На моята майка Дороти Маккен Престън, която ме научи да бъда откривател

1.
Порта към Ада
   В дебрите на Хондурас се намира районът Москития - едно от последните неизследвани кътчета на земята. Москития е девствена шир, простираща се на около петдесет хиляди квадратни мили' - земя на гори, блата, лагуни,и планини. В раниите карти е наречена Порта към Ада, защото е негостоприемна и непроходима. Районът е сред най-опасните на планетата и от години спъва опитите за проучване на му. Дори сега, през XXI век, стотиците квадратни мили тропическа ropa в Москития са недокоснати от науката.
В сърцето на Москития най-гъстата джунгла на света по
крива безмилостни планииски вериги, някои високи цяла
миля, прорязани от дълбоки дефилета с величествени водопади и бушуващи потоци. Ежегодните поройни дъждове постоянно наводняват и подкопават терена. Осеяните със скали езера,  могат да погълнат човек. Из ниската растителност гъмжи от смъртоносни змии, ягуари и гъсталаци от бодлив бамбук, чиито извити бодли късат обувки и дрехи. В Москития опитна група от изследователи, добре оборудвани с мачете и триони, извървява две-три мили за десетчасов тежък поход.
Природата не представлява едииствената опасност, дебнеща в Москития. Смъртността в Хондурас е сред най-високите

 на света. Осемдесет процента от кокаина в Южна Америка, предназначен за САЩ, минава през Хондурас, най-често през Москития. Наркокартелите управляват повечето села и градове в района. Държавният департамент на Съединените
щати забранява на правителствения персонал да пътува из
Москития и в околната област - Грасиас а Диос -„поради потвърдена информация за съществуваща заплаха за американските граждани".
   От страховитата изолация е произтекъл любопитен резултат - от векове Москития е дом на една от най-упоритите и изкусителни легенди на света. Някъде в пустошта, казват, лежи „изгубен град", построен от бял камък. Наричат го Сиудад Бланка - Белия град, или Изгубения град на бога маймуна. Някои твърдят, че градът е на маите, други - че преди хиляди години го е постронл неизвестен, изчезнал народ.
   На 17 февруари 2015 година се намирах в конферентна зала в хотел „Папабето" в Катакамас, Хондурас. На другия ден екипът ни щеше да потегли с хеликоптер към неизследвана долина, наречена Терен 1, дълбоко в планинското ядро на Москития. Хеликоптерът щеше да ни остави на брега на безименна река, където щяхме сами да си устроим примитивен лагер в тропическата гора. Той щеше да ни служи като база, докато проучваме руините на непознат град. Щяхме да бъдем първите изследователи, навлезли в тази част на Москития. Никой от нас иямаше представа какво всъщност ще открием в земите, покрити с гъста джунгла, сред девствена пустош, невиждала човешко същество от незапомнени времена.
   В Катакамас бе настьпила нощта. В центьра на конферентната зала бе застанал шефът на логистиката - бившият войник Андрю Уд с прозвище Уди. Пенсиониран старши сержант от Британските специални военновъзцушни сили, служил в„Колдстрийм гардс", Уди е експерт по военни действия

в джунглата и по оцеляване. Той откри срещата с думите, че неговата работа е ясна - да ни опази живи. Свикал ни, за да се увери, че разбираме с колко опасности ще се сблъскваме, проучвайки долината. Искan всички - дори водачите на експедицията да осъзнаят и да приемат, че екипът му от бивши военни ще ни ръководи през дванайсетте дни в джунглата; те оглавяват командната структура и настояват да изпълняваме заповедите им безпрекословно.
   За пръв път участниците в експедицията се събираха заедно в една u - разнороден отбор m учени, фотографи, режисьори, археолози и разбира се, m - писател. Някои притежаваха по-добри, други - по-скромни умення за оцеляване
СреД ПрирОД8та.
   В лаконичеи британски стил Удн изложи мерките u безопасност. Да бъдем внимателни още n да навлезем в джунглата. Кататсамас е опасен град, кокгролиран m безмилостен наркокартел; никой не бива да напуска хотела &3 въоръжен ескорт Да не отговаряме на въпроси защо сме тук. Да не обсъждаме проекта пред хотелския персонал и да не
оставяме в m си книжа, свързани с работата; да не водим телефонни разговори на всеослушание. В склада на хотела имало голям сейф за документи, пари, nm, компютри и паспорти.
  Колкото до опасностите в джуиглата, отровните змии били на първо място в списъка. В този район наричали копиеглавата змия barba amarilla („жълта брада"). Херпетолозите я смятат, предупреди ни Уди, за най-опасння представител на семейство кроталови. Убива повече хора в Новия свят m всяка друга змия. Ловува нощем, хората и шумът я привличат. Агресивна е, раздразнителна и бърза. Зъбите й изстрелват отрова на разстояние над шест сrьпкн2

и проникват през най-дебелите кожени ботуши. Понякога хапе, после преследва жертвата и пак хапе. При нападение често скача нагоре и хапе над коляното. Отровата е смъртоносна; ако не те убие веднага чрез мозъчен кръвоизлив, по-късно може да развиеш сепсис. Оцелееш ли, често се налага ухапаният крайник да бъде ампутиран, защото отровата причинява некроза. Уди ни напомни, че отиваме
в местност, където хеликоптерите не могат да летят нощем или в лошо време; евакуацията на жертва на оТровна змия може да се забави с дни. Предупреди ни винаги да носиМ гамаши от кевлар, предпазващи от зМийско ухапване, включително - особено - когато си изпразваМе Мехура нощем; винаги На сrьпваме върху дънер или ствол и после да слизаме - никога На не прекрачваме на сляпо от другата страна. Така бил ухапан приятелят му Стив Ранкин, проду
ценrьт на телевизионното предаване „Роден да оцелява",
докато издирвали Място за сниМки в Коста Рика. Ранкин носел гамаши от кевлар, но копиеглавата змия, скрита от другата страна на дънера, го ухапала по ботуша под защитната екипировка; зъбите минали през кожата като през масло.
- И ето какво се случи - каза Уди, изваждайки айфона си.
   Подаде m и той мина m ръка на ръка с ужасяващата снимка на крака на Ранкин след ухапването. Въпреки противоотровата кракът ганrренясал и се наложило На отрежат мъртвата плът до костите и сухожилията. Спасили крака, но трансплантирали парче от бедрото, за да покрият зейналата раназ. Долината, продължи Уди, изглеждала идеално местообитание за копиеглавата змия.
Погледнах бързо m сънародниците ми - жизнерадостната атмосфера от по-ранните часове на деня, когато се бях
Гнимквтв е лесно откриваема в Мрежата за читатслитс със	w сърце. - Б. авт.

ме изтегнали край хотелския басейн с бира в ръка, се беше изпарила.
   Последва лекция за болестотворните насекоми, с mm може да се срещнем: комари`, пясъчни мухи, червени - nечки, кърлежи, целуващи буболечки (наречени така, защото хапят по лицето), скорпиони и мравки-курцryми, чието ухапване е болезнено като огнестрелна рана. Сред най-ужасиите заболявания в Москития е лайшманиозата, наричана „бяла проказа` ; преносител е пясъчната муха. Паразитьт се настанява в лигавицата на носа и устните на жертвата и ги прояжда, като накрая лицето се превръща в гигантска сьлзяща рана. Уди подчерта mnm е важно да се мажем m главата до
n	с DEETS, да пръскаме дрехите си с него и по мръкнало
да сме с nwm тела.
Чухме как сюорпиони и паяци ще пропълзяват нощем в
     m ни - задътккreлно трябва да m оставяме обърнати с подметките нагоре върху забити в зсмята колове и да m изтрьскваме всяка сутрин. Уди ни разказа u mm m свирепи червени wmm из горския гьсталак, mm при наймалiа~то трепване на клонка се изсипват като дъжд, влизат в косата, спускат се по врата и хапят като луди, инжектирайки токсин, налагащ незабавна евакуация. Предупреди ни да се оглеждаiке внимателно, преди да пиnнем mmm,
стъбло или
дървесен ствол. Да не си проправяме небрежно път из - unа растителност. Освен невидимите насеmми и пълзящнте по дърветата змии много растения имат бодли и шипове, mm пускат кръв. В джунглата трябва да носим ръкавици, за предпочитане m кевлар, защото предпазват по-добре m
  ' Нанменованнето москитмд не прокзхожда m хасетмото, а m крайбрежннтс обнтатслн сьс смесена аръа - ниднанска и африrанска - m предн ктае се сдобилн с мускети (жosqueres на непанскн) и започналн да m нарнчn ,,mm" нлн „москито" - хора с мускети. Други твьрдат че нанменованнето пронзхожда m местси езнк. - Б. an.
Препарат протна насетмн. - Б. пр.

убождане. Заплаши ни колко е лесно да се изгубиш, често е достатьчно да се отклониш на десет-петнайсет крачки m групата. При никакви обстоятелства ниной не 6 да напуска лагера сам или да се отклонява m групата сред гората. При всяка експедиция извън лагера ще носим раница с провизии за спешни случаи - храна, вода, дрехи, DEET, фенер, нож, кибрит, дъждобран - за да сме подсигурени, ако се изгубим и се наложи да нощуваме под подгизнало дърво. Раздаде ни свирки - изгубим ли се, веднага да спрем, да свирим сигнала m бедствие и да чакаме да ни намерят.
   Изслушах m внимателно. Наистина. В безопасната конферентна зала ми се струваше m ясно по-ясно, че Уди просто се опитва да ни дисциплинира чрез сплашване, та да подтикне към предпазливост участниците в експедицията, несвикнали да живеят сред пустошта. Аз бях сред тримата в стаята, - nwmи над Терен 1 - отдалечената долина, накъдето се бяхме запътили. От въздуха бях видял слънчев тропически рай, а не опасна и влажна джунгла, из която се ширят болести и змии. Уди преувеличава, казах си. Всичко ще е наред.

2.
Мога да m кажа само, че е някъдв в Америките
   За пръв път чух легендата u &nm град 3 1996 r., wrm бях изпратен m „Нептьнъл Джиографик" да напиша сгатия m древните храмове в Камбоджа. Наскоро реактивен самолет „Макдонъл Дъглас" DC-10 на НАСА, оборудван с модерна радарна система, & осьществил nm над различни гористи местности по света, за да се установи дали радарът може да проникне 3 растителностга и да разкрие какво се крие под нея. Екип m експерти по „дапечно улавяне" - тоест анализиране на изображения m земята, заснетх m Космоса - проучиха резултатите в лабораторията на НАСА в Пасадена, Калифорния. Анализирайки данните, екипът откри руини m неизвестен досега храм m XII век, скрит в камбоджанската джунгла. Срещнах се с ръководителя на екипа Рон Блом, m да разбера повече.
Блом не е стереотипен учен - бра,дат, раздърпан, с добре
поддържано телосложение и авиаторски очила а ла Индиана
Джоунс. Спечелил си е световна слава, откривайки изгубе
ння u Убар в Арабската mm. Попитах m какви други
проекти разработва и той изреди mmnw^ картографиране на
тьрговските маршрути m благовонни масла nm Арабската
m^ проследяване на стария Път на коприната; карта на
Гражданската война във Вирджнния. Съпоставяли дигитал
ни изображения, заснети с различни вълнови дължини на ин

фрачервената светлина и с радар, после „разчепквали данните" с компютри и в резултат вече успявали да „прогледнат" на петнайсет стъпки под пустинните пясъци, да „надникнат" през зеления балдахин на джунглата и дори под съвремеини шосета, за да разкрият древни пътища.
  Древните пътища са интересна тема, но m бях очарован m перспективата с помощта на тази технология да се открият други изгубени градове като Убар. Попитах m какво мисли и Блом внезапно стана уклончив:
- Да речем, че оглеждаме и други места.
  Учените са неумели лъжци - веднага разбрах, че крие нещо голямо. Притиснах m и най-сетне той призна, че ществува вероятност да се окаже важна находка", но не може да говори u mn. Работел m частно лице. Бил подписал договор да не разгласява проекта. Базирал се на легенди u изry6eH град.
  - Мога да ти кажа само, че е някъде в Америките - разкри Блом. - Легендите посочват приблизително местонакождение, а ние използваме сателитни данни, за да локализираме цели.
Открихте ли нещо?
* Не мога да кажа нищо повече.
* С wm рабагиш?
* Не мога да разкрия тази информация.
  Блом се съгласи да предаде на загадъчния си работодател, че се интересувам m проекта, и да m помоли да ми се обади. Не ми обеща обаче, че човекът ще се свърже с мен.
  Изгарящ m любопитство u кой ли „изгубен град" става дума, проведох няколко телефонни разговора с познати археолози m Централна Америка. Всички дадоха идеи. Дейвид Стюарт, по онова време заместник-директор на проекта „Корпуо с йероглифни надписи на маите" m харвардския мукй „ЛМрбоди" и едии m учените, допринесли за.разчитаиrго Ив ПМомоТо на маите, ми каза: „Познавам добре района.

Голяма част m него е неизследвана m археолозите. Местните ми разказваха на 0 са се натьквали по време на лов - големи руини сьс скулптури. Повечето исторни са верни; тези хора mmu причина да лъжат". В текстовете на манте, добави той, също се споменават големи градове и храмове, несвързани с известните находки. Това е едно m последните места на Земята, където може да се крне непокътнат град m предю~лумбово време.
   Изследователят на маите m „Харвард" Гордън Уилн (вече покойник) веднага спомена легендата за &nm mm.
„Когато
прсз 1970 бях в Хондурас, се говореше m mm, наречсно Снудад &mm, &nm mm. Намирало се срсд джунглата, далеч m крайбрежието. Обичайнитс кръчмарскн брътвежн. Рекох си, че са някакви варовикови скали." Все n 6m заинтриrуван н решил да провери. „Така и не успях да получа разрешение да отида там."
   Хондураското правителство рядко издавало разрешителнн за археологически проучвания на джунглата във вътрсшностга на страната, защото горите били много опасни.
   След седмица работодателят на Блом все пак ми се оба,ди. Казваше се Стив Елкинс и се представи като „оператор, любознателен човек и авантюрвст". Попита защо, по дяволите, разпитвам Блом.
   Обясних, че искам да публикувам кратка статия в„Ню Йоркър" за издирването на тозв леreндарен изгубсн град - който и да е той. Елкинс неохотно се съгласи да говори, но само при условие, че не споменавам мястото и държавата, където се намира. Неофициално призна, че наистина n Сиудад Бланка, Белия град, известен още като Изгубення град на бога маймуна. Настоя обаче да не разкривам нищо
в статията, докато не nm	находката на mm.
„Кажи
просто, че е изгубен град някъде в Централна Америка. Споменеш ли, че е в Хондурас, прецакани сме."

  Елкинс & чувал леreндите - и на коренното население, и на европейците - за Белия qm, „добре устроено и богато тьрговско средище", дълбоко в недостъпните москитски планини, недосегнат от векове, запазен както в деня, когато е 6m напуснат. Очаквапо се откриването му да е m огромно значение u археологията. „Решихме с помощта на въздушни снимки да локализираме предполагаеМа цел и да определим многообещаващи места" за по-нататьшно полево проучване. Блом и екипът му очертали територия m една квадратна миля, където вероятно има постройки, свидетелстващи m човешка дейност. Елкинс отказа да разкрие повече подробности. „Няма да m кажа друго, защото всеки може да купи данните m сателита. Всеки може да направи същото като нас и да си припише заслугата. Може и да плячкосат мястото. Остава ни само да отидем там, вероятно през пролетга. На
дяваме се тогава да има какво да оповестим."б
  ° Крапсата ми дописка m „Ню Йорnр" & публикувана s бросвсге m 20/27 октомври 1997 r. - Б. аае	~

3.
   Дяволът го уби, задето дръзна да види това забранено място
  8аше С8еи~еНо 8еnичесьи8о, имам досww8ерни с8еаения m раз8шми u ьогаьми ccnuuцi, уnра8nя8ани оrи моrьщи - mеииu 8ожао8с... Разьрах, чс сс Намира(м На оссм4сссrи &u nииком оrи =раа Трукийо - на разсrиоянис 50-w nc8zu. Описанияw+а на (мо8а мяс(мо са rиоnко8а примамnи8и, че аори аа са ирсу8tnичсни, ьио 8cpoяwwo е no-botaьмo о(м
МСКСИКО u Сbи3мсримо с HCLO по ра3мсра На tpa&BCWtc u
cenarиa, чисnсносrи(ма на Hacencнueww u mраu	на
мссw+ниrис жи(мсnи.
   През 1526 год~п~а Кnртес написва mm лисмо - прочутто му „Пето писмо" до импераroр Карл V- m борда m
jaopa6a
си, заюrnвен в залива Трухийо край брега на Кондурас. Историците и V03 смятат, че това послание, написано шест години след каго Кортес m Мексию~, посява семената на мита m Сиудад Бланка, m грац. Имайни пре,т~ид несметните богатства на Мексию~ - Ацтекската имперня - и стапицата с -mmw трнста хиляди обитатели, уверението, че новата wm m превъзхожда, е забележително. Кортес пише, че инд~-анците я наричат Старата wm на червената пръст и това мъгляво опнсаине я поставя някьде m планините m Москития.
По онова време обаче Кортес е заплетен в интриги и m да овлацява бунт на подчинените сн; така и не успява да слезе на 6r u да тьрси Старата земя на червената пръст.

Сините зъбери на планините, които се виждат ясно m залива, вероятно са m убедили, че пътешествието ще е тежко. Историята му обаче заживява свой живот, както легендите u
Ел
Дорадо се разпространяват векове наред в Южна Америка. Двайсет години след „Петото писмо" мисионерът Кристобал де Педраса - бъдещ първи епископ на Хондурас - твърди, че навлязъл дълбоко в джунглите на Москития при една m ревностните си мисионерски обиколки и там се натькнал на удивителна гледка - m висок хребет се разкривал изrлед m голям, процъфтяващ град, разположен в речна долина. Индианецът, който m придружавал, w разказал, че благородниците в тази земя се хранят и пият m златни подноси и бокали. Педраса не се интересувал m злато обаче, m по своя път и не слязъл в долината. Ала писмото, което изпраща покъсно ^0 Карл V, подхранва легендата.
   През следващите триста години географи и пътешественици разказват истории за руини m градове в Центрапна Америка. През 1830 нюйоркчанинът Джон Лойд Стнвънс, вдъхновен m писанията на пруския изследовател Александър фон Хумболт, решава да открие градовете, скрити дълбоко в централноамериканската тропическа гора, ако наистина съществуват. Успява да си уреди дипломатически пост като посланик в просъществувалата за кратко Федерална - бnиn Централна Америка. Дошъл в Хондурас през 1839 година точно когато Републиката се разпадала, разкъсвана m гражданска война. Сред насилието и хаоса той съзрял възможност (макар и опасна) да тръгне да издирва на своя глава загадъчните руини.
Взема със себе си талантливия британски художник	-
дерик Кетьруд, който се оборудва с камера луцида', за да ски
   ' САttМиио yatpopстso, wm позволпва на наблюдателл да вижда образа върпу пол~11МвItТв, ив ~a+ato го скицира. - Б. ред.

цира всяко откритие до най-дребната подробност. Водени m местни жители, седмици наред двамата обхождат Хондурас, напътствани m слуховете m великия град. Дълбоко във -
mиоmа на страната стигат до окаяно селище с враждебни обитатели и рояци болестотворни комари край брега на
   m Копан близо до границата с Гватемала. Научават m кореняците, че от другата страна на реката има древни храмове, където живеят само маймуни. От брега на реката наистина виждат стена m m камък. Прекосяват водата с мулета, изкачват стьлбище и влизат в град.
   „Изкачихме се по големи каменни стьпала - пише по-късно Стивънс, - някои съвършено запазени, други разкъртени m дървета, израсли в цепнатините. Стигнахме до тераса, - расnа с wnwm гъста растителност, че формата й не можеше да се разцичн. Водачът ни разчисти пътска с мачете... и сред плътната стсна от дървета видяхме четвъртита каменна колона... Отпред имаше фигура на мъж в странни пищни дрехи н лице - явно портрет - сурово, строго н всяващо страх. Не бяхме виждали нищо, наподобяващо орнаментите, издялани по задната част; двете страни бяха покрити с йероглифи."
   До този момент познанията на повечето северноамериканци за индианците идват от писмени сведения за ловните племена по границата. Мнозина си представят коренното население на Новня свят като „полуголи свирепи индианци", недостигнали онова, което се нарича „цивнлизация".
   Откритието на Стивънс променя тази представа. То е важен момент в историята, w светьт осъзнава, че в Америките се е развивала удивителна култура. Той пише: „Този неочакван монумент веднъж и завинаги зачеркна съмненията ни относно характера на американската древност... доказвайки - като новооткрити исторически хроники - че хората, живели някога в Амерцка, не са бнли варвари". Цивилизацията на хората, по-късно наречени маи, постронли обширния m
2. НэгуGенwгт zpad

с пирамиди и храмове и покрили nn си с йероглифно писмо, наистина не отстьпвала на древните култури в Стария свят.
   Стивъис - предприемчив американец - веднага купил руините в Копан m местен земевладелец срещу петдесет долара и разработил mm (пo-късно отменен) да разгради постройките, да m натовари на баржи и да m докара в САЩ u туристическа атракция. През следващите няiаолко години Стивъис и Кетьруд проучват, картографират и документират древните градове на маите m Мексико до Хондурас. Нию~га не навлизат в Москития обаче, навярно възпрепятсгвани m планинкте и джунглите, по-неумолими от всичко, изпречвало се на пътя им в земите на маите.
   Публикуват двутомен труд, описващ откритията им, под заглавие „Пътешествие из Централна Америка, Чнапас и Юкатан". Книгата - низ m въпнуващи исroрии u руини, разбойници и тежки преходи през джунглата, илюстрирани с невероятните гравюри на Кетьруд - става един m най-големнте нелитературни бестселъри на XIX век. Американцкre са очаровани m идеята, че в Новня свят е имало грацове, храмове и колосални находки, съперничещи на археологическите чудеса на Стария свят, египетските nw и величието на древния Рим. Трудът на Стивънс и Кетьруд поражда романтичното увлеченне по изгубените градове и внушава на
американците идеята, че	flm на Централна Америка
крият още неразбулени тайни.
   Не след дълго цивнлизацията на m става една m найактивно изучаванкre древни култури в Новия свят - не само m светските учени. Сектата на све гиите m последння ден
  mm маите u едни m първите израелски племена, ламанитите, споменати в Киигата на Мормон (пу6ликувана през 1830). Ламанитите напуснали Израел и отплавали u Америка около VI век пр. н. е.; в Книгата на Мормон се разказва как

Иисус се явил пред ламанитите в Новия свят и ги покръстнл; описват се и събития, настьпили преди пристигането на европейците.
   През ХХ век мормонската секта изпраща множество добре финансирани археолози в Мексико и Централна Америка със задачата да удостоверят легендите 3 полеви разю~пки. Проучването дава ценни резултати, но изправя учените пред затруднение; открили ясни свидетелства, опровергаващи мормонския възглед за исroрията, някои m
тях изгубват
вярата си, а малцината, дали гласност на съмненнята си, са изключени m сектата.
   Земята на манте, простнраща се m Южно Мексиm до Хондурас, сякаш свършвала в Копан. Обшириитс планнни, покрити с тропически гори, на изток m Копан и особено в Москития били mnmm негостоприемни и опасни, че останали почти неизследвани и още по-малМ - археологическн проучени. Следи m друга &m кулТура, несродна с маите, били открити на изток m Копан, но тези изчезнапи общества също останали загадъчни и нензследвани. Доrьде на изток и на юг m Копан се простирало влиянието на манте, също било трудно да се определи. Празнотата запълнилн изкусителни слухове m още по-велики и богати цивилизации сродни или не с маите - скрити в непроходнмите гори; истории, очароващи в еднаква степен и археолозите, и иманярите.
   В зората на ХХ век тези предания и слухове се сплели в леreндата u свещения и забранен Gиудац Бланка - богаю културно ськровище, чието откриване предстои. Името вероятно произлиза m езика на индианците печ (известни и с названието nm) в Москития; m потомци на племето а~прополозите събрали истории u Каха Камаса - Бяла къща, хамираща се отвъд проход в планини.те при извора на две реки. Няю~и индианци описвали m	като убежище, където шаманите

им се оттеглили, u да избягат m испанските нашественици, и никога не се върнали. Други твърдели, че испанците всъщ
ност са стигнали до Белия mm, но боговете m проклели и
всички измрели или изчезнали в горите. Трети описвали града като жертва на редица трагични бедствия; m да се спасят m гнева на боговете, обитателите му m напуснали. mu той станал забранено m и всеки, влязьл в него, умира m болест или m m дявола. Не липсват и американски версии на легендата: изследователи, златотьрсачи и авиатори споменават, че са зърнали варовикови руини от изоставен град да се издигат над гьстата расгителност някъде в Централна Москития. Най-вероятно всички истории - местните, испанските и американските - са се слели и са образували основата на легендата m &nm град и Града на m маймуна.
   След откритията на Стивънс мнозина изследователи предприемат експедиции из централноамериканските тропически гори, но почти никой не дръзва да навлезе в опасните земи на Москития. През 20-те roдини на ХХ век люксембургският етнолог Едуард Конземиус става един m първите европейски изследователи на Москития. Плавайки с кану по река Платано той чува история ,,за значими руини, открити m събирач на каучук преди 20-25 години, когато се изгубил в гъсталака между реките Платано и Паулая". Конземиус продължава: „Този човек дал фантастично описание на онова, m вндял - останки m голям m с постройки m бял камък, подобен на мрамор, заобиколени m висока стена m сьщия материал". Скоро след като разказал историята си обаче, събирачът на каучук изчезнал. Индианец казал на Конземиус, че „дяволът
m убил, защото дръзнал да погледне забраненото място".
Конземиус опитал да наеме водач, m да му покаже пътя до Белия град, но индианците се престрували, че mmn представа къде се намира градът. Страхували се (обясниди му), че ще умрат, ако разкрият местоположението му.

В началото на 30-w легендата привлича вниманието на
американските археолози и институции, които преценяват,
че е не само вероятно, но и възможно неизследваната джунгла по планинската граница на земите на маите да крие руини m град - и дори изгубена цивнлизация8, свързана с маите или съвсем непозната.
По същото време Бюрото m американска етнология на „СмитFониън" изпраща професионален археолог да проучи
територията на изток m Копан и да удостовери дали циви
лизацията на маите се простира и сред гористнте планинн на Москития. Уилям Дънкан Стронг е учен, изпреварил епохата си - скромен, внимателен и прецизен в работата, противннк на зрелищността и публичността. Той е сред първитс, установили, че Москиткя е бнла обитавана не m мантс, а m
                                                    друг древен народ. През 1933 r. Стронг пътсшества из
Хоfщурас
в продължение на nff месеца; mm с кану по m n	и
mm нейни wn. През m време водн m дневник, запазен в сбирката „Смитсониън" - пълен с подробностн и множество изящни рнсункн на птицн, артсфактн и пейзажи.
   Стронг открива важнн археологическн обекти, описва ги грижливо, скицира ги в дневника си и провежда няnолко пробни разкопки. Сред находките му са могнлите във Флoреста, древните грвдове Уанкнбхла и Гуанкивила и Кафявите руини. Пътешествнето му не mmm без произшествня;
веднъж	nm пръста му.(Точните обстоятелства не
са известни; възможно е неволно да се е ранил сам.) Води борба с дъждовете, насекомите, отровните змии и гъстата джунгла.
  ' днес архсапозитс не qaoбpnsr дуwата „цнвианэщиа", цщаro sm npess,. лодстsо; влсесro неа предпочитат думrга „купryра". Аз обаче ще използцц дуитга цнsнлизациа, без да алагам оцехъчност s неs; n е просто тсрмнн u бoran н широm разгtрострвнена кутура. - Б. an.

  Стронг веднага разбира, че тези градове не са на маите; маите градят с камък, а този район 6m населен от друга напреднала култура, издигала внушителни могили от глина. Съвсем нова култура. Проучването на Стронг показало категорично, че Москития не е часг от територията на маите, ала повдигнало още повече въпроси. Кои са тези хора, откъде са дошли, защо всички свидетелства за тях са били изгубени досега? Как изобщо са могли да живеят и да се занимават със земеделие във враждебната джунгла? Какви са били отношенията им с могъщите им съседи - маите? Могилите и укрепленията също били загацка - дали под тях се крият заровени сгради и гробници, или са издигнати по друга причина?
  Докато откривал древните чудеса, Стронг v историите u най-великите руини - Белия град. Той обаче ги пренебрегнал като „красива легенда". Край брега на река Тинто, дълбоко в Москития, Стронг чул следната история, записана в дневника му под заглавие „Забраненият град".
  Забраненият град се намирал край брега на езеро, дълбоко в планините на север; белите руини били заобиколени m гори с портокалови, лимонови и бананови дървета. Вкуси ли някой от забранения плод, ще се изrуби завинаги в дебрите. „Така гласи легендата - пише Стронг, - но е по-добре да се последва примерът на бащата на човека, m когото получих сведенията - да се плава по реката, докато тя се превърне в ручейче между черни скали и дървета, и после да се завие обратно. Както „Белият град", „забраненият плод" навярно
m ще привлича любопитните."
  Всички слухове, легенди и истории подготвят сцената за следващия етап: от една страна - злополучни експедиции, организирани m обсебени тьрсачи на изгубения град; m друга - първите сериозни археологически проучвания в района. И двете начинания допринасят за nостепенното разбулване на загадката на Белия град.

4.
   Земя на жестоки джунzли u почти недостъпни планински хребети
На сцената излиза Джордхс Густав Хей. Бащата на Хей
е натрупал съсroяние, продавайкн петролння си биэнес на Джон Д. Рокфелер, а сниът му - инвестнцнонен банкер в Ню Йорк -	m семейното богатс°гво. Хей обаче нха
и другн интереси освен nvm. През 1897 rоднна, току-що завършнл mn н~манднрован на раGота в Арнзона, Хей се натьква на индианка, дъвчеща красивата риза от еленова кожа на mwm си, „за да убие въшкнтс". Импулсивно той купува дрехата с паразитите.
   N m еленова кожа слага начапото на една m най-прочутите колекцнонереки иариерн в американскаrа исторня. Хей е обсебен m всичко, свързано сwренното населенне на Америка, н в крайна сметка сбнрката му наброява мнлнон експоната: През 1916 r. той основава Музея на амернианс~-те инднанци на Горен Бродуей в Ню Йорк, където сьхранява колекцията. (През 1990 n m се прсмества във Вашнягтон и става част m „Смнтсониън".)
   Хей 6m грамаден мъж - висок метьр н деветдесет, тежьк почти сто и петдесет кнлограма, с глава като билярдно тvпче н бебешtа~ лице с увисналн бузи; златната верижка m - СОВНИ му провисвала пред масивната W rръд; носел черни кос поми със сламена лодкарска шатса и лсехсду тьнките W усгни винаги стърчала пура. Често прсдприемал екепедицнн

из страната с лимузината си, четял некролозите в местните вестници и разпитвал дали непрежалимите покойници са оставили непотребни индиански вещи. При тези обиколки понякога въдворявал шофьора на задната седалка, грабвал волана и карал като луд.
   Манията на Хей се разпростряла до Хондурас, mrm лекар m Ню Орлиънс му продал статуетка на броненосец, която по думите му идвала m Москития. Любопитният и симпатичен предмет 6m издялан m базалт; имал особена муцунка, извит гръб и се крепял само върху три крака. (И досега е в музейната сбирка.) Фигурката завладяла въображението на Хей и той финансирал експедиция до опасния район, за да се сдобие с още артефакти. Наел изследовател на име Фредерик Мичъл-Хеджис - британски авантюрист, представящ се u откривател на Лубантун, града на маите в Белиз, където пък дъщеря му открила известния кристален „череп на прокобата". Мичъл-Хеджис 6m олицетворение на дързък британски изследовател - с шлифован акцент, лула m корен на изтравниче, загоряло от слънцето лице и фамилия с тире.
   По поръчение на Хей през 1930 n Мичъл-Хеджис обиколил периферията на Москития, но m повалили малария и дизентерия; в резултат на тежкото заболяване едното w око ослепяло. Когато се възстановил, той донесъл над хиляда артефакта и удивителна история за изгубен град в планинските дебри, където имало грамадна статуя на маймуна. Местните, обяснил той, m наричали Града на бога маймуна. Хей бързо изпратил Мичъл-Хеджис на нова експедиция в Москития, финансирана и m Британския музей.
   Интересът към втората експедиция 6m голям. Мичъл-Хеджис заявил пред ,,Ню Йорк Таймс": „Целта на експедицията е да проникнем в район, отбелязан на картите като непроучен до днес... Доколкото ми е известно, в района има значими руини, непосещавани досега". Намиралй се някъде

в Москития, но щял да запази в тайна точното иМ Местоположение. Описал мястото по следния начин: „почти непристьпии планини, покрити с опасни джунгли". Не навлязъл обаче във вътрешносrта им, вероятно за да не m сполетят по-раншиите беди. През втората експедиция изследвал предимно пясъчните ивици и крайбрежните острови в Хондураския залив. Извадил от водата няколко каменнн статуи,
вероятно поrьнали при свличане на бреговете. Оправдал
решението да не се връща в Москития с още по-значиМо „откритие" - намерил останки m Атлантида, „люпката на аМериканските народи". Върнал се с още истории за Изгубення град на бога майМуна, събрани по време на - 6жиите Му пътешествня.
Хей wm започнал да подготвя нова експедиция до
Хондурас с нов водач. Осъзнал еъс закъснение, че Мичъл-Хеджис е Мошеник, тозн път разумно се отказал m услугите w Всъщност Мичъл-Хеджис 6m изМамник m класа. Не 6m откривател на Лубантун, а по-късно установилн, че кристалният череп е фалшификат. Успял обаче да заблудн мнозина свои съвременницн; дори в некролога Му в„Ню йорк Таймс" са изредени ииз съМиитслии факти, mm
раsпространявал
годннн наред: че „имал осем рани m w	и три белега
m нож", сражавал се с Панчо Виля, 6m таен mw на Аме
рика през Първата световна война, m морекн чудовища в Индийския океан със сина на сьр Артьр IGонан Дойл. Неiаапцина скептичнн археолози обаче m изобличили като шар
латаннн още преди m му пътешествие из Хондурас, а после m обсипали с подигравки заради фантасМагоричното твърдение, че е открил Атлантида.
   За третата експедиция в Москития Хей потьрсил подкрепата на Националния музей на Хандурас и на президента на държавата, който се надявал в резултат на начинанието сьнародниците му да започнат да се заселват в района. Наясно, че

подобна експанзия за съжаление ще доведе до прогонване и Дори унищожение на местните индианци, все още живеещи там - m се случило в Американския запад - правителството и Националният музей решили непременно да документират начина на живот на индианците, преди да изчезнат. Тоест важна цел на експедицията била да сьчетае археологи
ческото с етнографско проучване.
   Макар да възнамерявал да наеме сериозен професионалист, Хей за пореден път проявил слабост m авантюрист със съмнителна репутация. Мъжът, mmw избрал да открие „великите руини, завзети m гъстата джунгла", бил канадски журналист на име Р. Стюарт Мъри. Мъри си присвоил прозвището Капитана петнайсет тдини по-рано, m се включил в дребен метеж в Санто Доминго. В интервю преди да замине m Хондурас Мъри mm^ ,,Ще rьрся изгубен град, наричан от индианците Града на бога маймуна. Те се страхуват да m доближат, защото вярват, че всеки, стьпил там, след не повече m месец ще бъде убит m отровна змия".
   По поръчение на Хей, Мъри води две експедиции в Москития - през 1934 и 1935 - известни като Пърsа и Втора хондураска експедиция. Следвайки нишката на различни истории и описания, Мъри е убеден, че е съвсем близо до целта. Отново и отново обаче, точно когато смята, че е на ръба на успеха, нещо m спъва - джунглата, реките, планините, смъртга на един m местните водачи. В архивите на Музея на американските индианци има снимка на Мъри край брега на Nn, коленичил до редица каменни чукала за смилане на жито, украсени с глави на = и животни. На гърба на снимката Мъри е написал на Хей: „Тези неща са m Изгубения град на m маймуна. Индианецът, който m донесе отгам, умря nm септември, m m копиеглава змия. С нет умря и тайната m местоположението на града. Повече - когато се върна. Р. С. Мъри".

   Сред множеството артефакти, които донася, има два, които според нет са ключ m изгубения град - камък с„йероглифи" и дребна статуетка на маймуна, закрила лице с лапи.
   След експедицията през 1935 r. Мъри се захваща с други проекти. През 1939 година m канят за гост-лектор на „Стела Поларис" - най-елегантния презокеански.кораб по онова време. Там среща m мъж на име Тиъдор А. Морд, нает да списва корабния вестник. Двамата се сприятеляват. Мъри разказва надълго и нашироко на Морд как е издирвал Изгубения град на бога маймуна, а Морд разказва на Мъри какви приключения е преживял, докато е отразявал Испанската гражданска война. Когато корабьт пуска котва в Ню Йорк, Мъри представя Морд на Хей. „Години наред тьрсих нзгубения град - казва той. - Сега е ред на някой друг."
   Хей веднага наема Морд да води трета експедицня в Москития, която най-сетне ще оправдае надеждите му и ще разкрие пред свега Изгубения град на m маймуна. Морд е едва на двайсет и девет, но експедицията и монументалното му откритие отекват в историята. Американската общественост, вече завладяна m историята за Изrубения град на бога маймуна, я следи с огромен интерес, а експеднцията предоставя на бъдещите историци и авантюристи вълнуващ и неизчерпаем материал за дискусии и спорове. Без съдбовната експедиция на Морд множеството авантюристични и безплодни издирвания през десетилетията между 50-те и %-u години на миналия век нямаше да се състоят. Ако m нямаше Морд, Стив Елкинс вероятно нямаше да чуе легендата и да подеме своето ексцентрично rьрсене на Изгубения град на бога маймуна.

S.
   Връиfам се 6 Града на бога маймуна, за да опитам даразреша една от малкото останали загадки на западиия свят
Привлекателен мъж с тьнък мустак, гладко високо чело
и пригладена назад коса, Тиъдор Морд е роден през 1911 r. в Ню Бедфорд, Масачузетс, в семейство на китоловци. 06-лича се елегантно в костюми в n Палм Бийч, колосани ризи и бели обувки. Започва журналистическата си кариера в гимназията като спортен репортер в местния вестник, преди да се преориентира към радиожурналистиката
и новинарските предавания в ефир. Две години учи в университета „Браун", а в средата на 30-те се наема да издава вестници на презокеански кораби. През 1938 r. отразява Испанската гражданска война като кореспондент и фотограф. Твърди, че преплувал река, деляща фашисткия и републиканския фронт, за да се информира от първа ръка какво е положението в двата лагера.
   Хей насroява експедицията да се осъществи възможно най-бързо и Морд не губи време. Предлага на бившия си състудент Лоръис С. Браун, геолог, да m придружи. През март 1940, когато в Европа пламва войната, Морд и Браун заминават m Ню Йорк за Хондурас сьс стотици килограми обо
рудване и провизии. Започва Третата хондураска експеди
ция, както официално я нарича Хей. Следват четири месеца мълчание. Когато двамата изследователи най-сетне излизат

m Москития, Морд тутакси изпраща писмо на Хей. Уведомява го какво удивително откритие са направили постигнали това, към което всички други експедиции се стремели безуспешно. Новината е публикувана в„Ню Йорк Таймс" на 12 юли 1940:
I~адът на бога маймуна се смята m	w
Експедиуията сьобщава зауспеwно
иsдиреане в Хондурас
Според писмено извесwе, попучено m
фонда
цнята, участнициге в експедицнята са усrановипн прибпнзителното месroнахоп~дение на леrендарния Изгубен rpa~q на m маймуна в m недосгьпен район m	реките Лаупая и Лпатано.'
Американската аудитория поглъща жадно исторнята. През nuu Морд и Браун се връщат победоносно в Ню
Йорк. На 10 септсмври 1940 Морд дава радноинтервю u Си
Би &. Думитс му, записани лично m него, предетавл~ват
едно m най-подробните публични описания на	m
им: „Върнах се наскоро m Хондурас, където m нзrубен град... Проучвахме неизследван район. Седмицн наред си проправяхме път 3 плетеница от потоци из джуиглата. Когато не можехме да стигнем пo-далеч, изснчахМе просеки сред дърветата... След седмицн такьв хсивот бяхме изгладнели, изнемощели и обезкураженн. Тъкмо щяхые да се откажем, юогато от върха на малка скала зърнах нещо и затаих дъх... Беше стена на град - Изгубення град на m маймуна!... Не виждах mnm е голям градът, но разбрах, че се простира дълбоко в джунглата и в него вероятно са живели трийсет хиляди души. Това обаче е било преди 2000 години. Останали са само могнли, покриващи рухналите стени, 29

дето навремето са се издигали къщи, и каменни основи на някогашни величествени храмове. Спомних си стара легенда, която бях чувал от индианците. Разказваха, че в Изгубения град се издигала гигантска статуя на маймуна, почитана като бог. Видях високо възвишение, покрито с растителност. Успеем ли да m разкопаем, навярно ще разкрие това божество маймуна. Днес индианците, живеещи близо до района, се страхуват m самата мисъл за града на бога маймуна. Вярват, че обитателите му са грамадни космати хора, наподобяващи маймуни, наречени улаки... В ручеите край града открихме богати залежи от злато, сребро и платина. Открих маска... приличаше на маймунско лице... Върху почти всичко беше издялано изображение на маймуна - бога маймуна... Ще се върна в Изгубения град, за да опитам да разреша една m малкото останали загадки на 3mwm свят".
   Морд отказва да разкрие местоположението на града - опасявал се да не m плячкосат. Изглежда е скрил информацията дори m Хей.
   В друга статия, написана за списание, Морд описва подробно руините: „Градът на бога маймуна е опасан със стена. Открихме части m нея, устояли на напора на растителността и почти недокоснати m зелената магйя на джунглата. Проследихме една стена, докато изчезна под могили, които несъмнено са били величествени сгради. Под вековните наслоявания наисгина има постройки... Мястото е сьвършено. Високите планини са отличен фон. Наблизо шурти водопад, красив като вечерна рокля, обсипана сьс скъпоценности, и се разлива в зелената долина с руините. Птици, блестящи като накити, nN-mm m дърво на дърво, дребни маймунски личица надничаха шобопитно към нас иззац плътната зелена завеса на трата".
   Морд разказва как разпитвал старите индианци и научил мнот истории за града, „предадени от предците им, които са m виждали".

   „Казаха ни, че ще открием m каменно стьлбище m него, както в рухналите градове на m на север. Край него имало каменни статуи на маймуни... По средата на храма стоял висок каменен постамент, където се издигала статуя на самия r маймуна".
   Морд донася доста артефакти - фигурки на mm or камък и глина, m си, сьдове и каменни сечива. Много m тях все още са в сбирката на „Смитсониън". Зарича се на другата година да се върне н„да започне разкопкн".
   Втората световна война обаче възпрепятства плановете w Морд става шпнонин на Службата u стратегическа отбрана н военен ю~респондент. В некролога w се споменава, че е участвал в заговор u убийството на Хитлер. Не се връща в Хондурас. През 1954 година той - алкохолик с разгрогнат
   u - се обесва във въишната 6 в лятната къща на родителнте си в Дартмът, Масачузетс. Никога не разкрива местоположението на изгубения град.
   Твърдението на Морд, че е m Иэгубения грац на m маймуна, е отразено широко в пресата и разпалва въображението и на американдите, н на хондурасците. Спед смъртга W местоположението на града е тема на шумни дискусии и спорове, Десеткн m издирват безуспешно, тьрсейки възможни ориентири в разказите и писанията му. Един nff става свещен граал на тьрсачите - любимият бастун на Морд, все още собственост на семейството w В дървото са издялани четири загадъчни колони с цифри и букви, наподобяващи координати -„СИ 300; И 100; С 250; ЮИ 300". Вманначен по знаците, канадският картограф Дерек Перънт години наред изследва и картографира Москития, опитвайки да m иэползва като пътепоказател m изгубения град. В резултат mww една m най-подробните и точни карти на този район.
Последното издирване на изгубения грац на Морд се осьщ~ствява през 2009 година. Кристофър С. Стюарт - журна

листьт m „Уолстрнйт Джьрнъл" и носител на наградата „Пулицър" - предприема тежко пътуване в сърцето на Москития в опит да проследи маршрута на Морд. Придружава m археологът Кристофър Бегли, написал докторска дисертация за археологическите обекти в Москития и посетил над m m тях. Бегли и Стюарт плават срещу течението на реката и си проправят път през джунглата до мащабни руини, наречени Лаисетиял, в горното течение на река Платано, построени m същия древен народ, който според Стронг и други археолози е обитавал Москития. По данни на Бегли и Стюарт този известен, но почти непосещаван град се намира в близост до района, описан m Морд. Състои се m двайсет н една могили, очертаващи четири площада и вероятно мезоамериканско игрище. В джунглата, на известно разстояние зад руиннre, Бегли и Стюарт откриват бяла скала, която според Стюарт отдалече може да се сбърка с порутена стена. Той публикува добре приета книга m пътешествието си под заглавие „Земя на джунглата: загадъчен изrубен град, шпионин m Втората световна война и истинска история за опасно приключенне". Четивото е удивително, но въпреки усилията на Беглн и Стюарт няма достатьчно доказателства, за да се разреши въпросът дали Лансетиял наистина е Мордовият Изгубен град на бога маймуна.
  Оказва се обаче, че всички изследователи почти три четвърти век са тьрсили отговори на грешното място. Семейството на Морд пази неговите и на Браун дневници. Находките са поверени на Музея на американските индианци, дневниците - не: Само по себе си mm е странно разминаване сьс стандартната практика, защото подобни дневници обикновено съдържат значима научна информация и принаддежат на финансиращата институция, а не на изследователя. Доскоро m съхраняваше племенникът на Тиъдор - Дейвид

Морд. Успях да получа копия от днеаниците, които семейството на Морд & предоставило временно на Националното географско общество за mmnm месеца nm 2016. Никой в Националното reографско общество не ги беше чел, но археолог m организацията любезно ми m сканира, m пишех статия за списание. Знаех, че Кристофър Стюарт е чел поне части от дневниците, но с разочарование е открил, че няма никакви насоки n местоположението на Изгубсния град на &m маймуна. Предположил, че m съображения u
сигур
ност Морд не е споменал тази информация дори в дневницнте. Ето защо, wrm започнах да m прелиствам, не очаквах да намеря нещо m особено значение.
   Дневниците са три - два бележника с твърдн корици, - nечени в зацапан 6w с печат „Трета хондураска експеднция", и трета по-малка спирална тетрадка с черна корица и на,цпис „Полеви бележник". Общо написаните на m
mm са над m^ съдържат подробно описание на експеднцнята от началото до края. Не липсаат дати и листове; всекн цен е описан подробно. Дневниците са сьвместно дело на Морд и Браун, всеки m w записва наблюденията си m пътешествието в сьрцето на мрака. Четливият закръглен почерк на Браун се редува със заострення наклонен почерк на Морд.
   Няма да забравя скоро впечатлението си m прочита на дневниците - първо ме обзе смайване, после неверне, накрая стьписване.
   Хей и Музеят на американските индианци, както и американската общественост, изглежда, са били жертва на измама. Според собствените си писания Морд и Браун явно са имали свой таен mm. От самото начало и двамата не възнамеряват да тьрсят изгубен град. Единственото място в дневника, където изгубеният град се споменава, е написана набързо бележка, надраскана почти като случайна мисъл и очевидно съдържаща отпратка m Конземиус. Тя гласи:
3. Изryбениям граЛ

бяn граа
   s. s e s- пдуnая, Пnavnaкo, Уампу - изВори wи um 8сро - яrино са дnиза 2о гра3а. Тимоrпео, Росдnес - еакоок съbи - рач на каучук, преминаВаn межау Пауnая u Пnдьмано, през 2905 8u&n из~игндыпи коnони.
   От етотиците страници mu е цялата информация, свързана с m град, който се предполага, че издираат - града, юойто описват толкова ярко пред американските медии. Не са тьрсили археологически обекти. Дневнициre разкриват, че в Москития не са открили нито руини, нито артефакти, нито обекти, нито „Изгубен град на &m маймуна". Какво m
са правили в Москития през тези четири месеца мълчание, докато Хей и светът са чакали сьс затаен дъх?	w са тьр
сили?
Злато.
   Търсенето не е случайно хрумване. Сред стотиците килограми екипировка Морд и Браун добавят златоrьрсаческо оборудване - златарски корита, лопатн, киркн, принацЛежности за строеж на бентове и олово u амалгамиране. Забележете, че Морд, който би могъл да из5ере всекиro u придружител, посочва геолог, а не археолог. Двамата с Браун агиват в джунглата с подробни сведения u възможните златоносни притоци на Рио Бланко и планират маршрута си в - mие с тях. Отдавна се roвори, че този район е &m на златq отложено в чакьлестите насипи и ровове край речните корита. Рио Бланко се намира на много мили на юг m мястото, където твърдят, че са открили изгубення град. Прегледах дневника ден по ден и установих, че Браун и Морд не са плавали по реките Паулая и Платано. Движейки се по Патука, подминават устието на Уампу и продължават дапеч на юг;
подминават и мястnто, където Nn Куямел се влива,в n, и така до Рио Бланко. Не са доближавали и на четиресет

мили района край изворите на Паулая, Платано или Уампу, където приблизително твърдят, че са открили Изгубения гра,д на бога маймуна.
Търсели са нова Калифорния, друг Юкон. Навсякъде -
mnаmт чакълестите насипи, пресяват за „цвят" - късчета
злато - и отбелязват с фанатична точност всяка.открита люспица. Най-сетне, в nmn Улак-Уас, вливащ се в река Бланко, наистина попадат на mm. През 1907 година американец на име Пърл (всичко е документирано в дневника) изграднл там златотьрсачески бент. Вместо да копае обаче, Пърл, незаконен син на m нюйоркчанин, прахосвал времето си с пиене и леки жени и баща му спрял финансирането. Операцията била изоставена през 1908 година. Пърл оставил бент, улеи, тръби, вентили, наковалня и други полезни прина,длежности, m Морд и Браун ремонтирали и употребили.
   При устието на Улак-Уас те освободили индианските си водачи, поели нагоре по потока и устронли n „Улак" m мястото, разработено m Пърл. Там прекаралн следваwнге три седмици - основната част m експедицията - в усьрдно промиване на злато.
   Поправили стария & на Пърл, m да хванат водата в wрита m дъскн и брезент, където по-тежките златни частици се утаяват сред чакъла. Записвали ежсдневния добив в дневника. Работили неуморно, подгизнали m поройните дъждове, нахапани ff пясъчни мухи и комари; всеки ден вадели по 30-50 кърлежа m телата си. Постоянно живеели в страх m отровните змии, които били навсякъде. Кафето и тюг~онът им свършили; започнали да гладуват. През свободното време играели на карти. „Отново и отново изчисляваме wnw mm ще промием - пише Морд, - чудим се как напредва войната и дали Америка вече е въвлечена."
Мечтите им са дръзки: „Открихме подходящо място за летище - пише Браун - на отсрещния бряг. Ако плановете ни се

осъществят, вероятно ще построим постоянен n	на това плато".
   Дъждовният сезон обаче ги връхлита яростно: проливни бури, започващи като грохот в короните на дърветата, ги мокрели до кости ден след ден. Потокът Улак-Уас прииждал на талази и те се борели с надигащата се вода. На 12 юни ги сполетяло бедствие. Внезапна буря отключила нов порой, разбуненият бързей съборил бента и отнесьл wm им оборудване. „Очевидно вече не можем да промиваме злато - оплаква се Морд в дневника. - Бентьт ни е отнесен, както и всичките дъски. Смятаме, че е най-добре да приключим тук възможно най-бързо и да отплаваме по реката."
   Изоставили мината, натоварили кануто с провизиите и златото и поели с главоломна скорост по придошлите реки - от Улак-Уас до Бланко, Куямел и Патука. За един ден изминали такова разстояние по Патука, колкото прекосили за две седмици срещу течението. Когато най-сетне стигнали пределите на цивилизацията - селище край брега на Патука, където имало радио - Морд чул u wmm на Франция. Съобщили му, че Америка „на практика е във войната, а след ден-два ще се включи официално". Паникьосали се при мисълта, че ще бъдат принудени да останат в Хондурас. „Решихме да прекратим набързо цялата експедиция." Смисълът на това мистериозно изречение е спорен, но явно са се разбързали да изфабрикуват алиби и да се сдобият с древни артефакти, уж m „изгубения град", които да представят на Хей. (До този момент в дневниците не се споменава да са откривали или изнасяли каквито и да било находки m вътрешността на Москития.)
   Продължили по пълноводната Патука, плавайки денем, а понякога и нощем. На 25 юни стигнали до Брус Лагуна и морето. Прекарали седмица там - вече не бързапи, защото разбрали, че Америка е далеч m включване във войната.

На 10 юли най-после пристигнали в столицата Тегусигалпа. Между тези две дати Морд изпраща до спонсора си Джордж Хей изфабрикуваното съобщение, което ,,Ню Йорк Таймс" превръща в новина.
   Когато се връщат в Ню Йорк, Морд отново и отново wmm историята за откриването на Изгубения град на бога маймуна и всеки път добавя подробности. Обществеността я харесва. Доста скромната колекция m артефакти е изложена в Музея на американскитс инднанци заедно с кануто. Дневниците свидетелстват, че двамата мъже набързо са се сдобили с„находките" след напускането на джунглата - m крайбрежието на m m Брус Лагуна; испанец им показал място с керамични отломки н те поразюопали наоколо.
   В дневниците Морд и Браун не прикриват действнята си. Защо са оставили nmm очебийна улика за измамата, е трудно разбираемо. Явио не са възнамерявалн да показват дневниците на Хей илн на обществеността. Вероятно m самонадеяност са си внушили, че ще се натькнат на забележителна златна жила, и са искали да документират уснлнята си m следващите поколення. Обявлението, че са открнли изтубения град, може да е импулсивно хрумване в последната минута, но по-вероятно е било обмислено отрано като прнкритие на истинската им цел.
   Знаем със сигурност следното: десетилетня след това мнозина се питят дали Морд е	m
град. Досега най-раз
nространеното мнение &, че вероятно е намерил археологически обекг. Дневниците обаче доказват, че Морд не е намерил кищо и„откритието" му е чиста измама.
   Остава въпросът u бастуна и загадъчните указания по него. Наскоро писах на Дерек Перъит, който десетки години пътешества из Москития, m маршрута на Морд и се опитва да ги дешифрира. Той вероятно знае за него повече m

всеки друг на света и отдавна поддържа контакт със семейството му.
   През тдините Дейвид Морд изпращал на Перънт копия от различни части на дневниците - по няколко страници от време на време. В едно от писмата си Перънт сподели с мен, че откриването на града е описано в липсващите части от дневниците.
Какви липсващи части, попитах m.
Тогава се разкри тактиката на Дейвид Морд.
   Той казал на Перънт, че по-тлямата част от Дневник 2 липсва. Била запазена само първата страница, която фотокопирал и изпратил на Перънт. Останалата част липсвала и той бил сигурен, че именно там Морд е документирал пътуването по река Паулая m Града на бога маймуна. А с какво се обясиявала липсата? Дейвид обяснил на Перънт, че след смъртга на Морд британското военно разузнаване заповядало на семейството да изтри киижата му; вероятно изчезването се дължало на Това или пък на дългия престой на дневниците във впажен склад в Масачузетс, гьмжащ m плъхове.
   Изненадах се, защото унищожените според Дейвид Морд листове всъщност изобщо не липсват m оригиналния дневник. Разполагах с целия Дневник 2 - с всички номерирани страници, подвързани здраво с твърда корица; без пропусиати дати и незапазен текст. W „изryбената" част на Дневник 2 документира чисто и просто лежерния престой на Морд в Брус Лагуна, където „другарува със сънародници", плава и лови риба - и един ден копае, тьрсейки артефакти.
   Каква е причината u измамата? Може би Дейвид Морд е пазел паметга на чичо си или семейната чест; за жалост не може да обясни, защото излежава присъда за сериозно престьпление. След като m въдворяват в затвора, съпругата му - навярно неволно - изпраща всички дневници на Националното географско общество.

   I{огато споделих разкритията си с Дерек Перънт и му изпратих mnm m Дневник 2, тоб ци написа в отговор: „Потресен mm".
Въпреки измаысата загдцката m
бас ryна остава неразре
шена. По-кьсно Перъит сподели с ыен най-новата си теорня. Според mm върху басzуна ныа уiсазання как m се стигне m лагера „Улак" до „някысво ннтересно ыясто". Морд, слигга тоб, е	m нещо и е иэ,п~ълбал ориентирнте върху 6
Место да гн запише в дневника; нещо = вапссно, че е искал да ro запази в още no-n тайна к не mе отfэелязал в дневинка, гоойт е депнл с Браун.
   Перъит гсартографирал даннкге m бастуна. Посо~снте и раэстопнн~гга, таърдн тnй, съвпа~дат със завонте w
тц~рнаго
теченне m река Блsнки m устнетn m Улmс Уас. Според нет басаунът свидетслстsа u пьтешестsне „по реччииi б+р~г до вече кно определено ыестоназначенне". Местоиазвгаченкеro, т~сркло m Перън~ е тясна 3t)0-акрова долина, проз ~ютn тсче Nm Бланjоа. Долнната не е нэследвака. Възыоасио е там да се наr~ира mm, подиодящо u тьрсене m
злато, къдекn
Морд е с~гятал да се sьрие пo-Уъсио - вороятно без Брвун. Възмовсно е също N~орд да е оRхрнл иещо mm,
                                                    прнвлаrло инк ереса asy. Зат~та не е раэбулена.
   Сега знаеы обаче, w m не е nодкран пътспоrсвзвтел къ~ юн тубен град. Н в 17 юнн 1940 ro д н н а - п о r л е д н н я д ~ m е У с к ~ д н ц н я т а п р е , д ~ н да кзп~г от д~кунглата н да стнсмат до добре уреден грац - Морд пнше: „Уfкденн csie, w
тах rope нн~оvга
не е сьществувала велн~ цквипкзацих. Н е исsъ~соясно да се напраа~гг важин археологическн отхрнтня".

