите стъкла на многодиоптровите си очила. — Защо имам чувството, че си настроен враждебно, Тони? Симбал бръкна в широкия преден джоб на ризата си и извади три черно — бели снимки. Изображенията върху тях бяха зърнести и избледнели, сякаш някой беше боравил непредпазливо с негатива. Липсата на дълбочина свидетелстваше за използването на обектив за далечно снимане. Разузнавателен материал, осигурен лично от него. Беше заснел красив мъж на около тридесет и пет, с ясен интелигентен поглед, чувствителна уста и типично американски нос. Фонът зад него беше леко размазан, но съвсем ясно личаха очертанията на кралския дворец в Мандалей. — Значи тук е бил… — проточи Тренъди. — Точно като теб, Макс — изгледа го Симбал и в очите му се появи странен блясък. — Всъщност не, той все още е жив… — Не знам каква е ползата — поклати глава Тренъди. — Но фактът си е факт — Питър Кърън е жив! — Очите му се сведоха към снимките: — По-добре да мислим за изненадите, които ни очакват. Искам го и ти ще ми го доведеш! — Просто ей така… — Не ми говори с този тон на праведник, Тони! — повиши глас Тренъди. — Забрави ли каква ти е специалността? Нима предпочиташ да се правим на джентълмени, да си викаме „моля“ и „благодаря“ и да си отстъпваме път? — Ти се възползва от мен! — обвинително го изгледа Симбал. — Накара Моника и Мартин да вървят по петите ми! — Поздравявам те — подигравателно го изгледа Тренъди. — Най-сетне успя да дешифрираш езика на бизнеса. Но по-добре късно, отколкото никога, Тони… Да, наистина постъпих така. Използвах всички средства на свое разположение — теб, Моника, Кубинеца… За това получавам заплата. — За една шибана мръсна работа! — Вярно е. Но нима трябва да ти повтарям баналната истина, че все някой трябва да върши и нея? — подаде обратно снимките на Кърън и добави: — Нямаш право да се оплакваш. Такава е и твоята работа. — Но ти работиш за Администрацията по наркотиците, Макс — напомни му Симбал. — Докато Мартин е агент на СЕН, което означава ЦРУ. А доколкото съм запознат, ЦРУ и АН винаги са вървели по различни пътища… Най-добре е да ми кажеш какво изпускам, Макс… — Всяко нещо с времето си — отвърна Тренъди. — След като двамата с теб се озовахме чак тук, няма начин да не ти разкажа цялата приказка… Симбал насочи поглед към дългата редица монаси с бели роби, която бавно се точеше край един от дванадесетте портала на двореца. Бръснатите им глави блестяха под лъчите на слънцето. Помисли си за всичко онова, което бяха сторили британците тук, в Златния град. Включително и за конските фъшкии върху килима от Амарапура. — Бирманците изповядват една особена форма на будизма — промълви след известно време той. — Казва се Тхеревада и при нея няма един всемогъщ Бог. Вярващите не се молят за милостта на Буда, не очакват помощ от небето… Спасението на душата е изцяло в ръцете на отделния индивид… — Будистите тхеревада вярват, че животът е страдание. Животът и смъртта са противоположните краища на „самсара“ — прераждането. Има само един път за бягство от страданието — стриктното придържане към „дхарма“ — свещеното учение на Буда. Човек трябва да следва пътя на „архатите“ — плеяда от местни светци, както и на „бодхисатва“ — онези, които са предопределени да бъдат Буда… Само тогава може да се стигне до нирвана… — Но днес дори тук, в „центъра на света“, единствените хора, които изповядват чистата форма на тхеревада, са монасите… — И ти си един от тях, така ли? — попита Тренъди и отново избърса лицето си с кърпичката. — Ти си високо над тълпата. Изправен сред величието на Шан наблюдаваш дейността на мравките в краката си, безсмислените им усилия за обезпечаване на насъщния… — Наистина ли мислиш така за мен? — О, стига вече, Тони! Ти си един от проклетия елит и прекрасно го знаеш! Направи си поне услугата да се примириш с този факт… Монасите свърнаха зад ъгъла. Вървяха в крак. Една безукорна машина с общи цели и общи идеали… — Знаеш ли с кого се е срещнал тук на разсъмване Питър Кърън? — попита Симбал. — Изненадай ме. — С Едуард Мартин Бенет. — Чакай, чакай — промърмори Тренъди. — Това нещо е неизвестно на санитарния отдел… — Какво иска от тях, „Дикуи“? — Шегуваш ли се, Тони? С това, което откраднаха от компютъра на АН, „Дикуи“ ще си транспортира дрогата месеци наред. А ние ще си блъскаме главите как да реорганизираме азиатските си сътрудници! — Според мен тук изобщо не става въпрос за дрога, Макс. — Това не ме засяга! — отсече Тренъди. — Ликвидирай ги и толкоз! — Спокойно изчака погледа на Симбал, лицето му беше изсечено като от камък. „Този мръсник има великолепно чувство за темпо“, призна пред себе си Симбал. Сякаш в потвърждение на мислите му Тренъди леко се усмихна и каза: — Дойде време да си поговорим, Тони… Откровено, като близки хора… — Не мисля, че Чен Ю е най-непосредственият ни проблем. Трите клетви прекоси палубата от блестящо лакирано тиково дърво на новата си джонка. В ръцете си носеше каничка с чай, запарен от Неон Чоу. — Тази сутрин Блустоун закупи нови акции от „Интер-Ейша“ и дялът му надхвърли 40 процента. — Откъде има толкова много пари? — замислено поклати глава Джейк и отпи глътка горещ чай. Трите клетви издекламира списъка на инвеститорите, който беше получил от Су Кривият нос. После мрачно се усмихна: — Имат достатъчно капитал да закупят цял Хонконг, стига да се наложи… Джейк ясно долови притеснението му. — Боби Чан, Пин Шестопръстия, сър Байрън Нолин-Кели, Леонг Лау Черния… — бавно започна да повтаря той. — Да, компанията е внушителна… Но все пак трябва да има някаква граница на ликвидните средства. Дори ако Блустоун твърдо е решил да сложи всичките си яйца в една кошница… — Трябват им още девет процента до контролния пакет — предупредително го изгледа Трите клетви. — Това означава приблизително тринадесет милиона акции — изчисли Джейк. — Каква е текущата цена на борсата? — Чакай да погледна — отвърна Трите клетви, стана и се отдалечи по коридора. Джейк се огледа. Наблизо се бяха изправили Блис и Неон Чоу. Разговорът им беше доста оживен, но въпреки това Неон Чоу час по час поглеждаше насам. Джейк не беше в състояние да определи изражението на лицето и, тъй като предпочиташе да остане с профил към тях. Отбеляза си по-късно да я попита докъде са стигнали отношенията й с Блустоун. — Двадесет и два и четвърт — появи се отново Трите клетви. — Понесохме тежък удар със затварянето на „Саут-ейша“… — Трябва да вложат още доста пари — отбеляза Джейк. — Някъде около двеста и деветдесет милиона долара, нали? Колко са хвърлили до момента? Трите клетви направи бързи изчисления. — Приблизително седемстотин и петдесет милиона… Разбира се, наложи им се да ликвидират няколко холдинга, но нас това не ни грее… Пипнат ли контролния пакет на „Интер-Ейша“, цял Хонконг ляга в краката им. Един милиард долара съвсем не е висока цена за цял Хонконг! — Да, но ако можеш да си го позволиш… — замислено отбеляза Джейк. — Какво ще правим оттук нататък, Джуан? Как ще спрем проклетия тайпан-чужденец? Джейк отново долови притеснението в гласа на чичо си. Лишен от правото да взема самостоятелни решения, Трите клетви се чувстваше безпомощен. Отношенията му със Зи-лин бяха по-различни, на друга основа. Но Джейк беше Джуан, съдбата на Вътрешния кръг зависеше единствено от него. _Не се доверявай на никого_, беше _го_ предупредил Зи-лин. _Абсолютно на никого! Проблемът ще разрешиш сам, като първо направиш опит да откриеш шпионина на Блустоун в „юн-хюн“…_ — Обади се на Сойър — каза на глас той. — Да нареди на брокерите да пуснат на пазара ценните книжа Ду Лон… — Какво?! — смаяно го изгледа Трите клетви. — Но това са джонките! Печалбата от тях е свързана с висок риск, но е три пъти по-висока от лихвите на пазара! Дълговете на „Интер-Ейша“ ще станат огромни! Но за какво, питам аз! Действително ще успеем да вдигнем цената на акциите си, но за колко време? Притокът на пари в брой силно ще се свие, а после ще плащаме такива лихви, че ще ни счупят гръбнаците! — Ще плащаме, ако все още сме над повърхността — спокойно отвърна Джейк. — Ще плащаме и ще пеем! — Един момент — замисли се Трите клетви. — Заради Блустоун ли го правиш? Защото допълнителните дългове ще направят „Интер-Ейша“ по-малко привлекателна за изкупуване… Вярно, но това няма да е достатъчно, въздъхна в себе си Джейк, а на глас попита: — С колко според теб ще се повиши цената на акциите ни? — Със седем пункта — отвърна след кратък размисъл Трите клетви. — С десет, ако имаме голям късмет… Дали ще е достатъчно, запита се Джейк. На крачка от бездънната пропаст той усещаше с физическа яснота острието на сабята над главата си. Сабята, изкована от Блустоун, Даниела Воркута и Чен Ю… Дали не трябваше да прояви известни резерви по отношение на баща си? В крайна сметка Зи-лин беше човек като всички останали. А хората допускат грешки. Понякога става така, че доверието не издържа пред натиска на обстоятелствата и времето… Същевременно си даваше сметка, че окончателното решение е било негово, резултат на дълги и тежки анализи. Беше го взел в качеството си на Джуан и отговорността падаше върху плещите му. Не бива да я прехвърля върху мъртвите, дори всичко да се срине… — Джуан… — тежко промълви Трите клетви и стисна в шепа малката порцеланова чашка. — Още от самото начало бях против да пускаме акции на борсата… — Помня това, чичо. — Защо не се вслуша в съвета ми, за Бога? Ако го беше сторил, всичко щеше да е наред! А сега седя и гледам как един шибан „гуай-лох“ отмъква всичко, което съм създал тук от петдесет години насам, още от самото напускане на Шанхай! — Не забравяй как си дошъл в Хонконг, чичо — погледна го в очите Джейк. — Баща ми ти е осигурил място при Бартън Сойър, бащата на Андрю… И така ти е дал възможност да започнеш работа по изграждането на „юн-хюн“… Решението за емитиране на акции на „Интер-Ейша“ наистина взех аз, но след като получих благословията на баща си. Трите клетви не каза нищо, очите му останаха заковани в лицето на Джейк. — Понякога се питам къде изчезна племенникът, който познавах… — тежко отрони той. — Къде изчезна младежът, който споделяше всичко с мен и търсеше съветите ми? — Това беше отдавна, чичо. Разликата е огромна, като между деня и нощта… — Все още имам добро зрение — въздъхна Тцун. — Не съм чак толкова стар… — Моля те, направи това, за което стана въпрос преди малко — тихо, но твърдо отвърна Джейк. — Искам ценните книжа да са на борсата преди края на работния ден! Обърна се, облегна се на парапета и дълго остана така. Предпочиташе да не гледа след възрастния мъж, прегърбен от тежестта на поставената задача. Във водата сновяха „вала-вала“, претъпкани с ококорени туристи с фотоапарати в ръце, които неуморно щракаха огромния плаващ ресторант „Джъмбо“, закотвен в средата на залива заедно с още двама свои събратя. На кея в Абърдийн се тълпяха още стотици мераклии, сякаш очакваха, че в средата на залива ще срещнат я някой прочут контрабандист, я убиец от триадите с бръсната глава и жестоки очи… Тръсна глава и бавно се насочи към двете жени, които моментално прекъснаха разговора си. — Не се притеснявайте от мен, продължавайте… — промърмори Джейк. — Вече свършихме — усмихна се Блис. — Както и ти свърши с чичо си… — добави Неон Чоу. Тази жена е сбъркала призванието си, въздъхна Джейк. Само великолепна актриса може да се усмихва, докато от устата й излитат толкова язвителни слова. Предпочете да не обръща внимание на забележката й и да премине направо на въпроса. — Докъде стигна със сър Джон Блустоун? — Той е изискан и духовит джентълмен… — А още и комунистически агент — добави язвително Джейк. — Нима очакваш, че ще дойде да ми признае това? — присви очи Неон Чоу. — Очаквам някакъв напредък. — При курвите напредък няма — изгледа го презрително Неон Чоу. — Те просто се хвърлят в пропастта и си остават там… — На лицето й отново се появи усмивката. Остра като хирургически скалпел… — Да, Джуан… Точно това станах по твоя заповед… Една обикновена курва! — Блустоун положително е в течение на този процес — подигравателно я изгледа Джейк. — Мръсник! — извика Неон Чоу и го зашлеви през лицето. — Знаеш ли колко трудно понася чичо ти всичко това?! Джейк не помръдна, само в кехлибарените му очи се появи опасен блясък. — Хайде, убий ме! — извика извън себе си Неон Чоу. — Можеш да караш другите да изпитваш ужас, но не и мен! _Джуан…_ — Искам само да вършиш това, което ти е наредено — промълви след известно време Джейк. — Ако ти е много, кажи… Ти си любовница на чичо ми, а не моя. Предполагам, че имаш с какво да си запълваш времето… — Наистина си мръсник! — Мисля, че вече няма защо да се срещаш с Блустоун! — внезапно обяви Джейк. Очите й се разшириха: — Защо? — Беше грешка — призна той. — Която сега ще поправим. — Не искам — опъна се тя. — Мислиш, че няма да се справя ли? — Казах ти, че е грешка и толкоз. Освен това сама каза, че задачата ти наранява душата на Трите клетви. Не искам това да продължава. — Но искаш тайните на Блустоун, нали? — Има и други начини да се добера до тях — усмихна се той, макар да беше сигурен в обратното. Ако тази лисица насреща му научи това, един Бог знае какво ще поиска в замяна. — Какви по-точно? — продължаваше да настоява Неон Чоу. — Мисля, че моите шансове са далеч по-добри. Рано или късно той ще изпусне нещо в леглото, или пък аз ще успея да подслушам някой и друг разговор… Джейк майсторски разигра колебание. — Добре — въздъхна накрая той. — Нека да направим един последен опит… Но ако до една седмица нямам резултат, операцията се прекратява! — Времето е много малко — разколебано отвърна тя. — Повече няма да получиш — отсече той и хвърли многозначителен поглед на часовника си. — На твое място бих го използвал по-рационално… Неон Чоу кимна и се спусна под палубата. След няколко минути се появи отново, натоварена с личен багаж. Джейк мълчаливо гледаше как се отдалечава по бетонния кей. Лесно я различаваше сред тълпата. С такава фигура можеше да спре цялото улично движение. — Джейк… — обади се колебливо Блис, но той й направи знак да мълчи. В другия край на палубата се появи високата фигура на Трите клетви. — Готово — обяви възрастният мъж и мрачно поклати глава — Ако това те интересува — и Сойър мисли като мен. Но изпълни заповедта. Боновете Ду Лон вече са на пазара. — Отлично — кимна Джейк и понечи да се обърне. — Джуан… — Да, чичо? — Блис ми разказа какво е станало в дома на Голямата локва пикня и аз съм сериозно разтревожен… — Всички сме разтревожени, чичо. — Но аз се тревожа за теб. Джейк запази мълчание. — Блис ми разказа какво си сторил на Као Белоокия… — Не съм длъжен да… — Призна и собствената си вина, но изтезанията… — Направихме каквото трябва! — отсече Джейк. — Нищо повече. — Разбирам, че залозите са високи… — Дори по-високи, отколкото допускаме. Трите клетви се замисли върху думите на племенника си. Да, наистина е много променен, рече си той. Духът му е далеч от всички нас. Такъв ли трябва да бъде Джуанът? Ако това е задължително, тогава се радвам, че тежестта на този пост не падна върху плещите на собствения ми син… — Вярно ли е, че Чен Ю е все още жив? — попита най-сетне той. — Така изглежда, чичо. — А вярно ли е, че ти и Блис ще тръгнете да го търсите? — Да. От устата на Трите клетви се откъсна дълбока въздишка. — Там, горе, в Шан, е много опасно… Много! — Зная. — Вражеска територия… Там Чен Ю е цар и Бог… Джейк го погледна право в очите: — Ако се откажа от намеренията, нашите шансове са равни на нула, чичо. — Тогава трябва да заминеш, Джуан. — Ще се грижа за нея, чичо. Твоето съкровище е скъпо на сърцето ми… — Моят скъпоценен камък… — промълви старецът и очите му овлажняха. — Но ти си прав, времената наистина са други… Ши Зи-лин го няма, ти си Джуан, а моето съкровище отдавна вече не е дете… Трудно е да осъзнаеш всичко това наведнъж, но такива са фактите… Кой от тези факти имаше предвид старецът, запита се Джейк. Първият, последният или всички заедно? Лудостта се усилваше. Близостта й го възпламеняваше и заплашваше да го изпепели. Нищо чудно, че полковник Ху вече не е между живите, въздъхна в себе си Хуайшан Хан. Фигурата му изглеждаше още по-гротескна в просторната хижа на генерал Куо. За пръв път от много време насам изпита неудобство от неестествено щръкналото си рамо. То му напомняше за кладенеца… Или може би тя, Ки-лин, беше причината за това… Очите й бяха като два нажежени въглена. Преди години Хуайшан Хан отиде на лов за тигри. Далеч от Пекин, на север… Там от незапомнени времена живееха сибирски тигри — огромни и кръвожадни хищници. Най-много се изненада от бялата козина на звяра, който преследваха. Реши, че това е от снега. Там, на север, имаше много сняг. Все още помнеше собствения си дъх, излитащ от устата му на сребърни облачета. Косата му беше обледенена, сякаш изведнъж беше остарял. Студът проникваше дори през дебелата овча шуба. В продължение на три денонощия Хуайшан Хан и един от местните ловци преследваха хищника. Беше едър мъжкар, наистина изключителен екземпляр. Придвижваше се леко и незабележимо, като дух. На няколко пъти го чуха да души и ръмжи, но нито веднъж не го видяха. Последната нощ в лагера. Бяха решили да се откажат. Студът ги пронизваше до болка, желанието им за лов отдавна беше изчезнало. Клекнали край буйния огън, те говореха единствено за завръщането си в цивилизацията, при истинската топлина и храна… Хуайшан Хан се събуди в мрака на нощта. Луната се беше скрила зад хълмовете, вятърът виеше в стените на палатката и ги засипваше с дребни късчета лед. До слуха му долетя тихо пропукване, главата му рязко се завъртя. С ужас видя могъщите лапи на тигъра само на половин метър от себе си. Затаи дъх, стомашните му мускули се свиха в болезнен спазъм. Краката му бяха мокри. Това означаваше само едно — че се е напикал от страх… Мускулите по могъщата шия на звяра се стегнаха, главата рязко отскочи. Напълно безпомощен, Хуайшан Хан гледаше като парализиран. До слуха му долетя остро пропукване, сякаш гръмотевица се беше стоварила върху високо дърво. После бледото лице на ловеца се отърколи в краката му… Хуайшан Хан неволно потръпна и величествената глава се извърна към него. В гърлото на тигъра нещо заклокочи, очите му се забиха в очите на Хуайшан Хан. В продължение на един безкрайно дълъг миг звяр и човек останаха напълно неподвижни. После ръмженето се усили, тънките черни устни се дръпнаха назад и разкриха страховитите окървавени зъби. Огромните огледални очи, абсолютно кръгли и жълти, изпускаха своя собствена светлина — призрачна, смразяваща, нереална… Хуайшан Хан забрави за цивилизацията, за мъртвия ловец, за скованата в лед планина. Остана сам със звяра… Инстинктивно усети, че в рамките на следващите пет-шест секунди ще се реши съдбата му. Ще живее или ще умре. При това, без да има думата по въпроса. Не можеше дори да помръдне, тъй като тигърът без съмнение щеше да го нападне. Следователно всичко зависеше от звяра. Или от Буда, който присъства в душата на всички живи същества. Джос… Хуайшан Хан изпусна тиха въздишка на примирение, погледна в лицето на смъртта и установи, че това лице му е познато. Изобщо не се изненада, когато звярът му обърна гръб и си тръгна. Призрачната