Вълче пълнолуние - така индианците от племето алгонкуин наричали януарското пълнолуние, когато гладните вълчи глутници виели близо до селата им.   1.     В седем и половина вечерта Палмър спря още веднъж да хапне - домашно приготвена смес от стафиди и фъстъци плюс енергийно блокче от джоба на капака на раницата. Няколко часа преди това се беше заклел, че няма да си разреши истинска вечеря - гореща и пускаща пара в титановия тиган, докато не намери добро място, където да опъне палатката за нощувка. Огледа се бавно, докато дъвчеше енергийното блокче. Още преди да тръгне, знаеше, че ще падне голямо бъхтене. Беше си мислил, че познава околността, но се оказа, че въобще не е готов за днешния преход. Май всички онези истории са верни, помисли си той малко кисело. Сега, през втората седмица на юли, слънцето вече беше започнало да се спуска на западния хоризонт, но въпреки това още можеше да различи връх Десълейшън, който се издигаше на може би шест и половина километра в северна посока. Стърчеше там сам с гладкото като огледало синьо-черно езеро в подножието си. Зелените му склонове сякаш го примамваха. Шест километра, но при този терен като нищо можеше да са и шейсет. -       Мамка му - измърмори Палмър, прибра опаковката на блокчето в джоба си и тръгна отново. Десълейшън беше връх без пътеки, който се издигаше на 990,6 метра. Това го изключваше от групата на 46-те наистина трудни за изкачване адирондакски върхове. Въпреки това почти вертикалният му наклон и отдалечеността му от други върхове го правеха достоен да си премери силите с него. Но онова, което го правеше толкова привлекателен за туристи, алпинисти и любители на Адирондакските планини, беше неговата отдалеченост. Разположен в района на езерото Десълейшън, на запад от пустошта на Петте езера, това беше може би най-дивата и отдалечена част в целия парк с площ шест милиона акра. Отдалечеността не пречеше на Дейвид Палмър. Много обичаше да изчезва в пустошта и с дни да не вижда човешко същество. Всъщност излезе, че да стигне до планината, беше най-гадната част. В началото въобще не беше лошо. Остави джипа си скрит сред дърветата в началото на пътеката към връх Болдуин, след това мина осем километра по частен дърварски път, докато той постепенно не изчезна. След това последваха километри през стари девствени гори. Дърветата бяха толкова високи, че под короните им винаги беше сумрачно, а земята беше мека и нямаше никакви шубраци. После излезе от пустошта на Петте езера и гората остана далеч зад него, а той започна да се приближава към езерото Десълейшън. И тук лесните му крачки изведнъж се забавиха до пълзене. Земята ставаше все по-грозна, гола и трудна за ходене. Пустошта между него и планината се превърна в лабиринт от тресавища, захранвани от ледникови води, повалени дървета и малки, пълни с вода дупки. Трябваше да внимава при всяка крачка. Пътека естествено нямаше, нямаше дори животинска пътечка. Беше пълно с пресичащи се клисури и Палмър често трябваше да се осланя на ръчния си джипиес „Гармин Орегон“. Неведнъж се беше подхлъзвал на едва видими, покрити с предателски лишеи камъни. Слава богу, че бе решил да сложи туристическите обувки, иначе вече отдавна да си беше изкълчил някой глезен или дори по-лошо. Спря отново, след като мина още осемстотин метра. Пътят му беше затворен от две паднали почти на кръст дървета и пролуката между тях се оказа твърде тясна, за да може да се промуши с тежката раница на гърба. Ругаейки под нос, свали раницата, намери най-голямата пролука между падналите стволове, избута раницата през нея, после и той се промуши оттам. Краищата на изсъхналите клони го мушкаха в крайниците и го драскаха по лицето. От другата страна на отвора си сложи раницата и се погрижи връзките да са на място и стегнати. Сега, в края на деня, тя беше започнала да му се струва тежка и искаше да бъде сигурен, че багажът няма да се размести. Прекара няколко мига, повдигайки рамене - първо едното, после другото, за да намести хубаво раницата. Макар повечето от планинарите днес да използваха раници с вътрешна рамка, Палмър още предпочиташе тези с външна - в случая „Келти Тиога“. Обикновено носеше много неща и смяташе, че раниците с външна рамка не само се подреждат по-лесно, но и се балансират по-добре. Слънцето се беше скрило и околността бързо потъваше в мрак. Промяната беше наистина осезаема - все едно богът на природата бавно въртеше копчето на реостат. В черното небе се изкачваше пълна луна, придавайки странна, шарена, почти призрачна луминесцентна окраска на пейзажа, но Палмър нямаше да разчита на лунната светлина. Тя имаше свойството да маскира нещата, скривайки пропадания и дерета. Беше се научил по трудния начин да не ѝ се доверява. Протегна се за фенерчето, закачено на колана му, свали го и светна. Вече минаваше девет. Когато отново тръгна, направи една сметка наум и реши, че скоростта му е паднала до осемстотин метра в час. Разбира се, можеше да продължи до езерото Десълейшън и да лагерува на брега му. Обаче най-малко до полунощ нямаше да стигне там и вече щеше да е твърде изцеден, за да му бъде приятно изкачването на другия ден. Не, трябваше да има място, някакво място в тази забравена от Бога пустош, достатъчно равно и голо, за да може да опъне всесезонната си палатка и да извади съдовете си за готвене. Топлото ядене и мекият спален чувал започнаха да му се струват недостижим лукс. Докато напредваше предпазливо и лъчът на фенерчето се стрелкаше насам-натам, не за първи път му се дощя да беше отново в района с високите върхове на резервата. Вярно, там пътеките често бяха широки като автомагистрали и човек непрекъснато налиташе на други планинари, но поне наоколо имаше обикновена гора със сечища и поляни, а не тази неземна бъркотия от... Спря се пред групичка храсти от глог. Беше толкова погълнат от мисли и сканирането на предателския терен пред себе си, че почти не усети странната миризма във въздуха. Пое си дъх. Беше слаба, но различима: леко мускусна, не като от скункс, но определено неприятна. Палмър освети наоколо с фенерчето, но не видя нищо. Той сви рамене и продължи. Луната се издигаше по-високо в небето, а светлината ѝ караше връх Десълейшън да сияе. Оставаха още четири километра и половина. Мамка му, може би в края на краищата щеше да се опита да си пробие път през храсталаците до езерото. Освен това трябваше да мисли и за връщането и да... Ето я пак тази миризма. Сега беше още по-силна и отвратителна: на гранясало, на животно. Отново спря и освети наоколо с фенерчето, но този път настръхна от безпокойство. Малки дръвчета и преплетените клони на паднали сплескани дървета отразиха светлината и му я върнаха. Яркият кръг светлина направи всичко наоколо катранено-черно. Палмър поклати глава. Позволяваше призрачната безутешност на това място да проникне в него. През целия ден почти не беше виждал животни, като изключим една миеща мечка и няколко млади лисици. А това беше още в старата гора. Никое нормално животно, по-голямо от мишка, не би живяло по тези лайняни места. Обезсърчителният му преход трябваше рано или късно да свърши. И щом се натъпче с чили и усети любимия надуваем дюшек под спалния чувал, ще... Миризмата отново се появи, този път по-силна от всякога, а с нея звук - дълбок гърлен шум - наполовина сумтене, наполовина ръмжене. Звучеше гневно - гневно и гладно. Без да се замисли дори за миг, Палмър побягна. Тичаше толкова бързо, колкото тежката раница позволяваше, като пъхтеше от усилието, а лъчът на фенерчето подскачаше лудо напред. Дишаше тежко, зяпаше да си поеме въздух, прелиташе над паднали дървета и дупки с вода, а ръмженето и сумтенето зад гърба му ставаха все по-силни. В този миг кракът му закачи един стърчащ корен и той се стовари тежко на земята. Голяма тежест, която нямаше нищо общо с раницата му, изведнъж го натисна отзад. Ужасна, раздираща болка, каквато не беше изпитвал през живота си, разпра лицето и врата му, докато вонята го заля като вълна. Последва още един взрив от болка, после още един... сетне всичко избледня, първо до червено, после до черно.     2.     Три месеца по-късно   От предградията на Ню Хейвън пътят водеше на север към Уотърбъри, след това на запад покрай виещата се линия на междущатската магистрала 1-84, влизаше в щата Ню Йорк и минаваше по моста „Нюбърг-Бийкън“, след който пресичаше нюйоркското шосе 1-87. Оттук пътят ставаше много по-пряк, поемаше право на север, докато от лявата му страна не се показаха ниските, обрасли върхове на планината Катскил. Движението този петък следобед стана по-оживено с наближаването на Олбъни. Някъде към град Гленс Фолс отново се поразреди, защото всички тирове и камиони с платформи за болиди от „Формула 1“, предназначени за пистата „Уоткинс Глен“, изчезнаха. Движението се разреди още към езерото Джордж, което дори сега, толкова късно през годината, привличаше туристи и семейства, дошли за почивните дни. Джеръми Лоугън влезе в първия паркинг след езерото, спря своя ретро „Лотос Ейлан“ и въпреки че следобедът обещаваше да бъде дълъг, а температурата се колебаеше около петнайсетте градуса, вдигна гюрука на купето, преди да продължи. Бяха минали петнайсет години, откакто за последен път беше предприел това пътуване. Обаче този последен участък беше любимата му част и той бе решен да му се наслади. С всеки отминат град - Потърсвил, Шрун Лейк, Норт Хъдсън - движението намаляваше, а планините около него се надигаха като издърпани със сила от земята. Тъмната маса на високите върхове на планината Адирондак се извисяваше към небето - горда и неприкосновена, покрита със своята октомврийска одежда с отсенки в зелено, червеникаво-кафяво и златисто, карайки Катскилските планини, през които беше минал преди не повече от три часа, да изглеждат незначителни. Въздухът, който струеше около предното стъкло, стана прекрасно хладен и просмукан с миризмата на бор. Залязващото слънце оцветяваше голите върхове на по-високите планини, докато долините и седловините между тях, гъсто обрасли със смърчове, букове и брези, ставаха все по-тъмни и тайнствени. Северният път, както наричаха тази отсечка от 1-87, беше все така осеян с кръпки, чиито краища бяха запечатани с битум - такъв го помнеше. С малко въображение можеше да преживее отново последния път, когато беше предприел това пътуване. Джон Колтрейн и Бил Евънс едва се чуваха от намаленото почти докрай стерео, а Катрин, жена му, седеше на пътническата седалка. Имаше нещо в непрекъснато нарастващата маса и височина на заобикалящите го планини, в заревото на залеза и бързо нахлуващата нощ, което, изглежда, винаги съвпадаше с последната част на шестчасовото пътуване от Кънектикът. Това караше пулса му да се ускорява и събуждаше у него усещане за приключение. Лоугън не си падаше много по заниманията на открито, въпреки че като млад беше приличен мухар, обучен от баща - маниак на тази тема, и можеше да завърши партия голф на игрище с осемнайсет дупки с резултат, по-малък от трицифрен. Нямаше търпение за неща като бягането за здраве или маратона. Подобни занимания му се струваха парализиращо тъпи - хамстер, който тича в своето колело. Обаче един дълъг уикенд друга двойка - и двамата асистенти в Йейл и регистрирани членове на Адирондакския планинарски клуб, ги бе убедила с Катрин да изкачат връх Уайтфейс, малко на север от езерото Пласид. Лоугън беше приел с неохота само за да открие, че тази мини-ваканция е истинско удоволствие. В изкачването на връх имаше нещо особено удовлетворително - да избереш маршрут, да откриваш обозначенията на пътеката, да се наслаждаваш на красотата на микроклимата, докато се изкачваш и тренираш за наистина стръмните участъци... и накрая да оставиш зад себе си пояса на дърветата и да криволичиш между каменните грамади до самия връх. Не само гледките бяха забележителни, но и чувството на удовлетворение от побеждаването на върха. Не, това не беше точно, защото тези планини не можеха да бъдат победени или опитомени. Може по-скоро да стигнеш до примирие и разбирателство с тях. Нещо, което никога не можеш да получиш от блъскане в колелото за хамстери. След Уайтфейс той и жена му се бяха връщали в продължение на няколко години подред, превръщайки се в скромни „ловци на върхове“: Алгонкуин, Каскейд, Портър, Джайънт и разбира се, връх Марси. Със своите 1629 метра — най-високият връх в щата Ню Йорк. След това обаче техните кариери - неговата като учен и нейната като професионален челист - започнаха да им отнемат все повече време. А отпуските им бяха заети от негови пътувания в чужбина, за да допълни изследванията си, или от нейните седмици в Тангълуд, когато Катрин свиреше на тамошния музикален фестивал. Удължените уикенди сред високите върхове оставаха зад тях точно като Северния път сега в огледалото му за обратно виждане. При Ъндъруд слезе от междущатската, качи се на щатската магистрала NY 73 и пое по нея, лъкатушейки през гъсти гори и покрай яростни водопади, които летяха надолу по каменни проломи. Мина през долината Кийн и самия град Кийн, след това се насочи право на запад към езерото Пласид и отвъд него градчето Саранак Лейк. Градовете бяха малко по-големи, отколкото ги помнеше. Край тях следата от човешка намеса в горите сякаш беше по-забележима, но тези промени бяха едва доловими и неустоимо му напомняха за минали идвания. - Почти същото е, Кат - каза той, докато караше. - Както по времето на последното ни идване, когато изкатерихме Скайлайт и едва не се изгубихме в мъглата. Често се улавяше, че разговаря с Кат, починала от рак преди почти пет години. Естествено, правеше го само когато беше сам - разбира се, като се изключи Кат. И разговорът не беше толкова едностранен, колкото можеше да се очаква. При езерото Саранак зави по шосе № 3 и пое към езерото Тъпър. Сега само от време на време минаваше по някоя кола в противоположната посока, а фаровете ѝ намигаха във влажния горски въздух. Не познаваше много добре тази част от парка и започна да кара по-бавно, когато го заобгръща черен мрак. След още осем километра фаровете му осветиха отдясно отворена врата, изсечена в гъстата смърчова гора. На вратата или колоните, които я фланкираха, нямаше надписи, а само огромен метален символ: кълбест облак, реещ се над нагъната от вълнички водна повърхност. Той зави, мина през нея и пое по осеян с дупки и дълбоки коловози черен път. Измина около шестстотин метра и изведнъж гората се разтвори и пред него се откри голяма, очукана триетажна постройка от тъмнокафяво дърво и грубо издялани камъни. Издигаше се под масивен островръх покрив с дървени керемиди в стила на швейцарските къщи. Той се спускаше от редицата комини по билото почти до земята. Целият втори етаж бе заобиколен от балкони с дървени парапети с подпорки от клони, както и третият, който беше по-тесен. От големите прозорци с червени рамки, които се издигаха на двойки, мамеше светлината на безброй лампи и огнища. Това беше „Клаудуотър“ - целта на Лоугън. Това място не беше носило същото име преди. Преди шейсет години го знаеха като лятната къща „Рейншадоу“ - една от големите вили, построени в края на XIX век като летни резиденции на много богатите покрай бреговете на езерото в северната част на щата Ню Йорк и Нова Англия. А вила „Рейншадоу“, със своята типична архитектура „адирондакски рустик“ и огромния хангар за лодки с кубета на брега на езерото със същото име, беше най-известната и впечатляващата от всички. През 1954 г. обаче всичко се промени. Сега „Клаудуотър“ беше много повече от свръхголямо място в провинцията за забавление на една от най-богатите манхатънски фамилии. И Лоугън беше изминал целия път от дома си в Кънектикът, за да се възползва в най-голяма степен от новата му функция. Мина по автомобилната алея, която описваше полукръг точно пред сградата, паркира колата, слезе, изкачи се по стъпалата - изтъркани и невероятно широки, и мина покрай подредените в редица адирондакски столове във фоайето. Беше топло и гостоприемно, непряко осветено, което създаваше мека, златиста, леко мъглива атмосфера, напомняща дим от лагерен огън. Лоугън изпита странно приятното усещане на муха, потъваща в кехлибар. Рецепцията от дърво с цвят на канела, блеснала от поне петдесет слоя лак, беше точно срещу него. Жената на средна възраст зад нея вдигна глава, докато той се приближаваше, и се усмихна. -      Аз съм Джеръми Лоугън - каза ѝ той. - Имам запазена стая. -      Минутка. - Жената започна да рови в един таблет. - А, да. Доктор Лоугън. Вие ще останете при нас шест седмици. -      Точно така. -      Чудесно. - Тя продължи още няколко мига да изучава таблета. - Доктор Джеръми Лоугън? - Жената внезапно вдигна глава, в очите ѝ проблесна разпознаване, преди бързо да го потисне. - Но тук пише историк? -      Освен много други неща съм и историк. След малко жената кимна, после отново погледна в таблета. -      Виждам, че ви е запазена вила „Томас Коул“. Лично от господин Хартсхорн. Тази вила обикновено е запазена за музиканти или художници. Писателите винаги получават стаи в самия хотел. -      Ще гледам да не забравя да му благодаря. -      Намира се зад хангара за лодки. Няма и две минути път. Мога да ви заведа сега, за да ви я покажа. После ще закарате колата на паркинга пред вилата и да свалите багажа си. -      Благодаря, много сте любезна. Тя се обърна, отключи дървения шкаф зад гърба си и взе голям ключ от дузина месингови закачалки. Заключи шкафа, излезе иззад рецепцията, отново му се усмихна и го поведе по утъпкания черен път до близка пътека в гората, осветена от ниски градински лампи със стъклени абажури в стил „Тифани“. Боровият аромат беше почти съкрушителен. На всеки петнайсетина метра от главната пътека се отделяше по-малка и продължаваше наляво или надясно. В началото на всяка се издигаше резбован стълб: „Албърт Биърстад“, „Томас Морън“, „Уилям Харт“. Не след дълго жената зави по една подобна пътека след стълб, на който пишеше „Томас Коул“. Пред тях се показа полускрита от дърветата двуетажна вила в мисионерски стил1, очарователно грубо направена, но явно модерна постройка. Фасадата беше от белени трупи, а основите - от необработени гранитни блокове. Жената му подаде ключа. -      Сигурна съм, че вътре ще намерите всичко, от което имате нужда - каза тя. Погледна часовника си. - Вече е почти осем. Кухнята приключва в девет, така че вероятно е най-добре веднага да започнете да се настанявате. -      Благодаря - отговори Лоугън. Тя му се усмихна за пореден път, обърна се и закрачи по пътеката. Лоугън прецени с ръка тежестта на ключа, изкачи се по стълбите, отключи входната врата и влезе. Щракна електрическите ключове до вратата и бързо огледа наоколо. Дюшеме от широки дъски, ретро килими, модерна работна маса с офис стол „Хърман Милър Айрън“, вградени библиотеки и шкафове от махагон, огромна камина от естествен камък и свободно стояща виеща се стълба, която водеше в спалнята и таванското помещение, също пригодено за спане. През отворената врата в далечния край на помещението се виждаше кухня с микровълнова фурна, котлони на готварска печка „Улф“ и охладител за вино. Интериорът беше естетически издържан и същевременно много функционален — съчетание на старо и ново. Докато оглеждаше, Лоугън си позволи тиха, доволна въздишка. - Кат - каза той на жена си, - мисля, че мястото е точно каквото трябва. А аз си дадох шест седмици. Ако не мога да я завърша тук, предполагам, че никога няма да го направя. След това излезе, без да гаси лампите, за да си вземе багажа.     3.     Двайсет минути по-късно Лоугън излезе от вилата и пое надолу по пътеката. Малките градински лампи осветяваха пътя в гората като приказни фенери. Когато излезе на широката централна морава, закрачи към основната сграда и спря още веднъж, за да ѝ се полюбува. Чувството на оптимизъм, което го бе обзело, докато оглеждаше вилата, още не го беше напуснало. В „Клаудуотър“ сами се определяха като „колония на творци“. Разположен в средата на Адирондакския щатски парк, комплексът по всяко време беше обитаван от дузина художници, писатели и изследователи, които идваха за по месец-два с цел да работят върху своите лични проекти: картина, роман или концерт. Всеки от пребиваващите тук творци имаше самостоятелна стая в големия хотел или в случая с музикантите и художниците - усамотени, разхвърляни из гъстата гора вили. Мястото не беше ваканционно - хората идваха тук, за да работят, и наложените правила целяха това да не се променя. Нямаше коктейли в пет, нито организирани дейности, с изключение на някоя лекция след вечеря и арт филмите, които се прожектираха в събота вечер. Гостуването в нечия вила беше възможно само след предварителна покана. Обедът беше частен, поднасяше се в стаята или вилата, а закуската и вечерята се сервираха в хотела. Когато се изкачи по стъпалата и влезе в сградата, Лоугън забеляза хора, които се разхождаха на малки групи от по двама-трима из фоайето с висок таван и тихо разговаряха. Таванът се подпираше от двойки огромни резбовани греди, които се издигаха една срещу друга от противоположните страни на помещението така, че Лоугън имаше усещането, че се намира в обърнат кораб. Между тях имаше забележителна сложна дърворезба, наподобяваща еленови рога, която играеше ролята на корниз между тавана и стената. По стените бяха окачени глави на лосове, мечки и елени, очевидно много стари. Между тях имаше риби, спечелили конкурс, монтирани на плакети, стари снимки на парка и картини от школата „Река Хъдсън“2. Лоугън се спря при една от групите и попита къде се намира ресторантът. След като благодари и се обърна да си върви, зад гърба му се чу глас: -      Доктор Лоугън? Той се обърна и видя висок, много набит мъж в началото на седемдесетте с червендалесто лице и снежнобяла коса, която силно напомняше лъвска грива. Човекът се усмихна и протегна ръка. -      Аз съм Грег Хартсхорн. -      Приятно ми е да се запознаем. Разбира се, Лоугън беше чувал за Грегъри Хартсхорн. Беше известен художник от школата „Лирическа абстракция“. През 60-те години на XX век основа галерия в Ню Йорк, от която забогатя, като продаваше своите и на други художници картини. Около трийсет години по-късно заряза изкуството, за да заеме поста на директор в „Клаудуотър“. -      Точно отивах на вечеря. -      Надявам се, че ще я намерите отлична. Преди да го направите, може ли да ми отделите минута от времето си? - Без да изчака отговор, Хартсхорн поведе Лоугън през фоайето и през анонимна врата го въведе в уютен кабинет. Стените му бяха плътно покрити със скици, акварели, щампи, направени с дървено клише, но - както забеляза Лоугън - нито една картина на самия Хартсхорн. -      Настанете се удобно - покани го домакинът да седне на дивана пред бюрото, отрупано с документи. -      Напълно ли се отказахте? - попита Лоугън, като кимна към покритите с изображения стени. Хартсхорн се засмя. -      Все още рисувам по някоя скица от време на време. Обаче те някак все не успяват да пораснат до завършена картина. Наистина е удивително колко административна работа има за вършене на място като „Клаудуотър“. Лоугън кимна. Той подозираше защо Хартсхорн иска да говори с него, но го остави сам да започне. Директорът седна зад бюрото си, сплете пръсти върху издраскания му плот и се наведе към него. -      Джеръми, ще бъда кратък. Нали мога да ви наричам Джеръми? -      Разбира се. -      Зная, че във вашата биография пише професор по история в Йейл. Зная също, че и тук се регистрирахте като историк. Обаче... през последните години станахте по-известен с... как да го кажа? По-сензационна област на изява. Лоугън запази мълчание. -      Аз, разбира се, не искам да ви се бъркам, но ми е любопитно как смятате да прекарате времето си тук, в „Клаудуотър“? -      Имате предвид дали няма да се набъркам в нещо сензационно? Хартсхорн се засмя малко неловко. -      Честно казано - да. Както знаете, с целия си рустикален лукс „Клаудуотър“ е посветен на творческата работа. Независимо дали са получили гран- тове, или са платили голяма сума пари, хората идват тук специално да следват своята муза колкото може по-необезпокоявани. Обичам да си мисля за времето, прекарано тук, като за луксозно монашество. Лоугьн беше възнамерявал да благодари на директора, че го е настанил във вила „Томас Коул“, но сега осъзна, че не го е направил от щедрост, а просто с цел да го изолира от останалите обитатели на „Клаудуотър“. -      Ако се притеснявате дали из гората няма да тръгнат зомбита или нощем да задрънчат спектрални вериги, няма защо да се страхувате - отговори той. -      Това е истинско облекчение. Трябва да призная обаче, че се тревожех повече за оператори и журналисти. -      Ако дойдат, няма да е за мен - каза Лоугьн. - Тук съм точно в качеството, което посочих в молбата си. От години се опитвам да завърша една монография за ересите през Средновековието. Работата ми и различни съпътстващи проекти ми пречеха да го направя. Надявам се, че спокойствието и тишината в „Клаудуотър“ ще ми осигурят съсредоточаването, от което имам нужда, и ще ми позволят да я завърша. Преплетените пръсти на Хартсхорн сякаш се поотпуснаха. -      Благодаря за откровеността. Честно казано, вашата молба за престой тук предизвика дискусия сред членовете на управителния съвет. Аз се изказах във ваша подкрепа. Радвам се да чуя, че няма да съжалявам за това. Лоугьн кимна. -      Вие, разбира се, можете да разберете моето безпокойство. Например познавате ли Рандал Джесъп? -      Рандал Джесъп? - Лоугьн сбърчи чело. - Май следвах в Йейл с човек, който се казваше така. -      Сега е лейтенант рейнджър в нюйоркския отдел за защита на горите. Днес дойде рано сутринта и попита кога ви очакваме. -      Откъде може да знае, че идвам в „Клаудуотър“? От години не съм го виждал, нито говорил с него. -      Точно това е причината за моето безпокойство. Нямам представа как е чул. Обаче вашето пристигане тук минава за местна новина. Колкото и да са големи Адирондакските планини, понякога човек има усещането, че е в малко селце. Някой от нашите служители трябва да е разпознал името ви и да е казал някому, който пък е казал на още някого... знаете как плъзват тези неща. Лоугьн знаеше. -      Както и да е. Да не говорим повече за това. Уверен съм, че сте дошли тук като учен и историк, и ви желая с успех да завършите монографията си. Ако има нещо, което бих могъл да сторя, за да направя вашия престой по-удобен - не се колебайте да ми кажете. Повече няма да ви задържам, защото кухнята скоро ще затвори. След тези думи Хартсхорн стана и отново му протегна ръка.     4.     Ресторантът беше точно такъв, какъвто Лоугън беше очаквал от някогашна адирондакска богаташка вила: пълен с мебели в мисионерски стил, японски паравани, полилеи от сплетени брезови клонки, витрини, натъпкани с геоди3, и индиански артефакти плюс толкова голяма камина от дялани камъни, че вътре можеше да се опече кон. Помещението успяваше по някакъв начин да е едновременно рустикално и разкошно. Не беше забравил казаното от Хартсхорн, затова седна на незабележима маса в далечния ъгъл, където получи само няколко любопитни погледа. Храната се оказа превъзходна - запържени къси ребърца с маринован див лук, които той съчета с бутилка благородно „Шатоньоф дьо Пап“. Макар че заради късния час обслужването беше малко по-бързо, отколкото трябваше, когато прекоси фоайето и излезе на широката криволичеща предна веранда, вече беше малко преди десет. Спря се на нея за миг, възхищавайки се на обсипания със звезди небесен свод. Езерото тихо се плискаше в края на голямата морава. Изведнъж някой, седнал в редицата столове на верандата, се размърда. -      Джеръми? Лоугън се обърна в посоката, откъдето бе долетял гласът, а човекът се изправи и тръгна към него с износена кожена чанта в ръка. Когато фигурата излезе на светло, Лоугън почувства леко забавения шок от разпознаването. -      Рандал! Мъжът се усмихна и стисна ръката му. -      Радвам се, че все още можеш да ме познаеш! -      Почти не си се променил. - Истина беше. Макар Лоугън да не беше виждал приятеля си цели две десетилетия, Рандал Джесъп не изглеждаше много по-различно от студентските им дни в Иейл. Вярно - кестенявата му коса беше пооредяла, а обветреното лице и ситните бръчици около очите говореха за живот, прекарван главно на открито. Но от високия, слаб мъж с изражение на деликатна загриженост все още се излъчваше усещане за младост. -      Потвърдиха, че си тук, но не пожелаха да ми кажат къде си отседнал - отбеляза Джесъп. Носеше маслиненозелена риза и панталони и широкопола шапка с пясъчен цвят, подобна на рейнджърските. На кръста му висеше тежък полицейски колан с кобур. - Казаха само, че си в една от вилите. Тук сигурността е като в Белия дом. -      Не е далеч. Ела с мен и ще поговорим вътре. Лоугън го поведе през моравата и после надолу по пътеката до вилата. Отвори вратата и покани Джесъп с ръка да влезе. -      Хубаво място - каза гостът му, докато оглеждаше, а Лоугън палеше лампите от електрическите ключове до вратата. Луксозно монашество, помисли си Лоугън. -      Още не съм си разопаковал багажа, затова нямам представа кое къде е. Но бях достатъчно предвидлив да донеса бутилка водка. Ще пийнеш ли с мен? -      С удоволствие - отговори Джесъп и остави чантата си на пода. Лоугън изрови бутилката „Белведере“ от малката купчинка багаж в подножието на стълбището и я занесе в кухнята. После започна да рови из шкафовете, докато не намери две ниски кристални чаши за водка, напълни ги до половината с лед от фризера и наля по няколко пръста от напитката. Даде едната на Джесъп, отвори прозореца и седна на дивана, който се извиваше около единия ъгъл на помещението. В единия му край имаше стояща лампа с абажур от боядисана брезова кора и Лоугън дръпна шнура да я светне. Тя заля ъгъла с жълтеникаво-кафява светлина. Докато отпиваха от водката, Лоугън се замисли какви са спомените му за Джесъп. Бяха много близки като първокурсници в Йейл, където той си беше избрал за основна специалност историята, а Джесъп - философията, и беше започнал да се взима много сериозно, както често се случва с бъдещите философи. През тази година беше открил Торо4, Емерсън5, Октейвиъс Брукс Фротингъм6 и силно се заинтересува от трансцендентализма7. Прекара част от последната си година в университета в някаква необикновена програма в Юкон. След това беше отишъл в Училището по горско стопанство и изучаване на околната среда на Йейл и двамата бяха изгубили контакт. -      Разкажи ми за себе си. Женен ли си? - попита Лоугън. -      Да. Имам две деца - Франклин8 на дванайсет и Хана9 на девет. Лоугън се усмихна вътрешно. Дори децата бяха кръстени на философи. -      А ти? - попита Джесъп. -      Бях. -      Разведен? Лоугън поклати глава. -      Почина преди няколко години. -      О, боже! Съжалявам. -      Няма нищо. - Лоугън кимна към униформата на своя приятел. - Трябваше да предположа, че ще станеш рейнджър. Далече от безумната тълпа и така нататък. Веднага след Йейл ли се записа? -      Не. - Джесъп свали шапката си и я остави на дивана между тях. - Около година-две скитах по света - Индия, Тибет, Бирма, Бразилия, Непал. Прекосих много гори, изкачих много планини. Много четох и много мислих. След това се прибрах у дома. Нали знаеш, че израснах на осемдесетина километра оттук, в Платсбърг. Познавах планината Адирондак доста добре от няколкото лета, прекарани на лагер край езерото Тъпър. Затова се записах при горските рейнджъри. - Той се усмихна малко странно, сякаш искаше да омаловажи казаното. -      И си се издигнал до лейтенант, както чух. Джесъп се засмя. -      Звучи по-амбициозно, отколкото е. Всъщност съм изкачил стълбицата наполовина. Технически съм началник на Зона 5А от Район 5. Имам шестима подчинени рейнджъри. - Той замълча за миг. - Зная какво си мислиш - вече трябваше да съм капитан. Искам да кажа, че минаха повече от петнайсет години. О, имах тази възможност. Обаче просто не искам да седя зад някакво бюро. Живеем до езерото Саранак - част от моята юрисдикция. Сам построих къщата. За да живееш тук, не са ти нужни много пари, а Сюзън и децата са щастливи. Лоугън кимна. Прозвуча му като уповаващия се само на себе си и самостоятелен Джесъп, когото си спомняше. Знаеше, че старият му приятел си е наумил нещо - фактът, че днес беше идвал два пъти, за да го види, говореше сам по себе си. Лоугън имаше дарбата за съпричастие - инстинкт, който, ако решеше да използва, му позволяваше повече или по-малко да усети чувствата и мислите на човека, с когото беше. Обаче сега избра да не я използва - знаеше, че Джесъп ще стигне дотам, когато е готов. Вместо това отпи още една глътка водка. -      Как изобщо се сприятелихме? Не си спомням. -      Преди да станем приятели, бяхме съперници. Ан Бранингън - помниш ли я? -      Не. А, да. На раницата имаше избродирани луна и звезда и беше веган още преди терминът да бъде измислен. Джесъп се засмя. -      Вярно. - Отпи отново от питието си. - Значи ти остана в Йейл? -      Направих доктората си в Магдалин Колидж в Оксфорд. И аз прекарах няколко години в скитане по света, но не на толкова екзотични места като Непал и Бирма. Най-вече стари библиотеки и манастири, както и църквите в Англия и на континента. След това се върнах да водя един колоквиум за Черната смърт, когато професорът, който се готвеше да го води, се разболя. - Сви рамене. - И така си останах там. -      Аз чух нещо друго - каза тихо Джесъп. -      Ти говориш за моето... ъъъ... призвание. Джесъп кимна. -      Странното призвание, което е причина снимките ми от време на време да се появяват във вестниците. Джесъп кимна отново. -      Правеше го още в Иейл. Помня как през последната ни година доказа, че призракът, който уж бил обсебил Сейбрукския университет, е тайна традиция, предавана от един завършващ студент на друг. - Той замълча. - Прочетох твоя портрет в списание „Пийпъл“ преди година-две. -      Скапана снимка. Изглеждах дебел на нея. -      И се наричаш как? -      Енигмолог. Всъщност някой друг измисли термина, но ми се лепна като прякор. -      Помня как се беше описал в статията. Че изучаваш феномени отвъд границите на обикновената наука: проучваш странното и необяснимото, доказваш неща, които повечето хора биха нарекли окултни или свръхестествени. -      Или ги разобличавам, както в случая с призрака в Сейбрук. -      Така е. - Джесъп се поколеба, но накрая, изглежда, беше стигнал до някакво решение. -      Виж, Джеръми, вероятно си отгатнал, че моето отбиване не е само за да подновим старото си познанство. -      Макар да е приятно, че те виждам отново, признавам, тази мисъл ми хрумна. -      Добре, имаш ли нещо против да споделя нещо с теб? Поне засега само между нас? -      Не, разбира се. Джесъп разклати леда в празната си чаша. -      Мога ли първо да получа малка премия? -      Колко съм небрежен. - Лоугън занесе чашата в кухнята, наля още водка и я върна на госта си. Рейнджърът отпи глътка, направи пауза, огледа отново помещението и след като въздъхна дълбоко, започна да разказва.     5.     -      През последните три месеца - започна Джесъп, - двама планинари - туристи - бяха убити недалеч от тук. Лоугън не каза нищо и продължи да слуша. -       Има много сходства между двете убийства. И двамата мъже бяха млади и в отлична форма, познавачи на гората и парка. И двамата са били членове на адирондакските „Четиресет и шест“. Лоугън кимна с разбиране. Това беше група, в която можеха да членуват само хора, изкачили всички 46 върха в Адирондак, високи над хиляда и двеста метра. Изискванията включваха както върхове с маркирани пътеки, така и такива без пътеки, и доколкото си спомняше, поне едно зимно изкачване. Навремето той и Кат бяха таили надежди да станат членове на клуба, но това беше, преди действителността да ги застигне. -       Бяха жестоко разкъсани - продължи Джесъп. - Убити бяха приблизително на едно и също отдалечено място. Фактически и двамата при пълнолуние. -       Кое отдалечено място по-точно? -       На запад от пустошта на Петте езера. - Джесъп направи пауза и тишината беше нарушена от нахлуващото през отворения прозорец шумолене на листата от порива на вятъра и бухането на бухал. -       Тези фанатични планинари са особена порода - каза горският. - Никое постижение, независимо колко трудно осъществено, не е достатъчно. След като изкачат четиресет и шестте върха, продължават да търсят нови поводи за хвалби. Изглежда, че предпочитат три върха. - Той извади от джобчето на гърдите тефтерче с кожена подвързия, разлисти го, спря се на една страница и я огледа. -      Връх Аваланч, номер 63 - прилича на по-високите и известни върхове и това го прави логичен избор. Норт Ривър, номер 56, малко по-нисък от 1200 метра. Желан е, защото официалният щатски топограф Ебенизър Емънс го покорил непосредствено преди прочутото си изкачване на връх Уайтфейс през 1836 г. Обаче най-жадуваната награда е Десълейшън. Висок само 975 метра, той дори не е сред стоте първенци. - Джесъп върна тефтерчето на място. - Онова, което го прави толкова прочут и желан, е отдалечеността му. Районът около езерото Десълейшън е може би най-изолираният и див в целия парк. Много повече от пустошта около езерото Силвър или езерото Уилкокс. Не само това, а самият терен е ужасен за ходене - пътища за достъп липсват, в малко от езерата е разрешено да се използват лодки с мотор. Осеян е с повалени дървета, тресавища, захранвани от ледникови води, и всякакви други опасности. Ако не знаеш какво правиш и не си невероятно мотивиран, е почти невъзможно да стигнеш. Самото изкачване е лесната част. - Той се изсмя сякаш с горчивина и поклати глава. - Затова местността е известна сред планинарския елит на Адирондакските планини като Силна мъка 47. Смехът заглъхна така бързо, както беше избухнал. -      Двамата планинари бяха намерени близо до върха. Както можеш да си представиш, там няма много движение и когато бяха открити, и двата трупа бяха в напреднал стадий на разложение. В резултат заключенията от аутопсиите бяха до известна степен неопределени. Обаче като се има предвид причиненото насилие, заключението и в двата случая беше разкъсване от мечка стръвница. Джесъп отпи от глътка от водката. -      Опитахме се да скрием подробностите за случилото се - място като „Клаудуотър“ например има нужда от тази реклама толкова, колкото дупка в главата. Но слуховете плъзнаха и всички местни вече знаят. -      Съжалявам за случилото се - каза Лоугьн, - но защо е този зор да ми кажеш? Джесъп отново се поколеба. -      Казах ти официалното заключение от аутопсиите. Малцина от нас, горските, обаче вярват в тях. Черните мечки, а тук в парка се срещат единствено такива, не са много, нито е известно да са зли. Смърт от разкъсване е голяма рядкост, а две... Гласът му заглъхна. -      Историята на животни, станали агресивни срещу човека, е дълга - отбеляза Лоугьн. - Например лъвовете от Цаво. -      Знам. И точно това си повтарях. Не бива да забравяш обаче, че съм прекарал тук много лета, докато растях. Чул съм достатъчно местни слухове и легенди. Повечето от туристите тук се придържат към по-опитомените места като езерото Пласид. Култивирано и многолюдно. Те не знаят, че извън него има милиони акри недалеч от пътя, които не са такива. На някои места до ден днешен не е стъпвал човешки крак и не са ечали ударите на брадва. -      Казано наистина по философски - внимателно подхвърли Лоугьн в опит да разреди атмосферата. Джесъп се усмихна малко засрамено. -      Предполагам си изпратил хора да претърсят района за животното? -      Да, за кратко, но нищо не откриха. -      Това ми прозвуча така, сякаш не си доволен от официалната версия. -      Не съм сигурен дали някога бих го признал - бързо каза Джесъп. -      Обаче мислиш, че тук има още нещо. Че може би се случва нещо друго. -      Нали знаеш какво е казал Емерсън: „Природата и книгите принадлежат на онези, които ги виждат“. -      Знаех си, че рано или късно ще стигнеш до Емерсън. Но защо ми разказа всичко това? Аз не съм някой Нати Бъмпо10. Последната пътека, на която съм стъпвал, беше нюпортската Клиф Уолк, която дори не се брои. -      Не такива умения търся. Не мога да кажа точно защо, но странните обстоятелства около тези инциденти... струва ми се, че нещо не е наред с тях. Казвам го като полицай, който дълги години е поддържал реда в тези гори. Обаче съм прекалено близко до това - и като рейнджьр, и като местен жител. Имам нужда от човек с твоята обективност... и твоите... ъъъ... необикновени умения. Значи това било. Лоугън почувства как го обзема тревога. Макар че никога нямаше да признае пред стария си приятел, това беше последното усложнение, от което имаше нужда в този момент. Щеше да бъде достатъчно трудно да събере интелектуална енергия, за да завърши монографията си. А какво остава да се мъкне из огромния парк в изпълнение на мъглява поръчка, за която не е квалифициран? -      Виж, Рандал, разбирам твоята загриженост - започна той. - Ако бях на твое място, и аз щях да се чувствам така... -      Не става дума за това - прекъсна го Джесъп, а в тона му се промъкна лека нотка на упорство. - Не се чувствам отговорен за смъртта на тези мъже. Има много райони на парка, които са толкова отдалечени, че дори не правим и опит да патрулираме там. Просто си мисля, че ако те помоля да хвърлиш един поглед на тези случаи... ами... ще съм изпълнил своя дълг. И като знам това, ще спя по-добре. -      Имаш усещането, че нещо не е наред. Какво точно? -      Не знам. Ако знаех, нямаше да те моля за съвет. Но просто не мога да се отърва от предчувствието, че отново ще се случи нещо лошо. И то скоро. -      Бих искал да помогна - каза Лоугън, - но не виждам какви умения бих могъл да предложа. Не съм патолог. Не съм обитател на пущинаците. Дошъл съм тук, за да довърша един труд, върху който работя от почти две години... -      Просто отиди до Пайк Холоу - прекъсна го Джесъп. - Като лична услуга за мен. Това е селцето, най-близко до мястото, където са извършени убийствата. Поразпитай наоколо, разбира се, без да се набиваш на очи, после ела да вечеряш у нас. Ще се запознаеш с жена ми и децата. И ако след това не искаш повече да се занимаваш с това, ще го зарежа. -      Аз... - започна Лоугън, после замълча. Беше очевидно, че приятелят му е загрижен. Освен това му се стори безсмислено да продължи да се дърпа. Той си пое дълбоко дъх. -      Добре. Надявам се жена ти да готви добре. Джесъп отново се усмихна, но този път с явно облекчение. -      Не мисля, че ще имаш основание да се оплакваш. Той вдигна кожената си чанта, извади две дебели папки и ги даде на Лоугън. -      Ето копия от преписките. Когато имаш време, прегледай ги. Не ги показвай на никого. Паркът е лудница със застъпващи се юрисдикции. Малките общини нямат своя полиция, затова щатската често има водеща роля в сериозните престъпления като убийства и изнасилвания. Не че са често срещани. Вярно е, че съм офицер от Министерството за защита на околната среда и мога да налагам всички щатски закони и наредби, но нямам право да включа цивилен в разследването. -      Прекрасно. Искаш да разследвам, но същевременно не можеш да ме включиш. -      Сигурен съм, че това не е първата ти работа, която изисква дискретност. -      Не забравяй, още не съм я приел. За дискретността обаче си прав. Дай ми адреса, кажи ми в колко вечеряте и ще се видим у вас. Джесъп бързо извади отново малкото тефтерче, надраска нещо на една страничка, откъсна я и му я подаде. -      В седем удобно ли ти е? Когато Лоугън кимна, Джесъп стана. -      Тогава ще те оставя да се настаниш. Джеръми, благодаря ти. Зная, че това е бреме. Но нямаше да те моля, ако не смятах, че е важно. - Погледът му се плъзна към преписките. -      Добре, прибирай се. Ще се видим утре. Джесъп сякаш се готвеше да каже още нещо, но се задоволи с кимване, вдигна празната си чанта, сложи рейнджърската шапка здраво на главата си и излезе от вилата в нощта.     6.     