6.
Отплавахме с кану към сьрцето на мрака
   През nоследните три четвърти m mnm фантасмагоричната история на Морд, романтична и приключенска, подхранва леreндата за изгубения mm. Тя се вплита в хондураската митология, знаят я дори децата. През 1960 година хондураското правителство очертава линия около две хиляди
квадратни мили и нарича неизследваните дебри на Моски
тия Археологически резерват „Сиудад Бланка". През 1980 n ЮНЕСКО нарича района Биосферен резерват „Рио Платано" и две години по-късно обявява тази уникална тропическа
гора за световно наследство. Междувременно амбициозни
изследователи продължават да rw - необосновано и недоказано - че са открили Белия град; m своя страна, мнозина
археолози подозират, че подобен qu вероятно сьществува
под някаква форма дълбоко в джунглата - или & до - nаса, посочена от Морд, или другаде. През 1994 r. директорът на хондураскня Държавен археологически институт казва в интервю, че според него всички големи археологически
обекти в Москития вероятно са част m единна политическа система, чийто центьр - Белият град - още не е открит.
   Стив Елкинс чува за Белия град m авантюрист на име Стив Морган, професионален събирач на легенди и местни истории. Морган е съставил списък на най-значимите неразкрити световни загадки и има купища кашони с документация за проучвания на различни изгубени градове, пиратски 40

вища, гробници и потьнали кораби, натоварени еъс злато. Морган се издържа с находки m морското дъно и действително е m няколко потьнали кораба. Къщата w е пълна с китайски порцелан и сандъци със сребърни испански реали. Елкинс, собственик на компания в Лос Анджелис, която отдава под наем снимачно оборудване на телевизионни продуцентски екипи, решава сам да се пробва в продуцентския бизнес, защото разполага с инструментарнума. Юнсултира се с Морган и прочита с изумление списъка w с неразрешени загадки. Две m тях привличат най-силно вниманието w - легендата u Сиудад Бланка и Плячката m Лима, наричана още Съкровището m Кокосовия остров.
Елкинс и Морган се сдружават, извършват проучване u
  m град и определят район в Москития, където вероятно се намира. Организират експедиция, водена m Морган. Елкинс продава идеята за заснемане на издирването на германската Шпигел ТВ.
   Елкинс, германският му помощник-продуцент и калифорнийският му снимачен екип пристигат в Хондурас през 1994 г. Наемат местен посредник - Брус Хайнике - да от
говаря за логистиката. Приятел m детството на Морган,
Хайнике е американец с хондураска съпруга. От години се подвизава в Хондурас - като златоrьрсач, контрабандист иа наркотици, иманяр. Изборът на особа като Хайнике изглежда ексцентричен, експедицията обаче се нуждае m човек, който не само познава отвътре Хондурас, но и знае wга и как да раздава подкупи (деликатио умеиие), как да преборва хондураската бюрокрация, как да отправя заплахи, как да се справя с опасни пресrьпници, без да го убият. Елкинс си спомня първата среща с Хайнике - на паркинга до летището след пристигането им. Хайнике е едър, дебел мъж с риза на ананаси, розов пръстен и златен часовник; от устата му стьрчи цигара, в ръката си стиска пачка банкноти. Грачи за

поведи на испански и раздава пари. „Заснехме го - каза ми Елкинс. Комично е!"
Така започва дългата им и сложна връзка.
   Екипът снима в Копан и отлита m малкия градец Паласиос на брега на Москития. Оттам nmmn към вътрешността на областта с местни водачи и приблизителна представа кьде m тьрсят изгубения mm, съсгавена m	m и интервюта
   „Отплавахме с кану m сьрцето на мрака", спомня си - mис.
   Морган оглавява експедицията; наема местни информатори, w твърдят, че им е известен район сред планиннre, където са руините.
   „Всьщност просто вървях след другкте - каза ми Стив. - Нямах понятие къде, по дяволите, отивал,се."
   Кануто представлява издълбан сгвол на махатnново дьрво, r четиресет стьпки и снабден с малък външен двигател „Евинруд". Побира шестима души и денк с оборудване. „Тръгиахме по малка река, дори не знам името й." Нагоре аодата става толкова плитка, осеяна с дънери и тннести наСипи, че се налага да свалят двигателите и да се прндвижват с колове. Преmсяват безкрайни блата и незнайни потоци, следвайки непълни, сьмнителни карти. „Постянно излизахме и влизахме в кануто, газеlслsе в калта. Растнгелността ставаше все по-гъста и накрая се озовахме високо в планината."
   Нямало и помен m изгубен град, но направили откритие. „Внезапно сред един ручей се възправи грамадна скала. В камъка & издялано изображение m мъж с пищна диадема, садящ семена." Елкинс получил „прозрение", m сам се изрази - доказателство, ако изобщо било необходимо, че напредничав, непознат народ mwm е живял и обработвал земята в днешната непристъпна, необитаема джунгла. Водени m местните индианци, Елкинс и групата W продължили напред, принудени да оставят лодките и да вървят пешком, се

чейки гъсталака с мачете, за да си проправят пътека. Смятали се за щастливци, ако след целодневен усилен поход успеели m изминат една-две мили. Стив и екипът му се изхранвали с консерви, индианците - с игуани. Веднъж индианците застанали нащрек, извадили оръжията си и обясинли, че m следи ягуар. Често се наrьквали на отровни змии, цасекомитс m нападали денем и нощем. „След като излязохме от джунглата, шест месеца имах белези m ухапване", спомня си Елкинс. Провървяло му обаче, че не m повалила няjооя m местняre страшни тропически болести.
   Една нощ излязъл m палатката да си изпразни мехура. Милиони светли точици озарявали гората - причината 6 плесени, излъчващи сияние при определена темпераz}+ра и влажност. ,,Все едно гледаш Лос Анджелис m 30 000 m височина. По-красиво нещо не съм виждал."
   Някъде сред тропическата гора открили порутсни каменни скулптури, натрошени керамични съдове и сечива. Невъзможно било да се прецени дали има могнли, защото джунглата била много гъста. Находкзта обаче очевидно 5нла твърде mmn, за да е Белият грац. Отказали се - изтощени и останали без пари.
   Елкинс постоянно се стьписвал m методите m действие на Хайнике. Когато излезли m джунглата и започнапн да снимат на остров Роатан в Хондураския залив, глаsннят германски продуцент получил спешно обаждане по сеreлктння телефон. Викали m да се върне веднага в Хамбург по работа. Втурнали се m летището да хванат първня възможен nwm но разбрали, че самолетьт вече е пълен и е на пистата. Следващият щял да излети след няколко дни. Пъхтсйки и сумтейки, Хайнике прекосил пистата и влязъл в самолета. Извадил „Колт" 45-и калибър и попитал кой се е качнл последен на борда. Насочил пистолета m нещастния пътник. „Трябва
ми шибаното ти място - изревал. - Слизай." Мъжът 43

нал ужасён; Хайнике пъхнал пистолета си обратно в колана и казал на германския продуцент: „Ето, получи си мястото".
   Години по-късно Хайнике ми разказа историята и ми обясни как виждал ролята си в екипа: „Опасно е да си със Стив. Казва ми какви добри черти вижда у Fдякого, а m му отговарям: „Майната му, не му вярвам". Сигурно затова сме добри партньори".
   Елкинс, m своя страна, ми каза: „Определено е добре човек като Брус да е на твоя страна. И в никакъв случай обратното". Добави, снишавайки глас: „За да свърша тази работа, понякога се налагаше да танцувам с дявола".
   Първият опит да открие Белия град променя Елкинс. Заминава заинтригуван от легендата за него, връща се, открил житейската си мисия. „Наричам m вируса на изгубения град - сподели с мен по-късно. - Пристрастих се. Обсеби ме идеята да опитам да докажа дали изгубеният m наистина съществува."
Елкинс притежава похвално постоянство и неуморна при
рода, вероятно наследени m необичайното w семейство.
Европейци и руснаци по произход, през последното десетилетие на XIX век предците му пристнгат в Щатите през Елис Айлънд. Дядо w, Джак Елкинс, е m пианист, участвал в турнета на диксиленд изпълнители през 20-те години на ХХ век. Бащата на Елкинс, Бъд, тръгва в съвсем различна посока - постьпва в армията. Лъже, че е пълнолетен, но по време на предварителната подготовка m разкриват, че е на петнайсет. Майка му m да m прибере у дома, m да завърши гимназия. През Втората световна война Бъд участва във въздушни сражения срещу японците като член на ексадрилата „Алеутски тигри"; след войната влиза в шивашкия бизнес и подписва
договор u производство на „заешки" екипи за „Илейбой" клубове. После се връща в армията и взема участие в бойни

и разузнавателии мисии във Виетнам. Пенсионира се с чин полковник. Мечтата му е да прави хот-дог хашер
в чикагски
um и след като напуска военните, оборудва rрамаден камион във формата на хот-дог и обикаля с него Лос Анджелис, продавайки хот-дог и полски наденички; бизнесът обвче фялира. Бъд е очарователен донжуан с неспокоен приключенски дух. Заради изневернте съпругата му m напуска, w
Стив е на едннайсет. Той израства в Чнкаго n 3 баща. По думите ^ „Мама беше солта на земята, непоклатима кято скала".
   Елкинс явно е наследил бащината страст m пътсшествията и майчината прагматична стабилност - сьчетанне m качества, конто ще му послужат добре при тьрсенето на из-~'Убения гРад.
   Завършва Университета на Южен Илинойс. Запален планинар, той обикаля близкня резерват „Шони Форест" с прнятели. Наричат m Елкинс Отвъд Билото, защото вннагн настоява „да видят какво нма зад следващото бнло". Прн еднн от тези излети открнва плитка пещера в скатове с нзглед
   m река Мнсиснпи. Докато лагеруват там, Елкннс н прнятелите му започват да ровят нз пръстта и намнрат стрелн, остриета на копия, кости и натрошени керамични съдове. Той m занася в университета. Професорът му по археология организнра разкопки в пещерата като специална обучителна програма nm семестъра. При пробинте разwпки Елкинс и групата му открнват човешки кости, украшення от раковини, каменни сечива н остятъци m храна. Чрез радиовъглеродно датиране е установено, че най-долните пластове са на хиляди години.
   ,,В този момент се пристрастих m древната исторня", сподели Елкинс. Часове наред прекарвал в пещерата, съзерцавал Nn Мисисипи и си представял какво ли е било да си роден в тази пещера, да растеш, да отгледаш своите деца, да

остарееш и да умреш тук - в Америка преди nm хиляди тдини.
   Първата експедиция на Елкинс в Москития му отваря очите за един ужасно прост факт: „Да ходиш безцелно из джунглата е лудост. По този начин не може да се открие нищо".
   Налагало се да разреши проблема по-систематично. Постигнал го с двуостра атака: историческо проучване и космическа технолоrия.
   Анализирал обстойно историите на хората, тьрсили &nm град. Повечето очевидно били изфабрикувани и неблагонадеждни, но един човек се отличавал m другите. Стив Морган запознал Елкинс с мъж на име Сам Гласмиър, който твърдял, че е открил Белия грац. Стив преценил, че Гласмиър е сериозен, почтен учен с изненадващо правдоподобна история - а в дневната му имало впечатляващи каменни статуи, намерени според Гласмиър сред руините. През 1997 година Елкинс и снимачният му екип интервюирали Гласмиър в дома му в Санта Фе и записали историята му. (Запознах се с Елкинс по време на това пътуване, защото живея в Санта Фе.)
   Обръщайки наопаки сюжета на Мордовата експедиция, геологът Гласмиър 6m нает да rьрси злато в Москития, но вместо това се заел да издирва изгубения mm. В края на 50-те водил три експедиции из Москития. Жилав, калён мъж с дрезгав глас и провлачено произношение а ла Ню Мексико, Гласмиър изградил кариера на уважаван учен и инженер в Националната лаборатория в Лос Аламос в средата на 50-w, когато Лос Аламос все още 6m затворен град. Изработването на ядрени бомби обаче не му се нравело; преместил се в Санта Фе и основал геоложка консултантска фирма.
   През 1959 r. американска минна компания го наела да проучи дали има алувиални златни залежи в чакълестите насипи по горното течение на река Патука и притоците Й. Работода

телите му разполагали с много средства - бюджетьт само за първата експедиция 6m 40 000 долара, а изпратили Гласмиър в Москития още два mm.
   По врелсе на първата експедиция Гласмиър чул мноло слухове u m град. „Разказаат m за него още щом стьпип~ в Хондурас", споделил с Елкинс.
   Докато проучвал N u златни находища, той обсипвал водачите си с въпроси. ,Често чувах местните да споменават загадъчен град - Сиудад Бланка - пише Гласмкьр през 1960 пэдина в статия m откритието си, публикувана в„Денвър Поуст". - Разпитвах местния водач u него. След известно време той призна, че хората w се страхували да не би m реша да тръгнем по Nn Гуампу [Уампу] към Снудад Блвнка. Щели да се разбягат, m поискам." Гласмиър попитал защо и водачът w отговорил, че m дошли конквистадорнтс, Сиудад Бланка 6m величествен град.,,После m сполетепн реднца бедствия. Хората решнли, че боговете са разгневенн", и напуснали града, оставяйки в него всичкитс си притсжания. Отгогава той се превърнал в забранено mm.
   На третата златотьрсаческа експедицня в Хондурас Гласмиър	m mm по бреговетс на река Бланюо и
река
Куямсл -„злато, нацминаващо очакванията ми" - приблнзнтелно в сьщия район, където работели Морд и Браун. Изгубеинят град обаче не излизал m ума w „Щом си изпълних задачата - mm той на Елкинс, - тръгнах да m
тьрся." Избрал
десетима местни, включително възрастсн инднанец „суму" (маянга), m твърдял, че като малък е 6m
в Снудац Бланка
и помнел къде се намира. „Подкупих m солидно, m m се съгласят да ме придружат. Стигнахме далеч нагоре по тсчението на реката, която наричат Рио Уампу, после поехме по wmm Пао. Плаваlсме с канута m издълбани дървесни стволове. Водата стана твърде плитка и продължинме пешmм." Проправяли си с mачете пътека през днryнглата. „Това е една

m най-страховитите гори на света - спомня си Гласмиър. - Теренът е планински, тежък и много стръмен... Не знам позатьнтено място на Земята."
   След шестдневен изтощителен поход, на 10 март 1960 r. Гласмиър видял необичайна могила „като гигантска сладоледена фуния, покрита със зеленина". На малка поляна забелязали древни останки, разпилени по земята, и нещо като церемониален подиум или трон, украсен с животинска глава. Продължили напред, където ,,m килима на джунглата се издигали други могили... Зървах и пепелявосиви петна да прозират между лъскавата зеленина. Бинокълът ми разкри какво представляват - руини от каменни сгради!". Изкрещял на индианците: „Открих го! Открих Сиудад Бланка!". Три дни изсичали просеки и обикаляли из града, но се придвижвали толкова бавно в джунглата, че w проучване на руините наподобявало чисто и m „разходка из парка".
   Гласмиър донесъл сбирка от красиви каменни изваяния и други артефакти. На мястото останали „тонове" като тях. Има снимки на каменните скулптури, подредени върху моравата му в Санта Фе - безспорно автентични и изкусно изработени.
   Гласмиър опитал да привлече интереса на фондация или университет m откритието. Пенсилванският университет, споделил с Елкинс, пожелал да получи сбирката му и той изпратил повечето находки, снимки и карти. Виждал m останалата колекция, съхранявана m дъщеря му Бони. Тя съдържа чудновати каменни бюстове и изключително рядко изваяние на Кетцалкоатьл - Пернатия змей - подобно на експоната в Рокфелеровата колекция в нюйоркския музей „Метрополитьн". Собственоръчно начертаната карта на Гласмиър проследява неописани дотогава потоци по горния басейн на река Пао, доказващи, че е проникнал в този гор~ст район. (Според картата неговият обект се намира на около дванай

сет мили m Терен 1.) Картата, снимките и находките доказват безспорно, че Гласмиър е mwm важен археологически обект. В интервюто той обяснява, че университетьт организирал експедиция, но вмесro да се придвижва откъм морето и с кану по реките, групата тръгнала m wm Катакамас и пробвала „по-кратьк път" през планините. „Загинаха трима или четирима", mn Гласмиър. Двама m змийско ухапване, другите - m болести. Експедицнята била прекратена.
   Не успях да потвърдя дали w експедиция се е състояла; Пенсилванският университет твърдн, че не разполага с подобна колекция. (Проверих н в Щатскня университет, в случай че Гласмньр се е объркал.) Дъщерята на Гласмиър обаче - Бонн - сьщо е сигурна, че баща k е изпратнл матсриали в музея на Пенснлванския университет.
   Гласмиър дава wпне m nmm си на Стив. Тя не е достатьчно подробна, u да се определи сьвсем точно местопа ложението на обекта. Прецизна е обаче и пакъсно Елкннс успява да прецени къде 0 се намира долината с града на Гласмиър. При въздушното издирване на Белня wm, кое
то провежда след години, Елкинс я нарича Терен 4. - m на Гласмиър е голяма крачка напред; m дава на Елкинс убедително свидетелство u сьществуването на поне един значим непознат археологически n
дълбоко във вътреш
ността на Москития. Той m приема като сериозно доказатслство, че легендите u изгубенитс градове не са измислица.
   Втората стратсгия на Стив u разрешаването на проблема е включването на най-модерна технология в издирването. За целта той се обръща m Рон Блом m
„Джет Пръпълшън
лаборатори". Елкинс знае, че Рон Блом е успял да открие изгубения wm Убар в пустинята Руб m Хали на Арабския полуостров. Убар, наричан още Ирам на колоните, се споменава в Корана; разгневен m покварата на жителите му, &r наказал града и пясъците m погълнали. Разглеждайки
4. Нзгубеният tрад

изображения на пустинята от Космоса, Блом и екипът w открили невидими от земята древни тьрговски пътища, - биращи се в една точка - вече известен оазис и кервансарай (място, където керваните спирали за нощувка). Сателитните данни сочели, че там е имало нещо повече от попътен лагер. При разкопките екипът mvm руини m укрепление на над петнайсет века - с масивни стени и осем кули, отговарящи на описанието в Корана. Учените разбрали и какво се
е случило - постоянното изчерпване на подпочвената вода
подкопавало основите на укреплението, то рухнало и подвижните пясъци m погребали. Легендата в Корана описва действително събитие.
   Елкинс се свързва с Блом и m пита дали би се заел да издири друг изгубен град. Блом отговаря утвърдително.
Проблемът обаче е, че Москития е далеч по-сериозно - дюки	m Арабската пустиня. Пусгинята е отворена
     ^ синтетичният апертурен радар може да „проникне" на петнайсет стьпки и повече в сухкre пустинни пясьци. Ключовата дума е„сух` ; водните молекули отразяват силно лъчите. 3mm гъстата растителност на m е далеч по-непрoницаема за радара - голелмите листа пречупват радарния лъч. Предизвикателсгваro обаче не разколебава Блом и екипа му; първоначално mwn десетки сателитни снимки на Москития, заснети с инфрачервена и видима светлина. Разглеждат и изображення, заснети m космическа wm.
Блом наслагва
снимките, разлага ги, увеличава m. След месеци усилен труд най-сетне улучва джакпота - идентифицира район, съдържащ правоъгьлни и овални форми, които не изглеждат естествени. Наричат m Терен 1 (Т1 m
краткост).
   На 12 май 1997 Елкинс изпраща по факса новината на един m партньорите си - Том Уайнбърг: „Много високи планини обграждат долината m всички страни с изкл~очение на
тесен „прорез", m	осигурява достьп до нея. Два малки

nw текат през долината. Отлично място за селище... Напомня ми филма „Шангри Ла"!".
   Развълнуван, той	n в края на факса, че Блом е m
m „доста голям (1800 фута според изчисленията на Рон) Г-образен обект".
   Самвгга долина е забележите.пка - странно геоложю~ образуаание, наподобяsащо кратер w купа, заобиколено m стръмни хребети като есreствена защитна стена. Накстина напомня мнаго на Шангри Ла w - още пo-уместно - на Нзryбения свят на Артър Конан Дойл. Земпrа в долината, mnm m две рекн, е плодородиа и друиселюбиа - хыtмове н тераси, прнгодни за древно земеделие и уседнал начин на живот. Сателитните снимки не показват признацн на човешw присъствие и дейност; тропическата гора изглежда девствена и недосегната. Днес необитаеми тропически гори се срещат изключително рядко; дори най-отдалечените кътчста на Амазония например нли планините в Нова Гвинея се нзползват сезонно от местните хора и са изследванн от учените.
   Идеята е вълнуваща, но m е само ндея, хипотеза. Колосалната 150-футова трипластова тропическа m не разкрива тайните си, макар и заснета m Космоса и анализирана прецизно с помощта на въздушните изображения. В края на ХХ век сателитните снимкн, достьпни u общественостга, са със зърниста, деветдесетфутова резолюция; показват мъгляви юонтури, изглеждащи неестествено, М човек се взира дълго в тях, но mm далеч не е безспорно доказателство. Изобра~енията приличат донякъде на Роршахово петно - вероятно умът съзира несьществуващн неща.
Неrьрпелив да научи повече, Елкинс си m
въпроса
дали долината е била проучвана mwm. Двамата с помощник-продуцента Том Уайнбърг издирват хора m w
саят,
пребивавали в Москития, и ги интервюират пред камера. Елкинс събира историите на археолози, златотьрсачи, нар

котрафиканти, reолози, иманяри, авантюристи. Наема изследователи да проучат хондураските архиви и да определят кои райони на Москития са изследвани и кои - не.
   След дълго проучване решава, че Т1 нанстина не е изследван. Буквално всички експедиции в Москития се придвижваr по големите реки и плавателните нм притоци. Реките са естествените магистрали на джунглата; експедициите, отклонили се от тях, не стигат далеч в дивите, непристьпи планини. До Т 1 обаче не водят плавателни реки и мястото е обградено m планини.
В крайна сметка Елкинс се доверява и на интуицията:
„Просто си помислих, че ако m mmmn, mm е отлично място да скрия царството си".

7.
Рибата, погълиала кита
   Убеден, че е блнзо до разрешаването на загадката, Стив веднага започва да подrтвя експедицня до Т 1. Логисгиката е кошмар. Хnндураската държавна бюрокрация, отrоваряща u разрешитапните, е хаотична и неефективна. Фрагментнраната политическата сцена усложнява положението - М еднн политик ct съгласи да помогне, опозицнята m спъва. С деликатно nостоянство обаче и придумване и на m
странн,
както и с добре пласирано фннансиране, Елкинс най-сетне получm разрешително за проучване на Т1. Изпълнявайки ролята на дипломат от висока класа, съумява да опази в тайна m правителственитс служнгелн местоположеннето на тсрена, n да предотврати евенlуалио плячiаосване. Елкннс успешно сьбира шестцифрена сума u експедрицнята. С надеждата да избегне дълтro и тсжко придвиясване по wm, възнамерява да стигне до мясгаro с хелию~птср.
   Плановете му обаче са зачеркнатн отведнъж на 29 октомври 1998, m ураганът Мич удря Хондурас. На места той излива по трн фута дъжд, предизвиквайки катастрофапни
наводнения и кални свлачища; загхват 7000, m болести, заnочва разrрабване, населението се бунlува. Щетитс m урагана възлизат на 70 процента m хондураскня брутен вътрешен продукт; унищожени са две трети от шосетата и мостовете в страната. Експедицията е отменена. Не се знае кога отново ще настъпи подходящ момент - ако изобщо настьпи.

   Тогавашният президент казва, че ураганът е върнал хондураската икономика с половин век назад. Следват дълги години на хаос и бедствия; убийствата се увеличават рязко, инвестицните и сьдебната система се сриват. През 2013 година хондураски бизнесмен казва пред репортер на „Телеграф": ,$ държавата ни настъпва зомби апокалипсис като по учебник".
  две са основните причини Хондурас да се изправи mnmw трудно на крака след урагана. Първо, наследената m Испания wмев,ааделска система, при която mmm на брой извънредно богати семейства wнтролират почти цялата територия. Още по-осакатяващи обаче са нез,дравословните отиошения на сiраната със САЩ, чиито недалновидна полнтика н бизнес интереси дестабилизират политическата й система в продължение на повече m век. ()ткякто през 1821 r. е обявен m независима wmw, до насroящия момент Хондурас преживява 300 граждансни войнн, метежи, преврати и хаотични смени на правителства.
   Може да се каже, че сьвременната хондураска история mnmw през 1872 r, mrm Жул Верн запознава американците с банана в романа „Около света u 80 дни", където m превъзнася, че е„здравословен като хляб и вкусен като сметана". Произхождапц~ m Азия, бананите са донесени в Централна Америка от испаиците и се отглеждат там m wmw. В САЩ обаче са екзотичен деликатес, защото не се наг~нрат лесно и са нетрайнн. През 1885 година бостьнският предприемач Андрю Пресгьн9 основава „Бостън Фрут Кампъни" с идеята да внася банаиите на n с по-бързи параходн вместо с платноходи. Начинанието му се увенчава с успех - евтините, вкусни банани превземат тутакси страната. Към wm
на
    Понеже семейството m е m Боспън, попитаа брхгnвчодка си Елън Кzтлър - сoмеifиня теноалог - далв Андрю m е сродиик. Отгnвори мн, че m е петн бра~nвчед - ,дiоредингг им~криалист и капитадист s родословноro	!". - Б. авт.

века „Бостьн Фрут", по-късно преименувана на „Юнайтед Фруг Кампъни", притежава четиресет хипяди акра бананови плантации по северното хондураско крайбрежие и е най-големият работодател в страната. Това е началото на дългата разрушителна връзка между американските бананови компании и Хоидурас (оттам пронзтича и неласкввото прозвище „бананова република"). „Юнайтед Фрут" и * компании m m бранш, скоро последвали примера й, си спечелват лоша слава с политически и данъчни машинации, преврати, подкулн и експлоатация на работниците. Те задушават развитието на страната и създааат порочна и крайна форма на мафиотеки капитализьм, като използват правнтелството u своя изгода.
   Централна фиryра в тази история е американец на име Самюъл Зимъри - млад руски емитранr, работнл като амбулантен тьрговец в Алабама. иа осемиайсет Зимъри u&mm, че товарните корабн на „Бостън Фруг", пристигащи в пристанището на Мобайл, изхвърлят узрелите по пътя бананн, защото ще се развалят, предн да стиrнат до nmm Зимъри купува на безценица такава пратка, напълва товарон вагон и посма към аътрешността на mmm, тслеграфирайкн иа зарзаватчните по трасето m чакат вагона, u m
купят бързо
евтнни банани. иа двайсет и една Зиатьри вtче рязполата с над 100 000 долара и с прозвището Сам Банана. Зимъри основава „Куямел Фрут КаМпънн" с два парахода и пет хиляди акра бананови насаждення по хондурас~оото кр~йбрежне. Апетитът на американците u банани е ненаситен. (И все още е; банаиът неизменно е най-продаваната стокn в супермарwтите „Уол-Март".)
   Доiсатn wмпанните за плодове процъфтяват, хондурасхвта икономика е в почти постоянна криза. По онова време 6рнтанците все още са световните баикери и неблагоразумно m кредитнрanи Хондурас с повече средства, отколкото странага

може да върне. Държавният дълг е набъбнал дотолкова, че британците заплашват да m съберат с война. Вероятностга Великобритания или друга европейска сила да се намеси в Централна Америка е неприемлива u американския президент Уилям Хауърд Тафт. През 1910 n държавният секретар Филандър Нокс включва Дж. П. Морган в схема u изкупуване на хондураския дълг m британците - осьществява ro срещу петнайсет цента за долар - и преструктуриране на заемите. Условията на сделката, която Морган сключва с хондураското правителство, упълномощават агентите на компанията да се настанят в хондураските митнически офиси и да събират всички постъпления m такси и данъци за изплащане на дълга.
   Това вбесява Зимъри. През годините той си е издействал изгодни условия m хондураското правителство и освобождаване m местни такси. Заради обещания m Морган непосилен данък върху бананите - по пени за фунт (0,453 u) - ,,Кухm
Фрут" е заплашена да излезе m бизнеса. Зимъри отива във Вашингтон да протестира срещу нововъведението и се среща с Нокс. Разговорът не протича добре. Убеден в правотата си, Нокс настоява Зимъри да даде своя принос и да подпомогне банкерите от „Дж. П. Морган" да съберат пари u
доб
рото на държавата. Зимъри си тръгва побеснял; стреснат m реакцията му, Нокс заповядва на Сикрет Сървис да ro следи.
   Зимъри вижда едно m разрешение на проблема - сваляне на хондураското правителство, сключило сделката с Морган. За негово удобство бившият президент на държавата Мануел Бонила, отстранен с преврат, живее без пукната пара в Ню Орлиънс на няколко прекн m нмението му. Изплъзвайки се лесно m наблюдението на Сикрет Сървис, Зимъри плаща на наемници да набавят оръжия и кораб и да вкарат Бонила в Хондурас. Междувременно се поТижва хондураската преса да въстане срещу плана „Морган", под

чертавайки, че той ще подкопае суверенитета на страната. Хондурасците, вече настроени подозрително m договорката, скоро се n на бунт. Подривният заговор проработва; Бонила се връща победоносно, президентьт на Хондурас се оттегля и Бонила е избран на поста с огромна преднина. Той възнаграждава Зимъри с 25-годишна концесия, освободена m данъци, със заем m 500 000 долара и подарък m 24 700 акра отлична земеделска земя на свверния 6ряг.
   Значителна част m хондураския r ще остане неизплатена, но Зимъри е постигнал забележителна лична победа. Наднграл е Нокс, успешно се е опълчнл на американсюото правителство, настьпил е Дж. П. Морган по мазола и в резултат е станал по-богат. Органиsирайки „инвазнята", той прикрива mnwn добре следите си, че разследващите заговора никога не сьумяват да го свържат с преврата и да докажат, че е нарушил закона. Зимъри обаче преднамерено е свалил правителство, u да постигне собствената си финансова w.
   Под ръководството на Андрю Пресrьн „Юнайтед Фрут" се разраства и става най-голямата компания за плодове и захар в света. „Куямел Фрут" на Зимъри също се развива и вече е достатьчно могьща да се включи в съсипващи ценови войни. През 1930 r. ,,Юнайтед Фрут" разрешава проблема, като купува „Куямсл Фрут` ; плаща на Зимъри 31 милиона долара в акции на „Юнайтед Фрут" и m назначава в управителния борд. Депресията обаче удря силно „Юнайтед Фрут` ; след смъртта на Пресrьн през 1924 тя се превръща в раздута, мързелива и зле ръководена компания. През следващите mmnm години Зимъри става свидетел как акциите се сриват с над 90 процента и намаляват дяла му до два милиона долара. Опитва да даде съвет на борда, но грубо ro парират. По онова време управителният съвет е съставен предимно от членове на бостьнския протестантски елит, много от които - макар и не всички - са отявлени ан

тисемити; не харесват еврейския емигрант, когото по принуда са приели в борда като част m сделката за „Куямел". На съдбовно съвещание през 1933 година Зимъри опитва още веднъж да убеди борда да обмисли идеите му u спасяване на компанията; председателят - изнежен бостьнски аристократ на име Даниъл Гулд Уинг - изслушва с открито презрение речта на Зимъри, произнесена с тежък еврейски акцент, и оповестяаа пред кикотещите се членове на съвета: „За съжаление, господин Зимъри, не разбрах нито дума m изказването ви".
   Зимъри не тьрпи пренебрежение и обиди. Дошъл е на съвещаиието с оръжие u масовл унищожение - торба с преотстьпени акции на други акционери в„Юнайтед Фрут", осигуряващи му мажоритарен дял в компанията и право да действа какго намери за добре. Той излиза m залата, взема торбата, връща се и я изсипва върху масата с думите: „Уволнени сте. Разбрахте ли това, господин председател?". Обръща се m борда: „Отдавна прецаквате бизнеса. Аз ще внеса ред".
   Зимъри отстранява президента на компанията, председателя на борда и повечето му членове и поема управлението на гигантската mmn, изважда я m ступора и бърза заработва печалба. Заради този драматичен ход „Ню Йорк Таймс" нарича Зимъри „рибата, погьлнала кнта".
   Поел еднолично контрола на д„Юнайтед Фрут", Зимъри продължава да се меси в хондураската полнтика до 1954, mmm се оттегля m бизнеса и се отдава на филантропия на пълен щат. През последната часг m хаiвота си, вероятно m да изкупи предишните си съмнителни начинання, той финансира щедро централноамерикански каузи, учнлища, хуманитарни проекти; изиграва важна роля за основаването на Израел; дарява средства u назначаваыето на първата жена на постоянен професорски. пост в„Харвард` ; финансира nw

гресивното списание „Нейшън". Зимъри е брилянтен, иmкан от противоречия мъж.'о
   Колкото и да е колоритна историята им обаче, трябва да се каже следното: Престьн, ЗиМъри и компаниите u плoдове оставят Мрачно колониално наследство, тегнещо над Хондурас до ден днешен. Влиянието им върху развитието на страната е гибелно. В крайна сметка държавата се освобождава от игото им, но нестабилността и корпоратианият натиск пораждат множество недъзи - политическа неефективност, неразвити национални институции, удобно срастаане на могъщите фамилии, бизнес интересите, правитслството и военните. Тези слабости =m бедственото въздействие на урагана Мич. Страната um плячка на наркотрафикантите. Ефективната политнка срещу rьрговнята с наркотици и арестите в Колумбия през 90-те изтлвскват наркотрафикантите m Хондурас и те преаръщат държавата в основно депо за контрабанден пренос на кокаин m
Южна Америка и САЩ, а Москития е в сърцето ва операциите им. В джунглата са прокопани груби писти, изnолзвани за нощни доставки на дрога от Венесуела - ”mmа" струва повече m самолета и m пилота. Броят на убийствата скача, службите за сигурност и сьдебната система рухаат. Свирепи банди овладяват цели райони а главните градове; изнудват, рекетират и установяват непристъпни за военните и полицията зони, освен когато самите полицаи са замесени в дейносrта им. Непрестанният тормоз на престъпните банди принуждава хиляди отчаяни хондураски семейства да изпращат децата си на север, често сами, да тьрсят ситурност в Щятите.
  '° пшютгплнаro w хаследство е w^ дцдерв w длроти Зимsри Сroун - нэвестсн архсолог и етисмрsф - прове~сда sначн~и проу•и~ани~ в Хандурвс н Коств Риц. Двамата сьс съпругв й основават ЦенТъра „Стоун" u лагнновmерихахскн нэследванwг в уннверситетв , Тюлейн". - Б. ред.

  В подобна обстановка е изключено Едкинс да получи разрешително и да организира експедицня. Държавата изглежда безнадеждна. Той се w да издирва m град, всроятно завинаrи. Тогава ми каза: „Стига wnww. Приключих. Може би mw е загадката, която няма да успея да разбуля".

8.
Лстзери в джунглата
   След кято се m m Белня w, Елкинс насочва вниМаинето сн mm следващня n в спнська еъс загадкн на Стнв Морган изгубеното ськровище на Лижа. Надява се Модерната тсхнологня, прнлткена прн тьрсенето на Велня w, да
се 0 пригодна за изднрване н на заровенн съкровища. Тозн проекг, в m също ме вхлючн, потълна следващнтс десет mmm m живота w
   Съкровището m Коwсовня остров, каквото е другаго w названне, съдържало mm н скьпоценнн m на стойност Мнлнардн доларн - според легендитс бнло плячхQсано m ЛиМа, Перу, през 1821 година, по вреМе на Перуанската война u независимост. Лижа била под обсада, а испансазит вицекрал не искал ськровищата на града да попаднат в ръцете на революционеритс, aiao m превземат:
Революцнонеритс бпокиралн прнсганището, но m чуждестраннн невоенин	. Вицекралят тайно nm
ськровището на	m
                          ~ораб, чнйто аiптпiйскн каrптган познавал добре. За всекн случай качнл на борда отряд испансни войницн н свещеницн да охраняват ценност~пс. Планът
6m юрабът да мине през блока,дата н после илн да върне wm в w m нападагетппt бъдат отбJтьенатн, нли да
m отнесе в испанскня трезор в Мексm u сьхранеине. Изкушеннето обаче се ока~ало твърде голяМо. Още щом преМиналн блокадата, британскнят екипаж избнл войницн

те и свещениците, изхвърлил телата им в морето и отплавал със ськровището. Преследван m испанците, слязъл на Кокосовия остров - отдалечен, необитаем вулканичен остров в Тихня океан. Заровил съкровището и отплавал. Скоро m заповила испанска фрегата. Испанците обесили офицерите и моряците за пиратство и пощадили само капитана и помощника му, за да ги заведат до съкровището.
   Когато се върнали на острова, двамата избягали в горите във вътрешностrа. Испанците ги тьрсили седмици наред, докхro провизиите им се изчерпали и се принудили да потеглят. Капитанът и първият му помощннк 6 спасенн по-късно m китоловен кораб; обяснили, че са корабокрушенци. Английският капитан и помощникът W начертали тайна карта и подготвилн други книжа, посочsащи месroположението на скритото ськровище. Възнамерявали при първа възможносг m се върнат u него.
   Капитанът умрял скоро след mu. Помощник-капитанът - шотландец на име Джеймс Алекзандър Форбс - се установил в Калифорния, оженнл се за дъщерята на влиятелна испанска фамхлия и стана патриарх на богато земевладелско семейство. Зает с делови начинания и mr бързо, той така и не се върнал за съкровището. Според леreндата обаче дал иа най-големия си син Чарлс картата и книжата, документиращи месroположението му. Отгогава материалите се
предавалн в семейство Форбс m 6	на син.
След като ураганът Мич срива мечтите му m
Белия град,
Елкинс и партньорите му се свързват с наследниците m семейство Форбс, притежаващи книжата, и заедно започват да правят планове u агкриване на съкровището. Понеже островът - понастоящем национапен парк - се е променил значително през годините, множество ориентири са изчезнали. Елкинс е нетьрпелив да изпробва най-модерната техникд m локализиране на заровен mffm от разстояние. Години наред

сьбира средства и разрешителни m косгариканското правителство. Проектьт обаче пропада, преди да оргаиизират експедицията. Съкровището, ако изобщо съществува, остава неоткрито.
   Вече е 2010 година. Стив Елкинс, на петдесет н девет години, е вложил две десетилетия ох живота си и десеткн хиляди долари в опит да разрешн две m
                                       най-прнмамливите световни зага,цкн - и не е постигнал нищо.
После, през същата обезкуражаваща mmm,
той прочи
та статия в списание „Археология", озаглавена „Лазерн в джунrnата". Статнята описва мощна тсхнолоrня, наречена лидар (Light Detection md Ranging - светлинно разпознаване
и измерване), наскоро използвано u картографнране на Кара~аол - града на маите в Белиз. Карroграфирането на mn е повратна точка в археологнята. Статията вьодryшевява Елкинс; той осъзнава, че ндвярно най-сетне е открил инструмента, необходим за локализирането на Сиудад Бланка.
   Учените откриват Карагоап 3 30-w годиии m XIX век и установяват, че е един m най-големнтс грцдове в w m маите. Статията разказва как през 1980 r.
сьпрузитс Арлън
и Даян Чейс се залавят с тежкята задача да картографнрат Каракол и околностите му. Двайсет и nff години семейство Чейс, екипи m асистенти и студенти обхоясдат тропкческата гора, записват н измерват всяка стена, скала, пещера, тсраса, шосе, гробинца и постройка. През 2009 mmm
                                            съз,двiват една m най-подробннте картк на град m um на мантс.
По време на дългогодишння им труд обаче чувс,твото u безпомощност не дава мира на сьпрузите. Градът е огромен
и посroянно иМат усещането, че много обектн остават нюткрити m гьстата дхryнгла; нзмъчва m и непрестанната борба с опасната за картогрsфиране среда. „Проправяхме пътски с мачете - пишат W, - пълзяхМе из гьсти храсталаци и се питахме какво ли пропускаме." Мечтаели за по-добро средетво

m картографиране, w не налага да посветят ,,още двайсет и n години на полева работа".
   Ето защо решили да изпробват нов инструмент - лидара. Той вече 6m използван за картографиране на лунната повърхност и на обширни земни пространства, но едва през последното десетилетие усъвършенстваната му резолюция станала пригодна u точно измерване на археологически обекти. След урагана картографирали с лидар копанските руини, но mw изчерпвапо приложението на технологията в Централна Америка. Семейство Чейс обединили сили с НАСА и Националння центьр u въздушно лазерно картографиране (НЦВЛК) m Хюстьнския университет, u да картографират Каракол с лидар, инсталиран в самолет - технолоrия, много пъти по-мощна от радарните и сателитни снимки, с W
разполагал Блом. Най-добрата резолюция, постижима в срoдата на 90-те, била около 90 фута; лидарът обещавал трифутова резолюция дори под горската завеса.
   Центьрът u въздушно картографиране притежавал малък самолет ,Чесна Скаймастьр" с „изкормени" вътрешности, u да побере голямата зелена кутия, съдържаща лидара u милион долара. Пилот, обучен в подобни мисии, долетял m Хюстън до Белиз, където m нето се присьединили трима картографи. Екипът прелетял nff пъти над Каракол и околностите му, сканирайки тропическата гора с лазери - процес, отнел mmm повече m седмица.
   Когато снимките били iтови, семейство Чейс не повярвали на очите си. „Сякаш без никакво усилие - пишат те, - системата произведе подробен изглед на близо 80 квадратни мили - само 13 процента m които бяха картографирани преди mw - разкривайки особености на терена, древни постройки, пътища и тсрасирани площи", както и пещери и гробници; десетки хнляди археологически наход~и, пропуснати прм наземното картографиране. За nff дни лидарът постигнал се

дем пъти повече, отколкаго семейство Чейс успяло да свърши u двайсет и nff години.
   Статкята им обявява лидара u „научна революция" и „поврат в методологията на археологията". Според тях той е най-великото нововъведение в археологията след въглеродната датировка.

5. Кзгубенwп град

9.
Нещо, което никой не е правил
   Елкинс разучавал лидара и все повече се убеждавал, че ако изгубеният град съществува и той успее да поднови издирванетq лидарът ще го намери. Вълнението му обаче помръкнало при мисълта за разрешителните от хондураското правителство, чието получаване предишния път се оказало кошмар. След некалкократни смени на правителството (включително военен преврат) бюрократичният процес изглеждал по-безнадежден от всякога. „Запитах се - каза ми Елкинс, - дали искам да мина nn през тази ужас." През дузината изминали годиии Москития се превърнала в изключително опасно място, район без закони, контролиран от брутални наркокартели и престьпни банди. дори полетитв със самолет над обласrта били рисковани, sащото там се намирал основният въздушен коридор на трафикантите на кокаин и неидентифицираните летателни срсдства рискували да попаднат под обстрела на американските или хондураските военни.
Последвало едно от лнези смахиати съвпадения, които
mmk	не биха дръзнали да включат в книга. Докато
Стив Елкинс обмисллл какво да прави,	m се старият му
приятел и посредник m Хондурас - Брус Хайнике.
   Брус и съпругата му Мейбъл, родом m Хондурас, се преместили в Gейнт Луис през 1996 r. след убнйство~ro на сестра k. Брус се отказал m наркобизнеса и иманярството и се заел

с по-прозаични начинания. Както Елкинс обаче, той също не можел да се отьрси m натрапчивата мисьл за Белия град.
   В u на 2009 r. Мейбъл се връща в Тегусигалпа m погребението на баща си. Брус не я придружава. Хондурас се възстановява след военния преврат в началото на същата година, когато тогавапiният ляв президент Хосе Мануел Селая се опитал да проведе референдум u пренаписване на Констиzуцията, u да си осигури вторн mww. Върховинят съд обявил референдума u незаюонен; Селая оспорил решеннето на сьда и Конгресът издал заповед m m арестуват. В раина неделна сутрин всенните разоръжили охраната на президента, нзмъкнали ro m леглото и m качили на самолет u
Коста
Рика. На летището Сслая - по пижама - пронзнесъл пламенна защитна m. Пресата съобщила, че са m извели m
етрана
та толюова бързо, че не са му позволилн m се облече. По-късно обаче хондураски държавни служитсли мн казаха а личен разговор, че са му разрешили да се облече н да вземе ^ разигравайкн хитра инсценировка, в самолета той си слоокнл пижамата, за да предизвика съчувствие и ^8.
   Военните предават управлението на гражданскня сектор и пет месеца по-късно се провеждат хзбори. Тезн rnкесточено оспорвани изборн издигат на власт Порфирно „Пепе" Лобо Соса. По време на погребението Мейfrьл чува, че Пепе, новоизбраният президент, ще присъетва на служба в същата църква следващата събота заедно с целия кабинет, u да пoлучи Божията благословня u предсroящня четнригодишен мандат.
   Мейбъл споменава mw в телефонен разговор с Брус и той я подтиква да използва възможността. Мейбъл ми ^ „Брус ми m повтаряше цяла седмица. „Добери се до човека н му обясни за Белия град. Другото остави на мен."
Мейбъл отива в църквата с брат си Манго - хондураска фугболна звезда. Мястото е претьпкано. Президентьт прис

тига със закъснение, придружен m двайсет телохранители и въоръжен полицейски отряд.
   След службата Манго казва на Мейбъл да не става m мястото си; щял да уреди всичко. m да говори с пастора, но разговорът се nроточва и Мейбъл разбира, че няма да стигнат доникъде. Междувременно президентьт и антуражът му стават да си вървят. Мейбъл осьзнава, че ще изпусне шанса си. Проправя си nw през тьлпата, разбутвайки хората. Приближава до президента, заобиколен m верига телохранители, сплели ръце. Извиква: „Пепе! Пепе!". Той не й обръща внимание. Пристьпва m обръча m телохранители, пресяга се над тях и сграбчва президента за лакътя. „Пепе! Искам да rоворя с теб!" Той се обръща неохотно m нея: „Добре, слушам те". Помолва телохранителите да я пуснат до него. Поклащат глави и хващат оръжията си. Опитва се да разкъса обръча m стиснати ръце. Пепе се засмива и тя му казва: „Заповядай им да ме пуснат". Правят m и сключват отново кръга - много плътно.
   „Попитах го дали е чувал за Сиудад Бланка - разказа ми тя. - Каза „да". Преди двайсет години, казах му, съпругьт ми се опита да m открие. Интересно, продължавай, отвърна той. Казах му, че е 6m там." Може ли съпругът ти да отиде пак, попита ме Пепе. Затова ми трябва твоето разрешение, рекох."
   Лобо я пооглежда и най-сетне кимва: „Добре, успя да стигнеш дотук. Добра се до мен, r знае как. Чувал съм m този град, но не m чувал някой да е 6m там. Вярвам ти и искам ти също да ми се довериш. Ще те запозная с член на кабинета. Той ще говори m мое име и ще набави всички разрешителни и всичко необходимо. Казва се Африко Мадрид".
  ° Това е преувеличение, m	се. Изслушвайки исторнитс на Брус, осъзнах, че обикновено нарича Белил ~рдд всичкн патле(гн руннн в Москитил. Б. авт.

   Мейбъл отива до министрите и открива Африко. „Обясних му m проекта. „Звучи интересно - рече той. - Щом президенrьт е казал, че ще го направим, значи ще го направим. Ще ти осигуря всичко необходимо."
Разменятси имейл адресите.
   На тръгване Мейбъл забелязва президента да влиза в колата си и се m m него. Моли да се снимат с мобилния й телефон. Той се съгласява, после иска телефона, u да говори със съпруга Й. Дава w ro н Пепе набира Брус в Щатите.
   „Седя си в Сейнт Лунс и няюой ыи звъни - разказа ми Хайнике. - На телефона е президентьт на Хондурас. Пита ме: „Наистина ли знаепi къде е?". „Да, сьр", оттворих. „Ще m направим тогава. Добре е u страната", каза той."
   Президентьт връща телефона на Мейбъл с думкre: ,,Може ли вече да ен вървя?". ,Да, Пепе, мохсе", отвръща тя. Мейбъл сн спомня: „Отпрацiи, сякаш ще хукна да m mm с още молби".
   Елкинс остава смаян и скептичен, wrm чува исторнята. Дава обаче зелена светлина на Брус, свързва се с новото хондурасюо правителство н открива, че е истнна. Президентьт Лобо е въодушевен m проекта - разбира каква n може да донесе подобно откритие на сграната w, а н на собствената му разклатена популярност.
   С благословията на президента н с осиryреннте разрепiителни Елкинс n до Хюстьн u среща с персонала на Националння центьр u въздушно картографиране. Центьрът е съвместен проект на Хюстьиския университет и Калифорнийския университет в Бъркли, спонсориран m
Нацнонална
та научна ^ миснята w е m подпомыа академични и научнн изследвания, а не издирване на градове, чието - щеuауmие е сьмнително. Оглавява m ученият Уилям Картьр, един m бащите на лидара. Като докторант Картьр работи в екипа, подrтвил мисиите на „Аполо", н съдейства при

проектирането и управлението на една от първите лазерни станции на Луната, способни да премерят разствянието между Земята и Луната с точност до сантиметри.
   Цял ден Елкинс опитва да убеди Картьр, Рамеш Шреста, директор на Центьра, и екипа им да се включат в тьрсенето на изгубения mm. Ексцентричното предложение няма прецедент в историята на Центьра. В Каракол учените картографират световноизвестен археологическн n с гарантирани резултати; проекrът на Елкинс е изстрел в rьмното, пропиляване на време и научна репутация. Лидарът никоm не е използван като инструмент за чисто археологичесюо прочуване - тоест тьрсене на нещо, mm никой не е сигурен дали съществува.
   Шреста казва: „Не знаем дали има нещо там. Въпросът е дали изобщо ще намерим нещв". Картьр обаче остава впечатлен, че при предишното тьрсене на града Елкинс е работил с НАСА. Преглежда снимките на Рон Блом на Т1 и решава, че вижда достатьчно, за да поеме риска.
   Проектьт е рискован в мноrо отношения. Шреста си спомня обсъждането. „Никой не m беше правил. Съществуваше възможност да се открие нещо значимо в археологическата област. Казах ясно на Стив: „Това е експериментален проект. Ще се постараем, но не можем да обещаем, че ще се получи, и не можем да поемем вината, ако не стане". Шреста и Картьр обаче са изкушени от предизвикателството да картографират терен под гъста растителност. Проработи ли лидарът в Москития, ще работи навсякъде. Това ще е решаващо изпитание за технологията.
   Неколцина от екипа на Центьра са по-скептични. „Заявиха, че не можем да m направим - разказва Шреста, - защото тропическата гора е много гъста." ,,Ако не првбваме - отговаря им той, - не можете да ме убедите, че е неизпълнимо."
Други изразяват тревога, че не са включени археолози. „Стив Елкинс правеше фwиии - каза ми по-късно Майкъл

Сартори, главният картографист в Центьра. - Повтарях на колеrнте си, че идеята е лоша, и не бива да се захващаме с проекта. Това не е нормален начин да се осигурят качествени данни на специапистите в областта на археолоrията."
   Отначало Елкинс пре,цлаrа на учените m Центьра да картоrрафират цялата Москитня с пндар. После разбира, че u подобно начинание трябват милиони долари, и свежда района до около петдесет квадратни мнли. Картографирането му ще етрува оWло четвърт милион долара за директнн разходи и още талкова за поддърхсащи разходи.
   Т1 е само двайсет квадратни m. В случай че се окаже празен, Стив иэбира три други неиэследванн района. Нарича m Т2, ТЗ н Т4. Т2 е дълбока долина, заобиколена m варовикови скапи - нма слухове, че Fiелият m се помещава там. ТЗ е област, подобна на Т1 - трудно достъпна, неизследвана m учени, по-мек тсрен с обширни открити nw, эащитен m ппанини. Т4 е долината, където според Елкинс се намират руинитс на Сам Гласмиър.
   Елкинс проучва обетойно четиритс терена, за да провери дали са изследвани. Събира картите на всички познати археологическн обекти в Москитня. Преглежда rрижливо архивитс на Хондураскня инстнтуr по антрополоrия н история (ХИАИ), rьрсейки непубликувани доклади; про$ерява и офицналния хондураски регистьр на археологнческиrе обекти.
   Првз ХХ век археолоэнте са открили около двесrа археoлогически обекта в Москитня. Това е n иищо в сравнение със стотиците хилядн обекти, регистрирани в земите на манте, и m шейсет и vm хиляди описанн археологичесхи обекта в родния ми щат Ню Мексиiоо. Археологическнте находки в Москития са най-разнообразни - от големи селища с масивни моrили до пещерни поrребения, скално изкуство и оrделни арrефакги, видимо съэдадени m една и съща =

роко разпространена култура. Почти всичките двеста обекта - за разлика m районите, обитавани m маите - са nNm точки на картата, неизследвани прецизно. Буквално на нито един не са провеждани значими разкопки. В продължение на w век археологията не стига до сьществени отговори в Москития, а повечето проучвания са ограничени, повърхностни и зле изпълнени. Археолозите не са успели да отговорят на най-важните въпроси за местната култура - кои са тези хора, откъде са дошли, как са живели и какво им се е случило. В Москития несъмнено има много неоткрити находки, които ще издадат важни тайни.
   Елкинс не открива абсолютно никакви архивнн свидетелства, че някой е изследвал Т2, ТЗ и Т4. Без данни u човешко присъствие, те са празни места, непознати на науката. Но били ли са необитаеми? Архивите не документират дали районът се използва m местното население u лов и събирачество.
   Елкинс поръчва най-новите сателитни снимки на четирите терена. Когато m получава, преживява шок. Последната сателитна снимка на Т4, долината с Гласмиъровия Бял град, е прорязана m нелегални сечища. Обезлесяването и иманярството вървят ръка за ръка; руините на Гласмиър - m
сь
ществуват - вероятно са открити и тихомълком m разграбват; движимите находки се пласират на черния пазар или местните ги присвояват. Елкинс обаче си дава сметкя, че в Москития има множество големи руини - знайни и незнайни - всяка от които може да е легендарният Бял град, m изобщо съществува, n m описват (по онова време въпросът е отворен). Елкинс елиминира Т4 m списъка и разширява другите три зони.
   За жалост съдбата на Т4 далеч не е необичайна. Хондураските тропически Мри се стопяват ежегодно с по триста хиляди акра. Между 1990 и 2010 n незаконната сеч унищо

жава 37 % m хондураските тропическите гори. Всички терени, набелязани m Елкинс, се намират в границите на номинално защитените биосферни резерахги „Тауака Асани" и „Рио Платано", но законите не се wmun. Отдалечеността, планинските зъбери и враждебната джунгла не възпират изсичането на дърветата за облага чрез продан и осигуряване на пасища за добитька. Археолозите се надпреварват с обезлесяването; докато стигнат до n в тропическата гора, u да m изследват, той може вече да е изчезнал - станал плячка първо на брадвата на дървосекача, после на лопатите на иман~рите.
   Разрешителните u заснемане на Москития с лидар са нздадени nm октомври 2010 с благословнята на президента и министьра на вътрешните работи Африко Мадрид, както и с пълната подкрепа на Хондураския институг по антропология и история и ww му Вирхнлио Паредес. Новото правителство на Хондурас стои твърдо w
проекта.
   Президентьт „Пепе" Лобо посма посга след оспорвани избори в един m най-тежките моментн в хондураската нсторня. Хондураската икономика е на предпоследно mm
сред
всички американски държави. Наркотафикантитс са завэели обширни райони m провинцията и градовете. Банцитс тормозят гражданите с mff и похищения. Броят на убийствата - вече най-висок в света - скача до небето. Корупцията е повсеместна. Съдебната система и служGите u сигурност са пред разпад. Хората са бедни, безразлични, скептичии. Превратьт m 2W9 r. е разединнл сrраната - включително археологическата общност. Хондурас отчаяно се нуждае m
добри
новини. Откриването на Белия mm, каза ми по-късно президентьт Лобо, ще бъде добра новина.

