Опустошен от разкритието за убийството на жена си Хелън, специалният агент от ФБР Пендъргаст търси отмъщение. Но това няма да е лесна задача. Докато преследва предателите на съпругата си от мъгливите тресавища на Шотландия, през шумните, изпълнени с тълпи улици на Ню Йорк, до мрачните блата из Луизиана, той е принуден да се разрови по-дълбоко и в миналото на Хелън. И потресен открива, че Хелън може да е била съучастник на собствения си убиец.
Сваляйки един след друг пластовете на измамата, Пендъргаст осъзнава, че конспирацията е много по-дълбока – обхваща цели поколения и е много по-чудовищна, отколкото той някога изобщо си е представял. И всичко, в което е вярвал, всичко, на което се е надявал, всичко, което е мислел, че разбира… може би е ужасна лъжа.
	 
	„Звездният тандем Престън & Чайлд издигат трилъра на завидно равнище. Това е може би най-добрият роман за агент Пендъргаст – и определено трябва да се прочете.“
	Booklist

	 
	 
	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 
	 

	 

	 

	 

	 

	 

	 

	ПЪРВА ГЛАВА

	 

	Кеърн Бароу, Шотландия

	 
	Докато изкачваха голия скат на Бийн Диърг, голямата каменна хижа Килчърн изчезна в мрака и само мекият жълт блясък на прозорците й остана да пронизва мъгливия въздух. Щом стигнаха до билото, Джъдсън Естерхази и специален агент Алойзиъс Пендъргаст спряха, изключиха фенерчетата си и се ослушаха. Беше пет сутринта, онзи магичен час на първия светлик: моментът, в който елените започват да реват.
	Нито един от двамата мъже не заговори. Вятърът премина с шепот през тревите и простена около напуканите от студа скали, докато те чакаха. Но нищо не помръдваше.
	— Подранили сме – каза Естерхази най-накрая.
	— Може би – промърмори Пендъргаст.
	Продължиха да чакат, докато плахата сивкава светлика пропълзя на източния хоризонт, очерта силуетите на самотиите върхове на планината Гремпиън и метна тъжна плащеница върху околностите. Пейзажът започна бавно да се материализира от тъмнината. Ловната хижа стоеше далече зад тях с потъмнелите си от влага кули и укрепления, заобиколени от черни елови дървета, натежали и притихнали. Отпред се издигаше самият гранитен крепостен вал на Бийн Диърг и се губеше в мрака нагоре. Отстрани ромолеше поток и се спускаше в серия водопади, докато си проправяше път към черните води на Лох Дуин, повече от триста метра надолу, почти невидим на слабата светлина. Вдясно от тях и надолу започваха големите мочурища, известни като Фаулмайър, над които се спускаха шлейфове мъгла, понесли слабата миризма на разложение и блатен газ, примесен с противната смрад на прецъфтяващ пирен.
	Пендъргаст безмълвно нарами пушката си и пое нагоре по билото. Естерхази го последва, лицето му бе неразгадаемо в сянката на ловната му шапка. Докато се изкачваха, Фаулмайър изникна пред очите им, коварното тресавище се простираше до хоризонта, граничещо на запад с безкрайните черни води на блатата Иниш.
	След няколко минути Пендъргаст спря и вдигна ръка.
	— Какво има? – попита Естерхази.
	Отговорът дойде, но не от Пендъргаст. От някакъв невидим дол отекна странен и ужасяващ звук: ревът на разгонен червен елен. Той потрепери и се издигна още по-мощен, ехото го понесе над планините и блатата като изгубения вик на прокълнат. Беше вик, пълен с ярост и агресия – елените се скитат по голите планински склонове, бият се един с друг, често до смърт, за да се сдобият харем от женски.
	На рева отговори втори, от по-близко, откъм бреговете на езерото, последван от друг, който дойде от една далечна падина. Мощните звуци разтърсиха околността. Двамата мъже слушаха, запомняйки всеки звук, отбелязвайки посоката, тембъра и силата му.
	Най-после Естерхази заговори, гласът му едва се чуваше на вятъра.
	— Онзи, в дола, е същинско чудовище.
	От Пендъргаст не последва никакъв коментар.
	— Предлагам да тръгнем след него.
	— А другият в блатото – промърмори Пендъргаст – е дори още по-голям.
	Мълчание.
	— Сигурно знаеш правилата на ловната хижа относно влизането в тресавището.
	Пендъргаст направи кратък, презрителен жест с бледата си ръка.
	— Не съм от тези, които се съобразяват с правилата. А ти?
	Естерхази стиска устни и не каза нищо.
	Те изчакаха, докато сивкавата дрезгавина внезапно запламтя в червено на източното небе и светлината продължи да пълзи по планинските склонове.
	Далече долу тресавището сега изглеждаше като пустош от черни локви и ивици блатна вода, тресящи се мочурища със засмукваща тиня, пръснати сред измамливи тревисти ливади и възвишения от натрошени камъни.
	Пендъргаст извади малък телескоп от джоба си, издърпа го и изследва внимателно тресавището. След малко го подаде на Естерхази.
	— Намира се между второто и третото възвишение, на около осемстотин метра. Див самец. Без женски.
	Естерхази се взря напрегнато.
	— Струва ми се, че рогата му са с дванайсет разклонения.
	— Тринайсет – промърмори Пендъргаст.
	— Онзи, в дола, ще е по-лесно да се издебне. Ще разполагаме с по-добро прикритие. Не съм сигурен, че имаме дори най-слаб шанс да спипаме онзи в тресавището. Дори да оставим настрана риска да стигнем дотам, той ще ни забележи от километър.
	— Ще минем така, че второто възвишение да остане между нас и него. Вятърът е в наша полза.
	— Дори и така да е, мястото е коварно.
	Пендъргаст се обърна към Естерхази и се втренчи в продължение на няколко неловки секунди във високочелото му, аристократично лице.
	— Страхуваш ли се, Джъдсън?
	Изненадан, Естерхази парира въпроса с пресилен смях.
	— Разбира се, че не. Просто преценявам шансовете ни за успех. Защо да хабим време в безплодно преследване из мочурището, при положение, че имаме един също толкова хубав елен, който просто ни чака да се спуснем в дерето?
	Без да отговаря, Пендъргаст бръкна в джоба си и извади монета от една лира.
	— Избирай.
	— Ези – каза Естерхази неохотно.
	Пендъргаст подхвърля монетата, хвана я и я затисна върху ръкава си.
	— Тура. Аз стрелям пръв. – И той поведе надолу по билото на Бийн Диърг. Нямаше пътека, само разбити камъни, ниска трева, диви цветя и лишеи. Когато нощта отстъпи пред утрото, мъглите над тресавището се сгъстиха, сивите валма обгърнаха ниските райони и изпълзяха нагоре по хълмовете и възвишенията.
	Двамата мъже се движеха тихо и предпазливо. Когато стигнаха до една малка падина в основата на Бийн, Пендъргаст направи знак да спрат. Червените елени имаха изключително развити сетива и те трябваше да положат върховни усилия да не бъдат забелязани, чути или подушени.
	Пълзейки към склона на дерето, Пендъргаст огледа върха.
	Еленът беше на около километър от тук и се движеше по посока на мочурището. Сякаш по даден знак той вдигна глава, подуши въздуха и нададе оглушителен рев, който отекна и заглъхна сред камъните, после разтърси гривата си и се върна да помирише земята, откъсвайки стиска трева.
	— Мили боже – прошепна Естерхази. – Огромен е.
	— Трябва да се движим бързо – промърмори Пендъргаст. – Навлиза по-навътре в мочурището.
	Те заобиколиха отдолу ръба на дерето, като внимаваха да не се виждат, докато еленът не се изравни с едно малко възвишение. Обърнаха се и приближиха животното, използвайки ниския хълм за прикритие. Бреговете на мочурището след дългото лято се бяха втвърдили и двамата мъже се движеха бързо и тихо, използвайки меките туфи трева като стъпала за преминаване. Стигнаха подветрената страна на хълма, после клечешком се спуснаха отвъд. Вятърът продължаваше да е в тяхна полза и те отново чуха рева на елека – доказателство, че не е усетил присъствието им. Пендъргаст потрепери; завършекът на рева странно му напомни за лъвски рев. Като направи знак на Естерхази да остане отзад, той изпълзя до края на хълма и надникна през една купчина от камъни.
	Еленът стоеше на около деветстотин метра, душеше въздуха и пристъпваше неспокойно. Той разтърси отново гривата си, лъскавите му рога блестяха. Вдигна глава и изрева още веднъж. Рогата му имаха тринайсет разклонения; най-малко пет педи едното. Странно беше, че в самия край на сезона на разгонването още не беше събрал солиден харем. Някои мъжки, явно, бяха родени самотници.
	Те все още се намираха на прекалено голяма дистанция за надежден изстрел. Всъщност беше нужен не просто добър изстрел; човек не биваше никога да се надява просто да рани животно от такъв калибър. Той трябваше направо да го убие.
	Агентът се върна обратно и се присъедини към Естерхази.
	— Намира се на деветстотин метра оттук – прекалено далече е.
	— Точно от това се страхувах.
	— Невероятно уверен е в себе си – каза Пендъргаст.
	— Тъй като във Фаулмайър никой не ловува, той не е така бдителен, както би трябвало да бъде. Вятърът духа към нас, а той се отдалечава, мисля, че имаме шанс да го дебнем открито.
	Естерхази поклати глава.
	— Почвата нататък изглежда много несигурна.
	Пендъргаст посочи към един песъчлив участък, непосредствено до мястото, където се криеха, и откъдето можеше да се проследи придвижването на елена.
	— Ще вървим след него. Ако някой знае пътя през тресавището, това е той.
	Естерхази направи жест:
	— Води тогава.
	Те свалиха пушките си и изпълзяха иззад възвишението по посока на елена. Животното беше наистина разсеяно, фокусирано върху това да души въздуха, който идва от север, без да обръща внимание на ставащото зад него. Душенето и надаването на гръмогласни ревове прикриваше звуците от приближаването им.
	Придвижваха се максимално предпазливо, спирайки, когато животното се колебаеше или се обръщаше. Постепенно започнаха да го настигат. Еленът продължи да навлиза по-дълбоко в тресавището, явно следвайки диря по въздуха. Те продължиха в пълно мълчание, знаейки, че не бива да говорят, като вървяха приведени, камуфлажните им униформи се сливаха напълно с обкръжението на мочурището. Пътят на елека следваше почти невидими бръчки от по-твърда почва, пътеката криволичеше между гъсти езера, потрепващи тресавища и тревисти равнини. Дали от несигурната почва, от лова или поради някаква друга причина, напрежението във въздуха като че се усили.
	Постепенно навлязоха в обсег за стрелба: двеста и петдесет метра. Но еленът пак спря, обърка се настрани, подуши въздуха. С едва доловим жест Пендъргаст направи знак за спиране и внимателно се отпусна в легнала позиция. Като изтегли своята Н&Н.300 напред, той нагласи визьора към окото си и внимателно насочи пушката. Естерхази остана на десетина метра отзад, приведен и неподвижен като скала.
	Пендъргаст присви око, прицели се точно в предната плешка на животното, пое си дъх и започна да натиска спусъка.
	В този миг усети студеното докосване на стомана отзад в тила си.
	— Съжалявам, приятелю – каза Естерхази. – Смъкни пушката с една ръка и я остави долу. Бавно и спокойно.
	Пендъргаст остави пушката.
	— А сега се изправи. Бавно.
	Пендъргаст се подчини.
	Естерхази отстъпи, държейки агента от ФБР на мушка. Той внезапно се разсмя, острият звук се разнесе над тресавището. С ъгъла на окото си Пендъргаст видя как еленът се сепва и хуква, изгубвайки се в мъглите.
	— Надявах се да не се стигне дотук – каза Естерхази.
	— След повече от десет години ти така и не загърби онази кървава трагедия.
	Пендъргаст не каза нищо.
	— Сигурно се питаш за какво е всичко това.
	— Всъщност, не – отговори Пендъргаст с равен глас.
	— Аз съм човекът, когото търсеше; непознатият мъж от „Проект Авес“. Онзи, чието име Чарлз Слейд отказа да ти каже.
	Никаква реакция.
	— Бих ти обяснил всичко, но каква полза? Съжалявам, че го правя. Сам разбираш – нищо лично.
	Все още никаква реакция.
	— Кажи си молитвата, братко.
	Естерхази вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.
	 
	 
	 
	ВТОРА ГЛАВА

	 
	Във влажния въздух се разнесе немощно изщракване.
	— Исусе! – процеди Естерхази през стиснати зъби, като издърпа затвора, изхвърли негодния патрон и зареди нов на негово място.
	Щрак.
	За секунда Пендъргаст скочи на крака, грабна пушката си и я насочи към Естерхази.
	— Твоята не особено умна стратегия се провали. Очаквах я, след като в нескопосаното си писмо ме питаше какво огнестрелно оръжие ще нося със себе си. Боя се, че амунициите в пушката ти са негодни. Ето как се връщаме пак там, откъдето тръгнахме: от халосните патрони, които сложи в пушката на Хелън, до тези в твоята.
	Естерхази трескаво продължаваше да дърпа затвора, изхвърляйки като обезумял негодните патрони с една ръка, докато ровеше с другата в чантата си и загребваше нови.
	— Спри или ще те убия – каза Пендъргаст.
	Игнорирайки го, Естерхази хвърли последния патрон и зареди нов, после удари затвора и го върна на мястото му.
	— Много добре. Този е за Хелън. – Пендъргаст дръпна спусъка.
	Чу се глухо изщракване.
	Мигновено осъзнавайки ситуацията, Пендъргаст се хвърли назад, търсейки прикритие зад една гола скала, когато Естерхази стреля. Куршумът рикошира в скалата, като се сплеска и разпръсна отломки. Пендъргаст се претърколи по-нататък, изостави пушката си и извади Колт.32, който беше взел за резерва. Лежейки по гръб, той се надигна, прицели се и стреля, но Естерхази се бе прикрил от другата страна на малкото възвишение и отговори с куршум, който изплющя точно пред Пендъргаст.
	Сега и двамата бяха зад прикрития, от двете страни на хълма. Смехът на Естерхази още веднъж се разнесе над околността:
	— Изглежда твоята не-чак-толкова-умна-стратегия също пропадна. Мислиш ли, че бих ти позволил да излезеш с действаща пушка? Съжалявам, старче, но извадих ударника.
	Пендъргаст лежеше на една страна, прегърнал скалата, и дишаше на пресекулки. Положението беше безизходно – намираха се от двете страни на малък хълм. Което означаваше, че който стигне пръв до върха…
	Като скочи на крака, Пендъргаст се заизкачва като паяк по билото. Стигна горе в мига, в който и Естерхази, и двамата мъже се вкопчиха в яростна прегръдка, хващайки се за най-високия камък, преди да се изтърколят надолу по скалата, преплели тела. Като отблъсна назад Естерхази, Пендъргаст размаха Колта си, но Естерхази го удари с дулото на пушката си и двете оръжия се блъснаха подобно шпаги и изгърмяха едновременно. Пендъргаст хвана дулото на пушката на Естерхази с една ръка и двамата се сборичкаха за него, като при това агентът изпусна пистолета си.
	Схватката продължи, четири ръце върху пушката, извиваха се и се мятаха, като всеки се опитваше да се отърве от другия. Пендъргаст се наведе напред и впи зъби в ръката на Естерхази, който с рев заби глава в корема му, отблъсна го назад и го изрита свирело. От удара двамата паднаха върху нацепените от студа скали, раздирайки камуфлажните си дрехи.
	Успявайки да сложи ръка върху спусъка, като дърпаше и извиваше, Пендъргаст стреля отново и отново, докато изпразни пълнителя. След това спря и заби юмрук в скулата на Естерхази, точно когато онзи развъртя пушката си като кривак и удари Пендъргаст в гърдите. Като я хвана за приклада, Пендъргаст се опита да я измъкне отново, но с изненадващо движение Естерхази рязко дръпна агента напред, ритна го жестоко, като при това едва не счупи носа му. Кръвта оплиска всичко и Пендъргаст залитна назад, после разтърси глава, опитвайки се да я проясни, докато Естерхази се хвърли върху него и започна да удря лицето му с приклада. През кръвта и мъглата виждаше как Естерхази измъква нови патрони от чантата си и ги зарежда в пушката.
	С неподозирана сила успя да изрита дулото и се хвърли встрани точно когато отекна изстрел, грабна пистолета си от мястото, където беше паднал, търкулна се и отвърна на стрелбата. Но Естерхази вече бе успял да се прикрие зад хълма.
	Възползвайки се от временното затишие, Пендъргаст скочи и затича надолу, като се обърна назад и стреля няколко пъти, не позволявайки на Естерхази да мръдне, докато той се отдалечаваше. Стигна подножието на хълма, навлезе в блатото и се втурна към една хлътнатина, където бързо го обвиха облаци гъста мъгла.
	Там спря, заобиколен от джвакаща тиня. Земята под краката му се тресеше странно, като желатин. Той опипа напред с върха на обувката си, намери по-твърда почва и навлезе навътре във Фаулмайър, стъпвайки от хълмче на хълмче, от камък на камък, като се опитваше да стои далеч от засмукващите локви на подвижните пясъци, докато увеличаваше колкото се може повече дистанцията между себе си и Естерхази. В този миг чу серия изстрели откъм хълма, но те бяха случайни; Естерхази стреляше напосоки.
	Като направи трийсетградусов завой, Пендъргаст забави крачка. Нямаше много места, на които да се скрие в блатото, отвъд странните купчини натрошени камъни; мъглата щеше да е единственото му прикритие. Което означаваше, че трябва да се движи ниско.
	Той продължи с възможно най-голямата разумна скорост, като спираше от време на време, за да опипа земята с крак. Знаеше, че Естерхази ще го последва; мъжът нямаше избор. А той беше изключителен следотърсач, може би дори по-добър и от самия Пендъргаст. Докато вървеше, той извади от чантата си една носна кърпа и се опита да спре кръвотечението. Усещаше стърженето на счупено ребро в гръдния си кош, последица от яростта борба. Мълчаливо се укори, че не е проверил пушката си непосредствено преди тръгването им. Пушките бяха заключени в стаята за оръжия на хижата, както изискваха правилата; Естерхази трябва да беше приложил някакъв трик, за да се докопа до оръжието му. Махането на един ударник отнемаше не повече от минута-две. Беше подценил съперника си; нямаше да го повтори отново.
	Внезапно спря, оглеждайки мястото: тук, на една пясъчна пътека, имаше следи от елена, когото бяха подплашили. Той се ослуша напрегнато, присвивайки очи назад в посоката, от която бе дошъл. Мъглите се издигаха от тресавището на дрипави стълбове, за миг поглъщайки, и после разкривайки гледки от безкрайните блата и далечни планини. Хълмът, на който се бяха борили, беше обвит в мъгла и преследвачът му не се виждаше никъде. Над всичко лежеше мрачна сива светлина, с приближаващ заплашително откъм запад мрак, пронизван от време на време от блясъци на светкавици – задаваше се буря.
	Като презареди Колта си, Пендъргаст го прехвърли през рамо и навлезе още по-навътре, следвайки слабата диря на елена, докато се бе провирал по невидима пътека, известна само нему, между тресящи се блата и засмукващи тресавища.
	Не беше приключило. Естерхази го преследваше ожесточено. Можеше да има само един изход: един от двама им нямаше да се върне.
	 
	 
	 
	ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Пендъргаст последва неясната следа на елена, докато криволичеше през потръпващите папрати на тресавището, придържайки се към твърдата почва. С приближаването на бурята небето притъмня още и над блатата премина далечен тътен. Той се движеше бързо, спираше само колкото да изследва земята за знаци от пътя на елена. Тресавището беше особено коварно по това време на годината, когато в резултат на дългото лято зелените треви бяха превзели много от тинестите блата, оставяйки измамна кора, която би се пропукала под тежестта на човек.
	Светкавиците се гонеха една след друга, започна да вали, от оловното небе закапаха тежки капки дъжд. Излезе вятър, мина по ниския пирен, понесъл миазмена смрад от блатата Иниш на запад: безбрежна водна повърхност, покрита с участъци от тръстика и котешки опашки, които се полюляваха на вятъра. В продължение на километър и половина той се движи по дирите на елена. Те постепенно го изведоха до по-висока и твърда почва, след което – през един внезапен процеп в мъглите – Пендъргаст забеляза отпред развалина. Очертана на фона на небето, на върха на една височина се издигаха стара каменна ограда и овчарска хижа, осветявана от време на време от блясъка на светкавици. Оттатък хълма се виждаха неравните очертания на блатата. Изследвайки стеблата на пречупения прещип, Пендъргаст забеляза, че еленът е минал през развалината и е продължил към обширното блато от другата страна.
	Той изкачи възвишението и набързо огледа руината. Хижата беше без покрив, каменните стени – разрушени и превзети от лишеи, вятърът стенеше и шепнеше между развалините. От другата страна хълмът се спускаше надолу към блато, което лежеше скрито в мъгли от издигащи се пари.
	Хижата на хълма предлагаше идеална отбранителна позиция с възможност за наблюдение във всички посоки: идеално място за засада на преследвач или отпор на атака. По тази причина Пендъргаст я отмина и продължи надолу по хълма към блатата Иниш. Той забеляза отново следата на елена и за миг се озадачи; животното сякаш бе попаднало в капан, без изход. Сигурно приближаването на Пендъргаст го бе подплашило и бе го тласнало да бяга, но накъде?
	Като заобиколи края на блатото, Пендъргаст стигна до участък с гъсти тръстики, където от водата се показваше чакълеста почва. Редица от излъскани камъни осигуряваше малко, но очевидно прикритие; той спря, извади бяла носна кърпичка, уви я около един камък и я остави на точно определено място зад камъните. После отмина нататък зад чакълестия хребет откри онова, което търсеше: равна скала непосредствено под повърхността на водата, заобиколена от тръстики. Можеше да види, че еленът също е вървял по този път, навлизайки в блатата.
	Естественото скривалище беше малко вероятно прикритие и още по-малко вероятно като място, откъдето да се опитваш да се отбраняваш. Точно по тези причини бе удовлетворително.
	Изгазвайки до камъка, като внимаваше да избягва тресавището отстрани, Пендъргаст зае позиция сред тръстиките, добре скрит от поглед. Сви се там и зачака. Светкавица разцепи небето, последвана от тътена на гръмотевица; откъм блатата се кълбеше и прииждаше още мъгла, закривайки от време на време руините на върха на хълма. Без съмнение Естерхази скоро щеше да дойде. Краят се виждаше.
	 
	* * *

	Джъдсън Естерхази спря да огледа почвата, пресегна се и опипа чакъла, избутан встрани при преминаването на елена. Отпечатъците на Пендъргаст бяха много по-неясни, но той виждаше стъпканата пръст и смачканите стебла на тревата наоколо. Този човек не оставяше нищо на случайността, продължавайки да следва елена в криволичещия му ход през Фаулмайър. Хитро. Никой не би дръзнал да влезе тук без водач, но един елен бе толкова добър водач, колкото всеки друг. Когато бурята връхлетя, мъглата се сгъсти; стана толкова тъмно, че се радваше, че има фенерче, с което да изследва дирята.
	Пендъргаст очевидно възнамеряваше да подмами Естерхази да навлезе в тресавището, за да го убие. При всичките му претенции за южняшка изтънченост Пендъргаст беше най-неумолимият човек, който някога бе срещал, а на всичко отгоре се биеше като дявол.
	Една светкавица освети блатото и той видя през пролуките на мъглата назъбените очертания на развалини, отдалечени на четири-петстотин метра. Спря. Беше логично тъкмо там Пендъргаст да изчака идването му. Щеше да се доближи до развалините; щеше да нападне от засада онзи, който му устройваше засада… Но точно когато опитното му око се плъзна по терена, го осени, че Пендъргаст бе прекалено проницателен и коварен, за да предприеме очевидния курс на действие.
	Естерхази не можеше да е сигурен.
	Сред тази пустош нямаше много тайни места, но ако избереше правилния момент, можеше да се възползва от предимството на гъстата мъгла, която идваше откъм блатата и да си подсигури прикритието, от което се нуждаеше. Сякаш по знак нахлуха още сиви талази и го обгърнаха в един лишен от цветове свят. Той изтича нагоре по хълма към развалините, движейки се бързо по твърдата земя. На около стотина метра под върха заобиколи хълма, така че да подходи от неочаквана посока. Дъждът се лееше, сега още по-силен, докато тътенът на гръмотевиците заглъхваше над тресавището.
	Той се приведе, когато мъглата за миг се разсея, позволявайки си да хвърли бърз поглед към руините горе. От Пендъргаст нямаше и следа. Когато новите талази мъгла нахлуха, тръгна нататък с пушка в ръката и скоро стигна каменната стена, ограждаща старата кошара за добитък. Тръгна покрай нея, приведен, докато друг процеп в мъглата му позволи да погледне през една дупка в скалите.
	Кошарата беше празна. Но от другата й страна се виждаше хижа без покрив.
	Приближи се до постройката откъм кошарата, като продължаваше да върви приведен. След миг се озова до задната стена. Промъкна се до един счупен прозорец и търпеливо изчака мъглата отново да се разсее. Вятърът стенеше и въздишаше между камъните, заглушавайки тихите звуци от собственото му придвижване, докато се приготви: и тогава, когато въздухът се проясни малко, той застана на прозореца и обходи с пушката си вътрешността на хижата от ъгъл до ъгъл.
	Празна.
	Подпря се на перваза и се прехвърли вътре, като мислеше трескаво. Както предполагаше, Пендъргаст бе избегнал очевидното. Не бе заел стратегическата височина. Но тогава къде се беше дянал? Той пусна една ругатня; с Пендъргаст човек трябваше да очаква единствено неочакваното.
	Нахлуха нови талази гъста мъгла и Естерхази се възползва от възможността да проучи района около хижата, търсейки следи от Пендъргаст. Откри ги трудно. Те бързо изчезваха в силния дъжд. Продължавайки да се спуска по срещуположната страна на хълма към блатистата местност долу, можеше да зърне ширналата се земя през пролуките в мъглата. Нямаше изход – отвъд лежаха единствено блатата Иниш. Така че Пендъргаст трябва да се беше прикрил някъде по края на блатото. Усети, че го обзема лека паника. Огледа местността през разкъсаните парцали на мъглата; сигурно не се беше скрил в тръстиките или котешките опашки. Но имаше един провлак суша, който продължаваше навътре в блатата; той извади малкия си телескоп и забеляза разпръснатите ледникови камъни, предоставящи достатъчна възможност на човек да се скрие. И, боже мили, той беше точно там: зад една от скалите нещо се белееше.
	Точно така: агентът бе заел единственото възможно прикритие тук и чакаше в засада Естерхази да мине, след като е тръгнал по следите му по брега на блатото.
	За пореден път: неочевидното нещо. И Естерхази видя точно начина, по който да му попречи.
	Благословената мъгла се върна; той тръгна надолу по хълма и скоро се озова отново сред коварните мочурища, следвайки двойната диря – на Пендъргаст и на елена. Стъпваше предпазливо от едно хълмче суша на друго върху подвижните пластове вода и тиня. Откри по-твърда почва, изостави следата и се насочи към място, откъдето щеше да има неограничена възможност за стрелба право към скалите, зад които се криеше Пендъргаст. Зае позиция, наведе се зад една купчина пръст, обрасла с трева и изчака да се появи пролука в мъглата, така че да стреля.
	Мина една минута; сред сивите талази просветля. Можеше да види малкото бяло парче откъм скривалището на агента; сигурно беше част от ризата му и се виждаше достатъчно от нея, за да приеме куршум. Той вдигна пушката…
	— Изправи се колкото е възможно по-бавно! – долетя безтелесният глас иззад него, едва ли не от самата вода на блатото.
	 
	 
	 
	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Естерхази замръзна при звука на гласа.
	— Докато се изправяш, дръж пушката в лявата си ръка далече от тялото.
	Естерхази установи, че не е в състояние да помръдне. Как беше възможно?
	С-с-с-с! Куршумът изсъска и се заби в земята между краката му, разпръсквайки камъчета и пръст.
	— Няма да моля втори път.
	Вдигайки пушката с лявата си ръка, Естерхази се изправи.
	— Пусни пушката и се обърни.
	Той остави оръжието да падне, после се завъртя. Беше Пендъргаст, на двайсетина метра, с пистолет в ръката, надигаше се от тръстиките, явно нагазил във водата – но Естерхази сега можеше да види, че там имаше малка извита пътека от натрупани камъни във водната повърхност, заобиколена от двете страни с тресавище.
	— Имам само един въпрос – каза Пендъргаст; гласът му беше слаб на стенещия вятър. – Как можа да убиеш собствената си сестра?
	Естерхази го гледаше втренчено.
	— Искам отговор.
	Естерхази не можеше се застави да говори. Още когато погледна лицето на Пендъргаст, вече знаеше, че е мъртъв. Усети неописуемия студен страх от смъртта да пада върху него и да го обгръща като мокър плащ, примесен с ужас, съжаление и облекчение. Не можеше да направи нищо. Но поне нямаше да достави на Пендъргаст удоволствие да го види да свършва недостойно. Смъртта му нямаше да сложи край на търсенията на Пендъргаст.
	— Просто приключвай с това – каза той.
	— Значи без обяснения, така ли? – попита Пендъргаст. – Без сълзливи оправдания, без унизителни молби за разбиране? Колко разочароващо. – Пръстът му се стегна върху спусъка. Естерхази затвори очи.
	И точно тогава то се случи: внезапен, съкрушителен звук от сблъсък. Последва експлозия от червеникава козина, проблясването на рога – и самецът се втурна през тръстиките, единият му рог удари Пендъргаст, закачи оръжието му и го запрати във водата. Когато еленът се отдалечи, Пендъргаст се олюля и започна да удря наоколо с ръце в опит да запази равновесие – тогава Естерхази осъзна, че е бил хвърлен в една от засмукващите локви на тресавището, покрита с малко количество вода на повърхността.
	Като вдигна пушката си от земята, Естерхази се прицели и стреля. Куршумът улучи агента в гърдите, събаряйки го назад във водата. Естерхази се прицели пак, подготви се отново да стреля, но спря. Един втори изстрел, втори куршум нямаше как да бъде обяснен – ако намереха тялото, разбира се.
	Той смъкна пушката. Пендъргаст се бореше, хванат здраво от тресавището, силите му отслабваха. Върху гърдите му разцъфна голямо тъмно петно. Куршумът го беше улучил от дясната страна, но беше достатъчен да причини катастрофални поражения. Мъжът представляваше страхотна гледка: дрехите му бяха разкъсани и окървавени, светлата коса покрита с кал и потъмняла от дъжда. Той се закашля и от устните му излязоха кървави балончета
	Това беше: като лекар Естерхази знаеше, че изстрелът е бил фатален. Беше пробил белия дроб, а разположението му предполагаше възможност да е разкъсал и подключичната артерия, което бързо щеше да напълни дробовете с кръв. Дори и да не потъваше безвъзвратно в тресавището, Пендъргаст щеше да е мъртвец до няколко минути.
	До кръста в тинята, агентът спря да се бори и се взря в своя убиец. Леденият блясък на бледо сивите му очи говореше по-красноречиво за омразата и отчаянието му от всякакви думи и това разтърси до дъно Естерхази.
	— Настояваш за отговор на въпроса си? – каза той. – Ето ти го. Никога не съм убивал Хелън. Тя е жива.
	Не можеше да дочака края. Обърна се и си тръгна.
	 
	 
	 
	ПЕТА ГЛАВА

	 
	Хижата изникна пред него. Прозорците й светеха в мръсно жълто под проливния дъжд. Джъдсън Естерхази сграбчи тежкия метален пръстен на вратата, дръпна я рязко и залитайки, влезе в коридора, по стените, на който висяха брони и големи еленови рога.
	— Помощ! – извика той. – Помогнете ми!
	Гостите стояха около огъня в голямата зала и пийваха след обяда кафе, чай и малки чаши малцово уиски. Всички се обърнаха и го изгледаха с изумление.
	— Приятелят ми бе прострелян!
	Тътенът на гръмотевица временно го заглуши, карайки прозорците да прозвънтят.
	— Прострелян! – повтори Естерхази и рухна на пода. – Имам нужда от помощ.
	След миг на леден ужас няколко души се втурнаха към него. Отпуснат на земята, със затворени очи, Естерхази усещаше как се скупчват около него и чуваше тихото жужене на гласовете им.
	— Отстъпете назад! – долетя строгият шотландски глас на Кромърти, собственикът на хижата. – Оставете му въздух. Моля, дръпнете се.
	Някой поднесе към устните му чаша уиски. Той отпи глътка, отвори очи и се помъчи да се изправи.
	— Какво стана? Какво говорите?
	Лицето на Кромърти се надвеси над него: добре поддържана брада, очила с телени рамки, пясъчно руса коса, ъгловата челюст… Лесно беше да го измами – Естерхази бе искрено ужасен, вледенен до мозъка на костите си и едва се държеше. Отпи втора глътка, а уискито прогори гърлото му като огън и му даде сили.
	— Зет ми… Преследвахме един елен в блатата…
	— Блатата? – процеди Кромърти, а гласът му доби внезапна острота.
	— Същински великан… – Естерхази преглътна и се опита да се съвземе.
	— Елате до огъня. – Като взе ръката му, Кромърти му помогна да се изправи. Роби Грант, старият пазач на дивеч, го подхвана от другата страна. Двамата му помогнаха да свали подгизналото си камуфлажно яке и го заведоха до креслото край огнището.
	Естерхази се отпусна в него.
	— Говорете – рече Кромърти. Останалите гости стояха с пребледнели лица.
	— Горе от Бийн Диърг – започна той – забелязахме елен. Долу във Фаулмайър.
	— Но вие знаете правилата!
	Естерхази поклати шава.
	— Така е, но това беше същинско чудовище. Тринайсет разклонения. Зет ми настоя. – Последвахме го навътре, чак до блатата. Тогава се разделихме…
	— Вие с акъла си ли сте, бе хора? – Беше пазачът на дивеч, Роби Грант. Гласът му се извиси в пронизителен тенор. – Разделили сте се?
	— Трябваше да го хванем натясно. Да го подгоним към блатата. А мъглите се спускаха, видимостта беше лоша, видях движение, стрелях… – Той спря и пое дълбоко дъх. – Улучих зет ми право в гърдите… – Раменете му се разтресоха и той покри лицето си с ръце.
	— Оставили сте ранен човек в тресавището? – запита Кромърти ядосано.
	— Мили боже! – Риданията неудържимо разтърсиха Естерхази. – Той падна. Беше засмукан…
	— Един момент – поде Кромърти, а гласът му бе леден. Говореше бавно, тихо, натъртваше всяка дума. – Сър, вие ми казвате, че сте навлезли в блатата, че без да искате сте застреляли своя зет и че той е паднал в тинята? Това ли ми казвате?
	Естерхази кимна безмълвно, без да сваля ръце от лицето си.
	— Исусе Христе! Има ли някаква вероятност все още да е жив?
	Естерхази поклати глава.
	— Напълно ли сте сигурен?
	— Убеден съм. – Той се задави. – Потъна. Аз… Толкова съжалявам! – Внезапно се разплака. – Убих зет си! – Той продължаваше да се клати напред-назад, скрил лицето си в ръце. – Бог да ми е на помощ!
	Възцари се тишина.
	— Човекът не е на себе си – промълви пазачът на дивеч. – По-ясен случай на блатна треска никога не съм виждал.
	— Изведете тези хора оттук – нареди Кромърти, като махна към гостите. После се обърна към Грант. – Роби, извикай полиция. – Накрая вниманието му се върна отново към Естерхази: – Това ли е пушката, с която го застреляхте? – посочи към оръжието, което сега лежеше на пода.
	Естерхази кимна нещастно.
	— Никой да не я докосва.
	Гостите напуснаха на групи, като говореха с приглушени гласове и клатеха глави. Проблесна светкавица, последвана от зловещ тътен. Дъждът шибаше в прозорците. Естерхази седеше на стола, бавно смъкна ръце от лицето си и се остави на усещането за топлина, което се просмукваше през мокрите му дрехи. Също такава топлина пропълзя и в душата му и бавно измести ужаса – усети как го обгръща чувство на облекчение, дори радост. Свърши се, свърши се, свърши се. Нямаше защо вече да се бои от Пендъргаст. Духът отново бе затворен в бутилката. Човекът бе мъртъв. Що се отнася до партньора му Д’Агоста, или другото нюйоркско ченге – Хейуърд – убийството на агента бе стъпкало главата на змията. Това наистина бе краят. И както личеше по всичко, тези прости шотландци вярваха на всяка негова дума. Нищо не можеше да опровергае разказа му. Беше се върнал назад, бе събрал всички гилзи, с изключение на онази, която искаше да открие. Пушката на Пендъргаст и гилзите, паднали по време на борбата им, бе хвърлил в едно тресавище на връщане и те нямаше никога да бъдат открити. Това щеше да остане единствената мистерия – липсващата пушка. В което нямаше нищо чак толкова чудно – една пушка лесно би могла завинаги да изчезне в тресавището. Никой не подозираше за пистолета на Пендъргаст, а Естерхази се бе постарал и той да изчезне. Дирите на елена, в случай че оцелееха след бурята, щяха напълно да подкрепят историята му.
	— Проклятие – промърмори Кромърти, пристъпи до полицата на камината, взе бутилка скоч и си наля пълна чаша. Изпи я на малки глътки, крачейки напред-назад около огъня, без да обръща внимание на Естерхази. Грант се върна.
	— Полицията идва от Инвърнес, сър. Заедно с екипа на специалните сили на Северното полицейско управление.
	Кромърти се извърна, пресуши чашата, наля си нова и ядно изгледа Естерхази.
	— А ти стой тук, докато пристигнат, проклет глупак такъв!
	Нов гръм разтърси старата каменна хижа, а вятърът зави сред мочурищата.
	 
	 
	 
	ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Полицейските коли пристигнаха след повече от час, святкащите буркани по капаците им нашариха на ивици покритата с чакъл алея. Бурята беше преминала, оставяйки оловно сиво небе с бързо движещи се облаци. Ченгетата, облечени в сини дъждобрани, ботуши и импрегнирани шапки, изтрополиха тежко по каменните стъпала с важен вид. Естерхази ги гледаше от стола, успокоен от лишената им от въображение флегматичност.
	Последният, който влезе, беше шефът им, и единственият без униформа. Естерхази го огледа скришом; беше висок най-малко два метра, с плешивина, оградена от светла коса; имаше тясно лице и тънък като острие нос и ходеше наведен напред, сякаш си пробиваше път през живота. Носът му обаче беше достатъчно червен, за да компрометира сериозния му вид и той от време на време го потупваше с носна кърпичка. Беше облечен в стари ловджийски дрехи: сиво-зелени панталони, пуловер на плетеници и протрито мъхесто яке, разкопчано.
	— Здрасти, Кромърти – каза той и протегна вяло ръка, когато Кромърти тръгна към него. Отидоха в дъното на коридора и заговориха с ниски гласове, хвърляйки погледи към Естерхази.
	После офицерът се приближи и седна на стола близо до Естерхази.
	— Главен инспектор Балфур от Северното полицейско управление – каза той спокойно, без да протегне ръка, но като се наведе напред, подпрял лакти на коленете. – А вие сте Джъдсън Естерхази?
	— Точно така.
	Той измъкна малък бележник.
	— Добре, д-р Естерхази. Кажете ми какво се случи.
	Естерхази разказа историята отначало до края, като спираше често да се овладее или да преглътне сълзите, докато Балфур си водеше бележки. Когато свърши, Балфур затвори тефтера.
	— Отиваме на мястото на инцидента. Идвате с нас.
	— Не съм сигурен… – преглътна Естерхази, – че мога да се справя.
	— Аз съм напълно сигурен, че можете – каза Балфур отривисто. – Имаме две полицейски кучета. Господин Грант също ще дойде. Той познава по-малко известните пътеки през блатото. – Офицерът се изправи, поглеждайки големия водолазен часовник на китката си. – Остават ни още пет часа до мръкване.
	Естерхази стана с мрачно, печално лице и с явна неохота. Навън полицаите се оборудваха с торби, въжета и друга екипировка. В края на чакълестата алея един от мъжете упражняваше две вързани на каишка ловджийски кучета на моравата.
	Един час по-късно вече бяха прехвърлили склона на Бийн Диърг и стигнаха до брега на Фаулмайър, маркиран с неравна линия от камъни. Над блатата лежеше мъгла. Слънцето вече се спускаше в небето, безкрайният пейзаж чезнеше в сиво небитие, тъмните локви лежаха неподвижни в тежкия въздух. Носеше се лека миризма на изгнила растителност.
	— Д-р Естерхази? – Балфур го погледна като се намръщи, скръстил ръце пред гърдите си. – В коя посока?
	Естерхази се огледа, лицето му беше безизразно.
	— Всичко ми изглежда еднакво. – Нямаше смисъл да им оказва прекалено голяма помощ.
	Балфур поклати глава тъжно.
	— Кучетата уловиха следа тук, инспекторе. – Тежкият шотландски акцент на водача на кучета долетя през мъглата. – И виждам нещо.
	— Тук ли влязохте в блатото? – попита Балфур.
	— Така мисля.
	— Хубаво. Кучетата ще ни водят. Господин Грант, вие стойте с тях отпред. Останалите ще вървят след вас. Доктор Естерхази и аз оставаме последни. Господин Грант познава добре района; движете се по стъпките му през цялото време. – Инспекторът спря за момент да извади натъпкана предварително лула, и я запали. – Ако някой затъне, останалите да не вземат да хукнат нататък като глупаци и да затънат и те. Имаме въжета, спасителни пръстени и телескопични куки, с които да измъкнем всекиго от подвижните пясъци.
	Той издуха дима и се огледа.
	— Господни Грант, имате ли нещо да добавите?
	— Да – каза дребният, сбръчкан мъж, подпрян на бастуна си, с висок, почти момичешки глас. – Ако някой хлътне в тинята, не се опитвайте да се измъквате. Отпуснете се назад внимателно и оставете тялото си да изплува. – Той изгледа изпод рунтавите си вежди Естерхази. – Имам въпрос към д-р Естерхази: когато пресичахте блатото след онзи елен, забелязахте ли някакви отличителни белези в местността?
	— Какви, например? – каза Естерхази с объркан и несигурен глас. – Тук ми изглежда ужасно празно.
	— Има развалини, каменни грамади и стоящи камъни.
	— Развалини… да, струва ми се, че минахме покрай някакви развалини.
	— Как изглеждаха?
	— Ако правилно си спомням… – Естерхази се намръщи, уж се опитваше да си спомни – беше нещо като каменна ограда за добитък и заслон на някакъв хълм, от лявата му страна и отвъд него имаше блата.
	— Аха. Старата хижа. – Без повече приказки пазачът на дивеч се обърна и закрачи през тревата, мъха и пирена, настигайки кучкаря с двете кучета. Вървеше бързо, с наведена глава, късите му крака шляпаха, размахваше кривак, рошавата му коса приличаше на бял ореол около кацналата върху нея шапка от туид.
	Четвърт час вървяха в мълчание, прекъсвано само от сумтенето и скимтенето на кучетата и промърморването на някоя заповед от кучкаря. Когато облаците се сгъстиха отново и над блатата легна преждевременен сумрак, някои от мъжете извадиха мощни фенерчета и ги включиха. Лъчите им пробиха студените мъгли. Естерхази, който се бе престорил на незнаещ и объркан, започна да се пита дали не са се изгубили наистина. Всичко му изглеждаше необичайно и той не разпознаваше нищо.
	Когато се спуснаха в поредното самотно дере, кучетата внезапно спряха, започнаха да душат наоколо в кръг и после се втурнаха напред, уловили следа, опъвайки каишките.
	— Спокойно сега, спокойно – каза кучкарят, като ги дръпна назад, но кучетата бяха прекалено възбудени и се разлаяха, дълбок, гърлен звук, който отекна над мочурищата.
	— Какво им става? – попита остро Балфур.
	— Не знам. Назад. Назад?
	— За бога – изпищя Грант, – върни ги обратно!
	— По дяволите! – Кучкарят дръпна каишките, но кучетата отговориха с мощен лай и се стрелнаха напред.
	— Внимавай! – извика Грант.
	С писък на ужас кучкарят внезапно полетя към едно блато, разкъсвайки тънкия слой торфен мъх на повърхността му, започна да шляпа и да се бори, и едно от кучетата цопна с него, при което лаят му премина в писък. Животното се въртеше, разцепвайки тинята, като виреше нагоре глава от ужас.
	— Спри да се бориш! – изкрещя Грант на кучкаря, и гласът му се смеси с воя на кучето. – Отпусни се и се наведи назад!
	Но кучкарят беше прекалено завладян от паниката, за да обръща внимание.
	— Помогнете ми! – извика той, като пляскаше, разпръсквайки тиня.
	— Дръж куката! – изкомандва Балфур.
	Един от екипа от специалните части вече беше смъкнал торбата си и развързваше един прът с голяма заоблена дръжка в единия край и широка примка на въже в другия. Той го издърпа напред като телескоп и клекна в единия край на блатото, нави въжето около китката си и протегна края с дръжката.
	Кучето изджавка и зашляла.
	— Помощ! – извика хванатият в капан мъж.
	— Хвани дръжката, глупак такъв! – извика Грант.
	Пискливият му глас сякаш стигна до съзнанието на пострадалия и той проумя какво му говорят. Протегна се и стисна дръжката в края на пръта.
	— Дърпай!
	Спасителят се изви казал, използвайки тялото си като лост, за да измъкне мъжа. Кучкарят стисна отчаяно, тялото му изплува бавно със засмукващ звук и той беше изтеглен на по-твърда почва, където легна, потръпвайки и опитвайки се да си поеме въздух, покрит целият с плътна тиня.
	Междувременно кучето виеше като заклано, пляскаше ужасено в лепкавата тиня с крака.
	— Улови с ласото предницата му! – извика Грант.
	Един от мъжете вече бе извадил въжето си и правеше примка. Хвърли я към животното, но тя се оказа къса и не успя да стигне до него. То се бореше отчаяно и въртеше очи.
	— Пак!
	Мъжът хвърли въжето отново и този път успя.
	— Стегни и дърпай!
	Той се подчини, но кучето, усетило въже около шията си, се въртеше и се опитваше да се освободи от него.
	Естерхази гледаше със смесица от ужас и възхищение.
	— Ще потъне! – промълви кучкарят, който постепенно идваше на себе си.
	Друг от хората приготви примка с хлабав възел, като ласо, и се приведе от брега, за да я метне леко. Пропусна. Той я дръпна обратно, поразхлаби я и се приготви да хвърли наново.
	Но кучето потъваше твърде бързо. Сега вече само вратът му се подаваше над калта, всяко сухожилие се очертаваше като въже. Устата му зееше като розова пещера, от която се носеше скимтене подобно на човешки писък.
	— Направете нещо, за бога! – проплака кучкарят.
	Уууууууу. Ууууууууууууууууу – Кошмарният вой не стихваше.
	— Пак! Хвърли го пак!
	Мъжът отново метна ласото и отново не уцели.
	И изведнъж, непредшествана дори от кратко гъргорене, настъпи тишина. Звукът от последния сподавен вой на кучето отекна сред тресавищата и замря. Калната тиня се бе затворила над него, повърхността й бе гладка. Блатото сякаш леко потръпна и застина.
	Кучкарят, които се беше изправил на крака, се отпусна на колене.
	— Кучето ми! О, Исусе Христе…
	Балфур го изгледа ядно и заговори тихо, но настойчиво.
	— Много съжалявам. Но се налага да продължим.
	— Не можете просто да го зарежете.
	Балфур се обърна към пазача на дивеч.
	— Господин Грант, водете ни към хижа Кумбе. А вие, сър, доведете другата хрътка. Все още имаме нужда от нея.
	Без повече приготовление, те поеха нататък. Кучкарят, с подгизнали от тиня дрехи и жвакащи крака поведе другото куче, което трепереше и се тресеше, напълно безполезно. Грант отново се движеше подобно зъл демон на набитите си крака, размахал тоягата, като спираше само от време на време, колкото да забие свирепо края й в земята и да изръмжи недоволно.
	За изненада на Естерхази се оказа, че все пак не са се изгубили. Релефът започна да се издига и той различи отломките от хижата на фона на бледата светлина.
	— Накъде? – обърна се Грант към него.
	— Прекосихме я и минахме от другата страна.
	Те се изкатериха по хълма и подминаха развалините.
	— Мисля, че тук се разделихме – каза Естерхази и посочи мястото, където следата му се бе отделила от тази на Пендъргаст при опита му да го приклещи.
	След като огледа земята, пазачът на дивеч изгрухтя и кимна.
	— Води нататък – каза Балфур.
	Естерхази пое водачеството, а Грант го следваше по петите с мощно електрическо фенерче в ръка. Жълтият лъч прорязваше мъглата като осветяваше тръстиките и котешките опашки по ръба на блатото.
	— Тук – каза Естерхази и спря. – Това е… това е мястото, където падна. – Той посочи към голямото неподвижно езеро на самия край на блатото. Гласът му секна, той покри лице и сподави един стон. – Беше си истински кошмар. Дано Бог се смили над мен.
	— Всички да се отдръпнат – рече Балфур и махна на екипа си с ръка. – Ще разположим светлините. Вие, д-р Естерхази, ще ни покажете точно какво е станало. Криминалистите ще огледат почната, след което ще драгираме езерото.
	— Ще драгирате езерото? – повтори Естерхази.
	Балфур го изгледа свирепо.
	— Точно така. За да открием тялото.
	 
