[Kodirane UTF-8]

	Дъглас Престън, Марио Специ
	Чудовището от Флоренция


	Дъглас Престън постига мечтата на живота си, когато се премества със семейството си в прекрасната Флоренция. Но когато се среща с известния разследващ журналист Марио Специ, Престън е смаян да узнае, че маслиновата горичка пред прага на новия му дом е сцена на ужасяващо престъпление, извършено от най-прочутата фигура в криминалната история на Италия — сериен убиец, унищожил ритуално 14 млади влюбени двойки, известен с прозвището Чудовището от Флоренция. Осъден… Вкаран в затвора. Или все пак неразкрит?
	Увлечен от загадъчната история, Престън се залавя — с помощта на Специ — да разплита нишката на случая. Но не подозира, че ще отвори портите на ада…
	Това е истинската история, вдъхновила Томас Харис да напише „Мълчанието на агнетата“ и „Ханибал“, а Дъглас Престън — супер бестселъра „Огън от Ада“.
	По случая е заснет документален филм на „Дискавъри“. По книгата „Чудовището от Флоренция“ се снима игрален филм с Джордж Клуни в ролята на Дъглас Престън.



	На партньорите ми в нашето италианско приключение: съпругата ми Кристин и децата ми Алетея и Айзък.
	И на дъщеря ми Силини, която постъпи мъдро и остана у дома, стъпила здраво на американска земя.
	Дъглас Престън


	На моята съпруга Мириам и на дъщеря ми Елеонора, които благосклонно простиха моята мания.
	Марио Специ



	Списък на действащите лица приблизително по реда на появата им

	Главен инспектор Маурицио Чимино, шеф на мобилния отряд на флорентинската полиция.
	Главен инспектор Сандро Федерико, детектив от отдел „Убийства“.
	Адолфо Ицо, прокурор.
	Кармела де Нучо и Джовани Фоджи, убити на Виа дел Ариго на 6 юни 1981 година.
	Д-р Морио Маури, главен съдебен лекар.
	Фоско, негов асистент.
	Стефания Петини и Паскуале Джентилкоре, убити край Борго сан Лоренцо на 13 септември 1974 година.
	Енцо Спалети, воайор, арестуван по обвинения, че е Чудовището, освободен, след като Чудовището отново нанася удар по времето, докато той е в затвора.
	Фабри, друг воайор, разпитван по случая.
	Стефано Балди и Сузана Камби, убити на Бартолиновата поляна на 22 октомври 1981 година.
	Професор Гаримета Джентиле, гинеколог, за който се е смятало, че може да е Чудовището.
	„Доктор“ Карло Сантанджело, фалшив съдебен лекар, който бродел из гробищата нощем.
	Брат Галилео Бабини, францискански монах и психоаналитик, който помага на Специ да преодолее стреса от съдебния процес.
	Антонела Мильорини и Паоло Майнарди, убити в Монтеспертоли, близо до замъка „Попиано“, на 19 юни 1982 година.
	Силвия дела Моника, прокурор по случая, която получава по пощата парче от последната жертва на Чудовището.
	Стефано Меле, имигрант от Сардиния, който признава, че на 21 август 1968 година е убил съпругата си и любовника й, и е осъден на 14 години затвор.
	Барбара Лочи, съпруга на Стефано Меле, убита заедно с любовника си край Синя на 21 август 1968 година.
	Антонио JIo Бианко, сицилиански строител, убит заедно с Барбара Лочи.
	Наталино Меле, син на Стефано Меле и Барбара Лочи, който е спял на задната седалка в колата и на шест годишна възраст е станал свидетел на убийството на майка си.
	Барбарина Винчи, съпруга на Салваторе Винчи в Сардиния, най-вероятно убита от него на 14 януари 1961 година.
	Джовани Винчи, един от братята Винчи, който е изнасилил сестра си в Сардиния и е бил любовник на Барбара Лочи.
	Салваторе Винчи, подстрекател на двойното убийство от 1968 година, любовник на Барбара Лочи, който най-вероятно е притежавал пистолета и патроните на Чудовището. Те може би са били откраднати от него през 1974 година, четири месеца преди да започнат убийствата. Арестуван по подозрение, че може би е Чудовището.
	Франческо Винчи, най-младият от клана Винчи, любовник на Барбара Лочи, чичо на Антонио Винчи. Арестуван по подозрение, че е Чудовището.
	Антонио Винчи, син на Салваторе Винчи, племенник на Франческо Винчи, арестуван за незаконно притежание на огнестрелно оръжие след убийствата, извършени от Чудовището в Джоголи.
	Чинция Торини, продуцентка, автор на филм за Чудовището от Флоренция.
	Хорст Майер и Уве Рюш, и двамата двайсет и четиригодишни, убити в Джоголи на 10 септември 1983 година.
	Пиеро Луиджи Виня, главен прокурор по делата срещу Чудовището през 80-те години на миналия век, наредил арестуването на Пачани. Виня става шеф на могъщия антимафиотски отдел на Италия.
	Марио Ротела, съдия-следовател по делата срещу Чудовището през 80-те години на миналия век, който е бил убеден, че Чудовището е член на клана на сардинците — тъй наречената „Сардинска следа“ в разследването.
	Джовани Меле и Пиеро Мучарини, съответно брат и девер на Стефано Меле, арестувани по обвинения, че двамата са Чудовища.
	Паоло Канеса, прокурор по делото за Чудовището от 80-те години на миналия век, който днес е областен прокурор на Флоренция.
	Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи, убити край Ла Бочета, близо до Викио, на 29 юли 1984 година.
	Принц Роберто Корсини, убит в имението си от бракониер на 19 август 1984 година, обект на спекулации, че може би е Чудовището.
	Надин Морио, трийсет и шестгодишна, и Жан-Мишел Кравейчвили, двайсет и пет годишен, убити от Чудовището на сечището Скопети в събота, 7 септември 1985 година.
	Сабрина Карминяни, която се е приближила до сечището Скопети в неделя, 8 септември 1985 година, в деня, когато навършва деветнайсет години, и става свидетел на последиците от убийството на френските туристи.
	Руджеро Перуджини, главният инспектор, който застава начело на преследването на Чудовището и обвинява Пиетро Пачани. Той е прототип на главен инспектор Риналдо Паци, литературният персонаж в книгата на Томас Харис (и филма) „Ханибал“.
	Пиетро Пачани, фермер от Тоскана, който е обвинен, че е Чудовището, оправдан на процеса по обжалването и отново изправен пред съда. Предполагаемият лидер на тъй наречените _compagni di merende_, „другари по чашка“.
	Алдо Феци, последният _cantastorie_, или трубадур, който е написал песен за Пиетро Пачани.
	Артуро Минолити, началник на карабинерите, който е смятал, че куршумът, намерен в градината на Пачани и използван като доказателство при обвиняването му, че е Чудовището, може да е бил подхвърлен от следователите.
	Марио Вани, с прякор Семката, бивш пощальон от Сан Кашиано, обвинен, че е бил съучастник на Пачани в убийствата, извършени от Чудовището. По време на процеса на Пачани, Вани изрекъл думите, вече обезсмъртени в италианския език като крилата фраза: „Ние сме просто другари по чашка.“
	Микеле Джутари, който поема разследването на Чудовището след главен инспектор Перуджини, е повишен и изпратен във Вашингтон. Той сформира _Gruppo Investigative Delitti Seriali_, Група за разследване на серийни убийства, известна още като GIDES. Той е инициирал ареста на Специ и разпита на Престън.
	Алфа, първият „таен свидетел“, чието име в действителност е Пучи, умствено изостанал мъж, който дава фалшиви показания, че е бил свидетел как Пачани извършва едно от убийствата, приписвани на Чудовището.
	Бета, вторият таен свидетел, Джанкарло Лоти, с прякор „Катанга“. Лоти дава фалшиви показания, че е помогнал на Пачани при няколко от убийствата, извършени от Чудовището.
	Гама, третият таен свидетел, на име Гирибели, застаряваща проститутка и алкохоличка, за която се твърди, че би направила всичко за чаша евтино вино.
	Делта, четвъртият таен свидетел, на име Гали, сводник по професия.
	Лоренцо Нези, „серийният свидетел“, който внезапно и нееднократно си е спомнял събития отпреди десетилетия; главният свидетел на първия процес срещу Пачани.
	Франческо Фери, председател на Апелативния съд, който е ръководил процеса по обжалването на присъдата на Пачани и го е обявил за невинен. По-късно е написал и книга по случая.
	Професор Франческо Интрона, съдебен ентомолог, който е изследвал снимките на френските туристи и е заявил, че е научно невъзможно двамата да са били убити в неделя през нощта, както твърдят следователите.
	Габриела Карлици, която поддържа уебстраница с конспиративни теории. Тя идентифицира Ордена на Червената роза като сатанинската секта, отговорна за убийствата на Чудовището (както и за атентатите от 11 септември) и обвинява Марио Специ, че е Чудовището от Флоренция.
	Франческо Нардучи, лекар от Перуджа, чието тяло е открито да плава в езерото Тразимено през октомври 1985 година, обект на слуховете, че може би той е Чудовището от Флоренция. Очевидното му самоубийство по-късно е определено за убийство и Специ е обвинен, че го е извършил.
	Уго Нардучи, баща на Франческо, богат жител на Перуджа и важен член на масонска ложа — причина да бъде заподозрян.
	Франческа Нардучи, съпруга на мъртвия лекар, наследник на богатството на модна къща „Луиза Спаньоли“.
	Франческо Каламандреи, бивш аптекар от Сан Кашиано, обвинен, че е планирал пет от двойните убийства на Чудовището. Процесът му започва на 27 септември 2007 година.
	Фернандо Закариа, бивш полицейски детектив, който запознава Специ с Луиджи Руоко и който придружава Специ и Престън до вила Бибиани.
	Луиджи Руоко, дребен измамник и бивш затворник, който казва на Специ, че познава Антонио Винчи и който го упътва към предполагаемото скривалище на Винчи във вила Бибиани.
	Игнацио, предполагаем приятел на Руоко, за който се предполага, че е бил в скривалището на Антонио и е видял шестте железни кутии и може би беретата двайсет и втори калибър.
	Инспектор Кастели, детектив от _GIDES_, който е връчил на Престън заповедта за задържането му и е присъствал на разпита му.
	Капитан Мора, полицейски капитан, присъствал на разпита на Престън.
	Джулиано Минини, областен прокурор на Перуджа.
	Марина Де Робертис, съдия-следовател по делото на Специ, която прилага разпоредбите на антитерористичния закон срещу него, забранявайки му да се вижда с адвокатите си след ареста.
	Алесандро Траверси, един от адвокатите на Марио Специ.
	Нино Филасто, един от адвокатите на Марио Специ.
	Уини Ронтини, майка на Пиа Ронтини, една от жертвите на Чудовището.
	Ренцо Ронтини, баща на Пиа Ронтини.


	Въведение

	През 1969-та, годината, в която първият човек стъпи на Луната, аз прекарах едно незабравимо лято в Италия. Бях на тринайсет. Семейството ми нае вила на тосканското крайбрежие, кацнала върху един от многобройните варовикови носове над Средиземно море. Заедно с двамата ми братя прекарахме цялото лято, обикаляйки археологическите разкопки и плувайки в малкия залив под сенките на замъка от петнайсети век, наречен Кулата на Пучини, където прочутият композитор е написал операта „Турандот“. Готвехме си октоподи на плажа, гмуркахме се покрай рифовете и събирахме древни римски тесери от рушащата се брегова линия. В един близък курник намерих чиреп с дръжки от римска амфора на две хиляди години, с печат „СЕС“ и рисунка на тризъбец. Археолозите ми казаха, че е била произведена от семейство Сестиус, една от най-богатите търговски фамилии в ранната римска република. В един миризлив бар, на фона на блещукащата откъм стар чернобял телевизор светлина, ние гледахме как Нийл Армстронг стъпва на Луната — и изведнъж в салона избухна адска врява, докери и рибари се прегръщаха и целуваха, сълзи се стичаха по грубоватите им лица, крещяха „Вива л’Америка! Вива л’Америка!“.
	След онова лято аз знаех, че искам да живея в Италия.
	Пораснах, станах журналист и писател на криминални трилъри. През 1999 година се завърнах в Италия по поръчка на списание „Ню Йоркър“ със задачата да напиша материал за загадъчния художник Мазачо, който поставил началото на Ренесанса със своите внушителни фрески в параклиса Бранкачи във Флоренция и после умрял на двайсет и шестгодишна възраст, като се предполага, че е бил отровен. Една студена февруарска нощ се обадих от хотелската си стая с изглед към река Арно във Флоренция на съпругата си Кристин и я попитах какво мисли за идеята да се преместим във Флоренция. Тя отвърна „да“. На следващата сутрин звъннах в една агенция за недвижими имоти и започнах да търся апартамент. След два дни вече бях наел горния етаж в един палацо от петнайсети век и внесох депозит. Тъй като бях писател, можех да живея навсякъде — защо не във Флоренция?
	Докато се разхождах из Флоренция през онази студена февруарска седмица, в главата ми започна да се оформя фабулата на детективски трилър, който щях да напиша, след като се заселим тук. Действието щеше да се развива във Флоренция и щеше да е свързано с изчезнала картина на Мазачо.
	Преместихме се в Италия. Пристигнахме на 1 август 2000-та година — Кристин и аз, заедно с двете ни деца Айзък и Алетея, на пет и шест години. Първо се настанихме в наетия апартамент с изглед към площад „Санто Спирито“, а след това се преместихме в провинцията, в малък град на име Джоголи, който се намираше сред хълмовете на юг от Флоренция. Там наехме каменен чифлик, заобиколен от маслинови горички, построен в подножието на един от хълмовете в края на черен път.
	Аз започнах да правя проучвания за новия си роман. Тъй като той щеше да представлява детективски трилър, трябваше да науча колкото се може повече за процедурите в италианската полиция при разследването на убийства. Един приятел от Италия ми даде името на легендарен криминален репортер от Тоскана на име Марио Специ, който работил повече от двайсет години върху черните страници на „Ла Национе“, ежедневникът на Тоскана и централна Италия. Беше ми казано, че „той знае повече за полицията от самата полиция“.
	Така се озовах в задната стаичка без прозорци в кафене „Ричи“ на площад „Санто Спирито“, седнал срещу самия Марио Специ.
	Специ беше журналист от старата гвардия, сух, остроумен и циничен, с изключително добре развит усет за абсурдното. Не съществуваше нищо, дори най-извратеното, извършено от човек, което би го изненадало. Рошав облак от гъста сива коса стърчеше над иронично, привлекателно лице, а зад очилата с позлатени рамки проблясваха кафявите му предпазливи очи. Беше облечен с тренчкот и носеше филцова шапка като на Богарт, приличаше на герой от роман на Реймънд Чандлър и беше голям почитател на американския блус, филм ноар и Филип Марлоу.
	Сервитьорката донесе на таблата си две черни кафета еспресо и две чаши с минерална вода. Специ издиша дима от цигарата си, остави я в пепелника, пресуши на един дъх кафето си, поръча второ и отново лапна цигарата.
	Започнахме да разговаряме. Специ говореше бавно, за да мога аз, с моя ужасен италиански, да го разбера. Описах му фабулата на бъдещата ми книга. Единият от главните герои щеше да бъде полицай-карабинер и аз го помолих да ми обясни метода на работа на карабинерите. Специ ми описа структурата на карабинерите, по какво се различават от редовната полиция и как провеждат разследванията, а аз си водех записки. Той ми обеща да ме запознае с един полковник от карабинерите, стар негов приятел. Най-накрая започнахме да говорим общо за Италия и той ме попита къде живея.
	— В едно малко градче на име Джоголи.
	Специ повдигна вежди.
	— Джоголи? Знам го. Къде точно?
	Казах му адреса.
	— Джоголи… прекрасно градче с древна история. То има три забележителности. Сигурно вече ги знаете?
	Не ги знаех.
	С леко развеселена усмивка той започна да ми разказва. Първата е вила Сфачата, където някога е живял един от неговите предци, Америго Веспучи. Веспучи бил флорентински мореплавател, картограф и изследовател, който пръв осъзнал, че неговият приятел Христофор Колумб е открил съвсем нов континент, а не просто някакъв непознат индийски бряг; същият, който дал името си Америго (Америкус на латински) на този нов свят. Втората забележителност, продължи Специ, е една друга вила, наречена И Колаци, за която се смята, че е проектирана от Микеланджело. В нея са отсядали принц Чарлс и Даяна и там принцът е нарисувал много от прочутите си акварели с тоскански пейзажи.
	— А третата забележителност?
	Усмивката на Специ стана още по-широка.
	— Най-интересната от всички. Намира се точно пред прага ви.
	— Там няма нищо друго, освен маслинова горичка.
	— Точно така. В тази горичка са извършени едни от най-ужасяващите убийства в историята на Италия. Двойно убийство, извършено от нашия Джак Изкормвача.
	Като писател на детективски романи бях повече заинтригуван, отколкото стреснат.
	— Аз съм му кръстникът — каза Специ. — Нарекох го _il Mostro di Firenze_, Чудовището от Флоренция. Отразявам историята му от самото начало. Останалите репортери в „Ла Национе“ ме наричат „монстролога“ на вестника. — Той се засмя с рязък непочтителен смях и изпусна дим през зъби.
	— Разкажете ми за това Чудовище от Флоренция.
	— Не сте ли чували за него?
	— Никога.
	— Тази история не е ли известна в Америка?
	— Напълно непозната е.
	— Изненадан съм. Тя ми се струва почти като… американска. Дори вашето ФБР се намеси — онзи отдел, който се прочу покрай Томас Харис, отделът за поведенческа психология на серийните убийства. Видях самия него на един от процесите. Водеше си записки в един жълт дебел тефтер. Казват, че за основа на неговия Ханибал Лектър е било използвано Чудовището.
	Сега вече бях наистина заинтригуван.
	— Разкажете ми тази история.
	Специ допи второто си кафе, запали нова цигара „Голоаз“ и започна да разказва. Когато напредна с разказа, той извади една тетрадка и изписан молив от джоба си и започна да рисува диаграма на повествованието. Моливът се стрелкаше по хартията, чертаеше стрелки и кръгове, кубове и пунктири, илюстрирайки сложните връзки между заподозрените, убийствата, арестите, съдебните процеси и множеството прекъснати линии на разследване. Историята беше дълга и той говореше тихо, като постепенно запълваше празните страници на тетрадката.
	Аз го слушах първоначално с учудване, а след това с изумление. Като писател на криминални романи, аз се считах за почитател на мрачните истории. Със сигурност бях чувал доста. Но колкото повече навлизах в историята на Чудовището от Флоренция, толкова повече осъзнавах, че тя е нещо специално. Попадаше в съвсем отделна категория. Не преувеличавам, когато твърдя, че случаят с Чудовището от Флоренция може би — само може би — е най-невероятната история за престъпление и разследването му, която е чувал светът.
	Между 1974 и 1985 година седем любовни двойки — общо четиринайсет души — са били убити, докато правели любов в автомобилите си, паркирани из красивите хълмове, заобикалящи Флоренция. Случаят довел до най-продължителното и най-скъпоструващо криминално разследване в италианската история. Били проучени близо сто хиляди души и повече от десет били арестувани. Много от тях са били освобождавани веднага, след като Чудовището нанасяло новия си удар. Десетки животи били съсипани от слухове и фалшиви обвинения. Поколението флорентинци, израснали по време на убийствата, твърдят, че те са променили града и собствения им живот. Последвали самоубийства, ексхумации, предполагаеми отравяния, телесни части, изпратени по пощата, сеанси в гробищата, съдебни процеси, подхвърляне на фалшиви улики и злобни прокурорски вендети. Разследването наподобявало злокачествен тумор, който се простирал назад във времето и напред в пространството, разпръсквал своите метастази из различни градове и се разширявал в нови разследвания с нови съдии, полицаи и прокурори, нови заподозрени, нови арести и още съсипани животи.
	Макар това да е най-продължителната полицейска хайка в съвременната история на Италия, Чудовището от Флоренция така и не било открито. Когато през 2000-та година аз пристигнах в страната, случаят още не беше разрешен и за Чудовището се смяташе, че е все още на свобода.
	Двамата със Специ бързо се сприятелихме още на тази първа среща и скоро аз също бях обсебен от странното очарование на този случай. През пролетта на 2001 година двамата със Специ се заехме да открием истината и да намерим истинския убиец. Тази книга разказва историята на това търсене и срещата ни с човека, за който смятаме, че може би е истинското Чудовище.
	Междувременно Специ и аз станахме част от историята. Аз бях обвинен в съучастие в убийство, подхвърляне на фалшиви улики, лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието, и бях заплашен от арест, ако отново стъпя на италианска земя. Специ пострада още повече: той беше обвинен, че е Чудовището от Флоренция.
	Това е историята, която Специ ми разказа.


	Част първа
	Историята на Марио Специ

	Глава 1

	Утрото на 7 юни 1981 година разцъфна в цялото си великолепие над Флоренция, Италия. Беше тиха съботна сутрин със синьо небе и лек бриз, който подухваше откъм хълмовете и носеше със себе си аромата на затоплени от слънцето кипариси. Марио Специ седеше на бюрото си в редакцията на „Ла Национе“, където беше работил като репортер в продължение на няколко години, пушеше и четеше вестник. До него се приближи един от другите репортери, който обикновено работеше по криминалните истории. Той беше истинска легенда, успявайки да остане жив през двайсетте години, в които отразяваше всичко, свързано с Мафията.
	Мъжът седна на ръба на бюрото на Специ.
	— Тази сутрин имам кратка среща — каза той. — Тя не изглежда зле, женена е…
	— На твоята възраст? — възкликна Специ. — В неделя сутринта, преди църква? Не ти ли се струва, че прекаляваш?
	— Да прекалявам ли? Марио, аз съм сицилианец! — Той се удари с юмрук в гърдите. — Идвам от страната, където са се родили боговете. Както и да е, надявам се, че ще приемеш да ме заместиш днес сутринта, да пообиколиш дирекцията на полицията, в случай, че нещо изскочи. Вече се обадих на моите хора, няма да ти пречат. Пък и нали се знае — рече той и продължи с фразата, която Специ никога нямаше да забрави: — „Нищо не се случва във Флоренция в неделя сутринта“.
	Специ се поклони и хвана ръката на мъжа.
	— Щом Кръстникът нареди, аз се подчинявам. Целувам ви ръка, дон Розарио.
	До обяд Специ се мота из вестника, без да се занимава с нищо. Това беше най-мързеливият ден от седмици насам, пълно мъртвило. Може би точно по тази причина постепенно започна да го обзема лошото предчувствие, характерно за всички криминални репортери — че сигурно се случва нещо и той може да е първият, който ще го отрази. Така че Специ послушно се качи в ситроена си и измина половината миля до дирекцията на полицията, древна, рушаща се сграда в старата част на Флоренция, някогашен манастир, чиито малки монашески килии се използваха от полицаите като кабинети. Прескачайки стъпалата по две, той се изкачи бързо до кабинета на шефа на мобилния отряд. Силният, раздразнителен глас на началник Маурицио Чимино отекваше в коридора през отворената му врата и Специ усети страх.
	Нещо се беше случило.
	Специ откри началника да седи по риза зад бюрото си, вир вода от пот, притиснал слушалката на телефона между брадичката и рамото си. Полицейското радио бучеше зад гърба му — от него се чуваха гласовете на няколко полицаи, които разговаряха и ругаеха на диалект.
	Чимино забеляза Специ до вратата и го погледна злобно.
	— Мили Боже, Марио, кога успя да дойдеш? Не си и помисляй да ме нападаш с въпроси, единственото, което знам е, че са двама.
	Специ се престори, че е наясно с каквото там се беше случило.
	— Добре. Няма да те притеснявам. Само ми кажи къде се намират.
	— Виа дел Ариго, където и да се намира това… някъде в Скандичи, май.
	Специ се спусна обратно по стълбите и се обади на редактора си от платения телефон на първия етаж. За щастие той знаеше точно къде се намира Виа дел Ариго: негов приятел беше собственик на Вила дел Ариго, впечатляващо имение на края на тесния, криволичещ селски път със същото име.
	— Отивай там по най-бързия начин — каза редакторът му. — Ще пратя фотограф.
	Специ напусна полицейската дирекция и подкара по пустите средновековни улици на града към хълмовете на Флоренция. В един часа след обяд цялото население на града се беше прибрало вкъщи след църква и се приготвяше да седне на масата за най-свещения обяд от седмицата, в държавата, където храненето заедно с цялото семейство си беше истинско свещенодействие. Виа дел Ариго криволичеше през лозя, кипариси и горички от вековни маслинови дървета. Докато пътят се изкачваше по стръмното гористо било на хълма Валикая, пред него се разкри величествен изглед, който се простираше от град Флоренция до голямата планинска верига Апенини в далечината.
	Специ забеляза полицейската кола на местния шеф на карабинерите и паркира до нея. Наоколо беше тихо: Чимино и отрядът му още не бяха пристигнали, нито криминалистите, нито който и да било друг. Карабинерът, които охраняваше терена, познаваше Специ много добре, кимна му дружески, когато мина край него и не го спря. Той продължи да върви надолу по тясната прашна пътека през маслиновата горичка, докато стигна до един самотен кипарис. Точно зад него се намираше сцената на местопрестъплението, която още не беше обезопасена и запечатана.
	По-късно Специ щеше да ми каже, че тази сцена е останала завинаги запечатана в съзнанието му. Природата на Тоскана лежеше под кобалтово синьо небе. На близкото възвишение се издигаше средновековен замък, обграден от кипарисови дървета. В далечината, сред омарата на ранното лято, той можеше да види купола на флорентинската катедралата, който се извисяваше над града, същинско олицетворение на Ренесанса. Младежът изглеждаше като заспал на шофьорското място; главата му се беше килнала към страничния прозорец, очите му бяха затворени, лицето спокойно и безгрижно. Единствено малкият кръгъл черен белег на слепоочието му, който се свързваше с дупката в напуканото стъкло, показваше, че тук е било извършено престъпление.
	На земята, в тревата, лежеше жълта дамска чанта, широко разтворена с дъното нагоре, сякаш някой беше тършувал из нея и после просто я беше захвърлил настрани.
	Той чу шумоленето на крака през тревата и до него застана карабинерът.
	— Жената? — попита го Специ.
	Ченгето кимна с глава към колата. Тялото на момичето лежеше на известно разстояние зад нея, в подножието на нисък насип, сред цъфнали диви цветя. Тя също беше застреляна и лежеше по гръб, напълно гола, само със златна верижка на шията, която се беше закачила в отворените й устни. Сините й очи бяха широко отворени и сякаш се взираха изненадано в Специ. Всичко изглеждаше неестествено спокойно, застинало, без никакви следи от борба или бъркотия — също като музейна диорама. Но в нея се забелязваше една ужасяваща подробност: цялата област около пубиса просто липсваше.
	Специ се обърна и се озова лице в лице с полицая. Мъжът явно разбра въпроса в очите на Специ.
	— През нощта… дошли са диви животни… А жегата е свършила останалото.
	Специ измъкна кутия „Голоаз“ от джоба си и запали една цигара в сянката на кипариса. Той пушеше мълчаливо, застанал нейде по средата между двете жертви, мислено възстановявайки престъплението. Двамата очевидно са били нападнати докато са правили любов в колата; най-вероятно са дошли тук след преминала в танци вечер в диско-клуб „Анастасия“, свърталище на тийнейджърите, което се намираше в подножието на хълма. (По-късно полицията ще потвърди, че се е случило точно това.) През нощта имаше новолуние. Убиецът сигурно се е приближил тихо в тъмнината; може би е наблюдавал известно време любовната игра и след това е нанесъл своя удар в момента, когато са били най-уязвими. Рискът е бил минимален, той е действал като страхливец — застрелял е от упор двама души, затворени в тясното пространство на автомобила, в мига, когато са били абсолютно откъснати от всичко, което е ставало около тях.
	Първият изстрел, през прозореца на колата, е бил предназначен за мъжа и той сигурно дори не е разбрал какво се е случило. С жената се е отнесъл по-грубо; тя е разбирала всичко. След като я е довършил, убиецът я е извлякъл от колата — Специ виждаше следите по тревата — и я е захвърлил до възвишението. Мястото беше поразяващо открито. Намираше се точно до пътеката, която вървеше паралелно на пътя, и се виждаше ясно от всички страни.
	Мислите на Специ бяха прекъснати от пристигането на главен инспектор Сандро Федерико и прокурора Адолфо Ицо, заедно с екипа криминолози. Федерико се държеше небрежно, като истински римлянин, на лицето му беше изписано спокойно, дори развеселено изражение. Ицо, от друга страна, беше получил поста наскоро и пристигна ужасно надъхан. Той изскочи от колата и се устреми към Специ.
	— Какво правите тук, господине? — попита гневно той.
	— Работя.
	— Напуснете веднага. Не можете да останете тук.
	— Добре де, добре… — Специ вече беше видял всичко, което му беше нужно. Той пъхна писалката и тетрадката във вътрешния си джоб, качи се в колата си и потегли обратно към дирекцията на полицията. В коридора пред офиса на Чимино се натъкна на един полицейски сержант, когото познаваше добре; от време на време си правеха услуги един на друг. Сержантът измъкна една фотография от джоба си и му я показа.
	— Искаш ли я?
	Беше снимка на двете жертви, живи, седнали прегърнати на една каменна ограда.
	Специ я взе.
	— Ще ти я върна по-късно днес, след като я копираме.
	Чимино каза на Специ имената на двете жертви: Кармела Де Нучо, на двайсет и една години, работничка в модна къща „Гучи“ във Флоренция. Мъжът се казваше Джовани Фоджи, на трийсет години, служител в местната електрическа компания. Бяха сгодени и скоро щяха да се женят. Двете тела са били намерени в десет и половина от един полицай, който се разхождал в околностите на града през почивния си ден. Престъплението е било извършено малко преди полунощ и дори имало свидетел: фермер, който живеел от другата страна на пътя. Той чул песента „Представи си“ на Джон Ленън да се носи от паркираната в полето кола. Внезапно тя била прекъсната по средата. Не чул обаче никакви изстрели от пистолета двайсет и втори калибър (съдейки по гилзите, намерени на местопрестъплението — от патрони „Уинчестър магнум“). Чимино каза, че жертвите били чисти, нямали никакви врагове, като се изключи мъжът, когото Кармела зарязала, преди да започне да излиза с Джовани.
	— Направо е плашещо — каза Специ на Чимино. — Никога не бях виждал нещо такова тук… А и онова, което са направили животните…
	— Какви животни? — прекъсна го Чимино.
	— Животните, които дошли през нощта… Кървавата каша… между краката на момичето.
	Чимино впери поглед в него.
	— Животни, друг път! Убиецът го е направил.
	Специ усети как се смръзва.
	— Убиецът? Какво е направил, намушкал ли я е?
	Инспектор Чимино отговори равнодушно, може би за да успее да овладее ужаса, който тресеше и него.
	— Не, не я е намушкал. Изрязал е вагината й… и я е отнесъл.
	Специ не можа да схване веднага.
	— Отнесъл е вагината й? Къде? — Но веднага разбра колко глупав въпрос е задал.
	— Просто я няма там. Взел я е със себе си.


	Глава 2

	На следващия ден, в понеделник сутринта, Специ отпътува за квартала Кареджи, който се намира в покрайнините на Флоренция. Температурата достигаше четирийсет градуса на сянка, а влажността беше почти като в душ кабина. Над града като плащеница се беше разстлал гъст смог. Той навлезе в тесния път, който водеше към голямата жълта сграда; мазилката на западналата вила, която сега беше част от болничен комплекс, се ронеше на парчета с размера на чиния.
	Приемната на съдебния патолог представляваше огромна стая, в която доминираше масивна мраморна маса; върху нея беше поставен компютър, покрит с бял чаршаф като саван. Останалата част от масата беше празна. Зад нея, от една ниша в стената, в Специ строго се взираше бронзовият бюст на някакво медицинско светило в областта на човешката анатомия.
	Мраморни стъпала водеха нагоре и надолу. Специ тръгна надолу.
	Стълбището го отведе до подземен коридор, осветяван от жужащи луминесцентни лампи, от двете страни на който се редуваха врати. Стените бяха облицовани в плочки. Последната врата беше отворена и отвътре се носеше пронизителният звук на електрическия трион за аутопсии. От стаята по коридора изтичаше ручейче тъмна течност, която се стичаше в канала.
	Специ влезе.
	— Я виж ти, кой е тук! — възкликна Фоско, асистентът на съдебния патолог. Той затвори очи, протегна ръце и започна да рецитира Данте: — „Малцина идват да ме дирят тук“…
	— Здрасти, Фоско — каза Специ. — Кой е този? — кимна той с глава към проснатия на носилката труп, върху който работеше служителят в моргата. Той тъкмо беше отворил черепната кутия с циркуляра. На носилката, точно до бледото лице на трупа, се мъдреха празна чаша от кафе и останки от полуизядена козуначена кифла.
	— Този ли? Брилянтен учен, изтъкнат професор от Академията на науките „Круска“. Но както сам виждаш, тази вечер ме връхлетя поредното разочарование; току-що отворих главата му и какво мислиш намерих вътре? Къде се крие цялата му мъдрост? Пфу! Отвътре изглежда по същия начин като албанската проститутка, която отворих вчера. Може би професорът си е мислел, че е на светлинни години от нея! Но когато ги отворя, установявам, че са абсолютно еднакви! Съдбата е отвела и двамата на едно и също място: върху моята метална количка. Тогава защо цял живот се е тормозил да чете толкова много книги? Пфу! Послушай съвета ми, журналисте: яж, пий и се забавлявай…
	Откъм вратата се разнесе вежлив глас, прекъсвайки тирадата на Фоско.
	— Добър ден, господин Специ. — Това беше Морио Маури, самият съдебен патолог, който приличаше повече на провинциален британски джентълмен: ясни сини очи, посивяла коса с модната напоследък дължина, бежова жилетка и джинси. — Искате ли да отидем горе, в кабинета ми? Със сигурност там ще ни бъде по-приятно да разговаряме.
	Кабинетът на Морио Маури представляваше продълговата тясна стая, отрупана с книги и списания по криминология и съдебна патология. Беше затворил прозореца си, за да не нахлува горещ въздух, и бе запалил единствено малката лампа на бюрото си, оставяйки останала част от стаята потънала в мрак.
	Специ седна и извади от джоба си пакет „Голоаз“. Запали и предложи една цигара на Маури, който я отказа с леко поклащане на главата.
	Маури заговори, обмисляйки внимателно всяка своя дума.
	— Убиецът е използвал нож или някакъв друг остър инструмент. Инструментът е имал вдлъбнатина или нащърбеност по средата, вероятно дефект, а може би не. Може да е бил специален нож с подобна форма. Струва ми се, макар че не мога да се закълна в това, че е използвал водолазен нож. Органът е бил премахнат посредством три разреза. Първият по посока на часовниковата стрелка, от единайсет до шест часа; вторият — обратно на часовниковата стрелка, отново от единайсет до шест. Третият разрез е направен отгоре надолу, за да отдели органа. Три чисти, решителни разреза, направени с изключително остър нож.
	— Също като Джак.
	— Моля?
	— Джак Изкормвача.
	— А, да, разбира се. Джак Изкормвача. Но… не съвсем като него. Нашият убиец не е хирург. Не е касапин. Тук не се изискват познания по анатомия. Следователите не спираха да питат: „Добре ли е извършена операцията?“. Какво означава „добре извършена“? Има ли някой, който да е извършвал подобна операция? Със сигурност е била направена със замах от човек, който може би работи с определени инструменти. Момичето не е ли работела като шивачка на кожени изделия за „Гучи“? Не е ли ползвала обущарски нож? Баща й не е ли бил също кожар? Може да е бил някой от тяхното обкръжение… Нищо чудно да е бил някой, за когото ножът е работен инструмент — ловец или препаратор… Но най-вече трябва да е решителен човек със стоманени нерви. Въпреки че е работел върху труп, все пак тялото още не е било изстинало.
	— Д-р Маури — обади се Специ, — имате ли някакви предположения какво би могъл да направи с този… фетиш?
	— Умолявам ви, не очаквайте от мен да отговоря на този въпрос.
	Когато над града започнаха да се спускат сенките на късния следобед и стана ясно, че няма да има ново развитие по случая, в кабинета на главния редактор на „Ла национе“ се проведе среща на екипа. Тук бяха издателят, редакторът, шефът на дирекция „Новини“, няколко журналисти и Специ. „Ла Национе“ беше единственият вестник, който разполагаше с информацията за осакатяването на тялото; останалите ежедневници не знаеха нищо. Това щеше да е голям удар. Главният редактор заяви, че спецификата на престъплението трябва да бъде водещата новина на първа страница. Редакторът възрази, че подробностите са твърде стряскащи. Докато Специ четеше записките си на глас, за да помогне при разрешаването на спора, един млад журналист от криминалните хроникьори внезапно се намеси.
	— Извинявай, че те прекъсвам — каза той, — но се сетих нещо. Струва ми се, че преди пет или шест години имаше подобно убийство.
	Главният редактор скочи на крака.
	— И ни го казваш чак сега, в последния момент? Защо не изчака да пратим вестника в печатницата, преди да си го „спомниш“?
	Репортерът се сви, без да осъзнава, че мъжът просто разиграва шоу.
	— Съжалявам, господине, но чак сега ми хрумна. Спомняте ли си онова двойно убийство до Борго Сан Лоренцо? — Той замълча в очакване на отговора. Борго Сан Лоренцо беше планински град на около трийсетина километра северно от Флоренция.
	— Хайде де, разказвай! — извика редакторът.
	— В Борго бяха убити двама младежи. Те също са правили секс в паркираната си кола. Спомняте ли си? Случаят, при който убиецът беше пъхнал пръчка във… вагината й?
	— Да, мисля, че си спомням. А ти какво прави досега, спа ли? Донеси ми материалите по тоя случай. Веднага напиши статия — приликите, разликите… Побързай! Защо си още тук?
	Събранието се разтури и Специ се върна на бюрото си, за да напише своята статия за посещението си в кабинета на съдебния патолог. Преди да започне, той прегледа един стар материал, в който се описваше убийството в Борго Сан Лоренцо. Приликите бяха поразяващи. Двете жертви, Стефания Петини, на осемнайсет години, и Паскуале Джентилкоре, на деветнайсет, са били убити през нощта на 14 септември 1974 година, също безлунна съботна вечер. Те също са били сгодени и се канели да се женят. Убиецът взел чантата на момичето и я обърнал с хастара навън, разпилявайки съдържанието й по същия начин, както беше видял Специ. Двете жертви също са прекарали вечерта в дискотека, „Тийн клуб“ в Борго Сан Лоренцо.
	На местопрестъплението са били открити гилзи и в статията се споменаваше, че те са от патрони „Уинчестър магнум“, двайсет и втори калибър, също както при убийствата в Ариго. Тази подробност не беше от особено значение, тъй като това бяха най-продаваните в Италия патрони двайсет и втори калибър.
	Убиецът от Борго Сан Лоренцо не беше изрязал половия орган на момичето. Вместо това я завлякъл по-далеч от колата и пробол тялото й деветдесет и седем пъти с нож, оформяйки сложен рисунък около гърдите и пубиса. Убийството било извършено до едно лозе и той проникнал в нея с едно сгърчено, вдървено парче от лозница. И в двата случая не били открити никакви доказателства за блудство с жертвата.
	Специ пишеше уводната статия, докато другият репортер подготвяше текста за карето, в който даваше подробностите за убийствата от 1974 година.
	Два дни по-късно дойде и реакцията. След прочитането на статията полицията направила съпоставка между гилзите, открити при скорошните убийства и тези от 1974 година. Повечето пистолети, с изключение на револверите, изхвърлят гилза след изстрела; ако стрелецът не си направи труда да ги потърси и прибере, те си остават на местопрестъплението. Докладът от полицейската лаборатория беше категоричен: в двата случая е използвано едно и също оръжие. Патроните бяха „Лонг райфъл“ 22-ри калибър, за пистолет „Берета“; модел, предназначен за стрелба по мишена. Без заглушител. Решаващата подробност беше, че ударникът има малък дефект, оставящ отличителен белег върху ръба на гилзата, който е уникален като пръстов отпечатък.
	Когато „Ла Национе“ разпространи новината, тя предизвика сензация. Това означаваше, че по хълмовете на Флоренция броди сериен убиец.

	* * *

	Последвалото разследване повдигна капака на странния свят, който съществуваше сред прекрасните хълмове около града и за който подозираха малцина флорентинци. Повечето млади италианци живеят при родителите си, докато не се оженят, а много от тях се женят късно. В резултат на това сексът в паркирани коли се беше превърнал в любимо занимание. Твърди се, че един на всеки трима флорентинци е заченат в автомобил. Всяка нощ през уикендите хълмовете около Флоренция се пълнеха с млади двойки, които паркираха колите си в сенчестите тесни пътища и кални отбивки, в маслиновите горички и нивите.
	Следователите откриха, че из района дебнеха десетки воайори, които шпионираха младежите. Местните ги наричаха _индиани_, или индианци, заради това, че се промъкват дебнешком в тъмното. Някои разполагаха със сложно електронно оборудване, включващо параболични микрофони, касетофони и фотоапарати за нощни снимки. _Индианите_ си бяха разделили хълмовете на оперативни зони; всяка една се владееше от отделна група или „племе“, което контролираше най-добрите постове за наблюдение на чуждото удоволствие. Някои от тези постове бяха много търсени — или защото позволяваха наблюдение отблизо, или защото се намираха там, където обикновено се появяваха „добрите коли“. (Предполагам, че се досещате кои са „добрите коли“). Добрата кола можеше да се окаже и източник на пари, а понякога добрите коли се купуваха и продаваха на място, един вид извратена борса, на която индиано можеше да спечели достатъчно пари, за да се оттегли и да отстъпи поста си на някой друг, който да догледа финала. Богатите _индиани_ често плащаха на водач, който да ги отведе до най-добрите места и така намаляваха риска.
	Имаше и такива смелчаци, които преследваха _индиани_, субкултура в субкултурата. Тези мъже се промъкваха нощем сред хълмовете не за да наблюдават влюбените двойки, а за да шпионират _индиани_, водеха си старателно бележки за колите им, регистрационните номера и други издайнически подробности — след което ги изнудваха, заплашвайки да разкрият среднощните им деяния на съпругите, семействата и работодателите им. Понякога се случваше така, че воайорското блаженство на някой _индиано_ биваше прекъснато от блясъка на светкавица; на следващия ден му се обаждаха по телефона: „Спомняш ли си нощния проблясък? Снимката е станала страхотна, изглеждаш просто великолепно, дори вторият ти братовчед би те разпознал! А, между другото, негативът се продава“…
	Не след дълго следователите откриха онзи _индиано_, който беше дебнал край Виа дел Ариго по време на двойното убийство. Той се казваше Енцо Спалети и през деня караше линейка.
	Спалети живееше заедно със съпругата и семейството си в Турбоне, село близо до Флоренция, което се състоеше от групичка каменни къщи, построени в кръг около открит площад и донякъде наподобяваше каубойски град от някой спагети уестърн. Съседите му не го обичаха особено. Те разказаха, че обичал да важничи, че се смятал за нещо повече от останалите. Децата му ходели на уроци по танци, сякаш са деца на някой лорд. Целият град знаеше, че е воайор. Шест дни след убийствата полицията дойде да прибере шофьора на линейка. Тогава те все още не смятаха, че си имат работа с убиеца, а че просто прибират важен свидетел.
	Отведоха Спалети в дирекцията на полицията за разпит. Той беше дребен мъж с огромни мустаци, присвити малки очички, голям нос, изпъкнала брадичка и малка, свита като кокошо дупе, уста. Приличаше на човек, който крие нещо. Впечатлението се допълваше от смесицата от арогантност, уклончивост и открито неподчинение, с които отговаряше на въпросите на полицията. Каза, че е излязъл от къщи същата вечер с мисълта да си намери проститутка, която по думите му взел пред хотел „Лунгарно“ във Флоренция, близо до американското консулство. Тя била младо момиче от Неапол, облечено с къса червена рокля. Момичето се качило в неговия таурус и той я откарал в горичката близо до мястото, където били убити двамата младежи. След като приключили, Спалети откарал проститутката обратно на мястото, откъдето я взел и я оставил там.
	Историята звучеше абсолютно невероятно. Първо, не можеше и да става дума някоя проститутка да се качи доброволно в колата на непознат и да му позволи да я откара някъде навътре в тъмната гора. Разпитващите посочиха множеството несъответствия в историята му, но Спалети не отстъпи. Бяха нужни шест часа непрекъснат разпит, преди да започне да се огъва. Най-накрая шофьорът на линейка призна, все така наперено и самоуверено онова, което всички вече знаеха — че всъщност е воайор, че в нощта на шести юни е бил навън на лов и дори е паркирал червения си таурус недалеч от мястото на престъплението.
	— И какво от това? — попита той. — Не бях единственият в района, който шпионираше двойките. Бяхме цяла група.
	След това обясни, че познавал добре медния фиат, който принадлежал на Джовани и Кармела: той се появявал често и бил известен като „добра кола“. Беше ги наблюдавал повече от веднъж. И знаеше със сигурност, че в нощта на престъплението наоколо са душили и други хора. Дори известно време бил с един от тях, онзи можел да потвърди думите му. Дори даде името му на полицията: Фабри.
	Няколко часа по-късно Фабри беше доведен в дирекцията на полицията, за да се провери дали може да потвърди алибито на Спалети. Вместо това той заяви, че някъде около час и половина, точно по времето, когато е било извършено убийството, той не е бил със Спалети.
	— Разбира се, че се видяхме — каза Фабри на следователите. — Както обикновено се срещнахме в „Таверна дел диаболо“.
	Това беше ресторантът, където _индиано_ се събираха, за да обменят информация, преди да тръгнат на лов в нощта. Фабри добави, че е видял отново Спалети по-късно вечерта, някъде около единайсет часа, когато Спалети спрял на връщане от Виа дел Ариго. Това означаваше, че е минал на десетина метра от мястото на престъплението приблизително по времето, когато според следователите то е било извършено.
	Имаше и още нещо. Спалети настояваше, че след като се видял с Фабри, той веднага се прибрал у дома. Но съпругата му каза, че когато си легнала в два часа, съпругът й още не се бил прибрал.
	Следователите отново се захванаха със Спалети: къде е бил между полунощ и два сутринта? Той не можа да им отговори.
	Полицията го вкара в прочутия флорентински затвор „Ле Мурате“ („Изолираните“) и го обвини в _reticenza_, премълчаване — форма на лъжесвидетелстване. Властите все още не бяха убедени, че той е убиецът, но бяха сигурни, че укрива важна информация. Няколко дни в затвора може би щяха да го пречупят.
	Криминалистите претърсиха щателно къщата и колата на Спалети. В колата откриха нож, а в жабката намериха пистолет от типа „_scacciacani_“, „кучегон“, евтино оръжие, което се зареждаше с халосни патрони, за да плаши кучетата, което Спалети беше купил по обява в едно порно списание. По него нямаше следи от кръв.
	Разпитаха съпругата на Спалети. Тя беше много по-млада от мъжа си, дебело, почтено, простичко селско момиче, и тя призна, че е знаела за воайорските навици на съпруга си.
	— Той ми обещаваше, че ще спре — каза тя, хлипайки, — но скоро пак започваше. А на шести юни вечерта наистина излезе, за да „хвърли едно око“, както обичаше да казва.
	Момичето нямаше представа кога се е върнал мъжът й, знаеше само, че е било след два сутринта. Тя изрази увереността си, че той със сигурност е невинен, че никога не би могъл да извърши такова ужасно престъпление, тъй като „изпитва ужас, щом види кръв, затова на работа, когато на магистралата стане някоя катастрофа, той отказва да излезе от линейката“.
	Към средата на юли полицията най-накрая обвини Спалети в убийство.
	Тъй като Специ беше човекът, написал първия материал по случая, той продължи да го отразява за „Ла Национе“. Статиите му бяха скептични и посочваха множеството пропуски по делото срещу Спалети, сред които беше и фактът, че няма директно доказателство, което да го свързва с престъплението. Спалети нямаше и никаква връзка с Борго Сан Лоренцо, където през 1974 година беше извършено първото убийство.
	На 24 октомври 1981 година Спалети разгърна вестника в затворническата си килия и прочете заглавието, което със сигурност му бе донесло огромно облекчение:

	УБИЕЦЪТ СЕ ЗАВЪРНА
	Младеж и девойка намерени брутално убити в нива

	Нанасяйки новия си удар, самото Чудовище беше доказало невинността на шофьора-воайор.


	Глава 3

	Много държави имат своя сериен убиец, който дефинира тяхната културата чрез процес на отричане, който оставя белег върху своята епоха не чрез възхвала на ценностите й, а чрез разкриване на собствената й тъмна същност. Великобритания има своя Джак Изкормвача, роден в мъглите на дикенсовия Лондон, който подбира жертвите си сред най-низвергнатата му класа — проститутките, които драпат за насъщния в бедняшкия квартал Уайтчапъл. Бостън си има Бостънския удушвач, учтив, привлекателен убиец, дебнещ плячката си в по-елегантните квартали, изнасилва и убива възрастни жени и осквернява телата им по неописуем начин. Германия има Изверга от Дюселдорф, който като че ли предвещава появата на Хитлер посредством безразборните и садистични убийства на мъже, жени и деца; жаждата му за кръв е толкова неутолима, че в навечерието на екзекуцията му той определя собственото си обезглавяване като „удоволствието, слагащо край на всички удоволствия.“ Всеки убиец по свой самобитен начин представлява мрачно олицетворение на своето време и място.
	Италия има Чудовището от Флоренция.
	Флоренция винаги е била град на противоположностите. В благоуханна пролетна вечер, когато слънцето бавно се скрива зад дворците покрай реката, тя може да ви изглежда като един от най-красивите и изтънчени градове в света. Но в края на ноември, след два месеца почти непрекъснати валежи от дъжд, древните й дворци посивяват, прошарени с по-тъмни ивици влага; тесните калдъръмени улички, миришещи на канал и кучешки изпражнения, са обградени от всички страни с мрачни каменни фасади и надвиснали покриви, които блокират и без това мъждивата светлина. Мостовете над Арно са покрити с черни чадъри, криещи собствениците си от неспиращия дъжд. Реката, толкова възхитителна през лятото, се е разляла в кафяв и мазен прилив, който носи изтръгнати дървета и клони, а понякога и мъртви животни, трупащи се около пилоните, проектирани от Аманати.
	Във Флоренция възвишеното и ужасното вървят ръка за ръка: „Кладата на суетата“ на Савонарола и „Раждането на Венера“ на Ботичели, тетрадките на Леонардо да Винчи и „Властелинът“ на Николо Макиавели, „Ад“ на Данте и „Декамерон“ на Бокачо. На главният площад Пиаца дела Синьора се поддържа изложба на открито, в която са представени някои от най-прочутите римски и ренесансови статуи на Флоренция. Това е галерия на ужаса, публична демонстрация на убийства, изнасилвания и осакатявания без аналог в света. Кавалкадата е водена от прочутата бронзова статуя на Персей на Челини, който като някой джихадист от клип, публикуван в интернет, триумфално държи в ръка отрязаната глава на Медуза — от врата й се стича кръв, а обезглавеното й тяло се е сгърчило в краката му. До Персей стоят други статуи, представящи легендарни сцени на убийство, насилие и осакатяване — сред тях е скулптурата, която краси корицата на тази книга, „Отвличането на сабинянките“ на Джамболоня. Зад стените на Флоренция и на бесилките пред тях са извършвани най-изтънчените и най-зверски престъпления, от деликатни отравяния до брутални публични осакатявания, мъчения и изгаряния. В продължение на векове Флоренция налагала властта си над останалата част от Тоскана посредством жестоки кланета и кървави войни.
	Градът е основан от Юлий Цезар през 59 г. пр. н. е. като селище за римски ветерани. Бил наречен Флоренция или „цветуща“. Около 250 г. пр. н. е. един арменски принц на име Миниато, който се връщал от поклонение в Рим, се настанил на един от околните хълмове и заживял като отшелник в пещера, откъдето проповядвал на варварите в града. По време на християнските гонения при император Деций, Миниато бил арестуван и обезглавен на градския площад. Легендата разказва, че той вдигнал главата си, сложил я на раменете си и тръгнал към хълма, за да умре достойно в пещерата си. Днес на това място се намира една от най-красивите църкви в римски стил в Италия — „Сан Муниато ал Монте“, — която се издига над града и околните хълмове.
	През 1302 година Флоренция прогонила Данте, което никога не било забравено. За отмъщение той населил ада с бележити флорентинци и запазил за тях най-изтънчените мъчения.
	През четиринайсети век Флоренция забогатяла от търговията с вълнени платове и банково дело, а в края на века вече била един от петте най-големи града в Европа. В зората на петнайсети век Флоренция става свидетел на един от онези необясними взривове на гениалност, които са се случвали само пет-шест пъти в човешката история. По-късно той ще бъде наречен Ренесанс, „възраждане“, последвало продължителния мрак на Средновековието. В периода между раждането на Мазачо през 1401 и смъртта на Галилео през 1642 година, флорентинците всъщност създали съвременния свят. Те революционизирали изкуството, архитектурата, музиката, астрономията, математиката и навигацията. Поставили основите на съвременната банкова система чрез изобретяването на акредитива. Златният флорин, с изображението на флорентинската лилия от едната страна и Йоан Кръстител, облечен с власеница, от другата, става официална монета на Европа. В този град, построен на неплавателна река, без излаз на море, се раждат брилянтни навигатори, които изследват и картографират Новия свят, а един от тях дал името си на Америка.
	Дори нещо повече, Флоренция развила самата идея за модерния свят. С началото на Ренесанса Флоренция отхвърлила игото на средновековните схващания, според които Бог е центърът на вселената и човешкото съществувание на земята е просто мрачен, мимолетен преход към бъдещия цветущ живот. Ренесансът поставил човешкия род в центъра на вселената и обявил настоящия живот за основното събитие. Развитието на западната цивилизация се променило из основи.
	Флорентинският Ренесанс се финансирал изключително от един род, Медичите. За пръв път фамилията става известна през 1434 година, под предводителството на Джовани ди Бичи де Медичи, изключително богат флорентински банкер. Медичите управлявали града задкулисно, посредством находчива система от патронажи, съюзи и влияние. Въпреки меркантилизма си, още от самото начало фамилията започнала да налива пари в изкуството. Правнукът на Джовани Лоренцо Великолепния е истински образец на определението „ренесансов човек“. Още като дете Лоренцо се проявил като изключително талантлив, получил най-доброто образование, което може да се купи с пари, станал един от най-добрите участници в турнири, изкусен ловец със соколи и ловджия, занимавал се с развъждане на състезателни коне. Ранни портрети на Лоренцо Великолепни показват напрегнат млад мъж със смръщени вежди, голям нос и права коса. Той поел управлението на града през 1469 година след смъртта на баща си, когато бил едва на двайсет години. Лоренцо се обградил с хора като Леонардо да Винчи, Сандро Ботичели, Филипино Липи, Микеланджело и философа Пико дела Мирандола.
	Лоренцо въвел Флоренция в златния век. Но дори в разцвета на Ренесанса, в този град на парадокси и противоречия красотата се смесвала с кръв, цивилизоваността — с варварство. През 1478 година съперничещата банкерска фамилия Паци се опитала да извърши преврат срещу управлението на Медичите. В буквален превод името Паци означава „безумци“ и е било дадено на техен прародител в чест на безумната му храброст в боевете край Йерусалим по време на Първия кръстоносен поход. Семейство Паци са били отличени и с двама свои представители в ада на Данте, който надарил единия с „вълча усмивка“.
	В една спокойна априлска неделя неколцина убийци, пратени от Паци, нападнали Лоренцо Великолепни и брат му Джулиано в момента, когато били най-уязвими, по време на приемането на Светото причастие на литургията в Дуомо. Те убили Джулиано, но Лоренцо, намушкан няколко пъти, успял да избяга и да се скрие в църковната ризница. Флорентинците били разгневени от нападението срещу фамилията-патрон и огромна тълпа се нахвърлила върху заговорниците. Единият от лидерите им, Джакопо де Паци, бил обесен от прозореца на палацо Векио, след което голото му тяло било влачено по улиците на града и захвърлено в река Арно. Въпреки поражението фамилията Паци оцеляла и скоро след това дала на света прочутата монахиня-мистичка Мария Магдалена де Паци, която удивлявала хората с възторжените пъшкания и стенания, които издавала по време на молитва, когато била докосвана от Божията любов. През двайсети век се появява и един литературен Паци — когато писателят Томас Харис създава в романа си „Ханибал“, един флорентински полицейски инспектор Паци, който печели слава и известност, разгадавайки случая на Чудовището от Флоренция.
	Смъртта на Лоренцо Великолепни през 1492 година, в разцвета на Ренесанса, поставя началото на един от онези кървави периоди, които периодично белязват историята на Флоренция. Един доминикански монах на име Савонарола, който живеел в манастира „Сан Марко“, утешавал Лоренцо на смъртния му одър, но по-късно се обърнал срещу фамилията Медичи. Савонарола изглеждал странно, ходел винаги облечен в кафява монашеска роба и закачулен, бил груб, непохватен и мускулест, с орлов нос и поглед като на Распутин. В църквата „Сан Марко“ той започнал да сипе огън и жупел върху Ренесанса и да проклина декадентството му, обявявайки, че Денят на страшния съд идва и разказвайки виденията си и преките си разговори с Бог.
	Посланията му намерили отклик сред обикновените флорентинци, наблюдаващи с неодобрение богатствата на Ренесанса и патроните му, до които така и не се докосвали. Недоволството им се засилило след избухването на епидемия от сифилис, която била донесена от Новия свят. Дотогава Европа не познавала тази болест и тя връхлетяла в много по-опасна форма, отколкото ни е позната днес; тялото на заразения се покривало с гнойни пъпки, кожата провисвала и падала от лицето, болните изпадали в яростна лудост преди смъртта милостиво да ги отнесе. Наближавала 1500 година, която за мнозина предвещавала настъпването на Деня на страшния съд. В тази атмосфера Савонарола намерил отзивчива публика.
	През 1494 година френският крал Шарл VIII завладял Тоскана. Пиеро Злочестия, който наследил престола на Флоренция от баща си Лоренцо, бил арогантен и некомпетентен владетел. Той предал града на Шарл при неизгодни условия, без дори да се бие с него, което разгневило до такава степен флорентинците, че те прогонили семейство Медичи от града и ограбили дворците им. Савонарола, който си бил създал огромен брой последователи, се възползвал от вакуума във властта и обявил Флоренция за „християнска република“, като се самопровъзгласил за неин водач. Той веднага наредил содомията, която била популярно и повече или по-малко приемливо занимание в светските среди, да бъде наказвана със смърт. Нарушители и всякакви други грешници били редовно изгаряни на клада на централния площад Пиаца дела Синьора или увисвали на бесилките пред градските стени.
	Лудият монах от „Сан Марко“ имал силно влияние над обикновените хора в града и разпалил религиозната им жар. Той ругаел декадентството, невъздържаността и хуманистичния дух на Ренесанса. Няколко години след началото на управлението си той издигнал прочутата Клада на суетата. Изпращал слугите си от врата на врата да събират предмети, които според него били символ на греха — огледала, езически книги, козметика, светска музика и музикални инструменти, дъски за шах, карти, хубави дрехи и светски картини. Всичко това било струпано на Пиаца дела Синьора и подпалено. Художникът Ботичели, който попаднал под влиянието на Савонарола, сам хвърлил много от картините си в кладата. Предполага се, че са изгорели и няколко творби на Микеланджело, заедно с други безценни шедьоври на Ренесанса.
	По време на управлението на Савонарола Флоренция изпаднала в икономически упадък. Денят на страшния съд, за който той проповядвал, така и не настъпил. Вместо да благослови града за новооткритата му религиозност, Бог като че ли го изоставил. Обикновените хора, особено младите и безработните, започнали открито да оспорват едиктите му. През 1497 година тълпа младежи се разбунтувала по време на една от проповедите на Савонарола; бунтът се разраснал и се превърнал във всеобщо въстание, кръчмите отново били отворени, завърнал се хазартът, по криволичещите улички на Флоренция отново можела да се чуе танцувална музика.
	Савонарола, усещайки, че контролът му се изплъзва, започнал да изнася още по-налудничави и обвинителни проповеди и направил фаталната грешка да насочи критиките си срещу самата църква. Папата го отлъчил и заповядал да го арестуват и екзекутират. Услужливата тълпа нападнала манастира „Сан Марко“, разбила вратите, убила няколко от монасите и извлякла Савонарола навън. Той бил обвинен в множество престъпления, сред които и „религиозна грешка“. След като няколко седмици бил изтезаван с дибата, той бил завързан с вериги към кръст на Пиаца дела Синьора, същото място, където издигнал своята Клада на суетата, и бил подпален. Огънят бил поддържан в продължение на часове, след което останките му били натрошени на прах и смесени с пепел, за да бъде сигурно, че нито едно късче от тялото му не е оцеляло, за да бъде превърнато в реликва. След това прахта му била изхвърлена във всеопрощаващите, всепоглъщащи води на река Арно.
	Ренесансът отново се възродил. Кръвта и красотата на Флоренция продължили. Но нищо не трае вечно и през следващите векове градът постепенно изгубил мястото си сред водещите европейски средища. Той постепенно отстъпил встрани, прочут с миналото си, но невзрачен в настоящето, докато останалите градове в Италия процъфтявали, най-вече Рим, Неапол и Милано.
	Днес флорентинците са прочути със своята саможивост и се смятат от останалите италианци за надути, горделиви, високомерни, изключително студени, назадничави и закостенели традиционалисти. Те са сериозни, точни и трудолюбиви. Дълбоко в себе си флорентинците знаят, че са по-цивилизовани от останалите италианци. Те са дали на света всичко, що е изтънчено и красиво, и са направили достатъчно. Сега могат просто да затворят вратите си и да се усамотят, без да са отговорни за никого и нищо.
	Когато се появи Чудовището от Флоренция, флорентинците го посрещнаха с недоверие, силна болка, ужас и донякъде с извратен интерес. Те просто не можеха да приемат, че изключително красивият им град, физическо въплъщение на Ренесанса, люлката на западната цивилизация, е приютил подобен звяр.
	Но най-вече не можеха да приемат мисълта, че убиецът може да е един от тях.


	Глава 4

	Вечерта на 22 октомври, четвъртък, 1981 година, беше дъждовна и необичайно студена. За следващия ден беше планирана всеобща стачка — всички търговци, занаятчии и училища щяха да спрат работа в знак на протест срещу икономическата политика на правителството. Затова вечерта хората се отдадоха на забавления. Стефано Болди отиде в къщата на приятелката си Сузана Камби, двамата вечеряха заедно с родителите й и после той я заведе на кино. След киното двамата паркираха колата си край Бартолиновата ливада западно от Флоренция. Стефано познаваше мястото, защото беше израснал в този район и като дете беше играл тук.
	През деня тук идваха пенсионерите от града, обработваха малките си зеленчукови градини, наслаждаваха се на чистия въздух и разменяха клюки. Нощем пристигаха и си тръгваха автомобили с младежи, търсещи уединение. И естествено беше пълно с воайори.
	През ливадата минаваше селски път, който свършваше насред лозята. Точно там паркираха колата си Стефано и Сузана. Пред тях се издигаше високият тъмен масив на планината Калвана, а отзад се долавяше непрекъснатият тътен от трафика по магистралата. Тази нощ звездите и месечината бяха покрити с облаци, които хвърляха тъмните си сенки върху всичко наоколо.
	В единайсет часа на следващата сутрин една възрастна двойка, която беше дошла да полее зеленчуковата си градина, първа откри престъплението. Черният фолксваген голф блокираше пътя, лявата врата беше затворена, стъклото беше напукано, дясната врата зееше широко отворена — аранжировката беше абсолютно същата както при предишните две убийства.
	Специ пристигна на местопрестъплението малко след полицията. И отново полицаите и карабинерите не си направиха труда да оградят терена с полицейска лента и да спрат достъпа до мястото. Всички — журналисти, полиция, прокурори, съдебният патолог — обикаляха напред-назад и се опитваха да пускат лишени от хумор шеги, в опит да разсеят ужаса си от видяното.
	Скоро след като пристигна Специ забеляза един познат полковник от карабинерите да пуши една след друга американски цигари, облечен в сиво, кожено яке, закопчано до врата срещу есенния хлад. В ръката си държеше камък, който беше намерил на двайсетина метра от мястото на престъплението. Камъкът имаше форма на пресечена пирамида с височина три инча, направена от гранит. Специ разпозна подпорката за врата, често използвана в старите тоскански къщи през горещите лета да придържа вратите отворени, за да става течение.
	Въртейки камъка в ръка, полковникът се приближи до Специ.
	— Тази подпорка е единственото значимо нещо, което открих тук. Ще я прибера като улика, тъй като друго няма. Може пък да я е използвал, за да разбие стъклото на колата.
	Двайсет години по-късно това най-обикновено парче камък, взето случайно от полето, щеше да се озове в центъра на едно ново ексцентрично разследване.
	— Нищо друго ли не открихте, полковник? — попита Специ. — Никакви следи? Земята е мека и подгизнала от влага.
	— Покрай първия ред лозя намерихме отпечатъци от гумени ботуши, които вървят перпендикулярно на пътя и стигат право до голфа. Взехме отливка от отпечатъка. Но и двамата добре знаем, че всеки може да го е оставил… също както този камък.
	С голяма неохота, но верен на дълга си да наблюдава всичко със собствените си очи и да не предава информация втора ръка, Специ се приближи да огледа убитото момиче. Тялото й беше завлечено на десетина метра от колата и върху него, също както при предишните убийства, беше работено на учудващо открито място. Тя беше зарязана в тревата с кръстосани на гърдите ръце, осакатена по същия начин като останалите.
	Жертвите бяха прегледани от съдебния патолог Морио Маури, който заключи, че разрезите в областта на пубиса са направени със същия нащърбен инструмент, който наподобява водолазен нож. Той отбеляза, че също както при предишните убийства и тук няма следи от изнасилване, блудство с тялото или наличие на семенна течност. Мобилният отряд събра девет гилзи от патрони „Уинчестър магнум“ от земята и още две от пода на колата. Изследването им доказа, че всичките са били изстреляни от същия пистолет, който е бил използван при двете предишни убийства, заради уникалния белег на ръба, направен от ударника.
	Специ насочи вниманието на началника на мобилния екип към едно очевидно несъответствие — пълнителят на беретата двайсет и втори калибър побира само девет патрона, а на местопрестъплението бяха открити единайсет гилзи. Началникът му обясни, че обученият стрелец може да вкара десет патрона в пълнителя и един в цевта, зареждайки малкия пистолет с единайсет патрона.
	На следващия ден Енцо Спалети беше освободен от затвора.
	Реакцията след новото двойно убийство спокойно можеше да се опише като „истерия“. Полицията и карабинерите бяха засипани с писма, анонимни и подписани, в които се даваха предположения за предполагаемия извършител. Сред обвинените бяха лекари, хирурзи, гинеколози и дори свещеници, редом с бащите, зетьовете, любовниците и съперниците. До този момент италианците бяха считали серийните убийци за феномен, типичен за северна Европа, нещо, което се случва в Англия, Германия или Скандинавия — и, разбира се, в Америка, където проявите на насилие като че ли бяха десетократно повече. Но никога в Италия.
	Младите хора изпаднаха в ужас. Нощем околностите на града напълно опустяваха. Вместо това определени тъмни улички в града, особено около базиликата Сан Миниато ал Монте, бяха претъпкани с паркирани една до друга коли, чиито прозорци бяха облепени с вестници, зад които се криеха младите любовници.
	След убийствата Специ продължи близо месец да работи нон-стоп и написа петдесет и седем статии за „Ла Национе“. Той винаги улавяше сензационните новини и ги пускаше пръв, така че вестникът достигна най-високия тираж в историята си. Мнозина журналисти започнаха да го следят, с надеждата да открият кои са източниците му.
	През годините Специ беше разработил много хитроумни номера, за да измъква информация от полицията и прокурорите. Всяка сутрин обикаляше офисите на съдиите и прокурора, за да види дали не се е появило нещо ново. Висеше из коридорите, разговаряше с адвокатите и полицаите, събираше късчетата информация. Обаждаше се на Фоско, техническият помощник на съдебния патолог, разпитваше го за някакви нови интересни трупове, понякога звънеше в пожарната, защото пожарникарите често бяха викани на местопрестъпленията, за да изваждат телата на загиналите, особено ако плаваха във вода.
	Но най-качественият източник на информация за Специ беше един дребен мъж, който работеше в подземията на съдебната палата, незначителен тип с незначителен пост, напълно пренебрегван от останалите журналисти. Той се занимаваше със забърсването на праха и поддържането в ред на дневниците, в които ежедневно се записваха имената на хората, които са _indagato_ — тоест, които се разследват — и причините за започналото разследване. Специ беше уредил този обикновен работник с безплатен абонамент за „Ла Национе“, за което човекът му беше безкрайно благодарен и в замяна му позволяваше да рови из дневниците. За да запази тази информация от журналистите, които непрекъснато го следваха, Специ изчакваше до 13:30 часа, когато колегите му се събираха пред съдебната палата, за да отидат на обяд. Той се промъкваше по една странична уличка, която криволичейки го отвеждаше право до задния вход на съда, и посещаваше тайния си приятел.
	След като Специ събереше няколко интересни факта от някаква история — достатъчно, за да е сигурен, че е попаднал на нещо — той отиваше в кабинета на прокурора и се преструваше, че знае всичко за нея. Прокурорът, който работеше по случая, започваше притеснено да се пита с каква информация разполага Специ и повеждаше разговор с него. Умело блъфирайки, преструвайки се и парирайки атаките му, Специ успяваше да получи потвърждение за всичко, което знаеше, както и да запълни пропуските, потвърждавайки най-големия страх на прокурора, че журналистът знае всичко.
	Младите адвокати, които се въртяха из съдебната палата, бяха последният, задължителен източник на информация. Те отчаяно желаеха да видят имената си в пресата; това беше критичен етап в развитието на кариерата им. Когато Специ се нуждаеше от някой важен документ, като например стенограмата от някое закрито дело или дознанието, той молеше някой от адвокатите да му го донесе, намеквайки, че ще му се отплати. Ако човекът се поколебаеше, а документът беше важен, Специ си позволяваше да го заплаши:
	— Ако не ми направиш тази услуга, ще се постарая името ти да не се появи в никой вестник поне една година.
	Той блъфираше, разбира се, защото нямаше подобна власт, но тази перспектива ужасяваше наивния млад адвокат. Подплашени по този начин, понякога адвокатите позволяваха на Специ да отнесе у дома си целия комплект документи от дадено разследване. Той прекарваше цялата нощ в копирането им и на сутринта ги връщаше.
	Новините от разследването на Чудовището не секваха. Дори при липсата на някакво развитие Специ винаги успяваше да намери за какво да пише покрай слуховете, конспиративните теории и всеобщата истерия, които обграждаше случая.
	Изобилстваха най-откачените слухове и най-невероятните конспиративни теории, свързани с медицинските професии и Специ пишеше за всички тях. Едно неуместно заглавие в „Ла Национе“ подхрани всеобщата лудост: „Хирургът на смъртта се завърна.“ Авторът се беше опитал да сътвори сензационна метафора, но мнозина я приеха буквално и слуховете, че убиецът може би е лекар, се засилиха. Изведнъж различни лекари се оказаха обект на злобни слухове и преследвания.
	Някои от анонимните писма, получавани в полицията, бяха толкова подробни, че служителите на реда се чувстваха задължени да ги разследват, проучат и претърсят лекарските кабинети. Опитваха се да действат дискретно, за да предотвратят зараждането на нови слухове, но в малък град като Флоренция всяко разследване ставаше обществено достояние, подхранваше истерията и схващането, че убиецът е лекар. Общественото мнение започна да оформя портрет на Чудовището: образован и възпитан мъж от висшето общество, и то със сигурност хирург. Не беше ли заявил съдебният патолог, че операциите на Кармела и Сузана са били извършени „със замах“? Не се ли обсъждаше вероятността операциите да са били извършени със скалпел? Освен това самите престъпления се отличаваха с хладнокръвие и изключителна точност, което подсказваше за интелигентността и образоваността на убиеца. В други слухове се тиражираше предположението, че убиецът е благородник. Флорентинците винаги се бяха отнасяли с подозрение към своите благородници — и то до такава степен, че първата Флорентинска република им беше забранила да заемат обществени длъжности.
	Седмица след убийствата в Бартолиновата ливада полицията, „Ла Национе“ и офисът на прокурора бяха връхлетени от внезапна вълна телефонни обаждания. Колеги, приятели и началници на известен гинеколог на име Гаримете Джентиле настояваха да получат потвърждение на нещо, за което цяла Флоренция говореше, но пресата и полицията отказваха да признаят: че той е арестуван по подозрение, че е убиецът. Джентиле беше един от най-прочутите гинеколози в Тоскана, директор на клиниката „Вила ле розе“ край Фиезоле. Според слуховете съпругата му беше открила в хладилника, скрити между моцарелата и руколата, ужасните трофеи, които беше взел от жертвите си. Слухът се беше разнесъл, след като някой бе подшушнал на полицията, че Джентиле държи пистолет, скрит в банков сейф; полицията тайно го претърси, не откри нищо, но служителите на банката започнаха да клюкарят и скоро мълвата се разпространи. Следователите усърдно отричаха, но не можаха да сложат край на приказките. Пред къщата на лекаря се събра тълпа, която трябваше да бъде разпръсната от силите на реда. Най-накрая главният прокурор бе принуден да направи изявление по телевизията, за да сложи край на слуховете, заплашвайки, че ще повдигне криминални обвинения срещу онези, които ги разпространяват.
	По-късно същия ноември Специ получи журналистическа награда за работата си по случая. Той беше поканен в Урбино, за да получи наградата си — килограм от най-добрите бели умбрийски трюфели. Редакторът му го пусна да отиде чак след като Специ обеща да изпрати материал от Урбино. Далеч от източниците си и без никаква нова информация, той преразказа историите на някои от най-прочутите серийни убийци от миналото, като се започне с Джак Изкормвача и се завърши с Изверга от Дюселдорф. Накрая заключи, че Флоренция вече има свое собствено чудовище — и там, сред аромата на трюфели, той го кръсти с името, с което стана известно: _il Mostro di Firenze_, Чудовището от Флоренция.