светлина угасна, необикновеният свят, разкрит от жълтите очи, примигна и се стопи, дивата необуздана енергия изчезна… След миг ужасната машина за унищожение потъна в нощта… След инцидента Хуайшан Хан изгуби съня си и дълго, с часове наред гледаше тавана, опитвайки се да дешифрира посланието на Буда, прочетено в ужасните жълти очи. В крайна сметка реши, че то се съдържа в нещо много просто: тигърът никога не убива безогледно, а по-скоро набелязва жертвата си и я ликвидира хладнокръвно и без капчица милост. Сега, наместил деформираното си тяло в един от плетените столове на генерал Као, той гледаше в пламтящите очи на Ки-лин и знаеше, че отново се е срещнал с ужасната машина за унищожение от своята младост… Подчинявайки се на непонятен порив, той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре. Беше крехка, бледа и красива, с изящно издължени пръсти. Но именно тази ръка беше убила полковник Ху и той добре знаеше това. Спомни си хипнотичната красота на звяра, който някога беше пощадил живота му в затънтената тайга. Спомни си болезненото, почти непреодолимо желание да протегне ръка и да погали красивите кадифени очи, да се притисне в топлия бял кожух. Нима и тази жена, внучка на врага му, притежава същото омайно привличане? Това беше лудост, не можеше да вярва в съществуването на подобна сила. Но лудостта беше постоянна спътница на Хуайшан Хан, частица от непрогледния мрак на кладенеца. Тя се загнезди в душата му и остана там, дълго след като генерал Куо го беше изтеглил от студените дълбини на ужаса… Хуайшан Хан затвори очи и тежко въздъхна. Ох, този кладенец! Светът на прокълнатите! Генерал Куо го измъкна оттам, но той чувстваше, че част от него остана завинаги в непрогледния мрак. Сърцето му бе пронизано от ледените стрели на безкрайността. Сега, заковал поглед в тези котешки очи на педя от лицето си, той изведнъж разбра, че душата му е умряла там, в онзи бездънен кладенец. Въпреки спасението на тялото му, осъществено с помощта на генерал Куо… Едновременно с това се чувстваше по-жив от всякога, сякаш пламтящите очи на жената вдъхваха божествени сили в изнемощялото му тяло… Машината за унищожение го привличаше с магнетична сила, главата му се свеждаше все по-ниско и по-ниско към лицето на момичето. Страните й пламтяха, сякаш затоплени от лъчите на невидимо слънце; кожата й притежаваше онази кадифена мекота, която в сънищата му се свързваше единствено с козината на белия сибирски звяр… Накара я да се отпусне на колене пред него, в гърлото й заклокочи заплашително ръмжене. Усети опасността, която се излъчваше от нея — силна, непосредствена, блестяща като острието на нож, опрян в гърлото му. Конвулсивно преглътна, главата му се наведе и бавно докосна нейната. В жилите му нахлу свежа, опияняваща сила. Беше сигурен, че ако в този момент тя вдигне ръце и му извие врата, няма да направи абсолютно нищо, за да се защити… Не, тя няма да го стори. Внучката на врага му е на негова страна, готова да убива по негова заповед. И първата й жертва ще бъде Джейк Мейрък… Хуайшан Хан притисна устни до гладкото й чело с почти религиозен екстаз. В продължение на един дълъг, опияняващ миг ужасът от бездънния кладенец напусна душата му. Ослепителни фойерверки разкъсваха мастиленото небе. — Правени са от истински майстор — отбеляза Тренъди. Намираха се в малко кафене на открито, разположено нависоко, доста встрани от тържествената заря. В ушите им кънтяха пропукванията на разноцветните заряди. — Дойдат ли момчетата, аз тръгвам — обади се Симбал. Тренъди винаги беше в състояние да долови скритата заплаха в тона на събеседниците си. Продължаваше да се поти, въздухът беше все така нагорещен и неподвижен. Отвратителен климат, просто не можеше да разбере как е възможно на някого да му е приятно тук. — Не съм изминал хиляди километри, за да ти предам информацията относно Питър Кърън — промърмори той. — Спокойно бих могъл да го сторя и без да излизам от кабинета си — по телекса или чрез Моника… Наблизо се издигаше голяма статуя на Буда. Така беше навсякъде из Бирма. Този тук седеше с ръце в скута. Лявата му длан беше извърната нагоре, а дясната почиваше на коляното. — Всъщност се радвам, че си ядосан, Тони — продължи Тренъди. — Това доказва, че си във форма. — Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи глътка бира. — Не ми се иска да мисля, че съм те преценил погрешно… Особено сега, на този късен етап. Тренъди изглеждаше абсолютно самоуверен и това пробуди любопитството на Симбал. Намираше се на чужда територия, никога не беше си падал по далечните пътешествия. Имаше слаб стомах и противната способност да привлича всички локални паразити. Поне така се говореше из АН, докато Симбал все още работеше там… — Искам да те питам нещо, Макс — промърмори той. — Знаеше ли, че Кърън е жив? — Откъде бих могъл да знам? — сви рамене Тренъди. — Погледни този Буда — въздъхна Симбал. — Възрастта му е не по-малко от триста-четиристотин години. В основата му са вградени диаманти. В много от тукашните храмове златното покритие на статуите е износено от стотици хиляди ръце, докосвали го за късмет… Но бирманците търпеливо го възстановяват… — Наля бира в чашата си и продължи: — Този тук е Бхумиспара, седи и очаква помощта на Васумдархи — богинята на Земята… — За пръв път чувам, че Буда се нуждае от помощ — скептично отвърна Тренъди. — Според легендата Мара — богът на унищожението, изпратил срещу Буда своята армия от демони — продължи Симбал. — Те били разбити и тогава Мара прибягнал до друга тактика — изпратил да го омайват своите три дъщери: Желанието, Удоволствието и Страстта… Буда докоснал земята, призовавайки Васумдархи за свидетел на безкрайната му мъдрост. Васумдархи го чула и се спуснала на земята. Станало ужасно земетресение, всичко било разрушено. Мара се уплашил, взел дъщерите си и изчезнал завинаги… Тренъди довърши бирата си и побутна празната чаша към средата на масата. — В тази светлина ли ме виждаш, Тони? — попита той. — Като Мара, бога на унищожението? Симбал не отвърна нищо. Добре помнеше предупреждението на Роджър Донован относно Макс. — Днес аз съм вестоносец, но новините ми не са добри… Ще пожелаеш ли да ги чуеш? — Да. Тренъди се приведе напред. По лицето му пробягваха розовозлатистите отражения на зарята, плъзгаха се встрани и изчезваха като прекалено разводнен акварел. — Трябва да слушаш много внимателно, Тони. До самия край, горчив като отрова… Дори да чуеш неща, които няма да понесеш. Бил съм твой командир при редица опасни операции и винаги съм те измъквал невредим… Така постъпвам с всички свои служители. Защото просто държа на кожата им… — Но не и на главите им — язвително подхвърли Симбал. Вътре в себе си обаче призна, че Тренъди е прав. При него хората винаги са били на първо място, независимо от важността на операцията. За това свое поведение е получавал горчиви и гневни упреци от висшестоящите, дори са го наказвали. Но нищо не можеше да го промени. Неговите подчинени продължаваха да се радват на спокойствие и закрила. Това беше доста необичайно поведение. Купища ръководители от ранга на Тренъди бяха готови да си прегризат гърлото, но да изпълнят поставената задача, никой от тях не мислеше за сигурността на оперативните си агенти. — Освен това забравяш, че вече работя за Роджър Донован… — Да, Донован… — кимна Тренъди. — Старият приятел от детството… — Мислиш, че това е причина да ми предложи работа, така ли? — изгледа го с присвити очи Симбал. — Не, за Бога! Но е изиграло известна роля, Тони… Може би дори решителна… Донован несъмнено вярва, че в критичен момент ти _ще останеш на негова страна_, независимо от обстоятелствата… — Само защото сме израснали заедно и сме учили в един и същ колеж? — Не подценявай спомените, Тони. Заедно сте усвоили ритуалите на съзряването, заедно сте вършили младежките лудории… Това е здрава връзка, Тони. И често става така, че нищо не може да я разруши… — Продължаваш да не обелваш нито дума за Кърън и Бенет — изгледа го с подозрение Симбал. — В това отношение наистина съм ти благодарен, Тони — отвърна Тренъди. — Открихме ги благодарение на теб. Но аз бях този, който те мотивира. Ти имаш душа на рицар и аз знаех как ще реагираш при новината за смъртта на Кърън… — Но не се замисли как ще реагира Моника, нали? — Повярвай ми, Тони, за Моника е далеч по-добре да го мисли за мъртъв! — На Господ ли се правиш? Тренъди продължи, без да обръща внимание на въпроса му: — Знаех, че успея ли да те мотивирам, ти ще захапеш случая като булдог. Винаги си бил страхотен булдог, Тони… Начинът, по който откри Бенет, го доказва… — Открих и нещо друго, Макс — поклати глава Симбал. — Кърън и Бенет движат операция, която надхвърля правомощията не само на Администрацията по наркотиците, но дори и на Агенцията… Разполагам с известни факти, но те все още не водят до конкретни заключения. Йе Бегача успя да ми каже някои неща, преди да умре… Например, че „Дикуи“ е пуснала пипалата си по целия свят. Любопитното е, че не продава стоката, а по-скоро я складира… Йе твърди, че тази стока е голямо количество противопехотни ракети с ограничен обхват на действие, но въпреки това могат да доведат до глобален конфликт и унищожение на света. Нарече Бенет „духът, излетял от бутилката“. Имаш ли представа какво е искал да каже с това, Макс? — Предал съм ти всичко, с което разполагам — отвърна Тренъди. — Беше ми дяволски трудно да получа разрешение отгоре, но в крайна сметка успях… Много от… — Значи всичко това не е свързано с Кърън и Бенет — прекъсна го Симбал. — И никога не е било… — Беше, повярвай ми. Но Бенет и Кърън са едно, а Роджър Донован — съвсем друго… — Кой одобри кандидатурата ми за тази операция? — попита Симбал. — Президентът. — Президентът на какво? — На Съединените американски щати! — натъртено отвърна Тренъди. — Заповедта идва от най-високото място, Тони. Симбал внимателно изгледа бившия си шеф: — Какво общо имаш ти с президента на САЩ, Макс? — попита с недоверие той. — Доколкото зная, ходиш при него само когато трябва да получиш медал за поредната успешна операция… — Работя за него, Тони… Временно, със специална заповед. По тази причина мога да командвам хора на СЕН като Мартин… А статутът ми в АН е нещо като отпуска преди пенсиониране… — Откога? — скептично го изгледа Симбал. — Около месец след убийството на Хенри Ундерман. Нима мислиш, че подобен акт лесно ще бъде забравен? — А Администрацията по наркотиците? — За оперативните работници под преките ми заповеди аз все още съм там, на пълно работно време. Едновременно с това им е дадено да разберат, че подготвям Боксър за евентуален заместник… — Дейвид Боксър? — Да. Ти го познаваш, разбира се. — Каква е версията за пред него? — Докторите ми препоръчват по-малко работа и повече спокойствие. Той проявява пълно разбиране. Човек на място, с него няма да имам никакви проблеми… Симбал наблюдаваше цветните отражения върху лицето на Тренъди. Винаги се беше питал какво ли изпитва човек, когато светът му се сгромоляса… Сега това ставаше в действителност, но той го приемаше спокойно, без емоционални изблици. — Какво става, Макс? — тихо попита той. — Защо си тук? — Ще ти обясня, Тони, дай ми малко време… Преди това искам да ти кажа нещо друго… Президентът не беше много щастлив, когато му споменах името ти… — Защо? — Вече ти казах — двамата с Донован сте от едно котило… Шибани съученици! — Значи става въпрос за Донован, така ли? — Казах на президента, че в случая вашата близост може да ни бъде от полза. Казах му, че си залагам главата за теб, Тони… Казах му, че разчитам напълно на твоя ум, честност и чувство за справедливост. Защото ти наистина си един проклет рицар, момчето ми. Винаги си мечтал да яхнеш бял кон и да видиш сметката на врага… — замълча в многозначителна пауза, после добави: — Независимо кой ще се окаже той… — Виждам, че си получил каквото искаш… — Познавам те по-добре от президента — въздъхна Тренъди. — Освен това поех цялата отговорност… Далеч под тях грейнаха светлините на малък площад. Групи голи до кръста младежи играеха „чинлон“ — широко разпространена в Бирма игра с топка от преплетени листа на захарната тръстика. Ударите бяха много специални, нанасяни само с ходилото и колената… — Макс, докъде ще ни отведе всичко това, по дяволите? — Мисля, че твоят шеф — Роджър Донован, работи за другата страна… Долу на площада играта продължаваше. Момчето с топката излезе от кръга, очертан в средата на прашната земя. Кръгът имаше диаметър шест и половина метра. Излезе ли от него, играчът губи точки. Същото става и когато позволи на топката да докосне земята. Симбал безмълвно наблюдаваше играта. В душата му се промъкна жалост към сбъркалото момче. Беше на път да спечели, но грешката го извади от надпреварата. После изведнъж съзна, че изпитва жалост към самия себе си. — Забелязах, че не каза очакваното „ти си луд“ — подхвърли със спокоен тон Тренъди. — И какво от това? Ядосано от грешката си, момчето позволи на топката да се изплъзне от крака му и да тупне на земята. Зрителите започнаха да го освиркват. Сега вече шансовете му бяха нула. — Какво те кара да подозираш Роджър? — Казано накратко, всичко започва и свършва с една картина — въздъхна Тренъди. — Но иначе нещата са доста комплицирани. — Не те разбирам. — Помниш ли картината, която Донован окачи на стената в кабинета си веднага след като стана директор? — Разбира се. Сьора — кимна Симбал и си спомни разговора с Роджър по повод на тази творба. — Но тя е копие. — Кой го казва? — Донован. — Значи е лъжец — тръсна глава Тренъди. — Картината е оригинал. — Надявам се, че не го подозираш, само защото подобна картина не е по джоба на един държавен служител — изгледа го продължително Симбал. — Донован е доста заможен човек… — Не, разбира се — махна с ръка Тренъди. — Тук парите нямат нищо общо. Работата е там, че аз съм виждал тази картина… Преди много години, в Париж. Бях луд по импресионизма, обикалях всички галерии, изложби и аукциони. Аукционите, Господи! Готов съм да продам душата си, за да участвам още веднъж в някой от тях! Това е единственото ми прегрешение към службата. Бягах от офиса, дори когато бях претрупан с работа, само и само да не изпусна поредното наддаване… Така се натъкнах на Сьора. Продадоха я на една красива жена с блестящи сиви очи и медноруса коса. Имам редица причини да я помня добре. Исках този Сьора, но нямах възможностите на твоя приятел Донован. Не произхождам от богата фамилия, не съм учил в прочути колежи… — В усмивката му се долови следа от тъга. — Родил съм се от другата страна на оградата… Гледах с копнеж дъщерите на бостънските брамини и се питах какво ги прави по-различни от мен и моя старец… Естествено, като работиш в юридическа кантора на Хълма, ти не се прибираш у дома с черно от сажди лице и обезобразени от мазолите ръце… Когато завърших колежа, вече имах свои любими художници. Сьора заемаше челно място сред тях… Примирих се, че не мога да имам онази картина от търга и се утеших с нейната нова собственица… — Блондинката? — Да. Лицето й ми се стори познато и академичния интерес отстъпи място на нещо друго… По онова време се занимавах с проучване на страничните обстоятелства, довели до провала на една доста широкомащабна операция. Подозирахме намесата на руснаците, по-специално на КГБ… И там, сред купищата документи, се натъкнах на това лице… Оказа се, че картината на Сьора е купена от Даниела Воркута, лейтенант от КГБ. Над осветения площад се блъскаха рояци нощни пеперуди. Хлапетата отдавна би трябвало да прегракнат от викове, но енергията им изглеждаше неизчерпаема. Симбал насочи поглед към играчите и установи, че момчето отпреди малко беше набрало нови точки и водеше в класацията. Изведнъж му се прииска да е на негово място — млад, силен, изпълнен със спортна злоба… — Това ли е всичко, което имаш срещу Роджър? — попита след проточилата се пауза той. — Че притежава картина на Сьора, закупена преди години от лейтенант в КГБ? — Роджър Донован беше в Париж по същото време — въздъхна Тренъди. — Направих съответните проучвания и установих, че Даниела Воркута е била командирована със задачата за вербовка. Официално се водеше като помощник на културния аташе и имаше достъп до доста кръгове на висшето общество в Париж… — Къде тук е мястото на Сьора? — вдигна вежди Симбал. — Склонните към предателство обичат романтиката — сви рамене Тренъди. — Това е част от играта. В началото всички искат нещо конкретно, нещо осезаемо… Сякаш пробват топлината на водата във ваната. Сьора е изиграл ролята на подарък… — Доста скъпичък подарък! — отбеляза Симбал. — Това доказва какви надежди са възлагали на Донован. — Тренъди бръкна в джоба си и извади малък плик, овлажнял от потта. — Повярвай ми, Тони, той е успял да развие целия си потенциал… Всичко е тук. Примери за провалени операции, за изтичане на важна разузнавателна информация… Работил е с фантазия и размах, изключително ловко… Симбал сведе очи към плика на масичката. — Защо тогава не е бил заловен? — Как да отговоря на такъв въпрос, Тони? — притеснено се размърда на стола си Тренъди. — Може би, като кажа, че сме глупави, че действаме неефективно на всички нива… Това едва ли ще е напълно вярно, но едновременно с това е близо до истината. Като всяка бюрократична машина ние объркваме далеч повече неща, отколкото оправяме… Признавам, че се натъкнах на това тук съвсем случайно… Ако не беше Сьора, нямаше да възникнат никакви подозрения. Поне такива, които да водят към Донован… — Какво искаш от мен? Играта долу свърши. Момчето, което беше събудило любопитството на Симбал, триумфиращо нанесе последните три удара върху топката. Браво, малкият, поздрави го мислено Симбал. — Той ни убива, Тони — прошепна Тренъди. — Изпива ни кръвчицата като гаден вампир. Това не може да продължава повече. Трябва да бъде ликвидиран. Бързо, тихо и ефикасно! Появи се момчето, което очакваше Симбал. Проправи си път между масите, застана пред Симбал и се ухили. Беше представител на едно от планинските племена край Могок — богата на диаманти местност, благодарение на която Бирма се беше прочула из целия свят. Гледаше Симбал и продължаваше да се хили. Между зъбите му проблесна сърцевиден рубин, под него беше прикрепен къс фин кехлибар, шлифован като брилянт. — Вече са на път — каза Симбал и започна да се надига от мястото си. Момчето имаше задачата да наблюдава скривалището на Кърън и Бенет. — Трябва да вървя… — Към Шан — подхвърли Тренъди. — Тръгнали са натам, в това поне няма никакво съмнение. Тренъди вдигна глава да го погледне, взе плика от масата и му го подаде. — Той е от лошите, Тони… От най-лошите! Симбал пое плика, без да обръща внимание на хлапето, което го теглеше за ръкава. — Ще му хвърля едно око — обеща той. — Не разполагаме с много време. — Какво искаш да кажеш? — Върви, Тони — въздъхна Тренъди. — Шан те зове… Земята на боговете… — Но тя е далеч от Роджър Донован… — Дойде време да получиш и последните указания — въздъхна Тренъди. — Донован е поставен под неотстъпно наблюдение. По последна информация на моите хора появата му тук е въпрос на часове… — Но защо? — учудено го изгледа Симбал. — Това не мога да кажа и