	 
	 
	СЕДМА ГЛАВА

	 
	Естерхази чакаше зад жълтата лента, опъната на земята, докато криминалистите, приведени като врани, довършваха огледа на терена за доказателства под острата светлина на десетки фенерчета, която придаваше призрачност на голия пейзаж.
	Беше наблюдавал уликите с нарастващо удовлетворение. Всичко беше наред. Бяха открили онази единствена гилза, която нарочно бе оставил, и въпреки проливните дъждове, успяха да проследят слабата диря на елена, както и няколко смачкани стръка пирен, оставени от неговите стъпки и тези на Пендъргаст. Нещо повече, бяха успели да потвърдят мястото, където еленът бе хукнал през тръстиките. Всичко съвпадаше с разказаната от него история.
	— Много добре, господа – извика Балфур, – опаковайте си нещата, време е да претърсим езерото.
	Естерхази изпита смесена тръпка на нетърпение и отвращение. Колкото и да беше противно, все пак щеше да е облекчение да види трупа на врага си сред тинята. Тока щеше да бъде последната „реплика“, преди падането на завесата – епилог на една титанична битка.
	Балфур бе скицирал размерите на езерото на парче милиметрова хартия – малка площ, три и половина на пет и половина метра – и бе начертал схема как трябва да бъде драгирано. Под жълтите светлини хората му прикрепиха извита като нокът драга към едно въже, после закачиха оловна тежест на примката. Тънките метални сплитки светеха зло. Двама от полицаите стояха отзад и държаха намотаното въже, докато трети се опитваше да пази равновесие на самия ръб на водата. Под ръководството и наставленията на Балфур третият прехвърли примката през потръпващото блато. Тя се приземи в тинята на отсрещната страна, носена надолу от тежестта. Когато най-накрая стигна дъното, другите двама започнаха да я дърпат навън. Докато куката преравяше блатото, въжето се опъваше и стягаше, Естерхази усети, че неволно се напряга.
	Минута по-късно драгата излезе на повърхността, загребала тиня и бурени. Балфур, без да изпуска тефтера, прерови находката с другата си ръка, облечена в латексова ръкавица, и поклати глава.
	Преместиха се пет-шест метра по-нататък по брега и хвърлиха отново. Издърпаха. Още бурени. Повториха процедурата със същия резултат.
	Естерхази наблюдаваше всяко изплуване на покритата с тиня драга и стомахът му се стягаше на възел от напрежение. Болеше го навсякъде и ухапаната му от Пендъргаст ръка пулсираше. Мъжете приближиха участъка, където Пендъргаст беше потънал. Най-накрая драгата бе хвърлена на самото място и екипът започна да я издърпва.
	По едно време тя спря, блокирана от някакъв потънал предмет.
	— Хвана нещо – рече един от мъжете.
	Естерхази задържа дъха си.
	— Сега внимателно. – Балфур се наведе напред, тялото му беше опънато като стоманен лък. – Бавно и внимателно.
	Към теглещите въжето се приближи още един и те подновиха усилията си – ръка върху ръка, с кръжащия наоколо Балфур, който им повтаряше да не насилват нещата.
	— Излиза – изгрухтя един.
	Повърхността на блатото се изду и тинята се разцепи, когато нещо дълго, подобно на дънер, се показа – покрито с кал, безформено.
	— Дърпайте бавно – предупреди Балфур.
	Сякаш стоварваха огромна риба, мъжете задържаха трупа на повърхността, докато прокарваха найлонови ремъци и ги преплитаха под него.
	— Добре. Извадете го.
	С допълнително усилие те преместиха леко тялото, спускайки го върху една мушама на земята. От него се стичаше кал на плътни потоци и отвратителна смрад на изгнила плът внезапно удари Естерхази, карайки го да отстъпи назад.
	— Какво е това, по дяволите? – промърмори Балфур. Той се наведе над трупа и го опипа с облечената си в ръкавица ръка. След това направи знак на един от мъжете. – Отмийте.
	Един от криминалистите се приближи. Двамата се наведоха над деформираната глава на тялото и той изплакна тинята с една бутика вода.
	Вонята беше ужасна и Естерхази усети, че в гърлото му се надига жлъчка. Няколко от мъжете побързаха да запалят цигари или лули.
	Балфур рязко се изправи.
	— Това е овца – каза той сухо. – Дръпнете я настрана, измийте този участък и да продължаваме.
	Работеха мълчаливо и скоро драгата отново беше спусната във водата. Отново и отново претърсваха езерото; отново и отново челюстите на куката вадеха от тинята поредните бурени. Зловонието от разложената овца, лежаща зад тях, обгръщаше сцената като плащеница. Естерхази осъзна, че напрежението става непоносимо. Защо не намираха тялото?
	Стигнаха до отсрещния край на езерото. Балфур свика съвещание, мъжете от групата му се дръпнаха на една страна и започнаха да обсъждат с ниски гласове. После Балфур се приближи до Естерхази.
	— Сигурен ли сте, че това е мястото, където е потънал зет ви?
	— Разбира се, че съм сигурен – каза Естерхази, като се опитваше да контролира гласа си, който беше на път да секне.
	— Изглежда няма да намерим нищо.
	— Но той е там долу! – извиси глас Естерхази. – Вие самият намерихте гилзата от патрона ми, видяхте следите в тревата – знаете, че това е мястото.
	Балфур го изгледа с любопитство.
	— Да, така изглежда, но… – Гласът му се поколеба.
	— Тогава го намерете! Преровете отново дъното, за бога!
	— Така мислехме, но сам виждате колко подробно го направихме. Ако долу е имало труп…
	— Теченията… каза Естерхази. – Може теченията да са го отнесли.
	— Тук няма течения.
	Естерхази си пое дълбоко дъх, като се опитваше отчаяно да се окопити. Помъчи се да говори спокойно, но не можа да потисне треперенето в гласа си.
	— Вижте, господин Балфур, знам, че тялото е там. Видях го как потъва.
	Последва рязко кимване и Балфур се обърна към хората си.
	— Пуснете драгата отново – този път под прав ъгъл.
	Чуха се възмутени протести. Но скоро процесът се поднови, хвърлиха куката от другата страна на езерото, докато Естерхази гледаше и жлъчката се събираше в гърлото му. Когато последната светлина изчезна от небето, мъглите се сгъстиха. Натриевите лампи хвърляха мъртвешки снопове бледи лъчи, в които се движеха призрачни фигури – неясни сенки, подобни на осъдени, които обикалят в най-долните кръгове на ада. Това беше невъзможно, помисли си Естерхази. Категорично нямаше начин Пендъргаст да е оцелял и да се е отдалечил. Нямаше начин.
	Трябваше да остане тогава. Трябваше да изчака до последно, до ужасния край… Той се обърна към Балфур.
	— Вижте, възможно ли е изобщо някой да излезе оттук – да се измъкне сам от такава тиня?
	Приличното на острие лице на мъжа се изви към него.
	— Но вие сте го видели да потъва. Прав ли съм?
	— Да, да! Но бях толкова разстроен, а мъглата толкова плътна… Може би е успял някак да излезе.
	— Много съмнително – каза Балфур, като го изгледа с присвити очи. – Освен, ако, разбира се, сте го оставил, докато е продължавал да се бори.
	— Не, не, опитах се да го спася, точно както ви казах. Но въпросът е, че зет ми е невероятно находчив. И може би… – Той се опита да вкара малко надежда в гласа си, да прикрие паниката. – Просто може би е излязъл. Иска ми се да вярвам, че е излязъл.
	— Д-р Естерхази – каза Балфур не без съчувствие, – боя се, че няма много надежда. Но вие сте прав, необходимо е да обмислим сериозно подобна възможност. За съжаление, оцелялото куче е прекалено травматизирано, за да работи, но разполагаме с двама експерти, които могат да помогнат. – Той се обърна. – Господни Грант? Господин Чейс?
	Пазачът на дивеч се приближи заедно с друг мъж, в когото Естерхази разпозна шефа на криминалистите.
	— Да, сър?
	— Бих искал вие двамата да изследвате по-голям район около блатото тук. Искам да търсите всякакви доказателства – абсолютно всякакви, – за това, че жертвата може да се е измъкнала сама и да се е отдалечила. Претърсете навсякъде и се оглеждайте за следи.
	— Да, сър. – Те изчезнаха в тъмнината, останаха да се виждат само лъчите на фенерчетата им, които пробождаха блатото.
	Естерхази зачака мълчаливо; мъглата се сгъсти. Най-накрая двамата мъже се върнаха.
	— Няма никакви следи, сър – каза Чейс. – Разбира се, дъждът беше силен и може да ги е унищожил. Но ранен мъж, прострелян, може би пълзящ, който кърви обилно, покрит е с тиня – би трябвало да остави някакво доказателство. Не е възможно да се е измъкнал от мочурището.
	Балфур се обърна към Естерхази.
	— Получихте отговора. – После додаде: – Мисля, че приключихме тук. Д-р Естерхази, боя се, че трябва да ви помоля да останете в района до процеса. – Той извади една кърпичка, попи течащия си нос и я дръпна. – Разбрахте ли?
	— Не се безпокойте – отвърна разпалено Естерхази. – И без това възнамерявах да остана тук, докато разбера точно какво се е случило на моя… на скъпия ми зет.
	 
	 
	 
	ОСМА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Д-р Фелдър последва полицейската кола, когато тя се спусна с друсане надолу по еднолентовия път, който пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд. Беше топло за октомврийска вечер и мочурищата от всички страни бяха осеяни с парцали мъгла. Пътуването на юг от Бедфорд Хилс беше отнело по-малко от час и дестинацията им лежеше право пред тях.
	Ванът сви в уличка с отдавна изсъхнали кестенови дървета и Фелдър зави след нея. През дърветата можеше да види Ийст ривър и безбройните силуети на Манхатънския Ийст сайд. Толкова близки, и все пак толкова далечни.
	Ванът намали, после спря пред висока порта от ковано желязо. От будката на пазачите се показа охранител и отиде до шофьора. Погледна елин тефтер, който шофьорът му подаде, после кимна, върна се в будката и отвори портата с натискане на бутон. Когато двете коли влязоха в двора, Фелдър погледна бронзовата табелка на портата: Болница за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“. Напоследък имаше някакви опити да се смени името с нещо по-модерно, не чак таткова заклеймяващо, но голямата табелка изглеждаше сякаш ще си остане вечно.
	Ванът спря на малък, покрит с чакъл паркинг, и Фелдър паркира волвото си до него. Излезе и вдигна очи към необятната готическа грамада с внушителни стари прозорци, сега покрити с решетки. Това сигурно беше най-живописната – да не кажем необичайна – лудница в цяла Америка. Беше му отнело много време и писмена работа да уреди това прехвърляне, и сега бе повече от раздразнен, че човекът, който бе обещал „да разкрие всичко“ за затворничката във вана като отплата за тази услуга, сякаш беше изчезнал напълно от лицето на земята.
	Погледът му бързо се премести от сградата към полицейската кола. От пасажерската седалка се измъкна един затворнически пазач, отиде до задните врати и ги отключи с ключ от голяма връзка. Миг по-късно вратите се отвориха и отвътре излезе полицейски офицер в униформа и въоръжен с пушка. Докато чакаше с насочено оръжие, затворническият пазач протегна ръка вътре да помогне на другия пътник да излезе.
	Фелдър гледаше как младата, двайсет и няколкогодишна жена излиза във вечерния въздух. Имаше тъмна коса, подстригана в изискана прическа, а гласът й – когато поблагодари на служителя за помощта му – беше нисък и равен, интонацията му сдържана и старомодна. Тя беше облечена в затворническа униформа, с оковани в белезници китки, но когато я поведоха към входа, главата й бе високо вдигната и тя се движеше с грация и достойнство, с горда осанка.
	Фелдър се присъедини към малката група, когато минаха покрай него.
	— Д-р Фелдър – каза тя, кимайки му сериозно. – Радвам се да ви видя отново.
	— Аз също, Констанс – отвърна той.
	Когато се приближиха до входната врата, тя бе отключена отвътре и отворена от един изискан на вид мъж, облечен в бяла лекарска престилка над скъп костюм.
	— Добър вечер, госпожице Грийн – произнесе той с тих, успокоителен глас, сякаш говореше на дете. – Очаквахме ви.
	Констанс направи лек реверанс.
	— Аз съм д-р Остром и ще бъда ваш лекуващ лекар тук в „Маунт Мърси“.
	Младата жена наклони глава.
	— Приятно ми е да се запознаем, докторе. Моля, наричайте ме Констанс.
	Те влязоха в чакалнята. Въздухът беше топъл и миришеше леко на дезинфектант.
	— Познавам вашия… ъ-ъ-ъ… вашия настойник, Алойзиъс Пендъргаст – продължи д-р Остром. – Много съжалявам, че не можахме да ви прехвърлим по-рано тук, но отне повече време от очакваното, докато уредим необходимата документация.
	Когато Остром го произнесе, погледът му за миг се срещна с този на Фелдър. Фелдър знаеше, че стаята, в която щеше да бъде настанена Констанс в „Маунт Мърси“ е била – след цялостно проучване – грижливо изчистена първо с белина, после с антисептици и накрая пребоядисана с три пласта боя. На тези мерки се гледаше като на необходимост, защото предишната обитателка на стаята се беше прочула със склонността си към отровите.
	— Във висша стенен съм ви благодарна за вниманието, докторе – каза Констанс сдържано.
	Наложи се да почакат малко, докато д-р Остром подпише формулярите, дадени му от пазача на затвора.
	— Сега можете да свалите белезниците – каза Остром, когато върна документите.
	Пазачът се подчини. После един санитар изведе пазача и полицейския офицер навън, и заключи грижливо входната врата след тях.
	— Много добре – каза Остром и разтърка леко ръце, сякаш доволен от сделката. – Сега двамата с д-р Фелдър ще ви покажем стаята ви. Надявам се да я харесате.
	— Не се съмнявам, че ще я харесам, д-р Остром – отвърна Констанс. – Много сте мил.
	Тръгнаха по дълъг, отекващ коридор, д-р Остром обясняваше правилата в „Маунт Мърси“ и изразяваше надежда, че Констанс ще се чувства удобно сред тях. Фелдър хвърли таен поглед към Констанс. Всеки би я намерил за необичайна жена, разбира се: старомодната й реч, неразгадаемите очи, които изглеждаха някак по-възрастни от лицето, на което се намираха. И все пак във вида и или обноските й нямаше нищо, което да подготви човек за истината: че Констанс Грийн е сериозно душевноболна. Случаят й беше уникален в практиката на Фелдър. Тя твърдеше, че е била родена през 1870-та в отдавна починало и забравено семейство, откъслечни следи, за което бяха намерени в обществените архиви. Съвсем наскоро тя се беше върнала с кораб от Англия. По време на воаяжа тя – но собственото й признание – беше хвърлила новородения си син в морето, защото, както настояваше, той бил въплъщение на злото.
	За двата месеца, откакто се занимаваше със случая й, Фелдър беше продължил – първоначално в „Белвю“, после в Изправителното отделение на Бедфорд Хилс – анализите си на Констанс. И докато интересът му се изостряше, той трябваше да признае, че няма никакъв напредък нито по отношение на нея като човек, нито по отношение на болестта й.
	Те почакаха малко, докато санитарят отключи една тежка метална врата, после завиха по друг отекващ коридор, докато накрая спряха пред една необозначена врата. Санитарят отключи и нея и д-р Остром ги въведе в малка стая без прозорци, спартански обзаведена. Цялата мебелировка – легло, маса, единствен стол – беше закована за пола. На една от стените имаше рафт с подредени на него пет-шест книги. На масата стоеше малка пластмасова саксия с нарциси от болничната градина.
	— Е? – попита Остром. – Какво мислите, Констанс?
	Младата жена се огледа, поглъщайки с очи всичко.
	— Напълно удовлетворително, благодаря.
	— Радвам се да го чуя. С д-р Фелдър ще ви оставим за малко, докато се настаните. Ще изпратя една сестра да ви донесе по-подходящо облекло.
	— Ще съм ви много задължена. – Погледът на Констанс се спря върху рафта. – Боже мили. „Магналиа Кристи Американа“ от Котън Малър. „Автобиографията“ на Бенджамин Франклин. „Клариса“ на Ричардсън. Това да не са книги на пралеля Корнелия?
	Д-р Остром кимна.
	— Нови екземпляри. Това беше нейната стая, разбирате ли, и вашият попечител ни помоли да доставим тези книги за вас.
	— А! – За миг Констанс се изчерви, сякаш от удоволствие. – Почти като да се прибереш вкъщи. – Тя се обърна към Фелдър: – Толкова е приятно да продължиш семейната традиция тук.
	Въпреки топлината в стаята Фелдър усети да го побиват студени тръпки.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Лейтенант Винсънт Д’Агоста се взираше надолу към бюрото си и се опитваше да не се чувства депресиран. Откакто се бе върнал от болничен отпуск, шефът му, капитан Сингълтън, го бе оставил на щадящо дежурство. Единственото, което трябваше да прави, беше да избутва документи от едната страна на бюрото към другата. Той погледна през вратата към общото помещение. Там хората непрекъснато влизаха и излизаха; звъняха телефони; занимаваха се с престъпници. Нещо се случваше. Той въздъхна и погледът му отново се върна към бюрото. Мразеше канцеларската работа. Но фактът беше, че Сингълтън го правеше за негово добро. Все пак само преди половин година той лежеше в болнично легло в Батън Руж, бореше се за живота си, със засегнато от куршум сърце. Беше късметлия, че изобщо оживя, да оставим това, че се беше изправил и върнал на работа. Както и да е, канцеларската работа нямаше да трае вечно. Просто трябваше да се възстанови напълно.
	Освен това, каза си той, трябваше да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Отношенията му с Лора Хейуърд никога не са били по-добри. Опасността да го изгуби я бе променила някак си, бе я смекчила, направила я по-любяща и открита. Всъщност, след като се възстановеше на сто процента, той сериозно обмисляше да й предложи брак. Не смяташе, че средностатистически психолог би препоръчал прострелване в гърдите, но това със сигурност бе проработило в негова полза…
	Той осъзна, че някой стои на прага на кабинета му и вдигна очи. Видя млада жена, която го гледаше. Беше може би деветнайсет или двайсетгодишна, дребна, облечена в дънки и стара тениска. През ръката й бе преметната черна кожена чанта, осеяна с малки метални капси. Косата й беше боядисана в гарвановочерно и той можеше да види татуировката в горната част на ръката й, която се показваше под ризата – мотив от Ешер.
	Отявлена почитателка на готик музиката.
	— Мога ли да ви помота, мадам? – попита той. Защо проклетата секретарка не гледаше никога кого му изпраща?
	— Изглеждам ли ти като мадам? – долетя отговорът.
	Д’Агоста въздъхна.
	— Какво мога да направя за теб?
	— Ти си Винсънт Д’Агоста, нали?
	Той кимна.
	Тя влезе в офиса.
	— Той те спомена на няколко пъти. Обикновено не помня имена, но това го запомних, защото е толкова италианско.
	— Толкова италианско е… – повтори Д’Агоста.
	— Не искам да кажа нито лошо. Просто там, откъдето идвам, в Канзас, никой не носи подобни имена.
	— Италианците така и не успяха да стигнат толкова навътре в сушата – рече Д’Агоста сухо. – И така, кой е този „Той“, когото спомена?
	— Агент Пендъргаст.
	— Пендъргаст? – Д’Агоста не успя да скрие изненадата в гласа си.
	— Аха. Аз му бях асистентка в Медисън Крийк, Канзас. Убийствата от натюрморта?
	Д’Агоста се взря в нея. Асистентка на Пендъргаст? Момичето бълнуваше.
	— Трябва да ме е споменавал. Аз съм Кори Суонсън.
	Д’Агоста се намръщи.
	— Донякъде съм запознат с убийствата от натюрморта, но не си спомням да е казвал името ти.
	— Той никога не обсъжда случаите си. Аз го карах насам-натам с колата, помагах му да проучи градчето. С тоя черен костюм и висок ръст определено му трябваше вътрешен човек като мен.
	Д’Агоста бе изненадан, но си даде сметка, че тя вероятно казва истината, дори ако преувеличава малко. Асистентка? Усети, че раздразнението му дава път на едно по-мрачно чувство.
	— Влез – каза той със закъснение. – Седни.
	Тя седна с дрънчене на метал и отметна гарвановочерната си коса, разкривайки лилав и жълт кичур. Д’Агоста се облегна назад в креслото си, като се постара да прикрие реакцията си.
	— Е, как върви?
	— Тази година съм в Ню Йорк. Дойдох през септември. Второкурсничка съм и тъкмо се прехвърлих в Колежа по криминално право „Джон Джей“.
	— Виж ти! – рече Д’Агоста. Частта с „Джон Джей“ го впечатли. Явно не беше идиотка, въпреки че беше положила доста усилия да изглежда като такава.
	— Вземам курс, който се казва „Проучвания на единични случаи върху отклонения и социален контрол“.
	Звучеше като курс, който Лора би взела – много я биваше по социология.
	— Като част от този курс трябваше сами да проведем проучване и да напишем статия. Аз избрах убийствата с натюрморта.
	— Не съм сигурен, че Пендъргаст ще одобри – произнесе Д’Агоста предпазливо.
	— Но той вече одобри! Това е проблемът. В началото, когато пристигнах, се разбрахме да обядваме заедно, трябваше да е вчера. Но той така и не дойде. Тогава отидох до апартамента му в Дакота – и там нищо. Само дето портиерът ме разиграва десет минути. Има ми номера, но изобщо не се обади да отмени срещата. Все едно изчезна вдън земя.
	— Това звучи странно. Може би грешно си разбрала времето на срещата?
	Тя порови в малката си чантичка, измъкна елин плик и му го подаде.
	Д’Агоста извади писмото от плика и започна да чете.
	 
	Дакота
	Седемдесет и втора западна улица № 1
	10023 Ню Йорк
	 
	5 септември
	 
	до Кори Суонсън
	Амстердам авеню № 8944, ап. 36
	10025 Ню Йорк
	 
	Скъпа Кори.
	Радвам се да чуя, че обучението ти върви добре. Одобрявам избора ти на курсове, вярвам, че ще намериш „Въведение в съдебната химия“ извънредно интересен. Помислих върху проекта ти и съм съгласен да участвам, при условие, че имам право на вето над крайния продукт, и че си съгласна да не разкриваш някои дребни детайли в статията си.
	При всички положения би било чудесно да се видим за обяд. Ще отсъствам от страната в края на този месец, но би трябвало да съм се върнал до средата на октомври. 19 октомври е свободен ден в календара ми. Позволи ми да предложа „Ле Беркадин“ на 51-ва западна улица в един часа. Резервацията ще е на мое име.
	Очаквам да те видя таи.
	 
	Сърдечни поздрави.
	А. Пендъргаст
	 
	Д’Агоста прочете писмото два пъти. Наистина не се беше чувал с Пендъргаст от месец-два, но това само по себе си не беше необичайно. Агентът често изчезваше за дълги периоди. Но Пендъргаст педантично спазваше обещанията си. Да не се появи на обяд, след като го е планирал не подхождаше на характера му.
	Той й върна писмото.
	— Имаше ли резервация?
	— Да. Била е направена в деня, когато ми прати писмото. Така и не се е обадил да я отмени.
	Д’Агоста кимна, опитвайки се да скрие нарастващата си тревога.
	— Надявах се, че може да знаеш нещо за местонахождението му. Притеснявам се. Това въобще не е в негов стил.
	Д’Агоста се прокашля.
	— Не съм разговарял с Пендъргаст наскоро, но съм сигурен, че има обяснение. Вероятно пак е навлязъл в дебрите на някой случай. – Успя да скалъпи ободряваща усмивка. – Ще проверя и ще се свържа с теб.
	— Ето номера на мобилния ми телефон. – Като дръпна парче хартия от бюрото, тя надраска цифрите.
	— Ще ви се обадя, госпожице Суонсън.
	— Благодаря. И ме наричай Кори.
	— Добре. Кори. – Колкото повече мислеше за това, толкова повече се тревожеше. Почти не забеляза как тя си взе чантата и излезе.
	 
	 
	 
	ДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Кеърн Бароу

	 
	Главната улица минаваше през центъра на селото, леко завиваше на изток при площада по посока към зелените гънки на хълмовете, обграждащи Лох Ланарк. Магазините и къщите бяха строени от еднакви камъни със землист цвят, всичките със стръмни обветрени покриви. Иглики и нарциси надничаха от прясно боядисаните саксии на прозорците. Камбаните на малката църквица сънливо отброиха десет часа.
	Дори за непоетичното око на главен инспектор Балфур гледката бе изключително живописна.
	Той бързо вървеше по улицата. Дузина коли бяха паркирали пред градската кръчма. „Стария магарешки бодил“ – същинско стълпотворение в тази част на сезона, когато летовниците и чуждестранните туристи отдавна си бяха заминали. Той влезе вътре, кимна на Филип, кръчмаря, после бутна вратата до телефонната кабина и изкачи скърцащите стълби до салона. Най-голямото обществено помещение на двайсет мили околовръст сега почти се пръскате по шевовете от мъже и жени – свидетели и любопитни зяпачи, – седнали на дълги пейки, обърнати с лице към задната стена, където бе сложена голяма дъбова маса. Зад масата седеше доктор Ейнсли, местният коронер, облечен в тържествено черно, а старото му сухо лице бе дълбоко набраздено от бръчки, които свидетелстваха за постоянното му изумление от света и хорските дела. До него на далеч по-малка маса седеше Джъдсън Естерхази.
	Ейнсли кимна кратко на Балфур. След това се огледа наоколо и прочисти гърло:
	— Този съд бе свикан, за да изясни фактите около изчезването и възможна смърт на господин Алойзиъс X. Л. Пендъргаст. Казвам „възможна“ поради обстоятелството, че тялото не беше открито. Единственият свидетел на смъртта на господни Пендъргаст е човекът, който може би го е убил – Джъдсън Естерхази, негов шурей. – Бръчката на челото на Ейнсли се задълбочи, а лицето му изглеждате таткова съсухрено, сякаш щеше да се свлече от усилието. – Тъй като господин Пендъргаст няма живи роднини, може да се каже, че Джъдсън Естерхази е тук не само в ролята си на човека, отговорен за сполетялата господни Пендъргаст участ, но и като представител на семейството. В резултат този процес не е и не може да бъде стандартен, тъй като в този случай няма труп и смъртта тепърва трябва да бъде установена. Въпреки това ще възприемем формата на разследване. Следователно нашата цел е да изясним фактите около изчезването, както и непосредствените обстоятелства около него и да определим – в случай, че тези факти позволяват – дали е налице смърт, или – не. Ще чуем показания от всички засегнати и ще определим.
	Ейнсли се обърна към Естерхази.
	— Д-р Естерхази, потвърждавате ли, че сте свързан с делото?
	Естерхази кимна.
	— Потвърждавам.
	— И по своя свободна воля сте отказал адвокат?
	— Точно така.
	— Много добре. Преди да започнем, позволете ми да напомня на всички присъстващи правило № 36 при образуването на дознание: разследването не е процес, при който лицето може да се подведе под гражданска или криминална отговорност, въпреки че можем да определим дали обстоятелствата отговарят на определени правни дефиниции за виновност. Определянето на виновността е въпрос, който отделно трябва да се разгледа от съда, в случай, че е установена такава. Има ли въпроси?
	Когато залата утихна, Ейнсли кимна.
	— Нека тогава пристъпим към доказателствата. Ще започнем с изявление от Йън Кромърти.
	Инспектор Балфур слушаше как собственикът на хижата подробно говори за Пендъргаст и Естерхази – като започна от първите си впечатления за тях, продължи с това как са вечеряли заедно вечерта преди инцидента и завърши с това как Естерхази е нахлул в хижата, плачейки, и викайки, че е застрелял своя зет. След това Ейнсли разпита неколцина гости, които бяха станали свидетели на драматичното завръщане на Естерхази от блатата. Накрая повикаха Грант, пазача на дивеч. По време на изслушването лицето на Ейнсли остана неподвижна маска на неодобрение и подозрителност.
	— Вие сте Робърт Грант, нали така?
	— Тъй е, сър – отвърна съсухреният старец.
	— Откога сте пазач на дивеча в Килчърн?
	— Вече трийсет и пет години, сър.
	По искане на Ейнсли Грант описа в детайли намирането на мястото на инцидента и смъртта на кучето следотърсач.
	— Колко често се случва ловците, нощуващи във вашата хижа, да ходят във Фаулмайър?
	— Хич не е често. Против правилата е.
	— Значи Пендъргаст и д-р Естерхази са нарушили тези правила.
	— Тъкмо тъй.
	Балфур забеляза как Естерхази се раздвижи на стола си при това изявление.
	— Подобно поведение издава липса на добра преценка. Защо им позволихте да излязат сами?
	— Щото си ги спомнях от преди.
	— Продължете.
	— Тез двамината бяха тук преди време. Има десет-дванайсет години. Лично ги изведох. Дяволски добри стрелци. Добре знаеха какво правят, особено ей тоз, д-р Естерхази. – Грант кимна по посока на доктора. – Ако не бях сигурен в тях, никогаш не бих ги пуснал навън без водач.
	Балфур се изправи на мястото си. Разбира се, знаеше, че Пендъргаст и Естерхази са ловували в Килчърн и преди – Естерхази го бе споменал при един от разпитите, – но фактът, че Грант ги е извел и можеше да гарантира отличните стрелкови способности на Естерхази, беше нещо ново. Естерхази винаги омаловажаваше уменията си. Балфур се прокле, задето не беше стигнал до това сам.
	После беше негов ред да говори. Балфур описа идването си в хижата, емоционалното състояние на Естерхази, търсенето на тялото и претърсването на езерото, както и последвалите безплодни огледи на тресавищата и околните селца за някакви следи. Говореше бавно и внимателно. Ейнсли го слушаше напрегнато и само рядко го прекъсваше с въпроси.
	Щом той приключи, Ейнсли се огледа наоколо.
	— И през десетте дни, откак бе докладвано за стрелбата, полицията е продължила претърсването.
	— Така е – отвърна Балфур. – Драгирахме езерото неведнъж, а два, три, дори четири пъти. Драгирахме и околните езера. Използвахме хрътки в опит да хванем следа около мястото на инцидента, не откриха нищо, а и определено дъждовете бяха много проливни.
	— Значи – каза Ейнсли, – не сте открили независими доказателства, че Пендъргаст е мъртъв, нито такива, че все още е жив. Така ли е?
	— Да. Не намерихме тялото му, нито други лични вещи, включително пушката.
	— Инспекторе – поде отново Ейнсли, – намирате ли, че д-р Естерхази ви е съдействал?
	— През по-голямата част от времето, да. Макар и да описва уменията си на стрелец по доста различен начин от господин Грант.
	— Как именно?
	— Определя се като неопитен.
	— Действията и изказванията му съответстват ли на човек, отговорен за такъв абсурден инцидент?
	— Доколкото виждам, да. – Напук на всичко Балфур така и не успя да открие и едно нещо, в което действията на Естерхази да не издават срам, скръб и самообвинения.
	— Бихте ли казали, че можем да го счетем за надежден и компетентен свидетел на тези събития?
	Балфур се поколеба.
	— По-скоро бих казал, че дотук не сме открили нищо, което да противоречи на твърденията му.
	Коронерът изглежда обмисли думите му за момент.
	— Благодаря ви, инспекторе.
	Следващият на свидетелската банка бе самият Естерхази. През последните десет дни той бе успял да се съвземе, макар че очите му горяха с тревожен блясък. Гласът му беше равен, открит и дълбок. Той говори за своето приятелство с Пендъргаст, което бе започнало с женитбата на сестра му за агента. Накратко описа шокиращата й смърт от челюстите на човекоядния лъв, което провокира осезаема реакция на потрес у публиката. След което – в отговор на деликатното подбутване на коронера – заговори за събитията, довели до смъртта на Пендъргаст: лова сред тресавищата, спорът им след кой от елените да тръгнат, пусията във Фаулмайър, надигащите се мъгли, своята собствена дезориентация, внезапната поява на елена и инстинктивната си стрелба, френетичните опити да спаси своя зет и как той бе потънал в плаващите пясъци. Когато Естерхази заговори за тези последни събития и за окаяното си завръщане към хижата Килчърн, лустрото на спокойствие се пропука и той видимо се разстрои, гласът му трепереше. Зяпачите клатеха глави, явно развълнувани и изпълнени със съчувствие. Балфур с одобрение забеляза, че лицето на Ейнсли оставаше все така скръбно и скептично. Той зададе няколко въпроса относно дребни детайли – времето, по което се бяха случили дадени събития, както и медицинското мнение на Естерхази за раната на Пендъргаст – но като изключим това, нищо повече. Показанията на Естерхази приключиха за петнайсет минути. Като цяло впечатляващо представление.
	Представление. Защо бе избрал тази дума?
	Защото въпреки всичко, Балфур продължаваше да изпитва дълбоко съмнение към Естерхази, не ставаше дума за нищо конкретно. Всички улики се подкрепяха. Но ако Балфур би искал да убие някого и да го представи като инцидент, би го разиграл точно както Естерхази.
	Умът му бе зает с тези мисли, докато течаха разпитите на маловажните свидетели. Той хвърли поглед към доктора. Мъжът бе вложил големи усилия да изглежда простодушен, открит, далеч не непогрешим – типичен средностатистически американец. Ала той не беше средностатистически и очевидно не беше глупав. Имаше както медицинска степен, така и докторат – Балфур бе проверил.
	Сухият глас на Ейнсли продължаваше да нарежда:
	— Както споменах и преди, целта на този съд е да удостовери дали смъртта е налице. Уликите са следните: показанията на д-р Естерхази, че неумишлено е застрелял Алойзиъс Пендъргаст, че според медицинското му мнение раната е била смъртоносна; и че със собствените си очи е станал свидетел на потъването на Пендъргаст в тресавището. Показанията на инспектор Балфур и други, че мястото на инцидента е било щателно изследвано, и че оскъдните доказателства, открити там подкрепят показанията на д-р Естерхази. Инспекторът също така свидетелства, че не са били открити тяло или лични вещи нито в тресавището, нито в околностите. И че въпреки изчерпателното търсене в съседните села не е била намерена следа от господин Пендъргаст и няма свидетели, които да потвърдят дали е жив, или мъртъв.
	Той огледа залата.
	— При тези обстоятелства има две възможни присъди, основаващи се на изнесените факти: подсъдно непредумишлено убийство или отворена присъда. Подсъдното непредумишлено убийство се третира като убийство, с изключение на факта, че mens rea* за убийство отсъства. Отворената присъда е такава, при която причината r обстоятелствата на смъртта, или в този случай дори самият факт на смъртта, не могат да бъдат установени в настоящия момент.
	[* Престъпно намерение (лат.) – Б.пр.]
	Той направи пауза и премери присъстващите със скептичен поглед.
	— Въз основа на свидетелските показания и уликите, представени днес тук, обявявам отворена присъда в този случай.
	— Моля да ме извините, сър. – Балфур установи, че е скочил на крака. – Възразявам срещу присъдата.
	Ейнсли го изгледа намръщено.
	— Инспекторе?
	— При все че… – Балфур се поколеба, опита се да се стегне. – При все че може би не става дума за убийство, инцидентът все пак е причинен от небрежност. Този факт силно накланя везните в полза на подсъдно непредумишлено убийство. Тази присъда се подкрепя и от собствените показания на д-р Естерхази. Очевидно основният фактор за настъпването на смъртта е невнимание. Няма и едно доказателство, че жертвата е оцеляла след стрелбата, но за сметка на това са налице огромно количество косвени улики за обратното.
	— Това е истина – рече Ейнсли. – Но нека ви напомня, инспекторе: труп не е открит. Нямаме подкрепящи улики. Всичко, с което разполагаме, е твърдението на един-единствен очевидец. В този смисъл нямаме независими доказателства, че някой изобщо е бил убит. Затова това съдът няма избор, освен да обяви отворена присъда.
	Балфур остана прав.
	— Ако присъдата е отворена, аз нямам законно право да задържам д-р Естерхази в Шотландия.
	— В случай на възражения – заяви коронерът – винаги бихте могъл да искате преразглеждане в Районния съд.

 	От тълпата се надигна ропот. Балфур отново хвърли поглед към Естерхази. Нямаше какво повече да направи.
	— Ако това е всичко – заключи Ейнсли със свиреп поглед, – обявявам делото за закрито.
	 
	 
	 
	ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Инвъркърктън

	 
	Самотният велосипедист въртеше педалите с явно усилие нагоре по тесния, криволичещ път. Черното колело с три скорости беше снабдено със специална рамка върху задния калник, на която в момента имаше кожена кутия, закрепена с ластик. Колоездачът беше облечен в тъмносиво ветроустойчиво горнище и панталони от рипсено кадифе в гълъбов цвят, така че с черното колело отдалеч изглеждаха странно едноцветни на фона на яркожълтия прещип и розовия пирен по шотландските хълмове.
	На върха на хълма, където от зелените храсти прещип като зъби се издигаха редица от обветрени камъни, пътят се разклоняване Т-образно. Тук колоездачът спря, слезе и с вид, който показваше, че е доволен от почивката, извади карта от якето си, разгърна я върху седалката и започна да я изучава, без да бърза.
	Вътрешно обаче Джъдсън Естерхази се чувстваше всякак, но не и спокоен. Беше изгубил апетит; можеше да яде само с усилие. Постоянно му се налагаше да се бори с импулса да погледне назад. Нощем не можеше да спи: щом затвореше очи, всеки път му се привиждаше Пендъргаст, смъртно ранен, вторачен в него от блатото с непримирима ярост в очите.
	За хиляден път горчиво се укоряваше, че е оставил агента на ФБР във Фаулмайър. Трябваше да изчака, докато тинята го погълне изцяло. Защо не го бе направил? Преследваха го тези очи; не можеше да издържи сребристия им блясък ни секунда повече, защото го следяха с остротата на скалпел. Беше го обзела необяснима и непонятна слабост тъкмо в момента на отмъщението. Естерхази знаеше, че Пендъргаст е свръх изобретателен „Нямаш представа – ама наистина нямаш – колко е опасен този Пендъргаст“. Не бяха ли това неговите собствени думи от преди половин година? „Той е умен и упорит. Освен това този път е мотивиран както никога досега“. Цялото внимателно планиране на Естерхази се беше свело до нула. А може би не беше?
	Неизвестността бе истинско проклятие.
	Докато седеше изправен край колелото, преструвайки се, че разглежда картата и студеният влажен вятър развяваше маншетите на панталона му, си напомни, че раната е фатална – нямаше как да е другояче. Дори ако Пендъргаст някак бе успял да се измъкне от блатото, щяха да открият трупа по време на многодневното внимателно търсене. Драгирането на блатото не даде резултат, най-вероятно, защото Пендъргаст някак си би излязъл от първото блато, само за да умре в някой гъсталак или да бъде засмукан в друго, по-далечно блато.
	Обаче не знаеше – не бе сигурен, – и това го подлудяваше. Непременно трябваше да узнае истината. Алтернативата – цял живот, прекаран в параноя и страх – бе просто непоносима.
	След процеса бе напуснал Шотландия по възможно най-изтънчен начин, след като самият инспектор Балфур недоволно го прокуди в Глазгоу. Сега, седмица по-късно, отново бе тук. Бе се подстригал ниско и боядисал косата си в черно. Носеше очила с големи рогови рамки и се бе снабдил с висококачествени реквизитни мустаци. В случай, че се натъкнеше на Балфур или някой от неговите хора, вероятността да го разпознаят бе почти нулева. Просто поредният американски турист, наслаждаващ се на велосипедна обиколка из планинска Шотландия в късната есен.
	От престрелката бяха изминали почти три седмици. Ако изобщо имаше следа, тя вече бе изстинала. Но нищо не можеше да стори. Преди процеса го наблюдаваха внимателно, което не му позволяваше да проведе собствено разследване. Сега трябваше да действа колкото е възможно по-бързо, за да не изгуби още повече време. Трябваше да си докаже за собствено удовлетворение, че Пендъргаст не е оцелял и не се е измъкнал от блатото. Ако успееше да стори това, може би все пак щеше да намери спокойствие.
	Най-сетне върна вниманието си към картата. Локализира собственото си местонахождение; установи мястото на Бийн Диърг и Фаулмайър; намери и Кеърн Бароу, най-голямото село в района. С пръст, забоден в точката, където бе застрелял Пендъргаст, той внимателно разгледа околностите. Най-близкото село бе Инвъркърктън, на около пет километра от мястото на стрелбата. Като се изключи Килчърн Лодж, нямаше други села наблизо. Ако Пендъргаст бе оцелял – ако изобщо бе отишъл някъде, – трябваше да е в Инвъркърктън. Оттам трябваше да започне.
	Естерхази сгъна картата и погледна надолу. От мястото, където стоеше, Инвъркърктън едва се виждаше. Той прочисти гърло и се качи на колелото. Секунди по-късно вече се спускаше на изток по хълма, със следобедното слънце зад себе си и без да забелязва сладникавата миризма на пирена.
	Инвъркърктън не беше нищо повече от група добре поддържани сгради покрай завоя на пътя, но в него имаше задължителните за всяко шотландско село кръчма и хан. Той стигна до ханчето, слезе от колелото и го подпря на варосания камък. След това извади кърпичка от джоба си и влезе вътре.
	Малкото фоайе бе уютно декорирано – имаше рамкирани фотографии на Инвърнес и нос Кинтайър, поставени до шотландска носия и карта на местността. Нямаше нищо, като се изключи един мъж на около шейсет години, явно съдържателят, който стоеше изправен зад тезгяха от полирано дърво и четеше вестник. Той вдигна поглед към Естерхази, яркосините му очи гледаха изпитателно. Естерхази нарочно изтри лице с кърпичката си и се изсекна шумно. Несъмнено стрелбата е бяла голяма новина за такова уединено селце, и той почувства облекчение като не видя признаци, че е разпознат.
	— Добър ви ден – изсумтя съдържателят.
	— И на вас – отрони Естерхази, като се престори, че се мъчи да успокои дишането си.
	Съдържателят погледна през рамото му към предната гума на колелото, която се виждаше през вратата.
	— На почивка, а?
	Естерхази кимна.
	— Бих искал да наема стая, ако има свободни.
	— О, разбира се. Как ви е името, господине?
	— Едмънд Дрейпър – отвърна Естерхази, като дишаше накъсано и отново изтри лице с кърпичката си.
	Съдържателят тежко смъкна голямата книга за регистрации от рафта зад гърба си.
	— Изглеждате малко поуморен, младежо.
	Естерхази кимна отново.
	— Идвам с колелото от Фрейзбъроу.
	Съдържателят застина, докато отваряше книгата.
	— Фрейзбъроу? Че това е повече от шейсет километра – при това по-голямата част от пътя е планински.
	— Аха. И аз го разбрах, ама късно. Това ми е едва вторият ден от отпуската и май се престарах. Такъв съм си по природа.
	Съдържателят поклати глава.
	— Е, тогава мога да кажа единствено, че ще спите добре довечера. Най-добре утре си почивайте.
	— Май нямам голям избор – отвърна Естерхази, пъхтейки. – Между другото, видях съседната кръчма, сервират ли вечеря там?
	— Охо, и още каква! А ако не възразявате, ще ви препоръчам и нашата местна малцова бира, Глен…
	Но докато съдържателят говореше, лицето на Естерхази се разкриви в разтревожено, болезнено изражение.
	— Какво става с вас? – попита съдържателят.
	— Не знам – отвърна с усилие Естерхази. – Изведнъж почувствах болка в гърдите.
	По лицето на мъжа се изписа тревога. Той припряно излезе иззад тезгяха, поведе Естерхази в малък съседен салон и го настани в дълбоко кресло.
	— Ох, сега болката тръгна по ръката ми. Господи, как боли само… – Естерхази скърцаше със зъби, като се държеше за сърцето.
	— Да ви дам ли нещо за пиене, господине? – рече съчувствено съдържателят.
	— Не, не… извикайте лекар. Бързо… – След което, падайки назад, Естерхази затвори очи.
	 