	Глава 5

	Специ стана редовен кореспондент на „Ла Национе“ по случая с Чудовището от Флоренция, който предлагаше на младия журналист зашеметяващо разнообразие от истории и той се възползва максимално от тях. Следователите разработваха всички сигнали, без значение колко невероятно звучаха повечето от тях, и изкарваха наяве десетки особени случки, любопитни личности и странни инциденти, които Специ, познавач на човешките слабости, веднага улавяше и пресъздаваше в статии — истории, които останалите журналисти обикновено подминаваха. Статиите, които излизаха изпод перото му, бяха изключително забавни и макар повечето да представяха шантави и невероятни случки, всички те бяха истина. Материалите на Специ се прочуха с интересния си стил и откачени подробности, които оставаха в съзнанията на читателите дълго след като изпиеха сутрешното си кафе.
	Веднъж научи от един изморен полицай, че следователите са разпитвали и освободили някакъв странен тип, който се представял за съдебен патолог. Специ хареса историята и я проучи за вестника. Мъжът беше „доктор“ Карло Сантанджело, трийсет и шестгодишен флорентинец с приятен външен вид, почитател на уединението, разделен със съпругата си, който се разхождаше из града облечен в черно, с очила с опушени стъкла, хванал в лявата си ръка лекарска чанта. На визитната му картичка пишеше:

	Проф. д-р Карло Сантанджело
	Съдебен патолог
	Институт по патология, Флоренция
	Институт по патология, Пиза — отдел съдебна медицина

	Във вездесъщата чанта на доктора се намираха професионалните му инструменти — няколко идеално наточени и блестящи скалпела. Вместо да поддържа постоянен кабинет, д-р Сантанджело предпочиташе да прекарва дните си в различни хотели или квартири в малките градове около Флоренция. Когато избереше хотел, гледаше наблизо да има малко гробище. Ако имаше стая с изглед към надгробните камъни, толкова по-добре. Лицето на д-р Сантанджело и очите му, скрити зад тъмните стъкла, бяха познати на всички от персонала на OFISA, най-преуспяващата погребална агенция във Флоренция, където той често прекарваше часове, сякаш имаше много важна работа. Лекарят с тъмните очила пишеше рецепти, преглеждаше пациенти и дори се занимаваше странично с психоанализа.
	Единственият проблем беше, че д-р Сантанджело не беше съдебен патолог. Той дори не беше лекар, макар според един от свидетелите той дори беше оперирал жив човек.
	Сантанджело беше разкрит, когато на южната магистрала край Флоренция стана ужасна автомобилна катастрофа и някой си спомни, че в близкия хотел живее лекар. Д-р Сантанджело беше извикан да окаже първа помощ и всички с изненада разбраха, че той е човекът, извършил аутопсиите на телата на Сузана Камби и Стефано Болди, последните жертви на Чудовището. Поне така твърдяха неколцина служители в хотела, които го чули от устата на доктора, когато той гордо отворил чантата си и им показал професионалните си инструменти.
	Карабинерите дочуха за странните твърдения на Сантанджело и не след дълго установиха, че той въобще не е лекар. Узнаха за пристрастеността му към малки гробища и секционни зали и дори, което беше още по-тревожно, за увлечението му по скалпелите. Карабинерите побързаха да го привикат на разпит.
	Фалшивият съдебен патолог веднага си призна, че е лъжец и измамник, макар да не успя да обясни странното привличане, което изпитваше към нощните гробища. Но все пак разгорещено обяви за клевета историята, която беше разказала приятелката му — че посред нощ изведнъж прекъснал страстната любовна игра с обяснението, че трябва да изпие няколко сънотворни, защото това бил единственият начин да устои на изкушението да хукне из гробищата.
	Подозренията, че д-р Сантанджело е Чудовището, не се задържаха дълго. Служителите на хотела му осигуриха алиби за всяка от нощите с двойните убийства. Лекарят, твърдяха свидетелите, си лягал рано, между осем и половина и девет, за да може да се събуди към три сутринта, когато отваряли гробищата.
	— Знам, че върша странни неща — каза Сантанджело на магистрата, който го разпитваше. — Понякога ми хрумва, че може да не съм съвсем в ред.
	Историята със Сантанджело беше само една от множеството превъзходни статии, които Специ създаде като официален „монстролог“ на вестника. Той пишеше за обладани от духове, гледачи на таро, прорицатели, геоманти и ясновидци, които предлагаха услугите си на полицията — и някои от които наистина бяха наети, а препис от „виденията“ им беше надлежно заверен и каталогизиран. Често се случваше вечерта в домовете на хората от средната класа да завършва по следния начин: домакин и гости, насядали около трикрака масичка, върху която е поставена малка стъклена чаша с дъното нагоре, да задават въпроси на някоя от жертвите на чудовището и да получават неговия или нейния отговор. Резултатите от тези „сеанси“ често биваха изпращани на Специ в „Ла Национе“, в полицията или трескаво се разпространяваха сред групите от вярващи. Паралелно с полицейското разследване те започнаха свое в отвъдното, отразявано от Специ за голяма радост на своите читатели, които се забавляваха с описанията му на сбирки и сеанси в гробищата, чиято цел беше разговор с мъртвите.
	Случаят с Чудовището разтърси до такава степен града, че дори възкреси отдавна забравения призрак на мрачния монах от „Сан Марко“, Савонарола, и яростната му борба срещу упадъчния дух на неговата епоха. Имаше хора, които приемаха Чудовището като поредния възправил се срещу Флоренция и предполагаемия й морален и духовен упадък, алчността на средната класа и нейния материализъм. „Чудовището — написа един кореспондент в уводната си статия — е живото олицетворение на този търговски град, потънал в една безкрайна оргия от нарцистично самозадоволяване, фаворизирана от свещеници, управници, надути професори, политици и всякакви самозвани драскачи… Чудовището е долнопробен защитник на средната класа, който се крие зад фасада от буржоазна почтеност. Той е просто някакъв тип с ужасен вкус“.
	Други наистина вярваха, че Чудовището трябва да е монах или свещеник. Някакъв човек изпрати писмо до „Ла Национе“, в което обясняваше, че гилзите, намерени на местопрестъпленията, са стари и избелели „защото разни стари пищови и патрони сигурно лежат забравени от цяла вечност из тъмните ъгли на манастирите.“ Авторът на писмото отбелязваше нещо, което отдавна беше обект на обсъждане сред флорентинците: че убиецът сигурно е някой монах, подобен на Савонарола, който стоварва божия гняв върху младите заради разврата и покварата, в които са се потопили. Според него лозовата пръчка, забита в първата жертва сигурно е била библейско послание, свързано с думите на Йоан, че „всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва“.
	Полицейските детективи взеха на сериозно теорията за Савонарола и тихомълком започнаха да проучват свещениците, които бяха известни с необичайните си навици. Няколко флорентински проститутки разказаха на полицията, че от време на време развличат някакъв свещеник с доста ексцентрични вкусове. Той им плащал щедро, но не за нормален секс, а за привилегията да им избръсне пубиса. Полицията беше заинтригувана, обяснявайки интереса си с това, че мъжът харесва да работи в бръснач в определената област. Момичетата знаеха името и адреса му.
	В една мразовита неделна утрин малка група полицаи и карабинери в цивилни дрехи, водена от двама магистрати, влезе в една древна провинциална църква, която се кипреше в кипарисовата горичка сред прекрасните хълмове на югозапад от Флоренция. Групата беше приета в църковната ризница, където свещеникът тъкмо надяваше свещените си одежди, с които възнамеряваше да отслужи меса. Те му показаха съдебното разпореждане и му обясниха причината за посещението, заявявайки намерението си да претърсят църквата, градината, изповедалните, олтара, мощехранителницата и параклиса.
	Свещеникът залитна и едва не се строполи на пода. Дори не се опита да отрече обвиненията за нощните си развлечения като дамски бръснар, но се закле с най-силни думи, че не е Чудовището. Заяви, че разбира желанието им да претърсят помещенията, но ги помоли да не разгласяват причината за идването си и да изчакат докато завърши месата.
	Позволиха му да излезе пред енориашите си, придружаван от полицаите и следователите, които изслушаха цялата служба и се държаха като местни люде, които са дошли на църква. Те не изпускаха свещеника от очи, за да не се измъкне случайно по време на службата с някоя важна улика.
	Веднага след като енориашите си тръгнаха, църквата беше претърсена, но следователите отнесоха със себе си само бръснача на свещеника, който беше почистван наскоро.


	Глава 6

	Независимо от огромния му успех като хроникьор на Чудовището, не всичко в живота на Специ вървеше добре. Свирепостта на престъпленията се беше загнездила дълбоко в съзнанието му. Той започна да сънува кошмари и взе да се страхува за безопасността на красивата си фламандска съпруга Мириам и малката им дъщеря Елеонора. Семейство Специ живееха в един стар манастир, превърнат в кооперация с апартаменти, която се намираше на близкия хълм, в самото сърце на територията, обхождана от Чудовището. Отразяването на случая изпълни главата му с мъчителни въпроси за доброто и злото, Бог и човешката природа, на които трудно можеше да намери отговор.
	Мириам го подтикваше да потърси помощ и най-накрая той се съгласи. Но вместо да отиде на психиатър, Специ, ревностен католик, се обърна към един монах, който ръководеше клиника по психично здраве от килията си в порутен францискански манастир. Брат Галилео Бабини беше дребен човечец и носеше очила с формата на бутилка от кока-кола, които правеха пронизващите му черни очи да изглеждат огромни. Винаги му беше студено, дори през лятото, затова носеше опърпано дълго палто под кафявото си монашеско расо. Изглеждаше като изникнал от Средновековието, но си беше обучен психоаналитик с докторат от Флорентинския университет.
	Брат Галилео комбинираше психоанализата с мистично християнство, за да помогне на хора, възстановяващи се от опустошителни травми. Методите му не бяха деликатни и той проявяваше неотстъпчивост в търсенето на истината. Имаше почти свръхестествен усет за тъмната страна на човешката душа. Специ го посещаваше през цялото време, докато траеше разследването, и ми каза, че брат Галилео спасил здравия му разум, ако не и живота му.
	В нощта, когато бяха извършени убийствата в Бартолиновата ливада, двама души, които минавали наблизо, подминали червена алфа ромео на изхода на един от тесните, криволичещи провинциални пътища. Двете коли се разминали на сантиметри и двамата успели да видят ясно човека, който карал другата кола. Той бил мъж, разказаха по-късно на полицията, толкова изнервен, че лицето му било изкривено от тревога. Те дадоха подробно описание на криминалния художник, който създаде портрета на мъж с недодялани черти и изсечено лице. Изпъкнало чело надвисваше над странна физиономия с големи, страшни очи, крив нос и тънки устни, които бяха стиснати толкова силно, че наподобяваха права линия.
	Изплашен от истерията, обзела Флоренция, прокурорът реши да запази в тайна портрета от страх да не разпали лов на вещици.
	Измина година от убийствата в Бартолиновата ливада, а разследването изобщо не напредваше. С наближаването на лятото на 1982 градът бе обхванат от тревога. Като по часовник в първата безлунна събота на лятото, на 19 юни 1982 година, Чудовището отново нанесе удар в сърцето на провинция Кианти, южно от Флоренция. Двете му нови жертви бяха Антонела Мильорини и Паоло Майнарди. Двамата бяха около двайсетгодишни, сгодени и щяха скоро да се женят. Те бяха непрекъснато заедно, заради което приятелите им ги наричаха с прякора „Винавил“, популярна марка лепило.
	Двамата живееха в Монтеспертоли, град, известен със своите вина и бели трюфели, както и с няколкото удивителни замъка, които красяха околните хълмове. По-рано вечерта отишли на голяма младежка сбирка на Пиаца дел Пополо, където похапнали сладолед, пили кока-кола и слушали поп-музика, която в топлите съботни нощи се носеше от тонколоните на павилиона за продажба на сладолед.
	По-късно Паоло успял да убеди Антонела да се разходят с колата из околностите, макар тя на няколко пъти да била заявила страха си от Чудовището. Те потеглили в кадифената тосканска нощ по пътя, който вървял паралелно с бързия поток, извиращ от хълмовете. Подминали портите на огромния замък Попиано с назъбените му стени, собственост от деветстотин години на графовете Гучиардини, и свили в един задънен път. Щурците свирели в топлата нощ, звездите блещукали над главите им, а тъмните стени от буйна ароматна растителност от двете страни на пътя им осигурявали усамотение.
	В този момент Антонела и Паоло се намирали точно в географския център на онова, което би могло да се нарече карта на престъпленията на Чудовището, минали и бъдещи.
	Възстановяването на престъплението показа какво се е случило по-нататък. Двамата приключили с любовната игра и Антонела се преместила на задната седалка, за да се облече. Паоло явно забелязал убиеца, който се появил точно до колата, натиснал педала за газта и поел с пълна скорост назад към изхода на затънтения път. Изненаданото Чудовище стреляло по колата, ранявайки Паоло в лявото рамо. Ужасеното момиче обвило с ръце главата на приятеля си, притискайки я толкова силно, че по-късно в косата му беше открита заплетената закопчалка на часовника й. Колата излязла на главния път на заден ход и попаднала директно в отсрещната канавка. Паоло превключил на предна предавка и се опитал да я изкара, но задните колела се оказали затънали в калта и само се въртели напразно.
	Чудовището вече се намирало от другата страна на пътя и фаровете на колата го осветявали ясно. Той се прицелил хладнокръвно със своята берета и ги прострелял един след друг с два точни изстрела. Гилзите останали на пътя, отбелязвайки мястото, където е стоял. После прекосил пътя, отворил вратата и прострелял в главата всяка една от жертвите си. Извлякъл тялото на момчето на пътя, седнал на шофьорското място и се опитал да изкара колата от канавката, но тя била заседнала здраво. Отказал се да се занимава с нея и без да извърши обичайното осакатяване, побягнал към близкия хълм, захвърляйки ключовете на стотина метра от колата. Близо до тях следователите откриха празно шише от лекарството норзетам (пирацетам), диетична добавка, която се продаваше свободно в аптеките и за която се смяташе, че подобрява паметта и мозъчните функции. Не можеше да бъде проследена.
	Чудовището беше поело огромен риск, извършвайки престъпния акт на главен път в съботната нощ, и беше успяло да се спаси само защото беше действало с невероятно хладнокръвие. По-късно следователите установиха, че поне шест коли бяха минали оттам по времето, когато е било извършено престъплението. На километър по-нагоре двама души бягали за здраве, възползвайки се от хладния нощен въздух, а близо до завоя, край замъка Попиано, била спряла друга кола, в която двама младежи разговаряли на светната лампа.
	Следващата преминаваща кола спряла, предполагайки, че става въпрос за пътен инцидент. Когато медиците пристигнали, момичето било мъртво. Момчето все още дишало. То починало в болницата, без да дойде в съзнание.
	На следващата сутрин прокурорът по случая Силвия дела Моника извика в кабинета си Марио Специ и още няколко журналисти.
	— Имам нужда от вашата помощ — каза тя. — Искам да напишете, че момчето е откарано живо в болницата и е възможно да е дало някаква полезна информация. Това може да е изстрел в тъмното, но току виж подплашил някого и той направи погрешна стъпка, кой знае.
	Журналистите направиха каквото бяха помолени. Нищо не се получи — поне така изглеждаше първоначално.
	Същия този ден, след една продължителна, изпълнена със спорове среща, магистратите, отговарящи за случая, решиха да покажат портрета на заподозрения, нарисуван след двойното убийство в Бартолиновата ливада. На 30 юни бруталното лице на непознатия заподозрян се появи на първа страница във всички италиански вестници, заедно с описание на червената му алфа ромео.
	Реакцията стресна следователите. Полицията, карабинерите, прокурорите и местните вестници бяха засипани от тонове писма и безброй телефонни обаждания. Мнозина разпознаваха в това грубо и зловещо лице свой конкурент в бизнеса или любовта, съсед, местен лекар или касапин. Чудовището е професор по акушерство, бивш шеф на гинекологичното отделение в болницата… — започваше едно от типичните обвинения. Друг пък беше сигурен, че извършителят е съседът му, който „беше напуснат от първата му съпруга, после от приятелката му, а после и от следващата му приятелка, и сега живее с майка си“. Полицията и карабинерите изпаднаха в отчаяние, опитвайки се да проследят всички улики.
	Десетки хора се оказаха обекти на внимателен оглед и заподозрени. В деня, когато беше публикуван портретът, един месарски магазин с кланица близо до Порта Романа във Флоренция беше щурмуван от разярена тълпа; мнозина стискаха в ръце вестника с рисунката. Когато някой страничен човек се окажеше близо до тълпата, той отиваше до магазина, за да се увери със собствените си очи, и след това се присъединяваше към останалите. Наложи се да затворят кланицата за една седмица.
	Същия ден един пицаджия от пицарията „Червеното пони“ също се превърна в обект на подозрение, защото приличаше необичайно много на полицейския портрет. Група момчета дойдоха в пицарията, понесли вестника със себе си, и започнаха да си правят шега с него, като го сравняваха със снимката, а след това ужасено тичаха навън. На следващия ден, след обяд, мъжът си преряза гърлото.
	В полицията се обадиха трийсет и двама души, които идентифицираха като Чудовището един и същи таксиметров шофьор от стария флорентински квартал Сан Фредиано. Един полицейски инспектор реши да го провери; той се обади в таксиметровата компания и поиска да уредят точно този шофьор да го вземе и да го откара до полицейското управление. Там колата беше обградена от полицаи, които заповядаха на човека да излезе с вдигнати ръце. Когато шофьорът слезе от колата, всички зяпнаха от изненада: приликата му с портрета от вестника беше толкова голяма, че спокойно можеше да мине за негова снимка. Инспекторът отведе таксиджията в кабинета си и за негова изненада мъжът въздъхна с облекчение.
	— Ако не ме бяхте довели тук — каза той, — щях да дойда сам веднага, след като ми свърши смяната. Откакто пуснаха тая снимка в пресата, животът ми стана ад. Всичките ми клиенти изведнъж решаваха, че искат да слязат по средата на пътя.
	Разследването бързо установи, че таксиметровият шофьор няма как да е извършил престъпленията — приликата с портрета беше просто съвпадение.
	На погребението на Паоло и Антонела се събра огромна тълпа. Кардинал Бенели, архиепископът на Флоренция, произнесе проповед, която се превърна в обвинение срещу съвременния свят.
	— Изрекоха се много думи — подхвана напевно той — в тези трагични дни на чудовища, на лудост, на престъпления, извършени с немислима жестокост; но всички ние знаем много добре, че тази лудост не се появява от нищото; лудостта е ирационален и стихиен взрив в един свят, едно общество, което е изгубило своите ценности; и всеки следващ ден е още по-неблагоприятен за човешкия дух. И в този следобед ние сме се събрали тук, мълчаливи свидетели на една от най-ужасните победи над всичко добро у човека — завърши кардиналът.
	Годениците бяха погребани един до друг, а между гробовете им беше поставена единствената снимка, на която бяха заедно.
	Едно странно писмо се отличи сред лавината от обвинения, писма и телефонни обаждания, която засипваше щаба на карабинерите във Флоренция. В плика имаше само една пожълтяла, парцалива изрезка от стар брой на „Ла Национе“, в която се разказваше за отдавна забравено убийство на двама души, които правели любов в кола, паркирана в околностите на Флоренция. Двамата били застреляни с пистолет берета, зареден с патрони „Уинчестър“ серия „Н“, чиито гилзи били открити на местопрестъплението. Някой беше надраскал с химикал в полето: „Огледайте отново местопрестъплението“. Най-зловещото нещо в изрезката беше датата, на която е бил издаден вестникът: 23 август 1968 година.
	Престъплението беше извършено четиринайсет години по-рано.


	Глава 7

	Заради случайна бюрократична грешка гилзите, събрани на някогашното местопрестъпление, които отдавна е трябвало да бъдат изхвърлени, все още лежаха в найлонова торбичка в един прашен кашон.
	Върху всяка една от тях се забелязваше отличителният белег на Чудовището.
	Следователите стръвно възобновиха работата по стария случай. Но веднага се сблъскаха с препятствие: извършителят на двойното убийство от 1968 година беше разкрит. Случаят беше разрешен. Човекът беше признал и беше осъден за двойно убийство, така че нямаше как той да е Чудовището от Флоренция, тъй като по време на първите убийства все още беше в затвора, а след това беше прехвърлен в здравен център за психично болни, под строгото око на монахини, толкова слаб, че едва успяваше да се движи. Нямаше никаква вероятност той да е извършил което и да е от престъпленията на Чудовището. Но и признанието му нямаше как да е фалшиво — то съдържаше специфични точни подробности за двойното убийство, каквито само човек, който е присъствал на мястото, би могъл да знае.
	На пръв поглед фактите, свързани с убийството от 1968 година, изглеждаха прости, невзрачни, дори банални. Една омъжена жена, Барбара Лочи, имала връзка със сицилиански строител. Една нощ, след като ходили на кино, те паркирали колата си в тиха, усамотена уличка, за да правят секс. Ревнивият съпруг на жената ги хванал по време на акта и ги застрелял. Мъжът, имигрант от остров Сардиния на име Стефано Меле, бил арестуван няколко часа по-късно. Когато тестовете показали, че наскоро е стрелял с пистолет, той се пречупил и признал, че е убил съпругата си и любовника й в пристъп на ревност. Получил смекчена присъда от четиринайсет години заради „психически отклонения“.
	Случаят приключен.
	Пистолетът, използван при убийствата, така и не бил открит. Навремето Меле твърдял, че го е захвърлил в близкия напоителен канал. Каналът, както и целият район били внимателно претърсени в нощта на престъплението, но не бил намерен никакъв пистолет. Тогава никой не обърнал голямо внимание на липсващото оръжие.
	Следователите посетиха здравното заведение до Верона, където живееше Меле. Започнаха безкрайни разпити. Те искаха да разберат най-вече какво е направил той с пистолета, след като е извършил убийството. Но думите му нямаха никакъв смисъл; сякаш едва ли не си беше изгубил ума. Непрекъснато си противоречеше и оставяше впечатлението, че крие нещо, беше напрегнат и внимаваше в думите си. Не можаха да измъкнат нищо ценно от него. Каквато и да беше тайната му, той я криеше толкова упорито, че, изглежда, щеше да я отнесе в гроба си.

	* * *

	Стефано Меле беше настанен в грозна бяла сграда, която се издигаше в полето до река Адидже, в покрайнините на Верона. Живееше с други бивши затворници, които бяха изплатили дълга си към обществото, но нямаше къде да живеят, нямаха нито семейство, нито възможност да започнат някаква работа. Свещеникът, който ръководеше тази институция, изведнъж се оказа с допълнителното задължение да опазва дребничкия сардинец от тълпите жадни за сензация журналисти. Всеки енергичен журналист в Италия искаше да интервюира Меле; свещеникът беше също толкова решен да ги държи далеч от него.
	Специ, монстрологът на „Ла Национе“, не се отказа толкова лесно като останалите. Един ден той се появи заедно с оператор на документални филми, преструвайки се, че снима филм за дейността на здравното заведение. След като интервюира свещеника и няколко от обитателите, той най-накрая се озова лице в лице със Стефано Меле.
	Първоначалното впечатление беше обезкуражаващо: макар да не беше стар, сардинецът се придвижваше из стаята на вдървените си крака с малки, нервни крачки и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на пода. Дори преместването на стол му струваше титанични усилия. На лицето му бе замръзнала безизразна усмивка, която разкриваше няколко прогнили зъба. Въобще не приличаше на безскрупулния убиец, който петнайсет години по-рано експедитивно и хладнокръвно беше затрил двама души.
	В началото интервюто вървеше трудно. Меле беше нащрек и се отнасяше към него с подозрителност. Но лека-полека се успокои и дори започна да се държи приятелски към двамата кинаджии, доволен, че е открил благоразположени слушатели, на които може да се довери. Най-накрая ги покани в стаята си, където им показа стари снимки на „госпожата“ (както наричаше убитата си съпруга Барбара), както и снимки на техния син Наталино.
	Но когато Специ се поинтересува от старото престъпление, извършено през 1968 година, Меле отново започна да увърта. Отговорите му бяха продължителни и несвързани, сякаш изричаше всичко, което му минаваше през ума. Нещата изглеждаха безнадеждни.
	Накрая той каза нещо странно:
	— Трябва да разберат къде е пистолета, иначе ще има още убийства… Те ще продължат да убиват… Ще продължат…
	Когато Специ стана да си върви, Меле му направи подарък: пощенска картичка с къщата и балкона във Верона, където се смяташе, че Ромео е признал любовта си на Жулиета.
	— Вземи я — каза Меле. — Аз съм „семеен“ мъж, а това е най-прочутото „семейство“ в света.
	_Те ще продължат…_ Едва след като си тръгна, Специ осъзна, че Меле е използвал множествено число. Той не спираше да говори за „тях“, сякаш ставаше въпрос за повече от едно Чудовище. Защо ли смята, че са няколко? Сякаш намекваше, че не е бил сам, когато жена му и любовникът й са били убити. Че е имал съучастници. Меле очевидно смяташе, че тези съучастници са продължили да убиват.
	Тогава Специ осъзна нещо, което полицията също беше установила: че убийствата от 1968 година не са престъпление от страст. Ставаше въпрос за групово убийство, за кланово убийство. Меле не е бил сам на местопрестъплението: имал е съучастници.
	Дали един от тях или пък всичките не са станали Чудовището от Флоренция?
	Полицията се зае да разследва с кого е бил Меле през онази съдбовна нощ. Този етап на разследването ги отведе дълбоко в сърцевината на непознатия и брутален клан от Сардиния, към който принадлежеше и Меле. Случаят стана известен под името _Писта Сарда_, Сардинската следа.


	Глава 8

	Сардинската следа разкри един любопитен и почти забравен етап от италианската история, масовата емиграция от остров Сардиния към континентална Италия през шейсетте години на миналия век. Много от тези емигранти се озоваха в Тоскана, завинаги променяйки облика на провинцията.
	Завръщането към началото на шейсетте не е просто поглед четирийсет и пет години назад. Тогава Италия е била съвсем различна страна, един свят, който днес е изчезнал напълно.
	Обединената държава е създадена през 1871 година, събирайки в себе си различни херцогства и феодални владения, установявайки нова нация на древните земи. Жителите й говорели около шестстотин различни езика и диалекта. Когато новата италианска държава избрала флорентинския за официален „италиански“, само два процента от населението всъщност го владеели. (Флорентинският бил предпочетен пред римския и неаполитанския, защото бил езикът на Данте.) Дори през 1960 година едва половината от гражданите можели да говорят стандартен италиански. Страната била бедна и изолирана, все още се възстановявала от мащабните опустошения на Втората световна война, властвали глад и малария. Малко италиански семейства имали течаща вода в къщите си, притежавали кола или имали електричество. Великият индустриален и икономически подем на модерна Италия едва тогава започвал.
	През 1960 година най-бедната, най-изостанала част на страната бил безплодният, изсушен от яркото слънце планински остров Сардиния.
	Това била Сардиния много преди да се появи Коста Смералда, пристанищата и яхтените клубове, богатите араби, игрищата за голф и струващите милиони долари крайбрежни вили. Една изолирана култура, обърнала гръб на морето. Сардинците винаги са се страхували от него, защото през изминалите векове то им донесло само смърт, плячкосвания и изнасилвания. „Онзи, който идва от морето, граби“, гласи една стара сардинска поговорка. От морето пристигнали корабите на Пиза с християнския кръст на корпусите си, които изсекли горите на Сардиния, за да построят флота си. От морето пристигнали черните фелуки на арабските пирати, които отвеждали със себе си жени и деца. А преди много векове — поне така твърди легендата — също от морето придошла огромна вълна цунами, която помела крайбрежните градове и пропъдила завинаги жителите на острова към планините.
	Полицията и карабинерите, които се занимаваха с разследването на _Писта Сарда_, Сардинската следа, отидоха в планините, в древното градче Вилачидро, откъдето произхождаха повечето сардинци, свързани с клана на Меле.
	През 1960 година почти никой в Сардиния не говорел италиански — общували на собствения си език, _логудорезе_, който се смята за най-древният и най-чист от всички романски езици. Сардинците не спазвали никой от законите, наложени от „_sos italianos_“, както наричали жителите на континентална Италия. Те следвали собствените си неписани закони, кодексът на Барбаджа, произхождащ от древната област в централна Сардиния, наречена Ла Барбаджа, един от най-пустите и необитаеми райони в Европа.
	В основата на кодекса стои мъжът, известен като _balente_, хитър разбойник, лукав, изкусен и безстрашен, който сам си разрешава проблемите. Според кодекса на Барбаджа кражбата, най-вече на домашен добитък, се смята за благородно дело когато е насочена срещу конкурентно племе, защото освен печалбата, това е героична постъпка. Чрез кражбата крадецът демонстрира своята хитрост и превъзходство над съперника си, който плаща цената за неспособността си да се грижи за своя имот и добитък. При определени правила отвличането и дори убийството са оправдани. От _balente_ трябва да се страхуват и да го уважават.
	Сардинците, особено овчарите, които прекарвали по-голямата част от живота си в изолация, ненавиждали италианската държава, която приемали като окупатор. Ако някой овчар, който, спазвайки кодекса на Барбаджа, нарушавал законите, наложени от „чужденците“ (италианците), вместо да понесе срама от влизането в затвора, той ставал беглец извън закона и се присъединявал към групите от други бегълци и бандити, които живеели в планините и нападали други общини. Дори като беглец, той продължавал тайно да живее в своята общност, където му осигурявали защита, приемали го топло и дори му се възхищавали. В замяна на това бандитите раздавали на хората част от плячката си, като винаги избягвали да извършват грабежите в близост до своята територия. Хората от Сардиния смятали бандитите за хора, които ожесточено защитавали правата си и честта на общността срещу чуждите потисници, и им отдавали почти митична почит, приемайки ги като романтични и смели фигури.
	Точно в това кланово общество навлязоха следователите, следвайки криволичещата Сардинска следа, като разкриха една древна култура, пред която сицилианската концепция за _омерта_ изглежда почти модерна.
	Градчето Вилачидро е изолирано дори по стандартите на Сардиния. Прелестно въпреки бедността си, то се намира на едно високо плато, разделено от река Лени, заобиколено от скалисти върхове. В дъбовите гори зад градчето се чува ревът на елени, а над гранитните зъбери се вият кралски орли. Големият водопад Са Спендюла, едно от природните чудеса на Сардиния, е вдъхновил поета Габриеле Д’Анунцио по време на посещението му на острова през 1882 година. Докато се възхищавал на каскадата от водопади, които подскачали между огромните скални блокове, той забелязал един от местните жители:

	_А бдителен овчар в таз тучна долина_,
	_увит във животински кожи_,
	_стои самоуверено на стръмнината_,
	_притихнал и изпънат като бронзов фавн._

	Останалата част на Сардиния, от друга страна, смята Вилачидро за прокълнато място, за „земя на сенки и вещици“, както мълви една стара поговорка. Всички разказват, че вещиците във Вилачидро се обличат в дълги рокли, които се влачат по земята, за да прикриват опашките им.
	Вилачидро е бил домът на семейство Винчи. Братята Винчи били трима. Най-големият, Джовани, изнасилил една от сестрите си и бил отхвърлен от общността. Най-младият, Франческо, имал репутацията на избухлив човек и се славел с уменията си да борави с ножа — можел да убие, одере, изкорми и заколи овца за нула време.
	Средният брат се казвал Салваторе. Той се оженил за една тийнейджърка, Барбарина, „Малката Барбара“, която му родила син Антонио. Една нощ Барбарина била открита мъртва в леглото си, а смъртта й била определена като самоубийство с газ пропан. Но из Вилачидро се носели грозни слухове за това тъй наречено „самоубийство“. Твърдяло се, че Антонио бил преместен от леглото на майка си, след като вентилът на бутилката с газ бил отворен, и така животът му бил спасен — а майка му била оставена да умре. Повечето от жителите на града вярвали, че Салваторе я е убил.
	Смъртта на Барбарина била последната капка. Целият град се надигнал срещу братята Винчи и те били принудени да напуснат Вилачидро. Един прекрасен ден на 1961 година те се качили на ферибота към континента, присъединявайки се към гигантската вълна имигранти от Сардиния. Слезли на суша в Тоскана, за да започнат нов живот.
	От другата страна на морето ги очаквала една друга Барбара.


	Глава 9

	Когато тримата братя Винчи пристигнали на дока в Ливорно, те въобще не приличали на типичните сардински имигранти, които слизали от ферибота в Тоскана, стиснали здраво картонените си куфари, със замаяни лица, напуснали за пръв път малките си планински селца само с дребни пари в джобовете. Братята Винчи били самоуверени, приспособявали се лесно и били изненадващо опитни.
	Салваторе и Франческо били братята, които щели да изиграят важна роля в историята с Чудовището от Флоренция. Физически двамата много си приличали: ниски и набити, добре изглеждащи, с къдрави, гарвановочерни коси, неспокойните им очи се взирали напрегнато през дълбоките цепки на грубите им, арогантни лица. И двамата притежавали интелигентност, която далеч надхвърляла очакванията предвид произхода им. Но независимо от приликата между тях, двамата братя нямало как да бъдат по-различни. Салваторе бил тих, замислен, интровертен, склонен към разумни аргументи и дискусии, в които се впускал със сладкодумната благовъзпитаност, характерна за Стария свят. Носел очила, които му придавали вид на професор по латински. Франческо, по-младият, бил общителен и самонадеян, човек на действието с мачовистка самоувереност, истински _balente_.
	И естествено, двамата се мразели.
	Щом пристигнали в Тоскана, Салваторе си намерил работа като зидар. Франческо прекарвал по-голямата част от времето си в един бар в покрайнините на Флоренция, който бил прочут като свърталище на сардински престъпници. Тук се помещавал неофициалният щаб на трима прочути гангстери от Сардиния, които били прехвърлили в Тоскана класическия сардински бизнес: отвличане срещу откуп. Тези мъже отчасти били отговорни за вълната от отвличания, която заляла Тоскана в края на шейсетте и седемдесетте. Когато, например, някой откуп закъснявал, те убивали жертвата, която била някой граф, и се отървавали от тялото, като го давали за храна на човекоядни прасета — подробност, която Томас Харис много успешно използва в романа си „Ханибал“. Доколкото ни е известно, Франческо Винчи никога не е участвал в тези отвличания. Той се отдал на дребни грабежи, кражби и една друга почетна сардинска традиция, кражбите на добитък.
	Салваторе наел стая в една порутена къща, обитавана от семейство Меле от Сардиния — там Стефано Меле живеел заедно с баща си, роднините си и съпругата си, Барбара Лочи. (В Италия съпругата по традиция запазва моминската си фамилия след сватбата.) Барбара Лочи имала хубава фигура и тъмни бадемови очи, плосък нос и плътни, добре оформени устни. Харесвала прилепналите червени поли, които подчертавали фигурата. Още като тийнейджърка в Сардиния, обеднялото й семейство уредило да сключи брак със Стефано, който произхождал от малко по-богата среда. Той бил доста по-възрастен от нея и на всичкото отгоре бил _uno stupido_, глупак. Когато семейство Меле емигрирало в Тоскана, тя заминала заедно с тях.
	Щом пристигнали в Тоскана, изключително жизнената Барбара се захванала да съсипва семейната чест на Меле. Тя често крадяла пари от роднините си и излизала в града в търсене на мъже, на които плащала и тайно вкарвала в дома на семейство Меле. Стефано изобщо не можел да я контролира.
	В опитите си да сложи край на нощните й похождения, патриархът на фамилията Меле, бащата на Стефано, сложил железни решетки на прозорците на първия етаж и се опитал да я държи заключена вкъщи. Не се получило. Барбара скоро се хванала с новия им квартирант Салваторе Винчи.
	Съпругът на Барбара не пречел на връзката им. Дори я окуражавал. По-късно Салваторе Винчи свидетелства:
	— Той не ни ревнуваше. Всъщност той ме покани да живея в дома им, когато си търсех място, където да се настаня. „Ела да живееш с нас! — каза ми. — Имаме свободна стая“. „За какви пари?“ „Дай, колкото можеш“. Така че се нанесох в къщата на Меле. И той веднага ме вкара в леглото на жена си. След това ме караше да я водя на кино. Твърдеше, че за него няма никакво значение. Иначе щял да отиде да играе карти в клуба и щял да ме остави насаме с нея в къщата.
	Веднъж моторът на Стефано бил блъснат от кола и той останал няколко месеца в болница. На следващата година Барбара му родила син, Наталино, но всеки, който можел да брои до девет, можел да разбере, че бащинството му е твърде съмнително.
	На патриарха на фамилията му омръзнало Стефано и жена му да петнят семейната чест и той ги изхвърлил от къщата заедно със Салваторе. Стефано и Барбара наели една барака в работническото предградие в западната част на Флоренция, където тя продължила да се вижда със Салваторе с пълното (и наистина ентусиазирано) съдействие на съпруга си.
	— С какво ме привличаше? — свидетелства по-късно Салваторе за Барбара. — Ами когато правехме любов, със сигурност не стоеше като статуя. Същността на играта й беше позната и тя знаеше как да я играе.
	През лятото на 1968 година Барбара зарязала Салваторе и се захванала с брат му Франческо, _balente_, който се правел на мачо. Докато била с него, Барбара приела ролята на гангстерско гадже, ходела в сардинския бар, занасяла се с бандитите, поклащала бедра. Обличала се като фатална жена. Веднъж си позволила твърде много, поне според вкуса на Франческо — той я сграбчил за косата и я извлякъл на улицата, разкъсал предизвикателната рокля и я оставил пред очите на събралата се тълпа само по бельо.
	В началото на август 1968 година на сцената се появил нов любовник: Антонио Ло Бианко, зидар от Сицилия, висок, мускулест мъж с черна коса. Той също бил женен, но това не го спряло да предизвика Франческо. „Барбара ли?“ — чували го да казва. — „До една седмица ще съм я изчукал“. Така и станало.
	Сега и Салваторе, и Франческо имали повод да се чувстват ядосани и унизени. На всичкото отгоре Барбара тъкмо била откраднала шестстотин хиляди лири от Стефано, застраховката, която бил получил от катастрофата с мотора. Клановете Меле и Винчи се страхували, че ще ги даде на Ло Бианко и решили да си ги върнат.
	Историята на Барбара Лочи стигнала до финалната си глава.
	Краят настъпил на 21 август 1968 година. Внимателната реконструкция на престъплението, направена години по-късно, разкри какво се е случило. Барбара отишла заедно с новия си любовник Антонио Ло Бианко на кино, да гледат най-новия японски хорър. Завела и сина си Наталино, който бил на шест години. След това тримата си тръгнали с бялата алфа ромео на Ло Бианко. Колата излязла от града и свила по един тесен разкалян път, който минавал покрай гробището. Изминали още няколкостотин фута и спрели до поле, засадено със захарна тръстика, където често идвали, за да правят секс.
	Стрелецът и съучастниците му вече били скрити в тръстиката. Те изчакали, докато Барбара и Ло Бианко започнат да правят секс — тя върху него. Прозорецът на задната врата бил свален — нощта била топла — и стрелецът тихо се приближил до колата, протегнал през прозореца ръката си, в която държал беретата двайсет и втори калибър и се прицелил. Пистолетът се озовал на няколко фута над главата на Наталино, който спял на задната седалка. Почти от упор — по ръба на раната били открити прашинки барут — той стрелял няколко пъти: четири в него и три в нея. Всеки куршум бил идеално насочен, проникнал в жизненоважни органи, и двамата умрели на място. Наталино се събудил при първия изстрел и видял пред очите си яркожълтите проблясъци.
	В пълнителя на пистолета останал още един патрон. Стрелецът подал пистолета на Стефано Меле, който го взел, насочил го към тялото на мъртвата си съпруга и с трепереща ръка натиснал спусъка. Дори от толкова близко разстояние изстрелът се оказал неточен и куршумът попаднал в ръката на жената. Но това нямало никакво значение — тя била мъртва и изстрелът изпълнил предназначението си: замърсил ръката на Стефано с барут така, че тестовете със сигурност да го засекат. Глупакът Меле щял да поеме вината заради останалите. Някой потърсил в жабката изчезналите шестстотин хиляди лири, но не ги намерил там. (Следователите щяха да ги открият по-късно, скрити на друго място в колата.)
	Последният проблем било детето, Наталино. Момчето не можело да бъде оставено в колата заедно с мъртвата си майка. След убийството то видяло баща си да държи пистолета и извикало:
	— Това е пистолетът, който уби мама!
	Меле хвърлил пистолета на земята, взел сина си, облегнал го на рамото си и си тръгнал. Запял му песен, за да го успокои. На два и половина километра по-нататък Стефано го оставил пред вратата на някаква непозната къща, натиснал звънеца и изчезнал. Когато някой отвътре се показал на прозореца, той видял едно ужасено малко момче да стои на осветените стъпала пред входната врата.
	— Мама и чичо умряха в колата — извикало детето с тънък, треперлив гласец.


	Глава 10

	Още през 1968, годината на двойното убийство, следователите открили много улики, които показвали, че то е извършено от група хора, но тези улики били пренебрегнати или отхвърлили.
	Полицията щателно разпитала шестгодишния Наталино, единственият свидетел на престъплението. Разказът му бил объркан. Баща му бил там. Веднъж по време на разпита той казал:
	— Видях Салваторе в тръстиката.
	После бързо се поправил, заявявайки, че това не е бил Салваторе, а Франческо, след което признал, че баща му го е накарал да каже, че е бил Франческо. Той описал „сянката“ на друг мъж на местопрестъплението и от време на време споменавал „чичо Пието“, който също бил там — мъж, който „сресва косата си надясно и работи през нощта“ — като сигурно имал предвид чичо си Пиеро Мучарини, който работел като пекар. След това казал, че не си спомня нищо.
	Единият от карабинерите, раздразнен от противоречията в разказа на детето, го заплашил:
	— Ако не ни кажеш истината, ще те дам на мъртвата ти майка!
	Единственото солидно късче информация, което следователите получили от момчето, било, че е видяло баща си на местопрестъплението с пистолет в ръка. Неморалният съпруг бил идеалният заподозрян. Арестували Стефано Меле още същата нощ и бързо разбили на пух и прах жалкото му алиби, че си е бил вкъщи болен на легло. Парафиненият тест показал следите от барут по палеца и показалеца на дясната му ръка, класически модел на човек, който наскоро е стрелял с пистолет. След теста дори глупак като Меле би разбрал, че няма повече смисъл да отрича, и той си признал, че е присъствал на сцената на престъплението. Може би дори се усетил, че е бил натопен.
	Предпазливо и със страх в гласа Меле казал на разпитващите го карабинери, че истинският убиец е Салваторе Винчи.
	— Един ден — започнал той — Салваторе ми каза, че има пистолет… Той беше, ревнивият любовник на жена ми. Точно той заплаши да я убие, след като тя го напусна, повтарял го е неведнъж. Един ден, когато го помолих да ми върне парите, които му бях дал на заем, знаете ли какво ми каза? „Аз ще я убия вместо теб — каза ми той, — и така ще сме квит“. Наистина ми го каза!
	Но после изведнъж Меле оттеглил всичките си показания срещу Салваторе Винчи и поел цялата вина за убийството. А що се отнася до това какво се е случило с пистолета, той така и не дал задоволителен отговор.
	— Хвърлих го в напоителния канал — заявил той, но внимателното претърсване на канавката и околния район не разкрило нищо.
	Историята му не се понравила на карабинерите. Струвало им се невероятно, че този мъж, който едва се ориентирал в стаята, може без кола, съвсем сам, да намери мястото на престъплението, което отстои на много километри от къщата му, да направи засада на любовниците и да ги простреля със седем куршума. Когато го притиснали, Стефано отново се върнал към обвиненията си срещу Салваторе.
	— Единствено той имаше кола — били думите му.
	Карабинерите решили да им направят очна ставка и да видят какво ще се случи. Арестували Салваторе и го отвели в щаба на карабинерите. Присъстващите твърдят, че никога няма да забравят случилото се на тази среща.
	Салваторе влязъл в стаята с вид на истински _balente_, изпълнен с арогантна самоувереност. Той се спрял и погледнал Меле твърдо и безмълвно. Меле избухнал в плач и се хвърлил в краката му.
	— Прости ми! Моля те, прости ми! — извикал той. Винчи се обърнал и излязъл от стаята, без да продума нито дума. Мъжът притежавал необяснимо влияние над Стефано Меле и успял да го накара да си затваря устата. Меле предпочел да влезе в затвора, вместо да рискува да му се противопостави. Той веднага оттеглил показанията си, че Салваторе е стрелецът и отново обвинил брат му Франческо. Но след като отново го притиснали, Меле се върнал към първоначалното си твърдение, че той сам е извършил двойното убийство.
	На този етап полицията и разследващият магистрат (съдията, наблюдаващ разследването) останали удовлетворени. Въпреки несъответствията, престъплението в общи линии било разкрито: разполагали с признанието на съпруга, подкрепено от доказателства и показанията на сина. Меле останал единственият, обвинен за убийството.
	По време на процеса пред съда Асизи, институция, използвана само за углавни престъпления, когато Салваторе Винчи бил доведен, за да свидетелства, присъстващите станали свидетели на странна сцена. Докато той ръкомахал и говорел, ръката му привлякла вниманието на съдията. На пръстена си мъжът носел женски годежен пръстен.
	— Какъв е този пръстен? — попитал съдията.
	— Това е годежният пръстен на Барбара — отвърнал Салваторе, без да поглежда съдията, но стрелнал Меле с твърд поглед. — Тя ми го даде.
	Меле бил осъден за извършването на двойното убийство и получил четиринайсет години затвор.

	* * *

	През 1982 година следователите започнаха да съставят списък на възможните извършители на убийствата от 1968 година. В списъка намериха място двамата братя Винчи, Салваторе и Франческо, както и Пиеро Мучарини и „сянката“, спомената от Наталино.
	Следователите бяха сигурни, че пистолетът не е бил хвърлен в канавката, както твърдеше Стефано. Пистолет, използван за извършването на убийство, обикновено никога не се продава, подарява или просто изхвърля. Те смятаха, че някой от съучастниците на Меле го е взел със себе си и грижливо го е скрил. Шест години по-късно пистолетът, заедно с кутията патрони, се появил от скривалището си, за да се превърне в оръжието на Чудовището от Флоренция.
	Беше им ясно, че проследяването на пистолета е ключът към разрешаването на случая му.
	Разследването на Сардинската следа се съсредоточи първо върху Франческо Винчи, защото той беше _balente_, бандитът, мъжът с досие. Той имаше тежък характер, биеше приятелките си и се размотаваше с гангстери. Салваторе, от друга страна, изглеждаше по-тих, човек, който винаги е работил здраво и е гледал да стои встрани от неприятностите. Имаше безупречно досие. За полицията в Тоскана, която нямаше никакъв опит със серийни убийци, Франческо Винчи беше очевидният избор.
	Следователите трупаха парче по парче косвените доказателства срещу Франческо. Установиха, че се е намирал в близост до мястото на следващите престъпления на датата, когато са били извършени. Ангажиран в обири, кражби на добитък и лудории с жени, той рядко се задържаше на едно място. По време на двойното убийство през 1974 година в Борго сан Лоренцо, например, те установиха близостта му до местопрестъплението благодарение на спора му с един ревнив съпруг, в който участвал и любимият му племенник Антонио, синът на Салваторе Винчи. По времето на убийствата в Монтеспертоли Франческо също се намирал наблизо; отново посещавал Антонио, който тогава живеел в малък град на шест километра от местопрестъплението.
	Но най-важното доказателство срещу Франческо се появи доста по-късно. В средата на юли карабинерите от малко градче на южното крайбрежие на Тоскана съобщиха на следователите от Флоренция, че на 21 юни са открили кола, скрита в гората, покрита с клони. Най-накрая се сетили да проверят номера й и открили, че принадлежи на Франческо Винчи.
	Това имаше огромно значение: точно на 21 юни Специ и останалите журналисти бяха публикували фалшивия доклад, че една от жертвите в Монтеспертоли може да е останала жива достатъчно дълго, за да проговори пред полицията. Може би новините все пак бяха успели да подплашат Чудовището и да го накарат да скрие колата си.
	Карабинерите арестуваха Винчи и го отведоха на разпит. Той се впусна да им разказва история за някаква жена и ревнивия й съпруг, но тя не звучеше особено достоверно и накрая не успя да обясни защо му е трябвало да скрива колата.
	Франческо Винчи беше арестуван през август 1982 година, два месеца след убийствата в Монтеспертоли. Тогава разследващият магистрат заяви пред представители на пресата:
	— Сега съществува опасността да бъдат извършени нови убийства, още по-драматични от предишните. Чудовището може да бъде изкушено да заяви правата си над убийствата и отново да се задейства. — Странни думи от устата на един съдия при ареста на заподозрения, но това показваше колко несигурни бяха следователите, че са заловили правилния човек.
	Дойдоха есента и зимата, нови убийства нямаше. Франческо Винчи остана в ареста. Но флорентинци не се успокоиха: Франческо въобще не приличаше на интелигентното и аристократично Чудовище, което си бяха представяли; той беше типичният евтин мошеник, сваляч и чаровен мачо.
	Цяла Флоренция напрегнато очакваше завръщането на топлото време и лятото, времето, предпочитано от Чудовището.


	Глава 11

	През есента и зимата на 1982–83 година Марио Специ написа книга за Чудовището от Флоренция. Озаглавена „_Il Mostro di Firenze_“, тя беше издадена през месец май. В нея се проследяваше развитието на случая от убийствата през 1968 година до двойното убийство в Монтеспертоли. Тиражът й беше изчерпан за нула време от публиката, ужасена от онова, което можеше да донесе със себе си настъпващият летен сезон. Но с настъпването на благоуханните летни нощи не се чу нищо за нови убийства. Флорентинци се изпълниха с надежда, че може би този път полицията е заловила правилния човек.
	Овен с писането на книгата и публикуването на материали по случая с Чудовището, онова лято Специ написа и една кратка статия за млада кинопродуцентка на име Цинция Торини, която беше продуцирала кратък документален филм за живота на Берто, последният лодкар, който прекарвал пътници през река Арно — възрастен, съсухрен човечец, който развличаше пътниците си с истории, легенди и стари тоскански поговорки. Торини остана доволна от статията на Специ и прочете с интерес книгата му за Чудовището. След това му се обади с предложението да заснемат филм за Чудовището на Флоренция и Специ я покани на вечеря в апартамента си. Това щеше да е късна вечеря дори по италианските стандарти, защото Специ спазваше журналистическия час.
	И така вечерта на 10 септември 1983 година Торини подкара колата си по стръмния път, който водеше към апартамента на Специ. Както можеше да се очаква от човек от киносредите, Торини имаше живо въображение. По-късно щеше да разкаже, че дърветата от двете страни на пътя приличали на костеливи ръце, които се кривят и протягат нокти към нея на вятъра. Тя не спираше да си задава въпроса дали не си е изгубила ума да отива в сърцето на флорентинските хълмове в безлунната съботна нощ, за да разговаря с някакъв човек за ужасните престъпления, извършвани точно в този район в точно такива безлунни съботни нощи. На един от завоите на криволичещия път фаровете на нейния стар фиат 127 осветиха нещо, което се белеещо в мрака. „Нещото“ се изправи, разгъна се и стана огромно. Откъсна се от асфалта и безшумно се издигна като мръсен чаршаф, понесен от вятъра. Оказа се, че това е голям бял бухал. Торини усети как стомахът й се свива от страх, защото италианците, също като римляните преди тях, вярват, че е лоша поличба да видиш бухал през нощта. Едва се сдържа да не обърне колата и да си тръгне.
	Тя спря на малкия паркинг пред огромната желязна порта на старата вила, превърната в жилищна кооперация, и натисна звънеца. Щом Специ отвори вратата, безпокойството й веднага изчезна. Апартаментът беше гостоприемен, топъл и ексцентричен — стара маса за игра на карти от седемнайсети век беше превърната в маса за кафе, по стените висяха стари фотографии и картини, в единия ъгъл се виждаше камина. Масата за вечеря беше сложена на терасата с изглед към обсипаните с блещукащи светлинки хълмове. Торини се присмя вътрешно на ирационалните си страхове и ги изхвърли от мислите си.
	Те прекараха по-голямата част от вечерта, обсъждайки възможността да заснемат филм за Чудовището от Флоренция.
	— Според мен ще бъде доста трудно — каза Специ. — На историята й липсва централен герой — убиецът. Съмнявам се, че полицията е заловила точния човек — онзи, който е в затвора в очакване на процеса, Франческо Винчи. Може да се каже, че това е една детективска история без край.
	Торини обясни, че това не е проблем.
	— Главният герой не е убиецът. Това е самата Флоренция — градът, който открива, че е приютил в себе си едно чудовище.
	Специ обясни защо смята, че Франческо Винчи не е Чудовището.
	— Единственото, което имат срещу него е, че той е бил любовник на първата убита жена, че е биел приятелките си и че е престъпник. Според мен всичко това работи в негова полза.
	— Защо смяташ така? — попита Торини.
	— Той харесва жените. Има голям успех сред тях, а това е достатъчно, за да ме убеди, че той не е Чудовището. Удря ги, но не ги убива. Чудовището унищожава жените. То ги мрази, защото ги иска, а не може да ги има. В това се изразява неговото безсилие, неговото клеймо, затова той може да ги притежава по единствения възможен начин, като открадне най-показателната за тяхната женственост част.
	— Щом смяташ така — рече Торини, — тогава значи Чудовището е импотентен. Така ли мислиш?
	— В известна степен.
	— Какво е мнението ти за ритуалните аспекти на убийствата, за внимателното разположение на телата? Лозовата пръчка, пъхната във вагината, например, която напомня думите на Свети Йоан, че „всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва.“? Убиец, който наказва двойките за това, че правят секс, без да са сключили брак?
	Специ издуха струйка дим към тавана и се засмя.
	— Това са пълни глупости. Знаеш ли защо е използвал тази стара лозова пръчка? Ако прегледаш снимките от местопрестъплението, ще видиш, че са били паркирали до едно лозе! Той просто е грабнал най-близката пръчка, която е успял да намери. Според мен използването на пръчките, за да насили жените просто показва, че той не е точно Супермен. Не е изнасилил жертвите си просто, защото не може.
	Към края на вечерята Специ отвори книгата си и прочете на глас последната страница.
	— Мнозина следователи смятат, че случаят на Чудовището от Флоренция е разрешен. Но ако в края на вечеря, прекарана в приятна компания, ме попитате за моето мнение, аз ще ви кажа истината: че в неделя сутринта отговарям на първото позвъняване по телефона със страх. Особено ако предишната събота вечер е имало новолуние.
	След това Марио затвори книгата и на терасата, която гледаше към хълмовете на Флоренция, се възцари мълчание.
	В този момент телефонът иззвъня.
	Обаждаше се лейтенантът на местните карабинери, един от контактите на Специ.
	— Марио, току-що са намерили двама души, убити в каравана край Джоголи, над Галуцо. Дали е Чудовището? Не знам. Мъртвите са двама мъже. Но ако бях на твое място, щях да отида да хвърля едно око.


	Глава 12

	За да стигнат Джоголи, Специ и Торини поеха по пътя, който се изкачваше по стръмния хълм зад големия манастир „Ла Чертоза“. Пътят се наричаше Виа Волтерана и беше един от най-древните в Европа, построен от етруските преди три хиляди години. На върха Виа Волтерана правеше лек завой и продължаваше право по билото. Веднага вдясно започваше втори път, Виа ди Джоголи, тясна пътека, която криволичеше между обраслите с мъх каменни стени. Стената отдясно ограждаше земите на Вила Сфачата, която принадлежеше на благородното семейство Мартели. _Сфачата_ означава „нахална“ или „дръзка“ на италиански, и това странно наименование произлизаше отпреди пет хиляди години, поне от времето, когато вилата е била дом на мъжа, дал името си на Америка.
	Лявата стена на Виа ди Джоголи ограждаше голяма маслинова гора. На около петдесет метра от началото на пътя, някъде срещу вилата, част от стената беше разрушена, което позволи на снимачния екип да влезе в гората. През дупката се стигаше до едно равно място, откъдето се разкриваше вълшебен изглед към южните флорентински хълмове, осеяни с древни замъци, кули, църкви и вили. На няколкостотин метра оттам, върху най-близкия хълм, се издигаше прочутата римска кула, известна като „Сан Алесандро а Джоголи“. На съседния хълм се виждаше изящна вила от шестнайсети век, наречена „И колаци“, скрита наполовина зад група кипариси и чадъровидни борове. Тя принадлежеше на семейство Марчи, една от наследниците на което чрез брака си беше станала маркиза Фрескобалди. Тя беше близка приятелка на принц Чарлз и лейди Даяна и скоро след сватбата им ги беше поканила във вилата.
	Отвъд великолепния изглед Виа ди Джоголи започваше да се спуска надолу, криволичейки шеметно през селца и малки ферми, достигайки до монолитното работническо предградие на Флоренция в долината. През нощта сивите квартални сгради се превръщаха в блещукащ килим от светлини.
	Едва ли можеше да се намери по-красиво място в цяла Тоскана.
	По-късно — твърде късно — Флоренция щеше да постави знак на това място, на който на немски, английски, френски и италиански щеше да пише: „Паркирането забранено от 19.00 часа до 7.00 часа. Летуването на палатки забранено от съображения за сигурност“. В онази нощ на 10 септември 1983 година там нямаше никаква табела и някой беше избрал да къмпингува точно на това място.
	Когато Специ и Торини пристигнаха, те се озоваха пред пълния комплект участници в разследването на Чудовището. Тук бяха прокурорът Силвия дела Моника, заедно с главния обвинител Пиеро Луиджи Виня, чието привлекателно лице беше толкова сгърчено и посивяло, сякаш всеки момент щеше да припадне. Съдебният лекар Морио Маури, чиито сини очи блестяха, работеше върху двата трупа. Главният инспектор Сандро Федерико също беше тук и крачеше нервно напред-назад.
	Голям прожектор, застопорен върху една от полицейските коли, осветяваше с призрачна светлина терена и групата хора, събрани в полукръг около синия фолксваген с немски регистрационни номера, хвърляха дълги сенки върху земята. Ярката светлина подчертаваше грозотата на сцената, драскотините върху очуканата стара каравана, изпитите лица на следователите, кривите клони на маслиновите дървета, очертани на фона на черното небе. Вляво от караваната полето преминаваше в склон, спускащ се в мрака към група каменни къщи, където, двайсет години по-късно, аз щях да се нанеса временно заедно с моето семейство.
	Когато Специ и Торини пристигнаха, лявата врата на караваната зееше отворена и от вътрешността можеше да се чуе финалът на саундтрака към филма „Ловец на андроиди“*. Музиката беше свирила безспирно цял ден, тъй като касетофонът автоматично превърташе касетата отначало. Инспектор Сандро Федерико се приближи до тях и им показа шепата си, в която държеше две гилзи двайсет и втори калибър. В основата им се виждаше характерният белег, който оставаше от пистолета на Чудовището.
	[* Филмът на Ридли Скот „Blade Runner“ (буквално „Беглец по острието“) по романа на Филип К. Дик „Do Androids Dream Of Electric Sheep“ („Сънуват ли андроидите електрически овце“) — Б.пр.]
	То отново беше нанесло своя удар и броят на жертвите се беше увеличил до десет. Франческо Винчи, който все още беше в затвора, нямаше как да го е извършил.
	— Защо този път е нападнал двама мъже? — попита Специ.
	— Погледни вътре в караваната — отвърна Федерико, кимвайки с глава.
	Специ се приближи до колата. Минавайки покрай караваната, той забеляза, че в горната част на страничните малки прозорчета, където стъклото беше прозрачно, се забелязваха дупки от куршуми. За да погледне вътре, той трябваше да се надигне на пръсти. За да се прицели както трябва, убиецът би трябвало да е бил по-висок от Специ, поне метър и осемдесет. Освен това той забеляза дупки от куршуми и в металната стена на караваната.
	До отворената й врата се бяха събрали няколко души; полицаи в цивилни дрехи, карабинери и криминалисти; стъпките им се виждаха навсякъде по росната трева, заличавайки всички следи, оставени от убиеца. Поредният пример за некадърно свършена работа, помисли си Специ.
	Но преди да погледне вътре в караваната, погледът му беше привлечен от пръснати по тревата страници от лъскаво порнографско списание, озаглавено „Голдън гей“.
	Мъждива светлина осветяваше вътрешността. Двете седалки отпред бяха празни: точно зад тях лежеше тялото на млад мъж с тънки мустачки, с втренчен поглед, проснат по гръб върху двоен матрак, с крака към задната част на караваната. Второто тяло се намираше отзад, в ъгъла. То все още беше свито на кълбо, сякаш за да стане колкото се може по-малко, вкочанено от страх, със сгърчени ръце и лице, скрито зад водопад от руса коса. Косата беше прошарена от кървави струи, черни и съсирени.
	— Прилича на момиче, не мислиш ли? — разнесе се гласът на Сандро Федерико, който отърси Специ от изненадата му. — Първоначално и ние се заблудихме. Но е мъж. Изглежда нашият приятел е направил същата грешка. Представяш ли си как се е почувствал, след като го е разбрал?
	В понеделник, 12 септември, вестниците разпространиха новината:

	УЖАС ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ
	Чудовището избира жертвите си напосоки

	Двете жертви, Хорст Майер и Уве Рюш, и двамата на по двайсет и четири години, пътували из Италия заедно и паркирали фолксвагена на мястото на 8 септември. Почти голите им тела бяха открити около седем часа вечерта на 10 септември.
	Франческо Винчи вече беше излежал около тринайсет месеца в затвора и обществото бе започнало да вярва, че той е Чудовището от Флоренция. И отново, също както в случая с Енцо Спалети, самото Чудовище доказа невинността на обвинения.
	Чудовището от Флоренция вече беше международна новина. Лондонският вестник „Таймс“ посвети цяла страница от неделния си брой на случая. Пристигнаха телевизионни екипи чак от Австралия.
	„Макар жертвите вече да наброяват дванайсет, единственото което знаем е, че Чудовището все още е на свобода и неговата берета двайсет и втори калибър може отново да убие“, написа „Ла Национе“.
	Тъй като Чудовището извърши убийство, докато Франческо Винчи беше в затвора, освобождаването му бе неизбежно. Но дните минаваха, а Винчи все още не излизаше навън. Следователите заподозряха, че двойното убийство е било „поръчково“. Може би, теоретизираха те, някой, близък с Винчи, е решил да покаже, че той не може да е убиецът. Престъплението в Джоголи беше неправилно, импровизирано, различно. Беше странно, че Чудовището може да направи такава съдбовна грешка, предвид предположенията, че той отделя време да наблюдава двойките, докато правят секс, преди да ги убие. Освен това беше нанесъл удара в петък вечерта, а не в събота, както правеше обикновено.
	Скоро след това във Флоренция пристигна нов разследващ магистрат, който пое случая. Името му беше Марио Ротела. Още първото му публично изявление смрази обществото. Той заяви:
	— Никога не сме идентифицирали така нареченото Чудовище от Флоренция с Франческо Винчи. За престъпленията, извършени след убийството от 1968 година, той е единствено заподозрян. — А следващите му думи предизвикаха фурор: — И той не е единственият заподозрян.
	Единият от прокурорите, Силвия дела Моника, предизвика още по-голямо объркване и спекулации, заявявайки:
	— Винчи не е Чудовището. Но не е и невинен.


	Глава 13

	Няколко дни след убийствата в Джоголи в кабинета на прокурора, който се намираше на втория етаж в бароковия дворец на Пиаца Сан Фирензе, се проведе напрегната среща. (Дворецът е една от малкото сгради от седемнайсети век в града — флорентинците с пренебрежение я определят като „нова постройка“.) Събраха се в малката стая на Пиеро Луиджи Виня и гъстият цигарен дим напомняше мъглата на Марема. Виня имаше навика да къса цигарите на две и да пуши двете парчета едновременно с илюзията, че пуши по-малко. Силвия дела Моника също беше тук — дребна, руса, също обвита от гъст облак цигарен дим; присъстваше полковникът от карабинерите, който беше донесъл два пакета от любимото си марлборо, както и главен инспектор Сандро Федерико, който не спираше да предъвква една изсъхнала „тосканска“ пура. Помощник-прокурорът палеше цигара от цигара тежки „Голоаз“. Единственият непушач в стаята беше Адолфо Ицо, на когото беше достатъчно само да диша, за да придобие вредния навик.
	Федерико и полковникът от карабинерите представиха възстановка на убийствата в Джоголи. Използвайки диаграма и няколко графики, те показаха последователността на събитията, как нападателят е застрелял единия мъж през малкото прозорче, а след това е надупчил странично караваната, убивайки втория мъж, който се криел в ъгъла. След това Чудовището влязло вътре, изстреляло още няколко куршума в телата им и тогава открило грешката си. В гнева си грабнало гей-списанието, разкъсало го, разпръсквайки страниците по тревата навън и си тръгнало.
	Прокурорът Виня изрази мнението си, че престъплението изглежда аномално, _ad hoc_* и импровизирано — накратко, че е извършено не от Чудовището, а от някой друг, който се е опитал да подскаже, че Франческо Винчи е невинен. Следователите подозираха, че племенникът на Винчи, Антонио, е извършил убийствата, за да измъкне любимия си чичо от затвора. (Антонио, помните ли, беше бебето, спасено от задушаване с газ в Сардиния.) За разлика от останалите в семейството, той беше достатъчно висок, за да се прицели в прозрачната горна част на прозореца на караваната.
	[* ad hoc (лат.) — за специални цели. — Б.пр.]
	Тайно беше задвижен коварен план. Първите му проявления се появиха десет дни след убийствата в Джоголи, когато на последните страници във вестниците се появи малък и на пръв поглед несвързан със случая материал, в който се съобщаваше, че Антонио Винчи, племенник на Франческо Винчи, е бил арестуван за незаконно притежание на оръжие. Антонио и Франческо бяха невероятно близки, партньори в много сенчести начинания и приключения. Арестът на Антонио бе знак, че следователите разширяват работата си по Сардинската следа. Марио Ротела, разследващият магистрат по случая на Чудовището, и прокурорът по случая Силвия дела Моника бяха убедени, че и Франческо, и Антонио знаят самоличността на Чудовището от Флоренция. Всъщност те смятаха, че тази ужасна тайна се укрива от целия клан на сардинците. Чудовището беше един от тях и те знаеха самоличността му.
	След като и двамата мъже се озоваха в затвора „Ле Мурате“, те можеха да бъдат използвани един срещу друг и може би пречупени. Заподозрените бяха държани отделно един от друг, а в затвора бяха пуснати старателно обмислени слухове, чиято цел бе да събудят подозренията им и да ги настроят един срещу друг. Задвижена беше специална програма за разпити, която да оставя у всеки един от тях впечатление за онова, което е казал другият. Разпитващите се „изпускаха“ за това, че единият е отправил сериозни обвинения срещу другия, който може да се спаси единствено ако разкрие истината за него.
	Тактиката се оказа неуспешна. Никой от двамата не проговори. Един следобед в древната стая за разпити на „Ле Мурате“ главният прокурор Пиеро Луиджи Виня стигна до извода, че му е дотегнало да се занимава с това. Той реши да притисне Франческо Винчи до максимум. В досегашната си кариера Виня, привлекателен, елегантен и културен човек с ястребов профил, беше имал работа с мафиотски донове, убийци, похитители, изнудвани и наркотрафиканти. Но не можеше да се мери с дребничкия сардинец.
	В продължение на половин час той обработва Винчи. С непоклатима логика той изплете мрежа от улики и факти, доказвайки чрез дедукция вината на мъжа. След това, внезапно, използвайки техника, взета директно от холивудските филмови клишета, той рязко приближи лицето си на сантиметър от брадатата физиономия на сардинеца и изкрещя, опръсквайки го със слюнка:
	— Признай си, Винчи! Ти си Чудовището!
	Франческо Винчи остана напълно спокоен. Той се усмихна и въгленовочерните му очи проблеснаха. Със спокоен нисък глас той му отвърна с въпрос, който като че ли нямаше нищо общо:
	— Моля да ме извините господине, но ако искате отговор от мен, първо ми кажете какво е онова нещо на масата. Ако обичате.
	И посочи с пръст пакета цигари на масата.
	Прокурорът, опитвайки се да разбере накъде бие мъжът, отговори:
	— Кутия цигари, естествено.
	— Моля да ме извините, но не е ли празна?
	Виня потвърди, че е празна.
	— В такъв случай — заяви сардинецът, — това не е кутия с цигари. Била е кутия с цигари. В момента е просто кутия. А сега мога ли да ви помоля за нещо? Вземете я и я смачкайте.
	Любопитен да разбере какво цели Винчи, Виня взе кутията и я смачка на топка.
	— Ето! — каза Франческо, разкривайки в усмивка белите си зъби. — А сега вече не е дори кутия. Вашите доказателства, господине, са същите като нея: можете да ги мачкате и оформяте в каквато теория ви се иска, но те ще си останат все същото: обикновени спекулации, и то недоказани.
	Племенникът Антонио се оказа също толкова умен. Не само че не се огъна на разпита, но и на делото за притежаване на незаконно оръжие сам си беше адвокат. Той наблегна на факта, че оръжията не са били открити в дома му, а на известно разстояние от него, и че досега не е било представено доказателство, което да го свързва с въпросните пистолети. Дали не са били подхвърлени, с цел да бъде арестуван и използван срещу чичо си?
	Той бързо спечели делото и беше освободен.