ще ти призная, че изобщо не ме интересува… Сега важното е да действаш, Тони… — Не съм се съгласил на нищо — поклати глава Симбал. — Тук съм, за да открия Кърън и Бенет. Трябва ли пак да ти напомням, че вече не работя за теб? — Всичко е тук — промълви Тренъди и почука с пръст по плика. — Роджър Донован е предател, Тони. Много хора умряха по негова вина. — В погледа му се появи твърдост. — Иди и пипни онези мръсници Кърън и Бенет, те напълно заслужават това! Но главната грижа на президента сега е Донован. Също и моята… Този човек трябва да изчезне. Гледа така, сякаш най-накрая е решил да свали каишката на своя свиреп булдог, въздъхна в себе си Симбал. А работата е там, че АЗ с нетърпение чакам да го направи! Кожата на стареца беше златиста. Слънцето и вятърът на Шан го бяха изпекли по начина, по който той печеше продуктите на своя труд. Беше майстор от старата школа, такива като него бяха на изчезване дори и от планинските пущинаци. Майстор на боите и лаковете. Беше родом от Паган, откъдето неговия занаят се разпространил в Бирма посредством пътуващите китайски търговци от империята Нан-чао. Правнуците на тези номади, осъществявали своята дейност още в първи век от Новата ера, днес живеят в провинция Юнан и околностите й. Гъстата сребристосива каша се събира от кората на дървото титци, а после се разлива върху дървени или бамбукови формички. По същия начин, по който се събира сокът на каучуковите дървета. Този човек използваше сечивата на своите деди. Разбиваше кашата с помощта на снопче конски косми — една работа, която изисква сили и търпение. Но за сметка на това готовият продукт беше великолепен — гъст и едновременно с това гъвкав като гума. Клекнал до стареца, Джейк наблюдаваше работата му. Беше донесъл две бутилки „Джони Уокър“ и четири стека американски цигари, които лежаха между краката на майстора. Разговорът поддържаше предимно домакинът, а Джейк се задоволяваше да кима с глава и да подхвърля по някой въпрос. Очите му не се откъсваха от сръчните жилави ръце, които разбиваха лака и равномерно го напластяваха върху конските косми. От контакта си с въздуха сместа бързо почерняваше. Небето над главите им имаше цвят на котешко око, синевината му бързо отстъпваше пред настъплението на тежки, буреносни облаци. Това може би се дължеше на гъстата растителност наоколо, а може би и на жълтеникавия прах, който вятърът разнасяше по всички краища на високото плато. След известно време Джейк се изправи и обърна гръб на пазарчето, където се предлагаха традиционните копринени шалчета и везни за теглене на опиум. Блис го чакаше под сянката на близкото дърво. — Знае — каза й Джейк. — Чувал е за Чен Ю, макар че тук го познават под друго име. Наричат го Нага. Страшно мелодраматично… Голямата змия от азиатската митология. — Джейк… — Чичо Томи знае къде да го открие — продължи Джейк. Бирманците имат американски лични имена и обикновено са известни само с тях. — Не сме далеч, само на около… — Джейк — повтори Блис, хвана ръката му и го придърпа зад дървото, далеч от любопитните очи на местните селяни. — Какво ти става? След онази нощ на борда на джонката ти говориш само за Чен Ю… Не спиш, почти не се храниш. А погледът ти направо ме плаши! — Няма нищо. — Нищо, така ли? Да не стане като в къщата на Макена? — Че какво толкова е станало там? — Никога не си бил толкова груб, Джейк… Да не кажа садистичен… — Не изпитвах удоволствие от това, което вършех. — Сигурно — въздъхна Блис. — Но може би трябваше да опиташ нещо друго… — Изключено. Нали ти казах, че Као Белоокия е бил обучаван от истински майстор? — Ако наистина е било така, той щеше да умре и пак да не признае нищо. Джейк замълча. С крайчеца на окото си виждаше двете жени, които стояха пред стария занаятчия и със страхопочитание наблюдаваха действията му. Лицата им бяха намазани с някаква бледожълта помада. — Какво искаш да кажеш? — попита най-накрая той. — Нищо — сви рамене Блис. Не можеше да се отърве от чувството, че през цялото време на пътешествието им Джейк търси начин да се скарат. — Просто те _моля_ да не изключваш възможността да си бил подведен от Као… Може би ти е подал предварително съгласувана с някого информация. — Чен Ю иска да съм тук. — Може би… — Но защо? — запита се Джейк. — Няма логика да ми разкрива своето местонахождение. Далеч по-безопасно е да глътне „Интер-Ейша“ чрез посредници — така, както е започнал. — Страхува се от теб — отвърна Блис. — Тук може да те ликвидира далеч по-лесно, отколкото в Хонконг. Няма да има полицейско разследване, няма да се задават излишни въпроси. — Но това е глупаво — поклати глава Джейк. — А Чен Ю съвсем не е глупак. — Очите му доловиха нещо особено в изражението на лицето й. — Освен ако знаещ нещо, което е неизвестно на мен… Блис се обърна. Как да му каже какво точно се случи с баща му? Как да го подготви за мрака на „да-хей“? Понечи да каже нещо, но после стисна устни. Сърцето й се сви, защото разбра, че няма начин да го подготви за това, което искаше да му каже. Защо пък да не разбере, запита се тя. Той притежава „ба-мак“ — нещо, което е твърде близко до „да-хей“. — Променила си се — отбеляза той. — Ти също. Надявам се, че все още помниш колко бяхме близки… Сърцето му бе пронизано от остра болка, лицето му пребледня. Пусна ръката й и се плъзна надолу, към корените на вековното дърво. — Джейк! — коленичи до него Блис. — Какво ти е? — Не зная. Тя веднага усети, че я лъже и лекомислено го каза на глас. — Вече знаеш всичко, нали? — избухна той. — Усети лъжите на Као Белоокия, веднага разбра и кога казва истината! Сега пък регистрираш и моите промени. Какво още да очаквам? Блис поклати глава, готова да си прехапе езика. — Нали и ти можеш да го правиш — умолително го изгледа тя. — С помощта на „ба-мак“ винаги си различавал лъжата от истината… — Вече не. — Какво? — От известно време насам съм лишен от способността да потъвам в „ба-мак“… — Лицето му беше в сянка, но думите му бяха пропити от горчивина. — Затова ли е цялата промяна у теб? — Малко ли е? — вдигна глава той. — Приличаш на момче, което е изгубило любимото си мече — усмихна се тя и го прегърна. — Но се чувствам като човек, на когото изведнъж са отнели зрението. Тя замълча, пръстите й се сплетоха с неговите. Вдигнали поглед към небето, те мълчаливо гледаха как косматите облаци над главите им се сгъстяват и бавно запълват жълтеникавото небе. Някъде над планините отекна тътен на далечна гръмотевица. — Изпитвал ли си страх от него, Джейк? — От кого? — От „ба-мак“. — От мощта му? — Не, по-скоро от прозрението, което носи, от връзката с някакъв друг свят… — Усещал съм единствено силата му. Може би точно в това се крие разликата между нас, рече си Блис, после внимателно подхвърли: — Сигурно по тази причина се измъчваш от липсата му… — Какво искаш да кажеш? — обърна се той. — Струва ми се, че „ба-мак“ е нещо много повече от проява на сила. Джейк освободи ръцете си и ги изпъна пред нея: — Виж как треперят… Бях силен единствено благодарение на „ба-мак“. С негова помощ избирах стратегията си, инстинктивно усещах опасността и вземах съответните мерки. — А сега? — Сега нямам нищо — въздъхна Джейк и прокара пръсти през гъстата си коса. — Нищо не стои между мен и смъртта… Блис беше доволна, че не му разказа подробностите около смъртта на баща му. Вярата й в Ши Зи-лин беше силна и непоклатима, тя беше убедена в безграничните му възможности. Това я накара да изпита чувството, че старецът знае всичко, че отдавна е усетил загубата на „ба-мак“ в душата на сина си и чрез сливането на своето „ки“ с нейното ще направи необходимото, за да помогне на Джейк. Сега, усетила агонията в душата му, тя ясно видя какво трябва да направи Джейк. Същевременно си даде сметка, че не би могла да му помогне открито. Той беше като дете, което не се разделя със своята играчка, дори когато тя вече се е превърнала в парцал… Детето вярва, че плюшеното мече го пази от злото, особено когато е извън дома, сред враждебния и непознат свят. После мечето изчезва и детето може да разчита само на собствените си сили… Такъв е проблемът му в момента. Може би ще се окаже, че Фо Саан не му е направил добра услуга, въвеждайки го в тайнството на „ба-мак“, човек има нужда от пълно разбиране на това могъщо разклонение на „ки“, за да може не само да ползва предимствата на присъствието му, но и да знае как да реагира при липсата му. — Нима очакваш да ти повярват другите, след като сам не си вярваш? — попита тя. — Ти си Джуан и си наясно с огромната отговорност, легнала върху плещите ти. На няколко метра от тях се появи момиченце с ангелско личице. То също беше намазано с жълтата боя „танака“ като своите родители, дългата му коса беше стегната на тила с яркочервена шнола във формата на звезда. — Мисля, че не ме разбираш и грешката за това е изцяло моя, Блис — бавно отвърна Джейк. — Имам чувството, че съм изгубил не само „ба-мак“, но и нещо повече… Част от същността си… — Но нали „ба-мак“ също беше част от твоята същност? Пъхнало пръст в устата си, момиченцето любопитно ги зяпаше. — В душата ми има празнота — прошепна Джейк. — Много по-голяма от „ба-мак“… В един момент осъзна, че момиченцето гледа не тях, а нещо зад рамото на Блис. — Какво е то? — Ако знаех какво е, щях да зная всичко — поклати глава той. Момиченцето се разплака и той неволно се запита какво го е уплашило. Отстъпи крачка назад, по личицето му се изписа желанието да побегне. Но нещо го привличаше, нещо му пречеше да се върне при родителите си. Нещо хипнотизиращо… — Не мърдай, Блис! — напрегнато прошепна Джейк и видя как тялото й се стяга от напрежение. — Какво има? — Прави каквото ти казвам, окей? — прошепна едва чуто той. Виждаше лицето й само с периферното си зрение. — Джейк, какво има? — Не мърдай! — изсъска той. Ръката му неволно се стегна да предотврати инстинктивното извиване на главата й. — Ще правиш ли каквото ти кажа? — Да — прошепна тя и в очите й се мерна страх. — Добре. Сега слушай внимателно. След секунда ще направя нещо, но искам ти да останеш тук, на място. Разбираш ли? Оставаш на място, без да мърдаш. Ясно? — Да, но… — Няма време! Тръгвам! Тялото му прелетя над главата й, кракът му светкавично се насочи надолу. Токът на ботуша му се стовари върху змията, която се беше свила върху напуканата земя на сантиметри от тялото на Блис. Точно тя беше уплашила момиченцето, което ги зяпаше. Нищо друго не би накарало едно дете от скитащите в околните планини полудиви племена да се разплаче от страх. Усойницата се стрелна нагоре, тялото й изплющя като камшик. Но Джейк успя да я стисне зад главата, свободната му ръка ловко укроти плъзгавото тяло. Оказа се, че това е „мве-боаи“, една от най-отровните змии в Бирма. Беше известна не само със силната си отрова, но и с раздразнителния си нрав и ожесточението, с което се нахвърля срещу животни и хора. До ушите му долетя възклицанието на Блис, която не издържа и се обърна. „Мве-боаи“ бясно се извиваше в ръцете му, от устата й излиташе зловещо съскане. Джейк размаза главата й с ток, във въздуха се разнесе противно хрущене. Ръката му пусна дългото почти пет метра туловище на влечугото, което се замята в предсмъртна агония. Пристъпи към разплаканото дете и приклекна пред него. Каза му няколко думи, то доверчиво се сгуши в прегръдката му. Взе го на ръце и двамата заедно се приближиха до мъртвото влечуго. Джейк прошепна нещо в ухото на момиченцето, хвана ръчичката му и я протегна напред. Детето нададе уплашен вик и понечи да се дръпне, но Джейк го държеше здраво. Двамата заедно докоснаха петнистата кожа, сякаш да се уверят, че змията вече не носи заплаха за никого. — Лошо Нещо — намръщено рече момиченцето на разваления английски, използван от планинските племена. — Много лошо! Джейк бавно отмести ръката си, детето обаче задържа своята върху гърба на змията. Малките пръстчета се плъзнаха по хладните люспи, но останаха далеч от смазаната, почти зарита в прашната земя глава. Джейк се надигна, а детето обви ръчички около шията му. Той го отнесе до сянката на дървото, под което чакаше Блис. — Дано вече да си разбрал, че това, което притежаваш, е достатъчно да те пази… — тихо промълви тя. Джейк сведе поглед към детето, което се беше сгушило в скута му. Черните му очички блестяха, освободили се напълно от страха. — Усети присъствието на змията и без „ба-мак“ — погледна го Блис. — И успя да я убиеш, също без неговата помощ… — Вярно е — кимна той, в гласа му прозвуча горчивина. — Но баща ми умря, защото аз… Защото изгубих способността си да виждам в бъдещето… Позволих да отвлекат вниманието ми и да ме задържат далеч от джонката. „Ба-мак“ би трябвало да ми подскаже за намеренията на онзи дантай… — гърлото му се сви и той беше принуден да замълчи. Бирманчето издаде гърлен звук и протегна ръка. Малкото пръстче докосна сълзата под клепача на Джейк. — Лошо нещо си отишло — успокоително промълви детето. — Лошо нещо умряло… Блис изпита дълбоко смайване от човешкото състрадание в душата на едно толкова малко дете. Джейк също го усети. Наведе се и целуна гладкото челце, по устните му полепна жълтия грим „танака“. Момиченцето се разкикоти, той също се засмя и го притисна до гърдите си. Бих желала и аз да мога да го разсмивам така, завистливо въздъхна Блис. Но детето не може да види чувството за вина, което кара сърцето му да агонизира, не може дори да го усети. Джейк съвсем не страдаше само от загубата на „ба-мак“, която изведнъж го превърна в слепец. Не, той страдаше и от липсата на баща си, с когото се беше събрал едва няколко месеца по-рано. — Баща ти може би е прав — промърмори той, облегнал глава на дървото. — И той като теб е убеден, че влизам в капан… — Но какво от това? — вдигна вежди Блис. — Нима има някаква разлика, след като вече си тук? — В Япония открих, че кланът Моро е изпратил екзекуторите на баща ми — с въздишка поясни Джейк. — Те са съперници на Микио, нали? — Не и точно в това е работата. Микио води война с клана Кисан… — Джейк събра колене, за да е по-удобно на детето. — Проникнахме до сърцето на клана Моро. Лично от Хиге Моро научих, че смъртта на баща ми е била поръчана и заплатена от някой си Хуайшан Хан, министър в комунистически Китай… — Това не може да бъде! — изгледа с разширени от учудване очи Блис. — Откога китайските комунисти флиртуват с японската мафия? — И аз си зададох същия въпрос — въздъхна Джейк. — Никога не бях чувал за нещо подобно… — Значи Хиге те е излъгал. — Може би — отвърна със съмнение той. — Но ако не е така? — Тогава трябва да има някакъв смисъл. — Ние сме тук, в планините на Шан… — От начина, по който го каза, личеше, че усилено разсъждава. — Аз разпитвах Хиге… Той каза, че е сключил изключително изгодна сделка с онзи министър… — Баща ти споменавал ли го е някога? — Не. Но Хиге спомена планината… Попитах го срещу какво е получил толкова много пари, а той отвърна: САМО ПЛАНИНАТА ЗНАЕ… — Главата на Джейк се извърна към Блис, меденокафявите му очи се спряха върху лицето й: — Питам се дали е имал предвид Шан… — И маковите полета, така ли? — Може би. Но китайските комунисти са яростни противници на отглеждането и разпространяването на мака. В Юнан държат подсилени войскови части именно за да спират потока от контрабандисти, непрекъснато влизат в стълкновения с армиите на местните барони… — Значи следата е фалшива. Джейк внимателно наблюдаваше сенките по лицето й — една непозната равнина. Даваше си сметка, че са на територията на врага и в друг, чисто психологически смисъл. — Но Као Белоокия съобщава, че работи за сър Джон Блустоун, докато подготовката си е получил при Чен Ю… Зад измамата в „Интер-Ейша“ стои именно Чен Ю. Двамата с Блустоун са сключили съюз, но въпреки това Чен Ю има свой шпионин при англичанина. Интересно, нали? Какъв ще е този съюз? — Очевидно изпълнен с недоверие и взаимно подозрение. — Така е, поне от страна на Чен Ю — кимна Джейк. — Но той винаги е бил недоверчив. — Къде ни води всичко това? — Обратно в Шан и това е най-интересното — отвърна Джейк. — Шан е общият знаменател на всичко: убийството на баща ми, финансовата атака срещу нас, плановете за отмъщение на Чен Ю… — Кой е този Хуайшан Хан? — Много бих желал да имам отговор на този въпрос — въздъхна Джейк. — Имам чувството, че именно той е ключът към загадката… Какво ли обединява толкова различни хора? Чен Ю, Хуайшан Хан, Хиге Моро, сър Джон Блустоун и Даниела Воркута… — Този списък съдържа цял куп естествени врагове — отбеляза Блис. — И именно това го прави загадъчен… И опасен. Каква е общата им цел? Едва ли е ликвидирането на „юн-хюн“, както мислех в началото. Тези хора са такива акули, че биха се разкъсали далеч преди края на подобна операция. Не, целта им е съвършено различна. И все още напълно неизвестна за нас… Слънцето се скри зад планинските склонове, без нито за миг да надникне над черните облаци. Разсеяната светлина изчезна, на нейно място се появи странно, отразено от облаците сияние. Но жегата не намаляваше, насекомите продължаваха да жужат във въздуха. — Ами ако _ти_ си тяхната цел? — попита с потрепващ глас Блис, обзета от тежки предчувствия. — Едва ли — поклати глава Джейк. — Но само тук, в Шан, твоята смърт ще остане незабелязана — държеше на своето тя. — И по всяка вероятност неотмъстена… — Искаш да кажа: окей, махаме се оттук… Нали така? — Очите му внимателно я наблюдаваха. — Връщаме се в Хонконг. — Да, точно така — призна Блис. — Но зная, че това няма да стане. Ти никога няма да се върнеш… — Права си. — Питам се защо… През главата ми минават разни мисли, но все се надявам, че греша… — Например какви? — Например, че изгаряш от желание да умреш… Джейк сведе поглед към спокойното личице на момичето в скута си. — Мариана казваше същото — промълви той. — Както и първата ми жена… — Това може би означава, че в цялата работа има и зрънце истина… Доловил напрежението в гласа й, Джейк решително тръсна глава: — Не, не е така. — Тогава защо си тук, в червения сектор? Нима по този начин искаш да спасиш „Интер-Ейша“, „юн-хюн“ и мечтите на баща си? — Сигурно е така — сви рамене Джейк. — Не! — извика тя и момиченцето стреснато отвори очи. — Не е така! Тук си заради гузната си съвест! Дълбоко в себе си се чувстваше виновен за смъртта на баща си. Убеден си, че ако „ба-мак“ не беше те напуснал, ти със сигурност щеше да отбиеш нападението на онзи дантай! Но нещата стоят по друг начин, Джейк. Резултатът щеше да е един и същ, с „ба-мак“ или без него… Джос, Джейк… Трябва по-често да се вслушваш в китайската си кръв. Приеми съдбата на баща си и толкоз! Както го е сторил той… Джос, че са го убили… Джос, че по това време ти си бил далеч. Защо се заблуждаваш, че с помощта на „ба-мак“ би могъл да се отървеш по-бързо от своята преследвачка? Нима вярваш, че би й обърнал гръб, за да се втурнеш към джонката? Какво щеше да стане, ако те беше проследила и там? Джейк не отвърна нищо, но отговорите на тези въпроси му бяха ясни. Тя е права. „Ба-мак“ наистина не би променил нищо. Баща му е мъртъв. Джос… Сведе поглед към детското личице в скута си. Момиченцето спеше дълбоко. Малкото юмруче стискаше ризата му. В душата му нахлу тъга. — Какви ли не мисли минават през главата на човек — тихо промълви той. — В момента страдам за дъщеря си много повече, отколкото когато беше жива и действаше заедно с пограничните бандити… Очите му се прехвърлиха към лицето на Блис. — Най-болезненият ми спомен за нея е най-живият… Тя беше обладана от желание за смърт, Блис… Лан, моята единствена дъщеря. В очите му се появиха повече сълзи, отколкото малката бирманка би могла да избърше. — Вече е на път! В гласа на Чен Ю прозвуча тържество. Свали слушалките, изключи мощния предавател и вдигна глава: — Току-що разговарях с Као Белоокия. Ши Джейк е тръгнал насам, точно според твоите предвиждания! Обезобразената фигура на Хуайшан Хан стърчеше гротескно от плетения стол, момичето беше на колене в краката му. Държаха се за ръце и сякаш спяха. Каква е тази странна симбиоза между стареца и младата жена? Дали тя го обича или мрази? Дали се страхува от него? Вероятно от всичко по малко, въздъхна Чен Ю. Промиването на мозъка й е преминало успешно, тя вече е съвсем друг човек. Но знае ли някой на какво е способна в действителност? В момента беше оръжието за отмъщение на Хуайшан Хан. Тя, дъщерята на Джейк Мейрък Ши… А какво е моето оръжие, запита се Чен Ю. То едва ли има нещо общо с хората… То е Шан, могъщата международна организация за контрабанда на наркотици, градена в продължение на десетилетия. Могъща като планината… „Дикуи“… Чен Ю предпочиташе да сложи съдбата си в нейните ръце, вместо да разчита на манипулираната човешка психика. Фактът, че уволнението му от „Сойър & синове“ преди години се беше превърнало в най-щастливото събитие на живота му, съвсем не намаляваше жаждата за мъст, кипяща в душата му. Беше успял да извлече полза от съкрушителния удар на съдбата и това го превръщаше в гений. Но съвсем не оправдаваше злото, което му бяха сторили… Тцун-Трите клетви беше човекът, който му даде идеята. Преди да стане служител на „Сойър & синове“ Тцун беше един от най-опитните контрабандисти на суров опиум в района на Шанхай. Макар и в периферията на бизнеса, той беше успял да натрупа огромно състояние. А колко ли би спечелил, ако беше в центъра на търговията с опиум, запита се Чен Ю. Толкова, че светът щеше да бъде в краката му. Така се роди идеята за създаването на „Дикуи“. Организацията беше изградена отлично, немалка заслуга за това имаше и Хуайшан Хан. Но Чен Ю не беше доволен. Искаше повече. Искаше целия свят! И вече беше на път да го получи. С помощта на двама американци — Бенет и Кърън… Разликата е смайваща, въздъхна в себе си Даниела. С детето на Карелин в утробата си тя виждаше света под различен ъгъл, нищо друго вече нямаше значение. Включително и заплахите на Олег Малюта. Колко сила дава едно още неродено човешко същество! Пистолетът с отпечатъците от пръстите й, внимателно запечатан в найлонов плик, сега й се струваше нещо толкова чуждо и далечно, колкото обратната страна на Слънцето. Насочила мисли към бъдещето, тя вдигна слушалката и набра номера на Малюта. Предложи му след работа да идат на концерт, а после да вечерят някъде. Той с удоволствие прие. Освободиха и двамата шофьори. Напоследък това се случваше често и момчетата бяха доволни. Едно от най-досадните неща във военната служба е да стоиш и да чакаш Бог знае докога… В края на работния ден Даниела се спусна в гаража и се разписа за една от служебните волги, която беше поръчала още по обед. В джоба си имаше билети за концерта на „Квартет Бетовен“, доставени от съответния служител. Пет минути преди началото на концерта в музикалния център „Гнезин“ на улица „Воровски“ те вече бяха на местата си. Малюта с нищо не показа, че е изненадан от появата й зад волана на черната „Волга“. Може би просто беше доволен, че са заедно. Не чу абсолютно нищо от музиката на Бетовен. Прасета да бяха поставили зад инструментите, пак нямаше да им обърне внимание. Гледаше високия орнаментиран таван и не мислеше за нищо. Имаше усещането, че душата й е отлетяла, а сърцето й е престанало да бие. Седеше неподвижно като сфинкс и гледаше някъде отстрани отломките на живота си. Ярки прожектори осветяваха подиума с музикантите, отблясъците им играеха по високия таван. Тежкият кристален полилей в средата сякаш потрепваше в такт с музиката. Даниела имаше чувството, че се носи през годините като робот, единствената оцеляла от ужасно корабокрушение. Доскоро скъпо на сърцето й, днес родното място наподобяваше майсторски декорирана сцена, на която тя играе странна и непонятна за никого роля. Напразно се питаше защо се е занимавала с всичко досега, как в името на Бога е могла да се чувства щастлива… Равнодушно си призна, че никога не е имала представа от истинското щастие, не знае какво означава просто да живееш — като всеки друг… Беше се борила да оцелее, ден подир ден водеше безкрайната битка за надмощие над себеподобните си. Каква агония, Господи! Какво омерзение, особено на фона на обичта й към Михаил Карелин. Малюта каза нещо, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж изгуби способността да разбира майчиния си език. Имаше чувството, че е нищожна прашинка, зареяна в черната бездна на Космоса. — Даниела? — Да… Полилеят блесна с хиляди ярки слънца. Вероятно е дошло времето на антракта. — Концертът свърши. — Да… — Време е да тръгваме. _Време е да тръгваме._ Гласът му отекна в съзнанието й глухо, сякаш от дълбока пещера. Мислеше за майка си, за остатъците от религиозни догми, сред които беше израснала. Й дума не можеше да става за посещение на църкви, но дълбоко в душата й плахо проблясваше желанието за молитва… _Време е да тръгваме._ Тя стана, подчинявайки се на неизвестния глас, прозвучал в съзнанието й. Във фоайето със златисти стени зърна за миг лицето на красива, но затворена в себе си жена. В изражението на сивите й очи се долавяше нещо от това, което Даниела беше наблюдавала у затворниците на Лубянка. Особено на онези от тях, които след приключване на „интервюто“ бяха изпращани в подземията на трето ниво и завинаги оставаха там. Стреснато установи, че гледа в огледало и красивата жена е самата тя. Поклати глава, облече палтото си и напусна театъра след Малюта. Небето беше ясно, свеж ветрец отнасяше вонята на дизеловите изпарения. Малюта с удоволствие прие предложението й да се разходят край Москва-река. Качиха се в колата и подкараха. Даниела спря на мястото на предишната им среща. Спомни си за историята с падането под леда и едва сега разбра истинския й смисъл — предупреждение. Оцелял след това тежко изпитание, Малюта беше готов да преживее и всичко останало. Ръката на Бога. Тя го беше подкрепяла през целия му съзнателен живот. _Аз съм сред богоизбраните, затова трябва да изпълняваш моите желания_, каза й веднъж той. Даниела инстинктивно почувства, че това фанатично убеждение е тясно свързано с едно друго — вярата в безсмъртието на Ореанда, в ежедневното й присъствие край него… Слязоха от колата и се спуснаха към брега. Този път Малюта не забрави да й подаде ръка. Пътечката беше стръмна и плъзгава, покрита с влажни камъчета. — Даниела… — спря той и се обърна към нея. Но тя връхлиташе върху него. Дръпна го рязко към себе си, добре премерен ритник в кокалчетата го накара да се стовари върху ръба на бетонното корито, покрито с мъх. Лакътят й потъна в слънчевия му сплит още преди тялото му да влезе в контакт с бетона. Малюта нададе сподавен вик, краката му инстинктивно се свиха. Но Даниела не спря нито за миг. Стовари се върху него с цялата тежест на тялото си и го бутна във водата. Главата и раменете му потънаха, концентрични кръгове нарушиха спокойствието на мазно блестящата повърхност. Ръцете й се вкопчиха в гърлото му и го натиснаха надолу. Оттатък реката се движеха безкрайни потоци от коли, до слуха й достигаше тежкия грохот на моторите и сподавените стонове на разгневени клаксони. Той се бореше упорито и Даниела беше принудена да седне върху здравите му крака, които с лекота биха го изтеглили обратно на брега. Не можеше да си позволи това, не искаше дори да си помисли какво ще стане, ако Малюта успее да напълни дробовете си с кислород… Ставаше все по-трудно да го удържи. Смени позата и заби колене в стомаха му. Представи си какво изпитва в безвъздушния мрак, виждаше как дробовете му отчаяно се борят за глътка въздух, а рефлексите карат устата му да се отваря… Единствено мозъкът се опитваше да открие рационално решение за измъкване от лапите на смъртта… Но такова решение нямаше. Даниела направи всичко възможно, за да е така. След известно време тялото му се отпусна, а тя изведнъж усети, че цялата е плувнала в пот. Всичко пред очите й беше размазано, вероятно беше плакала… Остави главата му под повърхността на водата, разкопча яката и потърси верижката със златното ключе. Дръпна рязко и то остана в ръката й. После се зае с останалото. Тялото на Олег Малюта трябваше да изчезне завинаги. Изтика го навътре в ледената вода, която бързо се вдигна до бедрата й. Потръпна от студ. Малюта потъна като камък. Бледото му лице проблесна под студените лъчи на луната, после изчезна. Най-сетне се беше завърнал при своята Ореанда, заедно с вината си… Промъкна се безшумно в кабинета и веднага усети миризмата му. Зловещото присъствие на Малюта се усещаше навсякъде, като вонята на сажди в крематориум. Олег Малюта… Насочи се към бюрото и седна. Извади златното ключе и отвори най-долното чекмедже. Капачето на стоманената кутия тихо изщрака. Ето, всичко е тук… Леко потрепващата й ръка внимателно повдигна найлоновото пликче. Да, пистолетът в него беше нейният… Вътрешността на найлона беше леко зацапана от оръжейното масло. Под пистолета имаше плик със снимки. От онази ужасна нощ, в която Даниела отчаяно плачеше на брега на Москва-река… Постави стоманената кутия на бюрото и запали негативите. Прибра пистолета в чантичката си и се приготви да тръгва. Тогава погледът й попадна върху ръба на малък плик, стърчащ изпод дъното на вече празното чекмедже. Протегна ръка да го извади, но той не помръдна. Очите й пробягаха по бюрото и се спряха на бронзовия нож за отваряне на писма. След няколко минути напрегната работа най-сетне успя да измъкне плика от неумело направеното скривалище. Вътре имаше четири листа, гъсто изписани на машина. Приходи, разходи, проценти… Приличаха на счетоводен баланс, но цифрите бяха огромни. Очите й се спряха на думичката „Дикуи“, изписана на мандаринско наречие, и тя изведнъж си даде сметка за огромната стойност на находката. Вълнението й нарастваше с всяко прочетено изречение. Главата й се изпразни от всякакви мечти за любов и семейна идилия — неща, в които все не можеше да повярва… Отново стана предишната Даниела — дръзка, твърда като стомана, кипяща от решителност. В ръцете си държеше документ от огромно значение, държеше истинската, неограничената власт… Сякаш провидението я беше довело тук, за да направи важното откритие. Сякаш провидението й поднасяше властта, към която се беше стремила през целия си съзнателен живот. Така да бъде. Тя знаеше какво трябва да стори. Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Сякаш искаше да попие властта, затворена между тези стени. Вероятно Бог й помогна. Сърцето й се превърна в буца лед. Изправена сред мрака на нощта, тя се стегна за това, което предстоеше. И с изненада откри, че то съвсем не е толкова трудно. Бурята ги следваше по петите. Високо горе, сред платата на Шан. Вражеската територия, червеният сектор, означаващ смъртна заплаха… Онова бойно поле от уроците на Фо Саан, от което път назад няма. Пред тях лежи победата. Или смъртта. _Много битки се печелят благодарение на решителността_, казваше Фо Саан. _А решителността се постига с воля. Изходът на битката понякога се решава не от избраната стратегия, а от издръжливостта. Издръжливостта също е проява на воля. Ако не изгубиш самообладание, ти ще издържиш докрай. Дори тогава, когато тялото ти е погубено…_ Джейк и Блис следваха указанията на чичо Томи — стария майстор на гледжосани съдове. Пътят се оказа изключително труден, напредваха бавно. Ако не беше компасът, отдавна биха се изгубили. Освен това трябваше да се крият от въоръжените патрули на местните армии, на които се натъкваха все по-често и по-често. Те се състояха от по десетина човека, отрупани с гранати и автоматично оръжие, задачата им беше да конвоират дългите кервани от тежко натоварени мулета, които пренасяха готовата дрога към долината. Трябваше да се пазят и от патрулите на бирманската и китайската армия, които имаха обратната задача — да попречат на керваните да стигнат до своето предназначение. Това не е планина, а бойна зона, скръцна със зъби Джейк. Напуснаха малкото селце на разсъмване. До обед изминаха едва шест километра и вече бяха грохнали от умора. Спряха за почивка и хапнаха малко суха храна, която прокараха с ледена вода от близкото поточе. Втренчил поглед в бистрата вода, Джейк изпита нещо като завист към лекотата, с която струите се плъзгаха по огладените камъни. _Най-сетне доближавам върха на планината, татко… Надявам се, че ще зная какво да правя, когато се озова там._ Малко преди един прекратиха почивката си и продължиха нагоре. Следваха неотклонно указанията на чичо Томи, който сякаш нарочно беше подбрал най-непристъпната част на джунглата. Потънаха сред гъсталаците с чувството, че се придвижват по дъното на зелено море. Дори светлината беше зеленикава. Тежка, водниста, потискаща… Високо над главите им пищяха птици, ехото се носеше надалеч. Във въздуха се блъскаха насекоми с най-различни форми и размери. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-малко ставаха и те… Чичо Томи ги предупреди да се пазят от змии и леопарди… Един-два пъти зърнаха маймуни, но това беше за кратко. Очевидно тези зверчета предпочитаха топлия климат на долината и избягваха да се изкачват до височината на платото. Дъждът плющеше като го ведро. Измокриха се до кости, Блис започна да трепери. Прекосиха тесен въжен мост, увиснал над главозамайваща пропаст. Далеч долу се гушеше зелена, окъпана от дъжда падина. Оттатък моста започваше тесен горски път. Добре отъпканата земя и сухите клонки отстрани свидетелстваха, че оттук редовно минават хора. Удвоил вниманието си, Джейк предпазливо продължи напред. Искаше да открие някакъв временен подслон, тъй като в това време беше невъзможно да се пътува. След около половин километър се натъкнаха на малка бамбукова колиба. Две дървени стъпала водеха към нещо, което би могло да се нарече веранда само от човек с доста богато въображение. Джейк подозираше, че наоколо може би има и други колиби, но дъждът плющеше с такава сила, че видимостта им се смали до метър-два… Хвана ръката на Блис и изкачи стъпалата. От тъмната вътрешност на хижата изскочи момче на около единадесет години с чисто, лишено от всякакви петна и лунички бирманско личице. Кожата му беше покрита с шоколадов загар, върху ръцете и раменете му имаше многобройни татуировки. Момчето се усмихна и ги заговори на диалект, от който не разбраха нито дума. Джейк отвърна с няколко думи на мандаринско наречие и момчето им посочи вътрешността на хижата. Въздухът тежеше от сладникавата миризма на опиум, в здрача се очерта фигурата на възрастен мъж. Седеше с кръстосани крака върху рогозка до стената, на главата му имаше тюрбан. Видя ги и им махна с ръка да влязат, между пръстите му димеше лула. Предложи им опиум — жест на гостоприемство в тази част на света. Взе късче черна и лепкава смес, която размачка с палец и показалец и я превърна в топка. После я пусна в чашката на лулата си от слонова кост, разпали я и я подаде на Джейк. Последният я пое и огледа домакина си. Въпреки хладния въздух старецът беше гол, само с една превръзка над слабините. Тялото му беше изрисувано със същите татуировки, които бяха видели по раменете на момчето. Очевидно бяха наследствени. Момчето не влезе в хижата и Джейк стана да надникне през отвора. Навън продължаваше да вали като из ведро, сиво-зелените струи пречеха на погледа. Понечи да се върне обратно, когато периферното му зрение улови някакво движение. Напрегна поглед и видя как към хижата крачат десетина въоръжени мъже. В ръцете си стискаха автомати АК-47, съветско производство. Черните точки на дулата сочеха право в гърдите му. Изправен на прага на колибата, той си даде сметка, че е напълно беззащитен. Застина на място, само очите му следяха войниците, които бързо заеха позиция около колибата. Иззад тях се появи висока фигура. Шибащите дъждовни струи му пречеха да види лицето, но човекът несъмнено беше бял. Едър мъжага с обветрени и груби черти. Лице на американец, а не на руснак… — Я виж кой ни е дошъл на гости! — промърмори Тони Симбал и на лицето му се появи иронична усмивка. — Мейрък! — промълви той. — Та това Джейк Мейрък! Симбал се беше облегнал на тънката бамбукова стена, зад която бушуваше бурята. — Ти си човекът, който пипна шпионина Хенри Ундерман. Джейк го наблюдаваше от мястото си край вратата. Блис седеше до стареца, който невъзмутимо продължаваше да пуши. Нито един от въоръжените мъже не влезе в колибата и това беше успокоително. Но момчето беше тук. Именно то беше алармирало Тони Симбал за появата им. Над дъсчения под пълзяха тайни. Призрачнобели, сякаш оживял кошмар, безплътни като дима на опиума, който пълзеше от лулата на стареца. — Роджър направи опит да те вербува отново, нали? — Ако имаш предвид Роджър Донован, отговорът е да — отвърна Джейк. — А защо отказа? Ето го и подозрението, въздъхна Джейк. — Защото приключих с тази страница от живота си. — Но въпреки това си тук — изтъкна Симбал. — Двамата с теб изведнъж се оказваме на една и съща точка от глобуса. Това не може да бъде съвпадение. — Откога работиш за Донован? — попита Джейк. — От няколко месеца. Но се знаем отдавна. Учихме заедно в колежа и университета. — Момчета на Станфорд, така ли? — Така. Няма да имам полза от него, рече си Джейк. Връзките от детинство понякога са по-здрави от кръвните. — Ти също си работил за Донован, при това доста години… — Работих с него — поправи го Джейк. — Началник ми беше Ундерман… — Дълбоко законспирираният агент — кимна Симбал. — Кинжалът на Даниела Воркута. Блис гледаше и слушаше с напрегнато внимание. Даваше си ясна сметка, че тук не става въпрос за двама самци, които делят територии. Диалогът тежеше от многозначителност и неизказани мисли, беше много различен от обикновен разговор. И двамата опитваха да получат отговор на определени въпроси, без да издават тайните си. Може би тя първа разбра, че на практика крият едно и също… — Така изглежда — промърмори Джейк. — Какво искаш да кажеш? Джейк пристъпи навътре. До вратата влагата беше прекалено голяма. С безпокойство установи, че въоръжените мъже бяха наклякали около колибата, без да обръщат внимание на дъжда. Отлично разбираше какво му се внушава в момента — че друг държи ситуацията под контрол. Автоматите „Калашников“ бяха прекалено много. — Хенри беше от ветераните — промълви той. — Вербуван лично от Антъни Беридиън… Човекът, който създаде Агенцията с благословията на президента Джон Кенеди… — Поправи ме, ако греша, но нали и Роджър е вербуван от Беридиън? — попита Симбал. — В друго време и на друго място — въздъхна Джейк. — Старата гвардия винаги ненавижда новаците, а? — И