[Kodirane UTF-8] Ерик Лустбадер Владетелят Ще победи онзи, който прояви благоразумие и изчака погрешната стъпка на изгубилия търпение враг. „Изкуството на войната“ Сун Тцу Грях няма. Има невежество. Кристофър Марлоу На Виктория, Южини и Ели, Хенри и Карол, Хърб и Рони, Сю и Стю Кунг Хей Фат Чоу Пролог Лято, в наши дни Тошима-ку, Токио Прегърбеният старец изплува от дъжда, чадърът от оризова хартия в ръцете му приличаше на корабно платно. Изкачи плъзгавите стъпала с усилие и пристъпи към каменната урна, която се пълнеше с чиста вода от къса бамбукова тръбичка. Спря се и наклони глава, заслушан в плясъка на дъждовните капки и бодрото бълбукане на изворчето. Именно в тази смесица от тъжни и весели звуци се съдържа красотата на живота, помисли си той. _В красотата винаги се съдържа тъга_, казваше някога баща му. _Когато усетиш това, вече няма да бъдеш дете…_ Старецът поклати глава, усмихна се и вдигна мънистената завеса пред входа на „наванорен“. Помещението беше тясно, претъпкано с мъже, които ядяха и пиеха. Над главите им се стелеше гъст тютюнев дим. „Наванорен“ беше наименованието на кварталните кръчмички, името им произлизаше от мънистените завеси на тесните, обикновено единствени входове. — Ирашаймасе — беше поздравът, с който го посрещнаха. Той кимна с глава, очите му с удоволствие се спряха върху красивото черно кимоно на високия мъж, който стана да го настани. Седна на масата, на която го очакваха. Един келнер постави ледена бутилка бира пред него, а той си поръча любимата храна в това заведение — варена глава от „хамачи“. Никъде другаде в Токио не предлагаха по-вкусно приготвена риба. Бирата го разхлади, рибата беше поднесена. Не след дълго старецът вече разгорещено спореше с приятелите си, забравил за всичко. Дори да беше забелязал високата фигура, която безшумно се плъзна през мънистената завеса на задния вход, той с нищо не се издаде. Това не беше типична японска кръчма, макар че предното помещение не се отличаваше по нищо от хилядите подобни гостилници, пръснати из островите. Защото зад него имаше дълъг коридор със стаи от двете му страни. Подобно на всички помещения в Япония, и тук ширината се измерваше с помощта на бамбуковите рогозки „татами“, които обикновено бяха широки около деветдесет сантиметра и дълги метър и осемдесет. Високата фигура на Ничиреншу спря на място, очите му обходиха заведението. По-големите стаи — побиращи по осемнадесет татамита, имаха в средата по една дълга и ниска дървена маса. Около тази, която се разкри пред очите му, седяха мъже в делови костюми. Приведени напред, с изпотени лица и блестящи от напрежение очи, те бяха разкопчали белите си ризи и бяха разхлабили вратовръзките си. Ничиреншу презрително изсумтя и премести погледа си по-нататък. Между комарджиите седяха голи до кръста мъже. Телата им бяха плътно покрити с „иризуми“ — традиционните японски татуировки, които не можеха да се срещнат никъде другаде по света. Цветното мастило „суми“ се приготвя от пресовани въглени, а нанасянето му върху кожата става не с електрически игли, а със специални заострени костици. Ничиреншу отлично знаеше колко години са необходими за пълното татуиране на едно тяло, дълбоко в себе си изпитваше симпатия към тези мъже, способни да понасят острата болка сякаш до безкрайност… Като ги разглеждаше един по един, пред очите му се разкри богата палитра от цветове. Тук се виждаше двойка кланящи се куртизанки с прекрасни копринени роби, там пък хищен тигър помръдваше с могъщите си мускули на фона на храсти и пенлив планински поток… До него се зъбеше главата на дракон, от която излизаха пламъци… По-нататък имаше рибари, теглещи мрежа с богат улов на фона на величествения заснежен връх Фуджияма… Ничиреншу не обръщаше внимание на огромните суми, които се залагаха на масата. Въздухът тежеше от тютюнев дим, от време на време в помещението се появяваше гейша, която поднасяше саке или оризови кюфтета „онигири“ на някой от играчите. Един от тях бавно се надигна. Може би му е омръзнало, помисли си Ничиреншу. А може би на тази маса не му върви и иска да потърси промяна. Очите му проследиха сгърчената фигура на нещастника, на лицето му се появи усмивка. Беше тръгнал към някоя от по-малките стаи — само с шест татамита, които се намираха в дъното на коридора. Там щяха да му изпратят жена, а срещу допълнителна такса — и две… Плъзна се край двата големите басейна, обградени от малки вани за почивка на клиентите. Спря пред една плъзгаща се врата „фузума“, събу дървените налъми от краката си и се отпусна на колене. Едва тогава почука и влезе, свел глава в дълбок поклон. Стаята побираше девет татамита, единствената мебел в нея беше дълга и ниска дървена маса. Начело на масата седеше Кисан — собственик на заведението и оябун на най-могъщия клан на Якудза — японската мафия. Якудза са гангстери, но както всичко в Япония, и те са доста по-различни от гангстерите в другите страни. В техните кланове съществува желязна йерархия, всички се подчиняват на моралния кодекс „гири“ (чувството за дълг) и „бушидо“ (самурайската чест). Ако изобщо може да се говори за чест между крадци и убийци, то тя съществува именно сред якудза. Върху лакираната повърхност на масата беше гравиран фамилният герб на Кисан, наричан „камон“. Представляваше няколко свързани помежду си дървени кутийки с различна големина, известни с наименованието „масу“. С тях някога са измервали различни количества ориз и поради тази причина „масу“ се бяха превърнали в символ на богатството. Вляво от Кисан, на мястото за почетни гости, седеше слаб мъж с хлътнали гърди и приведени рамене. Изпитите черти на лицето му подчертаваха още повече мрачния пламък в блестящите черни очи. Размениха си официални поклони и зачакаха. В знак на уважение Кисан сам беше запарил зеления чай и лично поднесе малките порцеланови чашки на гостите си. Не казаха нито дума, преди да отпият по една мъничка глътка от ароматната течност, едва след това щеше да дойде ред на любезностите. — Чаят има великолепен вкус и е много освежаващ — обади се мъжът с приведените рамене. Беше облечен в тъмен раиран костюм, бяла риза и официална вратовръзка. Отличаваше се от комарджиите в голямата зала оттатък коридора единствено по белезите от прекарана някога дребна шарка, които покриваха лицето му. — Домо аригато, Хигира-сан — склони голата си глава Кисан. Беше нисък и як мъж, приличаше на миниатюрен борец „сумо“. Гърдите му издуваха дрехата, крайниците му тежаха от мускули, вратът му беше като на бик. Чертите на лицето му бяха груби, от тях се излъчваше здрава селска сила. За разлика от него лицето на Ничиреншу беше фино и изтънчено, с онази вътрешна красота, от която се излъчва сила на духа. Подобно на Кисан, той също притежаваше изключително развита „хара“ — душевната уравновесеност, която в Япония се цени повече от всичко. Широкото чело и съвършената форма на скулите му привличаха много модерни художници, които го молеха да им позира. — За мен е удоволствие да ви приветствам в дома „О-хенро“ — обади се най-сетне Кисан. Хигира мрачно се усмихна на особеното чувство за хумор, което домакинът отново проявяваше. „О-хенро“ означаваше „поклонение“, осъществявано най-масово чрез ритуала Хачижу-хакашо, при който вярващите обикалят точно определени осемдесет и осем будистки храма, пръснати из цялата страна. В този смисъл забележката на Кисан наистина носеше хумористичен елемент, особено когато се употребяваше за комарджийски вертеп като неговия… — Мисля, че не ви е особено приятно да ме видите — промърмори той. — Това не е вярно, инспекторе — отвърна Кисан. — Ако вие си отидете, ще дойде друг… А ние няма да го познаваме и не бихме могли да го уважаваме по начина, по който уважаваме вас. Хигира се изчерви от ласкателството. Шефовете му в службата никога не използваха подобни думи. — Домо — поклони се дълбоко той, опитвайки се да прикрие задоволството си. После хвърли дискретен поглед на часовника си и добави: — Моля да извините неучтивото ми поведение, но времето ме притиска… — Разбира се — кимна Ничиреншу, но остана неподвижен на мястото си. Над главите им увисна някакво особено напрежение. Тишината се нарушаваше единствено от възбудените подвиквания на играчите, долитащи приглушено от залата. Въпреки подчертано приятелската обстановка на тази среща, Хигира започна да се поти. Усещаше върху себе си блестящите и сякаш бездънни очи на Ничиреншу, изпитваше чувството, че му причиняват физическа болка. Гърдите му се свиха, дробовете му сякаш забравиха как се поема кислород. Възпитанието му пречеше да добави каквото и да било, но гърлото му и без това беше свито от стъкления поглед на Ничиреншу. Кисан дискретно наблюдаваше гостите си. _Заплахата, която се излъчва от Ничиреншу, се дължи не толкова на пълната му неподвижност, колкото на очакването, че всеки миг ще излезе от това състояние и ще се превърне в истински ураган_, отбеляза мислено той. _Тази сила е елементарна и могъща като вятъра над морето и именно затова особено опасна…_ След няколко минути на пълна неподвижност Хигира започна да проявява видими признаци на смущение. Кисан знаеше, че Ничиреншу прибягва до подобна тактика и когато играе „го“… Изчаква смущението на противника, после със серия светкавични действия пробива защитата му и постига бърза победа… Тънките устни на Ничиреншу се разтегнаха в усмивка едва когато по челото на Хигира избиха ситни капчици пот и лицето му, надупчено от белезите на шарката, вече съвсем заприлича на релефна карта… Ръката му потъна в гънките на черното кимоно и се появи обратно със златен ключ. Пъхна го в ключалката, умело прикрита между дъските на пода, отмести татамито и бръкна в открилата се дупка. Извади плетена кошница с размер на кутия за дамска шапка и я постави точно върху изгравирания „камон“ на Кисан на масата. — Това какво е? — объркано попита Хигира. Вместо отговор Ничиреншу повдигна капачето на кошницата и я постави в краката му. — Какво има вътре, моля? — смотолеви с пресъхнала уста Хигира. Ничиреншу запретна ръкава на кимоното си и бръкна в кошницата. Когато извади ръката си, езикът на Хигира цъкна в небцето му. — Уф! — възкликна той така, сякаш беше получил тежък удар в слънчевия сплит. Пред очите му се поклащаше отрязана човешка глава, от която все още капеше кръв. — Амида! Това е Шизуки-сан! — Да, вашият съперник в отдела — меко отвърна Ничиреншу. — Нали искахте да сте сигурен, че ще получите повишение? — говореше високо и леко напевно като китаец. — Да, но… — главата леко се поклащаше и Хигира усети как стомахът му се свива на топка. Очите му не можеха да се отделят от ужасната гледка, имаше чувството, че пред него се вее окървавено знаме. Гласът му потрепна, думите излетяха от устата му неясно, като след тежко пиянство: — Аз… Не исках да… Нямах никаква представа, че… — Шизуки-сан беше фаворитът във вашата служба — отвърна Ничиреншу. Пискливият му глас подчертаваше още повече гротескната сцена: — Той беше готвен за зет на вашия шеф Танаба-сан. И това щеше да реши както неговата съдба, така и вашата… Тревогата ви е била напълно основателна, Хигира-сан. Този брак щеше да го постави в далеч по-изгодна позиция от вас… — Обърнахте се към когото трябва и проблемът ви е решен — намеси се Кисан. — Но това!… — Хигира имаше чувството, че сънува кошмар. Не смееше да се зарадва, едва сега осъзнал каква услуга е поискал от хората срещу себе си. — След десет дни вече, щеше да е късно — добави Ничиреншу. — Шизуки-сан щеше да е част от семейството на Танаба-сан и следователно недосегаем. — Сам разбирате, че друга алтернатива нямаше — вметна Кисан и внимателно се взря в госта си: — Хигира-сан? — Да, да… — Хигира направи огромни усилия да се измъкне от черната пропаст на отчаянието. Сетивата му тръпнеха от докосването на злото, но вече беше късно. Сам беше дошъл да търси помощта на тези хора, заслепен от амбиция и алчност. И сега ще трябва да понесе последиците. Даваше си сметка, че е пристъпил невидима черта и животът му вече никога няма да е същият, независимо дали това му харесва, или не. Домашният уют и спокойствието се превърнаха в мираж. Сега вече ще трябва да живее по законите, диктувани от амбицията и алчността. Затвори за миг очи, за да осъзнае дълбоката промяна в своята карма. Сякаш с този физически акт искаше да възвърне поне част от самообладанието си. — Сега вече нищо не заплашва вашата кариера — доволно промърмори Кисан. Ничиреншу се беше справил отлично с предварителното проучване на Хигира. В случай че не беше дошъл да търси помощта им, те бяха готови с алтернативен план. Поредица от дребни случки и събития несъмнено щяха да го принудят да се появи тук… Но по този начин нещата се развиха далеч по-лесно… — След няколко години хроничното заболяване на Танаба-сан ще вземе връх, независимо от желязната му воля… — продължи той. — И той ще бъде принуден да се оттегли… — в усмивката му имаше нещо лукаво. — Тогава вече ще имаме истински повод за празнуване! Директорът на полицията Хигира! Как ви звучи това, приятелю? — главата му одобрително се поклати: — Ние сме много доволни от вас… Вече сте част от нашето семейство и ние ще се грижим за вас. Трите чаени чашки се повдигнаха едновременно. Отпиха по една глътка, после на вратата дискретно се почука. Ничиреншу се надигна и пристъпи към фузумата зад гърба на Кисан. Плъзна я встрани и застина на място, сякаш потънал в съзерцание на изящно и загадъчно произведение на изкуството. Най-сетне от устата му се изтръгна тиха въздишка, очите му нито за миг не изпускаха лицето на човека, изправен на прага. — Значи все пак дойде… Честно казано, бях изгубил надежда… Навън дъждът продължаваше да вали. Бисерни капчици привеждаха сочнозелените листа на ирисите, между които сините цветчета на гардениите надничаха като любопитни очички. Гледана от противоположния тротоар, вратата на „наванорен“ приличаше на цветна леха. — Тази страна наистина е зелена! — възкликна шепнешком Манди Чой и Джейк Мейрък неволно се усмихна. Сгушени пред входа на сградата, която се издигаше срещу храма на „О-хенро“, двамата бяха принудени да пазят пълна тишина. Тропотът на дъжда им беше добър помощник в това отношение, но в замяна на това здравата ги мокреше. Разбира се, че е зелена страна, помисли си Джейк. Особено сега, в сезона на „тцую“ — „дъждовете на сливата“, както го наричат японците. Този народ изпитва особено удоволствие от многообразието на живота, от чувствата, които изживява човек при най-различни ситуации. За това тук си имаше точна дума — „одаяка“. Удоволствието, което човек може да изпита от общуването с неодушевени предмети като камък или дърво, морето или вятъра… Джейк хвърли поглед на часовника си и прошепна: — Манди, иди да доведеш и останалите. Време е… Дребничкият китаец кимна и изчезна в дъждовната нощ. Само след секунда се появи обратно в компанията на четирима мъже. Всички бяха китайци, обучавани лично от Джейк в хонконгската база. Говореха японски съвършено, владееха почти всички идиоми, но това беше първата им мисия в тази страна. Докато за Джейк нещата бяха доста по-различни. Гледаше ги как се приближават, в душата му нахлу бащинска гордост. Всички бяха негово творение — силни, опитни, прецизни. Бяха облечени в бели тениски и панталони в защитен цвят, пристегнати на прасците като бричове за езда. През избръснатите до блясък черепи бяха опънати памучни кърпи „хашимаки“, на краката им имаше „жикатаби“ — ботуши от тънка кожа с гумена подметка и отделен палец, които приличаха повече на ръкавици, отколкото на обувки. Бяха меки и гъвкави като индиански мокасини, осигуряваха отлично сцепление с всякакъв терен. Гледани отстрани, шестимата приличаха на група обикновени работници, потърсили убежище от дъжда в близкия вход. Така и трябваше да бъде. Мозъкът на Джейк отмерваше секундите с такава прецизност, че поглеждането на хронометъра беше излишно. Непосредствено преди началото на акцията предпочиташе да не раздвоява вниманието си с нищо, очите му останаха заковани в отсрещната врата. — А какво ще правим, ако го няма вътре? — попита Манди Чой. — Вътре е. Манди се загледа в напрегнатото лице на приятеля си и усети как по гърба му пробягват мравки. _„По-добре да не бяхме идвали, въздъхна в себе си той. Днес е четвърто число…“_ Отлично знаеше какво означава това. В китайската нумерология цифрата „Четири“ е символ на смъртта. Лошо, много лошо… _Дано Боговете ни закрилят_, помоли се горещо, тръсна глава и каза: — Опасността е много голяма! Винаги ли имаш такова пълно доверие на информаторите си? — Той е тук — повтори Джейк. — Информацията ми е точна. _„Ех, ако можеше да е някой друг, а не Ничиреншу_, въздъхна отново Манди. _Всеки друг, дори самият християнски дявол, ако наистина съществува!“…_ _Но Ничиреншу и Джейк…_ Враждата между двамата беше от години, а реката на омразата — широка и пълноводна. _„Когато става въпрос за Ничиреншу, Джейк не може да разсъждава трезво_, рече си Манди. _Затова трябва да внимавам и да не го изпускам от очи!“_ Джейк напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети как пулсът му се ускорява, а напрежението в гърдите му нараства. _Най-сетне те пипнах, Ничиреншу_, пропя душата му. Пред очите му се появиха черни кръгове, съзнанието му се замъгли, а после в него изплуваха мисли, на които категорично беше забранил достъп до душата си. Заедно с тях дойде и вълнението, кръвта заблъска в ушите му. — Е, добре — изръмжа той. — Да вървим! По уличното платно пробягваха розово синкавите отражения на неоновите реклами, сенките им приличаха на ивици застояла вода. Редките минувачи се гушеха под чадърите си, превили гръб срещу поривите на вятъра. Наблизо излая куче, високите стени удесеториха ехото… Градът дишаше навсякъде около тях, но пулсирането му беше някак неясно, сякаш идваше през дебело стъкло. Разноцветното сияние на центъра беше разводнено от косо падащите дъждовни струи. Джейк влезе пръв през мънистената завеса, тракането на дървените топчета прозвуча в ушите му като оглушителна канонада. Усещаше присъствието на Манди зад гърба си, чуваше тихите стъпки на останалите. Топката в стомаха му бавно започна да се топи. Изведнъж престана да бъде отделен индивид, а просто част от „дантай“ — групата… Едва сега усети, че отново е в Япония. — Надолу по улицата има спукване на канализационна тръба — обясни Манди на изскочилия откъм кухнята управител. — От дъжда… Налага се да проверим всички околни сгради. Джейк влезе в задимената вътрешност на кръчмата. Прекъснатите разговори се подновиха почти моментално, посетителите надигнаха чаши със саке и бира, чуха се подвиквания и смехове. Миризмата на тютюн се смесваше с апетитния ароматна пържено „шиояки“. Плъзнаха се край управителя и с бърза крачка се насочиха към завесата на задния вход. Двамата пазачи в тъмни кимона понечиха да измъкнат пистолетите си, но Манди и един от останалите членове на групата забиха длани в ключиците им, после повториха упражнението върху вратовете им. Кимоната се превърнаха в тъмни езерца върху блестящия паркет на коридора, нападателите ги прескочиха и продължиха напред. Джейк направи знак на двама от хората си да заемат северната игрална зала, други двама се насочиха към южната. А той и Манди се затичаха към западната стая в дъното на коридора, където според предварителната информация трябваше да се намира Ничиреншу. Дръпна фузумата и се спря. Намираше се в нещо като вестибюл, покрит с шест татамита. Върху рогозките бяха разпръснати удобни футони в сиво-червен цвят, в ъглите смътно проблясваха металните части на стари скринове „танзу“. По стените бяха окачени кръстосани кадъни в кожени ножници. Срещу него се плъзна друга фузума, в стаята пристъпиха двама мъже. За момент всички замръзнаха. После мъжете — голи до кръста, изрисувани с „иризуми“, изтеглиха сабите си и заплашително се насочиха към Джейк. Манди остана в коридора и вече водеше безшумна битка с още един пазач. Джейк избегна първите удари, отскочи надясно и светкавично свали една дълга катана от стената. Инстинктивно усети, че оръжието е старо, може би на повече от триста години. Между дръжката и острието имаше великолепен баланс, очевидно това беше музейна рядкост. Което съвсем не я правеше по-малко смъртоносна. Стоманата беше тънка и здрава, закалявана стотици пъти според изискванията на древните майстори Дзен. Мъжете с татуировките се разделиха и очевидно се готвеха да го нападнат от различни страни. А Джейк си даваше ясна сметка, че времето работи срещу него. Шансовете му да пипне Ничиреншу намаляваха с всяка отлетяла секунда. Посрещна нападението с техниката „куми-ичи“, блокирайки във въздуха посичащия удар на по-дребния от татуираните, който го нападна отдясно. Закалената стомана звънна като камбана. Финтовото движение на китката му беше светкавично, хоризонтално поставената катана отби удара и продължи наляво, описвайки къса окръжност. Острието потъна в корема на втория нападател, прерязвайки кожа, плът и кости. Улученият мъж изкрещя, направи опит да задържи червата си, изскочили от широката рана, после бавно се отпусна на колене. Безполезната вече катана издрънча на пода. Джейк го притисна надолу и продължи завъртането на торса си, с което излезе извън обсега на първия нападател. Пред очите му се мярнаха разгневените леопарди на жълто-червени ивици, които покриваха тялото на противника. Мускулите му набъбнаха от усилието да нанесе втори удар в главата на Джейк. Но Джейк вече беше на нова позиция. Озовал се встрани от якудза, той замахна с катаната и острието с късо свистене потъна в ръката на противника му. Ударът беше нанесен с цялата тежест на тялото му и ръката падна отсечена, катаната продължи движението си напред, към вътрешните органи на незащитения торс. Кръвта бликна като фонтан, въздухът натежа от зловоние — сякаш някой беше отместил капака на ковчег. Джейк прескочи трупа и рязко се обърна към вратата. Там обаче се оказа Манди, следван от останалите участници в нападението. Замахна рязко и сряза оризовата хартия, която играеше ролята на стена. В съседното помещение имаше трима мъже, седнали около ниска продълговата масичка. Очите му светкавично обхванаха профилите им и формата на предмета, който беше поставен пред тях. Кошница, пълна с нещо като черна блестяща слама… Лицата, извърнати към него, приличаха на бледи цветя, обърнали се към слънцето. После погледът му се избистри и бавно се фокусира върху едно от тях… Този човек беше облечен в черно кимоно, двата въглена на мястото на очите светеха като фенери върху слабото лице. Самото лице беше триъгълно, със забележително правилни черти, вратът беше по женски издължен, ушите — малки и изящни. Синкавочерната коса беше сплетена в старомодна прическа. — Ничиреншу! Това възклицание се изтръгна неволно от устата на Джейк, той просто не беше в състояние да го сдържи. Сърцето болезнено подскочи в гърдите му, устата му изведнъж пресъхна. Така се беше почувствал преди много години, когато още като момче беше отишъл да гледа „Ужасът на Дракула“ в един от централните кинотеатри на Хонконг. Ясно помнеше случката край реката Сумчун, душата му неволно потръпна от страх. После улови лекото движение в кимоното на Ничиреншу и скочи напред с вдигната над главата катана. Но пред Ничиреншу изведнъж се изпречи Кисан, десният му юмрук се протегна напред. Джейк се вслуша в шестото си чувство и светкавично промени посоката на удара си. Пръстите на Кисан вече бяха започнали да се разтварят като листенцата на отровно цвете. Оглушителният боен вик „киай“ стресна онези от присъстващите, които не бяха подготвени за него. Но Джейк не беше сред тях. Той знаеше колко смъртоносно е оръжието, сгушено в дланта на оябуна. В момента, в който металните брънки свирнаха към лицето му, той леко премести острието на катаната и тежестта на бойната верига „манрикигусари“ се уви около него. Но още преди да протегне свободната си ръка към нея, Кисан прибегна до „какоиучи“ — рязко завъртане на китката, и веригата остана в ръцете му. В следващия момент оябунът вече се носеше в атака, прибягвайки до „сукуиучи“ — вертикално движение във формата на осмица, чрез което трябваше да проникне през защитата на Джейк. Нападението беше толкова стремително, че Джейк се принуди да отстъпи крачка встрани и да контрира с дългата сабя. Кисан блокира отвесния удар, събра юмруци в позицията „йодан-юки“ и ги насочи за смъртоносен удар в очите на противника. Джейк успя да разгадае намеренията му и блокира удара с дясното си рамо. Острите като бръснач брънки на веригата се плъзнаха по кожата му, оставяйки кървави следи. В същия миг катаната му се стовари от горе на долу върху дясното рамо на Кисан, прониквайки чак до ребрата. Главатарят на гангстерите се олюля и започна да се смъква на колене, но очите му продължаваха неустрашимо да блестят. Джейк не беше сигурен колко дълбока е раната на противника и започна да издърпва острието за втори удар. В същия момент пространството зад Кисан оживя, в стаята се разнесе нечовешки вик. Ако Джейк не беше насочил цялото си внимание към оябуна в краката си, може би щеше да има повече време за реакция. Сега единственото нещо, което усети, беше свистенето на някакъв сферичен предмет към главата си. Нададе остър вик към хората си, после действителността изчезна и се превърна в кошмар. Вече не беше в състояние да вижда ясно, пред очите му летяха отделни фрагменти — неясни и зацапани като пастелна рисунка. Манди го сграбчи и започна да го дърпа назад. Джейк усети топлината на тялото му, сигурността, която се излъчваше от него. Очите му неволно попаднаха на останалите хора в стаята, вече далеч от него — чак в противоположния ъгъл. Бяха японци, сред тях имаше и една жена. Усети остро разместването в хода на времето, нещо не беше наред. После пред очите му се вдигна ръка в кимоно, широкият ръкав закри като завеса лицето на жената… Въздухът изведнъж стана жълтеникавобял и започна да се издува като огромен балон. В ушите му екна пронизителен, труден за понасяне вик. Стените оживяха и тръгнаха насреща му, таванът се пропука като пролетен лед и се стовари отгоре му със смразяващ кръвта трясък. Чудовищната детонация залепи тялото на Манди за неговото и двамата се стовариха на пода със страшна сила. Проклинайки Ничиреншу, Джейк започна да потъва в черната бездна на безкрайната болка. Имаше чувството, че цялата сграда се е срутила върху главата му. Книга първа Тцун Жан Да откликваш инстинктивно и спонтанно Лято, в наши дни Вашингтон / Хонконг / Пекин / Токио / Москва / Тцуруги — Дай я на екрана! Огромната цветна снимка — два на три метра, бавно изплува на бялото платно. Беше зърнеста от прекомерното увеличение, но лицето на мъжа излъчваше силата на тигър, уловен в момент на скок. Косата му беше черна и къдрава, челото — високо и интелигентно. Такива бяха и кафявите очи, скрити зад полуспуснатите клепачи. Безупречната линия на брадичката намекваше за агресивност, високите скули подчертаваха още повече дълбоко разположените очи. — Някакви допълнителни сведения за него? — този глас беше друг, по-топъл и по-спокоен от предишния. — Мисля, че раните му не са фатални — каза Хенри Ундерман. — Още не сме сигурни за размера на поражението, но с положителност можем да твърдим, че най-тежки ще бъдат психическите последици от смъртта на „дантай“. — Дантай! — вдигна вежди Роджър Донован. — Да — отвърна Джерард Столингс със снизходителната усмивка, която обикновено съпътстваше разговорите му с Донован. Беше едър мъж, висок метър и осемдесет и пет, с маниери на англичанин и подкупващо мек тексаски акцент. Загоряло лице с дълбоки бръчки, огромни мускули, яснозелени очи под високото чело. Звездата му беше изгряла във Виетнам, по време на голямата акция през 1971 година, организирана и изпълнена от Агенцията. Хенри Ундерман го откри и вербува начело на партизанските сили в малка, но стратегически важна африканска страна. Срещата им стана само няколко дни преди Столингс да предприеме решителното настъпление срещу столицата, възползвайки се, без да му мигне окото, от щедрата военна помощ на руснаците. Ундерман веднага оцени забележителните му качества на военен стратег и започна да крои планове за най-подходящото им използване. Избра един от прехванатите кодове на руснаците, който, макар и разшифрован, беше напълно непонятен за специалистите. Столингс му хвърли едно око и вече нищо не беше в състояние да го спре. Решението беше взето. Той беше последовател на Сун Тцу. „Войната мобилизира решителността и издръжливостта у боеца“, изтърси пред Ундерман той в онзи убийствено горещ африкански ден. Отрязаните глави на правителствените войници, избити от неговите хора по време на рейда, се трупаха около тях на висока купчина. Обожаваше стратегията, най-голямото му удоволствие беше да мести хората като пионки по картата на света. Хората като Джейк… — „Дантай“ е особена група хора, по-близки дори от семейство — продължи Столингс. — Разчитат изцяло един на друг, съвършената хармония помежду им засилва неимоверно най-важните качества, необходими за боя — смелост, издръжливост и ясно мислене в трудна ситуация… Единствен от присъстващите с опит в бойните действия, Столингс ясно показваше презрението си към онези, на които подобен опит липсваше. Само Донован имаше представа какво означава да действаш на бойното поле и той често си мислеше, че ако някой ден му се наложи да върши мръсната работа, Донован със сигурност няма да се поколебае да изкаля елегантните си обувки. — Групата на Джейк Мейрък е „дантай“ и с това се обясняват успехите й — добави Ундерман. — До инцидента при реката Сумчун — отбеляза Донован и хвърли поглед на компютърните разпечатки пред себе си. — По мнение на специалистите след този инцидент Джейк вече не е същият… — Лош инцидент — въздъхна Столингс. — Какви бяха загубите на Джейк, Хенри?… Трима, нали? — Четирима — поправи го Ундерман. Беше по-нисък от Столингс, но в замяна на това доста по-набит. Столингс често се шегуваше, че прилича на борец сумо. Чертите на лицето му бяха груби, повърхността на масивния му нос беше покрита със синкави венички като на стар ирландски пияница. Тъмната коса редееше с обезпокоителна бързина, ушите му смешно стърчаха под нея. По бузите му имаше следи от прекарана в детството дребна шарка, но всички тези безспорно неприятни черти отстъпваха пред мекия поглед на кафявите очи и Ундерман изведнъж ставаше симпатичен. — Петият беше осакатен за цял живот… Това стана преди повече от три години. Веднага след инцидента Джейк започна да формира новия си „дантай“… Хората му трябваше да бъдат наистина специални. Бях убеден, че никога вече няма да допусне фаталната грешка от инцидента при река Сумчун… — Но я допусна. Изгуби всичките си хора, едва отърва кожата… А мисията се превърна в пълен хаос. — Видял е възможност да пипне Ничиреншу и е рискувал — поясни Ундерман. — Можеш ли да го обвиняваш, особено след всичко онова, което се случи край Сумчун? — Аз не мога, това е Божа работа — поклати глава Донован. — Но Стареца очевидно го обвинява… — Той беше най-младият от присъстващите, среден на ръст, със светла кожа, гъста руса коса и внимателни сини очи. Притежател на дипломи от Станфорд и корпорацията „Ранд“, той беше странната личност тук и добре знаеше това. Но беше достатъчно умен, за да не прави опити за скъсяване на дистанцията. — Знаеш много добре какво е отношението му към дисциплината, Хенри… — гласът му изведнъж възприе назидателния тон на Антъни Беридиън: — „Дисциплината е гръбнакът на Агенцията. Без нея ще бъдем лишени от пълномощия, а без нашите пълномощия светът ще се превърне в лудница.“ — Донован поклати глава: — Аз зная пред какво е бил изправен Джейк, но Стареца не може или не иска да знае това… Просто се опитвам да ви подготвя. — По дяволите! — изръмжа Столингс. Напрежението надвисна над главите им, но и тримата край масата се правеха, че не го забелязват. Завинтените в пода столове бяха четири, но в момента един от тях стоеше празен. — Къде е Антъни? — попита най-сетне Ундерман. — На заседанието в Държавния департамент, на което присъства и президентът. Според мен всички са доста ядосани от суматохата, която създаде Джейк. Японското правителство обвинява Якудза за насилието, но поведението им е изключително хладно. Президентът е бесен, тъй като вече девет месеца е ангажиран с деликатни преговори за намаляване на огромния ни търговски дефицит с тази страна. Сега обаче един Бог знае какво ще се случи. Излишно е да ви напомням, че когато президентът е бесен, Стареца ще ни върти на шиш… Металната врата на подземната им бърлога рязко се отвори и тримата замръзнаха по местата си. На прага се появи дребната фигура на Антъни Беридиън — съветник на президента и негов доверен консултант по всички деликатни въпроси на политиката, включително и националната сигурност. Вратата автоматично се захлопна зад гърба му, светлината от тавана падна върху лицето му. Беше човек с неестествено голяма глава, с широко чело и внимателно сресана вълниста коса. Огромните му очи имаха цвят на кобалт и често бяха твърди като него. Иначе върху лицето му би трябвало да доминира масивният, извит като клюн нос. Дълбоки бръчки, наподобяващи нарезите по ръкохватката на револвер, се спускаха по хлътналите му бузи. При Беридиън те обаче не носеха следите на времето, а сякаш бяха повод за допълнителна гордост. Походката му беше уверена, с широка крачка, може би за да компенсира липсата на височина. Седна на мястото си, огледа мълчаливо присъстващите и спря поглед върху Ундерман. — Твоят човек Мейрък е взел специално подготвената група от базовия лагер в околностите на Хонконг и е изчезнал в мрака. С този акт е поставил под заплаха изпълнението на предстоящата акция, на тази група. Освен това е привлякъл вниманието на комунистически Китай и има опасност задачата никога да не бъде изпълнена. — Ничиреншу — въздъхна Ундерман и стовари юмрук върху масата. — Надушил е следите на Ничиреншу. Първата информация за него за цели шестнадесет месеца… Действал е в съответствие с нея… Не е разполагал с време да съгласува операцията по обичайните канали… — Операция, която ни забърква в убийството на полицейски инспектор, по дяволите! — извика Беридиън, без да прави опит да сдържа гнева си. — Това не можем да си позволим! Я ми кажи, той съгласува ли действията си с теб? Ти си проклетият му началник, Ундерман! Ти ръководиш неговите действия, както и действията на всичките ни шибани агенти! Това, ако не ме лъже паметта, е записано в служебната ти характеристика! Или вече нещата са стигнали дотам, че Джейк Мейрък ръководи теб? От провала при река Сумчун имам чувството, че нещата стоят точно така! Очите на Ундерман безпомощно примигнаха и се насочиха към Донован, но Беридиън моментално го забеляза: — Този път той няма да ти помогне, Хенри! Не ми е по вкуса начинът, по който личните ти предпочитания се намесват в работата на тази организация! Май ще се наложи да… — Ако имаме намерение да обсъждаме сериозни въпроси, по-добре да започваме веднага! — намеси се с твърд глас Донован. Главата на Беридиън изненадано отскочи назад. — Агенцията винаги има предимство — отсече Ундерман, ядосан, че трябва да повтаря една толкова банална истина. — Откакто създадохте тази организация, винаги е било така! Беридиън пое въздух, гласът му видимо се смекчи: — Никой не те обвинява в нелоялност, Хенри. Та нали ти си моят юмрук срещу хаоса на света! Но и ти си човек като всички нас… Всички имаме своите слабости, объркваме се, губим присъствие на духа… И това е напълно разбираемо в този гигантски лабиринт, който сме избрали за свой дом. Само изтъкнах някои необходими неща… Приключил с въпроса, той завъртя главата си по онзи особен начин, който му беше спечелил прозвището „Бухала“, очите му се спряха върху Донован: — Имаш ли представа какво точно за Ничиреншу е открил Мейрък? И как го е постигнал? — Никаква — поклати красивата си глава Донован. — През последните седем месеца лично следя полярния шифър на руснаците… — очите му се плъзнаха по разпечатката на масата: — Сигурен съм, че по редовните международни канали не е пристигнало нищо. Каквото и да е надушил Мейрък, то е било плод на личната му инициатива… — сви рамене и добави: — Знаете, че веднага бихме ви запознали с подробностите… От три години насам Ничиреншу е обект на особено внимание от наша страна… Беридиън наклони огромната си глава. Розовата светлина на абажура над нея не достигаше до очите, сега повече от всякога приличаше на някаква странна птица. — Ясно е, че Мейрък е успял да напипа важна информация за Ничиреншу. Сторил го е извън обичайните канали на Агенцията, без… без наше знание, одобрение и подкрепа… — Главата му се завъртя по посока на Ундерман. — По всичко личи, че е имал отлична възможност да ликвидира Ничиреншу — отбеляза Донован. — А това е една от главните задачи на нашата агенция от пет години насам… Веднага след като стана ясно, че той е един от най-опасните наемни убийци… — След малко ще се заемем с подробния анализ на провала на Мейрък — рече Беридиън. — Но на този етап не е толкова важно дали оперативният агент е постигнал успех или провал… Без дисциплина не можем да постигнем нищо, абсолютно нищо… Агенцията беше създадена преди петнадесет години с пълната подкрепа на тогавашния президент на Съединените щати. Задачата й е да се бори срещу нарастващия хаос в международните отношения, умишлено предизвикан от враждебни на нашата страна правителства. Зная, че не ви казвам нищо ново. Но може би не знаете, че всеки нов президент получава тримесечен срок за оценка дейността на Агенцията, след което трябва да реши дали тя трябва да продължи. Със задоволство ви съобщавам, че досега нито един от тях не е и помислил да я закрива… Но това си има своята цена. Ние сме най-добрите, но и контролът над нашите операции е особено строг. Дисциплината ни е желязна, тук провалите на ЦРУ са изключени. Не се е налагало да правим чистки и никога няма да се наложи!… Тази проклета среща в Държавния департамент беше дяволски трудна за президента. За разлика от ЦРУ, което служи на цялата страна, ние сме негово заварено дете. Лично негово… От което следва, че нашите провали рефлектират директно върху него. Той носи персонална отговорност за всяка наша грешка и мога да ви уверя, че в момента едва ли сме в списъка на любимите му организации… А онези от Държавния департамент, естествено, отново са в паника… Особено след не особено приятния диалог с директора на полицията в Токио Ясухиро Танаба. По всичко личи, че неговият човек Хигира е станал случайна жертва на нападението на Мейрък, същото се отнася и за някакъв бизнесмен на име Кисан… — Никак не бях щастлив от факта, че създавам трудности на президента. Той много се надяваше на реципрочните търговски договори с Япония… — Във всеки случай Мейрък е нарушил дисциплината, а ние съществуваме единствено благодарение на нея. Това ни позволява да оцелеем при смяната на администрацията във Вашингтон, Хенри… В момента, в който Джейк Мейрък е стъпил на японска земя, той се е откъснал от нас. Сега действа на своя глава и нищо не може да промени този факт. Ундерман сведе поглед към сплетените си пръсти върху масата и замълча. Защо се чувствам като наказан ученик, запита се той. За миг изпита пристъп на гняв от жестоката и явно несправедлива оценка на Беридиън. Къде останаха многобройните заслуги на Джейк по отношение на Агенцията? Ундерман знаеше, че сега е моментът да вземе отношение, да защити Джейк, напомняйки безпристрастно именно за заслугите му към организацията. Но продължаваше да мълчи. Защо? Дали защото инстинктивно чувстваше, че Донован е прав? Че по някакъв неизвестен на никого начин инцидентът при река Сумчун е променил Джейк завинаги? Че е дълбоко травмиран и това се отразява на ефикасността му като оперативен агент? Но фактите си бяха факти — Джейк _наистина_ беше нарушил дисциплината. Ундерман нямаше никаква представа за намеренията му до съобщението за провала на нападението, пристигнало в щаба на Агенцията. Проклет да е тоя тип, ядосано въздъхна Ундерман. Ако беше споделил намеренията си с мен, положително щях да му осигуря някаква допълнителна подкрепа! А сега съм с вързани ръце, нищо не мога да направя… Какво в действителност се беше случило там, край река Сумчун? Дали загубата на четирима и тежката контузия на пети от хората му не беше станала причина за промяната у Джейк? Ундерман си спомни доклада му по случая. Всъщност това не беше никакъв доклад, тъй като му беше трудно дори да го накара да си отвори устата. В крайна сметка май получих само фрагменти от инцидента, тежко въздъхна Ундерман. — Да обърнем внимание на Ничиреншу — промълви Беридиън и Ундерман разбра, че времето за защита на Джейк е отминало. — Хенри, имаме ли информация за това, което му се е случило след експлозията? — Не — отвърна Ундерман и се запита какво ли ще стане с Джейк, в случай че бъде отстранен от Агенцията. За себе си беше сигурен, че в подобна ситуация ще заприлича на лодка без кормило, дали същото важи и за Джейк? — Веднага след получаването на кодираното съобщение наредих спешното изпращане на екип от Хонконг — най-близката ни база до Япония. Един от групата на Мейрък успял да го измъкне навън, преди да умре. После, поради невъзможност да направят друго, всички се върнали в Колуун. — Пет души — поклати глава Беридиън. — Списъкът става прекалено дълъг. Господи, този Ничиреншу е истинска кланица на два крака! — Въпреки това задачата по неговото премахване трябва да бъде възложена на Джейк — промърмори Столингс. — Само той е в състояние да се справи с него. — Какво искаш да кажеш? — попита Беридиън. — „Хуо иян“… Цялата маневра е била като едно могъщо „уей ки“… Съвсем в стила на Джейк. — Какво е „уей ки“? — Китайска игра на военна стратегия — отвърна Столингс, доволен, че е на познат терен. — Японците я наричат „Го“… — Игра ли? — намръщи сет Беридиън. — Я стига! Съвсем не ми е до игри! — За разлика от нашите игри, „уей ки“ набляга силно на философията — не му обърна внимание Столингс. — Стратегията на играча отговаря доста точно на възгледите му за живота… — А какви са житейските възгледи на Джейк Мейрък според тази игра, Столингс? — пожела да узнае Беридиън. — Нападението е било извършено в стил „хуо иян“, в превод — „подвижно око“. В играта това „око“ се създава, когато плочките на играча обкръжават даден сектор от дъската. Осигуряват защитата му и се насочват към други сектори. Противникът не може да сложи нито една от своите плочки в това „око“. Обкръжена отвсякъде, тя бързо ще бъде елиминирана… Но! — показалецът на Столингс многозначително се вдигна: — „Окото“ може да се използва и за офанзивни действия. В този случай то се нарича „хуа иян“. Именно такава е била стратегията на Джейк. — Която обаче се провали — вметна Беридиън. — Очевидно са го надиграли — кимна Столингс и сви рамене: — Жалко… Грубото лице на Ундерман беше намръщено. — Имаме по-належащ проблем — промърмори той, изчака да получи вниманието на присъстващите и тихо рече: — Изчезнала е Мариана, жената на Джейк Мейрък… Настъпи кратка, но напрегната тишина. После стаята се изпълни от разтревожения баритон на Беридиън: — Какво искаш да кажеш, по дяволите? Как така е изчезнала? — Най-добре да ни разкажеш всичко отначало, Хенри — спокойно добави Донован. — В нощта на нападението Мариана Мейрък е била в дома си в Хонконг — започна Ундерман. — В 5,57 часа местно време е бил засечен телефонен разговор в апартамента на Мейрък. Това е станало благодарение системата за автоматично наблюдение на Донован, която функционира в квартирите на всички активни агенти… Международен или местен? — пожела да узнае Беридиън. — Международен. Както знаете, САН проследява, без да записва. Ето защо ние можем да проследим откъде се осъществява даден разговор, но не знаем кой се обажда и какво е съдържанието му. — Продължавай — промърмори Беридиън. — Позвъняването е било от Япония, по-точно от Токио. — Мейрък? — Беридиън очевидно имаше предвид Джейк като автор на телефонното обаждане. — Това е най-близко до ума, разбира се — кимна Ундерман. — Но в случая не е така. Според плановете на операцията в 5,57 часа Джейк и членовете на неговия „дантай“ са били във въздуха, а от там връзка е била невъзможна. Всичко, което знаем, е, че петнадесет минути след този разговор Мариана Мейрък е заминала. — Къде? — попита Донован. — Успяхме да я проследим до Токио. — Тя или Джейк имат ли познати там? — попита Беридиън. — Джейк има известни контакти, но всички са на делова основа — отвърна Ундерман. — Доколкото сме осведомени, Мариана не познава никого. Нито в Токио, нито въобще в Япония. — Колко сериозно е всичко това? — изграчи Беридиън. — Достатъчно сериозно. В стаята без прозорци стана тихо. Искрящите тъмни зеници на Беридиън сякаш искаха да пробият лицето на Ундерман. — Разполагаш ли с повече подробности за този телефонен разговор, Хенри? — Специалистите работят по въпроса. Както Роджърс знае, в системата са включени още една-две „дървеници“. Чрез тях можем да се концентрираме върху района, откъдето е проведен разговорът, а с малко повече късмет — дори да открием номера. В помещението се плъзна особен аромат — сякаш някъде отвън бяха разпалили огън… — Изчезването на госпожа Мейрък може и да не означава нищо особено — обади се Донован. — Доколкото съм осведомен, напоследък между тях е имало… хм… известни търкания… — Изчезването си е изчезване — възрази Столингс. — При всички обстоятелства подобно събитие си остава _сериозно_! — А при създалите се обстоятелства — още по-сериозно! — мрачно промърмори Беридиън. — Какво означава това? — вдигна вежди Ундерман. — Означава, че не вярвам в съвпаденията. Може би има връзка между проваления рейд на Мейрък и изчезването на жена му… — Не я виждам — промърмори Ундерман и едва не прехапа езика си. Но вече беше късно. Масивната глава на Беридиън рязко се завъртя. — Така ли? Ами защо тогава онова… как беше… а, „подвижното око“ на Мейрък, не сполучи? Би трябвало да има положителен резултат, нали? Може би трябва да помислим дали Мейрък е онзи агент, когото познавахме… Може би инцидентът при Сумчун се е отразил на ефективността му. Или пък Ничиреншу е разполагал с предварителна информация за рейда… Ако е така, източникът на подобна информация може да бъде само един. Никой в Агенцията не е бил в течение, така че остават само Мейрък и хората от неговия „дантай“. Неговите „хвърлящи огън тигри“… — Нима допускате, че Мариана Мейрък е информирала Ничиреншу? — смаяно го погледна Ундерман. Очите на Антъни Беридиън сякаш го приковаха за стената. Това беше преднамерен поглед. Беридиън не обичаше важните подробности да бъдат притежание на някой друг. — Нищо не допускам, Хенри — тежко отвърна той. — Просто следвам логиката на мисълта си. В момента сме подложени на силен натиск единствено заради опасното своеволие на Мейрък. А ако не вземем мерки за прекратяването му, този натиск може да ни унищожи. — Възможно е да сме в това състояние благодарение на слепия шанс. В такъв случай ще приемем и ще действаме според обстоятелствата. Но опасността да сме изправени пред върха на огромен айсберг си остава. Може би това е началото на сложен международен заговор. Затова сме длъжни да вземем необходимите мерки и да стигнем до основата на айсберга, каквото и да ни струва това… В заключение ще кажа само едно, господа… Господ да му е на помощ на онзи, дето е решил да застане на пътя ми! — В това време всички богове пикаят! — промърмори на кантонски диалект Дейвид Ох. Дъждът плющеше по улиците на Хонконг и настроението му беше мрачно. Удари с длан перваза на прозореца и отправи безгласна молитва към Буда. Дано Джейк не направи някоя глупост, като например да не се събуди… След внимателен анализ резултатите от изследванията категорично сочеха, че Джейк се е отървал от експлозията в комарджийския вертеп само с повърхностни наранявания и контузии. Спасил го беше Манди Чой, скочил да го прикрие с тялото си. Но сега трябваше да се мисли за вторични последици. Енцефалограмата не откри изменения в мозъчната дейност, но въпреки това Джейк продължаваше да е в безсъзнание. Въпрос на време, казаха докторите и поклатиха глави. Дъждът беше сив като настроението на Дейвид Ох, по стъклата се точеха кални вадички. Изкачи се на четвъртия етаж и остана известно време в коридора, облегнал гръб на вратата. Сякаш се страхуваше да влезе. Стори му се, че чува напрегнато дишане, но не беше сигурен дали е на Джейк или неговото. Не искаше да мърда, не искаше да го доближава. Сякаш така щеше да предотврати това, което очакваше да види. Запита се какво ще донесе на хонконгската централа своеволието на Джейк. Нищо хубаво, разбира се. Преди пристигането на Джейк централата не беше нищо повече от няколко зле обучени момчета за поръчки, които обикаляха колонията като мравки, но идването му промени всичко. Нима онези шибани типове във Вашингтон съзнават това? Или просто чертаят бъдещето ни отдалеч без никакви персонални рискове? Но рано или късно ще плачат за хора като Джейк, Манди Чой и останалите, Дейвид беше дълбоко убеден в това. Изправи се до леглото и сведе очи. Не видя нищо особено. Ако това е краят, нужно ли е да правим толкова усилия, запита се той. Но отговорът отдавна му беше известен. Рискът отстъпваше пред решителността, пред стремежа да се реализира замисленото. Дейвид Ох добре знаеше, че всеотдайността има много корени, но именно тя беше един от елементите, които ги обвързваха в служба на Агенцията. — Джейк… — прошепнатата дума се изплъзна от устата му неволно, той изобщо не си даде сметка какво върши. Думичката увисна във въздуха, смеси се със сенките по ъглите. В същия момент тези сенки се раздвижиха и Дейвид стреснато се надигна. Дъждът барабанеше в ушите му, очите му се плъзнаха по сянката и почти веднага я познаха. — Чудесният Сун! — остро рече той. — Какво правиш тук? — Джейк Мейрък ми е приятел — отвърна онзи и бавно пристъпи към светлината. — Загрижен съм за него както за всеки приятел… — О, ясно! — презрително изсумтя Дейвид Ох. — Загрижен си не толкова за него, колкото за месечната си заплата! Между двамата съществуваше естествена антипатия. Дейвид Ох беше от Шанхай, а Сун — от Кантон, и това обясняваше всичко. Сърповидното лице на Чудесния Сун беше безизразно като градинска порта. — Охраната, която осигуряваме на теб и останалите членове на Агенцията, изисква известна компенсация — каза той. — Би трябвало да разбирате това… — Разбираме го прекрасно, но нека не бъркаме работата с приятелството. Парите ще си получите както винаги… — Не съм дошъл за пари. Ако исках това, щях да дойда в офиса ви. Вече ти казах, че дойдох да навестя Джейк Мейрък и да науча нещо за състоянието му. Дейвид Ох нямаше какво повече да каже и му обърна гръб. Защо трябва да е тук този кантонец? Идеята за сближаване с него и използване на връзките му принадлежеше на Джейк и тя наистина се оказа добра. Но родът на Дейвид враждуваше с рода на Чудесния Сун и по тази причина Дейвид го мразеше… — Е, научи ли достатъчно? — изръмжа той. — Наистина прекарах известно време тук, ако това имаш предвид… Лек ден. — Чудесният Сун се извърна и безшумно излезе. По дяволите! Как можах да изпусна някакъв звук в присъствието на този плужек, ядосано въздъхна Дейвид и лицето му поруменя от срам. Да допусна точно него до най-интимните си чувства! Някой ден ще намери начин да използва тази слабост срещу мен. О, боговете са проклели късмета ми! Сведе очи към спящия Джейк. Лицето му беше увито в бинтове, под които прозираха моравите петна на кръвоизливите. _О, Джейк! Кажи ми нещо, моля те!_ Дейвид Ох тежко се отпусна на стола до леглото и остави книжната чаша, която стискаше в ръка. Чаят вътре беше изстинал и горчив като отрова. — Нека боговете се изпикаят на всички доктори! — изруга сподавено той. — Какво знаят те, да ги вземат мътните? Нищо не казват, само ни карат да чакаме… За това ли им плащаме? Всичко е въпрос на късмет, въздъхна той. Включително и състоянието на Джейк. Но това не го успокои. Майка му беше католичка и Дейвид имаше известна представа за западните религии. Може би затова приличаше на човек, застанал на тясна ивица суша между океана и огромно езеро. На пръв поглед всички религии си приличат, но когато се заровиш в тях, те стават безкрайно различни. Будистите намират утеха в самия живот, в промяната на годишните сезони, в приемането на всичко, което предлага животът. Или отнема… Докато католиците се обявяват срещу естествения ход на живота и вярват, че човек трябва да се извиси над елементарните инстинкти, да наложи свой ред в околната анархия. Дейвид знаеше, че ще му бъде изключително тежко, ако Джейк не се събуди. Колко пъти взаимно си бяха спасявали живота през тези десет години, в които Джейк командваше хонконгската централа? Би било глупаво дори да се опитва да ги преброи. Излагаха се заедно на смъртния риск и това ги беше направило по-близки от братя. Защото братята имат само обща кръв, докато Джейк и Дейвид имаха и обща душа… Сега изпитваше гняв от желанието на Джейк да пипне Ничиреншу и да го поднесе на шефовете като някакъв екзотичен трофей. Пренебрегвайки рискове и опасност, залагайки на карта собствения си живот… Какво всъщност означава един мръсник като Ничиреншу в сравнение с Джейк? Дейвид Ох тежко въздъхна. Болничните стаи винаги му се струваха странно запълнени с емоционална влага, която пречи на мисленето. Сякаш по стените им не бяха окачени евтини репродукции на кралските яхти, навлизащи с издути платна в залива Виктория, сякаш там не висеше портретът на сегашната кралица… А бяха покрити със сълзи и сподавени стенания… Тук беше царството на мъката и отчаянието… — Дейвид. Дейвид Ох подскочи. Сенките бяха изговорили името му! Сведе поглед към бинтованото лице на Джейк Мейрък и видя, че клепачите му потрепват, а ярките като топаз зеници се впиват в него. — О, Господи! Джейк! — отпусна се до леглото той. — Дълго беше в безсъзнание… Ще извикам лекарите, те ще поискат да… — Чакай. Не съм толкова зле… Думите на Мейрък бяха тихи и накъсани, сякаш устата му беше забравила как се говори. Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни. Дейвид Ох отсипа вода в една чаша и внимателно я доближи до устните му. — Ничиреншу? — името сякаш излетя направо от дълбините на душата му. — Страхувам се, че успя да се измъкне. Джейк Мейрък стисна клепачи. — Колко време?… — Четири дни. — Трябваше да го пипна… — в гласа на Джейк имаше горчивина и нищо друго. — Бях готов да се обзаложа, че тоя път измъкване няма… — жълтеникавите очи отново се спряха върху лицето на Дейвид. Дори мъките от преживяното премеждие не бяха успели да премахнат пламъка в зениците им. — Искам го, Дейвид! — Ще го пипнем — кимна Дейвид Ох. — Глупости! — избухна Джейк, тялото му потръпна, очевидно пронизано от болка. Той затвори очи и изчака да събере малко сила. — Нямам предвид това, просто мислех за себе си… Дейвид Ох нямаше никакво желание да потвърждава очевидното. — Той изчезна, Джейк — промърмори. — Нямаме абсолютно никаква представа къде… Клепачите на Джейк потрепнаха, Дейвид остана с усещането, че приятелят му се бори да остане в съзнание. — Какво е състоянието на останалите? Как е Манди? Дейвид Ох събра длани, за да спре потенето им. — Само ти прескочи трапа… — О, Господи! — простена Джейк и отново затвори очи. Дейвид Ох не искаше да види сълзите му, но просто нямаше избор. Остра болка прониза гърдите на Джейк и той изкрещя. Дейвид инстинктивно го взе в прегръдката си, сякаш контактът с друг човек щеше да направи болката му поносима… Мили Боже, какво сторих аз, отчаяно се запита Джейк. Пристъпът отмина толкова бързо, колкото се беше появил, в душата му останаха горчивина и черно отчаяние. Животът губеше смисъла си. Философът Декарт беше дарил човека от Запада с ключовата фраза на неговото битие: Мисля, следователно съществувам. Но в Изтока, както всичко останало, и тази фраза звучеше различно: Ние мислим, следователно аз съществувам… Едва ли хората от Запада могат да разберат напълно смисъла на тази фраза. Но Джейк го разбираше. Беше създал своята бойна група, беше я подготвял повече от година. Живееха заедно, обединени и силни. Това беше смисълът на „дантай“. Току-що преживя и общата им смърт, пронизан от острата болка в гърдите си. Бяха една плът и една кръв, свързани по-здраво и от най-доброто семейство. Тази връзка не можеше да бъде прекъсната дори от факта, че са изпратени в непозната и враждебна среда. Тя им даваше почти легендарната сила, тя им позволяваше да се справят със задачи, които бяха непосилни за други подразделения на Агенцията. Да се измъкват невредими и след най-опасната акция… Веднъж, притиснат от Роджър Донован да обясни изключителните успехи на „дантай“, Джейк беше казал: „Забравяш, че най-популярните японски драми «Чушингура» имат не един, а цели четиридесет и седем герои…“ Но хората от Запада задават директни въпроси и очакват директни отговори. Стигне ли се до разяснения и символи, те стават напълно безпомощни. — Всички бяха толкова млади… Като на война, помисли си Дейвид Ох. Така каза на момчетата преди началото на акцията. Време е за някои подробности. — Според щаба е имало предателство — промърмори той. — Иначе това не би могло да се случи. Този „дантай“ беше на изключителна висота. Очите на Мейрък бяха зачервени и това още повече подчертаваше синините по лицето му. — Предателство? Но кой го е извършил? Нито един от членовете на „дантай“ не би проронил и думичка! — Винаги има вероятност да си бил подведен от информаторите си… — Не — поклати глава Джейк. — Моят източник е абсолютно сигурен. — Тогава, страхувам се, ще трябва да търсим другаде… — проточи Дейвид, притеснен от това, което предстоеше да каже. Видя капчиците пот по челото на приятеля си, усети как пулсът му се ускорява. Това му напомни, че разполага с твърде ограничено време. — Добре е, че нямаш амнезия… Джейк се мъчеше да си представи лицето на Ничиреншу. Имаше ли някаква изненада в него? Дали не ги очакваше? Не, с него имаше и други хора, умряха и двамата… Единият от тях — Кисан, според сведенията е бил единственият му приятел… От всичко това едва ли можеше да се стигне до заключението за предварителна информация. — Ти не беше там, Дейвид — въздъхна на глас той. — А аз бях и затова съм сигурен, че предателство не е имало. Направи опит да се надигне, но Дейвид Ох сложи длан на гърдите му и го бутна обратно. Много му се искаше да каже няколко успокоителни слова, но си даваше сметка, че това би било глупаво, особено предвид това, което се готвеше да му съобщи. Дъждът продължаваше да барабани по прозоречния перваз. — Мариана планираше ли някакво пътуване по време на твоето отсъствие? — попита равнодушно той, съзнавайки че Джейк моментално ще улови необичайната интонация в гласа му. — Не — поклати глава Джейк. — Можеш да я пуснеш в стаята, ако вече си свършил с новините… Зная, че изгаря от нетърпение да ме види. — Мариана не е тук, Джейк — поклати глава Дейвид и очите му внимателно се спряха върху бинтованото лице. — Била е забелязана на Кай Так малко след началото на рейда. Взела е самолет на авиокомпания „ДЖАЛ“ за Токио… В стаята се възцари тежко мълчание. Дейвид тръсна глава и побърза да продължи: — Както знаеш, ние нямаме свои хора в Япония и това е цялата информация, с която разполагаме… Проверих в апартамента ти за бележка, обяснение… Но нямаше нищо. — Какво е станало с нея? — прошепна с побеляло лице Джейк, очите му се заковаха в Дейвид: — Кажи какво знаеш, за Бога! — В щаба са единодушни, че Ничиреншу е бил информиран за нападението ти в комарджийския вертеп, малко преди началото на операцията. Загубите ни възлизат на десет човека и не могат да бъдат обяснени лесно… — Дейвид! — разтърси се от тръпки Джейк. — Какво е това, в името на Бога?! — Някой е позвънил на Мариана в нощта на твоето нападение. Установихме, че разговорът е бил проведен от Токио. Едва тази сутрин специалистите стесниха кръга около абоната. Обадил се е от квартал Тошима-ку… Комарджийницата беше в същия квартал, светкавично съобрази Джейк. — Четиридесет минути след разговора Мариана е била на летище Кай Так — продължи Дейвид Ох. — А след още двадесет минути вече е летяла за Токио… — Но къде е отишла? Дейвид сви рамене: — Знаеш, че нямаме такива възможности за проследяване. — Невъзможно! — прошепна Джейк. — Мариана не познава никого в Япония. Абсолютно никого! Какво ще търси там? — В щаба са на мнение, че ти можеш да хвърлиш светлина върху този въпрос. — Не мога, по дяволите! Дейвид се приведе напред, ядосан от избухването на Джейк. — Имаш ли някаква представа каква бъркотия предизвика със своето нападение? — просъска той. — Знаеш ли, че то постави под заплаха лично президента и плановете му за известна реципрочност в търговията с… — Майната му на президента! — отсече Джейк. — Ничиреншу е по-важен от всички като… — Твоят рейд постави под заплаха самото съществуване на Агенцията! — повиши тон Дейвид Ох, после направи опит да се овладее. — Какво трябва да мислим след изчезването на Мариана? Нима е съвпадение, че от всички възможни посоки на света тя избира именно тази, която си избрал ти за своята секретна мисия? Отговори ми на тези въпроси, ако можеш… — вдигна глава и срещна погледа на Джейк: — Беридиън подозира, че тук имаме работа с нещо като айсберг… — И ти ли мислиш така? — Не зная… — Господи, Дейвид! Сторих всичко на своя глава! Сам, разбираш ли? Като капка мастило на бял лист! Толкоз по въпроса! А Беридиън се бори с книжни тигри! — Може би, но ти знаеш що за човек е той. След като и ти нямаш представа защо е отлетяла Мариана, ние пък съвсем няма как да знаем това… Което означава, че той няма да се успокои, преди да разбере всичко… — Аз също! Дъждът продължаваше барабани по стъклото. Дейвид се отдалечи от високото легло и погледна към мокрия бетон зад прозореца. — Буда, навън е истински потоп! Пред входа спря червен нисан, от който изскочи млада жена и изтича към козирката. Дейвид изпита истинско удоволствие от дългите бедра и блясъка на косата й. Хареса начина, по който момичето тичаше — сигурен, гъвкав, силен… Обърна гръб на прозореца и попита: — Джейк, много лоши ли бяха отношенията ти е Мариана? — Не искам да говоря за това. — Извинявам се за нахалството, но отговорът на този въпрос може да се окаже от жизненоважно значение. — Не бяха много лоши — затвори очи Джейк. — Но не бяха и много добри… — Страхувам се, че Беридиън няма да остане доволен от този отговор. — Не сме се любили от шест месеца! — изръмжа Джейк и закова очи върху лицето на Дейвид. — Това достатъчно интимно ли ти звучи? — Какво стана? — Не знам, просто се отчуждихме… А може би се променихме, казва ли ти някой?… Всичко е боклук! — Когато се женеше, не беше боклук… — Тогава бяхме други — прошепна, без да го гледа Джейк. — А сега _ти си друг_! — Какво означава това? — фокусира очите си върху лицето му Джейк. — Ти не си човекът, когото познавах, Джейк — отвърна Дейвид Ох и се отдалечи от прозореца. — След касапницата при Сумчун живееш като робот, вършиш нещата механично… Не можеш да мислиш за нищо друго, освен за Ничиреншу. — Не виждам нищо лошо в това. Този човек е машина за убийства; този човек прегръща смъртта като скъпа любовница. Този човек трябва да бъде спрян! — И ще бъде. Не може би няма да го спреш сам… Очите на Джейк пламтяха с такава омраза, че Дейвид Ох неволно погледна встрани. — Мога и ще го сторя! Не си въобразявай, че нещо може да ми попречи! — Разбирам. Дори и Мариана… — Какво? — Джейк, ти явно мислиш единствено за Ничиреншу. Нямаш време за нея, за мен или за когото и да било… Ничиреншу ни е прогонил от живота ти. Някога прекарвахме заедно свободното си време и ни беше приятно. Но сега ти искаш да говорим единствено за Ничиреншу и поредния ти план за елиминирането му. Вече не помня кога за последен път съм виждал усмивката ти… — Не мога да се смея, докато този тип е на свобода! — Точно тук грешиш, приятелю! — насочи показалец в гърдите му Дейвид Ох. — Казваш, че Ничиреншу прегръща смъртта като своя любовница. Но ти правиш абсолютно същото. Тези три години след Сумчун ти не живееш, ти просто умираш! На вратата се почука и двамата се обърнаха. Дейвид с изненада откри, че пазачът пропуска жената, която беше забелязал да тича под дъжда на паркинга. В процепа видя единствено очите й, част от деликатното носле и чувствените устни, но това беше достатъчно да оцени необикновената й красота. — Тук ли лежи Джейк Мейрък? Той мълчаливо кимна и се обърна към Джейк. Усещаше вълнуващото й излъчване дори през тънката преграда на вратата. — Помисли за това, което ти казах, приятелю… Може да се окаже много важно. После кимна, плъзна се покрай жената и излезе в коридора. Тя влезе, затвори вратата зад себе си и се облегна на стената до нея. Сякаш се страхуваше да пристъпи навътре. Джейк правеше върховни усилия да остане буден. Беше крайно изтощен, мислите пробягваха в замъгленото му съзнание като някакъв разпокъсан сън. Усетил чуждото присъствие, той надигна глава и попита: — Кой е? Пред очите му се стелеше гъстата мъгла на съня. Изпитваше болка навсякъде по тялото си и искаше да се отърве от нея. Единствен начин за това май беше сънят… Но чуждото присъствие му пречеше да се отпусне. — Кой е? — отново попита той, този път далеч по-тихо. — Не ме ли познаваш? — жената най-сетне напусна мястото си до стената и пристъпи към леглото. — О, Джейк! — ръката й се плъзна напред и нежно докосна бузата му между бинтовете. Пръстите му се вкопчиха в нейните и започнаха да опипват гладката кожа. Очите му правеха отчаяни опити да се фокусират. — Коя си?… — Блис — прошепна жената. — Някога играехме… — Играехме на змии на улица „Ладър“! — очите му се разшириха от смайване, пулсът му рязко се ускори. Направи опит да се надигне, но не успя. — Блис? Как е възможно? — Това беше през зимата — продължи тя. — През лятото крадяхме сушен скат от магазините в Западния квартал… — А през цялата година ядяхме свински котлети с ориз от картонени чинийки на пристанището… — Замайваща слабост обземаше тялото му, но той отказваше да затвори очи. — Беше толкова отдавна… Но аз си спомням всичко… — Изпиваше я с очи, сравняваше външността й със спомените си. Често се беше питал как ли ще изглежда Блис, когато порасне… Сега вече знаеше, от устните му се изтръгна тиха въздишка. — Беше толкова мъничка… Съвсем дете… — Държеше ръката й и я галеше като слепец. — Как се появи тук, Блис?… След толкова много години… Това не е възможно! — Сега трябва да почиваш — меко промълви тя. — Ще имаме време да си поприказваме, като се събудиш. Подобно на всички големи световни столици, и Вашингтон е концентрирал в себе си огромна власт. Власт, която привлича като магнит хора от най-различни краища на огромната страна. Същевременно преобладаващата част от населението на столицата няма никаква представа за притегателната сила на властта. Това са обикновените смъртни — онези, които работят от девет до пет, после се връщат у дома за телешкото с картофи пред телевизора, слагат в леглата ревливите си деца и се просват върху съпругите си в комична имитация на интимност… Властта означава различни неща на различни места. В Ню Йорк — финансовото сърце на Америка, властта означава да се появиш на Бродуей с удължена по поръчка лимузина „Волво“; в Холивуд — американската столица на забавленията, тя означава да изиграеш партия тенис със Силвестър Сталоун. Но във Вашингтон — там, където се крие _истинската_ власт, при това само за онези, които са в състояние да я видят, тя се изразява чрез бройката на ексцентричните чудатости. За директора на Агенцията чудатостите бяха безкрайни в своето многообразие. За Антъни Беридиън най-приятната от тях беше просторната къща от XIX век в Грейт Фолс, Вирджиния. Сгушена в най-ниската част на малка долина и заобиколена от полегати гористи хълмове, тя се намираше само на един час път от главната квартира на Агенцията, разположена в северозападната част на Вашингтон. Някога е била използвана за секретна квартира на Военното разузнаване, а след това и на ЦРУ. Говореше се, че по време на Втората световна война дотам отскачали за кратка почивка Айзенхауер и Дълес, а понякога дори и „Лудия Бил“ Донован… Разбира се, това бяха само непотвърдени слухове и нищо повече. А фактът, че Антъни Беридиън им вярваше напълно, само доказваше обичта му към този дом. Наскоро боядисана в същия сивкавобял цвят, който е носила при своето строителство, къщата изобилстваше от извити фронтони и кръгли бойници. Едната й страна беше изцяло заета от просторна тераса с чамов паркет и огромни остъклени прозорци. Вътре доминираше плетена мебел, боядисана в бяло и покрита с удобни кремави възглавници, изрисувани с тъмнозелени листа. Повечето от просторните стаи на къщата бяха запълнени с антични предмети, които Беридиън търпеливо събираше от всички краища на света. Един професионален дизайнер положително би се намръщил от съжителството на строгото бюро и столовете от времето на Федерацията с орнаментирания стенен часовник в стил „Луи XIV“, окачен над мраморната камина. Но на Беридиън изобщо не му пукаше от подобни неща, важното беше, че в тази къща усещаше величието на времето с цялата му тежест… Преминавайки от едно помещение в друго, човек беше в състояние да проследи развитието на западната култура от Ренесанса до наши дни. Тук, далеч от ултрамодерното обзавеждане на Агенцията, Беридиън беше в състояние да се докосне до крилете на най-великите артистични, творения, създадени от човешки ръце; едновременно с това съумяваше да разплете голяма част от служебните си проблеми, които само на час път от тук изглеждаха абсолютно неразрешими… На тази ексцентричност Беридиън се наслаждаваше най-безсрамно. Въпреки че къщата беше купена със средства на Агенцията и се поддържаше от нея изцяло, включително безупречно подрязаните розови храсти и лехите с прекрасни карамфили, той продължаваше да мисли за нея като за своя. Стигна дори дотам, че й даде име. Запален читател на новелите на Едгар Райе Бъроуз, той я кръсти Грейсток. Заради него тук идваха президентът, министърът на отбраната и повечето членове на Обединения щаб. Властта струеше от хладните зали като млада и гореща кръв. Властта на Антъни Беридиън. Единствен той имаше правото да нарича Грейсток свой дом… През този слънчев следобед двамата с Ундерман се задоволиха с лек обяд — студена сьомга, полята с лимонена майонеза, зелена салата от италиански зеленчуци, която Беридиън обожаваше и неслучайно беше специалитетът на готвача в Грейсток. Заради жегата (Беридиън не позволи монтирането на климатична инсталация) двамата се бяха настанили на верандата. В клоните на дърветата пееха птички, във въздуха жужаха едри пчели, запътили се делово към близките розови храсти. Беридиън се наведе и допълни чашите им с минерална вода „Перие“. По време на работа той не си позволяваше никакъв алкохол, дори и леко вино. — Радвам се, че дойде, Хенри — обади се след известно време той. Беше отместил чинията си и отпиваше малки глътки „Перие“. Ундерман приключи доста преди него. Момче от прислугата безшумно отнесе чиниите. Не казаха нищо до новата му поява. На масата кацнаха малки метални купички с леден компот от круши. — След избухването ми миналата седмица… — Това принадлежи на миналото, Антъни — промърмори примирително Ундерман, сякаш имаше право на избор. — Всичко е погребано и забравено. — Много добре — подсмихна се над десерта си Беридиън. Не стана ясно дали одобрява думите на госта си, или просто харесва компота. Ядеше механично, но на лицето му се изписа неподправена наслада. След известно време лъжицата одраска празното дъно на купичката и той с въздишка я остави настрана. Протегна ръка към гарафата от йенско стъкло и си сипа пълна чаша с кафе. Ундерман не беше докоснал десерта си. — Приятелството има своето място в естествения ред на нещата — промълви Беридиън. Очите му бяха насочени в издутото коремче на пчелата-майка, която съсредоточено обработваше с крачета един разцъфнал розов цвят. — Но от време на време този факт ми убягва, както вероятно убягва и на теб… Толкова, колкото да ни напомни, че не живеем според естествения ред на нещата… Ние с теб се занимаваме с доста особен бизнес, Хенри… Да наложим своите разбирания за ред в хаоса на света около себе си. Това е тежка отговорност, тя ангажира всичките ни душевни сили… Само по този начин поддържаме хода на нещата и паяжината ни блести… — раменете му леко се присвиха, — въпреки неблагоприятните климатични условия, негостоприемния терен и враждебните насекоми, които го обитават… — Разбираш какво имам предвид, нали, Хенри? — Да, сър. Разбирам. — Ние сме различни от обикновените хора по света — продължи Беридиън. — Това е станало по наше собствено желание и може би ни осакатява, но в същото време ни спасява от скуката. Лично аз съм убеден, че ако ме принудят да водя живота на обикновените хора, положително ще си пръсна черепа. — Не, не… Най-много обичаме да танцуваме в мрака, _мечтаем_ да открием това, което ни очаква зад ъгъла… Ние сме изследователи, Хенри. Ясновидци. Ние надничаме в бъдещето и отгатваме предстоящата стратегия… — Като пъхаме ръце в разпорения корем на жертвеното агне — вметна Ундерман. — Така са правили древните римляни. Беридиън се засмя и очите му се избистриха. — Много добре, Хенри. Наистина е така, примерът ти е много подходящ… — размърда се в стола си и добави: — Но аз наистина създадох Агенцията от божественото прозрение. Чисто и могъщо прозрение. Тенденции, Хенри… Ние сме рожба на тенденциите… Така, както течението пробива дупка и в най-твърдия камък… Извади папка с червени корици и я разтвори. Пръстът му се заби в най-горната страница. — Съзнаваш ли какво направихме с Израел? Всяка година им отпускаме 1,7 милиарда долара пряка военна помощ, въпреки че петдесет процента от бюджета им е с военна насоченост. В допълнение им даваме осемстотин и петдесет милиона долара икономическа помощ… — И двамата знаем, че Израел е единственият ни стабилен съюзник в Близкия изток — объркано промърмори Ундерман. — Няма кой друг да поддържа формата им… Не вярвам да си променил мнението си на сто и осемдесет градуса и да си станал противник на нашата помощ за Израел… — Нищо подобно! — ядно отвърна Беридиън сякаш изложен от най-способния си ученик по време на инспекция. — Не ме безпокои фактът, че им отпускаме помощи, а по-скоро последиците от тези помощи върху самите тях — пръстът му отново почука по папката: — Въпреки нашата щедра помощ Израел е затънал в дълбока икономическа криза! Годишната им инфлация надхвърля двеста процента! Помисли върху това, човече! Скоро ще трябва да бъдат взети драстични мерки за стабилизирането на тази страна! Очите му се плъзнаха по-нататък по листа: — А я чуй това: през последните две десетилетия Япония е страната с най-стабилен икономически прираст в света. Какво ти говори това? Ундерман прецени, че при сегашното настроение на Беридиън е по-добре да демонстрира невежество, вместо да даде погрешен отговор. — Накъде биеш, Антъни? — Ето накъде — въздъхна Беридиън. — С милиарди долари за военни разходи Израел е на ръба на икономическия колапс. Докато японската икономика процъфтява — приведе се напред и опря лакти на полираната повърхност на масата: — Защо? Единствено заради добрия мениджмънт? Възможно ли е това? Израелците, съвсем не са глупави и всички прекрасно знаем това. На практика спокойно можем да се учим от тях в определени области. Тогава _защо_? — Деструктивната политика — отговори си сам той. — Подводното течение, формирало и нашата Агенция. Моето божествено прозрение, но направено преди стотици години, през мрачното Средновековие. За бъдещето на света… И това бъдеще е днес, Хенри! Беридиън захлопна червената папка и сложи длан върху нея. — Всичко е тук, в тази папка. Заключението е категорично — съществува обратна зависимост между военните разходи и здравия икономически растеж. В сравнение с Израел, военните разходи на Япония са почти нула! — Един от най-известните цитати на Ленин гласи: „Империализмът е последната фаза на капитализма“ — усмихна се Беридиън. — А каква по-точна дефиниция на империализма от търговията с оръжие? — Въпреки това комунистите непрекъснато разширяват своята оръжейна промишленост. Разполагам с резюме от решенията на икономическата среща на високо равнище в Новосибирск, проведена миналата година. По единодушно мнение на участниците в нея именно военните разходи са пречката за икономическия растеж на Съветския съюз… — През миналата година Северна Корея е доставила на Ирак оръжие за 880 милиона долара, макар да поддържа тесни връзки с Иран — главния враг на Ирак… За тази година цифрата ще бъде с петдесет процента по-висока. За периода 1965–1985 година тридесет и една страни от Третия свят са увеличили военните си разходи с повече от сто процента. Между тях, както всеки може да очаква, са Египет, Иран, Сирия й Ирак… Но може би само ние с теб няма да се изненадаме, когато открием в списъка страни като Хондурас, Нигерия, Замбия, Зимбабве и Кувейт… Днес търговията с оръжие е най-динамичното перо в световната търговия като цяло… — Главно благодарение на нас — прочисти гърлото си Ундерман. — Точно така — блеснаха очите на Беридиън. — Ние с теб прекрасно знаем това. Независимо дали мотивите на един държавен глава са идеологически, религиозни или чисто политически, той винаги се чувства по-спокоен, като знае, че армията му е по-добре въоръжена от тази на врага… Ние с теб знаем и друго — военните разходи са деструктивен фактор не само по отношение на икономическия растеж, но и по отношение на _политическата стабилност_. Ундерман слушаше с половин ухо. Част от съзнанието му беше заето с анализ на онова, което Беридиън беше казал за приятелството, за начина, по който членовете на Агенцията се отличават от обикновените хора, за убеждението им, че избират този живот именно заради _разликата_ и бягството от скуката… Ако обаче искаше да бъде честен пред себе си, Ундерман трябваше да признае, че постъпи в Агенцията не заради желанието да избяга от схемата „излизане в девет — прибиране в пет“. Постъпи в нея, за да докаже на себе си (а и на жена си), че може да бъде член на висш клуб, равен с куп забележителни хора… Ундерман беше завършил държавен университет, оценките му бяха средни. Интервюирани от хората на Агенцията за качествата му, професорите му го бяха окачествили като невъодушевен студент. Доста от тях трябваше да бъдат подсетени за кого точно става въпрос, неколцина решително отказаха да си го спомнят… На проверяващите лица от Агенцията това им хареса, може би защото под незабележимостта бяха успели да видят блясъка на таланта. Най-много ги впечатли фактът, че никой не помнеше Ундерман, че това беше човек, който имаше великолепното качество да се слива с тълпата. Съпругата му Марджъри беше сред малцината, които го забелязаха. Беше избрана за Кралица домакиня на бала на колежите „Седем сестри“ — едно хубаво и доста умно момиче, завършило второ по успех, непосредствено след отличничката на класа. С Ундерман се срещнаха в една дискотека, която младежите от университета посещаваха често. Той изглеждаше толкова не на място там, че тя веднага беше привлечена от него. Ундерман така и не разбра с какво беше успял да задържи вниманието на момиче като нея, но тогава беше все още твърде млад, за да има понятие от женските възприятия за света. Не разбра това и през годината, която последва. Марджъри се движеше в компанията на снобеещи млади интелектуалци, които се обличаха по последна мода и пришпорваха „Ягуар“-и и спортни „Триумф“-и из алеите на университетското градче. Разговаряха предимно за клубове, езда и поло, други теми за тях почти не съществуваха. Тя видя у Ундерман нещо по-различно от прекалено очебийната му свенливост. Реши да му отдели малко време за разговор и изведнъж откри, че той е умен, любопитен и гъвкав — три качества, които беше сигурна, че няма да открие в друг мъж… След втората им среща вече беше сигурна, че не иска да се вижда с никой друг. След четвъртата се влюби, а самият Ундерман беше толкова смаян от вниманието на това красиво и изтънчено момиче, че вече отдавна беше готов за брак… Още когато я видя да пристъпва към него в онази дискотека, той изпадна в транс. А фактът, че беше възбудил любопитството й, му се струваше толкова невероятен, колкото голямата печалба от Ирландската лотария. Нещата бързо станаха сериозни. Обзет от несигурност по отношение на чувствата и, той започна да сънува кошмари. В тях Марджъри вече беше негова съпруга, а самият той изглеждаше съвсем различно. Обличаше се с костюми от „Харис“, играеше голф като потомствен аристократ и говореше с подчертан бостънски акцент. Истински кошмарната част винаги идваше в края на съня. Ундерман стоеше пред огледалото и гледаше загорялото си лице — изключително красиво и одухотворено. После докосваше бузите си с пръсти и те започваха да се топят. Под тях се показваше истинското му лице и той изпадаше в паника. Беше сигурен, че Марджъри ще се събуди, ще го види на какво прилича и ще осъзнае каква огромна грешка е допуснала… Къщата им беше във Вирджиния, не особено далеч от Грейсток. През първите години на брака им изглеждаше съвсем безжизнена. Постепенно сподели с Марджъри някои неща за работата си (никога повече от необходимото), а тя започна да повтаря, че в тази къща е пълно със сенки… В продължение на дълги години той отказваше да изпълни единственото й наистина искрено желание: да има деца. Това се дължеше както на особения характер на работата му, така и на факта, че едва седемгодишен беше изгубил баща си… Инстинктивно чувстваше, че неродените му деца не бива да имат подобна съдба… Отстъпи едва когато Марджъри го заплаши с раздяла. Едва тогава успя да разбере колко важно за нея е да има дете. Направи го с таен ужас в душата, но после всичко дойде на мястото си. Днес, макар и по-късно от семейните им приятели, те също имаха проблеми със сина и дъщеря си, навлезли в тайнството на пубертета. Нямаше ден, в който Ундерман да не тръпнеше от тревога за децата си. Същото изпитваше и по отношение на Марджъри. А тя се беше оказала напълно права, когато му каза, че след като иска да води подобен живот, ще трябва да свикне и със страха. — Политическата нестабилност е нашият хляб и нашето масло, Хенри — продължаваше монолога си Беридиън. — Така предвидих нещата преди двадесет и пет години, а Кенеди беше напълно съгласен с мен… Неговото име стои под заповедта за нашето създаване и аз дяволски се гордея с този факт. Напоследък се наблюдава развихрянето на един мрачен ревизионизъм по отношение на него и президентския му мандат и това дълбоко ме отвращава. Той беше президент с характер и именно това му позволи да съзре необходимостта от агенция като нашата, напълно независима от ЦРУ… Мога да те уверя, че правителството на Съединените щати доста често прибягваше до услугите на Агенцията, Хенри… Използваха ни като камшик, а на нас ни харесваше да покажем на света колко идиотско е понякога неговото поведение… Това помага на хората да се отпуснат, да се почувстват по-добре… — ръката му се размаха във въздуха: — А после дойде големият скандал. Предполагам, че дори ти не знаеш кой го организира… Аз, Хенри. Част от журналистите бяха започнали да ни надушват и ние с президента решихме да пуснем димна завеса… — раменете му леко се присвиха. — В крайна сметка ЦРУ наистина се нуждаеше от това разчистване… Поне се отърваха от баласта си… Прочисти гърлото си и вдигна глава: — Като говорим за баласт, се сетих за нещо, Хенри… Възнамерявам да изпратя Столингс в Япония. Ще се опита да открие следите на Мариана Мейрък… — Нещо не ми е ясно — погледна го с недоумение Ундерман. — Столингс е специалист в две области: стратегията и убийствата… — Да, това наистина е така — промърмори Беридиън и замислено преплете пръсти. — Но мога да те уверя, че решението ми не е внезапно… — бръкна въз вътрешния джоб на сакото си и извади сгънато листче хартия. Ундерман го пое и внимателно започна да го разгъва. Имаше чувството, че в стомаха му се е появила огромна топка лед. — Последният рапорт на специалистите за онзи телефонен разговор — поясни Беридиън. В гласа му се появи особената нотка на спокойствие, до която прибягват съдиите, произнасящи смъртна присъда въпреки неодобрението на обществото. — Позвънили си й от къщата за залагане? — вдигна глава Ундерман. — Точно така. Там, където Ничиреншу е чакал появата на Джейк — Беридиън си прибра листчето. — Съжалявам, Хенри. Но ти вероятно помниш какво казах преди малко за приятелството. За хора като нас то е лукс, в повечето случаи опасен лукс… Страхувам се, че сегашният случай е именно такъв. — Трябва да проверим каква е връзката между Ничиреншу и Мариана Мейрък. Незабавно и докрай. А после да я унищожим — помълча малко, след което вдигна глава: — Не си ли на същото мнение, Хенри? Ундерман изтръпна. В главата му изплуваха спомени. При честите си пътувания до Хонконг неизменно отсядаше у Джейк, където Мариана го третираше като любимия си вуйчо. Разказваше му историята на Кралската колония, развеждаше го из различните квартали, обясняваше му многобройните традиции, диалекти и религиозни обичаи. От нея знаеше за властта на губернатора, за триадите, за Кралския жокейски клуб, благодарение на нея видя с очите си лудия свят на китайските комарджии, китайската кухня и архитектура. А когато легна болен с висока температура, тя остана цяла нощ край леглото му и не се умори да му слага студени компреси… Благодарение на грижите й още на другия ден беше здрав. — Хенри? Мариана Мейрък и Ничиреншу? Това е истинска лудост. Какъв смисъл имаше в подобен съюз? Но системата за проверка не можеше да лъже, нито пък специалистите биха допуснали толкова груба грешка… Трябва да приеме фактите. Ничиреншу се беше обадил на Мариана в нощта на нападението. Беше глупаво да се мисли, че разговорът е провел друг посетител на вертепа. Никой там не е имал дори представа за нейното съществуване… — Чакам, Хенри… Предателството беше част от ежедневието на Ундерман, част от света на сенките, в който доброволно се беше потопил. Но причините за предателството винаги го объркваха. Беше далеч от образа на хладния и пресметлив шпионин от романите, който очаква предателство от най-добрия си приятел, от любовницата си, а дори и от съпругата си. Подобен род предателство го депресираше, изненадата изсмукваше енергията му като ухапване от вампир. Сега също усети неволното свиване на коремните си мускули — примитивното предупреждение за близка опасност, съществуващо у всяко мъжко животно… Стана му тъжно. — Не искам да направя този необратим ход без твоето съгласие — обади се Беридиън. — Имаш право на избор… — Палецът нагоре или надолу — промърмори Ундерман. — Като древните римляни… Беридиън си спомни за предишния пример на Ундерман и леко кимна с глава. — Да, като древните римляни. Ундерман отмести стола си и стана. Навън беше започнало да се заоблачава. Ярките цветове се бяха стопили, имаше чувството, че цветята крият листенцата си от него. — Така да бъде — тежко отрони той. Зелените хълмове му се сториха безкрайно далеч. — Палци долу! Ши Зи-лин отвори вратичката на черната лимузина в момента, в който тя се закова пред портите на Ксианшан. Флагрантните хълмове, както още ги наричаха, бяха затворени за посещения през 1972 година. Намираха се на двадесетина километра от Пекин и Зи-лин обичаше да идва тук. Спокойствието му помагаше да прогони болката, която ставаше все по-силна и по-силна. Зад гърба му и малко вляво оставаше централният площад пред Летния дворец, известен с името Янмингуан. Там, разбира се, винаги гъмжеше от туристи. Лично за Зи-лин това място беше тъжно. След вандалското нахлуване на французите и англичаните през 1860 година всичко тук беше опожарено и разрушено. През 1879 били отпуснати малко пари за възстановителни работи, но всичко спряло дотук. Малкото останали части от мраморни скулптури и ръчно гланцирани плочки отдавна бяха изчезнали. Изсечени били дърветата, отглеждани с любов и внимание през вековете. Те се превърнали в подпалки, а след тях били демонтирани и железните рамки на рамки на конструкцията. От дървените китайски постройки отдавна нямаше нито следа. Сред равните като тепсия оризови ниви се виждаха остатъци от тухлени стени, издигнати от европейците, и това беше всичко. Нито следа от великолепните градини, простирали се на стотици декари наоколо. Зи-лин нарочно беше обърнал гръб на всичко това, очите му се насочиха към Флагрантните хълмове, чиито червеникаво сиви склонове плавно се спускаха към Юкуншан — Кехлибарения фонтан. Преди стотици години земята се беше раздвижила и на върха на хълма се появили огромните скали от варовик. Под влиянието на природните стихии той се превърнал в мрамор, използван за пръв път от Кин за строителство на дворците, храмовете и красивия парк. Някога тук е имало множество будистки и таоистки храмове, в мраморния хълм били изсечени великолепни каменни пагоди. Днес Зи-лин беше превърнал района във военна зона, за да го спаси от любопитните туристи, залели Китай след отварянето към Запада. Започна бавно да се изкачва по хълма, офицери и войници от пехотната част усърдно му отдаваха чест. Ненавиждаше металната шина, която беше принуден да носи на десния си крак, но без нея болката беше толкова силна, че просто парализираше мускулите му. Всекидневните упражнения във вилата му в околностите на Пекин включваха разнообразни акватонични и изометрични системи, включително натоварване с тежести. През ден го посещаваше един от най-известните специалисти по акупресура, веднъж седмично се оставяше в ръцете на личния си иглотерапевт. Зи-лин добре знаеше, че всички тези процедури няма да излекуват хроничното заболяване, от което страдаше, но на неговата възраст това нямаше особено значение. Вече наближаваше осемдесет и шест и желанието му беше скромно — временно облекчаване на болките. Желание, което екипът край него изпълняваше сравнително успешно. Извърна глава да улови полъха на летния ветрец. Оризовите полета наоколо го успокояваха и прогонваха болката. Очите му светнаха от задоволство при вида на университетския комплекс Кингхуа, осветен от щедрите слънчеви лъчи оттатък полята. Това беше още една причина за честите му посещения тук. Беше сред природата, а едновременно с това и близко до младежите и девойките, които са бъдещето на Китай. Много трудно му беше да убеди своите колеги министри, че най-ценният капитал на страната е младежта. Всички те се страхуваха от младежта и изпитваха недоверие към нея, правеха всичко възможно да я манипулират така, както преди петдесет години бяха манипулирали тях. Най-голям ужас изпитваха от пагубното влияние на западната култура. В тази страна съществува нещо много по-страшно от съпротивата срещу промяната, тъжно помисли Зи-лин. Това беше един почти ксенофобски страх от промяната, а не просто съпротива. С течение на времето съпротивата може да бъде сломена така, както водите на планинския поток изглаждат ръбовете на остра скала. Но страхът е друго нещо. Той е лишен от разум отклик, напълно имунизиран срещу нормалните процеси на ерозията. Страхът се промъква в самата тъкан на нещата и ги превръща в непробиваема броня. Но дори това не разколебаваше Зи-лин. След като потокът не е в състояние да подкопае или изглади препятствията по пътя си, той просто трябва да промени този път и да остави препятствието да се разсъхне под горещото слънце. Скоро, лишено от закрилата на пенестите струи, то ще отстъпи пред природните сили, ще се пропука и изчезне… Такава беше съдбата, която Зи-лин готвеше за своите врагове. А те бяха силни и многобройни. Ако се обединят, мощта им положително ще бъде по-голяма от неговата… Имаха качеството да се обновяват като годишните сезони, ставаха все по-силни и по-решителни, опитите им да го свалят все по-опасни… Два пъти за последните пет години бяха правени опити за отстраняването му. При първия от тях идеята беше да го превърнат в плашило от сорта на Бандата на четиримата. Провалът беше пълен. Но само година по-късно, групичка министри образуващи опасен „кун“, поиска да бъде пенсиониран без много шум, на базата на напредналата му възраст и тежкото заболяване… Малко след провала и на тази идея двама от най-опасните членове на този „кун“ загинаха при тежки инциденти. Поне така ги окачестви официалната правителствена комисия, назначена за разследване на нещастните случаи, станали в рамките на месец. Останалите министри очевидно бяха на друго мнение, тъй като оттогава насам секнаха всякакви опити да се пречи на отварянето на Китай към Запада и поставянето началото на пазарна икономика в страната — две от основните задачи на Зи-лин. Спокойствието беше пълно допреди шест седмици. После дойде информацията от съответния източник на Зи-лин. Стремително напредващ в кариерата млад бюрократ (според официалната китайска терминология това означаваше човек, прехвърлил петдесетте) беше направил опит да влезе в контакт с един от членовете на бившия „кун“. Името на този бюрократ беше Ву Айпинг, наскоро назначен за директор на Научноизследователския институт за национална отбрана. Зи-лин добре знаеше за тесните му връзки с генералния секретар на ККП и министъра на отбраната. Огромни парични средства се насочваха към института, тъй като всички ръководни функционери бяха единодушни в становището, че нов Китай трябва да разполага с модерна и съвременна армия. Това превръщаше Ву Айпинг в наистина могъща фигура, макар че и останалите членове на групичката не бяха лишени от влияние. Особено опасни бяха радикалните възгледи на този човек, твърдо решен да се противопоставя с всички средства на отклонението на Китай от каноните на марксистко-ленинската идеология. От двете му страни се нижеха гробници. Сякаш край тясната пътечка беше погребана цялата история на Китай — безброй семейства и отделни личности, издържали на всички изпитания: природни бедствия, промяна на управляващите династии, инвазията на манджурци и японци… Може би затова беше оцелял и Китай. Въпреки последиците от безумното управление на Манчу, довело _до_ раздяла с огромни територии, въпреки глупостите на самообявилите се за богове Чан и Мао. Зи-лин мрачно поклати глава. Имаше чувството, че въпреки огромните му усилия, любимата страна върви назад, към провал… И това е така още от годините след края на Втората световна война. Няма ли край, безгласно се запита той. Стори му се, че духовете на многобройните мъртъвци край пътечката започват да мърморят в знак на съгласие с него. _Стига вече_, шепнеха в ухото му те. _На това трябва да се сложи край, иначе Китай няма да оцелее през двадесет и първи век…_ Когато стигна на мястото, където се пресичаха двете пътечки, в очите на Зи-лин имаше сълзи. Пое надясно и не след дълго пред погледа му се разкри Вофози — Храмът на спящия Буда. Някога известен в цял Китай с редките си дървесни видове, този храм беше сред най-старите в района на Пекин. Според преданието той е бил построен от Тан и първата статуя на Буда е била от сандалово дърво. Но през 1321 година Юан отделя 300 тона медни плочи за издигането на нов, още по-блестящ храм. В строителството, продължило десет години, били ангажирани седем хиляди души. Днес подобно строителство е невъзможно, тъй като разходите ще бъдат направо фантастични. Верен на традициите, Зи-лин беше създал специална школа по горско стопанство в продълговатата и отдавна запустяла сграда, свързана с храма. Но самия храм запази за себе си, без да променя в него каквото и да било. Влезе вътре и се потопи в невероятното спокойствие. Врата липсваше, помещението се беше превърнало в дом за птички и малки горски животни. Откъм дебелите греди на покрива ечаха птичи песни, по пода играеха слънчеви зайчета. Зи-лин бе имал възможност да се наслаждава на спокойствието на стотици подобни храмове, но само тук усещаше яркото присъствие на Буда. Какво значи комунизмът пред лицето на този могъщ и универсален закон, запита се той. Отпусна се на един от туристическите столове край каменна масичка с разтворена върху нея дъска за игра на „уей ки“. Изпъшка от усилието и огледа разположението на фигурите. Умът му обаче беше далеч. Стъпката на Ву Айпинг за сближаване с хора от някогашния „кун“ съвпадна със седмицата, през която се задейства последната фаза на сложния хонконгски заговор, организиран от Зи-лин. Това беше твърде обезпокоително. Зи-лин беше прекалено стар, за да вярва в съвпадения, особено пък от такъв мащаб… Заговорът беше в ход вече доста години и би било глупаво да вярва, че през цялото това време не е изтекла някаква информация. Въпреки безупречните мерки за сигурност, въпреки доверието му в участниците… Отново погледна към дъската за „уей ки“. Тя съдържаше деветнадесет хоризонтални и толкова вертикални линии. Ролята на пулове изпълняваха заоблени камъчета, облепени с приятна на пипане пореста материя. Той много обичаше да ги мачка между палеца и показалеца си, докато обмисляше поредния ход. Черни и бели на цвят, те наистина наподобяваха древни войници. Можеха да бъдат поставяни върху местата, на които линиите се пресичат, наричани „лу“ и точно 361 на брой. Пространствата, очертани от тях, предлагаха различни възможности за атака и отстъпление, за създаване на укрепени пунктове, базови лагери и тил. Зи-лин беше твърдо убеден, че тази игра е истински микрокосмос на реалния свят… На прага се изправи неясно очертана фигура, слънчевите петна по пода промениха своята конфигурация и Зи-лин вдигна глава. Дори без възможността да вижда добре, той ясно си представи топчестото тяло, смешно пристегнато в измачкан костюм. — Влизай, Жанг Хуа — промърмори. — Закъсняваш, за малко да започна без теб… Мъжът забърза към свободния стол от другата страна на масата. Седна, извади голяма ленена кърпичка и избърса широкото си монголско лице. После изду ха носа си и тикна телените си очила нагоре. — Крайно време е да си записвам точния час на срещите — промърмори той. — Иначе все закъснявам. — Някой ден и това може да стане… — усмихна се добродушно Зи-лин, после вдигна глава: — Виж какво, Жанг Хуа… Ние с теб сме не само началник и подчинен, но и приятели… Като министри сме вършили много съвместна работа, както официална, така и тайна… Колко време вече? Май повече от дванадесет години… За това време имах възможност да се убедя, че закъсненията са единственият ти недостатък. Значи не трябва да променяш нищо. Всеки човек трябва да има по някой недостатък, особено ако е незначителен като твоя… Не мислиш ли така? — Бих искал да нямам недостатъци, Ши Зи-лин. — Но това е глупаво, драги ми Жанг Хуа. Лично аз никога не мога да се доверя на човек, който няма слабости. Неволно започвам да се питам какво се крие зад подобно съвършенство. Не, не, трябва да разбереш, че дребните недостатъци ни предпазват от големите… Протегна ръка и премести едно черно камъче. Постави го на „тян юан“ — най-важната от деветте пресечки на линиите в центъра на дъската. Този ход предизвика съответните последици, разкри част от скритата стратегия на играчите, премахна стари конфигурации, създаде възможност за нови… Всеки пул можеше да притежава четири „ки“ — в буквален превод „глътки въздух“. Обкръжаването на противниковия пул от всички страни означаваше лишаването му от „ки“ — точно това, което направи в момента Зи-лин. Бялото камъче изглеждаше мъртво. — Трябва да се погрижиш за своите загуби, Жанг Хуа. — Тази сутрин в кабинета ви се получи едно съобщение — промърмори помощникът му и започна да — обмисля следващия си ход. Лесно разбра, че горните крайни квадрати на дъската са минно поле, макар да проблясваха подканящо с празнотата си. Капаните бяха основната специалност на Зи-лин. — В петък в девет часа трябва да се явите при премиера… — Лошо — въздъхна Зи-лин. — Пише ли по какъв повод или пък кой ще присъства? — Не. — Още по-лошо! — вдигна очи Зи-лин. — Приятелю мой, трябва да приемем, че това повикване дължим на Ву Айпинг и на никой друг… — Страхувам се, че е така. Зи-лин отново сведе очи към дъската. — Още не си направил ход… Жанг Хуа отказа да отмести поглед от лицето на стария министър. — Страх ме е, Ши Зи-лин — промълви той. — Този човек ме кара да тръпна от ужас! — Разбирам те — въздъхна Зи-лин. — Добре е, че изпитваш страх от Ву Айпинг. Това означава, че напълно разбираш каква заплаха е той за нас, а и за всичко, което сме градили в продължение на години… — на лицето му се появи успокоителна усмивка. — Ужасът е човешко чувство, приятелю. Не бива да се плашиш от него, трябва просто да го уважаваш. Когато успееш да вникнеш в едно толкова примитивно чувство, ти ще бъдеш в състояние и да го използваш… Да, Жанг Хуа, да използваш дори ужаса! — Но той ме парализира! — изрази протеста си Жанг Хуа. — Все пак ние с теб знаем какво означава истински страх — поклати глава Зи-лин. — Достатъчно е да си припомним какво преживяхме с руската армия край Владивосток и още няколко далекоизточни пристанища. Тази армия и прибавените към нея войски в Сибир висят като чук над главите ни още от края на Втората световна война. Очите на Зи-лин ярко блестяха, потапяйки Жанг Хуа в пълноводната река на властта, струяща от стареца като горещ въздух от фурна. — Но сега ни предстоят още по-страшни събития. През последните три години руснаците попълват своите петдесетина дивизии, разположени по северната ни граница. Седем от тях са бронетанкови. В Източен Сибир, където ние сме сравнително беззащитни, те са дислоцирали около сто бомбардировача ТУ-22 и сто и петдесет мобилни ракетни установки СС-20 с ядрени бойни глави. Между другото тези бомбардировачи, известни на Запад като „Бекфайър“, имат обхват от осем хиляди километра и носят ядрено оръжие на борда си. Бомби или ракети въздух-земя… — Но и това не е всичко. Съединените щати, безкрайно мъдри както винаги, построиха най-големите в Югоизточна Азия военни бази — в Дананг и Камран Бей. После се изтеглиха от Виетнам и ги оставиха в ръцете на руснаците. От там никак не им е трудно да държат целия регион под контрол… — Известно време излитаха само разузнавателни самолети, но напоследък фотографирахме няколко бомбардировача със среден обсег ТУ-16. Военноморските патрули от Камран Бей скочиха от 11 500 корабочасове през 1981 година на 27 000 миналата година. — Всичко това означава, че в момента руснаците могат да ни нанесат удар не само от север, но и от юг. Ние сме обкръжени, приятелю… — Ако разглеждаме нещата в световен мащаб, трябва да признаем, че руснаците притежават достатъчно ударна мощ в Малакския пролив и са готови да реагират на всяка ескалация в бойните действия около Близкия изток. През този пролив минават всички петролни танкери, пътуващи към Южнокитайско море. Под въздушното прикритие на самолети, базирани на шест модерни летища в Афганистан, те са в състояние да изпратят бойни кораби в северната част на Индийския океан. В допълнение могат да разчитат на подкрепата на виетнамските сухопътни сили, които наброяват около един милион души… Зи-лин разпери ръце над дъската за „уей ки“: — Тази примка около Китай трябва да бъде първата ни грижа, Жанг Хуа. В сравнение с брилянтно организираната от генерал Анатолий Карпов операция, машинациите на хора като Ву Айпинг изглеждат съвсем незначителни… — Бих желал да имам вашата увереност, министре. Не, приятелю, помисли си Зи-лин. Едва ли би пожелал това огромно напрежение. Но всеки иска да бъде на мястото, което не може да заеме. Такава е човешката природа. На практика Зи-лин се съмняваше дали наистина притежава увереността, за която му завиждаше Жанг Хуа. Наистина беше отбивал всички атаки срещу себе си, постепенно остана единствен от старите ръководители на страната. Знаеше как да се справя с опонентите си, в ръкава му имаше немалко ефикасни номера. Но този Ву Айпинг беше някак по-различен от досегашните му врагове. Може би защото е представител на друго поколение… Мисълта, че хора като Ву Айпинг могат да решават бъдещето на Китай, го накара да потръпне от ужас. Колко различни са те от обикновените китайски младежи — от тези, които учеха в школата, в близкия университет!… Имаше достатъчно основания да се страхува от Ву Айпинг и това беше безспорен факт. Може би той единствен от многомилионното население на Пекин беше в състояние да разгадае хонконгските му конспирации. Ако му се открие подобен шанс, разбира се… Жанг Хуа взе едно бяло камъче от поставката край дъската и внимателно го постави между двете перпендикулярни линии в долната лява част на полето. Беше успял да осъществи „жанг“ — връзка със съседното камъче, вече лишено от два източника на „въздух“. — Защо се тревожиш от Ву Айпинг, приятелю? — попита Зи-лин. — Би трябвало да си напълно спокоен, след като можеш да видиш такъв умен ход… — Защото това е „уей ки“. Случи ли се така, че някое мое камъче бъде лишено от „въздух“, аз просто го махам от дъската. Но на мен самия ми няма нищо, продължавам да живея както преди… Грешиш, приятелю, безгласно отвърна Зи-лин. И точно в това се крие разликата между теб и мен. Ти не си в състояние да видиш какво се крие отвъд дъската, не разбираш колко лесно се прилага подобна стратегия в живота. Ето защо ти си много добър играч, но не можеш да бъдеш Джиан… Посегна към черното камъче в долната част на дъската и го насочи към пресечката 5–19. Не вдигна очи, не улови нищо с изострения си слух, но въпреки това усети как напрежението на Жанг Хуа нараства. Поставяйки камъка си на това място, Зи-лин щеше да осъществи „лек удар“ — тоест, щеше да попречи на връзката между цели шест камъчета на противника. Но след необходимото в случая обмисляне, той реши да направи друг ход. Жанг Хуа побърза да се възползва, от това и веднага постави един от своите камъни на пресечката 5–19. После изпусна въздуха от гърдите си с нескрито облекчение. — За съжаление ние трябва да се тревожим не само за генерал Карпов, Жанг Хуа — продължи мисълта си Зи-лин. — Зад него и над него стои друг човек, далеч по-опасен за нас. Казва се Юри Лантин. Именно той изповядва идеята, че първата крачка към световно господство на Русия трябва да бъде унищожаването на Китай. Ако не успеем да неутрализираме Юри Лантин, ние сме обречени. Но операцията по неговото отстраняване трябва да бъде изключително деликатна, ударът — нанесен в квадрат, в който защитата е невъзможна. — Трябва да открием този квадрат и да го примамим там, докато вниманието му е насочено другаде. Зи-лин взе камъчето си и го постави на освободената пресечка 7–19, създавайки „хуо иян“ — „подвижно око“. Така превзе всичките шест камъчета на Жанг Хуа — нещо, което не би могъл да стори, ако не беше го подмамил да заеме пресечката 5–19. Виждам ясно паралелите, помисли си Зи-лин. Всеки ден, всеки час и всяка минута носят промяна. Повечето хора се плашат от промяната, но за мен именно тя лежи в сърцевината на всяка стратегия. Като художник, полагащ боя върху платното, аз стигам до заключението, че често дори самото движение е достатъчно за началото на вихрена атака. Научих се да използвам всичко. Понякога и неподвижността може да бъде атака. Току-що го доказах… Да, „уей ки“ и животът са неделими. За онези, които могат да осъзнаят това. За онези, които могат да се възползват от него. За онези, които са достатъчно дръзки да откраднат Светлината. Или, както е писал Лаотцъ, Джиан е особено добър в пестеливостта: за него няма безполезни хора и вещи, всичко влиза в работа… Джейк преследваше някакви сенки по тясна, извита уличка. Наоколо ехтяха екзотични птичи песни, който изведнъж се превърнаха в стенание. Майка му правеше знак да се наведе към нея. Той се подчини и дочу предсмъртното гъргорене в гърлото й. На мръсната й шия беше окачена малка кожена торбичка. Талисманът, който не можеше да я спаси. Върху торбичката играеха сенки, вдигната срещу светлината, тя беше почти прозрачна. Почти… Лилаво небе, бягащи облаци. На лицевата страна се очертаваше животинско копито, хладно на пипане. Отдавна, много отдавна… Преследване на сенки по тясната, извита уличка. Паважът е покрит с боклуци и книжни змии. Внимавай, движат се! Надигат глави от поривите на вятъра… Крясъци на маймуни по дърветата, оголват жълтите си зъби… Слонова кост… Тракането на зъбите става по-звучно, някак разводнено. Фигурата на момичето се очертава блестяща, перленосива. Върви след нея, преследва сянката й до самия край на сушата. Морето диша като живо, малки вълни се плискат около дървените подпори на кея. Мирише на сол и фосфор. Рибарски мрежи, изкормени вътрешности съхнат на слънцето. Гларуси се въртят над тях и призивно грачат. Изгуби я на борда на ферибота. Тълпи от хора, невероятна смесица от сенки. Слънчевите лъчи са черни. Усещане за движение, блъскане. Чува смях и го следва към далечния борд. Още една сянка… Съпротивлението намалява, люшкането на тълпата става по-слабо, той открива, че се движи напред по инерция. Вижда я на кила… Дългата коса се вее на вятъра, меките устни са полуотворени, очите блестят. Гърдите нежно се повдигат, кракът й се очертава в красива извивка. Тънък глезен над острото връхче на обувката. Невинността на позата й тежи от еротика, толкова интензивна, че той усеща някакво стягане вътре в себе си. Не само в слабините, а по цялото тяло. Тръпне от желание, пенисът му е твърд като камък и леко потрепва като останалата част от тялото му. Бронзовите й ръце са голи. Стои спокойно и отпуснато, но перилата притискат задните й части, гърдите й са изпъкнали. Очите й са пълни с обещания. Съзнанието му е запълнено от Мариана. Приближава се, отваря уста, нейното име е на устните му. Лекото пулсиране в трапчинката на шията й свидетелства за нейния копнеж. Той я притегля към себе си, завладян от желание. Има чувството, че цял живот я наблюдава от разстояние, но никога не е могъл да я притежава. Топлината й го възпламенява. Устните й се разтварят под неговите, меки и покорни. Езикът й е горещ и търсещ, плъзга се около неговия. Възбуден е толкова силно, че изпитва болка. От гърлото му се откъсва дрезгаво стенание, най-сетне е в състояние да произнесе името й… _Блис…_ Седна в леглото, отворил уста като риба на сухо. Първото нещо, което видя, беше тя. — Блис! — Тук съм, Джейк. Всичко е наред. Той объркано примигна. Тя се надигна, взе една кърпа и попи потта, която бликаше от тялото му. Стори го така, сякаш го вършеше всеки ден. — Сега е по-лесно — прошепна, сякаш отгатнала мислите му. — Бинтовете вече не са толкова много… Гледаше я през полуспуснати клепачи, медно жълтеникавите му очи блестяха. Беше евразийка, която лесно би могла да мине и за чиста китайка, ако човек не се вгледа внимателно в чертите на лицето й. Кой беше австриец? Дядо й, или може би баба й… Не можеше да си спомни. Но стоманеносивите точици в черните й очи, решителната линия на брадичката и формата на ушите й недвусмислено доказваха наличието на бяла кръв в жилите й. Косата й беше дълга и гъста, отметната на една страна. Големите й очи бяха доста раздалечени над високите скули. Устните й бяха плътни и чувствени, той още потръпваше от докосването им по време на съня… Остро чувство на вина прониза сърцето му. — Мога ли да получа чаша вода? Тя се извърна към гарафата, а той използва времето, за да докосне с длан пламналите си бузи. При вида на голата й шия почувства, че отново се изчервява. Беше облечена в проста копринена блузка без ръкави и яка, цветът й беше наситенозелен. Плътта под ключиците имаше цвят на крем. Талията й беше пристегната с широк тъмносин колан от фина кожа, зелената ленена пола под него изглеждаше току-що изгладена. Отпивайки от чашата, която му подаде, той се опитваше да свърже тази вълнуваща жена с момиченцето, което споделяше игрите му преди много години. Отново усети острото пробождане на чувството за вина, стомахът му се сви. Защо се върна, безгласно попита той. Защо точно сега? Защо изобщо го стори? — Какъв ден е днес? — Четвъртък — отвърна тя, наведе глава и добави: — Вече изглеждаш решително по-добре! — По-добре от какво? Тя се засмя, ситните й бели зъби проблеснаха. Всичко, свързано с нея, го караше да мечтае за неотдавнашния сън. — От вчерашното ти състояние. — Трябва да се махна оттук. — Гладен ли си? — Ще те изям, ако си малко по-близо — отвърна той, после осъзна сексуалния намек в думите си и отново почервеня. Ех, този сън! — Исках да кажа, че наистина умирам от глад… — Това означава, че имаш всички шансове наистина да се махнеш оттук. Джейк не можа да разбере дали е усетила двойственото значение на думите му. Нима наистина беше _двойствено_, запита се той. Не, по-скоро приличаше на фройдистки намек… — Имах предвид да се махна веднага, още сега… — Мисля, че преди това трябва да хапнеш нещо — отвърна Блис и натисна звънеца за сестрата. Джейк въздъхна. Вече беше обзет от нетърпение, белите стени наоколо го задушаваха. Помисли за своя „дантай“, усети огромната черна дупка в душата си. На какво се дължеше тя? На тежката загуба или на отчуждаването между него и Мариана? Дали наистина беше престанал да я обича, или Дейвид Ох беше прав? Нима ще се окаже, че вече не е способен да обича никого? Какво му се беше случило там, на изпепеления бряг на река Сумчун? Може би никога няма да разбере. А може би не иска да разбере. Сякаш беше зашил ужасната си рана с хирургически скалпел, сякаш беше успял да натика всички съпровождащи я емоции в най-потайното кътче на съзнанието си. Мариана. Не бяха се докосвали от деня, в който се върна от експедицията до Сумчун. Не бяха се докосвали в емоционалния смисъл на думата. Иначе се бяха целували и любили, дори разменяха по някоя мила дума. Но това не означаваше нищо. В устата му имаше вкус на пепел и той така и не успя да го прогони. Е, наистина си се _променил_… Това ли имаше предвид Дейвид? Нямаше ли предвид същото и Мариана, шепнеща нощем едни и същи въпроси: _Какво има, Джейк? Какво ти се случи там, на север? Не мислиш ли, че мога да ти помогна, каквото и да е то?_ Той не й отговаряше. Нито веднъж не го стори. Нима тя можеше да знае, че вече се е погрижил за всичко? Беше затворил раната с помощта на скалпела… Беше я затворил завинаги… И беше се отдръпнал от Мариана… Това ли се случи между тях? Реката Сумчун ли е причината? Или Ничиреншу? Сега нея я нямаше и той потърси отговор на тези въпроси в себе си. Не откри нито един. Усети само как в корема му помръдва отровната змия. Къде е Мариана? Знаеше, че иска да разбере това и нищо повече. Какво й се е случило? И това искаше да разбере. Какво я очакваше в Токио, в Тошима-ку? В къщата за „О-хенро“? _Кой_ я очакваше там? Ничиреншу? Джейк разбра, че най-ужасният му кошмар се е превърнал в действителност. Мракът около нея беше непрогледен. Затворена в невидимите окови на непознатото помещение, тя имаше чувството, че е сляпа. Тъмнината притискаше слепоочията й с почти физическа сила, пречеше й да диша. Това беше в момента на най-голямата паника, в момента, в който разбра, че се е случило непоправимото… По-късно, когато започна да се успокоява с нисък шепот на познати думички и изречения, тя най-сетне успя да долови тихото жужене на климатичната инсталация. Това я накара да въздъхне с облекчение, вече не изпитваше острото чувство, че са я погребали жива. Сетивата й постепенно възвърнаха нормалната си чувствителност и тя реши да направи серията от упражнения Дзен, на които я беше научил Джейк през първите седмици на брака им. Стана от дървения стол и зае позиция лотос на голия под. После започна да прогонва от дробовете си всички остатъци от въглероден двуокис, бавно и постепенно задълбочаваше вдишванията и издишванията. _Опитай се да подражаваш на бебетата_, прозвуча в главата й силният и самоуверен глас на Джейк. _Бебетата дишат дълбоко и равно. Ние забравяме как трябва да дишаме, когато станем възрастни хора и започваме да го правим плитко, само с повърхността на дробовете си. Трябва да научим отново онова, което сме умеели като пеленачета. Поеми въздух максимално дълбоко, после издишай с отворена уста. Трябва да чуеш звука от издишването. Продължавай да издишваш, дори когато чувстваш, че в дробовете ти няма повече въздух. Няма да умреш, упорствай!_ Странно, но Мариана имаше чувството, че наистина ще умре, особено когато опита за пръв път. Тогава прекъсна упражнението, устата й конвулсивно се гърчеше от кислороден глад. Но сега вече имаше опит, дълбокото дишане бързо започна да я успокоява. Паниката изчезна, вече можеше да разсъждава. Спомни си ужасния трясък, разтърсил стените на тъмния й затвор. Без съмнение това беше експлозия. Беше сигурна, че усети разтърсването на пода. Какво ли се е случило? Очакваше го да дойде и да й обясни. Но той не дойде. Остана дълго време сама, сред пълната тишина и непрогледния мрак. После се появи паниката, чувството, че е погребана жива. Той е враг на съпруга ми, помисли си тя. Защо му повярвах? Знаеше отговора на този въпрос, той беше прекалено очевиден. Беше й доказал правотата на думите си с помощта на смайващ и ужасен пример. В този кратък и наелектризиран миг светът й се преобърна. Вече не знаеше кой са враговете й. Къде е Джейк? Какво му се е случило? Само преди месец би се запитала дали това наистина я интересува. Отчуждението им изглеждаше необратимо. Той се беше оградил с висока крепостна стена, тя нямаше инструменти, с които би могла да проникне през нея. Това я озлоби, за все по-дълги периоди от време беше сигурна, че мрази Джейк. Но опасността й отвори очите. Едва сега разбра колко много все още го обича. Беше сигурна, че дълбоко в душата си той не се е променил, каквото и да се беше случило там, на север… Беше убедена, че двамата са свързани завинаги. Брачните си задължения беше приела с ясно съзнание за отговорността. На млади години изпитваше страх от тежестта на тази отговорност, но когато тръгна към олтара, вече беше сигурна, че не се плаши от нея, а дори я приветства. И все още беше сигурна в това. Това, на което стана свидетел в тази ужасна нощ, още веднъж доказа, че тя мрази стената, която беше издигнал около себе си Джейк, а не самия него. — Къде си, Джейк? — прошепна в мрака тя, обзета от ужасното чувство, че ги разделят милиони километри. Бръкна под полата си и извади торбичката от мека кожа, пристегната от ластика на бикините й. Разхлаби връзките с треперещи пръсти и изсипа съдържанието й в шепата си. Късчето нефрит беше затоплено от тялото й. — Джейк — прошепна тя, стискайки предмета в ръката си. Почувства се някак по-близо до него, вероятно поради значението, което той отдаваше на този предмет. Защо ми казаха да го донеса, запита се тя. Какво е значението му? Защо враговете му ламтят за него? Отговор на тези въпроси нямаше. Те само повдигаха още много въпроси, съзнанието й беше запълнено с тях. Кога ще дойде за мен, запита се Мариана. Кога ще отговори на въпросите ми, както обеща? Къде е Ничиреншу? Генерал Даниела Александровна Воркута прибираше последните документи в тънкото си куфарче, когато на вратата се почука. Кабинетът й се намираше на петия етаж на огромната занемарена сграда на площад „Дзержински“ №2, която по ирония на съдбата беше изградена в стил нов ренесанс и в която се помещаваше придобилият зловеща слава по света Комитет за държавна сигурност. Стаята трудно би могла да се нарече кабинет, поне според нейните представи. Имаше правоъгълна форма с размери три на пет метра, прозорецът гледаше към площада, сред който се издигаше бронзовата статуя на Феликс Дзержински. Този съветски герой е бил по произход поляк, първи ръководител на съветската тайна полиция, създадена през 1917 година, веднага след победата на болшевиките. Днес статуята му напомняше на масите за истинския смисъл на живота, предупреждаваше ги за революционната бдителност, чийто страж беше КГБ. Бдителност, отдавна изхабена от употреба, поне в границите на СССР. Никой не обръщаше внимание на статуята, дори войниците минаваха покрай нея, без да й отдават чест. Кабинетът на генерал Воркута почти не се отличаваше от кабинетите на останалите висши ръководители на най-могъщата държавна институция в страната. Беше малък и тъмен, обзаведен с потискащо тежки дървени мебели, произведени зле в някое румънско или чехословашко предприятие. Таванът беше нисък и се нуждаеше от боя. Беше изпъстрен с пукнатини и тъмни петна — безмълвни свидетели на безкрайните заседания и разпити сред облаци тютюнев дим. През последните девет месеца генерал Воркута беше написала няколко докладни с искане за подмяна на мебелировката. Получаваше обещания и нищо повече. Но тя не се отчайваше и в началото на всеки месец попълваше съответния формуляр. Даниела Воркута натисна фаса на цигарата си от черен тютюн в грозния метален пепелник, който лежеше върху изподрасканата повърхност на махагоновото писалище. Денят беше мрачен и студен, с чести превалявания, които беше предсказал сутринта говорителят по радиото. Сякаш за да подсили мрачната обстановка, тя беше включила само металния лампион с тежък абажур, който хвърляше кръг жълтеникава светлина единствено върху бюрото. Самата тя оставаше в сянка. — Влезте — обади се тя и вратата безшумно се отвори. В стаята влезе униформен куриер с малко кожено куфарче в ръка. — Другарю генерал, току-що го донесоха за вас — лаконично съобщи той. Очите му бяха заковани в стената над главата й. Генерал Воркута се разписа на формуляра, изчака излизането на куриера и едва тогава извади връзката с ключове, която беше прикрепена за колана й. В куфарчето имаше четири листа дебела хартия, изписани с нещо, което наподобяваше йероглифи. Но това беше шифър, който тя лично беше измислила преди години, още като офицер в Службата по активни мероприятия, където, освен с шифри, се занимаваше и с дезинформация. Тогава това беше едно обикновено упражнение, но сега — нещо съвсем различно и далеч по-важно… Сърцето й ускори ритъма си. Това беше последният доклад от „Медея“ и тя бързо се концентрира. Отдавна чакаше този доклад, душата й потръпна от нетърпение час по-скоро да го разшифрова. Откъм вратата, се разнесе шум, помръднаха сенки. — Добро утро, другарю генерал — обади се басов мъжки глас. Даниела се усмихна и топло отвърна на неофициалния поздрав, въпреки ледените топчета, които се появиха в стомаха й. Анатолий Десидович Карпов пристъпи в кабинета, мечешката му фигура почти прикриваше човека зад него. После и той влезе вътре, извисил се с една глава над Карпов. Даниела побърза да сложи длан върху листовете с шифрованото послание. Генерал Карпов — началник на Първо главно управление на КГБ, мълчаливо прекоси голите дъски на пода и се отпусна в единствения стол, закован срещу бюрото на Даниела. Беше със среден ръст, но от цялата му фигура се излъчваше внушителност. Имаше широки гърди и рамене на борец, твърдите мускули играеха като живи под дрехите му и едва ли някой би допуснал, че съвсем наскоро този мъж беше отпразнувал шестдесет и втория си рожден ден. Гъстата и права коса на Карпов беше блестящо черна, но Даниела добре знаеше, че това се дължи на шишенцето с боя, което влизаше в употреба веднъж на две седмици. Върху силното му, прорязано от дълбоки бръчки лице, доминираха гъсти черни вежди. Погледът на ясните кафяви очи зад очилата с телени рамки беше проницателен и леко заплашителен. Но усмивката му беше топла и сърдечна, Даниела винаги беше готова да й откликне. Беше облечен в добре скроен тъмносин костюм, на ревера му проблясваше лентичката за медали, с която той открито се гордееше. Даниела с удоволствие установи, че на вратовръзката му беше прикрепена иглата от черен оникс, която му подари за рождения ден, отпразнуван предишната седмица. Очите й се преместиха върху втория посетител и Карпов побърза да го представи: — Мисля, че се познаваш с другаря Юри Василиевич Лантин. — Само съм чувала за него — предпазливо отвърна Даниела. Лантин беше член на Политбюро на КПСС, един от хората с огромна власт в бюрократичната йерархия на съветското общество. Даниела познаваше добре началника си. Едва ли случайно е тук, още повече че от модерната сграда на Първо управление дотук трябваше да пътува доста време по околовръстния път. Кабинетът му се намираше на последния етаж на небостъргача от стомана и стъкло, издигнат във формата на полумесец, от прозорците му, се разкриваше великолепна гледка към горите на Подмосковието. Фактът, че беше предпочел да доведе Лантин в мизерния й кабинет на площад „Дзержински“ бе твърде многозначителен и тя моментално застана нащрек. Пред нея стоеше Властта. Огромната и неограничена власт. Беше съвсем ясно на чия страна беше тя и Даниела се стегна в очакване на неизвестното. Карпов извади пура и спокойно щракна запалка от масивно злато. Това не беше демонстрация на капиталистически лукс. Даниела беше добре запозната с навиците на Карпов и вече знаеше, че предстои нещо особено. Карпов и Юрий Андропов са били заедно в щаба на войските, нахлули в Унгария през 1956 година. Доколкото Даниела беше информирана, и двамата са показали изключителна твърдост в сложната ситуация. А след края на операцията си разменили подаръци. Когато Карпов щракаше златната запалка, това означаваше, че помни своята дружба с Андропов и продължава да тачи паметта му. Сега генералът издуха облак ароматен дим, сведе поглед към горящия край на кубинската пура и на устните му се появи лека усмивка. — Доведох другаря Лантин при теб, тъй като той проявява специален интерес към някои дейности на отдела ти… — Даниела веднага разбра за кои дейности става въпрос. Карпов без съмнение имаше предвид дейността на КВР — страховитото военно контраразузнаване, чиито инициали се изговаряха рядко, дори сред тези стени… — Интересувам се от Ничиреншу — обади се за пръв път Лантин и Даниела се вслуша в интонацията на гласа му. Отдавна знаеше, че може да научи много неща от гласа на събеседника си. Лантин остана прав до стената, главата му скриваше стандартния портрет на Ленин, окачен или от предшествениците на Даниела, или от някой престараващ се кретен от Домакинския отдел. Беше поставил дългите си крака един пред друг, ръцете му бяха нехайно сключени зад гърба. Кройката на сивия му костюм автоматически превръщаше облеклото на Карпов в някаква отживелица с антикварна стойност. В тези дрехи и с тези маниери той спокойно би могъл да мине за заможен англичанин, отбил се до брега на Темза, за да наблюдава поредната гребна регата… Даниела концентрира вниманието си върху лицето му — издължено и леко навъсено. Вероятно беше около петдесетгодишен — една почти бебешка възраст за поста, който заемаше. Косата му беше дълга и гъста, мазно проблясваща на жълтеникавата светлина. На едната му буза имаше бенка и тя го правеше някак странно привлекателен. Естествено, за това допринасяше решителната брадичка, дълбоко разположените очи и безупречно подстриганите тънки мустачки. На тази привлекателност контрастираха единствено устните — тънки и жестоки в своята неподвижност. — Ничиреншу се ръководи пряко от генерал Воркута — обади се Карпов с очевидното желание да играе водеща роля в разговора. — А идеята да привлечем на наша страна един известен терорист-единак беше моя… Бях убеден, че с негова помощ можем да осъществим известни… хм… операции по трайно отстраняване, без да си навличаме порицанието на международната общественост… — Даниела му хвърли един остър поглед, но Карпов невъзмутимо продължи: — Ничиреншу е далеч по-ефикасен от българите, едновременно с това много по-сигурен от нашите агенти араби… Даниела побутна към него грозния железен пепелник. — В краткосрочен аспект резултатите му са наистина впечатляващи — делово допълни тя. — Става въпрос за операции в няколко страни: Гана, Чад, Ангола, Ливан, Сирия, Египет, Никарагуа и Гватемала… На всички тези места той действаше безупречно, с негова помощ бяха отстранени редица революционни водачи, чиято дейност влизаше в разрез с нашите планове и можеше да предизвика нежелани вълнения, а дори и въстания… — Идеологическа възпламеняемост — прекъсна я Лантин. — Мисля, че това беше терминът, до който прибягва генерал Карпов в своите месечни доклади до Политбюро… Аз и моите колеги го харесваме — издължената му глава леко се наклони: — Както харесваме и дейността на вашия агент-единак… Сега трябва да се концентрирам до крайност, стегна се Даниела. В тази сграда комплименти се правят рядко, особено пък очи в очи. Ако Политбюро действително иска да я поздрави за умелото ръководство на Ничиреншу, част от тези поздрави несъмнено щеше да отмъкне Карпов, просто защото беше над нея. А фактът, че е позволил на Лантин директна среща, никак не беше окуражаващ… — Благодаря, другарю — усмихна се леко пресилено тя. — Правя каквото мога. Не крия, че ми е приятно да науча за положителната оценка на усилията си, особено когато тази оценка идва от толкова високо място… Карпов беше вперил поглед в прегорелия връх на пурата си. — Вие знаете, че понякога сме склонни да мислим за тази сграда като за място, където се решават съдбините на Русия, другарю генерал — промърмори той. — Ние сме самата Русия… Нали така се говори по коридорите? — главата му едва забележимо кимна: — Признавам, че в това може би има частица истина… — тъмните му очи се заковаха в нейните. — Но всичко си има граници, другарко! — изтръска пепелта от пурата си. Не беше нужно да подчертава, че Юри Лантин е представител на друга, по-могъща власт извън стените на КГБ. Истинската сила на Матушка Русия… Даниела бързо улови скритата заплаха в тези думи. — През миналата седмица вашият агент едва не е загинал — обади се Лантин. — Нападнали са го на негов терен и това ме безпокои… — показалецът му леко поглади тънките мустачки: — Особено след като научих, че нападението е било извършено от екип на Агенцията, командван от Джейк Мейрък. — Мейрък… Мейрък… — Карпов произнесе думите напевно, сякаш учеше непознат език. Очите му бяха вдигнати към тавана, от устата му излетя синкаво кълбо дим. — Ничиреншу е ликвидирал петима от нападателите — каза Даниела. — Но не и Мейрък — гласът на Лантин стана по-твърд и Даниела наостри уши. — Ранен, но жив… — добави Карпов с леко осъдителен тон. — Отчитайки предишни акции на Ничиреншу и опита му да се справя в тежка ситуация, аз намирам за твърде обезпокоителен факта, че е допуснал да бъде нападнат пряко. При това на свой терен… Даниела усети как очите на Лантин прогарят лицето й и бавно се извърна към него. В погледа му имаше нещо особено. Нещо странно, което нямаше нищо общо с този кабинет и тази сграда… Отчете го, после го съхрани в паметта си за бъдещо изследване. В момента нямаше никакво желание за допълнително разклащане на лодката. — Би трябвало да разполага с по-добри информатори — продължи Лантин. Този човек изобщо не примигва, установи с леко учудване Даниела. Сигурно носи контактни лещи и може би с това се обяснява особената настойчивост на погледа му. — Успехите му са безспорни, но повечето от тях принадлежат на миналото. Според мен е време да подложите на тест своя Ничиреншу, другарко Воркута… Даниела понечи да протестира, но навреме си спомни за предупреждението на Карпов. — Какъв тест имате предвид? — попита тя. — Нещо крайно, нещо напълно дефинитивно — отвърна Лантин и Даниела изпита неволно възхищение от приспивния му тон. — Пред нас се разкрива една възможност, която е колкото бърза и удобна, толкова и елегантна… — Каква е тя? — попита Даниела, успешно възприела приспивния му тон. Лантин се отдалечи от стената и стаята сякаш се изпълни с излъчването му. Нямаше начин да не се вслушат в думите му. — Ето какво ще направите, другарко — меко промълви той. — Ще изпратите свои агенти, които трябва да бъдат край него, да го наблюдават неотстъпно… Ако считате за необходимо, спокойно можете да използвате аудио и видеотехника. Искам да бъда сигурен, че все още притежава своя инстинкт за унищожение. Когато бъда убеден в това, вие ще му предадете своята пряка заповед: да ликвидира Джейк Мейрък. Пурата на генерал Карпов угасна. Той въздъхна и бавно я пусна в железния пепелник на бюрото. Тцун-Трите клетви гледаше към пристанището на Абърдийн. Облегнат на перилата на високата си джонка, той наблюдаваше къдравите вълни и потъмнялото небе, надвиснало ниско над Южнокитайско море. Но лошото време изобщо не го притесняваше. В лявата си ръка държеше лист фина оризова хартия, внимателно сгънат на четири. Въпреки очевидните грижи, които са били полагани за него, външната му страна беше изцапана с кафеникави петна — сигурно доказателство за дългия път на този лист между подател и получател. Върху гладката повърхност бяха изрисувани пет вертикални линии, които приличаха на „хака“, но на практика бяха нещо съвсем друго. Точно като мен, помисли си Тцун-Трите клетви. Огромният му юмрук несъзнателно се сви, хартията се превърна в малка топка. Сърцето му блъскаше в гърдите, кръвта пееше във вените му. Драконово сърце. Така го наричаха тогава. Този прякор имаше особено значение, никой извън тесния кръг на посветените не можеше да го разбере. Значи се започва, въздъхна той. А може би вече е твърде късно. Драконово сърце. Така гласеше кодираното заглавие на калиграфията и именно то беше причината за възбудата на Тцун-Трите клетви. Спешно изпрати първородния си син да извика Чудесния Сун. Протоколът изискваше да прати именно него, тъй като Чудесния не беше случаен човек. Гирляндите разноцветни светлини на пристанището не му направиха никакво впечатление, мисълта му беше заета с клетвата, дадена преди много години. Драконово сърце. Написаната върху оризова хартия призовка за последния акт на действието се появи на борда, донесена от втория син. Тя беше поставена в алуминиева тръбичка с печат от червен восък. Всъщност този последен акт е започнал още при запечатването, въздъхна в себе си Тцун. Сви рамене и отново въздъхна. Този факт е без значение. Ще стори това, което трябва да бъде сторено. Въпреки битката на разгневените дракони сред буреносните облаци. Въпреки предчувствието, че победата ще бъде пирова… Семейството, помисли си Тцун-Трите клетви. Без семейство животът не струва пукната пара. В този момент усети леко поклащане на джонката и някакъв шум. Вече бяха на борда. Тишина, нарушавана единствено от тихия плясък на вълните. Сведе очи към това, което стискаше между пръстите си, внезапно обладани от огромна сила. Думите върху хартията пареха. „В името на духа на Белия тигър аз ще изпълня това, което се иска от мен. Прекланям се пред дълга.“ Конвулсивно накъса тънката хартия — прекалено деликатен приносител на слова, които може би щяха да променят света. Белите снежинки полетяха над притъмнелите води на Южнокитайско море и скоро изчезнаха. Но думите останаха запечатани в съзнанието му. Пое три пъти въздух и бавно обърна гръб на гледката. Скоро трябва да тръгва, иначе ще закъснее за срещата. Никой не знаеше с кого ще се види в лабиринта от тесни канали нагоре по течението на реката. Дори първородният му син. Сун По-хан, далеч по-известен като Чудесния Сун — прякор, получен в триадите, стоеше изправен край борда, силуетът му неясно се очертаваше на лунната светлина. Беше топчест мъж с дебел задник и къс врат. Краката му бяха толкова криви, че биха изглеждали смешно у всеки друг. Но не и у Чудесния Сун. Той беше 489 — главатар на триадата 14К. Обърна се и тръгна по скърцащите дъски на палубата. — Ветроходната гонка „Дракон“ ще се проведе в неделя — промърмори той и се изплю зад борда. — Брат ми вика да заложа на лодката на Т. И. Чун… — изправи се пред Тцун, лицето му беше напълно безизразно: — Аз обаче реших да проверя нещата от извора и тогава да заложа спечелените с пот пари… В крайна сметка лодката на Чунг вече победи миналата година, нали? Лицето на Тцун-Трите клетви остана безизразно. — Капитанът на „Небесния син дракон“ спечели с измама — отвърна той. — Тази година съм взел всички мерки това да не се повтаря. — Звучи дяволски сериозно — промърмори Чудесния Сун и седна върху дебело, навито на спирала въже. — Както сте я подкарали вие двамата, може и да останете с празни ръце… Особено когато става въпрос за разпределение на благата. — Преувеличаваш — отвърна Тцун и драсна клечка кибрит над чашката на лулата си от слонова кост. Дръпна няколко пъти, после добави: — Тук враждата е начин на живот и често се оказва най-добрият стимул за поредното състезание. — Тези думи бяха произнесени внимателно, тъй като тежаха от скрита емоция. Враждите и дрязгите в бизнеса бяха нещо обикновено за живота в Хонконг. Но проблемът с Т. И. Чун беше доста по-различен. Нещата бяха твърде лични и наистина ужасни, ако човек се позамисли над тях. Чудесния Сун изсумтя: — Ти вземаш танкерния флот на Донели и Тун, Т. И. Чун получава металургичния завод „Фан Ман“; ти вземаш веригата магазини „Танг Шан“, Т. И. Чун — „Южнокитайска електроника“… Питам се колко ли пари е похарчил, за да блокира твоите придобивки? И колко пари си похарчил ти, за да блокираш неговите? — В пръскането на средства трябва да има граница, дори когато става въпрос за големи тайпани като теб и Т. И. Чун. Защото има опасност в даден момент да се окажете с малко налични пари. А това би било фатално, особено на фона на заплахите, които ни отправят проклетите комунисти оттатък границата. Да не говорим за акулите, които кръжат наоколо и само чакат подходящия миг да ви налапат… — Имаш предвид акули като „Сойър & синове“, „Файв стар пасифик“ и „Матиас Кинг“, нали? — попита Тцун и извади лулата от устата си. Беше доволен, че разговорът се измества от трудната тема за Т. И. Чун. — Дано боговете ги прецакат — изруга мрачно Чудесния Сун. — С първите двама ще трябва да се примириш и това е толкова сигурно, колкото, че бездомно псе ще се изсере насред пътя! Но „Матиас Кинг“ е друго нещо… Тцун-Трите клетви не отговори. — Напоследък чувам разни слухове… Каква ли цена ще поиска за своята информация проклетият кантонец, въздъхна в себе си Тцун. Наведе се, измъкна някъде изотдолу бутилка „Джони Уокър“ и попита: — Искаш ли едно питие? — Проклетото време превръща устата на човек в пустиня! — изръмжа Чудесния Сун, хвана бутилката и отпи направо от нея, съвсем като моряк. После я подаде на домакина си и изчака повторението на изпълнението си. Приключили с формалностите, двамата преминаха върху същината на въпроса. — Един мой братовчед е чист по отношение на триадите — започна Чудесния Сун. — Капитан на търговски кораб… Преди известно време ми се оплака от един свой проблем — кражби от вече натоварената стока. Не били особено големи, но корабособствениците заплашили, че ще ги удържат от заплатата му. Братовчед ми направил всичко възможно да открие крадците, но без успех… След което дойде при мен. Обещах да му помогна, макар това да няма нищо общо с бизнеса ми… — от устата на Чудесния Сун се изтръгна дрезгав смях. — Клюки — промърмори Тцун-Трите клетви и почука по перилата с чашката на лулата си. — Често плащаме висока цена за нещо, което на ярка светлина не струва и пукната пара… — опря устни в тръбичката и силно духна. — Човек трябва много да внимава, когато се сблъска с клюките… Чудесния Сун кимна в знак на съгласие: — Без задълбочена проверка клюките са толкова полезни, колкото бременни плъхове на кораба. Аз самият не бих дал дори петак за разни непроверени слухове… Свикнал съм първо да проверявам източниците, а след това да обръщам внимание на самите слухове. И никога не позволявам на приятелите си да подхождат в обратен ред. Това е желязно правило. — Мисля, че е време за по още една глътка — промърмори Тцун-Трите клетви. Справиха се със задачата и Чудесния Сун поклати глава: — Научих, че компанията „Матиас Кинг“ се изнася от Хонконг. Най-вероятно още тази есен… — Така ли? — стреснато го погледна Тцун, забравил за сдържаността. — Но това е лудост! — Може би. Но само за теб и мен, защото сме вътре в нещата. Ако тайпаните на „Матиас Кинг“ са преценили, че обещанията на комунистите за петдесетгодишно удължаване на либералната търговия са празни приказки, нищо не може да ги спре… — Но това ще доведе до сериозни трусове! Акциите и другите им активи ще станат много горещи! Представи си само какво ще стане с Ханг Сенг*. Пазарът ще потъне като камък и отново ще се окажем в положението от есента на 1983 година! [* Индексът на търговията с ценни книжа в Хонконг. — Б.пр.] Чудесния Сун мрачно кимна с глава: — Индексът падна с двеста пункта за десет дни, веднага след като комунистите обявиха плановете си за нашето бъдеще — промърмори той. — Разбира се, след това бяхме свидетели на известно стабилизиране, но сега се питам дали тайпаните на големите компании не разполагат с нова, недостъпна за нас информация? Възможно ли е това? Ако в продължение на своите шестдесет и седем години наистина съм научил нещо, то е само едно — на този свят всичко е възможно! Какво ще стане, ако шибаните комунисти не спазят обещанията си? Какво ще стане, ако нахлуят тук преди 2047 година? Какво ще стане с _нас_?! Тцун-Трите клетви се замисли. Най-големият му син скоро щеше да замине да учи в Америка, следователно щеше получи и зелена карта. Това беше първата предпазна мярка на Тцун-Трите клетви срещу заплахата от проклетите комунисти. Попита как се казва братовчедът на Сун, научи и името на кораба му. Между джонките се плъзгаха лодките на амбулантните търговци „вала-вала“, виковете им заглушаваха всички останали шумове. — Ако информацията ти е вярна, трябва да помислим за продажба на акциите, които притежаваме — каза в заключение той. — Но внимателно и най-вече бавно — предупреди го Чудесния Сун. — Иначе ще предизвикаме паника на пазара — запали цигара и хвърли кибритената клечка през борда. — Ще трябва да предвидим и евентуалния сблъсък между „Сойър & синове“ и „Файв стар пасифик“… — имаше предвид двете най-мощни чуждестранни компании, които стояха зад „Матиас Кинг“. — Не по-зле от мен знаеш, че при създалите се обстоятелства „Файв стар“ положително ще направи опит за поглъщането на „Сойър“. Преди пет години вече направиха подобен опит, използвайки фиктивни компании за изкупуване на акциите им. Старецът едва успя да се справи с тях… — „Аз ли не знам това“, въздъхна в себе си Тцун-Трите клетви. — Само боговете знаят дали и сега ще успее… Според мен вече е доста уязвим… Тцун-Трите клетви се прозя, прикривайки внезапно обзелото го вътрешно напрежение. — Така ли? — попита. — От къде на къде? — Общинските терени — мъдро поклати глава Чудесния Сун. — „Файв стар“ направиха огромни инвестиции в Новите територии и всеки момент ще подпишат споразумението Пу Ло. Борбата за тези терени беше тежка и се води в продължение на седем месеца. Да не дава Господ, но ако подходят правилно, те като нищо ще глътнат терените на „Сойър“! Тцун-Трите клетви кръстоса ръце на гърдите си и облегна глава на дървената кабина. Имаше вид на човек, който се готви за сън, но главата му напрегнато работеше. Тази нощ ще стават важни неща, въздъхна в себе си той. — Всичко това е много интересно — подхвърли Чудесния Сун. — Но моята задача несъмнено ще бъде друга… — Така е — кимна Тцун и насочи очи към водата. Черното туловище на огромен танкер бавно пълзеше по сребристата лунна пътека, очертана върху спокойните води на залива. Вероятно потегляше за Япония. — Най-накрая получих сигнал от нашия източник… — Но ние още не сме готови — възрази Чудесния Сун. — Поредната среща на високо равнище е била отложена с една седмица — подхвърли Тцун, сякаш искаше да промени темата на разговора. — Лошо — въздъхна главатарят на триадата, изправи се и сложи ръце зад тила си. — Трябва да се организират нови неща, да се променят вече утвърдени планове… — Наистина е лошо. Страхувам се обаче, че е неизбежно… — Не и за мен. И без това сме принудени да се разправяме с типове като онзи шибан шанхаец Чиу-чоу и останалите мръсни хиени. Нима трябва да стъпвам в огъня? Тази идея ми се стори чиста лудост още в самото начало! — Лудост ли е да търсим сигурност за своето бъдеще? — блеснаха очите на Тцун-Трите клетви. — Нима мислиш, че ще се забъркам в налудничави планове? — Разбира се, че не. Но… — Доверие, Сун По-хан! — изръмжа Тцун, използвайки рожденото име на 489. — Трябва да имаме доверие на своя източник, ако изобщо мечтаем за някакво бъдеще! Само то може да ни обедини и да ни направи отново силни! Ти знаеш какво означава властта и едва ли доброволно ще й обърнеш гръб, нали? Чудесния Сун се извърна и изстреля тлъста храчка зад борда. — На кого да си заложа парите в неделя? — попита вместо отговор той. — Регатата ще бъде спечелена от моята яхта. Чудесния Сун изсумтя и тръгна да си върви. Май ще е най-добре да заложа и на яхтата на Т. И. Чун, помисли си той. Така ще се застраховам срещу всякакви изненади. Тцун-Трите клетви изчака да чуе захлопването на автомобилните врати и форсирането на мотора. Първородният му син откара кантонеца в града. Стана и тежко пристъпи към борда на джонката. Старата рана започна да го наболява, а това означаваше сигурна промяна на времето. Мислите му продължаваха да се въртят около Чудесния Сун. Да ги държиш единни, особено във времена като днешните, е адски трупно, въздъхна той. Все едно да държиш в подчинение вятъра. Нещата стават изключително опасни, картонената кула може да се срути всеки момент. Драконово сърце. Ще бъде издухано при първия по-силен полъх на вятъра. И това неминуемо ще се случи. Не по-късно от празника на Осемте пияни безсмъртници… Слезе по въжената стълба с известно затруднение и тежко се отпусна в малката „вала-вала“, която шестият син придържаше в близост до борда на джонката. Потъна в сянката, невидим за никого. И най-вече за Чудесния Сун. Времето, помисли Тцун-Трите клетви. Трябва да побързам да не закъснея за поредицата от срещи, които ми предстоят… — Къде е той? — Кой? Дейвид Ох наблюдаваше сръчните ръце на доброволката, които изпъваха безупречно ръбовете на болничното легло. Очевидно някой я беше учил как се върши това. — Не е изписан, не е преместен! — извърна се към Блис и присви очи: — Дяволски добре знаете кого имам предвид! Джейк Мейрък! — Той не е тук — сладко му се усмихна тя. — Виждам. И дрехите му ги няма в гардероба. Къде е? _Твоето „фу“ липсва._ Беше дошла да му съобщи именно това. _Липсва ли_, попита Джейк. _Не разбирам…_ _Няма го в апартамента ти. Мариана го е взела._ _Но защо?_ Блис нямаше отговор на този въпрос и затова беше тук. „Фу“ е важно в живота на всеки човек, с изключение на Джейк. Тя го познаваше добре, Джейк често й го даваше да си играе с него, докато бяха деца. Тогава беше скъпо за него, но по други причини… _Трябва да си го върнеш_, посъветва го тя. _Значи затова се върна, така ли_, втренчи, се в нея той. _Намира се в Япония, в Тошима-ку…_ _Територията на Якудза._ _И на Ничиреншу._ _Няма ли да ми кажеш коя си_, попита той. _Ти знаеш коя съм._ _Искам да знам в какво си се превърнала._ Тя се беше засмяла на това, може би в акт на самозащита. _Аз съм Блис и съм тук._ Но той поклати глава: _Познавам Блис само като малко момиченце._ _Ако паметта ти е добра, ще ме познаваш и сега, Джейк._ _Блис…_ _Засега е достатъчно да знаеш, че съм на твоя страна, иначе не бих узнала за „фу“…_ _Но ако Ничиреншу знае за него, ако вече го притежава…_ _Точно затова трябва да заминеш веднага за Япония._ _А Дейвид Ох?