	Глава 14

	С течение на времето ставаше все по-трудно да се оправдае задържането на Франческо Винчи. След оправдаването на племенника му и с провала на разпитите беше само въпрос на време да го освободят.
	Раздразнен от липсата на прогрес, самият разследващ магистрат Марио Ротела реши лично да разпита Стефано Меле и да направи един последен опит да измъкне някаква информация от него. Преди да отпътува за Верона, Ротела се подготви добре. Той сложи в една папка всички свидетелства, които беше събрал от старите разпити във връзка с убийствата от 1968 година, включително свидетелските показания на Наталино и баща му, Стефано Меле, брата на Меле и трите му сестри и един от зетьовете му. Освен това взе различни показанията от по-новите разпити. Беше убеден, че престъплението от 1968 година е кланово убийство и че всички, които са участвали, може да са отнесли пистолета у дома си. Всички знаеха кой е Чудовището. Ротела беше решен да разбие тази стена на мълчанието.
	Новият разпит се проведе на 16 януари 1984 година. Ротела попита Меле дали Франческо Винчи е участвал в убийството. Меле отговори:
	— Не, Франческо Меле не беше с мен през нощта на 21 август 1968 година. Обвиних го единствено, за да си отмъстя за това, че беше любовник на жена ми.
	— Кажи ми тогава, кой беше с теб онази нощ?
	— Не си спомням.
	Той очевидно умишлено лъжеше. Някой — може би Чудовището — го държеше с нещо в ръцете си. С какво? Каква ли беше тази тайна, от която Меле се страхуваше повече, отколкото от затвора?
	Ротела се върна във Флоренция. Пресата предположи, че мисията му е била провал. Всъщност в папката си той носеше измърсено късче хартия с ръкописен текст, сгъвано и разгъвано стотици пъти, което беше открил в портфейла на Стефано Меле. Той смяташе, че този документ е от изключителна важност.
	На 25 януари 1984 година Ротела разпространи новината, че на следващия ден ще даде в кабинета си важна пресконференция в десет часа сутринта. На двайсет и шести кабинетът му беше претъпкан с репортери и фотографи, повечето от които бяха убедени, че ще чуят съобщение за освобождаването на Франческо Винчи.
	Но Ротела им беше подготвил изненада.
	— Разследващият магистрат — обяви той с най-помпозния си глас, — със съгласието на прокуратурата на провинция Флоренция, арестува двама души за престъпленията, приписвани на Франческо Винчи.
	Два часа след сензационната пресконференция извънредното издание на „Ла Национе“ първо се появи по вестникарските будки. На първата страница с големи черни букви пишеше:

	АРЕСТУВАНИ!
	ЧУДОВИЩАТА СА ДВЕ!



	Глава 15

	Под заглавието бяха поместени две снимки, които показваха на света лицата на предполагаемото двойно Чудовище: Джовани Меле, брат на Стефано, и Пиеро Мучарини, негов зет.
	Повечето флорентинци погледнаха на вестникарските фотографии със скептицизъм. Тъпанарските физиономии на двамата заподозрени въобще не отговаряха на представата им за умелото, високо интелигентно Чудовище.
	Причината за обвиняването им скоро се разбра. В края на разпита на Меле Ротела беше претърсил портфейла на мъжа и беше открил малко листче хартия, подпъхнато в сгъвката. То представляваше нахвърлян набързо списък на отговорите, които трябва да дава на следователите, които го разпитват. Написан беше от брат му Джовани Меле и му беше даден две години по-рано, когато за пръв път се разчу за връзката между убийствата от 1968 година и Чудовището от Флоренция. Почеркът беше колеблив, буквите закръглени като написани от второкласник, половината с главни букви, половината слети. Думите изобилстваха от правописни грешки, резултат от объркването на италианския и сардинския език.
	{img:listche.png}
	Когато Ротела се изправи пред Меле с листчето в ръка, той си „призна“, че да, двамата му съучастници от 1968 година са били брат му Джовани и Пиеро Мучарини и че вторият е изстрелял фаталните куршуми — или „всъщност не, беше брат ми, не помня, случи се преди седемнайсет години“.
	В продължение на няколко дни съдия Ротела обмисляше загадъчните фрази. Най-накрая реши, че ги е разгадал. В първия разпит на шестгодишния Наталино след убийствата пред 1968 година, малкото момче беше споменало, че на местопрестъплението е присъствал и „чичо Пиетро или Пиеро“. Подробностите, които беше дал, показваха, че става въпрос за чичо му Пиеро Мучарини, пекаря. Но Барбара Лочи имаше брат на име Пиетро и Ротела възприе бележката като инструкция да бъдат подведени следователите така, че да си мислят, че Наталино е говорел за този си чичо. С други думи бележката съветваше Стефано какво да отговаря на въпросите: „След като излежах присъдата си, най-накрая реших да говоря. Що се отнася до думите на Наталино, че чичо Пието е бил на мястото на престъплението, най-накрая ще призная, че с мен беше братът на жена ми Пиетро и той е «Пието», за когото говори момчето. Балистичните тестове ще покажат, че той е стрелецът“.
	С други думи бележката нареждала на Стефано да отклони вниманието от съпруга на сестра му, Пиеро Мучарини, към брата на мъртвата му съпруга Пиетро. Това наведе Ротела на мисълта, че Пиеро Мучарини е също толкова виновен, колкото и Джовани Меле, авторът на бележката. Защо иначе ще искат да отвличат вниманието? Quod erat demonstrandum*: и двамата бяха Чудовището.
	[* Quod erat demonstrandum (лат.) — което и трябваше да се докаже. — Б.пр.]
	Ако ви е трудно да проследите логиката му, добре дошли в клуба. Едва ли някой друг, освен самия Марио Ротела, се преструваше, че разбира заплетените му умозаключения.
	Ротела заповяда да претърсят къщата и колата на Джовани. Така на бял свят се появиха един скалпел, няколко странни ножове за обработка на кожи, няколко намотани въжета в багажника на колата му, няколко порнографски списания, подозрително изглеждащи записки за фазите на луната и бутилка парфюмирана течност за миене на ръце. Следователите получиха допълнителна информация от бившата приятелка на Джовани, която им разкри пикантни подробности за перверзните му сексуални навици и изключителните размери на половия му член, който бил толкова голям, че било невъзможно да прави нормален секс.
	Всичко това беше много подозрително.
	„Предишното“ Чудовище Франческо Винчи все още беше в затвора. Вече не го смятаха за Чудовището, но Ротела вярваше, че мъжът крие някаква информация. След като прибраха на топло и двойното Чудовище, в затвора вече се намираха трима от членовете на сардинския клан. Прокурорите отново се впуснаха в старата игра на слухове и подозрения, в която разпитващите играеха един срещу друг, надявайки се да открият някаква пукнатина в стената на сардинската омерта.
	Вместо това откриха пукнатина в собственото си разследване.


	Глава 16

	По онова време броят на държавните обвинители, които работеха по случая на Чудовището от Флоренция, беше достигнал близо половин дузина, а най-ефективната и харизматична личност сред тях беше Пиеро Луиджи Виня. Тези прокурори изпълняваха роля, подобна на американските заместник областни прокурори: те ръководеха разследването, надзираваха събирането на доказателства и анализа им, разработваха теориите на престъплението и формулираха стратегиите за повдигането на обвинение срещу виновните. В италианската система тези прокурори работят независимо един от друг и всеки отговаря за някоя част от случая — особено за убийствата, които са извършени, когато е негов ред да дежури „на повикване“, така да се каже. (Така работата се разпределя между група прокурори, като всеки поема случаите, които са се появили в неговата смяна.) В допълнение друг прокурор приема августейшата титла _pubblico ministero_, обществен прокурор. Този човек (който обикновено е и съдия) представя интересите на държавата и оспорва делото в съда. Ролята на обществения прокурор в делото срещу Чудовището по време на убийствата и разследването се изпълняваше от различни хора — колкото повече бяха убийствата, толкова повече прокурори се ангажираха със случая.
	Работата на всички прокурори, полицията и карабинерите се ръководеше от _giudice istruttore_, съдия-ръководител или по-правилно наричан разследващ магистрат. В случая на Чудовището разследващият магистрат беше Марио Ротела. Ролята му беше да надзирава действията на полицията, прокурорите и обществения прокурор, за да се увери, че действат съгласно закона и са се подсигурили с достатъчно доказателства. За да може системата да работи, прокурорите, общественият прокурор и разследващият магистрат трябваше повече или по-малко да бъдат на едно мнение за курса на разследване.
	В случая с Чудовището Виня и Ротела, главният прокурор и разследващият магистрат, бяха напълно противоположни личности. Трудно би било да се намерят двама мъже, които да са толкова неподходящи за съвместна работа. И естествено при нарастващия натиск да разрешат случая, те започнаха да спорят.
	Кабинетът на Виня се намираше на втория етаж в съдебната сграда на Флоренция — дълга редица от стаи в тесен коридор, които преди векове са били килии на монаси. Сега тези килии бяха превърнати в кабинети на прокурори. Тук, в този древен коридор, журналистите винаги бяха добре дошли и те идваха често и се шегуваха с прокурорите, които се държаха с тях като със стари приятели. Самият Виня имаше почти митичен статут. Той беше сложил край на вълната от отвличания в Тоскана чрез един елементарен метод: когато някой човек биваше отвлечен, държавата веднага замразяваше семейните банкови сметки на жертвата, предотвратявайки по този начин плащането на откупа. Виня отказваше да се придвижва с бодигарди, беше регистрирал името си в телефонния указател, имаше го и на табелата на входната врата, като на всеки обикновен гражданин, жест на открито предизвикателство, на който италианците се възхищаваха. Представителите на пресата жадно поглъщаха съдържателните му цитати, саркастични забележки и духовитости. Той се обличаше като флорентинец, със спретнати костюми и вратовръзки, а в страната, в която красивото лице означаваше много, той се отличаваше с изключително привлекателен външен вид, с фини черти, остри сини очи и спокойна усмивка. Колегите му прокурори бяха също така очарователни. Великолепният новопристигнал Паоло Канеса беше открит и сладкодумен. Силвия дела Моника, енергична и привлекателна, често развличаше журналистите с истории от предишни случаи. Журналистът, дошъл на втория етаж в съдебната палата, винаги си тръгваше с бележник, пълен с новини и саркастични забележки.
	На третия етаж имаше същата редица от монашески килии, но атмосферата беше съвсем различна. Тук се намираха кабинетите на Марио Ротела и хората му. Той идваше от южната част на Италия, което светкавично даде повод на флорентинци да започнат да се отнасят с подозрение към него. Старомодните му мустаци и дебели черни рамки на очилата го правеха да прилича повече на зарзаватчия, отколкото на съдия. Изтънчен, културен и интелигентен, той беше и педант, и отегчителен човек. В отговор на журналистическите въпроси изнасяше продължителни речи, без да каже нищо съществено. Сложните му изречения, богати на цитати, взети от книгите по юристпруденция, бяха непреводими за средностатистическия читател и често неразбираеми дори за журналистите. Когато си тръгнеха от отдела на Ротела, вместо бележник, пълен с пикантни новини и кратки цитати, които лесно можеха да бъдат сглобени в статия, те разполагаха със зловонно блато от думи, които не се поддаваха на никакво опростяване или организиране.
	Специ записа една типична размяна на реплики след ареста на Джовани Меле и Пиеро Мучарини.
	— Имате ли доказателства? — попита той Ротела.
	— Да — беше лаконичният отговор.
	Специ продължи да го притиска в търсене на подходящото заглавие за първа страница.
	— Вкарахте двама мъже в затвора: истина ли е, че и двамата са Чудовището?
	— Като концепция Чудовището не съществува. Съществува някой, който е извършил първото убийство — отвърна Ротела.
	— Показанията на Стефано Меле ли бяха решаващи в случая?
	— Онова, което Меле ни каза, е важно. Потвърждава някои догадки. А ние имаме не едно, а пет важни доказателства и аз ще ги направя публично достояние веднага, щом изправим двамата обвинени пред съда.
	Тези увъртания подлудяваха Специ и останалите журналисти.
	Един-единствен път Ротела направи конкретно изявление:
	— Мога да ви кажа едно нещо със сигурност: флорентинци вече могат да дишат спокойно. — Но думите му веднага бяха оспорени от един от прокурорите на долния етаж, който обяви пред пресата, че независимо от онова, което са чули на горния етаж, „аз от все сърце съветвам младите хора да намерят друг начин да се погрижат за здравето си, вместо да излизат нощем на чист въздух сред природата“.
	Обществото и пресата не приеха новата теория за двойното Чудовище. С приближаването на лятото на 1984 година напрежението във Флоренция започна да нараства. Мрежата от тесни улици и пътеки, които криволичеха между хълмовете около града, нощем опустяваше. Като реакция на нарастващото напрежение един от младите общински съветници предложи създаването на „любовни селца“, места на удоволствието, предлагащи определени услуги, заобиколени от градини, които да гарантират уединение, със собствена охрана. Идеята предизвика скандал и провокира отговори от типа, че Флоренция просто може да бъде превърната в открит бардак. Мъжът защити идеята си:
	— „Любовните селца“ са начин да потвърдим правото на всеки един от нас да има свободен и щастлив сексуален живот.
	С настъпването на първите топли дни на 1984 година безпокойството започна да се засилва. На този етап Чудовището вече беше привлякло вниманието на целия свят: много вестници и телевизионни станции, сред които лондонския „Съндей таймс“ и токийската „Асаши шимбун“, пуснаха специални репортажи по случая. По телевизиите във Франция, Германия и Англия бяха излъчени документални филми. Интерес предизвикваха не само серийните убийства: основната причина беше чарът на главния герой в историята на Чудовището — град Флоренция. За по-голямата част от останалия свят Флоренция не беше реално място, в което живеят реални хора; те приемаха града като просторен музей, където със своите Мадони и горди Давидовци поети и художници се прекланяха пред красотата на женските и мъжките форми; град с елегантни дворци, вили, които се кипрят по хълмовете, градини, мостове, привлекателни магазини и отлична кухня. Това не беше град, в който царува мръсотията, престъпността, шумните улици, замърсеният въздух, графитите и наркодилърите — камо ли серийните убийци. Съществуването на Чудовището показа, че Флоренция не е вълшебният ренесансов град от туристическите брошури — тя беше трагично и окаяно модерна.
	С напредването на лятото напрежението стана непоносимо. Малцина във Флоренция вярваха, че Чудовището е в затвора. Марио Специ провери календара си и отбеляза, че за цялото лято има само една безлунна съботна нощ: нощта на двайсет и осми срещу двайсет и девети юли. Няколко дни преди този уикенд той отиде при главен инспектор Сандро Федерико в щаба на полицията. След като си поговориха малко, той рече:
	— Сандро, страхувам се, че тази неделя целият град ще се изсипе в околностите.
	Полицаят направи знак против уроки.
	Неделята на двайсет и девети дойде и отмина спокойно. Рано в понеделник сутринта, на трийсети юли, още по тъмно, телефонът в дома на Специ иззвъня.


	Глава 17

	Беше великолепна утрин с кристално чист въздух, като дар от боговете. Специ се озова на идилично поле, обсипано с цветя и билки, в покрайнините на град Викио, родното място на художника Джото, на четирийсет километра североизточно от Флоренция.
	Телата на новите жертви, Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи, бяха открити на разсъмване на края на тесен, обрасъл с трева път, от двама техни приятели, които ги търсили цялата нощ. Тя беше на деветнайсет, а той беше навършил наскоро двайсет години. Мястото се намираше на по-малко от осем километра от нивите в Борго сан Лоренцо, където Чудовището беше убило първите си жертви през 1974 година.
	Клаудио все още се намираше в колата, която беше паркирана край един горист хълм, наречен Ла Боскета, малкото дърво. Пиа беше завлечена навътре в полето, на няколкостотин метра от една фермерска къща. Тя беше осакатена по същия начин като останалите жертви. Но този път убиецът беше стигнал още по-далеч. Беше изтръгнал — думата „премахнал“ не беше подходяща — лявата й гърда. Времето на смъртта бе потвърдено от свидетел: фермерът беше чул изстрели в 21:40 часа и предположил, че са гърмежи от ауспуха на мотор.
	По време на новите убийства и тримата основни заподозрени — Франческо Винчи, Пиеро Мучарини и Джовани Меле — се намираха в затвора.
	Новото двойно убийство предизвика ужас, объркване и породи буря от обвинения срещу полицията. Случаят отново се появи на първите страници на европейските вестници. На хората им се струваше, че докато убиецът постепенно увеличава броя на жертвите си, полицията не прави нищо друго, освен да арестува невинни хора, които по-късно биваха оправдавани от поредния удар на Чудовището. Но Марио Ротела отказа да освободи тримата затворници. Беше сигурен, че те са участвали в убийствата от 1968 година и знаят самоличността на Чудовището.
	Полицаите и прокурорите, ангажирани със случая, изпаднаха в паника. Виня се обърна с молба към обществото:
	— Който знае нещо, трябва да го сподели — призова той. — Със сигурност има хора, които знаят нещо и по незнайни причини отказват да говорят. Човек с подобни патологични отклонения не може да живее незабелязан от семейството си.
	Полицията беше залята от нова вълна анонимни писма, хиляди на брой, някои от които бяха написани с изрязани от списания букви. Те идентифицираха Чудовището с някой съсед, роднина, приятел със странни сексуални навици, местния свещеник или семейния лекар. И отново гинеколозите се оказаха обект на множество обвинения. Други обвинителни писма бяха подписани от известни интелектуалци, които предлагаха заплетени теории, изпъстрени със заучени цитати и фрази на латински.
	След двойното убийство във Викио Чудовището от Флоренция се превърна в нещо повече от криминален престъпник; той се беше трансформирал в тъмно огледало, отразяващо същността на самия град — неговите мрачни фантазии, странните му мисли, най-ужасяващите му предразсъдъци. Мнозина твърдяха в писмата си, че зад убийствата стоят езотерични или сатанински култове. Различни професори и самозвани експерти, които не разбираха абсолютно нищо от криминология или серийни убийци, предлагаха своите теории по телевизията или на журналисти от пресата. Един от тези „експерти“ изказа всеобщото вярване, че Чудовището сигурно е англичанин.
	— Този тип престъпления е характерен за Великобритания или за най-близкия й съсед, Германия.
	Друг подкрепи красноречиво тази теория, пишейки до вестниците: „Представете си Лондон. Ситито. Гъстата нощна мъгла. Внезапно от мрака изскача един примерен, образцов жител на Лондон и започва да напада невинни двойки. Представете си насилието, еротиката, безпомощността, мъчението“…
	Съветите не секваха.
	„Лесно можете да проследите, откриете и арестувате убиеца; трябва само да го търсите на правилните места: в месарските магазини и болниците, тъй като очевидно става въпрос за касапин, хирург или медицинска сестра“.
	Друг: „Със сигурност е ерген, около четирийсетгодишен; живее с майка си, която знае неговата «тайна», но свещеникът също я знае от изповедите му, тъй като той редовно ходи на църква“.
	Феминистката интерпретация: — „Чудовището е жена, истинска мъжкарана, от английски произход, която преподава във флорентинско основно училище“.
	От всички части на Италия във Флоренция започнаха да се стичат самозвани частни детективи. Голяма част от тях вече носеха в джобовете си решението на случая; други тръгнаха да обикалят нощем хълмовете около града, въоръжени до зъби, търсейки Чудовището или просто позирайки безстрашно с пистолетите си за снимки, които после биваха публикувани в пресата.
	Няколко души се явиха в полицейския щаб с твърдението, че те са Чудовището. Един дори успя да се намеси в радиочестотата на „Бърза помощ“ и да обяви:
	— Аз съм Чудовището и скоро ще нанеса нов удар.
	Много флорентинци бяха шокирани от пороя перверзни, конспиративни теории и най-обикновена лудост, които убийствата бяха отпушили в техните съграждани.
	— Никога не бих и допуснал, че във Флоренция живеят такива странни хора — заяви Паоло Канеса, един от прокурорите, работещи по случая.
	— Страхувам се — отвърна с горчивина главният инспектор Сандро Федерико, — че някъде в това блато от анонимна лудост се намира следата, от която се нуждаем — и ние ще я пропуснем.
	Много от анонимните писма бяха изпратени директно до Марио Специ, „монстролога“ на „Ла Национе“. Сред тях се отличаваше едно послание, написано изцяло с главни букви. Незнайно защо от него го побиха тръпки. То беше единственото, в което имаше късче истина.

	_БЛИЗО СЪМ ДО ТЕБ. НИКОГА НЯМА ДА МЕ ХВАНЕШ, ОСВЕН АКО САМ НЕ РЕША ДА СЕ ПРЕДАМ. КРАЯТ НА БРОЙКАТА Е ОЩЕ ДАЛЕЧ. ШЕСТНАЙСЕТ СА МАЛКО. НИКОГО НЕ МРАЗЯ, НО ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВЯ, АКО ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ. СКОРО ЩЕ ПОТЕКАТ РЕКИ ОТ КРЪВ И СЪЛЗИ. ТАКА, КАКТО Я КАРАТЕ, ДО НИКЪДЕ НЯМА ДА СТИГНЕТЕ. ВСИЧКО СТЕ ОБЪРКАЛИ. ТОЛКОВА ПО-ЗЛЕ ЗА ВАС. НЯМА ДА ПРАВЯ ПОВЕЧЕ ГРЕШКИ, НО ТОВА НЕ СЕ ОТНАСЯ ДО ПОЛИЦИЯТА. НОЩТА В МЕН ЩЕ ТРАЕ ВЕЧНО. ЩЕ ПЛАЧА ЗА ТЯХ. ОЧАКВАЙТЕ МЕ._

	Думите за шестнайсетте жертви бяха озадачаващи, защото на този етап, заедно с двойното убийство до Викио, труповете бяха само дванайсет (четиринайсет, ако се смятаха и убийствата от 1968 година.) Това водеше до предположението, че писмото е изпратено от поредния болен фантазьор. Но някой си спомни, че в Лука предишната година в колата си са били убити други двама любовници. Пистолетът беше берета двайсет и втори калибър и трупът на жената не беше осакатен. Това престъпление никога не беше официално приписвано на Чудовището от Флоренция, но все още не беше разкрито.
	Слуховете продължаваха да внасят смут във Флоренция, докато един инцидент не изкристализира общественото отношение. В следобеда на 19 август 1984 година, почти три седмици след убийствата във Викио, принц Роберто Корсини изчезна в гъстата гора, заобикаляща семейния замък Скарперия, на десетина километра от Викио. Потомък на последната оцеляла княжеска фамилия в Тоскана, принц Роберто произхождаше от древно и богато семейство. Фамилията Корсини бяха дали на света един папа, Клемент XII, и беше построила огромен и красив дворец във Флоренция на бреговете на река Арно. В палацо Корсини фамилията съхраняваше великолепната тронна зала на своя папа, заедно с безценна колекция от ренесансово и бароково изкуство. И макар че през последните години семейството бяха обеднели — до такава степен, че в голяма част от двореца Корсини все още не беше прокарано електричество — през вековете семейството бе притежавало огромни имения. Дядото на Роберто, принц Нери, се хвалел, че може да измине на кон пътя от Флоренция до Рим — около триста километра, — без да излезе от земите си.
	Принц Роберто беше груб и мълчалив човек, който не обичаше светския живот и ангажиментите си на аристократ. Предпочиташе да живее в семейния замък в провинцията, като се виждаше само с неколцина приятели. Така и не се ожени и като че ли нямаше приятелки. Онези, които го познаваха добре, с привързаност го наричаха „Мечока“ заради неговата грубост и любов към усамотението. За останалите той просто беше един странен тип.
	Някъде около четири часа следобед в неделя, 19 август 1984 година, принц Роберто оставил в замъка няколко приятели от Германия, дошли на гости, и отишъл сам в гората. Не бил въоръжен, но носел със себе си бинокъл. Когато не се прибрал до девет вечерта, приятелите му се разтревожили и се обадили на роднините му, а след това и на карабинерите в съседното градче Борго сан Лоренцо. През по-голямата част от нощта всички претърсвали гората. Не намерили никаква следа от принца и търсенето било прекратено.
	На разсъмване претърсването на огромното имение било подновено. Един от приятелите забелязал окървавена клонка. Мъжът слязъл в клисурата покрай бурния поток и там открил счупените очила на принца. Малко по-нататък тревата била окървавена. В калта край водата той забелязал бинокъла му. Няколко метра по-нататък намерил фазан, застрелян с пушка, а след това се озовал и до тялото на принца, който лежал по лице, долната половина от тялото му била във водата, а главата му се била заклещила в цепнатината на една скала.
	Мъжът преобърнал тялото: лицето било размазано от изстрел от упор.
	Слуховете обхванаха Флоренция като горски пожар. Чудовището се отличаваше с ум, хитрост, хладнокръвие и педантичност, което караше мнозина да си мислят, че става въпрос за богат благородник. Загадъчното убийство на принца, който беше известен със странностите си и живееше сам в мрачния и зловещ замък в същия район, където бяха извършени няколко от убийствата, остави много хора с убеждението, че именно принц Роберто Корсини е Чудовището от Флоренция.
	Нито следователите, нито пресата загатнаха по някакъв начин, че убийството на принца е свързано с Чудовището. Общественото мнение прие това мълчание като допълнително доказателство за вината на човека: разбира се, че прочуто и могъщо семейство като Корсини ще се опита да запази репутацията си на всяка цена. Не беше ли по-удобно за тях, че принцът, бидейки Чудовището, сега е мъртъв и никога няма да бъде изправен пред съда, опетнявайки името им?
	Два дни по-късно второ загадъчно събитие отново подхрани слуховете. Някой беше проникнал в замъка Корсини, но като че ли нищо не беше откраднато. Никой не можеше да разбере защо крадците са нахлули в замъка, който гъмжеше от полицаи, провеждащи разследване на убийство. Тръгна мълва, че става въпрос не за крадци, а за хора, наети да отнесат от замъка няколко важни, а може би и ужасяващи предмети, преди да бъдат открити от органите на реда.
	Слуховете продължаваха да се разрастват дори след като няколко дни по-късно убиецът на принца беше заловен — и си призна. Той беше млад бракониер, който ловувал фазани в имението. Принцът го забелязал точно когато прибрал птицата в торбата и го подгонил. Бракониерът каза, че се опитал да го простреля в краката, за да му попречи да го догони, но Корсини, виждайки дулото на пушката пред себе си, се навел в опит да се предпази и изстрелът попаднал в лицето му.
	Абсурд, беше мнението на обществото. Никой не убива човек за нещо толкова дребно. Тази история не може да е истина — напротив, дори още веднъж доказва, че семейство Корсини се опитва да прикрие нещо. Освен това историята с бракониера не обясняваше загадъчното проникване в замъка.
	Така от балните зали на флорентинската аристокрация до работническите кръчми се понесе нова клюка — истинската история. Принц Роберто Корсини беше Чудовището от Флоренция. Семейството му го беше разбрало и беше направило всичко възможно, за да го прикрие. Но някой друг — никой не знаеше кой, — също беше открил страшната тайна. Вместо да съобщи в полицията, този човек го беше запазил за себе си и беше изнудвал принца, периодично измъквайки му големи суми пари, за да запази тайната. В онази неделя, 19 август, двайсет дни след убийствата във Викио, двамата си бяха уговорили среща на брега на потока, където се скарали. След това се сбили и изнудвачът застрелял принца.
	Твърдеше се, че има още един човек, който знае, че Корсини е Чудовището. Изнудванията продължавали, този път насочени срещу семейството. Но за да се получи, изнудвачите се нуждаели от доказателство, че принц Роберто е Чудовището, ужасно доказателство, което се криело в дълбините на замъка. Това обясняваше проникването: крадците трябвало да се доберат до уликите, вероятно пистолета берета, може би патрони „Уинчестър“ и един Бог знае, може би трофеите, които Чудовището беше изрязало от жертвите си.
	Този слух, плод на изостреното въображение на флорентинците, беше абсолютно неверен, очевидно измислен и неподкрепян от нищо, което да е публикувано във вестниците или съобщено от следователите. Фантазията продължи да шества повече от година, докато накрая не беше разрушена по възможно най-категоричния начин: с ново убийство.


	Глава 18

	Към края на 1984 година случаят с Чудовището от Флоренция стана едно от най-следените и обсъждани криминални разследвания в Европа. Френският интелектуалец и член на Академията Жан-Пиер Ангреми, който в онези години беше консул във Флоренция, беше хипнотизиран до такава степен от историята, че написа и издаде роман, наречен „_Une Ville Immortelle_“*. Италианската писателка Лаура Грималди сътвори бестселър по случая, наречен „Подозрението“. Магдален Наб, британска писателка на криминални романи, написа книгата „Чудовището от Флоренция“. Това бе началото на литературна вълна, която доведе до публикуването на много документални книги и романи по действителен случай. Дори привлече вниманието на Томас Харис, който използва фрагменти от историята на Чудовището в романа си „Ханибал“, продължение на „Мълчанието на агнетата“. (В „Ханибал“ Ханибал Лектър се мести във Флоренция, където живее под псевдонима „д-р Фел“. Работи като куратор в библиотеката на двореца на фамилията Капони, след като си е осигурил мястото, убивайки предишния им служител.) Най-голямата японска издателска къща покани Специ да напише книга за Чудовището, което той направи с удоволствие. (Тя продължава да се преиздава. Изданията й вече са шест.) Повече от дванайсет книги са посветени на Чудовището — включително ужасяващ комикс, предназначен за тийнейджъри, наречен _Il Monello_ („Разбойникът“), който предизвика истински фурор. Създателят му мъдро пропусна да впише името си.
	[* Une Ville Immortelle (фр.) — един безсмъртен град. — Б.пр.]
	Появиха се и неизбежните филми по случая. През 1984 година се заснеха два едновременно. Режисьорът на първия предпочете да даде на героите си измислени имена, за да избегне проблемите със закона, но вторият филм си беше документален и в края му беше предложено мнението на авторите — че Чудовището произлиза от семейство, в което е имало кръвосмешение и майката знае, че той е убиецът. Повечето флорентинци се ядосаха, когато разбраха, че създателите на филма снимат на местата, където са извършени престъпленията. Родителите на жертвите наеха адвокат, който да спре снимките. Не успяха да им попречат, но усилията им доведоха до доста странна присъда: съдията обяви, че филмът може да бъде показван навсякъде в Италия, освен във Флоренция.
	Полицията и карабинерите реагираха на обществения протест като реорганизираха разследването и създадоха специална част _Squadra Anti-Mostro_* или SAM, водена от главен инспектор Сандро Федерико. SAM окупира по-голямата част от четвъртия етаж на полицейския щаб във Флоренция. Бяха им предоставени огромни ресурси и фондове, включително една от онези машини, които изглеждат магически в способността си да намират решение на почти всеки проблем: компютър IBM. Но известно време той си стоя там неизползван; никой не знаеше как да работи с него.
	[* Squadra Anti-Mostro (ит.) — бригада — Анти-чудовище. — Б.пр.]
	Някъде по времето, когато бяха извършени убийствата във Викио, във Флоренция се появи още един сериен убиец. В центъра на града една след друга бяха убити шест проститутки. Дори със случилото се напоследък, убийствата във Флоренция бяха рядкост и градът изпадна в шок. Макар че методът на действие се различаваше от този на Чудовището, някои елементи наведоха полицаите на мисълта, че убийствата може да са свързани. Всички проститутки бяха убити в апартаментите им, където са работели. Убийствата бяха извършвани по садистичен начин и убиецът или убийците не бяха откраднали нищо от местопрестъпленията. Мотивът не беше кражба.
	Съдебният патолог Морио Маури, който ръководеше аутопсиите на жертвите, се смути, когато видя раните на една от убитите жени, заклана с нож, след като е била измъчвана. Работата с ножа наподобяваше тази върху някои от жертвите на Чудовището и може би тук също беше използван водолазен нож.
	Възможно ли беше Чудовището да убива и по друг начин, като избира различни жертви?
	— Не знам — отвърна Маури, когато Специ му зададе този въпрос. — Може би трябва да направим сравнителен преглед на раните от нож по труповете на проститутките и жертвите на Чудовището.
	По незнайни причини следователите така и не поискаха сравнителен преглед.
	Последната убита проститутка живееше в бордей на Виа дела Киеза, някога бедна улица в квартал Олтрарно. Апартаментът й беше обзаведен оскъдно, на стените висяха простички картини, нарисувани от дъщеря й, която държавата й беше отнела няколко години по-рано. Проститутката беше намерена просната на пода до прозореца. Убиецът беше използвал пуловер, за да завърже ръцете й като в усмирителна риза и я беше задушил, натиквайки парче плат в гърлото.
	Полицията претърси всеки сантиметър от апартамента в търсене на улики. Те забелязаха, че бойлерът е бил ремонтиран наскоро и компанията „Бързи домашни ремонти“ беше залепила стикера си върху уреда. При вида на логото на компанията един от детективите бързо направи връзката и се върна в стаята, където главен инспектор Сандро Федерико все още оглеждаше трупа на мъртвата проститутка.
	— _Dottore_* — каза възбудено той, — елате оттатък; открих нещо много интересно.
	[* Dottore (ит.) — доктор (научна степен). — Б.пр.]
	Той знаеше, че Салваторе Винчи е собственик на компанията „Бързи домашни ремонти“.


	Глава 19

	Това откритие подтикна следователите най-накрая да проучат отблизо Салваторе Винчи. Той беше човекът, когото Стефано Меле пръв посочи за свой съучастник в убийствата от 1968 година. Ротела смяташе, че Салваторе е четвъртият участник, заедно с Пиеро Мучарини, Джовани Меле и (може би) Франческо Винчи. Тъй като по време на убийствата от 1984 година трима от тях бяха в затвора, Салваторе оставаше единствената възможност.
	Когато следователите се заровиха в миналото на Винчи, те бързо попаднаха на слуховете, че той е убил съпругата си Барбарина в градчето Вилачидро. Ротела поднови разследването на смъртта й, този път разглеждайки го като убийство, а не като самоубийство. През 1984 следователите отпътуваха за Сардиния, където сред дивата красота и угнетителна бедност на Вилачидро започнаха да разкриват миналото на човека, който напълно отговаряше на профила на Чудовището от Флоренция.
	Когато Барбарина умряла през 1961 година, тя била само на седемнайсет години. Започнала да се среща с младеж на име Антонио, когото Салваторе презирал. В опит да унизи Антонио, той я пресрещнал в полето и я изнасилил. Тя забременяла и Салваторе „изпълнил дълга си“, като се оженил за нея. Всички в градчето разказваха, че той се отнасял много зле с нея, биел я и не й давал достатъчно пари за храна, а само за да купува мляко за бебето. Момчето било единствената й радост. Тя го нарекла Антонио на голямата си любов и продължила скришом да се среща с първия си любовник.
	Детето и името му били като трън в гордостта на Салваторе; разказват, че той се съмнявал в бащинството си. С годините между баща и син, Антонио и Салваторе, назряла омраза, която ставала все по-неподправена и безмилостна.
	Причините за убийството на Барбарина — ако наистина става въпрос за убийство — се появили през ноември 1960 година, когато някой я изненадал заедно с любовника й Антонио и направил снимки. Всички в градчето научили за изневярата. В древните земи на Сардиния, управлявани от кодекса на Барбаджиа, Салваторе имал само два начина да възстанови честта си — или трябвало да изгони жена си от дома, или да я убие.
	Първоначално изглеждало, че ще избере първия начин. Той й казал, че трябва да си тръгне и тя започнала да си търси работа, с която да се издържа. В началото на януари 1961 година тя получила писмо от монахиня в едно от сиропиталищата, която й предложила да приюти нея и детето, ако Барбарина се съгласи в замяна на храна и легло, да сервира в стола на приюта. Трябвало да се яви там на 21 януари.
	Тя така и не се появила.
	Вечерта на 14 януари 1961 година Барбарина била сама с бебето си в малката къща, където живеели двамата със Салваторе. Както обикновено той бил навън, в местната кръчма, където пиел _верментино_ и играел билярд.
	Вечерта Барбарина установила, че бутилката с газ е празна и тя не може да стопли мляко за бебето. Помолила съседката да използва нейната печка. Няколко часа по-късно този незначителен епизод се оказва важна следа в опровергаването на официалната версия за смъртта на Барбарина — самоубийство с газ пропан. Щом три часа преди това бутилката е била празна и е нямало как да я напълни, как така изведнъж се оказва, че е имало достатъчно газ, че да се самоубие?
	Същата вечер, малко преди полунощ, Винчи оставил шурея си в кръчмата и се върнал вкъщи. По-късно разказва, че намерил вратата заключена отвътре и я разбил с ритник. Светнал лампата и видял люлката на Антонио, в която спяло единайсетмесечното бебе. Обикновено тя стояла в спалнята, а сега била преместена в кухнята. Вратата на спалнята била заключена отвътре, което по думите му силно го притеснило. Особено след като видял през процепите да прониква светлина въпреки късния час.
	— Почуках веднъж и извиках Барбарина — разказал няколко часа по-късно на карабинерите, — но никой не отговори. Веднага си помислих, че е вътре с любовника си и избягах навън от страх, че ще бъда нападнат.
	Ако днес това малодушно поведение ви се струва невероятно, то изглеждало още по-абсурдно в онези години, особено що се отнася до двайсет и четиригодишен сардинец през 1961 година. Салваторе изтичал до къщата на тъста си и двамата отишли да приберат приятеля му от бара, който всъщност бил брат на Барбарина. После заедно се върнали в къщата.
	Години по-късно един от жителите на града обобщи с няколко думи:
	— Той просто си търсеше свидетел на нагласеното самоубийство.
	Пред тъста и шурея си Салваторе отворил вратата с леко побутване, без тя да му окаже и най-слаба съпротива. Той веднага извикал, че усеща миризма на газ, въпреки че останалите не го усещали. Бутилката с пропан била оставена до леглото, вентилът бил отворен, а маркучът лежал на възглавницата до главата на Барбарина. Изглеждало, че Барбарина се е самоубила с газ от бутилката, в която няколко часа по-рано нямало достатъчно, за да затопли мляко за бебето. Но по онова време никой не обърнал внимание на това несъответствие — нито карабинерите, нито съдебният патолог, нито приятелите й. Съдебният патолог дори пренебрегнал охлузванията по врата й и одраскванията по лицето, които показвали, че сякаш се е борила, преди да се задуши.
	След отварянето на случая следователите откриха всички тези улики и повече от всякога бяха убедени, че Салваторе е убил жена си.
	Ротела се опита да разбере дали при емигрирането си в Тоскана Салваторе е донесъл със себе си пистолет берета двайсет и втори калибър. Следователите във Вилацигро успяха да открият, че през 1961 година в градчето е имало единайсет берети с този калибър и една от тях наистина е била открадната, малко преди Салваторе Винчи да замине за Тоскана. Пистолетът принадлежал на възрастен роднина на братята Винчи, който го донесъл от Холандия, където работил известно време. Разследването, проведено от Интерпол в Амстердам, не можа да открие произхода на оръжието.
	В същото време следователите на континента проследяваха живота на Салваторе Винчи след пристигането му в Тоскана през 1961 година. Те откриха нови доказателства, които ги накараха да мислят, че може би той наистина е Чудовището. Оказа се, че на сексуалните предпочитания и занимания на Салваторе Винчи може да завиди и маркиз дьо Сад.
	— Току-що се бяхме оженили — разказа на карабинерите Розина, новата съпруга на Салваторе, — когато една вечер той се прибра у дома заедно с двама приятели и каза, че ще пренощуват в къщата. Хубаво. Когато по-късно станах, за да отида до тоалетната, чух шепнене от стаята, в която спяха гостите и разпознах гласа на мъжа си. Влязох вътре и какво да видя? Салваторе в леглото с онези двамата! Побеснях, разбира се. Казах на жената и мъжа й — ако въобще й беше мъж — веднага да се махат оттук. И знаете ли какво направи Салваторе? Избухна в неописуем гняв, сграбчи ме за косата, накара ме да коленича на земята пред онези двамата и да ги помоля за прошка! И това не беше всичко — продължи тя. — Веднъж ме запозна с друга двойка млади хора, които току-що се бяха оженили и започнахме да излизаме заедно. Една вечер останахме да спим в тяхната къща. През нощта усетих да ме докосва студена ръка и чух странен шум, сякаш нещо падна на земята. Опитах се да светна лампата и чух гласа на съпруга ми да ми казва да не го правя, че нищо не е станало. Мина един час и отново усетих студеното докосване, този път по крака, но този път скочих и светнах лампата. Оказа се, че в леглото освен мъжа ми е и неговият приятел Саверио! Веднага избягах в кухнята, напълно замаяна, опитвайки се да разбера какво става. Тогава Салваторе дойде при мен. Опита се да ме успокои, каза, че няма нищо странно в това и ме подкани да се върна в леглото. Един ден по-късно той започна да ми разказва, че вече е правил тройка с Джина, съпругата на неговия приятел, и поиска да направя същото. Каза, че ще бъде забавно, така правят на континента. Както и да е, накрая се озовах в леглото със Саверио и Салваторе, който първо прави секс с мен, а след това и с приятеля си. Това продължи известно време. Когато се опитвах да протестирам, той ме удряше. Накара ме да правя секс със Саверио докато той ни гледа, а след това направихме четворка. Междувременно Саверио и Салваторе се пипаха, галеха се, първо единият изпълняваше ролята на жената, после другият — и то пред мен и Джина! След тази случка Салваторе започна да ме води в домовете на приятелите си, дори на случайни познати, и аз трябваше да лягам с тях. Водеше ме на прожекции на порно филми, харесваше си някой от зрителите, запознаваше ме с него и искаше да правя с него секс в колата, но най-често у дома. Най-лошо беше когато синът му Антонио, който беше само на четири години, пристигна от Сардиния. Тогава го наричаха Антонело. Притеснявах се, че може да стане свидетел на перверзните с другите двойки, на скандалите ни и как ме биеше.
	Накрая на Розина й дошло до гуша и тя избягала в Триест с друг мъж.
	— Мога да ви кажа — заяви пред полицията една от другите приятелки на Салваторе, — че Салваторе беше единственият мъж, който можеше да ме задоволи сексуално. Има някои странни идеи, но какво от това?… Обичаше да прави любов с мен, докато друг мъж го работи отзад…
	Салваторе Винчи събирал участници за оргиите си откъдето намери, с помощта на приятелките си, събирал ги от тир-паркингите на магистралата, от кварталите на червените фенери, от парк Кашине в покрайнините на Флоренция. Според онези, които го познаваха, сексуалността му не познавала граници. Правел секс с всички, мъже и жени, и използвал голямо разнообразие от аксесоари, включително вибратори, тиквички и патладжани. Ако жената проявяла неохота, той я поступвал, за да й дойде настроението.
	С появата на Барбара Лочи изведнъж всичко станало по-лесно. Салваторе най-накрая намерил жена, която да споделя мераците и вкусовете му. Тя привличала мъжете с такава ефективност, че Салваторе започнал да я нарича „Царицата на кошера“.
	Междувременно в същата малка къщичка растял синът на Салваторе, Антонио Винчи. Момчето чувало слуховете, че майка му не се е самоубила, а е била убита, и че баща му го е извършил. Антонио се привързал силно към втората жена на баща си, Розина. Когато тя избягала в Триест, момчето все едно изгубило майка си отново. И пак по вина на баща си. Бягало от дома и прекарвало свободното си време с чичо си Франческо, който му станал като втори баща. Същият Антонио по-късно щял да бъде арестуван за незаконно притежание на оръжие, в опит да бъде накаран чичо му Франческо да проговори.
	Двойното разследване във Вилачидро и Тоскана убеди Марио Ротела и неговите карабинери-следователи, че най-накрая са попаднали на правилния човек. Салваторе Винчи беше четвъртият участник в убийството на Барбара Лочи. Най-вероятно притежаваше берета двайсет и втори калибър. Единствен от заговорниците имаше кола. Той е донесъл пистолета на местопрестъплението, той е стрелял първи и после е отнесъл пистолета със себе си. Разследването потвърди, че той е хладнокръвен убиец и сексуален маниак.
	Салваторе Винчи беше Чудовището от Флоренция.


	Глава 20

	Сред цялата тази какофония изпъкваха няколко несъмнени факта, открити посредством солидна полицейска работа и експертни анализи.
	Първият беше анализът на пистолета. Бяха му направени цели пет балистични експертизи и резултатът винаги се оказваше един и същ: Чудовището е използвало само един пистолет, берета двайсет и втори калибър, който е „стар и износен“, с дефектен ударник, оставящ характерен белег върху основата на всяка гилза. Патроните бяха вторият факт. Всичките бяха „Уинчестър“, серия „Н“. Всички използвани при убийствата патрони бяха излезли от две кутии. Това беше демонстрирано при изследването с електронен микроскоп на буквата „Н“, щампована върху основата на гилзите — всичките имаха еднакви микроскопични дефекти, които показваха, че са щамповани с една и съща боя. А степента й на износване показваше, че и двете кутии са били пуснати в продажба преди 1968 година.
	Всяка кутия съдържаше петдесет патрона. Като се започне от първото престъпление през 1968 година, след като пистолетът беше изстрелял петдесет гилзи от първата кутия, стрелецът бе отворил втората. Първите петдесет бяха с медна ризница, а следващите — с оловна. Не беше открито нищо, което да потвърди използването на второ оръжие или че е имало повече от един убиец. Но пък телата са били влачени, което предполагаше, че наблизо е имало втори човек, който да помага.
	Същото се отнасяше и до ножа, използван от убиеца. Всички експертни анализи заключаваха, че е бил използван един и същи нож, изключително добре наточен, с характерен белег или рязка на острието, назъбен до върха с дълбочина от около два милиметра. Някои експерти спекулираха, че това е патада, ножът, който използват сардинските овчари, но повечето говореха, с известна несигурност, че става въпрос за водолазен нож. Всички обаче бяха на едно мнение, че нарезите са толкова еднакви, че несъмнено са извършени от един и същи човек, десничар.
	И последно, Чудовището избягваше да докосва жертвите си, освен по необходимост, и ги събличаше като разрязваше дрехите им с ножа. Нямаше никакви следи от изнасилване или сексуални злоупотреби.
	Всички експерти по психология бяха на едно мнение по въпроса за психопатологията на Чудовището.
	— Той винаги работи сам — пише един експерт. — Присъствието на други хора отнема от ореола на истинския извършител на престъпленията, които в основата си са проява на сексуален садизъм: Чудовището е сериен убиец и действа сам… Отбелязаната липса на всякакъв сексуален интерес, различен от изрязването, предполага наличието на абсолютна импотентност или умишлено въздържане от полов акт.
	През септември 1984 година Ротела най-накрая пусна на свобода „Двойното Чудовище“ Пиеро Мучарини и Джовани Меле, които се намираха в затвора по време на убийствата във Викио. Два месеца по-късно освободи и Франческо Винчи, който също лежеше в затвора по време на последните убийства.
	Заподозрените бяха сведени до един: Салваторе Винчи. Сложиха къщата му под двайсет и четири часово наблюдение, седем дни в седмицата. Телефоните му се подслушваха. Щом излезете от дома, за него веднага се лепваше някой полицай.
	С отминаването на зимата и приближаването на следващото лято — лятото на 1985 година — отново се надигнаха познатите страхове. Всички бяха сигурни, че Чудовището пак ще нанесе удар. Новата елитна група _Squadra Anti-Mostro_, натоварена с разследването му, работеше с трескава активност, но въпреки това не постигаше особен прогрес.
	Когато Франческо Винчи беше освободен от затвора, Марио Специ, който в статиите си често бе изразявал увереността си в неговата невинност, беше поканен на празненството по случай завръщането му у дома, в Монтелупо. Специ прие необичайната покана с надеждата да успее да направи интервю. Масите бяха отрупани с пикантни салами, миризливо овче сардинско сирене, верментино ди Сардения и _fil’e ferru_, силната островна ракия. На края на партито Винчи се съгласи да даде интервю на Специ. Той отговаряше на въпросите му резервирано, интелигентно и предпазливо.
	— На колко сте години?
	— На четирийсет и една. Поне така си мисля.
	Интервюто не разкри нищо ново, с изключение на един отговор, който Специ не забрави години наред. Той попита Винчи как си представя истинското Чудовище.
	— Той е много умен — отвърна Винчи, — някой, който знае как да се промъква из хълмовете през нощта дори със затворени очи. Някой, който работи с ножа по-добре от останалите. Някой — добави той, впервайки блестящите си черни очи в Специ, — който в миналото е изпитал огромно, огромно разочарование.


	Глава 21

	Лятото на 1985 година беше едно от най-горещите през последните години. Тоскана беше връхлетяна от суша, флорентинските хълмове изнемогваха под горещото слънце, земята се напука, листата покафеняха и взеха да падат от дърветата. Водопроводите на града един след друг пресъхваха и свещениците започнаха да събират енориашите си на ревностни молитви за дъжд. Заедно с жегата, над града като задушаващо одеяло надвисна и страхът от Чудовището.
	Осми септември беше поредният горещ, безоблачен ден. Но за Сабрина Карминяни той беше прекрасен, денят, в който навърши деветнайсет — и който никога нямаше да забрави.
	Онази неделя, около пет часа следобед, Сабрина и приятелят й паркирали на малко сечище в гората, близо до пътя за Сан Кашиано, който му беше дал името си. Гъста стена от дъбове, кипариси и чадъровидни борове го прикриваше от Виа Скопети и сечището беше добре известно на местните младежи като местенце, където могат да се отдадат на сексуалните си игри. Намираше се в сърцето на област Кианти, близо до древната каменна къща, където Николо Макиавели беше прекарал последните години от изгнанието си в писане на „Владетелят“. Днес в този район с вили, замъци, грижливо поддържани лозя и малки градчета се предлагат едни от най-скъпите имоти в света.
	Двамата младежи паркирали до нечия чужда кола, бял фолксваген голф с френски номера. На задната седалка забелязали бебешко столче, привързано с колани. На няколко метра от фолксвагена била разпъната малка куполообразна палатка с цвят син металик. Слънчевите лъчи падали върху нея така, че вътре можели да се забележат очертанията на човешко тяло.
	— Беше един човек — разказа Сабрина по-късно, — който лежеше изпънат и най-вероятно спеше. Палатката изглеждаше смачкана, малко й трябваше да се срути; предното платнище беше мръсно и се бяха събрали много мухи, а освен това миришеше на мърша.
	Обстановката не им допаднала и те решили да си ходят. Когато излизали от сечището, срещу тях се задала друга кола. Шофьорът й дал на заден ход и ги пуснал да минат. Нито Сабрина, нито приятелят й обърнали внимание на модела на колата или на човека вътре.
	Така без малко да открият новите жертви на Чудовището.
	Ден по-късно, в понеделник, девети септември, в два часа следобед, един алчен търсач на трюфели спрял колата си на сечището Скопети. Щом излязъл от колата си, той усетил „странна миризма и силно бръмчене на мухи. Помислих си, че някъде на близо има умряла котка. Не забелязах нищо край палатката. След това отидох до отсрещните храсти и тогава ги видях: два голи крака, които стърчаха от шубрака… Не ми стигна смелостта да се приближа повече“.
	Новосформираното отделение SAM влезе в действие. Жертвите бяха двама френски туристи, които лагерували на сечището Скопети. За пръв път местопрестъплението беше напълно отцепено. SAM запечатаха не само достъпа до него, но и целия район в диаметър един километър. Бебешкото столче за кола предизвика силен ужас сред следователите, докато запитванията във Франция не установиха, че малката дъщеричка на убитата жена е там, при роднини.
	До отцепения терен се приземи хеликоптер, от който слезе прочут криминолог, който беше изготвил психологически и поведенчески профил на Чудовището. С голяма неохота на мястото бяха допуснати журналисти и фотографи, но не им позволиха да минат отвъд загражденията, охранявани от зоркото око на двама полицаи, въоръжени с автомати. Журналистите се гневяха, че им е отказан достъп. Най-накрая помощник-прокурорът пусна един от тях, Марио Специ, да огледа сцената на престъплението и да докладва на останалите. Специ прескочи пластмасовите заграждения под завистливите погледи на колегите си. Но когато зърна последните изстъпления на Чудовището, той завидя на онези, които бяха останали от другата страна.
	Жената се казваше Надин Морио, трийсет и шестгодишна собственичка на магазин за обувки в Монбелиар, Франция, недалеч от френско-швейцарската граница. Със съпруга си били разделени от няколко месеца и тя живеела с Жан-Мишел Кравейчвили, двайсет и петгодишен любител-спринтьор, който тренирал сто метра гладко бягане в местния лекоатлетически клуб. Били тръгнали на къмпинг-пътуване из Италия, а в понеделник се канели да се връщат във Франция за първия учебен ден на дъщеричката на Надин.
	Щом чуха новините за убийствата, Сабрина и приятелят й веднага отидоха при карабинерите, за да докладват какво бяха видели в неделя следобед на осми септември. Момичето разказа абсолютно същата история след време, пред съда Асизи. Двайсет години по-късно, в интервю за Специ, Сабрина беше все така уверена, че не е сбъркала датата, тъй като онази неделя имала рожден ден.
	Показанията й имаха решаващо значение за определянето на деня, в който е било извършено престъплението — дали двамата французи са били убити в събота вечерта, както предполагаха уликите, или в неделя през нощта, както обявиха по-късно следователите. Те пренебрегнаха показанията напълно, защото не им бяха удобни — и така си остава и до днес.
	Съществуваше още една убедителна улика, че двамата са били убити в събота през нощта: ако двамата са искали да се приберат навреме за първия учебен ден на дъщеричката на Надин, в неделя те вече са щели да пътуват към Франция.
	В понеделник следобед тялото на Морио беше в ужасяващо състояние. Лицето й, гротескно подпухнало и почерняло, беше неузнаваемо. Горещината в палатката беше оказала опустошителен ефект и трупът беше покрит с личинки.
	Следователите от SAM направиха възстановка на последното убийство. С една дума то беше ужасяващо.
	Убиецът се промъкнал до палатката на двамата французи, които правели любов. Внимателно разрязал платнището, без да повреди вътрешната палатка. Любовниците може би се стреснали от шума. Дръпнали ципа на входа, за да видят какво става. Чудовището вече стояло с приготвен пистолет и щом двамата се подали навън, били повалени от куршумите. Надин умряла веднага. Жан-Мишел бил улучен от четири куршума — един в китката, един в пръста, един в лакътя и един го закачил по устната, оставяйки го сравнително невредим.
	Младият атлет изскочил от палатката, може би събаряйки Чудовището, и хукнал в тъмното. Ако бе свил наляво, след няколко крачки е щял да се озове на пътя, където сигурно е щял да се спаси. Но той се затичал право напред, към гората. Чудовището хукнало след него. Жан-Мишел прескочил живия плет, който разделял сечището на две, преследван от Чудовището. След дванайсетина метра то го настигнало, забило ножа си в гърба му, гърдите и стомаха, след което му прерязало гърлото.
	Оглеждайки трупа, който все още беше в храстите, Специ забеляза, че долните листа на дървото, което се издигаше над мъртвото тяло, са опръскани с кръв.
	След като убило Жан-Мишел, Чудовището се върнало до палатката. Издърпало Надин навън и я осакатило, изрязвайки вагината и лявата й гърда. След това върнало трупа в палатката и вдигнало ципа. Скрило трупа на мъжа под купчина боклуци, които събрало от сечището, и поставило върху главата му пластмасов капак от кофа за боя.
	Въпреки старателното събиране на улики от сечището Скопети, _SAM_ се оказаха с почти празни ръце. Изглежда това беше почти идеалното престъпление.
	Във вторник в офиса на прокурора пристигна писмо с адрес, написан с изрязани от списания букви.
	{img:pismo.png}
	В плика, обвито с книжни салфетки, се намираше парче от отрязаната гърда на френската туристка.
	Писмото беше изпратено по някое време през уикенда от малък град близо до Викио и беше влязло в пощенската система в понеделник сутринта.
	Силвия дела Моника беше единствената жена-следовател по случая. Пристигането на това послание промени живота й. То я изпълни с ужас. Тя веднага се отказа от случая. Назначени й бяха двама охранители, които оставаха до нея дори по време на работа, от страх, че убиецът може да се окаже някой от хората, които имаха достъп до офиса й в съдебната палата. Това беше краят на работата й по случая.
	Съдържанието на писмото, препечатано във вестниците, предизвика буря от спекулации, защото убиецът беше сбъркал италианската дума „република“, вписвайки едно „б“, вместо две. Дали това беше просто правописна грешка на неграмотен човек или показваше, че Чудовището е чужденец? Сред романските езици в Европа единствено в италианския думата „република“ се пишеше с две „б“.
	За пръв път Чудовището се беше опитало да скрие двете тела. В комбинация с изпратеното писмо това щеше да предизвика трескави опити за откриването на жертвите, ако труповете случайно не бяха открити по-рано. Така се появиха спекулации за причината Чудовището да промени своя модус операнди — това беше внимателно подготвен план за унижаване на полицията.
	Който за малко да успее.


	Глава 22

	След убийствата на сечището Скопети кметовете на Флоренция и околните градове стартираха кампания за предпазване. Макар младите хора във Флоренция да бяха травматизирани до такава степен, че дори не помисляха за паркиране извън града след залез слънце, все още имаше милиони чужденци, които всяка година пристигаха с каравани в Тоскана, без никаква представа за рисковете. Из районите, където хората най-често къмпингуваха, бяха поставени знаци на различни езици, които предупреждаваха за опасността от оставането в тях в периода между залез и зазоряване. Но споменаването на серийния убиец винаги беше внимателно избягвано, за да не уплаши съвсем туристите.
	Община Флоренция разпечата хиляди постери, проектирани от прочутия художник Марио Ловержине, който нарисува едно втренчено око, заобиколено от листа. „_Occhio ragazzil_ Внимание, деца! Опасност! _Jeunes gens, danger! Atencion chicosy chicas! Pericolo di aggressione!_ Опасност от насилие!“, пишеше на плакатите. Бяха отпечатани десетки хиляди картички със същия дизайн и бяха разпратени по пазарите, гарите, къмпингите, хотелите и обществения транспорт. Кампанията беше подсилена от телевизионни спотове.
	Въпреки усърдието си, следователите от SAM успяха да открият малко нови следи и улики на сечището Скопети. Натискът върху тях беше огромен. В своя роман „Ханибал“ Томас Харис описа някои от похватите, които SAM използваха, за да заловят Чудовището. „В някои от закътаните места, посещавани от любовници, имаше повече полиция, отколкото влюбени, които седяха по двойки в колите си. Полицията не разполагаше с достатъчно жени на служба. В големите жеги мъжете бяха принудени да носят перуки и много мустаци бяха пожертвани в името на службата“.
	По-рано идеята за обявяване на награда беше отхвърлена, но сега прокурорът Виня я прие с отворени обятия, защото беше убеден, че Чудовището е пазен от закона за мълчанието — омерта, който можеше да бъде нарушен само срещу голяма сума пари. Идеята предизвика полемики. Наградите и откупите така и не станаха част от италианската култура, бяха познати единствено от американските уестърни. Мнозина се страхуваха, че обявяването на награда може да доведе до лов на вещици или да привлече в града разни ненормални ловци на глави. Споровете се изостриха до такава степен, че накрая се наложи намесата на министър-председателя на Италия, който определи награда от половин милиард лири — крупна сума за онова време.
	Наградата беше обявена, но никой не се появи, за да предложи информация.
	SAM продължаваха да бъдат засипвани от анонимни обвинения и празни слухове, които трябваше да бъдат проверени, колкото и невероятно да звучаха. Сред тях беше и едно писмо, което полицията получи на 11 септември 1985 година. В него се предлагаше „полицията да разпита нашия съгражданин Пиетро Пачани, роден във Викио“. Писмото продължаваше: „Според мнозина тази личност е лежала в затвора заради убийството на собствената си годеница. Той има безброй умения: умен мъж е, смел, фермер с едро, тромаво тяло, но бърз ум. Държи цялото си семейство за заложници, жена му е глупачка, дъщерите никога не са пускани навън, нямат никакви приятели“.
	Следователите провериха информацията. Не беше вярно, че Пачани е убил годеницата си, но през 1951 година беше убил човека, когото хванал да съблазнява годеницата му в една паркирана кола, и после лежал дълги години в затвора. Пачани живееше в Меркатале, на пет-шест километра от сечището Скопети. Полицията проведе рутинно претърсване на къщата му, но не откри нищо.
	Въпреки това името на стария фермер остана в списъка.
	Няколко седмици по-късно се разнесе слух, този път от Перуджа, на сто и петдесет километра от Флоренция. Един млад лекар, Франческо Нардучи, издънка на една от най-богатите фамилии в града, очевидно се беше самоубил, удавяйки се в езерото Тразимено. Клюкарите веднага започнаха да приказват, че Нардучи е бил Чудовището и, измъчван от угризения, е сложил край на живота си. Едно бързо разследване показа, че в това няма грам истина и следователите прибраха папката с документите по случая редом с останалите фалшиви сигнали.
	Междувременно през 1985 година, поставено под непрекъснат натиск за резултати, следствието започна да се разпада. Различията между главния прокурор Пиеро Луиджи Виня и разследващия магистрат Марио Ротела се задълбочиха.
	Разногласията се фокусираха върху разследването на Сардинската следа. Ротела беше убеден, че пистолетът, използван при клановите убийства от 1968 година, никога не е напускал сардинците и че един от тях е станал Чудовището. Негов основен заподозрян беше Салваторе Винчи и с помощта на карабинерите той постепенно събираше улики срещу него. Виня, от друга страна, предчувстваше, че Сардинската следа няма да доведе до никъде. Той искаше да захвърли всичко и да започне разследването отначало. _Polizia_, полицията, подкрепяше Виня.
	Специалната част, известна като SAM, беше съставена от полицаи и карабинери, от които се очакваше да работят заедно. Проблемът беше, че карабинерите и полицията рядко се разбираха и често заставаха едни срещу други. _Polizia di State_ беше цивилна организация, а карабинерите бяха част от армията; и двете организации се грижеха за спазването на законите. При извършването на някое по-значително престъпление, като убийство, често двете агенции се втурваха към местопрестъплението и всяка се опитваше да го обсеби. Разказваше се една история, която може да не е истинска, за някакъв банков обир, при който карабинерите и полицаите заедно преследвали и заловили избягалите обирджии. Тогава се скарали пред престъпниците за това кой да обере славата. Най-накрая всичко се уредило след като разделили плячката: полицията получила крадците, а карабинерите взели колата, откраднатите пари и оръжията.
	Разногласията между Виня и Ротела, които ставаха все по-дълбоки, години наред се пазеха в дълбока тайна. За пред останалите Сардинската следа си оставаше основната линия на разследване, но критиките срещу нея и срещу съдия Марио Ротела нарастваха.
	През 1985 година Ротела затвори за кратко Стефано Меле по скалъпени обвинения в последен опит да го накара да говори. Постъпката му доведе до вълна от оплаквания, че Ротела без нужда тормози съсипания старец, чиито бръщолевения и без това вече бяха причинили неописуеми вреди на разследването и на хората, които беше обвинил. Ротела се оказа изолиран и под непрекъснатите нападки от пресата. Най-големият вестник в Сардиния, „Юнионе Сарда“, го нападна яростно. „Случва се така — написа вестникът, — че всеки път, когато разследването на Чудовището от Флоренция попадне в задънена улица, те винаги захапват така наречената Сардинска следа“. Асоциациите на жителите на Тоскана от сардински произход също подхванаха темата за расизма и върху следователите от всички страни се посипаха гневни коментари. Увъртанията и високомерното отношение на Ротела само влошиха нещата още повече.
	Но Ротела, който като разследващ магистрат по случая разполагаше със значителна власт, не се отказа. Въпреки критиките, арестът и разпитът на Стефано Меле разкриха една от основните мистерии в случая: защо Стефано беше прикривал Салваторе Винчи толкова дълго време, дори с цената на влизане в затвора за четиринайсет години. Защо Меле беше приел да бъде натопен за убийството на Барбара Лочи и Антонио Ло Бианко, когато престъплението е било замислено, организирано и изпълнено от Салваторе? Защо по време на процеса беше замълчал, когато Салваторе имаше наглостта да се появи на свидетелската скамейка, носейки на ръката си годежния пръстен на съпругата му? Защо, след като излежа четиринайсет години в затвора, Меле отказа да признае пред следователите, че Салваторе е бил един от съучастниците му?
	Меле най-накрая се пречупи и призна, че е направил всичко това от срам. Той беше участвал в секс-оргиите на Салваторе Винчи и сексът с мъже му беше харесал, особено секса със самия Салваторе. Това беше ужасната тайна, с която Салваторе го беше държал в подчинение почти двайсет години, принуждавайки го да мълчи. Така през 1968 година Винчи беше успял да го накара да си затвори устата само с един твърд поглед. Беше заплашил да го разобличи като хомосексуалист.

	* * *

	Двойното убийство на френските туристи на сечището Скопети беше последното известно престъпление на Чудовището от Флоренция. Макар че мина известно време, преди флорентинци да го осъзнаят, но на поредицата от убийства, които ги бяха тероризирали толкова дълго, най-после беше сложен край.
	Но разследването тъкмо тогава започваше. С времето самото то щеше да се превърне в чудовище, унищожавайки всичко по пътя си, поглъщайки всички невинни души, чиито животи щеше да съсипе.
	Хиляда деветстотин осемдесет и пета беше едва началото.


	Глава 23

	В края на 1985 година съдия Марио Ротела вече беше твърдо убеден, че Салваторе Винчи е Чудовището от Флоренция. Докато преглеждаше досието му, той се ядосваше все повече на многобройните пропуснати възможности да го пипне. Например когато къщата на Винчи беше претърсена веднага след убийствата във Викио през 1984 година, в спалнята му беше намерена дамска сламена чанта, в която откриха покрит с барут и кръв парцал. Трийсет и осем кървави петна. Ротела прегледа докладите и установи, че парцалът никога не е бил изследван. Вбесен, той го използва като пример за некомпетентността на следователите. Прокурорът, който отговаряше за това доказателство, се опита да обясни: никой не би повярвал, че човек, който знае, че е в списъка на заподозрените, би оставил в стаята си толкова очевадна улика.
	Ротела изиска изследване на парцала. Лабораторията, в която го изпратиха, не можа да установи дали кръвта е от една или от две кръвни групи, а експертите не успяха да сравнят кръвта от парцала с кръвта на двете жертви от 1984 година, защото, направо невероятно, следователите не бяха запазили никакви кръвни проби от тях. Парцалът беше изпратен във Великобритания за допълнителен анализ, но от там го върнаха с обяснението, че не могат да извлекат нищо от него, защото с времето кръвта е избледняла. (Днешните ДНК-тестове биха могли да извлекат информация от парцала, но на този етап не са известни планове това да бъде направено.)
	Ротела имаше и друга причина да е ядосан. Повече от година карабинерите следяха плътно Салваторе Винчи, особено през уикендите. Знаейки, че е следен, понякога Салваторе се развличаше, като използваше най-различни трикове, за да се измъкне от преследвачите си. И точно през уикенда, когато беше извършено двойното убийство на сечището Скопети, карабинерите неочаквано бяха свалили наблюдението. Винчи изведнъж се беше оказал свободен да ходи където поиска, ненаблюдаван. Ротела смяташе, че ако наблюдението не беше свалено, убийствата въобще нямаше да бъдат извършени.
	В края на 1985 година Ротела връчи на Салваторе Винчи _awiso di garanzia_, известие, че той е официалният заподозрян за извършването на шестнайсет убийства — от 1968 до 1985 година.
	Междувременно на главния прокурор Пиеро Луиджи Виня му дотегнаха досадния, методичен Ротела и манията му по Сардинската следа. Виня и полицията искаха да започнат отново, на чисто, и само чакаха Ротела да направи грешна стъпка.
	На 11 юни 1986 година Марио Ротела нареди да задържат Салваторе. За голяма изненада на всички той го арестува за убийството на съпругата му Барбарина на 14 януари 1961 година във Вилачидро. Стратегията на Ротела беше да възбуди дело по случай, който изглеждаше по-лесен за доказване, а след това да повдигне и обвинението, че Салваторе е Чудовището от Флоренция.
	В продължение на две години, докато Салваторе Винчи беше в затвора, Ротела методично подготвяше делото за убийството на седемнайсетгодишната му съпруга. Чудовището повече не се прояви, което допълнително убеди Ротела, че е задържал правилния човек.
	Процесът на Салваторе Винчи за убийството на съпругата му започна на 12 април 1988 година в Каляри, столицата на Сардиния. Специ го отразяваше за „Ла Национе“.
	Поведението на Винчи на подсъдимата скамейка беше поразително. Той стоеше изправен през цялото време, стиснал здраво пръчките на клетката, в която беше затворен, и отговаряше на въпросите на съдиите с вежлив, писклив глас, почти фалцет. През почивките разговаряше със Специ и останалите журналисти на теми като сексуалната свобода и ролята на хабеас корпус* в процеса.
	[* Хабеас корпус (лат.) — нареждането затворник да бъде изправен пред съда, особено за да се установи дали е бил правилно задържан. — Б.пр.]
	Синът му Антонио, който тогава беше на двайсет и седем години, беше доведен в съдебната зала, за да свидетелства срещу баща си. Той излежаваше присъда за друго престъпление и пристигна с белезници на ръцете, а здравата му, изключително стегната фигура направи впечатление на всички. Младежът седеше вдясно от съдиите, срещу баща си и през цялото време не свали очилата с тъмни стъкла, които скриваха очите му. Устните му бяха плътно стиснати, а ноздрите разширени от омраза. Въпреки тъмните очила си личеше, че той не сваля поглед от баща си. През цялото време баща му остана неподвижен, с безизразно, загадъчно изражение на лицето. Двамата останаха така в продължение на часове и цялата зала се изпълни с напрежение от мълчаливия им контакт.
	Антонио Винчи отказа да говори. Просто гледаше. По-късно каза на Специ, че ако в затворническия микробус между него и баща му не са стояли карабинери, „щях да го удуша.“
	Процесът завърши катастрофално. Салваторе Винчи неочаквано беше оправдан. Престъплението беше извършено преди твърде много време, част от свидетелите бяха починали, други бяха забравили, доказателства бяха изчезнали и всъщност много малко можеше да бъде доказано.
	Винчи излезе от съдебната зала свободен. Спря се на стъпалата, за да говори пред пресата.
	— Това беше много задоволително решение — произнесе спокойно той и си тръгна. Отиде в планините, за да посети родното си място Вилачидро — и след това, като истински сардински бандит от едно време, изчезна завинаги.
	Оправдаването на Салваторе Винчи предизвика буря от оплаквания срещу Ротела. Това беше грешката, която Виня и неговите прокурори очакваха от толкова време и те нападнаха като акули, тихо, без много шум и публичност.
	През следващите няколко години между Виня и Ротела, полиция и карабинери, се водеше тиха война, която така и не стана достояние на медиите.
	След оправдаването на Винчи, Виня и полицията тръгнаха по свой път, изцяло пренебрегвайки Ротела. Те решиха да захвърлят всичко и да започнат разследването на Чудовището отначало. Междувременно Ротела и карабинерите продължиха разследването на Сардинската следа. Постепенно двете следствия станаха несъвместими, дори се изключваха взаимно.
	В края на краищата едното от тях трябваше да бъде прекратено.