това е вярно — призна Джейк. — Отношенията между Хенри и Роджър едва ли можеха да се нарекат дружески… — А на чия страна беше ти? — Аз бях далеч — поклати глава Джейк. — Никога не съм се интересувал от служебни интриги. Бях оперативен агент и нищо повече. Но все пак… — Какво? — Хенри ме привлече на работа. Появи се в Хонконг и ме прибра направо от улицата. Бях нещо като момче за всичко на триадите, изпълнявах какви ли не поръчения… Голяма част от тях едва ли бих нарекъл достойни… — Напрегна очи и потърси лицето на Симбал сред пушека: — Бях казал, че Хенри Ундерман ми спаси живота… — Сигурно ти е било тъжно да го убиеш… — Беше трудно — призна Джейк. И наистина тъжно, добави в себе си той. Трябва да внимавам, този човек може би не е това, за което го мисля… Същите мисли минаваха и през главата на Симбал. — В централата са ти признателни — рече той. — Особено Роджър… — Предполагам, че е така — предпазливо отвърна Джейк. — Особено Донован. — Не го харесваш. — Не харесвам това, което представлява… Симбал стоеше абсолютно неподвижно. В ушите му ехтеше тежкото дишане на стареца, който вече беше на светлинни години от тях. — Означава ли това, че харесваш единствено старите методи? — Не съвсем — отвърна Джейк. — Помня, че „промяна“ беше една от ключовите думи в речника на стареца. Беридиън беше дълбоко убеден, че организация като Агенцията задължително трябва да бъде гъвкава. Според него най-големият недостатък на КГБ е именно липсата на промени. „Инвалидно мислене“ — така наричаше той нежеланието за промяна… — Не ми харесва отношението на Донован. Старецът се грижеше за хората си. На моменти беше безскрупулен и бих казал — дори жесток. Но сърцето му биеше с мисълта за оперативните агенти… Някога е служил при „Лудия“ Бил Донован и знаеше какво е… Докато Роджър Донован и представа си няма за това, което става по време на акция. — Но в замяна на това е умен — отбеляза Симбал. — Да, бих казал далеч по-умен, отколкото мислим… — Може би си прав — промърмори Симбал, поколеба се за миг, после извади снопче хартия и го подаде на Джейк: — Я хвърли едно око… Джейк започна да преглежда бележките, които Симбал беше получил от Макс Тренъди. — Какво е това? — пожела да узнае Блис. — Улики — отвърна Джейк. — Улики, от които е видно, че някой систематично предава секретна информация на КГБ. Информация за дейността на Агенцията… — Значи Аполо наистина съществува — поклати глава тя. — Така излиза — въздъхна Джейк. — Аполо? — попита озадачено Симбал. — Наследството на Хенри Ундерман — поясни Джейк. — Дълбоко законспириран агент в Кремъл. Сега е на мое разположение… Симбал извади една снимка и му я подаде. — Това вървеше заедно с уликите. — Даниела Воркута — кимна Джейк. — Заснета е с шпионска камера. — Точно така — въздъхна Симбал. — Като бяхме студенти, Роджър много си падаше по една мадама, Лесли… Сякаш е близначка на Даниела Воркута. — Значи така е бил вербуван? Чрез Даниела Воркута? — Да — кимна Симбал. — Чрез нея и една картина на Сьора в Париж… — В очите му се появи особено изражение. — Но ако Аполо действително е бил агент на Ундерман, той несъмнено е знаел, че Ундерман не може да бъде Химера… — Напълно вярно — кимна Джейк. — От което следва, че тези улики са подхвърлени от друг източник… — Точно така. Значи Макс ме е лъгал, каза си Тони Симбал. Но дали трябва да се доверя на този човек? Бивш служител в Агенцията… Може би иска да си отмъсти за отстраняването? Макс Тренъди ме нарече рицар на честта… Май и Мейрък ще се окаже сродна душа… — Но ти не си тук заради Донован — прекъсна хода на мислите му Джейк. — Не съм — призна Симбал. Така е по-лесно. Все още не знаеше как ще реагира при следващата си среща с Роджър Донован. — Тук съм, за да докопам крайния продукт на двама шпиони-вудуисти: Питър Кърън и Едуард Мартин Бенет. Този продукт се нарича предателство. От известно време насам работят за „Дикуи“ и идват тук, за да се срещнат с Нага. — А ние сме тук, за да открием Нага — каза Джейк. — Под негово ръководство е в ход една операция, чиято крайна цел е моето физическо ликвидиране, както и разрухата на всичко, което е съградил баща ми… — Но Чен Ю… — погледна го Блис и пристъпи към него. — Кой е Чен Ю? — намеси се Симбал. — Нага. — Главатарят на „Дикуи“? — изгледа ги с недоверие Симбал. — Знаете неговата самоличност? — Да — отвърна с внезапно одрезгавял глас Джейк. Имаше чувството, че е крещял в продължение на часове. — Бил е добър познат на баща ми, на семейството ми… — Избърса лице с опакото на дланта си и продължи: — Всичко опира до „Кам Сан“, голямата тайна на баща ми. „Кам Сан“ е проект за атомна централа, която се строи в провинция Гуандон. Към него е включена и инсталация за обезсоляване на морска вода за Хонконг по революционно нова технология. Но в проекта се съдържа и друга, далеч по-секретна част… Става въпрос за откритие, което би променило съдбата на света. Така твърдеше баща ми. Едва сега разбирам, че този процес вече е в ход и светът наистина се променя… Звънтящата тишина се нарушаваше единствено от почукването на дъждовните капки върху покрива на задимената колиба. В нея имаше нещо тревожно, нещо, което пробуждаше страх… Даниела Воркута притисна до гърдите си зайчето с мека златиста козина. Кафявите му очички я гледаха с неподправено възхищение. — Той е страхотен — промърмори Михаил Карелин и се обърна да си върви. — Откъде знаеш, че е той? — капризно издаде устни Даниела. — Аз мисля, че е тя… — Добре — въздъхна Карелин. — Нек бъде _тя_… Купуваш ли я? — Не зная… Мартина е много капризна по отношение на играчките. — Внучката на чичо ти Вадим навършва седем, нали така? — пожела да се осведоми той. — Как може да бъде капризна? Даниела остави зайчето в кошницата при неговите побратими и се отдалечи. Придвижването им не беше лесно, тъй като се намираха в „Детский мир“ — най-големия в света универсален магазин за деца. Тук тълпата беше по-голяма дори от мавзолея на Ленин — безспорно най-голямата туристическа атракция на Съветския съюз. — Тук е дяволски задушно, Данушка — оплака се Карелин. — Нека побързаме, не ми се иска цяла сутрин да се мотаем… — Свободното му време беше предназначено само за нея, тъй като жена му беше заминала при майка си в Ленинград. — Видя ли подходящ подарък за Мартина, веднага ще го разбера — успокои го тя. — На мен зайчето ми хареса… — Защото така ти е най-лесно — игриво се усмихна тя и го хвана подръка. — Не, наистина ми хареса! Просто бях сигурен, че виждам как му мърдат мустачките… Тя се засмя, очите й внимателно оглеждаха околните щандове. Повървяха така още известно време, после тя тръсна глава и се обърна. — Да знаеш, че си прав… Върнаха се на щанда с плюшените играчки и тя отново взе зайчето. — Откъде си сигурна, че племенницата ти ще го хареса? — полюбопитства Карелин. Даниела гледаше играчката в лицето. Не можеше да му каже, че това зайче е предназначено за още нероденото й дете; че го е довела тук за нещо, което това дете след време ще обича, а тя самата ще си спомня за този кратък миг на щастие… Забравила за ярост, гняв и съжаления… — Вземи го — подкани я той. — Наистина е чудесно. Даниела извади служебната си карта и получи светкавично обслужване. Докато щандистката увиваше зайчето в хартия за подаръци, тя извади от чантичката си дебел плик и безмълвно го подаде на Карелин. Той й хвърли един внимателен поглед и повдигна капачето. — Пресвети Боже! Пръстите му сръчно прехвърлиха снимките, стомахът му се сви. Имаше чувството, че вижда не себе си и Даниела в интимни пози, а двама напълно непознати. Когато прехвърли и последната от снимките, притеснението му вече беше съвсем видимо. — Къде се негативите? — Изгорих ги — отвърна Даниела и извади пари да плати зайчето. — Как успя да го постигнеш? — Не ме питай. — Искам да зная, Данушка! Говори точно като Малюта, отбеляза в себе си Даниела. — Защо просто не ми се довериш? — попита на глас тя. — Но как се добра до тези снимки? Отмъкна ли ги? — Съвсем не — отвърна тя и пое в ръце обемистия пакет. — Той сам ми ги даде. — Трябва да му се е случило нещо много сериозно, за да постъпи така… — Най-сетне повярва, че имам глава на раменете си… — Даниела! — извика Карелин и тръгна подире й. — Той те мрази в червата! Тя не каза нищо. Карелин я хвана за лакътя. Лицето й се озова на сантиметри от неговото, тълпата ги блъскаше от всички страни. — Искам да зная! — Защо? — изведнъж се ядоса тя. — Защо трябва да знаеш всичко? Нима споделяш _всичко_ с мен? — Разбира се, че споделям. — Лъжец! — извика тя. — Мръсен лъжец, който очаква да му повярват! — Не те разбирам… Тя вдигна глава и бавно приближи лицето си към неговото. — Аз зная, Михаил… Разбираш ли? _Зная кой си ти!_ — За какво говориш? — Хайде, стига! — сопна се тя. — Да се махаме оттук! — изведнъж й се зави свят от огромния магазин и тълпите хора край щандовете. Отведе го в близката градина, тъй като през този сезон в парка обикновено е претъпкано. Беше й дошло до гуша от тълпите. Седнаха на дървена пейка. Наближаваше времето за вечеря, сиви врабци подскачаха в краката им с надеждата да намерят трохи, няколко техни събратя шумно се караха в клоните на брезата над главите им. На крачка от тях важно се клатушкаха гълъби, клюновете им почукваха на празни обороти по асфалтираната алея. Паркът се огласяше от детски викове, Даниела неволно попипа твърдия си, леко издут корем. В „Детский мир“ за малко не се разплака. За пръв път в живота си обръщаше внимание на децата, които сочеха с пръст по щандовете и шумно изразяваха радостта си. В душата й се промъкна неясен копнеж. Над главите им плуваха перести облаци, тишината се нарушаваше само от големите дизелови камиони, които с тътен се носеха по близкия булевард. — И сега какво ще правиш? — попита, без да я гледа Карелин. — Искам да разбереш нещо, Михаил — вдигна глава тя. — От този момент нататък Малюта не означава нищо, независимо от това, което върша или говоря… — Трябва ли да се досетя какво значи това? — погледна я внимателно той. — Мисля, че отдавна си се досетил — простичко отвърна тя. — Как ме разкри? — Получих сигнал от Митре. Карелин вече знаеше, че това е кодовото име на сър Джон Блустоун. — Някъде в Хонконг са те разконспирирали… На алеята изскочи куче, следвано от малко момиченце с протегнати напред ръце. Бузките му бяха зачервени, очите светеха от радостна възбуда. — Искам да зная дали ме обичаш — прошепна Карелин и завистливо огледа щастливото дете. Гърбът му беше прав и скован. „Ще минат много години, преди това момиченце да се превърне в жена и да си задава въпроса, който в момента си задавам аз“, кой знае защо си помисли той. — И изобщо, обичала ли си ме някога? — Мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако не си задаваме този въпрос — отвърна Даниела. — Не съм грешник, Данушка — погледна я в очите той. — За мен е ужасно важно да го разбереш… — И Русия ли мразиш? — Мразя това, което Русия върши със своите поданици. И с всички хора, до които се докосне… За Русия се съди по делата й. Все още сме предишните сталинисти, макар да вярваме в противното. Много ни бива да се самозаблуждаваме. — Не повече от другите народи, Михаил. — Тук грешиш. Нашата способност за… — Не желая да обсъждам с теб морала на нашата нация — остро го прекъсна Даниела. — Решението си взех свободно, без никакъв външен натиск — прошепна той и отмести очи от лицето й. — Ще отговоря на въпроса, който ми постави преди малко — ледено процеди тя. — Чувствата ми към теб нямат нищо общо с това, в което си се превърнал! Той се обърна и втренчи очи в малокалибрения пистолет със заглушител, който беше потънал в дебелия плат на палтото му. Беше между двамата, никой не би могъл да го види отстрани. Даниела забеляза тъжното потрепване в зениците му. — Така ли се освободи от другаря Малюта? — Това е единственото разрешение, Михаил — прошепна Даниела, а в ъгълчето на очите й проблесна влага. — Между нас се трупат лъжи и нищо не може да промени този факт. Лъжите са част от професията ни. Знаехме това още от самото начало, нали? Сега вече е късно за промяна… — Сигурна ли си? — Сега притежавам цялата власт, Михаил… Всички онези ужасни тайни, които са направили Малюта силен и богат… — Значи такава била работата — проточи той. — Взела си му не само снимките… Ти си от хората, които искат да притежават всичко. — Напразно търсеше следа от жизненост в хладните й очи. Уверил се, че няма да получи нищо, той с въздишка й предложи и остатъка от това, с което разполагаше: — Може и да знаеш кой съм, но не знаеш нищо за основната ми задача… — Очите му напуснаха мътно проблясващото дуло на пистолета и се спряха на лицето й. Силно и властно лице… Отново си спомни за митичната Цирцея, за убеждението си, че тази жена е точно копие на известната героиня от гръцката митология. Господи, с какво умение манипулира всеки и всичко, възхити се безгласно той. Поклати глава и устните му се раздвижиха: — Основната ми задача беше да те ликвидирам, Данушка… — Видя шока в очите й и побърза да разшири пробива: — Какво друго би могъл да иска Джейк Мейрък от мен? Помълча малко, после се изправи: — Сбогом, Данушка. Даниела объркано гледаше високата му фигура, която си пробиваше път сред обзетите от възбуда деца. Дойде времето да се прибере у дома. Часове по-късно си даде сметка, че е в кабинета си. Не знаеше как е дошла тук, не знаеше и защо… Това замаяно състояние й беше познато — преди години майка и беше претърпяла автомобилна катастрофа и се държеше именно така. Защо дойдох тук, вместо да се прибера у дома? После паметта й се върна. Пристъпи към прозореца и отправи поглед в тъмната нощ. Небето беше обсипано с едри звезди и тя изведнъж изпита дълбоко задоволство от факта, че е тук и има възможност да им се възхищава. В центъра на града това беше невъзможно поради прекалено силното осветление. В представите й изплува площадът със златните куполи и високите крепостни стени, зад които се спотайваше властта. Една огромна власт, приклекнала като хищен звяр, готова да завладее света… Но Даниела вече притежаваше магическия камшик, с чиято помощ щеше да укроти този звяр… Обърна се, набра един номер и каза няколко думи в слушалката. Беше сигурна, че знае в каква посока ще побегне Карелин. Крайната му цел е Хонконг, независимо от избора на маршрута. Вярваше, че хората й са достатъчно способни, за да го засекат. — О, и още нещо, лейтенант — подхвърли в слушалката тя. — Предателят да бъде ликвидиран на място! Ликвидиран, ясно ли е? В същия миг усети нещо, което й се стори невъзможно: загадъчно и едновременно с това приятно раздвижване в утробата си. От устата й се откъсна задавен вик, слушалката увисна на шнура си. Имаше чувството, че се е надвесила над ръба на света, а отвъд него зее безгранична пустош… — Прав си — наруши мълчанието Симбал. — „Кам Сан“ е в основата на всичко. — Какво искаш да кажеш? — погледна го Джейк. — Донован ме изпрати тук заради „Кам Сан“. Двама от агентите му успяха да проникнат в „Дикуи“. Малко преди да ги убият, съобщиха, че „Дикуи“ има подчертан интерес към проекта „Кам Сан“. — Ясно — кимна Джейк. — А сега разбираме на какво се дължи личният интерес на Донован към този проект. — Даниела Воркута? — Да, отново Воркута. Симбал се размърда на мястото си. — Но какво по-точно са открили в „Кам Сан“? Буйната зеленина наоколо беше подгизнала от влага. Дъждът продължаваше да се сипе като плътна пелена, зад него тук-там прозираха отвесни скалисти склонове, върху които бяха накацали големи черни птици, вероятно гарвани. Придружени от десетина бойци, те бяха изминали петнадесетте километра до сгушеното в планината селце, което играеше ролята на базов лагер на Симбал. Това означаваше още петстотин метра надморска височина. Въздухът беше наситен с озон и пареше в ноздрите им. Нетрениран човек несъмнено би усетил намаленото съдържание на кислород, което удряше директно в сърдечно-съдовата система. — Според описанията на чичо Томи вече трябва да сме близко — отбеляза Джейк. Бурята не беше отминала, а просто им предлагаше кратка пауза. Вятърът временно позатихна и Симбал се възползва от това, за да разположи постовете. Хората му бяха подредени на петдесетина метра един от друг. — Вече сме на територията на генерал Куо — съобщи той, мъдро прекратил разговора за „Кам Сан“. Това показваше, че е усвоил добре едно от основните правила в платата Шан — тук думите остават на заден план, доверието се печели с действия. — Той е господар на доста обширна територия… Опасен тип. — Значи трябва да му заседнем на гърлото — заключи Джейк. — Поне според информацията, която получих от чичо Томи… Отвъд плътната зелена пелена се мярнаха очертанията на някаква сграда. — Прилича ми на цех за преработка на опиум — промърмори Джейк и започна да души въздуха. — Позна — кимна Симбал. — Може би най-големият в Златния триъгълник… Куо е фанатик по отношение на сигурността и предпочита цеховете да са в периметъра на базовия му лагер. Докато другите барони пренасят готовата за преработка суровина долу, далеч от базите си… — Потърси по-удобна позиция за наблюдение и замислено добави: — Нямаме достатъчно огнева мощ, за да се задържим… Надушат ли ни, хората на Куо ще ни смачкат! — Хич не ми пука за генерал Куо — тръсна глава Джейк. — И затова не мисля да вземам някой от хората ти за охрана… — Значи ще действаме сами? — погледна го Симбал. Джейк се замисли. Всъщност, какво знам за този човек, запита се той, а в главата му изплуваха думите на Фо Саан: _На бойното поле не трябва да се доверяваш на никого._ — Това зависи единствено от теб — отвърна на глас той. Симбал помълча, после вдигна глава: — Ама и тебе си те бива! Какво мислиш да докажеш? Джейк не отмести поглед от фабриката за опиум. Сега най-важното беше да улови ритъма на активността около нея. — Не ми харесва отношението ти — продължи ядно Симбал и смачка стръкче папрат между пръстите си. — С подобно отношение твърде скоро можеш да се превърнеш в труп… — Главата му кимна по посока на Блис: — Надявам се, че си се погрижил за половинката си, тъй като ще й трябва доста кураж, след като прескочиш в отвъдното… — Винаги ли говориш толкова много? — Само когато имам нещо предвид. — Е, добре, вече го каза — въздъхна Джейк. — Стана ли ти по-леко? — Не дрънкам заради себе си, приятел — отвърна Симбал. — А заради теб. Джейк замълча. За пет минути преброи над четиридесет въоръжеше мъже в района на фабриката. Лошо… — Трябва да намерим начин не само да проникнем вътре, но и да се измъкнем — промълви след известно време той. — За това, второто, ще ни трябват два хубави чамови сандъка! — изръмжа Симбал. — Това е единственият начин да се измъкнем от тази крепост! Разбира се, ако все още настояваш да изпълним номера си в тандем… Иначе ще ни трябват поне чифт от онези портативни ядрени заряди… — Остави тези фантазии за филмовите сценаристи — въздъхна Джейк. — Тук не можем да разчитаме на никаква помощ. До ушите им достигнаха приглушени викове. Скочиха на крака и се оттеглиха към временния си лагер, издигнат сред най-гъстите храсталаци на джунглата. Под дърветата стоеше висок мъж с маскировъчно яке. Отдолу носеше фланелена риза, анцуг от шушлякова материя „Найки“ и кожени маратонки „Еди Бауър“. На главата му имаше шапка с широка периферия — като онези, които употребява Харисън Форд в приключенските филми. Блис беше насочила дулото на автомата си в гърдите му. — Пипнах го да се спотайва в храстите — поясни тя, доловила шума от стъпките им. — Господи Исусе! — смаяно промърмори Симбал. — Какво, по дяволите, търсиш тук, Роджър?! — Нямаше смисъл да му казва, че отдавна го чакат. Роджър Донован протегна ръка и отмести дулото на автомата. — Реших да си взема малко отпуска — тръгна към тях той. — Здрасти, Джейк, отдавна не сме се виждали… — очите му отново се върнаха върху лицето на Симбал: — Дал си доста подробна информация на Кубинеца… Но едва ли си очаквал, че ще си вдигна задника от директорския стол, нали? — Ти не си оперативен агент, Роджър — отвърна Симбал. — Нима съм сбъркал нещо в облеклото? — загрижено се намръщи онзи. — Ами! — засмя се Симбал. — Страхотен си, направо за кино! — Това няма значение — тръсна глава Донован. — Нали вече съм тук? Следователно трябва да ме информирате за последните операции на „Дикуи“. — Забеляза погледите, които си размениха двамата мъже, и добави: — Сигурно съм пропуснал доста, особено след като заварвам тук и Джейк… Какви са твоите интереси тук, приятелю? — По-добре кажи защо ти припари толкова във Вашингтон — отвърна Джейк. — Какво искаш да кажеш? — Ето това! — намеси се Симбал и тикна в ръцете му купчината уличаващи документи. Донован бавно започна да ги прелиства. — Какво означава това? — попита след известно време той. — Надгробният ти епитаф — отвърна Джейк и мислено се помоли на Бога Симбал да не се изпусне за Аполо. Донован сведе поглед към образа на Даниела Воркута на снимката в ръката си. — Не си прилича твърде… — промърмори той. — Вероятно вече знаеш къде допусна грешка, нали? — мрачно го изгледа Симбал. — Не трябваше да окачаш проклетия Сьора в кабинета си, Роджър… Ако си го беше държал у дома, никой в нищо нямаше да те заподозре… Но Макс го е видял и веднага е разбрал, че става въпрос за оригинала. Защото го е виждал и преди, Роджър… На някакъв аукцион в Париж, където го е купила Даниела Воркута, лейтенант от КГБ… — Ясно — кимна с глава Донован. — Ясно, а? — извика извън себе си Симбал. — Само това ли имаш да кажеш? — Ти си Химера — процеди Джейк. — Дълбоко законспирираният агент на Даниела Воркута… — Тялото му видимо потръпна: — Ти ме накара да убия Хенри! Моят настойник и най-близък приятел!