_ _Аз ще се погрижа за него и всичко останало тук._ Той закова тежък поглед в очите й и тя разбра, че преценява дали може да й се довери. _Какво имаш да губиш_, попита. — Казах ви каквото зная — обърна се тя към Дейвид Ох. — Нищо не ми казахте. — Значи знаете до каква степен съм в нещата. Израснала съм с Джейк. Приятели сме от детинство. — И се връщате едва сега. Просто ей така… — Ще ви призная нещо тъжно, господин Ох — погледна го искрено тя. — Смъртта и страданията имат способността да преодоляват бариерите на времето. Те ни напомнят и за краткостта на собствения ни живот. А той има граници. Граници имат и плодовете на приятелството. Жалко, че единствено трагедията ни позволява да осъзнаем това… — Ще ме извините за подозрителността — въздъхна той и запали цигара. — Но съм си такъв по рождение. — Не ви се сърдя — усмихна се Блис. — И не знаете къде отиде Джейк, така ли? — сякаш беше превключил на друга скорост, сякаш беше пуснал нова лента за запис. — Дойдох малко преди вас — отвърна тя и разпери ръце: — Заварих само това… Дейвид притисна доброволната санитарка, но момичето не знаеше абсолютно нищо. Той се извини и излезе обратно в коридора. Насочи се към стаята на сестрите и изсмука от тях цялата информация, с която разполагаха. Оказа се, че нито една не знае нищо. Дори нямаха представа, че Джейк е напуснал стаята си, да не говорим за болницата. Една от тях веднага вдигна телефона да съобщи за инцидента на дежурния лекар. Нищо. Джейк сякаш се беше изпарил от лицето на земята. Дейвид Ох се обърна и видя как Блис напуска празната стая. Момичето само му се усмихна и сви рамене. Той включи мощния приемник, в ушите му прозвучаха сигнали от целия глобус. Намали силата на звука и намести слушалките. После започна сложната процедура по сверяването на кодовите данни. Час, ден, седмица, месец, година. Търпеливо изчака, докато в слушалката прозвучаха правилните цифри на отговора. Контакт! — Ничиреншу, намери ли сигурно място за Мариана Мейрък? — прозвуча гласът на Резидента. — Да. — Къде е тя? — Все още в Токио. — Искам да я махнеш оттам. Градът е прекалено голям и може да изтече информация. Все някой ще я види, като я местиш от едно място на друго. — Зная къде да я отведа. — Добре, погрижи се… — електростатичен пукот: — … Добре ли е? — Повторете, пропуснах първата част. — Тя добре ли е? — Предполагам, че да. — Не си ли говорил с нея? — Не бях с нея. — Причини? Ничиреншу се поколеба и гласът отсреща веднага го усети: — Не бива да влагаш нищо лично в тази операция. — Невъзможно. Тя е негова жена. — Какво от това? Дисциплината си е дисциплина. Или я има, или я няма. Роднинските връзки нямат значение… — в кратката пауза Ничиреншу усети как по гърба му се плъзват капки студена пот. — Кажи ми какво изпитваш по отношение на нея. Ще разбера, ако ме излъжеш… — Кей Кисан е мъртъв. Причина за това е нейният съпруг. Не мога да дишам един въздух с нея! — Още една причина да го сториш — в гласа на резидента липсваше наставническата нотка. Именно затова Ничиреншу никога не го лъжеше. — Остани при нея, докато омразата те напусне. Когато играеш „уей ки“, не трябва да изпитваш нищо. Нали така са те учили? Същото е и сега… Мисли за играта. „Заешката дупка“ се намираше на две пресечки от Ясукуни-дори. Беше съвсем мъничка и отговаряше точно на името си, което на японски беше „усагигоя“. В замяна на това гледаше към река Сумида и моста Рьогоку. Това беше убежището на Камисака и единственият човек на света, който знаеше за него, беше Ничиреншу. Камисака, която по личното мнение на Ничиреншу беше една великолепна сплав между свенливост и агресивност, оказваше съпротива месеци наред, преди да капитулира. Все още проявяваше нерешителност, когато хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. Не изпусна ключа, искаше първа да прекрачи прага. После се обърна, поклони се като истински домакин и го покани да влезе. Разбира се, тя не би могла да си позволи наема дори на такова малко жилище. Не можеше и да помисли, че ще се обърне за помощ към баща си, защото нуждата от убежище възникна именно заради деспотичното му отношение, а и той положително би я разпитвал в продължение на часове, за да разбере за какво й трябва такава голяма сума. Макар и само на деветнадесет години, Камисака беше умна жена. Обърна се към по-големия си брат, един изключително известен адвокат. В замяна на неговото покровителство без въпроси, тя прие да работи безплатно в кантората му три дни от седмицата след училище. До завършването й оставаше само една година. Ако този ангажимент й тежеше, тя с нищо не го показа. Най-голямото удоволствие в живота й беше да запарва зелен чай на Ничиреншу, след като първо й се наложи да свикне с друго човешко същество в своето убежище, разбира се… Отрано беше овладяла изкуството „ча-но-ю“ — церемонията по поднасяне на чай, това дължеше както на майка си, така и на собственото си усърдие. По време на тази церемония постигаше пълна душевна хармония, присъствието на Ничиреншу й беше особено приятно. Той беше тайнството на живота й, двадесетина години по-възрастен от нея и очевидно заможен. Тя имаше око за дрехи и за начина, по който мъжете харчат парите си, но още по-важно беше, че в поведението на този мъж се долавяше нещо от благородството на хората от стари и известни фамилии. В негово присъствие често се чувстваше като дама от антуража на императора през XIII век. Сякаш тя, дъщерята на обикновен търговец, беше успяла да преодолее културната бариера между себе си и един истински самурай. Но когато потъваше в тайнството на чаената церемония, преставаха да съществуват финансовите въпроси, изчезваха проблемите на кастовите различия. Оставаше единствено изтънчената любезност и фините маниери. От друга страна, Камисака беше луда по тялото му. Натискът на мускулите му върху нежната й плът беше като балсам за обтегнатите й нерви. Само тогава изчезваше болката в долната част на корема й, предизвикана от тиранията на бащата, само тогава можеше да се наслаждава на живота, потънала в обятията на любимия мъж като луната сред пухести облаци. Макар че наскоро я бяха сгодили, Камисака не беше спала с друг мъж, освен с Ничиреншу. Бъдещият съпруг беше чужд човек, още една проява на тираничната воля на баща й. — „Кейбатцу“ ще направи по-силни и двете семейства — така отговори на основателните й протести бащата. — Бракът ти с Шизуки-сан ще бъде полезен за всички. Лишена от други средства за протест, Камисака опита истеричен пристъп, но той беше пресечен още в зародиш от майка й. „Нито една възпитана и културна дама с истинско потекло не си позволява подобен акт срещу волята на баща си и бъдещия си съпруг“, скара й се тя. Днес обаче Камисака вече не мислеше за близкия брак. Само преди седмица Шизуки-сан беше намерил смъртта си върху релсите на метрото, ужасното събитие потопи семейството й в дълбока скръб. Камисака отправи безмълвна молитва на благодарност към духовете на своите деди, решили да променят кармата й. Над Токио се спускаше нощта. Светлината на неоновите реклами се бореше с мрака, небето над тях грееше като седефената черупка на мида. Когато Ничиреншу беше при нея, тя включваше само нощната лампа до леглото. Слабата крушка хвърляше жълтеникава светлина, допълнително омекотена от оризовата хартия на абажура. Светлина, напълно достатъчна да ги стопли. Но когато беше сама като в този миг, тя палеше всички възможни лампи в апартаментчето, дори през деня. И пак й беше студено… През последната седмица Камисака започна да се плаши от чувствата си. Мислеше за Ничиреншу непрекъснато, дори в клас, по време на упражнения. Имаше чувството, че е проникнал дълбоко в душата й и винаги ще остане там. Без него й беше пусто, животът ставаше труден за понасяне. Но това бяха нейни лични проблеми и тя си даваше ясна сметка, че не бива да ги споделя с никого, а най-малко пък с него. Може би затова прие думите му с тръпка на ужас. — Камисака-сан — меко промълви той. — Налага се да замина, вероятно за дълго… Сърцето на Камисака замря, езикът й инстинктивно залепна за небцето. И друг път беше чувала подобни думи, но той винаги се връщаше бързо от тайнствените си пътувания. Отсъствието му допринасяше допълнително за романтичните фантазии на душата й. Представяше си го като защитник на правдата и закрилник на слабите — нещо, което дълбоко в себе си знаеше, че е пълен абсурд. Но мечтите възпламеняваха чувствата й, при всяко негово завръщане тя го обичаше все по-силно и по-силно… Потопила се в необикновените му очи, Камисака усети, че този път е различно. Беше в състояние да проникне отвъд дебелите пластове на тренираната му предпазливост, чувстваше, че това „за дълго“ вероятно означава „завинаги“. Усети пулса в гърлото си, очите й се разтвориха широко като на уплашено животно. Емоциите се трупаха в душата й с такава сила, че започна да й се вие свят. Копнееше да затвори очи, да се свлече в краката му и да не го пуска никога. Не го стори, тъй като добре помнеше съветите на майка си. Подобно поведение наистина е недопустимо за една възпитана жена. Вместо това сведе глава и прошушна: — Желая ти щастие… — Камисака-сан — развълнувано преглътна Ничиреншу. До слуха му достигна протяжният вой на корабна сирена, в душата му се настаниха тъга и копнеж по спокойствието на провинцията, където беше отраснал. — Камисака-сан… Ще разговаряш ли с мен?… Тя тръсна глава, дългата черна коса се спусна над раменете. — Но аз трябва да… Дългият й показалец докосна полуразтворените устни и той млъкна. Тялото й се притисна в неговото, опари го през тънката преграда на коприненото кимоно, събуди желанието му… Мазолестите длани на Ничиреншу легнаха върху раменете й. Починаха си за миг там, после бавно тръгнаха надолу, смъквайки кимоното по пътя си. Устните му докоснаха нейните, после се плъзнаха по трапчинката на шията и продължиха надолу, към оголените гърди. Бяха малки, но твърди, с чувствени зърна, които видимо набъбнаха под умелите му ласки. От устата на Камисака излетя тихо стенание. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, светлината на лампата се плъзна по красиво извитата й шия. Устата на Ничиреншу продължи пътя си надолу, очите й се разтвориха. Обичаше да го гледа, докато се любят, удоволствието й многократно нарастваше при вида на играещите му мускули. Гледката на голото му тяло й действаше толкова еротично, че тя се възбуждаше дори когато той отиваше под душа или се бръснеше и обличаше… Неговото тяло беше превъплъщение на мечтите й — това, за което беше мечтала в първите класове на гимназията, наблюдавайки упражненията на момчетата, облечени в къси гащета и фланелки без ръкави. Тяло с издължени мускули като на сенсей по кенджуцу или на маратонец, а не набитата грамада на борец или културист… Камисака беше виждала подобни намазани с масло планини от мускули в списанията, които носеха нейните съученички. Наперени като петли, но някак кухи и лишени от мъжко излъчване. Обичаше да забива нокти в мускулите на Ничиреншу, да усеща с прецизността на доктор докъде могат да поддават, коя е точката, в която се натъква на стоманената им съпротива. Най-много обаче й харесваше да го хапе по време на акт. Двойното удоволствие да го усеща дълбоко в себе си и едновременно с това да чувства твърдата му плът между зъбите си винаги водеше до могъщ оргазъм, който превръщаше крайниците й в мека глина и караше сърцето й да блъска лудо в гърдите й. Никога не му позволяваше да я люби с език, преди да е поела дебелия му, тръпнещ от възбуда член в устата си. Обожаваше звуците, които излитаха в мига, в който го измъкваше навън и горещият й влажен дъх обвиваше потръпващата главичка. Страшно много обичаше стягането в слабините му, миг преди да изригне. В такива случаи увиваше пръсти около основата на члена му, езичето й полудяваше върху главата на потъмнялата от приток на кръв мъжественост. Той буквално изпадаше в транс. Придърпваше я върху себе си, от косата му летяха ситни капчици пот, главата му се движеше нагоре-надолу с нарастваща скорост, ръцете му плътно притискаха върху лицето пламналата й женственост. Усещаше как езикът му прониква дълбоко в нея, как търси въгленчетата на влудяващото опиянение. Имаше чувството, че се потапя в горещите води на „фуро“ — традиционната японска сауна, съзнанието й отлиташе някъде надалеч. Оттегляше пръстите си от основата на члена му и го поемаше целия, чак в гърлото. Тялото му се разтърсваше от електрически ток, тръпките му влизаха в унисон с нейните, после и двамата потъваха в могъщата приливна вълна на абсолютно синхронизирания оргазъм. Камисака не беше пасивна любовница и ненавиждаше жените, които са такива. Познаваше ги веднага, само след няколко нищо неозначаващи фрази, които разменяше с тях. Не можеше да приеме, че жената трябва да лежи по гръб и да очаква нещо, особено когато това нещо е удоволствието. Благодарение на безупречното си възпитание положително би изглеждала мека и отстъпчива, особено в очите на някой чужденец, но на практика обладаваше темперамент, който би събрал очите на болшинството мъже. Именно този темперамент беше привлякъл Ничиреншу. Преди да познава Камисака, той дори не допускаше, че може да прекара нощта с момиче на нейните години, да не говорим за една сериозна и пълноценна връзка. Но Камисака му напомни за един от най-важните житейски закони: всичко на този свят се променя; всичко на този свят е възможно… Тази вечер ласките й бяха особено нежни, гърлените звуци — натежали от страст и невероятно сладки. Пламнал под докосванията на пръсти, устни и небце, Ничиреншу изведнъж усети как го обзема чувство, което никога не беше изпитвал в живота си. Вместо да се дистанцира от опасните талази на екстаза, той изпита желание да се слее с тях, да се наслади докрай на всичко, което за пръв път в живота си изпитваше толкова пълноценно. Змийското й езиче се стрелна напред и пробяга по огромната глава на члена му, той усети кадифеното докосване, което по магически начин го докарваше на върха на възбудата и го задържаше там. Устата му се изпълни с деликатната плът на пламналата й женственост, в ноздрите го удари ароматът на тялото й — свеж, чист, възбуждащ. Беше му толкова приятно, че дори не искаше да изпусне въздуха дробовете си. Кадифените й бедра се издигаха от двете страна главата му като великолепни колони, придържащи будистки храм, нежните мускулчета от вътрешната им страна потрепваха от възбуда. Той проникна още по-навътре, тя стори същото… Изстенаха едновременно, обзе ги истинска лудост… С усилването на това ново чувство Ничиреншу откри и нещо друго… Обладаваше Камисака по съвсем различен начин, без дори да прониква в нея. Как е възможно това? Той не беше от хората, които си задават въпроси, без да имат предварителен отговор. Граден продължително време върху опит и инстинкти, животът му рядко предлагаше подобни главоблъсканици. Разтворил душата си докрай, той изведнъж изпита страх. Сякаш се беше натъкнал на птичка с пречупено крило, лежаща безпомощно сред горския пущинак. Вдигаше я срещу светлината и я оглеждаше с безкрайно любопитство… Позна я в мига, в който разбра и източника на необичайното чувство в душата си. После потъна във вихъра на сексуалното облекчение, в пълното сливане с Камисака. Всички мисли отлетяха от главата му… След известно време Камисака заспа. Беше легнала на една страна, извита към него, лицето й беше уморено, но едновременно с това ведро и спокойно. Той дълго остана неподвижен, с широко отворени очи. Гледаше лицето й, наслаждаваше се на извивките на тялото й, припомняше си онези от тях, до които не стигаха бледите лъчи на нощната лампа. Усещаше лекото й дишане и имаше чувството, че лежи на брега на океана, отдаден напълно на могъщото дихание на вълните. Блясъкът на дългата й коса напомняше онази изменчива светлина, която играе над далечния хоризонт. Там, където се сливат небето и водата… Много му се искаше да я докосне, но не го стори. Страхуваше се, че ще я събуди, страхуваше се от себе си. Не беше сигурен, че ще остане твърд докрай. Задоволи се с топлия й дъх, галещ кожата на ръката му. Даваше си сметка, че това чувство не може да трае вечно. Времето не спира своя ход, на него са подвластни всички… Изправи се бавно и внимателно, без да я събуди. Облече се в пълна тишина… Отвъд прозореца отново се разнесе протяжната сирена на минаваща баржа. Стори му се, че проплаква дете. След миг вече го нямаше. Възползвайки се от пълната си анонимност, Джейк се качи на автобуса, който потегляше от летище Нарита. С лекота премина през граничния контрол, тъй като паспортът му беше на името на Пол Ричардсън — търговец в нюйоркска застрахователна компания, пристигнал да прекара отпуската си в Япония. Претъпканият автобус се устреми изненадващо безшумно към центъра на Токио, по стъклата пръскаха ситни капчици дъжд. Беше му странно да се завръща тук толкова скоро след експлозията, споменът за смелостта на „дантай“ все още беше твърде жив в съзнанието му. През последните дни на няколко пъти беше усетил липсата им, при това толкова остро, че губеше ориентация. В Токио се качи на метрото и пое към квартала Тошима-ку. Там нае стая в малък хотел, останал встрани от туристическия поток. Макар да беше обзаведен в европейски стил, той имаше само по една тоалетна на етаж и никакви душове. Това беше добре дошло за Джейк, който предварително беше решил, че най-доброто място за него е „сенто“. Както повечето евтини хотели, и този се намираше непосредствено до обществената баня. Той бутна стъклената врата с надпис „мъже“ и заедно с билета си купи малка хавлиена кърпа. После влезе в първата покрита с плочки обща стая, където жена в бяла престилка му подаде плетена кошничка за дрехите. Нея щеше да постави на една от многобройните лавици. Тук никой: не се страхуваше от кражби. В следващото помещение бяха разположени душовете, а в дъното имаше две малки вани с топла и студена вода. Изплакването преди басейна беше абсолютно задължително. Съблече се гол и зашляпа към крановете. Започна да търка тялото си, ясно чувстваше местата на едва заздравелите рани. След нападението срещу къщата за „О-хенро“ не можеше да се отърве от чувството, че живее чужд живот. Но какво стана с неговия? Жена му изчезна и по всяка вероятност беше потърсила закрилата на врага, неговото „фу“ изчезна… Същевременно в живота му се появи момиче… не, всъщност жена, която не беше виждал от детството си. Напълно внезапно и необяснимо. Ами „дантай“? Нямаше го! Нямаше го по негова вина. Те го бяха последвали сляпо, а той ги заведе при смъртта. Страх и ужас нагарчаха в устата му като мокър барут. Манди Чой беше спасил живота му… Но кой го беше измъкнал от развалините? Кое от момчетата беше изгубил живота си, за да го спаси? Никога нямаше да разбере това и тази малка подробност направо го влудяваше. Прекара сапуна по слепоочието си и неволно се намръщи. Най-болезненото място. Опипа го с върха на пръстите, сякаш искаше да установи дълбочината на раната. Затвори очи и направи опит да си припомни къде се намира и защо е тук. Мариана. Открий Мариана! Открий „фу“! Премина в съседното помещение. Беше по-голямо от другите, басейнът се пълнеше с гореща вода от широка тръба в стената. В далечния край лъщеше кранът за студената вода. Там се къпеха хората със слаби сърца, мястото на „гайжините“ също беше там… Джейк си избра едно място близо до средата на басейна и бавно навлезе в горещата вода. От устата му се откъсна тихо стенание, мускулите му бързо се отпуснаха. Вдясно от него, върху висока разделителна стена седеше един от служителите и наблюдаваше със строгостта на съдебен заседател както мъжкия, така и женския басейн. Капчици пот избиха през гъстата му коса и се плъзнаха по влажните скули. Смътно усещаше присъствието на други хора около себе си, парата скриваше почти всичко. Температурата на водата не позволяваше рязка смяна на позицията, всичко трябваше да става с бавните и отмерени движения на човек, който съзнава, че е пиян. От жегата започна да му се вие свят. Откъснал се от действителността, той бавно потъна в спомени… На седем години, през една необичайно гореща пролет, Джейк и няколко от приятелчетата му се възползваха от ваканцията по случай Та-Чиу — фестивала на духовете, и отидоха с ферибот до малкия рибарски остров Чонг Чау. Докато възрастните издигаха двадесетметровите навеси за очакваната публика, децата проведоха едно разгорещено състезание по хвърляне на плоски камъчета в спокойните води на залива. На обед хапнаха и поеха нагоре към навесите по прашна извита пътечка. Мъжете бяха приключили с грубата работа и вече майсторяха триметрови картонени фигури, изобразяващи тримата богове-покровители на фестивала. В средата беше белобрадият мъдрец, вляво — жестокият бог-демон, а вдясно — богът-воин в блестящи доспехи. Картонените фигури бяха направени с такова майсторство, че буквално оживяваха пред смаяните погледи на децата. Под навесите цареше полумрак, мъжете запалиха огън. Появи се дълга процесия от жени с огладени пръти в ръце. Върху тях бяха окачени прясно изпечени питки. Прътите се повдигнаха, тълпата зашумя. Питките се извисиха нагоре, по-близо до духовете на убитите през миналия век обитатели на острова, станали жертва на свирепи пирати. Около прътите гъмжеше от деца, кулминацията на празника наближаваше. Духовете получиха възможност да се нахранят, сега идваше ред на живите. Един от старейшините вдигна ръка и децата започнаха да се катерят по гладките пръти. Който успееше да стигне до върха, получаваше за награда питката, закачена там. Според преданието изяждането на такава питка означаваше здраве и щастие през цялата година. Джейк и Блис се катереха на съседни пръти. Навсякъде около тях се носеха искри от големия огън, децата имаха чувството, че са в центъра на ада. През огладените стебла на бамбуковите пръти се виждаше част от синьото море, сякаш да им напомни за широкия свят. Блис беше жилава, но Джейк беше доста силен за годините си, освен това беше голям инат. Стигна пръв до върха на своя бамбуков прът, сграбчи питката и я придърпа към себе си. Стисна я със зъби и пъргаво се плъзна надолу. На земята беше обкръжен от хора, всички го поздравяваха. Блис обаче нямаше същия късмет. Просто защото силите й стигнаха да се изкачи на метър от върха и това беше всичко. Джейк се измъкна от кръга възторжени хора около себе си и разкъса питката на две. Блис с нежелание прие предложената й половинка. — Това означава, че късметът ти през следващата година ще е наполовина по-малък — каза тя. — Късметът трябва да се споделя — Джейк притисна мекия хляб в дланта й и сви рамене. — Кой знае, може би така ще се увеличи стократно… Блис доволно отхапа от питката и двамата усърдно задъвкаха. После, разбира се, изпуснаха и последния ферибот за дома. Джейк прояви съобразителността на възрастен човек и се обади по телефона на майка си. Предаде й пълен списък на децата, останали на островчето, и така осигури спокойствието на родителите им. Майка му запази самообладание, но той долови скрилата тревога в гласа й. Необичайно топлото време предполагаше, че няма да имат нужда от покрив. Фестивалът приключи, под бамбуковите навеси останаха единствено картонените богове, вперили невиждащи очи в краката си. Децата се заеха да организират преспиването си — кой където намери. Джейк и Блис заспаха едновременно, но няколко часа по-късно той беше събуден от нещо. Наоколо е властваше нощта. Огънят беше угаснал, само в средата му проблясваха алени въгленчета. Джейк се огледа, сякаш чакаше повторение на звука, който го беше събудил. Дали пък не беше сънувал? Не можеше да каже… Наоколо нямаше никой и той вдигна очи нагоре. Едри като диаманти звезди хвърляха студена светлина към заспалата земя, стори му се, че това са очите на безброй дракони. После се разнесе някакъв звук. Джейк извърна глава към навесите, внимателно отмести ръката на Блис от кръста си и се изправи. Пое предпазливо по посока на близкия навес, влезе вътре, заобиколи картонените статуи, и надникна в тъмния ъгъл. Може би е куче, помисли си той. Но нямаше нищо. Изпита чувството, че е единственият буден на целия остров Чонг Чау. После долови някакво леко движение и вдигна глава. Дали не помръдна една от статуите? Не, това е невъзможно. Те са от картон, Джейк беше видял с очите си, като ги правят. Но въпреки това… Нали богът-воин беше гледал право пред себе си по време на фестивала? А сега очите му бяха сведени надолу, точно към Джейк! — Гледаш ме така, сякаш ме познаваш… Джейк подскочи. Богът беше проговорил! — Нямаш ли език, млади глупако? — Аз… — заекна Джейк. — Ти не си жив! Видях как те правят от картон! — Видял си образа ми. Но сега аз му вдъхнах живот… — Ти си направен от картон и лепило! — държеше на своето Джейк. — Господи, какво прагматично дете! Нима на този свят вече няма място за чудеса? — богът-воин размърда дясната си ръка: — Ето, виждаш ли? Джейк се повдигна на пръсти, сграбчи ръката и рязко я дръпна. Тя се откъсна и падна в краката му. — Бог, а? — промърмори той. — Има само един истински Бог! Сенките се раздвижиха и „бронята“ на статуята се разтвори. От кухата вътрешност на божеството изскочи един мъж. — Един Бог? — попита той с объркано изражение на лицето. — Кой те научи на това, млади глупако? Това със сигурност не е китайска идея… — Родителите ми. Мъжът се сви и седна върху картонените крака на божеството. Имаше тясно лице и високо чело, остатъците от косата му бяха дълги и извити. Джейк беше виждал подобни прически в книжка с картинки и знаеше, че така са се сресвали древните хора. — Аз съм Джейк — представи се той. — Джейк Мейрък. — Евреин — кимна мъжът. — Твоите родители са евреи. Джейк кимна с глава. — А ти имаш ли име? — Фо Саан. Джейк се втренчи в лицето му. — „Фо Саан“ означава вулкан! — Така ли? — изви вежди мъжът. — А какво означава твоето име? — Не зная. — Е, значи е време да научиш… Главата му увисна от жегата в басейна и собствените му мисли. Имаше чувството, че е обвит от странна паяжина. Местеше се от една блестяща брънка на друга, общата картина изобщо не го интересуваше. Съзнаваше, че ако не разгадае какво означава тя и не успее да я използва за себе си, ще бъде напълно загубен… Затвори очи и отново потъна в миналото. Фо Саан беше художник, но коренно се различаваше от хората с подобни способности, които Джейк беше срещал. Познаваше океана например… Показа на Джейк какво лежи под вълните и как допринася за вечната променливост на цветовете, описа му сливането на водата с брега, постепенното нарастване на скалите, причинено от ерозията на почвата. Джейк скоро разбра, че именно в това познание се крие силата на Фо Саан. Той знаеше как да се справя с природните стихии, да ги призовава на помощ, когато се наложи. — Интересуват ли те такива неща? — попита през онази първа нощ Фо Саан. Джейк си помисли колко е трудно понякога за момчета като него в Хонконг. Блис му беше приятелка, разбира се. Но тя беше евразийка, кой друг би си играл с нея? Колко пъти беше тичал по тесните улички, заобикаляйки кварталите, в които го бяха пердашили китайчетата? Какво всъщност е това, което му предлага Фо Саан? — Ако вземеш някакво оръжие, трябва да знаеш как да го използваш — каза му по някое време Фо Саан. Беше измъкнал дълга сабя с толкова тънко острие, че Джейк трудно го виждаше. Това беше първият му урок, измина доста време, преди да му позволи да се докосне до дръжката на оръжието. Джейк трябваше да овладее дишането, равновесието и позицията на тялото си, едва след това можеше да мисли за оръжие в ръцете си. Научи се да мисли за тялото си като за една отделна армия. Да разбира силата и слабостта му, да опознае границите на неговите възможности. Тренираше с Фо Саан всеки ден след училище, тялото му се наливаше със сила, мускулите му набъбваха. Родителите му ясно виждаха промяната у него. Майка му изпитваше ужас от неизбежните улични битки на момчето, забеляза как то се променя и мъдро остана настрана. Нямаше нищо чудно в поведението й, просто защото тя рязко се отличаваше от останалите родители и отдавна беше забелязала уникалните качества на невръстния си син, които сега се развиваха и утвърждаваха пред очите й. — Ако имаш приятели, трябва да се обединиш с тях — казваше Фо Саан. — Ако се озовеш на вражеска територия, не бива да се мотаеш. Ако си затворен, трябва да обездвижиш тялото си и да концентрираш духа си в търсене на изход. Ако се озовеш в смъртна опасност, трябва да се бориш докрай. Но при всички тези ситуации трябва да помниш, че има пътища, по които не трябва да поемаш врагове, които не трябва да нападаш, градове и земи, в които не бива да ти стъпва кракът. Години по-късно Джейк разбра, че Фо Саан му е цитирал откъси от книгата на Сун Тцу „Изкуството на войната“. А сега се питаше дали не поема по един от забранените пътища. Ако е така, той беше сигурен докъде ще стигне — до зоната на смъртта, където единствената му възможност ще бъде да се бие докрай… Усети раздвижване на горещата вода и погледна наляво. Млад японец с лице на язовец. Татуировки покриваха гърдите, ръцете и гърба му като някаква фантастична риза. — Не би трябвало да съм тук — промълви Язовеца. — Особено след онази бъркотия в къщата за „О-хенро“. Информацията беше твърде скъпа… — огледа се, макар наоколо да нямаше никой, и тихо продължи: — Трябваше да ми кажеш защо искаш да откриеш местонахождението на Ничиреншу… Нямах представа, че се готвиш да го вдигнеш във въздуха. — Не аз, а той прибегна до експлозиви. — Буда! — разкриви се лицето на Язовеца. — И аз бих сторил същото, ако зная, че си по петите ми! — Пак ми трябва помощта ти — рече Джейк. — Няма начин — поклати глава Язовеца. — Важно е, иначе не бих дошъл да те търся след последната покупка… Зная какво ще те задоволи. — Мисля, че грешиш. Нямаш никакви сведения, какво те прави толкова сигурен? Джейк усети нервността на японеца и реши да отстъпи, поне временно. — Работата е там, че нещата станаха лични — промълви той. — Това не ме учудва — отвърна Язовеца. — Какво друго очакваш, след като уби най-добрия приятел на Ничиреншу? Едва ли скоро ще ти се поклони… Джейк нямаше отговор. Поклати глава и тихо рече: — Десет хиляди американски. — Не става. — Виж какво, ако става въпрос за пари… — Не става въпрос за пари, а за собствената ми кожа — нетърпеливо го прекъсна Язовеца. — Нима не разбираш, че нищо не мога да направя? Имаш късмет, че изобщо се срещнах с теб. Сторих го, защото се чувствах длъжен… — Аз самият не мога да го направя. — Наистина е трудно. Но трябваше да мислиш за това, преди да му позволиш да ти се изплъзне… Джейк се замисли. След като японският информатор беше успял да засече Ничиреншу веднъж, вероятно ще може да го стори и втори път. — Какво ще кажеш, ако ти дам гаранции, че няма да бъдеш замесен? Получаваш десет бона американски долари още днес и изчезваш. Язовеца бавно извърна глава. — И тъй, и тъй вече си тук — усили натиска Джейк. — Сторил си най-главното, а аз няма да поискам от теб нищо повече… — Така ли? И _какво_ по-точно искаш? — Името на човека, от когото си взел информацията. Същата, която продаде на мен… — За Ничиреншу? — За него. — Сигурно ме вземаш за смахнат! — Не. Просто си мисля колко по-богат ще бъдеш след десет минути — Джейк сви рамене: — Какво толкова имаш да губиш? Аз не мога да отида при твоя източник. Не мога да те забъркам по никакъв начин… — Петнадесет хиляди. Ето, пипнах го. — Десет. Това е границата на възможностите ми. — Добре — Язовеца си даваше ясна сметка, че едва ли някога в живота си ще спечели по-лесно толкова пари. — Моят източник на споменатата информация е човек от клана Комото. — Кой по-точно? — Е, вече прекаляваш! На това име не мога да сложа никаква цена! Джейк кимна с глава. Той не по-зле от събеседника си знаеше докъде може да стигне. Напусна банята след около два часа. Чувстваше се освежен и малко по-сигурен. Тази територия трябва да оспори — инстинктивно го усещаше. И ако това означаваше за пръв път в живота си да пренебрегне съветите на Фо Саан, значи така е било писано. Трябва да приеме цената, каквато и да е тя. При това веднага, докато все още има възможност за избор. Съдбата му е в негови ръце, точно както и решимостта. Той я гради сам. Продължаваше да вали, мрачният следобед неусетно преминаваше в още по-мрачна вечер. Отраженията на неоновите реклами блестяха по настилката, влагата обаче ги лишаваше от цветове. Джейк си спомни момента, в който тръгна да пресича една друга улица, начело на своя „дантай“. Сърцето му се сви от мъка. Мина покрай „Бигу Маку“ — местния вариант на закусвалните „Макдоналдс“, и със завист изгледа групичката безгрижни американски младежи, които се смееха и закачаха пред жълто-червената фасада и пет пари не даваха за лошото време. Хапна „суши“, полято с бутилка японска бира „Кирин“, а после си поръча горещия, лъхащ на риба чай, който поднасят в закусвалните с морска храна. Когато приключи, навън вече беше тъмно, можеше да се залавя за работа. Не му беше трудно да открие заведението. Местата за игра на комар в Япония са многобройни, стига човек да знае къде да ги търси. На входа му поискаха скъп куверт, може би защото не го познаваха, а може би защото беше „гайжин“ — чужденец. Вътре го посрещна гъст тютюнев дим, пропит с миризмата на мъжка пот и, поне от страна на губещите — на страх… Играчите бяха коленичили около ниска дървена маса, излъскана до блясък от лактите им. В тази поза приличаха на някакви странни богомолци. Повечето бяха бизнесмени на средна възраст, облечени в тъмни костюми и бели ризи. Атмосферата беше тежка и задушна, но никой не забелязваше това. Хората, които въртяха играта, бяха голи до кръста, мускулите им потръпваха като живи под разноцветните татуировки „иризуми“. Джейк се пребори с лошото си предчувствие, намери свободно място край масата и започна да играе. Залагаше предпазливо и след час установи, че е спечелил малка сума пари. После, според категоричното становище на играчите край себе си, той се оказа заразен от комарджийския вирус. Решен да увеличи скромната си печалба, започна да залага големи суми, благоразумието го напусна. В рамките на следващите три часа изгуби всичките си пари, но все още не беше готов да се оттегли. Надигна се с леко олюляване, отстрани се от масата и прошепна нещо в ухото на една от келнерките. Тя остави подноса с горещо саке и му посочи вратата зад дебела завеса в дъното на помещението. Саракинът* се намираше на три пресечки от игралната зала, луминесцентната светлина от прозорците на офиса хвърляше отблясъци по мокрия асфалт. Беше огромен мъж. Тлъстините се диплеха на няколко пласта под гушата му, очите се губеха сред подпухналото широко лице. Малките пухкави пръстчета потупваха нервно по огромното шкембе. [* Лихвар. — Б.пр.] — Какво обичате? — попита на английски той. — Имам нужда от заем — отвърна на японски Джейк. От устата на саракина, чието име беше Фуджикима, се откъсна тежка въздишка, малките кафяви очички подозрително проблеснаха: — Какви гаранции предлагате? — Имам много пари в банката — излъга Джейк и на лицето му се появи извинителна усмивка: — Но сам разбирате, че в този час на нощта не мога да се ползвам от тях. В същото време съм сигурен, че късметът ми ще се обърне… Просто го усещам! — Аха, комарджия — усмихна се Фуджикима. — Имам слабост към комарджиите — усмивката изведнъж се стопи: — Носите ли си чековата книжка? — За съжаление, не. — Хм… Тук ли живеете? Имате ли постоянен адрес? Работа? — Идвам тук четири-пет пъти в годината — отвърна Джейк. — Затова и си открих сметка… — В коя банка? Джейк назова едно име. — Рискована работа — поклати глава лихварят. — Нямате нищо, което да прилича на залог. Мисля, че няма да е разумно, ако… — Имам паспорт — сети се Джейк и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Остави го на износената масичка пред дебелия, после взе един молив и надраска няколко думи върху лист хартия: — Това е адресът ми. Обещавам, че утре сутринта точно в десет ще бъда тук с парите. Огромният японец сведе очи към паспорта и адреса. — Вижте какво — умолително го погледна Джейк. — Не мога да мръдна никъде без този паспорт! Нали казахте, че имате слабост към комарджиите? — Лихвата ще бъде висока — предупреди го Фуджикима. — Разбирам. Огромната подпухнала лапа покри паспорта и го смъкна от масичката. — Утре, точно в десет сутринта! — малките очички се впиха в лицето на Джейк: — Колко пари искате? Десет минути по-късно Джейк отново беше край игралната маса. Околните отбелязаха, че известно време се сдържаше и правеше разумни залози. После отново се увлече и започна да залага на числата на печелившия играч. За броени минути изгуби всичко, което беше взел на заем от саракина. Ветераните край него забелязаха как пребледня и започнаха да си шушукат. Крупиетата издадоха кратки повелителни звуци и им напомниха къде се намират. Клюките бяха прекратени. Играта започна отново, повечето от присъстващите бързо забравиха за Джейк. Но Фуджикима не го забрави. В единадесет и четвърт на следващата сутрин Джейк все още го нямаше и дебелият лихвар набра един номер, който помнеше наизуст. Когато отсреща вдигнаха, той поиска да го свържат с Микио Комото. Човекът с това име беше работодател на Фуджикима, в същото време и собственик на игралния дом, в който Джейк изгуби парите си. Микио Комото беше шеф на Якудза, известен със своята безкомпромисност и авторитет. Същото важеше и за дебелия саракин. Двама души бяха моментално изпратени в хотела на Джейк. А самият Джейк беше безцеремонно изтръгнат от тежкия сън и се озова с притиснат до слепоочието автоматичен пистолет, снабден с дълъг заглушител. — Ставай! — гърлено излая едната от горилите. — Веднага! Пътят, по който не биваше да поема… Но вече беше стъпил на него и връщане назад нямаше. Агенцията поддържаше няколко доста големи имота в щата Вирджиния. Част от тях бяха полигони, на които се провеждаха бойни учения, а други се използваха за тъй наречената възстановителна ориентация — места, на които агентите се възстановяваха от преживени несполуки по време на операции. Те варираха в широкия диапазон на медицината — от психически шок до схващане на гърба… „Кинотеатърът“, където държаха непокорните неприятели, много приличаше на бутафорно ранчо. Шестдесетте акра на имението бяха оформени и в каубойски стил. Имаше конюшни, два полигона за английска обездка с дървени препятствия плюс мрежа от извити пътечки из околните хълмове, пригодени за конни походи от американски тип. При наличието на всички тези конски декори човек лесно би пропуснал да забележи ниската, лишена от прозорци бетонна сграда, вкопана като бункер в основата на хълма, дал името си на цялото имение. Но докато извеждаше кафявия си жребец от конюшнята, Джерард Столингс гледаше именно тази грозна постройка. „Кинотеатърът“ винаги му напомняше за тъмната страна на професията. Той се стряскаше от вида му, но едновременно с това изпитваше сигурност. Защото бетонната сграда беше истински символ на могъщата Агенция, доказателство, че доброто побеждава злото. И Столингс се чувстваше добре. Допреди няколко, месеца си почиваше единствено с помощта на ездата. Беше се пристрастил към нея в Тексас, още като дете. Яздеше по-добре, отколкото караше кола, а по всеобщо мнение той беше от хората, които се справят великолепно с автомобили от всякакъв тип, независимо дали са направени на ръка или от роботи… По някое време Ундерман започна да го учи да работи с компютър. В началото Столингс се опита да се измъкне просто защото не обичаше нищо, което не се вършеше навън, под открито небе. Но Ундерман беше упорит. Най-силният му аргумент беше, че Столингс ще учетвори капацитета си за решаване на проблемите, в случай че съумее да прехвърли част от техническите подробности на компютъра. Прибегна до една-две лични демонстрации и Столингс беше заинтригуван. Сега вече ползваше умната машина като интелектуална играчка и нерядко успяваше да открие свой оригинален подход към на пръв поглед нерешими проблеми. Въпреки това беше твърдо решен да не се лишава от своите коне и по тази причина всеки път, когато Роджър Донован имаше нужда от контакт с агента, той трябваше да отива с колата си до „Кинотеатъра“, да се подписва срещу получаването на някой кротък жребец и да тръгне на продължителна разходка със Столингс. Върху конския гръб Донован не се чувстваше комфортно. Като дете не беше си играл с коне, а като възрастен просто се страхуваше от едрите животни, които лесно биха могли да го метнат някъде сред дълбоката трева. Въпреки това предпочиташе да работи по този начин, вместо да вика Столингс с помощта на пейджъра си. Отлично знаеше, че това допълнително би вложило и без това недоброто мнение на Столингс за него, че би се превърнал в последен страхливец в очите му. Защото агент Столингс беше твърдо убеден, че истинският мъж трябва да язди, при това отлично… Откри го изтегнат под един вековен дъб, покрил лице с широкополата каубойска шапка. Изглежда спеше, без да го е грижа за незавързания кон, който доволно хрупаше сочната трева край дървото. Донован реши да се възползва от момента и да слезе от гърба на жребеца. За него това винаги означаваше едно позорно плъзгане към земята — така, както — го правят най-неопитните ездачи. Хвана юздата на коня си и тръгна към жребеца на Столингс. Хвана и неговата, после реши да завърже и двете животни за някой от ниско надвисналите клони. — Не го прави — обади се, без да помръдва Столингс. — Той не обича, да го връзват — повдигна шапката си и впи очи в лицето на Донован: — Защо не се разхождаш сам? Донован пусна юздите на жребеца му. Не знаеше какво да прави и потупа задницата на своя. Конят се стресна, изпръхтя и рязко извъртя глава. Донован се люшна и отстъпи крачка назад. — Конят ти винаги трябва да знае къде се намираш — обади се Столингс и бавно стана на крака. — Зрението им е различно от нашето. Ако не запомниш това, някой ден ще получиш здрав ритник в задника. Него вече едва ли ще забравиш, особено ако се наложи да останеш в болницата за месец-два с пукнат таз… Донован неволно се отдръпна от жребеца. При мисълта, че отново ще трябва да го язди, душата му се сви от страх. — Заминаваш — обяви той, доволен да промени темата. — Къде? — В Токио. — Япония, значи? — изплю се в тревата Столингс. — Е, вече шест години не съм бил там. Значи е крайно време да поупражня познанията си по езика… — излезе на слънце, бръкна в джоба си и пъхна бучка захар в устата на жребеца. Конят вдигна глава и изцвили, после меките му ноздри пробягаха по дланта на Столингс. — Какъв е проблемът? — Мариана, жената на Джейк Мейрък. Столингс се закова на място. Жребецът продължаваше да го побутва с муцуна, вероятно за още захар. Но той не му обърна внимание. — Я по-подробно — изръмжа. — Говорим за човек на Агенцията. — Знам, че не е приятно — въздъхна Донован. — Решението взе Стареца. В онази нощ са й позвънили от къщата за „О-хенро“… — Ничиреншу? Донован сви рамене. — Самият Мейрък е признал пред Дейвид Ох, че жена му няма никакви познати в Токио. Можеш да се досетиш какво означава подобен телефонен разговор. — Още нищо не е доказано. Донован успя да улови колебанието на Столингс. — Ситуацията е прекалено опасна, за да рискуваме. Помниш айсберга, за който говореше Стареца, нали? Той е стигнал до заключението, че всичко е истинско. Компютрите твърдят същото. Мариана Мейрък трябва да бъде ликвидирана. — Ако сме изложени на опасност от нападение, трябва да тръгвам — изръмжа Столингс и се метна върху гърба на жребеца. Животното затанцува под тежестта му, ноздрите му възбудено се разшириха. Дори Донован, който нищо не разбираше от коне, призна пред себе си, че това е един наистина великолепен екземпляр. — При пътните агенти ще намериш инструкциите, заедно с всичко останало: паспорт, виза, валута, спомагателни документи. — Кой съм тоя път? — полюбопитства Столингс. — Разкарай тая каубойска шапка — посъветва го Донован. — Няма да ти отива… Генерал Воркута не харесваше факта, че Москва е един чисто сухоземен град. Беше родена в кипящото от оживление черноморско пристанище Одеса. Баща й беше капитан на флотилия от шестнадесет рибарски кораба, към които бяха прикрепени още четири, използвани от КГБ за това, което там наричаха „външна сигурност“. На практика те имаха единствената задача да шпионират черноморските съседи на Русия — Румъния, България и Турция. Комитетът за държавна сигурност влезе в контакт с Никита Макарович Воркута веднага след като подчинените му кораби бяха увеличени от осем на шестнадесет. В началото той лично се занимаваше с обучението на агентите на КГБ, които трябваше да действат като истински рибари. После просто се съветваха с него. Строго погледнато, той не беше част от Държавна сигурност, но го третираха като такъв. Тоест — вярваха му. Но това беше лично негово мнение, тъй като отношенията им почиваха на по-друга основа. КГБ просто държеше дъщеря му. След всичко това едва ли беше изненадващо, че тя обича да идва на тази дача. Беше близо до вода, макар и не точно в Одеса. Леката постройка с тъмносин покрив се намираше в Ялта, на полуостров Крим, който се виеше като змия във водите на Черно море. Фактът, че оттук разстоянието до Букурещ, Истанбул и Ростов беше приблизително еднакво, я караше да се чувства в центъра на света. Това вероятно се дължеше на детството й. В сравнение с Москва това място беше тихо и изолирано, тя изпитваше истинско удоволствие от слънцето и соления въздух. Но тази сутрин беше различно. Когато слезе от черната лимузина ЗИЛ, която я доведе от военното летище на Одеса, генерал Воркута прокле променливия кримски климат. Валеше силен дъжд, небето беше сиво и прихлупено, къщите и дърветата чезнеха във влажния сумрак. Всичко в дачата лепнеше от влага, въздухът беше неприятно тежък. Воркута нареди да се отворят прозорците и да се включи отоплението. Надяваше се така да прогони нает от пронизващата влага. После излезе на широката веранда, която гледаше към морето. Вятърът и дъждът плющяха върху оловната вода, която почти напълно се сливаше с небето. Насочи поглед на юг, там, където на около триста морски мили започваха турските териториални води. Самотен гларус пореше въздуха високо над морето, сякаш неуязвим за природните стихии. От извития му клюн се откъсна остър крясък, тялото му започна да пикира към оловните вълни. Пенестият гребен на висока вълна понечи да го близне, птицата нададе още един крясък набра височина. Генерал Воркута я проследи с поглед, докато изчезне, сигурна, че забеляза потръпването й при контакта с хладната вода. — Другарю генерал. — Да — обърна се Даниела Воркута. В центъра на просторната дневна стоеше генерал Карпов. Носеше кафяво-червената си униформа — задължително облекло, когато беше извън сградата на: площад „Дзержински“ №2. Изглеждаше силен и уверен в себе си, от цялата му фигура се излъчваше магнетично привличане. В този момент й заприлича на Юри Лантин, изпълнил кабинета й преди няколко дни по съвсем същия начин… — Приятно ми е да те видя тук, Данушка — усмихна се той. Протегна ръце и тя покорно се приближи. Устните му се впиха в нейните, телата им се сляха. През 1971 година Даниела работеше в Отдел С — едно от най-големите подразделения на Първа главна дирекция. Там отговаряше за вербуването, подготовката и разпределението на агентите, които трябваше да бъдат внедрени в различни страни на света. Преките й задължения бяха свързани с „Прилепите“ — легендарния интелектуален център на КГБ, осигуряващ достоверни легенди за всички агенти на Комитета. През същата година избяга Олег Лялин — висш функционер на Отдел В, където се планираха саботажни акции и убийства. Малко преди това подразделението беше погълнато от Отдел С. Лялин се появи в Лондон с информация за най-мръсните операции на КГБ и това беше тежък удар за организацията. Около два месеца по-късно Даниела откри няколко любопитни подробности в досието на беглеца и започна да го преглежда с удвоено внимание. Може би успя да открие почти незабележимите несъответствия единствено защото беше преминала пълна подготовка сред „Прилепите“ и умът й умееше да се концентрира върху сложната мрежа от лъжи и интриги. След три седмици напрегната работа заключението й беше готово. Грабна набъбналата си папка и я занесе на генерал Карпов, който по онова време беше началник на Отдел С. Реакцията му беше бърза и решителна. Разкритията на Даниела недвусмислено доказваха, че през последните две години Лялин е бил британски агент. Отдел С бе залят от високата вълна на съветска ксенофобия. Високопоставени офицери от бившия Отдел В бяха подложени на интензивни разпити под същите лампи в кабинетите си, където довчера сами бяха разпитвали чуждите агенти. Онези от тях, които не бяха екзекутирани веднага, бяха понижени в обикновени инструктори и изпратени в Школата за външно разузнаване. Другарят Карпов искаше да бъде сигурен, че от бившия Отдел В не е останало нищо и усилията му бяха възнаградени. За заслуги пред партията и държавата той получи още една звезда на пагона и длъжността началник на Първа главна дирекция. Карпов обра всичките лаври по разкритието на Лялин и това беше естествено. Но той не забрави кой му предостави необходимата информация. Веднага след като встъпи в новата си длъжност, той изтегли полковник Воркута и я назначи в новосъздадения Отдел 8, който трябваше да поеме функциите на стария Отдел В. Все пак мотивировката на Карпов не се дължеше единствено на благодарността, нито пък на безспорните качества на Воркута. Започна да копнее по нея в момента, в който му я бяха представили, още преди години. Тогава тя беше едва деветнадесетгодишна и работеше като чиновничка в Отдела за активни мероприятия. Младостта обаче не й попречи да създаде няколко наистина великолепни кода, които в общи линии се използваха и до днес. Беше го заслепила с гъстата си руса коса, хладните сиви очи и меките, подканящи устни. До този момент Карпов не беше изневерявал на жена си, с която живееше близо тридесет години. Но тези години се стопиха и изчезнаха в момента, в който зърна Даниел Воркута. Човек на кариерата, генерал Карпов никога не би отстъпил единствено пред натиска на страстта. Негов върховен господар беше амбицията, затова можеше да си позволи тази жена само ако я превърне в част от кариерата си. Периодично се интересуваше от работата на Даниела, получи подробен доклад за първата й европейска обиколка, целяща набирането на нови агенти. Бързо установи, че момичето притежава достатъчно талант и благоразумие да се издига и само, но все пак се обаждаше тук и там, за да осигури безпрепятствения й ход нагоре по служебната стълбица. След шест месец уреди да я върнат у дома. Не му беше приятно да е толкова далеч. Липсваше му не само жената, но и уникалните й способности да отделя семето от плявата да поддържа отдела си в отлична форма. Тя беше истински боец и той й се възхищаваше. В известен смисъл я изграждаше по свой образ и подобие, но нито тя нито той си даваха сметка за това, което беше най-странното… Разкритията на Даниела по аферата Лялин му позволиха да действа открито за нейното повишение. Назначи я за заместник на човека, който оглави новия Отдел 8, и това, по негово дълбоко убеждение, беше най-добрият възможен ход. Просто защото не вярваше на този човек и подозираше, че няма да се справи със задачите. В рамките на година и половина полковник Воркута вече беше готова да оглави Отдел 8, точно според желанието на Карпов. Беше доказала своите качества не само пред него, но и пред всички, които вземаха решения в сложната бюрократична мрежа на КГБ. Да не говорим за факта, че на този пост тя щеше да бъде изключително полезна лично за Карпов. Той умишлено я държеше настрана от вниманието на кадровиците в Политбюро, които лесно можеха да провалят кариерата на всеки. Просто една сутрин вдигна телефона и й предложи началническия пост на Отдел 8. Не пропусна да й подхвърли, че това е само началото. Но ако… Генералът внимателно беше подбрал момента. Сега вече можеше да я има и удоволствието щеше да бъде двойно. Просто защото ще съчетае полезното с приятното… Беше твърдо решен да се възползва максимално и от двете. Но Даниела отказа. Това само го амбицира. Колкото по-категорична беше тя, толкова по-разпален ставаше Карпов. Очите му лакомо поглъщаха пухкавите устни и хладните сиви очи, струваше му се, че пред него стои великолепна расова кобила, която трябва да бъде укротена. С известно учудване откри, че никога в живота си не беше изпитвал толкова силно желание за каквото и да било. Когато тя напускаше кабинета му, той просто не беше в състояние да работи, мислеше за нея и нищо друго не го интересуваше. За човек с неговия ранг това можеше да бъде фатално. Трябва да я имам, повтаряше си той. _Трябва!_ Разбира се, би могъл да използва авторитета си и просто да й заповяда исканата близост. Но усещаше, че подобен акт твърде скоро би го отвратил както от себе си, така и от покорството на жената. Даваше си сметка, че Даниела означава много повече и не бива да я подлага на никакъв натиск. Мечтаеше сама да кажа „да“ на неговия копнеж за близост. В онзи решаващ ден той анулира всичките си срещи, изиска досието й от архивата и се прибра у дома. Жена му беше заминала при сестра си в Рига и нямаше да я има две седмици. Жилището беше изцяло на негово разположение. Направи си питие, взе чашата и се насочи към малкия, но удобен домашен кабинет. Настани се в дълбоко кожено кресло и отвори папката. След три часа и още две питиета стигна до най-вероятното решение на проблема. Даниела беше родена и израсла в Одеса. А дачата й на морето беше сравнително близо. Завръщане у дома, ето какво й трябва, помисли си той. Самата Даниела беше напълно готова да легне с генерал Карпов, но чакаше подходящия момент. Намираше го за изключително привлекателен мъж, изпитваше страхопочитание както от външния му вид, така и от огромната власт, с която разполагаше. Но от баща си знаеше, че човек не трябва да се разделя лесно със стоката, която е търсена от другите. По тази причина набеляза Карпов за основен купувач, но чакаше достатъчно висока цена. Би трябвало да е сляпа и глуха, за да не забележи страстта в очите му. Това й харесваше, при това повече, отколкото беше склонна да признае. Тя също имаше изразени амбиции за кариера, добре знаеше как дисциплината на дух и съзнание се стопява в пламъците на страстта. Когато мастиленосините очи на Карпов се плъзгаха по тялото й, тя потръпваше от напрежение и очакване. Мисълта, че този мъж с огромна власт в Русия и извън нейните граници изгаря от страст по нея, я караше да изпитва нещо като световъртеж. — Одеса — скъпернически отрони той в един петъчен следобед. — Отдавна не съм усещал аромата на морето… Даниела вътрешно се усмихна на увертюрата, после каза: — От моята дача се разкрива прекрасна гледка към морето, но за съжаление рядко имам възможност да й се наслаждавам… — Какво ще кажеш за предстоящите почивни дни? — подхвърли небрежно Карпов, сякаш тази мисъл му беше хрумнала току-що. — За съжаление съм претрупана с работа — въздъхна Даниела. — Можеш да поработиш и там — отвърна той. Даниела се засмя: — Означава ли това, че ме каниш на почивка в _моята_ дача? Несигурен относно личните й предпочитания, Карпов остана сериозен. — Толкова ревизионистично ли ти се струва? — попита той и с това предизвика нов изблик на смях. В неделя сутринта Карпов й предложи Отдел 8. Но Даниела искаше КВР и генералски чин. Открито му каза, че няма да приеме нищо друго. Оказа се обаче, че изобщо не е необходимо да се стига до компромиси. По време на дългата си кариера в органите на сигурността Карпов беше получавал стотици женски предложения, десетки бяха хитрушите, които бяха готови да вдигнат крака само срещу съответни услуги от негова страна. Но с Даниела беше коренно различно. Винаги се беше считал за добър в леглото. Жена му никога не беше имала претенции в това отношение. Също и момичетата в младостта му. Но Даниела му показа колко много още има да учи, преди да стигне до изкуството на любовта. Не изпитваше срам от този факт, а по-скоро нещо като страхопочитание. Сякаш го беше завела за ръчичка до позната врата, но зад нея се беше оказала една напълно различна вселена. Удоволствието, което изпитваше с нея, беше наистина безгранично. А на даден етап тя му показа как да направи същото и за нейното удоволствие. Впоследствие той й даде всичко, което беше поискала. Направи го с радост, с дълбоката увереност, че е извадил невероятен късмет. Тя беше брилянтна на новия си пост, още по-брилянтна в леглото. Карпов беше на седмото небе. После беше одобрен планът му за операция „Лунен камък“ и това автоматически постави в негово подчинение някои подразделения на ГРУ. Тук приносът на Юри Лантин се оказа решаващ, защото в Политбюро се чуваше неговата дума. Двамата започнаха да работят в тясно сътрудничество, тъй като Лантин имаше силно влияние в ГРУ и лично разчисти пътя на Карпов към ключовите елементи на операция „Лунен камък“. — Другарю генерал — прошепна отново Карпов, дъхът му се смеси с въздуха, който излизаше от устата на усмихнатата Даниела. Беше му забавно да има свои тайни от Лантин, това беше главната причина да го заведе в кабинета на Даниела. Такъв беше характерът му — просто имаше нужда от притворство, от двойни игри… Затова я наричаше „другарю генерал“, докато вътре в душата му тя беше „Данушка“ и нищо друго… Той и тя знаеха всичко, докато могъщият Юри Лантин тънеше в неведение! По този начин Карпов имаше чувството, че може да се противопоставя на огромната му власт… Завъртя я около себе си и надникна в сивите й очи. Пясъчнорусата коса беше стегната на кок, разкривайки съвършената форма на бледите й скули, решително вирнатата брадичка. Не носеше обици, макар ушите й да бяха продупчени. — Вече познаваш и втората част от „Лунен камък“ — съобщи й той. — За малко не получих удар при първата ти среща с него, другарю генерал. Даниела не изглеждаше в много добро настроение. — „Лунен камък“ е едно, а Ничиреншу — съвсем друго — изтъкна тя. — Какво общо има Юри Лантин с КВР? Карпов се засмя и разклати главата й. — Юри Лантин има нещо общо с _всички_ подразделения, на службата — отвърна той. — Но ти си началник на Първа главна дирекция — изгледа го тя. — Скъпа Данушка, сигурно разбираш, че има хора и над Първа главна… Забрави ли какво ти казах? Службата е един затворен свят, но само до определени граници. Най-важното нещо за човек като теб е да знае тези граници… Тя се освободи от ръцете му и отправи поглед към морските вълни. Изпита чувството, че зад рамото й наднича чужд и непознат човек, тялото й неволно, потръпна. Карпов се притисна в гърба й. — Какво има? — попита той. — Какви са тези черни мисли толкова далеч от Москва? — От Москва може би, но не и от ЦК — отвърна тя. — Такава ли била работата? — извъртя я към себе си той. — Лантин ли те безпокои? Но той винаги е бил там, Данушка! Не е ли по-добре да знаеш предварително за присъствието му? — Не желая да се мотае между моите оперативни работници. — Но Ничиреншу принадлежи на цяла Русия, мила моя. Неговите умения и слава са твърде големи, за да го пазиш в тайна. Нима не виждаш, че вече се е превърнал в знаменитост в службата, пък и извън нея? Защо според теб Лантин е прочел доклада ми за операция „Лунен камък“, вместо да го прехвърли на подчинените си? Защото е запомнил името ми именно от Ничиреншу, за чиято дейност изпращам ежемесечни рапорти. — Оперативните работници не трябва да се превръщат в знаменитости — държеше на своето Даниела. — Или поне не _моите_… — Ще трябва да се примириш — въздъхна Карпов. — Така, както ще трябва да се примириш със съществуването на Юри Лантин… — ръцете му се повдигнаха, дланите му обхванаха гърдите й. Започна леко да ги мачка, не след дълго зърната им възбудено щръкнаха. Тя обичаше да й масажират гърдите. Отметна глава, гъстата й коса се разпиля върху рамото му. Езикът на Карпов докосна шията й и бавно тръгна към трапчинката на рамото. — Не искам да говорим повече за него — дрезгаво промърмори той. — За кого? — замаяно прошепна Даниела. Той разкопча блузката и измъкна гърдите й. Пръстите му ритмично започнаха да мачкат зърната, не след дълго от устата й се разнесоха възбудени стенания. Той се отпусна на колене, а Даниела вдигна полата си. Дланите му погалиха гладката повърхност на копринените чорапи, устните му потърсиха голите местенца над тях. Палецът му започна да гали растителността между краката й, това стана повод за ново, още по-възбудено стенание. Бедрата й инстинктивно се издадоха напред, той хвана ластика на бикините й и рязко ги смъкна към коленете. Главата му се повдигна, устните му докоснаха пламналата й женственост. Даниела изохка. Отначало усещаше само горещия му дъх, после сетивата й се възпламениха от докосването на езика му, който внимателно проникваше в нея, разтваряйки я като чашката на нежно цвете. В момента, в който стигна до горещото дъно на тази чашка, тя вече беше толкова възбудена, че цялата овлажня. Пръстите й стиснаха гъстата му коса, неволно притискайки главата му към себе си. Удоволствието изпълни вените и мускулите на цялото й тяло, плътта й пламна. Бедрата й се разтресоха, мускулите в долната част на корема й спазматично потръпнаха от приближаващия се оргазъм. Дишането й стана накъсано, ноздрите й се разшириха, удоволствието рязко нарасна… — О, да… — промърмори унесено тя. — Да, да!… Имаше чувството, че вътрешностите й са обхванати от пожар. Не можеше да се сдържа повече и пръстите й бавно се насочиха към епицентъра на огромната наслада. Ето, докосва го… Езикът на Карпов прогони пръстите й оттам, от устата й се изтръгна дрезгав вик. Миг по-късно нежната роза на възбудата й потъна в устата му, тя изпита чувството, че е засмукана от могъщ тайфун. Влажното докосване беше прекомерно за огромната й възбуда. Нов вик и тялото й се разтърси от контракции, бедрата й се притиснаха в лицето му с огромна сила… Смъкна се към пода, ръката й потъна под колана на панталона му. Беше възбуден до крайност, твърд като стомана. Пръстите й се увиха около него, цялото му тяло се разтърси. Тя докосна тестисите, после плъзна длан по дължината на члена му. Той предупредително потръпна, когато докосна главичката, някъде отстрани до слуха й долетя възбуденото му стенание. Разбра, че трябва да действа бързо и измъкна главичката навън. Устните й нежно я обвиха, точно навреме. Тялото му се изви като дъга, горещата сперма напълни устата и гърлото й, езикът й стана още по-плъзгав и по-усърден в своята работа… После тя несъзнателно го прегърна. — Недей! — изръмжа Карпов и рязко отвори: очи. — Знаеш, че не понасям капаните! Как е възможно да възприема нежната ми прегръдка като капан, безмълвно се запита Даниела, отдръпна ръце и се загледа в лицето на задрямалия Карпов. Стана й тъжно. За любовта, за неповторимата нежност, която не беше изпитвала от времето на майчините целувки. Карпов започна да хърка и тя се надигна. Очите й се отправиха към безбрежната шир на Черно море, но красивата гледка й се стори покрита с пепел. Може би започвам да се уморявам от него, въздъхна Даниела. А може би всичко се дължеше на тежестта на „Медея“, на острието на бръснача, върху който играеше опасната си игра. Обърна се и влезе в кабинета си. Отпусна се до ниската каменна масичка, която беше внесла нелегално преди няколко години от Пекин, точно в началото на „Медея“… Повърхността на масичката беше разчертана за играта „уей ки“. Ръката й се протегна към кутията с пуловете, един черен камък легна на първото от важните кръстовища. Смени мислено позициите и започна да търси подходящ ход за белите. Но бойната игра беше доста сложна, човек трудно можеше да очертава стратегията на двете страни едновременно. Играейки за двама, тя така и не беше успяла да довърши нито една игра… Разположението на фигурите пред очите й беше започнато още преди три години. По тялото й пробяга хладна тръпка. Лантин. Видя го ясно в съзнанието си, облегнат небрежно на стената в кабинета й. Неволно се запита какво се крие зад будните му очи. Ако действително е в течение на всичко, което става в службата, той несъмнено ще открие и съществуването на „Медея“. Даниела обаче знаеше, че това не бива да се случи… Напълни шепата си с камъчета и замислено ги разклати. Отметна глава назад и затвори очи. Сексът имаше интересен ефект върху нея и обикновено я караше да се концентрира до крайност. Какво да се прави с Лантин? Той трябва да бъде неутрализиран, на всяка цена! Абсолютната му власт превръщаше това в сериозен проблем. Но Даниела знаеше, че всички проблеми се решават, човек просто трябва да открие ключа към тях. Ще трябва да постъпи така, както някога я беше съветвал баща й. _Силата на врага обикновено се опознава по-бързо и по-лесно от слабостта му_, казваше той. _Ако времето ти е малко, няма да успееш да откриеш слабостите му, затова е по-добре да опознаеш силата му, а след това да потърсиш начин да я използваш срещу него._ Сивата мътилка над морето започна да се разкъсва, тук-там се появиха късчета синьо небе. Облаците бягаха като подгонени към хоризонта. Очите на Даниела рязко се разтвориха, погледът й се спря върху разчертаната дъска. Дали открих верния отговор, запита се тя. Вдигна ръка и направи последния ход на белите. Вече беше ясно, че печелят черните. Играта най-сетне беше свършила. Но заедно с това започваше нова. Минутите бавно се точеха. Джейк използваше времето, за да направи дишането си по-дълбоко и по-бавно. Вглъби се в себе си, всичките му сетива се концентрираха в една точка, разположена ниско долу в корема. Така го беше учил Фо Саан. В подобно състояние човек вижда повече неща около себе си, може да реагира по-точно и по-бързо… Това беше състоянието, което Джейк се стремеше да поддържа по време на всички опасни ситуации. Сега се намираше в една от тях. Двамата якудза го натикаха в колата си и го поведоха на северозапад, дълбоко в лабиринта на Тошима-ку. Прекосиха гъмжилото на Икебукуро, вдясно от което се издигаше грамадата на университета Рикио. След около километър и половина минаха под Ямате-дори и се насочиха към Канаме-чо. Къщите станаха по-просторни и видимо по-скъпи. Появиха се зелени морави, високи бамбукови огради, каменни порти. Малко преди да стигнат до университетското игрище за бейзбол, свиха наляво и скоро се озоваха пред железен портал, от двете страни на който се издигаше четириметрова ограда. Над заострените шишове в горната й част надничаха японски кедри и стройни кленове. Всички бяха стари, но отдалеч личеше, че за тях се полагат специални грижи. Успя за миг да зърне къщата, после всичко се скри зад гъста зеленина. Слязоха от колата и тръгнаха по пътека, застлана с обли камъчета. Минаха край три остри скали, подбрани в подходящи размери и положени в дъното на зелена морава. Набутаха го в къщата забързано, сякаш закъсняваше за важна среща. Коридорът беше тесен, облепен в сиви и бели тапети. Преминаха покрай няколко фузуми от оризова хартия, но всички бяха затворени. Пред прага на една стая в дъното го принудиха да се събуе. Прекрачи прага и установи, че се намира в помещение с шест татамита. Стените бяха боядисани в традиционния цвят на изпечена глина, таванът беше покрит с тънки кедрови дъсчици. На стената вдясно имаше „токонома“ — ритуална ниша. Средата й беше запълнена с леко издигната платформа, върху която беше поставена изящна керамична ваза с една-единствена свежа лилия. Зад нея беше окачен традиционният плакат от зебло, на който с калиграфски шрифт пишеше: Където плющят генералските знамена, там е неговата армия; където сочи генералът, натам напредва тя. А когато генералът наказва за престъпления, армията се подчинява. Така се печелят сраженията. Джейк неволно се запита дали ще се срещне с генерала. Вляво се отвори врата от оризова хартия, в стаята влезе единият от онези, които го бяха прибрали от хотела. Задържа вратата отворена и зад него се появи още един мъж. Крачеше енергично, от фигурата му лъхаше авторитет. Застана пред Джейк с леко разкрачени крака, присъстващите изведнъж изпитаха чувството, че се намират в съдебна зала. Джейк се зае да го изучава. Широки рамене, тесен кръст, издути гърди и бичи врат, над който властвайте кръгла, остригана почти до голо глава. Ушите бяха малки и прилепнали, очите — ярки и блестящи под изненадващо гъстите вежди. Устата беше широка и почти напълно лишена от устни. Беше облечен в тъмен костюм с европейска кройка, вратовръзка на червени райета и бледорозова риза. Единственото украшение на изисканото облекло беше малка златна игла на ревера. Едва след като мъжът вдигна ръка, Джейк видя и тежкия златен пръстен във форма на дракон върху безименния пръст. — Името ми е Микио Комото — започна без увертюри мъжът. — Саракинът, от когото сте взел пари на заем, работи за мен. Намирате ме в твърде неподходящ момент, господин Ричардсън. Поначало не разполагам с време за хора като вас — размаха паспорта на Джейк във въздуха и продължи: — Какво да правя с вас? Молите за услуга, а после проявявате невъзпитанието да не се издължите. Вие, комарджиите, всички си приличате. Очите ви винаги са по-големи от стомасите! — тук той прибегна до думичката „хара“, която означаваше както стомах, така и една особена душевна уравновесеност, която е на голяма почит у японците. Сърцето на Джейк ускори ритъма си. Предположението му се оказа точно и именно това беше човекът, заради когото беше прелетял океана. — Оябун — промълви той и се поклони дълбоко, според традициите на Якудза. — Ще ми позволите ли да се извиня пред вас и вашия саракин по подобаващ начин? Микио Комото не отговори нищо и Джейк пристъпи крачка напред. Боецът до вратата се наежи, но оябунът го спря с повелителен жест. Черните му очи бяха забити, в лицето на Джейк, изражението му беше такова, сякаш фиксира гущер върху напечена скала. Джейк бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейла. Бавно преброи банкнотите, които покриваха не само заема от предишната нощ, но и огромната лихва. После прибави към тях още сто хиляди йени и положи купчината в краката на Комото. — Съжалявам за неудобството, което ви причиних, оябун — склони глава той. — Надявам се, че ще бъда извинен, а допълнителната сума, която прибавих към дълга си, ще бъде достатъчна компенсация за отнетото време. Комото направи знак на своя човек да прибере парите, после процеди: — Тоши-сан, изпрати този „итеки“! Пусна паспорта на мястото, върху което допреди миг стояха парите, и се обърна да си върви. — Аз зная кой сте, оябун — обади се Джейк. — И ви моля да поговорим по един важен въпрос. Комото леко се извърна. — Нима мислите, че ще ме впечатлите с познанията си по родния ми език? — презрително се усмихна той. — Или пък с това, че познавате част от нашите ритуали? Вие сте „итеки“. Варварин. А аз не разговарям с варвари. Просто вземам парите на онези от тях, които са слаби като вас! — Оябун, дойдох тук заради Ничиреншу. — Не познавам никакъв Ничиреншу. — Кей Кисан беше оябун на Якудза. Вие също. Клановете ви се намират в остро съперничество заради Тошима-ку. Няма ли да е по-добре, ако ме изслушате? Очите на Микио Комото опасно проблеснаха, Джейк почти физически усети как кипва. Когато проговори отново, гласът му беше толкова леден, че можеше да замрази цялата стая: — Якудза оправят проблемите помежду си, никога не позволяват на друг да прави това. Може би мислите, че сте много умен заради начина, по който се добрахте до мен, но ще ви кажа, че грешите. Проявихте глупост. В някои особено тежки случаи аз решавам, че парите на варварите са малка награда. И тогава ги убивам! — последното изречение беше изстреляно като куршум, върху лицето му се изписа гняв и презрение: — Тоши-сан, вземи този варварин и го изхвърли оттук заедно с паспорта му! В тази стая има миризма, която не мога да понасям! Странно пискливият му глас изглеждаше точно толкова висок, колкото да го чува, беше дистанциран и спокоен. Местиха я на няколко пъти, винаги с превръзка на очите. В крайна сметка чувството й за дезориентация стана по-силно от самата тъмнина. — Къде съм? — запита Мариана. За разлика от Джейк тя не говореше японски и използваше един от кантонските диалекти. — Нахраниха ли те днес? Сита ли си? — Да — отвърна тя. — Но нямам апетит. Отговори й мълчание. — Чувствам се като плъх в капан — добави. — Не разбирам… — Липсва ми светлината… — Съжалявам. Пред очите й блесна ярко слънце, тя неволно вдигна длани. Чу го как се отдалечава от вратата, през премрежените си клепачи виждаше единствено част от свивката на ръката си. В главата й се блъскаха безброй въпроси, но тя не искаше да ги задава, без да възстанови напълно способността си да вижда. Беше страшно да се чувства толкова беззащитна. — Трябва да пазим дълбока тайна — промърмори, Ничиреншу. — Това е причината за разместването и стаите без прозорци. Опасността беше голяма. — А сега? — Нищо не се е променило. Отново настъпи тишина. Какво ли прави той? — Къде съм? — отново попита тя. — Това няма значение за теб — долетя равнодушният отговор. — Някъде в Токио. Усети го по-близо до себе си. — Започвам да съжалявам, че направих това, което поиска от мен. — Не разбирам — отвърна той на тромавия си английски. — Жива си, „фу“ е на сигурно място. — Държиш ме затворена дни наред, в пълен мрак. Сама съм, не ми предлагаш никакви обяснения — в гласа й нямаше враждебност: — Как очакваш да се чувствам? — Честно казано, не съм мислил за това — отвърна той с искрено объркан тон. — Направих всичко необходимо да ти осигуря закрила срещу враговете. — Ами ако лъжеш? — В онази нощ не те излъгах, нали? Видя всичко с очите си. Това е истината. — Вече не съм сигурна какво е истина и какво лъжа — раздразнено отвърна тя. — Ще плачеш ли? Главата й отскочи, гневът почти изчезна. — Нима мислиш, че ще ти доставя и това удоволствие? — Струва ми се, че жените правят точно това, когато са в стрес. Беше облечен в пепелявосив ленен костюм с отлична кройка. Консервативната яка на снежнобялата риза се впиваше във врата му. Гъстата черна коса беше сресана назад и разкриваше широкото чело, чертите на лицето му бяха забележително правилни. Имаше изключителни очи, такива Мариана беше срещала единствено у Джейк. Уплаши се от това, което лениво плуваше в тях, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Изглеждаше отлично, фигурата му издаваше сила и гъвкавост. Въпреки страха в душата си, а може би именно заради него, тя усети как нервите й се обтягат. — Ти си пълен идиот! После забеляза ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха плътно покрити с мазоли, повърхността им беше жълтеникава като слонова кост и положително точно толкова твърда. Те влизаха в рязък контраст с деликатните издължени пръсти, на които можеше да завижда всяка жена. Ничиреншу я гледаше спокойно. — Трябва да тръгваме — обади се след известно време. — Къде? — вдигна очи тя. — Извън Токио — отвърна той и с това се изчерпаха всичките му обяснения. Джейк нямаше друг избор, освен да чака. Измина няколко пресечки пеша, после влезе в голям магазин. Купи малко тефтерче и флумастер, после се насочи към близката кръчмичка. Отмести мънистената завеса и се настани на една маса в ъгъла. В съседство двама старци пиеха бира и ожесточено играеха на „го“. Други посетители нямаше, вероятно защото беше времето на следобедното затишие. Джейк поръча бира „Кирин“ и „шиояки“. Поиска втора бира, когато преполови препържената в сол риба. Старците продължаваха да играят, но ентусиазмът им видимо намаляваше. Джейк извади бележника и започна да чертае по памет плана на къщата, в която се беше срещнал с Микио Комото. Преди да се отбие в магазина, беше направил пълен кръг около имението и вече имаше груба представа за големината и формата му. За вътрешното разположение на стаите получи допълнителна представа и благодарение на онзи Тоши, който го изведе през главния вход. Нахвърля стаите на хартията и се зае да определя техните функции. След това премина в областта на догадките, опитвайки се да си представи помещенията, които не беше видял. Задачата беше трудна, но не и невъзможна. Традиционните японски жилища се строят по приблизително еднакъв начин. Най-голямо внимание се обръща на ефективното използване на пространството, тъй като дори и богатите бизнесмени трябва да се съобразяват с маломерните парцели, които могат да закупят. Освен това всяка стая представлява сбор от площта на точен брой татамита и определянето на размерите й не представлява кой знае каква трудност. В тези домове липсват неочакваните извивки и ниши, които човек може да види при капризните европейци. Японците са особено чувствителни по отношение на хармонията и държат на изчистените линии в домовете си. Отчитайки тези обстоятелства, човек може да стигне до конфигурацията на стаите без особени трудности. Допълнително улеснение за Джейк представляваше фактът, че покоите на Комото бяха в отделно крило на сградата. Там достъпът на жени е забранен, изключение вероятно се прави единствено за чистачката. Именно това крило представляваше интерес за Джейк. Приключил с чертежа, той замислено го загледа. Неволно си зададе въпроса дали има смисъл всичко това… Ами ако Комото наистина не знае местонахождението на Ничиреншу? Не, едва ли. Той положително притежава някаква информация за врага си… Няма смисъл да се мисли по този въпрос сега, реши Джейк. Всичко ще се изясни, като му дойде времето. Стана, плати сметката си и хвърли бегъл поглед върху дъската за „го“ на старците. Моментално съзря победните ходове и с въздишка си пожела да се оправя толкова лесно и в реалния живот. Навън все още беше светло. Продължи разходката си, оглеждайки витрините. Скоро откри магазините, които му трябваха, и направи някои покупки. Приключил с това, той установи, че се намира на крачка от входа на някакво кино. Влезе и търпеливо изгледа модерната версия на филм за опитен в татуировките сенсей, който очевидно намираше за по-лесно дупченето на женската кожа, ако клиентката му е ангажирана със сексуален акт. Това му напомни за разликата между фантазията и действителността. „Красивите думи са лъжливи, казваше някога Фо Саан. Трябва винаги да си предпазлив по отношение на сладкодумците. Те обикновено са най-големите лъжци.“ „От друга страна, изкуството е истина… На него не му трябва нищо… Бял лист хартия, къс платно… Изкуството се определя единствено от емоциите, които предизвиква у зрителя. То не внушава нищо, то не ласкае никого. То е като океана и небето, като реките и планините. Силата му е в неговата незабележимост…“ Джейк очакваше, че на даден етап Фо Саан ще започне да го учи да борави с четчица и туш, но това не стана. На въпроса, няма ли да се запознае с изкуството като част от специалната си подготовка, старецът отвърна: „То _вече_ е част от нея.“ Доста по-късно Джейк проумя какво е имал предвид. Неусетното попиване на нещата, сливането с тях, известно като „Шам Хай“. „Това е единственият начин да усвоиш нещо наистина добре, сподели един ден Фо Саан. Човек учи с очите и носа си, с ушите и сетивата си. Това е пътят… Спускай се надолу.“ Джейк се подчини. Мъглата беше толкова гъста, че изгуби всякаква ориентация. Босите му крака усещаха промяната на земята, по която стъпваше. Отначало беше суха и напукана, после се появиха тревичка, камъни и накрая пясък. Пясъкът също се променяше — от едър и груб стана ситен и влажен. С изненада установи, че се намира във водата. Не можеше да разбере как не е подушил морето. После вдигна глава и видя блестящо, сякаш фосфоресциращо сияние. Нямаше небе, нямаше слънце и облаци. Завъртя се и установи, че сушата също е изчезнала. Беше сам сред мъглата. Повика Фо Саан. Отначало тихо, после с пълен глас, поставил ръце пред устата си. Мъглата погълна звука, за миг изпита чувството, че сънува един от онези кошмари, при които напряга глас, но от устата му не излиза нито звук… Нагазил до колене във водата, той не усещаше каквото и да било. Лишен от зрение, слух и обоняние, той неволно се концентрира върху докосването. Скоро обаче разбра, че не е в състояние да установи дори на каква дълбочина е нагазил… Осъзна се едва когато водата прехвърли ластика на гащетата му. Как се беше придвижил до тази дълбочина? Нямаше никаква представа. Беше убеден, че не е направил повече от една-две стъпки. Вероятно вълните са ме засмукали, реши той. Но защо не почувствах нищо? В душата му помръдна паниката. Лишен от подкрепата на сетивата си, той се почувства безпомощен като пеленаче. Направи опит да се успокои с трезви разсъждения, но без обичайните сензори умът му се оказа напълно блокиран. Не можеше да мисли, не знаеше какво да прави. Паниката го заля, изкрещя с пълно гърло името на Фо Саан. Изплаши се от ехото на собствения си глас, а още повече от тишината, която последва. Запляска с ръце и крака, опитвайки се да стигне брега. Но мъртвото вълнение отказваше да го пусне. Имаше чувството, че е попаднал на подвижни пясъци. Океанът се плискаше около гърдите му, не след дълго стигна и шията. Когато солената вода докосна устните му, той се напрегна и нададе неистов вик. — Не можеш да извлечеш поука от това, което виждат очите ти — прошепна един глас в ухото му. — Защото не му вярваш… — Фо Саан! — изкрещя Джейк. — Къде си? — Не можеш да извлечеш поука от това, което чуваш, защото не вярваш на ушите си — продължи гласът. — Фо Саан, давя се! — Не можеш да извлечеш поука от това, което предлагат докосването и обонянието, защото не вярваш и на тези сетива. — Фо Саан! — _Ба-махю_. Трябва да усетиш пулса! Какъв пулс, замаяно се запита Джейк, издухвайки солената вода от носа си. Очите му засмъдяха, тялото му се скри под вълните. Умирам, помисли си той. — _Ба-махю._ Потъна като камък, сякаш някакво незнайно морско чудовище го оплете в пипалата си. Стисна уста и отчаяно зарита с крака. Подводното течение го завъртя, стана тъмно. Ушите му забучаха, дробовете му пламнаха от липсата на кислород. Беше попаднал в чужд и враждебен на живота свят. На неговия живот… В този момент усети, че балансира между живота и смъртта. Сякаш висеше между две огромни пространства. Бяха неясни и лишени от физическа форма, присъствието им беше чисто психическо. Светлината и мракът. Успя да установи откъде идва бучащата тишина. Ненавиждаше мрака и му обърна гръб. _Ба-махю._ Не можеше да усети пулса с никое от познатите сетива, те бяха изчезнали. Престана да мисли й започна да чувства. Едва тогава улови леките пулсации. — Приличаше на сребърна река в тъмна нощ. На въжен мост над бездънна пропаст. Тръгна по него, без да мисли, и той го отведе до спасителния бряг. Напълни гърдите си с въздух, съвзе се и веднага усети присъствието на Фо Саан. Сухо и топло одеяло легна върху раменете му, той с благодарност го уви около премръзналото си тяло. — Ти намери пулса. Джейк искаше да отговори, но зъбите му тракаха прекалено силно. — Сега вече знаеш къде да търсиш истината — добави Фо Саан. … След като изчака да настъпи нощта, Джейк безшумно се насочи към имението на Микио Комото. _Ако се наложи да проникнеш в чужд дом, не бива да разчиташ на нито едно от сетивата си. Ще прибегнеш до ба-махю и нищо друго…_ Пулсът, който Фо Саан го накара да усети с цената на толкова усилия, беше „ки“. Ако човек трябва да опише това състояние, той несъмнено би подчертал, че то е нещо средно между „и“ — волята, и „ки“ — душевната сила. Фо Саан си беше поставил трудната задача да научи Джейк на „хаоран джи ки“ — душевната сила с неограничена мощ… Джейк напипа пулса и едва тогава влезе в имението на Микио Комото. Природата беше на негова страна. Луната беше бледа сянка зад ниските облаци, от които прокапваше дъжд. Старите дървета гостоприемно разперваха клони, подканяйки го да приеме подслона на непрогледния мрак под тях. Приклекнал сред храсталаците, Джейк уви парче черен плат около носа и устата си, зацапа с кал челото и мястото под очите, накрая събу обувките и чорапите си. Напрегна слух, но улови само тихия шепот на вятъра сред листата на върбите и японските кедри наоколо. Напусна временното си убежище, прибягвайки до тактиката „сеун-фунг“, на която го беше научил Фо Саан. В буквален превод това означаваше „промъкване с вятъра“. С помощта на „сеун-фунг“ човек не прави тромави опити да пази пълна тишина, които обикновено завършват с неуспех, а просто издава звуци, сходни с тези на вятъра. По този начин се добра до западната част на къщата. Тук го бяха довели през деня. Крилото на Микио Комото. Подмина задния вход след няколко секунди на колебание. Над него светеше малка, но ярка крушка, проникването беше прекалено опасно. Продължи напред, покрай ниски, безупречно подрязани храсти. Зад тях видя това, което пропусна в отминалия следобед — малка и изящна вътрешна градина, простираща се по цялата дължина на крилото. В дъното шумолеше строен японски кедър. Джейк прекоси градината, стъпвайки само на плочките и избягвайки настилката от ситни камъчета. Пътечката свърши при плосък камък, който служеше за стъпало към верандата от кедрово дърво, наречена „енгава“. Джейк се плъзна натам. Стената срещу него се заемаше от широка фузума. До нея имаше малък прозорец, помещението отвъд него беше тъмно. Но съседните прозорци бяха осветени. Джейк извади малко бурканче течен силикон и сръчно намаза горната и долната част на дървената рамка, използвайки клечица за почистване на уши. После вкара острието на ножчето си между рамката и вратата и бързо откри куката на резето. Плъзна фузумата настрана, внимателно и леко, само няколко сантиметра. Луната надникна иззад облаците и той се закова на място. Раздвижи се едва когато небесното светило отново се скри. Промъкна се в стаята и внимателно затвори след себе си. Седна на пода, вдигна крака и старателно избърса босите си стъпала с памучна кърпичка. После нахлузи чисто нов чифт „таби“ — късите чорапи, които японците носят само у дома. Така беше сигурен, че няма да остави никакви отпечатъци. Включи миниатюрното фенерче във форма на писалка. Спомни си как продавачът в магазина за електроника го предупреди да не изхвърля в боклука изтощената батерия и неволно се усмихна. Хората, родили и утвърдили електронната миниатюризация, ставаха все по-загрижени за опазването на околната среда. — Насочи тънкия, но ярък лъч към стените и бързо го изгаси. Тук нямаше нищо за него, пък и не беше очаквал да има… Ще трябва да проникне в хола. Безшумно прекоси татамите на пода, спря до вратата и дълбоко пое дъх. Съсредоточи се, успокои пулса си и дръпна екрана от оризова хартия настрана. Озова се срещу дребен японец, чието лице беше сбръчкано като сушена ябълка. Очите му се разшириха от изненада, устните ги последваха в безгласна имитация. Понечи да каже нещо, но Джейк го сграбчи за предната част на дрехата и бързо го дръпна в тъмната стая. Предпочете да използва палеца си, далеч по-ефективен от сгъваемия многоцелеви нож, който лежеше в джоба му. Светкавично напипа сънната артерия на сбръчкания човечец и я притисна. Очите на японеца се опулиха. — Име? — просъска Джейк и леко отслаби натиска на палеца си. — Ка… Кашикаши… — Архивите. — Аз не… Ох!… Палецът потъна дълбоко в гърлото му и натискът продължи точно толкова, колкото трябва. — Архивите! — повтори Джейк. Кашикаши енергично закима с несъразмерната си глава, лицето му беше разкривено от болка. — Заведи ме! Излязоха в коридора, тъмен и безлюден. Времето за делови разговори в този дом отдавна беше отминало, такива разговори можеха да се водят само при извънредни обстоятелства. Джейк не беше сигурен дали Комото изобщо си е у дома. Оказа се, че само две помещения ги делят от архивите. Джейк притисна към пода дребното тяло на Кашикаши и сръчно го овърза с найлоновото въже, което измъкна от джоба си. Памучното парцалче, с което беше избърсал краката си, запълни устата на японеца. После се залови да открие каквото може за Ничиреншу. Нямаше кой знае какво, информация от подобен вид винаги е опасна и се разменя предимно устно. Изчете кратките сведения с нарастващо разочарование. Те засягаха интимните контакти на Ничиреншу, пътуванията му извън Япония, причините за появата му на територията на Кисан. От последните стана ясно, че той не живее в този район на града и рядко преспива тук. Значи скривалището му е другаде. После се натъкна на кратка, изписана на ръка бележка. Всички предишни бяха на машина. Изпита известни затруднения с разчитането на небрежно надрасканите йероглифи на „канджи“. Ничиреншу е бил забелязан на два пъти да пристига от Японските Алпи, издигащи се северно от Токио. Първия път очевидно е ставало въпрос за случайност. Един от хората на Комото забелязал Ничиреншу да зарежда колата си на близката бензиностанция. Наблюдавал го през двойната лента на магистралата. Опитният Комото не пропуснал този факт и наредил да се установи наблюдение върху пътя. Единадесет дни по-късно Ничиреншу отново бил засечен там. Този път наблюдателите установили, че колата му се появила от пътя, който слиза от Татеяма. И това вероятно беше всичко, до което беше успял да се, добере Комото. През следващите три седмици Ничиреншу бил извън Япония, а след завръщането си не е напускал Токио и околностите му. В крайна сметка Комото прекратил наблюдението, вероятно защото всеки човек му е бил скъп… Джейк обаче беше абсолютно убеден, че това е следата, която му трябва. Върна папката на мястото й, прекрачи вързания на пода Кашикаши и напусна къщата по пътя, по който беше влязъл. Нахлузи чорапите и обувките си точно навреме, тъй като започна да вали. Навсякъде гъмжеше от войници. Премиерът беше вманиачен на тема униформи, но това беше само една от маниите му. Зи-лин добре помнеше, че именно премиерът беше дал заповед за свалянето на Бандата на четиримата. Премиерът наблюдаваше лично как вършат работата си войниците. През цялата си кариера към върха се стремеше да покаже, че не е забравил инцидента. Властта е непостоянна и изменчива. Премиерът също си имаше преторианска стража като римските императори. Без съмнение иска да се предпази от това, което беше станало с предшествениците му, помисли си Зи-лин. А в Китай всичко, което беше станало веднъж, можеше да се повтори отново… И това съвсем не беше толкова трудно. Ако Ву Айпинг надделее в междуособните борби, на площад „Тянанмън“ положително ще се пролее нова идеологическа кръв. Моята, помисли си Зи-лин. Тай Хе Диан — Дворецът на върховната хармония, обитаван от премиера, беше толкова огромен, че дори в разгара на лятото оставаше хладен. Таваните бяха толкова високи, че се губеха от погледа. Във въздуха се усещаше вековна влага, покрила дървените мебели като прясно лимоново масло. Миризмата й беше особена, тук Зи-лин винаги се връщаше към миналото. _Своето_ минало. Но сега просто нямаше време за това. Приближавайки се към дъното на помещението, той видя, че Ву Айпинг вече е тук. Министърът се беше настанил на покрит с инкрустации стол от абаносово дърво, заоблен от вековна употреба. От цялата му фигура се излъчваше някаква неясна, но осезаема заплаха. Нисичък и закръглен, премиерът беше седнал зад дървено бюро, което приличаше на банка от някоя европейска съдебна зала. Той обичаше да използва подиуми, да бъде над останалите, дори и във физически смисъл. Ако се замисли човек това си е чисто антикомунистическо поведение, въздъхна развеселено Зи-лин. Наричаме се помежду си „другари“, макар на практика да сме точно обратното. Йерархията на властта е вездесъща и в крайна сметка всички ставаме нейни жертви. Всички без изключение, особено ако отслабим вниманието си, дори за един кратък миг… Бедният Карл Маркс! Какво ли е принуден да търпи духът му пред лицето на свободата, която си позволяват верните му последователи! Зи-лин се настани на едно от свободните абаносови кресла. По негово дълбоко убеждение комунизмът и католическата църква все повече се сближаваха. Ако не по дух, то със сигурност в интерпретацията на своите канони. Исторически погледнато, тяхната идеология непрекъснато се корумпира в името на чистотата, при това именно от тези, които я проповядват от най-високия амвон. И това води до смърт и разрушения, тъй като и двете идеологически системи са бастиони на неограничената, често напълно еднолична власт. В това отношение и аз не съм безгрешен, помисли си Зи-лин. Изведнъж го обля вълна на дълбоко отчаяние, остра като физическа болка. Дори да не съм си мръднал пръста, вината ми е същата. Защото останах безмълвен при вида на кръвта, пролята по улиците на родния град. Мълчах, когато се надигаха гласове за справедливост и промяна, обяснявах кръвопролитията като необходими и неизбежни за идеологическото оздравяване на съвременен Китай. Смърт в името на свещената чистота! Това е нашият дългогодишен кръстоносен поход. Колко бедни и дълбоко заблудени хора сме всички ние! В мигове като този беше на прага да се откаже от своя „рен“ — плана, който дълбоко в душата си приемаше като богата жътва. Отчаянието е могъщо чувство, то лесно може да унищожи всичко онова, което е било изграждано в продължение на десетилетия. При това още тук и сега, Зи-лин добре знаеше това. Особено ако не успее да се отърси от него. Естествено това чувство не беше ново. Жанг Хуа най-добре знаеше за честите му пристъпи на дълбока меланхолия, познаваше го и беше убеден, че всичко идва от липсата на семейство. Зи-лин живееше съвсем сам, без никакви роднини. После, както в повечето подобни кризи, Зи-лин си спомни, че именно мълчанието го беше отвело толкова далеч. Само той беше жив от старите лидери, само неговите ръце все още стискаха плъзгавите юзди на властта… Бездействието също е действие. На това го бяха научили преди много години, още когато усвояваше правилата на „уей ки“. Мълчанието е глас, който се чува някъде и се интерпретира от някого. Без него този „рен“ никога не би съществувал, никога не би дал своите плодове… Той отлично съзнаваше както личната изгода от него, така и ползата за цялата страна. Не можеше да позволи да бъде спрян от когото и да било. Дори от Ву Айпинг. — Другари министри — обади се премиерът. — Поздравявам ви с добре дошли от името на революцията и народите на Китай. Днес сме тук за разрешаването на труден и жизненоважен проблем… — прочисти гърлото си, размести листовете хартия на бюрото и добави: — Другарят Ву поиска да обсъдим политиката ни в Хонконг, провеждана от теб, другарю Ши. Предлагам лично да изложи мотивите си, а не аз да ги преразказвам вместо него… Ву Айпинг бавно се надигна от стола. Беше необичайно висок за китаец, някъде към метър и осемдесет. Гръдният му кош беше издължен и издут — нещо, което в тази част на света се приема по-скоро като физически недъг, отколкото като признак на сила. Големите му очи светеха като фарове в нощта. Беше поне с тридесетина години по-млад от останалите двама, но това не се отразяваше на магнетичното му излъчване. То имаше по-скоро обратен ефект, тъй като в Китай не бяха много хората с толкова подчертана интелигентност, особено пък на тази възраст. — Аз и активът на нашата академия сме дълбоко разтревожени от публичното огласяване на компромисната ни политика по отношение на презрените британци и плановете ни за присъединяване на Хонконг към родината — започна Ву Айпинг. — На вас ви е добре известно, че ние бяхме против всякакви отстъпки в полза на „чуждестранните дяволи“. Историята ни учи докъде води така нареченият компромис, поддържан от другаря Зи-лин. Преди векове подобен компромис е направила династията Манчу и врагът е завладял свещените територии на Средната империя. — Аз и колегите ми сме убедени, че колкото повече бавим присъединяването на Хонконг, толкова по-малък ще бъде авторитетът ни пред света, а заедно с него и шансовете да си възвърнем отнетата територия. Лошо е, когато цивилизовани хора губят своя авторитет, но два пъти по-лошо е, когато това става за сметка на презрените чужденци. — Другарю министър-председател, тъй като вие поверихте политиката ни по отношение на Хонконг ръцете на другаря Зи-лин, ние бяхме принудени да отправяме определи сигнали към Запада. Последен пример за реакцията на тези сигнали е предстоящото изтегляне на известната компания „Матиас Кинг“. — Дълбоко съм убеден, че не бива да проявяваме колебание. Ако искаме да имаме Хонконг такъв, какъвто е, ние трябва да действаме бързо и решително. Войските ни трябва да окупират града по такъв начин, че да пречат на бизнеса. Впоследствие ще мислим за установяването на административен контрол над него. Ву Айпинг извади два запечатани плика и ги постави на бюрото на премиера. — Това мнение се поддържа от Генералния секретар на партията и министъра на отбраната — обяви той. — В писмена форма, официално подписано. Премиерът бавно прочете декларациите, после вдигна глава: — Другарю Ши? Зи-лин с мъка се надигна. Не искаше да го виждат с бастун, по тази причина се наложи да прибегне до облегалките на абаносовото кресло. — Другарю министър-председател, при цялото ми уважение към колегата министър трябва да изтъкна, че той няма понятие за политиката в Хонконг. Не знае нищо за милионите китайци, родени и възпитани в условията на капиталистическата система; не си дава сметка за трудностите, с които ще се сблъскаме, ако направим опит да наложим насилствено нова социално-икономическа структура на тези милиони… Ние ще бъдем изправени пред… — Означава ли това, че трябва да се откажем от идеята да присъединим Хонконг към Китай? — пъргаво се извърна към него Ву Айпинг. — Всички ние водим определен начин на живот, другарю Ши. Доброволно и напълно съзнателно, което изключва компромисите по отношение на Хонконг. Той е част от Китай, откраднат от варварите. Същото важи и за хората, които го населяват. За съжаление варварите още са там… — При цялото ми уважение трябва да напомня, че Хонконг е наша територия — изтъкна Зи-лин. — Глупости! — избухна Ву Айпинг. — Хонконг е гнездо на капиталистическия порок и корупция! — Гнездо, от което всяка година смучем стотици милиони долари — изгледа го презрително Зи-лин. — В твърда валута, жизнено необходими за развитието на тежката ни промишленост. Бих добавил, че без тях едва ли щяхме да започнем проекта „Кам Санг“… — Тук става въпрос за нашата идеология, другарю Ши! — просъска Ву Айпинг. — За чистота на нашите цели! А всички тези приказки за пари и твърда валута намирисват на отстъпление от тези цели и са истинска ерес! Вие упорито ми се противопоставяте, когато става въпрос за политиката ни по отношение на Хонконг, същото сторихте и при внасянето на проекта „Кам Санг“… Аз и много хора като мен сме на мнение, че вашата позиция е изключително вредна за страната — очите му гневно проблеснаха. — Ето защо отправих официално искане до министър-председателя да бъдете отстранен от вземането на решения, свързани с нашата хонконгска политика! Хуанг Ксяо е достатъчно квалифициран, за да ви замести! Хуанг Ксяо е един от членовете на твоя „кун“, въздъхна в себе си Зи-лин. — Другари министри — намеси се премиерът. — Напоследък правителството се раздира от противоречия по повдигнатия въпрос. И затова трябва да намерим благоприятното му решение. — Другарят Ву е прав, когато казва, че компромисната политика е вредна за държавата. Аз също правя аналогии с управлението на династията Манчу в началото на века, когато вътрешните противоречия доведоха до разпокъсване на страната. И до настаняването на чужденците на част от нашата територия. — Това не бива да се повтори и аз взех съответното решение. Въпреки безспорните заслуги на другаря Ши пред партията и държавата, в официалната петиция на другаря Ву също има рационални зърна. Беше решено другарят Ши да получи тридесет дни за изясняване на проблемите на политиката ни по отношение на Хонконг. След изтичането на този срок ще се съберем тук и ще анализираме постигнатите резултати. Ако те се окажат незадоволителни, другарят Ши ще отстъпи мястото си на Хуанг Ксяо. Това е моя лична заповед. Насочил се към изхода на Тай Хе Диан, Зи-лин успя да зърне доволната усмивка върху лицето на Ву Айпинг и разбра, че примката се стяга около шията му. Все едно, че противникът беше сложил граната под бюрото му. Изведнъж усети тежестта на годините, неволно се запита дали най-сетне няма да падне на колене пред своите стари врагове — времето и докосването до върховната власт… Твърде дълго беше живял и с двете, а Ву Айпинг тепърва се запознаваше с тях… Може би е ударил последният ми час, помисли си той. Ако е така, очакваната реколта ще се окаже само предсмъртно бълнуване… — Японските Алпи пресичат остров Хоншу почти през средата. За разлика от едноименните планини в Европа, чиято форма и растителност са били определени от ледниковия период и все още се подчиняват на законите му, азиатските Алпи са останали встрани от този процес. Разбира се, и техните остри скалисти върхове са били оформени от ураганни дъждове и топенето на снеговете, и техните склонове са дали живот на прекрасни дървесни видове, сред които преобладават широколистните дъбови и букови гори. Но за разлика от Европа, скована прекалено дълго от ледниковия период, тук се бяха развили и още много други представители на флората. Най-северната планинска верига на Японските Алпи се нарича Хида. Южната й част опира във водите на Японско море и е сред най-непристъпните планини на Азия. Веригата има точно двадесет високи върха, шест от които надхвърлят 3600 метра. Един от тях е Свещеният Татеяма. Той се издига между подобни на себе си непристъпни върхове — Широумаяма на север и петте остри игли на масива Ходака на юг, който твърде много наподобява европейския Матерхорн. В подножието на един от върховете, окръжаващи Татеяма, е вкопан будистки храм, построен някъде през VIII век. Директно срещу храма се издига Тцуруги — една ужасяваща и едновременно с това величествена скална маса, увенчана с осем остри като шишове гранитни върха. Оттам идва и името й — Сабята. Фразата „да изкачиш Сабята“, която японските алпинисти обичат да употребяват, напълно се покрива с друга фраза, получила световна известност — „да преминеш Рубикон“… Защото и на Тцуруги, както при митичната река Рубикон, тръгнеш ли веднъж напред, връщане назад няма… Днес до част от Сабята може да се стигне с кола, автобус, а дори и с кабинков лифт. Но местността продължава да е глуха и затънтена, а за много хора — и откровено заплашителна. Туристите, доколкото ги има, предпочитат да се изкачват на непристъпните скали денем. Малцина си позволяват да пренощуват тук, а желаещи да си построят вили съвсем липсват. Това беше една от причините, поради които Ничиреншу си избра за база именно Тцуруги. На пръв поглед изглеждаше, че тук намира временно убежище от проблемите си, но на практика това беше единственият му истински дом. Малката каменна хижа се намираше на северния склон на Сабята. Избра това място, защото беше встрани от туристическите маршрути, мрачно и заплашително. Тук можеха да се видят последните остатъци от ледници в цялата планина. През зимата ставаше ужасно студено, падаше дълбок сняг, виелиците бяха ежедневие. През януари и февруари преспите стигаха до два метра височина. Но в замяна на това при ясно време такава гледка не можеше да се открие никъде по света. Когато слънцето огряваше острите шишове на Сабята и ледът започваше да блести с всички цветове на дъгата, Ничиреншу затаяваше дъх от възхита. Идваше тук периодично, особено когато трябваше да лекува душевни и физически рани. А нерядко и просто за да си почине, да се зареди с психическа енергия. Лятото беше истинска приказка. Жегата и влагата оставаха далеч долу, в почернелите от промишлен смог долини. Слънцето напичаше с голяма сила, но това беше пронизващо чиста топлина, сякаш човек пристъпваше в гореща сауна. А под дебелата букова сянка беше прохладно дори и в най-горещите дни на август. Ничиреншу запари чай и излезе да го пие на каменната веранда — неразделна част от всеки японски дом. На такава веранда беше играл като дете. Издигната само на едно стъпало от градината, тя имаше много и най-разнообразни функции. През лятото вратата от оризова хартия винаги беше отворена и вътрешните помещения поемаха свежия бриз, който, особено на по-малка надморска височина, носеше значителна прохлада. През зимата същата врата просто се демонтираше и верандата се превръщаше в допълнителна стая. Но тя имаше и друго, чисто социално приложение. Там японецът контактува с ближните си, там може да покани на чаша чай дори случайния минувач или пощальона. Защото влизането в самата къща неизменно се придружава от сложни ритуали, официално представяне и съответно посрещане. То нарушава святата неприкосновеност на дома и в много случаи е неподходящо. Верандата се явява онази междинна територия, върху която могат да се осъществяват по-малко официални и далеч по-непринудени контакти. Отправил поглед към величествените масиви на север, Ничиреншу лениво прехвърляше в главата си всичко това. От време на време бъркаше с пръчици за хранене в малък буркан. Вътре имаше домашно приготвено „умебоши“ — сладко от червени сливи, ферментирало в листа от „шизо“, които имаха вкус на мента. Поставяше сливите върху пласт от добре сварен ориз и закуската, известна тук като „Изгряващо слънце“, беше готова. Ядеше бързо, пръчиците правеха резки и точни движения. Върху покрития с дъски под на верандата се мерна още една сянка. — Гладна ли си? — попита, без да се обръща той. — Тук съм ти приготвил нещо за хапване… — Уморена съм — отвърна Мариана Мейрък. Беше облечена в кимоното, което Ничиреншу откри във вътрешността на хижата. Стана й съвсем точно, изработката му беше стара, но много добра. Оцветяването беше в убити тонове на сиво, ръждивочервено и морскосиньо. На краката й имаше снежнобели домашни чорапи „таби“, пъхнати в дървени чехли. Ничиреншу се обърна при звука от стъпките й. — Не си тромава — отбеляза той. — Не ходиш като бяла жена. — Това комплимент ли е? — Обикновено наблюдение. Тя седна до него и внимателно подгъна полите на кимоното под коленете си. Между тях останаха купичките с ориз и бурканчето „умебоши“, малко по-настрана бяха чашите за чай. — Пий — меко промълви Ничиреншу. — Сигурно си жадна. — Искам Джейк. Красотата на лицето й се нарушаваше от черните кръгове под очите, контрастни като отворени рани. Тревогата и липсата на сън си личаха отдалеч. — Виждаш ли онзи висок връх на север? — посочи Ничиреншу. — Казва се Широумаяма, Белият кон… През зимата е закръглен, но през май започва топенето на снеговете и селяните твърдят, че придобива формата на конска глава. Тогава е най-доброто време за сеитба на ориз… На практика е бил кръстен именно „Оризова сеитба“, но някой слабо грамотен писар в миналото го регистрирал с йероглифа „широ“, прибавяйки още една точица отгоре и името си останало погрешно… — Лесно би могло да се промени — сви рамене Мариана и отпи глътка чай. — Нищо в живота не става лесно — поклати глава Ничиреншу и остави чашата си настрана. — Особено когато става въпрос за поправяне на чужди грешки… Мариана го погледна. Имаше чувството, че говори за съвсем други неща. В думите му имаше някаква меланхолия и тя неволно потръпна. Сякаш беше чула далечния глас на бухал в хладна, обляна от лунните лъчи есенна нощ… — Кога ще мога да видя Джейк? — попита тя и притисна лакти до тялото си. — Опасността е навсякъде около нас — Промърмори с отсъстващ глас Ничиреншу. Мариана вече започваше да свиква със странното му поведение. Разбра, че трябва да интерпретира думите му, тъй като никога не получаваше ясен отговор на поставените въпроси. — Това го чух още като ме откри в Хонконг — отбеляза тя. — Казах ти истината — отвърна той и се зае да пълни чашите с топъл чай. — Врагове се създават навсякъде и по най-различни начини. Това важи както за „уей ки“, така и за реалния живот. Следвайки моите указания, ти прояви здрав разум… — Просто нямах какво да губя — сви рамене Мариана. — Но Джейк положително е дълбоко разтревожен. — Може би това не е чак толкова лошо. Мариана рязко завъртя глава, в очите й блеснаха целият гняв, учудване и страх, които беше насъбрала през последните дни. Ничиреншу очевидно усети това, тъй като тялото му леко се размърда. — Ако емоциите ти отстъпят място на разума, лесно ще откриеш мъдростта в думите ми — промълви той и замълча, сякаш в очакване на съответните й мисловни процеси. — След като мъжът ти не знае къде се намираш, това няма да знаят и враговете му… Мариана замълча, безсилна да обори логиката му. Ничиреншу облегна глава на дървения стълб зад себе си. Шест такива стълба носеха покрива на верандата. Слънчеви зайчета пробягаха по гладката кожа на лицето му. Хубав е, призна пред себе си Мариана. Лицето му е гордо, а чертите му са някак по-чисти от чертите на обикновените хора. — Искам да ти задам един въпрос — обади се тя. — Бил ли си заедно с Джейк при реката Сумчун? — Какво значение има това? — сви рамене той и отпи глътка чай. — То може да обясни много неща. — Разбирам — отвърна Ничиреншу и остави чашата си. — Ако потвърдя, нещата ще легнат по местата си и ти ще имаш отговор на всичките си въпроси. Лесно, нали? — Нищо в живота не е лесно — опита се да го подиграе със собствените му думи тя, но някак не се получи. Ядосваше се на прозорливостта му, но нещо я възпираше да прибегне до по-остър тон. Откри, че иска да го разбере. Сякаш чрез него щеше да разбере по-лесно и Джейк. — Имаш добра памет — промърмори той. — И това допринася за трезвите ти преценки. — Защо не ми казваш нищо? — отчаяно попита Мариана. — Възрастните невинаги казват на децата всичко, което те искат да знаят… — Аз съм дете, така ли? — пламна тя. — Значи ме третираш като дете! — Ако продължаваш да правиш прибързани заключения, изобщо няма да разговарям с теб — отвърна той. Ветрецът разклати ритуалните лентички, увесени в края на верандата, до слуха им достигна леко звънтене. — Думите са си думи — промълви след дълго мълчание. — Човек или им вярва, или не… — Какво искаш да кажеш? — Че едва ли ще повярваш на отговорите, които би получила… — Защо не опиташ все пак? — Нямам желание да ме наричат лъжец — поклати глава той. Джейк, изтръпна вътрешно тя. В какво си се забъркал?! Лентичките отново се раздвижиха, звънчетата под тях издадоха тихи мелодични звуци. Приличаха на далечен камбанен звън, предразполагаха към размисъл. Тишината на горещия ден се усети още по-ясно. Лятото пееше своята приспивна песен. Климатичната инсталация на нисана се оказа недостатъчна. Сакото на Джейк отдавна беше на задната седалка, а върху ризата му имаше тъмни петна от пот. Някъде около пладне, отдалечил се на стотици километри северно от Токио, той спря пред едно крайпътно заведение. Хапна сандвич с месо от змиорка — традиционната лятна храна за голяма част от японците, после реши да се поразтъпче. На няколко метра от бетонната лента на шосето се издигаха дървените къщички на малко селце. Вратите зееха отворени, по верандите бяха насядали старци с ветрила в ръце. Повечето от тях играеха „го“, но някои просто дремеха в жегата. Джей потърси сянката на широк дървен навес край шосето и се облекчи в храстите, съвсем в тон с местните традиции. Миг преди да се качи в нисана, до ушите му долетя приглушеният звън на ритуални лентички. Спирането не беше допринесло с нищо за охлаждането на металното купе, макар да беше паркира на сянка. Запали мотора и побърза да потегли. На хоризонта пред него се издигаше внушителната грамада на Японските Алпи, нивите наоколо проблясваха във всички нюанси на зеленото. Слънцето внезапно се скри зад малко облаче, изведнъж полъхна хлад. Джейк прекрасно знаеше какъв риск поема. Ако информацията на Комото е стара или неточна, той няма да открие Мариана. Ничиреншу спокойно би могъл да бъде навсякъде другаде, а скривалище за Мариана може да се окаже всяко градче или село в тази страна. Но колкото повече разсъждаваше, толкова по-логично му се струваше оттеглянето именно в планината. Защото убежището на врага му там, каквото и да е то, ще има предимството да е усамотено и следователно много по-сигурно от големия град. Особено сега, след нападението в къщата за „О-хенро“… Ничиреншу положително е взел необходимите мерки за собствената си сигурност. Надяваше се да е прав, но едновременно с това съзнаваше, че е принуден да взема прибързани решения. При нормални обстоятелства положително би отделил повече време за размисъл. Особено тук, на територията на врага. Опасността беше наистина голяма. Навлезе в планината. Пътят се стесни, на няколко пъти се наложи да отбива почти в канавката, за да се размине или да задмине някой от туристическите автобуси, срещащи се все по-често. Ще вали, помисли си той и намали климатичната инсталация, която отчаяно виеше на максимални обороти. Вече се намираше на няколко хиляди метра надморска височина, жегата намаля, а въздухът стана далеч по-свеж и прохладен. Свали прозорчето и с удоволствие изложи лицето си на първите дъждовни капки, които заплашваха да се превърнат в порой. Хладният ветрец моментално го ободри. Капките ритмично зачукаха по ламарината. „Поцу-поцу“, помисли си Джейк. Японците са известни като чувствителни хора, а езикът им описва по-скоро начина, по който се усещат нещата, отколкото конкретните им характеристики. „Поцу-поцу“ беше точно такъв израз, в буквален превод означаваше „няколко капчици тук-там“… Джейк си даде сметка, че ще се наложи да спре, ако времето рязко се влоши. Този път не е подходящ за пътуване в мокро време, завоите са прекалено остри и твърде близо до ръба на пропастта… Изсумтя и вдигна очи към черните облаци над главата си. Те бързо изпълваха цялото небе, проблеснаха светкавици. — По дяволите! — изруга той. Дъждът връхлетя с огромна сила, Джейк изпита чувството, че се удря във водна стена. Всичко наоколо се размаза в сиво-зелени цветове, видимостта рязко намаля. Протегна ръка и включи чистачките. Май е време да се спира, въздъхна в себе си той. На няколко километра по-нагоре имаше знак за населено място и той пое към него. Скоро се озова на единствената уличка на малко селце, вече задръстена от коли и автобуси, които като него бяха потърсили подслон от бурята. Намери си място между някаква тойота и спортен мерцедес, изключи двигателя и вдигна прозореца почти догоре. Остави малък процеп за въздух, иначе рискуваше да стане вир-вода. Лято, въздъхна той и хвърли поглед към небето. Като дете страшно обичах подобно време. Но сега е различно… Май това не е най-подходящият сезон за възрастни… Вратата на мерцедеса пред него се отвори. Млада русокоса жена в бяла блузка без ръкави и зеленикава ленена пола щракна елегантен синьо-зелен чадър над главата си. След нея се появи около шестгодишно момиченце, което беше копие на майка си. Двете се насочиха към отсрещната чайна с изпотени от влагата стъкла. По потъмнялото небе пробяга зигзагообразна светкавица, миг по-късно тресна и оглушителната гръмотевица. През две коли от мерцедеса паркира взето под наем субару, от него излязоха четирима мъже. Бяха едри и очевидно имаха нужда от малко раздвижване. Започнаха да приклякат и да разкършват мускули като професионални спортисти. Единственият черен чадър преминаваше от ръка на ръка. Приличаха на алпинисти или на… Джейк изведнъж се стегна, дланта му бавно избърса парата, започнала да замъглява вътрешната страна на челното стъкло. Запали мотора и чистачките се включиха. Да, вече беше сигурен. Сърцето му рязко ускори ритъма си. Позна един от мъжете, които вече се връщаха в тъмносиньото субару. След миг изръмжа мотор и колата започна да се отделя от тротоара. Дъждът видимо намаля. КГБ. Първа главна дирекция. Което означаваше КВР. Бурята набираше сила часове наред, могъщият й грохот постепенно запълваше планинските клисури, скоро само върховете останаха да стърчат над черните облаци. Ничиреншу влезе вътре и започна да играе „уей ки“ на три дъски едновременно. Мариана се опита да анализира част от предстоящите ходове, но позициите бяха сложни и тя скоро се отказа. Освен това тази игра й напомняше за Джейк. Излезе отново на верандата, макар че въздухът беше станал доста хладен, а в сенчестите ъгли — дори студен. Аленото слънце беше кацнало като нарисувано на острия шиш Тцуруги. Тя се облегна на дървения стълб и отправи поглед надолу, към сивите талази на бурята. Измина доста време, преди да усети, че тези талази бавно пълзят нагоре и скоро ще бъдат тук. Щеше да вали… Нисанът поднесе на един особено остър завой и застрашително се насочи към ръба на каменната балюстрада, отвъд която зееше бездънна пропаст. Зелените поляни на долината проблясваха, окъпани от дъжда, до тях имаше поне две хиляди метра. Джейк предпазливо натисна спирачката, завъртя леко волана и направи опит да върне колата на пътя. Тялото му се вцепени от напрежение. Даваше си ясна сметка, че всяка промяна на тежестта може да се окаже фатална и затова действаше с изключително внимание. Успя да върне колата на пътя, включи на ниска предавка и продължи изкачването. В такова време е възможно да има паднали камъни или кал, отчете механично той. Или пък опасно размекване на банкета. Вследствие на забавянето от подхлъзването беше изостанал, синьото субару не се виждаше никъде пред него. Имаше чувството, че бурята се изкачва едновременно с него и скоро ще покрие острите зъбери на Тцуруги. Бързо започна да се смрачава, дъждът продължаваше да се лее все така обилно. Грохотът му беше толкова силен, че заглушаваше съскането на чистачките. Добре че няма къде да се отбият, помисли си той. Пътят беше толкова тесен, че не позволяваше дори място за аварийно спиране. Гумите започнаха да вият в поредния остър завой, стомахът му се преобърна от натиска на центробежните сили. В подобно време няма да го видят, дори да подозират, че някой ги следи. Задницата отново поднесе, от устата му се откъсна проклятие. Върна колата на пътя и включи парното, за да издуха влагата от стъклата. — Дъждът се качва нагоре. Изправена на прага, Мариана наблюдаваше Ничиреншу, който се беше привел над средната дъска. В ръката си стискаше един черен пул, очите му внимателно оглеждаха разположението на фигурите. Положи го на едно кръстовище, вдигна бялото камъче в съседство и едва тогава я погледна. — На тази височина бурите са доста силни — рече. — Но ти не се безпокой, тук сме в пълна безопасност. Мариана се усмихна. Проявата на загриженост от негова страна беше доста иронична на фона на това, което я беше принудил да преживее. Една буря едва ли ще я убие… — Като дете много обичах светкавиците — промълви унесено тя. — Баща ми знаеше това и ме извеждаше в полето по време на буря. Плачех, когато не успявах да видя така желаната светкавица… А брат ми казваше, че съм смело дете. — Притежавала си по-силна привързаност към природата от него — каза Ничиреншу. Тонът му беше напълно неутрален, тя така и не разбра това комплимент ли беше, или порицание. — Ничиреншу — прошепна името му тя. Очите му я гледаха така, сякаш беше кошута, внезапно изскочила на горска пътека пред краката му. Тишината се проточи. Тя не добави нищо, той не я подтикна да го стори. Колебанието й беше дълго, но накрая все пак го преодоля: — Може би е време да тръгваме… Той поклати глава и сърцето й замря. — Не мога да понасям повече тази насилствена изолация! Не искам дори да си представя какво преживява в момента Джейк! — очите й го пронизваха. — Нима не разбираш, че искам да бъда с него? Главата му бавно се завъртя към сенките в ъгъла на стаята, но тя успя да улови блясъка на очите му. После падна завесата, тежка като олово. Какво ли си мисли, запита се тя. — Ако си тръгнеш сега, със сигурност ще загинеш… Здрачът се беше сгъстил дотолкова, че тя не успя да види помръдването на устните му. Обърканото й съзнание все пак успя да улови насоката на мислите му. — Не разбирам защо толкова държиш на живота ми — промълви Мариана. — Аз съм жена на смъртния ти враг… — Изпълнявам заповед — отвърна той и се отпусна на колене върху рогозката. Извърна глава и огледа дребната й фигурка до вратата, облечена в кимоно и бели чорапи. С изненада установи, че ненавистта му беше изчезнала. Сред широкия свят тя може да бъде съпруга на омразния Джейк Мейрък, но тук, в подножието на Тцуруги, е нещо съвсем различно. Не знаеше точно какво, не искаше дори да си го представи… — Заповед — повтори унесено тя. — Може би наистина ще се окаже, че не си човек, а обикновена марионетка. Дърпат ти конците и ти подскачаш… — очите й не изпускаха лицето му. — Преди години ми дадоха една жаба, имахме час по биология… Тя беше мъртва, но аз знаех, че ако я боцна с нещо остро, мускулите й ще реагират… Ето това си ти… Мъртва жаба. — Думи — промърмори той и извърна очи към разчертания квадрат пред себе си. — Думите не означават нищо. Важни са единствено действията — ръката му се протегна към поредния пул. — И Джейк обича тази игра, но не мога да разбера защо. Животът трябва да се живее, а не да се запълва с някакви игри. Човек не може да мести живи хора като тези черни и бели камъчета. Животът просто е нещо различно… — Напротив, животът е огледало на тази игра — вдигна глава Ничиреншу. — Нима някой не планира предварително твоята смърт и кражбата на „фу“? — Но не се получи… — Причината се крие единствено в умно избрания контра ход на противника… Мариана започна да губи търпение. — Какво представлява това „фу“, на което толкова много държи Джейк? — попита тя. — Било е измислено от един древен китайски император — отвърна Ничиреншу. — Правели са го от кехлибар или слонова кост, всеки сам е избирал формата му. Понякога са се правели по няколко. Изпълнявало е ролята на императорски печат, върховен израз на волята му. Поверявал го е в ръцете на най-доверените си слуги и по този начин властта му е нараствала хилядократно… — Такова ли е и това на Джейк? — Всички „фу“ са създадени за властта, притежателят им може да я прилага на практика. Предполагам, че и в този случай е така… — Предполагаш? Значи не знаеш със сигурност… — Откъде мога да знам? — обърна й гръб той. — Аз съм само една мъртва жаба… Столингс започна да търси Джейк в Токио. Логично беше да се насочи към Тошима-ку. Там се намираше къщата за „О-хенро“, за територията му спореха клановете на Кисан и Комото, там Ничиреншу се чувстваше най-сигурен. Все пак остана доста изненадан, че наистина откри Джейк. Според последната информация той трябваше да бъде в една от болниците на Колуун. Фактът, че е в Япония, имаше своето логическо обяснение, но то съвсем не пасваше със сведенията за здравословното му състояние. Макар нещата да се подреждаха отлично за Столингс, възникна и един проблем. Столингс съвсем не беше склонен да подценява способностите на Джейк и знаеше, че рано или късно ще бъде забелязан от него. Надяваше се това да стане по-късно, разчитайки на огромното напрежение у другия… При мисълта, че може да наблюдава отстрани един човек, тръгнал да търси изчезналата си жена в територията на смъртния си враг, неволно изпускаше въздишка на облекчение. Беше му доста странно да е противник на Джейк Мейрък. Странно и тревожно. А дори плашещо… Но страхът е здравословно чувство. Той щеше да го предпази от грешки при сблъсъка с Джейк и това беше достатъчно. Преживя тежък момент, когато Джейк спря в града. Навалицата беше толкова голяма, че Столингс се принуди да паркира на място, от което виждаше само част от задницата на нисана. Сега следваше нисана по тесния планински път и на лицето му играеше доволна усмивка. Макар да караше с изключени светлини, вземаше завоите с лекота и без усилие държеше колата върху плъзгавата настилка. Много по-сигурно би било да запали фаровете, но той знаеше, че не може да си позволи подобен лукс. Нисанът на Джейк летеше с висока скорост, но Столингс знаеше, че ако намали и започне да кара предпазливо, той положително ще види светлините му в огледалото. Затова се концентрира върху пътя, който ставаше все по-коварен и поставяше на изпитание всичките му умения. Усмивката му стана още по-широка. Мислеше единствено за непосредствените трудности. И за убийството. Навън вятърът започна да стихва. В паузата между грохота на гръмотевиците се установи тежка, изпълнена с напрежение тишина. Атмосферното налягане видимо се понижи. — Исках да те попитам… — Шт! — тя стреснато замълча от острия съсък и загледа как тялото му се стяга като на хищен звяр. След секунда беше изправен до нея, очите му гледаха някъде далеч. Едва сега разбра, че е наострил слух до крайност. — Понякога скалите пренасят нагоре и най-малкия шум — тихо прошепна той. — Чувам сумтенето на животни на километър под себе си, както и птичи гласове… Тя беше убедена, че сега чува нещо друго. — Какво има? — Кола — промърмори той и пристъпи към верандата. — Чувам мотора на кола, при това от място, където не би трябвало да има никакви коли… Джейк дръпна ръчната спирачка и изскочи навън. Пороят моментално го накваси. Изкатери се по склона и пред очите му се разкри пространството зад острия завой. Синьото субару беше там, вътре нямаше никой. Тръгнали са нагоре, съобрази Джейк. Друг път няма. На тази височина все още се срещаха синкави снежни преспи, бързо потъмняващи от дъжда. Вятърът беше силен и запращаше ситни камъчета в лицето му. Температурата рязко се понижи и мократа риза залепна за гърдите му като късче лед. Често беше принуден да се хваща за клони и дънери, тъй като почвата под краката му беше станала мека и податлива от пороя. Дрехите му бяха неподходящи за този род упражнения и това допълнително го забавяше. Отчаянието в душата му се засили. Ако Мариана е с Ничиреншу, хората на КГБ несъмнено ще я открият. Изобщо не го беше грижа защо руснаците са решили да премахнат Ничиреншу, можеше да мисли единствено за жена си. Продължи да драска нагоре, падаше и ставаше, дрехите му бързо се превръщаха в дрипи. Изпод краката му се ронеха камъни и съчки и шумно се търкаляха по стръмния склон. Но грохотът на бурята поглъщаше всичко. Стигна до някаква по-равна площадка и рязко спря. Тялото му опасно се люшна към пропастта на крачка встрани. Почти отвесното изкачване и тревогата за Мариана бързо изсмукаха силите му. Все още не беше се възстановил напълно. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после отново пое нагоре. Тук стръмнината не беше толкова голяма, под краката си усети твърда скала и придвижването му значително се улесни. Тъмнината стана пълна, можеше да се ориентира единствено по кратките проблясъци на светкавиците, които се появяваха пред очите му и после изчезваха като огнения дъх на митичен дракон. Главата му пулсираше, рамото му изтръпваше от кратки, но изключително болезнени пробождания — сякаш някой го докосваше с оголен електрически кабел. Направи усилие и продължи да диша дълбоко, макар че дробовете му протестираха и очевидно предпочитаха плиткото, задъхано дишане на недостатъчно тренирания човек… Това го разтревожи сериозно, тъй като беше сигнал, че едва ли ще може да разчита на тялото си при опасната обстановка, в която щеше да попадне съвсем скоро. Даваше си ясна сметка, че не го ли постави под контрол, с него е свършено. А и с Мариана също. Не мисли за това, заповяда си той. Но болката в гърдите му се усилваше от липсата на кислород, той бавно започна да губи вяра в себе си. Вече съм прекалено стар, рече си. Преди десет години, а дори и само преди пет, нямаше и да помисли за болница при контузиите, които получи вследствие на експлозията. Но сега… Стига, заповяда си отново той. Просто продължавай напред! Не гледай нагоре! Концентрирай се върху следващата стъпка, и нищо повече! Ето, точно така! Продължавай да вървиш, старче! Старче, старче! Повтаряйки тази дума като заклинание, Джейк прогони от съзнанието си гнева и гордостта, извика на помощ последните резерви на тялото си и продължи да пълзи по голата скала. Най-сетне стигна гребена, дъждът и суграшицата го блъснаха с нова сила. Оттатък се простираше нещо като широка поляна. Приведен ниско към земята, дой се огледа за прикритие. И откри руснаците. Тъмни, едва забележими сенки, които бавно пълзяха оттатък откритото пространство, обрасло с висока трева. След това вече ги нямаше. Очевидно отвъд поляната започваше стръмно спускане. Скован от студ, Джейк запълзя подире им. Придвижваше се напред с помощта на лактите, тялото му изобщо не се надигаше от тревата, която не беше достатъчно гъста, за да го скрие изцяло. — Беше на тридесетина метра от тях, когато до слуха му долетяха изстрели. Извърна глава надясно, изчака поредната светкавица и успя да зърне очертанията на някаква малка сграда. Пред нея пробяга неясна фигура. Кой беше това? Пороят му пречеше да вижда и той се надигна. В следващата секунда над него, сякаш само на метър, тресна оглушителен изстрел. Ничиреншу я бутна навътре. Тя разбра какво искаше да й каже — да стои в хижата, независимо от развоя на събитията. Мариана проследи с очи как слиза от верандата и тръгва през поляната, спускаща се по посока на близката гора. Останала сама, тя се върна на терасата и се опита да открие фигурата му в сгъстяващия се мрак. После влезе в стаята и сложи резето на вратата. Изправи се до дъските за „уей ки“ и неволно потръпна. Изведнъж й се прииска да знае правилата на тази игра, които, според това, което беше чувала от Джейк, напълно се покриват с правилата на живота. Започна да кръжи около дъските, правейки отчаяни опити да се концентрира. Дъждът от куршуми, който се стовари върху задната врата, я завари напълно неподготвена. Тя подскочи, от устата й се откъсна остър писък. Умът й се парализира от ужас, отстъпвайки пред инстинкта на подгонения звяр. Хвърли се към предната врата и махна резето. Спъна се в дървените чехли, изрита ги от краката си и хукна навън. Пороят я погълна, инстинктът я насочи в посоката, в която беше изчезнал Ничиреншу. Оперативните агенти на КГБ я засякоха и спокойно тръгнаха подире й. Пистолетите леко се поклащаха в ръцете им. Шумът от бурята поглъщаше всичко наоколо, но и в тихо време руснаците едва ли биха усетили приближаването му. Страхът и рязко увеличеното ниво на адреналина в кръвта разтягаха устните му в зловеща усмивка. Вече беше съвсем близо до мястото. Най-едрият се извърна в момента, в който Джейк връхлиташе отгоре му с „ирими наге“ — класическата хватка за начало на ръкопашен бой. Телата им се сблъскаха, руснакът очевидно реши да се възползва от височината и теглото си, които бяха доста над тези Джейк. Но твърде скоро разбра, че това е едно илюзорно предимство. Вместо да се отдръпне в защита, Джейк продължи движението си напред. Това беше едно от основните предимства на „ирими наге“ — улавяне инерцията на противника и използване на част от собствената му енергия. Джейк се стрелна към лявата ключица на руснака и я стисна в парализираща хватка, тялото му се огъна под тежестта на близо стоте килограма на противника. Рязко повдигане на десния лакът и руснакът се люшна назад, изгубил равновесие. Тялото на Джейк остана изправено, но коленете му светкавично се свиха. Краката на руснака се подчиниха на законите на инерцията и продължиха напред, докато торсът му вече се насочваше към земята. Джейк не го остави да падне, а още във въздуха му нанесе жесток удар в бъбреците. Онзи изохка и се строполи по гръб, понечи да се надигне, но втори силен удар, този път в слънчевия сплит, го прикова на земята. Джейк простена от болка, но движението на лявата му ръка продължи. Улучи китката на втория руснак, който насочваше пистолета си в главата му, после сграбчи протегнатата ръка между дланите си и го дръпна с рязко въртеливо движение. Онзи беше достатъчно опитен и бързо стигна до решението да се възползва от свободната си ръка. Но Джейк беше малко по-бърз от него и лявата му ръка блокира тежкия удар на сантиметър от слепоочието. Кракът му зае позиция зад тялото на руснака, рязко го дръпна напред. Другият започна да се завърта и това беше достатъчно. Джейк отскочи встрани и нанесе силен удар по оголения за стотна от секундата врат на противника. Той изохка и се строполи с лице в тревата, а Джейк вече тичаше към фигурата на поредния си противник, мяркаща се в края на поляната. Ничиреншу усети, че има някой зад гърба му. Сетивата му бяха насочени към фигурите на стотина метра от него с такава пълна концентрация, че му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае новото присъствие. Намираше се близо до ръба на скалата, по-голямата част от времето си беше използвал да преодолее гъстите храсталаци пред нея. Не успя да открие руснаците и вече мислеше да търси закрилата на вековните кедри наблизо. Но тогава се разнесоха изстрелите и той промени посоката на движението си. Искаше веднага да се върне в хижата, но се натъкна на неочакваното препятствие. Сега си даваше сметка, че и най-малкото движение от негова страна ще бъде достатъчно, за да го засекат. Реши да пълзи. Но плановете му бяха променени от Мариана. Обзета от ужас, тя тичаше право насреща му и той неволно се надигна. Усети я твърде късно, тъй като беше дълбоко концентриран в мисълта си за незабелязано оттегляне. Но сега разбра, че тя не е на себе си и едва ли си дава сметка къде се намира. Още няколко крачки и ще падне в бездънната пропаст оттатък ръба на скалата! А после видя и тях. Две огромни мечешки фигури, вървящи подире й леко приведени напред. В ръцете на единия имаше дълга пушка с оптически мерник, другият стискаше пистолет. Времето изтичаше. Ничиреншу измъкна от дрехата си два къси, леко извити ножа, известни с името „шурикен“. Замахна веднъж, втори път… Руснаците паднаха като шперплатови мишени в стрелбище. Обърна се и хукна след Мариана. Беше далеч пред него, краката й пъргаво заобикаляха ниските храсталаци. Епизодичните светкавици очертаваха приведената й фигура. Ничиреншу беше по-бърз от нея, освен това познаваше терена. Разстоянието между двамата бързо се скъсяваше. На няколко метра зад гърба й той вече беше сигурен, че ще успее да я спре. В същия момент тресна изстрел. Много по-късно си даде сметка, че той съвпадна с мига, в който Мариана рязко отскочи встрани и потъна в храсталаците на буковата гора. Буда, възкликна в себе си той. Изстрелът дойде от отсрещната страна на пропастта! Суграшицата порозовя. Между замръзналите дъждовни капки върху кимоното на Мариана се плъзнаха червени вадички. Ничиреншу видя точно къде е улучена и отчаяно стисна клепачи. Шията й леко потрепваше, очите й се отвориха и се заковаха върху лицето му. — Мариана-сан… За пръв път произнасяше името й. Тя отвори устни да каже нещо, но в същия момент земята под тях се превърна в лепкава кал и започна да се движи… Ничиреншу инстинктивно сграбчи стеблото на близката бреза, но Мариана беше безпомощна. Тялото й се люшна и падна в разтворилата се от земното свличане яма, на някакви си метър — метър и половина от него. Той протегна свободната си ръка, пръстите им се докоснаха. В следващия миг усети, че тя пъха нещо в дланта му. Не можеше да отмести поглед от очите й. Бездънни и чисти, пламтящи от силата на духа. Потънал в тях, той разбра, че не иска да предаде тази жена в ръцете на смъртта… — Не! — отчаяно изкрещя Джейк. Тялото му се стрелна напред, ръцете му измъкнаха пушката от Столингс. Понечи да стовари приклада й в оголеното му гърло, единственото му желание беше да смаже ларинкса на този гад. Но тялото му отказа да се подчини. Имаше чувството, че в продължение на седмица са го шибали с кожен камшик, рефлексите му блокираха. Столингс го отхвърли от себе си и му нанесе силен удар в корема. Джейк падна на колене, в очите му плисна кал, ръцете му инстинктивно посегнаха към краката на противника. Столингс нямаше време да се разправя с него. Преметна през рамо пушката с оптически мерник и започна да се спуска по хлъзгавата трева. Каква бъркотия, Господи, въздъхна в себе си той. Откъде се взеха проклетите руснаци тук?! Отговорът на този въпрос не беше толкова важен, още повече, че беше изпълнил задачата си. Сега едва ли е времето за решаване на главоблъсканици. Знаеше, че след секунда Джейк отново ще е на крака и никак не му се искаше да влиза в ново единоборство с него. Пое дълбоко дъх и се плъзна по почти отвесния склон към дъното на дерето. След миг фигурата му се стопи във воя на бурята. Джейк се изкашля и изплю кръвта от устата си. Дишаше тежко, главата му беше замаяна, ушите му бучаха. Безпомощен като ранен звяр, той безсилно се облегна на близкото дърво. Възстанови се за няколко секунди и запълзя към ръба на скалата. В ушите му отекна тежък тътен, очите му видяха как оттатък пропастта земята се раздвижи и се понесе надолу. Бурята беше изгубила голяма част от своята сила, мракът бързо се вдигаше. Това му позволи да зърне женската фигура сред кафявата пръст, примесена с коренища и камъни. Лежеше на лека издатина на скалата, само на два-три метра от горния ръб на пропастта. Беше напълно неподвижна, с широко разперени ръце. Ръкавите на изпокъсаното кимоно се вееха на вятъра, дъждът шибаше право в лицето й. Сърцето на Джейк сякаш спря, вътрешностите му се разтопиха. _Мариана_! Ох, защо информацията на Комото не излезе фалшива, проплака в себе си той. Очите му не я изпускаха нито за миг. Господи, лежи там, отвъд бездънната пропаст, а той не може да й помогне! Умира заради неговите грехове, заради неговата небрежност и егоизъм! Спомените за дните след завръщането му от реката Сумчун се стовариха върху съзнанието му със смазваща сила. Дни, които биха могли да прекарат заедно, но не го сториха. Дни, които биха могли да запълнят с любов! Престана да я обича в момента, в който намрази себе си. Този процес започна при реката Сумчун, сега предстоеше неговият финал… Мариана умираше, а той не можеше да направи нищо за нея. Разделяше ги бездънна пропаст… Може би същата онази, която ги беше разделяла през последните три години, но този път придобила реални измерения… Той не можеше да е близо до нея, но някой друг очевидно беше заел мястото му. Кой? Една ръка се протягаше към неподвижното й тяло. Нима ще я блъсне в пропастта? Забеляза как скалната маса под нея леко помръдва… Ех, ако можеше да извърне очи и да го види! После в ушите му блъсна тежък тътен… — Мариана! Викът му отекна ясно сред затихващия вой на бурята и потъна в пропастта. Тялото на Мариана го последва. Проблесна в здрача, завъртя се като безпомощна мушица под тласъците на ураганния вятър, после изчезна… Джейк бавно отмести очи от ужасяващата празнота, облятото му в сълзи лице се извърна към отсрещния бряг, пръстите му несъзнателно драскаха в калта. Край тънка бреза на самия ръб на насрещната скала се надигна неясна фигура. Изтегли се на безопасно място и бавно се обърна. Очите им се срещнаха над страховитата цепнатина в земната гръд. Джейк и Ничиреншу. Лято — есен 1910 / Лято 1921 — пролет 1927 Сучоу Шанхай През 1895 година, точно пет години преди раждането на Ши Зи-лин, Китай прекратява съпротивата си срещу фанатизираната и крайно дисциплинирана японска армия. Според мирния договор от Шимоносеки Япония получава остров Формоза и свобода за Корея. Така Япония не само успява да разбие монолитната китайска империя, но и се превръща в световна сила, с която всеки трябва да се съобразява. Впоследствие Русия, Германия и Франция се обединяват в усилията си да изтласкат японците от завладяния с цената на реки от кръв полуостров Лиаодонг, но те все пак запазват едно от най-важните завоевания на мирния договор — да развиват тежка индустрия по китайското крайбрежие, в точно определени пристанищни градове. Дори проницателните и могъщи английски „тайпани“, основали изключително печеливши компании в Шанхай и неговите околности, не могат да допуснат подобно развитие на събитията. До този момент те изкупуват суровини от огромни площи на азиатския континент и ги продават с шеметна печалба на останалия свят. Заводи в Шанхай! За времето си това е било направо фантастична идея, тъй като в Свободната зона около града е имало само няколко малки работилници за производство на коприна. Местните тайпани са били лишени от инициатива в това отношение от Договора за сътрудничество между Великобритания и Китай, подписан още през 1842 година. Сега обаче получават всички шансове да догонят промишленото производство на основаните от Япония предприятия. Ето защо японците играят важна роля в историята на Китай, а и в личния живот на Зи-лин. Макар че е роден в Сучоу заедно с още двама братя, той още като младеж се преселва в Шанхай. Никога не забравя родния град, чиято най-голяма забележителност са прекрасните градини. Кръщават го на една от тях — „Гората на лъвовете“… Днес всички градини са обществена собственост. Но преди години са били частни, единствено собствениците им са имали възможност да се наслаждават на тяхната красота. Те били уморени от обществена дейност мандарини или просто местни богаташи, закупили най-хубавите парцели в Сучоу за своите вили и градини. Но вили има и на други места в Китай, докато градините, наречени „юани“, са били нещо наистина изключително. Създадени повече за съзерцание, отколкото за наслада, „юаните“ са родоначалниците на будистките градини „дзен“, които по-късно придобиват популярност и оттатък Южнокитайско море, в Япония… Градината, която Ши Зи-лин помнеше най-добре, се намираше от двете страни на тясна и сенчеста пътечка, по която едва се разминаваха двама души. В нея се влизаше през дървена порта в каменната стена, опасваща цялото имение. Големи „юани“ се срещаха рядко. Джианът на такава градина задължително трябваше да бъде архитект, поет и скулптор, а такива хора се срещат рядко дори и в Китай. Терминът „джиан“ е имал различен смисъл през вековете. През отделни периоди от китайската история е означавал „генерал и военачалник“, „велик шампион по уей ки“, „небесен страж“… Но в онзи период е означавал преди всичко „творец“. Основната цел на „юана“ е да изгради максимален брой различни перспективи в рамките на минимално пространство. Главната забележителност на тази градина беше лятната беседка, наречена „тинг“. Разположена в западния край, тя се отличаваше с изящество и деликатна красота. „Прилича на младо момиче, изпаднало в дълбоко съзерцание“, мислеше си понякога Зи-лин. На гладката повърхност на планинско езеро, отразяващо по несъвършен и именно затова вълнуващ начин предметите, които го заобикалят. Когато обаче човек остане достатъчно дълго в градината, той започва да усеща беседката не като изолиран елемент, а като съставна част от красивата конфигурация, като един от начините да се подчертае абсолютният покой на това място. Зи-лин още помнеше рефрена на популярната песничка от детството си: На небето се намира раят, на земята той е Сучоу и Ханджоу… Недалеч от лятната беседка се издигаше малко хълмче, от което гледката към „юана“ променяше напълно своята перспектива. Отначало Зи-лин мислеше, че джианът е имал изключителен късмет да купи хълмист терен, тъй като Сучоу се намираше в центъра на плоска като длан равнина. Доста по-късно разбра, че хълмчето е изкуствено. В основата му лежаха докарани, Бог знае откъде, камъни, върху тях беше натрупана почва, засадена с най-различни растения. Работата беше майсторска, едва ли някой би се усъмнил, че това не е естествено творение на природата. Изненадите бяха част от очарованието на градината, но едновременно с това и част от собственото му възмъжаване. Като „ху ши“ — „езерните камъни“. Макар и изключително приятни с ерозиралата си от природните стихии повърхност, тези камъни също не бяха това, което изглеждаха на пръв поглед. На дъното на езерцето бяха поставени от джиана, още когато е бил млад. Зи-лин прекарваше дълги часове на брега, обрасъл с тръстика и млад бамбук. Гледаше ленивите пъстърви в бистрата вода и разсъждаваше за живота. След много години разбра, че именно тук се бяха оформили основните му възгледи за битието и за деловата дейност, която развиваше. Без съмнение сърцето на джиана-собственик би се изпълнило с гордост, ако можеше да разбере на каква благородна цел са служили изящните му творения. Едновременно с това обаче трябваше да му се признае и пряката заслуга за незабележимите промени в съзнанието на младия Зи-лин. Очевидно беше прозрял особените качества на този младеж. Един горещ летен следобед той напусна сянката на беседката и бавно се насочи към брега на езерото, на който се беше отпуснал Зи-лин. Слънцето здраво напичаше, цикадите пееха оглушителната си песен, а птичките мълчаха сред клоните на дърветата, омаломощени от жегата. Небето беше бледо, малките облачета дори не помръдваха. Джианът прекоси дървеното мостче, покрито с блестящочервен лак, което беше изградил със собствените си ръце. В далечината, разкривена от горещия въздух, белееше редицата от „хуа чуанг“ — многоъгълните рамки на прозорчета, които бяха голямата му гордост. Те бяха направени от сушена и след това изпечена глина, която после се покриваше с бяла боя. За всяко едно от тях беше отделил по осем-девет месеца от времето си и може би затова ги обичаше като собствени деца. Той самият нямаше наследници. Жена му беше починала при неуспешен опит за раждане преди много години, а той не се беше оженил повторно. — Всичките ми посетители са твърдо убедени, че този юан е естествено творение на природата — промълви той. — Отначало се опитвах да обясня, че всичко е плод на моите виждания за изкуството, но реакцията им беше странна… — усмихна се на откритото детско лице, вдигнало се към него, и добави: — Всички без изключение предпочитаха да вярват в съвършенството на природата… — взе малката ръчичка на Зи-лин и добави: — С изключение на теб, разбира се… Как мислиш, защо е така? Зи-лин се замисли. Очите му следяха гъвкавите движения на рибите в бистрата вода, душата му се изпълни с желание да бъде като тях — пъргав, смел, самоуверен в живота… — Може би защото аз предпочитам да вярвам в съвършенството на човешката душа, вуйчо — отвърна той, прибягвайки до старото почтително обръщение. Джианът замълча, очите му не изпускаха лицето на момчето, което говореше по-мъдро дори от улегналите учени, които познаваше. — Мисля, че съвършенството е най-дефицитната стока на този свят, млади братко — промълви най-сетне той и стисна ръката му. — Но на моя гръб има далеч повече от твоите десет години, следователно понятията ни за съвършенство могат да бъдат и различни… — Значи тук не си щастлив? — Щастлив съм, млади братко — усмихна се джианът. — Но не съм доволен. Между двете неща има известна разлика. — Пусна ръката на Зи-лин и хвърли едно гладко камъче в езерото. Пъстървите се струпаха около мястото, вероятно в очакване на храна. После бавно се пръснаха. — След известно време ще разбереш, че животът е едно постоянно търсене. — На съвършенството ли? — пожела да узнае Зи-лин. — За някои хора може би… Докато други разбират, че на този свят няма място за съвършенство… — Но това не би трябвало да ги спира, нали? — Е, да… — показалецът му предупредително се вдигна: — Но има и хора като мен, които не желаят да открият съвършенството… — Защо? — Защото животът е възможен само в състояние на доволство. Понякога си мисля, че смъртта е единственото съвършенство, което е достъпно за нас… — Ами Буда? — Аз не съм Буда — замислено отвърна джианът. — Нито пък ти, млади братко… — Тъгата се спусна в очите му като черна мантия. — Ще растеш и ще правиш грешки… С всички е така. Но трябва да продължаваш напред и да извличаш поука от грешките си. Глупак е не този, който допуска грешки, а който ги повтаря. Останаха още дълго под палещите лъчи на следобедното слънце. Не говореха, всеки предпочиташе да потъне в съзерцанието на прекрасния юан… Лятото свърши, дойде есента. Зи-лин потъна в училищните си задължения. В семейството му все по-упорито се говореше, че ще се преместят на юг преди началото на зимата, може би чак в Шанхай. Когато намери време да се отбие в градината, вратата се оказа заключена. Това беше необичайно и той с разтуптяно сърце се затича покрай стената към входа на вилата. Отвори му непознат човек. Беше облечен в дълга роба като монасите от близкия манастир. — Да? — Моля да ме извините, но аз търся джианът на тази вила — промълви Зи-лин, опитвайки се да надникне зад широкия гръб на монаха. — Аз съм — усмихна се мъжът. — Не разбирам — смаяно промълви Зи-лин. — Аз често идвах тук и… — О, имаш предвид предишния собственик — кимна монахът. — Предишният? — Доколкото зная, той е бил запален комарджия — отвърна онзи. — Изгубил е този юан на играта „фан тан“, после имотът е бил закупен от нашия манастир… — отстъпи крачка назад и разтвори по-широко вратата: — Но това не пречи да си добре дошъл тук, млади братко — на устата му се появи лека усмивка. — Тук може би ще научиш повече, отколкото в училище… — Но къде е джианът? — смаяно попита Зи-лин. — Нямам представа — сви рамене монахът, после на кръглото му лице отново се появи усмивка: — Защо не влезеш? Винаги има какво да научиш при нас… Но Зи-лин вече тичаше по прашната пътека, следван по петите от разлаяно куче. Въпреки усилията си, не научи нищо повече за джиана. И може би така стана по-добре. Този човек беше свързан с градината и Зи-лин предпочиташе да си го представя сред бамбуковите и лимонови дръвчета, сред ирисите и разкошните олеандри. Лицето му беше умно и интелигентно, но под ноктите му винаги имаше кал, а коленете му бяха вечно влажни от земята. Като дете беше на прага на отчаянието, защото не си взе нищо за спомен от тази прекрасна градина. Дори едно камъче — като онова, което джианът беше хвърлил в езерото през онзи горещ следобед. Но сега се радваше, че е станало така. Онова, което джианът беше посадил в градината, трябваше да си остане там. А идеите му така и така се загнездиха дълбоко в съзнанието на момчето. Приложени в живота, тези идеи направиха Ши Зи-лин един изключително състоятелен човек. Затворен в рамките на своя юан, джианът беше успял да създаде нещо много по-могъщо и трайно от илюзиите. Но повечето хора не разбираха това и изправени пред илюзиите, и само пред тях, те неминуемо изпитваха дълбоко разочарование. Зи-лин обаче прозря истината зад тях. Джианът беше създал настроения и чувства. Онези, които влизаха в градината без никаква представа за нейните тайни, изпитваха вълнение, а това означаваше промяна. Младият Зи-лин беше достатъчно интелигентен, за да приложи същата тактика и в живота си. Дадеш ли на хората това, което искат, те не се интересуват дали то е истина или обикновена илюзия. Оставени на своите инстинкти, хората вярват в това, което би им носило най-голяма полза. Този закон се разкри с пълна сила пред момчето, когато се наложи да напусне Сучоу. Шанхай се радва на най-доброто разположение сред всички китайски градове. Той е единственото пристанище в централната част на страната, което не е откъснато от вътрешността от някоя висока планинска верига. Освен това е свързан по естествен начин с устието на река Яндзъ, около която се простира най-плодородната долина в целия континент. За щастие на Зи-лин, баща му — един изключително способен инженер, беше повишен и изпратен да доказва своите качества на ново поприще, при това именно в Шанхай. До подписването на договора от Шимоносеки търсенето на квалифицирани инженери в Китай беше ограничено. Затова би могло да се каже, че деловите качества на Зи-лин, придобити далеч преди да им дойде времето, бяха нещо като родова черта. Започналата през 1895 година индустриализация на Шанхай позволи на семейство Ши да напусне провинциалното спокойствие на Сучоу и да се гмурне в напрегнатия живот на града — вече един от най-големите в страната. Шанхай предложи не само повече пари и възможности за изява на бащата, но и отлични условия за образование на Зи-лин и братята му. Той и най-малкият му брат се записаха в университета Футан, докато средният предпочете Техническия институт. Мирогледът на Зи-лин се разшири значително. Научи английски, създаде си нови приятелства, разбра как мислят не само „чуждестранните дяволи“, но и преподавателите му. Всичко това обаче не изтри от съзнанието му спомена за усвоеното в онази прекрасна градина на детството, а по-скоро му придаде допълнителна сила. Китайците от доста време насам не управляваха всичките си земи, но за Зи-лин мнението на преподавателите и по-възрастните от него по този въпрос беше без никакво значение. Възрастните бяха склонни към някакво конфуцианско търпение. „След като Вътрешното царство е в китайски ръце, все някога ще си възвърнем и останалите територии.