10.
   Никога няма да се върна на тази река. n е найопасното място на планетата
   Получил разрешителннте, Елкинс се заема да съберс пари. Моли приятел - продуцента Бил Бененсън - да му помогне да намери инвеститори m филмов проект, документиращ издирването. Бененсън познава много заможни хора. След известен размисъл обаче решава да бръкне в своя . Възможността е твърде добра - готов е да финансира лично цялата експедиция. В крайна сметка Бененсън и Елкинс си поделят режисьорската работа; договарят се Бененсън да е продуцент, а Том Уайнбърг и Стив - помощник-продуценти.
   На седемдесет и две години, Бененсън е в отлична форма - привпекателен жьж с къса брада; roвори отчетливо, претегля всяка дума и не изглежда любител на рискованите начннания. Признава, че проектьт е„изумителна лудост", но 6m изкушен да използва шанса. „Историята ме заинтригува. Както и изгубеният град, и всичкн авантюристи, лъжци и безумци, w са m тьрсили. Ако ще рискувам с филмов проект, рекох си, ще заложа на този. Това беше моята седемнайсетица на рулетката."
   Дядото на Бененсън, Бенджамин, идва в Америка m Беларус в края на XIX век и се установява в Бронкс, Ню Йорк. Работи като дърводелец - строи къщи, отначало за чужди фирми, после основава своя компания; днес „Бененсън Кепитьл IIартнърс", където Бененсън е старши партньор, е голяма

компания за недвижими имоти, притежаваща първокласни сгради в Манхатьн и на други места. Истинската страст на Бененсьн обаче е филмовото изкуство и пресечната му точка с антропологията и археологията. След колежа той се включва в Корпуса на мира и прекарва две roдини в Бразилня; там снима първия си филм „Диамантените реки", излъчен по Пн Би Ес. Оттогава е заснел на,д двайсет документалии филма. Изпълнителен продуцент е на документалния фнлм „Зверове без нация` ; режисьор и продуцент на „Хадза: последните първи" u последното ловно племе s Източна Африка.
   Бененсън има опитно око u нестандартии проектн н вярва, че дори да не се открие нищо, от провала на поредното авантюристично издирване на легендарння град ще излезе интересен филм. Елкинс, Бененсън и други партиьори съэцават компания, наречена „ U. T.L. Inc. "- Under the Lidar („Под лидара") - за да организират експедицията н филма.
Вече на крачка m осъществяването на десетнлетния си
проект, Елкинс започва да събира екип. С него поддърясахме редовна връзка m години; попита ме дали ще = за издирването в„Ню Йоркър", където понякога публнкувах статии на археологическа тематика. Съгласих се неохотно.
Честно казано, бях скептичен w ще излезе и N	да
представя идеята пред „Ню Йоркър" чак m експедицията приключи, и m аю~ има находка. Не исках да рискувам да стана u посмешище, в случай че лидарът не открие иищо - доста вероятно според мен, след като от петстгнн годнии всеки опнт u издирване на изгубення трад завършва с провал ипи измама. Споделих еъображеннята си сьс Стнв и той ми отговори: ,,Е, ако останем с празии ръце, поне ще си 6m на
екскурзия".
   На 28 април 2012 r. десетимата участници в екепедицията се срещнахме в Хюстьн и отлетяхме заедно m
остров

Роатан в Хондураския залив. Роатан е свят, изолиран m континенталната територия на Хондурас - трийсет мили дълъг и около две широк, островът е тропически рай с перлени плажове, тюркоазени води, удивителни коралови рифове, рибарски селца и луксозни курорти - сборен пункт на големите круизни кораби и любителите на гмуркането. Понеже е 6m британска колония, основният език е английският.
   F~пап~с и Бененсьн обаче бяха избрали Роатан не защото е прекрасно място за почивка, а защото на островното летище самолетьт ни и висоюотехнологичният му W щяха да са на по-сигурно mm, апаотао~то на n в крнтинентален Хnндурас. Държавният департамент & издал разрешение самапетьт да отсьсгва от страната две седмици, при условие че W се осигури денонощна въоръжена охрана извън обществени зони. За целта Епкинс и Бененсьн бяха наели хондураски войници.
   Роатан, намиращ се в североизz~ата часг m страната, е с подходящо разположеине и спрямо Москития - v m се намират само m оюало час летагегпiо време m острова. Има и един недостатьк обаче - на роатансiarго летище е забранено да се скт~цира авиационно roриво. Зарал~ нарiааiрафниа авиационното rориво се ю~нтролира crporo в Хnнд~рас. нарюзтрафикан
тиre редовно n цисreрни с roриво, убиват шофьорите и използват плячката u wнтрабанден пренос на дрога. Налагаше се нашата Чесна m каца на nm в Ла Сейба, m
                                              презарежда след w проучвателен nmff и m се връща в Роатан.
   Щабквартирата на експедицията - курортният комплекс ,,Перът Трий" на южния бряг на острова - представляваше група бунгала с червени керемидени покриви, разпръснати по бреговете на тюркоазена лагуна, заобиколени m бели пясъчни плажове, бълбукащи фонтани и шумолящи nалми. Вътре имаше мраморни бани, кухни с гранитни плотове и спални с ламперия m лъскава тропическа дървесина. Климатиците в комплекса охлаждаха въздуха до отрицателни температури:

3m бунгалата имаше огромен басейн със сладка вода, разположен сред аранжирани скали, водопаци, мостове и росни туфи тропически цветя; балдахини m шифон, надиплени m тропическия бриз, засенчваха застланите еъс снежнобели чаршафи шезлонги. На доковете в близкия пристан сред карибските води се поклац~аха яхти за милиони. Хълмовете над тях бяха осеяни с бели вили.
   „Защо да не нн е удобно", каза Елкинс, m се събрахме да вечеряме печени омари в беседка на плажа с покрив m палмови листа и изглед m лагуната; по нощното небе блещукаха звездн, вълнитс се плискаха шепнешwм в брега.
   Луксозната обстановка обаче подклаждаше нетьрпеннето на групата. По пътя m Хюстьн малката ,Чесна" се & приземила в Кий Уест, Флорида, засгигната m пореднца бури над залива. Очакваше се времето да се изяснн едва след няюотлоо дни. Бененсън и Елкинс плащаха хиляди доларн дневно да се помайваме тук. Никой не беше доволен.
   От Националния центьр u въздушно картографиране бяха изпрвтили трима инженерн да проведат Мисията - доктор Хуан Карлос Фернандес Диас, организатор и главен инженер; Майкъл Сартори, скептик и експерт по картографня; Абхинав Сингханя, техник.
   По щастливо стечение на обстоятслствата Форнандес е хондурасец по рождение. Има докторска =nm по попроучвателни инженерин сисгемн m Уннверснreта на Флорнда; завършил е с отличие магистратура в Хnндураския каталичесни университет и е стипенднант m „Фулбрайт". Познаннята w както m лидара, така и u хондураската политнка и кутпура, свободното ападеене на испански и сърдечннят w
харакгер
m превърнаха в един m най-безценните участннци в експедицията. 3m спокойното и разумно поведение m трийсет н n годишния инженер се крие брилянтен ум и m чувство u хумор. Той е дипломатичен, подбира внимателно думкre и ке

трепва, когато около него настъпи ад - често явление по време на експедицията. Хуан Карлос & въодушевен m участието си в нея, а после се превърна в нещо като национален герой в Хондурас. „Сиrурно се дължи на боговете маймуни, че се оказах s положение да помогна - каза ми той през смях. - Удивително съчетание m кьсмет, шанс и благоприятно стечение на обстоятелствата. Родените в Хондурас са смесица m найразлични неща, испански и индиански. Името ми е испанско, но знам, че nm n има някакъв индианец." Надяваше се експедицията да донесе добро на страната w „Хората в Хон
дурас mmn ясна културна идентичност Трябва да започнем да изучаваме миналото си, m да сьздадем по-светло бьдеще."
   Сартори, от друга страна, не криеше скептицизма си. „Отиваме s огромиата пустош да огледаме няколко терена, но не знаем какво има там? Доста смахнат изстрел в wm." Абсурдният разкош на курорта, в ярък контраст с обичайните научни експедиции, подхранваше съмненията му.
   Придружаваше ни и сннмачен екип, mw фотоrраф и Том Уайнбърг - m помощник-продуцент и официален хроникьор на експедицнята. Седемдесет и две тдишният Уайнбърг има заразителен смях и благ характер; лицето w е обрамчено m чорлава сива коса и брада. Работи с Елкинс m 1994 година по проекта u m град. През дългата си кариера в киното и телевизнята е nwm множество награди „Еми" и е легенда в чикагскня филмов свят. През 1972 r. основава с партньор „Ти Ви Видео Кълектив" - студио, продуцирало „протестни" документални фнлми, посветени на прогресивни теми в амери
каиската култура и политика; по-късно	m „Медия Бърн
Индипендънт Аркив" u сьхранение - дълrn преди появата
на нитернет - на хиляди часове важни документални записи, включително интервкrгата на Стьдс Търкъл.
Най-незабравимият член на групата беше Брус Хайнике, отдавнашният универсален посредник на Елкинс. От години

слушах Стив да описва този колоритен мъж и приключенията w и бях любопитен да се запозная с него. Преди вечерята m сварих в бара на плажа - патологично дебел, с nmmm шапка и разкопчана хавайска риза, под ~оаято лъщяха златни верижки; държеше бира в едната ръка и цигара в другата. Изглеждаше страшно начумерен. Каза ми, че тькмо се върнал m летнщето, където раздал „пачка ~аолкото козунак", u да nNm оборудването нн 3 роатанската митница - ~аомпютрн, видеокаМерн, звуюава апаратура, триножннцн н всич~оо останало. Въпрскн благоСловнята на прсзидента хората си wwm саосго. „Понскаха 180 000 „депозит" - угочии Хайннке и бузнтс му затрепернха m гняв. - Щели m m върнат, когато оборудването напусне страната. Рекох ^ не и не; нямs да стане по никакьв m начнн". Доста ръце смазах обаче." Започнах да си водя бележки и той отсече: „Не моусе да отпечатваw нито една моя шибана дума без иэричното мн сьгласие". Беше неизчерпаем извор на исторнн, но в края на асяка обръщаше вqднистит е си очи m мен, размахааше показалец н повтаряше: „Не може да напишеш mu.
                                                   Извьн праroкола е".
   Най-сстие m попнтах отчаян: „Има m начин да m поне няiаон m нстарните w?". ,,О, да, абсолютно - отговорн той. - Няма проблем. Когато m m	му.12" 3m се m
смях и едаа не се задавн със слюнката си.
   Попита~с Брус какви са отношеннята w с Елкинс и m се Сра6атваТ.
   „IЦе w разкажа исторнйка. Някаквн типове се пенявеха нещо. Нацуцтих проблемн. 0 си пнстолета в главагга иа единня и Nm^ „Омнтай се отryк, мамицата w, щото ще видиш мозъка сн по шнбаната стена". Така действам. 'I~+к е
   11 Брус Хаiiннке почииs m 8 сепгоиври 2013. Смд врсМе ии нозwлн да водв бoдежкн - прх услоsнс, че гихs да пуданкувам хищо до скsqгта ху; тсзи разсnsорк са orrw. - Б. w

така. Ебаваш ли се с грингото, ще те убие. Такива хора не признават никого, човешкият живот не ги интересува. Не се ли отнасяш така с тях, прегазват те. Стив си мисли, че всички са му приятели. Иска да им бъде приятел. И не разбира, че някои хора просто тьрсят шанс да те оберат или да w убият. Стив wm на всички, а тук така просто не става."
   Куцаше m стара огнестрелна рана в коляното. Охотно ми обясни: „Изнасях кока от шибаната Колумбия". Наели m да достави кокаин m Колумбия в Никарагуа. Qтишъл в Картахена да вземе „стоката" в малък спортен сак, да я занесе на дилъра и да получи 75 000 долара за нея. В жалък ресторант с изненада заварил да m чакат двамина. Единият носел парите в чанта. „Казах му да ми m покаже. Той тръгна m мен. Казах му да спре, да отвори чантата и да я бутне по-наблизо." Мъжете отстьпили назад, извадили пистолети и започиали да стрелят по него. „Бяха на десет крачки, mmw извадих моя 45-и; улучих единия в рамото, другия в лицето и преди онзи с куршума в рамото да удари земята, W пръснах главата като диня. Цялата стрел5а продължи има-няма три секунди. Раниха ме в дясното коляно." Събрал всички оръжия, парите и дрогата. Боляло m ужасно; смръкнал кокаин и посипал кокаинов прах върху раната, m да се почувства по-добре.
   „Имах седемдесет и nff хиляди долара в брой в прокдетата раница, n кила кокаин и два пистолета. Долетя един приятел от Ла Сейба. Рекох ^ „Измъквай ме отгук, имам куршум в крака". По-късно Х[не споменавам името на известен американски писател, бивш войник] ме свърза с американсtаато посолство в Хоидурас, изпратиха ме в Никарагуа да снимам сандинистхи лагери и да маркирам GPS местоположения".
След вечерята Елкинс свика екипа на организационна
среща. Първият въпрос & да уточним историята си за пред
местните. Малцина m хондураското правителство знаеха

какво правим. Не биваше да говорим за Сиудад Бланка, изгубени градове и богове маймуни. Ние сме група чудати учени, обясни Елкинс, w ще проведат въздушно проучване на Москития с нова технология, u да изследват екологията, тропическата гора, флората и фауната. Легендата се била разраснала и мнозина хондурасцн вярвали, че в Б~лия град има несметно златно ськровище. Не било безопасно да разгласяваме истинскитс си намерения.
   Преди да се качат в самолета, инженерите трябваше да открият сигурни места за три фиксирани наземни GPS систсми. По време на полет тсзи системи щяха да обменят данни с GPS оборудването в самолета. Всяка система се нуждае m източник на енергия - в идеалния случай - интернет връзка u прехвърляне на данните. Хуан Карлос Фернандес & изготвил геометричната схема - трудна задача, защото повечето места бяха или неприсrьпни, или опасни. В крайна сметка се беше спрял на почтн линейно разположение на системите - едната на остров Роатан, втората на четиресет и пст mum мили в Трухийо (крайбрежния град, w до w Кортес написва писмото си) и третата на m мили в малкото селище Дулсе Номбре де Кулми в периферията на Москития. Първата система щеше да се монтира в u на 6m, очертаващ изкуствената лагуна пред „Парът Трий". Втората - върху покрива на хотсл „Христофор Колумб" в
Трухийо.
   Третият - и най-важен - приемник в Дулсе Номбре де Кулми представляваше по-сериозно предизвикателство. Кулми е най-близкото селище до вътрешността на Москития. Градчето се намнра на шестнайсет часа по опасни пътища (по w
се подвизават нарюаграфиканти и бандит~) m Трухийо. Екипът реши да пренесе систсмата с хелиюоптер и да я монтира във ферма извън Кулми, собственост на сродник на Манго, брата на Мейбъл.
6. Изг}~еният град

   Часове преди полета обаче американските сипи за борба с наркотрафика иззеха за операция хеликоптера, нает от Елкинс. На Брус бе възложена задача светкавично да наеме хеликоптер и пилот m хондураското правителство. Той - изумитепно! - наистина се справи. (,,Кой друr би моrьл да намери шибан хеликоптер u петнайсет минуrи в страна като Хондурас? Тези момчета не оценяват способностите ми.") Манro обаче не успял да познае фермата на братовчед си m въздуха. Наложило се хеликоптерът да се приземи на игрището за футбол, за да ги упътят. Предизвикали сензация. Фернандес монтирал GPS-а, зареждан m соларен панел и оловно-киселинен акумулатор - на отдалечено и следователно безопасно пасище във фермата. Понеже mmm интернет, Манго ежедневно щял да сваrцt данните на USB устройство и да m откарва в Катакамас - най-близкия m с интернет връзка, на няколко часа на юг по черен път - и да ги изпраща до Центьра за въздушно картографиране в Хюстьн. Нелека задача, защото Катакамас е под контрола на наркокартел и е сред rрадовете с най-много убийства в света. Манro обаче обяснил че наркотрафикантите си rледат своята работа, m не m безпокоят. Майкъл Сартори щеше да сваля данните, изпратени в Хюстън, на лаптопа си на остров Роатан.
   Три дни чакахме самолета да осьществи последния етап m пътуването - m Кий Уест до Роатан. Излежавахме се в курорта, подложени на принудитепна ваканция; ядяхме, пиехме бира и - по дяволите лукса ставахме все по-раздразнителни и неrьрпеливи да nодхванем rьрсенето.
   Всеки ден около обяд неподражаемата фиrура на Брус Хайнике се появяваше под навеса на крайбрежния бар и се разполаrаше в ракитен стол с широка ветрилообразна облегалка като Джаба с цигара и бира в ръка. Оставаше паркиран там чак до вечерта, ако нищо не изискваше вниманието w (в такъв случай се чуваше m ругае по телефона на испанскя и

английсни). Поради липса на друго занимание навикнах да m черпя бира и да слушам историите му.
   Говореше открито как плячкосвал археологичесни обекти из Москития. (Откровенията w ме изненадаха с оглед на сътрудничеството w със Стив, но противоречията явно не m притесняваха.) „В началото на 90-те - каза ми - имах приятел, Димас. Разкопавахме гробници и крадяхме артефакгн. После rx пренасях контрабандно в САЩ."
   Някъде =m нагоре ло неназована река, докато бил m една m въпросните иманярсни експедиции, агстрспял тапнр u вечеря. Лагерували на пясьчен нанос; заrталнли огън. Брус нарязал месото на ивици н започнал да ло подрежда върху roрещите камъни. В m	момент ,,vn звучно, остро	-
ие". Грабнал своя М 16 точно w	към тsрс се спуснало -
    о^ обсипал m с„поне два ~сет	" и m па,цнало на n крачни m него - грамаден ягуар, дълъг седем стьпни. С Димас m претьрколили в реката. „Стана ми неприятно, че убих - ара - призна Брус. - Беше толю~ва красиво животно."
   На другия ден стигнали до място, където реката се разклонявала. Поели по малък поток, газейки в плиткия бързей. След два дии стигнали целта. На четиресет стьпки нац стръмния бряг стьрчал 6 на грамадна каменна маса. Излезли m реката, прехвърлили ската и попаднали на купища „останни m каменнн постройкн". Брус приближил до масата, разчистил пръстта и видял ягуар с раззината паст - каменното изваяние изглеждало като живо. Масата бнла твърде голяма, нямало как да я вземат цялата; три дни дялали, докато изрежат ягуара. После разровили каменните купчини, тьрсейни вход m подземна галерия или гробница. Открили яма. Брус надникнал m и забелязал глинени отломки по пода на nff стьпки под него. Проврял се през отвора и скочил долу. Приземил се лошо, навехнал си глезена и разтегнал сухожилията на коляното, незаздравяло напълно от огнестрелната рана.

   Опитал да стане, не успял. Извикал на Димас да му пусне прът, за да m използва като патерица. Докато чакал, очите му се приспособили m сумрака и видял, че „по пода щъкат паяци, скорпиони и няколко змии в добавка". Забелязал обаче още нещо - ниши по стените с удивителни изрисуваии
гърнета и мраморни купи. Куцукайки предпазливо покрай
тварите, събрал ськровищата и ги подал на Димас. Навлязъл по-навътре в подземнето и там забелязап яркожълт обект върху пода. Вдигнал m смаян статуетка m чисто um, около шест сантиметра широка и дванайсет сантиметра висока - „по-красиво нещо не съм виждал инкога". Приличала на цар с перната диадема и щит nm гърдите. Намерил още ценности, включително стгици шлифовани мъниста m нефрит. ,,Взех само най-хубавото, другото зарязах."
   Изпразнили помещението и поели по реката m цивилизацията, а после m Щатите. Пренесли плячката през митницата в ръчния си багаж, смесвайки артефактите с„туристически боклук" m сувенирен магазин; сложили фалшиви цени на всичко и го опаковали във вестници.
   На другия ден Брус 6m на бара в„Метрополитьн 6", Ню Йорк, и пиел ,Чивас" с лед. „Там се срещах с Х(сьщия писател), който ми помагаше да продавам антиките. Познаваше купувачи." Брус m завел в хотелската си mu и му показал плячката. ,,Той рече: „Мамка му, страхотно! Скри ми шапката, старче!".
Брус обаче нямал представа какво точно е открил; Х -
също. Свързал се с„едно момиче", което работело в компания за организиране на тьргове. „Съгласи се да погледне нещата и да ни каже какво имаме." Дошла в стаята на Брус, където находките 6 подредени върху леглото. Видяла ги и се ококорила. Обяснила им какво представляват предметите и колко струват; не могла обаче да определи m коя култура са артефактите, защото изглеждали доста необичайни. Помог

нала на Брус да се свърже с купувачи. Продавали антиките една по една, u да не наводнят пазара. „Изкарахме купища па ри, не те будалкам. mm статуетка се продаде m 240 000 долара в онези години, началото на 90-те." Антиките потьнали в черния пазар за централноамерикански ськровища и вероятно никой няма да ги зърне nn.
   Продължих да черпя Брус с бира и историитё продължиха да се nm. Въпреки мръсния език и плашещата си външност той притежаваше известен m чар, подсилен m тьмносините w очи. Докато говореше, постоянно се удивявах m Стив е наел мъж с подобна предисторня да w помага при издирването на вероятно една m най-важ~пiте археологически находки в Централна Америка. Припомнях си m w m се е налагало да „танцува с дявола", u да постига целите си. И е безспорна истина, че помощта на Брус се оказа критична за успеха на начинанието.
   „Има два начина да се стигне там [в Москитня] - каза ми Брус. - Река Платано и Nn Патука. Имах проблеми по Nn ПаТука. Купувах злато m индианцн, w промиваха на реката. Купих mmm, общо m 230 грама. Типовсге, w ме заведоха там, решиха да ме оберат. Стигиах до мястаro, - дm Патука и Уампу се срещат Уампу m на u m Платано. Влязох в лодката. Ударихs ме с весло, събориха ме във водата. Излязох m водата с моя 45-и. Еднннят ме напа,дна с мачете. Прострелях m в nm, после застрелях другня.
Завързах m, заsпя~х m до алигаторите и m отвързах. Не
6 се върнал в онази Nn. Това е най-опасното mm на земята. Когато се върнах в Брус Лагуна, се обадюс да наема частен самолет. Крих се в храстите край пистата, докато дойде. После отбягвак Nn Патука като чумаво mm.
                                                     Там животьт не значи нищо."

11.
   Тази територия я няма на картата. Там си сам посред нии{ото
   На първи май времето най-сетне се изясни над Кнй Уест Самолетьт с лидара излетя, nNum m Каймановите острови и кацна на летището в Роатан в 14:00. Всички се втурнаха да го посрещнат; ръМпляскакме и надавахые възторисени възгласн, w най-сетне доwсна зеията. Най-после тъQсенето на изrуfiения m щеше m започне.
   „Скаймастър" е малък саМолет с два двигателя на една линня (витлова система, наричана m авнаторите „завихрибутни"): първият моитиран на носа, другнят в задния край на фюзелажа. Най-отличителната черта на самолета са двата надпьжника w mm. Навремето боядисана в жизнерадостно червено и бяло, нашата машина беше цялата излющена н изстьргана; грозна струя Масло се сткчаше по фюзелажа m nNmm двигател. Голямата зелена m с лидара запълваше вътрепiностrа w n изцяло. Разнасяха насаж-натам това лъскаво, Модерно н скътiо техничесю4 средство, толWва се~сретно, че тQябва да m пазят. войници, във аехта nmm
ипнсервена кутия - или поне таУа изглеждаше за 0	на
неспециалиста.
   След ката се призеМи, седмина хондураски войници с М16 ескортирака самолета до m на летището, далеч от обществените зони, където щяха да m охраняват. Така или иначе процедурата не привлече ничие внимание; летище

то беше малко, а военни се разхождаха навеякъде. Шестнмата войиицн - видимо едва надхаърлили деветнайсет - и командирът им от трн дни сновяха отеrчени из летището. Развълнуваха се при появата на самолета и замаршируваха около него, позирайки с оръжията си пред снимачния екип на Влкинс.
Пилотьт, Чък Грос - едър, приветлив мъж от Джорджия - се обръщаше m всички със	Наскоро се бецте върнал
m Ирак, където изпълнявал секретни полетн с лидара. Не разкри mw са представлявали ~(sисинте; разбрах само, че освен веичюо друrо, обследвал с лидара маршрута на патрулигтс, m да улавя u най-дребни промсни в топографикга. Ноаа купчина отпадъцн илн разровена пръст, внезапно появнла се край път, често сочелн наличне на експлозивн.
   Грос спомена, че има пълномощно да прелита над Куба. Попитах го mw ще стане, m възникнат проблемн с двнгателя или с времето и се наложн да кацне в Куба. Все nu самолетьт носеше секретна военна тсхника, а по онова време отношенията на САЩ с Куба все още бяха дълбоко - раnии.
   ,,Ще запаля самолста на пнстата - отrоsорн мн той. Това бил стандартннят прпгокол за лидарн, монтнранн в лагатслни средства. Така се прави и в пустинята; обарудаансто се унищожава незабавно." Добави; „Нямаш представа какви иупища докуМенти попълних, за да иэведа чеснага аг САЩ!".
Технологнята на лидара е разработена стwро елед	u
mm на лазера в началото на 60-те. Об~снено най-просто,
n работи като радар - m лазерен лъч вьрху нещо, улавя отражениаго, измсрва времето за отиване и връщане и така измtрва разстоянието. Ученитс бьрзо схващат патенциала му като измервателен уред. И двете мисии „Апо

ло" -15 и 17, разполагат с лидар за кяртографиране на лунната повърхност. „Марс Глобал Сървейър" - сателитьт, който обикаля около Марс - също носи лидар, изпращащ лазерни лъчи към повърхносrта на планетата 80 десет пъти в секунда. През десетгодишната мисня - m 1996 до 2006 -„Сървейър", един m най-дръзките картографски проекти в историята на човечеството, създава удивително точна топографска карта на повърхностга на Марс.
   Лидарите са три вида - космически, въздушни и наземни. Въздушният лидар се използва в агрономията, геологията, минното дело, за проследяване на промени в глетчерите и ледените полета в резултат на глобалното затопляне, m градско планиране и наблюдение. Във войните в Ирак и Афганистан подпомага множество секретни мисии. Наземният лидар понастоящем се изпробва в самоуправляващи се прсвозни средства и„интелигентен" круизен mn - използва се u „картографиране" на постоянно променящата се среда около автомобила, движещ се по шосе; с негова помощ се изготвят подробни триизмерни изгледи на помещения, гробници, скулптури; лидарът може да пресъздаде дигитално и невероятно детайлно всякакъв трнизмерен обект.
   Чесната, летяла и над Каракол, щеше да картографира целите на експедицията - терените Т1, Т2 и ТЗ. Докато самолеrьт кръжи над джунглата, лидарът изпраща по 125 000 лазерни импулса в секунда към гъстата горска растителност и отчита отраженията. (Лазерната пулсация е безвредна и невидима.) Изминалото време показва точното разстояние m самолета до всяка точка на отразяване.
   Лъчът на лидара в действителност не проникаа под растителностга. Всъщност не „вижда" през нищо лъчът отскача дори m най-дребното листо или клонка. Сред гъстата джунгла обаче винаги има малки пролуки в короните на дърветата, позволяващи на лазера да стигне 80 земята и да

бъде отразен обратно. Ако легнете в джунглата и погледнете нагоре, винаги ще зърнете петьнца синьо небе тук-там; огромният брой лидарни пулсации откриват и използват тези пролуки.
   Лидарните инженери наричат сьбраните по този начин данни „точков облак". Милиарди точици показват местоположението на всякn отражение в триизмерно пространсгво. Със специален софтуер картографиращнят инженер елимннира точките от листата и клонитс и 0 само отраженнята m земята. Последваща обработка на даннитс превръпда точккrе в топографеко изображение на терена, разкрнвайкн наличните археологнческн обекти.
   Резолюцията на лидара зависи m прецизното определяне на положението на самолета в пространствотn. Това е най-сериозното технологично предизвикателетво - u да се постигне висока резолюция, 3 всяка секунда на полета положението на самолета трябва да се проследи триизмерно в рамките на два сантиметра. Стандартна GPS систсма, използваща сателитна връзка, може да определн местоположе
нието на самолста в рамките на о~аоло три m - безполезнб m археологичесw картографиране. Резолюцнята може да се подобри до оwло трийсетина сантиметра, като се поставят
фиксирани GPS устройства на w под m на самoлета. По време на полета обаче турбупенцията отклонява самолета, ветровете m nmm и накланят и дори най-усьвършенстваната GPS система не може да улови тези отклонення.
   За да се разреши проблемът, лидарната машина еъдържа вградено m секретно усгройство (помепдаващо се в непдо като консервна кутня), наречено Инерцнапна навигацнонна единица (ИНЕ). Същата технология се използва в крнлатите ракети; благодарение на нея ракетата определя къде точно се намира в пространството, докато се движи m целта. Заради ИНЕ лидарът се води класифицирано военно оборудване,

което не може да напуска страната без специално разрешение и дори тогава подлежи на строг контрол. (Друга причitна да се забави използването на лидара за археологически m
в
Третия свят; години наред правителството забранява Е да се употребява извън страната за граждански цели.)
   Въздушният лидар може да постигне резолюция до около 2,5 саитиметра, m няма растителна покривка. В джунглата обаче резолюцията намалява значително заради много помалкото импулси, достигащи земята. (Колкото по-малко са импулсите, толкова по-ниска е резолюцията.) Тропическата гора в Белиз около Каракол, където семейсгво Чейс използват лидара nm 2010 година, е гьста. Но гората в Москития е несравнимо по-гъста.
   Първият полет с лидар над Т1 се осъществи на другия ден - 2 май 2012 година, в 7:30. Чък Грос управляваше самолета, а Хуан Карлос Фсрнандес изпълняваше ролята на навигатор и техник. Всички отидохме на летището m изпратим самолета; проследихме m как се издига в карибското небе и проблясва в синевата над Хондураскияlзалив в посока m континента. Картографирането на двайсетге квадратни мили, обозначени като Т1, щеше да отнеме ~ри дни. Ако всичко минеше до5ре, след четири дни щядл[эс да разберем дали в Т1 има нещо интересно. После самwетът щеше да се прехвърли над Т2 н Т3.
   Самолетът се върна от първата мисия в късния следобtд. В девет вечерта Сартори потвърдн, че данните са ясни и т,очни; лидарът работи безотказно и предосгавя достатьчно земни точки n картографиране m терена под дъраесните г~оо~агни. За изображения бсше рано, но той ни увери, че не виждр~
ническа причина m не получим подробна карта на тepeita.
След втория полет - на 3 май - Хуан Карлос се аърна с интересна новина. Забелязал нещо в Т1, wm не прилиwю

на природен обект, и опитал да m сиима през nwwNw на самолета. Събрахме се в бунгалото му да видим снимките на лаптопа.
   За пръв път зърнак долината. Сиимките, каправени с нестабилна телефонна камера през надраскан плекситас, не & яски; показваха обаче два четвъртнти бели обекта, наподобяващи горната част на варовикови ~аолоки, wm - дрnИа mm с по-ниска растителност Мястото - крайбрежен гьсталак - се намираше в горната част на долината. Веичхи се струпаха пред лаптопа, присвиваха очи, сочеха и бърбореха развълнувано, опитвайки се w разгадаят зъркистите и примамливо смътни снимки - можеше да са iоалони, ала и отпадъци, изквърлени от самолет, или дори стволове на загинапи дървета.
   Помолик да ме вземат на третия и последек nw на~д Т1 въпреки логистичкитс проблеми, уоонто щяха w
произтскат
m mw. В самолета нямаше mm, ко след краттт обсьждане Чък Грос се съгласи, че е възможно w разчнсти няюой ъгьл,
където да клекна (реши да отстрани обор	m u квцане
wm ww^ ,,Не уведомявай Федерапната авиацноина	-
6а".) Предупреди ме w кеудобно ще се v	3
шесгre или седемте часа във въздухя.
   На 4 май пристигнахме m летнщm, w спьнцето тьк-Мо се издкгаше над заоблення юонтур m океана; самолетьт хвърляше wm пистата сянка като m карткна m
                                                  Едуард Х~опър. Войниците, окраняващн ~сашината, m
поздравнха
сьнено. Сега, в качестваго си m бъдещ пътник, разгледах па внимателко саМолета и не харесах видяното. „Защо тече - nmТ', посочих mmm върху Фюзелаха под първня дв~аател. ,,Не бой се отговори Чък. - Всеки ден долнваы доrоре. За еднн nff mm w изтече достатьчно, та да се усети."
Пропълзях на борда и изумлението ми се удвои.. Някога пищната тьмночервена тапицерия беше износека, мръска и

избледняла; вътре сякаш всичко & облепено с тиксо. Миришеше на стара кола. Акрилното лепило, спояващо части от самолета, се лющеше на конци. Докато маневрирах, за да заобиколя гигантската кутия с лидара и да се вместя в микроскопичната си ниша, блъснах с лакът някакъв панел и m съборих. „Няма страшно, често се случва", успокои ме Чък и върна панела на мястото му с юмручен удар. Удивих се как научно оборудване за милион долара е монтирано в толкова овехтял и амортизиран самолет. Чък възрази твърдо. ,,Не, сър. Самолеrьт е отличен за тази работа." Увери ме, че ,Чесна Скаймастьр 337" е„класически и страхотен малък самолет". За разлика m „Кинг Еър" и„Пайпър Навахо" 6m идеален - горивната ефективност осигурявала „шест часа работен режим". Макар и четиресетгодишен, самолетьт 6m „абсолютно надежден". „Ами ако се наложи да кацнем аварийно?" „Ама че въпрос - изуми се Чък. - Първо ще намеря поляна за кацане. Територията не е картографирана, сами сме сред нищото, без двустранна комуникация." Той поклати глава - немислимо.
   Въпреки тревогите ми W на Чък, а и недосlи~ьците на самолета, изглежда, бяха козметични. Казах си, че nmm m световна класа като Чък не би управлявал негодна машина.
   Сместих се зад кутията с лидара - на пода, с колене пред брадичката. Хуан Карлос беше точно пред мен. Безпокоеше се как ще се справя; притесняваше се явно да не би да ми призлее и да повърна върху гърба му Пита ме дали m m или nm нещо сутринта. Отговорих отрицателно. Той подхвърли колко е тежък полетьт - ще кръжим ниско и бавно над джунглата цели шест часа, ще се накланяме рязко при всеки завой, топлите въздушни течения ще ни блъскат, понякога ще свиваме рязко, ако на пътя ни се изпречи лешояд. Климатикът не работел, осведоми ме; ще сме запечатани в метален цилиндър, обжарен m слънцето. В самолета нямало

тоалетна. В краен случай мехът се изпразвал в панталоните. 0= да m успокоя, че ще m образцов пътиник.
   Елкинс ми даде фотоапарат с телескопичен обектив и ме помоли да снимам загадьчните бели юолони и всичко друго интересно, което забележа долу.
   Чък Грос седна на пилотсiаото място и се зае с бърза проверка на командиня ^ Хуан Карлос свърза лаптопа си с лидара. Показа ми трасето на nm, програмирано върху екрана на компкпъра; десеткн успоредни линин пресичаха на зигзаг долината, за да се постигне максимално покритне н да се сведе до минимум летатслното време. Освен ииженер, Хуан Карлос е и лиценэнран nmm - в резултат с Чък се сра-6огваха с лекота.
   Излетяхме m Роатан и сmро се понесохме над блеснапня Хондураски залив, а континентьт се ширна пред нас. Беше велиюолепен ден - по небето се стелеха пухкави кьлбести облаци. Далеч напред се издигаха сините планннн на Москнтня с рехави, високи облаци над тях. Наалязохме по-навътре
в сушата и крайбрежните градове отстьпиха мясго на селца
и ниви край бавнн кафяви реки. Гориститс възвишення бтса изпъстрени сьс сечища. Димни стьлбове се издигаха над джунглата във всички посоки.
   После сечищата изчезнаха и полетяхме на четнрн - Ди стьпки над стръмнн планинскн склонове с непокътнати гори. Час след като излетяхме m Роатан, Хуан Карлос посочн в далечината, където рязка вдлъбнатина прорязваше стсната m зелени планини. Наближавахме Т1. Чък сиишн саМолета, прелетяхме на около хиляда фута над хребета, обрамчващ долината, и пред нас се ширна великолепна гледка. Отвъд скатовете земята се спускаше и разкриваше живописната долина - пръстен m планини, обrьрнал идиличен хълмист терен, разделен m две реки. Наистина приличаше на тропически Шангри Ла.

   Движехме се на височина около 2500 стьпки нац земята. Карлос включи лидара на мястат, къдего бяха прекратили заснемането миналия път. Докато лидарът бомбардираше зеленината с лазерни импулси, Чък описааше сьс самолета успоредни линии над долината, дълги по 4-б мили - на юомпютьрния екран маршрутьт приличаше на нишки, заплитащи гигантсюо платно. Топлите течения m блъскаха xarope-надолу, напред и назад; понякога се накланяхме шеметно нас~рани. Хуан Карлос излезе прав - полетьт беше тежьк и страховит. Грос обаче управляваше машината с ловка и сигурна ръка.
   „Доста се поразклатихме - отбеляза той по-късно. Все едно летяхме по грамадна паяжина. Изисква невероятни умения. Трябва да следваш линията, не може да се отклониш на шейсет mnm вляво или вдясно. Да останеш на линията в този вятьр - това беше предизвикателството. И да задържаш височината и скоростта. Трябваше да се издигам спрямо терена, за да не променям височината."
   През цялото време гледах запленен през прозореца. Не намирам думи да опиша разкошната тропическа гора, стелеща се под нас. Дървесните корони бяха струпани една до друга като праханки във всички възможни нюанси на зеленото. Резедаво, смарагдово, лимоненозелено; аквамарин, малахит, тьмнозелено, маслиненозелено, нефритенозелено, сиво и синьо-зелено - думите не могат да изразят цветовия безкрай. Тук-там из балдахина се мяркаха дървета, обсипани с огромни пурnурни цветове. В сърцевнната на долината гъстата джунгла отстъпваше място на тучни поляни. Два лъкатушни потока сияеха под слънцето на мястото, където се сливаха и напускаха долината.
   Летяхме над праисторически рай; rьрсехме изгубен град с модерна технология, изстрелвайки милиарди лазерни лъчи в джунгла, където навярно m петстотин години не & стьпвал човешки крак - XXI век в атака срещу древна загадка.

„Наближаваме - каза Хуан Карлос. Ето m белите неща."
На	m пространс•гво m	двнrа обекта, wm &
снимал прсдиня ден на трийсетнна m един m друг до
абширно чеrgьртито mm с no- растителност. Самолеrьт мина няюолко mm w m, докато m снимах. Uтново m заприличаха на квадратни юапонн, издiцащи се над гьстапака.
   Попеrьт приключн без пронзшествня, m не броим мoмента, W изключих пидара с коляно в опит да пораздвижа схванатите сн крака. Машнната н навитационната систсма на самолета &n свързанн - навиrацнонната систсма на Грос също се изключи. Той веднаrа премина на бавно, замайващо задържане, докато Хуан Карлос включваше отново машината, а m сипех извинення. „Няма страшно", каза rой, далеч по-невъзиутим, от~лкаго очаквах.
   Привършихме картrрафнрането на Т1 с достяrьчно rорнво да прелетюк няюрггю~ mm w Т2 - на m мнлн m Т 1. Мннахме над Патука -„най-опасната n на света" според - иmе - кафява wm, виеща се nрез джунrnаrа. Т2 изглеждаше величесТвено и драматично - дълбока скрита долниа, опасана от стръмни, високи варовнюсэви скалн, покритн с пь,пзящн растсния н осеяни с nещери. Нелегалната сеч обаче & достнтнала входа на долнната сьвсем неотдавна - n
седмицн. Докето
препитахме W нея, вндях насiооро отсеченн дървета да сьхнат поваленн като грозна кафява рана върху земятs.
   В кран на деня кацнахме в Ла Сейба да mmm с гориво. Приземихме се с по-малюо m 20 галона - резерв m около четиресетина мннуги във въздуха. На летището обаче нямаше гориво н никой не знаеше къде е цистсрната, която трябва да ro докара. Спужителкте изразиха оnасенне, че са я отвлекли наркотрафикантн. Хуан Карпос се обади на Епкинс в Роатан. Етсинс прехвърлн проблема на Хайнике. След mwnw - даиm Брус научип, че камионът още пътува, забавеи m спукване на гума.

   Не можехме да оставим чесната без охрана, особено ако горивото не пристигнеше и се наложеше самолетьт да пренощува в Ла Сейба. Хуан Карлос и Чък обсъдиха далн да не спят в самолета, но вариантьт не беше добър, защото нямаха оръжия. Накрая се договориха да отидат в американската военновъздушна 6m в Ла Сейба и да помолят войннцнте да охраняват чесната nm нощта. Междувременяо Майкъл Сартори очакваше с нетьрпение данните, u да довърши картографирането на Т 1. Решихме да се върна сам на острова и Фернандес ми даде двете устройства с данните. Проверих на летището дали има пътннчески полет m Ла Сейба до Роатан. Имаше, но местата бяха заети. Срещу 37 долара обаче успях да си издействам седалката на помощник-пилота. Самолетьт изглеждаше по-ненадежден дори m чесната. Когиго се качвах, Хуан Карлос се пошегува mnw жалко ще е да изгуби в самолетна катастрофа безценната и събрана с толкова усилен труд информация.
   Приземих се в Роатан по залез слънце и предадох усгройствата на Сартори, който m грабна и изчезна в бунгалото си. Излезе само веднъж да излапа две омарски опашки u вечеря. Вече имаше цялата необходима информация u картографирането на Т 1. Късно през нощта Хуан Карлос и Чък Грос също се приземиха на Роатан, изтощени, но доволни. Цистерната с горивото пристигнала в последния момент.
   Усилна работа предстоеше на Сартори. Трябваше да - ВОМUИ данните от няколко източника - лидара, наземните навигационни устройства, GPS данните на самолета и данните m ИНЕ. Заедно те щяха да сьздадат „точковия облак" - триизмерната картина на тропическата гора и терена под нея. Първо щеше да изчака Манго да вземе USB устройството m Кулми, да m занесе в Катакамас и да изпрати данните до сьрвъра в Хюстьн. После щеше да rx изтеглн m
Хни,тьн. Лампите в бунгалото на Сартори още светеха, когато си лег

нах. В Центьра u въздушно картографиране Рамеш Шреста също будуваше в очакване на новини.
   Настьпил бе моментьт на истината - снимките щяха да покажат какво има в долината (ако има нещо). Наближавало един след полунощ, когато Сартори най-сетне приключил с първоначалното картографиране на Т1; Щреста заспал, интернет връзката в Роатан се влошила. Изтощен, Сартори си легнал, без дори да погледне изображенията, които е
СЬЗдаЛ.
   Следващият ден бе неделя - 5 май. Сартори станал рано и изпратнл грубата схема в хюстьнския сървър, отново без да я разгледа. Шрсста w= я n^ на главния учен в Центьра - Унлям Картьр, m 6m във вилата си в Западна Вирджнния. Шреста смятал сmро да проучи изображението, но Картьр m изпрсварил.
   В 8:30 в тихото неделно утро изображенията на тсрена пристигнали в имейла на Картьр точно когато се m да излиза. LЦял да купува хладнлник. След кратко колебание казал на сьпругата си, че иска да m погледне набързо. Свалил данните и извадил картите на компютьрния екран. m поразен. „За по-малm m nff минути u= нещо като пирамида - каза ми по-късно. - Гледах над реката към площад с нещо като сгради - очевидно дело на човешка ръка. Вгледах се в долината и видях още обекги, mm и промени в терена. Изненадах се mnw лесно ги открих." Изпратил координатите на Сартори и Шреста.
   Сартори m изображеннята. От вълнение Картьр объркал координатите, но само след момент Сартори забеля-Зал сам обектите. „Скептицизмът ми трудно се предава", каза ми. Но картината била достатьчно ясна да убеди и най-упорития скептик. Сартори се ядосал. ,,Упрекнах се, че не m m видял пръв, понеже m изготвих картатаl" Хукнал навън да докладва на Елкинс, но после размислил. Истина ли е?
7. Изryбенwгт zpad

Или плод на въображението му? „Шест пъти влизах и излизах през вратата."
   Връщах се след закуска сьс Стив и неколцина други, когато Сартори се появи на кея, тичайки като луд по джапанки. Размахваше ръце и крещеше: „Има нещо в долината!". Стьписахме се m внезапното му преображение - трезвомислещият скептик се & превърнал в беснеещ Крисroфър Лойд.
   Попитахме m какво е видял. Отговори: ,,Не мога да m опиша. И не искам! Сами трябва да m видите!".
   Настьпи буря. Стив хукна напред, после си спомни, че е режисьор, и се разкрещя на снимачния екип да си подготви оборудването и да заснеме момента - в реално време. Пред жужащите камери всички се скупчихме в стаята на Сартори да разгледаме изображенията върху екрана на лаптопа му. Картите бяха сиви и недообработени, но достатьчно ясни. В долината Т1, над мястото, където се сливаха двата потока,
различихме четвъртити обекти и дълги пирамидални моги
ли, разположени в правоъгълници, покриващи пространство m стотици акри. Виждаха се - но беше невъзможно да се
определи с точност какво nN=	- и двата обекта,
наподобяващи каадратни колони, m
бяхме забелязали
m самолета. Докато разглеждахме изображенията, в имейла на Сартори постоянно пристигаха съобщения m Картьр и Шреста, които проучваха същите карти и изпращаха координати при всяко ново откриrие.
   Бях поразен. Руините явно бяха m гапямо селище, - ио дори град. Мислех, че ще ни провърви, w изобщо намернм някакъв обект; не очаквах mm. Възможно ли е nm
                                                       XXI век да се открие w изгубен	?
Бележникът на Сарторн лежеше отворен до t~nмпютьра. Както се полага на методичен учен, той описваше ежедневно
как напредва работата. Под датата 5 m обаче & написал
само nff думи: ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ!

   „Когато видях тези правоъгьлници и квадрати - каза мн по-късно Стив, - първо си помислих: „Знаех си!". Бененсън, записващ трескаво на видео развръзкагга на проучвателната експедиция, се радваше, че рулетката е спряла на неговото число с милионен залог. „Наблюдавам какво mw, но умът мн е блокирал. Като вцепенен mm."
Никой не посмя да m Брус Хайнике, u да w	w новината. В един след обяд той най-сетне излезе m бунгало
то си и ни изслуша, свъсил вежди. Почудн се защо сме w възбудени; Белият град е там, разбира се. Кой, по дяволи
те, се е сьмнявал? Свърза се по телефона с Африm Мадрид, министъра на вътрешните работи. Африко w казал, че прн първа възможносг ще долети на Роатан да видн с очитс си какво сме открилн - маквр На няма причина за недоверие - и после да сьобщи новината на президента Лобо, ка~гго и m председателя на хондураския wнгрес Хуан Орландо Ернандес. Междувременно директорът m
Хондураския институт
за антропология и история Вирхилио Паредес пристигна в Роатан да w покажем находката. По-късно си спомни този момент: „Бях удивен. Знаем, че Москития е пълна с археологически обекти, но да видиш градове, w са били обитавани m многобройно население - mw е смайващо!".
   Картографирането на долината Т 1 съставляваше едва 40 процента m проекта - тепърва трябваше да се проучат Т2 и ТЗ. Призори в онова неделно утро Чък и Хуан Карлос бяха поели m Т2. Щом излетели обаче - в пълно неведение какво вълнение е предизвикало откритието в„Перът Трий" - Хуан Карлос открил, че лидарът не работи. Върнали се на летището в Роатан и се опитали да подкарат машината, докато самолетьт е на пистата. Безуспешно. Около девет сутринта всичките трима инженери прегледаха устройството и единодушно прецениха, че е извън строя.

  0 се, че Центьрът в Хюстьн има доrовор m техническа поддръжка с екип в Торонто, Канада, където & произведен лидарът. Понеже беше неделя, само един технически служител вдигаше телефона в Канада. След като преведе инженерите ни през процедура на включване и изключване, опитвайки се да сьбуди машината, той прецени, че се е повредила важна част - системата m позициониране и ориентация, сьдържаща GPS приемник и други компоненти, обменящи информация с ИНЕ. В света имало само две m сисreми - и двете в Канада. Компанията щяла да качи техник на полет m Торонто до Роатан рано сутринта в понеделник, за да достави лично системата m 100 000 долара. Налагаше m резервната част да мине през две митници - веднъж в САЩ и втори път в Хондурас.
  Инженерът, натоварен със задачата, 6m пакистанец. Не разполагал с разрешително от американските власти за износ на системата. Притеснявал се, че ще m спрат на летището „Дълес" във Вашингтон, където имал прекачване. Преди да се качи на самолета в Торонто, се паникьосал и пъхнал частта в багажа за чекиране - сметнал, че така е по-малко вероятно да срещне затруднения на митницата в САЩ.
  Въздушната mmnmm (разбира се!) веднага изrубила чантите му. В двата куфара била не само резервната система, но и всички инструменти, необходими за инсталирането й. Факгьт, че е застрахована, не помагаше на експедицията - всеки ден престой струваше хйляди долари, а самолетьт & на разположение за ограничен период m време. Шашардисаният инженер пристигна на Роатан във вторник сутринта кажи-речи само с дрехите върху гърба си.
  Целият вторник протече в отчаяни и безплодни телефонни разговори с„Юнайтед & Така Еърлайнс". Откриха, че куфарите са стигнали до летище „Дълес", но не са били прехвърлени на полета до Сан Салвадор и Роатан. Сякаш бяха поrьнали вдън земя на „Дълес". Телефонните разrовори

продължиха в сряда сутринта, когато куфарите неочаквано се появиха на летището в Роатан. Вирхилио Паредес придружи Стив до летището, за да сьдейства да минат по-бързо през хондураската митница. Справил се майсторски - със сплашване и размахване на президентското пълномощно - и куфарите поели fързо m чесната в най-затьнтения край на летището. Там техникът и Хуан Карлос инсталирали за два часа частга и лидарът заработил. Върнака се в„Перът Трий" доволни, че скъпото четиридневно бездействие е приключило. Тогава m „Юнайтед Еърлайнс" се обадиха отново да сьобщят mnm много сьжаляват, че въпреки wmm положени усилия не са успели да проследят изгубените куфари.
   На другата сутрин - в четвъртьк - миснята & подновена с полети над Т2 и Т3. Те преминаха безотказно: Пак се събрахме в бунгалото на Майкъл Сартори да разгледаме изображенията на лаптопа му. И пак бяхме поразени - в Т3 имаше още по-големи руини, отколкото в Т 1. Т2 също разкриваше следи m човешка дейност, по-трудни за разгадаване. Някои предположиха, че са каменоломни или укрепленМ.
   Донкихотовското тьрсене на Елкинс и екипа му & довело до откриването не на един голям град, а на два, очеgидно построени m почти непозната цивилизащiя, обитавала Москития. Но бяха ли всъщност градовс? И дали единият m тях & наистина изгубеният Бял град на m
маймуна?
Това, разбира се, не беше правилният въпрос - на всички & ясно, че Белият град е сбор m легенди и не сьществува във вида, описан в m. Както повечето леreнди обаче, тази сьщо съдържаше истина - откритията на лидара показваха, че в Москития се е развивала велика и мистсриозна цивилизация, издигнала множество големи селища, преди да изчезне. - mе на Кортес отпреди n века се потвърждаваха - по тези земи mmm е имало „обширни, богати провинции". Но m & причината да изчезнат толкова внезапно?

12.
Тук има голям град
   В петьк Африко Мадрид пристигна на Роатан заедно с група хондураски официални лица. Всички се стьлпиха в стаята на Сартори да разгледат изображенията върху екрана на компютьра му. Същата вечер Мадрид се w в дома на президента Лобо да докладва, че според него Сиудад Бланка е открит. По-късно президентът Лобо сподели с мен, че „занемял", wrm чул новината. Казал: „Откритието е важно u wm човечество, не само за Хондурас". Колко е съществено, щяхме да разберем едва при полевото проучване, но беше ясно, че това е едно от главните археолоrически открития на новия век.
   И двамата държавници сьзряха Божия намеса; все пак Мейбъл Хайнике m & заговорила в църква, където новата администрация получавала блатсловня. „Няма случайности - каза ми Мадрид. - r има грандиозни планове за нашата страна и Сиудад Бланка е един от тях. Това откритие разчиства пътя на промяната. Ще постави Хондурас не само на туристическата карта, но н на научната - историческа и антропологическа."
   На дълrл маса край океана се проведе тьржествена вечеря с факли, речи и наздравици.
   След картографирането на ТЗ двуседмичната експедиция приключи и Чък Грос mnm за Хюстьн с калената малка ,Чесна" и класифицирания й товар. Поканиха Стив и Хуан

Карлос в президентството в Тегусигалпа да представят откритието на събрание на кабинета, предавано на живо по националната телевизия. После на стълбите пред президентството се състоя пресmнференция. В съобщение до мединге екипът на Елкинс и хондураското правителство обявиха откриването на „данни u наличие на археологически обекти в областrа, където според стари легенди се намира изгубеннят m Сиудад mm". Популярната преса не о5ърна внимание на грижливо формулираното известие и гръмко оповести, че Белият град е открит.
   Докато Хондурас празнуваше, шепа американски археолози посрещнаха новината с критики и гняв. В две публикации в блога на „Бъркли" професор Розмари Джойс - уважаван авториrет в областга на древната хондураска история в уннвсрситета „Бъркли" - определи проекта като „шумотевица". „За кей ли път хондураската преса тьржествено оповести, че е открит Сиудад Бланка - митичният Бял mm, разположен според слуховете в Източен Хондурас." Доктор Джойс разкритикува и изпалзването на лидара като археологически инструмент. „Лидарът изготвя подробни изображения на тс
рени по,бързо m хората, wm m	m на mm. Това
обаче не е добра археология, m пронзвежда откритня, а не наука. А~ао m дума u сьстезание, бих заложнла на полевата работа... Лидарът е скъп. И поставям под съмненне резултата, получен срещу похарчените пари... Лидарът може би е добра наука, но е лоша археологня."
Някотпсо дни след като се върнах в Щатите, се обадих на доктор Джойс да чуя по-подробно сьображенията й. Споде
ли с мен ю4люо се ядосапа, w	чула новината. „Поне u
пети път няю~й обявява, че е	m Белия грац - каза n, явно
имайки	n сензационните m	в хондураската преса,
а не сдържаното прессъобщение, изготвено m експедицията. - Няма Бял град. Белият m е mw, сьвременен mm, сьздаден m

авантюристи. Предубедена съм, m тези хора са авантюристи, а не археолози. Искат зрелища. Културата не се вижда m самолет с лидар и m хиляда стъпки над земята. Най-важно е„полевото удостоверяване", както m наричаме ние."
   Споменах, че екипът възнамерява да проведе полево проучване и тьрсим археолози, които да изследват находките. Думите ми обаче не я успокоиха. Попитах я дали би желала да види изображение на Т 1 и да ми обясни как m
тьлкува.
Отначало отказа. Настоях и тя се сьгласи с неохота. ,,Ще m погледна, но не обещавам да ви се обадя."
   Изпратих й по имейла изображение на част от Т1. Обади ми се веднага. Да, каза, археологически обект е, и m не малък. (Бях изпратил съвсем малка част m Т1.) Различила „три основни големи постройки и nnmm - несъМнено обществено място и вероятно игрище, както и множество жилищни сгради". Предположи, че обектьт е m късния или посткласическия период между 500 и 1000 r. н. е. Обаждането обаче приключи с още един залп срещу експедицията: „Вбесяващо е, че археологията се представя като издирване на съкровища".
   Въпреки тревогите на професор Джойс Елкннс и Бененсън бяха твърдо решени да докажат археологическата стойност на откритието. Търсеха археолог, който да проучи изображенията от лидара и да посочи по-точно какво представляват. Трябваше им човек, специалист не само по мезоамериканска история, но и по интерпретиране на лидарни карти. Откриха необходимото съчетание у Крис Фишър, професор по антропология в Щатския университет на Колорадо. Работил със семейство Чейс по проекта u картографиране на Каракол с лидар, Фишър & съавтор на научната им статия и първият археолог, използвал лидар в Мексико.
Фишър влиза в археологията през страничния вход. Отрасъл в Дълът, после в Спокейн, той става барабанист в маршо

вия оркестър „Дръм Корпс Интернешъиъл" и обикаля - иnа m бряг до бряг с вехт пътнически автобус. Шофьорът е бивш музикант m „Хелс Ейнджълс", изгубил крак в мотоциклетен инцидент; спят в автобуса, докато пътуват нощем, а денем свирят.
   Вместо да постьпи в колеж, след гимназията той решава да стане джаз 5арабанист; свирн и работи „където w падне". Предлагат w добър пост - мениджър ,,7-11" - и тогава m осенява прозрение. „Казах си, мамка му, трябва да уча в колеж. Не мога да правя mw до края на живота си." Записва се в баквлавърска програма по музика, осьзнава, че w липсва упорство да стане успешен джаз барабанист, и се прехвърля във Факултета по антропология. По време на учебен проскт помага при разmпкнте на исторически n в царевично поле и m ,,се mw" в археологнята. Става докторант; основна тема на дисертацията w е археологически обект в
Мичоакан, Мексико. Докато	w в района, се натьква на
останки m w&w селище, разпръснатн из древното
вулканично mm Ангамуюо, населявано m свирепитс - nа (тараскан) - сьперници на ацтеките в Централно Мексико от около 1000 r. И. е. до пристигането на испанцитс в началото на XV век.
   „Мислехме, че ще проучим Ангамуко u седмица спомня си той. - Но работата нямаше край." Обектьт се оказал огромен. През 2010 r. Фишър картографира Ангамуко с лидар. Резултатите са още по-смайващи m тези в Каракол. Изображенията, получени след едва четиресет и пет минутен полет над Ангамука, разкриват двайсет хнляди неизвестни археологически находки, включително странна пирамиtда, ю~ято от птичн поглед прилича на ключалка.
   „Без mmm да се разплача, mrm видях снимките на Ангамуко", каза ми Фишър. Развълнувало m не само археологическото откритие, но и прозрението, че професионалният w

живот е коренно променен. ,,Боже, помислих си, върнах си десетина години m живота. Толкова щеше да ми отнеме да изследвам тези девет квадратни километра."
   Продължил да проучва Ангамуко с лидар. „Сега знаем - казвам m със страх - че Ангамуко покрива 10 квадратни мили. В него има вероятно сто-сто и двайсет пирамиди", както и множество жилищни сгра,дн, пътища, храмове, гробници. „Малкият обект" се оказва голям и значим предколумбов
град.
   Доволен m включването на Фишър в екипа, Елкинс му изпрати картите m лидара. Фишър ги изучава шест месеца. През декември на среща в Сан Франциско представи заключенията си пред участници в експедицията. Т 1 е внушителна находка, подхвана той, но ТЗ е още по-впечатляващ.
   Двата обекта определено не прина,длежат на маите, а на самостоятелна древна култура, обитавала Москития преди векове. Съдейки по церемониалната архитектура, гигантските насипи от пръст и множеството площади, видни на снимките от лидара, Т1 и ТЗ са древни „градове" в археологическия смисъл на думата. Фишър ни предупреди, че терминът не отговаря напълно на представите на съвременния човек. „Под град се има предвид комплексна, мултифункционална социална организация; той има социално разслоено население с ясно място в пространството. Градовете имат специфична функция, включително церемониална, и в околностите им се развива активно земеделие. Обикновено са резултат от значително, мащабно реконструиране на естествената среда."
На срещата Фишър каза: „Там има mmm град [в ТЗ]. В географско отношение е сравним с Копан" - града на маите
в Западен Ходурас. Показа ни карта на централния район на Копан, наложен върху лидарната карта на непознатия град
в ТЗ;, и двата покриваха две квадратни мили. „Мащабът на обекта е удивитёлен. Традиционната археология би сьбирала

данните десетилетия наред." След по-обстойно проучване на Т 1 Фишър идентифицирал 19 свързани селища, разположени по протежение на няколко мили край реката. Смятал, че са част m феодално владение в долината.
   По-късно Фишър ми каза, че двата града изглеждат поголеми от всичкq открито досега в Москития. На изображенията различил и двестатина по-малки обекта: m земеделски селища до мащабни строежи - канали, пътища и терасирани хълмове. „Целият район е представлявал напълно модифицирана човешка среда." В Т2 сьщо имало любопитни обекти, по-трудни m разпознаване.
   Двата града обаче не били уникални. Наподобявали други значими обекти, открити в Москитня - Лас Круситас например и Уанкибила - но били по-големи. Това обаче, обясии Фишър, не казвало много, понеже нито един n в Москития не 6m изцяло описан. Лидарът улавя подробностн - терасиране и древни канали - които по друг начин се забелязват
и картографират изключително трудно; навярно затова Т 1 и Т3 изглеждат по-тлеми m Лас Круситас. Лидарно изображение на Лас Круситас например може да покаже, че градът
е обхвашал по-широк район, отхолкаго се е смятало. Неназованата цивилизация, построила Т1 и ТЗ, очевидно е бнла широко разпространена, могьща и процъфтяааща. Също m огромно значение, подчерта Фишър, и изключително рядюо попадение е, че Т1 и ТЗ изглеждат абсолютно непокътнатн и неразграбени.
Фишър допълни, че u разлика m древните градове Копан
и Каракол, построени около централно пространство, москитските градове са разстлани нашироко, „поввче като Лос Анджелис, отколкото като Ню Йорк". Добави: „Разбирам, просro съм сигурен, че думите ми ще предизвикат уратан от критики. Научил съм се обаче да анализирам такива данни. Все още малцина археолози имат опит при работа с лидар".

Ала след десет години, предсказва Фишър, „всички ще m използват".
  Попитах m дали Белият град най-сетне е открит. Той се засмя. ,,Не мисля, че има един-единствен Сиудад Бланка. Мисля, че са много." Митьт, добави, е реалност, защото е натоварен с дълбок смисъл u хондурасците, но за археолозите е по-скоро „разсейващ фактор".
Джойс беше права за едно - обектьт не е действително
„открит", докато не бъде удостоверен чрез полево проучване.
Елкинс и Бененсън веднага започнаха да подготвят експеди
ция за проучване на Т 1 или ТЗ. Фишър се застъпваше u ТЗ,
но според Елкинс Т 1 представляваше по-компактен, по-сло
жен и интересен обект. Истината &, че от двайсет години се
& опитвал да се добере до Т1 и сега не искаше да се откаже.
През следващите два и половина месеца Елкинс и Бе
ненсън организираха експедицията до Т1 и осигуриха необ
ходимите разрешителни m изследване и филмиране. През 2014 r. мандатьт на президента Пепе Лобо изтече; бившият
председател на конгреса Хуан Орландо Ернандес & избран
на честни и наблюдавани избори. За щастие той споделяше мнението на предшественика си за проекта на Елкинс; изглеждаше дори още по-въодушевен и обяви проучването u един m приоритетите на новата администрация. Процесът
по издаване на разрешителните - хаотичен както винаги -
приключи успешно. Бененсьн отново вложи свои средства - още половин милион. Повечето щяха да u за наемане на хеликоптери - единственият възможен (и безопасен) начин да се стигне до долината Т 1. Екипът започна да подттвя научната експедиция до едно m най-опасните и отдалечени места на земята. За щастие бях поканен да се присъединя
  m него, този път mm кореспондент на списанието „Нешънъл Джиографик".