… Ти!… Изгубил дар слово от ярост, Джейк скочи към Донован, който уплашено вдигна ръце. Симбал успя да се мушне между тях миг преди пръстите на Джейк да се впият в гърлото на другия. — Стига! — изкрещя той. — Това няма да ни доведе до нищо! В съзнанието на Джейк изплува споменът за първата му среща с Хенри Ундерман. Беше пристигнал в Хонконг специално заради него. _Я ми кажи защо си тук, на този къс скала и работиш в полза на триадите_, беше го попитал той. _Защото съм наполовина китаец_, отвърна младият Джейк. _А ако беше чист китаец?_ — попита Ундерман. _Тогава щях да направя така, че триадите да работят за мен!_ Ундерман се усмихна на този отговор, после попита: _Ще проявиш ли интерес, ако се опитам да ти помогна в това отношение?_ Джейк отвърна утвърдително. Американецът помълча, после тихо добави: _Може би по този начин ще разберем какво е станало с баща ти…_ Ундерман го беше проучил добре, знаеше какво е най-съкровеното му желание… Джейк тръсна глава и с усилие се върна в действителността. — Трябва да си плати за смъртта на Хенри! — просъска той. — И да изпере гузната ти съвест, нали? — сопнато попита Симбал. Джейк позволи да го отблъснат и усети присъствието на Блис зад гърба си. — Той е прав, Джейк — прошепна тя. — Разбира се, че съм прав — изръмжа Симбал и се обърна към началника си: — Вече си разкрит, Роджър… Сега ще ти кажа какво ще направим с теб… Ще запазиш директорския пост в Агенцията, но вече ще работиш за нас! — Добре си го намислил — изсумтя Донован. — Но те изпревариха… — Тъй ли? — изгледа го Симбал. — Кой? — Президентът на Съединените щати — отвърна Донован. — Какво?! Донован престана да му обръща внимание и се извърна към Джейк: — Не аз бях този, който те изправи срещу Ундерман. Не беше и Даниела, макар и до днес да е убедена в противното. Беше президентът… — Не ти вярвам — поклати глава Джейк. — На твое място и аз бих имал същото отношение — призна с въздишка Донован. — Но ако се замислиш, ще видиш, че това е най-добрият начин да циментирам връзката си с Даниела… — Хенри е бил изкупителна жертва, така ли? — погледна го с изненада и гняв Джейк. — А аз съм получил ролята на троянския кон?! — Така е, Джейк… Кой би могъл да изиграе тази роля по-добре от теб? Даниела те мрази и се страхува от теб… Намесата ти в операцията моментално изтрива подозренията й, независимо какви са били те… — Нещо не пасва, Роджър — обади се след кратък размисъл Симбал. — Защо Макс иска да те види мъртъв, ако наистина си троен агент и работиш за президента? — Значи Тренъди ви е доставил уликите — въздъхна Донован. — Би трябвало да отчета този факт… Ти винаги си бил неговият любимец, Тони… Страшно се разсърди, когато те измъкнах от ръцете му, още ме засипва с писмени обвинения за нелоялна конкуренция… — Хайде стига, Роджър — изгледа го скептично Симбал. — Добре знаеш, че това няма нищо общо! — Има — поклати глава Донован. — Макс иска стола ми, цял живот е мечтал за властта, която би му дала Агенцията. Но ти сигурно знаеш това не по-зле от мен… Особено сега, след като най-сетне е успял да влезе под кожата на президента… — Какво се опитваш да ни пробуташ? — ядоса се Джейк. — Директор на Агенцията не може да стане външен човек и ти прекрасно го знаеш! Просто нещата там не стават по този начин! — Личи си колко дълго си извън играта, Джейк — погледна го някак тъжно Донован. — Преди години нещата наистина не ставаха така. Просто защото Беридиън не би го позволил. Но него отдавна го няма и нещата претърпяха промяна… — Президентът имаше нужда от външен човек, на когото да възложи разследването на убийството на Беридиън. Този човек трябваше да има авторитет и съответния висок ранг. Изборът му паднал върху Макс Тренъди. И от този момент нататък Макс го обработва в една-единствена посока — да ме уволни и да назначи него за директор на Агенцията. Основният му аргумент е връзката ми с руснаците, която поставя лоялността ми под съмнение. — Макс знае ли за Лесли? — изведнъж попита Симбал. — Изглежда знае всичко за мен, да го вземат мътните! — въздъхна с нескрита горчивина Донован. — Абсолютно всичко! Знае, че в Париж съм се влюбил в агентка на КГБ, която поразително прилича на младежката ми любов… Достатъчно, нали? Прави една проста аритметика и сметката излиза… — Иде ми да се разплача от умиление, като те слушам — изръмжа Симбал. — Сега остава да кажеш, че не си знаел какво вършиш в Париж… — Исках я — простичко отвърна Донован. — А тя знаеше как да дърпа конците. — Нямал си избор, така ли? — изгледа го Симбал. — Това ли искаш да ни внушиш? Донован мълчеше и го гледаше. — О, я стига вече! — обади се Джейк. Донован го погледна стреснато, сякаш очакваше ново нападение. После очите му бавно се преместиха върху лицето на Симбал. — Тя е красива и чувствена… — прошепна той. — Превъплъщаваше всичко, за което мечтаех у Лесли… Ти поне ще ме разбереш, Тони… Би трябвало да не съм човек, за да не захапя въдицата! — Кога стана троен агент? — попита Джейк. Донован се обърна към него, от шапката му капеше вода. — Сравнително неотдавна… — Кога? — настойчиво повтори Джейк. — О, Господи! — простена Донован. — По-добре изплюй камъчето, Роджър — посъветва го Симбал. — Макс заповяда да те ликвидирам в момента, в който те видя, не вярвам Джейк да има нещо против… Но, колкото и странно да ти прозвучи, в момента ние двамата сме единствените ти приятели… Донован свали широкополата шапка от главата си и я захвърли в храстите. — Защо нося това, по дяволите?! Един от бойците на Симбал вдигна шапката и я нахлупи на главата си. Не изглеждаше по-смешен от Донован. — След убийството — промърмори тихо Донован. — След кое убийство? — На Беридиън… — Мамка ти! — ревна Джейк, усетил как пред очите му се спуска червената пелена на гнева. — Би трябвало да те очистя на място! Цялата гадна история е била организирана от теб и Воркута! Донован мълчаливо кимна. — Роджър — обади се тихо Симбал. — Макс каза, че заповедта за ликвидирането ти е одобрена лично от президента… — Казал го е, защото няма начин да провериш дали наистина е така. — Какво имаш предвид? — Нещата са дълбоко лични. Президентът иска да се стигне до някакъв изход, независимо от изпълнителите. — Не се ли изкушава да те остави в тройната игра? — попита Симбал. — Това би бил най-логичният изход — кимна Донован. — Но Макс се погрижи да му пусне мухата за съмнителната ми лоялност… Ето защо нещата опират до Макс и мен. Битката ще приключи само със смъртта на единия от нас. Макс знае, че няма да му е лесно, и е готов да прибегне до крайни мерки. Нормално. Същото важи и за мен. Тукашният декор е изключително подходящ. Кой би се захванал да разследва убийство сред пущинаците на Шан? — на устните му се появи подигравателна усмивка. — Истината никога няма да излезе наяве. А ако вие двамата ми видите сметката, ще се окажете свързани с него завинаги… Ще ви държи в ръцете си, докато сте живи… — въздъхна, непонятно спокойствие изпъна чертите на лицето му: — Е, все още ли искате да ме ликвидирате? — Какво ще кажеш? — попита Симбал, обръщайки се към Джейк. — Лъже ли, или казва истината? — Безпокои ме нещо друго — поклати глава Джейк. — Онова, което е споделил с теб Тренъди… Че Бенет и Кърън са измъкнали от компютрите на АН имена на агенти, пароли и явки… — Тук може би аз ще ти помогна — обади се Донован. — Понякога полуистината е най-добрата лъжа… Тези копелета са отмъкнали и всички директиви на президента, предназначени за новосформирания Корпус за борба с тероризма. Какво ми убягва, запита се Джейк. Наркотрафик, „Кам Сан“, кражба на антитерористични директиви… Разполагаме отделни късчета информация, но не мога да направя връзката. Лицето му остана безизразно. Симбал също имаше храна за сериозен размисъл. В главата му отново прозвучаха думите на Йе Бегача: _Бенет е духът, който ще отвори бутилката…_ Как? Чрез антитерористичните директиви? _Тези оръжия са достатъчно мощни, за да унищожат света…_ Противопехотните ракети Т-93? Как ще стане това? Имаше чувството, че е плъх, попаднал в капан. — Не зная — промърмори на глас той. — Не виждам каква полза би имал Макс, ако ме излъже по този въпрос… — Вероятно не е в течение — рече Донован. — Знаеш, че си пада бюрократ… В момента положително мисли единствено как да се отърве от мен и нищо друго не го интересува. — Залогът е прекалено голям, за да повярваме на думата на някой от тези мръсници — обади се Джейк. — Добре — въздъхна Донован. — Виждам, че ще ми трябват още аргументи… Помниш ли, че Хенри Ундерман поддържаше връзка с един дълбоко законспириран агент на име Аполо? — Да — отвърна Джейк. Не смееше да погледне Симбал, за да не се издаде. — Даниела знае за него, знае и самоличността му. — Тя ли ти го каза? — попита Джейк, прикривайки с мъка възбудата си. — Да. — Кой е той? — Нямаш никаква полза да узнаеш името му… — Казвай го! — изръмжа Джейк. — И без повече приказки! — Михаил Карелин. Пресвети Боже, въздъхна Джейк. Карелин е труп! — Кога го е разкрила? — Свързахме се, преди да тръгна насам — отвърна Донован. — Беше получила информацията броени минути преди това. — Какво мислиш, Джейк? — обади се Симбал. Дали Донован казва истината, питаше се Джейк. Или следва собствената си максима да ни подхвърля полуистини? — Ако ми повярваш, Тони… — преглътна Донован. — Ако ми повярваш, това ще означава да се обърнеш срещу Макс Тренъди. Аз обаче се съмнявам, че си готов на подобна стъпка… — Искам да се добера до Даниела Воркута — промълви Джейк, отговаряйки на въпроса на Симбал. — И това може да стане само чрез Донован… Освен ако Аполо не я докопа пръв, добави наум той. — Струва ли си рискът? — Бих заложил ада и рая едновременно, ако имам шанс да се докопам до директора на Първо главно управление на КГБ — тръсна глава Джейк. А Симбал мислеше за Макс Тренъди. За това, което беше сторил на Моника и Кубинеца, на него самия… Всичко беше част от играта, така пише в наръчника на Макс. Но дали и в момента не се разиграва някаква тактика? Кой иска да се възползва от него? Макс или Роджър? — Добре — въздъхна най-сетне той. Решението беше взето. Извика двама от бойците си и им посочи Донован. — Ще бъдеш под стража, докато всичко приключи, Роджър — обяви той. — Съветвам те да не вършиш глупости… Не ни карай да съжаляваме, че те оставихме жив… Дъждът отново се усили. Прозрачната водна стена връхлетя откъм южните склонове на планината, тежките капки забарабаниха по зелените листа. От мястото си сред храсталаците Джейк и Тони Симбал виждаха ясно огромните каменни вани, в които се вареше маковото семе. Въздухът тежеше от упойващата миризма. Бойците от екипа им не се виждаха никъде, маскирани отлично сред буйната растителност. — Ще имаме известни шансове само ако успеем да пипнем генерал Куо — прошепна Симбал. — Шансове за какво? — Да се измъкнем живи — отвърна Симбал и протегна изтръпналия си крак. — Не зная на каква вълна си ти, приятелю, но на мен никак не ми се умира… — Какво те кара да мислиш, че на мен ми се умира? — Не знам — сви рамене Симбал. — Бъди спокоен. Симбал премести калашника в скута си и за трети път провери затвора му. Тук подобна проверка е задължителна, тъй като въздухът е изключително влажен, а планинците не обичат да почистват оръжието си. — Исусе! — ухили се той. — Какво толкова има да му мисля, по дяволите? — Какво предлагаш? — попита след известна пауза Джейк. — Проникваме само ние двамата. Междувременно пращаме бойците да вдигнат шум в другия край на периметъра, симулирайки нападение. Това ще ни донесе две неща. Първо: ще накара генерал Куо да се покаже на открито и ние ще имаме шанс да го пипнем. Второ: хората му ще имат с какво да запълват времето си, докато ние търсим Бенет и Кърън. — И Чен Ю — добави Джейк. — Добре де, и Чен Ю… Джейк отправи поглед към постройката и дълго мълча. — Мисля, че имаш право да знаеш каква е ситуацията — промълви най-сетне той. — Учените в „Кам Сан“ са създали портативен ядрен заряд, който може да се изстрелва от обикновени минохвъргачки. Но ръководителите на проекта считат откритието за безполезно, тъй като радиацията след взрива без съмнение ще убие не само жертвата, но и войника, който изстрелва заряда… — Исусе! — възкликна Симбал. — Значи това е причината, поради която „Дикуи“ купува и складира противопехотните ракетни минохвъргачки Т-93! Със зарядите на „Кам Сан“ те действително могат да унищожат света! — Какво?! — стреснато го погледна Джейк. Ето го липсващото късче от мозайката! — Откъде знаеш това? — Изобщо не е ставало въпрос за контрабанда на наркотици. Чен Ю е имал далеч по-опасни планове. Очите му дълбаеха лицето на Симбал. — От един човек на име Йе Бегача — отвърна Симбал. — Преди да умре, беше шеф на нюйоркския клон на „Дикуи“… — Преди да умре ли? Какво е станало? — Имал е нещастието да се натъкне на Едуард Мартин Бенет — отвърна Симбал и накратко му разказа за инцидента в хотел „Трилиант“. — Това е стратегията на Чен Ю! — простена Джейк. — Членовете на „Дикуи“ ще бъдат снабдени с Т-93 и портативния ядрен заряд, създаден в „Кам Сан“! А с помощта на откраднатата от Бенет и Кърън информация един-единствен боец на „Дикуи“ ще бъде в състояние да унищожи половината от всеки голям американски град, а другата половина да вземе за заложници! — Господи, Боже мой! — възкликна Симбал. — Запознат със секретните директиви на Корпуса за борба с тероризма, всеки бандит ще може да избира маршрута си и да бъде практически неуловим. Джейк замаяно кимна с глава. Ето каква била крайната цел на Чен Ю! Това е далеч повече от унищожението на „юн-хюн“! — Ще превзема населените пунктове един по един и ще поставя ултиматуми — промълви на глас той. — Членовете на „Дикуи“ са фанатици, които няма да се трогнат от смъртта на невинни хора. А Чен Ю иска да завладее целия свят! Налудничавата мечта на всеки терорист… — Което означава, че няма да продаде новата технология на онзи, който му предложи най-висока цена, така ли? — попита Симбал. — Изключено — поклати глава Джейк. — Значи е променил основната дейност на организацията си. От мрежа за контрабанда на наркотици „Дикуи“ се превръща в терористична армия. С портативните ядрени заряди Чен Ю лесно би могъл да постави на колене дори Съединените щати! — И ще го стори, можеш да бъдеш сигурен в това — мрачно въздъхна Джейк. — Но в твоите разсъждения има една грешка — Чен Ю изобщо не е променил основната дейност на „Дикуи“. Едва сега виждам как стоят нещата. Контрабандата си е контрабанда, но се появява нова играчка и съответните нови налудничави желания… — Исусе, трябва да го спрем! — прошепна Симбал. — Да не губим повече време! Симбал отиде да даде инструкции на бойците си, после се върна и впи очи в профила на Джейк. Би дал мило и драго, за да научи мислите, които пробягваха през главата му в този миг. — Хронометърът е включен — обяви след известно време той. — Всички са се събрали, предстои размяната на информация… — Погледна калашника в ръцете си, сякаш да се увери, че всичко е наред. Джейк само кимна. Бойците се бяха пръснали по позициите си като безплътни духове. Симбал хвърли поглед на ръчния си часовник. — Време е! Скочиха на крака и едновременно напуснаха прикритието на гъсталаците. Птичите крясъци бяха предупредителният сигнал. Генерал Куо се стегна пред предстоящото нападение на врага. Войниците му бяха тренирани добре — това беше първото и единствено правило, към което се придържаше. Много войни са били загубени заради слабо подготвени редници. Но в армията на генерал Куо такива нямаше. Просто защото не бяха между живите. Птичето цвърчене (негово лично изобретение) го наелектризира. Дойде от север и той излезе на верандата да извика на висок глас своите заповеди. Направи го както винаги — бързо, точно, ясно. Припрените действия са най-краткият път към поражението, генерал Куо отлично знаеше това. Беше от хората, които проявяват хладнокръвие при всякакви обстоятелства. Особено в боя, към който питаеше обич и дълбока наслада. Нямаше представа за противника, не знаеше дали срещу него са бирманци, китайци, руснаци или американци. Или пък бойците на някой от завистливите му съседи и съперници. Това беше без значение. Неговият отговор винаги беше един и същ, винаги победоносен. В подобни ситуации генерал Куо не изпитваше безпокойство, а по-скоро нещо като радостна възбуда. Сякаш остър нож се насочваше към сърцето му и го караше да примира в нетърпеливо очакване. Сложил ръка върху кобура на своя колт 45-и калибър, американски военен образец, той бързо изскочи на верандата. От северния край на базата потегляха конвоите от тежко натоварени с готова продукция мулета, обикновено именно там го атакуваха. „Сълзите на мака“ бяха неговата кръв и плът, съвсем нормално