	Глава 24

	Начело на _Squadra Anti-Mostro_ застана нов полицейски инспектор на име Руджеро Перуджини. Няколко години по-късно Томас Харис щеше да създаде литературен портрет на Перуджини в романа си „Ханибал“, представяйки го с измисленото име Риналдо Паци. Докато правеше проучвания за книгата, Харис гостуваше в дома на главен инспектор Перуджини във Флоренция. (Разказваха, че Перуджини въобще не останал доволен от начина, по който Харис се отплатил за гостоприемството му — да изкорми и обеси неговото второ аз с главата надолу от _палацо_ Векио.) Истинският инспектор имаше много по-достолепна фигура от своя вечно потен и угрижен двойник от филмовата версия, изигран от Джанкарло Джанини. Истинският Перуджини говореше с римски акцент, но с поведението и облеклото си, с начина, по който държеше бриаровата си лула, той приличаше повече на англичанин, отколкото на италианец.
	Когато главен инспектор Перуджини застана начело на SAM, двамата с Виня започнаха случая на чисто. Перуджини тръгна с предположението, че преди Чудовището да започне да убива, пистолетът и куршумите по някакъв начин са напуснали групата сардинци. Разследването на Сардинската следа не доведе до никъде и той повече не се заинтересува от нея. Освен това гледаше скептично на уликите, събрани от местопрестъпленията — и може би беше прав. Огледът им беше, меко казано, некомпетентен. Едва последната сцена на престъпление беше оградена и запечатана от полицията. В останалите случаи хората идваха и си отиваха, вземаха гилзи, правеха снимки, пушеха и хвърляха угарките на земята, тъпчеха тревата и ръсеха навсякъде коса и влакна. Голяма част от събраните улики — а те бяха малко, — така и не бяха анализирани както трябва, а други, като парчето плат например, бяха изгубени или оставени да изгният. Следователите не бяха запазили образци от косите, дрехите или кръвта на жертвите, за да направят сравнения с взетите от заподозрените проби.
	Вместо да се зарови отново в събраните улики или да прочете хилядите страници стенограми от разпитите, Перуджини се изкуши от идеята да разреши случая по съвременен начин — с компютри. Той обожаваше научните методи, използвани от ФБР за залавянето на серийни убийци. Накрая избърса праха от компютъра IBM, даден им от министерството на вътрешните работи, и го пусна.
	Прегледа имената на всички мъже от областта на възраст между трийсет и шейсет години, които някога са били арестувани и зададе команда на компютъра да му изкара онези, които са били осъждани за сексуални престъпления. След това сравни времето, което са прекарали в затвора, с датите на убийствата, отделяйки онези, които са били зад решетките, когато Чудовището е убивало, от останалите, които са били на свобода. Съкрати списъка от хиляди до няколко десетки души. И там, сред тази възвишена компания, откри името на Пиетро Пачани — селянинът, който беше споменат в анонимното писмо след последното убийство на Чудовището.
	След това Перуджини направи още едно търсене в компютъра, за да провери колко от тези заподозрени са живели около районите, където Чудовището е нанасяло своите удари. Името на Пачани отново изникна, след като Перуджини щедро разшири дефиницията „във или около“ така, че да обхване Флоренция и по-голямата част от сателитните градчета.
	Появата на името на Пачани и във второто търсене подкрепи анонимното съобщение, което беше пристигнало на 11 септември 1985 година, подканяйки полицията „да разпита нашия съгражданин Пиетро Пачани, роден във Викио“. Така най-напредничавата система за криминални разследвания, компютърът, се свърза с най-древната система, анонимното писмо — и двете сочеха към един и същи човек: Пиетро Пачани.
	Той се превърна в любимия заподозрян на Перуджини. Оставаше само да събере доказателства срещу него.
	Инспекторът заповяда претърсването на дома на Пачани и откри нещо, което според него бе уличаващо доказателство — репродукция на „Пролет“ на Ботичели, прочутата картина, закачена в галерия „Уфици“, в която е изобразена и езическа нимфа, от чиито уста се сипят цветя. Картината напомни на Перуджини за златната верижка в устата една от първите жертви на Чудовището. Откритието толкова го впечатли, че той го използва за корица на своята книга за случая, която издаде след години — само че от устата на нимфата на Ботичели се лееше кръв вместо цветя. За подсилване на тълкуванието си Перуджини отбеляза също и плаката от порнографско списание, който беше закачен на стената в кухнята, обграден от снимки на Дева Мария и различни светци — на него гола до кръста жена бе захапала предизвикателно едно цвете.
	Веднага след последното двойно убийство на Чудовището Пиетро Пачани беше вкаран в затвора по обвинение, че е изнасилвал дъщерите си. Това, според Перуджини, беше още една важна улика. Тя обясняваше защо през последните три години не бяха извършвани никакви убийства.
	Но вниманието на инспектора беше привлечено най-вече от убийството през 1951 година. То беше извършено край Викио, родния град на Пачани, където Чудовището беше ударило два пъти. На пръв поглед убийството носеше неговия почерк: двама млади правят любов в колата си в гората Тасиная, когато са нападнати от убиеца, дебнещ от близките храсти. Тя е била едва на шестнайсет, красавицата на града и приятелка на Пачани. Любовникът й бил пътуващ търговец, който обикалял от град на град да продава шевни машини.
	Но погледнато отблизо престъплението беше съвсем различно — кърваво, яростно и спонтанно. Пачани беше разбил главата на мъжа с камък, преди да го намушка с ножа. След това блъснал приятелката си на тревата и я изнасилил до мъртвото тяло на съперника си. Накрая метнал на рамо трупа на търговеца с намерението да го отнесе до близкото езеро. Но някъде по средата на полето се отказал и го хвърлил на земята. Криминалистите биха нарекли престъплението „неорганизирано“, противно на добре организираните убийства на Чудовището. Всъщност то беше толкова неорганизирано, че Пачани беше набързо заловен и осъден.
	Убийството в гората Тасиная имаше древен привкус, престъпление от страст от някаква друга епоха. То може би е последната история за любов и убийство, обезсмъртена по традиционния тоскански начин. По онова време в Тоскана бил останал само един човек, който да практикува древната професия на _cantastorie_, или „певците на легенди“, един вид странстващи менестрели, които превръщат различните истории в песни. Алдо Феци обикалял из Тоскана облечен с яркочервено яке дори през августовските жеги, прескачал от град на град, от панаир на панаир, и пеел предания в рими, като едновременно с това показвал рисунки, илюстриращи действието. Феци композирал и много свои песни въз основа на различните истории, които бил събрал по време на пътуванията си; някои били весели, колоритни и нецензурни, докато други били трагични истории за ревност и убийство, отчаяна любов и кървави вендети.
	Феци съчинил песен и за убийството в гората Тасиная, която пеел из северна Тоскана:

	_Сега ще ви изпея таз трагична песен._
	_В градчето Викио наблизо до Мугело_,
	_В имението Патерно във фермата Ячиа_,
	_Живял един млад мъж, жесток и груб_.
	_Послушайте нататък и сълзи в очите ви ще бликнат_.
	_Зовяли го Пиеро Пачани, на двадесет и шест години бил_,
	_О, чуйте таз история, която в песен аз ще ви разкажа_,
	_И от която кръвта във вените ви ще замръзне…_

	Перуджини смяташе за решаващо доказателство това, че Пачани, който наблюдавал двамата любовници от храстите, по-късно казал на следователите, че побеснял от гняв, щом видял как приятелката му оголва лявата си гръд пред съблазнителя; в този момент се хвърлил към тях. Това напомняше на Перуджини за лявата гръд, която беше изрязана при последните две жертви. Разголването на приятелката му, твърдеше той, е събитието, което отпушило жаждата за убийства на Пачани; тя се спотаила някъде в подсъзнанието му, само за да изригне отново години по-късно при подобни обстоятелства — когато забележи млади хора, които правят любов в кола.
	Мнозина посочваха, че човек-десничар по-вероятно би се насочил към лявата гърда — а Чудовището се смяташе за такъв. Но това обяснение беше твърде елементарно за вкуса на Перуджини. Той пренебрегна първоначалните възстановки на престъпленията на Чудовището, които до голяма степен противоречаха на предположението, че Пачани е убиецът. И наистина, нямаше да е лесно да се свърже дебелият, нисък, алкохолизиран, набит стар селяк, който едва достигаше височина от метър и шейсет, с местопрестъплението в Джоголи, където убиецът се беше прицелил през процепа на прозореца, намиращ се на метър и осемдесет над земята. Още по-трудно беше да се постави този изкуфял селяндур на мястото на последното престъпление, в сечището Скопени, където убиецът беше надбягал двайсет и петгодишен младеж, който беше шампион сред аматьорите в сто метра гладко бягане. По това време Пачани беше на шейсет години, беше преживял сърдечен пристъп, пулмонален емфизем, и освен всичко останало, страдаше от хронична инфекция на ухото, спондилартроза, хипертензия, диабет и полипи по гърлото и бъбреците.
	Останалите „уличаващи“ доказателства, които Перуджини и екипът му откриха в къщата на Пачани, включваха патрон за ловна пушка, две гилзи от снаряди (едната от които беше използвана вместо ваза за цветя), снимка на Пачани като млад, позиращ с пистолет в ръка, пет ножа, пощенска картичка от Каленцано, дневник, на чиято първа страница имаше грубо надраскана карта на път, който не можеше да бъде идентифициран, и купчина порнографски списания. Освен това той разпита няколко свидетели, които разказаха, че Пачани бил буен човек, бракониер, който на градските празненства не можел да си държи ръцете в джобовете и опипвал всички жени.
	Но перлата в короната на уликите, открити в къщата на Пачани, беше една смущаваща картина. На нея беше нарисуван голям прозрачен куб, в който се намираше кентавър. Вместо глава, човешката половина на кентавъра беше увенчана с череп, и в дясната си ръка той държеше меч. Животинската част беше на бик, чиито рога образуваха лира. Това странно същество имаше едновременно мъжки и женски полови органи и огромни клоунски крака. То беше заобиколено от мумии, които приличаха на полицаи, а една от тях беше направила вулгарен жест. В ъгъла се беше намотала съскаща змия, която носеше шапка. А пред всичко това, най-показателни бяха седем малки кръста, забити в земята, заобиколени от цветя.
	Седем кръста. Седемте престъпления на Чудовището.
	Картината беше подписана „Пачани Пиетро“ и в заглавието й имаше правописна грешка: „Фантастичен сън“. Главен инспектор Перуджини предаде картината на един експерт по психологически изследвания. Заключението му беше: картината „съответства на личността на тъй нареченото Чудовище“.
	През 1989 година Перуджини все повече стесняваше кръга около Пачани. Но преди да успее да му лепне етикет „Чудовището“, главният инспектор трябваше да обясни как пистолетът, използван при клановото убийство през 1968 година, се беше озовал в ръцете на Пачани. Той се справи с проблема по възможно най-простия начин: обвини Пачани в извършването и на това престъпление.
	Съдия Марио Ротела, разследващият магистрат, наблюдаваше смаяно разследването на Перуджини, приемайки го като опит да изфабрикува чудовище от нищото, използвайки като отправна точка бруталната личност на Пиетро Пачани. Но опитът да го обвинят в извършването на двойното убийство през 1968 година, без да разполагат с доказателства, му дойде в повече. Това беше директна намеса в разследването на Сардинската следа. И като разследващ магистрат Ротела отказа да го одобри.
	За разследването на Пачани инспектор Перуджини разполагаше с подкрепата на двама могъщи поддръжници: прокурорът Виня и полицията. Карабинерите поддържаха Ротела.
	Борбата между Виня и Ротела, полиция и карабинери, най-накрая достигна своята кулминация. Виня водеше обвинението. Той твърдеше, че Сардинската следа е просто безплоден резултат от разследването на бръщолевенето на Стефано Меле и в продължение на години беше отвличала вниманието от главния проблем. Ротела и карабинерите трябваше да защитават разследването на Сардинската следа, но се оказаха в позицията на губещи. Бяха оставили главния си заподозрян Салваторе Винчи да им се изплъзне, след като получи оправдателна присъда в Сардиния. Ротела, със своето снизходително, надуто отношение и липсата на харизма, беше изключително непопулярен в пресата и обществото. Виня, от друга страна, се приемаше като герой. А на всичкото отгоре го имаше и Пачани — бруталния убиец, изнасилвана на дъщерите си, насилника на жена си, алкохолика, мъжът, който беше принудил семейството си да яде кучешка храна — същински звяр. За много флорентинци, дори да не беше истинското Чудовище, той в много аспекти се доближаваше до него.
	Виня спечели. Полковникът от карабинерите, който ръководеше разследването на Чудовището, бе прехвърлен от Флоренция на друга позиция, а Ротела получи заповед да прекрати работата си по случая, да подготви заключителен доклад и да се оттегли. Според инструкциите докладът трябваше да изчисти сардинците от всякакви подозрения за участието им в убийствата, извършени от Чудовището.
	Карабинерите се разгневиха от този обрат. Те официално се оттеглиха от разследването.
	— Ако един ден — довери полковникът им на Специ — Чудовището се приближи до казармите ни с пистолет в ръка и парче месо, отрязано от жертвата му, нашата реакция ще бъде: „Иди в полицията, историята ти не ни интересува“.
	Ротела подготви заключителния си доклад. Това беше един много любопитен документ. В повече от сто страници ясно, логично изложение той описваше развитието на разследването на сардинците. Описваше в детайли клановото убийство пред 1968 година, как е било извършено и кой е участвал в него. Проследяваше се възможният маршрут на беретата двайсет и втори калибър от Холандия през Сардиния до Тоскана, в ръцете на Салваторе Винчи. Изграждаше убедителен казус, че сардинците, които са участвали в убийствата през 1968 година, са знаели кой е отнесъл пистолета в дома си и съответно са били наясно за самоличността на Чудовището. И че тази личност е Салваторе Винчи.
	А след това на последната страница изведнъж пишеше: „P.Q.M.* разследването се прекратява.“ Той оттегляше всички обвинения срещу сардинците и официално ги освобождаваше от всякакви връзки с убийствата на Чудовището от Флоренция и с клановото убийство от 1968 година. Марио Ротела се отказа от случая и беше прехвърлен в Рим.
	[* P.Q.M (per questi motivi — ит.) — по тези причини. — Б.пр.]
	— Нямах друг изход — каза Ротела на Специ в интервю. — Този край донесе много горчивина на мен и на мнозина други.
	Тогава — както и днес — беше ясно, че Ротела и карабинерите, независимо от множеството им грешки, всъщност бяха избрали правилния път. Най-вероятно Чудовището от Флоренция наистина беше член на сардинския клан.
	Официалното закриване на Сардинската следа означаваше, че разследването на Чудовището щеше да продължи в единствената правилна посока.


	Глава 25

	Карабинерите изтеглиха своите хора от SAM и специалният отряд беше реорганизиран изцяло от полицаи под командването на главен инспектор Перуджини. Пачани остана единственият заподозрян и те ожесточено го преследваха. Главният инспектор беше убеден, че краят на играта е близо и бе решен да я доведе до край.
	Годината беше 1989 и Чудовището не беше убивало от четири години. Флорентинци започнаха да си мислят, че може би най-накрая полицията е заловила правилния човек.
	Перуджини прие да участва в популярно телевизионно шоу и стана звезда в мига, когато накрая погледна през тъмните си очила „Рей бан“ в камерата и заговори директно на Чудовището с твърд, но не лишен от съчувствие глас:
	— Ти не си толкова луд, колкото те изкарват хората. Твоите фантазии, твоите импулси управляваха ръката ти и ръководеха действията ти. Сигурен съм, че дори в този момент се опитваш да се бориш с тях. Искаме да знаеш, че сме готови да ти помогнем да ги преодолееш. Знам, че миналото те е научило да бъдеш подозрителен и да пазиш мълчание, но в този момент не те лъжа и никога няма да го направя, ако решиш да се освободиш от това Чудовище, което те тормози. — Той направи кратка пауза. — Знаеш как и къде да ме намериш. Аз ще те чакам.
	Речта, която милиони зрители приеха като напълно спонтанна, всъщност беше написана предварително от екип психолози. Перуджини я беше научил наизуст. Тя беше предназначена изключително за Пачани, за когото знаеха, че ще си бъде вкъщи и ще гледа предаването. В дните преди това полицията беше сложила подслушвателни устройства в къщата му с надеждата да запише някоя уличаваща реакция след внимателно обмислената реч на Перуджини.
	След края на предаването записите от къщата на Пачани бяха прибрани и старателно прослушани. Всъщност наистина имаше реакция. Когато Перуджини привърши речта си по телевизията, Пачани изригна в поток от ругатни на тоскански диалект, който беше толкова стар, толкова забравен, че би доставил истинска радост на всеки лингвист. След това проплака, отново на диалект:
	— По-добре да не споменават имена, защото аз съм просто един беден, невинен, нещастен човек!

	* * *

	Изминаха три години. Между 1989 и 1992 година разследването на Перуджини отбеляза слаб напредък. Той не можа да открие никакъв пистолет. Намереното в къщата и двора на Пачани беше достатъчно, за да удовлетвори фантазиите на следователите, но не стигаше, за да го арестуват за убийство.
	Когато го разпитваха, Пачани отговаряше много по-различно от хладнокръвните и самоуверени братя Винчи. Отричаше на висок глас всичко, лъжеше дори за незначителни неща, непрекъснато си противоречеше, избухваше в плач и хленчеше, че е невинен и несправедливо обвинен.
	Колкото повече Пачани лъжеше и викаше, толкова повече Перуджини се убеждаваше във вината му.
	Една сутрин в началото на деветдесетте Марио Специ, вече журналист на свободна практика, мина през полицейското управление и се отби при един стар приятел от времената му на криминален репортер, с надеждата да измъкне някаква интересна история. Беше подочул слухове, че преди години Перуджини и SAM са търсили помощта на ФБР. Резултатът бил таен профил на Чудовището, изготвен от прочутия отдел за поведенческа психология на серийните убийци в Куонтико. Но никой не го беше виждал — ако все още съществуваше.
	Приятелят на Специ излезе и се върна половин час по-късно с куп листи в ръка.
	— Нищо не съм ти давал — каза той, подавайки ги на Специ. — Дори не сме се виждали.
	Специ взе документите и отиде в лоджията на Пиаца Кавур. Поръча си бира и започна да чете. (Профилът беше преведен на италиански; аз трябваше да го преведа отново на английски, тъй като не можах да се сдобия с оригинала.)
	„Академия на ФБР, Куонтико, Вирджиния, 22135. Молба за съдействие от _Polizia di Stato Italiana_ относно разследването на ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ, FPC-GCM FBIHQ 00; FBIHQ. Подготвен беше следният изследователски анализ от специални агенти Джон Т. Дън младши, Джон Галиндо, Мери Ейлийн О’Тул, Фернандо М. Ривера, Ричард Робли и Франс В. Уогнър под ръководството на главен специален агент Роналд Уокър и членове на Националния център за анализ на бруталните престъпления (NCAVC).“
	Документът носеше дата 2 август 1989 година.
	„ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ/ наш файл 163А-2915“.
	„Моля да отбележите — гласеше предупредителният предговор на американските експерти, — че настоящият анализ е създаден въз основа на материалите, предадени от вас и не трябва да се приема като заместител на пълното щателно разследване, както и не трябва да се счита за окончателен или изчерпателен“.
	В анализа се споменаваше, че Чудовището не е единствено по рода си. Че този тип серийни убийци е познат на ФБР и те разполагат с база данни за него: самотен, сексуално импотентен мъж с патологична омраза към жените, който удовлетворява похотливите си копнежи чрез убийства. С характерния за правоохранителните органи сух стил, докладът на ФБР описваше възможните характеристики на Чудовището, обясняваше вероятните му мотиви и изказваше предположения как и защо убива, как избира жертвите си, какво прави с частите от тялото и дори включваше подробности като къде може да живее и дали или не притежава кола.
	Специ четеше с нарастващ интерес. Започна да разбира защо анализът е бил потулен: той описваше портрет на убиец, който нямаше нищо общо с Пиетро Пачани.
	В анализа се споменаваше, че Чудовището избира терена, а не жертвите, и че убива само на места, които познава много добре.
	Най-вероятно нападателят се скривал и наблюдавал жертвите, докато те не се впускали в някакъв вид сексуална активност. Тогава нанасял своя удар, възползвайки се от елемента на изненадата, скоростта и оръжието, което можело веднага да извади жертвата от строя. Точно този метод е характерен за нападатели, които се съмняват в способността си да контролират жертвата, които се чувстват недостатъчно подготвени да контактуват с „жива“ жертва или усещат, че са неспособни за директен контакт.
	Използвайки изненадата, нападателят стреля от упор, концентрира огъня първо върху мъжа, като по този начин неутрализира по-голямата опасност. Щом го отстрани, той се чувства по-уверен в нападението над жената. Множеството изстрели показват, че нападателят иска да види и двете жертви мъртви, преди да започне осакатяването на жената _post mortem_. Това е същинската му цел; мъжът представлява просто препятствие, което трябва да бъде премахнато.
	Според анализа на ФБР Чудовището е действал сам. Предполагаха, че има досие, но за някакво незначително престъпление, като палеж или дребна кражба. Рисуваха го като не избухлива личност, която извършва агресивни нападения. Според тях не беше и изнасилван. „Нападателят е човек неопитен и несигурен в сексуалната сфера, който е имал ограничени сексуални контакти с жени“. Твърдеше се, че причината за загадъчното прекъсване на убийствата от 1974 до 1981 година е отсъствието на убиеца от Флоренция. „Най-вероятно нападателят е човек със средна интелигентност. Завършил е основно образование или еквивалента му в италианската образователна система. Има опит в работа, която изисква ръчен труд“.
	По-нататък докладът продължаваше: „По времето, когато са били извършвани престъпленията, нападателят е живял сам в работнически квартал. И е притежавал собствено превозно средство“.
	Но най-интересната част, дори и днес, си оставаше начинът, по който са извършени престъпленията, наричан от ФБР „почерк“. „Притежаването и ритуалът са от изключително значение за този тип нападатели. Това обяснява защо убитите жени са завличани на няколко метра от превозното средство, в което лежи партньорът им. Необходимостта да ги притежава, превърната в ритуал от нападателя, изразява яростта му, насочена към жените като цяло. Осакатяването на половите органи на жертвата представлява или сексуалната импотентност на нападателя, или презрението му към жените“.
	ФБР подчертаваше, че този тип серийни убийци често се опитва да контролира разследването посредством директен или неофициален контакт с полицията, представяйки се като информатор, изпращайки анонимни писма или контактувайки с пресата.
	Друга част от анализа на ФБР обсъждаше тъй наречените „сувенири“ — телесните части и може би дребни украшения или бижута — които Чудовището взема от жертвите. „Тези предмети се вземат като сувенири и помагат на нападателя да преживее събитието в своите фантазии след определен период от време. Те се съхраняват продължително време и когато вече не са му необходими, те често се появяват на местопрестъплението или на гроба на жертвата. В някои случаи — отбелязваше сухо докладът, — убиецът може да погълне телесните части на жертвата, за да завърши процеса на обсебване“.
	Един абзац беше посветен на писмото с частта от гърдата на жертвата, което бе изпратено на прокурор Силвия дела Моника. „Писмото може би показва, че нападателят се опитва да се подиграе на полицията, предполага, че гласността и вниманието към случая са важни за него и подсказва за нарастващото му усещане за сигурност“.
	А що се отнасяше до пистолета, използван от Чудовището, ФБР пишеше, че „за него, може би, пистолетът е фетиш“. Използването на едно и също оръжие и кутии с патрони беше част от ритуалната природа на убийството и най-вероятно включваше специфично облекло и други аксесоари, използвани само при убийствата, които през останалото време се държат скрити някъде. „Общото поведение на нападателя на местопрестъплението, включително използването на определени аксесоари и инструменти предполага, че ритуалната същност на поредицата нападения е толкова важна за него, че той трябва да ги извършва по един и същи начин, докато не постигне удовлетворение“.
	Това въобще не звучеше като нещо, извършено от Пачани, затова анализът на ФБР бе потулен и забравен.
	През трите години от 1989 до 1992 Перуджини и неговите следователи се ядосваха все повече, че не могат да съберат достатъчно доказателства, за да обвинят Пачани. Най-накрая решиха да организират мащабно дванайсетдневно претърсване на дома и имота на селянина.
	През април 1992 година Перуджини и хората му започнаха най-продължителното и най-напреднало в технологично отношение претърсване на имот в историята на Италия. От 9:50 сутринта на 27 април до обяд на 8 май 1992 година добре въоръжен отряд от елитни следователи обърна с главата надолу колибата и градината на Пачани: те прегледаха стените сантиметър по сантиметър, проверяваха за кухини под дворните плочи, огледаха всяка възможна кухина или дупка, претърсиха всеки килер, преобърнаха мебелите, леглата, столовете, диваните, гардеробите и бюрата, провериха под всяка една керемида, изкопаха с багер почти еднометров пласт пръст от градината и преслушаха с ултразвук всеки квадратен милиметър от земята, заобикаляща къщата.
	Пожарникари провериха терена със специалните си уреди. Представители на частни фирми осигуриха метални детектори и високочувствително оборудване. Технически оператори направиха снимки на всички претърсени места. На мястото присъстваше и лекар, който да следи здравословното състояние на Пачани, защото се притесняваха, че раздразнителният селянин може да получи сърдечен пристъп по време на обиска. Доведоха и експерт по „диагностична архитектура“, който да определи къде в солидната на външен вид стена може да има скрита ниша или кухина.
	В 17:56 часа на 29 април, когато изтощената полиция вече беше решила да прекрати претърсването „заради вероятността от проливни дъждове“, внезапно бе направено едно откритие. Руджеро Перуджини щеше по-късно да опише този триумфален миг в своята книга „Един обикновен човек“ (книгата, на чиято корица нимфата на Ботичели повръща кръв). „В късния следобед зърнах светлинка, един почти неуловим проблясък в земята“, пише главният инспектор.
	Оказва се, че това е патрон „Уинчестър“ серия „Н“, напълно окислен. Тъй като не е бил изстрелван, не притежаваше характерния белег на гилзата, но имаше следи, които показваха, че е бил зареждан в оръжие. Патронът беше анализиран от балистичните експерти, които стигнаха до извода, че „не е невъзможно“ да е бил зареждан в оръжието на Чудовището. Не можаха да докажат повече от това.
	Но то бе достатъчно. Пачани беше арестуван на 16 януари 1993 година и обвинен, че е Чудовището от Флоренция.


	Глава 26

	Процесът срещу Пиетро Пачани започна на 14 април 1994 година. Съдебната зала беше пълна с народ; бяха разделени на такива, които го смятаха за виновен и други, поддържащи невинността му. Наоколо се разхождаха момичета, облекли тениски с надпис на английски „Аз ♥ Пачани“. Присъстваха неизменните фотографи, оператори и журналисти, сред които, придружаван от главен инспектор Руджеро Перуджини, се намираше и писателят Томас Харис.
	Процесът представляваше перфектен театър: ограничено време, закрита зала, рецитиране на темите, определени роли — обвинител, адвокати, съдии, обвиняем. Нямаше друг процес, който да разиграва по-голям театър от този на Пачани — мелодрама, достойна за Пучини.
	По време на заседанията фермерът се поклащаше напред-назад и хлипаше, а понякога се провикваше на древния си тоскански диалект „Аз съм сладко малко агънце!… Разпъват ме като Христос на кръста!“ Понякога се изправяше в цял ръст, измъкваше от джоба си малка икона на Светото сърце и я размахваше към лицата на съдиите, докато председателят на съда не му наредеше да седне на мястото си. Друг път скачаше гневно, с пламнало лице, пръскайки слюнка наоколо, проклинаше свидетеля или самото Чудовище, обръщаше се към Бог със събрани длани и очи, обърнати към небето, виейки „Нека вечно да гори в ада!“.
	След четвъртия ден на процеса Специ пусна първата си голяма статия. Основното доказателство срещу Пачани беше неговата странна картина — онази с кентавъра и седемте кръста, — която психолозите определиха като „съвместима“ с психопатичната личност на Чудовището. Истинската картина беше увита в плат, но Специ най-накрая успя да се сдобие с нейна снимка от офиса на прокурора. Отне му само няколко дни да открие истинския художник — петдесетгодишен чилиец на име Кристиян Оливарес, избягал в Европа по време на диктатурата на Пиночет. Оливарес се разгневи, когато научи, че картината му е била използвана като доказателство срещу сериен убиец.
	— В тази картина — обясни той на Специ, — исках да пресъздам гротескния ужас на диктатурата. Нелепо е да се гледа на нея като на творение на психопат. Все едно да кажат, че серията „Бедствията на войната“ на Гойя го определя като луд, като чудовище, което трябва да бъде заключено зад решетките.
	Специ се обади на Перуджини.
	— Утре — каза той на главния инспектор, — вестникът ми ще публикува статия, в която ще оповести, че картината, която приписвате на Пачани, не е нарисувана от него, а от един чилийски художник. Какво ще кажете по въпроса?
	Статията предизвика голямо объркване. Главният прокурор Виня се опита да я омаловажи:
	— Масмедиите преувеличават значението й — каза той. Друг прокурор, Паоло Канеса, се опита да намали щетите, обяснявайки, че „Пачани се подписал на картината и казал на няколко свои приятели, че тя показвала собствените му сънища“.
	Процесът се точи още шест месеца. Камерите се взираха от ъгъла на съдебната зала към Пачани и свидетелите, които се изправяха срещу него. Образите им се излъчваха на екран, който се намираше от лявата страна на съдийската маса, така че дори онези, които се намираха на най-отдалечените места, да могат да следят събитията. Всяка вечер телевизиите излъчваха върховите моменти от процеса, привличайки огромна публика. На вечеря всички се събираха пред телевизорите, за да гледат съдебната драма, по-интересна от която и да е сапунена опера.
	Кулминацията настъпи, когато на свидетелското място се изправиха дъщерите на Пачани. Цяла Тоскана седна пред телевизорите, за да гледа показанията им.
	Флорентинци никога нямаше да забравят лицата на двете дъщери (едната от които по-късно влезе в манастир), които плачеха, докато разказваха с мъчителни подробности как са били изнасилвани от баща си. Пред очите на всички се разкри един образ на провинциална Тоскана, който се различаваше твърде много от онзи, представен във филма „Под небето на Тоскана“. Показанията описваха семейство, в което жените понасяха обиди, тормоз, биваха пребивани с бастун и бяха подлагани на сексуално насилие.
	— Той не искаше дъщери — каза едната жена през плач. — Веднъж мама пометна и той знаеше, че е било момче. Каза ни: „Вие двете трябваше да умрете, а той да живее“. Имаше случай, в който ни накара да ядем месо от мармот, който беше убил заради кожата му. Биеше ни, когато не искахме да лягаме при него.
	Показанията им нямаха нищо общо с Чудовището от Флоренция. Когато въпросите най-после се насочиха в тази посока, двете дъщери не можеха да се сетят за нищичко — пистолет, кърваво петно, необмислена дума, изпусната от него по време на среднощните му пиянски изстъпления, — което да свърже баща им с двойните убийства на Чудовището от Флоренция.
	Прокурорите представиха оскъдните си доказателства. Сред тях присъстваха патронът и парцалът. На преден план излезе една пластмасова сапунерка, открита в къщата на Пачани. (Майката на една от жертвите каза, че синът й имал същата.) Фотография на нимфата на Ботичели беше поставена редом със снимка в близък план на жертвата със златната верижка в устата. Като доказателство беше представен и един немски скицник, също намерен в къщата на Пачани, защото роднини на двамата германци казаха, че те притежавали подобен. Пачани заяви, че го е намерил преди години в някакъв контейнер за отпадъци и бележките в него със сигурност бяха написани доста преди убийството. Прокурорите не спираха да твърдят, че хитрият селянин ги е добавил по-късно, за да отклони подозренията. (В статията си Специ посочи, че за Пачани би било по-лесно просто да хвърли уличаващия го скицник в камината.)
	Сред свидетелите бяха и старите дружки на Пачани от Каза дел Пополо, построеният от комунистите обществен клуб и зала за събрания на работниците от Сан Кашиано. Приятелите му бяха предимно недодялани типове, необразовани, съсипани от лошото вино и проститутките. Сред тях имаше един мъж на име Марио Вани, некадърник, бивш пощальон от Сан Кашиано, наричан от съгражданите си Семката — тоест онази част от ябълката, която не става за ядене и се изхвърля.
	В съдебната зала Вани беше объркан и ужасен. Вместо да отговори на първия въпрос („Каква е настоящата ви работа?“), той се впусна да обяснява с треперлив глас, че да, познава Пачани, но те били просто „другари по чашка“ и нищо повече. Изглежда, че за да избегне грешните отговори, пощальонът беше запаметил тази фраза, с която отговаряше на повечето въпроси, независимо дали използването й беше уместно или не.
	— _Eravamo compagni di merende_ — не спираше да повтаря той. — Ние сме просто другари по чашка.
	_Ние сме просто другари по чашка._ Така злощастният пощальон изрече фразата, която щеше да влезе в речника на италианския език. _Compagni di merende_, „другари по чашка“ днес е разговорен израз на италиански, който означава приятели, които се преструват, че правят нещо невинно, докато в действителност се занимават с някакви потайни, ужасни дела. Изразът стана толкова популярен, че дори има собствена страница в Уикипедия.
	— Ние сме другари по чашка — продължаваше да отговаря Вани на всеки въпрос, брадичката му трепереше, а кривогледите му очи оглеждаха обширната зала.
	Прокурорът се ядосваше все повече на Вани и непрекъснато повтаряната фраза. Вани се отказа от всичките си показания, дадени при предварителните разпити. Той отрече да е ловувал заедно с Пачани, отказа се от многобройните изявления, които беше направил и накрая се отрече от всичко, кълнейки се, че не знае нищо и възмущавайки се на висок глас, че двамата с Пачани не са нищо повече от другари по чашка. Председателят на съда най-накрая си изпусна нервите:
	— Синьор Вани, вие премълчавате много неща и ако продължавате така, накрая ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.
	Вани продължи да се оплаква:
	— Но ние бяхме просто другари по чашка! — Цялата зала избухна в смях, а съдията започна да удря с чукчето си по масата.
	Поведението му на свидетелското място предизвика подозрението на един полицай на име Микеле Джутари, който по-късно щеше да поеме разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини. За залавянето на Чудовището (тоест Пачани), Перуджини беше възнаграден с изключително завиден пост: беше изпратен в град Вашингтон, където стана офицер за свръзка между италианската полиция и американското ФБР.
	Джутари щеше да поведе разследването към нов, впечатляващ етап. Но за сега той просто изчакваше встрани, наблюдаваше и слушаше, и развиваше своя собствена теория за престъпленията.
	В процеса настъпи онзи момент, който италианците наричат „закопаване“ — мигът, в който пред съда се изправя ключов свидетел, който подпечатва съдбата на обвиняемия. Свидетелят в процеса срещу Пачани се наричаше Лоренцо Нези, кльощав подмазвач, със зализана назад коса и слънчеви очила „Рей Бан“, разкопчана риза и златни верижки, които се поклащаха върху косматите му гърди, сладкодумец и донякъде любимец на жените. Дали защото обичаше да е център на вниманието, или от желание да се появи на първите страници в пресата, Нези щеше да се превърне в истински сериен свидетел, появявайки се тогава, когато най-силно се нуждаеха от него, внезапно припомняйки си забравени от години събития. Това беше дебютната му поява; щяха да последват още много.
	При първите си показания под клетва Нези заяви, че Пачани му се хвалел как през нощта ходел на лов с пистолет, за да стреля по фазаните, които спят по дърветата. Това беше прието като поредната улика срещу Пачани, защото доказваше, че селянинът, който отричаше да има пистолет, всъщност е притежавал такъв — и без съмнение ставаше въпрос за „онзи“ пистолет.
	Двайсет дни по-късно Нези внезапно си спомни още нещо.
	В неделя вечерта на 8 септември 1985 година, когато се предполагаше, че са убити двамата френски туристи, Нези се връщал от пътуване и бил принуден да направи отклонение покрай сечището Скопети, защото магистралата Флоренция-Сиена била блокирана от ремонтни работи. (По-късно беше установено, че ремонтните дейности, които били затворили магистралата, бяха започнали през следващия уикенд.) Някъде между девет и половина и десет и половина вечерта Нези се намирал на около километър от сечището Скопети и бил принуден да спре на една пресечка, за да пропусне някакъв форд фиеста. Колата била розова или червеникава на цвят и той бил деветдесет процента сигурен, че зад волана седял Пачани. Вътре имало още един човек, когото не познавал.
	— Защо не беше разказал за това десет години по-рано?
	Нези отвърна, че тогава бил само седемдесет до осемдесет процента сигурен, а показания се дават само ако си доста сигурен. Сега, обаче, той вече е деветдесет процента убеден в онова, което е видял, и решил, че трябва да съобщи за това. По-късно съдията го похвали колко е съвестен.
	Обикновено човек би предположил, че Нези, дребен търговец на пуловери, не би объркал цветовете. Но той не беше прав за цвета на колата на Пачани — тя не беше „розова или червеникава“, а чисто бяла. (Може би Нези се е объркал от показанията на свидетелите за червената алфа ромео, които бяха спомогнали за появата на прочутия полицейски портрет.)
	Въпреки всичко показанията на Нези пратиха Пачани на един километър от сечището Скопети в неделя вечерта и това беше достатъчно, за да определи съдбата на селянина. Съдиите обвиниха Пачани в убийство и го осъдиха на четиринайсет доживотни присъди. Съдията обясни грешката на Нези с факта, че отражението на стоповете може да накара една кола да изглежда червеникава. Пачани беше оневинен за убийствата от 1969 година, защото прокурорите не бяха представили никакви доказателства, които да го свързват с това престъпление, освен факта, че е извършено със същия пистолет. Съдиите никога не зададоха въпроса как така Пачани се е сдобил с оръжието, при положение, че няма никаква връзка с тези убийства.
	В 19: 02 часа на 1 ноември 1994 година председателят на съда започна да чете присъдата. Всички национални радиотелевизионни канали в Италия прекъснаха предаванията си, за да съобщят новината. „Виновен за убийството на Паскуале Джентилкоре и Стефания Петини — обяви председателят на съда, — виновен за убийството на Джовани Фоджи и Кармела де Нучо, виновен за убийството на Стефано Балди и Сузана Камби, виновен за убийството на Паоло Майнарди и Антонела Мильорини, виновен за убийството на Фридрих Вилхелм Хорст Майер и Уве Йенс Рюш, виновен за убийството на Пиа Джилда Ронтини и Клаудио Стефаначи, виновен за убийството на Жан-Мишел Кравейчвили и Надин Морио.“
	Когато съдията обяви с гръмовен глас последната си дума „виновен“, Пачани притисна ръка към сърцето си, затвори очи и продума:
	— Един невинен умира.


	Глава 27

	Един мразовит февруарски ден на 1996 година Марио Специ прекоси малкия площад пред казармата на карабинерите в градчето Сан Кашиано. Беше се задъхал и то не само заради цигарите „Голоаз“, които не спираше да пуши; беше облякъл тежък и изключително грозен балтон с ярки цветове, обсипан с ципове, коланчета и катарами, чиято единствена цел беше да прикрият същинската цел на дрехата. Мъничкото копче до яката всъщност беше микрофон. Зад глупавата пластмасова табелка на гърдите се криеше видеокамера. Между плата и подплатата бяха напъхани рекордер, акумулатор и кабели. Електронната апаратура, скрита в уплътняващия материал, не издаваше дори и най-слабо жужене. Техникът от телевизионната станция я беше активирал зад една каменна колона между изповедалнята и кръщелния купел в църквата „Колегията ди Сан Кашиано“. Вътре имаше само една куца старица, коленичила на молитвеното място пред пластмасовите свещи, които разпръскваха електрическата си светлина в сумрака.
	През двете години след осъждането на Пачани Специ беше написал много статии, хвърлящи съмнение върху вината на селянина. Но това обещаваше да бъде новината, която ще засенчи всички новини.
	Видеокамерата щеше да работи един час. През тези шейсет минути Специ трябваше да убеди Артуро Минолити, шерифът на казармата в Сан Кашиано, да проговори. Трябваше да накара човека да му каже истината за патрона, открит от Перуджини в зеленчуковата градина на Пачани. Минолити, като местен представител на карабинерите, беше присъствал на дванайсетдневното претърсване — единственият, присъствал на откриването на прословутия патрон, който не беше свързан със SAM или полицията.
	Специ винаги се беше отнасял с отвращение към този тип журналистика и често се кълнеше, че никога няма да го направи. Това беше мръсна работа, беше си чисто изнудване заради сензацията. Но точно преди да влезе в казармата, където го чакаше Минолити, скрупулите му изчезнаха като светена вода от върха на показалеца. Тайното записване на Минолити може би беше единственият начин да се добере до истината или поне до част от нея. Залогът беше голям: Специ беше убеден, че Пачани е невинен и че тук става въпрос за мащабна съдебна грешка.
	Специ спря пред входа на казармата и застана така, че камерата на гърдите му да може да снима табелата, на която пишеше „Карабинери“. Натисна звънеца и зачака. Някъде се разлая куче и студеният вятър обрули лицето му. Дори за миг не се замисли за опасността да го разкрият. Стремежът да се добере до сензацията го караше да се чувства недосегаем.
	Вратата отвори мъж, облечен в синя униформа, който го изгледа внимателно.
	— Аз съм Марио Специ. Имам среща с шериф Минолити.
	Оставиха го да чака в някаква малка стая достатъчно дълго, за да може да изпуши още една цигара. От мястото си Специ можеше да види празния кабинет на чиновника, от когото се надяваше да измъкне истината. Забеляза, че столът пред бюрото, на който би трябвало да седи Минолити, беше придърпан надясно и набързо прецени, че камерата, която се намираше отляво на гърдите му, щеше да заснеме само стената. Помисли си, че щом седне, трябва небрежно да извърти стола си така, че да може да снима офицера на карабинерите, докато говори.
	„Нищо няма да се получи“ — помисли си Специ, внезапно изпълнен с неувереност. Ситуацията напомняше холивудски филм и само групичка свръхентусиазирани кинаджии би могла да повярва в успешния край.
	Минолити се появи. Висок, почти четирийсетгодишен мъж, облечен с модерен костюм и очила с позлатени рамки, които не можеха да скрият интелигентното изражение на лицето му.
	— Извинете, че ви накарах да чакате.
	Специ беше разработил план как да го насочи към важната тема. Възнамеряваше да го пречупи като се опита да събуди съвестта му на човек на закона и да погъделичка суетата му, ако такава съществуваше.
	Минолити му посочи един стол. Специ пристъпи към него и с едно неуловимо движение го извъртя в необходимата посока. Настани се в него с лице към шерифа и остави цигарите и запалката си на бюрото. Беше сигурен, че Минолити вече е в обсега на камерата.
	— Извинявам се, че така ви притеснявам — започна колебливо той, — но утре имам среща с редактора ми в Милано и търся нещо във връзка с Чудовището от Флоренция. Нещо ново, истинска новина. Сам знаете, може би по-добре от мен, че вече всичко е казано и никой не се интересува от тази история.
	Минолити се намести в стола си и странно изкриви глава. Отмести погледа си от Специ към прозореца и обратно. Накрая потърси спасение в цигарите.
	— Какво искате да знаете? — попита той, изпускайки дим през ноздрите си.
	— Артуро — каза Специ, навеждайки се поверително напред. — Флоренция е малък град. Двамата се движим в едни и същи кръгове. Чуваме едни и същи слухове, това е неизбежно. Извинете ме за прямостта, но ми се струва, че имате съмнения относно разследването на Пачани. Сериозни съмнения…
	Шерифът подпря брадичка върху ръката си и този път изкриви странно устни. След миг, като изблик на облекчение, потекоха и думите:
	— Ами да… Имам чувството, че… Накратко, ако забележите някакво странно съвпадение, може и да го пропуснете. Ако са две, пак може да не им обърнете внимание. Когато обаче станат три, вече няма как да го приемете за съвпадение. А в този случай съвпаденията, или по-точно странните събития, са вече твърде много.
	Под камерата сърцето на Специ ускори ритъм.
	— Какво имате предвид? Да не би да откривате нещо нередно в разследването?
	— Ами да. Вижте, аз съм убеден, че Пачани е виновен. Но от нас зависи да го докажем… Не трябва да се действа прибързано.
	— Което означава?
	— Което означава… парцала, например. Нещо не ми се връзва, никак даже.
	Въпросният парцал беше едно от твърдите доказателства срещу Пачани. Един месец след мащабното претърсване на имота му, при което се беше появил патронът, Минолити беше получил анонимен колет. Вътре имаше метална ос на пистолет, увита в парцал. Имаше и лист хартия, на който с главни букви пишеше:

	ТОВА Е ЧАСТ ОТ ПИСТОЛЕТА, КОЙТО ПРИНАДЛЕЖИ НА ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ. НАМИРАШЕ СЕ В СТЪКЛЕН БУРКАН (НЯКОЙ ГО БЕШЕ НАМЕРИЛ ПРЕДИ МЕН), ЗАРОВЕН ПОД ЕДНО ДЪРВО В ЛУЯНО. ПАЧАНИ ЧЕСТО СЕ РАЗХОЖДАЛ НАТАМ. ТОЙ Е СЪЩИНСКИ ДЯВОЛ И АЗ ГО ПОЗНАВАМ ДОБРЕ, А И ВИЕ ГО ПОЗНАВАТЕ. НАКАЖЕТЕ ГО И БОГ ЩЕ ВИ БЛАГОСЛОВИ, ЗАЩОТО ТОЙ НЕ Е ЧОВЕК, А ЗВЯР. БЛАГОДАРЯ.

	Веднага се разбираше, че тук има нещо нередно. Няколко дни по-късно, при претърсването на гаража на Пачани, агентите на SAM откриха подобен парцал, който незнайно как бяха пропуснали при дванайсетдневното претърсване. Когато двете парчета плат бяха поставени едно до друго, те идеално си съвпаднаха.
	Перуджини разви теорията, че самото Чудовище е изпратило писмото с парцала в несъзнателен порив да се разкрие.
	— Тази работа вони от километри — каза Минолити, обръщайки се към скритата камера на Специ. — Когато намериха парцала, не ме извикаха. Операциите трябваше да се провеждат съвместно от SAM и карабинерите от Сан Кашиано. Но не ме уведомиха. Странно. Казвам ви, че този парцал намирисва. Ние вече бяхме претърсили гаража и намерихме много различни парчета плат, които прибрахме и каталогизирахме. Но този парцал не беше там.
	Специ запали поредната цигара, за да се успокои. Това беше важна новина, а все още дори не бяха споменали патрона в градината.
	— Откъде, според вас, се е появил този парцал?
	Карабинерът разпери ръце.
	— Ех, нямам представа. Не съм бил там. Това е проблемът. А и защо ще ми изпраща онази метална ос? От всички части в пистолета тази е единствената, която не може да се свърже с определен тип оръжие. А те ми изпратиха точно нея!
	Специ реши да го насочи към патрона тип „Уинчестър“.
	— Ами патрона? Не ви ли се струва, че и неговото намиране намирисва?
	Минолити си пое дълбоко дъх и замълча за миг. Изведнъж се обърна към Специ и заговори:
	— Начинът, по който го откриха, наистина ме жегна. Боли ме от начина, по който главен инспектор Перуджини ни постави в трудното положение да лъжем…
	Специ можеше само да стои неподвижно, с разтуптяно сърце.
	— Намирахме се в градината на Пачани — продължи да разказва шерифът, — аз, Перуджини и други двама агенти от отряда. Те ровеха с крака пръстта край един от бетонните колове на лозето, който лежеше на земята, и се шегуваха с еднаквите си обувки. Изведнъж до едната обувка от земята се появи патронът.
	— Но в книгата си Перуджини го описа по съвсем различен начин — прекъсна го Специ, за да го накара да обясни по-подробно пред камерата.
	— Абсолютно правилно! Точно така, той казва, че патронът проблеснал на светлината. Каква ти светлина! Може би просто е искал да поукраси нещата.
	— Минолити, те ли го сложиха там? — попита Специ.
	Лицето на шерифа помръкна.
	— Това е една от хипотезите. Дори повече от хипотеза… Не твърдя, че съм съвсем сигурен… Въпреки нежеланието си трябва да го приема. Полу-сигурен съм…
	— Полу-сигурен ли?
	— Ами да, защото в светлината на фактите просто не мога да се сетя за друго обяснение… когато Перуджини написа, че е зърнал проблясъка, аз направо се втрещих. Казах му: „Главен инспекторе, вие проявявате неуважение към мен. Ако реша да ви противореча, съм обречен“. Имам предвид, на кого ще повярват съдиите? На шерифа или на главния инспектор? На този етап бях принуден да подкрепя историята му.
	Специ се чувстваше така, сякаш снима носител на Оскар; актьорската игра беше превъзходна, а неаполитанският акцент на Минолити допълнително подсилваше нещата. Журналистът погледна часовника си и разбра, че му остават още петнайсет минути за запис. Трябваше да го притисне по-силно.
	— Артуро, те ли го подхвърлиха?
	Минолити се въртеше притеснено.
	— Не мога да повярвам, че моите колеги, моите приятели…
	Специ не можеше да си позволи да губи повече време.
	— Добре, разбирам ви. Но ако за миг забравите, че това са колегите ви, които познавате от толкова време, възможно ли е фактите да ви накарат да заявите, че куршумът е бил подхвърлен?
	Минолити застина като каменна статуя.
	— В интерес на истината, да. Трябва да заявя, че е подхвърлен. Стигнах до извода, че някои улики са измислени: патронът, металната ос и парцалът. — Минолити продължи да говори с нисък глас, сякаш на себе си: — Изправен съм пред изключително трудна ситуация… Подслушват телефона ми… Страхувам се… Наистина съм изплашен…
	Специ се опита да разбере дали шерифът е говорил с някого за това.
	— Споделихте ли с някого?
	— Говорих с Канеса. — Паоло Канеса беше един от прокурорите.
	— И той какво каза?
	— Нищо.
	Няколко минути по-късно Минолити се сбогува със Специ.
	— Марио — каза му той, — забравете какво ви казах. Просто си говорех. Казах го, защото ви вярвам. Но когато колегите ви идват тук, първо заповядвам да ги претърсят!
	Чувствайки се като червей, Специ прекоси площада и тръгна по тротоара с вкочанени ръце, блъскайки се в стените на къщите. Вече не усещаше студения вятър.
	„Господи — мислеше си той, — получи се!“.
	После отиде в местната Каза дел Пополо, където хората от телевизионния канал го чакаха и пиеха бира. Той не им каза нищо, но и те не го попитаха нищо. Просто усещаха, че акцията е преминала успешно.
	По-късно същата вечер, когато се събраха на вечеря, след като изгледаха записа на Минолити, те си позволиха да изпаднат в еуфория. Това беше новината на века. Специ изпитваше съжаление към шериф Минолити. Но истината иска жертви, каза си той.
	На следващия ден италианската новинарска агенция ANSA, която беше научила за записа, написа статия за него. Веднага след публикуването й трите национални телевизионни канала се обадиха на Специ за интервю. Вечерта преди новинарските емисии Специ се настани на дивана е дистанционно в ръка, за да види как ще бъде съобщена новината.
	Не беше излъчена нито една дума. На сутринта във вестниците не се споменаваше нищо, дори едно изречение. Раи Тре, националният телевизионен канал, който беше поръчал записа на Минолити, отмени предаването.
	Явно някой от властимащите се беше намесил.


	Глава 28

	В Италия всеки, получил доживотна присъда, автоматично получава право на обжалване пред _Corte d’Assise d’Appello_, c нов прокурор и нов съдебен състав. През 1996 година, две години след обявяването на присъдата, случаят Пачани беше изпратен за обжалване пред Апелативния съд. Главен прокурор беше Пиеро Тони, аристократичен венецианец и любител на класическата музика, плешив, с кичурче коса, което падаше над яката му. Председател на съда беше Франческо Фери, изтъкнат юрист с продължителна кариера.
	Пиеро Тони нямаше никакво участие в първия процес срещу Пачани и нямаше какво да защитава. Един от големите плюсове на италианската правна система са апелативните процеси, в които никой от играчите, ангажирани в обжалването — прокурори или съдии — не обслужва ничии интереси.
	Тони, ангажиран с обвинението на Пачани, безстрастно и обективно прегледа всички доказателства срещу селянина.
	И остана втрещен.
	— Това разследване — заяви той пред съда, — ако не беше толкова трагично, щеше да е смешно, като излязло от ума на Розовата пантера.
	Вместо да обвини Пачани, Тони използва времето си в съда, за да разкритикува разследването и да омаловажи доказателствата срещу Пачани, разнищвайки ги с безмилостната си логика, парче по парче, докато накрая не остана нито едно. Адвокатите на Пачани, чиито функции бяха изцяло иззети от прокурора, просто мълчаха зашеметени и когато дойде техният ред да говоря пред съда, просто изразиха съгласието си с Тони.
	Процесът породи паника и ужас сред следователите. След като самият прокурор обяви невинността на Пачани, селянинът със сигурност щеше да бъде оправдан, което щеше да унизи и притесни полицията. Нещо трябваше да се направи — и с това беше натоварен главен инспектор Микеле Джутари.
	Шест месеца по-рано, в края на октомври 1995 година, главен инспектор Джутари седеше в слънчевия офис с изглед към река Арно, близо до американското посолство. Той беше поел разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини, който замина за Вашингтон. _Squadra Anti-Mostro_ беше разформирована, тъй като случаят се смяташе за разрешен, но скоро Джутари я събра отново. Междувременно той се зае с херкулесовската задача да изчете всички документи по случая, които бяха десетки хиляди и включваха разпити на очевидци, експертни доклади и технически анализи, както и протоколите от всички съдебни заседания. Освен това се разрови из кашоните с доказателства, проучвайки всичко, което беше събрано от местопрестъпленията, независимо колко незначително изглеждаше.
	Главен инспектор Джутари откри много необяснени улики и нерешени загадки. Накрая стигна до съдбовния извод, че случаят не беше разрешен напълно. Никой, дори Перуджини, не беше разгадал ужасяващите му размери.
	Микеле Джутари беше сицилианец от Месина, енергичен и изразителен, обещаващ романист и познавач на заплетените конспиративни теории. Захвана се със случая, лапнал половин „тосканска“ пура в ъгъла на устата си, вдигната яка на палтото, зализана назад дълга, гъста, блестяща черна коса. Приличаше поразяващо на Ал Пачино във филма „Белязания“ и наистина имаше нещо кинаджийско в поведението му, стилно и ентусиазирано, сякаш играеше пред камера.
	Докато Джутари преглеждаше материалите, той откри важни пропуснати улики, които, според него, показваха наличието на нещо далеч по-зловещо от самотен сериен убиец. Започна с твърдението на Лоренцо Нези, че в неделя вечерта е видял Пачани заедно с някой друг в червена кола (която всъщност е била бяла), на километър от мястото на последното убийство. Джутари започна разследване на тази загадъчна личност. Кой е той? Какво е правел в колата? Участвал ли е в убийствата? Разкривайки истината, реалната истина, главният инспектор несъмнено си правеше огромна услуга. Перуджини беше използвал Чудовището като средство да напредне в кариерата и Виня скоро щеше да направи същото. По случая имаше ужасно много работа.
	Сега, шест месеца по-късно, наближаващото оправдаване на Пачани заплашваше да провали всички теории и грижливо изготвени планове на главен инспектор Джутари. Той трябваше да направи нещо, за да смекчи вредата. И разработи план.
	Сутринта на 5 февруари 1996 година в продължение на четири часа главният прокурор Пиеро Тони обобщаваше случая. „Делото срещу Пачани — заяви той, — не съдържа никакви доказателства, улики или факти. Няма никакви части от пистолета, които да го свързват с престъпленията, никакви патрони, подхвърлени в градината, не могат да го уличат, на нито един свидетел не може да се вярва“. Нямаше нищо. Според Тони основата на обвинението оставаше без адресат: следователите по никакъв начин не бяха обяснили как прословутият пистолет берета двайсет и втори калибър от убийствата през 1968 година се беше озовал от сардинския клан в ръцете на Пачани.
	— Половин улика плюс половин улика — избухна Тони, — не прави цяла улика: получава се кръгла нула!
	На 12 февруари адвокатите на Пачани просто нямаше какво друго да добавят. На следващия ден Фери и колегите му съдии се затвориха в залата си да решат.
	Същия следобед главен инспектор Джутари облече черното си палто, вдигна яката, лапна половинката „тосканка“ и събра хората си. Немаркираните им коли се изстреляха от полицейския щаб и се отправиха към Сан Кашиано, където обградиха къщата на Марио Вани — бившия пощальон, който на първия процес на Пачани не спираше да повтаря, че двамата с Пачани са просто „другари по чашка“. Джутари и хората му арестуваха Вани и го вкараха в полицейската кола, без да оставят горкия човек дори да си вземе изкуственото чене. Те заявиха, че Вани е „другият човек“, когото Лоренцо Нези беше видял в колата. Обвиниха го, че е съучастник на Пачани в убийството.
	Времето беше изключително добре подбрано. Сутринта на 13 февруари, в същия ден, когато апелативните съдии обявиха присъдата си, вестниците разпространиха новината за ареста на Вани като съучастник на Чудовището Пачани.
	В резултат на това голямата бункероподобна съдебна зала заприлича на вулкан, готов да изригне. Арестът на Вани беше директно предизвикателство към съдиите в случай, че се осмелят да оправдаят Пачани.
	По време на заседанията в съда пристигна един полицай, изпратен от главен инспектор Джутари, който носеше снопче листи. Той настоя да му бъде позволено да говори. Фери, председателят на съда, се раздразни от тази поява в последната минута. Въпреки това хладнокръвно позволи на пратеника на полицията да си каже думичките.
	Мъжът обяви, че са се появили четирима нови свидетели по делото на Чудовището. Представи ги с гръцки букви: Алфа, Бета, Гама и Делта. „От съображения за сигурност — обяви той — Трибуналът не може да съобщи истинските им имена. Показанията им са от решаващо значение за случая, защото двама от тези свидетели — заяви пратеникът пред слисания съд, — всъщност са присъствали на двойното убийство през 1985 година, когато са били убити френските туристи. Те са видели Пачани да извършва убийството на местопрестъплението, а единият дори призна, че му е помагал. Показанията на останалите само ги подкрепят“. След повече от десет години мълчание четиримата свидетели се бяха решили най-накрая да проговорят само двайсет и четири часа преди крайното съдебно решение за съдбата на Пачани.
	Над съдебната зала надвисна ледено мълчание. Дори химикалките на журналистите замръзнаха върху бележниците им. Това беше невероятно разкритие, от онези, които виждаме във филмите — но не и в реалния живот.
	Ако досега Фери беше раздразнен, то сега наистина се вбеси. Но той запази ледено спокойствие и гласът му натежа от сарказъм.
	— Не можем да чуем Алфа и Бета. Не сме се събрали тук на урок по алгебра. Не можем да чакаме докато прокуратурата вдигне булото на потайност и разкрие имената им. Или веднага ще ни кажат кои са тези Алфа, Бета, Гама и Делта и ние ще ги поканим в залата, за да чуем показанията им, или ще ги игнорираме и няма да ги взимаме предвид в решението ни.
	Полицаят отказа да съобщи имената. Фери ядосано прие това за обида на съда и пренебрегна изцяло пратеника и новината му за новите свидетели. След това заедно с останалите съдии се оттеглиха, за да решат каква ще бъде присъдата.
	По-късно беше изказано предположението, че Фери е попаднал в много хитър капан. Представяйки свидетелите си по този умишлено пренебрежителен начин, Джутари беше провокирал Фери да откаже изслушването им — което даде възможност присъдата му да бъде обжалвана във Върховния съд.
	Часът беше единайсет сутринта. В четири следобед се разчу, че апелативният съд ще произнесе присъдата си. Във всички барове в Италия телевизорите бяха включени на един и същи канал, привържениците и противниците на Пачани спореха и се обзалагаха за присъдата. Много тениски с надпис „Аз ♥ Пачани“ бяха извадени от гардеробите и облечени по този случай.
	Председателят на съда Фери се изправи и с изморен от възрастта глас обяви абсолютното и безусловно оправдаване на Пачани по обвиненията, че е Чудовището от Флоренция.
	Тресящият се старец беше свободен. По-късно посрещна доброжелателите си от прозореца на схлупената си къща, заобиколен от адвокатите си, плачейки и протягайки напред ръце за благословия, сякаш беше самият папа.
	Съдебният процес приключи, но настроенията сред обществото не се уталожиха. Навременният арест на Вани и съдебният гамбит на Джутари свършиха своето. Пачани беше оправдан за престъпление, на което бяха свидетели двама души — неговите съучастници. Обществото се разбунтува. Пачани беше виновен — не може да не е! — но въпреки това съдът го оправда. Фери стана обект на обществена критика. Мнозина казваха, че не може да няма начин да се поправи съдебната грешка.
	Имаше: отказът на Фери да изслуша четиримата свидетели. Италианският касационен съд (еквивалент на Върховния съд) пое случая, анулира присъдата и отвори вратичка за нов процес.
	Джутари се зае за работа, събираше доказателства, подготвяйки се за нов обвинителен акт и процес. Само че този път Пачани не беше самотен сериен убиец. Той имаше съучастници: неговите другари по чашка.


	Глава 29

	Специ и останалите журналисти веднага приеха предизвикателството да идентифицират четиримата „алгебрични“ свидетели. Булото на потайност беше вдигнато за нула време. Те се оказаха сбирщина идиоти и отрепки. Алфа беше умствено изостанал мъж на име Пучи. Гама беше проститутка на име Гирибели, в последен стадий на алкохолизъм, известна с това, че е готова на всичко за чаша вино. Делта беше сводник, казваше се Гали.
	От всички тях Бета беше най-важният, тъй като беше признал, че е помогнал на Пачани да убие френските туристи. Името му беше Джанкарло Лота и беше родом от същото градче като Вани, Сан Кашиано. Всички в Сан Кашиано познаваха Лота. Наричаха го с расисткия прякор Катанга, дума от италианския жаргон, която в свободен превод означаваше „зайче от джунглата“, макар и той да беше бял. Лоти беше класическият тип на селския идиот, който общо взето бе изчезнал в този модерен свят, човек, който зависеше от милосърдието на градските жители, който се хранеше, обличаше и живееше при съгражданите си и който забавляваше всички с неосъзнатите си маймунджилъци. Лоти се мотаеше по градския площад, хилеше се и поздравяваше хората. Често ставаше обект на подигравките и шегите на учениците. Те го гонеха по площада и викаха: „Катанга! Катанга! Бягай! Бягай! Марсианците са кацнали на игрището!“. И Лоти с удоволствие хукваше да бяга. Той живееше в състояние на непрекъснато опиянение, поглъщаше по два литра вино на ден, а през празниците и повече.
	В търсене на повече информация за Лоти, Специ прекара една дълга вечер в компанията на собственика на гостилницата, където Лоти получаваше безплатна храна всяка вечер. Собственикът го развличаше със забавни истории. Разказа как веднъж един от сервитьорите му — същия, който всяка вечер поднасяше купата с _риболита_* под увисналото чене и кървясалите очи на горкия нещастник — се облякъл като жена, като напъхал няколко парцала под ризата си вместо гърди и сложил няколко салфетки на главата си вместо шапка. След това излязъл навън и започнал да се кипри пред Лоти, намигайки му похотливо. Лоти веднага лапнал кукичката. „Тя“ се престорила, че приема да се срещне с него следващата нощ в храстите. На другия ден Лоти пристигнал в гостилницата, хвалейки се на висок глас със завоеванието си и хапнал и пийнал с удоволствие. След това се появил собственикът и казал, че търсят Лоти по телефона. Лоти бил изненадан и доволен, че го търсят по телефона в ресторанта като истински делови човек. Той се затътрил към телефона, по който всъщност се обаждал друг сервитьор от кухнята, който се престорил, че е бащата на младата дама.
	[* Вид италианска супа. — Б.пр.]
	— Само да си пипнал дъщеря ми с пръст — изревал тъй нареченият баща, — ще ти размажа грозната мутра!
	— Каква дъщеря? — избъбрил Лоти ужасено и краката му се разтреперили. — Кълна се, че не познавам никаква дъщеря, повярвай ми!
	При тези му думи всички се залели в смях.
	Но историята, която Лоти и останалите свидетели разказаха на Джутари и която изтече в пресата, въобще не беше забавна.
	Пучи разказа, че десет години по-рано, в неделя вечерта на 8 септември 1985 година, двамата с Лоти се връщали във Флоренция. Това беше същата нощ, в която според следователите бяха убити френските туристи, нощта, в която Лоренцо Нези беше заявил, че е забелязал Пачани с друг мъж. Те спрели на сечището Скопети, за да се облекчат.
	— Спомням си много добре — каза Пучи, — че видяхме някаква кола със светъл цвят да спира на няколко метра от палатката и пред очите ни двамата мъже, които бяха в колата, излязоха и започнаха да ни крещят, размахвайки заканително ръце, за да ни прогонят оттам. Двамата заплашиха, че ще ни убият, ако не се махнем веднага. „Защо сте дошли тук да ни се пречкате, махайте се или ще ви светим маслото!“. Ние се уплашихме и се махнахме оттам.
	Пучи твърдеше, че двамата с Лоти са били на мястото на последното престъпление на Чудовището в мига на неговото извършване. Лоти допълни историята, заявявайки, че разпознал и двамата мъже. Това били Пачани и Вани — Пачани размахвал пистолет, а Вани стискал в ръка нож.
	Освен това Лоти замеси Пачани и Вани и в двойното убийство във Викио през 1984 година. След това той обясни, че спирането им на сечището Скопети не е било просто съвпадение. Той знаел, че там ще се извърши престъпление и отишъл, за да помогне при убийствата. Да, каза Лоти, трябвало да го признае, повече не можел да го таи в себе си — самият той е един от убийците! Заедно с Вани той е един от съучастниците на Чудовището от Флоренция.
	Признанията на Лоти имаха огромно значение за полицията. Като техен основен свидетел за него се грижеха добре. Преместиха го на тайно място, за което по-късно се разбра, че е полицейският щаб в Арецо, красив средновековен град южно от Флоренция. След като няколко месеца живя в полицейските казарми, историята на Лоти, в която по начало имаше много противоречия, започна да съвпада с фактите, установени от полицията. Но Лоти не можеше да даде на следователите нито едно проверимо доказателство, с което да не разполагаш. Първият вариант на историята на Лоти, преди да прекара няколко месеца в Арецо, изобщо не съвпадаше с уликите, събрани на местопрестъплението. Например той се кълнеше, че е видял Вани да разрязва палатката. После каза, че Пачани влязъл през разреза. Кравейчвили профучал със светкавична скорост покрай Пачани и дебелият шейсетгодишен мъж го подгонил към гората, стреляйки с пистолета си, докато го убил.
	Нищо от това не отговаряше на уликите. Разрезът на палатката беше дълъг само няколко сантиметра и беше направен само на външната шушлякова обвивка, но не и на самата палатка. Никой не би могъл да влезе през него. Всички гилзи бяха намерени край предния вход на палатката. Ако действието се беше развило както обясняваше Лоти, гилзите щяха да бъдат разпръснати по маршрута, по който е тичал Пачани. Първоначалното описание на престъплението не само противоречеше на уликите, събрани на сечището Скопети, но на психиатричните и поведенчески анализи, на резултатите от аутопсиите и възстановката на престъплението.
	Още по-недостоверно звучеше и „признанието“ на Лоти за убийството във Викио. Той заяви, че момичето е било само ранено от първия изстрел и че Вани, за да не се изцапа, бил облечен с дълга манта. После, докато тя крещяла, той я издърпал от колата, завлякъл я в полето с цветя и билки, и я довършил с ножа. Отново нищо не съвпадаше с уликите: момичето беше убито с първия изстрел, с куршум в главата, и е нямало време дори да извика. Съдебният патолог беше установил, че всичките рани от ножа са били нанесени пост мортем. И на двете местопрестъпления нямаше никакви следи, че е имало повече от един убиец.
	Най-накрая оставаше фундаменталният въпрос кога е било извършено престъплението. Следователите се бяха спрели на неделя вечерта. Естествено, Лоти твърдеше, че се е случило в неделя, в показанията на Нези също се говореше за неделя вечерта. Но съществуваха много доказателства, включително показанията на Сабрина Карминяни, които предполагаха, че убийството е било извършено в събота през нощта.
	Защо му беше на Лоти да дава фалшиви показания? Отговорът е лесен. Лоти беше извървял пътя от селски идиот до главен свидетел и съучастник на Чудовището. Той беше център на вниманието на цялата страна, снимката му се мъдреше на първа страница във всички вестници, следователите дебнеха всяка негова дума. На всичкото отгоре разполагаше с безплатна стая и храна в Арицо, както може би и доста щедро количество вино.
	В допълнение към централната история Джутари и хората му успяха да измъкнат от свидетелите показания, свързани със сексуалната извратеност на Вани. Някои от тях бяха умишлено забавни. В една от историите бившият пощальон се качил в автобуса, за да посети проститутка във Флоренция. Шофьорът взел завоя малко по-бързо и от джоба на Вани се изсипал вибратор. Започнал да се търкаля по пода на автобуса, а Вани запълзял по пода, опитвайки се да го хване.
	— Второто разследване на Чудовището от Флоренция премина от събирането на улики за извършването на престъпленията от един човек към серията от убийства, извършени от няколко души — заяви прокурор Виня пред представители на пресата. Вместо самотния убиец-психопат, в района на Тоскана бяха вилнели група Чудовища — другарите по чашка.
	Гирибели, алкохолизираната проститутка, разказа на следователите друга история, която изигра огромна роля в разследването. Тя заяви, че Пачани и другарите му по чашка често посещавали в дома му някакъв самозван друид или магьосник (който всъщност беше сводник), където провеждали Черни меси и се кланяли на дявола.
	— Щом като влезете в стаята — разказа Гирибели, — веднага ще видите употребявани свещи, нарисуван с въглен пентаграм на пода, цялото помещение е неописуемо мръсно и разхвърляно, навсякъде се въргалят презервативи и бутилки с алкохол. По чаршафа на голямото легло се виждат следи от кръв. Някои петна са с размера на плик за писмо. Точно тези следи видях аз в неделя сутринта през 1984 и 1985 година.
	Магьосникът-сводник, за когото говореше тя, беше умрял десет години по-рано, така че беше невъзможно да се проверят показанията й. Независимо от това Джутари ги записа и продължи с разследването, убеден, че е на прав път.
	Председателят на апелативния съд Франческо Фери, мъжът, който оправда Пачани, следеше новото разследване с нарастващо удивление и гняв. Той напусна поста си, за да напише книга, озаглавена „Случаят Пачани“, която излезе от печат в края на 1996 година.
	В нея Фери осъди новото разследване на другарите по чашка. „Най-лошото — написа Фери за новите свидетели на Джутари — не е неправдоподобността на техните показания и липсата на достоверност, а очевидната им лъжливост. Тези двама души (Пучи и Лоти) описаха подробности от престъпленията, на които твърдят, че са били свидетели, които всъщност противоречат на събраните улики… Сигурно е, че Пучи и Лоти са вулгарни и закоравели лъжци… Трудно е да се повярва, че историите им съдържат дори капчица истина“.
	Съдията продължаваше: „Историята вони до небесата… Изумително е как никой до сега, нито следователи, нито адвокати, нито журналисти не е разобличил недостатъците на показанията на Пучи и Лоти… Най-невероятното нещо, което изглежда дори още по-удивително, след като никой не го е отбелязал досега, е че в продължение на месеци Лоти е държан под ключ на неизвестно място, където спи, храни се и дори се напива, и най-вероятно дори е получил някаква компенсация, като златна кокошка, от която от време на време искат да снесе по някое златно яйце; място, до което пресата няма никакъв достъп. Така се появяват разкритията, парче по парче, все по-противоречиви.“
	Съдията продължава с обясненията: „Психологическата гъвкавост на обектите, пълната им липса на морал и надеждата да спечелят някакви изгоди, са достатъчни, за да обяснят изопачените им показания“. Фери заключава: „Не бих могъл да приема мълчаливо едно разследване, в което няма нито логика, нито справедливост, което е изпълнено с предразсъдъци и обзаведено с показания, получени на всяка цена“.
	За съжаление Фери не беше покоряващ сладкодумец и не беше наясно с издателския бизнес. Той даде книгата си в малко издателство, което не разполагаше с голяма дистрибуторска мрежа и пусна много малък тираж от книгата. „Случаят Пачани“ потъна като камък, практически незабелязана от пресата или обществото. Новото разследване на Чудовището от Флоренция, под безстрашното ръководство на главен инспектор Микеле Джутари, продължи смело напред, необезпокоявано от обвиненията на Фери.
	През октомври 1996 година Виня, главният прокурор по случая, беше назначен за директор на департамента „Антимафия“, най-могъщата и престижна правоохранителна организация в Италия. (Може би си спомняте, че Перуджини замени работата по случая с назначение в град Вашингтон.) Други, ангажирани с изправянето на Пачани пред съда, също използваха случая като трамплин към по-престижни служби. Във връзка с разследването на Чудовището един високопоставен офицер от карабинерите сподели със Специ уникалната си теория за криминалното правосъдие.
	— Замислял ли си се някога — рече той, — дали процесът срещу Пачани не е просто въпрос на придобиване и упражняване на власт?