На следващата сутрин Лоугън закуси рано в хотела, после се качи на колата и излезе от „Клаудуотър“. Вече съжаляваше, че беше обещал на Джесъп да се занимае с убийствата. Сега на хладната дневна светлина се оказа още по-сигурен, че няма нищо, което би могъл да добави към официалното разследване, лаптопът, книгите и бележките, сложени върху работната маса във всекидневната на вилата, го порицаваха, че не е започнал веднага работа. Но тази вечер щеше да вечеря с Джесъп и семейството му, затова трябваше да положи бегло усилие - в края на краищата Рандал го беше помолил за лична услуга - щеше да докладва своя неуспех и да продължи с онова, което бе дошъл да довърши. Насочи колата си на запад и пое по шосе № 3, което се виеше между стръмните склонове на извисяващите се планини и покрай бреговете на буйни реки. Докато караше, му хрумна, че никога преди не е прониквал толкова навътре в парка. Разстоянието до Пайк Холоу беше около шейсет и пет километра и колкото по-нататък отиваше, толкова повече нещата, които беше свикнал да вижда, започнаха да изчезват. Най-напред летните лагери с фалшивите индиански имена и дървените табели, неизменно разположени край езерни брегове. След това магазинчетата за сувенири, които предлагаха опашки от рисове, върхове на стрели и други джунджурии. После дори заведенията, които обслужваха местните: бензиностанции и сервизи за атевета и снегомобили, разклони за частни дърварски пътища. След Севей слезе от шосе № 3 и пое по 3А - тесен път, който се гмуркаше още по на запад в толкова гъста борова гора, че преплетените клони на върховете формираха нещо подобно на плетен тунел, в който постоянно цареше мрак. Въздухът ставаше все по-влажен. Пътят беше в много лошо състояние, асфалтът толкова напукан и на места така надигнат, че тези участъци трудно биха могли да претендират, че имат настилка. Рядко минаваха други коли. Когато чертичките на индикатора за сила на връзката на мобилния му телефон започнаха да изчезват една по една, Лоугън осъзна, че изпитва някакво неясно безпокойство: ако нещо се случеше с неговия „Лотос Ейлън С4“, вероятно в радиус от сто и повече километра нямаше механик, който да може да го оправи, да не говорим да намери части за петдесетгодишната спортна кола. В нарастващото му притеснение обаче имаше и друг елемент: самата гора. Създаваше впечатлението, че е неизмеримо стара. Беше сигурен, че може да спре където и да е на банкета, да влезе между дърветата и след минути, ако не се изгуби, да се озове на място, където никога не е стъпвал човешки крак. Липсата на селища беше смущаваща. Лоугън се чувстваше тук почти като натрапник: дребен, незначителен натрапник, който може би щеше да бъде търпян, но нямаше да получи утеха и помощ. Спомни си редовете на стар английски разказ за призраци, чието действие се развива в далечна канадска пустош: „Черното великолепие на отдалечените и самотни гори го съкруши с усещането за собственото му нищожество. Неумолими сплетени стволове, които можеше да бъдат описани само като безмилостни и ужасни, се издигаха от далечните сини гори. Той разбра безмълвното предупреждение. Осъзна собствената си безпомощност“11. Неочаквано пътят зави и Лоугън се озова пред Пайк Холоу: селище с една улица, която водеше на север от 3А. Тук живееха 800 души според избелелия знак край пътя. Селцето, което повече приличаше на махала, беше заобиколено от всички страни с черни, извисяващи се гори. Все едно го бяха построили в обърнато наопаки преспапие със снежинки. Тук поне имаше малка степен на цивилизация: магазини, къщи, закусвалня. Фасадите на всички бяха близо до пътя, все едно се бяха вкопчили в спасителен пояс. Както винаги, купето му привлече любопитни погледи, докато караше бавно из града. Както се виждаше от многото западнали сгради и очевидното отсъствие на охолство, мястото не беше туристическо направление. Тук-там от главната улица се отделяха тесни алеи, които неизменно завършваха пред групичка къщи с жалък вид, изтикани плътно до гората, обкръжаваща селцето. Погледна през рамо на юг покрай сградите към непрекъснатата стена от дървета. Знаеше, че само на няколко километра оттук се простира пустошта на Петте езера. А отвъд тях езерото Десълейшън и мястото, където бяха извършени двете убийства. Той обиколи града - занимание, което му отне по-малко от десет минути, спря близо до мястото, откъдето беше влязъл, загаси двигателя и започна да обмисля как най-добре да подходи. Беше задача, която често му се случваше да изпълнява - да влезе в непознат град и да измъкне информация от местните, които може и да не искат да говорят. Затова си беше изработил няколко роли, чрез които да постигне целта си. Първо реши да мине за турист, но после отхвърли идеята. Туристът не би задавал такива въпроси, каквито той се готвеше да задава. Отхвърли и възможността да се представи за купувач на недвижим имот. Това не изглеждаше особено убедително, а и хората не биха говорили на неприятни теми с някого, който се готви да вкара пари в града. Накрая се спря на маскировка като фотограф на дивата природа. Тя не само му предоставяше достоверен мотив да бъде толкова далече от туристическите места, но му осигуряваше и причина да задава много въпроси под прикритието, че търси живописно място за снимане. Освен това един фотограф не би се уплашил от слухове за зловещи случки. Напротив, те само биха разпалили професионалното му любопитство. Той бръкна в жабката, извади чифт очила с рамка от черупка на костенурка и ги сложи като предпазна мярка да не би някой да го разпознае. След това слезе от колата, отвори багажника и зарови из реквизита и различните вещи. Накрая намери подходящо износен фотографски елек и един „Никон SLR“ с телеобектив. Фотоапаратът не работеше, но след като беше само за маскировка, му излезе много по- евтин. Облече елека, преметна камерата през рамо и се приготви да поеме надолу по главната улица. Пайк Холоу нямаше собствена полиция, така че Лоугън трябваше да се задоволи с разговори с различни собственици на магазини. Първо се отби в бръснарницата и се остави да бъде подстриган, макар да нямаше нужда, от мъж на име Сам, който, изглежда, живееше единствено за да лови риба на муха в река Осъбъл. Сетне посети единствения ресторант в града, където приказлива келнерка му сервира ранен обяд. Последва отбиване в галантериен магазин, в който след дълъг разговор със собственика си купи чифт чорапи - покупка, която оправда пред себе си с това, че продавачът му каза за очаквано рязко застудяване. Всяка спирка му осигуряваше допълнителна информация, която успяваше да използва в следващите магазини, за да изкопчи още сведения. Макар че хората от селището бяха очевидно разтревожени от смъртта на планинарите, не изпитваха особена неохота да говорят за това. Колкото повече научаваше за селцето и жителите му, толкова повече успяваше да минава за добре осведомен посетител. В резултат хората му се откриваха все повече. След всяка спирка вадеше бележника и си записваше наученото, сравняваше го с вече добитата информация и търсеше връзка между тях. Една нишка сякаш изскачаше във всеки разговор. Най-накрая към три и половина влезе в „Скривалището“ - бар в другия край на града, чийто собственик беше мъж на име Фред. Когато отвори вратата, заведението се оказа празно, като изключим собственика. Лоугън си поръча бира, защото реши, че е питието, което може най-дълго да пие, докато преслушва бармана. Всички бири бяха бутилирани, нямаше наливна, нито някакви вносни марки. Лоугън избра „Микелоуб Лайт“. Щом свършиха с първоначалните любезности, използвайки събраната информация, Лоугън побърза да се представи за човек, който има най-малкото бегла представа за района и новините тук. Докато говореха, Фред кимаше с претенция за проницателност, като от време на време спираше, за да свали от рамото си бялата кърпа и да забърше поизбелелия лак на плота. -      Фотограф съм на свободна практика - обясни Лоугън в отговор на въпроса му. - Не работя за определено списание или агенция. Никой не ме изпраща някъде, нито ми възлага задачи. От мен зависи да намеря най-интересните места за снимки, които мога. Той отпи глътка от бирата си, а Фред кимна умно за пореден път. -      Затова реших да снимам околността, където са се случили тези ужасни произшествия. - Лоугън продължи: - Нали се сещате, мястото, където са били убити планинарите. -      Пустошта? - попита Фред, а в гласът му отекнаха нотки на неверие. -      Да, това е мястото. Пустошта Петте езера. Тя е наблизо, нали? -      Не можете да влезете там. Освен ако нямате хеликоптер или танк. Това е кофти място. Никой не припарва там освен някой шантав планинар от време на време. Последните двама, които влязоха там, не излязоха. - Фред многозначително притисна върха на показалеца към носа си. -      Няма ли водачи? Фред поклати глава. -      Ще ви бъде ужасно трудно да намерите някого. Особено след случилото се. -      Е, мога просто да отида, нали разбирате, до границата ѝ. Онова, което наистина бих искал, е да снимам мечка. - След тези думи Лоугън се наведе малко съзаклятнически към Фред. - Имам предвид, че мога да продам тази снимка като мечката убиец, разкъсала двамата планинари. Кой може да възрази, че не съм снимал точната мечка? -      Тези млади мъже не бяха убити от мечка - отговори Фред, който също се наведе към него. Лоугън се престори на изненадан. -      Не е било мечка? -      Не. -      Тогава какво ги е убило? Фред се поколеба. -      Не знам дали трябва да го казвам. Нямам никакви доказателства. Освен ако не приемеш за доказателства шейсет години да слушаш истории и да виждаш разни неща със собствените си очи. Фред се оказа най-приказливият от жителите на Пайк Холоу, с които Лоугън бе разговарял. Освен това, изглежда, знаеше повече от останалите. Точно по този особено важен въпрос обаче се оказа сдържан. Лоугън осъзна, че трябва да свали картите. Допи бирата си, поръча си втора и предложи на Фред да пийне и той една за негова сметка. Когато му я поднесе, той каза: -      Вероятно говориш за клана. Фред кимна в потвърждение. -      Фамилията Блейкни - каза той, докато отваряше бутилка „Будвайзер“, която после остави на барплота пред себе си. Това беше дълбоко скрит намек, който Лоугън долавяше от всички, с които бе разговарял: дълбокото и устойчиво недоверие на града към така наречения клан Блейкни. -      Разкажи ми за тези Блейкни - помоли безцеремонно Лоугън. - Всичко, което аз съм чувал, са само слухове. Фред отново се поколеба. -      Няма да кажа, че съм го чул от теб. Фред помисли малко, после сви рамене. -      Мисля, че няма нищо лошо в това да кажа нещо, което всички в града вече знаят. Тези Блейкни живеят тук от незапомнени времена. -      И къде по-точно? Фред посочи над рамото на Лоугън към югозапад. -       Имат голям, криволичещ парцел точно на границата с пустошта. -      Какво представлява? Фред вдигна рамене. -      Не се интересуват от външни хора. Факт. Заградили са се и не се мешат с другите. Изкарват си прехраната от земята, рядко идват в града. Не познавам никого, който да е влизал у тях, но от това, което съм чувал, имат куп разнебитени сгради със скапано обзавеждане. Лоугън отмести недокоснатата бутилка бира настрана. -      Вярно, звучи странно, но защо хората мислят, че имат нещо общо с убийствата? -      Първо, в този край няма мечки. Поне от няколко десетки години. Срещат се от време на време в района на високите върхове, но дори тогава това би било новина от местно значение. Второ, още от детските си години слушам странни истории за тези Блейкни. Истории, които ме карат да ги смятам за способни на убийство... дори нещо повече. -      Какви странни истории? Фред отпи от бирата. -      Прекалено дълго време са живели дълбоко в гората. Това променя, нали разбирате, такива хора. Обаче от онова, което съм чувал, мога да кажа, че кланът винаги е бил зло. Това и... ами тук имаше епидемия от изчезнали деца през 70-те. О, беше потулено, но всички знаят кой ги взе и защо. Фред вече се беше разприказвал, но дори сега Лоугън не искаше да попита „защо“ на глас. Само въпросително повдигна вежди. -      Ритуали. Черни ритуали. Нямам предвид черна магия, а нещо още по-страшно. Начинът, по който тези Блейкни си имат работа с животните в гъстата гора... ами хората казват, че това не е нормално. Да общуваш така с природата, да станеш част от нея. Погрешната част. Кой знае в какво са се превърнали и какво правят там вътре? -      Това е смущаващо. Обаче за какво им е да убиват тези планинари? Макар в бара да бяха само двамата, Фред се наведе още към него. -      Господине, ще ви го кажа само с две думи: опетнена кръв.     7.     Когато отново седна в колата си, Лоугън отдели известно време, за да нахвърли бележките си за разговора с бармана, после се върна в началото и прегледа онова, което беше записал по-рано през деня. Всички, с които беше говорил в Пайк Холоу, бяха единодушни за две неща: първо, не мечка е разкъсала двамата планинари и второ, кланът Блейкни е набъркан в това. Как точно - не можеха или не искаха да кажат. Затова последната му спирка за деня беше очевидна. Запали двигателя, пое бавно по главната улица до кръстовището с 3А. Когато беше попитал за по-точно упътване към имота на Блейкни, Фред избълва безброй предупреждения да не ги посещава и страшни предсказания какво би могло да се случи, ако опита, но най-накрая отстъпи. -      Карайте на запад в продължение на около километър и половина и ще стигнете до отклонение наляво - беше му обяснил той. - Едва се вижда, няма маркировка или табела. Обаче е единственият черен път, който се отделя в този участък от шосето. Лоугън излезе отново на 3А, като наблюдаваше километража, докато караше. Беше едва четири и петнайсет, но под тежките дървесни корони на околната гора човек имаше чувството, че е много по- късно. След малко повече от километър и половина от отклонението за Пайк Холоу стигна до нещо, за което прие, че е пътят към имота на Блейкни: тясна просека в непрекъсната маса от дървеса. Кален, с дълбоки коловози черен път, който завиваше рязко и се скриваше от погледа. Както му беше казал барманът Фред, едва се виждаше. Зави в отклонението и подкара лотоса по разтърсващия костите път. Беше толкова тесен, че клони и листа драскаха по двете страни на малката кола. След като беше пълзял в продължение на петстотин метра и два пъти беше удрял дъното на автомобила в пръстта заради дълбоките коловози, спря, защото не смееше да продължи по-нататък. Нямаше място да обърне, нито да се размине с идваща насреща кола. Просто трябваше да остави лотоса там, където беше. Опита се да отвори вратата си, но заради живата стена от шубраци това се оказа физически невъзможно. Накрая се принуди да свали наполовина гюрука и като прекрачи предното стъкло, се спусна по капака на земята. Спря за момент, за да се съвземе и да разузнае, оставяйки на своите свръхестествено силни сетива пълна свобода на действие. На пътеката, която по-скоро приличаше на тунел, пробит от човек в гората, беше още по-влажно, отколкото на пътя. Тежките клони на боровете наоколо и над него изпускаха студена роса, а от земята се вдигаха хладни изпарения. Лоугън хвърли поглед назад към купето, което запушваше пътя като тапа гърлото на бутилка. Още веднъж изпита чувството, но този път по-силно, че тук е натрапник. По две причини, не само една. Когато тръгна по пътеката, която се виеше капризно през все по-гъстата гора, осъзна още нещо. През целия ден, докато пътуваше до Пайк Холоу и докато обикаляше из града, беше чувал птичи песни. Тук обаче цареше пълна тишина. Имаше силното усещане, че тези гори слушат. Трябваше да положи усилие да не продължи на пръсти. Пътеката направи последен завой и неочаквано се разшири в малка полянка - краищата на клоните бяха остро отсечени и струпани на гниещи купчини. Острие на мачете с антикварна, издялана ръчно дръжка, беше забито дълбоко в стъблото на издигащ се наблизо червен клен. Не това обаче привлече вниманието на Лоугън и го накара да спре неподвижно, обзет от нещо, близко до неверие. Точно пред него набраздената пътека свършваше пред стена. Стена, висока поне два метра и половина. Беше изградена от безброй еднакви по дебелина и дължина клони. Подредени вертикално, те бяха стегнати с кафява, ръждясала тел за балиране. В стената не се виждаха следи от прекъсване, които да показват къде може да се отвори, ако изобщо се отваряше. Клоните бяха подредени с фантастична, маниакална прецизност, подобно на някакъв дяволски селски пъзел. Макар поотделно да бяха сравнително тънки, те бяха толкова много и наредени в толкова голяма дълбочина - поне трийсет сантиметра, ако не и повече - че стената изглеждаше непробиваема. Очевидно беше много стара, но нещо в нея - строежът, маниакалността на сложната архитектура, чрез която бяха съединени клоните, - разстройваше Лоугън. Сетивата му казваха, че тук има някакво различие. Нещо, което не беше наред. Барманът Фред беше споменал как кланът общува с природата, но онова, което Лоугън усещаше много силно - почти като предупредителен вик в главата си - беше нещо дълбоко неестествено. Той пое покрай будещата безпокойство импровизирана стена първо до левия ѝ край, след това се обърна и тръгна надясно до мястото, където тя изчезваше в гората. Дърветата и шубраците бяха толкова гъсти, че беше невъзможно да я обходи по цялата ѝ дължина отвъд простора, който предлагаше сечището. Обаче беше очевидно, че стената обгражда голям район - най-малко няколко акра, а може би и повече. Лоугън отвори уста, за да се провикне през дебелата барикада, но откри, че гласът му го е изоставил. Преглътна, облиза устни и опита отново. - Ало - извика той, но се получи повече като грак. Прочисти гърлото си. - Ало! - започна сега по-високо. - Казвам се Лоугън. Питам се дали бих могъл да поговоря минутка с вас. Нищо. Имотът зад укреплението от клони и тел за балиране остана безмълвен като околната гора. Сега Лоугън отстъпи назад, за да погледне покрай и над стената. Отвъд нея, вдясно, стръмно се извисяваше планински склон, ограден от гъста борова гора. Над стената се виждаше горният етаж на постройка, издигната на склона: голяма сграда с холандски покрив, покрит с груби дървени, обрасли с лишеи керемиди. От това разстояние изглеждаше в напреднал стадий на загниване. Виждаха се и две редици прозорци, скрити под стръмните покривни стрехи. В долната редица прозорци проблясваха пламъчета на свещи, чиято светлина се изкривяваше от старите стъкла. Прозорците в горната редица бяха със затворени капаци и тъмни. Каквито и други сгради да имаше зад тази, очевидно бяха в ниското, скрити от странната стена от подредени клони. Под сплетените върхове на дърветата ставаше все по-тъмно. Скоро нямаше да се вижда. Лоугън отново се доближи до укреплението, крачейки бавно, докато се опитваше да намери пролука, през която би могъл да види какво се крие зад него. Неочаквано откри отвор: беше близо до центъра на сечището и очевидно беше направен нарочно. Личеше си по това как внимателно бяха изрязани клоните, които го заобикаляха. Отворът беше на равнището на очите и имаше форма на конус: по-широк от вътрешната страна, отколкото от външната. Когато Лоугън погледна през него, успя да различи за миг известен брой разнебитени плевни, обор с невъобразимо древен вид, заградена площ за насаждения и нещо, което изглеждаше като голяма купчина тор от едната ѝ страна. В този момент осъзна, че отворът е бил направен, за да може обитателите на имота да гледат навън. Докато гледаше вторачено, неговият инстинкт за съпричастие му каза отново, че нещо в далечния край на това оградено място е странно, и то много. Точно в този момент в отвора рязко пъхнаха ръждясалата цев на едрокалибрена пушка. -      Веднага се махай - чу се дълбок, груб глас от другата страна на стената. Лоугън преглътна. -      Нямам намерение да влизам в имота ви - обясни той. - Просто искам да знам мога ли да ви задам няколко... Той замълча, когато чу звука от вкарване на патрон в патронника. -      Махай се от земята ни - заповяда грубият глас - или последното нещо, което ще видиш на този свят, е дулото на ловната ми пушка. Лоугън не се нуждаеше от повече увещания. Без да каже нещо, се завъртя, излезе от сечището и тръгна надолу по набраздения кален път. Взе завоя и стигна с бърз ход до колата си. Влезе с усилие по предния капак и пое на задна по дяволския, запушван от клони тесен път, докато не се озова в безопасност на щатското шосе 3А.     8.     Малко след седем Лоугън спря пред малката, спретната къща на Джесъп с дървена конструкция. Беше разположена на хубаво място близо до езерце и на километър и половина от оживения туристически град Саранак Лейк. В сравнение с Пайк Холоу с неговото излъчване на безутешност насред безкрайна вселена от тъмни, злокобни гори, мястото сякаш беше от друг свят. Както беше очаквал, къщата бе обзаведена с прости рустикални мебели: рамкирани пейзажи от местни художници, масичка за кафе, осеяна със странна дихотомия от философски списания и други, посветени на живота на открито. По време на отличната вечеря от телешко по бургундски с печени картофи с раклет12 се запозна с двете чорлави светлокоси деца на Джесъп и жена му Сюзън. Мила жена с язвително чувство за хумор - нещо, което Лоугън не беше очаквал. Преди да се омъжи за Джесъп, беше следвала в института за следдипломна квалификация „Радклиф“, преподавала в семинарията „Френдс“ - старото, престижно частно училище в Манхатън. От образователна гледна точка беше добра партия за неговия стар приятел - философ и рейнджър. Макар Лоугън да се беше питал дали намира с какво да се стимулира интелектуално в това заспало градче сред горския пущинак, оказа се, че има достатъчно работа да помага на децата за училище и едновременно с това да преподава на деца в неравностойно положение от околността. След като свършиха с вечерята, Лоугън отказа парче кекс „Червено кадифе“ и с чаша кафе последва Джесъп на предната веранда, където се настаниха на неизбежните андирондакски столове, които гледаха към езерото. Прозорците хвърляха весели жълти ивици светлина на моравата, а въздухът бе оживен от жуженето на насекоми. Восъчна, почти пълна луна хвърляше бледа светлина върху гората, която ги заобикаляше. Джесъп отпи глътка кафе, после остави чашата върху широкия подлакътник на стола. -      Е - започна той, - какво мислиш за Пайк Холоу? -      Няма да е сред местата, за които бих се сетил, като се пенсионирам. Джесъп се усмихна малко кисело. -      Нека предположа: хората, с които си разговарял, не са били съгласни с официалното заключение, че си имаме работа с мечка стръвница. -      Не. Имаха свои собствени идеи за виновната страна. -      Нека предположа отново: клана Блейкни. -      Точно така. Отидох на посещение при тях, преди да поема обратно. Като награда за усилията си получих дванайсети калибър под носа. -      Ще ми се да не беше ходил там. Късметлия си, че си се отървал само с това. - За момент Джесъп потъна в мълчание. - Според моя опит има няколко причини, заради които хората живеят в парка. Първата е, че са родени там. Той е всичко, което познават, и нямат желание или стремеж да се преместят. Втората е турист, който идва, влюбва се в мястото и след пенсия идва тук или напуска и отваря магазин, хотелче или нещо подобно. Има и трета причина. Тя се отнася до тези, които чувстват, че не се вписват в днешното общество, че не са на мястото си и преминават през живота като в полусън. Подобни хора са привлечени от Адирондакските планини, защото, както би казал Торо, искат да живеят преднамерено, да се „изправят само срещу важните факти от живота“. -      Светът е твърде много с нас - цитира Лоугън. - Виждаме малко неща в природата, които са наши. -      И Уърдсуърт13 има подобна идея. Във всеки случай някои от хората в тази трета група си падат леко луди. Представи си: да живееш дълбоко в горите, далеч от другите - това си е провалена социализация. Така че аз като рейнджър съм чувал за много странни хора, които живеят в различна степен на усамотение. Те често стават повод за спекулации и слухове - нещо съвсем естествено. - Той отпи глътка кафе. - Обаче Блейкни са специален случай. Лоугън запази мълчание, оставяйки своя стар приятел да говори. -      Разбира се, от години зная за тях, но едва след смъртта на втория планинар започнах активно да се ровя из тяхната история. Хората от Пайк Холоу казват, че винаги са си били там, и официалните документи не показват нищо различно. Имотът им е на това място от десетилетия. Най-малкото преди създаването на парка през 1885 г. Всички началници на парка ги оставят на мира, може би защото се страхуват, че противопоставянето би довело до трагедия, подобна на тази в Уейко. Имотът им никога не е бил подлаган на официално земемерско измерване, целият горски район югозападно от Пайк Холоу е обявен за заварено положение. Никога не е правена оценка и не са били данъчно облагани. -      Разбирам. -      Естествено, жителите на Пайк Холоу гледат на Блейкни с най-голямо подозрение, защото живеят толкова близо до тях. Твърди се, че някои са имали ограничен успех в запознаването си с тях. Обаче няма съмнение, че те са кръвосмесително, потайно и най-вероятно параноично голямо семейство, чиято изолация в продължение на толкова години е довела до изкривена представа за външния свят. - Джесъп се поколеба за миг, преди да продължи. - Някой от тези, с които разговаря, навлезе ли... ъъъ... в подробности? -      Всъщност не. Най-много да обвинят за убийствата Блейкни. Собственикът на бара, Фред, каза повече от всички. - Лоугьн извади бележника си и го разлисти. - Каза, че прекалено дълго са живели в горите и че това променя човека. Твърдеше, че са откраднали бебета за неизвестни ритуали. Че имат неестествени отношения с горските животни. И че както той се изрази, кръвта им е опетнена. -      Опетнена кръв - измърмори Джесъп. - Джеръми, нека ти обясня нещо. Жителите на Пайк Холоу не биха говорили по-открито с външен човек като теб. Обаче онова, което говорят помежду си, е нещо различно. Знам, защото съм чул част от него. -      Например? -      Фред Бриджър е прав. През последните десетилетия изчезнаха няколко бебета. В парка през последните четиресетина години имаше няколко необяснени смъртни случая и несъразмерно голяма част от произшествията бяха в района на Петте езера. От дълго време вече, макар да не биха го казали пред нас, жителите в този район мислят, че знаят точно какво са Блейкни... и каква промяна са преживели. Джесъп отпи още една глътка кафе. Жуженето на насекомите се усили. -      И така - каза Лоугън в мрака, - какви са Блейкни според населението? -      Ликантропи. - Джесъп изговори думата внимателно, сякаш я опитваше на вкус. -      Ликантропи? - повтори Лоугън. - Нима хората смятат, че кланът Блейкни са върколаци? Това е... -      Какво? Смешно? Кой го казва - енигмолог като теб? -      Няма клинически доказателства в подкрепа на подобен феномен. Човешко същество, което се превръща във вълк? -      От онова, което съм чел, разследвал си и по-странни неща. И не забравяй - тези хора познават най-добре Блейкни. На практика живеят врата до врата от поколения. Видели са неща, които ти и аз не сме. Лоугън стрелна изненадан поглед към рейнджъра. Възможно ли е Джесъп да вярва в тези приказки? Джесъп, който усети, че го гледат, и отвърна на погледа му, се досети какво си мисли. Усмихна се отново с онази замислена, тъжна усмивка, която помнеше толкова добре. -      Сега вече знаеш защо те помолих да идеш днес до Пайк Холоу и защо си единственият човек, когото можех да помоля. Имам предвид, няма какво да го усуквам, че това ти е работата. Вярно е, призна Лоугън пред себе си. Като енигмолог, той не можеше да отхвърли никоя възможност. Освен това Джесъп познаваше тези хора и тукашните гори много по-добре от него. -      Не казвам, че го вярвам - продължи Джесъп. - Нищо подобно не казвам. Обаче като рейнджър не мога и да го пренебрегна. Слуховете не започват просто така. Много странни неща са скрити сред тези шест милиона акра гори. Лоугън не отговори. -      Просто обмисли нещата - каза Джесъп след дълга пауза. - И изчети тези преписки. След тези думи допи кафето си, остави чашата отново на подлакътника и се вторачи в огряното от луната езеро.     9.     През следващите два дни Лоугън остана като отшелник в своята клаудуотърска вила. Дните на циганското лято бяха топли, а нощите свежи и ясни. Той установи, че бързо затъва в рутина. Пропускаше закуската и вместо нея си правеше голяма чаша кафе, от която отпиваше в течение на деня. Обеда, който винаги беше отличен, му носеха около един часа. Излизаше само за да вечеря в хотела, където се запозна с хората, които бяха отседнали в близките до неговата вили: художник концептуалист и един пианист и композитор. Разговорите се въртяха единствено около времето и техните лични проекти. Лоугън се беше страхувал, че ще му отнеме време да се потопи отново в своята монография. Обаче „Клаудуотър“ сякаш излъчваше някакво магическо влияние: принудителното усамотяване, съзнанието с лек оттенък на съревнование за цялата работа, която кипеше във вилите около неговата, засилваха съсредоточаването му. В края на първия ден се бе запознал отново с изходния материал и препрочете онова, което беше постигнал до момента. В края на втория вече беше започнал да пише енергично. Точно това усещане за истински напредък го накара втората вечер след вечеря да свали гарда и най-накрая да хвърли едно око на преписките, които му беше оставил Джесъп. Клиническите подробности не прибавиха нищо към онова, което вече знаеше за убийствата, като изключим очебийната свирепост, която личеше от снимките въпреки напредналата фаза на разложение. Труповете не бяха нагризани, а разкъсани с впечатляваща ярост. Бяха твърде разложени, за да бъдат раните точно анализирани, бруталната сила, нужна да превърне човешкото тяло в парцал, беше причина патологът да предположи нападение на мечка. Останалите подробности вече знаеше: жертвите бяха планинари, и двамата бяха убити в района на връх Десълейшън по време на пълнолуние. След като бутна преписките настрана, Лоугьн влезе в интернет и прекара час и половина в проучване на върколаците. Осъзна, че положението, в което се бе озовал, е малко необичайно. Докато в течение на своята кариера беше проучвал всякакви така наречени чудовища - мумии, мори14, сукуби15 и останалите герои от холивудските филми на ужасите - никога не се беше занимавал с върколаци. Зомбитата биха могли да бъдат обяснени с абсорбцията в кръвта на замърсената с тетродотоксин16 пудра, която жрецът втрива в кожата им. Някои твърдяха, че вярата във вампиризма се основава на болните от порфирия17 или на масовата истерия като тази, последвала смъртта на така наречения сръбски вампир Петър Благойевич. Въпреки това върколаците винаги бяха изглеждали на Лоугън - от научна гледна точка - най-трудни за обяснение. Освен това не намери нищо в мрежата, което да го накара да промени мнението си. Разбира се, знаеше за клиничната ликантропия - налудната, дори шизофренична вяра, че човек може да се превърне в животно. Знаеше малко и за хи- пертрихозата, или „върколашкия синдром“, когато жертвите имат патологично окосмяване, което понякога покрива цялото тяло. Нито едно от двете състояния не отговаряше на определението за върколак: човешко същество със способността да се превръща в страховито, подобно на вълк създание. Обаче не можеше да се отрече, че легендите за върколаците са много стари и твърде упорити. Техните корени са в Древна Гърция и през Средновековието процъфтяват в Централна Европа. В следващите години там те продължават да упорстват. В книги като появилата се през 1506 г. „Диалог за ликантропията“ от Клод Прийор18 или „Анатомия на меланхолията“ на Ричард Бъртън19 от 1621 г., в която авторът посвещава цяла подглава на ликантропията, или „вълчата лудост“ - предполагало се, че се причинява от изобилие на меланхоличен темперамент - при която страдащият вярвал, че сам той е вълк. Дори Джон Уебстър20 позволява на херцог Фердинанд, злодея в неговата прословута пропита с кръв пиеса „Малфийската херцогиня“, да умре от тази болест:   Те си въобразяват, че сами са се превърнали във вълци; Промъкват се посред нощ в гробищата и изкопават труповете: преди две вечери някой срещнал херцога в тясната уличка зад черквата „Св. Марко“ с човешки крак през рамо и виещ страховито; казал, че е вълк. Единствената разлика е, че вълчата козина е космата отвън, а неговата - отвътре.   В свидетелските разкази от елизабетинската епоха, които Лоугън успя да изрови, върколаците, или хората вълци, обикновено са резултат от заниманията с магии и от време на време - пряката намеса на самия Сатана. Един от тези трактати - „Истински разказ. Обявяване на живота на Петер Стумп21, най-зъл магьосник, който под облика на вълк извърши много убийства“, разказва за зъл човек, който благодарение на магиите, които вършел, можел да се превръща във вълк, когато пожелае. Най-любимото му занимание било да заговаря бременни жени и „да изтръгва децата от утробите им по най-кървав и дивашки начин и след като изяждал сърцата им, дишал тежко с влажни хрипове“. Разказите и описанията, които прочете, се различаваха в това точно как, кога и защо ликантропите се превръщат от хора във вълци, както и доколко са имали контрол върху този процес. Обаче повечето източници бяха единодушни в едно: върколаците са най-могъщи, най-зверовити и най-лишени от възможността да контролират своите дивашки импулси в нощите с пълнолуние. Лоугън затвори лаптопа с въздишка. По определение неговата работа изискваше да е с открито съзнание за всичко, независимо колко е странно. Съпротивата му, дори скептицизмът за възможността да съществува феномен като ликантропията беше нещо, което и той не можеше да обясни. Почувства нужда от глътка въздух, излезе от вилата и закрачи по пътеката към хотела. Неговите почти сто прозореца грееха с топла жълта светлина и есенният ветрец носеше слабия ек на гласове: без съмнение от сесията въпроси и отговори след проведения колоквиум. Лоугън не успя да потисне сравнението между привлекателната веселост на тази голяма сграда и старите, заплашителни постройки, които се издигаха зад барикадата, заграждаща имота на Блейкни. Сравнението беше смущаващо. Излезе на широката морава и тръгна надолу към езерото. Тук гласовете не се чуваха. Единствените звуци, които се носеха, бяха плискането на водата пред краката му и неуморните нощни шумове на горските насекоми. Луната, която точно се беше наляла, висеше ниско над водата. Беше толкова голяма, че човек имаше чувството, че може да я докосне. Тихи стъпки го наближиха изотзад. После се чу глас: -      Добър вечер, доктор Лоугън. Лоугън се обърна. Беше Хартсхорн, директорът на „Клаудуотър“. -      На вас също. Вечерта е прекрасна. -      Това е любимият ми сезон. Топли дни и хладни нощи. Чудесно време за сън. Летните туристи са си заминали, а скиорите още не са пристигнали. Луната заливаше бялата грива на директор с призрачна светлина. -      Как напредва работата ви? -      Удивително добре. Така както напредвам, може да се наложи да си замина по-рано. -      Няма да ви пуснем - усмихна се директорът. Сега изглеждаше по-спокоен в сравнение с първия им разговор. Очевидно това, че Лоугън не привлича вниманието, го беше успокоило. -      Разбрах, че рейнджърът ви е посетил вечерта, когато пристигнахте - продължи Хартсхорн подчертано нехайно. Този тип нищо не пропуска. -      Както вече ви казах, познаваме се от сто години. -      Казахте, че сте били състуденти в Йейл. - Директорът поклати глава. - Рейнджър, получил образованието си в Йейл. Това е интересно. -      Да кажем, че е роден философ, който по случайност работи като рейнджър. Хартсхорн се засмя. -      Значи просто се е отбил, за да си спомните доброто старо време. Лоугън веднага разбра намека. Разбира се, директорът знаеше за убийствата на планинарите и се питаше дали рейнджърът, който беше толкова нетърпелив да го види, по някаква причина не го е помолил да помогне. -      От години не го бях виждал. Много вода е изтекла оттогава. Хартсхорн кимна мълчаливо. Може би, помисли си Лоугън, няма да е лошо да подхвърли на директора нещо успокоително. Ако не покаже интерес към местния фолклор, със сигурност ще събуди подозренията на Хартсхорн. Последното, което му трябваше, беше някой да следи какво прави. -      Рандал е видял какво ли не през годините си като рейнджър - каза той. - Излиза, че жителите на района имат повече от достатъчно легенди. -      Това, разбира се, ще е интересно за вас. Естествено, като се има предвид вашето призвание. Никога не съм имал много работа с местните, но знам достатъчно, за да приемам техните легенди с достатъчна доза здравословно съмнение. Нали разбирате, пълна липса на обективност. Може би като изключим Олбрайт. -      Кой? -      Харисън Олбрайт. Уважаван поет. Израснал в парка, а като юноша се преместил. Върна се тук през деветдесетте и оттогава Адирондакските планини са негов дом. Няма да откриете, че препредава слухове или вярва на легенди. Всъщност другата седмица ще изнесе лекция тук. Може би ще ви бъде приятно да го чуете. -      Непременно. Благодаря. -      Пожелавам ви приятна вечер. И успех с монографията. - Хартсхорн му се усмихна отново, завъртя се и тръгна обратно към хотела.     10.     След обяда на следващия ден Лоугън не се върна към монографията си. Вместо това повика такси, слезе пеша по автомобилната алея на „Клаудуотър“ до главния път и поиска да бъде закаран до Саранак Лейк, където нае един „Джип Ранглер“. След разходката до имота на Блейкни собствената му кола беше кална и изподраскана и той не искаше да рискува по-сериозни повреди при бъдещи екскурзии. Освен това джипът щеше по-малко да се набива на очи. Докато попълваше бланките за наемането, Лоугън попита безцеремонно служителя за Харисън Олбрайт. Мъжът не само познаваше поета, но и знаеше къде точно живее. Нещата стояха точно така, както му беше казал Хартсхорн: въпреки огромните си размери понякога Адирондакските планини бяха като малко селце. На връщане от Саранак Лейк Лоугън мина край входа на „Клаудуотър“, но вместо това продължи по шосе 3, после отново се качи на 3А и на два-три километра от отклонението за Пайк Холоу започна да се оглежда за къща с остър покрив, на чиято автомобилна алея е паркиран червен „Форд Ф1“22. Помисли си колко е иронично: опитът на Хартсхорн да го задържи в „Клаудуотър“ зает с монографията си, постигна точно обратното, споменавайки Олбрайт. Без да иска, му беше помогнал да вземе решение каква да бъде следващата му стъпка в разследването. Късно сутринта Лоугън беше отишъл в хотела и се бе възползвал от богатата и широкообхватна библиотека на „Клаудуотър“. Между многото заглавия откри и няколко томчета с поезия на Олбрайт: „Из гъстите гори“, „Връх Алгонкуин“, „Мъхеста седловина“. Докато ги прелистваше, откри достъпни стихове с грубоват характер, които въпреки това показваха значително майсторство и вроден талант. Някои от поемите разсъждаваха за живота в Адирондакските планини. Други бяха селски балади-разкази от школата на Робърт У. Сървис23 и Джон Мейсфийлд24. Кратката биографична справка на гърба на книгата дърдореше за „модерен Дейвид Крокет“, който бил роден „с кленов сироп във вените“. Повтаряйки пътуването в тази посока, Лоугън отново изпита усещането, че напуска онова, което минава за цивилизация, и навлиза в черното сърце на огромна, неопитомена и безмилостна пустош. Беше странно: работата му като енигмолог го беше отвеждала в миналото на много по-далечни места: Федералният резерват в Аляска например - на стотици километри северно от Полярния кръг. Или огромната мочурлива пустош на юг от Египет, известна като Ал Суд. Никое от тези места обаче не го беше изпълвало с такова неясно безпокойство, каквото изпитваше в момента, докато отново пътуваше към селцето Пайк Холоу и странната стена от клони отвъд него, която криеше имота на Блейкни от външния свят. Той взе един завой и островърхата къща с червения пикап се появи от дясната му страна. Лоугън намали и зави в късата автомобилна алея. Къщата се издигаше на трийсетина метра навътре от шосето и макар да не беше толкова спретната и лъсната като жилището на Джесъп, беше в сравнително добро състояние. Голяма купчина дърва бяха подредени под навеса до пикапа, а от червения тухлен комин се виеше сив пушек. Нямаше заден двор, който си заслужаваше да бъде споменат. Гората притискаше парцела от три страни. След като слезе от джипа, Лоугън закрачи по пътека, покрита с борови иглички, изкачи стъпалата и като видя, че няма звънец, почука на входната врата. Мина минутка в тишина, после чу раздвижване и вратата се отвори. Мъж на около шейсет години се вторачи в него от мрака на къщата. Висок и мускулест, с пронизващи сини очи, ниско подстригана бяла коса и също толкова бяла брада, която покриваше цялата му долна челюст. Носеше карирана риза и изтъркани джинси. На колана му висеше дълга, издраскана кожена кания. Той не каза нищо, но повдигна въпросително бухлатите си вежди. Едва сега Лоугън осъзна, нещо съвсем нехарактерно за него, че не се беше подготвил за това посещение. От думите на Хартсхорн си бе извадил заключението, че си заслужава да чуе мнението на Олбрайт за последните убийства. Но не се беше замислил как ще му се представи или как ще подходи към темата на разговора. Просто беше прекалено зает с усещането си, че гората го обкръжава, докато пътуваше на запад от Саранак Лейк, за да се заеме с тази най-основна частица в социалното инженерство. Трябваше да импровизира. -      Господин Олбрайт? - попита той. Мъжът кимна. -      Питам се дали може да ми отделите минутка. Мъжът продължаваше да го гледа безстрастно. -      Нищо не продавам. Казвам се Лоугьн. -      Зная кой сте - каза мъжът с дрезгав баритон. - Гледах документалния филм по „Дискавъри“. Онзи, в който доказахте, че Лохнеско чудовище не съществува. Не съм сигурен дали искам да ви поканя да влезете. Сега беше ред на Лоугьн да го изгледа въпросително. -      Мога да предположа защо сте тук. Обичам тези гори и не искам да бъдат опетнени от черна реклама. Разбирам, помисли си Лоугьн. -      А дали няма да помогне, ако ви кажа, че съм отседнал в „Клаудуотър“, за да завърша едно историческо есе? Не съм тук, за да правя реклама, независимо дали черна или бяла. Всъщност правя всичко възможно да остана незабележим. Истината е, че директорът на „Клаудуотър“ много ще се разстрои, ако научи, че съм бил тук. Мъжът обмисли чутото, после по набръчканото му лице се разля усмивка. -      Добре - каза той, - ще говоря там другата седмица и ако разговорът ни завърши, без да ви харесам, ще ви натопя пред директора. -      Напълно приемливо - кимна Лоугьн, но не беше способен да потисне лошото си предчувствие. Мъжът отстъпи назад и го пусна да влезе в малка всекидневна, обзаведена просто, почти спартански. Голяма част от мебелите имаха вид на ръчна изработка. Имаше импровизирана библиотека, пълна с най-различни заглавия, писмена маса, няколко дървени стола и настолна лампа с вездесъщия лампион от брезови кори. Олбрайт заведе Лоугън до един неудобен стол с права облегалка. -      Бира? -      Благодаря, не. -      Чудесно, защото в хладилника са останали само две, а ме мързи да ходя до града за още. - Мъжът се отпусна на другия стол с въздишка. - А сега защо просто не ми кажете какво мога да направя за вас? -      Преди да стигнем до това, имам един въпрос. Вие вече знаете кой съм аз. Бихте ли ми казали няколко думи за себе си? Олбрайт сви рамене. -      Няма какво толкова да се разказва. Роден съм на петнайсет километра оттук. Баща ми работеше в дърводобива. Научил ме е на всичко, което знам за дърводелството. Когато бях на четиринайсет, загина при злополука. Майка ми нямаше търпение да ни махне с брат ми от пущинака. Преместихме се в Олбъни и аз можах да получа онова, което тя наричаше „истинско образование“. Следвах в Олбънския университет, част от университетската система на щата Ню Йорк. Докато бях там, се заинтересувах от литература и особено от поезия. Работих най-различни неща в долната част на щата и вечер пишех поезия. Накрая издадох първата си книга - „Начало на пътека“. Изкарах точно толкова пари, колкото бяха нужни, за да мога да се върна тук. Както винаги съм искал да направя. - Той стана, излезе от хола и скоро се върна с бутилка бира в ръка. - Това достатъчно ли е? -      Благодаря. Олбрайт седна отново и отпи от бутилката. -      А сега вие може да ми разкажете как станахте... какъв беше терминът, който използваха в документалния филм? -      Енигмолог. Ами в моя случай започваш да четеш всички истории за духове, които можеш да докопаш. Изкривяваш съзнанието си, докато си много млад. После го допълваш с „По-странно от науката“25. Накрая започваш активно да издирваш енигми в действителния живот. Не беше нещо, което съм планирал - просто се случи. - Лоугьн вдигна рамене. - Преди сто години са написани много сензационни мистерии за ловци на призраци, окултни детективи и други подобни. Днес това е един вид специализирана област. Олбрайт кимна и отново отпи от бирата. Лоугьн беше решил да бъде малко сдържан с поета, но осъзна, че си има работа с хитър, интелигентен човек и че най-добрият подход вероятно е откровеността. -      Ще ви кажа защо съм тук. Мой приятел - горски рейнджър - чул, че ще отседна в „Клаудуотър“. Помоли ме да хвърля едно око на скорошните убийства на двамата мъже при връх Десълейшън. Изглежда не е убеден в официалното обяснение, че те са били убити от мечка стръвница. Олбрайт отново кимна. Не изглеждаше изненадан. -      Говорих с някои от обитателите на близкото градче Пайк Холоу. Те също не вярват, че са виновни мечките. Изглежда обвиняват клана Блейкни. Освен това ми казаха, че смятат Блейкни за... ами... върколаци. Изражението на Олбрайт не се промени. Той просто продължи да изучава етикета на бирената бутилка. -      След това чух за вас. Вие сте човек, израснал тук, човек от Адирондакските планини, познавате пущинака като собствения си двор. Освен това сте живели далеч оттук, така че сте придобили и известна обективност. - Лоугън се поколеба. - В моята област от мен се очаква да бъда отворен за всичко. Обаче, честно казано, ми е трудно да повярвам това. Върколаци... Както и да е, просто искам да чуя вашето мнение. -      Моето мнение. - Олбрайт остави бутилката бира на пода до стола. - Мисля, че много лесно мога да го обобщя. Вижте, Лоугън, мога да разбера вашето неверие. Аз самият съм чувал доста възмутителни истории през двайсетте години, откакто се върнах. Едно ще ви кажа обаче, нещо, което може би вече знаете, като се има предвид в каква област работите. Много пъти легендите, независимо колко странно звучат, се основават на нещо в действителността. А на място толкова древно и отдалечено като Адирондакските планини е напълно възможно да има феномени, които хладната рационалност на двайсет и първи век не може да обясни напълно или изобщо да разбере. -      С други думи, само защото си мисля, че мнението на местните е странно, не бива да го пренебрегвам. Олбрайт кимна. -      А вие какво? Вярвате ли, че Блейкни са виновни? Мислите ли, че може да са върколаци? Олбрайт се засмя. После поклати глава и простря ръце встрани. -      Доктор Лоугън, в пущинаците на Адирондакските планини има история и мистерии. Мисля, че май все пак ще ви почерпя с последната бира.     