13.
   Наблюдавано е как зъбите й изстрелват отрова на шест стъпки
   Участниците в експедицията се сьбраха в Тегусигалпа - столицата на Хондурас - в Деня на свети Валентин, 2015 година. Тегусигалпа се намира в южната планинска област на Хондурас. Градът е m населен, каарталитс и гетата се намират в подножието на стръмни хълмове - тснекненитс покриви блестят под слънцето, заобиколени w високи вулканични планини. Мирис на огнища m готвене виси във - ка, смесен с автомобилни газове и прахоляк. Международното летище „Тинконтин" е печално известно - труднодостьпно и с къса писта, едно m най-тежкитс места u приземяване на света според пнлотите.
При отразяването на експедицията m „Нешънъл	-
оТафия" щях да си партиирам с прочутия фотограф Дейвид
Йодер - широкоплещест, червенолик, r перфекционист, дошъл в Хондурас направо m Ватикана, където беше снимал папа Франциск. „Никога nm живота си не m усещал mnmu рязко смяната на обстановката", каза той при пристигането си в джунглата. Във Ватикана заснел непринудена снимка на папа Франциск в Сикстинската капела; показа нн я на айпада си и сподели, че се надява да я публикуват на корицата на списанието. Изразитслна и въздействаща, снимката наистина се появи на корицата на „Нешъиъл Джиографик" през num 2015. В джунглата Йодер & донесъл три камери

„Канон", два компюrьра и куфар с устройства u съхраняване на данни. За разлика m мнозина други фотографи, с които
   m работил, той не аранжираше предварително снимките и не караше никого да позира - нито за първи, нито за втори опит; вярваше в чистотата на изкуството. Докато работеше, не продумваше - мъпчалива, намръщена фигура на заден план (или на преден, или току пред нечие лице), чийто фотоапарат щрака почти непрекъснато. В редките моменти, когато не носеше камера, се славеше със суховатия си, хаплив хумор. По време на експедицията Дейв засне хиляди снимки.
   Екипът се събра в хотел „Мариот" в Тегусигалпа. В - иик следобед се срещнахме с хондураски държавни служители и военни, u да обсъдим логистиката на експедицията. Брус Хайнике & починал; отминали бяха дните на подкупите, сделките под масата и завоалираните заплахи. Елкинс & наел екип m не толкова колоритни, но достаrьчно работоспособни координатори, които да се погрижат всичm да протече по план.
   Крис Фишър бе разпечатал огромни лидарни карти на Т 1 и ТЗ - несравними с първите сивкави кзображения върху екрана на компютьра на Сартори. Данните бяха грижливо - рабmеИи с добавени реалистични цветове,педантично разграфени и подробни. Електронните версии &m съвместени с онлайн „информационен речник", позволяващ на Крис незабавно да отбелязва и записва върху тях всеки обект, w в джунглата.
   Стив Елкинс разви картите върху масата в конферентната зала; едната показваше Т 1, другата - ТЗ. Т 1 бе основната цел, но Елкинс се надяваше да осъществим и бърз оглед на ТЗ.
   Първата стьпка & да стигнем с хеликоптер до Т1 - доста сложно начинание. Експедицията разполагаше с малък „Еърбъс Астар", а хондураските военни се бяха сьгласили да осигурят хеликоптер „Бел 412" и войници. Трябваше да

набележим възможни зони за приземяване в Т 1 и да уточним как ще се разчистят дървстата и гьсталаците.
   Командир на всенния отряд & подполковник Унли Джо Осегера Родас - ненатрапчив мъж в полева униформа; известна фигура в съвременната хондураска история (човекът, uwm лично белезницнre на свалення nm 2009 година президент Селая).
   Осегера отхри mm^ обяснн, че Въздушнитс сили са проучилн тсрена н едннсгвеното безопасно ыясго w прнземяване m тсхння „Бел 412" е на двайсет кнлоисгра m Т 1 - извън долината. Елхинс възрази. Двайсет кнлометра в москитскитс планинн са все 0 хнл~гда мнлн; прндвквсsане на подобно разстrn~нне ще отнеме седмнца н повtче дорн яа каленн в дркунглата Wft.
   Елкнис посочи огромната ^ „Това е Т 1. Ниа саио едня начин за влизаяе - 3 тазн прапука, където рекяrе се раэцwнгт и mm дървета. Там mm ще е лесно, но
ще кзисква да се разчисlхт два-трн m	'. Пo
каза точка на няjаоп~ мнлн 0 от трада. „А товs е друrо възможно wгсто за кацане в съседство с рунннтс. Моо~ее да се окаже обаче, че дърветвта са твърде наrъс."го: `
   Военнитс попитаха какьв е размеlrьт на тсзн wm m прнземяnане.
Елкинс изв~цн лаптопа си и вкл~очн mwv
„точ~оов
u‘‘ на зоната u приземяване, w - забелевснтслно! -
можеше w се въртн н разделя на всякакви част. Крис н Хуан
Карлос вече бяха подтгвнлн днгиталнн нэображення на ня
~оолю~ потснцналнн зонн за приземяване, тнro показваха
дърветата, височннага на храстите и ннваro на терена, сЯкаш
местносiта е срязана вергикално с нож. Освен това в къената
есен на 2014 година Стив & наел самолет, с w Хуан -
ВОС да прелети над възможните зони за приземяване, да уста
новн дали има промени в терена и да заснеме добрн снимки и

видеоматериали. Подготовката се отплати. Зоната до сливането на реките изглеждаше достатьчно обширна за „Бел", а по-малка зона, достатьчна за „Астар", най-вероятно можеше да се разчисти до брега на потока под руините.
   Всичко остана на теория, докато не бъде потвърдено чрез разузнавателния полет над долината, планиран за 16 февруари - след два дни.
   Подполковник Осегера обясни, че хондураските военни ще изпратят шестнайсет войници в долината, w ще се разположат до базовия ни лаreр и ще ни охраняват. Войниците били m специална войскова част, включваща предимно мъже m коренното население на Източен Хондурас - печ, тауакхи, гарифуни и мискито. „Сами си осигуряват всичхn необходимо - уточни Ocerepa. - От старата школа са; строят си лагери и живеят като индианци." Войниците, каза той, щели да ни nm m наркотрафиканти, престъпници н m подобни, криещи се в горите - малко вероятно всьщност, предвид отдалечеността на долината. И - главното - щели да участват във военно обучение, наречено Операсион „Боске" (Операция „Гора"), за да усвоят умения как да защитават гората и
археологическите обекти.
В mn отношение проучването също обслужваше целите на новоизбрания президент. Ернандес изразяваше затриже
ност относно обезлесяването,разграбването на хондураските археологически ценностн, острата нужда да се овладее
престьпносгга, да се възпре наркотрафикът и - най-вече - да се увеличи притокът на туристи, за да се подпомогне икономиката. За да се пребори с престьпността, & разположнл военни отряди по улиците. Някои хондурасци се гневяха, че армията се използва за цивилни мисии, но в кварталите, изтормозенн m бандите и престьпността, програмата срещаше одобрение. Операция „Гора" бе продължение иа същата политика на Ернандес - войници, обучени да оцеляват сред

природата, щяха да патрулират на смени из джунглата, за предотвратяват незаюонната сеч, плячкосването на археологическн обекти и кnитрабандата на наркотици.
   По отношение на нашитс планове обаче Осегера отправи сериозна забележка. Забеляза, че носим само седем дози противозмийски серум - две u ухапване m коралова змия и
n m ухапване m кротал. Според него не бяха достатьчни; необходнми били минимум двайсет дози. (Едно ухапване -
в зависимосг от размера на змията и количеството вкарана отрова, обикновено изисква mwnm дози противоотрова.) Военнитс знаели m опит, че отровните змии са навсякъде и трудно се отбягват сред = растителност. Особено опасни били по-дребните по ниските клони - раздразнят ли m, падат върху нищо неподозиращия пътсшественик.
Елкинс възрази - едва набавил и тсзи седем дози, отчастн заради недостига на противоотрова. Стрували хнляди долари
и нямало начин да се снабдн с още u mnwm w	време.
Думитс му сложиха край на	mm, но се озърнах и
забелязах, че мнозина изглеждат притеснени като мен.
   Същата вечер основната група - Стив Елкинс, Дейв Йодер, Крис Фишър и m - се срещнахме с Джеймс Нийлън, американския посланик в Хондурас, и съпругата му Кристсн в строго охраняваното посолство и резиденция на хълм с изглед m трептящитс светлини на града. Нийлън остана очарован m историята u изryбения град и сподели накратiao впечатленията си m Хондурас, отбелязвайки твърдо, че са извън протоюола. Обещахме да m осведомим какво сме открнли, W	след две седмици излезем от джунглата.
   На другата сутрин конвоят ни m mmnw вана напусна Теryсигалпа и пое m Катакамас - четхри часа и половина път. Хеликоптерът „Астар" ни следваше по въздуха. Охраняваха ни хондураски войници във военни камионетки пред и зад
8. Fiэгу6енжт град

конвоя - рутинна предпазна мярка срещу бандити и похитители, особено необходима, защото пренасяхме цистерна с авиационно пэриво - жадувана плячка за наркотрафикантите. Превозните средства поддържаха постоянна връзка с ра
дностанции.
   Беше дълпэ пътуване по прашни планински шосета, през множество бедни села с порутеии къщи, сметища, клоаки и кучета с тьжни муцуни и клепнали уши. Минахме и през едно съвсем различно, красиво селище със спретнатн къщи, боядисани в жизнерадостно тюркоазено, розово, w и синьо; по кирпичените стени пъстрееха пурпурни бугенвилии, сандъчета с цветя бяха подредени по первазите на прозорците. Улиците бяха чисти и изрядно изметени. Когато влязохме в градчето обаче, войниците ни предупредиха по радиото да не спираме при никакви обстоятелства, защото градът 6m под контрола на могъщ наркокартел. Увериха ни, че наркобосовете си гледат своята работа и няма да ни създават неприятности, стига и ние да не им създаваме грижи. Продължихме напред.
   Най-сетне стигнахме до Катакамас - оперативната база на експедицията. Градът също бе красив - с бели къщи с червени керемидени покриви и население m 45 000 души; сгушен в подножието на планините с изrлед към пищна, широка равнина, където по бреговете на река Гуаяпе пасяха говеда и хубави коне.
В Катакамас отглеждането на добитьк е горда и стара
традиция, напоследък обаче изместена m контрабандата на наркотици. Нарколордове, известни с прозвището Картел Катакамас, превзели града. Картелът се съревновавал с друг в близкия град Хутикалпа и mm между селищата - по който минахме - се превърнал в бойна зона, където се извършвали грабежи, убийства и кражби на автомобили, често m престьпници, представящи се за служители на реда. През 2011

г. станал сцена на едно m най-жестоките масови убийства в историята на Хондурас, при която мъж, въоръжен с автомат,
    m стрелба по микробус с цивилни и убил осем жени и деца. През 2015 r. контрабандата на наркотици & донякъде ограничена, но градът продължаваше да се смята за опасен. Докато бях в страната, научих m местен fизнесмен, че в Катакамас „тарифата" на наемните убийци е двайсет и nff долара. Увериха ни обаче, че не сме застрашени, защото ни охраняват елитни хондурасни войници.
   Хотел „Папабето" & най-добрият в града - крепост с варосани стени, разположена в старня градски центьр, с - созеи плувен басейн и вътрешен двор със сенчести сводести портали. Висока двайсет mnm циментова ограда с натрошени стькла и бодлива тел опасваше сградата. Докато се записвахме на рецепцията и получааахме ключовете, войниците, въоръжени с М 1 б и израелски автомати „Галил", стояха на пост във фоайето. Експедицията заемаше целия хотсл; натрупахме оборудването v басейна, готово да поеме кьм джунrлата.
   След две нощувки в хотела щяхме да скочим в неизвестното - да mnmm m долината и да установим там базов лагер. Ако изключим змийската противооtрова, Елкинс и екипът му бяха планирали всичко до последната подробност, макар да имахме само смътна представа за реалните условия в Т1 (змии, насекоми, болести, климат и затруднения при пътуването). Само двамина от групата бяха внждали отблизо долината - Хуан Карлос и m. (През 1998 r. Том Уайнбърг прелетял над нея с американски военен хеликоптер по време на благотворителна операция m снабдяване с провизии на пострадалите m урагана Мич. Макар ураганът да провалил плановете им, Стив се надявал Том да зърне нещо в загадъчната долина, където според него се намирал изгубеният град. На връщане Том убедил пилота да промени трасето, за да на

прави бърз оглед - видял обаче само плътния балдахин на джунглата.) Никой не беше стьпвал там вероятно m стотици тдини. Нямаше кого да разпитаме, нито пътеводители, по които да се ориентираме; разчитахме единствено на картата, изработена с помощта на лидара, и нямахме ни най-малка представа какво ще открием в рухналия град. Изпитвахме и боязън, и вълнение при мисълта, че ще сме първите.
   Елкинс и Бененсьн бяха наели трима бивши офицери m Британските специални военновъздушни сили да отговарят m логистиката - усгройванет на базовия n и походите из джунглата. Начапникът им, Андрю Уд с прозвище Уди, е заемал множество постове в армията, включително старши инструктор по военни действия в дхryнглата, експерт по експлозиви, военен медик-травматолог. Владее арабски, сръбски
и немски. Основал е компания m телевизионни и филмови логисгични услуги, wm осигурява безопасностга на снимачни екипи из най-опасните места по света. Компанията w
е подсигурявала екстремните проекги на Беър Грилс'з и на множество телевизионни предавания, сред wm „Сървайвър"
и „Екстремни светове". Уди - самият той кален да оцелява в най-сурови условия - нееднократно е получавал предложения да създаде свое шоу, но отговорът w винаги е„не".
   На експедицията Уди & довел двама свои колеги m компанията - Иън Макдоналд Матхсън (Спъд) и Стивън Джеймс Съливан (Съли). И двамата скромничеха по британски, но също бяха бивши калени офицери m Специалните въздушни сили. Тримата имаха различни характери и всеки изпълняваше определена роля; Уди бе водачът, Спъд - дружелюбният и сдържан изпълнител; Съли - сержантьт, който обучава, командва и сплашва подчинените.
" Британски пътешествеиик, писвгел и тслевизионен водещ. - Б. ред.

   На първата работна среща всички участници в експедицията най-сетне се събраха на едно mm. Малцина бяхме участвали в проучването с лидара: Том Уайнбърг, Стив Елкинс, Хуан Карлос и звукооператорът Марк Адамс. Повечето бяха нови: Анна Коен и Оскар Нийл - археолози; Алисия Гонсалес, антрополог; Дейв Йодер; Джули Трампъш, мениджър на продукцията; Марица Карабахал, местен юоординатор; Спарки Грийн, продуцент; Лушън Рийд, отговорен филмов оператор; Джош Фийзър, оператор. Бил Бененсьн и неколцина други щяха да пристигнат по-късно, след като устроим лагера.
   Уди най-невъзмутиМо ни изнесе страховитата лекция за змиите и болестите, спомената в началото на книгата. После даде думата на Съли. Ветеранът с трийсет и три годишен um в Специалните въздушни сили ни огледа с присвити очи, изразяващн скептицизъм и неодобрение. Накрая впи поглед във важен член на експедицията, закъснял най-безпардонно за срещата. ,,На теб май m е все едно - изрече с мрачен шотландски акцент. - Мислиш, че дрънкаме wmm
приказки, а? Или че знаеш всичко? А w	отидеМ там и m
се случи нещо? Ще страдаш и ще Nm, m ! И кnй ще е отговорен? Ние, по дяволите! Ето защо няма да позволим нещо такова да се случи под наш надзор. Чухте ли всички?" Присвитите му очи пак ни обходиха. - Не u под наш надзор.
В стаята се възцари тежко мълчание; всички се опитвахме да си придадем вид на абсолютна сьсредоточеност. След
    r неловък момент Съли очерта плана u следващия ден. Два хеликоптсра - асгарът на експеднцията и хондураският военен ,n" - mm да прелетят над долината, u да открият възможни зони за приземяване. След като изберат местата, астарът ще закара Уди, Съли и Спъд, въоръжени с Мачете и триони, m да m разчистят. Ако растителностга е гьста и висока, продължи Съли, първите m екипа вероятно ще трябва

да се спуснат по въжета m кръжащия хеликоптер. Стив & избрал шестима, включително мен, да се приземим първи в гората. Сега Съли щеше да ни обучи как да m направим безопасно.
   Последвахме m във вътрешния двор на хотела, където бе подготвил чанта с оборудване. Показа ни как се слагат ремъците за катерене, как да се спуснем по понтона на хеликоптера и да се плъзнем по въже с помощта на механични забавящи приспособления, как да се разкопчаем, да дадем сигнал и да се отдалечим. Имах известен опит в спускане по скали и замръзнали водопади, но винаги с помощта на вертикална повърхност u опора на краката при слизането. Плъзгането по въже от кръжащ във въздуха хеликоптер ми се струваше по-несигурно; възникне ли проблем с разкопчаването, - ЩеСТВ опасност хеликоптерът да отлети с човека, увиснал на въжето. Всички упражнихме многократно маневрата, докато успяхме да удовлетворим високите критерии на Съли.
   Малкият „Астар", който щеше да mn пръв, побираше само трима пътници или двама с товар. Последният въпрос & кой точно от петимата щастливци ще получи желаното
   m в първия полет. Елкинс вече & посредничил при няколко разгорещени спора кому се полага пионерската роля. Крис представи убедителен довод - трябвало да се увери, че зоната за приземяване не е археолоrически обект, w
ще
бъде разрушен при кацането. Дейв Йодер настоя да m включат, за да снима как човешки крак за пръв път стъпва на земята; един m основните му принципи като фотограф е да не сннма инсценировки. Стив отреди третото място на Лушън Рийд, главния оператор, за да запечата момента на лента.
   Аз щях да потегля с втория полет заедно с Хуан Карлос и най-необходимото оборудване. През нощта ние петимата и екипът на Уди щяхме да си устроим примитивен лагер. Другите участници в експедицията, включително Стив, щяха да

долетят в долината през следващите дни. Макар и развъл
нуван m възможността да сбъдне отдавнашна мечта, Стив жертва полагащото му се място, защото според него & поважно снимачният екип, писателят и учените да пристигнат първи в долината. Той щеше да дойде на следващия ден.
   Хондураските военни с по-големия си хелииоптер mm да изберат зона за приземяване по-надолу по реката; войниците щяха да се придвижат по реката и да устроят лагер зад нашия.
През първия ден и първата нощ щяхме да бъдем сами.

14.
Не късайте цветята!
   Призори на 16 февруари „авангардът" се качи на микробус и пое към летището в Агуакате - жалка писта сред гората, построена от ЦРУ по време на войната на контрите. Намираше се в подножието на планините на десет мили източно от Катакамас. Двата хеликоптера чакаха: астарът,
долетял от Албъкърки, ярко боядисан в ябълковозелено, червено и бяло, и белът, боядисан в камуфлажно сиво.
Първият полет щеше да е само разузнавателен - да се набележат двете възможни зони за приземяване: едната под археологическия обект, втората до мястото, където се сливаха двете реки. При тази мисия хеликоптерите нямаше да кацат на Т 1.
   Аз се возех на хондураската машина с Дейв Иодер, а Елкинс - в астара. Отлетяхме в 9:45 на североизток с договорката двете птици да са в полезрението си през цялото време.
Хондураският хеликоптер, в който бях, срещна труднос
ти при излитането и после се раздруса и се наклони във
въздуха. Включиха се най-различни червени лампички и
аларми по командното табло; насочихме се обратно m
Агуакате, където се приземихме на зигзаг и с приплъзване. Оказа се, че компюrьрен контролер е излязъл от строя. Бил съм в раздрънкани летателни машини и преди, но хеликоптерът е по-особен случай - откаже ли двигателят, няма

инерционен полет; пилотьт трябва да изпълни „безмоторно спускане" - по-мек израз за падане m небето като кажьк. Понеже хеликоптерите изискват много поддръжка и полетите с тях са скъпи, хондураските пилоти не осьществяват
достатьчно тренировъчни полети, колкото американските
например. Още по-обезпокоителен & факrьт, че хеликоптсрите са стари и 08 летелн из въздушното пространство на множество чужди държави, преди да се включат в хондураската флотилия.
   Докато чакахме на пистата, астарът най-сетне се върна. Въпрекн доroворката машините да не се разделят, той & продължил напред. Елкинс изскочи m машината. „Бинго! - вдигна палец. - Можем да се приземим точно до обекта! Но рунните не се виждат... гората е много mm."
   Хондураските въздушни сили изпратиха друг „Бел" и по-късно през деня двата хеликоптера осъществиха втори разузнавателен полет над долината Т 1. Този път пилотьт на астара пожела да покръжи по-дълго над потенциалната зона за приземяване, за да я огледа по-внимателно. Военната машина щеше да проучи дали по-голямата зона за приземяване надолу по реката е достатьчно широка за размерите Й. Понеже двете зони се намираха само на няколко мили една от друга, двете птици щяха да летят заедно и да поддържат визуален контакт преэ цялото време.
   Пак се качих във военния хеликоптер. Половин час летяхме над стръмен терен, но обширни частн m възвишенията бяха оголени (дори по склонове под наклон 40-50 градуса). Всичко & нова гледка за мен - през 2012 r. се движехме откъм северозапад, сега летяхме откъм югоизток. Разбрах, че сечищата не са за дърводобив; повечето
дървета не бяха отнесени - съхнеха на земята, за да ги
подпалят, както ставаше ясно от димните сrьдбове, издигащи се навсякъде. Крайната цел явно бе да се разчисти

място за пасища - дори по най-високите върхове имаше стада.'а
Най-после сечищата останаха зад гърба ни и полетяхме
над девствен килим от покрити с гъста растителност вър
хове.
За пореден път ме обзе усещането, че летейки m доли
ната, напускам XXI век. Отвесен хребет се издигаше пред нас, бележейки южния предел на Т 1. Пилотьт се насочи m тесен пролом в него. После пред нас се разкри долината - надиплена шир от смарагдово и златно, изпъстрена с плава
щите сенки на облаците. През нея протичаха като вени двете
реки - бистри и блеснали. Хеликоптерът се сниши нац тях
и завихри блестящи вълнички по повърхността им. Помнех пейзажа m полета с лидара преди три години, но сега ми се стори още по-великолепен. Високи като кули тропически дървеса, увити с лиани и пълзящи цветя, зелени хълмове над слънчеви крайбрежни поляни. Бели чапли прелитаха над нас - светли точици на фона на резедата; невидими маймуни лю
лееха короните на дърветата. Както и през 2012 r., нямаше
и следа от човешки живот - нито шосе, нито пътека, нито струйка дим.
" По-късно проучик въпроса u незаконната сеч и кой носи оттворност. земята на юroзапад m Москитня - долината Оланчо и околностнге - е един m най-големи
тс производители на roвеждо в Централна Америка с три четаърти милиона живогии.
Фермитс в района законни и незакоини - произвеждат киляди тоноsе месо u чуж
дестраниитс пазари и най-вече m САЩ. Успяк да разбера (m достоверен хондураски
източник), w след като мине през няколко посрединцн, часг от нелегалното говеждо m джунглите m в„Макдоналдс" и други американскн верхги u бьрзо кранене. Покъсно оrnрааих долитване до отдела u аръзкн с обшественосста на „Макдоналдс". Три дни пo-късно източиикът ми в Хондурас съобицг, w m „Мадконалдс" w какви са източницитс на кондураскаго товеждо, внасяно в САЩ. Компанията запитала m mmm се аземат твеждото m района m Москития m не идва m „ферми, отговорни u изсичането на roритс и u mm и да било практики в ущърб на околиnа среда". След седмица творителят на „Макдоналдс" Хари m ми написа в отговор: „Макдонапдс" в САЩ не внася roвеждо m Хондурас и m никоя държава в Латниска Америка. „Макдоналдс" е доказан защитиик на тропическитс ropx в Латинска Америка и грижливо следи гоыждото m обезлесени райони m не впиза в снабдителната му sерига". - Б. авт.

   С по-големия „Бел" последвахме лъкатушното корито на Nmm. Астарът пред нас летеше по-ниско. Когато наближихме горната зона u приземяване, закръжи над брега, покрит с гъсти храсти. Двайсет минути се реехме първо над mn
мяс
то, сетне нац втората зона за приземяване - по-голяма и пооткрита. После поехме обратно m
Агуакате.
   Призори на другата сутрин - 17 февруари - отново се върнахме на летището за полета към долината, където се надяаахме да се приземим и да устроим базов лаreр. Сградата до пистата - порутена циментова постройка, състояща се m едно помещение с ронещи се плочкн по тавана - сега & пълна с оборудване: преносими reнератори; стекове с бутнлки питейна вода и тоалетна nmm^ найлонови торби с полуфабрикати; лампи „Коулман` ; брезентови платнища; сгъваеми маси; палатки; сroлове; хамаци; парашутна Мрда и другн принадлежности m wn необходимост.
   Астарът mnm с Уди, Съли и Спъд, снаряжени с мачете и трион m разчистване на зоната u кацане до руините. Хеликоптерът се върна след два часа - бе успял да m остави на място край реката с mmw дървета и растителна покрнвка, висока от шест до девет стъпки, която лесно се разчиства с мачете. Налагаше се да се отсекат само mmnm mmm дървета.
   Всичко вървеше по mm. След четири часа разчнствансто вероятно щеше да приключи. В крайна сметка нямаше да се спускаме с въжета; хеликоптерът щеше да се приземн.
Крис Фишър, Дейв Йодер и Лушън Рийд mm
със
следващия полет. Два часа по-късно хеликоптерът се върна, mm с гориво и двамата с Хуан Карлос излязохме на горещата писта. Носехме раници с всичко необходимо, включително храна и вода за два дни, защото лаreрът щеше да е напълно оборудван едва след 48 часа. През първите дни трябваше да се справяме с наличното. Понеже зоната за при

земяване & малка, а и астарът не можеше да носи голям товар, почти w оборудване щеше да пристигне в долината с военния хеликоптер; щяха да го разтоварят в зоната за приземяване в долната част на реката, а после астарът да т пренесе на порции до руините.
   С Хуан Карлос сложихме раниците си в кош, прикрепен към левия корпус на хеликоптера, понеже вътре нямаше място. Стив Елкинс извади айфона си и записа десетсекуидно сбогуване сьс съпругата ми Кристин, защото през следващите девет-десет дни щях да m извън обхват. Почувствах се странно при мисълта какво ли ще се случи, преди да мога отново да се свържа с нея. Стив обеща да изпрати видеото по имейла, когато се върне в Катакамас.
   Преди да mnm, успях да разменя mwnm думи с помощник-пилота Роландо Сунига Боде - лейтснант в Хондураските военновъздушни сили. „Баба ми често говореше u Сиудац Бланка - каза той. - Разказваше много истории". „Какви истории?", попитах m. Роландо махна пренебрежително с ръка. ,,Стари суеверия. Конквистадорите открили Белия град и влезли в него. Обаче допуснали грешка - откъснали цветята и умрели до един." Той се засмя и поклати показалец. ,,Не късайте цветята!"
   С Хуан Карлос си сложихме каските и закопчахме коланите. Той се вълнуваше. ,,Още щом видях изображенията на сграците, разбрах wnm са големи. Зададох си хиляди въпроси. Сега ще открием отговорите."
   Хеликоптерът mnm и двамата замълчахме, снимайки удивителната зеленина и планинскня пейзаж, пробягващ под нас.
   „Ето m Лас Круситас - посочи Хуан Карлос. - Помолих пилота да минем отгук."
Погледнах m далечните руини - най-големите в Москития преди откриването на Т1 и ТЗ. Сред откритата тревис

та равнина видях заострени Могили, укрепления от пръст и площади, разположени m двете страни на m Анер. Мнозина застьпвали тезата, че mm е Изгубеннят град на Морд, но сега, разбира се, знаем, че Морд не е откривал нищо подобно и никога не е mnw в този район на Москития.
„Доста прилича на Т1, нали?", попита Хуан Карлос.
  Съгласих се. От въздуха сходсгвото с изображеннята m лидара & забележително - сьщите могнли с формата на автобус, същитс mmw и успоредии ww.
  О гвъд Лас Крускгас се възправяха могъщите планини, няiаои високн цяла mw. Докато прелитахме w тях, сечхщата отстьпrnса mm на непокътната гора. Изведнъж хеликоптс
рът се лашна рязко настрани. Роландо се извини - w лешояд.
   Най-сетне проломът mm Т 1 се появи отпред и след момент минахме през него и навлязохме в wmm. Две алени ари се носеха плавно под нас, докато следвахiке пътя на - mа. Залепен до прозореца, снимах с никона си. След ня~лко минути видяхме зоната W приземяване - эелена поляна, осеяна с покАсена расгителност; хелиwптерът зави, забави и се сниши. Коленичил до ръба на зоната u кацане, Уди насочваше с жестове nmm. Дърветата и храстите оtаоло нас се разлкцгяха шеметно от вихъра на роторитс, водната повърхност се разпени.
   После кацнахме. Дадоха ни нареждане да си вземем багажа и да напуснем зоната u приземяване възможно най-бързо и със сведени глави. Скочихме навън и грабнахме раницнтс. Уди и Съли се втурнаха mm хеликоптсра и разтовариха - рm и провизиите m коша, нахвърляйки m на купчнна в U на поляната; след три минути хсликоптсрът се издигна отново във въздуха.
Проследих m с поглед как се понася над дървGтата, umm се и изчезва. Настьпи тишина, заменена след миг m

странно, шумно громолене откъм гората. Сякаш гигантски мотор работеше на пълни обороти.
„Маймуни ревачи - каза Уди. - Разкрещяват се винаги
когато хеликоптерът долита или отлита. Явно реагират на
звука." Зоната за приземяване & разчистена m гъстите туфи хеликонии, наричани още диви ,,райски птици", m чиито месести стьбла се стичаха бели капки. Червено-жълти цветове и тьмнозелени листа се валяха навсякъде. Ние не nNm бяхме „скъсали" цветята, бяхме ги погубили. Надявах се Роландо да не е видял това, когато кацнахме.
   Уди се обърна m нас. „Грабвайте си раниците и по едно мачете. Изберете си място за лагеруване и се устройвайте." Кимна m непроницаемата стена на джунглата. В нея зееше малка пролука като вход m пещера. Нарамих си багажа, Хуан Карлос последва примера ми; тръгнах след него и двамата влязохме в зелената пещера. Три дънера образуваха пътека през кално езерце, а отвъд тях прясно разчистената просека се изкачваше по нисък насип. От другата му страна се стелеше дълбока, мрачна гора с дървета с невидими корони, възправени като гигантски колони на катедрала. По стволовете - десет-петнайсет сrьпки в диаметьр - изпъкваха масивни грапавини; по повечето се виеха смокини удушвачи, наречени матапапос („дървоубийци"). Маймуните ревачи продължаваха да боботят, във въздуха тегнеше мирис на пръст, цветя и гнилоч. Сред големите дървета храсталаците бяха рехави, земята - сравнително равна.
   Появи се Крис Фишър, археологът. Бялата w каубойска сламена шапка светеше като фар в сумрака. „Добре дошли, момчета!" Озърнах се. „И... какво да правим сега?" Уди и двамата w колеrи се бяха заели да сортират провизиите.
   „Намерете си място да си разпънете хамаците. Две дървета на разстояние горе-долу толкова. Ще ви покажа." Тръгнах след него към лагера му - зелен хамак с мрежа против мухи

и комари. Изработваше си масичка от нарязан бамбук и & разпънал платнище като навес, в случай че завали. Хубав лагер - удобен и добре уреден.
   Отдалечих се на стотина метра сред дърветата с на,цеждата разстоянието да ми осигури усамотение, когато пристигнат всички. (8 джунглата m крачки са дълъг път.) Открих приятно място с две малки дървета. Фишър ми зае своето мачете, помогна ми да поразчистя растителността и ми показа как да разпъна хамака. Докато работехме, чух врява сред листака. Група паякообразни маймуни се бяха струпали по клоните и не изглеждаха доволни. Пищяха и цвърчаха, спускаха се надолу, увиснали на опашките си, и друсаха гневно клоните. След половин час протести се настаниха на дебел клон; бръщолевеха и ме наблюдаваха, сякаш m чудо на природата.
След час Уди дойде да огледа лагера ми. Не одобри как
m разпънал хамака и внесе известни подобрения. Погледна
   m маймуните и подуши. „Това е тяхното ww. Усещаш ли миризмата? Маймунска пикня."
   Беше късно и не исках тепърва да се главоболя с местене. Намирах се извън основния периметьр на групата и се безпокоях, че след смрачаване ще ми трябва добра пътека, за да не се изгубя. Върнах се до зоната за приземяване, разчиствайки по-широка пътека с мачетето. На няколко пъти обърках посоката и се наложи да се връщам по стъпките си, ориентирайки се по окосените растения. Открих Хуан Карлос в новия му дом. Тримата с Крис слязохме до потока
и се взряхме m стената m дървета на отсрещния бряг - издигаше се нагоре, пласт по пласт, барикада m зелено и кафяво, осеяна с цветя и цвърчащи птици. Отвъд нея, на не повече от двеста метра, се простираше изгубеният град
и пирамидата от пръст, която се виждаше на изображенията от лидара. Тропическата гора ги обгръщаше като мантия

невидимка. Беше около пет следобед. МекН слъичевН лъчН струяха над гората, разпръскваха се на златни петьнца и разпиляваха златни монети по земята. По небето се носеха пухкави облачета. Потокът - около трН сrьпки дълбок Н петнайсетина широк, & кристално чист; бНстрата вода - 6ухаmе над покритото с камъчета корито. Гласовете на птН-цн, жабН и други животни огласяха гората в приятно съзвучие, нарушавано от призивите на две алени ари - едната на близко дърво, другата - някъде в невидимата далечина. Температурата бе 21 градуса, въздухът - чист, свеж, без влага - ухаеше сладостно на цветя и зеленина.
„Забелязахте лН? - попита усмихнат Крис. - Няма насе
кОМН".
   Вярно беше. Нямаше Н помен m страховитите орди m миниатюрни кръвопийци, u
                       които ни предупреждаваха. Озърнах се Н си помислих, че m 6m m - mm не е ужасяващо място, каквото m прсдставят, а райсюо кътче. Усе
щането u опасност и безпокойството, wm разнасях като
несьзнателно бреме след лекцията на Уди, се свлече m плещите mw Бившите военнн, разбира се, ни подготвяха за найлошотq но се бяха престаралН.
   Когато се здрачН, Уди ни поканН в малкия си бНвак, където върху походна печка вреше тенджера с wm u чай и u полуфабрикатната вечеря на екипа. Отворих nmff с пилешкН тетразинН, сипах гореща вода Н Нзгребах набъбналата смес с лъжица m плика. Прокарах я с чаша чай, докато слушахме историите на Уди, Спъд и Съли u приключенията Нм в джунглата.
   След минутН нощта падна, все едно се захлопва врата - настана абсолютен мрак. Дневните звуци се превърнаха в нещо по-дълбоко и загадъчно - пискливи вопли, напомнящн страдалчески викове. Насекомите се появиха, предвождани m комарите.

   Нямаше огън. Уди запали лампа „Коулман", която поразсея тьмнината. Скупчихме се в светлото езерце сред гигантската гора, където животните сновяха край нас - осезаеми, ала невидими.
   Уди квза, че е прекарал голяма част m живота си из джунглите по w свят - m Азия и Африка до Южна и Централна Америка. Добави, че ниюога не е 6m в такава mm
толю~ва
явно непокътната. Доккго устройвал n си, преди да пристзп-нем, до него приближнл пъдпъдък - w в пръстта. Преминало и W прасе, несмуreно от човешюаго присьствие.
Паяiаообрязните маймуни, обясни той, 6	друг знак, че -
nа е необитаема, m обикновено поб~п вали при първата поява на хора (освен m не са в запцттсна зона). „Според мен живо~гннте тук не са виждали хора", заключи Уди.
   И тримата бивши военни бяха абсурдно опаковани срещу насеmмите - покритн m главата до n сьс затцитно - НСМО, включително качулка и мрежа пред лицето.
„Нанстина ли е необходимо?", попитах. ,,Два mm
сьм
пнпвал денга", отговори Удн и се впусна в шокиращо подробно описание на болестга, която втория път едва не m
уби
ла. Наричапи я„юостотрошачка", защото причинявала тmва страдание, сякаш m чупят костите.
   След този разказ забелязах как всички тихомълком се намазаха с още DEET. Последвах примера им. После - с напредването на нощта - се появиха пясьчните мухи, на рояци. Далеч по-дребни m комарите, n приличаха на бели прашинки в светлината на лампата - толкова миниатюрни, че не издаваха нито звук. За разлика m комарите, не се усеща как те хапят. Кол~аото по-късно ставаше, mnmw повече пясьчни мухи се сьбираха около нас.
За да запиша по-бързо историите, които бях vn, реших да отида до моя бивак в другия край на лагера и да си взема
9. Нзryбеният град

бележника. Новият ми челник се оказа дефектен и Хуан Карлос ми даде своя фенер с манивела. Стигнах до хамака без затруднения. На връщане обаче в rьмнината всичко изглеждаше различно; спрях сред гьстата растителност, осьзнал, че съм се отклонил от примитивната си просека. В черната нощна тра ехтяха непознати звуци, въздухът & тежък и сладък, листата ме обграждаха като стена. Слабият лъч на фенера избледняваше. Една минута въртях трескаво манивелата, за да засиля светлината, после обходих внимателно земята с лъча, тьрсейки процепи в шубрака или следа m пътеката, която бях проправил с мачетето по-рано през деня.
   Стори ми се, че виждам следи, и се отправих бързо m тях, разблъсквайки ниските клони с нарастващо чувство на облекчение - докато пътя ми не препречи гигантски дървесен ствол. Не бях виждал това дърво. Дезориентиран, бях навлязъл по-навътре в джунглата. Спрях да си поема дъх и да успокоя разтуптяното си сърце. Не чувах другарите си, никъде не се мяркаха светли отблясъци от лампата, край която се бяхме събрали. Размислих дали да не извикам Уди да ме намери, но реших да не се представям като идиот още в самото начало на експедицията. След пореден съсредоточен оглед на земята и неколкократно въртене на манивелата, най-сетне открих дирите си и тръгнах приведен по тях. След минути забелязах наскоро прерязано стьбло, m
което
струеше млечен сок, после видях още едно. Бях се върнал на пътеката.
   Следвайки отсечените листа и лиани като нишка от трохи, стигнах до главния лагер и с благодарност разпознах хамака на Хуан Карлос. Зарадван, че съм се върнал без произшествия, заобиколих хамака и обходих roрската стена с лъча на фенера, тьрсейки пролука m мястото, където другите разговаряха. Беше лесно - вече v тихите им гласове и виждах светлината m лампата да надзърта през шубраците.

При втората обиколка на хамака застинах - лъчът мнна
    3 грамадна змия, увита точно под хамака, на три стъпки m мен. Змията се забелязваше ясно, окраската k & точно обратното на камуфлаж - дори в слабата светлина на фенера шарките по люспестия k rръб буквално сняеха, а очите k приличаха на две ярни точки. Взираше се в мен, заела нападателна поза; m k се поклвщаше напред-назад, езикът се стрелкаше трескаво. Бях минал току до нея - два пъти. Изглеждаше хипнотизирана m лъча на фенера, m вече започваше да помръква. Бързо навих манивелата.
   Qтстъпих бавно, u да изляза m обсега k. Прецених, че е дълга над шест стьпки - при нападение някои змни нанасят удар на разстояние, равно на дъпжината на тялото им. Неведнъж съм се срещап с отровни змии - атакували са ме неюолюократно, а ведиъж гьрмяща wm уцели върха на боryша ни, но за пръв път 3 живота си виждах таюова влечул~ - толкова напрегнато, съсредоточено и смущаваiцо интелигентно. Решеше ли да ме нападне, нямаше m успея да избягам.
   „Момчета! - подвикнах, стараейки се гласът ми m прозвучи спокрйно. - Тук има гигантска wm."
   „Отстъпи назад. Но дръж светлината върху нея", отговори Уди.
   Змията не помръдна, ала не откъсна очи m мен. Гората & притихнала. Удн дойде след секунди, следван m цялата група; лампите на главите им прорязваха диво wm. „Боже!", възкликна шумно някой. Уди каза тихо: „Qтдръпнете се назад, но я осветявайте с фенерите. Копнеглава змня е".
   Извади мачете го си и с mm umm превърна младо дръвче в седемфутова пръчка с раздвоен край. Тръгна m змията и с внезапно движение прикова тялото k m
земята
с разклонения връх на пръчката. Змията се замята яростно, разви се, занзвива се и започна да нанася удари напосоки, разпръсквайки отрова. Сега видяхме колко грамадна е в

действителност. Уди плъзна разклонената пръчка m врата й. Опашката се тресеше ожесточено, издавайки тих жужащ звук. Притиснал врата й с пръчката, която държеше в лявата си ръка, Уди се наведе и с дясната сграбчи змията зад главата. Тялото й, дебело колкото ръката му, m блъсна по краката; снежнобялата паст се разтвори широко, показвайки четирисантиметрови зъби, изпомпващи струи бледожълта течност. Главата се стрелкаше напред-назад в опит да забие зъби в китката на Уди; отровата обля опакото на дланта му и кожата шупна. Уди притисна змията надолу и приклещи мятащото се тяло с колене. Извади нож m колана си и с лявата m - &3 да отдръпва дясната m змията - отсече главата й. После
я прониза с ножа, приковавайки я m земята. Едва тогава я пусна. Главата и десетината сантиметра m врата се гърчеха
и бореха; обезглавеното тяло запълзя назад и Уди m
дръпна
обратно в обръча светлина, за да не се скрие в храстите. През цялото време не продума. Смаяни, ние също наблюдавахме безмълвно битката.
   Уди се изправи, изплакна ръце и най-сетне проговори: „Съжалявам, че не успях да я прогоня. Трябваше да m бързо отровата". (По-късно каза, че се „поразтревожил", когато усетил отровата да се стича в рана mm ръката )
   Вдигна обезглавеното тяло m опашката; m врата капеше кръв. Бяхме занемели. Мускулите на змията продължаваха да потрепват бавно. Любопитен да я докосна, протегнах длан, сключих пръсти и усетих ритмичното присвиване на мускулите под хладната кожа - странно vw. Змията & дълга около шест стьпки; изумителни ромбовидни шарки - шоколадовокафяви, махагонови и бледожълти = покриваха гърба й. Докато се взирахме в нея, звуците на нощната джунгла постепенно се върнаха. „Женска - каза Уди. - По-roлеми са m мъжките. Тази е една m най-големите, които m виждал." Преметна тялото през лакът. „Можем да я изядем, вкусни

са. Но ще я използвам за друго. Ще я покажа на останалите, когато пристигнат утре. Всички трябва да разберат какво m дебне тук." Добави тихо: „Рядко е само една".
   Когато си легнах в хамака, не .успях да заспя. Джунглата, огласена m звуци, & мнот по-шумна, отколкото през деня. На mwnw mm чух едри животни да минават край мен в тьмнината - шумоляха из храстите, прекършваха клонки. Лежах в мрака, wn се в какофонията на живота и мислех за m&mm сьвършенство на змнята и естественото й достолепне; сьжалявах за стореното, но се чувствах разтърсен m близката среща. По особен начнн преживяното изостри
сетивата ми. Бях удивен, че n древна и непокътната долина може да сьществува през XXI век. Това нанст~на & изгубен свят, земя, iаоято не ии искяше н където не m беше мясгото. На другия ден смятахме да навлезем сред руините.
w щяхме да открием? Не можех дорн да си представя.

15.
   Целият терен, всичко, което виждате тук, е било преобразено от човешки ръце
   Почти през цялата нощ лежах буден в хамака - високoтехнологично приспособление, подплатено отдолу с тьнък найлон, с мрежа против насекоми и навес отгоре. Влизаше се 3 отвор с цип отстрани, но се чувствах уязвим и се разклащах при най-малюаго движение. Освен mw бях спрял w пия седмичната си доза хлороквин (противомаларийно лекарство) в безплоден опит да предотвратя безсънието - често срещан страничен ефект. Предполагах, че не може да има малария в необитаваната долина, откъсната m света.
   Нощната горска шумотевица бе mw силна, че носех тапи m уши. Крис пък сподели по-късно, че записал нощната джунгла с айфона и си пускал записа в Колорадо - въздействал му успокоително, когато се чувствал напрегнат или разтревожен.
   Някъде по средата на нощта се наложи да си изпразня мехура. Разкопчах ципа и надникнах навън; обходих земята с лъча на фенера, тьрсейки змии. Студена, лепкава мъгла се & спуснала и m листата се стичаха капки. Нямаше змии, но цялата земя & покрита с лъскави хлебарки - хилядн, шумолящи и щуращи се трескаво насам-натам като мазни, лъщящи потоци; сред тях забелязах и дузини неподвижни черни паяци сьс зелени разногледи очи. Облекчих се на не повече от две крачки m хамака и бързо се върнах mN. Дорн

през това кратко време обаче пясъчните мухи бяха успели да нахлуят вътре. Цели петнайсет минути лежах по гръб, въртях пъча на фенера и мачках мухи, носещи се над мен или кацнали по мрежата. След като се наложи за втори път да излизам по същата причина, проклех британския навик да се пие чай преди лягане и се зарекох повече да не допускам подобна грешка.
   Сънят, в w най-сетне потьнах за mmw, бе прекъснат окончателно в пет сутринта - при първия светлик - юогато орда ревящи маймуни преминаха през гората като Годзила в нападенне. Слязох m хамака. Гората & обвита в мъгла; юа N на дърветата не се виждаха, отвсякъде капеше вода. За субтропическа джунгла & изненадващо студено. Закусих
ме с вакуумирани бъркани яйца и слаб чай (m още не беше пристигнало). Крис, явно подгагвен m всичко, носеше кофеинови таблетки точно m такива случаи - лапна mw. (Отказах предложението му да ме почерпи.) Астарът не можеше да долети заради мъглата, която най-сетне се разнесе в късното утро. Първилт полет доведе Стив Елкинс и двама m снимачння екип - Марк Адамс и Джош Фийзър.
   Тръгнах да посрещна Стив, w хеликоптерът mnm. Той се подпираше на туристически прът и накуцваше - страдаше от хроничен неврит на крака.
   „Прекрасно - отбеляза, озъртайки се. - Добре дошли в ,Четири сезона - Москития".
   Алисия Гонсалес, антропологьт в експедицията, дойде със следващня полет заедно с Анна Коен - докторант по археология във Вашингтонския университет и асистент на Крис Фишър. Бързо се сприятелих с Алисия - доктор m Тексаскня университет - която се 0 неизчерпаем източник на познания. Дребничка, сърдечна и уравновесена жена на шейсет, бивш старши уредник на музея „Смитсониън" за индианско изкуство. От смесено мексиканско, еврейско и индианско

потекло,тя & специалист по мезоамериканските тьрговски маршрути и местните хондураски етноси.
  Хеликоптерът доведе и Оскар Нийл, ръководител на археологическия отдел в Хондураския институт по археология и история. Нийл & специалист по древните култури в Москития. Разтоварихме хеликоптера с обичайната бързина, нахвърляйки всичко на купчина. До обяд сортирахме провизиите и m пренасяхме в лагера. Взех палатка и я разпънах до хамака, благодарен да съм на твърда земя. Пришнтата непромокаема постелка на палатката щеше да държи настрана змиите, паяците и хлебарките. Разширих бивака си с мачете, провесих простор, избрах си сгъваем стол и m разпънах под хамака. Там, под защитата на навеса, щях да седя и да пиша в бележника си. А върху самия хамак - удобен непромокаем „килер"- щях да складирам дрехите, книгите, фотоапарата и дневниците си.
  Денят напредваше. Крис Фишър ставаше все по-неrьрпелив да се захванем с необичайната си мисия по влизането в изгубения mu. Сварих m на речния бряг с вечната w сламена шапка; крачеше напред-назад с GPS в ръка. Уди ни & забранил да напускаме лагера &3 придружител, sa да не се натькнем на змия или да се изгубим. „Това е нелепо - заяви Фишър. - Обектьт е до нас! На двеста метра!" Показа ми екрана на навигационната система, върху която се виждаше картата, изработена по данни от лидара, и нашето местоположение. Градът наистина се намираше m
другата страна
на реката, изцяло скрит m дървесната завеса. „Ако Уди не освободи някого да ни заведе там, тръгвам сам. Змиите да вървят по дяволите." Хуан Карлос дойде при нас, сложи ръце на кръста си и се взря m зелената стена на отсрещния бряг. И той нямаше тьрпение да посети руините. „Нямаме време", отбеляза. Вярно беше - разполагахме с девет дни да проучим долината. Тогава изтичаше срокът за наем на астара и пило

тьт Майлс Елсинг трябваше да m върне в Щатите - четиридневен полет - u следваща мисия.
   „Някой трябва да говори с Уди - каза Фишър. - Затова сме тук. - Посочи m другия бряг на реката. - Не сме дошли да варим чай."
   Най-сетне, около трн и половина следобед, Уди се съгласи да поведе разузнавателна група в древння град. Инструкгира ни след половин час да се явим в зоната за приземяване с раници, пълни с всичко необходимо u непредвидена нощувка в дхryнглата. Сред руините щяхме да останем час - не повече.
В уречения час се събрахме край nn, вмнрисани на DEET. Бяхме осмина - Крис Фишър с мачетс в едната m
и GPS в другата; Оскар Нийл; Хуан Карлос, сьщо понесьл страховито мачетс; Лушън Рнйд с видеокамера; Марк Адамс
с fim килограма аудиотехника (безжична микрофонна система, портативен аудномиксер/реюордер, шестфутов уснлвател). Не можех да си представя m Марк ще мъкне всичjao mm из mm. Дейв Йодер, съща натоварен с тс~ фотnграфска апаратура, вървеше след нас в зорю~ iыъпчание
и снимаше непрестанно. Стив Епкинс не дойде - болинтс в крака, предизвикани от влошаваща се дисюопатня, не лгу позволяваха да mнтролира ходнлото си прн вървене. Не искаше да поема риск да се нарани сред гъстата джунгла и сгръыннте хълмове още в самото начало на експедицнята. Щеше m е жалко да остане на легло и- по-зле - да се наложн да го евакуират. Трудно преглътна горчивия хап. „Ajoo откриетс нещо,
m ми се", настоя, размахвайки радиоприемника си.
   Уди провери раниците ни, за да е сигурен, че разполагаме с всичко необходимо за извънредни случан. После прегазихме през потока. На другия бряг се натькнахме на стена m хеликонии, но месестите стьбла се косяха лесно
с мачете. Уди си проправи път крачка по крачка, сипейки наляво-надясно дъжд m листа и цветя. Окосените растения

покриваха плътно земята и не виждахме къде сrьпваме. Все още потресен от срещата с копиеглавата змия, мислех колко ли влечуги се крият под тях. Прекосихме два кални улея - заrьнали до бедрата, напредвахме през тресавището с мляскащи звуци.
   Отвъд речната долина се издигаше стръмно възвишение - близо 40 градуса. Изкатерихме се на четири крака, сграбчвайки за опора корени и лиани с надеждата да не се изправим лице в лице с отровна змия. Виждахме само на десетина стъпки във всяка посока. Възвишението рязко се превърна в плато и стигнахме до дългия изкоп и насипа, дело на човешка ръка според Крис и Оскар. Явно отгук започваше градът.
   После се добрахме до основата на пръстената пирамида. Единственият признак, че не е природно образувание, & рязкото и неестествено издигане на терена. Не бих я различил, ако Крис и Оскар не ни я бяха показали. Виждах само листа. Намирахме се на предела на изгубен m &3 ни най-малка представа къде са разположени могилите и площадите, видими ясно на картите. Джунглата скриваше всичко.
   Изкачихме се с мъка до върха на пирамидата. По него имаше странни хлътнатини и ръбове - останки m постройка според Крис, вероятно малък храм. Оскар коленичи и с ръчна лопата изкопа сондаж в пръстта. Заключи, че вижда следи от градеж. Взрях се в пластовете пръст под повърхностга, но необученото ми око не различи нищо.
   Дори на върха на пирамидата - най-високото място в изгубения град - бяхме потопени сред хаос m листа, лиани, цветя и дървесни стволове. Крис вдигна навигационната система над главата си, но заради дърветата не успя да улови сателити. Направих много снимки с моя „иикон", ала всички показваха едно и също - листа, листа и пак листа. Дори Дейв се затрудняваше да заснеме нещо m освен безкраен зелен
океан.

   Спуснахме се по отсрещния склон на пираМидата до първия градски площад. Съдейки по изображенията m
лидара,
reометрични могили и тераси заоbикаляха площада m три страни. Фишър пак опита да активира GPS-а, u да картографира терена на Място. Оскар нададе възглас. Коленичи и разчисти с m пръстга и пълзящите растения по ръба на mm камък, n невидим сред гъсталака. Камъкът беше изгладен. Разчистнхме още растения и открихМе други камъни - дълга редица, всичките равни и поставени върху три пилона m бял кварцов варовик. Приличаха на олтари. „Трябва да m разчистим, за да видиМ дали иМа надписи или изображения, и да отбележим местоположението иМ с GPS-а", заяви Крис. Извади уоки-токито си и сьобщи новината на Елкинс.
   Проведоха въодушевен mmw - всички m чухМе по високоловорителя. Елкинс & развълнуван до краен предел. „Това доказва, че наистина са използвали wm камък u строежи. Значи m	е било важно."
   Навигационнига систеМа най-сетне улови достатьчно сателити и Фишър започна да картографира прецизно граца. Сновеше из гъсталака, проправяше си просеки с мачетето, маркираше ориентири, нетърпелив да оползотвори ограниченото ни вреМе, преди да се върнем в лагера. Едва успявахме да m следваме. Отвъд олтарните m се намнраше центрапният градски площад, просторен като футболно игрище.
   „Това вероятно са били обществени сгради, запазсни u царските особи и висшата класа - посочи Фишър дългите Могили окрло площада. - Било е мноro обширно и внушително mm. Тук, предполагам, са се провеждапи главнитс церемонии."
   Застанал на площада, най-сетне започнах да добивам поне бегла представа u размерите и Мащаба на града. Крис го пре-Мси с думите, че от другата страна има още три площада

и вероятно игрално поле, както и интересна могила, която наричаше „автобуса", m изглеждаше така на изображението m лидара. Множество насипи с форма на автобус се срещаха и в Т1, и в ТЗ (добре очертани, дълги m стъпки, широки трийсет и високи петнайсет) - уникални постройки, харакreрни само u тази култура.
   Другнre m групата останаха да разчистят камъните m растителността, а Уди и m последвахме Фишър на север, стараейки се да не m изпускаме m поглед. Стигнахме до още могили и сrръмен проход между тях. Надникнах в прохода и m	древен каменен плочник, разголен m ерознята.
Не исках да тръгвам след Фишър из плашещня	mu.
Уди - също. Извика на Крис да не се отдалечава повече, m е време да се връщаме. Крис явно не m v. След секунда
видяхме бялата му сламена шапка да изчезва в гората. Ритмичното свистене на мачетето W заглъхна и настьпи тишина. „По дяволите", промърмори Уди и nu извика на Крис да се връща. Тишина. Извика отново. Минаха mm минути. Уди не беше m хората, чиито чувства се четат като на =m, но лицето му издаваше раздразнение и загриженост. Точно mrm си помислихме, че Крис е изчезнал, чухме приглушення му глас да се носи през дърветата и той m появи на просеката, mm & разчистил.
   „Решихме, че си се изгубил", каза рязко Уди. „Не и с mu", отговори Крис, размахвайки GPS-а.
   Уди разпореди оттегляне. Докато чакахме Крис, другите бяха дошли при нас. С помощта на навигационната система Уди откри по-директсн маршрут до лагера - през продома
  m речната долина, където се натькнахме на поредната бариера m хеликонии. Уди проправи пътека, като размахваше сръчно мачетето и запращаше цветя и листа наляво-надясно. После прекосихме три успоредни канала с всмукваща кал, затьвайки отново до бедрата. Стигнахме до nmm, покрити

с тиня, нагазихме във водата и изплакнахме калта. Другите се върнаха в лагера, а аз изцедих дрехите си и гн проснах на каменистия бряг Отпуснах се по 6 в хладната вода и я оставих да ме отнесе надолу по течението, съзерцавайки как върховете на дърветата се нижат бавно над мен.
   В лагера сварих Стив излегнат на походно легло пред палатката, която бе разпънал близо до моя бйвак m
другата
страна на дървото на паякообразнитс маймуни. Ядеше фъстьци и набтодаваше маймунското гъмжило с бинокъл, насочен право нагоре. Маймунитс, на свой m, бяха насядали върху дебел клон на петдесет стьпни над земята, взираха се в Стив и дъвчеха листа. Смешна гледка - два любопитнн вида приматн се наблюдават с извънреден интсрес.
Стив & очарован m откритнето на олтарните	m
и
се самообвиняваше, че не е дошъл с нас. Разпита ме срудно ли се стига дотам; уверих го, че макар и стръмен, хлъзгав и осеян с ужасни тресавища, пътят е дълъг едва сzтина метра - преодолим, стига да се придвихсва вниматслно.
   „Майната му на m - каза той. - Утре отнвам там, каквото и да ставаг"
Същата вечер се сьбрахме край лагерната лампа и се	-
хmе с консервиран фасул и ориз. Отка.зах чая, но приех „глътчица" уиски m Уди, отмерена в капачката на бутнлкsта.
   Крис ликуваше. „Точно n си мислех - каза той. - Целият тсрен, всичкр тук е било преобразено m
човешка ръка."
Краттаото му проучване & потвърднло точността на лидара и наличието на всеки обект, йзобразен на картата - и много повече. Полевото удостоверяване & започнало.
   Повей на вятьра разклати короните на wm. ,,Ще завали - предвиди Уди. - След десет минути." Като по график дъждът затрополи по листата. След две-три минугн водата си проправи път 3 шумака и стиrна до земята - после потоци шурнаха навсякъде.

16.
Не мога да си движа краката. Потъвам
   Когато се стъмни, пропълзях в палатката, доволен, че m на твърда земя, а не в ужасния хамак. Под барабанния ритьм на дъжда зачетох Джон Лойд Стивънс в светлината на фенера. Въпреки пороя, калта и насекомите се чувствах омаян не само m изгубения град, но и m дивото сьвършенство на долината. Бил съм на много необитаеми места, ала никога в толкова непокорна, недосегната земя.
   В пет ме събуди ревът на маймуните, надвикващ звучния тропот на дъжда. Утрото бе тьмно, сякаш денят изобщо не е настьпил. Сумрачна мъгла обвиваше джунглата. Крис беше буден и както винаги изгаряше от нетьрпение да се захване u работа. Лагерната кухня и мястото u срещи вече бяха отчасти построени. Събрахме се под сините платнища, опънати над няколко сгьваеми пластмасови маси. Върху едната печка вреше вода, върху другата - кафе (припасите най-сетне бяха пристигнали). Отвън дъждът превръщаше земята в лепкаво мочурище, което час по час ставаше все по-дълбоко. Хлътнатините на платнищата се пълнеха с вода; периодично m подбутвахме с прътове и m краищата се стичаха потоци.
   На закуска неколцина съобщиха, че през нощта са чули ягуар да се прокрадва в периферията на лагера и да издава m гъргорещ звук. Уди ни увери, че ягуарите почти никога
не нападат хора. Спомних си обаче историята на Брус 142

ке и се почудих дали е прав. Другите изразиха загриженост дали някое голямо животно няма да се блъсне в палатка, но Уди ги успокои - било mmm вероятно, понеже нощните животни виждат добре в тьмнината.
   „Искам да разгледам още четири площада - заяви Крис, изгьлтвайки на един дъх кафето си. - Нагоре по реката има странен Г-образен насип. Искам да видя и неrо. На около километьр по-на,цолу има още два площада... Доста работа ни чака. Да вървим."
   Бях си сложил дъждобран, но плътната водна пелена се процеждаше през него, чувствах се сгорещен и лепкав. Забелязах, че Уди и колегнre му не носят m предпазно облекло - вършеха си работата доволно подгнзнали. „Свали m - каза ми Уди. - Най-добре да n накваси отведнъж. Повярвай ми - намокриш ли се хубавичко, ще ти олекне."
   Послушах m и веднага станах вир-вода - и отхрих, че Уди има право.
   След закуската всички участници в експедицията се сьбрахме край реката под несекващия дъжд. Поехме u втори път m града. Въпреки болкнте в крака Елнинс се присьеднни m групата, този nw със синя планинарска тояжка. С нас бяха и Алисия Гонсалес и Анна Коен. Преджапахме реката и тръгнахме по познатата пътека. Стигнахые до второто - сnище. Алисия заседна сред калта и - пред ужасените ни погледи - започна m nw.
,,Не mm да се движа - каза тя с удивнтелно спокойствие.
* Не мога да си помръдна краката. Потьвам. Наистина, хора, num." Калта вече й стнгаше до кръста и iоолюотn повече се бореше, mu по-нагоре се надигаше с глухо бълбукане. Все едно гледахме филм на ужасите. Уди и Съли сiа~чиха в тинята, хванаха я за ръцете и бавно я измъкнаха. Щом се озова невредима на твьрда земя, стана ясно какво се е случило
* калта & напълнила защитните й гамашн, превръщайки ги в

циментови калъпи, които я бяха повлекли надолу. „За момент си помислих, че ще пия чай със змиите", каза по-късно тя.
   Елкинс прекоси тресавището с помощта на пръта и успя да се изкачи по хлъзгавото възвишение, използвайки като ръкохватки коренища и дървесни стволове.
,,Утре ще закрепим въжета тук", обеща Съли.
Докато заобикаляхме основата на пирамидата, от друга
та страна на реката долетяха въодушевени възгласи и пес
ни. Съли се свърза по радиото със Спъд в лагера и разбра, че хондураските войници, изпратени да ни пазят, току-що са пристигнали в приповдигнато настроение след похода по реката. Не носели нищо друго освен оръжията си и дрехите на гърба си; щели да устроят лагер зад нашия и да се прехранват с улов от гората; да си построят навеси от клони и листа и да пият от реката.
   „Дай им платнища - каза Съли. - И таблетки за пречистване на водата. Не искам да съжителстваме с войници с разхлабени стомаси."
   Когато стигнахме до олтарите, Елкинс приклекна и започна да разчиства листата и пръстта по тях, прокарвайки длан по изгладената повърхност на камъните. През единия минаваше странен кварцов улей, сякаш издялан по цялото му протежение. Сочеше на север. Елкинс предположи, че това е важно; друг изрази мнение, че по улея вероятно се е стичала кръвта от човешките жертвоприношения. Крис подбели очи. „Да не се увличаме с хипотезите. Нямаме представа какво е предназначението на камъните. Може да са основи на постройка, олтари или нещо съвсем различно." Крис помоли Анна да разчисти по-голяма площ и да огледа камъните, докато ние проучваме четири площада на север. Алисия Гонсалес остана да помага на Анна. Дейв Йодер - увил инструментариума си в найлони - остана да снима заедно с филмовия екип. Настаниха Елкинс пред камъните, провеси


Llзглед към река Пао. Llзгубеният град се намира
край безименен iiриток на тазы река

Заглавните страници от дневника на Уилям Дънкан Стронг. През 1933 r. Стронг е сред първите археолози, проникнали в този район


Хондураски войници охраняват чесната „Скаймастьр", В която се
намира класифицирано оборуnване, включително лидар на стойност
милиони долари. През 2012 самолетьт провежда проучвателни
полети над три неизследвани долини в далечните москитски планипи

Доктор Хуан Карлос Фернандес, инженер от Нащгоналния център
за лазерно картографиране към Хюсrьнския университет управляна
лидара [10 време на полета над долината Т1 iia 4 май 2012 r.,
когато е открит древныят граД


Авторът, сместен на тясно в дъното на чесната,
готовза историческия
полет над долината Т 1


При първ~та експедиция за издирване на Белия град през 1994 г. Стив Елкинс открива дълбоко в джунглата това скално изваяние, изобразяващо сеяч, и осъзнава, че в епохата преди Колумб развита земеделска цивилизация е населявала днешната почти непристьпна джунгла

В Роатан, Хондурас, (от ляво надясно) Стив Елкинс, Бил Бенепсън
(отзад), Майкъл Сартори (седнал), Вирхилио Паредес, Том Уайнбърг
и авторът, Дъrnас Престьн, разглеждат първата снимка от лидар
на Изгубения град


 Изображение от лидар на сърцето на града в Т1, показващо местоположението на хранилището и други важни руини. В епохата преди Колумб природната среда тук е била преобразена
и облагородена
от древния народ на Москития


Gруг Хнlсrtыкr, гlперr,ыиик, иэгыiтгьрс.эч. nывиl ыаркогрnфнlкант и1 hu INN16н1IСhи 1.a=т1r.1 rs ы‘t:иlнр, 11lfAmr 11:1.1 lipn 01 kр11в:11эС1о
н сl 1 i t и 1ir 11 ы я 11та t



Разтоварват хеликоптера „Астар" на експедицията в зоната
за приземяване в джунглата под руините в Т1


Крыс Фишър оfiследва руыныте с навыгацыонна сысгема ,Трымfiъ~i"
Ггпз+гката е заснета на главния гшоmд в{lзгубеыия грал,
заобмколен от могылы ы глинена пы рамыда. 1lrвероятно
rьсгата джунгла закрываше всичко

„Кухнята" в лагера на експедшрыята дълfiоко В цжунглага
на Москитыя, 2015 r. Мястото е толкова отдалечено, че жывотныте,
изг.лежда, не бяха вггждалzг хора и оfiыкыляха безстрашно наоколо

Хондураскм ноiiгпiци от спецнален iiтрид, състаисн от членоис
иа местнн племена. iiридружанаха експедгпи+ита; иа сннмката
пекаг сърна над лагерwг огъгг и бинака 01, 2()15 r.