	 
	 
	ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Алеята, която водеше към портика на Ривърсайд Драйв 891, изглеждаше далеч по-добре, отколкото първия път, когато Д’Агоста я бе видял. Някога тя бе покрита с въргалящи се боклуци и нападали листа и клони от айлантусовите и смрадликови храсти, които съхнеха край нея. Самото имение в стил „Бо’з Ар“ тогава бе със заковани прозорци и покрито с графити. Сега мястото изглеждаше чисто и подредено, а четириетажната сграда бе напълно реновирана заедно с мансардния покрив, куличките и фризовете край прозорците. И все пак на Д’Агоста му се стори, че има нещо хладно и недружелюбно пусто в имението.
	Не беше сигурен защо точно е тук. Беше си казал неведнъж да спре да се държи като параноик, да не действа като бабичка. Но посещението на Кори Суонсън бе заседнало в съзнанието му и този път, когато импулсът да спре край имението на Пендъргаст се надигна отново, той реши да го последва.
	Постоя за минута, докато възстанови дишането си. Бе взел влак № 1 до 137-ма улица и бе вървял към реката, но дори това кратко разстояние го бе оставило без дъх. Мразеше дългото си възстановяване; мразеше как огнестрелната рана, трансплантацията на клапа от прасе и бавното оздравяване бяха изцедили силите му. Единственото положително в цялата история бе първоначалното му отслабване, което той с бързи крачки заличаваше. И на което не можеше да противодейства с тренировки.
	След като си пое дъх, той тръгна по алеята и пристъпи към дъбовата входна врата. Хвана медното чукче и го хлопна силно.
	Тишина.
	Измина минута, после втора. Нищо. Той долепи ухото си до вратата и се ослуша, но къщата бе твърде солидно построена, за да може да долови вътрешните шумове. Почука повторно. Предвид факта, че Констанс Грийн се намираше в клиника, може би мястото наистина бе изоставено, както изглеждаше. Но в това нямаше логика – знаеше, че Пендъргаст е назначил хора да се грижат както за тази къща, така и за Дакота.
	Чу се изщракване на ключ в добре смазана ключалка и масивната врата бавно се открехна. Антрето бе слабо осветено, но Д’Агоста успя да различи чертите на Проктър, шофьор и понякога иконом на Пендъргаст. Обикновено безизразен и непроницаем, днес Проктър изглеждаше мрачен, почти недоброжелателен.
	— Господин Д’Агоста, сър – произнесе той. – Няма ли да заповядате вътре?
	Д’Агоста прекрачи прага и икономът внимателно затвори вратата след него.
	— Бихте ли желали да седнете в библиотеката?
	Д’Агоста имаше призрачното усещане, че е бил очакван. Последва Проктър по дългата ехтяща галерия в приемния салон, чийто син купол се извисяваше над тях. Приглушената светлина разкриваше няколко витрини и тяхното необичайно съдържание.
	— Пендъргаст тук ли е? – попита той.
	Проктър спря и се обърна.
	— С голямо съжаление трябва да ви кажа, че не е, сър.
	— Къде е тогава?
	Хладното изражение на шофьора почти не помръдна.
	— Той е мъртъв, сър.
	Д’Агоста усети как стаята се завъртя.
	— Мъртъв? Как така?
	— Беше на лов в Шотландия. С д-р Естерхази.
	— Джъдсън Естерхази? Шуреят му?
	— Станал инцидент. В тресавищата, докато са преследвали елен. Д-р Естерхази застрелял господин Алойзиъс. Той потънал в тресавището.
	Това не можеше да е истина, не бе чул както трябва.
	— Какво, по дяволите, се опитвате да ми кажете?
	— Преди около три седмици.
	— Тогава… подготовката за погребението? Къде е Естерхази? Защо никой не ми е казал?
	— Не е открито тяло, сър. А д-р Естерхази изчезна.
	— О, мили боже. Казвате ми, че Естерхази случайно е застрелял Пендъргаст, че няма труп, и че Естерхази просто е изчезнал? – Той си даде сметка, че крещи, но не му пукаше.
	Лицето на Проктър остана неразгадаемо.
	— Местното управление търсило с дни, драгирали са блатото, проверили са навсякъде, така и не са открили тяло.
	— Тогава защо казвате, че е мъртъв?
	— Заради собствените признания на д-р Естерхази по време на следствието. Той разказал, че го прострелял в гърдите. Видял го е да потъва, погълнат от тинята.
	Д’Агоста усети, че не може да диша.
	— Естерхази ви е казал това лично?
	— Научих го по телефона от инспектора, разследвал стрелбата. Искаше да ми зададе няколко въпроса за господин Алойзиъс.
	— Никой друг ли не ви потърси?
	— Никой, сър.
	— И къде, всъщност, се е разиграло всичко това?
	— Килчърн Лодж. В планините на Шотландия.
	Д’Агоста стисна зъби.
	— Хората не изчезват просто ей така. Нещо в тази история намирисва.
	— Много съжалявам, сър. Това е всичко, което знам.
	Лейтенантът си пое дъх няколко пъти и издиша шумно.
	— Господи. Добре. Благодаря, Проктър. Съжалявам, че се държах така. Просто съм много разстроен…
	— Разбирам. Ще желаете ли да влезете в библиотеката и да изпиете чаша шери, преди да тръгнете?
	— Шегувате ли се? Веднага трябва да направя нещо.
	Проктър го изгледа.
	— И какво би могло да е то?
	— Все още не знам. Но можете да си заложите задника, че ще направя нещо.
	 
	 
	 
	ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Ингъркгърктън

	 
	Джъдсън Естерхази стоеше на бара на кръчмата „Хафмуун“ и пресушаваше халба „Гинес“. Кръчмата бе малка, подходяща за размерите на селцето: три места на бара, четири сепарета, разположени две по две до срещуположните стени. В момента нямаше жива душа, освен него и стария Макфлекноу, бармана, но наближаваше пет и нещата скоро щяха да се променят.
	Той допи чашата си и Макфлекноу се наведе към него.
	— Ще пийнете ли още една, сър?
	Естерхази се престори, че го обмисля.
	— Защо пък не? – рече той след известно време. – Предполагам, че д-р Роскомън няма да възрази.
	Барманът се изкиска.
	— Разбира се, че не, а и ще бъде нашата малка тайна.
	Сякаш по даден знак Естерхази забеляза доктора през големия кръгъл прозорец на входната врата. Роскомън вървеше забързано по улицата и спря пред вратата на кабинета си, която отключи с привично движение.
	Естерхази го гледа, докато докторът не хлътна в сградата и вратата не се хлопна зад него.
	Докато разиграваше сърдечен пристъп вчера, Естерхази ясно си бе представил как ще изглежда местния доктор: подпухнал и червендалест, застаряваш, но стегнат, свикнал да лекува както болни крави и коне, така и хора. Но Роскомън го бе изненадал. Беше слаб, около четирийсетте, с блестящи и внимателни очи и интелигентно изражение. Бе прегледал новия си пациент с хладен, спокоен професионализъм, на който Естерхази можеше само да се възхити. След като бързо определи, че болките в гърдите не са нищо сериозно, Роскомън все пак препоръча няколко дни почивка. Естерхази бе очаквал това и то всъщност бе добре дошло: сега имаше извинение да се мотае из селото. А и се бе срещнал с местния лекар – основната му цел. Беше се надявал да се сприятели с него и да му измъкне информация, но човекът се оказа еманация на шотландската резервираност и не каза почти нищо извън медицинските си съвети. Може би такава бе природата му – а може и да криеше нещо.
	Докато отпиваше от прясната „Гинес“, Естерхази отново се запита какво прави човек като Роскомън в мизерно селце като Инвъркърктън. Явно бе, че със своите умения можеше да отвори доходоносна практика в някой голям град. Ако Пендъргаст, противно на всички обстоятелства, бе оцелял от блатата, тъкмо Роскомън щеше да е човекът, при когото да отиде – беше единственият читав наоколо.
	Вратата на кръчмата се отвори и вътре влезе жена – Джени Протеро. Естерхази вече се чувстваше сякаш буквално познава проклетото село. Госпожа Протеро стопанисваше сувенирния магазин, и тъй като този бизнес не беше твърде доходен, се препитаваше и като перачка. Беше пълна и весела, с лице, червено като омар. Въпреки мекия октомврийски ден, вратът й бе омотан с дебел вълнен шал.
	— Здравен, Поли – рече тя на бармана и се настани на единия от двата свободни стола с цялата грация, която й позволяваха стоте кила.
	— Дал бог добро. Джени – отвърна Макфлекноу, като старателно обърса надраскания дървен плот пред нея и й наля половинка бира.
	Жената се обърна към Естерхази.
	— Ами вие как сте днес, господин Дрейпър?
	Естерхази се усмихна.
	— Далеч по-добре, благодаря. Май ще излезе, че просто съм разтегнал мускул.
	Тя кимна разбиращо.
	— Радвам се да го чуя.
	— Трябва да благодаря на вашия д-р Роскомън.
	— Страшен е, няма грешка! – намеси се барманът. – Късметлии сме, че го имаме.
	— Така е, изглежда е отличен лекар.
	Макфлекноу кимна.
	— Учил е в Лондон и така нататък.
	— Откровено казано, изненадан съм, че тук има достатъчно работа за него.
	— Е, ами че той е единственият доктор на петдесет километра околовръст – каза Протеро. – Поне откакто старият Краснър се спомина миналата пролет.
	— Значи е доста зает? – попита Естерхази и небрежно отпи от халбата си.
	— И още как! – каза Макфлекноу. – Приема посетители по всяко време.
	— По всяко време? Не бих очаквал. Имам предвид за някой провинциален лекар.
	— Хе, че ние имаме спешни случаи, както навсякъде – отбеляза барманът. После кимна през улицата към лекарския кабинет. – Понякога в къщата му свети много след полунощ.
	— Не думай! – учуди се Естерхази. – Кога за последен път се е случвало?
	Макфлекноу се замисли.
	— О, май преди три седмици беше. А може и по-отдавна. Не мога да кажа със сигурност. Не чак толкова често. Но онзи път си го спомням, защото колата му отиде и се върна два пъти. А и късничко си беше – след девет.
	— Може да е била госпожа Блур, бедничката – каза Джени Протеро. – Хич не беше добре през последните месеци.
	— Не, не тръгна нататък – възрази барманът. – Чух, че пое на запад.
	— На запад? – изненада се жената. – Че то нататък няма нищо, освен блатото?
	— Може да е бил някой от гостите горе в хижата – рече Макфлекноу.
	Жената отпи глътка.
	— Сега, като го каза, се сещам, че в прането на доктора имаше няколко окървавени чаршафа.
	— Сериозно? – вдигна вежди Естерхази и сърцето му се разтуптя. – Какви чаршафи?
	— Обикновени. Калъфки, постелки.
	— Е, Дженн, това не е чудно – каза барманът. – На фермерите наоколо вечно им се случва нещо.
	— Да – рече Естерхази, като говореше повече на себе си, отколкото на другите. – Но не посред нощ.
	— Какво казахте, господни Дрейпър? – попита го Джени Протеро.
	— А, нищо. – Естерхази допи бирата си.
	— Още една?
	— Не, благодаря. Но нека почерпя теб и госпожа Протеро с по една.
	— Сърдечни благодарности, сър.
	Естерхази кимна, но не погледна към бармана. Очите му бяха приковани в кръглото прозорче на вратата и кремаво боядисания кабинет на д-р Роскомън от отсрещната страна на улицата.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Малфурш, Мисисипи

	 
	Нед Бетъртън паркира пред мръсната витрина на кафе „Идеал“, пристъпи сред миризмата на пържен лук и бекон и си поръча кафе със захар. „Идеал“ не беше точно кафене. Но пък и Малфурш не беше точно град: мърляв, беден и полуизоставен, той скоро щеше да се превърне в развалина. Децата с наченки на какъв да е талант явно бяха се изнесли по най-бързия начин към по-големи и по-вълнуващи места, оставяйки зад гърба си само неудачниците. Четири поколения и ето, гледай – град като Малфурш. По дяволите, и неговият роден град беше същата дупка. Проблемът беше, че не бе избягал достатъчно далеч. Остави това, ами той все бягаше и бягаше, но не стигаше никъде.
	Поне кафето беше почти прилично, а и като влезе вътре, се почувства като у дома си. Трябваше да признае, че му допадаха подобни „капанчета“ със солидните сервитьорки, шофьорите, които се провикваха от масите, мазните бургери, поръчките, изкрещени с цяло гърло и силното, освежаващо кафе.
	Бе първият в семейството си, който завърши гимназия, че и колеж. Дребно и кекаво дете, той бе отгледан от майка си – бяха си само двамата, баща му излежаваше присъда за грабеж на фабрика за кока-кола. Двайсет години, благодарение на един прокурор-кариерист и един безжалостен съдия. Баща му умря от рак в пандиза и Бетъртън знаеше, че отчаянието беше причинило рака, който го уби. А смъртта на баща му на свой ред уби майка му.
	В резултат Бетъртън беше склонен да приема, че всеки с някаква власт е лъжец и егоист. По тази причина той беше привлечен от журналистиката, където – предполагаше – ще може да се бори с тези хора с реални оръжия. Проблемът беше, че с бакалавърската степен по комуникации единственото място, където можеше да кацне, беше работа в „Езервил бий“ и той прекара там изминалите пет години, опитвайки се да се премести в някой по-голям вестник. „Езервил бий“ беше пълен боклук, оправдание за безплатните обяви и реклами до всички жители, и се складираше на високи купчини в бензиностанциите и супермаркетите. Собственикът, редактор и издател, Зики Кранстън, смъртно се боеше да не обиди някого, дори ако съществуваше и микроскопичен шанс да го измести за рекламно място. Така че: никакви разследващи материали, никакви разкрития, никакви остри политически статии. „Работата на „Езервил бий“ е да продава реклама“, казваше Кранстън, след като махнеше мократа клечка за зъби, която сякаш вечно висеше от долната му уста. „Не се опитвайте да изровите друг „Уотъргейт“. Само ще отблъснете читателите – и бизнеса“. Като резултат страниците на вестника приличаха на взети от „Светът на жените“: всякакви статии за услуги, спасяване на кучета и репортажи за организирани от църквата продажби на печива, гимназиални футболни мачове и другарски срещи на сладолед. С подобни теми нищо чудно, че той не можеше да додрапа до интервю в истински вестник.
	Бегъртън поклати глада. Беше повече от сигурен, че няма да остане в Езервил през останалата част от живота си и единственият начин да се измъкне оттам беше да намери сензационната новина. Без значение дали е престъпление, ангажираща вниманието на обществеността история или извънземни с лъчеви пистолети. Един летящ старт, това му трябваше.
	Той гаврътна чашата си, плати и излезе навън в слънчевата утрин. От блатото Блек Брейк се надигна бриз, неприятно топъл и зловонен. Бетъртън се качи в колата, запали двигателя и наду климатика. Но не тръгна наникъде – все още не. Преди да се посвети на статията си, искаше да премисли нещата. С огромна трудност и много уговорки бе успял да убеди Кранстън за материала. Ставаше дума за любопитна човешка история, която щеше да се превърне в първата истинска журналистика в биографията му. Възнамеряваше да експлоатира тази възможност максимално.
	Бетъртън седеше в охлаждащата се кола, преговаряше наум коментарите и въпросите си, опитваше се да предугади възраженията, които със сигурност щеше да чуе. След пет минути бе готов. Повторно среса рядката си коса и попи потта от челото си. После погледна картата, която бе принтирал, натисна газта, направи обратен завой и пое по разнебитената улица към покрайнините на града.
	Дори когато пишеше бози, се бе научил да обръща внимание и на най-дребния слух, колкото и тривиален да беше. Така бе чул за онази мистериозна двойка: за изчезването им преди години и за внезапната им поява преди няколко месеца, както и за инсценирано самоубийство покрай цялата работа. Едно посещение в местното полицейско управление по-рано тази сутрин бе потвърдило, че слухът всъщност е истина. А полицейският доклад, напълно формален, по-скоро бе повдигнал въпроси, отколкото да даде отговори.
	Той отново хвърли поглед на картата, а после и на редиците умърлушени къщи от двете страни на покритата с дупки улица. А, ето го и него: малко бунгало, боядисано в бяло и засенчено от магнолии.
	Паркира колата на тротоара, изключи двигателя и прекара още минутка в психическа подготовка. След това излезе, приглади спортното си яке и с решителна стъпка пое към вратата. Нямаше звънец, само чукче и той го взе и потропа авторитетно.
	Бетъртън чу как звукът отекна в къщата. За момент настъпи тишина. После долови стъпки. Вратата се отвори и на входа застана висока и грациозна жена.
	— Да?
	Бетъртън не бе имал ясна представа какво ще види, но последното, което очакваше, бе че тя ще е красива. Не млада, разбира се, но изключително привлекателна.
	— Госпожа Броуди? Джун Броуди?
	Жената го премери с хладните си сини очи.
	— Точно така.
	— Казвам се Бетъртън. Аз съм от „Езервил бий“. Ще ми отлелите ли минутка от времето си, моля?
	— Кой е, Джун? – долетя висок мъжки глас от вътрешността на къщата. Чудесно, помисли си Бетъртън. И двамата са си вкъщи.
	— Няма какво да кажем на пресата – каза Джун Броуди. Тя направи крачка назад и започна да затваря вратата.
	Бетъртън бързо плъзна крак между прага и вратата.
	— Моля ви, госпожо Броуди. Вече знам почти всичко. Бях в полицията. Докладът е обществено достъпен. Независимо дали ще ми съдействате, или не, ще пусна историята. Просто помислих, че бихте желали възможност да се чуе и вашият глас.
	Тя се взря в него. Интелигентният й поглед се забиваше в него като бормашина.
	— За каква история говорите?
	— За това как сте инсценирали собственото си самоубийство и сте изчезнали безследно за няколко години.
	Последва кратка тишина.
	— Джун? – отново се чу гласът на мъжа отвътре.
	Госпожа Броуди отвори вратата и се отдръпна настрана.
	Без да й даде възможност да си промени мнението, Бегъртън се шмугна вътре. Антрето водеше право към спретната дневна, която миришеше леко на нафталин и лак за дърво. Помещението беше почти празно – кушетка, два стола, малка масичка върху персийско килимче. Стъпките му отекнаха празно, докато вървеше по дървения под. Усещането бе за къща, в която току-що са се нанесли. В следващия момент той осъзна, че всъщност е точно така.
	От мрака на антрето се материализира дребен мъж, блед и кльощав, с чиния в едната ръка и кърпа в другата.
	— Кой беше?… – поде той и млъкна щом видя Бетъртън.
	Джун Броуди се обърна към него.
	— Това е господин Бетъртън. Той е репортер във вестник.
	Дребният мъж местеше поглед от жена си към Бетъртън и обратно, а лицето му изведнъж придоби недружелюбен израз.
	— Какво иска?
	— Пише материал за нас. За завръщането ни. – В гласа й имаше намек за нещо – не точно презрение, не съвсем ирония. – което накара Бетъртън да се почувства леко неспокоен.
	Мъжът внимателно остави чинията на масичката. Беше толкова запуснат, колкото жена му бе елегантна.
	— Вие трябва да сте Карпън Броуди? – попита Бетъртън.
	Човекът кимна.
	— Защо не ми кажете какво знаете – или си мислите, че знаете? – каза Джун Броуди. Съвсем съзнателно не му бе предложила стол или нещо за пиене.
	Бетъртън облиза устни.
	— Знам, че автомобилът ви е бил оставен на моста „Арчър“ преди човече от дванайсет години. Вътре имало предсмъртна бележка с вашия почерк, на която пишело: „Не издържам повече. Вината е само моя. Простете ми.“ Претърсили реката, но не открили тяло. След няколко седмици полицията посетила съпруга ви, Карлтън, само за да установи, че е заминал за неопределен период от време в неизвестна посока. Това било последното, което се чуло за семейство Броуди – докато внезапно не се появихте тук сякаш от нищото преди няколко месеца.
	— Добре го резюмирахте – рече Джун Броуди. – Не е кой знае каква история нали?
	— Тъкмо обратното, госпожо – великолепна история е и смятам, че читателите на „Езервил бий“ ще се съгласят с мен. Какво би тласнало една жена да направи подобно нещо? Къде е била тя през цялото време? И защо се завръща след повече от десетилетие?
	Джун Броуди се намръщи, но не каза нищо. Настъпи кратка, ледена тишина.
	След известно време господин Броуди въздъхна.
	— Вижте какво, млади човече, боя се, че въобще не е таткова любопитно, колкото си мислите.
	— Карлтън, не си давай труд – каза жената.
	— Не, скъпа, мисля, че ще е най-добре да го кажем – отговори господин Броуди. – Да го кажем веднъж завинаги и да откажем да го обсъждаме повече. Само ще удължим нещата, ако не съдействаме. – Той се обърна към Бетъртън: – Преминавахме през труден период в брака си.
	Бетъртън кимна.
	— Нещата бяха много зле – продължи господин Броуди. – След това работодателят на Джун загина в пожар и тя изгуби работата си в „Лонджитюд Фармасютикълс“, когато компанията банкрутира. Тя не беше на себе си, почти се побърка. Трябваше да избяга. Далеч от всичко. Аз също. Беше глупаво от нейна страна да инсценира самоубийство, но по онова време изглеждаше като единствената възможност. Малко след това и аз се присъединих към нея. Решихме да попътуваме. Спряхме в „В & В“*. Мястото ни хареса от пръв поглед, разбрахме, че се продава, купихме го и години наред го стопанисвахме. Но… Е, сега сме по-стари и по-мъдри, а и нещата се поуспокоиха, така че решихме да се върнем у дома. Това е всичко.
	[* Верига хотели. – Б.пр.]
	— Това е всичко – глухо повтори Бетъртън.
	— Щом сте чел полицейския доклад, вече го знаете. Имаше разследване, естествено. Но всичко се случи преди много време, нямаше измама, нямаше неизплатени дългове или застрахователна измама, няма нарушени закони. Така че прекратиха разследването. А сега искаме просто да живеем тук тихо и спокойно.
	Бетъртън се замисли. В полицейския доклад се споменаваше „В & В“, но без никакви подробности.
	— Къде се намираше този хотел?
	— В Мексико.
	— Къде по-точно?
	Настъпи кратко колебание.
	— Сан Мигел де Аленде. Мястото беше страхотно. Това е град на художници сред планините на Централно Мексико.
	— Как се казваше хотелът?
	— „Каза Магнолия“. Чудесно място. Съвсем близо до Меркадо де Артезаияс.
	Бегъртън пое дълбоко дъх. Не му идваха наум други въпроси. А и неподправеният разказ на мъжа не му даваше следа за душене.
	— Ами, благодаря ви за откровеността.
	В отговор Броуди кимна и отново взе чинията и кърпата.
	— Може ли да ви се обадя? Имам предвид, ако ми хрумнат още въпроси.
	— Не може – сухо каза Джун Броуди – Приятен ден.
	Докато вървеше към колата си, Бетъртън се почувства по-обнадежден. Все пак не беше лоша история. Е, да, не беше ударът на живота му, но щеше да накара хората да го четат, да го забележат и щеше да стои добре в биографията му. Жена, която фалшифицира собствената си смърт, изчезва в изгнание заедно със съпруга си и най-сетне се завръща у дома след години: интересна съдба.
	— Нед, негоднико – произнесе той, докато отваряше вратата на колата. – Може и да не е „Уотъргейт“, но като нищо ще разкара жалкия ти задник от Езервил.
	 
	* * *

	Джун Броуди гледаше как колата се отдалечава с неподвижно лице и студени, немигащи очи. После се обърна към съпруга си:
	— Смяташ ли, че се върза?
	Карлтън Броуди лъскаше китайския порцелан.
	— Полицията се върза, нали така?
	— Нямахме избор. Но сега е обществено достояние.
	— То си беше и преди.
	— Но не по вестниците.
	Броуди се засмя.
	— Придаваш твърде много важност на „Езервил бий“. – После спря и я погледна. – Какво има?
	— Не помниш ли какво каза Чарлз? Колко беше уплашен? „Трябва да се крием. Те не бива да знаят, че сме живи. Те ще дойдат за нас“.
	— Е?
	— Е, ами ако „те“ прочетат вестника?
	Броуди пак се засмя.
	— Джун, моля те. Няма никакви „те“. Слейд беше стар. Стар, болен, душевно нестабилен и страшно параноичен. Повярвай ми, така е по-добре. Да го кажем веднъж и в нашата версия. Без повече слухове и спекулации. Да го прекъснем в зародиш. – И той се отправи към кухнята, като продължаваше да бърше чинията.
	 
	 
	 
	ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Кеърн Бароу

	 
	Д’Агоста седеше на шофьорското място на наетия Форд и безутешно се взираше в безкрайните сиво-зелени мочурища. От възвишението, където бе паркирал, те изглеждаха безкрайни и потънали в мъгли. И като се имаше предвид какъв късметлия е, като нищо щяха да се окажат безпределни, скрили тъмните си тайни завинаги.
	Чувстваше се по-уморен от всякога в живота си. Дори сега, след седем месеца, онази огнестрелна рана все още му разказваше играта: затрудняваха го прости неща като изкачване на стълби или пресичане на терминала на летището. Последните три дни в Шотландия отмъстително му напомниха колко е слаб. Благодарение на услужливия и компетентен главен инспектор Балфур бе видял всичко, което имаше да се види. Бе прочел всички официални доклади, показания, рапорти за улики. Беше отишъл на мястото на стрелбата. Беше говорил със служители на Килчъри Лодж. Беше посетил всички къщи, ферми, обори, каменни хижи, блата, възвишения, долове и долчинки и всичко, за което човек се сеща в радиус от трийсет и пет километра от това затънтено място – без никакъв успех. Оказа се невероятно изтощително. Дори повече от изтощително.
	И студеното, дъжделиво шотландско обкръжение никак не помагаше. Знаеше, че британските острови може да са влажни, но не беше виждал слънцето, откак бе напуснал Ню Йорк. Храната бе отвратителна, не можеше да се намери италианска паста на двеста километра околовръст. Беше принуден да яде саздърма от агнешки дреболии вечерта, когато пристигна, и храносмилателната му система оттогава не можеше да се оправи. Самата ловна хижа Килчъри беше достатъчно изискана, но ставаше течение, студът проникваше в костите му и старата рана го болеше.
	Той погледна пак през прозореца и въздъхна. Последното, което му се искаше да прави, бе да излезе в онова тресавище отново. Но предишната вечер в кръчмата случайно беше дочул за една стара двойка – луди, или просто малко смахнати, в зависимост от това на кого говориш, – които живеели в каменна къща извън блатата, недалеч от Иниш; отглеждали си овце и голяма част от храната си, и почти никога не идвали в града. Казаха му, че нямало път до къщата им, само малка пътека, белязана с камъни. Била в средата на нищото, далече от пътя и на четирийсетина километра от мястото, където бе станала стрелбата. Невъзможно беше – Д’Агоста знаеше това – смъртно раненият Пендъргаст да може да измине цялото разстояние дотам. Но все пак заради себе си и стария си приятел той бе длъжен да провери тази последна следа, прели да се върне обратно в Ню Йорк.
	Хвърли още един поглед на топографската карта, която си бе купил, сгъна я и я пъхна в джоба си. По-добре да беше започнал – небето се беше снишило и на запад се събираха заплашителни облаци. Той се поколеба за миг. После, като изпъшка от усилието, отвори вратата и излезе от колата. Закопча дъждобрана плътно и тръгна.
	Пътеката беше достатъчно ясна: чакълеста лента, която се виеше сред туфи трева и участъци избуял пирен. Той съзря първия камък за ориентиране – не обичайната купчина камъни, а високо, тясно парче гранит, забито в земята. Когато се приближи, забеляза, че нещо е изгравирано на повърхността му.
	 
	ГЛИМС ХОЛМ

	6 км

	 
	Това беше, името на къщурката, която бяха споменали в кръчмата. Той изсумтя доволно. Шест километра. Щеше да отнеме може би два часа, ако не бързаше. Тръгна. Новозакупените му обуща скърцаха по камъчетата, острият вятър духаше в лицето му. Но той бе добре екипиран срещу студа, освен това оставаха седем часа до мръкване.
	През първите километър и половина два пътеката продължи по твърда почва, следвайки леко възвишение, което се простираше навътре в блатото. Д’Агоста си пое въздух дълбоко, изненадан и повече от доволен, че цялото му шляене наоколо през изминалите няколко дена изглежда го бе направило малко по-силен, въпреки умората и болката от раната. Пътеката беше добре маркирана, с дълги, тесни парчета гранит, забити в земята като пътепоказатели.
	По-навътре в блатото изтъняваше, но маркерите продължаваха да се виждат на стотици метри нататък; той спираше при всеки, оглеждаше пейзажа напред, намираше следващия и продължаваше. Въпреки че земята изглеждаше сравнително равна и открита, докато вървеше той осъзна, че има много гънки и леки издатини, което правеше трудно и ненадеждно установяването на релефа и поддържането на прав курс.
	Когато наближи единайсет часа, пътеката започна да се спуска, макар и леко, към по-ниски, по-мочурливи земи. Далече надясно той различи една тъмна линия, която според картата му би трябвало да означава границата на блатото Иниш. Въздухът стана неподвижен, вятърът утихна, мъглите се събираха в падините и се издигаха на филизи над тъмните блата. Небето притъмня и по него се понесоха бавни облаци.
	По дявалоте, помисли си Д’Агоста, гледайки напред. Проклетият шотландски дъжд започваше. Отново.
	Той обаче продължи. Внезапно дъждът беше прекъснат от ужасен порив на вятъра. Чу го, преди да е дошъл – бучене, което се носеше през блатата, огъвайки пирена по пътя си, – след което го блъсна, развя дъждобрана му и започна да дърпа шапката му. В този миг тежките капки дъжд започнаха да тупат по земята. Мъглите, които се бяха събрали в ниското, сякаш изскочиха и започнаха да се кълбят над блатата, или може би самото оловно небе се беше спуснало до земята.
	Д’Агоста погледна часовника си. Почти пладне.
	Той спря да си почине на елин камък. Нямаше повече знаци за Глимс Холм, но предположи, че е изминал почти пет километра. Оставаше километър и нещо. Огледа пейзажа напред; не можа да види нищо, което да прилича на селска къща. Връхлетя го нов порив на вятъра, студените капки дъжд жилеха лицето му.
	Това е лудост. Той се надигна, погледна картата, но тя беше безполезна, тъй като не се виждаше никакъв отличителен белег на местността, по който да прецени докъде е стигнал.
	Абсурдно беше, че някой изобщо живее тук. Тези хора бяха повече от смахнати – трябва да бяха направо луди. А той беше тръгнал за зелен хайвер: нямаше никакъв начин Пендъргаст да е успял да стигне чак до къщата.
	Дъждът продължи, силен и равномерен. Притъмня още, сякаш се свечерява. Пътеката стана по-неясна, притисната от блатата от всички страни и на места преминаваше по напречни греди или редица от плоски камъни. С мъглите, дъжда и тъмнината Д’Агоста все по-трудно намираше следващата маркировка, взирайки се в здрача дълго, прели да я забележи.
	Колко още нататък? Погледна часовника си. Дванайсет и половина. Беше вървял два часа и половина. Практически трябваше вече да е стигнал. Но единственото, което виждаше напред, бяха сиви мочурища, които се показваха в безпорядък от мъглата и дъжда.
	Надяваше се, че ще завари някого в къщата, надяваше се да гори огън и да има горещо кафе или най-малкото чай. Започваше да усеща студени, пронизващи тръпки, когато водата стигаше до дрехите му. Беше грешка; към болката от раната сега се присъедини и обаждащата се от време на време болка в крака му. Запита се дали да не си почине пак, но се отказа при мисълта, че вече е почти стигнал. От почивката можеше да се вкочани и да му стане още по-студено.
	Той спря. Пътеката свърши в широко, тресящо се езеро от тиня. Огледа се за някакви маркиращи камъни, които евентуално да показват път през него, но не видя нищо. По дяволите, не беше внимавал. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Сега, като присви очи напрегнато, това съвсем не му приличаше на пътека – по-скоро редица от парчета земя. Тръгна обратно по стъпките си, после спря: изглеждаше, че има два, пътя, по които можеше да е стигнал дотук, две блуждаещи пътеки. Изследва ги внимателно, но не можа да открие отпечатъци от обувките си в твърдата повърхност, вече разкаляна от дъжда. Изправи се и погледна към хоризонта, търсейки издайнически остриета от гранит. Но колкото и да се взираше, не виждаше нищо, освен сиво блато и парцали мъгла.
	Пое си дълбоко дъх. Гранитните маркиращи камъни бяха поставени през сто метра един от друг, не можеше да се е отдалечил на повече сто метра от последния. Единственото, което трябваше да направи, беше да върви бавно, да не се притеснява, да запази хладнокръвие и да върне задника си до предишния ориентир.
	Пое по дясното разклонение, движеше се бавно и спираше, присвивайки очи в опит да открие гранитния камък. След като измина петдесетина метра заключи, че това не може да е пътят, от който е дошъл – до този момент щеше да е видял маркера. Хубаво; трябваше да тръгне по другата пътека. Обърна се и се върна по стъпките си, но по някаква причина не стигна до разклонението, което го беше объркало преди. Продължи малко по-нататък с мисълта, че е преценил погрешно разстоянието – колкото да открие, че пътеката свършва в поредно блато.
	Той спря и се опита да възстанови дишането си. Добре: беше се изгубил. Но не чак толкова. Все още нямаше как да е не повече от двеста метра от последния маркер. Това, което трябваше да направи, беше да се огледа. Нямаше да мръдне оттук, докато не се ориентира и не разбере накъде върви.
	Дъждът се усили и той усети една студена струйка да се процежда надолу по гърба му. Без да обръща внимание на усещането, се огледа. Явно се намираше в някаква подобна на купа падина. Хоризонтът беше може би отдалечен на километър и половина от всички страни, но беше трудно да се каже заради непрекъснато движещите се мъгли. Той понечи да извади картата, но после я пъхна обратно в джоба си. Какво можеше да му помогне? Прокле се, че не носи компас. С компас поне щеше да знае най-общо накъде върви. Хвърли поглед на часовника си: един и половина. Три часа до залез.
	— По дяволите – произнесе той гласно, и после по-силно: – По дяволите!
	Странно, но от това се почувства по-добре. Избра една точка на хоризонта и започна да я изследва подробно за гранитен ориентир. И го откри – далечна вертикална драскотина в подвижните мъгли.
	Тръгна нататък, като стъпваше от една камениста пътека на друга. Но блатата заговорнически блокираха всяка негова крачка: той продължи да върви първо на една страна, после на друга и да се връща, докато не попадна на някакъв виещ се като змия остров в средата на блатата. Исусе Христе, вече можеше да види, че тъпият гранитен маркер е на по-малко от двеста метра!
	Стигайки до един тесен ръкав на блатото, той забеляза и самата пътека, която минаваше от другата страна – пясъчно парче земя, криволичещо към ориентира. Обзе го чувство на огромно облекчение. Като опитваше ту отсам, ту оттам, той търсеше път през тясното блато. В началото не можеше да намери проход. Но после забеляза, че на едно място блатото е осеяно с хълмчета, достатъчно близко едно до друго, за да му позволят да го прекоси. Той си пое въздух и стъпи на първото, опита го, отпусна се с цялата си тежест и сложи и другия си крак. После повтори същото, преминавайки от една туфа на друга, докато черната тиня отдолу се тресеше, изпускайки от време на време мехури блатен газ, разместена от вибрацията на стъпките му.
	Почти стигна. Протегна крак над една голяма пролука, сложи го върху парчето земя, оттласна се с другия крак – и загуби равновесие. С неволен вик се опита да прескочи на твърда почва, но не успя и цопна в блатото с тежък плясък.
	Когато лепкавата тиня се стегна около бедрата му го обзе истинска, истерична паника. С пореден вик се опита да извърти единия си крак, но от движението само хлътна още по-дълбоко. Паниката му се увеличи. Рязкото дръпване на другия крак имаше същия ефект; при всеки опит за измъкване студената тиня засмукваше тялото му по-дълбоко, усилието предизвикваше разпукване на мехурчета, които се пръскаха около него, обвивайки го във вонята на блатно разложение.
	— Помощ! – извика той; малката част от мозъка му, още не обхваната от паника, регистрира колко глупав беше този вик. – Помогнете ми! – Тинята вече стигаше над кръста му; ръцете му се мятаха инстинктивно, опитвайки се да го измъкнат, но това само ги закотви и той хлътна още по-дълбоко. Сякаш бе стегнат в усмирителна риза, като муха в мед, потъваше бавно и безпомощно в блатото.
	— Помогнете ми, за бога! – изкрещя Д’Агоста и гласът му отекна над пустото тресавище.
	Идиот такъв, казваше малката рационална част от мозъка му, спри да мърдаш. Всяко движение го пращаше все по-навътре. С нечовешко усилие той накара паниката да отстъпи.
	Поеми си дълбоко въздух. Почакай. Не мърдай.
	Беше трудно да диша с налягането на тинята около гръдния му кош. Тя вече стигаше до раменете му, но като спря да мърда, оставайки абсолютно неподвижен, той сякаш успя да спре потъването. Изчака, като се опитваше да преодолее паникьосващото усещане, което пълзящата към врата му тиня създаваше. Остана така в поройния дъжд, докато не осъзна, че всъщност е в равновесие.
	Не само това, даде си сметка, че вече е само на пет стъпки от пътеката от другата страна.
	Изключително бавно започна да измъква едната си ръка, като държеше пръстите си опънати и бавно я вдигаше. Избягваше всяко засмукване и даваше време на тинята да заеме освободеното място.
	Чудо. Ръката му бе свободна. Като я държеше над повърхността, той съвсем бавно се наклони напред. Изпита моментна паника, когато усети влажната лепкава кал по врата си, но потапяйки по-голяма част от торса си можеше да почувства как краката му се повдигат мъничко. Колкото повече се накланяше напред, толкова повече се издигаха крайниците му. Внимателно потопи част от главата си в тинята, което подобри движението и приближи тялото му към брега. Като се опитваше да остане спокоен и се движеше с агонизираща бавност, той продължи така и – точно когато калта стигна до носа му – успя да се протегне и да сграбчи туфа пирен.
	Полека изтегли тялото си към брега, докато опря брадичка в тревата. После много внимателно извади другата си ръка и с нея се хвана за друг храст, след което се измъкна на твърда земя.
	Лежеше с чувство на безгранично облекчение. Лудото блъскане на сърцето му полека се успокои. Тежкият дъжд почти отми калта от него.
	След минута-две успя да се изправи. Беше замръзнал до костите, подгизнал във воняща тиня и зъбите му тракаха. Вдигна китка и остави дъжда да облее часовника му: четири часа.
	Четири часа! Нищо чудно, че толкова се бе стъмнило. През октомври слънцето по тези северни ширини залязваше рано.
	Усети, че трепери неконтролируемо. Вятърът го блъскаше на пориви, дъждът го шибаше през лицето, а в далечината се чуваше тътен на гръмотевици. Нямаше фенерче, нито дори запалка. Това бе лудост – рискуваше да получи хипотермия. Слава на бога, че бе успял да открие пътеката. Като приспиваше очи в дрезгавината, успя да различи пред себе си ориентира, към който толкова се бе стремил.
	Изтръска колкото можа от тинята и внимателно се насочи натам. Но докато се приближаваше, камъкът започна да му изглежда някак не наред. Твърде тесен. И когато го достигна, видя какво всъщност представляваше – малък изсъхнал дънер, обелен и посребрен, изсушен от вятъра.
	Д’Агоста го гледаше с искрено неверие. Проклет сух дънер, тук в средата на нищото, на километри от всякакви живи дървета. Ако го беше подминал по пътя, със сигурност щеше да го забележи.
	Но нали беше на пътеката…?
	Докато се взираше в припадащия мрак, все повече му се струваше, че онова, което бе взел за пътека, всъщност бяха само островчета суша и чакъл, разпръснати сред блатата.
	Сега вече наистина притъмня. Студът също се засилваше. Можеше да падне и пол нулата.
	Колосалната му глупост, която го бе тласнала към това пътешествие из мочурищата, внезапно го порази. Все още бе слаб. Не носеше фенерче, нито компас, а мизерният му сандвич бе почти изяден. Тревогата му за Пендъргаст го бе накарала да поеме глупави рискове и да стигне до ръба… и отвъд него.
	И сега какво, по дяволите? Вече бе толкова тъмно, че би било безсмислено да се опитва да продължи. Пейзажът се бе свел до неясни петна от по-светло и по-тъмно сиво и всяка надежда да открие ориентир се бе стопила. Господи, никога в живота си не бе мръзнал така. Имаше чувството, че мозъкът в костите му се превръща в ледени кристали.
	Щеше да се наложи да изкара нощта в блатата.
	Той се огледа и недалеч видя два обли камъка. Треперещ и с тракащи зъби, закуцука нататък и се сгуши между тях да се скрие от вятъра. Опита се да се свие колкото се може повече, като застана в ембрионална поза и скръсти ръце. Дъждът барабанеше по гърба му, стичаше се на вадички във врата и по лицето му. Тогава осъзна, че вече не е дъжд, а поледица.
	Тъкмо когато си мислеше, че вече не може да понесе студа, усети просмукваща се топлина. Невероятно – стратегията работеше, тялото му се подчиняваше, приспособяваше се към убийствения студ. Топлината се зароди в самата му вътрешност и бавно се разпростря навън. Почувства се сънен и странно омиротворен. Успокои се. Може би все пак щеше да успее да изкара нощта. А на сутринта слънцето щеше да изгрее, щеше да бъде по-топло, можеше да започне наново и да намери пътеката.
	Сега вече му беше доста топло и настроението му се подобри. Щеше да е лесна работа, дори болката от раната изчезна.
	Мракът се сгъсти, а той се почувства невероятно сънен. Добре щеше да е да поспи, нощта щеше да мине много по-бързо. А когато мракът стана пълен, суграшицата спря. Още късмет. Всъщност не, сега валеше сняг. Е, поне вятърът бе утихнал. Боже, колко му се спеше!
	И като се намести, я забеляза: бледа светлинка в тъмните блата – жълта и трепкаща. Д’Агоста се взря. Нима му се привиждаше? Трябваше да е Глимс Холм – какво друго? А и не беше толкова далече. Трябваше да отиде.
	Но не. Така сладко му се бе приспало, че можеше да изкара нощта тук и да отиде на сутринта. Хубаво беше да знае, че къщата е наблизо. Сега вече можеше да си заспи на спокойствие. И той се понесе в море от топла празнота.
	 
	 
	 
	ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Антигуа, Гватемала

	 
	Мъжът с ленения костюм и бялата сламена широкопола шапка седеше на малка масичка в предния двор на ресторанта и похапваше късна закуска от huevos rancheros със заквасена сметана и сос халапеньо. От мястото си можеше да види парк Сентрал, поръбен със зеленина, в чийто център бе пълно с туристи и деца около реновирания фонтан. Отвъд него се намираше Арко де Санта Каталина, яркожълтият цвят на арките и камбанарията подхождаха повече на Венеция, отколкото на Централна Америка. А още по-нататък – отвъд боядисаните в настолни тонове сгради с кафяви покриви – се издигаха големи вулканични върхове, а тъмните им корони бяха засенчени от облаци.
	Дори в този час от отворените прозорци долиташе музика. По улиците се движеха коли и от време на време надигаха слегналия се боклук.
	Беше топла утрин, затова мъжът свали шапката си и я сложи на масата. Бе висок и внушителен, а лененият костюм не можеше изцяло да скрие масивното изваяно тяло на бодибилдър. Движенията му бяха бавни, почти премерени, но светлите му очи бяха нащрек, поглъщаха всичко и нито не пропускаха. Силно почернялата му кожа бе в ярък контраст с буйната снежнобяла коса, и бе необикновено гладка, почти кадифена, което затрудняваше определянето на възрастта му: може би четирийсет, а може би петдесет.
	Сервитьорката отнесе чинията му и той й благодари на перфектен испански. Като се огледа още веднъж, мъжът се наведе към износеното куфарче между краката му и извади от него тънка папка. Отпи глътка от леденото еспресо, запали пурета със златна запалка, после разгърна папката, чудейки се защо му я доставиха толкова бързо. Обикновено тези неща се движеха по канали, препращаха се през различни пощи или по криптирани файлове, съхранявани във високо защитен „компютърен облак“. А това му бе дадено на ръка от куриер, един от малкото, наети от организацията.
	Това беше, разсъди той, единственият начин да са сто процента сигурни, че е достигнала лично до него.
	Той отпи нова глътка еспресо, остави пуретата в стъкления пепелник, след което измъкна копринена носна кърпа от джоба на сакато си и попи чело. При всички години, които бе прекарал в тропически климат, така и не свикна с жегата. Често сънуваше странни сънища за летата от детството си в старата ловна хижа край Кьонигевинтер, за нейните рушащи се коридори и гледката от хълмовете Зибенгебирге и Долината на Рейн.
	Пъхна кърпичката обратно в джоба си и се зае да разгледа папката. Тя съдържаше една-единствена изрезка от вестник, отпечатана с възможно най-безвкусния шрифт. Въпреки че датата на вестника бе от преди няколко дни, хартията вече пожълтяваше. Американски вестник с абсурдно име: „Езервил бий“. Очите му проследиха заглавието и началните редове:
	 
	Мистериозна двойка се появява отново

	след години кроене

	 
	От Нед Бегъртън
	 
	Малфурш, Мисисипи. Преди дванайсет години една жена на име Джун Броуди, отчаяна след загубата на работата си като изпълнителен секретар на „Лонджитюд Фармасютикълс“ отнема живота си, скачайки от моста „Арчър“ и оставя предсмъртна бележка в колата си…
	 
	Мъжът побутна изрезката с нетрепващи пръсти.
	— Scheisse* – промърмори той. Отново взе парчето вестник и два пъти прочете цялата статия. После го сгъна, остави го на масата и внимателно огледа площада. Извади запалката от джоба си, запали крайчеца на хартията и я пусна в пепелника. Гледа я, докато не изгоря и не се превърна на пепел и я разпръсна с връхчето на пуретата си. После дръпна дълбоко, извади мобилен телефон и набра някакъв дълъг номер.
	Вдигнаха след първия сигнал.
	— Ja? – каза гласът отсреща.
	— Клаус? – произнесе мъжът.
	Усети, че човекът от другата страна се стегна, разпознавайки неговия глас.
	— Буенос диас, сеньор Фишер.
	Фишер продължи на испански:
	— Клаус, имам задача за теб.
	— Разбира се, сър.
	— Ще има два етапа. Първият е разследване. Вторият ще включва мокра поръчка. Налага се да започнеш незабавно.
	— На ваше разположение съм.
	— Добре. Тази вечер ще ти се обадя от Гватемала сити. Тогава ще получиш подробни заповеди.
	Въпреки, че линията бе защитена, Клаус кодира следващия си въпрос:
	— Под какво знаме ще протече операцията?
	— Синьо.
	Гласът се стегна.
	— Смятайте го за свършено, сеньор Фишер.
	— Знам, че мога да разчитам на теб – рече Фишер и затвори.
	 