	Глава 30

	Пачани си оставаше технически невинен и на свобода, докато Джутари подготвяше новото дело срещу него. Но вълнението се оказа в повече за тосканския селянин и на 22 февруари 1998 година „сладкото малко агънце“ умря от сърдечен пристъп.
	За отрицателно време фабриката за слухове обяви, че Пачани не е починал от сърдечен пристъп, а всъщност е бил убит. Джутари веднага се включи и заповяда ексхумация на трупа. Останките бяха изследвани за наличието на отрова. Резултатът? Смъртта му „съответствала“ на отравяне — чрез свръхдоза от собственото му лекарство за сърце. Лекарите посочиха, че пациенти, застрашени от сърдечен удар, често предозират лекарствата си. Но това обяснение беше твърде прозаично за главен инспектор Джутари, който разви теорията, че Пачани може да е бил убит от неизвестна личност или личности, за да му попречат да разкрие какво знае.
	Процесът срещу Вани и Лоти, другарите по чашка на Пачани, започна през юни 1997 година. Доказателствата срещу тях се състояха от писмените показания на Лоти, подкрепени от малоумния Пучи, срещу безрезултатните и дезорганизирани декларации за невинност на Вани. Тъжен спектакъл. Вани и Лоти бяха осъдени за всичките четиринайсет убийства; Вани получи доживотен затвор, Лоти — двайсет и шест години. Като че ли нито пресата, нито италианското общество се отнесоха скептично към идеята, че тримата неграмотни алкохолици с оскъдна интелигентност са успели да убият четиринайсет души за период от единайсет години с основна цел да се сдобият с половите органи на жените.
	Нещо повече, в процеса не беше споменат основният мотив: защо Пачани и другарите му по чашка са се нуждаели от тези органи? Но главен инспектор Джутари вече беше започнал разследване точно по този въпрос. И беше намерил отговора: зад убийствата на Чудовището се криеше сатанински култ. Този призрачен заговор от богати и могъщи хора, които изглеждаха недосегаеми и заемаха най-високите позиции в обществото, бизнеса, правото и медицината беше наел Пачани, Вани и Лоти да убиват влюбени двойки, за да се сдобият с половите органи на момичетата, които използваха като неприлични, богохулни „нафори“ в своите Черни меси.
	За да разследва новата си теория, главен инспектор Джутари сформира нова елитна полицейска част, която нарече _Gruppo Investigative Delitti Seriali_, Група за разследване на серийни убийци или _GIDES_. Те окупираха най-горния етаж на гигантската, модерна бетонна сграда, наречена „Ил Манифико“, на Лоренцо Ил Манифико (Великолепни), която се издигаше близо до летището на Флоренция. Джутари събра Първокласен екип от детективи. Единствената им задача беше да идентифицират и да арестуват _mandanti_, организаторите или подстрекателите на убийствата, извършени от тъй нареченото Чудовище от Флоренция.
	От гигантската планина с доказателства по случая Джутари измъкна няколко зрънца, които според него подкрепяха новата му теория. Първо, Лоти беше споменал нещо, което навремето е било пренебрегнато, че „докторът помолил Пачани да свърши няколко дребни неща за него“. Джутари смяташе, че това подкрепя някогашното подозрение, че зад убийствата стои лекар — този път обаче не като убиец, а като организатор. Освен това ги имаше и парите на Пачани. След смъртта на стария селянин се оказа, че той е бил много богат. Имал две къщи и притежавал пощенски бонове на стойност повече от сто хиляди долара. Джутари не можа да проследи източника на богатството му. Това не би трябвало да е чак толкова изненадващо — голям процент от италианската икономика по онова време се намираше в сенчестия сектор и мнозина разполагаха с необичайно богатство. Но Джутари намери доста по-зловещо обяснение на богатството на Пачани: селянинът беше забогатял от продажбата на части от телата, които той и неговите другари по чашка бяха събирали през годините.
	В издадената по-късно книга по случая главен инспектор Джутари обясни теорията си за сатанинската секта по-подробно. „Най-добрите жертвоприношения за призоваване на демони са човешките, а любимите на смъртта са онези, които се правят в момент на оргазъм, известни като _mors iusti._ Подобни мотиви са движели Чудовището, което е нанасяло удара си, докато жертвите му правели любов… Точно в този момент (на оргазъма) се освобождават мощни енергийни полета, които са крайно необходими на човек, практикуващ сатанински ритуали“.
	Задълбавайки в средновековните науки и легенди, главният инспектор откри и възможното име на сектата: Училището на Червената роза, извратен приорат на Сион, практикуващ черни меси, ритуални убийства, използващ пентаграми и демонични олтари. Училището, твърдяха някои, беше клон на един древен орден, _Ordo Rosae Rubae et Aurae Crucis_, езотерична масонска секта, свързана с английската Златна роза и чрез нея с Алистър Краули, най-прочутият сатанист на миналия век, който се наричал „Великия Звяр 666“ и който през двайсетте години на миналия век построил църква в Чефалу, Сицилия, наречена Абатството на Телема. Разказваше се, че там Краули изпълнявал извратените си магически и сексуални ритуали, включващи мъже и жени.
	В оформянето на теорията си Джутари беше воден от още няколко елемента. Най-важният от тях беше Габриела Карлици, дребна и енергична римлянка с широка усмивка, която поддържаше интернет сайт за конспиративни теории и издаваше сама поредица от книги. Карлици твърдеше, че разполага със скрита информация за много скандални европейски престъпления от изминалите десетилетия — включително отвличането и убийството на бившия италиански премиер Алдо Моро и белгийския педофилски кръг. Зад всички тях, твърдеше тя, стои Училището на Червената роза. На 11 септември 2001 година, денят на терористичните атаки, Карлици разпрати факсове до италианските вестници: „Това са те, членовете на Червената роза. Сега искат да атакуват Буш!“. Червената роза според нея стоеше и зад убийствата на Чудовището. Преди години Карлици бе осъдена за клевета от италианския писател Алберте Бевилакуа, който според нея бил Чудовището от Флоренция, но оттогава теориите й очевидно бяха еволюирали. Сайтът й беше пълен с религиозни истории, имаше раздел, в който тя описваше подробно разговорите си с Мадоната от Фатима.
	Карлици стана експертен свидетел на обвинението. Джутари и детективите от _GIDES_ я привикваха в щаба си и я слушаха в продължение на часове — може би дори дни, — докато тя споделяше информацията си за дейността на сатанинската секта, скрита в зелените хълмове на Тоскана. По-късно жената поиска от полицията да й осигури охрана заради смъртната заплаха от членовете на сектата, които възнамерявали да й затворят устата.
	Ровейки из кутиите със стари улики, Джутари откри физическо доказателство, което да подкрепи теориите му, че зад убийствата стои сатанинска секта. Първото беше една подпорка за врата, която беше намерена през месец октомври 1981 година в Бартолиновата ливада, на десетина метра от мястото, където Чудовището беше убило двамата влюбени. За главния инспектор този камък бе нещо далеч по-зловещо от обикновена подпора за врата. Той описа значението му пред един репортер на „Кориере дела сера“, един от големите ежедневници на Италия: това, твърдеше той, е „пресечена пирамида с хексагонална основа, която служи за мост между нашия свят и Ада“. От една стара полицейска папка извади снимки на някакви подозрителни кръгове от камъни е боровинкови храсти и кръст, където, по думите на едни стар пазач на дивеч, са лагерували двамата френски туристи четири дни, преди да бъдат убити. (Много други свидетели твърдят, че двамата са лагерували в сечището Скопети поне една седмица.) По-късно следователите стигнаха до извода, че каменните кръгове нямат никаква връзка със случая. Джутари не беше съгласен с тях. Той предаде снимките на един „експерт“ по окултното. Главният инспектор представи заключенията на експерта в книгата си: „Когато кръгът от камъни е затворен, той представлява обединението на двама души, двама любовници, така да се каже, а когато е отворен показва, че двамата са избрани. Снимката на храстите и кръста показва убийство на двамата; хората са боровинките, а смъртта им е представена от кръста. Снимката на разпръснатите камъни показва разрушаването на кръга след убийството на двамата любовници“.
	Щом разбра, че Пачани и компания са от Сан Кашиано, Джутари веднага реши, че щабът на сатанинската секта трябва да е някъде край това идилично малко тосканско селце. Той се зарови отново в документите и откри нова озадачаваща улика. През пролетта на 1997 година в полицията пристигнали майка и дъщеря, които разказали странна история. Те държали дома за стари хора „Вила Верде“, който се помещаваше в красива стара селска къща, заобиколена от градини и парк, на няколко километра от Сан Кашиано. Двете жени се оплакали, че един от обитателите на дома, художник с швейцарско-белгийски произход на име Клод Фалбриар, бил изчезнал, оставяйки стаята си разхвърлена, с огромна купчина подозрителни предмети по средата — неща, които може би имали нещо общо с Чудовището, включително нерегистриран пистолет и ужасяващи картини на жени с отрязани ръце, крака и глави. Двете жени напъхали принадлежностите на Фалбриар в кашони и ги донесли в полицията.
	Тогава полицията не им обърнала внимание. Джутари ги видя в съвсем нова светлина и започна разследване на двете жени и тяхната къща. И веднага попадна на нещо: откри, че Пачани е работил известно време като градинар във Вила Верде точно в периода на убийствата!
	Джутари и неговите следователи решиха, че точно в тази къща се е намирал щабът на Ордена на Червената роза, чиито членове бяха наели градинаря Пачани и неговите приятели да събират части от женски тела за сатанинските им ритуали. В сценария на Джутари майката и дъщерята всъщност бяха членове на култа. (Защо тогава са привлекли върху себе си вниманието на полицията, остава неизяснено.)
	В периода между убийствата и разследването на Джутари Вила Верде се беше превърнала в свръхлуксозен хотел с басейн и ресторант, наречен _Poggio ai Grilli_, „Хълмът на щурците“. (Почти веднага след появата си надписът на табелата, указваща пътя към хотела, беше променен от някой тоскански шегаджия на _Poggio ai Grulli_, „Хълмът на тъпаците“.) Новите собственици въобще не бяха поласкани, че са обект на внимание.
	Пресата, водена от „Ла Национе“, стръвно поде историята.

	СОБСТВЕНИЦИ НА СТАРЧЕСКИ ДОМ ЗАПОДОЗРЕНИ
	ДОМЪТ НА УЖАСИТЕ КРИЕ ТАЙНИТЕ
	НА ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ
	— След десет часа къщата се затваряше за външни лица. Пристигаха най-различни хора и извършваха магически и сатанински ритуали — така твърдеше една от бившите помощнички в къщата между Сан Кашиано и Меркатале, където Пиетро Пачани, обвинен за убийствата на Чудовището, беше работил като градинар. По време на тосканските убийства във „Вилата на ужасите“ се помещавал старчески дом, където в продължение на няколко месеца беше живял художникът Клод Фалбриар, разследван първо за притежание на незаконно оръжие, който по-късно стана ключов свидетел в разследването на вероятните подстрекатели на серийните убийства.

	По онова време Фалбриар безгрижно обикаляше из Европа, без да има никаква представа, че е „ключов свидетел“ и евентуален поръчител на убийствата. _GIDES_ поиска помощ от Интерпол и те го откриха в едно село на Лазурния бряг близо до Кан. С разочарование научиха, че художникът е пристигнал в Тоскана за пръв път през 1996 година, единайсет години след последното двойно убийство на Чудовището. Независимо от това Фалбриар беше отведен във Флоренция за разпит. Той беше разочароващ свидетел — ядосан, неуравновесен, грохнал старец, който засипа полицията с обвинения.
	— Във Вила Верде — заяви той — бях дрогиран и заключван в стаята. Откраднаха ми милиони лири. Случваха се странни неща, особено през нощта.
	Майката и дъщерята, твърдеше той, стоят зад всичко.
	Въз основа на показанията на Фалбриар на двете жени бяха повдигнати обвинения за отвличане и измама. „Ла Национе“ пусна серия от сензационни статии за къщата. „От показанията на бивши служители в старческия дом — пише в една от статиите — излязоха много важни улики. В петдесетте страници се криеха доказателства за много смущаващи тайни. Старите хора, които са живели в «Поджио ай Грили», са били оставяни да лежат в собствените си фекалии и урина, без да получат никаква помощ. Нощем на помощничките е било забранено да стъпват в къщата, която се превръщала в място, където се отслужвали Черни меси. Джутари подозира, че изрязаните гениталии и ампутираните гърди от жертвите на Чудовището са били използвани за провеждането на тези сатанински ритуали.“
	Въпреки обновяването на сградата Джутари се надяваше, че все пак са останали някакви следи от Ордена на Червената роза, или че сектата все още продължава да оперира в къщата. Старите тоскански вили имаха огромни мазета и подземни помещения, където се правеше или съхраняваше вино и се оставяха да зреят прошуто, сирене и салами. Точно там Джутари се надяваше да открие истинската стая, използвана за жертвоприношенията — която може би все още се използваше.
	Един прекрасен ден _GIDES_ нахлу в „Поджио ай Грили“. След като претърсиха огромната вила, хората от _GIDES_ влязоха в стаята, където според тяхната информация се намираше светая светих на култа, храмът на Сатаната. Там откриха няколко мукавени човешки скелети, пластмасови прилепи, които висяха на конци и разни други декорации. Претърсването беше проведено само няколко дни преди Хелоуин и персоналът планираше парти — или поне така твърдяха.
	— Това несъмнено е опит да се отклони разследването — беснееше Джутари пред „Ла Национе“.
	Джутари и _GIDES_ не успяха да постигнат напредък в разследването на сатанинската секта и с настъпването на 2000-та година то беше на път да бъде прекратено.
	Тогава, през месец август 2000-та година, аз пристигнах в Италия с моето семейство.


	Част втора
	Историята на Дъглас Престън
	Глава 31

	На 4 ноември 1966 година, след продължили четирийсет дни дъждове, река Арно преля и напълни с тиня и кал Флоренция, един от най-забележителните градове в света.
	Това не беше просто покачване на нивото на водата. Върху града се стовари порой; той преля над дигите и профуча по улиците на Флоренция с петдесет километра в час, влачейки със себе си изкоренени дървета, размазани коли и мъртъв добитък. Гибертовата голяма бронзова врата на Баптистерия бе изкъртена и разбита на парчета; разпятието на Чимабуе, може би най-великолепният представител на средновековното изкуство на Италия, бе превърнато в купчина клисав хоросан; Давид на Микеланджело бе залят до кръста с нафта. Десетки хиляди цветни ръкописи и старопечатни книги в Националната библиотека се оказаха погребани под тонове тиня. Стотици картини, съхранявани в сутерена на галерия „Уфици“ бяха съсипани, оставяйки люспи боя в калта.
	Светът наблюдаваше с ужас как водите се оттеглят, оставяйки след себе си рожденото място на Ренесанса, превърнато в пустош от тиня и отломки, с унищожени съкровища. От цял свят се събраха хиляди доброволци — студенти, професори, художници и историци, — за да направят опит да спасят каквото могат. Те живееха и работеха в град без отопление, вода, електричество, храна или каквито и да е било услуги. След седмица някои от спасителите бяха принудени да сложат противогази, за да се защитят от отровните изпарения, които изпускаха гниещите книги и картини.
	Доброволците бяха наречени _Angeli del Fango_ или „Калните ангели“.

	* * *

	Отдавна исках да напиша криминален роман, чието действие да се развива по времето на флорентинското наводнение. Главен герой в романа със заглавие „Коледната Мадона“ трябваше да бъде един историк-изкуствовед, пристигнал във Флоренция, за да стане „Кален ангел“. Той е специалист по загадъчния художник Мазачо, младият гений, поставил началото на италианския Ренесанс със своите изключителни фрески в параклиса Бранкачи, който неочаквано починал на двайсет и шестгодишна възраст, според слуховете — от отрова. Героят ми се записва доброволец в почистването на сутерена на Националната библиотека, вади книги и ръкописи от калта. Един ден той открива изключителен документ, който съдържа указания за местонахождението на прочутата изгубена картина на Мазачо. Наречена „Коледната Мадона“, картината е била централно табло в безследно изчезнал триптих, описан изключително живописно от Васари през 1600 година. Тя се смята за една от най-важните изгубени картини на Ренесанса.
	Моят историк зарязва доброволческата работа и се впуска в лудешко търсене на картината. В един момент той изчезва. Няколко дни по-късно намират тялото му високо в планината Пратоманьо, захвърлено край пътя. Очите му са избодени.
	Убийството така и не е разкрито и картината не е намерена. Сега, трийсет и пет години по-късно, се прехвърляме в наши дни. Синът му, преуспял художник от Ню Йорк, навлиза в кризата на средната възраст. Той осъзнава, че има нещо, което трябва да направи: да разкрие убийството на баща си. И единственият начин да го направи е като открие изчезналата картина. Така че той отлита за Флоренция и започва своето търсене — пътуване, което ще го отведе от трошливите архиви на етруските гробници до едно разрушено село високо в планината Пратоманьо, където е погребана ужасна тайна и където го очаква още по-ужасна съдба…
	Точно този роман дойдох да напиша в Италия. Така и не се получи. Вместо това вниманието ми беше привлечено от Чудовището от Флоренция.
	Животът в Италия щеше да се окаже невероятно приключение, за което въобще не бяхме подготвени. Никой от нас не говореше италиански. Аз бях прекарал няколко дни във Флоренция предишната година, но съпругата ми Кристин никога през живота си не беше посещавала Италия. Децата ни, от друга страна, бяха достигнали онази възхитителна възраст, в която приемаха дори най-необичайните промени в живота им с весело равнодушие. За тях всичко в живота беше необичайно, тъй като все още не бяха осъзнали кои са обичайните неща. И когато настъпи моментът, те съвсем безгрижно се качиха в самолета. Ние преживявахме нервен срив.
	Пристигнахме във Флоренция през август 2000-та година: аз, Кристин и двете ни деца Алетея и Айзък, които бяха съответно на шест и пет години. Записахме ги в местните италиански училища, Алетея в първи клас, а Айзък в детската градина, а ние самите започнахме да посещаваме езикови курсове.
	Преместването ни в Италия не мина без спънки. Учителката на Алетея ни съобщи, че ужасно се радва да има толкова щастливо дете в класа си, което пее по цял ден. Само се чудела какво точно пее. Скоро го научихме:

	_Не разбирам нищичко от туй, което тя говори, тя говори и говори по цял ден, но не мога да й разбера и дума…_

	Културните различия бързо изскочиха на преден план. Няколко дни, след като Айзък беше записан в детската градина, той се прибра вкъщи ококорен и ни разказа как учителката пушела цигари през междучасията и си хвърляла фасовете на детската площадка — а после шляпнала (шляпнала!) някакво четиригодишно дете, което се опитало да допуши един от тях. Айзък я наричаше „Грачещия гущер“. Бързо прехвърлихме него и сестра му в частно училище в другия край на града, което беше ръководено от монахини. Надявахме се, че монахините не пушат и не пошляпват. Оказахме се прави, поне за първото, и се наложи да приемем пошляпването от време на време като културно различие, с което трябваше да се примирим, както и с пушенето в ресторантите, шофьорите-самоубийци и чакането на опашка пред пощата, за да си платим сметките.
	Училището се помещаваше в една великолепна вила от осемнайсети век, скрита зад масивни каменни стени, която сестрите от ордена на свети Джовани Батиста бяха превърнали в манастир. Междучасията си учениците прекарваха в голяма италианска градина с кипарисови дървета, жив плет, цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на голи жени. Градинарят и децата бяха в непрекъсната война. Никой в училището, дори учителят по английски, не говореше английски.
	Директорка на училището беше сурова монахиня с малки кръгли очички, която трябваше само да отправи поглед към някого, ученик или родител, за да го накара да изпадне в ужас. Един ден ни отведе настрани, за да ни каже, че нашият син бил _ип monello_. Ние й поблагодарихме за комплимента и хукнахме към къщи, за да проверим значението на думата. Тя означаваше „вагабонтин“. След това като ходехме на родителски срещи, винаги носехме с нас джобен речник.
	Както се и надявахме, децата ни постепенно започнаха да учат италиански. Един ден Айзък седна на масата за вечеря, погледна към чинията със спагети, направи физиономия и каза „_Che schifо!_“, местен израз, означаващ „Гадост!“. Много се гордеехме с него. До Коледа вече произнасяха цели изречения, а към края на учебната година италианският им беше толкова добър, че започнаха да се подиграват на нашия. Когато за вечеря ни идваха гости италианци, понякога Алетея ставаше от масата и тръгваше да марширува из стаята, размахвайки ръце и имитирайки нашия тромав американски акцент: „Как сте, господин и госпожа Коколини! Толкова се радваме да ви видим! Моля, влезте, разполагайте се, пийнете чаша вино с нас!“ Италианските ни гости умираха от смях.
	Скоро свикнахме с новия ни живот в Италия. Флоренция и заобикалящите я градчета се оказаха възхитителни местенца, където като че ли всички се познаваха. Животът се живееше заради самия живот, а не заради някакъв краен резултат. Вместо ежеседмичното пътуване до супермаркета, пазаруването се превърна в шокиращо неефективна, очарователна рутина — посещавахме десетки магазини и търговци, всеки от които продаваше по един продукт. Това беше свързано с обмяната на новини, обсъждането на качествата на различните продукти, изслушването на начина, по който бабата на продавача приготвя и поднася въпросния продукт, който всъщност е единственият правилен начин, независимо какво казват другите. Не ви се позволява да докосвате храната, която купувате; опитването на зрелостта на сливата или собственоръчното слагане на лук в пазарската чанта е нарушаване на етикета. За нас пазаруването беше отличен урок по италиански, който същевременно беше и опасен. Кристин остави незабравимо впечатление у един симпатичен _fruttivendolo_ (продавач на плодове) като му поиска зрели _pesce_ и _fighe_, вместо _pesche_ и _fichi_ (риба и вагина, вместо праскови и смокини). Минаха много месеци, преди да се почувстваме поне мъничко флорентинци, въпреки че бързо се научихме, като всички добри флорентинци, да се отнасяме с пренебрежение към туристите, които обикаляха града, гледаха със зяпнали уста, облечени с панталони в цвят каки, бонбоненорозови гуменки, шапки-идиотки и препасали гигантски бутилки с минерална вода на кръста, сякаш се канеха да прекосят пустинята Сахара.
	Животът в Италия представляваше странна смесица от баналното и грандиозното. Откарвайки децата на училище посред зима, със замъглени от студа очи, аз приближавах до хълма Джоголи — и в този миг пред очите ми като по магия от мъглата изникваха кулите на големия средновековен манастир „Ла Чертоза“. Понякога, когато се разхождах по калдъръмените улички на Флоренция, изведнъж се шмугвах в параклиса Бранкачи и прекарвах пет минути в разглеждане на фреските, които бяха поставили началото на Ренесанса, или пък свивах към Бадиа Фиорентина, за да послушам григориански химни в същата църква, където младият Данте се прехласвал по любимата си Беатриче.
	Скоро се запознахме с италианската концепция за _fregatura_, задължителна за всеки, който живее в Италия. _Fregatura_ означава да правиш нещо по не съвсем законен, не съвсем честен начин, но без да те хванат. В Италия това е начин на живот. Първия си урок в изтънченото изкуство на _fregatura_ получихме, когато си запазихме билети за „Трубадур“ на Верди в местната опера. Когато отидохме там, от касата ни съобщиха, че резервацията ни не е отбелязана никъде. Нищо не можехме да направим — всички билети бяха разпродадени. Огромната тълпа, струпана пред касата, беше свидетелство за това.
	Когато си тръгвахме, се натъкнахме на една продавачка от квартала, издокарана с палто от норка и диамантени обеци, приличаща повече на графиня, отколкото на собственичката на _Il Cantuccio_, малкото магазинче, от където си купувахме бишкоти.
	— Какво? Продадени ли? — извика тя.
	Разказахме й какво се е случило.
	— Пфу — рече тя, — продали са билетите ви на някой друг, някой важен. Сега ще ги оправя аз.
	— Да не би да познавате някой важен човек?
	— Никого не познавам. Но знам как стават нещата в този град. Почакайте тук, ей сега ще се върна. — Ние зачакахме, докато тя се отдалечи с маршова стъпка към касата. Пет минути по-късно се върна, следвана от някакъв изнервен човек, самият директор на операта. Той се втурна към мен и ми разтърси ръката.
	— О, толкова съжалявам, господин Харис! — извика той. — Не знаехме, че сте тук! Никой не ни предупреди! Моля ви да приемете извиненията ми за объркването на билетите!
	_Господин Харис?_
	— Господин Харис — обяви надуто продавачката, — обича да пътува анонимно, без голям антураж.
	— Но разбира се! — извика директорът. — Естествено!
	Аз гледах слисано. Продавачката ме стрелна предупредително с поглед, който ми казваше: успях да стигна до тук, не проваляй работата!
	— Имаме няколко резервни билета — продължи директорът, — и се надявам, че ще ги приемете като компенсация, дар от _Maggio Musicale Fiorentino!_ — Той ми подаде два билета.
	Кристин успя да се вземе в ръце преди мен.
	— Колко мило от ваша страна. — Тя грабна билетите от мъжа, стисна ме здраво под ръка и каза: — Да вървим, Том.
	— Да, разбира се — промърморих аз, ошашавен от измамата. — Много сте мил. А цената…
	— _Niente, niente!_ За нас е удоволствие, господин Харис! Мога ли да добавя, че „Мълчанието на агнетата“ беше един от най-добрите — ако не и най-добрият филм, който съм гледал. Цяла Флоренция очаква излизането на „Ханибал“.
	Места в центъра на първия ред, най-добрите в залата.
	От нашата къща в Джоголи до Флоренция се стигаше бързо с велосипед или кола през Порта Романа, южният вход на древния град. Оттам се разкриваше лабиринт от криволичещи улички и средновековни къщи, които образуваха Олтрарно, най-запазената част от стария град. Докато я разглеждах, често забелязвах интересна фигура, която правеше обичайната си следобедна _passeggiata_ по тесните средновековни улици. Тя беше дребничка съсухрена старица, обвита в кожи и диаманти, с напудрено лице, ярко начервени устни и старомодна, обшита с перли, малка шапчица, която вървеше уверено на високите си токчета по измамния калдъръм, без да поглежда наляво или надясно, поздравявайки познатите си само с едва забележимо движение на очите си. Научих, че това е маркиза Фрескобалди от древната флорентинска фамилия, която притежаваше половината Олтрарно и голяма част от Тоскана, фамилия, която беше финансирала кръстоносните походи и беше дала на света един велик композитор.
	Кристин често правеше сутрешния си джогинг по криволичещите улички и един ден спря да се наслади на най-големия дворец във Флоренция, палацо Капони, собственост на друга велика фамилия от квартал Олтрарно — една от най-изтъкнатите благородни фамилии в Италия. Ръждивочервената неокласическа фасада на двореца се простираше десетки метри покрай река Арно, а мрачната й каменна средновековна задна стена се издигаше над потопената _Via de’Bardi_, „Улицата на поетите“. Докато се наслаждавала на гигантската порта на двореца, до нея се приближила една британка и я заговорила. Жената работела за фамилията Капони и след като научила за книгата за Мазачо, която се опитвах да напиша, тя дала визитната си картичка на Кристин и казала, че трябва да потърсим граф Пиколо Капони, който бил експерт по флорентинска история. „Много е отзивчив, да знаете“, казала тя.
	Кристин ми донесе визитката. Аз я прибрах с мисълта, че едва ли ще намеря смелост да се обадя на член на най-прочутата благородническа фамилия във Флоренция, независимо колко е отзивчив.
	Несиметричната селска къща в Джоголи, в която живеехме, се издигаше на хълм, покрит с кипариси и чадъровидни борове. Превърнах задната спалня в студио, където възнамерявах да пиша романа. Единственият й прозорец гледаше над кипарисите и покритите с червени керемиди съседни къщи към зелените хълмове на Тоскана.
	Самото сърце на страната на Чудовището.
	В следващите няколко седмици, след като Специ ми разказа историята на Чудовището, се улавях, че мисля за убийството, което беше извършено толкова близо до къщата ни. Един есенен ден, след няколко дразнещи опита да започна романа за Мазачо, аз излязох от къщи и тръгнах през горичката към тревистата поляна, за да разгледам мястото със собствените си очи. Поляната беше прелестна и предлагаше зашеметяващ изглед към флорентинските хълмове. Чистият есенен въздух миришеше на стъпкана мента и горяща трева. Твърди се, че подобни места са обсебени от злото, но аз не усещах нищо. Струваше ми се, че се намирам отвъд всякакво зло и добро. Разходих се наоколо с напразната надежда да уловя нещо, но почти неволно започнах да си представям мястото на престъплението, позицията на фолксвагена, дочух тихата мелодия от саундтрака на „Ловец на андроиди“, която се носеше безспир над ужасната сцена.
	Поех си дълбоко дъх. Долу в ниското, в лозето на нашия съсед, гроздоберът беше в разгара си и аз можех да видя щъкащите нагоре-надолу покрай асмите хора, които хвърляха гроздовете в каросерията на една моторизирана триколка. Затворих очи и се заслушах в заобикалящите ме звуци — кукуригането на петел, биещи камбани в далечината, лаещо куче, глас на жена, която вика децата си.
	Историята на Чудовището от Флоренция започна да се оформя в главата ми.


	Глава 32

	Двамата със Специ станахме приятели. Приблизително три месеца, след като се запознахме, неспособен да забравя историята на Чудовището, аз му предложих да напишем заедно една статия за американско списание. Обадих се на моя редактор в „Ню Йоркър“ и му подхвърлих идеята. Получихме работата.
	Но преди да се хванем за писалките, аз се нуждаех от един бърз курс от „монстролога“. Два пъти седмично пъхах лаптопа си в раницата, яхвах колелото и изминавах десетте километра до апартамента на Специ. Последният километър беше убийствено изкачване по хълма през чворестата маслинова горичка. Апартаментът, в който живееше с белгийската си съпруга Мириам и дъщеря им, се намираше на последния етаж в една стара вила и имаше дневна, трапезария и голяма тераса с изглед към Флоренция. Специ работеше в таванската стая, която беше претъпкана с книги, вестници, рисунки и снимки.
	Когато пристигнех, намирах Специ в трапезарията, лапнал неизменната цигара „Голоаз“, във въздуха се носеха пластове дим, по масата бяха пръснати листи и фотографии. Докато работехме, Мириам ни носеше горещо еспресо в малки чашки. Преди тя да влезе в стаята, Специ винаги скриваше снимките от местопрестъпленията.
	Първата му работа беше да ме образова по случая. Премина хронологично през цялата история с подробности, като от време на време изваждаше по някой документ или снимка от купчината. Общувахме изцяло на италиански, тъй като английският на Специ беше елементарен, а аз бях решен да използвам всяка възможност, за да науча езика по-добре. Докато той говореше, аз си водех бързо бележки на лаптопа.
	— Добра работа, а? — казваше често той, след като си припомнеше с подробности някой особено забележителен пример на следователска некомпетентност.
	— _Si, professore_ — отвръщах аз.
	Схващанията му за случая не бяха сложни. Към конспиративните теории, предполагаемите сатанински ритуали, скритите организатори и средновековните култове изпитваше единствено презрение. Според него най-елементарното и очевидно обяснение беше единственото правилно обяснение: Чудовището от Флоренция беше самотен психопат, който убиваше двойки по някакви си свои извратени, сексуални причини.
	— Ключът към идентифицирането му — не спираше да повтаря Специ, — е пистолетът, използван в клановото убийство от 1968 година. Проследете пистолета и ще намерите Чудовището.
	През април, когато лозята започваха да се обличат в зелени листа, Специ ме отведе на мястото, където през 1984 година близо до Викио бяха убити Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи. Викио се намира на север от Флоренция, в района, познат като Мугело, където стръмните и обрасли хълмове се устремяват нагоре към великолепните Апенини. В началото на шейсетте, след като емигрирали в Тоскана, тук се установили сардинските овчари, за да отглеждат овцете си на планинските ливади. Произвежданото от тях сирене пекорино е много търсено и се е превърнало в запазена марка на Тоскана.
	Пътувахме по един селски път, който следваше течението на реката. Бяха минали години от последното идване на Специ тук, така че трябваше да спрем няколко пъти, преди да намерим точното място. Една отбивка от пътя водеше до мястото, известно сред местните като да бошета, Малката гора. Паркирахме и тръгнахме пеша. Пътят свършваше в подножието на един хълм, обрасъл с дъбови дървета, в подножието на който имаше поле с лековити растения. Една стара каменна къща с глинен покрив се издигаше на няколко ярда от него. Потокът, скрит от тополите, прекосяваше долината. Зад къщата се издигаха хълмове, които преминаваха в сини планини. По полегатите склонове на хълмовете се виждаха смарагдовозелените пасища, из които художникът Джото беше скитал като дете през 1200-та година, пасял овце, фантазирал си и рисувал картини в пръстта.
	Пътят свършваше при гробовете на жертвите. Два бели кръста се издигаха над тревата. В два стъклени буркана бяха подредени пластмасови цветя, избелели от слънцето. Върху напречните греди на кръстовете бяха подредени монети; гробовете се бяха превърнали в място за поклонение на младите двойки от района, които оставяха монетите в знак на любовта си един към друг. Слънцето сипеше лъчи над долината, носейки със себе си аромата на цветя и прясно окосени ливади. Наоколо пърхаха пеперуди, птички чуруликаха в гората, а синьото небе беше изпъстрено с бели облаци.
	С цигара в ръка, Марио ми описа набързо сцената на местопрестъплението, докато аз си водех бележки. Показа ми къде е бил паркиран светлосиният фиат панда на двамата влюбени и къде в гъстия храсталак може би се е криел убиецът. Показа ми къде са се намирали гилзите, изхвърляни след всеки изстрел, които подсказваха какъв е бил моделът и редът на стрелба. Тялото на момчето е било намерено на задната седалка, свито почти като зародиш, сякаш за да се предпази. Убиецът първо го застрелял и после го намушкал няколко пъти в ребрата — или за да се убеди, че го е убил, или изразявайки по този начин презрението си.
	— Случило се е в около десет без десет вечерта — каза Специ. После посочи към полето от другата страна на реката. — Знаем това, защото фермерът, който орял нивата си през нощта, за да избегне дневната жега, чул изстрелите. Помислил си, че гърми ауспух.
	Последвах Марио в откритата нива.
	— Завлякъл и оставил тялото тук, където можело да се види от къщата. На абсурдно открито място. — Той посочи фермата с ръката, в която държеше цигарата си; във въздуха се издигаха облачета пушек. — Сцената беше ужасна. Никога няма да я забравя. Пиа лежеше по гръб с разперени ръце, като разпъната на кръст. Ясните й сини очи бяха отворени и се взираха в небето. Може и да прозвучи ужасно, но нямаше как да не забележа колко е красива.
	Ние стояхме в полето, а край нас жужаха мързеливи пчели. Бях приключил със записките. През дърветата до нас достигаше ромонът на дърветата. Отново не усетих никакво зло. Напротив, мястото ми се струваше толкова спокойно, дори свято.
	След това отидохме във Викио. Това беше малък град сред тучни пасища покрай река Сиеве. В центъра на калдъръмения площад се издигаше трийсетметрова статуя на Джото, който държеше в ръка палитра и четки. Наблизо се намираше малкият магазин за домашни потреби, собственост на семейство Стефаначи, където беше работил Клаудио Стефаначи.
	Обядвахме в една скромна кръчма на площада и тръгнахме по една странична уличка, за да посетим Уини Ронтини, майката на убитото момиче. Стигнахме до висока каменна стена е желязна порта, която заобикаляше голяма градска вила, една от най-впечатляващите във Викио. През портата се виждаше буренясала италианска градина. Зад розовите храсти се издигаше фасадата на триетажната къща, която беше занемарена, бледожълтата мазилка се беше напукала и падаше. Външните прозорци на вилата бяха затворени. Къщата изглеждаше изоставена.
	Натиснахме звънеца до желязната порта и през малкия говорител се разнесе треперлив глас. Марио се представи и механизмът на вратата изщрака. Уини Ронтини ни посрещна на входа и ни покани в тъмната къща. Тя вървеше бавно и тежко, сякаш носеше тежък товар.
	Последвахме я в мрачната дневна, в която почти липсваше обзавеждане. Щорите на единия прозорец бяха полуспуснати, пропускайки слаб лъч светлина, който прорязваше тъмнината. Въздухът миришеше на стари дрехи и препарат за полиране на мебели. Къщата беше почти празна, останали бяха само няколко износени мебели, тъй като всичките антики и сребро отдавна бяха разпродадени, за да финансира търсенето на убиеца на дъщеря си. Синьора Ронтини беше толкова бедна, че дори не можеше да си позволи телефон.
	Ние седнахме на избелелия диван, вдигайки облак прах, а синьора Ронтини се отпусна бавно в едно кресло срещу нас. Бледата й кожа, фината коса и небесносините очи разкриваха датския й произход. На шията си носеше златна верижка с инициали П и К, за Пиа и Клаудио.
	Тя говореше бавно, думите излизаха така, сякаш за тях бяха закачени тежести. Марио й разказа за нашия писателски проект и намерението ни да продължим да търсим истината. Тя заяви равнодушно, сякаш това повече не я интересува, че извършителят е Пачани. Разказа ни, че съпругът й Ренцо, високоплатен морски инженер, който беше обиколил целия свят, напуснал работата си, за да търси правосъдие. Всяка седмица той посещавал полицейския щаб във Флоренция, за да пита има ли нещо ново и да се консултира със следователите, като самият той беше обявил голяма парична награда за информация. Беше се появявал няколко пъти по телевизията и радиото, молейки за помощ. Неведнъж го бяха мамили. Накрая здравето му се беше съсипало и финансите му пресъхнаха. Ренцо починал от сърдечен удар на улицата пред полицията след поредното посещение. Синьора Ронтини останала съвсем сама в голямата вила, продавайки мебелите един по един и задлъжнявайки все повече.
	Марио я попита за огърлицата.
	— За мен — отвърна тя, като я докосна, — животът свърши в онзи ден.


	Глава 33


	_Ако вярвате, че сте недосегаеми, бихте ли влезли вътре? Ще влезете ли в този замък, обвит в кръв и слава, ще тръгнете ли през обгърнатия в паяжини мрак…? Във фоайето тъмнината е почти непрогледна. Следва дълго каменно стълбище, ръцете ни се плъзгат по студените му перила, стъпалата са изтрити от стотиците крака, които са преминали по него…_


	И така, в една студена януарска сутрин двамата с Кристин се озовахме на стълбището, описано толкова ярко от Томас Харис в неговия „Ханибал“. Имахме среща в палацо Капони с граф Николо Пиеро Уберто Феранте Галгано Гаспаре Калцедонио Капони и неговата съпруга графиня Рос. Най-накрая се бях престрашил да му се обадя. Наскоро в двореца бяха приключили снимките на филма „Ханибал“, режисиран от Ридли Скот, където Ханибал Лектър, или „д-р Фел“, работеше като куратор в библиотеката и архивите на Капони. Реших, че ще бъде интересно да интервюирам истинския уредник на архивите на Капони, самия граф Николо, и после да напиша статия „Езикът на града“ за „Ню Йоркър“, която да съвпадне с излизането на филма.
	Графът ни посрещна на горната част на стълбището и ни поведе към библиотеката, където ни очакваше графинята. Той беше на около четирийсет години, висок и едър, с къдрава кестенява коса, вандайкова брадичка, пронизващи сини очи и щръкнали уши като на ученик. Приличаше поразително на по-възрастна версия на портрета на предшественика си Лодовико Капони, нарисуван през 1550 година от Бронзино и изложен в музея „Фрик“ в Ню Йорк. Когато графът поздрави жена ми, той целуна ръката й по един много странен начин, за който по-късно научих, че е старовремски жест, при който благородникът взема ръката на жената и с бързо, елегантно движение я вдига на около петнайсет сантиметра от устата си и бързо се навежда към нея — без, разбира се, изобщо да докосва с устни кожата. Само титулуваните флорентинци поздравяваха така жените. Всички останали просто се ръкуваха.
	Библиотеката на Капони се намираше в края на мрачен, леденостуден коридор, декориран с гербове. Графът ни настани в обятията на гигантски дъбови столове, а самият той седна на една метална табуретка зад стара трапезна маса и започна да върти лулата си в ръце. Стената зад гърба му беше превърната в огромна картотека, в която се намираха семейни документи, ръкописи, счетоводни книги и списъци на арендатори отпреди осемстотин години.
	Графът беше облечен е кафяво сако, пуловер с винен цвят, панталони и — доста ексцентрично за флорентинец — очукани грозни стари обувки. Говореше перфектен английски от едуардианската епоха, който изглеждаше като реликва от отминали векове. Попитах го къде го е учил. Английският, отвърна той, е навлязъл в семейството му когато дядо му се оженил за англичанка и те отгледали децата си, като говорели само английски вкъщи. Баща му Нери, съответно, предал английския на децата си като наследствена вещ — и по този начин езикът от едуардианската епоха се запазил непроменен в семейство Капони почти цял век.
	Графиня Рос беше американка, много красива, внимателна и учтива, с донякъде сухо чувство за хумор.
	— Ридли Скот беше тук заедно с пурата си — каза графът, визирайки режисьора на филма.
	— Групата пристигаше — добави графинята, — водена от пурата, следвана от Ридли, следван от учтивата тълпа.
	— Доста задимяваше.
	— Всъщност имаше доста фалшив пушек. Ридли като че ли е обсебен от пушека. И бюстовете. Искаше навсякъде да има мраморни бюстове.
	Графът погледна към часовника си и се извини:
	— Не искам да изглежда като проява на неучтивост. Самият аз пуша само два пъти на ден, след дванайсет и след седем.
	Беше дванайсет часа без три минути.
	Графът продължи:
	— За снимките искаше повече бюстове в големия салон. Поиска преспапиета във формата на бюстове, които бяха изкуствено състарени. Но не можа да намери. Казах му, че в сутерена имам няколко от предшествениците ми и попитах дали да ги донеса. Той отвърна, че предложението ми е страхотно. Бяха доста мърляви, затова го попитах дали не трябва да ги почистим? О, не, отвърна той, моля ви, недейте! Единият от бюстовете беше на _quadrisnonna_, моята пра-пра-пра-прабаба, родена Луиза Велути Зати от херцозите на Сан Клементе, която е била много благовъзпитана жена. Отказвала да ходи на театър, смятала го за неморален. А сега се появи като реквизит във филм. И то какъв филм! Насилие, клане, канибализъм.
	— Кой знае, може пък да е останала доволна — обади се графинята.
	— Филмовият екип се държа много добре. Флорентинците, от друга страна, се оказаха много кръвожадни хора. И естествено, след като приключиха снимките, някои магазинери сложиха надписи на прозорците си: „Тук беше сниман Ханибал.“
	Той отново погледна часовника си, видя, че е минало обяд и запали лулата си. Към високия таван се издигна облак ароматен дим.
	— Освен от пушека и бюстовете, Ридли беше очарован от Хенри VIII. — Графът порови из архивите и най-накрая извади писмо, написано на тежък пергамент. То беше написано от Хенри VIII до един от предшествениците на Капони с искане за две хиляди войници и колкото се може повече конници за армията му. Писмото беше подписано саморъчно от Хенри и от документа се изсипа нещо кафяво и восъчноподобно, с размера на смачкана смокиня.
	— Какво е това? — попитах аз.
	— Печатът на Хенри VIII. Ридли подхвърли саркастично, че прилича повече на левия му тестис. Направих му фотокопие. На документа, имам предвид.
	От библиотеката се прехвърлихме в големия салон, основната приемна зала на двореца, където Ханибал Лектър свири на клавир, докато инспектор Паци, скрит отдолу, на Виа де Барди, го слуша. Сега в салона имаше пиано, а не клавира, на който Антъни Хопкинс свиреше във филма. Стаята бе украсена с мрачни портрети, фантастични пейзажи, мраморни бюстове, брони и оръжия. Заради огромните разходи по отопляването на такова огромно пространство температурата тук се колебаеше някъде около тази в сибирска камера за мъчения.
	— Повечето брони са фалшиви — каза графът с неуловима усмивка. — Но тази тук, тази е добра. Тя датира от 1580 година. Най-вероятно е принадлежала на Никола Капони, който е бил рицар от ордена на Свети Стефан. Някога ми ставаше. Доста е лека. Бих могъл да правя лицеви опори с нея.
	От някаква скрита стая в двореца се разнесе силен вой и графинята изхвърча от стаята.
	— Портретите са предимно на Медичите. В семейството имаме пет брака с Медичи. Капони са били прогонени от Флоренция заедно с Данте. Но в онези години Данте сигурно ни е гледал отвисоко. Ние сме от онези, както беше написал той, _la gente nova е i subiti guadagni_ — „новите хора, които внезапно забогатяха“. Нери Капони помогнал за завръщането от изгнание на Козимо де Медичи във Флоренция през 1434 година. Това било изключително печеливш съюз за нашето семейство. Преуспели сме във Флоренция единствено защото никога не сме били първото семейство. Винаги сме били на второ или трето място. Има една флорентинска поговорка: „Пиронът, който се подаде от дъската, винаги бива зачукан обратно“.
	Графинята се появи отново, носейки на ръце бебето Франческа, наречено на Франческа Капони, голяма красавица, която се омъжила за Виери ди Камбио де Медичи и умряла при раждане на осемнайсетгодишна възраст. В съседната стая висеше портретът й, за който се смяташе, че е нарисуван от Понтормо.
	Попитах графа кой е най-прочутият от предшествениците му.
	— Това ще да е Пиеро Капони. Всички италиански ученици знаят историята му. Тя е като прекосяването на река Делауеър от Вашингтон, често повтаряна и много разкрасена.
	— Както винаги, той подценява значението й — каза графинята.
	— Не е вярно, скъпа моя. Историята е твърде преувеличена.
	— И в по-голямата си част е истина.
	— Така да бъде. През 1494 година френският крал Шарл VIII на път да покори Неапол, подминал Флоренция и виждайки начин да изкара малко бързи пари, поискал огромен откуп от града. В случай, че откупът не бъде платен, „ще надуем фанфарите и ще ви нападнем“, обявил той. Отговорът на Пиеро Капони бил „а ние ще ударим камбаните“, в смисъл, че ще призоват всички жители на бой. Шарл отстъпил. Твърди се, че е казал „_Capon, Capon, vous etes ип mauvais chapon_“ — „Капон, Капон, вие сте едно зло пиле.“
	— Шегите с пилета преобладават в семейството — обясни графинята.
	Графът продължи:
	— На Коледа ядем капони*. Малко избива на канибализъм. Във връзка с това нека ви покажа къде се е хранил Ханибал Лектър.
	[* Capon (англ.) — угоен скопен петел. — Б.пр.]
	Последвахме го в _Sala Rossa_, елегантна зала за рисуване с драпирани столове, множество маси и бюфет с огромно огледало. Стените бяха облечени в червена коприна, изтъкана от пашкулите, произвеждани в семейните ферми за буби преди сто и петдесет години.
	— Във филмовия екип имаше една жена — каза графинята. — Трябваше непрекъснато да й повтарям: „Не местете нищо без разрешение.“ Тя не спираше да размества наоколо. Един ден, докато снимаха, малкият брат на Николо, Себастиано, който управлява вила Калциная, фамилното имение в Кианти, донесе бутилка от тяхното вино и го постави на стратегическо място в тази стая. Но то така и не влезе във филма. Онази жена не спираше да го мести. Продуцентите имали уговорка със „Сийграм“ да използват само продукти с тяхната марка.
	Графът се усмихна.
	— Но независимо от това в края на деня бутилката винаги се оказваше отворена и празна. А тя винаги беше най-добрата резерва.
	Много години по-рано, когато Томас Харис проучвал случая на Чудовището от Флоренция за романа си „Ханибал“, той се запознал с граф Капони на процеса на Пачани и бил поканен в двореца. Доста по-късно Харис му се обадил и му казал, че би искал да направи Ханибал Лектър пазител на архива на Капони — дали ще получи разрешение за това?
	— Направихме семейно събрание — каза графът. — Казах му, че сме се съгласили при едно условие — семейството няма да бъде включвано във фабулата.

	* * *

	Двамата с Николо станахме приятели. Често се срещахме на обяд в „_Il Bordino_“, малък ресторант зад църквата „Санта Феличита“, близо до двореца, където се намираха семейният параклис и семейната им крипта. „_Il Bordino_“ беше една от последните старовремски кръчми във Флоренция; малка, претъпкана, със стъклена табела, на която се представяха специалитетите за деня. Замъгленият й интериор напомняше на тъмница, с потъмнели камъни и мазилка, разпръснати дървени маси и стари глинени подове. Храната беше изключително флорентинска, семпли блюда от месо и спагети, придружавани от филийки домашен хляб, предлагани на работнически цени, с кани домашно червено вино.
	Един ден, докато обядвахме, аз споменах на Николо, че двамата с Марио Специ проучваме случая на Чудовището от Флоренция.
	— А — рече той, живо заинтересуван. — Чудовището от Флоренция. Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тая работа?
	— Историята е страхотна.
	— Вярно е. На твое място бих внимавал.
	— Защо? Какво би могло да ми се случи? Това е стара история. Последното убийство е станало преди двайсет години.
	Николо бавно поклати глава.
	— За флорентинци двайсет години е все едно онзи ден. И все още го разследват. Сатанински секти, черни меси, вилата на ужасите… Италианците вземат тези неща много на сериозно. Този случай изгради и съсипа много кариери. Гледай двамата с Марио да не задълбавате твърде много, за да не разбутате някое гнездо на гърмящи змии.
	— Ще внимаваме.
	Той се усмихна.
	— Ако бях на твое място, щях да се върна към онзи страхотен роман за Мазачо, за който ми разказа — и да оставя Чудовището от Флоренция на мира.


	Глава 34

	В един прекрасен ден „Чудовище 101“ стигна до своя край. Бях събрал всички известни факти, превърнах се в експерт, ако не равен на Специ, то поне трети след него и самото Чудовище. Но имаше един въпрос, по който Специ избягваше да говори, и той беше кой, според него, е Чудовището.
	— _Eccoci qua_ — каза Специ. — Ето до какво достигнахме: сатанински секти, богохулни домакини и скрити поръчители. Какво друго следва? — Той се облегна назад в стола си с крива усмивка и разпери ръце. — Кафе?
	— Ако обичаш.
	Специ изгълта на един дъх кафето от малката си чашка, италиански навик, който така и не можах да усвоя. Аз сръбнах леко от моето.
	— Някакви въпроси? — Очите му проблеснаха.
	— Да — отвърнах. — Кой според теб е Чудовището?
	Специ изтръска пепелта от цигарата си.
	— Всичко е тук. — Той махна с ръка към купчината документи. — Според теб кой е?
	— Салваторе Винчи.
	Специ поклати глава.
	— Да постъпим като Филип Марлоу. В основата на всичко е беретата. Кой е занесъл пистолета при престъплението от 1968 година? Кой го е използвал? Кой го е занесъл вкъщи? И най-важното, какво се е случило с него по-късно? Всичко е тук, ако имаш желание да го потърсиш.
	— Пистолетът е принадлежал на Салваторе Винчи — отвърнах аз. — Той го е донесъл със себе си от Сардиния, той е планирал убийството от 1968 година, той е бил стрелецът.
	— Браво.
	— Значи той трябва да е занесъл пистолета у дома си.
	— Точно така. Той е дал пистолета на Стефано Меле, за да стреля последен и да замърси ръцете си с барут. След това Меле изхвърлил пистолета. Винчи го взел и го отнесъл у дома. Никак не е бил глупав. Нямало да остави оръжието, с което е извършено убийството, на местопрестъплението. Пистолет, използван в убийство, е опасен, защото балистическата експертиза може да го свърже с куршумите, открити в жертвите. Подобен пистолет никога няма да бъде продаден или даден на някого. Или ще бъде унищожен, или ще бъде внимателно скрит. След като знаем, че пистолетът не е бил унищожен, значи Салваторе Винчи го е скрил. Заедно с кутиите с патрони. Шест години по-късно той се появява, за да убие отново — в ръцете на Чудовището от Флоренция.
	Аз кимнах утвърдително.
	— Значи според теб Салваторе Винчи е убиецът, също както е смятал Ротела.
	Специ се усмихна.
	— Така ли? — Той бръкна в купчината документи и извади доклада на ФБР. — Чел си го. Смяташ ли, че отговаря на профила на Салваторе Винчи?
	— Всъщност не.
	— Изобщо не! В профила се набляга на един същностен момент: Чудовището от Флоренция е импотентно. Страда от сексуална дисфункция и е имало малко или никакви сексуални контакти с жени на своята възраст. Убива, за да задоволи похотливите си желания, които не могат да бъдат удовлетворени по нормалния начин. Най-силното доказателство е, че никоя от жените не е била изнасилена или обект на друга сексуална злоупотреба. Но Салваторе въобще не бил импотентен — той е бил същински Приап. Салваторе не отговаря и на останалата част от профила на ФБР, особено що се отнася до психологическите детайли.
	— Щом Салваторе Винчи не е Чудовището — казах аз, — то тогава отново изниква проблемът как беретата се е озовала от неговите ръце в ръцете на Чудовището.
	Въпросът увисна във въздуха. Очите на Специ проблеснаха.
	— Да не би да са я откраднали от него? — попитах аз.
	— Точно така! И за кого това е било най-лесно?
	Въпреки че всички улики бяха пред очите ми, аз все още не можех да се досетя.
	Специ почука с пръст по масата.
	— Не разполагам с най-важния документ по случая. Знам, че съществува, защото съм разговарял с един човек, който го е виждал. Опитах всичко, за да се сдобия с него. Досещаш ли се какъв е този документ?
	— Жалба за кражба?
	— _Appunto!_ През пролетта на 1974 година, четири месеца преди първото убийство на Чудовището в Борго сан Лоренцо, Салваторе Винчи отишъл при карабинерите, за да подаде жалба. „Вратата на къщата ми беше разбита и вътре е влизано.“ След като карабинерите го попитали какво е откраднато, той отвърнал: „Не зная.“
	Специ стана и отвори прозореца. Потокът свеж въздух разсея кълбата дим в стаята. Той извади нова цигара от пакета „Голоаз“, който лежеше на масата, пъхна я в устата си и я запали, след което се обърна към мен.
	— Помисли си, Дъг. Този снажен мъж, сардинец с дълбоко вкоренено подозрение към властта, най-вероятно убиец, отива при карабинерите, за да докладва, че в дома му е влизано, но нищо не е откраднато. Защо? И защо изобщо някой ще го обира? Къщата му е бедна, схлупена, в нея няма нищо ценно. Освен… може би… една берета двайсет и втори калибър и две кутии с патрони.
	Той изтръска цигарата си. Аз седях на ръба на стола.
	— Не съм ти казал най-необичайното нещо. Винчи дал името на човека, който проникнал в дома му. Човекът, обявил той, е само едно момче. Член на сардинския клан, близък негов роднина. Последният човек, който би подхвърлил на карабинерите. Защо подава жалба срещу него, щом не е взел нищо? Защото се е страхувал какво може крадецът да направи с пистолета. Салваторе Винчи е искал влизането в къщата му да бъде документирано, за да се защити. В случай, че момчето направи нещо… ужасно с пистолета.
	Специ прокара пръст по масата към мен, сякаш ми побутваше несъществуващия документ.
	— Точно тук, в този документ, ние ще открием името, което Салваторе Винчи е дал на карабинерите. Името на крадеца. Този човек, скъпи ми Дъглас, е Чудовището от Флоренция.
	— И кой е той?
	Специ се усмихна закачливо.
	— _Pazienza!_ През 1988 година, след разрива между Ротела и Виня, карабинерите официално се оттеглиха от разследването. Но не можеха съвсем да го зарежат. Просто продължиха тайно да работят по него. И липсващият документ е едно от нещата, които изровиха Бог знае от коя прашна папка в някоя мрачна казарма.
	— Тайно разследване? Намерили ли са нещо друго?
	Марио се усмихна.
	— Много неща. Например, че след първите убийства на Чудовището, Салваторе Винчи влязъл в психиатричното отделение на болницата „Санта Мария нуова“. Защо? Не знаем — медицинското досие сякаш е изчезнало. Може би момчето, което е откраднало пистолета му, е направило нещо ужасно с него.
	Той се протегна и отново взе доклада на ФБР.
	— В този доклад вашето ФБР изброява няколко характеристики на Чудовището. Да ги потърсим в нашия заподозрян.
	В доклада пише, че Чудовището сигурно има досие с дребни престъпления, като палеж и кражба, но не и престъпления като изнасилване или побой. Нашият човек е обвиняван за кражба на кола, незаконно притежаване на оръжие, обир и палеж.
	В доклада пише, че през седемте години между престъплението през 1974 година и следващото през година, Чудовището не е било във Флоренция. Нашият човек е напуснал Флоренция през януари 1975 година. Завърнал се в града в края на 1980 година. След няколко месеца убийствата отново започнали.
	В доклада пише, че Чудовището най-вероятно живее само в периода на убийствата. Когато не е сам, най-вероятно живее с някоя възрастна жена, негова леля или баба. През седемгодишния период, когато не е бил във Флоренция, нашият заподозрян е живял с леля си. Няколко месеца след последното убийство от 1985 година, нашият човек се запознава с възрастна жена и се пренася да живее при нея. Убийствата спират. Вярно, че от 1982 до 1985 година той е бил женен, но според един офицер карабинер, който е участвал в тайното разследване, бракът е бил анулиран поради _impotentia coeundi_ — неконсумация. За да бъдем честни, по онова време _impotentia coeundi_ често е била използвана като причина за развод, дори и да не е било точно така.
	В доклада на ФБР пише, че този тип убиец често контактува с полицията и се опитва да подведе разследването или поне да събере информация за престъплението. Нашият човек се предложил като информатор на карабинерите.
	И най-накрая изследванията на серийните убийци често показват изоставяне от майката или сексуални злоупотреби в семейството. Майката на нашия човек е била убита, когато той е на една година. Преживял е втора травмираща раздяла със заместничката й, когато дългогодишната приятелка на баща му го напуска. Освен това може да е бил свидетел на странните сексуални действия на бащата. Живеел е с него в малка къща, когато бащата е участвал в секс оргии с мъже, жени, а може би дори и деца. Дали баща му го е карал да участва? Няма доказателства за противното.
	Започвах да разбирам накъде клони.
	Специ дръпна дълбоко от цигарата и издиша дима.
	— В доклада се казва, че убиецът най-вероятно е започнал да действа, когато е бил на около двайсет години. Но по времето на първото убийство той е само на петнайсет.
	— Това не го ли отхвърля?
	Специ поклати глава.
	— Факт е, че много серийни убийци започват от много ранна възраст. — Той изброи имената на прочутите американски серийни убийци и възрастта, когато са направили дебюта си — шестнайсет, петнайсет, четиринайсет, седемнайсет. — Едва не провалил първото убийство през 1974 година. То било деяние на паникьосан и импулсивен начинаещ. Успял да го завърши само защото мъжът бил убит с първия изстрел, и то по случайност. Момичето имало достатъчно време да се измъкне от колата и да побегне. Убиецът стрелял по нея, но я улучил в краката. Трябвало да я доубие с ножа. След това вдигнал трупа и го преместил в колата. Опитал се да я обладае, но не успял. „Сексуална неспособност“. _Impotentia coeundi_. Вместо това взел една лозова пръчка и я пъхнал във вагината й. Останал при трупа и го обработил с единствения инструмент, който го вълнувал, неговия нож. Намушкал я деветдесет и седем пъти. Може и да е искал да злоупотреби сексуално с трупа, но не успял. Направил разрези около гърдите и половия орган, сякаш за да подчертае, че тя вече е негова.
	В малката дневна настъпи продължително мълчание. От прозореца се виждаха същите хълмове, сред които беше бродило Чудовището.
	— Тук пише, че по всяка вероятност Чудовището притежава собствена кола. Нашият човек има кола. Убийствата са извършвани на места, които са добре познати на убиеца, близо до дома или до работното му място. Ако проследиш живота и придвижванията на нашия човек, ще видиш че или е живял наблизо, или е познавал отлично всяко едно място.
	Пръстът на Марио отново се притисна към масата.
	— Само ако можех да намеря този документ за нахлуването в къщата.
	— Той жив ли е още? — попитах аз.
	Специ кимна.
	— И знам къде живее.
	— Говорил ли си някога с него?
	— Опитах. Веднъж.
	— И? — най-накрая попитах аз. — _Кой е той?_
	— Сигурен ли си, че искаш да разбереш? — намигна ми Марио.
	— По дяволите, Марио!
	Специ дръпна дълбоко от цигарата и издиша дима.
	— Според моя информатор човекът, когото Салваторе Винчи е обвинил за нахлуването в дома му пред 1974 година, е неговият син, собственият му син. Антонио Винчи. Малкото бебе, спасено от газта през 1961 година в Сардиния.
	Разбира се, помислих си аз. После казах:
	— Марио, нали знаеш какво трябва да направим?
	— Какво?
	— Да го интервюираме.


	Глава 35

	Повече от три десетилетия след убийството през 1968 година на Барбара Лочи и нейния любовник, от сардинския клан, замесен в престъплението, бяха останали само двама живи: Антонио Винчи и Наталино Меле. Останалите или бяха мъртви, или изчезнали. Тялото на Франческо Винчи беше намерено овързано и заключено в багажника на една изгоряла кола, след като очевидно беше застанал на погрешната страна в мафиотска война. Салваторе беше изчезнал след оправдаването му. Стефано Меле, Пиеро Мучарини и Джовани Меле отдавна бяха починали.
	Преди да интервюираме Антонио Винчи, решихме да поговорим с Наталино Меле, шестгодишното момче, което е било на задната седалка в колата през 1968 година и е станало свидетел на убийството на майка си. Наталино се съгласи да говори с нас и избра да се срещнем до едно езерце в парк Кашине във Флоренция, близо до занемарени виенско колело и въртележка.
	Денят беше облачен и смръщен, въздухът миришеше на мокри листа и пуканки. Меле се появи с пъхнати в джобовете си ръце, тъжен мъж около четирийсетте, с черна коса и блуждаещ поглед. Той говореше с раздразнителния, треперещ глас на момче, което се оплаква от някаква неправда. След като майка му била убита, а баща му вкаран в затвора, роднините му го дали в приют, невероятно ужасна съдба в една страна, където семейството означава всичко. Той останал сам на света.
	Седнахме на една пейка до въртележката. Попитахме го дали може да си спомни някакви подробности от нощта на 21 август 1968 година, когато е била убита майка му. Въпросът го докара до истерия.
	— Бях на шест! — извика той с писклив глас. — Какво искате да ви кажа? След всичките тези години как бих могъл да се сетя за нещо ново? Точно това не спират да ме питат: Какво си спомняш? Какво си спомняш?
	В нощта на убийството, разказа Наталино, той бил толкова ужасен, че не можел да обели и дума, докато карабинерите не го заплашили, че ще го оставят при мъртвата му майка. Четиринайсет години по-късно, когато следователите установили връзката между убийствата от 1968 и убийствата на Чудовището, полицията отново го прибрала за разпит. Не спирали да го засипват с въпроси. Той бил свидетел на двойното убийство от 1968 година и според тях криел важна информация. Разпитите продължили цяла година. Той не спирал да им повтаря, че не си спомня нищо от онази нощ. Следователите му показали снимки на осакатените жертви на Чудовището и му крещели: „Виж тези хора! Ти си виновен за това! Ти си виновен, защото не можеш да си спомниш!“
	Докато Наталино разказваше за безмилостните разпити, гласът му се изпълни с болка.
	— Казвах им, че нищо не мога да си спомня. Нищо. Освен едно. Едно нещо помнех! — Той замълча, поемайки си дъх. — Помня как отворих очи в колата и видях пред мен мама, мъртва. Само това си спомням от онази нощ. Това — добави той с треперещ глас — е единственият ми спомен за нея.