Два часа по-късно, точно когато слънцето започна да залязва и мрак да се промъква в горите, Лоугън се сбогува с Олбрайт и се качи в наетия джип. Макар да не беше успял да измъкне още нещо от мъжа, енигмологът беше продължил да си бъбри с него и скоро откри, че под сърдитата, дори груба външност се крие интелект, едновременно остър и много наблюдателен. Интересно, помисли си той, колко различен е този човек от Джесъп. Вероятно причината беше, че Олбрайт наистина беше горски човек, израснал дълбоко навътре в Адирондакските планини. Въпреки опита на майка му да получи „истинско образование“, очевидно никога не беше губил уменията и инстинктите на горянин или по-скоро възгледите, вкоренени в него от баща му. В противоположност, Джесъп беше прекарал детството си в отдалечения Питсбърг. Разликата най-общо беше в начина, по който двамата мъже гледаха на природата. Джесъп, философът, завършил университет от Бръшляновата лига, гледаше на нея през очите на Торо: космически лост на човечеството - нещо, което хората можеха да използват като огледало за това как би трябвало да живеем и да гледаме на нашите братя и сестри. От друга страна, Олбрайт, изглежда, гледаше на нея по същия начин, както го е правил неговият баща: като на нещо, което човек трябва да преживява и да му се наслаждава, и същевременно като на сила, която трябва да се уважава и... когато е нужно, да се боиш от нея. В този момент мобилният му телефон започна да звъни. Лоугън го извади от джоба си. -      Ало? -      Джеръми? - Гласът прозвуча накъсан и с пукот. - Рандал се обажда. Къде си? -      Връщам се в „Клаудуотър“. -      През последните петнайсетина минути се опитвам да се свържа с теб. Кога ще бъдеш там? -      Предполагам, че съм бил извън обхват. Там ще бъда след по-малко от трийсет минути. Защо? -      Има ново убийство. Лоугън усети, че стисна телефона по-силно. -      Ново? Подобно на другите? -      Очевидно. Сега пътувам към мястото. Дай газ - ще те взема на минаване. Връзката прекъсна. Замислен, Лоугън пъхна телефона в джоба си. След това хвърли поглед през прозореца нагоре към гъстата плетеница от клони, която скриваше небето. Пълна, подута жълта луна отвърна вторачено на погледа му, без да премигва.     11.     Лоугън беше успял да грабне сака от вилата, преди да се срещне с Джесъп пред входа на автомобилната алея към хотела, защото не искаше обитателите да станат свидетели на пристигането на служебна кола с мигаща сигнална лампа. Джесъп подкара бързо по виещата се магистрала. Фаровете пронизваха монотонния мрак. Рядко край прозорците прелитаха размазаните светлини на обитавано място. На фона на непрякото осветление от арматурното табло лицето на рейнджъра беше застинало в мрачна гримаса. Той зави по черен път, след известно време по друг и Лоугън бързо изгуби ориентация сред стената от тъмни стволове, които прелитаха край тях, а листакът закриваше небето над главите им. В кабината на колата цареше тишина, която от време на време беше нарушавана от пукота на полицейската радиостанция. Най-накрая Лоугън попита: -       Къде е намерен трупът? -       Близо до рекичката Санд. Открил го ловец, който пътувал с атеве в частната си собственост. -       Планинар? -       Не знам. -       Това близо ли е до връх Десълейшън? -       По-близо до пущинака Петте езера. Само на шест и половина километра от Пайк Холоу. Сега Джесъп зави от пътя в нещо, което трудно би могло да се нарече и пътека. Тежкият пикап започна силно да се люлее и да подскача по оголените корени и дълбоките коловози, отмествайки настрана високата трева и стърчащите от пътеката клони. Пред тях Лоугън успя да различи слаба трепкаща светлина. След малко гората съвсем неочаквано се отдръпна и пред тях се откри сечище. Озоваха се точно пред куп превозни средства: патрулки на щатската полиция, пикапи на лесничейството и една линейка, паркирани в полукръг. Двигателите им работеха на празен ход, а фаровете осветяваха едно-единствено място. Джесъп намали, после паркира до най-близката кола. -      Не привличай внимание - предупреди той Лоугън, - но си дръж очите и ушите отворени. Джесъп слезе и Лоугън го последва покрай паркираните автомобили към мястото, където се бяха струпали десетина души, които тихо разговаряха. Един мъж, вероятно от следствената служба, заграждаше с жълта полицейска лента големия периметър, който фаровете осветяваха. Над главите им висеше пълната луна. -      Криминалистите? - попита Джесъп един колега рейнджър. -      Идват от Платсбърг. Очакваме ги всеки момент. -      Някаква представа преди колко време е умрял? -      Патологът ще ни даде подробностите, но предполагам, че не преди повече от двайсет и четири часа. -      Самоличност? -      Никой не може да пипа трупа, докато не дойдат криминалистите - отговори един рейнджър от щатската полиция с две ленти на пагоните - едър, делови мъж, който, изглежда, отговаряше за местопрестъплението. Рейнджърът премести поглед от Джесъп към неговия придружител, после отново към Джесъп и накрая се спря на Лоугън, който стоеше в сянката на стария си приятел. Гледа го вторачено известно време, после се обърна отново към човека, с когото беше разговарял: мъж с бяло, кръгло лице и избеляла армейска куртка. Лоугън предположи, че той е намерил жертвата. Лоугън погледна към трупа, осветен от безмилостните лъчи на фаровете. След няколко кратки секунди бързо отмести очи. Разбира се, беше виждал мъртъвци, и то неведнъж, но никога не беше попадал на толкова яростно разкъсан и раздран труп. Дрехите му представляваха накъсани и просмукани с кръв ленти, украсяващи околната растителност като алени конфети. Крайниците бяха счупени и извити под странни ъгли. Вътрешностите бяха извадени от коремната кухина и разхвърляни сякаш напосоки. Земята бе пропита с черна кръв, а гръдният кош и коремната кухина заеха празни. Лицето беше така раздрано, че чертите не можеха да бъдат разпознати. Отвратен се отдръпна още по-назад, върна се при пикапа на Джесъп, застана от едната му страна и се вторачи в околния пейзаж. След ярката светлина от фаровете гората изглеждаше още по-черна. Не беше сигурен, но му се струваше, че отвъд сечището сякаш е по-рядка. Пущинакът на Петте езера... Лоугън се запита на какво ли разстояние са от имота на Блейкни. Заобиколи пикапа на Джесъп и тръгна по тъмния опасен терен, докато не стигна до жълтата полицейска лента най-далеч от мястото, където другите стояха и продължаваха тихо да разговарят. След като се увери, че групата не му обръща внимание, пусна сака си на земята и дръпна ципа. Бръкна вътре и извади малък уред с дигитален екран и превключватели плюс голямо копче регулатор: брояч на йоните във въздуха. Протегна ръка с уреда и го прокара в полукръг от себе си, като през цялото време въртеше регулатора. Резултатите не се различаваха от базовото замерване, което беше направил веднага след пристигането си в „Клаудуотър“: йонизацията на въздуха беше по-висока с малко под 250 йони на кубичен сантиметър. Щеше да направи замервания в Пайк Холоу и на входа към имота на Блейкни, ако беше имал възможност, но се съмняваше, че резултатите ще бъдат много по-различни. Върна уреда в сака и извади други: детектор за измерване на три вида електромагнитни полета. Отново описа полукръг с детектора и накрая го насочи към трупа. Задържа го така, докато внимателно наблюдаваше движението на аналоговата игла на индикатора за силата на сигнала. Както и предишния път, резултатите бяха неопределени. Оборудването му каза онова, което вече бе предположил. Това не беше място на спектрална или паранормална дейност: онова, което се беше случило тук, беше твърде физическо, твърде телесно - трупът на земята пред него беше кърваво доказателство за това. Прибра обратно в сака детектора на електромагнитни вълни, дръпна ципа и остана в периферията на местопрестъплението все още с лице към трупа. Като „чувствителен“, природен емпат, той не само имаше засилена способност да долавя чувствата и усещанията на другите хора, но понякога можеше да почувства дадено място. Обикновено това се случваше, когато мястото дълго време е било обитавано от зло присъствие. Възможно беше да стане обаче и в случай че злото или насилието на мястото е продължило и съвсем за кратко. Тогава там временно оставаха рудиментарни следи от неговото присъствие. Лоугън затвори очи, изпразвайки се от всякакви мисли и чувства, откъсна се от мърморенето на гласовете и позволи на мрака, който го заобикаляше, да пропълзи в съзнанието му. Зачака околността и проснатият пред него труп да заговорят, да издадат своите тайни, да му позволят да разбере нещо за това, което се беше случило тук. Няколко минути просто стоеше там с празно съзнание и чакаше. После изведнъж замръзна. Остана така повече от минута, докато с вой на сирени се появиха линейка и два боядисани в червено буса - без съмнение криминалисткият екип. Лоугън едва ги чу. Отвори очи, а раменете му се смъкнаха уморено. Взе сака си и се върна обратно при пикала на Джесъп. Качи се, за да го чака. Беше видял и почувствал достатъчно за една нощ. Защото, застанал там пред сцената на невъобразимо насилие, долови само едно усещане – едно-единствено. Злото на това място: нещо, което не можеше да разбере напълно. Почувства, че убиецът е човек, но и не човек едновременно.     12.     Главната квартира на нюйоркските щатски горски рейнджъри в Район № 5 беше непривлекателна двуетажна постройка от сгурбетонни блокчета в покрайнините на Рей Брук. Няколко минути преди единайсет на следващата сутрин Джесъп посрещна Лоугьн пред входа ѝ, въведе го и се качи с него в конферентната зала на горния етаж. Тя беше пълна с рейнджъри, нахлупили характерните си шапки, представители на щатската полиция и няколко цивилни. Джесъп го запозна с висок, мускулест мъж, когото представи като Джак Корнхил, началник на Зона В. След това го заведе да седне в дъното на залата. -      Нали не трябваше да се набивам на очи - каза Лоугьн, - а ти ме вкара в леговището на лъва. -      Това е риск, който трябваше да поема - обясни Джесъп, докато сядаше до него. - Сега патологът ще представи своя доклад. Ако случайно някой пита, отговори, че правиш някакви изследвания за Йейл, без да влизаш в подробности. И гледай да стоиш настрана от Креншоу. -      Креншоу? Джесъп кимна към подиума, където беше застанал плещестият щатски полицай, когото бе видял снощи на местопрестъплението. -      Капитан Креншоу - добави Джесъп. - Командир на зоната, Ескадрон Б. Ескадронът му покрива по-голямата част от Адирондакските планини. Както вече ти казах, целият район е пълен с припокриващи се юрисдикции. Обаче сега, когато имаме три нерешени убийства, Креншоу със сигурност ще поеме командването. Той е от долната част на щата, роден и израснал в Лонг Айлънд. -      Как се е озовал тук? -      Ще трябва да попиташ командира на ескадрона. Във всеки случай Креншоу е типичен щатски полицай. Издигнал се е чин по чин. Има въображението на хапеща костенурка. Можеш да си представиш колко скептично би възприел слуховете, които ти проучи. Изведнъж в предната част на помещението настъпи раздвижване и ниска жена в спортни панталони и бяла блуза се качи на подиума и почука с пръст по микрофона. -      Алис Ханиган - прошепна Джесъп на Лоугьн, като същевременно вадеше тефтерчето си, за да си води бележки. - Капитан на Район № 5. Тя е рейнджърът, който отговаря за всички северни окръзи. -      Моля за вашето внимание - започна енергично жената. - Ще направим всичко възможно да не ви отнемем много време. Ще ви съобщя няколко предварителни факта. След това ще изслушаме един кратък преглед от доктор Брайс Плаусън, патолога на Платсбърг, за аутопсията на последната жертва. Накрая капитан Креншоу от Нюйоркската щатска полиция ще каже няколко думи за следствените процедури, които трябва да се спазват с напредъка на работата ни. Тя прочисти гърлото си и хвърли поглед на няколко цветни индексни картички. -      Самоличността на жертвата беше установена като Марк Периман, на двайсет и две години. Когато го намерили, вече бил мъртъв от осемнайсет часа. Като докторант работел в изследователския екип, който действа в изоставена пожарна на южната граница на пущинака Петте езера. Както знаете, за разлика от двамата планинари, чиито останки бяха открити преди това, Периман бил намерен в източния край на пущинака, на около осем километра от метеорологичната станция и на по-малко от шест и половина километра от Пайк Холоу. Някакви въпроси? След като се оказа, че няма такива, тя отстъпи подиума на плешив възрастен мъж с очила с дебели стъкла и бяла престилка, облечена върху черен костюм. Той си нагласи микрофона и се огледа наоколо. -      Ще ви спестя, доколкото мога, медицинските технически подробности - обяви той с висок, писклив глас. - Първо, добрата новина. Както току-що ви каза капитан Ханиган, трупът е намерен сравнително скоро след смъртта. Това означава, че можеше да бъде проведена много по-точна аутопсия, отколкото с двамата мъже преди това. Въпреки това, за съжаление, много от заключенията за тази смърт остават неопределени. Доктор Плаусън отпи глътка вода от чашата, която стоеше отстрани на катедрата. -      Казано просто, макар нападението да е било също толкова яростно, както свидетелстваха първите два трупа, размерите на белезите от пробождане и дълбочината на раните не са достатъчно големи, за да сочат мечка. По-вероятно животно би било сивият вълк. Вълк. Лоугън усети как до него Джесъп настръхна. -      Размерът и разпределението на белезите от пробождане заедно с ненарушените следи от ухапвания по шията са съвместими с тези на вълк. Прободните рани без съмнение са причинени от челюсти - нещо обичайно при нападения на кучета и вълци - и са служили за опорни точки за разкъсването, когато нападащото животно започва да разтърсва своята жертва. За съжаление няма достатъчно литература с анализи и сравнение на следите от вълчи зъби и белези от нокти, затова оценката, че тези ухапвания са от вълк, не може да е сто процента сигурна. Освен това трупът е твърде разкъсан, за да бъдат открити някакви следи от лапи. Точно това разкъсване усложнява допълнително криминологичния анализ. Обикновено нападението на вълк в случаи, когато причината не е крайно раздразнение или защита на малките, е последвано от хранене след смъртта на жертвата. Тук случаят не е такъв. Вместо това крайниците на жертвата са откъснати с голяма сила от торса. Това е донякъде несъвместимо с ухапванията, подсказващи поведение, каквото обикновено бихме очаквали при вълче нападение. В добавка изтърбушването на коремната кухина е крайно необичайно. Разбира се, един стоматологически анализ на раните по крайниците и вътрешностите би бил само от полза, но като се има предвид състоянието на жертвата, е невъзможно да се установи използваема следа от ухапване. Изправеният до лекаря капитан Креншоу се размърда неспокойно. -      Докторе, извинявайте, но да разбирам ли - каза той, - че някои страни на това нападение са съвместими с атака на вълк, докато други въобще не съответстват? -      Точно така - отговори доктор Плаусън. - Както вече споменах, характерните ухапвания по врата и естеството на прободните рани са типични. Въпреки това много неща - например разкъсването на тялото, натъртванията, изкормването и липсата на хранене след смъртта на жертвата, не са типични за вълка и фактически са много трудни, ако не невъзможни за обяснение. -      Възможно ли е тези рани да бъдат причинени от човек, използвал оръжие, подобно на касапски сатър или може би двурога вила за веене? Патологът бутна очилата си към основата на носа. -      Това би обяснило разкъсванията, начина, по който тялото е било разчленено, но няма да обясни структурата на ухапванията. -      Освен ако човекът, за когото става дума, не се е самоухапал - подхвърли Креншоу. - Благодаря ви, докторе. Има ли още нещо? -      В момента не. Ако излезе нещо ново, със сигурност ще се погрижа да научите. Креншоу кимна, позволи на лекаря да слезе от подиума, после сам се качи на него. -      Добре. От онова, което ни каза доктор Плаусън, не можем да изключим нищо - нито хората, нито животните. След това трето убийство не ни остава нищо друго, освен да претърсим района с гъст гребен. Капитан Ханиган от рейнджърите ще координира процеса. Трябва да се съсредоточим върху пущинака Петте езера и района около връх Десълейшън. Като се има предвид дългото време между убийствата и условията на терена, първите претърсвания бяха минимални. Този път няма да е така. Ще повикам хеликоптери за подкрепа от въздуха. Въпреки онова, което чухме, бъдете готови за всичко - независимо дали мечка или вълк. Междувременно щатските полицаи под мое командване ще разследват възможността за извършител човек. Ще разпитаме местните жители, ще търсим криминални прояви и общи черти. Полицаи, вие ще получите конкретни инструкции от своите пунктови командири и зонови сержанти. Въпроси? Няма ли? Добре. Срещата приключи. Докато рейнджърите и щатските полицаи започнаха да стават, разговаряйки тихо помежду си, Лоугън видя как Креншоу слезе от подиума и тръгна между редовете, впил поглед в него. -      Опа - измърмори той към Джесъп. - Би ли се заел с разговора? Капитан Креншоу се спря точно пред енигмолога и скръсти месестите си ръце на гърдите. -      Какво точно правите тук? Лоугън си пое дъх. -      Аз съм историк, изследовател от Йейл, и проучвам... -      Учени не се канят на официални брифинги като този - усмихна се Креншоу. Въпреки размерите му очите му бяха забележително малки и имаха неудобната способност да се забиват в човека. -      Между другото, доктор Лоугън, зная всичко за вашите изследвания. Виждал съм лицето ви повече от веднъж по телевизията и мога да предположа защо сте тук. Чувал съм и приказките, които излизат от Пайк Холоу. Ако ви трябва моето лично мнение - просто си губите времето. Това не е дело на животно, още по-малко на някакво чудовище. Имам доста ясна представа кой е отговорен. -      И кой е той? - попита Джесъп. -      Соул Уодън. - Сега Креншоу се обърна към рейнджъра. - А вас, лейтенант Джесъп, натоварвам с отговорността доктор Лоугън да не се намесва и да не привлича нежелано обществено внимание. Не трябва да се включва по какъвто и да е начин в официалното разследване. Ясно ли е? -      Напълно - кимна Джесъп. Креншоу премести поглед от Джесъп на Лоугън и обратно. След това, без да каже и дума, се обърна и закрачи към групичката щатски полицаи в предната част на помещението. Джесъп въздъхна и стана. Лоугън го последва. -      Кой е този Соул Уодън? - попита той. -      Нямам представа. Мисля обаче, че сега трябва бързо да напуснем сградата, преди Креншоу да нареди да те изхвърлят. - Съжалявам за това. -      Няма за какво. В „Клаудуотър“ ме чака монография и трябва да наваксам пропуснатото. Позволи на Джесъп да го изведе, след това тръгна към наетия джип, запали двигателя и подкара обратно към „Клаудуотър“. Докато правеше това обаче и дори когато се опита да насочи мислите си към монографията, не можа да прогони от главата си думите на патолога: За съжаление много от заключенията за тази смърт остават неопределени. По-вероятно животно би бил сив вълк. Въпреки това много неща - например разкъсването на тялото, натъртванията, изкормването и липсата на хранене след смъртта на жертвата, не са типични за вълка и фактически са много трудни, ако не и невъзможни за обяснение.     13.     Минаха три дни, преди Лоугън да се обади на Джесъп. -      Здрасти, Джеръми. Помислих си, че Креншоу те е уплашил. -      Просто реших, че няма да е лошо да не се набивам на очи, докато нещата малко се успокоят. Успокоиха ли се вече? -      Да се успокоят? Не, просто станаха малко по-организирани. Креншоу и неговите момчета започнаха да разпитват всички местни. Мога само да ти кажа, че не беше прието добре. -      Опита ли се да разпита клана Блейкни? -      Да, опита се. Очевидно не е постигнал повече от теб. Не зная как са се развили нещата, но изглежда засега е отстъпил. Сложил е пост на входа към техния имот. Каза, че ще поръча да докарат дрон за наблюдение. - Джесъп се изсмя невесело. -      Какво става с екипите за претърсване? -      Събрани са. Вече претърсват пустошта Петте езера и района около езерото Десълейшън. Хеликоптер ги подпомага от въздуха. -      Има ли някакъв резултат досега? -      Нищо, като изключим мехурите по краката, два изкълчени глезена и един случай на силен алергичен обрив от допир с отровен бръшлян. -      Защо не използвате кучета? Поредно безрадостно изсмиване. -      Безполезни са тук. Просто прибират опашки между краката, скимтят и отказват да търсят следа. Лоугън се замисли за миг. -      А какво стана с изследователския екип, в който е участвал докторантът? Още ли е част от разследването? -      Не. В деня на брифинга Креншоу ходил в техния лагер. Няколко часа ги разпитвал. След смъртта на Периман там са останали само двама души. Честно казано, изненадан съм, че при тези обстоятелства не са си събрали багажа още преди месеци. -      Значи бих могъл да ги посетя, без да привлека внимание? - Лоугън си помисли, че ще се опита да изясни за себе си какви са тези „обстоятелства“. -      Така мисля, но не съм сигурен какво би могъл да научиш, ако изобщо успееш да научиш нещо. Както и да е, радвам се, че още се интересуваш от това. В началото Лоугън изобщо не беше заинтересуван. Обаче иронията се криеше в това, че неговото собствено неверие в местната убеденост в ликантропията го тласкаше да следва всяка следа. Знаеше, че ако не действа така, ще направи на себе си и на своята необичайна професия мечешка услуга. Затова внимателно изслуша упътванията на Джесъп как да стигне до изследователския лагер и около десет сутринта потегли натам с наетия джип. Познаваше доста добре първата част от маршрута - от шосе 3 до шосе 3А, и не усети дългия път до сърцето на дивото толкова обезпокоителен, колкото при предишните си идвания. Мина през Пайк Холоу и край завоя към имота на фамилията Блейкни - на банкета бе паркирала патрулка на щатската полиция - и след около километър и половина смени асфалта на 3А с калните, тесни, изровени черни пътища, които, изглежда, кръстосваха територията на парка. На едно място пътят се раздели, малко по-нататък отново и въпреки упътванията на Джесъп Лоугън успя на два пъти да се изгуби. В първия случай черният път свърши пред сплетените клони на паднали дървета и диви шубраци. Във втория Лоугън осъзна, че пътят завива и се връща и той се беше въртял в кръг. Най-накрая успя да излезе на поляна в гората, където беше пожарната станция с рухнала пожароизвестителна кула. Някога трябва да е била много висока, но сега просто се беше срутила. В основата ѝ имаше ниска сграда, подслонявала пожарникарите, с полукръгъл покрив и стени от гофрирана ламарина, няколко разпръснати стопански постройки и паркинг, на който стояха две коли. До хангара бръмчеше голям индустриален генератор, захранван от стояща наблизо цистерна за пропан, съдържаща най-малко 18-19 000 литра. В далечината веднъж излая куче. Лоугън се беше поровил малко в историята на адирондакските пожароизвестителни кули. Първата била построена през 1909 г., след като през предходното десетилетие почти милион акра били изпепелени от пожари. През следващите години били издигнати почти 60 кули, някои с прилежащи пожарни станции. Те функционирали повече от половин век, когато били заменени от по-нови технологии. В района бяха останали половин дузина от тях. Някои служеха за туристическа атракция, други бяха вписани в Регистъра на историческите места, а на трети - като тази - променили предназначението и така им вдъхнали нов живот. Лоугън слезе от колата си и закрачи по покритата с чакъл пътека към пожарната, която, ако се съдеше по сравнително добрия ремонт и сателитната чиния на покрива, беше центърът на научното изследване. Той се изкачи до вратата и почука. След малко отвори леко пълен млад мъж по бяла престилка е несресана кестенява коса и кафяви телешки очи. -      Да? - попита той и примигна срещу Лоугън. -      Казвам се Лоугън. Може ли да поговорим за малко? -      Полицай ли сте? - попита мъжът. -      Не. - Енигмологът се възползва от възможността и се промъкна край мъжа в сградата. -      А вие как се казвате? Мъжът с бялата престилка огледа лабораторията, преди да отговори. -      Кевин Пейс. -      Хубаво местенце имате тук - отбеляза Лоугън. Простият външен вид на халето се различаваше коренно от вътрешността, която приличаше на свръхмодерна лаборатория. Виждаха се три работни маси със струпани върху тях апарати. Няколко светлинни кутии26 и различни оптически уреди. Поставка с няколко сървъра и различни научни анализатори. Стелажи, пълни с пластмасови кутии за подслоняване на малки животни. Безброй складови лавици от сив метал, грижливо етикетирани. Малка маса за дисекции и в единия ъгъл нещо, което приличаше на „чиста стая“. На най-близката лабораторна маса стоеше рамкирана фотография на млада жена, прегърнала висок, по-възрастен белокос мъж с прошарена брада, застанал в четириъгълен вътрешен двор с тухлени сгради, които според Лоугън приличаха на Оксфорд. На едната стена висеше коркова дъска за съобщения, на която бяха закарфичени безброй молци и пеперуди, както и бележки, покрити с нечетливи драсканици. Във въздуха се носеше едва доловима миризма на формалин. -      Как точно бих могъл да ви помогна? - попита Пейс. -      Аз съм ваш колега учен - отговори Лоугън. - Отседнал съм в „Клаудуотър“, във вилата „Томас Коул“. Опитвам се да довърша една монография. Чух за вашия научен лагер тук и любопитството ми победи. -      Добре - каза младият мъж. Лоугън вече беше усетил, че е плах, затворен и не от хората, които с готовност споделят информация. -      Освен това исках да изкажа съболезнованията си за смъртта на вашия млад сътрудник. Колко ужасно! Пейс кимна. -      Разбрах, че е бил ваш колега изследовател? -      Да. -      Отдавна ли сте тук? -      От около осем месеца. Бяхме наети да работим за доктор Фивърбридж. -      Фивърбридж? - попита Лоугън. - Чейс Фивърбридж? Пейс отново кимна. Беше се загледал по-внимателно и с любопитство в Лоугън. Енигмологът беше чувал за Фивърбридж. Беше блестящ, със собствено мнение по всички въпроси биолог. Притежаваше лично богатство, което му позволяваше да работи върху каквато си избере тема и да финансира собствените си изследвания. Доколкото Лоугън си спомняше, беше прословут със своето неверие в традиционните научни постулати. -      Един момент - обади се Пейс. - Не казахте ли, че се казвате Лоугън? -      Да. -      Доктор Джеръми Лоугън? -      Точно така. Пейс си пое дълбоко дъх. -      Доктор Лоугън, извинете, че го казвам, но не мисля, че трябва да говоря с вас повече за лабораторията. Всъщност въобще не биваше да ви пускам да влезете. Трябваше да съобщя на Лора. -      Лора? - попита енигмологът. В този момент вратата се отвори и в рамката ѝ застана жена. Висока, на около трийсет, с лешникови очи и високи скули - жената от снимката. Носеше яке „Барбър“, а вятърът бе разбъркал русата ѝ коса, разпилявайки я по лицето и раменете ѝ. Тя погледна от единия мъж към другия. -      Аз съм Лора Фивърбридж - представи се на Лоугън с музикален контраалт. - Мога ли да ви помогна? -      Това е Джеръми Лоугън - каза Пейс. После се поколеба. - Аз, ъъъ, отивам да отворя пакетите, които пристигнаха вчера, и ще ги подредя в бараката за оборудване. След тези думи се изнесе от лабораторията, оставяйки Лоугън с жената, за която предположи, че е дъщеря на доктор Фивърбридж. -      Господин Лоугън, какво мога да направя за вас? - попита Лора Фивърбридж. -      Първо, позволете да изразя съболезнованията си за загубата на вашия колега. И второ, не, нямам никаква връзка с полицията. Лора Фивърбридж кимна. Лоугън пристъпи към нея. Усети несигурност, шок, предпазливост и дълбока постоянна тъга. -      Ще бъда откровен с вас. Тук в района на Адирондакските планини има хора, които смятат, че трите скорошни убийства, включително тази на вашия асистент Периман, са не само трагични, но крайно необикновени. Помолиха ме да ги проуча неофициално. Зная, че това вероятно не е най-подходящото време за вас, но се питам дали не бих могъл да ви отнема няколко минути, както и на вашия баща, ако не е твърде нахално. Докато Лоугън говореше, очите на жената първо се уголемиха, после отново се присвиха. -      Баща ми е мъртъв. -      О - отговори Лоугън изненадан, - много съжалявам. Не съм чул за смъртта му. Лора Фивърбридж се поколеба за миг. Отмахна с пръст кичура коса от очите си, после кимна към вратата. -      Елате - покани го тя. - Можем да говорим отвън.     14.     Седнаха на грубите дървени пейки, поставени успоредно на вратата. Лора Фивърбридж втренчи поглед в гората, сплела ръцете си. -      Позволете отново да изразя своето съжаление за смъртта на вашия баща. Светът изгуби блестящ биолог. -      Всъщност той беше доктор по биохимия и естествени науки, а когато беше по-млад, преподаваше и по двата предмета. Но вие сте прав - биологията винаги е била неговата първа любов. След тези думи настъпи кратко мълчание. -      Какво можете да ми кажете за Периман? - наруши Лоугън тишината. -      Вече разказах всичко на полицията - отговори тя. - Марк беше най-всеотдайният докторант и лабораторен асистент, когото човек може да си пожелае. Беше дружелюбен, ученолюбив и се интересуваше от нашата работа. -      Трупът му бил намерен на около осем километра оттук. Знаете ли защо се е озовал толкова далеч от лабораторията? -      Марк беше градско момче. Роден и отрасъл в Куинс. Тревожехме се как ще се приспособи към толкова отдалечено и усамотено място. Смешното беше, че той го прие с охота. Може би прекалено голяма охота. Разви любов към туризма, но не беше добър в ориентирането и географските посоки. Два пъти напуска маркирани пътеки и се изгуби за цяла нощ. Трябваше рейнджърите да го търсят. - След тези думи Лора Фивърбридж успя да се усмихне хладно. -      Имаше ли врагове? -      Не. Никакви врагове, нито съперници в науката и със сигурност никой от хората тук. -      Имаше ли връзка с някого от местните? -      Никой от нас няма. Два пъти месечно отиваме в Саранак Лейк да попълним запасите и да приберем колетите от пощата. През останалото време се държим настрана. -      Ако трябва да изкажете предположение какво се е случило с Периман, какво би било то? -      Че отново се е отклонил и този път е попаднал на погрешното място в погрешното време. Казват, че било работа на мечка или на побеснял вълк. - Тя потрепери при мисълта. - Колко ужасно! -      Да, ужасно и трагично. - Лоугън направи пауза. - Доктор Фивърбридж, били ли сте някога в Пайк Холоу? -      Не. -      А да сте чували за семейство Блейкни? -      Не. Тези въпроси много приличат на полицейските. Сигурен ли сте, че нямате връзка с тях? -      Точно обратното. Честно казано, доктор Фивърбридж, те не биха искали да си пъхам носа наоколо. -      Защо го правите тогава? -      Както вече казах, има членове на адирондакската общност, и то сериозни хора, които имат въпроси и възражения за начина, по който са умрели двамата планинари, убити в отдалечен район на няколко километра оттук. Мисля, че ще имат възражения и за това как е умрял господин Периман. -      Защо са ви помолили да проучите случилото се? -      Нека кажем, че моята работа е да проучвам неща, които лежат отвъд сферата на обикновените разследвания - полицейски или други. Лора Фивърбридж не отговори. Вместо това, все още загледана в гората, изсвири тихо. Почти на мига два ваймаранера27, лъскави и мускулести, се показаха иззад стопанската сграда. Те заподскачаха пред жената, скимтяха, задъхвайки се, докато тя не вдигна пръчка и не я запрати към края на поляната. После хукнаха след нея с възбуден лай. -      Красиви кучета - подхвърли енигмологът. -      Благодаря. Тоши и Миша. За мен са като мои собствени деца. -      Трябва да ви питам нещо. Мястото тук, меко казано, е необичайно за лаборатория. От онова, което разбрах, баща ви е имал нужните средства да провежда изследванията си, където пожелае. Защо решихте да дойдете на толкова отдалечено място, което води след себе си определени затруднения? Дълго време жената не отговори. За Лоугън бе очевидно, че не ѝ е приятно да отговаря на въпросите му. Освен това усети нещо у нея, което прекрачваше отвъд или под повърхността на обичайното. Не можеше да каже какво е то. Въпреки всичко тя изглеждаше толкова замаяна от загубата на Периман, че действаше на автопилот и отговаряше на въпросите, както бяха зададени, без да се замисля. -      Познавате ли работата на баща ми? -      Да, чувал съм с какво име се ползва. -      Тогава може би знаете, а може би не, че през последните години беше изложен на все по-унищожителен присмех, дори подигравки от ортодоксалната научна общност. Господин Лоугън, трябва да знаете, че учените могат да бъдат злопаметна и отвратителна паплач. Schadenfreude, или отрицателната оценка, никога не е много далеч. -      Зная. Всъщност съм доктор Лоугън. Преподавам история в Йейл. -      Тогава ще разберете за какво говоря. Неговите теории бяха осмивани, в статии наричаха работата му ненаучна, дори лъженаука. Доктор Лоугън, баща ми беше почтен човек. Той много се гордееше със своите изследвания. Опитваше се да не обръща внимание, но несекващите критики дълбоко го нараняваха. Най-накрая от отвращение се оттегли в нещо подобно на отшелничество и реши да не се появява публично, докато не завърши работата си. Но дори това не беше достатъчно. Толкова падна духом, че наистина се страхувах за него. Затова уредих да дойдем тук - само аз, татко и двама докторанти, и да продължим изследванията му на място, където академичната злоба трудно може да го достигне. -      Какво точно изследваше баща ви? - попита Лоугън. - Зная, че беше биолог, но нищо повече от това. По лицето на жената моментално се изписа недоверие. -      Не се притеснявайте - опита се да я успокои Лоугън. - Аз съм последният човек, който би осмял теориите на колега учен. -      Защото проучвате неща „отвъд сферата на нормалното“? -      Точно така. Моята професионална титла извън тази на историк в Йейл е енигмолог. Тя въздъхна. -      Добре. Сам разбирате, че не мога да се впускам в подробности. Свързано е с нещо, известно като лунен ефект. -      Имате предвид взаимната връзка между различните фази на земния лунен цикъл и поведението на животните? Тя го изгледа учудено. -      Чували сте за това? -      Като се има предвид призванието ми, не е за чудене. Да, става дума за предполагаемата връзка между пълнолунието и засилването на симптомите на епилептици, шизофреници и така нататък. -      Това е най-опростенческата представа, но както и да е. Тя донякъде е и виновна за неприятностите на баща ми с научната общност. Вярно е, че са публикувани изследвания за връзката между луната и лудостта: ератичното поведение, самоубийствата, увеличение на приема в психиатриите, дори повече катастрофи и ухапвания от кучета при определени лунни фази. Обаче трябва да ви разочаровам - работата ни тук е далеч по-малко сензационна. Не мога да ви кажа всичко, но част от работата на баща ми включваше картографиране - много грижливо и пълно, на взаимната връзка между лунния ефект и дневните и нощните животни. Става дума за малки животни като прилепи и земеровки. И както се оказа, това отдалечено място в Адирондакските планини е идеално за наблюдение и експерименти. Аз съм решена да завърша работата, която така и не му дадоха възможност да довърши. Наистина беше иронично, помисли си Лоугън, че теориите на Джесъп и изследванията на доктор Фивърбридж са свързани, макар и по различен начин, с едно и също нещо: луната. Запита се какво ли знае Джесъп за работата на Фивърбридж, ако въобще знае нещо. -      Надявам се, че нямате нищо против да попитам как почина баща ви? -      Преди около шест месеца беше излязъл да се поразходи. Много обичаше да е сред природата. Мисля, че покрай него Марк разви вкус към разходките из гората. Бил е на върха на възвишението над пролома Мадер на по-малко от два километра оттук. Вероятно се е подхлъзнал, защото беше паднал от десетина метра в подножието на един водопад. -      Ужасно! -      Трябваше да разпозная бедния си баща по онова, което беше останало. Това беше... най-тежкото, което ми се е налагало да правя... - След тези думи жената потъна в мълчание. Лоугън остави мълчанието да продължи. Възхищаваше се на нейната смелост, на очевидната ѝ решителност и готовността да говори откровено по толкова болезнена тема пред непознат човек. Кучетата се върнаха, едното с пръчката в устата, която пусна нетърпеливо задъхано в краката на Лора Фивърбридж. Тя я вдигна и отново я запрати към линията на гората. -      Както и да е. Реших, че най-добрият начин да изразя почитта си към неговата памет е да продължа неговите изследвания. - Тя стана. - А сега, доктор Лоугън, мисля, че е най-добре отново да се заема с работата си. Лоугън също се изправи. -      Разбира се. Взели сте много смело решение. Повярвайте ми, зная какво е да работиш със съзнанието, че може би целият свят ти се смее. Проявихте голямо търпение, докато отговаряхте на въпросите ми. Надявам се ще ми простите, ако ви задам още един. Повярвайте, не искам да ви причиня излишна болка, но казахте, че сте довели баща си на това отдалечено място, защото сте се страхували, че изложен постоянно на академичното презрение, той може да... да изпадне, меко казано, в дълбока депресия. Сигурна ли сте, че падането му от възвишението не е било преднамерено? Когато чу въпроса, лешниковите очи на жената потъмняха. -      Не - отговори тя след дълго мълчание. - Сама съм си задавала този въпрос и няма начин някога да бъда напълно сигурна. Мога само да ви кажа, че усамотението го освободи от външния свят и му предостави място, където на спокойствие да подрежда мислите си. Тук ми се струваше по-щастлив и спокоен от когато и да било през последните години. -      Доктор Фивърбридж, благодаря ви. Високо оценявам вашата откровеност и ви желая всичко най-добро при завършването на вашите изследвания. -      Беше ми приятно да се запознаем, доктор Лоугън. Двамата си стиснаха ръцете. Лора Фивърбридж се обърна и влезе в лабораторията, а Лоугън се върна при джипа. По време на едночасовото си пътуване обратно в „Клаудуотър“ беше дълбоко замислен.     15.     