	 
	 
	СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Фаулмайър

	 
	Д’Агоста сякаш бе обгърнат от удобство и топлина. Но въпреки че се намираше в състояние на полусън, онази малка рационална част от мозъка му отново заговори. Една дума: хипотермия.
	Какво му пукаше?
	Умираш.
	Гласът сякаш принадлежеше на някой дразнещ субект, който нямаше да спре да дрънка, нито да му позволи да смени темата. Но беше достатъчно силен и плашещ, та да го накара да се върне в действителността. Хипотермия. Налице бяха всички симптоми: изключителен студ, последван от неочаквана топлина, неустоимо желание за сън, непукизъм.
	Бога ми, той просто го приемаше.
	Ще пукнеш, идиот.
	С нечленоразделно ръмжене и почти свръхчовешко усилие той се надигна на крака и започна да си бие шамари. Плесна лицето си два пъти, здраво, и усети бодване на студ. Фрасна се толкова силно, че залитна и падна. Пак се изправи, заразмахва ръце като ранено животно.
	Едва стоеше изправен, толкова бе слаб. Болка прониза краката му. Главата му буквално щеше да експлодира, а раненото му рамо пулсираше. Започна да върви в кръг, да се прегръща и да пляска торса си, изтупвайки снега, като викаше колкото му глас държи, приветствайки болката. Болката означаваше оцеляване. Яснотата на разсъдъка му започна да се възвръща малко по малко.
	Той подскочи, после подскочи още веднъж. През цялото време държеше очите си върху онази жълта светлина, която трепкаше в мрака. Как да стигне до там? Заклатушка се напред и падна отново по лице на милиметри от ръба на блатото.
	Сви ръце на фуния и изкрещя:
	— Помощ! Помогнете ми!
	Гласът му отекна сред неподвижните блата.
	— Изгубих се! Опитвам се да намеря Глимс Холм.
	Крясъците много му помотаха. Усети, че кръвта му отново потича във вените, а сърцето му бие.
	— Моля ви, помогнете ми!
	И тогава я видя: втора светлинка до първата, по-ярка. Сякаш се движеше в мрака към него.
	— Насам! – извика той.
	Светлината наистина идваше към него. Даде си сметка, че е била по-далече, отколкото първоначално си бе помислил: блуждаеше, на моменти изчезваше и пак се появяваше. После се скри отново и Д’Агоста зачака.
	— Тук съм! – изкрещя той паникьосано. Дали го бяха чули, или бе просто съвпадение? Или пък му се привиждаше? – Насам! – Защо не му бяха отвърнали? Дали не бяха поели в блатата?
	И внезапно светлинката изникна точно прел него. Човекът, който я носеше, освети лицето му, после я остави на земята и бледото й сияние разкри странна жена с увиснали устни, наметната с дъждобран, с ботуши, шал, ръкавици и шапка, изпод която се показваше безпорядък от бяла коса, със закривен нос и диви сини очи. Сред мъглата и мрака изглеждаше като привидение.
	— Какво, по дяволите, си просиш тук, а? – запита тя остро.
	— Търся Глимс Холм.
	— Е, намери го – рече тя и добави саркастично: – Почти. – После вдиша лампата и му обърна гръб. – Гледай си в краката.
	Д’Агоста закуцука след нея. Десет минути по-късно светлината на лампата му разкри неясните очертания на къща, чиито някога измазани с хоросан каменни стени сега бяха почти напълно покрити с лишеи и мъхове. Покривът беше сив, полегат и от него сгърчеше комин.
	Тя отвори вратата и Д’Агоста я последва сред изненадващата топлина на уютната стая, в която бумтеше огън от огромна камина; виждаше се старомодна емайлирана печка, удобни диванчета и столове, тъкани килими на пода и стени, покрити с книги и стари картини, както и редица от еленови рога, осветени от керосинови фенери.
	Топлината беше най-великолепното нещо, което Д’Агоста беше изпитвал през целия си живот.
	— Събличай дрехите – нареди белокосата жена и се приближи до огъня.
	— Аз…
	— Събличай се, да те вземат мътните! – Тя отиде в ъгъла и измъкна голяма ракитена кошница. – Дрехите – тук!
	Д’Агоста свали дъждобрана си и го хвърли в коша. Последваха го подгизналите му пуловер, обувки, чорапи, риза, потник и панталони. Остана да стои само с окаляните си боксерки.
	— Гащите също! – прогърмя жената. Тя се защура около печката, свали един голям чайник от куката, изля го в калайдисано корито и го доближи до огъня, след което метна хавлия и кърпа до него.
	Д’Агоста изчака, докато му обърна гръб, преди да свали последната част от бельото си. Жегата откъм огъня беше изключителна.
	— Как се казваш? – попита жената.
	Прозвуча малко странно, предвид момента, но на Д’Агоста вече не му пукаше.
	— Д’Агоста. Винсънт Д’Агоста.
	— Измий се, ще ти донеса чисти дрехи. Малко си едричък за дрехите на стопанина, но все ще намерим нещо. – Тя изчезна нагоре по стълбите и той я чуваше как се движи назад-напред. Отгоре се разнесе кашлица и заядливият глас на старец, който хич не звучеше доволен.
	Жената се върна с куп дрехи, докато той се търкаше с гъбата. Опита се да се обърне и установи, че се е вторачила в него и определено не го гледаше в лицето.
	— Ей това вече е гледка за очите на една стара жена! – И тя с кикот остави дрехите, обърна се към огнището, хвърли още няколко цепеници в него и се засуети около печката.
	Чувствайки се като идиот. Д’Агоста доизми калта, попи се с кърпата и облече оставените дрехи. Бяха скроени за по-висок и слаб мъж, но горе-долу му паснаха, като изключим, че не можеше да закопчее панталоните. Използва колана, за да ги задържи около кръста си. Възрастната жена разбъркваше някакво котле и до ноздрите му достигна неустоимо апетитен аромат на агнешка яхния.
	— Сядай. – Тя му поднесе голяма купа от сготвеното и отчупи голямо парче хляб от един груб самун. – Ха яж сега.
	Д’Агоста загреба препълнена лъжица и изгори небцето си.
	— Яденето е великолепно – рече той. – Просто не знам как да ви благо…
	Тя го прекъсна:
	— Намери Глимс Холм. Сега кажи какво търсиш тук.
	— Един приятел.
	Жената напрегнато се взря в него.
	— Преди около четири седмици един скъп мой приятел изчезна в блатата Иниш до мястото, което наричат овчарската хижа Кумбе. Знаете ли я?
	— Че знам я.
	— Приятелят ми е американец като мен. Бил тръгнал на лов от Килчърн Лодж, когато изчезнал. Бил е ранен – случайно застрелян. Драгирали са блатата, за да открият трупа му, но не са успели и аз, познавайки го, се надявах, че може би някак се е спасил.
	Лицето й се набръчка от подозрение. Старата може и да бе разчувствана, но при все това явно беше и доста съобразителна.
	— Хижата Кумбе е на почти петнайсет километра сред мочурищата.
	— Знам, но това беше последната ми надежда.
	— Ни него съм виждала, ни друга жива душа.
	Макар да го знаеше отдавна, Д’Агоста се почувства почти смазан от разочарование.
	— А може би съпругът ви е виждал…?
	— Хич и не излиза. Инвалид е.
	— Може да сте видяла някого в далечината, нещо да се движи…
	— Казвам ти, от седмици не съм виждала пукнат човек.
	Той дочу треперещ, раздразнен глас откъм горния етаж, който ръмжеше с такъв тежък акцент, че почти нищо не му се разбра. Жената се намръщи и се затътри нагоре по стълбите. Д’Агоста долови приглушените оплаквания на стареца и резките отговори на жена му. Когато се върна долу, тя все още се мръщеше.
	— Време е за лягане. Аз спя при печката. Ти ще трябва да се качиш горе при стария. Одеялото е на пода.
	— Мерси. Благодарен съм за помощта.
	— Не безпокой стария, не му е добре.
	— Ще пазя тишина.
	Последва рязко кимване.
	— Е, лека нощ.
	Д’Агоста изкачи скърцащото стълбище, толкова стръмно, сякаш се катереше по стълба. Озова се в стая е нисък таван, осветена от малък керосинов фенер. В отсрещния край имаше дървено легло точно под скосения покрив и той успя да различи неясните очертания на съпруга, истинско плашило с едър червен нос и чорлава бяла коса. Онзи се втренчи в Д’Агоста с единственото си здраво око, в което се четеше известна злонамереност.
	— Ъ-ъ-ъ… здравейте – промълви Д’Агоста, като не знаеше какво да каже. – Съжалявам, че ви причинявам неудобство.
	— И аз тъй – долетя ръмжащият отговор. – Да не си гъкнал. – И старецът рязко се обърна с гръб към Д’Агоста.
	Облекчен, Д’Агоста свали взетите назаем риза и панталони и се свря под одеялото, постлано на примитивен дървен нар. Духна фенера и легна в тъмното. В стаичката беше приятно топло, а звукът на бурята отвън и виещият вятър му подействаха странно успокоително. Той заспа почти незабавно.
	 
	* * *

	След известно време се събуди. Беше тъмно като в рог и той бе спал толкова дълбоко, че му отне известно време да се ориентира къде е. Когато успя, разбра, че бурята е утихнала и къщата е потънала в тишина. Сърцето му блъскаше в гърдите. Имаше ясното усещане, че някой или нещо се е надвесило над него в мрака.
	Лежеше в чернотата и се опитваше да се успокои. Било е просто сън. Но така и не можеше да се отърве от чувството, че някой стоеше или дори се бе навел над него.
	Подът до леглото му изскърца тихо.
	Исусе Христе. Трябваше ли да изкрещи? Кой би могъл да бъде? Определено не и старият. Нима някой бе влязъл през нощта?
	Подът изскърца отново и една ръка сграбчи рамото му в желязна хватка.
	 
	 
	 
	ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	— Скъпи ми Винсънт – долетя шепот от мрака. – При все, че съм трогнат от твоята загриженост, все пак трябва да кажа, че ми е извънредно неприятно да те видя тук.
	Д’Агоста изпита почти парализиращ шок. Не ще и дума, че сънуваше. Чу драсването на клечка, внезапен пламък и фенерът се запали. Старецът стоеше над него прегърбен и очевидно болен. Д’Агоста се взираше в набръчканата и петниста кожа, едрият като патладжан нос, рядката брада и мазната, стигаща до раменете коса. И все пак гласът, колкото и тих да бе, както и сребристият блясък изпод тежките клепачи принадлежаха несъмнено на човека, когото търсеше.
	— Пендъргаст?! – успя да смотолеви Д’Агоста най-накрая.
	— Не биваше да идваш – отвърна агентът със същия шепот.
	— Какво… как?
	— С твое позволение ще се върна в леглото си. Не съм достатъчно силен, за да стоя прав дълго.
	Д’Агоста седна и загледа как старият мъж окачва фенера и болезнено се отпуска на кревата.
	— Донеси си стол, приятелю.
	Д’Агоста стана, навлече дрехите и побутна един стол. После седна до възрастния мъж, който въпреки всичко съвсем не приличаше на агента.
	— Мили боже, толкова се радвам, че си жив. Мислех си… – Д’Агоста се задави, емоцията му пречеше да говори.
	— Винсънт – рече Пендъргаст. – Сърцето ти е голямо, както винаги. Но нека не ставаме сантиментални. Имам много да ти разказвам.
	— Бил си застрелян – каза Д’Агоста, когато най-сетне укрепи гласа си. – Какво, по дяволите, правиш тук? Трябва ти медицинска помощ, болница.
	Пендъргаст вдигна ръка да го спре.
	— Не, Винсънт. Получих отлична медицинска помощ, но трябва да остана скрит.
	— Защо? Какво, за бога, става?
	— Ако ти кажа, трябва да ми обещаеш, че ще се върнеш в Ню Йорк при първа възможност – и че няма да споменеш и дума за това пред никого.
	— Трябва ти помощ. Няма да те оставя. Аз съм ти партньор, дявол да го вземе.
	С явно усилие Пендъргаст леко се повдигна.
	— Налага се. Трябва да се възстановя. След което ще открия своя убиец.
	Агентът бавно се отпусна върху възглавницата си. Д’Агоста издиша.
	— Значи копелето наистина се е опитало да ти види сметката.
	— И не само на мен. Имам основания да смятам, че той е човекът, който те простреля, когато тръгвахме от „Пенумбра“. Той също така се опита да убие Лора Хейуърд, когато бяхме на посещение в болницата в Бастрон. Той е липсващото звено. Онази мистериозна личност, свързана с „Проекта Авес“.
	— Невероятно. Значи той е убиецът на жена ти? Собственият й брат?
	Настъпи внезапна тишина.
	— Не. Той не е убил Хелън.
	— А кой тогава?
	— Хелън е жива.
	Д’Агоста не можеше да повярва. По-точно: не вярваше. Не знаеше какво да каже.
	Стоманените пръсти отново се стегнаха около китката му.
	— Когато бях прострелян и потъвах в мочурището, Джъдсън ми каза, че тя е още жива.
	— Но нима ти не я видя как умира? Свалил си пръстена от откъснатата й ръка. Показа ми го.
	Дълго време никой не продума. После Д’Агоста заговори отново:
	— Онзи нещастник го е казал, за да те тормози. – Погледна тялото в леглото, блясъка в сребристите очи на специалния агент. В него прочете едно желание: да вярва.
	— Какъв тогава е твоят… хм… план?
	— Ще го открия. Ще насоча оръжие към главата му. След което ще го накарам да ме отведе при Хелън.
	Д’Агоста бе изумен. Маниакалната нотка в гласа, отчаянието изобщо не бяха в стила на стария му приятел.
	— А ако не направи това, което го накараш?
	— Ще го направи, Винсънт. Вярвай ми, ще се погрижа за това.
	Д’Агоста предпочете да не пита Пендъргаст как. Вместо това смени темата.
	— Когато те простреляха… как се измъкна?
	— Когато ударът на куршума ме хвърли в тресавището, започнах да потъвам. Бързо осъзнах, че не затъвам по-дълбоко – краката ми се бяха опрели в нещо, което се намираше едва на няколко стъпки под повърхността. Нещо меко, най-вероятно труп. То ми попречи да затъна. За да поддържам илюзията, че тресавището ме всмуква, бавно започнах да се спускам. Извадих голям късмет, че Джъдсън напусна местопрестъплението, без да изчака напълно да потъна.
	— Повече от късмет – промърмори Д’Агоста.
	— Изчаках четири или пет минути – продължи Пендъргаст. – Кървях твърде силно, за да остана по-дълго. После отново се изправях и като използвах трупа като лост, се измъкнах от калта. Направих си импровизиран компрес, доколкото можах. Намирах се на километри от най-близкото село или хижа.
	Агентът помълча. Когато поде разказа си отново, гласът му бе малко по-твърд:
	— Двамата с Джъдсън сме ловували и друг път, преди около десетина години. На онова пътешествие се запознах с местния лекар на име Роскомън. Имахме някои общи интереси. Практикуваше в село Инвъркърктън на около четири километра. Оказа се най-близо до мястото, където бях застрелян.
	— Как го направи? – допита Д’Агоста след малко. – Как го достигна, без да оставиш следи?
	— Набързо направената превръзка ми помогна да не оставям капки кръв – отвърна Пендъргаст. – Движех се много внимателно. Дъждът се погрижи за останалото.
	— Вървял си четири километра под дъжда? С ужасна рана на гърдите? До къщата на доктора?
	Пендъргаст втренчи поглед в него.
	— Да.
	— Мили боже, как…?
	— Изведнъж намерих за какво да живея.
	Д’Агоста поклати глава.
	— Роскомън е изключително интелигентен и фин човек. Бързо влезе в положението ми. Две обстоятелства бяха в моя полза: куршумът бе пропуснал подключичната артерия на косъм и бе излязъл от другата страна, тъй че не се налагаше операция, за да бъде изваден. Роскомън обдиша дроба и успя да спре кръвоизлива. Под прикритието на нощта ме отведе в къщата си. Оттогава леля му се грижи за мен.
	— Леля му?
	Пендъргаст кимна.
	— Да се грижи за нея е единственото, което го мотивира да остане в тази част на Шотландия, вместо да отвори успешен кабинет на Харли стрийт. Знаеше, че с нея ще съм в безопасност.
	— Значи си бил тук през последния месец?
	— Да, и тук ще остана още известно време – докато съм в достатъчно добра кондиция, за да си довърша работата.
	— Нуждаеш се от мен – каза Д’Агоста.
	— Не – пламенно възрази Пендъргаст. – Не. Колкото по-скоро се прибереш, толкова по-добре. За бога, Винсънт, възможно е да си вкарал вълка в кошарата с това ненавременно откритие.
	Д’Агоста замълча.
	— Самото ти присъствие тук ме поставя в опасност. Джъдсън несъмнено все още е наоколо. Той е в паника, не знае дали съм жив, или мъртъв. Но ако те види, особено близо до тази къща…
	— Мога да ти помогна по друг начин.
	— Абсолютно не. Заради мен едва не загина веднъж. Капитан Хейуърд никога няма да ми прости, ако допусна да се случи отново. Най-доброто, което можеш да направиш за мен, единственото, е да се върнеш в Ню Йорк, на работа, и да не разказваш на никого за случилото се тук. А онова, което аз трябва да свърша, трябва да го сторя сам. Не казвай нищо на никого, нито на Проктър, нито на Констанс, нито на Хейуърд. Разбираш ли? Трябва да възстановя силите си, преди да хвана Джъдсън. А аз ще го хвана. Освен ако той не ме изпревари.
	Д’Агоста усети бодване при последните думи. Загледа се в Пендъргаст, легнал на кушетката, с отслабнало тяло, но с решителен ум. Отново го порази фанатичната обсебеност, която надничаше в тези очи. Бога ми, явно бе обичал онази жена.
	— Е, добре – рече той неохотно. – Ще направя както искаш. Но ще трябва да кажа на Лора. Заклел съм се, че никога повече няма да я излъжа.
	— Много добре. Кой още знае за усилията ти да ме откриеш тук?
	— Инспекторът Балфур и още неколцина. Доста поразпитах наоколо.
	— Значи и Естерхази знае. Но можем да обърнем това в наша полза. Разкажи на всички, че търсенето ти е било безплодно, че вече си убеден, че съм мъртъв. Върни се у дома и покажи всячески, че скърбиш.
	— Щом наистина това искаш.
	Очите на Пендъргаст го приковаха.
	— Настоявам за това.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Д-р Джон Фелдър вървеше по ехтящия коридор на болница „Маунт Мърси“ с тънка папка под ръка и с дежурния лекар д-р Остром от другата си страна.
	— Благодаря ви, че ми позволихте тази визитация, д-р Остром – рече Фелдър.
	— Няма за какво. Доколкото разбирам, интересът ви към нея ще продължи.
	— Да. Състоянието й е… уникално.
	— Много неща във връзка със семейство Пендъргаст са такива. – Остром сякаш щеше да продължи, но после замълча, като че вече бе казал твърде много по въпроса.
	— А къде е Пендъргаст, настойникът й? – попита Фелдър. – От доста време се опитвам да се свържа с него.
	— Боя се, че той е загадка за мен – идва и си отива в най-странни часове на денонощието, проявява изисквания, след което изчезва безследно. По мои наблюдения не е лесно да се оправи човек с него.
	— Разбирам. Значи нямате възражения срещу визитите ми?
	— Ни най-малко. Даже с удоволствие ще споделя наблюденията си с вас, ако желаете.
	— Благодаря ви, докторе.
	Те стигнаха до вратата и Остром почука тихо.
	— Моля, заповядайте – долетя отговорът отвътре.
	Остром отключи вратата и пусна Фелдър да мине пред него. Стаята изглеждаше почти като миналия път, когато я бе видял, с изключение на това, че имаше повече книги – много повече книги. Библиотеката, която преди съдържаше само десетина томчета, сега се огъваше под многократно повече. Фелдър плъзна поглед по заглавията и забеляза „Събрани стихотворения“ от Джон Кийтс, „Символи на трансформациите“ на Юнг, Маркиз дьо Сад – „Сто и двайсет дни Содом“, „Четири квартета“ на Елнът, „Сартор Ресартус“ на Томас Карлайл. Несъмнено бяха дошли от библиотеката на „Маунт Мърси“. Фелдър изпита лек потрес, че някои от тези заглавия са достъпни за всички.
	Имаше още една разлика: единствената маса в стаята сега бе покрита с листове хартия, изписани плътно, като текстът тук-там се прекъсваше от сложни скици, портрети, пейзажи, уравнения и диаграми в стил Леонардо. Там, от другата страна на бюрото, седеше Констанс. Тя тъкмо приключваше с писането с перодръжка в едната ръка и мастилница със синьо-черна течност от другата страна.
	Младата жена вдигна поглед към двамата мъже, когато влязоха.
	— Добро утро, д-р Остром. Добро утро, д-р Фелдър. – Тя събра листите един върху друг и дръпна празния върху останалите.
	— Добро утро, Констанс – рече Остром. – Добре ли спахте?
	— Много добре, благодаря.
	— Тогава ще ви оставя. Д-р Фелдър, ще има човек пред вратата. Само почукайте, когато сте готов да си тръгнете. – И Остром излезе. Миг по-късно Фелдър чу как ключът меко изщраква в ключалката.
	Когато се обърна, видя, че Констанс го измерва със странните си очи.
	— Заповядайте, седнете, д-р Фелдър.
	— Мерси. – Фелдър се отпусна на единствения свободен стол в помещението, който беше пластмасов, но със стоманени крака, завинтени за пода. Любопитен беше какво е написала, но реши да повдигне въпроса някой друг път. Остави папката на коленете си и кимна към перодръжката.
	— Интересен избор на пособия за писане.
	— Трябваше да избера между това и пастелите. – Тя направи пауза. – не очаквах да ви видя толкова скоро.
	— Надявам се, че не намирате разговорите ни за неприятни.
	— Тъкмо обратното.
	Фелдър се намести в стола.
	— Констанс, ако не възразявате, бих желал отново да поговоря с вас накратко за… за детството ви.
	Констанс леко се изправи.
	— Първо, нека се уверим, че съм разбрал. Вие твърдите, че сте родена на Уотър стрийт през 70-те години на 19 век, макар че не сте сигурна за точната година. Родителите ви са починали от туберкулоза, а брат ви и по-голямата ви сестра са ги последвали след няколко години. Това означава, че сте… – той спря, за да пресметне – на повече от сто и трийсет години.
	Известно време Констанс не каза нищо. Просто го наблюдаваше спокойно. Фелдър за пореден път бе поразен от красотата й: от интелигентното изражение, от лъскавата кестенява коса. Тя притежаваше далеч повече самообладание от обичайното за жена, която изглеждаше на двайсет и две или двайсет и три.
	— Докторе – рече тя най-сетне. – Дължа ви големи благодарности. Отнесохте се с мен с доброта и уважение. Но ако сте дошъл днес, за да ми се подиграете, се опасявам, че високото ми мнение за вас може да се накърни.
	— Не съм тук, за да ви се присмивам – възрази Фелдър искрено. – Тук съм, за да ви помогна. Но за тази цел първо трябва да ви разбера по-добре.
	— Аз ви казах истината. Или ми вярвате, или – не.
	— Искам да ви повярвам, Констанс. Но поставете се на моето място. Биологически е невъзможно да сте на сто и трийсет години. Затова търся друго обяснение.
	Тя отново помълча за кратко.
	— Биологически невъзможно? Докторе, вие сте човек на науката. Вярвате ли, че може да се присади сърце от един човек на друг?
	— Разбира се.
	— Вярвате ли, че рентгенографите и ядрено-магннтният резонанс могат да направят снимки на вътрешните структури в тялото, без прибягване до инвазивни процедури?
	— Естествено.
	— По времето, когато съм се родила, подобни неща биха били сметнати за „биологически невъзможни“. Наистина ли е „невъзможно“ медицината да забави стареенето и да удължи живота отвъд естествените му граници?
	— Е… Може да се увеличи продължителността на живота. Но да поддържаш момиче в разцвета на двайсетте за повече от век? Не, съжалявам, но това няма как да стане. – Докато говореше, Фелдър усети разколебаване в собствените си твърдения. – Нима казвате, че това се е случило с вас? Че сте била обект на някаква медицинска процедура, която е удължила живота ви?
	Констанс не отвърна. Фелдър внезапно усети, че се движи в правилната посока.
	— Как се случи това? Откъде започна? Кой е извършил тази процедура?
	— Ако кажа нещо повече, това би било нарушаване на конфиденциалността. – Констанс приглади роклята си. – Вече казах повече, отколкото трябваше. Единствената причина да ви кажа всичко това е, че усещам искреното ви желание да ми помогнете. Но не бива да говоря повече. В какво ще изберете да повярвате, е изцяло ваш избор, докторе.
	— Така е. Благодаря ви, че споделихте това с мен. – Фелдър се поколеба. – Питах се дали бихте ми направили една услуга.
	— Разбира се.
	— Бих искал да си спомните детството си на Уотър стрийт. Най-ранните ви спомени от квартала.
	Тя се взря в него много внимателно, сякаш претърсваше лицето му за някакъв знак за лукавство или измама. След минутка кимна.
	— Спомняте ли си Уотър стрийт ясно?
	— Да. Помня добре.
	— Чудесно. Бяхте споменала, че домът ви е бил на № 16?
	— Да.
	— И сте била на около пет години, когато родителите ви са починали?
	— Да.
	— Разкажете ми за най-близкото ви обкръжение – имам предвид в жилището ви.
	За момент напрегнатите очи на Констанс се взряха сякаш много далече.
	— Съседът беше тютюнджия. Спомням си миризмата на „Кавендиш“ и „Латакия“, която навлизаше през прозореца на нашия апартамент. Срещу нас живееше продавач на риба. Котките от махалата обичаха да се събират край тухлената стена на задната му градина.
	— Спомняте ли си нещо друго?

 	— Отсреща имаше и магазин за мъжки дрехи. Викаха му „Лондон таун“. Спомням си манекена, показан на табелата. А по-надолу беше дрогерията на Хъдъл. Спомням си я, защото баща ми ни заведе вътре веднъж и ни купи шоколадчета за по едно пени. – Лицето и кратко просветна при спомена.
	Фелдър намери отговорите за повече от леко тревожещи.
	— Ами училището? Ходехте ли на училище на Уотър стрийт?
	— Имаше училите долу на ъгъла, но аз не ходех. Родителите ми не можеха да си го позволят. По онова време нямаше всеобщо безплатно образование. А и както ви казах, аз съм самоука. – Тя замълча за момент. – Защо ми задавате тези въпроси, д-р Фелдър?
	— Любопитен съм да видя колко ясни са спомените ви.
	— Защо? Колкото да се самоубедите, че са плод на самозаблуда?
	— Ни най-малко. – Сърцето му биеше бързо и той се опита да прикрие възбудата и объркването си.
	Констанс срещна очите му и го погледна, сякаш виждаше през него.
	— Ако не възразявате, докторе, уморена съм.
	Той вдигна папката и стана.
	— Отново ви благодаря, Констанс. Оценявам искреността ви.
	— Пак заповядайте.
	— И ако има някакво значение… – внезапно каза той, – вярвам ви. Не го разбирам, но ви вярвам.
	Изражението и се смекчи. Тя кимна едва доловимо.
	Той се извърна и почука на вратата. Какво, по дяволите, му бе станало, че да направи такова импулсивно изявление? Миг по-късно ключът се завъртя и санитарят му отвори.
	Навън в коридора, докато мъжът заключваше отново вратата, Фелдър отвори папката, която носеше. В нея имаше статия от тазсутрешния брой на „Ню Йорк таймс“. Тя описваше историческо откритие, което бе съобщено днес: дневникът на млад мъж, Уидфийлд Спийд, който бе живял на Катрин стрийт от 1869-та до ненавременната си смърт под колелата на карета през 1883-та. Спийд, ентусиазиран нюйоркчанин, очевидно е бил много очарован от „Описание на Лондон“ от Стоу. И се бе надявал да напише подобно изящно описание на улиците и магазините на Манхатън. Бе успял да изпише само една тетрадка с наблюдения преди кончината си. Тетрадката бе останала заключена в сандък на някакъв таван, заедно с няколко други принадлежности и никой не я беше потърсил след смъртта му до скорошното й откриване. Вестникът я възвеличаваше като важно допълнение към историята на града, тъй като тя даваше много специфична информация относно квартала на Спийд – информация, която нямаше как да бъде почерпена от никакъв друг източник.
	Катрин стрийт се бе намирала точно на ъгъла на Уотър стрийт. На вътрешната си страница „Таймс“ бяха отпечатали една подробна скица с молив от тетрадката на Спийд – рисунка, която включваше подробна карта на две улици от квартала, „Катрин“ и близката „Уотър“. До тази сутрин нямаше жив човек, който да знае точно какви магазини и сгради е имало на тези улици в периода около 1870-та.
	Веднага щом Фелдър бе прочел статията на закуска по-рано тази сутрин, го бе поразила една идея. Изглеждаше налудничава, разбира се – едва ли правеше нещо повече от това да окуражава халюцинациите на Констанс – но все пак тук имаше перфектна възможност да провери дадената от нея информация. Пред лицето на истината – на реалното разположение на Уотър стрийт от седемдесетте години на миналия век – вероятно Констанс можеше да бъде убедена да изостави своя илюзорен свят.
	Докато стоеше в коридора, Фелдър внимателно прегледа рисунката във вестника, опитвайки се да разчете старовремския почерк, обясняваш скицата. Тогава замръзна. Ето го тютюнджията. А през две сгради, дрогерията на Хъдъл. На отсрещната страна на улицата се намираше магазинът „Лондон таун“, а на ъгъла – академията за деца на мисис Саат.
	Той бавно затвори папката. Обяснението, разбира се, беше очевидно. Констанс вече бе виждала днешния вестник. При такъв любопитен ум като нейния тя би желала да знае какво става по света. Той се отправи по коридора към рецепцията.
	Когато приближи приемната, забеляза, че д-р Остром стои при отворената врата и разговаря с някаква сестра.
	— Докторе – повика го Фелдър припряно.
	Остром се обърна към него с въпросително вдигнати вежди.
	— Констанс е виждала тазсутрешния вестник, нали? „Таймс“?
	Остром поклати шава.
	Фелдър замръзна.
	— Не? Сигурен ли сте а това?
	— Абсолютно. Единствените вестници, радиа и телевизии, до които пациентите имат достъп, са в библиотеката. А Констанс беше в стаята си цяла сутрин.
	— И никой не я е виждал в библиотеката? Нито сестрите, нито друг от персонала?
	— Никой. Вратата й не е била отключвана от миналата нощ. В книгата пише съвсем ясно. – Той се намръщи. – Нещо не е наред ли?
	Фелдър осъзна, че е задържал дъх. Издиша бавно.
	— Няма нищо. Благодаря.
	И излезе от фоайето в яркия слънчев ден.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Кори Суонсън бе програмирала „Гугъл“ да й съобщава всеки път, когато излезеше нова информация за ключовите думи „Алойзиъс Пендъргаст“. В два през нощта, докато преглеждаше електронната си поща, забеляза, че се е появило нещо ново. Беше странен документ, запис от процес от място, наречено Кеърн Бароу, Шотландия. Записът датираше отпреди няколко седмици, но бе качен онлайн едва днес.
	Докато четеше сухия юридически стил я обзе чувство на дълбоко неверие. Без коментар, анализ и дори заключение записът бе просто едно описание на свидетелствата на няколко души във връзка с инцидент за стрелба в някакво тресавище. Ужасен, напълно невероятен инцидент.
	Тя го прочете отново, отново и отново. И всеки път я обхващаше все по-силно чувство на нереалност. Явно тази странна история бе само върхът на айсберга. А истината бе дълбоко потопена под повърхността. Нищо от това нямаше смисъл. Тя усещаше как емоциите й метаморфозират – от неверие през отхвърляне до отчаяна превъзбуда. Пендъргаст, застрелян до смърт при ловна злополука? Невъзможно.
	С треперещи ръце извади тефтерчето си и потърси един телефонен номер, поколеба се, после тихо се изруга и набра цифрите. Беше домашният телефон на Д’Агоста, който със сигурност нямаше да подскочи от радост при обаждане в този час, но майната му. Ченгето така и не я беше потърсило, сигурно не беше спазил обещанието си да провери как стоят нещата.
	Тя изпсува на глас, този път по-високо, когато набра погрешна цифра, и започна отначало.
	Изтекоха пет сигнала, преди женски глас да вдигне.
	— Ало?
	— Бих искала да говоря с Винсънт Д’Агоста. – Чуваше как гласът й трепери.
	Настъпи пауза.
	— Кой се обажда?
	Кори пое дълбоко дъх, не искаше да й затворят, затова бе най-добре да се успокои.
	— Казвам се Кори Суонсън. Бих желала спешно да говоря с лейтенанта.
	— Лейтенантът не е тук – долетя леденият отговор. – Ще желаете ли да оставите съобщение?
	— Кажете му да ми се обади. Кори Суонсън. Има ми номера.
	— И всичко това е във връзка със…?
	Тя отново вдиша дълбоко. Нямаше да помогне, ако се вбеси на жената на Д’Агоста, гаджето му или каквато там беше тази.
	— Агент Пендъргаст. Опитвам се да разбера какво става с него – каза тя и добави: – Работех с него по един случаи.
	— Агент Пендъргаст е мъртъв. Съжалявам.
	Това, че го чу, казано ма глас, сякаш й изкара въздуха. Тя преглътна и се прокашля.
	— Как?
	— Ловен инцидент в Шотландия.
	Това беше. Потвърждение. Опита се да измисли какво друго да каже, но мозъкът й отказа. Защо не й бе позвънил Д’Агоста? Но нямаше смисъл да разговаря повече с тази жена.
	— Вижте, помолете лейтенанта да се свърже с мен. Възможно най-скоро.
	— Ще му предам съобщението – последва хладният отговор.
	Линията прекъсна.
	Тя се смъкна в стола си и се взря празно в екрана на компютъра. Това беше лудост. Какво да прави? Почувства се внезапно ограбена, сякаш бе изгубила собствения си баща. И нямаше с кого да поговори. Никой, с когото да скърби. Баща й беше на стотици километри, в Алънтаун, Пенсилвания. Изведнъж се почувства отчайващо сама.
	Докато гледаше монитора, кликна линка към уебстраницата за Пендъргаст, която грижливо бе поддържала: www.agentpendergast.com
	Като пишеше бързо, почти без да мисли, направи рамка с дебела черна линия и започна да пише в нея.
	 
	  

	 
	И докато пишеше епитафията и се бореше със сълзите си, сюрреалистичните обстоятелства на историята започнаха да се оформят в главата й. И когато приключи и го публикува, се запита дали самата тя вярва в това, което току-що бе написала.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Фаулмайър

	 
	Джъдсън Естерхази спря, за да си поеме дъх. Бе необичайно слънчево утро и мъгливите мочурища, които го обграждаха от всички страни, блестяха в богати кафяви и зелени тонове. В далечината се виждаше тъмната ивица на Иниш. А измежду хълмовете пред него само на неколкостотин метра се гушеше малка каменна къщичка, известна като Глимс Холм.
	Естерхази бе чувал за нея, но отначало я бе отхвърлил като твърде далечна спрямо мястото на стрелбата, и прекалено примитивна, за да получи там Пендъргаст медицинските грижи, от които би се нуждаел. Но после научи, че Д’Агоста е бил в Инвъркърктън, разпитвал е за Пендъргаст и така бе разбрал, че Глимс Холм е последното място, което полицаят бе посетил, преди разочаровано да се върне в Америка.
	Но дали разочарованието му бе искрено? Колкото повече разсъждаваше, толкова по-иронично му се струваше, че тъкмо това би избрал Пендъргаст за възстановяването си.
	И тогава, съвсем случайно, докато се ровеше в официалните документи на графство Съдърланд, Естерхази бе научил дреболията, която го убеди: странната старица, която живееше в каменната къща, се оказа леля на д-р Роскомън. Това бе факт, който лекарят – мъж, който видимо умееше да пази самообладание – бе скрил от добрите си съселяни в Инвъркърктън.
	Като се прикри зад храстите прещип, Естерхази извади бинокъл и заразглежда постройката. През прозореца на долния етаж различи силуета на старата жена, която се въртеше около печката. Не след дълго тя извади нещо от огнището и изчезна от погледа му. За момент не я виждаше, след което тя отново се появи край прозореца на втория етаж, като носеше в ръце нещо, прилично на канче. После той различи как слабата й фигура се навежда над някой, който приличаше на болник в леглото, как му помага да се изправи и му подава канчето да пие.
	Сърцето на Естерхази ускори ритъма си. Като забиваше бастунчето си в меката почва, той заобиколи къщата и спря от задната страна. Имаше малка вратичка, издялана от грубо дърво, която водеше към неголяма градина, навес и стар, изоставен обор. На задната стена на къщата нямаше прозорци.
	Той се огледа внимателно. Не се виждаше никой. В безкрайните поля и тресавища във всички посоки нямаше жива душа. Измъкна малък пистолет от джоба си и се увери, че е зареден. Много предпазливо той започна да се приближава към къщата.
	Скоро припълзя до задната врата. Драсна с нокът по дървото и зачака.
	Естествено, дъртата проклетница имаше добър слух и го бе чула. Той долови стъпките й и приглушеното мърморене, докато се приближаваше. Вратата се отвори рязко. Жената надникна навън.
	Последва тихо ахване.
	С едно бързо, икономично движение Естерхази се надигна, притисна с ръка устата й и я дръпна от входа. След това здравата я цапардоса зад ухото с дръжката на пистолета и положи безжизненото й тяло върху торфа. Миг по-късно безшумно се плъзна в къщата. Долният етаж се състоеше от една-единствена голяма стая. Той бързо се огледа, отбелязвайки си емайлираната печка, захабените столове, окачените по стените рога и стръмното стълбище, водещо към таванската стая. Отгоре се чуваше високо, хрипливо дишане, което оставаше ритмично.
	Той се движеше безшумно, огледа килера и се увери, че никой не се крие вътре. После, като стискаше здраво оръжието, се придвижи към стълбището. Беше направено от дебели греди, които можеше да скърцат.
	Зачака в основата на стълбите, вслушвайки се напрегнато. Дишането продължаваше и по някое време мъжът на горкия стаж явно се извъртя в леглото си и изохка измъчено. Естерхази изчака още пълни пет минути, но всичко изглеждаше нормално.
	Стъпи с един крак на най-ниското стъпало и лека-полека отпусна цялата си тежест върху него. Дървото не проскърца. Продължи така, с влудяваща бавност, докато почти стигна горе. Кракът на примитивния нар вече се виждаше на около метър. Там лежеше някакво тяло, обърнато гърбом, завито, спящо, със затруднено, но ритмично дишане. Беше мършав старец с дебела нощница, чиято бяла коса бе рошава и непокорна, точно като на бабичката. Или поне така изглеждаше.
	Но Естерхази не се подлъга.
	Една допълнителна възглавница бе подпряна на таблата зад главата на мъжа. Като отпусна пистолета, Естерхази я взе и с очи, приковани върху фигурата на леглото, я вдигна. Напрегнат, сграбчил възглавницата с две ръце, той се хвърли като тигър, притисна я в лицето на мъжа и се облегна отгоре с цялата си тежест.
	Отдолу се разнесе приглушен вик и една ръка се измъкна, драскайки и блъскайки Естерхази, но в нея нямаше оръжие, а и той знаеше, че атаката му е била абсолютно изненадваща. Натисна възглавницата дори по-силно, така че звуците притихнаха и сега мъжът се съпротивляваше тихо, пърхащите му ръце сграбчиха ризата на Естерхази заедно с одеялото. Тялото отдолу се загърчи, неочаквано силно за човек, който така скоро е бил смъртно ранен. Една голяма ръка с тънки пръсти сграбчи юргана и го заусуква, вероятно го бе объркал с дрехите из нападателя си. С последно усилие на ръцете и краката завивката бе отхвърлена, разкривайки горката част на тялото, но Пендъргаст бързо отслабваше и краят щеше да настъпи скоро.
	В този момент нещо възпря Естерхази: възлестите стари ръце на мъжа. Той се взря под неясната светлина в тънките крака, сбръчканата кожа, варикозните вени. Нямаше как да се сбъркат. Това беше тяло на възрастен човек. Никой не би могъл да пресъздаде толкова реалистична маскировка. Нещо повече: липсваха всякакви превръзки, белег или каквото и да е, което да напомня за едномесечна огнестрелна рана върху задъхващите се гърди.
	Умът му заработи бясно, за да превъзмогне шока и яростта. Бе толкова сигурен, толкова убеден…
	Бързо дръпна възглавницата и разкри разкривеното лице на мъжа с изплезен език и изскочили от ужас очи. Човекът се закашля, борейки се за въздух, а хлътналите му гърди се надигаха с усилие.
	Ослепял от паника, Естерхази хвърли възглавницата настрани и се втурна надолу по стълбите. Дъртата тъкмо влизаше през задната врата, а по лицето й се стичаше кръв.
	— Дяволско изчадие! – изкрещя тя и се пресегна към него с костеливите си пръсти, докато той притичваше край нея и се измъкваше през вратата навън в необятните пусти блата.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Малфурш, Мисисипи