11ре3  феируарн 2015 r. Оскар Elиiin, ръконодгттел на Хондура.:кни
ннстмтут 110 археологии, откри пъриии камегген оlггар сред рунггнте
николко секуггдн предн да бъде напранена та3н снг~мка. Олтаръi
се нижда смътно зад дясггата пry ръка; ггаходката се оказа голим
г:ладък камък, г~3дмгнат иърху грн киарцони скгигн, сред дълга
редгtца оmари край глаинми градски площад


Хранилището с жертвоприношения - каменни съдове, тронове,
статуи; над земята се виждат само върховете им. Разкопките
ще разрешат една от най-големите загадки на тази тайнствегга
цивилизация - каква е причината за внезапното 6 катастрофално
изчезване преди пет века
Каменният ягуар се подава над земята. С риск за живота фотографът
Дейвид ~lодер се изкатери до хранилището през пощта, за да заснеме
находките със специална техника за осветяване


Археологът Анна Коен разкопава каменни съдове в загадъчното
хранилииге. На снимката се вижда съдът с така нареченото
„извъиземно бебе" -- изображение на мъртвец, увит в погребално
платно, или на божество, наполовина маймуна, наполонина чонек

ЗагМната скулптура в средата на хранилището, открито
в основата на централната пирамида; според археолозите
изобразява шаман в транс, приел облика на лешояд


Oбезлесяването по пътя към долината Т1 се дължи основно нд причистване на мери за пасбища. Хондураски държавсll служlгтел изчllс-Л11. че Ht',зеКОННаТЯ ССЧ 111e АОСТИГНе дОЛинаТа l I СЛед 110-маЛК0 (Т R годwни. Откр(t гията на експедищlяlа обаче подтикнаха хондураското 1lравителство да вземе мерки срсиlу оfiезлесяването на Моски111я

Стив Елкинс ~в дясно) с хондураския президент Ернандес, пристllг
нал с хеликоптер през 2016 r. лично да посети изгубения град

.са микрофон на врата му и започнаха да записват интервю, също борейки се да опазят оборудването си сухо.
   Крис се впусна напред, отново напредвайки бясно през гората с размахано мачете. По острието му - както и по остриетата на всички останали - имаше ивици светещо розово тиксо, за да се виждат ясно и да ги отбягваме. Растителностга беше толкова гъста, че някой лесно можеше да падне покосен от мачетето на спътник (дори със светещото тиксо неколцина се разминаха на косъм). Уди, Хуан Карлос и аз се опитвахме да не изоставаме зад Крис. Отвъд прохода имаше втори площад, два пъти по-голям от първия, също заобиколен от могили, насипи и издигнати платформи. В далечния край имаше
две ниски успоредни могили с подравнено място помежду
им. Фишър картографира обекта с GPS-а. Въз основа на формата и размерите предположи, че е мезоамериканско игрище; интересно откритие, защото сочеше възможна връзка между тази култура и могъщите й съседи на север и запад - маите. В мезоамериканските култури играта с топка далеч не била развлечение, както я възприемаме ние. Представлявала свещен ритуал, пресъздаващ битката между силите на доброто и злото. Служела и като средство за отбягване на война - конфликтьт се разрешавал чрез играта, приключваща понякога с човешко жертвоггриношение (обезглавяване на изгубилия отбор или на водача му).
   Следвах Крис и Хуан Карлос, които си проправяха път през джунглата, проучвайки и картографирайки площада. Особено ме заинтригува прословутата „автобусна" могила - странна конструкция от глина с ясно забележима основа и стръмни стени.
   „Какво е това, по дяволите?", попитах Крис, който обикаляше около нея, маркирайки координати на GPS-а.
Отговори ми, че според него са основи на висока обществена сграда или храм. Обясни, че се е намирала в далечния
10. Изryfiелият град

край на голям площад, откъдето се е виждала ясно. „Отroре е имало нещо, построено m нетрайни ыатериали."
   Дъждът спря, но дърветата ръсеха милиони капки. Светлината се процеждаше nN3 короните - мътнозелена, сякаш минава през заблатено езеро. Вдишвах наситеното ухание на живота и се дивях на безмълвните могили, на грамадните дървета, задушени в прегръдките на лианите, на птичите песни и крясъците на животните, на цветята, свели глави под тежестта на водата. Връзката с настоящия свят сякаш се изгуби и ме обзе чувството, че внезапно сме се пренесли в
селение отвъд времето и пространството.
   Не след дълrо поредният порой наруши поwя. Продължихме да проучваме m - изтощкreлна дейност. Подгизнали си проправяхме път през джунглата, без да виждаме къде стьпваме върху хлъзгавата като лед земя. Катерехме се и се спускахме по стръмни възвишения, превърнати в юоварни кални пързалки. Научих по трудния начин да не се хващам u бамбукови стръкове, защото се натрошават на режещи трески и разпръскват застояла вода, събрана в кухите им стьбла. Други привидно удобни ръкохватки се оказваха покрити със злостни бодли или рояци отровни червени мравки. Пороите се лееха един след друг, все едно няiоой върти кранче. Около един след пладне Уди се притесни, че реката може да придойде и да не успеем да намерим брод до лагера. Върнахме се при Алисия и Анна. Разчиствайки камъните, двете бяха открили в ъгъла на площада каменно стысбище, спускащо се в земята. Уди извади термос с горещ, сладък чай с мляко - nодавахме си го от n на ръка, докато дъждът се сипеше върху ни. Разговаряхме развълнувани. Дори след mnmm нищожно разчистване вече имах по-добра представа m тази малка част от града с редицата камъни върху скални пилони. Определено приличаха на олтари, но дали бяха месга за жертвоприношение, или тронове за важни люде? Каменното

с гьлбище също бе загадка. Докъде стига - подземиа гробянца или зала? Илн до нещо друт, разруц~ено m времето?
  Твърде сюnро сгана време m тръгва~ее. Псккые в инднi!icка инш~а, заобикаляйки отноsо основата на пнрамидага. Няиол~ пътн бяхме минавали отryк, без m
                               забележим нещо особено. Внезапио обаче Лушън Рнйд - в края, m
                                    вървсrлидата - извика: „Хей! Вндях няха~н сгр~анни камъин!".
Върнахме се m погледнем и настана хаос.
Сред m	н пълзящите растtиня, заазепн цпирокв
вдлъбиатина в m	вадничаха дузини необии~овени m
m	скулптурн, покрити с мъх. В roрс~я cyHpajc ра.злн
чих първо глава на ягуар, после рьб m съ,ц, украсен с m
на лешояд, н големи каменнн купн с надялаин ^ до тях Ныаше група обекrн, Наподобявагцн тронове илн маси - по ръбоветс н краката на няrоnн нмаше изддяланн символн нин
надцгиси. Всичкн бяха n изцяло потребанн под земпта; стьрчаха само върховетс като каiиенин айсбергн. Бях поразен. Скултурите изглеждааа в отлично състо~гине н вtроятно бяха лехсалн тух столетня, предн m m открием. Те б~са доказателствтn - ако изобщо бе необходимо - че долината не е проучвана в нашн днн.
  С~супчихме се край фигуритс, 6утахМе се н издавахме възторженн възклицання. Фхлмовнят екип н Дейв Йодер снимаха каго луди; аз също извадих инюна и защракнх под дьжда. Крис, археолоrьт, нн се разкрещя m отстьпим наздд{, m w сс не видн, да не пипаме нищо, да не тьпчем и да гледаме къде ходим, по дяволите!	fim и разбутвайкн хорига, той -
се опаса мястro с полицейсw тнксо с надпис CUIDADO
(опасиост), га~го носеше (доста прозорливо) в раницята сн. „Зац ограждението ще влизаме само m, Оскар н Анна", пред}>предН НН.
Подпрян на пръта, изтощеи m тежк~гя по~сод до рунинте, Стхв наблюдаваше слу4ващого се с възтржено изражение.

„Удивително! - каза той. - Не е за вярване как mm mm
rук,
mm съкровище е останало непокътнато!" Дъждът се лееше върху нас, но никой не му обръщаше внимание. „Джунглата и земята почти са m погълнали - продължи той. - Съвсем незабележимо е. Все едно нещо необяснимо ни доведе при него.
   Крис Фишър също & смаян. „Очаквах да открием град - сподели с мен по-късно. - Не очаквах обаче това. Такава недокосната среда се среща рядко. Може би е mm за жертвоприношения, хранилище, където ритуално се оставят ценни ft." Особено m впечатли главата на ягуара - предположи, че вероятно изобразява шаман, „обладан m дух" и„преобразен". Понеже фигурата имаше шлем, той се почуди дали не е свързана и с играта с топка. ,,Но wm са хипотези. Не знаем." Не можел да каже повече, под земята лежало още много.
   По-късно разкопките потвърдиха, че е точно така. Просторното хранилище съдържаше над петстотин предмета, ала по-удивително m размера бе самото му съществуване. Ритуалното сьбиране на ценни предмети, изглежда, е специфична особеност на изгубените древни градове в Москития. Понеже не са открити в градовете на маите или другаде, хранилищата вероятно отличават древните обитатели на Москития от съседите им и са ключ към определянето на мясттb им в историята. Какво е бнло предназначението им? Защо предметите са оставени ? Подобни хранилища са намирани и другаде в Москития, но нито едно не е непокътнато като mm и не предлага толкова рядка възможност mmm да бъде систематично проучено чрез грижливи разкопки. Това жертвено хранилище щеше да се окаже най-голямото откритие на експедицията. Едва след година обаче щяхме да разберем истинската му значимост, надхвърляща границите на Москития.
Макар да бяхме в приповдигнато настроение, походът до лагера беше тежък; по стръмните хълмове по принуда се

спускахме полегнали като по пързалка. Въпреки опасеннята на Удн потокьт не бе придошъл и m прекосихме сравнително лесно. Дъждът постихна и небето се проясни. Надявахме се хеликоптерът скоро да пристигне с провизнн и с останалите прннадлежности u все още недостроения ни лагер. Храната и водата не достигаха, нямахме генераторн за зареждане на nn и батериите u снимачното оборудване; трябваше да подготвим полевн лазарет н да разпънем палатки зя учените, които щяха да дойдат през следващите днн.
   Щом се върнахме, Крис заявн, че ще проучн могилата w лаrера ни, видима на изображеннята m лидара. Енергията w беше неизчерпаема. Пътьом мннахме прtз n на войннците, разположен w нашия. Те си строяха mm u
сбиркн
с платнището и застилаха калния под с дебелн mm. Бяха запалилн огън - почудих се как са успелн в дъжда - и еднн m тsпс се връщаше с улов: еленов бут, метнат върху m w По-късно научихме, че сърната е m застрашен вид - централноамерикански червен елен; след седмица командването заnовяда на войниците да спрат да nm и започна да m доставя провизин. Войницитс ни разказаха, че близо n часа са вървелн до лагера от долната зона за приземяване, отдалечена на три мили от руините; движели се срещу течението на реката - пo-лесно и по-безопасно, отюолкото да си проправят път през джунглата.
  3m лагера им се издигаше стръмен скат. Крис искаше да проучи точно тази аномалня. Изкачихме се до върха и се спуснахме от другата страна; озовахме се в овална долчинка, заобиколена m изкуствени диги. Мястото & отхрнто, без шубраци. Приличаше на mm плувсн басейн с гладjао дъно н високи стени. Тесен процеп в единия край водеше m равното mm, където лагерувахме. Срещу него имаше просека, наподобяваща древен път. Крис предположи, че тук е имало резервоар m събиране на вода през апажния сезон, която

през сухня е 6 нзпускана, u да напоява нивите в ранона m лагера нн. „i~япата тераса, където се дамираме, вероятно е 6 изкуствено заравнено земеделсw сroланстю", каза тоI't. Възможио & да са отглеасдали н xaicao; край бивака си
Алисня Гонсалес бе открипа какаови mm - поне така
предполагаше.
  Тъмните облаци се разнесоха и u пръв път през деня се показааса nm схньо небе. Пояаи се млечнобяло слънце н сиопове лъчн прорязака обвитига в пара зеленина Час пoкъсно чухме боботенето на приблюкащ хелиюптер и маймуните отною m сграiина врява. Имахме дватка посетители - полксэвник Осегера, дошъл да нагледа юйницкте сн,
н Вирхилно Паредес, дирекrора m Хоидураския m	по
аитропологня и исторня.
  Пошroвникът m n подчинените си, а Вкрхилио се настани в кухнята и изслуша с интерес s н Крис, iасэито w описаха отсритото хранилище. Гiеше кьсно да се връщат
съvrата	^ Вирхилио n по.пковннкът решиха m
m в лагера н на другия ден m nm града.
Запознак се с Вирхнлио през 2012 roдина, w
се прoведе прсзучването с лидара. Той & висок, сериозен	^
задаваше уместни въпросн и се бе постарал да се запознае
задьпбочено с проегсга. Гою~еше саободно англнйски. Бапtа w произхохсдал m старо евренско семеl'tство с фамнлия Пар
дес; напусналн Йерусалим nm XIX век и се пресепили в
Сеговня, Испания, където започнапи да произнасят иметn им Паредес. По време m фашисткня ревсим на Фраигоо дядо w еьоiгрирал в Х~ондурас. Баща w m в медицнискн универеитет, m биохимнк н бнзнесмен; стшро щял да се пеисноиира и обмислял m се върне в израелсnнте земи. Вирхнлио, възпитаван като кат+алик, учил в Амеркканс~ааго училище в Теrусига.ппа, завършил магистратура в Лондонскня иwна мически уииверситет и живял и учнл на различнн места по

света - от Германия до Тринидад и Тобаго. Работел в Министерството на културата през 2009, когато 6m извършен превратьт, и временннят президент m назначил да оглави Инсги~ута по антропология и археология. Промяната била съществена - през последните шейсет години Институтьт се ръководел винаги m учени; новата администрация обаче искала да m управлява мениджър. Някои археолози недоволствали. „Учените се бореха срещу туристическия сектор - каза ми Вирхнлио. - Ако вземем примера със златната wкошка, археолозите не искат w да снася никакви unm яйца, а хората в туризма искат да я uw и да вземат всички яйца наведкьж. Трябва да се намери баланс."
   бт малък знаел исторнята u Белия град. Когато u пръв път чул, че Стив m тьрси, сметнал целия n за „ала-бала". Откакто n поста, в кабинета w постоянно се точели безумци или w изпращалн имейли u Атлантида и легендарни потьнали корабн със mm u милиони. Решил, че Стнв е m сьщата категорня. „Разкажи ми друга история, така му n
  !" Стив обаче описал лидара и потенцналната възможност да се разкрият тайните на Москитня. Паредес се заинтригувал - ставало дума u сернозна технология и Стив и екипът w m впечатлили със способностите си.
  U отново. След вечерята и още една капачка уиски се усамотих в бивака сн, съблякох калнкге дрехн, провеснх ги на простора, та дъждът да ги изплакне, и пропълзях в палатката. Лагерът ми се & превърнал в кално море. Вземайки пример m войниците, опитах да покрия тинята пред палатката с восъчни листа - несполучлива стратегия. Калта си & проправила път вътре и непромокаемият ми под & разкашкан nm водно легло.
   Пъхнах се в спалния чувал и усетих как по мен n насекоми. Вероятно ме бяха налазили по-рано, но осьзнах присъствието им едва mmm спрях да се движа. С тих m

сък разкопчах спалния чувал и включих фенера. Бях покрит с грозни червени петна - стотици - но къде бяха буболечкике? Нещо ме ухапа. ОтскуSнах ro m кожата си - беше червен кърлеж с размера на песъчинка, n невидим. Опитах да m смачкам - оказа се прекалено твърд. Слохсих m вниыателно върху корицата на книгата m Джон Лойд Стивънс, набучих m с върха на ножа и чух удовлетворително пукане. За мой ужас сwро забелязах още кърлежн - не само по m ми, но и в спалния чувал. Половин час rx събирах, слагах m wv книжння ешафод и m унищожавах. Микросюопичинтс
гадини обаче бяха n	невидимн в леглото мн. Намазак се
обилно с DEET и се примирих, че ще спя с кърлежн. Към
  u на експедицията корицата на книгата бе надупчена цялата и се наложи да я иsхвърля.
  На закуска Алисия разказа, че пак е чула ягуар, какго и приглушен съскащ 3 до палатката си несъынено от голяма змия.

17.
Това е древно лигсто, магьосническо място, казват
   Gj+зрннта на третня ден посеткхые хранилнщето с Вирхнлно, пwдо~внниа н четирима войницн. Дорн с помощта на sъ~кетата, захрепенн m Сълн н Удн, изкачването по m & трудио. Крис поыолн Анна да започне m разчнства хранилнщсто m расrите7пiостга, m запнсва н m скнцнра wm находка. Войнкцитс щяха m Й поМагат: Крис, Удн, Стив н u поехые m северната част на wа. Предвохданн m
Крнс,
преjаоснхме Площад 1, спуснахме се в дерето н се изкатернхме до Площад 2. Проправяхmе сн път през възлн m
бамбуiс,
лнанн н буренн. Фншър имаше r списък с обектн, регнстрнранн m лидара, ~оонто исеаше m видн на mm^ GPS-ът w нн водепи 3 непроходюката д~кунпка. На mеста сяхапс про~оопавахме тунел през зеленнната. Разгледах~се оп~е могилн, останкн от голеын къпдн н цереыоннапин сгр$дн, два автобусоподобнн насипа, няiоолюи тсрасн. Стигнах~[е до просека сред roрата - внсоw дърво & паднапо н повалwtо още десетина, отваряйкн пролука m небето. Опнянена m вне
запното обнлне от светлина, ниската раститслност бе	-
вmа непроницаема стсна m бамбук н лнанн. Нало~кн се m я
заобнiroлнм. Обзорът w	m & толк~ва инщожен, че
с Удн н Крис често проверявахме w сые с вmве, m	да
не нн деляха повече от десетина стьпкн.
Когато се върнахые след дългата обнюолка на града, край хранилището nm се & wwm хаос. Докато войннците w

чиствали mmm, а Анна скицирала, раздразнена копиеглава змия изскочнла изпод дънер по средата на групата и предизвикала паника. За радосг на филмовия екип, тя се застояла достатьчно, за да я заснемат. Когато Съли се опитал да я улови и премести обаче, раздразнената змия се скрила пак под дънера. В резултат никой не смееше да припари там въпреки множесгвото примамливи находки зад него.
   Вирхилио, Стив, Уди и m се върнахме в лагера. Вирхилио mm с военния хеликоптер, u да сьобщи незабавно на президента m открнтато хранилище. Междувременно астарът, продължил да доставя провизии, едва не претьрпя злополука. Следобед пилотьт се натькнал на лешояд, кривнал, u да отбегне птицата, но перките я улучили н вътрешностнте k се просмукали в сmростната кутия. 3m последно ястие на птицата изпълнило кабината с ужасяваща wm. Произшествието ни припомни mnw много зависим от двата хеликоптера - единствената ни връзка с външния свят. Евакуация по wm би отнела дълги седмици, при mn с оскъдни
провизии.
   Докато бяхме на руините, Алисия бе използвала времето да поговори с войниците в лагера. Бях любопнreн да изслушам мнението й на антрополог. Повечето участницн в Операция „Боске" произхождаха m местни индиански племена. Няюои бяха родом m Уампусирпи - най-близкия град с коренно население кра~с Nm Патука на около двайсет и пет n
мили от рунните - изолирано селище, досп-ьпно единстаено по вода. Какво мислеха войниците за всичко ww?
   „Казаха ми, че u пръв път виждат подобно място - сподели тя. - И изглеждаха mnwm радостни! Чувствалн се като в рай. Някnи m тях, разбира се, искат m се върнат при приятелките си. Повечето обаче са доволни, че са тук." Според някои непристъпната долина била нещо като свещено мясro. Убедила един войник (m племето печ) да маркира какаовите

дръвчета, за да провери дали наисгина са остатьк от стара култивирана градина. Маите смяталн какаото u храна m
бо
говете; било запазено u вонните н управляващия елит, поняwra използвали шушулкн иато разменна монета. Шоюоладът 6m част и m човешките жертвоприношення. Отглеэкдането m какао вероятно е играпо важна роля s древна Москитня; какаото несъмнено е било ценна сroка в тьрговнята с ханте. ,,Той m че е древен сорт с хного дребнн пryшулкн. Навсякьде m Москнтня имало какаовн mm." (Впоследствне се породи известно еъмненне дапн дръвчетата са нанстнна какаоан, нли m родствен внд.)
   Ня~ооэпоо дни по-кьсно група войници заведоха Алнсня в Уампусирпн с воениня хслиrооптср, u m я запознаяг със сехейсгвата си. Алисия иМ показала на Мобнлнн~г си тслефон синМкн на обезлесеннrе райоин северонзточно m
Катаиакас.
„Бшса nm - разиаза ин w. - Нищо чудно, казаха, че реките пресьхват, животинге бягат и рибите уинрат!"
   В Уампусирпи нма mnm m органично аплеждане m квкао - пронзведенитс бпокчета чнст шоiаолад ес изпращат m регсата m пазяра. Част m шушулките се сьбнрат m дивн какаови дървета в резерваrа о~оало селището. Любитслите m шоiоолада твърд~ че това е еднн m
найг-вкуснитс
m m света. Мъжетс берат пгупryлкитс, а женнтс отговарлт m ферментацнята н mmm на зърната. Алисня пос~гнла wзопсратика н папучнла като подарък дsа килотраМа чист горчив шоюаtад.
В отлоюр mku Снудадд mn
нлн Каса
Бпанка (Gялsта кьща), я запозналн с~гьж на осемдесетина години. Той k раз~зал u града в~оwкпаннята на ро~пс деца. „Каза, че грниговцитс дошлн мноrо отдавна, отнеслн злат+ото и осквериилн Каса БланУа. Гра,дът се намирап далеч нагоре в планините, кьдiе го ходелн сукия - шаманите. Бил подвластен

на шаманите - древно място, магьосническо, обитавано m народ, предшестващ печ."
   Сутринта на 21-m настьпи какго обниновено - мъпшва и влахсна. От четири дни бях в дркунглата и ми се струваше, че времето тсче преквлено бързо. В осем изминахме четвърт миля
по реката, u m разгледаме Г-образння обек~ видим на =	m лидара. Газехме във водата - пo-лесно и безопасио,
отiаолiа~т о m си пробиваме път през гnрвта по двата бряга. Обектьт очевндно & дело на човешка ръка - обширна гли
нена платформа, издигната на десетнна mnm нац	m
долина. Огромни w	растяха оюоло и по ная. Едноrо &
направо чудовищно - обиюапката на m w & поне двайсет nm. Снимах Стив до него, после той синма мен. Според Крис mm платформата са се из,дигали къщи плътно една до друга, зац~кгенн m сезоиното пълновqдие, по,tцсранвало иивнте в долината под тях. По обратния път се хлъзнах по сгрьмння склон и се mwm в реката. Нямаше ми нищо, но ниtаонът не Qцеля. За щастие успях m възсгановя всичкн снимкн m картата, щом се върнах в цивилизацнята. На другия ден хелиюоптерът ми донесе мобилння телефон, u да снимам с него.
   Надолу по реката открихме mwnw просroрии площада на оюоло половин миля един от друг - сьщо разлнчими на картата m лидара. Безименната n край тях е сред най-красивите, w съм виждал - кристално чиста вода, бълбукаща по iаорито, покрито е камъчета, с чакълестн наносн, слъичеви брегове с безброй цветя, водопадчета н вирове. На места грамацни дървета и лиани се надвесват над реката и я превръщат в потаен зелен тунел, огласен m ромона m водата. Всеки
завой разкрива нова гледка - блеснал бързей, обгърнато от
папрат дърво, дълбок вир със сребристи рибкн, аленн папагали и снежнобели чапли, излитащи от листака. Съжалявах, че нямам фотоапарат да запечатам тази красота.

   Според картата от лидара реката правеше остьр завой roре-долу по средата на пътя до целта m. Удн решн да спесткм време, квто минем напрякn по сушата. Потьнахме в гьсга джунгла, където всяка крачка се отвоюваше с острнето на мачете. Прекосихме възвишенне и се спуснахме в дере; по mm се вьрнахме до реката. След час спряхме да почкнем и да об~дваме на пясъчен нанос срещу руините.
   Обсrьдихме котq~ трудно - дорн невъзмоино - бн бнло m се праучн долнната предн появата на модернитс тсхнологнн. Бсз навигацнонната скстсма н nm m nmw бюсме моглн m mmm през m в Т1 н да не разберем, че съществуват. Единствено благодаренне на GPS-a н лндара знаехме кьде m тьрсим обектите, обгърнатн m
раститслносгга. До
като обядвахме, стсната m дървета отвъд полянкrа на другня бряг скркваше напълно могнлнтс н площц~днтс, к~нто знаехме, че се намнрат там.
   След обяда прегазюсие реката н навпязоосме срGц гьсга трева, mwn m гьрдитс ни; не вюкдахме кьде стыnа(sе н инсыпа u змнfпti m
            преследваше ноотс,тышо. Сред п~рата сн поасуе облекчено дъх и видтсме първата заобпеиа могнпа - още е,tц~ „aвтnfiyc". От дветс й скранн m
                               изгдпааа успорсд~ нас~тн. Крнс предполоокн, че мяскт~о е прqцыn~ге~ше m
rорнага часг
m т рдда; спорwд Оскар Обаче mm беше г~уго сагппде. Рязногласнето беше сьщесzвено. Иэобрахеенн~па m
                                         тiдара показва~са девск~~айсет големн обект~ по wm протtiмсение m
дотп~сn,
бипiэо е,цнн до д~ryr 1~ami сыс~гавпяваха Град - гnесг бaQCa m часг m w	HIа~нОмнЧССк8 К nm
Сдjйпща? HnfS б~оса
ОТдегп~ сепища, всяк~ сьс свое	? Засекв свндеrеп
С`ГВаI~ cяlcaiII пОjц(реПRТ п1эСДiIолОхrеЕпiС РО, w ПОDС~[СТО, w m
w	m часг m голsпк град. Въпросьт остава неразрепкен. Няколко часа проучвахме мястото. Прнличаше на m, но Гкше по-малко. Изкачихме близък m с надеждата да е нова пирамида, ала на върха Крис н Оскар ummw, че е

природно образувание с конична форма. Открихме Nmm с изгладени „олтарни" камънн, m заравнени площада и Могили с формата на автобус. По обратния път, в подножието на една m тях, минахМе край юдпиеглава змия, &3 m я u&-nm. Лушън (отново в края на индийската нишка) я видя. Били сме на две крачки m нея, mnwu бпизо, че е чудно как не сМе я настьпнли или пернали с ходило. Змнята спеше дълбоко, навита на шоiаоладовокафява спирала. Беше буквално невидима сред rорската растителност, макар да изглеждаше пет-шест стьпки дълга.
   Когато се върнахме, в лагера бяха дошли нови посетнтели. Том Луц - писател, литсраzурен критик и съз,дател на „Лос Анджелис Ревю ъв Букс", агразяваше експедицнята u „Ню Йорк Таймс". Бил Бененсън, вторнят водач н финансов блатдетел на експедицията, & пристигнал с него.
   Заваля отново - силен порой. Скрих се под хамака, попълних дневника си и се върнах при другите под кухненсjоото платнище. Цареше рабатна атмосфера; Дейв Йодер прехвърляше масивни файлове сьс снимки на харддисzааве; Луцтьн N и филМовият екип почистваха оборудването си, полагаха грижн m m опазят сухо - непресганна борба - и зареждаха батерни с генераторите. Екипът m бивши офицери режеше бамбук u пътекн над все по-дълбоката квл. Целият лагер & наводнен и калта се процехсдаше под платнищата.
   Дъждът продължн през целия следобед. Същата mv след обичайнота угощение с полуфабрикатн останахме под навесите, най-сетне приключнли работата. Уди опита да запали огън - изкопа дупка в земята, намокри хартиено руло с бензин, натрупа мокри m върху него и m запали. Водата обаче cfaapo стиrна до дупката, напълни я и угаси жалкня огън.
Същата сутрин &	m спор какво m се прави с nmm. Стив свика сьвет. Събрахме се, седнали m подредеии
в полукръг столове в светлината на лампкre; миришехме на

DEET и плесен, пиехме wfi хли кафе и сплесквахме насеiао~ыи под съпроаода на дъжда, барабанящ ритмично по брезентfпе.
   Стив откри съвещанието с думитс, че сериозна опасност m разграбване грози обекта. Дори m не m бяхме открили, сечищата се намираха на пo-малко от десет мили от входа на долината и бързо напредваха m нея. В тозн смисъл я бяхме спасили m разруха, но саыо временно. Вирхилно бе пресметиал, че незакониото обезлесяване ще стнгне до дoлнната u осем годинх (дори no-m) и ще доведе до незабавно плячwсване на хранилището, пълно с артсфакти вероятно u мнлиони доларн. Съществуваше и
по-гапяма заилаиа
- хондураскитс войницн бяха съобщнли, че току до входа на долината наркотрафикантите проправят писта. Достатьчно хора знаят m Т1, добави Стив, духът е пуснат от ^ наркотрафнкантите разполагат сьс средства и mm^
ще
разграбят руниите още щом си тръгнем. Изрази мненне, че екипът трябва да отнесе поне еднн артсфакт - m m дока~ке какво сме намерили и да m нзползваме u
събиране на парн
w бързо организиране на mw. „Сhворихме кутн~гга на Пандора - каза mfi. - Сега сме отговорни m опаз~п~[ находкитс." Бил Бененсьн се сьгласи с довода, че изнsсяието m m обскта няма m повредн ю~нтскста; поне един краснв артсфакт u показ щял да заинтригува спонсорнтс и да подпомогне събирането на средства u опазване на долнната и
рунните. А ако разграбят m	- нещо напълно възмо~о
- поне еднн артефакт ще оцелее.
   После Крис Фишър m думата. Беше безiаоsспроинсен. „Целнят свят наблюдава mw правим гук", mmm mw mfi. Противопостави се твърдо иа всякакви прибързанн дейстаня - вклjо~пiтелно да се изwпава каквото и m бнло. Първо, посочи, нямаме разрешително за разюопки. Второ - и наfi-важното - обектите са цеини в юонтекст, а не mm по себе m. В музейните сбирки вече имало подобни находни, но нито едно

хранхлище не било проучено на място. Грижливи законни разкопки, извършени m квалифицирани археолози, щели да разкрият много u тази култура. Химическите анализи например може да покажат дали съдовете са сьдържали приношения за боговете - какао, царевица и т.н. Под тях е възможно да има гробници на царски особн, а m тях сме длъжин да се отнасяме с внимание и уважение. Фишър предулреди, че m някой изкопае нещо сега, веднага ще се отreглн m
                                                 проекта, защото това е в разрез с професионалната му mn.
   Бененсън попита: „Ами m след три седмици разграбят хранилището?"
   „Така да бъде", отсече Крис. Заяви, че няма да допусне нестично поведение с оглед на нечии незаконни действня. Предупреди ни да не предпрнемаме стьпки, W археологическата общност би могла да определи като непрофесионални. А и решението, напомни ни mfi, не зависи m нас; mw не е нашата страна; обектьт е част m националното наследство на Хондурас. Руините са техни и m тях зависи дали w организират разкопки, или не. Надявал се обаче хондурасцктс да не вземат погрешно решение, защото прибързани разкопки в момента ще настроят археологическата общност срещу прoекга и вероятио ще унищожат основната ценност на mm.
   Крис се обърна m Оскар и m попита на испански: „Какво мислиш m?".
   До този момент Оскар слушаше мълчаливо. Като ръководител на хондураската археология, mfi щеше да вземе решението u разкопките след mнсултация с Вирхилио Паредес. Отговаряйки на испански, Оскар се съгласи с Крис. Посочи, че наркотрафикантите, споменати m Стив nm
заплаха,
всъщност ще държат иманярите на разстояние - защото не допускат нашественици на своя територия. Непристьпната гора също била защита; артефактите са били тук вероятно

m 800 годинн и ако остане непокътната, природата ще	-
  жи да m охранява. Иманярите се блазнят m по-достьпни обекти. Нарю~трафикантите, m своя страна, няма да си направят труда да плячкосват, защото имат далеч по-доходоносен бизнес. Освен mn, добавн той, хондураските военни вече обсъждат план да патрулират в долината н да възсгановят държавния m	над областта.'s
   Доводите на Крис н Оскар ня,цделяха н се реши всичко да осгане недоюоснато, докато се организират грижливн и - 6рmии с всички изисквання разкдпкн.
   След срещата Сълн ми прошепна: „Познавам войницнте. Бнл m войник. Казвам m, че опасността не е m наркотрафнкантхте н иманярите, а m тук". КиМна с mm m войнишкня n зад m. ,$m обмислят m m действат. Записваха на GPS местоположението на всени обект. В момента разцiнряват зоната W приземяване надолу по реката. Военнитс няма да допуснат иманярн тук, m тс са иманя
ритс. Тръгнетс лн си, w	ще изчезне u седмица. Виждал
съм m по цепия свят - повярвай ми, raoea ще се случн."
   Разтревожих се, че може бн е прав, но решението беше взето - храннлището щеше да остане непокътнато. Съли не сподели с mm опасеннята сн - дорн с Крис н Оскар.
   Поех m 6mn сн. Пътскитс в лагера се 6m превърнали в тинеста каша, дълбока до глезена. Събгцюох сн дрехкre пред палаткита, провесих гн на простора н пропълзтс вътре. Известно време убивах кърлежи върху ю~рицата на гаiигата н мачках пясъчни мухн. Лежах в тьмнината, мокър до кости,
    m се в обичайнитс животински стьпки край платката и сн мхслех, че 6m офицерн все nu не са преувсличилн опасносткге, дебнещи на mn
място.
  " тои Луд посаети n обсsагданегn нитсресна сгали в„Ню Йорк тайнс", оэаглавена „Намиранеro на нэгубених ~рвд n Хондурвс беше лесната часf` (публикувана на 20 март 2015). - Б. arr.
11. Ffзг~~Гсигит град

18.
Това бе забравено място - ала вече не е!
   Както обикновено валя през цялата нощ, понякоrа с оглушително ожесточение, и още валеше, щом ни сьбуди - иит - маймунските крясьци.
   Когато изпълзях m палатката и навлякох подгизналите си дрехи, съседът ми Стив се взираше в маймуните, окаяни като нас. Почуди се как издържат дъжда - ден след ден. Предполагаше се, че в момента е сухият сезон в Хондурас, но в този отдалечен район явно преобладаваше някакъв смахнат микроклимат.
   На закуска разговорът се насочи m ТЗ. Лошото време щеше да възпрепятства планираното въздушно проучване на мястото. Другият m се намираше на около двайсет мили на север и Крис изгаряше ff нетьрпение да m зърне - поне m въздуха - стига облаците да се разнесат.
   Зачакахме. Дъждът най-сетне престана и астарът се появи с още двама участници в експедицията: Марк Плоткин, изrькнат харвардски етноботаник, ръководител на Екипа за опазване на Амазония и автор на бестселъра „Разкази от чнрака на шамана", и колегата му nрофесор Луис Поведа - етноботаник от Националния университет на Коста Рика. Надяваха се да проучат растителния свят в долината Т1, особено по отношение на древните й обитатели - възнамеряваха да опншат стари растителни видове от предколумбово време, както и да открият биологически полезни дър

вета и лековити растения. Заваля почти веднага след като хеликоптерът отлетя. Подготвихме се за поредния поход до руините. Този път Хуан Карлос носеше на гръб грамаден найлонов куфар. Вътре беше наземният лидар на стойност 120 000 долара, с който щеше да сканира хранилището със скулптурите.
   Докато се изкачвахме по хлъзгавия хълм с помощта на въжетата, професор Поведа - подминал седемдесеrте - падна, претьрколи се по ската и си разтегна мускул на крака. Наложи се да m пренесат в лагера и да m евакуират с хеликоптер. Когато стигнахме до хранилището, силният дъжд принуди Хуан Карлос да чака w час, предн да изватди лидара m кутнята w. Разположи m върху склона на пираыидата точно над групата скулптури. Коленичнл в калта с брезентова наметка върху главата, той включи лаптопа си „Макбук Про" m лидара като командно устройство. Изглеждаше съмнително оборудването му да преживее изпитанието. Най-сетне, часове по-късно, дъждът поспря и w позволи да извади машината u единайсетнна минутн, за да сканира обекта. Искаше да m заснеме шест mm m различни ъгли, за да получи триизмерна картина, но поредннят порой m принуди да отложи начинанието. Остави оборудването там - увито добре в брезент - u да довърши сканирането на другия ден. Отново валя цяла нощ, а сутринта ме
събуди вече познатото барабанене на капките по навеса на
палатката. Вече цялата палатка бе потьиала в кал, водата се стичаше вътре и образуваше локва.
   На закуска телефонът на Оскар мина m ръка на ръка, u да видим какво е снимал сутринта. Спускал си крака, за да стъпи u земята, но „нещо m възпряло". Отдръпнал босото си ходило и погледнал надолу m хамака. Точно под него бавно пълзяла копиеглава змия, дълга колкото хамака. Изчакал я да m подмине, слязъл и се облякъл.

   Съли отбеляза: „Прекрасно начало на деня, човече". После подаде телефона нататьк.
   Прекарах сутринта под кухненскня навес; попълвах дневника си и мислех колко бързо отминават дните. Оставаха ни съвсем mmw, преди да съберем лагера и да mnm. Почти се паникьосах, че сме успели да се докоснем едва до повърхността. Осъзнах, че проучването на града ще отнеме години.
   Междувременно лагерът се бе превърнал в тресавище - калта & дълбока по шест стьпки, на места имаше езерца. Бамбуковите пръти, подредени по най-коварните участьци, потьваха още щом някой стьпи върху тях и изчезваха под тинята. Спъд отсичаше нови и калта пак m поглъщаше.
   Същият следобед дъждът поспря колкото да се проведе бързо проучване на ТЗ. Стив се качи в хеликоптера с Дейв и Крис. Исках да rи придружа, но нямаше място. Астарът пое в ранния следобед и се върна след няколко часа.
   „Видяхте ли нещо?", попитах Стив, щом се върнаха в лагера.
   ,,Красиво е. Невероятно красиво. Като рай." Пилотьт се спуснал почти до земята, реейки се на една стьпка над пясъчен нанос, докато Дейв снимал. Стив описа долината ТЗ като по-мека и открита m Т1 - обширно пространство, наподобяващо парк, пресечено m чисти Nm с пясъчни бреrове. Край тях се стелели поляни с висока трева, осеяни тук-там с групи гигантски дървета. Повечето рунни били върху тераси над реката, затулени сред гората. Висок хребет се издигал източно m долината, където безименна Nm лъкатушела през пролом m далечната Патука; Т3 била заобиколена m върхове и m другите три страни. Нямало следи m човешкn присъствие - ,,саmо гора и поляни докъдето поглед стига". Хеликоптерът се задържал над Т3 само няколко минути, преди да полети о5ратно m Т 1.

   След rодина Крис и Хуан Карлос опитаха да проучат поподробно ТЗ. В средата на януари 2016 кацнали на пясъчиня нанос с хондураски военен хеликоптер. „Приземихме се - спомня си Крис - и пилотьт каза, че разполагаме с два часа." Тревата обаче била много висока и m^ m час и половина успели да mmmn едва хиляда крачки, сечейки непрестанно с мачете жилавата m с дебели стьбла. Не виждали нищо и се страхували да не се натькнат на змии. Когаго най-сетне прекосили речната долина и се изкачили на платото, пред тях се разкрила невсроятна гледка: „Площа,ц след площад с mmm могнли из тях. Мястото е по-обширно m Т 1. Огромно. Мноrо хора са хсивели там". По всичiао личало, че долинига ТЗ - както Т1 - е непокътната и необитаема дори m
кестни
племена. До този момент ТЗ е неизследвана (	изключим
двата разузнавателни nmm).
Оюоло обяд Марк Плоткин,	m нат~ре по рекнга в
дъжда, се върна в n	с ю~стСнурка. Беше любопитно какво
е видял той - в качествотn си на етноботаник - в долюката.
„Вървяхме срещу теченисто - w m. - Търсехме следн, че неотдавна zук са живели хора. Не открихме. Но намерихме мноrо полезни растения." Изреди w списък. дG~iй~фнл u лечеине на рак; смокиноподобно расгение, нзпапзвано m шаманите; балсамови дървета; черен пипер, употреб~ван m знахарите като противомикробно средсzво; извънре,цио големи рамонови дървета (Brosimum alicastrum), w дават m
и изключително хранит~елни ^ масивин мускатови орехи, използвани m лечение на гьбични инфекцнн и m nриготвяне на халюцинотворен прах u свещените ритуали. „Търсех са
морасляцн, но не намерих - каза той. - Не	m
нито лют червен пипер, нито	w ww." Castilla elastic, обясни
Плоткин, било важно ww u древните маи - m него m ryма u топките, използвани в свещената игра. Не видял и

махатнови дървета. „Сечта тук не е m махагон, а m разчистване на пасища за добитька", заключи той, потвърждавайки сведенията, m бях получил и m
други.
   Нагоре по реката се натъкнал на многобройна група паякообразни маймуни - по-голямо семейство от mm над моя бивак. ,,Те са първите прогонени животни. Изключително рядко се случва тези маймуни да не побягнат, а да приближат да w огледат." По-късно Крис Фишър се спусна надолу по реката и се натькна на друга група маймуни - седели на дърво над реката и ядели плодове. Разпищели се и започнали да друсат клоните. Приматьт у Крис се събудил и той започнал да крещи и да клати клони - в отговор m бомбардирали с цветя.
   Плоткин останал дълбоко впечатлен m долината. Каза, че през всичките си скиталчества из джунглите никога не е виждал подобно място. „Това несьмнено е най-девствената тропическа гора в Централна Америка. Мястотn е m неоценимо значение. Забележителни руини, недокосната дива природа. Трийсет години обикалям из тези гори и никога не сьм се натьквал на такива находки. И вероятно никога няма да се натькна."
   Попитах m - в качеството w на авторитет по опазването на тропическата гора - както ще бъде направено за съхраняването на долината и археологическия обект. „Съхраняването е духовна дейност - отговори той. - Това място е сред найважните непокътнати райони на света. Било е забравено, но вече не е! Живеем в свят, алчен за ресурси. Вече всеки може да види това място в Гугьл Ърт. Не вземем ли мерки да m защитим, ще изчезне. Всичко на света е уязвимо. Смайващо е, че досега не е разграбено." „Какво трябва да се направи? - настоях. - Да се създаде национален парк ли?" „Областта вече е обявена за биосферен резерват. Къде е охраната? Проблемът е, че хората създават национален парк и смятат

войната за спечелена. В никакъв случай. Това е само първата nm. Хубавото на експедицията е, че поне привличате вниманието m мястото и сега е възможно да бъде спасено. Иначе няма да оцелее дълго. Видели сте сечищата. Ще изчезне безследно m няколко години."
   Същата нощ дъждът продължи да се лее. С удивление забелязах Дейв Йодер да си събира снимачното оборудване и преносими прожектори и да m мята на гръб. Бил недоволен m снимките на храннлището. Дневната светлина била прекалено приглушена. Щял да отиде там в rьмното със Съли, m да снима артефактите „на светло". Щял да използва трудна фотографска техника, при която камерата (върху триножник) се оставя с отворен обектив, а фотографът осветява обектите с лъчите от различни ъгли, за да подчертае определени детайли и да придаде драматичен и загадъчен ефект.
   „Да не си полудял! Тъмно е като в рог, пълно е със змни, вали, ще газиш в кал до топките и ще изкатериш хълма с един тон багаж на гърба? Ще се убиеш", предупредих Ю.
   Той изсумтя и пое в мрака; фенерът на главата w подскачаше и примигватце известно време, после се изгуби m
пo
глед. Свих се в палатката, вслушан в дъжда и ацски доволен, че m просто писател.
   Дъждът спря през нощта и - най-сетне - на 24 февруари настьпи ясно утро сьс свежа слънчева светлина, озаряваща дървесните корони. Хондураските войници споменаха, че са забелязали каменни надписи на мястото, където реката навлиза в пролома m долината. Организирахме проучватетпiа експедиция. Крис Фишър и екипът w щяха да се възползаат от хубавото време, за да продължат да картографират руините; Хуан Карлос пък реши да довърши сканирането на хранилището с лидара. Стив и Бил Бененсън се присъединиха m групата ни заедно с Алисия и Оскар.

   Денят & великолепен. Изпрах калните си, плесенясали дрехи в реката и застанах на брега под топлото слънце; разперих ръце и се завъртях в безнадежден опит да се изсуша. След толкова дъждовни дни и нощи дори след изпирането дрехите ми миришеха на гнилоч.
Астарът откара	= m нашата зона m приземяване до
хондураската пo-нацолу, кьдето се сьбирака реките. Втора гру
па хондураски w бяха разполо~кнли лагер там с палатки от плап~игца и палмови листа и подове, засглани с нарязан бамбук. Това бе единственото mm m кац,ане на w
военен хелига~птер „Бел" и войfпщите n ахя при товаренето и разтоварването на провизни и служеха като поццсрепление на отряда до нашия бивак. Сърнешка плешка и два буга m nnm над огьня - забраната m ловуване още не беше влязпа в сила.
   Поехме по долното течение на реката. Стив - с каубойска mmm - газеше из водата с тояжката си m подпиране. Пътешествието по тази магическа река е едно m най-красивите и запомнящи се в живота ми. Придвижвахме се главно по вода, m да отбягваме буренясалите бреroве - любимо убежище на змиите. (Във водата отровните змии се забелязват пo-лесно и се срещат по-рядко.) Двете Nm се сливаха сред открита, просторна поляна и за пръв път успяхме да се огледаме и да видим формата на земята. Гористите хребети описваха дъга пред нас•, вторият поток завиваше остро надясно, заобикаляше подножието на ската и после се насочваше рязко наляво през дефиле между планините. Отново m пръв път видяwе тропическите дървета m горе до долу. Сред гората короните им не се виждат и не може да се добие представа как изглеждат дърветата, колко са високи и каква е формата им.
   Прекосихме поляната, нагазихме n в реката и поехме надолу. Паднало дърво преграждаше потока - част m клоните му бяха потьнали, други стьрчаха над водата. По ствола като по мост пъплеха свирепи червени мравки. Внимателно

си проправихме път 3 плетеницата от клони, за да не ги раздразним. Имахме кьсмет, че досега ниmй не се бе сблъсквал отблизо с въпросиите мравки - mm бн изисквало евакуация и дори болнично лечение. Реката описваше широк завой покрай въэвишението оюоло долината - стръмен скалист скат, обрасъл с дървета, w се надвесваха над нея и бързенте полюшваха лианите и коренипiата хм. Краката m размътваха кристално чистата вода с облаци кафеникава тиня. На места реката се стесняваше и ставаше прекалено бърза
и дълбока; m излизахме на брега, където хондураскитс юйници ни проправяха път съе своите мачете - разыахваха ги ловюо наляво-надясно, остриетата свистяха, а всяМ растсние падаше покосено с различен эвук.
   Не виясдахме къде стьпваме и стракьт m эмин m преследваше непресганно. Нанстина зърнахме една - краснва корапoва змия на яркн червенн, хсьлти и черни ивигцi се пльзна през тревата. Кораловата эмня поразява с могьпl невраroкснн, но u разликя от юопиеглавата е плаха и хапе по-неохотио.
   На нята~лю~ пъти се напожи да пре6рожцаМе бързен; войницитс образувахв жив мост, като сключваха ръде във водата, а ние се крепяхме с все снла u тях. Щом стигнахые пролома, забепязаклsе първите следи m няюогашниге обитатrлн на долината - рехава rрупа бананови дървета Бананитс не са местно растсние; пронзхождат m Азия и са пренесени в Цекгратп~а
m m испаицfп е. Това бе единственнят признак u
                                                           човешко присъетвие в долината след испанс~а~го нашествие.
   Наближихме пролома - два гористи ската, ме~кду w зееше пролукs с формата на триъгьлник. Реката свиваше под прав ъгъл на място, чнято красота спираше U - отвъд гьсти туфи цветя се стелеха тучни поляни и пясъчни брегове. Реката ромолеше над кръгли камъни и се стичаше във юдопад над базалтов хребет. В плитчините покрай речното юорито растяха едри кървавочервени водни цветя.

   След завоя реката се шмугваше в пролома, права като магистрала, по-бърза и по-дълбока; rромолеше над скали и паднали дървета, шуртеше край пясъчни наноси, блеснали под слънцето. Тропически гиганти се надвесваха над нея m двете й страни, образувайки грамадна пещера, огласяна от крясъци на папагали, жабешко квакане и жужене на насекоми. Характерната за джунглата миризма на гниеща растителност тук не се усещаше, заменена от чисто ухание на вода.
   Почти всички спряхме в началото на дефилето. Стив реши да не излага на риск крака си и се разположи върху гладка скала на брега, възползвайки се m рядката слънчева благодат. Оскар отсече няколко големи листа и m постла върху земята като легло, за да подремне. Аз продължих по реката, придружен m Бил Бененсън, трима войници и снимачния екип.
   Отвъд пролома потокът сгана по-юоварен - с дълбони до кръста водовъртежи, скрити скали, потьнали дънери и дънни ями. На места гигантски дървета, обрасли с мъх, бяха паднали през реката и препречваха nрохода. Станеше ли твърде бърза реката, изкатервахме се по сгръмния 6ряг. Едва различима животинска mnm се точеше край коритro на nmn^ w забелязаха изпражнения m таiпiри и ягуари. Между високите зъбери бързоструйната Nm изглеждаше по-тьмна, по-загадъчна и па опасна. От водата стьрчаха остри скапи, но не видяхме каменин нацписи; войнищrге предположиха, че водата се е покачила и m е погълнала. Поехме обратно, когато реката стана прекапено дълбока, а скатовете на дефилето - прекалено стрьмни Веднъж-дваж се уплаших да не би течението да агнесе mmm.
   И наистина - щом се върнахме в началото на пролома, дълбоката вода едва не повлече Бил Бененсън. Стив m спаси, като му протегна крака си за опора. Когато се добрах до тях, Стив тьжно ми подаде айфона си и усетих колко е сгорещен. Беше m изпуснал във водата, преди да успее да покрие батерията с непромокаемия й капак. В резултат & изгубил всички

снимки m експедицията, за чието осъществяване & вложил двайсет години. (Цяла година работи с„Епъл", за да възстановят снимките - напразно, бяха изчезнали безвъзвратно.)
   Върнахме се до зоната u приземяване на хондураския хеликоптер; астарът ни взе оттам и ни откара в лагера. Там Уди ни съобщи, че отново се очаква лошо време. За да не рискува някой да остане по принуда в джунглата, & решил да ни евакуира ден по-рано. Каза ми, че заминавам след час; разпореди да си сьбера 6 и багажа и да се явя в зоната u кацане. Бях изненацан и разочарован. Уди обаче отсече, че е изrотвнл списък и mm u спорове няма. Дори Стив щял да mnm в сьщия ден. Потупа ме по рамото: „Съжапявам, братiа~".
   Върховете на дърветата бяха облени в златиста светлина, wrm хеликоптерът долетя. Стана ми неприятно, че тръгвам точно m неfкто най-сетне се проясни, но се успокоих с мисълта, че поройните дъждове ще се изсипят не след дълго и ще тормозят щастливците, избрани да останат. Прибрах раницата в кошницата, качих се в хеликоптера, закопчах юолана и си сложих слушалките. След шейсет секунди се изднгнахме във въздуха. Слънчевнте лъчн огряха надипления поток и m превърнаха за миг в блестящ ятаган. После полетяхме над дърветата и се отправихме към пролома.
   Докато хеликоптерът ro прекосяваше с пърпорене, ме w тьга, че напускам долината. Тя вече не беше непозната wm. Т1 най-сетне се & присъединила m света - открита, проучена, картографирана, измерена, обходена и снимана; вече не беше забравено mm. Макар и въодушевен, че m 6m сред малцината първи, имах чувството, че експедицията някак е отнела блясъка и тайните на mn mm. Не след дълго oroлените възвишения се появиха пред нас с обичайните димни стьлбове, с пастирските къщи с лъснали тенекиени покриви, с черните пътища, асфалтовите шосета и пасищата, осеяни с добитьк. Бяхме се върнали в„цивилизацията".

19.
Това са нашите предци
   Слязохме m хеликоптера сред суха жега и мараня, трептяща над пистата - истинсюо облекчение след лепкавата джунгла. Войниците, охраняващн пистата, се изненадаха, че сме мокри и кални, защото в Катакамас на седемдесет мили m долината - не била паднала нито капка дъжд. Преди да ии качат във вана, учтиво ии помолиха да се измием с маркуч. Изстьргах калта от обувките си с пръчка; целн nff минути отмивах с маркуча лепкавата глина. В хотела се обадих на съпругата си, взех душ и облякох чистн дрехн. Прибрах вонящите катове в торба и я поверих на хотелската пералня, съжалявайки онзи, на mmm ще се падне задачата да ги изпере. Излегнах се с ръце под главата и усетих как чувството да m сух за пръв път от осем дни (макар н покрит с белези от жилата на насекомите) смекчава меланхолията m раздялата с Т 1.
   После се присъединих m Стив край басейна, където и двамата се разположихме в шезлонги и поръчахме ледени бутнлки ,,Фрост Роял". Той изглеждаше изтощен. „Чудо е, че всички си тръгнахме невредими - каза ми, попивайки чело със салфетка. - И се разминахме със змиите. Но какво усилие, боже! Започнах с една проста цел - да докажа или да развенчая легендата за Сиудад Бланка. Това & началото, но то доведе до много повече. Може бн такова е било желанието на бога маймуна - да ни примами при себе си."

Попитах го: „Как мислиш? Доказа лн 0". Отговорн mw „Доказахме, че Москития е имала множество обитателн с развита култура, сравнима с другите в Централна Америка. Успеем ли да си съдействаме с Хондурас, за да запазим wm място, ще знам, че наистина съм постигнал нещо. Работата не е приключила. Ще продължн вероятно до края на жнвота мн".
   Същня ден Вирхнлно вечеря с нас. Попитах m какво mw сnи m сечнщата край mn над ~n бяхме прелетслн. Той споделн, че е шокиран н разтревожен. Каза, че сж
открилн рунннтс точно предн незаюонната сеч н	m
да m достигнат. Обсъднл проблема с президента, w бил
решен да възпре обезлесяването. Вирхнлно разперн ръце:
„Хондурас~еаro правитслство иска да заццпи обпасzта, но не разполага сьс средства. Спешно се нуждаем m
                                           чуждестранна помощ".
Подкрепата не закъсня. След година „Консървейшъи
Интернешънъл" проведе проучване далн долината да
бъде обявена за защитсна зона. Организацията изпрати Торн Ларсен - биолог, директор на Програмата за бързо
проучване - в Т1 да прецени бнологическата значимост
на долината н заслужава лн районът специална закрила. „Консървейшън Интернешънъл" осъществява яснзненоважни екологичнн проектн съвместно с правителствата н другн организацни. Тя е една m най-ефективинтс пркродозащитнн организацни на света, помогнала да се защнт~т 2,8 милиона квадратнн мили по суша н вода в седемдесет н осем държавн.
   Ларсен направн обход m пет милн, изследва планннскнте хребети и проучн на север и изток безнменната река. Интересуваше m биологията, а не археологнята. Остана m впечатлен m посещението. „Мястто е уннкално за Централ

на Америка", каза ми той - ,девuвеиа, недокосната гора" с „много стари дървета и отдавна необитаема" - вероятно m петстотин години. Обясни, че е съвършено местообитание за ягуарите, както било видно от множеството следи и изпражнения. Освен mm гората била идеално местообитание
за застрашени тропически видове, особено паякообразните
маймуни. „Фактьт, че са толкова много, е фантастичен показател за здравето на гората - каза ми той. - Те са един от най-чувствителните видове и са наистина добър знак u липсата на човешко присьствие." Показал снимки на маймуните на известния специалист по приматите Ръсел Мнтермайър. Митермайър се заинтригувал, защото според него петната на маймуните били необичайно бели. Предположил, че вероятно са непознат подвид, но предупредил, че за да е сигурен, трябва да m види на живо.
Кратката проучвателна експедиция впечатли „Консър
вейшън Интернешънъл" толкова дълбоко, че вицепрезиденrьт на организацията - Харисън Форд, актьорът - изпрати писмо до хондураския президент Ернандес, в което поощрява усилията му за опазване на природата. Организацията, пише Форд, „установи, че това е една m най-здравите тропически гори в Южна Америка", а долината Т1 и околностите й са „екологично и културно съкровище с глобална значимост".
   Вечерта след като се върнахме m джунглата, Вирхилио ми съобщи, че президентьт иска да разгласи възможно по-скоро новината за откриването на Т1, преди да изтекат слухове и неточни истории. Питал дали „Нешънъл Джиографик" може да публикува нещо на сайта си. На другия ден изпратих на списанието кратка статия m 800 думи, която & публикувана на 2 март 2015.