беше враговете да се стремят към тях, независимо от своята националност. Край верандата се появиха трима от тежковъоръжените му бойци. Той се приведе над перилата и им извика да се насочат към северния край на периметъра. Нямаше смисъл да рискува. Генерал Куо отдавна беше разбрал, че е най-добре да залага на сигурността, особено когато се защитава. Напусна верандата и с бързи крачки тръгна в обратна посока — към цеха за преработка на опиум. Всички бяха там: Хуайшан Хан, Чен Ю и двамата американци. Генерал Куо съвсем наскоро беше открил, че тези хора обичат да говорят за бизнес в обкръжението на стоката. Тя има даваше чувство за сигурност. Така, както рубините и сапфирите в джоба му го правеха спокоен, свободен и независим… Друг начин тук нямаше. Всеки носеше богатството си на гръб. Или в джобовете си… Генерал Куо завъртя пръстена с огромен кралски сапфир на пръста си. Мистичният, благословен от Боговете камък, носеше късмет. И не само късмет, а здраве и дълголетие. С тази мисъл в главата той свърна зад ъгъла и усети хладното дуло в тила си. Понечи да извие глава, но го спря болезнен удар в бъбреците. — Не прави това! — изръмжа напрегнат глас в ухото му. Генерал Куо се намръщи и прехапа устни, за да не изкрещи от болка. Това би означавало да се изложи пред непознатия враг. Запита се кой ли е този враг, промъкнал се толкова ловко в лагера, но въпросът му остана без отговор. Разнесе се рязко щракане и коланът с безценния колт се отдели от кръста му. — Това няма да ти се размине! — изръмжа с потрепващ от болката глас генерал Куо. — Ще те разпъна на кръст в центъра на лагера и ще гледам как те разкъсват дивите зверове! — Големи приказки, няма що! — отвърна Тони Симбал, притиснал дулото на револвера си в тила на китаеца. Не се сдържа и хвърли кос поглед към колана, прехвърлен вече в ръцете на Джейк. Вместо от кожа, патронташът му беше направен от чист имперски кехлибар. — Много впечатляващо — подхвърли на английски той, после отново премина на местния диалект и се обърна към генерала: — Заповядай на охраната на цеха да се насочи към мястото на престрелката! — Но аз… Ох! — Тялото на генерал Куо се разтърси от болка, очите му овлажняха. Прехапа устни и изпълни заповедта. Симбал изчака отдалечаването на войниците и едва тогава издаде втората си заповед: — Тръгвай! — Накъде? — попита генерал Куо, опитвайки се да намери изход от създалото се положение. — Към цеха — обади се Джейк. За разнообразие Симбал го смушка с дулото на калашника в другата си ръка и китаецът покорно се запрепъва напред. В душата на генерал Куо за пръв път се промъкна тревога. Тези двамата не бяха нито от ЦРУ, нито от КГБ. Бяха успели да се промъкнат в лагера, което означаваше, че съвсем не са глупаци. Повечето „чуждестранни дяволи“, с които се сблъскваше генерал Куо, се оказваха или глупаци, или кретени. Но тук нещата бяха по-различни и от това никак не му стана приятно. Той беше подреден човек, живееше в строго съответствие с правилата, които сам беше установил. Строги правила, необходими за контрол над една огромна и богата империя. — Какво искате? — попита с по-различен тон той. Меко, почти приятелски. Може би трябва да опита някаква сделка. — Една пратка е готова за експедиция. Ще тръгне утре сутринта. Шестстотин килограма „номер 4“ с отлично качество… Ако сте тук за нещо подобно, аз бих… — Върви без повече приказки! — смушка го Тони Симбал и той залитна към стената от поцинкована ламарина на цеха. Генерал Куо скръцна със зъби, лявата му ръка легна върху тежката тока на колана. Пръстите му опипаха хладната ръкохватка на малкия пистолет 22-ри калибър, майсторски скрит зад нея. Още е рано, рече си той. Няма смисъл да оправя единия, само за да бъде застрелян от другия… Трябваше да издебне момента, в който ще има възможност да гръмне и двамата… — Каква работа имате в цеха? — попита той. — Тук няма готов опиум… — Но в замяна на това вътре са всичките ни приятели — обади се Джейк. Генерал Куо усети как по гърба му пробягва хладната тръпка на страха. Буда, простена вътрешно той. Тези типове изобщо не се интересуват от опиум! Пръстите му стиснаха ръкохватката на малкия пистолет. Още малко, рече си той и се насочи към вратата. Още съвсем мъничко! — Оттук — промърмори той и изкачи дървените стъпала на верандата. Напрегнатите му до крайност сетива ясно усещаха присъствието на двамата зад гърба му. Бяха съвсем близо, в очакване да отворят вратата. Преценката му беше правилна, сега вече знаеше със сигурност точното им положение. Сложи дясната си ръка на бравата и я дръпна към себе си. Едновременно с това лявата издърпа малкия пистолет от колана, тялото му рязко се завъртя. Пръстът му обра луфта на спусъка. Разстоянието беше толкова малко, че нямаше начин да ги изпусне… Изстрелите проехтяха точно в момента, в който Чен Ю се готвеше да приеме скъпоценните разузнавателни данни от двамата американци срещу себе си. Рязко се завъртя по посока на вратата, останалите сториха същото. Вятърът изпълни помещението с вой и дъждовни пръски. Сред тях изплува фигурата на генерал Куо, очите му бяха разширени от учудване. — Какво има? — раздразнено излая Чен Ю, недоволен от ненавременното прекъсване. — Какво правите тук, когато навън… — от устата на генерал Куо бликна фонтан алена кръв. Краката му неуверено пристъпиха към близката поцинкована маса, лявата му ръка се плъзна по гладката повърхност и събори някакъв спиртник. Очите му се сведоха към изцапаната униформа. — По дяволите! — изръмжа генералът и това бяха последните му думи. Коленете му се подвиха и тялото му се строполи на пода. Очите му продължаваха да гледат обвинително, но престанаха да мигат. Зениците се замъглиха, бялото се покри с пелената на смъртта. После вятърът и дъждът отстъпиха място на две едри мъжки фигури, запълнили рамката на вратата. Джейк и Тони Симбал се втурнаха във вътрешността на лабораторията, автоматът на Симбал се насочи към групичката вцепенени от изненада мъже. — Мамка му стара! — смаяно прошепна Едуард Мартин Бенет. — Отдавна не сме се срещали — отвърна Тони Симбал и зае позиция за стрелба. Джейк клекна до тялото на генерал Куо и потърси пулса му. — Мъртъв е — съобщи той, а Тони Симбал само кимна с глава. Почти скрит зад тялото на Питър Кърън, Чен Ю вдигна крак и му нанесе силен ритник. Кърън не очакваше това и неволно политна напред, Тони Симбал натисна спусъка на автомата си. Върху момчешкото лице на Кърън се изписа изненада, тялото му сякаш се блъсна в стена. Куршумите го вдигнаха във въздуха и го тласнаха назад. Джейк долови тихо пропукване край себе си. Рязко завъртя глава и видя как събореният от генерал Куо спиртник избухва в синкави пламъци. Огънят светкавично се разпространи по дъсчения под и се насочи към рафтовете, на които бяха подредени стъклени и метални контейнери. — Да се махаме оттук! — изкрещя той. — Тези химикали ще избухнат всеки момент! — Искам ги тези копелета! — изръмжа Симбал с разкривено от ярост лице. — Хайде, нямаме време! Джейк профуча покрай него, награби Бенет и го блъсна към изхода. Старецът със странно повдигнато рамо го изгледа със спокойния поглед на сфинкс. — Ши Джейк… — прошепна тихо, но отчетливо той. Джейк сграбчи съсухрената му фигура и я метна на рамо. Отдалеч личеше, че този човек отдавна вече е изгубил способността да се придвижва бързо, от него лъхаше на пръст. Вътрешността на лабораторията се изпълни с лютив дим, дишането стана трудно. В дъното блесна ослепителна светкавица, последвана от оглушителен взрив. Химикалите! Джейк изнесе Хуайшан Хан на верандата и го положи на мокрите дъски. Дъждът се сипеше като из ведро, вятърът се усилваше. Облаците бяха надвиснали ниско, сивите им краища почти докосваха върховете на околните дървета. Очите му уловиха фигурите на Симбал и Бенет, реакцията му беше мигновена. Четвъртият мъж в цеха не можеше да бъде друг, освен Нага! Или Чен Ю — главатарят на „Дикуи“. Направи крачка към вратата, но в същия миг се разнесе оглушителен тътен и покривът на леката постройка хвръкна във въздуха. Една от стените се срути. Ярки пламъци се вдигнаха към небето, дъждът беше безсилен да ги потуши. Проникването в руините беше невъзможно, жегата и задушливият дим се бяха погрижили за това… Джейк се обърна, очите му опипаха фигурата на стария китаец, облегната на близкото дърво. Лицето му беше разкривено от болка. — Ти си Хуайшан Хан — приклекна до него Джейк. Клепачите на стареца потрепнаха, в очите му се появи изненада. — Покойният ти баща със сигурност не е споменавал името ми пред теб — прошепна той, използвайки мандаринско наречие. — Научих го от един човек, миг преди да издъхне — отвърна Джейк. — Той беше от „Дикуи“, а ти си създателят на тази организация, нали? — Да — отвърна старецът. — Тя даде властта в ръцете на Чен Ю… — А на теб какво даде, старче? — разтърси го Джейк. — На мен ли? На мен ми върна живота… — Кльощавата ръка на Хуайшан Хан се вдигна, докопа дрехата на Джейк и го притегли по-близо. — Животът, който ми беше отнет от баща ти… Той ми отне всичко: съпруга, дете, кариера… Превърна ме в развалина… Но „Дикуи“ ми върна желанието за живот… Благодарение на нея аз отново получих благоволението на китайския комунистически режим, който почти бях забравил… Старата гвардия отдавна я нямаше, изтребена до крак… Само баща ти оцеля… Само той помнеше, само той беше в състояние да попречи на възхода ми… — изви глава, сякаш да се вслуша в пропукването и съскането на яростните пламъци: — Затова трябваше да умре… Само той можеше да ме спре… И ти… — Ти си заповядал убийството на баща ми! _Само планината знае…_ Това бяха думите на Хиге Моро. Ето коя планина е имал предвид! Шан! — Отмъщението беше сладко — промълви Хуайшан Хан. — Някога баща ти ме унищожи. Дори нещо повече — унищожи моето бъдеще… Унищожи Сен-лин, скъпата ми съпруга, още нероденото ми дете… Хвърли ни в кладенеца на Шуан Джин, запрати ни в ада… — Очите на стареца трескаво блестяха, в зениците им се отразяваше гъстият дим на подпалените химикали. — Той беше сторил нещо на Сен-лин… Нещо грозно, нещо неописуемо… Духът й се промени, личността й стана друга, съвсем различна… Но въпреки това аз продължавах да я обичам, да я искам… Тя беше единственият човек на този свят, когото истински съм обичал! Последните думи Хуайшан Хан проплака, Джейк никога не беше чувал по-смразяващо стенание. Дъждът барабанеше по пребледнялото старческо лице. Дишаше тежко и на пресекулки, сякаш се намираше в средата на дълъг маратон. — Кладенецът… — думите излитаха от устата му с тихо съскане. — Почти седмица живях в този ад… Със счупен гръбнак, неспособен да се движа… Но при падането успях да взема със себе си и любимата Сен-лин… — В очите му се появиха сълзи. Подвижни като буреносните облаци над главите им, те отразяваха алените пламъци с необикновена яснота. — Беше над мен… Потрошеното ми тяло я предпази от тежки контузии… Стърчащият от стената камък, който ми счупи гръбнака, на практика ни спаси живота. Иначе щяхме да полетим надолу, в бездънната пропаст… Главата му безсилно увисна на тънкия врат, острата брадичка опря в мършавите гърди. — Но тя можеше да се спаси! — проплака Хуайшан Хан — Можеше да спаси и двама ни! Попречи й магията на баща ти, която я караше да се бори с мен… О, Буда, каква ужасна магия! — Не можех да повярвам на очите си… Започнах да й се моля. Тя можеше да спаси и двама ни. Чувах гласа на баща ти, който я викаше от ръба на кладенеца. О, как го мразех! Изстрелях цялата си омраза нагоре, сякаш исках да го отровя с нея… А моята Сен-лин възвърна силите си и започна да ме блъска. Надникнах отблизо в очите й и разбрах всичко. Тя беше луда. Вече не беше моя, вече нямаше нищо общо с онази Сен-лин, която познавах и обичах… Дишането на стареца стана опасно накъсано, гърдите му се загърчиха в конвулсии. — Тя беше непозната! Непозната, която искаше да ме убие… — очите му се вдигнаха към лицето на Джейк. — Сторих единственото, което можех… Каза ми, че е бременна и аз също полудях… _Това е неговото дете_, рекох си. А не моето! И я убих… Убих и детето… За една секунда всичко свърши, бъдещето се стопи… Цяла седмица останах в мъртвата им компания… Ръцете на стареца се вкопчиха с всички сили в дрехата на Джейк. — Но това не беше достатъчно, Ши Джейк!… Смъртта на бащата беше слаба утеха за мен! — Сълзите бяха изчезнали, очите му гледаха с хладна враждебност. Вероятно точно този израз е бил в тях, когато Хуайшан Хан е удушил любимата си жена, помисли си Джейк. А заедно с нея и така жадуваното дете… Стана му гадно, направи опит да се отдръпне. Но съсухрените пръсти на стареца го стискаха здраво. — Това не беше достатъчно, Ши Джейк! — изкрещя Хуайшан Хан. — Той ме лиши от бъдеще, затова и аз трябва да отнема неговото! Джейк отблъсна лудия старец от себе си с цената на доста усилия. Отвратен до дъното на душата си, той бавно се обърна с лице към пожара. Искаше да открие Симбал и Бенет, но изведнъж се оказа лице в лице с неясна фигура, която бавно се насочваше към него. Косата й беше подстригана късо, фигурата й беше дребна, но стегната. Профилът й за миг се очерта на фона на ярките пламъци и Джейк разбра, че това е жена. Още няколко крачки и вече беше в състояние да различи чертите на лицето й. Черти, които постоянно му се присънваха. Черти, които никога не можеше да забрави… Въпреки че бяха изминали години от онзи ужасен ден на брега на река Сумчун, в който Ничиреншу я застреля пред очите му! Това беше Лан, неговата дъщеря! Лан е жива! — Лан!… — тихо прошепна той. — Моята Лан! — Здравей, татко — каза тя, точно според инструкциите на полковник Ху. После измъкна автоматичния си пистолет, прицели се и натисна спусъка. Тони Симбал чу изстрела и рязко се завъртя. Успя да зърне неясната фигура срещу Джейк, после Бенет хукна да бяга и той се спусна след него. Комбинацията от бурята, експлозията в цеха и диверсионния рейд в северния край на периметъра вече беше довела до очаквания хаос. Бенет умно предпочете да бяга по посока на пожара, към южния край на зоната. Защото всяко друго направление би го довело до риска да бъде застрелян от войниците на генерал Куо или пък от планинците на Симбал. Симбал моментално оцени обстановката и с пълна скорост се насочи към оградата отвъд пламтящия цех — точно натам би се насочил, ако беше на мястото на Бенет. Наближаваше границата на джунглата. Растителността видимо се увеличи, въпреки скорошните следи от сеч. Спря между дърветата, дулото на калашника започна да се обръща назад — бавно, стабилно, без да пропуска нищо. Дъждът пречеше на зрението му, само на няколко крачки по-нататък всичко изглеждаше разкривено като през огромна призма. Бенет не се виждаше никъде и Симбал изруга. Изтръска водата от косата си и започна да се придвижва успоредно на пламтящия цех. Очите му уловиха някакво движение, мускулите му се стегнаха. Приклекнал ниско до земята, той бързо се насочи натам. В същия миг усети как въздухът напуска гърдите му с болезнено свистене. При втория ритник в бъбреците се преви на две, изпусна автомата и видя как фигурата на Бенет се навежда да го вземе. Протегна ръце и полетя напред. Успя да докопа краката на едрия мъж и рязко дръпна. Бенет се строполи, но тялото му се изви още във въздуха за смъртоносен ритник. Носът на каубойския ботуш само одраска скулата на Симбал, но за сметка на това токът потъна в челюстта му. Люшна се назад, през това време Бенет убия да вдигне калашника и да го насочи в гърдите му. Симбал скочи напред в момента, в който едрият мъж натисна спусъка. Усети топлината на гилзите и с облекчение установи, че е успял да се вмъкне в мъртвия ъгъл на откоса. Ръбът на дланта му се стрелна към шията на Бенет, онзи издаде едно изненадано „Ох“, натежало от болка, после се строполи по гръб. Симбал скочи отгоре му като разярен тигър, но реакциите на врага му се оказаха наистина светкавични. Прикладът на калашника потъна в корема му с огромна сила. Пред очите му заиграха звезди, в гърлото му се надигна горчива слюнка, която заплашваше да го удави. Бенет с олюляване се изправи, дулото на автомата се сведе надолу. — Винаги си бил трън в задника ми, Тони! — задъхано изръмжа той. — Защо се държиш като някакъв шибан рицар? Мисля, че ще ти направя огромна услуга, като те гръмна! Така ще ти спестя гадните години, които те чакат… Да слугуваш на хора с малко мозък в главата и още по-малко мангизи в чековата книжка! — пръстът му се сви около спусъка на автомата: — Сбогом, Тони… Притиснал корема си с ръка, Симбал направи едва доловимо движение. Острият нож с къса дръжка излетя от лявата му длан и се заби дълбоко в гърдите на Бенет. Онзи го изгледа с дълбоко смайване, после умря. Симбал направи три дълбоки вдишвания и издишвания, след което бавно се изправи на колене. Изтръгна калашника от безжизнените пръсти на Бенет и закуцука обратно към зоната. Джейк усети как кръвта му се смесва с дъждовните струи. Тялото му се олюля и падна на колене, от гърдите му се откъсна дрезгав вик: — Лан! О, Буда! Лан!… Видя как пистолетът бавно се насочва в гърдите му и си помисли: „Не, това е сън! Това е поредният ужасен кошмар! Всеки момент ще се събудя!