	 
	Мекият нощен въздух, който полъхваше през отворения прозорец, повдигна муселинените завеси в дневната. Като почувства бриза на лицето си, Джун Броуди вдигна поглед от формулярите за кандидатстване в „Борда на медицинските сестри“, който попълваше. С изключение на лекия ветрец, нощта бе тиха. Тя хвърли поглед към часовника си. Почти два след полунощ. Откъм кабинета се чуваше дълбокият глас на говорителя по телевизията: несъмнено Карлтън гледаше едно от онези предавания за военна история, по които бе толкова запален.
	Тя отпи глътка от бутилката кока-кола до нея. Винаги бе обичала да пие колата от стъклени бутилки – напомняше й детството и онези старомодни машини за напитки, когато трябваше да отвориш тясното стъклено прозорче и да издърпаш бутилката за гърлото. Просто бе убедена, че вкусът е различен, когато е от бутилка. Но през последното десетилетие, прекарано в блатата, и се бе наложила да се задоволява с алуминиеви кутийки. Чарлз Слейд не можеше да понася отблясъците от светлина, които създаваше стъклото, така че на Спениш Айлънд не бе позволено почти никакво стъкло. Дори контейнерите за спринцовки бяха пластмасови.
	Тя остави бутилката на подложката. Имаше си своите предимства да се върнеш към нормалния живот. Карлтън можеше да си гледа телевизионните програми, без да слага слушалки. Капаците на прозорците можеше да се разтварят широко, да пропускат светлина и чист въздух. Тя можеше да украсява къщата със свежи цветя – рози и гардении, както и любимите й калии, – без да се притеснява, че ароматът им би провокирал отчаяни протести. Тя се поддържаше, обичаше хубави дрехи и си правеше модерни прически – сега щеше да получи възможност да ги показва пред другите. Вярно, щеше да им се налага да изтърпят стотици втренчени погледи от съселяните – някои подозрителни, други просто любопитни, – но хората вече свикваха със завръщането им. Полицейското разследване бе приключило и бе затворена страница. Онзи досаден репортер от „Езервил бий“ не се бе върнал. И макар статията му да бе спомената в един хюстънски вестник, изглежда не се бе разпространила по-далеч. След смъртта на Слейд си бяха дали достатъчно време, почти пет месеца, така че да са сигурни, че никой никога не ще научи как са живели и с какво са се занимавали. Чак тогава отново се бяха появили в обществото. Тайната за живота им сред блатата щеше да си остане точно това – тайна.
	Джун Броуди поклати глава с лека носталгия. Казваше си всичко това, но все пак имаше моменти като този в тишината на нощта, когато Чарлз Слейд й липсваше толкова много, че болката бе почти физическа. Действително през всички онези години на грижи за излинялото му тяло, за ума му, опустошен от болестта и болезнената чувствителност към всякакви сензорни стимули бяха притъпили любовта й. Но някога го бе обичала толкова пламенно. Знаеше, че е грешно, че е абсолютно несправедливо към съпруга й, но като изпълнителен директор на „Лонджитюд“ Слейд бе изглеждал толкова властен, толкова красив и харизматичен – и по свой начин толкова нежен с нея… Тя бе искала, бе копняла да се откаже от работата си като старша сестра и да посвети на него целия си ден, а често пъти и нощта.
	Кабинетът бе утихнал. Сигурно Карлтън беше изключил телевизора, за да почете другото си хоби – кръстословиците на лондонския „Таймс“.
	Тя въздъхна и сведе поглед към документите в скута си. Щом така и така се сети за работа, най-добре беше да попълни тези бланки. Лицензът й като старша сестра с право да изписва лекарства бе изтекъл преди 2004-та, а според закона на Мисисипи възобновяването изискваше да…
	Джун Броуди рязко вдигна очи. Карлтън стоеше на прага с много странно изражение.
	— Карлтън, какво има, какво…
	В този момент един друг силует изникна от сумрака зад съпруга й. Тя затаи дъх. Беше мъж, висок и строен, облечен в черен, скъп на вид тренчкот. Черната кожена шапка бе смъкната ниско над очите му, които я наблюдаваха със спокойно безразличие. В една от облечените му в ръкавици ръце имаше оръжие, насочено към черепа на мъжа й. Дулото изглеждаше необичайно издължено и тогава тя си даде сметка, че е снабдено със заглушител.
	— Седнете! – произнесе човекът и донякъде побутна, донякъде блъсна съпруга й в креслото до нея. Въпреки притока на адреналин, който бе напрегнал крайниците й и бе накарал сърцето й да блъска в гърдите, Джун Броуди долови чуждестранната нотка в гласа. Беше европеец, може би белгиец, но по-вероятно германец.
	Мъжът огледа стаята, забеляза отворения прозорец, затвори го и дръпна завесите. После свали тренчкота си и го положи на един стол. От глава до пети бе облечен в черно. Като придърпа стола пред двойката, той се отпусна и кръстоса крака. Сведе пистолета небрежно. Подръпна панталоните върху коленете си и спокойно запретна маншетите на ризата си, сякаш носеше костюм за хиляда долара, а не облекло на обикновен крадец. Наведе се към нея, под едното му око имаше издължена и тънка, подобна на червей, бенка. През ума й мина абсурдна мисъл: Защо не отиде да му махнат това нещо?
	— Питам се – поде той с приятен глас – дали бихте могли да ми изясните някои неща.
	Джун Броуди хвърли скришен поглед към мъжа си.
	— Бихте ли ми казали, моля, какво представлява лунният пай?
	Помещението потъна в тишина. Джун се запита дали не е чула грешно.
	— Местните храни и деликатеси ме интересуват – продължи непознатият. – Прекарах в тази любопитна част на страната ви един ден. Научих за разликата между трицона и копърка – сиреч никаква. Опитах овесена каша и… как им викахте? Онези царевични бухти. Но така и не ми се изясни що за пай е този лунен пай.
	— Всъщност не е пай – задавено заговори Карлтън.
	— Представлява нещо като голяма бисквита. Прави се от маршмелоу и препечен грахам. И ъ-ъ-ъ… шоколад.
	— Разбирам. Благодаря. – Мъжът замълча и ги изгледа подред, – А сега може би ще сте така добри да споделите с мен къде сте прекарали последните дванайсет години?
	Джун Броуди пое дълбоко дъх. Когато заговори, сама се изненада колко гладко звучеше гласът й.
	— Не е тайна. Пишеше го и по вестниците. Държахме едно „В&В“ в Сан Мигел, Мексико. Нарича се „Каза Магнолия“ и…
	С едно пестеливо движение мъжът вдигна оръжието си и с приглушен бум простреля лявата капачка на коляното на Карлтън Броуди. Той подскочи като набоден с остен и се прегъна от две с вик на изненада и болка, а кръвта шуртеше между пръстите му, впити в коляното.
	— Ако не замълчите незабавно – хладно му каза мъжът, – следващият изстрел ще бъде в мозъка ви.
	Карлтън запуши устата си с ръката, която не стискаше коляното, а от очите му се стичаха сълзи. Джун се бе втурнала към него, но лекото поместване на оръжието я накара да се отпусне обратно в стола си.
	— Да ме лъжете, е обидно – каза непознатият. – Не го правете отново.
	Стаята бе тиха. Мъжът опъна ръкавиците си, първо едната, после другата. После повдигна козирката на шапката си, разкривайки изящни остри черти: тесен нос, високи скули, късо подстригана руса коса, тясна брадичка, студени сини очи и устни с отпуснати ъгълчета. Мъжът местеше поглед от единия към другия, а оръжието отново почиваше сведено надолу.
	— Госпожо Броуди, известно им е, че семейството ви притежава ловна хижа в блатото Блек Брейк, недалеч оттук. И че хижата се нарича Спениш Айлънд.
	Джун Броуди се взря в него. Сърцето й блъскаше болезнено. От креслото до нея мъжът й простена и потръпна, като продължаваше да стиска раненото си коляно.
	— Неотдавна – малко преди да се завърнете – един мъж на име Майкъл Вентура бе открит мъртъв в блатата. Застрелян. Недалеч от Спениш Айлънд. Някога оглавяваше охраната на „Лонджитюд Фармасютикълс“. Той е личност, която ни интересува. Имате ли какво да кажете по въпроса?
	Знаем, бе казал той. Интересува ни. Джун Броуди си спомни думите на съсипания Слейд, които той шептеше така често и с толкова настойчивост: „Пазете тайната. Те не бива да знаят, че сме живи. Ще дойдат за нас.“ Беше ли възможно – беше ли изобщо вероятно – това да не са бълнуванията на един параноичен, умопобъркан човек?
	Тя преглътна.
	— Не, нямаме – каза на глас. – Спениш Айлънд се занемари още прели десетилетия, прозорците бяха заковани и е празна, откакто…
	Мъжът надигна пистолета и небрежно простреля Карлтън Броуди в слабините. Кръв, тъкани и телесни течности покриха креслото. Броуди зави в агония, отново се прегъна, падна от стола и се сгърчи на пода.
	— Добре! – изкрещя Джун. – Добре, добре, за Бога, спрете, моля ви! – Думите й заваляха една през друга.
	— Или вие се погрижете той да млъкне – каза мъжът, – или ще се наложи да го сторя аз.
	Джун скочи и се спусна към съпруга си, който плачеше от болка. Сложи ръка на рамото му. Кръвта се лееше от коляното и измежду краката му. С ужасен гъргорещ звук той повърна върху панталоните и обувките си.
	— Говорете – продължи мъжът все така небрежно.
	— Бяхме там – започна тя, почти сливайки думите от ужас. – В блатата. В Спениш Айлънд.
	— Колко време?
	— Откак стана пожарът.
	Мъжът сви вежди.
	— Пожарът в „Лонджитюд“?
	Тя кимна с готовност.
	— И с какво се занимавахте в блатата?
	— Грижехме се за него.
	— Него?
	— Чарлз. Чарлз Слейд.
	За първи път маската на хладко безразличие пална от лицето на мъжа и изящните му черти се озариха от неверие.
	— Невъзможно. Слейд загина и пожара… – Той прекъсна изречението и очите му се разшириха леко, сякаш внезапно бе разбрал.
	— Не. Пожарът бе преднамерен.
	Мъжът я фиксира с поглед и заговори остро:
	— Защо? За да заличи доказателствата за съществуването на лабораторията?
	Тя поклати глава.
	— Не зная защо. Повечето лабораторна работа се провеждаше в Спениш Айлънд.
	По лицето на непознатия отново се изписа изненада. Джун премести очи към съпруга си, който стенеше и трепереше неудържимо. Изглежда щеше да припадне всеки момент. А може би умираше. Тя се задави и потисна риданието, като се опита да се контролира.
	— Моля ви…
	— Защо сте се крили там? – попита мъжът. Тонът му бе отегчен, но блясъкът не бе напуснал очите му.
	— Чарлз се разболя. Зарази се с птичия вирус. Това го… промени.
	Човекът кимна.
	— И той накара вас и съпруга ви да останете да се грижите за него?
	— Да. Там, в блатата. Където нямаше да го намерят. Където щеше да може да работи и най-сетне – щом болестта му се влоши – където щеше да получи грижи. – Тя почти се задавяше от ужас. Този човек бе брутален, но ако му признаеше всичко, абсолютно всичко, може би щеше да ги пусне. А тя щеше да успее да закара мъжа си в болница.
	— Кой друг знаеше за Спениш Айлънд?
	— Само Майк. Майк Вентура. Той доставяше реактиви и се грижеше да разполагаме с всичко необходимо.
	Непознатият се поколеба.
	— Но Вентура е мъртъв.
	— Той го уби – каза Джун Броуди.
	— Кой? Кой го е убил?
	— Агент Пендъргаст. От ФБР.
	— ФБР? – За първи път мъжът осезаемо повиши глас.
	— Да. Заедно с един капитан от нюйоркското полицейско управление. Жена. Хейуърд.
	— Какво искаха?
	— Агентът от ФБР търсеше човека, който бе убил жена му. Имаше някаква връзка с „Проект Авес“ – тайният екип, който работеше с птичия вирус в „Лонджитюд“… Слейд я беше убил. Преди години.
	— Аха – рече мъжът, сякаш бе научил нещо ново. Замълча и огледа ноктите на лявата си ръка. – Агентът знаеше ли, че Слейд все още е жив?
	— Не, не и преди да… Не и преди да стигне до Спениш Айлънд и Слейд да му се разкрие.
	— И тогава какво? Този агент уби ли Слейд на свой ред?
	— В известен смисъл. Слейд умря.
	— Защо нищо от това не е попаднало в новините?
	— Агентът от ФБР искаше цялата история да потъне в блатото.
	— Кога се случи това?
	— Преди повече от шест месеца. През март.
	Мъжът се замисли.
	— Друго какво?
	— Това е всичко, което знам. Умолявам ви, всичко ви казах. Трябва да помота на съпруга си. Моля ви, пуснете ни да си вървим.
	— Всичко? – вдигна вежди непознатият с нотка на скептицизъм в гласа.
	— Всичко. – Какво друго можеше да има? Бе му разказала за Слейд, за Спениш Айлънд, за „Проекта Авес“. Друго не оставаше.
	— Разбирам. – Мъжът я наблюдава известно време. После вдигна оръжието си и застреля Карлтън Броуди между очите.
	— Господи, не! – Джун усети как тялото му подскочи в ръцете й. Тя изпищя.
	Мъжът бавно свали оръжието.
	— О, не! – ридаеше Джун. – Карлтън. – Усети как тялото на съпруга й бавно се отпуска в прегръдките й, от дробовете му се откъсна тиха, дълбока въздишка. Сега кръвта се стичаше не правилни вадички от тила му и оцветяваше дамаската на креслото в черно.
	— Помислете си много внимателно – рече мъжът. – Съвсем сигурна ли сте, че сте ми казала всичко?
	— Да – изхълца тя, като все още притискаше тялото.
	— Всичко.
	— Много добре. – Непознатият остана неподвижен за момент. После тихо се засмя. – Лумен пай. Колко префърцунено. – После се изправи и като се движеше бавно, тръгна към мястото, където Джун бе попълвала бланките. Наведе се, прегледа ги и затъкна пистолета зад колана си. После взе наполовина изпитата бутилка от кола, изля остатъците в близката саксия и с рязък удар в ъгъла на масата отчупи гърлото й.
	Той се обърна към нея, държейки бутилката на нивото на хълбока си. Джун се взря в острите ръбове, които блестяха на светлината на лампата.
	— Но аз ви признах всичко – прошепна тя.
	— Разбирам – каза той и й кимна съчувствено. – Но все пак човек трябва да е сигурен.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Инвъркърктън

	 
	— Добър ден, господин Дрейпър. Наистина прекрасен следобед.
	— Действително, Роби.
	— Значи сутрешната разходка беше приятна?
	— Да. Карах колелото до Фенкърк и обратно.
	— Бива си го разстоянието.
	— Исках да се възползвам от хубавото време. Сутринта тръгвам.
	— Ще ми липсва компанията ви, господин Дрейпър. Но се досещах, че скоро ще хванете пътя. Бяхме късметлии, че останахте толкова.
	— Би ли подготвил сметката? Да се разплатим.
	— Веднага, сър.
	— Бяхте много гостоприемни. Мисля да се кача в стаята си и да се измия, а после ще отскоча до „Хафмуун“ за последен пудинг от бъбречета.
	— Много добре, сър.
	Като се качи горе, Естерхази изми ръцете си и внимателно ги подсуши с кърпата. За пръв път от седмици чувстваше огромно облекчение. През цялото това време не бе успял да се убеди, че Пендъргаст е мъртъв. Търсенето му се бе превърнало в мания, обсебваща мислите и терзаеща сънищата му. Но някак тази визита в Глимс Холм най-сетне го бе уверила, че Пендъргаст е мъртъв. Ако агентът от ФБР бе все още жив, щеше да е открил някаква следа по време на дългото си изтощително разследване. Ако бе жив, Роскомън щеше да изпусне поне трошица информация при някоя от трите визити на Естерхази в клиниката му. Ако беше жив, Естерхази щеше да го е открил в каменната хижа тази сутрин. Чувстваше се сякаш от плещите му бе паднала огромна тежест. Сега можеше да се върне у дома и да продължи живота си от там, където го бе оставил, когато Пендъргаст и Д’Агоста за пръв път се бяха появили на прага му.
	Като си подсвиркваше, затвори вратата на стаята си и се спусна по стълбите. Не се тревожеше, че старата дама ще посмее да разгласи из градчето опит за убийство, а дори и да го стореше, съселяните й толкова отявлено я смятаха за побъркана, че никой нямаше да повярва на историята й. Колоезденето и четиринайсеткилометровата разходка през блатата бяха изострили апетита му, а днес за пръв път от седмици желанието му да се храни не бе убито от тревоги.
	Той влезе в тъмната и благоуханна трапезария на „Хафмуун“ и с удоволствие се настани на един от столовете край бара. Джени Протеро и Макфлекноу, барманът, си седяха на обичайните места: единият на бара, другият – зад бара.
	— Добър ден, господин Дрейпър, сър – рече Макфлекноу и взе от полицата халба, за да налее обичайното за Естерхази.
	— Здравейте, Поли, Джени. – Безбройните почерпки от Естерхази през последната седмица му бяха спечелили привилегията да се обръща към тях на малко име.
	Госпожа Протеро кимна и се усмихна.
	— Здравей, пиленце.
	Макфлекноу остави бирата пред Естерхази и пак се обърна към Джени Протеро.
	— Странна работа, че не сме го виждали да се навърта тук преди – рече той.
	— Е, че той каза, че е бил на хълма Гленливет. – Възрастната жена отпи от горчивката си. – Мислиш ли, че е говорил с полицая за това?
	— Ти. Какво да му каже? А и последното, което би искал, е да се забърква в нещо, докато е във ваканция.
	Естерхази наостри уши.
	— Пропуснал ли съм нещо?
	Макфлекноу и продавачката-перачка си размениха погледи.
	— Пасторът – каза кръчмарят. – Току-що го изпусна. Беше се отбил за по едно.
	— За няколко – рече Джени и му намигна.
	— Добро старче – добави Макфлекноу. – Като за уелсец. Има малка църквичка в Ангълси. През последния месец беше в околностите.
	— Взема копия от надгробни плочи – каза Джени Протеро и поклати глава.
	— Ех, Джени – рече кръчмарят. – Достатъчно уважителна работа, особено за човек с расо.
	— Сигурно – каза възрастната жена. – Разправя, че има аквариум.
	— Антиквариат – поправи я Макфлекноу.
	Естерхази меко ги прекъсна.
	— Бих искал да поръчам един пай с бъбречета, Поли. – После добави с най-незаинтересования би тон: – За какво му е трябвал полицай?
	Макфлекноу се поколеба.
	— Е, господни Дрейпър, знам ли и аз какво да ви кажа, беше обърнал три уискита, когато ни разказа историята. Нали се сещате.
	— О, не ставай глупак. Поли – смъмри го Джени Протеро. – Господин Дрейпър е свестен човек. Няма да създава проблем на старчето.
	Кръчмарят обмисли това.
	— Добре тогава. Случило се преди няколко седмици. Свещеникът тъкмо бил пристигнал в областта, и бил на път към Окиндаун. Зърнал двора на параклиса Болбридж – в общи линии разбита работа. Доста навътре в блатата Иниш – и спрял да разгледа надгробните плочи. И не щеш ли, тъкмо като влязъл, от мъглите се явил някакъв мъж. Бил пиян и болен, треперел, целият покрит с кръв и тиня.
	— Бедният пастор бил сигурен, че е беглец – додаде продавачката и потупа връхчето на носа си с пръст. – Беглец от закона.
	Естерхази знаеше разрушения параклис – намираше се между Фаулмайър и Инвъркърктън.
	— Как изглеждал мъжът? – попита той и усети сърцето си да подскача в гърдите му като плъх, хванат в тенекиена кутия.
	Макфлекноу се позамисли.
	— Амче не каза. Обаче бил много отчаян, бълнувал нещо. Пасторът си рекъл, че онзи иска да се изповяда, затова го изслушал. Каза, че беглецът направо не бил с всичкия и попитал за пътя през блатата. Пасторът му начертал някаква карта. Онзи го накарал да обещае, че и дума няма да разкаже за срещата им. Старият свещеник отишъл до колата си, за да му даде едно одеяло, но докато се върне, мъжът бил духнал.
	— Таз вечер ще си заключа вратата – обяви Джени Протеро.
	— Що за история е разказал на свещеника по-точно? – попита Естерхази.
	— Знаете ги какви са свещениците, господин Дрейпър – рече кръчмарят. – Поверителността на изповедите и така нататък.
	— Спомена, че паството му е в Ангълси – каза Естерхази. – Натам ли се е върнал?
	— Не. Оставали му още няколко почивни дни. Каза, че ще намине през Лохмори.
	— Едно малко селце на запад – рече Макфлекноу, а тонът му подсказваше, че Инвъркърктън е същински метропол в сравнение с въпросното място.
	— В Сейнт Мънс има бая надгробни камъни – добави Джени Протеро и отново поклати тава.
	— Сейнт Мънс – повтори Естерхази бавно, сякаш говореше на себе си.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Лохмори

	 
	Джъдсън Естерхази подкара колелото си нагоре по хълма, оставяйки малкото градче далече зад себе си. Докато пътеката се виеше все по-нататък сред гранитните хълмове, всички белези за цивилизация изчезваха един по един, а след още деветдесет минути една сива каменна камбанария изникна в далечината, едва подавайки се над вълнистия пейзаж.
	Това можеше да бъде само параклисът Сейнт Мънс с двора, където с малко късмет щеше да открие пастора.
	Загледа се в дългия криволичещ път, пое си дъх и започна изкачването по стръмнината.
	Пътеката минаваше край борове и ели, преди да завие по билото на хълма, да се спусне в една долчина и после отново да се изкачи към усамотения параклис. Духаше студен вятър и облаците се гонеха по небето. Той спря на билото, за да реши откъде да мине.
	И сто го там. Пасторът стърчеше сред двора, сам-самичък, облечен не в черно, а в туид, само с една якичка, да подскаже професията му. Колелото му бе подпряно на един камък, а самият свещеник се бе навел над един голям гроб и усърдно търкаше старата плоча. Въпреки че се почувства малко глупаво, Естерхази опипа успокоителната издутина на пистолета си, за да се увери, че му е под ръка, след което яхна велосипеда и се спусна надолу.
	Изумително беше. Това копеле Пендъргаст продължаваше да му създава грижи дори от отвъдното. Нямаше кого друг да е срещнал свещеникът сред блатата. Сигурно е бил слаб от загубата на кръв, почти умопомрачен от болка, на броени минути от смъртта. Какво ли бе казал на пастора? Естерхази нямаше как да напусне Шотландия, без да узнае.
	Свещеникът се надигна тромаво, щом Естерхази го приближи, и изтупа тревата и пръстта от коленете си. Върху гробницата лежеше голямо парче оризова хартия – копирането бе наполовина готово. Едно портфолио с другите му скици бе хвърлено наблизо, заедно с парче платно за рисуване, няколко пастела и въглен.
	— Уф – изпухтя пасторът и подръпна дрехите си. – Добър ви ден. – Имаше живописен уелски акцент, а лицето му бе зачервено и набраздено с изпъкнали вени.
	Обичайната предпазливост на Естерхази се изпари щом човекът му протегна ръка. Ръкостискането му бе неприятно влажно и като цяло – не най-чистото.
	— Вие сигурно сте свещеникът от Ангълси? – рече Естерхази.
	— Същият. – Усмивката на мъжа изглеждаше леко объркана. – А вие откъде знаете?
	— Тъкмо идвам от кръчмата в Инвъркърктън. Споменаха, че сте наоколо. И че снемате копия на надгробни плочи – каза Естерхази и кимна към папката му.
	Възрастният човек просия.
	— Точно така, точно така.
	— Какво съвпадение да попадна на вас. Казвам се Уикам.
	— Драго ми е да се запознаем. – Настъпи момент на дружелюбно мълчание.
	— Чух, че сте разказали една доста любопитна история – подзе Естерхази. – За някакъв злощастен човечец, когото сте срещнали сред блатата.
	— Тъй е. – Готовността, изписана на лицето на свещеника, подсказа на Естерхази, че е един от онези хора, които с радост раздаваха съвети по повод и без повод.
	Естерхази се огледа наоколо, преструвайки се на незаинтересован.
	— Ами разкажете, ако искате.
	Последва разпалено кимване.
	— Да, с удоволствие. Действително. Беше… да видим… в началото на октомври.
	Естерхази зачака нетърпеливо, като се опитваше да не припира свещеника.
	— Натъкнах се на един човек, които се влачеше сред мочурищата.
	— Как изглеждаше?
	— Ужасно. Беше болен, или поне тъй ми каза… Сигур ще да е бил пиян или някой несретник, избягал от закона. Явно беше и паднал на скалите – лицето му беше цялото в кръв. Беше много блед, окалян, подгизнал до кости. Него следобед валеше здравата, спомням си. М-да, как да забравя тоз дъжд. За щастие, си бях взел двойния водонепромокаем…
	— Но как точно изглеждаше човекът? Какъв цвят му беше косата?
	Свещеникът спря, сякаш че за пръв път му дойде някаква мисъл.
	— Но защо ви интересува, ако не възразявате да попитам?
	— Аз… ъ-ъ-ъ… пиша мистерии. Вечно търся идеи.
	— О! Е, в такъв случай… Чакайте да видим: светла коса, бяло лице, висок. Беше облечен в ловджийски костюм. – Свещеникът поклати глава и изкряка като птица: – Бедничкият, явно го беше закъсал.
	— И какво, каза ли ви нещо?
	— О, да. Но всъщност не мога да говоря за това, нали разбирате. Аз съм божи човек и изповедите умират в гърдите ми.
	Пасторът говореше толкова бавно, така многословно, че Естерхази си помисли, че ще откачи.
	— Каква възхитителна история. Няма ли нещо друго, което да допълните?
	— Разпита ме за пътя през блатата. Казах му, че е няколко километра. – Свещеникът изду устни. – Ама онзи настояваше, та му начертах една карта.
	— Карта?
	— Е, ами да, беше най-малкото, което можех да сторя. Трябваше да му начертая пътя. Страшно е коварен, блата навсякъде.
	— Но вие сте от Ангълси. Откъде познавате областта?
	Пасторът се изкиска.
	— От години идвам тук. Десетилетия! Кръстосал съм целите мочурища. Посетил съм всеки черковен двор оттук до Лох Лине! Виждате ли, това е едно историческо място. Снел съм копия от стотици надгробни камъни, включая тези на шотландските земевладелци от…
	— Да, да. Но разкажете ми за картата, която сте начертал. Може ли и на мен да ми я нарисувате?
	— Ама разбира се. С радост! Вижте сега, накарах го да заобиколи блатата, защото пътят край Килчъри Лодж е дори по-опасен. Честно да ви кажа, идея си нямам как изобщо е стигнал там. – Той пак се изкиска, докато рисуваше груба карта с изопващ нервите калиграфски почерк, дребен и завъртян. – Ето тук сме ние – заключи той и посочи един „х“.
	На Естерхази му се наложи да се наведе, за да види по-добре.
	— Къде?
	— Ей тук.
	Преди да осъзнае какво става, Естерхази усети жесток удар. Бе повален на земята и прикован там с ръка, извита зад гърба и лице зарито в мекия торф – и с хладкото дуло на оръжие, притиснато толкова силно към ухото му, че се врязваше до кръв в кожата.
	— Говори – нареди пасторът.
	Но гласът бе на Пендъргаст.
	Естерхази направи опи да се изплъзне от хватката, мислите се блъскаха подивели в главата му, но дулото безмилостно го блъсна. Обля го вълна на ужас и потрес. Тъкмо когато се бе убедил, че дяволът е мъртъв и погребан, той сякаш бе възкръснал от мъртвите. Това щеше да е краят. Пендъргаст в крайна сметка беше победил. Безпощадността на тази мисъл го опари като отрова.
	— Каза, че Хелън е жива – долетя гласът, почти шепот. – Сега ми кажи останалото. Всичко.
	Естерхази се бореше да подреди мислите си, да преодолее шока, да прецени какво ще каже и как. Мирисът на торф изпълни ноздрите му и го задави.
	— Само ми дай минута – изхъхри той. – Ще ти обясня от самото начало. Моля те, остави ме да се изправя.
	— Не, ще лежиш долу. Време имаме колкото щеш. А аз не изпитвам никакви угризения да те принудя да говориш. Ти ще говориш. Но ако ме излъжеш, макар и само веднъж, ще те убия. Няма да има повече предупреждения.
	Естерхази се опита да превъзмогне парализиращия страх.
	— Обаче тогава… тогава няма никога да узнаеш.
	— Грешиш. Сега, след като знам, че е жива, ще я открия, независимо от теб. Но можеш да ми спестиш доста време и усилия. Повтарям: дай ми истината или умри.
	Естерхази чу мекото изщракване на освободения предпазител.
	— Да, разбирам… – Отново направи опит да събере мислите си и да се успокои. – Нямаш представа… идея си нямаш за какво става въпрос. Всичко започва много преди „Лонлжитюд“. – Той се надигна с пъшкане, борейки се за глътка въздух над росната трева. – Започва още от, преди да се родим.
	— Слушам те.
	Естерхази тежко си пое дъх. Това щеше да е по-трудно, отколкото някога си бе представял. Истината бе толкова ужасна…
	— Започни отначало.
	— Значи от април 1945-та…
	Натискът на оръжието внезапно изчезна.
	— Скъпи приятелю, ама че гадно падане. Дайте да ви помогна. – Гласът на Пендъргаст се бе променил, а уелският акцент се бе завърнал с пълна сила.
	За момент Естерхази се обърка напълно.
	— И сте си порязал ухото. Мили боже. – Пендъргаст попи раната и Естерхази усети пистолета, сега в джоба на агента, да го притиска отстрани. В същия момент чу да се затръшва вратата на кола, а после и гласове – много гласове. Вдигна поглед от земята, примигвайки. Една весела групичка от мъже и жени се приближи с щеки за ходене, дъждобрани, тефтери, камери и писалки. Ванът, с който бяха пристигнали, тъкмо паркираше зад старата каменна стена, която обграждаше двора. Нито един от двамата не ги бе чул, толкова напрегнат бе сблъсъкът им.
	— Здравейте – извика водачът им, нисък и пълен енергичен мъж, които закрачи към тях, размахвайки сгънат чадър. – Добре ли сте?
	— Просто подхлъзване – рече Пендъргаст, като подкрепяше Естерхази, но същевременно го държеше в стоманена хватка и притискаше дулото като копие в бъбреците му.
	— Кои да предположи, че ще се натъкнем на други хора в този забравен от бога кът на Шотландия. А и сте само с велосипеди. Какво ви води из тези диви места?
	— Гробна иконография – заяви Пендъргаст със завидно спокойствие. Очите му обаче бяха всичко друго, но не и кротки.
	Естерхази положи огромно усилие да дойде на себе си. Пендъргаст бе временно възпрепятстван, но със сигурност нямаше да пропусне и най-малката възможност да довърши започнатото.
	— Ние пък сме генеалози – възкликна мъжът. – Интересуваме се от имена. – Той протегна ръка. – Рори Монктън от Шотландското общество по генеалогия.
	Естерхази съзря своя шанс. Докато човекът разтърсваше неохотата ръка на Пендъргаст и по този начин временно я обезвреждаше, агентът бе принуден да освободи Естерхази за момент.
	— Много ми е приятно да се запознаем – поде Пендъргаст, – но се боя, че наистина трябва да тръгваме…
	Естерхази блъсна с ръка издутината на оръжието и се измъкна с внезапна ярост, хвърляйки се надолу. Пендъргаст стреля, но се забави с милисекунда и дотогава Естерхази бе успял да извади собствения си пистолет.
	— Майко божия! – Пълничкият мъж се хвърли в тревата.
	Групичката, която бе започнала да се разпръсква сред надгробните камъни, изпадна в истерия, някои залегнаха, а други като подплашени пилци хукнаха към хълмовете.
	Втори изстрел разкъса палтото на Естерхази, докато едновременно с това той стреля по Пендъргаст. Като се претърколи зад една плоча, агентът отново откри огън и пропусна. Не беше в добра форма, очевидно все още отслабен от по-раншното си нараняване.
	Естерхази стреля два пъти, като го принуди да се скрие обратно зад камъка, след което хукна към вана, заобикаляйки от далечната страна и се хвърли вътре присвит.
	Ключовете бяха на таблото.
	Един куршум се заби в страничния прозорец и върху него се посипа стъкло. Отвърна на огъня.
	Запали двигателя и продължи да стреля с едната ръка през разбития прозорец над главите на генеалозите и между надгробните камъни, пречейки на Пендъргаст да заеме позиция за добър изстрел. От църковния двор се надигнаха изстрели, щом Естерхази обърна колата и разпръсна камъчета като малки сачми. Чу изстрелите, които се забиха в задната част на вана, докато ускоряваше, настъпил педала на газта до дъно.
	Нова поредица от изстрели улучи автомобила, преди да завие по билото и да излезе от обсег. Не можеше да повярва на късмета си. Пресметна, че параклисът Сейнт Мънс е на около осемнайсет километра от Лохмори. Телефоните нямаха покритие. А Пендъргаст нямаше кола, само два стари велосипеда.
	Оставаха му два часа, може би малко по-малко, за да стигне до летище.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Единбург, Шотландия

	 
	— Можете да си облечете ризата вече, господин Пендъргаст. – Възрастният лекар върна един по един инструментите си в износената чанта марка „Гладстоун“ с придирчиви и точни движения: стетоскоп, апарат за измерване на кръвно, отоскоп, фенерче, офталмоскоп, портативен апарат за ЕКГ. След като внимателно затвори чантата, човекът огледа луксозния хотелски апартамент, после дари Пендъргаст с още един неодобрителен поглед. – Заздравяла е зле.
	— Да, знам. Условията, в които се възстановявах, бяха… една-две идеи под съвършенството.
	Докторът се поколеба.
	— Очевидно е, че раната е причинена от куршум.
	— Действително. – Пендъргаст закопча бялата си риза, над която наметна копринен халат с индийски мотиви в приглушени тонове. – Ловен инцидент.
	— Подобни инциденти следва да се съобщават в полицията, нали знаете.
	— Благодаря ви за забележката, властите са наясно с всичко необходимо.
	Бръчката върху челото на лекаря се задълбочи.
	— Все още сте доста слаб. Анемията ви е сериозна, имате и брадикардия. Препоръчвам поне две седмици почивка на легло, най-добре в болница.
	— Уважавам диагнозата ви, докторе, и ще я взема предвид. Благоволете сега да ми изготвите справка с жизнените ми показатели, както и електрокардиограмата, а след това с удоволствие ще покрия сметката за визитата ви.
	Пет минути по-късно лекаря напусна апартамента, като внимателно затвори вратата след себе си. Пендъргаст изми ръцете си в банята и се отправи към телефона.
	— Да, господин Пендъргаст, как мога да ви бъда полезен?
	— Ако обичате, донесете ми „Олд Ралж“* и един „Нойли Прат“**. С лимон.
	[* Скъп шотландски джин, който се произвежда от 1970г. – Б.пр.]
	[** Известен френски вермут, влязъл в производство от 1813 г. – Б.пр.]
	— Както желаете, сър.
	Пендъргаст остави слушалката, прекоси хола, разтвори стъклените врати и излезе на малката тераса. Отвън го посрещна жуженето на града. Беше хладна вечер. Долу на улица „Принсис“ няколко таксита чакаха пред фоайето на хотела, прогърмя камион. Пътниците се тълпяха на автогара „Уейвърли“. Агентът вдигна поглед към Стария град и отвъд, към разпиляната, пясъчна на цвят грамада на Единбургския замък, който сякаш пламтеше на фона на пурпурното сияние на залеза.
	Почука се, после врата на апартамента се отвори. Един камериер в униформа влезе със сребърен поднос, на който имаше чаши, лед, шейкър, малка купичка с лимонови кори и две бутилки.
	— Благодаря – каза Пендъргаст като влезе и притисна банкнота в ръката на младежа.
	— Удоволствието е мое, сър.
	Камериерът си тръгна Пендъргаст напълни шейкъра с лед, заля го с няколко пръста джин и глътка вермут. Бърка сместа в продължение на шейсет секунди, после я прецеди в едната чаша и добави шипка лимонови кори.
	Взе питието, отново излезе на балкона и остана там, неподвижен, в продължение на час. Най-сетне пресуши чашата, извади от джоба си мобилен телефон и набра някакъв номер.
	Сигналът за свободно прозвуча няколко пъти, преди един сънен глас да отговори.
	— Д’Агоста.
	— Здравей, Винсънт.
	— Пендъргаст?
	— Да.
	— Къде си? – Гласът вече не беше сънен.
	— В хотел „Балморал“ в Единбург.
	— Как си със здравето?
	— Толкова добре, колкото би могло да се очаква.
	— А Естерхази – с него какво стана?
	— Успя да се изплъзне от хватката ми.
	— Мили Боже. Как?
	— Подробностите не са от значение. Достатъчно ще е да кажа, че дори и най-добре скроените планове са подвластни на каприза на обстоятелствата.
	— Къде е той сега?
	— Във въздуха. На международен полет.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Ванът, който открадна, е бил открит паркиран на една служебна отсечка в близост до единбургското летище.
	— Кога?
	— Този следобед.
	— Хубаво. Значи самолетът му още не се е приземил. Кажи ми накъде е тръгнал проклетият кучи син и ще му устроя топло посрещане.
	— Боя се, че не мога да сторя това.
	— Защо не, по дяволите? Само не ми казвай, че се каниш просто да го оставиш.
	— Не е това. Вече говорих с имиграционните служби и паспортен контрол. Никъде не е залисано, че Джъдсън Естерхази е напуснал Шотландия. Стотици други американци – да, но нито един Джъдсън.
	— Добре тогава, значи е зарязал автомобила само за отвличане на вниманието. Все още се крие някъде там.
	— Не, Винсънт. Обмислих възможностите от всички съществуващи ъгли. Определено е напуснал страната, най-вероятно пътува за САЩ.
	— Как, по дяволите, би могло да стане това, без да мине през паспортната проверка?
	— След разследването Естерхази е разиграл голямо театро при отпътуването си от Шотландия. В паспортните служби имат дата и номер на полета. Но никъде не е записано да се е връщал обратно – макар и двамата с теб да знаем, че го е направил.
	— Това е невъзможно – не и с предохранителните мерки на летищата в наши дни.
	— Напълно възможно е, ако използваш фалшив паспорт.
	— Фалшив паспорт?
	— Вероятно се е сдобил с такъв, докато е бил в Щатите след приключването на процеса.
	Последва кратка пауза.
	— Вече е буквално неизпълнима задача да се извади фалшив американски паспорт. Трябва да има друго обяснение.
	— Няма. Той е с фалшив паспорт – факт, който намирам за силно обезпокоителен.
	— Не може да се скрие. Ще надушим дирите му.
	— Сега Джъдсън знае, че съм жив и че ще се стремя с всички средства да го спипам. Следователно ще бъде по-нисък от тревата. В краткосрочен план търсенето му е безполезно. Явно е, че някой професионалист му помага. Тъй че моето разследване ще трябва да поеме по нов курс.
	— Така значи. И какъв ще да е той?
	— Налага се да открия местонахождението на съпругата си сам.
	Тези думи бяха посрещнати от нова и по-дълга пауза.
	— Ъ-ъ-ъ… Пендъргаст… Прощавай, но ти вече знаеш къде е жена ти. В семейната гробница.
	— Не, Винсънт. Хелън е жива. По-сигурен съм в това, отколкото, в каквото и да е друго през живота си.
	Д’Агоста въздъхна шумно.
	— Не му позволявай да ти причини това. Нима не виждаш какво се случва? Той е наясно колко много е значела тя за теб. Знае, че би дал всичко, че би направил всичко, за да си я върнеш. Опитва се да ти бърка в мозъка по свои собствени садистични причини.
	Когато Пендъргаст не отвърна, Д’Агоста изруга полугласно.
	— Предполагам, това означава, че вече не си под прикритие.
	— Няма смисъл. Въпреки това възнамерявам да не се набивам много в очи в обозримо бъдеше. Все пак не държа да оповестявам всеки свой ход.
	— Има ли как да ти помогна? Оттук?
	— Можеш да наглеждаш Констанс в „Маунт Мърси“ вместо мен. Увери се, че нищо не й липсва.
	— Дадено. Ами ти? Какво смяташ да правиш оттук нататък?
	— Каквото ти казах. Ще намеря жена си. – И с тези думи Пендъргаст затвори.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Бенгър, Мейн

	 
	Бе минал през митнически контрол и си беше взел куфарите без никакви непредвидени инциденти. И при все това Джъдсън Естерхази не можеше да събере кураж да си тръгне от зоната за получаване на багажа. Остана да седи на един пластмасов стол като неспокойно оглеждаше лицето на всеки непознат, който минеше край него. Летище „Бенгър“ в Мейн беше може би най-затънтеното в страната. А и Естерхази бе сменил самолета на два пъти – първо в Шенън, а след това в Квебек, като се надяваше да направи дирята си по-неясна за очите на агента от ФБР.
	Елин мъж тежко се отпусна до него и той го изгледа подозрително. Но пътникът тежеше близо сто и петдесет килограма, а дори и Пендъргаст не би могъл да наподоби начина, по който тлъстините на мъжа се диплеха над колана. Естерхази отново обърна поглед към лицата на минаващите. Агентът като нищо можеше да е сред тях. Или пък, благодарение на позицията си във ФБР, може би се намираше в някой от близките охранителни пунктове и го наблюдаваше от мониторите. А възможно бе и да е паркирал пред къщата на Естерхази, „Савана“. Или даже по-лошо, да го причаква вътре, в кабинета.
	Засадата в Шотландия го бе накарала да си глътне езика от ужас. За пореден път го завладя сляпа паника, примесена с ярост. Всички години, в които така грижливо бе замитал следите си… а сега Пендъргаст бе на път да разнищи всичко. Агентът от ФБР изобщо не подозираше каква кутия на Пандора се напъваше да отвори. Веднъж щом те излезеха на сцената… Почувства се безжалостно притиснат от Пендъргаст от една страна и от Братството от друга.
	Задъхан, разхлаби яката си и се стегна да пребори паниката. Можеше да се справи с това. Притежаваше нужния интелект, имаше необходимите средства. Пендъргаст не беше непобедим. Трябваше да има начин да обуздае ситуацията сам. Можеше да се крие; да се окопае дълбоко, да си даде време да размисли.
	Но кое беше онова място, толкова отдалечено и уединено, че Пендъргаст да не се сети за него? А дори и да се потулеше в някой забравен от Бога кът, не би могъл да продължи да живее година след година разяждан от страховете си подобно Слейд и семейство Броуди.
	Броуди, бе прочел във вестника за зловещата им смърт. Несъмнено са били открити от Братството. Беше ужасяващо, но в действителност можеше да се очаква. Джун Броуди не бе и подозирала дори половината от това, в което беше замесена – това, в което той и Чарлз Слейд я бяха замесили. В противен случай никога нямаше да има шанса да се махне от онези блата. Изумително как Слейд, при всичката си умопобърканост и упадък, така и не бе издал най-важната, най-голямата тайна, центърът на всичко.
	В този миг на страх и отчаяние Естерхази най-накрая разбра какво трябва да стори. Имаше един отговор – само един. Не можеше да продължи сам. С Пендъргаст по следите си щеше да се нуждае от тази последна мярка. Налагаше се да се свърже с Братството веднага, по собствена воля. Щеше да е далеч по-опасно ако не им кажеше, ако по някакъв друг начин разберяха какво става. Трябваше да виждат в него надежден съучастник, дори това да означаваше още веднъж да се остави в тяхна власт.
	Да – колкото повече мислеше какво трябва да се направи, толкова по-неизбежно му се струваше това. По този начин щеше да контролира каква информация получават и да премълчава фактите, които никога не трябваше да достигнат до тях. А и ако попаднеше под протекцията см, Пендъргаст щеше да е безпомощен, нямаше да може да го нарани. Всъщност, ако успееше да ги убеди, че Пендъргаст е заплаха, при това агент от ФБР, с всички привилегии, щеше да го обрече на сигурна смърт. А тайната му щеше да остане в безопасност.
	Това решение му донесе известно облекчение.
	Той отново се огледа, взирайки се във всяко лице. После, като се надигна и взе куфарите си, се отправи към стоянката за таксита. Имаше няколко коли – добре.
	Отиде при четвъртото такси и се наведе през отворения пасажерски прозорец.
	— Скоро ли ви свършва смяната? – попита той.
	Таксиджията поклати глава.
	— Нощта едва започва, приятелче.
	Естерхази отвори задната врата, метна багажа си вътре и се пъхна след него.
	— Към Бостън, ако обичате.
	Мъжът се облещи към него от огледалото за обратно виждане.
	— Бостън?
	— Бек Бей, Копли плейс. – Естерхази бръкна в джоба си и хвърли няколко стотачки в скута на мъжа. – Това е за начало. Ще си струва усилието.
	— Както кажете, господине. – И като включи на скорост, шофьорът изкара колата и потегли в нощта.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	 
	Езервил, Мисисипи

	 
	Нед Бетъртън се огледа в двете посоки, преди да пресече широката и прашна главна улица с бяла хартиена торба в едната ръка и две кутийки диетична сода в другата. Пред пералнята на Дела бе паркиран очукан шевролет Импала. Като го заобиколи отпред, Бетъртън седна на пасажерското място. Зад волана седеше нисък и мускулест мъж. Носеше тъмни очила и избеляла бейзболна шапка.
	— Хей, Джак! – поздрави Бетъртън.
	— Здрасти – долетя отговорът.
	Бетъртън връчи едната сода на мъжа, после се разрови в торбата и извади един сандвич, увит в амбалажна хартия.
	— Омари със сос ремулад без маруля. Точно както го поръча. – Той го подаде на шофьора, после отново бръкна в торбата и извади собствения си обяд: огромен сандвич с пармезан и кюфтета.
	— Благодаря – рече мъжът.
	— Няма проблем. – Бетъртън отхапа от сандвича си. Умираше от глад. – Какво ново с нашите момчета в синьо? – смутолеви той, докато дъвчеше кюфтетата.
	— Поги пак се заяжда с всички.
	— Пак? Какво му тежи на душата този път на шефа?
	— Може би хемороидите го мъчат.
	Бетъртън се изкиска и отхапа солидно. Това беше често оплакване на ченгетата, които бяха принудени да киснат в колите часове наред.
	— Е-е-с – рече Бетъртън. – Какво ще ми кажеш за убийствата на Броуди?
	— Нищо.
	— Е, хайде де! Купих ти обяд.
	— Аз пък ти благодарих. Безплатният обяд не си струва клъцнатото гърло.
	— Това няма да се случи. Знаеш, че никога не бих написал нещо, което да се свърже с теб. Просто искам да знам истината.
	Мъжът на име Джак се намръщи.
	— Само защото бяхме съседи, смяташ, че можеш да ме тормозиш за всичките си статии.
	Бетъртън се постара да изглежда засегнат.
	— Моля ти се, не е вярно. Ти си ми приятел. Надявам се, че ми желаеш успех в писането.
	— Ти си ми приятел – би трябвало да гледаш по-малко да ме караш да газя в дълбокото. И впрочем, не знам нищо повече от теб.
	Бетъртън отново отхапа.
	— Глупости.
	— На практика си е така. Тази история е твърде голяма за нас. Докараха щатските полицаи, даже целия отряд на отдел „Убийства“ от Джаксън. Нас практически ни отстраниха.
	Журналистът се замисли за момент.
	— Виж, всичко, което знам, е че мъж и жена – двойката, която интервюирах неотдавна – са били брутално убити. Все знаеш нещо повече от това.
	Мъжът зад волана въздъхна.
	— Знае се, че не е обир. Нищо не е взето, освен това не е бил никой местен.
	— Това откъде се знае? – попита Бетъртън, дъвчейки.
	— Никой местен не би направил подобно нещо. – Човекът извади една папка от вратата на колата и измъкна от нея цветна снимка с размер 9 х 13. – А и не ти показах това.
	Бетъртън хвърли поглед на снимката от местопрестъплението. Кръвта се смъкна от лицето му. Дъвкането му се забави, после спря. След което бавно и внимателно той отвори вратата на колата и изплю хапката си в канавката.
	Шофьорът поклати глава.
	— Супер.
	Бетъртън му върна снимката, без да я погледне повече. Обърса уста с опакото на ръката си.
	— О, боже мой – произнесе той дрезгаво.
	— Схвана ли идеята?
	— О, боже мой – повтори Бетъртън. Неутолимият му глад изведнъж бе изчезнал.
	— Сега знаеш всичко, което и аз – заяви ченгето, като довърши сандвича си и обърса пръсти. – О, с изключение на едно – не разполагаме с нищо, което дори далечно да напомня за следа по този случай. Местопрестъплението беше чисто. Професионална работа, каквато не виждаме по тези места.
	Бетъртън не отговори.
	Мъжът хвърли поглед към полуизядените останки от сандвича с кюфтета.
	— Ще го ядеш ли това?
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Кори Суонсън седеше на една пейка в западен Сентрал парк с пликче от Макдоналдс до нея и се преструваше, че чете книга. Беше приятна сутрин, а прекрасните цветове в парка зад нея тъкмо започваха да избледняват, небето бе набраздено с пухкави облаци и всички по улиците се наслаждаваха на циганското лято. Всички, освен Кори. Цялото й внимание бе насочено към отсрещната страна на улицата, върху фасадата на Дакота и входа й на ъгъла на Седемдесет и втора улица.
	И тогава го видя: сребристият Ролс ройс се движеше към западен Сентрал парк. Колата й бе позната – беше дори незабравима. Тя грабна плика от Макдоналдс и скочи от пейката, а книгата падна от скута й на земята. Затича се да пресече улицата въпреки червения светофар, като едвам избегна трафика. Спря на ъгъла на парка и Седемдесет и втора, чакайки да види дали Ролсът ще завие.
	Така и стана. Шофьорът, когото не можеше да види, се престрои в лявата лента и пусна мигача, като забави, докато приближаваше към ъгъла. Кори изтича надолу по Седемдесет и втора до Дакота и стигна входа съвсем малко преди Ролса. Колата бавно зави към входа и тя прегради пътя й. Ролс ройсът спря и Кори се взря в шофьора през предното стъкло.
	Не беше Пендъргаст. Но съвсем определено беше неговата кола. Подобен колекционерски автомобил не можеше да се намери в цялата страна.
	Тя зачака. Прозорецът откъм шофьора се смъкна и оттам се показа главата на мъж с изсечени черти и бичи врат.
	— Извинете, госпожице – рече той с кротък и приятен глас. – Бихте ли…? – Гласът му замлъкна и въпросителната увисна във въздуха.
	— Не бих – отсече тя.
	Главата продължи да я гледа.
	— Блокирате пътя към паркинга.
	— Колко неудобно за вас. – Тя направи крачка напред. – Кой сте вие и защо шофирате автомобила на Пендъргаст?
	Главата я наблюдава още известно време, след което изчезна, а после вратата се отвори и мъжът излезе. Приятната усмивка почти, но не напълно, си беше отишла. Беше здрав и набит, с рамене на плувец и торс на състезател по вдигане на тежести.
	— А вие сте?
	— Не е ваша работа – заяви Кори. – Искам да знам кой сте вие и защо карате тази кола.
	— Името ми е Проктър и работя за господин Пендъргаст – отвърна той.
	— Чудесно! Забелязах, че употребихте сегашно време.
	— Моля?
	— Казахте „работя за господин Пендъргаст“. Как е възможно, ако е мъртъв? Известно ли ви е нещо, което аз не знам?
	— Вижте госпожице, нямам представа коя сте, но съм сигурен, че бихме могли да обсъдим този въпрос по-комфортно някъде другаде.
	— Ще обсъдим въпроса точно тук и то колкото е възможно по-некомфортно за вас, докато ви блокирам пътя. Писна ми да ме пращат за зелен хайвер.
	Портиерът на Дакота излезе от будката си.
	— Има ли някакъв проблем? – попита той, а адамовата му ябълка подскачаше.
	— Аха – каза Кори. – Голям проблем. Няма да помръдна оттук, докато този мъж не ми разкаже какво знае за собственика на колата, и ако това ви притеснява, най-добре се обадете на ченгетата и се оплачете от хулигански прояви. Защото това ще последва, ако не получа някой отговор.
	— Това няма да е необходимо, Чарлз – кротко се намеси мъжът на име Проктър. – Бързо ще разрешим този въпрос и ще се махнем от пътя.
	Портиерът вдигна вежди със съмнение.
	— Можете да се върнете на поста си – каза Проктър. – Всичко е под контрол. – Гласът му остана тих, но кой знае как в същото време прозвуча като заповед. Портиерът се подчини.
	Проктър се обърна към нея.
	— Позната на господин Пендъргаст ли сте?
	— И още как. Работих с него в Канзас. По убийствата с натюрморта.
	— В такъв случай трябва да сте Кори Суонсън.
	Това я изненада, но бързо се окопити.
	— Значи все пак знаете коя съм. Много добре. Каква е тази история за смъртта на Пендъргаст?
	— Със съжаление трябва да кажа, че…
	— Я престанете да ми пробутвате глупости! – кресна Кори. – Помислих за това и тази история с ловния инцидент вони по-зле от чорапите на Брад Хейзън*. Кажете ми истината или наистина ще се развихря!
	— Няма нужда от превъзбуда, госпожице Суонсън. Защо целите да се свържете с…?
	— Достатъчно! – Кори извади малкия чук, който носеше в торбичката от Макдоналдс и го вдигна над предното стъкло.
	— Госпожице Суонсън – намеси се Проктър. – Недейте да правите нищо прибързано. – Той направи стъпка към нея.
	— Не мърдай! – Тя вдиша ръка още малко.
	— Това не е начинът да се получи информация…
	Тя с все сила стовари чука върху стъклото. Под лъчите на слънчевата светлина се посипаха стъкла като малки звездички.
	[*Синът на шерифа и неин съученик от Медисън Крийк от романа „Напюрморт с гарвани“ на Д. Престън и Л. Чайлд. – Б.пр.]
	— Боже мой! – промълви Проктър невярващо. – Имате ли някаква представа колко…?
	— Жив ли е, или мъртъв? – Тя отново вдигна ръка заплашително. Докато Проктър тръгваше към нея тя изкрещя: – Само да ме докоснеш и ще изкрещя, че ме изнасилваш.
	Чарлз се пулеше откъм булката.
	Проктър замръзна на място.
	— Един момент. Имам отговор за вас, но трябва да проявите търпение. При още една проява на насилие няма да получите нищо.
	Настъпи кратък момент на изчакване. След това Кори бавно отпусна чука.
	Проктър извади един мобилен телефон и го вдигна така, че тя да го види. После започна да набира.
	— Най-добре побързайте. По всяка вероятност Чарлз звъни на ченгетата.
	— Съмнявам се. – Проктър тихо говори по телефона в продължение на около минута. После й го подаде.
	— Кой е?
	Вместо отговор Проктър просто продължи да държи телефона в протегнатата си ръка, гледайки я с присвити очи.
	Тя го взе.
	— Да?
	— Скъпа ми Кори – долетя коприненият глас, който тя така добре познаваше. – Хиляди извинения за това, че пропуснах обяда ни в „Ла Бернадин“.
	— Казват, че си умрял? – възкликна Кори и усети, че в очите й напират сълзи. – Казват, че…
	— Слуховете за смъртта ми – долетя ленивият акцент – са силно преувеличени. Тъкмо излизам от прикритие. Суматохата, която създаваш, е доста неудобна.
	— Господи, можеше да ми кажеш! Щях да пукна от притеснение. – Чувството на облекчение започна да се превръща в гняв.
	— Вероятно трябваше. Бях забравил колко си изобретателна. Бедният Проктър не е имал представа срещу какво се изправя. Боя се, че ще ти бъде много трудно да го спечелиш отново. Наистина ли се налагаше да чупиш предното стъкло на Ролс ройса ми, за да привлечеш вниманието?
	— Съжалявам. Нямаше друг начин. – Тя усети, че се изчервява. – Накара ме да мисля, че си мъртъв! Как можа?
	— Кори, не съм длъжен постоянно да те информирам за местонахождението си.
	— Какъв е този случай?
	— Не мога да говоря за това. Става дума за нещо строго лично, неофициална и ако мога така да се изразя – на свободна практика. Жив съм, върнах се в Щатите, но действам сам и нямам нужда от помощ. Никаква. Можеш да си сигурна, че ще се реванширам за нашия обяд, но е възможно да не се случи скоро. Дотогава се концентрирай върху ученето. Това е изключително опасен случай и ти не бива да се замесваш по никакъв начин. Разбираш ли ме?
	— Но…
	— Благодаря. Между другото, бях трогнат от написаното на уебсайта ти. Доста приятен епитаф. Подобно на Алфред Нобел, и аз преминах през любопитното преживяване да прочета собствените си надгробни слова. А сега: получавам ли тържественото ти обещание да не правиш абсолютно нищо?
	Кори се поколеба.
	— Да. Но трябва ли да се предполага, че си умрял? Какво да казвам?
	— Необходимостта от тази заблуда отпадна наскоро. Отново съм на линия – въпреки че се опитвам да не се набивам много на очи. Още веднъж, моите извинения за причиненото ти неудобство.
	Лилията прекъсна още преди да успее да му каже довиждане. Тя известно време се взира с телефона, след което го върна на Проктър, който го прибра и я изгледа хладно.
	— Надявам се – каза той с глас, чиято температура беше дълбоко под нулата, – че няма скоро да се видим.
	— Нямаш грижа – отвърна Кори и върна чука обратно в торбата. – И тя се завъртя и пое обратно през парка. Епитафът действително беше доста приятен, помисли си. Може би щеше да го остави на уебсайта още малко. Просто заради купона.
	 