“ Така разсъждаваха те, така учеха и своите възпитаници. На търпение и покорство пред „чуждестранните дяволи“. От друга страна, поколението на Зи-лин беше изпълнено с желание за промяна, повечето младежи бяха готови да прогонят със сила чужденците и да прекратят унизителното си положение в разделеното общество. За Зи-лин те бяха просто глупаци. От джиана беше научил, че човек трябва да анализира грешките си, а не да ги повтаря. Да ги използва като урок и да върви напред. Такава беше според него съдбата на народа му. Най-много му тежеше фактът, че китайците сами бяха предали управлението на страната си в ръцете на чужденци. Хората от Запада са били достатъчно умни да се възползват от дрязгите и противоречията вътре в страната и да я подчинят на волята си. В средата на XVIII век империята била в разцвет. Само за четиридесет години населението се увеличило с повече от 130 милиона души. Били проведени решителни реформи в областта на селското стопанство, в резултат на които започнало отглеждането на нови култури като царевица и тютюн. Появили се многобройни държавни и частни предприятия в областта на металургията, производството на порцелан и коприна, в тях намерили препитание стотици хиляди наемни работници. Но заедно с просперитета се родило и желанието за експанзия. Империята започнала да воюва срещу елеутите в Централна Азия, както и срещу Бирма на югозапад. Но за неразвити в промишлено отношение държави, какъвто е бил Китай в онзи период, войната често носи повече вреда, отколкото полза. В случая се стигнало до рязко отслабване на династията Манчу, която управлявала страната. За сметка на това укрепнали нейните противници, започнали да никнат тайни общности. Китай бил изправен и пред тежки външни проблеми. Царска Русия окупирала Сибир, Англия създала колониална империя в Индия, Холандия я последвала със своите Източноиндийски територии. Тези земи, традиционно убежище за китайските емигранти, твърде скоро се превърнали в опасност. В Индия живеели милиони китайци, които следели отблизо хода на събитията в родината и чакали удобен момент за сваляне на династията Манчу. Англичаните, които през 1839 година завладели Кантон, трупали огромни печалби от нелегален износ на опиум и така уравновесявали търговския си баланс. През същата тази година един мандарин на име Лин Дзеху решил да даде урок на „чуждестранните дяволи“, надявайки се да укрепи силно подкопаната централна власт на Китай. Но англичаните, опитни във воденето на бойни действия, реагирали бързо и решително. Бойните им кораби се появили в залива на Хиджанг и сравнили със земята фортификациите на брега. През юни 1842 година англичаните завзели Шанхай и Нанкин, след което китайците поискали мир. Англия получила достъп до петте най-големи пристанища по крайбрежието, но най-важната им придобивка била установяването на протекторат над Хонконг. По мнението на Зи-лин именно това бил моментът за политическото стабилизиране на страната. Правителството просто трябвало да поиска от „чуждестранните дяволи“ да оставят своите войски на китайска територия и така династията Манчу положително би се закрепила на власт. Това не било сторено и последиците се оказали фатални. Заети с потушаване на мюсюлманските въстания в Юнан и Туркестан в края на десетилетието, управниците скоро били изправени пред нова, още по-голяма опасност. Започнала да набира сила една фракция, известна под името Тай Пинг. Добре дисциплинирана и въоръжена, тя скоро завзела провинцията Гуанг-кси, а през 1852 година безредиците се прехвърлили и в Ханкок. Само година по-късно лидерът на бунтовниците Хонг Ксикуан обявил Нанкин за столица на Тай Пинг Тиан Го — Небесното кралство на вечния мир. Той започнал да издава декрети, да мобилизира нови хора в армията и тръгнал на север срещу Пекин. От неприятностите на Манчу се възползвали британците и французите, решили да разширят своето присъствие в Китай чрез нова военна кампания. Едва справила се с въстанието на Тай Пинг, императорската армия се изправила срещу оръдията на „чуждестранните дяволи“. Същевременно Тай Пинг започнали наново да се организират в южните райони на страната. През октомври 1860 година английските и френските войски навлезли в Пекин, но китайците все още не осъзнавали напълно европейската заплаха. „Чуждестранните дяволи“ започнали да плячкосват летните дворци. Един приятел на Зи-лин видял с очите си техните варварски действия. Всичко по-ценно било заделено настрана, за да бъде изпратено на кралица Виктория и Наполеон, останалото било оставено на войниците. Пораженията обаче били толкова големи, че командирите на европейските части наредили дворците да бъдат изгорени, за да прикрият следите от тях. Правителството било принудено да отстъпи пред исканията на чужденците. Най-накрая започнало да става ясно, че макар и далеч на север, столицата е толкова беззащитна, колкото Хонконг, Шанхай, Кантон и останалите южни градове. Бил подписан Пекинският мирен договор, според който нови единадесет пристанища били отворени за международна търговия. Чужденците получили допълнителни права — да организират концесии, да се занимават с мисионерска дейност, да притежават имунитет срещу вътрешните закони на страната. В замяна на всичко това европейците подкрепили императорската армия в борбата й срещу въстанието на Тай Пинг. През юли 1864 година Нанкин отново паднал в ръцете на Манчу, но въпреки това властта на династията била силно отслабена. Зи-лин беше убеден, че и тук Манчу са проявили неразбиране по отношение целите на врага. Ако бяха внедрили достатъчно свои агенти в, редиците на Тай Пинг, те несъмнено биха разбрали, че бунтовниците се разкъсват от вътрешни противоречия, особено след поражението им в предградията на Пекин. И биха стигнали до заключението, че точно в този момент едва ли имат нужда от чуждестранната армия. Сун Тцу е писал, че онзи, който тръгва на бой с врага, без предварително да е внедрил свои шпиони в редиците му, заслепен от алчност за злато и почести, не е никакъв генерал и не притежава стратегията на победител. Но членовете на династията Манчу очевидно не са били последователи на Сун Тцу. Междувременно властта започва да се тревожи от действията на французите в съседен Анам. През 1883 година в югозападните провинции на Китай избухва война и французите получават правото за свободна търговия в два от граничните градове. Раздробяването на някога великата страна е пред своя край. Европейците държат в ръцете си всички подстъпи към нея. В самата й територия имат концесии за земя, под тяхно управление е дори строителството на държавната железница. Остава само разделението на „сфери на влияние“ и този акт не закъснява. В началото на новия век руснаците получават северната част на Китай, германците — Шандонг, англичаните — устието на Яндзъ, а французите — югозападните територии. В същото време обаче нараства популярността на Йи Хе Туан — най-могъщото и най-ксенофобското тайно общество, съществувало някога в Китай. Европейците го наричат „Обществото на боксьорите“. В първите години на XX век избухва голямото Пекинско въстание, което принуждава чуждестранните войски да окупират дори Императорския дворец. Единадесет години по-късно избухва революцията, довела до създаването на Република Китай. Възгледите на Зи-лин по всички тези исторически събития рязко се различаваха от възгледите на неговите учители. По отношение на „чуждестранните дяволи“ той не проявяваше нито ксенофобия, нито покорство. Приемаше присъствието им в родината си по начин, който е съвсем необичаен за повечето му сънародници. Защото бе убеден, че има начини Китай да спечели от присъствието на европейците — точно както те бяха спечелили от него. Това свое убеждение той дължеше на задълбочения размисъл в градината на джиана, разбрал отрано каква могъща сила представлява илюзията. Защо да искам отстраняването на чужденците, когато мога да ги използвам за собствена изгода и за благото на страната си? Така мислеше той. След потушаването на бунтовете на „боксьорите“ настъпва златният период на европейците в Китай. Но той бързо приключва и през 1906 година нещата поемат по коренно различен курс. Японската победа над царска Русия звучи като звън на огромна камбана, нейният екот отеква над цял Китай и вдъхва нови сили на революционерите националисти. Техен предводител е Сун Жонгшан, известен на запад като доктор Сун Ят-сен. Той е родом от Кантон и има подкрепата на южнокитайската буржоазия. Но далеч по-важна е подкрепата на китайските студенти на Запад и богатите сънародници в чужбина, които финансират първоначално фондацията му, наречена Тонг Менг Хуй, а по-късно и официалната му партия — Гуоминдан. Умен и проницателен човек, Сун Ят-сен знае как да се възползва от слабостите на властта и народното недоволство. За кратко време авторитетът на Гуоминдан в Пекин става огромен и непоклатим, докато този на управляващата династия се смалява и изчезва. През 1908 година умира императрица Сикси от династията Куинг, в родословното й дърво липсва достатъчно възрастен наследник на трона. На него се възкачва двегодишният Пуи и това води до остра борба за надмощие между регента, който е и баща на невръстния император, и фракцията на генерал Юан Шикай. През 1911 година правителството решава да национализира железниците. Това е удар, насочен срещу новата капиталистическа прослойка в страната. Този акт е като пистолетен изстрел, даващ началото на остри вълнения. Навсякъде из страната избухват бунтове и правителството се принуждава да иска помощ от генерал Ши кай. Но генералът усеща накъде духа вятърът и застава на страната на бунтовниците. Той добре знае към кого трябва да се обърне и през декември същата година делегация от представители на почти всички провинции отива при Сун Ят-сен с предложението да го издигне за президент на страната. Сун приема, но само тридесет дни по-късно отстъпва поста си на генерал Шикай. Този ход се оказва мъдър и далновиден, тъй като само след месец генералът постига това, което Сун Ят-сен едва ли би могъл да стори — абдикацията на последния император от династията Куинг. За тази своя заслуга Юан Шикай получава поста временен президент на новата китайска република. Но после добрият генерал изневерява на революцията. Изкушението да наследи трона и да създаде собствена династия се оказва твърде силно. Той издава декрет за разпускането на Гуоминдан и Парламента, създаден през 1913 година. Това поставя началото на нови вълнения. Шикай умира през 1916 година, без да постигне императорски статут, оставайки си един обикновен военен. В Пекин се създава временно правителство, което е слабо и неефективно. Сун Ят-сен на няколко пъти се опитва да изгради „национално правителство“ в Кантон, но единственото, което постига, е спечелването на провинция Гуандонг за своята кауза. На фона на тези горещи политически събития се развиваше и любовта на Зи-лин с необузданата Май. Той я срещна през нощта на 1 юли 1921 година в Шанхай, по време на първите митинги и демонстрации, които осемнадесет години по-късно щяха да доведат до широкомащабна революция. Същата нощ беше основана Китайската комунистическа партия. Макар и погълнат от историята, която буквално се твореше около него, Зи-лин не можеше да откъсне очи от тази прекрасна и пламенна революционерка, която, въпреки че беше в едно помещение с него, му се струваше безкрайно далеч. Тя беше много млада, още ненавършила двадесет. Беше пълен сирак и това може би обясняваше решителното й поведение, далеч от женската деликатност. За разлика от повечето младежи, които се срамуваха да проявяват интерес към нея, Зи-лин бързо се покори на неотразимото й привличане. Той беше на двадесет и една години, далеч по-зрял и уравновесен от нея, благодарение на доброто си образование и културната среда, в която беше живял. Лишена от всичко това, тя разчиташе на верния си усет и може би това беше основа за връзката между тях. Както и фактът, че по свой начин Май също разбираше значението на илюзиите. През онази нощ Зи-лин изобщо не подозираше каква решаваща роля ще изиграе комунистическата партия в бъдещото развитие на Китай. Дойде на това събрание, воден от изключителния си нюх. Остана там не защото беше особено въодушевен от комунистическите идеи, а заради Май. Но остана и това беше главното. Измина доста време, преди да набере кураж и да я разгледа по-отблизо. Беше дребно и стройно момиче със загоряла кожа и с осанка на момче. Това съвсем не означаваше, че не притежава достатъчно женственост. Напротив, беше прекрасна и вълнуваща, но момчешката осанка се дължеше на неукротимия й дух. Едно мъжко качество, според това, което мислеше дотогава Зи-лин. — Член ли си? — попита той, след като успя да си пробие път до нея. Не притежаваше почти никакъв опит с жените и това беше първото нещо, което му хрумна. — Аз съм сътрудничка на Сун Ят-сен — отвърна тя с блеснал от вълнение поглед. Зи-лин веднага забеляза, че в този поглед липсва фанатизмът, който го караше да се държи по-далеч от революционерите, с които му се случваше да контактува. — Не го виждам тук — отбеляза той. — Но в замяна на това забелязах доста руснаци… — И това ти се струва странно, така ли? — наклони глава тя. — Интересно ми е и бих искал да науча повече — отвърна с нервна усмивка той. Залата бързо се опразваше, въздухът тежеше от миризмата на пот и душевни вълнения. — Ами тогава да идем някъде и да поговорим — предложи Май. — Скоро Гуоминдан ще се слее с Комунистическата партия — промълви тя с ръце около голямата чаша чай. — И това ще ни направи изключително силни, нищо няма да е в състояние да ни спре. Масата беше покрита с остатъци от богатата вечеря — пържен ориз със задушено месо, печени скариди и пиле с гъби. Май сведе поглед към нея и се засмя: — От години не съм се хранила толкова добре! — потупа плоския си корем и добави: — Направо ще се пръсна! — Хубаво е, нали? — усмихна се и Зи-лин. — Човек се чувства особено доволен след добра храна… — Не съм толкова сигурна — стопи усмивката си Май. — Доволството лесно се превръща в самодоволство и това едва ли ще е от полза за нашата кауза… Китай се нуждае от всичко друго, но не и от самодоволни люде! — Нима това означава, че трябва да се откажем от добрата вечеря и да обидим готвача? — вдигна вежди Зи-лин. — Та той е вложил цялото си умение в приготвянето на тази храна! За момент Май помисли, че говори сериозно и беше готова да го среже. Но после забеляза веселите пламъчета в очите му и избухна в смях. — Може би си прав, Зи-лин — рече. — Има си време за всичко. Но когато човек е принуден да напусне родния край, хуморът се превръща в далечен спомен… — Аз пък мисля, че хуморът ни е най-необходим именно по време на тежки изпитания — възрази той. Тя бавно кимна с глава. — Може би си прав… Когато изгубихме битката с предателя генерал Юан при Жонпнан и бяхме принудени да избягаме в Япония, никак не ни беше до хумор… Японците ни се сториха странни и студени хора… — Но въпреки това ви дадоха подслон, докато сънародниците ви се страхуваха да го сторят — отбеляза Зи-лин? — Може би наистина са студени, но са проявили смелост… — Как става така, че винаги имаш отговор на всичко? — учудено го изгледа Май. — Не на всичко — засмя се Зи-лин. — Ако беше така, отдавна да съм станал могъщ „тайпан“, а не… — А не какво? Той отмести поглед от красивото й лице и го зарея към оживения кей. — Просто човек, изпълнен с необичайни идеи… Усетиха облаците и дъжда заедно, чувството за интимност беше деликатно и особено приятно. Макар да му беше за пръв път, Зи-лин не се уплаши от сексуалната близост. Може би защото самочувствието на Май стигаше и за двамата. Тя се втурна към него с присъщата си жар, той й: отвърна с нежност. Намери комбинацията за възхитителна. Предишните й любовници реагираха погрешно на всеотдайността — или се вцепеняваха от неприсъщата за жена инициативност в акта и губеха потентността си, или правеха несръчни опити да влязат в тон й магията отлиташе. Макар и с известен сексуален опит, Май за пръв път изпита в пълна степен насладата на акта. Тихите й писъци допринасяха допълнително за възбудата на Зи-лин, удоволствието му беше огромно. После, спокойно отпуснати в прегръдките си, те започнаха да разговарят. Сториха го простичко и искрено, без притворството, което не ги напускаше дори в компанията на близки приятели. След всичко това няма да е пресилено, ако се каже, че и двамата едновременно изпитаха чувството, което има само едно име — истинска любов. До този момент Май беше обичала истински само вожда Сун Ят-сен и неговите три принципа за революцията — национализъм, демокрация и благоденствие. Зи-лин пък беше обичал единствено изкуството на притворството. И двамата едновременно откриха, че обичта към идеали и концепции не е единствената в живота, че над нея пламти обичта към ближния, но това не води до противоречия между двете чувства, а по-скоро ги обединява на ново, по-високо ниво. За хора с висока мотивация като тяхната това разкритие беше от първостепенно значение. В рамките на три месеца Зи-лин беше представен лично на вожда Сун Ят-сен, след още три той и Май сключиха брак. Сун Ят-сен беше още едно откритие за Зи-лин. Докторът по медицина притежаваше разностранни познания, придобити в най-различни по характер учебни заведения — от англиканската гимназия в Хонолулу до Медицинската академия в Хонконг. Вероятно именно в университета беше попаднал под влиянието на християнството и западната аналитична мисъл. На този етап Зи-лин все още не беше достатъчно близък с вожда, за да сподели с него идеите си за справяне с „чуждестранните дяволи“. Но в разгорещените спорове между тримата, в които нерядко вземаха участие и други партийни лидери като Ху Ханмин и Ван Чинвей, докторът обикновено изразяваше гледната точка на Запада. В подобни моменти Зи-лин попиваше мислите му като суха гъба. Беше му безкрайно интересно да слуша как западната философия и политикономически теории се пречупват през филтъра на източния интелект. А интелектът на доктора беше наистина фантастичен и Зи-лин скоро се превърна в един от най-верните му поддръжници. В тези спорове имаше и сериозни сблъсъци. Сун Ят-сен и Май бяха на коренно противоположни становища по отношение на руските комунисти. Момичето открито го обвиняваше в корумпирано от западното влияние мислене. На практика обаче различията им се дължаха на факта, че двамата подхождаха към темата от различни емоционални нива. Сун Ят-сен разглеждаше комунизма от почти религиозна гледна точка, докато Май го виждаше като исторически възникнала необходимост. Тя разпалено защитаваше тезата, че само руските комунисти са носители на истински революционен дух, притежават безупречна дисциплина и огромна власт, имат искреното желание да помогнат на Гуоминдан чрез новосъздадената Китайска комунистическа партия. В споровете им липсваше озлоблението, тъй като изпитваха взаимно уважение един към друг и никога не пристъпваха прага на добрите обноски. Но докторът беше прекалено категоричен в становищата си и често цитираше своя военен съветник Чан Кай-шъ, който беше отявлен противник на комунизма и разглеждаше появата му като намеса във вътрешните работи на Китай. Една късна есенна нощ спорът им беше особено ожесточен. Навън валеше противен дъждец, небето беше ниско и прихлупено. — Ти си невъзможен! — извика Май и отчаяно вдигна ръце. — Дори Зи-лин успя да прозре положителните черти на комунизма! Докторът извърна глава и ясните му очи се заковаха върху лицето на Зи-лин. — Така ли? Я ми кажи, млади човече, какво хубаво виждаш у тази безбожна сган? Зи-лин отново мислеше за притворството. — По мое мнение руските комунисти притежават две неща, които Гуоминдан не може да открие никъде другаде — отвърна внимателно той. — И кои са те? — хладно попита Сун Ят-сен. — Първо, те могат да организират Гуоминдан по начин, който не е достъпен за нито един китаец, особено на този етап — започна Зи-лин. — От това само можете да спечелите. Дисциплина и целенасоченост. Зная, че все още получавате финансова подкрепа от чужбина, но икономията съвсем няма да ви навреди… Направи пауза да прочисти гърлото си, после продължи: — Втора, но далеч по-важна в идеологическо отношение е вероятността комунизмът да се превърне в идеология на бедните народни маси. Вие сте родом от Кантон, сър, не е необходимо да ви описвам мизерията и непоносимите икономически условия в южните провинции. Милиони китайци емигрират в Хонконг, Бирма, Анам и Индия с надеждата да намерят къшей хляб. И това продължава вече десетилетия… — Искаш да кажеш, че само обединяването между Гуоминдан и Китайската комунистическа партия може да обхване широките народни маси, така ли? — Честно казано, не виждам друг начин да бъде завладян днешен Китай… — Тази вечер бях горда с теб! — Горда ли? — недоумяващо я изгледа Зи-лин. Върнаха се у дома късно, но Май веднага поиска да правят любов. Буквално тръпнеше от възбуда. — Да, мили — погали го по бузата тя. — Наблюдавах го внимателно, докато ти излагаше тезата си… Макар да бях не по-малко изненадана от него, трябва да призная, че успя да пробиеш бронята му… — Това е хубаво — кимна Зи-лин. — Аз го харесвам, мисля че идеите му за бъдещето на Китай са добри. Бих искал да ги видя реализирани на практика. — Знаех си аз! — изкиска се Май и го стисна в прегръдката си. — Зад фасадата на неутрален аналитик, ти си истински комунист! — Не ме разбирай погрешно, Май — изтрезня Зи-лин. — Не изпитвам никаква слабост към комунизма, просто се опитвам да гледам трезво на нещата. И именно от тази позиция твърдя, че руските комунисти могат да бъдат изключително полезни за Сун Ят-сен. — Значи всичко е било заблуда! — помръкна Май. — Ти просто още веднъж демонстрира своята теория за притворството! — в очите й проблеснаха сълзи. Зи-лин се надигна и я притегни към себе си: — Слушай, Май. Какво значение имат моите чувства? Важното е Сун Ят-сен да разбере, че в момента само комунистите могат да спасят Китай. _Това_ е важното, останалото е без значение! Известно време мълчаха, после Май зарови лице в рамото му и промърмори: — А аз си мислех, че съм започнала да те опознавам! В гласа й имаше мрачна ирония. По-късно, размислила върху думите му, тя се извърна към него в мрака. — Не Сун Ят-сен, а Чан Кай-шъ ще бъде най-сериозното препятствие пред обединението на Гуоминдан и Комунистическата партия. Зи-лин се замисли. Познаваше Чан, един-два пъти бяха разговаряли надълго и нашироко. След тези срещи беше изпитал тежест в стомаха. — Кажи ми какво знаеш за него — тихо рече той. — Тридесет и четири годишен, възпитаник на Японската военна академия — започна Май. — Придобива боен опит като командир на японски полк. Връща се тук, за да вземе участие в революцията срещу Манчу. Със Сун се запознават на фронта, в боевете срещу генерал Юан. Двамата са много близки, бих казала дори прекалено близки… — Какво имаш предвид? — Зад лоялността му към Сун прозира още нещо — замислено промълви Май. — Намекваш, че служи на враговете на Гуоминдан? — Не, това е изключено. — А би ли предал Сун? — Не, поне докато докторът е още жив — отвърна Май. — Според мен, в Япония Чан е усвоил не само военното изкуство, но и изкуството да изисква лоялност към Чан Кай-шъ. Амбициите му са далеч по-големи от целите на една революция. Твърди, че споделя идеалите на Сун за народно благоденствие, но подозирам, че на практика не е така. Той е силен човек с възгледите на силен човек. — Сун има нужда от силен човек — както сега, така и в бъдеще, когато вземе властта. Винаги ще се нуждае от протекция, Май… — Да — кимна Май и черната коса покри рамото й. — Но протекция срещу кого? Това е въпросът, който непрекъснато си задавам… Направиха безуспешен опит да заспят. Цъкането на стенния часовник над камината кънтеше в главите им като църковна камбана. През отворения прозорец долитаха виковете на рибарите. — Май? — извъртя се в леглото Зи-лин. — Кажи, скъпи. — Ако моите думи са отворили някаква врата, както твърдиш, тази врата трябва да остане отворена… — Знаеш, че ще направя всичко възможно. — Добре — кимна той. — Защото имам чувството, че само по този начин ще откъснем Сун от влиянието на Чан… А може би ще променим и целия му начин на мислене… — Как, в името на боговете? Зи-лин се засмя. — След като Сун се убеди в ползата от руснаците, ти ще му кажеш да изпрати Чан в СССР, където трябва да усвои съвременната военна тактика и организация. Бородин с удоволствие ще го приеме. Ако Чан започне да шикалкави (което е почти сигурно), ти ще убедиш доктора да му каже, че е по-добре да усвои лично руската военна организация и сам да я приложи на практика, вместо това да правят руснаците. Май вече се смееше. Голото й тяло се стовари върху това на съпруга й, от очите й потекоха сълзи. Смехът запълни стаята им като гръмотевица в лятно небе. През 1923 година Сун Ят-сен се възползва от предложението на Зи-лин в онази нощ и изпрати Чан Кай-шъ на военна подготовка в СССР. Година по-късно се осъществи сливането между Гуоминдан и Комунистическата партия. С помощта на съветските съветници и техника беше създадена нова, далеч по-ефективна революционна армия, в която влизаха предимно партийни членове. Революционният дух рязко се повиши, оптимизмът просто се усещаше във въздуха. Май работеше в тясно сътрудничество с доктора, а Зи-лин реши да опознае по-отблизо и други водещи фигури в Гуоминдан. Службата като чиновник в пристанището не му пречеше да изпълнява партийни функции в свободното си време. Сближи се с Ху Ханмин сравнително лесно. Ху беше вече на четиридесет и две, доста по-възрастен от останалите последователи на Сун и почти негов връстник. Висок и строен мъж с приятно лице и безупречни обноски, той, в случай на нужда, можеше да бъде и великолепен оратор. Юрист по професия, Ху се беше запознал със Сун и Май в Япония, още по време на следването си. Бързият му аналитичен ум моментално се слял с революционния дух на Сун и двамата станали неразделни. Поради този факт, както и поради изключителното му умение да борави с хора, Ху Ханмин направил бърза кариера в Гуоминдан. От всички сътрудници на Сун Ят-сен той най-много приличаше на доктора. Беше хуманист като него, изпитваше непоколебима вяра в народа на Китай и беше готов на всичко за него. Залезът му, ако изобщо може да се употреби подобен термин, се дължеше главно на неспособността му да види перспективите за военна победа. В това отношение беше подложен на непрестанни нападки от страна на Чан Кай-шъ, който правилно виждаше най-сериозния си съперник именно в негово лице. Зи-лин изпитваше искрено възхищение от пъргавия ум на Ху. По време на разгорещени идеологически спорове именно Ху беше човекът, който успяваше да избегне всички подводни камъни и да стигне до същността на въпроса. Но в личен план Зи-лин беше привлечен силно от открития дух на този човек. Бащата на Зи-лин имаше все по-малко време за семейството си. Бързата индустриализация на Шанхай по западен образец отнемаше всичките му душевни и физически сили. В продължение на много години той беше единственият китаец с достатъчно познания и опит за осъществяването на сложни индустриални проекти. През първите три години от престоя на семейството в Шанхай той беше най-търсеният инженер както от европейците, така и от японците. Излизаше в зори, прибираше се късно вечер, доста време след като другите бяха приключили с вечерята. В това отношение семейството им беше доста различно от другите, но бащата успя да убеди съпругата си да храни децата навреме, без да го чакат. Тя обаче упорито отказваше да хапне, преди той да се е прибрал у дома, беше достатъчно скандализирана, че децата го вършат. Докато старият Ши не виждаше нищо непочтително в това, просто времената бяха такива… Във всеки случай Ху Ханмин отделяше много от времето си за младия Зи-лин, вероятно защото беше забелязал гениалните му качества на стратег. Двамата често се разхождаха до късно през нощта по тесните улички на крайбрежния квартал, известен под името Бунда. Един късен следобед в края на 1924 година Ху беше необичайно мълчалив, красивото му лице излъчваше меланхолия. Гледаше към претъпканото с най-различни плавателни съдове пристанище, нежеланието му за разговор беше очевидно. Времето беше хладно и сравнително сухо, далеч по-добро от студовете, които бяха сковали Пекин. На север властваха снеговете, донесени от студения сибирски вятър, но тук времето беше приятно, слънцето надничаше иззад гората от мачти и флагове. От мястото си Зи-лин виждаше големите драги, които денонощно дълбаеха входа на пристанището. Търговията беше замряла, но никой от големите тайпани не издигна глас на протест. Почистването на пристанището от наноси беше ежегодна операция, единствено чрез него можеше да се осигури достъпът на големите презокеански кораби до товарните докове. А именно те бяха стожерите на китайската външна търговия. Зи-лин насочи вниманието си към Ху. Възхищението му от този човек беше дълбоко и искрено, не искаше да го вижда тъжен. — Вуйчо — промълви почтително той. — Сун казва, че европейците имат навика да споделят грижите си с приятели… Ху се обърна да го погледне, на лицето му се появи хладна усмивка. — Може и да е така, млади братко — отвърна той. — Но ние не бива да се сравняваме с варварите и да товарим приятелите си с нашите болки… — сви рамене и замислено добави: — Шарен свят, обичаи всякакви… — Все пак бих могъл да ти бъда от полза — меко настоя Зи-лин. — Когато става въпрос за вътрешната политика на Гуоминдан, може би трябва да поискаш мнението на външен човек… Така преценките ти ще бъдат по-безпристрастни. — Господи, Зи-лин, ти наистина си забележителен младеж! — разсмя се Ху. — Сигурен ли си, че никога не си изучавал право? От теб става страхотен адвокат, толкова си убедителен! — Бих искал да ти помогна, вуйчо — отвърна сериозно Зи-лин. Драгите прекратиха работа, работниците започнаха да се подготвят за слизане на брега. Мазната вода обещаващо проблясваше в сгъстяващия се мрак. По крайбрежната улица запалиха лампите, светлината им се смеси със сиянието от огньовете на бездомниците и грейналите прозорчета на малките къщички. Към небето се издигна пушек, лунният сърп придоби червеникави оттенъци. — Има истина в думите ти — промърмори Ху, след като възобновиха разходката си. — Но някак не ми се иска да те забърквам… — В това отношение можеш да си спокоен — побърза да го увери Зи-лин. — Май вече се е погрижила… — Добре тогава — предаде се с въздишка Ху. — Добре ли познаваш Лин Хишу? — Разменяли сме по някоя дума — сви рамене Зи-лин. — По мое мнение е привърженик на необоснованите силови действия, но едновременно с това владее добре болшевишките методи. По всичко личи, че бързо се учи… — Мисли се за мой основен съперник — промълви Ху. — Ние с теб знаем, че това е Чан, но Лин е убеден, че Чан не може да събере достатъчно поддръжници, за да стане шеф на Гуоминдан. — А ти можеш. — Не знам — сви рамене Ху. — Какво ти е мнението? — Мисля, че Чан е опасен, но признавам, че мнението ми може да се окаже и малко повлияно… Май мрази Чан и се опасява, че той може да предаде революцията… — Чан мисли единствено за Чан — повтори мислите на съпругата му Ху. — Но това вероятно е част от поведението на военните. Командирът не може да мисли за войниците, които хвърля в боя… Иначе няма да ги изпрати на смърт, нали? — Лин обаче мисли по същия начин, макар да няма основания за това. В Централния комитет на Гуоминдан е срещу мен и поддържа идеята на Чан за военно настъпление срещу Пекин… Нашата армия стана далеч по-добре организирана след посещението на Чан в Русия, но аз мисля, че все още не е готова за сваляне на правителството. А ако сега се провалим, никога вече няма да успеем. Сун Ят-сен е накрая на силите си, решителността го напуска. Претоварва се с работа и това се отразява на здравето му. Една широкомащабна военна кампания положително ще го убие… Край тях пробягаха деца, виковете им бяха весели и пронизителни. Модерен параход поглъщаше в трюмовете си чували с ориз, на кея чакаха ред брезентови торби с чай. Някъде сред тях без съмнение се криеше и торбичка опиум, която струва цяло състояние… Зи-лин наблюдаваше пристанищното оживление, но умът му беше зает изцяло с това, което чу от приятеля си. — Ти трябва да продължиш с линията, която поддържаш в ЦК — промълви накрая той. — Избягвай реториката, която може да ги разгневи, използвай логиката… А след това трябва да поговориш на четири очи със Сун. Кажи му това, което разказа на мен. Умееш да говориш и лесно ще го убедиш, че ако приеме идеята на Лин и Чан за военно настъпление на север, преди армията да е напълно готова, това ще бъде последната разбита илюзия в живота му. Ако акцията завърши с неуспех, войниците ще изгубят доверие в него, а това означава край за Гуоминдан като цяло. Сун добре знае, че търпението означава мъдрост… Ху гледаше торбите с чай така, сякаш за пръв път в живота си виждаше подобна стока. — Тази вечер трябваше да председателствам едно заседание на ЦК, което беше отложено в последния момент — промълви с усилие той. — Иначе нямаше да се видим и да разговаряме… Повече думи не бяха необходими. Зи-лин се усмихна и забави крачка. Скоро обърнаха гръб на множеството кораби в пристанището и потънаха в нощта. Една седмица преди китайската Нова година (в началото на 1925-а) Май се прибра късно и го събуди. Навън светеше ярка луна, някакъв пияница припяваше дрезгаво под прозорците им, в далечината се чуваха спорещи гласове. — Зи-лин! — Да? Какво има? — той тръсна глава да прогони съня от клепачите си. — Безпокоя се за Сун Ят-сен! — Какво има пак? Нали Ху успя да го разубеди за дългия поход? — Той е болен — прошепна с насълзени очи Май. — Тежко болен… — Не съм чувал такова нещо — погледна я разтревожено Зи-лин. — Дори от Ху… — Няма и да чуеш — въздъхна Май. — Държи болестта си в тайна от всички, сподели само с мен… А аз ти го казвам просто защото не зная какво да правя! — Ти не си доктор, Май — прегърна я Зи-лин. — Няма какво друго да правиш, освен да му заведеш един истински доктор… — Отдавна е сторено — прошепна тя, а той едва сега забеляза колко бледо е лицето й. — Никой доктор не може да му помогне. — Умира ли? Тя кимна с глава. — Страх ме е, Зи-лин. Страх ме е, че ако на негово място не застане Ху Ханмин, с революцията е свършено… Чан е животно, което без Сун веднага ще се нахвърли върху комунистическата партия и ще я разбие. Не мога дори да говоря за това! — притисна се към него и избухна в плач, цялото й тяло се разтресе. — Той си отива… Всичко е въпрос на дни, а може би на часове… Зи-лин не можеше да стори нищо друго, освен да я притиска до гърдите си. След известно време тя се поуспокои и той каза: — Ти трябва да направиш всичко възможно Ху да получи подкрепата, която му е необходима. Защото опасността идва не само от Чан, а и от Лин Хишу! Май отново се разплака. — Не зная, Зи-лин! Нямам сили… Без Сун Ят-сен… — Опитай се да мислиш трезво. Май! — остро настоя той. — Какво би казал той, ако те чуе? Положително ще те смъмри! Неговата сила се изразява чрез теб. Зная и чувствам това, другите също. И именно затова ти завиждат. Е, дойде време да се възползваш от своята мощ — гледаше бледото й лице и чувстваше, че в този миг я обича повече от всякога. Чувството беше много приятно. — Враговете ти това и чакат — да проявиш слабост. Веднага ще кажат, че вече не носиш полза за революцията. Защото си обикновена жена, която изпада в паника при първата кризисна ситуация. Започваш да плачеш и да се тръшкаш пред паметта на Сун — нещо, което никой мъж не би си позволил… — Не такива са били неговите планове за теб, Май. Не за това те е считал за най-близкия си човек, споделял е най-съкровените си тайни с теб, доверявал ти се е далеч повече, отколкото се е доверявал на любимия си — Чан! Нима не виждаш, че Сун разчита на теб точно толкова, колкото и ти зависиш от него? Може би именно _твоята_ сила го поддържа все още жив. Може би без нея отдавна щеше да е победен от болестта… — Да — прошепна Май и челото й опря в гърдите му. Приличаше на бегач на дълги разстояния, който търси последните остатъци от волята си, за да завърши изтощителното състезание. — Благодаря ти, съпруже мой! През април Зи-лин получи повишение и стана старши писар в пристанищната администрация. В края на работния ден той прибра нещата си и тръгна да съобщи добрата новина на Май. Въпреки предложението Май да прави дарения на партията, той предвидливо заделяше настрана част от заплатата си и започна да прави малки инвестиции. Привлече двамата си братя и с общи пари купуваха земя във все още неразработените покрайнини на Шанхай. В рамките на шест месеца продадоха два от парцелите си на предприемачи и първоначалният им капитал се утрои. Предстоеше продажбата на трети и Зи-лин възнамеряваше да прибави увеличението на заплатата си към печалбата и с тези пари да купи една четвърт от нов и сравнително голям параход. Братята не споделяха оптимизма му, затова възнамеряваше да действа сам. Прибра се на свечеряване, но Май все още я нямаше. Седна зад бюрото, извади писалка и мастило и потъна в изчисления. Искаше да бъде сигурен в печалбата, която ще му донесе частичната собственост на един голям презокеански параход. Потънал в работа, той не чу стъпките на Май. Най-сетне необичайната тишина в къщата му направи впечатление, главата му се вдигна от колонката стройни цифри. — Май? Тя стоеше неподвижно, с пребледняло лице. Зи-лин стана и хвана ръцете й, студени като лед. — Какво се е случило, за Бога? Очите й потърсиха неговите. В тях се четеше такава огромна мъка и отчаяние, че отговор не беше нужен. Зи-лин разбра, че Сун Ят-сен е мъртъв. — Замина за Пекин, сам… — промълви след дълго мълчание тя. — Исках да отида с него, молих му се… Но той беше твърд. — Зи-лин усети огромните й усилия да не избухне в сълзи. — Сякаш отиваше там, за да умре… Сякаш беше усетил приближаването на смъртта и не искаше да плаши близките си. Зи-лин усети празнота в съзнанието си. Сякаш приятелската и топла ръка, която го беше подкрепяла в продължение на години, изведнъж беше изчезнала. — Може би е мислил само за революцията, както винаги… — промълви той и Май вдигна глава. — Спомените ни за него ще бъдат много по-силни, ако бъдем лишени от възможността да видим слабостта, която идва заедно с последните часове на всеки човек… А така ще го помним силен и непоколебим, готов на всичко в името на революцията. — И все пак ме е страх — прошепна Май. — За всичко… Смъртта на Сун Ят-сен даде сигнал на неизбежната борба за власт сред висшите кръгове на Гуоминдан. Както можеше да се очаква, кандидатурата на Хун Ханмин за наследник на вожда се радваше на най-голяма популярност. Неговите речи в ЦК бяха мъдри и убедителни, въпреки враждебното отношение на Лин Хишу, който настояваше за незабавна военна мобилизация. Учудващо беше, че Чан Кай-шъ — известен привърженик на тази теза, запази мълчание. Седеше на стола си, обграден от съветници и приближени, слушаше и наблюдаваше. Сякаш беше върховен съдия, който трябва да вземе окончателното решение. Естествено, вдовицата на Сун нямаше думата и всички бързо я забравиха. Зи-лин се безпокоеше главно от необичайното поведение на Чан. Той беше човек на действието и всички очакваха да вземе нещата в свои ръце. Междувременно други събития отклониха вниманието на Зи-лин от вътрешните борби за надмощие в Гуоминдан. От известно време насам водеше преговори за закупуване на акции от търговския флот на големия американски тайпан Бартън Сойър. Това стана въпреки желанието на братята му да се обърнат към един от английските тайпани, който беше в Шанхай много по-отдавна от американеца и се предполагаше, че е далеч по-могъщ от него. Зи-лин обаче имаше възможност да наблюдава пряко дейността на корабособствениците в пристанището и вършеше това почти двадесет и четири часа в денонощието. В резултат стигна до заключението, че именно компанията „Сойър & синове“ е тази, към която трябва да се обърнат. Облечен в най-скъпите си дрехи, той се появи в офисите на Американската концесия, забравил напълно за разгорещените дебати в ЦК на Гуоминдан. Млад чужденец, облечен в неподходящ за климата на града костюм, седеше зад бюрото и се правеше на важен. Очевидно искаше да смае дивия китаец с уменията си на опитен бизнесмен. След като се занимава с това в продължение на няколко минути, той най-сетне вдигна глава и повика Зи-лин от чакалнята. Бартън Сойър беше широкоплещест мъж с подпухнало лице. Цветът на кожата му беше толкова червен, че Зи-лин изпита моментно безпокойство. — Окопити се бързо, поклони се и побърза да поеме протегнатата ръка на американеца. Беше наблюдавал този жест у редица чужденци и знаеше, че трябва да отговори на ръкостискането. Повечето негови сънародници биха се намръщили от подобен акт и несъмнено биха побързали да издърпат ръката си. — Положително знаете как да стискате ръце — усмихна се одобрително Сойър. Гласът му беше висок и басов, дълбоко в себе си Зи-лин изпита тревога. — Във Вирджиния, откъдето съм родом, хората се познават по ръкостискането… Баща ми например никога не вършеше бизнес с хора, които не умеят да се ръкуват както трябва… И този, подобно на всички американци, живееше с увереността, че всички знаят къде точно се намира проклетото му родно място. Сякаш континентът на другия край на света е отворена книга, която останалите задължително трябва да са прочели… — Заповядайте — гостоприемно разпери ръце Сойър. — Седнете, настанете се удобно… — поведе го към мек диван с необичайно големи размери, очевидно внесен от чужбина. Зи-лин го намери за крайно неудобен, но беше твърдо решен да се справи с всички препятствия, които ще срещне в света на „чуждестранните дяволи“. „Трябва да се нагаждаш“, постоянно си: повтаряше той. — А сега кажете с какво мога да ви помогна — прогърмя отново Сойър, макар че седна съвсем близо до него. Никакъв чай, никакъв любезен предварителен разговор за опознаване. Зи-лин беше дълбоко смаян, но бързо се окопити. Такива са правилата на „чуждестранните дяволи“ и той ще трябва да се съобразява тях. — След известни проучвания в пристанищните дневници стана ясно, че вашата фирма дължи известно количество месечни такси и аз… — Сега ви познах! — безцеремонно щракна с пръсти Сойър, прекъсвайки внимателно подбраните встъпителни слова на Зи-лин. — Вие работите в пристанищната администрация! Откога мандарините започнаха да изпращат чиновниците си за обичайните вноски? — Тук съм неофициално — меко поясни Зи-лин. — Неофициално ли? — изгледа го внимателно Сойър. — Искате да кажете, че не сте дошъл да искате подкуп? — Не, сър. Сойър се наведе напред и извади пура от голямата дървена кутия на бюрото си. Отхапа края, изплю го на килима и драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти, изпусна гъст облак дим и едва тогава се обади: — Е, добре, синко… Признавам, че имаш здрави нерви, за да поискаш лична среща с мен — едрото му туловище започна да се надига: — Но за съжаление времето ми е малко и… — Ако пропуснете и следващата месечна такса, изобщо няма да имате време — все така спокойно каза Зи-лин. — Това не те засяга! — хладно го изгледа американецът. — Аз не обсъждам делата на фирмата си с разни китайчета! — Хората от Запада наричат това гордост — промълви Зи-лин, без да мръдне от мястото си. — Но по-точно е да се нарече предразсъдък… Бях чувал, че вие, американците, мислите по-малко консервативно от своите братовчеди — британците… — Британците не са ми никакви братовчеди! — озъби се нервно Сойър. — И аз мисля така — въздъхна Зи-лин. — Британските тайпани разполагат с по-нови и по-бързи параходи от вашите и ви измъкват бизнеса. В резултат финансовото ви състояние бързо се влошава. През последните шест месеца сте принуден да заплащате дължимите суми с банкови кредити, но сега банките започват да си искат дължимото… Очите на Сойър опасно се присвиха. — Ти май си прекалено информиран за едно обикновено китайче… — Във вашите очи може би съм обикновено китайче, но по-важно е какво имам в главата си. Сойър го зяпна, после избухна в истеричен смях. Лицето му стана толкова червено, че Зи-лин се уплаши. Имаше чувството, че са му се спукали поне няколко кръвоносни съда. — Ох, ох!… — стенеше американецът и бършеше очите си с юмрук. После се овладя и седна обратно на дивана. — Е, хубаво… Явно съм се натъкнал на рядък екземпляр — китайче с чувство за хумор! — Благодаря за комплимента — кимна сдържано Зи-лин. — Но все пак бих предпочел да ме наричате по име. — „Контактите с «чуждестранния дявол» са наистина уморителни“, въздъхна в себе си той. — Добре — кимна Сойър и изтръска пепелта от пурата си. — С какъв бизнес се занимавате, господин Ши? Нямам предвид длъжността ви на писар в пристанището… — Занимавам се с инвестиции заедно с братята си — започна Зи-лин и с неудоволствие установи, че сърцето му блъска като лудо в гърдите. — Бихме искали да купим известна част от вашата транспортна компания. За момент остана с впечатлението, че Сойър ще го удари. Лицето му изведнъж пребледня, сякаш беше на прага на припадъка. — Вижте какво, господин Ши… — Разбира се, ние сме подготвили известни гаранции за вашата фирма — побърза да го прекъсне Зи-лин. — И с готовност ще ви ги предложим като израз на добра воля… — Изключено! — успя да напълни дробовете си с въздух Сойър. — Фирмата ми е американска и ще си остане такава, до последния цент! Какво ще остане за сина ми Андрю и за неговия син, ако започна да я разпродавам? — Страхувам се, че ако не се разделите с част от нея _още сега_, за младия господар Андрю едва ли ще остане нещо. Кредиторите просто ще приберат всичко, с което разполагате, и вие ще фалирате. Каква полза ще има младият господар Андрю от една фалирала фирма? — И дума да не става! — Като компенсация за нашия дял в „Сойър & синове“ ние предлагаме нещо повече от свежа финансова инжекция — продължи Зи-лин. — Първо, гарантираме, че нейната собственост няма да е обект на експроприация от комунистите или другите революционни фракции. През следващите години в Китай ще има огромни социални сътресения и ръцете на новите властници неизбежно ще се протегнат към чуждата собственост в страната. — Второ, служебното ми положение на главен писар в пристанищната администрация ще позволи на „Сойър & синове“ да разполага с информация за всяка стока, която се товари или разтоварва в пристанище Шанхай. На практика това означава, че вие ще знаете предварително както количеството на предстоящите за експедиция стоки, така и тяхната дестинация, далеч преди това да стане достояние на вашите конкуренти. — Трето, ние ще осигурим най-бързия и безопасен начин за доставка на опиум от вътрешността на страната до Шанхай и Хонконг, откъдето вие ще бъдете свободен да го насочвате където пожелаете. Сойър мълчаливо дъвчеше края на пурата си. Когато най-сетне проговори, в гласа му нямаше нито гняв, нито агресивност. — Да започнем отзад напред, господин Ши — промълви той. — Как, по дяволите, можете да гарантирате това, което предлагате? — Най-малкият ми брат притежава речна баржа, с която пътува надалеч, чак до изворите на големите реки. Познава както производителите, така и най-добрите макови полета. Ще получи стоката на най-ниската възможна цена. Сега работи за себе си, но това ще се промени в момента, в който подпишем договора… — Колко пари възнамерявате да вложите? Зи-лин назова една цифра. Сойър направи бързи изчисления, сърцето му се разтуптя. Зи-лин знаеше, че предложената сума е малка и едва ще покрие вноските на фирмата по банковите заеми за следващите два месеца, плюс лихвите и пристанищните такси. Отговорът на Сойър беше очакван. — Съжалявам, господин Ши — промърмори той. — Част от офертата ви е наистина интересна, но капиталните ви вложения са далеч от нуждите ми. Ако приема предложението, след тридесет дни отново ще бъда в сегашното финансово състояние. Минус част от фирмата си… — Няма да е така, ако поемете работата с дълбачките в акваторията на пристанището в рамките на следващите десет дни — отвърна Зи-лин. — Започвате да говорите глупости — раздразнено го погледна Сойър. — Тази работа е в ръцете на „Матиас Кинг“ — една от най-могъщите английски компании. Вършат я откакто се помня и едва ли някой може да им се бърка! Забравете за това! — Предпочитам да не забравям нищо — тънко се усмихна Зи-лин. — Аз, знаете, имам достъп до информация, за която дори тайпаните нямат представа… Сойър се впечатли от тона, с който бяха изречени тези думи, и леко кимна с глава. — Ние все пак сме във ВАШАТА страна, господин Ши. Отчитам този факт и ви моля да продължите… — Работата на дълбачките ще продължи още известно време — започна Зи-лин. — Но утре английските капитани ще осъмнат без екипаж. На борда им няма да има нито един човек, разбирате ли? — Това едва ли ще ги затрудни — поклати глава Сойър. — „Матиас Кинг“ са тук отдавна и познават хората. Пристанището е пълно с гладни кули*, които са готови да умрат за един английски шилинг на ден. [* От хинди kuli, quli — наемен работник в Индия, Япония и други далекоизточни страни. — Б.пр.] — Точно така, готови са да умрат — съгласи се Зи-лин. — Капитаните лесно ще съберат нови екипажи и ще ги качат на борда. Но сред тези хора ще има и няколко млади революционери, които жадуват за разруха… Накратко казано, на дълбачките ще избухнат серия от неочаквани пожари… Това ще ги принуди да прекратят работа, при това за неопределено време… — Извинете за забележката, но този план е истинска глупост, господин Ши. Английският тайпан наистина ще изгуби време и пари, но какво от това? — Масивните рамене на Сойър се свиха в недоумение. — Рано или късно, той ще поправи корабите си и работата ще продължи… — Може, но ако наистина това стане рано… — проточи замислено Зи-лин. — Защото договорът му с пристанищната управа изтича. Лично присъствах на подписването му и знам, че „Матиас Кинг“ трябва да завърши отстраняването на наносите за шест дни. В противен случай ще плащат тежки неустойки и концесията ще им бъде отнета. — После нещата минават през моя кабинет. Началникът на пристанището ще обяви таен търг между компаниите, които проявяват интерес към подобна оферта. Аз лично ще направя необходимото концесията да бъде получена от „Сойър & синове“. А тъй като работата е спешна, защото пристанището е блокирано, парите ще ви бъдат приведени в рамките на две седмици от приключването й. Тайпанът гледаше Зи-лин така, сякаш на гърба му изведнъж бяха поникнали криле. — Проклет да бъда, ако не сте обмислили всичко! — промърмори той и потъна в дълбок размисъл. Зи-лин му отпусна необходимото време, после небрежно подхвърли: — Има и едно допълнително условие… — Знаех си аз! — изръмжа американецът и рязко вдигна глава: — Сега идва ред на ритника! — Нищо подобно — поклати глава Зи-лин. — Искам да вземете на работа средния ми брат и толкова. Можете да му направите интервю и да прецените каква работа да му възложите. По-нататъшното му издигане ще зависи изцяло от личните му качества. Все пак в рамките на следващите две години бих искал да го изпратите на работа в хонконгския ви офис… Но пак подчертавам, само ако прецените, че има необходимите качества. — Това е приемливо — кимна Сойър. — Но трябва да сте наясно с едно — ако кръшка или не може да овладее правилата на търговията, или, не дай Боже, го пипна да предава поверителна информация на конкуренцията, ще го изритам веднага! Това е мое право като тайпан и няма да отстъпя от него! — Оставам на вас да решите съдбата му, господин Сойър — усмихна се Зи-лин и стана. — Последното ми условие е фирмата да не променя името си при никакви обстоятелства. Ние ще бъдем просто партньори в сянка… Сега беше ред на американеца да се усмихне. — Хей, приятелю! — извика възбудено той. — Я да идем да си устроим един хубав пир! Беше сигурен, че Зи-лин ще приеме предложението му, тъй като китайците обичат да подпечатват успешните си сделки с обилно ядене и пиене. Засмя се, но този път смехът му не се стори на Зи-лин чак толкова груб и неприличен. — Може пък да се окаже, че ти си най-добрият делови партньор, за който човек може да мечтае! Зи-лин вдигна глава от бумагите върху бюрото си. Зад врата се чуха викове, после Май се втурна в кабинета му като ураган. — Мъжо! — задъхано прошепна тя. — Нещастие, мъжо! Свършено е с нас! Той прегърна потръпващите й рамене и се опита да я успокои. — Какво се е случило, Май? Всички служители ги зяпаха с отворена уста. — Снощи е бил убит Лин Хишу! А тази сутрин полицията е арестувала първия братовчед на Ху Ханмин. Отправили са му официално обвинение в политическо убийство! — А Ханмин? — Познаваш го не по-зле от мен. Току-що произнесе реч пред ЦК, бях сигурна, че другата седмица щяха да го изберат за председател… Но той оттегли кандидатурата си! Настъпи тежко мълчание. — И сега? — Случи се най-лошото — разрида се Май. — Чан издебна най-подходящия момент, за да излезе на сцената. Заклейми политическите убийства и се обяви за силно и единно ръководство. Никой не му се противопостави, дори Ху… Тази вечер е гласуването. Председател ще бъде Чан! Май излезе права. Централният комитет на Гуоминдан избра за свой председател генерал Чан Кай-шъ, малко по-късно той застана начело и на Кантонското правителство. В продължение на няколко месеца Чан успя да концентрира цялата власт в свои ръце, а после, през юни 1926 година, обяви началото на Северния поход. Единствено Май и Ху направиха опит да му се противопоставят, призовавайки към предпазливост, но милитаристичният дух на генерала вече беше успял да зарази болшинството членове на ръководството. Поставено бе началото на похода, който в очите на много китайци беше единствената надежда към така дълго жадуваната свобода. През тази и следващата година Националистическата армия на Чан Кай-шъ завзе голяма част от средните провинции на страната, посрещана като армия освободителка. В началото на 1927 година в нейни ръце паднаха и трите най-големи източни провинции. През цялото време Май и Ху развиваха трескава дейност сред членовете на комунистическата партия, правейки отчаяни опити да запазят живи идеалите на Сун Ят-сен на фона на агресивния империализъм, родил се от победоносния поход на генерал Чан. Зи-лин обаче се грижеше предимно за бизнеса. Предвидил вълненията в страната, той успя да убеди братята си, че е време да продадат всички недвижими имоти и поземлената собственост. Печалбата не беше толкова висока, колкото очакваха, но той беше по-сигурен да вложи парите им другаде. Това „другаде“ беше все по-голям дял от „Сойър & синове“. С помощта на братята Ши смесената компания постигна невероятен просперитет и скоро се нареди непосредствено зад двата най-големи английски конгломерата, действащи от десетилетия в Китай. Братът на Зи-лин, който беше назначен в компанията, започна да се издига дори по-бързо от очакванията на самия Зи-лин. Сойър, който се оказа отличен познавач на хората, бързо реши, че младежът трябва да работи директно с него. А когато Зи-лин му напомни за уговорката братът да бъде изпратен в Хонконг, американецът неохотно промърмори: — Той е безценен за мен именно тук, господин Ши… — А можеш ли да си представиш колко по-ценен ще бъде за теб в Хонконг? — кротко попита Зи-лин. През пролетта на 1927 година Чан триумфално се завърна в Шанхай. Тук завари нов председател на Гуоминдан, избран в негово отсъствие. Но влиянието на генерала вече беше толкова голямо, че партията бързо се разцепи на две враждуващи фракции. Май беше отчаяна, тъй като идеалите на Сун Ят-сен бързо се превръщаха в пепел. Бореше сее всички сили за ново обединение, но всичко беше напразно. Враждата се задълбочи, революцията беше поставена под заплаха. Една нощ, малко след китайската Нова година, Зи-лин се събуди в твърде необичаен час. Наоколо беше тъмно, причина за пробуждането му беше някакъв неясен кошмар. Облян в пот, той се извърна към Май, но мястото й в леглото беше празно. Стана, облече лек халат и тръгна да я търси из стаите. Откри я на входната врата, обградена от двама войници в униформа. — Какво става? — попита той офицера от Националистическата армия, който ги придружаваше. — Това не е ваша работа — отвърна сопнато онзи. — Генерал Чан иска да разговоря с госпожа Ши. — Но тя е моя съпруга — промълви Зи-лин, уловил безпомощния поглед на Май. — Всичко, свързано с нея, засяга и мен. — Изпълнявам заповед на ЦК на Гуоминдан — издекламира офицерът. — От името на генерала ви забранявам да се бъркате! — извърна се към Май и добави: — Моля, последвайте ме, госпожо Ши. — Искам преди това да разменя две думи с жена си… Никой не го чу, войниците хванаха Май за лактите и я изведоха от апартамента. — Зи-лин, съпруже мой! — долетя приглушеният й вик откъм стълбището. — Почакайте! — втурна се напред Зи-лин. Офицерът измъкна пистолета си и го насочи в гърдите му. — Бъдете така добър да си легнете, господин Ши! — просъска заплашително той. — Жена ви ще бъде върната, след като генералът приключи с нея. При нас тя е в пълна безопасност. Вратата се тръшна подноса му. Зи-лин преодоля смразяващата парализа от ситуацията и се втурна към прозореца. Успя да зърне Май само за миг, после войниците я помъкнаха в мрака. Офицерът вдигна глава, белите му зъби проблеснаха. Размаха пистолета, сякаш за поздрав, после също изчезна. Зи-лин беше обзет от треска. Върна се в спалнята и започна да се облича. Беше толкова разтревожен, че чу блъскането по входната врата едва когато излезе в антрето. В душата му нахлу огромно облекчение. Значи са разбрали, че всичко е грешка и са пуснали Май! Озова се до вратата с един скок и рязко я отвори. На прага стоеше Ху Ханмин, лицето му беше по-бяло от стената. — Идвам от централата на партията — прошепна той. — Едва се измъкнах, тъй като сградата е обкръжена от войници на Чан. Арестуват наред, убиват онези, които правят опит да избягат. Наричат го екзекуция. Чан се разграничава от партията и застава начело на Гуоминдан. Сбъднаха се най-мрачните опасения на Май… — огледа входното антре и в очите му се появи недоумение: — Къде е тя, Зи-лин? Страхувам се, че животът й е в опасност! — Буда! — проплака Зи-лин. — Току-що я отведоха войниците! — сграбчи дрехата на приятеля си и го повлече навън: — Ела, Ханмин, трябва да я намерим, преди да я отведат при Чан! Изтичаха надолу по стълбите. Едва направили няколко крачки по тротоара, до ушите им достигна властен глас: — Накъде сте хукнали, господа? Зи-лин веднага разпозна гласа на офицера, който беше арестувал Май. Пистолетът му беше насочен към тях. — Генерал Чан се оказа прав — усмихна се униформеният. — Твърдеше, че рано или късно тук ще се появи Ху Ханмин… И наистина стана така… — усмивката изчезна, разнесе се лаеща команда. От тъмнината изплуваха войниците, продължаващи да стискат ръцете на Май. — Пуснете я — примоли се Зи-лин и направи крачка напред. Офицерът го спря с дулото на пистолета си. — Пуснете я — обади се и Ху. — В замяна на това ще дойда доброволно с вас… — Моите заповеди са по-други — поклати глава офицерът и на лицето му отново се появи самодоволна усмивка. Този тип очевидно изпитваше наслада от ситуацията. — Освен това изобщо не ми пука дали ще дойдеш доброволно, или насила… — Извърна се към войниците и кратко заповяда: — Вдигнете я! Униформените хванаха Май под мишниците и я изправиха. После бързо отстъпиха встрани. Едва сега Зи-лин разбра, че офицерът изобщо не е имал намерение да я води при Чан. — Не! — изкрещя той и скочи напред в момента, в който онзи натисна спусъка. Очите на Май останаха заковани върху лицето му. Дори в мига, в който куршумът прониза сърцето й, в тях нямаше страх от смъртта. Зи-лин остана с чувството, че от гърдите й се откъсна горчива въздишка. — Не! — изкрещя отново той и се впусна в тромав бяг. Офицерът не направи опит да го спре, на лицето му продължаваше да свети задоволството. Може би затова не забеляза как бягащият човек рязко сменя посоката и скача отгоре му. Обзет от задушаваща ярост, Зи-лин придоби исполинска сила. С лекота измъкна пистолета от ръцете на смаяния офицер, извърна дулото към него и натисна спусъка от упор. Ушите му писнаха от трясъка на изстрела, ръката му отлетя назад от силния откат. После очите му опулено се заковаха върху кървавата каша, която допреди миг беше лицето на офицера. Трупът се стовари на земята и заподскача от последните рефлекси на умиращите мускули. С точността и отчаянието на уловен в капан див звяр, Зи-лин насочи пистолета към двамата войници и отново натисна спусъка. Ръцете им изпуснаха мъртвата жертва, телата им се строполиха до трупа на офицера. Зи-лин изпразни пълнителя си в тях, после пристъпи към Май и взе главата й в скута си. Очите й бяха затворени, кръв почти нямаше. Сякаш беше заспала. Книга втора Ву-уей Да се предпазиш от самодоволство Лято, в наши дни Хонконг / Крим / Пекин / Тцуруги / Токио / Вашингтон Андрю Сойър се събуди, седна в леглото и отправи поглед към широкото огледало с мраморна рамка на отсрещната стена. Видя издълженото лице и сините като метличина очи на баща си. Прецизно подстриганите мустачки бяха снежнобели, точно като изтъняващата на темето коса. Все още под влияние на съня, той прокара луничава длан през лицето си. Кога успя да ми изтънее косата, запита се той. Нима това стана заедно с побеляването на мустачките, които през целия му съзнателен живот си бяха жълтеникаво руси? Кога се източиха годините? Претърколи се през смачканите на топка копринени чаршафи и посегна към порцелановата гарафа на нощната масичка. Напълни една чаша и жадно я изпи. Трябва веднага да се обадя на Питър Енг, помисли си той. Питър сигурно знае някой добър „Сам Ку“… Сойър остави чашата и сведе поглед към ръката си. Кожата му се стори изтъняла и стара, белязана от времето. Вените пулсираха под нея, прекалено ясни, прекалено близо до повърхността. Той рядко се замисляше върху проблемите на живота и смъртта. Тайпан на „Сойър & синове“ в продължение на повече от четиридесет години, той мислеше за семейния бизнес и нищо друго. Дори смъртта на първата му съпруга Мери по време на ужасния тайфун през 1948 година не успя да го откъсне задълго от работата. Днес, макар и седемдесетгодишен, той едва ли би се замислил за хода на времето, ако не беше сънят… И смъртта на Мики. Когато Мери се отиде, той беше на двадесет и осем години. „Джос“ — съдба, би рекъл всеки. Но Мики умря само на осемнадесет месеца. Дълги години след това не мислеше за повторен брак. Ако не беше Питър Енг — неговият „компрадор“ и близък съветник, подобна мисъл положително не би стигнала до главата му. Но Енг беше твърд в убеждението си, че един тайпан трябва да има семейство и наследници, които да поемат бизнеса. Срещна подходящата жена едва преди десетина години. Сюзан Уелс беше тридесет години по-млада от него и бракът им скандализира голяма част от висшето общество в Кралската колония. Това накара Сойър да си спомни за един друг скандал, преди много години в Шанхай. Беше успял да се измъкне от него благодарение на Ши Зи-лин. Сред многобройните му близки в компанията и извън нея единствено Питър Енг искрено се радваше за него. Но в самия брак имаше малко радост и щастие. Още на следващата година Сюзан почина при раждане. Невръстното момиченце, което Сойър нарече Мики, живя само осемнадесет месеца и беше отнесено от вродените си заболявания. Именно Мики беше сънувал тази нощ. Вдигна слушалката и набра един номер, който помнеше наизуст. — Извинявай, че те безпокоя толкова рано, Питър — промърмори в мембраната той. — Но трябва веднага да те видя — замълча за миг, после добави: — Не, в офиса е добре… — Ядосан от факта, че безпокойството го беше принудило да забрави за добрите маниери, той забързано попита: — Как са Джослин и децата? Добре… Значи ще се видим след четиридесет и пет минути… Изкъпан, избръснат и парфюмиран, Сойър се изправи пред вратичката на черния ролс, почтително отворена от униформения шофьор. Беше облечен в лек, безупречно ушит костюм от лен и коприна в цвят на кафе с мляко. Слезе на „Сойър плейс“ — единствената улица в Хонконг, носеща името на американец. На няколко метра от мястото, където спря лимузината, се простираше широкият булевард „Конот роуд сентрал“, който дори в този ранен час беше оживен. Вдясно, срещу сградата на „Сойър & синове“, се издигаше Конот Тауър, вляво оставаха офисите на най-големите конкуренти на Сойър — „Матиас Кинг“. Тръгна по мраморните стъпала нагоре към солидната врата от черен махагон с бронзова обковка. Как се променя животът, въздъхна в себе си Сойър. На млади години имаше чувството, че е безсмъртен. После това чувство се ограничи само върху съществуването на компанията. Той беше от хората, които се държаха настрана от истерията на повечето от хонконгските бизнесмени, които тръпнех в очакване на 1997 година — годината, в която Китай трябва да получи обратно Кралската колония. По време на кризата в търговията с ценни книжа през 1980 година Сойър понесе не по-малко жестоки удари от останалите участници в пазара. Главоломното спадане на борсовия индекс Ханг Сенг само за една нощ го направи по-беден с няколко милиона долара. Но за разлика от повечето тайпани, които се поддадоха на паниката и продължиха да продават акциите си и през следващите дни, той нареди на своите брокери да купуват. Мъдростта на този ход пролича след около година, когато Ханг Сенг се устреми нагоре, едновременно с продължителния спад в цените на недвижимите имоти. „Сойър & синове“ изведнъж се оказа притежател на основния пакет акции в дузина нови за фирмата предприятия, които бързо се оправиха от шока след изявлението на комунистически Китай и започнаха да дават добра печалба. Вътре в себе си Сойър беше убеден, че китайците просто блъфират. Те не бяха забравили униженията, на които са били подложени по време на войната и след нея, изгаряха от желание да накарат кралицата да им падне на колене. Е, добре, в това няма нищо лошо — ще отмине и ще се забрави. Важното беше друго. Комунистите имаха толкова шанс да управляват една сложна и динамично развиваща се общност като Хонконг, колкото и да стъпят на Луната. Те бяха наясно с факта, че ако Колонията престане да функционира, загубите им в твърда валута ще бъдат неизчислими. Може да са всякакви, но едва ли ще се проявят като такива глупаци… Сойър се оказа прав. През настоящата година дойде декларацията на Пекин, че Колонията получава петдесет години преходен период, по време на който политическата и икономическата й система няма да бъде променена. Лично за Сойър тази декларация не беше никаква изненада. Въпреки това обаче сътресенията на пазара се увеличиха, вместо да се свият и изчезнат, както очакваше той. Причината за тази аномалия беше проста. Голяма част от деловите среди на Хонконг изпитваше недоверие към комунистите, никой не вярваше на думата на Пекин, дори и след официално подписаното споразумение. Какво, в крайна сметка, може да ги спре, питаха се бизнесмените. Какво може да попречи на китайската армия да окупира града през нощта на 1 януари 1997 година, игнорирайки всякакви официални споразумения? Имаше и такива, за които преходният период донесе открито облекчение. Те изпитваха увереност, че каквото и да стане, бизнесът им ще си остане непокътнат. Но Сойър знаеше, че това са измамни илюзии. Просперитетът на Хонконг носят семейните търговски къщи с дългогодишни традиции, а това означава, че бизнесът трябва да запази своята най-характерна черта — наследствеността. На практика, дори да се спазва стриктно, този петдесетгодишен период не променя с нищо мрачните перспективи за бъдещето, мислеше той. Ако слуховете за предстоящо оттегляне на „Матиас Кинг“ от делова активност в Хонконг излязат верни, тогава Бог да ни е на помощ, мрачно поклати глава той. Не само на нас, но и на комунистите! Оттеглянето на най-старата и най-престижна търговска къща ще прозвучи като погребален звън в ушите на бъдещите инвеститори. Сойър бавно влезе в кабинета си, който заемаше близо половината от последния етаж на сградата. През високите три метра прозорци на северната стена се разкриваше великолепна гледка към Колуун, потънал във влажна омара. От пристанището Виктория бавно потегли ферибот на линията „Стар“, малко зад бетонния кей за пътници се издигаше старата часовникова купа на някогашната железопътна гара. В преддверието се разнесоха тихи стъпки и Сойър се обърна. В кабинета влезе Питър Енг. Беше дребен и стегнат китаец с широко лице и умни очи, които не пропускаха нищо. Носеше тъмносив костюм от коприна и черни обувки — обичайното му работно облекло. — Добро утро, тайпан — поздрави напевно той. — Донесох нещо за закуска. — Добро утро, Питър. Благодаря. Китаецът постави две пластмасови кутии върху бюрото от розово дърво на президента, извади два комплекта пръчици и седна. Сойър зае място срещу него и започнаха да се хранят. Закуската се състоеше от ориз, варени зеленчуци и малки късчета свинско месо. Поливаха я с чай от пластмасови чаши. Този ритуал се повтаряше неизменно, особено когато им предстоеше да решават спешни въпроси в необичаен час. Сойър беше свикнал с него, помагаше му да подреди мислите си. — Лоши новини, тайпан — промърмори Енг и бутна кутията си настрана. Китайците никога не говорят за бизнес по време на хранене. — Току-що научих, че „Матиас Кинг“ ще обявят днес следобед преместването на централата си на Бермудските острови. Сойър затвори очи и се замисли. В съзнанието му светкавично се въртяха възможните действия на компанията. — В понеделник Ханг Сенг ще падне рязко, това е сигурно — добави Енг. — Въпросът е с колко пункта и дали ние ще сме готови да продаваме. — Никакви продажби, Питър! — отвори очи Сойър. — Никакви! Тази колония е като въздуха и водата за нас. „Матиас Кинг“ се уплашиха и бягат. Не ми се вярваше, но вече е факт. На Бермудите ще получат сериозни данъчни облекчения от правителството на Нейно Величество кралицата, следователно от тази гледна точка няма да изгубят нищо. Но има и друг аспект, Господи! Представяш ли си какви възможности се разкриват пред нас? След оттеглянето на „Матиас Кинг“ ние ставаме западната търговска къща номер едно в колонията! — Те обаче ще твърдят, че оттеглянето не означава прекратяване на търговските им операции тук — отбеляза Енг. — Прах в очите! — хладно отвърна Сойър: — Ние с теб, а и всички останали бизнесмени в колонията отлично разбираме, че едва ли ще имат предишното си влияние. Изтеглят ли капиталите си, те автоматически се превръщат в аутсайдери. Следователно ще предпочетат да прекратят и цялата си дейност… — Но китайските търговски компании остават — напомни му Енг. — Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви държат спедиторските линии и складовите площи, а „Файв стар пасифик“ има големи инвестиции не само тук, но и на Новите територии. — Предполагам, че сътресенията на пазара ще се отразят тежко на Тцун. Той има доста сериозни финансови проблеми. Участва в строителството на китайската атомна централа „Кам Санг“ съвместно с „Матиас Кинг“ и оттеглянето им ще го постави в доста деликатно положение. — В такова положение ще бъдат и комунистите, особено ако в понеделник индексът Ханг Сенг наистина падне. — Ще падне, можеш да бъдеш сигурен в това. И ние трябва да сме готови да извлечем съответната полза. Войната между Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви може да се окаже от полза за нас. Войните винаги изтощават участниците в тях, независимо на какъв фронт се водят… — „Пак Ханмин“? — Да, посредникът на Тцун. Чрез „Пак Ханмин“ и сделката за строителството на „Кам Санг“ Тцун се стреми да укрепи позициите си на континента. Само широкомащабен проект като „Кам Санг“ може да му помогне в това отношение — очите на Сойър заблестяха: — Може би открихме ахилесовата пета на могъщия си враг, а? — Не мислиш ли, че същите мисли ще минат през главите на Чунг и Блустоун? — Ще почакаме и ще видим — отвърна Сойър и отмести празната кутия със закуската си. Питър Енг стана и започна да прибира остатъците от бюрото на тайпана. — Как може комунистите да ни пробутват толкова глупави номера? — промърмори той. — Петдесетгодишният преходен период не означава нищо. Той със сигурност няма да стабилизира цените на недвижимата собственост. — Според мен те нямат ясна идея как да се справят с положението — поклати глава Сойър. — То е ново за тях, а китайските комунисти по традиция не умеят да се възползват от промяна в обстановката… Ще изпратят ли войски, или не? Ще се включат ли в управлението на колонията след 1997 година? Ще национализират ли промишлеността? Никой не знае това, а най-малко те… — Но при всички случаи ще се появят тук. Защото в крайна сметка си остават прагматици и знаят, че имат нужда от нас точно толкова, колкото ние — от Хонконг. Земя не им трябва, едновременно с това им липсва опит в бизнес администрацията и, още по-лошо, в контактите с останалия свят. Затова им трябва посредник, поне на първо време. За да не се излагат пред света. — Те имат нужда от администриране на новата китайска провинция, в каквато ще се превърне Хонконг след изтичане срока на концесията. Англичаните ще си приберат губернатора, но това няма да има значение, тъй като губернаторите отдавна нямат власт. Всичко ще бъде в ръцете на китайците, които хубавичко трябва да помислят дали да затварят този канал към богатствата на Запада. — Решението на „Матиас Кинг“ сигурно е голямо нещастие за тях… — Това е така, но по-важно е какво ще направи щастливи нас… Замълчаха и се заслушаха в пробуждането на голямата административна сграда. Започнаха да жужат телефони, разноцветни лампички замигаха по конзолите. Меко се захлопваха врати, чуваха се приглушени гласове. — Тайпан? — Кажи, Питър — промълви Сойър, без да повдига спуснатите си клепачи. — За какво искаше да разговаряме? — За Мики — въздъхна Сойър. — За Мики? — Сънувах я през нощта. Каза, че духът й срещнал друг дух и искала да се ожени за него… — Мики беше умряла още бебе, но духовете нямат възраст. Според китайското мислене духовете също могат да бъдат самотни, да се стремят към щастие и пълнота. — Но това е чудесно, тайпан — приведе се напред Енг. Сънища като този са често срещано явление сред китайците, изгубили деца. Интересното беше, че Сойър сънува такива неща — чужденците обикновено нямат достъп до толкова изтънчени емоции. Но тайпанът беше нещо различно, неговото мислене отдавна се докосваше до китайската култура. — Сега духът й ще бъде щастлив. Каза ли за кого иска да се омъжи? — Ето го името — промърмори Сойър и побутна лист хартия върху бюрото. — Ще ни трябва „Сам Ку“, за да научим адреса на семейството и да започнем приготовленията за сватбата на духовете… — Щастливо предзнаменование — рече Енг и протегна ръка към хартията. — Твърде щастливо, тайпан… Аз познавам такъв „Сам Ку“… Ако имаме късмет, семейството на мъртвия мъж може би вече е влязло в контакт с него и е потърсило семейството на Мики… Понякога подобни сънища се явяват и в двете семейства едновременно… — стана на крака и добави: — Веднага ще позвъня. Останал сам, Сойър сложи длани върху гладкия плот на бюрото. След секунда ги вдигна и видя как отпечатъците им бързо се разтварят във въздуха. Съвсем като Мики… На прага застана Сей Ан, неговата лична секретарка. — Желаете ли нещо, тайпан? — Нищо — поклати глава Андрю Сойър. В дачата беше толкова тихо, че тя чуваше вятъра и плисъка на вълните. Въпреки късния час, навън все още светлееше. Много обичаше летните вечери. Пропищя птица, крясъкът отекна като камбанен звън под огромния син купол на небето. Спусна се в мазето, измъкна две тухли от западната стена и извади бележника си. Имаше чувството, че тъмната дупка прилича на онези древни скривалища, в които руснаците са криели своите икони. Майката на Даниела беше ревностна християнка — факт, който така и не посмя да разкрие пред съпруга си. Даниела си даваше сметка, че сега прави точно това, което преди години беше правила майка й. Неслучайно беше избрала такъв тип скривалище за своето най-ценно притежание. Опасността също приличаше на онази, на която се беше излагала майка й. Никога не беше споменавала на мъжа си за своята дълбока вяра, истински бастион срещу неговата деспотичност. Сега нещата се повтаряха, но действащи лица бяха Даниела и Карпов. Настани се зад малката дървена масичка, положи бележника с шифрите и книгата един до друг, след което се залови за работа. Лампа с метален абажур хвърляше сноп светлина над ръцете й. Работеше бързо и ефикасно. Шифърът беше нейно творение и това й позволяваше да го използва по най-ефективен начин. В съзнанието й отново изплува споменът за майка й, която беше толкова хитра, че успяваше да ходи на църква, без баща й да я заподозре нито за миг. Събираше се със свои съмишленици, които не само бяха решени да запазят духа на Руската православна църква, но и тайно избраха патриарх, който беше независим от всемогъщата комунистическа партия. Понякога и Даниела присъстваше на подобни срещи. Тайната привързаност към религията на майка и дъщеря допринесе много за тяхната близост. Отначало Даниела имаше чувството, че посещава рядко представление на балета на Болшой, но постепенно започна да харесва религията. Дори и днес, вече зряла жена, тя все още се удивляваше на огромната сила, която притежаваше тази отречена от официалната власт духовност. Капитализмът, а вероятно и комунизмът, са преходни неща. Докато Бог е вечен… Това не беше научила от майка си, а стигна до него абсолютно самостоятелно. След което го запомни за цял живот. Историята го потвърждаваше. Политическите системи са временни, защото са създадени от хората. Докато Бог не може да бъде тяхно творение. Приключи с кодирането, затвори книжката и я върна обратно в скривалището. Постави тухлите на мястото им, огледа ги внимателно и доволно кимна с глава. После се върна зад масичката и започна да чете донесенията относно „Медея“. „Медея“ беше операция, която продължаваше вече трета година. Даниела лично беше вербувала човека, който отговаряше за нея. Откри го по време на друга, далеч по-обикновена операция. Нещата се стекоха така, че се наложи задълбочено проучване на всички от противниковата страна. В резултат стана известно, че един от тях — Жанг Хуа, високопоставен функционер на Китайската комунистическа партия, има брат в Хонконг. Даниела незабавно го постави под наблюдение и в рамките на десет дни вече разполагаше с подробен доклад за дейността на семейството. После влезе в контакт със самия Жанг. Той категорично отхвърли предложението й и това не беше изненада. Даниела заповяда да бъде отвлечена жената на брат му. Жанг упорства още четиридесет и осем часа, после ужасът надделя и той капитулира. Даниела освободи заложницата едва след като получи и оцени първата секретна информация. Въпреки това остана скептична и това беше съвсем естествено. Жанг обаче продължи да изпраща сведения, приблизително по едно на месец. Задълбочената проверка доказа, че те не само са автентични, но и изключително важни. Отначало Даниела мислеше да сподели триумфа си с Карпов и да спечели поредния медал. Но после размисли. Нещата се подреждаха така, че нищо не й пречеше да има свои информатори във висшите кръгове на Пекин и никой да не знае това. Започна да редактира внимателно пристигащата от „Медея“ информация, пропускаше нагоре само незначителна част от нея. Денят на тежките изпитания настъпи с операцията срещу инсталациите за тежка вода в Синкян. Нейните хора арестуваха трима инженери, които китайците кой знае защо бяха предали. Това моментално привлече вниманието на Карпов, който искаше да знае откъде идва нейната информация. Беше лесно да го излъже, че всичко е въпрос на аналитични способности. Служителите от отдела й бяха известни именно с такива качества, вече бяха доказали какво означава задълбоченият анализ на официална информация, подкрепена от слухове и предположения. Разбира се, получи и своя медал. Но „Медея“ остана в тайна. Сега, току-що прочела последния доклад, тя беше особено радостна, че е успяла да я запази. Висшите управленчески кръгове на Китай се разкъсваха от противоречия относно бъдещето на Хонконг. Вече се очертаваха и главните враждуващи страни — привържениците на твърдата политика настояваха за безусловно поглъщане на Кралската колония през 1997 година, все още дълбоко унижени от „вероломното откъсване на част от Китай“, станало през 1842 година. Най-много ги ядосваше фактът, че част от тяхната територия се управлява от чужденци, при това — по единодушно мнение на останалия свят — далеч по-успешно, отколкото биха го вършили китайските комунисти. Затова категорично настояваха да докажат качествата си на делови хора и да заемат достойно място редом с останалите велики сили. На обратната страна на монетата стояха тъй наречените умерени. Според рапортите на „Медея“, това бяха предимно хора, които поставяха националното чувство над комунистическата идея. Те бяха убедени, че имат власт благодарение на извратената политическа система в най-населената страна на света, но след като веднъж я имат, тя трябва да бъде използвана по най-добрия начин. На практика обаче умерените не вярваха в комунистическите идеи и поддържаха становището, че ако Китай действително иска да се издигне до равнището на великите сили на двадесети век, той трябва да възприеме западните методи и технологии. Това обаче е свързано с огромни капиталовложения. А прекъсването на свободната инициатива в Хонконг означава да се рискува ежедневният поток от твърда валута, който се влива в китайската икономика. През последните шест години, по добре проверени сведения на Даниела, комунистически Китай рязко засилва деловите си контакти с Кралската колония, печалбите му многократно нарастват. Нейните също, особено след задействането на оперативните й планове. Но това беше само началото, надеждите й за „Медея“ бяха далеч по-големи. Стигна до сърцевината на информацията. Един от умерените, наречен в доклада „функционер на високо равнище“, е предприел сложна операция в Хонконг. Според „Медея“ целите й са две: да осигури приемането на умерени позиции по отношение на Хонконг и да „сложи ръка върху всички нелегални трансакции на пари и скъпоценности, осъществявани чрез Хонконг и Макао“… А това означава пълен контрол над Колонията! Най-голямата мечта на Даниела! До този момент, за съжаление, неизпълнима… Безпокоеше я маниакалното желание на Карпов да изкара на предни позиции „Лунен камък“, още повече я безпокоеше решителната подкрепа на Лантин за този план. По нейно лично мнение демонстрацията на съветската военна мощ в Азия бе опасна грешка. Карпов и Лантин й приличаха на двама неразумни хлапаци, които играят на „страхливец“ и държат колата си точно срещу колата на противника. Но тя е собственост на Китай, в допълнение и двете превозни средства са претъпкани с ядрено оръжие… Даниела беше убедена, че Китай може да бъде поставен под контрол и без военна заплаха на границите му. Хонконг предлагаше такава възможност. Сега, след последната информация на „Медея“, тя вече беше сигурна в това. Ако „Медея“ успее да я вкара в китайската операция, тя ще бъде в състояние да поеме контрола над нея. А получи ли достъп до потока пари и скъпоценности, който тече през колонията като пълноводна река, тя ще има и цялата колония! Между Хонконг и Макао се прехвърлят капитали на стойност стотици милиарди долари. Те не фигурират в никакви документи, не могат да бъдат проследени и засечени. Просто защото по този път големите търговски къщи прикриват значителна част от печалбите си. Парите, които често са няколко пъти повече от дивидентите на печелившите акции, заминават за секретни банкови влогове в Швейцария, шифрите на тези влогове са достояние единствено на тайпаните. Така се върши бизнес в Хонконг, при това вече повече от век… Да държиш пръста си върху пулса на подобен поток е наистина чудо. Със своята информация Даниела би могла да държи в шах всяка търговска къща на Хонконг, тайпаните ще предпочетат да изпълняват желанията й, вместо да бъдат съдени за укриване на доходи. Отново прочете съобщението и сърцето й развълнувано затуптя. „Ох, да повярвам ли на късмета си?“ Беше замаяна от огромните хоризонти, които се разкриваха пред нея. Чисто злато, помисли си тя. Стига информацията да е вярна… Но какви доказателства предлага „Медея“? Тя направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после се съсредоточи в останалата част от доклада. Информацията все още е оскъдна, но моля не да не бъркате липсата на подробности с липса на достоверност. Сведенията идват от изключително високопоставен източник. По всяка вероятност операцията е в ръцете на чужденец — някакъв тип на име Блустоун. Той е един от петимата тайпани на „Файв Стар Пасифик“ — водеща търговска къща в Колонията. Блустоун! Но как е възможно това? Очите на Даниела се разшириха от учудване. След известно време сведе глава към остатъка от шифрограмата. Този факс е пресниман директно от оригиналните документи. Прилагам копието. Даниела обърна последния лист и се взря в контрастната черно-бяла снимка, увеличена до размери 20 x 30 сантиметра. Отвори чекмеджето, извади старомодна лупа и насочи вниманието си към подписа и печата. Дълго време изследва йероглифите върху отпечатъка, после внимателно ги преписа. — Ши Зи-лин — полугласно промърмори тя. Вече разполагаше с доказателството, което и трябваше. Тцун-Трите клетви седеше на най-хубавата маса в ресторант Чиу-чоу, разположен на брега Козуей Бей. На стола вдясно седеше смайващо красива китайка с плоско лице и високи скули, гримирано минимално, но с изключително майсторство. Това беше едно от рядко срещаните женски лица, които изглеждат еднакво прекрасни сутрин на събуждане и в късната нощ, под светлините на някое луксозно заведение. Вляво от Тцун се простираше осемметров сандък, запълнен с акуратно подредени лястовичи гнезда. Цената им варираше между четири и сто хонконгски долара. Току-що си беше избрал няколко от тях, в момента готвачите ги превръщаха в изключително вкусна супа. Изборът на добро лястовиче гнездо е истинско изкуство, подобно на още много кулинарни изтънчености на китайската кухня. А Тцун минаваше за майстор на това изкуство. Току-що беше направил поредния подарък — скъпа огърлица с изумруди, на Неон Чоу, своята официална метреса. През деня момичето работеше в канцелариите на губернатора и външният му вид беше точно толкова скромен и незабележим, колкото го изискваше службата. Едно от нещата, които най-много я привличаха у Тцун-Трите клетви, беше фактът, че той я харесва във всяко от нейните превъплъщения, включително и в естествен вид. Отвори кутийката, нададе писък на възхищение и веднага окачи бижуто на шията си. После протегна ръце над отрупаната маса и прегърна Тцун. — Прекрасна е! — извика тя. Кичур черна коса се спусна над челото й и накара сърцето на Тцун-Трите клетви да потръпне от възбуда почти едновременно със свещения му орган. Не преставаше да се чуди как това двадесет и три годишно момиче успява да гъделичка сетивата му по този изключителен начин. Едно докосване по рамото, едно движение на изящната ръка и тих смях бяха в състояние да го възбудят повече, отколкото десет опитни компаньонки заедно. Да не говорим за миговете на споделена интимност… Тцун-Трите клетви направи знак на келнера и с дрезгав глас поръча „тайкуан ин“ — чай от особен сорт, наричан „Желязната богиня на милосърдието“. Беше изключително силен и толкова скъп, че го поднасяха в чашки колкото напръстници. — Радвам се, че сме заедно — промълви Неон. — Бях започнала да мисля, че вече си се уморил от мен… — Какво ти говори тази огърлица? — Твоите подаръци винаги са били изключително щедри — прошепна тя и сви устни в онази форма, която винаги го беше подлудявала. — Но напоследък прекарваш толкова много време с Блис, че започнах да се тревожа… — Деловите ми отношения не трябва да те тревожат. — Какъв бизнес можеш да имаш със собствената си дъщеря? — Ти какво, глуха ли си? Капризното кръгче на устните се очерта още по-релефно, но той вече не му обръщаше внимание. Умът му превключи на друга вълна. Това беше лошо за Неон Чоу и тя прекрасно го знаеше. — Понякога ме третираш като дете — промърмори тя и поклати глава. — Но аз не съм пубертет, а зрял човек с престижна работа. Дори губернаторът не би си позволил подобен тон с мен! — Тогава защо не му вдигнеш крака? — безцеремонно я сряза Тцун. — Губернатор или не, той си е един презрян „гуай лох“ — чужденец! Нямах представа, че си толкова впечатлена от шибаните маниери на варварите! Неон Чоу веднага разбра, че го е разгневила. — Извинявай, че проявявам ревност — прошепна тя. — Но непрекъснато мисля за теб. Нима трябва да ме третираш като уличница само защото искам да бъдем повече време заедно? Тцун-Трите клетви само изсумтя. Това означаваше, че изпълнението на желанието й ще зависи от начина, по който ще се представи по-късно. Неон Чоу закова прекрасните си очи върху лицето му, изящната й като скулптура ръка нежно легна върху неговата. Очите й бяха тъмни като нощта и едновременно с това блестящи като скъпоценните камъни на шията й. Ноктите й закачливо одраскаха кожата му. — Обичам този подарък — прошепна тя и опипа блестящите камъни, легнали елегантно в трапчинката на шията й. — Обичам и теб! Свещеният орган на Тцун-Трите клетви помръдна под масата и бавно започна да се пробужда. Ярост. Огненото сърце на мрака го поглъщаше. Бурята отмина, той направи опит да събере остатъка от силите си. Яростта беше като мантия, която го топлеше, затваряше раните му, или поне облекчаваше болката. Очите му откриха очертанията на каменна хижа оттатък пропастта. Пожела да бъде там. Надигна се и тръгна наляво, по ръба на пропастта. Измина неколкостотин метра и се върна обратно. Тръгна в противоположна посока и скоро откри стръмната пътечка, която водеше към каменистото дъно на долината. Дъното на дерето беше покрито със синкава мъгла. Тръгна надолу, подхлъзна се в калта и падна, ожулвайки жестоко дланите на ръцете си. Отказа се от опитите да се задържи и остави тялото си да се плъзга надолу. Скоро се озова на дъното на дерето, скочи на крака и потъна в мъглата. Дъхът му беше горещ, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Ярост. Нямаше небе, нямаше хоризонт. Светът се сви до размерите на черупка. Над главата му изкряка ястреб, насекоми жужаха в ушите му, сухите листа на околните храсталаци прошумоляха под стъпките на таралеж или язовец. Мозайка от елементарните звуци на природата. Джейк не беше в състояние да се наслаждава на красотата около себе си. Започна да се катери по отсрещната страна на пропастта, скоро стигна до мястото, на което беше видял Мариана. Високата трева беше окървавена и изцапа крачолите на панталона му, но самата скала беше измита от пороя. — Ничиреншу! — изрева като див звяр той. — Къде си? — Червената пелена на яростта се спусна като завеса пред очите му. — Ничиреншу! Ще те убия! — в гласа му нямаше нищо човешко, приличаше по-скоро на воя на хищен звяр. Скоро стигна до къщата. Входната врата зееше отворена, терасата беше пуста. Тих звън го накара рязко да извърне глава. Ритуалните звънчета „фюрин“. Звуците налятото, на играещи по брега деца. Безгрижни и весели. Но най-вече живи! Едри сълзи се затъркаляха по лицето му. Мариана! Аз те убих, Мариана! Влезе вътре и се огледа. На масата имаше две дъски за „уей ки“ с подредени върху тях фигури. На пода лежеше трета, но белите и черните камъчета бяха разпилени из цялата стая. Наведе се и вдигна едно. Колко е лесно да убиеш противника си в играта! Вземаш фигурата и толкоз. Но при живите хора нещата са различни. Все още не можеше да свикне с мисълта, че Мариана я няма. Как ще живее без нея? Цели три години я беше пренебрегвал, почти не й обръщаше внимание. Любеха се рядко и някак равнодушно. Не изпитваше към нея нищо, освен очакваното облекчение при изпразването… Каменният човек. Нали така го беше нарекла веднъж? Беше изпуснала нервите си, беше дала воля на объркването и страха, беше се опитала да пробие бронята му. _Защо съм тук, след като нямаш какво да ми дадеш, Джейк?_ — изкрещя тя. — _Когато се оженихме бяхме влюбени, или поне аз мислех така. Пресвети Боже, нима наистина не виждаш какво става с теб? Реката Сумчун разби любовта ти, унищожи последните остатъци от човечност в душата ти! Онова, което ме накара да се влюбя в теб отдавна го няма. Разбираш ли, Джейк?! Ти си се превърнал в камък! Не ставаш за нищо друго, освен за вярно куче на Агенцията!_ Тук е далеч по-хубаво от мръсните улици на Хонконг. Дали родителите му биха се чувствали по-добре на подобно място? Вече трудно можеше да си спомни дори лицето на баща си. Получи част от своето „фу“, това беше наследството му. Връзка с миналото, доказателство за обичта на родителите му. Никога нямаше да разбере каква част от истината са му разказали семейство Мейрък, какво е плод на въображението им. Но това едва ли има някакво значение. Изведнъж му се прииска да е с тях, от самотата му стана страшно. Сърцето му се сви от болка. О, Буда! Вече нямам никого на този свят, няма я и Мариана! Мракът се спусна около него. Къщата беше пълна със сенки, трябваше й малко светлина. Дори искрица светлина! В един от ъглите откри заредени с газ петромаксови лампи. Ярост. Тя му пречеше да разсъждава трезво. Развинти капачките на резервоарите и разля горивото по пода. Отдръпна се заднишком към вратата и излезе на терасата. Тишината се нарушаваше единствено от помръдването на звънчетата. Спомените нахлуха в душата му. Драсна клечка кибрит и я хвърли през прага. Експлозията беше гръмотевична, блъсна се в отсрещните хълмове и се върна с утроена сила. От вратата и прозорците изскочиха алени пламъци, над покрива се разстла облак мазен дим. Джейк се отпусна на земята и уви ръце около коленете си. Очите му следяха лакомите езици на пламъците, които бързо поглъщаха дървените подпорни колони и ближеха каменната основа. Къщата сякаш пъшкаше в предсмъртна агония. Джейк отново се разплака. Срамуваше се от това, което направи, съжаляваше за изпуснатите си нерви. Някога, още съвсем малко момче и далеч преди да се запознае с Фо Саан, той се натъкна на огромна и грозна жаба, клекнала на брега на реката. Грабна един камък и го запрати по нея, просто да провери дали ще я подплаши. Жабата остана неподвижна и той се ядоса. Хвърли втори камък, после трети. Гневът му нарасна. Започна да се цели в нея, но жабата продължаваше да стои неподвижно. После изведнъж се оказа, че е мъртва. Тогава за пръв път изпита чувството на срам, което го обземаше сега. Изгуби представа за хода на времето, може би беше заспал. В главата му се блъскаха кошмари: Мариана, обгърната в пламъци, го зове за помощ; Мариана лежи окървавена на голата скала, а той я бута в пропастта; Мариана го наблюдава, докато люби Блис, а той мачка гърдите й и хапе устните й; Мариана потъва в дълбок речен вир, от тялото й тече кръв и го заслепява. В ръката си стиска гладък камък, вдига го нагоре… _Не!_ Главата му рязко се вдигна. На глас ли беше извикал? Сънуваше ли? Лицето му се къпеше в пот, тялото му тръпнеше. Нощта отдавна беше встъпила в правата си, звездите го обливаха със студена светлина. Седеше без да помръдва, ушите му регистрираха песента на щурците и далечното ръмжене на нощните хищници. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и разклащаше високата трева. Мислите му бавно започнаха да се избистрят. Едва сега си даде сметка, че появата му тук, при това сам, е била една глупава постъпка. Би трябвало да потърси помощ. Но това не е Хонконг, тук нямаше приятели. За нищо на света не би се появил в това състояние пред някой от своите тайни информатори. За да работят за него, те трябва да го уважават. Направи няколко дълбоки вдишвания и се замисли за Фо Саан. Какво му беше казал веднъж? _Синко, ще дойде време да се озовеш на вражеска територия. Тогава всичко ще бъде срещу теб — дори хората, които считаш за свои приятели…_ Ето я тук вражеската територия. А приятелите? Столингс уби Мариана, нали? Столингс и Агенцията… _Защо?!_ Защо Мариана беше с Ничиреншу? Тези две невъзможни събития изглеждаха неразривно свързани. Столингс не беше престъпник, а служител на Агенцията. Някой е издал съответната заповед. Беридиън? Донован? Ундерман? Тази мисъл го вледени, но Джейк трябваше да допусне и подобна вероятност. Какво не знаеше? Въпросите без отговор бяха толкова много, че той можеше да прави само приблизителни предположения и да проявява безкрайна предпазливост. Ще трябва да уреди сметките си с Агенцията, но първо има да разплита една изключително сложна мрежа. Търпение. Това му трябва сега. И Ничиреншу. Първата и най-неотложна задача. Едно беше сигурно: връзката му с ръководството на Агенцията е безвъзвратно прекъсната. След като не знаеш на кого да се довериш, най-добре е да не се доверяваш на никого. Този важен урок беше усвоил още като хлапак по мръсните задни улички на Хонконг. _Когато си на вражеска територия и обстоятелствата са срещу теб, задължително трябва да потърсиш помощ_, учеше го Фо Саан. _Ако си сигурен, че няма кой да ти помогне, значи трябва да промениш начина си на мислене. Просто защото помощ можеш да откриеш на най-неочаквани места…_ Джейк се замисли върху тези думи, умът му механично прехвърляше възможните решения. И неизменно стигаше до едно и също заключение. Само един човек в Япония беше в състояние да му помогне. На пръв поглед тази мисъл изглеждаше напълно абсурдна, но той отново си спомни за напътствията на Фо Саан и куражът му започна да нараства. Какво ли пък толкова има да губи? Утрото го завари на път, краката му уверено стъпваха по козите пътечки на планинската верига, известна с името Сабята. Жанг Хуа намести многодиоптровите очила на носа си и влезе в кабинета. Жестът му беше чисто механичен, тъй като очилата почти веднага се смъкнаха обратно надолу. Зад широките прозорци с лошо уплътнени рамки се простираше нажежената повърхност на площад „Тянанмън“, помръдваща като жива в маранята. — Добре ли се чувстваш днес, другарю министър? — попита той и пусна купчина папки в кошничката върху бюрото. Ши Зи-лин само изсумтя. Беше потънал в четене на няколко дълги телекса, които преди малко донесе на ръка униформен куриер. — Изглеждаш добре — отбеляза след малко Жанг, изчакал Зи-лин да подреди хартията на стегната купчинка. На практика обаче беше точно обратното — министърът изглеждаше доста зле. Лицето му беше бледо, ръцете му видимо трепереха. Може би акупунктурата вече не му действаше. Зи-лин рязко вдигна глава, Жанг Хуа отмести поглед като дете, хванато да върши пакост. — Потиш се, приятелю — отбеляза Зи-лин. — Може би на теб не ти е добре? — Нищо ми няма, другарю министър. — Хайде, хайде — вдигна ръка Зи-лин. — Сега сме само двамата, стига с тези официални обръщения… — забеляза накъде се мести погледът на помощника му и добави: — Затвори вратата и сядай, приятелю. Изчака го, сложи телексите в тънка папка и закова черните си очи в лицето на по-младия мъж. Единствено те изглеждаха недокоснати от годините, бяха все така блестящи и интелигентни. Вдигна малка каничка от масата до себе си и напълни чашките. — Пийни си малко чай, ще те ободри — ръката с чашата потрепваше. — Страхувам се, че е малко хладен. Вече не понасям горещия чай… Сега предпочитам да ме разхлажда, докато на младини ме топлеше. Отпиха от чашите. — На млади години взех решение да стана Небесен страж на Китай — промълви Зи-лин. — Който е с мен, трябва да споделя този товар… — Зная, другарю Ши. Но конфликтът с Ву Айпинг ще има сериозни последици за нас. Страхувам се, че е прекалено силен. Той е твърде млад, за да разполага с толкова власт. Като ръководител на академията работи в една-единствена насока — да открие начин за военно възпиране на руснаците, които заплашват нашите граници. В негово лице групата срещу теб има могъщ предводител, войнствеността му се харесва на прекалено много хора в Пекин. Има всички шансове да ни победи и тогава… — раменете на Жанг Хуа потръпнаха. Зи-лин въздъхна и остави чашата. — Предвидих това развитие на нещата, приятелю — рече той. — О, нямам предвид конкретната поява на Ву Айпинг. Но знаех, че ще се сблъскаме с някой като него. Наистина е силен, може би ще успее да ни победи. Но ние не трябва да се предаваме, защото без нас Китай е обречен. Ние сме бъдещето на тази страна. Отдавна съм убеден в това, отдавна зная, че ми трябва помощ за реализиране на крайната цел. Но за нея е необходима пълна всеотдайност и безкрайна концентрация, необходима е саможертва. А не самодоволство и обожествяване, както правеха Чан, Мао и всички останали. Те бързо забравиха откъде са тръгнали и започнаха да си въобразяват, че светът се върти около тях. Но грешаха… — От онова поколение оцелях само аз, Жанг Хуа. Оцелях благодарение на своята всеотдайност. Не го направих заради лични амбиции. И аз, подобно на будистките монаси, имах своя Бог, на когото обрекох живота си. Знаех, че ако искам да служа истински на Китай, трябва да се освободя от всички лични притежания и амбиции. От всички! В кабинета настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на вентилатора, поставен върху шкафа край стената. Лепкавият въздух не ставаше по-хладен, но все пак се раздвижваше. — Понякога е много важно да усетиш, че те превъзхождат — промълви с леко потрепване в гласа Жанг Хуа. — Така ли мислиш, приятелю? Нима толкова лесно си изгубил вярата си след всичките тези години? — Човек никога не трябва да губи вяра — отвърна Жанг Хуа и хвърли бегъл поглед към треперещите ръце на възрастния мъж срещу себе си. — Не исках да оставаш с подобно впечатление. — Добре. Сега можеш да си допиеш чая, Жанг Хуа. Обещах на баща ти да се грижа за теб и не съм забравил това. Затвори очи и се замисли за саможертвата. За всичките манипулации в живота си, за онези, които продължаваше да прави и в момента. За живота на безброй люде, който продължаваше да зависи от волята му. Това ли е бъдещето на Китай, за което беше мечтал? Приказките за саможертва са едно, но практическата реализация — нещо съвсем друго. Кога за последен път съм бил истински щастлив, запита се той. Потърси отговор на този въпрос, но не успя да го открие. Столингс имаше намерение да поязди. Дори се обади в Кинотеатъра и нареди да оседлаят жребеца му. Но после промени намеренията си. Преполовил купичката ягоди със сметана, той стана и отиде до телефона да отмени ангажимента. Закуската така и остана недовършена на масата. Качи се в колата си и подкара към службата на улица „Х“. По време на полета от Япония се опита да поспи, но го връхлетяха кошмари. Сънува, че е изпълнил поредната задача за отстраняване на вреден за Агенцията човек, язди през гъста гора, преследван по петите от жадни за мъст врагове. Не знаеше как са го надушили. Клонки шибаха лицето и раменете му. Правеше всичко възможно да се предпази, но гората беше срещу него и скоро се оказа с разкъсани дрехи, гол и ожулен до кръв. Остана с убеждението, че е наказан. Но за какво? Изпълнението на поставената задача беше безупречно. Отне живота на поредната жертва и толкоз. После изведнъж му хрумна, че е убил не този, когото трябва. Изпадна в ужас от тази мисъл, веднага след това разбра, че го преследват. Как е възможно това? Беше проявил безкрайна предпазливост, както винаги. Но зад гърба му тропаха конски копита и той пришпори жребеца си. Това му донесе не толкова бързина, колкото още по-жестоко шибане от клоните на дърветата. Тропотът на копитата зад гърба му ставаше все по-отчетлив, той отчаяно заби шпори в хълбоците на животното. Наведе се ниско над гривата му и започна да го подтиква с напрегнат глас и удари по шията. Сенките се притискаха в гърба му, закриваха кръгозора му. Не виждаше небето и звездите, от раните му шуртеше кръв. Колкото по-бързо галопираше, толкова по-жестоко ставаше наказанието му. Защо? Тропотът на копита стана още по-отчетлив и Столингс рязко извърна глава. Видя жребеца без ездач, с разширени ноздри и демонично пламтящи очи. Нададе толкова пронизителен вик, че към мястото му се затичаха две стюардеси едновременно. Едната от тях — младо момиче с кестенява коса и привлекателна бенчица в ъгълчето на устата, остана при него до края на полета. След известно време му даде телефонния си номер и така успя да пооправи настроението му. Кошмарът обаче отказа да го напусне. Остана с него и у дома, под горещия душ, който отмиваше мръсотията от дългия път. Настани се на масата за закуска, отрупана с китайска храна; пъхна се и в леглото, докато любеше Дона — стюардесата с кестенявите коси; придружи го и в залата за тренировки, където се залови с щангата и машините за тежко физическо натоварване. За разлика от другите му сънища, този кошмар не избледня нито с настъпването на нощта, нито с първите лъчи на утринното слънце. Това беше причината, поради която се отказа от ездата и скочи в колата, без дори да приключи със закуската. Лепна се в съзнанието му като невидима завеса, душата му потръпна от неясен страх. Защо? Беше твърдо решен да открие отговора на този въпрос. Влезе в стаичката без прозорци, която използваше за кабинет, и включи компютърния терминал. Агенцията използваше специална разработка на електронната компания „Ксикор“, която многократно надхвърляше възможностите на компютрите за нормална употреба. Дълбоко под земята беше монтиран главният терминал, залата използваше специално пречистен въздух и сложна климатична инсталация, която поддържаше температурата и влагата в строго определени граници. Столингс затвори очи и извика в съзнанието си дългата поредица от секретни кодове, които трябваше да му осигурят достъп до най-ревниво пазените тайни в паметта на компютъра. Пред очите му изплува жребецът без ездач, после мястото му зае фигурата на Мариана Мейрък, просната върху мократа скала. Пръстът му отново се уви около спусъка. Един изстрел, после втори, трети… Шумът почти се сля с грохота на бурята. Видя как тялото й полита в бездната, успя да зърне дори изненадата в широко отворените й очи… После я изгуби сред бурята. Вместо нея видя фигурата на Джейк, заплашително насочила се към него. Когато отново обърна поглед към скалата, Мариана вече я нямаше. Помисли за коня без ездач. За руснаците, поели по склона на Сабята. Каква ирония на съдбата, въздъхна Столингс. Ако Джейк не ги беше елиминирал, Мариана може би щеше да остане жива. Може би… Конят без ездач. Руснаците. Какво търсеха там, по дяволите? Дали не искаха да се намесят в операцията? Ундерман не каза нищо по този въпрос, макар да разговаряха подробно по пътя от летището до държавното жилище на Столингс в Джорджтаун. Намираше се на улица „С“, само на пряка от Дъмбъртън Оукс, и Столингс изпита силно недоволство от факта, че по-старшият от него Ундерман не се съобразява със свещената му неприкосновеност. Домът си е дом, точка. Никога не работеше в него. Освен това чакаше появата на стюардесата с кестенявата коса… Столингс отвори очи. На екрана се беше появил надпис: Възможен достъп до информация „Понеделник“ Компютърът на Агенцията имаше седем нива на секретна информация, като всяко едно от тях носеше името на съответния ден от седмицата. „Понеделник“ съдържаше най-слабо охраняваните данни, докато в „неделя“ се пазеше свръхсекретната информация. Достъпът на служителите до съответните нива съвпадаше с издигането им по служебната стълбица на Агенцията. Столингс беше член на вътрешния съвет от петимата най-високопоставени служители, който се ръководеше лично от президента. Благодарение на това той имаше достъп и до седмото ниво, но никога не му се беше налагало да го използва. Най-често работеше с „четвъртък“, там решаваше почти всички проблеми, свързани с пряката си оперативна дейност. Сега, след около три часа присъствие на това ниво, той изпита нужда от повече информация. Все още не можеше да разбере на какво се дължеше руското присъствие в Япония. Облегна се назад и притисна с палци клепачите си. Очите му се дразнеха от фосфоресциращата светлина на екрана. Въпросът е там, че това не бяха обикновени руснаци, дори и да са били оперативни агенти на КГБ. С тях той беше свикнал, срещаше ги навсякъде по света. Приемаше ги с примирение — както бедняците се примиряват с хлебарките в порутените си жилища. Но тези хора бяха по-особени. Отдел С на КВР, царството на генерал Воркута. Макар да преливаше от чувство за мъжко достойнство и превъзходство, Столингс се беше научил да уважава ума и способностите на тази жена. През последните две години нейни агенти бяха успели да провалят две от най-важните му операции, трета увисна на косъм. В Ангола, Ливан и… Къде още, по дяволите? А, да — в Гватемала… Винаги изпитваше трудности с тези латиноамерикански държавици, които са като близнаци. Отлично помнеше ужасяващото спускане по почти непристъпните планински пътища на Гватемала с кола, която би трябвало да бъде бракувана преди десетина години… Това беше първият му сблъсък с агентите на Воркута. Третият обаче, в Ангола, беше най-опасният… Там получи два 38-милиметрови куршума — един в рамото, друг в ръката. А третият свирна на милиметри от черепа му… Всички бяха изстреляни от агентите на ВКР. От хората на генерал Даниела Воркута. Столингс бързо се принуди да я уважава. Завъртя стола си към монитора и набра поредния код. Възможен достъп до информация „Петък“ Пръстите му затичаха по клавиатурата. „Най-добрият начин за опресняване на паметта е аналогията с приключени дела, казваше Ундерман. Днешният ти проблем винаги има връзка с миналото…“ Информация „петък“ съдържаше архивите на тридесет и шест операции. Столингс се въоръжи с търпение и започна да ги проучва една по една. Откри гватемалската операция и свери датите, за да бъде сигурен че е неговата. Информацията беше общо взето рутинна, чак след нея се появи допълнителна забележка, която препоръчваше следващото ниво на секретност. Пръстите му продължаваха да летят по клавишите. Възможен достъп до информация „Събота“ Едва тук намери това, което търсеше. Матас Сандинар умира вследствие инжектирана отрова. Датата на събитието беше точно три дни след провала на операцията му. Столингс застина на място, очите му объркано гледаха екрана на терминала. Вестниците широко отразиха смъртта на Сандинар, който беше президент на страната. Като нейна причина се сочеше масивен инфаркт на миокарда. Сърдечен удар. Откъде се появи тази отрова? Столингс потъна в дълбок размисъл. Сандинар беше отявлен враг на Карло Гуерера — човека, когото трябваше да премахне. След смъртта на Сандинар беше отбелязано рязко нарастване както на влиянието на Гуерера, така и на числеността на бунтовническата му армия. Едва шест месеца по-късно Столингс се върна в Гватемала и успя да го ликвидира. Зае се да анализира цялата информация за КВР, която се съдържаше в това ниво. Откри Ангола, отново със забележка под линия. Потърси Ливан, не го намери и набра кода за последното ниво. Възможен достъп до информация „Неделя“ Буквите изскачаха като коркови тапи върху синята повърхност на терминала: Шошо Мтуба умира от задушаване вследствие счупване на хрущялите на ларинкса. Датата на събитието беше точно една седмица след операцията на Столингс. Официалната причина за смъртта на Мтуба, публикувана в печата, беше съвсем различна: падане от кон, който неочаквано се изправил на задните си крака, подплашен от змия. И тук, по подобие на Гватемала, Мтуба беше генералът, водач на опозицията срещу официалната власт, именно него трябваше да ликвидира Столингс. Макар и незначителна част от задачите му, тези две операции бяха документирани така, сякаш са дело на самата Агенция. Нещо, което беше напълно изключено. Да се издаде заповед за отстраняването на Сандинар и Мтуба влизаше в разрез не само с методите на Агенцията, но и с официалната политика на Съединените щати. Пред очите му отново изплуваха руснаците, пъплещи по могъщата снага на Сабята, в съзнанието му отново се появи конят без ездач от кошмарния сън. Тръсна глава и продължи проучването. И стигна до Ливан. Беше погребан сред тонове второстепенна информация — като диамант в калта. Ако Столингс не притежаваше вроден интерес към многобройните начини за съхраняване на електронна информация, той положително не би стигнал до Ливан. Веднага си зададе въпроса защо тази информация се пази на свръхсекретно ниво. Доколкото знаеше, операцията беше съвсем рутинна. Да, наистина откри екипа на КВР подир себе си. Но след Гватемала вече беше нащрек и руснаците не успяха да го изненадат. Подготви номер, взет от любимия арсенал на руснаците — дезинформацията. И го осъществи блестящо. Докато екипът на КВР го очакваше на мястото на предполагаемата среща с помощниците му, той беше на другия край на града и спокойно монтираше оптическия мерник на пушката си. После, само с един изстрел от сто метра, пръсна черепа на Мохамед Ал-Касар. Задачата беше изпълнена. Ликвидиран беше един от най-опасните терористки лидери в Близкия изток с ярко изразена просъветска ориентация. Цялата операция, включително пристигането и заминаването на Столингс, продължи някакви си тридесет и шест часа. Как ти харесва това, генерал Воркута? Но защо ливанската операция е тук, в седмото и най-секретно ниво? Откри отговор на този въпрос след още няколко часа тежък труд. Беше хитро скрит в спомагателен файл — още един от електронните трикове. Това беше най-секретното ниво на паметта и нямаше къде другаде да го скрият… Мохамед Ал-Касар е ликвидиран според инструкциите. Следваше точната дата на събитието. Причина — двоен агент, работил за Тимъти Лейн. Очите на Столингс едва не изскочиха от орбитите си. Не! Това не може да бъде! Тимъти Лейн е директорът на ЦРУ! По челото му избиха капчици студена пот. С треперещи пръсти набра отново кода на ливанския файл. Господи, нима съм ликвидирал наш агент?! Как е възможно това?! Насочи вниманието си към края на информацията, но тя изведнъж, насред дума, прекъсваше. Набра кода още веднъж, но без резултат. Екранът остана празен. После, припомнил си основните инструкции, той натисна клавиша с надпис: Контрол. Върху екрана се изписа следният текст: Останалата част от този файл е строго поверителна, достъпна единствено за Директора на Агенцията. Използвайте достъпен код за „Яху“. Какво, в името на Бога, означава това „яху“, запита се Столингс. Научи го едва след третия телефонен разговор, кратка справка с лингвист и една разходка до библиотеката на Конгреса. „Яху“ се оказа бирманска дума, която обозначава осмия ден от седмицата, според особения календар на тази страна. В главата на Джейк се появи фрагмент от текста на манускрипта, който висеше в дома на Микио Комото: Когато генералът раздава правосъдие, армията поддържа висока дисциплина… Или нещо подобно. Сега вече знаеше, че Комото е мотивиран именно от манталитета на пълководец. Отчаяно му се искаше да разбере този човек, преди да се сблъска с него. Иначе нямаше никакви шансове, особено след онова, което беше извършил в дома на оябуна. Комото ще го накаже за назидание на своите бойци. След като напусна района на Японските Алпи, Джейк се насочи именно към къщата на Комото. Защото оябунът беше единственият му враг, който притежаваше потенциал да се превърне в негов съюзник. Много зависеше от характера на Комото, от това, което се криеше под непроницаемата му маска. Затова следващите няколко часа щяха да бъдат изключително опасни. Голяма част от играта на Джейк ще се определя на място, според това, което разкрие Комото от своята същност. Ако се окаже алчен, Джейк би могъл да се възползва от този факт. Същото ще се получи и ако японецът прояви високи морални добродетели. „Мичи“. Пътеката. Джейк е длъжен да я открие, ако иска да запази шансовете си да открие Ничиреншу и онова „фу“, което Мариана беше взела от него. Последния път се появи тук в ранната вечер. Сега избра същия час, но се оказа, че пред вратата са паркирани две лимузини. Едната беше на Комото, спряла почти под лампата на входа. Отново прибегна до прикритието на изящно подрязаните храсти и миниатюрната вътрешна градина зад тях. Привлечен от някакъв необичайно издължен предмет, той бавно се насочи натам. В далечния край, в близост до стройните японски кедри край оградата висеше „марумоно“. Докосна го с ръка и то започна да се клати като махало, събуждайки отдавна забравени спомени в душата му. „Марумоно“ е една от трите традиционни мишени за „кюжутцу“ — чучело от зебло, натъпкано с памук или слама. Японският воин използва лъка и стрелата още от най-дълбока древност. Те заедно с меча са привилегировано оръжие на самураите. Докато обикновените бойци имат на свое разположение пиката и тоягата. „Кюжутцу“ е бойното изкуство на стрелците с лък. Според Фо Саан появата на „марумоно“ е пряко свързана с първите стрелци, които винаги са били на кон. По време на тренировка човек усвоява трудното изкуство да стреля по най-различни мишени, повечето от които подвижни. Именно такава мишена представлява и „марумоно“ — една от най-трудните. Самураите от Средновековието задължително са имали поне по едно „яба“ — стрелбище за упражнения с лък, в своите домове. Сега Джейк виждаше, че нещата не са се променили. Взел внезапно решение, той се обърна и пое по каменната пътечка, която водеше към входната врата. Вдигна ръка и почука. След миг на прага се изправи Тоши. Очите му смаяно примигнаха, сякаш в лицето на Джейк виждаше един от пазителите на Ада. Ръката му светкавично се плъзна към колана, в следващата секунда дулото на револвер 38-и калибър вече сочеше към корема на Джейк. Първоначално Джейк беше решил да вдигне ръце над главата си, но отчете изражението на Тоши и реши да не прави никакви движения. Дишаше дълбоко и равномерно, опитваше се да не обръща внимание на оръжието. Никога не беше харесвал пистолетите, предпочиташе да се държи по-далеч от тях. Дълбоко в душата си беше убеден, че това е оръжие за хлапаци, а не за истински мъже. Всъщност не харесваше никакви огнестрелни оръжия. Признаваше, че в ръцете на изпечен убиец пушката с дълга цев е наистина опасно оръжие, но това беше всичко. Револверите и пистолетите са обемисти и неудобни, човек трудно може да ги скрие при гранична проверка. Хората лесно се пристрастяват към тях и това вероятно е най-лошото им качество. Те са най-лесното решение за мързеливците, попаднали в опасна ситуация. С револвер в ръка човек няма нужда да разсъждава. Прицелва се и стреля. Едно и също решение за всички проблеми. Плод на лениви мозъци… Освен това е опасно, когато човек разчита толкова много на механична подкрепа. Тук отново проличава хлапашкото отношение, превърнало се в неразделна съставна част от мистиката на въоръжения с огнестрелно оръжие човек. Джейк светкавично прецени, че Тоши не се различава от болшинството такива хора. _Винаги търси духовната слабост на противника си_, учеше го Фо Саан. И Джейк отлично разбра, че вече знае коя е слабостта на Тоши. Този факт не го правеше по-малко опасен, а просто подлежащ на определен вид манипулация. — Искам да се видя с Комото-сан — каза Джейк. — Итеки! — презрително процеди Тоши. — Ще видиш това, което аз реша да ти покажа! — Револверът помръдна в ръката му. — Май ще е най-добре да ти прострелям коленете… Първо едното, после другото! — на лицето му се появи мъртвешка гримаса, която би трябвало да се тълкува като усмивка. — По този начин ще знаеш как трябва да гледаш към нас — отдолу нагоре! — Кажи на Комото-сан, че му нося важни новини. — Кажи му го сам! — ухили се Тоши, а дулото на револвера описа къса окръжност около сърцето на Джейк. — Ти очевидно мислиш, че този дом е отворен по всяко време за теб. Хайде, заобиколи ме и влез! Да видим докъде ще успееш да стигнеш! — лицето му започна да потъмнява от притока на кръв. Джейк разбра, че ако не вземе спешни мерки, има реална опасност да бъде застрелян. — Кажи на Комото-сан, че… — Какво да каже на Комото-сан? — разнесе се повелителен глас зад гърба на Тоши. Джейк успя да различи неясната фигура във вътрешността на къщата, позна гласа и забеляза как бандитът пред него замръзва. — Нямам желание да ви предизвиквам, оябун — почтително отвърна той, спомнил си за предупреждението на Комото. — Май започвате да хленчите, господин Ричардсън. Какво още трябва да очаквам? Може би ще паднете на колене и ще молите за прошка? — в гласа на оябуна се долавяше дълбоко отвращение. — Мислех, че вие не разговаряте с варвари — отвърна Джейк. Настъпи дълбока тишина. Джейк ясно съзнаваше, че играе една изключително опасна игра. Комото би могъл да го убие тук, на прага на дома си, и нито един човек в Япония няма да попита за причините. Но друг избор просто нямаше. Губеше скъпоценно време, на всяка цена трябваше да проникне през бронята на този мъж. — Това едва ли може да се нарече разговор — изръмжа Комото. — Чувам единствено песента на щурците и собствения си глас. — Дойдох да ви кажа следното — въздъхна Джейк с ясното съзнание, че използва последния си коз. — Казвам се Джейк Мейрък. Аз съм този, който уби Кей Кисан. Главата на оябуна рязко се завъртя. — Отведи го в стаята с шест татамита! — заповяда на Тоши той. — Дръж го под око, докато се приготвя! Тоши прие заповедта с кратко кимване, в студените му очи се четеше открито предизвикателство. Беше ясно, че е готов да стреля при първото подозрително движение от страна на неканения гост. Джейк остана неподвижен. След една безкрайно дълга секунда японецът грубо го сграбчи за дрехата и го дръпна навътре. Изрита вратата зад гърба си и кратко нареди: — Обувките! Джейк се събу и сложи обувките на шкафчето до вратата, подчинявайки се на краткото кимване на Тоши. Когато се изправи, Комото вече го нямаше. Тоши го поведе по полуосветен коридор, прекоси отворена фузума. Озоваха се в стаята на първата му среща с оябуна. Тоши го накара да се обърне с лице към окачения на стената ръкопис, очевидно нарочно. В къщата цареше необичайна тишина. Сякаш се намираха на дъното на дълбоко езеро. После долови някакво леко шумолене и вдигна глава. Долната част на ръкописа леко помръдваше, вероятно от течение. Погледна към вратата и видя, че плъзгащите се екрани от оризова хартия към градината са отворени. Мракът се усещаше физически. Изглежда по небето нямаше нито звезди, нито луна. Кадифената мантия на нощта бавно нахлуваше в стаята. Все още се усещаше горещината на отминалия ден, това някак подчертаваше плътността на мрака. Джейк затвори очи. Отначало чуваше само собственото си дишане, миг по-късно започна да долавя и дишането на Тоши. Направи опит да прецени емоционалното му състояние, моментално усети вълните на напрежение, които се излъчваха от тялото на якудза. Ще трябва да запомня това, рече си той. Комото се появи на прага, облечен в доспехите на самурай от XVIII век. От кръста нагоре носеше широка копринена блуза в тъмен цвят, а надолу беше нахлузил черна „хакама“ — къса поличка с крачоли от онези, които са използвали стрелците с лъкове. — Вън! — изръмжа на Тоши той, без дори да поглежда към Джейк. Якудза протегна свободната си ръка и побутна рамото на Джейк, насочвайки го към отворената врата за градината. Следван по петите от двамата японци, Джейк излезе навън и се озова в близкия край на стрелбището. На дървена пирамида до стената бяха подредени няколко бойни лъка. Размерите им бяха между два и два и половина метра, всички изработени от гъвкав бамбук. До тях имаше „ядате“ — издължен дървен цилиндър, запълнен със стрели. Усети присъствието на Тоши зад гърба си, миг по-късно и ръката му върху рамото си. Накъде ли ще го насочи? Всъщност едва ли щяха да ходят другаде. Беше ясно, че ще се сблъска с „кюжутцу“. Вече успя да научи няколко важни подробности за характера на Комото и това означаваше сериозен напредък. Даде си сметка, че ако в този момент елиминира Тоши, вратата към този мъж ще бъде окончателно затворена. А това не можеше да си позволи… Отведоха го в далечния край на градината. Мишената „марумоно“ леко се полюшваше от клоните на японския кедър. — Знаеш какво да правиш — промърмори Комото. Гласът му прозвуча призрачно, сякаш беше рожба на самата нощ. Джейк усети въжето около китките си. Тоши го пристегна толкова здраво, че лицето му се разкриви в неволна гримаса. После беше обърнат с лице към далечния край на градината. Там, където търпеливо го очакваха лъковете и стрелите. Тоши беше прибрал револвера, в ръцете му имаше здраво въже. Привърза с него тялото на Джейк за дървото, „марумоно“ остана между него и мястото за стрелба. Чучелото се поклащаше точно пред очите на Джейк и му пречеше да вижда. — Лъжата е престъпление, което се наказва — долетя приглушеният глас на Комото. — Такива престъпления са и насилственото проникване в чужд дом, нападението срещу член на клана… Якудза сами решават своите проблеми. — Оябун… — Нито звук, итеки! — изръмжа Комото с глас, натежал от презрение. — Ти беше предупреден, но не обърна внимание на това, което ти се каза. Не се учудвам, такива са всички варвари. Сега ще си получиш наказанието. Джейк усети как Комото се отдалечава, но Тоши остана на крачка встрани от дървото. Ръката му се протегна и разлюля „марумоно“ пред лицето му. Нощта беше мъртвешки тиха. Чучелото леко се поклащаше. Наляво, надясно. Наляво, надясно… Джейк изпита чувството, че отново е в Чун Чау, нагазил до кръста във водите на Южнокитайско море. Мъглата е гъста, той отчаяно вика Фо Саан… После до слуха му достигна острият звън на обтегната тетива, стрелата се понесе към целта си със смразяващо сърцето бръмчене. Първият изстрел на оябуна беше точен. Чучелото потръпна като живо, после продължи да се поклаща пред лицето на Джейк. Дейвид Ох пъхна ключа в ключалката, бутна вратата и влезе. Апартаментът на Джейк и Мариана се намираше на Мид Левълс — един от хонконгските острови. В застоялия въздух се долавяше миризмата на отдавна приготвени гозби и парфюма на Мариана. Мебелите бяха покрити с тънък слой прах. Нощта вече влизаше в правата си, през прозореца се виждаха светлините на пристанището, тромави джонки бавно се полюшваха към брега. На фона на последните остатъци дневна светлина платната им изглеждаха черни. Време за вечеря. Дейвид Ох тръгна бавно из стаите. Не знаеше какво търси. Може би очакваше да забележи нещо необичайно, нещо, което да му даде обяснение за внезапното пътуване на Мариана и още по-внезапното изчезване на Джейк. Беше сигурен, че Джейк не е споделял нищо с жена си, какво ли би могла да знае тя? Какво би могла да разкрие на Ничиреншу? Нищо. Но стомахът на Дейвид Ох продължаваше да се гърчи, в устата си усещаше металния вкус на страха. Имаше чувството, че цяла сутрин е пил кръв. Горещо се надяваше, че Джейк не е извършил глупостта да замине за Япония. Надникна в банята, не откри нищо и се насочи към кухнята. През прозореца се виждаше алеята, която водеше към гаражите. Покритият с петролни петна бетон изглеждаше необичайно грозен на фона на панорамата на острова, полускрита от мъгла. Отвъд пристанището и тъмната ивица вода блестеше Колуун — истински скъпоценен камък, изплувал от дълбините на Южнокитайско море. Обърна гръб на гледката и насочи вниманието си към вътрешността на апартамента. В умивалника имаше неизмити чаши и чинии, на масата се виждаха остатъци от храна, до които беше изправена полупълна чаша с вино. Дейвид Ох протегна ръка, внимателно стисна столчето и я поднесе към носа си. Червено вино, напълно сухо. Значи чашата принадлежи на Мариана. Джейк би предпочел саке. Заминала е много набързо, помисли си той. Това не е в стила й — обикновено тя беше прибрана и отлично организирана жена. Никога не би оставила мръсни чинии в умивалника. Но сега го беше направила. Приведе се и огледа посудата. Тук остатъците от храна не бяха толкова изсъхнали. Попипа ги с пръст и го вдигна на светлината. Да, тази храна е значително по-прясна. Което означава, че тук някой се е хранил след Мариана. Но кой? Не е бил Джейк, тъй като по това време е бил вече в Токио. Дейвид Ох се наведе още по-ниско, очите му внимателно опипваха чиниите. Най-добро място за началото на всяко разследване са мазните петна. Особено когато става въпрос за храна. Извади от джоба си ролка широки лепенки, откъсна две приблизително еднакви парчета и внимателно ги залепи върху ръбовете на най-горните чинии в купчината. Преброи до тридесет, после бавно започна да ги отлепя. Особено важно беше да движи ръката си плавно, в противен случай имаше опасност да нагърчи лентата. Приключил с тази деликатна операция, той извади визитна картичка и залепи лепенките за обратната й страна, бяла и чиста като сняг. Върна се до прозореца и започна да изследва работата си. Под прозрачната повърхностна лентата се виждаха два великолепни пръстови отпечатъка. Пъхна картичката в джоба си и тръгна към вратата. Сигурно нищо няма да излезе от това, въздъхна в себе си той. В същото време имаше силното предчувствие, че е на прага на важни разкрития. — Майната им на всичките ни гадни врагове! — изръмжа той, обърнал се за последен път към празните стаи. Ухилен до уши, Тоши пристъпи да издърпа пронизаното „марумоно“. Стрелата на Комото проби чучелото с огромна сила и го закова за стеблото на кедъра, на сантиметри от лицето на Джейк. Долната част на мишената ожули бузата и ухото му. Тоши протегна ръка и попипа задните части на панталона му. — Още ли не си се подмокрил, смели итеки? — изръмжа подигравателно той. — Не си? Е, имаме достатъчно време да ти покажем, че наистина си варварин! — отдръпна се назад и отново разклати чучелото. Забитата в зеблото стрела увеличи теглото му, диапазонът на разклащането видимо се намали и едва се показваше от двете страни на лицето на Джейк. Мрак. Нощта го обвиваше с душното си покривало, от земята се излъчваше топлина. Босите пръсти на краката му усетиха първите капчици хладна роса. Тик-так, тик-так… Тежкото махало се поклащаше пред очите му. Тишина. Джейк си представи как водите на Южнокитайско море покорно лижат краката му. Спомни си за Фо Саан, неволно се запита дали няма да се окаже, че наученото от него е една голяма илюзия. В дъното на съзнанието му проблесна ужас. Ако всичко е илюзия, той ще се окаже на прага на колапса, обладан от животински страх. Вече усещаше лепкавите му пипала… Гневно бръмчене прогони тишината на нощта. Едва успя да си поеме дъх, тялото му се напрегна до крайност и това го разтревожи. Пипалата на страха! Промъкваха се дълбоко в съзнанието му, опитваха се да разбият илюзиите. Може би изобщо не разчита на сигурността им… „Престани, заповяда си той. Дишай дълбоко! Дишай!“ Не беше лесно, особено пред очите на бръмчащата в мрака смърт, летяща неумолимо към него. _Бум!_ Като пистолетен изстрел. Миг преди това усети лекото раздвижване на въздуха. Полъхът на смъртта… Чучелото влезе в болезнено съприкосновение с дясното му ухо. В средата му вече стърчаха две стрели. Беше убеден, че върхът на втората мина на милиметър от скулата му. Усети ситните капчици пот подмишниците и долната част на гърба си. Някой се смееше. В полезрението му се появи ухилената физиономия на Тоши, който издърпа мишената към себе си. — Гореща нощ, а? — изсмя се отново той. Джейк примигна, тъй като солената пот започна да дразни очите му. Тоши отново попипа панталона му и този път не можа да скрие разочарованието си: — Пот, итеки… Джейк усети бавното приближаване на Комото! В лявата си ръка държеше дълъг лък, очите му безстрастно наблюдаваха лицето на Джейк. Не каза нито дума, докато Тоши проверяваше възлите на ръцете и краката му. После пристъпи още крачка напред и протегна ръка: — Този път ще използвам това… — между пръстите му се полюшваше памучна превръзка за очи. Обърна се и тръгна към позицията за стрелба. — Това е хубаво — промърмори Тоши и отново разклати брезентовото „марумоно“. Чучелото вече беше толкова тежко, че се клатеше бавно, едва прикривайки лицето на Джейк. Джейк направи опит да не концентрира вниманието си върху двамата японци, очите му се насочиха към назъбените върхове на стрелите, които стърчаха от „марумоно“. Бяха толкова близо, че ако протегнеше врат, положително би ги докоснал с носа си. Даде си сметка, че животът му е изцяло в ръцете на оябуна. Може би точно това е целта на цялото представление. Урок по унижение. Демонстрация на сила. Джейк знаеше, че животът му лежи в дланта на Микио Комото. Но го знаеше още в мига, в който се появи на прага на дома му. Сега идваше часът на истината. Все пак що за човек е този Микио Комото? Джейк предпочиташе да не прави предположения, тъй като само след минута щеше да узнае точния отговор на този въпрос. _Спокойствието ще ти даде всичко, което трябва да знаеш за победата_, беше казал Фо Саан. Тези думи блеснаха в съзнанието на Джейк с ослепителна сила, той започна да си ги повтаря като заклинание. В далечината нещо прошумоля, после звукът се устреми към него с ужасяваща бързина. Улавяше го с двете уши едновременно, а това означаваше само едно: стрелата лети точно срещу лицето му. Тик-так, тик-так… Чучелото леко се полюшваше. Той отбелязваше движението му чрез светлината и мрака. По-светло, по-тъмно… Миг на равновесие… Ако стрелата улучи по-светлия миг, с него е свършено. Тик-так… По-светло, по-тъмно… _Бум!_ Пълен мрак. Джейк усети как мишената политна към носа му. Отвори очи и бавно фокусира погледа си. Върхът на третата стрела стърчеше между предишните два… Попадение в десетката! Изминаха няколко безкрайно дълги мига, преди чучелото да се отмести от лицето му. Когато това най-сетне стана, пред него не беше Тоши. — Може би наказанието е достатъчно за извършените престъпления — промълви Микио Комото. — Ако съм извършил някакви престъпления, сторил съм го от отчаяние — дрезгаво отвърна Джейк. — Ничиреншу държеше жена ми. Трябваше да науча къде са. По тази причина изиграх номера със саракина. Исках да се добера до вас… С надеждата, че ще ми помогнете. — Нови лъжи — хладно установи Комото. — Какво общо с Ничиреншу може да има итеки като теб? — Искам главата му. Жена ми е мъртва. Загина под Сабята, снощи… — Тцуруги? — изненадано го погледна Комото. — Бил си на Тцуруги по време на буря? — Да — кимна Джейк. — И открих скривалището на Ничиреншу. — Промъкваш се в дома ми и нападаш хората ми — процеди Комото. — Ето какво си направил. Затова не искам да слушам повече варварските ти лъжи! — масивното му тяло започна да се извръща. — Бедният генерал не желае да чуе информация, която може би ще спаси живота му. — Кой си ти, че си позволяваш да говориш за делата на пълководците? — гневно попита Комото и се изплю с открито отвращение. — Зная, че добрият пълководец трябва да използва всички налични средства за постигане на крайната победа. — Какви ги дрънкаш? — опасно присви очи Комото. — Убих Кей Кисан пред очите на Ничиреншу. — Думи! — отсече японецът. — Думи и нищо друго! — Дай ми възможност да ти предоставя и доказателства. Комото стоеше напълно неподвижен с очевидното желание да прикрие обзелото го напрежение. Беше достатъчно умен да разбере, че е бил надхитрен. Сега вече беше длъжен да удовлетвори молбата на Джейк — в противен случаи би показал крайно невъзпитание. — Отвържи итеки! — подвикна към Тоши той. — Слушам, оябун. Комото изчака падането на възлите. — Дай го насам. Спря в противоположния край на стрелбището и се обърна с лице към Джейк. — Сега ще ми покажеш на какво си способен. Кей Кисан може да бъде победен само от самурай. Само самурай може да проникне в къщата за „О-хенро“ под носа на Ничиреншу. Джейк пристъпи към пирамидата и започна да си избира лък. Тоши понечи да го спре, но Комото му направи знак да стои настрана. — Самураят трябва да има разностранни способности — каза Джейк. — Една от тях е „кюжутцу“. Но това ти е отдавна известно, нали? Избра си една стрела с раздвоен връх и се прицели в мишената. — Ще разрешиш ли на Тоши-сан да я разклати? Убеден, че чужденецът блъфира, Комото даде знак на боеца си да изпълни желанието му. — Но, оябун… — Мислиш, че не съм способен да се защитя? — леко повиши глас Комото. — Направи каквото ти казах, после се върни тук — извърна се към Джейк и подхвърли: — Да улучиш от това разстояние, при това без светлина, е добро постижение за ученик на някой от опитните сенсеи… Но дори и най-добрият ученик не би могъл да победи Кей Кисан. Затова трябва да си сложиш превръзката… — Парче черен плат се появи в протегнатата му ръка. Джейк пое превръзката в момента, в който Тоши се върна обратно. Прецени размера на предизвикателството, после отвърна: — Ясно е, че ти самият си сенсей по „кюжутцу“, оябун. Искам да ти задам един въпрос: можеш ли да се изправиш в единичен двубой с човек като Кей Кисан? — Разбира се — отвърна Комото. — Не се ли срамуваш от невежеството, което проявяваш, итеки? — Следователно няма да се задоволиш с умение, което да отстъпва на твоето, нали? — продължи Джейк, без да обръща внимание на забележката му. Комото го измери с пламнал поглед, но не отвърна нищо. — Би ли заел мястото, на което преди малко стоях аз? — попита Джейк. Оябунът се задави от гняв. „Този мръсен чужденец вече за втори път ме надхитрява, помисли си той. Така ме работи, че няма начин да му откажа!“ Овладял нервите си, Комото леко кимна с глава: — Подобен акт несъмнено ще ме убеди, че говориш истината — промърмори той. — Но имам едно условие. Тоши-сан ще стои до теб, а дулото на пистолета му ще бъде опряно в слепоочието ти. Ако не успееш да дублираш моето постижение, той веднага ще ти пръсне главата. По лицето на оябуна играеше лека усмивка, очите му не изпускаха очите на Джейк. Сблъсъкът на волята им можеше да се докосне с пръст. Джейк усети могъщата психическа енергия на японеца, но едновременно с това и нещо друго — уважение. Плахо и потиснато от волята, но все пак истинско уважение. За начало това му беше напълно достатъчно. — Приемам твоето условие — поклони се той. — Разбира се, че ще го приемеш, итеки! — изръмжа Комото и направи знак на горилата си: — Вържи му очите, Тоши-сан! Онзи пристъпи напред, но Джейк го спря. — Искам да зная точния ти ръст, оябун — каза той. — Метър шестдесет и шест — отвърна с известна гордост Комото, изведнъж възвърнал доброто си настроение. — Не е лошо за японец, нали? А Джейк се запита дали и оябунът не страда от заблудите на своите собствени илюзии. Той нямаше представа дали Джейк изобщо е виждал лъкове за „кюжутцу“, да не говорим за уменията на опитен сенсей. Закова поглед във фигурата му, опитвайки се да запечата размерите й в съзнанието си. После кимна на Тоши и протегна врат за превръзката. — Не я стягай прекалено силно — обади се Комото. — Трябва да бъдем сигурни, че няма да причиним страдание на итеки… — Смехът му беше буен: — Особено пък в последните мигове на живота му! — Какво искаш да кажеш? — затаи дъх Джейк, усещащ с цялото си тяло присъствието на Тоши зад гърба си. — Искам да кажа, че каквото и да постигнеш, Тоши пак ще ти пръсне мозъка! — Споразумението ни беше друго. — Споразумения сключвам само с цивилизовани хора — долетя някъде отдалеч гласът на Комото, който очевидно вече се беше насочил към мишената. — А не с разни итеки… — Дори животните имат чест — прошепна Джейк, сигурен, че оябунът не може да го чуе. Тоши се премести вляво от него, миг по-късно хладното дуло на револвера се заби зад ухото му. — Обречен си, итеки — промърмори боецът. — Каквото и да направиш… Имам заповед да стрелям още преди да си опънал тетивата… Джейк направи всичко възможно да пропусне думите му покрай ушите си. Подозираше, че японците го подлагат на последното, най-страшно изпитание. Комото несъмнено би дал всичко на света да го види пречупен, да докаже варварското му несъвършенство. Но Джейк беше твърдо решен да му спести това удоволствие. Същевременно, някъде дълбоко в съзнанието му, потрепваше ужасът. Ами ако не блъфират? Тогава това са последните му мигове на този свят… Тръсна глава и се изключи от окръжаващата го реалност. Концентрира се върху тежестта на дългия лък в ръцете си, искаше да усети както гъвкавостта на тетивата, така и съвършената аеродинамика на стрелата. В ръцете си държеше боен лъки тетивата му беше силно натегната. Още по-добре, въздъхна вътрешно той. Церемониалните оръжия крият далеч повече изненади. Стоеше напълно неподвижно, бавно поставяше дишането си под контрол. Превръзката върху очите престана да му пречи, околната среда изплува в съзнанието му ясно като на професионална фотография. Усети разположението на дърветата, видя тунела, в който само след миг щеше да пусне стрелата си. Даде си сметка за лекия полъх на нощния ветрец, с който трябваше да се съобрази миг преди да отпусне тетивата. В ушите му кънтеше жуженето на насекоми, отчетливото пърхане на нощните пеперуди около лампата над входа. Постепенно се сля с градината, превърна се в неразделна част от нея. А после усети „ба-мак“ — божествената пулсация. Тя опъна една съвършено права линия между ръцете му и мишената, зад която стоеше Микио Комото. Вътрешното му око ясно видя амплитудата на разклатеното чучело. Зае стойката на стрелците, известна с името „ашибуми“, изпусна въздуха от дробовете си, задържайки част от него в долната част на корема — според изискванията на „ба-мак“. Усети присъствието на Комото с релефна яснота, сякаш стоеше на една ръка разстояние от него, а не на цели сто метра… Бавно вдигна лявата си ръка и опря лъка на лакътя си. Позиция „югаме“. Започна да опъва тетивата, краят на стрелата беше на нивото на устата му. Тази позиция се нарича „кай“ — последната от трите най-важни фази на „кюжутцу“. Концентрацията на духа му отговаряше точно на напрежението на мускулите, които държаха тетивата опъната. Умът му се фокусира върху клатенето на „марумоно“. Тик-так… Тик-так… Дулото на пистолета на скулата му се размърда, до ушите му долетя сподавеният шепот на Тоши: — Сбогом, итеки… Не обръщай внимание на нищо, освен на потръпващата от напрежение тетива! На силата, концентрираща се в извития бамбук! „Ба-мак“! Божествената пулсация! Тик-так, тик-так… „Марумоно“ леко се поклащаше пред лицето на Комото. „Ханаре“! Освобождението! Веднага след това влезе в действие „цаншин“ — умението, което позволява на опитния сенсей по „кюжутцу“ да направлява полета на стрелата чак до целта. Това беше нещо подобно на преследването на целта в други бойни изкуства и някои спортни дисциплини. Освобождението не означава нищо, ако човек не е способен на „цаншин“… _Цаншин!