Утрото на другия ден беше слънчево и свежо, но следобед се струпаха облаци и започна ситно да ръми. След обяда Лоугън пъхна лаптопа и бележника си в чантата, излезе от вилата и пое по виещите се пътеки към хотела. Жената на рецепцията му кимна, когато мина край нея. Цареше тишина и той почти можа да усети голямото творческо усилие наоколо, в стаите, където хората бяха дейно заети с предлагането на тези, писането на романи и доказването на трудни за разбиране теореми. Вече беше проучил хотела и дори част от просторната му прилежаща територия, както диктуваше природата му: винаги се чувстваше по-удобно, когато познаваше добре околността. Сега се качи на третия етаж и тръгна по застлания с дебел мокет коридор към центъра на сградата, където зад открехната врата се виждаше дървена стълба, водеща нагоре. Той се изкачи по нея до малко помещение, сгушено под самите стрехи на покрива. Беше научил, че то е известно като „орловото гнездо на Форсайт“. Някога, в края на XIX век, когато „Клаудуотър“ все още бил известен като вила „Рейншадоу“, лятната къща е била дом на Уилис Дж. Форсайт, корабен магнат. Легендата разказваше, че се е смятал за есеист и белетрист. Било му навик да се качва в това малко помещение под покрива, където можел да бъде сигурен, че няма да го разсейват и ще се съсредоточи да пише. Лоугън не беше открил доказателства, че тази тактика е била резултатна. В библиотеката на „Клаудуотър“ нямаше книги от Форсайт. Стаята беше обикновена до аскетизъм: имаше само маса и дървен стол с права облегалка. Както очакваше, беше празна. Един двукрил прозорец гледаше към моравата и загърнатото в мъглица езеро. Точно за тази гледка беше дошъл. Докато сутринта седеше във вилата „Томас Коул“, обграден от дърветата, се почувства угнетен и потърси по-широк изглед. Беше му нужен, за да стигне до решението, което осъзна, че сега трябва да вземе. Извади лаптопа и бележника от чантата и ги сложи на масата, макар да се съмняваше, че ще ги използва. После мина покрай масата и с ръце на гърба се вторачи през прозореца към гледката под краката си. -      Добре, Кат - измърмори той на мъртвата си жена, - хайде да проверим всичко. Беше време за последно усилие да направи преоценка на всичко, което беше чул, прочел и видял. Ако не за нещо друго, то за да изпълни обещанието, което беше дал на своя приятел Рандал Джесъп. Първото и най-важно бяха трите убийства. Всяко от тях се беше случило по време на пълнолуние. Всяко се отличаваше с крайно насилие. Извършителят и на трите не беше известен. Третият труп, този на Периман, беше намерен на известно разстояние от другите два, но това не означаваше нищо друго освен разширяване на периметъра на убийствата. Беше разумно да се предположи, че едно и също създание носи отговорността за трите убийства. Първото мнение беше, че става дума за мечка стръвница, после официалната версия се насочи към вълк, макар капитан Креншоу да клонеше повече към човек убиец въпреки изключителната сила, нужна, за да бъдат разкъсани телата толкова яростно. Жителите на Пайк Холоу, най-близкото селище до местопрестъпленията, смятаха, че виновна е фамилията Блейкни. Отдавна битуващата местна мълва твърдеше, че Блейкни са ликантропи. Върколаци. Не беше чул това от устата на хората тук, а от Джесъп. В библиотеката на Саранак Лейк прерови местните вестници петдесет години назад. Наистина попадна на интересни статии, понякога изнесени на първите страници, друг път заровени във вътрешните: истории за странни гледки, разкъсвания от животни, рядко за изчезването на някой ловец или рибар. Да не говорим за четирите малки деца, изчезнали през последните две десетилетия. Никое от тези изчезвания не беше разкрито, но в статиите не се споменаваха Блейкни. Разбираемо беше, че Джесъп подозира нещо необикновено, и Лоугън щеше да сбърка, ако забрави, че приятелят му познава мястото по-добре от него. От друга страна, той беше провел десетина подобни разследвания из цял свят и на всяко от тези места чуваше странни слухове, често зловещи и винаги противни. Те много рядко се оказваха верни. Имаше и нещо друго: въпреки работата му на енигмолог, в която да имаш открито съзнание беше съществено за успеха, нещо в самата идея за ликантропия му засядаше в гърлото. Не само това, но и Блейкни, нищо че го бяха заплашили, изглеждаха прекалено очевидна изкупителна жертва. Данните от брояча на йоните във въздуха, от детектора на електромагнитни полета и от другите уреди, които бе изпробвал на различни места, бяха неопределени. Така му оставаше да обмисли само едно: безпокойството, което той, като естествен емпат, усещаше всеки път, когато караше по обсебеното от гората шосе 3А и навлизаше все по-дълбоко в пущинака... Пустош, в която нямаше никакъв опит и дори не знаеше, че съществува по време на екскурзиите му до Високите върхове като по-млад. Можа да стигне до едно-единствено заключение: че самите Адирондакски планини са изпълнени с неизследвани и неукротими природни сили. Макар и не точно зли, в най-добрия случай бяха безразлични към човека, а в най-лошия - не- доброжелателни. Непреодолима сила му пречеше да прояви своята способност като емпат и да прави определени наблюдения или да попива дадени чувства извън общото усещане, че нещо не е както трябва, че има нещо чуждо. Осъзна, че това го прави безполезен за неговия приятел рейнджъра. Извади телефона си, докато продължаваше да гледа през прозореца, провери дали има обхват - навик, който беше придобил след идването си тук, и набра номера. -      Джесъп слуша - чу се от другата страна на линията. -      Джеръми се обажда. -      Здрасти, нещо ново? -      Нищо с изключение на това, че много мислих и... реших да хвърля бялата кърпа. От другата страна му отговори мълчание. -      Виж, Рандал, направих всичко, което мога, за да помогна. Говорих с местните, проучих смъртните случаи, дори лично видях третия труп. Опитах се заради теб да съм с отворено съзнание. Посветих на тази работа десет пъти повече време, отколкото първоначално се бях съгласил. Но се сблъсках с каменна стена. -      А кланът Блейкни? -      Както знаеш, Креншоу вече ги държи под око. Честно казано, не намирам никакви следи. Не попаднах и на най-малкото доказателство, независимо дали сериозно или не, което би оправдало по-нататъшното проучване на случилото се. Колкото и да не ми се иска да го казвам, време е да оставим властите - ти включително - да си свършат работата. Освен това губя скъпоценно време за довършването на проекта, заради който дойдох тук. А и мисля, че Хартсхорн, директорът на институцията, започва да става подозрителен заради моите излизания. Когато снощи влязох да вечерям, ме изгледа така, че ми стана неприятно. Не ми се иска накрая безцеремонно да ме изхвърлят от „Клаудуотър“. - Той направи пауза. - Съжалявам. Зная колко разчиташ на мен и ми се ще да можех да ти кажа нещо по-положително. Но без някакъв измерим напредък просто не мога да отделя повече време на случая. Мина известно време, преди Джесъп да отговори. -      Разбирам. Честна дума, оценявам го. Ти направи всичко възможно да помогнеш, дори повече, отколкото можех да очаквам, появявайки се на вратата ти след толкова дълга раздяла. -      Няма какво да го мислиш. Отново настъпи пауза. -      Виж, Джеръми, преди да се заемеш отново само с твоя проект, би ли ми направил една последна услуга? -      Каква? - попита енигмологът предпазливо. -      Би ли дошъл утре с мен да говоря със Соул Уодън? -      Соул Уодън? - повтори Лоугън. Името му прозвуча познато. Тогава си спомни къде го беше чул: на брифинга в рейнджърския пост от Креншоу. Това не е дело на животно, още по-малко на някакво чудовище. Имам доста ясна представа кой е отговорен. -      Аз проверих този Уодън. Излезе, че преди двайсет и пет години е убил дивашки двама души долу в Катскилските планини, не тук. Оправдали го заради невменяемост и го изпратили в лудница край Скохери. Преди година го помилвали. Щатът го обявил за превъзпитан. Сега живее сам в покрайнините на Биг Мус, махала на около шейсет и пет километра от теб на границата на пущинака Рейвън Лейк. -      Каква ще е ползата от разговора ми с него? - попита Лоугън, но още докато задаваше въпроса, предположи какъв е отговорът. -      Защото... искам да видя как ще го приемеш. Възможно ли е той да е нашият убиец? Мога ли да застана зад Креншоу и неговото официално подозрение? Просто искам да разбера дали окончателно да загърбя интуицията си за този случай. Лоугън въздъхна. Вече беше направил толкова много, че можеше да свърши и това. -      Така да бъде. Нали разбираш обаче, че след този разговор приключвам. Имам среща със Средните векове. -      Съгласен. -      Можеш ли отново да ме вземеш пред главния вход? И да стане преди закуска? Последното, което ми трябва, е Хартсхорн да ме види да заминавам с теб. -      В шест и половина ще бъда там. -      Добре. Още нещо. Независимо дали този човек е превъзпитан или не, вземи си пистолета. Съгласен? -      Винаги го нося. Ще се видим сутринта. - И линията прекъсна.     16.     - И какво успя да научиш за Соул Уодън? - най-накрая попита Лоугън. Пътуваха вече час, но разговорите им бяха откъслечни. Джесъп изглеждаше напрегнат - Лоугън го разбираше, защото и той чувстваше възбуда, сякаш отиваха при нещо, с което беше по-добре да си нямат работа, и повече от веднъж съжали, че се е съгласил да участва в това посещение. -      Снощи прочетох досието му - отговори неговият приятел. - Ето го между седалките, ако искаш да му хвърлиш един поглед. -      Не, предпочитам да го чуя от теб. -      Уодън е израснал в отдалечен район на Катскилските планини. Да се каже, че не е бил достатъчно социализиран, ще бъде твърде меко. Бил е жертва на насилие от страна на родителите си и особено на бащата, който ги зарязва, когато Уодън е на седем. Момчето имало емоционални затруднения, които били взети за неспособност да учи. Майка му явно го мразела заради това и веднага щом влязъл в пубертета, престанала да се грижи за неговото образование и фактически го изхвърлила от дома им. Той прекарвал повечето си време сам в гората, което влошило състоянието му. Накрая, когато бил на двайсет, убил двама души с брадва. Насякъл ги буквално на късчета. Единият бил млад човек, турист. Случило се пред малка барака за инструменти, която Уодън харесал за себе си. По това време имало пълнолуние. Другата жертва било седемнайсетгодишно момиче, което работело в пералня на самообслужване в близко село и се прибирало у дома с колело. Случило се четири дни по-късно при намаляваща луна. Когато го хванали, не направил опит за съпротива, но започнал да крещи, че бил преследван, че през нощта му шепнели гласове, че двамата, които убил, били „черни светии“, дошли да му откраднат душата. -      Халюцинации за преследване - каза Лоугън. - Слухови халюцинации. Звучи като параноидна шизофрения. -      Такова е и заключението на държавата. Обявен е за невменяем и е изпратен в щатска лудница. Както вече ти казах, преди около година е пуснат под амнистия. По време на амнистията е наблюдаван внимателно и властите са преценили, че е превъзпитан. Тогава се преместил в пустошта. Значи преди около шест месеца. И то каква пустош, помисли си Лоугън. От езерото Тъпър бяха поели на югозапад и накрая навлязоха в гора, в каквато никога преди не беше попадал. Дървесните стволове растяха забележително дебели и възлести, извити и криви, сякаш болни от артрит. Листата, които бяха останали по малкото клони, бяха почти черни на цвят. Бяха предимно широколистни, а между тях имаше много малко от високите, представителни и хубаво миришещи борове, толкова обичайни около „Клаудуотър“. Между дънерите от време на време се виждаше по някое тресавище или езеро — мрачно и с вид на соленоводно, черно като надвисналите дървета, които заобикаляха Лоугън. Не видя никъде следи от живот и през целия път само веднъж се разминаха с кола – разнебитен пикап „Форд“ от 50-те години на ХХ век. Пътят беше още по-лош от онзи, по който беше минал, карайки към Пайк Холоу, и пикапът на Джесъп тракаше и се тресеше, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. -      Къде сме? - попита Лоугън -      В пущинака Рейвън Лейк. В кабината на пикапа отново настъпи продължително мълчание. -      Как така не си знаел за идването на този човек? - попита след известно време енигмологът. - Това не попада ли в категорията на новините? -      Лежал е в затвор и е амнистиран далеч на юг оттук. Когато изтекъл изпитателният срок, се върнал тук без много шум. Изглежда е искал да се махне колкото може по-далеч от хората. Но като извършител на углавно престъпление, е трябвало да регистрира настоящия си адрес в полицейското управление. Предполагам, че приятелите на Креншоу са му подшушнали това. Щатската полиция е знаела, но ние - не. Не забравяй, че ние, рейнджърите, не сме много. Всичко на всичко сто души, които трябва да покриват целия щат. Не можем да бъдем навсякъде и да знаем всичко. -      Като стана дума за броя на хората, как върви претърсването? Джесъп направи физиономия. -      Зле. Повикахме рейнджъри от четири различни зони и не намерихме нищо: нито мечки, нито вълци, нито следи. С една дума - нищо. След ден-два ще го прекратим, защото си мисля, че иначе колегите ще се разбунтуват. -      Предполагам, че Креншоу лично е разговарял с Уодън? -      Дори няколко пъти. Явно разговорите не са минали много добре. Той все още е главният заподозрян. В момента Креншоу просто изчаква, надявайки се, че отново ще направи нещо. Пред тях през дървената плетеница от дървета се видя патрулка на щатската полиция. -      Трябва да сме близо - каза Джесъп. - Свий се на пода. -      Защо? -      Креншоу е изградил кордон около жилището на Уодън. Разбира се, не твърде близо, защото вероятно е наясно, че човекът ще се развълнува. Бих предпочел Креншоу да не знае, че съм те довел тук. Лоугън направи каквото му каза. Почувства, че пикапът забави и спря. -      Добро утро, полицай - каза Джесъп. -      Добро утро, лейтенанте - се чу приглушеният отговор отвън и отгоре. -      Колко път има дотам? -      Малко повече от половин километър. Точно зад завоя. -      Капитанът има няколко въпроса, които иска да задам на Уодън. Не се притеснявай, не са такива, че да го разтревожат. Трябват ми само няколко минутки. Ще внимаваш ли? Ще те повикам, ако се наложи. -      Нямаш грижа. -      Благодаря. - След това пикапът отново потегли. Свит на пода, Лоугън усещаше още по-силно тласъците на колата. Почувства как пикапът зави, подскочи през един особено дълбок коловоз и спря. -      Пристигнахме - каза Джесъп. - Можеш да излизаш. Лоугън се надигна, отвори вратата и слезе. В първия момент не видя нищо освен истинска вихрушка от дървета, шубраци и орлова папрат, които заобикаляха колата. Едва тогава различи сред хаоса от кафяво и черно подобна на пещера колиба. Вътрешността ѝ, изглежда, беше изтръгната от струпаните там повалени дървета, сякаш гризач бе изкопал гнилоча и сърцевината на някой дървесен дънер, за да си направи гнездо. Единична ниска стена четири на два метра, сглобена от небоядисани греди, които играеха ролята на фасада и подпорна колона, крепеше счупените клони, които оформяха покрива. Лоугън виждаше „пътя“ пред пикапа, който тук представляваше просто два коловоза в тревата, да продължава нататък в сумрака. Джесъп му кимна - едновременно окуражително и предупредително, провери оръжието си и пое напред. Лоугън го последва. Когато стигнаха до входната врата, провиснала в рамката на кожени ремъци вместо панти, Джесъп вдигна ръка да похлопа, но енигмологът го спря и леко чукна веднъж. -      Господин Уодън? - повика той. - Соул Уодън? Отвътре не се чу отговор. -      Казвам се Лоугън. Джеръми Лоугън. Не съм полицай. Моля да ми отделите пет минути от времето си. Пак нищо. -      Вижте, Соул, имам нужда от помощ и си мисля, че вие можете да ми помогнете. Ще ми позволите ли да вляза за малко? Моля ви! Мина още минута, без да се случи нещо, после отвътре се чу тракане и вратата се открехна. Две очи, подобни на тлеещи въглени, надникнаха от мрака. -      Аз съм Джеръми - повтори Лоугън. - Мога ли да вляза за минутка? Обещавам, че няма да остана дълго. Мъжът се поколеба, после отвори вратата по-широко. Лоугън влезе и кимна тържествено. Джесъп го последва. Соул Уодън беше нисък, но с много силно телосложение. Брадата му беше къдрава, косата му се спускаше по раменете. Най-характерното в лицето му бяха очите: ярки и плахи. Те се разшириха от тревога, когато видя и рейнджъра да влиза. Носеше стари дрехи, скъсани до парцали, но доста чисти. Същото можеше да се каже за неговото жилище. Когато очите му свикнаха със сумрака, Лоугън видя, че покривът от плет, измазан с кал, беше нагоден към стволовете на повалените дървета над главите им. Отляво и дясно имаше още греди, които служеха за стени. Керосинова лампа висеше от дървена кука в тавана, който ставаше по-нисък в задната част на единствената стая и човек трябваше да се навежда, за да може да мине. В задната част имаше скъсан и оръфан матрак без одеяло. В помещението се усещаше неприятна миризма. Покрай едната стена почти до покрива се издигаше редица от безброй консерви с храна. Две парчета, отрязани от дънер - едното по-голямо, другото по-малко, бяха единственото, което можеше да се сметне за мебели. Всичко беше точно така, както каза Джесъп: Уодън преднамерено бе опитал да се откъсне от всяко подобие на цивилизация. На пода лежаха няколко празни, а други още неотворени флакона „Клозапин“28. -      Какво искате? - попита Уодън. - Нищо не съм направил. -      Зная това - спокойно отговори Лоугън. - Може ли да седнем за минутка? - попита той и посочи двата отрязани дънера. -      Нищо не съм направил - повтори Уодън. - Онези полицаи вече ме безпокоиха. Нищо не съм направил! Гласът му беше станал пронизителен по време на кратката му реч, а очите още по-големи, с изхвръкнало бяло. Лоугън осъзна, че разполагат с много малко време, за да постигнат онова, за което бяха дошли. -      Аз съм изследовател - обясни той със същия успокоителен тон, докато се настаняваше на грубото пънче. - Проучвам отминали събития. Не съм тук във връзка с тези полицейски работи. Вече беше усетил, че няма да успее да измъкне нещо от Уодън за скорошните убийства, независимо дали той беше отговорен за тях, или не. Всичко, на което можеше да се надява, беше да разчете психиката на мъжа - малък прозорец към душата му. Сега Уодън бавно и пълен с подозрения, се настани на другия пън. Един или два пъти очите му нервно се стрелваха към Джесъп, който беше останал на прага, отпуснал двете си ръце покрай тялото. Беше заел незаплашителна стойка и в едната ръка стискаше своя вездесъщ бележник. -      Соул - започна Лоугън, - зная какво си направил, но това е било отдавна. Сега си по-добре. Излекуван си и взимаш лекарства. Не съм дошъл да те съдя. Тук съм просто, за да... разбера. Трябва да знаеш, че имам способност да го правя. - Подбираше внимателно думите си, защото знаеше, че Уодън беше страдал от мания за преследване. - Може дори да ти помогна. Искам само една услуга. Мога ли да подържа за малко някоя от ръцете ти? Уодън направо подскочи от изненада. Дланите му се свиха в юмруци. -      Това ми помага да разбера човека, с когото разговарям. По такъв начин няма да се наложи да задавам въпроси и ти няма нужда да отговаряш. Нито думичка. Зная, че звучи странно, но те моля да ми се довериш. - След това бавно протегна разтворена ръка с дланта нагоре. Успокояващият постоянен тон на Лоугън, бавните му движения оказаха желаното от него въздействие. Макар все още да изглеждаше нервен, свитите юмруци на Уодън се разтвориха. Бавно, сякаш доближаваше нещо много горещо, той протегна ръка напред. Лоугън забеляза, че макар самата ръка да беше чиста, под ноктите имаше много мръсотия. Енигмологът леко обхвана с ръка протегнатата длан. -      А сега, Соул, ще те помоля за една последна услуга. Една-единствена. После ще си тръгна и повече няма да те безпокоя. Искам да се върнеш в миналото и да си помислиш за онези лоши неща, които си извършил. Изражението на Уодън стана тревожно и той се опита да издърпа ръката си, ала Лоугън внимателно, но решително му попречи. -      Просто за миг си помисли какво се случи и защо. Уодън го гледаше. Внезапно вълна от чувство заля Лоугън. Беше толкова силно, че едва не го събори от дънера. Беше потопен в страх. Нямаше на кого да се довери, всички наоколо искаха да му навредят. Не можеше да си почине дори когато спи, а гласовете никога нямаше да го оставят. Тези шептящи гласове, които понякога му се присмиваха, понякога го предупреждаваха, а друг път го командваха. Психологическо опустошение, каквото никога не беше изпитвал, прониза Лоугън право в сърцето. Гласовете се усилиха и станаха по-настоятелни. Видя брадвата сякаш от голямо разстояние, усети нейната успокояваща тежест в ръката си. Последва внезапно, машинално действие, поредица накъсани писъци, след това гласовете се усилиха в триумф, преди да потънат в мълчание. Обаче много скоро пак започнаха монотонното си мърморене и мракът отново се спусна да го обгърне... За първи път, откакто се помнеше, Лоугън измъкна ръката си от емпатичен сблъсък. Погледна с нежелание Уодън. Мъжът се беше вторачил в него. Тревогата бе напуснала очите му. Погледът им беше странен, почти интимен, сякаш бяха споделили тайна. Все едно сега част от Уодън беше станала част от Лоугън и вече никога нямаше да го остави. -      Благодаря ви. - Лоугън се изправи на несигурни крака. - Сега ще ви оставим на спокойствие. Той залитна към вратата, Джесъп му помогна да се качи на пикапа и да се свие отново между таблото и седалката, докато минат полицейския пост. После рейнджърът вдигна Лоугън на седалката и му сложи колана. По време на обратния път за „Клаудуотър“, Джесъп беше достатъчно умен да си мълчи, докато Лоугън се съвземаше и подреждаше мислите си. Малко преди да стигнат до главния вход на „Клаудуотър“, той спря пикапа на банкета, после се обърна към своя приятел с безмълвен въпрос. Лоугън отвърна на погледа му. -      Ще ти кажа какво изпитах - каза му той, - но само веднъж. Моля те, не ме карай отново да говоря за това, защото и така ще ми е достатъчно трудно да го забравя. Джесъп кимна. -      Почувствах съкрушителен страх. Усетих много болен мозък. Почувствах насилие - диво насилие. Обаче насилието ми се стори... старо. Все още е живо в съзнанието му, но е старо. -      Възможно ли е Уодън да е извършил тези три убийства? - тихо попита Джесъп. -      Не зная. Не бих го изключил. Както вече казах, не долових нищо скорошно. В миналото му обаче имаше толкова насилие, че няма как да бъда сигурен. Както казва държавата, може и да е превъзпитан. Очевидно смятат, че вече не е способен да убива, иначе нямаше да го амнистират. Обаче аз вярвам, че е способен... и опасен. Джесъп отново кимна. -      Джеръми, благодаря ти за всичко и особено за това. Ако знаех какво изпитание ще бъде за теб, никога нямаше да те моля. Може все пак Креншоу да е прав в края на краищата. Във всеки случай това ще бъде моето предположение за по-нататък. Мога ли да те закарам до входа на хотела? -      Не, благодаря. Ако нямаш нищо против, предпочитам да повървя. -      Разбира се. Ще ти звънна след няколко дни. Искаме пак да те поканим на вечеря и този път няма да има служебни разговори. Обещавам. -      Добре. - Лоугън слезе от пикапа и го изчака да изчезне надолу по пътя, след това тръгна по банкета към входа на „Клаудуотър“.     17.     Лоугън вървеше бавно, опитвайки се да овладее вълнението и тревогата, които изпитваше. В миналото като емпат беше имал няколко неприятни срещи, но малко бяха толкова обезпокоителни, колкото днешната. Докато вървеше, започна да прилага едно умствено упражнение: направи отново преглед на сблъсъка колкото можа по-спокойно и разумно. След това напълно преднамерено пъхна всичко в една кутия, затвори я и сложи кутията в далечния край на своето съзнание, където - поне така се надяваше - щеше да остане, без да смущава сънищата му. Зави по пътеката към своята вила и погледна часовника си. За негова изненада беше почти два и петнайсет. Чувстваше се напълно изтощен. Днес нямаше да може да работи. Мина покрай отклонението за вила „Албърт Биърстад“, за вила „Уилям Харт“ и се озова на завоя към своята вила. Спря изненадан, защото видя, че някой седи на предното стълбище. Беше Пейс, асистентът, с когото се бе запознал завчера. Мъжът, който работеше за Лора Фивърбридж. Какво, за бога, търси тук, учуди се Лоугън. Очевидно човекът не беше наясно с политиката на „Клаудуотър“ да не се допускат непоканени гости. Единственото, което искаше в момента Лоугън, беше да влезе, да си сипе високоалкохолна напитка въпреки ранния час, да се изтегне на дивана и да затвори очи. С усилие си наложи да закрачи бодро и се отправи към вилата. Видя, че му бяха оставили обеда както обикновено на табла под похлупаци от алпака. -      Кевин Пейс, нали? - каза той, когато лабораторният техник се изправи, виждайки го да се приближава. Мъжът кимна. -      Отдавна ли чакате? -      Около половин час. - Мъжът прокара пръсти през разчорлената си светлокестенява коса. - Извинете, че ви безпокоя. Спомних си, че споменахте вила „Томас Коул“, и обикалях наоколо, докато я намеря. Техникът изглеждаше развълнуван, очите му се стрелкаха насам-натам, макар че двамата стояха в края на пътеката и никой не можеше да ги види. -      Много се извинявам, мислите ли, че можете да ми отделите минутка, за да поговорим? -      Разбира се - кимна Лоугън и като внимаваше да не позволи на учудването да се изпише на лицето му, отключи вратата, покани мъжа да влезе, вдигна таблата с храната и го последва. -      Разполагайте се, където искате - каза той, докато оставяше таблата в кухнята, а после се върна в хола. Пейс беше седнал на извития диван и той се настани на креслото срещу него. Лабораторният техник облиза устни, после избърса длани в джинсите си. Не беше нужно да си особено чувствителен, за да видиш, че е разстроен, може би дори уплашен от нещо. -      Защо не ми кажете какво мога да направя за вас? - попита Лоугън, наклони се към събеседника си, сплете пръсти и ги отпусна на коленете си. Макар че беше карал по целия път от изследователската станция дотук и го беше чакал на стълбището трийсет минути, мъжът, изглежда, още не беше готов да говори. А може би, което беше по-вероятно, просто не знаеше как да започне. Прочисти гърлото си, погледна Лоугън с плахи очи, после си пое дълбоко дъх. -      Не се притеснявайте - окуражи го Лоугън, - каквото и да е, сигурен съм, че съм чувал и по-странни неща. Пейс отново си пое дълбоко дъх. -      Доктор Фивърбридж какво и колко ви разказа за нашата работа? -      Каза, че изучавате влиянието на лунния ефект върху малки бозайници. Пейс кимна бавно. -      Да, отнема повече време, отколкото очаквахме. Разбира се, всичко се забави, след като баща ѝ умря. Както и да е, моите собствени наблюдения са свързани главно е Peromyscus maniculatus и Blarina brevicauda. -      Моля? -      О, извинете. - За първи път през краткото време, откакто Лоугън го познаваше, Пейс се усмихна. - Еленовата мишка и късоопашатата земеровка. Възложиха ми земеровката специално заради морфологическите промени, които преживява по време на вцепенението. Техните зъби, черепи и дори вътрешните им органи се свиват значително. Между другото ми беше възложено да определя дали тези промени могат да бъдат стимулирани освен от времето и по други начини. -      Продължавайте - вметна Лоугън. -      Ами както можете да си представите, защото изучавам гризачите - вярно, че технически погледнато, земеровката не е гризач - работата ми включва наблюдение в лабораторията и навън през нощта и през деня. Лоугън кимна. Имаше чувството, че Пейс се върти около проблема, защото няма желание да стигне до същността. -      По-голямата част от наблюдението провеждам в навес „А“ - малко полуподземно прикритие, което прилепихме към основната лаборатория. Проблемът е... ами... почнах да чувам разни неща. -      Неща? -      Странни шумове в нощта. Мърморене, шептене, от време на време приглушено хлопване. За разлика от Марк Периман, който се чувстваше тук като риба във водата, не ми харесва да съм толкова дълбоко в горите. В началото го приписах на свръхдейно въображение. Обаче тогава видях светлините. -      Къде? -      С всички тези дървета е трудно да се каже. Изглежда идваха откъм една стара стопанска постройка. -      Стопанска постройка на пожарната? Пейс кимна. -      Никога не сме я използвали. Разположена е в южна посока зад лабораторията, но твърде навътре в гората. -      Кога за пръв път ги забелязахте? - попита Лоугън. Техникът се замисли. -      Трудно мога да кажа със сигурност. Мисля, че беше по времето, когато беше открит трупът на втория планинар. А може да е било и по-рано. - Той се поколеба. - Опитах се да не мисля за това, да го припиша на дългата изолация в пущинака. Може би наистина това е причината. Обаче след случилото се с Марк... Просто трябваше да кажа на някого. Повече не можех да го тая в себе си. -      Защо не го споменахте пред полицията? - попита Лоугьн. Въпросът беше напълно логичен, защото след намирането на трупа на Периман полицаите бяха ходили до лабораторията да разпитат персонала. -      Повярвайте ми, исках да го направя. Но толкова постна история като тази? Реших, че ще ме помислят за луд. Но и да не го направеха, щяха да нахълтат в лабораторията и да попречат на работата ни още повече и... да задават още въпроси. - При тази мисъл Пейс, изглежда, се развълнува още повече. - Това е последното, което искам. Не искам да се забърквам още повече. И неочаквано се вторачи в Лоугьн. -      Точно тогава вие се отбихте в лабораторията. Както казахте, от научно любопитство и желание да изразите своите съболезнования. Това бяха причините за вашето посещение. Обаче аз зная кой сте. Гледах вашето интервю в документалния филм по Пи Би Ес за Голямата стъпка. Отгатнах истинската причина да се отбиете в нашата лаборатория... и след като обмислих това, реших, че сте най-подходящият човек, на когото да кажа. Лоугън не отговори. Така ми се пада, помисли си той унило. Пейс сведе поглед към ръцете си. -      Просто зная, че там, в западния пущинак, са се случвали лоши неща. И след като чувах странни неща, виждах неща... и защото знам малко за вашата работа... Ами сметнах, че ще бъдете по-възприемчив от полицай или рейнджър. Това е всичко. Известно време Лоугън не отговори. После кимна. -      Добре. -      Какво ще направите? - попита Пейс. -      Да направя? Точно сега смятам да изкарам един дълъг следобеден сън. - После се изправи. - Благодаря, че се отбихте. Зная, че не ви иде отвътре да си излеете душата за нещо подобно. Надявам се, че ще се почувствате по-добре, след като го направихте. - Той се усмихна и протегна ръка на Пейс. В първия момент техникът премигна няколко пъти, защото не беше разбрал какво става. След това скочи на крака и пое протегнатата ръка. -      Благодаря - каза той. В този момент по лицето му отново се изписа безпокойство, когато му хрумна нова мисъл. - Нали няма да кажете на полицията, че сте го чули от мен? -      Какво да съм чул? Този разговор въобще не се е състоял. Пейс кимна, докато Лоугън го съпровождаше до вратата. -      Карайте внимателно. И успех в изследванията. Пейс примигна и отново кимна. Сетне се обърна и забърза надолу по пътеката към паркинга.     18.     През целия следващ ден и деня след него Лоугън работи усърдно върху монографията си. Колкото и да се мъчеше обаче, не можа да постигне голям напредък. Прахосваше време, проверявайки наново източници, които вече бе проверявал и бе останал доволен от тях, препрочиташе пасажи, които вече беше редактирал и сметнал за готови. Пропиля много време вторачен през прозореца в околните дървета, докато се чудеше какъв ли напредък са постигнали в околните вили: Даян Стивънс, концептуалната художничка, която се трудеше върху „Произведения в прогрес № 74 и 75“. Рудолф Цайс, който композираше концерт за пиано и струнен оркестър. Постепенно осъзна причината за това разсейване: Кевин Пейс с неговите приказки за светлини и странни шумове зад пожарната станция. Колкото и да си повтаряше, както каза на Джесъп, че е приключил с проучването на убийствата, и въпреки че много искаше да си повярва, осъзна, че вече е вложил в разследването толкова време и мисли, че не би могъл да се успокои, докато не завърши и него. Може би нямаше нищо, не, със сигурност нямаше нищо... Но това съвпадение - необясними действия толкова близо до лабораторията, където беше работила последната жертва. При това недалеч от връх Десълейшън - шестото му чувство подсказваше, че това не може да бъде пренебрегвано. Затова след обяда на втория ден се качи на наетия джип и излезе от „Клаудуотър“, поемайки по шосе 3 към Пайк Холоу. Колкото и да беше неприятно шофирането навътре в тъмните гори след мръкване, Пейс беше казал, че чувал шумовете само нощно време. Между другото, още първия път Лоугън нямаше особена причина да посети пожарната и сега не можеше да измисли оправдание за повторната си поява. Технически погледнато, нямаше да влезе без разрешение в чуждия имот, защото без съмнение Фивърбридж бяха наели сградата от държавата. Щеше само да огледа, за да се увери, че всичко е наред, после щеше да си тръгне. И после може би щеше да е способен да продължи работата си. Гората беше черна и достатъчно близо дори когато караш през нея денем, а през нощта имаше чувството, че си пробива път през безкраен, жив гъсталак. Заобикаляше го мрак, който дразнеше със своята непрогледност. Докато караше, Лоугън внимаваше да държи съзнанието са настрана от Соул Уодън и плашещото жестоко насилие, което беше усетил у него. Вместо това се опитваше да мисли за Пейс. Правеше опити да убеди сам себе си, че това е фалшива тревога, че си пилее времето заради развинтеното въображение на един млад човек, подхранвано от гъстите гори и скорошните убийства. Въпреки всичко мислите му се връщаха към незададения въпрос по време на разговора му с Пейс. Въпросът, който поне отчасти беше виновен за това вечерно начинание: защо не докладвахте за чутото на Лора Фивърбридж? Стигна до кръстовището с 3А, мина край отклоненията за Пайк Холоу и парцела на Блейкни, после намали почти до ходом през дълбоките коловози на черния път, който водеше от шосето навътре в гората. Този път за негово голямо облекчение успя да не се загуби - маршрутът още беше пресен в паметта му и след малко започна да различава светлинки през преплитащите се стволове на дърветата. Веднага изгаси фаровете, спря джипа и изключи двигателя. Остана седнал на мястото си в продължение на минута, заслушан в пукането на изстиващия мотор. След това взе ръчен джипиес и фенерче с литиеви батерии от пътническата седалка, отвори вратата, слезе и я затвори колкото можеше по-тихо. През мрежата от клони над главата му бледата луна едва се виждаше зад тъмни, бухлати облаци. Чу се далечен тътен на гръмотевица. Лоугън изпитваше слабо усещане, че по някакъв начин нещо не е наред, за някакво насилие над естествения ред на нещата. От друга страна, това беше нещо, което винаги усещаше тук, зад Пайк Холоу, в близост до пущинака Петте езера и имота на Блейкни. Фенерчето му с мощност 8000 свещи беше изключително ярко, затова завъртя реостата до минимум. Насочи го към земята и го включи само за миг, колкото да установи местоположението си и да почувства черния път напред. Погледна часовника си - 22:30. Въздъхна дълбоко и тръгна към станцията. В далечината пред него се чуваше лаят и скимтенето на кучетата. Нощният бриз духаше в лицето му, значи причина за тяхното безпокойство не беше неговото присъствие. Надяваше се, че не са оставени свободно да обикалят. Ако беше така, нощното му приключение щеше да свърши преждевременно. С напредването му, като използваше фенерчето само от време на време, за да се ориентира, слабите светлини на лабораторията постепенно станаха по-ярки. След това излезе на поляната. Рухналата противопожарна кула приличаше на отрязан черен пръст, сочещ небето. Главната сграда на лабораторията беше тъмна, а зад нея тихо бръмчеше генераторът. Сега Лоугьн видя, че светлините, чиято посока следваше, идваха от сграда в далечния край на мястото за паркиране - очевидно това беше жилищната сграда. Докато наблюдаваше, зад един от запердените прозорци мина човешка фигура. Той се поколеба как най-добре да постъпи. После тръгна да описва полукръг по края на полянката, като се придържаше плътно към стената от дървета и гледаше да е далеч от жилищната сграда. Мина край противопожарната кула и лабораторията, после покрай няколко малки стопански постройки - тъмни, повечето с капаци на прозорците и занемарени. Сега облаците бяха закрили напълно луната, тя хвърляше съвсем слаба светлина и той се принуди по-често да използва фенерчето, докато крачеше през тревата и високи до коляното фиданки. За да стигне от другата страна на поляната, му бяха нужни пет минути. Оттук видя нещо, което приличаше на навес на биолог - постройка, която предположи, че е навес „А“ на Пейс, а от другата страна на поляната - голяма клетка от телена мрежа, която за негово облекчение подслоняваше кучетата. Той можа да различи черните им тела, докато тичаха насам-натам и скимтяха. Те въобще не му обърнаха внимание, защото не гледаха насам, а към нещо в противоположната посока. Лоугьн отново спря, за да разузнае. Пейс беше казал, че светлините и шумовете са идвали от стара стопанска постройка дълбоко навътре в гората и южно от лабораторията. Придвижи се предпазливо по протежение на дърветата в южния край, но спря, защото луната се показа за кратко иззад облаците. Видя едва забележима пътека, която водеше на юг от поляната навътре в гората. Сега жилищната сграда беше скрита от стопанските постройки и той рискува отново да използва фенерчето, за да проследи пътеката, която се извиваше между дърветата. Не се чуваше нищо друго освен шепота на вятъра в клоните, далечния генератор и тревожната шумотевица на кучетата. Я чакай... каква беше тази трепкаща светлина далеч напред сред дърветата? Това не беше ли тих шепот: първо един глас каза нещо, след него друг? Лоугън пое по тясната пътека, като използваше често фенерчето, защото вече беше излязъл от поляната и потънал между гъстите дървета. Ето отново: тих глас, след него друг. Изведнъж вятърът рязко смени посоката си и скимтенето на кучетата се превърна в трескава врява - бяха подушили неговата миризма. Мамка му! Той закрачи по-бързо по пътеката, като се надяваше да се отдалечи, но шумният хоров лай продължи няколко минути, преди да почне да заглъхва. Нищо не се чуваше вече: нямаше гласове, само тихите шумове на нощната гора. Беше ли ги чул изобщо, или всичко беше плод на неговото въображение и това на Пейс? Пред Лоугън цареше пълен мрак, не се виждаха никакви светлини, затова той използва фенерчето, за да го води по тясната виеща се пътека. Мина още минута и пред него сред дърветата израсна сграда: дълга, ниска, разнебитена постройка с ламаринен покрив и може би дузина прозорци, всички закрити с нещо, което приличаше на изгнило грубо конопено платно. Издигаше се в средата на малка полянка. Лоугън не можеше да си представи какво е било първоначалното предназначение на сградата: спално помещение или столова, нито защо е била издигната тук, по средата на гората. Единственото ясно нещо беше, че е тъмна и изглежда необитаема. Той плъзна бавно лъча на фенерчето от единия до другия край на постройката. Това ли беше източникът на светлината и шумовете, които Пейс твърдеше, че беше видял и чул? Изглеждаше напълно вероятно, защото тясната пътека свършваше пред единствената врата на сградата. Лоугьн се поколеба, но не се чуваше нищо друго освен скимтенето на кучетата в далечината. Той се приближи до вратата и хвана старомодната дръжка. Не беше заключена. Натисна езичето с върха на джобното си ножче, леко отвори вратата и влезе. След като я затвори зад гърба си, плъзна лъча на фенерчето из помещението. Онова, което съзря, беше истинска изненада. Вместо хаоса от отломки, които беше очаквал да види: стари маси и пейки, покрити с паяжини и миши изпражнения - порутената сграда подслоняваше малка лаборатория. Имаше вид на набързо изградена, но въпреки това беше по-модерна от онази, в която работеха Лора Фивърбридж и Пейс. Лъчът на фенерчето му освети автоклав, центрофуга, два вида оптични микроскопи, два вида електронни микроскопи, масспектрометър, ултравиолетов транс- илюминатор29. После огря нещо, което приличаше на капилярен ДНК секвенатор, както и множество други апарати, които енигмологът не познаваше. Вратата в далечния край на лабораторията водеше в друго помещение, където Лоугьн видя тясна кошара. Както в главната лаборатория, и тук имаше няколко клетки за малки животни: мишки, нощни пеперуди, гъсеници, гущери. Всички бяха подредени върху дървени лавици. На стойка с колела висеше много голяма кръгла лампа с мрежа на лещата от вида, който се използва във фотографските и филмовите студиа. Наоколо бяха разхвърляни и други оптически уреди. Въпреки това оборудването, което виждаше тук, му се струваше по-медицинско от онова в основната лаборатория. Изведнъж Лоугън замръзна на мястото си. Лъчът на фенерчето му спря при обиколката на помещението върху две фигури, които стояха безшумно и неподвижно в единия от ъглите. Едната от тях беше Лора Фивърбридж. В ръцете си стискаше дванай- сеткалиброва ловна пушка, която сочеше към него. Другата беше на възрастен мъж, много висок и мършав, с гъста прошарена брада и грива от бяла коса. Мъжът, когото Лоугън беше видял на рамкираната снимка на лабораторната маса. Чейс Фивърбридж. Бащата на Лора, който беше паднал и загинал в планината шест месеца по-рано.     19.     