	 
	 
	ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА


 	 
	Планкууд, Луизиана

	 
	Марселъс Дженингс, директор на Службата за обществено здраве на община Сейнт Чарлз, седеше в спокойно съзерцание зад обширното си бюро. Всичко беше в ред, както той обичаше. Нямаше и една бележчица, която да не е на мястото си в старомодния контейнер; не можеше да се види нито една прашинка или пръснат кламер. Четири молива, току-що подострени, лежаха в спретната редица до бележника с кожена подвързия. От дясната страна на бюрото се мъдреше компютър, изключен. На стената висяха три служебни грамоти в дървени рамки: всичките за перфектно участие в съвещанията на щата Луизиана. Малък библиотечен рафт зад него съдържаше колекция от наръчници със законови наредби и ръководства, потънали в прах и отваряни само в редки случаи.
	На вратата на кабинета се почука леко.
	— Влезте – каза Дженингс.
	Вратата се отвори и Мидж, секретарката му, провря глава вътре.
	— Някакъв си господин Пендъргаст иска да ви види, сър.
	Въпреки, че това бе единствената му служебна среща за сутринта, Дженингс отвори едно чекмедже на бюрото си, извади календара си и направи справка в него. Точен, много точен. Дженингс уважаваше точността.
	— Можете да го поканите да влезе – каза той, като остави календара настрана.
	Миг по-късно посетителят влезе. Дженингс стана да го посрещне, после замръзна в изненада. Мъжът изглеждаше така, сякаш бе току-що изваден от ковчега. Мършав, без помен от усмивка, блед като восъчен манекен. Облечен в черен, монотонен костюм, той силно напомни на Дженингс за Онази с косата. Само дето му липсваше коса. Той понечи да протегне ръката си за ръкуване, но бързо я вдигна и махна към редицата столове пред бюрото си.
	— Заповядайте, седнете.
	Дженингс наблюдаваше как мъжът пристъпи напред и бавно, с болезнено изражение на лицето, се отпусна. Пендъргаст, Пендъргаст… Името накара някаква камбанка в съзнанието му да звънне – но не знаеше защо. Той се наведе напред, подпря лакти на бюрото и скръсти едрите си ръце пред гърдите.
	— Приятен ден – отбеляза той.
	Мъжът на име Пендъргаст не направи коментар на шегата.
	— Ами… – Той прочисти гърлото си. – Какво мога да направя за вас, господин Пендъргаст?
	В отговор Пендъргаст измъкна малък кожен портфейл от джоба на сакото си, отвори го и го сложи на бюрото.
	Дженингс го погледна.
	— ФБР. А! Това… нещо по служба ли е?
	— Не. – Гласът беше слаб, и при все това мелодичен, с меките, сочни акценти на човек от нюорлианската аристокрация. – Става въпрос за личен проблем. – Но значката на ФБР остана да лежи на бюрото като някакъв амулет или тотем.
	— Разбирам. – Дженингс чакаше.
	— Тук съм във връзка с една ексхумация.
	— Разбирам – повтори Дженингс. – За вече извършена ексхумация ли се отнася, или за искане да бъде извършена такава?
	— За нова заповед за ексхумация.
	Дженингс отлепи лактите си от бюрото, облегна се назад, свали очилата си и започна да ги трие с дебелия край на полиестерната си вратовръзка.
	— И кой точно бихте искали да бъде ексхумиран?
	— Съпругата ми. Хелън Естерхази Пендъргаст.
	Триенето сиря за миг. После се поднови с по-бавно темпо.
	— И казвате, че това не е въпрос на съдебна заповед? Полицейско искане, за да се установи причината за смъртта?
	Пендъргаст поклати глава.
	— Както казах, това е лично.
	Дженингс вдигна ръка към устата си и се изкашля учтиво.
	— Трябва да разберете, господин Пендъргаст, че тези неща трябва да бъдат направени по каналния ред. Има си правила и спазването им не е случайно. Ексхумация на погребани тленни останки не е нещо, което се урежда лесно.
	Когато Пендъргаст не каза нищо Дженингс, окуражен от звука на собствения си глас, продължи:
	— Ако не действаме по съдебна заповед или някакво друго официално искане – като например съдебна аутопсия в резултат на подозрения за причините на смъртта – съществува наистина само едно-единствено обстоятелство, при което подобна молба може да бъде удовлетворена…
	— Ако семейството на починалия желае да премести останките в друг гроб – завърши Пендъргаст.
	— Ами, хм… да, точно така – каза Дженингс. Възклицанието го изненада и той се опита за момент да възстанови ритъма на мисълта си. – Такъв ли е случаят?
	— Такъв е.
	— Е, тогава мисля, че можем да стартираме процеса по подаването на молбата. – Той се обърна към един шкаф с папки, който стоеше до библиотечната, отвори едно чекмедже, извади бланка и я сложи върху тефтера си. Известно време я проучва. – Нали осъзнавате, че има определени… ъ-ъ-ъ… условия. Например, необходимо ни е копие от смъртния акт на… на починалата ви съпруга.
	Като бръкна в джоба си отново, Пендъргаст извади сгънат лист, разгъна го и го сложи на бюрото до значката си.
	Дженингс се наведе напред и го изследва.
	— Ах. Много добре. Но какво е това? Виждам, че става въпрос за гробището „Сейнт Севин“. То е изцяло от другата страна на енорията. Боя се, че ще се наложи да отправите искането си към западния енорийски офис.
	Той усети, че сребристите очи са се втренчили в неговите.
	— Вие също имате правомощията… технически погледнато.
	— Да, но всъщност „Сейнт Севин“ се управлява единствено от западния енорийски клон.
	— Избрах ви, господин Дженингс, по точно определена причина. Само вие можете да направите това за мен – вие и никой друг.
	— Поласкан съм, разбира се. – Дженингс усети прилив на задоволство при тази проява на доверие. – Предполагам, че можем да направим изключение. Да пристъпим тогава към таксата за молбата…
	Бледата тясна ръка отново изчезна в джоба на сакото. И отново се появи, този път с чек, датиран и подписан, с точната сума.
	— Добре, добре – каза Дженингс, поглеждайки към чека. – После има формуляр за съгласие, естествено, от управата на гробището, където понастоящем са погребани останките.
	На бюрото се появи друг формуляр.
	— И формуляр за съгласие от гробището, до което ще бъде трансформирано тялото.
	Върху лакираната дървена повърхност кацна поредната бланка.
	Дженингс погледна редицата листове пред себе си.
	— Е, не сме ли организирани днес? – Той направи опит за усмивка, но се спря от суровото изражение върху лицето на мъжа. – И, ах, струва ми се, че това май е всичко, от което се нуждаем. О… с изключение на бланката от транспортната кампания, която ще трябва да пренесе останките от едното до другото гробище.
	— Това няма да е необходимо, господин Дженингс.
	Дженингс примига изненадано към призрака от другата страна на бюрото си.
	— Не разбрах добре.
	— Ако ми окажете любезността да погледнете по-внимателно двете бланки за съгласие, мисля, че всичко ще стане ясно.
	Дженингс сложи отново очилата на носа си и се взря в двата документа за момент. После вдигна очи бързо.
	— Но двете гробища са всъщност едно и също!
	— Именно. Така че, както можете да видите, транспортиране не е необходимо. Преместването на тялото ще бъде възложено на гробищната управа.
	— Да не би нещо да не е наред с настоящото гробно място на покойницата?
	— Настоящото гробно място е чудесно. Лично аз го избрах.
	— Сигурно става въпрос за нов строеж? И е наложително тялото да бъде преместено заради направени промени в гробището?
	— Избрах „Сейнт Севин“ тъкмо защото там никога нищо няма да се промени – и не са раздавани гробни парцели на нови семейства.
	Дженингс леко се приведе напред.
	— Тогава мога ли да попитам защо местите тялото?
	— Защото, господин Дженингс, преместването на тялото е единственият начин, по който мога да получа достъп до него.
	Дженингс облиза устните си.
	— Достъп?
	— По време на ексхумацията ще присъства медицински следовател, лицензиран и акредитиран от щата Луизиана. Изследването на тленните останки ще се извърши в мобилна съдебно-медицинска лаборатория, паркирана на територията на гробището. След което тялото ще бъде препогребано – в гроб точно до онзи, в който е лежало преди това, в парцела на семейство Пендъргаст. Всичко това е подробно описано в молбата.
	— Изследване? – каза Дженингс. – Свързано ли е това с някакъв… проблем за наследство?
	— Не. Става въпрос за нещо строго лично.
	— Незаконно е, господин Пендъргаст – във висша степен незаконно. Никога досега не съм получавал подобно искане. Съжалявам, но това не е нещо, което мога да одобря, ще се наложи да минете процедурите през съда.
	Пендъргаст го гледа известно време.
	— Това ли е последната ви дума по въпроса?
	— Указанията за ексхумация са съвсем ясни. Не мога да направя нищо. – Дженингс разпери ръце.
	— Разбирам. – Пендъргаст вдигна значката си и я прибра обратно в джоба на сакото си. Молбата си, обаче, остави там, където беше. – Ще имате ли нещо против да дойдете с мен за момент?
	— Но къде…?
	— Ще отнеме само минутка.
	Дженингс неохотно се измъкна от стола.
	— Искам да ви покажа – каза Пендъргаст – защо избрах именно вас за тази молба.
	Те минаха през външния офис, после надолу по коридора на обществената сграда и излязоха през главния вход. Пендъргаст спря на широкото предно стълбище.
	Дженингс погледна към оживената улица.
	— Както казах – приятен ден – отбеляза той пресилено одобрително, опитвайки се да поддържа учтив разговор.
	— Наистина приятен ден – дойде отговорът.
	— Точно затова харесвам тази част на Луизиана. Слънцето сякаш свети по-ярко отвсякъде другаде.
	— Да. Придава любопитен златист ефект на всичко, което докосне. Да вземем тази плоча, например. – И Пендъргаст посочи към една стара бронзова плоча, поставена в тухлената фасада на сградата.
	Дженингс хвърли поглед към плочата. Минаваше покрай нея всяка сутрин, разбира се, на път към офиса си, но бяха минали много години, откакто си бе дал труда да я разгледа.
	 
Тази сграда на градския съвет на Планкууд, Луизиана, беше издигната благодарение на щедрото дарение от Комсток Еразмус Пендъргаст в 1892-ро лето Господне.	 
	— Комсток Пендъргаст – промърмори под нос Дженингс. Нищо чудно, че името му изглеждаше смътно познато.
	— Моят прапрачичо. Разбирате ли, семейство Пендъргаст има дълга традиция да подпомага определени градове в двете общини – Ню Орлиънс и Сейнт Чарлз, места, където различни клонове на нашето семейство са живели през изминалите векове. Дори да не живеем вече в много от тези градове, завещаното от нас продължава да живее.
	— Разбира се – каза Дженингс, все още взирайки се в плочата. През ума му започна да се прокарва една доста неприятна идея защо Пендъргаст е бил толкова придирчив в избирането на тъкмо неговия офис, за да подаде молбата си.
	— Не го разгласяваме нашир и длъж. Но факт е, че различни фондове и благотворителни фондации на семейство Пендъргаст продължават да правят дарения на няколко града – включително на Планкууд.
	Дженингс премести очи от плочата към Пендъргаст.
	— Планкууд?
	Агентът кимна.
	— Фондовете ни осигуряват стипендии за студенти магистри, осигуряват издръжка на спомагателните полицейски отряди, купуват книги за библиотеката – и подпомагат добрата работа на собствения ви офис за обществено здраве. Срам ще е да се види как тази помощ намалява… или, може би, напълно секва.
	— Секва? – повтори Дженингс.
	— Орязване на програми. – Изпитите черти на Пендъргаст придобиха скръбно изражение. – Свиване на заплати. Загуба на работа. – Той специално натърти на тази последна фраза, докато сивите му очи се заковаха в тези на Дженингс.
	Дженингс вдигна ръка към брадичката си и я потърка замислено.
	— Сега, като се замисля, господин Пендъргаст, ми се струва, че на молбата ви може да бъде погледнато благосклонно – стига само да можете да ме убедите, че това е от изключителна важност.
	— Мога, господин Дженингс.
	— В такъв случай, ще задействам процедурата. – Той погледна пак към плочата. – Дори ще стигна дотам да ви обещая, че документите ще бъдат обработени спешно. За десет дни, а може и за седмица, можем да получим тази заповед одобрена…
	— Ще се отбия за нея утре следобед, благодаря – каза Пендъргаст.
	— Какво? – Дженингс свали очилата си и примигна на яркото слънце. – Ама, разбира се. Утре следобед.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Бостън

	 
	Мъжът с хлътнали очи и набола брада прекоси Копли скуеър с тътрещи се крака и влезе в сянката на Джон Ханкок тауър. Като се изключат кратките погледи към минаващия трафик, главата му висеше оклюмало; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на мръсния му дъждобран.
	Той тръгна надолу по Дартмут стрийт и влезе в станция „Копли“. Като отмина опашката чакащи да си купят електронни карти за метрото, той се смъкна по циментовото стълбище и спря, оглеждайки се. До облицованата с плочки стена имаше редица от пейки и той тръгна към тях. Седна в далечния край. Там се облегна и застана неподвижно, без да изважда ръце от джобовете, загледан в нищото.
	След няколко минути до него се приближи друг мъж. Външният му вид бе точно противоположният. Беше висок и слаб, облечен в добре ушит костюм и шлифер „Бърбъри“. В една ръка държеше прилежно сгънат вестник „Бостън глоуб“ а в другата внимателно свит чадър. Мека сива шапка засенчваше лицето му. Единствената отличителна черта в него беше необичайна бенка под дясното око. Като седна до скитника, мъжът разтвори вестника и започна да преглежда вътрешните новини.
	Когато поредният влак от зелената линия заскърца по релсите, навлизайки в станцията, мъжът с шапката заговори. Говореше тихо, заглушаван от шума на приближаващия влак, без да вдига поглед от вестника.
	— Казвай какъв е проблемът – произнесе той с акцент.
	Скитникът продължи да седи с наведена глава.
	— Проблемът е това приятелче Пендъргаст, бившият ми зет. Научил е истината.
	— Истината? Цялата истина?
	— Още не цялата. Но ще стигне дотам. Той е изключително компетентен и опасен.
	— Какво точно знае?
	— Знае, че случката с лъва в Африка е убийство. Знае всичко за „Проект Авес“. И знае… – Естерхази се поколеба. – Знае за Слейд, „Лонджитюд Фармасютикълс“, семейство Дуейн… както и за Спениш Айлънд.
	— О, да, Спениш Айлънд – каза мъжът. – Тъкмо нещо, което ние самите току-що научихме. Сега вече знаем, че смъртта на Чарлз Слейд преди дванайсет години не е била нищо друго, освен изкусна инсценировка, и че той е бил още жив до преди някакви си седем месеца. Това е твърде неприятна новина. Защо не ни каза?
	— Аз също нямах представа – излъга Естерхази, колкото може по-убедително. – Кълна се, не знаех нищо за това. – На всяка цена трябваше да върне духа обратно в бутилката, веднъж завинаги, защото иначе можеше да се смята за мъртъв.
	Той забеляза, че гласът му се издига и се принуди да го успокои.
	— Пендъргаст разкри всичко. И каквото не е разбрал още, скоро ще разбере.
	— Пендъргаст – усъмни се мъжът с шапката. – Защо не си го убил досега? Обеща ни.
	— Опитах на няколко пъти.
	Мъжът с шапката не отговори. Вместо това той прелисти вестника и продължи да чете.
	След няколко минути заговори пак:
	— Разочаровани сме от теб, Джъдсън.
	— Съжалявам. – Естерхази почувства, че лицето му се налива с кръв.
	— Не забравяй произхода си. Дължиш ни буквално всичко.
	Той кимна безгласно, обзет от срам – засрамен от собствения си страх, от подчинението си, от зависимостта си, от своя провал.
	— Знае ли Пендъргаст за съществуването на нашата организация?
	— Още не. Но той е като питбул – не се отказва. Трябва да го извадим от играта. Не можем да си позволим да го оставим да прави каквото си иска. Казвам ти, трябва да го убием.
	— Искаш да кажеш, че ти не можеш да си позволиш да го оставиш да прави каквото си иска – отговори мъжът. – Ти си този, който трябва да го спре – при това решително.
	— Господ ми е свидетел, че се опитах.
	— Не е достатъчно. Колко досадно от твоя страна да смяташ, че можеш просто да ни прехвърлиш този проблем. Всеки има слабо място. Намери неговото и го атакувай.
	Естерхази усети, че се тресе от раздразнение.
	— Искате невъзможното. Моля ви, имам нужда от вашата помощ.
	— Естествено, можеш да разчиташ на нас, за каквото има нужда. Помогнахме ти с паспорта – ако трябва ще помогнем пак. Пари, оръжия, убежища. Освен това разполагаме с „Фергелтунг“. Но с този човек трябва да се разправиш лично ти. Всъщност, решението на този въпрос – бързо и окончателно – до голяма степен би те реабилитирало в очите ни.
	Естерхази замълча за момент, за да обмисли.
	— Къде е закотвена „Фергелтунг“?
	— Манхатън. В пристана за лодки на Седемдесет и девета улица.
	Мъжът направи пауза.
	— Ню Йорк… Там живее агент Пендъргаст, нали? Изненадата беше толкова голяма, че Естерхази не можа да се удържи да не погледне мъжа до себе си.
	Онзи продължи да чете с решително изражение. След минута Естерхази се надигна. Докато ставаше, мъжът проговори отново.
	— Чу ли какво се е случило със семейство Броуди?
	— Да – отговори Естерхази с шепот. Въпросът прозвуча като стаена заплаха.
	— Не се притеснявай, Джъдсън – продължи мъжът. – Добре ще се погрижим за теб. Както винаги досега.
	И под звуците на следващия приближаващ влак той отново потъна във вестника си.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 

	Малфурш, Мисисипи

	 
	Нед Бетъртън шофираше очукания си Нисан по главната улица – всъщност, единствената улица – на Малфурш. Макар да беше част от „ловния“ му район, през повечето време Бетъртън гледаше да избягва градчето: местният манталитет на хора от блатата му идваше в повече. Но семейство Броуди бяха живели тук. Бяха… Кранстън неохотно му бе позволил да проучи историята, само защото ужасното двойно убийство беше нещо толкова значително, че щеше да изглежда странно, ако „Езервил бий“ се престореше, че не се е случило.
	— Да приключваме с това – беше промърморил Кранстън. – Бързо. И после да си гледаме работата.
	Макар Бетъртън да кимна, съгласявайки се, той нямаше никакво намерение да приключва. Напротив, беше направил нещо, което трябваше да направи много по-рано – провери два пъти историята, която Броуди му разказаха. И тя веднага се разпадна. Няколко телефонни разговора разкриха, че макар и в Сан Мигел да имаше хотел „В&В“ с името „Магнолия“, семейство Броуди нито го бяха управлявали, нито някога го бяха притежавали. Бяха отседнали там само веднъж преди години.
	Това си беше опашата лъжа.
	А ето че сега бяха убити – най-голямото убийство в района от поколения насам – и Бетъртън беше сигурен, че това бе по някакъв начин свързано със странното им изчезване и още по-странното им появяване отново. Дрога, индустриален шпионаж, контрабанда с оръжие – можеше да е всичко.
	Бетъртън бе убеден, че Малфурш е връзката на тази мистерия. Малфурш беше мястото, където Броуди се бяха появили повторно – и където бяха брутално убити. Нещо повече, до ушите му бяха достигнали слухове за странни случки в града, няколко месеца прели Броуди пак да изплуват. Разправяше се за експлозия в „Тайни’с“, прочутият местен магазин и бар. Изтекъл резервоар с пропан – това беше официалната версия, – но се носеше мълва за нещо друго, много по-интересно.
	Той отмина малката къща на семейство Броуди, където неотдавна ги беше интервюирал. Сега полицейска лента покриваше предната врата, а на тротоара беше паркирана колата на шерифа.
	Главната улица направи лек завой на запад и пред него се показа ръбът на блатото Блек Брейк, чиято плътна зелена и кафява растителност отстрани приличаше на нисък тъмен облак в иначе слънчевия следобед. Той навлезе в тъжния търговски район с враждебно изглеждащи фасади на магазините и олющени табели. Спря покрай доковете и изключи двигателя. Там, където се бе намирал „Тайни’с“ от развалините на старата постройка сега се издигаше скелетът на нова. Близо до доковете беше струпана купчина от полуобгорени креозотни стълбове. Откъм улицата новите входни стъпала на сградата бяха завършени и половин дузина мръсни на вид мъже седяха на тях, шляеха се наоколо и пиеха бира.
	Бетъртън излезе от колата и ги приближи.
	— Добър ден на всички – каза той.
	Мъжете утихнаха и го изгледаха с подозрение.
	— Добър ден – най-после отговори неохотно един.
	— Нед Бетъртън. „Езервил бий“ – каза той. – Горещ ден. Някой да иска една студена?
	Неловко размърдване.
	— Срещу какво?
	— Срещу какво ли? Аз съм репортер. Искам информация.
	Беше поздравен с мълчание.
	— Имам изстудени бири в багажника. – Бетъртън тръгна с бавни крачки обратно към колата – на човек не му се ще да се движи прекалено бързо сред такива хора – вдигна капака на багажника, извади един голям охладител от стиропор, извлачи го и седна на най-долното стъпало. Бръкна вътре, извади една, отвори я и отпи дълга глътка. Скоро няколко ръце се протегнаха и започнаха да измъкват кутийки от топящия се лед.
	Бетъртън се облегна назад с въздишка.
	— Пиша статия за убийството на семейство Броуди. Да имате някаква представа кой ги е убил?
	— Може да са алигатори – подхвърли някой и се изсмя подигравателно.
	— Полицията вече ни разпитва за тях – каза един мършав мъж с потник и небръсната поне от пет дни брада. – Не знаем нищо.
	— Мисля, че онзи тип от ФБР ги е убил – изпелтечи друг, почти беззъб мъж, вече подпийнал. – Направо беше полудял.
	— ФБР? – не се сдържа Бетъртън. Това беше нещо ново.
	— Онзи, който дойде тук с полицайката от Ню Йорк.
	— Какво искаха? – Бетъртън осъзна, че прозвуча прекалено заинтригуван. Побърза да го прикрие, като отпи нова дълга глътка бира.
	— Искаха да ги упътим към Спениш Айлънд – отвърна беззъбият.
	— Спениш Айлънд? – Бетъртън никога не беше чувал за такова място.
	— Аха. И какво съвпадение, че… – Гласът секна.
	— Съвпадение? Какво съвпадение?
	Размяна на неспокойни погледи. Никой не каза нищо. Мили боже, помисли си Бетъртън, копаенето му беше стигнало почти до златоносната жила.
	— Я млъквай – сопна се мършавият, като се втренчи злобно в стария пияница.
	— Защо, какво толкова. Лари, нищо не съм казал.
	Оказа се толкова лесно. Можеше да се закълне на мига, че криеха нещо голямо. Всички те, цялата безмозъчна групичка. И той щеше да го разбере още сега.
	В този момент върху него пална голяма сянка. От мрака на незавършената постройка беше излязъл огромен мъж. Розовата му глава беше обръсната, а на тила му се виждаше лоена гънка с размерите на малък спасителен пояс, обрасла с къси руси косъмчета. Едната му буза беше издута, изглежда дъвчеше тютюн. Той скръсти дебелите си ръце пред гърдите и заби очи първо в седналата на стъпалата група, а после в Бетъртън.
	Бетъртън осъзна, че това може да е само Тайни. Мъжът беше местна легенда, диктатор на блатата. И внезапно той се запита дали тази златоносна жила не беше малко по-далеч от това, което бе очаквал.
	— Какво искаш, да те вземат мътните? – попита Тайни с любезен тон.
	Инстинктът тласна Бетъртън да започне агресивно:
	— Тук съм заради агента от ФБР.
	Изражението върху лицето на Тайни не беше никак любезно.
	— Пендъргаст?
	Пендъргаст. Значи това беше името му. И то му се видя познато – не беше ли? – името на една от онези богати, западащи предвоенни фамилии по пътя към Ню Орлиънс.
	Малките свински очички на Тайни продължиха да се присвиват още.
	— Да не си приятел на онзи кълвач?
	— Работя в „Езервил бий“. Отразявам убийството на Броуди.
	— Репортер значи. – Лицето на Тайни потъмня. Едва сега Бетъртън забеляза един възпален белег отстрани на шията на мъжа. Той се беше издул и пулсираше от вената отдолу.
	Тайни огледа групата.
	— За какво толкова си говорите с един репортер? – Той изплю кафяво топче тютюн. Мъжете станаха един по един и се затътриха – но не преди да си извадят допълнителни кутийки бира.
	— Репортер – повтори Тайни.
	Бетъртън видя приближаващата експлозия, но не беше достатъчно бърз да се отдалечи. Тайни се протегна и го хвана за яката, извивайки я грубо.
	— Можеш да кажеш на онзи от мен – прогърмя той, – че ако пипна някога мършавия му, облечен в черен костюм албиноски задник отново да се навърта наоколо, така ще го овъргалям, че ще има да плюе зъби цяла седмица!
	Докато говореше, той усукваше яката на Бетъртън все по-стегнато и по-стегнато, докато репортерът накрая вече не можеше да диша. После с грубо движение на ръката запрати Бетъртън на земята.
	Бетъртън се просна в прахта. Изчака малко. После се изправи.
	Тайни стоеше със свити в юмруци ръце, готов за бой.
	Бетъртън беше дребен. Когато беше малък, по-големите хлапета често си позволяваха да го ритат, осъзнавайки, че не представлява заплаха. Това започна в детската градина и свърши чак през първата година на гимназията.
	— Хей – каза Бетъртън с висок и хленчещ глас. – Тръгвам си, тръгвам си! За бога, не бива да ме нараняваш!
	Тайни се отпусна.
	Бетъртън изтипоса най-уплашеното си и раболепно изражение, приближи се още малко към Тайни и сви глава угоднически.
	— Не търся конфликт. Наистина.
	— Това е, което исках да чуя…
	Бетъртън се изправи рязко и като използва момента, с все сила заби юмрук право в челюстта на Тайни. Мъжът се свлече върху цимента.
	Урокът, който Нед научи като ученик в гимназията беше, че който и да е побойникът, без значение колко е голям, трябва да му отвърнеш. Иначе това ще се случи отново и по-лошо. Тайни се търкулна в праха, изруга, но беше прекалено слисан, за да се изправи и да тръгне да го гони. Бетъртън тръгна бързо към колата си, минавайки покрай мъжете, които продължаваха да стоят наоколо със зинали уста.
	— Приятно пиене на останалата бира, джентълмени.
	Когато запали двигателя и отпусна треперещите си ръце на волана, внезапно си спомни, че в един и половина трябваше да отрази продажбата на сладкиши с благотворителна цел от женската организация за подпомагане. Я да вървяха по дяволите. В този момент изобщо не му беше до продажба на сладкиши.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Община Сейнт Чарлз, Луизиана

	 
	Д-р Питър Лий Бофорт последва мобилната съдебно-медицинска лаборатория – боядисана в дискретно сиво, – когато тя влезе през страничната врата на гробището „Сейнт Севин“. Един от работниците по поддръжката на мястото затвори вратата след него и побърза да я заключи. Двете коли – неговото собствени комби и мобилната лаборатория – тръгнаха бавно по тясната чакълеста пътека, обрамчена от кучешки дрян и магнолиеви дървета. „Сейнт Севин“ беше едно от най-старите узаконени гробища в Луизиана с безупречно поддържани парцели и поляни. През последните двеста години някои от най-знатните нюорлиански имена бяха погребани тук.
	Те щяха да бъдат повече от изненадани, помисли си Бофорт, ако знаеха за процедурата, която щеше да се извърши на територията на гробището.
	Пътеката се разклони, после се разклони още веднъж. Сега Бофорт можеше да види пред мобилната лаборатория малко струпване на автомобили: служебни коли, стар модел Ролс Ройс, един ван на „Сейнт Севин“. Лабораторията спря в тясна отбивка зад тях и Бофорт я последва, поглеждайки часовника си.
	Беше шест и десет и слънцето тъкмо се изкачваше на хоризонта, хвърляйки златен отблясък над поляните и мрамора. За да се осигури максимална поверителност, ексхуматорите винаги работеха колкото се може по-рано сутрин.
	Бофорт излезе от колата. Когато се приближи до семейния парцел, видя работници в защитни облекла да издигат прегради около едеин от гробовете. Беше необичайно студен ден дори за ранния ноември, за което той бе дълбоко благодарен. Ексхумациите в горещи дни бяха ужасно неприятни.
	Предвид богатството и дългата история на семейство Пендъргаст в настоящия парцел имаше няколко гроба. Бофорт, който познаваше семейството от години, знаеше много добре, че повечето членове бяха предпочели да бъдат погребани в семейния парцел в плантация „Пенумбра“. Но някои изпитваха отвращение към това обвито с мъгли и обрасло в бурени място – или към криптите отдолу – и предпочитаха по-традиционно погребение.
	Той заобиколи преградите и прескочи ниската чугунена ограда, която ограждаше парцела. Освен техниките видя гробокопачите, погребалния директор на „Сейнт Севин“, управителя на „Сейнт Севин“ и един пълен, неспокойно изглеждащ тип, за когото Бофорт предположи, че е Дженингс, служителят от здравеопазването.
	В отсрещния край стоеше самият Алойзиъс Пендъргаст, неподвижен и мълчалив, в черно и бяло, едноцветно привидение. Бофорт го изгледа с любопитство. Не беше виждал агента от ФБР от младите му години. Върху черния си костюм той носеше дълго, кремаво палто като от камилска вълна, но – като се имаше предвид копринения му блясък – Бофорт реши, че е по-вероятно да е от викуня*.
	[* Вид лама – представител на семейство камили в Южна Америка. Животните живеят високо в Андите и заради малкия им брой и високото качество на вълната им платовете от нея са много скъпи. – Б.пр.]
	Бофорт се беше срещнал за първи път със семейство Пендъргаст като млад патолог в окръг Сейнт Чарлз, когато беше извикан в плантация „Пенумбра“ след едно поредно отравяне от старата луда леля – как се казваше… Корделия ли беше? Не, Корнелия. Той потръпна при спомена. Алойзиъс беше момче тогава, прекарваше лятото си в „Пенумбра“. Въпреки ужасните обстоятелства около посещението на Бофорт, младият Алойзиъс се лепна за него като репей, следвайки го навсякъде, очарован от съдебната патология. През няколко от следващите лета той се отбиваше при Бофорт в лабораторията му в мазето на болницата. Момчето се учеше извънредно бързо и проявяваше рядко срещано и силно любопитство. Прекалено силно и обезпокоително болезнено. Разбира се, болезнеността на момчето бледнееше пред тази на брат му… Само че този спомен бе твърде мъчителен и Бофорт го отхвърли.
	Като по знак Пендъргаст вдигна поглед и закова очи в неговите. Той се приближи плавно и стисна ръката на Бофорт.
	— Скъпи ми Бофорт – каза. – Благодаря ви, че дойдохте. – Пендъргаст имаше открай време – дори като момче – навика да се обръща към него само на последно име.
	— Удоволствието е мое, Алойзиъс. Радвам се да ви видя отново след всичките тези години, но съжалявам, че трябваше да се случи при подобни обстоятелства.
	— И все пак, ако не беше смъртта, ние сигурно никога нямаше да се познаваме – не е ли така?
	Тези пронизващи сребристи очи се обърнаха към него и Бофорт, докато правеше морфологичен разбор на изречението, почувства леки тръпки да се спускат по гърба му. Никога преди не бе виждал Пендъргаст напрегнат или развълнуван. Защото независимо от външната невъзмутимост, днес мъжът изглеждаше точно така.
	Преградите бяха събрани около парцела и Бофорт насочи вниманието си към ставащото. Дженингс си погледна часовника и подръпна яката си.
	— Да започваме – каза той с висок, неспокоен глас.
	— Бихте ли ми дали разрешението за ексхумация, ако обичате?
	Пендъргаст го измъкна от джоба на палтото си и му го подаде. Служителят от здравния отдел го погледна, кимна и му го върна.
	— Не забравяйте при всички случаи, че наша първостепенна отговорност е да пазим общественото здраве и да не накърняваме достойнството на починалия.
	Той погледна надолу към надгробната плоча, на която се четеше само:
	 
	Хелън Естерхази Пендъргаст

	 
	— Всички ли сме съгласни, че това именно е гробът?
	Последва кимане.
	Дженингс отстъпи назад.
	— Много добре. Ексхумацията може да започне.
	Двама гробокопачи с ръкавици и респираторни маски в допълнение към биозащитните им костюми се заеха да изрязват правоъгълник в гъстия зелен чим и с умели движения да го отделят и навиват на рула встрани. Друг стоеше до тях с малка гробищна земекопна машина.
	Тревата беше вдигната, двамата гробари хванаха правите лопати, забивайки ги с натиск в черната пръст. Скоро върху постлания на земята найлон започна да се оформя спретната купчинка. Дупката доби форма, копачите изрязаха стените и ги огладиха. После отстъпиха назад и дойде ред на багера, който зарови миниатюрния си кош в тъмната пръст.
	Багерът и двамата копачи се редуваха, като копачите оформяха дупката, докато багерът изваждаше пръстта. Събраната група наблюдаваше, пазейки тишина почти като в църква. С разширяването на дупката въздухът започна да натежава от влажния й мирис; глинест и странно ароматен, като миризмата на дълбока гора. От отворения гроб се издигаха слаби изпарения. Дженингс от здравния отдел се пресегна към джоба си и също си сложи маска на лицето.
	Бофорт скришом погледна към агента на ФБР. Той се бе втренчил в задълбочаващия се изкоп като омагьосан, с напрегнато изражение, което, поне за Бофорт, оставаше неразгадаемо. Пендъргаст отговаряше уклончиво защо му е потребна ексхумация на тялото на съпругата му, но беше настоял мобилната лаборатория да е подготвена, за да се извършат тестове за установяване на самоличност, в случай, че стане нужда. Дори за такова ексцентрично семейство като Пендъргастови това изглеждаше обезпокоително и необяснимо.
	Копането продължи още петнайсет минута, които се удължиха до трийсет. Двамата мъже с маските и защитните облекла спряха за кратка почивка и после продължиха работа. След няколко минути една от лопатите се удари в нещо тежко и издаде дълбок, кух звук.
	Мъжете, заобиколили отворения гроб, се спогледаха. Всички, освен Пендъргаст, чиито очи оставаха приковани в зеещата дупка пред краката му.
	Сега вече по-внимателно копачите за пореден път подравниха стените, след което продължиха надолу, бавно откривайки стандартния циментов контейнер, в който почиваше ковчегът. С помощта на въжета багерът повдигна бетонния капак и откри ковчега. Беше направен от махагон, по-черен дори от заобикалящата го пръст, и снабден с медни дръжки, ъгли и лайсни. Във вече натежалия въздух проникна нов мирис: слаб лъх на разложение.
	Още четирима мъже се появиха край гроба – те носеха „черупката“ – нов ковчег, в който да се положат стария и ексхумираните останки. Като го оставиха на земята, те се приближиха да помогнат на копачите. Докато групата гледаше мълчаливо, в гроба спуснаха мрежа и я подпъхнаха под ковчега. Бавно, внимателно, на ръка, шестимата мъже се напрегнаха, за да го вдигнат.
	Бофорт наблюдаваше. Отначало ковчегът се съпротивляваше на усилието. След което със слаба въздишка се освободи и започна да се издига.
	Докато свидетелите правеха място, работниците от гробището „Сейнт Севин“ издигнаха ковчега и го положиха на земята до „черупката“. Дженингс се приближи, слагайки си латексови ръкавици. Като коленичи до горката част на ковчега, той се наведе, за да инспектира плочата с името.
	— Хелън Естерхази Пендъргаст – прочете той през маската. – Нека протоколът потвърди, че името върху капака съвпада с името в разрешението за ексхумация.
	Сега дойде ред да отворят „черупката“. Бофорт видя, че вътрешността й се състои от насмолена цинкова обшивка, покрита с пластмасова мембрана и запечатана. Всичко, както го изискваше стандартът. По кимване на Дженингс, който тихо бе отстъпил назад, гробищните работници отново вдигнаха ковчега на Хелън Пендъргаст с мрежите, занесоха го до отворената „черупка“ и го оставиха вътре. Пендъргаст гледаше като замръзнал, с бледо лице и полузатворени очи. Не беше помръднал нито един мускул, като изключим миганията, от самото начало на ексхумацията.
	Като закрепиха ковчега в „черупката“, затвориха и стегнаха капака й. Началникът на гробището пристъпи напред с малка медна плочка в ръце. Докато работниците сваляха защитните си облекла и миеха ръцете си с дезинфектант, той закова медната плочка с името върху „черупката“.
	Бофорт се размърда. Наближаваше време и той да започне работа. Работниците повдигнаха „черупката“ в двата края и след тях всички се придвижиха до буса на мобилната лаборатория, гарирана на чакъла наблизо. Тя беше разположена в сянката на магнолиите, чуваше се шумът на работещ генератор. Помощникът му отвори задните врати и помогна на работниците да внесат „черупката“ вътре.
	Бофорт изчака да затворят вратите и последва работниците обратно до оградения парцел. Групата щеше да остане там до края на процедурата. Някои работници вече запълваха стария гроб, докато други, с помощта на багера, започнаха да копаят нов гроб до него: когато работата с останките приключеше, те щяха да бъдат препогребани на новото място. Бофорт знаеше, че преместването на тялото – дори и на такова малко разстояние – е единственият начин Пендъргаст да се сдобие с разрешително за ексхумация. И дори тогава той продължаваше да се пита какъв ли натиск е бил оказан върху нервния, изпотен Дженингс. Най-сетне Пендъргаст помръдна и отправи поглед към него. Изразът на очакване и напрегната наблюдателност се бе задълбочил в бледите му черти. Бофорт се приближи към него и тихо заговори:
	— Готови сме. А сега какви точно тестове бихте искали да направим?
	Агентът на ФБР го изгледа.
	— ДНК, проби от косата, ако е възможно отпечатъци от пръстите, рентген на зъбите. Всичко.
	Бофорт се запита какъв е най-тактичният начин да изкаже мисълта си.
	— Би било полезно да знам каква е целта на всичко това.
	Изминаха няколко дълги секунди, преди Пендъргаст да отговори.
	— Тялото в ковчега не е това на съпругата ми.
	Бофорт се опитваше да вникне.
	— Какво ви кара да мислите, че е имало… грешка?
	— Ще ви помоля просто да направите тестовете, ако обичате – каза Пендъргаст тихо. Бледата му ръка се измъкна изпод костюма; в нея държеше четка за коса в запечатан найлонов плик. – Ще ви трябва проба от нейната ДНК.
	Бофорт пое плика, питайки се що за човек е този, който би запазил четката за коса на жена си недокосната в продължение на десет години след смъртта й. Той се прокашля.
	— Ами ако тялото е нейно?
	Когато не получи отговор на въпроса си, Бофорт попита:
	— Ъ-ъ-ъ… бихте ли искали да присъствате, когато отворим ковчега?
	Призрачният поглед на Пендъргаст сякаш смрази Бофорт.
	— За мен това е безразлично.
	Той се обърна обратно към гроба и не каза нищо повече.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Опашката за храна пред мисията на Бауъри стрийт бавно се виеше между първия ред от маси и димящите ястия в топлата витрина.
	— Мамка му! – процеди мъжът отпред. – Само не пак пиле или кнедли.
	Естерхази разсеяно си взе поднос и парче царевичен хляб, и пристъпи напред в опашката.
	Беше стоял по-нисък от тревата. Много по-нисък. Беше хванал автобус от Бостън и бе престанал да използва кредитни карти и да тегли кеш от банкомати. Представяше се с името на фалшивия паспорт и си купи нов телефон под същата самоличност. Квартирата му представляваше евтин апартамент на Втора улица, за която плащаше в брой. Все още имаше доста пари, останали от пътуването до Шотландия, тъй че за момента те не бяха проблем, но трябваше да му стигнат за дълго. Източниците на Пендъргаст бяха плашещо неизчерпаеми и той не искаше да поема никакви рискове. Впрочем, знаеше, че те винаги ще му дадат още при необходимост.
	— И проклетото зелено желе! – продължи да се оплаква мъжът пред него. Беше вероятно на четирийсетина, с козя брадичка и избеляла риза. Мрачното му бледо лице носеше всички следи от завист, самодоволство и подкупност. – Защо никога не получаваме червено желе?
	Баналността на злото, помисли си Естерхази, докато слагаше едно предястие на подноса си, без дори да го погледне. Не можеше да се живее така, трябваше да спре да бяга и отново да премине в офанзива. Пендъргаст трябваше да умре. Беше се опитал да убие агента на два пъти. Три пъти за щастие, както се казваше.
	Всеки си има слабо място. Открий неговото и атакувай.
	С подноса в ръце, той се отправи към близката маса и седна на единственото свободно място, точно до мъжа с козята брадичка. Завъртя вилицата в ръка, разсеяно зачовърка храната и я остави обратно.
	Сега като се замисли, Естерхази си даде сметка колко малко знае всъщност за Пендъргаст. Онзи беше женен за сестра му и при все това, макар някога да бяха приятели, Пендъргаст винаги оставаше дистанциран, хладен, същинска енигма. Естерхази не бе успял да го убие, отчасти защото не бе успял истински да го разбере. Налагаше се да научи повече за него: тактиките му, предпочитанията и нещата, които не харесваше, както и тези, към които беше привързан. Какво го вдъхновяваше, за какво го бе грижа.
	Ще се погрижим добре за теб, както обикновено.
	Естерхази едва преглъщаше храната, докато фразата продължаваше да отеква в ума му. Отново остави вилицата си и се обърна към недоволника, който седеше до него. Гледа го втренчено, докато онзи спря да яде и вдигна поглед.
	— Проблем ли има?
	— Всъщност, да. – Естерхази изтипоса дружелюбна усмивка на лицето си. – Може ли да ви задам един въпрос?
	— Относно? – Мъжът веднага беше станал подозрителен.
	— Някой ме преследва – рече Естерхази. – Заплашва живота ми. Не знам как да му се опра.
	— Убий майка му – отсече мъжът и възобнови яденето на желето.
	— Тъкмо в това е проблемът. Не мога да го доближа достатъчно, за да го довърша. Вие какво бихте направили?
	Дълбоко поставените очи на мъжа засвяткаха със злоба и той остави лъжицата. Изглежда можеше да се постави на мястото му.
	— Добираш се до някой негов близък. Някой слаб. Безпомощен. Някоя кучка.
	— Някоя кучка? – повтори Естерхази.
	— Не просто някоя. Неговата. Това е начинът да го докопаш.
	— Много разумно.
	— И още как. Имах зъб на един дилър, човече, и исках да му наритам задника, но онзи вечно се движеше с цялата си шайка. Да, ама си имаше една малка сестричка, много сочно парче…
	Историята продължи дълго. Но Естерхази не слушаше. Бе се замислил.
	Неговата кучка…
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Савана, Джорджия