_ Първо долови лекото съскане, придружаващо съприкосновението на стрелата с целта, последвано от заветното глухо „бум“, което със затаен дъх чакаше Джейк. Свали лъка и дръпна превръзката от очите си. Натискът в лявото му слепоочие беше изчезнал. Погледна първо към Тоши, който стоеше на крачка от него с насочен в земята револвер. Очите му бяха облещени от изненада. Джейк бавно се извърна към далечния край на градината. Оябунът стоеше изправен пред стройния ствол на японския кедър. В краката му се валяше „марумоно“ изведнъж заприличала на разкъсана парцалена кукла. Стрелата на Джейк беше прерязала въжето на мишената и потрепваше като жива в ствола на дървото, на около милиметър от главата на Микио Комото. Блестящочерният ЗИЛ летеше по средното платно на булеварда, запазено за лимузините на правителството. На задната седалка се бяха настанили генерал Карпов и Юри Лантин. Навън се смрачаваше. Улиците сякаш бяха някак напрашени от гаснещата слънчева светлина, градът изглеждаше неуютен с тези широки булеварди. Може би бленуваше за синкавия сняг на дългата зима, за заскрежените бради на мъжете, чакащи търпеливо пред мавзолея на Ленин, за кристалните облачета пара в ледените утрини? Работният ден беше към края си и това се отнасяше дори за елита на КГБ. Веднъж седмично Лантин канеше генерал Карпов на вечеря, пренебрегвайки уюта на ергенската си квартира на Кутузовски проспект. В службата Лантин си беше извоювал репутацията на чревоугодник. Макар и кореняк московчанин, той притежаваше доста еклектичен вкус. Любимият му ресторант напоследък беше „Арагви“, носещ името на красива планинска река в Грузия. Очевидно не само Лантин харесваше този ресторант. Всяка вечер, независимо от метеорологичните условия, пред вратата се извиваше дълга опашка московчани, които таяха надеждата да похапнат вкусно, ако им дойде редът. Това, разбира се, не се отнасяше за Лантин и Карпов, които влизаха направо и винаги имаха запазена маса, отрупана с блестящи прибори. Още със сядането Лантин поръча „лобио кемали“ й двамата започнаха да дъвчат нежните бъбречета, накиснати в сос от кориандър. Разгърнаха менюто, отпивайки малки глътки ледена водка. Бутилката беше поставена в кофичка с лед до левия лакът на Карпов. — Е, какво ще си поръчаш, Юри? — свали очилата си Карпов. — „Сатциви“ — отвърна без колебание Лантин. Беше избрал едно от най-популярните грузински блюда, състоящо се от пушено пиле, накиснато в особен и много вкусен сос от коренчета, орехи, кориандър, оцет и жълтък. Карпов предпочете „аджика“ — агнешко месо, полято с комбинация от люти и сладки чушлета, неизбежния кориандър и посипано с много лук. Рецептата на този грузински сос се предава от баща на син и се пази не по-малко ревниво от най-секретните досиета на КГБ. Лантин имаше известна представа за нейните съставки и охотно ги описа на Карпов: черен и шарен пипер, мента, босилек, копър, магданоз, брюкселско зеле, сушен кориандър и нарязан на ситно невен, който придава на соса характерния златист цвят. Карпов опразни чашата си и посегна към бутилката. Лантин даде поръчката и келнерът се отдалечи. Той самият пиеше минерална вода и нищо друго. Опря устни в чашата и отпи с такава наслада, сякаш вкусваше най-доброто питие на света. Карпов намираше този негов навик за доста женствен и отново се запита как би могъл да се отърве от Лантин. Не можеше да го приеме за съюзник, въпреки помощта, която получаваше от него. А в личен план направо го презираше. Беше принуден да прибягва до услугите му само по една причина — операция „Лунен камък“. Карпов отлично знаеше, че едно е да разположиш цялата тази бойна техника по границите на Китай, а съвсем друго — да я използваш. Той не беше глупак и съзнаваше, че „Лунен камък“ е една изключително опасна операция. Но рискът беше пресметнат до милиметър, а той, като военен от кариерата, ежедневно се сблъскваше с пресметнати рискове. Беше подготвен да взема подобни решения, да се доверява единствено на собствената си преценка. Много добре знаеше, че дори и при подкрепата на Лантин много хора от Президиума бяха против операция „Лунен камък“. Старци, страхливи и истерични като жени — това бяха те. Властта в Русия прекалено дълго се задържа в ръцете на старци с мекушав характер. _Крайно време е управлението на тази страна да бъде оставено на нас!_ Колко пъти беше казвал тези думи на жена си? Карпов никога не би се съюзил с човек като Лантин. Просто не го уважаваше достатъчно. Виж му ръцете, помисли си той, докато си сипваше водка. Меки като на жена. Цял живот е бил зад бюро в разни прашни кабинети. Какво знае за живота на бойния командир? За истинското сражение? Случвало ли му се е да убива? Не, никога! Без съмнение ще напълни гащите при вида на кръвта, изцъклените очи и вонята на смъртта… Но само той има властта да задейства последната фаза на операция „Лунен камък“. Той и никой друг… Тръсна глава и промърмори: — Надявам се, че си доволен от последните щрихи на „Лунен камък“… Лантин продължаваше да гледа минералната си вода с умиление, сякаш в чашата му се поклащаше еликсирът на живота. — Не ти ли казах? — вдигна глава той. — Извинявай, пропуснал съм… Аз и моите колеги сме дълбоко впечатлени от хаоса в Юнанската провинция Малипо, предизвикан от виетнамската армия. Какви бяха загубите на китайците? — Трудно е да се каже — поклати глава Карпов. — Виетнамците изпълняват отлично поставените задачи, но са склонни да преувеличават както своите постижения, така и загубите на противника. Мисля, че това може да им бъде простено… — Когато става въпрос за войници и бойни операции, нищо не може да бъде простено — отсече Лантин и остави чашата си на покривката. — Аз се съгласих с тази фаза на „Лунен камък“, защото виждах последиците от нея. Използването на виетнамската армия за нахлуване в някои стратегически гранични райони на Китай е едно, бих казал, елегантно хрумване от наша страна… Лесно е да използваме Таш за своите пропагандни цели. — Имаше предвид виетнамския външен министър Нгуен Ко Таш. — Особено когато става въпрос за китайската агресия в провинциите Малипо и Ха Тюен. Достъпът на чужденци до този район е забранен, следователно независимата информация е изключена. Нашата дума срещу тяхната е проверена от времето тактика, която би трябвало да използваме пълноценно и докрай… — Едновременно с това обаче неблагонадеждността на виетнамците може да се окаже фатална за програмата „Лунен камък“. Ние не можем да си позволим дезертьорство и недоволство, затова очаквам да изпратиш навреме своите палачи там. Така ще бъдем сигурни, че няма да имаме проблеми с разни бунтовници и дисиденти. При думата „палачи“ Карпов се намръщи. Ето една от причините, поради които презираше човека насреща си. Борави с термини, от които няма понятие. Понечи да отговори, но в този момент поднесоха храната. Наложи се да изчака отново да останат сами. — За виетнамците можеш да бъдеш спокоен — започна той. — Аз… Лантин рязко вдигна глава. — Искам да си изясним една малка подробност — прекъсна го той. — _Аз_ изобщо не се безпокоя за виетнамците, а дори и за самата операция „Лунен камък“. Това са твои грижи и ще бъдат такива докрай! — Исках да кажа, че имам свои наблюдатели във всяка бойна част на виетнамците, която взема участие в операцията — продължи невъзмутимо Карпов. — Моите агенти имат категорични инструкции по отношение на евентуалните дисиденти. _Отстраняването_ им… — той нарочно наблегна на тази дума — трябва да става публично и незабавно! — Предполагам, че тази вулгарна проява на сила е предназначена и за местното население… Карпов продължително го изгледа. Мислеше за свистящите във въздуха мини, за дъжда от куршуми и снаряди, които само преди два часа бяха сравнили със земята две населени места, унищожавайки стотици мъже, жени и деца. Мислеше за обезобразените войници, които се давят в локвите на собствената си кръв, убитите деца и бременните жени. После сравни всичко това с мазния тип, който се наслаждаваше на вечерята си срещу него. Омразата заби дългите си нокти в сърцето му. — До този момент няма никакви инциденти — успя да се овладее той. — Отлично — кимна Лантин, зает с опразването на чинията си. — Искам така да бъде до края. — Лицето му беше зачервено, сякаш току-що беше привършил с бурен сексуален акт. — Искаш ли десерт? Тук правят доста интересни неща… Карпов, който почти не беше хапнал, любезно отказа. Питаше се дали да изпрати един от своите екипи в апартамента на Лантин и още тази нощ да приключи с него веднъж завинаги. Въздъхна и поклати глава. Това беше невъзможно, поне на този етап. Без Лантин операция „Лунен камък“ положително ще претърпи провал. Поднесоха им гъсто кафе с цвят на препечена захар. Лантин отпи една глътка и вдигна глава: — Искам да поговорим за генерал Воркута. Карпов остана неподвижен, някъде в долната част на стомаха му се появи ледена буца. Един глас му прошепна, че са стигнали до най-важния миг на вечерната си среща. Карпов имаше чувството, че е невръстно хлапе, стиснало в ръка буркана със сладкото. Дали го пипнаха? Дали Лантин е разбрал за връзката му с Даниела? И ако е така, по какъв начин ще я използва? После разбра, че опасенията му са неоснователни. — Все още не съм решил какво да правя с нея — продължи Лантин, зает с кафето си. После замълча и паузата се проточи. Карпов остана с впечатлението, че би трябвало да е в течение на намеренията на Лантин спрямо Даниела. — Как така? — неволно попита той и почти прехапа устни от притеснение. Проклето копеле! — Хм-м… — не беше ясно дали този звук означава размисъл или просто прочистване на гърлото. — Още не съм убеден, че нейното отношение е правилно… Отново не разкри почти нищо. Карпов застана нащрек, тъй като ясно съзнаваше, че каквото и да каже в отговор на тези неясни подмятания, то ще даде на Лантин допълнителна храна за размисъл. От друга страна, мълчанието му можеше да се изтълкува още по-зле… Успя да открие възможно най-неутралния отговор и леко поклати глава: — За мен тя винаги е била лоялен и интелигентен агент. — Може би — сви рамене Лантин. — Но работата не е там. Безпокоя се от факта, че прекалено ревниво пази операциите на отдела си. Сякаш е обзета от ксенофобия… Ако не е така, значи крие нещо. — Глупости! — реагира като ужилен Карпов, после моментално се овладя. — Виж какво, Юри. Отделът, който се ръководи от генерал Воркута, е сред най-дълбоко засекретените отдели на службата. Излишно е да ти напомням това. Възложил съм й изключително трудна работа, но до този момент Воркута се справя великолепно. Според мен твоите подозрения са напълно безпочвени. Лантин сви рамене, сякаш въпросът не го вълнуваше особено. — Може би си прав. Но искам да подчертая, че имам немалък опит с гузната съвест на хората около себе си. Затова предлагам моите хора да я поставят под наблюдение за месец-два, просто за да сме спокойни. Няма да имаш нищо против, нали? — След като държиш на това — въздъхна Карпов. Едновременно с това се запита дали Лантин наистина има подозрения по отношение на Даниела, или просто опитва почвата за настъпление към собствените му правомощия. Да подозира Даниела е пълна глупост, следователно остава другото. Карпов призна пред себе си, че Лантин е избрал един наистина отличен подход. Дано се продъни в ада, изруга мрачно той. Не бих могъл да се боря с него, без да замеся и нея. На път за дома в ЗИЛ-а на Лантин той се запита дали не трябва да й позвъни и да я предупреди. После размисли и се отказа. На този етап от сложната игра точно това не биваше да си позволява. Трябва да мисли за „Лунен камък“ и за нищо друго. А ключ към операцията е Лантин. Докато обстановката не се промени, Карпов ще трябва да бъде безупречен с него, каквото и да му струва това. Ех, веднъж само да влезем във финалната фаза, скръцна със зъби Карпов. Тогава няма да имам нужда от Лантин и хубавичко ще го подредя! Не само ще получа своето отмъщение, но и ще му се наслаждавам! Така, както мазното копеле се наслаждаваше на храната си тази вечер! Ще му дам да си хапне малко отровно месце — един достоен край за заслужил другар като Лантин! А после ще взема Даниела и ще идем да танцуваме на гроба му! — Здравей, Роджър — каза Антъни Беридиън. Щорите на прозорците зад гърба му бяха спуснати, в процепите се виждаше Белият дом, осветен като градински фонтан. Голямата глава на Беридиън се извъртя хищно към помощника му. Липсата на светлина в кабинета превръщаше очите му в черни дупки, над които бяха надвиснали рунтави вежди. — Исках да си поговорим за нашия айсберг — промърмори той. — От пет сутринта стоя на компютъра… Донован се отпусна на кожения стол, който приличаше на ластик и беше точно толкова удобен. — И какво откри? — Доста неща — изгрухтя Беридиън. — Ето, можеш да хвърлиш едно око… — ръката му побутна навита на руло компютърна разпечатка, очите му внимателно следяха лицето на помощника, който се зарови в списъци, диаграми и странни по форма графики. — Започва да ми се струва, че нашият айсберг май ще се окаже самият Ничиреншу… — Как? Всички знаят, че той е на свободна практика. — Може би точно това е била целта на внушението. — Дезинформация? — вдигна глава Донован. — Но това означава, че руснаците… — Точно така! — отвърна Беридиън и стовари юмрук върху бюрото си. — Този айсберг започва да придобива форма и очертания, Роджър. И колкото по-ясно ги виждаме, толкова по-сигурни сме за произхода му… — Карпов? — Предположението ти е логично, но погрешно — Беридиън очевидно изпитваше удоволствие от мига. Донован отдавна подозираше, че подобни мигове са солта и пиперът на живота му. Не му харесваше, че няма друг избор, освен да се примири. — Все още не си научил всичките мръсни трикове, до които прибягва бюрократичната върхушка в КГБ. Дипломатическият ти мандат в Париж може и да е бил полезен при други международни ситуации, но не е допринесъл с нищо за познанията ти относно КГБ. Красноречието на Беридиън, обикновено придружено от авторитетната басова интонация, беше до болка познато на Донован, но президентът страшно много го харесваше. Той беше толкова впечатлен от него, че често споделяше с приближените си сътрудници своето убеждение: Беридиън може да продаде всичко на всеки, при това когато си пожелае. Дори на членовете на различните сенатски подкомисии, които обикновено бяха настроени враждебно към специалните пълномощници на президента. Донован обаче живееше всеки ден с този човек и скоро разбра, че красноречието му не е нищо друго, освен прикритие за един изключително пъргав ум, който е способен на светкавична оценка на всякакви ситуации и извличането на максимална полза от тях. — Не — продължи с поклащане на глава Беридиън. — Ничиреншу е прекалено елегантен, Карпов едва ли е способен на подобно творение. — Взе един кристален бухал от масата, затопли го в дланта си, после го остави. — По всичко личи, че Ничиреншу не е убиец на свободна практика, а агент на умен и предпазлив резидент. След като прецених качествата на много противници, аз постепенно стигнах до убеждението, че този резидент е генерал Даниела Воркута. Преди да застане начело на КВР, този отдел беше напълно неефективен, но днес ние трябва да се борим със зъби и нокти, за да постигнем дори незначителен успех срещу неговите агенти — тръсна глава, сякаш току-що беше открил важна истина, и добави: — Подозирам, че генерал Воркута е успяла да потопи един айсберг под краката ни и сега бавно го насочва към повърхността. Донован хвърли поглед на часовника си и отбеляза: — Мисля, че е време за седмичната проверка на физическото ти състояние. Можем да говорим и по пътя, така ще спестим време… Излязоха от кабинета и тръгнаха по дълъг коридор с боядисани в пясъчен цвят стени. По него нямаше никакви врати, в дъното чакаше метална клетка на малък асансьор. Вратата се отвори едва след като Донован залепи длан за сензорния панел до нея. Вътре имаше само два бутона. Беридиън натисна долния и машината започна да се спуска. Излязоха от кабината шест етажа по-долу, озовавайки се в стерилно бели помещения, едно от които беше свръхмодерна операционна зала, оборудвана по последна дума на техниката, включително лазерни скалпели, камери за крионеза и патологична лаборатория. Дежурният агент пое пластмасовите им карти и ги пъхна в процепа на компютърен терминал. После кимна с глава и равнодушно ги пропусна в хладната приемна, в която имаше маса за прегледи, никелирана количка на колелца, отрупана с колби и епруветки, върху които бяха залепени етикети с непонятни за простосмъртните наименования, малък умивалник и кофа за отпадъци с педал. На стената до закачалката беше окачена таблица за проверка на зрението. Посрещна ги млада сестра в ослепително бяла престилка. — Точно навреме, господин Беридиън — похвали го тя, сякаш беше послушно дете. — Докторката ви очаква. — Тя винаги ме очаква — промърмори Беридиън, извъртя се към Донован и полугласно добави: — Гадина! — Казахте ли нещо, господин Беридиън? — невинно го изгледа сестрата, сякаш не беше чула нищо. Беридиън я изчака да излезе с презрителен израз на лицето, после отново се извърна към помощника си: — След като вече знаем кой е резидент на Ничиреншу, задачата по неговото ликвидиране се превръща в задача от първостепенно значение. — Но как ще я осъществим? В това отношение голямата ни надежда беше Мейрък и никой друг! — Беше — кимна Беридиън. — До инцидента при река Сумчун. Започвам да подозирам, че след него той е половин човек. — Хората му са били изклани, по всяка вероятност от Ничиреншу. Но рапортът му беше толкова непълен, че това би трябвало да бъде сигнал за нас… И още тогава да помислим за подмяната му. — От тези приказки нямаме никаква полза — хладно го изгледа Беридиън. — Не можеш да ревеш за своите бойци и в същото време да ги хвърляш в бой… Искам да не забравяш това, Роджър. — Думите му бяха наситени с отрова и Донован неволно потръпна. — Важно е само това, което е станало там. Отделно от клането… — Откъде знаеш, че изобщо нещо е станало? — любопитно го изгледа Донован. — От поведението на Мейрък — простичко отвърна Беридиън. — Аз познавам своите оперативни агенти. Мейрък винаги е бил един добре приспособяващ се особняк. — От устата му се откъсна кратък смях. — Знам, че това звучи противоречиво, особено по отношение на терминологията. Президентът положително го е забелязал. Но той няма моя опит в света на сенките… — Както и да е. Мейрък беше един от най-добрите ни агенти заедно със Столингс. Дори го превъзхождаше в някои отношения, особено в подхода си към хората, действащи в екип. Най-ценните си секретни сведения от Хонконг получавахме по време на неговия престой там. Той е роден за лидер. Агентите се избиваха да влязат в неговия екип… — Донован отбеляза, че Беридиън говори за Мейрък като за покойник. — Но след мисията при река Сумчун всичко се промени. Той изгуби личните си контакти с Дейвид Ох, а вероятно и с жена си. Сякаш се беше откъснал от тези, които имаха най-голямо значение в живота му. Ако не го познавах толкова добре, бих казал, че се готви за смъртта… — Психологическият портрет на Мейрък изключва напълно евентуалното желание за смърт — отбеляза Донован. — Ако не ме лъже паметта, заключението на нашите лекари психолози беше точно обратното. Неговата воля за живот е направо изключителна. Беридиън кимна и бавно започна да се съблича. — Още една причина да се питаме какво е станало сред онези пущинаци — промърмори той и окачи ризата си на куката. — И това ни връща на квадрат едно: нашия айсберг. Ничиреншу. Тръгнем ли подире му, неизбежно ще стигнем до генерал Воркута. Искам да я махнем от този пост, Роджър. Тя превърна КВР в смъртоносно оръжие. Според мен е крайно време да опитаме да раздрусаме Карпов с малко дезинформация. Може пък и да стане… Ако клъвне, той положително ще прибегне до някои мерки, които биха ни били от полза… — Като например да отстрани генерал Воркута, така ли? — Това би било прекрасно — призна Беридиън. — Но ще иска време и доста задълбочени проверки. А ние трябва да премахнем Ничиреншу по най-бързия начин. Вдигай Столингс и го пращай обратно там. Той обича да е в центъра на такива ситуации. — Беридиън бавно се покатери на масата за прегледи. — Знаеш ли, че това ми носи истинска болка в задника? — Мислех, че вече си свикнал — промърмори Донован и леко кимна на лекарката, която се появи на прага. — Освен това ти лично заповяда ежеседмични прегледи за шефа на Агенцията, при това в присъствието на някой от помощниците му. Лекарката — жена на около четиридесет години, която Донован тайно харесваше, придърпа чаршафа върху белите ръце на Беридиън. Имаше красиво и силно лице със славянски черти, едра гръд и дълги бедра. Донован се надяваше, че някой ден ще му се отдаде възможност да изследва тези бедра по-отблизо. Жената ги възнагради с хладна служебна усмивка и това беше всичко. Отношението й беше съвсем професионално, макар че Донован беше оградил с кръгче датата, на която сам се подлагаше на хладните й пръсти. — Напомни ми другата седмица да пратя Ундерман на мое място — промърмори Беридиън. Лекарката го възнагради с хладния поглед на възпитател в пансион за малолетни престъпници и той доволно се разсмя. Най-накрая беше успял да я засегне. На светлината на слабата крушка лицето на Микио Комото изглеждаше като излято от бронз. — Мейрък-сан. Краткото обръщение беше достатъчно. То ясно показваше промяната в отношението му — нещо, което не всеки японец беше готов да си позволи. Беше се приближил от далечния край на градината бавно, като камък, изплувал от водите на дълбок кладенец. Джейк по-скоро усети, отколкото видя набитата му фигура. Зърна първо разкопчаната на гърдите риза, а чертите на лицето му станаха отчетливи едва когато спря на метър от него. Беше затворено и напълно спокойно лице. За това състояние си имаше точен идиоматичен израз на японски, но Джейк не можеше да си го спомни в момента. Усещаше неговата „хара“ — вътрешната му сила, и това беше напълно достатъчно. Вдигна ръце и в тях се появи стрелата, която беше изстрелял Джейк. — Мисля, че това е твое… Сякаш насън Джейк протегна ръка и пое оръжието от ръцете на оябуна. Едва сега започна да си дава сметка за трудността на задачата, която си беше поставил. И която успешно изпълни. Тази стрела е част от специалното въоръжение на самурая, особено на _този_ самурай тук. Тя е част от наследството му. Положително не би я подарил на друг човек, ако не изпитва към него дълбоко уважение. Джейк си спомни легендата, според която древните самураи и сенсеи в различните бойни изкуства са си разменяли част от оръжията в знак на взаимно уважение и дълбока преданост към общия господар — феодалния „даймийо“. — Домо-аригато, Комото-сан — поклони се ниско той. С периферното си зрение отбеляза, че Тоши беше изчезнал. Двамата с Микио Комото бяха сами в нощта, над главите им се надвесваха черните клони на дърветата. Тишината се нарушаваше от жуженето на насекоми и полъха на вятъра, градината сякаш се превърна в остров сред безбрежния океан. — Време е да пийнем — промълви оябунът. Напиха се с уиски „Сантъри“. Седнали от двете страни на малка, блестящо полирана масичка, те разговаряха за важни и незначителни неща — сякаш цял живот са били приятели, сякаш изпитанието, на което взаимно се бяха подложили само преди час, беше далечен спомен. — Кей Кисан е заел достойно място сред дедите си — каза Комото. — Той беше твърд и агресивен, един от най-умните хора в клана си. — Той ти създаваше неприятности. — Бих казал, че неприятности ни създаваше по-скоро Ничиреншу — отвърна Комото. — Тошима-ку стана причина за търканията между мен и Кисан. Мисля, че зад тази работа стои именно Ничиреншу. — Защо? — попита Джейк и напълни чашите. — Какво е толкова ценно в Тошима-ку, че се стига до кръвопролития? — Нищо, освен традиционната принадлежност на този район към териториите на клана Комото. — Тогава силно се съмнявам, че Ничиреншу има някакво участие в породилата се вражда. Той няма причина да иска размирици в родния си квартал, а обратно — би трябвало да направи всичко за неговото спокойствие. — Съмнявам се — поклати глава Комото. — Според нашата информация Ничиреншу е дълбоко законспириран агент на КГБ. Джейк рязко вдигна глава, правейки всичко възможно да успокои силните удари на сърцето си. — А според моята информация той е просто терорист единак. — Значи информацията ти е остаряла. Джейк се замисли. — Откога според теб работи за руснаците? — попита най-сетне той. — Ще ти покажа цялото досие — сви рамене Комото. — Три или четири години. Не сме абсолютно сигурни за датата на вербуването. Но знаем кой го манипулира — генерал Даниела Воркута. КВР, въздъхна в себе си Джейк, О, Буда! Сега вече разбра защо онези типове бяха горе, на склоновете на Сабята. Но как е възможно Агенцията да е в неведение за нещо толкова важно?! Оябунът внимателно го наблюдаваше. — Бих казал, че или си много пиян, или си смаян от получената информация — отбеляза той. — Ако бях пиян, едва ли бих разбрал значението на това, което ми казваш — поклати глава Джейк. Микио Комото избухна в смях. — Това уиски е варварско питие! — извика той. — Сега ще минем на нещо истинско. Тоши-сан, донеси бутилка саке! За Ничиреншу настъпи „меуничи“ — денят на мъртвите. Облечен в морскозелено кимоно с двоен кръг в бяло на гърба, той бавно се изкачваше по стръмната пътечка. Зад гърба му остана северозападното предградие на Токио, потънало в облак промишлен смог, около него се издигаха високи кедри и смърчове, забили върхове в облаците. В градината на храма няколко момчета в шинтоистки одежди изтупваха праха от стари рогозки. Това беше едно от основните задължения на новопристигналите. Първо се запознаваха с униженията, а едва след това тръгваха към съвършенството на уединението с природата. Когато стигна в подножието на върха, той свърна вляво, далеч от алено-черните сгради на манастира. Пътеката свършваше пред каменна порта, зад която имаше старо гробище. Въпреки ранния час, пред каменните паметници се виждаха фигурите на богомолци, дошли да почетат паметта на дедите си. До слуха му достигнаха напевни псалми, които, за разлика от слънчевите лъчи, свободно пронизваха мъглата. Тръгна по тясната пътечка и спря пред познатия паметник. Отпусна се на колене и постави на гроба ароматизираните пръчици, които носеше от града. Устните му се раздвижиха в беззвучна молитва, ръцете му сръчно ги палеха. Струйките тънък дим се смесиха с утринната мъгла. Свел глава на гърдите си, той мислеше за майка си. На камъка бяха издълбани две редици йероглифи, но той дори не ги погледна. Посланието им беше запечатано в сърцето му завинаги. Макар да означаваше „ден на смъртта“, думичката „мейничи“ се изписваше с два йероглифа, които се идентифицираха с „ден“ и „живот“. Това противоречие лесно се обясняваше с факта, че с почитта си към мъртвите близки хората всъщност ги връщат в света на живите, макар и за кратък отрязък от време, един път в годината. На този ден се събират и всички живи членове на едно семейство, независимо къде ги е запратила съдбата. Ничиреншу беше тъжен от факта, че тук нямаше никой друг, освен него. Семейството, което е един от най-важните стожери в живота на японците, при него се състоеше само от един член. Солени сълзи се плъзнаха изпод спуснатите му клепачи. Задържаха се за миг върху потръпващите скули, после започнаха да капят върху кимоното. Юмико беше мъртва от много години, но сега, благодарение на „мейничи“, отново оживя пред очите му. Той си спомни лицето й, което не беше изгубило нищо от порцелановата си хубост с течение на годините. Изтънчените младежки черти бяха някак омекотени И може би затова още по-прекрасни. Като дете често се зазяпваше в прекрасните порцеланови кукли „нингио“, поставени в стъклени кутии зад витрините на магазините за сувенири. Притискаше нос в стъклото и ги гледаше, докато очите му се премрежваха. Помнеше евтините кукли от оризова хартия, които Юмико окачваше в стаята му, когато беше болен. По-късно научи, че чрез тях тя е искала да прогони злите духове. Докато се мяташе от пристъпите на треска, Юмико седеше край леглото му и забързано майстореше нови и нови кукли, които трябваше да го предпазят от по-тежки болести. А после, след като пристъпът отминаваше, тя се заемаше да укрепва тялото и духа му. Беше толкова упорита и последователна, че от детството си насам Ничиреншу не знаеше какво е болест. За него Юмико беше и майка, и баща. Не пожела да се омъжи повторно, не допусна в дома си нито един любовник. Използваше времето си за изучаване на древни ръкописи, които събираше из цялата страна, и често се губеше по цели седмици. Момчето заспиваше под акомпанимента на напевните й псалми, които се смесваха с жуженето на нощните насекоми зад прозореца. Макар да беше дребна и изящна, тя обладаваше желязна воля. Духът й беше олицетворение на това, което японците наричат „тетцу но кокоро“ — стоманена душа. Дори смекчени от патината на времето, спомените му за нея не бяха свързани с никаква проява на слабост. Обичаше го много, но никога не го глезеше. На практика дори не го докосваше. Ничиреншу си спомняше ясно само една случка от детството си. Занесе у дома едно кученце, което беше сритал край училището. Просто ей така, вероятно от отегчение. Вече беше започнал да тренира при Митцунобе и един ритник се беше оказал достатъчен, за да строши врата на животинчето. Юмико хвърли поглед на кученцето и му заповяда да го изхвърли извън къщата. После го вкара вътре и го напердаши. Не притежаваше достатъчно сила, за да му причини болка, но разцепи кожата му с нещо остро, вероятно пръстен. От лицето на Ничиреншу рукна кръв. Видяла това, майка му изпадна в истински ужас. Изкрещя като луда, стисна го в прегръдката си и започна да го люшка напред-назад. След секунди горещите й сълзи намокриха устните му. От гърлото й се проточи болезнено стенание. Той потръпна. Никога не беше чувал подобен звук от човешко същество, толкова натежал от отчаяние. Този миг се оказа преломен и за двамата, макар че никой от тях не усети това. Душите им се сляха. Ничиреншу изпълняваше всичко, което искаше тя от него. Това беше вършил и преди, но сега нещата се промениха. Защото започна да вярва в това, в което вярваше тя. Стана леко и неусетно, просто защото я обичаше. Тя беше живота, той беше готов да направи всичко, само и само да не чува отново този отчаян стон. Тя остана най-красивата жена в живота му, времето беше безсилно пред спомените. Лицето и фигурата на Юмико бяха запечатани в съзнанието му с невероятна яснота. Видя я гола едва след като почина и някой трябваше да я подготви за погребението. Това беше единствената гледка, която пожела да забрави. Лицето й беше съвършено дори в смъртта, но под чаршафа ясно се виждаха обезобразените части на дребното й тяло. „Мейничи“. На този ден Юмико оживяваше и се връщаше при него. Достатъчно беше да дойде и да коленичи пред гроба й. Чувстваше се близко до нея, усещаше духа й като нежна мантия около раменете си. Сутринта се събуди рано, на душата му беше тежко. Започна да навлича празничните дрехи за поклонението, но притеснението отказа да се разсее. Беше сънувал Мариана Мейрък, която, Бог знае защо, го целуваше. Притиснала главата му до гърдите си, тя нежно шепнеше в ухото му, а той ридаеше. Събуди се рязко, ушите му напразно се напрягаха да доловят смисъла на думите й. С какво го беше развълнувал тихият шепот? Много му се искаше да разбере. Сричките плуваха в главата му, усещаше ги, но не можеше да ги дешифрира… Сега, попаднал под влиянието на майчиния дух, той усети как тъгата се разсейва. От устата му се откъсна тиха въздишка на облекчение. Отново си спомни деня, в който Юмико го беше прегърнала. Измина доста време, преди да му поиска обяснение. _Защо уби кученцето?_ Не отговори веднага, някъде дълбоко в себе си чувстваше, че от думите му ще зависят бъдещите им отношения. _Бях ядосан_, отвърна най-сетне той. _На какво, на кого?_ Блестящите очи на Юмико внимателно го наблюдаваха. _На децата в училище. Подиграват ми се, защото съм външен човек. Казват, че изобщо не съм японец, винаги са срещу мен._ Юмико продължаваше да го гледа втренчено. _Показа ли им чувствата си?_ _Постоянно го правя. Но те ми се смеят, наричат ме с мръсни имена, понякога дори ме замерят с камъни._ _Тогава защо не изкара гнева си на тях? Защо отнемаш живота на създание, което не ти е сторило нищо лошо?_ Главата му засрамено се сведе. _Страхувам се от тях._ _Тук страхът няма нищо общо_, остро отвърна Юмико. _Всичко е въпрос на чест. Попитай сенсея си и ще видиш какво ще ти отговори. А и ти знаеш това дълбоко в сърцето си._ Нямаше сълзи, нямаше докосване. „Тетцу но кокоро“ блесна в душата на Юмико с такава сила, че думите й заприличаха на куршуми, забиващи се дълбоко в мозъка му. _Докато не се изправиш срещу тях и не им покажеш, че грешат, в душата ти няма да има място за чест!_ „Мейничи“. Денят на мъртвите. Ничиреншу вдишваше спомените си за Юмико, сърцето му се изпълваше с наследството, което щеше да остане вечно живо — „тетцу но кокоро“. Не му беше необходимо напомнянето на Резидента за този ден. Каза го случайно, сякаш между другото, по време на връзката им късно през нощта. — Ще идеш на гроба на майка си и ще запалиш ароматични пръчици в нейна памет — заповяда Резидента, сякаш това беше част от деловите им отношения. — „Мейничи“ е дълбоко личен ритуал, вътре в семейството! — възнегодува той. — Вие нямате право да се бъркате в подобни неща! — Напротив, имам — отвърна Резидента. — Защото ти предстои и още един ритуал, но него можеш да извършиш само с моята подкрепа. Ничиреншу наостри слух и попи всичко, което започна да разяснява Резидента. — Как е възможно да знаете това? — учуди се той, когато насреща се възцари мълчание. — То е невероятно! — Знам всичко, което трябва да се знае за теб — отвърна електронният, лишен дори от пол глас. — В крайна сметка така успях да те завербувам, нали? Под мой контрол ти виждаш нещата по друг начин, имаш цел в живота. Вече не си просто убиец, който предлага услугите си за пари. Животът не може да се мери с бройката на ликвидираните хора. Това е безсмислено, това е хаос. Ничиреншу не отвърна нищо. Кой знае защо мислеше за Мариана. Беше на път да я спаси, но се провали, защото не отчете посоката на вятъра и силата на дъжда. Първичните елементи на природата. Стана ясно, че е много по-добър да отнема живота, отколкото да го спасява. В тази мисъл имаше нещо, което принадлежеше на майка му. Топлите слънчеви лъчи погалиха гърба му. Сякаш бяха ръцете на Юмико, които го къпеха. Тя правеше това само когато беше много болен. Вдигна глава и насочи поглед нагоре, отвъд малкия паметник. Гробовете бяха подредени в стройни редици, между тях помръдваха цветни петна, сякаш щрихи от четката на опитен художник. Близките на мъртвите. Само те нарушаваха сивото еднообразие на гробището. Премести очи надясно. Резидентът се оказа прав. До гроба на майка му имаше празно място, запазено за него самия. Но откъде е научил това? _Зная всичко, което трябва да се знае за теб._ Ничиреншу пристъпи към съседния парцел, ръцете му извадиха малка градинска лопатка изпод кимоното. Отмери шест сантиметра от левия вътрешен ъгъл на гроба, после още шест в перпендикулярна посока. Лопатката потъна в затревената пръст. Никой не му обръщаше внимание. Хората стояха пред паметниците на мъртвите си близки, потънали в спомени. Изкопа дупка, дълбока колкото металната част на лопатката, после започна да рови с пръсти. Не искаше да нарани съдържанието на това, което беше закопано тук и го чакаше. Скоро напипа горната част на пакета и внимателно започна да разчиства около него. Приличаше на археолог, натъкнал се на древно съкровище. Най-сетне приключи. Пакетът беше продълговат, опакован с плътна оризова хартия. Отстранил последните остатъци влажна пръст, той видя, че хартията беше намазана с някаква предпазна смес. Краищата й бяха изгнили тук-там — това беше доказателство, че пакетът е бил заровен тук преди доста време, може би още в края на Втората световна война. В опаковката му липсваше пластмасата — нещо, което неминуемо би присъствало — ако беше заровен в по-късно време… Отвори го и се взря в съдържанието му. Беше „нингио“ — една от книжните кукли, които майстореше Юмико. Нямаше никакво съмнение, че това беше нейно произведение. Хартията беше пожълтяла от старост, но той веднага позна стила й. _Разкъсай куклата_ Такава беше заповедта на Резидента. Но как да го стори? Това „нингио“ е било направено от майка му! Как да го унищожи? Той беше дисциплиниран човек. _Ти си убиец_, каза Резидента преди години, още докато го вербуваше. _Ти отнемаш живота с пълно безразличие: ужасяващо безразличие. Не това е твоята мисия в живота. Ти не си ангел на възмездието, майка ти напразно те е подготвяла за подобна мисия. Ти не си хищен звяр, пуснат на воля в тъмната нощ._ _Аз съм Ничиреншу_, беше отвърнал той. _И името ти е избрано от нея._ _Тя вярваше в мен. Единствената на света._ _Тя вярваше в смъртта и в нищо друго. Аз вярвам в теб._ Ничиреншу разкъса куклата. Вътре имаше обезглавено тяло на тигър, изработено от кехлибар. Главата му забръмча. Бръкна в джоба си и извади велурената торбичка, която получи от Мариана Мейрък. Изтръска съдържанието й. Появиха се рамене, врат и зловещо ухилена глава. Също от великолепно загладен кехлибар. Двете части се залепиха една за друга, съвпадащи до милиметър. Това беше „Фу“… Потръпна от силата, зараждаща се в душата му. — Приемете искрените извинения на тайпана — поклони се почтително Питър Енг. — Но просто няма физическа възможност да приеме поканата ви. — Няма значение — любезно се усмихна Тцун-Трите клетви. — С вас се познаваме почти толкова отдавна, колкото и с Андрю Сойър, господин Енг. Аз зная, че вие сте негово доверено лице и напълно го замествате — ръката му леко се повдигна. — Но тази среща трябваше на всяка цена да се проведе преди понеделник. — Тайпанът долови важността на поканата ви и взе съответните мерки — кимна Питър Енг. — Надявам се те да бъдат достатъчни. — О, напълно, господин Енг. Напълно! Минаваше девет, двамата китайци се намираха в каютата-офис на Тцун, а самата джонка беше закотвена в пристанището на Абърдийн. Нощното небе над главите им водеше тежка битка с блестящите неонови реклами на Кралската колония. Тцун-Трите клетви затвори очи и се остави на едва забележимото полюшване на палубата под краката си. Всичко ще бъде наред, кимна в себе си той. Имай вяра, нещата ще се подредят както трябва. Появи се една от дъщерите му. В ръцете й имаше поднос със сервиз за чай и току-що приготвена морска храна, от която се вдигаше пара. — Говори се, че рибата най-добре укрепва духа, господин Енг — промърмори Тцун. Отвори очи и със задоволство проследи сръчните движения на втората си дъщеря. „Добре съм възпитал децата си“, въздъхна той, а на глас добави: — Надявам се да имате апетит… Питър Енг, облечен в безукорен ленен костюм, бяла риза и вратовръзка на точици, любезно склони глава: — В този час винаги имам апетит, уважаеми господин Тцун. Въпреки това изпитваше леко помръдване в стомаха, което се появяваше в мига, в който стъпи на кораб. Нямаше никакво значение, че джонката е закотвена в пристанището и люлеене практически липсваше. Стомахът му ставаше нервен само при мисълта, че не е на сушата. Като дете го бяха хвърляли във вода, това направи по-големият му брат. Макар да беше плитко, той все още помнеше чувството на смразяващ ужас от потапянето сред морските вълни и лишения от въздух мрак. Тайпанът научи за необичайната му слабост по време на едно пътуване с ферибот. Доста се учуди от този факт, срещащ се съвсем рядко сред китайците, свикнали с водата още от пеленачета. Посъветва го да иде на психиатър, но Енг все отлагаше. Просто не виждаше как една измислена от „гуай лох“ наука, може да му бъде в помощ. Сега, наложил си любезността да приеме храната на домакина, той се стегна до крайност. Всъщност стегна се стомахът му. Докато траеше вечерята, разговаряха за незначителни неща, съвсем според китайските традиции. За времето, за децата на Тцун, за семейството на Енг… И двамата внимателно избягваха деловите въпроси, дори онези, които пряко ги засягаха. Най-накрая втората дъщеря се появи да разчисти посудата и да замени празната кана с пълна. Заедно с чая донесе и бутилка „Джони Уокър“ — черен етикет, която остави на масата в компанията на две старомодни кристални чаши. Сега всичко е въпрос на време, въздъхна в себе си Питър Енг. Тайпанът го повика в кабинета си веднага след обаждането на Тцун-Трите клетви. — Положението става напечено — съобщи му с лека усмивка той. Факт, който при него свидетелстваше за задълбочен и сериозен размисъл. — Достопочтеният Тцун желае да се видим довечера. Но аз искам на срещата да отидеш ти — очите му станаха сериозни и напрегнати. — По две причини. Първата от тях е, че ще покажем на Тцун моето желание да го изслушам, без да проявявам прекален интерес… Това ще го направи по-малко предпазлив. Може би ще ти разкрие нещо — волно или неволно, което не би споделил с мен… — А ако има готово предложение за нас? — О, несъмнено го има — отвърна Сойър и седна обратно в креслото си. — Но ти ще се държиш необвързано, Питър. Мисля, че това е от особена важност. Тцун ще поиска бърза сделка, най-вероятно до понеделник, когато ще се отвори борсата. Няма да даваш положителен отговор, дори офертата му да е съблазнителна. Ще изчакаме до последния момент, което ще рече неделя вечер, преди да проявим какъвто и да било интерес. Тогава обаче несъмнено ще имаме по-добра база за преговори… Питър Енг направи върховни усилия да се успокои, докато домакинът пълнеше чашите с кехлибарено питие. Макар и изключително лека, храната започна да тежи като оловна топка в стомаха му. Направи три дълбоки вдишвания и издишвания, после изпи наведнъж силно подсладения чай от хризантеми и веднага се почувства по-добре. — Нашите компании никога не са били близки, господин Енг — започна Тцун. — Това го знаят и децата. В областите, в които сме се срещали, ние винаги сме били конкуренти. Но конкуренцията не означава вражда, нали? Поправете ме, ако греша… — паузата остана незапълнена, домакинът доволно кимна с глава и продължи: — Времената се менят, бизнесът също. Мисля, че именно конкуренцията между нашите компании е допринесла за доброто ни състояние. За разлика от много търговски къщи, които отдавна станаха жертва на нестабилната икономическа и политическа обстановка в Хонконг… — Промените се отразиха и на възгледите ни за бъдещето. Страхувам се, че сега, след бягството на „Матиас Кинг“, тези възгледи отново трябва да претърпят корекции… — Този акт положително ще се отрази катастрофално на краткосрочните операции — кимна Енг. За негова изненада Тцун доволно се усмихна на забележката му. — Това не се отнася до _всички_, господин Енг. — Моля? — наостри уши Енг, готов да улови и най-скритите нюанси в гласа на домакина. — Готов съм да споделя една малка тайна с вас — каза Тцун-Трите клетви. — Но преди това бих искал… хм… известни доказателства за искрените намерения на вашия тайпан… — Мисля, че появата ми тук веднага след поканата е достатъчно доказателство. — Може би — загадъчно проточи Тцун. — Все пак бих искал да зная дали Андрю Сойър е готов да рискува значителен капитал… за да получи едно истинско състояние след няколко месеца. Като казвам истинско, имам предвид огромно състояние… Енг се замисли, без нито за миг да забравя инструкциите си. — Парите са важно нещо — промълви най-сетне той. — Бизнесмен, който не иска да прави пари, е мъртвец. Но с течение на годините човек се научава да сдържа своя темперамент, своята… хм… жажда за печалба, ако ми позволите да се изразя по подобен начин. Нищо не казва, веднага прецени Тцун. Но и това е един вид информация. Ще трябва да продължим. Когато реката се сблъска с голяма скала, тя просто я заобикаля и продължава пътя си. — Сдържаност, търпение… — промълви той. — Това е кредото на богатия човек и аз го споделям напълно — очите му се вдигнаха към часовника над бюрото. — Е, виждам, че времето е напреднало… Нямах намерение да ви задържам толкова дълго и моля да ме извините… Енг изпадна в паника. Този човек просто го пъдеше. Знаеше, че ако се върне с празни ръце при Сойър, положително ще му бъде връчен плик със заповед за уволнение. Тайпанът няма да му прости такъв провал, независимо че е един от неговите най-близки сътрудници. — Уважаеми господин Тцун — малко припряно започна той. — Имам чувството, че не успях да се изразя достатъчно ясно и моля да ми простите. Не мога да съобразявам така бързо, както го върши моят тайпан… Моите деди са били бавни и търпеливи люде, от тях съм наследил своята предпазливост. Тоя има златна уста, да го вземат мътните, помисли си Тцун-Трите клетви. Показва се толкова унижен и нещастен, че всеки „гуай лох“ би бръкнал в джоба си за милостиня. — Предпазливостта и търпението са истински добродетели — отвърна той с тон, който трябваше да разсее притеснението на събеседника му. — Но когато пред нас се появи „кай хо“ — благоприятният шанс, ние трябва да се възползваме бързо, в противен случай той ще отлети завинаги. — Говорите точно като моя тайпан — отвърна с нескрито облекчение Питър Енг. — Чудесно — кимна Тцун. — Тогава ще сподели с вас, че решението на „Матиас Кинг“ за оттегляне от Кралската колония доведе до промяна и в част от дългосрочните им планове. Пулсът на Енг рязко се ускори. Вече подозираше какво ще последва и вълнението му стремително нарасна. — Както сигурно знаете, „Матиас Кинг“, аз и китайските комунисти сме равноправни партньори в строителството на атомната централа „Кам Сан“, което вече започна в провинция Гуандонг. Разбира се, „Матиас Кинг“ ми предложи да изкупя техния дял при преференциални условия чрез моя филиал „Пак Ханмин“. Честно казано обаче сумата е толкова голяма, че би поставила под напрежение другите ми делови проекти… Затова реших да предложа на вас една трета от този бизнес. Умът на Енг усилено работеше. Защо Тцун е избрал именно „Сойър & синове“ при наличието на хиляди други търговски фирми? Защо не прави тази оферта на „Файв стар пасифик“, чието присъствие в Новите територии е най-осезаемо? Нима тази компания не е най-логичният избор? Дали „Матиас Кинг“ наистина е предложила своя дял именно на Тцун? Дали не лъже за причините, поради които отказва да го поеме? И тъй нататък, и тъй нататък… Питър обаче си даваше ясна сметка, че не може да зададе нито един от тези въпроси, че не бива да проявява прекален интерес. — Доколкото разбирам, цената на „Кам Сан“ е доста висока — предпазливо отвърна той. Тцун-Трите клетви кимна с глава. — Шест милиарда американски долара. Енг замалко не се задави с уискито си. По дяволите! Това е невъобразимо висока цена за една ядрена електроцентрала! — Но потенциалната печалба е неограничена — подхвърли Тцун. — Особено, _ако_ успеем да завършим строителството в срок. — Има ли проблеми в това отношение? — присви очи Енг. — Бъдещето на Хонконг и голяма част от Южен Китай зависи пряко от „Кам Сан“ — отвърна Тцун — Трите клетви. — Вие добре знаете колко ограничени са нашите енергийни източници, знаете и колко силно зависим от водата, която ни отпуска Континентален Китай. „Кам Сан“ е проектирана така, че ще ни снабдява не само с електричество, но и с вода, при това в неограничени количества… — За пръв път чувам подобно нещо — наостри уши Питър Енг. — Така и трябва да бъде, тъй като тази тайна се пази особено ревниво. В проекта „Кам Сан“ са заложени мощности за обезсоляване на морската вода. — Значи ще имаме питейна вода в изобилие? — Точно така — кимна Тцун. — Край на водния режим за Хонконг, край на недостига. Ще имаме вода по всяко време, чиста питейна вода… — А проблемите? — Руснаците — въздъхна Тцун. — Вече два пъти правят опити за саботаж, нищо няма да им попречи да продължат… Точно в това се крие най-големият риск за вашата компания. Но ако руснаците открият тайната на „Кам Сан“, този риск ще нарасне стократно — очите му се спряха върху лицето на Енг: — Сега разбирате защо искам незабавен отговор на офертата си, нали? — Трябва да обсъдя въпроса с тайпана — промърмори замаяно Енг. — Господин Енг — изправи се Тцун. — Аз говоря за часове, а не за дни. — Разбирам ви напълно — кимна Питър и също се изправи. — Отлично — въздъхна Тцун и разпери ръце. — Третият ми син ще ви изпрати до брега. — Благодаря за гостоприемството, тайпан — поклони се дълбоко Енг. — Винаги съм благодарен, когато имам интересен събеседник като вас, господин Енг — галантно отвърна Тцун и изпрати госта си до вратата. Изчака няколко секунди, после издаде тих гърлен звук. В тясното коридорче помръдна неясна фигура. — Съжалявам, че се наложи да почакаш, Боу-сек… — „Боу-сек“ означава скъпоценен камък. — Няма значение — отвърна Блис и пристъпи в каютата кабинет. — Хапнах си чудесно с „а-ма“… — беше свикнала да се обръща към първата дъщеря на Тцун с почтителното „мамо“. — Носиш ми новини — констатира той и сипа по два пръста уиски в чистите чаши, които измъкна от някакво чекмедже. — Джейк Мейрък е в Япония. — Аха! — рязко се извърна той, на лицето му изплува доволна усмивка. — Значи успяхме да го задвижим! — Чукна чашата си в нейната: — За успеха на Мейрък! — Имам странно усещане — промърмори Блис. — Сякаш ние двамата манипулираме неговия „джос“… — Каква необичайна мисъл, Боу-сек! Ти знаеш не по-зле от мен, че „джос“ не се манипулира от хората. Той е част от вътрешните сили на природата. В очите й имаше страх. — Може би… Може би сега ще ми кажеш защо ме накара да го изпратя в Япония. Лицето му потъмня. — Ти си инструмент на „юн-хюн“… — тази дума означава пръстен или кръг. — Обичам те като собствено дете, но едновременно с това си нещо много специално за мен. Защото те доведоха, за да бъдеш отгледана и обучавана. Ти си това, което моите деца никога не могат да бъдат. Те ме виждат такъв, какъвто трябва да бъда. Само ти знаеш какъв съм в действителност. Очите му мрачно проблеснаха: — Нищо не трябва да променя „юн-хюн“! — плъзна поглед към календара на бюрото си и рязко смени темата: — Ничиреншу без съмнение вече е открил своята част от „фу“… — помисли малко, после добави: — Не те излъгах… Той наистина беше изпратен там, за да получи „фу“… — Но защо? Какво е значението на „фу“ в съвременния свят? — То означава власт. Отдавна установена и всемогъща власт. — Върху какво? — Това не мога да кажа. Може би отговорът на този въпрос ще ни се разкрие по-късно. Настъпи кратко мълчание. Блис сведе глава над дланите си, сякаш така мислеше по-добре. После вдигна поглед към лицето му: — Татко, кой още е включен в „юн-хюн“? За миг й се стори, че ще избухне, но той само я изгледа и се отпусна на стола. — Какво става с този свят? — промърмори. — Никой от семейството ми не би посмял да зададе подобен въпрос, но ти го правиш… Ти, една жена! — главата му учудено се поклати. — Не исках да те разгневя, татко — промълви тя, пристъпи крачка напред и се отпусна на колене пред него. — Недей, дъще — промърмори той. — Недей… — дълбоко в душата му нахлу топлина, събудена от синовното й покорство. То беше нож с две остриета топлината на нейната всеотдайност съжителстваше с независимостта на духа, която беше част от нейното обучение. — Някои неща не можеш да знаеш, въпреки че си част от „юн-хюн“ — промърмори той. — Защо? Джейк положително ще започне да задава въпроси. Колкото по-дълго сме заедно, толкова повече ще са те. Нима няма да е по-добре, ако имам готови отговори? Той остана неподвижен, сякаш изобщо не беше чул думите й. После бавно се раздвижи. — За момента е по-добре Джейк да знае малко. Това е най-трудната част от задачата ти. Но тя трябва да бъде изпълнена без повече въпроси. — Ти ме познаваш добре, Боу-сек. Далеч по-добре от децата ми, дори от жена ми. Аз съм човек на традициите. Ако човек обърне гръб на своето наследство, той губи всичко. А поддържането на традициите живи е единственият начин да се предпазим от унищожаването на своята култура. „Гуай лох“ вече успяха да ни отнемат много неща, въпреки това продължават да ни притискат. Те са ненаситни. Искат всичко! Тцун-Трите клетви я погледна с изведнъж остарели очи. Прииска му се да я докосне, макар това да беше странно за китайците желание. Тя му беше много скъпа, сърцето му тръпнеше от обич. И тази обич, подобно на мъката му за Китай, понякога заплашваше да залее високите стени на търпението му. Ръцете му леко помръднаха върху облегалките на креслото. — Никога не обръщай гръб на традициите — промърмори най-сетне той. — Ще бъдеш изкушена от деловите маниери на Златната планина (имаше предвид Америка), от изтънчеността на английското „общество“. Някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че харесваш мъжете от Запада, техните бързи коли, тяхната философия. Ще откриеш, че мечтаеш да бъдеш приета от тях и вече си забравила родния край… Блис почувства Тцун близо до себе си. При нормални обстоятелства това би я стоплило, но сега ясно усети напрежението и тревогата му. — Ще направя всичко, което изисква от мен „юн-хюн“ — тихо прошепна тя. Тцун-Трите клетви я погледна, опразни уискито в чашата си и въздъхна: — Зная, Боу-сек… Зная. Столингс се събуди късно, някъде след единадесет. Примигна и се втренчи в циферблата на часовника си. После си даде сметка, че се върна в хотела чак в три. Нощта беше тежка, наситена от присъствието на Якудза. Спусна крака на пода и прокара пръсти през разрошената си коса. Не можеше да си спомни с колко души беше разговарял, колко различни теми беше обсъждал. Естествено, не стигна доникъде. Макар да владееше отлично японски език, той си оставаше гайжин. Чужденецът не бива да бъде допускан до вътрешните проблеми на японското общество. По дяволите, въздъхна той. Предстои ми още един ден в Токио, още блъскане в бетонната стена! Стана и забеляза мигащата лампичка на телефона си. Вдигна слушалката и поиска да го свържат с рецепцията. Съобщиха му, че долу го очаква някаква бележка. — Кога е пристигнала? — Съжалявам, сър, но аз започнах работа в девет, а тя вече беше тук. Столингс остави слушалката, отбелязвайки си, че трябвала разпита нощния администратор. Отиде в банята и в продължение на десет минути остана под ледения душ. Едва тогава започна да се чувства отново човек. Нахлузи ленен панталон в защитен цвят, нагоре облече кафява риза на райета. Обу леки мокасини, върху раменете си наметна яке. Слезе долу, взе бележката от рецепцията и продължи към ресторанта. Поръча си портокалов сок, препечени филийки с три пържени яйца и голяма кана черно кафе. За пръв път изпита задоволство от факта, че беше отседнал в „Хилтън“. Отвори плика след първата чаша кафе. Научих, че се интересувате от особено деликатни сведения. Без съмнение си давате сметка, че отговори на вашите въпроси могат да се получат трудно, особено ако се вземат предвид евентуалните последици. Тези отговори са опасни също като въпросите, от което следва, че са и доста скъпи. Моля, днес, точно в 12.30 часа да бъдете на спирката на метрото в Гинза. Подпис нямаше, пликът беше абсолютно чист. Липсваше марка и печат на пощенски клон, което означаваше, че е бил донесен на ръка. Снощи никой нищо не му предаде, макар че на прибиране мина само на метър от рецепцията и взе ключа си от нощния администратор. Което означава, че бележката е пристигнала някъде между три и девет. И още нещо. Почеркът беше мъжки, в това нямаше абсолютно никакво съмнение. Столингс погледна часовника си. Вече минаваше дванадесет. Ще трябва да побърза. За миг остана неподвижен и се замисли. Има ли причини да не отиде на тази среща? Не можа да открие нито една. Ако пренебрегне поканата и продължи с нощните обиколки, положително ще остане в Токио до деня на Страшния съд… Все пак трябва да бъде предпазлив. Подписа сметката, без дори да докосне храната. Горе, в стаята, му предстояха по-важни неща, а времето му изтичаше. Ву Айпинг се чувстваше доста изтощен след дългата обиколка на своите привърженици из страната. Но тази седмица трябваше да бъде жертвана, иначе едва ли имаше шансове да проникне в хонконгската операция на Ши Зи-лин. Може би по тази причина на вечеря си позволи не само обичайната сушена риба и коренчета от лотос, но и „Хай-шен“ — една от най-тонизиращите храни, познати в Китай. Това бяха малки морски охлювчета, които ловяха по южното крайбрежие и пренасяха до Пекин със самолет. Оставяха ги да съхнат на слънце, след което ги потапяха в изворна вода и ги държаха там в продължение на седмица. На втория ден ги почистваха и така месото им ставаше крехко. В последния момент прибавяха към тях „ю-ду“ — стомах от шаран, и накисваха получената смес в соев сос. Така се запазваше изключителният вкус на този рядко срещан деликатес. Ву Айпинг приведе масивното си тяло над предварително запазената маса, огромните му очи се заковаха в лицето на застиналия пред нея келнер. С нисък глас нареди да му донесат Тай-гуан-йин — „Чай на желязната богиня“. Това беше един от най-рядко срещаните видове чай в Китай, изключително скъп. Ву пиеше само от него, пренебрегвайки традицията да се използва драконова смес през зимата и жасминов чай през лятото. Гърбът му беше вдървен и необичайно изправен. Особеностите на тялото му, комбинирани с огромните изпъкнали очи, навяваха асоциации за гигантско насекомо. Но зад тази необичайна външност се криеше остър като бръснач ум и това го превръщаше в един от най-опасните и могъщи държавни служители на Китай. Правителственият ресторант се помещаваше в приземието на грозен бетонен блок, разположен на метри от площад „Тянанмън“. На туристите тази сграда се представяше като седалище на Народното събрание и в това имаше известна доза истина. Кабинетът на Ву Айпинг гледаше на юг, точно към мавзолея на Мао. Направи поръчките си, макар гостът все още да не беше пристигнал. Това не беше особено любезно, но той се чувстваше уморен и раздразнителен. Келнерът с бяло лице се поклони и побърза да изчезне. Очевидно предпочиташе да е по-далеч от министъра с мрачния израз. Обзавеждането на залата беше оскъдно и грозно, както в повечето държавни заведения. Но готвачите бяха подбирани с изключително внимание и положително бяха сред най-добрите в Китай. Ву Айпинг не беше от хората, които обръщат внимание на обстановката, но гастрономическите му наклонности бяха широко известни. Неприятна миризма докосна ноздрите му, той рязко вдигна глава. На съседната маса се беше настанил министър, когото познаваше само по лице, от устата му стърчеше тънка пура „Тай шан“, димът на която Ву не можеше да понася. Очите му се заковаха в човека, той скоро усети тежкия поглед и неволно се извърна. Лицето му пребледня, пръстите му забързано смачкаха пурата в пепелника. После поиска сметката си и побърза да изчезне. В същия момент се появи и гостът на Ву Айпинг. — Добър ден. Стегнат в зле скроен и доста измачкан костюм, Жанг Хуа побутна очилата към основата на носа си. Изправи се до масата, извади ленена кърпичка и с отмерени движения избърса потното си лице. — Моля, седнете — махна с ръка Ву Айпинг. Гостът не помръдна и той рязко вдигна глава: — Аз не хапя, ако това имате предвид! Чаят пристигна и вниманието му моментално се насочи към димящата каничка. Напълни чашата си и едва след това предложи да стори същото с чашата на Жанг Хуа. Жанг беше твърдо решен да не показва уплахата си, макар че след телефонното обаждане на Ву Айпинг беше на прага на припадъка. Направи цяло шоу с кърпичката, после бавно измъкна пакетче „Тяншан“ и изтръска от него една цигара с черен тютюн. Дори не погледна към чая. Ву Айпинг го гледаше хладно и равнодушно. — Ако държите да пушите, най-добре ще е да го сторите на някоя маса в далечния крайна залата — процеди той. Жанг Хуа се изчерви, пръстите му повъртяха цигарата, после нервно я счупиха на две, а остатъците потънаха в джоба на сакото му. — И тъй, и тъй се опитвам да ги откажа — промърмори той. — Похвално — промърмори Ву Айпинг, но от тона му личеше, че изобщо не повярва на тази малка лъжа. В рамките на тридесет секунди Жанг изгуби толкова от достойнството си, колкото при нормални обстоятелства не би си позволил да изгуби за година. Стана му неприятно и реши да стори всичко възможно, за да промени хода на събитията. — Времето ми е малко, затова ще ви помоля да бъдете кратък — рече предизвикателно той. — Както желаете — кимна Ву Айпинг и започна да сгъва дългите си пръсти пред лицето му. — Ще бъда откровен. Докато Ши Зи-лин държи под контрол армейското командване, нито аз, нито някой друг от членовете на тъй наречения „кун“ може да направи нещо съществено за промяна на политиката ни. По тази причина реших да сменя тактиката — на лицето му се появи бледа усмивка. — Вие, другарю министър, ще ми доставите… хм… вътрешна информация за хонконгската операция на Ши Зи-лин. Искам да знам всичко за нея, при това в кратки срокове. — Дланите му се разтвориха като листенцата на отровно цвете. — Защо да не започнем още сега? Жанг Хуа изпита остър недостиг на кислород в дробовете си. Никога през живота си не беше срещал китаец като този насреща му. Вдигна чашата и механично я опря в треперещите си устни. Беше твърде развълнуван, за да усети вкуса на чая. Просто почувства устата си пълна с течност и конвулсивно преглътна. — Трябва да се примирите с фактите, приятелю — продължи Ву Айпинг. — Ши Зи-лин вече е твърде стар. За ваше нещастие — и сериозно болен. Състоянието му се влошава с всеки изминат ден… Нашето време приближава. А вие имате избор — или да се присъедините към нашия „кун“, или да потънете заедно с Ши Зи-лин… — Какво?!… — Жанг Хуа беше принуден да намокри устните си с глътка чай, преди да бъде в състояние да продължи. Справедливото му възмущение беше толкова голямо, че предметите започнаха да се мержелеят пред очите му. — Предложението ви е чудовищно! Искате да стъпча в калта всичко, в което съм вярвал и за което съм работил през целия си съзнателен живот! Ши Зи-лин е нещо повече от учител за мен. Той ми е като баща! — Отмести стола си и скочи на крака. — Изпитвам огромно отвращение към вас! Не мога дори да дишам един въздух с човек като вас, камо ли да пия чай с него! Ву Айпинг направи видимо усилие да потисне прозявката си. — Изборът е ваш, другарю министър — промърмори с безразличие той, после извади някакъв плик и го хвърли на масата. — Ще бъдете ли така добър да пуснете това в пощенската кутия оттатък площада? Бих искал да замине веднага. Въпреки гнева си, Жанг Хуа сведе поглед към плика и сърцето му изведнъж замря. Кръвта свиреше в ушите му, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. — Не изглеждате добре — промърмори Ву Айпинг, докато Жанг бавно се свличаше обратно на стола. — Още малко чай? Жанг Хуа пое чашата, но ръцете му трепереха толкова силно, че горещата течност се разля по дрехите му. Той обаче изобщо не забеляза този факт, тъй като очите му бяха заковани в адреса, акуратно напечатан върху плика. — Това… Това е адресирано до жена ми… — с мъка преглътна той. — Да не би да съм сбъркал номера? — проточи дългия си врат Ву Айпинг. Жанг Хуа вдигна глава и прокара пръсти през косата си. — Какво пращате на жена ми? — Вижте сам, ако наистина ви интересува — отвърна онзи. Жанг Хуа се поколеба само миг, после решително счупи восъчния печат. В плика имаше кратка бележка до жена му, написана на машина: Предполагам, че тези снимки ще ви заинтересуват. Бележката беше прикрепена към десетина снимки с размер осем на петнадесет. От устата на Жанг се изтръгна стенание. Фотографиите го показваха в различни креватни пози, партньорката му беше млада и съблазнителна, с гъвкаво тяло на акробат. — Вашият таен живот. Вашата любовница — въздъхна Ву Айпинг. — Искреното възмущение, което демонстрирахте преди малко, наистина ме заинтригува. То означава, че преценката ми е била вярна… — Вие сте достолепен човек, другарю министър. Животът ви се ръководи от светли идеали, вие сте човек на честта и доброто име. От такива като вас излизат най-добрите шпиони и ще ви кажа защо — защото никой не се съмнява в почтеността им. Веднъж попаднал в клопката ми, вие ще бъдете верен до гроб. Ще се проклинате, ще бъдете пронизван от чувство за вина. Но ще ми се подчинявате. Ще бъдете безупречен в службата си към мен, точно както е безупречна и вашата репутация. Върху лицето на Ву Айпинг се появи бледа усмивка: — Все пак можете и да ме опровергаете, другарю министър… Достатъчно е само да сложите снимките обратно в плика и да го запечатате. Преди малко се пошегувах — нищо не ми пречи и сам да го пусна в кутията… Жанг яростно накъса снимките. — Правилно — кимна Ву Айпинг. — А сега да се залавяме за работа. — Негативите — с мъка процеди Жанг Хуа. — Кога ще получа негативите? — Отговорът на въпроса ви е съвсем ясен — изгледа го продължително Ву Айпинг. — Ще ги получите само ако Ши Зи-лин бъде победен или умре… Храната беше сервирана и Жанг Хуа се възползва от възможността да възстанови поне част от душевното си равновесие. Беше толкова замаян, че не можеше да свърже дори една ясна мисъл в главата си. Започна да се храни с привиден апетит, но в устата си имаше вкус на слама. Сърцето блъскаше като лудо в гърдите му, за момент си помисли, че може да получи инфаркт направо тук, на масата. Неволно даде воля на въображението си: Ву Айпинг вика за помощ, пристига линейка, докторите му пускат кислород и се заемат с масаж на сърцето. Даваше си сметка защо въображението му се насочи в тази посока. Като инвалид на прага на смъртта той ще забрави всякаква отговорност, ще бъде свободен… — Защо ми погаждате този номер? — попита на глас той. — Премиерът е взел на мушка Ши Зи-лин, какво повече искате? Усмивката на Ву Айпинг предизвика хладни тръпки по гърба му. — Вашият господар и преди е бил на мушката. Но това не само му даде възможност да оцелее, но и да вкара враговете си на два метра под земята. Този път съм решил да взема всички предохранителни мерки. Както вече ви казах, аз разучавах в детайли неговата методология. И ще го смажа, можете да бъдете сигурен в това, Жанг Хуа. Ву Айпинг изчака вдигането на посудата и плодовете, после отново подхвана: — Идеите на Ши Зи-лин са опасни за бъдещето на Китай и неминуемо ще доведат до европеизирането на страната. Те ще подкопаят устоите на нашата идеология, а именно тя ни прави силни. Те ще подкопаят и самата ни власт, държаща в подчинение шестстотин милиона души. Без нас в Китай ще настъпи хаос и разруха. — Първото нещо, което трябва да зная, за да спра този човек, са подробности по хонконгската му операция. — Наля си чай и зачака. Така измина една минута, после Ву Айпинг вдигна глава: — Хайде, другарю министър. Трудното вече е зад гърба ви. Направихте първата стъпка към компромиса. Втората не може да бъде толкова трудна… Жанг Хуа потръпна и отговори: — Ши Зи-лин реши да ме превърне в примамка за съветското КГБ. Решихме да се представя като готов за изнудване обект, тъй като брат ми живее в Хонконг заедно със семейството си. Работата стана и в момента аз съм директно подчинен на генерал Даниела Воркута, директор на отдел С в КВР. — Ще трябва да се запозная с начините за свръзка между вас и КГБ — веднага прояви интерес Ву Айпинг. — Искам да имам на разположение целия диалог между вас. Ще ми предоставите съответните документи. — Това няма да е лесно, тъй като копия не съществуват. — Чувството за вина ще ви помогне да откриете начин за копиране на оригиналите — твърдо отвърна Ву Айпинг. — По-нататък ще решим какво да правим. Ще изпълнявате преките ми заповеди и няма да споделяте нищо с никого. Не ме интересува какви трудности ще възникнат, те са изцяло ваша грижа. Жанг Хуа потръпна от гняв при това брутално отношение, отвори уста да каже нещо, после промени намеренията си. Просто осъзна, че за момента няма абсолютно никакъв избор. — Руснаците проявяват огромен интерес към Хонконг и Ши Зи-лин реши да ги използва за част от работата — поясни той. — Същността на операцията се върти около дезинформацията, с която подхранваме КГБ. На практика обаче разполагаме с високопоставен агент в Хонконг, който действа съгласно нашите инструкции. — Кой е той? — Кодовото му име е Митре, а истинското — сър Джон Блустоун — един от петимата тайпани на гигантския търговски конгломерат „Файв стар пасифик“. — Искам кодовете за свръзка с Митре. Колкото по-скоро ги получа, толкова по-добре. А сега ми кажете нещо за отклоненията в официалната ни политика, които се поощряват от Ши Зи-лин. — В тази връзка не зная абсолютно нищо. Той не споделя всичко с мен. Нямам представа за генералните насоки на операцията, а само за някои отделни детайли. Може би в документите, които ще ви предам, вие ще съумеете да откриете част от отговора на своя въпрос… — Ще видим — промърмори Ву Айпинг. — Ще се срещнем довечера в осем. Ще се качите на автобус номер 9 и ще пътувате чак до последната спирка Хонг Миао. Ще ви чакам в чайната на три пресечки от депото. — Донесете всичко, което поисках. В противен случай жена ви ще получи копия от снимките, които току-що скъсахте. По специален куриер — ярките му очи се заковаха в лицето на Жанг Хуа. — Надявам се, че всичко е ясно! Жанг Хуа мълчаливо кимна с глава. Ву Айпинг се разсмя и поиска сметката. — Горе главата, другарю министър. Не е лесна работа да станеш патриот. Столингс беше живял доста време в Ню Йорк и се считаше за врял и кипял сред тълпите пешеходци в метрото. Но Токио беше съвсем друга работа. От години не беше се спускал под земята на този град. Забеляза, че станциите са изключително тихи и чисти, но блъсканицата беше невъобразима. Скоро се почувства като корабокрушенец сред безкрайната навалица. Погледна часовника си. 12.28 часът. От тунела изскочи влак. Блестящата му муцуна се носеше с невероятна бързина, след миг композицията закова на перона, вратите изсъскаха. Отскочи назад в последния момент. Тълпата се втурна напред, срещу хората, които се опитваха да слязат. Настана невъобразима блъсканица, перонът се превърна в бойно поле. Столингс гледаше как униформени служители с бели ръкавици донатикват пътниците във вагоните като сардели. После прозвуча звънец и вратите започнаха да се затварят. Униформените продължаваха да блъскат, най-сетне всички пътници бяха натикани. Добре смазаната хидравлика издаде тихо пъшкане и влакът потегли. За момент Столингс остана почти сам в своя край на перона. Погледът му прекоси релсите и се спря на млада жена в розово-оранжево кимоно, обсипано със златни хризантеми, която стоеше точно срещу него. На краката й имаше дървени „гета“, в ръката се държеше „яномегаса“ — леко чадърче от намаслена оризова хартия. Дори от разстояние личеше, че е тежко гримирана като гейша. Кожата на лицето й беше мъртвешки бяла, устните — две кървавочервени черти. Тя помаха с ръка. Столингс моментално се напрегна. Подобна жестикулация на публично място, особено пък от жена, беше нещо съвсем необичайно. После сведе поглед към часовника си и видя, че е точно 12.30. Бръкна в джоба си и извади бележката, гейшата леко кимна с глава. Бяха му необходими точно деветдесет секунди, за да намери пътя към отсрещния перон. Когато се появи там, гейшата го поведе към един от вагоните на току-що пристигналия влак. Вътре той разпери лакти и успя да осигури някакво жизнено пространство за двамата, след миг видя едно свободно място и й направи знак да, седне. Застана над момичето и го огледа. Беше изключително красиво. Пътуваха на север, в посока Кита-Сенжу. Столингс знаеше това от картата на метрото, която туристическата компания любезно беше оставила в стаята му и която той си направи труда да разучи, преди да тръгне за Гинза. След като потеглиха от станцията Нака-Окаши-маши, гейшата стана и се изправи пред вратата. Столингс я последва. Следващата, спирка беше Уено. Пътуването им продължи точно осемнадесет минути. Изкачиха се на повърхността, щедрите лъчи на слънцето на парка Уено замениха изкуственото осветление на метрото. — Япари аой куни да! Това бяха първите думи, които излетяха от устата й. Столингс кимна с глава. Предпочиташе да търси евентуален преследвач, вместо да се наслаждава на богатата зеленина наоколо. Паркът беше пълен с деца. Пеленачета отваряха усти в количките си, докато майките им ги тъпчеха със сладко „тофу“, току-що проходили момченца се клатушкаха между майки и баби, три-четиригодишни хлапета се гонеха по извитите пътечки и обувките им потропваха върху камъните. Продължиха напред, децата скоро останаха далеч. Във въздуха все още се носеха пронизителните им крясъци. От двете страни се извисяваха вишни и сливи, чиито клони бяха отрупани с красиви цветове. Гейшата се спря в подножието на малко хълмче, върху което се издигаха храсти с яркозелени листа. Цветчетата изглеждаха прецъфтели или още неразтворени. — Това е „тайрин“ — поясни тя с приятния си, леко дрезгав глас. — А онова там — няколко разновидности на „асагао“ — „Лицето на утрото“… Американците ги наричат глории, нали? — Да. — Тези тук са „Алените дракони“. Името е китайско, тъй като са били внесени оттам по време на периода Нара. Това е средата на VIII век по западното летоброене — изящната й ръка се вдигна нагоре, кървавочервените нокти блеснаха на слънцето. — За разлика от американските сортове, които цъфтят до обяд, тези тук разтварят цветчетата си в четири сутринта и към девет отново се свиват. — Това е лошо — промърмори разсеяно Столингс. Той все още се оглеждаше за евентуални преследвачи, които биха могли да ги поемат след излизането им от метрото. — Напротив — възрази гейшата. — Ние ценим особено високо ефимерността на „Аления дракон“, защото тя отразява неуловимите мигове от живота, които японците непрекъснато се стремят да задържат… — Какво ще кажете, ако преминем на по-конкретни неща, госпожице? — попита Столингс, решил да прекрати досадните уроци по ботаника. Гейшата склони глава, синкавочерната й коса проблесна на слънцето, очите на Столингс забелязаха седефената шнола, прикрепваща безупречния кок на тила й. — Ние вече сторихме това. — Не виждам никого наоколо — стреснато се озърна Столингс. — А трябва ли? — засмя се звънко гейшата. — Якудза не използват жени. Аз приех, че вие работите за някой, който не желае да влиза в пряк контакт с мен… В бележката пише, че… Гейшата се насочи към малка каменна пейка, полускрита зад буйните храсти „асагао“. — За какво ви е тази информация? — попита тя и седна. Столингс пристъпи към нея, в душата му започна да се трупа напрежение. — Въпросите ще задавам аз, а не вие! — Гейшата замълча, погледът й беше загадъчен. — Аз не зная дори името ви — промърмори най-сетне той. — Ейко. — Ейко коя? — Какво искате от Ничиреншу? Той се облещи насреща й. — Наистина ли очаквате да ви отговоря? Плащам, за да получа отговори на своите въпроси! — В момента, в който изрече думите, Столингс изведнъж започна да подозира, че тази жена едва ли ще му предостави чаканите отговори. Ръката му инстинктивно потъна във вътрешния джоб на сакото и стисна дръжката на пистолета. Измъкна оръжието и процеди: — Мисля, че ще е по-разумно да се върнем в някоя от по-населените части на парка! Но ръцете на гейшата вече се бяха раздвижили. Чадърчето от оризова хартия щракна. Вместо да се разтвори на бамбуковата си основа, от средата му изскочи блестящо острие. То свирна във въздуха и се заби в месестата китка на Столингс, малко над палеца. Пистолетът изтрака върху камъните пред краката на гейшата. — Аз пък мисля, че трябва да останем тук! — спокойно отвърна тя и се изправи. Изрита с крак пистолета под пейката и кратко нареди: — Ела с мен! Върхът на сабята усили натиска си и Столингс почувства как острата болка се качва нагоре, чак до рамото му. Блокира нервните възли, даде си сметка той, изгарящ от гняв и срам. Покорно тръгна да заобикаля пейката и скоро потъна сред храстите. Тук никой не можеше да ги види, звуците от града потънаха някъде надалеч. Свързан с гейшата посредством блестящото острие Столингс вече обмисляше контрадействия. Няма жена, която да се справи толкова лесно с мен, мрачно помисли той. Стисна зъби и рязко дръпна надолу прободената си ръка. Острието разпори кожата му, пред очите му се появиха звезди от непоносимата болка. Но нервните възли бяха освободени. Приведен напред, той се нахвърли върху гейшата. Здравата му ръка се протегна към основата на чадъра. Вместо да се бори, гейшата леко се дръпна назад и му позволи да завърши атаката. Остави сабята в негово владение, а краткия миг на изненада използва, за да му нанесе страхотен удар „хвърчило“ в корема. Столингс замаяно се олюля, после се свлече в краката й. Косата му опря в коприненото кимоно. Направи опит да се изправи, но пръстите й потънаха в рамото му. След миг цялата лява част на тялото му стана безчувствена. Опря кървящата си ръка на коляното. Заприлича му на ранена птица, безпомощна и неспособна да се помръдне. Столингс дишаше тежко, кислородът сякаш не можеше да стигне до дробовете му. Пред очите му се появи черно петно и той потръпна от ужас. Много пъти му се беше случвало да подкрепя ранените си другари във вихъра на боя, беше чувал шепота им въпреки свистенето на снарядите. От тях знаеше какво означава да се бориш за живота, който си отива, с очите си беше виждал как се вкопчват в него, въпреки сянката на смъртта. В момента тази сянка надвисваше над главата на Столингс, той я позна и потръпна. Смъртта дойде превъплътена като гейша и това беше твърде необичайно. Не искаше да повярва на очите си, не можеше да допусне, че изящната женска ръка изсмуква жизнените сокове от тялото му. Той потръпна от желание да се изправи и да смаже тази жена. Искаше да я види просната в краката си. Не го напускаше унижението от факта, че е бил победен от едно толкова крехко създание. Цял живот е бил воин, единственото му желание беше и да умре като такъв. А не по този начин… После усети тънките пръсти в косата си, главата му отскочи нагоре, очите му се заковаха в избеленото лице на гейшата. Господи, колко е хубава, въздъхна в себе си той. Хубава и смъртоносна! Очите й бяха по-тъмни от нощта, очертанията на устните й — съвършени. Зад главата й тичаха бели облачета, небето променяше цвета от яркосиньо към графитеносиво, после стана плоско като изпрано платно. — Няма да ми кажеш това, което знаеш — прошепна гейшата. — Защото си професионалист. — Няма нищо за казване — промълви Столингс и лицето му се разкриви от болка. — Нищо ли? — чертите на лицето и помръднаха и изведнъж станаха грозни. — Напротив, има, при това много неща… Столингс се закашля, в гърлото му сякаш пламтеше буен огън. Пръстите на жената бяха като стоманен капан. После ръката й се спусна към чатала му и дръпна ципа на панталона. Той е недоумение наблюдаваше как деликатните пръсти изчезват под плата. После го връхлетя болката. Агонизираща и ужасна. В сравнение с нея смъртта се превърна в желано избавление. Потопен в огнените талази на тази болка, той сведе потно лице към краката си и започна да се изповядва като в църква: — Искаха смъртта на Мариана Мейрък, изпълнението на задачата възложиха на мен… — гласът му звучеше като пропукването на сухо тръстиково стебло през зимата. — Ти си нейният убиец — кимна гейшата. — Не попита ли за причините, поради които беше поискана смъртта й? Смаян от това, което ставаше, Столингс замаяно промърмори: — Не съм питал нищо, но подозирам, че причината е свързана с Ничиреншу. Те предполагаха, че именно тя го е предупредила за нападението на мъжа й в къщата за „О-хенро“. — Убили са я, защото е била заедно с Ничиреншу? Болката се усили, сякаш електрически ток докосваше нервните възли в тялото му. Гърдите му бурно се надигаха и отпускаха, сърцето блъскаше в гърлото му. Успя да поклати глава и това беше всичко. — Ти си бил физическият изпълнител, но отговорност за смъртта й носи Ничиреншу… — гласът на гейшата беше нежен и тих като пролетен вятър. С подлютени от пот и силно кървясали очи Столингс наблюдаваше промяната във външния вид на противника си. Свободната й ръка се вдигна нагоре и дръпна седефената шнола. Перуката безшумно падна сред храстите. — А-а-а! — изрева Столингс. Силно гримираното лице изведнъж му се стори познато. Сякаш някой беше дръпнал завесата от прозорец и отвъд него се разкриваше ужасна, но позната гледка. Нямаше никаква гейша, нямаше изобщо никаква жена. — Кой си ти? — задавено прошепна Столингс. Черните очи се фокусираха върху лицето му. — Дискретните ви въпроси от изминалата нощ бяха чути, господин Столингс. Аз имам много приятели в този град и именно от тях разбрах за интереса, който проявявате към мен. В черните очи се появи бясна, смъртоносна омраза. — Аз съм Ничиреншу! Аз съм твоята смърт! Столингс замаяно гледаше как дългите кървавочервени нокти прекосяват разстоянието, което ги разделяше. В момента, в който се забиха в плътта му, той затвори очи и остана така, докато тялото му престана да усеща каквото и да било. Пролет 1927 — лято 1937 Шанхай _Зи-лин_ най-ясно си спомняше плъховете. И вонята. В мрачната дупка властваха плъховете, цвъртенето им не спираше нито за миг. След смъртта на Май, той дори не помисли да потърси някой от семейството си. Това означаваше да ги постави под страшна заплаха. Взе Ху Ханмин, единствения си близък човек, двамата предпазливо се насочиха към задния вход на Бартън Сойър. Никой в града не знаеше за деловите му контакти с американския тайпан. Сойър прояви лоялност към негласния си партньор. Пое двамата бегълци и ги поведе през лабиринта от тесни улички, опасващи Бунда. Най-накрая стигнаха до един от многобройните му складове, отвориха вратата и внимателно си запробиваха път сред струпаните на купчина 20-килограмови чували с опиум и дървени каси с друга стока. Дневната горещина и влагата втечняваха пресованите пити опиум, чувалите започваха да прокапват. Малкият свят на Зи-лин се напояваше с болезнено сладка воня. Един от кулитата на Сойър им носеше храна два пъти дневно. Чувалчето на рамото му изглеждаше точно като останалите, а появата му съвпадаше с най-голямото оживление в склада. Зи-лин и Ху се нахвърляха алчно върху храната и особено върху водата. Това беше единственият им контакт с външния свят и те се възползваха от него колкото могат. Бартън Сойър не се появи нито веднъж, но често им изпращаше бележки по верния си кули. По този начин ги държеше в течение на събитията. От бележките двамата бегълци научиха кога търсенето им премина апогея си и бавно започна да заглъхва. Генерал Чан имаше далеч по-сериозни проблеми от търсенето на двама бегълци. От кратките информации на Сойър стана ясно, че ляво настроени лидери на Гуоминдан начело с Ван Джингвей са се отцепили от партията — точно както самият Чан беше постъпил няколко месеца по-рано. Това носеше големи грижи на генерала, всичките му усилия бяха насочени към консолидация на армията и партийния апарат. И тъй, скоро настъпи денят, в който кулито се появи без обичайното чувалче на рамото. Изправен на прага, той им извика да излизат. Те бавно пристъпиха към ярката слънчева светлина. Кулито им направи знак да го последват. Прекосиха няколко улици и се озоваха пред офисите на тайпана, който беше организирал богата вечеря в чест на освобождението им. От началото на доброволния им арест бяха изминали почти шест седмици. Но радостта от освобождението бързо отмина и на нейно място дойде суровата действителност. Отсъствието на Зи-лин от работа беше прекалено продължително, за да му се търси извинение. На мястото му в канцеларията на пристанището вече три седмици работеше друг човек. Сойър му предложи работа в компанията, но след продължително обмисляне той отказа. Средният брат вече се беше утвърдил на мястото си в хонконгския клон, а Зи-лин не беше от хората, които поставят всичките си яйца в една кошница. Добрият бизнес означава разнообразие — той отдавна беше усвоил това правило. Същевременно не му се искаше да започне непрестижна работа, лишена от делови връзки в града. Започна да обмисля възможностите, които му се предоставяха, бавно и търпеливо. Парите не бяха проблем, тъй като след инвестициите на Зи-лин и братята му в компанията „Сойър & синове“ бързо започна да възвръща финансовата си стабилност. Тайпанът се възползва от предложението на Зи-лин за поддръжка на пристанището и се залови за работа. Неговата система се оказа по-ефикасна и икономична от тази, която прилагаше „Матиас Кинг“ в продължение на години. Пристанищната управа беше изключително доволна и отпусна на Сойър три нови транспортни маршрута. Американецът се възползва по най-добрия начин и от вътрешната информация, която му предоставяше Зи-лин, докато работеше в канцеларията. Всичко това, комбинирано с равномерните доставки на опиум от най-малкия брат на Зи-лин и постоянните нововъведения на средния брат в южните провинции, доведе до бърз просперитет. В рамките на три години „Сойър & синове“ се издигна от шесто на второ място сред най-големите търговски къщи в Шанхай. Пред тях остана единствено „Матиас Кинг“. Според клаузите на договора между Зи-лин и Сойър братята Ши притежаваха двадесет процента от компанията, с опцията да получат още десет в рамките на следващите пет години. През август Китайската компартия започна добре организирана кампания за набиране на привърженици сред армейските подразделения. Избухна въстанието в Нанчан, което взе много жертви, но не постигна почти нищо. Някъде по това време Зи-лин най-сетне си намери подходяща работа — един сравнително скромен пост в митницата, на който отдавна беше хвърлил око. От службата си в пристанището беше разбрал, че митницата е една изключително важна брънка от търговската дейност на страната, свой човек вътре несъмнено означаваше огромно преимущество. На няколко пъти беше опитвал да бъде преместен там, но свободни места нямаше. Сега, благодарение на политическите вълнения и убийства, места имаше достатъчно. Зи-лин побърза да подаде документите си, опитът и препоръките бързо го превърнаха в идеалния кандидат. Зае поста, избран сред повече от петдесет желаещи да го получат. Отдавна си беше изградил имиджа на солиден бизнесмен, за това му помогна старата и изпитана теория за илюзиите, усвоена отдавна, в онази прекрасна градина на Сучоу. От него се излъчваше младежко усърдие и жажда за познания, имаше способността да адаптира старите си принципи към новата обстановка на работа. На практика всичко това беше вършено спонтанно и искрено, без следа от фалш. Но то просто беше само частица от него, една малка искрица от огромната му амбиция. През цялото време действаше с мисъл за фирмата, никога не се изкушаваше от възможностите за лична изгода. На практика новата работа на Зи-лин не беше нито толкова трудна, нито пък отнемаше цялото му време. Въпреки това той успя да извлече максимална полза от нея. Поради ярко изразената му жажда за работа и нови познания началниците постепенно започнаха да му прехвърлят част от своите преки задължения. По този начин Зи-лин бързо успя да стигне до най-важните търговски тайни от деловия живот на Шанхай. Тези тайни прилежно се прехвърляха в офисите на Бартън Сойър — така, както гласеше устното споразумение между двамата. Печалбите на фирмата и съдружниците в нея стремително нараснаха. Скоро настъпи моментът, в който все пак трябваше да заделя част от информацията за себе си. Това беше задължително условие за личните му планове, тъй като съвсем не беше се отказал от идеята да изгради своя собствена компания в съдружие с братята си. Отвличането на вниманието е единственият път към успеха и Зи-лин никога не забравяше това. През 1935 година той вече беше богат. Това съвпадна с обявяването на централно националистическо правителство със седалище Нанкин, създадено веднага след потушаването на комунистическото въстание в Кантон. Генерал Чан срещаше големи трудности при консолидирането на остатъците от Гуоминдан, различните дисидентски фракции и комунистите. Както можеше да се очаква, именно комунистите бяха неговите заклети врагове. Обединена около новите си лидери Мао Дзе-дун и Чжоу Ън-лай, комунистическата партия преживяваше ренесанс, връх на който беше „Дългият поход“ от средата на 1935 година, започнал от южните части на страната и стигнал чак до северната провинция Йенан. Общото разстояние, изминато от привържениците на ККП, надхвърляше 35 000 километра. Зи-лин срещна бъдещата си съпруга в онзи слънчев неделен ден, в който Мао и Чжоу влязоха триумфално в Йенан, начело на многохилядна войска. Въздухът беше свеж и изключително чист — това беше един от редките дни на китайското лято, в който жегата и задухът се оттегляха на почивка. Вероятно времето не беше особено подходящо за посещение на гробище, но Зи-лин ходеше на гроба на Май веднъж на две седмици, независимо от атмосферните условия и личната си заетост. Тази възможност той дължеше изцяло на Бартън Сойър, който направи съответните проучвания и откри останките на Май, докато Зи-лин и Ху Ханмин се криеха в душния му склад. А после Зи-лин изяви желание жена му да бъде погребана именно тук. Гробището се намираше в живописен район южно от центъра, съвсем близо до руините на Стария град. Отвъд реката се издигаше внушителната централна пагода на храма Лон Хуа, срещу него се простираше Градината на пурпурните есенни облаци — един прекрасен и тържествен, но малко занемарен парк. Зи-лин откри съществуването на храма Лон Хуа още като младеж и моментално се влюби в него. Сградата се състоеше от четири постройки, но най-много обичаше Залата на небесните пазители. По-късно, вече зрял мъж, той започна да си дава сметка, че навремето сам се е считал за Небесен пазител и оттам е произтичала привързаността му към гордата постройка. Сега беше тук с единственото желание да бъде по-близко до Май. След смъртта й не беше поглеждал жена, дори през ум не му минаваше за сексуални удоволствия. Понякога тялото го болеше от нега, особено местата, които обичаше да докосва Май. Нима тези места живееха свой собствен живот? Нима не знаеха, че Май вече я няма? Облечен в тъмен костюм на райета и стиснал снопче ароматични пръчици в бледите си ръце, Зи-лин влезе в гробището и се насочи към паметника на Май. Откъм река Хуан Пу подухваше хладен ветрец, в съзнанието му се въртяха псалмите, които би трябвало да пее при погребението й и които, поради принудителното си отсъствие от този ритуал, пееше сега. Не можеше да се освободи от чувството за вина, че не е погребал жена си според древните ритуали. Гробището беше почти пусто. То не се радваше на особена популярност, тъй като се намираше на доста голямо разстояние от центъра на града. Освен това между стените му бяха погребани и доста „гуай лох“ — мисионери, авантюристи или просто неизвестни никому чужденци. Насочи се към гроба на Май и почти моментално усети чуждото присъствие. Леко извърна глава и видя слабичка жена, свела глава пред надгробна плоча с християнски кръст. В ръцете си държеше малък, но изключително красив букет от пурпурни и розови цветя. Беше европейка с тъмни очи и коси, облечена изцяло в черно. Обикновено Зи-лин не обръщаше внимание на останалите посетители, мислите му бяха насочени единствено към Май и ритуалите, които трябваше да изпълни. Сега обаче спря насред пътеката и откровено се зазяпа в жената. Сякаш беше невъзпитан „гуай лох“. Но с какво го привлече тази жена? Дали не беше нежната и малко безпомощна извивка на раменете й? Или пък кичурчетата непокорна коса, които весело потрепваха край бузата й? Може би пък всичко се дължеше на меката слънчева светлина, падаща по начин, който подчертаваше високите скули и чувствената извивка на устните? Не… Всъщност да… Всичко това несъмнено засилваше особеното излъчване, което долавяше Зи-лин. Никога в живота си не беше мислил, че жена от друга раса може да притежава някаква красота. Просто не забелязваше такива жени, приемаше ги като неодушевени предмети. Имаше доста богат опит в общуването си с „гуай лох“, един-двама от тях му бяха дори приятели. Но сега стреснато установи, че в гърдите му се появяват други, съвсем различни чувства. Откъсна очи от приведената фигура е цената на доста усилия, краката му неохотно поеха по покритата с камъни пътека. Коленичи пред гроба на Май и потъна в ритуално съзерцание. Изведнъж усети, че някой се е изправил точно зад него. Лека, почти ефимерна сянка падна върху раменете и ръцете му, стиснали ароматичните пръчици. Откога ли е тук, глупаво се запита той, сякаш това имаше някакво значение. Вдигна глава и срещна гълъбовия поглед на слабата европейка. Душата му потръпна от необяснимо смущение. — Моля за извинение — промълви тя на сравнително добър кантонски диалект. — Надявам се, че не съм ви попречила. Исках просто да ви изчакам да свършите… — в очите й се появи безмълвен въпрос, после главата й решително се поклати. — Всъщност имам нужда от помощ. Мисля, че се изгубих… Дойдох дотук с такси, но нямам никакво понятие как ще се върна. Случайно да отивате към центъра? На лицето й се появи лека усмивка, ръката й махна към близкия гроб: — Тук е погребан брат ми. Беше мисионер… — гласът й заглъхна, в очите й се появи плахост. Изглеждаше ужасно притеснена, че нарушава уединението на непознат човек. Зи-лин бавно излезе от вцепенението. Прочисти гърлото си и развълнувано преглътна. — Не се безпокойте, почти бях свършил… — изправи се на крака и добави: — Жена ми… — Съжалявам. Видя, че наистина изпитва това, което казва, сърцето му се стопли. Преглътна още веднъж и промърмори: — Аз също, за брат ви… На лицето й се появи невинна усмивка, изведнъж заприлича на момиченце. — Той беше много щастлив тук, работата му спореше… Замълчаха за миг, тишината беше плътна и някак натежала от неудобство. Откъм реката долетя звукът от протяжна корабна сирена, Зи-лин я прие като предзнаменование. — Ще ви взема със себе си до центъра, разбира се — каза той. — Но ако имате малко свободно време, бих ви предложил кратка разходка до близкия храм… Казва се Лон Хуа, харесвам го още от младежките си години… И двамата ще се освежим след гробището… — Разумно ли е? — изгледа го продължително слабата жена. — Какво биха казали хората? Зи-лин беше рядко изключение по отношение на клюките и подмятанията зад гърба, които в Шанхай, пък и в цял Китай, отдавна се бяха превърнали в истинско изкуство. Дори за миг не му минаваше през ум, че личният му живот е обект на одумки и измислици, тъй като беше достатъчно богат и известен. — Но какво _могат_ да кажат? — малко объркано попита той. Тя звънко се разсмя и той още повече се обърка. — Какво ли не, особено когато става въпрос за страстта на китайците към клюките… Например тайна любовна среща… — Това би било прекалено! — изчерви се Зи-лин. — Точно така — продължаваше да се усмихва тя. — Но никой не може да контролира главите и езика на хората… Зи-лин беше на по-друго мнение, тъй като цял живот беше вършил именно това. Изпита чувството, че по време на този разговор ролите им се размениха. Тя му говореше така, сякаш той е „гуай лох“, а самата тя — китайка. Странно, въздъхна в себе си той. И възбуждащо. — Страхувате ли се от това, което хората говорят за вас? — попита. — Ако се страхувах, нямаше да съм тук — засмя се тя. — Китай не е най-доброто място за една истинска дама. А аз съм точно такава в очите на моите приятели и роднини. — Грешат ли? — В моята страна никой джентълмен не би си позволил подобен въпрос. — Аха, може би именно _по тази_ причина сте тук — пошегува се той. — Не — поклати глава жената, изведнъж станала сериозна. — Дойдох да погреба брат си, който почина от малария… „Това ли всъщност е истинската причина?“, запита се в себе си тя. Погребах го преди повече от месец, траурът отдавна изтече. Освен това Майкъл беше водил щастлив и пълноценен живот. Нещо, което едва ли бих могла да кажа за себе си… После се замисли върху думите на Зи-лин и изведнъж вдигна глава: — Но как бих могла да дойда с вас, господине? Та ние дори не се познаваме! — Хиляди извинения — почервеня отново той. — Името ми е Зи-лин Ши. — Умишлено постави фамилното си име накрая, просто за да я улесни. — Е, добре, Ши Зи-лин — въздъхна тя, използвайки правилното обръщение. — Радвам се да се запозная с вас. Моето име е Атена Нолан. Тя имаше доста тъмна кожа за „гуай лох“, гладка и без нито едно петънце. Очите й имаха издължена форма и най-наситеният тъмнокафяв цвят, който беше виждал Зи-лин. Каза, че ги е наследила от майка си — хавайка, която била потомка на първия островен крал — Камехамеха I. Баща й бил англичанин, който бродел по целия свят, точно както и дядо й. На Сандвичевите острови (както ги нарекъл капитан Кук при откриването им през 1778 година — около хиляда години след като били населени от полинезийците) се появил благодарение на политическите си предпочитания и близко приятелство със Санфорд Б. Доул — сегашния губернатор. Всичко това Зи-лин научи осем дни след първата им среща, която приключи със завръщането в центъра на града. Макар да разговаряха откровено, никой от двамата не пожела да компрометира другия, в крайна сметка Зи-лин се почувства разочарован от себе си. Още на млади години си даде сметка, че е бунтар и идеите му коренно се различават от тези на неговите съвременници. Затова сега се срамуваше, усетил се здраво оплетен в паяжината на обществените порядки. Това чувство не продължи дълго, тъй като само след седмица отново срещна Атена, този път на някакъв прием, даден от „Сойър & синове“. Официално ги запозна Андрю Сойър — вече деветнадесетгодишен младеж, заемащ редовен пост в администрацията на компанията. И двамата изпитаха удоволствие от факта, че ги представят един на друг, а те се държат като напълно непознати. Зи-лин стори дълбок поклон и целуна ръка на Атена, съвсем в западен стил. Тя изглеждаше възхитена. — Приятно ми е, господин Ши. Очите им се смееха, но лицата им останаха сериозни и сдържани. Първата им среща в гробището се превърна в дълбока и ревниво пазена тайна. Зи-лин имаше чувството, че няма нищо по-прекрасно от свенливостта им в онзи топъл слънчев ден. Атена видя у Зи-лин всичко онова, от което беше избягала. Хаваите бяха започнали да я потискат, не помагаха нито тюркоазните вълни на плажа, нито шепотът на палмите, нито прекрасната панорама. Красотата засядаше на гърлото й като лепкав сироп, сънят бягаше от клепачите й. Стана нервна и избухлива, не се интересуваше от нищо. Съобщението за смъртта на Майкъл посрещна като спасение. Моментално започна да се готви за път и се качи на първия кораб за Китай, въпреки протестите на фамилията. Едва ли щеше да тръгне, ако баща й беше у дома. Но за късмет той се намираше на континента, зает с политическите си задачи. В нейните очи Зи-лин се превърна в ярък представител на източната екзотика, за която беше чела като ученичка. Той беше изключително интелигентен и известен в средите си човек. Моментално усети докосването на силния му дух, изпита възхита и страхопочитание. Винаги беше мечтала да притежава подобен дух, или поне да бъде близо до него. Но може би най-важното, което я привличаше у този човек, беше откритото му възхищение от личността й. Виждаше го да потрепва в дълбоките черни очи, това я топлеше и радваше едновременно. Влюби се в него и беше горда от факта, че е в състояние да укроти този могъщ дух. Едва сега си позволи да признае колко се беше страхувала от дългото пътешествие. Прие го като единственото спасение и прогони страха от душата си. Получила добро и продължително образование, тя живееше с чувството, че може да се слее с всяка нация на света, че може да приеме и заживее с различни ритуали и културни традиции. Но Китай се оказа нещо съвсем различно, нагаждането й към местната култура изведнъж й се стори невъзможно. Едва сега, потопила се в пламенния поглед на Зи-лин, тя разбра, че опасенията й са били неоснователни. В крайна сметка Китай не е онази враждебна и затворена страна, която я посрещна. Чувствата на местните хора бяха като чувствата на всички хора по света. А любовта може да разцъфне навсякъде, дори и тук… Той каза няколко думи, тя се разсмя, пръстите й леко докоснаха ръката му. Контактът я прониза като електрически ток. Отново се разсмя, опиянена от чудесното усещане. Разбира се, той искаше да знае повече за името й. Тя се усмихна на въпроса му, а той се удиви на начина, по който една усмивка може да променя човешкото лице. — Често ми задават този въпрос, господин Ши. Кръстена съм на баба си по бащина линия. Тя е била гъркиня, срещнала дядо ми в Мала Азия по време на археологически разкопки в Хисар лик, Троя… — Страхувам се, че за пръв път чувам за Троя — поклати глава Зи-лин. — А за Омир чували ли сте? — Омир? — преобърна странната дума в небцето си и отново въздъхна: — Не. — Прекрасно — отвърна със светнало лице тя. — Значи вие ще ме запознаете с историята на Китай, а аз ще ви чета Омир и ще ви предавам уроци по древната история на западната цивилизация. „Илиадата“ не му направи кой знае какво впечатление. Изпита уважение към сложната стихотворна форма, но основната тема му се стори прекалено сходна с древната история на Китай, изпъстрена с междуособни войни. За сметка на това хареса „Одисеята“. Изключително много му допадна изобретателността и непоколебимата решителност на Одисей в тежката борба с многобройните врагове, неизменно молеше Атена да прекрати четенето преди отговора на поредната загадка, който държеше да открие сам. Така сравняваше ума си с този на легендарния герой. От гърдите му се откъсваше дълбока въздишка на задоволство, когато слушаше за справедливото отмъщение на Одисей. — Общо взето това е една прекрасна приказка — прошепна той в хладната есенна вечер, след като Атена най-сетне затвори дебелата книга. Беше старо и очевидно ценно издание на гръцки език, от което тя свободно му превеждаше. Все пак мислите му се въртяха не толкова около поезията на Омир, колкото около самата Атена. Тя имаше невероятната способност да попива информацията като гъба и да не я забравя никога. Беше в състояние да повтори дословно всичко, което той й разказваше за историята на Китай, при това по всяко време на деня и нощта. Зи-лин никога не беше срещал китайка, а и китаец, с подобна неутолима страст към познанието, към загадките на човешкото поведение. Беше свикнал да общува с хора, които са тесни специалисти в своята област и нищо повече. Започна да му става ясно, че списъкът на истинските му приятели (не на деловите партньори и познатите) е прекалено къс именно защото хората не са като него. Но Атена беше като него. Нейните познания обхващаха _света_, нейните концепции за живота бяха наистина глобални. По странен и необясним начин тя превъплъщаваше в себе си практическата приложимост на будизма — такъв, какъвто го възприемаше той. Буда учи, че човекът е превъплъщение на всичко в природата и живее в хармония с нея. Атена беше точно такъв човек. Чувстваше се отлично в Китай, така би се чувствала и на всяко друго място по света. Защото живееше в хармония с природата. Зи-лин беше дълбоко убеден, че най-голямата слабост на Китай е неговата изолираност. Тя произхожда от вековния ужас, който китайците изпитват към всички „гуай лох“. Вместо да осъзнаят, че могат да научат много добри и полезни неща от „чуждестранните дяволи“, жителите на огромната страна предпочитат да останат глухи и слепи за всичко, което идва извън свещената територия на Средното царство. Ето защо са търпели поражения, били са слаби и разединени. Затова страховитите „гуай лох“ са завладели всичко, което им харесва в Китай. Зи-лин си даваше сметка, че е влюбен в Атена, че душата му изгаря по нея. Това го плашеше, ужасът му беше по-голям дори от онзи, който беше изпитал в нощта на убийството на Май. Защото в крайна сметка той си оставаше китаец, независимо от свободолюбивия си дух и космополитните разбирания. Никога не беше докосвал европейка, никога не беше изпитвал сладостта от възбудата с такава жена. Затова не беше никак чудно, че в нейно присъствие непрекъснато трепереше. Пиеше съвсем малко, но с нея неизменно имаше чувството, че е погълнал цяла бъчва оризово вино. Най-много се страхуваше от физическия контакт. Имаше абсурдното чувство, че в мига, в който я докосне, цялата пламенна любов ще се изстреля през върховете на пръстите му, ще го накара да забрави всичко онова, което го прави китаец. Казано с други думи, той беше убеден, че обичта към тази жена ще му отнеме нещо друго, също така скъпо на душата му. Въпреки това беше безсилен да се отдръпне. През деня беше по-лесно, тъй като работата му беше напрегната и изискваше цялото му внимание. Провеждаше редовни срещи с Бартън Сойър, а напоследък и със сина му Андрю, предаваше им всички важни сведения, които получаваше в качеството си на митнически служител. Срещаше се често и с най-малкия брат, докато със средния не беше така, тъй като се намираше прекалено далеч. Двамата задълбочено обсъждаха начините за допълнителни приходи от съвместния бизнес. Баща му почина, последван само след няколко седмици и от майка му. Семейството се ограничи до тримата братя и… Нощно време Зи-лин мечтаеше именно за това. Дълбоко в подсъзнанието си вече виждаше Атена като своя съпруга. И именно това го тревожеше. Непрекъснато мислеше за нея, особено през вечерите, в които не бяха заедно. Човек може да мисли толкова дълго само за своя бизнес и… С Ху Ханмин се срещаше все по-рядко. Ученият се върна при комунистите и направи няколко безуспешни опита да привлече Зи-лин за тяхната кауза. Тук отново се прояви неговата необичайна далновидност — той просто разбра по-рано от другите, че комунизмът е форма на управление като всички останали — нито по-лоша, нито по-добра. Идеологията му, въпреки козметичните нововъведения на Ху и хората като него, си остава една пълна безсмислица. Комунизмът е измислен от хора и пак от хора трябва да бъде приложен на практика. А Зи-лин отдавна беше стигнал до заключението, че теорията и живият човек са два взаимно изключващи се елемента от цивилизацията. В това имаше случаи да се убеждава многократно още докато Май беше жива и той подкрепяше комунистическите й възгледи. Партията се ръководеше не от светли идеи, а от живи хора с присъщите на всеки човек недостатъци — алчност, себичност, вероломство, лъжа и най-вече — огромна жажда за власт. Може би Сун Ят-сен беше единственото изключение сред тях, но това доведе до неговото отстраняване от политическата арена. Човекът не е склонен да чете теоретичните разработки и да ги прилага в практиката. Той се чувства длъжен да ги _интерпретира_. Зи-лин обаче отдавна знаеше, че всяка интерпретация води до корупция. Комунизмът е един непостижим идеал и нищо повече. На практика той е само инструмент, с помощта на който малка група хора налага неограничената си власт над мнозинството. Неговите идеи не толкова вдъхновяват масите, колкото ги държат в робско подчинение. Една вечер сподели тези мисли с Атена. За пръв път в живота си си позволяваше подобно нещо, но много му се искаше да провери дали и нейната реакция ще бъде напълно отрицателна. На Май не би казал нито дума, тъй като знаеше колко наранена би се почувствала идеалистка като нея. По същата причина беше мълчал и пред Ху. — Значи съвсем не си идеалист — констатира Атена, когато той най-накрая млъкна. В очите й се появи онази топла съсредоточеност, която Зи-лин беше забелязал в мигове на дълбока концентрация. — Брат ми Майкъл беше идеалист. Както ти казах, той беше мисионер и обичаше работата си — очите й се насочиха към лодките, които подскачаха по развълнуваните води на Пу Донг зад прозореца. — Аз обаче не бях в състояние да приема неговата мисия, просто защото не приемам идеята за насилствена промяна на вярата. Католически мисионери са придружавали Писаро при похода му към Перу, същите хора са били и с Кортес по време на завладяването на Мексико. И в двата случая се стига до пълно унищожение на хилядолетна цивилизация. Не забравяй, че съм израснала в семейство на археолози… — Проблемът на мисионерите е, че не допускат възможността за несъгласие с тяхната вяра. — Главата й отново се обърна, разлюлените води на Пу Донг бяха забравени. — Предполагам, че това важи и за твоята малка групичка от хора, жадни за власт… В този миг Зи-лин разбра, че ще се ожени за Атена. Зи-лин получи възможност за по-подробно опознаване на японците през 1931 година, малко след окупацията на Манджурия от японската армия. Този народ беше някак близо до мислите му, особено след като се запозна с начина, по който те подбираха онези форми на китайската култура и народопсихология, които най-лесно и безболезнено можеха да интегрират в собствения си бит. Беше убеден, че този интелигентен подход заслужава по-внимателно наблюдение, освен това и Япония, подобно на собствената му родина, е била затворена за европейската култура в продължение на векове. Но за разлика от това, което стана в Китай, Реставрацията от периода Мейджи в Япония сложи край на дълголетната изолационистична традиция. Зи-лин се увери със собствените си очи как тази „културна революция“ позволи на страната да се освободи от предразсъдъците и да протегне ръце към достиженията на XX век, които не само възприе, но и доразви със самурайско себеотрицание и дръзновение. Бившите елитни членове на японското общество бяха изправени пред алтернативата да се приспособят към новите времена или да загинат. Онези, които успяха да се приспособят, бързо поеха към върховете на новосъздадената бюрократична машина, прозорливо отчитайки новата класа, на която трябва да се опират — класата на търговското съсловие. Реставрацията ги превърна в новите герои на Япония заедно с рязкото нарастване на търговията и богатствата им. Зи-лин беше убеден, че китайците могат да се поучат от този процес както в положителен, така и в отрицателен смисъл. Тревожеше го бързото развитие на японската икономическа инфраструктура — процес, който неизбежно щеше да доведе до милитаризация. Отношенията между Япония и Китай продължаваха да са хладни и дори враждебни. Към тях се прибавяше и нарастващата алчност на новата търговска класа, която търсеше нови територии за своята експанзия и съвсем естествено започна да поддържа милитаристичните апетити на политиците, прикрити зад яростни патриотични лозунги. Зи-лин разбираше, че това е една изключително опасна тенденция, тъй като корените на агресивния експанзионизъм се криеха в икономическия сектор, който отдавна беше наложил волята си над слабото правителство. Когато Ху му разказа за серията от тайни срещи между Мао и генерал Чан в началото на 1936 година, той вече беше сигурен, че Китай отново ще стане арена на кръвопролития. Мисълта, че най-заклетите врагове в новата история на Китай са съзрели необходимостта от обединение срещу външния противник, накара кръвта да замръзне в жилите му. Единствено имперските амбиции на Япония бяха в състояние да ги обединят и те вече правеха сондажи в тази посока. Но, както и се очакваше, преговорите бяха прекъснати без постигането на така необходимото споразумение. Гуоминданът и комунистите си останаха врагове. От началото на века страната се разкъсваше от вътрешни междуособици. Зи-лин беше убеден, че, дори да притежаваха неговата прозорливост, сънародниците му едва ли щяха да обърнат внимание на дългосрочните перспективи пред Китай, на бъдещето на родината си. Това беше тежка мисъл, но той беше принуден да признае пред себе си, че именно тя спомага за потушаване личната му неприязън към комунизма. Обединен Китай е първата и спасителна стъпка към бъдещето. Беше убеден, че избраният от Чан път към деспотизма е толкова погрешен, колкото и комунистическите възгледи за държавно управление. Отдавна подозираше, че руската върхушка е предала принципите на революцията и северният съсед на Китай се превръща в мрачна заплаха за страната, въпреки твърденията на Мао, че СССР е най-верният й съюзник. Не виждаше обаче друга сила за обединяването на страната, за въвеждането на ред и дисциплина както в армията, така и в обществения живот. Единствената сила, способна на това, си оставаше комунистическата партия. Зи-лин и Атена се ожениха горе-долу по времето, когато Мао и Чан прекъснаха преговорите помежду си. Той държеше на будистка церемония, докато на Атена й беше все едно, тъй като не изповядваше никаква религия. Зи-лин изпита леко безпокойство от този факт, но то бързо се разсея и потъна в радостната еуфория, която го беше обзела. Церемонията се състоя в храма Лон Хуа по настояване на Зи-лин. Заклеха се във вярност до гроб в Залата на небесните пазители, после гостите бяха поканени на банкет. През цялото време на масите се говореше за засилващото се влияние на Мао, за новата отбранителна доктрина на Чан, за японската окупация на Манджурия. Зи-лин беше ужасен от безгрижието на хората, за които тези събития (всички без изключение от жизненоважно значение за самия него) сякаш бяха част от живота на друга планета. Отдели се настрана и отправи мрачен поглед през един от прозорците. Мислеше за могъществото на Япония и Русия, неволно тръпнеше при представата за слабия и напълно беззащитен Китай. После, когато сподели загрижеността си с Атена, тя му отговори трезво и спокойно: — Ти си бизнесмен, Зи-лин. А тези проблеми са политически и следователно се нуждаят от политически решения. — Но това не означава, че трябва да стоя настрана, нали? — В главата му се появиха Небесните пазители от младостта му. — Може би именно в такъв момент трябва да помогна… — Честно казано, събитията отдавна са излезли от контрол и едва ли някой може да ги овладее — отвърна тя. — Имам чувството, че Китай е попаднал в буен поток. Накъдето отива водата, там ще се озове и твоята огромна страна… — Но ние не сме безпомощни! — възрази той. — Вярно е — меко промълви Атена. — Ние двамата сме безпомощни. Наблюдаваше го изправен до прозореца. Новата къща беше сватбеният му подарък за нея. Вече трета седмица един „фенг шуи“ обикаляше из коридорите и стаите, за да установи правилното разположение на къщата върху земята (никой китаец не би живял в къща, построена върху гърба на Великия земен дракон) и да провери дали всички завои по коридорите са надясно (общоизвестен факт е, че демоните не могат да завиват надясно); дали брачното легло е монтирано както трябва — с лице към юг или изток, а не към север или запад… — Зи-лин — тихо прошепна тя сега. — Ела да си легнеш… — помълча малко в очакване на отговор, после добави: — Искам те! — потръпна, думите с мъка излетяха от устата й. Какво усилие на волята се криеше зад тези простички слова! Но вече не можеше да се спре. Отметна завивките и попита: — Нима не те привличам? — гледаше неподвижния му гръб, имаше чувството, че е престанала да съществува за него. Той беше скован от парализиращ страх. Сега, в решителния миг, започна да усеща присъствието й като тежко желязо върху гърдите си. Коремът му омекна, сърцето му отмерваше секундите с болезнена сила. Не знаеше дали ще оцелее, не знаеше дали дедите ще му простят проявата на слабост пред лицето на „гуай лох“. От това ли се опасяваше? Че ще изгуби семейните традиции, всичко онова, което го свързва с Китай? Дали ще се превърне в един по-различен Ши? Тази мисъл го разтърси, духът му отказа да я приеме. Семейството, династията — това са изключително важни, свещени неща! — Погледни ме, Зи-лин. Той най-сетне се извърна и моментално разбра, че е загубен. Не можеше да й устои, каквото и да стане оттук нататък. Лежеше върху бледожълтите чаршафи с разпусната коса, приличаше на теменужено море на фона на залеза. Беше го измамила. Не носеше нощница, нищо не прикриваше голотата на тялото й. Матовата й кожа блестеше като скъпоценен камък на меката светлина на нощната лампа. За пръв път я виждаше гола и беше направо парализиран. Беше като басейн, в който мечтаеше да се гмурне с главата надолу. Беше смаян и ужасен от силата на своето желание да се разтвори в нея. Беше дребна, но очертанията на тялото й бяха коренно различни от тези на ориенталките. Гърдите й бяха по-големи, кръстчето — по-тънко, бедрата — по-широки. В Китай имаше два вида жени — селянката с мазолести ръце и яко тяло, свикнало да се превива сред оризищата, и изтънчената дама, чиято кожа никога не е виждала слънце, ръцете й са меки като коприна, а краката й са стягани от ранна детска възраст, за да изглеждат малки и следователно красиви. Атена не попадаше в нито една от тези категории. Имаше деликатна костна структура, плътта й блестеше от здраве. Ръцете й бяха силни, и сръчни, а краката й нямаха нищо общо със златните лилии на китайските благородници. Тя беше едно чуждо за тази страна същество. На лицето й играеше закачлива усмивка, той неволно проследи погледа й и сведе глава надолу. Изпита ужас от огромната издутина в панталона си. — Тялото ти даде отговор на моя въпрос — прошепна дрезгаво тя. — Въпреки че устата ти е затворена — голата й ръка се протегна към него, Зи-лин беше убеден, че никога не е виждал по-еротичен жест. — Ела при мен. Имаше чувството, че главата му е абсолютно празна. Усети, че пресича килима по посока на леглото, но това ставаше без участие на волята му. Вървеше като насън, приличаше на преждевременно състарените мъже, които се валяха в мръсотията край пристанището, стискаха в ръце малки лунички и гледаха с изцъклени очи, изпаднали изцяло в плен на опиума… Спря пред леглото и сведе очи към ръцете на Атена, които сръчно разкопчаваха колана му. Колкото по-малка част от европейското облекло оставаше върху тялото му, толкова по-непознат беше Зи-лин в собствените си очи. Накрая стана същото чуждо същество, каквото беше и тя… Скоро остана съвсем гол. Дишаше едва доловимо, свещеният му орган беше твърд като дърво и леко потръпваше. Срамуваше се, но това чувство нямаше място в нейните очи. По един странен начин това още повече усили чувството му, че полудява. Никога не беше излагал на показ своята мъжественост, дори пред Май… Атена протегна ръка и уви пръсти около него, после започна леко да го масажира. Зи-лин имаше чувството, че го галят с копринена ръкавица. Дробовете му се разтвориха да поемат кислород, вцепенението го напусна. Лявата й ръка остана заета с члена му, а дясната докосна плоския му корем и любопитно тръгна нагоре към гръдния кош. Върховете на пръстите чертаеха концентрични кръгове по кожата му. Ноктите докоснаха зърната на гърдите му, слабините му изведнъж потрепнаха, усети тежест в кръста. В душата му бушуваха непознати емоции, тъмни петна върху светлия диск на луната. Знаеше, че това е невъзможно, но присъствието им беше напълно осезателно. Тя нежно го притегли към себе си, тялото му потъна в парфюмираните дълбини на женското й царство. В гърлото му заклокочи дрезгав стон, главата му се сведе надолу, устните му потърсиха меката плът на бедрото й. Атена здраво го притисна. Той се оказа извит над нея в позата на страстен богомолец. Ръцете му обгърнаха кръста й, плъзнаха се надолу, обхванаха бедрата и слабините й. Тя имаше по-закръглени задни части от китайките и това изведнъж го накара да полудее. Езикът му нежно ги докосваше. Изведнъж изпита непреодолимото желание да проникне в нея. Завъртя се и коленичи между краката й, свитите й пръсти нежно го насочваха. — Ела в мен — прошепна тя по абсолютно същия начин, по който само преди миг каза: „Ела при мен…“ Пръстите й се плъзнаха нагоре по потръпващия му член, оставяйки необходимото свободно пространство. Набъбналата му главичка докосна влажните цветчета на женствеността й, от устата й се откъсна дрезгаво стенание. Дишането й стана напрегнато, коремните мускули окаменяха. Проникна в нея бавно и внимателно, скоро усети как тя го обхваща от всички страни, точно както го вършеха пръстите й преди малко. Започна да движи главичката навътре-навън, карайки я да потръпва от приятни предчувствия. Гърбът му се надигна, очите му внимателно следяха ефекта от бавните движения на бедрата му. Откри, че се контролира по безукорен начин. Това беше резултат от усилията на Май, която усърдно го учеше на креватното изкуство. За нея той положително не беше огнен любовник, а по-скоро мъж на нежността и търпението. Дали би познала този Зи-лин сега, потръпващ от желание да потъне в знойната джунгла на непознатите емоции, нетърпелив като младеж? Усети как контролът започва да му се изплъзва, въпреки изчислените с математическа точност и отдавна, отработени движения. Колкото по-дълбоко проникваше в Атена, толкова по-несигурен ставаше относно ефективността на своя акт: поза, паузи, нежно докосване тук и там за поддържане на еуфорията. Имаше чувството, че галопира върху гърба на буен кон, забравил всякаква предпазливост, всякакво търпение… Беше безнадеждно заразен от женствеността на тази жена, всички разумни мисли излетяха от главата му. Когато тласкаше члена си дълбоко в нея, имаше чувството, че дъхът му я пронизва; когато го изтегляше, оставаше с впечатлението, че финият й парфюм е проникнал дълбоко в кожата му. Удоволствието беше неописуемо. Атена беше тази, която се предаде първа. Ноктите й се забиха в гърба му, очите й се замъглиха. — Легни върху мен! — дрезгаво прошепна тя. — Искам да чувствам тежестта на тялото ти във върховния миг!… Той отпусна мускули и потъна в меката възглавница на гърдите й. — О, да! Сега, сега! Слял се с нея, той потъна във вълните на върховната наслада, горещото му семе се изстреля в пламналите и вътрешности, светът изчезна… Войната с Япония се усещаше във въздуха. Беше началото на 1937 година. Бизнесът в Шанхай се развиваше нормално, а жителите на града просто бяха свикнали да живеят под напрежение. Зи-лин правеше всичко възможно да спестява на Атена новините за все по-влошаващото се положение. Нейната душа просто не беше създадена за мъките и тревогите на войната. Освен това тя беше жена, а човек не може да обсъжда всички въпроси с жена си, дори когато тя е толкова необикновено същество като Атена. Тя, от своя страна, правеше всичко възможно за душевния му комфорт. Интелигентна и едновременно с това чувствителна, тя проявяваше далеч по-голям кураж от всяка китайка. Положението й беше ясно, въпреки опитите му да я държи настрана. Беше й достатъчно да слуша новините, да отделя зърното от плявата сред многобройните слухове. Постоянно задаваше въпроси и в крайна сметка Зи-лин отстъпи. Разказа й всичко, което знаеше, само и само да прогони от душата й абсурдните слухове. На среща с най-малкия брат беше решено да продадат цялата си недвижима собственост — предимно складове, цехове и малки фабрики. Зи-лин нямаше никакво доверие в китайската армия и беше сигурен, че в случай на открити бойни действия тя бързо ще капитулира. Шансовете й срещу японците бяха равни на нула. Андрю Сойър дойде да го посети в митническата канцелария през един студен и ветровит февруарски ден. Това беше изключение, тъй като Бартън Сойър и Зи-лин продължаваха да държат в тайна своите делови контакти. Андрю се беше превърнал във висок и здрав млад мъж. Имаше леденосивите очи на баща си и сламената коса на майка си и вече беше доста по-висок от Зи-лин. Изглежда никога не забравяше за разликата във височината им и когато бяха заедно неизменно предпочиташе да седне. И сега направи така, придърпвайки простия дървен стол по-близо до бюрото на Зи-лин. Не свали дебелото си палто, бузите му бяха зачервени от ледения вятър, който вече от няколко дни фучеше по крайбрежието. — Моля за извинение, вуйчо — започна почтително младежът. — Никога не бих си позволил да те безпокоя тук без основателни причини. Андрю Сойър владееше книжовния кантонски диалект до съвършенство, далеч по-добре от баща си. Към Зи-лин неизменно се обръщаше на този език. — Не се безпокой, моля те — отвърна Зи-лин и веднага концентрира вниманието си върху госта. — Работата ми е такава, че се радвам на всяка почивка. Особено пък когато ще я прекарам с теб, Андрю. Зи-лин искрено обичаше този младеж, който изгаряше от желание да се учи и никога не повтаряше веднъж допусната грешка. Освен това у него нямаше нищо от обичайната надменност на „гуай лох“ по отношение на китайците, никога не забравяше на кого принадлежи тази страна. Харесваха го всички китайци, които го познаваха. Просто защото не се чувстваха притеснени от присъствието му. — Много мило от твоя страна, вуйчо — склони красивата си глава Андрю. — Зная колко си зает… — млъкна и се поколеба за миг като буксуваща машина. Но Зи-лин усети, че иска да каже още нещо, и реши да му помогне. — Изглеждаш ми разтревожен, Андрю — промълви той. — Мога ли да ти помогна с нещо? Младият Сойър въздъхна с открито облекчение, приведените му рамене се поизпънаха. — Ами просто се питах… — гласът му отново заглъхна, дланите му несъзнателно се потъркаха една в друга. — Не зная как да го кажа… Питах се дали… Дали не бих могъл да те посетя довечера у дома?… И да си поговорим… Зи-лин със смайване видя болката в очите на младия човек. — С баща ти всичко ли е наред? — попита той. — Баща ми не знае нищо, вуйчо — отвърна Андрю и в гласа му се промъкна умолителна нотка: — Нека нещата си останат такива… Зи-лин замълча, очите му не слизаха от лицето на Андрю. Това очевидно смути американеца и той неспокойно се размърда. — Добре, добре — усмихна се Зи-лин. — Ти винаги си добре дошъл у дома, Андрю. — Отново му направи впечатление нескритото облекчение, плъзнало се по лицето на младежа. — Удобно ли ти е в девет часа? — О, да. Разбира се, вуйчо — Андрю скочи на крака и сграбчи ръката му: — Благодаря ти! И извинявай, че те отклоних от работата… Зи-лин пристъпи към прозореца и замислено се загледа след високата фигура на младежа, която с едри крачки се отдалечаваше по крайбрежната улица. По капаците на прозорците потропваха студени дъждовни капки. Потънал в сметки и изчисления, Зи-лин се опитваше да намери безопасно място за собствеността на братята Ши в навечерието на военната буря. На вратата се почука и Атена въведе Андрю. Зи-лин се обърна, на лицето му се появи любезна усмивка. Беше махнал европейския костюм, с който ходеше на работа, а вместо него носеше традиционните блуза и панталон, над които беше наметнал халат от тъмносиня коприна. — Радвам се, че дойде, Андрю — поклони се той. В гласа му имаше странна нотка — сякаш той беше инициатор на тази среща. — Заповядай, настанявай се. Атена вече е запарила чай. Заеха места върху столове с драконови крака. Бамбуковите щори бяха спуснати и напълно ги изолираха от противното време навън. Върху тях бяха изрисувани бълващи огън дракони, над главите им летяха бели чапли, вдигнали клюнове към синия лазур. След миг Атена се появи отново, в ръцете й имаше изящна табличка от лакирано дърво с две малки чашки чай. Остави ги на масата и тръгна да излиза, никой от двамата не я задържа. В чест на госта си Зи-лин беше поискал чай от сорта „Черен дракон“ вместо обичайната жасминова смес, която се пиеше през зимата. Андрю не пропусна да отбележи това, както и факта, че са седнали с лице на югоизток — според изискванията на „ше“ — Часа на змията. Душата му се изпълни с благодарност от любезността на Зи-лин. Дъждът упорито барабанеше по бамбуковите капаци, сякаш искаше да проникне в топлата стая. Кабинетът на Зи-лин се намираше в задната част на къщата. През деня оттук се разкриваше красива гледка към водата, а през нощта беше тихо и спокойно. Кабинетът беше отделен от останалите помещения чрез дълъг коридор, който имаше два завоя надясно. Стиснал порцелановата чашка с длани, Зи-лин се наслаждаваше на топлината, която проникваше в тялото му. Отпи една глътка и я задържа в устата си, за да се наслади напълно на богатия аромат. Очите му крадешком опипваха Андрю. Красивото европейско лице, събрало в себе си чертите на майката и бащата, беше уморено и разтревожено, под очите му се очертаваха синкави кръгове. — Миналата седмица видях Викин — промълви Зи-лин. — Имах работа на север и случайно попаднах на него. Изпраща ти най-добри пожелания и се надява, че през пролетта ще дойде насам да се видите. Андрю само кимна с глава. Споменаването на стария училищен приятел не успя да го извади от мрачното настроение. — Майка ти добре ли е? — Да — кимна Андрю. — Благодаря. — Човек винаги има нужда от здраво и единно семейство — промълви Зи-лин и отпи глътка от силния черен чай. — Само така индивидът може да постигне душевно равновесие, Андрю. Без семейство човек слиза под нивото на дивите зверове. Може да оцелее, но нищо повече. Лишава се от възможността да живее според заветите на Буда… Ръцете му се скръстиха в скута, очите му се насочиха към прозореца: — Каква буря! Вече сме в „Ли чун“ — началото на пролетта, само след месец настъпва периодът „Жин Ше“ — събуждането на насекомите — главата му мрачно се поклати: — Но това време изглежда се е побъркало! — Вуйчо — вдигна глава Андрю и внимателно остави почти пълната чашка върху масата, — изправен съм пред ужасна дилема… Гърдите му бурно се надигаха и отпускаха, очите му гледаха тревожно. Дошъл е при мен, а не при баща си, помисли Зи-лин. Защо? В съзнанието му изплуваха думите на младежа, казани следобед: _Баща ми не знае нищо, вуйчо. Нека оставим нещата така._ Зи-лин също отмести чашата. Настъпи часът на откровения разговор. Не каза нито дума, добре знаеше, че не бива да засилва смущението на младия човек. — От известно време насам се срещам с едно момиче, вуйчо — започна Андрю. Пръстите му се преплитаха и отпускаха, очите му гледаха надолу. — Аз… Аз не съм безотговорен човек. Имам сериозно отношение към нея… Имам чувства. Дълбоки и искрени чувства. Но едновременно с това съм някак… някак несигурен. Никой не знае, че се срещам с нея. Имам предвид близките си… Част от прислугата, разбира се, подозира… Особено А-Хип… — Андрю млъкна и отпи глътка от горещата течност. Дотук всичко е напълно в реда на нещата, помисли Зи-лин. Младежът просто е влюбен. Чашката се върна в чинийката пред Андрю, порцеланът тихо иззвънтя. — Наскоро ми призна, че е бременна — промълви той, вдигна глава и заби поглед в лицето на Зи-лин. — Потърсих любовта в душата си, вуйчо. Но не я открих. Не я обичам и не искам да се оженя за нея. Зи-лин замислено почука свитите си пръсти един в друг. — Ще ме извиниш, ако изтъкна очевидните факти, Андрю — промълви той. — Но ми се струва, че нещата могат лесно да се уредят. Иди при баща си и… — Не! — прекъсна го с вик Андрю. — За този проблем не трябва да знае нито баща ми, нито някой друг от семейството! Вуйчо, тук става въпрос за бъдещето ми като тайпан! — Трябва да ми кажеш защо, Андрю. — Защото момичето е китайка — сведе глава младежът. „Буда!“, въздъхна в себе си Зи-лин. — От което следва, че е замесено и семейството й, така ли? — Точно така. Зи-лин направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Едно е „гуай лох“ да се отбива в някой публичен дом и да изпитва сексуална наслада с китайска проститутка, но съвсем друго е той да има тайна връзка с момиче от класата на мандарините. Особено когато този „гуай лох“ е наследник на една от най-големите търговски империи в Шанхай. Семейството му притежава всичко — авторитет, пари, влияние. Твърде възможно е бащата на момичето да има делови отношения с Бартън Сойър и в такъв случай той ще иска удовлетворение. Андрю ще трябва да се ожени за дъщеря му и нещата ще претърпят сериозна промяна. В това отношение опасенията на младежа са напълно основателни. Ако Бартън Сойър прехвърли титлата „тайпан“ на Андрю, цялата му компания ще се окаже длъжник на семейството на булката. А това старият Сойър никога няма да допусне. Бавно и с нежелание той ще стигне до заключението, до което младежът вече беше стигнал и до което Зи-лин се приближаваше в момента: новият тайпан на „Сойър & синове“ трябва да бъде някой от по-малките братя на Андрю. Зи-лин отлично познаваше и двамата — веднага си даде сметка, че никой от тях не притежава деловите способности на Андрю и не става за тайпан. — От коя фамилия е момичето? — Жиу. — Жиу Хи-мин? — Да, вуйчо — прошепна Андрю, притиснал с длан ушите си. Охо, въздъхна в себе си Зи-лин. Жиу Хи-мин беше един от най-известните профсъюзни лидери в Шанхай, под негово влияние бяха поне 70 процента от работниците в „Сойър & синове“. Ако реши, може да предизвика сериозни затруднения в дейността на компанията. — Страхотна бъркотия, вуйчо — въздъхна Андрю и разтърка очи. — Признавам, че положението е ужасно! Зи-лин наблюдаваше бамбуковите капаци на прозорците, които потрепваха от напорите на вятъра. Новината беше лоша, последен пирон в ковчега на дълбокото му безпокойство от приближаващата се война. Имаше предчувствието, че предстоящите събития ще променят из корен съдбата на родината му. А дилемата на Андрю още повече ги засили. Спомни си какво беше казала Атена: _Ние двамата сме безпомощни._ В този момент обаче разбра, че тя греши. Извърна очи към младежа, който вече откровено ридаеше. — Спокойно, Андрю! — повиши глас той. — Това едва ли е най-подходящото поведение за един бъдещ тайпан! Човек трябва да бъде силен дори пред смъртната опасност! Никога не показвай слабостта си! Тайпанът винаги трябва да е силен, иначе враговете му ще го разкъсат! Защото тайпанът мисли не само за себе си, а за цялата своя империя, изградена с цената на много пот и сълзи! — Да, вуйчо — промълви младежът и избърса сълзите от очите си. — Горе главата! — Да, вуйчо. — Господарят на търговската къща не трябва да бъде виждан със сведена глава. Това е знак за поражение. Но ти няма да търпиш поражения, Андрю. В противен случай ще се простиш с надеждата да заемеш мястото на баща си. — Разбирам, вуйчо. — Добре — кимна Зи-лин. — А сега да поговорим за дъщерята на Жиу Хи-мин. Не я обичаш, така ли? — Не, вуйчо. — Значи бракът отпада. А можеш да се обзаложиш, че Жиу ще поиска точно това — погледът му стана пронизителен. — И ще бъде абсолютно в правото си. Андрю мъчително преглътна, но не отмести очи. Каква благоприятна възможност ми предоставя този младеж, въздъхна в себе си Зи-лин. Буквално ми тика в ръцете бронята, с която толкова успешно се обгръщат „гуай лох“. Сега ми остава само да внимавам, докато пъхам острието си под нея. Такъв шанс каца на рамото веднъж в живота. Внимавай, предупреди себе си той. Внимавай да не нараниш крехкото съкровище! Успял да прикрие радостната възбуда, която го обземаше, Зи-лин насочи мислите си към Жиу Хи мин — мургав китаец с жестоки очи, груб и алчен далеч над нормалното. Алчността… Може би именно алчността ще ни помогне да му заложим капан. Години наред този човек се точи на складовете ми в Хуан Чен, направо лигите му текат, като минава покрай някой от тях. А умен и предвидлив бизнесмен като мен несъмнено би искал да се отърве от всякаква недвижима собственост в Шанхай, особено в светлината на това, което предстои… Все още малцина осъзнават този факт. Да, складовете в Хуан Чен ще бъдат ключът към разрешаване на проблема… Но трябва да бъда крайно предпазлив. Жиу Хи-мин не е глупак, преговорите с него ще бъдат трудни и продължителни. Без съмнение ще поиска висока цена за това, което Андрю е сторил на дъщеря му. — Дори от такива трудни ситуации се намира изход — каза на глас той. — Всичко е въпрос на преговори. И, разбира се, на пари. — Не разполагам с достатъчно пари, вуйчо. — Нито пък с опит да водиш преговори от този вид. Предлагам да бъдеш с мен на всички срещи. Присъствието ти ще бъде онзи признак на унижение, който ще радва нашите противници. Жиу Хи-мин положително ще захапе тази въдица. Ще има чувството, че държи баща ти в ръцете си… — Това не бива да се допуска, вуйчо! — И няма да се допусне, Андрю. В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Аз ще водя преговорите с Жиу Хи-мин, а междувременно ти ще събираш безценна информация за тях. Но… — показалецът на Зи-лин предупредително се вдигна: — Такива уроци струват скъпо! — Ще ти платя каквото… Вдигнатата ръка на Зи-лин го накара да млъкне. — Никога не използвай такива груби похвати в бизнеса, Андрю! Още повече че аз не искам пари. По-скоро ще ти поискам малък залог… — Готов съм на всичко, вуйчо. — Не на всичко, момчето ми — усмихна се Зи-лин. — Не забравяй, че трябва да мислиш преди всичко за „Сойър & синове“. Андрю кимна с глава. — Залогът е насочен към бъдещи услуги. Може би ще настъпи време, когато аз ще имам нужда от помощта ти. Пряко или чрез посредник. Ще го познаеш по втората част от един сувенир, който ще ти подаря. Видиш ли го, трябва да си спомниш за настоящия разговор и да изпълниш желанието ми. — Каквото и да е то, вуйчо? — Каквото и да е то, Андрю. — Да бъде както желаеш, вуйчо — поклони се дълбоко младежът. — Заклевам се в честта си на бъдещ тайпан, заклевам се в честта на дедите си! „Нека боговете ми бъдат свидетели, че ще превърна този младеж в един от най-великите тайпани, които е познавал Китай, въздъхна в себе си Зи-лин. Свързан съм с него толкова тясно, колкото и той с мен. Благодарение на заслепението му получавам възможност да изляза от бездействието, което заплашва да ме унищожи. С помощта на всички богове — малки и големи, той изгради моста, който ще ме свърже със Запада! Велики Буда! Може би най-накрая ще се осъществи мечтата ми да стана Небесен пазител на Китай! Днес поставям началото на дългата битка за измъкване на тази страна от калта, натикана там както от собствената си глупост, така и от коварството на «чуждестранните дяволи»!