За миг и тримата останаха неподвижни, сякаш бяха замръзнали по местата си. След това Лора Фивърбридж бавно наведе пушката. -      Доктор Лоугън, бихте ли махнали светлината от очите ни? - помоли тя. Лоугън отмести лъча настрана. Отвън отново се чу боботенето на далечна гръмотевица. Сега Лоугън разбра какво се бе случило. Внезапният лай на кучетата беше подплашил двамата и те бяха угасили лампите с надеждата, че няма да бъдат открити. Но това беше единственото, което беше разбрал. Всичко останало в тази ситуация му се струваше безсмислено. Възрастният мъж гледаше към него през непряката светлина на фенерчето с изражение, което представляваше смесица от объркване, изненада и още нещо. -      Лора, ти познаваш този човек? - попита той. Гласът му беше дълбок и звучен, с едва доловим английски акцент. -      Това е Джеръми Лоугън. Дойде преди няколко дни в лабораторията. -      Добре, да запалим лампите - продължи той. - Няма смисъл да си говорим на тъмно. Тя го изгледа въпросително. -      Татко? -      Защо не? Ако беше довел полицаи, вече щяха да са тук. След миг колебание Лора Фивърбридж протегна ръка и щракна електрическия ключ. Над главите им се включи лампа и освети лабораторията. Тя се усмихна малко измъчено на Лоугън. -      След като си тръгнахте, Кевин ми разказа необичайната същност на вашата работа и се запитах дали нашите пътища няма отново да се пресекат. Не очаквах обаче, че ще бъде тук. Лоугън кимна към пушката. -      А това за какво ви е? -      Шегувате ли се? След случилото се с Марк? -      Права сте. Това е баща ви, нали? - Лоугън се обърна към възрастния мъж. - Вие трябва да сте Чейс Фивърбридж? Известно време мъжът не отговори. После бавно кимна. Очите му бяха пронизващо сини и Лоугън се почувства така, сякаш виждат през него. -      Ако нямате нищо против - каза мъжът, - аз ще седна. - След това отиде до работните маси и се настани на един от лабораторните столове. Лора се колебаеше, но изглежда накрая взе решение. -      Мисля, че е по-добре да ви обясня - започна тя. - Всъщност май нямам избор. Или това, или трябва да ви застрелям... -      Бих предпочел първото - каза Лоугън. След тази размяна на реплики по лицето на възрастния мъж се плъзна едва доловима усмивка. -      Лора - намеси се той, - не смяташ ли, че при създалите се обстоятелства ще бъде най-добре, ако аз... -      Не, татко, остави на мен. - Тя си пое толкова дълбоко дъх, че потрепери. След това, използвайки цевта на пушката, подкани Лоугън да я последва навън от сградата. Двамата излязоха в хладната нощ. Лора тихо затвори вратата след тях, а Лоугън изгаси фенерчето. Тя направи няколко крачки встрани към края на малката полянка и той я последва. Откъм главната лаборатория и жилищната сграда не се чуваха звуци и Лоугън не успя да види светлина между дърветата. Изведнъж скимтенето и воят на кучетата се усилиха. -      Какво им е на животните? - попита той. -      На Тоши и Миша? Започнах да ги прибирам в клетката нощем. Не искам да попаднат на мечка стръвница или побеснял вълк. Истината е, че започнаха да се държат странно - все едно в гората има някакво непознато животно. Според мен това е единствената причина да ръмжат и скимтят, щом стане тъмно. Тя стоеше осветена от лунната светлина, прегърнала ловната пушка, докато подреждаше мислите си. След това го погледна право в очите с решително, дори предизвикателно изражение на лицето. -      Вижте, вече ви разказах защо установихме лабораторията си тук. Това не само е идеалното място за нашите изследвания, но помогна да оградим баща ми от непрекъсната критика, на която беше подложена неговата работа. Всичко това е вярно. Критиката успя да ни настигне дори тук - в интернет и чрез електронната поща. Баща ми е много горд човек... но същевременно труден и раним. Въпреки своя блестящ ум винаги е бил емоционално много уязвим. След пристигането ни започна все повече да се потиска. Може би по-точната дума е „да се влошава“. Доктор Лоугън, зная, че можете да ме разберете, защото, предполагам, сте го изпитали на собствен гръб. Едно е да се изправиш срещу неприемане, а съвсем друго да се превърнеш в обект на гняв и дори осъждане от хората, които би трябвало да са твои колеги. Тогава татко публикува последните две статии... направи го преждевременно, без аз да знам. Текстът беше многообещаващ, но без нужните научни доказателства и съответните данни. Предполагам, че е искал да отвърне на своите хулители, опитвайки се да докаже своята гледна точка. Но резултатът се оказа напълно противоположен на онова, което бе очаквал. Беше подложен на още по-жестоки академични подигравки. Точно тогава опита... да се самоубие. -      Какво? - възкликна Лоугън. - Тук ли? Тя кимна. -      Влязох в спалнята точно когато се канеше да се обеси. Ако бях закъсняла с пет минути, вече щеше да е късно. Докато режех въжето, ми каза да го оставя, защото иначе щял да намери друг начин да сложи край на живота си. Тя захапа устната си. -      Не знам какво друго можех да направя. Дойдохме на толкова затънтено място, но и това не беше достатъчно. Почувствах се безпомощна. Един ден излязох да се поразходя и поех по една от любимите пътеки на Марк. Трябваше да се махна от лабораторията, за да помисля и да реша какво да правя. Точно тогава се случи. На около три километра от лабораторията попаднах на труп. Човешки труп. Лежеше на дъното на пролома Мадер в подножието на водопада. Беше мъж на около шейсет-седемдесет години... Не мога да кажа със сигурност, защото беше твърде натрошен и целият в кръв. Трябва да се беше случило малко преди това. Беше ужасно! - Тя потрепери от спомена. - Ясно беше, че е паднал от възвишението над пролома. Около него имаше разпръснати скални отломки и видях над мен мястото, където скалата беше подала. Бях ужасена и се готвех да избягам и да повикам полицията, незнайно защо обаче не го направих. Защото, нали разбирате, ми дойде идея. И аз не знам откъде. Изведнъж си помислих, че може би съм намерила отговора, който търсех. Тя отново си пое дълбоко дъх. -      До трупа имаше раница и аз я претърсих. Съдържаше нещата, които човек би очаквал - храна, съдини за готвене, спален чувал... и дневник. Набързо го прелистих. Излезе, че трупът е на един от онези оцеляващи, номад. От години бе живял под открито небе. Дневникът беше нещо като изповед: каталог на неговите лични убеждения и обвинения срещу цивилизацията. Това беше човек без трайни връзки и със сигурност никого не го беше грижа за него, нито пък той се интересуваше от някого. Човек, който се бе откъснал от света, обърнал гръб на всичко познато и прекарал години в обикаляне на Североамериканската пустош, оставяйки краката си да го водят по волята на случая и нощувал там, където му се хареса. Тя потъна в мълчание. То продължи толкова дълго, че Лоугън реши да продължи историята вместо нея. -      С една дума, човек, когото никой няма да търси - каза той. Тя кимна. -      Беше висок колкото баща ми, със същото телосложение и на същата възраст. Освен това беше неразпознаваем. Истински подарък. Странен и ужасен дар. Бях излязла да се поразходя и да намеря изход и ето ти решението буквално пред краката ми. Втурнах се обратно в лагера. Вярно, беше нужно да убеждавам баща ми, но накрая се съгласи, особено когато му обясних, че това е най-добрият и единствен начин да го освободим завинаги. Взех портфейла му, хукнах обратно към водопада и смених жалките документи на мъжа с него. Взех раницата и я зарових в гората зад лабораторията. Изгорих дневника. Настаних баща си тук, в тази отдалечена постройка, където никой няма да му досажда или да го открие. На следващия ден съобщих в полицията, че е изчезнал. Знаех, че ще мине много време, преди някой да открие трупа - някой полицай, рейнджър или пък Марк при един от неговите излети. И точно така стана. Разбира се, след като откриха портфейла на баща ми, поискаха да установя самоличността на осакатеното тяло. Направих го или поне така казах. След седмица докараха праха му. Разпръснах го в подножието на водопада. Тогава надлежно съобщих за смъртта му на научната общност. Поръчах допълнително оборудване и го монтирах тук, когато нямаше кой да ме види. Свързах сградата отново с електрическата мрежа. Идвах да наглеждам баща ми, да му помагам в работата и да му нося храна, но едва късно през нощта, след като Марк и Кевин легнат да спят. Неочаквано и за изненада на Лоугън, тя се вкопчи в ръкава му. -      Нали разбирате? - попита тя напрегнато. - Преди шест месеца осъзнах, че няма начин, никакъв начин да спася баща си. Той се озова на крачка от смъртта... беше само въпрос на време. Лицето на Лора изглеждаше измъчено и крайно изтощено. Тя заговори по-спокойно. -      Джеръми, не се гордея със случилото се, но на никого не съм навредила. Смъртта на оцеляващия беше трагична, но аз я приех като знак. Само „смъртта“ на баща ми щеше да запуши устите на хулителите му. Така щеше да може да продължи спокойно работата си. И мога да ви кажа, че баща ми беше по-продуктивен - като своето някогашно аз - през тази половин година, отколкото през цялото предходно десетилетие. Освен това вярвам, че светът ще има полза от неговите открития. Изведнъж тя го погледна отново със същата решителност. -      И така... какво възнамерявате да правите? Лоугън не отговори. Изненадата да намери Чейс Фивърбридж жив се оказа толкова голяма, че този въпрос още не му беше хрумнал. -      Ние сме във вашите ръце - продължи тя. - И двамата. Онова, което казахте, когато за първи път се срещнахме: че знаете какво е да работиш, когато целият свят ти се смее, ме кара да мисля, че ще разберете защо трябваше да направя всичко това. Вие сте аутсайдер точно като нас и не сте ченге. Е, ако ни предадете... няма да се опитам да ви спра. Но се надявам, че няма да го направите. Че няма да ни съдите и ще ни разберете. Ако го изложите пред света... това ще е неговата смъртна присъда. Ще опита отново да се самоубие и този път ще успее. Лоугън отвори уста да каже нещо, после отново я затвори. Осъзна, че е изправен пред ужасно затруднение. Технически погледнато, Лора Фивърбридж беше извършила нещо незаконно или най-малкото неетично: преднамерено бе излъгала за самоличността на трупа. От друга страна, беше го направила с най-добри намерения. Мъжът беше умрял при нещастен случай, самотен скитник без семейство и социални връзки. Прахът му отдавна бе разпилян. Лоугън се замисли за възрастния доктор Фивърбридж, седнал в тайната лаборатория, скрита дълбоко в гората. Въпреки малкото думи, които размениха, бе почувствал, че мъжът излъчва интелектуална сила и харизматична вяра в собствените си убеждения. Усети и нещо чуждо, нещо странно - точно такова, каквото би уплашило хора с по-нисък интелект, учени, готови на бърза ръка да отхвърлят неговата работа. Лора Фивърбридж му беше припомнила, че той самият знае много добре какво е да омаловажат работата ти. Възхищаваше се на нейната вярност и усещаше огромното усилие, което бе положила и полагаше да защити баща си и да му помогне. Първия път, когато се срещнаха, почувства, че у нея става нещо, което надхвърля рамките на обичайното. Сега вече знаеше какво е. Знаеше също така какво Джесъп би искал от него да направи. Но си зададе въпроса: всъщност какво престъпление е извършено? Някой пострадал ли е? Не, никой. От друга страна, ако разкриеше истината, възрастният човек сигурно щеше да се самоубие и да остави дъщеря си сама, а работата си недовършена. Лора Фивърбридж го гледаше напрегнато. Лоугън отмести поглед от лицето ѝ към пушката, после отново я погледна в очите. Това беше дилема, която просто не знаеше как да реши. - Да влезем вътре - предложи той. Известно време тя продължи да го гледа, после кимна безмълвно и тръгна напред през полянката към лабораторията.     20     Когато влязоха вътре, доктор Фивърбридж, който все още седеше на лабораторния стол, вдигна глава и отправи към Лоугън мек, но горд поглед. -      Предполагам, че дъщеря ми ви е казала всичко за мен - каза той. - Лудият гений, саморазрушителният учен. Лоугън кимна мълчаливо, докато Лора оставяше ловната пушка в ъгъла. -      Доктор Лоугън, не се гордея, че опитах да се самоубия. Но просто не издържах повече - гневът, отчаянието. - Той направи пауза. - Предполагам, би трябвало да съм най-гордият баща на света, защото имам дъщеря, готова да пожертва толкова много за мен. През тези шест месеца бях истински свободен. Вижте, за мен е без значение дали работата ми ще бъде публикувана след смъртта ми. Важното е да получа възможност да я завърша, освободен от пороя заяждания и отрицания. Разбира се, като изключим това, че напоследък явно сме били твърде невнимателни. Предполагам, че сме позволили гласовете ни да бъдат чути и светлините - видени. -      Без съмнение. - Лора поклати глава недоволно, после погледна към Лоугън. - Предполагам, че трябва да благодарим на Кевин за вашето повторно идване. Те бяха започнали да шепнат, Лоугън осъзна, че го правят, за да не ги чуе Кевин отново. -      Истината е, че работата ми е много важна и аз съм близо - толкова близо. - Фивърбридж гледаше Лоугън настойчиво. - Усещам, че се колебаете. Чудите се дали да съобщите на властите за това, или да не го правите. Може би ако ви покажа каква е моята работа и какво сме постигнали, това ще улесни взимането на решение. Лора го изгледа изненадана. -      Татко! Сигурен ли си? -      Имаме ли избор? Между другото, смятам, че доктор Лоугън, като се има предвид неговото призвание, може да сметне нашите постижения за поучителни. - Той погледна отново Лоугън. - Нека ви задам един въпрос. Какво, смятате, са изпитвали нашите ранни предци - източноафриканските хоминиди30, когато се гледали пълната луна? Лоугън се замисли за миг. -      Страх. -      Точно така. За средния двукрак хуманоид отпреди двеста хиляди години пълнолунието е означавало открит ловен сезон, защото дивечът е бил той. За хищник като саблезъбия тигър пълната луна е била като прожектор, който осветява плячката. Когато хората си мислят за „лунния ефект“, ако изобщо го правят, за тях това са глупости - градска легенда, която може с лекота да отхвърлиш: провалят се хирургически операции, нараства раждаемостта, увеличава се насилието, шизофрениците изпадат в амок, неща, които срещаш в жълтите вестници. - Фивърбридж се смръщи. - Обаче колкото повече мислех за това и го проучвах, толкова по-добре осъзнавах, че луната и по-специално пълнолунието винаги е оказвало наистина необяснимо влияние върху живота на земята и особено върху дневните животни. В началото е представяно като страх, както вие сам току-що казахте. По-късно се е смятало, че предизвиква лудост, дори ликантропия. - Тук махна презрително с ръка. - Наскоро това беше отхвърлено и днешната наука просто му обърна гръб, както често прави, когато се сблъска със стари вярвания и поведенчески модели, които не могат да бъдат лесно разбрани от модерния човек. Въпреки това обаче влиянието съществува. И аз реших да установя какво го причинява. Той стана и закрачи из помещението. -      Изчетох всеки доклад, проучих всички разкази за влиянието на луната. Разглеждах проблема от различни гледни точки: психологическа, физиологическа, еволюционна. И макар да можех да докажа, че исторически пълнолунието е оказвало голямо влияние, не можех да открия причината. Докато не попаднах на кацанията на „Аполо“ на Луната. Това беше толкова неочаквано, че Лоугън се смръщи. -      Моля? Фивърбридж се засмя на объркването му. -      Точно така. Знаете, че когато „Аполо 11“ се връща от Луната, донася множество килограми лунни камъни, грижливо опаковани в метална кутия, запечатана така, че да се запази ниско налягане, подобно на лунното. Обаче, когато астронавтите кацат на земята, кутията се разхерметизира. Съсипана. - Той се върна при лабораторната маса и се наклони към Лоугън. - И това не е всичко. Шест пъти мисии на „Аполо“ се връщат с лунни камъни в херметични кутии. И шест пъти, независимо какво опитвали, когато са се връщали на земята, кутиите били разхерметизирани. - Той направи пауза. - Можете ли да предположите защо? Лоугън поклати глава. -      Нямам ни най-малката представа. Фивърбридж се засмя отново. -      Заради праха. -      Моля? -      Прахът. Лунният прах. Нали разбирате, на Луната няма вятър. Няма вода, значи няма ерозия. Не е като на Земята, където скали и камъчета стават гладки и кръгли чрез процеса абразия. На Луната прахът е фин, но остър като нож. По същество представлява дребни частици пулверизирано стъкло. Той не просто покрива лунната повърхност, а се носи като облаци на около осемдесет километра от Луната. Издига се на потоци, никой не знае точно защо. Някои правят предположение, че това е „фон- тановият модел“: радиацията от Слънцето откъсва атоми от лунния прах, зарежда ги положително и е причина за издигането им от слънчевия вятър. През 2013 НАСА дори изпрати сателит - Изследовател на лунната атмосфера и прах, или ИЛАП, за да проучи тази атмосфера от прах. Шест месеца по-късно преднамерено го блъскат в тъмната страна на Луната. Доколкото знам, данните още се анализират. Той се оттласна от масата и отново закрачи из помещението. -      Запитайте се: какво е лунната светлина? Тя е просто видимата радиация на Слънцето, отразяваща се от Луната. Обаче не преди да е филтрирана през този облак странен лунен прах. Когато продължих с анализите, открих, че при подходящи условия този прах променя качеството на светлината: чрез разпределение на дължината на вълната и поляризацията - всъщност кръгова поляризация. Тези условия включват бурни прояви като слънчевите пламъци и други подобни. Обаче аз започнах да правя предположения: възможно ли е, когато дневните животни видят тази светлина с променено качество, тя да влияе така на мозъка, че да предизвика промени в поведението? И достатъчна ли е пълната луна сама по себе си да постигне това? Фивърбридж отиде при голямата маса, опряна в задната стена на помещението, след това махна на Лоугън да дойде. -      Това беше началото на работната хипотеза: способността на тази специална, поляризирана лунна светлина, когато влезе в мозъка, да предизвика необичайна реакция: страх, раздразнителност, агресия. И като всеки добър учен, трябваше да я проверя. А това означаваше не само да създам лунна светлина, а лунна светлина, филтрирана през еквивалента на лунния прах. И всичко това в лабораторна обстановка. Оказа се много продължителен и труден процес. По това време спъван и от моето състояние на горчивина. Той направи пауза, гледаше внимателно Лоугън, за да види какво впечатление му бяха направили неговите думи. -      След това обаче тайно се настаних тук, в тази лаборатория. Захванах се отново за работа, с нова надежда и ентусиазъм. Започнах със самата лунна светлина. Както може би знаете, видимата светлина има нещо, известно като цветна температура, която се измерва в келвини. Цветна температура над пет хиляди келвина е известна като „студен цвят“. Слънцето, което е абсолютно черно тяло31, излъчва светлина, която прониква в нашата атмосфера с цветна температура близо шест хиляди келвина. Луната, която е „по-топъл“ цвят, има лека температура от около четири хиляди. За сравнение: пламъкът на една свещ е близо осемнайсет хиляди келвина. Той докара при тях високата метална конструкция, на която висеше лампата с форма на барабан, която Лоугън бе забелязал, когато за първи път влезе в сградата. -      Тази лампа е известна на технически език като Прожектор на Фреснел. Необикновената текстура на Фреснеловата леща позволява равномерна светлина, която по краищата отслабва или почернява точно както ние възприемаме лунната светлина. Прожекторът е металохалогенен - използва живачни пари - как само звучи, нали? - и произвежда светлината с помощта на арка, а не с нажежаваща се жичка. Прожекторите са много качествен светлинен източник и са ужасно скъпи. - Фивърбридж потупа прожектора, който имаше размерите на половин варел за нафта. Той леко се залюля на своята конструкция. - По двайсет хиляди долара парчето. Има крушка с мощност 18 келвина, може да хвърли три и половина метров кръг светлина от 16 лумена на квадратен сантиметър на почти двайсет метра. Не съм го използвал на пълна мощност или поне не за сегашните ми проучвания. Достатъчно е да кажа, че след задълбочени изследвания стигнах до извода, че този светлинен източник, разположен подходящо, най-много наподобява начина, по който лунната светлина пада на земята. Той отиде до близката лавица, издърпа голяма пластмасова кутия и я сложи на работната маса. -      Щом постигнах истинската температура на лунната светлина, трябваше да симулирам ефекта от минаването на слънчевите фотони през праховата атмосфера на Луната и на път към Земята да минат за втори път през праха. Това означаваше: първо, изучаване на специфичната химическа природа на лунния прах, която беше добре документирана от НАСА. Второ, прилагане на точните филтри за нейното пресъздаване. Професорът вдигна жалузите на прожектора, след това отвори пластмасовата кутия и извади от нея парче бяло стъкло и го постави пред лещата. След това повтори операцията и я потрети, добавяйки различни филтри. Като свърши, се обърна отново към Лоугън. -      Това пресъздава лунна светлина, филтрирана през атмосферата от прах на Луната, както биха я видели от Земята преди петстотин години. -      Защо точно петстотин години? - попита Лоугън. -      Защото нашата атмосфера, доктор Лоугън, през последните петстотин години се насити със замърсители от изкопаемите горива, парниковите газове и каквото още се сетите. -      С други думи, хипотезата ви е, че въздействието по онова време е било много по-силно, отколкото днес. -      Точно така. Затова има толкова много свидетелства на очевидци на странно и необяснимо поведение в ранните документи, които имат връзка с пълнолунието. А сега моля за внимание. Ще демонстрирам ефекта на пълната луна. - Ученият отиде до далечния край на помещението, взе една от животинските клетки и я сложи на масата. -      Северни късоопашати земеровки - поясни той. След това бръкна под работната маса, извади чифт дебели гумени ръкавици и си ги сложи. - Те са отровни - продължи той, - но са съвършените бозайници за нашите проучвания. - Отвори клетката, извади едно, после второ от тези създания с размерите на морско свинче, покрити с мека сива козина. Те стояха на масата сънливи и покорни, очевидно току-що събудени. -      Наблюдавайте внимателно - каза Фивърбридж, докато отместваше прожекторната стойка настрани от масата, и застана зад нея. -      Не гледайте в прожектора - предупреди го Лора Фивърбридж, проговаряйки за първи път, откакто баща ѝ започна с обясненията. - Гледайте в земеровките. Тя отиде до стената и загаси лампите. Помещението потъна в мрак. След секунда се чу щракване и прожекторът светна, обливайки в светлина животинките върху работната маса. А тя, както Лоугън забеляза, беше слаба и бледа, с почти призрачен жълт оттенък - точно като лунната светлина. В началото не се случи нищо. След това създанията започнаха да показват признаци на безпокойство. След секунди то се превърна в раздразнителност. Те взеха да се боричкат, издавайки тихо цвърчене, и предпазливо да се обикалят. Изведнъж едната земеровка се хвърли върху другата, която я посрещна с предните си нокти. Доктор Фивърбридж побърза да изгаси прожектора. В същия момент Лора щракна електрическия ключ и лампите над главите им светнаха. А животинките веднага се върнаха в първоначалното си сънливо и покорно състояние. -      Е, какво ще кажете? - попита ученият, докато връщаше създанията обратно в тяхната клетка и я остави на лавицата. -      Аз... - Лоугън не знаеше какво да каже. Беше толкова необичайно, толкова по-различно от онова, което очакваше. Осъзна, че доктор Фивърбридж и неговата дъщеря са прави. Това наистина беше новаторско изследване - може би дори революционно. -      Значи можете да предизвикате това поведение, когато пожелаете? - попита най-накрая той. -      Да, в повечето случаи. Досега за нашите опити сме използвали само малки бозайници. Ако желаете, мога да повторя експеримента с други видове: бели мишки, качулати плъхове, полевки. Резултатът ще бъде същият: забележимо отклонение от обичайното поведение. -      Защо точно тази светлина въздейства така силно на мозъка? - полюбопитства Лоугън. -      Помните ли въпроса, който зададох за ранните хоминиди? Аз смятам, че става дума за еволюционно развитие, което е отнело стотици хиляди, може би дори милиони години. Дневните животни спят през нощта, за да се скрият от хищниците, а опасността ще бъде най-голяма в нощи с пълна луна. Това е записано в генетичния ни код. Специалните качества на тази светлина подсъзнателно вдигат хормоналното ни равнище до тавана. В кръвоносната ни система нахлува адреналин, задейства се реакцията „бий се или бягай“. Някои създания могат да избягат. Други, като земеровките преди малко, стават нетипично агресивни... много агресивни. Моят собствен анализ показва, че с течение на хилядолетията, след като нашите естествени врагове измират, агресивното поведение става норма. -      А ако нашата атмосфера беше чиста от смога и различните частици? Това девиантно поведение би ли се върнало по пълнолуние? Имам предвид при хората? -      Да. Разбира се, в зависимост от личностните емоционални и физически особености. Лоугън се опита да събере мислите си и да разбере онова, което току-що беше видял. -      Кевин Пейс и покойният господин Периман знаеха ли за това? - попита той. -      Само косвено. Те действат, по-точно действаха в случая на горкия Марк, като контрола: проучваха същите създания като нас, но в нормални атмосферни условия и околна среда. Фивърбридж се извърна за миг. Когато отново се обърна към Лоугън, безгрижното преподавателско настроение се бе изпарило и в очите му внезапно се беше появила болка. -      Доктор Лоугън, разбирате ли проблема сега? Моите теории бяха осмени до степен, че за мен стана нетърпимо да живея с това. Какво ще кажат, ако публикувам допълнителни данни? Веднага си представям подигравателните заглавия: „Учен твърди, че космическият прах причинява лудост“. Не бих го понесъл. - По лицето му се изписа тревога. - Не, не бих. -      Затова трябва да бъдем колкото може по-изчерпателни, докато завършваме изследванията - обади се Лора Фивърбридж. Тя говореше с тих, успокоителен глас. - Да документираме всичко. Да продължим, както досега: педантично и грижливо. Ще натрупаме достатъчно доказателства, които да издържат на всяка проверка от колеги, която могат да ни стоварят. Татко, вече сме близо. Единственото, от което имаме нужда, е време. Разбира се, стига доктор Лоугън да ни го даде. След тези думи тя потъна в мълчание. И двамата - баща и дъщеря - загледаха енигмолога. Лоугън си пое дълбоко дъх. Това очевидно беше революционно изследване. Ако бъде преждевременно спряно, светът би бил по-беден без него. И със сигурност ще се лиши от един блестящ учен. -      Само ни дайте малко време - каза Лора почти умолително. Тя се приближи към него и отново го хвана за ръкава. - Време да свършим работата си. След това може да направите това, което ви диктува вашата съвест. Лоугън погледна бащата, после дъщерята. В момента осъзна нещо, което още не му беше хрумвало. Напълно възможно беше тяхното изследване да хвърли светлина върху убийствата, които Джесъп толкова отчаяно се опитваше да разреши. -      На никого няма да кажа - обеща той с тих глас. - Поне докато не свършите с изследването. Може би то ще помогне да установим какво се случва тук в гората. Междувременно, ако има начин да ви помогна, ще го направя. Настъпи продължително мълчание. След това Чейс Фивърбридж се усмихна леко и кимна. Лора пусна ръкава на Лоугън и взе ръката му в двете си ръце. -      Благодаря ви - каза тя. - Благодаря от името на двама ни.     21.     В дните, които последваха, заради онова, което беше видял и научил в тайната лаборатория в гората зад пожарната станция, Лоугьн се оказа в състояние на морална несигурност. Нямаше съмнение, че работата на възрастния доктор Фивърбридж е важна. От друга страна, начинът, по който беше станал по същество жив мъртвец - макар че Лоугьн напълно разбираше причините - беше, меко казано, безвкусен. Истината обаче беше, че не може, поне засега, да каже на Джесъп или на някой друг за случилото се. Това не само щеше да сложи край на изследването на учения, но и почти сигурно край на неговия живот. С минаването на дните той отново се потопи напълно в своята собствена работа, чувствайки се доволен да се държи настрана и да остави полицията да си свърши работата. Джесъп сдържа обещанието си и се отдръпна. Когато Лоугьн отново беше поканен на вечеря в дома на рейнджъра, разговорът се въртеше основно около философията, френската кухня и разни безвредни местни клюки. Лоугьн вече беше харесал Сюзън и до края на вечерята се чувстваха почти като стари приятели. Доколкото енигмологът разбра, относно убийствата Джесъп беше склонен да се присъедини към мнението на Креншоу. В края на двете усилни седмици Лоугьн успя да свърши по-голямата част от работата си по монографията. Това, че почти не напускаше „Клаудуотър“, очевидно доставяше удоволствие на директора Грег Хартсхорн, който несъмнено беше чул с неудоволствие за проучванията му във връзка със скорошните смъртоносни инциденти. Един ден, след като беше прескочил с колата до Саранак Лейк, за да купи някои дреболии, случайно срещна Харисън Олбрайт, който беше дошъл в града да попълни запасите си в местния ловно-рибарски магазин. Лоугьн се беше забавлявал с лекцията на Олбрайт в „Клаудуотър“ и книгите му и от благодарност, че не го беше издал, му предложи да го почерпи един обяд. Олбрайт отказа с обяснението, че е минал изцяло на заешко и еленово месо, убивайки животните с лък. Показа му току-що закупен пакет стрели като доказателство на думите си. Прие обаче да пият по едно кафе и двамата бързо потънаха в оживен разговор за поезия и литература. Лоугьн откри, че се радва на компанията на Олбрайт: той наистина имаше много необичайно литературно образование и беше водил интересен живот в съчетание с мирогледа и уменията на истинско горско чедо. Лоугьн не беше срещал човек като него. Той избягваше всякакви въпроси за тайнствени и тревожни горски обичаи и Олбрайт, изглежда, оцени това по своя малко недодялан начин. По ирония на съдбата единствените му други излизания от артистичната колония „Клаудуотър“ бяха за посещения на пожарната станция, където беше лабораторията на Лора Фивърбридж. Въпреки че не одобряваше тайния живот на възрастния учен, по причини, които не можеше да си обясни, се чувстваше привлечен от него и дъщеря му. Лора имаше бърз, нетърпелив научен ум и въпреки неодобрението си Лоугън бе впечатлен от нейната саможертва за доброто на баща ѝ. Първото му посещение беше в един късен предобед. Намери Лора сама в лабораторията. Те се разходиха из гората, бъбрейки напосоки как върви нейната работа, и по случайност се озоваха в подножието на пролома Мадър - мястото, където беше намерила трупа на оцеляващия. На връщане тя предположи, че Лоугън иска да говори отново с баща ѝ, и му предложи да дойде късно следващия петък, когато Пейс, техният лабораторен помощник, щеше да замине за почивните дни. Лоугън се съгласи. Не можеше да не изпитва нарастващо възхищение от тази умна, състрадателна, вярна и отдадена на науката жена. При следващото му идване в петък Лора го заведе в тайната лаборатория в гората, където доктор Фивърбридж очевидно го очакваше. Лоугън отново попита за работата и възрастният мъж оживено започна да описва напредъка, който беше постигнал, откакто се бяха срещнали. Енигмологът отново бе поразен от блестящия ум и научната харизма на този човек. Най-сетне освободен от заяжданията на своите колеги, той не показваше емоционалната ранимост или унинието, които Лора беше описала. При обсъждането на работата му направи още една демонстрация пред Лоугън как може да предизвика лунния ефект. Този път обектът беше нощно животно - плоден прилеп. Лоугън научи, че възрастният учен провежда своите най-револю- ционни изследвания в още една лаборатория в лабораторията, до която настоява никой друг да няма достъп, дори дъщеря му Лора. Той обясни, че когато завърши работата си така, че да е удовлетворен, ще позволи на Лора да публикува резултатите от свое име. -      Това е най-малкото, което мога да сторя, като се имат предвид жертвите, които направи за мен - обясни той. -      Какво ще правите после? - попита Лоугън. -      Ще се пенсионирам. Нали разбирате, това е задачата на живота ми и тя е почти изпълнена. Ще отида някъде далеч. Винаги съм харесвал Ибиса. Или може би крайбрежието на Амалфи. Или Санторини. Място, където няма да бъда заобиколен от всичко това. - Той махна с ръка към уредите и се усмихна. - И кой знае? Може името ми да бъде реабилитирано. А може би не. Но тогава вече няма да ме е грижа, защото аз ще знам, както и Лора, че сме успели. Че бях способен да стигна до края на пътя. А това е най-важното! Лоугън се сети за своята собствена монография, която го чакаше в „Клаудуотър“, и кимна мълчаливо. Напълно разбираше това чувство.     22.     На следващата вечер, когато Лоугън се върна от хотела след вечеря, откри Рандал Джесъп седнал на верандата на вилата му. Рейнджърът седеше на същото място на стълбите, където преди две седмици и половина енигмологът беше намерил Пейс, лабораторния техник на Лора Фивърбридж, да го чака. -      Рандал - поздрави го Лоугън, когато рейнджърът стана, за да си стиснат ръцете. - Приятно ми е да те видя. Заповядай вътре. Двамата влязоха. Джесъп свали шапката си и я закачи на облегалката на едно от креслата, след това се настани на ъгловия диван. -      Мога ли да ти предложа питие? Кафе, чай или нещо по-силно? -      Благодаря, не искам нищо. Лоугън се настани срещу него, питайки се за какво ли е дошъл. Не се бяха виждали, откакто вечеря за втори път в дома му преди повече от седмица. Това определено не приличаше на посещение от учтивост. Точно обратното: беше очевидно, че нещо тежи на Джесъп. Изражението на лицето му можеше да бъде описано само като тревожно. -      Някакъв напредък? - попита Лоугън, като внимаваше да не придаде на въпроса твърде сериозен оттенък. -      Не. Групите за издирване приключиха работа, без да открият каквото и да било - нито използваеми доказателства, нито побеснели животни. Всъщност чакаме, а на мен това изобщо не ми харесва. -      Чакате? -      Следващото пълнолуние. Лоугън кимна разбиращо. Не са намерили убиеца, помисли си той. Затова сега чакат то или той да нанесе отново удар. Знаеше, че подобен подход е като кост в гърлото за Джесъп. -      Кога ще има? - попита той. -      Пълнолуние? След два дни. Два дни. -      Сигурно имате някакъв напредък? Джесъп въздъхна. -      Креншоу още държи екип от щатски полицаи да следят колибата на Соул Уодън. Просто за всеки случай. А аз прекарах доста време в Пайк Холоу да разследвам, доколкото мога, клана Блейкни. Както можеш да си представиш, резултатите са твърде незначителни, макар че може би попаднах на неочаквана следа. Според местните това е мястото, откъдето най-вероятно идват неприятностите. Креншоу държи под око и техния имот. -      А ти какво мислиш? И според теб ли неприятностите идват оттам, ако изобщо има такива? Вместо да отговори, Джесъп на свой ред зададе въпрос: -      Кажи ми, Джеръми, защо отиде за втори път в лабораторията, помещаваща се в бившата пожарна станция? Пристъпът на притеснение, което Лоугън изпита, му напомни за неговото съучастие. -      Откъде знаеш? - попита той. Джесъп махна с ръка, сякаш искаше да каже: Позволи ми и аз да имам някои тайни в занаята. Лоугьн започна трескаво да мисли. Каза второто ходене. Значи Джесъп бе известен само за двата пъти, когато Лоугьн беше ходил там през деня, но не и за нощните му посещения. Освен ако не знаеше повече, отколкото казваше, за да се опита да издои от стария си приятел информация. Той се вгледа по-внимателно в Джесъп, но не видя подозрение по лицето му. Всичко, което усети, бе загриженост, безсилие и някаква степен на безпокойство. -      Първия път, когато отидох, беше да попитам за Марк Периман, лабораторния помощник, третата жертва. Срещнах Лора Фивърбридж. Поговорихме малко за същността на нейната работа. -      И каква е тя? -      Изучава лунния ефект върху малки дневни бозайници. -      Лунният ефект? - повтори Джесъп. -      Това е теорията, която твърди, че луната и особено пълната луна има необикновено влияние върху създанията. При хората се предполага, че предизвиква увеличение на престъпността, на забременяванията, на смъртността при операции. Такива неща. Макар да се чувстваше малко неловко, той спомена само най-сензационните и невероятни феномени, свързвани с лунния ефект. Направи го, защото осъзна, че е в негов интерес да притъпи любопитството на рейнджъра към горската лаборатория. -      Каза ли ти какво се случи с баща ѝ? - продължи да пита Джесъп. -      Донякъде - отговори уклончиво Лоугьн, защото не искаше да лъже Рандал. -      Това не обяснява второто ти ходене - кимна Джесъп. -      Защо се интересуваш? -      Бъди така добър, разкажи ми. Лоугьн вдигна рамене. -      Няма нищо тайно. Беше просто посещение на учтивост. Трябва да знаеш, че когато работиш тук по цял ден: пишеш и проучваш, започва да ти доскучава. Разходихме се малко из гората. Смятам работата ѝ за интересна. В края на краищата, аз съм енигмолог и явления като този лунен ефект са по моята част. -      И това е всичко, което правят там? Изучават лунния ефект? -      Това е всичко, което знам. -      Ако ме питаш, ми звучи като шарлатанство. Псевдонаука. Лоугьн си позволи лека усмивка. -      Е, аз не се интересувам само от нейната работа, но и от нея самата. Джесъп току-що беше извадил своя вездесъщ бележник, за да си запише нещо. Сега спря, повдигна вежди и подхвърли: -      Не знаех, че си толкова бърз. -      О, не, нямам предвид това. Просто сме един вид сродни души, защото и двамата работим в периферията на науката. Рейнджърът кимна бавно. Тревожното изражение не беше изчезнало от лицето му. -      Какво точно те притеснява? - попита Лоугьн. Вместо да отговори, Джесъп пъхна бележника в джоба си и стана. Лоугьн също се изправи. Чувстваше се зле заради онова, което знае за Чейс Фивърбридж и не споделя с приятеля си. Но просто не можеше да предаде Лора. Не само беше дал дума, но и не искаше да носи отговорност за самоубийството на възрастния човек. -      Не знам - най-сетне отговори Рандал, прекъсвайки мислите на своя състудент. - Не и със сигурност. Както вече казах, може би разполагам с неочаквана следа. Както и да е, още я проверявам. Ако науча нещо по-конкретно, може би ще бъда и по- словоохотлив. - Той закрачи към вратата, но насред път се спря и обърна. - И не забравяй, след два дни ще има друго пълнолуние. Не бива да се пропуска и нещо друго: докато истинското пълнолуние продължава само кратки мигове, луната изглежда пълна поне още три нощи. -      Какво искаш да кажеш? -      Само това: в следващите дни, приятелю мой, трябва да си много внимателен. - След тези думи рейнджърът стисна отново ръката на домакина си, кимна, излезе през входната врата и потъна в нощта.     23.     Бяха минали почти четиресет и осем часа, когато Лоугън отново се чу с Джесъп. Мобилният му телефон започна да звъни, докато седеше в хола на вилата и четеше черновата на заключителния аргумент на своята монография. -      Лоугън - каза той в слушалката. -      Джеръми? Рандал се обажда. -      Здравей, приятелю, какво става? Настъпи пауза. -      Джеръми, направо не зная как да ти го кажа, как да те помоля за това... Тонът на рейнджърът беше странно сдържан, почти предпазлив. -      Какво да ме помолиш? -      Помниш ли разговора ни от онзи ден? Когато споделих, че проучвам следа и че ще ти кажа повече, ако науча нещо определено? -      Да. -      Е, научих и трябва да поговорим сега. Колко странно! -      Добре. Утре сутринта удобно ли ти е? -      Не, мисля, че трябва да поговорим сега. Бих искал да се срещнем. Лоугън погледна часовника си: осем без петнайсет. -      Тази вечер? Какво е, че не може да почака? -      Когато се видим, ще ти кажа. -      Така да бъде. Къде си сега? Вкъщи? -      Не. Намирам се в далечния край на Пайк Холоу, близо до парцела на Блейкни. Знаеш ли кръчмата на Фред? -      Имаш предвид бара в Пайк Холоу? -      Точно така. Да се видим там колкото може по-скоро. -      Щом мислиш, че е толкова важно - добре. -      Благодаря. Ще те чакам при Фред. Трябва да проверя още едно-две неща, но във всички случаи ще бъда там преди теб. Лоугън прекъсна връзката. За момент остана неподвижен, загледан замислено в нищото. След това стана, облече си якето, взе ключовете на джипа. Излезе от вилата и тръгна надолу по пътеката към паркинга. Над главата му в свежото нощно небе луната висеше пълна и жълта. 24.     Вече минаваше осем, когато Сам Уигинс излезе от главната улица на Пайк Холоу на 3А и пое на запад. Старата му „Хонда Сивик“ - напоследък бръснарницата му не вървеше кой знае колко и той не можеше да си позволи по-нова или по-голяма кола, след като старият му пикап „Форд“ предаде преди година богу дух - се задруса и затрака, докато се движеше по набраздения път. Той погледна през предното стъкло нагоре към пълната луна, която едва се виждаше през плетеницата от клони над главата му, с униние в душата. На пътническата седалка до него Бъстър, неговият джак ръсел териер, скимтеше и хленчеше. Знаеше, че е лудост. По неписано правило всички останали жители на Пайк Холоу си бяха по къщите зад заключените врати със затворени капаци на прозорците и угасени лампи. А ето го него, поел към връх Десълейшън. Е, не точно към Десълей- шън, но много по-близо до него, отколкото му се искаше да бъде. Причината беше леля му Гъртруд, която живееше в стара каравана „Еърстрийм“ в гората на около тринайсет километра западно от Пайк Холоу. Тя нямаше кола и разчиташе на Сам да ѝ носи консервирани храни, да тегли социалната ѝ помощ, да взима оскъдната ѝ поща от наетата пощенска кутия, да пълни газовата ѝ бутилка и най-важното: да ѝ доставя евтината водка в двулитрови пластмасови бутилки, с която преживяваше. Гъртруд Рандовски беше един от най-яростните алкохолици, които познаваше, и след смъртта на мъжа ѝ, който успяваше да я контролира, нещата само се бяха влошили. Пиячката беше свършила и само страхът от нейния трупащ се гняв бе накарал Сам да поиска от Фред да му даде половин дузина бутилки и да поеме към караваната. Сега Бъстър започна да скимти по-силно. Сам не можеше да го вини. Мина с трепет край стария имот на Блейкни - тесния черен път вляво, силно обрасъл, на чийто вход едва се виждаше на лунната светлина празната патрулка на щатската полиция. Тази кучка Гъртруд. Дори не беше негова истинска леля, а на покойната му жена... но вижте го сега, да се кланя и угажда на всяка нейна прищявка, все едно е някой лакей. Някой ден, мислеше си той мрачно, докато взимаше първия завой, а след него и другия, тези бутилки водка „Старият Петербург“ ще я вкарат в гроба. И макар че никога не би го казал на глас: колкото по-скоро, толкова по-добре. След това щеше да може да посвети цялото си свободно време, за да прави изкуствени мухи и да ловува неуловимата сьомга из ручеите... Буум. Мамка му, какво беше това? Спукана гума? О, боже, това беше последното място, където би искал да сменя гума. Той намали скоростта и продължи почти ходом напред. Да, отпред вдясно имаше яки вибрации. Спря, изгаси двигателя, но остави фаровете да светят, докато мислеше. Имаше три възможности: да слезе и да смени гумата с резервната, да се опита да се върне вкъщи по джанта или просто да остави колата и да тръгне пеша. Веднага отхвърли последната възможност. В никакъв случай нямаше да върви пеша обратно до Пайк Холоу покрай парцела на Блейкни. Не и по време на пълнолуние и когато щатският полицай, който трябваше да ги наблюдава, беше отишъл да вечеря или кой знае какво. А връщането по джанта не беше по-добра възможност, защото включваше разходи, които не можеше да си позволи. С въздишка отвори жабката, извади фенерчето, което държеше там, и неохотно отвори вратата. Застана до колата, преглъщайки трудно, огледа се наоколо, напрегнал всички сетива докрай, готов да се хвърли в колата и да заключи вратите, ако нещо му се стори подозрително. Над главата му имаше пролука в дървесната стена и луната се виждаше добре - почти смешно голяма, а ясното нощно небе ѝ позволяваше да потапя в жълта светлина околността. Нямаше вятър и безбройните дървета, които го заобикаляха, сякаш стояха мирно в очакване на нещо. Остави шофьорската врата отворена, светна фенерчето и заобиколи предницата, отново хвърли поглед наляво, след това надясно и клекна, за да провери гумата. За негово облекчение изглеждаше наред. Просто беше потънала в дълбокия коловоз, който се простираше покрай банкета на осеяното с дупки шосе. Беше пропаднал в него, без да забележи. Той се изправи. Време бе да свърши тази тъпа работа и да се прибере бързо вкъщи. Но точно когато тръгна да се връща в колата, нещо късо и космато със скимтене се стрелна между краката му и потъна в мрака отвъд автомобила. Бъстър. Беше скочил от предната седалка, докато проверяваше гумата, и избяга. - Мамка му, това вече е върхът... Вярно, че Бъстър не беше Рин Тин Тин32, но имаше достатъчно смелост и не беше типично за него да побегне. Още по-малко да зареже своя господар. Нещо трябва да го бе уплашило, и то толкова, че да го накара да забрави своите обичайни инстинкти. Сам не пропусна да забележи, че Бъстър беше побягнал в противоположната посока на парцела на Блейкни. -      Бъстър! - повика го той и тръгна в посоката, в която беше побягнало кучето - тъмната стена от дървета. -      Бъс... Внезапно той млъкна насред вика си. Някакъв инстинкт му каза да мълчи, да бъде тих като гроб. Изгаси фенерчето. Сега светлина идваше само от фаровете на колата и отворената предна врата. Първоначално не забеляза нищо особено. След малко обаче усети миризмата. По-скоро воня - мускус и гнилоч. Последва я звук, какъвто Сам никога не беше чувал: някаква смесица между ръмжането на подивял вълк и дълбокото гърлено грухтене на мъжки лос. Прозвуча доста близо. Сам Уигинс беше прекарал целия си живот в Пайк Холоу. Беше пораснал с историите за странни неща в дълбоките гори така, както другите деца порастват с Червената шапчица и Мечо Пух. С течение на годините бе започнал да ги възприема като божа истина - в една или друга форма - и беше правил стъпки да ги избягва. Така бе успял да не се сблъсква досега лице в лице с този звук и миризма на злото. Дълго време остана като вкопан от изненада и страх. Почувства топла струя, когато пикочният му мехур се изпразни. Смрадта се усили: гнусна, кисела, козеподобна. В близкия до пътя шубрак се чу пукот. Тогава чу звука отново: дрезгав и лаком. Лаком за кръв и разкъсване на плът. Изведнъж сто неща започнаха да се случват едновременно. Неочаквано Сам отново имаше крака и се втурна около предницата на колата, буквално хвърляйки се вътре, докато от близката орлова папрат се чу силен трясък. В последния възможен момент той успя да протегне ръка, да затвори вратата и да я заключи в същото време. Фенерчето му, което беше паднало на пода пред пътническата седалка, се търкулна назад и през прозореца той видя нещо отвън, което прогони всички разумни мисли от главата му. Зацвили от ужас и удивление и зарита с крака, докато нещото отвън започна да удря колата му е невъобразима ярост. В този момент светлината сякаш се усили. Ревът внезапно се смеси с друг. Колата му отново се разлюля от яростното нападение. В този момент Сам се свлече до централната колона на тойотата и припадна. Над него се спусна милостиво забвение.     25.     