	Глава 36

	Преди години Специ се беше обадил на Антонио Винчи по телефона и се беше опитал да си уреди интервю. Антонио му отказал категорично. Имайки предвид това, ние седнахме и обсъдихме най-добрия начин да подходим към него. Решихме да не му се обаждаме предварително, за да не му дадем възможност отново да откаже. Вместо това щяхме да се появим на вратата му и да се представим с фалшиви имена, за да избегнем повторен отказ и да се предпазим от евентуално отмъщение след публикуването на материала. Аз щях да бъда американски журналист, който пише статия за Чудовището от Флоренция, а Специ щеше да е мой приятел, който ми помага с превода.
	Пристигнахме в блока на Антонио в 9:40 часа вечерта, достатъчно късно, за да сме сигурни, че ще го намерим вкъщи. Той живееше в спретнат работнически квартал в западната част на Флоренция. Блокът му се издигаше край една странична уличка, скромна сграда с хоросанова мазилка, с малка цветна градина и велосипедна алея отпред. В края на уличката, зад малка борова горичка, се виждаха руините от изоставени фабрики.
	Специ звънна на интеркома и се обади някаква жена.
	— Кой е?
	— Марио Теци — отвърна Специ.
	Пуснаха ни без повече въпроси.
	Антонио ни посрещна на вратата, облечен само с къси гащета. Той се вгледа в Марио.
	— А, Специ, вие ли сте! — рече той, разпознавайки го на мига. — Не чух името ви добре. Отдавна искам да се срещна с вас!
	Той ни настани край кухненската маса като любезен домакин и ни предложи по чаша специален сардински алкохол, наречен _мирто_. Партньорката му, мълчалива и невзрачна по-възрастна жена, доизми спанака в умивалника и излезе от стаята.
	Антонио беше красив мъж. Като се усмихнеше, на бузите му се образуваха трапчинки; къдравата му черна коса се беше прошарила, а тялото му беше мускулесто и загоряло от слънцето. Излъчваше самоувереност и работнически чар. Докато разговаряхме за случая, той периодично раздвижваше мускулите на ръцете си или прокарваше длани по тях в несъзнателен жест на самодоволство. На лявото си рамо имаше татуировка на четирилистна детелина, а на дясното — преплетени сърца; през гърдите му минаваше голям белег. Говореше с нисък, пресипнал и покоряващ глас, който напомняше на младия Де Ниро във филма „Шофьор на такси“. Черните му очи бяха вдъхновени и спокойни, и той изглеждаше развеселен от неочакваната ни поява.
	Специ започна разговора спокойно, изваждайки репортерски касетофон от джоба си.
	— Мога ли да го използвам? — попита той.
	Антонио раздвижи мускулите си и се усмихна.
	— Не — отвърна той, — пазя си гласа. Твърде е мек и богат, за да бъде затворен в тази кутия.
	Специ прибра касетофона обратно в джоба си и му обясни, че съм журналист от списание „Ню Йоркър“, който пише статия за Чудовището. Интервюто ще бъде част от цяла серия, най-обикновена, с всички, свързани със случая, които са все още живи. Антонио изглеждаше удовлетворен от обяснението и много спокоен.
	Специ започна да задава въпроси от общо естество и установи приятелска, дружелюбна атмосфера, като междувременно си водеше записки. Антонио беше проследил отблизо случая на Чудовището и познаваше отлично всички факти. След серия общи въпроси, Специ започна да затваря обръча.
	— Какви бяха отношенията ви с вашия чичо Франческо Винчи?
	— Бяхме много близки. Приятелството ни беше желязно. — Той се спря за миг и след това каза нещо невероятно. — Специ, ще ви дам една новина. Нали се сещате, че Франческо беше арестуван за това, че е скрил колата си? Е, онази нощ аз бях с него! И досега никой не го е разбрал.
	Антонио говореше за нощта на двойното убийство в Монтеспертоли, близо до замъка Попиано, през юли 1982 година. По онова време той живеел на шест километра от мястото. Точно това престъпление бе довело до арестуването на Франческо Винчи по обвинение, че е Чудовището от Флоренция, а най-важното доказателство срещу него беше, че неясно защо е скрил колата си в храстите точно по времето, когато е било извършено убийството. Това наистина беше голяма новина: ако онази нощ Антонио е бил е Франческо, това означава, че Франческо е имал алиби, което никога не е използвал — и в резултат на това е прекарал две години в затвора за нищо.
	— Но това означава, че приятелят ви Франческо е имал свидетел в своя полза! — каза Специ. — Можел сте да му помогнете да избегне обвиненията, че е Чудовището и да отърве затвора! Защо не сте казали нищо?
	— Защото не исках да се замесвам в тези работи.
	— И го оставихте да прекара две години в затвора?
	— Той искаше да ме защити. А аз вярвах в системата.
	Вярвал в системата. Това прозвуча невероятно от неговите уста. Специ продължи.
	— А какви бяха отношенията с баща ви Салваторе?
	Леката му усмивка замръзна за миг, но той бързо се окопити.
	— Не сме се виждали. Да речем, че имаме несходство в характерите.
	— Но сигурно има някаква причина да не се разбирате? Може би сте обвинявал Салваторе Винчи за смъртта на майка си?
	— Всъщност не. Чух нещо за това.
	— Баща ви е имал странни сексуални навици. Може би това е причината да го намразите?
	— В онези години не знаех нищо за това. Едва по-късно научил за неговите… — Той направи пауза. — Разстройства.
	— Но двамата сте имали доста сериозни сблъсъци. Още като сте били дете. През 1974 година например, баща ви подал жалба срещу вас за това, че сте обрал къщата му… — Специ спря за миг и го погледна равнодушно. Това беше решаващият въпрос: той можеше да потвърди съществуването на липсващия документ — ако Салваторе Винчи наистина беше подал жалба срещу Антонио точно преди да започнат убийствата на Чудовището.
	— Не беше точно така — възрази Антонио. — Тъй като не можеше да докаже, че съм взел нещо, получих само обвинение за хулиганство. Друг път се скарахме и аз го намушках, опрях водолазния си нож до гърлото му, но той успя да се измъкне и аз се заключих в банята.
	Получихме потвърждение за една важна подробност: разбиването на вратата и нахлуването в къщата през 1974 година. Но Антонио беше добавил, по собствено решение друг важен факт: че е заплашил Винчи с „водолазен нож“. Съдебният патолог Морио Маури, който работеше по случая на Чудовището, беше вписал в доклада си, че инструментът, използван от убиеца, може да е водолазен нож.
	Специ продължи да задава въпроси, доближавайки се до нашата цел.
	— Според вас кой е извършил двойното убийство през 1968 година?
	— Стефано Меле.
	— Но пистолетът така и не беше открит.
	— Меле го е продал или го е дал на някой друг, след като излезе от затвора.
	— Невъзможно. Пистолетът беше използван отново през 1974 година, докато Меле все още е в затвора.
	— Сигурен ли сте? Не се бях замислял за това.
	— Казват, че баща ви е стрелецът от 1968 година — продължи Специ.
	— Той е твърде страхлив, за да го направи.
	— Кога напуснахте Флоренция? — попита Специ.
	— През 74 година. Първо отидох в Сардиния, после до езерото Комо.
	— След това се върнахте и се оженихте.
	— Точно така. Ожених се за детската си любов, но не се получи. Сключихме брак през 1982 година и се разделихме през 1985.
	— Какво не се получи?
	— Тя не можеше да има деца.
	Това беше бракът, който беше анулиран заради неконсумация: _impotentia coeundi_.
	— И се оженихте пак?
	— Живея с една жена.
	Специ промени тона на гласа си така, сякаш се канеше да приключва интервюто.
	— Мога ли да ви задам един доста провокиращ въпрос?
	— Разбира се. Аз може и да не отговоря.
	— Въпросът е следният: ако баща ви е притежавал берета двайсет и втори калибър, вие сте били човекът, който е имал най-добрата възможност да го вземе. Може би по време на нахлуването в дома му през 1974 година.
	Антонио не отговори веднага. Като че ли размишляваше.
	— Имам доказателство, че не съм го взел.
	— Което е?
	— Ако го бях взел — усмихна се той, — щях веднага да пръсна главата на баща си.
	— В този ред на мисли — продължи Специ, — вие не сте били във Флоренция от 1975 до 1980 година, точно по времето, когато е нямало убийства. След като сте се завърнали, са започнали отново.
	Антонио не отговори веднага. Облегна се назад и усмивката му се разшири.
	— Това бяха най-добрите години от живота ми. Имах къща, хранех се добре и всичките онези момичета… — Той подсвирна и направи италианския жест за секс.
	— В такъв случай… — каза равнодушно Специ, — вие не сте… Чудовището от Флоренция?
	Забеляза се само миг колебание. Антонио не спря да се усмихва.
	— Не — отвърна той. — Обичам моите котенца живи.
	Изправихме се, за да си ходим. Антонио ни изпрати до вратата. Когато я отвори, той се наведе към Специ. Заговори с нисък глас, сърдечно и премина на „ти“.
	— А, Специ, без малко да забравя нещо. — Гласът му придоби пресипнал, заплашителен тон. — Чуй ме внимателно: аз не си играя игрички.


	Глава 37

	Двамата със Специ изпратихме статията за Чудовището от Флоренция на „Ню Йоркър“ през лятото на 2001 година. Със семейството ми се прибрахме в Щатите, в старата семейна ферма на мейнското крайбрежие. Голяма част от лятото прекарах в работа с редактора на „Ню Йоркър“, преработвайки и проверявайки фактите в материала. Накрая беше определен колебливо за печат за третата седмица на септември 2001 година.
	Двамата със Специ очаквахме бурна реакция в Италия след публикацията. Италианците отдавна бяха решили, че виновникът е Пачани и неговите другари по чашка. Повечето италианци бяха приели и теорията на Джутари, че Пачани и съдружие бяха работили за някакъв сенчест, могъщ култ. Докато американците щяха да изпръхтят презрително пред идеята, че зад убийствата стои някаква сатанинска секта, италианците въобще не я приемаха като необичайна и невероятна. От самото начало имаше слухове, че убийствата са поръчани от някаква важна и могъща персона, лекар или благородник. Сатанинската секта изглеждаше логично продължение на тази идея и повечето италианци я смятаха за правдоподобна.
	Ние се надявахме да нарушим спокойствието им.
	Статията в „Ню Йоркър“ представи много добре обоснована теория, че Пачани не е Чудовището. В такъв случай неговите „другари по чашка“ се оказваха лъжци и теорията на Джутари за сатанинската секта, изградена върху техните показания рухваше. Което оставяше само една възможност за разследване: Сардинската следа.
	Познатият на Марио карабинер беше продължил тайното си разследване на Сардинската следа. Таен информатор от средите им, чиято самоличност дори аз не знам, беше казал на Марио, че чакат подходящия момент, за да разкрият резултатите от работата си. „_Il tempo и ип galantuomo_ — беше казал информаторът на Специ. — Времето е същи джентълмен.“ Специ се надяваше, че публикацията в „Ню Йоркър“ ще подтикне карабинерите към действия, ще вкара разследването в правилния коловоз — и ще доведе до разкриването на Чудовището.
	— Италианците — ми каза Марио, — са много чувствителни към общественото мнение в Америка. Ако американско списание от ранга на „Ню Йоркър“ обяви Пачани за невинен, това ще предизвика фурор, и то какъв!
	В края на лятото на 2001 година семейството ни започна да се подготвя да отлети от Бостън за Флоренция на 14 септември, за да могат децата да бъдат готови да тръгнат на училище на седемнайсети.
	На 11 септември 2001 година всичко се промени.
	Някъде около два часа след обяд в онзи дълъг и ужасен ден, аз спрях телевизора в кухнята на старата семейна къща в Мейн. Трябваше да изляза от дома. Взех с мен шестгодишния ми син Айзък и излязох на разходка. Денят блестеше в цялото си есенно великолепие, последните изблици на живот преди настъпването на зимата, студеният въздух хапеше и миришеше на пушек, а небето беше ярко синьо. Прекосихме наскоро окосената поляна зад къщата, минахме през ябълковата градина и поехме надолу по изоставения черен път през гората. След около една миля свихме от пътя и тръгнахме между дърветата в търсене на бобровото изкуствено езерце, скрито дълбоко в гората, където живееха лосовете. Исках да се отдалеча от всякакво човешко присъствие, да избягам, да се изгубя, да намеря място, незасегнато от всекидневните ужаси. Проправихме си път през смърчовия гъсталак и се запрепъвахме през тресавища и пръст, покрита с торфен мъх. Някъде след около осемстотин метра през клоните на дърветата проникна слънчев лъч и ние се озовахме пред езерцето. Повърхността на водата беше абсолютно неподвижна и черна, отразяваща надвисналата над нея гора. Тук-там се забелязваха нападали червени листа от кленовете, струпани в единия край на езерцето. Въздухът миришеше на зелен мъх и гнили борови иглички. Това безименно езерце беше едно първично място, отвъд доброто и злото.
	Докато синът ми събираше изгризани от бобрите пръчки, аз се спрях за миг, за да събера мислите си. Чудех се дали трябва да напусна страната си в момент, когато е нападната. Не знаех дали е безопасно да летя с децата. Замислих се как този ден ще се отрази на живота ни в Италия. Тогава ми хрумна, че в светлината на последните събития статията ни за Чудовището от Флоренция най-вероятно няма да бъде публикувана.
	Както повечето американци и ние решихме да продължим да живеем както досега. Отлетяхме за Италия на 18 септември, малко след като полетите бяха подновени. Италианските ни приятели бяха подготвили вечеря в наша чест в апартамента ни на площад „Санто спирито“, откъдето се виждаше великолепната ренесансова църква, построена от Брунелески. Когато влязохме в апартамента, все едно се озовахме на погребение; италианските ни приятели се приближаваха един след друг, някои със сълзи в очите, прегръщаха ни и изказваха своите съболезнования. Вечерята премина в мрачно, а накрая една приятелка, която преподаваше гръцки в университета на Флоренция, изрецитира стихотворението на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. Каза го първо в оригинал, на гръцки, след това на италиански. Стихотворението описваше как римляните очакват пристигането на варварите, и аз никога няма да забравя последните стихове:

	_Защото падна здрач, а варварите не дойдоха._
	_Завърнаха се пратениците от границата_
	_и казаха, че варвари не съществуват вече._
	_Сега какво ще стане с нас без варвари?_
	_Та тези хора бяха някакво си разрешение*_
	[* Преводът на стиховете е на Стефан Гечев. — Б.пр.]

	Както бях очаквал, „Ню Йоркър“ не пусна статията за Чудовището, плати ни пълния хонорар и ни върна правата, за да можем да я предложим някъде другаде. Направих няколко неуспешни опита да я пласирам в друго списание, но след 11 септември никой не се интересуваше от някогашен сериен убиец в чужда страна.
	В дните след единайсети септември много коментатори в телевизията и пресата размишляваха в претенциозен стил за природата на злото. Много величия на литературата и културата бяха поканени да изкажат важното си мнение. Политици, религиозни лидери и експерти по психология безспир разсъждаваха по въпроса. Бях поразен от абсолютната им неспособност да обяснят този загадъчен феномен и започнах да си мисля, че една от основните характеристики на злото е неговата непонятност. Не можете да погледнете злото в лицето; то няма лице. Няма тяло, кости, кръв. Всички опити да бъде описано завършват с многословие и самозаблуда. Може би точно затова, мислех си аз, християните са измислили дявола, а разследващите Чудовището са измислили сатанинската секта. И двете бяха, както пишеше в стихотворението, „някакво си разрешение“.
	По онова време започнах да осъзнавам собствената си вманиаченост по случая. През дванайсетте години писане на трилъри, които изобилстваха от насилие и убийства, се бях опитвал да разбера същността на злото. Чудовището от Флоренция ме привличаше, защото то представляваше път към пустошта. Случаят беше най-чистото проявление на зло, с което се бях сблъсквал досега. На първо място това беше злото в извратените убийства от страна на едно емоционално разстроено човешко същество. Но в случая се срещаха и други типове зло. Някои от следователите, прокурорите и съдиите, ангажирани в него, чиято задача беше да открият истината, очевидно се интересуваха повече от използването му за добиване на слава. Ангажирани с една-единствена неправилна теория, те отказваха да променят мнението си, когато се сблъскваха с противоречиви доказателства. Интересуваха се повече от спасяването на репутацията си, отколкото от спасяването на хората, стараеха се повече да изстрелят кариерите си във възходяща линия, отколкото да вкарат Чудовището зад решетките. Необяснимото зло трупаше около Чудовището пласт след пласт от лъжи, суета, амбиция, арогантност, некомпетентност и безотговорност. Убийствата на Чудовището бяха като метастазирали ракови клетки, използвали потока на кръвта, за да достигнат до някое меко, тъмно местенце, където се деляха, размножаваха, изграждаха собствена мрежа от кръвоносни съдове и капиляри, за да се хранят, поглъщат, разширяват и най-накрая да убият.
	Знаех, че Марио Специ се беше преборил със злото, излъчвано от случая на Чудовището. Един ден го попитах как е успял да се справи с целия този ужас — злото, — което започваше да засяга и мен.
	— Никой не разбира злото по-добре от брат Галилео — каза ми той, имайки предвид францисканския монах-психоаналитик, към когото се беше обърнал за помощ, когато ужасът беше започнал да взема надмощие. Брат Галилео отдавна беше починал, но Марио му беше признателен, че е спасил живота му по време на убийствата. — Той ми помогна да разбера онова, което е неразбираемо.
	— Помниш ли какво ти каза?
	— Мога да ти го кажа съвсем точно, Дъг. Записах си го в една тетрадка.
	Той намери записките си от сеансите, където брат Галилео беше говорил за злото, и ми ги прочете. Старият монах беше започнал със силна игра на думи, възползвайки се от факта, че италианската дума за „зло“ и „болест“ е една и съща, _male_, и думата за „говор“ и „учене“ също е една и съща, _discorso_.
	„Патологията“ може да бъде определена като _discorso sul male_ [изучаване на болестта (злото)] — беше казал брат Галилео. — Аз предпочитам да я определям като _male che parla_ [зло (или болест), което говори]. Същото е и при психологията, която представлява „изучаване на психиката“. Но аз предпочитам „изучаване на психиката, която се мъчи да говори чрез невротичните си смущения“.
	Между нас вече не съществува истинско общуване, защото самият ни език е болен, а болестта на нашето говорене води до разболяване на тялото ни, до невроза, дори до психични заболявания.
	Когато вече не мога да общувам чрез слово, ще говоря посредством болестта. Симптомите ми оживяват. Те изразяват нуждата на душата ми да се себеизрази, но не може, защото ми липсват думи и защото онези, които трябва да слушат, не могат да чуят нищо друго, освен собствените си гласове. Езикът на болестта се разбира най-трудно. Той представлява крайна форма на изнудване, която отхвърля всичките ни усилия да й платим, за да се освободим от нея. Това е последният ни опит за комуникация.
	Психическите болести се появяват в самия край на тази борба да бъдем чути. Това е последното убежище на една отчаяна душа, която най-накрая е разбрала, че никой не я слуша и никога няма да я слуша. Лудостта е отказ от всички усилия да бъдем разбрани. Тя представлява един безкраен вик на болка и нужда, потъващ в абсолютна тишина и неразбиране от обществото. Вик без ехо.
	Това е природата на злото в Чудовището от Флоренция. Това е природата на злото и във всеки един от нас. Всички ние крием по едно Чудовище в себе си; разликата е в степента, а не във вида му.

	* * *

	Специ беше съкрушен, че статията ни така и не видя бял свят. Това беше силен удар по продължителните му усилия да свали маската на Чудовището. Разочарованието и чувството за безизходица още повече задълбочиха вманиачаването му по случая. Аз се прехвърлих към други занимания. Същата година започнах работа по нов трилър, „Огън от ада“, заедно с дългогодишния ми съавтор Линкълн Чайлд, с когото бяхме създали серия бестселъри с главен герой специалният агент от ФБР Пендъргаст. Действието на „Огън от ада“ се развиваше отчасти в Тоскана и включваше сериен убиец, сатанински ритуали и една изгубена цигулка „Страдивариус“. Чудовището от Флоренция беше мъртво и аз започнах да изрязвам трупа му от съзнанието си.
	Един ден, докато се разхождах из Флоренция, минах покрай малък магазин, където продаваха подвързани на ръка книги. Това ми подсказа една идея. Прибрах се у дома, разпечатах статията за Чудовището в книжен формат и я занесох в магазина, за да я подвържат. Продавачът направи две томчета, подвързани с флорентинска кожа и мраморни форзаци. На всяка корица със златни букви бяха отпечатани заглавието, имената ни и флорентинската лилия.

	ЧУДОВИЩЕТО
	{img:lilija.png}
	СПЕЦИ
	&
	ПРЕСТЪН

	На следващата ни вечеря в дома на Специ, докато седяхме на масата на терасата с изглед към Флоренция, аз му подарих първото копие. Той беше впечатлен. Прехвърли го в ръце, наслаждавайки се на златните букви и хубавата кожа. След известно време ме погледна с блеснали очи.
	— Знаеш ли, Дъг, след всичко, което свършихме с теб… трябва да напишем книга за Чудовището.
	Идеята веднага ми допадна. Обсъдихме я и решихме, че трябва да издадем книгата в Италия, на италиански. След това щяхме да я преработим за американските читатели и да се опитаме да я пуснем на американския пазар.
	От години книгите ми се издаваха на италиански от „_Sonzogno_“, подразделение на „_JRCS Libri_“, част от огромен издателски конгломерат, който включваше „Ризоли“ и вестника „Кориере дела Сера“. Обадих се на редакторката ми в „_Sonzogno_“ и тя веднага се заинтригува, особено след като й изпратихме предназначената за „Ню Йоркър“ статия. Покани двама ни с Марио в Милано, за да обсъдим идеята. Един ден хванахме влака за Милано, представихме идеята си и си тръгнахме с договор.
	„_RCS Libri_“ проявиха особено силен интерес, защото наскоро бяха издали друга книга за Чудовището, която се беше превърнала в бестселър. Авторът на книгата? Главен инспектор Микеле Джутари.


	Глава 38

	Междувременно разследването на Джутари, което попадна в застой след „Къщата на ужаса“, беше започнало да се съвзема. През 2002 година в съседната провинция Умбрия, в красивия и древен град Перуджа, на около сто и петдесет километра от Флоренция, започна ново разследване. Първият признак беше едно странно телефонно обаждане от Гарбиела Карлици, което Специ получи в началото на годината. Ако си спомняте, Карлици беше ексцентричката, която твърдеше, че култът на Червената роза не само е поръчал убийствата на Чудовището, но и стои зад атентатите от 11 септември.
	Тя имаше доста интересна история за „монстролога“ Специ. Един ден, докато помагала на обитателите на затвора „Ребибия“ до Рим, един от затворниците, член на прословутата италианска банда „Малияна“, й доверил притеснителната си тайна. Мъжът казал, че един лекар от Перуджа, който се удавил през 1985 година в езерото Тразимено, не се е самоубил, както са заключили следователите, а е бил убит от ордена на Червената роза, към който е принадлежал. Членовете на ордена го елиминирали, защото бил станал ненадежден и се канел да издаде престъпните им тайни на полицията. За да се прикрие убийството, тялото му било сменено с друго, преди да бъде хвърлено в езерото. Така че в гроба на доктора сега лежало тялото на друг човек.
	Специ, който имаше доста опит с конспиративните теории, беше благодарил на Карлици и й беше обяснил, че за съжаление не се интересува от историята. След това беше побързал да се отърве от нея колкото се може по-учтиво и по-бързо.
	Въпреки това Специ смътно си спомняше историята с удавения лекар. Един месец след последните убийства на Чудовището през 1985 година, Франческо Нардучи, привлекателен млад мъж от богато перуджанско семейство, се беше удавил в езерото Тразимено. Навремето се носеха слухове, че се е самоубил, защото е Чудовището. Слуховете бяха рутинно проучени и забравени.
	В началото на 2002 година неуморимата Карлици, отрязана от Специ в опита й да привлече общественото внимание, представи историята пред областния прокурор на Перуджа, мъж на име Джулиано Минини, под чиято юрисдикция беше цялата област на Перуджа. (Областният прокурор представлява интересите на държавата и в съдебни процеси изпълнява ролята на адвокат на държавата.) Минини беше заинтригуван. Историята като че ли се покриваше с един друг случай, с който се занимаваше, свързан с група лихвари, които отпускали заеми с космически лихви на магазинери и занаятчии и които, в случай на закъснение на плащането, си прибирали парите по брутален начин. Една търговка, която закъснявала с вноската, решила да ги издаде на полицията. Записала един от заплашителните телефонни разговори и изпратила касетата на областния прокурор.
	Една сутрин, докато работех в кабинета си в Джоголи, ми се обади Специ.
	— Чудовището отново е в новините — каза той. — Идвам у вас. Слагай кафето.
	Пристигна след малко, носейки сноп вестници в ръка. Започнах да чета.
	„_Внимавай, или ще последваш съдбата на доктора в езерото Тразимено_“, цитираха вестниците заплахата от касетата. И това беше: никакви имена, никакви факти. Но областният прокурор Джулиано Минини откри дълбок смисъл в тези думи. Той стигна до извода, очевидно след разговор с Карлици, че Франческо Нардучи е бил убит от лихварите, някои от които може би са имали връзка с Червената роза или някоя друга сатанинска секта. В такъв случай лихварите и убийството на Нардучи може би са свързани с убийствата, извършени от Чудовището от Флоренция.
	Прокурор Минини информира главен инспектор Джутари за връзката със случая на Чудовището. Джутари и неговият отряд _GIDES_ веднага се впуснаха да доказват, че Нардучи не се е самоубил. Бил убит, за да му попречат да издаде ужасните си тайни. Минини заповяда повторното отваряне на случая Нардучи, този път като разследване на убийство.
	— Нищо не мога да разбера — казах аз, докато четях статията. — В това няма никакъв смисъл.
	Специ кимна и се усмихна цинично.
	— По мое време никога нямаше да отпечатат тая глупост. Италианската журналистика запада.
	— Поне ще ги подготви за книгата ни — казах аз.
	Малко по-късно във вестниците се появиха още новини. Този път, отново според анонимни източници, беше публикувана нова версия на тъй наречения запис на телефонен разговор. Този път лихварят казвал: „_внимавай, или ще те сполети същото като Нардучи и Пачани_!“ Така мъртвият доктор директно се свързваше с тъй нареченото убийство на Пачани — и съответно с разследването на Чудовището.
	По-късно Специ щеше да научи от източника си, че казаното в касетата било далеч не толкова конкретно: „_Ще те последва съдбата на мъртвия доктор край езерото._“ Въобще не се споменават имената на Нардучи и Пачани. Кратко проучване показа, че много преди заплашителното телефонно обаждане на брега на езерото Тразимено е бил открит трупът на друг лекар с куршум в главата, който изгубил повече от два милиарда лири на комар. Сравнена с предишното „от езерото“, фразата „край езерото“ като че ли по-скоро сочеше този лекар, а не Нардучи, който все пак се беше удавил петнайсет години преди телефонното обаждане.
	По времето, когато се получи тази информация, разследването на мъртвия доктор Нардучи се беше развихрило с непреодолима сила. Джутари и елитният му отряд _GIDES_ търсеха — и намериха! — много връзки между смъртта на Нардучи и убийствата на Чудовището от Флоренция. Новите теории представяха пикантни готически сценарии, които бързо изтекоха в пресата. Д-р Нардучи, съобщаваха вестниците, бил пазител на фетишите, изрязани от жените. Бил убит, за да не се раздрънка. Повечето от богатите фамилии в Перуджа участвали в зловещи култове, може би под прикритието на масонски ложи, братства, в които участвали също бащата и тъстът на Нардучи.
	В търсене на улики Джутари и следователите от _GIDES_ старателно събраха информация за последния ден от живота на Нардучи.
	Д-р Франческо Нардучи произхождаше от богато семейство от Перуджа, умен и талантлив млад мъж на трийсет и шест години; бил най-младият италиански професор в областта на гастроентерологията. На снимките изглеждаше невероятно привлекателен, загорял от слънцето, усмихнат и елегантен. Нардучи бил женен за Франческа Спаньоли, красивата богата наследница на Луиза Спаньоли, създателката на висша женска мода.
	Въпреки богатството и влиянието си, а може би точно заради това, семейство Нардучи не беше обичано в Перуджа. Зад богатството и привилегиите се криеше, както често се случва, злочестина. От доста време Франческо Нардучи гълтал демерол и то във все по-големи дози. Според медицинския доклад по времето на смъртта му той го приемал всеки ден.
	Утрото на 8 октомври 1985 година било горещо и слънчево. Към 12:30 часа докторът преглеждал пациентите си в поликлиниката в Перуджа, когато една от сестрите го потърсила по телефона. След това фактите започват да се объркват. Един от свидетелите твърди, че след обаждането Нардучи прекратил прегледите и изглеждал нервен и разсеян. Друг твърди, че той завършил прегледите и напуснал болницата спокоен, като дори попитал един от колегите си дали иска да се поразходят с лодка из езерото Тразимено.
	В един и половина се прибрал и обядвал със съпругата си. В два часа собственикът на марината, където Нардучи имал вила, получил обаждане от лекаря, който го попитал дали лодката му е готова за отплаване. Мъжът отговорил утвърдително. Но когато Нардучи излязъл от дома си, той излъгал жена си, че се връща в болницата и ще се прибере по-рано.
	Нардучи яхнал мотора си Хонда 400 и поел към езерото, но не директно към марината. Първо се отбил в семейната къща в Сан Феличиано. Носеха се слухове, които следователите не можеха да докажат, че той е написал писмо, което запечатал в плик и оставил на перваза на прозореца. Това писмо, ако въобще е съществувало, така и не се появи.
	В три и половина докторът най-накрая стигнал до марината. Качил се в моторницата, лъскава червена „Грифо“ и запалил двигателя. Собственикът на марината го посъветвал да не се отдалечава много, тъй като резервоарът й бил пълен само до половината. Франческо му казал да не се притеснява и подкарал лодката към остров Полвезе, който се намира на километър и половина от брега.
	Повече не се върнал.
	Някъде около пет и половина, когато започнало да се стъмва, собственикът на марината се разтревожил и се обадил на брата на Франческо. В седем и половина карабинерите изпратили лодка, която да помогне при търсенето. Но езерото Тразимено е едно от най-големите в Италия и червената „Грифо“ била намерена чак на следващата вечер, празна и носеща се без посока. На борда имало слънчеви очила, портфейл и пакет цигари „Мерит“, каквито пушел Нардучи.
	Пет дни по-късно открили тялото. На изнесения на брега труп е направена само една черно-бяла снимка, която показва проснатото на пристанището тяло, заобиколено от хора.
	Карлици беше казала на областния прокурор, че трупът на Нардучи е подменен с друг, който бил хвърлен в езерото като примамка. За да разследва това твърдение, Джутари назначи експертен анализ на фотографията. Приемайки като основа дължината на дъските на дока, експертите установиха, че тялото на фотографията принадлежи на човек, който е с десет сантиметра по-нисък от Нардучи. Освен това изчислиха, че талията на мъжа е твърде широка за елегантния Нардучи.
	Други експерти се противопоставиха на изводите. Някои посочиха, че тяло, което се е намирало във вода в продължение на пет дни, започва да се подува. Дъските на дока не са еднакви по дължина, а самият док отдавна е бил подменен. Кой би могъл да знае какви са размерите на някогашните дъски? Всички, които се били събрали около трупа, включително самият съдебен патолог, се кълнели, че тялото е на Нардучи. Тогава съдебният патолог вписал като причина за смъртта удавяне, което според изчисленията му е станало около сто и десет часа по-рано.
	Противно на италианските закони, аутопсия не е била извършена. Семейството на Нардучи, водено от бащата, беше успяло да заобиколи законовите разпоредби. По онова време хората в Перуджа сметнали, че причината за това са притесненията на семейството, че аутопсията щяла да посочи пристрастеността на Франческо към демерола. Но за Джутари и _GIDES_ липсата на аутопсия означаваше нещо повече. Те заявиха, че семейството е избегнало аутопсията, защото е щяла да покаже, че тялото въобще не е на Нардучи. То е помогнало не само за убийството, но и за замяната на трупа с друг за прикриване на престъплението.
	Според теориите на Джутари, Франческо Нардучи е бил убит заради членството си в сатанинската секта, отговорна за убийствата на Чудовището, в която е бил въведен от баща си. Назначили са го за пазител на зловещите фетиши, взети от Пачани и другарите му по чашка. Разтърсен от реалността, в която се озовава, младият лекар става нерешителен, несигурен, склонен към депресии и ненадежден. Лидерите на сектата решават да го елиминират.
	Разследването на сатанинския култ, водено от главен инспектор Джутари, което беше позамряло, отново живна. Джутари беше идентифицирал поне един от членовете на сектата, поръчала убийствата на Чудовището — това беше Нардучи. Оставаше само да открият убиеца му и да изправят останалите членове пред съда.


	Глава 39

	Докато разследването на Чудовището набираше скорост, Марио ми се обаждаше редовно.
	— Чете ли вестниците тази сутрин? — питаше той. — Става все по-откачено!
	После пиехме кафе у нас, четяхме новините, клатехме глави. Тогава всичко ми се струваше забавно, дори очарователно.
	Специ съвсем не беше очарован. Той искаше повече от всичко истината за Чудовището да излезе наяве. Разкриването на самоличността му се беше превърнала в мания. Той беше виждал мъртвите жертви; аз не бях. Той се беше срещал с повечето семейства и беше станал свидетел на нещастието им. Аз бях избърсал няколко сълзи, излизайки от мрачната къща на Уини Ронтини, но Специ беше бърсал сълзите си повече от двайсет години. Беше видял как живота на невинни хора е съсипван от фалшиви обвинения. Онова, което аз приемах като странно и дори необикновено, за него беше ужасно сериозно. Потапянето на следователите в дълбините на абсурдното му причиняваше голяма болка.
	На 6 април 2002 година в присъствието на представители на пресата, ковчегът на Франческо Нардучи беше ексхумиран и отворен. Тялото му беше вътре и след седемнайсет години той все още можеше да бъде разпознат. ДНК тестът го потвърди.
	Този удар върху теориите им не спря _GIDES_, Джутари и областния прокурор на Перуджа. Те откриха улика дори в липсата на подмяна на тялото. За труп, който е престоял пет дни във вода и още седемнайсет години в ковчег, той бил _прекалено_ запазен. Джутари и Минини веднага решиха, че тялото е било подменено за _втори път_. Точно така — истинският труп на Нардучи, укриван седемнайсет години, бил сложен обратно в ковчега, а другото тяло било извадено, защото конспираторите били информирани предварително за предстоящата ексхумация.
	Тялото на Нардучи беше откарано при съдебния патолог в Павия, за да се потърсят някакви следи, потвърждаващи извършването на убийството. През септември излязоха и резултатите. Съдебният патолог съобщи, че ларингиалният му хрущял е счупен, което показваше, че е възможно смъртта да е настъпила от „насилствено механично задушаване в резултат на натиск върху шията (задушаване с ръце или по друг начин).“
	С други думи Нардучи е бил убит.
	Вестниците отново имаха повод да ликуват. „Ла Национе“ прогърмя:

	УБИЙСТВО ЗАРАДИ УЖАСНИ ТАЙНИ
	Дали Нардучи е бил убит, защото е знаел нещо, или е видял някого, когото не е трябвало да вижда? Почти всички настоящи следователи вече са убедени в историята за тайните секти и поръчители на двойните убийства, извършени от Пачани и неговите другари по чашка… Група от около десетина души е наредила извършването на убийствата на Пачани и другарите му по чашка… Търсенето на тайните езотерични групи, извършвали ужасяващи „жертвоприношения“ привлече дори следователи от Перуджа.

	Двамата със Специ за пореден път се чудехме на недообмислените и лошо скроени спекулации в пресата, представени за чистата истина от журналисти, които не знаеха абсолютно нищо за историята на Чудовището от Флоренция, които никога не бяха чували за Сардинската следа и които просто повтаряха като папагали всяка информация, която изтичаше от следователите или кабинета на прокурора. Условното наклонение почти не се използваше, нито определения като „предполагаем“ или „по думите на“. Въпросителните знаци се използваха само за подсилване на сензацията. Специ отново оплака достойното за съжаление състояние на журналистиката в Италия.
	— Защо убийците на Нардучи — каза той — биха усложнявали до такава степен схемата на убийството? Защо журналистите не си зададат този въпрос? Защо просто не са го удавили и не са го направили да изглежда като самоубийство? Защо да подменят телата веднъж, а после още веднъж? И откъде, за Бога, се е появил вторият труп? Някогашният съдебен патолог, който направи огледа на тялото на Нардучи, както и семейството, приятелите и всички хора от снимката, които са го видели, настояват, че това е бил той. И продължават да твърдят това! Къде е мястото им в тази конспирация? — Той тъжно поклати глава.
	Аз прочетох остатъка от статията с нарастващо недоверие. Лековерният репортер от „Ла Национе“ въобще не беше проучил очевидните несъответствия в историята. Просто беше написал, че „осапуняването на трупа (вътрешните органи, кожата и косата са били добре запазени) не съответства на престоя му от пет дни във водата.“ Нова подкрепа на теорията за подмяната.
	— Какво означава това „не съответства“? — попитах аз Специ и оставих вестника на масата. Често бях срещал тази дума, докато преглеждах документите от разследването на Чудовището.
	Специ се засмя.
	— Съответства, не съответства и несъвместим са странни измислици на италианските експерти, които не искат да поемат отговорност. Те използват „съответства“, когато не искат да признаят, че не са разбрали всичко. Бил ли е куршумът от градината на Пачани поставян в пистолета на Чудовището? „Съвместим е“. Дали ларингиалният хрущял е бил счупен с намерението, да бъде убит? „Съответства.“ Картината нарисувана ли е от чудовищен психопат? „Съответства.“ Може би да, може би не — накратко, не знаем! Ако експертите се избират от следователите, те казват, че резултатите им „съответстват“ на теориите на обвинението; ако са избрани от адвокатите, те твърдят, че резултатите им „съответстват“ на теориите на защитата. Тези думи трябва да бъдат забранени със закон!
	— И докъде ще ни отведе това? — попитах аз.
	Специ поклати глава.
	— Ужасявам се само като си помисля.


	Глава 40

	Междувременно в живописното градче Сан Кашиано Джутари отвори нов фронт в разследването на поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището. Сан Кашиано като че ли беше в сърцето на сатанинската секта; намираше се на няколко километра от Вила Верде, вилата на ужасите; там живееха злочестият пощальон Вани и селският идиот Лоти, обвинени в съучастничество на Пачани.
	Една сутрин Специ ми се обади по телефона.
	— Видя ли вестника? Не си прави труда да го купуваш, идвам след малко. Няма да повярваш!
	Влезе вкъщи видимо разстроен, стиснал вестника в ръка и с цигара „Голоаз“ в устата.
	— Това вече е прекалено близо до дома. — Той хвърли вестника на масата. — Чети.
	В статията се съобщаваше, че домът на някой си Франческо Каламандреи, бивш фармацевт от Сан Кашиано, е бил претърсен от GIDES. Каламандреи беше заподозрян, че е един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището.
	— Каламандреи е стар мой приятел — каза Специ. — Той ме запозна с жена ми! Това е пълен абсурд! Този човек не би наранил и муха!
	Специ ми разказа историята на Каламандреи. Запознал се с него в средата на шейсетте, когато и двамата били студенти. Специ учел право, а Каламандреи следвал фармакология и архитектура. Отличен студент, Каламандреи бил син на единствения фармацевт на Сан Кашиано, професия, която в Италия е престижна и добре планета, особено за семейство Каламандреи, защото Сан Кашиано е богат град само с една аптека. В онези години Каламандреи правел силно впечатление, обикалял из Флоренция с лъскавата си ланчия фулвия купе, висок, елегантен и красив, облечен безупречно във флорентински стил. Имал сухо, язвително тосканско чувство за хумор и като че ли всяка негова нова приятелка била по-красива от предишната. Каламандреи запознал Специ с бъдещата му съпруга Мириам („Имам една хубава белгийка за теб, Марио“), в един известен ресторант; след това всички се натоварили в колата на Каламандреи и отпрашили на щуро пътуване до Венеция, за да поиграят бакара в казиното. Каламандреи беше олицетворение на онзи кратък период в италианската история, известен като _La Dolce Vita_*, представен толкова запомнящо се в едноименния филм на Фелини.
	[* La Dolce Vita (ит.) — сладък живот. — Б.пр.]
	Към края на шейсетте Каламандреи се оженил за дъщерята на богат индустриалец. Била дребничка, чувствена, червенокоса жена. Вдигнали голяма сватба в Сан Кашиано, на която Марио и Мириам присъствали. Няколко дни по-късно, на път за меден месец, младоженците спрели пред къщата на Специ. Каламандреи карал чисто нов мерцедес 300L с кремав цвят.
	Следващата им среща била чак след няколко десетилетия.
	Специ случайно се сблъскал с него двайсет и пет години по-късно и бил изненадан от промяната в приятеля си. Каламандреи бил ужасно напълнял, страдал от дълбока депресия и здравето му се било влошило. Бил продал аптеката и се бил захванал да рисува — трагични, мъчителни картини, създадени не с четки и платно, а с различни предмети като гумени маркучи, листи метал и катран. Понякога в картините си използвал истински спринцовки и турникети, често ги подписвал с номера на социалната си осигуровка, защото, според него, тя олицетворявала хората в модерното италианско общество. Синът му беше станал наркоман и крадец, за да задоволява вредния си навик. Отчаян и в безизходица, Каламандреи отишъл в полицията и предал собствения си син с надеждата, че престоят в затвора ще го разтърси и ще доведе до промяна. Но след освобождаването му, момчето продължило да приема наркотици, а след това изчезнало безследно.
	Случилото се със съпругата му беше също толкова трагично. Тя страдала от шизофрения. Веднъж на едно парти в дома на приятел, тя започнала да крещи и да чупи предмети, съблякла всичките си дрехи и хукнала гола по улиците. След това била вкарана в болница за пръв път. Накрая била обявена за психичноболна и вкарана в санаториум, където се намира и до днес.
	През 1991 година Каламандреи се развел с нея. Тогава тя изпратила писмо до полицията, в което обвинила съпруга си, че е Чудовището от Флоренция. Твърдяла, че е намерила парчетата от жертвите, скрити в хладилника. Писмото й — което било наистина безумно — навремето било прегледано от следователите и отхвърлено като пълна безсмислица.
	Но подреждайки старите полицейски досиета, главен инспектор Джутари попаднал на въпросното писмо. За него между „фармацевт“ „лекар“ нямало голяма разлика. Фактът, че някога Каламандреи бил богат и известен жител на Сан Кашиано, предполагаемият център на сатанинския култ, само засилил интереса на Джутари. Главният инспектор започнал да разследва него и още няколко от изтъкнатите жители на града. На 16 януари 2004 година Джутари поискал заповед за обиск на дома на фармацевта; получил я на седемнайсети; на зазоряване, на осемнайсети януари, Джутари и хората му позвънили на вратата на площад Пиероци в Сан Кашиано.
	На деветнайсети историята за Чудовището от Флоренция отново беше във всички новини.
	Специ само поклащаше невярващо глава.
	— Въобще не ми харесва накъде вървят нещата. _Mi fa paura._ Чак ме хваща страх.

	* * *

	Междувременно в Перуджа разследването на смъртта на Нардучи напредваше с бързи стъпки. Следователите осъзнаха, че за да бъде подменено тялото два пъти, би трябвало да съществува мащабна и могъща конспирация, включваща влиятелни хора. Областният прокурор на Перуджа Минини беше твърдо решен да я разкрие. И на бърза ръка го направи. Новината беше сензационна: бившият шеф на полицията по времето на убийството на Нардучи беше набеден, че е заговорничил с полковник карабинер и със семейния адвокат да прикрият истината, подпомагани от бащата на мъртвия доктор, брат му и лекаря, подписал смъртния акт. Престъпленията, в които бяха обвинени, включваха конспирация, рекет и унищожаване и укриване на човешки труп.
	Освен конспирацията за прикриване на убийството на Нардучи, следователите трябваше да докажат, че Нардучи е имал връзка с Пачани, другарите му по чашка и градчето Сан Кашиано, където се е намирал щабът на култа.
	Те успяха да направят и това. Габриела Карлици свидетелства пред полицията, че Франческо Нардучи е бил посветен в Ордена на Червената роза от баща си, който се опитвал да разреши някои сексуални проблеми на сина си — това е същата дяволска секта, заяви Карлици, която от векове действа в района на Флоренция. Полицията и прокурорите явно приеха свидетелските показания на Карлици като солидни, използваеми доказателства.
	Тъкмо навреме Джутари и неговият отряд _GIDES_ изнамериха свидетели, които се кълняха, че са видели Франческо Нардучи да се разхожда из Сан Кашиано и да се среща с Каламандреи. Мина известно време, преди самоличността на тези свидетели да се разкрие. Когато Специ чу имената им за пръв път, си помисли, че това е просто лоша шега: ставаше въпрос за онези същите Алфа и Гама, които изненадващо се появиха като свидетели в процеса по обжалването на Пачани преди няколко години — Пучи, умствено изостаналият мъж, който твърдеше, че е видял Пачани да убива французите, и Гирибели, алкохолизираната проститутка, която би направила всичко за чаша вино. А когато се появи и третият свидетел, се оказа, че това е не кой да е, а Лоренцо Нези! Същият субект, който толкова навреме си спомни, че е видял Пачани и спътника му в „червеникава“ кола на един километър от сечището Скопети в неделя вечерта, когато се смяташе, че са убити двамата френски туристи.
	Тези трима свидетели разполагаха с потресаваща информация, която бяха забравили да споделят осем години по-рано, когато за пръв път зашеметиха Италия с невероятните си показания.
	Гирибели твърдеше, че „докторът от Перуджа“, чието име не знаеше, но чието лице разпозна от снимката на Нардучи, идвал в Сан Кашиано почти всеки уикенд. Как би могла да го забрави? Тя с гордост разказа на следователите, че е правила секс с него четири или пет пъти в хотела и „за всеки сеанс той ми даваше по триста хиляди лири.“
	В стаите за разпит на _GIDES_ показаха на умствено изостаналия Пучи снимки на различни хора и го попитаха дали ги е виждал преди и къде. Паметта на Пучи беше феноменална, той си ги спомняше ясно отпреди двайсет години, макар да не знаеше имената им. Разпозна Франческо Нардучи, „висок и слаб, малко педалски“. Разпозна Джани Спаньоли, зетя на удавения лекар. Разпозна един от най-видните лекари на Флоренция, арестуван за сексуална злоупотреба с деца, който беше включен в разпознаването, защото следователите смятаха, че сатанинската секта се е занимавала и с педофилия. Разпозна също един известен дерматолог и един изтъкнат гинеколог от Сан Кашиано, които бяха заподозрени, че са членове на култа. Разпозна Карло Сантанджело, фалшивият съдебен патолог, който обикаляше гробищата през нощта. Разпозна млад афроамериканец, фризьор, който бе починал няколко години по-рано във Флоренция от СПИН.
	Но за разследването най-важно беше, че той разпозна аптекаря от Сан Кашиано Франческо Каламандреи.
	Пучи не се скъпеше на подробности.
	— Непрекъснато виждах всички тези хора заедно в бар „Централе“. Не мога да твърдя, че винаги съм ги виждал заедно, защото съм ги виждал и поотделно, но във всички случаи съм ги срещал често.
	Лоренцо Нези, серийният свидетел, разпозна същите хора, като добави още един. В тази пъстра групичка беше виждал не кой да е, а принц Роберто Коренни, благородникът, убит от бракониер, който, също като Нардучи, беше обект на слухове, че е Чудовището.
	Гама, проститутката Гирибели, разказа друга история, която включваше вила Сфачиата, близо до мястото, където живеех в Джоголи, от другата страна на пътя, където бяха убити двамата германци.
	— През 1981 година — каза тя в официалните си показания пред полицията — във вилата имаше един лекар, който правеше експерименти с мумифициране… През осемдесетте Лоти също споменаваше често това място. Каза ми, че вътре, без да споменава къде точно, имало цели стени, покрити с фрески, подобни на картините на Пачани. Лоти не спираше да повтаря, че под вилата има лаборатория, където един швейцарски лекар, пристигнал от Египет, държал стари папируси, в които се обяснявало как се мумифицират тела. Каза, че липсвал онзи папирус, в който се описвал методът за мумификация на меките части, които включвали половите органи и гърдите. Каза ми, че това е причината за осакатяването на момичетата от Чудовището. Обясни ми, че през 1981 година дъщерята на този доктор била убита и смъртта й не била съобщена в полицията, така че бащата трябвало да се върне в Швейцария, за да обясни отсъствието й. Процесът на мумификацията изисквал да държи тялото на дъщеря си в тази подземна лаборатория.
	Може би споменът за пластмасовите прилепи и картонените скелети възпря следователите да претърсят вила Сфачиата за фреските на Пачани, подземната лаборатория и мумифицираната дъщеря.


	Глава 41

	— _Диетрология_ — каза граф Николо. — Това е единствената италианска дума, която трябва да знаеш, за да разбереш разследването на Чудовището.
	Обядвахме, както обикновено, в „_Il Bordino_“. Аз похапвах бакияла, солена треска, а графът се наслаждаваше на месно руло.
	— Диетрология ли? — попитах аз.
	— _Диетро_ — отвъд, _логия_ — наука за нещо. — Графът говореше важно, сякаш изнасяше лекция, префърцуненият му английски акцент отекваше в приличната на пещера зала на ресторанта. — Диетрологията защитава идеята, че очевидните неща не могат да бъдат истина. Винаги има нещо _диетро_, скрито зад тях. Не точно онова, което вие, американците, наричате конспиративна теория. Конспиративната теория предполага теория, нещо несигурно, възможност. Диетрологията работи само с факти. Това всъщност е истината. Освен футбола, диетрологията е другият национален спорт на Италия. Всеки е експерт по онова, което наистина се случва, дори… как се изразявахте вие, американците?… дори да не знае и бъкел.
	— Защо? — попитах.
	— Защото това им помага да се чувстват значими! Тази значимост може да върви само в тесния кръг на приятелите им идиоти, но поне _знаят нещо_. Властта се изразява в това, че аз знам нещо, което ти не знаеш. Диетрологията е свързана с италианското разбиране за власт. Трябва да изглеждаш така, сякаш знаеш всичко.
	— Каква е връзката с разследването на Чудовището?
	— Скъпи ми Дъглас, това е самата му същност! Те трябва на всяка цена да открият нещо, което се крие зад очевидната действителност. Не може да няма нещо! Защо? Защото не е възможно онова, което всички разбират, да е истината. Нищо не е толкова просто, нищо не е такова, каквото изглежда. Прилича ли на самоубийство? Да? Тогава, значи, е убийство. Някой е отишъл за кафе? Аха! _За кафе отишъл, значи…_ Но къде е отишъл в _действителност_?
	Графът се засмя.
	— Италия — продължи той — се намира в непрекъснат процес на лов на вещици. Италианците са завистливи по природа. Ако някой печели много пари, значи в това има някаква измама. Не може да не се е съюзил тайно с някого. Заради тукашния култ към материализма италианците завиждат на богатите и могъщите. Отнасят се към тях с подозрение и в същото време искат да бъдат като тях. Берлускони е типичен пример.
	— Затова ли следователите търсят сатанинска секта, в която членуват богати и известни?
	— Точно така. На всяка цена трябва да намерят нещо. Щом веднъж са започнали, трябва да продължат, за да запазят престижа си. Не могат да се откажат. Вие, англосаксонците, не разбирате средиземноморската концепция за престиж. Докато правех историческо проучване на една древна фамилия, попаднах на едно интересно нещо, което направил далечен техен предшественик преди триста години. Нищо лошо, просто невъзпитано, което и без това беше широко известно. Главата на семейството беше втрещен. Каза ми: „Не можеш да публикуваш това! _Che figura ci facciamo_! Семейството ни ще бъде опозорено!“
	Приключихме с обяда и станахме, за да платим на бара. Както обикновено графът настоя да плати („Тук ме познават — обясни той — и ми дават _lo sconto_, отстъпка“).
	Когато излязохме навън, на калдъръма, Николо ме погледна сериозно.
	— В Италия омразата към врага е толкова силна, че той се сравнява с дявола, виновен е за всички беди. Хората, които разследват Чудовището, знаят че зад обикновените факти се крие сатанински култ, който е пуснал пипала в най-висшето общество. И те ще го докажат на всяка цена. Горко му на онзи — той ме погледна многозначително, — който оспорва теориите им, защото това го прави съучастник. Колкото по-твърдо отрича, че е замесен, толкова по-силно е доказателството.
	Той отпусна голямата си ръка на рамото ми.
	— Но може пък в теориите им да има някаква истина. Може би сатанинската секта наистина съществува. Все пак това е Италия…


	Глава 42

	През 2004 година, последната ни година в Италия, разследването на Чудовището се развихри с пълна сила. Като че ли всеки месец в печата се появяваше поредната невероятна история. Двамата с Марио продължавахме да работим по книгата ни, събирахме информация и трупахме в папка вестникарски изрезки, представящи последните развития. Марио продължаваше да работи като разследващ журналист на свободна практика, редовно се свързваше с контактите си сред карабинерите за нова информация, душеше наоколо, винаги търсеше новини.
	Един ден той ми се обади.
	— Дъг, да се видим в бар „Ричи“. Имам чудесни новини!
	Срещнахме се отново в любимия ни бар. Със семейството ми живеехме вече четвърта година в Италия и в бара ме познаваха до такава степен, че със собственика и семейството му бяхме на малки имена, а понякога дори получавах отстъпка.
	Специ закъсня. Както винаги паркира колата си на площада, където беше забранено, и сложи на стъклото табела „ЖУРНАЛИСТ“, заедно със специалното разрешително, което му позволяваше да шофира из стария град.
	Той връхлетя в бара, оставяйки след себе си дим от цигарата, и си поръча еспресо „_stretto stretto_“ и чаша минерална вода. В джоба си носеше нещо тежко.
	Специ остави филцовата си шапка в стил Богарт на пейката, седна срещу мен, извади предмета, увит във вестник, и го сложи на масата.
	— Какво е това?
	— Ще видиш. — Той млъкна и пресуши чашата си с кафе. — Гледал ли си някога телевизионното предаване „_ChiL’ha Visto?_“ („Кой го е виждал?“)
	— Не.
	— Това е едно от предаванията с най-висок рейтинг по италианската телевизия — изплагиатствано е от американското „Най-търсеният“. Помолиха ме да участвам в серия предавания, които ще пресъздадат цялата история на Чудовището от Флоренция, от самото начало до сега.
	Специ се обви в триумфален облак от синкав дим.
	— Фантастично! — възкликнах.
	— Освен това — добави той и очите му проблеснаха, — разполагам с новина за шоуто, която все още никой не знае, дори ти!
	Аз отпих от кафето си и зачаках.
	— Спомняш ли си онзи детектив, който ми каза, че френските туристи трябва да са били убити в събота, защото ларвите по тях са били с размера на угарка от цигара? Е, аз успях да се сдобия със снимките, направени от криминалистите в онзи понеделник следобед. На тях е отпечатано точното време, когато са били направени, някъде около пет часа, три часа, след намирането на телата. Като се увеличат, ларвите се виждат много добре и са наистина големи. Направих някои проучвания и открих най-добрия италиански експерт по криминална ентомология, световно признат, който преди десет години, заедно със свой американски колега, разработил техника за установяване времето на смъртта въз основа на развитието на ларвите. Името му е Франческо Интрона, директор на Института по съдебна медицина в Падуа и директор на Лабораторията по криминална ентомология към Института по съдебна медицина в Бари, където преподава; има триста научни публикации в медицински списания и е експерт-консултант на ФБР! Обадих му се, изпратих му снимките и той ми върна резултатите. Прекрасни резултати. Това е окончателното доказателство, което търсехме, че Пачани е невинен, че Лоти и Пучи са лъжци, и че другарите по чашка нямат нищо общо с убийствата!
	— Прекрасно — казах аз. — Но какво е то? Каква е научната му обосновка?
	— Професорът ми я обясни. Ларвите са от фундаментално значение за определянето на часа на смъртта. Калифоридите, тъй наречените сини мухи, снасят в трупа огромен брой яйца на гроздове. Те снасят яйцата си само през деня, защото мухите не летят нощем. Яйцата се излюпват от осемнайсет до двайсет и четири часа след това. След което се развиват по стриктен план.
	Той извади доклада.
	— Прочети сам.
	Докладът беше кратък и ясен. Успях да се справя с трудния научен италиански. В доклада пишеше, че ларвите от труповете на французите „вече са преминали първата фаза на развитие и се намират във втората… Не може да са снесени в останките преди по-малко от трийсет и шест часа. Предвид това, че снимките са направени дванайсет часа след убийството, теорията, че убийството може да е извършено през нощта на 8 септември (неделя) и яйцата са били снесени сутринта на девети, не намира потвърждение в ентомологичните данни. Според тях времето на смъртта е най-скоро в предишния ден.“
	С други думи френските туристи трябва да са били убити в събота през нощта.
	— Разбираш ли какво означава това? — попита Специ.
	— Означава, че очевидците са проклети лъжци — защото всички те твърдяха, че са видели убийствата в неделя през нощта!
	— А показанията на Лоренцо Нези, според които Пачани се е намирал близо до местопрестъплението в неделя вечерта, не означават нищо! На всичкото отгоре Пачани има алиби за събота вечерта, когато всъщност са извършени убийствата. Бил е на панаира!
	Докладът решаваше всичко. Ентомологичните данни доказваха (ако изобщо имаше нужда от повече доказателства), че Пачани и набедените му съучастници нямат нищо общо с убийствата, извършени от Чудовището. Освен това унищожаваха теорията за сатанинската секта — която се базираше изцяло на вината на Пачани, фалшивите показания на Лоти и свидетелските показания на другите „алгебрични“ свидетели. Те бяха точно такива, каквито ги беше нарекъл съдия Фери в книгата си: „некадърни, патологични лъжци.“
	Това ново доказателство, рече Специ, щеше да принуди следователите да се върнат към Сардинската следа. Истината щеше да бъде открита някъде в мрачните дълбини на сардинския клан и самоличността на Чудовището щеше да бъде разкрита.
	— Това е невероятно — казах аз. — Когато се разчуе, ще се вдигне голям шум.
	Специ кимна мълчаливо.
	— И това не е всичко. — Той разгъна вестника, с който беше обвит предмета на масата. Показа се странен на вид камък, издялан във формата на пресечена пирамида с полирани стени, стара и очукана, с тегло около два килограма.
	— Какво е това?
	— Според главен инспектор Джутари става въпрос за езотеричен предмет, използван за комуникация между този свят и ада. За всички останали е подпора за врата. Видях същия зад вратата на Вила Романа във Флоренция, сегашния Германски културен институт. Директорът му, Йоахим Бурмайстер, ми е приятел, и ми я зае. Изглежда точно като камъка, намерен на Бартолинова ливада, близо до мястото, където Чудовището нанесе своя удар през 1981 година.
	„_Chi L’ha Visto?_“ — продължи Специ, — ще снима една част на Бартолинова ливада, на местопрестъплението. Аз ще стоя на мястото, където беше намерена първата подпорка за врата и ще държа в ръка тази — доказателство, че „езотеричния предмет“ на Джутари е просто една подпора.
	— На Джутари това няма да му хареса.
	Специ се усмихна лукаво.
	— Нищо не мога да направя по въпроса.
	Предаването се излъчи на 14 май 2004 година. Появи се професор Интрона, представи данните си и обясни същността на науката криминална ентомология. Появи се и Специ на Бартолинова ливада с подпорката за врата в ръка.
	Вместо да се вдигне голям шум, не се случи абсолютно нищо. Нито прокуратурата, нито полицията проявиха интерес. Главен инспектор Джутари не обърна никакво внимание на резултатите на професор Интрона. Полицията и прокурорите изобщо не коментираха подпорката за врата. Що се отнася до присъдите на Лоти и Вани, тъй наречените другари по чашка на Пачани, властите невъзмутимо заявиха, че италианската съдебна система е издала присъда по тези случаи и не намира причина да ги преразглежда. Накратко бюрократите внимателно избегнаха коментарите по предаването. И пресата им позволи да се измъкнат безнаказано. Повечето от италианските вестници въобще не му обърнаха внимание. Това беше наука — не някой сексскандал или сатанинска секта, — която нямаше да помогне на продажбите. Разследването на сатанински секти, скрити поръчители, разменени трупове, конспирации между могъщи хора и подпори за врати, смятани за езотерични обекти, продължи с неотслабваща сила.
	Появата на Специ по телевизията обаче имаше някакъв ефект. Като че ли породи безкрайна омраза у главен инспектор Джутари.
	Последната ни вечер във Флоренция, преди да се приберем в Америка, прекарахме в апартамента на Марио и Мириам, където вечеряхме с приятели на терасата с изглед към флорентинските хълмове. Датата беше 24 юни 2004 година. Мириам беше приготвила невероятна вечеря, която започна с кростини със сладък пипер и аншоа, поднесена със спуманте от Алто Адидже; див фазан и яребица, отстреляни от един приятел предишния ден, увити в лозови листа; класическо кианти от винарната „Витичио“; зелена салата с пикантен местен зехтин и силен дванайсетгодишен балсамов оцет; свежо сирене пекорино от селото на Марио и _zuppa inglese_.
	Предишната сутрин, на 23 юни, Марио беше публикувал една статия в „Ла Национе“, в която интервюираше Вани, бившия пощальон на Сан Кашиано, обвинен, че е съучастник на Пачани. Специ ни развличаше с историята на срещата си с Вани; как съвсем случайно попаднал на него в един старчески дом, където разследвал съвсем друга история. Никой не знаеше, че Вани е пуснат от затвора заради влошено здраве и напреднала възраст. Специ го познал и се възползвал от възможността да го интервюира на място.
	„Аз ще умра като Чудовището, но съм невинен“, гласеше заглавието. Специ каза, че успял да получи съгласието на Вани за интервюто, защото му напомнил за „добрите стари дни“ в Сан Кашиани, когато двамата се срещнали за кратко на един фестивал, много преди нещастният пощальон да стане един от прословутите другари по чашка на Пачани. Те се бяха возили заедно в една кола, пълна с народ, Вани беше развявал италианското знаме. Вани си спомнил Специ и го обзела носталгия — така Специ беше успял да го придума за интервю.
	Докато вечеряхме, слънцето се спускаше над флорентинските хълмове, заливайки пейзажа със златиста светлина. Камбаните на близката средновековна църква „Санта Маргерита а Монтичи“ отбелязаха с камбанен звън кръглия час, последвани от камбаните на останалите църкви, скрити из околните хълмове. Из въздуха, затоплен от последните лъчи на слънцето, се носеше аромат на орлови нокти. Назъбените кули на големия замък в долината хвърляха дълги сенки върху околните лозя. Докато се наслаждавахме на пейзажа, хълмовете постепенно преминаха от златно в пурпурно и най-накрая се потопиха във вечерния здрач.
	В този момент особено силно почувствах контраста между магическия пейзаж и Чудовището, което някога беше бродило тук.
	Марио се възползва от момента, за да ми даде подаръка, който беше приготвил за мен. Аз го разопаковах и открих пластмасова статуя „Оскар“, с надпис „Чудовището от Флоренция“.
	— За времето, когато по нашата книга ще бъде направен филм — каза Марио.
	Освен това ми даде един скеч с молив, който беше направил преди много години, на Пиетро Пачани, седнал на подсъдимата скамейка, който беше надписал: „На Дъг, в памет на един долен флорентинец и за спомен от страхотната работа, която свършихме заедно“.

	* * *

	Когато се завърнахме в къщата, която бяхме построили в Мейн, аз окачих рисунката на стената в писателската си барака в гората зад дома, заедно със снимка на Специ, облечен с тренчкот и неизменната филцова шапка, лапнал цигара „Голоаз“, изправен пред рафт със свински главички в един месарски магазин.
	Двамата с него се чувахме често и продължавахме да работим по книгата за Чудовището. Животът в Италия ми липсваше, но в Мейн беше тихо и аз открих, че с лошото му време, мъглата и студа това е едно отлично място за работа. (Започнах да разбирам защо Италия ражда художници, а Англия — писатели.) Малкото ни градче Раунд понд имаше петстотин и петдесет жители и с бялата си църква с камбанария, групичките дървени къщички, магазина и пристанището с рибарски лодки, заобиколено от дъбови и борови гори изглеждаше така, сякаш беше излязло от литография на „Къриър енд Айвс“. През зимата градчето се скриваше под дебело одеяло от блестящ сняг, а океанът се покриваше с мъгла. Престъпления почти нямаше и малцина си правеха труда да заключват домовете си, когато заминаваха на почивка. „Големият град“ Дамарискота се намираше на дванайсет мили и имаше население две хиляди души.
	Културният шок беше осезаем.
	Ние продължихме да работим по книгата чрез имейли и телефонни обаждания. В повечето случаи Специ пишеше, а аз четях и коментирах работата му, добавяйки някои глави на моя калпав италиански, които Специ трябваше да пренаписва. (При добро желание писменият ми италиански може да се определи на ниво пети клас.) Допълнителните материали пишех на английски. Превеждаше ги Андрея Карло Капи, преводачката на романите ми, с която се сприятелихме през годините, прекарани в Италия. Двамата със Специ редовно разговаряхме по телефона и книгата напредваше с добри темпове.
	Сутринта на 19 ноември 2004 година отидох в писателската барака и проверих гласовата си поща, където открих спешно съобщение от Марио. Беше се случило нещо ужасно.