“ Жиу Хи-мин беше огромен мъж с груби черти на лицето и черни като копчета очи. Поведението му беше предизвикателно, опитите му да извади Зи-лин от равновесие — постоянни. В крайна сметка обаче не можа да скрие дълбокия традиционализъм на възгледите си от внимателното око на Зи-лин. Луанхуа — момичето, забременяло от Андрю, все пак беше негова дъщеря, част от плътта му. И това предизвикваше огромния му гняв. В крайна сметка тя все пак беше само дъщеря и това автоматически я превръщаше в нещо тривиално. Далеч по-важни за него бяха синовете му — хората, които щяха да продължат рода. Зи-лин предвидливо беше потърсил и открил китайско семейство, което с радост се съгласи да ожени сина си за момиче от известната фамилия Жиу. Богатството на тези хора беше напълно достатъчно, за да прогони подозренията на Жиу Хи-мин и да го накара да въздъхне от облекчение. Защото на практика, въпреки богатството и известността на фамилията Сойър, той никога не би позволил на дъщеря си да се омъжи за един „гуай лох“. Естествено, мислейки за дългосрочните си цели, Зи-лин пропусна да запознае Андрю с този факт. Но нещата с Жиу Хи-мин стояха точно така — той ненавиждаше чужденците толкова дълбоко, че дори богатството и влиянието на един бъдещ тайпан не биха го принудили да направи компромис. Беше му достатъчно противно да върши бизнес с проклетите чужденци всеки ден, едва ли би допуснал мисълта, че трябва и да се сродява с тях. Вземаше парите им и това беше единственият начин да сдържа гнева и презрението си. Но да допусне един „гуай лох“ в семейството си? Никога! Жиу Хи-мин разглеждаше „гуай лох“ не само като варвари, но и като пеленачета по отношение на културата. Китайската нация притежава културни традиции от четири хиляди години, какво са в сравнение с тях някакви си двеста-триста? Не, той не искаше дори да чува за такива варвари! В замяна на това твърде много искаше складовете в Хуан Чен. На четвъртия ден от преговорите той най-сетне показа признаци на смекчаване в твърдата си позиция. В стаята се появи младо момиче, в ръцете си държеше табличка с жасминов чай. Беше на не повече от двадесет, година-две по-възрастна от Лианхуа. Зи-лин внимателно я разгледа, тъй като тя беше единственият член от семейството на Жиу Хи-мин, който изобщо се появи по време на продължителните им разговори. Даваше си сметка, че този факт не е случаен и момичето има определена роля. Подозренията му се потвърдиха, когато момичето поднесе чая, но остана в стаята. Отпусна се до една от страничните масички, сключи ръце в скута си и наведе глава. — Това е Шен Ли — небрежно подхвърли Жиу Хи-мин. — Приятелка от детинство на Лианхуа — поднесе чашката към устните си, очите му изобщо не се насочиха към момичето. — Днес, след като дъщеря ми вече е _жена_… — змийският му поглед се закова върху лицето на Андрю, — … тя ще има задължението да задоволява някои хлапашки желания… Зи-лин имаше чувството, че Жиу Хи-мин е докарал момичето тук с единствената цел да го унижи. Говореше за него като за плюшеното мече на дъщеря си, отдавна захвърлено в някой ъгъл. — Лианхуа ще бъде прекалено заета с подреждането на новия си живот и собственото си семейство, за да носи допълнителен товар. Следователно, като част от нашето споразумение, Ши Зи-лин, аз ти предлагам да вземеш това момиче. Прави с нея каквото пожелаеш, това не ме интересува. Ще кажа на дъщеря си, че си предложил на Шен Ли далеч по-висока заплата от тази, която й давам аз. И толкоз, въпросът ще бъде приключен. Зи-лин се съгласи, главно защото имаше чувството, че това момиче трябва да бъде максимално далеч от семейството на Жиу Хи-мин. Доста по-късно, след като отдавна беше настанил Шен Ли на работа в приятелско семейство, той откри истинските причини, поради които Жиу Хи-мин е настоявал да се отърве от нея. — Дойдох в къщата на Жиу заедно с мама — сподели момичето при едно от редките посещения на Зи-лин в дома на своите приятели. — Бях прекалено малка, за да върша истинска домакинска работа, затова ме направиха компаньонка на Лианхуа. — Беше облечена в брокатена роба, която почти не прикриваше слабичката й фигура с тесен ханш. Имаше гъста, гарвановочерна коса, вързана на конска опашка, поведението й беше безкрайно почтително. — За изненада и гняв на Шиу Хи-мин ние станахме приятелки — продължи разказа си Шен Ли. — Той току-що беше открил, че баща ми е японец… Майка ми беше на смъртно легло и той преровил документите й, за да потърси евентуални роднини за предаване на тялото. Надяваше се, че така ще си спести разноските по доктори и погребение… Двамата се разхождаха един до друг, пролетният ветрец развяваше полите на дрехите им. Зи-лин крачеше мълчаливо, потънал в дълбок размисъл. — Но ние нямахме никакви роднини и Жиу Хи-мин беше принуден да поеме разноските. После си ги приспадна от заплатата ми и в продължение на половин година аз не получих нито стотинка. Това не ме интересуваше. Мой дълг беше да се погрижа за мама, така както тя се беше грижила за мен. Щях да се почувствам дълбоко омърсена, ако бях принудена да приема подаянията му по отношение на мама. Лодки се поклащаха по вълните на Пу Донг, навсякъде около тях се издигаха грамадите на нови заводи и фабрики. — Вие проявихте изключително внимание към мен, Ши-журен — промълви момичето, използвайки най-почтителното обръщение в китайския език. — По тази причина се чувствам длъжна да ви призная своя позор. Не очаквам от вас да ме задържите, нито пък да ми плащате. Сега съм сама и ще поема по пътя си. Никога повече няма да ме видите. Зи-лин наблюдаваше лицето й — една перфектна ориенталска скулптура. Големи бадемови очи с тежки клепачи, гъсти вежди, плоски монголоидни скули, уста със съвършени очертания. Лицето й не беше с типично китайски овал, това вероятно се дължеше на бащата японец. Зи-лин ясно усети духовната сила на това младо момиче, в съзнанието му с болезнена яснота се появи споменът за Май, която беше също така силна и едновременно с това женствено привлекателна. В този момент слънцето надникна иззад сивкавите облаци и ги обля със златиста светлина. Зи-лин усети как в душата му помръдва забравена струна, изведнъж му се прииска да се завърне към китайските си корени — така, както беше по време на съжителството му с Май. Крачейки рамо до рамо с Шен Ли, той изведнъж се почувства на светлинни години от всички „гуай лох“. И разбра защо не беше взел Шен Ли у дома си, а я повери в ръцете на приятели. Има един момент, в който Западът и Изтокът не могат да намерят допирна точка, независимо от усилията на двете страни. Нещо като огънче, около което се въртят китайци и европейци, но никога не успяват да се достигнат. Шен Ли, въздъхна в себе си той и отново я погледна. В превод името й означаваше „Победа“. Най-сетне дългата събота свърши. Зи-лин изпрати момичето до къщата на своите приятели и се прибра у дома. Атена го чакаше на прага с важна новина — беше бременна. Дълго време Атена не подозираше нищо. Знаеше, че съпругът й върши важна и едновременно с това секретна услуга на Андрю Сойър. Но нищо повече. По време на бременността си продължи да изучава китайската история, политика и култура. Зи-лин направи няколко опита да я запознае с основните концепции на будизма, но тя прояви неразбиране към скритите внушения на тази изтънчена религия. Далеч повече се интересуваше от археологията — голямата страст на семейството й. Събра малък екип и започна разкопки в северозападните покрайнини на Шанхай, близо до Стария град. На шестия месец от бременността съкрати престоя си там от шест на три часа дневно, но го стори неохотно, отстъпвайки пред настояванията на Зи-лин. На седмия той каза, че е време да се откаже от всякакви подобни разходки. По това време вече имаше достатъчно изкопани старини, които да запълват времето й между стените на къщата. Атена не почувства никакво охладняване от страна на Зи-лин, въпреки видимото нарастване на корема й. Не усещаше липсата на вътрешна връзка помежду им просто защото не подозираше за съществуването на подобен вид близост. Това не се дължеше на личните й недостатъци, а по-скоро на начина, по който е била възпитана. За своя чест Зи-лин направи всичко, което беше по силите му. Но всичките му опити да обясни вътрешните връзки между хора, изповядващи будизма, бяха осъдени на провал. Атена беше в състояние да обхване целия свят в своя мироглед и това беше достатъчно постижение за един „гуай лох“, но въпреки това не можеше да разбере и оцени уединението и сливането на индивида с Вселената — най-важната съставна част от философския мироглед на източните народи. Той не престана да я обича поради този факт. Просто не можеше да я обича толкова пълно, колкото му се искаше. Или колкото се нуждаеше… Атена усети раздвижването на силите, които я заобикалят. Не знаеше какво става, но почувства, че атмосферата се променя. Отначало отдаде всичко на бременността си. Бебето в утробата й се развиваше добре, беше живо и изключително активно. С приближаването на раждането тялото й започна да се променя. Вече нищо не й изглеждаше както преди. Кога и защо започна да подозира, че нещо не е наред със самия Зи-лин, тя не беше в състояние да определи. Беше прекалено ангажирана с новия живот в утробата си, с промените в собственото й битие. Вече не можеше да изпълва дългите часове на деня с изследване на старини, все по-често се улавяше да мисли за бъдещето. Стана раздразнителна, започна да живее с чувството, че всички заговорничат срещу нея. — Започна да подозира Зи-лин. Отначало не знаеше точно в какво. Имаше чувството, че вече не го разбира така, както в първите дни на тяхната връзка. Все по-често си спомняше за онзи слънчев неделен ден в гробището. Усещаше как топлите лъчи на слънцето галят лицето й, чуваше сладката песен на птичките, потъваше в очите на Зи-лин. Но тези спомени някак подсилваха сегашните й подозрения. Искаше непрекъснато да е до него, започна да страда от отсъствията му. В такива мигове ръцете й покриваха издутия корем, сякаш искаше да предпази неродената рожба от бягството на съпруга си. Изтръпваше от ужас при мисълта, че той ще ги напусне. Не можеше да си представи, че ще остане сама с детето си в огромния мравуняк, наречен Китай. Още повече в навечерието на страшна война… Затваряше очи и започваше да диша дълбоко и равномерно. Какво ми става, по дяволите, питаше се в такива моменти тя. Зи-лин ме обича, положително ще обича и детето. Къде ли може да отиде? С тези мисли обикновено заспиваше. Зи-лин, от своя страна, не изпитваше никакви угризения от връзката си с Шен Ли. По онова време в Китай беше нещо съвсем нормално човек да си има любовница. Но по-важното беше, че тази връзка не го отчуждаваше от Атена и малкия му син, наречен Джейк на името на дядо й. Дори напротив — благодарение на факта, че получаваше отклик на онази част от същността си, която беше недостъпна за Атена, той стана по-спокоен, по-жив и по-щастлив човек. След като Шен Ли стана негова любовница и се превърна в част от живота му, той постепенно престана да се страхува от Атена. Престана да изпитва чувството, че губи нещо скъпо при всяко съвкупление с нея. Защото онова, което му отнемаше любовта към „гуай лох“, получаваше обратно от предаността на Шен Ли. Две години след като я взе от Жиу Хи-мин, тя му роди син. Роди го преждевременно, почти два месеца по-рано от нормалния срок. Беше слабичко дете, което още на третия ден се разболя от детски паралич. Шен Ли бдеше неотклонно над рожбата си, спеше не повече от час-два на денонощие. Зи-лин се опитваше да й помага колкото може, но знаеше, че присъствието му винаги ще бъде недостатъчно. Преди повече от година я беше преместил в малка самостоятелна къщичка, която купи със собствени пари. Проблемите обаче не се изчерпваха единствено със здравето на невръстния му син. Войната с Япония най-сетне избухна, ослепителната й светкавица разтърси цял Китай. Фронтът стигна до Шанхай и по-голямата част от северните провинции. За момента китайската армия удържаше натиска на огромната и добре организирана японска войска, но Зи-лин ясно виждаше какъв ще бъде краят. Началото на бойните действия утежни още повече тайното майчинство на Шен Ли. Зи-лин отказа да й вземе дойка, тъй като се страхуваше, че ще се разчуе за японската й кръв. А това би било фатално за нея, особено в параноичен момент като този. Вече имаше да мисли за двама синове, предстояха му важни и бързи решения от огромно значение за бъдещето на всички. Беше октомври 1936 година. Японската армия беше превзела повечето големи градове на север, в нейни ръце бяха всички комуникации. На юг японците владееха голяма част от долината на Янгцзъ — от Кантон до планинската верига Йишан. Стабилността на китайските позиции около Шанхай бързо се топеше. Родината се изправяше пред решителния миг на своето съществуване, точно както го беше предвидил Зи-лин. Дойде време и за решителни действия от негова страна. Знаеше, че ако не ги предприеме сега, мигът ще бъде изпуснат завинаги. Надяваше се, че разбира каква огромна саможертва му предстои. Последиците от нея щяха да станат известни след много години, тогава той можеше и да не бъде жив, за да ги оцени. Знаеше, че всичко това прилича на играта „уей ки“ — направиш ли първата стъпка, връщане назад няма. Решителността му значително намаляваше, когато беше с Атена и Шен Ли, когато притискаше крехките телца на синчетата към гърдите си. Мислите му неволно се концентрираха върху болката, която ще причини на най-близките си хора, но срещу тази болка на везната беше поставено бъдещето на цял Китай. Той съзнаваше, че всички жертви ще бъдат оправдани, ако помогне на родината си да излезе невредима от пепелищата и самоунищожението. Нощем, независимо дали се намираше при Атена или Шен Ли, той често напускаше топлата постеля и излизаше навън, сред мрака на самотната нощ. Само тогава очите му овлажняваха, а по скулите му се търкулваше самотната сълза на самосъжалението. Той беше мъж с две семейства, но твърде скоро щеше да изгуби всичко. Тогава вече нямаше да има време за самосъжаление. Китай го зовеше. Японците бяха тези, които разрешиха дилемата. Винаги бяха го правили, поне в неговия случай. Заради тях и заради тайната на Шен Ли той беше принуден да я оставя сама в къщата. Момченцето, кръстено Ликиу — „Началото на есента“, по настояване на Шен Ли, тъй като се беше родило в последната лятна сряда на август, постепенно започна да се оправя от леката форма на детски паралич, с която се беше родило, теглото му пое нагоре бавно и мъчително. Но си остана болнаво, Шен Ли и Зи-лин постоянно го тъпчеха с лекарства. В една от нощите, когато Зи-лин не беше с нито една от жените си, Ликиу отново се разболя. Температурата му бързо се покачи и някъде около Часа на кучето (единадесет вечерта) Шен ли имаше чувството, че вътрешностите на детето буквално се топят. Кожата му беше гореща и суха, опъната толкова силно върху плътта, че под нея прозираха бавно пулсиращите вени и артерии. Разтри го със спирт, сложи му студен компрес, но нищо не помагаше. Започна да я обзема паника. Нямаше приятели, нямаше на кого да се обади и да потърси помощ. Накрая се реши, уви детето в одеяло и изскочи в нощта. Тъмнината й се стори враждебна и опасна, познатите улици и градинки около къщата изведнъж се превърнаха в силуети, от които се излъчваше заплаха. През отворените прозорци, хвърлящи жълтеникава светлина, се чуваше потропването на сметало, по-нататък ритмично почукваха плочките на ма-жонг. Тази вечер обичайните звуци й се струваха по-различни, изпълнени с мрачни предчувствия. Тя тичаше все по-бързо по тесните улички, изпълнени с вонята на гниещи боклуци и опиум, постепенно се озова в центъра на града. Мина покрай офисите на „Матиас Кинг“, Азиатската петролна компания, банката на Хонконг, „Сойър & синове“, пивоварната „Еуо“, „Британско-американски тютюни“, „Гиб & Ливингстън и компания“, филиала на „Стандарт ойл“, който се грижеше за уличното осветление на всички градове в Китай. Шен Ли не виждаше нищо, мислеше единствено за скъпия си мъничък Ликиу, който изгаряше в ръцете й. Атена чу в просъница блъскането по вратата. Събуди се напълно едва когато в стаята влезе дойката. Разтърка очи, облече копринен халат и тръгна след възрастната жена. Шен Ли стоеше до входната врата, тялото й трепереше от студ и страх. Дойката закърши ръце и закудкудяка на диалект, който Атена не разбираше. Изплашена от постъпката си и изправена пред господарката на този дом, която освен всичко друго беше и „гуай лох“, Шен Ли направи опит да се оттегли. Но горещото телце на бебето в ръцете й я принуди да остане. — Госпожо… — прошепна безпомощно тя. — О, госпожо… — Какво обичате? — попита Атена. — Детето ми… — А-Хан — направи повелителен жест Атена. Дойката пое бебето от ръцете на Шен Ли и започна внимателно да го преглежда. Шен Ли я гледаше с огромни, немигащи очи. Дишането й беше накъсано и все още неспокойно. Най-накрая се овладя, обърна се към Атена и каза: — Искам да видя Ши-журен. Но в този момент Зи-лин беше далеч от Шанхай. Седеше в баржа с изключени светлини, пуснала котва на източния бряг на един от хилядите притоци на Хуан Пу. Нощните птици пееха звънката си песен, насекомите свистяха като самолети. Приведен напред, той тържествено подаде на най-малкия си брат дебел пакет, увит с червен плат. Мазолестите ръце на брат му го поеха и механично прецениха тежестта му. — По дяволите! — възкликна той. — Това тук са страшно много пари! — Всичко, което притежавам — отвърна с потрепващ от вълнение глас Зи-лин. — С изключение на двете къщи и онова, което съм отделил за жените и синовете си. — Значи за себе си не си оставил нищо? — погледна го внимателно братът. — Там, където отивам, парите са без значение. Братът пъхна пакета под колана си. — Намислил си нещо изключително опасно. — Животът е такъв — отвърна Зи-лин. — Правя го за всички нас… — Може би никога вече няма да се видим — тихо промълви братът. — Но ние сме семейство, нали? Зи-лин замълча, очите му бяха насочени към фосфоресциращата повърхност на реката. Някъде в далечината изпляска риба. — Трябва да внимаваш в отношенията си с Мао, батко. Той може жив да те изяде! Чувал съм какви ли не слухове, но не съм им обръщал внимание. Но за Мао се говорят наистина страшни неща. Той никога няма да ти позволи да бъдеш лидер. — Не искам да бъда лидер — приведе се напред Зи-лин, лактите опряха на коленете му. — Ще бъда доволен, ако победим японците и обединим Китай под знамето на комунизма. Това ще бъде един значителен успех. Лаврите, разбира се, ще обере Мао. Неговата грандомания бързо ще го превърне в национален герой, в жива легенда… Но ти добре знаеш, братко, че в тази страна легендите имат свойството да се превръщат в прах. Всичко тече, всичко се променя. Но Китай действително има нужда да се изправи на крака! — Според мен качествата, които превръщат Мао в естествен лидер, твърде скоро ще го унищожат. Идеите му са прекалено радикални. След революцията ще настъпи време на репресии и извращения на революционната идея — той сви рамене. — Кой може да каже докъде ще ни отведе това? Но когато му дойде, времето, аз положително няма да умра с него. — Ами аз какво да правя, в името на Свещения Бял тигър? — Ще отплаваш за Хонконг — отвърна Зи-лин. — Но няма да ходиш при брат ни. Инструктирал съм го подробно, той ще знае за твоето пристигане. Използвай разумно парите, които ти дадох. Инвестирай ги внимателно, стани богат. Но името си задължително трябва да смениш. — Ново име? Но защо? Нима по този начин няма да обидя духовете на дедите ни? — Те са уведомени — засмя се Зи-лин. — Дано! — въздъхна братът. — Е, добре — кимна с глава Зи-лин. — Сам ще те прекръстя. Така духовете ще чуят и ще разберат — погледна брат си и отново избухна в смях: — На теб ти трябва един хубав прякор, братко. В Хонконг всички имат прякори. Ти ще се казваш Трите Клетви, Тцун… Атена, разбира се, не можеше да разбере нищо. После изведнъж проумя, че Зи-лин съвсем не я обичаше така, както се беше надявала. Някъде дълбоко в душата си изтръпна от ужас, че не разбира постъпката на Зи-лин и следователно не може да му прости. Отлично знаеше, че мъжете в тази страна имат навика да държат любовници, но никога не бе допускала, че такъв ще се окаже и собственият й съпруг. Тя просто не можеше да повярва, че той е имал нужда от друга жена. Почувства се дълбоко унижена, сякаш бяха натикали лицето й в калта. Нима Зи-лин наистина е мечтал да му се кланят? Защо тогава се ожени за нея? Кланянето е нещо, за което мечтае всеки китаец, но Зи-лин? Част от съзнанието й отново изтръпна от тези мисли. Как е могла да се счита за гражданин на света, след като не може да възприеме обичаите на отделните народи? Най-сетне си даде сметка, че винаги е била в състояние да абсорбира факти и данни, да разбира и най-екзотичните обичаи, но когато нещата опрат до възприемане на тези обичаи в личния й живот, тя е толкова в плен на собствените си възгледи и възпитание, колкото са били нейните деди и прадеди. Макар да беше влюбен в Хавай, баща й никога не възприе културните традиции на жена си. Нито едно от децата им не получи хавайско име, не беше възпитано в местните традиции. Атена поруменя от срам. Възропта срещу това чувство, точно както възропта срещу унижението. Но тази битка беше обречена на провал. Не можеше да понася писъците на чуждото дете, не можеше да гледа Шен Ли — тънка, гъвкава и изящна, изправена пред нея с наведена глава, кротка като агънце. Обзе я гняв. Тази жена превъплъщаваше в себе си всичко онова, което липсваше на самата нея. И беше успяла да й открадне сърцето на Зи-лин. Сбъднаха се най-мрачните й опасения. Завъртя се и с крясък изгони всички слуги от къщата. Ревящото дете беше поставено на стол с копринена възглавничка. Едва тогава Атена се обърна с лице срещу съперницата си. Очите й горяха, чувстваше се като вълчица, открила липсата на малките си от леговището. Ако Зи-лин беше тук в този момент, той едва ли би я познал. За пръв път в живота си Атена изгуби разум и чувство за рационално поведение. Покорното поведение на китайката я възпламеняваше още повече. Ръката й се стрелна напред, главата на Шен Ли отскочи от тежкия удар. Нанесе й втори удар, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха. Сведе поглед към проснатата на пода Шен Ли. Полите на палтото й се разтвориха, под тях се показаха дългите изящни бедра, деликатната и откровено съблазнителна извивка на ханша, блестящата кожа… Атена нададе животински рев, извъртя се и изчезна по посока на кухнята. Когато се върна, в ръката й имаше желязна маша. Краят й светеше, нажежен до червено, ленив дим изпълни пространството на входното антре. Огънчето помръдна като живо, после полетя надолу, към нежната, тръпнеща плът на младата жена… Книга трета Хсинг-и Хармония на мисъл и действие Лято, в наши дни Хонконг / Токио / Москва / Пекин / Вашингтон — Петстотин на Фа Шан! — Осемстотин за Куция Су! Той е днешният фаворит! — И двамата грешите, за Бога! Техните гребци са слаби като детска пикня! Хилядарка на лодката на Тцун-Трите клетви! — Колко сте неблагодарни на нашия домакин! — извика четвърти глас. — Залагам шибаната си седмична надница, че „Драконът“ на Т. И. Чун ще бъде пръв! Това възпламени нова вълна от залагания, още по-разгорещена от предишната. Присвил очи, Т. И. Чун ги наблюдаваше от рубката на едномачтовия си платноход „Луун Ван“ — „Кралят на драконите“. Беше кръглолик мъж, който би могъл да бъде както на шестдесет и пет, така и на осемдесет години. Тялото му беше невисоко и слабо, коприненият костюм в цвят на ментов чай беше скроен така, че да подчертава фигурата му. На краката си имаше меки кожени мокасини, направени по поръчка чак в Лондон. Денят беше неделя — „Двойната петица“. Според китайския календар това означаваше петият ден на петия месец. На този ден Т. И. Чун по традиция организираше празнично плаване на борда на яхтата си за приятели, делови познати и врагове. Вземаше ги от централния пристан и потегляше оттатък острова, към мястото на традиционната регата „Луун Ван“. Тя се провеждаше едновременно в Стенли, Тай По и Яматай, но най-престижната част от нея беше тук, в Абърдийн. — Две хиляди за Фа Шан! Неговата яхта спечели първата и третата от предварителните гонки! Току-що видях как един огромен гларус кацна на носа му! Имам силно предчувствие в свещения си орган! — С негова помощ вземаш всичките си решения! — извика някой и тълпата избухна в смях. — Две хиляди и петстотин за Куция Су! Така ми нашепват Боговете на дъжда! — Три хиляди за Т. И. Чун! Нали той спечели миналата година? Боговете са ми свидетели, че и тази ще стори същото! Никой не спомена на глас за слуховете, които плъзнаха след миналогодишната регата. Официален протест нямаше, но повечето от присъстващите знаеха, че яхтата на Т. И. Чун беше направила непозволена маневра, предизвикала сблъскване между друга яхта и лодката на Тцун-Трите клетви само на стотина метра преди финала. Именно така Т. И. Чун се беше добрал до победата. Днес всички се питаха дали не е настъпил моментът за отмъщението на Тцун. Говореше се, че регатата „Луун Ван“ се провежда отпреди 2300 години. Според легендата, поетът държавник Чу Юан се превърнал в национален герой, като се удавил в езерото Донтин в днешната провинция Юнан в знак на протест срещу нечовешката политика на управляващия принц. Флотилия от местни рибари тръгнала да го търси, но всичко било напразно. В крайна сметка хората се отказали и успокоили духа на поета, хвърляйки оризови питки във вълните на езерото. Така злите духове щели да го оставят на спокойствие. Разбира се, имаше и други легенди за произхода на „Луун Ван“, но Т. И. Чун особено много харесваше именно тази. Яхтите с издължени силуети и ярко изрисувани драконови глави на носа започнаха да се подреждат на стартовата линия и той насочи вниманието си към вълненията, съпътстващи всяко състезание от този род. Лодките имаха по петдесет гребци, на носа седеше човек с барабан, който даваше такт. Собствениците им бяха транспортни магнати като Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви, риболовни компании, спортни клубове. Участваше дори и една полицейска яхта, но никой не залагаше на нея, тъй като останалите участници в регатата предварително се бяха погрижили за провала й. През последните няколко години главни претенденти за отличието бяха яхтите на Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви. Залаганията бяха огромни, откритото съперничество придаваше на регатата особено пикантен привкус. Двамата могъщи тайпани мереха сили на финансовата арена и това даваше храна на най-невероятни слухове. Тълпата им завиждаше и ги боготвореше, те бяха жива легенда за обикновените хора, които никога нямаше да стигнат до подобни висини на лично благополучие. Регатата „Луун Ван“ обаче позволяваше на тези хора поне за няколко часа да бъдат наравно с великите тайпани, да вкусят от сладостта на победата или горчивината на поражението. Разбира се, чрез най-често срещания в Китай начин — залагането. По традиция главните участници в регатата не залагаха и тази героична проява на въздържание усилваше още повече комарджийската страст на публиката. С изключение на сър Джон Блустоун. Високата му фигура стърчеше на мостика редом с Т. И. Чун. Двамата си разменяха по някоя дума и сякаш изглеждаха загрижени от повишаването на напрежението край себе си. Отваряха поредната ледена бира „Сан Мигел“ през равни интервали с точността на роботи. Пиеха направо от бутилките, на дълги и жадни глътки. Линията на участниците в регатата се оформи, красивите корпуси на яхтите леко се полюшваха върху вълните на залива Абърдийн. На осемстотин метра от тях се полюшваха златночервените вимпели на финала, разстоянието дотам беше разчистено от различните морски съдове, които бяха на постоянна котва в пристанището. — Вятърът се усилва — обади се един от гостите на Т. И. Чун и огледа небето с присвити очи. Изплю се във водата и добави: — Северозападен… Може би ще окаже влияние на гонката… Но по какъв начин? Коя лодка ще се затрудни и коя ще бъде улеснена, за Бога? — Сега ще си проличи опитът на капитаните — промърмори друг. — Проклет дъжд! Как да залага човек в подобно време? — Уменията на капитана личат, независимо от времето — констатира авторитетно трети. — Какво означава шибаният дъжд, ако боговете са с него? Ще победи този, на когото е писано! — на устата му се появи подигравателна усмивка. — Какво става със свещения ти орган? Сигурно се е превърнал в червейче! Все още имаш време да си оттеглиш залога… — Пепел ти на устата! — промърмори първият. — Вече съм направил избора си и нищо не може да ме накара да го променя! Нито боговете, нито шибаното време! — Браво, достопочтени Ву! Това се казва дух! Искаш ли да заложим на дъжда? Аз казвам, че няма да завали преди последния тур. Ти какво ще кажеш? Достопочтеният Ву близна дебелия си показалец и го вдигна високо над главата си. — Тук грешиш, Достопочтени Суун! — изръмжа със задоволство той. — Приемам залога, нека боговете ми помагат! Т. И. Чун мълчаливо се усмихна. Приличат на деца, които играят на зарове, помисли си той. Докато аз самият имам по-други идеи как да харча парите си. Беше убеден, че само интересната гонка и възможността за наддаване бяха събрали толкова много хора на яхтата му. Пристанищните води отмиваха лошите мисли, гостите весело се закачаха и си подвикваха. Но всички те се страхуват от мен, въздъхна Т. И. Чун. Всички, с изключение на Блустоун. Този „гуай лох“ е могъщ, но не толкова, колкото си мисли… — А-а-а! — изригна тълпата. — Тръгнаха! — Вятърът се усилва, при това е насрещен! — Лодките отдясно набират преднина! Дявол да ги вземе проклетите „гуай лох“! Гледайте, гледайте!… Яхтата на Т. И. Чун стартира лошо, но насрещният вятър забавяше тази пред нея. Скоро тя се изравни с лодката на Куция Су, задмина я и пое по пенестата диря, оставена от водача — яхтата на Тцун-Трите клетви. Разстоянието се преполови, настъпваше времето за решителни действия. — Вижте как легна на вълните! Не може да задмине лодката на Достопочтения Тцун! — Кръв и пикня! — изруга Суун. — Той се крие от вятъра в сянката на Тцун и скоро ще се възползва! — Да, да! — развикаха се останалите. — Суун е прав, точно така ще стане! Всички се бяха надвесили над перилата, потни и възбудени. Небето помръкна, топлият вятър се усили. Атмосферното налягане бързо се понижаваше. Лодките на Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун взеха последния завой и тръгнаха обратно, преследвачите им бяха съвсем близо зад тях. В този момент започна да вали. — Ей! — радостно извика Суун. — Боговете са с мен! Лодките наближаваха финала. От борда на „Луун Ван“ се виждаше как гребците напрягат гърбове, лъскави от пот И дъждовни капки. Във въздуха гърмяха ракети и фойерверки, шумът ставаше непоносим. Т. И. Чун остана до сър Джон Блустоун и доволно отпиваше от бирата си. Двамата си разменяха тихи реплики и бяха напълно спокойни. Сякаш предварително знаеха изхода от състезанието. — Ако лодката на Достопочтения Чун не направи нещо… — въздъхна загрижено Суун. — Ето, ето! — възбудено го прекъсна Ву. — Тръгнаха! Развоят на събитията можеше да се наблюдава съвсем ясно, въпреки пурпурната заря на хоризонта и тежките водни струи, които се спускаха полегато откъм връх Виктория. — По дяволите! Проклетата буря ще развали точно финала! — Хилядарка, че регатата ще завърши! Сега вече се виждаше, че преднина имат гребците на Тцун-Трите клетви. Във въздуха продължаваха да се носят неистови крясъци, накъсвани от трясъка на фойерверките. Комарджиите залагаха като луди. Лодката на Т. И. Чун започна отчаяния си финален спринт. Петдесетте гребци увеличиха усилията, гърбовете им се снижаваха и изправяха в пълен синхрон. Скоро успяха да се изравнят със съперника, красиво изписаните драконови глави сякаш оживяха и нетърпеливо се устремиха към напиращата буря. След миг ги връхлетя зеленикавата стена на дъжда. Островът се стопи в мрака, за момент останаха сами сред вълните. Дори тумбестите джонки, които поклащаха черните си туловища зад пристана на стотина метра по-нататък, изведнъж се превърнаха в неясни петна. Зрителите обаче не помръднаха. Надвесени през перилата, те напрегнато се взираха в далечината, всеки таеше надеждата пръв да види лодката победител. — Кой е пръв? — Кой спечели? Достопочтения Чун или Тцун-Трите клетви? — Проклето да е шибаното време и всичките метеоролози! Не виждам нищо! След малко тълпата нададе вик на тържество. — Т. И. Чун печели! Победител е Достопочтения Чун! Само с няколко сантиметра! Съперниците му чупят гребло! — Велики Боже! — изкрещя Суун. — Днес е моят щастлив ден! И моят, въздъхна доволно Т. И. Чун и мислено потърка ръце. В главата му изплува древната китайска поговорка: „Уловиш ли вятъра, нищо не може да те спре.“ Пороят намаля и познатата панорама отново изплува около залива. Състезателните лодки унило подскачаха по вълните, гребците бяха полегнали напред в крайно изтощение, пороят плющеше върху главите им. Новата серия разноцветни фойерверки разцъфна сред дъжда като екзотично цвете. На яхтата се сервираше шампанско. Светнал от радост, банкерът Суун вдигна чашата високо над главата си. — За здравето на Т. И. Чун — победител за втори пореден път в регатата! Отговори му мощен рев, крясъците се сляха с ниско надвисналите облаци, от които продължаваше да се лее топла вода. Сър Джон Блустоун издебна момент на затишие и изведе Т. И. Чун от тълпата бизнесмени, които го бяха наобиколили. — Само благодарение на съдбата ли спечелихте днешната гонка? — попита той. — Че на какво друго? — сви рамене Чунг и огледа с присвити очи високия чужденец. — Миналата година някаква джонка пресече пътя на водача, сега пък се счупи гребло на един от съперниците. И двата инцидента станаха на броени метри преди финала. И в двата случая от тях печели вашата лодка. — Съдбата често си прави шеги — отвърна с безразличие Чунг. — А ако откаже? — Тогава трябва да я подтикнем, господин Блустоун — отвърна Чунг и изчетка някаква прашинка от безупречния си костюм. И двамата проявяваха предпазливост, опипваха почвата от всички страни. Това беше съвсем естествено поведение за хора, решили да сключат нов делови съюз. Събрал е всички тайпани, за да им покаже могъществото си, помисли Блустоун, докато надничаше в умните тъмни очи на Т. И. Чун. Особено като им демонстрира и близостта си с мен. На мен пък иска да покаже докъде се простира властта му, имам чувството, че съм в художествена галерия. Сега главното е да разбера дали показва цялата си власт… — Спечелихте ли нещо днес? — попита небрежно Блустоун. — От къде на къде? — погледна го безизразно Т. И. Чун. — Знаете, че участниците в гонката нямат право да залагат. — Просто си помислих, че отново сте ми подготвили изненада — усмихна се леко Блустоун. — Нима очаквате да се занимавам с дребен комар? — потъмня лицето на китаеца. — А защо участвахте в регатата? — За да победя, господин Блустоун — малко троснато отвърна Т. И. Чун, очевидно раздразнен. — За да не позволя на Тцун-Трите клетви да трупа дивиденти. Те ще му трябват по-късно в бизнеса, който струва стотици милиони… — Овладя се и сви рамене: — Но най-главното е честта… Блустоун ясно разбра, че събеседникът му имаше предвид съвсем други неща. Огънчето, появило се в очите на Т. И. Чун, беше сигурно доказателство за това. Загадката е в Тцун, въздъхна в себе си Блустоун. Защо двамата се мразят толкова силно? Как бих могъл да се възползвам от тази омраза? При това бързо, още през следващите седмици? Камисака отвори на почукването му и ахна от изненада. — Буда! — прегърна го тя. — Изглеждаш така, сякаш си бил в страната на сенките! Ничиреншу знаеше, че допуска грешка, като идва тук, но въпреки това го стори. Много по-разумно би било да прекоси града и да отиде във фамилната вила на Кисан. Умът му отчиташе този факт, но сърцето говореше друго. Отбягна къщата на Кисан, защото там не се чувстваше в безопасност. Докато тук, в тази „усагигоя“ в сърцето на Токио, в душата му нахлуваше спокойствието… След нападението срещу планинската хижа в полите на Сабята той получаваше чести пристъпи на отчаяние. Върхът настъпи по време на екзекуцията на Джерард Столингс. Би трябвало да изпитва удовлетворение от смъртта на човека, който уби Мариана Мейрък, но на практика не стана така. Някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да мъждука ужасното видение — шибано от едрокалибрените куршуми, тялото на Мариана се откъсва от скалата и литва в бездънната пропаст. Усещаше топлата й кръв върху лицето си, чувстваше как драска с нокти по скалата, решен да я достигне на всяка цена… В момента, в който беше сигурен, че ще успее да я спаси, тя тикна остатъка от „фу“ в ръката му. Защо? Защо не притежава и другата част, която го свързва с Джейк Мейрък? На практика беше уверен, че двамата са свързани далеч преди тези трагични събития. От разпокъсания и непълен дневник на майка си, открит сред личните й вещи, ставаше ясно, че двамата с Джейк са наследници на смъртната вражда, която е съществувала между техните майки. Именно майката на Джейк беше пребила Юмико, след което я беше дамгосала с нажежено желязо, за да увековечи варварската си жестокост и да й отнеме баща им. Нима край реката Сумчун не беше се повторил именно този ужасен миг? Но сега ставаше въпрос за „фу“ — източника на неограничена власт. Джейк беше притежавал част от него, после и той… От един и същ източник. Кой? Юмико? Дали майката на Джейк не е откраднала част от собственото „фу“ на Юмико по време на онова нападение? Но откъде ще се появи това „фу“ в една японка, каквато е Юмико? И не по-маловажно — чия сила представлява то? Резидентът на Джейк Мейрък? Защо тогава и той — Ничиреншу, притежава част от него? Техните резиденти са на два противоположни полюса. Тези въпроси зададе на своя резидент веднага след инцидента на Тцуруги. — Ти си бъдещето — отвърна Резидента. — Можеш ли да възприемеш това? — Мога да възприема всичко на този свят, но не и това, което представляват двете парчета кехлибар… — И какво е то? — Не искам да имам нищо общо с Джейк Мейрък. Подозирам, че изровеното парче от „фу“ няма нищо общо с майка ми. По-скоро е сложено там от теб, при това нарочно. Отдавна имаш желанието да ме свържеш с Джейк Мейрък, по един или друг начин. — Дори и да е така… — Не! — изкрещя в слушалката Ничиреншу. — Няма да стане! — Мисля, че по този въпрос изобщо нямаш избор — долетя по жицата спокойният и някак безжизнен глас на Резидента. — Първо — това „фу“ действително принадлежи на майка ти. Второ — ти си длъжен да изпълняваш заповедите ми. Нима допускаш, че променяме бъдещето, предопределено от майка ти, просто ей така? Аз никога не работя по този начин. Нещата са предварително планирани, всеки участник в събитията играе строго определена роля. — Това вече е прекалено! — извика Ничиреншу. Мариана продължаваше да пропада през пластовете на въображението му, кръвта й отново оплиска лицето и раменете му. Очите й не изпускаха неговите. — Не можеш да се правиш на Господ! Тази манипулация е отвратителна и едва ли има някакви шансове за успех. — По-добре се моли на Буда или на превъплъщението, в което вярваш, операцията да _има_ успех! — леко повиши тон Резидента. — Иначе ни чака пълна разруха! — В какво отношение? — В каквото се сетиш! Америка, Русия, Китай — всички ще пострадат. Под заплаха е съществуването на целия свят! — Какво общо има това с мен и Джейк Мейрък? — Ще разбереш, когато се срещнете. — Вече на няколко пъти се срещахме — отвърна Ничиреншу. — И единствен резултат от тези срещи беше смъртта. — Нещата ще се променят от „фу“. То ще ви свърже завинаги, ще ти даде живот. Можеш да бъдеш сигурен в това. Не вярвам в Буда, не вярвам изобщо в нищо — това искаше да каже той. Затова не вярвам и на теб. Но не го каза. Главата му гореше, изпълнена с разпокъсани мисли. Изтощен до крайност, той политна и се отпусна в прегръдката на Камисака. Тя успя да блъсне вратата с крак, после го въведе в миниатюрната дневна. Наведе се с цената на известни усилия и отмести учебниците от футона, който беше нагънат във формата на диван. После двамата заедно се строполиха отгоре му. Тя направи опит да се отдръпне, но той я задържа. — Чай… — Не сега — промърмори той, заровил глава в рамото й. — Не си отивай… Камисака се почувства разтревожена и радостно възбудена едновременно. Вдигна ръка да го погали по главата така, както майка й правеше с по-малките й братя. Сърцето й се свиваше от мъка заради болката му, но в душата й се промъкна радостно ликуване. Той отново се беше върнал при нея! Той има нужда от нея! Тя отлично знаеше, че би могъл да отиде в друго убежище, но беше дошъл именно тук, при нея! — Ничиреншу-сан — прошепна тя и целуна косата му. Какво се беше случило с него? Неговият свят беше пълна загадка за нея. Четеше вестници и знаеше, че съществува наемен убиец на име Ничиреншу. Но някак не можеше да свърже това създание на чуждия и враждебен свят с мъжа, когото обичаше с цялата си душа. Сега обаче, видяла лицето му, тя изведнъж пожела да узнае всичко. Искаше да разбере какво може да доведе човек до толкова разнебитено състояние. Искаше да разбере какво е направил, защо го е направил… Най-сетне си даде сметка, че може да го задържи при себе си само ако вникне до корените на душата му, ако разбере мотивацията му. Дали ще убие още някого, когато излезе оттук? Не знаеше, не се интересуваше. Не искаше да я напуска и това беше всичко. Безгрижието й по отношение на тази страна от живота му беше напълно умишлено. Отказваше да види тъмната част от този живот с упоритостта на капризно дете. Интересуваше я единствено другата, светлата част — свързана с щастието да бъде до него. Сега обаче нещата изглеждаха различно. За последните шест месеца някак изведнъж беше пораснала, неусетно се беше превърнала в жена. Ничиреншу беше нейната грижа и отговорност. Трябва да я поеме, ако иска неговата любов, ако иска пълнота в отношенията им. А някъде дълбоко в душата си усещаше, че това ще помогне и на него… Но как да направи първата крачка? Коленичи на пода до отпуснатото му тяло. Носеше леко дневно кимоно, отдолу имаше тънко копринено бельо. Обикновено се обличаше в европейски дрехи, но у дома все още предпочиташе удобството на традиционното японско облекло. Знаеше, че едва ли ще го утеши с думи, едва ли ще го накара да излее душата си. Затова предпочиташе да мълчи. В съзнанието й изплува стихчето „хайку“ от детството, което майка й беше превърнала в нещо като приспивна песен: Вече не остана никой от онези, които гордо носеха своите копия… Тези думи се бяха превърнали в заклинание в детските й години, с тях заспиваше, с тях се събуждаше… Никога не успя да вникне в техния смисъл, за нея бяха просто част от поезията на Шики, пречупена през мелодията, измислена от майка й. Разбра значението им много години по-късно, в един малък токийски музей. Там попадна на дървена плочка с летописи на Андо Хирошиге, в които се споменаваше за тържествен парад на самураите по случай присъединяването на няколко централни японски провинции към столицата Едо и създаването на японската държава. Това станало по време на шогуната Токугава. Веднага си представи как на мястото на блестящите воини днес се поклаща единствено суха трева, а храмовете на древните „даймийо“ тънат в забвение. Сега същото стихче я караше да мисли за Ничиреншу. Стори й се, че Шики греши, въпреки тъжната красота на мисълта му. Защото пред нея беше един жив самурай от времето на Токугава. Вероятно беше последният, вероятно изобщо не си даваше сметка какъв анахронизъм е неговото съществуване. Някой трябва да му го покаже. Въпреки тези мисли продължаваше да мълчи. През отворения прозорец долиташе грохотът на модерно Токио — странна какофония от съскане на гуми, ръмжене на мотори и вой на сирени. Неоновото сияние на нощния град изпълваше малката „усагигоя“ с бледа, фосфоресцираща светлина, оцветяваше в розово и синьо стените и тавана, нейните скули и неговите коси. Електрическият вентилатор жужеше като нощно насекомо. От стълбището долетя потропване на обувки, кратък разговор, затръшване на врата. Тишина. Макар и потопена в съвременния живот на Токио, Камисака обърна взор към миналото. В Едо е имало единствено ефирни коприни, безупречни прически и изтънчено поведение, присъщо на жените самураи. По външни маниери то се доближава до поведението на куртизанките, но същността му била блестяща и твърда като самурайска стомана. В стаята се промъкна неподвижно спокойствие, какофонията на токийската нощ бавно заглъхна. Във въздуха се настани „ма“ — чувството за пауза в пространството… Може би защото нямаше какво да каже, Камисака премина към действие. Ръката й бавно прекоси пространството между тях и го докосна, кожата й изглеждаше призрачносиня от неоновото сияние. Това беше жест на безкрайна обич и грижа и Ничиреншу веднага го разбра, макар да беше обърнат с гръб към нея. Тялото му бавно се извъртя на футона, очите му се заковаха в нейните. Ръката й остана на бедрото му. Връзката беше по-силна дори от най-силния вик, притежаваше недостижима за гласа дълбочина. Камисака със смайване установи, че той е плакал, още по-смаяна беше от факта, че й позволява да види това. Сърцето й се разтопи, очите й се насълзиха, но тя стисна клепачи и успя да запази спокойствие. Нямаше никакъв смисъл да показва как мъката му събужда емоциите в собствената й душа. Несъмнено би го приел като признак на слабост от нейна страна, като повод за унижение… Сега вече искаше да говори, но нямаше кураж да наруши всеобхватното „ма“, настанило се в стаята. Беше убедена, че с помощта на едно леко докосване беше успяла да го изтръгне от лапите на агонията. — Умишлено се върнах тук — прошепна той, затвори очи и се остави на нежното докосване на пръстите й. — Високо в планините стана нещастие, умря един човек. Времето беше лошо… Имаше буря, имаше кръв… — говореше тихо и унесено, сякаш насън. — Тя се изтръгна от ръцете ми… Кръвта й ме обля… За частица от секундата душите ни се сляха… После бурята я отнесе в пропастта… — Земята се беше размекнала от дъжда. Започна свличане, повлече ни и двамата… Аз се хванах за дънера на едно дърво, исках да спася и нея… — клепачите му здраво се стиснаха. — Исках да я спася! Камисака неволно започна да го люлее в прегръдката си така, както го беше правила майка й. Гласът й затананика старата приспивна песничка, думите на стихчето излитаха разпокъсани, натежали от сълзи… Джейк се събуди от нетърпимия блясък на строшени стъкла в главата си. Беше сънувал Мариана. Лежеше гол в стая, запълнена със странна, разсеяна светлина. Беше студено, трябваше да подскача до пълно изтощение, иначе тялото му бързо се сковаваше. Стените и таванът на странната стая бяха боядисани в сиво, едната представляваше огромен панел от дебело стъкло. Отвъд него беше Мариана. Намираше се в апартамента им, заета с обичайната за всяка домакиня дейност. Стана от леглото, отиде до тоалетната, изми се, после се облече и среса косата си. След това седна пред тоалетната масичка в спалнята и започна да пише писма. Привърши, хапна лека закуска и седна в любимия си люлеещ се стол с вестник „Поглед в огледалото“ в ръце. Изглеждаше така, сякаш очаква някого. След известно време разбра, че чака него. Притисна нос към дебелото стъкло и я повика. Звукът от гласа му отекна като в тунел, вълните на ехото с грохот се стовариха върху главата му. Мариана не му обръщаше внимание. — Ето ме, тук съм! — крещеше с пълно гърло Джейк. После се събуди от блясъка на натрошени стъкла, прегракнал до онемяване. Изстена и в съзнанието му се появи споменът за пиянството с Микио Комото. Откъм фузумата се разнесе дискретно почукване. Надигна се от футона и подвикна: — Влизай, буден съм. Вратата се плъзна встрани и на прага се появи оябунът. Беше свеж и току-що избръснат, облечен в лек памучен панталон и светла риза. Дървените чехли на краката му стъпваха безшумно върху татамито. — На това буден ли му викаш? — ухили се той. — Уф! — изпъшка Джейк. Комото му подаде чаша, пълна догоре с нещо, което приличаше на бича кръв. — Какво е това? — направи опит да я подуши Джейк. — Ако имаш някакво уважение към тялото си, трябва да я изпиеш — отвърна Комото. — Наведнъж, друг начин няма… — от устата му излетя весел смях при физиономията на Джейк, който почти се задави от гъстата лютива течност. Носът му моментално протече. — Прочиства и синусите — добави той и пое чашата. — Ще се видим след двадесет минути. Тоши-сан ще ти покаже къде е банята. В рамките на посоченото време Джейк се почувства отново човек, макар че състоянието му трудно би могло да се нарече перфектно. Ризата с къс ръкав му беше съвсем по мярка, докато панталонът от мек памук се оказа малко къс. Стана му някак тъжно, струваше му се, че дефектът на японската дреха е свързан по някакъв начин със смъртта на Мариана в тази страна, под един от непристъпните върхове на най-високата й планина. Закуската им беше спартанска — оризови сладкиши и чай. Никой от двамата нямаше желание за нещо по-сериозно в стомаха си. — Къде отиваме? — попита Джейк, когато Комото, стана и го поведе през градината. — Открих, че човек трябва да освежава живота си — отвърна Комото и отвори вратичката на една от колите пред къщата. — Сложните проблеми могат да се решават в творческа атмосфера. Уморих се от мрачната къща и тежкия ни разговор. — Запали мотора и изкара колата на алеята. — Затова отиваме да се позабавляваме. Не след дълго Джейк установи, че за Микио Комото забавлението означава „пачинко“. Навлязоха в Гинза и потънаха сред сиянието на огромните неонови реклами. Улиците и тротоарите грееха в разноцветни светлини, дори небето беше избледняло от тях. Скоро се изправиха пред хромираната врата на една зала за „пачинко“. Джейк познаваше тази игра от годините на следването си в Токио, слухът му отдавна беше свикнал с потракването на металните топчета във вертикалната стъклена кутия, запълнена с различни улеи и препятствия. Играчът си купува шепа топчета, подрежда ги в специалния стартов улей и ги изстрелва нагоре с помощта на силна пружина, от която стърчи метално лостче. Именно тази пружина се казва „пачинко“ и е дала името си на цялата игра. Целта е да се спечелят максимален брой точки с наличните топчета. Джейк никога не беше печелил каквото и да било, но това не му пречеше да стои с часове пред машината, омагьосан от ярките мигащи лампички, бръмченето на различни електронни сигнализатори, оглушителния звън при улучване на печеливша комбинация. Спомените му от „пачинко“ не бяха особено добри. Един мрачен зимен следобед избяга от лекции и започна да играе. Колкото повече наближаваше сесията, толкова по-често отсъстваше от университета. Тъжен и самотен, той се отдаде на играта не толкова със страст, колкото с отчаяние. Търсеше онова психическо облекчение, което напоследък не можеше да намери дори в залите за бойни изкуства. Следобедът, напоен с отровна цинкова светлина, най-сетне се източи. Повлече се към стаята си в студентското градче, обувките му хрущяха по замръзналия сняг. А там завари телеграмата, свила се като змия в леглото му. Разкъса плика с треперещи ръце и прочете краткото съобщение. Семейство Мейрък беше загинало при автомобилна катастрофа. Челен удар е движеща се в противоположна посока кола, чийто шофьор се оказал пиян… Сега вече нямам никого, помисли си Джейк. Ръката му инстинктивно се протегна към велурената торбичка. Остана му единствено „фу“ — една тънка нишка, която го свързваше с миналото. Макар че семейство Мейрък бяха успели да му вдъхнат усет за миналото, бяха му разказали всичко за майка му и баща му, той продължаваше да се чувства откъснат от света. Заниманията в университета бяха едва преполовени, но Джейк си събра багажа и още на другия ден отлетя за Хонконг. Интересът му към учението угасна завинаги. Цели три години не беше се прибирал в колонията, малцината приятели отдавна го бяха забравили. Оказа се абсолютно сам. Семейство Мейрък бяха космополити, животът им в Хонконг по нищо не се различаваше от живота, който бяха водили в Шанхай — самотен и независим, без близки хора около себе си. Изпаднал в дълбоко отчаяние, Джейк се гмурна в опасния мрак на хонконгските улици. Той също се беше превърнал в космополит, в безотечественик. Благодарение на наученото от Фо Саан бързо си създаде нови връзки и приятелства, няколко месеца по-късно вече се радваше и на известна репутация. Репутация, благодарение на която го откри Ундерман. — „Пачинко“ стана популярна в момента, в който автоматите бяха пуснати в обращение — зае се да обяснява Комото, докато двамата бавно пристъпваха в дългата зала с дрънчащи по стените машини. От многобройните тонколони се лееше оглушителна рок музика, но никой от посетителите не й обръщаше внимание. Мъже, жени и младежи настървено дърпаха металните лостове, изцъклените им от напрежение очи не изпускаха светещите индикатори. — Говори се, че играта е измислена от някакъв индустриалец, фалирал непосредствено след войната. Складовете му били задръстени със стоманени топчета за лагери, които вече никой не търсел… — от устата на оябуна излетя кратък смях. — Не зная дали е така, но след войната японците имаха нужда от нещо като „пачинко“. С помощта на ярките светлини и оглушителната музика ние успявахме да забравим годините на нищета и унижение. Тази забава е евтина и увличаща, помагаше ни отлично да запълваме свободното си време. Спряха зад гърба на някаква старица, която блъскаше лоста с яростно настървение. Долната част на лицето й беше покрита с марлена маска против грип и това беше доказателство за доброто й възпитание. — Преди години клановете на Якудза, включително и този, който управлявам аз, са водели жестоки битки за контрол над заведенията за „пачинко“ — добави Комото и зае място пред автомата до старицата. Извади едно топче и започна да играе. Джейк с учудване следеше действията му. Оябунът сграбчи металната кутия и я разтърси, бавно и внимателно огледа разположението на металическите прегради, нагласи лостчето. Постави топчето в улея и рязко го дръпна. Металната сачма се стрелна нагоре и с оглушително потракване започна да се блъска в металическите прегради. Замигаха разноцветни лампички, зазвънтяха камбанки. В резултат бяха спечелени цяла дузина топчета. Машината беше заредена отново. Церемонията се повтори, резултатът отново беше смайващ. — Как го правиш? — не можа да се въздържи Джейк. Лицето на Комото светеше от задоволство. — Като дете обикалях игралните зали заедно е баща си — отвърна. — Той беше оябун и хората по техническата поддръжка охотно ме учеха на някои трикове. Наричаха ги „кугиши“ — „нокътчета“… През нощта, след затварянето на заведението, те отварят всяка машина поотделно, зареждат я с топчета и нагласят положението на металните пластинки. — Раменете му леко помръднаха. — Основен принцип в играта на „пачинко“ е балансът. Разтърсиш ли кутията, балансът отива по дяволите и топчето тръгва по съвсем други пътища. — Джейк се сети за Тошима-ку — територията, която толкова ревниво защитаваха клановете на Комото и Кисан. Какво я прави толкова привлекателна? Мигащи лампички, ураган от звуци… Някъде наблизо задрънча камбанка, очите на играчите завистливо се извърнаха по посока на щастливеца. — Спомняш ли си за нещо особено по време на моето нападение в къщата за „О-хенро“? — попита той. — Нещо, което е нарушило баланса на властта в Тошима-ку? Комото се замисли, после леко кимна с глава: — Смъртта на Шизуки. — Кой е той? — Високопоставен полицейски служител. Началник на новосформирания отдел за борба с организираната престъпност. Много умно копеле, доколкото зная, е имал отличен вкус. Беше сгоден за дъщерята на Танаба — началника на полицията, седмици ги деляха от сватбата… — Как умря? — Нищо особено, ако не се брои кръвта… Тълпата го е блъснала от перона на метрото точно срещу връхлитащия влак. Бил е обезглавен на място… — А какво стана с отдела му? — попита Джейк. — Не знам точно — сви рамене Комото. — Може би са му намерили нов началник. Този пост трябваше да заеме Хигира-сан, но ти го уби по време на нападението си… Пред очите на Джейк се мярнаха хлътнали бузи и трескаво пламтящи черни очи. — Ченге ли беше този човек? — попита с недоверие той. — Изглеждаше близък приятел с Ничиреншу! — Това е невъзможно! — отсече Комото. — Но ако предположението ми е вярно, ще се окаже, че смъртта на Шизуки не е била нещастен случай… — Джейк следеше топчето, изстреляно от спусъка на възрастната жена пред него. Подскачаше от зона в зона, печелеше нови територии… Може би това е ключът към загадката, мислеше той. — Няма как да се установи това — поклати глава Комото. — Измина доста време, вече никой не може да докаже, че става въпрос за убийство. — А ти видя ли някаква картина от инцидента? — По телевизията или снимки във вестниците? — Беше успял да напипа „ба-мак“ — божествената пулсация. Фо Саан го учеше, че в подобно състояние не бива да се концентрира върху нищо. Той направи обратното и фокусира вниманието си върху всички заобикалящи го звуци и светлини, превръщайки ги в сензори с точно определени параметри. Топчето на старицата продължаваше да подскача в улеите. Това му напомняше за нещо, но все още не беше в състояние да определи точно какво. — Разбира се — кимна Комото. — Приех новината за смъртта на Шизуки с огромно удоволствие. С него имах доста стари сметки, които все някой ден трябваше да разчистя. Разширявай игралното поле! Следвай „ба-мак“! Мрак и светлина, преплитащи се в съзнанието му. Сред тях бавно започна да се оформя един образ… — Но имаше нещо много странно в тази смърт — добави Комото. — Откриха трупа, но отсечената глава изчезна… Да, главата! Твърдата коса стърчеше като четка, над ръба на кошницата стърчаха челото и част от ухото… Тази кошница беше на масата в заведението на Кисан в момента на нападението! — О, Буда! — прошепна Джейк, очите му гледаха изцъклено. — Какво има, Джейк-сан? — Шизуки е бил убит, вече съм сигурен в това. Видях главата му в нещо като кошница или кутия за шапки… Там, в офиса на Кисан! Когато проникнах там, всички се бяха надвесили над нея! Кисан, Хигира и Ничиреншу… Видях я само за миг, после се отприщи адът и нямах време за размисъл. — А какво те накара да си я спомниш сега? — „Ба-мак“ — отвърна Джейк. Нишките, по които се движеше стоманеното топче за „пачинко“ изведнъж му се сториха като космите по главата на бедния Шизуки. — Имах възможност да се запозная подробно с документите, които получих от вас — каза Ву Айпинг. Жанг Хуа кимна. — И какви са изводите ви? — Признавам, че съм много доволен. За пръв, имаме реални шансове да унищожим Ши Зи-лин. Наблюдателната кула се издигаше на два етажа над главите им, в подножието й бяха разположени помещенията за почивка на караула. Великолепен пример за архитектурния гений на династията Мин, помисли си Ву Айпинг. Пръстите му механично пригладиха тънката хартия на копията от документите, които беше получил от Жанг Хуа при предишната им среща в квартала Хонг Миао. Тук, върху Китайската стена, той се чувстваше на сигурно място. — Напуснах любовницата си — съобщи Жанг Хуа и лицето му се разкриви от подигравателната усмивка на Ву Айпинг. — И мислите, че сега вече сте в безопасност, така ли? — попита Ву Айпинг и поклати глава. — Приличате ми на мишка, другарю министър. И вече ще ви наричам точно така — мишка… Много интересен екземпляр. Въобразявате си, че всичко е отминало, че вече сте нов човек. Но Буда или другите богове, в които вярвате, отдавна са регистрирали вашето престъпление. — Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка и Жанг Хуа неволно потръпна. — Мишка, мишка… Въздухът тежеше от влага, човек неволно се стремеше към по-малко движения. Небето беше безоблачно, но лишено от цвят, колосано от жегата. Ву Айпинг, който стърчеше почти с глава над по-младия от себе си министър, продължи да крачи по гладките плочи. За разлика от Жанг Хуа той изобщо не се потеше. Това му доставяше допълнително удоволствие. Мишка, въздъхна той. Мишка в капан. Сега вече мога да те умъртвявам бавно и с наслада. Беше му забавна организираната на това място среща, иронията на ситуацията му носеше дълбоко удовлетворение. Невежите „чуждестранни дяволи“ поддържаха единодушното становище, че Великата китайска стена е била изградена единствено със защитна цел. Но това беше далеч от истината. Една от най-важните функции на това уникално съоръжение е била транспортната. Върху гладката й повърхност спокойно са се движели конски каруци, пренасящи храна и стоки от първа необходимост до труднодостъпните планински райони на страната. — В тези документи се крие ключът към поражението на Ши Зи-лин — изсмя се победоносно той. — Което означава, че съм бил прав да ви вербувам. Ролята на патриот ви отива, макар че все още се борите срещу нея. — Вече съм запознат с по-голямата част от плана на Зи-лин. Този „Митре“, или сър Джон Блустоун, е главният му коз в Хонконг. Проблемът е пряко свързан с „Кам Сан“ и това ме тревожи… Но на този въпрос ще се върнем по-късно. — Разузнавателните данни сочат, че оттеглянето на „Матиас Кинг“ е довело до значителни промени в плана. Петдесет процента от западното участие в проекта „Кам Сан“ остават свободни. Половината от тях държи компанията „Пак Ханмин“, докато „Матиас Кинг“ се отказва от другата половина в най-неподходящия момент, точно преди финалната фаза. — Очевидно е, че Ши Зи-лин е решил да вкара в играта фирмата на своя агент „Файв стар пасифик“ и с това да постигне двоен удар: да осигури необходимите капитали за началото на строителството и едновременно с това да установи пълен контрол над него. Продължаваха да вървят по стената и скоро стигнаха до Бадалинг. Потънаха под свода на извит портал, който, макар и наскоро реставриран, изглеждаше все така внушителен. Излязоха от другата страна и се насочиха към Жангжакоу, известен с популярното наименование Калган. Името идваше от монголското „калг-ха“, което означава „проход“. Ву Айпинг свърна наляво и започна да се изкачва по стръмна каменна стълба. Озоваха се на една от най-високите части на стената, на едно ниво със стражевата кула. На север се виждаха очертанията на огромния язовир „Гуан Тин“, завършен само преди няколко години. — Естествено, това е начинът, по който Ши Зи-лин вижда нещата — продължи Ву Айпинг. — За нас е важно да мислим като врага, да се промъкнем в съзнанието му, да отгатваме следващите му ходове. Да открием мисловния му модел, приятелю. И аз вече започвам да го правя. Изсумтя и се облегна на масивния парапет, очите му се насочиха към далечния хоризонт, механично търсещи линията на сливане между небето й земята. В краката им лежаха грозните кафеникави постройки на съвременна казарма. — Но тук аз съзирам една опасност, която остава незабележима за него. Този Блустоун може да е негов агент, но си остава „гуай-лох“, „чуждестранен дявол“… Следователно не може да му се вярва и трябва да бъде държан под око. Мисля, че играе по свирката на Ши Зи-лин, защото иска да се докопа до проекта „Кам Сан“. — Но той няма как да знае тайната, заложена в този проект — възрази Жанг Хуа. — Виждам, че _наистина_ сте патриот — въздъхна Ву Айпинг. — Споделям вашата загриженост, „Кам Сан“ действително е от жизненоважно значение за нашето оцеляване. Било е изключително трудно да запазим тайната му от чуждестранните инвеститори. Ние имаме нужда от парите им и нищо друго. Разбира се, „Кам Сан“ ще им даде това, което искат. Това, от което се нуждае Хонконг. Но същевременно ние ще получим могъщия меч, с чиято помощ ще отсечем пипалата на съветската заплаха, обгърнали ни от всички страни. Ву Айпинг изчака да се разминат с групичка чуждестранни туристи, чиито фотокамери жужаха като скакалци във висока трева. В далечината смътно се очертаваха непристъпните зъбери на върховете близнаци Тигър и Дракон, между които минаваше тесният път към Ши Сан Лин — свещената гробница на династията Мин. — Подозирам, че главният проблем на Блустоун и съответно на Ши Зи-лин е проблемът с финансовите задължения. Според разузнавателните сведения „Файв стар пасифик“ е понесла сериозни загуби при финансовия срив в Колонията през 1982 година. Митре неколкократно предупреждава Ши Зи-лин, че компанията е притисната от кредиторите. Но сега, след като се появява благоприятният шанс, „Файв стар пасифик“ хвърля целия си ликвиден капитал в изкупуването на акции от „Пак Ханмин“. Крайната цел е получаване на контролния пакет и осигуряване на трайно присъствие в проекта „Кам Сан“. Блустоун предупреждава, че компанията се излага на огромен финансов риск, но Ши Зи-лин му заповядва да купува с неотслабващи темпове. — Това е добре — обади се Жанг Хуа. — Не предприемайте нищо и внимавайте Блустоун да не си навира носа твърде дълбоко в „Кам Сан“. Съгласен съм с тази тактика. Ву Айпинг му хвърли презрителен поглед. — Сега разбирам защо никога не сте надскочили нивото, на което се намирате в момента — процеди той. — Аз не искам да унищожа „Файв стар пасифик“, а Ши Зи-лин. Ясно е, че тази компания е ключът към неговите тайни планове. Към „Кам Сан“, който е изцяло _мой_ проект! Зная, че той е противник на тайните ни планове по отношение на централата. Надява се, че посредством своята търговска къща ще успее да държи в ръцете си достатъчно власт, за да саботира моите усилия. Ето защо аз искам „Файв стар“ да бъде оставена на мира. Искам да го накарам да затъне дълбоко в мрежата на „чуждестранните дяволи“, без надежда да се измъкне оттам. Помълча малко, после избухна в смях: — О, да! Мисля, че открих разрешението! Ще поставим капан на Ши Зи-лин вътре в собствената му компания! — Не разбирам. — Естествено, че няма да разбирате! — подхвърли жлъчно Ву Айпинг и събеседникът му неволно потръпна. — Но не очаквайте да ви давам разяснения, не съм толкова глупав. Искам да бъда абсолютно сигурен, че ще спипаме неподготвен Ши Зи-лин. Затова няма да се подлагам на никакви рискове. Умът му напрегнато работеше. Пропусна да съобщи на Жанг Хуа, че останалите членове на неговата група вече търсят банките и финансовите институции, отпуснали краткосрочни кредити на „Файв стар“. По всичко личеше, че те ще се окажат смайващо много на брой. Макар да изглеждаше относително стабилна, компанията беше затънала до гуша в дългове. Вече беше създадена фиктивна фирма за изкупуване на тези дългове, името й беше „Яо Син Кюн“. Ву си даваше сметка, че за тази операция ще бъдат необходими милиони. Нито един от собствениците на фирмата нямаше пряк достъп до тези суми, които в основната си част се теглеха от държавния бюджет и от бюджета на отделни предприятия. Включително Научноизследователският институт на самия Ву Айпинг, Рискът беше огромен, но си заслужаваше. В крайна сметка не само ще разоблича предателството на Ши Зи-лин, но и ще сложа ръка върху „Файв стар пасифик“, въздъхна Ву Айпинг. Започна да се спуска от Великата стена, на лицето му играеше усмивка. „Мишката“ Жанг Хуа покорно го следваше. — Радвай се на последните си спокойни дни, Ши Зи-лин — извика той и вдигна ръце към небето. Микио Комото се срещна с Джейк в една денонощна закусвалня в стария квартал Асакуза, разположена непосредствено до храма Канон. Една от най-големите забележителности на Токио, Храмът на богинята на милосърдието, привличаше денонощно плътен поток от туристи. Паркът около него винаги беше оживен. Свечеряваше се. Хората бързаха да се приберат у дома за вечеря, майките викаха децата си от градината, старците невъзмутимо продължаваха да играят „го“, отегчено разменяйки помежду си последните клюки за деня. Смогът, съдържащ в себе си някаква странна смесица от водни капки и изгорели газове, проблясваше като сапфир под последните лъчи на слънцето. Очертанията на храма ставаха още по-внушителни в сгъстяващия се мрак. Закусвалнята представляваше голям фургон на колела с малки дървени масички, край които бяха наредени отопляемите поцинковани корита с готова храна. Предлагаше китайски и японски макарони, пиле на грил и „оден“ — задушено месо с най-различни зеленчуци и подправки, обилно полято с люта горчица. Именно това си беше избрал Джейк. Микио придърпа един стол и също си поръча „оден“. Хората около тях оживено разговаряха и, както често се случваше в Япония, споделяха един с друг такива интимни неща от живота си, каквито за нищо на света не биха споделили със съпругите си. — Какво откри? — Нищо — мрачно отвърна Джейк. Поля храната си с допълнително количество горчица, взе чифт евтини пластмасови пръчици и лакомо се нахвърли върху нея. Раздели се с Микио пред игралната зала, проведе кратък телефонен разговор с японеца, с когото се беше свързал в обществената баня, после се насочи към квартала Ропонги. В продължение на три часа напразно се беше опитвал да измъкне от информатора си нещо съществено. — Отново сме там, откъдето тръгнахме… — Не съвсем, Джейк-сан — промърмори Комото. Хранеше се със смайваща бързина, опрял купичката със задушено в брадичката си. — Аз също не стоях със скръстени ръце. Подскачах от цвят на цвят като работлива пчеличка, събирах капчици нектар. Малко преди да тръгна насам, получих една доста интересна информация. Може би ще се окаже, че Шизуки-сан е имал сериозен съперник за ръката на началническата щерка… През една-две маси от тях седеше възрастен японец, който поливаше макароните си със саке от доста време насам. Облегнал се назад, той подхвана тъжна и протяжна мелодия. Имаше приятен тенор и пееше добре като истински професионалист. Алкохолът очевидно не му пречеше и песента се лееше ясна И чиста като планински поток. В главата на Джейк изведнъж нахлуха картини от нощта на нападението срещу къщата за „О-хенро“. Окъпаната от дъжда зеленина, мокрият асфалт, отразяващ разноцветните неонови реклами… Стана му тежко, изпита остро чувство за непоправима загуба. Тръсна глава и отмести очи от възрастния певец. — Как научи това? — Имам интереси в недвижими имоти тук-там — сви рамене Комото. — Един от моите хора си спомня момичето, тъй като било първото, на което продал „усагигоя“ в един от новите си блокове. Който, между другото, съм построил аз… Сигурен е, че не прекарва времето си сама. Но работата е там, че той никога не е виждал Шизуки-сан. Показах му снимка, беше абсолютно сигурен. Мъжът, който е навестявал момичето, е бил от съвсем друг тип… Джейк си представи как Шизуки-сан полита от претъпкания с хора перон, а влакът връхлита от тунела, включил мощните си прожектори. Помисли си за стърчащата коса и част от ухо, които бяха в кутията на онази маса. А край нея седяха трима: Кисан, Хигира и… — Показа ли и други снимки на своя човек? — вдигна глава той. Комото се усмихна, в ръката му се появи контрастна черно-бяла фотография. На нея беше запечатано лицето на човека, когото Джейк никога не можеше да забрави. Лицето на Ничиреншу. Даниела разбра, че я следят, в момента, в който напусна сградата на управлението. Пред нея се простираше огромната равна повърхност на площада. Невръстни деца тичаха подир гълъбите, загрижени майки ги следваха. Една наистина пасторална картина в центъра на Москва. Колата тръгна след нея. Над града бавно се спускаше вечерният мрак, трафикът беше доста оживен. Почти всички автомобили тук бяха с държавни номера, шофьорите чинно се нареждаха пред светофара. Само един не го направи — този, който подкара след нея. Беше лесно да го засече и тя неволно се запита дали именно това не е целта на упражнението. Но кой би искал да я предупреди, че е следена? Обърна се и решително се насочи към черната волга. Зад волана седеше русокос здравеняк. Цял живот се беше движила сред подобни типове и ги познаваше добре. Наведе се към спуснатото прозорче, на лицето й се появи заплашително изражение. Не беше трудно, тъй като наистина мразеше да я следят. — Кой си ти? Русокосият стреснато извърна глава, сякаш едва сега я забелязваше. — Качвайте се. — За кой отдел работиш? — потръпна Даниела, в гласа й се появи металически оттенък. — За никой — отвърна онзи, извъртя се и отвори задната врата. — Моля, другарко генерал, качете се. Изпратиха ме да ви взема. — Кой ви изпрати? — попита с любопитство тя и бавно се настани в колата. — Скоро ще бъдем там — отвърна шофьорът. Говореше с лек и непринуден тон, сякаш се познаваха от години. Колата се насочи към средното, запазено за чайки платно и бързо набра скорост. Даниела внимателно следеше посоката на движение. Прекосиха центъра на града, русокосият караше отлично. Излязоха на магистралата. Водите на Москва река мрачно проблясваха, край отсрещния бряг се точеше дълга редица от високи, наскоро построени жилищни блокове. Русокосият мъж насочи волгата към „Кремевская“ и прекоси моста по един от сивите гранитни мостове. Паркът „Горки“ остана зад гърба им. Излязоха на околовръстната магистрала и се понесоха с повече от сто километра в час. Колите в околните платна започнаха да редеят. Пътуваха така в продължение на петнадесетина минути и очевидно излизаха от града. От време на време Даниела улавяше погледа на шофьора в огледалцето за обратно виждане. Внезапната му маневра обаче я хвана напълно неподготвена. Волгата напусна лявата лента за движение, пресече пътя на някакъв син ЗАЗ и се насочи към близкия изход на магистралата. Отзад изскърцаха спирачки, разнесе се гневен клаксон. Но русокосият не намали скоростта, ловко взе острия завой към естакадата и напусна бетонното платно. Край прозорците се мярнаха тъмни дървета, спирачките изскърцаха и колата се люшна в острия ляв завой. Моторът изръмжа на по-ниска предавка, завоят скоро свърши и волгата се понесе с пълна скорост обратно към града. Небето бързо потъмняваше, сиянието на огромната метрополия го превръщаше в бледо платно. Русокосият шофьор прекоси Москва река по друг мост и се насочи на север, далече от широките булеварди и очите на официалната власт. — Следяха ли ни? — попита Даниела. — Едва ли — сви рамене шофьорът и я погледна за миг в огледалцето. — Но предохранителните мерки са задължителни. Даниела позна уличките, по които минаваха. Всички те водеха към Червения площад. Русокосият свърна в една от пресечките, които вървяха успоредно с него. На Кутузовски проспект зави на изток, намали скоростта и волгата се плъзна по тиха уличка, от двете страни на която се издигаха стари, но добре поддържани къщи с гранитни основи и тухлени стени. Паркира пред една от тях и слезе да й отвори вратичката, съвсем като униформен шофьор. — Нагоре по стълбите, другарко генерал — промълви все така приятелски той. — Ако обичате… Даниела продължително го изгледа, после се обърна и пое по гранитните стъпала. Прозорците бяха осветени, завесите в топли тонове — спуснати. Изправена пред масивната врата, тя изведнъж се почувства гола и беззащитна. Бравата изщрака още преди да протегне ръка към звънеца, на прага се изправи позната висока фигура с красиво удължено лице. Погледна в хладните светли очи и изведнъж се запита какво се крие зад тяхното привидно спокойствие. — Имате доста странни представи за начините, по които се урежда среща с дама, другарю Лантин. — Влезте — кратко отвърна той, отдръпна се да й направи път и затвори вратата зад гърба й. После закрачи напред и тя беше принудена да го последва, за да чува думите му: — Гладна ли сте? Дано да е така, защото съм приготвил блини… Озоваха се в просторна, ярко осветена кухня. Стените и подът светеха без нито едно петънце. В дъното имаше широк мраморен плот, от двете му страни блестяха огромен фризер хладилник и професионална печка „Вулкан“. Бяха последен модел, очевидно внесени съвсем наскоро от чужбина. От тавана висяха метални куки, на които бяха окачени медни тенджери и тигани. Лантин й обърна гръб и продължи с домакинските си занимания. Носеше черен панталон от фина вълна и меки мокасини, бялата му риза беше току-що огладена. Всичко беше западно производство, очевидно скъпо. — Изглеждате доста декадентски, другарю Лантин! — подхвърли малко по-остро от необходимото Даниела, раздразнена от начина му на поведение. Лантин се разсмя и тя с изненада откри колко променено изглежда лицето му. Ако не бяха тънките мустачки, несъмнено би го взела за двадесетгодишен хлапак. — Юри — отвърна той. — Юри и Даниела. Между тези стени няма „другари“. — Очевидно беше очаквал отговор, тъй като след няколко секунди намали пламъка на газовата горелка и се обърна да я изгледа: — Но какво има? Даниела се раздвижи. Бавно обиколи просторното помещение, надничайки по ъглите и отваряйки вратите на многобройните шкафчета. — Това ли търсите? — попита Лантин и извади портативен магнетофон от чекмеджето на масата в средата. — Сама можете да се уверите, че е изключен. Даниела го пое, извади касетката и я постави на мраморния плот. — Къде е камерата? — хладно попита тя. Лантин махна с ръка към огледалото до вратата. Обективът беше хитро вграден в рамката. Даниела се наведе, проследи кабела и бързо откри видеомагнетофона, монтиран под умивалника. Извади касетата и я постави на плота редом с другата. — Нямаше нужда да си правите този труд — промърмори Лантин. — Тая машинка изобщо не работи. — Не съм изненадана — сви рамене Даниела. — По-добре го махнете оттам, мястото е прекалено влажно. Размениха си продължителни погледи, после Лантин усети миризмата на разтопеното масло и рязко се обърна към печката. — Нямах намерение да правя запис на нашия разговор — промърмори той. — Проявявате прекалена подозрителност. — Няма такова нещо — отвърна тя, надзърна зад рамото му и проследи сръчните действия на пръстите му върху тестото: — Къде се научихте на това? — Мама — кратко отвърна той и прибави няколко капки студена вода. — Тук някъде сигурно се търкаля готварска книга, но блините човек трябва да си ги меси сам. Хапнаха на масата в кухнята, съвсем неофициално, като мъж и жена. Но храната беше далеч от обикновената скромна вечеря: блините от пшеничено брашно бяха поднесени с черен хайвер и разтопено масло, водката в кристалната каничка беше леденостудена. Даниела остана с впечатлението, че празнуват нещо, в главата й изведнъж се появи една неотдавна прочетена статия. В нея се твърдеше, че първата стъпка на американките към сърцето на избрания мъж неизменно включва поднасянето на любимата му храна… Познаваше силата на тялото си, знаеше какво е въздействието му над мъжете. Не можеше да бъде другояче, тъй като тя беше една изключително прагматична жена. Опозна предимствата на тялото си още съвсем млада, душата й беше изпълнена с решимост да ги използва докрай, за да изкачи трудните стъпала на бюрократизираното съветско общество. Даниела не беше лека жена, тя просто използваше секса както умните мъже около нея използваха своите връзки и влияние. Бързо открила, че никой от тях не е склонен да се довери на умствените й способности, тя прибягваше до гъвкавото си тяло и пак постигаше това, което иска да им внуши. Така беше постъпила с Карпов, така беше постъпила и с полковник Валентинин, и с лейтенант Толчин преди него. Беше убедена, че методите й ще имат успех и при Юри Лантин, но веднага си даде сметка за доста по-различната обстановка, в която се намираше. Именно към тази обстановка се беше стремила в продължение на години, но присъствието й тук бе свързано и с огромни рискове. — Трябва да ме поздравите — промърмори Лантин след богатата вечеря, вече успял да поднесе гъстото и ароматно турско кафе, което Даниела много обичаше. Случайност ли беше това, или част от програмата? — Нашата марионетна война с Китай се развива изключително успешно. — Имате предвид сблъсъците с виетнамците в граничните райони на провинция Юнан? Лантин бавно кимна с глава. — Тази сутрин агенция „Синхуа“ излезе с нова декларация срещу „въоръжените провокации“ и предупреди, че към района се насочват нови тридесет дивизии от Китайската народна армия. — Да разбирам ли, че това е ваша заслуга? — Карпов несъмнено би казал, че заслугата е негова — усмихна се Лантин. — Но идеята действително беше моя. Както и една друга — да изпратя в Япония екип на отдел С със задачата да ликвидира Ничиреншу. Даниела се задави, изпита усещането, че обилната храна се качва обратно в гърлото й. Сърцето й лудо заблъска. — Вашата заповед беше да изпратя екип на КВР, който да наблюдава отблизо действията на Ничиреншу — прошепна тя, правейки отчаяни опити да възстанови спокойствието си. — Карпов знае ли какво сте сторили? — Карпов е… как го казваха западняците?… В малкото ми джобче… Достатъчно му е да се кичи с ордени и парадни униформи, да има няколко копейки в джоба си… — на лицето на Лантин се появи широка усмивка. — Изпийте си кафето, Даниела. Наистина е добро. — Напълни отново чашата си, тишината се нарушаваше от тиктакането на старинен стенен часовник зад вратата, което изведнъж й заприлича на дишането на възрастен астматик. — Значи се намесихте и поехте ръководството на един от моите екипи — установи след известно време тя. — Просто направих малки корекции в програмата му — поклати глава той. — При което пренебрегнахте началническите ми правомощия и ме направихте за смях! — Нищо подобно, само им дадох няколко допълнителни указания. Даниела изведнъж си даде сметка, че този разговор му е някак странно приятен. — И всички са мъртви! — отсече тя с тон, в който нямаше никакво съмнение относно вината и отговорността за унищожените агенти. — Така е — поклати глава той. — Просто не отчетох опасността от намесата на онзи американски агент. — Джейк Мейрък. — Същият — отвърна той и насочи поглед към тъмния прозорец. — Чудя се какво е търсил там… Даниела отказа да се хване на въдицата. — Операциите на отдела са моя работа! — отсече тя и веднага установи, че точно това е отговорът, който Лантин беше чакал от нея. Ръката му се спусна под масата и се появи обратно с някакъв предмет. — Да разбирам ли, че и това е ваша работа? — тихо попита той. Даниела с мъка се въздържа да не извика. Света Богородице! Той разполага с шифъра на „Медея“! Питър Енг чакаше в огромното мраморно фоайе на къщата на Андрю Сойър, издигаща се в полите на планината над залива Шек-О-бийч. Построена в типично американски стил, сградата изобилстваше от солидни букови мебели и широки вградени гардероби. По стените бяха окачени картини от неизвестен художник. На една от тях беше изобразен Даниел Мартин Сойър — дядото на Андрю, облечен в ловен костюм и изправен на фона на любимите си планини във Вирджиния. На стената срещу него имаше огромен портрет на Бартън Сойър — бащата на Андрю. Той също беше с ловен костюм, но зад него се виждаха хонконгското пристанище Виктория и първите постройки на днешния квартал Колуун, появили се преди около седемдесет години. Енг знаеше, че портрет на самия Андрю е окачен в кабинета му. На него той не беше облечен в ловен костюм, но за фон си беше избрал връх Виктория и това, макар и частично, спасяваше семейната традиция. Енг трябваше да дискутира важни въпроси с домакина, но все още го караха да чака в хладното фоайе. След няколко минути чакълът на алеята пред входа пропука под гумите на тежка лимузина, той скочи от стола си и пристъпи към вратата. Хвана дръжката и я отвори с дълбок поклон. — Добър вечер. — Добра да е и за теб, млади племеннико. Във вестибюла пристъпи дребен китаец с торбест панталон и широко, зле скроено сако. Ярките му очички любопитно огледаха вътрешността на салона и се заковаха върху препарираната бизонска глава над вратата, която водеше към кабинета на Андрю Сойър. — И това ли е една от противните традиции на „гуай лох“? — изви вежди той. — Имаш предвид бизона ли, вуйчо? — това обръщение се използваше като знак на почит сред близки хора, които рядко са кръвни роднини. В случая обаче то можеше да се тълкува и буквално, тъй като двамата действително бяха вуйчо и племенник. — Това животно се въди в Златните планини. Бащата на уважаемия мистър Сойър го застрелял още като юноша. Взел го със себе си, когато се преселил тук, преди близо сто години… — Трофей, значи — промърмори с едва доловима погнуса Достопочтения Чен. — При тях това е свързано с доказателство за мъжественост — поясни Енг. — Подобни ритуали се срещат и на други места по света… Черните, подобни на копчета очички на Достопочтения Чен се спуснаха към лицето на Питър Енг. — Но „чуждестранните дяволи“ си остават „чуждестранни дяволи“, нали така, млади племеннико? Продължават да трупат пари в банките, продължават да разсъждават като животни. За съжаление ние имаме нужда от тях… — очите му отново се насочиха към трофея: — Никога не забравяй как гледат на нас. Точно като на този трофей, нали? Изгарят от желание да ни препарират и окачат в спалните си… — Я ми кажи, млади племеннико, докога ще скланяме глава и ще се примиряваме с робството? Не е ли по-добре да се откажем от този живот? — очите му ярко запламтяха. — Никога не забравяй, че си китаец, синко! — Аз съм шанхаец, точно като теб — поклати глава Енг. — Но какво да кажем за кантонците, за Чиу-чоу? Те са… Нямаше смисъл да продължава. Достопочтения Чен изрази отношението си кратко, но ясно — обърна се и се изплю в ъгъла. — Ето защо сме роби, вуйчо — упорито добави Енг. — Защото сме разединени. Ако китайците се сплотят, те… — Никога! — прекъсна го мрачно Достопочтения Чен. — Тази идея е обречена. Шанхайци, кантонци и Чиу-чоу никога не могат да работят заедно, просто защото не си вярват. — Никога! — повтори на глас той. — Уважаемият господин Сойър те очаква — склони глава Енг. — Ще ти кажа нещо, млади племеннико — промърмори Чен. — Едва ли щях да бъда тук, ако този „гуай лох“ Сойър не беше се появил на последната ни среща в Макао. — Работим заедно, вуйчо. „Грийн Панг“ и „Сойър & синове“ трябва да търсят взаимната изгода, но едновременно с това трябва и да се подкрепят. За момент Достопочтения Чен замръзна от гняв. Дали този хлапак Питър Енг не ме учи на маниери, скръцна със зъби той, но после отхвърли тази мисъл. Младежът просто е верен служител на Андрю Сойър и в това няма нищо лошо. Дълбоко в себе си Чен не приемаше подобно отношение на китаец към „гуай лох“, но нямаше друг избор, освен да се примири. На всичкото отгоре Енг беше прав: съюзът между тях действително носеше взаимна полза. Затова няма смисъл да се държи толкова остро. Отдавна се беше научил да се усмихва, докато сърцето му оставаше каменно. — Нали затова приех предложението ти? — направи се на учуден той. — Но не очаквай да променям мнението си. Всички сделки между моята триада и „Сойър & синове“ ще се осъществяват единствено чрез теб. Андрю Сойър ги очакваше в просторния си кабинет. Изправен на крака, той направи дълбок поклон и побърза да предложи на Достопочтения Чен най-удобното място в помещението — собствения си тапициран с кожа стол. Той се намираше в единия от ъглите на челно място сред гарнитура от удобно канапе и ниска масичка с бронзови крачета. — Много съм доволен, че ми отделихте от времето си, Достопочтени Чен — проговори Сойър, който умишлено използваше шанхайския диалект. Наблюдавайки скованата усмивка на китаеца, той си даде ясна сметка, че предстоящият разговор няма да е от лесните. Сипа уиски „Джони Уокър“ по чашите, предложи лед, но всички отказаха. Вътрешно доволен от богатия избор на напитки върху спомагателната масичка, Достопочтения Чен остана хладен към любезния прием на домакина. Широко известен е фактът, че „чуждестранните дяволи“ не притежават истински добри маниери, и макар да нямаше почти никакви персонални контакти с този Андрю Сойър, той не допускаше, че макар и тайпан, домакинът му може да бъде по-различен от останалите. Отпи една глътка и направи опит да се отпусне. Не беше лесно, тъй като в присъствието на „чуждестранните дяволи“ винаги се чувстваше притеснен. Никога досега не беше се доверявал на чужденци, за разлика от своя млад племенник. Но той е китаец, при това роднина. На него поне можеше да се довери. — Позволих си волността да приготвя лека закуска — продължи Сойър. — Не обичам да обсъждам важни въпроси на празен стомах. Според мен гладът пречи на ясното мислене. — Точно така — съгласи се с неудоволствие Достопочтения Чен. Колко пъти беше казвал това на синовете си? Да научиш нетърпеливите младежи на истински бизнес е една от най-трудните задачи на този свят. Сойър се извърна към блестящия с никелираните си части бюфет, заемащ почти една четвърт от огромното помещение. След миг се върна при гостите си с табличка, върху която апетитно димяха задушени бамбукови връхчета. — „Дим сум“ — установи Достопочтения Чен, без да издава изненадата си. — Доста рядко блюдо за този час от денонощието. — Точно така — съгласи се Сойър. — В ресторантите винаги ги поднасят мазни и претоплени, затова разчитам единствено на личния си готвач. Отлично знаеше как да се държи в компанията на китайци и беше убеден, че усилията му по отношение на „дим сум“ ще бъдат оценени по достойнство. Когато предложи това меню на своя помощник, Енг даде да се разбере, че е готов да се заеме с приготвянето и сервирането, но Сойър категорично отказа. — Питър, най-важното е аз лично да сервирам на Чен — посочи той. — Достойнството ми няма да пострада, а той несъмнено ще бъде поласкан. В крайна сметка ние го поканихме тук, на чужда за него територия. Не му е било лесно да приеме… Започнаха да се хранят и Сойър мислено се поздрави за правилния избор на поведението си. Наблюдавайки несъразмерните дрехи на дребничкия мъж, той с мъка потисна усмивката си. Настанен в огромното кресло, той изглеждаше още по-незначителен. Изпита странното чувство, че Достопочтения Чен е кукла, на която е вдъхнат живот с помощта на някакъв непознат алхимичен процес. Спомни си коледната приказка без край, която му разказваше баща му. Чакаше я цяла година, изгаряше от нетърпение да чуе продължението. Постепенно приказката се превърна в най-важната част на празника, далеч по-желана дори от подаръците, които го чакаха под богато украсената елха. Сега му се струваше, че Достопочтения Чен е герой именно от нея — „Орехотрошачката“… Вече не помнеше почти нищо от фабулата, нито пък имената на героите. Изведнъж му стана тъжно. Ако дъщеря му беше оцеляла, той несъмнено щеше да й разказва тази приказка и всяка Коледа щеше да си спомня нови и нови подробности. Така магията й щеше да остане вечно жива… Приключиха с крехките „дим сум“ и преминаха на добре сварени оризови топчета, увити в млади листенца от лотос. По традиция с тази храна се поднасяше и чай от хризантеми. Достопочтения Чен облиза устни и се оригна — сигурен знак, че е останал доволен от качеството на храната. Вдигна очи към Андрю Сойър и колебливо си помисли: „Може би пък съм сгрешил с тоя… Защото маниерите му са наистина впечатляващи.“ На лицето му бавно се появи усмивка — този път топла и искрена. — Това не ми харесва — каза Сойър, след като изпрати Достопочтения Чен. — Кое, тайпан? — Нищо не ми харесва. Енг вече беше успял да му предаде за срещата си с Тцун-Трите клетви. Сойър крачеше из библиотеката и леко докосваше вещите в нея: ъгълчето на филигранната рамка върху бюрото, кожената подвързия на „История на гражданските войни в света“ от Брус Катън, ахатовото преспапие. Като повечето американци и той мислеше по-добре, когато се движи. — Мислех, че искате участие в „Пак Ханмин“ и „Кам Сан“ — промълви Енг. — Може би — сънливо проточи Сойър. — Може би… — Е, тогава решавайте. Разполагате с всички детайли от предложението на Тцун-Трите клетви, което ми се струва съвсем почтено. — И наистина е такова — отвърна Сойър. В очите му за миг се отрази меката светлина на настолната лампа. Краката му потъваха в дебелия персийски килим, произведен преди повече от двеста години. — При положение, че човек желае да инвестира почти два милиарда долара в бъдещето на Хонконг. — Но ако ние не желаем това, би трябвало да последваме „Матиас Кинг“ и да се изнасяме оттук — отбеляза Питър Енг. Сойър прекрати обиколката си. — Да разбирам ли, че ти си за тази сделка? Почти усети свиването на раменете на другия, макар да не можеше да го види в здрача на стаята. — Нали това искахме? „Стисни шанса за гушата“ — така гласи една стара китайска поговорка… — Знам тази поговорка — въздъхна Сойър и възобнови обиколките си. — Знам и една друга, американска: „Дай на човека достатъчно дълго въже и той ще се обеси с него.“ — Какво означава това? — Означава, че всяка минута на този свят се ражда по един глупак — отвърна сериозно Сойър. — Мислите, че Тцун крие нещо за „Пак Ханмин“? — Или за „Кам Сан“. В случая разликата е без особено значение. — Какво ви кара да мислите така? — Ако имах точен отговор на този въпрос, несъмнено щях да те пратя да натрупаш бързо богатство, Питър… — Сойър въздъхна и поклати глава: — Тцун ни го предлага прекалено лесно… — Причините му са съвсем разумни. — Естествено. Иначе балонът веднага ще се спука. Такива оферти трябва да изглеждат както законни, така и съблазнителни. Но всичко се развива прекалено бързо. Нямаме време за задълбочен размисъл. Той иска да скочим, да вземем емоционално решение, подчиняващо се Бог знае на какво… Алчност, завист… Тук има нещо гнило. — Жалко, че нямаме възможност да им хвърлим по един по-внимателен поглед — кимна Енг. — Така нещата значително биха се опростили. — Честно казано, не ме е грижа какво става в „Пак Ханмин“ и „Кам Сан“. Ето какво ще направиш… Минава полунощ, но въпреки това ще позвъниш на Тцун и ще му кажеш, че се отказваме. Ако почне да те разпитва защо, просто ще се извиниш и ще затвориш. — А после? Слагаме точка, така ли? — Не веднага — отвърна Сойър и се отпусна в любимото си кресло от мека обработена кожа. — Ще изчакаме да видим дали отново ще ни потърси. Доколкото съм осведомен, неговото време изтича утре сутринта, до отварянето на борсата. Ако никой не купи акциите на „Матиас Кинг“ в проекта „Кам Сан“, с него ще бъде свършено. Няма да има друг изход, освен да пусне акциите на „Пак Ханмин“ на пазара. Ако наистина стане така, ние можем да ги изкупим евтино, далеч под цената, която ни предлага в момента… — А ще го сторим ли, след като твърдите, че има нещо гнило? — Говоря за конкретната сделка, а не за евентуалните последици от нея. В крайна сметка ние не знаем почти нищо за сделките и управлението на „Пак Ханмин“. Докато по отношение на „Кам Сан“ имаме твърдите гаранции на Пекин. Правителството на Китай едва ли ще си позволи да провали една сделка, която е от жизнено значение за страната. — Но той няма да я изпусне — възрази Енг. — Просто не може да си го позволи. — Но не може да си позволи и това, което го очаква на борсата утре сутринта. — Това са само предположения. — Но дяволски вероятни предположения, Питър. — Не разбирам. — Не се безпокой — засмя се Андрю Сойър. — Убеден съм, че и Тцун се чувства като теб. — Влиянието на КВР не се простира чак толкова далеч — отбеляза Лантин. — И затова искам да знам какви игри играете с китайците. Книжката с шифъра плуваше пред очите на Даниела. Какво би станало, ако татко беше разбрал за тайния живот на мама, запита се тя. Какво ли наказание щеше да й измисли? Лантин взе книжката и се изправи. — Веднага след като моите хора откриха този код, аз го изпратих за анализ при един познат, който работи в Психиатричния институт „Сербски“. — Имаше предвид клиниката за душевноболни, в която КГБ обработваше шпиони и дисиденти. — Разказах му къде и при какви обстоятелства е бил открит този документ, дадох му пълна представа за общата картина. Едва след това го попитах защо… — палецът на Лантин гальовно докосваше корицата на кодовата книжка. — И знаете ли какво отговори той? Че вие несъзнателно сте се стремяла да бъдете разкрита! — Високата му фигура се отдели от прозоречния перваз, очите му се заковаха в нейните: — А аз ще отида още по-далеч — вие сте била убедена, че ще ви разкрият само ако някой по-умен от вас намери място в споменатата картина! — Ясно е, че не се страхувате от Карпов и преценката ви е била правилна. Той никога не би стигнал до подобни разкрития. Дори не би се сетил да ги търси. — А вие защо ги потърсихте? — Защото при първата ни среща във вашия кабинет веднага забелязах нещо особено у вас… Нещо, което Карпов е пропуснал да забележи, особено след като е започнал да спи с вас… — Това са мъжки фантасмагории! — отсече Даниела. — Не сте забелязали нищо подобно, всичко е плод на развинтеното ви въображение. — Научих доста неща на вашата дача — усмихна се Лантин. — Преди всичко, че поддържате интимни отношения с Карпов. А после и това… — Кодовата книжка помръдна между пръстите му. — Как я открихте? — не можа да се стърпи Даниела. — Чрез майка ви — разшири се усмивката на Лантин. — Как така чрез майка ми? — хладно го изгледа тя. — Тя е имала нужда от скривалище за своята тайна… За иконата си. — Знаете за религиозните й убеждения? — Разбира се. Отбелязани са в досието й. — Защо тогава никой не я закачаше? — Заради вас, Даниела. За нас вие винаги сте била от първостепенно значение и не крия, че заслуга за това носи Карпов. Той искаше да бъдете щастлива и правеше всичко възможно да запази връзката ви с майка ви. Ако бяхме я репресирали като вражески елемент, вие положително щяхте да се обърнете срещу нас. — Тя не беше враг! — гневно го погледна Даниела. — Тя обичаше Русия! — Обичаше една друга Русия — поправи я Лантин. — Не нашата. — Защо го изтъквате едва сега? — Просто ви обяснявам как успях да открия тази книжка. Това е лъжа, въздъхна в себе си тя. Той просто иска да ми покаже, че ме държи в ръцете си. — Когато човек има тайни, той неизбежно се подлага на риск — продължаваше Лантин. — Тайните са силно оръжие само докато са притежание на собственика си. Но когато бъдат разкрити, те често имат ефекта на бумеранг. На практика тя имаше намерението да сподели с Лантин част от тайната на „Медея“. Просто защото искаше да се отърве от Карпов, който започваше да тежи като воденичен камък на шията й. Той вече пречеше на кариерата й, тъй като искаше да я задържи там, където е, за да може да се ползва от нея. Но тя отдавна беше надраснала сегашната си позиция и гледаше далеч напред. Желаеше доста повече от това, което можеше да предложи Карпов. Стана й криво, че Лантин сам се е добрал до материалите, които имаше намерение да му предостави. Това разваляше всичко. В устата й се появи горчив вкус, изпита погнуса от начина, по който всички около нея се опитваха да я използват. Напразно се беше заблуждавала, че държи козовете в свои ръце — на практика те винаги се оказваха в мъжете, с които беше свързана. Битката беше предварително обречена на провал. Сега най-важното е да се присъедини към победителите. Нямаше какво повече да губи и се приготви да победи този мъж в собствената му игра. Разказа му за „Медея“ толкова, колкото счете за необходимо, наблягайки главно върху вътрешните борби в китайското правителство. Инстинктивно усещаше, че подобна информация ще бъде от първостепенен интерес за него. За награда получи положителен отговор. Той пожела да продължава в поетата посока, пренебрегвайки хонконгския проблем. Очевидно беше твърде заинтригуван от игрите в Пекин. — „Медея“ има ли представа коя фракция ще победи? — попита той, след като Даниела приключи с краткото си изложение. — Все още не е сигурен. — Това е важно, бих казал — дори критично — отбеляза той. — Ако успеем да получим предварителна информация за печелившата групировка в Пекин, ние спокойно можем да разширим започнатата марионетна война. Знаем ли кои са, лесно ще ги поставим под контрол. Просто като им дадем това, което искат. Ще станат кротки като магаренца, на които даваме моркови… Даниела слушаше и наблюдаваше блясъка в очите му под полуспуснатите клепачи. Трябваше да разбере какви са стимулите на този човек, в противен случай беше загубена. Той не само разполагаше с далеч по-голяма власт от нея, но беше и мъж. Даваше си сметка, че мнението му за нея едва ли се различава от това, което имаше за Карпов. И тя беше в малкото му джобче… Това положение трябваше да се промени. Не с думи, а с нещо друго — далеч по-убедително. Стана й премина в дневната. Беше обзаведена с тежки кожени мебели, тапетите бяха тъмни, по мъжки сдържани. Атмосферата беше мрачна. След кратката си инспекция Даниела вече беше сигурна, че в този дом няма трайно женско присъствие. Интересно, промърмори си тя. Какви ли са сексуалните му навици? Вече знаеше, че обича да манипулира хората, да открива слабите им места и да се наслаждава на парализата им. Напомняше й за един зъболекар, при когото беше ходила като момиче заедно с майка си. Излъга, че му се е свършил новокаинът и буквално поглъщаше виковете й, докато бъркаше с бормашината в дупката на зъба й. Още тогава Даниела забеляза издутите му панталони, но години по-късно разбра смисъла на този акт. Сега в душата й се промъкна подозрението, че Юри Лантин е точно като онзи зъболекар. Реши да го провери чрез кодовата книжка и каза, че си я иска обратно. Разбира се, той отказа. Но тя настоя. Той отново отказа. Не й беше в характера да се моли, освен това не искаше да засилва подозренията му. Затова скочи отгоре му и силно го зашлеви. Лантин я удари с книгата и тя политна към лавиците на стената. Без да спира нито за миг, той скочи напред, сграбчи предната част на блузката й и рязко дръпна. Платът се разкъса и гърдите й изскочиха навън. Както обикновено, тя не носеше сутиен. Присвила очи, Даниела наблюдаваше реакцията му. Гърдите й бяха много хубави и тя отлично го знаеше. Тялото й се изви назад, от устата й излетяха тихи хлипове. Ударът върху гърдите й беше толкова силен, че тя нададе неволен вик. Той пусна книгата и впи пръсти в зърната, болката й му носеше очевидна наслада. Едната му ръка се плъзна надолу, промуши се под коланчето на полата и напипа бикините. Дръпна я рязко към себе си, устните му се впиха в гърдите й. Действаше грубо, но Даниела изпита огромно удоволствие. Не го показа, разбира се — това би разрушило илюзиите му. Той я желаеше. Мислите му бяха близо до изнасилването, но ситуацията не беше такава. Просто защото Даниела му го позволи. Беше й приятно да играе ролята на безпомощна жена, освен това усети как тялото й тръпне от възбуда. Тя искаше да бъде обладана, да усети тръпката на необузданите чувства, вълнението от измяната и опасността. Когато видя високото му мускулесто тяло освободено от дрехите, когато усети наедрялата му мъжественост в слабините си, тя вече беше готова. Пожела да се слее с тази мъжествена сила, да стане частица от нея. Всеки стон, който се изтръгваше от гърлото му, всеки гърч на голото му тяло, всяка тръпка в слабините му беше една малка победа за нея на това странно бойно поле. А когато горещото му семе се стрелна на плътна струя дълбоко в нея, тя стегна вътрешните си мускули и потъна в омайните тръпки на собствения си оргазъм. После, почти несъзнателно, тя изведнъж разбра, че най-сетне е открила това, което цял живот беше търсила — неограничената власт и ключа към нея. Джейк пожела да отиде сам в малкото жилище. Микио не възрази, макар вътрешно да беше убеден, че това е пълна глупост. — Поне я изчакай на улицата — загрижено рече оябунът. — Ще паркираме отпред една от моите коли и ще я вдигнем мирно и тихо в момента, в който се появи. А след това ще разговаряте на някое тихо и спокойно място. — Няма да стане — поклати глава Джейк. — Отмъкнем ли я от улицата като обикновен престъпник, нищо няма да науча от нея. — Но той би могъл да те чака вътре — предупреди го Микио. — На негово място бих постъпил точно така. — Всичко, свързано с Ничиреншу, носи рискове — отвърна Джейк. — А в случая просто нямам друг избор. Микио се ядоса не на шега. Не толкова от думите на Джейк, колкото от прекалената загриженост, която проявяваше за безопасността му. — Притежаваш прекалено анахронично чувство за чест, особено пък за един „гайжин“ — промърмори той. — Сякаш си самурай, отдал живота си на Токугава… Ръката му бавно се повдигна, в дланта лежеше автоматичен пистолет с късо дуло, блестящ като някакъв странен бръмбар. — Домо, Микио-сан — усмихна се Джейк и поклати глава: — Това не ми е необходимо. Свечеряваше се. Токийските улици бяха задръстени от хора, които бързаха да се приберат навреме за вечеря. Джейк се отби в някакъв магазин и купи една прясна риба, която помоли да му увият в лист предварително приготвена и доста плътна оризова хартия. После подаде на продавача седем книжни канапчета в червено и бяло, с които да стегне пакета. Човекът беше възрастен и разбра какво се иска от него. Ако беше по-млад, положително трябваше да му дава обяснения. В горния десен край на пакета прикрепи „аваби“ — нещо като етикет във формата на ухо, който по стара традиция се слагаше върху подаръци и означаваше пожелание за дълголетие. Тикна пакета подмишницата си и забърза към малкото апартаментче. В този час на денонощието беше напълно безсмислено да търси свободно такси. Дори и да откриеше такова, неизбежно щеше да потъне в безнадеждното задръстване по улиците на Токио. А не му се искаше да бъде смачкан като сардина в някой от вагоните на метрото. Стигна пред входа и вдигна глава. Предварително беше разучил кои са прозорците на апартамента й. После бавно обиколи блока. Микио се беше погрижил да го снабди с цялата налична информация за разположението му. Прозорците светеха. Това означаваше, че може и да го очакват. Джос, сви рамене той, върна се обратно и потъна във входа. Качи се в малък асансьор, който бързо го издигна до етажа. Затвори вратата зад гърба си и бавно тръгна по дългия коридор. Стъпките му отекваха в тишината. Спря пред вратата и се ослуша. Грохотът на уличното движение се чуваше някак приглушено, сред него странно отекна сирената на самотна баржа. Зад околните врати се долавяха обичайните шумове. Последните остатъци от дневна светлина бързо се топяха, мястото им още по-бързо заемаха разноцветните отблясъци на неоновите реклами. Тъмнината нямаше място тук, сред огромната метрополия. Откри, че му е необичайно топло, ударите на сърцето му бяха по-силни от звуците на града. Защо усеща пулсацията в средата на гърдите си? Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се концентрира. Челото го засърбя, неволно вдигна пръст да се почеше. И установи, че пръстът му е мокър от топла пот. Близна го с език, сякаш искаше да се увери, че това наистина е соленият секрет на тялото му. Гледаше право пред себе си, в блестящочерната полирана повърхност на вратата. За момент му се стори, че вижда отражението си в нея. Потръпна и изведнъж разбра, че е уплашен. Дясната му ръка бавно се повдигна към звънеца, очите му я наблюдаваха някак учудено — сякаш принадлежеше на друг човек. За миг не чуваше нищо, освен ударите на сърцето си. Грохотът на трафика се стопи, изчезнаха тъжните вопли на товарните баржи по реката. След секунда всичко ще бъде безкрайно различно, защото той ще има отговор на множеството въпроси, които го измъчваха. Вратата рязко се отвори. — Да? Отражението му беше изчезнало. — Камисака Танаба? — Хай. Той стори нисък поклон. — Името ми е Джейк Мейрък. Стар познат на Ничиреншу. Успя да зърне тъмните пламъчета на страха в очите й. Дали Ничиреншу не е вътре? — Кой сте вие? Беше облечена в яркозелено кимоно с ръбчета от фина дантела, под яката и ръкавите се виждаха краищата на бельо в доматен цвят. На краката й имаше леки снежнобели „таби“ от корково дърво. Дали винаги се облича така, когато е сама, запита се Джейк. — Донесох ви подарък — промълви той и протегна пакета. Пипалата на психиката му се протегнаха навътре, зад гърба на младата жена, търсейки признак за присъствието на Ничиреншу. — А подаръци носят само приятели… Тя го гледаше така, сякаш очакваше лицето му всеки миг да избухне в пламъци. — Мъжът, когото споменахте, няма приятели! — с мъка разлепи устни тя. — В това съм абсолютно сигурна. — Не съм казал, че съм _негов_ приятел — усмихна се Джейк, после настойчиво добави: — Моля ви, наистина трябва да поговорим! Тя се поколеба за миг, после протегна ръка за подаръка и отстъпи крачка назад с официален поклон. Джейк се наведе да събуе обувките си. Напрегнал мускули, той запази бойната стойка на тялото си с леко свити колене. Краката му светкавично се раздвижиха, центърът на тежестта му остана ниско в стомаха — мястото, което се нарича „хара“. Плъзна се с дясното рамо напред, очите му с един поглед обхванаха миниатюрната кухничка, нишата за спане със снежнобял футон, банята. Апартаментчето беше празно. Върна се в коридорчето, откъдето младата жена го наблюдаваше, неподвижна като статуя. — Трябваше да бъда сигурен — поклони се отново Джейк. — Сумимасен, Танаба-сан. В очите на Камисака се появи смайване. Чужденците в Япония казват благодаря само с широко разпространения израз „домо аригато“, докато „сумимасен“ се използва рядко дори от кореняците. Почти невъзможно е да се даде точен превод на тази думичка, която освен „благодаря“ изразява и още куп други неща: извинение за получена услуга от непознат, чувство за дълг, невъзможност да се отблагодариш в момента за направената услуга… — Бихте могли просто да ме попитате — промълви тя. Интересът на Джейк се повиши. Камисака беше облечена като гейша от предвоенните години, но говореше като всяко съвременно момиче в Япония. Ако беше спестила думите си, той положително би я взел за вярна самурайска съпруга, сякаш изскочила направо от епохата Едо. За това несъмнено щеше да допринесе и фактът, че тя не отвори подаръка си пред него. Така изискваха древните традиции. Подаръците се отварят в уединение, за да се избегне завистта на околните и евентуалното разочарование от избора на човека, който ги прави… — Искате ли чай? Очите й му казаха, че продължава да се тревожи. Това беше напълно разбираемо. — Благодаря, с удоволствие. Седнаха един срещу друг, разделяше ги ниска масичка от ебонитово дърво. Обсипана с фина дърворезба, тя беше прекалено елегантна за такова скромно жилище. Камисака умееше да поднася чай. Заедно с ароматната течност предложи оризови сладкиши и „тофу“. — Ще ми простите ли, ако ви задам няколко прями въпроса? — попита той. — Сам ще прецените дали ще ви простя, или не, Мейрък-сан. Този отговор му даде необходимата пауза. _Винаги трябва да преценяваш качествата на опонента си_, учеше го Фо Саан. _И не забравяй, че подцениш ли го в началото, никога няма да поправиш допуснатата грешка._ Но Джейк беше много далеч от мисълта да подценява Камисака. Макар и млада, тя вече успя да му покаже умствените си качества. Душата му се изпълни с неволно уважение към нея, а и към Ничиреншу. Защото в крайна сметка тя беше неговото момиче. — Кога за последен път се видяхте с Ничиреншу? — започна той. — Според мен първо трябва да ми обясните причината за такъв прям въпрос — усмихна се тя. — У Ничиреншу има една вещ, която ми принадлежи. Късче кехлибар, оформено като задната лапа на тигър. Взел го е от съпругата ми, която почина… — О, съжалявам! Наскоро ли почина? — Миналата седмица — отвърна Джейк и неволно започна да пресмята. Колко дни изминаха оттогава, по дяволите? Какво ми става? — Тя е била с Ничиреншу… — механично отбеляза болката в очите на момичето и изведнъж си даде сметка, че я беше причинил напълно умишлено. Засрами се от себе си. Защо си отмъщава на това чисто създание? Какво общо има то с неговите гняв и мъка? — Сега разбирам защо изглеждате толкова изтощен — изненада го отново тя. — Бузите ви са хлътнали, под очите ви има торбички. Като ви видях на прага, имах чувството, че сте маратонец на края на силите си… Колко елегантно, въздъхна в себе си Джейк и усети как бузите му пламват. Това момиче притежава не само пъргав ум, но и изтънчено възпитание. — _Наистина_ съм уморен — чу се да казва той, а гласът му прозвуча така, сякаш идваше от далечния край на тесен тунел. — А в моя бизнес това е сериозна предпоставка за злополука. — Значи бизнесът ви е лош — отвърна тя и допълни малките чашки. — Имах чичо с подобен бизнес на вашия… Много го обичах. Отрупваше ме с подаръци, беше в състояние да разсее и най-мрачното настроение. Но умря, при това съвсем внезапно. От преумора, обясни баща ми, когато го попитах защо чичо Тейсо престана да идва у дома… — очите й станаха топли и изпълнени със съчувствие. — Не бих искала това да се случи и е вас… — Е, какво толкова? — промърмори той, изпълнен с необяснимо самосъжаление. — Вие дори не ме познавате… Камисака седеше напълно неподвижно и това още веднъж подчерта безупречните й маниери. — Според мен животът ви е накарал да свикнете с емоциите — тихо промълви тя. — И това е тъжно. Нима толкова малко вярвате в човечността, че подозирате в лъжа всекиго и всякога? Думите й бяха лишени от агресивна острота, прозвучаха тихо, мелодично и някак успокоително. И именно затова Джейк се замисли над тях. Даде си сметка, че е права, че той наистина живее сред паяжината на постоянни лъжи. И този начин на живот беше принудил сърцето му да закоравее. С тръпка на ужас проумя, че от доста време насам не е в състояние да прави разлика между истина и измислица. После разбра и нещо друго — клокочещият в душата му гняв е предизвикан от красотата и топлината на тази жена. Жената на Ничиреншу… А Мариана — неговата жена, е студена като лед. И безвъзвратно загубена… — Аз не бих… — замълча, изпитал затруднение да изрази чувствата, които го вълнуваха. — Признавам, че сте съвсем различна от това, което очаквах да видя… — А какво очаквахте? — усмихна се тя. — Може би да ви забия нож в гърба? Той замълча и това беше достатъчно признание за правотата на думите й. — В душата ви се таи насилие. — В душата на Ничиреншу също — тръсна глава Джейк. Пазарлъкът започна. — Не твърдя, че го разбирам изцяло, нито пък, че съм напълно доволна от нашите отношения — въздъхна тя. — Но той е самурай, един истински анахронизъм… Би се чувствал далеч по-добре в света на миналото… Затова му прощавам всичко. — Дори убийствата? — Аз изповядвам будизма и не мога да толерирам отнемането на човешки живот — погледна го право в очите Камисака. — Но съм достатъчно гъвкава, за да зная отговора на подобен въпрос и да се примиря с него. — Но вие живеете с него! — възкликна Джейк. Усети как започва да се дразни от спокойния глас и сдържаните маниери на тази жена. — Спите в едно легло с него, готвите му, обслужвате го! Нима не разбирате, че сте му отдала душата си, за Бога? Как можете да го правите, когато прекрасно знаете с какво се занимава извън тези стени? — А как мога да живея, когато прекрасно зная колко несъвършен е светът? — отвърна с въпрос Камисака. — Това не е никакъв отговор! — Приличате на онзи, който искал пълно съвършенство в градината си. Искате от себе си невъзможното, очаквате го и от другите. Съвсем естествено е да останете разочарован от тях, да живеете с чувството, че сте предаден. Но вие не сте предаден от хората около вас, Мейрък-сан. Вие сте предаден от собствените си морални критерии. — Трябва да приемате света такъв, какъвто е. А не такъв, какъвто вие желаете да бъде. Душата ви е изпълнена с гняв също като неговата. Дълбок и неукротим гняв. Дали някога ще се освободите от него? Нямате представа колко различни ще бъдете… И вие, и той… — на лицето й се появи усмивка. — Ето, виждате ли? Желая доброто и на двама ви! — Ние сме коренно различни! — гневно отвърна Джейк. — Добре, той е убиец — погледна го сериозно тя. — А вие? Какво представлявате вие? — Не съм тук, за да говоря за себе си! — Разбира се. Това беше глупаво от моя страна… — Дали в очите й не се мярна ирония? — Ще отговорите ли на въпроса ми? — Вече ви отговорих, но вие вероятно не ме слушахте… — Чух всяка дума, излязла от устата ви! — Нямам предвид слуха, а сърцето ви, Мейрък-сан. — Не започвайте с баналните проповеди — изсумтя той. — О, сега вече разбирам! — извика тя. — Нещата губят смисъл, когато няма борба. Ако Ничиреншу беше тук, вие двамата щяхте да се вкопчите в борба на живот и смърт. И само след като успеете да го убиете, вие ще видите смисъла… Нали така? Ако бях истинска жена на самурай с остър „вакизаши“ под масата, вие несъмнено щяхте да сте доволен от това, което успеете да измъкнете от мен. Въпреки опасността да скоча и пронижа сърцето ви! Джейк съзря съжалението в очите й и си даде сметка, че е абсолютно права. Наистина очакваше битка, дори се беше подготвил за нея. Никой в неговия свят не зачита лесните победи. Неговият свят. Съвсем различен от света на тази млада жена срещу него, съвсем различен от света на Мариана. Защо? Защо се беше увил в мантията на безчувствеността? Това състояние се роди край реката Сумчун, циментира душата му, лиши го от почти всички качества, контото правеха добър оперативен агент. Превърна го в никой. Спомни си за призрачното отражение на собственото си лице върху лакираната врата на Камисака. Да, това е той, от плът и кръв… Един неясен образ, един призрак… Сърцето му се сви от мъка, но остана някак кухо. Можеше да бие още много години, но щеше да си остане един бездушен механизъм, напълно лишен от емоции. Но Мариана е мъртва, какво тогава е значението на това разкритие? С премрежен поглед проследи как Камисака бърка в ръкава си и поставя малък пакет върху полираната маса. — Мисля, че това е ваше — простичко рече тя. Тази жена притежаваше безценната дарба да не дава оценки, да не прави опити да наднича в душата на събеседниците си. Друг на нейно място положително би добавил нещо от сорта на: „Вероятно ще се въздържите да го отворите, въпреки уверенията ми, че няма да избухне в лицето ви…“ Но тя не каза нищо. Постави ръце върху масичката и застина. Джейк се загледа в бродерията на ръкава й. Зелено върху зелено, майсторски преплетени шарки, още по-майсторски внушения… Пръстите й бяха издължени и деликатни. И те, подобно на кимоното, излъчваха тайнствена сила… Дълго седя абсолютно неподвижен като каменна статуя. В ноздрите му нахлуваше ароматът на тялото й, свеж като лятна нощ. Очите му бяха насочени в малкото пакетче, опаковано като за подарък. Във фината оризова хартия проблясваха тънки златни и сребърни нишки, които му напомниха за блестящите шнурчета, с които беше опаковал сватбения подарък на Мариана. Тя беше тази, която пожела да си разменят подаръци, сякаш ритуалът на бракосъчетанието не й беше достатъчен. Джейк едва сега започна да проумява защо му беше поискала това допълнително уверение за силата на чувствата му… Най-накрая протегна ръка и започна да развива хартията. Отначало помисли, че Ничиреншу, колкото и невероятно да звучи това, изведнъж е решил да му върне липсващата част от „фу“. Защото в пакетчето наистина имаше късче кехлибар. Стилът на изработката не можеше да бъде сбъркан. Извърна го с лицето нагоре и изведнъж започна да трепери. В ръцете си държеше главата и раменете на внушителен тигър. Част от същото произведение на изкуството — в това нямаше никакво съмнение. Вдигна го срещу светлината и внимателно се зае да изследва прозрачността и нишките на минерала. Да, това е същият тигър. _Още една част_ от „фу“! — Какво става, Господи? С мъка потисна желанието си да изкрещи, преглътна и глухо попита: — За пръв път ли виждате това, Камисака-сан? Тя леко се извърна и кимна с глава. Самообладанието й го влудяваше. — На кого е? Гарвановочерната коса обвиваше бялото й лице в съвършен ореол. Очите й останаха бистри и спокойни. — На Ничиреншу — отвърна. — Каза, че го е получил от майка си. Но Джейк вече беше престанал да я слуша. В понеделник Хонконг започна да се готви за посрещането на тайфун, родил се някъде над необятните простори на океана. Проверяваха се заслоните в пристанищата Козуей и Абърдийн, а също и по-малките, разположени по другите точки на острова. Във вътрешността обаче опасността беше друга, там стотици и хиляди бизнесмени очакваха със свити сърца камбанния звън, който щеше да оповести отварянето на борсата Хан Сей. Паниката рязко нарасна в момента, в който по радиото официално съобщиха за оттеглянето на „Матиас Кинг“. Час след отварянето на борсата тя вече достигаше своя връх. Хората ясно виждаха как се сбъдват най-мрачните им предчувствия. Мнозина си даваха сметка, че ако обезценяването на ценните книжа продължи със същите темпове, в края на деня ще бъдат свидетели на неудържима верига от банкрути. Неспокойни и изпълнени с ужас очи следяха екраните, върху които акциите на довчера процъфтяващи компании отбелязваха рязък спад, а после направо се сгромолясваха. Чифт от тези очи принадлежеше на Тцун-Трите клетви. Акциите на неговата компания „Пак Ханмин“ падаха с ужасяваща бързина, тъй като позициите й бяха силно разклатени от участието й в проекта „Кам Сан“ и отказа на Сойър да се включи на мястото на „Матиас Кинг“. Вцепенен от тревога, Тцун се облегна в стола си на балкона на борсата и затвори очи. С мъка преглътна лепкавата топка в устата си и безмълвно прокле лошия си късмет. Нищо не можеше да направи, ръцете му бяха вързани. Беше получил нареждане да не търси повече Андрю Сойър, макар инстинктът да го предупреждаваше, че по този начин ще накара Сойър да се държи настрана. Утрото потвърди това и той вече знаеше, че деловото предложение отправено към Питър Енг, е било чисто самоубийство. Оферти като тази, която беше отправил на Андрю Сойър, трудно, можеха да останат тайна в град като Хонконг. Защото залагането е единственото нещо на този свят, което китайците обичат повече от клюките. От стремителния спад на „Пак Ханмин“ ставаше ясно, че някой от „Сойър & синове“ е споделил информацията за проекта „Кам Сан“ с останалите тайпани. Това обезценяване не можеше да се дължи единствено на съобщението за оттеглянето на „Матиас Кинг“. „Пак Ханмин“ рухваше пред очите му и това без съмнение се дължеше на офертата, която беше отправил към Сойър. Не би трябвало да си позволява подобен ход, особено пък сам. Би било далеч по-разумно да си държи устата затворена, особено в момент като този. Но решението взе Резидента, вслушал се в чужди съвети. И резултатите бяха налице. За съжаление той се пържи на огъня, докато Резидента е далеч. По дяволите! Направи опит да се успокои, но кратък поглед към екрана беше достатъчен за обратното. В рамките на по-малко от минута цената на акциите му беше паднала с нови два пункта. Не, това е невъзможно! Два пункта за толкова кратко време! Ако нещата продължават да се развиват с тези темпове, „Пак Ханмин“ скоро ще бъде принудена да обяви фалит! Тцун стисна юмруци, приведе се напред и заповяда на брокера си да купува. Беше принуден да направи този ход, друг изход просто нямаше. Но ресурсите му бяха ограничени и скоро с потръпване и кратка справка в бележника си установи, че вече е купил всичко, което можеше да си позволи. Стомахът му се сви. Очите му неволно потърсиха върху екрана индекса на „Пак Ханмин“. Вече няколко минути цената оставаше без промяна. От отварянето на борсата беше изгубила седем пункта и половина, но в момента се държеше. Започна да се поти и това беше лошо предзнаменование. Реши да не използва ленената кърпичка, която стискаше в ръка. Всички да вървят по дяволите, изръмжа в себе си Тцун-Трите клетви. Няма да проявявам слабост пред своите врагове! „Пак Ханмин“ се държеше. Ако това е цялата ми загуба през този кошмарен ден, аз ще бъда истински щастлив, въздъхна в себе си той. „Ще запаля ароматични пръчици в семейната гробница и ще отправя благодарствена молитва към духовете на дедите си.“ Лудницата долу продължаваше. Тцун-Трите клетви гледаше в тълпата брокери с широко отворени очи, сякаш виждаше ада. През 1971 и 1972 също беше така, но тогава борсата „Хан Сенг“ вървеше нагоре, оборотът й се удвояваше всяка година. Сега обаче нещата се обръщаха. Процесът започна преди три години, когато Великобритания официално прие да върне колонията на Китай през 1997 година. Но началото беше бавно незабележимо, нямаше нищо общо със сегашната лудница. Неудобният европейски костюм на Тцун започна да овлажнява подмишниците. Мразеше тези дрехи чувстваше се неудобно, когато под краката му беше твърда земя, а не потръпващата от леки вибрации палуба. Присви очи и отново погледна екраните. „Пак Хан мин“ продължаваше да се държи. Е, положението не чак толкова лошо, рече си той и изпусна дълбока въздишка на облекчение. Опасният момент може би вече и зад гърба ми… Настъпи времето на изчакване. Силно подценени, акциите му бяха уязвими, особено ако се появи желаещ да ги изкупи наведнъж. Преди години той изкупи основния пакет на компанията „Ксиу Х. К.“ точно по този начин. Грабна го под носа на фамилията Ксиу, която се оказа с недостатъчно капитал за обратно изкупуване. Сега си даваше сметка, че може да се окаже в същото положение. Преди три години веригата от магазини и складове на Ксиу изглеждаше апетитно парче, което впоследствие действително донесе немалко печалби за конгломерата „Пак Ханмин“. После обаче той получи заповед да ги продаде и да насочи капитали към Новите територии. Неразумно решение, рече си тогава той. Лишено от логика решение, тъй като веригата даваше огромна печалба. За разлика от пазара на недвижими имоти, който вече беше започнал да се свива от заплахата на приближаващата се 1997-а. Съдба. Всичко се върти в кръг, ако се замисли човек. Макар да притежаваше най-големия танкерен флот в света, Т. И. Чун имаше големи капиталовложения в банковото дело, рефинансирането на недвижима собственост и злато добива. От друга страна „Сойър & синове“ станаха най-големият производител в колонията след оттеглянето на „Матиас Кинг“, а „Файв стар пасифик“ беше лидер сред собствениците на недвижими имоти. Всяка една от тези три компании можеше да прояви оправдан интерес към акциите на „Пак Ханмин“. Съвсем в реда на нещата би било някоя от тях да изкупи тези акции на сегашната им смешна цена, да спекулира с тях на борсата и да ги пусне за продажба, след като стойността им се повиши три, а дори и четири пъти. Другият вариант беше по-прост, но по-страшен: да ги задържи като своя собственост, принуждавайки „Пак Ханмин“ да изплати своя дял от проекта „Кам Сан“. Тцун-Трите клетви скръцна със зъби. Очите го заболяха от взиране. Примигна няколко пъти и отново насочи поглед в екраните. Вече не знаеше какво му се иска повече — повишение или по-нататъшно понижение на неговите акции. И в двата случая нещата щяха да са неблагоприятни. Единственият му шанс беше запазването на сегашното ниво, разбира се, с допустимите леки отклонения. По обед положението беше относително стабилно. Акциите на „Пак Ханмин“ очевидно бяха стигнали разумната долна граница и останаха там. Приличаха на тежко болен човек, чийто пристъп вече е овладян и шансовете му за оздравяване започват да нарастват. Тцун-Трите клетви си позволи чаша чай и купичка сусамени макарони, които му донесоха направо в борсата. Цяла сутрин поддържаше телефонна връзка с кантората си и даваше онези делови нареждания, които обикновено идваха от борда на яхтата му. В един и четвърт цената на акциите му се повиши с половин пункт и той отправи една безмълвна молитва към боговете. В крайна сметка май ще излезе, че съм действал правилно, въздъхна в себе си той. Огромните и навременни покупки на собствените му акции очевидно бяха отстранили конкуренцията. Желаещите да влязат в играта явно се опасяваха, че ще се сблъскат с наддаването му за всяка отделна акция, която биха желали да притежават. А ако той притежава достатъчно количество за да запази контролния пакет, нищо няма да му попречи да откаже изкупуването на останалите и така спекулантите ще претърпят сериозни загуби. Такава е същността на блъфа, усмихна се Тцун и започна да се отпуска. Най-лошото вече е зад гърба ми! Телефонът, който го свързваше директно с мястото за наддаване, иззвъня малко след един и половина. Тцун бързо вдигна слушалката. — Някой току-що купи петдесет хиляди акции на „Пак Ханмин“ — информира го брокерът му. — Кой? — попита Тцун и усети как сърцето му пропуска един такт. — Не знам. В момента проверявам… — Обади ми се веднага след като научиш — заповяда Тцун и затръшна слушалката. Дано да е еднократна покупка, помоли се на боговете той. Вече не можеше да остане на стола си. Приведен над перилата, той не отделяше очи от екраните. Котировките оставаха непроменени, но времето сякаш се разпадаше на отделни фрагменти с всеки удар на сърцето му. Телефонният звън сякаш прободе мозъка му. Той подскочи и грабна слушалката. Пластмасовото покритие изведнъж стана мокро от пот. — Да? — Току-що бяха купени нови петдесет хиляди акции. О, Буда! — От същия купувач? — Да. Господи, значи сметките ни са били погрешни! Някой иска главата ми! Акулите са надушили кръвта! От часове не съм купувал нищо и те пробват каква е ситуацията. Чудят се дали имам достатъчно капитал за покритие. — Кой е той? — дрезгаво излая в слушалката Тцун. — Все още не можем да установим, сър — отвърна брокерът. — И двете покупки са анонимни. — Искам име! — изръмжа Тцун и затръшна телефона. Котировките върху екрана започнаха да се променят. Сърцето на Тцун-Трите клетви пропусна един такт, ръката му неволно се вдигна към гърдите. За страничния наблюдател този жест несъмнено би трябвало да изглежда съвсем нормален, сякаш искаше да оправи жилетката си. Индексът на „Пак Ханмин“ се повиши с два пункта! Започва се, мрачно въздъхна той. Някой иска да ме глътне, а аз нямам сила да го спра. Телефонът отново издрънча. Дейвид Ох се настани пред изумруденозеления терминал, свързан пряко с гигантския мозък на компютъра GRP-3700, който се намираше в подземията на вашингтонската централа на Агенцията. Мрежата включваше обезопасен телефонен модем с вграден факс, който беше в състояние да обработва всякакви печатни материали и чертежи. С негова помощ той можеше да се включи в различните информационни нива на Агенцията, прибягвайки до личните си кодове. Колкото повече кодове набираше, толкова по-дълбоко потъваше в секретните файлове. Беше сам в малката и задушна стаичка. Вратата беше заключена още преди четиридесет минути, когато вкара в компютъра двата пръстови отпечатъка, взети от апартамента на Джейк Мейрък. През цялото това време ги сравняваше с милионите отпечатъци, съхранявани в паметта на компютъра. Почти непрекъснато получаваше указанието _„Продължавайте“_, а това означаваше, че някъде сред огромния лабиринт на съхраняваната информация се крият данни за хората, проникнали в апартамента на Джейк на другия край на света. Половинчасовото изследване на известни като противници личности не донесе никакъв резултат. Дейвид Ох ги елиминираше един по един, но надписът _„Продължавайте“_ в горния десен ъгъл на екрана започна да го дразни. Премина през най-известните оперативни агенти на КГБ и през „организираните“ терористи — членовете на организации като „Червените бригади“, „Черният септември“, „Баадер-Майнхоф“ и — японските екстремисти от фракцията „Червена звезда“. После се зае с тъй наречените единаци — терористите, които работят по поръчка. Прехвърляше файл след файл, но резултатът продължаваше да е нулев. — По дяволите! — не се сдържа Дейвид. Мълчаливият отговор на терминала беше все така лаконичен. Продължавайте! Но какво остана? Оперативните агенти на КГБ в левия политически спектър. Нищо. Продължавайте! Оттеглилите се от активна дейност. Нищо. Продължавайте! Натисна няколко клавиша, за да провери помощното меню на програмата. Трябваха му опции. Оказа се, че не е използвал само една от тях. Вкара в действие поредната парола и с нейна помощ извади една безкрайна поредица от имена. Главата му се поклати в знак на отчаяние, умът му вече търсеше начин за обогатяване на менюто. В същия момент поменикът изчезна и върху екрана започнаха да пулсират само две имена. В десния горен ъгъл се появи яркочервен и дебело подчертан надпис: Засечени и идентифицирани! — Господ да те благослови! — прошепна с одрезгавял от възбуда глас Дейвид Ох и бързо набра кодовете за проверка на информацията. Тридесет секунди по-късно вече беше сигурен, че грешка няма. Дланта му механично приглади овлажнилата от пот коса. Компютърът съобщаваше, че двамата мъже, посетили апартамента на Джейк след отпътуването на Мариана, са били членове на специален екип на Агенцията. Не са били изпратени нито като куриери, нито като следователи. Уменията им се характеризираха като твърде специфични, за да бъдат хабени за подобен род обикновени мисии. Те бяха просто убийци. И това означаваше само едно: заповедта за ликвидирането на Мариана Мейрък е била издадена още _преди_ да възникнат подозренията за измяна на Джейк, и следователно от Агенцията. Но как е възможно това? Дейвид Ох рязко вдигна глава и се огледа, макар да беше сигурен, че е сам в заключената стаичка. За пръв път в дългата си кариера изпита дълбоки съмнения по отношение на институцията, на която служеше. Имаше чувството, че е гол и безпомощен, съвсем като дете… Прогнозите за наближаващия тайфун се оказаха точни. Бурята връхлетя от югоизток, огромни шестметрови вълни започнаха да се блъскат в пристанищните вълноломи. Топлият въздух се смеси със студените маси, нахлуващи от северозапад, и над Хонконг се изсипа едра градушка. Дневната светлина рязко намаля, над колонията се спусна странен зеленикав здрач. Въздухът беше толкова влажен, че човек оставаше с впечатлението за спускане под повърхността на водата. На яхтата на Тцун-Трите клетви всичко вървеше както обикновено, никой не обръщаше внимание на пороя и високите вълни. Това особено ясно личеше в командната кабина, кабинет на тайпана, но тук дейността се подчиняваше на яркото присъствие на една жена — Неон Чоу. В момента тя се беше надвесила над бедрата на своя господар, голият й гръб смътно проблясваше на светлината на лампата. Дългата черна коса се спускаше свободно надолу, палави кичурчета гъделичкаха коленете на Тцун. Той лежеше гол, кожата му блестеше от пот. Винаги се потеше, когато Неон Чоу се заемаше да обработва свещения му орган с невероятна нежност и внимание. От устата му се откъсна дрезгаво стенание, имаше чувството, че членът му ще се пръсне. Винаги беше така. Сякаш органът му живееше самостоятелен живот, сякаш изпитваше огромна обич към жената, която го докосваше. А тя го докосваше по един наистина магически начин. Използваше ноктите и върховете на пръстите си, горещия си дъх, устните и езика, втвърдените зърна на гърдите си. Това го караше да губи представа за действителността, да се чувства като бог, достигнал приказни висини. Наслаждаваше се на всеки отделен миг, очите му бяха затворени. Слабините му бавно натежаваха, от гърлото му излетя проточен стон. Протегна ръка и нежно отмести Неон Чоу от свещения си орган. Очите му се отвориха и жадно погълнаха нежните очертания на тялото й, сякаш за пръв път ги виждаха. Имаше тънко кръстче, издължени крака и великолепно оформен ханш, силен и едновременно с това нежен като на дете. Гърдите й бяха малки, но добре оформени, шията над тях — дълга и съвършена. Очите под полуспуснатите й клепачи опариха тялото му, натежали от страст. Той я придърпа върху себе си като кукла, устните му се впиха във влажната й женственост. Тя издаде дрезгав вик, пръстите й се вплетоха в косата му, тазът й започна ритмично да се поклаща. Отначало бавно и внимателно, сякаш искаше да усети по-добре докосването на езика му. После все по-бързо и по-бързо. Нектарът на възбудата й го накара да изстене. Тялото й застина, удоволствието танцуваше по цялата й стегната фигура. Усети как я връхлита огромната вълна на желанието и се предаде. Притисна се в него, главата й се разтресе, косата й полетя във всички посоки, сякаш разпиляна от буря. Тялото й се разтърси от първите пристъпи на оргазма — сигнала, който чакаше Тцун. Отдръпна устните си, плъзна влажното й тяло надолу и проникна до дъно в нея. Горещият контакт го накара да изстене от удоволствие, всяка фибра от тялото му стремително се насочи към върха. Свещеният му орган конвулсивно се свиваше и отпускаше, потънал дълбоко във влажната й женственост, докосването на окаменелите й зърна до гърдите му извика нови стенания… Те никога не се целуваха, преди да се любят, а винаги след това. Тцун-Трите клетви беше убеден, че целувката е най-интимният акт между влюбените, тя беше онзи жест, който извисяваше и продължаваше удоволствието, настъпващо след пълноценния оргазъм. Неон Чоу издаде въздишка на дълбоко задоволство, зарови пръсти в косата му и преплете език с неговия. — Ела — дрезгаво прошепна той и придърпа тялото й в леглото. — Не трябва да гледаме на запад, защото ще разгневим Земния дракон и ще ни се случи нещастие… Дълго време лежаха мълчаливо, заслушани в тропота на дъжда върху палубата. Той намаляваше със същия ритъм, с който се успокояваха ударите на сърцата им. Тя първа се изправи, нагласи възглавниците и се облегна върху тях. Запали една цигара, дръпна веднъж и я тикна между устните му. После запали и за себе си. — Ще запазиш ли контрола си върху „Пак Ханмин“? Преди време той се дразнеше от директния начин, по който задаваше въпросите си. Но сега вече не. Може би това се дължеше на Блис, която беше доста различна от обикновените жени, също като Неон Чоу. И двете бяха от новото поколение китайки, което стремително се променяше и преобръщаше с главата надолу всички представи за добро поведение. Тцун-Трите клетви не знаеше дали да се дразни, или да се възхищава от тяхната прямота. Потисна въздишката си и леко поклати глава. Човек трябва да се примирява с фактите. Просто защото е безсмислено да се бори с океанските вълни… Още повече че сам беше учил Блис да действа смело и безкомпромисно като мъж, сам се беше стремил да й осигури бъдещето. В хода на този процес обаче изведнъж беше открил необятността на женския ум, невероятната му способност да възприема й запаметява, да извлича полезната информация. Помисли за последното телефонно обаждане, преди да напусне ложата си в Хан Сенг. С глух от вълнение глас брокерът му беше изредил имената на няколко фиктивни фирми, обединили усилията си за изкупуването на „Пак Ханмин“. — Може да съм силен и могъщ, но нямам неограничени финансови възможности — въздъхна той. Но и „Файв стар пасифик“ беше в същото положение, затова намесата на тази компанията в изкупуването на „Пак Ханмин“ беше истинска изненада за него. Фактът обаче оставаше: зад всичките фиктивни фирми на борсата стоеше именно „Файв стар“. Откъде бяха взели толкова пари? Какво ли е имал наум Резидента, за да предложи един толкова налудничав план? Очите на Неон Чоу галеха тялото му. — Все нещо имаш предвид — промълви тя. — Никога не си бил безпомощен… — Страшно много искам да задържа „Пак Ханмин“ — отвърна Тцун-Трите клетви, без да прави опит да скрие безпокойството си. — Маймуната Сун прекрасно знае, че с тази компания аз мога да направя чудеса. Но собствениците на „Файв стар“ са „гуай-лох“ и вече са купили значителна част от акциите ми. Дано се провалят на дъното на пъкъла! Неон Чоу натисна фаса си в пепелника, сведе глава и нежно погали гърдите му: — Дано! Роджър Донован се обади да поиска промяна на мястото за среща. Горещата вълна заливаше цялата източна част на Съединените щати, а Вашингтон беше истинска сауна. Задръстените от туристи улици просто излъчваха душна влага, а промишленият смог беше тежък и неподвижен, наситен с миниатюрни метални частици. Целият град имаше размит вид като изображение на древен стенопис. Това беше една от причините, поради които Донован пренасочи срещата към Грейсток. Чистото и подредено имение, хладната къща — всичко това му се струваше неудържимо привлекателно. А другата беше проста — той обичаше стария дом. Беше свикнал на простор, тъй като цял живот беше живял в Лос Анджелис. Разбира се, ако не се брои престоят му в Париж, където обитаваше аристократичен апартамент от началото на века, разположен в Шестнадесети квартал… На третия етаж висеше една картина от Сьора. Не беше _онзи_ Сьора, в който Донован се беше влюбил по време на мандата си в Париж, но въпреки това събуждаше в душата му познатото чувство на възхищение и завист. Обичаше начина, по който този художник заблуждаваше ценителите на своето творчество. Слага две петна с различен цвят близко едно до друго, а зрителят започва да вижда трето. Хем го имаше, хем го нямаше… Според Донован този мъж е бил един от най-големите фокусници на своето време. Хенри Ундерман се изненада от факта, че на посипаната със синкав чакъл алея пред входа е спряла само една кола: любимият „Корвет“, модел 1963 година на Донован. Този автомобил с оригинална боя и изключително запазена тапицерия беше гордостта му, беше единствената вещ, която Донован взе със себе си от Калифорния. Цялото му свободно време беше отдадено на тази кола, постоянно човъркаше нещо под капака или просто я лъскаше. Ундерман паркира очукания си „Кугуар“ до нея, в същия момент на дървеното стълбище се появи Донован. Този човек има поведение, на което винаги съм завиждал, въздъхна в себе си Ундерман. Чувства се на място навсякъде, истински хамелеон. Е, че какво друго трябва да се очаква, запита се той, докато, слизаше от колата. Богато семейство, отлично възпитание, най-добрите колежи… Самият Ундерман се чувстваше на място единствено в Агенцията. Като дете беше пълничък и тромав, обект на постоянен тормоз както в училище, така и у дома. Сега беше възрастен мъж с наднормено тегло. Притежаваше един-единствен свестен костюм, който обличаше само в официални случаи. А за него официалните случаи се изчерпваха със служебните срещи, които се провеждаха в извънработно време, след пет часа следобед. Сега носеше кафеникав панталон от изкуствена материя, купен от универсалния магазин „Сиърс“. Нагоре, въпреки жегата, беше облякъл фланелена риза с дълъг ръкав. Мразеше късите ръкави още от младежките си години, когато дебелите му, лишени от мускули ръце, бяха обект на подигравки от всички. За разлика от него Донован изглеждаше отлично — тънък и здрав. Беше облечен в бял памучен панталон, фино поло от „Ралф Лаурен“ и меки мокасини от скъпа кожа. Това е то, въздъхна Ундерман. Охолният живот в Лос Анджелис винаги ще си личи… Не можеше да обвинява колегата си за този живот, просто така му е било писано. Но той самият не желаеше да се доближи до него, отказвайки му дори уроците по тенис, които Донован съвсем безкористно му беше предложил. Тенис. Господи! — Къде са другите от екипа? — попита Ундерман. — Ела да се поразходим — отвърна Донован и махна с ръка към розовата градина. Закрачиха бавно по тесните пътечки, сред буйно цъфтящите храсти и жуженето на пчели. Ароматът на цветята беше толкова силен, че Ундерман усети гъдел в ноздрите си. Цветовете бяха прекрасни. В дъното имаше красив алпинеум. Донован пое по едва забележимата пътечка между белите камъни и спря едва когато наближи върха. Около него блестяха наситенозелени храсти. — Антъни е в Държавния департамент — промърмори той. — Поканен е на обяд в „Златния лъв“, лично от държавния секретар… — В това време? — направи гримаса Ундерман. — Да — усмихна се Донован. — За мен също не е подходящо, да не говорим как ще се отрази френската кухня на холестерола на Антъни. За съжаление той няма друг избор, тъй като това е любимият ресторант на държавния секретар. Предполагам, че обича да се показва на подобни места. А Антъни е проявил благоразумието да приеме поканата, особено след като стана ясно колко бесни са дипломатите от самодейността на Джейк Мейрък… Спряха се пред зелен храст, подрязан във формата на див звяр. Ундерман и друг път го беше виждал, но така и не разбра какъв точно е този звяр. Отпусна се на каменната пейка до него, извади кърпа и избърса потното си лице. — Уф, радвам се, че сме извън града! — Тази среща е изцяло по моя идея — подхвърли Донован. — Имаш предвид среща само между нас двамата? — вдигна глава Ундерман. — Споделих я с Антъни, малко преди да тръгне за обяда — кимна Донован и се отпусна до него. — Той я възприе напълно. — Айсбергът? — Айсбергът — кимна Донован и прокара пръсти сред гъстата си руса коса. Ундерман неволно се сети за старите телевизионни реклами за цигари. С тези широки рамене и още по-широка усмивка Донован би могъл да направи куп пари, рекламирайки диетична сода или нещо подобно, въздъхна в себе си той. Рекламодателите никога няма да се откажат от типично американското му излъчване… Всеки от нас си има причина за постъпване в Агенцията, рече си Ундерман. Каква ли е причината на Донован? — След смъртта на Столингс айсбергът опасно се насочи към сърцето на Агенцията — започна Донован. — Аз съм дълбоко разтревожен, Антъни също… Изправен пред проблеми относно сигурността на Агенцията, той дори забрави собствената си сигурност… — Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди Ундерман. — Нима крайната цел на този айсберг е отстраняването на Антъни Беридиън? Очите на Донован бяха леденосини. — А ти можеш ли да откриеш по-ефективен начин за парализиране на Агенцията? — Не, това е изключено! — тръсна глава Ундерман. — Рискът е прекалено голям, а ефектът от подобна акция със сигурност ще бъде краткотраен. — Искаш ли да продължим разходката си, Хенри? — надигна се Донован. — Напоследък ми е трудно да стоя на едно място… Тръгнаха сред старите скулптурни групи, Ундерман внимателно наблюдаваше колегата си. — Жегата няма нищо общо е внезапното ти решение да промениш мястото на срещата, нали? — попита той. — Страхувам се, че е така. Завиха наляво и скоро пред очите им се появиха полегатите хълмове на Вирджиния. Страната на конете, натъжи се Ундерман, спомнил си за Столингс. Тъкмо бяха постигнали споразумението си… Ундерман щеше да го учи как да използва компютърните терминали на Агенцията, а в замяна на това Столингс му обеща да го научи да язди… Миналата седмица дори му преподаде първия урок: как да се качи на коня, без да припадне от страх… Сега вече жребецът на Столингс никога няма да бъде пришпорван по начина, на който беше свикнал. — От данните на компютъра става ясно, че съществуват известни нарушения в правилата за сигурност. — От кого? — Все още не знаем това. Но няколко програми са били активирани от неоторизирани лица. — Докъде са проникнали? — Върху това също работим… Ундерман отправи поглед към тревистите хълмове, които бяха събуждали радост и чувство за свобода в сърцето на Столингс. Какво ли е това чувство, запита се той. Реши още тази седмица да се отбие в Кинотеатъра и да поиска уроци по езда от някой жокей. — Най-добре ще бъде веднага да се заемем с проблемите на сигурността — промърмори той. — Утре сутринта трябва да съберем инженерите и да ги натоварим с тази задача. — Ясно — кимна Донован. — Вече направих така, че Антъни да не се връща днес следобед в службата… — Според мен ще бъде най-добре, ако го държим настрана до приключването на операцията. — Добре. И без това ставам нервен, когато си мисля за присъствието му във Вашингтон… — Какво ще кажеш за това място? — Идеята не е лоша — кимна Донован. — Десетина агенти ще го покрият напълно… Ундерман започна да се извръща обратно към алпинеума, но гласът на Донован го спря. — Има още един въпрос, който трябва да обсъдим по молба на Антъни. — Какъв въпрос? — обърна се Ундерман и неволно примижа срещу лъчите на залязващото слънце. — Джейк Мейрък — отвърна Донован и застана така, че да му прави сянка. Ундерман отпусна ръката си, тракането на цикадите в ушите му изведнъж заглуши всички останали звуци. — Отива на своя глава в Япония и цял ликвидационен екип на КВР преминава в небитието. Антъни няма представа за намеренията му. Дейвид Ох също… Ти случайно да знаеш нещо по въпроса? — Нямам никаква връзка с него. — Антъни е на мнение, че трябва да го разконспирираме. — Защо? — рязко се обърна Ундерман. — Дълго обсъждахме това, Хенри. Аз все още се колебая, но старецът е абсолютно категоричен. Има вероятност именно Мейрък да се е ровил в компютъра… Всъщност Антъни е сигурен в това. Според него Мейрък е на нокти през цялото време след инцидента при Сумчун. А смъртта на жена му го е накарала да превърти. Честно казано, аз нямам достатъчно аргументи, за да оборя подобно твърдение. Ти обаче най-добре познаваш Джейк Мейрък… Какво е мнението ти? Първата реакция на Ундерман беше да отхвърли всички подозрения на Донован и Беридиън. Но веднага разбра, че няма право на това. Нямаше никакъв смисъл да се самозаблуждава и да твърди, че Джейк Мейрък не се е променил след инцидента при река Сумчун. Спомни си съдържанието на рапорта относно смъртта на Мариана Мейрък и нежеланието си да предприеме точен и задълбочен анализ на фактите. Просто му стана тъжно, единствената му мисъл беше за Джейк, който положително щеше да превърти. — Проникването в компютърните архиви — меко промълви той. — Кои програми са засегнати? — Данните за КВР и Ничиреншу, секретният списък на бивши наши агенти. — КВР, значи… — мрачно поклати глава Ундерман. Джейк се беше възползвал от информацията в компютъра, за да ликвидира целия екип на руснаците. — Очистил ги е със собствените си ръце и това най-много ме тревожи. Очевидно е видял как Столингс ликвидира жена му… Столингс е мъртъв, но ние тук — организаторите на цялата операция и преки началници на Столингс — все още сме живи. — Старецът е убеден, че Мейрък иска да ни ликвидира. Първо него, а после и нас… Ундерман потъна в дълбок размисъл. — По какъв начин е стигнал до секретната информация? — попита след известно време той. — Ако наистина е бил Джейк, разбира се… — Добър въпрос — поклати глава Донован, на устата му се появи горчива усмивка. — Ние с теб отлично знаем до колко нива на секретност може да проникне той… — Чрез хонконгската централа… — Точно така — кимна Донован. — Това означава Дейвид Ох… — Старецът изрови името му. Двамата с Джейк са били доста близки, нали? — Дейвид Ох би сложил ръката си в огъня за Джейк — отвърна Ундерман и отново въздъхна. Всичко се разпада… Господи! Крак повлече Джейк, а сега и цялата му агентура ще го последва… — Но как е възможно всичко това? — изрази учудването си той. — Според Антъни, архитектът се казва генерал Даниела Воркута — каза Донован. — По всяка вероятност тя е използвала Ничиреншу, за да стигне до Джейк Мейрък. И вече можем да признаем, че е успяла… — Ничиреншу работи за КГБ? — Днес получихме потвърждение на този факт. Оранжевите лъчи на слънцето огряваха околните хълмове, всички останали цветове бяха някак бледи. От гърдите на Ундерман се откърти дълбока въздишка. — Какъв е новият статут на Джейк? — попита той. — Старецът никога няма да го определи без твое съгласие — поклати глава Донован. — Аз също… — А каква квалификация би му лепнал в момента? — Пакостник. Ундерман затвори очи. „Пакостник“ означаваше, че Джейк вече е изхвърлен от Агенцията и поведението му се определя като заплашващо нейната сигурност. Означаваше още, че специалните екипи ще получат заповед да го открият и да го доведат за разпит. Тук, в Кинотеатъра… А при евентуална съпротива — да го застрелят на място. Ундерман обърна гръб на Донован и с това се изчерпя цялата му реакция. — Съжалявам, Хенри — промълви онзи. Даниела беше затънала в работа до гуша. Истински образец на съветски бюрократ, тя провеждаше срещи и заседания с най-разнообразна тематика: бюджет на отдела, разпределение на текущите задачи, седмични отчети за дислокацията на хората, изпълнението на задачите, загубите в жива сила, тримесечни, шестмесечни и годишни планове. Всичко се вкарваше в компютъра, после се правеха разпечатки. Доскоро броят им беше четири, на сега вече станаха пет. Две за архивите на отдела, две за Карпов и една (незаведена никъде) — за Лантин. Косата й блестеше, сресана идеално от английската четка, която й подари Лантин. Под строгата пола в тъмен цвят и черното поло беше облякла фино копринено бельо, чорапите й също бяха от тази материя. По време на безкрайните заседания в опушени от тютюнев дим зали изпитваше чувството, че е чуждо тяло, случайно попаднало тук. Приведена над принтера, тя изведнъж си представи дланите на Юри върху бедрата си, усети докосването на пръстите му във влажната женственост между тях. Беше обещал да й подари френски обувки с 12-сантиметров ток, сега изведнъж се опита да си представи как ли ще се промени фигурата й с тях. Извивката на гърдите и ханша, елегантните очертания на дългите й нозе… Усети топлина между бедрата си, преметна крак върху крак и направи опит да се съсредоточи върху темата на отегчително дългото заседание. По време на обяда в компанията на още три жени офицери от службата тя изведнъж се запита какво прави със своите копия Юри, след като ги прочете, разбира се… Дали ги предава на някой от членовете на Политбюро? Дали играе сам или изпълнява чужди инструкции? Защо го прави? Да я държи под око или вниманието му е насочено към Карпов? Успехът на операция „Лунен камък“ беше накарал Карпов да подскача от радост, твърдяха колежките й. Само за това говорел, изтъквал собствените си заслуги и не споменавал нито дума за подкрепата на Лантин или на когото и да било друг. „Бях прав и вече всички го знаят“, повтарял наляво-надясно той. Но Даниела беше наясно с истинското състояние на нещата. Лантин й призна, че идеята за погранични конфликти между Китай и Виетнам действително принадлежи на Карпов, но с това се изчерпва и целият му принос към операцията. Всичко останало беше дело на Лантин, поел твърдо инициативата и финансирането в свои ръце. А хвалбите на Карпов започваха да стават досадни… Какво ли е намислил Юри? След като цялата служба говори за хвалбите на Карпов, той също ги е чул… Не й каза нищо, но това беше напълно естествено. Вече беше разбрала, че Юри Лантин е човек с, многобройни фасади. _Когато човек има тайни, той неизбежно се излага на риск_, беше казал той. С това искаше да й внуши две неща: първо, че разкриването на чуждите тайни е негово професионално умение, и второ, че той самият не притежава никакви тайни. Което, разбира се, беше чиста лъжа. Тайната на Юри Лантин се криеше зад многобройните му превъплъщения. Тя вече беше започнала да подозира, че те са точно толкова, колкото му е необходимо. С абсолютна сигурност знаеше, че този Юри, когото познаваше тя, няма нищо общо с онзи, когото познава Карпов. А днешният Юри пък е съвсем различен от онзи, с когото се запозна преди време в собствения си кабинет. По време на обяда предпочиташе да мълчи и колежките започнаха да я поднасят за странните й нови привички: да пуши египетски цигари и да носи косата си спусната, вместо да я свързва на обичайния стегнат кок. И двете беше възприела по предложение на Юри, но колежките й нямаше как да знаят това. След известно време успя да влезе в тон, на лицето й се появи добродушна усмивка. Но тайно в себе си изпитваше дълбоко съжаление към тези жени — още едно напълно ново чувство за нея. Доскоро те бяха нейни приятелки, верни другарки по оръжие… Дотолкова, доколкото в службата можеше да съществува приятелство… Започна да ги наблюдава. Неволно й заприличаха на три кресливи и празноглави маймунки, които бъбреха просто за да им мине времето. Бяха самодоволни като крави на сочно пасбище. Щастливи и спокойни от собствената си плодовитост. Изведнъж й се сториха нетърпими, изпита непреодолимото желание да повърне. Това също беше реакция от влиянието на Лантин, макар че все още не можеше да определи точните механизми на това влияние. Връзката с него имаше странното свойство да я откъсва от останалите хора, от техните навици и начин на поведение, с които беше свикнала отдавна и които доскоро не й правеха никакво впечатление. Изправи се и тръгна към дамската тоалетна. Наведе се над порцелановия умивалник, който вонеше на дезинфекционни препарати, и наплиска лицето си със студена вода. Вратата зад гърба й се отвори и захлопна, но тя продължи да се мие. Най-накрая се изправи, взе хартиена салфетка от поставката до себе си и започна да се бърше. — Момичетата се чудят дали си на себе си — обади се женски глас зад гърба й. Беше Таня Назимова — едра и грубовата жена, полковник от съседния отдел на Даниела. — Напоследък май доста се тревожиш от безсънието, а? Даниела усети как пулсът й се ускорява, но беше достатъчно опитна, за да се издаде. Потисна желанието си да попита „Какво безсъние?