На Лоугън му трябваше повече време от очакваното, за да стигне до Пайк Холоу. За разлика от по-раншните му идвания, сега по пътя имаше движение - разнебитен стар пикап с дървени странични панели на товарния отсек, който очевидно превозваше старо желязо и не можеше да вдигне повече от петдесетина километра в час. Лоугън не успя да го изпревари на тъмния, виещ се път. За негово облекчение при отклонението за 3А пикапът продължи по главния път. След като зави по второкласното шосе, успя да навакса малко от изгубеното време. Въпреки това беше почти девет, когато пристигна в селцето. Щом наближи отклонението за Пайк Холоу обаче, забеляза на пътя пред себе си, малко след завоя, просветващи синьо-червени сигнални лампи. Обхвана го любопитство, затова продължи направо и взе няколкото завоя до мястото. Пред него се откри забележителна гледка. На банкета около двеста метра пред третия завой стояха три патрулки на щатската полиция и две линейки. Сигналните им лампи трескаво проблясваха. Зад колите се забелязваше движение на черни силуети, а по стената от дървета се плъзгаха светлинните лъчи на мощни фенерчета. Тъй като изведнъж го обхвана много лошо предчувствие, Лоугън спря на банкета и угаси двигателя и фаровете. Остана известно време на мястото си, за да наблюдава сцената. Чуваха се откъслеци от приглушени разговори, сред които изпъкваше един рязък, тревожен глас, който от време на време се издигаше над мърморенето, преди да замлъкне отново. Докато наблюдаваше, Лоугън видя едрата фигура на Креншоу тромаво да минава пред чифт автомобилни фарове, преди отново да изчезне в мрака. Дори от това разстояние почувства как го залива ужасно предчувствие. Въпреки това слезе от джипа, затвори вратата и тръгна натам потайно, крачейки по банкета, като внимаваше рейнджърите и най-вече Креншоу да не го забележат. Когато наближи, видя още две коли. Едната беше пикап на горските рейнджъри. Приличаше на този на Джесъп. Шофьорската врата беше отворена. Точно пред нея стоеше някакъв очукан чуждестранен седан. „Очукан“ беше слаба дума - дори от мястото, където стоеше, Лоугън можеше да види, че колата е развалина: по покрива, страните и предния капак се виждаха големи вдлъбнатини. По предното стъкло личаха следите от удари, от които излизаше цяла паяжина пукнатини. Някакъв мъж седеше върху предния капак от другата страна на колата. Дрехите му бяха раздърпани, раменете смъкнати. Беше заобиколен от щатски полицаи с бележници и диктофони в ръка. Лошото предчувствие на Лоугън се усили. Вече се намираше близо до линейките и видя група парамедици, наведени над нещо, което приличаше на нарязана купчина дрехи и сурово месо. Още крачка напред и изведнъж, когато иззад фаровете се показа един от рейнджърите, сцената стана ужасяващо разбираема. Лоугън видя лесно забележимата широкопола рейнджърска шапка. Обичайният ѝ тъмнозелен свят сега изглеждаше черен и покрит с мръсотия. А онова, което приличаше на безформена купчина кървави дрехи, всъщност беше човешко тяло - разкъсано до степен да загуби всякаква човешка форма. Лоугън различи рейнджърската раменна значка сред разкъсаните останки. Накрая, за свой най-голям ужас, в единия край на бъркотията видя главата на своя приятел Рандал Джесъп. Тя беше ужасяващо раздрана и деформирана, но въпреки това напълно разпознаваема. Очите бяха отворени и на светлината от прожекторите на криминалистите сякаш гледаха право в него. -      Ей! - Лоугън излезе от парализата си, когато чу вика. Той погледна към мястото, откъдето беше чул гласа, и видя Креншоу, който го бе забелязал и го наближаваше с бързи крачки. - Това е местопрестъпление! - излая полицаят. Въпреки ужасното замайване, което заплашваше да го повали, Лоугън забеляза, че Креншоу изглежда по-гневен от обичайно. Нещо повече: полицаят имаше необичайно тревожен вид. -      Отстъпете назад! - каза той грубо, когато пристъпи към Лоугън, готов физически да го отстрани. Обаче енигмологът просто стоеше на мястото си и макар вече да не гледаше към страшната сцена, беше неспособен да помръдне. Чу Креншоу да въздиша, после да измърморва ругатня. -      Да - каза той след миг, - това е Джесъп. -      Какво се е случило? - чу Лоугън гласа си. Креншоу направи пауза, преди да отговори. -      Добре, само този път ще ви кажа какво знаем, защото бяхте приятели и сте учили заедно. Иначе щяхте да видите среден пръст от мен. Изглежда е пътувал на изток към Пайк Холоу. Спрял е тук, когато е видял да се извършва нападение срещу шофьора на хондата. -      Какво нападение? - попита сковано Лоугън. -      Точно това се опитваме да разберем. Жертвата не е твърде отзивчива, както можете да чуете сам. - Сякаш по поръчка мъжът, седнал върху края на предния капак, започна диво да жестикулира. Ръцете му махаха, сякаш се опитваха да отблъснат нещо ужасно. В същия миг изпищя кратко и пронизително. Въпреки тъгата, ужаса и засилващото се усещане, че се вцепенява, Лоугън се насили да зададе още един въпрос, защото знаеше, че това е последната възможност да го направи. -      Соул Уодън? -      Според моите хора тази вечер човекът не е излизал от къщата си. От другата страна на парцела на Блейкни се носеше голяма шумотевица. -      Каква шумотевица? -      Нямам представа. Моят човек, който първи се е озовал тук на местопрестъплението, не можа да ми я опише добре. Странно нещо. Спомена нещо за вой, но не такъв, какъвто някога е чувал. Както и трясъци. - Креншоу, който си беше изработил нещо като смразяващ поглед, изправи рамене. - А сега, доктор Лоугън, трябва да си вървите. Не ме карайте да ви отстраня насила от местопрестъплението. След кратко колебание Лоугън кимна. Креншоу си тръгна. При него дойде един от рейнджърите и той веднага поиска номера на полицая, оставил патрулката пред жилищата на Блейкни, за да слезе в Пайк Холоу да вечеря. След това обсъдиха дали парцелът на Блейкни има заден вход и как се стига до него. Точно когато се обръщаше да си върви, Лоугън чу как мъжът, седнал на колата, пак надига глас. Когато погледна назад, видя, че е слязъл от колата и двама рейнджъри го възпират. Нова изненада - разпозна в мъжа бръснаря Сам, който го беше подстригал при първото му идване в Пайк Холоу. - Не зная какво беше! - каза той, а гласът му ставаше все по-висок и дрезгав. - Престанете да ме питате! Защо продължавате да го правите? Беше подобно на човек, но по-едро и космато. Тичаше по земята като куче или може би като вълк. Очите му бяха червени и имаше ужасна... не, не можете да ме накарате да го кажа! Заблъска по колата и се опита да счупи стъклото, за да ме докопа... тогава рейнджърът се появи, спря и слезе от колата. Обаче това нещо се движеше толкова бързо, че се хвърли върху му, преди да успее да извади пистолета си. След това не спираше, не спираше и... Боже, мили Боже, не, НЕЕЕ! Докато Лоугън се връщаше към джипа със сковани крака, които сякаш не бяха негови, писъците започнаха отново, но този път не спряха.     26.     Лоугьн спа много малко тази нощ - шокът и скръбта го караха да се мята неспокойно. Отново и отново прехвърляше из главата си ужасните картини, на които беше станал свидетел, застанал на банкета на шосето. Не беше за вярване. Рандал Джесъп го нямаше вече, убит от онова, което преследваше. Онова, за което беше потърсил Лоугьн през първата му вечер в „Клаудуотър“. Най-накрая, когато почувства нужда да се разсее с нещо, стана, седна пред лаптопа и успя да довърши монографията си за ереста през Средновековието. Точно в осем сутринта написа последното изречение. Въпреки тъжните обстоятелства му се стори, че е нужен някакъв жест, независимо колко малък, за да отбележи събитието. Макар „Клаудуотър“ винаги да предлагаше богата закуска, реши да отиде с колата в Рей Брук и тамошната сладкарница, за която бе установил, че предлага поносими кроасани. След това щеше да се отбие в къщата на Джесъп да изкаже съболезнованията си на Сюзън. Вярно, не я познаваше добре - бяха се срещали само два пъти - но той беше най-старият приятел на Джесъп в този район и му се струваше, че ще постъпи правилно. Час и половина по-късно, когато излезе от сладкарницата и подкара към Саранак Лейк, мина край ниската постройка, където се помещаваше Район 5 от Главната квартира на нюйоркските горски рейнджъри - мястото, където беше чул информацията за подробностите около смъртта на Периман, оповестена от Креншоу. Сега изглеждаше твърде различна от тогава и човек имаше чувството, че се готви за нахлуването в Нормандия. Отпред бяха паркирани няколко хъмъра, атевета и някакви коли в камуфлажен цвят с вид на военни превозни средства. Наоколо гъмжеше от рейнджъри и щатски полицаи, търчащи насам-натам като мравки. Сред тях Лоугън забеляза високия със здраво телосложение мъж, когото Джесъп му беше представил като Джак Корнхил, началника на Зона В. Лоугън вкара джипа си в паркинга и спря до мъжа. Корнхил се вторачи в него, докато не го позна. Когато това се случи, предпазливото изражение на лицето му стана уморено и тъжно. -      Вие сте приятелят на Рандал, нали? - попита той. Лоугън кимна. -      Ужасна работа - поклати Корнхил глава. - Ужасен начин да си идеш... и то човек като Рандал. - Гласът му заглъхна за миг. - Мила съпруга, много умна. Две сладки деца... - Той отново поклати глава. Лоугън кимна към скупчените автомобили и оживената дейност около тях. -      За какво е всичко това? -      Ами след това четвърто убийство, и то на рейнджър, Креншоу вече няма да се задоволи с половинчати мерки. -      С други думи, се готви да нахлуе в имота на Блейкни? Корнхил се поколеба за миг, но после кимна. -      Точно така. Ще нахлуем, и то здравата. -      Кога? Корнхил вдигна рамене. -      Може би вдругиден. Или най-късно след три дни. Зависи от това колко време ще трябва на Креншоу да се организира. - Посочи колите. - Както виждате, не си губи времето. Докара военни чак от Гленс Фолс. Лоугън благодари на рейнджъра, сбогува се и продължи пътя си към къщата на Джесъп.     На автомобилната алея към спретнатата, малка, прясно боядисана къща спря. Тя изглеждаше същата: той живо си представи как Джесъп, общувайки наум с Емерсън и другите трансценденталисти, кове със собствените си ръце облицовъчните дъски и дървените керемиди. Беше трудно да осъзнае, че човекът, построил тази къща и създал семейството, което живееше в нея, вече го няма. Нямаше го вече - смъртта беше стоварила върху тази спретната къща своята отмъстителност. На алеята стояха два непознати автомобила. Единият беше пикап на нюйоркските горски рейнджъри, който вече потегляше, когато Лоугън пристигна. Другият беше светъл седан. Той изчака в джипа петнайсетина минути, защото не искаше да безпокои хората вътре със Сюзън и се подготвяше психически за утешителните думи, които щеше да ѝ каже. Тогава входната врата се отвори и отвътре излезе жена на средна възраст. Тя прегърна някого вътре -      беше прекалено тъмно, за да различи чертите му - след това тръгна към колата, попивайки очите си с кърпичка, докато вървеше. Лоугън изчака, докато жената замина. Не излезе от колата още пет минути, за да може семейството на Джесъп да остане за малко насаме. Тогава осъзна, че всъщност печели време. Оказа се, че това е последното нещо, което му се прави. Въздъхна, запали колата и зави по автомобилната алея. Сюзън Джесъп отвори вратата. Вкъщи, изглежда, нямаше никого другиго. Косата ѝ с цвят на мед беше рошава. Очите подпухнали и зачервени. Няколко секунди го гледа безизразно, после лицето ѝ се сгърчи. -      О, Джеръми - изплака тя и го прегърна. -      Толкова съжалявам - измърмори той, докато я водеше в къщата. Тя му позволи да я насочи към дивана и да я сложи да седне, сякаш вече нямаше своя воля. Тук се разплака с диви, разтърсващи и мъчителни хълцания, които люлееха и двамата, защото той продължаваше да я прегръща. -      Той беше моят най-добър приятел - каза тя. - Сродна душа във всичко. Във всичко. Как можа да се случи подобно нещо? Лоугън реши, че най-добрият отговор е просто да продължи да я прегръща и да я остави да говори. Със сигурност нямаше да ѝ каже, че е видял как е умрял Джесъп. -      Децата ги няма - продължи да хлипа тя. - Заминаха с родителите ми на почивка в Паунд Ридж. Как ще им кажа, че баща им е мъртъв? -      Не е честно - отговори той. - Ужасно нечестно. Никой не трябва да прави подобно нещо. Никога. Кога трябва да се върнат? Тя го пусна и се облегна на дивана. -      Утре. Баща ми ще ги докара. -      Мисля, че в такъв случай трябва да им кажеш още тази вечер. Трябва да започнат да скърбят и пътуването обратно е най-доброто време за това. Не бива да пристигнат, очаквайки да го видят. Тя извади носна кърпа от кутията на близката маса. -      Да, Джеръми, прав си, но те го обожаваха толкова... - След тези думи започна отново да плаче. -      Никога няма да престанат да го правят. Това никога няма да се промени. Рандал ми беше чудесен приятел. Зная, че беше прекрасен съпруг и баща. Това е спомен, който ти и децата винаги ще пазите. Децата са по-силни, отколкото смятаме ние. Трябва да знаеш, че в някои отношения са... по-силни дори от нас. Сюзън подсмръкна и кимна. На вратата се позвъни. -      Това трябва да е Бети Корнхил - каза тя и попи сълзите от очите си с кърпичката. - Каза, че ще се отбие. Това сигурно е жената на Джак Корнхил, предположи Лоугън. -      Аз ще тръгвам - каза той. - Исках само да намина, за да ти кажа колко съжалявам... -      Не - прекъсна го Сюзън. - Моля те, остани. Искам да чуя вашите истории с Рандал. Как сте се запознали, как сте станали приятели, какъв човек е бил в колежа. Искам да чуя още, да науча нещо за него, което преди не съм знаела. Има ли логика в това? Лоугън кимна. Разбира се, че имаше логика. -      Кабинетът му е надолу по коридора. - Сюзън се изправи, докато продължаваше да попива сълзите си, и го поведе натам. - Можеш да изчакаш тук. -      Добре. - Лоугън се остави да бъде въведен в малкия кабинет. Чу как стъпките на Сюзън се отдалечават. После как се отваря входната врата, хор от женски гласове, след това отново ридания.     27.     Лоугън огледа помещението. Всичко в него му напомни за неговия приятел е пристъп от тъга и болка. На лавиците бяха подредени книги за горско стопанство и управление на горите, корица до корица с философски трактати. Спретнатото бюро с компютър и малки, подредени купчинки документи. Бюстът на Торо, който Джесъп имаше още от последните години в колежа. Няколко рамкирани фотографии, грижливо подредени по стените: младият Джесъп с раница, загорял и усмихнат, на някакво екзотично място на Изток. Много по-зрял Джесъп, стъпил на покривната греда на новата си къща, с победоносно вдигната ръка с чук в нея. Явно току-що беше свършил със строителството. Джесъп, семейният човек: позираше със Сюзън и децата сякаш пред езерото Мирър, а зад него се издигаха сградите на Лейк Пласид. Очите на Лоугън се плъзнаха безцелно по бюрото. Спряха се върху охлузения бележник с кожени корици на Джесъп, който лежеше до компютъра. Това беше изненадващо, защото приятелят му не ходеше никъде без него: винаги стърчеше от на- гръдния му джоб. В момента откъм всекидневната се чуваше само един глас: тих и утешителен. Лоугън продължаваше да гледа втренчено бележника. Какви бяха последните думи, които Джесъп му каза по телефона, когато помоли да се срещнат в бара в Пайк Холоу? Джеръми, направо не зная как да ти го кажа, как да те помоля за това. Помниш ли разговора ни от онзи ден? Когато споделих, че проучвам следа и ще ти кажа повече, ако науча нещо определено? Е, научих и трябва да поговорим. Той протегна ръка и остави връхчетата на пръстите си да докоснат бележника. После го вдигна от плота. Почувства гузността на воайор, но и силен пристъп на любопитство. Сюзън искаше да чуе истории за миналото на покойния си съпруг, а Лоугън искаше да научи какво е занимавало мислите му в настоящето. Запрелиства страниците. Това в никакъв случай не беше бележник на типичен полицай: скицирани факти бяха смесени с наблюдения и цитати от любимите мислители на неговия приятел. На една от началните страници Лоугън попадна на мисъл на Г. К Честъртън33: „Едно от нещата, които не можем да видим, е онова, в чиято светлина гледаме на всичко“. Колкото повече Лоугън напредваше с прелистването, толкова повече записките се съсредоточаваха върху скорошните убийства: състоянието на труповете, къде са намерени, обобщения на официалните брифинги. Откри, че има бележка и за неговия прекратен опит да посети парцела на Блейкни и онова, което беше разказал на Джесъп след първото си посещение в Пайк Холоу. На последната страница грижливо изписани и методично допълвани бележки разкриваха поредица откъслечни въпроси:   Ч. Фивърбридж - починал на 16 април. Насоки на изследванията. Джеръми и Лора Фивърбридж? Нe съм чул цялата история! Лунният ефект ?? Олбрайт: Ф. & кланът Ълейкни   Той затвори бележника и го върна на мястото. Какво точно означаваха тези нахвърляни мисли, Лоугън не знаеше. Обаче от тях излизаше, че Джесъп е бил съсредоточен върху него и семейство Фивърбридж не по-малко, отколкото върху дегенератите Блейкни. Не беше сигурен, но изглежда неговите обяснения защо е ходил в старата пожарна станция не бяха задоволили напълно стария му приятел.   Джеръми, неправо не зная как да ти го кажа, как да те помоля за това... Мисля, че трябва да поговорим сега.   Джесъп беше открил нещо. Затова предната вечер не беше взел бележника си. Не беше планирал да разпитва Лоугън, а да му каже нещо. Продължи да плъзга погледа си по бюрото, докато се опитваше да анализира това изненадващо развитие. Сега очите му се спряха на компютъра. На екрана му се виждаха отворени два прозореца, които съдържаха, както изглеждаше, две научни статии. За свое учудване, Лоугън видя, че автор и на двете беше Чейс Фивърбридж. Без да откъсва очи от екрана, седна зад бюрото и започна да чете. И двете статии, изглежда, бяха отпечатани в издания със съмнително име: може би това бяха най-добрите или по-скоро единствените списания, в които Фивърбридж можеше да печата работите си. Изчете и двете от началото до края. Първата статия, по-скоро резюме, отколкото разгърната научна публикация, беше излязла миналата година и в нея се описваше как Фивърбридж има намерение да докаже чрез убедителни доказателства, че елементи в лунната атмосфера са пряко отговорни за „лунния ефект“. Втората и последна статия беше отпечатана миналия февруари и се занимаваше с трансформацията в генетиката34 и повторния растеж: макрофагите35, които позволяват на саламандъра повторен растеж на изгубен крайник; метаморфозата, която позволява на гъсеницата да се превърне в пеперуда, когато ензимите са разтворили много от нейните тъкани. Статията завършваше с теория за възможни начини да се използва животинска ДНК, за да повлияе, ако не направо да измени човешка ДНК и нейния генетичен код, и как подобни промени могат да бъдат ускорени в лаборатория. Лоугън се облегна на стола. Лора Фивърбридж му беше разказала, че баща ѝ е изложен на яростни нападки, и това вече не го учудваше. Първата статия отразяваше с неопределени изрази сегашните опити на Фивърбридж с качеството и наподобяването на лунната светлина и нейното влияние върху поведението - нещо, което той беше видял с очите си. Но втората, в която се говореше за странни резултати от трансформацията, без съмнение беше причината ученият да се превърне в предмет на подигравки. Може би, попадайки под толкова силен академичен огън, се бе принудил да преосмисли подобни радикални предположения в навечерието на неуспешния опит за самоубийство и привидната си смърт. След това Фивърбридж беше намалил обхвата на опитите си и се бе съсредоточил върху доказването на тезата, заявена в първата му статия. Едно беше ясно: Джесъп се беше заел с разкрития, които Лоугън трябваше да направи, и ако е честен със себе си, вече беше направил. Във фотографската му памет изплуваха думите на Лора: Тогава татко публикува последните две статии... направи го преждевременно, без аз да знам. Текстът беше много обещаващ, но без нужните научни доказателства и съответните данни. Предполагам, че се е опитвал да отвърне на своите хулители, опитвайки се да докаже своята гледна точка. Но резултатът се оказа напълно противоположен на това, което бе очаквал. Беше подложен на още по- жестоки академични подигравки. Тогава опита... да се самоубие. Сега Лоугън осъзна, че първото, което трябваше да направи, е да се запознае с двете статии, ако не за друго, поне за пълнота. От друга страна, в онзи момент беше твърде смаян от откритието, че доктор Фивърбридж все още е жив, и бе твърде впечатлен от лабораторните резултати, които му бяха показани, за да обърне сериозно внимание на споменатите от нея статии на баща ѝ. Запита се какво ли е открил Рандал и какво искаше да му каже в бара. Дали беше планирал да се изправи срещу него заради семейство Фивърбридж? Нима е разбрал, че бащата не е умрял? Не, струваше му се невероятно. Какво ли толкова искаше да му каже, че не можеше да почака до другия ден? Той въздъхна: сега вече изглеждаше невероятно някога да разбере. Или? На последната страница от бележника на Рандал имаше още една откъслечна бележка. Нея Лоугън въобще не разбираше: Олбрайт: Ф. & кланът Блейкни... Гласовете в хола се усилиха, чу се отварянето на врата. Лоугън бързо стана от стола и го бутна близо до бюрото. Помисли дали да не затвори прозорците на търсачката, но ги остави от уважение към своя мъртъв приятел. Миг по-късно Сюзън се показа на вратата на кабинета. Сега очите ѝ бяха още по-зачервени, но по лицето ѝ играеше лека, тъжна усмивка. Лоугън я последва обратно във всекидневната с голяма тревога в душата.     28.     Когато след половин час излезе от къщата на Джесъп, тревогата още не го бе напуснала. Хвърляйки поглед в огледалото на колата, видя лицето си и реши, че сега вече е приключил. От друга страна, още не беше. Вярно, монографията му беше готова, но Джесъп, който го бе помолил лично да хвърли едно око на странните обстоятелства около скорошните убийства, продължаваше да го моли. Само че сега гласът му беше по-тих и Лоугън вече не можеше да го види. Молбата обаче си оставаше и смъртта на рейнджъра ѝ придаде нова настойчивост, която Лоугън не можеше повече да пренебрегва. Затова не зави във входа на „Клаудуотър“, отмина артистичната колония и продължи надолу по щатско шосе 3, зави в отклонението за 3А и се насочи към Пайк Холоу. Няколко километра преди селцето спря пред дървената островърха селска къща с червения пикап в автомобилната алея. Олбрайт отвори вратата при второто почукване. Все едно го беше очаквал. Безмълвно покани Лоугън да седне на един от резбованите на ръка дървени столове и се настани срещу него. Преди да му отвори, беше дялкал нещо от парче бор с големия си ловджийски нож. Когато се вгледа по-внимателно, Лоугън установи, че е фигурата на жена с дълга рокля. В ръцете си сякаш държеше лира. -      Евтерпа? - попита той, рискувайки да направи предположение. Олбрайт кимна. -      Музата на лирическата поезия. - Той изряза още няколко стружки, после пусна ножа на пода до стола. -      Чухте ли за Рандал Джесъп? - попита Лоугън. Олбрайт кимна. Въпреки хладното време носеше джинсова риза с навити ръкави, а когато се почеса по гъстата бяла брада, мускулите на ръката му заиграха като тетива на лък. -      Чувствам се зле заради това. Лоугън не знаеше как точно да започне. Беше сигурен, че Олбрайт е връзката, която търсеше. По какъв начин обаче и дали изобщо сдържаният човек от планините ще бъде отзивчив - за това не можеше да гадае. -      Снощи ми се обади - продължи Лоугън. - Разбира се, разследваше скорошните убийства и както ви казах, ме помоли да направя същото. След известно проучване му казах, че не мога да помогна. Но той беше открил нещо - това поне е ясно. Поиска веднага да се срещнем в бара на селцето. Имал нещо да ми казва. Олбрайт не отговори, просто слушаше и продължаваше да глади брадата си. -      Тази сутрин се отбих у тях, за да утеша, доколкото мога, Сюзън. Докато бях там, случайно намерих бележника на Рандал - този, в който си записваше всичко. Последните записи бяха много любопитни. Споменава се моето име. И това на Чейс Фивърбридж. Тук съм заради последната бележка. Тя гласеше: „Олбрайт: Ф & кланът Блейкни“. Олбрайт спря да глади брадата си и отпусна ръка върху работните си панталони. -      Рандал беше добър човек и добър рейнджър. Тази негова философска жилка му позволяваше да види нещата от друга гледна точка, нещо, което колегите му не можеха. Тя му помагаше да задава трудните, необичайните въпроси. - Той направи пауза, сякаш да вземе мярка на Лоугън с поглед. - Вчера се отби да ме види - продължи. - Правеше го от време на време, ако има проблем, който да изложи пред обективен слушател, каквито по тези места трудно се намират. Или просто да поговорим за поезия и за зова на дълбоките гори. Този път обаче не се беше отбил да побъбрим. Дойде с много въпроси: за Лора Фивърбридж. И за вас. За клана Блейкни също. Тогава му разказах. -      Какво? Олбрайт вдигна ножа и започна да си чисти ноктите с върха му. -      Предполагам, че при създалите се обстоятелства ще е по-добре да кажа и на вас. Рандал е мъртъв, така че няма да може лично да го направи. Вижте, опитвам се да стоя настрана от тази бъркотия още откакто намериха първия труп. Както ви казах, когато се срещнахме за първи път: чул съм много необичайни истории за горските пущинаци още като дете и когато се върнах по тези места. Но тези убийства... не бяха „истории“. Сториха ми се нередни. Това е единственото определение, което мога да използвам за тях. Не просто жестоки, странни, ужасни, а нередни. Нередни. Джесъп беше използвал същата дума, когато първата вечер описваше убийствата във вилата на Лоугън. Същата дума беше хрумвала многократно и на него самия. -      Подобни убийства карат хората да се вълнуват. Карат ги да си мислят разни неща, да подозират. Не исках да наливам масло в огъня. Между другото, не ми беше и работа. А от онова, което чух, горкият човек е бил подложен на достатъчно упреци и подигравки през живота си. Защо да тревожа покоя му? Лоугън се замисли за последните надраскани бележки на Джесъп. -      Имате предвид доктор Фивърбридж? -      Знаете ли, че и той пишеше поезия? Не такава, каквато аз пиша, и не от вида, който бих си направил труда да чета. Все пак човек трябва да се възхищава на учен, който изобщо се опитва да пише стихове. Между другото, възхищавах се на начина, по който се бореше срещу критиците си. Начина, по който се изправяше срещу света, макар че усилието пречупи волята му. -      Откъде знаете това? - попита Лоугън. -      Срещали сме се два-три пъти. Нещо като приятелство от пръв поглед. Не ме питайте защо. На земята не са се раждали двама по-различни хора. Дойде на едно четене, което имах в Лейк Пласид. Остана след края и се заговорихме. Известно време след това се отбих в пожарната станция, където беше лабораторията му. Беше ранна пролет, а аз доста ловувам диви зайци в този район след първото затопляне. Трябва да е било около месец преди смъртта му. Говореше за работата си. Не бих казал, че я разбирах. Тогава научих, че имаме нещо общо. -      И какво е то? -      Фамилията Блейкни. Лоугън се наведе към него. -      Какво? -      О, те не са такива простаци и толкова недружелюбни, за каквито се представят. Има един-двама от тях, с които може да се контактува повече или по- малко. Вярно е, че не обичат чуждите хора и между тях и добрите жители на Пайк Холоу не пламти любов. Враждата е толкова отдавнашна, че няма вероятност това някога да се промени. Освен това имат основателна причина да странят. -      Каква? - попита Лоугън. Олбрайт не му отговори направо. -      Доктор Фивърбридж ми каза, че е успял да се запознае с фамилията. Не зная как точно е станало. Може би по същия начин, както аз някога го направих: когато случайно срещнеш някого от тях, отнеси се към него с уважение, не заемай позата на съдия, не любопитствай. Ако ви интересува истинското ми мнение обаче - свързано е с пари. Те са нещо нужно на Блейкни, нищо че изглежда обратното. Без съмнение доктор Фивърбридж е чул слуховете за тях и го е загризало любопитството. Както и да е, важното е, че е ходил един, може би два пъти в техния имот. Когато започнах да му задавам въпроси, отговаряше неопределено. - Той пъхна ножа обратно в канията. - Това разказах на Джесъп, когато вчера следобед се отби у нас. Тогава ми каза колко му е любопитно върху какво работи Фивърбридж: мисля, че и двамата го наричаха „лунен ефект“. Лоугън запази мълчание. Не можеше да каже на Олбрайт, че Фивърбридж още е жив. Така щеше да наруши обещанието си пред Лора и нейния баща. Умът му работеше бързо, докато опитваше една след друга теории, но бързо ги отхвърляше. Това, че Фивърбридж и изобщо други хора са ходили у Блейкни, беше изненада. Но защо е било толкова важно? После си спомни статиите, които беше видял отворени на компютъра на Джесъп. Тогава пъзелът се нареди. Олбрайт не каза нищо, но изражението му внушаваше, че е доловил настъпилото пълно или частично откровение. -      Вие сте ходили в лабораторията на Фивърбридж? - подхвърли той. -      Да. -      Видяхте ли кучетата му? -      Ваймаранерите? Да. -      Ужасно големи, нали? Лоугън не отговори и след малко Олбрайт заговори отново: -      Сега вече знаете защо се чувствам зле заради смъртта на Джесъп. -      Защо? Не мисля, че историята, която сте му разказали, е свързана по някакъв начин с неговата смърт. Олбрайт вдигна рамене. -      Смъртта му обаче ще има последствие. Началникът на оперативната група, рейнджър на име Креншоу, планира да нападне парцела на Блейкни. При тези думи бухлатите вежди на Олбрайт се устремиха нагоре. -      Кога? -      Скоро. Може би вдругиден. Олбрайт стана, изтупа стружките от скута си. -      Мисля, че в такъв случай е по-добре да се отбием. Лоугън го изгледа. -      Къде? -      У Блейкни, къде другаде? - Докато говореше, поетът навлече избеляла ловна жилетка.     29.     Лоугън бавно се изправи. Олбрайт го стрелна с поглед и се разсмя на очевидното му объркване. -      Ще направим посещение на учтивост у хората, които пъхнаха под носа ми ловна пушка, когато се опитах да намина у тях? - възкликна Лоугън. -      Не точно посещение на учтивост - отговори Олбрайт. - Обаче си мисля, че е време да откриете какви точно хора са. Те трябва да научат за нападението, което рейнджърите готвят. Дължа им това. Освен това няма ли нещо, което искате да ги попитате? -      Какво по точно? - учуди се Лоугън. -      Защо доктор Фивърбридж е ходил у тях. Лоугън го гледа известно време. През последните двайсет и четири часа трагичните събития и шокът от тях бяха следвали толкова бързо едни след други, че се чувстваше изморен и донякъде вцепенен. След миг обаче осъзна, че Олбрайт е прав. Беше дошъл тук, защото вярваше на интуитивно ниво, че той е връзката, която търси с онова, което Джесъп беше открил. И се оказа прав. Връзката беше доктор Фивърбридж и причината да се запознае точно с фамилията Блейкни от всички възможни хора тук. Кланът, който местните мразеха, на който не вярваха и който подозираха в убийства. -      Точно така. Но дали ще искат да говорят с мен? -      Може би. Ако съм с вас. -      Така да бъде. Няма ли да вземете това? - Лоугън кимна към пушката калибър .20-06, която висеше над грубата каменна камина. -      О, не, господине. Това само ще ги раздразни. - И излезе преди него от входната врата. Пътническата седалка на Олбрайтовия пикап беше затрупана с боклуци: стари високи рибарски ботуши, ножове с различна големина, лък и разни стрели, избеляла, скъсана военна куртка със сержантски пагон на рамото, кутия с рибарски такъми. Олбрайт ги награби и хвърли на задната седалка и Лоугън се качи. След като запали двигателя, Олбрайт излезе на заден ход от автомобилната алея и пое на запад по 3А. Лоугън си погледна часовника: беше два и четвърт. Минаха край отклонението за Пайк Холоу, след още един завой се озоваха пред обраслия вход към парцела на Блейкни. Сега патрулките на щатската полиция го препречваха. -      Как ще минете покрай комитета по посрещането? - полюбопитства Лоугън. -      Ние няма да минем през официалния вход - обясни Олбрайт. Още няколко завоя ги доведоха до мястото, където Джесъп беше намерил смъртта си. Полицейските ленти още преграждаха голям участък от банкета. Лоугън се вторачи в тях, докато минаваха, а у него се смесваха ужас и скръб. Олбрайт взе още един завой с пикапа, прекоси централната линия на платното, стъпи на срещуположния банкет и пое, както се стори на Лоугън, към непроницаема стена от храсталаци. Оказа се, че тя е широка само половин метър и пикапът без труд мина през тях и се озова на малка полянка, в която едва се побра. От всички страни ги заобикаляше непроходима гора. Гъсталакът зад тях се изправи и скри пикапа от пътя. Олбрайт загаси двигателя, после слезе, а Лоугън го последва. -      Готов ли сте? - попита той. Енигмологът кимна. Олбрайт заобиколи предницата на пикапа и навлезе в нещо, което имаше вид на гъста редица дървета с шубраци, израсли в основата им. Докато навлизаха навътре, Лоугън видя, че вървят по нещо като пътека - немаркирана, едва видима, но въпреки това човешко дело. Беше толкова смътна и тясна, че сам никога не би я открил. Борови клони закачаха лицето му, защото вървеше плътно зад Олбрайт. -      Как се оправяте тук без компас? - попита го той. Единственият отговор на Олбрайт беше подигравателна усмивка. Пътеката се виеше, следвайки релефа на заобикалящата ги гориста местност - ту се издигаше нагоре към върха на хълм, ту се спускаше в долина. Слънцето едва проникваше през гъстия листак над главите им. Олбрайт не спираше, за да се ориентира, а продължаваше напред с равномерни крачки. -      За първи път срещнах Блейкни в тези гори - подхвърли той през рамо. - Сигурно не съм бил на повече от десет. Упражнявах се в стрелба с лъка по миещи мечки. Той беше може би година по-голям от мен. Не беше ходил на училище и ден през живота си. Първия път, когато го видях, просто избяга. Няколко седмици по-късно го срещнах отново. Позволих му да опита лъка ми. С времето станахме... е, не приятели - не мисля, че Блейкни изобщо имат приятели, - а познати. Научих го на някои неща, донесох му малко книги. Беше лош читател, но имаше жив ум и ме научи на повече неща за горите, отколкото дори баща ми знаеше. - Той поклати глава. - Един ден ме заведе в имота им, запозна ме със своите. -      Какви бяха? -      Мисля, че ще е по-добре да ви оставя сам да прецените. Обзалагам се, че много бързо ще откриете кои от легендите са истина и кои - не. -      Нима искате да кажете, че в историите, които чух в Пайк Холоу, има известна истина? -      О, разбира се, има известна истина. Стига да можем да убедим Блейкни да я разкрият. Сега пътеката се увиваше около стръмна скала от едната страна, а от другата лежеше тясна долина. Доколкото Лоугън можеше да прецени, бяха вървели около километър и половина. Постепенно се насочваха на изток. Олбрайт крачеше напред по невидимата пътека, която правеше остър завой покрай високи скали, и изведнъж Лоугън се озова пред безкрайна стена от клони, свързани с тел за балиране на вертикални редици. Изглеждаха толкова непроницаеми, колкото тухлите или бетонът. Тази стена беше по-къса от онази, на която беше попаднал преди, и очевидно не толкова дебела. Изчезваше почти веднага в заобикалящата ги гора и в двете посоки. Пред нея нямаше полянка и дърветата се извисяваха над тях. Не се виждаше нищо освен гъстите редици на подредените с маниакално търпение клони. Олбрайт се обърна към Лоугън. -      Слушайте ме внимателно. Като дете често влизах вътре. След като се върнах тук, съм бил там два или три пъти. Ако ни пуснат да влезем, не ги дразнете, не ги зяпайте. Оставете говоренето на мен, докато не ви дам думата. Придържайте се към моя сценарий, ясно? Иначе може да имате сериозни неприятности. Спомнете си какво ви казах за Адирондакските планини и особено за Блейкни - има истории, има и тайни. Е, тайните се крият от другата страна. - И той махна към гъстата ограда от клони. Стар празен варел за нафта лежеше от едната страна, покрит с дупки и ръжда. Олбрайт взе една пръчка и удари варела веднъж, после втори път. След това се приближи към стената. -      Наум! - извика той между клоните, правейки с длани фуния около устата си. - Арон! Аз съм Олбрайт. Трябва да поговорим. Оттатък оградата не се чуваше нищо освен може би, както се стори на Лоугън, далечното блеене на кози. -      Наум! - извика отново Олбрайт. - Важно е! Чу се слабо шумолене от другата страна. -      Харисън? - извика дрезгав глас със странен акцент. -      Да, аз съм. Трябва да поговорим за полицията, която наблюдава парцела ви. Нещо ще се случи. Нещо лошо. Настъпи пауза. -      Водя един човек с мен. Той вероятно може да направи нещо, за да се спре това. -      Кой е този човек? - попита гласът от другата страна на стената. -      Казва се Лоугън. Не е оттук. И не е дошъл да те съди, а да помогне. - След тези думи Олбрайт се обърна към Лоугън и го изгледа многозначително. Известно време не се случи нищо, но скоро от другата страна настъпи раздвижване. Чу се шум от плъзгане на нещо и звън на метал. После в стената се откри тесен отвор. Толкова добре скрит вход, че Лоугън никога не би познал, че е там. Подобното на врата парче стена се отваряше навън и той се озова лице в лице с мършав мъж, висок около метър и деветдесет. Главата му беше покрита с дълга несресана коса. Имаше дълбоко разположени кафяви очи и брада, която се спускаше до гърдите. Дрипавите му дрехи бяха покрити с грубо зашити кръпки. Големите му ръце бяха мръсни и покрити с мазоли от дългите години физически труд. Той погледна Олбрайт, после Лоугън. Изражението му стана подозрително, преди отново да се обърне към Олбрайт. -      Харисън! - каза мъжът. -      Наум, трябва да говорим със семейството ти - веднага. Много е важно. Жизненоважно! Мъжът, наречен Наум, се почеса, докато очевидно обмисляше чутото. Сетне безмълвно се дръпна настрана, за да им позволи да влязат. Лоугън се наведе да мине през ниския отвор и след като влезе, се заоглежда изненадан.     30.     При пътуванията си като енигмолог Лоугън беше виждал много странни и екзотични места: скрити гробници на египетски фараони, водните дълбини на шотландски езера, рушащи се римски семейни гробници. Но докато се оглеждаше, се сети, че трябва да спре, защото се намира в днешна Америка. Парцелът на Блейкни, поне от това, което можеше да види, приличаше най-вече на стара колония като Джеймстаун36 или Плимут. Мястото беше изсечено в живата гора и използваше скалната стена и оградата от клони като защита срещу външния свят. Лоугън видя, че разчистената земя е може би двайсет и пет акра или повече. Сред тревата се издигаха дузина постройки. Някои от тях явно на сто или дори двеста години. Много от тях се рушаха или бяха в последния стадий на разрушение. Други бяха поправяни и разширявани с времето, оформяйки криволичещи постройки с най-странната възможна архитектура. Някои имаха керемидени покриви, други бяха покрити с плет, измазан с кал. Виждаха се ковачница и ковашко огнище, нещо, което приличаше на тръба за духане на стъкло, няколко плевни, кошари за птици и добитък. Из района свободно се разхождаха шопари. Далеч напред се намираха стопанските сгради и оградената земя за насаждения, които Лоугън беше видял при първото си идване. В подреждането на сградите на фамилията не се виждаше някакъв определен ред или план. Постройките, които се намираха в ограждението, изглежда просто бяха нараствали чрез натрупване, предизвиквайки объркване и странна смесица от жилищни, полужилищни и работни помещения. Няколко очевидно се бяха срутили от само себе си и оставени да гният. Една от сградите се извисяваше над всички: голяма постройка с много крила и холандски покрив. Нейните горни етажи беше видял през стената. Издигаше се вляво от него близо до центъра на разчистения район, а задната ѝ част се намираше близо до скалите. Беше ремонтирана, разширявана и преобразувана толкова пъти, че бе невъзможно човек да предположи нейната възраст или първоначалния ѝ вид. Единственото сигурно нещо беше, че тази хлътнала, покрита с лишеи къща е центърът на колонията. Беше се зазяпал с отворена уста. Сега осъзна, че мълчаливо и почти незабележимо от разни места се бяха появили хора и се приближаваха към тях. Те образуваха полукръг пред Олбрайт и Лоугън, в чийто център стоеше мъжът на име Наум. Всички бяха облечени в еднакви дрехи от груб, домашно тъкан плат, одрипавели и покрити с едри кръпки. Лоугън преброи повече от дузина. Бяха представени всички възрасти: от стари матриарси и здрави мъже на средна възраст, до пеленаче, което спеше в ръцете на млада жена. След като се съвзе, Лоугън се опита да достигне със съзнанието си до тази пъстра тълпа. Опита се да разбере чувствата, които изпитват. Усети, но това не беше изненадващо, подозрение. Както и независимост, яростна вярност към клана и объркване. Но не долови никакво желание за насилие. Нищо от емоциите, свързани с крадене на деца, убийства на планинари, които например бяха твърде очевидно възможни в съзнанието на Соул Уодън. Не, преобладаващото чувство, което Лоугьн долови тук... беше страх. Бързо състави ментална картина на групата, застанала пред него: тясно свързано голямо семейство, макар и недодялано и изостанало. Фамилия, която беше търпяла враждебност и подозрение от страна на местните в течение на толкова дълги години, че напълно се беше отдръпнала. Това бе причината да отблъснат първия му опит за посещение. Онова, което най-много го изненада и не можеше да си обясни обаче, беше съкрушителното чувство на страх, което изпитваха събралите се. Страх и неприятното очакване на ужасяващо, макар и познато събитие, което, изглежда, скоро щеше да се случи. Наум се обърна към насъбралите се и направи няколко жеста с ръце. След няколко плахи и любопитни погледа към Лоугьн по-голямата част от тълпата започна да се разпръсва - влачеха се в тази или онази посока, влизаха в тъмни входове или се отправяха към култивираната земя. Само Наум и двама други мъже останаха на място. Другите двама бяха по-стари от Наум, но дали бяха негови баща, братя, чичовци или други роднини, Лоугьн не можеше да прецени. Единственото ясно беше, че тези трима души представляват старейшините на общността. Наум махна към едно огнище на около двайсетина метра от тях, заобиколено от дълги пейки, направени от сцепени дънери. Тримата мъже закрачиха натам, а Олбрайт и Лоугьн ги последваха. Старейшините седнаха на една от пейките, а гостите - срещу тях. Тримата старейшини се разговориха шепнешком. След това Наум, който очевидно играеше ролята на говорител, посочи мъжа, седнал вляво от него, чиято брада беше по-дълга дори от неговата: Арон. След това посочи сбръчкания възрастен мъж отляво: Исав. Лоугьн сложи ръка на гърдите си. -      Джеръми. Джеръми Лоугьн. Олбрайт се приведе, разтвори леко колене и сложи ръцете си на тях. -      Наум - каза той, - с теб сме познати от деца. Наум кимна. -      Знаеш, че не бих те излъгал, нито бих сторил нещо, с което да навредя на тебе или твоето семейство. Наум кимна отново. -      Обаче хората от Пайк Холоу изпитват други чувства. Знаеш за убийствата и можеш да предположиш какво говорят местните по този повод. Наум не отговори, но лицето му потъмня. Възрастният мъж, който беше представен като Исав, се изплю на земята. -      А сега... беше убит един горски рейнджър. И това промени всичко. Видя ли патрулката, паркирана в края на твоя път? -      Видяхме я - каза Арон е дълбок като минна шахта глас. - От дни се опитват да влязат. Викаха, използваха онези неща - клаксоните. Ние не им обръщаме внимание. -      Когато преди час минахме оттам, патрулките вече бяха три. Мъжът, който командва щатската полиция в този край, казва се Креншоу, има намерение да ви прогони оттук. По един или друг начин. Боя се, че нещата ще загрубеят. -      Колко ще загрубеят? - попита Наум. -      Боя се, че ако е нужно, е готов да ви подпали. Вие сте единствените заподозрени, с които разполага, а законът е на негова страна. По лицата на тримата мъже се изписаха шок, удивление и гняв. Те отново събраха глави и започнаха да си шепнат. -      Обаче Джеръми Лоугьн има опит в подобни неща. Виждал е много необичайни неща в живота си. Той е известен и влиятелен човек и може би ще успее да спре това ченге Креншоу. -      Как? - попита Наум. -      Още не зная. Не зная точно. Но може да го накара да спре. Или може би ще успее да му посочи истинския убиец. Тримата мъже насочиха очи към Лоугьн. -      Обаче трябва да сте честни с нас и да отговорите на няколко въпроса. Отново събраха глави и започнаха да си шепнат. След това Наум вдигна глава и ги погледна. -      Какво искате да знаете? -      Разкажете ни за доктора. Възрастният мъж. Тримата се смълчаха. -      Ученият ли? - попита Наум. - Белокосият? -      Да. Той е идвал тук, нали? Мина известно време, преди Наум да отговори. -      Да. -      Колко пъти? Този път на Наум му трябваше повече време преди да отговори. -      Два пъти. -      И задаваше много въпроси, нали? За вашата история, за фамилията ви. Без съмнение е бил в Пайк Холоу и е чул слуховете. - Той направи пауза. - Защо го пуснахте да влезе? Защо се съгласихте да говорите с него? -      Имахме нужда от пари - намеси се Арон. - За лекарство. Пеницилин. Ребека имаше тежка пневмония. Лапите нямаше да помогнат. -      Значи Фивърбридж, ученият, ви е предложил пари? Тримата закимаха. -      Но е искал нещо в замяна, нали? Не само семейната история. Тримата запазиха мълчание. -      Нали така? - притисна ги Олбрайт. Най-накрая Наум кимна с нежелание. -      Какво беше? Известно време тримата старейшини не помръдваха. След това Наум с жестове показа как Фивърбридж му е взел проба от устата с тампон. -      ДНК проба - измърмори Лоугьн. След това попита високо: -       От кого взе проба? -      От мен, Исав, Рут - каза Наум. -      Това не беше всичко обаче. Прав ли съм? - продължи да пита Олбрайт. - Защото по това време сте му казали за различния, нали? В края на краищата сте имали нужда от пари. Освен това доктор Фивърбридж, който сто на сто е чул слуховете в Пайк Холоу, е знаел как да измъкне информацията от вас. -      Не - поклати глава Наум. -      О, да - притисна го Олбрайт. - Искал е да вземе проба и от Зефраим? Тримата старейшини се спогледаха. Докато ги наблюдаваше, Лоугьн усети как страхът им нараства заедно с нежеланието да говорят. -      И вие сте му позволили да го направи. Парите са ви трябвали много, така че не сте му отказали. А той е обещал да не казва на никого. Наум наведе глава. След малко кимна. -      Никому не е навредило. Каза, че било само за експеримент. Каза, че било нещо като тест. -      Кой е Зефраим? - прошепна Лоугън на Олбрайт. Олбрайт се наведе към него. -      Той е причината Блейкни толкова да се страхуват от жителите на Пайк Холоу. И да не пускат чужди хора в своя парцел. Лоугън каза високо: -      Трябва да се срещна със Зефраим. Тримата мъже от другата страна на огнището искрено се разтревожиха. -      Не - каза Наум. - Не може. -      Защо не? -      Защото не може - беше мъглявият отговор. -      Кажи му защо - каза Олбрайт със спокоен тон. - Кажи му истинската причина. Наум понечи да каже нещо, после се поколеба. След това посочи небето, което бе започнало да потъмнява. -      Защото сега е моментът на промяната. Олбрайт се наведе към тях. -      Чуйте ме - обърна се той към тримата. - Вече ви казах: Джеръми е виждал най-различни странни неща. Няма да ви съди, нито ще съди Зефраим. Нали разбирате, че не можем да ви дадем гаранции. Но ако има някаква възможност да ви помогне, трябва да види всичко. Това включва Зефраим. Старейшините взеха нервно да си шепнат. -      Или той, или щатската полиция - подхвърли Олбрайт. Шепотът продължи още малко. След това е умора, в която нямаше нищо физическо, Наум стана от пейката. Другите двама Блейкни го последваха. -      Насам - каза Наум. Лоугън и Олбрайт последваха тримата старейшини, които поеха по кална пътека между мандри, свещоливница и малко по-нататък нещо, което приличаше на барака за ремонт на машини. Очевидно в имота нямаше електричество, затова зад прозорците, край които минаваха, започнаха да се появяват свещи или газени лампи. Лоугън си погледна часовника: показваше пет и трийсет. -      Когато бяхме деца, Наум един-два пъти ми е говорил за Зефраим - тихо каза Олбрайт на Лоугън. - Тогава все още беше малък. Виждал съм го един-два пъти. Не бях чувал и дума за него, докато не се върнах тук. Виж колко са нервни всички. Обикновено не са такива, защото отдавна са се отдръпнали от местното население. Басирам се, че причината е Зефраим. Един господ знае какво е бил намислил Фивърбридж, преди да падне от тази скала. Докато продължаваха нагоре по пътеката, стана очевидно, че целта им е голямата постройка, която се извисяваше над целия имот. Отблизо сградата беше дори по-странна, отколкото се беше сторило на Лоугън, когато я видя за пръв път. Изглежда първоначално е била построена от кирпич, но външните стени бяха покрити с толкова слоеве домашно издялани греди и циментова замазка плюс парчета бетон с различни размери и форми, намерени на сметището, че човек не можеше да е сигурен. Лоугън реши, че е висока пет, може би дори шест етажа, но сбърканите фронтони и капандури, които израстваха от основната сграда и различните ѝ пристройки, нямаха нищо общо със своите събратя. Някои от многобройните прозорци бяха със стари кръгли стъкла, други имаха капаци, а трети бяха запушени със закована направо за рамката намасле- на хартия. Бяха на толкова различна височина, че объркваха погледа. Наум влезе първи. Лоугън очакваше да види салон или всекидневна, но всичко, което съзря, беше дълъг коридор, който изчезваше в далечината. Стените бяха направени от широки, грубо издялани греди. Навън беше започнало да се смрачава и когато старейшините затвориха входната врата, Лоугън се оказа в пълна тъмнина. Светна кибритена клечка. Скоро затрепкаха пламъците на стенни свещници. Запалиха и газена лампа. Наум им махна да го следват по извита стълба със скърцащи стъпала, по коридори, надолу по къси и нагоре по дълги стълбища. Минаваха край безброй врати. Повечето бяха затворени, други - не, и откриваха поглед към неописуема рустикация37. Лоугън скоро изгуби ориентация на кой етаж се бяха качили. Шумен порив на вятъра разклати неприятно постройката. Те продължаваха да се изкачват. След малко стълбите изведнъж свършиха на малка площадка с една-единствена дървена врата. Беше укрепена с две здрави метални ленти и вместо дръжка имаше халки и катинар. Групичката се събра на площадката, принудена да се сгъсти заради малкото място. Наум остави газената лампа на една масичка, после почука на вратата. Отговор не последва. На Лоугън му се стори, че отвътре се чуха тихи бързи стъпки. Наум отново почука. След като и този път не получи отговор, той се наведе с уста близо до катинара. - Зефраим? - каза с нежен, успокояващ глас, така както обикновено човек говори на животно. - Зефраим? Аз съм Наум. Сега ще вляза.     