	 
	Елегантната градска къща дремеше в ароматния хлад на припадащия здрач. Отвън на улица „Хабершам“ и нататък по площад „Уайтфийлд“ минувачите разговаряха оживено, а туристите правеха снимки на историческите мостове и парка. Но в къщата цареше тишина.
	Докато със слабо триене на метал в метал ключалката се завъртя и задната врата се открехна.
	Специален агент Пендъргаст се плъзна в кухнята, едва различима сянка в умиращата светлина. Заключи вратата след себе си и се облегна на нея, слушайки напрегнато. Къщата бе празна, но въпреки това той изчака в тишината. Въздухът беше застоял и всички щори бяха спуснати. Това беше сграда, в която никой не бе влизал от дълго време.
	Той си спомни последния път, когато бе посетил къщата преди няколко месеца при съвсем различни обстоятелства. Сега Естерхази се бе покрил, и то много добре. Но щеше да има следи. Подсказки. А сред всички места този дом бе най-вероятното, което можеше да съдържа тази информация – защото никой не можеше да се изпари без следа.
	Освен, може би, Хелън.
	Пендъргаст обходи кухнята с бледите си очи. Беше почти маниакално чиста и, както останалата част от дома, определено мъжкарска що се отнася до избора на обзавеждането: тежка дъбова маса, твърде голяма поставка за масивни ножове, шкафове от тъмна череша и черни гранитни плотове.
	Той се прокрадна през кухнята, премина през коридора и се изкачи до втория стаж. Всички врати бяха затворени и той започна да ги отваря последователно. Една от тях водеше към таванското стълбище, по което се изкачи до необзаведена стая със скосен таван, в която се носеше миризма на нафталин и прах. Дръпна въженцето, което висеше до голата крушка, и стаята се окъпа в ярка светлина. Тук имаше редица кутии и сандъци, акуратно подредени край стените и заключени. В единия ъгъл стоеше огледало в цял ръст, помътняло и обвито в паяжини.
	Пендъргаст извади швейцарско ножче с перлена дръжка от сакото си и го отвори. Методично и без да бърза разряза кутиите и прегледа съдържанието им, като ги запечатваше с нова хартиена лента, когато приключеше. Редът на сандъците дойде след това: ключалките бяха отворени, съдържанието – претърсено, а накрая всичко изглеждаше както преди.
	По пътя обратно към стълбите той спря пред огледалото, изтри част от повърхността му с ръкава на черния си костюм и се взря в него. Лицето, което го погледна отсреща изглеждаше почти чуждо; той се извърна.
	Като изключи лампата, Пендъргаст се спусна обратно до първия стаж, които се състоеше от две бани, спалнята на Естерхази, кабинет и стая за гости. Влезе първо в баните, като отваряше шкафчетата и проучваше съдържанието им. Изстискваше тубичките с паста за зъби, крема за бръснене и кутиите с талк, за да се увери, че са истински, а не съдържат скрити ценности, след което връщаше изпразнените контейнери на местата им. Последва оглед на стаята за гости. Нищо интересно.
	Дишането на Пендъргаст леко се ускори.
	Влезе в стаята на самия Естерхази. Тя беше също така грижливо подредена, както останалата част от къщата: по лавиците бяха наредени романи с твърди подвързии и биографии, а в малките ниши – антична керамика от Уеджууд* и Кемпер**.
	[* Британска фирма, основана през 1795 г. от Джосая Уеджууд Най-известното име в керамиката – Б.пр.]
	[** Град в областта Бретан. Франция, с тристагодишна традиция в керамиката. Дизайнът е на цветя или животни, съдовете са с характерен син или жълт бордюр. – Б.пр.]
	Пендъргаст дръпна покривката на леглото и изследва матрака като го свали и го опипа, дърпайки плата настрани и оглеждайки пружините. После опипа и възглавниците, както и рамката, и накрая оправи леглото. Отвори гардероба и систематично прегледа всяка дреха, като търсеше нещо скрито. Дръпна подред всяко чекмедже от стария шкаф „Дънкан Файф“* и изследва съдържанието му, без да си дава вече прекалено много труд да ги връща по местата им. Извади една по една книгите, прелисти ги и ги върна на лавицата. Движенията му станаха по-бързи, граничещи с грубост.
	[*Дънкан Файф (1788 – 1854). Едно от най-известните имена в САЩ, свързани с производството на мебели. Файф е роден в Шотландия, но емигрира в Олбъни, САЩ. През 1794 г. отваря собствен бизнес и се прочува почти веднага. Негови мебели могат да се видят и днес в Зелената стая в Овалния кабинет – Б.пр.]
	След това дойде ред на кабинета. Пендъргаст се приближи до самотния шкаф с папките, с шперца разби ключалката с грубо завъртане, прерови чекмеджетата, като вадеше папките отвътре, преглеждаше ги внимателно и ги хвърляте обратно. Отне му почти час да мине през всички сметки, данъчни формуляри, кореспонденция, счетоводни и други книжа – интересни заради светлината, която хвърляха върху Естерхази, но без пряко значение. Последваха ги тежките лавици със справочници и медицински учебници. След тях – съдържанието на бюрото. Отгоре му имаше лаптоп. Пендъргаст извади малка отвертка, отвори основата му, извади харддиска и го мушна в джоба си. Стените бяха покрити с награди, дипломи и грамоти в рамки – всички те бяха свалени, извадени и накрая безразборно закачени обратно.
	Той спря на прага, преди да слезе по стълбите. Съдържанието на кабинета – всъщност на цялата къща – си оставаше повече или по-малко спретнато и обикновено. Никой нямаше да разбере, че всеки милиметър е бил разгледан под лупа и инспектиран внимателно… освен Джъдсън. Той щеше да разбере.
	След като се спусна по стълбите. Пендъргаст продължи с трапезарията по същия начин, както и на горния етаж. Последва библиотеката. Там забеляза сейф на стената, скрит зад една диплома. Остави го за по-нататъшно изследване. Най-сетне мина в дневната. Най-голямото и изискано помещение в къщата с полиран махагон, старинни тапети и няколко прекрасни картини от осемнайсети и деветнайсети век. Но главният експонат стоеше на отсрещната стена: тежка витрина в стил Луи XV, която съдържаше колекция от древногръцки глинени съдове. Той разгледа цялото помещение, като остави витрината за финал. Едно бързо движение – и ключалката бе счупена. Пендъргаст отвори кристалните врати и започна да разглежда. Отдавна бе запознат с колекцията, но за пореден път го порази нейната необичайност – може би беше най-изящната малка сбирка на света. Състоеше се само от шест експоната, но всеки бе безценен, незаменим образец на работата на Езекия, Вригос Художника. Ефрониус, Мидас Художника, Макрон, Ахил Художника*. Очите му се плъзнаха по вазите, купите, потирите и чашите, всички несравними шедьоври, дело на най-висш и рядък артистичен гений. Това не бе колекция, събирана да бъде показвана или за престиж: всеки експонат бе придобит след много търсене и на шокираща цена от човек с безупречен вкус и дълбоко познаване. Само някой, който истински и дълбоко обичаше тези произведения, би могъл да нареди подобна сбирка, толкова съвършена, че загубата й би направила света по-бедно място.
	[* Древногръцки художници, предимно рисувачи на вази, купи и амфори с персонажи и сцени от гръцката митология и история, нарисувани в червено. – Б.пр.]
	Най-накрая в стаята остана да се чува само накъсано дишане.
	С едно рязко и грубо движение на ръката си Пендъргаст помете колекцията от рафта. Тежките керамични съдове се прекатуриха на дървения под и се разбиха на стотици парченца, които се разлетяха навсякъде. Като дишаше с усилие, внезапно обхванат от сляпа ярост, той стъпка чирените на още по-малки парченца, докато се превърнаха в прах.
	После настъпи тишина, отново нарушаваха само от звука на тежкото му дишане. Пендъргаст все още бе слаб от преживяното изпитание в Шотландия и му отне известно време да успокои сърцето си. След известна пауза той изтупа костюма си от вдишалия се глинен прах и вдървено се отправи към вратата на мазето. Насили ключалката, спусна се надолу и проведе поредната внимателна инспекция на избата.
	По-голямата част беше празна, с изключение на пещта и котелната инсталация. Но в една ниша имаше врата, която – след като я разби – разкри просторна винарна, облицована в корк с мерител на температурата и влажността, закачен на стената. Той пристъпи вътре и огледа бутилките. Естерхази притежаваше изключителна енотека, предимно френска, с отявлено предпочитание към Пойяк*. Пендъргаст прегледа дългата редица с бутилки: Лафит Ротшилд, Линч-Баж, Пишон-Лонгвил, Комтес де Лаланд, Романс-Конти. Забеляза, че макар неговите собствени хранилища в Дакота и „Пенумбра“ да бяха далеч по-разточителни, Естерхази имаше първокласна колекция от „Шато Латур“, включително няколко бутилки от най-добрите реколти, които липсваха в собствените му изби.
	[* Район в Бордо, Франция, с най-високия клас от класификацията на френските вина от 1855 г. – Б.пр.]
	Пендъргаст се намръщи.
	Като избра реколта 1892-ра, 1923-та, 1934-та, баснословните 1945-та, 1955-та, 1961-ва, както и още няколко други, той ги извади от поставките им и внимателно ги сложи на пода. Всички вина бяха на повече от трийсет години. Отне му четири слизания, за да ги изнесе всички в библиотеката.
	Като остави всичко на една масичка, донесе от кухнята тирбушон, декантер и една голяма винена чаша. Отвори всяка бутилка, като даде време на виното да се темперира, докато той си почиваше. Сега навън бе тъмно, бледата луна бе надвиснала над палмовите дървета на площада. Той се загледа в нея за момент, като си спомни почти против волята си една друга луна: първата, която той и Хелън заедно бяха гледали да изгрява. Беше се случило само две седмици, след като се срещнаха за пръв път. В нощта, когато тяхната взаимна любов така страстно се бе разкрила. Петнайсет години бяха отминали – и все пак споменът бе толкова жив, сякаш се бе случило вчера.
	Пендъргаст задържа спомена кратко, като безценно бижу, после го остави да избледнее. Обърна се към прозореца и очите му обходиха стаята, поглъщайки африканските скулптури, красивите махагонови мебели, нефритите и лавиците за книги, натоварени с томове с отпечатани в златно заглавия. Не знаеше кога ще се прибере Естерхази, но му се искаше да можеше да е тук, за да оцени завръщането му.
	Остави вината да си почиват половин час – по-дълга почивка би била рискована за по-старите реколти – и после се зае с дегустирането. Започна с 1892-ра, наля малко вино в декантера и го завъртя бавно, изследвайки цвета на светлината. После го прехвърли в чашата, вдиша аромата и – най-накрая – отпи щедра глътка. Остави бутилката върху перваза на прозореца, отворена, и премина на следващата, по-нова.
	Целият процес отне още час и в края самообладанието му бе напълно възстановено.
	Най-после остави декантера и чашата настрана и стана от стола. Вече можеше да насочи вниманието си към малкия сейф, който бе открил по-рано зад една от дипломите, закачени на стената. Сейфът се съпротивляваше на Пендъргастовите опити доста храбро, предавайки се едва след десет минути деликатна работа.
	Точно когато отваряше вратата му, мобилният телефон на агента иззвъня. Той погледна входящия номер, преди да отговори.
	— Да?
	— Алойзиъс? Обажда се Питър Бофорт. Надявам се, че не прекъсвам нещо.
	Внезапна тишина, след която Пендъргаст каза:
	— Току-що се наслаждавах на една спокойна чаша вино.
	— Резултатите са готови.
	— И?
	— Струва ми се, че трябва да ви го кажа лично.
	— Бих искал да знам още сега.
	— Няма да го кажа по телефона. Елате тук колкото можете по-бързо.
	— В Савана съм. Ще хвана късния нощен полет, ще бъда в офиса ви утре сутринта. В девет.
	Пендъргаст пусна телефона в джоба си и върна вниманието си към сейфа. Той съдържаше обичайните неща: бижута, няколко борсови сертификата, документите за къщата, последната воля и завещанието, и всевъзможни други документи, включително някакви стари сметки от частна клиника в Камдън, Мейн, касаещи пациентка на име Ема Гролиър. Пендъргаст събра документите и ги пъхна в джоба си за по-късно разглеждане. После седна на бюрото с извит сгъваем капак, взе празен лист ленена хартия и написа кратка бележка.
	 
	Скъпи ми Джъдсън,
	Мисля, че резултатите от вертикалната ми винена дегустация на колекцията ти „Латур“ ще те заинтригуват. Установих, че 1918-та е печално изветряла, а 1949-та беше според мен надценена: завърши по-лошо, отколкото започна, с танинови оттенъци. 1958-ма, уви, миришеше на корк. Но останалите бяха наистина възхитителни. Колкото до 45-та – беше превъзходна – все още богата и изненадващо елегантна, с аромат на стафиди и гъби, и дълъг, сладък финал. Жалко, че ти имаше само една-единствена бутилка.
	Моите извинения за случилото се с колекцията ти от стара керамика. Оставих ти нещо малко за компенсация.
	П.

	 
	Пендъргаст остави писмото върху бюрото. Като бръкна в джоба си той извади една петдоларова банкнота от портфейла си и я сложи отстрани.
	Беше стигнал до вратата, когато една мисъл го осени. Обърна се назад, отиде до прозореца и вдигна бутилката „Шато Латур“ реколта 1945-та от перваза. Затвори я с корковата тапа и я взе, излизайки от библиотеката към кухнята, а после в ароматния нощен въздух.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Разклона Армадило, Мисисипи

	 
	Бетъртън беше излязъл за ранната си сутрешна чаша кафе, когато го осени идеята. Може и да беше стреляне в тъмното, но не чак толкова, че да не си струва едно петнайсеткилометрово отклонение, за да провери.
	Той направи завой с Нисана си и се насочи отново по посока на Малфурш, като спря на шест километра пред тъжната гледка на разклонението на шосето, известно сред местните като Разклона Армадило. Според историята преди години някой беше връхлетял върху един броненосец*, а прегазеният труп бе останал достатъчно дълго, че да нарекат кръстовището на негово име. Единствената къща на разклона беше колиба от насмолена хартия, жилището на някой си Били Б. Скакалеца.
	[* От armadillo, което означава броненосец. – Б.пр.]
	Бетъртън спря пред старата съборетина, почти незабележима под дебелия покров кудзу*. Ръката му пулсираше ужасно. Като грабна пакет цигари от жабката, той излезе от колата и тръгна към портичката в светлината на изгрева. Можеше да познае Били Б., който се поклащаше мързеливо. Въпреки ранния час във възлестата си ръка държеше бира „Будвайзер“. Когато ураган беше отнесъл табелката, указваща завоя към Малфурш преди години, Били Б., неизменно поклащащ се в люлеещия се стол, почти винаги упътваше непознатите по кой път да стигнат до града.
	[* Многогодишно пълзящо и увивно растение, разпространено в югоизточните райони на САЩ, което се използва за стабилизиране на ронливи почви, както и за храна и фураж на едър рогат добитък. – Б.пр.]
	Бетъртън изкачи старите скърцащи стъпала.
	— Здрасти, Скакалец – рече той.
	Мъжът го изгледа с хлътналите си очи.
	— Здрасти. Нед. Как си, синко?
	— Добре, добре. Ще възразиш ли да поседна?
	Били Б. посочи горкото стъпало.
	— Сядай.
	Благодаря. – Бетъртън се отпусна предпазливо, после вдигна пакета цигари и го тръсна. – Една?
	Били Б. измъкна елка цигара от пакета; Бетъртън му поднесе запалка, после пъхна пакета обратно в горния джоб на ризата си. Той самият не пушеше.
	През следващите няколко минути двамата обсъждаха лениво местни проблеми. Най-накрая Бетъртън стигна до истинската цел на посещението си.
	— Скакалец, да са се мяркали скоро някакви непознати насам? – попита той небрежно.
	Били Б. пое дълбоко дима от цигарата, извади я от устата си, изследва филтъра, после я изхвърли в близките храсталаци.
	— Няколко – каза той.
	— Виж ти. Разкажи ми за тях.
	— Чакай да видим. – Били Б. присви очи замислено.
	— Една Свидетелка на Йехова. Опита се да ми пробута едно от малките си списания, когато ме попита кой е пътят за Малфурш. Казах й да поеме надясно.
	Бетъртън изтипоса измъчена усмивка при това грешно указание.
	— После се появи онзи чужденец.
	Бетъртън произнесе колкото е възможно по-нехайно:
	— Чужденец?
	— Имаше акцент.
	— Откъде беше, според теб?
	— Европа.
	— Да ме вземат мътните, дано! – Бетъртън поклати тава. – И кога се случи това?
	— Знам точно кога се случи. – Мъжът започна да свива пръстите си един след друг. – Преди девет дена.
	— Как можеш да си сигурен?
	Били Б. кимна важно.
	— Беше деня, преди да открият, че Броуди са убити.
	Това бе повече, отколкото Бетъртън се бе надявал и в най-смелите си мечти. Значи това било то да си разследващ репортер?
	— Как изглеждаше този тил?
	— Висок. Много слаб. Руса коса, малка грозна бенка под едното око. Носеше модерен дъждобран, като тези в шпионските филми.
	— Помниш ли каква кола точно караше?
	— „Форд фюжън“. Тъмносиня.
	Бетъртън поглади замислено брадичката си. Знаеше, че „Форд фюжън“ се използват най-често за коли под наем.
	— Каза ли нещо за това на полицията, Скакалец?
	По лицето на мъжа се изписа свирепо изражение.
	— Не са ме питали.
	Бетъртън едва се сдържа да не хукне през портата към колата, си.
	— Броуди – рече той. – Лоша работа.
	Били Б. се съгласи, че е така.
	— Много вълнения в района напоследък – продължи Бетъртън. – Инцидентът в „Тайни’с“ и всичко останало…
	Били Б. извади цигарата и се изплю замислено в пръстта.
	— Онова не беше инцидент.
	— Какво имаш предвид?
	— Онзи тип от ФБР. Взриви мястото.
	— Взриви го? – повтори Бетъртън.
	— Изстреля един куршум в резервоара за пропан. Хвърли всичко във въздуха. Гръмна също така и група лодки.
	— Ами… аз ще… Но защо го е направил? – Това беше смайваща новина.
	— Изглежда Тайни и шайката му са създавали неприятности на него и на партньорката му.
	— Те създават неприятности на много хора наоколо. – Бетъртън се замисли за момент. – Защо му е на агента от ФБР да идва тук?
	— Представа нямам. Е, сега знаеш всичко, което и аз. – Той си отвори нова бира.
	Последното изречение беше знак, че Били Б. се е уморил от приказки. Този път Бетъртън стана.
	— Отбий се пак – каза Били Б.
	— Ще го направя. – Бетъртън тръгна надолу по стъпалата. После спря, бръкна в джоба си и извади цигарите.
	— Задръж пакета – рече той. Хвърли го внимателно в скута на Били Б. и тръгна към Нисана си с колкото е възможно по-голяма важност.
	Беше се поддал на едно предчувствие, а сега се връщаше с история, заради която „Венити феър“ или „Роулинг стоун“ биха убили. Семейство, което беше симулирало собствената си смърт – само за да бъде свирепо убито. Взривен бар. Мистериозно място, известно като Спениш Айлънд. Чужденец. И като връх на всичко – откачен ФБР агент на име Пендъргаст.
	Ръката му още пулсираше, но вече почти не я усещаше. Това се очертаваше като един много добър ден.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Ню Орлиънс

	 
	Стаята за консултации на Питър Бофорт напомняше по-скоро на професорски, отколкото на лекарски кабинет. Библиотечните рафтове бяха пълни с големи томове в кожени подвързии. Прекрасни пейзажи украсяваха стените, Всички мебели бяха старинни, излъскани е любов и грижливо поддържани: нямаше и намек за стомана или хром, където и да било, камо ли за линолеум. Нямаше таблици за проверка на зрението, нямаше анатомични гравюри, трактати по медицина или висящи на куки съчленени скелети. Самият д-р Бофорт бе облечен в ушит с вкус костюм, без лекарска престилка и преметнат през врата стетоскоп. По облекло, маниери и външен вид той по нищо не приличаше на лекар.
	Пендъргаст се настани в креслото за посетители. Като млад бе прекарал тук много часове, досаждайки на доктора с въпроси по анатомия и физиология и обсъждайки тайнствата на диагнозата и лечението.
	— Бофорт – каза той. – благодаря ви, че ме приемате толкова рано.
	Патологът се усмихна.
	— Наричахте ме Бофорт като млад – отвърна той. – Може би сега вече сте достатъчно голям, за да ме наричате просто Питър?
	Пендъргаст наклони глава. Тонът на доктора бе шеговито-официален. При все това Пендъргаст го познаваше достатъчно добре, за да забележи, че е неспокоен.
	На бюрото лежеше затворена папка. Бофорт я разтвори, сложи очилата си и разгледа съдържанието й.
	— Алойзиъс… – Гласът му се разколеба и той прочисти гърло.
	— В случая няма нужда от излишна тактичност – подкани го Пендъргаст.
	— Разбирам. – Бофорт продължаваше да се колебае.
	— В такъв случай ще бъда откровен. Доказателствата са неопровержими. Погребаното тяло наистина е на Хелън Пендъргаст. – Тъй като Пендъргаст не отговори, Бофорт продължи: – Имаме съвпадения на многобройни нива. Като начало ДНК-то от четката за коса съответства на ДНК-то на останките.
	— Колко точно?
	— Математически няма и сянка от съмнение. Поръчах по половин дузина тестове за всяка от четирите проби от четката за коса и останките. Но не е само ДНК-то. Денталните рентгенограми също си съответстват като показват само единичен малък кариес в седми зъб горе вдясно. Съпругата ви продължава да има прекрасни зъби, независимо от годините. Впрочем, вие сам видяхте останките, сигурно сте забелязали сравнително доброто състояние на…
	— Пръстовите отпечатъци?
	Бофорт отново прочистя гърлото си.
	— Като се имат предвид топлият климат и влажността в тази част на страната… успях да взема само няколко непълни отпечатъка, но те също си съответстват. – Бофорт отгърна следващата страница. – Моята съдебномедицинска експертиза показва със сигурност, че трупът е бил частично изяден от лъв. В допълнение към физическите доказателства – следи от зъби и така нататък по костите – по трупа са намерени остатъци от ДНК на leo pantera. Лъв.
	— Казахте, че отпечатъците са непълни. Това не о достатъчно.
	— Алойзиъс, ДНК-то е убедително доказателство. Тялото наистина е на съпругата ви.
	— Невъзможно е, тъй като Хелън е жива.
	Последва дълга пауза. Бофорт вдигна рамене в израз на недоумение.
	— Дано не ми се разсърдите, но това никак не е в наш стил. Науката ви казва, че не сте прав, тъкмо на вас, който толкова уважавате науката.
	— Науката греши. – Пендъргаст се подготви да се изправи, но след това забеляза изражението на Бофорт и се отказа. Явно беше, че патологът иска да каже още нещо.
	— Като оставим настрана този въпрос – рече Бофорт, – има още нещо, което трябва да знаете. Може и да няма значение, но… – Той се опитваше да звучи шеговито, но Пендъргаст усети безпокойство в гласа му.
	— Запознат ли сте как се изследва митохондриална ДНК?
	— Само най-общо, като инструмент за съдебно-медицински анализ.
	Бофорт махна очилата си, избърса ги и ги постави обратно на носа си. Изглеждаше необяснимо смутен.
	— В такъв случай ще ме извинете, ако се повторя. Митохондриалната ДНК е напълно отделна от обикновената ДНК на човека. Тя представлява генетичен материал, разположен в митохондриите на всяка клетка и се унаследява непроменена от едно поколение в друго по женска линия. Това означава, че всички потомци на определена жена, мъже или жени, имат идентична митохондриална ДНК, която ние наричаме мтДНК. Този вид ДНК е изключително полезен в съдебно-медицинската работа и за него се пазят отделни бази данни.
	— Какво от това?
	— Като част от серията тестове върху останките на съпругата ви пуснах анализа както на ДНК, така и на мтДНК през трийсет и пет свързани медицински бази данни. Освен, че потвърдиха, че ДНК-то принадлежи на Хелън, имаше и съвпадение в една от… по-необичайните бази данни. Става въпрос за митохондрналната й ДНК.
	Пендъргаст зачака.
	Смущението на Бофорт се задълбочаваше.
	— Става въпрос за базата данни, поддържана от ЛСГ.
	— ЛСГ?
	— Лекарската съдебна група.
	— Тази, която издирва нацисти?
	Бофорт кимна.
	— Точно така. Основана, за да изправи пред правосъдието нацистките лекари на Третия райх, които са участвали в Холокоста. Тръгнала е от тъй наречените „Лекарски процеси“ в Нюрнберг. Много лекари избягали от Германия след войната и се преселили в Южна Америка. И ЛСГ ги издирва още оттогава. Изградили са блестяща от научна гледна точка база данни с генетичната информация на тези лекари.
	Когато Пендъргаст заговори отново, гласът му беше съвсем тих.
	— Какво точно съвпадение открихте?
	Патологът извади друг лист от палката.
	— С някои си д-р Волфганг Фауст. Роден в Равенсбрюк, Германия през 1908 г.
	— И какво точно означава това?
	Бофорт въздъхна дълбоко.
	— Фауст е бил лекар към се в Дахау през последните години на Втората световна война. След войната изчезва. През 1985 г. обаче Лекарската съдебна група най-сетне го открива. Но е било прекалено късно да го изправят прел правосъдието – починал е от естествена смърт през 1978 г. ЛСГ открили гроба и ексхумирали останките, за да ги изследват. Ето как мтДНК-то на Фауст е влязло в тяхната база данни.
	— Дахау – въздъхна Пендъргаст, фиксирайки Бофорт с поглед. – А каква е роднинската връзка между този доктор и Хелън?
	— Единствено, че са преки потомци на една и съща жена. Не е ясно обаче преди колко поколения.
	— Имате ли някаква допълнителна информация за този лекар?
	— Както може да се очаква, ЛСГ е твърде секретна организация, свързана както се говори с Мосад. Като се изключи тази публична база данни, всички останали техни файлове са запечатани. Досието на Фауст е тънко и не съм го проследявал по-нататък.
	— Изводите?
	— Само генеалогични изследвания могат да установят какво е било родството между Хелън и д-р Фауст. Трябва да се проучат предците на съпругата ви по женска линия. Майката, бабата по майчина линия, прабабата по майчина линия и така нататък. Същото трябва да се направи и за Фауст. Единственият извод дотук е, че този лекар нацист и вашата съпруга имат обща прародителка. Съдейки по тази информация, тя може да е живяла и през Средните векове.
	Пендъргаст се поколеба за момент.
	— Дали съпругата ми е знаела за Фауст?
	— Единствено тя би могла да ви каже.
	— В такъв случай – промърмори си Пендъргаст – ще трябва да я попитам като я видя.
	Настъпи дълга пауза. Пръв заговори Бофорт.
	— Хелън е мъртва. Тази ваша… Донкихотовска вяра в безсмъртието й започва да ме тревожи.
	Пендъргаст се надигна, лицето му не издаваше нищо.
	— Благодаря ви, Бофорт, бяхте ми изключително полезен.
	— Моля ви, помислете над това, което току-що ви казах. Вземете предвид семейната си история – провлачи лекарят.
	Пендъргаст отвърна със студена усмивка.
	— Не се нуждая от по-нататъшната ви помощ. Желая ви приятен ден.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Лора Хейуърд отряза превъзходното, сочно месо, отдели го от костта и поднесе вилицата към устата си. Тя запори очи.
	— Вини, идеално е.
	— Просто го хвърлих на скарата, но благодаря. – Д’Агоста махна пренебрежително с ръка, но насочи вниманието си към собствената си вечеря, за да прикрие израза на задоволство, който се изписа върху лицето му.
	Винаги бе обичал да готви, по обикновен, неангажиращ ергенски маниер: руло „Стефани“, барбекю, печено пиле, и от време на време по някой италиански специалитет от рецептите на баба му. Но след като се нанесе у Лора Хейуърд, стана много по-сериозен готвач.
	Беше започнало като своего рода вина, начин да компенсира това, че живее в апартамента й, без да плаща наем. По-късно – когато Хейуърд най-накрая се съгласи да си го делят – интересът му към готварството продължи. Отчасти причина за това беше самата Хейуърд, която също я биваше, когато се стигнеше до приготвянето на разнообразни и интересни ястия. А отчасти, без съмнение, си казваше думата и влиянието на безкомпромисно германските вкусово на агент Пендъргаст. Но все пак се дължеше и на връзката му с Лора. Изпитваше удоволствие от самото готвене, необичайно може би за мъж, но за него начин да изрази чувствата си към нея, нещо по-значимо от поднасянето на цветя или дори бижута. Беше се разпрострял от южноиталианската до френската кухня, която го бе научила на основните техники за много прекрасни блюда и го бе очаровала с майчините му сосове и безбройните им варианти. Не беше безразличен и към регионалните американски кухни. Хейуърд редовно оставаше да работи по-късно от него, което му позволяваше да се вихри из кухнята вечер, отворил готварска книга, като майстореше нова рецепта, с която да я изненада. Беше започнал да върти ножа като майстор; събираше чиниите много по-бързо и по-сръчно; увереността му нарасна. Ето и тази вечер – бе сервирал агнешки врат с бургундско и сок от нар, който бе приготвил почти без усилие.
	Няколко минути двамата ядоха мълчаливо, наслаждавайки се на времето заедно. После Хейуърд попи устните си със салфетка, отпи глътка „Пелегрино“ и произнесе с приятелска ирония:
	— Е, какво ново днес в офиса, скъпи?
	Д’Агоста се разсмя.
	— Сингълтън организира поредната си акция за повдигане на духа в отдела.
	Хейуърд поклати глава.
	— Този Сингълтън. Вечно изпробва най-новите теории в полицейската психология.
	Д’Агоста хапна от спаначеното пюре.
	— Кори Суонсън се отби днес да ме види. Отново.
	— Това вече е трети път, когато идва да ти досажда.
	— Отначало ме дразнеше, но сега започнахме да се сприятеляваме. Продължава да разпитва за Пендъргаст, какво замисля, кога щял да се върне…
	Хейуърд се намръщи. Почти всяко споменаване на Пендъргаст сякаш бе достатъчно да я раздразни страшно, дори след неформалното им партньорство по-рано тази година
	— Ти какво й каза?
	— Истината. Че и аз самият искам да знам.
	— Повече не ти се е обаждал, нали?
	— Не и след като ми звънна от Единбург. Когато ми каза, че не иска помощта ми.
	— Пендъргаст ме плаши – каза Хейуърд. – Знаеш ли, той създава впечатлението, че се владее желязно. Но под това… е като маниак.
	— Маниак, който разрешава случаи.
	— Вини, не може да се каже, че един случай е разрешен, ако заподозреният свърши мъртъв. Кога беше последният път, когато Пендъргаст отнесе случай в съда? А сега и тази история, че жена му била жива…
	Д’Агоста остави вилицата си, апетитът му беше изчезнал.
	— Бих предпочел да не говориш така за Пендъргаст. Дори и…
	— Дори и да съм права?
	Д’Агоста не отговори. Беше докоснала гол нерв; никога досега не се беше притеснявал толкова за приятеля си.
	Настъпи мълчание. А след това – с известна изненада – Д‘Агоста усети ръката на Хейуърд върху своята,
	— Обичам лоялността ти – каза тя. – И почтеността ти. Искам да знаеш, че започнах да уважавам Пендъргаст повече от преди, макар и да ненавиждам методите му. Но знаеш ли какво? Той е правда те държи далеч от тази работа. Този човек е отрова за всяка кариера в силите на реда. За твоята кариера. Така че се радвам, че следваш съвета му и не се занимаваше него. – Тя се усмихна и стисна ръката му. – А сега ми помогни да измия съдовете.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	Форт Мийд, Мериленд

	 
	Алойзиъс Пендъргаст влезе в лобито на една незабележителна сграда в кампуса на Агенцията за национална сигурност. Предаде оръжието и значката си на дежурния войник, мина през металния детектор и пристъпи към рецепцията.
	— Казвам се Пендъргаст – Имам среща с генерал Галъша в десет и трийсет.
	— Един момент. – Секретарката позвъни по телефона, след което попълни временен пропуск. Тя кимна настрани и към нея се приближи друг въоръжен войник.
	— Последвайте ме, господине.
	Като закачи пропуска към джоба на сакото си, Пендъргаст последва войника към асансьорите, по които слязоха няколко етажа по-долу. Излязоха от кабинката в лошо осветен лабиринт от пепеляво-сиви коридори, които след малко го изведоха до причудлива врата с един-единствен надпис: „Ген. Галъша“.
	Войникът учтиво почука и отвътре се чу едно „влезте“. Охранителят отвори вратата и след като Пендъргаст влезе, затвори след него, приготвяйки се да чака отвън, докато срещата приключи.
	Галъша беше спретнат мъж с войнишко изражение, облечен в обикновена военна униформа, а самотната златна звезда на пагоните бе единственият знак за високия му чин.
	— Седнете, моля. – Държанието му беше хладно.
	Пендъргаст се настани на стола.
	— Трябва да ви кажа направо, агент Пендъргаст, че не мога да одобря молбата ви, докато вие и началниците ви от ФБР не минете по обичайните канали. Освен това не виждам как точно бих могъл да ви помота.
	За момент Пендъргаст запази мълчание, после прочисти гърлото си.
	— Като един от… тъй да се каже… портиерите на М-Логос, бихте могли значително да ми помогнете, генерале.
	Галъша замръзна.
	— И какво точно знаете за М-Логос… ако такова нещо изобщо съществува?
	— Знам доста неща. Например знам, че това е най-мощният компютър, създаван някога от човечеството, и че се намира в укрепен бункер, разположен под тази сграда. Известно ми е, че представлява система за паралелна обработка на данни, която използва специален интерфейс, наречен Статър Лоджик, и че е създаден с една-единствена цел: да анализира информация за потенциални заплахи на националната сигурност. Заплахи от всякакъв род – тероризъм индустриален шпионаж, дейност на вътрешни радикални групи, манипулация на пазарите, укриване на данъци, дори епидемии.
	Пендъргаст скромно кръстоса крака и продължи:
	— За да постигне тази цел М-Логос поддържа база данни, която съдържа най-разнообразна информация. Като започнем от разпечатки на телефонни разговори и имейли, преминем през информация за платени пътни такси, медицински и съдебни архиви и стигнем до социални мрежи и университетски научни бази данни. Твърди се, че тази база данни съдържа информация за почти сто процента от индивидите, намиращи се в границите на САЩ, индексирана с кръстосани отпратки. Не знам какъв е процентът за индивиди извън Америка, но мисля, че може уверено да се каже, че М-Логос притежава цялата информация, която съществува в цифрова форма за повечето хора в индустриалните държави.
	През цялото време генералът не помръдна и не проговори.
	— Изнесохте цяла реч, агент Пендъргаст. И как точно сте се сдобили с цялата тази информация?
	Пендъргаст сви рамене.
	— Работата ми във ФБР периодически ме отвежда към какви ли не екзотични разследвания. Но нека и аз да задам един въпрос. Ако американците имаха и най-отдалечена представа за това колко пълна, подробна и добре организирана с базата данни на М-Логос, и колко информация е събрало американското правителство за американски граждани, които с нищо не са нарушили закона, то как според вас би реагирало обществото?
	— Но обществото няма как да разбере, нали? Защото подобни разкрития попадат в категорията „държавна измяна“.
	Пендъргаст наклони глава.

 	— Нямам интерес към разкрития. Интересува ме един-единствен човек.
	— Разбирам – каза Галъша и погледна писмото на бюрото си. – И предполагам, че искате да издирим този човек в базата данни на М-Логос.
	Пендъргаст прехвърли крак върху крак и загледа Галъша, без да казва нищо.
	— Щом и без това знаете толкова много, също така би трябвало да знаете, че достъпът до М-Логос е силно ограничен. Не мога просто да дам достъп до него на всеки агент, който влезе в кабинета ми… Дори на такъв решителен като вас.
	Пендъргаст продължаваше да мълчи. След предходния монолог това сякаш подразни Галъша.
	— Аз съм зает човек – добави той.
	Агентът за пореден път прехвърли крак връз крак.
	— Господин генерал, моля ви да потвърдите, че имате право да разрешите или откажете достъп до компютъра, без да се допитвате до други.
	— Така е, но нямам намерение да играя игри с вас. По никой начин няма да ви разреша достъп.
	Пендъргаст замълча отново, а Галъша се намръщи.
	— Не искам да звуча грубо, но разговорът приключи.
	— Не е – отвърна Пендъргаст.
	Галъша вдигна вежди.
	— Я гледай ти!
	С отработено движение Пендъргаст извади някакъв документ от сакото си и го сложи на бюрото. Галъша го изгледа невярващо.
	— Какво, по дяволите… Това е автобиографията ми.
	— Да. Доста впечатляваща е.
	Галъша го изгледа с присвити очи.
	— Генерале, виждам че като цяло сте добър офицер, верен на страната си и сте заслужили редица отличия. Именно затова наистина съжалявам, че ще се наложи да прибегна до нещо такова.
	— Заплашвате ли ме?
	— Бих желал да ми отговорите на един малък въпрос. Защо в този документ сте излъгали? – Настъпи дълга тишина. – Воювали сте във Виетнам. Заслужили сте една Сребърна звезда, една Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Издигали сте се в чин единствено благодарение на способностите си – никой не ви е помагал. И при все това цялата ви кариера е построена върху една лъжа, защото не сте завършили университета в Тексас, както е написано и автобиографията ви. Вие нямате виеше образование. Прекъснали сте следваното си последния семестър, преди да завършите и след това не сте го подновили. Което означава, че не сте бил подходящ за Кадетския офицерски корпус. Изумително е, че никой не си е направил труда да го провери. Как успяхте? Имам предвид как влязохте в школата за подготовка на офицери?
	Галъша се изправи, лицето му бе почти пурпурно.
	— Вие сте един долнопробен негодник!
	— Не съм долнопробен негодник, а просто изключително отчаян човек, готов на всичко, за да получи това, което му трябва.
	— Какво искате от мен?
	— Не смея дори да ви кажа. Защото сега виждам, че сте човек достатъчно лоялен, за да устои на схемата за изнудване, която бях планирал. Подозирам, че по-скоро ще предпочетете да ви уволнят най-позорно, отколкото да ми осигурите достъп до тази база данни.
	Отново настъпи дълга пауза.
	— Така е, мътните да ви вземат.
	Пендъргаст виждаше, че Галъша вече се овладява след ужасната новина и се подготвя за по-нататъшен отпор. Що за лош късмет имаше да попадне на човек като Галъша на такава позиция?
	— Много добре. Но преди да си тръгна, ще ви кажа защо дойдох тук. Преди десет години жена ми почина при ужасни обстоятелства. Така поне си мислех. Сега обаче знам, че е жива. Нямам представа защо не се е свързала с мен досега. Възможно е да е в ръцете на изнудвачи, задържали я против волята й. Възможно е дори да е робиня. Какъвто и да е случаят, непременно трябва да я намеря. И М-Логос е най-добрият начин.
	— Правете каквото щете, господин Пендъргаст, но никога няма да ви дам достъп до тази база данни.
	— Не ви и моля за това. Ще ви помоля да проверите данните лично. Ако я намерите, бих желал просто да ме уведомите. Това е всичко. Не ви искам поверителна информация, просто име и местонахождение.
	— В противен случай ще ме компрометирате?
	— В противен случай ще ви компрометирам.
	— Няма да стане.
	— Обмислете решението си внимателно, генерале. Мога да ви кажа какво ще стане след това. Ще изгубите позицията си, ще ви разжалват, най-вероятно ще ви уволнят от армията. Забележителната ви военна кариера ще бъде сведена до една обикновена лъжа. Военните ви отличия ще станат неудобна тема за разговор в семейството ви, своего рода табу. Прекалено късно ще е да се захванете с нова кариера като цивилен, а много от пътищата, отворени за пенсионираните военни, ще бъдат затворени за вас. Ще ви свързват с тази лъжа завинаги. Ще е много несправедливо – всички сме лъжци, а вие сте къде-къде по-добър лъжец от средното. Светът е грозно място. Отдавна съм се примирил с този факт и съм приел, че аз самият, съм част от тази грозота. Това беше голямо облекчение. Ако не направите това, което ви моля, от което никой няма да пострада, но ще помогнете на един човек, бързо ще откриете сам колко грозен може да бъде светът.
	Галъша гледаше Пендъргаст с такава мъка и укоризненост, че агентът почти се отдръпна. Пред него беше човек, който явно вече бе изпитал много житейски разочарования.
	Когато генералът заговори отново, гласът му премина в шепот.
	— Ще ми трябва личната информация на жена ви, за да проведа издирването.
	— Донесъл съм повече от достатъчно информация – каза Пендъргаст, като извади нова палка от сакото си. – Тук ще камерите проби от ДНК, почерка й, медицинската й история, зъбни рентгенограми, отличителни белези, физически характеристики и така нататък. Тя е жива някъде по света, моля ви, намерете я.
	Галъша се пресегна към папката, сякаш бе нещо отвратително. Но така и не успя да се застави да я вземе. Треперещата му ръка увисна във въздуха.
	— Мога да ви предложа поощрение – продължи Пендъргаст. – Един мой познат има необикновени компютърни умения. Той ще поработи над файловете в Тексаския университет и ще ви осигури бакалавърската степен, завършена с отличие, която без съмнение щяхте да получите, ако баща ви не бе починал и това не ви бе принудило да прекъснете през последния семестър.
	Галъша сведе глава. Набраздената му с вени ръка се пресегна и най-сетне сграбчи палката.
	— Колко дълго? – изрече Пендъргаст с глас, подобен на шепот.
	— Четири часа, може би и по-малко. Изчакайте тук. Не говорете с никого. Лично ще се оправя с това.
	 
	* * *

	Три часа и половина по-късно генералът се върна. Лицето му изглеждаше сгърчено и посивяло. Той остави папката на масата и седна на поскърцващия стол, уморен като старец. Пендъргаст остана напълно неподвижен, като го наблюдаваше.
	— Съпругата ви е мъртва – каза Галъша изморено. – Трябва да е. Тъй като всички следи за нея са изчезнали преди десет години, след… – Той вдиша възпалените си очи към агента. – След като е била убита от онзи лъв в Африка.
	— Това не е възможно.
	— Боя се, че не просто е възможно, а е факт. Освен ако не живее в Северна Корея или в някоя част на Африка, Папуа Нова Гвинея, или някое от малкото други напълно изолирани кътчета на света. Вече знам всичко за нея – и за вас, д-р Пендъргаст. Всички архиви, свързани с нея, всички нишки, всички доказателства приключват в Африка. Тя е мъртва.
	— Грешите.
	— М-Логос не греши. – Галъша побутна папката към Пендъргаст. – Узнах достатъчно за вас, за да съм сигурен, че ще спазите своята част от уговорката. – Той пое дълбоко дъх. – Така, че ни остава единствено да си пожелаем довиждане.
	 