	Глава 43

	— _Polizia! Perquisizione!_ Полиция! Имаме заповед за обиск!
	В 6:15 сутринта на 18 ноември 2004 година Марио Специ се събудил от звъна на входния звънец и грубите гласове на полицейските детективи, които искали да влязат.
	Първата му ясна мисъл, докато ставал от леглото, била да скрие флопи диска с книгата, върху която работехме. Той скочил и хукнал по тясното стълбище към таванския си кабинет, където измъкнал пластмасовата кутия с дискетите за допотопния компютър, извадил онази с етикет, надписан на английски „Чудовище“ и я пъхнал в бельото си.
	Стигнал до входната врата точно когато полицията нахлула в апартамента. Като че ли нямали чет, трима… четирима… петима. Накрая Специ преброил седем. Повечето били дебели и големите им сиво-кафяви кожени якета ги правели да изглеждат още по-дебели.
	Най-възрастният сред тях бил командир от отряда _GIDES_. Останалите били карабинери и полицаи. Бялата брада, командирът, поздравил Специ с едно сухо „_buongiorno_“ и пъхнал в ръцете му лист хартия.
	„_Procura della Repubblica presso il Tribunale di Perugia_“, пишело на заглавната част на бланката — канцелария на областния прокурор към съда в Перуджа — а под нея: „Заповед за обиск, информация и гаранция за право на адвокат на обвиняемия“.
	Била издадена директно от офиса на областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини.
	„Гореспоменатата личност — пишело в документа, — е обект на официално разследване за извършването на следните престъпления: а), б), в)…“. Изброените обвинения стигали чак до буквата „т“. Деветнайсет обвинения, без нито едно от тях да е уточнено.
	— Какви са тези престъпления а, б, в и така нататък? — попитал Специ Бялата брада.
	— Описването им ще отнеме тонове хартия — отвърнал мъжът. Специ нямало да може да разбере какви са обвиненията — те били засекретени със съдебна заповед.
	Специ прочел невярващо причината за обиска. Пишело, че проявява „странен и подозрителен интерес към разследването в Перуджа“ и че „влага фанатични усилия в опитите да подкопае разследванията посредством телевизионни изяви.“ Той решил, че имат предвид предаването „_Chi L’ha Visto?_“ от 14 май, в което професор Интрона тотално беше опровергал разследването на сатанинската секта, а Специ размаха подпорката за врата, правейки главен инспектор Джутари на глупак.
	Заповедта разрешавала претърсването на апартамента, както и на „личностите, които присъстват или пристигнат по време на обиска“, в търсене на предмети, които имат нещо общо със случая на Чудовището, дори връзката им да е косвена. „Има достатъчно причини да се смята, че подобни обекти могат да се намират в помещенията на гореспоменатата личност, както и у самия него.“
	Специ го прочел и се смразил. Това означавало, че могат да претърсят и него. Усетил как ръбестата пластмасова дискета се забива в тялото му.
	Междувременно съпругата на Специ, Мириам, и двайсет и еднагодишната им дъщеря Елеонора се появили, облечени в домашните си халати, разтревожени и объркани.
	— Кажете ми какво ви интересува — казал Специ, — и аз ще ви го покажа, за да не се налага да преобръщате дома ми с краката нагоре.
	— Искаме всичко, свързано с Чудовището, с което разполагате — казал Бялата брада.
	Това означавало не само целия архив, който Специ събирал в продължение на четвърт век, но и материалите, които използвахме в книгата. Специ пазеше всички резултати от проучването; аз имах само копия от най-новите документи.
	Изведнъж той се сетил за какво е всичко това. Искали да попречат на издаването на книгата.
	— Мамка му! После ще ми ги върнете ли?
	— Веднага, щом ги прегледаме — отвърнал Бялата брада.
	Специ го завел в таванския си кабинет и му показал купчините папки, съдържащи архива ни: пожълтели вестникарски изрезки, планини от фотокопия на правни документи, балистични анализи, доклади на съдебни патолози, цели протоколи от съдебни дела, разпити, присъди, снимки, книги.
	Те започнали да ги прибират в големи кашони.
	Специ се обадил на един свой приятел в новинарската агенция _ANSA_, италианският еквивалент на Асоушиейтед прес, и успял да го хване на място.
	— Претърсват апартамента ми — казал той. — Отнасят всичко необходимо за книгата за Чудовището, която пишем с Дъглас Престън. Няма да мога да добавя ни дума повече.
	Петнайсет минути по-късно новината за обиска цъфнала на компютърните екрани на всеки вестник и телевизионна станция в Италия.
	Междувременно Специ се обадил на президента на журналистическата гилдия, президента на асоциация „Медийна мрежа“ и директора на „Ла Национе“. Те били повече възмутени, отколкото изненадани. Казали му, ще раздухат историята до небето.
	Телефонът на Специ започнал да звъни като луд. Един след друг се обаждали всичките му колеги. Всички искали да го интервюират. Специ ги уверил, че щом приключи обискът, ще се срещне с тях.
	Журналистите започнали да се събират пред къщата още по време на обиска.
	Полицията не се задоволила само с документите, които им предоставил Специ. Започнали да тършуват из шкафовете, да свалят книгите от рафтовете и да отварят кутийките на компакт дисковете. Отишли в стаята на дъщеря му и претърсили гардероба, папките й, книгите, писмата, дневниците, албумите със залепени изрезки и снимки, разпръсквайки всичко по пода и създавайки пълен хаос.
	Специ прегърнал Мириам през кръста. Жена му треперела.
	— Не се тревожи, това е просто рутинно претърсване. — Мириам била облечена с яке и в подходящия момент той измъкнал дискетата и я пъхнал в един от джобовете й. После я целунал по бузата, сякаш да я утеши. — Скрий я — прошепнал.
	Няколко минути по-късно, преструвайки се на разстроена, тя се отпуснала върху един от диваните, който бил леко разпран по шевовете. Издебнала подходящия момент, когато полицията не гледала, и бързо пъхнала дискетата в процепа.
	След тричасово претърсване полицията като че ли приключила. Те натоварили кашоните в колички и помолили Специ да отиде с тях в казармата на карабинерите, където щели да направят опис, който той трябвало да подпише.
	В казармата, докато седял на един стол, тапициран с кафява изкуствена кожа в очакване да стане готов описът, телефонът му иззвънял. Била Мириам, която се опитвала да подреди къщата. Тя твърде непредпазливо заговорила на френски. (Обикновено Специ и съпругата му говореха на френски вкъщи — тя беше белгийка и семейството им беше двуезично. Дъщеря им беше посещавала френски училища във Флоренция.)
	— Марио — казала тя на френски, — не се тревожи, не можаха да го намерят. Но не мога да открия документите на скалиолата. — Скалиолата е вид барокова конзолна маса и Специ притежаваше една от седемнайсети век, която беше изключително ценна. Бяха я реставрирали и смятаха да я продадат.
	Това не била най-удачната тема за разговор в момента, и то на френски, защото било ясно, че телефоните им се подслушват. Той я прекъснал.
	— Мириам, сега не му е времето… не сега… — Специ затворил телефона с пламнало лице. Знаел, че думите на жена му не разкриват нищо, но можели да привлекат вниманието, особено след като били казани на френски.
	Не след дълго се появил Бялата брада.
	— Специ, трябваш ни за малко.
	Журналистът станал от стола и го последвал в близката стая. Бялата брада се обърнал и го изгледал с намръщено лице.
	— Специ, така няма да стане. Ти не ни съдействаш.
	— Не ви съдействам ли? Какво би трябвало да означава това? Пуснах ви в дома си, оставих ви да ровите навсякъде с грубите си ръце, какво още искате, по дяволите?
	Полицаят му хвърлил суров, леден поглед.
	— Не става дума за това. Не се прави на ударен. За теб ще е по-лесно, ако ни съдействаш.
	— А, сега разбирам… Става въпрос за онова, което жена ми каза на френски. Мислите, че е някакъв код. Не разбирате ли, това е майчиният й език, за нея е нормално да говори на френски, вкъщи често го говорим. А що се отнася до думите й — Специ решил, че Бялата брада не владее френски, — ако не сте ги разбрали, тя имаше предвид един документ, който не сте видели — договора ми с издателската къща за книгата за Чудовището. Искаше да ми каже, че не сте го взели. Това е.
	Бялата брада продължил да го гледа с присвити очи, без да промени изражението на лицето си. Специ започнал да си мисли, че проблемът може да е в думата „скалиола“. Малцина италианци, които не се интересуваха от антики, знаеха какво означава.
	— Да не би да е скалиолата? — попита той. — Знаете ли какво е скалиола? В това ли е проблемът?
	Полицаят не отговорил нищо, но било ясно, че всъщност това е проблемът. Специ се опитал да обясни, но напразно. Бялата брада не се интересувал от обясненията му.
	— Съжалявам, Специ, но ще трябва да започнем отначало.
	Двамата излезли от стаята. Полицаят и карабинерите се върнали в колите си и подкарали към апартамента на Специ. Повече от четири часа го претърсвали — и този път наистина преобърнали всичко с главата надолу.
	Не пропуснали нищо, дори пространството зад книгите в библиотеката. Взели компютъра, всички дискети (освен онази, скрита в дивана), взели дори менюто от ресторанта на „Ротари клуб“, където Специ беше присъствал на конференция за Чудовището. Взели телефонния му бележник и всичките му писма.
	Въобще не били в добро настроение.
	Специ също започнал да се изнервя. Когато влязъл в библиотеката, той посочил каменната подпорка за врата, която бил заел от приятеля си, същата, която бе използвал в телевизионното предаване. Тя стояла до вратата, изпълнявайки точното си предназначение — за я подпира.
	— Виждате ли това? — обърнал се той саркастично към детектива. — Същото е като пресечената пирамида, намерена на едно от местопрестъпленията, за която твърдите, че е „езотеричен обект“. Ето я там, огледайте я добре: не виждате ли, че е просто подпора за врата? — Той се изсмял подигравателно. — Има ги във всяка тосканска къща.
	Това било изключително голяма грешка. Детективът видял подпората и я прибрал. Тя била прибавена към доказателствата срещу Специ, предмет, идентичен с онзи, който Джутари и _GIDES_ вярваха, че е от изключително важно значение за разследването, нещо, което „Кориере дела Сера“ беше публикувала на първа страница, наричайки го без капчица ирония „предмет, който служи за връзка между нашия свят и ада.“
	В описа, подготвен от полицията, подпорката за врата била описана като „пресечена пирамида с хексагонална основа, прикрита зад вратата“, намеквайки, че Специ я е скрил нарочно. Областният прокурор на Перуджа Джулиано Минини оправдал конфискуването на подпорката в доклад, който я определя като предмет „свързващ разследваната личност (т.е. Специ) директно със серията двойни убийства.“
	С други думи, заради тази подпора Специ вече не бил обвинен просто в намеса или възпрепятстване на разследването на Чудовището. Полицията вярвала, че обектът, намерен в къщата му, го свързва директно с едно от престъпленията.
	Предаването „_Chi L’ha Visto?_“ и статията от 23 юни бяха насочили омразата и подозрителността на Джутари към Специ. В книгата му „Чудовището: Анатомия на едно разследване“, главният инспектор обясняваше как са възникнали подозренията му. Това е един интересен поглед към начина, по който работи главата му.
	„На 23 юни — пише Джутари, — в «Ла Национе» излезе една от статиите му (на Специ), «специално» интервю с осъдения на доживотен затвор Марио Вани, озаглавено «Ще умра като Чудовище, но съм невинен»“.
	В материала Специ споменава, че се е срещал с Вани веднъж, в Сан Кашиано, много години преди да започнат убийствата на Чудовището. Според Джутари това е важна улика.
	„Изненадах се, че двамата се познават от млади — пише той. — Но се изненадах още повече от любопитното съвпадение, че публичното оплюване на официалното разследване на Чудовището и усърдната защита на Сардинската следа не само разкриха, че има добри отношения с подведения под отговорност бивш аптекар (Каламандреи)… но показаха и дългогодишното му приятелство с Марио Вани.“
	Джутари продължаваше с твърдението, че Специ е „участвал в телевизионен сериал“, който се опитвал да привлече вниманието към Сардинската следа, „предъвквайки старите изтъркани и непотвърдени теории“, които още преди години са били дискредитирани.
	„Сега — пишеше Джутари, — непрекъснатата намеса на Специ започна да изглежда подозрителна.“
	Подпорката за врата осигурила на Джутари и Минини необходимото доказателство да свържат Специ с едно от престъпленията на Чудовището.
	Когато полицията си тръгнала, Специ бавно се изкачил по стълбите до таванския си кабинет, притеснявайки се какво ще открие там. Било по-ужасно, отколкото предполагал. Отпуснал се в един от столовете, които му бях дал преди напускането на Флоренция, пред празното място на бюрото, където преди това стоял компютърът, и се втренчил в разрухата, която го заобикаляла. В този миг си припомнил онази кристално ясна сутрин в неделя, 7 юни 1981 година — двайсет и три години по-рано, — когато неговият колега го помолил да го замести в криминалната хроника, уверявайки го, че „в неделя нищо не се случва“.
	Никога нямало да му мине през ума как щяло да завърши всичко.
	По-късно ми разказа, че искал да ми се обади, но по това време в Щатите било късно през нощта. Не можел да ми напише имейл — нямал компютър. Решил да излезе от къщи, да се разходи по улиците на Флоренция и да потърси интернет кафе, откъдето да ми прати писмо.
	Отвън го чакала тълпа журналисти и телевизионни камери. Той казал няколко думи, отговорил на няколко въпроса, качил се в колата си и потеглил към града. На Виа де Бенчи, на няколко крачки от „Санта Гроче“ намерил интернет кафе, пълно с пъпчиви американски студенти, които разговаряли с родителите си по интернет телефони. Седнал пред един компютър. Отнякъде се разнесъл приглушеният тъжен тромбон на Марк Джонсън, който свирел „Goodbye Pork Pie Hat“ на Чарли Мингъс. Специ се свързал с пощенския си сървър, въвел информацията за пощенската си кутия и видял, че вътре вече има съобщение от мен с прикрепен файл.
	Докато пишехме книгата за Чудовището, двамата често си разменяхме имейли, в които поправяхме отделните глави. В писмото ми беше прикрепена последната глава от книгата, която бях написал — за интервюто на Антонио. Той ми върнал имейла, описвайки претърсването на дома му.
	На следващата сутрин, след като прочетох писмото му, аз му се обадих и той ми разказа подробно за обиска. Помоли ме за помощ при разгласяването на конфискацията на материалите от проучването.
	Сред документите, взети от полицията, имаше бележки и чернови на статията за „Ню Иоркър“, която така и не беше публикувана. Обадих се на Дороти Уикендън, изпълнителен редактор на списанието, и тя ми даде списък на хората, които биха могли да помогнат. В същото време ми обясни, че след като статията не е била публикувана, списанието не смята, че е редно да се намесва.
	В продължение на няколко дни аз провеждах телефонни разговори и пишех писма, но реакцията беше минимална. Тъжната истина беше, че на фона на взривяваните в Ирак и убиваните в Русия журналисти, малцина в Северна Америка се вълнуваха от съдбата на италиански журналист, който раздразнил полицията и папките му били конфискувани.
	— Виж, ако Специ беше арестуван — чувах много пъти, — тогава бихме могли да направим нещо.
	Най-накрая ПЕН* се намеси. На 11 януари 2005 година комитетът „Писатели в затвора“ към ПЕН изпрати на Джутари писмо, в което разкритикува претърсването на дома на Специ и конфискацията на документите. В писмото комитетът заявяваше, че „ПЕН Интернешънъл е разтревожен, че има нарушение на Член 6.3 от Европейската конвенция за правата на човека, който гарантира правото на всеки, обвинен в криминално престъпление, да бъде веднага информиран «подробно за същността и причината на обвиненията срещу него.»“
	[* ПЕН-клуб — международна неправителствена организация, обединяваща професионални писатели, редактори и преводачи, работещи в различни жанрове на художествената литература. Името е абревиатура от думите „поет“, „есеист“, „новелист“. — Б.пр.]
	Реакцията на Джутари беше нова заповед за претърсване дома на Специ, което се проведе на 24 януари. Този път отнесоха един счупен компютър и бастун, в който подозираха, че може да има скрит електронен уред.
	Но така и не намериха дискетата, която Специ бе пъхнал в бельото си, така че ние подновихме работата по книгата. В следващите месеци полицията върна на парчета повечето от папките на Специ, архивите му, записките ни и компютъра — но не и прословутата подпорка за врата. Джутари и Минини вече знаеха точно какво ще съдържа книгата, тъй като бяха намерили черновите в компютъра на Специ. И като че ли прочетеното изобщо не им хареса.
	Една прекрасна сутрин Специ разгърна вестника и прочете заглавието, което едва не го събори от стола.

	УБИЙСТВОТО НА НАРДУЧИ:
	РАЗСЛЕДВА СЕ ЖУРНАЛИСТ

	Подозренията на Джутари бяха отлежали и като вино, държано в недобре затворена бъчва, се бяха превърнали в оцет. Специ се беше превърнал от пречещ журналист в заподозрян за убийство.
	— Когато го прочетох — ми каза той по телефона, — се почувствах като в римейк на филма по „Процесът“ на Кафка, но направен от Джери Люис и Дийн Мартин.


	Глава 44

	В продължение на една година, от януари 2005 до януари 2006, двамата адвокати на Специ се опитваха да разберат какви са обвиненията срещу него и не успяваха. Областният прокурор на Перуджа ги беше засекретил със заповед за _segreto istruttorio_, съдебна заповед, която прави незаконно разкриването на обвиненията под каквато и да е форма. В Италия след издаването на _segreto istruttorio_ прокурорите често пускаха информация на избрани репортери, които я публикуваха без страх от съдебно преследване. Така прокурорите успяваха да представят своята гледна точка, а на журналистите беше забранено да публикуват каквото и да било друго. Като че ли същото се получи и сега. Вестниците твърдяха, че Специ е заподозрян за възпрепятстване на разследването на убийството на Нардучи, което породи съмнения, че е съучастник в убийството и подстрекател за прикриването му. Не беше ясно докъде щеше да доведе това.
	През януари 2006 година книгата ни беше завършена и изпратена в издателската къща. Заглавието беше „_Dolci Colline di Sangue_“. Буквалният превод е „Прекрасните хълмове на кръвта“, заигравка с италианската фраза _dolci colline di Firenze_, прекрасните хълмове на Флоренция. Трябваше да излезе от печат през април 2006 година.
	В началото на 2006 Специ ми се обади от уличен телефон във Флоренция. Каза, че докато работел върху съвсем различна история, която не била свързана с Чудовището от Флоренция, той се срещнал с един бивш затворник на име Луиджи Руоко, дребен престъпник, който, както се оказа, бил стар познайник на Антонио Винчи. Този Руоко разказал на Специ една невероятна история — която щяла буквално да взриви случая.
	— Това е пробивът, който търся от двайсет години — каза Марио. — Дъг, това е направо невероятно. С тази нова информация случаят най-накрая ще бъде разрешен. Полицията подслушва телефона ми, имейлите също не са сигурни. Трябва да дойдеш в Италия — и аз ще ти разкажа всичко. Ще бъдеш част от това, Дъг. _Двамата заедно ще разобличим Чудовището!_

	* * *

	Аз и семейството ми излетяхме за Италия на 13 февруари 2006 година. След като ги оставих в един грамаден апартамент на Виа Гибелина, който бяхме наели от наш приятел, един от наследниците на Ферагамо, аз отидох у Специ, за да чуя невероятните новини.
	Докато обядвахме, Марио ми разказа историята.
	Няколко месеца по-рано правел проучване за една жена, измамена от лекар, който работел за фармацевтична компания. Лекарят я използвал, без нейно позволение, като тестов субект за ново психофарматропно лекарство. Случаят му бил представен от Фернандо Закариа, бивш полицейски детектив, някогашен агент под прикритие в наркотрафикантските кръгове, а сега президент на частна охранителна фирма във Флоренция. Поборник срещу неправдата, Закариа беше събирал доказателства _про боно_, които помогнали на жената да осъди лекаря за увреждането й посредством незаконните си експерименти и сега искаше Специ да напише материал за това.
	Една вечер, докато Специ бил в дома на жената, заедно с майка й и Закариа, той случайно споменал за работата си върху случая на Чудовището от Флоренция и им показал снимката на Антонио Винчи, която случайно носел със себе си. Майката, която наливала кафе, погледнала към снимката и внезапно възкликнала:
	— Я, Луиджи познава този мъж! Аз също го познавах, всичките ги познавах като млада. Помня как ме водеха на фестивалите им в провинцията.
	Луиджи, когото споменала, бил бившият й съпруг Луиджи Руоко.
	— Трябва да се срещна със съпруга ви — казал Специ.
	На следващата вечер седели около същата маса: Закариа, Специ, жената и Луиджи Руоко. Руоко бил типичен пример за дребен гангстер, мълчалив, с бичи врат, едро ръбато лице и къдрава кафява коса. Облечен бил с анцуг. Погледът му обаче бил предпазлив, но открит, което допаднало на Специ. Руоко погледнал снимката и потвърдил, че познава Антонио, както и останалите сардинци много добре.
	Специ му описал набързо случая на Чудовището от Флоренция, както и убеждението си, че Антонио може би е Чудовището. Руоко го слушал с интерес. След няколко минути Специ стигнал до същността на въпроса: дали Руоко знаел някоя тайна къща, която може да е била използвана от Антонио през периода, в който са били извършвани убийствата? Специ често ми беше казвал, че Чудовището сигурно е използвало някоя изоставена къща в провинцията, най-вероятно срутена, където се е оттегляло преди и след убийството, където е криело пистолета, ножа и другите предмети. По онова време област Тоскана била пълна с подобни изоставени къщи.
	— Чувал съм да се говори за нея — каза Руоко. — Но не знам къде е. Но познавам човек, който знае. `Гнацио.
	— Игнацио, разбира се! — възкликна Закариа. — Той познава цялата група сардинци!
	Няколко дни по-късно Руоко се обадил на Специ. Разговарял бил с Игнацио и имал информация за убежището на Антонио. Специ и Руоко се срещнали пред един супермаркет извън Флоренция. Седнали в кафенето, където Марио си поръчал кафе, а Руоко пил кампари с капка „Мартини&Роси“. Онова, което Руоко имал да каже, било наелектризиращо. Игнацио не само знаел къде е убежището, но дори бил там месец по-рано заедно с Антонио. Видял стар скрин със стъклени врати, в който имало шест метални кутии, подредени в редица. Погледът му се плъзнал към чекмеджето, което не било напълно затворено, и зърнал два, може би три пистолета, единият от които може да е бил берета двайсет и втори калибър. Игнацио попитал сардинеца какво има в металните кутии и мъжът отговорил рязко: „Това са мои неща“, като се ударил силно в гърдите.
	Шест метални кутии. Шест убити жени.
	Специ едва сдържаше вълнението си.
	— Точно тази подробност ме убеди — каза той, докато обядвахме. — Шест. Откъде би могъл да знае Руоко? Всички говореха за седем или осем двойни убийства. Но Руоко каза шест кутии. Шест: убитите от Чудовището жени, като се пропусне убийството от 1968 година, което не е извършил, и случая, в който по грешка уби двамата гейове.
	— Но той не е осакатил всички жертви.
	— Да, но експертите-психолози казаха, че от всяка жена е взел по нещо за спомен. На всяко местопрестъпление чантичката на момичето е намирана отворена на земята.
	Аз го слушах като омагьосан. Ако беретата на Чудовището, най-търсеното оръжие в историята на Италия, се намираше в онзи скрин, заедно с предметите, отнети от жертвите, то това щеше да е новината на века.
	Специ продължи.
	— Помолих Руоко да отиде до къщата, за да може да ми опише точно къде се намира. Каза, че ще го направи. Срещнахме се отново няколко дни по-късно. Руоко ми каза, че отишъл и надникнал вътре — през прозореца се виждал скринът с шестте железни кутии вътре. Даде ми точни насоки къде се намира къщата.
	— И ти отиде ли?
	— Че как! Двамата с Нандо отидохме заедно. — Срутената къща, разказа Специ, се намирала в един огромен имот западно от Флоренция, наречен Вила Бибиани, близо до град Капрайа. — Вилата е наистина впечатляваща — каза Специ, — с градини, фонтани, статуи и с удивителен парк, пълен с редки дървета.
	Той извади мобилния си телефон и ми показа две снимки, които беше направил на вилата. Зяпнах с уста, замаян от великолепието й.
	— Как влезе?
	— Никакъв проблем! Отворена е за посещения, когато има разпродажби на зехтин и вино, дават я под наем за сватби и други такива. Вратите са широко отворени и вътре дори има паркинг. Нандо и аз просто влязохме. На няколкостотин метра зад вилата един кален път води до две грохнали каменни къщи, едната от които отговаря на описанието на Руоко. До тях може да се стигне и по друг път през гората, много уединен.
	— Не си проникнал вътре, нали?
	— Не, не! Но си го помислих. Само за да проверя дали скрина наистина е вътре. Но това щеше да е истинска лудост. Не само че щеше да е нахлуване в чужд имот, но и какво щях да правя с кутиите и пистолета, щом ги намеря? Не, Дъг, трябва да се обадим на полицията и да я оставим да се оправя с тях — с надеждата после да пуснем новината.
	— Обади ли се на полицията?
	— Не още. Чаках те да дойдеш. — Той се наведе напред. — Само си помисли, Дъг. През следващите две седмици случаят на Чудовището от Флоренция може да бъде разгадан.
	Тогава аз отправих към него една съдбоносна молба:
	— Щом вилата е отворена за посещения, може ли да отидем да я видя?
	— Разбира се — отвърна Специ. — Ще отидем още утре.


	Глава 45

	— Какво се е случило с колата ти, по дяволите? — Беше следващата утрин и двамата стояхме на паркинга до блока на Специ. Вратата на неговото рено туинго беше изкъртена с нещо, което приличаше на железен лост, отнасяйки част дясната страна на колата.
	— Откраднали са ми радиото — каза Специ. — Можеш ли да повярваш? При всичките мерцедеси, поршета и алфа ромео, паркирани наоколо, те са избрали точно моето туинго!
	Отидохме в охранителната фирма на Закариа, която се помещаваше в безлична сграда в индустриалния район в покрайнините на Флоренция. Бившето ченге ни прие в кабинета си. Той изглеждаше точно като филмов детектив — облечен с раиран син костюм в най-моден флорентински стил, дългата му посивяла коса стигаше почти до раменете, изключително привлекателен, енергичен и оживен. Говореше с груб неаполитански акцент, като на всеки две думи вкарваше по някой жаргон, за да подсили ефекта и подкрепяше думите си с жестове така, както могат само неаполитанците.
	Преди да отидем до вилата, решихме първо да обядваме. Закариа ни заведе в една местна кръчма, където докато похапвахме _maltagliata al cinghiale_ той ни забавляваше с истории от работата си като полицай под прикритие в контрабандния свят, някои от които включваха и американската мафия. Изумих се, че е успял да оцелее.
	— Нандо — каза Специ. — Разкажи на Дъг историята на Катапано.
	— А, Катапано! Ей това е истински неаполитанец! — Той се обърна към мен. — В неаполитанската Камора имаше един бос, на име Катапано. Пратиха го в затвора „Пожореале“ за убийство. Случи се така, че в същия затвор лежеше и убиецът на брат му. Катапано се закле да си отмъсти. Каза, че ще му изяде сърцето.
	Закариа хапна от своята _mahagliata_ и отпи глътка вино.
	— Говори по-бавно — обади се Специ, — и спри да използваш толкова много диалектни думи. Дъг не ги разбира.
	— Извинявам се. — Той продължи да разказва историята. Управата на затвора ги разделила в противоположните му части и се постарала никога да не се срещат. Но един ден Катапано чул, че обектът на неговото отмъщение е в лечебницата. Взел двама пазачи за заложници и използвайки наточена лъжица, ги подкарал към лечебницата, взел ключа и влязъл, изненадвайки трите сестри и лекаря. Веднага се нахвърлил върху врага си, прерязал му гърлото и го намушкал няколко пъти, докато лекарят и сестрите го гледали с ужас. След това извикал с приглушен глас: „Къде е сърцето! Къде е черният дроб?“ Уплашеният лекар му дал бърз урок по анатомия. С един замах Катапано разпорил мъжа, изтръгнал му сърцето и дроба и отхапал по веднъж и от двете.
	— Катапано — каза Закариа, — се превърна в легенда за хората си. В Неапол сърцето е всичко — смелост, щастие, любов. Да го изтръгнеш от гърдите на врага си и да отхапеш от него означава да принизиш противника до просто парче месо, животинско месо. Така го лишаваш от всичко, което го прави човек. Освен това предаването на случая по телевизията послужи за изпращане на сигнал до враговете на Катапано, че той може да раздава правосъдие по най-изтънчен начин дори и в затвора. Катапано беше доказал смелостта си, организаторските си способности, изискания си усет за драматичното, като на всичкото отгоре го направи в един от най-силно охраняваните затвори в Италия, пред ужасените погледи на петима свидетели!
	След като се наобядвахме, поехме към вила Бибиани в студения зимен ден, под небето с цвят на мъртва плът. Когато пристигнахме, още валеше. Влязохме в двора през железните порти и поехме по дългия криволичещ път край масивните чадъровидни борове. Спряхме на паркинга, извадихме чадърите си и тръгнахме към аукционната зала. Дървената й врата беше затворена и залостена. През прозореца се подаде една жена и каза, че залата е затворена за обяд. Закариа я попита къде е градинарят и тя отвърна, че можем да го намерим отзад. Минахме под арката и влязохме в невероятната градина зад вилата, пълна с фонтани, кристално чисти басейни, статуетки и жив плет. Вилата е била построена някога през 1500 година от флорентинската фамилия Фрескобалди. Градините са били създадени около стотина години по-късно от граф Косимо Рудолфи; през 1800 година един италиански ботаник и изследовател, който колекционирал растения от най-отдалечените кътчета на земята, донесъл хиляди редки ботанически екземпляри и дървета. Дори в този сив дъждовен ден градината и големите дървета запазваха студеното си великолепие.
	Ние минахме покрай вилата и се отправихме към дъното на парка. Покрай ботаническата градина минаваше кален път, който навлизаше в гората. В дъното се забелязваха група порутени каменни къщи.
	— Ето я — промърмори Специ, сочейки една от къщите.
	Погледнах към къщата, която пазеше най-съкровените тайни на Чудовището от Флоренция. Над дърветата се носеше студена мъгла и дъждът трополеше по чадърите ни.
	— Може би просто трябва да отидем там и да надникнем вътре — казах аз.
	Специ поклати глава.
	— Няма начин.
	Върнахме се при колата, сгънахме чадърите и влязохме вътре. Поне за мен това беше една разочароваща визита. Историята на Руоко ми се струваше твърде перфектна, а и самото място не ми изглеждаше подходящо за скривалище на Чудовището от Флоренция.
	Докато се връщахме към офиса на Закариа, Специ ми обясни подробно плана за предаването на тази информация на полицията, който бяха разработили двамата със Закариа. Ако просто им кажеха къде се намира къщата и полицията намереше там оръжието на Чудовището, новините щеше да се разнесат из цяла Италия и двамата с Марио щяхме да изпуснем сензацията. Освен това трябваше да се погрижим и за своята безопасност в случай, че Антонио разбереше, че ние сме го издали. Вместо това Специ и Закариа щяха да изпратят анонимно писмо до техен познат главен инспектор, в което да се представят просто като двама добри граждани. Така щяха да си осигурят сензацията, без да се разкриват.
	— Ако номерът мине — рече Закариа и плесна Марио по коляното, — ще ме направят министър на правосъдието! — Всички се засмяхме.
	Няколко дни след посещението ни във вила Бибиани Специ ми се обади по телефона.
	— Готово — обяви той. — Направихме го. — Не ми обясни в подробности, но знаех какво има предвид: беше изпратил анонимното писмо до полицията. Тъй като започнах да го разпитвам, Специ ме отряза с думите „_Il telefonino и brutto_“, в буквален превод „Телефонът е грозен“, което означаваше, че според него се подслушва. Разбрахме се да се видим в града, за да ми разкаже всичко.
	Срещнахме се в кафене „Цибрео“. Специ ми каза, че когато се обадили на главния инспектор, се случило нещо странно. Неясно защо той отказал да вземе писмото и най-безцеремонно им казал да си го вземат и да отидат при шефа на мобилния отряд, специална полицейска част, която разследва убийствата. Изглеждал нетърпелив да се отърве от тях и умишлено се държал грубо.
	Защо, попита ме Специ, един главен инспектор ще тръгне да се отказва от нещо, което може да се окаже най-важното откритие в кариерата му?
	Закариа, самият той бивш инспектор, също нямаше отговор.


	Глава 46

	Сутринта на 22 февруари аз излязох от апартамента, за да купя кафе и кифли за закуска. Докато прекосявах улицата към малкото кафене от другата страна, телефонът ми иззвъня. Някакъв мъж ми съобщи на италиански, че е полицейски детектив и иска веднага да ме види.
	— Хайде — засмях се аз. — Кой се обажда? — Бях впечатлен от безупречния официален италиански и напрегнах мозъка си в опит да разгадая с кого говоря.
	— Това не е шега, господин Престън.
	Настъпи продължително мълчание и тогава осъзнах, че това си е чистата истина.
	— Моля да ме извините, но за какво става въпрос?
	— Не мога да ви кажа. Трябва да дойдете при нас. Непременно.
	— Много съм зает — отвърна аз с нарастваща паника. — Нямам време. Съжалявам.
	— _Трябва_ да намерите време, господин Престън — беше отговорът. — Къде сте сега?
	— Във Флоренция. — _Къде!_
	Трябваше ли да откажа да отговоря, или просто да го излъжа? Не ми се струваше разумно.
	— Виа Гибелина.
	— Не мърдайте оттам — идваме да ви вземем. Огледах се. Не познавах много добре тази част от града, с тесни улички и малко туристи. Така нямаше да стане. Имах нужда от свидетели — американци.
	— Да се срещнем на Пиаца дела Синьориа — казах аз, предлагайки им най-посещавания площад във Флоренция.
	— Къде? Площадът е голям.
	— На мястото, където е бил изгорен Савонарола. Има паметна плоча.
	Настъпи тишина.
	— Не ми е познато това място. Нека вместо това се срещнем на входа на палацо Векио.
	Обадих се на Кристин.
	— Боя се, че тази сутрин няма да ти донеса кафе.
	Отидох на мястото по-рано и се разходих по площада, размишлявайки усилено. Като американец, писател и журналист винаги имах усещането, че съм недосегаем. Какво биха могли да ми сторят? Сега вече това усещане го нямаше.
	В указаното време забелязах двама мъже, които си проправяха път през тълпата от туристи. Бяха облечени с дънки, черни обувки и сини якета, и носеха тъмни очила. Въпреки че не носеха униформи, отдалеч можех да разбера, че са полицаи.
	Приближих се до тях.
	— Аз съм Дъглас Престън.
	— Насам, моля.
	Двамата детективи ме въведоха в палацо Векио, където, във великолепния ренесансов двор, обграден от фрески на Васари, те ми връчиха призовка за разпит при областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини. Единият учтиво ми обясни, че неявяването ми ще бъде сериозно престъпление; ще ги постави в ужасното положение да дойдат и да ме отведат насила.
	— Подпишете тук, че сте получили призовката и разбирате какво трябва да направите.
	— Все още не сте ми казали защо.
	— Ще разберете утре, в Перуджа.
	— Поне ми кажете за Чудовището от Флоренция ли става въпрос? — попитах аз.
	— Браво — каза детективът. — А сега подпишете. Подписах.
	Обадих се на Специ и той беше ужасно шокиран и разтревожен.
	— Не съм и предполагал, че ще се обърнат към теб — каза той. — Иди в Перуджа и отговори на въпросите. Кажи им само това, което искат да знаят, нищо повече — и за Бога, не лъжи.


	Глава 47

	На следващия ден отидох в Перуджа заедно с Кристин и двете ни деца, като пътем минахме покрай езерото Тразимено. Перуджа, красив и древен град, се издигаше върху един неравен скалист хълм в горната част на долината на река Тибър, обграден от защитна стена, която до голяма степен е все още непокътната. Градът отдавна е център на науката, известен с множеството си университети и училища, някои от които отпреди петстотин години. Кристин смяташе, докато ме разпитват, да го разгледа заедно с децата и да обядват някъде. Аз на свой ред си мислех, че цялата история с разпита е един голям блъф, недодялан опит за сплашване. Не бях направил нищо нередно, не бях нарушил закона. Бях журналист и писател. Италия беше цивилизована държава. Тези думи не спирах да си повтарям наум, докато пътувахме натам.
	Офисите на прокуратурата, където работеше областният прокурор, се намираха в модерна сграда, която се издигаше до древните градски стени. Въведоха ме в приятна стая на най-горния етаж. Двата прозореца предлагаха изглед към красивата умбрийска природа, мъглива и зелена, опръскана с дъждец. Бях се облякъл официално и носех под мишница сгънат на две брой на „Интернешънъл херълд трибюн“.
	В стаята имаше петима души. Попитах ги за имената им и си ги записах. Тук беше единият от детективите, който ми беше връчил призовката, на име инспектор Кастели, облечен за случая с черно спортно сако и черна риза, закопчана догоре, с тонове гел на косата си. Там беше и един дребничък, изключително напрегнат капитан от полицията, на име Мора, с присадена оранжева коса, който изглеждаше решен да се представи добре пред областния прокурор. Имаше една русокоса жена-детектив, която по моя молба написа името си в тетрадката ми — все още не мога да разчета почерка й. Зад компютъра седеше стенографка.
	Зад бюрото се мъдреше самият областен прокурор на Перуджа, Джулиано Минини. Беше нисък мъж на неопределима средна възраст, добре поддържан, с грижливо избръснато топчесто лице. Носеше син костюм и се държеше с достойнство, като чистокръвен италианец, жестовете му бяха спокойни и добре премерени, гласът — тих и учтив. Говореше изключително учтиво, обърна се към мен с „_dottore_“, което в Италия показва огромно уважение. Имах право на преводач, обясни ми той, но намирането му щеше да отнеме много време, през което щях да бъда задържан. Според него аз говорех достатъчно добре италиански. Попитах дали ми трябва адвокат и той ми отговори, че макар да е мое право, няма да имам нужда от него, тъй като просто ще ми зададат няколко рутинни въпроса.
	Вече бях решил да не отстоявам журналистическите си права. Едно е да защитаваш правата си в собствената си държава, но нямах никакво намерение да влизам за това в чужд затвор.
	Въпросите му бяха внимателни и задавани сякаш срамежливо. Секретарката вписваше въпросите и отговорите на компютъра. Понякога Минини перифразираше отговорите ми на по-правилен италиански, консултирайки се с мен дали точно това съм искал да кажа. В началото ме поглеждаше рядко, гледаше най-вече в записките и документите си, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо към монитора на стенографката.
	Накрая отказаха да ми дадат копие от разпита и от „заявлението“, което ме накараха да подпиша. Описаното тук се базира изцяло на записките ми веднага след разпита, както и на по-пълния опис на случилото се, който направих два дни по-късно по памет.
	Минини ми зададе много въпроси за Специ, като винаги изслушваше с огромен интерес отговорите. Искаше да разбере какви са теориите ни за Чудовището. Разпита ме за единия от адвокатите на Специ, Алесандро Траверси. Познавам ли го? Срещал ли съм се с него? Специ обсъждал ли е с Траверси правни стратегии? Ако да, какви са били те? Беше особено настоятелен по този въпрос, опитваше се да разбере какво знам за правната защита на Специ. Искрено заявих, че не знам нищо. Той ми подаде един списък с имена и ме попита дали съм ги чувал. Повечето не ми бяха познати. Други, като Каламандреи, Пачани и Закариа, знаех добре.
	Разпитът продължи около час и аз започвах да възвръщам увереността си. Дори усетих лъч надежда, че може би ще се измъкна навреме оттук, за да отида заедно с жена ми и децата на обяд.
	След това Минини ме попита дали някога съм чувал името Антонио Винчи. Усетих как ме побиват студени тръпки. Да, отвърнах, името ми е познато. Откъде и какво знам за него? Казах, че сме го интервюирали и в отговор на следващите въпроси описах обстоятелствата, при които беше направено интервюто. Разпитът се насочи към оръжието на Чудовището. Специ споменавал ли го е? Какви са неговите теории? Казах му, че според нас оръжието не е напускало кръга от сардинци и че един от тях е станал Чудовището.
	Тогава Минини изостави учтивия тон и гласът му се изпълни с гняв.
	— Твърдите, че двамата със Специ продължавате да упорствате в това, макар че Сардинската следа беше закрита от съдия Ротела през 1988 година и сардинците бяха официално освободени от всякаква връзка с този случай?
	Да, отвърнах му аз, и двамата продължаваме да смятаме така.
	След това Минини насочи въпросите си към посещението ни във вилата. Тонът му стана по-мрачен, обвинителен. Какво сме търсили там? Къде сме ходили? За какво сме говорили? Специ и Закариа винаги ли са били пред очите ми? Има ли момент, когато дори за миг съм ги изпускал от поглед? Говорили ли сме за пистолет? За железни кутии? Някога обръщал ли съм се с гръб към Специ? Когато сме разговаряли на какво разстояние сме били един от друг? Видели ли сме някой друг там? Кого? Какво сме си казали? Какво е търсил Закариа там? Каква е била неговата роля? Говорил ли е за желанието си да стане министър на правосъдието?
	Отговарях колкото се може по-искрено, опитвайки се да потисна ужасния си навик да засипвам с подробности.
	Защо сме отишли там, попита най-накрая Минини.
	Отвърнах, че това е обществено място и сме отишли там в ролята си на журналисти…
	Щом произнесох думата „журналисти“, Минини ме прекъсна с висок глас, още преди да довърша изречението си. Произнесе гневна тирада, че това няма нищо общо със свободата на печата, че сме били свободни да пишем каквото ни е угодно, и че на него не му пука какво пишем. Това, каза той, е криминален случай.
	Аз му отговорих, че има значение, защото сме журналисти…
	Той отново ме прекъсна, засипвайки ме с думи, че свободата на печата е неприложима към това разследване и че не трябва да се позовавам втори път на нея. Попита ме със саркастичен глас дали това, че двамата със Специ сме журналисти означава, че не можем да бъдем и престъпници? Имах ясното усещане, че се опитва да ми попречи да кажа каквото и да било, свързано със свободата на печата или журналистическите привилегии, за да го няма в касетата със записа на разпита.
	Започнах да се потя. Областният прокурор повтаряше едни и същи въпроси, перифразирани и под различна форма. Раздразнението му растеше и лицето му почервеня. Често караше секретарката да му чете предишните ми отговори.
	— Преди казахте това, а сега казвате друго? Кое е истината, доктор Престън? Кое е вярното?
	Започнах да обърквам думите. Честно казано моят италиански въобще не е добър, особено що се отнася до правната и криминоложка терминология. С нарастваща тревога осъзнавах, че със заекването си и колебливия си глас звучах като лъжец.
	Минини ме попита саркастично дали поне си спомням, че на 18 февруари съм говорил със Специ по телефона. Отговорих объркано, че не мога да си спомня точно този разговор, защото тогава говорехме почти всеки ден.
	— Чуйте това — каза Минини. Той кимна на стенографката, която натисна един от клавишите на компютъра. През тонколоните се разнесе сигнал свободно, след което се чу моят глас:
	— _Pronto._
	— _Ciao, sono Mario_*.
	[* — Моля. — Здрасти, обажда се Марио, (ит.) — Б.пр.]
	Бяха записали телефонните ни разговори.
	Двамата поговорихме известно време — аз слушах с изумление собствения си глас, който през подслушвателното устройство звучеше много по-чисто, отколкото през евтиния ми мобилен телефон. Минини пусна записа веднъж, след това още веднъж, после пак. Спря го на мястото, където Марио каза: „Направихме го.“ Той ме погледна с блестящи очи.
	— Какво точно сте направили, доктор Престън? Обясних му, че Специ е имал предвид подаването на информация на полицията.
	— Не, доктор Престън. — Той пусна записа още няколко пъти, като не спираше да ме пита: — Какво сте направили? Какво? — После се хвана за следващото изречение на Специ, в което той казваше: „Телефонът е грозен.“
	— Какво означава това, че телефонът е грозен?
	— Означава, че според него телефонът се подслушва. Минини се облегна назад и се усмихна триумфално.
	— И защо, доктор Престън, се притеснявате, че телефонът се подслушва, ако не се занимавате с незаконна дейност?
	— Защото не е приятно да ти подслушват телефона — отвърнах вяло аз. — Ние сме журналисти. Пазим работата си в тайна.
	— Това не е отговор, доктор Престън.
	Манини отново започна да пуска записа. Спираше се на отделни други думи, като отново питаше какво сме имали предвид аз или Специ, сякаш смяташе, че говорим кодирано, като мафията. Попита ме дали Специ е имал пистолет в колата. Попита ме дали Специ е носел пистолет със себе си по време на посещението ни във вилата. Искаше да знае точно какво бяхме правили там и къде сме ходили, минута по минута. Минини отхвърляше всичките ми отговори.
	— В този разговор се крие много повече, отколкото признавате, доктор Престън. Вие знаете много повече, отколкото ни разкривате.
	Искаше да разбере какво доказателство може да са скрили сардинците във вилата, в кутиите, и аз му казах, че не знам. Опитайте се да отгатнете, каза той. Отвърнах, че може да са оръжия или някаква друга улика — бижута от жертвите, може би парчета от телата.
	— Парчета от телата? — възкликна невярващо прокурорът, поглеждайки ме така, сякаш съм се побъркал, щом мога да си мисля такива отвратителни неща. — Но убийствата бяха извършени преди двайсет години!
	— Но в доклада на ФБР пише…
	— Чуйте го отново, доктор Престън! — И той натисна бутона, за да пусне отново записа.
	Този път се обади капитанът от полицията. Гласът му беше напрегнат и писклив като на котка.
	— Много ми е странно, че точно тук Специ се засмива. Защо се смее? Случаят на Чудовището от Флоренция е един от най-трагичните в историята на италианската република и въобще не е за смях. Защо се смее Специ? _Какво толкова му е смешното?_
	Аз се въздържах от отговор, тъй като въпросът не беше адресиран към мен. Но неуморимият човечец искаше отговор, затова се обърна към мен и повтори въпроса.
	— Не съм психолог — отвърнах колкото се може по-студено, но съсипах желания ефект като обърках думата _psicologo_ и трябваше да ме поправят.
	Капитанът ме гледаше с присвити очи, след което се обърна към Минини с изражението на човек, който нямаше да позволи да го баламосват.
	— Искам това да бъде отбелязано в протокола — изврещя той. — Много е странно, че се смее в онзи момент. Това не е психологически нормално, _не, въобще не е нормално_.
	Помня как в този момент погледнах Минини и установих, че е вперил поглед в мен. На лицето му беше изписано презрение — и триумф. Внезапно осъзнах защо: беше очаквал да излъжа и аз бях отвърнал на очакванията му. За негово огромно удоволствие бях доказал, че съм виновен.
	Но за какво?
	Заеквайки, попитах дали смятат, че сме извършили някакво престъпление във вилата.
	Минини се изпъна в стола си и с триумфален глас отговори:
	— Да.
	— Какво?
	Гласът му прогърмя:
	— Двамата със Специ сте подхвърлили или сте възнамерявали да подхвърлите оръжие, или някаква друга фалшива улика във вилата, в опит да натопите невинен човек, че е Чудовището от Флоренция, да разстроите разследването и да отклоните подозренията от Специ. Това сте правили там. Думите му „направихме всичко“ са означавали точно това. След това сте се опитали да се обадите на полицията. Но ние успяхме да ги предупредим точно навреме — така измамата ви няма да свърши работа!
	Слушах го смаян. Казах, запъвайки се, че това е само теория, но Минини ме прекъсна:
	— Никаква теория не е! Това са фактите! А вие, доктор Престън, знаете много повече за тая работа, отколкото показвате. Осъзнавате ли колко са ужасни тези престъпления? Знаете много добре, че Специ е бил разследван за убийството на Нардучи и според мен знаете доста неща за него. Това ви прави съучастник. Да, доктор Престън, мога да го доловя в гласа ви по телефона, усещам осведомеността, близките връзки с тези събития. Чуйте отново. — В гласа му се усети прикрито тържество. — Чуйте собствения си глас!
	И може би за десети път пусна записа.
	— Може да са ви заблудили — продължи той, — но не ми се вярва. _Знаете много добре._ А сега, доктор Престън, ще ви дам последен шанс — _последен_ — да ни разкажете какво знаете — или ще ви обвиня в лъжесвидетелстване. Не ме интересува, ще го направя, дори ако се разчуе по цял свят.
	Усетих, че ми се повдига и изпитах внезапна нужда да се облекча. Попитах къде е тоалетната. Върнах се след няколко минути, без да успея да се взема в ръце. Бях ужасно изплашен. Щом приключеха с разпита, щяха да ме арестуват и да ме вкарат в затвора, и повече нямаше да видя жена си и децата. Подхвърляне на фалшиви улики, лъжесвидетелстване, съучастничество в убийство… И то не кое да е, а онова, което бе свързано с Чудовището от Флоренция… Като нищо можех да се озова до края на живота си в италиански затвор.
	— Казах ви истината — успях да произнеса с дрезгав глас. — Какво още искате от мен?
	Минини махна с ръка и секретарката му подаде правното томче, което лежеше на бюрото му. Той го отвори на нужната страница. Със сериозен глас, подходящ за погребално слово, той започна да чете закона. Разбрах, че вече съм _indagato_ (подведен под отговорност) за премълчаване на факти и лъжесвидетелстване. Обяви, че разследването ще бъде прекратено, за да мога да напусна Италия, но ще бъде подновено след като приключи разследването на Специ.
	Накратко, трябваше да напусна Италия и повече да не се връщам.
	Секретарката разпечата копие на протокола. Продължилият два часа и половина разпит беше сведен до две страници с въпроси и отговори, които аз поправих и подписах.
	— Мога ли да го запазя?
	— Не. Той е под _segreto istruttorio_.
	Изправих се вдървено, взех си вестника, пъхнах го под мишница и се обърнах да си вървя.
	— Ако все пак решите да говорите, доктор Престън, ние сме тук.
	С омекнали крака излязох на улицата и тръгнах под зимния дъждец.


	Глава 48

	Прибрахме се във Флоренция, съпровождани от проливен дъжд. По пътя се обадих в американското посолство в Рим. Служител от правния департамент ми обясни, че не могат да направят нищо по въпроса, защото не съм арестуван.
	— Американците, които попаднат в беда в Италия — каза той, — трябва да си наемат адвокат. Американското посолство не може да се меси в местните криминални разследвания.
	— Аз не съм някакъв си американец, който е сътворил някоя глупост и е разследван от местните власти! — извиках. — Те ме тормозят, защото съм журналист. Това е проблем със свободата на печата!
	Чиновникът не беше впечатлен.
	— Независимо какво смятате, това е локален проблем. Намирате се в Италия — каза той, — не в Америка. Не можем да се намесваме в криминалните разследвания.
	— Можете ли поне да ми препоръчате адвокат?
	— Не се занимаваме с оценка на италианските адвокати. Ще ви изпратим списък с онези, които са познати на посолството.
	— Благодаря.
	Но най-вече трябваше да говоря с Марио. Тук ставаше нещо голямо — разпитът ми беше само показна стъпка. Дори за човек, който разполагаше с голяма власт, като областният прокурор на Перуджа, арестуването и подлагането на груб разпит на американски журналист беше проява на безочливост. Щом бяха решили да постъпят така с мен, рискувайки да го направя обществено достояние (за което впрочем бях твърдо решен), какво ли гласяха на Специ? Всъщност той беше основната им цел.
	Не можех да му се обадя по мобилния. Когато се върнахме във Флоренция, му се обадих от един уличен телефон и си уговорихме среща. Към полунощ Специ, Закариа и Мириам пристигнаха в апартамента ни на Виа Гибелина.
	С неизменната цигара „Голоаз“ в уста, Специ крачеше напред-назад из дневната, изпускайки облаци дим.
	— Никога не бих предположил, че ще се осмелят да го направят. Сигурен ли си, че те обвиниха в лъжесвидетелстване?
	— Сигурен съм. Аз съм _persona indagata_ (заподозрян).
	— Дадоха ли ти _awiso di garanzia_?
	— Казаха, че ще ми го изпратят по пощата в Мейн.
	Преразказах им всичко, което си спомнях от разпита. Когато стигнах до момента, в който Минини ме обвини, че съм подхвърлил пистолета във вилата, за да набедя невинен човек и да отклоня вниманието от Специ, Марио ме спря.
	— Така ли каза? Да отклониш вниманието от мен?
	— Точно така каза. Специ поклати глава.
	— _Porca miserial_ Тези двамата, Джутари и Минини, не смятат, че съм се занимавал с разни журналистически номера, като подхвърлянето на пистолет, за да се създаде сензация. Те наистина вярват, че съм замесен в убийствата на Чудовището — или поне в убийството на Нардучи!
	— По някакъв странен начин — каза аз, — измислиците им съвпадат с фактите. Погледнато от тяхната гледна точка. От години твърдим, че Антонио е Чудовището. Никой не ни обръща внимание. Така че отиваме във вилата, разхождаме се и няколко дни по-късно се обаждаме в полицията и казваме, че Антонио е скрил улики във вилата, вървете ги вземете. Не ми се иска да го казвам, Марио, но тази теория звучи много правдоподобно.
	— Я стига! — извика Специ. — Липсва й не само следователска логика, а логика изобщо! Достатъчно е човек да седне да я обмисли и ще я опровергае. Ако аз бях виновен за убийството на Нардучи, за да отклоня вниманието от себе си, щях ли да замеся в конспирацията бивш затворник, когото не познавам, полицай, който е бил един от най-добрите детективи във флорентинския мобилен отряд и прочут американски писател? Кой би си помислил, Дъг, че ти ще дойдеш в Италия и ще тръгнеш да обикаляш наоколо, за да подхвърляш улики, които полицията да намери? Та книгите ти вече са бестселъри тук! Не ти трябва сензация! А Нандо, той е президент на престижна охранителна фирма. Защо му е да рискува всичко заради едната сензация? В това няма никакъв смисъл!
	Той продължаваше да крачи, ръсейки пепел по пода.
	— Дъг, само помисли: защо Джутари и Минини са толкова настървени срещу нас? Дали защото само след два месеца ще издадем книга на същата тема, в която ще поставим под съмнение тяхното разследване? Възможно ли е това да е опит за дискредитиране на книгата още преди да бъде издадена? Те вече знаят какво има в нея — нали са я чели.
	Той направи още една обиколка на стаята.
	— За мен най-лошото, Дъг, е обвинението, че съм го направил, за да _отвлека подозренията от мен_. Подозрения за какво? Че съм един от поръчителите на убийството на Нардучи! Вестниците вече писаха за това, което е най-силната индикация, че използват един и същи източник, добре информиран и със сигурност длъжностно лице. В какво ме превръща това?
	Крачка, обръщане.
	— Дъг, осъзнаваш ли, какво си мислят? Аз съм не просто съучастник на някого, участвал в убийството на Нардучи. Аз съм един от _поръчителите_ на убийствата, извършени от Чудовището. _Според тях аз съм Чудовището!_
	— Дай ми една цигара — казах. Обикновено не пушех, но сега отчаяно изпитвах нужда да запаля.
	Специ ми подаде една цигара и сам запали поредната.
	Мириам се разплака. Закариа седеше на ръба на дивана, дългата му коса беше разрошена, изгладеният му костюм беше смачкан.
	— Да допуснем — продължи Специ, — че аз съм подхвърлил пистолета във вилата, за да обвиня някой невинен. Откъде ще имам пистолета на Чудовището, освен ако аз самият не съм Чудовището?
	Пепелта висеше на края на цигарата му.
	— Къде е проклетият пепелник!
	Донесох от кухнята една чинийка, която двамата със Специ да използваме вместо пепелник. Той угаси ожесточено недопушения си фас и запали нова цигара.
	— Ще ти кажа откъде на Минини му хрумват тези идеи. От онази жена, Габриела Карлици, същата, която твърдеше, че Култът на Червената роза стои зад атентатите от 11 септември. Разглеждал ли си уеб страницата й? Точно нея слуша областният прокурор на Перуджа!
	Специ беше изминал целия път, от монстролог до монстър.

	* * *

	Напуснах Италия на следващата сутрин. Когато се прибрах в къщата си в Мейн, която се издигаше върху една широка скала, надвиснала над сивия Атлантик, и се заслушах в разбиващите се в подножието й вълни и в писъците на кръжащите над главата ми чайки, аз бях щастлив, че съм свободен, толкова щастлив, че не гния в някой италиански затвор, че усетих как по лицето ми се стичат сълзи.
	Граф Николо ми се обади на следващия ден.
	— Значи така, Дъглас! Чувам, че си разбунил духовете в Италия! Добро представление!
	— Как разбра?
	— В сутрешните вестници пише, че вече си официално заподозрян в разследването на Чудовището от Флоренция.
	— Пише го във вестниците?
	— Във всички. — Той тихо се засмя. — Не се тревожи.
	— За Бога, Николо, обвиниха ме в съучастие в убийство, казаха, че съм подхвърлил пистолет в онази вила и ме привлякоха под отговорност за лъжесвидетелство и възпрепятстване на правосъдието! Заплашиха ме да не се връщам повече в Италия! А ти ми казваш да не се тревожа.
	— Скъпи ми Дъглас, всеки, който представлява нещо в Италия, е _indagato_. Поздравявам те, че стана истински италианец. — Гласът му изгуби циничния си оттенък и стана сериозен. — Виж, нашият приятел Специ трябва да се тревожи. И то _много_.


	Глава 49

	Щом се прибрах у дома, започнах кампания в пресата. Притеснявах се за Марио; очевидно той беше основната им цел. Надявах се, че ще вдигна достатъчно голям шум в Америка, който да попречи на арестуването на Специ.
	Когато къщата на Марио беше претърсена, американската преса не прояви никакъв интерес към италианския журналист, чиито записки са били отнети. Но сега, когато на мушката беше и американец, пресата веднага се намеси. „В капана на собствения си трилър“, пишеше на заглавната страница на „Бостън глоуб“. „Докато работеше по новата си книга, животът на Дъглас Престън беше прекрасен. След това той стана част от историята й.“ „Вашингтон поуст“ пусна статия: „Авторът на бестселъри Дъглас Престън въвлечен в разследването на сериен убиец в Тоскана.“ Материали бяха пуснати в мрежата на Асоушиейтед прес, появиха се предавания по CNN и ABC News.
	Вестниците в Италия пуснаха откъси от разпита ми. На първа страница на „Кориера дела Сера“ се мъдреше заглавието:

	РАЗСЛЕДВАНЕТО НА ЧУДОВИЩЕТО:
	ДУЕЛ МЕЖДУ ОБЛАСТНИЯ ПРОКУРОР
	И АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛ
	Серийни убийства във Флоренция.
	Автор на трилъри обвинен в лъжесвидетелстване.
	Колегите му се мобилизират.

	По _ANSA_, Италианската новинарска агенция, изтече следната новина: „Областният прокурор на Перуджа разпита американския писател Дъглас Престън като свидетел по делото, след което го обвини в лъжесвидетелстване. Престън и Марио Специ са написали книга за убийствата на Чудовището, която ще излезе през април. Заглавието й е «_Dolci Colline di Sangue_» и Специ я определя като един вид контраразследване на официалното разследване. Преди две години Специ беше разследван за съучастие в убийството на Нардучи и впоследствие беше обвинен в извършването на самото убийство.“
	Други статии съдържаха информация, която явно беше изтекла от офиса на Минини, че двамата със Специ сме се опитали да подхвърлим прословутата берета двайсет и втори калибър — пистолета на Чудовището — във вилата, за да обвиним невинен човек.
	Кампанията в пресата като че ли засили агресията на Джутари и Минини. На 25 февруари, два дни след като напуснах Италия, полицията отново претърси апартамента на Специ. Той беше поставен под полицейско наблюдение; беше следен всеки път, когато излезеше от къщи и тайно записван. Телефонните му разговори се подслушваха и той смяташе, че в апартамента му също са поставени бръмбари, а електронната му поща се прихваща.
	Двамата с Марио се свързвахме посредством най-различни имейл адреси и взети на заем телефони. Специ ми изпрати писмо от интернет кафето, след като първо успя да се отърве от опашката си. В него ми предлагаше следната система: когато ми прати писмо от редовния си акаунт и в него пише „_salutami a Christine_“ (поздрави Кристина от мен), това означава, че иска да му се обадя по другия телефон на следващия ден в определен час.
	Николо редовно ми изпращаше новинарски статии за случая и често разговаряхме по телефона.
	На 1 март Специ най-накрая откарал колата си на сервиз, за да му оправят разбитата врата и да сложат ново радио. Механикът измъкнал отвътре сложно електронно оборудване, от което висели червена и черна жица. То се състояло от черна кутия с размера на пакет цигари, чиито индикатор бил покрит с черно тиксо, свързана с втори, загадъчен уред, с размери два на пет инча, който пък бил вързан към захранващите жици на старото радио.
	— Не му разбирам много — рекъл механикът, — но това ми прилича на микрофон и рекордер.
	Той заобиколил колата и отворил предния капак.
	— А това — казал той, сочейки друга черна кутия с размера на пакет цигари, прикрепена в ъгъла, — трябва да е GPS.
	Специ се обадил в „Ла Национе“ и те изпратили фотограф, който да заснеме журналиста, хванал електронното оборудване в двете си ръце като трофейна риба.
	Същия ден Специ отишъл в кабинета на прокурора на Флоренция и подал оплакване срещу неизвестен извършител, търсейки обезщетение за съсипаната си кола. Той се явил при прокурора, когото познаваше добре, с оплакването в ръка. Човекът отказал да го вземе.
	— Тази работа, доктор Специ, е твърде деликатна — казал той. — Предайте оплакването лично на главния прокурор.
	Така че Специ отнесъл оплакването в кабинета на главния прокурор и след като се наложило да почака, дошъл един полицай, който взел документа и казал, че прокурорът ще го приеме. Специ така и не чул нищо повече за него.
	На 15 март 2006 година, Специ получил обаждане от местната карабинерска служба, в което го привикват в казармата. Един офицер, който изглеждал странно смутен, го въвел в малка стаичка.
	— Връщаме ви радиото — обяснил мъжът. Специ беше смаян.
	— Вие… признавате, че сте го взели и сте ми разбили колата?
	— Не, не ние! — Мъжът нервно разлистил документите. — Бяхме натоварени от областния прокурор на Перуджа, който дал заповед на главен инспектор Джутари от _GIDES_ да ви върне радиото.
	Специ едва успял да сподави смеха си.
	— Това е невероятно! Да не би да казвате, че те наистина са написали в официален документ, че са ми разбили колата, за да ми откраднат радиото?
	Офицерът от карабинерите се размърдал смутено.
	— Подпишете тук, ако обичате.
	— Добре — заявил триумфално Специ, — ами ако са го счупили? Не мога да го взема обратно, без да разбера дали работи!
	— Специ, ще се подпишете ли, ако обичате?
	След като се сдобил с нужното доказателство, Специ бързо подал нова жалба за нанесени щети срещу Минини и Джутари.

	* * *

	Същия месец, март 2006 година, издателство „_RCS Libri_“ пусна на пазара новата книга на Джутари „Чудовището: анатомия на едно разследване“, която стана бестселър. В нея Джутари се нахвърли върху Специ, обвинявайки го, че е съучастник в убийството на Нардучи и намеквайки, че по някакъв начин е замесен в убийствата на Чудовището.
	Специ веднага заведе гражданско дело срещу инспектора за клевета и за нарушаване на заповедта за запазване на съдебна тайна по случая на Чудовището. Процесът започна в Милано, където книгата на Джутари беше издадена от „Ризоли“, подразделение на нашия издател „_RCS Libri_“. (В Италия делата за клевета се завеждат на мястото на публикацията.) Специ поиска изземване и унищожаване на всички копия на книгата на Джутари. „За един писател не е никакво удоволствие да поиска унищожаването на книга — написа Специ, — но това е единственият начин да се ограничат вредите за репутацията ми.“
	Специ сам написа по-голямата част от обвинението, като внимателно подбра всяка дума така, че да вбеси врага си:

	„Повече от година съм жертва не само на некадърна полицейска работа, но и на истинско нарушаване на човешките права. Този феномен — който касае не само мен, но и много други — напомня някои нефункциониращи общества, каквито човек очаква да открие в Азия или Африка.
	Доктор Микеле Джутари, служител в държавната полиция, е изобретател и неуморим популяризатор на теория, според която престъпленията на тъй нареченото Чудовище от Флоренция са дело на мистериозна сатанинска, езотерична и магическа секта, организирана «група» от професионалисти от едрата буржоазия (бюрократи, полиция и карабинери, магистрати — и обслужващите ги писатели и журналисти), които са поръчали на хора от най-бедните нива на обществото да извършат серийни убийства на влюбени двойки, като им плащали щедро за осигуряването на женски органи, които да използват в определени загадъчни, неясни, невероятни «ритуали».
	Според фантастичните догадки на този самозван брилянтен и старателен следовател, тази криминална организация от привидно почтени хора се отдавала на оргии, садомазохизъм, педофилия и други отвратителни мерзости.“

	* * *

	След това Специ продължаваше да нанася ъперкъти в слабата част на Джутари — литературния му талант. В обвинителния акт той цитираше откъси от книгата му, тъпчеше логиката му, осмиваше теориите му, подиграваше се на стила му.
	Жалбата носеше дата 23 март и беше заведена седмица по-късно, на 30 март 2006 година.


	Глава 50

	Наблюдавах надигащата се буря отстрани. Двамата със Специ получихме рязко писмо от нашата редакторка в издателство „_RCS Libri_“, която беше сериозно разтревожена от случващото се. Беше ужасена от перспективата издателството да бъде замесено в някаква юридическа бъркотия, а най-вече бе ядосана, че съм дал телефона й на един репортер от „Бостън глоуб“, който я потърсил за коментар. „Трябва да ви кажа — пишеше тя на Марио и мен, — че това наистина ме ядоса… Прави или криви, личните спорове нямат нищо общо с мен, нито ме вълнуват… Моля и двама ви да не намесвате издателството в никакви правни спорове, свързани с личните ви работи.“
	Междувременно, любопитен да науча повече за тази Габриела Карлици и нейния уебсайт, аз влязох в интернет да го разгледам. Онова, което прочетох, наистина ме вбеси. Карлици беше качила лична информация за мен. С упоритостта на плъх, който трупа семена за зимата, тя беше събирала късчета информация за мен от цялата мрежа, беше намерила някой да я преведе на италиански (самата тя не владееше чужд език) и я беше смесила с откъси от романите ми — обикновено описания на хора, които биваха убити. Беше успяла да изрови отнякъде мои изказвания, които съм правил в Италия, без самият аз да имам представа, че са записани, и изтъкваше една моя шега, която бях казал на една презентация на книга, че ако Марио Специ не беше решил да пише за престъпленията, от него щеше да излезе отличен престъпник. Към това тя беше добавила собствените си зловещи инсинуации, гадни забележки и критики. Крайният резултат беше един кошмарен мой портрет, в който ме представяше като психично неуравновесен човек, който пише романи, пълни с неоправдано насилие, извиращо от най-низките човешки инстинкти.
	Но онова, която ме ядоса най-много, бяха имената на жена ми и децата, взети от моята биография, сложени до снимки на серийния убиец Джефри Дамър и горящите кули-близнаци.
	Веднага изстрелях един гневен имейл до Карлици, в който настоявах имената на жена ми и децата да бъдат премахнати от уеб-страницата.
	Отговорът й беше неочаквано учтив, дори прекалено любезен. Тя се извини и обеща да ги махне, което и направи, и то веднага.
	Писмото ми беше постигнало своята цел, но сега Карлици имаше моя имейл адрес. Тя ми написа: „Макар че общуването ни беше кратко, то касаеше толкова деликатна, дори донякъде интимна сфера, затова ми се струва глупаво да се обръщаме един към друг на «вие». Хората, когато говорят от сърце, си говорят на «ти». Ще ти бъде ли неприятно, Дъглас, ако преминем на «ти» в писмата ни?“
	Трябваше да се усетя навреме и да не отговарям на това писмо. Но го направих.
	Потопът от писма продължи, всяко все по-дълго от предишното, написани на толкова странен италиански, изпълнени с угоднически изповеди и смахната конспиративна логика, че бяха трудни за разшифроване. Но аз успях.
	Габриела Карлици знаеше истината за Чудовището от Флоренция и отчаяно искаше да я сподели с мен.

	„Здравей, Дъглас, получи ли дългото ми писмо? Или може би се стресна от молбата ми да запазиш предната страница на «Ню Йоркър», за да разкриеш името и лицето на Чудовището от Флоренция?… Ще публикувам на уеб-страницата си кратко съобщение, в което ще обявя поканата ми да резервираш тази престижна страница, ще уведомя също така и «Ню Йоркър»…“
	„Относно: УМОЛЯВАМ ТЕ… ТРЯБВА ДА МИ ПОВЯРВАШ… САМО АКО МОЖЕШЕ ТИ И СЪПРУГАТА ТИ ДА МЕ ПОГЛЕДНЕТЕ В ОЧИТЕ…“
	Скъпи Дъглас,
	… дори докато пиша, знам, че се обръщам не само към теб, но и към съпругата ти и към онези, които обичаш, а аз знам какво означават те за живота ти като човек, не като журналист и писател, а просто човек, приятел, баща… Започнах тази битка, това търсене на истината; направих го само, защото обещах на моя духовен баща, прочутия екзорсист отец Габриел… Дадох това обещание, Дъглас, за да се отблагодаря на Бог за чудото на собствения ми син Фулвио, който почина малко след раждането си. В болницата, докато го обличаха за ковчега, аз се обадих на отец Габриел, за да получа благословията му, а отецът ми каза: „Не го мисли повече, дъще, синът ти ще живее по-дълго от Метусаил.“ След няколко минути лекарите в болницата „Сан Джовани“ в Рим извикаха в един глас: „Това е чудо, бебето се съживи!“ Тогава не бях толкова силно вярваща, както сега, но знам, че един ден, рано или късно, ще трябва да се отблагодаря на Бог за този дар… Скъпи Дъглас, имам снимки от всяко престъпление, когато жертвите са осъзнавали присъствието на Чудовището и са започвали да крещят; писъкът им е заснет с миникамера, предоставена от тайните служби…
	… И аз открих в Япония, скъпи Дъглас, един документ, който смятам че ще бъде полезен и ще попречи на Чудовището да убие някой твой близък. Започвам да разследвам този документ…
	Прочети статията, която качих на уеб-страницата си. В нея съм написала, че искрено те каня да ме посетиш и да подготвиш първата страница на „Ню Йоркър“… Написах го само, за да те убедя, че не се шегувам.

	Разтревожен от непрекъснатото споменаване на „Ню Йоркър“ и това, че Чудовището може да убие някой „мой близък“, който от зловещите намеци се оказваше жена ми, аз отворих сайта на Карлици и открих, че тя е добавила страница, в която е поставила корицата на моята книга „Огън от ада“ до корицата на романа на Специ, „_Il Passo Dell’Orco_“.

	„Без да губи време, Габриела [преписвам директно от уеб-страницата] покани Престън да я посети и да види със собствените си очи Чудовището и жертвите му. Описва всичко и отговаря на имейла на Престън: «Запази първата страница на „Ню Йоркър“ и ела при мен, аз ще ти дам сензацията, която търсиш от толкова дълго време.» Как ли ще реагира Дъглас? Ще приеме ли поканата, или ще откаже по съвета на италианския си приятел? «Ню Йоркър» със сигурност няма да изпусне тази сензация…
	А най-вече — продължава тя, — искам най-откровено да попитам Дъглас Престън: Ами ти, какво ще стане с теб, ако някой ден се появи доказателство, че «твоето» Чудовище е голям гаф, а истинското е съвсем различен човек… Ще откриеш, че е някой много близо до теб, някой, с когото работиш, с когото сте се сприятелили, чийто професионализъм уважаваш и никога не си предполагал, че в този изтънчен, чувствителен, изпълнен с доброжелателност човек има лабиринт, в който се крие Звяр, който изпълнява смъртоносната си задача… Чудовище, което е уважавано, което знае как да заблуди всички… Това, драги ми Престън, няма ли да е най-смущаващото преживяване в живота ти? След това наистина ще можеш да напишеш най-уникалния трилър на света, а със спечеленото от него богатство може дори да купиш «Ню Йоркър»!“

	Значи това беше. Специ беше Чудовището. Потопът от налудничави писма ме връхлетя като прилив при пълнолуние, задръствайки пощата ми всеки ден. В тях Карлици разсъждаваше върху теориите си и ме умоляваше да отида във Флоренция. Намекваше, че има специална връзка с областния прокурор и ако отида в Италия, тя ще ми гарантира неприкосновеност. Дори ще се погрижи обвиненията срещу мен да бъдат свалени.

	… Флоренция винаги е изпълнявала заповедта да защитава истинското Чудовище, а тази заповед е спусната от високо място, защото Чудовището може по всяко време да разкрие ужасяващи факти за педофилията на видни магистрати, които под заплахата от изнудване никога няма да го заловят. Скъпи Дъглас, ти си бил несъзнателно използван в Италия от Чудовището, който се прикрива зад прочутите имена… Умолявам те, Дъглас, веднага ела при мен, дори със съпругата си, или ми дай телефонния си номер, аз ще ти дам моя, за да можем да се съветваме… не казвай нищо на Специ… Ще ти обясня всичко… Моля се на Бога ти и жена ти да ми повярвате… Мога да ти покажа всичко…

	* * *

	Някой ден, ако поискаш да напишеш биографията ми, ще осъзнаеш, че си прескочил отвъд фантазията и белетристиката, че си написал една истинска история.
	Можеш ясно да си представиш, че разследването се провежда и нощем, и дори през почивните дни. Затова те умолявам, СВЪРЖИ СЕ С МЕН ПО НАЙ-БЪРЗИЯ НАЧИН!… И не забравяй: това трябва да се пази в пълна тайна.

	* * *

	Скъпи Дъглас, все още не съм получила отговор на писмата си: проблем ли има? Моля те, обади се, притеснявам се и искам да разбера какво трябва да направя, за да си изясним нещата.
	Скоро спрях да чета всичко, освен заглавията на писмата:
	Относно: КЪДЕ СИ?
	Относно: ДА СЕ ПОМОЛИМ ЗА МАРИО СПЕЦИ.
	Относно: СЕГА ВЕЧЕ ВЯРВАШ ЛИ МИ?
	Относно: URGENTISSIMO URGENTISSIMO

	И най-накрая, четирийсет и едно писма по-късно:

	Относно: КАКВО, ЗА БОГА, СТАВА С ТЕБ?

	Канонадата от писма ме замая, но не заради очевидната лудост, която лъхаше от нея, а заради факта, че областният прокурор на Перуджа и главният инспектор от полицията вземат насериозно тази личност. Тази жена, както самата Карлици твърдеше и както разследването на Специ щеше да покаже, тази жена беше ключовият свидетел, който бе убедил прокурор Минини и главен инспектор Джутари, че смъртта на Нардучи е свързана — чрез сатанинската секта — с престъпленията на Чудовището от Флоренция. Карлици беше насочила подозренията на областния прокурор към Специ и беше заявила, че той е замесен в тъй нареченото убийство на Нардучи. (По-късно Специ успя да докаже, че цели абзаци от правните документи, излезли от офиса на областния прокурор, са копие на параноичните бръщолевения, публикувани в сайта на Карлици. Явно тя имаше распутинско влияние над Минини.)
	Още по-невероятно беше, че Габриела Карлици по някакъв начин бе успяла да стане „експерт“ в разследването на Чудовището. Горе-долу по същото време, когато пълнеше електронната ми поща с писма, тя беше много търсена от разни италиански списания и вестници, за да коментира разследването на Чудовището и я цитираха като надежден експерт. Тя се появи в най-популярните предавания по телевизията, където към нея се отнасяха като към сериозна, дълбокомислена личност.
	Някъде по средата на бомбардировката споменах на Марио, че си разменям писма с Карлици. Той ме смъмри.
	— Дъг, това може да ти се струва забавно, но всъщност си играеш с огъня. Тя може много да ти навреди. За Бога, стой далеч от нея.
	Въпреки лудостта си, Карлици като че ли имаше отлични източници на информация. Бях шокиран колко нещо бе изнамерила за мен. Понякога предвиждаше толкова далновидно развитието на случая, че двамата със Специ се чудехме дали няма вътрешен източник в офиса на областния прокурор.
	В края на март Карлици обяви една много специална новина в сайта си: предстоеше арестуването на Специ.