31.     Наум отключи катинара, отвори леко и предпазливо вратата, после я бутна да зейне широко. Влезе вътре, а останалите го последваха. Лоугън се озова в малка таванска стая. Нямаше мебели, като се изключи простата, грубо скована маса, върху която стоеше стомна за вода и дървена купа с нещо, което приличаше на овесена каша. В средата на стаята беше кацнало трикрако столче. Имаше един-единствен прозорец, преграден отвътре с няколко дъски, които пропускаха само малко от светлината на залязващото слънце. Сега Лоугън осъзна, че се намира на последния етаж на сградата - онази част, която беше успял да види от пътя, когато за пръв път беше стигнал до имота. Единствената истинска светлина идваше от лампата, оставена отвън на масата. Тримата старейшини се подредиха с гръб към една от стените. Лоугън и Олбрайт последваха техния пример. Енигмологът забеляза, че стените не са облицовани с грубите дъски, които беше видял в останалата част от сградата, а с нещо подобно на памучна вата, мазна и раздрана. Пълнежът стърчеше от стотици скъсани места. На трикракото столче седеше висок и мускулест мъж на около четиресет години. Беше облечен в същия домашно тъкан плат като останалите. Единствената разлика беше, че вместо панталони и работна риза носеше нещо, което приличаше по-скоро на монашеско расо. Имаше брада като останалите мъже, а кестенявата му коса падаше по раменете, сплъстена на несресани възли. Той погледна старейшините без интерес, когато заеха местата си с гръб към стената. Щом погледът му се спря на Олбрайт, в очите му проблеснаха разпознаване и любопитство и бързо изчезнаха. Накрая видя Лоугън и на мига по лицето му се изписа страх. -      Не! - каза той и посочи Лоугън. - Махнете го оттук! -      Зефраим, той е тук, за да помогне - намеси се Наум със същия успокояващ тон, който беше използвал пред вратата. -      Ще каже! Ще каже на другите! -      Не, няма. Нали помниш Харисън? Виждал си го, когато беше дете. Той дава дума за този мъж. Ученият, който идва, не каза на никого, нали? И това беше преди осем-девет месеца. Зефраим се вторачи в Лоугън, както усети енигмологът, с буря от чувства, които се люшкаха между подозрение, несигурност, страх и може би малко надежда. -      Как може да помогне? - попита той най-накрая с отчаяние в гласа и извърна глава от тях. -      Не знае точно как. И не знае дали въобще ще може. Но искат да видят преобразяването ти. -      Не! - отказа Зефраим, обръщайки се отново към тях. - То не е за гледане от чужди хора! Аз не... Мъжът спря насред изречението и обърна глава. Лоугън видя, че се е вторачил в запушения с дъски прозорец. Сега през цепнатините между тях вече не нахлуваха лъчите на залязващото слънце, а лунна светлина. Тримата старейшини се спогледаха, но не казаха нищо. Атмосферата в стаята странно се наелектризира. Сякаш всички чакаха нещо да се случи. Лоугън осъзна, че е точно така. Зефраим остана може би петнайсет минути неподвижно вторачен в прозореца. През това време лунните лъчи станаха малко по-силни, варакосвайки неравните краища на дъските с бледи, ефирни оттенъци на бялото. Лоугън си спомни цвета, пресъздаден в тайната лаборатория на Фивърбридж. В този момент Зефраим рязко скочи на крака и започна неспокойно да обикаля малката таванска стая. Взимаше купата с овесена каша и я връщаше на мястото ѝ, докато си мърмореше под носа. След това започна да се спира поотделно пред всеки от петимата мъже, подредени край стената, вглеждайки се в лицето му. Накрая стигна до Лоугън и се вторачи напрегнато в него. Очите му бяха кръвясали. Лоугън усети с нежелание как емпатичните му сетива се свързват със Зефраим. Все още долавяше подозрение и несигурност. Но страхът беше изчезнал. Имаше и нещо друго: макар пак да почувства странността и неестествеността, които бе усетил първия път, застанал зад оградения парцел, онова чувство на ужасна злина, което беше изпитал на двете местопрестъпления, го нямаше. Зефраим се извърна и отново закрачи насам-натам, мърморейки си тихо. Може би беше зрителна измама, но като че ли кожата му започна да потъмнява и загрубява. -      Затворете вратата! - каза той рязко. Никой не помръдна. -      Затворете вратата! - излая той. След миг Исав тръгна към вратата. Направи го неохотно, с привични движения, сякаш го беше правил вече безброй пъти. Когато вратата се затвори, препречвайки светлината от площадката, помещението потъна веднага в сумрак. Все пак не беше толкова тъмно, колкото Лоугън очакваше да стане: силната светлина на пълната луна се просмукваше през цепнатините на дъските, с които беше запушен прозорецът. Сега в Зефраим настъпи промяна. По кожата му се очертаха подутини - големи, с неправилна форма, почти черни от подкожната кръв. В гърлото му зазвуча тих громол. Движеше се насам-натам на пристъпи - един, два пъти, като през цялото време тресеше глава така, че косата му се вееше като черна корона около нея. Вероятно беше друга зрителна измама, защото брадата и космите по ръцете му станаха по-гъсти и груби. Ноктите на ръцете му сякаш също пораснаха и се извиха. Тримата старейшини отново се спогледаха. Зефраим изръмжа и от място с животински скок полетя към прозореца. -      Зефраим! - изкрещя Наум. - Не! Но вече беше късно. С няколко силни дръпвания Зефраим откъсна с трясък дъските от прозореца. Сега светлината на пълната луна нахлу свободно в стаята. Зефраим сякаш полудя: започна с ръмжане да тича напред-назад. Втурваше се към прозореца, показваше лицето си навън и лаеше срещу луната. После се обърна и затича из стаята на ръце и крака, изправи се отново, грабна стомната с вода и я запрати на пода, където тя се пръсна на хиляди парчета. Старейшините веднага се обърнаха и се втурнаха към вратата. Наум хвана Олбрайт и Лоугън за лактите и ги избута на площадката. Там ги пусна, обърна се и щракна катинара на вратата. -      Какво се случи сега? - попита Лоугън, шокиран от видяното. В дългия си професионален опит не беше виждал подобно нещо. -      Предупредих ви - отговори Наум. - Сега е времето на промяната. Лунната болест у него е много силна. Зад вратата трясъците и лаят не спираха. -      Колко ще продължи? - попита Олбрайт. -      Докато луната залезе. -      Дотогава представлява ли опасност за себе си и за другите? - попита Лоугън. -      Не - отговори Наум, - не и за другите. Докато го гледаше в очите, Лоугън изведнъж разбра. Катинарът на вратата, тапицираните с вата стени на таванската стая не бяха за защита на другите от Зефраим, а на Зефраим от самия него.     32.     Групата извървя дългия обратен път през криволичещите коридори на къщата в мълчание. Постепенно звуците зад заключената врата утихнаха в далечината. След като излязоха от къщата, петимата се върнаха при огнището с пейките и седнаха. Оттук Лоугън можеше да чува далечното ръмжане и лай на Зефраим през прозореца, чиито дъски беше изкъртил. Тримата старейшини пак се спогледаха, после насочиха погледи към Олбрайт и Лоугън. Двамата изглеждаха смаяни и облекчени - смаяни от гледката на толкова странен и смущаващ феномен. Облекчени, защото всичко беше свършило. -      Тази „лунна болест“, от която страда Зефраим - попита Лоугън, - се предава в семейството ви, нали? Наум кимна. -      От онова, което ми разказа моят дядо, знам, че винаги има един или двама членове на семейството, засегнати в по-голяма или по-малка степен. Но не като Зефраим. Значи у Зефраим синдромът или болестта са се развили напълно. Лоугън си спомни какво беше казал барманът Фред за Блейкни: думите му бяха „опетнена кръв“. -      Обикновено в каква форма се проявява? - попита Лоугън. Наум помисли малко. -      Хората се възбуждат. По кожата се появяват тъмни петна. Изскачат подутини, както при Зефраим. -      И продължава, докато луната залезе? Наум кимна. -      Но само по време на пълнолуние, нали така? -      Точно така. Значи за да се предизвика въздействието, е нужна наситеността на лунната светлина от пълната луна. Това показваше, че експериментът на Фивърбридж със земеровките не беше далеч от действителността. -      А какво се случва, когато е облачно или вали? - попита Олбрайт. - Когато луната не се вижда? -      Нищо не се случва - отговори Арон. Лоугън помисли малко. -      Въздействието, изглежда, е болезнено, защото Зефраим очевидно страда. Въпреки това потърси лунната светлина - откърти дъските на прозореца. Защо? -      Не съм много сигурен - отговори Наум. - Той не обича да говори за това. Доколкото знам, те привлича. Притегля те въпреки съпротивата ти. Нещо подобно на страстно желание. Освен това... мисля си, че дава чувство на... сила. -      Все едно си вълк - вметна Олбрайт. Наум кимна. Очите му бяха сведени, но сега вдигна поглед и го впи право в Лоугън, а лунната светлина накара очите му да блестят. -      Независимо колко му е лошо, никога не е наранил някого. Не става нападателен. Другите двама енергично закимаха. -      Освен нас някой друг виждал ли е... промяната? - попита Олбрайт. - Искам да кажа, освен доктор Фивърбридж. -      Преди много години - каза патриархът Исав, - чичо Леви имаше тежка лунна болест. Един път се изкатери по стената. Мисля, че един-двама души от Пайк Холоу го видели да тича към гората. Лоугън и Олбрайт се спогледаха; Това може би обясняваше откъде са се появили слуховете. -      Оттогава - продължи Исав - при пълнолуние затваряме роднините с лунна болест. Лоугън се обърна към Наум. -      Искал ли е доктор Фивърбридж нещо друго от Зефраим? Искам да кажа, освен ДНК пробата? Наум отново се поколеба. После показа с жестове взимане на кръв от кубиталната38 вена. -      Плати ни двеста и петдесет долара, за да го направи. Казах ви, че пневмонията на Ребека беше много сериозна. Той повтори обяснението, сякаш искаше да заглуши някакво останало чувство за вина. -      Разбирам - кимна Лоугън. Все още се опитваше да осмисли онова, на което току-що беше станал свидетел в таванската стая: странното преобразяване - нямаше по-точна дума - на Зефраим Блейкни. Беше подобно на промяната, показана от късоопашатите земеровки. Неговото обаче надхвърляше промяната в поведението. Всъщност имаше морфологични промени - леки, но неоспорими. Макар Лоугън да нямаше представа каква точно е биологическата причина в основата на това явление, генетична следа в клана Блейкни бе очевидна. Може би причината беше в браковете между близки роднини или в някакъв дефект в техния геном, който ги правеше свръхчувствителни към лунната светлина. А Зефраим беше най-чувствителният от всички. Не беше чудно, че доктор Фивърбридж го бе избрал и платил богато за ДНК и кръвни проби. Това се покриваше с целите на изследванията, които бе споменал в двете статии, открити от Лоугън в компютъра на Рандал: пресъздаването на лунната светлина и морфологични промени. Осъзна, че Наум го пита нещо, и с усилие се откъсна от предположенията си. -      Не чух? -      Попитах: можете ли да ни помогнете? Лоугън си пое дълбоко дъх. -      Не съм сигурен, но се надявам. Ще направя всичко по силите си. Трябва да проверя няколко неща и колкото по-бързо го направя, толкова по-добре. Сред групата се възцари мълчание. В тишината отново се чу воят на Зефраим. Тримата старейшини се размърдаха на пейките. Очевидно бяха развълнувани. -      Един последен въпрос - каза Лоугън. - Откакто влязох в имота ви, усещам страх - страх у всички вас. От какво точно ви е толкова страх? Тримата го изгледаха смаяни. -      Какво говорите, господине? - попита Наум - Ако в гората има чудовище, нещо, което убива хората и ги разкъсва, не мислите ли, че ние също се боим за себе си? -      А с лунната болест в нашето семейство - добави Арон - това създание може нарочно да ни нападне. -      Това стига, за да изплаши всеки - намеси се Олбрайт. - А ако не е достатъчно, имаме още омразата и недоверието на местните. Да не говорим за плановете, които Креншоу крои. - Той стана. - Благодаря на всички ви, че ни пуснахте във вашия дом, че ни се доверихте... и че ни позволихте да видим Зефраим. Сега ще си вървим. Върнаха се по пътеката до здравата стена от клони. Наум разви навитата тел, отвори грижливо скритата врата, кимна тържествено на всеки от тях поотделно. С навеждане минаха през отвора и вратата веднага се затвори зад тях. Без светлина, като се изключи тази от пълната луна, която се процеждаше през клоните, заобикалящата ги гора беше като черна плитка от дървета. Олбрайт бръкна в джоба си, извади фенерче и го светна. -      Наистина ли мислиш, че ще можеш да следваш пътеката? - попита Лоугън. - Смяташ, че фенерчето ще ти помогне? Аз дори през деня не бих могъл да я различа. -      Ти какво, опитваш се да ме обидиш ли? - попита Олбрайт. - Днес за втори път поставяш под въпрос моите горски умения. Гледай сега. - Той угаси фенерчето и го прибра в джоба си. - Ще те заведа обратно до пътя само с помощта на лунната светлина. Няма да е толкова впечатляващо като онова, на което току-що станахме свидетели там вътре, но мисля, че ще те накарам да спреш да ме питаш едно и също. Сложи ръка на рамото ми, защото не би искал да се изгубиш, нали? И гледай да вървиш колкото може по-тихо. Не забравяй, че е пълнолуние и онова, което уби Джесъп и останалите, е някъде тук.     33.     Те изминаха дългия път обратно до пикапа на Олбрайт. По кратката отсечка от шосе 3А до неговата къща двамата мълчаха. Когато Олбрайт слезе, Лоугън автоматично направи същото и го последва вътре. -      Е, какво мислиш? - попита Олбрайт и най-накрая наруши мълчанието. - Обзалагам се, че никога не си виждал подобно нещо. За себе си знам, че не съм. Лоугън поклати глава. -      Мисля, че имам работа за вършене. -      Е, тогава ти предлагам да побързаш. - Олбрайт свали пушката от стената над камината, взе кутията с патрони от полицата над нея и я зареди. След това облегна пушката на стената. -      Защото утре е последната нощ на пълнолунието и имам чувството, че Креншоу се е наточил да въздаде... ъъъ... справедливост. Лоугън му благодари за отделеното време и положените усилия и се прибра във вилата в „Клаудуотър“. Имаше много за обмисляне и немного време, за да го направи. Първо влезе в интернет и започна да търси възможни наследствени заболявания, които биха могли да обяснят онова, което измъчваше Зефраим. Подозираше, че потъмняването на кожата е свързано с меланина39 - може би свръхпигментация на кафяв еумеланин, който - това беше удивителното - се произвежда от отразената лунна вместо от пряката слънчева светлина. Ако случаят беше такъв, тогава феноменът фотозащита - група молекулярни механизми, създадени за защита на хората от вредната слънчева светлина - може би работеше на заден ход, така да се каже, осигурявайки на Зефраим физическа полза от лунните лъчи. Ако за това бе отговорно внезапно и значително увеличеното производство на меланин, тогава невромеланинът - странен и не много познат полимер, открит в мозъка, можеше да е отговорен за дълбоката промяна в поведението му, особено ако това беше свързано с нарастването на секрецията на хормон като адреналина. В същия порядък удължените нокти, които Лоугън смяташе, че е видял да растат от краищата на Зефраимовите пръсти, биха могли да бъдат приписани на свръхкератозата40, за която беше известно, че предизвиква възпаление на кожата като акне и кератоза пиларис41 и подутини, каквито се бяха появили по кожата на Зефраим. Разбира се, не биваше да се забравя синдромът на Амбрас, или хипертрихоза - синдромът на върколака, който причинява анормално окосмяване по цялото тяло. Брадатите жени по някогашните панаири често са страдали от това заболяване. Свръхпигментация, хиперкератоза, хипертрихоза - тези три заболявания можеха да са научното обяснение на онова, което беше видял в таванската стая на Блейкни. Но не можеха да обяснят бързата проява и на трите, нито как всички изчезват със същата бързина, щом луната залезе. Разбира се, нямаше данни в медицинските и научни онлайн списания, с които Лоугън се консултира, някое от тези състояния да е предизвикано от лунна светлина. Възможно ли беше Зефраим и други от фамилията, но в по-малка степен, да страдат от генетична аномалия или някакъв синдром, още неизвестен на науката? Внезапен растеж на косата, нараснали физически възможности, дълги нокти, потъмняла кожа (която караше допълнителното окосмяване да изглежда толкова драматично) - всичко това напомняше на историческите описания на срещи с върколаци. Лоугън беше чел десетки от тях, те се срещаха често през вековете. Обикновено обаче бяха съпроводени с истерични наблюдения - преувеличени от страх и невежество. Но в случая на Зефраим имаше една съществена разлика - макар да имаше физически промени, липсваше кръвожадност, нямаше яростно изригване на насилие. Поне така му бяха казали самите Блейкни. Страхът, който показваха, това как бяха затворили Зефраим за негова собствена защита и най-вече чувствата, които беше усетил у него след промяната, убедиха Лоугън, че казват истината. Имаше и нещо друго - нещо, срещу което енигмологът не би искал да се изправи. Това беше Чейс Фивърбридж. Той беше научил за Зефраим и „лунната болест“, от която страдаше фамилията Блейкни. Беше взел ДНК и кръвни проби. Но за тях дори не стана дума по време на организираното от него представление пред Лоугън. Беше му показал как лунната светлина - чистата лунна светлина, филтрирана през праха в лунната атмосфера и невъзпрепятствана от замърсяването, което сега е обгърнало Земята, може да предизвика поведенчески промени. Спомни си думите му: „Възможно ли е, когато дневните животни на земята видят тази светлина с променено качество, тя да влияе така на мозъка, че да предизвика промени в поведението? И достатъчна ли е пълната луна сама по себе си да постигне това? Това беше началото на работната хипотеза: способността на тази специална, поляризирана лунна светлина, когато влезе в мозъка, да предизвика необичайна реакция: страх, раздразнителност, агресия“. Фивърбридж беше показал, а Лоугън с очите си бе видял резултатите. Тези резултати обаче, макар и драматични, бяха само поведенчески. Както беше постулирано в първата статия, която прочете в компютъра на Джесъп. Онова, което видя да се случва със Зефраим, беше не само поведенческа, а и морфологическа промяна. Макар и временно, макар и малка, у Зефраим беше настъпила физическа промяна. Подобно нещо не се беше проявило в експеримента, който Лоугън бе видял в тайната лаборатория, макар да имаше намек за подобно нещо във втората статия, която прочете на компютъра на Джесъп, публикувана осем или девет месеца по-рано. Причините за този пропуск можеха да бъдат няколко. Може би Фивърбридж не беше успял да секвенира успешно ДНК-то на Зефраим. Надявал се е и това беше причината за оптимистичната статия, но накрая се е оказало невъзможно. Беше съвсем вероятно Блейкни да са показали толкова необикновена или екзотична генетична характеристика, че е било невъзможно да се борави с нея в лабораторни условия... затова Фивърбридж се беше върнал към първоначалните си изследвания. Може би не беше споменал за Блейкни на Лоугън, защото им е обещал да пази тяхната тайна. В края на краищата, и Лоугън бе обещал същото - възрастният учен не би предал подобно доверие. В подсъзнанието на Лоугън обаче се разгръщаше и друг сценарий: сценарий, който не искаше да разглежда. Той беше свързан с тичащите кучета, които видя, докато разговаряше с Лора Фивърбридж. С въздишка затвори капака на лаптопа. Недостигът на сън го караше да се чувства затъпял - вече минаваше три сутринта. Каквото и да беше обяснението, в лицето на Зефраим Блейкни Лоугън беше открил наистина достоен за по-нататъшно проучване обект - мечтата на енигмолога. И не само за рядко срещан специалист като него: в момента в света имаше около 40 000 познати болести. И макар да звучеше малко перверзно, всеки практикуващ медицина - от клинициста до биофизика - мечтаеше да открие ново заболяване. Може би Лоугън бе успял да го направи. Но това проучване, каквато и форма да приеме, ако изобщо се заемеше с него, трябваше да почака. Защото тук действаха други тъмни сили и трябваше първо да се оправи с тях. Независимо какво всъщност беше Зефраим - върколакът от легендите или не - в гората имаше нещо много по-опасно. Луната още беше пълна, което означаваше, че няма време. Лоугън се облегна удобно в креслото и се опита наум да подреди всички късчета на този странен пъзел. Предположенията на жителите на Пайк Холоу. Притесненията на неговия приятел Джесъп - в началото просто несигурни, а по-късно очевидно подозрения. Преобразяването на Зефраим и лунната болест сред членовете на семейството му - беше видял това със собствените си очи. Последните статии на доктор Фивърбридж и експериментът, който направи пред Лоугън в тайната лаборатория. Сред всички тези нишки беше скрита онази, която щеше да го заведе до отговора... Събуди се от леко почукване на вратата. Раздвижи се в креслото, примигна от изненада при вида на ярката слънчева светлина, която нахлуваше във вилата. Погледна часовника и с изненада установи, че вече е един часът следобед. Беше заспал и проспал цялата сутрин, докато не му бяха оставили обеда пред вратата. Крайниците го боляха от часовете сън в креслото, но нямаше време. Втурна се в банята, наплиска лицето си, изми си ръцете и пусна студена вода върху главата си, за да събуди сетивата си. Грабна гребена и го прокара през косата си. Взе мобилния телефон, ключовете от колата и фенерчето, изхвръкна през вратата и се втурна надолу по пътеката, която водеше до паркинга, където стоеше наетият джип.     34.     Вече беше три следобед, когато Лоугън спря пред входа на автомобилната алея на преправената пожарна станция. Проведе кратък телефонен разговор, преди да продължи към паркинга. Когато слезе от джипа, видя Лора Фивърбридж да излиза от жилищната сграда и да се насочва към лабораторията. Щом го забеляза, тя спря и му се усмихна. -      Джеръми - поздрави го, - каква приятна изненада. -      И на мен ми е приятно да ви видя - каза той. - Ще ми се да беше при по-добри обстоятелства. Щом каза това, усмивката ѝ избледня. -      Да, чух за Джесъп. Ужасна работа. Виждала съм го два пъти. Изглеждаше много мил човек. - Тя кимна към сградата. - Елате, можем да поговорим в лабораторията. Докато вървяха към входа, Лоугън осъзна, че нещо се е променило. След малко разбра какво е: вече не се чуваше кучешки лай, животните не подскачаха весело наоколо. Погледна към клетката и видя, че е празна. -      Къде са Тоши и Миша? - попита той. Погледът на Лора стана още по-тревожен. -      Избягаха. -      Какво? И двете ли? -      Доколкото мога да кажа. Нали си спомняте колко нервни бяха станали? Нощно време трябваше да ги затварям в клетката. Два дни след това ги пуснах, както обикновено, да излязат сутринта, после отидох да им донеса закуската... Когато се върнах, ги нямаше. Цялата сутрин обикалях из гората да ги търся, виках и свирках, но нищо. Влязоха в лабораторията и седнаха на една от масите. -      Как е баща ви? -      По-зает от когато и да било. Сякаш е започнал да живее отново. Точно както ви казах. Лоугън огледа лабораторните маси наоколо: научното оборудване, животинските клетки. Усети, че дъщерята на биолога излъчва фалшива ведрост. -      Пейс в града ли е? -      Не. Излезе да търси кучетата. Когато Лоугън я изгледа продължително, без да каже нищо, тя сведе очи. -      Всъщност това не е вярно. Кевин напусна. -      Кога? -      Вчера следобед. Без дума предупреждение си събра багажа и взе такси до Лейк Пласид. -      И защо? -      Защо не? - сви рамене Лора. - Откъснатостта, смъртта на Марк, бягството на кучетата... Мисля обаче, че убийството на рейнджъра беше последната капка. - Тя стрелна поглед към него. - И неговата ли... смърт беше толкова ужасна като на другите? -      По-ужасна. Тя потрепери. -      И още няма заподозрени? -      Има един помилван убиец на име Соул Уодън, когото властите държат под наблюдение. Но има желязно алиби за времето, когато Рандал Джесъп е бил убит. Сега подозренията на щатската полиция са насочени срещу клана Блейкни. И мога да кажа, че са много силни. Лора поклати глава. -      Типичните предразсъдъци на хора от пущинака. Вижте, не се съмнявам, че Блейкни са изродени от женитби помежду си, че са се изолирали от другите, че вероятно са неграмотни. Поне това съм чула. Но това не е по тяхна вина, а е резултат на средата, в която винаги са живели. Разбира се, това ги превръща в обект на подозрения, особено от страна на невежите. Настъпи кратко мълчание. -      Лора - наруши най-накрая Лоугън мълчанието с любезен тон, - съжалявам, че се налага да кажа това. Но първия път, когато разговаряхме, заявихте, че никога не сте чували за Блейкни. Жената се изчерви и извърна глава. -      Джеръми... - започна Лора. -      Не - прекъсна я той, - мисля, че ще е по-лесно, ако говоря аз. След малко, все още с извита настрана глава, тя кимна. -      Имам теория. Все още не всички късчета на пъзела са на мястото си, но мисля, че повечето са там. Вижте, прочетох последните две статии на баща ви. Онези, заради които казахте, че научната общност го е подложила на по-жестоки подигравки от всякога. В едната се правят предположения за това по какъв начин лунната атмосфера може да е причина за лунния ефект. Това вашият баща ми показа по много убедителен начин. В другата, която по много причини е по-уместна, се говори за трансформационната биология - всъщност става дума за метаморфоза - и как животинска ДНК може да ускори мутацията на човешка ДНК. Освен това знам, че баща ви е ходил у Блейкни и срещу пари се е сдобил с ДНК проби и в случая със Зеф- раим Блейкни - с кръв. Зефраим Блейкни, който страда от някакво генетично заболяване, което причинява истински, макар и кратки физически промени под въздействието на силна лунна светлина - светлината при пълнолуние. Лора запази мълчание и продължаваше да не поглежда към Лоугън, докато той говореше. -      Баща ви с право бе убеден в правилността на своята хипотеза за лунната атмосфера и особено за състава на лунния прах, който ускорява лунния ефект на Земята. Но пламтящ от ярост срещу начина, по който работата му е била презрително отхвърляна, и може би виждайки „лунната болест“ на Зефраим като мен със собствените си очи, мисля, че е променил теориите си, изложени във втората му статия. Вместо животинската ДНК да влияе на човешката, човешката ДНК и специално тази на Зефраим Блейкни - може да повлияе на животинската. Той направи пауза, но Лора продължи да мълчи. -      Вашият баща е опитен биохимик и биолог - вие лично ми го казахте. Тайната ви лаборатория е пълна с оборудване, по-подходящо за медицинска или биохимическа лаборатория, отколкото за биологическа. Не беше особено трудно да предположа, че използвайки ДНК-то от Зефраим в съчетание с напредъка, който сам е постигнал, вашият баща е синтезирал серум, който да предизвиква подобна трансформация. И след като серумът е бил зависим от заболяването на Зефраим, то ще се проявява само при пълнолуние. Моето предположение е, че човешката ДНК е твърде различна от тази на малките животни, които държите в тези лаборатории. Затова серумът е несъвместим с тях. Или няма да подейства, или ще ги убие. Баща ви може да предизвиква поведенчески промени у земеровки и мишки чрез изкуствената лунна светлина, но не и морфологически. Затова е било нужно по-голямо създание. Затова накрая е изпитал серума върху своите собствени кучета. Лоугън стана и започна да крачи из лабораторията. -      Това е напълно логично. Затова, когато ги видях за последен път, кучетата се държаха странно. Беше точно след като пълната луна бе минала в последната си четвърт. Затова липсват сега по време на пълнолунието, нали? По някаква причина баща ви може би е пропуснал някоя подробност при разчитането на ДНК-то и не само е добавил допълнителна сили и способности към вече съществуващите у тези животни... но и неконтролируема агресия. Агресия, която у Зефраим и неговите роднини липсва. Лора, това резултат от противопоставянето на природата ли е, или от желанието да си поиграе на Бог? В отчаяния си опит да докаже своите теории, баща ви, без да иска, е създал две чудовища. Чудовища, които не е могъл да контролира, без да изложи на опасност своя и вашия живот... и сега те са на свобода в гората. И вече убиха четирима души. Най-накрая тя се обърна с лице към него. Изражението ѝ го накара да се закове на място. -      Джеръми, много сте умен - започна Лора с тих глас. - И сте невероятно добър в работата си. Онова, което казахте, е вярно. Или поне в по-голямата си част. Синтезът на серума, използването му върху контролен обект. Всъщност сте прав за почти всичко... с изключение на едно. Едно много важно нещо. Фактически през цялото време следвахте верния път, търсехте в правилната посока. Но в същото време онова, което пропуснахте, е било под носа ви. Просто не сте го видели още. Лоугън се вторачи в непроницаемото изражение на Лора Фивърбридж. Изведнъж в миг на удивително и ужасно проникновение разбра всичко. 35.     -      Вашият баща - едва доловимо каза той - го е използвал върху себе си? -      Върху кого другиго? - отговори Лора. - Мислите ли, че би позволил на друго живо същество да бъде опитно свинче? На дъщеря си? На своите кучета? Лоугън кимна бавно. В ретроспекция това беше напълно логично. Фивърбридж беше цъкаща бомба. Номерата и униженията от академичните среди, които беше изстрадал, го бяха докарали до самоубийство. Използвал бе серума върху себе си и това не беше някаква огромна промяна. Очевидно е бил достатъчно обсебен да го направи. Ако е въздействал успешно на човек и можеше да представи неопровержими доказателства за физически промени, предизвикани от пълната луна, неговият позор щеше начаса да се превърне в успех. Но нещо се беше объркало, и то напълно. -      Разкажете ми какво се случи - подкани я той. Тя си пое дълбоко дъх и потрепери. -      Не знаех, че ще го направи, докато не стана твърде късно. Вече беше измислил как да използва определени метаморфозни качества на гъсениците, като използва ензимите, които им позволяват да разложат някои свои тъкани. Те щяха да са нужни за невероятно бързото делене на клетките за трансформацията, която искаше. След като се сдоби с ДНК-то на Зефраим Блейкни, който несъмнено показва морфологични изменения под въздействието на пълната луна, той го съчета с изследването на ензимите на гъсениците. След това го секвенира във формула, която може да бъде приложена върху човек. Предполагаше, че щом Зефраим се превръща отново в нормален човек, и с него ще се случи същото. Като предпазна мярка обаче вгради един вид „памет“ в ензимите - протеин, който след определен брой часове да промени свойствата им, за да е сигурно, че трансформацията ще бъде само временна. Проведе изтощителен комплекс от тестове и симулации. След това си инжектира серума. Тя отново си пое дълбоко дъх. -      Едва тогава ме извика, за да видя неговия триумф. Теорията му се оказа вярна... дори прекалено вярна. Беше втората нощ на пълнолунието. И както си седяхме - другите вече си бяха легнали, той започна да се променя. Но не стана онова, което си представяше. Той очакваше малки морфологични промени: обезцветяване на кожата, увеличение на окосмяването, различни системни промени. И наистина, щом лунната светлина попадна върху него, те започнаха. Но татко не беше предвидил страничните ефекти. -      Какви по-точно? -      Трудно е да се опише. Все още се опитваме да ги отстраним. Дори в момента. Доколкото знаем, ускоряването на метаморфозата при секвенирането на ДНК-то направи резултата при него много по-ясно изразен, отколкото у Зефраим Блейкни. Беше... страховито. - Тя внезапно погледна Лоугън. - Представяте ли си, че аз - неговата дъщеря - мога да кажа подобно нещо? Но е вярно и няма друг начин да бъде описано: трансформацията беше плашеща! И най-лошото от всичко е, че секвенирането на ДНК-то го направи податлив на лунния ефект. Направи го агресивен, склонен към насилие. Точно както земеровките, които видяхте по време на експеримента преди няколко седмици. Изхвръкна от лабораторията... и потъна в нощта. Тя потъна в мълчание. Лоугън погледна часовника си: беше четири и половина. После зачака Лора да продължи разказа си. -      Срещнал възрастния планинар, за когото ви казах. Реакцията на мъжа при неговата поява, виковете му от уплаха разярили баща ми. И той го хвърлил от скалата. Това внезапно и неочаквано насилие някак го отрезви. Върна се в лабораторията и ми разказа какво е направил. Тя продължаваше да го гледа. -      Сега нали разбирате - баща ми трябваше да умре, но не поради причината, която ви казах. Трябваше да го скрием някъде, за да работим сами, докато не успеем да променим въздействието на серума. Защото „защитата“ която беше въвел в ензимите, не сработи според очакванията. Способността за преобразяване остана действаща и следващата нощ се случи същото. Този път го заключих в сградата, която по-късно щеше да стане нашата тайна лаборатория. На следващата сутрин отидох при трупа на планинаря. Както ви описах, замених неговите вещи с тези на баща ми. После настаних татко в лабораторията и поръчах оборудването, от което щяхме да имаме нужда. Изчаках един ден, преди да го обявя за изчезнал. Надявах се, че Марк ще открие трупа при някоя от разходките си. Не се получи обаче и трябваше да отида в полицията. Тя въздъхна. -      И оттогава търсим, така да се каже, противоотрова, начин да променим процеса, който татко предизвика. Бързо постигнахме известен успех: успяхме да намалим въздействието на лунния ефект, така че вече няма склонност към насилие. Но... физическите промени настъпват при всяко пълнолуние. Баща ми работи всеки ден върху проблема в горската ни лаборатория. Вечер аз му помагам. Разбира се, не и когато има пълнолуние. Тогава той винаги се оттегля в частната си лаборатория. Намира се зад вратата в далечния край на помещението. Толкова се срамува... че не иска да го виждам такъв. Мисля, че видя ужаса по лицето ми, когато се промени за първи път, и би било твърде болезнено да го преживее повторно. -      Значи се заключва в частната си лаборатория? - попита Лоугън. - Лаборатория в лабораторията, до която нямате достъп? -      Да. Има само един прозорец, покрит с насмолена хартия. Не предотвратява напълно въздействието на пълната луна, но все пак е от помощ. През тези нощи аз... аз никога не се доближавам до лабораторията. Стоя настрана, за да може татко да запази своето достойнство. -      И сте сигурна, че остава в частната си лаборатория, докато луната не залезе? -      Разбира се. Не може да понесе мисълта някой да го види в това... това състояние. А и не можем да позволим да срещне онова жестоко чудовище, което броди из гората. -      Имате предвид мечката стръвница - подхвърли Лоугън - или побеснелия вълк? Тя веднага разбра намека. -      О, не, бъркате! Много бъркате! Той мрази случилото се с него, онова, което си причини. Единственото, което иска, е да се заключи, докато премине. Освен това ви казах, че успя да изключи подтиците за насилие, но във всеки случай те нямат нищо общо, абсолютно нищо общо с онова, което се е случило с тези нещастни четирима души. При него беше внезапен гневен пристъп, който никога не се повтори. Оттогава не престава да съжалява за случилото се. Тя отново замълча. Минаха няколко минути, преди Лоугън да заговори. -      Лора... - започна той. - Не зная какво да кажа. Всичко това е шокиращо. Онова, което описахте, че се е случило с баща ви... наистина е забележително. Също така, меко казано, злополучно, защото не е сработило по план. Оценявам високо факта, че работите ден и нощ в опит да промените ефекта. Смяната на самоличността на самотния планинар с тази на баща ви е лоша работа. Случващото се сега е още по-лошо - вие криете убиец. -      Джеръми, той не е искал да го направи... - каза Лора умолително. - Не е бил на себе си. Било е ужасна грешка. Бащата, когото познавам, не би наранил никого. Не разбирате ли? -      Разбирам. Но това не променя стореното. Щом властите научат за тези обстоятелства, ще... -      Ще го пъхнат в някоя лаборатория и ще започнат да го изучават. Като животно в зоологическа градина. Или каприз на природата. Това ще бъде смърт за него... а може би по-лошо от смъртта. - Лора сведе глава. -      Не. Няма да позволя това да се случи. Обещавам. Но той трябва да бъде отведен в заведение, където могат да му помогнат. Тя не отговори и не вдигна глава. -      Лора, нека поговоря с него. Когато чу това, тя го погледна. -      Не, луната скоро ще изгрее. Сигурно вече се е заключил в частната си лаборатория. -      Тогава ще говоря с него през вратата. -      Не можете, защото той няма... -      Лора, моля ви! Вие работите вече шест месеца върху проблема без никакъв успех. Това е най-добрата възможност, която имам - която ние имаме - да му помогнем. Няколко минути тя продължи да седи неподвижно. След това, без да го поглежда, стана, излезе от основната лаборатория и пое към гората.     36.     