“ и преднамерено бавно пусна мократа салфетка в кошчето. После се обърна към огледалото и започна да оправя прическата си. Едновременно с това наблюдаваше лицето на Таня Назимова. Беше широко и простодушно лице с бенка над устната, единственото хубаво нещо върху него бяха очите — яркозелени и блестящи. — Защо пък безсъние? — проточи най-сетне тя. В жаргона на службата под „безсъние“ се разбираше денонощно наблюдение над заподозрени лица. Даниела нямаше никаква представа кой и защо би я поставил под наблюдение, но възнамеряваше да разбере това от Таня, с която поддържаше доста близки отношения. — Ами защото е организирано извън службата и може би те притеснява — сви рамене Таня. Тя беше началник на отдел П и отговаряше за връзките между КГБ и бюрократичния апарат на Кремъл. Беше винаги отлично информирана, знаеше точно какво и на кого да подхвърли, за да си осигури лични дивиденти. — Но като се има предвид кой стои зад него, положително няма от какво да се тревожиш — добави тя, преплете пръсти и ги вдигна пред лицето на Даниела: — Юри Лантин и генерал Карпов са ей така, нали знаеш? След като наблюдението е организирано от Лантин, значи и Карпов е в течение… Рутинна проверка и нищо повече… Глупости, поиска да изкрещи Даниела. В тази операция няма нищо рутинно! Защо Лантин е наредил да ме поставят под наблюдение? И, което е още по-странно — защо Карпов не ме предупреди? Следобед продължаваше да си задава тези въпроси, въпреки че в кабинета й се струпаха двама от заместниците й, настоятелно молещи за разрешаване на проблемите си. Вниманието й беше раздвоено между тях и предстоящия радиосеанс, от който очакваше нова информация за „Медея“. Карпов се появи малко преди края на работното време и тя получи отговор на въпросите, които я измъчваха. Оказа се обаче, че не бяха тези, които очакваше… Плъзна се в кабинета й тихо и почти незабелязано, както обикновено правеше. Тя не се стресна, макар че беше на апарата за международни разговори, защитен от няколко вида устройства срещу подслушване. Гласът й остана равен и спокоен, само очите й следяха придвижването му. Седна извън кръга на настолната лампа, но косата му — боядисана и ондулирана — издайнически блестеше в сянката. Зачервените му бузи, обръснати до синьо и обилно навлажнени с афтършейв, издаваха скорошното му посещение при бръснаря. Даниела с учудване се запита защо досега не си е давала сметка колко кух е този мъж. Кух и суетен. Продължаваше да го наблюдава, докато приключваше с разговора, не можеше да се отърве от чувството, че срещу нея седи един напълно непознат човек. — Предполагам, че денят ви е бил много напрегнат, другарко генерал — обади се с басовия си глас Карпов, след като Даниела сложи слушалката. — Това е третото ми отбиване до етажа ви… — Защо не ме потърсихте по телефона, другарю? — бледо се усмихна Даниела. Отговорът му беше нещо средно между хълцане и смях, в ръцете му се появи дълга пура. — Според мен личните посещения са доста по-пикантни от телефонните разговори — отвърна той, загледан в масивната си златна запалка, която преобръщаше в дланта си като някаква рядка археологическа находка. Тя стигна до заключението, че сега ще научи за наблюдението на Лантин. Едва ли е дошъл тук да изпуши една пура — това можеше да стори навсякъде. — Другарко генерал — започна той с онзи тон, който употребяваше пред външни лица. — Вашето име беше споменато на днешното заседание на Изпълкома… — очите му останаха сведени към запалката и, Даниела разбра, че носи лоши новини. — Имаше предложение да бъдете повишена за началник на Отдел 12… Този отдел се занимаваше с внедряването на агенти на територията на Великобритания и страните от Британската общност. Издигането й на подобен пост би означавало наистина голямо повишение. — За съжаление обаче предложението беше отхвърлено… — И на вас възложиха да ми го съобщите, така ли? — По-добре да го научите от мен, вместо от някой друг, другарко генерал — вдигна очи той, продължавайки да се придържа към официалния тон. Пълни глупости, рече си Даниела. Било му е заповядано да го стори. — Мога ли да попитам за причините, другарю генерал? — спокойно го изгледа тя. Карпов се изправи и сви рамене. Явно не желаеше да се задълбочава на тази тема. Прибра запалката в джоба си, без да поднесе огънче към върха на пурата си. — Една от тях положително е катастрофата в Япония — промърмори той. — Петима от нашите агенти бяха ликвидирани. — Четирима — поправи го тя. — Една проста операция беше провалена — не й обърна внимание той. На лицето му се появи изражение, което Даниела познаваше — той изпитваше видимо удоволствие от разговора. — Защо се получи така? Недостатъчна подготовка или лоша организация? Тя отвори уста да каже, че Юри Лантин беше променил първоначалните заповеди, превръщайки разузнавателния екип в наказателен взвод, но навреме се въздържа. Защото беше ясно, че дори да й повярва (което беше малко вероятно поради предварителната му уговорка с Лантин), Карпов неизбежно ще попита откъде е получила тази информация. Какво можеше да отговори на подобен въпрос? „О, просто го споменахме ей така, докато се търкаляхме в леглото…“ Във всички случаи беше пропуснала възможността да се защити, тъй като Карпов вече беше до вратата. Край, заповяда си тя. Това беше капката, която преля чашата! До гуша ми дойде от този тип! За свое щастие разбра, че презрението й към Карпов е далеч по-силно от гнева. Гневът не носи полза на никого, докато презрението е нещо друго. Поне за нея то винаги даваше началото на задълбочен размисъл и трезви преценки. Едва сега видя какъв идиот се оказа Карпов. Той беше шеф на Първа дирекция — най-могъщата административна единица в КГБ. На негово място тя отдавна да беше хукнала, към Политбюро. Но Карпов очевидно беше твърде късоглед, за да види поста си като трамплин, или пък беше прекалено тромав, за да преодолее препятствие от калибъра на Юри Лантин. Но и в двата случая той вече се беше превърнал в бреме за самата Даниела. Известно време остана неподвижна на мястото си, очите й гледаха навън, към оживените московски улици, над които бавно се спускаше нощта. Мразеше тесните рамки на прозорците, които й приличаха на затворнически решетки. Мразеше и този кабинет. Изведнъж й се стори прекалено тесен, изпита непреодолимото желание да го напусне. Може би е настъпило времето да използвам „Химера“ за активирането на „Валхала“, помисли си тя. „Химера“ беше тайна, която научи в чужбина и не сподели с никого. Правилникът на службата изискваше да докладва на висшестоящия ръководител цялата новополучена информация, при това в рамките на двадесет и четири часа. Или лично, или чрез шифрован рапорт в един-единствен екземпляр. Но Даниела не стори нито едното, нито другото. От майка си знаеше, че човек винаги трябва да има някакъв път за отстъпление, да държи последния коз близо до гърдите си. Този коз беше „Химера“, а планът „Валхала“ — последното оръжие, което можеше да използва. Така, както я бяха учили. Даваше си ясна сметка, че бъде ли задействан веднъж, този план не можеше да бъде спрян от никого. Жребият ще бъде хвърлен. А в случай на успех я чака слава, непозната от нито един разузнавач в историята. Сърцето й сладостно се сви, върху горната й устна избиха ситни капчици пот. Стана й нетърпимо горещо, изпита необходимостта да скочи и да се махне оттук. Излезе на площад „Дзержински“ и с вдървени крака тръгна между децата, които гонеха гълъбите. Личицата им бяха закръглени като ябълки, а устните им — червени и сочни като череши. Ръката й несъзнателно се спусна надолу и докосна корема. Запита се дали някога ще има щастието да носи собствено дете в утробата си, дали няма да изпита ужас от новия живот, намерил почва за развитие в собственото й тяло. Защото тогава вече ще трябва да мисли не само за себе си, а и за друго човешко същество, мъничко и безпомощно… Не, това е невъзможно! Отдавна знаеше, че е егоист, но никога не беше проверявала докъде се простира този егоизъм. Децата й помогнаха да вземе решение. Видя в личицата им хода на времето, видя пред себе си леко открехната онази врата, до която дори не беше мечтала да се доближи. Вратата на Политбюро. Благодарение на Юри Лантин. Сега вече трябваше да използва собствени сили, за да отвори вратата докрай. Кимна сама на себе си и решително тръгна да прекосява площада. В краката й тупна топка на червени и бели ивици, ръцете й се протегнаха и ловко я подхвърлиха на момиченцето с възбудено личице, спряло на няколко крачки от нея. То я улови и избухна в смях, Даниела неволно стори същото. След четири пресечки откри магазин, в който приеха да й развалят едра банкнота на монети за телефон. После се зае да търси кабина. Не смееше да проведе този разговор отникъде другаде, дори по обезопасената линия в кабинета си. Съветската телефонна система беше ужасна, но тя не смееше да се довери на никакви други средства за комуникация. Стиснала зъби, тя набра централата на службата и зачака. Номерът в чужбина щеше да бъде потърсен автоматично, благодарение на модерните апарати на КГБ. Наложи й се да чака точно четиринадесет минути. Време, което употреби, за да изчисли часовата разлика между Москва и Вашингтон. В слушалката прозвуча сигнал и тя се стресна. Америка. Звънът прекъсна по средата. — Ало? — Химера — извика в слушалката Даниела, сякаш говореше на човек със затруднен слух: — Обажда се леля ти Марта. — Често беше мечтала да разговоря с Химера повече от предварително определените деветдесет секунди, просто защото обичаше да говори с американците на техния език. Но границата от деветдесет секунди беше абсолютно задължителна по отношение на сигурността. След нея вече имаше опасност да бъдат засечени от автоматичния скенер на честотите, който прихваща разговора, записва го и засича съответния номер. — Марта от Вашингтон!… — Помня те. — Обаждам се да събудя Валхала. — Лельо, повтори още веднъж, ако обичаш. — Валхала. — Разбирам. — Зная, че разбираш — въздъхна с облекчение Даниела. Ши Зи-лин беше уморен. На млади години беше готов да се бие дори с Небесния дракон, пазител на Рая, но сега чувстваше огромната тежест на заобикалящия го свят. Лежеше гол в една от стаите на своята вила и се потеше от пекинската жега. Иглотерапевтът щеше да пристигне всеки момент. Не много отдавна прибягваше до тази процедура само веднъж седмично. Но сега я правеше всеки ден. Болката. Болката беше ужасна. Легнал по корем и стиснал глава между дланите си, Зи-лин мислеше за дългата война, която беше водил в полза на Китай. Един Небесен пазител не би трябвало да усеща тежестта на годините, нито пък такава болка. Истинският Небесен пазител е безсмъртен, винаги в състояние да преследва огромния златен дракон в лазурния простор… Никога не беше мислил за старостта. Просто нямаше време за нея. Беше вечно зает с хората около себе си, с капризите на властниците, с постоянно променящата се обстановка, към която беше длъжен да се нагажда със светкавична бързина. Прекалено много човешки съдби зависеха от адекватното му поведение… Късно снощи научи за избирането на Дън Жаого за ръководител на отдел „Пропаганди“ в ЦК на ККП. Дън беше един от заклетите му врагове, съзаклятник в лагера на Ву Айпинг. Веднага след избора той обяви „кръстоносен поход срещу духовното замърсяване сред младежта“ — точно според предвижданията на Зи-лин. Последният незабавно поиска среща с премиера и с остри думи го предупреди за надигащата се опасност от страна на ястребите, които несъмнено щяха да върнат страната в мрачния период на Културната революция от 1966–76 година. Изявлението на Дън несъмнено ще бъде посрещнато резервирано от страните, на които Китай най-много разчита в сложната международна обстановка. Но всичко беше напразно. — Личните ми чувства нямат значение — отвърна с нотка на горчивина премиерът. — Не мога да блокирам кандидатурата на Дън Жаого, тъй като зад него стоят прекалено влиятелни групировки в партията. Зи-лин отново се запита за бъдещето на Китай. Нима това беше страната, която се беше опитвал да насочва в продължение на петдесет години? Защо беше всичко това? За да се докопат до властта глупаци като Дън Жаого? Май в крайна сметка ще се окаже, че глупакът съм аз, горчиво въздъхна той. В стаята се разнесе леко шумолене. Легнал с гръб към вратата, Зи-лин не можеше да види кой е тук. Сърцето му изведнъж се сви от страх. — Докторе? — Аз съм, другарю министър — обади се познатият глас на Жанг Хуа. — Какви новини носиш, приятелю? — мигом се отпусна Зи-лин. — „Файв стар пасифик“ е започнала операцията по изкупуването на „Пак Ханмин“. До този момент притежава почти сто хиляди от нейните акции. — Аха — поклати глава Зи-лин. — Не е лошо, при това само за един ден… Изглежда планът ни започва да дава плодове. Някой е разпространил информацията за тайната среща между Тцун-Трите клетви и Питър Енг. — Без съмнение. — Само „Файв стар“ ли играе? — Не. Намесиха се и други. „Сойър & синове“ купи тридесет хиляди, а Т. И. Чун — петдесет. — Натискът е доста осезаем. — Ще стане и още по-силен — кимна Жанг Хуа. — Така и трябва — промърмори Зи-лин, размърда се върху масата и неволно изохка. — Натискът трябва да продължи докрай, иначе нещата могат да вземат неочакван обрат. А това ние не можем да си позволим… — Разбирам, другарю министър. — Значи е време да започнеш. — Слушам, другарю министър — отвърна Жанг Хуа и тръгна към изхода. — Жанг Хуа… — Моля? — Някакви новини за Джейк Мейрък? — В момента пътува за Хонконг. — И Блис ще го посрещне на летище Кай Так, нали? — Предупредена е, другарю министър. — Добре — поклати глава Зи-лин и си позволи лека въздишка на облекчение. — Как се чувствате, другарю министър? — попита разтревожено Жанг Хуа и направи крачка към масата. — Мариана — промърмори Зи-лин. — Истинска трагедия! — Съдба, другарю министър. Джос… — Точно така, джос — отвърна Зи-лин и с мъка извъртя глава да го погледне. — Смъртта й идва да ни напомни, че нищо не става така, както е планирано, Жанг Хуа… Тайнствената Химера откри „фу“ и това даде нова насока на събитията. После Джейк Мейрък нападна къщата за „О-хенро“, Мариана умря, а Ву Айпинг стана лидер на заговорниците срещу мен… Страхувам се, че започвам да губя контрол върху променливия ход на събитията, приятелю… Когато бях млад, решавах с лекота и най-сложните ситуации, а в главата ми имаше място за още… После дойдоха проблемите със семейството ми. — Напълно разбираемо, другарю министър, особено при създалите се обстоятелства… — Но за съжаление това не ме оправдава. Ако сега се подхлъзна, последиците ще бъдат ужасни. Всичко ще отиде по дяволите — ти, аз, Китай, СССР, Америка… Ще се получи верижна реакция, която никой не може да спре. Руснаците ни предизвикват отдавна, а ние им позволихме да поддържат максимална степен на готовност и това ме плаши… — Забравяте „Кам Сан“. — Не го забравям, Жанг Хуа. По всичко личи, че човешкият род винаги трябва да има по един ужасяващ пример пред погледа, за да държи пръста си по-далеч от спусъка на унищожението. — Руснаците едва ли ще го приемат по този начин. — Руснаците няма да имат избор, драги приятелю. Това мога да ти го гарантирам. — А Ву Айпинг? — едва чуто прошепна Жанг Хуа. — Да — въздъхна Зи-лин. — Първо трябва да се справим с вътрешните врагове. Тук разчитам на теб, приятелю… — Слушам, другарю министър. — Жанг Хуа… Посетителят спря с ръка върху бравата: — Да? — Разбираш, че на този етап всяко послание е от жизненоважно значение, нали? — Да, разбирам. — Грешки не трябва да има. Жанг Хуа кимна и напусна стаята. Останал сам, Зи-лин отвори очи и мрачно промърмори: — Чувствам злокобното присъствие на Ву Айпинг навсякъде около себе си! Той е близо, много близо! Сърцето му се свиваше от тревога. Не за себе си, тъй като отдавна беше престанал да се страхува от смъртта. Но той знаеше, че работата му все още не е довършена. Петдесет години са ужасно много време, дори когато човек ги отдава изцяло на бъдещето на родината си. Те са още повече, когато става въпрос за един човешки живот. Но кратък миг за историята на Китай… Размърда се нетърпеливо върху масата, вече искаше началото на сеанса. След малко дочу тихите стъпки на иглотерапевта, който ходеше бос по дебелия килим. Силни пръсти натиснаха гърба му и ловко напипаха нервните възли. — Къде ви боли най-силно, другарю министър? — попита докторът, без да спира нито за миг. — Тук? Или може би тук? Зи-лин изпусна едно глухо пъшкане. — Аха — промърмори онзи и разтърка със спирт три точки от тялото му: опашката, ябълката на лявото бедро и крака точно зад коляното. — Ето, сега! Дългите никелирани игли меко потънаха в тялото му. Миг по-късно болката се превърна в глуха пулсация, после напълно изчезна. И Зи-лин заспа. Джейк кацна на летище Кай Так малко след седем вечерта. Самолетът направи неколкочасово закъснение заради тайфуна, разразил се над колонията. За негова изненада Блис го чакаше. Видя я отдалеч, стройна и красива. Стоеше непосредствено до мястото за митническа проверка. Тя също го зърна и започна да си пробива път към него. А той, заковал се на място, гледаше плавното движение на бедрата й — невинно и едновременно с това чувствено. Приличаше на студентка, дошла да посрещне брат си. Спряха на крачка един от друг. Видял изражението на лицето й, той си спомни думите на Камисака: _Помислих ви за изтощен маратонец._ Наистина ли изглеждам толкова зле? По време на полета успя да дремне. През цялото време сънуваше Ничиреншу, който му махаше от Хонконг, облечен в дрехите на Камисака. Защо? — Той е в Хонконг — беше му казала Камисака. — И това е всичко, което зная. — Защо? — настояваше Джейк. — Защо е заминал там? Продължаваше да не й вярва. Въпреки поведението й, въпреки думите, които му беше казала. Призна й го. А очите й сякаш пронизваха душата му. Стояха един до друг, на крачка от вратата. Обувките му бяха до стената. Мигът, преди да си тръгне. Между тях нямаше абсолютно никакъв намек за сексуалност, но въпреки това той се чувстваше странно свързан с нея. Това го тревожеше и объркваше. — Имате част от „фу“ — простичко рече тя. — Ничиреншу също. Аз видях и двете, затова мога да кажа, че са от един и същи предмет. Което означава, че между вас съществува връзка. Вие не можете да бъдете врагове. Колко дълбоко може да се заблуждава човек! — Име — промърмори Джейк. — Не знаете защо е заминал за Хонконг, но може би сте чули някакво име… — Той никога нищо не споделя с мен. — Някакъв намек… — Разговори в леглото? Не, никога не го правим. Особено в смисъла, който имате предвид. — Имам предвид по-скоро нещо, което сте чула случайно. Телефонен разговор или друго… Никога ли не е звънял в Хонконг оттук? Камисака се замисли, после колебливо кимна с глава. — Мисля, че имаше такъв случай… — Сещате ли се за нещо? Име, място? Нещо друго? — Беше наскоро… Чакайте да си спомня. — Замислените й очи смътно проблясваха на слабата светлина в антрето. Когато се избистриха и отново се спряха върху лицето му, Джейк усети връзката между тях с особена, почти болезнена сила. — Означава ли нещо за вас името Чудесния Сун? — попита най-сетне тя. — Имаше ли полза от пътуването ти? — попита го сега Блис. Той тръсна глава и се върна в оживлението на летище Кай Так. Типично китайски въпрос, помисли. Отговорът му беше в същия стил: — И да, и не. Сприятелих се с влиятелен човек, а от подобно нещо полза винаги има. От друга страна обаче, станах свидетел на смъртта на жена си… — Ужасно съжалявам! — промълви тя и пристъпи още по-близо до него. Надигна се на пръсти, прегърна го и докосна с устни бузата му. Сякаш беше дете, което се нуждае от утеха. Сега беше негов ред да потъне в мълчание. — Дай да ти взема сака. — Няма нужда — възрази импулсивно той. — Не съм инвалид. — Нямах предвид това — промърмори засрамено тя, черната й коса се разтърси. — Извинявай… — после се усмихна и добави: — Колата ми е отпред. Заведе го в своя апартамент. Джейк беше толкова изтощен, че нямаше сили да протестира. Мястото се оказа нависоко, непосредствено под връх Виктория. Далеч долу се виждаха жилищните блокове на Средното ниво, под тях тъмнееха небостъргачите в центъра. Отвъд тях проблясваха мазните води на пристанището, както винаги задръстено от най-различни плавателни съдове. Прозорците на дневната и спалнята гледаха към тази невероятно красива панорама, а от спалнята се виждаше и част от Ванчай, ярко осветена като цирково шапито. Блис му приготви бърза вечеря — пържени скариди, пиле и манго. Той мълчаливо започна да се храни, движенията на пръчиците в ръцете му бяха ловки и отмерени. — Ядеш като китаец — отбеляза с лека усмивка тя. После се преместиха в дневната и Джейк се тръшна на дивана с въздишка на облекчение. Тапицерията беше мека и удобна, в приятни зелени тонове. Отметна глава назад и уморено затвори очи. Блис напълни две малки чашки с коняк. Джейк не посегна към питието, очите му механично се насочиха към блестящото сияние на Хонконг зад прозореца. Бурята беше прочистила въздуха, светлините бяха ярки и отчетливи, като скъпоценни камъни. Рубини и изумруди, сапфири и диаманти. Отново у дома. Все още усещаше лепкавите пипала на Япония в душата си, не можеше да се отърве от спомените за събитията, разиграли се там. Сърцето му остана свито и тревожно. Долови някакво движение, после видя дланта на Блис върху гърдите си. — Тук ли те боли? Той само я гледаше. — Извинявай — изправи се тя. Излезе от стаята и след минута се върна. Коленичи до него и драсна клечка кибрит, миг по-късно в ноздрите го удари сладникавата миризма на ритуалните ароматични пръчици. — Моля да извиниш припряността ми, но искам да се помоля за душата на жена ти — тихо промълви тя. — Тя беше „гуай лох“ — вдигна глава той. — Какво значение има това? — ръцете й ловко закрепиха ароматичните пръчици между двамата. — Духът си е дух, независимо от религията… После започна да се моли. Беше избрала една от древните будистки молитви, наречени „сутра“. Джейк отпусна глава върху облегалката на дивана и се заслуша в думите. Те бавно проникваха в душата му, свещената им простота беше наистина заразяваща. Неусетно отвори уста и започна да приглася, по бузите му се търкулнаха бистри сълзи. Беше убеден, че тя няма да ги забележи, но в един момент разбра, че ридае на глас. Усети докосването на нежните й ръце, лъхна го ароматът на парфюм. Потръпна и неволно се притисна в топлото й тяло, ръцете му обвиха талията й, бузата му докосна златистата й кожа. Екранът на терминала беше задръстен от обезпокоителна информация. Контролен код за достъп: Гаргантюа. Допълнителен код: Сляпо момче. Отговор: Продължавайте! — По дяволите! — изруга Химера и пръстите му замръзнаха над клавиатурата. Кодът „Гаргантюа“ обозначаваше всички вкарани в паметта на главния компютър на Агенцията данни, отнасящи се до оперативните агенти на КГБ. Докато „Сляпо момче“ беше временен код, сменящ се на всеки две седмици и позволяващ достъп до отделните файлове. Буквите бяха девет, разредките между тях — също. Това означаваше, че достъп до тези файлове има оперативен агент от хонконгската централа на Агенцията. Нещата се усложняват, въздъхна Химера и чукна клавиша с надпис „връщане“. Контролен код за достъп: Водна змия. Допълнителен код: Сляпо момче. Отговор: Продължавайте! Ниво вторник, помисли си той. Известни на Агенцията организирани терористи. Втората буква от хонконгската азбука принадлежи на Дейвид Ох. Отново „връщане“. Контролен код за достъп: Хермес. Допълнителен код: Сляпо момче. Отговор: Продължавайте! Ниво сряда. Терористи на свободна практика, работещи на парче. — По дяволите! — изруга отново Химера. — Какво е намислило копелето? Безпокоеше се най-вече от последните три букви на деветката. В компютърния език на Агенцията бяха заложени милиони суфиксни комбинации, които бяха основа на най-различни кодове. Комбинацията М-О-М-Ч-Е криеше шифъра, позволяващ неограничен достъп до паметта, до най-дълбоко засекретената информация. Химера успя да се включи в системата именно чрез М-О-М-Ч-Е, но това му отне много безсънни нощи на упорита работа. Въздъхна и отново чукна клавиша. Контролен код за достъп: Ярост. Допълнителен код: Сляпо момче. Отговор: Продължавайте! Разбра, че Дейвид Ох е преминал върху списъка на вълците-единаци, работещи за КГБ. Докъде ли ще стигне? В последно време не е отбелязана терористична дейност нито в Хонконг, нито близо до него. Даниела не беше го информирала и за никакви операции на КГБ в района. Какво остава тогава? Започна да се поти. Нима е изгубила търпение? Нима е вкарала в играта част от хората на Химера? Дали Дейвид Ох не ги е усетил? Отново натисна клавиша и на екрана изплува списък с имената на вече пенсионирани оперативни работници на Агенцията. А сега? За какво му е притрябвал този списък на Дейвид Ох? Нов удар по клавиша „връщане“ и ченето му изведнъж увисна от смайване. Контролен код за достъп: Сфера. Допълнителен код: Сляпо момче. Отговор: Открит, засечен и проверен! — Господи Исусе! — възкликна Химера и впи поглед в имената на двамата оперативни агенти, които беше изпратил при Мариана Мейрък и които се бяха провалили. Открити и засечени? Пръстите му полетяха над клавиатурата. Скоро компютърът му предостави това, което беше търсил Дейвид Ох. — Пръстови отпечатъци — промърмори той. — Оставили са отпечатъците си из цялата къща! Проклет да е тоя Дейвид Ох! Извъртя се заедно със стола и грабна слушалката. Набра няколко цифри, осигуряващи му обезопасена външна линия, изключи се от централата на Агенцията и зачака появата на една от собствените му кодирани и абсолютно обезопасени линии. Едва тогава започна да чука цифрите на номера отвъд океана. — Да? — обади се човекът от Тайван, вдигнал слушалката още след първия сигнал. — Имаме нужда от услугите ти — каза в мембраната Химера. — На кого трябва да доставя стоката? — Дейвид Ох. Слушалката оттатък меко изщрака. За Химера този отговор беше напълно достатъчен. Блис изгаряше от желание. Душът в банята плющеше. Тя си представяше иглоподобната водна струя върху голото му тяло, мечтаеше да заеме мястото й. Гледаше към мигащите светлинки, които бавно се катереха към върха, и се обзалагаше със себе си. Опитваше се да отгатне очертанията на тялото му, топлината на кожата му. Мускулите върху него, тъмните трапчинки между тях. Не бяха се виждали отдавна, но тя разполагаше с десетки негови снимки. Все още пазеше спомен за момчешкото му тяло, плътно притиснато в нейното. Топлината му през онази нощ в Чьонг Чау. Колко много й липсваше, Господи! Но и тогава, въпреки крехката си възраст, тя имаше конкретно поставена задача. Джейк трябваше да замине за острова по време на фестивала Та Чиу и да остане там през нощта. Тогава нямаше никаква представа за причините, но по-късно разбра всичко, благодарение лаконичното обяснение на Тцун-Трите клетви. Фо Саан. Изглежда и този човек беше свързан с широката конспирация. Може би именно от нея беше получил името си, което в превод означаваше „кръг“. Тя също дължеше уменията си на Фо Саан. Без Джейк дори да подозира това, по съвсем различен начин. И беше достигнала пълното съвършенство. През онази нощ на острова Блис се влюби в Джейк и чувството й успя да се запази през годините. Колкото по-голяма ставаше, толкова по-упорито се опитваше да си внуши, че всичко е било детинска игра, която трябва да забрави. Още повече, че контактите с него й бяха абсолютно забранени. Но образът му остана дълбоко в душата й. Завинаги. Години по-късно Тцун-Трите клетви й показа негова снимка, сърцето й замря. Джейк отдавна я беше забравил, беше влюбен в друга жена, беше женен за нея… Седнала върху възглавниците на дивана, тя потръпваше от вълнение. Край нея димяха остатъците от ароматичните пръчици. Дори и мъртва, Мариана продължаваше да присъства между тях. Искаше го толкова силно, че й прилошаваше. Без него животът й се струваше кух и лишен от смисъл. Но трябваше да мисли и за Мариана. По-скоро за спомена, който беше оставила след себе си. Молитвата й преди малко не беше поза. Мариана беше част от Джейк и това автоматически я превръщаше във важна фигура за Блис. Тялото й може да е погребано някъде в Япония, но духът й ще бъде вечно жив. Това Блис не биваше никога да забравя. Водата зад вратата се лееше като порой. Мускулите на Джейк помръдват като живи под струята, шоколадовата му кожа мътно проблясва сред облаците пара… Светлините на пристанището се размиха пред погледа й. Разплака се. Буйно и горчиво, от години не беше плакала така. Желанието стягаше гърдите й в железен обръч, не можеше да диша. Направи опит да се овладее, но не успя. Всички разумни мисли напуснаха главата й, остана единствено ужасът. Душата й потърси опората на Джейк, краката й сами се понесоха към банята. Джейк веднага забеляза движението зад опушеното стъкло на вратата. Първата му мисъл беше за „фу“. Забравил за пяната по тялото си, той пристъпи напред и бутна вратата. Беше завъртял крана на топлата вода докрай, малкото помещение се оказа запълнено с гъсти облаци пара. На прага стоеше човек, фигурата му смътно се очертаваше на фона на сиянието откъм прозореца. Напрежението бързо го напусна, тъй като веднага позна Блис. Закова се на място, мокър и гол. Даваше си сметка, че е пропуснал момента и вече би било глупаво да търси убежището на хавлията. Лицето му почервеня, това положително не се дължеше на горещата вода. — Имаш ли причини да дебнеш наоколо като шпионин? — попита. — Но аз _наистина_ съм шпионин — отвърна тя. — А дебненето е моя специалност… — Почти остана без дъх, когато видя голото му тяло на прага. От кожата му струеше пара — сякаш беше някакво митично създание, небесен дракон… Беше стегнат, от фигурата му лъхаше енергия и решителност. Пристъпи напред, светлината от банята падна върху леко потръпващите й бедра. Той се дръпна по-далеч от душа. Тя все още беше с дрехите, с които го посрещна на летище Кай Так — копринена рокля с гол гръб, на черни и бели ивици. Краката й бяха боси. — Не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Аз пък си мислех обратното — поклати глава тя. Все още й беше трудно да говори, в гърлото й се беше събрала топка. — Какво правиш тук? — Исках да видя как изглеждаш. — И влезе в банята? Просто ей така… — гласът му стана мрачен и заплашителен. — Да, просто ей така. — Но аз съм гол, по дяволите! — избухна той. — Това е… Това не е… — Недей — прекъсна го тихо тя. Очите й бяха пълни със светлина. — Няма смисъл да ми крещиш. Пристъпи още една крачка напред. Озова се толкова близо до него, че той забеляза браздите от сълзи върху лицето й. — Блис… — Джейк… — прошушна тя. — Не вземай сърцето ми, Джейк!… Никога не му бяха говорили по този начин. Никой не беше произнасял името му така. Като милувка… — Прости ми, Мариана… — тихите думи потънаха в шумоленето на коприна, мигът сякаш спря. Звуците се сляха, той вече не беше сигурен дали изобщо ги е чул. Роклята на Блис се плъзна в краката й. Очите му се разшириха, решителността бързо го напусна. Тялото й беше по котешки гъвкаво, кожата — гладка и блестяща. Нежните очертания на мускулите не позволяваха на годините да я докоснат. Тънкият кръст и гъвкавите глезени оставяха впечатлението за дете, но ханшът й беше по женски закръглен, възбуждащ и предизвикателен. Вдигна ръце над главата си, гърдите й — пълни и твърди, предизвикателно се вирнаха. Зърната им вече стърчаха нагоре. — Харесваш ли ме? — прошепна. Тялото му се разтърси. — Блис… — Поне мъничко? — Не бива да правиш това… Нямаш право. — Обичта ми дава право. Години съм мечтала за този миг… — в очите и се появи див блясък. Онези оранжеви искрици, които се появяват в погледа на дебнещ сред джунглата хищник. Гласът й стана дрезгав от вълнение. — Обичам те от мига, в който се катерехме заедно на Та Чиу. Когато съм била с мъже, винаги съм си представяла, че съм с теб. Ръцете им бяха твоите ръце, устните им — твоите устни. Когато проникваха в мен, аз затварях очи и си представях, че това си ти… — Блис… Прошепнал името й, Джейк изведнъж си даде сметка, че впечатлението му на летището е било погрешно. Тя не беше сестрата, дошла да посрещне брат си. Тя беше жена, която все още се колебае дали да разкрие сърцето си пред любимия мъж. Пристъпи по плочките към него, краката й сякаш не докосваха пода. Той гледаше като омагьосан играта на мускулите под гладката й кожа. Притежаваше походката на млада пантера — уверена, гъвкава, едновременно с това чувствена… Водещи в тази походка бяха бедрата, тялото й се движеше от кръста надолу. От всяка стъпка личеше как черпи сила от земята, върху която стъпва. Именно това придаваше особена еротична окраска на невинността й. В мига, в който телата им се докоснаха, от устата на Джейк излетя възбуден стон. Сякаш беше пипнал оголен кабел. Нервните възли под кожата му подскочиха, сякаш пробудени от летаргичен сън. Нещо в душата му оживя. Усети ръцете й около себе си, нежната извивка на дългата й шия. Тялото й бавно се повдигна нагоре и плътно се притисна в неговото. Устните му се впиха в нейните, тазът й изскочи напред и се залепи за слабините му. Изстена в отворената й уста. Имаше чувството, че вдъхва непознато питие, през тялото му пробяга могъща тръпка. Едва сега си даде сметка, че мисълта за тази жена не го е напускала нито за миг. Пожела я още при първата им среща в болничната стая, но после успя да потисне това чувство. Замести го скръбта по Мариана, собственото му чувство за вина… Притисна я към себе си, ледът в душата му започна да се топи. Беше сигурен, че чува отчаяния вик на сърцето си. Краката му омекнаха и той бавно се отпусна на колене. Започна да гали съвършената извивка на таза й, лицето му се приближи до женствеността й. Беше толкова чиста и невинна, че той неволно се върна в онази далечна нощ на своето детство. Бузата му пламна от топлината й, ноздрите му потръпнаха от аромата на възбудата й. Отвори уста и усети как езикът му потъва в нея. Започна да го движи — нежно и бавно, с трепетно внимание. Вътрешността й се разтваряше пред него като листенцата на нежно цвете. Пръстите й потънаха в косата му, тазът й започна леки, ритмични движения. Сърцето блъскаше като чук в гърдите й, възбудата ставаше все по-силна. Вътрешностите й омекнаха, в зоната между пъпа и мястото, на което я любеше Джейк, се появи невероятно приятно чувство. Езикът му продължаваше своята работа, заедно с него се усилваше и това невероятно усещане. Никога не беше изпитвала такова удоволствие. Тялото й потръпна и се предаде, движенията му престанаха да се подчиняват на волята й. Ръцете й несъзнателно се плъзнаха надолу, хванаха китките на Джейк и ги притиснаха към гърдите й. Простена от възбуда, когато мазолестите му длани започнаха да се движат около зърната й, последните остатъци от самообладанието й изчезнаха. Онова особено чувство напусна областта на корема и започна да се изкачва нагоре. Изпита усещането, че се слива с него, че членът му отдавна е проникнал дълбоко в нея. Непозната енергия проникна в тялото й, тренирано за големи натоварвания. В душата й се появи желание за отклик, за пълно отдаване. От устата й се изтръгна дрезгаво стенание. Тялото й започна да се навежда напред, краката й се разтваряха все по-широко. Това засили удоволствието. Шията й се изви, главата й се отметна назад, очите й се заковаха в тавана. Тънката паяжина на екстаза замъгляваше погледа й, гърдите й играеха като живи под ласката на грубите му длани. Тазът й конвулсивно се притисна в него. Искаше го дълбоко в себе си, едновременно с това не можеше да прекъсне действието на тази невероятна еуфория. Нададе остър вик на възбуда, тялото й пламна. После отново усети езика му в себе си, натежал от нова еротика. Сведе очи надолу и видя, че е поел част от нея дълбоко в устата си. — О-о-о! Не мога повече! Не издържам!… Топлината се плъзна нагоре, уви раменете й, потопи сърцето й в огнени пламъци. Въздухът излиташе на тласъци от полуотворената й уста, ноздрите й възбудено потръпваха. Играта на мускулите по тялото й вече не подлежеше на контрол. После всичко се сля в ослепително огнено кълбо, удавено във вълните на могъщия оргазъм. Строполи се в прегръдката на Джейк. Главата й клюмна, клепачите й безсилно потрепваха. Джейк бавно я привлече върху себе си. Събрал последните остатъци от волята си, той имаше едно-единствено желание — да потъне в нея. Членът му беше огромен, до болка твърд. Пред очите му летяха сцените на облекчението й, кратки и възбуждащи като кадри на еротичен филм. Почувства влажността й върху члена си, от устата му се изтръгна възбудено стенание. — О, Господи!… Дишането му стана насечено, гърдите му бурно се повдигаха и отпускаха. Ръцете на Блис притиснаха раменете му, пръстите й се забиха в кожата му, тазът й бавно се притискаше надолу. Главата й се наведе към трапчинката на рамото му, зъбите й се забиха в топлата плът. — Вземи ме!… — дрезгаво прошепна тя. — Моля те, вземи ме!… Тазът му внимателно се повдигна, членът му потъна още сантиметър в нея. Топлината й го влуди, едва ли щеше да успее да се сдържа повече… Дробовете му работеха като парна машина, по кожата му избиха ситни капчици пот. Черната й коса бързо ги попиваше. — О, Джейк! Останала без дъх, тя се притисна към него, пръстите й се спуснаха надолу и докоснаха тестикулите му. После нежно започнаха да ги масажират. Това вече беше прекалено. От устата му излетя дрезгав вик, тазът му се изви като лък, членът му потъна до отказ в нея. Тя бързо започна да се отдръпва, контактът им стана лек и едва доловим. Чувството беше невероятно, той отново се изви нагоре и проникна докрай. Просто беше убеден, че всеки миг ще експлодира. Не искаше да го стори, но нежното докосване на пламналата й женственост го влудяваше, пръстите й вършеха останалото… Усети как слабините му натежават, а мускулите на таза му се превръщат в камък. Потънал дълбоко в нея, членът му се уголеми и потръпна. Блис усети наближаването на финала и ускори ритъма си. Телата им полудяха, сливането им беше пълно и съвършено. Нещо се отприщи в душата на Джейк, нещо красиво, приятно и опасно… Не искаше да мисли за него, не искаше да мисли за нищо. От гърдите му се откъсна дълбоко стенание, семето му се стрелна в горещата й вътрешност на обилна струя. Плътно притисната в него, Блис усети горещите вълни на собствената си възбуда. Доловила навреме настъпването на финала, тя експлодира едновременно с него. Тялото й се загърчи от резки, дори груби тласъци, различни от предишните. Но не по-малко приятни. Горещата вода в банята продължаваше да тече, помещението се изпълваше с кълба бяла пара. Но Блис имаше чувството, че това е парата на собствените им чувства. Чувства, които бяха тлели дълго, за да избухнат сега в ослепителни пламъци. Рязко и внезапно… Навън имаше пълнолуние. Жълтеникавият диск на небесното светило бавно изплува над връх Виктория, светлините на града изведнъж изгубиха част от блясъка си. Върху спокойните води на пристанището се появи ярка лунна пътека… Дейвид Ох бягаше. Над града се спускаше нощта. Всичко ще бъде наред, повтаряше си той. Трябва да открие Джейк и да го запознае с обстановката. Агенцията вече не му даваше сигурност. Пред него се появи голям, подобен на кошер сингапурски хотел. Яркото осветление пред входа примамливо мигаше, но той знаеше, че това място не е за него. Продължи надолу по Локхарт роуд и потъна в оживлението на Ванчай, пълен с нощни заведения, дискотеки и кина. Продължаваше да трепери, макар че тук би трябвало да се чувства в безопасност. Спомни си разкритията, които му предостави огромната компютърна памет на Агенцията. Мисиите на Столингс странно съвпадаха с акциите, проведени от СВР. А след тях винаги оставаха труповете на опозиционни лидери. Изключение от правилото беше убийството на Мохамед Ал-Касар, който действаше като двоен агент на ЦРУ и вероятно именно поради този факт бе подхвърлен на Столингс от агентите на КВР. Всичко това положително е било загадка за Столингс. Ако не беше умрял, той със сигурност щеше да направи опит за изясняване на ситуацията. В това отношение Дейвид Ох вече имаше напредък — установи със сигурност, че заповедта за ликвидирането на Мариана Мейрък е била издадена доста преди да започне официално разследване срещу нея. Търпението пред компютърния терминал и умението да извлича максимума от софтуерните програми му позволиха да открие още едно важно късче от мозайката. Ликвидацията на всички опозиционни лидери беше свързана с един-единствен агент: Ничиреншу. А Ничиреншу е агент на КВР. Тоест на генерал Даниела Воркута. Всички „обратни“ директиви на Агенцията бяха в полза на руснаците. Тук отново личеше пръстът на Воркута. За Дейвид Ох това беше напълно достатъчно. Стигнал до каменната стена с надпис „Строго поверително, лично за Директора“, той направи разпечатка на всичките си открития до момента. Воркута беше успяла да проникне до сърцето на Агенцията и сега атакуваше отвътре. Дейвид Ох не знаеше докъде е стигнала, но беше сигурен в едно: не може да се доверява на никого, с изключение на Джейк. Влезе в полутъмно заведение с претенциозното име „Сивата акула“. Тук напитките се поднасяха силно оводнени, а момичетата бяха с изцъклени очи, пияни или дрогирани до състояние на пълна безпаметност. Беше задимено и шумно. От шестнадесет огромни тонколони се лееше пресипналият глас на Били Айдъл, редящ куплетите на хита „Бяла сватба“. Червени, зелени и жълти прожектори пробягваха по разноцветните бутилки на бара, плъзгаха се по главите и раменете на танцуващите, после угасваха. Моряци. Тук беше пълно с моряци. В пристанището беше хвърлил котва един от атомните самолетоносачи на Щатите и това означаваше само едно — тази нощ във Ванчай ще има голям оборот, в по-голямата си част незаконен. Приближи се към осветения със син неон бар и поръча уиски със сода. Алкохолът беше силно оводнен, но за него беше добър. Сега не беше време за запой. Осмоъгълният дансинг се издигаше на две стъпала над нивото на залата. Останалата част от нея беше запълнена с малки масички. Срещу тоалетните в дъното имаше стръмна стълба с месингов парапет, която водеше към втория етаж. Дейвид Ох внимателно се огледа, но никъде не откри познати лица. Извърна се към вратата и зачака. Не обръщаше внимание на излизащите, интересуваха го единствено онези, които влизаха. Шест минути по-късно на прага се появиха трима нови посетители. Бяха мъже със сурови лица, отдалеч личеше специалната им подготовка. Очите им разделиха заведението на невидими квадрати, всеки от тях беше подложен на бърз, но внимателен оглед. Квадратите отпадаха един след друг, погледите неумолимо настъпваха към бара. Дейвид Ох хвана ръката на момичето до себе си и бързо го повлече към дансинга. Даваше си ясна сметка, че проникването му в агентурните сведения на Агенцията, с което се беше занимавал в продължение на няколко дни, неминуемо ще привлече вниманието. Благодарение на опита си с програмните продукти успя да използва кодовете на Столингс. И веднага разбра, че до същия метод е прибегнала и генерал Воркута. Столингс автоматически е станал излишен и затова е бил изпратен в Япония. Не за да ликвидира Ничиреншу, а за да бъде убит. Дълбоко в себе си Дейвид Ох беше убеден, че и него го чака същата съдба. Но въпреки това продължи да се рови в секретната информация. Не би могъл да живее спокойно, без да разкрие коварните планове на врага, а и не можеше да се спре… Сега вече нямаше никакво съмнение, че е разкрит. Тръгна към стълбите на втория етаж, без да изпуска ръката на момичето. Не обръщаше внимание на дрезгавия глас, който изреждаше ценоразписа на сантиметър от ухото му. Изборът беше богат: двойка или тройка, орален или анален секс, половин или един час, възможност и за повече… Много романтично! Дори не си направи труда да й каже да млъкне. Влязоха в една от десетината стаички, разположени над дискотеката. Пусна ръката на момичето и грубо я блъсна към леглото. — Хей, мазохистичните номера струват доста по-скъпо! — извика тя. Без да й обръща внимание, той пристъпи към прозореца и го отвори. Музиката караше тънките дъски на пода да потръпват, думкането на басите докарваше тъпа болка чак в зъбите му. Надникна навън. Единственият път за бягство предлагаха улуците. Нямаше време да изчислява кога са поставени и доколко са ръждясали. Плъзна се навън е котешка пъргавина, ръцете му се увиха около мръсната тръба, която чезнеше в мрака. Започна спускането. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: „Трябва да открия Джейк, в противен случай с мен е свършено!“ Стъпи на асфалта и бързо започна да се отдалечава. След около три преки в главата му се появи името на Блис. Отдавна подозираше, че именно тя е помогнала на Джейк да се покрие в Хонконг. Даде си сметка, че Блис е единствената му надежда. Бръкна в джоба си, напипа няколко монети и продължи тичешком напред. Вече знаеше какво търси: телефонна кабина. В момента, в който човекът срещу него започна да докладва, сър Джон Блустоун разбра, че има предимство пред конкурентите си. Беше се изтегнал в широкото кожено канапе на кабинета си, истински принц. Принцът на търговията — така мислеше за себе си. Не изцяло, разбира се. Защото освен търговията имаше и свой таен живот, който го топлеше във всеки час на деня и нощта. Така е, когато човек работи за своята кауза. Той беше потомствен английски аристократ, живял в Индия и редица страни от Югоизточна Азия. Беше се нагледал на арогантността на белите хора, превърнали в руини няколко наистина райски кътчета на света. Грубостта и високомерието на собствената му раса го изпълваше с отвращение и дълбоко безпокойство. Постепенно започна да дава воля на чувствата си и това не остана незабелязано. Свързаха се с него, провериха го обстойно, а след това го вербуваха. После го изпратиха в Хонконг и му помогнаха да направи впечатляваща кариера. В качеството си на президент на „Файв стар пасифик“ сър Джон Блустоун стана един от петимата най-могъщи тайпани на Кралската колония. Интересно, въздъхна в себе си Блустоун, докато наблюдаваше говорещия китаец. Кабинетът представляваше огледално копие на душата му. Цветовете на мебелировката и стените варираха във всички нюанси на черното и червеното. Таванът беше покрит с черен лак, тапетите също бяха черни, матирани така, че да подчертават малките, яркочервени хризантеми, с които бяха изпъстрени. Коженият диван, върху който седеше, беше червен, а креслата около него — черни. Подът беше покрит с дебел килим в черен цвят, обсипан с червени точици. Зад масивното бюро и тежкия стол от черна кожа се издигаха махагонови лавици за книги. До противоположната стена беше опрян яркочервен китайски скрин, върху който стоеше единственият предмет с друг цвят: една безценна ваза от епохата Куинг, която беше толкова крехка и ефирна, че сякаш нямаше никакъв цвят, или по-скоро съдържаше цялата палитра на природата в себе си. Общото впечатление беше респектиращо. Точно такова, каквото го искаше Блустоун. Всеки, пристъпил прага на това помещение, изпитваше чувство на респект. Включително губернаторът и няколко членове на британския парламент. Питър Енг беше към края на доклада си. Пиленцата винаги се връщат към корените си, рече си Блустоун. Този човек беше част от мрежата му повече от пет години, от онзи миг, в който агентите на английския тайпан донесоха интересната новина, че Енг разполага със секретно копие от счетоводните книги на „Сойър & синове“, а на свое име притежава точно 23 000 акции от компанията. Досега Блустоун почти не беше го използвал, от време на време му искаше по някоя дребна услуга. Досега. — В крайна сметка Андрю Сойър стана собственик на около 30 000 акции от „Пак Ханмин“ — казваше Енг. — Утре има намерението да закупи още сто хиляди. Според него цената е изключително изгодна и сега е моментът да се купува. Ето това вече е нещо, каза си Блустоун. Макар да накарах Т. И. Чун да купува за моя сметка, точно тези сто хиляди акции ще бъдат достатъчни за приключването на операцията. Получа ли и тях, компанията ще бъде моя. Нямам достатъчно капитал, за да ги купя сам. А ако нещата опрат до наддаване с Андрю Сойър, което е много вероятно, тези сто хиляди акции ще ми струват цяло състояние. След тях вече няма да има големи количества за продажба. Значи е време да вляза в контакт с новите си партньори, рече си той. Банките, с които работеше, следяха с интерес изкупуването на краткосрочните му заеми. Всяка една от тях щеше да предаде посланието му до скритите покровители. След като имат пари за подобни операции, те положително ще отпуснат и капиталите, необходими за контролния пакет на „Пак Ханмин“. Сторят ли това, проектът „Кам Сан“ ще падне като зряла круша в ръцете им. Освободи Енг и вдигна слушалката. Отвори тефтерчето си и потърси номера на президента на „Банкова корпорация Хонконг Азия“. Късният час нямаше значение. Трябваше да пусне посланието си веднага. За да победи „Сойър & синове“, той трябваше да си осигури допълнителни капитали още преди утрешното отваряне на борсата. Изчака тихите, но отчетливи сигнали в слушалката. После, познал мъжкия глас насреща, започна да говори. Дейвид Ох измина цялото разстояние от Ванчай пеша. Гледаше зад гърба си в тъмните стъкла на витрините, сменяше тротоарите и избягваше главните улици. После скочи в един автобус. Посоката му беше обратна на тази, която му трябваше. Още по-добре. Това бягство се нуждаеше от време, много време. Предпочиташе да изнерви преследвачите си, да ги накара да се разкрият. Така ще разбере доколко са опитни, а и кой ги е изпратил. Когато най-сетне набра номера, вече беше убеден, че е чист. Сърцето му прескочи един такт, когато Блис му прехвърли Джейк. Имаше да му казва куп неща, но времето беше малко. Нямаше място за сантименталности и поведението му остана сдържано. Определиха си среща на връх Виктория. Достатъчно близо за Джейк, но едновременно с това на безопасно разстояние от квартирата на Блис. На открито, на познат терен. Всичко ще бъде окей. Измина три спирки с автобуса и слезе. Изчака вратите да се затворят. Никой не слезе след него. После се качи на колата в обратна посока. Тринадесет спирки по-късно трябваше да слезе. Лошо число, но нямаше време за суеверия. Измина две пресечки в западна посока, към Куинсуей. Вечерта беше топла и приятна, главните улици на колонията бяха задръстени с народ. Оттатък залива подканящо мигаха неоновите реклами на Тцун Ша Тцун. Дейвид Ох търпеливо чакаше автобуса, който щеше да го отведе до Котън Трий Драйв. Все по-трудно беше да определи дали е чист, или опашката вече е подире му. Хората бяха прекалено много. Беше доволен, че видя лицата на своите преследвачи, нямаше да е трудно да ги засече. Към спирката се приближи един автобус. Беше толкова претъпкан, че Дейвид реши да изчака следващия. Така получи възможност да се запознае с обстановката в детайли. Точно зад гърба му имаше магазин за часовници, върху светещите реклами бяха изписани имената на три-четири известни швейцарски производители. Както можеше да се очаква, пред витрините му се трупаха туристи. Сред тях имаше такива, които можеха да си позволят златните, отрупани с брилянти произведения на изкуството, но обикновените зяпачи бяха далеч повече. Групичка млади китайци го заобиколи отдалеч и се смеси с тълпата. На ъгъла няколко моряци спряха такси и шумно потеглиха към пристаните на ферибота „Стар“. В ушите му звучаха различни езици и наречия, това още повече засилваше чувството му за самота. Положението му беше такова. В далечината се появи червеният сандък на двуетажен автобус. На едната му страна беше залепен ярък плакат, рекламиращ някакъв нов филм. Жена със стройно тяло и извита назад глава отстъпваше пред заплашителна фигура в черно, отдолу пишеше: „НИНДЖАТА“. Тълпата на спирката се устреми напред още преди спирането на тежката машина. Дейвид Ох усети как го повлича могъщият поток на жива човешка плът. В ушите му екнаха звучни ругатни на китайски — част от местните жители псуваха някакъв австралиец, който се придвижваше прекалено тромаво за представите им. Тъмният отвор на вратата сякаш засмукваше тълпата в утробата на автобуса. Дейвид Ох се остави на течението, давайки си ясна сметка, че не може да види всички, които се качват с него и след него. Слезе на пресечката между Котън трий драйв и Гардън роуд. Изчака зелената светлина на светофара и се насочи към билетопродавницата на зъбчатата железница „Пийк Трам“. Купи си билет за четири хонконгски долара, после побърза да се шмугне в сянката на малката будка. Въздухът тежеше от влажна мъгла, Пийк Роуд се губеше нагоре към върха. Хвърли бърз поглед на часовника си. Наближаваше полунощ, железницата скоро щеше да спре. Наоколо нямаше никого. По това време на денонощието липсваха желаещи за дългото изкачване към планинския връх. Облегна глава на влажната стена и зачака. Неволно се запита какво ще каже на Джейк. Нямаше предвид оперативната информация, която искаше да му предаде, а по-скоро личните им отношения. С чувство на тъга си призна, че в последно време тези отношения не бяха от най-приятелските. Дори в момент като този изпитваше гняв по отношение на Джейк. Този човек дълбоко се промени след инцидента при река Сумчун и това беше видно за всички. Може би имаше пълно право да не споделя личните си преживявания пред официалните представители на Агенцията, но защо не го стори пред него? Нали бяха приятели? Дейвид Ох не можеше да скрие разочарованието си. Нима приятелството им е толкова плитко, нима Джейк не му се доверява? В душата му се настани огорчението. Просто защото беше от хората, за които приятелството е над всичко. Най-святото нещо на света. Тази нощ му предстоеше много работа, върхът може би беше добър символ за намеренията му. Най-високата точка на Колонията. Извиващи се нагоре към бялата пара на облаците, релсите започнаха да звънтят. Жиците над тях запяха. Вагонът приближаваше. Дейвид скочи в зле осветената кабина. На душата му беше тежко, липсваше му приятелството. Изведнъж си даде сметка колко много държи на Джейк. Придвижи се напред и седна. До слуха му достигна протяжен вой на корабна сирена, асфалтът край спирката съскаше под автомобилните гуми. Вратите започнаха да се затварят. Дейвид Ох се обърна и огледа вагона. В дъното седеше млад китаец, облечен в лек шлифер и с шапка на главата. В ръцете му имаше чадър, очите му равнодушно се плъзнаха по посока на Дейвид, после се отместиха. Пневматичните врати се затвориха с леко съскане, вагонът се разклати и пое по стръмния си път. Нагоре, към връх Виктория… Шест спирки. Нямаше никакви пътници. Разстоянието към върха беше преполовено, вагонът потъна в бяла, фосфоресцираща мъгла. Времето престана да съществува. Нямаше ден, нямаше нощ. Сякаш висяха в празно пространство. Дейвид Ох помръдна, за да отлепи мократа риза от гърба си. Мислите му бяха насочени към Джейк. Вагонът бавно се разклати и спря. Седмата спирка. Качи се някакъв китаец, вратите се затвориха. Отново тръгнаха нагоре. Новодошлият се огледа. Очите му срещнаха погледа на пътника с чадъра, после се насочиха към предната част на вагона. Двамата скочиха на крака и се втурнаха към Дейвид Ох. Луната бавно потъна във влажната мъгла. След телефонното обаждане Блис не му зададе никакви въпроси. Просто мълчеше и попиваше меланхоличното му настроение. Ръцете й бяха натикани дълбоко в джобовете на връхната дреха. — По-добре да отидем пеша до спирката — промълви тя и внимателно огледа тротоара в двете посоки. — Добре — кимна Джейк. — Трябва да отчитаме всички възможности. — Бедата е там, че човек рядко е в състояние да го стори — въздъхна Блис. Започна да ръми. Ясната и спокойна нощ сякаш никога не беше съществувала. Джейк я дръпна към влажните храсти и насочи поглед към пустия тротоар. — Искам да гледам и слушам — прошепна той. Нощта беше мрачна. Светлината от околните къщи се разсейваше в дъжда, очертанията им се размиваха в сивкави сенки. Евентуалните прикрития блестяха с неприятна, сякаш луминесцентна светлина. Джейк не чуваше и не виждаше нищо обезпокоително. Някъде сред хълмовете пееха щурци, звукът идваше до тях на странни, влажни тласъци. Джейк беше абсолютно сигурен в уменията си, тъй като ги беше усвоил от най-добрия учител на света: Хенри Ундерман. Именно този човек пръв беше влязъл във връзка с него. Тук, в Хонконг, преди повече от двадесет години… Срещата им се състоя в разкошната банкетна зала на хотел „Пенинсюла“. Столът на Ундерман разроши ресните на дебелия килим, потното му лице се надвеси над масата. Беше си поръчал бърбън. Отпи от чашата, направи гримаса и започна: — Доколкото разбирам, сте останал без работа… — Точно така. Ундерман направи цяло представление с изучаването на менюто, но в крайна сметка поръча доста обикновени блюда. — Нямам опит в тази част на света — усмихна се извинително той. Изчака Джейк да даде поръчката си на келнера, после облегна лакти на масата. — Какви са интересите, ви? Кой ли е този едър американец, питаше се Джейк. Не си позволи да му зададе този въпрос направо — това би било израз на лошо възпитание. — Китайските бойни изкуства и „уей ки“ — отвърна на глас той. — „Уей ки“? Какво е това? — Една игра. Някой ден ще ви запозная с правилата й. Ще ми отнеме не повече от седем минути. Но ако искате да побеждавате, ще ви трябват поне седем години… Ундерман се разсмя. — Сигурно сте прав — рече: — Някои умения се усвояват бавно. Харесаха се от пръв поглед. Ундерман усети, че Джейк е от онези млади хора, от които всеки може да се поучи. А Джейк от своя страна беше силно заинтригуван от тайнствената личност на американеца. Изпита подозрението, че този човек е представител на някакъв призрачен свят. Свят, който нямаше нищо общо нито с Хонконг, нито с който и да било друг град на планетата… Самотник по душа, Джейк моментално изпита желание да стане част от това общество. То едва ли действаше в разрез със законите — така, както действаха триадите. По-скоро беше _над_ законите… Сякаш прочел мислите му, Ундерман вдигна глава и каза: — Доколкото зная, вие имате известни връзки с триадите. Джейк само кимна с глава. — А защо не работите за тях? Поднесоха храната. Двамата замълчаха до отдалечаването на келнера в бяла ливрея. — Аз съм „гуай лох“ — поясни Джейк, — „чуждестранен дявол“. — Само наполовина — подхвърли Ундерман, след като очите му бързо пробягаха по лицето на Джейк. — Зная, че си наполовина китаец, момче… — отмести поглед, разклати питието в чашата си и тихо добави: — Защо все още си тук, на това късче скала? — Тук е домът ми. — Значи мислиш, че ще имаш някакви шансове? Джейк замълча, очите му се заковаха в лицето на чужденеца. — Какви могат да бъдат тези шансове? — продължи Ундерман. — Не зная… — Може би искаш да откриеш какво е станало с баща ти? Джейк разбра, че този човек е специален. Ундерман помълча, после въздъхна и вдигна глава да го погледне: — Я ми кажи… Щеше ли да работиш за тях, ако не беше „чуждестранен дявол“, а чистокръвен китаец? — Не — поклати глава Джейк. — По-скоро бих потърсил начин да ги накарам да работят за мен… Ундерман започна да се храни, съсредоточеността му изглеждаше пълна. След известно време остави приборите и вдигна глава: — Да допуснем, че аз ти предложа този начин… Би ли приел? Джейк продължително го изгледа. Лесно би могъл да му отговори, но вътре в себе си усети важността на момента. На подобен въпрос не се отговаря веднага. — Колко време ще останете в Хонконг? — Точно толкова, колкото ти е необходимо, за да кажеш „да“ — сви рамене Ундерман. Оказа се, че това време е три дни. Какво стана с тях след това? — Е, добре, да тръгваме — промърмори сега Джейк и предпазливо се насочи към тротоара. Ако ги нямаше щурците, тишината наоколо щеше да е пълна. Дори летището оттатък залива беше затворено. В главата му се въртяха думите на Дейвид Ох, казани по телефона: _В Агенцията има враг._ Това изявление събуди хиляди въпроси, но нямаха време. Дейвид определи мястото на срещата и веднага затвори — точно както трябваше да постъпи. — Трябва да очакваме и опашка след него — каза Джейк, докато забързано се обличаше. — И какво от това? — попита тя, дърпайки ципа на роклята си. — Как какво? — Много просто. Идвам с теб. — Не, ти ще останеш тук. — Нямаме време за спорове, Джейк! — Точно така — кимна той с пръсти върху копчетата на ризата си. — Затова оставаш. — Не можеш да ме спреш — упорито тръсна глава тя и потърси обувките си. — Възнамеряваш ли да тичаш на високи токове? — присви очи той. — Не, ще обуя тези… — в ръката й се появиха чифт леки пантофки за танц. — Не издават никакъв шум. Той продължително я изгледа, после се обърна и влезе в дневната. — Нима мислиш, че не мога да се грижа за себе си? — последва го тя. — Може би… — промърмори той и започна да обува мокасините си. — Бях обучавана от Фо Саан. Той вдигна глава: — От Фо Саан? Тя кимна с глава. Той пристъпи толкова близо до нея, че тя усети дъха му. — Предлагам ти сделка. — Каква? — очите й се впиха в неговите. — Идваш с мен, чуваш информацията на Дейвид Ох, евентуално губиш и главата си. Но ако оцелеем, ще ми разкажеш абсолютно всичко за себе си. Тя видимо се колебаеше. — Няма друг начин, Блис — настоятелно прошепна той. — Повярвай ми, няма! Тя отмести кичур коса от челото си. — Искам да ми вярваш! — Ако не ти вярвах, едва ли щях да ти направя подобно предложение. — Тогава защо? Ръката му се уви около топката на бравата. — Решението е твое. Не мога да ти позволя да държиш тайните си в себе си. — Не мога… Той отвори вратата. — Ще разбера, ако решиш да ме проследиш. И ще ти се изплъзна. Знаеш, че мога… Колебанието я напусна. — Добре. Приемам сделката. — Искам да знам всичко. — Добре, така да бъде. Спряха и се ослушаха. — Вече сме близо — прошепна Блис. Над главите им мъждукаха светлините на последната спирка. — Изглежда няма никой… — Да проверим. Седем минути по-късно се събраха на спирката, проверили всеки квадратен сантиметър от околността. Резултатът видяха в очите си: нищо. Останаха да чакат в мрака. Просто не беше за вярване, че само преди час небето беше чисто, с огромна луна и ярки звезди. Дъждът продължаваше да ръми, листата на дърветата се свеждаха под тежестта на водните капки, раменете им бързо подгизваха. Джейк вече беше сигурен, че когато завали дъжд, мислите му неизменно ще се насочват към Мариана… — Джейк… — прошепна Блис до рамото му. — Това, което направихме преди малко у дома… То беше от обич… — Блис, недей… — Моля те, искам да ти го кажа… — пръстите й се вплетоха в неговите. — Никога не бих постъпила така, независимо от силата на чувствата си. Но… — замълча, очевидно от пристъп на срам, после си пое дълбоко дъх — сякаш се готвеше да скочи от висока скала: — Но Мариана и Тин са вече мъртви… Главата му рязко се изви, очите му напуснаха релсите на зъбчатата железница. — Знаеш за първата ми жена? Блис кимна, очите й сякаш попиха тъгата от неговите. — Зная, че се е самоубила… Джейк не каза нищо. Лицето му стана твърдо, сякаш издялано от гранит. Тя направи върховно усилие, за да продължи: — Не искам да те наранявам, а да ти помогна… — гласът й премина в шепот: — Обичам те толкова силно, че никога не бих си позволила да ти причиня болка. Очите му се сведоха към лицето й. Позната обвивка започна да стяга сърцето му. Но там, в нейното жилище, тя беше успяла да я разкъса. За пръв път от три години насам. Това не беше малко… Даваше си сметка, че тя се опитва да направи временното си постижение постоянно. Дълбоко в душата си искаше да й помогне, беше абсолютно сигурен. Но все още беше прекалено рано за това, другата вероятност беше по-тежка — да не бъде в състояние да го стори… Не знаеше какво ще стане, сърцето му се сви. Нима инцидентът при Сумчун го беше превърнал в инвалид? Нямаше отговор на този въпрос, съмняваше се дали някога ще го има… Понечи да каже нещо, но в същия миг долови лекото бръмчене на релсите. Жицата над главите им започна да пее. Хвърли поглед на часовника си, тялото му се стегна. — Време е — прошепна. — Да вървим. Изненадата на Дейвид Ох беше толкова голяма, че се отрази на реакциите му. Онези тримата бяха тайванци. Но тези във вагона без съмнение бяха шанхайци. Господи, колко души са пуснали подире ми, смаяно се запита той. Кракът му се стрелна нагоре и улучи по-близкия от нападателите в бедрената кост, точно в нервния възел. Мъжът политна, лицето му се разкриви от болка. Другият китаец беше насочил чадъра си в лицето му като огнестрелно оръжие. Разнесе се остро изщракване, от върха на чадъра изскочи дълго острие. Дейвид Ох отчаяно се дръпна назад, острието профуча на милиметри от бузата му. В същия миг ръката му се стрелна нагоре, успя да улучи оръжието, но то само се огъна от удара. Китаецът се отдръпна назад, готов за нова атака. Дейвид Ох направи опит да напусне седалката. Положението му изискваше незабавна промяна, в противен случай поражението беше неизбежно. Изчака нападението, протегна крак и се стовари с цялата тежест на тялото си върху стъпалото на противника. Концентрира натиска си върху токчето на обувката, снабдено с остро стоманено налче. Стъпалото на нападателя пропука, костиците се натрошиха като юфка. Ръцете на Дейвид Ох се сплетоха, ударът попадна странично в тялото на китаеца, някъде около подмишницата. Беше прекалено високо, за да счупи ребрата му, но достатъчно силен, за да наруши равновесието му. Онзи се стовари на пода, Дейвид Ох го последва. Токчето му остана притиснато в стъпалото на противника, глезенът му не издържа на тежестта и рязко изпука. Опря лакът в брадичката на китаеца, другата му ръка се стрелна към незащитената сънна артерия на шията. Китаецът отчаяно се извъртя. Даваше си ясна сметка, че ако Дейвид Ох го улучи, с него ще бъде свършено. Пръстите му пуснаха вече безполезния чадър и трескаво се стрелнаха напред. Дейвид Ох усети острата болка и разбра, че китаецът е успял да докопа нервните възли на гърдите му. Но лакътят му продължаваше натиска си и вече се подпъхваше под брадичката на врага. След миг щеше да достигне сънната артерия… Беше твърде опасно да не блокира атаката на китаеца, но решението му беше мигновено и окончателно. И въпрос не можеше да става за отстъпление от полученото предимство. В главата му се появи странно жужене, сякаш хиляди пчели се бяха заселили под черепа му. Реакциите му видимо се забавиха. Прекрасно знаеше какво трябва да прави, но командите на мозъка не достигаха достатъчно бързо до мускулите му. Пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Усетил близката развръзка, китаецът удвои усилията си. Пред очите на Дейвид Ох се спусна черна пелена. Престана да усеща краката си, парализата бавно пълзеше нагоре, към ръцете му. И неизбежното наближаваше — лакътят му щеше да изгуби силата на натиска си върху сънната артерия на врага. Беше на прага на припадъка. Струваше му се, че душата му се отделя от тялото, стана му някак безразлично. Вече не координираше движенията си. В очите му се плъзнаха лютиви капчици пот и това му помогна да дойде на себе си. Сърцето му с мъка поддържаше нивото на адреналина в кръвта. Горещ въздух излиташе от дробовете му с мъчително свистене. Концентрация, заповяда си той. Очите му проследиха острия ръб на лакътя, който продължаваше да се притиска между гърдите и сведената брадичка на китаеца. Съзнанието му изведнъж се проясни, силата му се върна. Натисна с цялото си тяло, лакътят изведнъж проникна в процепа между гръдния кош и брадичката на врага, заострената кост потъна в меката шия. Болката в нервния възел на гърдите му престана почти веднага, но той не успя да разбере как е станало това. Дишаше тежко, гърдите му буквално заплашваха да експлодират. Душата му потръпна. Най-сетне проумя, че е бил на прага на смъртта и е оцелял с цената на човешки живот. — О, Буда! — простена Дейвид Ох и започна да масажира гърдите си в областта на слънчевия сплит. В същия миг главата му рязко отскочи назад, дръпната от стоманена примка около шията му. Господи, вторият китаец! Как можа да го забрави?! Закашля се, кислородът в дробовете му бързо се изчерпваше. Паниката го накара да вдигне ръце към металната примка в опит да я разхлаби. Вършеше точно това, което го бяха обучавали да не върши в подобна ситуация. Това беше загуба на време и енергия, примката нямаше да се разхлаби. Бяха го обучавали да не обръща внимание на примката и да концентрира вниманието си върху нападателя. Успее ли да го неутрализира, примката сама ще падне. Но изпадналото в паника животно знае само едно — нещо му пречи да диша и това нещо трябва да бъде махнато на всяка цена! Може би тихият и злобен кикот в ухото му го върна към действителността. Дейвид Ох изведнъж се превърна в опитния разузнавач, когото всички в Агенцията уважаваха. В ноздрите го удари миризма на чесън и евтино вино, вътрешностите му се преобърнаха от отвращение. Проблемът му беше сериозен, тъй като все още не беше успял да се освободи от тежката нервна парализа. Краката му едва се влачеха, сякаш пълни с олово. Изпъшка и отдръпна ръце от пламналата си шия. Направи опит да забрави за липсата на кислород в пламтящите си дробове. Започна да се задушава от въглеродния двуокис на собственото си тяло. Ушите му писнаха — отчаян плач на кръвта. Очите му бавно започнаха да се изцъклят. Спаси го спирането на вагона. Стана толкова рязко и неочаквано, че нападателят му неволно разхлаби примката. Това продължи само частица от секундата, но времето беше напълно достатъчно за Дейвид Ох. Ръцете му се стрелнаха назад и сграбчиха дрехата на нападателя. Събра всичките си сили и рязко дръпна надолу. Примката се стегна толкова рязко, че от гърлото му излетяха дрезгави хрипове. Но китаецът вече беше изгубил равновесие. Тътенът от падането му долетя смътно до ушите на Дейвид Ох. Наложи му се на два пъти да си напомни, че това е именно тътен на падащо тяло. Бавно се отпусна на колене, устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Китаецът успя да хване края на примката и отново започна да я стяга. Сега вече бяха лице в лице. Дейвид Ох почти нямаше сили да се съпротивлява. Отново го обля вонята на чесън и вино, погнусата му се смеси с първите пристъпи на припадъка. Престана да отчита посоките, вече не знаеше кое е горе и кое долу. Имаше чувството, че е лишен от тегло и отново увисва между небето и земята. Само че този път беше много по-близо до небето… Знаеше, че е на косъм от припадъка. Знаеше, че след припадъка го чака смъртта. Но решимостта му да се бори не намаля. Вдигна огромен като лопата юмрук и го стовари в лицето на китаеца. После отново и отново… Кожата се разкъса, от раните бликна кръв. Китаецът заслепено примижа, но ръцете му все така здраво стискаха примката. Сега волята му се концентрира в късото стоманено въже, единствената му мисъл беше да дърпа колкото може по-силно… В сърцето му властваше жаждата за убийство, оцеляването беше отстъпило на втори план. Дейвид Ох продължаваше да удря. Изгуби чувство за време и пространство, вкопчил се е всички сили в мъждукащата искрица живот. Зад нея заплашително зееше бездънна пропаст… Изви палци нагоре, събра последните остатъци от силите си и ги заби в очните кухини на китаеца. Онзи обаче само изпъшка. Всеки друг на негово място би започнал да вие от болка и да моли за милост… но този тип беше истински професионалист. Знаеше какво трябва да направи и нищо не можеше да го спре. Дейвид Ох се наведе напред, мускулите на ръцете и раменете му набъбнаха. Вложи цялата си сила във върховете на палците и рязко натисна надолу. Очните ябълки на китаеца изскочиха, от дупките бликна алена кръв. Дейвид Ох нададе ужасяващ вик, но ноктите му продължиха да дълбаят навътре, разкъсвайки костици и сухожилия. Кръвта се превърна в пълноводна река. После дойде смъртта. Тялото на китаеца се сгърчи и застина. Но мускулите му продължаваха да изпълняват последната команда на мозъка. Побелели от усилието, юмруците му стискаха краищата на примката с ужасяваща сила. Дори мъртъв, този човек отказваше да се признае за победен. Убиваше Дейвид Ох като някакъв безплътен дух, като кръвожаден вампир, надигнал се от гроба… Вагонът на зъбчатата железница бавно се насочваше към платформата под върха. Още преди да спре, Джейк разбра, че нещо не е наред. За миг успя да зърне неясните очертания на сгърчени човешки фигури, съзнанието му моментално обработи размазаните, сякаш черни петна по стъклата. Това беше кръв. — Господи Исусе! — прошепна той и хукна към композицията, която се приближаваше като някакво митично чудовище с огнени очи, успяло да се изтръгне от мрачните дълбини на мъглата под себе си. Вътрешността беше осветена, стъклата — запотени. Джейк тичаше редом с композицията и удряше с юмрук по ламарината. — Отворете вратите! — викаше на кантонско наречие той. — Отворете ги, в името на Буда! Блис тичаше на крачка зад него. Най-накрая вагонът намали скоростта си и спря. Вратите със съскане се отвориха. Джейк и Блис се втурнаха вътре. Лъхна ги сладникавата воня на кръв и смърт, космите на врата му моментално настръхнаха. Хукна към предната част на вагона, несъзнателно прескачайки трупа на млад китаец. Върхът на обувката му потъна в лицето на втория китаец, пръстите му се впиха в краищата на примката. — Дейвид! — простена той, отлепяйки вкочанените пръсти на мъртвеца от въжето. — О, Дейвид! Блис издърпа жицата от ръцете на китаеца и започна да разхлабва примката около шията на Дейвид Ох. От устата му се откъсна глухо стенание, алена кръв бликна от дълбокия процеп в кожата му. Вратът му беше ужасно подут. Джейк го прегърна през кръста. По-младият мъж правеше отчаяни опити да напълни дробовете си с въздух, но гърлото му сякаш се беше залепило от ужасния натиск и не пропускаше нищо. Джейк разбра, че трябва да действа бързо и решително. Натисна острия връх на стоманеното въже в гърлото на Дейвид Ох, грабна някаква тресчица и бързо разшири появилата се дупка. Не обръщаше внимание на кръвта, която заливаше пръстите му. — Спокойно, спокойно — промърмори той. — Сега вече всичко ще бъде наред. — Кръвта от гърлото на приятеля му започна да излиза на малки мехурчета. Сигурен знак, че въздухът е намерил път към дробовете му. Тялото му се тресеше, косата му беше залепнала за темето, сплъстена от пот и кръв. Започна да се дави, от очите му рукнаха сълзи. Джейк вдигна глава. Блис разбра погледа му и тръгна да търси помощ. След минута отново се появи. Беше успяла да повика линейка. — Дейвид — прошепна Джейк и направи опит да вдигне приятеля си. Но той изкрещя толкова пронизително, че Джейк побърза да го пусне на пода. Очите на Дейвид Ох бяха замъглени, черните зеници придобиха странен воднист оттенък. Джейк опря чело в главата му и го прегърна като дете. Дейвид Ох се закашля, очите му започнаха да се избистрят. — Слушай… — дрезгаво прошепна той. Гласът му изтъня и заглъхна, клепачите му потрепнаха. Направи върховно усилие да ги задържи отворени, очите му се спряха върху лицето на Джейк: — Слушай… Беридиън, Донован, Ундерман… Един от тях знае… Той ме подреди така, също и Столингс… — зениците му се разшириха от болка, беше му трудно да говори. В устата си имаше вкус на метал и кръв, гърлото му отново се стягаше. — Липсваше ми, Джейк… Нямаше с кого да разменя дори дума… Замина, без да ми кажеш нищо… Мислех, че ми имаш малко повече доверие… — Не беше въпрос на доверие, Дейвид. Беше нещо лично, което трябваше да свърша сам. — Като това, което… Което ти се случи при реката Сумчун… Замълча, дишането му стана накъсано. От ъгълчето на устата му се плъзна тънка струйка кръв, в очите му се появиха сълзи. — Чувствам се зле… Джейк, съжалявам за всичко, което ти се е случило там… По-добре да не беше се случвало… Ти си мой приятел… Мой приятел… — Мускулите му започнаха да се сковават в хватката на смъртта. Разранените му ръце се вкопчиха в Джейк, очите му широко се отвориха и в тях се прокрадна ледената покривка на неизбежното. — О, Буда! — „Хуо иян“… Помни „хуо иян“, Джейк!… В смъртта няма болка. Това беше единственото нещо, което мина през главата на Джейк. Стиснал безжизненото тяло в прегръдката си, той се замисли. Вече седем години беше духовен наставник на Дейвид. Грижеше за последната фаза на обучението му, закриляше го срещу политическите интриги по върховете на Агенцията. И двамата усещаха своята близост, но нито веднъж не бяха говорили за нея. Сега вече беше късно. Мисълта, че този човек умря, без да усети силата на приятелството, беше ужасна. Странно, но същото стана и с Мариана… О, Дейвид! И ти ми липсваше, приятелю! Ти ми беше като брат. Нараних те, защото ми беше прекалено близък. Също като Мариана. Прав си, това се дължи на реката Сумчун… Там започнах да умирам. После умря Мариана, момчетата от екипа, сега и ти… Умирах заедно с вас и сега вече съм повече мъртъв, отколкото жив. Усети приближаването на Блис. Дори в този миг докосването на плътта й го опари като огън. Пулсът му се ускори. Блис. Искаше му се да прекара остатъка от нощта край тялото на Дейвид, едновременно с това знаеше, че това ще бъде един безполезен жест. Скръбта има предназначението да сложи завършек на отношенията между живите и мъртвите, но това трябваше да го каже на Дейвид, докато беше жив. Така трябваше да постъпи и с Мариана, и с Тин, ако иска да бъде съвършено откровен със себе си… Сега вече беше късно. Отношенията им ще останат незавършени завинаги… Мъката му беше огромна. — Време е да се махаме — прошепна Блис. — Контрольорът идва. Думите й го върнаха в действителността. За миг съзнанието му се изпълни с последните думи на Дейвид Ох: _Помни „хуо ян“._ „Подвижното око“ в играта „уей ки“. Какво ли означава това? И откъде Дейвид е научил всички тези потресаващи новини за Агенцията? Нямаше никакъв документ, бързото претърсване на мъртвите китайци също не донесе резултат. В това нямаше нищо чудно. Дейвид Ох беше прекалено добър агент, за да донесе писмени материали на една такава среща. — Хайде! Блис хвана ръката му и рязко го дръпна. Завтекоха се към изхода. Изведнъж в главата му блесна ослепителната светкавица на прозрението. Агенцията успя да открие и накаже Дейвид Ох, следователно следващата й жертва ще бъде самият той! Лято, 1937 година — пролет, 1947 година Шанхай / Хонконг / Централен Китай / Шанхай / Японските планини Тайпаните чужденци управляваха Шанхай повече от деветдесет години. Градът беше съсипан, подивели кучета и чакали ръфаха непогребаните трупове по улиците. А тайпаните, натрупали състояние от търговия с чай, опиум, коприна, каучук и сребро, се бяха оттеглили на най-горните етажи в домовете си и с бинокли в ръка следяха разрухата. Японците стремително напредваха, точно както през 1932 година. Генералисимус Чан изостави идеята да ги пресрещне на отбранителната линия Каолианг в предградията на Шанхай и предпочете да се укрепи направо в града, използвайки тесните улички и безразборно застроените терени. С това се надяваше не само да организира по-ефективна съпротива, но и да привлече вниманието на световната общественост. Съвсем разбираемо тайпаните чужденци направиха всичко възможно да предотвратят сраженията между китайци и японци, давайки си ясна сметка, че те ще унищожат Шанхай, а заедно с него и тяхното бъдеще. Но времената бяха пропити от мрачен милитаристичен дух, влиянието на тайпаните силно намаля. Те отново бяха забравили, че се намират на чужда земя. Илюзията на Международното селище им изигра лоша шега и само засили тяхната арогантност. Но този път китайците ги пренебрегнаха напълно. В пристанището хвърлиха котва японски и английски бойни кораби. Десет хиляди китайски войници, подбрани лично от генералисимус Чан, започнаха да издигат барикади по улиците на Шанхай. Двадесет и един японски катера навлязоха в устието на Хуан-По, сините униформи на окупаторите можеха да се видят навсякъде. Първите оръдейни изстрели над моста Йокохама, свързващ града с Международното селище, отекнаха на 13 август. Китайците разполагаха с произведени в Америка бомбардировачи „Нортроп“, но пилотите им бяха млади, неопитни и жадни за бърза бойна слава. През следващите дни те подложиха на интензивна бомбардировка японските фабрики и складове по крайбрежието, но резултатите бяха отчайващи. После атакуваха огромния крайцер „Изумо“, хвърлил котва в устието на Хуан-По. Не го улучиха нито веднъж, но за сметка на това пострадаха доста складове и магазини по крайбрежието. Стиснали зъби от безсилна ярост, пилотите насочиха машините си към „Бунда“ — дългата крайбрежна улица на Шанхай. Облечени в безупречни костюми и с бинокли пред очите, чуждестранните тайпани с ужас гледаха как над Международното селище се посипаха бомби, а пресечката на „Бунда“ с Нанкин роуд се превръща в пепелище. Първата бомба проби покрива на хотел „Палас“ и уби голяма част от чужденците и китайците, които бяха намерили подслон там. Втората падна точно пред входа на хотел „Катей“. Разрухата беше пълна, уличното платно се изпълни с уплашени хора. Повечето от тях така и не разбраха какво става, писъците на ранените и обгорените внасяха допълнителна паника. Деца със сладолед в ръце бяха разкъсани на парчета, млади жени пробиваха с телата си стъклата на витрините или бяха смазани от летящи тухли. Броят на жертвите достигна 729 души, други 861 бяха тежко ранени. Това стана в рамките на деветдесет секунди. Атена и Джейк, намиращи се на безопасно разстояние от тази касапница, почувстваха силата на детонациите. Първата й мисъл беше за земетресение, съзнанието й изобщо не отчете грохота на експлозиите. След нощта на инцидента с любовницата на Зи-лин тя коренно се промени. Ужасена от постъпката си, взе Джейк и се оттегли към кабинета на Зи-лин в дъното на къщата. Очаквайки завръщането му, тя имаше достатъчно време да анализира постъпката си, да направи оценка на противоречивите чувства, които се блъскаха в душата й. За пръв път разбра, че страхът може да прерасне в омраза. Беше ужасена от собствената си агресивност. Майка й не можеше да мрази, не беше в състояние да прояви дори елементарна нелюбезност. Просто характерът й беше такъв. А Атена винаги беше мислила, че е като нея — кротка и усмихната хавайка. Но сега нещата се промениха. Майка й никога не би могла да постъпи така, както тя с любовницата на мъжа си. Независимо как са я провокирали… Откъде съм сигурна в това, питаше се отново и отново тя. Семейството на мама никога не е било поставяно под заплаха… Не се беше чувствала толкова уплашена и самотна. Грозните лапи на разрухата се протягаха към Шанхай — сърцето на китайската икономика, един от най-богатите градове в света. Години наред тук се концентрираха най-големите запаси на злато и сребро, през пристанището минаваха тонове опиум. Китай е бедна страна и винаги ще си остане такава, докато Шанхай от векове е богат. До този момент богатството на града осигуряваше и спокойствие за неговите обитатели. Те живееха далеч от бедността и сякаш бяха над законите. А чужденците, живеещи тук, си спомняха за войната през 1932 година като за някакво нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли някога ще се повтори. Но сега окупацията на Шанхай беше неизбежна. Японците го бяха обкръжили от всички страни, а Китай — както винаги разкъсван от противоречия, не беше в състояние да го защити. За разлика от дисциплинираните и добре обучени войски на агресора, китайците бяха зле въоръжени и още по-зле съветвани от германските тактически офицери в щаба на Чан. Преди деветдесет и пет години английският парен крайцер „Немезис“ беше навлязъл в устието на Хуан-По и оръдията му направиха на пух и прах последните брегови фортификации на Китай, издигнати в защита срещу „чуждестранния дявол“. Оттогава насам започна процъфтяването на Шанхай. Бързо, оценили предимствата на града, чужденците го превърнаха в оазис на спокойствието и стабилността, инвестирайки в икономиката му над един милиард сребърни таела. Сега обаче войната разрушаваше всичко. Дните на благоденствие останаха в историята, издухани от вятъра на промените. Във въздуха се настани вонята на барут и кръв, над града легна тежък облак прах. Трупове се валяха по улиците и парковете, подивели псета и едри плъхове пируваха с тях. Заплахата от епидемии беше голяма. Часове наред Атена седеше и чакаше завръщането на Зи-лин. В главата й се редяха гневните обвинения, с които възнамеряваше да го засипе. Но той не се върна. Напуснаха я и слугите, уплашени от сраженията и слуховете за близкото поражение. Сърцето на голямата къща забави своя ритъм, но Атена вече беше глуха за него. Когато откри, че дори Шен Ли си беше отишла, сивото утро бавно встъпваше в правата си. Очите й равнодушно пробягаха по кървавите петна, татуирали завинаги скъпите килими на съпруга й. Желязната маша лежеше там, където я беше захвърлила, върхът й беше обезцветен от нагряването. — Господи, мили Боже! — промърмори тя, сложи ръка пред устата си и изтича да повърне в порцелановия умивалник на банята. Наплиска се със студена вода, после се върна в кабинета на Зи-лин. Джейк се беше покатерил на бюрото и си играеше с някакъв дебел, добре запечатан плик. Вдигнал поглед към майка си, той пъхна в устата си ръбчето му и задъвка хартията с все още голите си венци. Тя бързо го издърпа от ръцете му, детето се разплака. Атена го целуна по главичката, притисна го до гърдите си и огледа плика. Отгоре пишеше „За моята скъпа Атена“ с красивия почерк на Зи-лин, очите й моментално се насълзиха. Вече беше сигурна, че кошмарите на нощта се превръщат в действителност и мъжът й никога няма да се върне. Ръцете й трепереха толкова силно, че се поряза с ножицата. В плика имаше кратка бележка, която я насочваше към вградения в стената сейф. Най-отдолу бяха цифрите на комбинацията. Атена пусна Джейк да лази под бюрото — любимото му място за игра, клекна и отвори вратичките на лакирания шкаф. Зад тях беше сейфът. Вътре откри петдесет таела злато, сто унции сребро и малко пакетче, увито в сребристо парче коприна. Върху пакетчето пишеше, че вътре е наследството на Джейк. Тя разви коприната и се взря в късчето кехлибар. Очевидно беше част от някаква статуетка, изобразяваща непознат звяр. Към него беше прикрепена картичка, на която пишеше: Това „фу“ се пада на моя син по рождение и трябва да бъде с него, независимо от посоката, в която ще се развие животът му. Когато той ще бъде зрял мъж, може би ще има полза от него. Ако го стори, това ще означава, че моите планове са реализирани напълно, скъпа моя Атена. Аз те обичам, но уви, още по-силно обичам Китай. Сега едва ли ще ме разбереш, но се надявам това да стане по-късно. Понякога разбитите сърца успяват да се излекуват. Подписът на Зи-лин беше нанесен с любимото му лилаво мастило, а отдолу беше поставен личният му печат. Последното изречение обаче беше погрешно. Нищо не беше в състояние да излекува разбитото сърце на Атена. Тя беше отдала живота си на Зи-лин, без него отдавна щеше да е напуснала Китай. Тази страна я привличаше, но несъмнено би стигнала до решението, да я наблюдава от разстояние. Сега попадна в капана на войната. Японското обкръжение беше почти завършено, а тя имаше представа, какво ще последва, тъй като беше тук и през 1932 година. Кротки и възпитани в нормалния живот, японците се превръщаха в истински животни, когато биваха подложени на стресовете на войната. Атена знаеше, че тук отново ще се лее кръв, градът ще бъде подложен на безсмислено насилие. Не мислеше за себе си, а за детето. В продължение на два месеца харчеше пестеливо богатството си — единствен спомен от живота й със Зи-лин. Излизаше да купува само храна и най-необходимото, никога не отиваше по-далеч от близката търговска улица „Молиер“. Евакуацията на града вече беше в ход. Тайпаните чужденци изпратиха семействата си в чужбина и останаха да приключат с делата си. Всички без изключение разчитаха на английския разрушител „Дънкан“, хвърлил котва срещу Шанхайския клуб. С негова помощ можеха да напуснат града в последния момент. Събираха се главно в клуба на Крайбрежна № 3 и говореха за безсмислената война. Тук имаха чувството, че са далеч от нея, макар че само няколко пресечки по-нататък японци и китайци се стреляха от двете страни на барикадите, даваха многобройни жертви от непрекъснатите ръкопашни схватки помежду си. Беше им все едно кой ще спечели глупавата война. Светът наоколо, _техният_ свят рухваше. След победата си японците несъмнено щяха да ги избият, а ако по някакво чудотворно стечение на обстоятелствата спечелеше Китай, армията на Чан сигурно щеше ги издави в морето. Настъпи краят на столетното им управление. Това обаче съвсем не им пречеше да пият чая си в сребърна посуда, както и да вдигат тостове за отминалите дни с отлежало уиски. Най-характерният белег в живота на Атена беше нещастието. През деня отдаваше всичките си сили на Джейк, а нощем лежеше с широко отворени очи и следеше отблясъците на пожарите върху стените на спалнята си. Пушечната стрелба не спираше нито за миг и вече се беше превърнала в нещо като естествен фон на живота й. Миризмата на изгоряло стана неразделна съставна част от обонянието й. Един ден взе Джейк със себе си и отиде на пазар. Стори го по принуда, тъй като не смееше да го остави сам в огромната къща. Избра обедните часове, тъй като тогава стрелбата почти затихваше и по Нанкин роуд се появяваха много от местните жители. Прекоси „Синсиър“ и се насочи към универсалния магазин „Винг Он“. В същия момент ушите й доловиха странно свистене. Разбра какво е то далеч преди хората около себе си, тъй като веднага я обзе ужаса на безсънните нощи, осветявани единствено от пожарищата. Грабна Джейк и хукна между рикши и раздрънкани камионетки, а сърцето й се сгърчи от ужас. По-късно, когато имаше достатъчно време да възпроизведе в съзнанието си този ужасен миг, тя имаше чувството, че е сънувала кошмар. Времето се превърна в гъст, еластичен сироп. Пробиваше си път с рамене и лакти, добра се до борда на някакъв прашен автобус и затича редом с него. Отвсякъде я обсипваха ругатни на китайски. Краката й затъваха в калта, силите бързо я напускаха. Металическото свистене ставаше все по-близко, пронизваше мозъка й като остра кама. С него се приближаваше смъртта. Детето ми, отчаяно пропищя съзнанието й. Господи, моля те! Спаси поне него! Огромната сянка на самолета пробяга по жълтото небе в същия миг, в който падна бомбата. Кратката, ужасно продължителна секунда преди експлозията се запълни от странна неподвижност и пълна тишина. После светът се сгромоляса. Улица „Синсиър“ се превърна в пламтящ ад. До ушите на Атена долетя воят на изпадналите в ужас хора, земята изригна под краката й, въздушната вълна я вдигна и завъртя във въздуха. Тялото й се блъсна във висока стена, боядисана в странно розов цвят. В следващия миг си даде сметка, че бряга всъщност е кръв, изпъстрена с късчета разкъсана човешка плът. Атена се сви на кълбо над треперещото телце на Джейк и се притисна в мокрите тухли. Воня на кръв и изпражнения я удари в носа, изведнъж й се пригади. Джейк се задави от гъстия дим и започна да плаче. Атена инстинктивно го погали по главата и започна да шепне успокоителни думички в ухото му. После стената на „Винг Он“, към която се беше притиснала, бавно започна да се руши. Атена чу грохота високо над главата си, но не успя да го идентифицира. Инстинктивно понечи да скочи на крака и да хукне по-надалеч. Но после потисна паниката си и остана на място. Ако беше направила дори една крачка, високият тухлен зид несъмнено щеше да премаже както нея, така и Джейк. Усети пропукването на мазилката и опорните колони, върхът на стената се изви над главата й като гребена на чудовищна вълна. Хората върху платното на улицата бяха размазани от тонове тухли и натрошен бетон, само за секунда върху уличното платно се издигна планина от отломки. Единствената утеха на нещастниците, оказали се затрупани под нея, може би се криеше във факта, че така и не разбраха какво става. Свита на кълбо в основата на стената, Атена се оказа във възможно най-благоприятната позиция. Така й се размина съдбата на стотиците нещастници около нея, застигнати от смъртта със счупени вратове, разкъсани гърди и вътрешни органи. Летящ къс тухла я улучи в слепоочието, отваряйки широка рана надолу по скулата й. Кръвта рукна като река и уплаши Джейк. Но тя беше толкова замаяна, че в продължение на няколко секунди изобщо не усети раната, дори не разбра, че това е собствената й кръв. Очите й гледаха неразбиращо, обстановката й се струваше абсурдна. Сякаш дишаше във вода. Спасителните екипи я откриха все така притисната в основата на стената. Измъкнаха я с безкрайна предпазливост, направиха опит да вземат детето от ръцете й и да го изследват за евентуални наранявания, но тя отказа да им го даде. В болницата промиха раната и увиха главата й с широк бинт. Преуморените лекари й наредиха да остане до другата сутрин, тъй като искаха да се уверят в липсата на вътрешни контузии. В коридора, разбира се, защото стаите отдавна бяха препълнени с тежко ранени. Но Атена побърза да се измъкне навън, притиснала Джейк до гърдите си. Нямаше никакво намерение да подлага детето си на допълнителен стрес. Освен широката рана върху скулата тухлата й беше нанесла и допълнителни контузии. Лицето й се поду и подпухна до неузнаваемост, цветът му стана синкаво-жълт. Джейк я гледаше с истински ужас и отказваше да се успокои. Не помогнаха дори любимите му песнички. Сякаш беше сигурен, че мястото на майка му е заето от друга, напълно чужда жена. А Атена не си даваше сметка, че контузията се беше отразила и на гласните й струни, звуците, излизащи от устата й, бяха дрезгави, остри и страховити… Нощем държеше подутата си глава и измерваше хода на времето с болезнените пулсации. Струваше й се, че е оглушала за всички останали звуци на света. Потънала в болката си, тя нямаше представа за събитията извън стените на своя дом, често й се случваше да изпада в пълна безпаметност. Тогава ставаше от леглото и отправяше поглед към Джейк или прашния прозорец, главата й се изпразваше от всякакви мисли и емоции. Просто стоеше и чакаше. След известно време нещо прещракваше и съзнанието й отново възвръщаше нормалните си функции: памет, интелигентност на мисълта, логика. Но това ставаше толкова бурно и внезапно, че тя изпадаше в шок и започваше да ридае. Минаваха часове, преди да се успокои. Седнал на бюрото на баща си, което възприемаше като крилатия кон от приказките, Джейк мълчаливо я наблюдаваше. Вече не се страхуваше от нея. Отоците започнаха да спадат и той разбра, че това наистина е неговата майка. Но емоционалната връзка помежду им изчезна заедно с рухването на онази стена. Той я гледаше с онова напрегнато любопитство, с което гледаше и всички непознати хора на улицата. Сякаш се питаше коя всъщност е тя… Една нощ Атена рязко се събуди и седна в леглото. Имаше чувството, че не е заспивала нито за миг. Спалнята й се стори изпълнена със странно, увиснало във времето сияние. Имаше пълнолуние, небето беше чисто, без нито едно облаче. Очите й механично се насочиха към прозореца срещу леглото. Гледаше _него_, а не през него. Сребърен лъч пронизваше мрака и образуваше светло петно на килима в краката й. Призрачната лунна светлина признаваше нови, напълно непознати цветове на материята, люшкаше се пред очите й като нещо съвсем материално. В ушите й зазвуча позната мелодия, очите й се насълзиха. Какво беше това? Атена бавно се изправи и пристъпи напред с боси крака, сякаш беше хипнотизирана. Приближи се до прозореца и леко докосна перваза. Ръката й се окъпа в сребърното сияние. Вдигна поглед и проследи блестящия лъч. Луната грееше като жива, около сребристия диск имаше леко сияние. Първото видение я връхлетя със силата на приливна вълна, от устата й се изтръгна неволен вик на уплаха. Политна назад и се просна на пода. Пред очите й се появиха картини от бомбардировката на Нанкин роуд, изпълнени с най-малките подробности. Видя всичко — от първото, едва доловимо свистене на бомбата, до мига, в който стената рухна върху задръстената от народ улица. Видението бавно се разсея, очите й останаха заковани върху сребристия лунен лъч. Песента му стана по-силна, тя беше в състояние да чува единствено нея. Това е химн, рече си тя. Лъчът изпълнява химн… Същият, който брат й Майкъл си подсвиркваше на връщане от Семинарията. А тя го мразеше, защото мелодията означаваше наближаването на неделята и задължителното посещение на църквата. По онова време Атена ненавиждаше религията и не можеше да улови скрития призив в простичката мелодия. Започна да осъзнава значението й едва тук, в Китай. Именно силата на религията беше направила Майкъл щастлив, независимо че се намираше на десетки хиляди километри от родината, сред странен народ с още по-странни обичаи. И Атена най-сетне разбра защо не й се искаше да напусне Шанхай, дори когато започна евакуацията. Видението й даде отговора — съдбата й е тук, сред болните и ранени китайци. А призванието й беше да им помага. Лекарите превързваха раните им, но някой трябваше да се погрижи и за душите им, да им вдъхне Божията светлина… Изпаднала в еуфория, тя изведнъж прозря пътя, предначертан от Бога. Смъртта на Майкъл придоби смисъл. Тя просто трябва да продължи делото му, чрез нея духът му ще продължава да живее в страната, която толкова много обичаше. Едва сега усети топлината на лунния лъч, острата болка в душата й се стопи. Това стана за пръв път след онази кошмарна нощ, в която се нахвърли върху Шен Ли, обзета от безумен гняв. Беше изкупила греха си и за награда Бог й даде възможност да се слее с душата на мъртвия си брат. Сега светът беше в нозете й. Вече не беше сама и объркана, вледеняващият страх изчезна. Вярата излекува душата й. Вече не изпитваше чувство на вина, нямаше угризения на съвестта, нито пък омраза към ближния. Следващите три месеца прекара изцяло по улиците, почти не се прибираше в просторния дом, построен от съпруга й. Проповядваше на всеки, който имаше желание да я слуша, а много често и на хора, които го нямаха… Работа имаше в изобилие. Шанхай се беше превърнал в куха черупка, изпълнена с грохота на оръдията и злобната пукотевица на пушки и револвери. Нощем небето над Чуждестранния квартал беше озарено от пожарищата, а през деня японските войски заливаха крехките китайски укрепления като могъща приливна вълна. Войските на генералисимус Чан проявяваха чудеса от храброст, но въпреки това отстъпваха. А след тях оставаха пепелища. Най-големият град на Азиатския континент бавно изчезваше. Болести, зарази. Атена си спомни за четиримата конници от Апокалипсиса, родени от войната. Небето беше пепеляво, някога снежнобелите фасади на административните сгради по Крайбрежната улица сега бяха почернели от сажди и кръв. Шанхай се превърна в кървящ труп, подобно на повечето от своите жители. Атена често прекосяваше Сукао Крийк и навлизаше в южните, населени предимно с китайци квартали на града. Мнозина умираха, въпросът беше кой как ще го стори — бавно или бързо… Атена се опитваше да успокои душите на всички. Повечето бяха изненадани от факта, че тя говори на кантонско наречие, други просто не обръщаха внимание на думите й, тъй като не можеха да повярват, че една чужденка е в състояние да борави толкова свободно с техния език. Но всички се поддаваха на словото й. Придвижваше се с помощта на ритници, тъй като подивели кучета и едри плъхове отдавна се чувстваха господари на тази част от града. Джейк се научи да носи тояга, с която разчистваше пътя им. Есента гаснеше едновременно с умиращия град. С настъпването на зимата отслабваше и съпротивата на генералисимуса. През ноември Чан заповяда на войските си да отстъпят от укрепените позиции и японската армия победоносно навлезе в Шанхай. Наброяваща над деветдесет хиляди души, тя пое нагоре, срещу течението на Яндзъ, преследвайки остатъците от китайската войска. Градът, който попадна в ръцете им, буквално агонизираше. Плътни облаци дим забулваха всичко. След месеци на непрекъсната артилерийска канонада настъпи тежка тишина. Цели квартали бяха изтрити от лицето на земята, много улици вече не съществуваха, хиляди къщи и фабрики бяха сринати до основи. Навсякъде се валяха разлагащи се трупове. Шестхилядна японска войска пое по Бренан роуд и се насочи към Гардън бридж. Войниците носеха марлени превръзки, за да се предпазят от заразите. По ъглите се появиха вестоносци с мегафони, приканващи населението „да отдаде почит на победителите с дълбок поклон“. Притиснала Джейк до себе си, Атена гледаше със свито сърце как нейните любими китайци се подчиняват на заповедта и свеждат глава пред ордите на врага. Сякаш чуваше стенанията на милиарди техни прадеди, обърнали се в гроба от това нечувано унижение. Болката й беше толкова остра, че от устата й се изтръгна остър вик, тялото й политна и се строполи в краката на Джейк. Той никога не беше виждал майка си толкова бледа. От тялото й се излъчваше странна миризма. Не му се искаше да я докосва. Отстъпи крачка назад и мълчаливо започна да наблюдава действията на мъжа и жената, които се отделиха от тълпата зяпачи и се наведоха над нея. Мъжът беше много стар. Хванал ръката на майка му, той започна да си мърмори нещо под носа. Може би пееше, макар Джейк силно да се съмняваше, че времето е подходящо за псалми. — Да я пренесем у дома — обърна се към жената старецът. Вдигна Атена, а жената подаде ръка на Джейк. От нея се излъчваше приятна миризма. Стигнаха в къщата и положиха Атена върху леглото. От устата й излизаха странни звуци, лицето й блестеше от пот. Жената сложи мокра кърпа на челото й и направи опит да вкара някаква течност в устата й. Но зъбите на Атена бяха здраво стиснати, течността потече по шията й. Мъжът сложи ръце върху раменете на Джейк и го извърна настрана. На врата му висеше странна шестоъгълна звезда. — Гладен ли си? — попита той. Акцентът му беше толкова особен, че Джейк започна да се кикоти, но въпреки това кимна с глава. През нощта го събудиха с тих шепот. — Майка ти иска да те види — каза жената. Миришеше хубаво и Джейк без колебание хвана ръката й. Атена обаче миришеше лошо. По-лошо от всякога. Джейк сбърчи нос и направи опит да не диша. Това го накара да се задави, лицето му почервеня. Жената стисна ръката му. Видя потта, която течеше на тесни вадички по лицето на майка му. Защо й е толкова топло? Нима тези хора нямат кърпа да я подсушат? Очите й изведнъж се отвориха — ясни и чисти на светлината на газената лампа, която мъжът държеше над главата си. Връзката помежду им отново се върна, той се хвърли в обятията й, обзет от предчувствието, че ще се случи нещо страшно. Ръцете на жената внимателно го изтеглиха назад и го погалиха по главата. Точно както ръцете на майка му… — Джейк… — раздвижиха се устните й. Той чу името си, но не позна гласа. — Мамо… Атена ридаеше. Тънките й ръце потънаха под влажната рокля, потърсиха нещо. Очите й се преместиха към жената. — Моля ви… Жената се наведе и видя малката торбичка, окачена на шията й. — Дайте му я — прошепна Атена. — Моля ви… Жената пусна раменете на Джейк, откачи торбичката и разхлаби вървите. Отвътре изпаднаха няколко листа хартия и къс кехлибар. — Никога да не се разделя с него… — прошепна Атена и от гърдите й се откърти тежка въздишка. Джейк не откъсваше очи от бледото лице на майка си. След миг светлината се отмести и то изчезна в мрака. — Време е да тръгваме — прозвуча гласът на мъжа. — Ще отидем при приятели в Хонконг… Въпреки тъмнината, Джейк усещаше присъствието на жената до себе си. Протегна ръка и я мушна в топлата й длан. Пътят към Мао минаваше през Ху Ханмин. Зи-лин си даваше сметка за това от мига, в който напусна Шанхай и пое към провинция Юнан. От свои достоверни източници беше научил, че Мао се е върнал там след тринадесетгодишно изгнание и вече набира популярност сред населението на Централен Китай. Зи-лин отлично знаеше, че не може просто да иде при Мао и да сподели идеите си с нето. На този етап дори не искаше да се мярка пред очите на комунистическия лидер. Предпочиташе да влезе в организацията тихо и кротко, да се слее с нея и едва тогава да започне да проповядва своята философия. За тази цел трябваше да се превърне в убеден комунист, поне в очите на Ху Ханмин. Без това не би могъл да приложи своята дългосрочна стратегия. Не му беше особено приятно да използва за целите си човек, с когото бяха близки приятели в продължение на години. Но си напомни, че вече беше направил по-лошото с най-близките си хора, и решително тръсна глава. Би могъл да предложи пари — това, от което Мао отчаяно се нуждаеше. Но инстинктивно усещаше, че би допуснал огромна грешка. Преди всичко, защото щеше да привлече вниманието към себе си и да предизвика подозрения. Нямаше никакво желание да се ровят в миналото му, просто защото прекалено дълго бе живял като истински капиталист. Ху и Мао бяха станали близки благодарение на общата си страст към философията, следователно и Зи-лин трябваше да използва този лост. Към Мао възнамеряваше да подходи чрез „Изкуството на войната“ от Сун Тцу, тъй като това беше любимото четиво на комунистическия вожд по време на продължителната му партизанска война срещу войските на Чан Кай-шъ. А За Ху беше приготвил Лаотцъ — философ, когото Зи-лин беше изучавал задълбочено, но чиито идеи отхвърляше. Лаотцъ притежаваше онзи схематичен начин на мислене, който Зи-лин не можеше да възприеме. Още в младежка възраст беше разбрал, че формулите и схемите водят до закостеняване на мисълта, пречат на свободния полет на духа. Именно по тази причина отхвърли комунистическите идеи. Догмите имат своето място и значение при изкореняването на анархията, но са напълно неприложими в градежа на каквото и да било общество. Откри Ху с цената на доста усилия. Оказа се, че е на полето и работи рамо до рамо с неуките селяни. Беше остарял, широкото му лице беше посивяло и прорязано от дълбоки бръчки. Сякаш всеки ден в компанията на Мао беше оставил своята следа върху него. — А, та това е Ши Зи-лин! — възкликна Ху, познал стария си приятел под пластовете прах и обикновените дочени дрехи. — Значи все пак реши да дойдеш при нас! — Човек най-много мрази да бъде сирак и самотник — отвърна с усмивка Зи-лин, цитирайки Лаотцъ. Ху избърса потта от челото си и присви очи. От тялото му се излъчваше миризма на пот. — Войната в Шанхай те разори и затова си тук, нали? — попита той. Зи-лин поклати глава: — Преди доста време се освободих от всичките си притежания. Помолих братята си да дойдат с мен, но тяхната философия вече беше друга. Може би защото не са имали за съпруга жена като Май, нито пък са имали възможност да попият идеите на Сун Ят-сен… — сви рамене и добави: — Понякога човек има полза от нещата, с които се разделя… — Това беше още един цитат от Лаотцъ. Върху лицето на Ху се появи предпазлива усмивка. — Е, в такъв случай… — подаде на Зи-лин лопатата и подхвърли: — Може би ще започна да те разбирам, когато ръцете ти се покрият с мазоли… Голямата офанзива на генералисимус Чан започна пет месеца след присъединяването на Зи-лин към лагера на Мао. През това време Чан очевидно ближеше раните си от разгрома в битката за Шанхай. Новините за този разгром стигнаха до централните провинции е голямо закъснение, бяха разпокъсани и непълни. А Чан се беше оттеглил във вътрешността на страната, привличайки под знамената си нови бойци, главно от териториите, които японците все още не бяха окупирали. Зи-лин преживя тежко загубата на Шанхай, в съзнанието му изплуваха ужасните представи за разрухата. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че Атена и Шен Ли са силни духом жени и ще съумеят да се справят с положението. Без съмнение те са направили всичко необходимо за децата си, особено с помощта, която им беше оставил Зи-лин. Дъждовният сезон започна, оризищата бързо се превръщаха в непроходими блата. Армията на Мао беше разположена на територия, която според терминологията на Сун Тцу несъмнено би попаднала в категорията на „обкръжената земя“. Това означаваше, че достъпът до нея е силно ограничен, а излизането — почти невъзможно. Нещо като орехова черупка, която имаше и своите слаби страни. Защото ако войските на Чан успееха да проникнат в нея, армията на Мао би била напълно обречена. Чан имаше широка мрежа от шпиони и отлично знаеше, че шансовете му са в бързото настъпление. Мао заповяда отстъпление на нови позиции — един съвсем логичен и навременен акт. Хората му щяха да бъдат в безопасност само ако успееха да се измъкнат навреме от безкрайните равни поля и да заемат стратегическите проходи в предпланините на Централен Китай. Сега всичко се решаваше от скоростта на придвижване. Но бойците на Мао бяха уморени. Прекалено дълго време бяха работили по дванадесет часа на ден в оризищата редом със селяните, изпълнявайки доктрината на вожда си „да сменят меча с плуга“… Направил задълбочена оценка на ситуацията, Зи-лин стигна до заключението, че уморената армия на Мао едва ли ще успее да се изтегли в планините. Свежите сили на Чан положително щяха да я настигнат преди навлизането й в дефилетата. А това, според теориите на Сун Тцу, означаваше само едно — Мао ще се окаже на „полето на смъртта“ и може да оцелее само ако прояви чудеса от храброст в решителния бой. Но дори да успее, загубите му ще бъдат огромни. — Трябва да се открие друг начин — промълви с въздишка той, докато двамата е Ху опразваха на крак паничките си с ориз. — Хората вярват в Мао — отвърна с пълна уста Ху. Този разговор се провеждаше малко преди да дойде заповедта за отстъпление. — Винаги са му вярвали и нито веднъж не са били подведени. Той просто не греши. Досега, въздъхна в себе си Зи-лин и насочи поглед към сивите облаци. Валеше още от сутринта, едва сега облаците се поразкъсаха. Но времето си оставаше мрачно, сякаш не беше пладне, а наближаваше нощта. Зи-лин беше сигурен, че дъждовете ще започнат отново, тъй като Тцун-Трите клетви го беше научил да познава времето по посоката на вятъра, влажността на въздуха и атмосферното налягане. Сега това налягане стремително падаше, а това означаваше нови поройни дъждове. Очите му мрачно огледаха огромното равно поле, което трябваше да прекосят, преди да достигнат до планинските проходи. Наблизо няколко селяни продължаваха да работят, запретнали полите на мокрите си дрехи чак до кръста. Бяха затънали в кал до глезените. Една жена се премести няколко крачки напред и калта бързо стигна до коленете й. Няма да се справим, каза си той. Тази кал е по-лоша дори от подвижните пясъци… Цъкна с език и Ху вдигна глава. — Какво има? — загрижено попита той. — Да не си болен? — Напротив — отвърна Зи-лин. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, имаше нужда от няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да го успокои. Адреналинът в кръвта му го накара да се изправи. — Може би открих начин да спасим хората! Забравил за купичката с ориз, Ху също се изправи. — Как? — Слушай ме внимателно — възбудено рече Зи-лин. — Ти вярваш в непогрешимата стратегия на Мао, нали? — Разбира се — кимна Ху. — Тогава какво ще стане, ако влезем в бой с войските на Чан още преди да сме се изтеглили в прохода? Лицето на Ху стана още по-сиво и уморено. — Ще понесем огромни загуби, много добри бойци ще умрат — поклати глава той. — Но това е цената на… — Няма нужда да умират — прекъсна го Зи-лин. Ху объркано го изгледа и замълча. — Виж тези жени в оризищата — протегна ръка Зи-лин. — Забелязваш ли с каква мъка се придвижват? — Но те са жени, а не мъже — възрази Ху. — При това не са войници… — Тези жени могат да носят два пъти по-тежко снаряжение от войниците, при това, без да се оплакват — продължи Зи-лин. — Но въпреки това изпитват трудности при придвижването си. — Виждам — кимна Ху. — Точно това ме тревожи. Придвижването ни ще бъде изключително трудно. — Скоро отново ще завали, усещам го по въздуха — отбеляза Зи-лин и се обърна да погледне приятеля си: — Наистина ще ни бъде трудно, но я си представи как ще се чувстват войските на Чан след шест часа, в края на дългия си поход… Ху го гледаше и мълчеше. — Те ще трябва да навлязат в това поле, приятелю — поясни Зи-лин. — И да затънат в него… Но при едно условие: ние да останем на сегашните си позиции и да ги изчакаме. След което ще ги атакуваме с цялата си мощ! Ху продължаваше да мълчи. — Освен това ние ще получим възможност да демонстрираме силата си пред очите на селяните — хвърли последния си коз Зи-лин. — Те ще се уверят, че наистина сме готови да умрем в защита на земята, която месеци наред им помагахме да обработват. Как ще реагират на това според теб? Без съмнение ще станат убедени привърженици на нашата кауза, нали? И Мао ще се превърне в легенда! Ху бавно кимна с глава. — Има логика в думите ти — промълви той и замислено прехапа долната си устна. — Планът ти е отличен. Ела, ще те заведа при Мао… — Това е само една идея, която споделям с теб — поклати глава Зи-лин. — Ти си близък с Мао, но времето ни е малко. Той може и да не се вслуша в моите думи, докато в твоите непременно ще го стори… — Добре — кимна Ху и се приготви да тръгва. — Но аз ще му кажа на кого принадлежи тази идея… — Кажи му само за плана, това ще бъде напълно достатъчно — подвикна след него Зи-лин, а на лицето му се появи лека усмивка. След победата над армията на Чан в провинция Юнан репутацията на Мао се увеличи десетократно. Наклякали около огньовете в малките селца, хората разказваха легенди за неговите военачалнически способности. И както често става, детайлите от конкретната битка се украсяваха по всевъзможни начини, все повече отдалечаващи се от истината. Войската на Чан набъбна от първоначалните шест на девет, а след това и на петнадесет хиляди души. Докато войниците на Мао не променяха своята численост и това правеше победата им още по-значителна. Мао си даваше ясна сметка за това и доволно потриваше ръце. Хората обичат да преувеличават, особено когато става въпрос за цифри. Той подхранваше въображението им в тази посока и не пропускаше възможността да привлича нови бойци. Едновременно с това не забравяше, че няма нищо общо с печелившата стратегия. Никой не знаеше за това, с изключение на Ху. И, естествено, авторът на тази стратегия… Защото Ху не се стърпя и спомена пред него името на Зи-лин. В продължение на доста дни след победата Мао не знаеше как да постъпи. Да признае открито заслугите на този мъж, би означавало да изгуби огромна част от новопридобития си авторитет. Но да го игнорира, би било невъзпитано и направо глупаво? Защото беше ясно, че това е човек с изключително аналитичен ум, от който Мао би могъл да извлече огромна полза. В крайна сметка Зи-лин получи заповед да се яви при комунистическия лидер. Връзката осъществи Ху, който веднага след това беше помолен да се оттегли. — Напоследък често слушам за вас, Ши Зи-лин — започна Мао. — Мисля, че едва ли заслужавам това — скромно сведе глава Зи-лин. Мао разсеяно кимна, решил да покаже своята незаинтересованост. Той беше от хората, които никога не искат да се знае какво им трябва и към какво се стремят. — Ху Ханмин има високо мнение за вас — промърмори, без да го гледа той. Крачеше напред-назад из стаята, която беше превърнал в свой кабинет, духът му очевидно не намираше покой. „Като на повечето истински революционери“, прецени в себе си Зи-лин. Вероятно никак не му е било лесно да остане толкова дълго на едно място и да помага на селяните в провинция Юнан. Сега вече се намираха в Хунан, пръснали се като прилепи в планинските пещери. — Аз вярвам на Ху Ханмин и мисля, че с негова помощ ще ви намерим някакво място в щаба ми… — Както решите, другарю Мао — отвърна Зи-лин. В тази игра е по-добре човек да не бъде сам. — Пак ще поговорим — погледна го за пръв път Мао. — Очевидно имате интерес към военната стратегия и ще ми бъде интересно да изиграем партия уей ки… — С удоволствие — отвърна Зи-лин, давайки да се разбере, че е приел завоалираната похвала за плана си, донесъл крайния успех на Мао и неговите последователи. Авторитетът на Зи-лин нарастваше паралелно с този на Мао. Все по-голяма част от хората, които искаха среща с Мао, бяха отправяни към Зи-лин. Постепенно започнаха да искат среща направо с него. А той се справяше с проблемите им бързо и ефикасно, това му носеше нескрито удоволствие. Атена му беше чела достатъчно откъси от Библията и той неволно се сравняваше с древния цар Соломон. Не го правеше, от суета, а просто защото се чувстваше в положението на библейския мъдрец. През един ден с променливо време хората просто не можеха да издържат воя на вятъра в пукнатините между скалите и предпочетоха откритите склонове на планината. Зи-лин остана в своята пещера и там го намери поредната посетителка. Вътре беше тъмно, пламъците на свещите потрепваха под напора на вятъра и това правеше четенето невъзможно. Младият помощник на Зи-лин въведе посетителката и я представи: — Това е Кин Мин, другарю Зи-лин. После, уловил настойчивия поглед на жената, той неохотно се оттегли. Тя го изчака да излезе и пристъпи към масата, зад която седеше Зи-лин. Чертите на лицето й бяха трудни за определяне на тази светлина, но Зи-лин все пак стигна до заключението, че пред него е съвсем младо момиче, може би някъде около двадесетте. При това изключително красиво младо момиче. Името й е било избрано съвсем уместно, помисли си той. Кин Мин означаваше „чиста светлина“. Беше облечена в прашни дрехи, издаващи произхода й от южните провинции на страната. Може би беше изминала дългия път оттам специално за да се срещне с него… — Моля, седнете — покани я той. — Благодаря, предпочитам да остана права. — Чай? Тя прие с благодарно кимване на глава. Зи-лин напълни чашата й, повика помощника си и му нареди да донесе храна. После се усмихна на посетителката: — Имах труден ден и не успях да хапна. Надявам се, че ще споделите вечерята ми, докато си поговорим. Гладна ли сте? — Не съвсем — отвърна момичето. Но начинът, по който се нахвърли върху храната, свидетелстваше за противното. Зи-лин изобщо не беше гладен и само ровеше в чинията си. Тази жена беше горда, дори да умираше от глад, не би си поискала храна… Наблюдавайки движенията й, той се опитваше да определи откъде е. Най-накрая тя избърса устата си и вдигна глава. Беше седнала, възползвала се непринудено от поканата му заедно с пристигането на храната. Зи-лин допълни чашата й с чай, а тя се дръпна на ръба на стола — така, сякаш не беше свикнала с удобствата. Беше изключително напрегната. — Трудно ми е да започна — каза директно тя. — Отдавна слушам за вас, но доскоро бях убедена, че никога не бих посмяла да ви посетя. Просто ме е срам да застана пред вас. Зи-лин не каза нищо, това беше най-доброто поведение за момента. Главата й рязко се повдигна, светлината на газената лампа се отрази в черните й очи. — Аз съм внучка на Джиан. ДЖИАН! Думичката шибна лицето на Зи-лин като ледена водна струя. Пред очите му изплува спокойната и красива градина в околностите на Сучоу. Спомни си за всичко, което беше научил от човека, когото наричаха Джиан. Спомни си как напразно го беше търсил. Но тогава беше невръстно дете, а Джиан изчезна завинаги в непонятния свят на възрастните… Погледна отново красивото момиче срещу себе си. Веднага разбра, че е излишно да й разказва за отношенията си с Джиан, тъй като тя знаеше всичко. — Моята баба е била влюбена в Джиан и е била негова любовница — отвърна на погледа му тя. — Аз си нямам никого, не зная къде да отида. Мъжът ми загина преди три месеца в битката за Кантон. Семейството му не ме иска, тъй като не съм от тяхното село. Майка му ме изгони. В тези тежки времена аз съм излишно бреме за тях… — Не се безпокоя за себе си. Никога не бих дошла да ви се моля, ако не беше настъпилата промяна… — Ръцете й легнаха върху плоския корем: — Тук вече има едно същество, за което трябва да се грижа… — Очите й се сведоха надолу, гласът й се снижи почти до шепот: — За вас научих от баба. Дядо ми непрекъснато говорел за момчето, което обикнал като собствен син… Но аз… Аз не искам да мислите, че дойдох при вас с мисълта да пробудя сантименталните ви спомени… Очите на Зи-лин изпитателно пробягаха по лицето й. — Ценя високо времето, което прекарах в компанията на дядо ви — отвърна най-сетне той. — Без него едва ли щях да бъда това, което съм днес… — „И плановете ми за бъдещето на Китай положително нямаше да се родят без неговите уроци“, добави мислено той. После стана на крака и се надвеси над младата жена: — Любовта на дядо ви към мен беше споделена любов… Радвам се, че сте събрала кураж да ме потърсите. — Вдигна я от стола и внимателно докосна корема й: — Вашето дете е изключително ценно за мен. Наследникът на Джиан автоматически става член на моето семейство. Поведе я към изхода и повика помощника си. — Довечера ще спиш тук, момичето ми. При всички удобства, които сме в състояние да ти осигурим. Искам да се храниш добре, така ще бъда спокоен и за детето… — А утре ще започна подготовката на пътуването ти. Предупреждавам те, че то ще бъде дълго и изнурително. Вероятно ще родиш далеч преди да си стигнала крайната цел… Кин Мин вдигна глава да го погледне. — Къде отивам? Чертите на лицето й вече бяха доста по-отпуснати. — В Хонконг, през Бирма — меко отвърна Зи-лин. — Ще се свържеш с човек на име Тцун-Трите клетви. Ще му предадеш едно писмо от мен и всичко ще бъде наред — на лицето му се появи широка усмивка: — Разбира се, ще получиш и подарък за бебето… Шен Ли се превърна в Юмико (името, което беше получила от баща си) още на първия ден от евакуацията на цивилните обитатели на Шанхай. Оттогава насам на всеки 18 януари тя вземаше сина си и отиваше на гробището край малкото планинско градче Камиока. Отиваха пеш, тъй като гробището беше разположено съвсем близо до къщата им. На тази надморска височина времето се задържаше хладно през по-голямата част от годината, често им се налагаше да се обличат добре и да газят в неколкосантиметров сняг. Снегът скърцаше под дървените им „гета“, дърветата наоколо тънеха в сънна тишина. Накацалите по голите клони птички с лъскави черни пера сякаш трепереха от студ. Зад оградата на гробището Юмико пускаше ръката на сина си, вадеше ароматични пръчици изпод кимоното си и ги забиваше в замръзналата пръст. Момчето мълчаливо гледаше, пропукването на восъка оставаше да кънти в главата му часове след този ритуал. Тя се отпускаше на колене и започваше молитвата си. Никога не избираше определен надгробен камък, момчето дълго време не можеше да разбере към кого са отправени молитвите й. Когато порасна достатъчно, за да може да разсъждава, той си даде сметка, че тя призовава духа на баща му, починал преди много години в Китай. Всъщност момчето грешеше, но едва ли имаше вина затова. Какво друго би могло да мисли след обясненията на майка си? През пролетта на 1947 година Световната война най-сетне приключи. Уморена и унижена, Япония беше окупирана от американската армия. Хълмовете край градчето побеляха от цветовете на дивите сливи, а Юмико започна да шие огромен транспарант във формата на риба. Приключи на петия ден от петия месец и го окачи на бамбуков прът над къщата. Майките и бащите в градчето правеха същото, ритуалът се повтаряше и на други места по островите. Наближаваше празникът „койнобори“… Аки — това беше приблизителният превод на китайското име на момчето — попита майка си какво представлява този празник. Не го познаваше, тъй като по време на войната никой не го беше отбелязвал. — Това е Денят на момчето — поясни Юмико. — Всяка къща, в която растат момчета, окачва транспаранти над вратата си. Големи за по-възрастните, малки — за невръстните. Аки с удоволствие отбеляза, че транспарантът на Юмико е огромен, поне според неговите разбирания. Голямата риба помръдваше като жива под тласъците на пролетния бриз. Лицето й беше мило и едновременно с това решително, хрилете бяха нарисувани до най-малки подробности. — Това е шаран — поясни Юмико. — Избран е за символ на „койнобори“ заради изключителната си храброст. Шараните умеят да плуват нагоре срещу водопадите и не се страхуват от ножа на рибарите. Според една от легендите пасажи специално тренирани шарани били включени в армадата на императрица Жин-гу при инвазията в Корея. Юмико взе ръката на Аки и двамата седнаха на прага. Все още беше хладно, зимата бавно отстъпваше пред лъчите на пролетното слънце. Въздухът беше кристалночист, на хоризонта ясно се очертаваха непристъпните върхове на планината Хида-Санмияку. Приличат на огромна сабя, помисли си Юмико. Именно заради тази панорама беше решила да се заселят в малкото градче. Черната коса на Аки се развяваше на вятъра, бронзовото му лице беше извърнато нагоре, а очите му не се отделяха от рибата-транспарант. Време е за истинското му обучение, каза си тя. Момчето вече наближава десет години, а умът му е остър като бръснач. — Аки-чан — тихо се обади тя, — знаеш ли, че тези транспаранти-шарани невинаги са били използвани за празника „койнобори“? — Момчето не отвърна нищо, но тя усети нарасналото му любопитство. Винаги я слушаше с внимание, думите й оставаха дълбоко запечатани в съзнанието му. Отначало Юмико беше сериозно разтревожена, тъй като детето беше болнаво и проговори значително по-късно от връстниците си. Докторите я успокояваха, че няма никакви физиологични увреждания, но тя продължаваше да се тревожи. Те бяха опитни специалисти, но всичките им усилия бяха съсредоточени в лекуването на ранените във войната. Малко неща в живота бяха в състояние да я уплашат. Успя да се измъкне от агонизиращия Шанхай и да се прибере у дома и най-страшното мина. Когато разгъна пакетчето на Зи-лин и откри вътре достатъчно злато, за да преживява, тя вече знаеше, че не бива да се страхува от нищо. Още повече че редом със златото беше кехлибарената статуетка, предназначена за нейния син. Все пак прекара немалко безсънни нощи, замръзнала от ужас пред възможността синът й да расте с някакви скрити недъзи. Това вероятно се дължеше на спомените за преждевременното му раждане, а може би и на проклятието, което й донесе любовта към Зи-лин… Аки би трябвало да проговори някъде след като навърши годинка. Но той не каза нито дума чак до третия си рожден ден. Когато най-накрая отвори уста, от нея излетя цяло и съвсем завършено изречение: — Може ли да си набера малко сливи, мамо? Юмико полудя от радост. Прегърна детето и го обсипа с целувки, от очите й рукнаха сълзи. А то я изчака да се успокои и невъзмутимо повтори въпроса си. — Разбира се, че може — отвърна тя и тръгна редом с него. Гледаше го с нескрито удивление. Още от най-ранна възраст момчето обичаше „умебоши“. Това беше особен сорт ранозреещи сливи, които се обираха още през пролетта и се правеха на сладко. С него местните жители се разхлаждаха по време на големите летни жеги, настъпващи в този край още в средата на юни. Беше съвсем ясно защо Аки иска да бере сливите сега, но тя не можеше да приеме толкова мъдрост у тригодишния си син. — Разкажи ми още за шарана — извърна лице момчето. Юмико тръсна глава, за да прогони спомените. — През седемнадесети век само самураите са имали право да окачват подобни транспаранти пред къщите си. Сядали под тях и се заемали да лъскат своите катани и други видове рицарско оръжие. Така изразявали почит към синовете си. А обикновените хора, отчасти на шега, отчасти и за да не останат по-назад, започнали да окачват книжни копия на самурайските знамена. Те нямали право да носят оръжие, следователно били лишени от възможността да го лъскат. В замяна решили да сложат нещо друго, не по-малко лъскаво, под своите транспаранти. И избрали шараните… — Значи ние не сме самураи, така ли? — попита Аки със свойствената си проницателност. — Не зная как да ти отговоря, Аки-чан — замислено отвърна Юмико. — Защото е възможно и да сме самураи… — Предпочитам да вярвам, че сме самураи — поклати глава Аки и бавно се изправи: — Нали мога да набера малко сливи? — Разбира се — отвърна Юмико. Момчето се затича към улицата с дългите си слабички крака, а по бузата на Юмико се плъзна самотна сълза. След като се нахраниха същата вечер, Юмико седна под транспаранта-риба, който тихо се люшкаше на вятъра. Придърпа момчето до себе си, решила да му разкаже защо всяка зима го води на гробището. — Растеш бързо и вече е време да научиш за живота ми в Шанхай — започна тя. — Ще ми разкажеш ли за татко? — Няма какво да ти разказвам — тръсна глава тя. — Той отдавна е мъртъв. И по-добре, че е така… — Но той е бил смел човек — настояваше Аки. — Истински самурай. — В Шанхайската война първи загинаха най-смелите и най-достойните — отвърна Юмико. — В живота винаги е така… Чистотата на духа няма място в този несъвършен свят… Вероятно хората, които обладават подобна чистота, са наказани от Бога… — Аз няма да бъда наказан — тръсна глава Аки и стисна пръчицата за хранене като оръжие. — Аз съм самурай и ще убия всеки, който се опита да ме накаже! Юмико понечи да го скастри, но после се овладя и прехапа устни. Изпита чувството, че чува желанието за отмъщение на собствения си дух, че нейният „ками“ се слива с душата на момчето. — Всеки 18 януари сме на гробището, защото на тази дата през 1932 година бяха нападнати пет японски свещеници в Шанхай. Един от тях умря, убийците му бяха китайци. Той беше първата жертва на една продължителна и кръвопролитна война. Затова винаги трябва да тачим неговия „ками“… — Той самурай ли беше? — Не, Аки-чан. Казах ти, че е бил свещеник. — Но защо е бил в Китай? Колко съобразително е това дете, въздъхна Юмико. — Защото е бил член на една доста крайна будистка секта. — В този град има много будисти — отбеляза Аки. — Като тях ли е бил? Юмико се усмихна и го погали: — Не. Будисти като него отдавна вече няма. Съмнявам се дали сектата изобщо съществува… — Как се е казвала тя? — Ничиреншу — отвърна Юмико. От майка си Аки научи, че истинският Ничиреншу е живял през XIII век. Той вярвал в Лотосова Сутра — онази форма на будизма, която, за разлика от другите по-разпространени учения (Езотерично, Дзен и Амидабутсу), възприемала като единно цяло трите нива на Просветлението — абсолютно, идеално и конкретно. По-голямата част от живота си прекарал в борба срещу останалите течения на будистката религия, които били далеч по-популярни от това, което проповядвал той. Обявил се срещу владетелите на Япония, които според него поощрявали фалшиви форми на националната религия. Разбира се, истинското му име не било Ничиреншу. Той го възприел просто защото то най-точно отговаряло на целите му. „Ничи“ означава слънце, символизирайки както Светлата истина на Буда, която проповядвал самият Ничиреншу, така и Страната на изгряващото слънце, за чиято чистота се е борил. А „реншу“ означава лотос — символът на истинския будизъм. Войнствен и непримирим, Ничиреншу бързо си спечелил омразата на регентите Хожо, които управлявали Камакура. Бил осъден на смърт и присъдата трябвало да бъде изпълнена незабавно. Но когато сабята на палача се вдигнала над главата му, небето се разцепило и бляскава мълния пречупила острието й на две. Стреснати от намесата на провидението, регентите заменили смъртната присъда със заточение. Ничиреншу бил изпратен на малък и безлюден остров в Японско море. Именно там той написал думите, които останали популярни стотици години след смъртта му: Птиците плачат, но не проливат сълзи; Ничиреншу не плаче, но сълзите му никога не пресъхват. Никой не знае колко дълго е останал там, но смъртта не го настигнала на пустинния бряг. От морето изплувал огромен шаран и го отнесъл на гърба си. Аки си легна, в главата му оживяха премеждията на Ничиреншу. Не можеше да заспи. Беше убеден, че Ничиреншу е бил наказан заради чистотата на духа си. Но, за разлика от своите последователи в по-нови времена, той не е получил утехата на смъртта. Кой друг, ако не Буда е изпратил бляскавата светкавица? Но защо тогава Буда не е постъпил по същия начин и в Шанхай? Значи това не е било работа на Буда. Светкавицата е била дело на природните стихии. За Аки това беше далеч по-логично, тъй като гигантският шаран — още едно творение на природата — е помогнал на Ничиреншу да се спаси от изгнанието. Доволен от своята логика, Аки се отпусна и заспа. На сутринта стана рано и отиде да помогне на майка си да свалят бамбуковия прът, забит пред прага на дома им. После попита дали може сам да развърже транспаранта. Освободен от вървите, шаранът лежеше в ръцете му и потрепваше като жив. Той внимателно го внесе вътре и започна да го увива в най-хубавата оризова хартия, която успя да намери. После коленичи до футона си и нежно тикна пакетчето под възглавницата. Изправена на прага, Юмико го гледаше с овлажнели очи. Тази година Аки получи два подаръка за рождения си ден. Първият беше изящен лък от чемширово дърво с колчан тънки стрели — това, за което си беше мечтал през цялата зима. Прегърна майка си със светнало от радост лице, после изскочи навън да пробва тетивата. — Не забрави ли нещо, Аки-чан? — извика след него Юмико. — Нямали да разопаковаш и втория подарък? — Втори подарък? — извърна се момчето и озадачено пристъпи към ниската масичка. — Какъв подарък? От кого? — Мисля, че вътре има бележка — отвърна Юмико и му подаде пакетчето, увито в седем пласта скъпа оризова хартия. Всеки от тях беше с различен състав, различно оцветяване и различни шарки. Най-горният беше дебел и плътен, а най-долният — тънък и мек като коприна. Аки внимателно започна да го отваря. Вероятно усещаше, че под тази изключителна опаковка се крие нещо наистина ценно. Оказа се кимоно. Блестящо и красиво, никога не беше виждал подобна дреха. В средата на гърба беше избродиран сивкав „камон“ — непознат фамилен герб. Отгоре имаше плътен лист хартия, прегънат на три части и запечатан с червен восък. Внимателно го вдигна, счупи печата и го разгъна. Йероглифите бяха изписани красиво, с решителен замах на тънката четчица: Аки-чан, вече десет години ти и уважаемата ти майка живеете тук. През цялото това време аз наблюдавах как растеш. На рождените ти дни давах пари на уважаемата ти майка, просто защото ти беше прекалено малък, но тази година положението се промени и вече мога да ти направя личен подарък. Митцунобе Йеасу — Сенсеят! — сподавено възкликна Аки. Митцунобе беше единственият им съсед. Често разговаряше с майка му, но Аки почти не го познаваше. Около този възрастен мъж витаеше нещо особено. Нещо, което пречеше на момчето да проявява любопитство. Гледаше го отдалеч как бавно пристъпя по пътеката между къщите с побелялата си глава или пък се обляга на стария, обсипан с инкрустации бастун, докато разговаря с майка му. Тогава Аки пропълзяваше към някой от подпорните стълбове на покритата тераса и здраво се вкопчваше в него. Сякаш се страхуваше да не бъде изсмукан от тайнствените вълни, които се излъчваха от възрастния мъж. „Сенсей“ означава „майстор“ и Митцунобе беше именно такъв. Навремето е бил един от най-известните играчи на „го“ и това беше напълно достатъчно, за да приеме титлата сенсей. Но старецът беше сенсей и в още редица умения. Аки разгъна кимоното и го облече. Материята беше толкова тънка, че едва я усещаше върху кожата си. Макар и от естествена коприна, върху нея нямаше никакви гънки. Любопитен както винаги, Аки пожела да научи защо е така. — Ще трябва да попиташ сенсея — сви рамене майка му. — Може би това кимоно е само за много специални случаи… — Какви случаи? — учудено я погледна Аки, после тръсна глава и се засмя: — Зная, зная… Трябва да попитам сенсея, нали? — После лицето му изведнъж потъмня. — Какво има, Аки-сан? Той само сви рамене. — Не харесваш ли подаръка на сенсея? — Разбира се, че го харесвам — отвърна момчето. — Точно това си… — Продължавай — насърчи го майка му. — Ами… — в погледа му се появи безпомощност. — Сърцето ми се свива само като го погледна… Юмико постави ръце на раменете му и се усмихна. Под наистина невероятно фината копринена материя усещаше подскачането на младите, добре развити мускули. — Това е напълно естествено, сине. От сенсеите се излъчва огромна сила. Аз се радвам, че я усещаш от разстояние. Но не трябва да се плашиш от нея, не трябва да я избягваш. Тази сила няма да те нарани, а по-скоро ще те закриля. Бавно се насочиха към вратата. — Ще ти кажа една тайна, която сигурно ще ти бъде от полза при първата ти среща със сенсея — продължи Юмико. — Зная, че той очаква да чуе от собствената ти уста дали харесваш подаръка му. Но по едно съвпадение днес сенсеят също има рожден ден. Мисля, че именно затова те хареса още щом се заселихме тук. Той няма собствен син, занимава се единствено с учениците си. Жена му отдавна е умряла… — Днес сенсеят навършва осемдесет и осем години и навлиза във „възрастта на ориза“… — Какво е това? Юмико се върна обратно до масата, подаде му туш и четчица за писане и каза: — Вече знаеш достатъчно от йероглифите на „канджи“. Напиши цифрата осемдесет и осем. Аки се подчини. — Сега правиш ето така — взе четчицата Юмико. — Разделяш този йероглиф на три и получаваш три нови обозначения… — Изписа ги върху листа и попита: — Какво означават те? — „Възрастта на ориза“ — бавно прочете Аки и възхитено плесна с ръце: — Колко интересно, мамо! Има ли още такива неща? Юмико се усмихна и разроши косата му: — В Япония празнуваме старостта след навършването на шестдесет и шест… Според една стара поговорка „животът продължава точно шестдесет години“, а нашият календар обръща особено внимание именно на шестдесетгодишнината. Точно тогава рождените знаци на човека се повтарят изцяло в новия календар и ние приемаме това като прераждане… На шестдесетгодишнината си човек получава специални подаръци. — А ние подарихме ли нещо специално на сенсея? Юмико замълча, очите й с обич обгърнаха личицето на момчето, извърнато към нейното. В този момент й се струваше, че се слива с него, най-близкото й същество на света. Сърцето й се разтапяше. — Мисля, че това е твоя работа — тихо рече тя. — Моя ли? — учуди се Аки. — Но как бих могъл да зная какво трябва да се подари на един възрастен сенсей? — Попитай сърцето си — отвърна Юмико. — И сигурно ще получиш отговор. Лицето на Аки се разкриви от напрегнат размисъл, после очите му светнаха: — Как мислиш, дали сенсеят обича „умебоши“ като мен? — Благодаря ти за подаръка — прогърмя гласът на сенсея и ехото се блъсна във високия, богато резбован таван от обработен кедър. Сякаш беше проговорила самата планина. Притиснал чело и длани в татамито на входа, Аки едва чуто прошепна: — Това е най-любимото ми нещо на света… До ушите му долетя шумоленето на хартия. Тяхната оризова хартия не беше толкова фина, _колкото_ онази, в която беше увито кимоното на Митцунобе, но нямаха по-добра… — О, „умебоши“! — възкликна гръмотевичният глас. — Страшно много обичам сладко от сливи и го ям дори в началото на есента! Аки прекрати дълбокия си поклон. Калните му „гета“ бяха оставени на бетонния перваз под първото стъпало от излъскано кедрово дърво, на краката си имаше чисти, снежнобели „таби“. — Влез, момчето ми — покани го сенсеят. — Бъди добре дошъл в моя дом. От квадратното му лице лъхаше сила, макар и снежнобяла, гъстата му коса наподобяваше лъвска грива. Брадичката му беше решителна, дълбоки бръчки се спускаха към широката уста. Белите вежди над очите му странно помръдваха, а самите очи бяха твърди като късчета кремък. Беше облечен в широка блуза от бял ръчно тъкан лен, надолу носеше светлосиня „хакама“ — една от онези странни полички, с които стрелците с лък Дзен бяха направили впечатление на Аки. Къщата на сенсея изглеждаше просторна. Таваните бяха изключително високи, окачени върху масивни греди от пушен кедър. Прозорците гледаха към планината. Човек можеше да се отпусне на колене и да отпива глътки чай, насочил поглед към прекрасната панорама на непристъпните върхове, издигащи се стръмно над заснежените склонове. Митцунобе поднесе на Аки чай с цялата тържественост на церемонията, използвана за възрастни хора. А момчето със смайване установи, че сенсеят се отнася с него по съвсем различен начин от останалите. Не му говореше отвисоко, не го гледаше с пренебрежението, с което повечето възрастни хора се отнасяха към десетгодишните деца. В това отношение приличаше на майка му… — Съжалявам, че моят подарък не е толкова ценен като вашия — промълви Аки, след като отпи глътка от гъстата зелена течност. — Напротив — поклати глава сенсеят. — Подаръкът ти е изключително ценен, тъй като много обичам сладко от сливи, но рядко попадам на истински майстор… — Толкова рядко, колкото „възрастта на ориза“? — попита по свойствения си прям начин Аки. Митцунобе гръмогласно се разсмя, а момчето помисли, че дебелите греди на тавана всеки момент ще се срутят над главите им. — О, Господи! — разтърсваше се тялото на възрастния мъж. — Да, да… Точно толкова!… — Отви капачката на буркана и добави: — Какво ще кажеш, ако си хапнем малко „умебоши“? Навън се стъмни, Митцунобе стана да запали лампите, но Аки изобщо не забеляза това. Къщата не беше електрифицирана, осветлението идваше от няколко петромаксови лампи. Сенсеят приготви проста вечеря от варена риба и гъст ориз, после двамата се оттеглиха в голямата стая. Тук лампа не беше нужна, тъй като нощта беше необичайно светла. Аки се настани на татамито с чувството, че се къпе в странно сияние. Вдигна глава и видя, че на тавана има широки капандури. По форма те наподобяваха онзи герб, изрисуван на гърба на новото му кимоно. Тишината беше пълна, светлината на звездите изпълваше всяко кътче на просторния дом. — Това е моето време за размисъл — обади се Митцунобе. — Окъпано в Сиянието на Буда… — Виждаха се само част от чертите на лицето му, Аки бе принуден да прибегне до въображението си, за да си го представи цялото. Стори му се, че сенсеят се е превърнал в призрак. — Имало едно време един тайнствен язовец — започна Митцунобе. — Всъщност той бил мъдрец, превърнал се в горско животно, за да избяга от заплахите на зъл магьосник и още по-зъл и несправедлив феодал. — Оставил човешкия си образ в селото и феодалът бил много доволен, че вижда трупа на врага си. Но магьосникът бил далеч по-умен от него и продължавал да бъде подозрителен. — Решил да провери своите подозрения, напуснал замъка на господаря си и тръгнал на път. Мъдрецът усетил приближаването му и побягнал. Той обаче знаел, че не може да бяга до безкрайност, нито пък да се скрие в някоя пещера край реката. Магьосникът разполагало много начини да го открие. — Мъдрецът язовец потърсил убежище в плаващата гора от лотоси, за която бил чувал, докато бил човек. Открил я, избрал си два цвята и ги откъснал. С по-големия се увил, а по-малкия сложил на главата си като шапка. Вкаменил се на място, само очите му търсели злия магьосник. — Скоро усетил смразяващия хлад на приближаващото се зло. Направил опит да не потръпва под маскировката си, в противен случай щял да бъде открит. — Магьосникът прелетял край язовеца на прилепови криле. Съскането на дъха му накарало горските хищници да замръзнат от ужас. — След миг се стопил в далечината. Лотосите спасили язовеца и скоро той се върнал на мястото, където се разделил с човешкото си тяло. Кризата отминала и той вече искал да възвърне човешкия си образ. — Но тялото отдавна било изчезнало. Злият феодал моментално заповядал да го изгорят. Мъка свила гнездо в сърцето на язовеца. През цялата година той се лутал сред животните и напразно търсел своето тяло. Намерил много нови приятели — лисици, белки, зайци… Открил, че дори злобните невестулки имат своите добри страни. — Но не така било с хората. През тази година язовецът получил възможност да наблюдава човешкото общество отстрани и следователно напълно обективно. Видял жестокостта на отделните му членове, видял война и смърт, потоци от кръв, леещи се навсякъде около гората. Победителите се радвали, победените изпадали в отчаяние… — Накратко казано, видял, че хората се различават от животните единствено по своята гордост. Гордостта била грях, на който животните не били способни. — И тъй, в началото на лятото язовецът се насочил към средата на гората, където обитателите й се събирали да отпразнуват настъпването на своята нова година. Обърнал гръб на обществото, от което произлязъл, и се присъединил към новите си приятели. Но по това време започнал и ловният сезон. Ловци забелязали язовеца и го проследили. — Заели удобна позиция, човеците опънали лъковете си срещу струпаните накуп животни. Последен умрял язовецът, принуден да види смъртта на всичките си нови приятели, преди една от стрелите да прониже гърдите му… Приказката свърши, но Аки дълго мълча. Наострил слух, той чуваше звуците, които изпълваха нощта: самотните писъци на нощна птица, жуженето на насекомите около къщата. — Искам да бъда язовец — прошепна най-сетне той. — Естествено — раздвижи се в тъмното сенсеят. — Опасността те привлича. Светлината на звездите очерта за миг широките му рамене, после тялото му отново се скри в мрака. — Ако бъда достатъчно умен, сигурно ще избегна всички опасности… До ушите на Аки долетя тихото съскане на отваряща се фузума. Веднага след това почувства хладната милувка на есенната нощ. — Нека проверим дали си смел, или просто глупав — прокънтя в мрака гласът на Митцунобе. — Вземи лъка и стрелите си, и ме последвай. Аки се изправи, грабна подаръка, който беше донесъл да покаже на сенсея и се насочи към вратата. Отвън стъпи на плосък камък, хладината прониза тънките му „таби“. — Ще си обуя „гета“. — В никакъв случай — изръмжа сенсеят. — Облечи кимоното и нищо повече. — Но то е тънко — възрази момчето. — Ще ми бъде студено. — Не забравяй гъбите — прогърмя в нощта гласът на сенсея, ръката му обгърна слабичките рамене на Аки. Момчето завърза коланчето на черното кимоно. Някъде в далечината се надигаше бяла мъгла. Когато се прибра след първия си урок при сенсея, Аки беше коренно променен. Юмико разбра, че Аки-чан вече принадлежи на миналото. Взе книгите си от лавицата и повика момчето в стаята, която беше превърнала в олтар на Богинята лисица. Запали няколко свещи, после нареди двадесет и седем ароматични пръчици в полукръг пред дървения олтар. Около себе си разтвори древните книги. Накара сина си да седне на най-добре осветеното място, лицето му буквално светна. Очите му блестяха с непозната решителност, това накара сърцето й да се изпълни със задоволство. Седяха един до друг върху бамбуковата рогозка, тя усещаше дъха му върху бузата си и имаше чувството, че се докосва до безсмъртието. Дори да умре още утре, той ще продължи да живее и неговата сила ще даде плът и кръв на отмъщението. Атена и Зи-лин ще бъдат наказани за стореното зло. Ничиреншу беше логичен избор за нея. Древният Ничиреншу беше убивал в името на свята кауза, но нима нейната кауза бе по-малко свята? Не, Юмико беше сигурна в това. Тялото й под тънкото кимоно гореше, изпъстрено с белези. Свидетелството на нейното унижение. Част от нервите са необратимо прекъснати — така й бяха казали японските доктори. Около тях няма да усеща болка, няма да усеща нищо. Но въпреки това тя гореше. О, как гореше! Агонията й се отдалечаваше само при мисълта за това, което е длъжна да стори. Аки-чан беше творение на Зи-лин, независимо от желанията й. Но тя, с помощта на сенсея, щеше да го превърне в свое могъщо оръжие. Ще го превърне в човек, когото Зи-лин нито ще познае, нито пък ще може да му се противопостави. Неговата философия проповядва разум и ред в света. Затова синът му ще бъде пълната й противоположност — опасен анархист. Капчица хаос в подредения свят на Зи-лин. Собственият му син! Каква ирония на съдбата, Господи! Отвори уста и запя. Псалмите бяха протяжни и малко страшни, духовете на дедите й сякаш оживяха. Нощта беше мрачна. Сиянието на звездите от първия урок на Аки-чан отдавна беше изчезнало. Небето беше запълнено от ниски, черни облаци, натежали от електрически заряди. Аки хвърли поглед към непрогледната нощ и си спомни за язовеца. Запита се дали майка му има лотосови цветове. Усети приближаването на нещо страшно и неясно, стори му се, че чува плясъка на прилепови криле… Религиозните псалми на Юмико изпълваха помещението със странни отблясъци. Пламъчетата на свещите потрепваха, вероятно от течението… Но все пак… Псалмите продължаваха. Юмико беше права — Аки-чан вече го нямаше. Детето се превърна в мъж. Един определен мъж, с желязна воля и силна жажда за живот… Юмико беше убедена, че присъства на възкръсването на Ничиреншу. Той се превъплъти в душата на сина й. Кой би могъл да я разубеди? Не Аки-чан, това поне беше сигурно… Книга четвърта Ка Отрязък от време, по-малък единствено от вечността. При „уей ки“: точката, в която противниците постигат абсолютно равенство Лято, в наши дни Москва / Хонконг / Пекин / Вашингтон / Макао — Искам да знам нещо… Юри Лантин лежеше на неоправеното легло, направо върху смачканите плътни чаршафи от „Ив Сен Лоран“. Чисто гол, той небрежно подръпваше от тънка чуждестранна цигара. Дългите му крака бяха леко свити в коленете, а тялото му — напълно отпуснато. — Чувам все по-обезпокоителни слухове — промърмори той, отправил поглед в кремаво боядисания таван. — Какви слухове? Даниела седеше до него, облегната на меки пухени възглавници. Носеше част от костюмчето „Албер Нипон“, което Лантин наскоро й купи от магазин „Берьозка“, разположен само на три пресечки от площад „Дзержински“. Макар да беше съвсем близо до службата, Даниела не беше влизала там нито веднъж. Иначе разполагаше със специалната карта от червена пластмаса, която й осигуряваше свободен достъп до валутните магазини, в които се продаваха луксозни западни стоки. Но откакто започна връзката й с Юри Лантин, двамата вече три пъти бяха отскачали до там. Тази вечер носеше разкошната пола от „Нипон“, чиято мека синтетика обгръщаше бедрата й по особено чувствен начин. На краката си имаше черни копринени чорапи, а от кръста нагоре беше гола. Лантин често я обличаше по екстравагантен начин, това очевидно засилваше възбудата му. Беше безкрайно изобретателен и много обичаше да надзърта към голотата й през пластовете скъпи дрехи и още по-скъпо бельо. А тя изучаваше тялото му така, както художникът изучава голия си модел. Очите й се плъзнаха по чистата линия на гърдите му, лишени от противното окосмение на голяма част от руските мъже. Коремът му беше плосък и стегнат, с ясно очертани мускули. Членът му беше омекнал и спокоен, легнал в очакване на бедрото. Краката му бяха здрави и мускулести като на лекоатлет. Даниела изведнъж си даде сметка, че обича това тяло с изпепеляваща страст. Но главата върху него беше съвсем друга работа… Лантин най-накрая допуши цигарата си, наведе се напред и я смачка в пепелника. Със същото движение взе високата чаша от масичката. Вътре имаше три пръста „Старка“. Пушеше рядко, почти винаги след секс. Но не обичаше вкуса на дим в устата си. Отпи една глътка и вдигна глава: — Слуховете се отнасят до атомната централа „Кам Сан“, която китайците строят в Гуандонг. — И какви са те? — Слухове… — неопределено поклати глава той, докато очите му пробягваха по тялото й. „Какви крака, Господи! Ако някога ми предложат да избера смъртта си, положително ще поискам да бъда удушен от тези крака, а главата ми да бъде заровена между тях!