Ексклузивно:
Nзгубен град открит
в хондураската тропическа гора
7'ьрсейки легендарния Iрад на бога маймуна,
изследователи откриха недосегнати руини от
изчеанала култура
Експеднция до Хондурас се върна m
                                     джунгпата с драматична новнна m намерен нзгубен и
непрo
учван досега град на тайнсгвена куптура. Екипъсг стнгнап до дапечен необитаем район, воден m
слу
хове, че там се намнра митчннят Бяп rpayq, нарнчан още Грдцът на бога маймуна.
   Археопозите са проучипн н картографирапн обширнн ппощауqн, гпнненн сграа~и, могнпн н пнрамнда, депо на куптура, процьф~гявапа n	хипяда
годннн и после изчезнапа. Екнпът, върнап се m
мястатn в сряда, е открип и забепежнrепно храннпище с каменнн скупптурн, непокъгнатн, откакто гра4дът е бнп напуснат.
   Статията предизвика интерес - прегледаха я осем мнлнона души и & споделена сroтици хиляди пъти в социалните мрежи; стана втората най-популярна статия, публикувана онлайн m „Нешънъл Джиографик". Хондураските и централноамериканскитс медни подеха новината и много от тях неизбежно оповестиха, че е открит Белият mu.
Президентьт Ернандес mnm военен отряд m
охранява
долината денонощно, u да я предпази m иманяри. НsпаоJпао седлп~г~ пo-късно той mnm с хеликопreр да я види лично. След посещеинеrо се зарече правителството „да направи W необходимо" да заицпи долината и околиостите Й. Обеща да спре

кезаю~нната сеч, rrьлзяща m нея. „Ние, хондурасците - каза президентьт, - сме дJrьжни да пазим = и ценносгкre на предгiите си. Трябва да опознаем културите преди нас и да се
учим m тях. Те са наип~re предци, обот агитпt нацкята. m правителстваro ми ще направи всичко необходимо, m да започне задълбочено проучване на новото археологичесw откритие."
   Патрик Лейхи, сенатор m Върмонт, койrо проявява специален интерес m Хондурас, произнесе реч в Сената, призовавайки Америка да подпомогне усилията на Хондурас да „зац~ити и съхрани" Т1.
Междувременно избухна полемика. Крис п~фър = m
Трансилванския университет и Роузмари Джойс m „Бъркли"
разпространиха писмо, критикуващо експедицията. Призоваха колегите и студентите си да m подпишат. В писмото се твърдеше, че вкспедицията преувеличава значимосzта на находката н„си приписва заслуги u мнимо откритие` ; включените в екипа не отдавали дыгжимото на предишните археологически проучвания в Москития и проявявали неуважение m юоренните жнтели, m вече знаели m мястrnb. Писмото вземаше на прицел статиите, публикувани в„Нешънъл Дх~оtрафик" и„Ню Йоркър", m се отличавали с„реторични похвати, типични m отживелите и обидни етноцентристки възгледи в разрез със стремежа на антропологията m приобщаване". Стнттьт издавал възвръщане към отречените стари юолониални дни на археологията а ла Индиана Джоунс.
   Писмото съдържаше уместни забележки. Няюои фрази наистина се свързват сьс загьрбената археология m миналото. Тъжната нстина е, че доскоро мнозина археолози подрсождаха
m полевата работа сьс стъписваща безчувсгвеност н аро
гантност, потьпквайки релитиозните възгледи и v	на
mNm население. Разкопаваха гробници без разрешение;
излагаха в музеите тленни останки н погребални предмети; присвояваха ритуални артефакти, каквито mmn заюонно пра

ю да w^ гоюреха u „предисторическите mw", сякаш w нямат исroрия преди появата на европейцкre; високомерно обясняваха на местните какво представлява миналото им и откъде произхождат, пренебрежителио определяйкн jarю „митове" собспвените им възгледн u тяхното потекло; твърдяха, че са открили „обекти", вече известни на юореннитс житслн. Най-непростима е идеята, че европейцнre m
„открнли"
Новня свят, сякаш хората, живеегци там, не m сьществували, предн европейцкгс m m видят Изрази катn „изryбен rpar~" и „нзгуГена цивнлнзагщя" се свързват с грешкнтс на архоологн-~гга от мннапото. (Съгласен сьм с повачето m тсзн доюдх н се ря двале, че речникьт на сьвременната археология сгава все n
           и премислен, но той е предизвикиreлство u онезн, юкго пишат за лаици, понеже е n невъзмоlкно да се открнят заместитсли на думи катv „изryбен", ,цивилизация" и „открикие", без анптнйскнят език да се завърже на възел.)
   Писмото обаче не съдържаше единствено критика на mnmm лексика. Списание „Америианска археологня" mmm w - Чарлс Полинг - m m пративоречнето. Той интсрвюнра Бегли и още неiаоапщна, подпнсапн писuото. Пред него Бетн повтаря най-подробно обвнненнята в пнсмото. Подчертава, че откритнето е получило незаслужен обществен оттпас. „Този археологическн n всьщност не се различава от множесгю други, ~аонто археолозите открнват там от годинн - ннro по размери, иито по камеинитс из
ваяння m повърхността. Защо тогава се в,цига	w
шум?"
Бегли изразява възмущение m включванетv на фнлмов екип в експедицията и я нарича „второкласно фентьзн", възраждащо „баналиня образ" на „аван~юриста откривател". Признава, че не w е известио местоположението на обекта, но е„сигурен, че юоренните жкreли познават и неrо, н района". Намеква обаче, че вероятно сьщо е обхождал руиннre. Другнге автори на писмото сьщо не крият пренебрежението сн. Джойс mu
12. Нзгубенилм граЛ

пред „Американска археология", че според нея експедицията е„приключенскn фентьзи пътешесгвие". Марк Бонта, етноботаник и reограф в Пенсилванския университет, чинто научни интереси са насочени m Хондурас, mm u експедицнята: „Сега тръбят за mw, утре ще заговорят u Атлантида. Все едно е телевизионно шоу". Джон Хупс, ръководител на катедрата по антропология към Канзаския университет и специалист по древна хондураска култура, публикува на страиицата си във Фейсбук изображение на часг m Т1, заснета m лидарв, и - mа на подбив незначителния й размер. ,,С
лхлипутски размери
ли са хондураските „изгубени" градове?", пита саркастично той. Беглн и съмипшениците му вкупом пуйликуваха подигравагелни кnментари m нищожната площ на обекта, дакато Хуан Карлос не посочи на Хупс, че не е разчел правнлно мащаба на каргага с десет пункта - смалил е километьр до cro метра.
   Репортерът m „Американска археологня" отбелязва, че m гадини Бегли развежда филмови екипи и знаменитости из Москития, публикува исroрии как самият тай е m Сиудад Бланка и„Изгубения mm", а статия в личния му уебсайт m определя като „Индиана Джоунс на археологияга". Каква е разликата? Бегли отговаря: „Не m противник на популярните медии. Методите ми обаче са други". За експедицията mw^ „Подобно тьрсене на ськровища и изгуfкни градове излага на риск археологическите ресурси". В блога си Бегли сравнява експедицията с„детска игра на фентьзи филм" и подчертава капко са „отвратени" повечета учени m mw „колониалнстки дискурс".
   Десетимата учени, взели участие в еnпедицията, бяха потресени. Критиките излизаха m границите на обичайния академичен диспут; всички бяха учудени как ученн, ~ито не са посещавали мястга и нямиг представа къде се наыира, wnm m непоклатими твърдения. Разбираха обаче, че писмо, подписано m две дузини професари и

сryдентн, аключително уважавани учени като Дbсойс и Хупс, трябва да се вземе на сериозно. Хуан Карлос, Алисня Гонсалес и Крис Фишър отroворнха официатно на критиките, поправяйки и фактическите грешки в пнсмото. „Крайната цел на работата ни е да осветлим багатого културио и екологично наследство на този застрешен район, u да се пред~рнел.ят ефективни mvm u опазването w, включктелно с меакдународно сътрудцичество и финанснране - написаха те. - Подканваме археолозите н всичкн, загрюкенн m Хондурас н уинкалното W културно наследство, да се присъединят към нас в това жизненоважно начинанне, изискващо взанмопомопt н
добра вапя." В отrnвора се утnчняваше, че
оfкктнте, откритн
в Т 1 н Т3, „досега не m рсгистрнраин в офицналните документи и аgхиви на хондурвс~аато правнтелство".
  Множесгю медни („Вашинггои Поуст", брнтанскнят „Гарднън" и w.) пу6Jпiкуваха сгатии за днскуснята, повтарвйки обвиненипга на Беглн н други, n под сьмненне значимостта - н дорн реашiосzта - на откритнето. Крж Фншър
паi написа: „Уведо~с m u офиzдналння о товор, но тс не проявхха интерес. Предпоче тха пfпсянтии те цнтнгн m веички замесенн, u да нвлеят масло в огьня на спора".
  ,$m чувстваrо, че сме изправеин пред еъда - написа мн Алнснп Гонсалес. - Как еме~гг? Гацост!"
  Крис Фишър квза пред „Амtрикански археолог", че обвнненнята са „абсурднн". ,$ резултат m работата ии се взеха мерки m защнта на района. Подготвяме науяни публикации
върху матернала. Картата дигитализира археолоrнческите
находкн. Крайната цел & да птвърди~ какво сме внделн на лидара. Не мисля, че mm е m." Крис изрази особено изумленне, че Бегли m е нарекьл „тьрсач на съкровища" - най-сериозната обида u един археолог. Каза мн: „Къде са публикацннте на Беглн, коментирани m
научната общност? Не откриас ниrо една. А пхом твърди, че е посепхавал руиннте,

къде е картата? Къде е докладът за находката?". Крис продължи: „При археологическо проучване на mm се изготвят карти, представят се снимки и записки. Ако Бегли е знаел местоположението на тези обекти, редно би било да съобщи на Хондураския институт по история и антропология, защото mw е тяхно културно наследство. да не m направиш, е колониално и неетично". През последните двайсет години обаче - според Хондураския институт по история и антропология - в нарушение на хондураските закони Бегли не е представял нито един доклад за работата си.
   Националното географско общество публикува отговора на експедицията: „Надяваме се колегите ни да осьзнаят огромния принос и вниманието, което този проект привлече - не само на академичната общност, работсща в района, но и на народа и правителството на Хондурас. Надяваме се заедно да насьрчим нови академични изследвания в региона".
   В качеството си на директор на Хондураския институт по история и антропология Вирхилио Паредес написа писмо в подкрепа на експедицията, публикувано с отговора. Той ми съобщи, че е проверил архивите на Института и е установил, че m 1996 година Бегли не е получавал разрешителни за археологически проучвания в Хондурас, макар „незаконно" да е продължил да провежда изследвания и срещу заплащане да развежда из археолоrическите обекти знаменитости, снимачни екипи, журналисти и туристи, тьрсещи приключения. дадох на Бегли възможност да опровергае mm сериозно обвинение; разменихме си mwnm имейла, в които той не пожела или не можа да m направи (посочи само, че ,,са ме подвели"). Написа в своя защита: „Пътуванията ми до Хондурас са осьществени или с надлежни разрешителни, или не са изисквали такива по закон, или според правилата на Хондураскня институт по история и антропология". Отказа да предостави подробности и да разкрие естеството на дейностга си в Хон

дурас m 1996 година насам - дали е археологическа, тьрговска или туристическа. Приключи кореспонденцията ни с думите: „Надявам се wm да сложи w на въпросите... По тази тема нямам какво друго да кажа".
   „Критикуват, m не са учасгвали - каза ми Вирхилио. - Редно е да попитат m да се включат, m m помогнат. Това е проект u страната ми, m Хондурас, m децата на моите деца."
   Хуан Карлос Фернандес отбеляза сухо: „Раздразнени са, защото посегнахме m играчките им".
   Отначало изглеждаше, че възраженията пронзтичат m загриженост за научната чистота и възможните предположения - несъзнатслии нли не - къде се намират руините. По-късно обаче разбрах, че има по-дълбокн причини m акцдемичната врява. Неволно ми m разкри един m подписалите писмото, пожелал да остане анонимен. Повечето, w са m подписали, 6 поддръжници на ацминистрацнята на Селая. След всенния преврат през 2009 mmm новото правителство отстранило предишния директор на Хондураскня институт по исторня и антропология Дарио Еураке; вместо него назначили Вирхилио Паредес. Източникът изразни мнение, че заради преврата настоящото хондураско правителство е незаюонно, а Вирхилио Паредес заема поста „нелегално` ; в заключение посочи, че не би работил с него. Еураке, w преподава в Тринити Колидж в Кънектикът, бе един m главните критици - заяви пред „Гардиън", че експедицията е„маловажна шумна сензация" и в нея не участват „уважавани археолози".
   Протестното писмо се оказа косвена n срещу настоящото хондураско правителство и пример за разделението в хондураската археологическа общност, настъпило след преврата. Още доказателства u wm видяхме през следващата година, когато започнаха разWпките и подпалиха наново споровете. Мнозина m подписалите писмото не се отказаха от критиките и продължиха да подкnпават проекта.

20.
Ключът е да се свържат Америките
   Твърде крхгсroто ни проучване на рунннте беше само първата стьпка m разбирянето на значиМостта на археологическня обект и съкровищата в него. Разwпките на хранилището - и разкриването на тайнитс w - щяха да започнат едва Wгато екипът успее да се върне в джунглата 3 следващия сух сезон. Прсди да осъзнаеМ значиМостга на саМия град обаче, трябваше да mm	на по-първостепенен въпрос -
хора са m посгронли. Насока кълi отговора дават удивителните пещери Талгуа в планината Агалта северно m
Катака
МаС.
   През m 1994 г. двама доброволци от Корпуса на Мира, живеещи в Катакамас - Тимътя Бърг и Грег Кейб - чуват u пещеркте край Nn Талгуа в планините на оiаоло четири mw m града. Пещерите са популярно mm u пикник и Мъжете N да m посетугг. Заедно с дваМа хонрryраски приятели - Десядерио Рейес и Хорхе Янес - Бърг и КейS отиват с rаола до vu на най-близюото пюсе и тръгват пешкоМ край реrсата. Спират да изследват най-голямата пещера - iрамадно отверстие във варовиюовите скали на m nm w брега. Подземеи поток се стича m входа и водата пада в реката.
   Приятелите се изкачват ^0 пещерата и влизат вътре с фенеQн, газейки в плиткия поток. Пещерата е цпiрока и висока, с равен под - лесен път nm дебрите на планкиата. След около половин mw единият вижда каменна тераса на дванайсет

стъпки над тях, която сякаш води нанякъде. Повдигат m да погледне, после той издърпва горе още един.
   За своя изненада двамата млади мъже откриват, че терасата е осеяна с артефакти m предколумбово време, включително парчета m глинени сьдове. Изглежда никой не се
е покатервал там преди - поне наскоро. Докато n още глинсни отломки, забелязват втора тераса на двайсет стьпки по-наroре. Над нея се вижда загадъчен отвор.
   След три седмици се връщат в пещерата с въжета и стьлба и стигат до най-високата каменна тераса. Там наистина има вход m друга пещера. Застанапи m прага й, зърват удивнтслна гледка. Бърг пише: „Видяхме сияещн ~ости по пода на прохода... повечето калцир~ни върху скалата, и много глинени и мраморни съдове. Имаше и скрити ниши с още jоnстн
и керамични отломки под пласroве фин прах". Черепите са странно издължени и глазирани като захаросани курабни -
покрити с лъскави кристалчета калцит.
   Натькнали са се на забележителна древна гробница, която ще се окаже една m най-важните археологически находкн в Хондурас слсд откриването на Копан.
По m случайност по време на откркгието Стив Елкинс
е в Хондурас със Стив Морган, m m заснеме тьрсенето на
  m грац. В момента снимат ww на археологически обект на хондурасiаiя остров Сакга Елена. Научил u откритнето m своята информационна мрежа, Брус Хайнике се обажда на Елкинс. Елкинс и екипът w оттгпават с ю~раб m
острова н
по целня път обсьждат развълнувано какво ли предстаапяват покритите с крисгяли черепи. Стив Морган измисля наименование на мяс~ото: Пещерата на светещите черепи. Макар да не
е съвсем точно (черепите всьщност не светят), назваинето е възприето и обектьт се нарича така и до днес.
Млаците откриватели съобщават u находката на Джордж Хейсман, тогавашння директор на Хондураския m	по

история и археология. Хейсман работи с Елкинс по проекта за Белия град и дваМата обсьждат какво да предприемат. Елкинс, който в момента пътува m Лос Анджелис, изпраща телеграфно необходимите средства, за да може Институтът да наеме охрана за пещерата и да проведе предварително проучване. ХейсМан влиза в пещерата и също остава изумен. Двамата с Елкинс се свързват с Джеймс Брейди - известен пещерен археолог и познавач на културата на маите. През септеМври 1995 година ХейсМан и Брейди организират сьвместно хондураско-американско изследване на гробницата, оглавено m Брейди.
   Брейди и екипът му проучват костницата, заемаща лабиринт m пещерни зали и ниши. В зала дълбоко в комплекса забелязват нов отвор в тавана, покатерват се през него и влизат в нещо като главна погребална зала, дълга m, широка дванайсет и висока двайсет и nff nm. Осветяват я с лъчите на фенерите си и виждат удивителна плетеница m сталактити, сталагмити и прозрачни пелени от калцит да висят като завеси m тавана. Всяка издатина, цепнатина и хлътнатина е пълна с човешки кости и черепи, покрити с ослепителни бели кристали. Костите рядко оцеляват в тропицнте, но тук обвивката от калцит ги е запазила. ,,Не бяхме виждали толкова запазен скелетен материал - пише Брейди. - Археологическите данни са като разтворена книга, която да прочетем".
   Сред костите има великолепни древни nNm m изящен мрамор, украсени керамични купи, нефритени огърлици, ножове и върхове на mnm m обсидиан. Някои купи са с пробити дъна - любопитна, но широко разпространена практика в предколумбова Америка, представляваща ритуално „убиване" на предмета, поставян в гроба, u да се освободи духът Му и той да последва собственика си в mm свят.
Брейди и екипът Му установяват, че купчините кости са вторични погребения. Тленните останки първоначално са

заровени друга,це, после, когато плътгга се е разложнла, костите са извадени, изстьргани, боядисани с червена охра и донесени в пещерата заедно с погребални предмети. Повечето артефакти са оставяни по-късно като жертвоприношение на мъртвите.
   През месеците между откриването на гробницата и научната експедиция на Брейди вандали и иманяри я разграбват въпреки усилнята, положени да бъде опазена. „Докато работехме там - каза ми наскоро Брейди, - продължаваха да я разграбват. Всеки nw откривахме нови пораження. Разрязваха m	и m раздробяваха, тьрсейки съкровища."
   Откритието е удивително, но истинският шок настьпва след въглеродната датировка на костите. Най-старите са на 3000 години, далеч по-стари, отколкото се е предполагало, а погребенията са извършвани през период m хиляда години. Този факт превръща гробницата в най-старото свидсrелство u човешка дейност в Х~ондурас и един m най-древните археологически обекти в Централна Америка.
   Брейди си спомня как „след някол~ао дни работа осъзнах, че mm не е погребален ритуал на m". Пещерата се намира до сраницата на тяхното владение, но явно прина,длежн на съвсем различна и буквално непозната култура. Мантс също погребват мъртвите в пещери, различен е обаче начинът, по w са разположени костите, както и предметите, оставени до тях. Гробницата е дело на благоденстваща и соцнално разслоена кулzура с развито изкуство, съществувала изумително рано, дори преди маите. „Да знаехме само юаи са тези хора!", каза ми Брейди.
   Маите и непознатият народ обаче, добави Брейди, явно са имали сходни космологични възгледн. И в двете култури „централно място заема свещената, одушевена земя, която е най-важната сила във Вселената". За разлика m представите на Стария свят, че мъртвите живеят на небето, мезоаме

риканците вярват, че мъртвите живеят в земното лоно и в планините. Пещерите са свещени, защото са пряка връзка с незримия подземен свят. Предците, m m обитават, продължават да се грижат за живите и да m наблюдават. Живкre се свързват с мъртвитrе, като оставят жертвоприношения ft-&w в пещерите, провеждат церемонии и се молят там. Пещерата е нещо като църква, мястq където живите принасят дарове и молят предците си за помощ и закрила.
   Пещерата на светещите черепи и m пещерни гробници, открити приблизително по същото време, остават найранното свидетелство u човешка дейност в Хондурас. Но
дапи тези хора са предшествениците на онези, построили
хиляда години по-късно градовете в Москнтия, конто ние открихме в Т1 и ТЗ?
   ,,Не знам, да му се не види - отговори Брейди. - Имаме съвсем оскъдни познания в това море m неведение. А и Москития, разбира се, е още по-отдалечена и още по-непозната." Имаме погребения, но не и градове на 2-3 киляди roдини, каза той, и имаме rрадове, но не и погребения на хиляда години.
След пещерите Талгуа археологическите свидетелства
замлъкват u хиляда години. През този период в Източен Хондурас са живели хора, но m тях все още не е открита следа.
   След тази десетвековна празнота в познанията ни за хондураската древна история, малки населени места започват да се появяват в Москития около IV-V в. Според археолозите москитското население говорело на чибча - диалект m група езици, разпространени m Централна Америка до Колумbия. Това предполага, че Москития е била по-близко свързана с южните си съседи, отколкото с маите, чиито езици са от друго езиково семейство.

   Основната цивилизация, говореща чнбчански - мунска - обитава Колумбия. Могъщото им владение се славело с изкусните си златари. Муиските са източникът на леreндите u Fл Дорадо, основани на действителна традиция - всеки нов цар, намазан с лепкава кал и покрит съе златен прах, се гмуркал в езерото Гуатавита и отмнвал златото във водите w
                                                     като жертвоприношение m
боговете.'б
   Първите обитатели на Москития вероятно са дошли m wr илн са повлияни m тамоитните култури. Тази ориентацня обаче се променя, w градът на маите, Копан, на двеста мили западно m Москитияу набира могъщество и разпространява влиянието си. Появата m скромни селища в Москнтня отаоло 40(~-5(Ю r. съвпада приблизително с основаването на Копан. Не знаем дали двата процеса са свързани, но знаем достатьчно u създаването на Копан - един m най-проучваните градове във владенията m маите. Изкуството, архитектурата, mmmm, астрономията процъфтяват mm,
а величествените обществени сгради сьдържат множество каменни надписи, разказващи исторнята w Влиянието на Копан несьмнено е достигнало Москития.
През 426 n mmn на име Кинич Яw Кук Мо (Слънцеокня Бляскав	) mm m града на маите Тикал в Гватемала
и завладява Копан с преврат или нашествие. Става първнят „свещен господар" на Копан и слага началото на дннастня m шестнайсет владетелн, превърнали Копан във величав град, www наред властвал на ц региона.
   Слънцеокия Кетцал и опитните w воини налагат rосподството си над местното население, вече обитаващо Копанската долина. Възможно е това юоренно население да е сродно с москитс~аото, говорещо на чибчански. Археологически
  'с През w ве~оове са пQавенн инокесгsо опнiн еэераго дд m просутн, uu се извадн злепти - 6 V=n са опсритн нхрон нUщнн 3патнн скултурн н деnоригнвнн ~гsделнк. Сега ~оолу~бнйскаго правнтслст во охранпва езораго m злаroпрсачитс. - Б. авт

те находки в Копан свидетелстват, че след възкачването на Слънцеокия Кетцал гр~цът е мултиетнически. В някои райони са оrкрити артефакти, украсени с животински глави като москитските. Слънцеокия Кецал се жени u жена m Копан, вероятно дъщеря на местен феодал, несъмнено за да затвърди положението си и да се съюзи с местната аристокрация, както са постьпвали европейските крале.
   Копан, изглежда, е най-южната точка, до която са стигнали маите. Навярно са ги възпрели непроходимите планини и джунглата. Или са срещнали съпротива. В резултат дори след нашествието им в Копан през V век, Москития се развива самостоятелно. Двете цивилизации обаче не са изолирани една m друга. Напротив - изглежда са поддържали актхвни тьрговски отношения, а и са воювали. От множеството хвалебствени надписи m величави битки и подвизи,знаем, че градовете-държави на маите са били войнствени и често са воювали помежду си и със съседите си. Тези конфликти стават още повече с нарастването на богатството и населението на градовете, което поражда глад за ресурси.
   През 2000 година археолозите откриват гроба на Слънцеокия Кетцал. Векове наред водите на река Копан подкопават централния акропол на града и макар реката отдавна да е променила курса си, ерозията е оголила пласт над пласт постройките, издигани с разрастването на града. Всеки главен храм в Копан е строен над и около предишния и са се образували сгради, вгнездени една в друга като руски матрьошки.
   Подобно на находчиви детективи, археолозите намират гробницата, като проучват подкопания бряг и разпознават основите на най-старата сграда. После прокарват тунел по протежение на най-долната плоча и стигат до стьлбище, водещо до първия храм, надстроен с осем следващи храма. На върха на стьлбището откриват пищна гробница с мъжки скелет - около nff фута и шест инча висок и на възраст 55-70

тдини. Каменните надписи, жертвените дарове и други свидетелства потвърждават, че wn е гробницата на Слънцеокия Кетцал.
   Тленните останки на mmm са покрити с великолепни накити от нефрит и раковинн; главата w е украсена с особена диадема с изпъкнали изработена m раковина. Костнre му показват, че е понесъл доста удари - скелетьт е осеян със заздравели фрактури (счупени ръце, разбито рамо, белег m удар с n предмет по гърдите, счупени ребра и врат, пукнат wn). Антропологът, изследвал останкитс w, пише, че „днес бихме казали, че покойникът е преживял пътен инцидент, при m е излетял m превозното средсгво". В древния свят обаче травмите вероятно са причинени m
прочуrата
мезоамериканска игра с топка, наричана n на класическия език на маите. (При сражение m използвали пронизващи оръжия - копие и аталатьл - и схваткитс включвали „посичане, намушкване и раздробяване", в резултат от m нараняванията биха изглеждали другояче.) От ранни хроники и предколумбовн изображения знаем, че играта е бнла изключително ожесгочена. През XVI век монах - рядък свидсгел - описва как трикнлограмовата mnm, изработсна m плътсн каучук, убива играчите при силен удар; разказва н как изнасяли m игрището мнозина ,,с ужасяващи рани", m по-късно умирали. Играта с wnn е съществен мезоамерикански риryал, поддържащ космическия ред и осигуряващ обществоното блапэденствие. Понеже повечето травми на Слънцеокня Кетцал са m младежките му години, преди да дойдо в Копан, вероятно е затвърдил водаческата сн роля чрез участне
в играта; възможно е, m друга страна, да е 6m длъжен да участва в нея заради високия си статус. И в двата случая погребението свидетелства, че не се е възкачил на трона като наследник на местен mmn^ несъмнено е 6m чужденец
в Копан. Символите върху щита му и диадемата с грамадни

„очи" m свързват с древния град Теотихуакан, разположен северно m Мексико Сити - по онова време най-големия град в Новия свят (Днес е величествена руина с едни m
най-вну
шителните пирамиди в Северна и Южна Америка.) Анализ на изотопите в костнте му обаче показва, че не е w
в
Теотихуакан, а вероятно в Тикал - град на маите в Северна Гватемала на двеста мили северно m Копан. (Питейната вода
се различава на всяко място и оставя уникален химически
„отпечаrьк" в костите.)
   Четири века след владичеството на Слънцеокия Кетцал - при разцвета си около 800 r. - Копан е m и могъщ град с приблизително 25 000 обитатели, разположен на мноro - Дрuии мили. Ала не всичко е добре; задълбочавац~ се разпад - екологичен, икономически и социален, подкопава обществото и в крайна сметка предизвиква крах. Учените отдавна разнищват загадъчното рухване и изоставяне на Копан и други могъщи градове във владенията на маите.
Скелетнте говорят красноречиво и множество	w
в
Копан показват, че след 650 r. здравословното състояние и изхранването на обикновените хора се влошава. Успоредно с това върхушката явно става по-многобройна с всяко следващо поколение; сьщия процес наблюдаваме днес с разрастването на саудитското кралско семейство, наброяващо петнайсет хиляди принцове и принцеси.
   В книгата си „Крах" Джаред Даймъид изказва мнение, че гибелта на Копан е причинена m природни сривове, сьчетани с нехайство и неспособност на управниците. От оtаоло 650 r. владетелите на Копан се впускат в грандиозни - НТНН начинания - издигат величествени храмове и монументи, възславящи тях и делата им. Както е характерно m каменните надписи на маите, нито един в Копан не споменава обикновен човек. Работниците издигат сградите. Земеделците изхранват работниците, владетелите и елита. Този тип

класово деление обикновено е ефикасно, когато всеки вярва, че е част m система, заема ценено m в общесгвото и в жизненоважните церемонни, поддържащи космическия порядък.
   В културата на маите свещените владетели са отговорни да въдворяват ред и да умилостивяват боговете чрез ритуали. Обикновените хора подкрепят привилегированата класа, етига тя да изпълнява своята част m сделката с ефективни церемонии. След 650 r.
                        обаче реюолтата намалява заради обезпесяването, ерозията и изтощените почви. Работническвто сьсловие - звмеделците и строителите - страдат от недохранване и болести, а управляващата класа изисква още по-голям дял m ресурсите. В обществотn назрява fкдствие.
   Даймънд пише: ,Чудно защо царете и аристократите не са забеггязали и разрешили тези наглед очевидни проблеми, подкепаващи обществото им. Вниманието им явно е било съсредоточено върху краткосрочните им грижн да забогатяват, да водят войни, да изцигат величественн паиетницн, да си сьперничат и да изтръгват достатьчно храна от сепяните, m да осьществяват въпросинте дейности". (Ajao ви звучн noum, ще отбелевса, че археологията изобилства m прсдупредителни истории, говорещн пряюQ на XXI век.)
   Според m археолози това заключение е прекалено лековато и mmm всьщност са , че нещата не вървят добре. Опитвали се да разрешат проf пемите по начин, проработвал предн wmw - увеличаване на строителните
проекти (n u заетост) н повече набези (придобиване на ресуреи), като и двете стратегии изискват придвижване на трудоаа ръка m оmлните села в граца. Този път обаче старите средства не дават резултат. Злополучните строителни прoекти ускрряват обезпесяването, вече предизвикващо засушаване, както и затуfiата на почва, ерстзията и заблатяването на безцениата земеделска земя и реките.

   Поредица сушави години между 760 и 800 r. води до rnm, w сразява работещото съсловие. Това е последната m за обществото, крепящо се над бездната на разрива и конфликта - доказателството, че божествените управници не изпълняват социалното си обещание. Всички строителни проекти спират; последният надпис върху камък, открит в града, датира m 822 n, а през 850 дворецът на владетеля изгаря. Градът не се възстановява. Част от обитателите му умират m болести и rnm, повечето земеделци и занаятчии обаче явно nNm са си тръгнали. През следвяпгите векове населеннето в района намалява драматично; през 1250 r. Копан се превръща отново в горска пустош. Същият процес се наблюдава и в други градове-държави на маите - не наведнъж, а постепенно.
   Докато Копан процъфтява под властга на m - m 400 до 800 r. - мапки селища се появяват в Москития и се разрастват с умерени темпове. Когато Копан рухва обаче, цивнлизацията в Москития преживява точно обратното - невиждан разцвет. Към 1000 r. повечето градове на маите са обиталище
на маймуни и птици, но древните жители на Москития	-
кт свои градове, напомнящи смътно градовете на m - с площади, могили, геометрични тераси и глинени пирамиди. Изглежда по същото време те усвояват и мезоамериканската игра с топка.
Как са могли тези древни обитатели на москитската -
   чес гора да се заселят и да блатденстват в джунгла, - иа със змии и болести, в район, далеч по-неблагоприятен m земите, населени m маите? Какви връзки са поддържалн с могъщите си съседи и какво им е позволило да nNm въпреки рухването на Копан? С други думи, как са оцелели, след като маите не са успели - и какво в крайна сметка ги е унищожило?

   Маите са най-изучаваната древна култура в Америките, а хората m Москития са сред най-слабо изучените - въпросителен знак, видим в преданието u &nm град. Тази култура е mnmm оскъдно позната, че дори няма официално название. В гnзи контекст откриването и проучването на Т1 и Т3 са от огромно значение, защото насочват вниманието на света
   m района и представляват повратна точка в разбирането ни u този изчезнал народ. Забележителната му култура заема десет хиляди квадратни мили m Източен Хондурас на тьрговскня кръстопът между Мезоамерика и моrьщата цивилизацня, говореща чибчаиски, на юг.
   Разmпките на Т 1 хвърлят светлина върху тази култура, но и задълбочават тайнствеността й. ,,Не знаем много m тази аелика култура - каза ми Оскар Нийл. - Всъщност не знаем почти ницдо." В Москития са открити съвсем mmm археологнчески обекти и нито един не е напълно изследван. Археологическите проучвания, проведени досега, са недостатьчни, u да отговорят дори на най-основните въпроси за тази култура. Както се изрази един археолог: „Малцина са готови да понесат болката m работата там". Допреди лидарните изображения на Т1 и Т3 нито един голям археологически обект в Москития не е картографнран изцяло.
   От скорошните проучвания в m тропически зони - периферията на владението на маите например и басейна на Амазонка - знаем, че напреднали земеделски общества са успявали да благоденстват дори в най-тежки условия сред дхryнглата. Човешката находчивост е безкрайна. Земеделците в тропическата гора прилагат изобретателни стратегии u обогатяване на почвата. В Амазония подхранват лошата горска почва с пепел и др., за да сьздадат изкуствена почва u интензивно земеделие, наречена terra preta - черна земя. Вероятно петдесет хилядн квадратни мили в Амазония са nm с изкуствено обогатен чернозем - удивително по
13. Изryбеният граё

стижение, показващо, че районът е бил гъсто населен в предколумбовите времена. (Ако в Амазонския басейн бъде проведено проучване с лидар, то несъмнено ще доведе до изумителни разкрития.) до този момент няма почти никакви изследвания как населението на Москития е обработвало земята. В Т 1 открихме напоителни канали, които вероятно са подпомагали земеделците през по-сухия сезон от януари до алрил. Предсгои оfiаче да се научи още много.
   Древният народ на Москития е пренебрегнат от учените отчасти заради близостта си до маите, както признава Джон Хупс. „Хората в този район остават в сянката на маите - каза ми той. - На света има само две престижни археологически култури - египетската и на маите. Те отапичат хората и ре
сурсите m околните области." Това недоглеждане според
Хупс накърнява разбирането ни за района, „пазещ ключа за свързването на Америките", защото се намира на rраницата между Мезоамерика, южната периферия на Централна Америка и Южна Америка.
   Москития остава на заден nnm и по друга причина - нейните потълнати от джунглата могили на пръв поглед не са толкова примамливи, колкото каменните храмове на маите или изящните творения m um на муиските. Народът на Москития е оставил забележителни каменни извания, но не е издигал големи сгради и каменни монументи, чиито руини да впечатляват хората дори nff m по-късно. Древните пирамиди, храмовете и обществените сгради в Москития са построени от речни камъни, кирпич, глина и вероятно тропическа дървесина. Местнкте жители са разполагали с великолепен дървен материал - махагон, палисандър, благоуханен кедър, ликвидамбър. Има свидетелства, показващи, че са из
работвали забележителни изделия m mm. Представете си храм,построен от изкусно полирана тропическа дървесина,
с кирпичени стени, измазани умело с хоросан, изрисувани и

украсени с майсторски изтькани и боядисани платна. Тези храмове навярно не са отсrьпвали на храмовете на маите. Изоставени обаче, сградите са изгнили под дъжда и са се превърнали в неугледни могили от чакъл и глина, погълнати бързо m растителносгга. В киселинната тропическа почва не оцеляват никакви органични останки - дори костите на мъртвите.
   Когато настьпва упадъкът на Копан, народът на Москития започва да възприема някои аспекти от културата на маите.
   Най-простата и най-убедителната теория u ww как влиянието на маите се е разпростряло в Москития е следната - mrm в Копан настьпва глад и безпорядък, жителите на града m напускат и някои m тях се преместват в Москитня, с която имат лингвистично, а може би дори кръвно родство. Знаем, че голяма част m населението на Копан си е тръгнало; Москития вероятно е била едно m местоназначенията на преселниците. Някои археолози отиват по-далеч - според тsnc по време на хаоса, предизвикан от упадъка на маите, група воини са тръгнали m Копан и са завладели Москития. Като доказателство посочват факта,че когато пристигат в - рас, първите испанци се натькват на племена, говорещи езнка нахуа (ацтекски) в Хондурас на югозапад m Москития, w вероятно са наследници на подобна група нашественици. (Други мислят, че тези племена са наследницн на - тексхи тьрговци, а не на воини.)
   Една m най-интересните теории u ww защо Москитня заприличва на земя на маите се позовава на „модела на езотеричното познание", както m наричат археолозите. В много общества елитьт властва над простолюдието и m кара да му се подчинява, демонстрирайки своя божесгвен произход. Тази управляваща класа m свещеници и аристократи вд~ъхва страхопочитание у населението с ритуали и церемонии, изис
кващи „тайни" познания. Жреците твърдят и разбира се, 195

ват, че изпълняват ритуали, w умилостивяват боroвете и подсигуряват божествена закрила за всекиго - m предотвратяване на бедствия, болести, поражения в битки, и гарантират плодовитост и изобилна реколта. В Мезоамерика, а вероятно и в Москития въпросните ритуали са драматични и изискват човешко жертвоприношение. Висшето сьсловие с достьп до „върховните ритуали" използва mm познание, m да контролира масите, да избягва физическия труд и да трупа богатства." Част m очарованието и престижа на езотеричното познание, твърдят теоретиците, се дължи на връзката W с далечни и екзотични земи - в този случай земите на маите. В този ред на мисли „маянизацията" на Москития вероятно не е изисквала завземане сьс сила, а е била средство m местния елит да придобие и да задържи властта над обикновените хора.
   В най-славните си тодини градът Т1 несъмнено е 6m величествена гледка. „Дори в тази откъсната m света джунгла - каза ми Крис Фишър, - където никой не би m очаквал, традовете са били гъсro населени с хиляди жители. Това е забележително!" Т1 е включвал деветнайсет жилищни квартала, разпръснати из цялата долина - обширно пространсгво, преобразувано m древния народ на Москития, превърнал тропическата джунгла в плодородна, поддържана wm (с подравнени тераси, преоформени хълмове и пътища, водохранилища и напоителни канали). В разцвета си Т 1 навярно е изглеждал като спретната английска гра,дина с ниви сьс зърно, маниока и лековити растения, редуващи се с какаови и овощни roрички и просторни площади m общесгвени церемонии и игри. Има
" Наблюдаваые същия феномен в западното общество не само в релитиозни кул
тоы като сциеитологнята но и в квазирелигиознитс капиталнсгически практики и
по-специално в изключително високитс възнаграждения на изпzлнителиитс директори (необходиыи заради „езотсричнот" познанне) и на Уолстрийт, където банкеритс отхвърлят критикитс с довода, че обикноыните хора не разбират сложнитс, важии и мнотлластови фннансови операцин, изпълнявани m тях като „Божие дело" по израза на изпълнитслния директор на „Голдыан Сакс". - Б. аат.

ло е пищни цветни лехи, защото цветята са 0 растение, използвано в религиозните церемонии. Около градините са се издигали жилищни сгради, повечето разположени върху свър
зани с m високи глинени платформи, m да не пострадат при сезонните наводнения. ,$mm на обработваемите площи в жизненат пространство е една от Wактеристиките на грацовете в Новия свят - така жителите им са си осигурявали по-лесно прехраната."
   дори гледката е била регулирана - с открит хоризонт m ритуалната архитектура. Пирамидите и храмовете трябвало да се виждат отдалеч, за да вдъхват страхопочитание и хората да наблюдават важните церемонии. Ефектьт наподобява проекта на Фредерик Лоу Олмстед u Сентръл Парк в уголемен мащаб.
   Сега долината е откъсната m света, но в разцвета на Т 1 е била тьрговско средище. „Днес се чувстваме абсолютно изолирани тук - каза ми Крис. - Истинска необетована земя, където е трудно да си представиш, че е XXI век. В миналото обаче не е била изолирана. Била е сърцевина на плътна мрежа m човешки взаимодействия." Разположен в подобната на укрепление долина, градът Т 1 е 6m лесно охраняван, нещо
като средновековен замък, обикновено оживен тьрговски
центьр, но при заплаха готов да вдигне подвижния мост, да снаряжи бойниците и да се защити m нападатели. Поради това в предколумбово време Т 1 може би е 6m част от „стратегическа зона", охраняваща вътрешностга m нашественици, идващи m крайбрежието. Възможно е също да е 6m крепостен вал срещу атаки от вла,денията на маите.
После, около 1500 r., тази култура загинала. За разлика m маите обаче, чиито градове отмират един след друг, цивили
зацията в Москития изчезва навсякъде отведнъж, отнесена m внезапна катастрофа. „Зърваме тази велика кудтура m кратко преди да изчезне в трата", каза ми Оскар Нийл.

21.
   Лешоядът - символът на с,мъртта u прекода - е поставен по средата
   Недосегнатго хранилище сьс скулптурите се оказа изключителна находка - но колко е важна всъщност, щяха да покажат разкопкиre. Подобни хранилища са откривани в големи археологически обекти в Москития още m 20-те mm на ХХ век, ала нито едно не е професионално проучено; археологията в Москития, както отбелязах, е опасно, скъпо и трудоемко начинание. Археолозите откриват повечето m тези хранилища разкопани и отчасти разграбени. Дори малкото запазени на mm - четири-пет - са необратимо повредени. Това значи, че учените никога не са успявали да ги изучат както се полага и да извлекат тайните им, mm придават на Москития =ww специално значение. до онзи момент археолозите нямаха представа за какво служат хранилищата, 0 са сьздадени и какъв е смисълът на скулптурите. Крис се надяваше да промени mw с прецизни разкопки на хранилището в Т 1.
   Крис и екипът w се върнаха в дхryнглата и заработиха още щом започна следващият сух сезон. За месец откриха над двеста каменни и керамични артефакта, мнот m
тях раздро
бени, и стотицн други, заровени под земята. Пространство m едва няколкостгин квадратни стьпки - насред археологичесни обект, заемащ mmnw квадратни мили - криеше невероятно богатство. Древният народ на Москития явно е приписвал изключително ритуапно значение на това мапко мясro.

   Крис заключи, че хранилището представлява жертвоприношение, нещо като светилище. Предметите се оказаха ценни, изработени майсторски m твърд риолит и базалт. Бяха намерени поне nff вида камъни m различни области, свидетелстващи за тьрговски обмен на изящни камъни с други селища. Понеже не разполагали с метални инструменти, древните ваятели ги оформяли посредством труден процес на изглаждане с помощта на камък и пясък вместо с обичайннте инструменти - чук и mm. За създаването на всяка скулптура се изисквал усърден труд, ловкост и нзкусност. Изработвали ги само членове на тясно специализирано занаятчийско съсловие.
   Жертвоприношенията били оставени по едно и също време върху под от червена глинеста почва в основата на пирамидата. Пръстеният под 6m специално загладен и подготвсн за тях. Анализите разкриха, че е m червена глина, наречена латернт - основна съставка на почвата в долнната (интригуващ отглас m „Старата земя на Червената пръст" на Кортес).
Жертвоприношенията не представлявали хаотична	-
иа - всичко било внимателно подредено върху глинення под.
Предметнте 6 разположени около ключова централна фигура - загадъчен лешояд с провиснапи криле. Около него имало ритуални каменни съдове с гьрла, украсени с лешоядн и змии. Върху някои била издълбана странна човекоподобна фигура с триъгьлна глава, кухи очи, отворена уста и дребио голо мъжко тяло. Около централната група скулптури бнлн подредени множество други, включително ягуарът. Повечето били красиво изработени и украсени с изразителни животянски глави; по краката и ръбовете им били издялани символи и мотиви, напомнящи йероглифно писмо.
   Датиране на хранилището с въглерод не е възможно, saщото високата киселинност и влагата в джунглата унищожават органичните артефакти и костите. Съдейки по стила и

иконографията обаче, предметите са m следкласическия меозоамерикански период - между 1000 и 1500 n
   Повечето предмети в хранилището са „метате" - дума, обикновено означаваща камък за стриване на зърно. Тези метати обаче, открити не само в Москития, но и по w южно протежение на Централна Америка, са различни и ник,ой не знае точно какво представляват и как са били използвани. Оформени са като плочки за стриване и каменни точилки. Загадката е, че са прекалено големи и неудобни, m да се използват по предназначение. Археолозите смятат, че вероятно са били „тронове", почетни места. Открити са глинени статуетки, изобразяващи хора, седнали върху големи метати. Вероятно наподобяват камъни за стриване на зърно, защото царевицата е свещено растение в Америките; m на маите разказва, че човешките същества са създадени от царевично брашно. Понеже метате понякога се откриват върху гробове, почти като надгробни плочи, някои предполагат, че са m използвали за пренасяне на мъртвите до сетното им ложе.
   Човекоподобните фигури с триъгълни глави по ръбовете на някои купи в хранилището, наричани ласкаво m Крис и екипа му „извънземни бебета", представляват друга загадка. Крис смята, че вероятно изобразяват тела на покойници. Възможно е да изобразяват и овързани пленници, подготвени u жертвоприношение; пленниците често се изобразяват в унизителни пози с изложени на показ гениталии.
   Метатите и съдовете обаче вероятно са имали и по-мрачно предназначение. Изпратих снимки на Джон Хупс - водещ авторитет по централноамериканска керамика. Макар и критик на проекта, той остана впечатлен и охотно сподели с мен идеите си, подчертавайки, че са просто предположения. „Възможно е да са ги използвали u стриване на кости", каза ми той. Чибчите, обитавали земите на юг в Коста Рика и Панама, събирали трофейни глави и тела. ,,С тези метати на

вярно са стривали главите и костите" на враговете си, ,,m да ги унищожат завинаги". Посочи, че във владенията на m претьрпелите поражение управници били принуждавани да наблюдават как избиват целите им семейства и разрушават семейната гробница - изваждали телата и ритуално m унищожавали на публично място. Преди да m. убият, „внждалн не само как унищожават семействата им, но и цялата им династия". Някои mff в Коста Рика, посочи Хупс, бнли украсенн с миниатюрни трофейни глави, което m свързва с церемониалното стриване на кости.'В Изображенията на фигури, напомнящи вързани пленници, подкрепят тази идея. Впоследствие повърхността на mff	и глинените съдове ще бъде подложена на химически анализ, m да се определи какви жертвоприношения са сьдържали или какво се е стривало в тях.
   Показах снимки на няю~и артефакти и на Роузмари Джойс - W критик на проекта, ю~ято охотно сподели иденте сн. Джойс е уважаван специалист по нmнография н пред~аолумбово хондурасюо изкуство. Тя не се сыпаси с rореизлохсената mn. Човеюоподобните фигури според нея не са тела на поmйници нли пленници. Джойс посочи, че фигуритс са изобразени с ерекция; древните хондураски rрънчари изoбразявали така маймуните - с получовешки-полуживотински вид, кръгли кухини u очи и уста и с ерекция. В мталогията на няк~и местни хондураски племена маймуннre са първите човецн, прогонени в гората, ю~гато се появили хората. Маймуните играят ключова роля в сьздаването на света и в хондураските леreнди. Оzтам вероятно произтича идеята w
Града
на m маймуна; мнозина ранни изследователи документират предания на индианците u богове маймуни и горски сьщества
  " Споделих идеrга m стривансro на w с Крис Фишър н той ми	^ „Tosa е лудост. Не го включвай в кингата". - Б. авт.

с получовешки-полумаймунски облик, които тормозели предшествениците на иидианците, нападали селищата и крадели жени, m да поддържат хибридната си раса.
   В хранилището прео5ладават изображенията на животни - лешояди, змии, ягуари и маймуни. Джойс обясни, че навсякъде из Америките традиционните шамани и жреци твърдят, че са тясно свързани с определени животни. Главата на ягуара е класически пример за получовек-полуживотно в древната керамика и скулптура. В митовете за сътворението ягуарите, маймуните, лешоядите и змиите са животни, надарени с големи сили, и шаманите ги приемат за своя втора природа.
   Всяко живо същество има дух-тсподар, който m наблюдава и закриля. Ловецът трябва да умилостиви този господар на животните, за да се радва на богат улов. След като убие животното, ловецът иска прошка от господаря и извършва жертвоприношение. Господарите се грижат ловците да не избиват безогледно животните под тяхна закрила и награждават единствено онези ловци, които проявяват уважение, сьблюдават ритуалите и вземат само необходимото.
   Шаман, приел животно за свой дух на силата, може да общува (понякога под въздействието на халюциногени) с„тсподаря". Оттам извира властта на шамана - способността му да се преобрази в„ягуар" например и да общува с господаря на ягуарите. Чрез него той може да влияе на всички ягуари в o6nacrra. Всеки „господар" изпълнява ролята на духовен канал към въпросния животински вид. Предвид това мнозина антрополози смятат, че метатите с животински глави са „тронове", използвани m шаманите или владетелите mm средство да се движат между земята и духовните селения - път към силата на тяхното животно.
   Според Джойс лешоядът, открит на почетното място в центьра на хранилището в Т1 с криле, отпуснати до тялото като ръце, символизира човек, станал отчасти лешояд - ша

mm, приел облика на своето животхо. В централноамериканската керамика и скулптура лешоядите често са изобразявани как пируват с човешки трупове или пазят отсечените глави на врагове, убитх в битка. И понеже се смята, че лешоядите притежават способност да преминават m земното в духовното селение, лешоядът в центьра вероятно се свързва със смъртга и прехода m земния m духовния свят. Всичко mm предполага, че хранилището по някакъв начин е свързано със смъртга и прехода. Но чия смърт и чий преход?
   Мотивите, изобразени върху някои mm, дават друг mm. Джойс тьлкува двойната спирала върху един m
тях
като символ на мъглата, стелеща се от планинските пещери, w се възприемат като обиталища на предците. Сплетените ивицн според нея явно показват вход към свещената земя - порта m произхода. Мотивът, напомнящ келтски mmn, срещан често по артефактите в Т1, представлява reометрична фигура, символизираща четирите свещени посоки и централната точка на света - Мглед на вселената mm цяло. (По метатите има множество други загадъчни мотиви, вероятно форма на неразчетено йероглифно писмо.)
   В този ред на мисли смисълът на хранилището, йзглежда, е свързан с раждането, смъртга и прехода към духовния свят. Но защо хората m този град са оставили накуп толкnва много свещени и могъщи предметх, вероятно принаддежали на управляващата прослойка - шаманите и аристокрацията?
   Две находки на Крис помогнаха да се разгадае тази загадка. Първата - че жертвоприношенията не са събирани в течение на години или векове, а всички са оставени по едно и също време. Второ и още по-показателно - повечето предмети са счупени. Дали са ги раздробили грамадните тропически дървета, падали върху тях nm rодините? Или са счупени нарочно? В хранилището Фишър и екипът му откриха масивно чукапо за стриване, издялано m базалт и полирано.

Необичайно m е(над три стьпки) и е твърде красиво израбаreно, u да служи наистина u стриване - явно е ритуален предмет. Изобщо не е чупливо, ала е раздробено на шест парчета. Малко вероятно е паднало дърво да счупи подобен камък по този начин. Не изглежда възможно и wnmm много артефакти, изработени m твърд базалт, да са се раздробнли m само себе си. Тези артефакти, заключава Крис, навярно са преднамерено натрошени. Унищожени са по същата причина, поради която глинените съдове в Пещерата на светещите черепи са ритуално „убити` ; в древностга предметите, полагани в гробовете, са били церемониално унищо~tсавани, u да придружат мъртвите по пътя им m отвъдното. По същата причина са бхли унищожавани и свещени сгради, а дори и пътища. В американския Югозапац например част m обширната пътна система на анасазите е затворена през XIII век с изгаряне на храстите и раздробяване на ритуални сьдове по цялото й протежение, mrm древните пуеблоси напускат района.
   Взети заедно, тези съображения подсказват, че хранилището е било създадено при ритуално затваряне на града, mrm жителите w са m напуснали оюончателно. При този сценарий последните w обитатели са събрали свещените си предмети и са ги оставили като финално жертвоприношение, раздробявайки ги на парчета, u да освободят духовете им.
   Основателно е предположението, че другите хранилища, открити в Москития, имат подобно предиазначение и предметите в тях сьщо са оставени при напускането на селищата. Изглежда някакво бедствие, засегнало цялата цивнлизация и причинило „смъртта" на градовете, настьпва приблизително по сьщото време - около 1500 r., когато пристигат испанските завоеватели. Испанците обаче никога не са завладявали района; не са проучвали и дори не са прониквали в тези отдалечени джунгли.

   Това ни води до главния въпрос - ако причината не е испанското нашествие, защо градът и останалите райони на Москития са били изоставени? Подреденото хранилище подсказва, че последните обитатели m са напуснали своя дом сред джунглата и по незнайни причини са се преселили другаде. За да разбулим загадката, трябва да се върнем m легендата за проклятието над Сиудад Бланка.'

22.
Те дойдоха да посекат Нветята
   Митовете за Белия град, Града на бога маймуна, Бялата къща или Каха Камаса имат сходен сюжет - величествен град в планините е сполетян m бедствия; хората решават, че боговете са разгневени, и т напускат; градът се превръща в прокълнато място, забравено и причиняващо смърт на дръзналите да m посетят.
   Легенда, разбира се, ала легендите често произтичат m действителни събития и тази - толкова упорито разпространявана и дълголетна - не е изключение.
За да извлечем истината от преданието, трябва да се върнем назад - m откриването на Новия свят. През октомври
1493 година Колумб вдига платна и предприема второто
плаване m Новия свят. Експедицията е много различна от първата - откривателска, осъществена с три кораба. Тази има различни цели - подчиняване и колонизиране. Многобройната флотилия на Колумб се състои m седемнайсет кораба, носещи хиляда и петстотин мъже и хиляди животни - коне, крави, кучета, котки, кокошки, прасета. На борда обаче има нещо далеч по-страшно m войниците с метални оръжия и брони, свещениците с кръстове и животните, които ще внесат безпорядък в природата на Новия свят. Колумб и хората му неволно пренасят микроби, срещу които обитателите на Новия свят нямат изграден имунитет. Новият свят е като обширна, суха като барут гора, готова да лумне

в пламъци - и Колумб донася огъня. Отдавна е известно как европейските болести са се развилнели в Новия свят; нови открития в областта на генетиката, епидемиологията
и археологията обаче рисуват наистина апокалиптична кар
тина преживяното от коренното население по време на този геноцид надхвърля най-злокобните сценарии на всички филми на ужаса. Болестите - повече m всеки друг фактор - позволяват на испанците да създадат първата на света империя, ,,където слънцето никога не залязва", наречена така, защото заема толкова голяма територия, че някъде из нея винаги е ден.
   При първото пътуване Колумб доволно отбелязва, че „никой не um дори m главобол" с изключение на възрастен мъж с камъни в бъбреците. Второто пътуване с войници m различни части на Испания и стотици животни е Нсев ковчег на заразите. Още докато прекосяват Атлантика, десетки мъже и животни на борда на флотилията се поболяват Когато стигат до въишните Карибски острови корабите с nmm товар m болести пускат котва на няколко острова, включително Куба и Ямайка, n да стигнат местоназначението си - остров Испаньола.
   Първите описания на Колумб представят великолепно, плодородно място: остров Испаньола е„по-голям от Португалия и с два пъти повече жители... най-красивото място, което някога съм виждал".19 Основна част m населението на Испаньола (днес разделена между две държави - Хаити и Доминиканската република) съставляват индианците таино, но историците не са единодушни колко са те. Бартоломе де лас Касас - испански хроникьор, документирал m първа ръка колонизацията на Индиите - твърди, че при
  " Всъщност насепеиисго е по-мапю. nm 1500 r. населението на Португалид набрwгыi аа~ло милион. - Б. asr.

пристигането на Колумб обитателите на Испаньола са приблизително Милион; по-късно увеличава численостга
им на три милиона. Повечето съвреМенни историци смятат, че Лас Касас преувеличава и в действителност населението вероятно е около половин милион. При все това Испаньола и всички големи карибски острови процъфтяват. В близката ЯМайка КолуМб вижда ,,крайбрежие и земи с много градове и отлични пристанища", където „безброй индианци ни следват със своите канута".
Всичко това ще се промени.
През въпросното второ съдбовно пътуване саМият Ко
лумб се разболява толкова тежко, че едва не умира и седмици наред не попълва корабния дневник. Флотилията стига до Испаньола на 28 ноември 1493 и възстановява испанското селище, унищожено от индианците в негово отсъствие. Мнознна испанци също са болни, а някои умират заради нехигиеничните условия на корабите и невъзможността
да избегнат заразите. След няколко години половината m
Колумбовите хиляда и петстотин мъже умират от болести. Това обаче е нищо в сравнение с участта, застигнала местното население.
Сновейки из Карибите, болните моряци неволно разпрос
траняват епидемия в посетените пристанища. През 1494 г
m епидемията се добавя чума, опустошаваща Испаньола
и другите карибски острови.,,Сред индианците върлуват
болести, смърт и мизерия пише Бартоломе де лас Касас. - ИзМират безброй бащи, Майки и деца". Той изчислява, че една трета от населението измира за две години - между 1494 и 1496.
   Следната статистика m остров Испаньола разкрива картината:


Дата
Местно наееление
1492
ок. 500 000 (неугочнено)
1508
60
000
1510
33
523
1514
26
334
1518 (преди едрата шарка)
18
000
1519 (след едрата шарка)
1000
1542
0

   Не само болестите mmm населението, разбира се; робският труд, гпацът, насилието, убийствата и изселването сьп~о са причина за изчезването на индианците таино и другк карибски етноси. Основннят фактор обаче са европейските болести, срецry wm Новият свят няма почти никакви сьпротивителни силни. Изучавайки старите хроники, - mениm епидемиолози определят какви болести са поваляли индианците по време на първите епидемии. На челно mm
в
списъка са грипът, коремният тиф и дизентерията. По-късно другн болести отключват поредица смъртонрсни епидемии - морбнли, заушка, жълта треска, малария, варицела, чума, дифтерня, mmNmm кашлица, туберкулоза и(най-гибелната) едра шарка.
   Епидеминте не остават на осгровите. Лас Касас описва смъртоносна „мрежа", разпросгранила се на централноамериканската суша и„погълнала цялата област". Местните тьрговци вероятно първи пренасят заразите още преди 1500 r. Знаем сьс сигурност обаче, че ripeз четвъртго пътуване през 1502 r. 6 несъзнателно отключва епидемията на континенга.
   Опитвайки да намери път до Индиите mm запад, Колумб стига до островите в Хондураския залив на 30 юли 1502 r. Прекарва няколко седмици там, после отплава m континенталната суша на Централна Америка и става пър
1 ~. Нsгу~беиwгт zрад

вият европеец, стьпил на тази земя. Пуска котва в пристанище близо до днешния град Трухийо и кръщава новата земя Хондурас (Дълбините) заради много дълбоката вода край брега. След като слизат на сушата, Колумб и хората му отслужват християнска литургия на 14 август 1502 и присъединяват земята към кралството на Изабела и Фердинанд Испански.
   Колумб - отново болен (не е сигурно от какво) - се среща с приятелски настроени индианци и продължава на юг с множеството си болни мъже. Плава край брега на Хондурас, Никарагуа и Панама и често спира по пътя. Като пожар в гората болестите се разпространяват от тези контактни точки дълбоко към вътрешността на континента и
извън обсега на европейските мореплаватели. Не знаем
колко са загинали през първата епидемия; местните свидетели не са оставили сведения, европейските хроникьори също мълчат.
   Истинският апокалипсис обаче nредстои. Лас Касас пише, че едрата шарка ,,е пренесена m някой кастилец" и пристига на Испаньола през декември 1518 година. „От многото хора на острова, които видяхме с очите си", свидетелства Лас Касас, в u на 1519 остават само „хиляда". През януари едрата шарка се разпространява в Пуерто Рико, а отгам - навсякъде из Карибите и на континента. През септември 1519 едрата шарка стига до Мексиканската долина.
Традиционните индиански лекове - изпотяване,студени
бани и билки - са неефикасни срещу едрата шарка. Всъщност опитите да се лекува сякаш ускоряват смърrга. В найлошите години в Европа едрата шарка убива един m трима заразени; в Америка смъртностга надвишава 50 процента и в много случаи достига 90-95 процента.
Епидемиолозите почти единодушно смятат, че едрата шарка е най-жестоката болест, покосявала човешката

раса. В годините преди да бъде изкоренена през 70-те r. на ХХ век, тя убива над половин милиард души, осакатява и ослепява още милиони. Едрата шарка причинява непоносимо страдание - и физическо, и психическо. Обикновено започва с треска - с главоболие, висока температура и болки в тялото; следва възпалено гърло и обрив. По-нататьк болният преживява ужасяващи халюцинации и m наляга необясним и непреодолиМ страх. Обривът прераства в големи подутини, после в пълни с течност мехури по цялото тяло, включително ходилата. Мехурите се пукат и външният слой на кожата се свлича. При най-смъртоносната разновидност на едрата шарка - хеМорагичната, наречена кървава или черна шарка - кожата става тьмновиолетова или изглежда като обгорена и се свлича на пластове. Болният страда от кръвоизливи - от всяко отверстие на тялото изтича кръв. Едрата шарка е изключително заразна. За разлика от повечето други вируси Може да оцелее месеци или години извън тялото - по дрехи, чаршафи и в болнични стаи.
   Индианците изпитват безграничен ужас m нея. Никога не са преживявали подобно нещо. Множество испански очевидци описват страшната епидемия. „Ужасната болест изби мнозина - пише монах. - Не можеха да ходят, лежаха проснати и не можеха да помръднат, дори да завъртят глава. Един не можеше да легне нито по лице, нито по гръб, нито настрани. При всяко мръдване пищяха m болка. Мнозина умряха от нея, ала мнозина загинаха просто от глад, защото нямаше кой да се грижи за тях."
Епидемиите подкопават военната съпротива на индиан
ците и често подпомагат испанските завоеватели. Испан
ците обаче (и лично Колумб) по-скоро са поразени от бързотечното измиране - w възпрепятства тьрговията с роби, унищожава слугите им, обезлюдява плантациите и Мините

им. Появи ли се едрата шарха, индианците се паникьосват и побягват, изоставяйки градовете и селата, болните и мъртвите. Испанците са по-малко податливи на заразата, но не са напълно неуязвими и мнозина от тях също умират.
   Епидемията опустошава обширни земи в Новия свят още преди европейците да стигнат до тях. Множество европейци свидетелстват как идват в селище за пръв път и откриват само мъртьвци; къщите са пълни с гниещи, покрити с мехури трупове.
   Навремето историците се дивят как Кортес с армията си от петстотин войници сразява Ацтекската империя с над милион души. Има различни хипотези - че испанците са разполагали със съществено технологично предимство (коне, саби, арбалети, оръдия, ризници); че испаиците са прилагали подобра тактика, шлифована през мноroвековните сражения с маврите; че индианците са се страхували да се сражават с тях, защото са ги смятали за богове; че системата на управление на ацтеките и злоупотребата с власт в околните владения създава благоприятни условия за бунтове. Всичко wn е вярно. Истинският конквистадор обаче е едрата шарка. Кортес и войниците му влизат в ацтекската столица Теночтитлан (бъдещия Мексико Сити) през 1519, но не m завземат - ацтекският император Мокгесума кани Кортес в града, несигурен дали той е бог, или не. Осем месеца по-късно Моктесума е убит при неизяснени обстоятелства (вероятно m испанците или m своите хора), индианците въстават срещу испанците и експедитивно ги протнват от града през така наречената ноче тристе - нощ на скръбта. Много испански войници са убити или удавени по своя вина, защото препълват джобовете си със злато. След бягството испанците паreруват в Тлакскала на трийсет мили източнр m Теночтитлан, ближат рани и се чудят какво да предприемат. В същия момент едрата шарка завзема Мексиканската долина.