Когато наближиха тайната лаборатория, скрита дълбоко в гората, слънцето скоро щеше да се скрие зад хоризонта. На небето висяха няколко разпръснати облака. Сградата беше тъмна и приличаше на изоставена. Лора пристъпи към вратата и се поколеба. Лоугън сложи ръка върху рамото ѝ и леко го стисна. След малко тя натисна дръжката и отвори вратата. Вътре беше тъмно и Лора щракна електрическите ключове. Лабораторията беше такава, каквато я помнеше Лоугън с нейните микроскопи и капилярния секвенатор, с множеството други уреди, с животинските клетки и вратата в далечния край, която сега беше затворена. С бавни, колебливи крачки Лора доближи вратата. -      Татко? - повика след малко с пълен е безпокойство и надежда глас. Отвътре не се чу отговор. -      Татко, моля те, отговори! Лоугън чу движения зад вратата. -      Лора, нали се бяхме разбрали. В нощите с пълнолуние трябва да ме оставяш сам. Знаеш, че не мога да понеса да ме видиш такъв. -      Джеръми Лоугън е с мен. Чейс Фивърбридж не отговори. -      Татко, той знае всичко. Мълчание. След малко вратата бавно се отвори и една тъмна фигура се появи на прага. Когато излезе на светло, Лоугън разпозна стария учен. Не носеше бяла престилка, а скъсани стари панталони и свободна риза от груба вълна. Стори му се по-висок, отколкото го помнеше. Докато местеше поглед от дъщеря си на Лоугън, странна светлинка грееше в очите му. Над рамото му енигмологът различи в тъмната стая походно легло, покрития с катранена хартия прозорец, голяма мивка и маса с уреди, но в сумрака не можа да отгатне предназначението им. -      Какво точно знае? - попита биологът. -      Бил е в имота на Блейкни. Видял е трансформацията на Зефраим. Знае за ДНК и кръвната проба, която си взел от него. -      Ти ли му каза? - попита рязко Фивърбридж. -      Не, разбира се, че не. Вече беше разкрил по-голямата част от случилото се. Аз само му разказах последните подробности. -      Като тази, че убих възрастния човек, нали? -      Това е било нещастен случай! Не си бил на себе си. Разказах му и как потиснахме склонността към насилие, която се прояви първия път, когато преживя промяната. Фивърбридж продължаваше да мести поглед от единия към другия. Изглежда преживяваше странна смесица от чувства: изненада, тревога, враждебност и нещо, което Лоугън усети най-силно - очакване. -      Татко, той има възможност да помогне. -      Как? - Фивърбридж седна на един от лабораторните столове. - Вече половин година работим без успех да променим страничните ефекти. - Той хвърли поглед през отворената входна врата на лабораторията. - Трябва да си вървите. И двамата. Не мога... да понеса някой да ме види през това време. Моля ви, вървете си. Вместо да си тръгне, Лоугън небрежно седна на един от столовете срещу възрастния учен. -      Лора ми каза, че сте успели поне да намалите въздействието - започна той, - като се заключвате и се криете от лунната светлина. Любопитен съм: какво е усещането? Имам предвид, когато започне трансформацията. Фивърбридж не отговори веднага. -      Неразположение. В началото болката е почти непоносима. Кожата ти... не зная как да го опиша. Човек усеща и определена... енергия. Не е човешка сила обаче. Не точно. Усещането е само физическо, без интелект. -      А насилието? Откъде идва това чувство, тази нужда? -      Лора ви е казала - отговори Фивърбридж безцеремонно, - че беше отстранено. Предпочитам да не мисля за... тогава. -      Когато ми показахте експеримента със земеровките, защо останахте неповлиян? -      Не помните ли, стоях зад светлинния източник? Той беше насочен право върху животните и никъде другаде. -      Ако го бяхте насочили срещу себе си, щяхте ли да претърпите промяната? -      Ако светлината беше достатъчно наситена, предполагам, че да. Но както вече знаете, направих всичко възможно, за да се предпазя от пълнолунието. - Той се размърда нетърпеливо на мястото си. - Не виждам как ще ми помогнат тези приказки. -      Доктор Фивърбридж, на мен са ми от помощ, за да разбера какво точно се е случило. Имам само още няколко въпроса. Кажете ми: защо според вас имате толкова малко напредък в промяната на вашето състояние? В края на краищата, шест месеца са дълго време за работа върху някакъв проблем. -      Ако знаех това, може би щяхме да постигнем по-голям напредък. Имаше нещо грешно в първоначалната ми хипотеза за ензимите, които участват в метаморфозата на гъсениците. Синтезирах ги за работа в човешкия организъм и кодирах в тях „памет“ - протеин, който след определен брой часове щеше да промени свойствата им, така че промяната да е само временна. Вместо това, изглежда, те са се свързали с моето ДНК и са го променили. Опитите да отстраня тази промяна са на принципа на пробата и грешката и са много опасни, ако не се действа крайно внимателно. -      Всеки път, когато ни се стори, че сме направили пробив - намеси се Лора, - излиза, че е поредната задънена улица. -      Склонен ли сте да позволите на други, имам предвид други учени, да ви помогнат? - попита Лоугън. - Да работят с вас? Фивърбридж горчиво се изсмя. -      Ако не ме затворят за убийството на възрастния човек, ще ме сложат в клетка, ще ме сочат с пръст и ще правят опити с мен. А научната общност, която през всички тези години ми се смееше - представете си какво ще приказват! Вместо да оценят постигнатото от мен, ще виждат единствено провала: неспособността ми да върна онова, което промених. -      Значи настоявате да останете тук и да работите сам? - попита Лоугън. Фивърбридж кимна решително. -      Няма друг начин. Лора е единствената помощничка, от която имам нужда. Това беше. Лоугън замълча за миг, за да си събере мислите. -      Докато снощи гледах какво се случва със Зефраим Блейкни... е, беше истинско откровение, нещо, което няма да забравя нито като професионалист, нито като човек. Но има и нещо друго, което ще запомня, нещо, което каза Наум. Аз го попитах защо, след като лунното въздействие е толкова болезнено, Зефраим откърти дъските от прозореца и преднамерено се изложи на лъчите на пълната луна? Наум отговори, че доколкото разбира, въпреки всичко луната привлича Зефраим. Нарече го копнеж. Каза, че създава у Зефраим усещане за сила, животинска сила. Вие току-що споменахте нещо подобно, макар че използвахте евфемизма „енергия“. -      Карайте направо - вметна Фивърбридж. Беше станал от стола и крачеше из лабораторията като въплъщение на нетърпението. -      Става дума за следното: според Лора вие сте повторили у себе си въздействията, които изпитва Зефраим. Разбира се, с тази разлика, че благодарение на вашите достижения в предишните ви изследвания, резултатът от вашето секвениране е довел до това да преживеете много по-голяма трансформация от неговата. Фивърбридж не отговори и просто продължи да крачи насам-натам. -      Не е ли логично, че сте привлечен много повече от пълната луна, че копнеете за нейната светлина, за силата, която тя ви придава? -      Това не е вярно! - възрази Лора. -      Тази енергия, която споменахте - представям си я като кладенец, от който можете да черпите, когато поискате. Мога само да си представя какво е чувството. -      Това е лудост! - каза Лора. - Татко е унизен и дълбоко скърби за случилото се. Той... -      Тази сила, този копнеж... Защо някой ще иска да се лиши от тях? - попита Лоугън. - Мисля, че е точно обратното: човек иска да ги запази по всички възможни начини. Затова ме заслепихте с по-раншните ви изследвания. Изследването на лунния прах. Знаехте, че няма да ви предам, а в незнанието си ще ви позволя да се занимавате с онова, което наистина ви интересува, за да постигнете завършека, на който винаги сте се надявали, но така и не сте успели да постигнете... докато не са се появили Блейкни. - Той направи пауза. - Всички тези пробиви, за които говори Лора, стигнали до задънена улица - вие ли нагласихте работата така, че нищо да не излезе? Възможно ли е феноменът, който ви влияе, да не отслабва, а да става по-силен? И вие всъщност да сте пристрастен към трансформацията. И това пристрастяване да ви държи през по-спокойните ви часове и да не ви позволява да намерите начин да промените причиненото от вас? -      Не! - изрева Фивърбридж с дрезгав глас. -      Доктор Фивърбридж, какво всъщност правите сам тук? - притисна го Лоугън. - Когато при пълнолуние се заключвате и отказвате на дъщеря си да ви вижда? Наистина ли се криете в тъмната задната стая с катранена хартия на прозореца? -      Джеръми - попита Лора с напълно променен тон, - какво искате да кажете? -      И тази първоначална агресивна страна на трансформацията, която толкова удобно сте успели да прекратите, макар да не сте постигнали друг напредък, наистина ли вече я няма? Заради работата ми като енигмолог аз трябва отново и отново да потискам недоверието си, да приемам много неща за даденост, но има нещо, което никога не приемам за даденост - съвпадението. А съвпадението във времето, когато сте си инжектирали секвенирано ДНК, и убийствата, които започват точно тогава, ми идва малко в повече. Докато разговаряха, около лабораторията започна да се спуска мрак. В този момент ивица лунна светлина неочаквано се промъкна през вратата и попадна точно върху Фивърбридж. -      Кучи сине! - изрева той със сподавен глас. - Ти ме измами! Лоугън видя странна пигментация да се разпространява по кожата на голото му гърло още докато говореше, която разцъфтя като кафява боя за храна, пусната в чаша с вода. Фивърбридж се хвана за гърлото, от което се чуваше гъргорене, а по пръстите и дланите му започнаха да изскачат пълни с кръв подутини. Той се завъртя първо на една страна, после на друга и изхвръкна от вратата в мрака навън. -      Татко! - извика след него с болка шокираната Лора. Тя се обърна към Лоугън. - Боже мили, какво му сторихте... -      Стойте тук! - кресна ѝ той, изхвръкна от лабораторията и тресна вратата да се затвори. После забърза по пътеката към основната сграда. Стигна навреме, за да види сянката на Фивърбридж да притичва покрай светнатите фарове на червения пикап, който точно влизаше в паркинга на пожарната станция. -      Май дойдох точно навреме - каза Олбрайт, докато слизаше. - Когато ми се обади, каза да дойда при изгрева на луната. - Той протегна ръка към предната седалка и извади пушката си. - Заредих, знаех, че рано или късно ще ми се обадиш. Щом поиска да дойда в лабораторията на Фивърбридж, предположих, че става дума за кучетата. Но онова, което току-що претича пред фаровете, не беше куче. Лоугън не отговори, вместо това изтича до джипа, отвори жабката и извади своя 9-милиметров „Зиг Зауер“. После се върна бегом при Олбрайт. - Хайде - махна той в посоката, накъдето беше избягал Фивърбридж, - нямаме време за губене.     37.     Те се втурнаха по чакълестата алея към шосето. Фивърбридж вече беше изчезнал в мрака пред тях. -      Какво се случи? - попита Олбрайт, докато тичаха. - Прав ли се оказа за онова, което спомена, когато ми звънна? -      Положението е дори по-лошо, отколкото мислех. Синтезираният серум не е бил инжектиран на кучетата. Фивърбридж е сложил инжекцията на себе си. -      Да не искаш да кажеш, че той претича пред камиона преди малко? Нали умря преди шест месеца? -      Не. Преди шест месеца убил планинар, скитник, когото никой няма да търси. Хвърлил го от възвишението над пролома Мадър. Дъщеря му идентифицирала трупа, за да накара хората да мислят, че Фивърбридж е умрял. Така че научната общност, която винаги се е подигравала на работата му, да го остави на мира. Оттогава, каза тя, се опитвали да намерят начин да неутрализират въздействието на онова, което си е причинил. -      Какво по-точно? -      Много силен хибриден вид от луната болест на Зефраим. -      Мили боже! И как е успял да го направи? -      Не зная всички подробности. Предполагам, че е изменил секвенцията на ДНК, за да въведе нов генетичен код в своя геном. Единичен ген, но по-вероятно група гени. С една дума, успял е да симулира ефектите от многофакторно наследствено заболяване. -      Как е възможно? -      Това е другият крайъгълен камък на неговите изследвания: въвеждане на мутация в иначе нормален генетичен код, за да предизвика метаморфоза. Виж, по-късно можем да обсъдим подробностите. Най-важното е, че не се връща към старото си аз, както първоначално е възнамерявал. Истината е, че в момента състоянието му се влошава. Той е виновен за четирите скорошни убийства и изглежда става все по-агресивен. Те стигнаха до шосето и спряха. -      Дали да не повикаме ченгетата? - попита Лоугън, докато проверяваше дали има патрон в патронника на пистолета. -      Имаш предвид Креншоу? Ще са му нужни четиресет и пет минути, за да стигне дотук. -      А рейнджърите, които пазят имота на Блейкни? -      Ще ни трябват десет минути, за да ги накараме да дойдат. А и само ще ни се пречкат и ще ни забавят. Колкото повече се бавим, толкова по-голяма вероятност има Фивърбридж да убие още някого. Трябва да намерим следите му и да вървим след него. Мога да ги видя оттук. - С фенерчето си Олбрайт освети другата страна на пътя, където се виждаха изпотъпкани шубраци. Олбрайт прекоси пътя бегом и потъна в гората от другата страна. Лоугън го следваше плътно. С помощта на фенерчето и светлината на пълната луна те си пробиваха път през лабиринта от клони и гъсти шубраци. Няколко пъти Лоугън се препъна в стърчащите коренища, които се подаваха невидими от земята под дърветата. -      Това е животинска пътека - обясни Олбрайт. - Сигурно и друг път е минавал оттук. Навлязоха в гъста част на гората, буквално претъпкана с борове. Лоугън си пробиваше път, следвайки Олбрайт, който беше позабавил ход, за да не изгуби следите на Фивърбридж. Тежките борови иглички драскаха Лоугън, докато напредваше. Олбрайт изгуби следата и трябваше да се върнат, за да я намери отново. Боровата гора се спусна в кално дере, което трябваше да прецапат, преди да започнат да се изкачват по другия бряг. Изведнъж се озоваха извън гората и пред останките на някогашна железопътна линия. Малки дървета растяха между гниещите траверси. Линията се простираше наляво и надясно от тях, а от двете ѝ страни се издигаше стена от дървета. -      Какво е това? - попита Лоугън, дишайки тежко. -      Частна железопътна линия - обясни Олбрайт. - Някога железницата била основният вид транспорт както за пътници, така и за стоки. През деветнайсети век имало десетина железопътни компании. Започват да западат през трийсетте с появата на автомобилния транспорт. Мисля, че тази линия е свързвала Адирондакските планини с Лейк Шамплейн. Той приклекна над ронещите се релси, които лунната светлина осветяваше в призрачно червеникаво-жълто. -      Ето - посочи няколко неравни кални следи от стъпки. - Вървят на запад към връх Десълейшън. - Олбрайт загреба от калта с пръсти и внимателно я разтри между тях. - Минал е оттук преди по-малко от пет минути. Май го настигаме. -      Това едва ли е възможно... - започна Лоугън, но Олбрайт вече тичаше между релсите, а пушката, преметната през раменете му, подскачаше, като лудо го блъскаше по плещите. Лоугън хукна след него. Олбрайт беше поне двайсет и пет години по-стар, но въпреки това му беше трудно да го следва. Тичането по изоставената железопътна линия беше по-трудно, отколкото беше очаквал. Разстоянието между траверсите беше такова, че затрудняваше крачките, а пролуките между тях бяха пълни с къпини, бурени и опасни неравности. Калните следи започнаха да избледняват и Олбрайт забави ход, но не спря. От време на време плъзгаше лъча на фенерчето наляво и надясно по плътната линия на дърветата, които заплашваха да погълнат релсите. След около осемстотин метра той спря на място. Сега плъзна по-бавно и внимателно лъча на фенерчето по тъмната гора. - Ето там - каза след минута и посочи към лявата страна на железопътната линия близо до групичка букови дървета. Лоугън нямаше представа какво е видял Олбрайт, но послушно го последва, когато се втурна между дърветата. Стори му се, че пред тях се чуват слаби трясъци. Ръката му стисна по-здраво пистолета. За миг се запита какво ще правят с Фивърбридж, когато го настигнат. В същия миг осъзна, че вече знае. Изкачиха се по едно възвишение и излязоха на малка полянка, заобиколена от всички страни с букове. Пред тях, може би на около осемстотин метра, над дърветата се издигаше друга противопожарна кула. Но за разлика от онази до лабораторията, тази изглеждаше здрава, с як метален скелет, висок шейсетина метра. На върха имаше покрита наблюдателница, до която се стигаше по сгъваема стълба, разположена в центъра на конструкцията. Но Олбрайт отново се беше втурнал напред и Лоугън нямаше повече време да я разглежда. -      Наблюдателната кула на противопожарната станция „Фелпс“ - подхвърли Олбрайт през рамо. - Разбира се, отдавна не се използва. Прекосиха полянката, осветена от ярката луна, заобиколена от група облаци, и навлязоха в гората от другата страна. Лоугън вече не чуваше шумове пред тях. Въпреки че Олбрайт понякога забавяше ход или губеше следата, той беше силно впечатлен от неговите горски умения. Дали причина бяха уроците на баща му и на Наум Блейкни, или неговият собствен младежки опит, а може би съчетанието на трите, но по някакъв начин той успяваше да върви по следи, които бяха невидими за енигмолога. Буковата гора отново отстъпи място на борова, която беше дори по-гъста. -      Странно - измърмори Олбрайт, който се беше спрял да огледа счупен на височината на раменете клон, от който капеше мъзга. - Изглежда описва кръг в южна посока. Сякаш иска да ни излезе в... В този миг вдясно от тях изведнъж се чу силен шум от движение, боровете силно се разлюляха и някакво създание от кошмарите изригна от гората и се хвърли към тях.     38.     Лора Фивърбридж стоеше на прага на тайната лаборатория. За миг реши да се втурне след другите, но не помръдна от мястото си. Имаше чувството, че преживеният през последните минути шок я е парализирал. Кратък, много важен разговор, след това мълчание. Сега се обърна и бавно влезе в главното помещение на лабораторията. Инсинуациите, не, по-скоро обвиненията на Лоугън бяха лудост. Беше работила месеци наред с баща си в опит да променят страничните ефекти от действието на серума. Вярно, по-голямата част от работата вършеше той - налагаше се, защото тя трябваше да бъде в главната лаборатория през деня заедно с двамата лабораторни техници. Но беше видяла голяма част от неговата работа и бе помагала достатъчно. Той не можеше, не, не би я заблудил. Не и след жертвите, които направи за него. - Татко - каза тя тихо, - какво си причини? В началото крачките ѝ бяха бавни, колебливи като на сомнамбул, докато обикаляше безцелно лабораторните маси. Колкото повече мислеше за ужасния обрат на събитията, толкова по-възбудени ставаха движенията ѝ. Какво да правя? Какво да правя? Сигурно имаше нещо, което може да направи. Това беше възможно най-лошото развитие. Довери се на Лоугън, допусна го до тяхната тайна... и той я предаде. Нещо по-лошо: предаде баща ѝ. Кой знае какво щеше да стори с наученото. В едно обаче беше сигурна: тези обвинения на едро като капак за всички насмешки, които баща ѝ бе изтърпял, щяха да му се отразят по най-лошия начин. Докато крачеше насам-натам, очите ѝ попаднаха върху вратата за неговата лична стая. Мястото, където провеждаше своите собствени изследвания и ѝ беше забранено да влиза. Тя спря. Разбира се. Там вътре сигурно имаше доказателства. Доказателства, че прави всичко по силите си, за да се освободи от ужасната злочестина, от която страдаше. И срещу злостната клевета, че усилията му са чиста преструвка. Тя тръгна към вратата, все още колебаейки се. Да влезе ѝ се струваше нарушение, но пък подбудите ѝ бяха чисти. След малко прекрачи прага. Помещението беше обзаведено изненадващо бедно: имаше походно легло, умивалник, рафт за оборудването. Но и то беше обикновено, едва ли не оскъдно. Не от вида, който човек, искащ да реши такъв труден проблем, би използвал. Естествено, баща ѝ не беше поискал нещо твърде екзотично. По разбираеми причини тя поръча всичко. Но беше предположила, че той взема каквото му е нужно от основното помещение на тайната лаборатория и го връща, когато свърши работа. Не беше следила какво оборудване е налице във всеки отделен момент... в края на краищата, той бе неин баща и главен учен на екипа... Дали не беше вършил по-голямата част от изследванията в основната лаборатория? Може би тази стая е като манастирска килия, където е влизал да мисли, да провежда прости експерименти и да страда през нощите с пълнолуние, заключен за по-сигурно? Погледът ѝ попадна върху лабораторния дневник, подвързан със зелено сукно, който лежеше на масата. Облекчението, когато го видя, я накара да осъзнае колко я бяха разстроили твърденията на Лоугън. Личният работен дневник на баща ѝ! Точно от такова доказателство се нуждаеше. Вътре щяха да са регистрирани опитите, които е правил, тези, които са били обещаващи, и другите, които не са били. Лора го грабна от масата и бързо започна да го прелиства. След по-малко от минута спря. Докато гледаше втренчено отворената страница, по лицето ѝ се изписа ужас. -      Не - прошепна тя. С треперещи ръце отгърна още една страница, плъзна за кратко очи по редовете, сетне обърна друга... дневникът падна от ръката ѝ на пода. Сега без повече колебания Лора изскочи от стаята и хукна към входа на сградата.     39.     Лоугън почувства как се смразява при вида на привидението, което се изправи срещу тях сред гъстата борова гора. Без съмнение това беше Чейс Фивърбридж, но превърнал се в грешка на природата. Той сякаш се извисяваше над тях: неговите метър деветдесет и два някак се бяха увеличили на лунната светлина. Вероятно ставаше дума за зрителна измама. Белите му коси бяха потъмнели от кал и пълни с листа и клонки. Кожата му се бе покрила с махагонови петна, покрита тук-там с гнойни подутини. От нея се носеше отвратителна животинска миризма, кисела и мускусна. Крайниците му бяха покрити на места с козина. Устата му беше зейнала алчно. Огромните му ръце с дълги, заострени хитинови нокти се свиваха и разпускаха. Най-лошо от всичко бяха малките му червени очички, вторачени в тях с омраза и глад. Лоугън беше виждал веднъж подобни очи: в едно спешно отделение, където санитарите бяха вкарали носилка с младеж, страдащ от свръхдоза ангелски прах. Момчето виеше, устата му се пенеше и макар едно ченге да го беше халосало с палката, то размахваше стърчащата от раната си кост като оръжие. Не усещаше болката и се опитваше да прогони санитарите, които бързаха да го закарат в спешното. Ужасното представление беше безмозъчна, пълна с агресия пародия на Зефраим Блейкни и десет пъти по-страшно. Неуверения учен го нямаше. Мястото му беше заело създание, жаждащо насилие и горящо от животинска стръв. Усещането за злина, за изкривена природа заля Лоугън като вълна. Всичко това се случи за частица от секундата. В този момент Олбрайт понечи да свали пушката от раменете си. Фивърбридж се хвърли с рев напред и с един-единствен удар на дългите си нокти раздра ловеца от ключицата до гръдната кост. Олбрайт извика от болка, но не изпусна пушката. Фивърбридж се протегна, стисна ръката му и рязко я изви. Чу се пукот, все едно някой беше откъснал бутче на печена кокошка, и ръката на поета увисна под странен ъгъл, извадена от рамото. Той изрева от болка и в този миг Фивърбридж скочи отгоре му и вдигна ръце с широко разперени пръсти, готов да нанесе смъртоносен удар. Лоугън осъзна, че е започнал да отстъпва ужасен от тази неравна битка. Затова вдигна пистолета си и стреля, пронизвайки рамото на Фивърбридж. Той изрева от болка, но не отклони вниманието си от Олбрайт. Лоугън стреля отново и този път го улучи в крака. Сега чудовището се изправи с вой. Лоугън стреля трети път, после четвърти, но ръката му трепереше и не успя да улучи. Фивърбридж се напрегна, приготвяйки се да скочи върху него, и Лоугън, без изобщо да се замисля, се обърна и хукна да спасява живота си. Той се впусна през гъстата борова гора, без да обръща внимание на посоката, в която се движеше, и на препятствията по пътя си. Осъзнаваше само едно-единствено нещо: пукота и трясъка на строшени клони зад него, което ясно показваше, че е преследван. Беше улучил два пъти Фивърбридж, но раните не го бяха направили по-бавен. Или поне не много. Плановете му вече бяха ясни. Олбрайт беше прав за подозрително бавното му напредване, докато го преследваха, и че се е опитвал да им излезе в гръб. Въпреки лудостта си ясно осъзнаваше, че те двамата знаят твърде много за него. Беше им заложил капан, за да ги нападне от засада и да ги убие. Лоугън тичаше ли, тичаше, без да усеща боровите иглички, които драскаха лицето му, и клоните, които го пляскаха по пищялите. Веднъж се спъна, направи салто във въздуха, приземи се на крака и продължи да тича, без да спира. Знаеше, че всеки момент може да усети страховитите нокти да разкъсват гърба му. Изведнъж гората свърши и пред него се издигна познатата вече наблюдателна кула на пожарната станция „Фелпс“. Пукотът на клони продължаваше да се чува, но изглежда беше успял да се отдалечи малко от преследвача си. Ако успееше да се качи на площадката на кулата, можеше да я използва за прикритие и да застреля Фивърбридж, когато излезе на поляната. Веднага се вмъкна в средата на металната конструкция и се закатери по стълбата, взимайки по две стъпала наведнъж. Стигна до първата площадка и започна да се качва по втората стълба, след това по третата, преди да чуе луд рев отдолу. В момента група облаци минаваха пред луната, но все пак успя да различи фигурата на Фивърбридж, приклекнал в края на гората под него. Той закуцука, заподскача към стълбата и започна да се катери с лудешка скорост. В пристъп на отчаяние Лоугън разбра, че е допуснал тактическа грешка. Оставаха му още две стълби, преди да стигне площадката, но никога нямаше да успее. Насочи пистолета към Фивърбридж и стреля, но човекът-звяр се дръпна и куршумът рикошира безвредно в металната конструкция. Лоугън стреля отново и този път Фи- върбридж изръмжа, защото куршумът откъсна парче от ухото му. Но и това не спря трескавото му катерене. Лоугън се огледа отчаян. Имаше само една възможност и без много да мисли, скочи от откритата стълба върху металния скелет на кулата. Блъсна се в нея с разтърсваща костите сила и едната му ръка изпусна Г-образния винкел, но бързо успя отново да го хване. Отдолу и малко встрани се чу гневен рев. Стараейки се, доколкото може, да не му обръща внимание, Лоугън взе да пълзи по винкела, докато не стигна косата ъглова подпора, и започна да се плъзга колкото може по-бързо към земята. Силният метален звън над главата му подсказа, че Фивърбридж е повторил неговата маневра. Лоугън скочи и така тупна на земята, че целият се разтресе. Хукна през поляната и отново влезе в боровата гора, надявайки се въпреки всичко, че Фивърбридж не е видял накъде бяга. Започна друг кошмарен бяг през боровата гора. Страните му пламтяха, а глезените го боляха от тежкото приземяване преди малко, но отчаянието вля нови сили в крайниците му. Трясъците и пукотът зад него се подновиха и Лоугън с ужас осъзна, че въпреки всичко не е успял да се отърве от преследвача си. Той изгуби представа за времето, изпадайки в състояние, подобно на транс, в който всичките му усилия бяха съсредоточени в бягството. Направи остър завой наляво и след няколко десетки метра по-нататък зави надясно. Спъна се в друг издаден корен и зарови лице в боровите иглички по земята, губейки скъпоценно време. Болката отстрани стана непоносима и всяко вдишване беше агония. Но ненормалният рев зад него, пукотът на клони, блъскани с все сили, го накараха да продължи. Изведнъж гората остана зад него и той се озова на оголена скала, покрита с каменни блокове. Измежду скалите наблизо извираше поток и падаше от ръба на камъка, превръщайки се във водопад, който се стоварваше върху камънака в подножието. Лоугън се огледа, докато се опитваше да си поеме дъх. Макар облаците да се сгъстяваха, нищо не спираше лунната светлина, която заливаше земята под себе си с призрачно бяло. Лоугън познаваше това място: стоеше на възвишението над пролома Мадър, където преди половин година Фивърбридж бе убил самотния скитник. Зад него се чу пукот на клони и звероподобният мъж излезе от сянката на дърветата. С тихо, радостно ръмжане той се хвърли напред. Лоугън вдигна пистолета, но Фивърбридж го плесна с опакото на ръката си и оръжието полетя в пропастта. Лоугън отстъпи, когато Фивърбридж тръгна пак напред. Кървеше от огнестрелните рани. Два от куршумите само го бяха одраскали, но третият явно бе попаднал в бедрото. Въпреки крайно опасното си положение Лоугън не можа да не се възхити на способността му да се движи толкова бързо с подобна рана. По изкривената уста на Фивърбридж заигра полуусмивка, а в малките му червени очи проблесна победоносна злоба. Ръката, с която беше плеснал пистолета, се сви в юмрук. Стовари го върху рамото на енигмолога с невероятна сила и той на мига рухна на земята. Сега юмрукът се разтвори, пръстите се протегнаха, а ноктите проблеснаха на лунната светлина. Нададе кръвожаден вой и вдигна ръка, готвейки се да изтръгне гръкляна на Лоугън. Изведнъж в нощната тишина прозвуча неочаквана команда: -      Спри!     40.     Лоугън погледна в посоката, откъдето се чу гласът. Беше Лора Фивърбридж, която крачеше към тях. Лунната светлина проблясваше върху ловната пушка в ръцете ѝ. Лоугън не я бе забелязал, защото главната му грижа беше борбата с онова, което някога е било неин баща. С ръмжане Фивърбридж също се извърна към нея. Той пристъпи крачка в нейната посока и отново изръмжа. Изглежда обаче в един момент в лудостта, която го беше обзела, настъпи пробив и той я разпозна, защото вдигна ръка към лицето си. Може би за да се скрие от ужасеното изражение на Лора или да не ѝ позволи да види напълно промяната, която бе настъпила с него. Отстъпи крачка назад, после още една и кракът му стъпи в празното. Наведе се напред, за да избегна бездната, а в това време група гъсти облаци започна да скрива налятата луна. -      Ти ме излъга - каза Лора с глас, задавен от гняв и тъга. - След всички усилия, след измамата, която извърших заради теб, ти ме предаде и си ме лъгал през цялото време. - С гневен жест изтри бликналите си сълзи. - Намерих лабораторния ти дневник. Прочетох бележките ти. Вместо да търсиш противоотрова, тайно си работил да направиш серума по-концентриран. И си се инжектирал с него. Когато намирахме обещаващ нов път в изследванията, се преструваше на развълнуван, но след това умело си го провалял. И така всеки път. Като се сетя за часовете, дните и месеците, които прекарах в тревоги за теб, в опити да ти помогна - всичко е било напразно. Съвсем напразно! Лоугън опита да се изправи, но от острата болка в рамото си разбра, че е счупено от единствения жесток удар на Фивърбридж, и отново падна назад. Фивърбридж бе замръзнал на място, втренчен в Лора. Лоугън не беше сигурен доколко може да разбира в сегашното си състояние, но усети, че човекоподобното схващаше повечето, което тя казва. -      Джеръми беше прав и за другото, нали? Не гледаш на случващото се с теб като на заболяване, а си започнал да му се наслаждаваш! Всички тези пълнолуния, които казваше, че си прекарал заключен в частната си лаборатория, за да не се натоварвам от вида на твоето преобразяване, този агресивен импулс, който казваше, че си успял да премахнеш, след като уби невинен човек тук, на това място - това също бяха лъжи, нали? Кажи, нали бяха лъжи? Нали? Тя трепереше цялата от силни чувства. Пушката буквално се тресеше в ръцете ѝ. -      А най-лошото е, че убийствата зачестиха. Вече не през няколко месеца, а през няколко дни. Ти си убил двамата планинари. Убил си и нашия лабораторен техник. Уби и рейнджъра Джесъп, който бе започнал да подозира нещо. Всяко убийство по-жестоко от предишното. А сега се опитваш да убиеш и Джеръми. Джеръми, който само искаше да помогне! Внезапно, вече плачейки, тя вдигна пушката и я насочи право срещу баща си. -      Убил си пет човека. И сега отново искаш да убиеш. О, боже мили, в какво положение ме постави? Какъв избор ми остави? Никакъв! Облаците вече бяха затулили луната напълно. Проломът Мадър се бе превърнал в синьо-черни очертания, осветени от бледо като слонова кост сияние. Докато Лоугън го наблюдаваше, лудостта в очите на Фивърбридж сякаш започна да отстъпва. Махагоновият оттенък на кожата му взе да се свива и да избледнява. Може би сега ще мога да стигна до него - каза си той. - Може би сега ще ме изслуша. Лора беше насочила пушката срещу баща си, но бе неспособна или не искаше да дръпне спусъка. -      Доктор Фивърбридж! - извика Лоугън. След минута той се извърна към него. -      Вече знаем истината. Цялата истина. Това не може да продължава. Ще ни позволите ли да ви помогнем? Можете ли да се спрете, да промените онова, в което сте се превърнали? Или ще продължите да убивате невинни хора, за да задоволявате все по-нарастващата си жажда за кръв? Или... искате да принудите вашата собствена дъщеря да ви убие? Докато Лоугън говореше, Фивърбридж стоеше неподвижен като статуя. Червеният блясък в очите му угасна. Усещането за зло и изкривена природа, което Лоугън беше усетил преди, отслабна. Изглежда водеше голяма вътрешна борба. Отвори уста, но се чу тихо скимтене, а не думи. Обърна се към Лора, която още стоеше с насочена срещу него пушка, а по страните ѝ се стичаха сълзи. Изражението му омекна. Вдигна ръка и я протегна почти нежно към нея. Същевременно бързо направи крачка назад, после още една и изчезна в бездната.     41.     - Татко! - изплака Лора. Пушката падна от ръцете ѝ и издрънча на скалистата земя. Тя се обърна и забърза по пътеката, която водеше към подножието на възвишението. Дори на сумрачната светлина Лоугън можа да види, че хукна надолу с главоломна скорост. Следваше извивките на пътеката, прескачаше камъни и дупки, за да стигне колкото може по-бързо до подножието на водопада. Той се изправи на крака, правейки всичко възможно да не обръща внимание на острата болка в рамото си, и я последва. Когато я настигна, тя стоеше в края на малко езерце в основата на скалата. Водата падаше около нея, докато тя прегръщаше разбитото тяло на баща си. Приведе се над него и заплака с глас. Сега, когато я нямаше лунната светлина, Чейс Фивърбридж си беше върнал нормалния вид. Гъстата козина по крайниците му беше изчезнала. Нямаше ги дългите побелели нокти. Разнебитеното тяло отново беше на вглъбения, харизматичен учен, с когото Лоугън се запозна в тайната лаборатория само преди няколко седмици. Докато гледаше, осъзна какво се беше случило току-що. Фивърбридж бе видял болката в очите на дъщеря си - болка, която не можеше да се сбърка с нищо друго. Вероятно бе разбрал, че е изгубена душа. Че онова, което е направил, е непростимо. Но и че не може да спре убийствената обсебеност. Дали дъщеря му щеше да го застреля или не - сега никой не можеше да каже. Вместо да я принуди да го направи и после да живее със спомена, той я бе избавил от този ужасяващ избор, като се самоуби, падайки от върха на възвишението. По ирония на съдбата умря по същия начин, който Лора беше описала преди половин година. Лоугън извади мобилния си телефон, набра 911. Трябваше да опита три пъти, преди да успее да хване мрежа, и съобщи, доколкото можа, мястото, където да намерят Олбрайт. Сега Лора прегръщаше главата на баща си, а плачът ѝ се бе превърнал в разтърсващи ридания. -      Как се сети да дойдеш тук? - попита я внимателно Лоугън. Трябваше ѝ известно време, преди да отговори. -      Не знаех къде другаде да отида. Той почака десетина минути, а може би и петнайсет, преди риданията да спрат. Нямаше какво повече да каже. Накрая сложи ръка на рамото ѝ. -      Хайде, ще те изпратя до лагера. Оттам трябва да се обадим на Креншоу и да се предадем, преди да нахлуе в имота на Блейкни. Щом чу това, тя го погледна за пръв път, откакто беше застанал до нея. -      Да се предадем? Не сме направили нищо лошо. Ти дойде тази вечер и ми отвори очите за истината. Само аз, само аз съм виновна. Исках да му вярвам. Смятах, че му вярвам. Дълбоко в себе си обаче, поне така предполагам, винаги съм се чудила дали наистина е там при пълнолуние, заключен в малката частна лаборатория? А трябваше да си задам тези въпроси наистина. Въпреки молбите му да го оставя насаме с неговото страдание, трябваше да го заключвам при пълнолуние. Сега осъзнавам причината да не го направя... просто не исках да знам истината. - Тя се размърда. - Мислех, че мога да го излекувам. И сега заради мен - пряко или непряко - четирима души загубиха живота си. След това положи нежно главата на баща си върху скалата, стана, обърна се и закрачи към пожарната станция. Лоугън я гледаше как се отдалечава, докато не се превърна в сив фантом на черния нощен фон. После и той се изправи край бълбукащото езерце и крачейки бавно и с болка, я последва.     Епилог     Два месеца по-късно Лоугън трябваше да участва в конференция за историята на Средните векове в Квебек. В последната минута анулира полета си, защото бе решил вместо със самолет да отиде с кола. Докато караше по Северния път и далеч преди канадската граница излезе на нюйоркското шосе 73, той осъзна, че има два вида отчетливи и много различни спомени за този маршрут: пътешествията с жена му преди и съвсем различното пътуване, което бе предприел през октомври. Не искаше последният спомен да преобладава. Затова съвсем съзнателно мина по маршрута Кийн, Лейк Пласид и Саранак Лейк. Първо излезе на шосе 3, после на 3А, преживявайки едновременно старите и новите събития. С изключение на боровете, горите сега бяха напълно голи и дори сред най-гъстите им части човек виждаше ясното, чисто небе над главата си. Второкласните пътища бяха лоши, както обикновено. Докато навлизаше все повече в горите, тук-там можеха да се видят места, по които още имаше сняг. Докато навлизаше в завоите с лотоса, той си позволи, но много предпазливо, да се опита да усети горите наоколо. Чувствата за злонамереност и изкривяване на природата бяха изчезнали. Адирондакските планини оставаха величествено безразлични към малките хора, които се изкачваха, работеха и се движеха из тях. Но сега това безразличие се стори на Лоугън благонамерено. Човекът идваше, обработваше земята и лягаше под нея, но природата продължаваше въпреки всичко. Той зави в автомобилната алея на островърхата къща, паркира до червения пикап, мина по пътеката към входната врата и почука. Няколко мига по-късно Харисън Олбрайт отвори. -      Закъсня - посрещна го поетът. -      Съжалявам. Не тръгнах толкова рано, колкото исках. Винаги ми се случва. -      Както и да е, влизай. Лоугън го последва във всекидневна. Олбрайт се движеше малко сковано, но очевидно раните му до голяма степен бяха зараснали. Настани го на един от ръчно изработените столове и донесе две големи чаши кафе. По негово настояване във всяка беше сипана солидна доза бърбън. Двамата се настаниха удобно пред пукащия в камината огън. Седяха няколко минути така, без да говорят, и отпиваха от чашите си. -      Малко се изненадах, когато се обади - най-накрая каза Олбрайт. -      Защо? -      Защото смятах, че до края на живота си няма да искаш да видиш това място отново. -      Не се притеснявай, по-далече оттук няма да стигна. Няма нужда да се отбивам в Пайк Холоу. Но... - Лоугън направи пауза. - Не можех да оставя нещата така. Олбрайт кимна с разбиране. -      Освен това исках да ти благодаря лично за помощта. Това предизвика пренебрежително махване с ръка. -      А и ми беше любопитно какво се е случило, откакто заминах. Разбира се, никой нищо не ми каза. Обаче реших, че ако някой знае цялата история, това ще си ти. Олбрайт отпи от кафето си. -      Да, вярно е, имам свои източници. Но и аз не съм чул кой знае какво. Очевидно смятат този случай за уникален. Веднага го отнеха от Креншоу и го предадоха на човек с по висок чин от йерархията. Дори се говореше, че може да се намеси Центърът за контрол и превенция на заболяванията. -      Надявам се, не заради Блейкни. Олбрайт поклати глава. -      Никой не е пипнал с пръст Блейкни. И никой няма да го направи. Точно както им обещахме - онова, което видяхме там, ще си остане между нас. -      Разбира се. - Енигмологът у Лоугън изпитваше срам заради това: да не изучиш уникалното „лунно заболяване“ на това семейство и да не добавиш получените резултати към медицинските познания му се струваше чиста загуба. Но хуманистът у него знаеше, че Блейкни са страдали достатъчно през годините от нежеланото внимание, клюките и откритата враждебност и заслужават да бъдат оставени на мира. -      А какво стана с Лора Фивърбридж? - попита той накрая. -      От онова, което чух, не са се отнесли сурово към нея. Била е непряк съучастник. Съучастник в нещо, което никой не е можел да очаква или да разбере. Мисля, че ще се отърве с условна присъда. -      Непряк съучастник - повтори Лоугън и долови горчивината в гласа си. Олбрайт повдигна вежди въпросително. Лоугън въздъхна. -      Обикновено, когато приключа с някой случай, успявам да го оставя зад гърба си. Да си тръгна. Дори онези, които не успявам да разреша, не смущават сънищата ми. Но този... този беше различен. Този е различен. -      Разстроен си от ролята, която изигра в него - каза Олбрайт. -      Точно така. Представи си човек като мен да разбере, че доктор Фивърбридж въобще не е умрял. Дъщеря му попада на трупа на мъртъв планинец, скитник, когото никой няма да търси, и използва тази възможност, за да скрие баща си. Да го освободи от академичните подигравки, които толкова са го тормозели, че опитал да се самоубие. Бащата и дъщерята молят този човек да запази тяхната тайна. Казват му, че това е невинна заблуда. Никой не е пострадал и така човекът се съгласява. -      Обаче излиза, че има пострадали. Петима души бяха убити. -      Точно затова случаят не иска да избледнее. Не мога да се отърва от етическата дилема: резултатът от моето действие или по-скоро бездействие. Няколко минути двамата седяха в мълчание и отпиваха от чашите с кафе и бърбън. Най-накрая Олбрайт се размърда на стола си. -      Виж - започна той, - неприятно ми е да го кажа, но на мен ми се струва, че това, което описа, е част от страничните ефекти на работа като твоята. Когато работиш с енигми, когато търсиш отговори на тях, можеш да излезеш от гората в края на деня с разрешена загадка... но вече натоварен с бремето на друга енигма - етическа. Твоят приятел Джесъп може би щеше да ти каже да си спомниш прочутите думи на Ницше. Лоугън реши да изкаже предположение: -      Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб. Олбрайт не каза нищо, само се усмихна заговорнически и отпи глътка от кафето си. Лоугън издържа на погледа му. Докато се гледаха, осъзна с лек шок, задето не го е направил по-рано, че старият горски човек е прав. Бележки [←1] Мисионерският стил се появява към края на XIX век. В него се подчертават хоризонталните и вертикални линии. - Б. пр.   [←2] Движение в областта на изобразителното изкуство в САЩ, повлияно от романтизма. - Б. пр.   [←3] Скални геоложки образувания, известни и като скални мехури, пълни с малки кристали. - Б. пр.   [←4] Хенри Дейвид Торо - амер. поет, есеист и философ. - Б. пр. [←5] Ралф Уолдо Емерсън - амер. поет и философ. - Б. пр. [←6] Американски свещеник и автор. - Б. пр. [←7] Американско литературно-философско движение, близко до европейския романтизъм, насочено срещу рационализма на Джон Лок, който твърди, че в света няма нищо извън петте човешки сетива. - Б. пр.   [←8] Бенджамин Франклин - амер. философ, политик и изобретател, един от основателите на САЩ. - Б. пр. [←9] Хана Аренд - амер. философ от немски произход. - Б. пр.   [←10] Герой на амер. писател Джеймс Фенимор Купър. - Б. пр.   [←11] Цитатът е от разказа „Уендиго“ на английския писател Алджърнън Блекуд. Във фолклора на индианците алгонкуин уендиго е чудовище канибал. - Б. пр.   [←12] Полутвърдо швейцарско сирене. - Б. пр.   [←13] Уилям Уърдсуърт - английски поет романтик. - Б. пр.   [←14] В славянската митология нечисти, лоши мъртъвци, неживи. - Б. пр. [←15] В средновековните вярвания женски демони, които се съвкупяват с мъже. - Б. пр. [←16] Силен невротоксин, съдържащ се в някои риби. - Б. пр. [←17] Наследствено заболяване, при което черният дроб не произвежда достатъчно хемоглобин. - Б. пр.   [←18] Френски монах от Ордена на малките братя капуцини. - Б. пр. [←19] Преподавател в Оксфордския университет и енорийски свещеник. - Б. пр. [←20] Английски драматург от времето на Шекспир. - Б. пр.   [←21] Германски селянин, известен като „върколака от Бедбург“, починал през 1589 г. - Б. пр.   [←22] Пикап, който излиза на пазара през 1948 г. - Б. пр.   [←23] Британско-канадски поет, често наричан поета на Юкон. - Б. пр. [←24] Английски поет, ярък представител на наративната поезия. - Б. пр.   [←25] Книга от Франк Едуардс с подзаглавие „Удивителни истории за странни събития - всички напълно истински!“. - Б. пр.   [←26] Lightbox (англ.) - плоска кутия с една прозрачна страна и светлинен източник вътре, за да осигурява равномерно осветена плоска повърхност като в студио. - Б. пр.   [←27] Порода ловни кучета за едър дивеч, създадена във Ваймар. - Б. пр.   [←28] Лекарствен препарат от групата на дибензодиазепините. Използва се при лечението на шизофрения. - Б. пр.   [←29] Използва се в лабораториите по молекулярна биология за наблюдаване на ДНК и РНК. - Б. пр.   [←30] Човекоподобни (лат.) - Б. пр.   [←31] Тяло, което поглъща всичкото паднало върху него лъчение независимо от дължината на вълната. - Б. пр.   [←32] Немска овчарка, спасена от американски войник през Първата световна война, по-късно участва в 27 холивудски филма и популяризира породата като домашен любимец в САЩ. - Б. пр.   [←33] Гилбърт Честъртън - английски писател и християнски мислител. Неговият герой, детективът отец Браун, го прави популярен. - Б. пр.   [←34] Процес, при който клетка в организма поглъща свободна молекула ДНК. - Б. пр. [←35] Клетки, получени при диференциацията на моноцитите в тъканите. - Б. пр.   [←36] Джеймстаун е първото английско селище в колонията Вирджиния. - Б. пр.   [←37] Придаване на релеф на лицевата повърхност на кирпича. - Б. пр.   [←38] Лакътната вена. - Б. пр.   [←39] Меланин - общо понятие за група пигментиращи вещества, придаващи тъмен, кафяв или черен цвят на животни и хора. - Б. пр. [←40] Кератоза - увеличаване на роговия слой на кожата. - Б. пр. [←41] Пилешка кожа - заболяване на кожата, при което се образуват малки бели точици. - Б. пр.