“ — Слухове, според които в „Кам Сан“ се крие някаква тайна… Че там се строи нещо повече от обикновена атомна централа… — Това наистина е така — отвърна Даниела, вътрешно смаяна от влиянието на тялото си върху този човек. — Нима допускаш, че КВР не е в течение на това, което става в Хонконг и Южен Китай? Аз отдавна знам тайната на „Кам Сан“. Научих я от агентурата си, но тя едва ли има нещо общо с теб… — Въпреки това искам да я чуя. — Реакторът на „Кам Сан“ ще бъде от нов, революционен тип. Турбините на централата ще произвеждат не само електричество, но и ще служат за обезсоляване на морската вода. Така ще се реши старият, но остър проблем на Хонконг с питейната вода. Лантин затвори очи и сякаш задряма. Даниела гледаше равното повдигане и отпускане на гърдите и корема му. Този човек дори дишаше като атлет. Тя също искаше да получи нещо от него. Преди време беше гледала някакъв западен филм за мафията. Героят трябваше да иде при шефа, при кръстника… И да поиска разрешение за провеждане на поредната акция. Дали Юри Лантин можеше да бъде наречен „кръстник“, запита се тя. — Сигурна ли си в източника на своята информация? — отвори очи той. — Относно „Кам Сан“? — попита тя и направи усилие да се върне в настоящето. — Да. — Свикнал ли си да боравиш с оперативна информация, Юри? — попита вместо отговор тя. — Бил съм в армията — малко троснато отвърна той. — Там съм получавал своята оперативна информация. — Каза го така, сякаш всичко останало беше от второстепенно значение. — Това няма нищо общо с ясновидството — предупреди го Даниела. — Нито пък с гледането на кафе или карти. Оперативната мрежа се създава с години, трябва й време, за да се слее с околната среда. А когато човек започне да получава информация от нея, той неволно постъпва като алхимик — изпробва лично всяко късче от нея… — Прибра немирните кичури коса от лицето си и добави: — Но аналогиите свършват дотук. В шпионажа няма нищо емпирично. Замълча и отпусна глава върху възглавниците, наслаждавайки се на тяхната мекота. — Човек се опитва да не оставя нищо на случайността. При създаването на нова мрежа аз неизменно поставям свои допълнителни наблюдатели. Докладват лично на мен и са абсолютно независими по отношение на самата мрежа. Така получавам възможността за проверка на всяка брънка от веригата. — Казваш всичко това, за да докажеш, че информацията ти е достоверна, така ли? — Не — поклати глава тя. — Искам да ти посоча _защо_ е достоверна. — Мисля, че именно това твое качество ме привлече… — промърмори той и се обърна да надникне в сивите й очи. За пръв път забеляза кафявите точици в тях. — Ти не се страхуваш. — Понякога е глупаво да проявяваш безстрашие. Той протегна ръка и я погали. Правеше го рядко, обикновено с по-други намерения. — Нямах предвид това… — Безстрашната Даниела — усмихна се с тъжна насмешка тя. — Поддържа връзка едновременно с генерал от службата и с „кръстник“ от Политбюро! — С кого? — С човек, който притежава огромна власт. — Това не съм аз, а по-скоро министър-председателят… — започна той. Тя сложи длан върху устните му, но той рязко се дръпна: — Никога не прави така! Даниела не съжаляваше, че предизвика гнева му — в това състояние той далеч по-лесно се поддаваше на обработка. Ръката й го плесна по голите гърди: — Не можеш ли да се държиш по-възпитано? — гневът й изглеждаше съвсем истински. Той грабна китката й и рязко я изви. Тялото й се завъртя. В следващия миг усети коляното му между краката си, от устата й се откъсна неволен вик. Косата се разпиля върху лицето й, златистите нишки в нея леко проблеснаха. — Възбуждам се от тялото ти! — изръмжа в ухото й той. — Причиняваш ми болка! — В това изявление нямаше дори капка истина, но така Даниела го правеше уязвим. Същевременно знаеше, че ако не го държи под контрол, стремежът му към насилие сигурно ще стане опасен. — Точно така! — доволно изръмжа той и впи устни в шията й. Това беше слабото място на Даниела, докосването до него моментално я възбуждаше. Дръпна се, за да му позволи да я преследва. Бавно и постепенно му даваше да разбере, че харесва играта, че грубостта му й доставя удоволствие. Защо, често се питаше тя. Защо тласка нещата в тази посока? Започна да си дава сметка, че свиква с особеността на ласките му както се свиква със силно лекарство. Това неизбежно я водеше към промяна на възприятията, към известна несигурност. Но въпреки това не беше в състояние да спре. Заби пръсти в гърдите му, беше й приятно да усеща твърдостта на тялото му. Възбудата засягаше не само неговата мъжественост, но и всички мускулчета — от краката до върха на пръстите. Косата й се разстла между тях като златна завеса. Той я сграбчи и рязко дръпна нагоре. Тялото й се озова върху неговото, коляното му се заби между бедрата й. Гола кожа срещу фина коприна. Тя ахна и разтвори очи, погледът й се замрежи от бликналите сълзи. Той ги облиза с език. Рубинените й устни се разтвориха, сърцето й лудо заблъска. Чуваше единствено тласъците на кръвта в ушите си. Възбудата й стана осезаема, голото му тяло овлажня от соковете й. — Горещо! — промърмори той и отново се нахвърли върху нея. Тазът му се стрелна нагоре, тялото й отлетя встрани. Намести се върху нея, вдигайки ръцете й над главата. Едрите й гърди предизвикателно щръкнаха, членът му потъна между тях. Контактът се получи сух и неприятен. Ръката му се плъзна надолу, към възбудената й женственост. Даниела затвори очи и простена. После ръката му се отдръпна и тя отново отвори очи. Гледаше как пръстите му масажират дългия член, навлажнявайки го с нейните сокове. В следващия миг той отново потъна между гърдите й, движенията му станаха силни и властни. Коленете му държаха гърдите й плътно притиснати, членът му ставаше все по-червен. Даниела вдигна глава, изчака приближаването на главичката и я засмука с уста. Езикът й светкавично я облиза, могъща тръпка разтърси тялото му. Той изстена и продължи силните тласъци. — Искам устните ти! — задъхано прошепна той, а лицето му се разкриви от усилията. — А аз го искам вътре в мен! — въздъхна тя. — Моля те! — Тласъците му станаха диви и неконтролирани. Тя потръпна и той не успя да й откаже. Вдигна полата й и проникна дълбоко в нея още с първия тласък. Възбудените им стенания се сляха. Вътрешните мускули на Даниела започнаха да го масажират, цялото му тяло се разтърси. — О-о-о! — простена той, сякаш го беше пронизал остър нож. — Още! Тя се подчини, свиването и разпускането на вътрешните й мускули му достави такова удоволствие, че тялото му се скова от напрежение, а тя за миг помисли, че ще получи инфаркт. Лантин се гърчеше върху нея, насладата го обливаше на горещи вълни. Даниела никога не беше се любила с мъж, който се облекчава толкова продължително. Този път не успя да постигне оргазъм, макар да беше на крачка от него. Образът на Карпов не напускаше съзнанието й. Останаха отпуснати един до друг, тишината в апартамента се нарушаваше единствено от тихото тиктакане на стенния часовник в хола. — Разкажи как мина денят ти — прошепна в ухото й той. Желанието му не беше случайно и тя прекрасно го знаеше. Положително беше прочел копията от рапортите, които тайно му беше препратила. С мъка потисна желанието си да сподели разговора, който беше провела с Таня Назимова. Все още не можеше да се освободи от странното чувство, което я беше обзело при разговора с Химера — най-съкровената тайна на живота й. Разговор, проведен в присъствието на Карпов. Без съмнение, човек би могъл да приеме, че разговаря с приятел или роднина, какво толкова? Пораженчески начин на мислене, даде си сметка Даниела. Това е лошо. Не успее ли да го промени, да насочи мислите си в посока на нападение, с нея ще бъде свършено. Както в професионален, така и в личен план. Ще се превърне в роб на Лантин, спокойно може дори да си пререже вените. Тук, в леглото му, върху дрехите, които й беше подарил. Знаеше, че това са кухи подаръци. Направени за негово, а не за нейно удоволствие. Тази игра отдавна й беше известна, нямаше никакъв смисъл да му дава повод за подозрения… Започна да разказва за срещите си през деня, особено наблегна върху впечатлението, което беше направила на останалите жени в службата с новата си прическа и маниери. Изкусно смесваше ласкателството с лъжите, това беше единственият начин да го заблуди. — Харесаха ли новия ти външен вид? — пожела да узнае той. Гласът му беше тих и спокоен, като на задоволен любовник. Но Даниела не се остави да бъде заблудена. Пет пари не даваше дали я харесват, или не. Важното беше, че _той_ я харесва, че новата Даниела е изградена според неговите представи и предпочитания. — Бяха запленени — отвърна с доволен тон тя. — Искаха да разберат какво ми се е случило. — Каза ли им? — Казах им, че е дошло време за промяна. Това биха могли да оценят… — Как се отнасят към промените? Даниела усети, че бавно, но сигурно се доближават до желаната тема. Това беше крайната й цел, най-много се опасяваше, че той може да разбере желанието й за подобен разговор. — Зависи от кого произтича инициативата. — В най-общ смисъл, разбира се… — В най-общ смисъл те не са тренирани да възприемат промените в движение. Промените просто объркват реда, на който са свикнали. Той се замисли за момент, после вдигна глава: — За какво друго си говорят? Какви клюки си разменят? Вече бяха близо, съвсем близо… — О, нищо съществено — небрежно отвърна тя. — Кой с кого спи, кой лейтенант са пипнали в гардероба… Такива неща… — Започнах да чувам разни неща… — Какви неща? — Питам се дали и ти не си чула нещо… — Не те разбирам. — Мисля, че ме разбираш прекрасно — отвърна той и тя още веднъж се възхити на пъргавия му ум. — Ти все още си лоялна към Карпов. — „Ето, най-сетне го каза открито…“ — Той гради твоята кариера и дърпа всички конци. — И какво от това? — Нима не разбираш? — погали ръката й Лантин. — Вече е време да обърнеш гръб на този човек. — Аз мисля за собствената си кариера — тръсна глава тя, сигурна, че точно тези думи се очакват от нея. — Карпов обаче краде от мен… — очите му бяха затворени, а дишането — равно и спокойно. Потта оставяше солени бразди по бързо изстиващата кожа на тялото му. — Самочувствието на Карпов е огромно като Украйна — подхвърли тя. — Зная… — А егоистите приличат на изнудвачите. Започнат ли веднъж, вече не могат да се спрат… — Това ли е мнението ти за Карпов? Тя умишлено замълча. — Идеята за плана „Мунстоун“ е негова… — Лантин продължаваше да лежи със затворени очи. — През цялата си кариера той имаше една-единствена свястна идея… — Коя? — Да ме направи началник на КВР. Той се разсмя и клепачите му се вдигнаха. Погледът му обаче беше тежък и сериозен. — Какво да правя с Карпов? — Защо питаш мен? — Познаваш го отдавна и… интимно… — Което не означава, че зная всичките му тайни, нали? — Даниела нямаше никакво намерение да му позволи лесна победа. — Защо не попиташ жена му? Той предпочете да не обръща внимание на играта й. — Жена му вероятно го обича, освен това едва ли притежава твоя ум… Не е много лесно да се унищожават хора, добрали се до положението на Карпов. Като шеф на Първо главно управление той има много приятели. Особено сред военните. Човек не бива да мъти тези води… — За малко да реша, че говориш сериозно — засмя се тя. — Говоря напълно сериозно. Сега вече можеше да продължава — Лантин беше възприел идеята й като своя. — Няма да е лесно — добави той. — Точно затова имам една молба… — Каква? — Искам твоето разрешение — промълви тихо тя. Очите му се насочиха към великолепните твърди гърди, слабините му отново потръпнаха, пулсът му започна да се ускорява. Гледаш не където трябва, Юри, помисли си Даниела. После леко се размърда и гърдите й съблазнително се разлюляха. Това беше напълно достатъчно. — Ти си на работа в КГБ, а не аз — дрезгаво промърмори той. — За какво ти е необходимо моето разрешение? Тя протегна ръка и хвана основата на възбудения му член. Пръстите й се раздвижиха, едновременно с това гърдите й се плъзнаха надолу, към слабините му. — Ти си властта… Без теб нищо не може да стане… От гърдите му се откърти тежка въздишка, последвана от нейната: — Господи! Колко е голям! Той затвори очи, дишането му стана накъсано. Беше убеден, че държи тази жена в ръцете си, че тя никога няма да каже дума против него. Може да е дяволски умна, но си остава жена… Освен това знае къде е мястото й в служебната йерархия. Това вече го беше проверил по собствени канали. След което стигна до заключението, че Даниела Воркута ще изпълни всяка негова заповед… Жанг Хуа бързаше през площад „Тянанмън“. Отново закъсняваше за срещата с Ву Айпинг, дори не искаше да мисли за суровите забележки, които го очакваха. Насочи се към широките стъпала на Националния исторически музей, разположен точно срещу Народното събрание. Вътре беше хладно и здрачно, температурата беше поне с десетини градуса по-ниска от душната жега навън. Мина покрай огромната релефна карта на Китай, под която имаше цитати на Мао и кратка хронология на династиите, управлявали огромната страна. Свърна вдясно и се озова в залата, която съхраняваше десетметровото кану, открито през 1958 година, която по мнението на археолозите беше поне на две хиляди години. Това може би отговаряше на истината, но вероятността да е изработено по древни чертежи (като повечето от „старините“ в този музей) беше значително по-голяма. Китай имаше хилядолетна история и благодарение на това част от старините действително можеха да намерят място в Националния музей. — Хиляди, извинения, другарю министър — пристъпи към Ву Айпинг той. Ву се беше изправил пред копие на календар, използван по време на династията Шан, управлявала Китай между XVI и XI век преди новата ера. За огромно облекчение на Жанг Хуа той пропусна обичайните хапливи забележки, вниманието му изглеждаше изцяло ангажирано от календара. След минута пристъпи към голям остъклен шкаф, Жанг Хуа покорно го последва. Вътре имаше набор от древни оръжия. — Давате ли си сметка, Жанг Хуа, че всички тези оръжия са били изработени от съвременни майстори? При това само по оскъдните рисунки и чертежи, запазени през годините? Това ме кара да изпитвам гордост от съвременен Китай… А на мен ми се повръща, особено като си помисля, че оригиналите на тези оръжия са отдавна ограбени от „гуай-лох“, въздъхна вътрешно Жанг Хуа. За нас останаха само тези несръчни копия, които са толкова фалшиви, че на човек чак му се доплаква… Но отговорът му прозвуча съвсем кротко и почтително: — Разбирам, другарю министър. Пристъпиха към друг шкаф. Вътре бяха изложени покрити с лак семена, открити при различни археологически разкопки, край тях бяха пръснати древни селскостопански сечива — бронзова лопата, каменни гребла… Жанг Хуа беше убеден, че и те са съвременни копия. — Вече всичко е свършено и мога да ви съобщя резултатите — промърмори Ву Айпинг. — Даже държа да го сторя. Защото вие сте доверен човек на Ши Зи-лин, а аз съм ви задължен… Най-добрият начин да ви върна дълга е да ви оставя да наблюдавате агонията на вашия наставник… Тонът му беше спокоен, сякаш се разхождаше с близък приятел из прохладните зали на музея. — Приключихме с телеграмите до Хонконг — продължи той. — Използвахме различни фондове, включително част от бюджета на някои от големите министерства. С тези средства изкупихме контролния пакет акции на „Файв стар пасифик“, сумата на инвестицията надвишава дванадесет милиона долара. Компанията вече е наша, следователно Ши Зи-лин е окончателно неутрализиран. Ние сме равноправни партньори на сър Джон Блустоун, а Зи-лин е просто минало… Той вече няма властта да саботира проекта „Кам Сан“. — Но „Кам Сан“ може да ни убие! — разпалено възрази Жанг Хуа. — По този въпрос поддържам мнението на Ши Зи-лин. Тайната, заложена в него, е твърда опасна за… — Млък! — просъска Ву Айпинг. — Нямам нерви да слушам доводите на един страхливец! Китай е във вражеско обкръжение и ако не намерим сили да се противопоставим на руснаците, с нас ще бъде свършено! Въоръжените инциденти в Юнан са само началото на една добре организирана кампания за нашето унищожение. Само чрез „Кам Сан“ ние ще бъдем сигурни в своето оцеляване. Жанг Хуа потръпна от безумния блясък в очите на Ву Айпинг. Този човек е решен на всичко, а в ръцете му е концентрирана огромна власт! Привел рамене над стъкления капак, той с отчаяние си помисли, че активирането на „Кам Сан“ ще доведе до окончателното унищожение на Китай. — Като споменах сър Джон Блустоун, се сетих, че неотдавна получихме телеграма от негово име… — добави вече по-спокойно Ву Айпинг. — Изпраща я Азиатската банкова корпорация… Той иска допълнителен капитал, за да изкупи и останалите акции на „Пак Ханмин“… — Върху лицето на Ву Айпинг се появи надменна усмивка. Не можеше да скрие задоволството си от факта, че Блустоун вече действа като _негов_ агент, независимо дали го желае, или не… — Снощи проведох съвещание със своите привърженици. Отчетохме всички рискове, но въпреки това решихме да вложим допълнителни средства в тази операция. Очакваме бърза възвръщаемост на капиталите… Тази сутрин преведохме телеграфически исканата сума и така забихме последния пирон в ковчега на Ши Зи-лин. — Но Ши Зи-лин също възнамеряваше да преведе тези пари, другарю министър! — изрази протеста си Жанг Хуа. — Естествено — усмихна се Ву Айпинг. — Но аз го изпреварих. Презряният „гуай-лох“ Блустоун е в мои ръце, следователно вече мога да контролирам хода на събитията. А от вас, уважаеми министър-плъх, искам само едно — да ми докладвате веднага, след като Ши Зи-лин изпрати кодираното си послание до Митре! — Това ще бъде козът, който ще използвам пред министър-председателя. В момента, в който Ши Зи-лин задейства финалната фаза на своя план, той ще се превърне в труп. Веднага след отстраняването му ще проведем чистка сред генералите, които го поддържат, и ще ги заменим със свои хора. Пипнем ли жезъла на властта, който от десетилетия бездейства в ръцете му, ние ще знаем как да го използваме! — Решителното време настъпи. Скоро ще ликвидирам всички свои врагове и властта ще бъде изцяло в мои ръце! Жанг Хуа крачеше с наведена глава и мълчеше. Джейк наблюдаваше лицето на спящата Блис, полускрито под пухената завивка на едри цветя. Слънцето затопляше кожата му. Беше обърнал гръб на прекрасната панорама на Хонконг зад прозореца и я наблюдаваше с напрегнато внимание. Чувстваше се особено, също като преди малко, когато дремеше под завивката редом с нея. Не можеше да се отпусне и да заспи, присъствието й го караше да бъде нащрек. Усещаше аромата на тялото й, докосването на гладката кожа, лекия й дъх върху бузата си. Блис спеше дълбоко, повдигането и отпускането на гърдите й го караше да изпитва усещането, че се потапя във водите на Южнокитайско море — там, край бреговете на остров Чонг Чау… В ушите му звучеше гласът на Фо Саан: _Ба-мак_… Открий пулсацията! После, бавно и неусетно, потъна в дълбок сън. От години не беше спал така. Събуди се преди разсъмване с неясно чувство за вина, което го принуди да стане от леглото. Макар че му се искаше да лежи там, до Блис… По характер това чувство беше напълно европейско и вероятно генетично наследено от майка му. Защото със сигурност не идваше от баща му. Джейк рядко мислеше за баща си, а когато го правеше, в съзнанието му из частта от „фу“ беше единственото нещо, което го свързваше с истинските му родители. Иначе имаше спомени единствено от Рут и Дейвид Мейрък — хората, които го бяха отгледали. Пристъпи към прозореца и внимателно разгърна парченцето плат, което му даде Камисака. Вътре беше късчето от „фу“ на Ничиреншу. Да, то наистина беше другата част на неговото „фу“, подпечатано с императорския печат. Но как е възможно това? Очите му се върнаха върху спящата Блис. Коя е тя? Нима е само момичето, с което си беше играл като дете? Не, тази роля отдавна принадлежи на миналото… Знаеше, че трябва да настоява и да получи от нея обещаните признания. Не обичаше да бъде в положението на човек, обграден с тайнственост, не понасяше въпросите, на които не може да получи отговор. Това със сигурност също е наследство от майка му… Атена Нолан Ши. Дори в предсмъртното си бълнуване тази жена отказа да каже името си. Отказа да произнесе и неговото — Джейк Ши… После стана Джейк Мейрък. Но сега, с късчето „фу“, което тежеше в дланта му, той започна да подозира, че и други хора на този свят знаят истинското му име. Кои са те? Откъде го знаят? Доколкото беше осведомен, тази тайна пазеше единствено семейство Мейрък. За нея не подозираха нито Мариана, нито Тин… „Фу“. Събитията след нападението в къщата за „О-хенро“ сякаш непрекъснато се въртяха около късчето кехлибар: изчезването на Мариана, действията на Ничиреншу, появата на Блис дори… Тя знаеше за „фу“ и го посъветва да тръгне след него… Защо? Какво още знаеше? Пристъпи навътре в стаята, сянката му падна върху лицето на Блис и тя отвори очи. — Джейк… Проговори, без да помръдне. Беше спала гола, над завивката стърчаха раменете и част от твърдите й гърди. — Тази нощ спа добре… Отново го прониза чувството за вина. С нея беше спал добре, далеч по-добре, отколкото с Мариана… — Непрекъснато се мятах, сънувах кошмари — промърмори той. — На два пъти се будих — кротко се усмихна тя. — Ти спеше като дете, дълбоко и неподвижно. Лицето ти беше чисто, без бръчките на тревогата… Вълнение стисна гърлото му и той внимателно приседна на ръба на леглото. Тази жена беше в състояние да разтопи сърцето му само с думи. Как е възможно това? Гледаше го с майчинска загриженост. Седна в леглото и сви крака под себе си. — Искам да ти напомня за обещанието, Блис… Буйната й коса приличаше на черни криле край лицето й. Брадичката й замислено се опря в коленете. — Когато бях малка, татко ми разказваше приказката за семейството лисици… — тихо започна тя. — Мъжкарят бил принуден да се грижи за прехраната на своята половинка, която била бременна и болна от непозната болест… Било през зимата, северните гори били сковани от мраз. Той бил принуден да ходи все по-надалеч, за да търси храна. — Една нощ се натъкнал на някаква ферма. Открил дупка в тръстиковата ограда и бързо се насочил към курника. Там удушил една кокошка и побързал да я занесе на болната си съпруга. На следващата вечер сторил същото. Селянинът започнал да му залага капани. Всяка нощ различни, всеки по-коварен от предишния… Но мъжкарят, отчаян и решителен, успявал да се справя с тях. Той просто не мислел за опасността, единствената му грижа била за болната лисица и още неродените малки… — Така изминали десет нощи. Накрая стопанинът решил лично да се справи с нападателя, стиснал в ръка тежка лопата и се притаил в курника. — Мъжкарят скоро пристигнал и веднага подушил човешката миризма. Въпреки това направил опит да удуши поредната кокошка, но стопанинът го прогонил с лопатата. Получил тежка рана, той все пак успял да избяга. Нощта била светла, селянинът тръгнал по кървавите следи и скоро открил леговището. — Стиснал тоягата и се опитал да измъкне звяра. Но леговището било в хралупата на вековно дърво, далеч по-дебело от тялото на човека. То издържало на ударите, а и студът бил изключителен. — Но стопанинът бил твърдо решен да отърве своите кокошки. Изправен пред отвора на хралупата, той се въоръжил с търпение и започнал да чака. Знаел, че животното рано или късно ще се появи, подгонено от глада. — Останал на пост през цялата нощ и през следващия ден. Утрото преминало в ден, после слънцето се скрило зад хоризонта и отново настъпила нощта. Премръзнал и гладен, стопанинът продължавал да упорства, стискайки дебелата тояга в ръцете си. Най-накрая доловил някакъв шум и замрял в очакване. Острият край на лопатата се вдигнал в готовност за решителния удар. Първо видял муцуната на звяра, украсена с дълги мустаци. После очите му. Времето за решителния удар наближавало. — Спрял ръката си в последния миг. Защото от хралупата изпълзял не крадецът на кокошки, а едно мъничко, току-що родено лисиче с мокра козина и треперещи тънки крачета. — Селянинът веднага разбрал, че животинчето е сираче. Ако са живи, родителите му никога не биха го пуснали да изпълзи навън. Баща му вероятно е починал от загуба на кръв, а майка му — от самото раждане. — Преметнал лопатата през рамо, отпуснал се на колене и внимателно взел треперещото лисиче в ръцете си. Пъхнал го под дрехата си и побързал да се върне във фермата. — Приучен отрано да се възползва от всички дарове на природата, стопанинът отгледал лисичето. Когато пораснало, той го превърнал в пазач на курника и животното се справило отлично. Това била неговата благодарност за спасения живот… Блис вдигна ръка и го погали по бузата. — Търпение, любов моя. Праведните знаят, че търпението е едно от най-силните им оръжия… — Аз не съм праведен, Блис — отмести ръката й той. — Затова искам да получа някои отговори. Още сега! — Сега! Сега! Често се държиш съвсем като европеец… — Какво искаш да кажеш? — замръзна Джейк. — О, Джейк! Аз знаех за това „фу“. Нима си въобразяваш, че съм пропуснала факта за смесената ти кръв? Ти си само наполовина китаец. — Но семейство Мейрък… — Семейство Мейрък те е осиновило в Шанхай, след смъртта на майка ти. — Откъде знаеш това? — втренчи се в лицето й той. — По онова време и моят баща е живял в Шанхай. Познавал е твоя… Имам предвид истинския ти баща. Джейк стана от леглото и дръпна Блис след себе си. Изправиха се пред прозореца, голите им тела се позлатиха от ярките лъчи на слънцето. Пред очите им се разстилаше величествената панорама на Хонконг. Върхът над тях беше забулен в облаци. — Блис, ти си шпионка… Сама си го призна, нали? — Това ни прави от един отбор — отвърна тя, вирна брадичка и слънцето позлати дългата й шия. Синкавочерната й коса сякаш беше завеса, която ги отделяше от света. — „Фу“… Какво означава то? — То е ключът към „юн-хюн“ в Хонконг… — Кръг? Какъв кръг? — Кръгът, създаден от баща ти преди много години… — Не разбирам… — Никой от нас, участниците в този кръг, не го разбира изцяло… Отделните частици имат точно определени места и създават цялото. Също като при „фу“… — Това не е моята част от „фу“. Това парче принадлежи на Ничиреншу. Моята част получих от родителите си. Ти знаеш ли откъде той е получил своята? — Ако знаех това, щях да знам всичко — поклати глава Блис. — Ничиреншу и аз… — той замълча и рязко се извърна към прекрасната панорама на града и пристанището. — Безпокои ме фактът, че той притежава част от моето „фу“. Това означава, че между нас има нещо общо — главата му рязко се завъртя, очите му се впиха в лицето й: — Той е тук, в Хонконг. Научих, че често идва насам. И знаеш ли с кого се среща? С Чудесния Сун! — Който е твой приятел… — Значи и това знаеш. За кого работиш? — Аз никога не бих задала подобен въпрос. — Защото вече знаеш отговора, нали? — Това няма значение — простичко отвърна тя. — Но не бих те попитала, тъй като това би означавало да те принудя да разкриеш своята тайна… Защо трябва аз да разкривам моята? — Защото ми обеща. Каза, че ще ми разкажеш всичко. — И ще го сторя — докосна го леко тя. — Когато му дойде времето. — Повдигна се на пръсти и долепи устни до неговите. — Търпение, Джейк. Правя всичко възможно, за да останем живи. Защо не ме оставиш да си върша работата? — Тъмните й очи се забиха в неговите с такава сила, че той смутено преглътна и замълча. В продължение на двадесет минути Тцун-Трите клетви правеше безуспешни опити да осъществи радиовръзка с Пекин. Атмосферните смущения на северозапад превръщаха сигналите му в безпомощни пламъчета на вятъра, от репродуктора излиташе само електростатичен пукот. Най-накрая успя да улови тънкия глас на кореспондента си, металически и безкрайно далечен… Намираше се в командната рубка на шестметрова рибарска лодка, докато яхтата му беше хвърлила котва нагоре по течението на реката, приблизително на шестнадесет морски мили от хонконгското пристанище. За всеки от своите сеанси, провеждащи се три пъти седмично, той избираше ново място, като едновременно с това не напускаше един определен периметър. Познаваше местността като петте пръста на ръката си и това му позволяваше да използва радиопредавателя от борда на рибарската лодка. Беше го монтирал там в името на сигурността, не му се искаше да го открият на борда на яхтата му… — „Файв стар пасифик“ изкупи всички свободни акции на „Пак Ханмин“ — мрачно съобщи в микрофона той. — Добре — отвърна познатият глас. По навик говореха на мандарински диалект. — За последните сто хиляди бройки се разрази истинска битка! — продължи все така мрачно Тцун. — Блустоун и Андрю Сойър се вкопчиха със зъби и нокти един в друг! В крайна сметка ги отмъкна Блустоун… — Още по-добре. — Как така „още по-добре“?! — избухна най-сетне Тцун-Трите клетви. — Та аз изгубих своята компания! Отговорът долетя под формата на неразбираемо гъргорене и той с усилие на волята си спомни, че честотите по време на сеанс се променят на всеки шестдесет секунди. Прехвърли се на новата вълна и трескаво поиска повторение. — В това отношение можеш да бъдеш спокоен — долетя отговорът на Лекин. — Всичко в Хонконг се развива според плана, въпреки някои отклонения напоследък. За съжаление не мога да кажа същото за събитията тук. Намирам се в желязната хватка на няколко министри с все по-силно влияние в правителството. Тцун-Трите клетви напрегнато се надвеси над микрофона: — Сериозно ли е? — Може да се окаже дори смъртоносно. Все още не съм сигурен. Ти уреди ли последната среща? — Да, ще се проведе вдругиден. Мога ли с нещо да помогна оттук? — Имаш ли новини от Блис? — Тя е с Джейк — отвърна Тцун, напълни дробовете си с въздух и добави: — Убит е Дейвид Ох, неговият приятел… — От кого? — Агенцията. — Аха, значи Химера най-сетне се появи… Вече сме във финалната фаза на операцията. Трябва да предупредиш Блис. Следващата жертва на Химера по всяка вероятност ще бъде Джейк… — Всичко се подрежда както си го предвидил, нали? — попита Тцун. — В общи линии — да. — Но има и доста отклонения. — Отклоненията са неизбежни, но те не променят нищо. — Нищо ли? А смъртта на Мариана Мейрък, убийството на Дейвид Ох? И те ли са нищо? Кой знае още колко непознати живота! — Говорим за бъдещето на Китай, а може би и на целия свят! Как можеш да сравняваш това със смъртта на шепа хора? — Все си мислех, че у теб трябва да е останала някаква човечност — поклати глава Тцун-Трите клетви. — Нима всички сме пионки в твоята игра? Пионки, които можеш да разместваш както ти хрумне? — Гледам към бъдещето на Китай и това е всичко! — А семейството ти? — не издържа Тцун, макар че се беше заклел да не повдига този въпрос. Освен всичко друго това беше и проява на лошо възпитание. Но думите сами излетяха от устата му, просто не успя да ги задържи. Трябваше да мисли за Блис, за нейните чувства… — Какво остана от семейството ти? Защо не виждаш какво направи с него? Мълчание. Ефирът се изпълни с пукот. Сякаш някъде там, на север, връхлиташе огромен тайфун. — Здравей, Хенри — промърмори Антъни Беридиън и вдигна глава от отрупаното с бумаги писалище. Според собствените му признания, той се чувстваше най-добре, когато е заобиколен от папки и досиета. Чрез тях управляваше живота на своята Агенция, те бяха най-верните му помощници. — Време ли е вече? — Даже малко закъсняваме — въздъхна Ундерман. — Зная колко си зает и исках да ти дам повечко време… Зад гърба на Беридиън се издигаше блестящата грамада на Белия дом, лъчите на следобедното слънце я превръщаха в приказна кула от алабастър. Оттук се виждаха розовите храсти, отрупани с разкошни цветове, но сградата скриваше тълпата туристи, която както винаги напираше да се снима на фона на Овалния кабинет. — Знаеш ли, не свърших почти никаква работа — уморено се протегна Беридиън. — Непрекъснато си мисля за мерките, които предложихте вие с Роджър… Чувам, че сте сложили видеокамери дори в лекарския кабинет. — За всеки случай, сър — небрежно отвърна Ундерман. — За всеки случай, как не! — изръмжа шефът на Агенцията. — Вече не мога дори да се изпикая без някой от охраната да наднича зад гърба ми! Да не говорим за камерите, които следят точно какво съм хванал в ръка! За Бога, човече, дори Айк не са го пазили така по време на войната! Ундерман се усмихна и пое пръв по коридора със сиви стени. — Вероятно защото генерал Айзенхауер не е имал противник като Даниела Воркута — тихо отбеляза той. — Шибаното КВР! — въздъхна с огорчение Беридиън. — Страшно много ми се иска да събера Воркута и Карпов в една килия. Тогава ще видят какво значи да си имат работа с мен! — Докосна с длан стенния панел за личния си асансьор. — Активизирах Аполо — съобщи Ундерман. — В продължение на години беше дълбоко замразен в Кремъл, но си остана под личното ми разпореждане. Прецених, че положението наближава критичната си точка и вече е време да рискуваме с него. Беридиън му хвърли кратък изпитателен поглед и пристъпи във вътрешността на кабината. Натисна бутона за спускане и тихо попита: — Значи жертваме нашата царица за тяхната, а? — Ако се наложи, сър — сви рамене Ундерман. — Години наред пазиш Аполо, Хенри… Сигурен ли си, че трябва да го жертваш точно сега? — Може би няма да се стигне дотам, Антъни. Аполо е изключително изобретателен и може би ще успее да ликвидира Воркута, без да се компрометира… — Вътре в КВР? — поклати глава Беридиън. — Та той дори не работи в КГБ, Хенри! Рискът ще бъде огромен. — В момента за нас е по-важна смъртта на Воркута — твърдо отвърна Ундерман. — Далеч по-важна от информациите на Аполо. — А защо не дойде да се посъветваш с мен? — Защото със сигурност щеше да ми забраниш да замеся Аполо. — Изгубим ли Аполо, ние губим най-високопоставения си агент в Русия, Хенри… — А оставим ли генерал Воркута жива, се обричаме на гибел, Антъни! Преминаха през двойната проверка на охраната и влязоха в медицинския център. Беридиън влезе в една от кабинките и започна да се съблича. — И в двата случая ще изгубим нещо ценно — мрачно промърмори той. Беридиън навлече болничен халат и се качи на леглото. Тялото му потръпна от хлад, лицето му се сви. — По дяволите! Не могат ли малко да затоплят проклетите си легла? Миг по-късно се появи лекарката. Кестенявата й коса беше стегната на кок, на устните си имаше дискретно червило и това изчерпваше цялата козметика по лицето й. Високите славянски скули нямаха нужда от изкуствено освежаване. Ундерман неволно сведе поглед към дългите стройни крака, които я отнесоха към леглото на Беридиън. Прегледът беше рутинен, но задълбочен — очи, нос, гърло, сърце и дробове, кръвно налягане и бъбреци. Очите на Ундерман останаха заковани върху стройните крака, вниманието му особено се изостряше при навеждането на стегнатата фигура. Вероятно играе тенис, заключи той. Също като Донован… — Общото ви състояние е задоволително — обади се най-накрая лекарката, а Ундерман долови драскането на писалката й върху картона на Беридиън. — Същевременно подозирам началото на лека инфекция, може би грип. Нищо сериозно, но все пак ще ви направя една инжекция с витамини. Няма смисъл да ви забранявам натоварване по време на работа, тъй като едва ли ще ме послушате… Беридиън само изсумтя. — Вече можете да седнете — добави тя, а Ундерман се съсредоточи върху изящната извивка на задните й части. Лекарката пристъпи към стъкления шкаф с лекарствата, извади шишенце с безцветна течност и потопи върха на спринцовката в него. После натисна буталцето да прогони въздуха. — Момент — скочи на крака Ундерман, пристъпи към шкафа и взе шишенцето. Прочете внимателно етикета, изброяващ дълъг списък от витамини, заби поглед в кафявите очи на лекарката и бавно кимна с глава: — Добре, действайте… — От косата й се носеше ухание на свеж сапун. Лекарката проследи отдалечаването му с леко смръщен поглед, после натопи топче памук в спирт и разтърка рамото на Беридиън. Шефът на Агенцията отмести поглед от иглата, която проникна под кожата му. Ако не беше го сторил, положително би забелязал леката усмивка на младата жена. — След малко ще сме готови — обади се тя и гласът й отекна в тихото помещение. Беридиън се обърна да я погледне и тя побърза да добави: — Не повече от две-три минути… — Какво ще стане след две-три минути? — сприхаво попита Беридиън. — Просто ще сте мъртъв, господин директор. Ундерман вече прекосяваше помещението към тях. — Какво?! Шеги ли си правите? Аз… — Отровата бързо блокираше централната нервна система, гласните му струни излязоха от строя. Само устата му продължаваше да се криви по комичен начин. — Сам се уверихте, че не е шега — спокойно отвърна лекарката, сложи ръка на челото му и повдигна главата му нагоре: — Да, зениците вече се разширяват… — гласът й беше равен и тих като на робот. Ундерман я изблъска встрани. — Антъни! — На кого говорите? — попита лекарката. — Той е мъртъв. — Какво?! — Ундерман се взря в безжизнените очи на Беридиън. Неволно прехапа устни, вкусът на собствената му кръв му помогна да излезе от вцепенението. — Какво, по дяволите, искате да… — Отрова — поясни все така спокойно лекарката. — Аз съм неговата Ливия. Ундерман измъкна малкия пистолет от вътрешния джоб на сакото си и натисна спусъка. Върху лицето на лекарката се появиха три черни дупки, тялото й политна и се строполи върху стъкления под. После скочи към червения бутон на алармата, който беше монтиран във всяко, дори и най-малкото помещение на Агенцията. Вдигна телефонната слушалка и напрегнато извика: — Тревога! Истинска, а не учебна тревога! Директорът е убит! Повтарям, директорът е убит в медицинския пункт! Миг по-късно вратата отхвръкна на пантите си и помещението се изпълни с въоръжени мъже. Над главите им тихо жужаха видеокамерите, записващи събитията с невъзмутимост и дори с обич… Дойде време за пияните скариди. Сър Джон Блустоун опита този китайски деликатес преди няколко години в Тайпе, в присъствието на една млада дама с огромен апетит за храна и секс. Пияните скариди бяха любимото й блюдо. Стремеше се към него по всяко време, особено след като се беше любила — така, както пушачите посягат към цигарата. Напоследък Блустоун все по-често си поръчваше този деликатес от своята буйна младост, питаше за него навсякъде, където се отбиваше да празнува. А поводи за това наистина имаше. Веднага след като получи контролния пакет на „Пак Ханмин“, той се обади на Т. И. Чун и го покани на банкет. Двамата тайпани се срещнаха на борда на „Джъмбо“ — най-големия от трите плаващи ресторанта в пристанището на Абърдийн. Разбира се, масата им не беше на третата палуба, където гъмжеше от туристи „гуай-лох“, а на долната — най-луксозната и най-приятната. През големите остъклени прозорци се разкриваше прекрасна гледка към града и пристанището, връх Виктория се издигаше над тях в цялото си великолепие. От другата им страна, на хвърлей камък разстояние, се намираше огромният резервоар за жива риба на луксозния ресторант. Блустоун вдигна кристалната чаша с отлежало „Джони Уокър“ и я опря в чашата на Т. И. Чун. В случая би предпочел да пие шампанско, но искаше да бъде максимално близо до навиците на китаеца. — За човека, без чиято помощ никога не бих получил „Пак Ханмин“ — тържествено каза той. Стриктно погледнато, това не отговаряше изцяло на истината. Т. И. Чун наистина беше помогнал със своето участие в наддаването и покупките за стотици хиляди долари, но за добрия късмет Блустоун би трябвало да благодари главно на своите нови благодетели. При първите съобщения на банките, че неизвестен купувач обира всички свободни количества от краткосрочни ценни книжа на „Файв стар пасифик“, той застана нащрек. Подозренията му рязко нараснаха, след като не успя да получи никаква информация за компанията „Йао Син-Киюн сървисис ХК“… После банките предоставиха гаранции, че тази компания не принадлежи нито на Тцун-Трите клетви, нито на Андрю Сойър. Уведомиха го за предложението на „Йао Син-Киюн“ да изкупи обратно кредитите при лихва с цели четири пункта под лихвата, която плащаше обикновено. В замяна фирмата искаше десет процента от „Файв стар“. Подложен на доста силен натиск от кредиторите си, Блустоун нямаше кой знае какъв избор. В крайна сметка десет процента не означаваха нищо, а офертата на „Йао Син-Киюн“ можеше да се окаже онзи спасителен пояс, от който той отчаяно се нуждаеше в момента. Вече месеци наред Блустоун настояваше за спешна финансова помощ пред своите благодетели, но тя все се бавеше… Може би това беше причината, принудила го на неочакван ход — в пакета от кредитни книжа за „Йао Син-Киюн“ включи и сметката на „Пак Ханмин“. И защо не? След като искат част от печалбата на „Файв стар пасифик“, ще трябва и да поработят за нея! И номерът стана. По-малко от двадесет и четири часа след изпращането на телеграмата до Й. С. К. той получи превод на исканата сума, придружен от обикновен договор за заем, в който се упоменаваше, че погасяването му трябва да стане с част от печалбата на „Пак Ханмин“. Нямаше начин да го отхвърли, макар все още да имаше известни подозрения относно хората, стоящи зад „Йао Син-Киюн“. Направи всичко възможно да разкрие тяхната самоличност, но в крайна сметка трябваше да се задоволи с моментната ситуация. Едновременно с това беше твърдо решен да продължи проучванията си, убеден, че рано или късно ще се добере до тайната на неизвестната компания. А дотогава щеше да я използва за своите цели. Разбира се, нищо от тези разсъждения не стана достояние на Т. Й. Чун. Нямаше никакъв смисъл да отваря очите на китаеца, това си бяха лични отношения на Блустоун. Защото в крайна сметка не „Файв стар пасифик“, а лично той беше партньор на Т. И. Чун. И сделката с „Пак Ханмин“ си беше изцяло негово начинание. — Без вас и намесата на Хак Сам в Новите територии едва ли щях да имам късмет — галантно добави той. — Джос, господин Блустоун — леко се усмихна Т. И. Чун. — Хак Сам и триадата Чиу-чоу, с която поддържате връзка, бяха изключително доволни от възможността да разрешат проблемите ви в Новите територии. Там те се чувстват като у дома си. Въпреки временното споразумение с комунистите, хората там са нервни и неспокойни, а работа се намира изключително трудно… Що се отнася до мен, аз никога не обръщам гръб на възможностите за нови делови контакти, особено когато става въпрос за търговска къща с авторитета и влиянието на „Файв стар пасифик“… Появи се келнерът с храната. Първото блюдо се състоеше от морски деликатеси в сос от черен боб, след него поднесоха задушени бамбукови връхчета, красиво разположени върху цветчета тигрова лилия. Двамата започнаха да се хранят съсредоточено, използвайки ловко пръчиците от слонова кост. Чаят остана за по-късно, тъй като Блустоун правилно прецени, че трябва да продължат на уиски. После келнерът отново се появи, тикайки пред себе си количка с гумени колелца. Върху нея беше поставен стъклен аквариум с морска вода, вътре лениво плуваха две дузини гигантски скариди. Човекът се наведе към долната част на количката и измъкна широк метален тиган. Сложи го в средата на масата, изсипа вътре две бутилки бяло вино, а после извади малко кепче от тензух и започна да лови скаридите. Когато всичките двадесет и четири животинки бяха наместени в тигана, той се поклони й изчезна. Т. И. Чун разсеяно гледаше през прозореца. Блустоун улови посоката на погледа му и с леко учудване установи, че китаецът не гледа към крайбрежните сгради на Абърдийн, а е насочил вниманието си към водите на пристанището. Вероятно търси джонката на Тцун-Трите клетви, досети се той. — Този път наистина го притиснахме здраво — усмихна се Блустоун. — Моля? — извърна глава Т. И. Чун. — Имам предвид Тцун-Трите клетви — поясни Блустоун, леко разочарован от равнодушието на госта към кулинарните чудеса на масата. — Нанесохме му смъртоносен удар, „Пак Ханмин“ беше един от най-скъпите му проекти… Но сега той е наш — на вас и на мен… Т. И. Чун отново се усмихна. — Да — неопределено промърмори той. — Ударът наистина беше смъртоносен. Блустоун насочи вниманието си към дълбокия тиган на масата. Скаридите вътре видимо бяха забавили движенията си. — Вижте — посочи с усмивка той. — Вече ги хваща… — В това отношение приличат на нас — вдигна чашата си Т. И. Чун. Блустоун се усмихна, но в душата му потрепна безпокойство. Протегна ръка и разбърка виното, движенията му бяха сигурни и точни като на майстор готвач. Т. И. Чун насочи поглед към разтревожените скариди и тихо промълви: — Сега, след като партньорството ни е циментирано от сделката с „Пак Ханмин“, вече можем да проведем тристранни преговори с Акулата Тун… — Той е изключително зает човек — предпазливо отбеляза Блустоун. На мен ли го казваш, въздъхна в себе си Т. И. Чун. Но друг начин няма… Нали затова съм тук? На всяка цена трябва да установим приятелски отношения с могъщия дракон, управляващ триадите Хак Сам! — Всички сме заети, господин Блустоун — каза на глас той. — Но от опит зная, че нищо не може да замени личния контакт в бизнеса. Трябва да се обединим тялом и духом, в противен случай рискуваме всичките си общи начинания и просто си губим времето… — Ще видя какво мога да направя. Но от тона на събеседника си Т. И. Чун разбра, че той няма да направи абсолютно нищо. Трябва да събудя алчността му, рече си той. — Имам една идея, за осъществяването на която наистина ще ми трябва помощта на Акулата — подхвърли небрежно той. — За какво се отнася? — Не за _какво_, а за _кого_, господин Блустоун — поправи го Т. И. Чун, а в душата му се промъкна задоволството. — Става въпрос за Тцун-Трите клетви. Искам да инвестирам в Новите територии, които, доколкото ми е известно, са изцяло под контрола на Хак Сам… Блустоун потъна в размисъл. Не изпитваше никакво съмнение, че унищожаването на Тцун-Трите клетви ще донесе огромна полза на всички. Колкото по-скоро стане това, толкова повече добри и проспериращи компании ще паднат в ръцете им. Двамата с Т. И. Чун ще ги глътнем точно така, както глътнахме „Пак Ханмин“. Нали в крайна сметка именно това е причината, поради която приех съюз с този човек? В момента имам огромна нужда от него. „Файв стар пасифик“ се намира във финансово затруднение и парите на Т. И. Чун идват направо от небето. Но едновременно с това не бива да забравям, че всеки брак си има край… — Може би ще успея да убедя Акулата Тун да обядва с нас през седмицата — промърмори той. — Прекрасно — усмихна се Т. И. Чун. Сър Джон Блустоун насочи поглед към дълбокия тиган и потърка ръце: — Мисля, че нашата храна вече е достатъчно опиянена. Протегна ръка, измъкна една едра скарида и отхапа главата й. После с нескрито удоволствие започна да дъвче крехкото бяло месо. Чудесния Сун, номер 489 от хонконгската триада 14К, беше зает човек. Не можеше да бъде и другояче, тъй като той ръководеше най-могъщата триада на Кралската колония. Беше водила кървава война по тесните улички на Хонконг за контрол над Колонията. Противникът беше силен и упорит — шанхайската мафия, носеща името Грийн Панг. Напрегнатото примирие беше сключено преди месеци, главно заради намесата на Джейк. Броени дни след като получи поста ръководител на хонконгската централа на Агенцията, той тръгна да търси Чудесния Сун. Действията му бяха толкова смели и решителни, че враждуващите банди прекратиха войната и решиха да изчакат хода на събитията. Предложението на Джейк беше просто и ясно: взаимопомощ между 14К и сътрудниците на Агенцията, пълна сигурност за техните семейства. Хората на Чудесния Сун трябваше да закрилят живота и домовете на агентите на Джейк, срещу което той се задължаваше да предава всяка оперативна информация на Агенцията, засягаща пряко действията на триадата. Шест месеца след като Чудесния Сун прие предложения съюз, дойдоха и първите резултати. 14К започна да взема превес в жестокото съперничество, бандите на Грийн Панг постепенно бяха изтласкани от всички важни райони на влияние. По същото време се роди и истинското приятелство между Джейк и главатаря на триадата. Сун По-хан беше най-младият 489 в историята на Триадата и това беше причина да получи прозвището Чудесния. Говореше се, че за седем години управление той успял да свърши толкова организационна работа, колкото предшествениците му не бяха свършили за седем десетилетия. При такова огромно напрежение всеки друг на негово място би се превърнал в инвалид само за година. Но колкото и да беше зает, той винаги намираше време за Джейк Мейрък. Без да показва емоциите си, Чудесния Сун остана дълбоко впечатлен от способностите на този човек. Това се случи още по време на първата им среща, проведена в офиса на една фабрика за играчки. Сун се занимаваше с най-различен бизнес и имаше офиси на много места из Колонията. Сегашната им среща се проведе на една малка странична уличка във Ванчай. Изправен до писалището, Чудесния Сун носеше бяла лента на ръкава си — знак за траур при китайците. Размениха си дълбоки поклони в тясното помещение. — Моите съболезнования, господин Мейрък — промълви Сун, спазвайки хонконгската традиция за официално поведение между деловите партньори. — Радвам се, че изглеждате по-добре от времето на последната ни среща, но едновременно с това ми е тъжно. Научих за нещастието, сполетяло съпругата ви. Проклети да са руснаците и гадните им шпиони! — Благодаря, Чудесни Сун — сведе глава Джейк. — Високо ценя вашата загриженост. — Без да преувеличавам, мога да кажа, че тази загриженост се споделя от всички членове на 14К — продължи Чудесния Сун с ясно доловим гняв в гласа. — Пипнем ли дори един агент на КГБ, ще го размажем като насекомо! — Хубаво е, когато човек има такива приятели — вдигна глава Джейк. — Лоши времена — въздъхна китаецът. — Първо загина уважаемата ви съпруга, а после и Дейвид Ох. Този почтен човек беше известен с приятелските си чувства към нас и ние дълбоко скърбим за него… — За разлика от златните таели, приятелите понякога се променят — отбеляза Джейк. — Така ли? Джейк усети нарасналото внимание у другия. — По всичко личи, че Дейвид Ох не е бил убит от агенти на КГБ. — Значи китайци, така ли? Това е ужасно! — Наистина — кимна Джейк. — Особено след като се оказа, че тези китайци са действали по указание на Агенцията. От стаята на секретарката се разнасяше потракване на пишеща машина, станало оглушително в настъпилата тишина. — Страхувам се, че в такъв случай сме изправени пред сериозна загадка — промълви Сун. — Временно — поклати глава Джейк. — Дейвид Ох беше успял да я разреши, но на мен ще ми трябва още малко време. Очевидно някой вътре в Агенцията е започнал да действа срещу нас. — _О, Господи!_ Джейк замалко не се изсмя. Чудесния Сун приличаше на плачлива старица. Но положението съвсем не беше смешно и двамата прекрасно го знаеха. — Проклети да са всички предатели! — промърмори Сун и се изплю в ъгъла, за да подчертае тежестта на думите си. — Шпионите са като бесни кучета — заразяват всеки, до когото се докоснат! На кого да вярва човек? — изцъка с език, главата му се поклати: — Лоши времена, лоши времена!… — Така е — съгласи се Джейк. — Което означава, че и двамата трябва да бъдем нащрек. Аз бягам от собствената си организация… — Какво? — С положителност зная, че съм следващата им мишена. — Значи веднага трябва да ви приберем — развълнувано го погледна Сун. — Зная едно местенце, където… — Хиляди благодарности, уважаеми мистър Сун — вдигна ръка Джейк. — Но все още е рано да стигаме дотам… — Глупости! Нали затова са приятелите? Истинските приятели знаят как да постъпят и не търсят укритие при промяна на вятъра! — Това е абсолютно вярно — съгласи се Джейк. — Но аз просто не мога да си позволя да премина в нелегалност. Мисля, че можете да ми помогнете по друг начин… — Само кажете, приятелю — вдигна ръка Чудесния Сун. — Обяснете ми защо Ничиреншу идва в Хонконг. В настъпилата тишина Чудесния Сун си даде сметка за здравината на капана, в който беше попаднал. — От къде на къде питате точно мен? — промълви объркано той. — Защото той идва тук, за да се среща с вас — щракна капана Джейк. Чудесния Сун не изпита дори подобие на гняв. Напротив — душата му се изпълни с възхита. Този човек има сърце на истински китаец, помисли си той. Ако имам капка ум в главата, аз непременно, трябва да го поставя начело на преговорите, които ми предстоят. — Може би Ничиреншу се среща с много хора тук, а аз съм само един от тях — направи опит да се измъкне той. Джейк не разполагаше с време за словесни дуели, но знаеше, че друг избор няма. Чудесния Сун никога не предлагаше информацията си даром. А освен това, като всеки китаец, умираше да води пазарлък. Номерът е да знаеш какво иска да получи в замяна и да си сигурен, че то е по-малко ценно от това, което искаш ти, въздъхна в себе си Джейк. — Чувам, че напоследък вашата триада има проблеми с полицията в Станли — започна той. — Нима нямате сигурни начини за защита? — Шеф на полицията там стана оня мръсник Макена — въздъхна Чудесния Сун. — А с упорити австралийци като него се работи изключително трудно. Но ще го оправим… — Може би — сви рамене Джейк. — Само че не е сигурно… Колко златни таела на ден губите междувременно? — Не са чак толкова много, че да се тревожим — премина в защита Сун. — А как върви войната за уличните заведения? — опита в друга посока Джейк. — Проклетите Грийн Панг ни създават проблеми — призна Чудесния Сун. — Но нищо сериозно, скоро ще се справим с тях. От небрежния му тон Джейк разбра, че именно тук го стяга чепикът. Изчака една минута, после тихо подхвърли: — Информацията за Ничиреншу е много важна за мен, приятелю. — Тя е поверителна, уважаеми господин Мейрък — поклати глава Сун. — Нима искате да стана предател? Джейк си спомни за сутрешния разговор с Блис. — Между приятели всичко е възможно — промълви той. — Заключените врати могат да бъдат отворени — кимна главатарят на бандитите. — Стига човек да разполага с ключа. — Това е вярно. Дори упоритите австралийци могат да бъдат убедени от своите приятели… — Вие сте приятел с онзи мръсник? — изви вежди Сун. — Не мога да повярвам! — Познавам го още от времето, когато беше ефрейтор. Чудесния Сун се почеса зад ухото: — Всъщност бизнесът ни там ще бъде труден… Не зная дали изобщо си струва. Но на гадния австралиец му кроим шапката и възнамерявам да му я сложа на главата лично… — Кое е този път момченцето? — Аха, виждам, че _наистина_ го познавате! — усмихна се Сун. После разпери ръце и с въздишка призна: — Е, има поверителна информация, която е прекалено скъпа… Джейк отвърна на усмивката, но не защото отвратителната слабост на Макена го поставяше в зависимост от 14К. — Виждам, че все пак искате да сложите край на войната — отбеляза той. — Искам и една седмица подред да печеля на конните надбягвания в Хапи Вали, но това едва ли е възможно… — Може би ще ви помогна да стане… Чудесния Сун попипа устните си и замислено промълви: — Честно казано, не виждам как може да стане това, уважаеми Мейрък. Но любопитството му вече беше пробудено. „Ако успея да сложа край на войната за складовете и заведенията, ще се превърна в истински герой на срещата на босовете, насрочена за вдругиден, помисли си той. Авторитетът ми ще се вдигне до небето!“ Тръсна глава и решението бе взето: — Приемам вашето предложение, но при едно условие. Войната трябва да свърши в рамките на следващите тридесет и шест часа. Съгласен ли сте? — Да. Върху лицето на Чудесния Сун се разля широка усмивка и той изведнъж се превърна в друг човек. Сякаш отново стана палавият По-хан — хлапакът, който беше потърсил и намерил ново семейство в триадите. Баща му беше хладен и сдържан бизнесмен, който не считаше за необходимо дори да говори със синовете си. Най-важните качества на младите според него бяха въздържанието, упорството и гневът, който формира характера срещу бъдещите трудности в живота. Но Сун По-хан не възприемаше тези възгледи и без колебание избяга от дома. Намерил подслон в редиците на 14К, той бързо разбра, че може да живее отлично благодарение на пъргавия си ум и здравите си ръце. Кариерата му в триадата беше светкавична, днес тя беше единственото му семейство. — Чаят скоро ще бъде готов — промърмори той. — А после ще хапнем. Добре знаете, че човек не бива да обсъжда важни въпроси на празен стомах. — Помня угощенията, които сме имали заедно — кимна Джейк. — Те са признак на доверие в един измамен свят, нали? — Точно така — направи опит да се отпусне Джейк. Пред очите му изплува дъска за игра на „уей ки“, върху която се подреждаха сложни връзки. Камъните на противника се превърнаха в „чи“ — тоест, бяха „изядени“, след което идваше ред на обкръжението… Очите му рязко се разтвориха. Проблемът беше, че не знае самоличността на играчите. Той е привърженик на единия от тях и това беше единственото сигурно нещо в играта. Отначало беше убеден, че насреща е Ничиреншу, но после се оказа, че противникът му е по-скоро агентът на КГБ, проникнал дълбоко в Агенцията. Има ли връзка между двамата? На пръв поглед изглеждаше точно така, тъй като Ничиреншу беше успял да подмами Мариана в чужбина и да й отнеме частта от „фу“. Но после в подножието на Тцуруги се появи екип на КГБ с очевидното намерение да го ликвидира… Ничиреншу не се появи в дома на Камисака, но остави своето „фу“ за Джейк. Защо? Нима това беше предложение за мир? Всичко опираше до Ничиреншу. — Да поговорим за нашата сделка, уважаеми Сун — каза на глас Джейк. — О, да — кимна Сун и остави чашката си на подноса. — Ще получите исканата информация: в момента, в който се уверя в прекратяването на войната. — Но това ще стане чак след ден и половина — отвърна Джейк, прикривайки гнева си с цената на доста усилия. „Търпение“, беше го посъветвала Блис… — Значи можете да съкратите нещата — усмихна се Чудесния Сун. — Всичко зависи от вас, уважаеми Мейрък. Джейк отвори уста да отговори, но в същия момент вратата отлетя на пантите си и в стаята се втурна Блис, следвана от трима гардове на триадата. — Проследен си! — задъхано прошепна тя. — Едва успях да се промъкна дотук, без да ме забележат! — Колко са? — скочи на крака Джейк. — Трима. — Господин Мейрък? — Уважаеми Сун, за съжаление трябва да отложим обяда за по-късна дата — очите му пробягаха по помещението: — Има ли други изходи оттук? — Разбира се. Два надземни и един подземен. Джейк избра тунела. Антъни Беридиън умираше. Животът го напускаше частица по частица, заедно с пуснатата на бавни обороти видео лента. Движенията му изглеждаха гротескно забавени, дори примигването на клепачите изискваше няколко дълги секунди. — Господи Исусе Христе! — Мейрък — промърмори Ундерман. — Започва да си отмъщава… Донован се размърда. Беше седнал като дете — с прибрани колене и пъхнати под стола крака. Носеше поло на сини и зелени райета и къси спортни шорти, а на краката му имаше маркови маратонки. Намираха се в специално изолирано с олово помещение на петдесет метра под земята, съвсем близо до Белия дом. Президентът беше гледал видеозаписа и вече оповести своето решение. Всичко ставаше като по време на война, но само Ундерман беше достатъчно възрастен, за да отбележи този факт. Вече за десети път гледаха записа. Ето го Ундерман, изблъсква лекарката и се навежда над Беридиън. Пусната на бавни обороти, лентата наподобяваше ням филм. Ръката на Ундерман потъна във вътрешния джоб на сакото, после бавно излезе оттам, въоръжена с пистолет. Куршумите улучиха лекарката в лицето. Бам, бам, бам! В помещението плисна кръв, примесена с мозък, стената зад убитата се оцвети в червено. Донован бавно се извъртя към Ундерман заедно със стола си. — Сега ти си шефът, Хенри — промърмори той. — Но въпреки това ще ти задам един въпрос: защо я застреля? На твое място бих й задал няколко въпроса. Ундерман прокара длан през лицето си и въздъхна: — Не зная какво да ти отговоря. Предполагам, че съм действал инстинктивно. Изведнъж осъзнах какво стана с Антъни, въпреки всичките ни предпазни мерки… Три денонощия не бях мигнал, мислех единствено за неговата сигурност… А това беше последното място на света, за което… О, всъщност вече няма смисъл да говоря по този въпрос. Нямам логично обяснение за постъпката си и толкоз. Гняв, смайване, сляпа жажда за отмъщение… — Разбирам те отлично, Хенри — меко каза Донован. — Но ти си достатъчно опитен, за да се контролираш. Ти си ветеран в службата и аз не мога да си обясня постъпката ти… — Проклет да е онзи кучи син Мейрък! — извика Ундерман. — От него започна всичко! Донован стана на крака и се протегна. После пристъпи да изключи видеомагнетофона и помещението се изпълни със странна розова светлина. — Може би Мейрък няма нищо общо с това — отбеляза той. — Какво искаш да кажеш? — Нашият айсберг… — Воркута? — Да. Не бива да изключваме подобна възможност. Може би лекарката е била дълбоко замразен съветски агент. — И е успяла да премине всички проверки? — Случва се… — Случва се при онези боклуци от ЦРУ, но не и при нас! — Защо? С какво толкова се отличават проверките на Лангли от нашите? — Не си в течение — изръмжа Ундерман. — Не те обвинявам, защото това не е твоя работа. Но нашите проверки наистина са коренно различни. Именно затова си мисля, че не Воркута, а Джейк Мейрък е успял да вербува лекарката… Донован бръкна в джоба си и извади лист жълтеникава хартия. На такава хартия се отпечатваха шифрограмите, прехващани от територията на СССР. — Първи резултати от новата ни полярна станция — поясни той, докато Ундерман разгъваше листа. — Мисля, че трябва да обърнем повече внимание на проекта „Кам Сан“, върху който работят китайците… — Защо? Това е съвместен проект между тях и няколко западни фирми със седалище в Хонконг. Какво толкова странно има в него? — Много неща — отвърна Донован. — При това непознати за нас. От дешифрираното съобщение личи, че КГБ е имал връзка с някакъв работник в „Кам Сан“. Той по погрешка влязъл в забранен район и помислил, че се намира в хранилището за ядрено гориво. Бил незабавно арестуван и разпитван в продължение на осемнадесет часа… — Че какво толкова странно има в това? — сви рамене Ундерман. — Обичайните мерки за сигурност… — Наистина е така — кимна Донован. — Но този човек е бил разпитван от двама полковници от разузнаването. Това не ти ли говори нещо? — Говори ми, че става въпрос за нещо повече от рутинна проверка. — Нищо, свързано с „Кам Сан“, не е рутинно, Хенри. — Мислиш, че обектът е военен, така ли? — Не съм сигурен, но ако това се окаже вярно, ние трябва да сме наясно преди руснаците: Напоследък азиатската им политика е доста агресивна и ако Китай е решил да вземе съответните мерки, военната конфронтация е сигурна. Ундерман разтърка челото си уморено и въздъхна: — Ще ми се пръсне главата. — Страхувам се, че главоболията ти едва сега започват — леко се усмихна Донован. В канцеларията на Ши Зи-лин беше толкова горещо, че Жанг Хуа беше на прага на припадъка. Излезе навън, спусна се по стълбите и тежко приседна на каменния парапет. Поток от велосипедисти се точеше на метър от него, зави му се свят. Жестоко напеченият камък прогори бедрата му под тънката материя на панталона. Не съм за този начин на живот, горчиво помисли той, докато наблюдаваше облаците прах, които се — вдигаха изпод колелата на велосипедите. Имаше сърцебиене, на душата му беше тежко. Вече седмици наред страдаше от безсъние, докладите при Ву Айпинг изсмукваха и последните остатъци от психическите му сили. Даваше си ясна сметка, че е уплашен до смърт. Забравих си куфарчето, някак равнодушно констатира той. После се изправи с огромно усилие на волята и бавно се повлече обратно. Върна се в кабинета на Зи-лин с чувството, че е напълно раздвоен. Мозъкът му гореше, вече не помнеше на кого какви лъжи трябва да говори. Единственото му желание беше да се оттегли в някоя пещера и поне десет години да остане там. Отпусна се на стола до вратата и избърса потта — от челото си. Беше блед като платно. Зи-лин му подаде чаша студен чай, придърпа един стол и седна насреща му. Жанг Хуа усети, че тялото му се разтърсва като от треска. — Мога ли да ти помогна с нещо, стари приятелю? — попита Зи-лин. Жанг Хуа отметна глава и затвори очи. Как да отговори на подобен въпрос? Може ли да каже, че иска да престане с лъжите? Сигурно, ако не беше мисълта за Ву Айпинг… — Няма нищо, другарю министър — почти шепнешком отвърна той. — От жегата е, скоро ще ми мине… — Разбирам — отвърна другият. — За съжаление ние сме хора на дълга, Жанг Хуа. Той придава смисъл на дните ни… — За вас може би е така — малко по-остро от необходимото отвърна Жанг Хуа. — Защото вие сте богоизбран по рождение… Но за мен не е така. Аз съм обикновен смъртен. Нервите ми се опъват до скъсване, зъбите ми тракат, стомахът ми се свива на топка. Напрежението не ми позволява да стоя, тежестта и отговорността заплашват да ме смажат. Аз не съм Небесният пазител на Китай. Аз не съм _Джиан_!… Зи-лин му отправи поглед, изпълнен със състрадание. Разбираше го добре, но нищо не можеше да направи. Аз може да съм Джиан, но това не ми пречи да съм смъртен като всички останали, горчиво въздъхна той. Острата болка в костите постоянно му напомняше този факт. Нима можех да предвидя страданието, което ще ми донесе раздялата със семейството? Но тогава бях млад и силен, уверен в правотата на каузата си. Толкова уверен, че заради нея напуснах жените и синовете си… Животът обаче е далеч по-сложен. Човек никога не може да предвиди неочакваните обрати в неговия ход. — Моля за извинение, другарю министър — прошепна безпомощно Жанг Хуа. — Но в момента просто не съм в състояние да мисля… — Успокой се, приятелю. От години сме заедно, няма от какво да се тревожиш. Зи-лин протегна ръка и опря пръст върху перваза на прозореца. Кожата му стана кафява. Това не беше прах, а пясък. Микроскопични частици фин пясък, долетели дотук от пустинята Гоби, простираща се отвъд Великата китайска стена. Разтърка пръсти и се замисли. Гледаше лицето на пребледнелия Жанг Хуа, мислеше за думите на Тцун-Трите клетви и си представяше своите синове. Бяха в един град, стъпваха по тънко острие, което всеки момент можеше да се счупи. И тогава… Единият от тях ще загине, а може би и двамата… Струва ли си? Нима съм по-добър от хората, с които се боря, след като съм готов да изгубя най-скъпото в живота си? Нима властта заслужава такава саможертва? Не, тук не става въпрос за властта. Тук става въпрос за Държавата! Видях я да се променя. Лично положих основите на тези промени. Но дали след мен нещата няма да се върнат назад? Дали всичко ще рухне и ще се превърне в прах? Пясък от Гоби. Бил е тук далеч преди моето раждане, ще остане и след смъртта ми. Затова ли жертвах петдесет години от живота си? За пясък и пепел? Безцветна и безформена субстанция — единствената същност на дългия ми живот? Крайният продукт на всичките ми усилия? Не, не! Това не може да бъде! Кой е толкова глупав да жъне прах? Не и Джианът на Китай, помисли Зи-лин. Той няма право на това. — Казвай! — Трима китайци — започна Блис. — Единият е със сив панталон и тъмносиня риза на райета, има белег на бузата. Вторият в момента се разделя с него. Слаб и жилав, облечен с бяла тениска и черни джинси. Третият е оттатък улицата — най-стар от тримата, с уши като на прилеп, кафяв панталон и резедава фланелка. — Видях ги — кимна Джейк. Главите им бяха на нивото на тротоара, а телата им напълно скрити в улея алея, който водеше към офиса на Чудесния Сун. Миришеше на гниещи зеленчуци и урина, канавката беше задръстена от боклуци. — Няма да е зле, ако открием кой стои зад всичко това — отбеляза Блис. — Защото и да се изплъзнем от тези, ще се появят други. — Дейвид Ох знаеше. — Но не ти каза. — Каза колкото успя — въздъхна Джейк. — „Хуо иян“… — Подвижно око? Но това е термин от „уей ки“. Какво общо с човека, който иска да те убие? — Не зная — призна Джейк, без да отделя поглед от тримата мъже, които заемаха позиции. От пръв поглед личеше, че са опитни професионалисти. — Но Дейвид знаеше какво прави. Ако е открил нещо в Агенцията, той без съмнение го е прехвърлил на някакъв информационен носител. Дискета или нещо подобно… Нямаше го у него, значи го е скрил някъде… — Но къде? — Там е работата, че не знаем. — „Хуо иян“… — Нищо не ми говори и това е лошо. Би трябвало да означава нещо, но не зная какво. Междувременно трябва да се освободим от опашката, тъй като е време да погостувам на Достопочтения Чен. — За какво ти е 489 на Грийн Панг? Джейк накратко й разказа за сделката, която беше сключил с Чудесния Сун. — Сега вече съм сигурна, че си луд! — ахна Блис. — След всичко, което си сторил за триадата 14К е истинско чудо, че Достопочтения Чен не ти е отрязал краката! Но това не ти стига и си решил да му искаш услуга! — Аха… Задачата наистина изглежда невъзможна. — Добре че го признаваш — навъсено го изгледа Блис. — Да кажем, че обичам предизвикателствата. — Дано не те е обхванала манията за геройска смърт — продължаваше да се мръщи Блис. — Едва ли — усмихна се Джейк. — Иначе досега да съм изскочил по средата на платното. — Очите му продължаваха да следят тримата китайци, които си избираха позиции в сенчестите входове на улица „Вин Чьон“ и дебнеха като хищници. И тримата притежаваха качеството да стоят напълно неподвижни и да се сливат с околната среда. Бяха истински професионалисти. — Трябва да ги накараме да се размърдат — промълви след известно време той. — Движението винаги носи объркване. Докато в момента държат под око целия район на „Морисън хил“. Ако не успеем да ги размърдаме, никога няма да им се изплъзнем. — Дано не станат ПРЕКАЛЕНО пъргави! Той й се усмихна, после насочи поглед към противоположния край на алеята. — Задънена е, вече проверих — информира го Блис. — Намираме се в капан. — Зависи какво разбираш под капан — промърмори Джейк, заел се да оглежда купищата боклук наоколо. — Да ти се намира кибрит? — Разбира се. Май си решил да пуснеш димна завеса, та да улесниш проследяването ни, а? — Иди да запалиш онези торби с отпадъци — нареди Джейк, без да обръща внимание на иронията й. — Струват ми се доста влажни — огледа ги със съмнение Блис. — Точно това ни трябва — кимна Джейк. Блис се огледа, извади кибрит от джоба си и драсна една клечка. Наложи й се да повтори упражнението още десетина пъти, преди да получи задоволителен резултат. После се появи пушекът. Вонеше толкова ужасно, че очите им се насълзиха. Но в замяна на това беше достатъчно гъст. И забележим. Първи се раздвижиха двамата по-млади преследвачи — Мускула и Белега. Огледаха се, внимателно напуснаха укритията си и тръгнаха да пресичат платното. — Знаеш ли къде се намира басейнът на Ои Кван роуд? — попита шепнешком Джейк, изчака кимването й и продължи: — Там ще се срещнем, ако се наложи да се разделим. Източната страна, при една поцинкована врата. Мускула и Белега предпазливо започнаха да се спускат в безистена. Вършеха го добре — гръб в гръб, напрегнати до крайност. Джейк се хвърли в краката на Белега и успя да го повали, в същата секунда Блис връхлетя върху Мускула и му нанесе силен удар в лицето. Онзи падна, но успя да хване ръката й и тя тежко го последва, падайки странично на лявото си бедро. От устата й се изтръгна неволен вик. Джейк заби тока на обувката си в гърлото на Белега, светкавично се завъртя и мазолестият ръб на дланта му потъна в тялото на Мускула. Ударът попадна в слънчевия сплит, малко надясно и над бъбрека. Въздухът излетя от гърдите на преследвача с остро свистене. В следващия миг Блис вече беше на крака и тичаше, следвана по петите от Джейк. Понесоха се надолу по Вин Чьон стрийт, прелетяха покрай Щръкналите уши и завиха надясно по Ои Кван Роуд. Улицата се издигаше на зигзаг по „Морисън хил“, заобикаляйки сградите около големия плувен басейн. Джейк предпочете да остане настрана от осветените сгради. Без да намалява темпото, той се придържаше към сенчестите стени й предпазливо наближаваше широката, обкована с цинк врата… Опря гръб в стената и направи опит да нормализира дишането си. Все още не беше се оправил напълно, при тичане или резки движения леко му се виеше свят. Очите му останаха заковани върху вратата, ушите му улавяха всички подозрителни шумове. Тялото му под тънката риза бързо изстина от влажния бетон. Металическото тракане на цикадите беше оглушително. Бръкна в джоба си и напипа късче твърд картон. После напълни дробовете си с въздух и се втурна през тясната уличка към вратата: Пъхна картона в ключалката и се залови за работа. Потеше се повече от обикновено, давайки си сметка, че това се дължи и на страха. Тук беше на открито, напълно незащитен. Ключалката щракна и той блъсна вратата навътре. Едва тогава долови лекото шумолене над главата си. Тялото му се стегна, коленете му леко се подвиха. В последния момент си даде сметка, че това е Блис и напрежението отстъпи място на гнева. Би трябвало да усети придвижването й зад гърба си! Бутна я вътре и побърза да затвори след себе си. Помещението беше огромно и кънтящо, въздухът — наситен с миризмата на хлор. Мрак. Джейк хвана за ръка Блис и я поведе към съблекалнята. Там се ослушаха, после бавно седнаха на тясна дървена пейка. — Това е неразумно — прошепна тя. — Лесно ще ни открият тук. По-добре да опитаме покривите… — Има пълнолуние — меко отвърна Джейк. — Видят ли ни на покрива, трудно ще им се изплъзнем. А оттук има най-различни изходи… — Ш-ш-ш-т! Чувам нещо!… Джейк напрегна слух, после бавно поклати глава: — Нерви… — Да вървим! — дръпна го тя. Прекосиха съблекалнята. Тишината се нарушаваше единствено от мекия плясък на водата. Джейк усети нечие присъствие зад гърба си и светкавично се извъртя. Получи силен удар в гърдите, изгуби равновесие и падна в басейна. Водата беше студена. Лишена от светлина, тя изглеждаше необичайно тежка и притисна гърдите му сякаш с юмрук. Вкопчи се в някакви голи ръце и разбра, че ще си има работа с Мускула. Краката му направиха рязко движение и двамата започнаха да потъват. В ушите му се появи тъничко жужене. Оказа се, че Мускула има опит в подводния бой и знае как да се възползва от натиска на водата върху крайниците. Ръцете му се сключиха в желязна хватка около шията на Джейк. Мракът беше непроницаем, лишен от въздух и студен. Като в морга… Опита с лакът два удара „атеми“, но Мускула само затегна хватката си. От устата му, разтеглена в жестока усмивка, излетяха ситни мехурчета. Дробовете на Джейк пламнаха и той с мъка потисна желанието си да отвори уста. Главата му започна да кънти, болката от неотдавнашната контузия се появи със страшна сила. Даде си сметка, че разполага с твърде ограничено време. Светкавично промени тактиката си и притисна тяло към противника. Мускула неволно започна да се отдръпва и Джейк моментално се възползва от предимството си. Десният му юмрук потъна в гръдния кош на врага, ръката и рамото му се превърнаха в една права линия, използвайки цялата сила на мускулите си. Усети как ребрата се огъват, но тишината се нарушаваше единствено от тласъците на кръвта в ушите му. Стисна зъби, за да не поеме вода, вдигна юмрук и го стовари с цялата си сила върху ключицата на другия. Костта поддаде, дори водата не успя да омекоти страхотния удар. Тялото на китаеца омекна и изчезна в тъмната вода. Джейк направи ножица с крака и се насочи към повърхността. Главата му изскочи отгоре, устата му жадно се разтвори за живителната глътка кислород. С няколко загребвания стигна до ръба на басейна, хвана се за парапета и се надигна на мускули. — Джейк! Обърна се и се озова очи в очи с автоматичния пистолет на Щръкналите уши. — Ей сега ще ти пръсна мозъка! — изръмжа заплашително онзи. Но краткият миг, в който вниманието му беше насочено към Джейк, беше напълно достатъчен за Блис. Грешката му беше фатална. Джейк гледаше като хипнотизиран как неподвижното допреди секунда тяло на момичето изведнъж се превръща във вихрушка. Щръкналите уши нямаше много време за колебание. Искаше да натисне спусъка и да ликвидира Джейк, но едновременно с това усети светкавичната атака на Блис. Обърна се да я посрещне, но вече беше късно. Десният крак на момичето се стовари върху стъпалото му, а левият се заби в капачката на коляното. Костта изпука и се строши, от устата на китаеца излетя пронизителен писък. Огромното хале отвърна с многократно ехо, после настъпи миг на тишина. Джейк механично си даде сметка на какво се дължи тя — юмрукът на Блис потъна в тялото на Щръкналите уши, точно между слънчевия сплит и бъбрека. Разнесе се силен плясък и китаецът изчезна. Малки вълнички близнаха краката им. Джейк дишаше тежко, очите му се заковаха върху бледото лице на Блис. За пръв път получиха възможност да видят кой какво може да стори в екстремна ситуация. Резултатът беше повече от задоволителен, а споменът от този първи миг на проверка щеше да остане в душите им, докато са живи… Седем минути по-късно вече бяха на Хенеси роуд. Мокри и раздърпани, те правеха отчаяни опити да изглеждат като обикновените зяпачи, изпълнили тротоарите на квартала Ванчай. Джейк непрекъснато проверяваше във витрините какво е положението зад гърба им и от другата страна на улицата. Вляха се в дългата опашка от хора на автобусната спирка. Качиха се едва на третата кола, носеща номер 24. Беше двуетажна машина с открита задна част — любимо място за хонконгските гратисчии. — Да се качим горе — предложи Блис. — Чака ни доста път. — Нищо подобно — поклати глава Джейк. — Ще слезем преди Котън трий драйв. Искам да разберем реакцията им, преди да сме взели зъбчатата железница за върха. Нямам намерение да ги заведа в апартамента ти. Останаха на претъпканата с народ долна платформа. Автобусът бавно пълзеше по задръстените улици, спираше да изхвърли част от живия си товар и да поеме нов. Двамата незабележимо си пробиваха път към края на платформата, готови да слязат в момента, в който това стане наложително. Навлязоха в Куинсуей и се насочиха към центъра. Автобусът смени платната на движение и започна да спира. До Котън трий драйв оставаха само две спирки. Джейк се огледа. Искаше не само да се ориентира за последен път, но и да запечата в паметта си лицата пътниците наоколо. Блис беше пред него, в началото на стръмните стъпала към изхода. Пред очите му се плъзнаха лицата на дебела китайка на средна възраст, двама хлапаци с лъскави коси и слънчеви очила, някакъв строен европеец със скъпо куфарче в ръце. Млада китайка притискаше към гърдите си пеленаче в розово одеяло, свободната й ръка стискаше пръстите на четиригодишно момче. До нея двама яки китайци — с къси гащета и спортни ризи от тънка коприна оглеждаха американско момиче с красиви очи и надупчена от шарка кожа. Автобусът бавно спря. През предната врата се качиха няколко нови пътници, никой не слезе от задната. Джейк изчака спирката да се опразни и едва тогава побутна Блис. Тя се затича към вратата, той я последва. В същия миг на стъпалото се метна някакъв хлапак, очевидно с намерението да се повози гратис. Главата му почти потъна в корема на Джейк. — Махни се от пътя ми, да те вземат дяволите! — изруга Джейк. Хлапакът замръзна на място. В същия миг Джейк получи силен удар в гърба. Завъртя се като вихрушка и със смайване установи, че зад него стои младата майка. Момченцето, което държеше за ръка, беше изчезнало. Вероятно изобщо не е било нейно, тъй като вместо пеленаче от розовото одеяло надничаше късото дуло на един „Лайсън — ТИ-600“ — картечен пистолет, въведен на въоръжение в Агенцията. Ръката й беше скрита под одеялото и вероятно стискаше късата ръкохватка със спусъка. Блесналите от гняв очи бяха само на няколко сантиметра от лицето му. Беше, не повече от двадесет и две — двадесет и три годишна. Автобусът се разклати и тръгна, хората неволно потърсиха опора в стените и ръкохватките. Джейк грабна хлапето и го блъсна към въоръжената жена. Тя инстинктивно замахна с крак и нещастният гратисчия се затъркаля надолу по стълбите. В същия миг лакътят на Джейк рязко отклони встрани дулото на автомата. Хлапето излетя от последното стъпало и се просна на асфалта. В него се спъна Блис, която затича след автобуса веднага след като разбра, че нещо не е наред. Джейк съсредоточи цялото си внимание към китайката. Дулото на автомата се насочи надолу и го улучи в слепоочието, на милиметри от окото. Бликналата кръв го заслепи, зави му се свят, последиците от неотдавнашната контузия се проявиха с пълна сила и го накараха да се олюлее. Усети, че дулото променя посоката си, не беше нужно да вижда, за да разбере какво ще последва. Ръцете му се протегнаха напред, пръстите му се вкопчиха в приклада на оръжието. Нито той, нито китайката обръщаха внимание на писъците около себе си. Отгатнала намеренията му, жената рязко изви дулото и го заби в гърлото му. Той се задави, от очите му бликнаха сълзи и се смесиха с кръвта. Тялото му политна назад и последва пътя на хлапака гратисчия. Жената се спусна по стълбичката след него, насочи автомата в главата му и се приготви да натисне спусъка. Беше толкова близо, че нямаше нужда да се прицелва. Джейк познаваше прекалено добре качествата на „Лайсън“ и разбра, че ако пръстът й натисне спусъка, по асфалта на улицата ще се разпилеят само отделни части от тялото му. Остана „йо-ваза“, последната надежда. Позицията му беше неизгодна, освен това срещу себе си имаше не катана или обикновен револвер, а скорострелен автомат. Но друг избор нямаше. Извъртя глезена си под крака на жената, насочил се към поредното стъпало. Тялото му се изви като лък, костите пропукаха. Сега най-важното беше да вкара ръката си между нейните и да отмести дулото на автомата. Но първо трябваше да отклони вниманието й е поредица от лъжливи, финтове на краката. За щастие жената реагира точно според очакванията и пръстите му докопаха дулото на оръжието. Отпусна се на колене и рязко дръпна надясно. Отворът със стръмните стъпала към изхода беше прекалено тесен и пречеше на движенията му. Възползвайки се от инерцията на тялото й, той се дръпна плътно вляво, продължавайки да я увлича след себе си. Едновременно с това извъртя китка и дулото на лайсъна се насочи право нагоре. Успя да я придърпа две стъпала надолу, вече бяха на едно ниво. Завършвайки „йо-ваза“, Джейк се надигна и наведе напред, увличайки тялото на жената след себе си. Но тук се получи изненада. Младата китайка пусна оръжието и нанесе два бързи и тежки удара в незащитената лява част на тялото му. Той изпъшка от болка и изхвърли автомата навън. Направи го бързо, но тя все пак получи достатъчно време, за да му нанесе силен удар в слепоочието. Тялото му политна и се удари в металната врата. Замаяно си даде сметка, че е подценил противника. Вече беше ясно, че „йо-ваза“ не стига за неговото пълно обезвреждане. Жената връхлетя върху него и той отстъпи още едно стъпало надолу. Но инерцията беше толкова силна, че движението му продължи и той се строполи на най-ниската площадка. Момичето го обсипа с бързи и точни удари, тялото му се сгърчи от болка. Не виждаше нищо, не можеше да диша, главата му се изпразни. Направи опит за контра и атакува лицето й. Но тя го блокира с лекота, през стиснатите й зъби изригна подигравателен кикот. Все пак успя да сграбчи част от блузката и да я придърпа над себе си. Другата му ръка остана вдигната нагоре — там, където беше блокирана. Жената я изпусна от погледа си и това й струваше скъпо. Юмрукът му се стовари в основата на чипия нос, точно между очите. Силата на удара беше страхотна, към нея се прибави гравитацията и последните частици ярост в душата му. Костта се счупи като клечка, от раната рукна кръв. Джейк заби палец в окото на нападателката, пръстите му стиснаха слепоочието й. Блъсна главата й в металната стена на прохода, но тялото му помръдна от усилието и увисна от стъпенката на автобуса. Остра миризма на изгорели газове го удари в носа, усилията му да се закрепи се провалиха. Затегна хватката си и се изтърси на асфалта, инстинктът го накара да дръпне жената под себе си. Разнесе се тътен, после още един, двамата се затъркаляха по уличното платно. До ушите му достигна пронизително скърцане на спирачки, последвано от дълга серия ругатни на кантонско наречие. После успя да поеме дъх и да се огледа. Лежеше до бордюра, замаян от търкалянето. Някой се надвеси над него, наоколо започна да се събира тълпа. — Пуснете ме да мина! Имаше чувството, че сънува. — Моля, пуснете ме да мина! Аз съм лекар! Няколко души неохотно се отдръпнаха и той видя над себе си лицето на Блис. — Буда, на какво приличаш! — прошепна тя, после вдигна глава и извика: — Отдръпнете се, моля! Дайте му възможност да диша! — Искам да стана — промълви той. Тя подложи ръце под главата му и започна да го повдига. Джейк усети кратък, но остър пристъп на световъртеж. Затвори очи и несъзнателно облиза напуканите си устни. — Добре ли си? Той кимна с глава. Но това беше грешка, тъй като световъртежът рязко се усили. Въпреки това успя да се задържи на крака. Целият беше в кръв, острата й миризма пронизваше обонянието му. Негова ли беше, нейна ли? Главата го болеше, ръката му неволно докосна слепоочието. — Хлапето? — Нищо сериозно — прошепна в ухото му Блис, а ръцете й продължаваха да го придържат. — Жената? — попита той. — Онази там ли имаш предвид? Обърна глава в посоката, в която гледаше Блис. Тълпата беше започнала да се разпръсква, между краката на зяпачите се виждаше безформената купчина върху асфалта. Зад нея се точеше блестяща ивица влага. — Много кръв — отбеляза Блис. После и двамата доловиха нарастващия вой на сирените. — Да се махаме — промърмори Джейк, намръщи се от болка и добави: — Но преди да се приберем у дома трябва да сме дяволски сигурни, че след нас вече няма опашка! — Прегърна я през кръста, преодоля поредния пристъп на световъртеж и бавно закуцука към ъгъла. Тъмнината ги погълна, пред очите им остана единствено сиянието на Адмиралтейството. — Твоят апартамент май остана единственото сигурно място в Колонията! Ранните утринни часове бяха запазени за визитации в новото психосензорно крило на института „Сербски“. Тук държаха най-опасните политически затворници, а на по-лек режим — всички бегълци от Запада. Институтът беше важна съставна част от огромната машина на КГБ. Основна цел на научната работа в „Сербски“ беше да се наднича в главите на дисиденти и предатели, да се открие истината: в какво вярват, кого познават, към каква организация принадлежат, наистина ли са тези, за които се представят… Учените в Института бяха отдали всички сили и умения на една основна цел — да откриват все по-усъвършенствани начини за проникване в сенчестите страни на човешкото съзнание. Новото крило беше наречено „Андропов“ по настояване на Карпов. Именно той беше човекът, внесъл в Кремъл идеята за неговото създаване и водил двегодишна борба за крайната й реализация. Тук беше монтирана най-сложната апаратура за дигитална халюколография, създадена в Съветския съюз, голяма част от машините все още се намираха в стадий на експериментиране. Обиколката на новото крило би била излишна, ако Карпов нямаше на кого да се похвали. Естественият му избор беше, разбира се, Даниела… Посрещна ги комисия, състояща се от трима психотерапевти, специалисти в поведенческите реакции. В Института бяха маниаци на тема сигурност и всичко се вършеше от комисии. Конфузната кражба на кожени калпаци от гостуващите в КГБ областни комисари, станала неотдавна, тук беше напълно изключена… Всички медици имаха военни чинове, от подполковник нагоре. Бяха сдържано-официални, служебната проблематика очевидно беше оставила отпечатъка си върху мрачните им лица. Мълчаливо ескортираха двамата генерали през антисептичните фоайета и ги поведоха по дългите коридори, облицовани с никел и месинг. Лабораториите бяха просторни и светли, запълнени със сложна техника. По масите блестяха цветни монитори и дисплеи, уреди с неизвестно предназначение мигаха с разноцветни светлини. Отвъд лабораториите се намираха помещенията за почивка на медиците. Съществуването им се оправдаваше от факта, че въпреки трисменната работа, на учените често им се налагаше да останат в института повече часове, особено когато се разработваше нов и спешен проблем, или пък имаха насреща си пациент със силна психика и тренирана воля. Навлязоха в поредния коридор. Тук стените бяха лишени от блясък, бетонът беше боядисан с обикновена сива боя. Ярката луминесцентна светлина дразнеше очите. От двете страни бяха наредени врати от тежка стомана и блиндирано стъкло, охранявани от униформени пазачи с мътни очи и пистолети на кръста. Това бяха килиите на пациентите. Обстановката наподобяваше повече на банков трезор, отколкото на обикновен затвор. — Заключихме в килия един от проектантите — обясни най-близкият член на комисията. — След една седмица го намерихме мъртъв. Това ни увери в надеждността на съоръженията. Другите двама се ухилиха. Това изглежда беше стар анекдот сред служителите на Института. Генералите продължиха своята обиколка. Обясниха им, че крилото „Андропов“ съдържа килии от различни типове — според темперамента и характерните особености на отделните затворници. Сред тях се отличаваха тъй наречените меки помещения, запазени за избягали чужди шпиони и дипломати. Стените им бяха в пастелни тонове, мебелировката — удобна и приятна. Имаше картини по стените и от това те приличаха на стаи от луксозни западни хотели. — Предлагаме им тази обстановка по две причини — зае се да обяснява един от придружителите. — Първата се базира на предположението, че те са искрени в своето прераждане и възнамеряват да ни помагат. А втората — че са внедрени врагове. В този случай луксът ги кара да се отпуснат и нашите шансове да ги разкрием съответно нарастват… Продължиха нататък и спряха пред друга врата. — Това е едно от „твърдите“ ни помещения — обади се друг член на комисията. Генералите надникнаха. Килията беше с голи бетонни стени, в едната от тях беше прикрепен тесен нар. Тоалетната представляваше обикновена дупка в пода. — Погледнете нагоре. Генералите се подчиниха. Таванът беше боядисан в бяло, върху него бяха прикрепени множество прожектори. Придружителят щракна с пръсти и помещението се изпълни с ослепителна, режеща очите светлина. Ново щракане и прожекторите угаснаха. — Вършим това в интервал от шест минути — поясни домакинът. — След задълбочени изследвания и продължителни експерименти стигнахме до извода, че това е оптималното време за прекъсване на човешкия сън и предизвикване на максимално психическо разстройство у пациента. Излязоха в коридора и продължиха обиколката си. След демонстрацията на режещата светлина в килията флуоресцентното осветление на коридора някак странно дразнеше очите. Карпов извади от джобчето си очила с метални рамки. Не обичаше да ги носи в присъствието на външни хора, но пред очите му играеха дразнещи черни точици. — Сега ще видите най-доброто постижение на крилото „Андропов“ — обади се третият член на комисията. Пред тях се отвори още една стоманена врата и петимата пристъпиха в помещение, което на пръв поглед не се отличаваше по нищо от „меките“ килии, които вече бяха инспектирали: диван, тапицирани столове, килим, лавици с книги, картини в приятни панелни тонове по стените, които бяха боядисани в неутрални цветове. — Тази килия е предназначена за нашите най-упорити затворници — продължи обясненията си третият член на комисията. — Това са идеологическите врагове и предателите. В продължение на много години тези хора просто са били избивани в подземията на Лубянка след елементарни и обикновено безплодни разпити. Но днес ние разполагаме с далеч по-модерни средства и резултатите са налице. — Не разбирам — намръщи се Карпов. — Това е естествено, другарю генерал — сервилно се усмихна домакинът. — По тази причина възнамеряваме да направим една малка демонстрация. Моля, седнете — ръката му се насочи към позлатената рамка на стол в стил Луи XIV. Докторът щракна с пръсти и от стола изскочиха тънки стоманени ленти, които се стегнаха около китките и глезените на генерала. — Какво е това? В ушите на Карпов се появи тежък тътен, стената насреща му започна да се руши под напора на плътна водна стена. В същото време библиотеката вдясно се разпадна и се превърна в гадно влечуго е лепкави пипала, които започнаха да се увиват около тялото на Карпов. Килимът се разкъса пред очите му, парчетата се превърнаха в кълбо отровни змии, които надигнаха глави и започнаха да се приближават към него със зловещо съскане. Канапето на ивици изведнъж се превърна в ръмжащ тигър, готов за скок. Карпов изгуби самообладание и направи опит да се освободи. — Не търпя да бъда вързан! — изкрещя той. — Веднага ме… — изведнъж млъкна и облещи очи. Подът на килията рязко се наклони, столът се плъзна и се удари в стената. Карпов напразно търсеше очилата си, паднали при рязкото движение. Изведнъж изпита чувството, че потъва в океанските дълбини, осветлението стана разсеяно, като под водата. През рухналата стена продължаваха да нахлуват пенести струи. Стана му студено, изпита чувството, че е мокър до кости, опита се да протегне ръка, но не можа да определи дали пипа вода или просто въздух. Пред очите му се появиха различни морски създания: акули и гигантски октоподи, риби-меч и баракуди. Истински кошмар! Карпов отвори уста да изкрещи, но в гърлото му нахлу леденостудена морска вода. Очите му се обърнаха с бялото нагоре, мозъкът му изключи. Повърна направо върху костюма си. Изправена до остъклената стена в съседното помещение, Даниела безмълвно наблюдаваше спектакъла. — Значи това е халюколографията — промълви Юри Лантин и излезе от затъмнения ъгъл. — Гледана оттук, тя не ми се струва кой знае какво… — Трябва да я изпиташ върху себе си, иначе не можеш да разбереш нищо — отвърна Даниела. — Субектът се превръща в център на имагинерните възприятия. — Нашият приятел Карпов май наистина се чувства като център — промърмори Лантин. — Това е напълно нормално — обади се един от членовете на комисията. — Защото се въздейства пряко върху петте му сетива, при това с огромна сила. Лазерните холограми от нов тип са наистина впечатляващи. Можете да ми вярвате, че всичко, което става отвъд тази стена, е напълно реално за пациента. Вперили погледи в сгърченото тяло на генерал Карпов, Даниела и Лантин нямаха друг избор, освен да се съгласят с домакина. — Но най-добрите резултати се получават с тъканните стимулатори. Човешкият мозък знае, че очите могат да лъжат, но е напълно безпомощен, когато се въздейства едновременно върху всички останали сетива. Оттатък десетсантиметровото стъкло Карпов правеше отчаяни опити да се свие във формата на зародиш. Огромните му мускули се издуха от напрежение, от наранената кожа на китките му бликна кръв. Дори при изключени микрофони беше ясно, че плаче като дете и едновременно с това се дави. Лантин не му обръщаше никакво внимание. Гледаше Даниела и не можеше да се освободи от чувството, че за пръв път в живота си се среща с толкова съблазнителна жена. В съзнанието му изплуваха думите, които й беше казал преди известно време: „Знаеш ли, ти си съвсем права… Никога не бих поискал да изтръгна тайните на Карпов с помощта на жена му… Понякога екстремалните мерки са единствените, които дават резултат. Но трябва да имаш много кураж, за да прибегнеш до тях. Да имаш това, което американците наричат «дух като шкурка»…“ Даниела ясно виждаше страстта в очите му. За пръв път в живота си изпита досада от проявата на толкова ясно изразени сексуални апетити. Меко казано, те бяха съвсем не на място тук, в присъствието на трима закоравели психотерапевти, които наблюдаваха полудяването на Карпов оттатък стъклената стена с равнодушието на сфинксове. Отново си помисли за сексуалните лекарствени стимуланти, които Юри й предложи и тя с готовност прие. Това е начинът, по който ще го унищожа, рече си тя. Дори и само за да спася себе си… Продължаваха да стоят срещу стъклената стена и да гледат разрухата на едно човешко същество. Всеки затворил своите мисли в главата си, без никакво понятие за ада на института „Сербски“, в който бавно потъваше нещастната жертва. Събрани в другия ъгъл на малкото помещение, членовете на комисията продължаваха да следят стихващите жизнени функции на генерал Анатолий Десидович Карпов — заместник главнокомандващ Окупационната армия в Унгария през 1956 година, герой при потушаването на Украинското въстание през 1966, всеотдаен защитник на революционните завоевания. Светът на Андрю Сойър започна да се срива по време на призрачната сватба със семейство Ху, организирана от Сам Ку. Беше странно усещане, може би защото изобщо не го очакваше. Мислите му бяха заети изцяло с Мики и бъдещия й съпруг призрак. Семейство Ху беше многодетно — шест дъщери и седем синове. Осмият, на име Дънкан, беше загинал на шест години при автомобилна катастрофа. Блъснал го пиян шофьор. Питър Енг откри Сам Ку и това сближи Сойър със семейство Ху. Духовете на мъртвите им деца молеха за щастието, от което бяха лишени приживе. Сойър веднага хареса фамилията Ху. От тях се излъчваше добронамереност и топлота. Обсъждайки размяната на сватбени подаръци с тях, той за пръв път усети облекчение. Острата болка, стягаща сърцето му, след като Мики му се яви насън, бавно започна да отстъпва. Даровете включваха дрехи, домашна електроника, огромно брачно легло — всичко направено от хартия в умалени мащаби. Договориха се и за зестрата, която Сойър трябваше да плати в „банкноти на Ада“ — специално отпечатани хартии, които се продаваха в специализирани магазини. Сам Ку избра за церемонията таоистки храм на Ладър стрийт, прорязваща един от западните квартали на града. Денят и часът са от особено значение, предупреди участниците тя. Събрани под свода на храма, гостите наблюдаваха Сам Ку, която се изправи пред ярко оцветените кукли от хартия, олицетворяващи младоженците. Около тях бяха подредени картонените фигурки на величията от Ада, които трябваше да благословят церемонията и да обърнат благосклонно ухо към псалмите на Сам Ку. Въздухът стана оранжев от горящите ароматични пръчици. Сложен и напълно неразбираем за Сойър, ритуалът се проточи часове наред. В крайна сметка присъстващите получиха главозамайване от тежкия въздух и различните аромати. Но магията оживя. Дори „гуай-лох“ като Андрю Сойър беше в състояние да я усети сред обкованите с дърво стени на храма и монотонните псалми на Сам Ку. След известно време започна да изпитва усещането, че думите на старицата заживяват самостоятелен живот, а тя просто отваря уста, за да им даде както триизмерната форма, така и нужната свобода. Имаше чувството, че неговата Мики и момченцето Дънкан на семейство Ху придобиват плът и кръв, застават живи пред странния олтар… Към края на церемонията Сойър вече беше сигурен, че вижда Мики в дъното на мрачния храм. Беше голяма като ръката на силен и красив младеж. Подчинявайки се на глупав импулс, той насочи супермодерната фотокамера „Кодак-диск“ натам и натисна бутона за снимане. После всички излязоха навън. Сойър накара семейство Ху да се подреди на стъпалата пред храма и се приготви да ги снима. Именно в този момент зърна Питър Енг, който забързано крачеше по отсрещния тротоар. Сойър смаяно отпусна апарата. Беше изпратил Енг в Колуун, оттатък пристанището, където имаше важна работа. Какво прави тук, на улица „Ладър“? Защо се е разбързал толкова към Холивуд роуд? Цяла сутрин и голяма част от следобеда Джейк и Блис търсеха местонахождението на Достопочтения Чен. В случая Джейк действаше сам, тъй като по очевидни причини вече не можеше да разчита на техническата помощ на Агенцията. А съперничеството между триадите беше толкова ожесточено, че едва ли и Агенцията беше в състояние да го прекрати. Може би затова откритието направи Блис, а не той. В продължение на доста време се отбиваше в различни телефонни кабини, провеждаше кратък разговор и след това продължаваха. Джейк не я попита на кого звъни и каква информация получава. В четири и петнадесет тя излезе от поредната телефонна кабина и кратко обяви: — Намира се в Макао. — В Макао ли? — учуди се Джейк. — Но Грийн Панг няма влияние там… — Вероятно вече го има. Два пъти седмично отсяда в хотел „Партита“, говори се, че е купил част от акциите му… Четиридесет и пет минути с кораба на подводни криле. До Макао се стига по три начина, зависи от това колко бързаш. Когато Джейк и Блис бяха деца, имаше само ферибот, който покриваше разстоянието за около три часа. По-късно въведоха бързоходните хидролайнери, които съкратиха времето на час и четвърт. Най-бързи бяха съвременните кораби на подводни криле с турбодвигатели, изминаващи разстоянието за по-малко от час, дори при бурно море. Пристегнали коланите на креслата от самолетен тип, Джейк и Блис наблюдаваха бързо отдалечаващото се устие на Пърл ривър и малката точка суша на хоризонта, която представляваше суверенна португалска територия. В очите на Джейк Макао винаги е бил пример за краен упадък. Според него, ако Антъни Бърджес беше поставил известната си пиеса „Портокал-часовник“ не в Англия, а в Маями бийч, пример за мрачното бъдеще на човечеството несъмнено би бил именно Макао… Пристанището и кварталите около него лъхаха на разруха. Такситата бяха стари и раздрънкани, някогашните луксозни хотели бяха мръсни и пълни с мухи, човек оставаше с чувството, че не са почиствани от тридесетте години насам. Дори палмите бяха прашни и оклюмали. Противно на рекламите в разноцветните дипляни, тук нямаше почти никакви туристически забележителности. Единствено казината привличаха тълпите от пристрастени към хазарта китайци. В Хонконг беше забранен всякакъв вид хазарт, с изключение на залаганията на коне в Хапи Вали. Докато в Макао беше точно обратното. Игралните зали бяха задръстени денонощно, въздухът тежеше от цигарен дим и миризма на потни тела. Хиляди китайци бързаха да заложат пари на традиционните азиатски игри фан-тан, сик-по и пай-као, немалко бяха мераклиите да си опитат късмета и в западните хазартни игри като рулетка, Блек Джек и барбут. Хотел „Партита“ беше кръгла постройка с розова фасада, издигаща се току до пътя за Синтра. На места боята беше толкова избледняла, че беше придобила цвета на мръсно бельо. Сградата е била построена през 1920 година, но Джейк се съмняваше, че и тогава е притежавала някакъв чар. А сега приличаше на тлъст китайски задник и нищо повече… Откриха Достопочтения Чен да играе сик-по, което в буквален превод означаваше „скъпоценни зарове“. Играеше се с три зара, затворени в стъклена кутийка с непрозрачен капак. Лицето му беше зачервено, кръглите като копчета очи не се отделяха от капачето. Джейк се облегна на стената и зачака. Времето му беше малко, но за нищо на света не би прекъснал играта на Достопочтения Чен. И без това разговорът бе труден и нямаше никакъв смисъл от допълнителни усложнения. След известно време направи знак на Блис и я поведе към ресторанта на горния етаж. Поръчаха си безвкусна португалска храна и отправиха погледи към прекрасната панорама зад прозореца. Слънцето залязваше, огнените му ръце палеха пожари над синия океан и златните плажове. На брега нямаше летовници, ресторантът също беше празен. Всичко живо беше в игралните зали. Четиридесет минути по-късно отново бяха в казиното. Достопочтения Чен не беше мръднал от мястото си и час по час бършеше потното си чело с копринена кърпичка. Как ли се чувства човек, когато играе комар сам със себе си, запита се Джейк, спомнил си, че мафиотският главатар е закупил част от акциите на хотела. _Има много пътища за проникване в лагера на врага_, учеше го Фо Саан. _Но само един може да те изведе невредим оттам._ Както винаги Фо Саан се оказа прав. Сега беше важно не да привлече вниманието на Достопочтения Чен, а да го задържи. Джейк извади от джоба си пачка банкноти и я тикна в ръката на Блис. — Умееш ли да играеш сик-по? — погледна я в очите той. После се обърна и напусна игралната зала. Спусна се в мрачното фоайе на мецанина и се приготви за чакане. Избра едно сепаре близо до входа, оттам можеше да наблюдава всеки, който влизаше и излизаше. През отвора се виждаха празните гишета на туристическите агенции. Обзети от скука, служителите се бяха събрали пред едно от тях и играеха маджонг. Тракането на плочките кънтеше из празното фоайе и дразнеше слуха му. Облегнат назад, той си поръча сода с лимон и вдъхна миризмата на плесен и изгубени мечти, която излъчваха старите тапети на стените. За двадесет минути престой получи офертите на три проститутки. Двете бяха китайки, а третата евразийка. Лицата им бяха покрити с дебел пласт пудра и грим, от това приличаха на восъчни кукли. При второто си минаване оферта му направи и келнерката. Нейната цена беше далеч по-разумна от предишните. Но той все пак предпочете още една сода. Блис и Достопочтения Чен се появиха в горния край на извитата като тирбушон стълба. Джейк излезе от сепарето и ги посрещна с дълбок поклон. — Чувал съм за какви ли не начини за представяне, господин Мейрък — усмихна се Достопочтения Чен. — Но за пръв път се сблъсквам с вашия… Все пак той ми даде възможност да се запозная с една прекрасна млада дама. — Ще седнете ли? Китаецът кимна с глава. Джейк хвърли кратък поглед към Блис, която го разбра и побърза да се оттегли. Обичаите трябва да се спазват, въздъхна Джейк. Жената няма място при деловите разговори на мъжете и това важи за всяко кътче на Азия. Ярките очички на Достопочтения Чен с любопитство оглеждаха лицето на Джейк. Сякаш веднага искаше да отгатне каква е причината за тази среща, какво ще поиска от него този чужденец. Отказа предложеното от Джейк питие, въздъхна и каза: — Мистър Мейрък, вие ми струвате много пари, жива сила и най-вече авторитет… — Отказът на питие по време на делови разговор е ясен намек за неодобрение и още по-ясна индикация, че разговорът няма да е приятелски. — А сега прекосихте пролива, за да говорите с мен. Честно казано, не виждам какво можем да обсъждаме, но възпитанието изисква да ви изслушам, макар че това едва ли ще бъде оценено от един варварин… Рециталът свърши, Достопочтения Чен сключи ръце на корема си и го погледна с очакване. От цялото му поведение лъхаше неприязън. — Бизнесът си е бизнес — въздъхна Джейк. — В това, което съм ви сторил, няма нищо лично. Видях благоприятна възможност и се възползвах от нея, това е всичко. Едва ли е нужно да подчертавам това пред човек като Достопочтения Чен. — Искам да науча защо сте тук — отсече шанхаецът и хвърли многозначителен поглед на часовника си. Джейк отвори уста, после я затвори и се облещи. Стената до тях изведнъж се изду като балон, а помещението се изпълни с оглушителен грохот и звън на счупени чаши. Блис видя двамата тайванци, появили се от долния етаж на казиното. Настанила се до Достопочтения Чен, тя веднага забеляза, че те нямат намерение да залагат. Единият застана в горния край на стълбището към мецанина, а другият започна бавна обиколка на заведението. Направи й впечатление мазолестата ръка на първия, легнала спокойно върху парапета от ковано желязо. Успя да отмести поглед миг преди главата му да се вдигне нагоре. Понечи да стане и срещна втренчения поглед на трети тайванец, настанил се точно срещу игралната маса. Какво става, по дяволите? После сградата се разтърси като от земетресение, разлетяха се тухли, парчета бетони счупени стъкла. Тя простена, тръсна глава и със залитане се насочи към стълбата. Откъм мецанина се издигаше гъст облак дим, задушлив и лют едновременно. О, Буда, простена сърцето й. Джейк! В един кратък миг преди връхлитането на първата ударна вълна светът сякаш замря. Стената остана издута, но все още цяла. Този миг беше достатъчен за Джейк, който сграбчи ризата на Достопочтения Чен и го дръпна заедно със себе си зад преобърнатата маса. В следващия миг стената рухна и настана истински ад. Но дървеният плот на масата ги предпази от свистящите във всички посоки тухли и бетонни късове. Плотът и бързите рефлекси на Джейк — комбинация, която не убягна от вниманието на шанхаеца. Свит като зародиш в прегръдката на Джейк, той вдигна глава и спокойно отбеляза: — Макар да сте варварин, вие имате душа на тигър, господин Мейрък. Вашата бързина спаси живота и на двама ни. Джейк го пусна и бавно започна да се изправя. Наоколо все още летяха парчета мазилка. С изключение на стената и тяхното сепаре, фоайето беше останало почти непокътнато. Някой истерично крещеше, на крачка от тях беше клекнала келнерката с разумната оферта и ритмично се поклащаше напред-назад. По лицето й се стичаха сълзи, косата й беше побеляла от фин прах. Достопочтения Чен огледа щетите и поклати глава: — Нека Буда ни помага, но някой от нас има наистина могъщи врагове! — В далечината се разнесе вой на сирени. Китаецът се извърна към Джейк и добави: — Питам се кой от двамата… — на лицето му се появи усмивка: — Всъщност това няма значение. Нали нашите свещени органи останаха цели и непокътнати? — Раменете му леко се присвиха: — Застраховка и малко пари в подходящата лапа… Това е, което ни трябва… Насам, моля! — Изглеждаше абсолютно спокоен, разрухата наоколо не му правеше никакво впечатление. В мецанина се натъкнаха на Блис. Джейк изтича към нея и я взе в прегръдките си. — Нищо ми няма — прошепна тя, поклати глава и се разрида: — Съжалявам… Засякох двама и ги държах под око. Но не очаквах, че ще има и трети… Дойде откъм гърба ми. Обърнах се, но вече беше късно… — Всичко е наред — погали косата й Джейк. — Беше ме страх за теб! — промълви тя. Той само я стисна в прегръдките си. Какво би могъл да каже? После усети присъствието на Достопочтения Чен до себе си. — Добре ли е младата дама? — полюбопитства той. — Младата дама е добре — отвърна Блис и избърса с юмрук сълзите си. — Добре — кимна китаецът. — А сега ме последвайте. Излишно е да слушам глупави въпроси, на които нямам отговори. Всеки момент тук ще бъде пълно с шибани полицаи. Обърна се и тръгна към дъното на мецанина. Там имаше врата, на която пишеше „Вход забранен“. Озоваха се в светъл и просторен кабинет. — Сега вече съм сигурен, че ви дължа едно питие, господин Мейрък. Озадачен и объркан, Сойър побърза да се сбогува със семейство Ху. Спусна се по широките каменни стъпала на храма и успя да зърне гърба на Енг, който тъкмо завиваше в първата пресечка на улицата. Ускори крачка и забърза след него. Стигна ъгъла леко задъхан от необичайните усилия, но все пак навреме, за да види как помощникът му влиза в някакъв склад. Табелата над входа съобщаваше, че тук се занимават с търговия на женшен. Сойър забави крачка, избърса чело с ленена кърпичка и мрачно поклати глава. Времето беше прекалено горещо за преследване, при това на най-близкия си помощник. Рампата пред склада беше отворена, към нея беше долепен голям камион „Исузу“. Двама младежи с ленти на главите и фланелки без ръкави пренасяха кашони от вътрешността на склада в каросерията на камиона. Сойър пристъпи напред и видя третия — по-възрастен и улегнал, с бележник и сметало в ръце. Очевидно беше някакъв началник, който пресмяташе стойността на стоката. Сойър побърза да са възползва от възможността да избяга от палещите лъчи на слънцето и хлътна във входа на отсрещния склад, чиито метални врати зееха широко отворени. Приятен аромат на подправки го удари в носа. Младежите отсреща продължаваха своята работа, а наблюдателният пункт се оказа отличен. Виждаше всичко, което ставаше отсреща, същевременно камионът го прикриваше. Питър Енг се беше изправил до човек с прошарена коса и нещо му говореше. Сойър присви очи срещу ярките лъчи на слънцето и се опита да разгледа лицето му. Беше широко и плоско лице на кантонски селянин. В него имаше нещо познато. Колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че някъде е виждал този човек. Но къде? Енг и кантонецът стояха близо един до друг, а младежите продължаваха да работят, без да им обръщат внимание. Купчината кашони в склада намаляваше със смайваща бързина. В един момент кантонецът вдигна глава да ги погледне, после се премести наляво, следван от Енг. Навътре, към по-дълбоката сянка, но едновременно с това и по-близо до Сойър. Ъгълът на наблюдение се промени и американецът усети как стомахът му се превръща в мазна топка. Господи, замаяно въздъхна той. Не мога да повярвам! Самотен слънчев лъч пробяга за миг по лицето на кантонеца и разкри грозен, продълговат белег. Као Бялото око! Преди няколко години „Сойър & синове“ имаше проблеми с нови разработки на свой електронен продукт. Малко преди внедряването му в производството чертежите изчезнаха. Сойър не вдигна шум и не повика полицията. Реши да проведе свое вътрешно разследване и подготви фалшив прототип на новата техника. После постави в помещението камери с инфрачервени лъчи и бързо установи самоличността на шпионина. Не поиска арестуването му, а просто нае една от най-добрите агенции за проследяване и я пусна след него. Представителите на агенцията докладваха лично на Сойър, а писмените и снимковите материали бяха заключени в личния сейф на тайпана. Скоро пътят на фалшивия прототип го отведе до инициатора на кражбата. Сойър никога нямаше да забрави това прорязано от белег лице, увеличено до неестествени размери на снимката, направена с високоскоростен телеобектив. Сега, отново изправен пред това лице, Андрю Сойър трепереше. Не знаеше дали това се дължи на гняв или на страх. Проблемът с Као Бялото око беше сериозен, тъй като той се оказа един от високопоставените съветски шпиони в Колонията. Тайпанът бавно отмести поглед. До дясната стена на склада имаше тясна стълба, която очевидно водеше към офисите на втория етаж. Над прашните прозорци висяха бамбукови сенници, но вътре светеше луминесцентна лампа и той успя да зърне очертанията на неясна фигура. Избърса врата си с влажната кърпичка и мрачно поклати глава. Какво, в името на Буда, правеше неговият помощник тук, в базата на един високопоставен съветски агент? Тайпанът не беше предприел никакви действия срещу Као Бялото око, защото прецени, че е далеч по-добре да познава врага си, отколкото да го разкрие и на негово място да бъде поставен друг. Шест месеца след кражбата се наложи да освободи от работа тридесет-четиридесет от своите служители. Направи така, че чуждият агент в компанията да се окаже между тях. Но сега изпита съжаление, че не беше предал доказателствата си срещу Као на Специалните служби. Отсреща настъпи раздвижване и Сойър бързо забрави за миналото. Вратата над двамата се отвори и един мъж бавно излезе на стълбището. Сойър не беше в състояние да види лицето му, тъй като горе цареше дълбок полумрак. Чу някакъв глас, Енг и Као прекратиха разговора си и вдигнаха глави. Видяха приближаването на третия и държанието им коренно се промени. Беше ясно, че се стягат от присъствието на някакъв шеф, вероятно тайпанът на фирмата! Господи, отново въздъхна Сойър. Аз прекрасно зная колко високопоставен е Као Бялото око! Следователно този, който се спуска по стълбата, е най-малко главен резидент на всички съветски шпиони в Хонконг! Естествено, той не очакваше да познава този човек. Затова, когато лицето му бавно изплува в светлината на рампата, той почти механично вдигна кодака и започна да натиска бутона за снимане. Беше толкова смаян, че пръстът му продължаваше действието дълго след като дискетата в апарата свърши. Питър Енг. Щрак! Као Бялото око. Щрак! Сър Джон Блустоун. Щрак, щрак, щрак!… — Искането ви е неизпълнимо! — отсече Достопочтения Чен и се изправи. В ръката си държеше малка порцеланова панда, пръстите му с обич галеха гладката й повърхност. — Освен това войната за заведенията и складовете е нещо, което ние с Чудесния Сун ще решим помежду си! — Но тя засяга всички членове на Грийн Панг — изтъкна Джейк. — Нали трябва да се погрижите за семействата на убитите? — Те получават необходимите компенсации — кратко отвърна Достопочтения Чен. — Ние знаем как да се грижим за хората си. — Но смъртта си е смърт — обади се от ъгъла на дивана Блис. — Нищо не може да върне убитите. Нима не е така? Шанхаецът извърна глава и я огледа. Беше се свила на дивана, коленете опираха в брадичката й. Между дланите си стискаше голяма чаша скоч. Понечи да я скастри, после изведнъж се сети, че само преди минути се беше намирал в същата поза, сгушен в прегръдката на Джейк. — Смъртта е част от живота — хладно промърмори той. — Никой не може да й избяга. — Това е вярно, Достопочтени Чен — обади се Джейк. — Но когато разсъждаваме от гледна точка на бизнеса, често стигаме до заключението, че от смъртта намаляват и печалбите ни… — Всеки добър бизнесмен е наясно с това, господин Мейрък. — Но между праволинейността и смъртта може да бъде намерен компромис… Достопочтения Чен се върна зад бюрото си и седна. Порцелановата панда се настани върху купчинката пликове. Джейк изтълкува мълчанието на домакина като покана да продължи. — Човек прави компромиси през всеки ден от живота си. Подкупва полицията да гледа на другата страна, използва заплахи, за да вземе своето от собствениците на магазини, внедрява агенти в Специалните части, за да осигури спокойната контрабанда на злато, оръжие и наркотици… Всичко това е компромис, макар често да го считаме за нормална част от бизнеса… Човек трябва да се раздели или с пари, или с жива сила. Иначе никога няма да получи това, което иска… Не виждам защо нещата трябва да стоят другояче в бизнеса със складовете и заведенията. — Ще ви кажа защо, господин Мейрък. Защото искам _всички_ складове и заведения за Грийн Панг. Те ни се падат по наследство. Мой дълг е да ги върна в ръцете на хората си. — Ако говорим за наследство, тогава „хака“ — коренните жители на Хонконг, имат най-големи права върху заведенията — възрази Джейк. — Но по отношение на дълга сте абсолютно прав. Ще ви попитам нещо, Достопочтени Чен… Колко пари събрахте от обектите след началото на войната с 14К? — Нито цент — безстрастно обяви Достопочтения Чен. Джейк се изправи и насочи поглед към Южнокитайско море, простиращо се току зад прозореца. — Ще ви кажа какво бих сторил, ако бях съветник на 489 по време на такава ожесточена война — тихо промълви той. — Бих препоръчал да се осъществи контакт с главния Хака и да му се предложи това, което неговите съплеменници отдавна мечтаят — да напуснат джонките, в които живеят от десетилетия, и да се върнат на земите, които им принадлежат. Ще им предам управлението на всички спорни заведения, а срещу това ще им поискам такса — да речем петдесет процента от чистите приходи. И тези пари ще разделя поравно между Грийн Панг и 14К… — Така моят 489 ще получава парите си всеки месец като по часовник, без да изпраща хора да ги събират, без да се водят кръвопролитни войни. Но най-важното е, че ще накара главния Хака да му бъде вечно задължен, тъй като проблемите сред младото поколение кореняци вече вземат епидемични мащаби и никой не може да ги ограничи. С един замах ще решим тези проблеми, ще бъдат доволни не само младите, но и техните родители. Ще получат нов бизнес на твърда земя, ще бъдат по-близо до духовете на дедите си, ще бъдат щастливци спокойни… — Да не говорим за огромния авторитет, който моят 489 ще получи след подобна коренна реорганизация! Достопочтения Чен дълго мълча. После от гърдите му се откърти дълбока въздишка, главата му се повдигна: — Преценката ми за вас е били погрешна, господин Мейрък. Вие сте дявол, но не „чуждестранният дявол“, за когото ви вземах. Буда ми е свидетел, че сте по-лукав и от най-лукавия китаец! — на лицето му изведнъж се появи широка, почти момчешка усмивка: — Признавам, че във вас открих своето най-силно оръжие! Ничиреншу лежеше в нежната прегръдка на Пърл. Вслушваше се в равното й дишане, поемаше в гърдите си невероятната смесица на дъха й, съдържаща в себе си едва доловим аромат на алкохол, парфюм и женственост. През широко отворените прозорци долиташе сънливото жужене на нощни насекоми. Тялото й се размърда, лъч светлина попадна върху нежните й ръце. Вероятно сънуваше нещо прекрасно… Звуците и миризмите наоколо му бяха до болка познати — като боите, които художникът изстисква върху палитрата си. Нормално те му помагаха бързо да потъне в дълбок и непробуден сън, който често траеше по десет часа и повече. И след който се събуждаше бодър и свеж, изпълнен с нови сили… Но тази нощ сънят бягаше от очите му, свиваше се в далечината, по-недосегаем дори от бреговете на Япония. Защото не мислеше за Пърл, а за Камисака. Нещо необичайно ставаше в душата му. Камисака го откри сред ивиците лунна светлина, които най-сетне намериха пътя си сред тежките дъждовни облаци и огряха преплетените голи тела в леглото. Пърл продължаваше да излъчва омайното си присъствие, но Ничиреншу вече не беше в състояние да потъне в светлия й свят. Направи многобройни опити да го стори, но нещо вътре в него оставаше мъртво и неподвижно, като ръждясала котва на океанското дъно. Сякаш по време на кратката дрямка в душата му се беше появила странна решетка. А заедно със събуждането си откри, че е безвъзвратно променен. Легнал в удобното легло, той гледаше блестящите лунни лъчи и бавно осъзнаваше, че решетката в душата му е изградена от Камисака. Чувството, че няма нищо общо с този дом беше като физическо доказателство за нейното присъствие. Зовеше го не само втората родина, привличаше го и любовта на тази жена. За пръв път в живота си разбра, че силата на „ками“ е най-великото нещо на света. Това разкритие го разтърси из основи. Фактът, че собствените му чувства към друго човешко същество се оказват по-силни от цялата му дългогодишна подготовка, направо го парализираше. Странно. Имаше усещането, че лежи в съвършено направена люлка, под клоните на великолепни борове, пропускащи точно толкова слънчева светлина, колкото е необходима за затопляне на тялото му. Висеше там и леко се люлееше… Доволство. Как е възможно това? Нали още майка му го беше предупредила, че пълното доволство не съществува? Сега обаче започна да си дава сметка, че тя е била на погрешен път. Защото сега знаеше какво означава да си _отдаден_. Юмико никога не беше изпитвала това чувство, следователно не би могла да си представи какво ще бъде неговото отражение върху духа. До този миг и той като нея беше живял живота на отшелник. Просто защото така го беше възпитала. Защото неволно му беше внушавала да страни от хората, да не им се доверява, да не търси близостта им. Изхождайки от собствения си горчив опит. А той се беше оказал добър ученик. Възприе всичко, научи се да живее с гнева и душевната болка, научи се да ги използва като надежден щит за своето оцеляване. Пътуването към истината започна с Камисака, но завърши със смъртта на Мариана Мейрък. Мариана беше първият човек на този свят, който му показа, че може да бъде харесван заради самия себе си. Краткият отрязък от време, в който бяха заедно, се оказа напълно достатъчен за зараждането на едно истинско и чисто приятелство. Нещо в нея дълбоко го трогна. Може би искрените чувства, които избуяха, въпреки предубежденията и предполагаемата омраза. Смъртта й го прониза като нож в сърцето. Именно тя отприщи бента на вълнението в гърдите му, той най-накрая получи доказателство, че не е безчувствен, че може да люби и страда… После се замисли за Резидента. _Аз съм твоят спасител_, повтаряше до безкрайност електронният глас в съзнанието му. Ничиреншу никога не беше се срещал лично с Резидента, това едва ли щеше да стане и в бъдеще. Не се притесняваше от този факт, тъй като още по време на вербовката получи всичко, което му трябваше. Изпълнявайки заповедите на Резидента, той щеше да осигури и себе си. А тайната му мисия в полза на Китай щеше да помогне за поражението на омразните руснаци. Резидентът беше наясно по отношение на любовта му към Япония. А руснаците са враждебно настроени към втората му родина. Това беше повече от достатъчно. До днес. Днес в душата му започнаха да се промъкват съмненията. Имаше чувството, че е изправен в средата на огромен и тъмен театрален салон. Пред очите му блестеше образът на Юмико, но сега той я гледаше с други очи. Тя беше майката, която обича наранената жена, която съжалява; първият учител в усвояването на трудните бойни изкуства; създателят на ужасния демон на отмъщението, свил се дълбоко в сърцето му. Сега обаче виждаше и плътта на Юмико. Някога свежа и красива, тя му се стори сбръчкана и съсухрена като вещица. Ушите му доловиха напевните псалми, с които викаше духа, на когото беше кръстила собствения си син… Изпита чувството, че се задушава. Ръцете на Пърл, нежно обвити около тялото му, изведнъж се превърнаха в пипала на отвратително чудовище. Напълни гърдите си с въздух и рязко се надигна. Стана от леглото и безшумно се отдалечи. Облече се за по-малко от минута и се насочи към вратата. Улицата тънеше в мрак, луната вече се беше скрила зад близките хълмове. В крайна сметка Юри Лантин сам реши съдбата си. Даниела направи опит да се прибере у дома, но той настоя да я вземе при себе си, без да обръща внимание на шеговитата забележка, че смъртта винаги я изморява… Настани се удобно в огромното кожено кресло и затвори очи. Жилището на Лантин беше достатъчно голямо, за да съдържа и кабинет. Това сигурно е детската стая, но Юри няма деца, кой знае защо си помисли тя. Лавиците от масивен махагон бяха отрупани с чуждестранна литература. Юри Лантин можеше да бъде всякакъв, но начетеността му не будеше никакво съмнение. Върху заобленото писалище от махагон беше поставен портрет на домакина от младежките му години. Беше облечен във военна униформа, очите ме се усмихваха в обектива. От цялата му фигура лъхаше детинска чистота. До писалището имаше ниска, не толкова фина, затова пък здрава маса. Върху нея беше поставена пишеща машина с извит като купол капак. Стените в морскосиньо хармонираха отлично с кремавия таван. Гипсовите корнизи бяха боядисани в златно. Даниела носеше копринен пеньоар на „Диор“ със странична цепка. Подобни дрехи познаваше само от филмите и модните списания, но Лантин го видя в един магазин на „Берьозка“ и й го купи без всякакво колебание. Голото й тяло потръпваше от удоволствие под милувката на скъпата дреха. Не беше свалила единствено колана и чорапите от черна коприна. Лантин беше поел грижата за гардероба й, но Даниела не се оплакваше от този факт. Приемаше, го както се приема горещ и освежителен душ — с възбуда и нескрито удоволствие. Преди да влезе в кухнята и да приготви вечерята, той отключи остъкления шкаф в ъгъла и извади книга с подвързия от телешка кожа и златни ръбчета по краищата. „Историята на О“ от Полин Реж, оригиналното издание на френски. Даниела никога не му беше споменавала, че свободно говори и чете на осем езика. Един от най-любимите между тях беше френският. Не беше чувала нито за тази книга, нито за авторката й. Но след като прехвърли двадесетина страници, фабулата започна да й се изяснява. От стереоуредбата звучеше тихата музика на Моцарт. На всеки четвърт час Лантин се появяваше в кабинета да смени плочата. С нов Моцарт, винаги свеж, винаги виртуозен… Даниела постепенно изпадаше под влиянието на комбинацията от прекрасната музика, интересното четиво и приятното докосване на мека коприна върху голото си тяло. Скоро започна да си представя, че е в любимия Париж, грозната и мрачна Москва бавно изчезна. Лантин се появи и обърна плочата. Музиката на Моцарт заля стаята с нежните си трели. Облечен в скъпи джинси от „Калвин Клайн“ и синя каубойска риза. Лантин прекоси дебелия персийски килим с босите си крака и тикна в устата й късче дъвка. То се стопи в устата й, от гърлото й се откъсна доволна въздишка. После й предложи опиум. Беше тъмна като нощта субстанция, натъпкана в чашката на дълга китайска лупа от слонова кост. Чашката беше гравирана и оставяше странно чувство при пипане. Лантин запали лулата и Даниела пое дима. Никога не беше опитвала наркотици, макар че в службата я бяха обучавали да разпознава тяхното въздействие върху различните органи и нервни центрове на организма. Подаваха си лулата, докато дозата изгоря, после Лантин се върна в кухнята. Възбудените й от наркотика ноздри доловиха лекия аромат на пресен кориандър и лют пипер. После продължи да чете. Опиумът и даде възможност да възприема текста заедно с мислите си за съвсем други неща. Кожата на креслото, отначало хладна и някак чужда, сега вече беше приятно затоплена от бедрата й. Намести се по-удобно и ясно усети нарастващата си възбуда. Причина за нея беше книгата на Реж. Миризмата на кожа, толкова мъжка в своята същност, влизаше в странна комбинация с ароматите, долитащи от кухнята. Даниела изпита чувството на пълно задоволство. Без да знае откъде идва то, без да се интересува… Решението й да се раздели окончателно с Лантин започна да потрепва като пламъчето на самотна свещ. На практика тя харесваше този начин на живот — вещите, които й купуваше, атмосферата на лукс, с която я обграждаше… Той беше упадъчен тип и това разкритие караше душата й да се свива в сладостна тръпка. Този пеньоар също е упадъчен. Нима е възможно да бъде толкова мек, нима трябва да усеща милувката му при всяко вдишване и издишване? Тихата музика на Моцарт галеше слуха й, същото вършеше и елегантната френска проза на Реж с ума й… Душата й преливаше от емоции, желанието изпълваше всяка фибра на стегнатото й тяло. Миналото и бъдещето изчезнаха, остана само прекрасното настояще… Потънала в интригата на романа, тя се стресна от гласа на Лантин над главата си. — Ставай! Мълчаливо се подчини. На краката си носеше обувките с невероятно високи токчета, които наскоро й беше подарил. Леко изцъклените й очи забелязаха лакомия поглед, с който Лантин поглъщаше гърдите й, предизвикателно щръкналите зърна, меката извивка на корема й. С тези токчета бедрата й изглеждаха безкрайно дълги, а копринените чорапи им придаваха някакъв странен блясък. Сякаш бяха намазани с благовонни масла… — Гладна ли си? — попита Лантин и смени плочата на грамофона. — Да. — Разходи се по килима. Тя направи няколко крачки, а той я насочи към остъкления шкаф. — Протегни ръцете си. Тя механично се подчини, в следващия миг около китките й щракнаха чифт никелирани белезници. За миг въздухът в стаята се запълни от звучното металическо звънтене. Даниела беше леко замаяна. Ако й беше казал „подай китките си“, може би щеше да разгадае какво е намислил, особено ако беше свързала намеренията му с книгата на Реж. Но сега просто стоеше насред стаята и тъпо го зяпаше. Предната част на джинсите му беше толкова издута, че тя неволно се запита дали го боли… — Обърни се. Не беше в състояние дори да се помръдне. Усети силните му пръсти върху раменете си, в следващия миг се озова с лице към стъкления шкаф. Той взе верижката на белезниците и я окачи на една кука, забита високо в стената, сред книжните лавици от тежък махагон. Даниела беше принудена да се вдигне на пръсти, високите токчета почти се отделиха от пода. — След малко ще вечеряме. Усети как от гърба й се свлича пеньоарчето на „Диор“. Съскането на ципа на джинсите се смеси с нежната музика на Моцарт, стори й се, че изведнъж вижда грозен белег върху едно доскоро приятно лице… Разбра какво става, миг преди то наистина да се случи. В главата й изплува героинята на Реж и това, което е била принудена да стори, за да докаже своята любов. Даде си сметка, че то е само началото на дългата поредица унижения. Извика от болка при проникването на твърдия му пенис, намазан с някакъв крем. Имаше чувството, че е станал четири пъти по-голям от нормалните си размери. Гърбът й неволно се изви, но това само подпомогна разтварянето на задните й части. Горещината му я пронизваше дълбоко, тялото й потръпна. Изпита чувството, че е обладана от кон, и в това чувство нямаше нищо приятно. Смесица от срам и страх прогони от съзнанието й приятните халюцинации на опиума. Ефирната музика на Моцарт изведнъж й се стори куха и безизразна. Мислеше за О. За грубия начин, по който я беше обладал любовникът й, за гаврите на приятелите му след това. Биели я с камшик, а после я изнасилвали. Накрая свалили пръстена с инициалите на любимия мъж и го тикнали в ануса й като грозен символ на падението. Представяше си какво е трябвало да изтърпи тази жена за да докаже любовта си. После неволно се запита дали и Лантин не търси нещо подобно от нея. Това с положителност беше началото на процес, който в неговите очи има поучителна стойност. Беше й подхвърлил книгата просто за да си спести нещо от сорта на: „Даниела, ето какво ще ти се случи…“ Но той беше пропуснал най-същественото в интригата. Преди всяко унижение О е била питана дали приема това, което ще последва. И тя е отговаряла утвърдително. В крайна сметка именно желязната воля и решимостта са й позволили да разкъса традиционните женски предразсъдъци, дали са й онази сила на духа, чрез която се извисява далеч над останалите… Но Лантин не я попита нищо, не поиска съгласието й за нищо. От интригата в романа беше взел само най-елементарното — илюзията за мъжкото превъзходство. Беше пропуснал да види силата в женското покорство, погрешно го беше възприел като слабост. За него всички жени бяха слаби. И по този начин взе решението, до което Даниела все още не беше стигнала. Тя го остави да стигне до върха на възбудата си, покорно изтърпя потния му оргазъм в пламналите си вътрешности. Превърна унижението в проход, в търсене на себе си — точно като героинята на Реж. В крайна сметка беше благодарна на Лантин, тъй като именно чрез неговата грубост успя да се превърне в свободно човешко същество, а не в слаба и зависима от мъжките капризи жена… Доволен от жестокостта на изнасилването, Лантин се пресегна и откачи веригата. После отключи белезниците и те изтракаха на пода, разкривайки червените белези по китките й. Никелираният метал опари голите й стъпала, сякаш и той се срамуваше от това, което се беше случило… Членът му продължаваше да е дълбоко в нея, Даниела имаше чувството, че е болна от дизентерия. Кожата й настръхна, искаше й се да изкрещи от болка. Сдържа се с огромно усилие на волята, тъй като не искаше да му доставя допълнително удоволствие. Той не желаеше да прекрати акта, но вътрешните й мускули се гърчеха в толкова силни спазми, че беше принуден да го стори. Отдръпна се, вътрешностите й бяха прорязани като с нож. Сложила глава на стъкления шкаф, тя дишаше тежко, очите й бяха премрежени от болка. Тялото й лепнеше от потта му, въздухът тежеше от миризмата на секс. На този фон музиката на Моцарт звучеше най-малкото странно. Нежните трели я последваха по пътя към банята. Влезе вътре, затисна вратата с гърба си и повърна направо върху плочките. Двадесет минути по-късно, след като почисти и взе един леден душ (както често се случваше, отново нямаше топла вода). Даниела се изправи пред шкафчето с лекарствата. Огледа се във вратичката, но остана толкова отчаяна от изражението на лицето си, че побърза да я отвори. Бяха й необходими няколко минути, за да фокусира поглед и да открие това, което търси. Шишенце с приспивателни, пълно догоре. Взе го в ръка и се върна в спалнята. Лантин си подсвиркваше в кухнята. Отвори бутилката „Старка“, която стоеше до леглото, после пусна всичките хапчета вътре. Бяха двадесет. Седна върху завивките и отправи замаян поглед към бялата пяна, която бързо се разтваряше в бистрия алкохол. След няколко секунди течността изглеждаше съвсем невинно, нивото й си остана под половината на шишето. Чиста отрова, въздъхна в себе си тя. Твърдият стол в трапезарията й причиняваше такава болка, че тя прехапа устни, за да не се разплаче. Лантин не забеляза нищо, или може би предпочиташе да не й обръща внимание. Държеше се така, сякаш нищо не беше се случило. Даниела го гледаше с мълчаливо изумление. Сякаш изобщо не му пука какво е отношението й към грубото изнасилване. Лошо, много лошо… Преди да си легнат, той по навик вдигна шишето водка и си сипа три пръста в широка водна чаша. Даниела чакаше в мрака, по тялото й плъзнаха издайнически струйки пот. Настръхваше от близостта на тялото му, имаше чувството, че лежи до мечка или дива котка, която всеки момент може да я размаже с тежката си лапа. Най-накрая не се сдържа и тихо го повика: — Юри? Не получи отговор. Това й даде кураж. — Юри? Обърна се да го погледне. В здрача на стаята можеше да долови единствено профила му. Приличаше на самия Дявол. Протегна ръка, затаи дъх и го побутна в ребрата. После сви пръсти в юмрук и го стовари върху гърдите му, замахна с другата ръка и му нанесе силен плесник. Надигна се, прехвърли се през неподвижното му тяло и направи опит да го издърпа от леглото. Нямаше време за експерименти, трябваше да действа бързо и решително. Пъшкайки от усилие, тя го подхвана подмишниците и започна да го влачи през стаята. Килимът създаде известни трудности, тъй като дългите му крака го закачиха и започнаха да го влачат по излъскания паркет. Наложи се да пусне тялото му на пода и да издърпа килима по-настрана. Бавно прекосиха тъмния хол. В ушите й звънтяха оглушителните удари на стенния часовник. Дишаше тежко и напрегнато, от усилията отново й се пригади. Най-накрая успя да го довлече до кухнята. Отвори вратичката на печката и духна контролното пламъче на газта. После обърна тялото на Лантин по корем, вдигна главата му и я натика в отвора. Завъртя кранчето докрай и побърза да излети навън, тъй като газта вече я задавяше. Бяха й необходими петнадесет минути да се облече, да отвори папката със секретните му документи и да отстрани всички доказателства за своето присъствие, включително пръстовите си отпечатъци в жилището. Когато свърши, концентрацията на газ в апартамента беше толкова висока, че Даниела беше на прага на халюцинациите. Колко войни беше водил? Войната срещу Чан, войната срещу капиталистите, войната срещу презрените „гуай-лох“… Но най-много жертви взе войната, която беше водил сам със себе си. Потънал в спомени за миналото, Зи-лин приличаше на алпинист, който най-сетне се е добрал до заветния връх и бърза да си поеме дъх сред гъстата мъгла. Отдаден изцяло на идеята за „юн-хюн“, животът му беше загадка за всички. Всеки ден от този живот преминаваше под знака на битката за опазване на тайната, макар че, гледано отстрани, той не се отклоняваше дори на сантиметър от целите и задачите на управляващата върхушка. Но въпреки огромните усилия днешен Китай приличаше на политическо тресавище, разкъсван от нерешителните действия на управниците. Най-големият им недостатък беше неспособността да изградят дългосрочен план за развитието на страната и стриктно да се придържат към него. Това може би се дължи не толкова на некадърност, колкото на нежелание, въздъхна в себе си Зи-лин. След опустошителните петилетки на Мао никой от управниците не смееше да се върне към подобен начин на мислене, независимо от изискванията на социално-икономическото развитие. Ние сме един прост народ, помисли с тъга той. Прекалено многоброен, с безкрайно лошо образование и още по-лоши навици. Комунистическата власт не може да осигури икономическата ни независимост, а вечният страх от „западната зараза“ ни отпраща на светлинни години от света на модерния бизнес. Зи-лин отново си спомни за отличните делови качества на милионите му сънародници, пръснати по света, за тяхното невероятно упорство и изобретателност. Те бяха постигнали мечтания просперитет, но на изключително висока цена. Най-ярък пример за това бяха китайците, родени във Филипините. Те бяха лишени от гражданство, въпреки че живееха в тази страна от поколения наред. През 60-те години хиляди от тях намериха смъртта си при етническите вълнения в Малайзия и Индонезия. Главна причина за изтребването им беше доминиращата роля в икономиката на тези страни. Десет години по-късно социалистическият режим в Ханой натика местните китайци в малки лодки и ги прогони сред вълните на Южнокитайско море. Причината? Във Виетнам нямало място за такива закоравели капиталисти. Днес двамата най-големи богаташи на Джакарта са китайци, родени на континента. Но опасявайки се от прояви на расизъм, те благоразумно бяха променили имената си и се казваха Сьодоно Салим и Сурия Воновидожо… Китайската общност в Индонезия вече не е обект на преследване и убийства, но продължава да плаща за своя просперитет. Правителството в Джакарта публикува декрет, според който бумипутрите — кореняците малайци, изповядващи исляма, имат приоритет при всички видове бизнес и разкриване на нови работни места. А на чуждестранните бизнесмени се препоръчва да назначават повече бумипутри в своите предприятия. Единствено в Америка китайците се радват на истински просперитет. Ярък пример за това е Ен Ван, който само няколко години, след като напуска родината си, се превръща в истински гений на сложните компютърни мрежи и технологии. Зи-лин изпита съжаление, че никога няма да види Америка със собствените си очи. Но далеч повече съжаляваше за решението, което беше взел преди години. Решението да напусне жена си и любовницата си. За пръв път в живота си изпита съмнения относно правилността му. В крайна сметка той беше човек като всички останали. Младежките мечти, в които се виждаше като Небесен пазител на Китай, отдавна бяха избледнели. Болката при всяко вдишване и издишване му напомняше, че е смъртен като всички останали. А сега усещаше как примката на Ву Айпинг се затяга около шията му. Смъртта пляскаше с криле в тъмните ъгли на кабинета, спотайваше се в тишината на вилата. Нощният мрак се превръщаше в заплашителен меч, очите му виждаха как министърът враг го стоварва върху потното му, треперещо тяло… В такива мигове му се, доплакваше. Отчаяно се питаше как е могъл да изостави Атена и Шен Ли, каква е била силата на идеалите му. Груба и неосъзната, в това вече беше абсолютно сигурен. Как иначе би си позволил да изостави децата си — едното на годинка, а другото в пелени? Бил е воден единствено от силата на мечтите си. От примамливата гледка на „юн-хюн“, родила се преди много години в градините на Сучоу. Едно измамно видение. Подкрепено от силите на природата, то го беше поддържало в продължение на десетилетия. Едва напоследък започна да си дава сметка, че всичко е било илюзия. Той бе Джиан. Създател и Творец. За пръв път обаче се запита за естеството на своето творение. Дали бъдещето на Китай наистина е по-важно от личното му щастие и щастието на неговите близки? По дългия път към върховете на властта се беше нагледал на глупост, жестокости и безчовечие. Беше се опитвал да направи каквото може, но то никога не беше достатъчно. Оказал се безсилен пред злото, по принуда се обединяваше със силните на деня. Иначе не би оцелял. Още Мао би заповядал да го екзекутират, а след него положително би станал жертва на чистките, свързани с Бандата на четиримата. Убеждението, че вече не може да изпитва никакви емоции, ставаше все по-силно. Ех, къде ли са сега синовете ми, въздъхна горчиво той. Трябва да ги върна, трябва да ги имам до себе си! В сравнение с тях дори Китай вече не означава нищо за мен! В помещението се разнесе мелодичен звън и Зи-лин с въздишка стана на крака. Пристъпи към стенния панел, щракна един ключ и започна процедурата по обезопасяването на линията. После набра номера на контролния код и зачака. Насреща го повториха без секунда колебание. — Слушам — произнесе в мембраната Зи-лин. — Аз съм… — гласът насреща заглъхна и Зи-лин застана нащрек. — Кой е? Какво има? — Не зная — долетя някъде отдалеч гласът на Ничиреншу. — Нещо се промени… — В Хонконг? — В мен… — Изясни се — нареди Зи-лин с безстрастния глас на ръководител, но сърцето му се сви. — Как? Никога не съм бил обучаван да анализирам собствените си чувства… — Мисля, че сторих това още когато те изтръгнах от контрола на майка ти. — Чудя се дали това е достатъчно… — Не те разбирам. — Искам… — гласът заглъхна, замести го пукотът в ефира. — Искам да сложа край на всичко това… — На кое? — На заповедите, на дисциплината, на ролята си на винтче в огромната машина на „юн-хюн“… — Какво говориш?! Това е невъзможно! Имаш ли представа какво трябваше да сторя, за да те превърна в неудържима съблазън за Даниела Воркута? Чрез теб бях в течение на всичките й операции. Вече знам дори за връзката й с Химера — съветския шпионин в Агенцията! Именно по тази причина ти наредих да отвлечеш Мариана Мейрък и късчето „фу“, да ги отдалечиш максимално от Хонконг! Именно Химера е открил по някакъв начин истината за „фу“ и е изпратил наказателен взвод за ликвидирането на Мариана Мейрък! — Даниела Воркута играе първостепенна роля в изпълнението на „юн-хюн“, макар да няма никаква представа за това. Вече е очистила генерал Карпов, а доколкото я познавам скоро ще намери начин и за отстраняването на Юри Лантин. Стане ли това, ние ще можем да действаме на спокойствие. Лантин е най-опасният ни враг в Русия. Именно той изпрати екипа убийци в Тцуруги. Именно той тласка Китай към военна конфронтация с Русия, убеден в нашето поражение… — Сега ме слушай внимателно. Аз те спасих от нихилизма и анархията на младостта и по този начин затвърдих действието на „юн-хюн“ — Кръга на доброто… Без него само Буда знае какво би станало с теб. Помисли си, не обръщай гръб на дълга! — Имам дълг и към себе си — промълви Ничиреншу. — Напоследък постоянно мисля за него… Съпругата на Джейк Мейрък ми даде един доста горчив урок… — Трябва да ме слушаш! — повиши тон Зи-лин. — Искам да разполагам с живота си! — простена Ничиреншу. В гласа му имаше такава мъка, че Зи-лин замръзна. — Искам го и ще го получа! После връзката прекъсна. Просто ей така. Както прекъсва връзката между баща и син, които не се познават… Треперещата ръка на Зи-лин остави слушалката и изключи предавателя. „Юн-хюн“… Петдесет години на планиране и завоалирани действия… Огромната саможертва в името на една-единствена цел: да се превърне в Джиан. _Искам да разполагам с живота си!