   „Когато християните се изтощиха от войната - пише монах, - Бог изпрати на индианците едрата шарка." За шейсет дни едрата шарка отнася половината обитатели на
Теночтитлан, които преди контакта с нашествениците са
иад триста хиляди. Едрата шарка убива и изключително способния наследник на Моктесума - император Куитла
хуак, започнал през краткото си четиресетдневно влади
чество бързо да набира воении съюзници, с чиято помощ вероятно би отблъснал Кортес, ако бе оцелял. Гибелта на
половината население на града обаче и хаосът в цялата
околност, предизвикан от епидемията, помагат на Кортес през 1521 година да влезе в града за втори път. Най-паrуб
ният ефект от fioлecrra е обезверяването на индианците
- те виждат ясно, че заразата ги избива, а пощадява испанците, и заключават, че са прокълнати и отритнати от боговете си, прехвърлили своето благоволение към испанците. Свидетел пише как когато испанците влизат в града, „улиците бяха пълни с мъртви и болни хора и войниците ни вървяха по тела".
   Развилняла се в Мексико, едрата шарка се разпространява на юг към владенията иа маите, преди испанците да n дотам. Градовете на маите вече са необитаеми, ала народът им населява района и все още се слави със своята свирепост и военно майсторство. Четири години по-късно заразата разчиства пътя за завладяването на Гватемала m един m капитаните на Кортес.
През десеrге години, последвали първата епидемия в Новия свят, едрата шарка се разпространява дълбоко в
Южна Америка. Пандемията поразява и множество могъц~и предколумбови царства в Северна Америка. От 1539 до 1541 r. пътешественикът Ернандо де Сото минава през процъфтяващото владение Кооса, чиито 50 000 жители обитават части от територията на днешните щати Тенеси, Южна

Каролина и Джорджия. Двайсет години по-късно, когато пристига следващият европеец, владението е почти изцяло обезлюдено; къщите пустеят, пищните градини са обрасли с бурени. В долината на река Мисисипи Де Сото преброява четиресет и девет селища, а век по-късно френските изследователи Ла Сал и Жолие откриват само седем бедни села - 86 процента по-малко. Епидемията погубва значителна част m населението в Югоизточна Северна Америка.
   По въпроса няма единодушие, но учените изчисляват, че nNm пристигането на Колумб в Северна Америка живеят около 4,4 милиона души, в Мексико - около 21 милиона, на Карибите - 6 милиона, и още толкова в Централна Америка. До 1543 година обаче коренното население на rлавните карибски острови (Куба, Ямайка, Испаньола, Пуерто Рико) изчезва - близо 6 милиона мъртви. На по-малките острови успяват да просъществуват няколко малобройни етноса. Падането на Теночтитлан, повсеместният крах на коренните народности и продължаващите пандемии позволяват на испанците бързо да потушат сьпротивата на индианците в поголямата част на Централна Америка.
   Нека сравним това с испанското нашествие на Филипините по същото време. Там испанците са не по-малко безпощадни, но болестта не им помага - филипинците са резистентни
   m болестите на Стария свят и островите не претьрпяват масов срив на населението. В резултат испанците са принудени да се приспособят m съвместно сьжителство с коренните жители на Филипините, които остават силен фактор и запазват езика и културата си. След напускането на испанците влиянието им иэбледнява (както и влиянието на еэика им, който днес се говори m малцина).
Дали тази катастрофа стига до Москития и ако стига, как прониква в отдалечената вътрешност на континента,

толкова далеч от испанските завоеватели? Не разполага
ме с достатьчно данни как епидемията от едра шарка през 1519 година засяга Хондурас. Здравият разум предполага, че щом едрата шарка е вилнеела и на север, и на юг, Хондурас сигурно е пострадал тежко. Десет години след едрата
шарка друга смъртоносна пандемия покосява Новия свят
- морбилито. Знаем, че болестта е опустошила Хондурас
с незапомнено ожесточение. За европейците морбилито
е далеч по-леко заболяване от едрата шарка - Макар да се
разпространява лесно, то ги убива рядко. Когато стига до Новия свят обаче, дребната шарка се оказва почти толко
ва смъртоносна, колкото едрата - убива един от четирима. През 1532 година конквистадорът Педро де Алварадо изпраща известие от Гватемала до Карл V: „Из Нова Испания премина болест - казват, че е дребна шарка - която удари индианците и обезлюди земите". Пандемията от морбили съвпада с други епидемии в Хондурас - вероятно коремен тиф, грип и чума.
   Антонио де Ерера, друг испански хроникьор, пише, че „по това време (1532) избухна епидемия от морбили в Провинция Хондурас; разпространи се от къща на къща
и от село на село и уби мнозина... а две години по-рано епидемиите от плеврит и стомашни болки също отнесоха много индианци". Овиедо пише, че половината население на Хондурас измира от болести в периода от 1530 до 1532 година. Испански мисионер се жалва, че само три процента от населението на крайбрежието е оцеляло и„другите индианци вероятно също скоро ще измрат".
Британският географ Линда Нюсън пише магистьрски труд m демографската катастрофа в Хондурас през Испан
ския период, озаглавен „Цената на завоеванието: стопяването на индианците в Хондурас по време на испанското владичество". Нюсън анализира подробно случилото се в

страната. Сложно е да се определи колко души са живели в Източен Хондурас и Москития, която не е колонизирана, но Нюсън проучва множество свидетелства и предлага възможно най-точни изчисления въпреки липсата на добри археоло
гически изследвания.
   Въз основа на ранни свидетелства, преброяване на населението, културни изследвания и еюологичин даини Нюсьн заключава, че в хондураските райоин, колонизирани първо m испанците, живеят 600 000 души. През 1550 n са останали едва 32 М. Това е срив на населението с 95 процента - поразителна статистика. Нюсън предполага, че За-50 000 са убити в сражения, 100-150 000 са похитеин m тьрговци на роби и изселеин m страната, почти всички други - над 400 000 - са умрели m
болести.
   В Източен Хондурас, където се намира Москития, Нюсън изчислява гъстота на населението преди испанското нашествие от около трийсет души на квадратна миля; тоест - във вътрешните планини на Москития живеят приблизително 150 000 души. Откриването на големи градове като Т 1 и Т3 обаче, за които Нюсън не е знаела през 1980 година, когато пише труда си, налага значителни промени в изчисленията. Каквито и да са числата, знаем, че това е 6m процъфтяващ район, свързан със съседите си с добре развити rьрговски пътища. Свидетелствата на Кортес и Педраса за обширни и богати провинции са подкрепени от находките в Т1, Т3, Лас Круситас, Уанкибила и други древни градове в Москития.
   Планинските долини като Т 1 се намират твърде дълбоко в джунглата, за да привлекат винманието на конквистадорите и тьрговците на роби; хората там вероятно са продължили да живеят постарому след пристигането на европейцкre. Мноro m тези месга са открити едва през ХХ век и какго знаем сега, дори днес част m тях са непроучени. Предвид разпростране

mm на болестите обаче, на пракгика е невъзможно долината Т 1 да не е бхла засегната m заразата. Почти сигурно епидемиите от европейски болести са стигнали до Т1, ТЗ и другкre области на Москития някъде между 1520 и 1550 година. (Необходими са повече и по-задълбочени археологически проучвания, u да се уточни периодът; вероятно разкопките в Т 1 ще помогнат )
   Болестите нахлуват в Москития по два начина. Първо ги пренасят тьрговците. Когато пуска котва в Хондураския залив, Колумб описва забележителна гледка - грамадно тьрговско кану, осем стъпки широко и шейсет стьпки дълго, с двайсет и nff гребци. По средата на кануто е издигнат дъсчен навес, натоварен с ценна стока - мед, кремък, оръжия, платове и пиво. Между Карибите и Централна Америка кипи оживена rьрговия по море. Някои историци твърдят, че кануто, видяно m Колумб, е принадлежало на маи, но
по-вероятно е rьрговците да са били m народността чиб
ча, понеже населението на островите в залива говори на чибчански и поддържа връзка с Москития. Какъвто и да е произходът им, местните са тьргували със селища на континента, с Куба, Испаньола и Пуtрто Рико, а според някои археолози вероятно са стигали на север чак до делтата на Мисисипи. Двата главни пътя към Москития - река Платано и река Патука - се вливат в морето недалеч на изток m залива. Няма съмнение, че тьрговците, пренасящи стока m Карибите и крайбрежието, са пренесли и европейските болести по реките, откъдето микробите са се разпространили дълбоко във вътрешността на Москития.
Втори възможен начин за проникване на болестите е тьрговията с роби. Преди испанската корона да вземе мерки за
ограничаване на робството през 1542 година, из Хондурас
вилнеят ловци на роби и похищават индианци за работници в плантациите, мините и домакинствата. Първите роби m

ват m островите и крайбрежието. Болестите ги изтребват и испанците навлизат по-навътре в сушата, за да им намерят заместници. (Търговията с африкански роби сьщо се развихря по това време.) След 1530 r. rьрговците на роби вече опустошават москитския бряг и долината Оланчо (където днес се намира Катакамас), унищожават села и събират хора като добитьк. Свирепите ловци на роби нападат Москития m три посоки - запад, север и юг. Хиляди индианци побягват m селата и тьрсят убежище в тропическата гора. Мнозина изчезват в планините на Москития. За нещастие някои m
тях
внасят европейските болести в иначе добре защитените вътрешни долини.
   Ако проследим този хипотетичен сценарий до финала му, някъде в началото на XVI век няколко епидемии са покосили Т 1 в бърза последователност. Приемайки, че смъртността е сравнима с другите райони на Хондурас, болестите са унищожили около 90 процента от населението. Оцелелите
- потресени и отчаяни - са изоставили града, принасяйки
последно жертвоприношение в хранилището. Предметите, раздробени, за да се освободи духът им, не почитат ритуално паметга на един човек, а на цял град - хранилището е гро6-ница на цивилизация.
   „Замисли се - каза ми Крис Фишър. - Макар и сломени от болестите, те са извършили жертвоприношението" и това изrьква значимосrга на мястото и цялостния смисъл на хранилището. „Подобни места са с ритуален заряд и винаги остават такива." И така до момента, когато половин хилядолетие по-късно нашата малобройна група се наrькна на хранилището - трагичен спомен за величава култура.
   Оказва се, че един от отговорите на загадката за Белия град е бил пред очите ни през цялото време; различните - mве за Сиудад Бланка, за напускането му и за проклятието, тегнещо над него, вероятно произтичат от тази мрачна

исroрия. Погледнати в светлината на пандемиите, легендите представляаат описание на град (нли няколко), покосен m болестта и изоставен m хората - място, останало забранена зона дълro след това.
   За пандемиите разполагаме с оскъдни свидетелства m коренното население. Едно m най-трогателните е описание на очевидец, озаглавено „Книга на Чилам Балам m Чумайел". Авторът, писал на юкатекския диалект на маите - си спомня двата свята - преди и след срещата с испанците: „Тогава нямаше болест; не m боляха костите, не тряха в треска, не бяха покрити с мехури, не m присвиваха коремите, не кацияха... По онова време хората стояха изправени. После теулите (чужденците) дойдоха и всичко рухна. Те донесоха u и дойдоха да поюосят цветята".

23.
   Четирима от експедицията се бяха разболе.пи u имаха съиfите симптами
   През седмиците след завръщането m джунглата през февруари 2015 r. m н другите участници в експедицията подновихме обичайния си живот. Дълбокото преживяване остана с нас; чувствах се смирен, задето сьм успял да зърна място, изцяло отвъд пределкre на XXI век. Всички изпитвахме и о6-лекчение, че сме излезли невредими от джунглата.
   Няколко дни след връщането m Хондурас Уди ни изпрати имейл - част m стандартната му процедура след всяка експедицня, която води в джунглата. Писмото съдържаше и следното предупреждение: „Ако откриете нещо, ако се почувствате зле (дори леко), вдигнете температура, която не спада, или раните от ухапване не заздравяват, съветвам ви да поrьрсите медицински съвет възможно най-бързо, като обясните къде сте билн и w. По-добре да се подсигуриш, отколкто да съжаляваш".
   По онова време цялото мн тяло и моето, и на всички други - & покрито с белези от жила на насекоми, които сърбяха ужасно, но постепенно избледняваха. След месец, през март, със съпругата ми отидохме на екскурзия във френските Алпи и посетихме приятели в Париж. Докато се разхождахме из града, усетих как краката ми се вдървяват, сякаш имам мускулна треска след много упражнения. Отначало го отдадох на ските, но през следващите

дни вцепеняването стана по-лошо; накрая се изморявах от няколко крачки. Вдигнах температура над 39 градуса и по
сетих уебсайта на Ценrьра за контрол на заболяванията; проверих инкубационния период на различни тропически
болести, на каквито вероятно съм бил изложен. За щастие бях подминал обичайния инкубационен период на болестта на Чагас и треската денга. Бях обаче точно по средата на инкубационния период на маларията и симптомите ми наподобяваха описаните в уебсайта. Ядосах се на себе си,
че преждевременно бях спрял противомаларнйния медн
камент. Какво си бях въобразил? После обаче се замислих дали е възможно да съm се заразил m маларня - болест, предавана m човек на човек чрез комарите - в необитаемата долина Т 1. Комарите обикновено не прелитат повече от няколкостотин метра nрез целня сн жнвот, а най-блнзкнте вероятни преносители на маларня се намираха на стотнцн мили от долината.
   Парижките ми приятелн се обадиха тук-там и откриха болница на няколко спирки с метрото, където в лабораторията правеха изследвания за малария. Отидох същата вечер, взеха ми кръв и деветдесет минути по-късно получих резултата - не бях болен от маларня. Лекарят преценн, че страдам от банален вирус, несвързан с пътуването в Хондурас, и ме увери, че няма причина за безпокойство. Температурата ми беше спаднала още докато чаках резултатите от изследването. След два дни се възстанових напълно.
   Мина още месец. Следите m ухапване по краката ми избледняха сьвсем, отzцумя и сърбежът. Една m обаче не изчезна. Намираше се над лакътя на лявата n и ставаше все по-червена и по-голяма. Отначало не се разтревожих, зап;ото u разлика m другите, тази не ме сърбеше.
През април лак вдигнах внезапно температура и по езика и устата ми се появиха болезнени ранички. Посетих мест

ното спешно отделение на болницата в Санта Фе. Лекарят реши, че имам херпес, и ми предписа антивирусно лекарство. Показах му ухапването от насекомо над лакътя, което изглеждаше по-неприятно отпреди. Предложи ми да го мажа с антибиотичен мехлем. Високата температура спадна бързо и не след дълго раните в устата изчезнаха. Мехлемът с антибиотик обаче не направи нищо за ръката ми.
   През следващите няколко седмици раната m ухапване на насекомо се разшири и се покри с грозен струпей. Обсъдих положението със Стив Елкинс, който ми каза, че Дейв Йодер и Крис Фишър също съобщили за подобни незарастващи рани. Стив предложи да ги снимаме и да изпратим снимките по имейл за сравнение. Дейв ми изпрати m Рим снимка на рана - намираше се отзад на крака му. Приличаше на моята, но изглеждаше по-зле. Дейв се притесняваше - три пъти ходил в спешно отделение в Рим; лекарите винаги поставяли диагноза „инфекция" и предписвали антибиотици, които не действали. „Не прилича на нормално възпаление - каза ми той. - Прилича на малък вулканичен кратер. Просто не заздравява."
   Започнал да проучва какво е пипнал. „Гледам да не тьрся снимки в Гугъл. По този начин на два пъти съм се стряскал, че имам здравословни проблеми. Сега обаче m направих, защото знаех, че лекарите грешат."
   Снимките, които се показали, го навели на мисълта, че страда от тропическата болест лайшманиоза. Изпратил снимки на раната m ухапване на двама колеги - фотографи в„Нешънъл Джиографик", заболели от лайшманиоза. Единият - Джоел Сартори - се заразил, докато снимал в боливийската джунгла, и в резултат едва не изгубил крака си. И двамата казали на Дейв, че придобивката му „определено прилича на лайшманиоза". Дейв ми изпрати имейл: „Хрумвало ли ти е, че може да е лайшманиоза? Сериозно нещо е.

Почти сигурен съм, че при мен е това. В момента проучвам ситуацията".
   Веднага потьрсих заболяването в Гугъл и прочетох информацията с удивление и отвращение. Снимките на лайшманиоза в ранен стадий наистина приличаха на моята рана. За мой ужас снимките ми показаха и в какво може да се превърне. Лайшманиозата е втората най-смъртоносна паразитна болест на света единствено след маларията; болните по света са дванайсет милиона, ежегодно се заразяват по още един-два милиона. Лайшманиозата убива по шейсет хиляди души годишно. От основните „пренебрегнати тропически болести" лайшманиозата е една m най-разпространените, но понеже засяга главно бедното население в периферните тропически райони, фармацевтичните компании нямат икрномическа изгода да създадат ваксини или лекарства.
   Междувременно Стив и Бил Бененсън разпратиха имейли до цялата група с въпрос дали някой друг има незаздравели рани. Марк Адамс - звукооператорът - съобщи, че има рана на коляното. Том Уайнбърг имал язва на кокалчето на ръката. Марк Плоткин имал необясним обрив. Съли и Уди имали
nm, които се превърнали в гнойни рани.
   След няколко дни - в края на април 2015 r. - разочарован от местните лекари и италианската спешна клиника, Дейв посетил най-голямата римска болница и настоял да се консултира със специалист по тропически болести. В началото на прегледа Дейв изразил мнение, че вероятно страда от лайшманиоза. Лекарят отсякъл: „Нищо подобно". В u обаче се съгласил, че изглежда наистина е лайшманиоза. Предложил му да се върне в Щатите за по-точна диагноза, понеже болестта се разпознава изключително трудно - не е една болест, а няколко, причинявани от трийсет различни паразита, пренасяни от няколко дузини разновидности на пясъчната муха.

  На 2 май 2015 r. Дейв изпрати имейл до групата - съобщаваше за прегледа и предлагаше съвет.
  „Братя по лайш, въпреки факга, че никой m групата няма поставена диагноза, ще хвана бика за рогата. Има основание да се проучи вероятността да съм пипнал лайшманиоза; същото може би важи и за други от групата."
  Споменаваше, че е решил да се върне в Щатите за точна диагноза и лечение.
  Това предизвика известна паника. Разменихме десетки съобщения, в които обсъждахме симптоми - действителни и въображаеми. Дори участниците в експедицията без видими признаци за лайшманиоза посетиха светкавично лекарите си, за да споделят най-разнообразни болежки - обриви, вхсока температура, главоболие и прочее. Препращахме си отново и отново гнусни снимки на разрастващи се кожни язвх.
  Стив Елкинс се оказа неприлхчно здрав, но след връщането си в Калифорния Бил Бененсьн & открил два кърлежа m джунглата, впити в кожата му. Не последвало нищо сериозно, но той се безпокоеше - и за себе си, и за нас. Изпрати ни имейл: „Мисля, че трябва да обменяме информация за здравословното си състояние, ако е възможно и уместно, за да си помогнем, а и да помогнем на бъдещите изследователи. Да не забравяме, че сьтворихме история не само през февруари; продължаваме и сега да откриваме много нови и вълнуващи неща u изгубено място в застрашена среда".
  Вече бях уплашен не на шега. Стив Елкинс изрови името на специалист по тропически болести в Ню Мексико, който може да ми помогне - доктор Рави Дурвасула в Медицинския центьр за ветеранх в Албъкърки. Доктор Дурвасула & специалист по лайшманиоза на Стария свят. Обадих се в болницата с надеждата да ме свържат с него. Час по-късно, след множество телефонни обаждания и невнятни прех

върляния m един грешен кабинет m друг (и след като ми обясниха, че такъв лекар не съществува; работи там, но не приема пациенти; не е разрешено да разговарям с него без препоръка), се отказах. Не мога да си представя как пострадалите войници успяват да се преборят с тази телефонна система.
   „Забрави телефона - каза ми Стив. - Изпрати му имейл. Непременно разкажи m експедицията, за изтубения град, „Нешънъл Джиографик" и тям подобни важни работи."
Послушах m.
„цважаеми доктор Дурвасула,
   Пиша статии u „Нешънъл Джиографик" и„Ню Йоркър"... Скоро се върнах m експедиция в изключително откъснат район в тропическата гора в Москития; проучвахме
голям,непознат досега археологическн обект m предколум
бово време. Бяхме в джунглата m 13 ^0 26 февруари. Отгогава четирима участници в експедицията страдат от едни и m симптоми... Живея в Ню Мексико; разбрах, че сте специалист по лайшманиоза, и реших да се свържа с вас с молба да поемете случая ми."
   Доктор Дурвасула ми отговори веднага. Прояви изключителна загриженост - за разлика m персонала в болницата. Уговорихме се да се чуем по телефона и той ми зададе mwnw
въпроса:
   - Изглежда ли Мястото белезникаво и лъскаво, заобиколено m зачервяване?
- Да.
* Сърби ли?
* Не.
* Някакъв дискомфорт?
- Никакъв.
   * Аха... Опасявам се, че това са класически признаци за лайшманиоза.
15. Изryбеният град

   Помоли ме да му изпратя снимка. Получн я и потвърди предположението си. Предложи да поrьрся помощ в Националния здравен институт (НЗИ) - най-доброто място на света, каза ми, където се изучва и лекува лайшманиозата.
   Междувременно Дейв Йодер също проучваше възможностите за лечение в Щатите. Той също стигнал до НЗИ и се свързал с доктор Томас Натмън, заместник-директор на Лабораторията за паразитни болести. Натмън се заинтригувал много от историята за експедицията и масовата проява на 6onecrra. Написал на Дейв; „Мисля, че съществува голяма вероятност да е лайшманиоза, а с оглед на щамовете в Хондурас има малка, но реална вероятност да се окаже мукозната лайшманиоза... Важното е да се определи с точност щамът и лечението да се съобрази с него... Лекували сме мнозина m „Нешънъл Джиографик".
   НЗИ си поставя задачата ,,да събира фундаментални познания за естеството и поведението на живи системи" и да ги използва ,,за подобряване на здравето, удължаване на живота и намаляване на болестите и недееспособностга". Институтът е стриктно научна организацня и всеки, прнет за лечение, се включва в научно изследване. Проектите се съобразяват с правила, определящи кой подлежи на лечение, защо и как лечението му ще допринесе за задъл
бочаване на медицинските познания. Ако потенциалният
пациент отговаря на критериите, лечението е безплатно. Включва дори финансова помощ за транспортиране и настаняване. В замяна пациенrьт се съгласява да спазва правилата и да дари за научни изследвания тъкан, клетки, кръв, паразити и т.н. Пациентът може да се оrтегли по всяко време по своя воля.
   Лекарите в НЗИ се заинтригуваха силно m положението ни. Големият брой засегнати & необичаен, долината Т1 и целият район бяха непознати на медицината - тоест експе

дицията бе примамлив изследователски проект за медиците. Предложиха ни безплатно лечение. Приятно е да се чувстваш желан.
   В края на m Дейв долетя m Рим във Вашингтон u точна диагноза. „Надявам се - пошегува се той - всички да дадем отрицателен резултат и да се окаже дребна стафилококова инфекция m горската яхния на Уди, която се лекува лесно сьс сос m лют червен пипер."
   Лекарят, отговорен за проекта, който щеше да лекува дейв, мен и другите потенциални пациенти от „лайшманиозното братство", се казваше Тиъдор Наш - главен изследовател в Клиничния отдел по паразитология, Лабораторията за паразитни заболявания, Националния институт по алергии и инфекциозни болести. Наш & един от водещите експерти в страната по лечение на лайшманиоза, работил с доктор Франк Нева - харвардски възпитаник, пионер в лечението на лайшманиозата. След пенсионирането му Наш оглавил клиничните изследвания на лайшманиозата в НЗИ и през изминапото десетилетия развил лечението с нови медикаменти.
   В НЗИ лекарите направиха биопсия на язвата на Дейв, изследваха пробата под микроскоп и видяха, че гъмжи m микроскопични кръгли паразити лайшмания. Лечението на Дейв обаче щеше да се определи в зависимост m внда лайшманиоза. Специална лаборатория в НЗИ се зае с ДНК анализ на паразита.
   Лайшманиозата има дълга и ужасяваща сьвместна история с хората, простираща се докъдето съществуват писмени свидетелства; заболяването причинява страдания и смърт m хилядолетия.
Неотдавна в бирмански кехлибар на сто милиона години е открита пясъчна муха, смукала кръв от влечуго, най-вероят

но динозавър. В тази пясъчиа муха учените откриват паразити лайшмания, а в смукалото й- кръвни mffm на влечуго, заразени със същите паразити.
Дори динозаврите са боледували от лайшманиоза.
   Лайшманиозата вероятно съществува още m разделянето на първичния континент Пангея. Когато древните земни маси се разломили, за да се превърнат в Нов и Стар свят, популациите на пясъчната муха продължили да еволюират самостоятелно и в крайна сметка в Новия и Стария свят се развили два вида на болестта. В един момеит тя прескочила от влечугите m бозайниците. (Съвременните влечуги също боледуват от лайшманиоза и медиците спорят дали тяхната лайшманиоза може да се предава на хора; отговорът е - вероятно не.)
   За разлика m много заболявания, засягащи човешките същества, лайшманиозата е глобално разпространена m самото начало и е страшилище за предците ни и от двете полукълба. Археолозите са открили паразити на лайшманиозата в египетски мумии на пет хиляди години и в перуански мумии на три хиляди тдини. Описание на заболяването има в един от най-ранните писмени документи на човечеството - клинописни плочки на цар Ашурбанипал, управлявал Асирийското царство преди 2700 години.
   Лайшманиозата има три главни подвида, всеки със свои отличителии симптоми.
   Най-разпространената форма е кожната лайшманиоза, срещаща се на много места в Стария свят - Африка, Индия, Близкия изток. Широко разпространена е и в Мексико, Централна и Южна Америка; напоследък се появява и в Тексас и Оклахома. Американски войници, връщащи се от Иран и Афганистан, са боледували от кожна лайшманиоза (наричат я„багдадска пришка"). Този вид лайшманиоза започва като раничка на ухапаното място и се превръща в сълзяща язва.

Обикновено зараства от само себе си и оставя само грозен белег. Лекува се с горене, замразяване и оперативно отстраняване на засегнатата кожа.
   При втория вид, висцералната лайшманиоза - също от Стария свят - паразиrьт напада вътрешните органи, особено черния дроб, далака и костния мозък. Понякога я наричат „черната треска", защото кожата на болния често почернява. Тази разновидност е смъртоносна; без лечение обикновено завършва със смърт. Лечението й обаче е бързо и надеждно - изисква вливане на антибиотик, ефикасен в 95 процента от случаите. Повечето смъртни случаи по света са причинени от висцералната форма на лайшманиозата сред бедни деца, които нямат досrьп до медицински грижи.
   Последният вид е мукозната лайшманиоза - основната форма на заболяването в Новия свят. Започва като кожно разраняване; месеци или години по-късно язвите може да се появят отново по лигавицата на носа и устата. (Ра
ничките по моята уста обаче вероятно нямаха връзка с
лайшманиозата.) Когато лайшманиозата засегне главата, положението е сериозно. Язвите се разрастват, прояждат носа и устните отвътре и обезобразяват лицето. Паразиrьт продължава да поглъща костите на лицето, горната челюст и зъбите. Тази форма на лайшманиозата, макар и не винаги смъртоносна, е най-трудно лечима, а при лечението се използва медикамент с токсични - а понякога и фатални - странични ефекти.
   Предколумбовите обитатели на Южна Америка наричат мукозната лайшманиоза ута. Гротескното обезобразяване на лицето ужасява инките и други древни култури. Вероятно са го смятали за проклятие или наказание m боговете. В Перу археолозите са открили погребани хора с толкова напреднала форма на мукозна лайшманиоза, че на мястото на лицето има

хлътнала дупка - болестта е погълнала всичко, включително лицевите кости. Страхът от заболяването вероятно е определял дори избора на местоположението на древните селища в Южна Америка. Според археолога Джеймс Къс, пенсиониран професор m Щатския калифорнийски университет във Фресно, wm съображение може би важи и за Мачу Пикчу. Пясъчната муха, пренасяща паразитите, не може да живее на високо надморско равнище, но е широко разпространена в долините, където инките отглеждат кока - свещено растение. Мачу Пикчу се намира на най-подходящата височина - твърде високо за лайшманиозата, но не твърде високо за коката; в Мачу Пикчу владетелят и приближените му управляват m безопасно разстояние и съблюдават ритуалите, свързани с отглеждането на коката, без да рискуват да пострадат от ужасната болест.
   Когато през XVI век пристигат в Южна Америка, испанските конквистадори са ужасени от деформираните лица на някои коренни жители в подножието на Андите, особено на земеделците, отглеждащи кока. Испанците предполагат, че виждат форма на проказа и наричат болестта бялата проказа. През годините мукозната лайшамниоза е получавала множество наименования в Латинска Америка - тапирски нос, грачещ глас, гъбеста рана, голяма язва.
   Мукозната лайшманиоза не е съществувала в Стария свят. Ала дори по-смъртоносната й висцерална форма, която разяжда вътрешните органи, отдавна тормози Индийския субконтинент. Първо привлича вниманието на западната медицина, когато британците разширяват империята си в Индия. Писатели от XVIII век я наричат „кала-азар", черната треска. Висцералната лайшманиоза се разпространява директно от човек на човек чрез ухапване от пясъчна муха. През XIX век е wnmm смъртоносна и се разпространява толкова бързо в някои индийски региони, че обезлюдява цели селища.

   Британците забелязват и кожната форма на болесrга в Индия и Близкия изток и й дават различни названия - алепско зло, йерихонска пъпка, делхийска пришка, ориенталска язва. Медиците обаче не съзират връзката между двата вида чак до 1901 година. Уилям Лайшман, лекар m Глазгоу и генерал в Британската армия, служи в поделение в град Дум Дум близо до Калкута, където един войник се разболява от треска и подут далак. Мъжът умира и Лайшман нзследва проби от далака му под микроскоп; с помощта на нов метод на оцветяване открива дребни кръгли организми в клетките - паразита на лайшманиозата. Нарича заболяването ,,треска думдум". Няколко седмици по-късно друг британски лекар - Чарлз Донован - също зачислен в Индня, публикува резултатите от свое независимо проучване. Той също е видял болестотворния паразит. Лайшман получава нееднозначната чест бопестта да носи неговото име, а Донован - наименованието на вида Leishmania donovaпi. През 1911 лекарите разбират, че се пренася m пясъчната муха, а по-късно откриват, че удивително много бозайници са приемници на болесrга - кучета, котки, плъхове, мишки, хамстери, чакали, опосуми, лисици, тюлени монаси и разбира се, хора. Благодарение на тази поразително широка мрежа от животни приемници лайшманиозата е една m най-разпространените болести на планетата.
Още се двоумях дали да отида в Националния здравен ин
ститут, m излязоха Nv	m ДНК анализа на паразн
тите на Дейвид. 0	се, че е заразен с Leishmaniq brazilieпsis
- лоша новина за него и m нас, m L. braгilieпsis причинява третата, мукозна разновидност на лайшманиозата и се смята m една m най-трудно лечимите.
Доктор Наш реши да започне веднага лечението на Дейв. Щеше да използва лекарството амфотерицин В, прилагано

чрез бавно венозно вливане. То се смята m крайно средство с неприятни странични ефекти, най-често прилагано при пациенти с гъбични инфекции на кръвта, когато други лекарства не помагат; повечето пациенти са в напреднал стадий на СПИН.
   Доктор Наш щеше да лекува Дейв с липозомен амфотерицин - токсичното лекарство е вложено в микроскопични сферични капсули m липиди (мазнини). В тази форма лекарството е по-безопасно (намален е рискът да се проявят найопасните странични ефекти); липидните сфери обаче имат свои неприятни странични ефекти.
Продължителностга на лечението зависи m wm как па
циентьт понася лекарството и колко бързо заздравява язва
та. Идеалният курс, установен от доктор Наш на базата на дългогодишна практика, е седем дни - достатьчно дълго да възпре болестга, без да причини вреда на пациента.
   Скоро след като поставиха диагнозата на Дейв, Том Уайнбърг разбра, че също е болен m лайшманиоза. Крис Фишър, Марк Адамс и Хуан Карлос Фернандес отидоха в НЗИ и им поставиха същата диагноза. Всички бяха подложени на лечение с изключение на Хуан Карлос; доктор Наш установи, че имунната му система се бори със заболяването и реши да отложи лечението. Решението се оказа правилно - Хуан Карлос се излекува, без да се налага да изтьрпява страничните ефекти на амфотерицина.
   От Великобритания научихме, че Уди и Съли също са се заразили с лайшманиоза въпреки всички предпазни мерки. Съли щеше да се лекува в Кралския военномедицински ценrьр в Бирмингам, а Уди - в Болницата за тропически заболявания в Лондон. И двамата щяха да бъдат лекувани с ново лекарство - милтефозин. Не след дълго от Хондурас дойде весrга, че мнозина местни участници в експедицията също са се разболели от лайшманиоза, включително

археологът Оскар О'Нийл, полковник Осегера и деветима войници.
   Когато новината за миниепидемията се разпространи сред участниците в експедицията, придружена от неприятни снимки на сълзящи язви, трудно & да не си помислим u
ста
рата легенда и„проклятието на бога маймуна". Колко цветя посякохме! Черният w настрана, мнозийа бяха ужасени mnm безгрижно са влезли в тази гореща зона и преждевременно са се поздравили, че са излезли невредими от джунглата. Шеп3те замряха бързо - пред лицето на тежката нелечима болест, способна да промени живота ни, нещата изглеждаха мрачно сериозни.
   Понеже амфотерицинът е скъп и не се намира в Хондурас, местните участници в експедицията се лекуваха с постаро лекарство меглумин антимон. Антимонът е тежък mffm, намира се точно след арсена в периодичната таблица и е също mnmm отровен. Лекарството убива паразита, но пациентьт ro понася по-тежко m амфотерицина - дори в най-благоприятния сценарий страничните ефекти са ужасни. От Вирхилио научихме, че Оскар (ухапан m дясната страна на лицето) едва не m и се възстановявал в усамотение в Мексико. Грозният белег щял да му остане доживот - u да m скрие, по-късно той пусна брада, отказваше да обсьжда преживяното и да работи отново в Т 1.
   След като поставиха диагнозата на Дейв, най-сетне разбрах, че не бива да отлагам повече лечението. Колкото и да се страхувах, не исках да рискувам бопестта да порази лицето ми.
   И така, в wu на m се обадих в НЗИ и уговорих час в началото на юни m биопсия и диагноза. Раната над лакътя ми вече се & превърнала в мокър кратер с размера на 25-центова монета, огненочервена и противна. Не ми причиняваше неудобства - нямах треска и се чувствах добре. Доктор Наш

каза, че се съмнява високата ми температура да се е дължала на лайшманиозата; според него е била причинена от вирусна инфекция, възползвала се вероятно m срива в имунната ми система, предизвикан от лайшманиозата, която поразява белите кръвни телца.
   Малко nN да посетя НЗИ, разбрах, че лечението на Дейв с липозомен амфотерицин се е развило много зле. Бъбреците му не издържали и доктор Наш спрял лечението след само две вливания. Дейв останал под наблюдение в болницата на НЗИ, докато лекарите решат какво да правят по-нататьк.

24.
Главата mu сякаш гореше 6 пламъци
   НЗИ представлява поrьнал в зеленина комплекс с площ от няколкостотин акра в Бетесда, Мериленд. Пристигнах сам на първи юни - великолепен слънчев ден; из въздуха се носеше мирис на прясно окосена трева, от дърветата се лееха птичи песни. Сандалите и джинсите очевидно бяха повече от лабораторните престилки и мястото излъчваше колежанска ведрост. докато вървях по алеята m клиниката, чувах отдалеч как самотен уличен танцьор потропва степ.
   Влязох в клиниката и след известно лутане, през което се чувствах по-изгубен, отколкото в джунглата, открих кабинетите за пациенти. Подписах формуляра, че съм съгласен да ме изследват, и любезна медицинска сестра напълни тринайсет стьклени шишенца с кръв от мен. Срещнах се с доктор Тед Наш и с доктор Елиз О'Конъл и топлотата и професионализмът им ми вдъхнаха увереност.
   В дерматологичната лаборатория дойде фотограф с дигитална камера. Сложи линийка точно под раната над лакътя ми и засне десетки снимки. Въведоха ме в кабинет u прегледи, където група студенти по медицина със сериозни лица огледаха внимателно язвата, опипаха ръката ми и зададоха множество въпроси. После в лабораторията за биопсия медицинска сестра отряза от раната две ивици плът колкото червеи и заши разрезите.

   Резултатьт m биопсията не поднесе изненада - както Дейв и всички други, бях заразен с L. braziliensis. Или поне така смятаха лекарите отначало.
   Главният лекар - Тиъдор Наш - бе на седемдесет и една години. Носеше бяла лабораторна престилка с руло листове, пъхнати небрежно в страничния джоб. Имаше къдрава прошарена коса, отметната над високо чело, очила с метални рамки и приветливо и разсеяно професорско изражение. Беше много зает - както повечето лекари - но изглеждаше спокоен, сърдечен и винаги отговаряше изчерпателно на всякакви въпроси. Казах му, че искам да чуя цялата история без захаросване. Той отвърна, че предпочита да работи така с всички пациенти и наистина се оказа прям (дори стряскащо откровен).
   НЗИ провежда клинични изследвания на лайшманиозата m 1970 г. ; лекува новопристигнали емигранти и хора, заразили се по време на пътуване. Много пациенти са доброволци m Корпуса на мира. Доктор Наш е участвал в лечението на почти всички. През 2001 r. е написал за НЗИ протокола за лечение на лайшманиозата, който се използва до днес. Заменил е лечението с антимон - прекалено токсичен според него - с амфотерицин и други медикаменти в зависимост m вида на паразита и географското му разпространение. Лайшманиозата не е леко заболяване и лечението е повече изкуство, отколкото наука. Клиничните данни не са достатьчни, за да дадат на лекарите точна формула, разновидностите на лайшманиозата са много и има множество неизвестни.
   Доктор Наш е прекарал почти целия си професионален живот в отдела по паразитология в НЗИ. Постьпил в Института преди четиресет и пет години, когато паразитологията била „глухата упица на науката и никой не се интересувал m нея". Понеже паразитните болести засягат предимно бедните, паразитологията е една m най-ниско платените ме

дицински специалности. За да започнеш подобна кариера,
трябва истинско желание да помагаш на хората. Извънредно скъпото десетгодишно обучение ти дава привилегията да работиш от сутрин до вечер срещу скромно заплащане сред най-бедните и най-уязвимите хора на света, сблъсквайки се с поразяваща мизерия и смърт. Наградата е, че облекчаваш поне мапка частица m mm страдание.20
При първата ни среща доктор Наш ми обясни защо според него се е заразил екипът ни, как разболява лайшмани
озата, какво представлява жизненият й цикъл и какво да очаквам m лечението. На болестта са й необходими две животни - ,,nриеmиих", заразен бозайник, чиято кръв гъмжи от паразити, и„преносител" - женска пясъчна муха. С кръвта на приемника пясъчната муха изсмуква и паразити. Паразитите се размножават в корема й, докато ухапе друг бозайник и ги „инжектира" в новия приемник, където завършват жизнения си цикъл.
   Всеки приемник е като Тифозната Мери - инфектира пясъчните мухи, m n кръвта му. Паразитьт не „ощетява" много приемника, макар че на някои животни им излизат лезии на муцуните. Добрият гост не убива домакина; лайшманиозата иска приемникът й да живее дълго и добре, за да разпространява болестта.
   В изолираната долина Т1, далеч m човешки селища, пясъчните мухи и все още неизвестен приемник - мишка, плъх, капибара, тапир, дива свиня, дори маймуна - са бнли включени в цикъл на заразяване, продължавал векове. „После - каза Наш, - сте се намесили вие. Били сте грешка." Нахлули
сме като безразсъдни цивилни насред полесражение и сме попаднали под кръстосан огън.
  30 Показах тсзн редоее на доктор Наш, n да m публикувw, и той nзрази: „Редактирай гн и смъкни ореола от глаnата ми, ако обичаш". Поприглуших mm но не усплх да свалл ореола. - Б. авт.

   Когато ухапе човек, заразената пясъчна муха освобождава в тьканите му стотици, дори хиляди паразити. Тези микроскопични едноклетьчни организми имат камшичета, с чиято помощ плуват. Дребни са - трийсет се равняват на дебелината на човешки косъм - но определено са великани в сравнение с бактериите и вирусите. Почти милиард простудни вируси например се побират в един паразит лайшмания.
   Понеже е сложен едноклеrьчен организъм, методите му са по-коварни, отколкото на вируса или бактерията. Когато пясъчната муха инжектира лайшманиоза, човешкото тяло усеща нашествието и изпраща армия от бели кръвни mffm да открият, погьлнат и унищожат паразитите. Белите кръвни клетки обикновено се справят с бактериите и други чужди тела, като ги поглъщат и разлагат. За съжаление точно това иска паразиrьт, причинител на лайшманиозата - да m погълнат. Озове ли се в бялата кръвна клетка, той прибира камшичетата, приема яйцевидна форма и започва да се размножава. Скоро бялата кръвна клетка се напълва с паразити 4 се пуква, освобождавайки ги в тьканите на жертвата. Нови бели кръвни клетки се втурват да атакуват и да погьлнат паразитите и на свой ред произвеждат още паразити.
   Язвата около инфектираното място не се причинява от самите паразити, а от имунната система, която ги напада. Възпалението, а не паразитьт, прояжда човешката кожа и(при мукозната форма) унищожава лицето. Имунната система полудява в опит да се освободи от паразита и възпалява и убива тьканите около ухапаното място. Докато паразитьт бавно се разпространява, лезията се разширява, унищожава кожата и оголва плътта под нея. Язвата обикновено не причинява болка - никой не знае защо - освен ако не е над става (тогава болката е силна). Мукозната лайшманиоза причинява смърт предимно от инфекции, навлезли в тялото през тази незащитена врата.

   После Наш описа лекарството, което щях да приемам. - Фmериwиът 6m m	стандарт m този вид лайшманиоза. Не искал да използаа милтефозин - нов медикамент, m може да се приема и под формата на хапчета - а и в момента не се намирал в Щатите. Клиничните изследвания не били достатьчни, а при проучване в Колумбия се усгановило, че е милтефозинът вероятно не действа срещу L. braziliensis. Наш добави, че ниюога не се знае какви са точно страничните ефекти, докато поне десет хиляди души не пробват лекарството, а милтефозинът не е достигнал въпросната граница. Огдавна прилагал амфотерицин В, m давал резултати в 85 процента m случаите -„добро постижение" при всякакъв вид лечение. Лекарството се впива в клетьчната мембрана на паразнта, разкъсва дупчица в нея и организмът изтича и умира.
   Наш описа възможните странични ефекти от лечението -„твърде много, за да бъдат изброени". Острите реакции се проявявали още при вливането на лекарството, а опасните дългосрочни ефекти - понякога дни по-късно. Когато преди около петнайсет години въвели лекарството в употреба, отначало нещата вървели добре, после внезапно започнало да въздейства зле на пациентите. Някои го понасяли, други - не. Реакциите, призна Наш, m паникьосали, защото наподобявали симптоми на остра инфекция - треска, втирсане, болка, ускорен пулс, гръдни спазми, затруднено дишане. На всичкото отгоре лекарството предизвикало особени психологически реакции у някои пациенти. Секунди след приема му ги обземало чувство, че са обречени, а най-тежко засегнатите мислели, че действително умират. В такива случаи се налагало да спре вливането, а понякога да назначи успокоително или приспивателно. Острата реакция обаче обикновено отшумявала бързо. Наш подчерта, че мнозина пациенти не проявяват никакви странични реакции. Възможно е m да съм сред тях.

   Изреди други често срещани странични ефекти - гадене, повръщане, анорексия, замайване, главоболие, безсъние, - mкарm, треска, треперене, объркване; физическите ефекти включвали електролитен дисбаланс, увеличаване на белите кръвни телца и нарушена функция на черния дроб. Тези реакции били толкова чести, че вероятно ще ме сполетят поне няколко. Най-често срещана и най-опасна обаче била бъбречната недостатьчност. Страничният ефект се проявявал потежко при по-възрастните; с напредването на годините, добави Наш, бъбречната функция така или иначе се нарушава. Попитах m дали на петдесет и осем попадам в категорията на „възрастните". Той се засмя. „Хо-хо! Значи се залъгваш, че си на средна възраст? Е, всички минаваме през фазата на отричането." По правило спирал вливането на лекарството, ако бъбречната функция спадне до 40 процента под нормата. Целияr процес, заключи Наш, е„стресиращ и за пациента, и m лекаря".
   Попитах го дали болесrта е лечима. Той поклати глава. Лечима е по отношение на симптомите, които отшумяват. Тялото обаче не се освобождава напълно m паразитите. Като варицелата, която след години може да се възвърне във вид на херпес зостер, паразиrьт продължава да се крие в тялото. Целта на лечението е да бъде поразен достаrьчно, та имунната система на тялото да т държи под контрол. Вместо да атакува челно организма, паразиrьт се крие и действа подмолно. Белите кръвни клетки обаче разговарят помежду си чрез белrьчните молекули цитокини - те определят колко бели кръвни клетки да отвърнат на атаката на лайшманиозата и в крайна сметка ги „обучават" да се защитават по-добре.
   Мукозната и висцералната форма на болестта обаче могат да се върнат с пълна сила, ако имунната система се срине. Това се случва например на пациенти, заболели от СПИН,

претьрпели химиотерапия или трансплантация на орган. L. braziliensis често рецидивира дори при хора с добра имунна сисreма. Ii при най-благоприятния сценарий обаче тялото води тиха война с паразита до u на живага.
   докато бях в болницата, посетих Дейв, който се възстановяваше m прекъснатото лечение. Беше настанен в просторна самостоятелна стая с красива гледка към покриви, дървета и морави. Радостен да m срещна за пръв път, откакто напуснахме джунглата, влязох и го видях седнал на ръба на леглото, облечен в болничен халат. Знаех, че е минал през ада, но видът му ме шокира - изглеждаше посърнал, далечна сянка на жилавия ироничен професионалист, накичен с фотоапарати и подхвърлящ язвителни забележки, който преди няколко месеца обикаляше из джунrлата под поройния дъжд и тикаше обективи в лицата ни. Успя все пак да ме поздрави с бледа усмивка и потно ръкостискане, без да става m леглото.
   Разказа ми какво се е случило. Понеже амфотерицинът поразява бъбреците, преди да влее лекарството, Наш изследвал бъбречната му функция и преценил, че е достатьчно сьхранена. В кръвта има вещество, наречено креатинин - отпадъчен продукт m мускулната дейност, w бъбреците филтрират постоянно. Повиши ли се нивото на креатинина, значи бъбреците не работят добре. Проверявайки ежедневно нивото на креатинина, лекарите в НЗИ следят доколко е нарушена бъбречната функция. В ранните фази вредата почти винаги е отстранима.
   После Дейв ми описа какво усещал, докато му вливали лекарството - повторение на голяма част от предупрежденията на Наш. Целият процес продължавал седем-осем часа. Медицинските сестри m настанили удобно на фотьойл, сложили му система и направили кръвни изследвания, за На се уверят, че състоянието му е добро. После му влели физиологичен
16. ИзгуGенияп град

разтвор за разреждане на кръвта, та бъбреците да обработят бързо лекарството.
  След едночасово вливане на физиологичен разтвор и патнайсетминутно - на бенадрил за предотвратяване на алергични реакции,сестрите подготвили злокобен кафяв
плик, съдържащ липозомния амфотерицин. По правило течносrга трябвало да се отлее от плика и да се влее в ръката на пацнента за три-четири часа. „Какво стана, когато започна да приемаш лекарството?", попитах. „Гледак как течносrга с цвт на лимончело минава по тръбичката и се влива в мен - каза Дейвид. - Секунди - секунди! - след като влезе във вените ми, усетих силен натиск в гърдите и болка в гърба. Едва си поемах дъх, главата ми сякаш гореше в пламъци."
Доктор Наш веднага спрял системата. Това всъщност били
обичайни странични ефекти в началото на вливането, пре
дизвикани не m амфотерицина, а от липидните сфери, които по незнайни причини заблуждават тялото, че е подложено на гигантска атака m чужди клетки. Симптомите обикновено отшумявали бързо.
Лекарите оставили Дейв да се възстанови няколко часа,
после отново т напомпали с антихистамини и подновили
вливането на амфотерицин - този път по-бавно. Справнл се. На другия ден му влели втора доза. Късно същата вечер доктор Наш му съобщил лоша новина - нивата на креатинин в кръвта му се покачили, бъбреците му понеслн сериозен удар. Лекарите решили да прекратят лечението. Щели да m задържат в болницата до края на седмицата, за да следят бъбречната му функция и да се уверят, че се възстановява.
  „А после? Как ще те лекуват?", попитах. Той поклати глава. „Нямам идея, мамка му." Лекарите му казали, че ще изчакат да видят дали двете дози са омаломощили лайшманиозата - било възможно, но mmm вероятно. Болестта се

развивала бавно и нямало нужда да се прибързаа с повторно потеициалио токсичио лечеиие. Междувремеино щели да опитат да му набавят новото лекарсгво - милтефознн. Един лечебен курс с милтефозин струвал близо двайсет хиляди долара (с амфотерицин - шест-осем хиляди). Милтефозинът не се намирал в Щатите, но доктор Напt щял да пробва да получи специално разрешително да го приложи като експериментално леченне.
   Слушах Дейв с растящо безпокойство, осъзиал, че нямам друг избор, освен да поема по същия път. Лечението ми & назначено u края на месеца.

25.
   Паразитите сякаш канят на чай имунната mu система
   На 22 юни се върнах в НЗИ. Междувременно Крис Фишър също бе подложен на лечение, а редът на повечето други беше след мен. Първоначално и той като Дейв реагирал зле на лекарството - усетил внезапна болка, натиск, задушаване и страх, че умира. За щастие страничните ефекти отшумели за по-малко m десет минути. Организмът на Крис приел амфотерицина по-добре и издържал пълния седемдневен курс на лечение. Не w било лесно обаче. Чувствал гадене, изтощение и„абсолютно безсилие". Когато се върнал в Колорадо, тялото му се покрило с ужасен обрив. Лекарите m НЗИ настояли да m хоспитализират, но той отказал. През цялото лято бил зле и не успял да се върне на работа през есенния семестьр, w му създало професионални неприятности с университетската администрация. Почти тдина по-късно обривът на Крис не е напълно изчезнал.
   Преживелиците на Дейв и Крис се въртяха в ума ми, докато попълвах обичайните формуляри в НЗИ. Съпругата ми Кристин ме придружаваше; въведоха ни в стаите за пациенти на системи. Седнах на стола, притеснен и нервен. Понеже вливането трае по шест-осем часа ежедневно в продължение на седмица, носех раница, пълна с любимите ми книги за утеха (далеч повече, отколкото бих успял да прочета) - Едгар Алън По, Арrьр Конан Дойл, Уилки Ко

линс. Представях си как часове наред съм затворен в стаята със страховитата сестра Рачид от „Полет над кукувиче гнездо". Част от мен обаче проявяваше извратено любопитство. Какви ще са страничните ефекти? Какво ли е да вярваш, че умираш? Дали щях да видя лика на Бог или светлината в края на тунела?
   Приветлива медицинска сестра, пълен антипод на Рачид, ми сложи абокат и ми взе кръв; после пусна системата с физиологичния разтвор. С язвата нямаше да се занимават - щяха само да я следят ежедневно дали зараства.
   След час кръвните изследвания бяха пrговн - всичко & наред; бъбреците ми функционираха добре. В присъствието на доктор Наш и доктор О'Конъл окачиха зловещия кафяв плик с амфотерицина до плика с бенадрил. Петнайсетминутното вливане на бенадрила ме омаломощи, после по тръбичката потече амфотерицинът. Наблюдавах m с растящо безпокойство как пълзи m вената ми; с усилие на волята отклоних поглед. Разприказвах се с лекарите и съпругата ми, nNm се, че нищо не се случва; nm w= време обаче мислено се подготвях за болк.ата, натиска в гърдите, лумването на главата в пламъци. Забелязаах, че и лекарите бърборят с пресилена ведрост, за да прикрият напрежението.
   Жълтата течност потече във вените ми и... нищо не се случи. Не усетих нито един m страничните ефекти, описани m дейв и Крис. Всички изпитаха облекчение, m бях малко ра
зочарован.
   След това лечението ми продължи без произшествия. Всяка сутрин идвах в клиниката към осем, медицинските сестри включваха системата и ми вземаха кръв за изследване. След третия ден помолих лекарите да спрат бенадрила (противоалергичния медикамент), защото ме приспива. Съгласиха се. След още ден-два неизбежните неприятни странични ефекти започнаха да се появяват - имах посто

янно главоболие и гадене. Усещах и известно необясни
мо безпокойство, че нещо у мен не е наред. На шестия ден страничните ефекти се влошиха; имах чувството, че страдам m най-лошия махмурлук на света - главоболие, гадене, апатия, помътен ум. Към края на моето лечение в болницата посrьпи Марк Адамс. Марк & участвал и в
двете експедиции - проучването с лидар през 2012 и из
дирването в джунглата през 2015 година. Той & един от любимите ми спътници - спокоен и засмян дори когато
носи двайсет килограма звукооператорско оборудване и
подвижен микрофон из гъстата джунгла. Помолихме да ни настанят в една стая и запълвахме времето с разговори и спомени за приключенията ни. Марк също понесе добре амфотерицина и се размина с най-страшните странични ефекти.
   Чувствах се зле, но гаденето и апатията бяха сред найобичайните и най-леките странични ефекти от амфотерицина. Провървя ми. Лекарите ми предписаха хапчета против гадене, ибупрофен и сироп с ужасен вкус за възстановяване на електролитния баланс. На шестия ден обаче Наш и О'Конъл ми съобщиха, че бъбречната ми функция е спаднала до опасната зона и ще прекратят вливането. Решиха да изчакаме и да назначат последната доза, след като бъбреците ми се възстановят. Получих я няколко седмици по-късно, по-близо до дома - уредиха m НЗИ и брат ми Дейвид, който е лекар.
   „Махмурлукът" отшумя около седмица след първия курс и 3 следващите месеци язвата се затвори, изглади се и се превърна в лъскав белег. Попитах доктор Наш какъв е рискът, ако се върна отново в джунглата, която въпреки всичко продължаваше да ме привлича. Оттовори ми, че според про
ведените изследвания 75-85 процента m хората,заболели m
лайшманиоза, развиват имунитет; на мое място би се 246

теснявал повече m другите зарази, изобилстващи в района, за които няма предпазни мерки - треската денга и болестта на Чагас. (По онова време треската зика не & стигнала до Хондурас.)
   Три месеца по-късно, през септември 2015, се върнах в НЗИ m контролен преглед. Наш и О'Конъл ме прегледаха, опипаха белега, взеха кръв и заключиха, че болестта е в ремисия. Бях излекуван - доколкото е възможно. Лекарите нямаха право да споделят поверителна информация за другите участници в експедицията, но научих, че съм един от късметлиите, а неколцина мои спътници (които помолиха да не споменавам имената им) не са оздравели и ще бъдат подложени на лечение с милтефозин или други медикаменти. Някои продължават да се борят с болестта и досега. (За съжаление в момента и моята лаймашниоза явно се завръща, макар още да не съм съобщил на лекарите.)
   Междувременно се заинтригувах от научното изследване на лайшманиозата в НЗИ, wm се смята за едно m най-напредналите на света. Питах се какво са научили специапистите за болестга m нашия паразит. Възползвах се от възможносrта да посетя лабораторията по лайшманиоза в комплекса, където изследователите отглеждат жива колония от инфектирани пясъчни мухи и мишки. Това е една m малкото лаборатории, където се размножават заразени пясъчни мухи - сложна и опасна работа.
   В лабораторията се съхранява биологичен „архив" от живи паразити, причиняващи лайшманиоза. Извличат m m
тькан,
взета за биопсия от пациенти като мен. Късчетата тькан се поставят върху стькълца с хранително вещество, където те се размножават. После m прехвърлят в шишенца, пълни с течна хранителна материя, и ги съхраняват при температура 25 градуса - телесната температура на пясъчната муха. В

шишенцата паразитите си вършат своята работа, заблудени, че плуват в корема на муха.
   Пясъчната муха има по-ниска телесна температура m човека. Паразитите, причиняващи мукозната и кожната лайшманиоза, не харесват по-високата температура на човешкото тяло; затова обикновено остават в кожата или в лигавицата на носа и устата, където телесната температура е няколко градуса по-ниска. (Това не се отнася до висцералната лайшманиоза - паразитите, които я причиняват, издържат на топлина и навлизат дълбоко в тялото.)
   Всеки щам в научната лаборатория трябва редовно да се подновява, за да се поддържа жизнеспособността му. Иначе паразитите „застаряват", отслабват и не са годни за изучаване. За обновяването се използват мишки - няма друг начин. Учените полагат всевъзможни усилия да избягват нехуманното отношение; страданието на лабораторните мишки, макар и смекчено, е необходимо, m да се изучи и пребори болестта.
   Пясъчните мухи и мишките се пазят в лаборатория с второ ниво (m общо четири) на биообезопасяване - за биологични агенти, представляващи „умерен потенциален риск". Пристигнах в лабораторията, когато пясъчните мухи обядваха. Асистентьт ме въведе в помещението - тясна стая с херметична врата и предупредителен знак за биологическа опасност. Под знака & залепен пожълтял лист с гигантска рисунка на пясъчна муха и надпис „Фермата m хвъркати на Фил". Разбрах, че Фил е учен, отдавна покойник, подпомогнал усъвършенстването на техниките 38 подхранване на пясъчните мухи.
   Влязох с известно притеснение - не беше необходимо специално облекло - и се озърнах нервно за nmw
мухи;
те обаче бяха безопасно настанени в сейфове m неръждаема стомана с постоянна температура. Върху маса пред сейфа

обаче имаше прозрачна пластмасова кутия, в която две мишки под упойка лежаха по гръб и лапите им nn. Целите бяха покрити с хранещи се пясъчни мухи, чиито кореми се издуваха като яркочервени кървави зрънца. Потреперих, представил си как лежа в палатката и спя, а пясъчните мухи смучат кръвта ми. Мухите в призрачната кутия още не бяха заразени с лайшманиоза; инфектираните се съхраняват погрижливо не само защото могат да пренесат болестта, но и защото са по-ценни за науката.
   По-късно хранещите се пясъчни мухи w да бъдат заразени по изкуствен път - сложен процес. Върху гърлото на мъничка бутилка m тьнко стъкло е опъната като барабан сурова пилешка кожа. Кожата се напоява с миша кръв, за да се прилъжат мухите, че е кожа на бозайник. Бутилката е пълна с миша кръв, заразена с паразити. Пясьчната муха пробива с хоботче пилешката кожа и всмуква кръвта с паразитите. Щом се зарази, лаборантите я карат да ухапе жива мишка, за да предаде инфекцията. Мишката, която трябва да се зарази, е поставена в малка плексиrласова m и m ухото й е прищипана сrькленица с инфектирани мухи. Гладните женски кацат върху ухото на мишката и смучат кръв, предавайки й паразитите.
   Към wu на посещението ми лаборантьт извади две шишенца с живи паразити лайшмания, за да ги видя под микроскоп. Надникнах в едно m шишенцата, където живеят сред мътен червеникаво-оранжев хранителен „бульон". Фокусирах лещите и паразитите изплуваха пред очите ми - хиляди в непрестанно движение, блъскаха се един в 4 и шареха насам-натам. Имат продълговати тела със заострен връх и камшичета, юоито се намират в предната част на клетката и я притеглят напред, вместо да я бутат изотзад. Известно време наблюдавах дребните пакостници, мислейки си какъв хаос всяха у нас.