…“ Но болката беше съвсем истинска. Чувстваше как силите му изтичат с всеки удар на сърцето. Как е възможно това, запита се той. Как?! Направи върховни усилия и се повлече към нея. Вятърът и дъждът бързо го повалиха на колене. Дишаше тежко, всичко се размиваше пред очите му. Направи опит да мисли трезво, но не успя. Пречеше му призракът на дъщеря му, пречеше му това, което беше сторила. Замръзна на място, обзет от ужас и отчаяние. — Лан! — тихо прошепна той. — Лан, обичам те… Беше ли й го казвал някога? Кога за последен път я беше прегръщал, кога й беше предлагал сигурността на бащината милувка? Вероятно никога. Едва сега си даде сметка, че не беше искал дъщеря, че когато жена му роди момиче, в душата му нахлу черно разочарование. И може би затова се беше заел да гради твърдия й характер, да вселява в душата й непреклонния мъжки дух… И беше успял. В душата й не бе останала дори капчица радост, дори прашинка удоволствие от живота. Последните остатъци от хуманност се бяха стопили в компанията на Железните тигри — бандитите, които вилнееха край границите на Китай. И сега, лишена от капчица разум, тя се готвеше да го убие. Вдигна глава и погледна бавно спускащото се дуло на пистолета. Движението му спря, черната дупка сочеше точно между очите му. Лицето на дъщеря му беше напълно безизразно — една съвършена машина, програмирана за това, което предстоеше… Джейк направи последен опит да я доближи. Изправи се на крака с цената на огромни усилия, прекрачи напред… Стъпка, две… Строполи се на сантиметри от краката й… Цялото внимание на Ки-лин беше насочено към този мъж. Чу името, с което я викаше, но то не й говореше нищо. Изобщо не допускаше, че някога това име е било нейно. Мъжът й говореше на някакъв непознат език, който тя възприемаше не по-различно от тропота на дъждовните капки. Духът на полковник Ху изплува от мрака на нощта и започна да й говори. Думите му бяха нежни като милувка. Каза й какво да прави и тя внимателно го слушаше. Прицели се и пръстът й бавно обра луфта на спусъка. Този изстрел щеше да бъде фатален за мъжа срещу нея… После изведнъж се оказа по гръб на мократа земя, устата й отчаяно се бореше за кислород. Над главата й се надвеси лицето на непозната жена. Блис се появи изотзад, тялото й се стовари върху Лан с цялата отчаяна енергия, която притежаваше. Рамото й потъна дълбоко в корема на момичето. Вършеше всичко по инстинкт, единствената мисъл в главата й беше за Джейк. Напусна планинците почти веднага след началото на атаката и тръгна из района да търси Джейк. Беше ядосана, че я отстрани от сцената на главното действие, но си даде сметка, че в такъв момент няма смисъл да спори. Други неща ангажираха съзнанието му, едва ли щеше да я чуе. Реши да потърси шанса си на по-късен етап. Този шанс се появи заедно с експлозията в цеха и тя моментално се възползва от него. Видя фигурата, която изскочи срещу Джейк с пистолет в ръка, дулото на автомата й инстинктивно се насочи натам. Чу го да крещи името на Лан, осъзна, че това е дъщеря му успя да отдръпне пръста си от спусъка. Първата й мисъл беше да обезоръжи момичето, без да го наранява. Но в момента, в който ръцете й докоснаха тялото на Лан, тя си даде сметка, че нещо не е наред. Лицето насреща й се разтегна в животинска гримаса, животинско ръмжене заклокочи дълбоко в гърлото й. Вкопчена в нея, Блис се опита да й говори, но Лан нито я чуваше, нито я разбираше. Държеше се като луда, в това не можеше да има никакво съмнение. Решението дойде спонтанно и Блис потъна в „да-хей“, за последен път в живота си. Понесе се над неспокойните, призрачно осветени от луната океански вълни, духът й се насочи към странното присъствие… _Видя как светът се преобръща и променя. Видя как се променя и самата тя… Великото колело на съдбата се раздвижи и тръгна напред, понасяйки я със себе си… Напред към хоризонта на осветеното от луната море, към неизвестното отвъд този хоризонт…_ _Духът й се докосна до могъщото „ки“ на Лан и моментално потръпна от ужас. Сред гърчещите се пипала зърна мрачното лице на една жестока войнственост, ръмжаща като свиреп хищник… Едновременно с това улавяше и остатъците от истинската същност на момичето. Те бяха бледи и неясни, дълбоко скрити зад косматото чудовище на злото…_ _Душата на Лан умираше, изтерзана и болна, подложена на бог знае какви изтезания. Блис изпита желанието да плаче за нея и едновременно с това да крещи от гняв._ _Ясно разбра какво трябва да прави. Разбра защо Ши Зи-лин я беше посветил в тайнството на „да-хей“, защо усеща смъртоносния вятър на отминалите векове право в лицето си…_ _Приготви се да стори онова, за което я бе подготвял Ши Зи-лин. Някъде дълбоко в душата й се появи подозрението, че той е знаел за настъпването на този ужасен миг. Защото тя вече не беше Блис, не беше любимата на Джейк, не беше дори любимата внучка на Ши Зи-лин… Беше едновременно всичко това, но беше и нещо друго. Неусетно се превърна в това, което беше истинското й призвание. Пратеник на Небесните пазители на Китай, обладан от вековната мъдрост на един древен народ…_ _Превърна се в дух, всичко тленно се стопи. Някъде встрани тялото й продължаваше да се бори с Лан. Но духът беше могъщ. Ослепителният лъч на „да-хей“ бавно проникваше в измъченото съзнание на Лан, възприела името на тайнственото двуполово чудовище Ки-лин от китайската митология…_ _Звярът, настанил се в душата на Лан, притежаваше огромна сила. Но Блис не беше сама срещу него. До нея се изправи Ши Зи-лин и още някой… Духът на една жена, живяла в древността, притежавала огромна власт…_ Стройните тела на двете жени паднаха в калта, вкопчени в борба на живот и смърт. Но истинската битка се водеше на друго, непознато за човешкия дух равнище… Напрегнал сили до крайност, Джейк скъсяваше разстоянието до тях бавно, сантиметър по сантиметър. Леден страх беше сграбчил, сърцето му. На бойното поле може да има само един победител. А за победения остава смъртта… Но той обичаше тези жени. Обичаше ги до лудост, и двете… Трябваше да направи всичко възможно да прекрати смъртната им схватка. Сега, още преди да е станало късно. Стисна зъби и понечи да се хвърли между тях. Но изведнъж се закова на място и стреснато се вслуша в един познат и едновременно с това напълно чужд глас: _Стой настрана, Джейк! Мога да я спася само ако се държиш настрана!_ — Блис! Продължи напред, препъна се в някакви коренища и падна на колене. _Моля те, Джейк, остани там, където си! Иначе дъщеря ти ще умре!_ Думите отекнаха в съзнанието му като звън на огромна камбана. Сигурно халюцинирам, помисли си той, но веднага разбра, че това не е вярно. Промените, които забелязваше у Блис от известно време насам, изведнъж нахлуха в главата му с кристална яснота. След смъртта на баща му Блис стана друга. Сякаш през душата й течеше потокът на мъдростта. Джейк вече знаеше, че може да отличава истината от лъжата, но способностите й очевидно не спираха дотук… Какво още може? — Блис! — отчаяният му вик се сля с воя на бурята. С подобен вик баща му се беше разделил с любимата Сен-лин. — Блис! Не искам да те загубя! Не искам да те оставям сама! _Не съм сама, Джейк. Това трябва да се случи, иначе ще изгубиш дъщеря си завинаги._ — Не искам да избирам между двете! _Джос, Джейк. Колелото се завъртя…_ — Блис! Обичам те, Блис! И искам да… _Под оловния покров на небето се носеше ужасният вой ва звяра. Цинкови капки дъжд барабаняха по същества с непознати форми. Натежалите от киселина облаци се разкъсаха и зад тях надникна живачният диск на луната._ _Блис сключи договор с Буда… Всъщност стори го не тя, а безплътният й дух… Последният й час наближаваше, но тя беше спокойна и уверена, стоплена от духа на Ши Зи-лин в гърдите си. Лан е богоизбраната, тя е пряк наследник на Небесния пазител на Китай и трябва да живее. А Блис трябва да прочисти душата й, да прогони злото от нея… Точно както го беше сторил Фаз-хан с душата на Сен-лин преди много години… Само по този начин ще се съхрани мъдростта и магията на древния народ, само по този начин Китай ще навлезе достойно в двадесет и първи век._ _Блис се сля с Вселената. Потънала дълбоко в ласкавата прегръдка на „да-хей“, тя усети как осъществява жив и непосредствен контакт между поколенията. Беше млада и стара едновременно, малка и голяма, мъж и жена… Превърна се в Божествената люлка, съхраняваща живота и смъртта, превръщаща ги в нещо неизмеримо, в незначителна частица от Вечността. Превъплъти в себе си светлината и мрака, превърна се в река и океан…_ _Безбрежната морска шир стана нейна мантия, да де й неограничена власт. Същото сториха Ветровете и Бурите. Драконите на нощта напуснаха убежищата си, изправиха се от двете й страни и обляха с огнен дъх Свирепия звяр в душата на Лан. Друг начин за пречистването й нямаше. Едва след пълното пречистване можеше да й вдъхне Мъдростта на вековете, да я превърне в истински Небесен пазител на Китай…_ _Изпита огромно удоволствие от този процес. Може би защото разбра колко ограничени са човешките представи за живота и смъртта, колко слабо е човешкото въображение._ _А Блис се издигна високо над тези концепции. Превърнала се в Космическа енергия, тя разпростря волята си по всички посоки на света. Концентрирала в себе си елементите на Вечността, тя изведнъж си даде сметка, че съществуванието е нещо по-богато и по-силно от обикновения човешки живот._ _Превърна се в богата палитра от цветове: синьо-зеления цвят на Морето, синкавосивото Небе, пръстения цвят на Камъка, оранжево-червеното на Огъня, зелено-кафявото на Горските листа… Единственото нещо, което нямаше цвят, беше Злото в душата на Лан. Блис разпери крила и литна към него._ _Стисна го в прегръдката си и потръпна от внезапен хлад. Злото, беше могъщо, представата за силата му накара душата й да се свие. После тресна оглушителна гръмотевица и тя изведнъж разбра, че страхът е още едно слабо и ограничено човешко несъвършенство, за което няма място тук, в Сияйните висини…_ _Концентрира силата в душата си и разпери ръце._ _Погълна Злото и започна да го разтопява. Разтърси се от огромната кинетична енергия на този процес, далечната Земя под нея сякаш се сви от уплаха. Реките спряха да текат, океаните замръзнаха, планинските върхове се разтърсиха като от могъщо земетресение…_ До слуха на Джейк долетя странен звук. Сякаш се строши суха съчка. Забравил болката и предупрежденията на Блис, той стана на крака и с олюляване се насочи към вкопчените тела. Блис беше отгоре, от устата й излитаха протяжни стонове. Дръпна я от тялото на дъщеря си, ръцете му я обвиха с безкрайна нежност. — Блис! Очите му с ужас се сведоха към огромната дупка в гърдите й. Там, където е било сърцето… Раната беше ужасна, но странна. Нямаше кръв, в ноздрите го удари миризмата на лятно море… — О, не! Дъждът барабанеше по лицето и раменете му. Всяка капчица напомняше за греховете му. — О, Блис! Не можеше да повярва, че я няма. _Ще се погрижа за нея, чичо…_ Това беше обещанието, което даде на Трите клетви, преди да тръгнат насам. _Твоето съкровище е скъпо и за мен…_ Едва сега, в този ужасен миг, той си даде сметка колко _скъпо_ на душата му е това съкровище… — Исусе! Джейк бавно вдигна глава. — Добре ли си, Джейк? — попита Симбал. — Не зная… Симбал се отпусна на колене до него и попила раната му. — Какво стана? Джейк сведе очи към прекрасното лице на Блис и тъжно поклати глава: — И това не зная… — Бенет е мъртъв. А старецът със счупения гръбнак е там, където го остави — край дървото. Киска се като луд, вероятно е превъртял… Джейк почти не го слушаше. — Кое е другото момиче? — наведе се напред Симбал. — Дъщеря ми… — Още е жива — установи Симбал, след като ловко провери пулса й. Джейк внимателно отстрани Блис от скута си. Чувстваше се ужасно уморен. Наведе се и впи очи в лицето на дъщеря си. Беше до болка познатото лице от сънищата му, но едновременно с това и някак странно променено. — Лан — промълви той. — Лан… Клепачите й потрепнаха, очите й бавно се фокусираха върху лицето му. — Татко… — прошепна с недоверие тя, тихо и отчетливо. После заплака. — Колко бавно тече времето! Колко много ми липсваше!… Лято, в наши дни Хонконг Джейк искаше да отиде сам, но Лан настоя да го придружи. Слънцето немилостиво приличаше, въздухът беше напоен с миризма на сушена риба. Мътни и ръждивочервени, вълните на Южнокитайско море лениво се плискаха в брега. На няколко метра от пристана водата придобиваше тъмнозелен цвят, дъното не се виждаше. Джейк все още се придвижваше с известна трудност. Куршумът на Лан го беше улучил в дясната част на тялото, малко над бедрото. Може би беше засегнал нерв или част от костта, но това тепърва щеше да се установи. Във всеки случай болките му бяха доста силни. Той обаче изобщо не им обръщаше внимание, третираше ги само като доказателство за реалността на това, което се беше случило в Шан. Когато Лан излезе от унеса, тя не си спомняше нищо. Не помнеше да го е видяла, не помнеше, че е стреляла в него. За сметка на това се превърна в нов човек. В душата й нямаше нито гняв, нито злоба. Беше чиста като невинно дете. Откри сладката близост с баща си, а и той изпитваше същото. Планинските стрелци на Симбал отрязаха главата на генерал Куо и я вдигнаха пред себе си като щит. Армията на генерала не можеше да съществува без своя предводител. Обезверени и понесли доста сериозни загуби, войниците бързо се предадоха. Обезоръжени и бити, те безславно поеха по стръмните пътеки към долината. След тях запратиха и стареца с изкривения гръбнак, тъй като планинците трудно понасяха присъствието на китайци около себе си. Джейк и Симбал го откриха на петдесет метра под скалите. Беше паднал с главата надолу и вратът му беше счупен в назъбения гранит. Жалка смърт за един мъж, който бе държал в ръцете си юздите на огромна власт. Приклекнал над трупа, Джейк напразно се питаше какви са умствените сили на хора като този старец тук, принудили ги да преследват низките си цели в продължение на десетилетия. И баща му беше от тях, независимо от факта, че целите му са били благородни. А Хуайшан Хан е бил неговата противоположност, носител на силите на мрака. На практика двамата са представлявали двете страни на една и съща монета, помисли си Джейк и мрачно поклати глава. Може би сега е моментът да се откаже от ролята на Джуан, да обърне гръб на мрачното минало и интригите, които баща му и Хуайшан Хан бяха плели в продължение на десетилетия. В съзнанието му изплува споменът от сцената в дома на Макена. Нима е възможно да съм толкова ожесточен, запита се той. Никога през живота си не беше постъпвал така, както постъпи с Као Белоокия. Но имаше основателни причини, нали? Или не беше така? Страхуваше се, че неволно започва да действа според принципа _„Целта оправдава средствата“_. Дали това поведение не е последица от мрака и студа на непристъпните планини? Хуайшан Хан е бил точно такъв, може би и баща му е действал по този начин… Да, може би наистина е време да се оттегля, въздъхна Джейк. Нека някой друг поеме ролята на върховен тайпан. Усещаше топлата длан на Лан, усещаше тежестта на урната, притисната до гърдите му. Сърцето му се сви от мъка, наложа се да направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Симбал и Роджър Донован го придружиха до Хонконг, но не останаха задълго. Предстоеше им още една тежка битка: битката за властта в Агенцията. Отделили се на крачка от другите, Джейк и Симбал си стиснаха ръцете. — Краят все още не се вижда, нали, Джейк? — попита Симбал. — Така е — отвърна Джейк. — Светът ще си отдъхне едва след като демонтираме всички съоръжения в „Кам Сан“ и освободим научните екипи. — Шан и този път спечели — усмихна се Симбал. — Бойното поле — кимна Джейк. — Там започна всичко… — В _планината е_ тъмно и _студено_, беше го предупредил Зи-лин. _И ти си там…_ — Да, в сърцето на Шан. — Ще ми трябва помощта ти — подхвърли Симбал. — Между нас вече съществува нещо повече от приятелство — погледна го Джейк. — И то се нарича доверие… Симбал и Донован отлетяха за Америка, а Джейк постъпи в болница. Там го завари новината, че групата компании под ръководството на Блустоун най-сетне е закупила над петдесет процента от акциите на „Интер-Ейша“. За тази цел обаче повечето тайпани бяха ипотекирали всичките си активи. За пръв път от седмици насам Джейк отметна глава и се разсмя от сърце. Стори го толкова буйно и толкова продължително, че почти разпори шевовете на раната си. — Да им е честито — рече той на Андрю Сойър, който беше на прага на истерията. — Сега вече с тях е свършено! — Мисля, че с нас е свършено! — изгледа го мрачно Сойър. — Напротив — тръсна глава Джейк и избърса сълзите от очите си. Все още не можеше да повярва, че стратегията му е дала резултат. _Рискувай всичко, синко_, беше го посъветвал Ши Зи-лин. _Ами ако загубя_, притеснено попита Джейк. _Когато човек рискува, по-добре да го прави на едро_, отвърна загадъчно баща му. И ето, че всичко става според предвижданията му… — Блустоун и съдружниците му платиха над един милиард долара за компания, от която няма да имат никаква полза! — Какво ти става, Джуан? — погледна го с пребледняло лице Сойър. — Нима си изгуби ума? Та нали в „Интер-Ейша“ е концентрирано цялото състояние на „юн-хюн“? — Така ли? — изгледа го с усмивка Джейк. Днес следобед ще идеш при нашия юрисконсулт и ще му поискаш папката „Редстоун“… — Млъкна и с интерес проследи смяната на емоциите върху лицето на американеца. — В нея ще намериш всички необходими документи. Помниш ли общото събрание, на което баща ми настоя всички активи на „юн-хюн“ да бъдат прехвърлени в мое разпореждане? — Помня го — кимна с въздишка Сойър. — Никой не беше особено щастлив от това искане, дори собственият ти чичо… — Зная — кимна Джейк. — Но сам виждаш, че това е било необходимо. Нашите активи изобщо не са в „Интер-Ейша“. В продължение на около месец след излизането ни на борсата всички ценни книжа бяха изтеглени от холдинга. Включително и активите на „Кам Сан“, които престанаха да бъдат част от „Пак Хан Мин“. През него минаваха само _печалбите_ на „юн-хюн“, но на практика холдингът не разполага с нищо! Предполагам, че нямаш нищо против Блустоун да поеме контролния пакет, особено след като знаеш, че това е свързано с фалита на „Файв стар пасифик“… — А също и с фалита на „Пасифик Овърленд трейдинг“! — възбудено извика Сойър. — Господи, колко години чакам някой да извади от задника ми този трън Байрън Нолин-Кели! Най-накрая това стана! Джуан, ти си истински гений! Ти _си_ истински _гений_… Стиснал ръката на Лан в своята, Джейк си спомни за тези думи. В тях се съдържаше някаква неуловима ирония. _Гений…_ Нищо подобно. Чувстваше се раздвоен и нищожен като обикновено зомби… Дъщеря му се върна, но за сметка на това си отиде Блис… В урната беше положен нейният прах. Блис умря, за да даде живот на дъщеря му. Сърцето му преливаше от благодарност пред този благороден жест, но липсата й беше жестока, пронизваща, неукротима… Приближиха се до мястото, където преди време Трите клетви, Т. И. Чун и самият Джейк бяха разпръснали праха на Зи-лин. Близките им вече бяха там, над морето се носеха напевни молитви. Ветрецът си играеше с косите на Лан. Блестящочерни, те се спускаха от двете страни на все още бледото й лице. Срещата между Джейк и Трите клетви беше тъжна. Нямаха какво да си кажат. Джейк нямаше обяснение за случката. Не знаеше защо Лан искаше да го убие, така и не разбра кой застреля Блис… Пистолетът беше далеч от ръцете на Лан, други хора наоколо нямаше. А едно заредено оръжие не може да гръмне просто ей така, без чужда помощ… Разбира се, тези неща нямаха отношение към мъката на чичо му. Мъка, която Джейк споделяше изцяло. — Тя пожела да дойде — промълви Трите клетви. — Единственото й желание беше да е до теб и аз нямах право да я спирам… — сви рамене и уморено добави: — Постъпи както желаеше… Винаги го е правила, не би могла да се промени… — обърна се, избърса сълзите от очите си. — Зная, че се обвиняваш, племеннико… Причина за това е бялата кръв в жилите ти. Но това е джос, така й е било писано… Затова аз не обвинявам никого и изпитвам гордост от постъпката й… — Татко, време е — върна го в действителността гласът на Лан. Джейк кимна и протегна ръце. Вятърът духаше в гърба му, умерено силен и постоянен. Джонка с оранжево платно бързаше да се прибере зад вълнолома. Моряците първи усещат приближаването на бурята. Далеч на хоризонта тромави танкери поемаха курс към Япония. На плажа играеха деца, под ръцете им се издигаха високи пясъчни кули. Джейк въздъхна и отмести капака на урната. Вятърът грабна пепелта и я разнесе над океана. Лан протегна ръка и докосна лъскавата стена. В главата й звучеше хаотична, но приятна музика. В душата й беше спокойно. Изпита усещането, че чува гласа на Буда. Светът затихна в благоговение… — Татко… — прошепна със затворени очи тя. — Ши Зи-лин и Блис… Те са тук, край нас… Чувствам ги… Джейк я прегърна през раменете. — Зная, че са тук, Лан. Но вътре в душата му се появи неясното предчувствие, че никога няма да разбере какво точно е имала предвид дъщеря му. Eric Lustbader Shan, 1986 Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21269) Последна редакция: 2011-09-06 20:03:07