	Глава 51

	Обаждането дойде в петък, 7 април 2006 година. Гласът на граф Николо избумтя по трансатлантическата линия.
	— Току-що арестуваха Специ — каза той. — Хората на Джутари пристигнали у тях, изкарали го навън и го натикали в колата. Нищо повече не знам. Новината е съвсем прясна.
	Останах без думи. Не можех да повярвам, че са стигнали чак до там. С дрезгав глас зададох очевидно глупавия въпрос:
	— Арестуван ли? За какво?
	— Знаеш много добре за какво. От няколко години прави Джутари, един сицилианец, на маймуна пред цялата нация. Никой италианец няма да толерира нещо подобно! И трябва да ти кажа, скъпи ми Дъглас, че Марио има много остър език. Става въпрос за престиж, нещо, което вие, англосаксонците, никога няма да разберете.
	— Какво ще стане сега? Николо въздъхна дълбоко.
	— Този път стигнаха твърде надалеч. Джутари и Минини минаха чертата. Това е прекалено. Италия ще бъде засрамена пред света, а това не бива да се позволява. Джутари ще опере пешкира. Що се отнася до Минини, трибуналът ще сгъсти редици и ще изпере мръсното си пране зад затворени врати. Ударът върху Джутари може да дойде от съвсем различна посока, но той си отива — помни ми думите.
	— Но какво ще стане с Марио?
	— За нещастие ще прекара известно време в затвора.
	— Дано не е много дълго, за Бога!
	— Ще видя какво мога да разбера и ще ти се обадя пак. Внезапно ми хрумна нещо.
	— Николо, бъди внимателен. Самият ти си идеален кандидат за сатанинската секта… граф от една от най-старите фамилии във Флоренция.
	Николо се засмя сърдечно.
	— Тази мисъл ми мина през ума. — И той заговори на италиански, мелодично, сякаш припяваше приспивна песен, говорейки не на мен, а на хипотетичната личност, която подслушваше разговора ни.

	_Brigadiere Cuccurullo_,
	_Mi raccomando, segni tuttol_



	_Бригадир Кукуруло_,
	_Гледай да запишеш всичко_.

	— Винаги съм съжалявал горкия човечец, който трябваше да слуша тези обаждания. _Mi sente, Brigadiere Gennaro Cuccurullo? Mi displace per lei! Segni tuttol_ (Чувате ли ме, бригадир Дженаро Кукуруло? Съжалявам ви! Запишете всичко!)
	— Наистина ли смяташ, че телефонът ти се подслушва? — попитах аз.
	— Ха! Това е Италия. Сигурно подслушват и телефона на папата.
	В дома на Специ не вдигна никой. Влязох в интернет, за да потърся новини. Случилото се току-що се беше появило в ANSA, Италианската новинарска агенция, и Ройтерс:

	ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ:
	ЖУРНАЛИСТЪТ СПЕЦИ АРЕСТУВАН
	ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ПРАВОСЪДИЕТО

	Книгата ни трябваше да излезе след дванайсет дни. Притесних се, че това може да е прелюдия към спирането на публикуването й или пък издателят ни можеше да се уплаши и да я изтегли. Обадих се на редакторката ни в „_Sonzogno_“. Тя вече беше на среща, където обсъждаха случилото се, и не беше на разположение, но успях да се чуя с нея по-късно. Беше разтърсена от ареста на Специ — не се среща често единият от авторите ви на бестселъри да бъде арестуван веднага след другия — и беше ядосана и на двама ни. Според нея Специ бил тръгнал на лична вендета срещу Джутари и ненужно се заял с главния инспектор, вероятно въвличайки и издателство „_RCS Libri_“ със себе си в отвратителна юридическа бъркотия. Доста разгорещено се възпротивих, че двамата със Специ сме упражнили законните си права на журналисти в търсене на истината и че не сме нарушили никакви права, нито сме постъпили по неетичен начин. За моя голяма изненада тя прие доста скептично последното ми твърдение. По-късно установих, че подобно отношение се среща често сред италианците.
	Но поне новините от срещата бяха окуражаващи. Издателство „_RCS Libri_“ беше решило да издаде книгата ни. Дори повече, щяха да я пуснат в разпространение седмица по-рано от определеното, за да може по-бързо да достигне до книжарниците. За тази цел бяха наредили излизането й от печат да стане колкото се може по-скоро. Пусне ли се веднъж в дистрибуторската мрежа, полицията щеше да срещне огромни трудности в изземането й, защото книгата вече щеше да е пръсната по книжарниците в цяла Италия.
	Най-накрая успях да се свържа с Мириам Специ. Тя се държеше, но беше на ръба на психически срив.
	— Прилъгаха го да слезе долу — каза тя. — Той беше по домашни чехли, не носеше нищо със себе си, дори портфейла си. Отказаха да покажат заповед за задържане. Заплашиха го, вкараха го насила в колата и заминаха.
	Откарали го първо в щабквартирата на GIDES в сградата „_Il Magnifico_“ за разпит, след което го отвели с виещи сирени към зловещия затвор „Капане“ в Перуджа.
	Вечерната новинарска емисия поде историята. Пробляснаха снимки на Специ, на местопрестъпленията, на жертвите, на Джутари и Минини, а водещият обяви с монотонен глас:
	— „Марио Специ, писател и дългогодишен хроникьор на Чудовището, беше арестуван заедно с бившия затворник Луиджи Руока и обвинен, че е възпрепятствал разследването на убийството на Франческо Нардучи… с цел прикриване участието на лекаря в убийствата на Чудовището. Областният прокурор на Перуджа… предполага, че двамата са се опитали да подхвърлят фалшиви улики във Вила Бибиани в Капрая, включително предмети и документи, в опита да подтикнат към подновяване на сардинското разследване, приключено пред деветдесетте. Мотивът им е да отклонят вниманието от разследванията, свързващи Марио Специ и фармацевта от Сан Кашиано, Франческо Каламандреи, с убийството на Франческо Нардучи…“
	След това се появих аз, заснет как излизам от кабинета на Минини след края на разпита.
	— За същото предполагаемо престъпление — продължи говорителят — се разследват още двама души, бивш инспектор от полицията и американският писател Дъглас Престън, който заедно с Марио Специ пише книга за Чудовището от Флоренция.
	Сред множеството телефонни обаждания, които последваха, имаше и едно от Държавния департамент. Приятен женски глас ме осведоми, че американското посолство в Рим е направило проучвания за статуса ми при областния прокурор на Перуджа. Посолството можеше да потвърди, че аз наистина съм _indagato_ — тоест човек, който официално е заподозрян за извършването на престъпление.
	— Попитахте ли какви доказателства имат срещу мен?
	— Не се интересуваме от подробности по случаите. Можем само да проучим какъв е статутът ви.
	— Статутът ми отдавна ми е ясен, много благодаря, обявиха го във всеки един италиански вестник!
	Жената се прокашля и попита дали имам адвокат в Италия.
	— Адвокатите струват пари — измърморих аз.
	— Господин Престън — каза тя, все така любезно, — това е сериозен въпрос. Няма да се размине просто ей така. Нещата ще се влошат и дори да имате адвокат, те могат да се проточат с години. Не трябва да го оставяте да задълбава. Трябва да похарчите пари и да си намерите адвокат. Ще кажа на посолството ни в Рим да ви изпрати списък. За съжаление не можем да ви препоръчаме никой от тях, защото…
	— Знам — прекъснах я. — Не се занимавате с оценяването на италианските адвокати.
	На края на разговора тя попита колебливо:
	— Нали нямате никакви намерения в близко време да се връщате в Италия?
	— Шегувате ли се?
	— _Радвам се_ да го чуя. — Облекчението в гласа й беше ясно доловимо. — Със сигурност не бихме искали да се сблъскаме с проблема на вашето арестуване.
	Списъкът пристигна. В него имаше предимно адвокати, които се занимаваха с попечителство върху деца, прехвърляне на недвижими имоти и договорни отношения. Само един се занимаваше с криминални дела.
	Веднага му се обадих. Той беше чел вестниците и знаеше за делото. Радвал се, че съм се обадил. Потърсил съм правилния човек. Щял да зареже всичката си важна работа, за да поеме случая — и да включи като свой партньор един от най-добрите адвокати в Италия, чието име е известно и уважавано от областния прокурор на Перуджа. Това, че съм наел него, решавало наполовина проблема ми — така ставали нещата в Италия. Наемайки го, съм щял да покажа на прокурора, че съм _uomo serio_, човек с когото шега не бива. Когато плахо го попитах за хонорара му, той каза, че ще ми струва само някакви си двайсет и пет хиляди евро, за да го ангажирам, да задвижа нещата — и този _нисък_ (практически про боно) хонорар е възможен само заради престижното дело и отражението му върху свободата на печата. С удоволствие щял да ми изпрати имейл, в който да ми даде инструкции за извършване на плащането, но трябвало да действам бързо, защото графикът на този много прочут адвокат се запълвал бързо…
	Обадих се на следващия адвокат в списъка, после на следващия. Най-накрая попаднах на един, който беше готов да поеме случая ми срещу хонорар от шест хиляди евро и който всъщност звучеше като адвокат, а не като дилър на коли втора употреба.
	По-късно щяхме да разберем, че преди ареста на Марио, вила Бибиани в Капрая и градините й са били претърсени от _GIDES_ в търсене на пистолета, предмети, кутии или документи, които се предполагаше, че сме подхвърлили. Не открили нищо. За изобретателния Джутари това въобще не било проблем. Реагирал веднага, заявявайки, че не сме имали време да завършим престъпния си заговор — той успял да го спре в зародиш.


	Глава 52

	На 7 април, деня, в който беше арестуван, Специ най-накрая пристигнал в затвора „Капане“, на двайсетина километра от Перуджа. Въвели го в една стая, обзаведена единствено с маса, стол, кутия от мукава и едно одеяло, проснато на циментовия под.
	Охраната му казала да си изпразни джобовете. Специ го направил. Казали му да свали и часовника, и кръстчето, което носел на врата си. След това един от тях му извикал да се съблече.
	Специ свалил пуловера си, ризата, тениската и обувките. И зачакал.
	— Всичко. Ако ти е студено на краката, стъпи на одеялото.
	Специ се съблякъл съвсем гол.
	— Наведи се три пъти — наредил му шефът на охраната.
	Специ не бил съвсем сигурен какво означава това.
	— Направи така — обадил се друг и му показал. — Чак до земята. Три пъти. С притискане.
	След унизително претърсване му казали да облече затворническа униформа, която щял да намери в картонената кутия. Пазачите му позволили да си вземе една кутия с цигари. Попълнили някакви формуляри и го повели към студената килия. Един от пазачите отворил вратата и Специ влязъл вътре. Металната врата зад гърба му се затръшнала и ключът се превъртял в ключалката.
	Вечерята му била хляб и вода.
	На следващата сутрин, 8 април, Специ получил позволение да се срещне с един от адвокатите си, който бил пристигнал в затвора. По-късно би трябвало да се срещне и със съпругата си. Пазачите го ескортирали до една стая, където той намерил адвоката си да седи до маса с купчина папки пред себе си. Едва успели да се поздравят, когато в стаята нахълтал друг пазач, с широка усмивка на сипаничавото си лице.
	— Срещата се отменя. Заповед на областния прокурор. Адвокате, имате ли нещо против…?
	Цели пет дни Специ останал в неизвестност защо му е отказан адвокат и бил поставен в изолация. Останалата част от Италия го научила на следващата сутрин. В деня, когато Специ бил арестуван, прокурор Минини изискал от разследващия магистрат по случая му, съдия Марина Де Робертис, да приложи закона, който обикновено се използва само срещу опасни терористи и глави на мафията, представляващи заплаха за държавата. Забраняваше му се достъпът до адвокат и щеше да бъде държан в изолация. Целта на закона беше да попречи на престъпниците да наредят чрез адвокатите и посетителите си убийствата на свидетели по делото. Сега той се прилагаше срещу изключително опасния журналист Специ. Пресата отбеляза, че в затвора със Специ са се отнасяли още по-грубо, отколкото с Бернардо Провенцано, шефът на мафията, заловен край Корлеоне, Сицилия, четири дни след като Специ беше арестуван.
	Цели пет дни никой нямаше представа какво става със Специ, къде се намира или какво правят с него. Изчезването му причини силно страдание и тревоги на семейството и приятелите му. Властите отказваха да дадат каквато и да било информация за него, здравословното му състояние или условията, при които е задържан. Специ просто изчезна в черния търбух на затвор „Капане“.


	Глава 53

	Спомних си думите на Николо — че Италия ще бъде засрамена пред целия свят. Бях решен да направя всичко, за да стане точно така. Надявах се да вдигна шум в Америка, който да смути италианското правителство и да го принуди да сложи край на това съдебно недоразумение.
	Обадих се на всяка организация, която имаше някаква връзка със свободата на печата. Написах обръщение, което публикувах в интернет. То завършваше така: „Умолявам всички ви, заради истината и свободата на печата помогнете на Специ. Подобно нещо не може да се случва в тази красива и цивилизована страна, която аз обичам, страната, дала на света Ренесанса“. Обръщението включваше имената, адресите и електронните пощи на премиера на Италия Силвио Берлускони, вътрешния министър и министъра на правосъдието. Обръщението беше взето и качено в много други уебстраници, преведено на италиански и японски, обсъдено от много блогъри.
	Бостънският клон на ПЕН подхвана активна кампания за разпращане на писма. Един мой приятел, писателят Дейвид Морел (създателят на Рамбо), написа протестно писмо до италианското правителство, също както много други писатели, които членуваха в организацията _International Thriller Writers_ (ITW)*, в чието създаване аз активно участвах. Много от тези писатели бяха автори на бестселъри в Италия и имаха голям авторитет. Списание „Атлантик мантли“ ми поръча да напиша статия за Чудовището и ареста на Специ.
	[* International Thriller Writers (ITW) — Световна организация на авторите на трилъри. — Б.пр.]
	Най-лоша бе неизвестността. Изчезването на Специ създаде празнота, запълнена със зловещи спекулации и ужасни слухове. Той беше оставен на милостта на областния прокурор в Перуджа, човек с голяма власт, и на главен инспектор Джутари, когото вестниците бяха нарекли _il superpolizi-otto_, супер полицай, защото действаше безнаказано. В онези пет дни на неизвестност се събуждах с мисълта за Специ в затвора, без да зная какво му причиняват там, и това ме подлудяваше. Всички ние имаме своята точка на пречупване и аз се питах дали те са намерили неговата — защото целта им определено беше да го пречупят.
	Всяка сутрин сядах в дървената си барачка в Мейн, след като се бях обадил на всеки, за когото се сетех, и изпълнен с чувство за безизходица и безсилие чаках ответните обаждания и организациите, с които се бях свързал, да предприемат някакво действие.
	Главният редактор на „Ню Йоркър“ ме беше свързал с Ан Купър, изпълнителен директор на Комитета за защита на журналистите (CPJ), базирана в Ню Йорк организация. Тази организация най-добре разбираше неотложността на ситуацията и нуждата от бързи действия. Комитетът веднага започна независимо разследване на случая на Специ в Италия, ръководено от Нина Огнянова, програмен координатор за Европа, включващо срещи с журналисти, полиция, съдии и колеги на Специ.
	В първите дни след ареста на Специ повечето големи ежедневници в Италия — особено в Тоскана и Умбрия, а най-вече вестникът на Марио, „Ла Национе“ — се въздържаха от отразяването на цялата история. Те съобщиха за ареста на Специ и за обвиненията срещу него, но го отразиха като най-обикновена криминална история. Повечето се въздържаха от коментар по въпросите за свободата на печата, повдигнати при ареста. Почти не се чуха протести. Малцина коментираха едно от най-коварните обвинения срещу Специ, онова за „възпрепятстване на официално разследване с помощта на средствата за масова информация.“ (По-късно щяхме да научим, че колегите на Специ в „Да Национе“ са се изправили срещу ръководството на вестника заради малодушното им поведение.)
	Бях изненадан да открия при разговорите си с приятели и журналисти от Италия, че доста от тях смятаха, че поне част от обвиненията са истина. Може би, колебаеха се някои от италианските ни колеги, аз все пак не разбирам Италия толкова добре и това са неща, които са типични за италианските журналисти. Приемаха обидата ми като нещо наивно и нетактично. Да си обиден означава да си сериозен, искрен — и будала. Някои италианци побързаха да заемат позата на циници, които не вярват на нищо и са твърде умни, за да се вържат на моите и на Специ твърдения, че сме невинни.
	— А! — каза граф Николо в един от честите ни разговори. — Разбира се, че двамата със Специ не сте отишли във вилата току-така! Диетрологията го твърди! Само някой лековерен човек ще повярва, че вие, двама журналисти, сте отишли във вилата „само за да хвърлите едно око“. Полицията няма да арестува Специ без причина! Разбираш ли, Дъглас, италианецът винаги трябва да е _furbo_. В английския няма еквивалент на тази прекрасна дума. Тя означава човек, който е хитър и смел, който усеща откъде духа вятърът, който може да баламоса всекиго, но него самия никой не може. Всички в Италия предпочитат да си мислят най-лошото за другите, за да не изглеждат лековерни. Все пак всички искат да изглеждат _furbo_.
	Като американец срещах трудности в разбирането на атмосферата на страх и уплах, която обграждаше случая. В Италия не съществува истинска свобода на печата, особено след като човек от властта може да повдигне криминални обвинения срещу журналист за „_diffamazione a mezzo stampa_“ — клевета в средствата за масова информация.
	Страхът на пресата стана особено очевиден след отказа на нашия издател „_RCS Libri_“, част от най-големия издателски конгломерат в света, да направи изявление в подкрепа на Специ. При срещата си с репортера на „Бостън глоуб“, нашата редакторка усърдно избягваше споменаването на пресата:
	— Журналистът Специ и главният полицейски инспектор се мразят — каза тя пред „Глоуб“. — Защо ли? Не знам… Ако те [Престън и Специ] смятат, че са намерили нещо полезно за полицията и закона, трябва да го кажат, без да обиждат полицията и съдиите.
	Междувременно нямаше никакви новини за съдбата на Специ в затвора „Капане“ край Перуджа.


	Глава 54

	На 12 април беше вдигнато петдневното затъмнение и Специ най-накрая получи разрешение да се срещне с адвокатите си. На същия ден случаят му щеше да бъде разгледан от разследващия магистрат Марина Де Робертис. Целта беше да се определи дали арестуването и затварянето му в затвора са били оправдани.
	Заради изслушването Специ за пръв път получи дрехи за смяна, калъп сапун и позволение да се избръсне и изкъпе. Областният прокурор Джулиано Минини се яви пред съдия Де Робертис, за да защити твърдението си, че Специ е опасен за обществото.
	„Журналистът — пишеше Минини в обръщението си, — обвинен във възпрепятстване на разследването на Чудовището от Флоренция, се намира в центъра на мащабна дезинформационна кампания на някоя самозабравила се тайна организация.“ Тази дезинформационна операция, обясняваше Минини, е опит да се подкопае разследването на „група изтъкнати личности“, които са поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището. Сред тези изтъкнати личности е бил Нардучи, който наел и наредил на Пачани и неговите другари по чашка да убият любовниците и да вземат определени части от телата им. Специ и съратниците му имали стратегия: да пазят Пачани и другарите му по чашка от всякакви подозрения, че имат нещо общо с Чудовището. Когато стратегията им се провалила и полицията започнала да се приближава към тях — с подновяването на разследването на смъртта на Нардучи — Специ отчаяно се опитал да я отклони към Сардинската следа, защото „така опасността да се насочат към поръчителите се свежда до минимум.“
	Изявлението му не съдържаше никакви солидни юридически доказателства — това беше просто една абсурдна конспиративна теория, раздута до безкрайност.
	_Диетрология_ в най-чистия й вид.
	На изслушването Специ протестира срещу условията, в които беше държан. Заяви, че просто е провеждал журналистическо разследване, а не „мащабна дезинформационна кампания за някоя самозабравила се тайна организация.“
	Съдия Марина Де Робертис погледна Специ и му зададе въпрос: единствения въпрос, който можеше да зададе по време на изслушването.
	— Някога членували ли сте в сатанинска секта?
	В първия момент Специ не беше сигурен, че е чул правилно. Адвокатът му го придърпа настрани и изсъска:
	— Не се смей!
	Едно обикновено „не“ изглеждаше недостатъчно. Специ отвърна сухо:
	— Единственият орден, в който съм членувал, е орденът на журналистите.
	С това изслушването приключи.
	Съдията каза, че ще обяви решението си след четири дни. В събота Специ се срещна с адвоката си, за да чуе присъдата.
	— Имам добри и лоши новини — каза Траверси. — Кои искаш да чуеш първо?
	— Лошите.
	Съдия Де Робертис беше решила, че той трябва да остане в затвора заради заплахата, която представлява за обществото.
	— А добрите какви са?
	На витрината на една книжарница във Флоренция Траверси беше видял купчина книги. „_Dolci Colline di Sangue_“ най-после беше излязла.

	Глава 55

	Междувременно главен инспектор Джутари продължаваше с разследването, без да вади тосканската пура от устата си. Известно време липсата на второ тяло при тъй нареченото убийство на Нардучи представляваше проблем, защото бяха нужни два трупа, за да се направи двойната размяна. Най-накрая той намери подходящо тяло — това на един южноамериканец с разбита глава, което лежеше непотърсено в моргата на Перуджа от 1982 година, дълбоко замразено. Поне за някои трупът наподобяваше мъртвото тяло на Нардучи от снимката, направена на дока, след като е било извадено от водата. След като Нардучи е бил убит, трупът на този южноамериканец е бил откраднат от моргата и хвърлен във водата, а тялото на Нардучи е било скрито в моргата или на друго място. Години по-късно, когато ексхумацията на Нардучи изглеждала неизбежна, телата отново били разменени — Нардучи бил сложен в ковчега, а южноамериканецът излетял и отново се озовал в хладилника.
	След като вкара Специ в затвора, Джутари даде интервю за „Ла Национе“, в което разказа за отличния прогрес по случая Нардучи:
	— „Да, ние разследваме смъртта на този човек, който е починал през 1982 година, и откриваме доста интересни елементи, които могат да ни отведат до нещо конкретно… Според мен вече няма съмнение, че тялото, извадено от езерото Тразимено, не е на Нардучи… А сега, в светлината на тези нови факти, ситуацията изглежда много по ясна.“
	Но нещо в тази теория сигурно се е объркало, тъй като мъртвият южноамериканец не беше споменат повторно, а фактите, свързани с предполагаемата двойна смяна на телата, са все така неясни.
	Адвокатите на Специ поискаха да бъде изслушан от апелативния трибунал. Целта им беше да се преразгледат основанията за налагане на мярката задържане под стража до започването на процеса и той да бъде пуснат под домашен арест или при някакви други условия. В италианския закон няма опция за пускане под парична гаранция и решението се вземаше въз основа на това колко опасен е обвиненият и дали има опасност да напусне страната.
	Датата за изслушването беше 28 април. Молбата щеше да бъде разгледана от трима съдии от Перуджа, близки колеги на областния прокурор и разследващия магистрат. Апелативният трибунал нямаше практиката да отменя решенията на свои колеги, особено в такива известни дела, в които Минини беше заложил прокурорската си обективност.
	На 18 април, дванайсет дни след ареста на Специ, Комитетът за защита на журналистите завърши своето разследване. На следващия ден изпълнителният директор Ан Купър изпрати факс на премиера на Италия. В него се казваше:

	„Журналистите не трябва да се страхуват да провеждат свои разследвания по деликатни въпроси, нито трябва да се страхуват открито да критикуват властите. В една демократична държава като вашата, която е неразделна част от Европейския съюз, подобен страх е неприемлив. Призоваваме ви да се погрижите италианските власти да направят публично достояние сериозните обвинения срещу нашия колега Марио Специ и да огласят всички доказателства, които подкрепят тези обвинения, или незабавно да го освободят.
	Преследването на Марио Специ и американския му колега Дъглас Престън, който избягва да пътува до Италия от страх да не бъде арестуван, изпраща опасното послание до всички италиански журналисти, че деликатни истории, подобни на тосканските убийства, трябва да бъдат избягвани. Правителствените усилия за налагане на атмосфера на самоцензуриране са анатема за демокрацията.“

	Копия от писмото бяха изпратени на областния прокурор Минини, американския посланик в Италия, италианския посланик в Съединените щати, Амнести Интернешънъл, Фридъм форум, Хюман Райтс Уоч и десетки други международни организации.
	Писмото, заедно с протестите на други международни организации, включително „Репортери без граници“ в Париж, като че ли промени настроенията в Италия. Италианската преса намери смелост да отвърне на удара.
	„Арестуването на Специ е позор!“, гласи редакционната статия в „Либеро“, написана от вицепрезидента на списанието. „Кориере дела Сера“ пусна голяма редакционна статия на първа страница, озаглавена „Правосъдие без доказателства“, в която нарича ареста на Специ „уродливост“. Италианската преса най-накрая си зададе въпроса какво означава арестът на Специ за свободата на печата и имиджа на Италия пред света. Последва вълна от статии. Колегите на Специ от „Ла Национе“ написаха обръщение, а вестникът даде официално изявление. Много журналисти започнаха да признават, че задържането на Специ е атака срещу журналист заради „престъплението“ да се опълчи на официално разследване — с други думи, криминализиране на самата журналистика. Сред пресорганизациите и вестниците се надигнаха протести. Група изтъкнати журналисти и писатели подписа петиция, в която се казваше: „Честно казано според нас в Италия упоритото търсене на истината не може да бъде приемано като незаконна подкрепа и защита на виновните.“
	„Случаят на Специ и Престън хвърля сянка върху международния имидж на нашата страна“, каза пред лондонския „Гардиън“ президентът на италианската организацията „Безопасност и свобода на информацията“. „Той заплашва да ни запрати в дъното на всеки списък, в който се определя свободата на печата и демокрацията.“
	Бях засипан от обаждания от италиански вестници и дадох доста интервюта. Италианската ми адвокатка не беше особено доволна, че ме цитират наляво и надясно. Тя се срещна с областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини, за да обсъдят моя случай и да се опита да разбере какви са обвиненията срещу мен, които, естествено, се намираха под _segreto istruttorio_. После ми написа писмо, в което заяви, че е усетила „определено неодобрение“ у областния прокурор относно изявленията ми пред пресата във връзка с проведения разпит. Тя добавяше сухо: „Областният прокурор може би не одобрява издигането на проблема на международно дипломатическо ниво… Личните ви нападки срещу областния прокурор няма да помогнат в разрешаването на случая ви… би било уместно да преразгледате някои от предишните си изявления (които са повлияли отрицателно на доктор Минини) и да смекчите ефекта им, като се дистанцирате от тях.“
	Тя потвърди, че обвиненията срещу мен са за даване на фалшиви показания пред областния прокурор, за опит да натопя невинен човек за извършването на престъпление, за клевета в печата и за намеса в обществените дела. Не бях обвинен в съучастничество за убийството на Нардучи, което беше най-голямото ми притеснение.
	В отговор й написах, че съжалявам, но не мога да се дистанцирам от изявленията, които съм направил, и че няма нищо, което да ме накара да облекча неудобството на Минини във връзка с това, че проблемът е издигнат на „международно дипломатическо ниво.“
	По някое време получих поредното дълго писмо от Габриела Карлици, която, както изглежда, беше една от първите, купили книгата ни „_Dolci Colline di Sangue_“.

	„Пак съм аз, скъпи Дъглас… Снощи се прибрах късно от Перуджа. През последната седмица посетих три пъти офиса на областния прокурор, защото, нали се сещаш, откакто арестуваха Марио Специ, с мен се свързаха много хора, живели в ужас през последните години, и всеки един от тях искаше да ми разкаже за преживяванията си, последвали действията на Марио…
	Ще попиташ: защо тези хора не са проговорили по-рано?
	Защото са се страхували от Марио Специ и онези, които според тях са го прикривали с всички възможни средства.
	Затова се обръщаме към теб.
	Получих възможността да обясня на доктор Минини, че няма начин ти да си обвързан с тези действия, и пак ти повтарям, Дъглас, че магистратът се отнася благосклонно към теб…
	Отново те каня да ме посетиш в Италия и ще видиш, че всичко ще се оправи, ако се съгласиш да се срещнеш с него в присъствието на адвокат, който, надявам се, не е същият като на Специ, и ще ти бъдат свалени всички обвинения.
	Прочетох книгата «Dolсi Colline di Sangue»: ще ти кажа веднага, че щеше да е много по-добре, ако името ти не фигурираше в тази книга. Тя е иззета от прокурора и мисля, че ще има съдебни последствия… За съжаление, Дъглас, ти си я написал. Това не е шега и няма нищо общо с работата на Минини; тя се разследва от криминалния съд и заплашва да съсипе кариерата ти като писател… Използвайки престижа ти, Специ те е въвлякъл в ситуация, която, ако дойдеш в Италия, бих могла да ти помогна да разрешиш. И отново повтарям, трябва спешно да се видим, повярвай ми… По дяволите, името ти го пише на онази книга! Извинявай, но направо побеснявам, като се сетя колко диаболично е постъпил онзи Специ…
	Чакам новини от теб и изпращам топли прегръдки на семейството ти.
	Габриела.
	Още нещо: мисля, че «Ню Йоркър» също трябва да се «дистанцира» от Специ и действията му. Бих могла да им обясня някои неща в интервю, да те измъкна от това положение, в което Специ те е въвлякъл, да обясня на американската преса, че нямаш нищо общо с «измамата».“

	Докато четях, не вярвах на очите си и най-накрая, за пръв път от седмици, се разсмях, осъзнавайки абсурдността на всичко това. Дали е имало някой писател, от ранга на Норман Мейлър дори, който да е създал персонаж като тази жена? Едва ли.

	* * *

	Двайсет и осми април, денят, в който Специ трябваше да се изправи пред Апелативния трибунал, приближаваше. На 27 април разговарях с Мириам. Тя ужасно се притесняваше какво може да се случи на изслушването и ми каза, че адвокатите на Специ споделяли песимизма й. Ако съдиите потвърдят мярката задържане под стража, Специ щеше да остане в затвора още поне три месеца, преди да дойде следващото съдебно преразглеждане, когато отмяната за мярката изглеждаше още по-малко вероятна. Италианската съдебна система е ужасно тромава; грозната истина беше, че Специ можеше да остане години наред в затвора, преди делото му да влезе в съда.
	Адвокатите на Специ бяха научили, че Минини се е подготвил сериозно за изслушването, за да бъде сигурен, че журналистът няма да бъде освободен. Това беше най-следеният случай в цялата му кариера. Критиките срещу него в националната и световната преса се засилваха с всеки изминал ден. Репутацията му зависеше от спечелването на това изслушване.
	Обадих се на Николо и го попитах каква, според него, ще бъде съдбата на Марио. Той беше доста песимистично настроен.
	— Съдиите в Италия се защитават едни други — беше единственото, което каза.


	Глава 56

	На въпросния ден, 28 април 2006 година, в затвора „Капане“ пристигна затворническата кола, която щеше да отведе Специ и останалите затворници на изслушванията пред Трибунала в Перуджа. Охраната на Специ го изведе навън и го качи в клетката отзад, заедно с другите.
	Трибуналът, една от прочутите сгради в средновековната част на Перуджа, се издигаше на площад „Матеоти“ като въздушен готически замък от бял мрамор. Тя беше описана във всички пътеводители и ежегодно тук се стичаха хиляди туристи, за да й се възхитят.
	Проектирана от двама ренесансови архитекти, тя е построена върху основите на стената, която през 12 век е обграждала Перуджа. Самата стена е била издигната върху масивните каменни блокове на древна постройка на около три хиляди години, която е била част от стена, обграждала древния град Перузия. Над входа на сградата се издига статуя на жена, хванала меч с двете си ръце, която се усмихва загадъчно на всички, които влизат; надписът под нея я идентифицира като IUSTITIAE VIRTUTUM DOMINA, Господарката на справедливостта. От двете си страни е заобиколена от два грифона, символите на Перуджа, сграбчили в ноктите си теле и овца.
	Затворническата кола спря на площада пред Трибунала, където тълпа журналисти и телевизионни репортери очакваха пристигането на Специ. Заради тях бяха започнали да се събират и туристи, любопитни да видят прочутия престъпник, който привличаше такова внимание.
	Изкараха останалите затворници един по един. Изслушването на всеки продължаваше от двайсет до четирийсет минути. Те бяха закрити за всички: журналисти, публика, дори съпругите им. Мириам беше пристигнала в Перуджа с кола и седеше на една дървена пейка в коридора пред съдебната зала в очакване на новини.
	В десет и половина дойде редът на Специ. Изкараха го от клетката и го въведоха в съдебната зала. Докато влизаше, той успя да се усмихне на Мириам и да вдигне окуражително палци.
	Тримата съдии седяха зад дълга маса. И тримата бяха жени, облечени в дълги роби. Специ беше отведен в средата на помещението и сложен да седне пред тях върху дървен стол без облегалки за ръцете. Зад малка маса от дясната му страна седеше областният прокурор Минини и неговите асистенти; от лявата му страна седяха адвокатите му, които вече бяха четирима.
	Вместо да продължи от двайсет до четирийсет минути, изслушването му трая седем часа и половина.
	По-късно Специ ще пише за него: „Не помня какво се случи през тези седем часа и половина, имам само откъслечни спомени… Спомням си пламенните думи на адвоката ми Нино Филасто, който познаваше отлично цялата история на разследването на Чудовището от Флоренция, човек с остро чувство за справедливост. Спомням си лицето на Минини, който седеше приведен над папките си, докато гласът на Нино гърмеше в залата. Спомням си широко отворените очи на младичкия съдебен репортер, може би зашеметен от страстната пледоария на адвоката, който не си правеше труда да използва евфемизми. Чух Филасто да спомената името на Карлици… Чух Минини да казва, че съм отрекъл всякаква връзка с убийството на Нардучи и Чудовището от Флоренция, но не съм знаел, че той, Минини, разполага с «изключително деликатен и чувствителен материал», който доказвал вината ми. Чух Минини да крещи… че в дома ми са открили «скрит зад вратата сатанински камък, който обвиненият продължава да нарича подпора за врата.»
	Специ си спомняше как Минини го сочи с треперещ пръст и презрително говори за «необяснимата омраза, която Специ е демонстрирал спрямо разследването.» Но най-вече си спомняше как Минини говори за «изключително опасната манипулация на информацията и врявата в медиите, която субектът успя да вдигне в своя защита.» Спомни си как Минини вика: «Обвиненията, изнесени пред този трибунал, са само върхът на айсберг с ужасяващи размери.»“
	Онова, което най-силно изненада Специ, бяха множеството съвпадения между аргументите на Минини, изнесени пред Трибунала и обвиненията, направени от Габриела Карлици в нейния сайт няколко месеца по-рано. Понякога дори съчетанията от думи изглеждаха близки, ако не и еднакви.
	Трите съдийки слушаха невъзмутимо и си водеха бележки.
	След прекъсване за обяд, изслушването се поднови. В един момент Минини се изправи и излезе в коридора. А там, пред съдебната зала, чакаше Мириам. Щом видя областния прокурор да се появява сам в коридора, тя гневно се изправи и като ангел на отмъщението го посочи обвиняващо с пръст.
	— Знам, че си вярващ — извика тя пламенно. — Бог ще те накаже за това, което направи. _Бог ще те накаже!_
	Лицето на Минини пламна и без да каже нито дума, той тръгна сковано по коридора и се изгуби зад ъгъла.
	По-късно Мириам каза на съпруга си, че не можела да стои спокойно, когато „чух Минини да крещи в залата ужасни неща за теб, сякаш си криминален престъпник.“
	Когато Минини се върна в залата, той поднови изложението си, което започна да звучи повече като инквизиция, отколкото като правна процедура. Той говореше за „изключителната интелигентност на Специ, която допълнително засилва престъпните му възможности.“ Завърши речта си със: „Оставането на Специ в затвора е повече от належащо. Защото той демонстрира колко е опасен, след като дори от затвора успя да организира толкова мащабна медийна кампания в своя защита!“
	Специ си спомняше този момент. „Химикалът в ръката на президента на Трибунала падна на масата и тихо изтрака… от този момент тя спря да си води записки.“ Очевидно беше взела своето решение.
	Накрая, след като всички се бяха изказали, дойде редът на Специ.
	Отдавна се възхищавах на уменията му на оратор — гладките му изрази, играта на думи, логическата организация на информацията, фактите, представяни един след друг като абзаци от перфектно написана новинарска статия, спретнати, точни и ясни. Сега той използва своя дар в съда. Изправи се пред Минини и заговори. Минини отказа да го погледне в очите. Онези, които са били в залата, казаха, че той разбил на пух и прах обвиненията на Минини, с едва доловимо презрение в гласа, размазвайки колебливата му конспиративна логика и посочвайки, че Минини няма никакви физически доказателства, за да подкрепи теориите си.
	По-късно Специ сподели пред мен, че докато говорел виждал как думите му оказват видим ефект върху съдиите.
	Специ поблагодари на областния прокурор за това, че е похвалил интелигентността и паметта му и повтори, дума по дума, фразите в изложението на Минини, които бяха идентични с написаното преди месеци в сайта на Габриела Карлици. Попита Минини може ли да обясни поне едно съвпадение между думите му сега и написаното от нея. Попита не е ли вярно, че Карлици вече е била осъждана за клевета, след като десет години по-рано беше написала, че писателят Алберто Бевилакуа е Чудовището от Флоренция? Не е ли също факт, че срещу същата тази Карлици в момента се води дело за измама на инвалиди?
	След това Специ се обърна към президента на Трибунала.
	— Аз съм само един журналист, който се опитва по най-добрия начин да се справя с работата си, и съм добър човек.
	Това беше краят на речта му.
	Изслушването приключи. Двамата пазачи в залата отведоха Специ до асансьора и го свалиха в сутерена на древния средновековен дворец; там го заключиха в малка празна килия, където сигурно от векове са били държани затворници. Той се облегна на каменната стена и плъзна гърба си по нея, сядайки на земята, напълно изтощен и неспособен да мисли.
	След известно време чу някакъв звук и отвори очи. На вратата стоеше един от пазачите с чаша горещо еспресо в ръка, което беше купил със собствените си пари.
	— Вземи го, Специ. Струва ми се, че имаш нужда от него.


	Глава 57

	Същата вечер натовариха Марио Специ в затворническата кола и го върнаха обратно в килията му в затвора „Капане“. Следващият ден беше събота и Трибуналът затваряше в един часа. Съдиите трябваше да обявят решението си преди това.
	В събота Специ чакаше в килията си, докато един часът приближаваше. Останалите мъже в затворническия блок — които го бяха опознали, без дори да се виждат — очакваха заедно с него да чуят присъдата. Един часът мина, след това и един и половина. Докато приближаваше два, Специ започна да се примирява с мисълта, че присъдата няма да е оправдателна. Тогава останалите затворниците от крайните килии започнаха да викат радостно. Някой беше чул нещо от невидимия телевизор, който работеше наблизо.
	— Чичо! Свободен си! Чичо! Можеш да си ходиш! Пуснали са те без никакви условия!
	Мириам, която очакваше решението в кафенето, получи обаждане от един колега на Марио от вестника.
	— Чудесни новини! Поздравления! Спечелихме! Спечелихме! По всяка точка!
	„След като прекара двайсет и три дни в затвора — обяви RAI, националната телевизия на Италия, — журналистът Марио Специ, обвинен за възпрепятстване на правосъдието при разследването на убийствата във Флоренция, най-после беше освободен. Такова е решението на Апелативния трибунал.“ Тримата съдии дори не бяха поставили условия за освобождаването му, каквато беше практиката — нито домашен арест, нито конфискация на паспорта. Той беше напълно и безусловно свободен.
	Това беше огромен провал на областния прокурор на Перуджа.
	В килията на Специ дойде един пазач, който носеше голяма черна найлонова торба.
	— Побързай. Слагай всичко тук. Да вървим.
	Специ прибра всичките си неща в торбата и се обърна да излиза, но се оказа, че пазачът е препречил вратата.
	— Преди да си тръгнеш — каза той, — трябва да почистиш килията си.
	Специ реши, че мъжът сигурно се шегува.
	— Не съм искал да идвам тук — каза той, — затвориха ме напълно незаконно. Ако искаш да е чисто, почисти си я сам.
	Пазачът присви очи, хвана желязната врата и я затръшна под носа на Специ. После я заключи и изсъска:
	— Щом толкова ти харесва, стой си тук! — След което се обърна и тръгна по коридора.
	Специ не можеше да повярва на очите си. Хвана се за решетките.
	— Слушай, идиот такъв! Знам как се казваш и ако не ме пуснеш веднага оттук, ще те съдя за незаконно задържане! Разбираш ли? Ще те докладвам.
	Пазачът се спря, после направи още няколко колебливи крачки към поста си, накрая бавно се обърна, тръгна назад и отключи вратата. Специ беше предаден на друг пазач с каменно лице, който го отведе до чакалнята.
	— Защо не ме пускате? — попита Специ.
	— Има някои документи за оправяне. Освен това… — Пазачът се поколеба. — Имаме проблеми с опазването на обществения ред отвън.
	Специ най-накрая излезе от затвора „Капане“, носейки голямата черна торба; беше посрещнат с възторжен рев от събралата се отвън тълпа от журналисти и зяпачи.
	Пръв ми се обади Николо.
	— Страхотни новини! — извика задъхано той. — Специ е свободен!


	Глава 58

	Двамата със Специ проведохме дълъг разговор онзи ден и той каза, че отива с Мириам на почивка, само двамата. Но само за няколко дни.
	— Минини — каза той, — ме вика обратно в Перуджа за нов разпит. На 4 май.
	— За какво? — попитах слисано.
	— Подготвя нови обвинения срещу мен.
	Минини дори не беше изчакал писменото решение на Апелативния трибунал. Той беше обжалвал освобождаването на Специ пред Върховния съд.
	Тогава зададох въпроса, който ме мъчеше от седмици.
	— Защо Руоко го е направил? Защо си измисли историята за железните кутии?
	— Руоко наистина е познавал Антонио Винчи — отвърна той. — Каза, че Игнацио му разказал за железните кутии. Игнацио е нещо като старейшина на сардинците… Откакто ни арестуваха, не съм говорил с Руоко, така че не знам дали той си го е измислил, или Игнацио е замесен по някакъв начин. Руоко може да го е направил за пари — от време на време съм му давал по няколко евро, за да си покрие разходите, да си купи бензин за колата. Но никога не са били много. А той също пострада — затвориха го като мой „съучастник“. Кой знае? Може пък историята да е вярна.
	— Защо Вила Бибиани?
	— Просто на нея са попаднали. А може би сардинците наистина са използвали някои от старите къщи.
	Специ ми се обади на 4 май, веднага след разпита. За моя изненада беше в отлично настроение.
	— Дъг — каза той, заливайки се в смях, — разпитът беше страхотен, просто прекрасен. Един от най-прекрасните моменти в живота ми.
	— Разкажи ми.
	— Тази сутрин — започна Специ — моят адвокат ме взе с колата си и спряхме до павилиона да си купя вестници. Не можех да повярвам на очите си, когато видях заглавието на първа страница. Той е тук при мен, ей сега ще ти го прочета.
	Настъпи драматична пауза.
	— „Шефът на _GIDES_ Джутари обвинен във фалшифициране на доказателство.“ _Bello_, а?
	Аз се засмях весело.
	— _Фантастично_! Какво е направил?
	— Не е свързано с мен. Казват, че е подправил запис на някакъв разговор с друг човек, свързан с разследването на Чудовището — важен човек, съдия. Но има нещо още по-хубаво. Сгънах вестника така, че да се вижда заглавието, и го взех със себе си на разпита при Минини. Когато седнах, поставих вестника на коленете си, така че заглавието да е обърнато към него.
	— Какво направи, когато го видя?
	— Въобще не го видя! Минини не ме погледна нито веднъж, през цялото време гледаше встрани. Разпитът не продължи дълго — позовах се на правото си да не отговарям на въпроси и това беше. Пет минути. Странното е, че стенографът забеляза заглавието. Видях го как се криви, за да може да го прочете, а след това горкия човек започна отчаяно да жестикулира, за да привлече вниманието на Минини! Но без успех. След миг напуснах кабинета му и докато все още бях в коридора, видях, как вратата му се отваря със замах, офицерът карабинер хуква надолу по стълбите и излита навън към най-близкия павилион. — Той се засмя злобничко. — Очевидно Минини още не беше чел вестниците! Не знаеше нищо за това!
	След краткия разпит, пред офиса на областния прокурор го чакаше тълпа от журналисти. Докато фотоапаратите жужаха и просветваха, Специ хвана вестника и го разгърна пред тълпата.
	— Това е единственият ми коментар за днес!

	* * *

	— Не казах ли точно това? — обади ми се граф Николо по-късно през деня. — Джутари ще опере пешкира. С твоята кампания ти _sputtanato_ [опозори] италианската съдебна система, рискувайки да ги превърнеш в посмешище пред целия свят. На тях не им пука за Специ и правата му. Просто искат да приключат колкото се може по-бързо с това. Интересуват се само от запазването на репутацията си. _La faccia, la faccia_! Единственото, което ме изненада беше, че всичко се случи по-рано, отколкото очаквах. Скъпи ми Дъглас, това е началото на края на Джутари. Времето тече бързо!
	Същия ден книгата ни „_Dolci Colline di Sangue_“ оглави списъка на бестселърите в Италия.
	Времето наистина течеше бързо. Върховният съд на Италия отхвърли обжалването на Минини като „неприемливо“ и прекрати всички процедури срещу Специ. Нямаше да има процес и по-нататъшно разследване.
	— Голям товар падна от плещите ми — каза Специ. — Аз съм свободен човек.
	Няколко месеца по-късно полицията нахлу в офисите на Джутари и Минини и изнесе десетки кашони с папки. Разбра се, че Минини е използвал специалния антитерористичен закон, за да нареди подслушване на журналисти, които са писали критични статии срещу неговото разследване на Чудовището — подслушване, което е било осъществявано от Джутари и _GIDES_. Освен, че е подслушвал журналисти, Джутари беше записвал телефонни обаждания и разговори на много флорентински съдии и следователи, включително на областния прокурор на Флоренция Паоло Канеса. Изглежда Минини го е подозирал, че е част от заговора срещу неговото разследване на поръчителите на убийствата.
	През лятото на 2006 година Джутари и Минини бяха подведени под отговорност за злоупотреба с положението си. _GIDES_ беше разформирован и веднага се повдигна въпросът дали създаването му въобще е било законно. Джутари изгуби персонала си и разследването на Чудовището му беше отнето. Той стана главен инспектор _a dispozione_, което означава без портфейл и без постоянно назначение.
	На този етап Минини запазваше позицията си на областен прокурор на Перуджа, но към персонала му бяха добавени още двама прокурори, уж за да му помагат с работата; но всички знаеха, че истинската им задача е да го възпират да създава други главоболия. И Минини, и Джутари щяха да се изправят пред съда за злоупотреба със служебно положение и други престъпления.
	На 3 ноември 2006 година Специ получи най-престижната журналистическа награда в Италия за „_Dolci Colline di Sangue_“ и беше обявен за писател на годината.


	Глава 59

	Статията в „Атлантик мантли“ беше публикувана през юли. Няколко седмици по-късно в списанието се получи писмо на старомодна хартия, напечатано на обикновена печатна машина. Това беше изключително писмо, написано от бащата на Николо, граф Нери Капони, глава на най-древния и най-знатен благороднически род в Италия.
	Когато се запознахме с Николо, той беше споменал причината семейството му да е толкова уважавано във Флоренция: те никога не се бяха замесвали в скандали, проявяваха дискретност и благоразумие във всички сделки и никога не се опитваха да бъдат първи. В продължение на осемстотин години фамилия Капони беше процъфтявала благодарение на това, че „държеше главата си наведена“, както се беше изразил Николо седем години по-рано.
	Но сега граф Нери беше нарушил семейната традиция. Беше написал писмо до редактора. Това не беше обикновено писмо, а разтърсващо обвинение срещу италианската правна система, направено от човек, който е бил съдия и адвокат. Граф Нери знаеше какво говори и го правеше разбираемо.

	ГРАФ КАПОНИ
	Сър,
	Пародията на правосъдие, приложена срещу Дъглас Престън и Марио Специ, е върхът на айсберга. Италианската правосъдна система (която включва държавните обвинители) е дял от държавния апарат. Точно този клон сам избира членовете си, самоуправлява се и не се отчита пред никого: държава в държавата! Тази група бюрократи може да бъде разделена на три части: значително малцинство, корумпирано и свързано с бившата комунистическа партия, голяма част честни хора, прекалено уплашени, за да се противопоставят на политическото малцинство (което контролира всички съдилища и трибунали) и малцинство от смели честни хора с неголямо влияние. Политическите и нечестни съдии имат един сигурен метод за смиряване или дискредитиране на опонентите си, политически или други, фалшиви, прикривани обвинения, подслушване на телефоните, захранване с разговори (често подправени) на пресата, която подхваща клеветническа кампания, зрелищни арести, продължително задържане под стража при възможно най-лоши условия, разпити от трета степен и най-накрая процес, който продължава години наред и завършва с оправдание на съсипания човек. Специ извади късмет, защото могъщият областен прокурор на Флоренция не е приятел с този на Перуджа и, както ми казаха, „предложил“ Специ да бъде освободен: съдът на Перуджа, както ми казаха, приел „предложението“.
	Сигурно ще ви бъде интересно да узнаете, че съдебните грешки в Италия (изключвайки оправданията на съсипаните обвиняеми) за петдесет години са достигнали четири милиона и половина.
	Искрено ваш, Нери Капони
	П.П. Бих искал да ви помоля, ако е възможно, да не публикувате името ми или да използвате само инициали, защото се страхувам от репресии срещу мен и семейството ми. Ако това не е възможно, то Бог да ме пази! Истината трябва да излезе наяве.

	„Атлантик“ отпечата писмото с името му. Британският вестник „Гардиън“ също пусна статия за делото и интервюира главен инспектор Джутари. Той каза, че аз съм излъгал, когато съм заявил, че съм бил заплашен от арест, ако се върна в Италия, и настоя, че двамата със Специ все още сме обвинени за подхвърлянето на фалшиви доказателства във вилата.
	— Престън излъга — каза той. — Нашите записи ще го покажат. Специ — продължи той, — ще бъде изправен пред съда.
	Статията в „Атлантик“ привлече вниманието на един продуцент от NBC, който помоли двама ни с Марио да участваме в предаване за Чудовището от Флоренция. Аз се върнах в Италия през септември 2006 година с известна тревога, заедно с филмовия екип на NBC. Италианският ми адвокат ме уведоми, че предвид правните проблеми на Джутари и Минини, завръщането ми може да мине без проблеми, a NBC обеща да вдигне врява до Бога, ако ме арестуват на летището. За всеки случай телевизионният екип ме посрещна на аерогарата, готов да заснеме арестуването ми. Радвам се, че не се стигна до това.
	Двамата със Специ отведохме Стоун Филипс, водещия на предаването, на местопрестъпленията, където ни снимаха как обсъждаме убийствата и собствените ни сблъсъци с италианската правна система. Стоун Филипс интервюира Джутари, който продължи да настоява, че двамата със Специ сме подхвърлили фалшиви улики във вилата. Освен това разкритикува книгата ни.
	— Очевидно господин Престън не си е направил труда да провери фактите си… През 1983 година, когато бяха убити двамата млади германци, този човек (Антонио Винчи) беше в затвора за друго престъпление, което няма нищо общо с убийствата на Чудовището.
	Филипс успя да направи и кратко интервю с Антонио Винчи, без камера. Винчи потвърди думите на Джутари, че е бил в затвора по време на едно от престъпленията. Може би Джутари и Винчи не бяха предполагали, че NBC ще провери фактите. В предаването си Стоун Филипс заяви:
	— По-късно проверихме архивите и установихме, че [Антонио] никога не е бил в затвора по време на което и да било убийство, извършено от Чудовището. Двамата с Джутари или бъркат, или лъжат.
	Винчи беше повече ядосан от обвиненията в импотентност, отколкото, че е Чудовището от Флоренция.
	— Ако жената на Специ беше по-млада и по-хубава — каза той на Филипс, — щях да им покажа аз кой е импотентен — тук, сега, на тази маса.
	В самия край на предаването Филипс попита Винчи: „Вие ли сте Чудовището от Флоренция?“
	— Той ме погледна — каза Филипс, — хвана ме за ръката и каза само една дума. _Innocente_*.
	[* Innocente (ит.) — невинен. — Б.пр.]


	Глава 60

	Докато снимахме с _Dateline NBC_, двамата със Специ преживяхме нещо, което никога не излезе на екран. Стоун Филипс искаше да интервюира Уини Ронтини, майката на Пиа Ронтини, една от жертвите на Чудовището, убита в Ла Боскета, близо до Викио, на 29 юни 1984 година. Докато екипът ни чакаше край паркираните на градския площад бусове на сянка до статуята на Джото, двамата със Специ тръгнахме по улицата към старата вила Ронтини, за да проверим дали ще се съгласи на интервю.
	Когато погледнахме къщата, застинахме втрещени. Ръждясалата желязна врата висеше на една панта. Изсъхналите храсти в градината потракваха като кости на вятъра, в ъглите се бяха събрали изсъхнали листа. Щорите бяха спуснати, летвите им изпочупени. Под стряхата наперено крачеха гълъби, а върху покрива се бяха наредили десетина гарвана, наподобяващи черни парцали.
	Марио натисна звънеца, но не получи отговор. Спогледахме се.
	— Изглежда тук вече никой не живее — каза Марио.
	— Да почукаме на вратата.
	Избутахме счупената врата и влязохме в мъртвата градина, под краката ни хрущяха изсъхнали листа и клони. Вратата на вилата беше заключена, зелената й боя се лющеше на малки стружки, дървото под нея беше нацепено. Звънецът до вратата липсваше, виждаше се само една дупка, от която стърчеше жица.
	— Синьора Ронтини? — извика Марио. — Има ли някой вкъщи?
	Вятърът шепнеше и се кискаше около изоставената къща. Марио почука на вратата и звукът от ударите му отекна глухо в празните стаи. Птиците изпляскаха с криле и се издигнаха в небето, раздразнените им крясъци наподобяваха скърцане на нокти върху черна дъска.
	Стояхме в градината, загледани в изоставената къща. Гарваните кръжаха над главите ни, без да спират да грачат. Марио поклати глава.
	— В града ще знаят какво й се е случило.

	* * *

	Един мъж на площада ни каза, че банката най-накрая й взела къщата и сега синьора Ронтини живеела в един от старческите домове за бедни край езерото. Той ни даде адреса.
	Леко притеснени, ние потърсихме сградата и я намерихме зад местната Каза дел Пополо. Тя въобще не приличаше на старчески дом, какъвто би очаквал един американец. Къщата беше приятна, боядисана в бледо-кремав цвят, чистичка, с цветя по первазите на прозорците и красив изглед към езерото. Влязохме през задната врата и почукахме на вратата на нейния апартамент. Тя ни отвори и ни покани вътре, предлагайки ни столове в миниатюрната кухня. Апартаментът й беше пълна противоположност на мрачната, приличаща на пещера къща; приятен и светъл, той беше пълен с цветя, украшенийца и снимки. През прозорците грееше слънце, а по кипарисовите дървета в двора чуруликаха пойни птички. Стаята ухаеше на пране и сапун.
	— Не — отвърна тя с тъжна усмивка в отговор на молбата ни. — Повече няма да давам интервюта. Никога. — Беше облечена с яркожълта рокля, боядисаната й червена коса беше грижливо фризирана, гласът й звучеше меко.
	— Все още се надяваме да научим истината — каза Марио. — Човек никога не знае… това може да помогне.
	— Знам, че може да помогне. Но истината вече не ме интересува. Какво значение има? Няма да върне Пиа и Клаудио. Дълго време вярвах, че истината може да облекчи нещата. Съпругът ми почина в търсене на истината. Но сега знам, че тя няма никакво значение и няма да ми помогне. Трябва да я забравя.
	Тя замълча, отпуснала малките си, пухкави ръце в скута, кръстосала глезени, с едва доловима усмивка на лицето.
	Поговорихме си още малко и тя ни разказа с равен глас как изгубила къщата и всичко, което притежавала. Марио я попита за някои от снимките по стените. Тя се изправи, взе една, подаде я на Марио, който пък я даде на мен.
	— Това е последната снимка на Пиа — каза тя. — Снима се за шофьорската си книжка няколко месеца по-рано.
	Тя взе следващата.
	— Това е Пиа с Клаудио. — На чернобялата снимка двамата се усмихваха, прегърнати, напълно невинни и щастливи, тя беше вдигнала одобрително палец срещу обектива.
	Госпожа Ронтини отиде до отдалечената стена.
	— Ето тук Пиа на петнайсет. Красиво момиче е, нали? — Ръката й се плъзна по стената. — Съпругът ми Ренцо. — Тя свали от стената черно-бялата снимка, погледа я известно време и ни я подаде. Това беше портрет на жизнерадостен, щастлив мъж в разцвета на силите си.
	Тя вдигна ръка и махна към фотографиите, поглеждайки ме със сините си очи.
	— Онзи ден, като влязох тук — каза тя, — осъзнах, че съм обградена от мъртъвци. — После се усмихна тъжно. — Смятам да сваля всички снимки и да ги прибера. Повече не искам да бъда заобиколена от смърт. Бях забравила нещо — че аз съм още жива.
	Изправихме се. На излизане тя разтърси ръката на Марио.
	— Можеш да продължиш да търсиш истината, Марио. Надявам се да я намериш. Но моля те, не ме карай да ти помагам. Ще се опитам да изживея оставащите ми години без тази тежест — надявам се, че ме разбираш.
	— Разбирам — отвърна Марио.
	Ние излязохме на слънце, сред цветята жужаха пчели, яркото слънце оставяше блестяща следа по повърхността на езерото, светлината озаряваше керемидените покриви на Викио и сипеше златни лъчи върху лозята и маслиновите горички в края на града. _Vendemmia_, гроздоберът, беше в разгара си, полята бяха пълни с хора и каруци. Над лозята се носеше аромат на смачкано грозде и ферментирала шира.
	Поредният безоблачен следобед над безсмъртните хълмове на Тоскана.


	Глава 61

	Процесът на Франческо Каламандреи по обвинения, че е един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището, започна да 27 септември 2007 година.
	Марио Специ присъстваше още от първия ден и няколко дни по-късно ми изпрати доклад по пощата. Ето какво беше написал:

	„След продължила цял месец суха жега, утрото на 27 септември се оказа неочаквано студено. Истинската новина тази сутрин беше, че на делото срещу човека, обвинен, че е поръчителят на убийствата, извършени от Чудовището, нямаше никакви зрители. В съдебната зала, където преди повече от десет години Пачани беше осъден, а след това оправдан, на мястото, определено за публиката, нямаше жив човек. Заети бяха само местата, определени за пресата. Не можах да разбера незаинтересоваността на флорентинци от човека, който, според обвинението, е същинско превъплъщение на злото. Зрителите може би бяха отблъснати от скептицизъм, недоверчивост или съмнение в официалната версия.
	Обвиненият влезе в залата с колебливи стъпки. Той изглеждаше примирен, дори покорен, тъмните му очи бяха замъглени от незнайни мисли, около него витаеше атмосферата на пенсиониран джентълмен, облечен с елегантно синьо палто и сива филцова шапка, пълното му тяло беше подуто от злочестината му и лекарствата. Подкрепяха го адвокатът му Габриеле Занобини и дъщеря му Франческа. Аптекарят от Сан Кашиано Франческо Каламандреи седна сам на пейката, без да обръща внимание на светкавиците на фотоапаратите и на телевизионните камери, които се насочиха към него.
	Един журналист го попита как се чувства. Той отговори:
	— Като някой, който е попаднал във филм, без да знае нищо за фабулата или героите.
	Прокурорът на Флоренция беше обвинил Каламандреи, че е организирал пет от убийствата, извършени от Чудовището. Той твърдеше, че Каламандреи е платил на Пачани, Лоти и Вани да извършат престъпленията и да му занесат половите органи на жените, за да може да ги използва в ужасяващи езотерични ритуали, които обаче не бяха описани. Обвиняваха го, че лично е участвал в убийствата на двамата френски туристи на сечището Скопети през 1985 година. Освен това е поръчал убийствата във Викио през 1984 година, онези през септември 1983 година, когато бяха убити двамата германци, и другите от юни 1982 година в Монтеспертоли. Обвинението мълчи по въпроса кой е извършил останалите убийства.
	Доказателствата срещу Каламандреи са смехотворни. Те се състоят от несвързаните бръщолевения на съпругата му шизофреничка, която е толкова болна, че лекарите й забраниха да дава показания в съда, както и от показанията на патологичните лъжци Алфа, Бета, Гама и Делта, които свидетелстваха срещу Пачани и неговите другари по чашка десет години по-рано. Забележи, че и четиримата свидетели вече са мъртви. Жив е само серийният свидетел Лоренцо Нези, който е готов да си спомни всичко, което поискат от него.
	Срещу Каламандреи е подготвена купчина документи: двайсет и осем хиляди страници от делото срещу Пачани; деветнайсет хиляди страници от разследването на другарите му по чашка; и девет хиляди страници от разследването на самия Каламандреи: общо петдесет и пет хиляди страници, повече от Библията, «Капиталът» на Маркс, «Критика на чистия разум» на Кант, «Илиада», «Одисея» и «Дон Кихот» взети заедно.
	Срещу обвинения, на мястото на обичайните двама магистрати и деветимата съдебни заседатели, които съставят тъй наречения Асизи съд, институция, използвана само за углавни престъпления, седеше съдия Де Лука. Изненадващо, адвокатът на Каламандреи беше поискал тъй наречения съкратен процес, който се прилага само при онези, които бяха признали вината си, за да получат по-малка присъда. Занобини и Каламандреи го бяха поискали по съвсем различни причини: «За да приключи колкото се може по-бързо процесът — каза Занобини, — нека се разбере, че ние не се страхуваме от крайния резултат.»
	Вляво от аптекаря, на друга маса, седеше областният прокурор на Флоренция, Паоло Канеса, заедно с още един прокурор. Двамата се усмихваха и се шегуваха на нисък глас, може би, за да покажат увереност, а може би, за да изнервят защитата.
	Преди да свърши денят, Занобини щеше да изтрие усмивките от лицата им.
	Той започна пледоарията си с гръм и трясък, посочвайки един технически, но много смущаващ правен пропуск от страна на Канеса. След това нападна перуджанския клон на разследването, ръководен от областен прокурор Минини, който беше свързал Каламандреи със смъртта на Нардучи.
	— Почти всички резултати от перуджанското разследване са просто хабене на хартия — каза той. — Позволете ми да ви дам пример. — Той вдигна сноп листи, които по думите му съдържали свидетелски показания, взети от областния прокурор Минини и които досега били държани под ключ. — Как е възможно магистрат да вземе това на сериозно и да повярва на документ като този, който след малко ще ви прочета?
	Когато Занобини започна да чете, камерите се извъртяха от Каламандреи към… мен. Не можех да повярвам, Дъг, но аз бях звездата на този документ! Той беше тъй нареченото спонтанно изявление на някаква жена, която се свързала с Габриела Карлици. Тя повтаряше много от теориите, които Карлици беше представила пред прокурор Минини, твърдейки, че ги е чула преди много години от някакъв отдавна починал сардинец, който познавал всички замесени лица. Минини беше записал всичко, беше го подписал, заверил и подпечатал. Въпреки очевидната абсурдност и липса на доказателства в обвиненията на жената, Минини беше лепнал на документа печат «строго секретно», «придавайки тежест и значимост» на обвиненията.
	Докато Занобини четеше документа пред смълчалата се зала на Трибунала, аз научих, заедно с всички останали, че не съм син на баща си. Истинският ми баща — или поне така твърдеше жената в заявлението си, — бил прочут музикант с извратени, перверзни навици, който извършил първите две убийства през 1968 година; научих, че майка ми ме заченала в една сардинска ферма в Тоскана; разбрах, че когато съм открил истината за баща ми, аз съм продължил диаболичната семейна традиция, превръщайки се в «истинското Чудовище от Флоренция.» Тази луда лелка твърдеше, че сме заговорничели заедно: аз, братята Винчи, Пачани и другарите му по чашка, Нардучи и Каламандреи. В нашето диаболично сдружение, беше заявила тя на Минини, «всеки печели по нещо: воайорите задоволяват своите желания, окултистите използват за своите ритуали анатомичните части, взети от жертвите, фетишистите запазват късчетата от жертвите, а Специ осакатява жертвите, използвайки инструмент, наречен обущарски нож… Някои жители на Вилацидро споделиха наскоро с мен, че писателят Дъглас Престън, приятел на Специ, бил свързан с американските тайни служби.»
	Тя обясняваше на Минини: «Не съм говорила досега за това, защото се страхувах от Марио Специ и приятелите му… Когато арестувахте Специ, събрах смелост и реших да говоря за това с Карлици, защото й вярвам и знам, че търси истината…»
	Това беше толкова абсурдно, че докато Занобини го четеше, не се сдържах и се усмихнах. Но всъщност не ми беше до смях; не можех да забравя как се озовах в затвора точно заради грозните обвинения на Карлици.
	Първият ден от процеса на Каламандреи завърши с определено надмощие на защитата. Съдия Де Лука определи следващите дати на 27, 28 и 29 ноември. Подобни дълги прекъсвания в процесите за съжаление са практика в Италия.“

	Това беше краят на имейла. Обадих се на Марио.
	— Значи аз работя за американските тайни служби? По дяволите.
	— Така пишеше във вестниците на следващия ден.
	— И какво смяташ да направиш във връзка с тези абсурдни обвинения?
	— Вече заведох дело срещу жената за клевета.
	— Марио — казах, — светът е пълен с луди. Как така точно в Италия показанията на подобни хора се приемат от областните прокурори за сериозни доказателства?
	— Защото Минини и Джутари никога няма да се откажат. Това ясно показва, че са твърдо решени да ме пипнат, по един или друг начин.
	Докато пиша това, делото на Каламандреи продължава. Оправдателната присъда е почти сигурна, а старият аптекар ще бъде оставен да изживее остатъка от съсипания си живот — поредната жертва на Чудовището от Флоренция.

	* * *

	Чудовището… Краят на разследването му не се вижда. Жалбата на Специ срещу Джутари за клевета беше отхвърлена от Трибунала. Не се чу нищо за жалбата му срещу Джутари и Минини за щетите по колата му. Върховният съд отсъди в полза на Специ по иска му за нанесени вреди във връзка с незаконното му задържане. Специ поиска компенсация от триста хиляди евро; адвокатите на държавата контрираха с четири хиляди и петстотин евро. Минини се бави с официалното прекратяване на разследването на Специ, като в същото време твърди, че Специ не може да иска компенсации, защото разследването продължава.
	През ноември 2007 година Минини се замеси в друг сензационен случай, този за бруталното убийство на английската студентка Мередит Кърчър в Перуджа. Минини побърза да заповяда арестуването на друга студентка, Аманда Нокс, която заподозря за участие в убийството. Докато пиша това, Нокс се намира в затвора „Капане“, в очакване на резултатите от разследването на Минини. От изтекла в пресата информация става ясно, че Минини е изработил невероятна теория за Нокс и още двама предполагаеми заговорници, които са замислили грозен план, включващ екстремен секс, насилие и изнасилване.
	Тъкмо навреме се появяват съобщения, че прокурорите от Перуджа разследват потенциални връзки със сатанинска секта, защото престъплението е било извършено в деня преди традиционния италиански Ден на мъртвите (Задушница).
	— Обзалагам се едно към десет — заяви Николо, — че накрая ще замесят и Чудовището от Флоренция в това.
	Аз отказах да участвам в облога.
	Една седмица след убийството Габриела Карлици написа в уеб-страницата си:
	„Мередит Кърчър: брутално убита… Може би убийството е свързано със случая Нардучи и Чудовището от Флоренция, за да се поиска помощта на Сатаната в замяна на човешка жертва? С каква цел? За да се спасят онези, които се разследват за убийството на Нардучи.“
	Джутари беше оправдан за подправянето на доказателства в разследването на Чудовището, но в момента излежава присъда за фалшифициране на доказателства по друго дело.
	На 16 януари 2008 година се проведе първото предварително изслушване на Джутари и Минини, обвинени за злоупотреба с обществено положение и, в случая на Минини, за конфликт на интереси в полза на Джутари. Областният прокурор на Флоренция Лука Турко шокира съда с откровените си изявления. Двамата обвинени, каза той, били „диаметрално противоположни личности.“ Минини бил „изпаднал в някакъв делириум“, човек, „готов на всякакви крайности, за да се защити срещу всеки, който критикува разследването му.“ Джутари се възползвал от този делириум, каза Турко, „за да постигне личните си, отмъстителни цели, които надхвърлят границите на професионалните му задължения.“
	Когато след изслушването Минини излезе от съдебната зала, той изкрещя пред очакващата го преса:
	— Ще оспорвам!
	Аз все още съм _persona indagata_ в Италия заради серия от престъпления, които все още са съдебна тайна. Неотдавна получих препоръчано писмо в малката поща на Раунд понд, което ми съобщаваше, че трябва да се явя пред Трибунала в Леко, град в северна Италия, за _diffamazione a mezzo stampa_, клевета в печата, което е углавно престъпление. Интересното в това писмо беше, че имената на човека или хората, които бяха подали жалбата срещу мен, не бяха споменати в документа. За да разбера имената на моите обвинители и престъплението, което се предполага, че съм извършил, аз трябва да платя още хиляди евро на италианския си адвокат.
	Въпросът, който най-често ми задават, е: Ще бъде ли разкрито някога Чудовището от Флоренция? Някога пламенно вярвах, че двамата със Специ ще го разкрием. Сега вече не съм чак толкова сигурен. Може би защото истината може наистина да изчезне от света, да стане абсолютно неоткриваема. Историята е пълна с въпроси, които никога няма да получат своя отговор — сред тях, може би, е и самоличността на Чудовището от Флоренция.
	Като автор на трилъри знам, че за да има успех един криминален роман, той трябва да съдържа определени елементи. Трябва да има убиец с разбираем мотив. Трябва да има доказателства. Трябва да има процес на търсене, което по един или друг начин да доведе до разкриването на истината. И всички романи, дори „Престъпление и наказание“, трябва да имат край.
	Двамата със Специ направихме фаталната грешка да предположим, че случаят с Чудовището от Флоренция ще следва този модел. Вместо това имаше убийства без мотив, теории без доказателства и история без край. Процесът на търсене отведе следователите в джунглата на конспиративните теории, откъдето едва ли ще намерят изход. Без солидни доказателства и сигурни свидетели всяка хипотеза в това разследване ще прилича на реч на Еркюл Поаро в края на роман на Агата Кристи красива история, зависеща от самопризнанието. Само че това не е роман и накрая няма да има самопризнание. Без него Чудовището никога няма да бъде открито.
	Може би беше неизбежно, че разследването премина в странно и напразно търсене на сатанинска секта, чийто произход се крие още в Средновековието. Престъпленията на Чудовището бяха толкова ужасяващи, че нормален човек най-вероятно не би ги извършил. Накрая трябва да бъде призован Сатаната.
	Все пак това е Италия.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6686
	__Издание:__
	Дъглас Престън, Марио Специ. Чудовището от Флоренция
	ИК Ерагон, София, 2011
	Американска. Първо издание
	ISBN: 9789549625738