   Директорът на лабораторията - доктор Дейвид Сакс - строен учен с лаконичен изказ - заема тесен кабинет в приземния етаж. „Мухите са жадни за кръв - каза ми той. - Търсят храна и вие просто сте се изпречили на пътя им."
Защо, попитах m, не се разболяхме всички. ЗаУцо само по
ловината?
   „Вероятно всички сте били ухапани и инфектирани - отговори той. - По-интересен е въпросът защо някои m вас не са развили язви."
   Обясни ми, че една от най-големите загадки в медицината е защо при еднакви условия някои хора се разболяват, а други - не. Природната среда и храненето играят роля, но на първо място е генетиката. В нея се крие отговорът на въпроса защо толкова много хора от Новия свят умират от болести, дошли от Стария свят. Сакс обясни, че изолирайки отделни гени, вече имаме средството да разберем защо някои хора са по-податливи на заболявания от други. Учените анализират цели геноми и ги сравняват, за да определят генетичната разлика между изложените на инфекция, които
не се разболяват, и онези, които се разболяват. Най-сетне
сме в състояние да разберем биологичните процеси, предизвикващи високата смъртност, и как подобни пандемии
да бъдат предотвратени. Научните изследвания обаче все
още са в начална фаза.
По време на разговора подхвърлих колко противни из
глеждат мухите. Сакс ме упрекна: ,,Изобщо не ги смятаме за противни. Обичаме си мухите".
   Лабораторията m години проследява всеки ffm от жизнения цикъл на паразитите, причиняващи лайшманиоза, и тьрси пробойни в бронята им, които да бъдат атакувани с ваксина. По-трудно се разработва ваксина срещу едноклетьчен организъм, отколкото срещу вирус или бактерия; всьщност до момента против нито една паразитна болест няма ефикас

на ваксина. Лайшманиозата атакува тялото по изключително подмолен начин. Вместо да организират ожесточена атака като множество вируси и бактерии и в резултат да предизвикат масивен отговор от страна на имунната система, паразитите, причиняващи лайшманиоза „сякаш я канят на чай". Сакс и екипът w са изследвали основните протеини, които паразитьт използва, докато живее в пясъчната муха, и са създали мутирали форми на тези протеини, които могат да блокират развитието му. Трудно е обаче да се установи как да се използва това уязвимо място, а отгам да се стигне до ваксина е още по-трудно.
   Както често се u”m, най-голямото препятствие са парите. Създаването, клиничното тестване и въвеждането на ваксина на пазара струва стотици милиони долари. ,,Не е лесно да убедим компаниите да ни сътрудничат при клиничните изпитания - сподели Сакс. - Не виждат пазар в mm, защото хората с лайшманиоза нямат пари."
През миналото десетилетие Световната здравна органи
зация е спонсорирапа редица клинични изпитания на проста ваксина против лайшманиоза - паразитите се уfiиват с горещина и се инжектират в човека. Лекарите се надяват мъртвите паразити да подготвят имунната система да атакува живите, mmm се появят. Изпитанията се провалят по неизяснена причина. Други възможни ваксини са в ранни стадии на раз
работване.
   Едно m най-големите открития на Сакс и екипа му е, че паразитите, причиняващи лайшманиоза, се съешават в пясъчната муха. Преди се е смятало, че паразитьт се размножава чрез делене. Съешавайки се, паразитите рекомбинират гените си и така създават хибриди и се приспособяват. Това обяснява защо има десетки подвидове и защо дори в рамките на един подвид има разновидности. Способносrга да се съешава дава на паразита огромно еволюционно предим

ство. Това е главната причина да оцелява и да се разпространява стотици милиони години, инфектирайки динозаври и хора.
   След като лайшманиозата е толкова разпространена в долината Т1, запитах се как древните хора са се справяли с болесrта. Дали са я контролирали, разчиствайки рас
тителността и убивайки животните приемници? Зацадох
въпроса на Сакс. Той посочи, че на древните обитатели на Т1 вероятно им е било трудно да разберат, че пясъчната муха пренася болестта, и определено не са знаели, че е необходимо животно приемник; нападани ежедневно от хапещи насекоми, едва ли са свързали пясъчната муха с язвата, развиваща се седмици по-късно. (Връзката между комарите и маларията например е направена едва през 1897 година. Преди това се е смятало, че „лошият" нощен въздух причинява маларията - та1 aria на италиански значи именно „лош въздух".)
   Лайшманиозата едва ли обяснява и изоставянето на Т1, понеже 6onecrra е широко разпространена в Новия свят; обитателите на Т 1 не биха могли да избягат от нея. Навярно са живеели с болесrlа както стотици милиони живеят днес.
   След като поставиха диагноза на участниците в експедицията, лекарите взеха проби m язвите и ги изпратиха в друга лаборатория в Секцията по молекулярна паразитология m НЗИ. Изследвайки част m генома му, директорът на лабораторията Майкъл Григ първоначално определи паразита като L. braziliensis. Срещнах се с Григ да разбера дали е открил нещо необичайно.
   ,,Този вид лайшмания се размножава много трудно", отбеляза той. Всъщност изобщо не успели да накарат паразитите да се размножат. В резултат не успели да получат

достаrьчно, за да изследват целия им геном. В пробите имало твърде много човешка ДНК, която затруднявала изследванията.
Вместо това, обясни Григ, първо изолирали един типичен ген (маркер), m	определя вида. Той съвпадал с L.
braziliensis. После Григ изолирал още nff маркера -
прозорчета m паразита", както ги описа. И се изненадал
много. В две „прозорчета" открил гени, различаващи се m всички познати видове лайшмания. В друг „прозорец" открил ДНК, наподобяваща друг подвид - L. panamensis, също причинител на тежка муtаозна лайшманиоза. Този ген обаче сьщо показап мутации.
   Паразитьт m, заключи Григ, вероятно е хибрид между L. panamensis и L. braziliensis. Имало достатьчно мутацни, показващи, че въпросният подвид се е развивал доста време.
Колко време, попитах.
„Труден въпрос - отговори Григ. - Мутациите не са мноro. Бих казал стотици години, а не хиляди или десетки хиляди." Внезапно ми хрумна идея. Обясних на Григ, че mwm
в
долината е имало град - тьрговско средище с мноrобройно население. Преди около петстотин години обаче е 6m изоставен и долината внеэапно е била откъсната m света. В нея вече не идвали хора да разнасят болестга. Възможно ли е по
сьщото време да е 6m изолиран и паразитьт? Ако е така,
дали молекулярният му часовник може да се използва за датиране на момента на напускане?
   След известен размисъл Григ каза, че хипотезата му изглежда разумна. „Промените в генома са сравнително скорошни - отпреди стотици години. Съвпада с теорията ти".
Всички видове имат „молекулярен часовник", отмерващ
wnm бързо мутациите се акумулират при следващите по
коления. Бактериите имат бързи часовници, хората - бавни. Чрез преброяване на мутациите молекулярният часовник

показва кога се е появил определен вид. Като игра на счу
пен телефон - разбираш колко далеч си m първоизточника в зависимост от степента на изопачаване на първоначалното послание.
   По-късно споделих и със Сакс идеята си w датиране на Т 1 посредством молекулярния часовник на паразита.
   „Звучи логично - каза ми той. - Публикуват филогенетични дървета; открие ли се нов вид, поместват rn върху дървото, u да се разбере генетичиото отдалечаване." Така може да се определи кога е възникнал видът.
   Ако това се осьществи на практика, може би за пръв път археологически обект ще бъде датиран с помощта на молекулярен часовник; възможно е болестта ни да крие mm m съдбата на Т 1. Изследването обаче още не е проведено.

26.
Градът на яzуара
След като напуснахме долината Т1 през февруари 2015 година, руините останаха непокътнатн почти цяла година.
   u хондураски войници остана в лагера ни, u да пази града. След седмицн войниците започнаха да се разболяват m лайшманиоза - нещо невиждано в другн райони на Хондурас. Вместо да изтеглят отряда, военните разрешиха проблема по друг начин - сменяха войниците по-често с надеждата да съкратят времето, 3 което са изложени на заразата. Войниците разчистиха ниската растителност - свърталище на пясъчните мухи - около лаreра, като оставиха само дърветата. За да се сменят отрядите по-лесно, военните построиха казарма до пистата в Агуакате.
   Разюопките на хранилището в Т1 станаха първостепенна задача. Дори Крис разбираше, че да се остави всичко в земята, не е дългосрочен вариант. Разграбването на археологически обекти е mNm разпространен проблем в К,ондурас, а хранилището сьдържаше артефакти u мнлиони долари. Предвид разноските u охрана, военните не биха могли да m nmn за неограничен период m време, а заради лайшманиозата постоянно човешко присьствне в долината бе невъз-МОЖКО.
   Борейки се с лайшманиозата, Крис подготви nnm за работа и започна да събира екип m археолози и техници за разкопките. Идеята не бе да се извадят всички артефакти,

а само подадените над земята, най-застрашени m разграбване. Крис възнамеряваше да покрие и запечата мястото, за да обезопаси останалия материал. Надяваше се частичните разкопки да ни помогнат да разберем смисъла на хранилището и да осветлят поне някои от множеството загадки, свързани с тази култура. (По-късно хондураските археолози продължиха разкопките и в момента са открили над петстотин артефакта.)
   Научният спор относно експедицията не приключи, както мнозина m екипа се надяваха. Месеци след експедицията Хуан Карлос изнесе в Тегусигалпа лекция за проучването с лидара. Група протестиращи се появили да m апострофират на висок глас. Организаторката им - Глория Лара Пинто, професор в Унивgрситета в Тегусигалпа - закъсняла. К,огато дошло време за въпроси и отговори, тя се изправила и обвинила Хуан Карлос, че не е археолог и няма право да се представя за такъв; лекцията му (за широка публика) не била научно издържана. Хуан Карлос посочил, че в началото на лекцията е уточнил точно това, жалко, че тя не е пристигнала навреме да m чуе. „Признах, че не съм археолог или антрополог - каза ми той по-късно, - но като хондурасец имам право и r да опозная по-дълбоко географията и историята на страната си, а като изследовател притежавам основните инструменти да провеждам исторически проучвания." След отговора му - nикnа освиркала професор Пинто и клакьорите й.
   Следващата експедиция и разкопките щяха да погьлнат почти милион долара, като повечето пак щяха да са разходи за хеликоптерите. Стив и Бененсън събраха необходимите средства с помощта на Крис; хондураското правителство и Националното географско общество също дадоха своя принос. Списание „Нешънъл Джиографик" отново ме нае да отразявам работата на екипа. Изпитвах безпокойство, но
бях и любопитен да видя какво има в хранилището. 256

но или не, вече не се притеснявах за лайшманиозата; всъщност се страхувах повече от отровните змии и треската денга. Никога няма да забравя размера и смъртоносната сила на първата копиеглава змия, с която се сблъсках. Вместо старите противозмийски гети от кевлар купих онлайн чифт нови (струваха 200 долара) - първокласна изработка, ако се вярва на рекламата. Производителят & пуснал видео, показващо как гетите отблъскват нападенията на голяма гърмяща змия. Обадих се и попитах дали са ги тествали срещу копиеглава змия; отговориха ми отрицателно и добавиха, че не гарантират ефикасността им срещу този вид. Все пак ги купих.
   Имах план и за предпазване m денга; два пъти дневно щях да пръскам кожата и дрехите си отвътре и отвън с DEET, а по залез слънце, преди да излязат комарите, да се скривам в палатката и да не се подавам, докато не се развидели.
В началото на януари 2016 година Крис Фишър и екипът W от археолози - хондураски и американски - пристигнаха
на m= и устроиха лагер. Работеха с високотехнологично
археологическо оборудване, включително компютри, приспособени да издържат неблатоприятните условия в джунглата, модерни GPS устройства и портативен лидар, управляван m Хуан Карлос. Нито Хуан Карлос, нито w и да било
  n поразен m болестта при първата експедиция, не отказа да mn повторно (с изключение на Оскар Нийл, m по разбираеми причини информира Хондураския институт по антропология и история, че никога вече няма да стьпи в джунглата).
   След седмица Фишър и екипът му бяха готови да започнат работа в хранилището. Откриването на изгубения град предизвика силно вълнение в хондураската преса, но властите бяха успели да опазят точното му местонахождение в тайна - истинска изненада, като се има предвид колко
17. Нзгу6еният град

много хора знаеха за него. Президенrьт Ернандес обяви, че лично ще долети на мястото, за да извади първите два артефакта и да ги отнесе в новата лаборатория до летището в Агуакате. Освен че проявяваше дълбок личен интерес към проекта, президенrьт искаше да осигури добри новини за страната.
   Както можеше да се очаква, съобщенията в медиите за разкопките възродиха научния спор, в който се включиха и местни учени. Критиците на проекта пак се задействаха в блоговете и започнаха да се жалват пред пресата. Бившият директор на Хондураския институт по антропология и история дарио Еураке каза пред уебсайта Vice.com, че археолозите се възползват от откритие, което „не им принадлежи",
и оскърбяват местното население с„расистки изявления".
Публичносrга излагала руините на опасност от разграбване и той бил крайно наrьжен, че Хондурас се превръща в„те
левизионно шоу". Някои археолози обвиниха президента
Ернандес, че използва находката, за да отвлече общественото внимание от корупцията, нарушаването на човешките права и избиването на природозащитници. Заклеймиха участниците в експедицията, че работят с такова правителство.Z'
   На 13 януари група лидери на местни общности - ,,Лос lixoc де ла Мускитиа" (Синовете на Москития) - написаха отворено писмо; критикуваха правителството и твърдяха, че разкопките в Т 1 нарушават договорите с индианците; възразяваха срещу използването на фразата „бога майму
  21 Корупцията е сериозеи проблем в Хондурас и в страната несъмнено има остьр проблем с погазването на човешките права. Трябва обаче да се отбележи, че ако археопозите отказват да работят с корумпирани прааителства, повечето археологически
проучвания по света трябва да бъдат прекратени; няма да има археология в Китай,
Русия, Египет, Мексико, голяма част m Близкия изток и много държави в Центрanна и Южна Америка, Африка и Югоизточна Азия. Казаам u не като оправдаиие или извинение, а като реanно наблюдение върху археологическата дейност в един труден свят. - Б. авт.

на", която според авторите на писмото ,,е дискриминацианна и расистка". В заключение се казваше: ,,Ние, еиновете на коренната общност мискито... настояваме незабавно да се върнат всички артефакти, ограбени от свещеното за нас място, наречено Белия град". Към писмото & приложена карта на територията на Мискито, обхващаща традиционните земи на други коренни общности - печ и тауахка - смятащи се за потомци на древната народност, обитавала Москития. Въпросът за правата на коренното население в Хондурас не е лесен; хондураското общество е разнородно и в жилите на повечето хондураски граждани - богати и бедни - тече индианска кръв. Мискитите са потомци на индианци, африканци, испанци и англичани; прародителите им не са обитавали вътрешните планини, където се намира Т1, а крайбрежието.
   Попитах Вирхилио какво мисли за писмото. Отсbвори ми, че правителството отдавна ачаква подобен ход и ще се справи. (Доколкото ми е известно, правителстваго се справи с писмато, като m пренебрегна.)
   В университета си Джон Хупс организира абсъждане на „Пазарлъка за изгубения град", както се изрази wfi. Попитах m какво ще включва обсъждането; обясни ми, че целта е да помогне на студентите „да се замислят как „rорецдите" теми u колониализма, превъзходството на белите, мъжката доминация, фантазията и въображението, правата на коренното население... се преплитат с няюогашните и сегашните дискурси m
Белия град".
   В средата на януари отлетях за Тегусигалпа, u да навляза отново в джунглата и да отразявам разкопките m „Нешънъл Джиографик". Бях любопитен да видя как президентьт, антуражът W и пресата ще се осмелят да посетят пълната със змии и болестн джунгла. Измъчваше ме обаче мисълта, че спиращото дъха съвършенство на тропическата гора навяр

но е накърнено от човешкото присъствие, за което и аз съм изиграл роля.
   Повторното ми пътешествие към Т 1 започна преди зазоряване на 11 януари 2016. Шофьор ме откара до летището, където в 8:00 военен хеликоптер щеше да ме отведе там. Вирхилио ме бе предупредил да взема всичко необходимо за пренощуване в долината, включително храна и вода. Хвърлих препълнената раница в стария пикап с напукано предно стъкло, обозначен от двете страни със символа на правителството. Поехме с висока скорост по безлюдните постапокалиптични улици на столицата. Не след дълго излязохме от града и залъкатушихме по шеметните планински пътища. Час по-късно, високо в nланината, ни обгърна плътна мъгла. Жълтите светлини на автомобилите
и камионите срещу нас се мяркаха зловещо като пламтящи фойерверки, после ги чувахме как профучават с грохот
в мастиления мрак край нас. Когато започна да се развиделява, парцали мъгла обвиха скатовете и забулиха долините. Вътрешността на Хондурас е удивително красива, назъбени планински вериги, прорязани от дълбоки зелени долини, се редуват една след друга. Докато се изкачвахме
и слизахме, край нас прелитаха селища с очарователни имена - Ел Маго, Гуаимака, Кампаменто, Лепагуаре, Лас Хояс. Преди година бяхме минали край същите градове и села, но сега, в плаща на ранната утринна мъгла, те изглеждаха приказно и пробудиха у мен усещане за неизразима загадъчност.
   Пристигнахме рано на летището в Агуакате - навреме за полета, който се забави с няколко часа. Изненадах се колко бързо порутената сграда край пистата се е превърнала в модерна археологическа лаборатория. До нея се издигаше нова казарма с поръждавял алуминиев покрив - квартирата на войниците, охраняващи на смени Т1.

   Хондураският хеликоптер - маслиненозелен ,,&n -1" - чакаше на пистата. Отлетяхме и след час минахме през пролома. Магическата долина Т1 отново се разстла пред нас, озарена от слънцето. Когато закръжихме по-бавно над лагера обаче, страховете ми се потвърдиха - от въздуха мястото край реката ми се стори неузнаваемо. Сред трата & изсечена ноаа и по-широка зона за приземяване, белязана с гигантски червен кръст от найлонови ленти.
   Приземихме се, скочих с раницата и хеликоптерът бързо се издигна с грохот в небето. Всичко & различно. Тръгнах Wn изсъхнали купчини от посечени растения и прекосих реката по дървесни дънери, подредени на зигзаг Голямо наводнение в долината след експедицията през 2015 година & отмило старата зона за приземяване и я & превърнало в каменист остров сред реката. Наводнението & променидо и речното корито, прокопавайки нов канал, по-близо до високия наснп, водещ m лагера. За щастие археологическият обект, разположен на високи възвишения над долината, не беше засегнат.
   Когато изкачих насипа, за пореден nw се сrьписах - бившият ни лагер също изглеждаше променен. Ниската растителност и малките дървета бяха изсечени и разчистени. Мястото & слънчево, открито, горещо и уrьпкано. Изчезнала & неописуемата тайнственост да си погълнат m живата, дишаща тропическа гора; околностга изглеждаше посърнала, осакатена. Едногодишното човешко присъствие си беше казало думата. Вече нямаше малки палатки и хамаци тук-там сред величествените мрачни дървета; беше издигнат цял град m палатки под жежкото слънце - зелени брезентови шатри и сини навеси върху дървени пръти, обвити в пушек m огнища. Беше по-безопасно (змиите едва ли припарваха тук), ала несравнимата красота я нямаше. Пътечки m бамбук и дъски кръстосваха калната земя; бумтеше генератор. Почувствах

се разочарован, макар да разбирах, че промените са неизбежен резултат от откривателската ни експедиция в долината. Дори звуците на джунглата бяха различни; крясъците бяха по-далечни, дивите животни се бяха отгеглили по-навътре в гората.
   С радост забелязах обаче, че отвъд сечището величествената девствена стена на джунглата се издига от всички страни - rьмна, непроницаема, огласяна от животинскн крясъци. Лагерът все още беше малка рана сред дивата гора. Влязох в него и поздравих Спъд, който вареше кафе в полевата кухня. Той ръководеше логистиката на тази експедиция, понеже Уди и Съли бяха заети с други проекти. Бяха направени значителни подобрения; над морето от всмукваща тиня се издигаха пътеки от дървени палети, покрити с дебела гума.
   Опитах да се разположа на бивак възможно по-далеч от палатковия град, но докато оглеждах полянка в самия му край, любезен млад войник ме спря и ми даде знак да се върна назад: по, serior. Serpientes para а11а. Има змии там".
   Неохотно разпънах палатката си на открито място насред града m шатри. Пропълзях вътре, съблякох се и се намазах обилно с DEET за втори път през този ден. Напръсках и дрехите си и задушливата миризма на препарата против насекоми изпълни въздуха. Грабнах бележника и фотоапарата си и тръгнах m изгубения град. Към него & прочистена добра пътека - нямах нужда от ескорт, размахващ мачете, и нямаше опасност да се изгубя. Денят & прекрасен, по небето се носеха пухкави облачета.
   Прекосих реката по 4 мост m дънери и закрачих по пътеката. Когато стигнах до стръмнината под пирамидата, вндях група войници да прокопават стьпала в земята н да
слагат дъски върху тях - готвеха се за посещението на 262

зидента. Найлоново въже, опънато на пръти, служеше като парапет. В подножието на пирамидата пътеката се стесни и пак се върнах в почти непокътнатата джунгла, благодарен да я видя непроменена с изключение на надписа: „Пушенето забранено".
   Хранилището също изглеждаше непроменено. Беше поразчистено колкото Анна, Крис и другитё археолози да си проправят път. Крис се & погрижил да го опази m външна намеса.
   Поздравих Крис и Анна, които работеха над квадратен метьр земя - там се намираха артефактите, които на следвац~ия ден президентьт щеше да разкопае. Анна грижливо почистваше с четчица пръстга по забележителен ритуален съд, украсен с изваяни глави на лешояди. Запознах се с новите археолози - m Хондурас и Северна Америка.
   Хранилището & оградено с жълта лента и разделено с канап на четириъгълници от по един квадратен метьр. През малкото дни, откакто & започнала работата, три от тях бяха отворени. Два бяха плътно изпълнени с изумителни артефакти. Третият, контролен квадрат, & прокопан в земята встрани от хранилището, за да се определи естествената стратиграфия - как изглеждат земните пластове без находки.	-
   Зарадвах се да видя дейв Йодер, отново накичен с камери и щракащ безспир. Отразяваше разкопките за „Нешънъл Джиографик" и изглеждаше далеч по-добре, отколкото при последната ни среща. Попитах m за лайшманиозата. добрата новина &, че макар и само след две вливания, болестта отшумява бързо и няма нужда m допълнително лечение. Възстановяването от лекарството обаче било истинско изпитание. ,,Месеци след това се чувствах изтощен и безсилен - сподели той. - Честно казано, не съм убеден, че m се възстановил напълно."

   Попитах m как се е чувствал преди връщането в джунглата. Притеснявал ли се е за безопасността си?
   „Фотограф съм - изсумтя той. - Не идвам на такива места, защото са безопасни." Прав беше. По-късно през същия месец на няколко пъти се размина на косъм с опасностга. Една нощ, докато вървял към тоалетната, се натькнал на „адски изнервена" коралова змия, спускаща се m земята по бамбуково стьбло. Насочила се право m лагера, въпреки че пробвал да я заслепи с фенерчето си и да я подплаши, тропайки по земята. Хондураските войници, които дежурели нощем, пристигнали точно навреме да я посекат с мачете. (,,Не ми стана приятно, но беше посред нощ. Нямаше начин да я - иесеm другаде - добави сухо Дейв. - Поне спасиха живота на доста гризачи.")
   После Дейв, Спъд и няколко археолози едва не загинали, докато летели с хеликоптера. Пътували със същата машина, която ме & докарала в долината - стар „Бел Хюи", участвал в сражения във Виетнам, с монтирана стойка за 50-калиброва картечница. Както обикновено, вратата била отворена, за да може Дейв да снима m въздуха. Когато приключил със снимките обаче и някой понечил да я затвори, въздушната струя я подела настрани. Падайки надолу, вратата пробила дупки във фюзелажа и &3 малко да удари опашната перка и стабилизаторите. Ако това се & случило, m Т 1 щяха да излязат осем тела в найлонови торби. Крис, фанатично загрижен за безопасността на екипа, се изнервил ужасно, когато научил за инцидента. По-късно разбрах причината за произшествието - вратите на този модел „Бел" се затварят по особен начин по време на полет, за да се избегне въздушното налягане - иначе изхвърчат от пантите.
Докато Дейв фотографираше артефактите, един от асистентите му снимаше обекта от въздуха с дрон, жужащ над

джунглата като гигантско праисторическо насекомо. Крис
сновеше наоколо и даваше инструкции как да запечатат
хранилището, за да го защити по време на посещението на президента. Помощниците му опасваха ръбовете на разкопаната яма с дъски, та тромави крака да не свлекат пръстта,
и разпъваха полицейски ленти,за да удържат тьлпата на
безопасно разстояние. Крис & режисирал грижливо посещението и & подготвил списък с малцина избраници, които ще бъдат допуснати в ограждението за фотосесията.
   Не беше в до6ро настроение. Бяха му съобщили, че предишния месец любопитен войник е изкопал два артефакта, включително главата на ягуара, за да види как нзглеждат отдолу. (Не се сбъдна обаче предвиждането на Съли, че мястото ще бъде nлячкосано.) Перфекционист по отношение на работата си, Крис не прие на драго сърце потенциалната опасност, грозяща обекта, па макар и в лицето на президента на страната. На всичкото отгорс m притесняваше наближаващият краен срок на проекта. Вече му беше ясно, че е невъзможно да довърши разкопките и да запечата обекта до първи февруари, когато трябваше да се върне в САЩ, за да продължи да преподава. Хранилището се оказа огромно - далеч по-голямо, отколкото изглеждаше отгоре.
   Тревожеше го също липсата на подкрепа от университета. Участието му в полевото проучване и разкопките на Т 1 & привлякло вниманието на общественосrга m Щатския
университет в Колорадо и & превърнало Крис в един m най-известните професори, за когото писаха и„Ню Йор
кър", и„Нешънъл Джиографик". Работата му в Ангамуко също & добре известна и уважавана. Университетьт обаче отхвърлил молбата му за отпуск. С довода, че учебното заведение страда от недостиг на средства, настояли Крис да „откупи" часовете си - тоест със свои пари да наеме замест

ник, докато е в Хондурас. Стив Елкинс финансира университета с осем хиляди долара от джоба си, за да освободи Крис. Въпреки това в докладната за професионалната дейност на Крис през 2015 година го разкритикували, че е прахосал време за експедицията до Т1. По време на разкопките през 2016 година факултетът настоял Крис да води лекциите си през първите четири седмици онлайн - от джунглата (това често изискваше да лети с хеликоптер до Катакамас - най-близкото място с интернет връзка). Не позволили да
го замести колега и оценили работата му като „под очакванията" заради отсъствието. Ръководителят на катедрата
му изпратил критично писмо, гласящо (със съкращения): „Изследователската ви дейност поглъща твърде много - сси на факултета [подчертано в оригинала]. Тя заслужава внимание, но не носи полза на факултета и университета".
По-нататьк ръководителят на катедрата настоява Крис да насрочва изследователските експедиции през летните ме
сеци, когато няма лекции. Лятото обаче е дъждовният сезон в Хондурас и Мексико - период, когато не може да се върши археологическа работа. Крис е подал административна
жалба отиосно начина, по който се отнасят към него - в
момента тя се разглежда.
Участието в забележително откритие - възможност, предоставяща се веднъж в живота - обаче компенсираше фи
нансовите затруднения и чувството, че не оценяват труда
му по достойнство. От самото начало Крис зареждаше екипа с енергия и ентусиазъм - всеотдаен учен, изпълнен със стремеж да изследва разкрилата се недосегната територия, независимо от всички опасности. Макар и склонен да рискува своята безопасност (по дяволите змиите, поглъщащата кал и другите клопки на джунглата), Крис проявяваше педантична загриженост към екипа си. Предвид инцидента
с хеликоптера и новите случаи на лайшманиоза след 266

рата експедиция в тропическата гора, Крис заключи, че е прекалено рисковано да се изпращат хора в Т 1. „Изводът е пределно ясен - рискът да се работи на обекта е прекалено голям", каза ми той.
   докато групата му работеше, погледът ми се отклони към глинената пирамида - обрасла с растителност, тя се извисяваше над хранилището. Три велйкански дървета се издигаха едно до друro точно над хранилището, а зад тях пирамидата изчезваше сред стена от гъста зеленина. Почудих се дали е непокътната. Заобиколих хранилището и големите дървета и скоро се озовах сред смарагдовия сумрак на девствената гора. С радост установих, че пейзажът е непроменен. Спрях на върха на пирамидата, вдишах уханието на буйна растителност и опитах да си представя как е изглеждал цветущият град преди внезапния трагичен край. Гъстата гора не разкрнваше нито разположението, нито мащабите му. Дори на върха на пирамидата бях притиснат под клонести гиганти, издигащи се на сто сrьпки над главата ми. Не виждах археолозите, които работеха долу, но гласовете им долитаха до мен през листака и провисналите лиани - изкривени и неразбираеми като призрачен шепот.
   Вгледах се в земята под краката ми. Изглеждаше точно както преди година, когато за пръв път се изкачихме тук. Разпознах едва различимата четвъртита хлътнатина и овалните издатини, вероятно останки от малък храм или друга сграда - още една находка за предстоящи разкопки,
благодарение на които да разберем древните ритуали на
изчезналата култура; част от мен обаче се надяваше това да не се случи и мястото никога да не изгуби загадъчността си. Почудих се какви ли церемонии са се провеждали тук. Маите и другите мезоамерикански култури са извършвали човешки жертвоприношения, умилостивявайки боговете с

най-свещения и безценен дар - човешката кръв. Жрецът обезглавявал жертвата или разсичал гръдната кост, за да извади туптящото сърце и да го вдигне към небето. Жертвоприношенията често се извършвали на върха на висока пирамида. Дали древните обитатели на Москития също са провеждали такива ритуали? Когато епидемиите са се развилнели в града и хората са се почувствали изоставени от боговете, с какви ли церемонии са опитали да възстановят космическия порядък? Каквото и да са предприели, не са постигнали успех; с чувството, че са прокълнати и загърбени от боговете, те напуснали града и никога не се върнали.
   Налегнат от подобни отрезвяващи мисли, слязох от хълма и се прибрах в лагера, докато залязващото слънце се процеждаше през короните на дърветата. След вечерята, когато се сrьмни и насекомите излязоха, забравих как съм се зарекъл да се крия в палатката и останах в кухнята с Крис, Дейв, Анна, Спъд и другите. Излегнати удобно под навеса, разказвахме истории, слушахме музика и пиехме чай в светлината на тихо съскащата лагерна лампа. Лагерните нощи са изпълнени с нещо неустоимо; след усилния работен ден мекият въздух носи прохлада и е изпълнен със звуците на диви животни. В лагера на войниците светна гирлянда от коледни лампнчки и чухме откъм главната шатра На ехти шумотевица от екшън филм.
   Призори на другия ден се зарадвах да чуя познатите крясъци на маймуните ревачи, които се бяха оттеглили на отсрещния бряг на реката. Сутрешна мъгла тегнеше :във въздуха. Войниците се суетяха, нервни и развълнувани. Довършваха сrьлбището за посещението на президента по-късно преди обед. Ботушите им бяха излъскани, оръжията - почистени и смазани, униформите - възможно най-спретнати във влагата, надвиснала в гората.

   Мъглата се разпръсна в късното утро и се изля кратьк дъждец. После грохот на хеликоптери изпълни въздуха - отначало далечен, после по-отблизо. Три машини се приземиха бързо една след друга и от тях излязоха журналисти и държавни служители плюс Стив Елкинс. Делегацията включваше главнокомандващия на хондураската армия и министьр на отбраната Рамон Еспиноса, министъра на науката и технологиите и Вирхилио. От w хеликоптер, по чнйто корпус бяха изрисувани хондураски знамена,слезе президентьт на страната Хуан Орландо Ернандес, придружен m американския посланик Джеймс Нийлън.
   Крис Фишър посрещна президента Ернандес с подходящ подарък - чисто нови гети срещу змии, за На ги надене, преди да продължи нататьк. Президентьт уви глезените си с усмивка и размени няколко изречения на английски със Стив, Крис и посланика. Ернандес - с кубинска риза и панамска mmn - не беше висок мъж; имаше приветлйво момчешко лице и не излъчваше помпозност, каквато се полаrа на поста w. - даииа бях забелязал, че в Т1 - mm, напълно изолирано m света - социалните различия се mmm. Аз например навих ръкав и сравних белезите си m лайшманиозата с белезите на полковник Ocerepa.
   Президентьт и антуражът w поеха по сгьлбите m хранилището и се струпаха на разчистеното mm, обградено m джунглата. Сякаш не забелязвайки полицейската лента на Крис, всички се скупчиха край разкопанагv място, позирайки за снимки. Забелязах с какво усилие на волята Крис се опитва да запази спокойствие с нервна усмивка, застинала на лицето му.
   Президентьт изглеждаше въодушевен. За нет wm & повече m официален ангажимент. Първият предмет, който щеше На напусне хранилището - каменният сьд с глава на

лешояд - стоеше в глинестата пръст точно както е 6m принесен в жертва nN петстотин години. Президентьт коленичи до него заедно с Крис Фишър, Рамон Еспиноса и Вирхилио. Стив сложи ръка върху каменния съд и произнесе няколко думи: „Двайсет и три rnдини предшестваха този момент. Най-сетне той настьпи! Вероятно ще са необходими още 200 години, докато открием какво има тук". Крис и президентьт Ернандес хванаха m двете страни масивния съд и m извадиха m вековното му ложе пред проблясващите обективи на фотографите.
   Докато подготвяха артефактите за пътешествието отвъд долината, интервюирах Ернандес, който не криеше ентусиазма си от откритието и значението му за Хондурас. Като дете слушал легендите за Сиудад Бланка, а през 2012 го
дина го развълнувала новината, че проучването с лидар
на Москития е разкрило не едно, а две изгубени селища.
„Свидетели сме на археологическо и историческо събитие
- каза той. - Тази култура е удивителна, но тепърва ще я опознаваме и това ще отнеме време." Добави гордо: „Щастливи сме да споделим това познание със света". Спомних си думите на Хуан Карлос, че на хондурасците им липсва усещане за силна национална идентичност и за собствената им история. Навярно всички се надявахме, че откритието ще промени това.
Когато артефактите бяха опаковани и подrтвени за пътуване, археолозите и войниците ги пренесоха по тясната
пътека в джунглата - по един във всеки ъгъл, сякаш държат носилка. Натовариха в хеликоптер двата артефакта - сьда с лешояда и плочата с ягуара.
   Очаквах да остана малко по-дълrn, но внезапно ми съобщиха, че билетьт ми за излаз m джунглата е v хеликоптер, отлитащ след минута. За пореден път се наложи да грабна раницата и да напусна бързешком Т 1 без нито миг m

сантиментални чувства. Скоро се издигнахме във въздуха и се понесохме над дърветата m Катакамас. Повече не видях долината.
   Когато кацнахме на пистата, всичко & организирано за rьржествена церемония. Зад лабораторията & разпъната шатра със столове, високоговорители, широкоекранни телевизори и храна. Неофициалната обстановка в джунглата изчезна сред море от офицери, важни гости, министри и представители на пресата. С помпозност и фанфари сан
дъците бяха извадени от хеликоптерите и пренесени парадно по пистата между редици репортери и изтькнати гости. Пуснаха затрогващ видеозапис на плоския екран,
Крис и помощникът му разопаковаха двете каменни изваяния и ги сложиха в музейни витрини върху специално построен подиум. Когато спуснаха сrьклените капаци върху каменния ягуар и лешояда, публиката заръкопляска.
Крис произнесе кратка реч, подчертавайки колко е важно
да се запази археологическият обект и тропическата гора.
„За пръв път - каза той - сме в състояние да изучим систематично тази култура".
Президентьт Ернандес също произнесе кратка, но	-
иуmща реч. „Бог ни е благословил да преживеем този неповторим момент в историята на Хондурас... и всички ние се надяваме той да означава много за страната ни и за света." Президенrьт отбеляза, че откриването на Т 1 е важно не само за археологията; W ще подпомогне развитието на туризма и обучението на ново поколение хондураски археолози, ще скрепи историческата идентичност на страната и гражданите й. В президентството подготвяли специално помещение, където да изложат част от артефактите.
   Хондурас е забележителна страна, чиято история е свързана и със Стария, и с Новия свят. Испанската история на страната е добре известна, но предколумбовата епоха

(с изключение на Копан) все още е загадка. Историята е нужна на народите, за да опознаят същносrта си, да изградят чувство за идентичност и гордост, за сплотеност и надежда за бъдещето. Затова легендата за Белия град досяга сърцевината на хондураската национална душевност; тя е пряка връзка с миналото на Хондурас - богато и заслужаващо да се помни. Преди петстотин години оцелелите от бедствието в Т1, които напуснали града, не са изчезнали от лицето на земята; животьт им е продължил и техните потомци са част от днешната пъстра н разнородна култура на Хондурас.
   В заключение Ернандес развълнувано съобщи, че градът в Т1 вече ще се нарича Ла Сиудад дел Хагуар, Града на ягуара.

27.
Осиротяхме, синове мои!
   Когато първитс американци минават по Беринroвия проток преди 15-20 000 години, прародителитс ни живеели на малобройни скитащи групи m ловци събирачи. Нямало села и градове, земеделие н животновъдство. Били сме разпръснатн и сме се движили непрекъснато. Ниската гьстота иа населението предотвратявала разпространението на болестите. Хората страдапи m паразити и инфекции, но не и m повечето болести, добре познати в съвременната история - дребна и едра шарка, грип, туберкулоза, жълта треска, бубонна чума ипр.
   През последните десет хиляди години гьстотата на населението се увеличила и болестите заели централно място в човешките дела. Пандемиите променяли посоката на човешката история. Въпреки удивителните технологии, с които разполагаме, и досега сме жертва на патогените - стари и нови.
   В книгата „Оръжня, микроби и стомана" биологьт Джаред Даймънд поставя въпроса защо болестите на Старня свят са опустошили Новия, а не обратното. Защо болестите са се движили само в една посока?22 Оттnворът се крие в начина, по m живоrьт на хората m Стария и Новия свят се е сте
  =2 С едно съществено изключение - сифилиса, донесен веролтио m zората на Кодуиб при завръщането их s Cnpm свкт. - Б. авт.
18. Изzубеният град

къл след онази първа междуконтинентална миграция преди повече от 15 000 години.
   Хората и в Стария, и в Новия свят откриват земеделието, позволило им да заживеят в села и градове. Ключовата разлика е в отглеждането на животни. В Стария свят различни видове животни са одомашнени - първо едрият Nru добитьк (преди 8-10 000 тдини), после прасетата, кокошките, патищ3те, козите и овцете. Хората в Новня свят сьщо отглеждат животни - лами, морски свинчета, кучета и пуйки. В Европа обаче (и в Азия, и в Африка) отглеждането на животни е основна и важна дейност в почти веяко домакинство. Хиляди години европейците съжителстват с домашните си животни и постоянно са изложени на техните микроби и заболявания. В Новия свят, вероятно защото земята е повече, а домашните животни - по-малко, хората не делят жизнено пространство с животните си.
   Обикновено хората не се заразяват от животни; патоreните ограничават неприятната си дейност до един вид или род. (Лайшманиозата е изключение.) Микрабите обаче мутират непрекъснато. Случва се в животински патоreн да настьпи промяна и да зарази човек. Когато хората в Близкия изток m пръв път започват да отглеждат добитьк - одомашнен див вол, наречен аурох - мутация на кравешката шарка заразява човек и така се появява едрата шарка. Чумата по рогатия добитьк се пренася върху човека във вид на морбили. Туберкулозата вероятно ни е предадена m рогатия добитьк, грипът - от птици и прасета, магарешката каииица - от прасета и кучета, маларията - m кокошки и патнци. Същият процес продължава и днес - еболата вероятно е дошла m прилепи, СПНН - m маймуни и шимпанзета.
   Освен да одомашняват животни, хората от Стария свят започват да усядат в села и градове. Там живеят по на тясно от преди. Оживените и мръсни тьрговски градове са чудесен

дом за патогените и поле за действие на епидемиите. Прехвърли ли се болест от домашно животно на човек, избухва епидемия; болестите намират достатьчно човешко гориво, пренасят се от град на град, от държава в държава и дори прекосяват океани на борда на кораби. Биолозите m наричат „болести на тьлпата", защото точно m това се нуждаят, за да се разнасят.
   Епидемиите периодично помитат европейските градове, убиват податливите и пощадяват най-жизнеспособните, пресявайки генетичния фонд. Както обикновено, децата са основните жертви. Почти никоя болест не е стопроцентово фатална - винаги има оцелели. Оцелелите притежават гени, които им помагат да окажат по-добра съпротива на
болестта, и те предават устойчивостта на децата си. След
хиляди години хората от Стария свят постепенно изграждат генетична устойчивост срещу множество болести, причиняващи епидемии.
   В Новия свят, от друга страна, изглежда нито една силно заразна болест не е прескочила от животно на човек. В Америките има градове, големи колкото европейските, но те съ
ществуват далеч по-отскоро, когато пристигат испанците.
Хората от Новия свят не са живели нагъсто m достатьчно дълго време, за да осигурят условия на болестите на тьлпата да се развихрят. Коренното население на Америка не е имало възможност да развие съпротивителни сили срещу
десетките болести,покосявали европейците.
   Генетичната устойчивосг, между другото, не бива да се бърка с придобития имунитет. Придобитият имунитет е случаят, при който тялото се освобождава от патоген и след wm остава нащрек срещу същия микроб. Затова хората обикновено не боледуват повторно m една и съща болест. Генетичната устойчивост е нещо по-дълбоко и не напълно изучено. Не се прйдобива чрез излагане на болестта - човек се ражда

с нея. Някои притежават по-добра устойчивост срещу определени болести m други. Случилото се с нашия екип в долината Т1 е отличен пример. Лекарите смятат, че всички участници в експедицията са били заразени. Разболяха се обаче само половината. Малцина като Хуан Карлос пребориха болестта без лекарства. Други я прекараха тежко и дори досега се борят с нея.
Гените, оказващи съпротива на болестта, се предават на
поколението посредством безпощадна лотария на естествен
отбор. Хилядолетни страдания и смърт са изградили устойчивостта на европейците (азиатците и африканците) срещу болестите на тьлпата. Един биолог ми каза, че това, което най-вероятно е спасило множество местни американски култури от изчезване, са масовите изнасилвания на местни жени m европейци - част от родените бебета наследяват европей
ската генетична устойчивост срещу заболяванията. (След
като сподели с мен тази ужасяваща теория, ученият добави: ,,Недей да ме цитираш, за бога".)
В Новия свят въпросните хиляди години се поместват във времевия прозорец m 1494 до около 1650 r. Масовата
гибел, предизвикана от патоreните през този жесток век и половина, настьпва във възможно най-лошия момент, когато населението на Новия свят наскоро се е струпало в големите градове и гъстотата му е създала необходимите условия за разпространение на заразите.
   Не чуваме мнот m гласовете на жертвите. Оцелели са свидетелствата на малцина очевидци на катаклизма. Едно m тях - ,Лmnиси на какчикелите", описва епидемия - вероятно m едра шарка или грип - покосила район в Гватемала на северозапад от Москития. Този изключителен ръкопис, открит в отдалечен манастир през 1844 n, е написан на диалект на маите m индианец на име Франсиско Ернандес Арана Ксахила. Като дете той оцелява при епидемия, унищожила народа w

   „Случи се така, че през двайсет и петата година [1520] започна чумата, о, синове мои! Първо се разболяха от кашлица, от носовете им потече кръв и мехурите им се възпалиха. Беше страшно; гинеха мнозина. Владетелят Вакаки Амак също умря тогава. Малко по малко тежки сенки и черна нощ обгърнаха бащите и дедите ни. Обгърнаха и нас, о, синове мои!... Ужасна бе вонята на мъртвите. Когато бащите и дедите ни се предадоха, половината народ избяга в полята. Кучетата и лешоядите оглозгаха телата... Така осиротяхме, синове мои! Осиротяхме млади. Бяхме се родили, за да умрем!"
   Ще помоля читателя да поспре за момент и да помисли. Статистиката е просто числа; тя трябва да бъде преведена в човешко преживяване. Какво значи 90 процента смъртност за оцелелите и тяхното общество? В най-лошите години черната смърт в Европа отнася 30-60 процента от населението. Достаrьчно гибелно, ала не дотолкова, че да унищожи европейската цивилизация. 90 са достаrьчно не само да изтребят хората, но и да унищожат общество, език, религия, история, култура; да възпрат предаването на познания m едно поколение на следващото. Оцелелите са лишени m жизненонеобходимата човешка връзка с миналото; отнета им е личната история, музиката, танците, духовните им практики и вярвания - всичко, съставляващо идентичносrта им.
   Смъртността през тези вълни m епидемии вероятно е била 90 процента. Онагледена в по-личен план, тази статистика означава следното - ако направите списък с деветнайсет свои близки, всички освен един ще умрат. (Вие също, разбира се, се броите за оцелели.) Представете си какво би било всички тези хора да загинат пред очите ви (каквото е преживял авторът на летописа) - децата ви, родителите, братята и сестрите, приятелите, духовните и светските водачи на общностга.

Представете си как всяка колона на обществото рухва; градовете и селата опустяват, нивите буренясват, къщите и улиците са пълни с непогребани мъртьвци; m богатство се обезсмисля; властват вонята, мухите, мършоядите, самотата и тишината. Разширете този сценарий отвъд границите на селата и градовете, на царствата и цивилизациите, дори на континентите, докато обхване половината планета. Този пандемичен ад е унищожил хиляди общества и милиони хора m Аляска до Тиера дел Фуего, от Калифорния до Нова Англия, m тропическите гори в Амазония до тундрата в залива Хъдсън. Унищожил е и Т 1, Града на ягуара, и древния народ на Москития.
   Подобни кошмарни сценарии представят авторите на постапокалиптична проза, но истинският Армагедон надхвърля и най-черните холивудски фантазии. Той е най-голямата катастрофа, сполетяла човешкия род.
   Трябва ли да виним европейците m XVI и XVII век? Макар да са си отишли отдавна от този свят, те носят отговорност за случилото се. Испанците, англичаните и други увеличават процента на смъртност с жестокости, робство, насилие, глад, войни и геноцид. Европейците избиват много коренни жители на Америка със собствените си ръце без помощта на болестга. Понякога преднамерено използват болестите като биологично оръжие дават например на индианците заразени с едра шарка одеяла. Ако не са били изтощени и сломени от жестокостга на европейците, милиони индианци биха преживели болестите.
   От друга страна, срещата на Новия и Стария свят рано или късно е щяла да се състои. Ако европейците не бяха пренесли болестите в Новия свят, азиатците или африканците щяха да m направят; или моряци m Новия свят щяха да стигнат до Стария и да последва катастрофа. Гигантското географско бедствие е било непредотвратимо - бомба с часовников ме

ханизъм, тиктакащ от 15 000 години в очакване съдбоносният кораб с болни пътници да прекоси океана.
   Това в никакъв случай не оправдава геноцида. Катастрофата обаче до голяма степен е естествено събитие, биологичен императив, миграция на безчувствени патоreни от едната. страна на планетата към другата.
   Историята на нашето заболяване съдърiиа немапко ирония. Разболя ни разновидност на лайшманиозата, рядък пример за болест на Новия свят, атакуваща (предимно) населението на Стария свят - град от Новия свят, унищожен от болест на Стария свят, вся хаос сред посетителите m Стария свят с болест от Новин. Тази ирония обаче пропуска урока, засягащ съвремието - болест на Третия свят сполетя хора от Първия свят. Сега светьт е разделен на Трети и Първи, не на Стар и Нов. Патоreните, доскоро изапирани в границите на Третия свят, вече предприемат смъртоносно пътешествие
   m Първия. Това е бъдещата траектория на болестите на планетата Земя. Патоreните нямат граници; те са универсапни пътешественици, бродещи там, където има човешко гориво. Хората от Първия свят са прекалено самоуверени, че болестите, особено тропическите, ще останат завинаги под карантина в Третия свят, а ние ще живеем в безопасност в своите общности, пренебрегвайки страданията на бедните в далечните земи.
   Кризата със СПИН вече доведе лайшманиозата в нови райони на земното кълбо, особено в Южна Европа. Ужасяващото кръстосване на СПИН с лайшманиоза се смята за „ново" заболяване, почти неподдаващо се на лечение и обикновено фатално. СПИН-ът и лайшманиозата се подхранват взаимно и създават порочен кръг. Ако човек с лайшманиоза се разболее от СПИН, лайшманиозата ускорява имунната недостатьчност и блокира ефикасностга на лекарствата против СПИН. Важи и обратното - човек със

СПИН на място, където се шири лайшманиоза, е сто (дори хиляда) пъти по-вероятно да развие болесrга, защото имунната му система е отслабнала. Хора, страдащи m лайшманиоза и СПИН, са развъдник на паразити (суперприемници) и потенциални резервоари, ускоряващи разпространението на болесrга. А висцералната лайшманиоза, както и СПИН, се предава чрез замърсени спринцовки сред наркозависимите; две изследвания, проведени в края на 90-те, откриват паразити лайшмания върху 50% от замърсените игли, използвани m наркомани в Мадрид на различни места през няколко години. 68 процента w всички случаи на висцерална лайшманиоза в Испания засягат наркомани, използващи спринцовки.
   Лайшманиозата е заболяване, процъфтяващо в мизерни условия, сред пренаселените бедняшки квартали без канализация, из сметищата; идеалната й среда са гладът, наркозависимостта, войната, тероризмът. В момента кожната лайшманиоза се шири в районите на Ирак и Сирия, контролирани от ИДИЛ - дотолкова, че някои семейства предпочитат да заразят момичетата си с лайшманиоза върху скрита част m тялото, за да не пострадат лицата им. (Този вид лайшманиоза е лека разновидност, обикновено преминаваща m само себе си, като човекът развива имунитет.)
   От 1993 година паразитьт, причиняващ лайшманиоза, завзема нови територии не само заради кръстосването на болестга със СПИН, но и защото хората се преселват m селските райони в градовете. Паразиrьт напада и онези, чиито интереси или занятия ги отвеждат в тропическите гори - строители на язовири и шосета, дървосекачи, наркотрафиканти, туристи, фотографи, журналисти и археолози. Почти всички участници в приключенска експедиция в костариканската джунгла заболяват от лайшманиоза. Участник в шоу по оцеляване сред природата се заразява и изгубва ухото си.

Лайшманиозата поваля филмов екип, снимащ туристически забележителности.
   Понастоящем болестта се разпространява в САЩ. През целия ХХ век в САЩ са регистрирани само двайсет и девет случая на лайшманиоза - всичките в Тексас, близо до границата с Мексико. През 2004 r. обаче млад мъж от малък
   m в Югоизточна Оклахома - на десет мили от границата с Арканзас - посещава лекар с оплакване от незарастваща язва на лицето. Лекарят изрязва поразената кожа и я изпраща на патолог в Оклахома, който замразява пробата. След лодина по чиста случайност същият патолог получава нова проба от друг пациент, жител на същия малък rрад. Патологът веднага се свързва с доктор Кристи Брадли, главен епидемиолог в Щатския здравен институт. Доктор Брадли и екипът й изпращат двете проби в Центьра по контрол на заболяванията в Атланта. Диагнозата е кожна лайшманиоза, сравнително лека форма, която се лекува чрез оперативно отстраняване на възпалението. (И двамата пациенти са излекувани по този начин.)
   Докато доктор Брадли изследва болестга в Оклахома, в Североизточен Тексас и в покрайнините на Далас и Форт Уърт са регистрирани около дванайсет случая на лайшманиоза; заразено е и малко момиченце с язва на лицето, а
в едно домакинство m лайшманноза се разболяват котка и човек. Лекарите m здравните институти в Тексас и Оклахома обединяват усилия да стигнат до първоизточника. Обезпокоени са, защото нито един от заболелите не е пътувал; заразили са се у дома.
Доктор Брадли провежда разследване на двата случая
в Оклахома. Събира екип, в който включва ентомолог и биолог. Заедно посещават пациентите и проучват имотите им. Откриват леговища на горски мишки и рояк пясъчни мухи - заключават, че те са приемниците и преносителите.

Улавят няколко мишки и пясъчни мухи и ги изследват. Не откриват лайшманиоза, но по това време миниепидемията е отшумяла.
   Обадих се на д-р Брадли и попитах дали лайшманиозата наистина си е отишла, или още се навърта наоколо. „Сигурна съм, че не е изчезнала - отговори ми тя. - Крие се накъде и се размножава в природата", чакайки подходящи условия, за да се прояви отново. Доктор Брадли и екипът й„картографирали" случаите на лайшманиоза в САЩ и установили, че болесrга се разпространява на североизток из Тексас и Оклахома, пълзейки към другите щати в севе
роизточна посока.
3=0?
   Отговори ми веднага: „Промените в климата". Времето в САЩ се затопля, обясни тя, и пясъчната муха и трските мишки мигрират на север, пренасяйки паразита, причиняващ лайшманиоза. Пясъчната муха, преносител на този вид лайшманиоза, вече се открива на петстотин мили на северозапад и двеста мили на североизток от предишното си мес
тообитание.
   Скорошно научно изследване представя възможното разпространение на лайшманиозата в САЩ през следващите шейсет и пет години. Понеже за разпространението на болестта са необходими и приемник, и преносител,
учените си задават въпроса дали пясъчната муха и гор
ската мишка ще мигрират заедно. Разглеждат два бъдещи сценария за промяна на климата - най-добър и най-лош. Дори при най-благоприятни обстоятелства се оказва, че до 2080 година глобалното затопляне ще разнесе лайшманиозата през цялата територия на САЩ до Югоизточна Канада. Стотици милиони американци ще бъдат изложени на заразата - при това ако преносителите са само горските мишки. Понеже множество други бозайници са подходя

щи приемници на лайшманиозата - включително кучетата и котките - става ясно, че потенциалният проблем е далеч по-сериозен, отколкото го описват учените в това изследване.Zз Подобно разпространение на болесrга се очаква и
в Европа, и в Азия.
   Лайшманиозата - болест, тормозила човешкия род от незапомнени времена - през XXI век сякаш е заживяла самостоятелен живот. Антъни Фаучи, директор на Националния институт по алергии и инфекциозни заболявания
в НЗН, ни каза направо: „Заразявайки се с лайшманиоза
в джунглата, сте разбрали от първа ръка какво е да се родиш сред най-бедния милиард от населението на земята". По много драматичен начин сме се сблъскали с това, което милиони понасят през целия си живот. Единственото положително, което виждал в изпитанието ни, е, че ще разказваме историята си и ще привличаме вниманието на обществото към тази много сериозна и много разпространена болест.
Ако лайшманиозата продължи да се разпространява
в САЩ според предвижданията на учените, към края на века тя няма да се задържи сред „най-бедния милиард" в далечните земи. Ще бъде в задните ни дворове.
   Глобалното затопляне отваря южната врата на САЩ не само за лайшманиозата, но и за множество други болести. Сред най-тежките, влизащи в страната ни, са треската зика, западнонилският вирус, чикунгунята и треската денга. дори болести като холерата, еболата, лаймската треска, бабезиозата и бубонната чума ще заразяват все повече хора заради ускоряването на процеса на глобално затопляне.
  23 наскдро б~хп региссрираин множество случан на емърroносна висцерапна лайшманиоза в кучешкитс прикпи в САЩ и съществува съвсем реална възможност зар0.~ага да бьде пренесена m куче на човек. - Б. авг.

Съвременните превозни средства предоставят на инфекциозните заболявания нови начини да се разпростра
няват. През XIV век бубонната чума пристига от Централна Азия в Европа с коне, камили и кораби; през XXI век вирусът зика прескача от остров Яп към Микронезия, а оrтам през 2015 година се пренася във Френска Полинезия, Бразилия, Карибите и Централна Америка - изминава целия път със самолет. През лятото на 2016 r. зиката пристига в САЩ отново със самолет. През 2009 година епидемията от смъртоносния грип H1N1 в Мексико прелита със самолет чак до Япония, Нова Зеландия, Египет, Канада и Исландия. Както отбелязва Ричард Пресrьн в ужасяващата си книга „Гореща зона": „Горещ вирус от тропическата
гора живее на двайсет и четири часа път по въздуха от
всеки град на Земята".
   Последната голяма епидемия на света, причинена през 1918 година от испанския грип, убива стотици милиони - около пет процента от световното население. Ако подобиа пандемия избухне отново, тя ще се разпространи по-бързо и вероятно няма да успеем да я овладеем. Според фондацията на Бил и Мелинда Гейтс при такава пандемия „вероятно ще загинат 360 милиона" - дори при наличието на ваксини
и ефикасни съвременни лекарства. Фондация „Гейтс" из
числява, че пандемията ще нанесе и финансов удар, пре
дизвиквайки икономически срив от три трилиона долара.
Не става дума за всяване на страх; повечето епидемиолози са на мнение, че рано или късно подобна пандемия ще се разрази.
   Археологията разказва множество предупредителни истории, от които да се поучим през XXI век - не само за болести, но и за човешкия възход и падение. Дава ни уроци за сривове в природата, социално неравенство, войни,

насилие, класово деление, експлоатация, социални брожения и религиозен фанатизъм. Археологията обаче ни показва и как културите са процъфтявали и са се запазвали, преодолявайки предизвикателствата на средата и rьмната страна на човешката природа. Показва ни как хората са се приспособявали и са живели пълноценно и смислено дори в най-тежки условия. Археологията ни разказва как културите са се изправяли пред трудностите, понякога успешно, в други случаи с първоначален успех, който обаче е посявал семената на бъдещ крах. Маите са създали жизнено и бляскаво общество, което в крайна сметка не успява да се приспособи към променящата се среда и нуждите на хората; същото важи за Римската и Кхмерската империя - примери, взети съвсем напосоки. Обитателите на Града на ягуара обаче са успели да се приспособят m предизвикателствата на тропическата гора и са продължили да живеят там, превръщайки едно от най-неблагодатните места на планетата в красива цветуща градина - до внезапния крах на културата им.
   Помня момента, когато открихме хранилището и видях за пръв път главата на ягуара да се подава над земята. Лъснал от дъжда, ягуарът & разтворил паст, сякаш се бори да изскочи от пръсrга. Тази картина ми проговори и създаде у мен усещане за иепосредствена връзка с народа, изчез
нал преди векове. Теорията стана реалност за мен - това
одухотворено изваяние & създадено от хора, притежаващи увереност, изкусност, сила. Застанал в сумрака сред древните могили, долавях почти осезаемо присъствието на незримите мъртви. В зенита си обитателите на долината Т1, на Града на ягуара, навярно са се чувствали неуязвими в своята непристьпна земя, обградена от високи планини. Каква сила би успяла да сломи могъщите им богове? Невидим нашественик обаче се прокрадва и причинява непред

сказуема и непредотвратима разруха. Понякога обществото вижда как краят му наближава отдалеч и въпреки това не съумява да се приспособи, както маите; в други случаи завесата се спуска без предупреждение и нищо на света не е в състояние да я възпре.
   Никоя цивилизация не живее вечно. Всички се движат m своя край една след друга, като морските вълни, разбиващи се на брега. Никоя, включително нашата, не може да избяга m всеобщата съдба.

СЪДЪРЖАННЕ
1. Порта m Ада 	5
2. Мога да ви кажа само, че е някъде в Америките 	11
3. Дяволът m уби, задето дръзна да види mw
забранено място 	15
4. Земя на жестокн джунгли и почтх недостьпни
планински хре6ети 	23
5. Връщам се в Града на бога маймуна, за да опитам
да разреша една от малкото останanн загадкн
на западния свят 	28
6. Отплавахме с кану m сърцето на мрака 	40
7. Рибата, погълнanа кита 	53
8. Лазери в джунглата 	61
9. Нещо, което никой не е правил 	66
10. Никога няма да се върна на тазн река. Тя е най-опасното
място на планетата 	74
11. Тази територия я няма на картата. Там си сам посред
нищото 	86
12. Тук има mmm m 	102
13. Наблюдавано е как зъбите й изстрелват	m
на шест стьпки 	109
14. Не късайте цветята! 	120
15. Целият терен, wmw, което виждате тук, е било
преобразено m човешки ръце 	134
16. Не мога да си движа краката. Потьвам 	142
17. Това е древно място, магьосническо място, mm 	153
18. Това бе забравено място - anа вече не е! 	162
19. Това са нашите предци 	172
20. Ключът е да се свържат Америките 	182
21. Лешоядът - символът на смъртга н прехода -
е поставен по средата 	198
22. Те дойдоха да посекат цветята 	206
23. Четирима m експедицията се бяха разболели
и имаха сьщите симптоми 	220
24. Главата ми сякаш гореше в пламъци 	235
25. Паразитите сякац канят на чай имунната ти система 	244
26. Градът на ягуара 	255
27. Осиротяхме, синове мои! 	273

ДЪГЛАС ПРЕСТЪН ИЗГУБЕНИЯТ ГРАД
американска
Евгения Мирева редактор
Маргарита Спасова
предпечатна подготовка
Издателство ЕРА, София
тел. 02/980 16 29
е-mai1: ега@erabooks.net
??

??

??

??