_ Вопъл в нощта. Проява на онези дълбоки емоции, които напоследък разтърсваха душата на самия Зи-лин. Искаше да се изправи лице в лице със своите синове, да им покаже, че е жив. Да ги увери в обичта си, да ги накара да повярват, че винаги ги е обичал, дори когато умишлено ги бе изоставил… Силата на това желание беше огромна, мършавото му тяло сякаш беше прорязано от електрически ток. Седеше на мястото си, разтърсен от силата на емоциите. Какво значение имат отминалите години? Какво от това, че е станал Джиан? Беше изгубил синовете си, едва сега си даде сметка, че всичко останало в живота му е било незначителна подробност… Изведнъж усети вкус на пепел в устата си, изведнъж видя безполезността на всичките си дългогодишни усилия. Изпита отвращение от себе си. Превърнал се в Джиан, той беше загърбил всичко човешко. От години не се беше смял или плакал, нищо не беше в състояние да го развълнува. Беше живял във вакуум, единственото важно нещо на света беше реализацията на „юн-хюн“. Подобно на велик пълководец, той беше престанал да мисли за болките и страданията на своите войници, единствено победата имаше значение. Наблягаше на страха в душите им, защото само чрез него беше в състояние да ги манипулира. В името на крайната цел. На _Великата цел_… _Искам да разполагам с живота си и ще го получа!_ Синовете му са имали нужда от него, но той никога не е бил до тях. И ето ги резултатите. Самотен и отчаян, Ничиреншу вече рухваше. Една жена до него би му донесла известна утеха, но кой може да замени помощта на бащата? Помогни ми, Буда, простена душата му. Какво да сторя?! Най-сетне от очите му рукнаха сълзи. Бяха толкова горчиви, че прогориха кожата му като киселина. През нощта телефоните винаги звънят силно като автомобилни клаксони. И тревожно. Може би защото хората, по подобие на опитните кучета на Павлов, са получили рефлекса нощно време да очакват единствено лоши новини. Телефонът изтръгна Хенри Ундерман от обятията на дълбок и здрав сън. Той моментално се надигна и сграбчи слушалката, другата му ръка погали голото рамо на жена му, която се размърда под завивките. — Няма нищо — успокоително прошепна той, прикрил мембраната с длан. — Децата спят, ти също трябва да спиш… — Изчака я да се отпусне и едва тогава отмести длан от слушалката. Децата им бяха в пубертета и жена му постоянно се тревожеше за тях. — Да — промърмори в слушалката той. — Танците в нощния клуб започнаха — информира го познат глас. — Добре — отвърна Ундерман. — Най-късно след двадесет минути съм там. — Краката му вече търсеха пантофите до леглото. Служителите на Агенцията използваха термина „нощен клуб“, когато искаха да идентифицират азиатския театър на шпионските действия. А „танци“ означаваше задача с изключителна спешност. Шофирането през нощен Вашингтон винаги го връщаше към годините, прекарани в Париж. Това бяха градове, събрали в себе си властта на цели континенти. Градове на ослепителното сияние. В допълнение на това Вашингтон беше построен в класически европейски стил, съвсем като Париж. Всички главни булеварди започваха от внушителния Капитолийски хълм. Град, който лесно може да бъде защитен от евентуална вражеска атака. Така поне беше чувал Ундерман. Париж имаше специално място в сърцето му. Там двамата с Марджъри прекараха медения си месец. Бедничко, на предварително платена екскурзия, но толкова можеше да си позволи. Особено след като категорично отказа пари от семейството й. Това беше без значение. Париж е град на влюбените, независимо от дебелината на портфейла им. Опита се да си представи как би изглеждал Роджър Донован на парижките булеварди, облечен в своите модни блузки, снежнобели панталони и правени по поръчка маратонки. Една абсурдно изкуствена американска реклама, нелепо стърчаща сред галското очарование. Парижанките положително биха лудеели по него, докато рускините сто на сто ще хванат гората… Той си беше чиста реклама на Четвърти юли, откъдето и да го погледне човек… Започна да преминава през охраната. Всички го познаваха по лице, но въпреки това искаха документите му. Това се повтори пет пъти и сърцето му се изпълни със задоволство. На осемнадесетия етаж го посрещна младеж на име Роунс, който беше дежурен тази вечер. Ундерман лично го беше избрал сред най-талантливите студенти на Вашингтон. — Какъв е проблемът? Роунс не си направи труда да се извини за необичайния час, в който беше вдигнал шефа от леглото. Той знаеше задълженията си и ги изпълняваше безупречно. — Компютърно повикване — кратко отвърна той. — Шегуваш ли се? — стреснато го погледна Ундерман. — Нощният клуб не е включен в мрежата. — Точно така, сър. Връзката беше осъществена чрез нашата хонконгска база. Оттам автоматично ни я прехвърлиха, използвайки компютъризираните кодове. — Всички наши линии са кодирани, Роунс. Независимо дали са вътрешни или международни. — Зная, сър, но тук става въпрос за ШАР. „Шифрованата аграфична реч“ беше един особен код, измислен наскоро от Донован. Ундерман доста се учуди, когато го запознаха с наименованието, но после Донован търпеливо му разясни от какво идва то: „аграфия“ означаваше пълна неспособност за писане — една особена болест, която развиват някои индивиди. В основата на новия код лежаха _звуците_ на говора, а не думите и сричките. Върху тази база се разработваше особена азбука, която след това преминаваше през допълнителна шифровка. Крайният резултат беше истински ад, с който можеше да се справи единствено главният компютър на Агенцията. Донован предложи откритието си срамежливо и беше готов да го оттегли, но Ундерман и Беридиън незабавно оцениха достойнствата му и накараха по-младия си колега да го вкара в паметта на ГРП-3700. В резултат Агенцията получи единствения шифър в света, който все още не беше разгадан от никого. Ундерман се настани пред компютърния терминал, а Роунс дискретно се отдалечи. По неписано правило ШАР носеше етикета „строго секретно“, до него имаха право да прибягват само директорът и шефът на охраната. Започна да набира личните си кодове за достъп, изчака задължителния надпис _„Продължавайте“_ в горния ъгъл на монитора, след това вкара кода на ШАР. Огромната машина в подземията на Агенцията му отговори съвсем лаконично: Обработка. В стаята без прозорци беше горещо и Ундерман помоли дежурния офицер да усили климатичната инсталация. Продължавайте. Ундерман се зае с втория комплект секретни кодове за достъп. Проверено и потвърдено: Отговорен за смъртта на трима души от личния състав на Агенцията в Хонконг през последните дванадесет часа: Джейк Мейрък. Моля потвърждение за нова квалификация в раздел „Смъртно опасни“. Очаквам заповед. Думите тичаха по екрана като ледени капчици. Ундерман остана с чувството, че някой му е нанесъл силен удар в корема и не може да си поеме дъх. Погледна ръката си и механично отбеляза лекото й потрепване. Как да издам тази заповед, запита се той. Аз доведох Джейк в Агенцията, аз бях негов наставник и близък съветник. Следях за подготовката му от начало докрай, лично подбирах задачите му. Но да убие трима служители! Това вече е прекалено! Ундерман тръсна глава и помисли за жена си и децата, кротко заспали в провинциалния им дом. Трябва да го върна на всяка цена, въздъхна той. Трябва да го спра! Този човек е полудял! Аз отговарям за Джейк! Приготви се да набере поредната група кодове, когато на екрана светна квадрат с надпис: Спешно съобщение! Господи, кой знае какво ново пристига! Ундерман трескаво изчисти екрана, начука _„Продължавайте“_ и прибави шифъра за достъп до топсекретна информация. След миг екранът се изпълни със сбити изречения: Потвърждение на новините от Москва — източник „Червената роза“. За директор на Първо главно управление на КГБ е назначена генерал Даниела Воркута. Официално встъпване в длъжност след 48 часа. По все още непотвърдени слухове, генерал Воркута ще бъде избрана за първата жена — член на Политбюро. Край. „Червената роза“ беше псевдоним на един от дълбоко законспирираните агенти на Беридиън в СССР. — Господи Исусе Христе! — сподавено възкликна Ундерман. Трябва веднага да се свържа с Аполо, помисли си той. На път за дома имаше една удобна телефонна кабина, до чиито услуги често прибягваше. Не обичаше да провежда секретни разговори в чертите на Вашингтон. Изчисти екрана и набра кода на ШАР, изчака достъп и започна да пише съобщението си: От Директора до базата Хонконг: Съобщението получено. Мейрък прехвърлен в група „Смъртно опасни“. Изключи терминала и тежко се надигна. Край, съдбата на Джейк е решена. Сега ще го застрелят в момента, в който бъде засечен от наказателните екипи на Агенцията. Какво можеше да стори Андрю Сойър, освен да предаде снимките на Достопочтения Чен? Беше измамен от най-близкия си помощник, но Питър Енг се явяваше и племенник на влиятелния Чен. Отдавна свикнал с китайските традиции, Сойър си даваше сметка, че кръвната връзка винаги е по-важна от бизнеса. Нямаше никакво значение колко тайни е откраднал Енг по време на службата си в „Сойър & синове“. Важна беше единствено родствената му връзка с Достопочтения Чен. — Познавате ли мъжа с белега? — Као Бялото око — кимна Достопочтения Чен. Лицето му беше намръщено и мрачно. — Гаден агент на шибаното КГБ! — Всички са в един кюп — посочи Сойър. — Енг, Као и Блустоун. — Никакви мерки ли не предприехте? — погледна го Достопочтения Чен. — Веднага дойдох при вас — поклати глава Сойър. — Питър Енг е член на вашето семейство, не можех да постъпя по друг начин. — Ясно — промърмори шанхаецът и потъна в мълчание. Очите му не слизаха от лицето на чуждестранния тайпан. Намираха се в кабинета в къщата на Чен, разположена в един от най-добрите квартали на острова — Сай Йинг Пун. Когато домакинът най-сетне проговори, темата вече беше съвсем различна. — Чувам, че сте присъствал на призрачна сватба… — За дъщеря ми Мики — кимна Сойър. — Умря едва на годинка и половина… — Колко тъжно! Прекалено тежък товар за едно невръстно дете. Но след призрачната сватба духът й навярно е щастлив и спокоен… — Дано… Размениха си одобрителни погледи, сякаш усетили новата близост помежду си. — Господин Сойър, разбирам съвсем ясно, че племенникът ми е причинил големи загуби на компанията ви… Разговорът изведнъж навлезе в деликатната си фаза. — Мисля, че моите загуби са дреболия в сравнение с разочарованието, което причинява на вас — внимателно отвърна Сойър. — Оценявам загрижеността ви, но не мога да не мисля за загубите на „Сойър & синове“. — Ще трябва известно време, преди да получим точна представа за тях — все така внимателно отвърна Сойър. Направи преднамерена пауза, после подхвърли: — Може би ще ми трябва помощ… Очевидно Достопочтения Чен очакваше именно тези думи. — Ще я получите — кимна той. — Достатъчно е само да я поискате. — Много съм ви задължен — поклони се Андрю Сойър. — Какво ще бъде наказанието? — погледна го в очите шанхаецът. — Престъплението е във вреда на цял Хонконг, наказанието трябва да бъде на същото ниво. Поне така мисля аз… — Означава ли това, че не желаете да уведомите Специалните части? — настойчиво попита Достопочтения Чен. — Оставям вие да решите това — промълви Сойър й изведнъж усети сърцето си в гърлото. Рискът беше огромен. Китаецът кимна с глава, обърна се на малките си крачета и заситни към бюрото. Постави при останалите снимката, която през цялото време беше държал в ръка. Огледа ги още веднъж, после премести погледа си към Сойър. Видя един открит човек с приятни черти, поне според разбиранията на китайците. За пръв път усети, че зад тези черти се крие искреността на приятел, готов да му помогне във всички начинания. — Ето какво е моето решение, господин Сойър — промърмори той. — Нека китайците се погрижат за мършата в своето стадо. А тайпаните да мислят за хората като себе си. Сойър пристъпи крачка напред и се поклони. — Моите уважения, господин Чен. Ще ми позволите ли едно предложение? — Разбира се. — Нека заедно изпълним това наказание. По този начин бихме могли да поставим началото на много съвместни начинания, които биха били от полза и за двамата. Както в бизнеса, така и в личния ни живот… Въпреки мъката, причинена от племенника му, Достопочтения Чен си позволи една тънка усмивка. Нека Буда ми е на помощ, помисли си той. Май двамата с този варварин сме си лика-прилика! Главният офис на Чудесния Сун се намираше в една фабрика за играчки. Тук се произвеждаха миниатюрни кукли самураи от ярко оцветена пластмаса. Китайците обичат наситените цветове и никой не се смущаваше от факта, че те не отиват на подобни играчки. Милиони ръце, крака и глави бяха подредени на високите рафтове, докато сабите и основите на куклите се държаха на друго място, по простата причина, че се монтират най-накрая. Край дългите маси седяха еднакво облечени китайски момичета, всички без изключение съвсем млади — между тринадесет и шестнадесет години. Ръцете им сръчно сглобяваха бойците със свирепи лица, на главите си имаха бели забрадки. Широка гумена лента, наподобяваща конвейер, се движеше пред тях е такава скорост, че те просто нямаха право на грешки. Тук, а и в стотиците подобни фабрики, лесно биха могли да монтират модерни роботи, но човешкият труд в Кралската колония все още беше далеч по-евтин от внедряването на автоматизация. Късо подстриган член на триадата посрещна Джейк на около стотина метра от входа на фабриката, кимна му да го последва и го поведе през цеховете. Чудесния Сун го очакваше. Чаят се запарваше, златнозелените дракони близнаци с извити гърбове напрягаха златночервените си очи от олтара, изработен от камфорово дърво. Запалените ароматични пръчици насищаха тясното помещение с тежкото си ухание. Върху прозорците имаше дървени решетки, слънчевата светлина проникваше на тесни, ослепително ярки ивици. В полумрака плуваха микроскопични прашинки пластмаса. Джейк от опит знаеше, че в тази стая осветлението се пали само нощем, но дори и тогава ъглите тънеха в теменужен мрак. Това се правеше с цел. Магьосникът „феи шуи“ на Сун беше казал, че драконите, обитаващи това място, предпочитат да живеят в полумрак. И Сун с удоволствие им осигури подходящите условия. Защото „Диех Луун“ — земните дракони, бяха лични закрилници на 489, той вярваше в тяхното съществуване с целия плам на дълбоко религиозната си душа. Отказваше да разговаря и прави бизнес с хора, които нямат връзка с „Диех Луун“, преди всяка делова среща се консултираше с „феи шуи“ относно качествата на бъдещите си партньори. — А, господин Мейрък — вдигна глава той, когато Джейк влезе в кабинета. Китайците нямат навика да се ръкуват, нито пък да демонстрират чувства при среща с приятели или врагове. Особено в случая, тъй като Чудесния Сун беше по-възрастен и по-мъдър от госта си. Единственият признак на уважение беше поднасянето на чая, което домакинът свърши със собствените си ръце. Джейк остана насаме с 489 — един сам по себе си доста необичаен факт. В Китай човек се научава да обръща внимание и на най-дребните емоции — така, както обитателите на пустинята обръщат внимание на всички водоизточници, дори и на най-незначителните. Изпиха чая си в мълчание и с нескрито удоволствие. И за двамата този ритуал носеше нещо интимно, нещо дълбоко лично. Джейк знаеше, че в този миг 489 е мек и спокоен, с доста свален гард. Би могъл да го притисне, да получи от него обещания, до които в друга обстановка едва ли би се добрал. Но знаеше и друго — ще получи каквото иска и край. Отношенията му е този човек ще бъдат окончателно прекъснати. Доброто възпитание изискваше да запази мълчание, да се наслади в пълна степен на краткия и спокоен миг, да прояви уважение към домакина… Между двамата съществуваше чувство на взаимно уважение, желязно и непоклатимо при всички обстоятелства и неочаквани обрати на съдбата. Именно това уважение излезе на преден план сега и те открито му се наслаждаваха. Най-накрая видяха дъното на керамичната кана, покрито с набъбнали листенца чай. Чудесния Сун вдигна глава и простичко каза: — Войната за заведенията и складовете приключи. — Радвам се — отвърна Джейк. — Това означава край на безсмислените убийства. Толкова. Джейк беше спазил дадената дума и получи съответното признание. Седяха един срещу друг и се вслушваха в грохота на фабричните цехове. И двамата притежаваха силно излъчване, мрежата на духовната им енергия в средата на помещението беше по-здрава от стомана. — Ничиреншу — промълви Чудесния Сун и с това сложи начало на разговора, от който се интересуваше Джейк. — Искам да зная защо се среща с вас. — Водим преговори, но по време на посещенията си в Хонконг той се среща и с други хора. Посетил е Достопочтения Чен, Акулата Тун — главатар на Хак Сам, триадата Чиу-чоу. Фактически се е видял с всички дракони… — Поотделно, предполагам… Забележката на Джейк беше подхвърлена небрежно, но Чудесния Сун доста помисли, преди да отговори: — Той искаше друго, но след два неуспешни опита да организира среща на високо равнище беше принуден да предприеме своите обиколки… Задоволява ли ви този отговор? — Среща на високо равнище?! — смаяно го изгледа Джейк. — Защо? Как? 489 сведе глава, на лицето му се изписа искрено учудване: — Не сте ли информиран от своята приятелка? — Коя приятелка? — Другояче ли наричате жената край себе си? — Блис? Онзи кимна с глава. — Какво общо с това има Блис? — Скъпи господин Мейрък — меко промърмори Чудесния Сун. — Тя е важна фигура в „юн-хюн“, също като вас… — Откъде знаете за „юн-хюн“? — А вие как мислите? Аз също съм част от този кръг. Като Ничиреншу… — Ничиреншу?! — Джейк имаше чувството, че земята се изплъзва изпод краката му. — Но той работи за руснаците! — Не е точно така — леко се усмихна другият. — Руснаците _вярват_, че работи за тях, но на практика той е свързан преди всичко с „юн-хюн“… — Аз дори не зная какво означава този „юн-хюн“! — Не е моя работа да ви просвещавам. — Но след всичко, което сторих за вас… — Господин Мейрък, вие прекрасно знаете условията на нашата сделка. Нито едно от тях не е свързано с „юн-хюн“. — Добре — предаде се е лека въздишка Джейк. — Нека се върнем на Ничиреншу. Каква е била целта на срещата между главатарите на триадата? — Мисля, че това е очевидно. Да се обединят всички формирования в името на една обща цел. — Ясно. „Юн-хюн“… Чудесния Сун не каза нищо. — Но как вие се съгласихте на това? — изрази учудването си Джейк. — Доколкото зная, драконите държат на своята пълна независимост. — Независимостта е свързана с историята, господин Мейрък. Позволете ми да ви разкажа една случка, която произтича именно от историята. Един млад и буен човек се занимавал с контрабанда в устието на реката. Вършел го заедно с верен партньор. Познавали всяка педя от реките и каналите в околностите на Хонконг, тъй като това било жизнено необходимо за бизнеса им. Някои неща в Китай никога не се променят, вие положително знаете това. Едно от тях е търговията с маково семе. Контрабандата на опиум е била и си остава един от най-доходоносните бизнеси. — По тази причина и конкуренцията била много силна. Буен и нетърпелив, младежът допуснал грешката да се предовери на част от хората, с които работел. Просто бил замаян от перспективите за бързо забогатяване. Доста по-късно разбрал, че колкото по-голяма е печалбата, толкова по-лесно се руши доверието между партньорите. Това било болезнен урок и той никога не го забравил… — И тъй, един ден младежът и съдружникът му били нападнати. Това станало точно когато закупили необичайно голямо количество стока. Загинали четирима, самият младеж получил тежки рани. Съдружникът му го прибрал и започнал да го лекува, дори дума не споменал за изгубената пратка опиум. В знак на благодарност младежът решил да работи една година даром, за да компенсира поне част от загубите, които понесъл неговият благороден другар. — Двамата бързо стъпили на крака, загубите били богато компенсирани. Но съдружникът се оказал наистина необикновен човек. Усетил, че е настъпило времето да се оттегли от бизнеса, той без колебание прехвърлил своята част в ръцете на младежа, който, между другото, вече не бил толкова буен и нетърпелив… Чудесния Сун свали сакото си и го окачи на дървената закачалка в ъгъла. После започна да разкопчава ризата си. Разхлаби вратовръзката и оголи гърдите и част от рамото си. Кожата му беше прорязана от дълбоки белези. — Както се досещате, нетърпеливият младеж бях аз — промърмори той и започна да се закопчава. — А съдружникът ми се казваше Тцун-Трите клетви… Именно той е драконът на юн-хюн… Свързани сме чрез бизнеса, а и чрез това, което чухте… — сви рамене и небрежно подхвърли: — Извинявам се, забравих, че вие вече знаете за неговото участие в „юн-хюн“. — Как така зная? — учуди се Джейк. — Не може да не знаете, господин Мейрък. Нали вашата приятелка Блис е негова дъщеря? Войниците от личната гвардия на министър-председателя се появиха в канцеларията на Зи-лин точно в девет сутринта. Започнаха методична проверка, събраха цялата налична информация за Митре, Хонконг и тайния заговор. Зи-лин запази пълно спокойствие, но Жанг Хуа, пристигнал заедно с войниците, беше бял като платно и видимо трепереше. Обискът завърши. Командирът на екипа се изправи пред двамата, извади лист хартия и с безстрастен глас им прочете заповедта да се явят незабавно пред специален трибунал, свикан по настояване на министър-председателя. За неподчинение не можеше да става и дума. Зи-лин събра някакви документи в куфарчето си и го подаде на Жанг Хуа. Двамата си размениха кратки и напрегнати погледи. — Кураж, приятелю — тихо прошепна Зи-лин. Бавно се спуснаха по стълбите и излязоха на улицата. Валеше дъжд, всичко наоколо беше посивяло. Зи-лин сгуши глава в раменете си и влезе в паркираната пред входа кола. Остра болка проряза ставите му, той неволно изпъшка. Жанг Хуа се настани до него и постави куфарчето на коленете си. Пръстите му, свити около дръжката, бяха побелели от напрежение. Зи-лин ясно усещаше треперенето му. Прииска му се да успокои помощника си, но знаеше, че ги наблюдават. Командирът седна до тях, отпред до шофьора се настаниха още двама бойци. Вътре в себе си Зи-лин се усмихна на тези прекалени мерки за сигурност. Нима е толкова трудно да се приберат двама възрастни и уморени държавни служители? Отметна глава към изкуствената материя на седалката и бавно затвори очи. Болка сковаваше тялото му. Беше му все по-трудно да я изолира и да върши ежедневната си работа. Съзнанието му изискваше все повече време, за да я заключи в желязна клетка, а след това да се върне към нормалните си функции. Отвори очи и се огледа. Топлият летен дъжд се оплиташе в мрежата на болката, но това не му попречи да види познатите улици на своя Пекин. Обичаше този град, топлите чувства към него нахлуха в душата му и за миг изместиха всички усещания. Спомни си как преди години го заведоха в Жо-кудиан, една местност на югозапад от града, където археолозите бяха открили останки от Пекинския човек. Беше го обзело дълбоко вълнение, приклекнал сред червеникавата глина на разкопките, той изпита и още нещо — може би гордост от факта, че населява една толкова древна земя… Столетията с грохот се затъркаляха назад и той се завърна към зората на човешкото съществувание. Именно тук, на централния азиатски кръстопът, се бяха заселили предшествениците на съвременните хора. Прекосили реката Йондин и бързо оценили важното разположение на местността. На запад се издигали непристъпните планини, а на изток лежали гъсти, вековни гори… Отлично място за заселване. Така се родил градът, наречен по-късно Пекин… По време на Междуособните войни, някъде между 403 и 221 година преди Новата ера, владетелят Джоу наричал града Джи. По-късно, завладян от династията Тан, той престанал да бъде погранична крепост. През 936 година бил включен в границите на Северната империя и получил името Танжин. Това сторили кхитаните — основатели на династията Киао. В началото на XII век градът бил завладян от тюрките и те го прекръстили на Жонду — „централната столица“. Сто години по-късно паднал в ръцете на монголските племена и техният предводител Хублай го избрал за свой постоянен дом. Това станало през 1261 година и градът получил името Даду, което на монголски означава „великата столица“. По време на посещението на Марко Поло обаче името му било Камбалук — изопачена версия на монголската дума „ханбалик“, която в превод означава Ханският град. По това време жителите му вече били няколко десетки хиляди. През 1368 година юаните били разбити от Джоу Юанжан, основателя на династията Мин. Той нарекъл града Бейпин, което означавало „северен мир“. Властта преминала в ръцете на един от синовете на Джоу, впоследствие получил прозвището Крал на юаните. Възкачил се на трона през 1403 година, той решил да премести столицата от Нанкин тук… Бейпин станал Пекин — „северната столица“. При този владетел градът започнал да се оформя във вида, който е запазил и до днес. На север били издигнати нови крепостни стени, които обаче не включвали предградието Юан. На юг била построена землена дига, която през 1543 година била заменена от тухлена стена. Тя ограждала някогашния монголски квартал и така се получила особената, двойствена форма на града. Едната му част била във формата на квадрат, а другата — на правоъгълник. Зи-лин извърна глава. Дъждът продължаваше да плющи по стъклата на лимузината, която фучеше по широките булеварди. Движение почти нямаше, тъй като бяха далеч от линиите на автобусите и тролеите. О, колко обичаше всяка година от славната история на този град! Колко се гордееше с факта, че се е родил в Китай и има възможност да живее тук! Но бъдещето на страната беше свързано със Запада. Модерните западни технологии бяха отровните пипала на опасно чудовище, но без тях животът е немислим. Именно това прозрение накара Зи-лин да поеме по опасния път, който може би щеше да коства живота му. Сега си даде сметка, че решителният миг е настъпил. Или ще спаси дългогодишния си труд, или ще падне жертва на своите илюзии. Лошото време беше превърнало резиденцията на министър-председателя в студен гроб, сякаш отворил се на дъното на океана. Във въздуха витаеше вековна влага, дървените мебели като че ли бяха намазани с лимонова киселина. Помещението, в което влязоха, миришеше странно. Зи-лин изпита чувството, че отново е в Жо-кудиан, на мястото на археологическите разкопки. Сякаш времето беше спряло, сякаш нямаше никаква разлика между деня на погребението на онзи древен Пекински човек и днешния мрачен дъждовен ден, в който щеше да се реши съдбата на един от милионите му наследници. Насочи се към дъното на залата, обграден от четиримата униформени, които го бяха арестували. Редом с него крачеше пребледнелият Жанг Хуа. Там, зад висока дървена банка, вече се беше настанил Ву Айпинг. Седеше на същия стол от резбовано дърво, който беше използвал при първата им конфронтация преди няколко седмици. Министър-председателят заемаше обичайното си място в средата на широката заседателна маса. Върху лицето му лежеше маската на властта — онази особена паяжина от бръчки и хлътнатини, която превръща младежите в старци, а старците — в живи мумии. Минаха покрай широко стенно огледало и Зи-лин не пропусна възможността да се огледа. Остана шокиран от това, което видя. Маската на министър-председателя беше и върху собственото му лице. Любовта, която топлеше сърцето му по време на пътуването през Пекин, бързо се изпари. Сега усещаше единствено студените стени, ограждащи коридорите на властта. Коридори, по които се беше движил в продължение на десетилетия. Спомни си за безкрайно дългите мигове на очакване, търпеливо плетената мрежа от факти и обстоятелства, която в крайна сметка трябваше да му предостави реалната възможност за реализация на тайните планове. И ето, този момент най-сетне настъпи… Въпреки всичко душата му се свиваше от болка по близките, които беше наранил и изоставил. Сърцето му се късаше от мъка при представата за сълзите върху измъчените им лица. Накрая помисли и за синовете си. Копнееше да ги види край себе си, да надникне в чистите им очи, да попие слънчевата светлина от зениците им… Седна, до него тежко се отпусна Жанг Хуа. — Събрали сме се тук, за да изслушаме обвиненията срещу един от нашите най-уважавани министри — започна министър-председателят. С ъгълчето на окото си Зи-лин забеляза подигравателната усмивка, изплувала върху лицето на Ву Айпинг. Това е мигът, който врагът ми чака от години, въздъхна в себе си той. — Ву Айпинг, моля станете и се обърнете с лице към мен — добави министър-председателят. — С удоволствие, другарю премиер — отвърна онзи и изпъна внушителната си фигура. В лявата си ръка стискаше навити на руло листове. Вероятно това са изобличителните факти, помисли си Зи-лин. — Ши Зи-лин — извърна глава към него министър-председателят. — Поради напредналата възраст ви позволявам да останете седнал. — Няма защо, другарю премиер — отвърна Зи-лин, потърси подкрепата на Жанг Хуа и тежко се изправи: — Все още не съм инвалид. Премиерът кимна с глава и насочи погледа си някъде между двамата. — Снощи получих комплект важни документи, донесе ги специален куриер — започна той и разлисти някакви книжа пред себе си. — Цяла нощ проверявах тяхната достоверност с помощта на своите съветници. Ву Айпинг не успя да скрие тържествуващия блясък в очите си. — Без съмнение всичко е наред, другарю премиер — побърза да промълви той. — Да, разбира се. Ву Айпинг доволно кимна с глава. — Помощникът на Ши Зи-лин може да даде отговор на повечето от допълнителните въпроси, които бихте пожелали да зададете. — Извърна се към Зи-лин и злорадо добави: — От няколко месеца насам Жанг Хуа работи за мен. — Ще потвърдите ли това изявление, Жанг Хуа? — тежко попита министър-председателят. Зи-лин посрещна думите на Ву Айпинг с каменно спокойствие. Това очевидно ядоса врага му, който очакваше по-друга реакция. Жанг Хуа стана на крака и се олюля. Пръстите му потрепнаха и неволно потърсиха опора в топлата и здрава длан на Зи-лин. Тялото му се стегна, гласът му беше висок и ясен: — Отричам това твърдение! — Какво?! — извика Ву Айпинг и заплашително пристъпи напред, но министър-председателят направи повелителен жест и го закова на място. — Моля, Ши Зи-лин, хвърлете светлина върху този въпрос — нареди той. — Ще направя всичко възможно, другарю премиер — отвърна Зи-лин, пое въздух и започна: — От известно време насам имах подозрението, че група министри от правителството провеждат политика, която противоречи както на личните ми възгледи, така и на официалната линия на държавата. Когато научих, че начело на тази група е Ву Айпинг, аз реших да му поставя капан и да ликвидирам заговорниците веднъж и завинаги. — За тази цел прибягнах до услугите на своя помощник. С негово съгласие го въвлякох в една незаконна и неморална интимна връзка, която положително му е донесла дълбоки душевни страдания, тъй като министър Жанг Хуа е дълбоко морален човек и примерен съпруг. Положението му допълнително се утежни от факта, че поради дълбоката секретност на операцията той не можеше да сподели нищо дори с членовете на своето семейство. — Заговорът беше опасен, но донесе успех. Изгарящ от желание да проникне в тайните ми, Ву Айпинг бързо откри съществуването на незаконната връзка на Жанг Хуа. Направи тайни снимки и започна да изнудва помощника ми. Искаше от него цялата поверителна информация, до която можеше да се добере… — Излишно е да добавям, че Ву Айпинг получи това, което му подхвърлях аз, другарю премиер. Ву Айпинг пребледня от гняв. — Няма да търпя това! — изкрещя той. — Лъжите на този човек са… — Тихо! — изрева министър-председателят. Понякога обичаше да дава воля на гласа си, просто за да напомни на околните кой командва парада. Обикновено говореше тихо и възпитано. Наведе се напред, реверите на куртката му опряха в дървената банка: — Не смейте да говорите, без да ви питат, другарю министър! Особено след като имам доказателства за огромните злоупотреби, които вие и вашите поддръжници сте извършили с валутните средства на страната! — Всичко има обяснение, другарю премиер — промърмори с отчаяние в гласа Ву Айпинг. — Ясно се вижда, че парите са преведени на хонконгската компания „Файв стар пасифик“… — О, да — поклати глава министър-председателят. — Зная всичко за тази ваша „Файв стар пасифик“! — Тонът, с който бяха казани тези думи, накара кръвта на Ву Айпинг да замръзне в жилите му. В този момент той си даде сметка, че животът му не струва пукната пара. Но как се получи това? _Как?!_ — Документите, които цяла нощ разглеждах с моите експерти, не бяха вашите оправдателни разписки, а пълно досие на действията ви, изготвено от другарите Зи-лин и Жанг Хуа. Те категорично доказват пряката ви намеса в действията на „Файв стар пасифик“ — компания, ръководена от сър Джон Блустоун, най-важния агент на КГБ в тази част на Азия. — Руснаците?! — задавено извика Ву Айпинг. — Това е невъзможно! Презреният „гуай-лох“ е агент на Ши Зи-лин, който има тесни връзки с „Файв стар пасифик“! — Напротив, другарю Ву! — твърдо отвърна министър-председателят. — Вие и вашите сподвижници сте замесени в контролираната от руснаците компания! Дванадесет милиона долара! Ще отречете ли превода на тази сума? — Не, но… — Ще отречете ли, че заговорът срещу другаря Ши е първата ви стъпка към завземане на цялата власт в страната? — При цялото ми уважение трябва да кажа, че това не отговаря на истината… — Напомням ви да говорите истината пред този трибунал, другарю Ву. В противен случай ще носите пълна отговорност за последиците. — Протестирам! Моята вярност не подлежи на съмнение! — Не споменавайте за вярност пред този съд! Вече нямате никакви права и привилегии. Ще бъдете изпратен в ареста на прокуратурата, където ще чакате решението на съдбата си! — Това е ужасна грешка, другарю премиер! Вас са ви подвели! — Почти ме подведоха, Ву Айпинг! _Почти!_ Но благодарение усилията на другарите Зи-лин и Жанг Хуа вие паднахте в собствения си капан! В този момент Жанг Хуа нададе сподавен вик, олюля се и падна по лице. Тялото му се разтърси от конвулсии. — О, Буда! — пое си дъх Зи-лин и се отпусна на колене, въпреки пронизващата болка в ставите си. — Жанг Хуа! Жанг Хуа! Министър-председателят направи знак на охраната и хората се втурнаха към падналия човек. Миг по-късно в залата се появи личният му лекар. Наведе се над неподвижното тяло и внимателно го обърна. В съзнанието на Зи-лин се врязаха всички детайли на тази проста операция — непознатият лекар докосва тялото на приятеля му с невероятна нежност, посивялото му лице бавно се обръща към високия таван на залата. Лоша съдба, лоша съдба за него и приятеля му Жанг. Какво значение има победата над злото след единадесет години тежка борба? Нима може да тържествува, след като Жанг Хуа вече не може да сподели радостта му? Човекът, който знаеше какво е дълг и отдаде живота си за каузата на Зи-лин… Това ли е геройската смърт, запита се неволно Зи-лин. Усети липсата на другаря си с остротата, с която човек усеща липсата на ампутиран крайник. Сега вече наистина е инвалид. Може би цял живот е бил такъв, по свой особен начин… Не знаеше дали трябва да се опита да преодолее този океан от мъка. В съзнанието му изплуваха не само дългите години, прекарани в компанията на този мъж, но и мигове от раздялата му с Атена и Джейк, с Шен Ли и пеленачето, наречено по-късно Ничиреншу… Скръбта му беше непоносима. Главата му клюмна, сърцето се качи в гърлото му. Джос, тъпо си помисли той. Джос… Но не бива да позволя това да се случи и на синовете ми! — Страхувам се, че нищо не мога да направя — обади се лекарят и вдигна глава към премиера. Това беше ненужно потвърждение на необратимото — онова, което Зи-лин усети още когато Жанг Хуа политна към пода. Лекарят се изправи пред министър-председателя като подсъдим пред състава на суров трибунал. — Сърцето му просто е престанало да бие… Подозирам наличието на масивен инфаркт на миокарда, но това може да се потвърди едва след аутопсията… Министър-председателят се обърна към началника на охраната: — Изведете Ву Айпинг! Не мога да гледам лицето му… Ву Айпинг замаяно се подчини на знака на офицера. Очите му бяха изцъклени, краката му се влачеха като на болен човек. Премиерът напусна мястото си зад банката. Беше дребен човек, доста по-нисък от съсухрения Зи-лин. Изправи се на крачка от проснатото тяло и мълчаливо загледа как Зи-лин държи главата на Жанг Хуа в скута си. Най-после въздъхна, наведе се и помогна на възрастния мъж да се изправи. — Елате с мен, моля ви… Гласът му беше мек като кадифе. Санитарите ги изчакаха да се отдалечат и качиха трупа в носилката. — Това е тежка загуба, приятелю — промълви премиерът. — Но ние ще я понесем малко по-леко, тъй като планът ви успя. В момента се извършват арестите на останалите заговорници. Специални мерки ще бъдат взети по отношение на Генералния секретар и министъра на отбраната, тъй като тяхното положение е доста по-деликатно. В ръцете им все още е концентрирана огромна власт… Признавам, че преди да се запозная с фактите, които сте имали благоразумието да съберете, аз нямах никаква представа за мащабите на този ужасен заговор. — Летяха на крилете на властта, но тези криле се оказаха книжни. Премиерът мълчаливо кимна с глава. Това бяха неговите думи, произнесени при последната среща между двамата. — Нещо като съвременните боксьори — въздъхна той. — Решени на всяка цена да постигнат победата и да свалят законното правителство на страната. Вие се оказахте прав, единствено благодарение на вашите усилия стана възможно да разкрием зловещите им планове. В този заговор участват далеч повече „верни“ другари, отколкото си представях… Вие още веднъж спасихте живота ми… Колко пъти трябва да го сторите, за да бъдете доволен? — Моята работа е да бъда на вашите услуги, другарю премиер — поклати глава Зи-лин. — Всеки, който е решил да ви унищожи, първо ще трябва да се справи с мен. А това не е толкова лесно, изисква доста усилия… — Всички пътища за Пекин минават през Ши Зи-лин — усмихна се премиерът и леко докосна рамото на стария си другар. — Това е така от доста време насам, нали? Животът изисква жертви… — Страхувам се, че този път цената беше прекалено висока. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Жанг Хуа ще бъде честван като герой на революцията на специален митинг. Най-големият му син ще получи медала за… — Моите уважения, другарю премиер — прекъсна го Зи-лин. — Но ще ви моля да няма никакви церемонии. Нека мъртвите почиват в мир. — Но страната трябва да познава своите герои, Ши Зи-лин. — _Ние_ ги познаваме, другарю премиер. И според мен това е повече от достатъчно. Намираха се в далечния край на Палатата на върховната хармония. Над главите им се издигаха дълги и тесни прозорци, наподобяващи кристални мечове. — Как е болката? Все още ли ви измъчва? Зи-лин само сви рамене. Имаше ли смисъл да отговаря? Дъждовните капки продължаваха мрачната си песен върху стъклата. — В крайна сметка на този свят остават най-простите неща — промълви министър-председателят. — Така ни учи Буда. — Къде е мястото на Буда в нашето модерно общество? — изви вежди Зи-лин. Върху лицето на премиера се появи тънка усмивка. — Нали Буда беше този, който ви даваше кураж през всичките тези години? — Въпросът беше реторичен и Зи-лин благоразумно премълча. — Нима мислите, че не зная за вашите редовни поклонения в храма на Спящия Буда? И за дългите часове на медитация там? — Това е в разрез с нашите догми — промълви Зи-лин. — _Вие_ сте в разрез с тях, Ши Зи-лин — поклати глава министър-председателят и сключи ръце зад гърба си. — Признавам обаче, че ви завиждам за съвършения покой, който постигате след медитациите във Вофози… — Не е съвършен — въздъхна Зи-лин. — Усещам липсата на синовете си и никога няма да имам покой… — Какво да сторим? — Трябва да замина за Хонконг. Настъпи тежка тишина, дъждът веднага направи опит да я запълни. — Отдавна ли го планирате? — Някои неща дори аз не мога да планирам, другарю премиер — криво се усмихна Зи-лин. — Тогава заминавайте — погледна го премиерът. — Но какво ще стане? Отлично знаете, че нещата не могат да приключат там… — Могат, ако го пожелае Буда… Бяха далеч от чужди погледи, потънали в мъглата на вековете. В Китай миналото има способността да остава вечно живо. — А ако не стане? — Няма да се върна в Пекин и вие прекрасно го знаете — отвърна Зи-лин. Премиерът въздъхна, стори му се, че всички духове на дедите им надават протяжен стон. — Но какво ще правя без вас? — сподавено попита той, гласът му изглеждаше далечен и нереален, като призрачен плач. — Вятърът ще продължава да лудее в планините, водите на Жълтата река ще бъдат все така пълноводни… — Но какво ще прави Китай без вашите насоки? Всички тук все още сме деца, въпреки гордото ни твърдение, че сме единствената цивилизована нация на света… Или именно заради него. — Проявяваме истинска кръвожадност, когато търсим корените на нашата цивилизация. — Вършим това, което е необходимо. — Това е най-суровата присъда срещу нашата политическа система — поклати глава Зи-лин. — Може би — въздъхна премиерът. — Може би… Зи-лин се чувстваше смъртно уморен. А дългото пътуване дори не беше започнало. — Нашия най-яростен враг Юри Лантин вече го няма — промърмори той. — Също и генерал Карпов, създателя на операция „Лунен камък“… Министър-председателят поклати глава: — През цялото време сте бил прав по отношение на Даниела Воркута. Признавам, че имах доста резерви към вашия план, не допусках, че можем да проникнем толкова дълбоко в плановете на „гуай-лох“. И до днес нямам представа как успяхте да го сторите. Още повече, че тук става въпрос за жена… — Лаотцъ учи, че човек трябва да използва другите в съответствие с личните им качества — отвърна Зи-лин. — Безполезни индивиди няма. Десетилетия наред изучавах механизмите на властта вътре и извън шпионския апарат на СССР, известен с печалното съкращение КГБ. Главната ми цел беше те да извършат всичко онова, което ние самите не сме способни да сторим. Създадох си подробна картотека, тя бързо прерасна в истински секретен архив. Именно в нея се натъкнах на Даниела Воркута. Оцених изключителните й умствени качества, отчетох и начините, по които гради кариерата си. Чисто женски и може би затова уникални за съветската система начини… — Но аз все още не мога да проумея как я доведохте до идеята да отстрани най-опасните ни врагове — Юри Лантин и Анатолий Карпов — отбеляза министър-председателят, произнасяйки с труд чуждестранните имена. — В това отношение нямам никакви заслуги — поклати глава Зи-лин. — Просто отчетох обстоятелствата и направих опит да предвидя хода на събитията. После ги подхвърлих на Воркута посредством определени разузнавателни канали. Огънчето си беше там и чакаше някой да го разпали. Благодаря на Буда, че генерал Воркута е жена със силен дух и неукротима амбиция. Тя се оказа и великолепна актриса. Да, точно така — великолепна актриса. Моята задача беше просто да я поставя на сцената… — Но го сторихте по неповторим начин, Ши Зи-лин — усмихна се премиерът. — Единствено вие предвидихте докъде ще стигнат амбициите на тази жена и осигурихте победата ни направо от въздуха. Едва сега разбирам какво означава терминът „да откраднеш светлината“… — Изпълних дълга си, другарю премиер — тихо отвърна Зи-лин. Мислите му все още бяха насочени към мъртвия Жанг Хуа, похвалите му се струваха крайно неуместни. — Вие върнахте величието на Тао — тръсна глава министър-председателят. — Операция „Лунен камък“ висеше като Дамоклев меч над главите ни, пречеше ни да вземем твърди мерки по отношение на заговора в собствените ни редици. Много съм доволен, че тази заплаха вече не съществува. — Може би скоро ще се страхуваме от Даниела Воркута по същия начин, по който се страхувахме от двамата отстранени руснаци — предупреди Зи-лин. — Въпреки че направих всичко възможно да я убедя да търси слабостта ни в Хонконг, въпреки че контролираме цялата й шпионска мрежа там. Човек никога не знае какво ще роди главата на жена с нейните амбиции за власт. Слава Богу, скоро ще имаме „Кам Сан“. Засега неговата тайна е гарантирана, но не е далеч времето, когато ще позволим на приятели и врагове да хвърлят едно око на това наше велико творение. При това без нито за миг да забравяме кървавото си минало… Защото крайната цел на „Кам Сан“ е да го притежаваме, а не да го използваме… — В това отношение Юри Лантин и Ву Айпинг са като родни братя. И двамата се стремяха към конфронтация. Единият, за да докаже нашата слабост, а другият — нашето превъзходство… — Но ние с вас знаем, че бъдещето на Китай минава през друг път, другарю премиер — поклати глава Зи-лин. — Единственият ни път. И той се нарича Хонконг… — Обърна се и добави: — Време е да тръгвам. — Разбира се, бях забравил — кимна другият и посегна да стисне ръката му. — Ще се видим след завръщането ви. — Може би ще видите други хора — погледна го в очите Зи-лин. — Наистина ли мислите, че това ще бъде разумно? Премиерът помълча, после извърна очи. Не можеше да понесе блестящия поглед на възрастния мъж, огромната духовна сила, която се криеше зад него. Когато отново проговори, гласът му приличаше на шепот: — Приемам вашата преценка, Джиан… Джейк и Блис стояха неподвижно и наблюдаваха околността. Все още се намираха в близост с фабриката за играчки. Той не пророни нито дума, вече два часа помежду им цареше пълно мълчание. — Изобщо не зная какво правим тук — прошепна притеснено Блис. Джейк не отговори, очите му продължаваха да следят входа на фабриката. След срещата с Чудесния Сун, той си направи труда да разгледа подробно всички кътчета на промишления обект. Натикана между стените на съседните предприятия, фабриката имаше само един вход и изход — този, през който двамата неотдавна бяха минали. Задната част опираше в сляп калкан на висока жилищна сграда. — Джейк? Три момичета излязоха през вратата. Косите им блестяха на светлината на уличните лампи, освободени от памучните забрадки. — Какво има, Джейк? — Защо не ми каза, че Тцун-Трите клетви е твой баща? — Първо, защото не си ме питал. И второ, защото не ми е истински баща. Осиновил ме е като невръстно дете, а истинските си родители изобщо не познавам. Тцун каза, че съм родена в Бирма, където по онова време се намирала майка ми — главата й се извърна, очите й пробягаха по мълчаливия му профил. — Защо питаш? Важно ли е това? — Мисля, че е важно — замислено отвърна той. — Особено, след като разбрах, че Тцун-Трите клетви драконът на „юн-хюн“… Блис се стресна и той за пръв път отмести очи от входа на фабриката. — Кой ти каза това? — тихо попита тя. — Чудесния Сун. — Той греши. — Така ли? Тя усети нарастващото напрежение във въздуха и неловко извърна глава. — Нека не разговаряме по този начин. Става ми тежко… — Съжалявам — подигравателно я погледна Джейк. — Но я се постави на мое място. Обеща да ми кажеш всичко, но продължаваш да мълчиш… — Не научих нищо от Дейвид Ох — простичко отвърна тя. — Каза само „хуо иян“ и толкова. Не зная какво означава това, ти също… Може би е пълна безсмислица. — Не съм ти дал гаранции, че ще научиш нещо — раздразнено отвърна Джейк и Блис неволно потръпна от могъщата вълна на гнева, който се надигаше в душата му. — Ти настоя да дойдеш на тази среща, а аз приех… Толкоз! — Все още не си готов да чуеш истината — промълви тя и почти прехапа език. Господи, не трябваше да казвам това! Лицето на Джейк потъмня от приток на кръв, Блис изтръпна. — Не съм готов, така ли? — прогърмя той. — Кой реши това? Баща ти — драконът на „юн-хюн“? Блис разбра, че няма избор и ще трябва да му разкрие всичко. — Да, драконът на „юн-хюн“ — отвърна тя. — Но той не ми е баща. — Кой е тогава? Тя си пое дъх и решително тръсна глава: — Твоят баща, Джейк. Ши Зи-лин. Думите й звъннаха в съзнанието му като тежка камбана и изведнъж се оказаха лишени от смисъл. Замръзнал от изненада, Джейк почти изпусна появата на Чудесния Сун. 489 излизаше от входа, заобиколен от трима телохранители. — Моят баща… — Защо сме тук, Джейк? — Баща ми е жив? Но как така? Защо не се е свързал с мен? — Той е Ши Зи-лин, Джейк. _Ши Зи-лин_. Как според теб щяха да реагират в Агенцията, ако знаеха, че баща ти е един от най-силните министри в правителството на Китай? — Буда, той е жив! В душата на Джейк се блъскаха смайване, възторг и страх. Баща му е жив! Колко отдавна се чувстваше изоставен в живота, колко отдавна! Отчасти сам беше виновен за това, тъй като съзнателно отблъскваше обичта на жените около себе си. Защо? Нима това беше подсъзнателна реакция на сирачето, осиновено от семейство Мейрък по силата на обикновеното човешко състрадание? Нима се беше примирил със съдбата на самотник, без роднини, без близки хора? Парченцето „фу“ изведнъж започна да пари кожата на бедрото му, превърнало се в тлеещ въглен. То принадлежеше на Ничиреншу, но източникът беше един и същ. Именно този източник върна баща му от царството на смъртта… _Баща ми, баща ми, баща ми…_ Опиваше се от тази дума, звученето й се превърна в най-прекрасната мелодия на света. Баща му е жив. Баща му е един от най-авторитетните министри в Пекин. Приятел ли го правеше този факт? Или заклет враг? А какъв беше самият Джейк? Блис е участничка в „юн-хюн“, според нейните твърдения и той е такъв… Но нали „юн-хюн“ е операция на комунистически Китай? Нима по неволя ще работи за тях? И докога? Нещата взеха наистина невероятен обрат. Той и Ничиреншу, смъртни врагове, работеха за една и съща кауза. Волно или неволно, това нямаше значение. А тази кауза беше каузата на китайските комунисти! В какво се превръщам, запита се Джейк. В пионка от една гигантска игра на „уей ки“? А Мариана, Дейвид Ох? За какво умряха? Ще разбера ли някога това? В момента знаеше само едно — не разбираше абсолютно нищо. — Чудесния Сун… Джейк рязко се изтръгна от последиците на шока: — Какво? — Заради него ли сме на пост? Джейк проследи погледа на Блис и видя 489, обграден от бодигардовете. — Да — кратко отвърна той. После безшумно се раздвижи. Блис го последва, безплътна като сянка. — Чудесния Сун ще ме отведе при Ничиреншу. Даниела пропусна два поредни сеанса за връзка с Химера, но това се дължеше на инцидента с Лантин. Беше прекалено заета с прегледа на секретните му документи, за да мисли за други неща. Прекъсна работата си само когато й се наложи да отговаря на въпросите на жадните за кръв служители на КГБ, разследващи тайнствената смърт на другаря Лантин. Вече бяха открили бележката, която тя лично начука на пишещата машина в апартамента му. В нея се описваше загрижеността на Лантин за рязкото влошаване на психическото здраве на Карпов, признанието му, че операция „Лунен камък“ е била създадена и ръководена от един луд и това е нанесло непоправими вреди на Съветския съюз. Лантин пишеше: Едва сега, аз си давам сметка, че операция „Лунен камък“ ни е приближила на косъм от ядрената война. Не мога да живея повече с тази мисъл. Отдолу се мъдреше великолепно подправеният му подпис, Даниела изпитваше истинска гордост от умението, което беше проявила. С това нещата приключиха. Хрътките на КГБ се оказаха пълни тъпаци и тя никак не се изненада от този факт. Но дори да бяха умни и проницателни като Лантин, те пак не биха я заподозрели. Комплектът документи, които им предостави, моментално ги накара да налапат въдицата. Отровени от идеологизираната бюрокрация, умовете им действаха само в една определена посока. Даниела остана учудена не толкова от изобилието на интимни подробности от живота на висшите партийни и държавни функционери, колкото от систематичността, с която ги беше събирал Лантин. Те, естествено, фигурираха в истинските му архиви… Моментално схвана на какво се дължи неограничената власт на Юри Лантин и побърза да заеме празното място, освободило се след неговата смърт. А също и след смъртта на генерал Анатолий Карпов. Умът й действаше на високи обороти, а информацията на Лантин беше от такова естество, че нещата моментално потръгнаха. Всичко това обаче й отне време. Изминаха няколко дни, преди да установи връзка с Химера. И веднага изпита горчиво съжаление от този факт. Химера й предостави изключително важна информация за проекта „Кам Сан“. В крайна сметка се оказа, че централата съвсем няма за цел обезсоляването на морската вода, а нещо далеч по-важно и далеч по-страшно… — Обектът е военен, в това вече няма никакво съмнение — бръмчеше в ухото й електронният глас на Химера. — Все още нямаме представа какви точно ще бъдат функциите му, затова препоръчвам активни мероприятия в тази посока. Да, кимна в себе си Даниела, прекъснала връзката далеч преди фаталните деветдесет секунди. Мерки наистина трябва да бъдат взети. Няколко часа по-късно вече беше в леглото. Доволно въздъхна, изпитваща двойно удоволствие от отстраняването на Лантин. Безумната операция „Лунен камък“ тежеше като воденичен камък на шията й, още утре ще я прекрати. Същата съдба очаква и марионетната война на виетнамците в пограничните райони на Китай. През цялото време бях права, рече си тя. Ключът се намира в Хонконг и винаги е бил там. Сега вече здраво съм стъпила в Кралската колония. Там, където отдавна мечтаех да бъда… Помисли си за опасността, спотайваща се като отровна змия в утробата на „Кам Сан“, сърцето й неволно потръпна. Беше единственият човек на този свят, който си даваше сметка с каква огромна опасност се е разминало човечеството. Но Лантин и Карпов отидоха в небитието, звярът в „Кам Сан“ задряма… Даниела беше твърдо решена да направи всичко възможно този звяр да не се събуди никога. Мазната вода лениво се плискаше край дебелите дървени стълбове. Плаващият град на Хака поскърцваше в нощта. Оттатък струпаните една до друга джонки водата се оцветяваше в алено, жълто и зелено, двигателите на огромния джъмбо тихо боботеха. По ярко осветените му палуби се виждаха самотни фигурки на закъснели туристи. Тцун-Трите клетви се изправи на носа на джонката си. Току-що беше изкачил тясната стълбичка към палубата, напуснал кабината спалня, където се беше любил с Неон Чоу. Тя го помоли да остане до нея, залепила влажното си бедро до тялото му, излъчваща топлината на току-що отминалия секс. Той се подчини, изчака дишането й да стане дълбоко и равно, после бавно се надигна и тръгна да се изкачва към палубата. Насочи поглед към средата на кораба. Под централната мачта седяха три-четири от децата му, оправяха рибарските мрежи и тихо разговаряха. Добри деца, въздъхна в себе си той. Не искам да изгубя нито едно от тях. Извърна глава, за да прикрие овлажнелите си очи. Нека духът на Белия тигър ме закриля, но това не ме прави егоист! А просто любящ баща… Усети леко разклащане и разбра, че някой се качва на борда. Извърна глава й видя тъмния силует, който се приближаваше към него. Позна го по походката. — Опасно е да идваш тук — прошепна той, когато силуетът се приближи. — Прецених, че едва ли ще е удобно за теб да се видим на определеното място — отвърна новодошлият. — Затова предпочетох да дойда тук. — Той идва — промълви Тцун-Трите клетви. — След всичките тези години най-сетне напуска Пекин. — Не мога да повярвам, че брат ни ще направи подобно нещо — поклати глава другият. — Утре ще се сложи край на „юн-хюн“, или поне на тази част от него, която познаваме ние… Силуетът помръдна, шарените светлини от джъмбото се плъзнаха по лицето му. — Това означава, че всички части на „фу“ най-сетне ще се съберат — посочи Т. И. Чун. — И търговската война трябва да бъде прекратена. — Петдесет години преследваме тази цел — разпалено отвърна Тцун-Трите клетви. — Войната беше необходима, иначе другите тайпани щяха да ни заподозрат в заговор. Без нея никога не бих създал „Пак Ханмин“, а сър Джон Блустоун не би станал твой партньор. Никога нямаше да купим толкова много компании: складовете „Тан Шан“, танкерите на Донели и Тун, „Саут чайна електроникс“, металургичните заводи „Фан Ман“. Всички наблюдаваха битката между нас и това ни даде възможност да сложим ръка на допълнителните ресурси, необходими за „юн-хюн“… — Сега трябва да намерим отговор на един последен въпрос: какво ще стане, след като се съберат всички части на „фу“? Аз нямам този отговор и от това следва, че „юн-хюн“ все още не е завършен… — Кой притежава четвъртата част на „фу“? — Утре ще разберем, това е последната тайна на големия ни брат. Но отсега е ясно, че трябва да притежаваме всичките части, иначе нямаме нищо… Т. И. Чун насочи поглед към морето, лицето му беше тъжно. — Нищо — повтори след брат си той. — Това е съвсем непосредствена опасност… А виж до какво ни доведе „юн-хюн“! — От години живеем разделени, никой не знае за кръвната ни връзка, не можем нито да я демонстрираме, нито да сближим своите семейства! Вместо това ти излагаш осиновената си дъщеря на смъртна опасност, а аз съм принуден да живея в компанията на усойница като Блустоун! Тцун-Трите клетви тежко въздъхна. — Ако не знаехме какво значи дълг, едва ли щяхме да се различаваме по нещо от презрения „гуай-лох“ — мрачно промълви той. Т. И. Чун извърна глава и се изплю зад борда. — Трябва да ти призная, че понякога страшно много ми се иска да бъда варварин — промърмори той. — Нека забравим проблемите си — усмихна се леко Тцун. — Нека се радваме, че големият ни брат е победил враговете си в Пекин. Това означава, че „юн-хюн“ ще изпълни своето предназначение, че ти и аз заедно с останалите жители на Хонконг можем да въздъхнем с облекчение. В противен случай бяхме обречени, въпреки петдесетгодишната отсрочка, която успя да постигне брат ни… Битката не е приключила. Убеден съм, че на север има и други, които желаят да видят прекрасния ни град под комунистическо управление. Т. И. Чун пристъпи към брат си, раменете им леко се докоснаха. — Трябва да го пазим добре, докато е тук — промълви той. — Както от драконите, така и от шибаните представители на властта. Разкрият ли истинската му самоличност, всичко пропада. Петдесетгодишният му труд отива по дяволите! — Прав си, сигурността му е най-важното нещо за нас. Нашият по-стар брат е икона, скъпоценен кехлибар… Той вече не е човек. И ти си прав, като казваш, че детската му мечта се е превърнала в действителност. Той наистина е Небесният пазител на Китай! Сгушена в тунела на стълбичката, Неон Чоу с мъка потискаше възбудата си. Усети появата на непознатия гост и тихо тръгна към палубата. Позна Т. И. Чун, в очите й се появи смайване. Неволно се запита какво прави тук най-големият враг на Тцун-Трите клетви. Минута по-късно вече знаеше всичко. Буда да ми е на помощ, въздъхна в себе си тя. Кой би допуснал, че Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун са родни братя?! Тази информация е безценна! Три часа преди това, веднага след като стана ясно, че Питър Енг няма да дойде на уговорената със сър Блустоун среща, тя получи своите заповеди. Даниела правилно беше казала на Юри Лантин, че нейната хонконгска мрежа е двойно и тройно осигурена. Неон Чоу си спомни как преди няколко седмици изпрати първото си кодирано съобщение. Направи го точно според инструкциите: първо набра номера, който помнеше наизуст, после пусна плика в определената за целта пощенска кутия. Още преди месеци чу как Тцун-Трите клетви и Блис разговарят за някакво „фу“. Неон Чоу знаеше какво значи „фу“, но не можеше да определи мястото му в съвременния свят. Седмица по-късно видя как Тцун напуска джонката си, минава по тясна въжена стълбичка и се прехвърля на малка лодка. Укроти любопитството си и се въоръжи с търпение. Скоро научи всичко, което й беше необходимо. Той напускаше джонката си два пъти седмично, винаги в безлунни нощи. Неон Чоу реши да го проследи само веднъж, тъй като рисковете бяха огромни. Но веднъж се оказа достатъчно. Видя с очите си радиопредавателя, чу всяка дума от посланието му на мандаринско наречие. Малко бяха диалектите, които Неон Чоу не разбираше, и това беше едно от най-ценните й качества като агент. „Фу“. Тцун-Трите клетви и неизвестният му партньор говореха за „фу“. Говореха още за власт. Огромна власт, която с помощта на „фу“ би принудила Хонконг да легне в краката им. Същата нощ тя набра номера и каза една-единствена дума в слушалката: Митре. На сутринта рапортът й вече беше в пощенската кутия. Неон Чоу живееше в безличен, лишен от контакти свят. Често се питаше какво е станало със съобщението й. В моменти на особено силна депресия имаше чувството, че никой не го е прочел. Нямаше начин да разбере дали откритието й има някаква стойност, или отдавна е захвърлено на боклука. Това беше една от странностите на света, в който живееше. Беше трудно да не правят нищо и само да наблюдават. Но това беше част от играта. Преди осем часа беше нощ, двамата с Блис се намираха край фабриката за играчки. Взеха кола под наем и проследиха Чудесния Сун до вилата му на Пийк Гап роуд. Мястото се намираше в средата на Хонконг, на равно разстояние от Абърдийн и Централния квартал. Чудесния Сун се прибра, никой не влезе след него. Никой не излезе. Това беше странно. Драконите на триадите обичат нощния живот в Колонията. Джейк сподели подозренията си с Блис и тя кимна: — Нещо става… — Може би нещо като среща на високо равнище между главатарите? — Не — поклати глава Блис. — Положително биха се избили. — Освен ако Ничиреншу не им предложи убедителна причина да не го правят… — Но защо биха го изслушали? Той е японец, а тук всички мразят японците. Джейк си спомни за архивите на Микио, които сочеха, че Ничиреншу е бил едва на година, когато е емигрирал в Япония заедно с майка си. Но къде е роден? Защо китайците биха се вслушали в думите му? Освен ако… — Ами ако се окаже, че е китаец? — Какво? — смаяно го погледна Блис. — Само при това положение общата среща на главатарите придобива някакъв смисъл. — Чувала съм, че майка му е японка. — Наистина е така — кимна замислено Джейк. — Но дали е била истинската му майка? Дори това да е вярно, остава възможността баща му да е китаец… — Той не е японец, не е и китаец… Това означава, че ще го мразят още повече. — Това не е задължително. Участва в „юн-хюн“ и това автоматически го прави агент на комунистически Китай, а не на руснаците. Играе двойна игра, при това дяволски добре… — Имам чувството, че баща ми не би позволил на драконите да разберат кой движи нещата около „юн-хюн“. Чудесния Сун е твърдо убеден, че главен дракон на заговора е Тцун-Трите клетви. Според мен и останалите главатари са на същото мнение… — Това не променя ролята на Ничиреншу, а дори й придава международен оттенък. Как според теб ще реагират драконите, когато разберат, че най-важният съветски агент работи заедно с тях? — Несъмнено ще бъдат изкушени да влязат в играта — призна Блис. — Въпреки враждата помежду си. — Точно така — кимна Джейк, замисли се за момент, после попита: — Кой още участва в „юн-хюн“? — Не зная. — Наистина ли? — погледна я в очите той. — Наистина. — Добре. Над главите им се плъзна тежък, осветен от луната облак. Суеверните лесно биха го приели за дракон, свит на застрашително кълбо. — Джейк — промълви тя. — Имам чувството, че пропускаме да си кажем хиляди неща… Времето лети толкова бързо! Понякога съм убедена, че си с вързани ръце… Това говори ли ти нещо? Той отправи поглед в нощта и замълча. Но Блис ясно усети вълнението му. Кога ли ще успее да го накара да изхвърли отровата, напластила се в душата му? Каква е тази мрачна тайна, която отказва да сподели? Той ще се самоунищожи, сепнато си рече тя. При това много скоро, в някой от следващите дни. Трябва да направя нещо, за да му попреча! Спомни си стихчето, което й рецитираше Фо Саан в мигове на душевни терзания. Дали е вършил същото и с Джейк? Реши да опита: Писъкът на чучулигата отекна в дълбоката пропаст… После настъпи тишина… Джейк се намести върху камъка и кимна с глава: — Помня това стихче. Отдавна бях забравил неговото значение… Блис усети затоплянето в душата му, чувството беше толкова осезаемо, сякаш сама го изпитваше. Стисна устни и замълча. Джейк почака, докато самообладанието му се възвърна, после тихо започна: — Знаеш, че два пъти съм се женил… Първия път бях много млад, може би затова отдавах цялото си внимание на Агенцията. А Тин беше още по-млада. Разбираше всичко, с изключение на едно — защо никога не съм до нея… — По-късно осъзнах, че за младите бракът е лишен от смисъл. Когато човек все още търси ключа към собствената си душа, той не може да поема отговорност за друг човек, за други хора… Замълча, езикът му механично навлажни сухите устни. Имаше чувството, че устата му е пълна с памук. Стегна волята си и започна, да диша дълбоко, с пълни гърди. — Тогава бях глупав, Блис. Исках да имам всичко: съпруга и семейство, пълноценен живот в Агенцията. Това просто беше изключено… — Тин беше Чиу-чоу, но добре познаваше обичаите на „гуай-лох“. Роди ни се дъщеря. Колкото повече растеше Лан, толкова по-непреодолими ставаха противоречията между Тин и мен. Това носеше страдания и за двама ни, особено за мен… — Естествено, Лан стана свидетел на скандалите помежду ни, на търканията в семейството. Но тя беше дете и не можеше да разбере, че моите отсъствия нямат нищо общо с обичта ми към нея. — Стана раздразнителна и избухлива, неизбежното скоро се случи: избяга от дома. Това, разбира се стана в Хонконг. Лесно откри дивата анархия, сред която бях израснал и аз. И я превърна в своя… — Триадите я отхвърлиха с обиди и подигравки. Беше само на дванадесет, при това момиче… Освен това в жилите й течеше кръвта на „гуай-лох“. Всичко това я принуди да потъне още по-дълбоко. — Преди около три години ме изпратиха на важна секретна мисия. Едно малко селце край река Сумчун. Нещата обаче се развиха зле, много зле… Вероятно бяхме предадени. Влязохме в неравен бой… Колкото повече приближаваше до същността на проблема, толкова по-кратки и накъсани ставаха изреченията му. Започна да диша на пресекулки, по лицето му плъзнаха вадички пот. — Някъде в разгара на боя всичко ми стана ясно. Всички операции на врага носят определен почерк. В зависимост от този, който ги организира. Уникални като пръстови отпечатъци. На оперативен език ги наричаме „юмрук“. — Разбрах, че отбраната срещу нас е организирана от истински майстор. Стратег от висок ранг. Операцията беше прецизна като финалната фаза на „уей ки“. — Трябва да знаеш, че атаката ни беше светкавична. Контраатаката на противника — също. Оказахме се неподготвени за подобна тактика. Част от хората проявиха нервност, ефективността им се снижи. Разбиха ни. А това значи смърт. — Кръвта се лееше като река, попиваше в гъстата зеленина, стичаше се в Сумчун. — Ръководител на противниковата защита беше Ничиреншу. Направляваше действията на бойците като опитен играч на „уей ки“. Но това не означаваше, че бездейства. С лекота уби двама от хората ми. — После усетих, че в битката се появява нов елемент. Китайци. Познах няколко. Бяха членове на триадата, която нелегално прекарваше през границата бегълци от комунистически Китай… Джейк нервно преглътна, очите му бяха заковани върху лицето на Блис. — Предполагам, че доста дълго я гледах, преди да я позная… Беше страхотно променена. Все пак разбрах, че срещу мен стои моята малка дъщеря, милата Лан… Настъпи дълго мълчание. Спомените нахлуха в душата на Джейк с мъчителна яснота, красивото лице на Блис ги отразяваше като екран. Продължи да говори едва когато Блис леко се размърда и го върна в действителността. — Вършеше всичко професионално, с ожесточеността на лъвица, която брани малките си. Веднага разбрах, че това не й доставя наслада. Просто изпълняваше дълга си, вършеше това, което считаше за правилно. Нещо, което не беше наследила нито от майка си, нито от мен… — В следващия миг тялото й се превърна в кървава пихтия, пронизано от множество куршуми. Изстреля ги Ничиреншу, после побягна. Аз се втурнах подире му. — Скоро обаче се отказах. Той потъна в джунглата, без да оставя следи. Когато се върнах на мястото на сражението, дъщеря ми вече я нямаше. Бяха я отнесли колегите й от триадата. Блис го гледаше без да мигне. Джейк въздъхна, клепачите му бавно се спуснаха. Тънък лунен лъч пробяга по лицето му и тя остана с чувството, че очите му продължават да са втренчени в нея. Настроението на тайванеца беше отвратително. Преди два дни брат му се удави в басейна на „Морисън хил“, бомбата в Макао не успя да убие врага, а на всичкото отгоре вече осем часа клечеше в това влажно укритие и чакаше шанса си. Долепи око до визьора с инфрачервени лъчи и напрегна взор. В окуляра се появи главата на Блис, след това и тази на Джейк. Глупаво от негова страна, отбеляза тайванецът. При такива акции никога не се вземат жени. Нищо чудно, че скоро ще умре… Проследи ги чрез фирмата за коли под наем, откъдето двамата бяха взели лимузината си. Беше лесно като детска игра. Вече отдавна би трябвало да си е у дома. В Тайпе го чакаше едно сляпо момиче, което го довеждаше до оргазъм, само като се поразходи босо по гърба му. Името му беше Мо, нямаше нищо общо с момичетата на своята възраст. Беше направо извънземна, липсваше му. Не беше правил секс от началото на тази акция, тестисите му се превърнаха в камък. Няма да е зле след ликвидирането на мъжа да употребя онази китайка, помисли си той. Положително няма да е добра колкото Мо, но все ще свърши работа… Всичко ще бъде окей. Тайванецът знаеше, че миризмата на кръвта увеличава възбудата му. Затова ще се погрижи за малко кръв, преди да оправи китайката. Така ще компенсира закъснението си, липсата на Мо. Слава Богу, че не е европейка. Европейките го караха да скърца със зъби. Тайванецът се размърда и усети тежестта на тестикулите си. После насочи визьора към момичето насреща. Уредът беше прикрепен върху дулото на автомат „Лайсън ТИ-600“. За него това беше поредната нова играчка. Досега използваше шведските „Кулспурта“ — едни от най-мощните автомати в света. Но после новите господари му повериха „Лайсън“. Той беше в състояние да изстреля осемстотин и петдесет куршума в минута, а амуницията му беше възможно най-добрата — патрони от калибъра на парабел. В главата му се появи кратката и лаконична заповед: да се застреля при първа поява. Но тя беше получена преди брат му да се удави. Мерникът улови главата на жертвата, призрачнозелена от инфрачервените лъчи. Оставаше му само да натисне спусъка. Тогава, в рамките на по-малко от три секунди, на мястото на мъжа и жената насреща ще останат само няколко кървави петна. От лесно по-лесно. Но тайванецът беше далеч от подобна мисъл. Притежаваше черен пояс по таекуондо, а мъжът насреща беше убил родния му брат и трябваше да си получи заслуженото. Това беше въпрос на чест. Съдбата му ще бъде решена в честен бой, един срещу друг… И това няма нищо общо с онези осемстотин и петдесет куршума в минута, които можеше да изстреля оръжието в ръцете му. Тайванецът се надигна и остави автомата до себе си. После бавно напусна дупката между камъните, която беше избрал за свое прикритие. Този път Джейк усети приближаването на врага. Потънал дълбоко в състоянието „чан-хай“, той се превърна в част от влажната нощ, сля се с жуженето на пикалите и тихия ветрец, подгонил дъждовните облаци. От Фо Саан беше усвоил умението да се слива с нощта, да долавя всичките й нюанси. Усети присъствието на тайванеца като мрачна сянка, далеч по-непрогледна от мрака на нощта. Обърна се. Трябваше да изкачи малкото късче скала, което беше избрал за прикритие откъм гърба си. То беше влажно от роса, краката му се подхлъзнаха. В същия миг до слуха му достигна тихо свистене. Вместо да направи опит да запази равновесие, той се отпусна назад, замахна с крак и повали надигналата се зад гърба му Блис. Познаваше отлично звука, който издаваше „нунчаку“ — едно от най-опасните оръжия за хвърляне. Но загрижеността за Блис му отне време и тайванецът беше на път да се окаже прав в преценката си. Нещата биха се развили по съвсем друг начин, ако беше тук сам, спокоен и уверен в силите си. Свободният край на веригата с метални пръти „нунчаку“ го улучи в бедрото и дясната страна на тялото му стана безчувствена. Политна и се строполи с лице напред върху мократа трева. За миг зърна фигурата на Блис, отскочила към сянката. После луната надникна иззад облаците и пред очите му се появи плоското лице на тайванеца, напрегнато и едновременно с това спокойно като на каменна статуя. Тялото на Джейк се разтърси от студени тръпки. Пренебрегна желанието да се изправи на крака, тъй като си даде сметка, че това би било глупаво. Вместо това напрегна психическите си сили, за да се освободи от сковаността. Тайванецът скочи върху Блис. Краката й се разтвориха широко под тежестта на тялото му. Гледани отстрани, двамата сякаш правеха секс. В интензивността на борбата им действително съществуваше елемент на сексуалност. Гледката беше сюрреалистична, за това несъмнено допринасяше и бледата лунна светлина. Джейк видя удара „атеми“, с който Блис се опита да блокира нападението на врага. Тайванецът се дръпна встрани и й нанесе силен удар с коляно в чатала. От устата й се изтръгна болезнен стон. Тайванецът се възползва от предимството си и обсипа тялото й с къси, но силни удари на кокалчетата. Карате, прецени Джейк. Сега най-важното беше да не позволи на загрижеността за Блис да отвлече вниманието му. Миговете на безмълвно наблюдение не бяха загубени, тъй като Джейк ги използва, за да прецени силата и уменията на врага. Тялото му постепенно възвърна гъвкавостта си, дишането му стана равно и спокойно. Така организмът получаваше максимална доза кислород. Тайванецът очевидно искаше да приключи набързо с Блис, но тя се оказа по-упорита от очакванията му. Тя, от своя страна, правеше всичко възможно да го забави, убедена, че така ще даде необходимото време на Джейк. Нападателят удвои усилията си, очевидно ядосан от куража на тази жена, дръзнала да му пречи. Може би именно този гняв спаси живота й. В ръкопашния бой няма място за гняв. Емоциите пречат на бързината на реакциите, забавят вземането на решения. Ударите му станаха по-силни, но точността им намаля, защитата срещу тях стана по-лесна. Разбира се, той не си даваше сметка за това, неспособността да нанесе решителен удар само подсилваше яростта му. Просната под него, Блис тръпнеше под тежките удари. Тайванецът беше много силен, а и каратето нямаше тайни за него. Макар да успяваше да блокира голяма част от ударите, тя почти припадна от болка, потъвайки във вълните й. Имаше усещането, че е паднала в огнена. Загуби чувство за време и това беше лошо. Нервите й плачеха за прекъсване, за бягство. Но мисълта за Джейк поддържаше отчаяната й съпротива, тялото й продължаваше да се бори с врага. Джейк се претърколи на една страна. Намираше се само на метър от вкопчените тела, но имаше чувството, че е на километри от тях. Раздвижи краката си, напълни дробовете си с влажен въздух. Дишаше тежко като бегач на дълги разстояния. В главата му изплуваха думите на Камисака. После се нахвърли върху тайванеца. Прибегна до двойно „атеми“ — удар, нанесен с ръба на дланите малко над бъбреците на противника. Беше страхотен удар. Вложи в него цялата си сила, възползва се и от инерцията на тялото си. Блис видя как лицето на тайванеца се разтегля в болезнена гримаса, а вишневочервените му устни се разкривяват. Не издаде нито звук, ако не се броеше свистенето, с което въздухът излетя от гърдите му. Ръцете му престанаха да нанасят удари, тялото му тежко се претърколи встрани. Освободена от натиска, Блис отново се озова на ръба на припадъка. Тайванецът се понесе към Джейк. Беше забравил болката, беше обърнал гръб на „нунчаку“. Пред очите му плуваше подпухналото лице на брат му, зачервено от действието на хлора. Джейк прибегна до „суми отоши“ — странично захващане на вдигнатата за удар ръка на врага. Докопа я, после светкавично отстъпи наляво и рязко дръпна. Тайванецът изгуби равновесие. Джейк вдигна дясната си ръка и я стовари върху ключицата му с огромна сила. Инерцията довърши останалото. Тайванецът се озова проснат по очи на твърдата земя, но нито за миг не изгуби присъствие на духа. Краката му се стрелнаха напред и захванаха глезена на Джейк като с ножица. Той падна и получи зашеметяващ удар в лицето. Кръв рукна от носа му, мазолестата ръка на тайванеца вече се насочваше към рамото му. Тялото му безсилно падна назад. Тайванецът зловещо се ухили и се приготви да нанесе решителния удар. Вместо това обаче получи страхотно „атеми“, което строши три от ребрата му. Усмивката застина и очите му опулено наблюдаваха как Джейк се надига като оживял мъртвец, а ръбът на мазолестата му длан се стрелва към незащитения му врат. Ударът беше страхотен и тайванецът умря, без да успее да се освободи от триумфа на победител. Чудесния Сун напусна вилата си на свечеряване и преследването започна. Джейк и Блис дълго лежаха в прегръдките си. Джейк беше замаян, болка пронизваше тялото му. С учудване установи, че го тревожат не толкова собствените му наранявания, колкото тези на Блис. Бавно и внимателно прегледа тялото й, търсейки по-сериозни поражения. Оказа се, че няма нищо счупено и това беше истинско чудо. Но голяма част от копринената й кожа беше подута и разранена, с течение на времето отоците ставаха все по-големи и по-грозни. Гърдите и коремът й бяха пострадали най-много — вътрешните кръвоизливи ги покриваха буквално навсякъде. Сгушена в прегръдките му, тя стоеше кротко, с долепена на гърдите му глава. Блестящата й коса галеше брадичката и шията му. Не издаде нито звук, дори когато той натискаше ребрата й, жестоко наранени от ударите на нападателя. Болката пролича единствено по учестеното й дишане. Останаха така през по-голямата част от мрачния ден. Разделяха се само когато единият или другият отиваше да се облекчи в храсталака или просто да раздвижи крайниците си. Отдавна бяха свършили предвидливо купените сандвичи, но бяха доволни, че в малката тубичка все още имаше известно количество блудкава вода. Най-много бяха озадачени от факта, че Чудесния Сун не отиде на работа, дори носа си не показа навън. Мъчителното очакване свърши с настъпването на здрача. Елегантният кремав мерцедес 500 СЕЛ се плъзгаше без усилие по тесния планински път, прорязващ центъра на острова. Джейк изпитваше сериозни затруднения да го следва с малкия 4-цилиндров нисан и беше доволен, че пътят предлагаше малко прави отсечки за мощния 8-цилиндров двигател на скъпата кола. От време на време успяваше да зърне профила на Чудесния Сун, настанил се на седалката до шофьора. Осветлението в купето беше включено, сякаш 489 четеше, докато шофьорът се мъчеше с острите завои. Джейк ги следваше с изключени светлини. Това беше опасно, но не можеше да се сравнява с опасността да алармират Чудесния Сун за своето присъствие. Над спокойните води на Южнокитайско море бавно се спускаше мрак. Далеч долу проблясваха сапфирените светлини на някой и друг търговски кораб, насочил се към пристанището. Мерцедесът препускаше надолу със забележителна лекота, сякаш закъсняваше за среща. Шофьорът беше изключително опитен и това беше добре, тъй като пътят беше в ремонт и обозначенията за отклонение се редуваха в бърза последователност. Започнаха да се изкачват по северния склон на Вайълет хил. Малко преди да стигнат върха, мерцедесът изведнъж отби и изчезна. Джейк натисна спирачките, но въпреки това почти пропусна тясното отклонение, което сключваше прав ъгъл с настилката на главния път. В продължение на стотина метра се движеха по асфалт, после пътят стана черен. Джейк внимателно запълзя напред. От двете му страни се издигаше непристъпната стена на гората, пътят се превърна в тесен и тъмен тунел. Спря нисана и изключи двигателя. Промуши глава през отворения прозорец и започна да се ослушва. Скоро долови равномерното боботене на колата пред себе си. Подкара бавно напред, откри едно добре защитено от дърветата място и паркира. Продължиха пеш. Дърветата отстъпиха само след стотина метра и пред очите им се разкри малка вила със син покрив, кацнала на стръмния склон над залива Рипалс. Джейк хвана ръката на Блис и внимателно продължи напред. Скоро намериха отличен наблюдателен пункт, от който се виждаше входът на вилата. Няколко метра по-нататък започваше широка дървена веранда, която обикаляше постройката. Джейк и Блис заеха позиция сред цветните храсти, само на няколко метра от полирания парапет. Кремавият Мерцедес беше паркиран на покрита с чакъл площадка, изсечена направо в скалистия склон. Лампите във вилата светнаха, едновременно с тях се включи и осветлението на верандата. Вратата се отвори и в полумрака се очертаха фигурите на двама мъже. После се появиха още няколко коли и Джейк предпочете да дръпне Блис навътре в храсталаците. — Това е той! Пред очите им изплува гъвкава фигура, украсена с малка, триъгълна глава и черни като нощта искрящи очи, която странно се поклащаше на дългата и тънка шия. Малките прилепнали уши бяха почти скрити под гъстата коса. Пристъпваше към къщата пъргаво и безшумно, със заплашителната грациозност на пантера. Ничиреншу. Притисната до Джейк, Блис моментално усети как се стягат мускулите му. Пръстите й предупредително се свиха около китката му. — Недей! — напрегнато прошепна тя. — Идват още хора! Чакал си прекалено дълго, за да провалиш всичко в последния миг! Джейк знаеше, че е права, но никак не му беше лесно да се спотайва в храстите, само на няколко метра от заклетия си враг. Пред очите му най-накрая изплува сянката на човека, когото беше преследвал по всички точки на земното кълбо в продължение на години. След инцидента при река Сумчун непрекъснато мислеше за него, мечтаеше за този миг… Хоризонтът на запад пламна в алено, после нощта бързо започна да встъпва в правата си. Джейк напрегна поглед и разпозна мъжете, които бяха излезли на верандата. Това бяха Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун. — Не разбирам — прошепна той. — Баща ти и Чун са смъртни врагове! — И аз така си мислех — въздъхна Блис и неволно се запита колко ли още изненади трябва да очаква. В далечния ъгъл се появиха Ничиреншу и Чудесния Сун, потънали в напрегнат разговор. На алеята спряха нови две коли. От тях слязоха Достопочтения Чен и Акулата Тун — дракон на триадата Хак Сам. Спряха се един срещу друг и си размениха продължителни погледи. После едновременно тръгнаха към вратата и отново се спряха. Никой от двамата не кискаше да отстъпи, но заедно с това не желаеше до прояви невъзпитание. Джейк изпита чувството, че присъства на комедийна пантомима. Проблемът разреши Тцун-Трите клетви, който слезе от верандата и подхвърли няколко думи на Достопочтения Чен. Това позволи на Акулата Тун да влезе пръв, без да обижда съперника си. Малко по-късно Тцун махна към вратата и Чен го последва във вътрешността на вилата. — Събраха се — констатира с въздишка Джейк. В ситуацията обаче имаше нещо странно. Никой от присъстващите не проявяваше желание да започне преговорите, всички се държаха така, сякаш очакваха някого… — Нещо ще стане — усети нещата и Блис. Останаха неподвижни в мрака на нощта. Небето се превърна в черно кадифе, далеч долу блеснаха рубинените светлини на пристигащите танкери. По брега се разхождаха влюбени, лицата им бяха обърнати към бледия диск на изгряващата луна. Джейк пръв усети вибрациите и извърна глава. От гората се появи черна лимузина и бавно заплува към тях. Спря пред входа, моторът остана включен. От шофьорското място слезе дребен китаец в блестящо син костюм, сакото му беше странно издуто отзад. Револвер, позна безпогрешно Джейк. Коремът му се сви, косъмчетата на врата му неволно настръхнаха. Дребният китаец се наведе и отвори задната врата, после протегна ръце напред. От колата бавно слезе възрастен китаец, шофьорът почтително го подкрепяше. За пръв път в живота си Джейк видя лицето на баща си. В това беше абсолютно сигурен. Веднага улови приликата си с тези очи и вежди, гледаше ги с вълнението на скулптор, наново открил своя отдавна изгубена творба. Всичко е истина, въздъхна в себе си той. Историята на Блис е вярна до последната дума. Това не означаваше, че е имал основания да се съмнява в нея, но потвърждението на думите й все пак беше шокиращо. — Буда! — тихо възкликна Блис. — Това е Ши Зи-лин! Но защо е тук? Присъствието му поставя под заплаха целия „юн-хюн“! Ако драконите на триадите усетят кой е той, всичко ще отиде по дяволите! Какво е наложило личната му поява? Подлага се на огромна опасност! Ако властите научат, ще стане наистина страшно!… Дребният китаец се наведе към вътрешността на лимузината и извади един бастун. Подаде го на Зи-лин и мълчаливо се върна на мястото си зад волана. Старецът беше оставен да преодолее разстоянието до входа сам, със собствени усилия. Гостите не направиха опит да му помогнат, тъй като подобен жест би се изтълкувал като дълбоко унижение. Но всички си даваха сметка за присъствието му. Никой не говореше, никой не пиеше, никой не гледаше към морето и небостъргачите по брега… Зи-лин бавно преодоля каменните стъпала, които водеха към верандата. Тцун-Трите клетви се отдели от групичката и пристъпи крачка напред. Джейк, който не изпускаше от погледа си Ничиреншу, веднага забеляза как онзи се отдръпна от Чудесния Сун, застана редом с Тцун и му прошепна нещо. По-възрастният мъж мълчеше, но Ничиреншу продължаваше да говори. Джейк не чуваше думите му, но ясно виждаше напрегнатия израз на лицето му. — Нека Буда ми е на помощ! — изведнъж потръпна той. — Баща ми е резидентът на Ничиреншу! Зи-лин бавно стъпи на верандата, лицето на Ничиреншу постепенно се изпразни от съдържание. Това беше мигът, в който Джейк напусна укритието си и се втурна през полянката. Краката му ловко заобикаляха стърчащите сред тревата камъни. Блис понечи да извика след него, но забеляза повелителния му жест и прехапа устни. Цялото внимание на Джейк беше ангажирано от особеното изражение върху лицето на Ничиреншу. Веднъж вече го беше виждал — там, в къщата за игра на „О-хенро“. И знаеше, че то е сигурен признак за предстоящо насилие. Какво беше казал на Тцун-Трите клетви? Каква беше реакцията на Тцун? Джейк нямаше време да търси отговор на тези въпроси. В душата му се появи тежкото предчувствие, че е безнадеждно закъснял. Ничиреншу изведнъж се раздвижи. Тялото му се превърна във вихрушка, от неподвижността му нямаше дори следа. Връхлетя върху Ши Зи-лин и го повали на пода, докато Джейк все още се намираше на десетина метра от верандата. — Искам да зная кой е този човек! — прошепна Ничиреншу, изправил се редом с Тцун-Трите клетви. Тцун почти не го чу, загледан във фигурата на брат си. Не бяха се виждали повече от петдесет години, в продължение на десетилетия беше мечтал за този миг. Семейството най-сетне се събра! Тялото му тръпнеше от възбуда… Но мълчанието му разгневи Ничиреншу, който троснато повтори въпроса си. Този път Тцун го чу и вече знаеше, че може да му даде отговор. Не беше достатъчно да му каже, че това е родният му баща. Истината в тези думи би била половинчата и Ничиреншу без съмнение щеше да долови това. Затова поклати глава и промълви: — Това е твоят резидент. Върху лицето на Ничиреншу се плъзна застрашителната маска. Тцун-Трите клетви не можеше да знае, че майка му беше запазила една стара и избледняла снимка на Зи-лин, която отнесе в Япония със себе си. Не беше пожелала да я унищожи, тя подклаждаше желанието й за мъст през годините. Ничиреншу я откри едва след нейната смърт. Прочете дневника й и бързо направи връзката. А днес, десетилетия по-късно, Тцун-Трите клетви неволно му предостави и една нова истина: баща му е тайнственият резидент, който го беше манипулирал в продължение на години! В душата на Ничиреншу забушува яростта. _Зная всичко за теб_, беше му казал в ефир резидента. Разбира се, как няма да знаеш всичко! Съзнанието му се изпразни, в душата му се появи ослепителната топка на гнева и унижението. Ето го човека, който беше разбил живота на майка му! Ето я личността, която с цинично хладнокръвие беше манипулирала и собствения му живот! Пред очите му се спусна кървава пелена. Такава била работата, а? В продължение на години беше изпълнявал заповедите на човека, когото мразеше повече от всичко на света! Имаше чувството, че не може да си поеме дъх, яростта го задавяше. Не можеше да разсъждава, единственото му желание беше да се освободи от всичко и да се върне при Камисака, да намери себе си… Инстинктивно почувства, че това не може да стане, докато баща му е жив. Просто не беше в състояние да наруши дисциплината, трупана с години в душата му. Този човек е истински магьосник, иначе едва ли би могъл да го издири и да го използва по такъв невероятен начин. Каква измама, Господи! В сърцето на Ничиреншу, потръпна страх, чувстваше се безсилен пред ума и ерудицията на възрастния човек срещу себе си. Толкова много искаше да бъде свободен! Най-накрая да се отърве от психическото бреме, което носеше в душата си от дете. Потръпна от гняв и ужас. Ничиреншу беше от хората, които не познават страха, и това го накара още повече да намрази баща си. Пред очите му се появи красивото тяло на Камисака, после видя обсипаната с белези мършава плът на майка си. Душата му пламна, сякаш тези белези се прехвърлиха директно върху него. Но това наистина беше така. Той ясно видя, че носи майчините белези, дробовете му буквално щяха да експлодират. Яростта му беше огромна, неподлежаща на контрол. От устата му се изтръгна животинско ръмжене, тялото му се стрелна покрай вцепенения от изненада Тцун, ръцете му се вкопчиха в гърлото на стареца. — Сега ще идеш при майка ми! Духът й най-сетне ще намери покой! Тцун-Трите клетви чу тези слова и кожата му настръхна. Беше убеден, че чува гласа на див звяр. Джейк неволно отвори уста, от гърлото му се изтръгна ужасяващият боен вик „киай“, който беше усвоил от Фо Саан. В този вик нямаше нищо човешко, той беше израз на животинска сила и смазваща агресивност. Клоните на дърветата наоколо потрепнаха, присъстващите на верандата хора замръзнаха. Ничиреншу неволно забави действията си и това позволи на Джейк да покрие разстоянието, което ги делеше. С един поглед обхвана сгърченото тяло на стареца, лицето, което толкова много приличаше на неговото… В същото време усети невероятната психическа енергия, струяща от тялото на Ничиреншу. Връхлетя върху рамото на врага със страничен „атеми“, единствената му цел беше да го принуди да пусне стареца. Успя, но на висока цена. Краката му се подхлъзнаха по излъсканите дъски на верандата, тялото му сякаш доброволно се отпусна в смъртоносната прегръдка на Ничиреншу. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, после усети как духът на незабравимата Лан се вселява у него и му дава нова, почти свръхестествена сила. Станал свидетел на смъртта й там, край реката Сумчун, той знаеше, че стъпва върху тънък лед. Но сега това чувство изчезна, може би защото беше успял да сподели мъката си с друг човек, а може би просто от близостта на Ничиреншу… Светът се превърна в тесен, ослепителен лъч светлина. Забрави за сменените „фу“, забрави за чудесното поведение на милата Камисака. Жаждата за мъст се спусна в съзнанието му като черен воал, вече не можеше да мисли за нищо. Съществуваха само двамата — той и Ничиреншу. Нямаше ги хората на верандата, нямаше я вилата, нямаше го залива с рубинените светлинки. Нямаше я дори Блис… Превърна се в свиреп звяр, с остри нокти, зинала паст и примитивен ум, единствената му цел беше да докопа врага и да го разкъса. Това беше резултатът от годините на мъка и самоизтезания, това беше лудостта на бащата, който се беше провалил. Бащата, който считаше себе си не по-малко виновен за смъртта на Лан от физическия й убиец. Там, край реката Сумчун, той беше успял да зърне последния проблясък на разум в очите й. И беше осъзнал огромната си вина. Мариана беше възрастен човек и все някак успя да се справи с дългите му отсъствия, да се примири с тях. Но Лан беше дете, Лан не можеше да преодолее липсата на баща си. И резултатът беше трагичен. Сърцето му изстина от мъка, душата му се сгърчи в агония. През цялото време оттогава насам Джейк бавно умираше. Оттеглянето му от света на живите беше окончателно, безвъзвратно… Лудо обичаше Лан, но така и не намери начин да й го покаже. Любовта се изроди в омраза. Джейк и Ничиреншу. Продължи да се препъва по верандата, ръцете му сляпо потърсиха опората на перилата. Кракът на Ничиреншу се стрелна напред в смъртоносен „атеми“, тялото на Джейк пъргаво се претърколи встрани и строши дървения парапет. В следващия миг премина във вихрена атака, Ничиреншу се сви приведе й отстъпи. Но това движение беше измамно, тялото му се сви като пружина и връхлетя върху Джейк с котешка пъргавина. Вкопчени един в друг, те се претърколиха през верандата и изчезнаха в мрака. Ничиреншу се извъртя, ръката му улови дървения перваз. Оказал се под него, Джейк уви краката си около кръста му. Беше сляп за всичко наоколо, доволен, че най-сетне е докопал Ничиреншу. В съзнанието му се настани образът на Лан, окървавеното й лице. В безжизнените й очи се оглеждаше собственото му лице, набраздено от горчиви сълзи. — Бах-ба… Татко… Последната думичка, излетяла от устните й. Нея не успя да сподели дори с Блис… И в този миг му беше трудно да я повтори… — Бах-ба… Нахвърли се върху Ничиреншу със силата на яростта на самия Дявол. Изобщо не го интересуваше дали ще оцелее, или ще умре. Даваше си сметка единствено за образа на дъщеря си — тъжен, далечен, невероятно скъп… Може би ще продължава да сънува Мариана, но Лан ще бъде в душата му, докато е жив. Китайците на верандата стояха като парализирани, никой не можеше да помръдне. Смаяни и омагьосани от невероятната сила на омразата между двамата борещи се на живот и смърт мъже. Може би само Зи-лин би могъл да ги спре, но той лежеше проснат по гръб на верандата, а Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун бяха приклекнали до него. Способна на някакви действия се оказа единствено Блис, която скочи на верандата по стъпките на Джейк. Профуча край опулените китайци и се вкопчи в гърба на Ничиреншу. Но тежестта му беше прекалено голяма, увеличена двойно от тялото на Джейк. Изкрещя на Джейк да спре, видя как Ничиреншу се готви за мощен ритник и повтори вика си. Никой не й обърна внимание, сякаш и двамата имаха твърдото намерение да умрат. Джейк успя да се вдигне нагоре, сега бяха на едно ниво. Очите им се срещнаха, дъхът им се сля. Каква искрица пробяга между тях? Какви емоции се сблъскаха? И двамата се върнаха към мрачното минало. Ничиреншу си спомни обезобразеното тяло на майка си. Джейк видя лъчите на изгряващото слънце, плъзгащи се по мъртвото лице на момичето, с което така и не успя да се сближи… После мигът отмина и борбата се възобнови с нова сила. Вкопчен в ръба на верандата, Ничиреншу беше в неизгодна позиция и Джейк незабавно се възползва. Бавно се издигна над тялото на врага, хвана се за дъските и се изтегли нагоре. Получил опора, той освободи ръцете си и нанесе страхотен удар в лицето на Ничиреншу. Онзи се претърколи и изчезна. Задъхан и напрегнат, Джейк реши, че всичко е свършено. Но твърде скоро се убеди колко много греши. Ничиреншу ловко се възползва от инерцията на тялото му, абсорбира силата на удара, собственото му тяло се разлюля като махало. В следващия миг вече беше на верандата, редом с Джейк. Приземяването му се сля с началото на вихрена атака. Джейк се оказа неподготвен за нея и тялото на Ничиреншу с тътен се стовари отгоре му. Получил два жестоки удара в бъбреците, той почти изгуби съзнание. Изтръпнала от ужас, Блис вдигна крак и нанесе тежък ритник в брадичката на Ничиреншу. Зъбите му изтракаха, от устните му бликна кръв. Джейк се възползва от паузата и нанесе два удара „атеми“ в гърлото на противника. Ничиреншу отлетя назад, но протегна крака и улучи бедрената кост на Джейк. Болката беше толкова остра, че Джейк неволно се дръпна назад, разкривайки пролуки в защитата си. Очаквал подобна реакция, Ничиреншу стовари ръба на дланта си в гърба му. Джейк се сгърчи от нетърпимата болка, кракът му почти инстинктивно литна нагоре. Улучи противника си под коляното, тялото му отскочи по посока на перилата. В следващия миг Джейк беше на крака, от очите му капеха сълзи на болка и ярост. Приготви се да нанесе решителния удар, но Ничиреншу не беше спрян от вече счупения парапет и тялото му тежко се стовари в подножието на верандата. Джейк го последва и вдигна ръка. Пръстите му напипаха някакъв предмет и неволно се увиха около него. Разнесе се остро изщракване, после пред очите му вече нямаше нищо. Спокойната повърхност на Южнокитайско море проблясваше далеч долу, хладен ветрец разроши косите му. Ничиреншу беше изчезнал. Джейк се наведе над счупения парапет, някъде отдалеч до слуха му долетя гласът на Блис: — Няма го вече, Джейк. Мъртъв е… — Бах-ба… Вятърът ли беше това, или наистина чу гласа на Лан? Миг по-късно си даде сметка, че целият трепери. Блис внимателно го отдръпна от пропастта, после го побутна към средата на верандата, обляна от кръг жълтеникава светлина. Бяха сами, Чудесния Сун деликатно беше поканил колегите си да влязат в къщата. Ши Зи-лин беше заобиколен от Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви. Кожата му беше бледа и тънка като оризова хартия, синкавите вени ясно се очертаваха под нея. — Ничиреншу? — попита с немощен глас той. Джейк не беше в състояние да говори, лицевите му мускули бяха напълно парализирани. — Няма го — прошепна Блис. Господи, колко беше мечтала за този миг! Да бъде лице в лице с кръстника си, да разговоря с него! — Няма го… — повтори като ехо старият човек с натежал от мъка глас. После облегна глава на рамото на брат си и тихо се помоли: — О, Буда, вземи под своя закрила това, което остана от семейството ми… Джейк пристъпи напред. Искаше да каже нещо, но се оказа в плен на емоциите, които разтърсваха душата му. Все още не можеше да се освободи от звяра, който създаде със силата на волята си. Но това беше съвсем естествено, след три години на мъки и терзания… Очите на Зи-лин бавно се спряха върху лицето на Джейк и останаха там. Петдесет години беше чакал този миг, но нито веднъж не си позволи да повярва напълно в неговата поява. Приличаше на гладувал със седмици скитник, който изведнъж се озовава край маса, отрупана с всевъзможни лакомства. Сърцето му се изпълни с обич. Гледаше сина си с такова възхищение, че всички присъстващи замряха по местата си. Направи опит да каже нещо, но думите заглъхнаха в гърлото му. Най-сетне успя да си възвърне част от присъствието на духа, усмихна се и тихо промълви: — Помогни ми да се изправя на крака, млади братко… Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви го подхванаха от двете страни. Мършавото му тяло неудържимо трепереше, очите му трескаво блестяха. — Джейк! — прошушна едва чуто старецът. Все още под влияние на битката, Джейк възбудено го погледна: — Защо попита първо за Ничиреншу? — Това не биваше да става — поклати глава Зи-лин. — Но не успях да предвидя колко дълбока е наследената от майка му омраза… Надявах се, че е успял да я преодолее… Мъглата бавно започна да се разпръсква, Джейк усети как железни пръсти стискат сърцето му. — Не разбирам — тихо промълви той. Но разбираше всичко, абсолютно всичко! — Ничиреншу също беше мой син — отвърна Зи-лин. — Той беше твой брат… Пръстите продължаваха да стискат сърцето на Джейк и той неволно простена. Първо Лан, а сега и Ничиреншу! Беше му трудно да диша, имаше чувството, че сърцето му спира. В ушите му се появи непонятен тътен. — Аз убих брат си! — каза някой край него. Едва когато обърна гръб на осветената веранда и потъна в гората, той си даде сметка кой точно беше този някой… Няколко часа по-късно Блис взе една дъска за „уей ки“ и я постави пред него. После прибави и две плитки купички, пълни с бели и черни камъчета. Намираха се в нейния апартамент, тишината беше пълна. Тя просто не знаеше какво друго да стори. Завари го тук, седнал с подвити крака на дивана и отправил поглед към утрото, което бавно настъпваше зад прозореца. Тук-там все още светеха уличните лампи, но искрящата като перла дневна светлина вече се настаняваше властно над града. Не беше спал в продължение на четиридесет и осем часа, но не изглеждаше уморен. Блис приготви нещо за хапване, но той дори не го погледна. Пиеше само вода. Блис остави дъската за „уей ки“ и му подаде листчето, което взе от Зи-лин, преди да се втурне след Джейк. На него имаше един местен телефонен номер, написан на ръка. — Джейк — промълви тя. — Баща ти се обади вече няколко пъти. Иска да те види. Той не отговори. Блис му съчувстваше, но часовете се изнизваха един подир друг и търпението й започна да се изчерпва. Това психическо затваряне му се отразяваше пагубно. Потънал в миналото, той забравяше за настоящето. Когато навън започна да се смрачава, тя реши, че е крайно време да предприеме нещо. Ниският диван имаше широка, плоска облегалка. Тя се изправи, съблече се и легна гола върху нея. Протегна се като огромна котка и докосна неподвижната фигура на Джейк. После се вкопчи в него, телата им се люшнаха и паднаха върху дебелия килим под прозореца. Блис се настани отгоре му и започна да го мачка. Зъбите й хапеха ушите му, ноктите й се забиваха в гърдите му, глезените й се увиваха около бедрата му. — Недей, Блис — промърмори той. Това бяха първите му думи за деня. — О, да — прошепна тя. — Да, да! Устните й се разтегнаха в усмивка, дългата й коса се плъзна по корема му. Започна да разкопчава ризата му. Той направи опит да се измъкне, но получи един наистина силен плесник. — Блис, по дяволите! Точно така, въздъхна в себе си тя. Трябва ми реакция, независимо каква! Лицата им бяха толкова близо, че той усещаше движението на клепачите й върху кожата си. Тялото й миришеше на лимон и лек парфюм. Съзнанието на Джейк беше изпълнено с откъслечни спомени, които се блъскаха като гладни животинки в очакване на храна. Намесата на друг човек не му беше приятна, искаше да потъне дълбоко в отчаянието си, примесено с огромно чувство на вина. Твърдите зърна на Блис се плъзнаха по голите му гърди. Главата й се сведе надолу, горещите й устни засмукаха едно от неговите зърна. Розовото й езиче се стрелна навън, от гърлото й се изтръгна възбуден стон. Тялото й ясно усети твърдата издутина под панталона му. — Остави ме! — задъхано промълви той. — Не искам! — Искаш! — прошепна в ухото му тя, а пръстите й се заловиха да разкопчават колана му. — Просто си мислиш, че сега не ти е до секс… Но това са предразсъдъци на европеец, Джейк. Не те обичам, когато мислиш по този начин! Той престана да се съпротивлява, очите му изглеждаха почти оранжеви на светлината на гаснещия ден. Гледаше като омагьосан, не можеше да отмести поглед от лицето на Блис. — Наистина ли не ме обичаш? — дрезгаво попита Джейк. — Наистина — отвърна с полуотворени устни тя. Той взе главата й в ръцете си бавно я придърпа към себе си. Устните им се сляха, езиците им се преплетоха. Тялото на Блис се разтърси от желание. Ръцете й смъкнаха панталона му, желанието й да се възкачи върху него беше непреодолимо и властно. Слабините й конвулсивно потрепваха, при съприкосновението с влажната й женственост от устата му се изтръгна неволен стон. Ръката й го насочи навътре, тазът му се изви като дъга, после мощно се оттласна напред и нагоре. Въздухът напусна дробовете на Блис с остро свистене, очите й се напълниха със сълзи. Отдаването им беше толкова пълно, че тя неволно се пренесе в друг свят. Никога не беше вярвала, че може да се слее толкова пълно с друго човешко същество. Джейк беше нещо повече от любовник. Усещането на твърдата му мъжественост дълбоко в нея й даваше онова невероятно чувство за пълнота, което можеше да притежава само онзи, който се слее с Буда. Бедрата й се притиснаха в неговите, в гърлото й заклокочиха непознати звуци. Косата й го покри с нежното си наметало. Скоро тялото й се разтърси от вълните на оргазма, чувството беше невероятно. Горещината на семето му я прогаряше. — О, Джейк! Да, да! Притиснала буза в гърдите му, тя се вслушваше в равните удари на сърцето му и имаше чувството, че чува могъщото дихание на океана. Когато той най-сетне омекна и се отдръпна назад, ръката й неволно го стисна. Не искаше да го изгуби. Бузата му все още гореше от плесника й. Крясъкът на чучулига в дълбокия кладенец… Знаеше, че не е искала да му причини болка, а просто да го върне в действителността. — Блис… — прошепна той. — Блис… Тя се разрида, най-сетне усетила, че отново го има до себе си. Но упорството му остана. — Не искам да го видя! — Той е твой баща, Джейк… — Нима мислиш, че искам да се забърквам в проклетия му „юн-хюн“? Нали заради него умряха Мариана и Дейвид Ох? Нали заради него убих собствения си брат? — Листчето с телефонния номер потъна в джоба на панталона му. — Не изпитваш ли поне любопитство? — направи последен опит Блис. — Не те ли интересува каква е целта на „юн-хюн“? — Това е операция на комунистически Китай! — Прав си само наполовина. Това е операция на _Китай_! Той втренчено я изгледа, после ръката му излезе от джоба на панталона. Заедно с листчето, пръстите му измъкнаха и някакъв твърд предмет. Очите им се заковаха върху него. — Откъде го взе? — попита след известно време Блис. — Попадна в ръката ми заедно с част от ризата на Ничиреншу, съвсем малко преди края… — върху дланта му се поклащаше малка торбичка от велур. Развърза горния край и се втренчи в късчето „фу“… Дълго го гледаха и мълчаха. После Джейк пристъпи към масата с дъската за „уей ки“, бръкна в другия си джоб и извади своето „фу“. Двете късчета съвпадаха напълно, пред очите им се появи предната част на изящен тигър от кехлибар. — Това е само половината от „фу“ — констатира с равен глас Джейк. — Къде ли са останалите две парчета? — Нали не се интересуваш от юх-хюн? — промълви с лека усмивка Блис. Джейк направи гримаса, а тя стана на крака и се отдалечи към вътрешността на стаята. Кожата й беше златиста и мека като коприна, подутините и белезите не си личаха откъм гърба. Върна се, сложи ръка на масата и бавно разтвори пръстите си. В дланта й се появи късче обработен кехлибар, изобразяващ главата на митичен дракон. Това беше третото „фу“. — Буда! — възкликна Джейк. — Как така? — Аз съм кръщелница на Ши Зи-лин. Преди много години, още като дете, баща ти е имал наставник, който е бил истински Джиан… Разбираш ли? Той е моят дядо… А Ши Зи-лин е поел отговорността за майка ми и мен. Тя е напуснала Китай и заминала за Бирма. Родила ме там, после се преместила в Хонконг. Била много болна, но все пак успяла да се свърже с човека, при когото я изпратил Ши Зи-лин. Името му е Тцун-Трите клетви… — Блис намести третото „фу“ при другите две и добави: — Получих го от мама… — Значи всички части на „фу“ идват от баща ми? — вдигна вежди Джейк. — Да — погледна го Блис. — У кого е последното парче? — Не зная. Мисля, че само Ши Зи-лин може да даде отговор на този въпрос. — С него вече приключих! — рязко се обърна Джейк. — Край на лъжите и интригите! — Мисля, че „юн-хюн“ не може да се изпълни без теб. — Пет пари не давам за това, Блис! — А колко пари даваш за предателя в Агенцията? — гневно повиши тон тя. — Вече четири дни ни преследват като бесни кучета! Нима мислиш, че ще се откажат просто ей така? Помисли! — Няма какво да мисля — промърмори Джейк, седна пред дъската за „уей ки“ и започна да подрежда фигурите. — Няма да науча каква е причината за смъртта на Дейвид Ох… — Но имаш улики — натъртено отвърна Блис и навлече джинси върху голото си тяло. — „Хуо иян“, забрави ли? — „Подвижното око“ — кимна Джейк. — Ничиреншу го използваше в играта си. Аз също. Нима мислиш, че не съм се опитвал да открия загадката? — Трябва да означава нещо — отпусна се до него Блис. — Познаваш Дейвид от много години, може би трябва да търсиш връзката в общото ви минало… — Не мога да се сетя. — Играл ли си „уей ки“ с Дейвид? — Шегуваш ли се? Дейвид мразеше всякакви игри от подобен характер. Заклет ерген, той използваше всяка свободна минута да гони момичетата. Хвалеше се пред тях, че е агент на разузнаването, а те го гледаха с недоумение. „Шпионин“, обясняваше той, а те започваха да се кискат и да търсят пищов под мишниците му… — Но сте прекарвали част от времето си заедно, нали? С какво се занимавахте? — О, с много неща — помърмори Джейк, зает да изгражда позиции с белите и черните камъчета. — Гонехте момичета и си играехте на „уей ки“, а? — засмя се Блис. Това беше шега, но Джейк изведнъж скочи на крака, очите му възбудено блеснаха. — Нека Буда ме закриля! — извика той. — Имам паметта на морски охлюв! — Дръпна ципа на панталона и забързано навлече фланелката си. — Хайде, тръгваме! — Къде? — При „хуо иян“, разбира се! Бързаха по оживените улици на Ванчай — същите, по които само преди седмица Дейвид Ох беше бягал, за да спаси кожата си. — Редовно ходехме там — обясняваше Джейк. — Разполагат с момичета, които бяха по вкуса на Дейвид — чисти и достатъчно млади, за да са интересни. Собственикът се казваше Мок. Плешив монголец, с обица на ухото. Не зная нищо за миналото му, просто го помня как изглеждаше… — Мок беше най-проклетото копеле, което познавахме. На два пъти направихме опит да го вербуваме, но той не прояви интерес. Дори триадите предпочитаха да не го закачат… — Лично избираше момичетата, винаги ги подлагаше на собствения си тест. Може би затова бяха млади и чисти… Но най-голямата му страст беше „уей ки“… — Любимият му ендшпил беше „хуо иян“. Дейвид неизменно приключваше с момичетата далеч преди играта да е свършила и оставаше да гледа Мок. Затова познанията му за „уей ки“ се изчерпваха единствено с „хуо иян“… — Значи има доказателства срещу този Мок, така ли? — Скоро ще разберем. Заведението на Мок беше мрачна и влажна дупка, разположена в един от приземните етажи на Луард роуд. Човек трудно можеше да си представи, че тук влизат почтени клиенти, единствените посетители биха могли да бъдат чуждестранни моряци, при това порядъчно пияни… Правоъгълният дансинг се осветяваше от разноцветни прожектори, върху него преобладаваха униформи и къси полички. Музиката беше от 60-те години, предимно „Темптейшънс“ и „Сюприйм“. Джейк хвана ръката на Блис и я поведе към бара. Размениха няколко думи, после онзи кимна към дъното на салона. Блис моментално позна съдържателя. Изглеждаше точно така, както го беше описал Джейк, дори още по-опасен. Тежеше най-малко 120 килограма, от огромните му мускули лъхаше заплаха. Но когато зърна Джейк, на лицето му грейна сърдечна усмивка. Надигна се иззад дъската за „уей ки“ и го потупа по гърба с огромната си лапа. После изчака да му представят Блис и я възнагради с топла усмивка. — Колко време не сме се виждали? — прогърмя басово гигантът и татуираните му бицепси помръднаха като живи. — Да не би да ти се е доиграло? — Не съвсем — поклати глава Джейк, издържа погледа на собственика и тихо добави: — Дейвид е мъртъв… — Дявол да го вземе! — поклати глава Мок и изстреля гъста слюнка към ъгъла. — Тогава знам защо си дошъл. За около три часа Джейк се запозна с цялата информация на Дейвид Ох, извлечена от главния компютър на Агенцията. Разбра, че Джерард Столингс е бил ликвидиран по същия начин като Дейвид, а вероятно и по същите причини. Разбра и друго — специален екип на Агенцията е бил изпратен да ликвидира Мариана в нощта, в която той осъществи своето нападение срещу къщата за „О-хенро“. — Но защо ще я убиват, ако са искали единствено твоята част от „фу“? — учуди се Блис, след като изслуша сбитата му информация. — Защото някой от Агенцията е знаел, че тази част е добре скрита. Човекът, издал заповедта за ликвидирането на Мариана, чудесно е познавал както мен, така и нея. Преценил е, че Мариана никога няма да му разкрие тайната, и е наредил да я изтръгнат с помощта на инквизиции. А след това са я ликвидирали, за да не ги разкрие… — Смаян от безсмислието на подобна глупост, Джейк поклати глава и в недоумение добави: — Господи Исусе!… Блис го прегърна през рамото, помълча малко, после тихо промълви: — Донован или Ундерман… Кой от двамата? Отправил поглед към гирляндите от светлини на Хонконг, Джейк изпита смъртна умора. Маратонът беше пред своя край. — За съжаление има само един начин да разберем това — тихо прошепна той. Над столицата се трупаха черни буреносни облаци. Паметникът на Джордж Вашингтон се превърна в черен силует, езерото пред Мемориала на Линкълн придоби цвета на стомана. В Грейт Фолс, на около двадесет и пет километра от Чесапийк, бурята вече започваше. Влажният въздух стана лепкав, сякаш дори растенията започнаха да се потят от невероятния задух. Хенри Ундерман се беше затворил в хладния кабинет на третия етаж на Грейсток и внимателно следеше информацията на компютърния терминал. Все още не беше доволен от извънредните мерки за сигурност, които двамата с Донован въведоха след убийството на Антъни Беридиън. В душата му се промъкваше страх, имаше чувството, че Джейк Мейрък поставя под заплаха не само живота му, но и самото съществуване на огромната организация под негов контрол. Лошото време не попречи на Роджър Донован да човърка любимия си корвет, модел 1963-та. Беше го паркирал до стената на голямата къща, от другата му страна се издигаха прекрасните, отрупани с цвят розови храсти. Жужаха пчели, препълнили хоботчета с летен нектар, атмосферата беше ленива и спокойна. Тук Донован се чувстваше отлично, далеч от грижите и тревогите на живота, дори приближаващата буря не предизвикваше трепет в душата му. Работата му спореше, в главата му се раждаха нови идеи за захранване на огромната памет на ГРП-3700. — Здравей, Роджър — обади се един тих глас зад гърба му и Донован вдигна глава. Беше намъкнал груби градинарски ръкавици, в дясната му ръка се поклащаше омазнен френски ключ, а лявата държеше току-що развинтена автомобилна свещ. Розовите цветчета зад гърба му имаха приятен кремав цвят. Бавно се изправи. Беше облечен в яркочервено поло „Ралф Лаурен“, стар дочен панталон, който някога е бил бял, и отъркани маратонки, обути направо, без чорапи… — Джейк — промърмори, без да се обръща той. Външно беше напълно спокоен. — Сякаш си герой от приключенски роман. Все не можем да те убием… — Но опитите продължават. — Разбира се, че продължават — навъси се Донован. — Нима ни мислиш за аматьори? — Стига приказки — смени тона Джейк. — Заведи ме при Ундерман. — Аха… Сигурно ще му е любопитно да разбере как успяваш да се справиш с всичките ни извънредни мерки за сигурност… — Вероятно ще го разочаровам. Хайде, да вървим! Донован бавно се извърна с лице към пришълеца. — Нима вярваш, че ще те отведа при него, просто ей така? — попита той. — Сега той е директор. А ти си обявен за смъртно опасен… — Няма да си правя труда да те питам как стигнахте до това решение. — Страхувам се, че тази информация е секретна — поклати глава Донован. Лицето на Джейк окаменя. — Ундерман! — кратко заповяда той. — Можеш да ме убиеш — разпери ръце Донован. — С някой от твоите прочути саблени удари… Движението на Джейк беше толкова мълниеносно, че Донован не успя дори да мигне. Ръбът на мазолестата длан го улучи в основата на носа, тялото му се просна сред розовите храсти. Кръвта рукна като река, острите бодли разкъсаха аленото поло. — Господи! — простена Донован. — Май не трябваше да се шегувам с твоите умения… Джейк го издърпа от храстите. — До стената, Роджър! Другият се подчини и Джейк внимателно го претърси. — Излишен труд — промърмори Донован и направи опит да избърше кръвта от носа си. — Аз никога не нося оръжие. — Да вървим — смушка го Джейк. — Искам ви двамата заедно. Лицето на Донован беше виновно, носът и устните му вече бяха подути. Парче книжна салфетка беше натикано в една от ноздрите му. — Господи! — надигна се Ундерман. — Какво е станало с теб? Да не си паднал с главата надолу в мотора на проклетата си бричка? — Ужасно съжалявам — подсмръкна Донован. — За какво? Джейк избута Донован в стаята и затвори вратата след себе си. — Предполагам, че е заради мен — изръмжа мрачно той. — Исусе Христе! — облещи се Ундерман. Остана там, където си беше — на стола срещу екрана на компютъра. Беше по риза с къс ръкав, тялото му бързо се вдърви. Само главата му се въртеше в синхрон с движенията на Джейк. Стените бяха боядисани в лазурносиньо, репродукции с редки пеперуди висяха в махагонови рамки. Осветлението беше ярко, флуоресцентните тръби достигаха до най-отдалечените ъгълчета на стаята. Джейк не носеше разпечатките на Дейвид Ох, нямаше смисъл. Предателят ще лъже, за да спаси кожата си. Докато невинният ще излъже, за да предпази Агенцията. В това отношение нещата опираха до едно и също нещо, извъртанията бяха излишни. _Думите нямат никакъв смисъл в боя_, постоянно му повтаряше Фо Саан. _Хората са готови да кажат всичко, от което биха имали полза: Смисъл има единствено действието. Само то играе ролята на пречиствател._ — Ти наруши всички правилници, писани и неписани — промълви с ръце на коленете Ундерман. В поведението му има голяма промяна, отбеляза Джейк. Вероятно защото вече е директор. — Всичките ни действия бяха напълно оправдани, едва ли очакваш да ти поднесем извинения за тях. — Хенри е убеден, че ще ни убиеш — обади се от мястото си до стената Донован. — Той смята, че китайските черти на характера ти са взели превес и в душата ти кипи жажда за мъст… От начина, по който изрече всичко това, стана ясно, че самият Донован не е напълно убеден. Просто изрече на глас подозренията на Ундерман, но тези подозрения все още не бяха станали негови. Джейк не каза нищо. Нямаше никакво желание да влиза в дискусии. — Джейк — започна Ундерман с покровителствения тон на доктор от психиатрична клиника. — Трябва да си дадеш сметка, че трагичната смърт на Мариана е влязла в болезнена комбинация с травмата от инцидента при Сумчун и смъртта на твоите „дантай“ в къщата на „О-хенро“… Това е тежко бреме за съвестта на всеки, дори на човек като теб… Ако се предадеш без повече усложнения, аз мога да ти обещая, че срещу теб няма да бъдат повдигнати никакви обвинения. Ще бъдеш разпитан и освободен, всичко ще се забрави… Джейк почти не можеше да познае човека, който го беше вербувал за Агенцията, който лично го беше подготвял из гористите хълмове на околността. Беше коренно променен от властта. Мечтата на живота му, реализацията на всичките му блянове… Може би отговорността е прекалено голяма, и по-силни хора от Ундерман се бяха огъвали под нейната огромна тежест… А може би просто старееше от напрежението на двойствения живот. Донован мълчеше и това също пробуждаше любопитството на Джейк. И той не отделяше поглед от него, но за разлика от Ундерман, в неговите очи нямаше страх. Беше напълно спокоен, сякаш все още човъркаше старата си кола. Джейк го гледа известно време, после отново насочи вниманието си към Ундерман. Директорът се беше възползвал от кратката пауза и в ръцете му вече имаше пистолет, насочен в гърдите на неканения гост. Джейк беше принуден да вземе светкавично решение. Действието е пречистена форма на намеренията и техен конкретен израз… Тази мисъл на Фо Саан се преплете с убеждението, до което беше стигнал още в апартамента на Блис: _Човекът, изпратил ликвидационния екип, е познавал прекалено добре както Мариана, така и мен…_ Ундерман. Пистолетът гръмна, но Джейк вече не беше там, накъдето беше насочено дулото му. Тялото му се стрелна високо във въздуха, кракът му се стовари върху гърдите на Ундерман с огромна сила. Двамата отлетяха към далечната стена, главата на Ундерман се удари в пода, тътенът беше смразяващ. Пистолетът излетя от ръката му и се плъзна по килима към средата на помещението. Джейк му нанесе два саблени удара в бъбреците, лицето на Ундерман се сгърчи от болка. — Не мърдай! Джейк замръзна на място. Донован беше насочил пистолета в главата му. — Ще стрелям при първото ти движение! — хладно предупреди той. — В Агенцията действа предател — промърмори Джейк. Беше абсолютно спокоен, отработил отдавна настъпването на този миг в съзнанието си. Пред очите му се появиха Мариана и Дейвид Ох, духовете им крещяха за възмездие. Но сърцето му остана глухо, в душата му цареше пустота. — Предполагам, че и ти си стигнал до същото заключение. Дейвид Ох беше ликвидиран, защото откри компрометиращи материали в паметта на компютъра, същата участ е споделил и Столингс… Ясно видя смаяното изражение в очите на Донован. Беше объркан, недоверието се бореше с неоспоримите факти. — Хенри мисли, че именно ти си предателят — дрезгаво промърмори той. — И аз съм убил Дейвид Ох, така ли? — Знаем, че за четири дни си ликвидирал четирима служители на Агенцията! — Те убиха Дейвид Ох малко преди двамата да се срещнем. После започнаха да преследват и мен. — Съвсем нормално. Ти беше обявен за смъртно опасен и трябваше да бъдеш ликвидиран. — Кой ме обяви за такъв? Донован не отговори, но очите му неволно се плъзнаха по посока на Ундерман. — Пресвети Боже! — изстена той и заплашително насочи пистолета в лицето на Джейк. — Разкарай се оттам! Джейк се подчини. Донован пристъпи към неподвижното тяло на Ундерман, разхлаби яката на ризата му и постави пръст върху сънната артерия. Пулс нямаше. Дълго време остана така, впил поглед в посивялото безжизнено лице на доскорошния си началник и близък приятел. Накрая поклати глава и едва чуто промълви: — Хенри, копеле мръсно! Отидоха да вечерят в някаква крайпътна кръчма недалеч от Грейсток. По думите на Донован там имало нелоша френска кухня. Във въздуха летяха нощни пеперуди, млади момичета със светнали лица изпълваха повечето маси на заведението, край тях галантно се въртяха приятелите им. Макар и с лепенка на носа, Донован пак съумя да изглежда блестящо. Джейк усети погледите на младите момичета към масата им и с въздишка призна, че те са насочени не към него, а към бившия му колега… Донован поръча най-доброто френско вино, двамата напълниха чашите си и вдигнаха тост за някогашния Хенри Ундерман. Джейк си спомни онзи далечен ден, в който го откри Ундерман. — За приятелите, които вече не са с нас — тихо добави той. Тост за падналите в бой колеги, но на практика вървеше за всички, дори и за Хенри Ундерман. — За Мариана — тихо промълви Донован. — Зная, че моите съболезнования не означават нищо за теб, но наистина ми е страшно мъчно за нея… Поднесоха храната едва когато виното в бутилката беше спаднало доста под половината. После, вече преминал на кафе и коняк, Донован бавно вдигна глава. — Предполагам, че никога няма да научим цялата истина — промълви той. — Никога няма да разберем какво го е направило предател… Беше си поръчал печен фазан, който унищожи докрай с огромен апетит. Джейк си поръча скариди, но сосовете не му допаднаха и чинията пред него остана почти недокосната. Направи знак на келнерката да я вдигне и благодарно кимна с глава. — Все пак е напълно ясно, че айсбергът на Антъни е бил именно Ундерман — продължи Донован, поливайки коняк в кафето си. — Като говорим за айсберга, се сещам да те питам нещо — чувал ли си, че Даниела Воркута е станала началник на Първо главно управление на КГБ? Джейк отрицателно поклати глава. — Скоро ще стане и първата жена, член на Политбюро. — Защо ми казваш всичко това? — погледна го внимателно Джейк. — Не е ли поверително? Донован извади кърпичка и я вдигна към носа си. Иззад нея се разнесе странен звук. — Честно казано, защото се надявам да се върнеш в родното гнездо — промърмори той. — Имаш интересен начин на изразяване. — Моля те просто да си помислиш — въздъхна Донован, вдигна глава и поиска сметката. Джейк се върна в хотела, но мислите му бяха далеч от Агенцията. Стаята беше обзаведена по стандартния начин за повечето американски хотели. Завесите бяха плътно спуснати, човек оставаше с впечатлението, че влиза в пещера. Джейк пристъпи към прозореца, дръпна завесите и го отвори. В двора се издигаше голям бор, игличките му леко помръдваха на вятъра. Оттатък могъщите клони се виждаха шарените чадъри на малко кафене с мраморни масички. Съвсем като в Европа. Между масичките се появиха мъж и жена на средна възраст. Преплели пръсти, те изглеждаха напълно ангажирани един с друг, светът наоколо очевидно не съществуваше. В душата на Джейк помръдна тъга. Отначало офертата на Роджър Донован му се стори като горчива шега. Но сега, изправен до прозореца, той бавно разбра какво е видял в него Донован — просто човек, който въпреки превратностите на съдбата, е останал непроменен. Човек, който по нищо не се отличава от колегите си, ангажирани в тази смъртоносна игра. Когато отново погледна към кафенето, там вече нямаше никой. Миг по-късно светлините угаснаха. Механично погледна часовника си. Минаваше полунощ. Седна на леглото и погледна към телефонния апарат. После извади листче хартия и бавно го разгърна. Взе слушалката и помоли хотелската телефонистка да го свърже с Хонконг. Момичето каза, че може да набира директно и му продиктува цифрите на кода. Отсреща даваше свободно. Джейк изчака няколко секунди, после се приготви да затвори. В същия момент нещо прещрака и в ушите му прозвуча глух старчески глас: — Вай… Ало. В душата на Джейк нахлу ураган от дълго сдържани чувства, устата му изведнъж се скова. С огромно усилие на волята успя да напълни дробовете си с въздух, после прошепна: — Бах-ба… Татко. Епилог Лято, в наши дни Хонконг / Вашингтон Едно куче тичаше край водата и възбудено лаеше. Скачайки към яркочервена топка, то изпъна тялото си като струна, ситни песъчинки напълниха обувките на Джейк. Двамата със Зи-лин бавно се разхождаха по извития бряг на Шек-О. Беше утро, лъчите на слънцето се плъзгаха по гладката повърхност на океана, от която сякаш извираше синкава мъгла. Зи-лин току-що приключи с историята на своя живот в Китай. Новините за смъртта на Химера прие с обичайната си сдържаност. — Сега вече знаеш за мен повече дори от братята ми — тихо промълви той. Джейк внимателно го погледна. Този старец продължаваше да го изненадва. — Сбърках, когато напуснах теб и майка ти — продължи все така тихо Зи-лин. — Сбърках и когато си намерих любовница. Но бях сляп. Вълнувах се единствено от амбициозните цели, които си бях поставил. Вземах решения, без да мисля за последствията от тях… — Приличах на монах, Джейк. Монах, който цял живот е служил на своя бог, а после изведнъж се озовава сред реалния свят… Движеха ме съвсем различни импулси. — „Юн-хюн“… — В известен смисъл — кимна Зи-лин. Направиха широк кръг около загоряло дете, което строеше пясъчни кули на брега. — Не виждах, че моите действия ще се отразят пагубно на хората около мен. А може би виждах, но не обръщах внимание… От теб научих какво е сполетяло скъпата ми Атена, след като ви напуснах… С течение на годините разбрах как съм наранил и Шен Ли… Ничиреншу не обичаше да говори за това, но аз все пак успях да сглобя картинката. Уби ги „юн-хюн“, или по-скоро моята мания… Известно време вървяха в мълчание. Далеч на хоризонта, отвъд черните грамади на танкерите, започнаха да се събират буреносни облаци. На няколко метра от тях профуча моторница, бели пръски летяха във въздуха. Руса красавица в оскъдни бикини махаше с ръка на своите почитатели, останали на брега. Изглеждаше твърде самоуверена. — Трябва да си почина — промърмори след известно време Зи-лин и тежко се отпусна на пясъка, току до влажните кули на детето. Изправен до него, Джейк гледаше как сваля обувките и чорапите си, а пръстите му бавно навиват крачолите на панталона. После протегна крака към пенливата ивица на прибоя. Очите на Джейк овлажняха. Зи-лин не забеляза това, вниманието му беше ангажирано от детето, което продължаваше своята игра. Джейк бавно клекна до баща си. Не се прегърнаха при срещата, не си размениха нито една мила дума. Но такива бяха правилата на китайското възпитание. Мълчанието заместваше всичко… — Оставам тук — промълви Зи-лин и бавно вдигна глава. — Никога не съм бил комунист. Обичам страната си, но не приемам това, в което я превръща системата. Преди много години прагматизмът ме тласна към комунистическите догми. И бях прав. Комунизмът обедини Китай. Все още съм убеден, че това беше единственият начин да се сложи край на междуособните войни, които разкъсваха страната ни в продължение на векове. Може би вече си разбрал, че човек не може да избяга от историята… — Но и аз, подобно на много като мен, не успях да избера точния момент за скъсване с комунизма. Той вече изигра своята роля и всички го знаем. Но продължихме да го използваме, за съжаление — за своя собствена изгода… — И сега комунизмът ни дърпа назад, към миналото… Пречи ни да посрещнем бъдещето. Ето я истинската причина за раждането на „юн-хюн“… Джейк чакаше продължението на бащината изповед, но едновременно с това очите му внимателно оглеждаха присъстващите на плажа хора. Дори при тези обстоятелства той не забравяше кой е и къде се намира. — „Юн-хюн“ се роди, когато аз се убедих, че спасител на Китай може да стане единствено Хонконг. Давах си сметка, че съумея ли да поставя Хонконг под абсолютен контрол, аз ще мога да контролирам и бъдещето на Китай. Говоря не за правителството на Китай, а лично за себе си, или за онзи, който ще дойде след мен… Бих могъл да насочвам огромни капитали към тежката промишленост, бих могъл да създам великолепни условия за развитието на пазарната икономика, като свържа тукашните тайпани със суровинните източници на континента. В крайна сметка, в рамките на петдесетина години бих могъл дори да обединя всички китайци в една велика държава… — Ето каква беше целта на „юн-хюн“. Джейк дълбоко се замисли. В главата му изплуваха думите на Блис: _„Това е операция на цял Китай!“_ Да, наистина беше така… — Не виждам как би могъл да осъществиш абсолютен контрол над Колонията — поклати глава той. Зи-лин тъжно се усмихна. Мрежата от ситни бръчици и синкави венички върху лицето му изведнъж оживя. — Аз съм Джиан — _Владетелят_ — промълви той. — Онова, което създавам, живее вечно. Изпълнението на подобна цел _наистина_ е възможно, синко. Можеш да бъдеш сигурен в това. На практика всичко е в ръцете ми… — Дори и сега? — Да. Нищо не се е променило. — Слънцето блесна право в очите му, те изведнъж изгубиха тъмния си цвят и станаха прозрачни. Джейк виждаше бавното пулсиране на тънката вена, набъбнала върху слепоочието му. — Но вече няма да стане. Моята праволинейност доведе до смъртта на прекалено много хора. Уморен съм. Дори един Джиан се нуждае от време за почивка… Висока вълна се плъзна по пясъка и събори една от кулите на детето. То отпусна ръце, очите му се разшириха, после се напълниха със сълзи. Сестра му излезе от водата и се изправи срещу него. Видяла каква е работата, тя се отпусна на колене и загреба пясък с шоколадовите си ръце. — Няма нищо. Ето, пак ще я построим… Момченцето я погледа, после клекна до нея и се залови за работа. Джейк неволно се усмихна. — Татко — промълви той. — Ще ми разкажеш ли по-подробно за „юн-хюн“? — Защо не — кимна Зи-лин. — Но преди това трябва да ти кажа нещо… Отвеждайки Мариана в Япония, Ничиреншу изпълняваше моя заповед. Вълните връхлитаха върху брега. Така, както го бяха правили в продължение на хилядолетия. Но в ушите на Джейк тътенът им изведнъж прозвуча като пушечен залп. Отново видя бледото лице на Мариана, мокрото й тяло, прилепнало към скалата. После камъните под краката й се отрониха, тялото й политна и изчезна в пропастта… _Мариана! Не!_ — Бих искал да продължа — забеляза състоянието му Зи-лин, но Джейк не го чу. — Защо го направи? — дрезгаво попита той. — Защо трябваше да я изпратиш на сигурна смърт? — Химера откри тайната на „фу“. Първата му работа беше да изпрати взвод за екзекуции в дома ти. За тази цел избра нощта, в която ти трябваше да нападнеш къщата за „О-хенро“. Джейк почти не забеляза промяната в гласа на баща си. — Зная — нетърпеливо тръсна глава той. — Но все още не разбирам… Мариана не би трябвало да тръгне с Ничиреншу. Не би го сторила доброволно при никакви обстоятелства! — Разбира се — меко промълви Зи-лин. — Особено след всичко, което знаеше или за което се досещаше… Свързано със старата вражда между вас. Затова трябваше да бъде убедена с други средства… Очите на Зи-лин се насочиха към морската шир, но не виждаха нищо. — Ничиреншу я предупредил по телефона за скорошното пристигане на убийците. Тя не му повярвала. И това е било естествено, нали? Агенцията беше на твоя страна… Затова Ничиреншу й казал името на ръководителя на екипа. Него тя познаваше отлично. — Евънс. — Точно така, Евънс. Химера вероятно не е знаел, че Мариана има представа за начина, по който си изкарва хляба Евънс. Тя прибягнала до единствената разумна постъпка — избягала от апартамента и се скрила наблизо. Скоро Евънс действително се появил начело на хората си и тя вече нямала друг избор, освен да повярва на Ничиреншу. Настъпи тежко мълчание. Никой от двамата не обръщаше внимание на веселата глъч по плажа. Накрая Джейк тръсна глава и тихо попита: — Но защо точно Ничиреншу? — Нямах друг избор. Трябваше да спася Мариана, при това бързо. Нямах никакво време, взводът за екзекуции несъмнено щеше да я открие в Хонконг, независимо от скривалището… Трябваше да я изведа от града. — Прецених, че с Ничиреншу ще бъде в най-голяма безопасност. Не вярвах, че някой в Агенцията ще се сети да я търси при най-заклетия ти враг. — Но не стана така, нали? — горчиво попита Джейк. — Пак я откриха… — За съжаление — въздъхна Зи-лин. — Борбите за власт в КВР доведоха до изпращането на техен екип в планината Тцуруги. Съжалявам, синко… Джейк усети тръпката, пробягала по тялото на стареца. Сърцето му се изпълни с жалост. Всички сме виновни, въздъхна той. Но най-вече аз, защото сам избрах този начин на живот… Моят свят на насилие уби Мариана. Светът, който обичам… След известно време се овладя и вдигна глава: — Разкажи ми за „юн-хюн“, татко. Зи-лин се примири. Синът му беше решил да сложи край на историята по този начин, значи така ще бъде. — Добре — въздъхна той. — Вече знаеш за Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун. Знаеш го само ти. Дори Блис няма представа, че те са мои братя. Искам нещата да останат такива, каквито са. Защото тази информация може да бъде изключително опасна… — Знаеш, че под прикритието на смъртна вражда и двамата купуваха различни търговски компании. Правеха го ловко, следвайки моите указания. В момента всички нови фирми са сектор от кръга. — Като част от сложната операция Т. И. Чун стана делови партньор с „Файв стар пасифик“. В рамките на шест месеца, благодарение на машинациите на един от враговете ми в Пекин, ние ще установим пълен контрол над тази компания. — Вече държим и триадите. Може би знаеш, че Тцун-Трите клетви има приятел на име Чудесния Сун. Това означава, че притежаваме 14К. А сър Джон Блустоун е тясно свързан с Хак Сам… — Остава Грийн Панг — отбеляза Джейк. — Без шанхайската триада едва ли ще стигнеш далеч… — Вярно е — призна Зи-лин. — Това означава Андрю Сойър и преди всичко Достопочтения Чен, който държи цялата нелегална търговия със злато, преминаваща през Макао… — обърна се и закова очи в лицето на Джейк. За миг годините сякаш изчезнаха и Джейк се озова очи в очи с млад и енергичен мъж, от когото се излъчваше непоколебима решителност и желязна воля. — Вече имаш трите части на „фу“, синко. А четвъртата е в ръцете на Андрю Сойър. — Сойър!? — смаяно промълви Джейк. — Всемогъщи Буда! Малкият будистки храм беше сгушен в стръмните планински склонове, високо над Шек-О. В късния следобед двамата бавно пристъпиха в хладното и здрачно помещение. Миризмата на кедрови листа се смесваше с аромата на запалените ароматични пръчици. Зи-лин потъна в дълга молитва, а Джейк си мислеше за по-земни, но не по-малко важни неща. Все още не беше свикнал с мисълта, че има баща; че стои редом с човек, в чиито жили тече неговата кръв. От време на време се улавяше, че трепери. Не можеше да разбере дали това се дължи на дълбокото душевно облекчение или на някаква друга, неизвестна причина. — „Юн-хюн“ вече е безполезен — промълви Зи-лин, когато се настаниха на верандата с бамбуков покрив, опасваща храма от всички страни. — Той не може да съществува без върховен водач, без човек, който да ръководи и направлява действията на останалите… Слънцето се плъзгаше към хоризонтала запад, лъчите му позлатяваха спокойните води на Южнокитайско море. Дори тъмните облаци на хоризонта изглеждаха златни… — Имаш предвид тайпан на всички тайпани, нали? — предпазливо попита Джейк. — Точно така. Човек, който би контролирал не само Хонконг, но и цял Китай. Защото без международната търговия и финанси на Хонконг, Китай завинаги ще си остане една затворена и изостанала страна. — Аз съм готов, татко. — Не, синко — поклати глава Зи-лин. — Животът ти и без това е бил достатъчно труден. — Но аз имам необходимите качества. Зи-лин видимо се колебаеше. — Вярно е, че в целия свят няма по-подходящ от теб за ръководител на „юн-хюн“ — призна той колкото на Джейк, толкова и на себе си. — И аз наистина имах определени планове в тази насока. Ти да си начело тук, а Ничиреншу да действа в Япония… — Значи въпросът е уреден. — Не. Нищо не е уредено. В продължение на дълги години ние на континента прибягвахме до догмите на Маркс и Енгелс с единствената цел да въдворим ред и да се освободим от влиянието на проклетите чужденци. Тяхната алчност е ненаситна, искат не само да изсмукват кръвта ни, но и да ни погълнат въобще… — Комунизмът изпълни задачата си. От няколко години насам си давам сметка, че сме стигнали края. Вече имаме чувство за известна стабилност, но продължаваме да мислим феодално. В Пекин все още властва консервативната философия. — Ясно ми е друго — бъдещето на Китай е свързано с капитализма. Чрез Хонконг ще обединим цял Китай, включително Тайван. Тукашната пазарна икономика ще се превърне в модел за развитието на цялата страна. — Но по пътя си ще срещнем големи трудности. В Пекин все още има влиятелни маоисти, а и Кремъл няма да остане безмълвен свидетел на стремежа ни към истинска независимост. Тези неща също са част от огромната отговорност на бъдещия върховен тайпан… — Татко, докато бях във Вашингтон, научих нещо важно за себе си — животът ми е такъв, какъвто го направя _сам_! — Дори след като научи, че и Фо Саан е бил част от „юн-хюн“? — Да, дори след това. Фо Саан ме обучаваше, но без вродените си способности едва ли бих усвоил в достатъчна степен богатите му познания. Той не би могъл, а и никога _не пожела_ да влияе на мирогледа ми. — И моят живот е това, което пожелах да бъде. — Значи наистина си го искал. — Разбира се. Зи-лин наблюдаваше залеза. Все още не можеше да свикне с различния свят, в който беше попаднал. Непрекъснато си напомняше, че и това тук е Китай, но трябваше да си признае, че всичко, дори слънцето, му изглежда различно… Човек има нужда от адаптация, но неговото време изтичаше. Единствената му надежда беше Джейк. Със смайване установи, че това наистина е така. Въздъхна и най-сетне кимна с глава. — Добре. Така да бъде. Вече разговарях с Андрю Сойър. Той ми е много задължен, никога не би могъл да ми се отплати. Защото стана тайпан благодарение на мен. И по тази причина получи последната част от „фу“. Никога не забравяй това. — От Сойър получих доста интересна информация. Сър Джон Блустоун е главният агент на КГБ в Азия, а дългогодишният помощник на Сойър — Питър Енг, е действал под негово ръководство. Но той вече е отстранен. — Нещата около Блустоун обаче са съвсем различни. Мисля, че трябва да го държиш под око — както преди срещата ти със Сойър, така и след нея. Защото той поддържа директен контакт с Даниела Воркута и ние на всяка цена трябва да запазим нещата такива, каквито са. Така диктуват непосредствените ни интереси. — Съгласен съм. — Добре. Остава ни само да разберем как Химера е успял да открие значението на „фу“. След щателна проверка установих, че провал в моите източници на информация няма. — Това означава, че някой действа независимо. — Да, агент, когото не познаваме… — Ще го открия. Джейк си мислеше за близките, които беше изгубил. От колко време беше убеден, че няма семейство? А ето как нещата се промениха — баща му се върна, изведнъж се оказа, че има чичовци, племенници. Изпита чувството на човек, който след години безплодно лутане в пустинята, изведнъж се натъква на златните мини на цар Соломон. Беше смаян от огромното си богатство. Зи-лин затвори очи. Усещаше слънчевите лъчи върху лицето си, но топлината на тялото идваше от близостта на сина, седнал до него. Усети пръстите му върху ръката си, вълнението му рязко нарасна. „Всичко е наред, рече си той. Всичко е наред.“ Сънуваше Париж. Лъчите на лятното слънце щедро се сипеха над широките булеварди. Намираше се в апартамента си на втория етаж в солидната стара сграда в Шестнадесети квартал. Високите прозорци гледаха към вътрешния двор, който дори през този годишен сезон изглеждаше сив и мрачен. Този сън му се явяваше редовно, през точно определени интервали. И винаги започваше с краткия, почти импресионистичен проблясък, съдържащ в себе си гледката към вътрешния двор. Макар и сив, той беше пълен с птички. Чуваше чуруликането им, неизбежно прекъсвано от тихо почукване на вратата. Тя влизаше в антрето и пулсът му неизбежно се ускоряваше. Моментално попадаше под магическото влияние на сивите й очи, изпъстрени с кафяви точици. Това му напомняше за любимото платно на Сьора, пред което беше в състояние да стои с часове. Върху него, в един от ъглите, имаше точно такива точици… Господи, колко много обичаше тази картина! Но не по-малко обичаше и хладните сиви очи, оградени от разкошната рамка на тъмнорусите коси. Говореше английски без никакъв акцент, а той, Бог знае защо, възприемаше гласа й по-скоро като визуално, а не като звуково присъствие… И той, подобно на сивия вътрешен двор, съдържаше в себе си някаква необяснима магия. Като картината на Сьора… Идваше три пъти седмично, винаги в различен ден и час. Обаждаше се предварително И определяше точното време на срещата. Разговаряха винаги на английски, макар че неговият руски беше безупречен. Сънят неизменно свършваше по един и същ начин. Тя беше гола, а той така и не можеше да определи дали е седнала или права… Това несъмнено се дължеше на светлината. Светлината на художника. Защото той я рисуваше. Вместо четка използваше члена си, върхът му бавно се плъзгаше по млечнобялата й кожа. Вършеше това, докато пялото й тяло се покриваше с йероглифите на модерния компютърен език… После, като в този миг, неизбежно се пробуждаше. Ерекцията му беше болезнено твърда, а остатъците от съня наподобяваха прочистването на организма след поемането на силна доза наркотик. С радост се отърси от тях и пъргаво стана от леглото. Изправен под душа, той изчака запълването на помещението с ароматна пара и едва тогава си позволи да изрече името й: — Даниела… Сякаш горещата пара щеше да възстанови образа й в съзнанието му. Избърса се с мека хавлия и започна да се бръсне. Ъглите на огледалото все още бяха замъглени. Обу тъмносин панталон от лен, нагоре облече кремаво поло „Ралф Лаурен“. Нахлузи на бос крак старите маратонки и си представи, че той — Химера, също е художник. Даже нещо повече от художник. Защото картините, които създаваше и влагаше в огромната памет на ГРП-3700 нямаха нищо общо с действителността. Започна да си подсвирква. Предстоеше му да изготви поредния си доклад. Сънуваше Даниела само в нощите преди радиосеансите. Дните след тях бяха наситени със странно сияние. Съвсем като в картината на Сьора… Eric Lustbader Jian, 1985 Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21280) Последна редакция: 2011-09-08 06:55:15