	 
	 
	ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Блатото Блек Брейк, Луизиана

	 
	Нед Бетъртън извади кърпичката от джоба си и попи чело за поне стотен път. Носеше широка тениска и бермуди, но не бе очаквал, че блатният въздух ще е така задушен по това време на годината. А стегнатата превръзка на наранените кокалчета на пръстите му запарваше като пиле в плик за печене.
	Хайръм, възрастният почти беззъб мъж, с когото бе разговарял пред „Тайни’с“, беше на кормилото на очуканата лодка, със спусната на ушите безформена шапка. Той се наведе над планшира, изплю дълга струя кафяво оцветена от тютюна плюнка във водата, отново се изправи и съсредоточи поглед върху тесния канал, които водеше напред към стена от зеленина.
	Един час разследване в архивите на Областния център се бе оказал достатъчен за Бетъртън, за да установи, че Спениш Айлънд е бивш ловен и риболовен лагер, разположен навътре в блатата Блек Брейк – и собственост на семейството на Джун Броуди. Щом научи това, той веднага се бе заловил да открие Хайръм. Бе отнело много подмазване и сладкодумие, за да убеди киселия старец да го отведе до Спениш Айлънд В крайна сметка една стодоларова банкнота и размаханата бутилка „Олд Гренд Дед“ бяха свършили работа – но дори и след това Хайръм бе продължил да настоява да се срещнат на най-далечния северозападен край на Лейк енд, далеч от любопитните очи на Тайни и останалата му сган.
	В началото на пътуването им Хайръм беше мрачен, неспокоен и необщителен. Журналистът имаше достатъчно здрав разум да не го принуждава да говори. Вместо това бе оставил бутилката на удобно място и сега – два часа и много глътки по-късно – езикът на Хайръм бе започнал да се развързва.
	— Колко още? – попита Бетъртън и за пореден път се избърса с кърпичката.
	— Петнайсет минути – отвърна Хайръм и изстреля още един замислен залп от слюнка зад борда. – Може и двайсет. Тъкмо навлизаме в лепкавата зона.
	Не се майтапи, помисли си Бетъртън. Кипарисовите дървета ги заключваха от всички страни, а над главите им се сплитаха зелени и кафяви венци, които почти закриваха слънцето. Въздухът бе толкова плътен и влажен, че сякаш бяха под водата. Птици и насекоми бръмчаха и цвърчаха, а от време на време се чуваше тежък плясък, когато някой алигатор се плъзнеше във водата.
	— Смяташ ли, че онзи тип от ФБР изобщо е успял да се добере до Спениш Айлънд? – попита Бетъртън.
	— Представа нямам – отговори Хайръм. – Не ми е казал.
	Бетъртън бе прекарал два извънредно занимателни дни, докато проучваше Пендъргаст. Не се бе оказало лесно и човек можеше да прекара и цяла седмица над задачата. Може би дори месец. Този мъж всъщност беше един от нюорлианските представители на фамилията. Причудлив стар клон на род с френски и английски корени. Думата „ексцентричен“ дори бегло не можеше да ги опише – това бяха учени, изследователи, знахари-шарлатани, амбулантни търговци, магьосници, илюзионисти… и убийци. Да, убийци. Някаква пралеля бе отровила цялото си семейство и бе свършила заключена зад стените на затвора за душевно болни. Един от пра-пра-…прачичовците се бе оказал известен магьосник и учител на Худини. Самият Пендъргаст имаше брат, който явно бе изчезнал в Италия и около който се носеха редица странни слухове с твърде малко отговори. А Пендъргаст, както изглежда, бе прекарал част от късния си пубертет в клиника, въпреки че подробностите бяха конфиденциални и не му се удаде да установи дали причината е била физическа или психологическа.
	Но пожарът беше онова, което заинтригува Бетъртън повече от всичко. През детството на Пендъргаст някаква шайка от Ню Орлиънс бе изгорила до основи фамилното имение на улица „Дофин“. Следователите по случая не бяха успели да изяснят точно защо. При все че никой не се бе признал за част от шайката, много хора, разпитани от полицията бяха изредили разнообразни и противоречиви причини, поради които имението е било запалено: че семейството практикувало вуду, че синът убивал домашните любимци на съседите, че родът планирал да отрови местния водоизточник. Но когато Бетъртън подреди цялата объркана информация, усети нещо друго зад действията на тълпата: внимателно проведена кампания за дезинформация, фино замислена от едно или повече неизвестни лица и целяща да унищожи клана Пендъргаст.
	Изглежда семейството имаше могъщ и тайнствен враг…
	Лодката се разклати, преминавайки през един по-плитък кален участък и Хайръм изключи двигателя. Пред тях клаустрофобичният зелен тунел се разклоняваше. Лодкарят забави дотолкова, че практически спряха. За очите на Бетъртън двете разклонения изглеждаха еднакви – тъмни и мрачни, с лиани и кипарисови клони, увиснали подобно на домашно пушени наденици. Хайръм замислено се почеса по брадата и вдигна очи, сякаш очакваше прозрение свише.
	— Не сме се изгубили, нали? – попита Бетъртън. Даде си сметка, че да повери живота си в ръцете на този застаряваш пияница надали беше най-разумният ход в живота му. Ако нещо му се случеше из тези места, край с него. Не съществуваше някакъв шанс да открие обратния път в този блатен лабиринт.
	— Тц! – беше отговорът на лодкаря. После взе бутилката, отпи яка глътка, запали двигателя и рязко сви по лявото разклонение.
	Нататък каналът се стесняваше още повече, замрежен от блатни хиацинти и водна леща. Подсвиркването и жуженето на невидимите твари се засили. Заобиколиха един стар кипарисов пън, който стърчеше сред тинята подобно рухнал паметник. Хайръм отново намали, за да вземе един остър завой на канала, и надникна през плътната завеса от растителност, която блокираше гледката пред тях.
	— Би трябвало да е ей там – промърмори той.
	Като пришпори двигателя леко, той преведе лодката през тъмния и лепкав пасаж. Бетъртън се наведе, докато преминаваха през отвесния килим от мъх, след което отново се изправи и напрегнато се взря напред.
	Папратите и високите треви свършваха в мрачно сечище. Погледът му пробяга нататък – и той рязко си пое дъх.
	Блатото отстъпваше пред малко, почти кръгло парче земя, поръбено с прастари кипариси. Цялата открита площ беше суха и напукана, сякаш я бяха залели с напалм. Останките от няколко купчини насмолени греди, почернели и изгорели, все още се извисяваха към небето като зъби. Навсякъде бяха разпилени овъглени парчета дърво, огънат от топлината метал и боклуци. Във въздуха се носеше остър мирис на влага и изгоряло.
	— Това ли е Спениш Айлънд? – попита журналистът невярващо.
	— Това е останало, бих казал – изхъхри Хайръм.
	Лодката се насочи към плитчините, плъзна се по калния бряг и Бетъртън скочи навън. Тръгна отривисто, подритвайки боклуците на пътя си. Сред тях имаше какво ли не: метални десктопи, пружини за легла, парчета счупена посуда, обгорен диван, еленови рога, разтопено стъкло, парцаливи остатъци от книги и – за негова огромна изненада – почернели отломки от апаратура с неясно предназначение, смачкана и огъната. Той се наведе над един чарк и го вдигна. Въпреки ужасната топлина, на която е бил подложен предметът, Бетъртън разпозна, че е някакво измервателно устройство: фрезован метал с градуирана игла, разграфена в милиметров мащаб. В единия му край можеше да различи дребно напечатано лого: Прецизно медицинско оборудване, Фол Ривър, Масачузетс.
	Какво, по дяволите, е ставало тук?
	Той чу гласа на Хайръм иззад гърба си, висок и напрегнат.
	— Може би е време да се връщаме.
	Внезапно Бетъртън усети настъпилата тишина. За разлика от останалата част на блатото, птиците и насекомите тук бяха замлъкнали. Имаше нещо ужасно в дебнещата тишина. Той сведе поглед към бъркотията от боклуци, към странното парче обгорен метал, към уродливо сгънатата апаратура. Над това място витаеше смърт.
	По-лошо – сякаш витаеха духове.
	Изведнъж Бетъртън осъзна, че не иска нищо по-силно от това да напусне проклетото място незабавно. Обърна се и заподбира пътя си към лодката. Хайръм, очевидно обзет от същото желание, вече бе преполовил разстоянието. Безмълвно поеха обратно през тесните, виещи се канали, които водеха към Лейк Енд.
	Веднъж – само веднъж – Бетъртън се озърна през рамо към стената от растителност, преплетени клони и загадъчни зелени сенки. Какви тайни криеше, що за ужасно събитие бе сполетяло Спениш Айлънд, той не можеше да каже. Но в едно бе сигурен: по един или друг начин онова съмнително копеле, Пендъргаст, бе в центъра на всичко.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Ривър Пойнт, Охайо

	 
	Камбаната на Епископалната църква „Свети Павел“ вече биеше полунощ в това предградие на Кливланд, населявано от семейства средна ръка. Широките улици бяха тихи и сънливи. Лекият нощен ветрец си играеше в мъртвите листа, разпръснати по канавките; някъде в далечината лаеше куче.
	Един-единствен самотен прозорец светеше на втория етаж на бялата къща в колониален стил, изправена на ъгъла на Чърч стрийт и Сикамор терас. Зад стъклото – заключена, обезопасена и покрита с два ката тежки завеси – се намираше стая, от пода до тавана пълна с апаратура. Единият от рафтовете бе изцяло запълнен с първокачествени, високоскоростни сървъри; многобройни трислойни четирийсет и осемпортови превключватели за Етернет; както и няколко NAS-устройства, конфигурирани като RAID-2 редица. Друг рафт пък съдържаше пасивни и активни наблюдателни устройства, мобилни устройства за проверка на багаж, полицейски и цивилни радиостанции и скенери. Нямаше хоризонтална повърхност, която да не е задръстена с клавиатури, усилватели на безжични сигнали, цифрови инфрачервени термометри, мрежови тестери, екстрактори „Молекс“. Акустичен модем от зората на изчислителната техника, който явно все още се употребяваше, седеше на един висок рафт. Въздухът бе натежал от миризмата на прах и ментол. Единствената светлина идваше от компютърните монитори и многобройните екрани на различни устройства.
	Насред стаята седеше прегърбена фигура на мъж в инвалидна количка. Той беше облечен в избеляла пижама и хавлиен халат. Придвижваше се бавно от терминал до терминал, проверяваше редици команди и се вглеждаше в безкрайните редове неразбираем програмен код, като от време на време отправяше по някоя картечна серия команди от безжична клавиатура. Едната му ръка беше изсъхнала; пръстите бяха свити и деформирани, но при все това той печаташе с изумителна лекота. Изведнъж нещо го стресна. На елин малък уред, разположен върху централния монитор, замига жълта лампичка.
	Инвалидът бързо придвижи количката си до главния терминал и оттам отправи цяла канонада от команди. Мониторът незабавно се разграфи в многобройни черно-бели квадратчета, подобни на шахмат: това бяха изображенията от две дузини наблюдателни камери, разположени в къщата и около нея.
	Той бързо провери изображенията от различните камери. Нищо.
	Чувството за паника, което го бе обзело преди малко, започна да намалява. Системата за сигурност бе първокласна и с двойно подсигуряване: ако бе минал някой, за това щяха да му известят поне половин дузина сензори за движение и датчици за близост. Трябваше да е някаква грешка, нищо сериозно. Същата сутрин бе пуснал диагностика на цялата система и това беше единствената подсистема, която нямаше право на грешка.
	Изведнъж до жълтата лампичка светна и червена, и незабавно се включи блееща аларма.
	Мъжът в количката бе обзет едновременно от страх и изумление. Ненадейно проникване без никакво предупреждение? Това бе невъзможно, немислимо… Изсъхналата ръка се протегна към малка метална кутия, прикрепена към единия подлакътннк на инвалидната му количка, и мълниеносно отстрани предпазителя, който покриваше бутона вътре. Един от извитите пръсти се приготви да натисне бутона. Това щеше да предизвика цяла поредица от събития. Системата щеше да разпрати автоматични аварийни повиквания едновременно до полицията, пожарната и бърза помощ; натриеви лампи щяха да се включат и да осветят цялата къща и околността; алармите, разположени на тавана и в мазето щяха да раздерат нощния въздух с непоносим писък; изтривачи на магнитни данни, монтирани на специални места в стаята, щяха да генерират насочени магнитни полета за 15 секунди, като изличат всички данни от твърдите дискове; и най-накрая щеше да се задейства електрически искров генератор, който да изгори напълно всички микропроцесорни схеми и електроника, разположени в стаята.
	Пръстът се спря върху бутона.
	— Добър вечер, Мим – произнесе от тъмнината на антрето един глас, който не можеше да бъде сбъркан. Пръстът върху бутона рязко се сви.
	— Пендъргаст?
	Специалният агент кимна и пристъпи в стаята.
	За момент мъжът в инвалидната количка изглеждаше объркан.
	— Как успя да влезеш? Системата ми за сигурност е първо класна.
	— Наистина е такава. Все пак аз платих за проекта и инсталацията й.
	Мъжът се загърна по-плътно в халата. Хладнокръвието му бързо се завръщаше.
	— Знаеш, че имахме уговорка никога да не се срещаме лице в лице.
	— Известно ми с. И дълбоко съжалявам, че трябва да наруша уговорката. Само че имам една малка молба и ми се стори, че по-добре ще разбереш колко е срочна, ако ти я предам лично.
	Бледите черти на Мим бавно се разляха в цинична усмивка.
	— Разбирам. Господин специален агент има молба. Поредната молба, би трябвало да кажа, към многострадалния Мим.
	— Нашите отношения винаги са се развивали на основата на – как да кажа? – своеобразна симбиоза. В крайна сметка не бях ли тъкмо аз човекът, който уреди преди няколко месеца тук да се инсталира линия с отделен оптичен кабел?
	— Да, верничко. Което позволява човек да се наслаждава на скорост от 300 мегабита в секунда, без дори да си спомня за мъчителните глътки интернет, които едвам се процеждаха през тясната сламка на предишния кабел.
	— Също така намесата ми бе решаваща онези неприятни обвинения срещу теб да отпаднат. Както си спомняш, Министерството на отбраната те обвиняваше в…
	— Добре де, Господин специален агент, не съм с толкова къса памет. Е, какво мога да направя за вас през тази приятна нощ? Киберимперията на Мим има достъп до всеки компютър, който искате да хакнете. За него няма прекалено дебел файъруол, нито прекалено сложен криптиращ алгоритъм.
	— Търся информация за определен човек. Най-вече местонахождението. Каквато и да е информация: медицинска, правна, информация за придвижване от едно място на друго. Като започнем от деня на предполагаемата й смърт нататък.
	Изпитите, странно детски черти на Мим се оживиха.
	— Предполагаемата й смърт?
	— Да. Убеден съм, че тази жена е жива. Но има почти стопроцентова вероятност да използва измислено име.
	— Но предполагам, че все пак знаеш истинското й име?
	Пендъргаст замълча за момент.
	— Хелън Естерхази Пендъргаст.
	— Хелън Естерхази Пендъргаст? – Изражението ма Мим стана още по-заинтригувано. – Е, това пък вече ако не е неочаквано… – замисли се Мим отново. – Естествено, ще ми трябват колкото е възможно повече лични данни, ако искаме да построим достатъчно плътна информационна решетка за издирване на твоята…
	— Съпруга. – И Пендъргаст му предаде една дебела папка.
	Мим алчно се пресегна към нея и започна да разгръща страниците с изсъхналата си ръка.
	— Изглежда, че накрая си опрял до ме-ен… – проточи той.
	Пендъргаст не отговори директно. Вместо това каза:
	— Издирването по официалните канали не даде никакъв резултат.
	— Аха, значи и М-Логос е пресъхнал, така ли? – Когато Пендъргаст не отговори, Мим се изкиска. – И сега Господин специален агент иска аз да пробвам от другата страна на кибер-улицата. Да повдигнем виртуалния килим и да видим какво има отдолу. Да изследваме нашарения с шевове корем на информационното супер-шосе.
	— Злощастно съчетание от метафори, но да, това е цялостната идея.
	— Е, това може да отнеме известно време. Съжалявам, че няма свободен стол – донеси си един от съседната стая. Само не включвай светлината, ако обичаш. – Мим направи жест към голяма пластмасова кутия за храна, оставена в един от ъглите. – Сладки? – попита той.
	— Благодаря, няма нужда.
	— Както желаеш.
	 
	* * *

	През следващия час и половина цареше пълно мълчание. Пендъргаст, неподвижен като Буда, бе седнал в един затъмнен ъгъл, докато Мим се придвижваше с количката от терминал до терминал, понякога бързо печатайки команди, друг път разглеждайки безкрайния поток от данни, течащ по компютърните екрани. С минутите фигурата в количката ставаше все по-прегърбена и неспокойна. Започна да въздиша често. От време на време раздразнено удряне с ръка по клавиатурата.
	Най-сетне Мим се отдалечи от главния терминал с отвращение.
	— Съжалявам, агент Пендъргаст – каза той почти виновно.
	Пендъргаст погледна към хакера, но Мим вече му беше обърнал гръб.
	— Нищо?
	— О, има какво ли не, но всичко е отпреди онова идиотско пътуване в Африка. Как е работила за „Доктори с крила“, оценките и от училище, медицинския й картон, резултати от теста СAT, какви книги е вземала от една дузина различни библиотеки… Има дори някакво стихотворение, което е написала като студентка, докато е работила като детегледачка в някакво семейство.
	— „На едно дете, по случай падането на първия му зъб“ – промърмори си Пендъргаст.
	— Точно така. Но след инцидента с лъва – щрак! – няма нито – поколеба се Мим – и това обикновено означава само едно.
	— Добре, Мим – каза Пендъргаст. – Благодаря ти. – Той се замисли за момент. – Спомена за оценките й от училище и медицинския й картон. – Да ти направи впечатление нещо необичайно – каквото и да е? Може би нещо, което ти се е видяло странно или не на място?
	— Не. Била е олицетворение на самото здраве, макар че вече го знаеш. И е била добра студентка. Добри оценки в гимназията, отлични в университета. Справяла се е добре още от първи клас, което всъщност е изненадващо, имайки предвид…
	— Имайки предвид какво?
	— Имайки предвид, че не знае английски.
	Пендъргаст бавно се надигна от стола си.
	— Какво?
	— Не си го знаел? Ето го тук. – Мим придвижи количката обратно към клавиатурата и започна да пише. На екрана се появи изображение на някакъв образователен документ, написан на пишеща машина, с допълнения изписани на ръка.
	— Департаментът по образованието в щата Мейн цифровизира всичките си архиви преди няколко години – обясни Мим. – Виж тази анотация тук, прикрепена към свидетелството за завършен втори клас на Хелън Естерхази. – Той се наведе към екрана и започна да чете. – „Имайки предвид, че Хелън е имигрирала в САЩ през миналата година, с майчин език португалски и без да е изучавала английски преди това, нейното представяне в училище и нарастващите й езикови умения по английски са впечатляващи“.
	Пендъргаст пристъпи напред, разглеждайки сканираното изображение с израз на изумление. После се изправи, като се опитваше да се овладее.
	— Само още едно нещо.
	— Какво има. Господни специален агент?
	— Искам да се включиш в базата данни на университета в Тексас и да направиш една малка корекция в архивите им. Според тяхната база данни някой си Фредерик Галъша е напуснал университета през последната година, преди да завърти. Архивите трябва да показват, че е завършил с отличие.
	— Лесна работа. Но защо само с отличие? Само за долар ще го направя да завърши с най-високо отличие и членство в почетно общество „Фи Бета Капа“.
	— Само с отличие е достатъчно – наклони глава Пендъргаст. – И се увери, че е събрал всички необходими кредити, за да завърши. Лично ще проверя.
	— Много ясничко. И запомни, никакви изненадващи посещения. Също така, моля, не забравяй отново да включиш всичко, което си изключил на влизане.
	Докато агентът се обръщаше, за да си тръгне, хакерът с никнейм „Мим“ заговори отново:
	— Ей, Пендъргаст!
	Агентът го погледна през рамо.
	— Само още едно нещо: Естерхази е унгарска фамилия.
	— Действително.
	Мим се почеса по врата:
	— Че как тогава родният й език е португалски?
	Но когато погледна нагоре, разбра че говори на празно пространство. Пендъргаст беше изчезнал.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Когато Джъдсън Естерхази излезе от таксито, вдигна поглед към потискащите каменни каньони на Долен Манхатън, преди да вземе коженото си куфарче и да плати на шофьора. Той пресече тесния тротоар, приглади вратовръзката си и с уверена и сигурна крачка изчезна в ниското фоайе на Нюйоркския департамент по здравеопазване.
	Чувството да носи отново костюм беше приятно, въпреки че все още бе под дълбоко прикритие. А още по-приятно беше да чувства, че е в офанзива, че прави нещо друго, освен да бяга. Страхът и несигурността, които го бяха разяждали, бяха почти избледнели, заменени – след първоначалния период на паника – от ясен и решителен план. План, който щеше да разреши проблема му „Пендъргаст“ веднъж завикал. Но също така – което бе точно толкова важно – щеше да удовлетвори и тях. Те щяха да му помогнат. Най-сетне.
	Ще стигнеш до мъжа посредством кучката му.
	Отличен съвет, макар и да звучеше грубо. А намирането на „кучката“ беше по-лесно, отколкото Естерхази се бе надявал. Следващото предизвикателство беше да открие начин да се добере до нея.
	Докато се приближаваше към указателя на сградата, той забеляза, че Отделът за ментална хигиена се намира на седмия етаж. Отиде до една асансьорна площадка, влезе в чакащата кабинка и натисна бутона за седмия етаж. Вратата се затвори и той започна да се изкачва.
	Познаването му на медицинската база данни се оказа безценно. В края на краищата му отне само няколко проверки, за да получи информацията, която му трябваше, за да създаде плана си за нападение. Първото попадение беше съдебно дело, на което Пендъргаст е бил призован като заинтересовано лице, но – перверзно – бе избрал да не се яви. Второто беше статия на някой си д-р Фелдър, още непубликувана, но предоставена на медицинската общност за разглеждане, върху един крайно интересен случай, временно затворена пациентка в Женското изправително отделение на „Бедфорд Хилс“, но подлежаща на прехвърляне в болницата „Маунт Мърси“. Независимо, че идентичността на пациентката по разбираеми причини не се споменаваше, като се имаше предвид съдебното разпореждане за изпращане в затвор/психиатрия, не беше никак трудно да се определи за кого става дума.
	Като излезе от асансьора Естерхази попита къде се намира офисът на д-р Джон Фелдър. Психиатърът беше на смяна в спретнатия си миниатюрен кабинет и се изправи при влизането на Естерхази. И той като офиса си беше миниатюрен, спретнато облечен, с къса коса в миши цвят и брада в стил Ван Дайк.
	— Д-р Пул? – Той протегна ръка.
	— Д-р Фелдър – кимна Естерхази и разтърси подадената десница. – Приятно ми е.
	— Удоволствието е мое – каза Фелдър, като махна към празния стол. – Да се запозная с човек, който преди това е лекувал Констанс, е неочакван дар към моята работа.
	Към моята робота. Беше точно както Естерхази си бе представял. Той огледа безличния офис, учебниците и преднамерено безличните картини. От собствените си наблюдения бе стигнал до извода, че да си съдебен психиатър трябва да е твърде неблагодарна работа. Най-вероятно половината пациенти бяха напълно откачили социопати, а другата половина – симуланти, опитващи се да избегнат обвиненията срещу тях. Естерхази веднага подуши амбициите на Фелдър само като прочете работната версия на статията му: тук имаше случай, в който човек можеше да забие зъби, може би дори цяла бъдеща кариера. Фелдър изглеждаше доверчив, енергичен, отворен и, както мнозина други интелигенти, малко наивен. Добър знак.
	Дори и така, обаче, налагаше се да бъде внимателен. И най-малкият намек за собственото му непознаване на случая и на пациента веднага би събудил подозрения. Въпросът щеше да е как да превърне това свое незнание в предимство.
	Той махна с ръка.
	— Тук имаме нещо уникално, поне според мен. С радост прочетох вашата статия, защото този случай е не просто интересен, той може да се окаже важен. Дори основополагащ. Макар, че аз лично не съм заинтересован да публикувам – интересите ми са в друга област…
	Фелдър кимна разбиращо, но Естерхази забеляза бързия израз на облекчение в погледа на психиатъра. Важно беше Фелдър да разбере, че посетителят му не застрашава неговите амбиции.
	— Колко пъти сте говорили с Констанс? – запита Естерхази.
	— Дотук сме имали четири консултации.
	— Има ли тя някакви признаци на амнезия?
	Фелдър се намръщи.
	— Не. Засега никакви.
	— Именно тази част от лечението й ме затрудни най-много. Случвало се е да приключа терапевтичната сесия с нея с усещането, че съм постигнал напредък с лечението на най-опасните й заблуди, и в началото на следващата да установя, че тя не помни абсолютно нищо от предишната визита. Всъщност, тя твърдеше, че изобщо не ме познава.
	Фелдър сключи пръсти.
	— Колко странно. Моят опит показва, че тя има отлична памет.
	— Интересно. Значи амнезията е едновременно дисоциативна и лаконарна.
	Фелдър започна да си записва.
	— Най-интересното е, че има сериозни признаци това да е рядък случай на дисоциативна фуга.
	— Която да обясни например океанското пътуване? – Фелдър продължи да записва.
	— Именно. Както и тези необясними изблици на насилие. Точно затова, д-р Фелдър, нарекох този случай уникален. Мисля, че тук имаме възможност – по-точно вие имате възможност – да осъществете значим напредък в медицинското познание.
	Фелдър продължи да записва още по-бързо.
	Естерхази премести стола си по-наблизо.
	— Често съм се питал дали нейните… хм, необичайни лични отношения нямат нещо общо със заболяването й.
	— Имате предвид нейния попечител? Този тип Пендъргаст?
	— Ами… – Естерхази сякаш се колебаеше. – Вярно е, че Пендъргаст използва термина „попечител“, но… ако си говорим като лекар с лекар, трябва да знаете, че отношенията им са били далеч по-интимни, отколкото предполага едно опекунство. Което може би обяснява защо Пендъргаст е отказал да се яви на нейното освидетелстване, както разбирам.
	Д-р Фелдър спря да пише и го погледна. Естерхази кимна, придавайки си тежест.
	— Всичко това е много интересно – каза Фелдър. – Тя напълно отрича това.
	— Естествено – отвърна Естерхази приглушено.
	— Всъщност, знаете ли – замисли се Фелдър за момент, – ако е имало някаква сериозна емоционална травма, сексуална принуда или дори изнасилване, това би могло да обясни не само нейното състояние на фуга, но също така и странните идеи за собственото й минало.
	— Странни идеи за миналото? – повтори Естерхази. – Това вече е нещо ново за мен.
	— Констанс настоява пред мен, че… е, да не се задълбочаваме, д-р Пул… че е приблизително на сто и четиридесет години.
	Естерхази едва се удържа да запази невъзмутимото си изражение.
	— Нима? – с усилие прошепна той.
	Фелдър кимна.
	— Настоява, че е родена през седемдесетте години на деветнайсети век. Че е израсла на Уотър стрийт, само на няколко пресечки от моя офис. Че и двамата й родители починали, докато била още млада, и че години наред е живяла в имението на някой си Ленг.
	Естерхази побърза да последва тази нишка.
	— Възможно е това да е обратната страна на нейната дисоциативна амнезия и състояние на фуга.
	— Работата е там, че нейното познаване на миналото – или поне на периода, в който твърди, че е израснала – е забележително ясно и точно.
	Ама че глупости.
	— Констанс е необичайно интелигентна жена, макар и психически неустойчива.
	Фелдър замислено преглеждаше бележките си. След това погледна към Естерхази.
	— Докторе, мога ли да ви помоля за една услуга?
	— Разбира се.
	— Бихте ли ме консултирали по този случай?
	— С удоволствие.
	— Ще се радвам на едно второ лекарско заключение. Опитът ви с лечението на тази пациентка и наблюденията ви несъмнено ще са безценни.
	Естерхази се опита да сдържи радостта си.
	— В Ню Йорк ще съм само седмица-две, в Колумбийския университет, но с удоволствие ще ви помогна с каквото мога.
	Д-р Фелдър се усмихна за пръв път от началото на срещата.
	— Като се има предвид тази лаконарна амнезия – каза Естерхази, – ще е по-добре да ме представите пред нея така, сякаш никога не сме се срещали. След това можем да наблюдаваме как ще реагира. Интересно ще е да се види дали амнезията й се съчетава със състоянието й на фуга.
	— Наистина много интересно.
	— Както разбирам, в момента тя се намира в „Маунт Мърси“?
	— Точно така.
	— И предполагам, че можете да ми уредите необходимия статут на консултант тук?
	— Така мисля. Разбира се, ще ми трябват вашата автобиография, академична принадлежност, обичайните документи… – провлачи Фелдър смутено.
	— Разбира се. Мисля, че имам всички необходими документи в себе си. И без това смятах да ги нося в Колумбийския университет. – Като отвори куфарчето си, той извади папка, съдържаща комплект великолепно подправени акредитации и документи, осигурени от Братството. В случай, че Фелдър решеше да провери, някъде по света наистина съществуваше истински д-р Пул, но доверчивият психиатър едва ли щеше да стигне дотам. – А ето и кратко резюме на моята собствена работа с Констанс. – Той извади втора папка, чисто съдържание бе подбрано по-скоро, с цел да събуди любопитството на Фелдър, отколкото да му предложи някаква информация.
	— Благодаря ви. – Фелдър разтвори първата папка, разгледа я набързо, след това я затвори и му я върна. Както се надяваше Естерхази, това се оказа чиста формалност. – Ще ви се обади до утре.
	— Ето мобилния ми телефон. – Естерхази му подаде визитката си през бюрото.
	Фелдър я пъхна в джоба на сакото си.
	— Нямам думи да изразя колко се радвам, д-р Пул, че ще ми помогнете в този заплетен случай.
	— Повярвайте, докторе, удоволствието е изцяло мое. – И като се надигна, Естерхази топло стисна ръката на Фелдър, отправи усмивка към честното му лице и се запъти навън.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Имението „Пенумбра“,

	окръг Сейнт Чарлз, Луизиана

	 
	— Добре дошли у дома, господин Пендъргаст – каза Морис, докато отваряше входната врата, сякаш Пендъргаст бе отсъствал само няколко минути, а не два месеца. – Ще желаете ли вечеря, сър?
	Пендъргаст пристъпи в къщата, а Морис затвори вратата срещу студената мъгла на зимния въздух.
	— Не, благодаря. Но чашка „Амонтилядо“ в салона на втория етаж ще е чудесно, ако нямате нищо против.
	— Огънят е стъкнат.
	— Чудесно. – Пендъргаст изкачи стълбите до салона, където в камината вече гореше малък огън и изсушаваше обичайната влага, характерна за къщата. Той се настани в едно кресло до огъня и миг по-късно Морис влезе със сребърна табла и малка чашка шери.
	— Благодаря. Морис.
	Докато белокосият прислужник се обръщаше да си тръгне, Пендъргаст каза:
	— Знам, че сте се притеснявали за мен.
	Морис се спря, но не отговори.
	— Когато за пръв път открих при какви обстоятелства е починала съпругата ми – продължи Пендъргаст. – Не бях на себе си. Предполагам, че сте били разтревожени.
	— Загрижен бях – отвърна Морис.
	— Благодаря ви за загрижеността. Но вече се съвзех и не е необходимо да следите кога излизам и се прибирам, или да споменавате това на зет ми… – Той замълча. – Предполагам, че сте се допитали до Джъдсън какво да правите?
	Морис се изчерви.
	— Той е лекар, сър, и ме помоли да проследя къде ходите. Опасяваше се да не сторите нещо прибързано. Като се има предвид семейната ви история, си помислих… – Гласът му секна.
	— Точно така, съвсем правилно. Само че е възможно Джъдсън да не е действал напълно в мой интерес. Страхувам се, че се поскарахме. И тъй като, както вече споменах, съм напълно възстановен, не е необходимо да му давате по-нататъшна информация.
	— Разбира се. Надявам се това, че се доверих на господин Естерхази, да не ви е причинило някакво неудобство.
	— Съвсем не.
	— Ще има ли нещо друго?
	— Не, благодаря. Лека нощ, Морис.
	— Лека нощ, сър.
	 
	* * *

	Час по-късно Пендъргаст седеше неподвижно в малкото пространство, заемано някога от будоара на майка му, бе затворил и заключил вратата. Беше преместил тежката старовремска мебелировка и я заменил с едно-единствено кресло и разположена пред него махагонова маса. Елегантните тапети „Уилям Морис“ бяха свалени и на тяхно място инсталирана тъмносиня звукоизолация. В стаята нямаше нищо, което да разсейва или да събужда интерес. Единственото осветление в това помещение без прозорци идваше от самотна восъчна свещ, изправена на малката маса, която хвърляше тайнствени сенки върху едноцветните стени. Това бе най-тайната изолирана стая в цялата къща.
	В идеалната тишина Пендъргаст насочи поглед към пламъка на свещта, като забавяше дишането и пулса си с върховно внимание. С помощта на екзотичната медитативнa дисциплина Чонг Ран, която бе изучил в Хималайте преди много години, той се подготвяше да навлезе в душевното състояние стонг па нийд. Пендъргаст обичаше да комбинира тази древна будистка практика с идеята за Двореца на паметта, изложена в труда на Джордано Бруно „Ars memoria“, с цел да създаде своя собствена форма на духовна концентрация.
	Втренчи се в пламъка и – бавно, много бавно – остави погледа си да прониже трепкащата му сърцевина. Като седеше неподвижно, той позволи на съзнанието си да влезе в пламъка, да бъде погълнато от него, да се съедини с него в едно органично цяло и после – докато минутите минаваха – на едно по-фундаментално ниво – самите молекули на неговото чувстващо същество да се смесят с тези на пламъка.
	Трепкащата топлина се увеличи и изпълни духовния му взор с безкраен, неугасим огън. И тогава – съвсем внезапно – той примигна и угасна. Еднообразна чернота се настани на негово място.
	Пендъргаст изчака в пълно спокойствие неговия Дворец на паметта – съкровищница на познание и спомени, към която се връщаше, когато се нуждаеше от водачество – да се появи. Но познатите мраморни стени не се издигнаха от чернотата. Вместо това Пендъргаст се оказа в слабо осветено, прилично на килер помещение, с таван, който се спускаше ниско над главата му.
	Пред него стоеше една врата с решетка, която излизаше в коридор за прислугата; зад него имаше стена, покрита с подобни на тези на Руб Голдбърг* диаграми и карти за съкровища, надраскани от детски ръце.
	[* Руб Голдбърг (1883-1970) – Американски аниматор, скулптор, автор, инженер и изобретател. – Б.пр.]
	Това беше скривалището, познато като Платоновата пещера, под задното стълбище на старата къща на улица „Рошеноар“, където той и брат му Диоген отиваха да кроят детинските си планове и заговори… преди Събитието*, което разби тяхното другарство завинаги.
	[* Читателят си спомня в романа „Сърцето на Луцифер“ за случилото се между двамата братя. – Б.пр.]
	За втори път мисловен кръстопът на Пендъргаст го отвеждаше към това място. Обхванат от внезапно мрачно предчувствие, той се втренчи в тъмнината в дъното на Платоновата пещера. Съвсем естествено: там беше брат му, девет или десетгодишен, облечен в моряшки блейзер и панталонки, които бяха униформата на „Лъшър“, училището, в което учеха. Той прелистваше една книга с рисунки на Караваджо, Вдигна очи към Пендъргаст, усмихна се със сардонична усмивка и се върна към книгата.
	— Ето те пак – каза Диоген. Странно, но момчето говореше с глас на възрастен. – Точно навреме. Морис тъкмо видя едно бясно куче да тича надолу по улицата, близо до къщата „Льо Претр“. Да видим дали не можем да го накараме да влезе в манастира „Света Мария“, а? Наближава пладне, сигурно всички са се събрали на литургия.
	Когато Пендъргаст не отговори, Диоген отгърна една страница.
	— Тази е една от любимите ми – каза той. – „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“. Забележи как жената отляво е спуснала кошницата да поеме главата. Колко услужливо! А благородникът, който стои над Йоан и ръководи процедурата… същинско олицетворение на невъзмутима власт! Точно така искам да изглеждам, когато… – Той рязко млъкна и отгърна следващата страница.
	Пендъргаст все още не казваше нищо.
	— Нека позная – въздъхна Диоген, – трябва да е нещо, свързано със скъпата ти покойна съпруга.
	Пендъргаст кимна.
	— Видях я веднъж, знаеш ли – продължи Диоген, без да вдига очи от книгата. – Двамата бяхте в беседката в задната градина, играехте табла. Наблюдавах иззад глициниите. Страст в храстите и тъй нататък. Беше идилична картинка. Такава самоувереност, такива елегантни движения. Напомняше ми на Мадоната от „Непорочното зачатие“ на Мурильо. – Той направи пауза. – Значи, мислиш, че тя още е жива, фратер?
	Най-сетне Пендъргаст заговори:
	— Джъдсън ми каза, а той няма причина да лъже.
	Диоген не вдигна поглед от книгата.
	— Трябва ти мотив? Лесна работа. Искал е да ти причини максималната възможна болка в момента на твоята смърт. Имаш такъв ефект върху хората – каза той и обърка страницата. – Изровил си я, предполагам.
	— Да.
	— И?
	— ДНК-то съвпада.
	— И въпреки всичко мислиш, че е жива? – Диоген се подсмихна отново.
	— Денталните рентгенограми също съвпадат.
	— На трупа липсваше ли му ръка?
	Дълга пауза.
	— Да. Но пръстовите отпечатъци не дават категорично потвърждение.
	— Тялото сигурно е било в отвратително състояние. Колко ли ужасно трябва да е било за теб да я видиш за последен път в живота си именно в такъв вид. Намери ли вече акта й за раждане?
	Пендъргаст се замисли, изумен от въпроса. Сега, когато беше поставен ребром, установи, че не си спомня изобщо някога да е виждал нейния акт за раждане. Навремето това му се струваше маловажна дреболия. Тя бе родена в Мейн, най-малкото така казваше.
	Най-малкото така казваше.
	Диоген потупа по страницата. „Разпятието на Свети Петър“.
	— Питам се как ли това да те окачат върху кръста надолу с главата засяга континуитета на мисловния ти процес. – Той погледна към брат си. – Фратер. Ти си този, който – да не навлизаме в прекалени подробности – си делил с нея леглото. Ти си бил нейната сродна душа, нали?
	— Така мисля.
	— Добре тогава, вслушай се в чувствата си. Какво ти казват те?
	— Че тя е жива.
	Диоген избухна в смях, като широко разтваряше розовата си момчешка уста, от която излизаше гротескният смях на възрастен. Пендъргаст го изчака да спре да се смее. Най-накрая брат му приглади коса и сложи книгата настрани.
	— Това е такова богатство. Подобно на мръсна пяна тези стари прокълнати Пендъргастови гени най-сетне изплуват в теб. Сега вече имаш своя собствена налудничава мания. Честито и добре дошъл в семейството!
	— Няма да е мания, ако се окаже истина.
	— О, не!
	— Ти си мъртъв. Какво знаеш?
	— Мъртъв ли съм наистина? Et in Arcadia Ego*. Но ще дойде денят, когато всички ние от рода Пендъргаст ще се хванем за ръце на една чудесна семейна сбирка в най-долния кръг на ада. Какво страхотно парти ще бъде! Ха-ха-ха!
	[* И аз щастливо съм живял (лат.). – Б.пр.]
	С ненадейно, рязко усилие на волята Пендъргаст напусна мисловния кръстопът. Отново се намираше в стария будоар, седнал в коженото кресло, в компанията на самотната запалена свещ.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Като се върна в салона на втория етаж, Пендъргаст отпи от шерито си в замислено мълчание. Макар да бе казал на Морис, че вече се е възстановил, дълбоко в себе си той знаеше, че е лъжа – и това си личеше най-вече по пропуска, който сега разбираше, че е допуснал.
	В предишните си издирвания на документите на Хелън упорито бе пропускал да забележи, че липсва един важен документ: нейният акт за раждане. Имаше всичко друго: паспорт, застраховка „Живот“, карта за социално осигуряване, важни квитанции, брачни документи. Но актът за раждане го нямаше.
	По-рано би допуснал, че е обикновено недоглеждане от страна на Хелън. Но след като вече знаеше повече за тайния й живот, разбираше, че това обяснение е прекалено повърхностно. Липсата на акта за раждане от документите й можеше да означава само едно: че го е скрила. А би било необяснимо да укрива такъв документ, освен ако той не съдържа някаква изненадваща и необичайна информация.
	Той отново отпи глътка шери, вглеждайки се в богатия му кехлибарен цвят. Тя би го скрила, разсъждаваше той, на място, което е лесно-достъпно, но сигурно. Което означаваше, че документът все още е някъде в къщата.
	„Пенумбра“ беше голяма постройка с много разклонения, в която имаше безброй места, където човек би могъл да укрие един-единствен лист хартия. Хелън беше умна. Трябваше да обмисли въпроса внимателно.
	Без да бърза, той започна да елиминира едно след друго различни потенциални скривалища. Трябваше да е някъде, където тя се отбива често, така че присъствието й в стаята да не бъде сметнато за необичайно. Място, където тя се чувства удобно. Където няма да позволи да я безпокоят. И трябваше да е в някой ъгъл или в някоя мебел, която никога не се мести, изпразва, бърше от прах, проветрява или претърсва от някой друг.
	Той остана в салона дълбоко замислен, като няколко часа претърсва наум всяко помещение и всяко ъгълче на голямата къща. После, след като категорично бе изключил всички други помещения, освен една-единствена стая, мълчаливо се надигна и слезе по стълбите към библиотеката. Застана на прага и обгърна с поглед трофейните животински глави, голямата маса, рафтовете и различните предмети на изкуството, прехвърляйки в съзнанието си десетки възможни скривалища.
	След още трийсет минути размисъл бе стеснил търсенето до една определена мебел. Масивният шкаф, в който държаха любимата книга на Хелън – фолиантът с рисунки на Одюбон бе разположен вляво от вратата. Той пристъпи в библиотеката, затвори плъзгащата се врата и приближи шкафа. Като се взира в него известно време, отвори долното чекмедже, в което стояха двата масивни фолианта. Занеси двете книги до голямата маса в средата на стаята и внимателно ги положи една до друга. След това се върна, извади чекмеджето и го преобърна.
	Нищо.
	Пендъргаст си позволи възможно най-лека усмивка. В шкафа имаше само две възможни скривалища. Първото беше празно. Това означаваше, че актът за раждане определено трябваше да е в другото.
	Той бръкна в празното пространство, образувано от изваденото чекмедже, и опипа наоколо, прокарвайки ръка по дъното на рафта отгоре, докато пръстите му се блъснаха в задната стена на дълбокия шкаф.
	Отново нищо.
	Пендъргаст се отдръпна като изгорен. Изправи се и го загледа. Едната му ръка се надигна към устните му, пръстите му леко трепереха. След това – след една дълга пауза – той се обърна и обходи библиотеката с поглед с непроницаемо изражение на лицето.
	 
	* * *

	Морис винаги се будеше рано. Имаше обичай да става не по-късно от шест, за да почисти, да провери в ред ли е всичко и да приготви закуската. Но тази сутрин той остана в леглото дълго след осем.
	Тази нощ не беше мигнал. От леглото в стаята си ясно чуваше как Пендъргаст цялата нощ издаваше приглушени шумове, влачеше се нагоре-надолу по стълбите, търсеше нещо, изпускаше предмети на пода, местеше ги от едно място на друго. Слушаше с нарастваща загриженост, докато глухото блъскане, стържене, тупане, влачене и притваряне на врати продължаваше безспир от тавана към салона, от салона към дневната, от дневната към задните спални и към мазето, час след час. И сега, макар слънцето да бе високо в небето на ясната сутрин, Морис изпитваше огромно нежелание да излезе от стаята си и да се заеме с къщата. По всяка вероятност имението беше в състояние на безобразен хаос.
	При все това вече нямаше за кога да отлага. И така, с въздишка той отметна чаршафите и седна на леглото си. Изправи се и тихо пристъпи към вратата. В къщата цареше пиша тишина. Сложи ръка на бравата. Вратата се отвори със скърцане. Внимателно и с нарастващо вълнение той надникна навън.
	Коридорът беше безупречен. Морис тихо провери стаите една по една. Всичко беше на мястото си; „Пенумбра“ беше в пълен ред. Пендъргаст го нямаше никакъв.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Трийсет и пет хиляди фута над

	Западна Вирджиния

	 
	— Още един доматен сок, господине?
	— Благодаря, няма нужда. Това е всичко засега.
	— Много добре – отвърна стюардесата и продължи нататък по средната пътека на самолета.
	В салона на първа класа Пендъргаст разглеждаше пожълтелия документ, който след часове изтощително претърсване накрая бе намерил на най-странното място: навит на руло и пъхнат в цевта на една стара пушка, което още веднъж доказваше колко малко всъщност бе познавал жена си. Очите му за пореден път огледаха документа.
	 
	Repubtica Federative do Brasil

	Registro Civil Das Pessoas Nalurais

	 

	CERIDAO DE NASCMESTO

	 

	Nome: Helen von Fuchs Esterhazy

	Local de Nascimento: Nova Godot, RIO GRANDE do SUL

	Filiacao Pai: Andras Ferene Esterhazy

	Filiacao Mai: Leni Faust Schmid

	 
	Значи Хелън беше родена в Бразилия – на място, наречено Нова Годон. Нова Годон като Нова Г. Той си спомни името от изгорения лист хартия, на който той и Лора Хейуърд се бяха натъкнали в руините на фармакологичните лаборатории на „Лонджитюд“.
	Мим беше казал, че родният език на Хелън е португалски. Сега всичко придобиваше смисъл.
	Бразилия. Пендъргаст се замисли за миг. Хелън бе прекарала почти пет месеца в Бразилия, преди да се оженят, работейки за мисията на „Доктори с криле“. Или поне така му бе казала навремето. Сега вече знаеше от опит, че всяко допускане за Хелън трябва да се проверява.
	Той отново се вгледа в акта за раждане. В най-долния край имаше поле, означено като Observacoes / Averbacoes – Забележки /Анотации. Погледна го внимателно и после извади малка лупа от джоба си, за да го изследва.
	Съдържанието на полето не просто бе заличено, а изрязано и заменено с непопълнено парче хартия със същите водни знаци, прикрепено с микроскопичен шев. Работата бе свършена изключително професионално.
	В този момент той най-сетне прие факта, че наистина не е познавал любимата си съпруга. Подобно на много други несъвършени човешки създания бе позволил на любовта да го заслепи. Досега дори не се бе опитвал да разгадае върховната мистерия на нейната идентичност.
	С внимание, граничещо с почтителност, той отново сгъна акта за раждане и го сложи в един дълбок джоб на сакото си.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Д-р Джон Фелдър бавно изкачи стъпалата на Нюйоркската обществена библиотека на Четиридесет и втора улица. Беше късният следобед и широките стълбища бяха пълни със студенти и туристи с камери. Фелдър ги игнорира, мина между мраморните лъвове, които охраняваха фасадата и със свито сърце влезе в отекващото преддверие.
	Години наред беше използвал този главен клон на библиотеката като своего рода убежище. Обичаше начина, по който в него се смесваха усещането за елегантност и богатство с научните изследвания. Беше израснал пристрастен към четенето и беден – син на продавач в галантерия и на учителка в обществено училище, и това винаги го бе държало далеч от възбудата на лъскавите авенюта и витрини. Дори сега, когато имаше пълен достъп до изследователски материали в Отдела по здравеопазване, той продължаваше да се връща тук отново и отново. Самото влизане в лъхащите на книги предели беше успокоителен акт, оставяне на презрения свят отвъд за едно по-добро място.
	С изключение на днес. Днес по непонятни причини се чувстваше различно.
	Той изкачи двете редици стълбища към Главната читалня и измина дългия път покрай дузината дълги дъбови маси до един далечен ъгъл. Остави куфарчето си върху издрасканата дървена повърхност, дръпна една близка клавиатура към себе си, после спря.
	Беше изминала приблизително половин година, откакто за пръв път се запозна със случая на Констанс Грийн. Първоначално всичко беше рутинно: поредният съдебно назначен разпит на душевноболна престъпничка. Но то бързо се превърна в нещо повече от това. Той си даде сметка, че е озадачен, объркан, заинтригуван – и възбуден.
	Възбуден. Да, това също. Най-после го беше признал пред себе си. Но не беше само нейната красота – а също така странният й, не от този свят маниер на повеление. Имаше нещо уникално в Констанс Грийн, нещо, което отиваше отвъд доказаната й лудост. И точно то беше, което караше Фелдър да продължава, което го тласкаше да я разбере. По начин, който не проумяваше напълно, Фелдър усещаше дълбоко вкоренена нужда да й помогне, да я излекува. Тази нужда само се задълбочи при явната липса на интерес у нея към получаването на помощ.
	И точно в тази странно нажежена от емоции атмосфера току-що бе нахълтал д-р Ърнест Пул. Фелдър знаеше, че чувствата му към Пул са смесени. Той изпитваше определен собственически интерес към Констанс и идеята, че друг психиатър преди това я е изследвал беше странно дразнеща. Но пък собственият опит на Пул с Констанс – явно доста неприличащ на неговия – обещаваше може би най-добрия шанс за проникване в загадките й. Фактът, че клиничните резултати на Пул бяха толкова различни, беше както смущаваш, така и окуражаващ. Това можеше да предложи уникално триизмерно предимство към онова, което можеше да се превърне в – усещаше го с все по-нарастваща убеденост – ключов случай в неговата кариера.
	Отпусна пръстите си върху клавиатурата и отново спря. Аз наистина съм родена на Уотър стрийт през седемдесетте години – през 1870-та. Интересно. Дълбоката вяра на Констанс, съчетана с фотографското й, все още необяснимо познаване на стария квартал, почти го бяха убедили, че тя наистина е на сто и четиридесет години. Но становището на Пул за лакунарната й амнезия, за дисоциативната й фуга го бяха върнали обратно в реалността. При все това той смяташе, че дължи на Констанс достатъчна доза доверие, за да предприеме една последна проверка.
	Тракайки бързо на клавиатурата, той изкара на екрана библиотечната база данни на периодичните издания. Щеше да проведе едно последно проучване, този път на 1970-та година и по-късно – времето, по което логично би могло да се предполага, че е родена Констанс.
	Премести курсора надолу до „параметрите на търсене“ на полето, после спря, като направи справка в бележките си. Когато родителите ми и сестра ми починаха, останах сираче и бездомна. Къщата на господин Пендъргаст на Ривърсайд драйв 891 тогава беше собственост на мъж на име Ленг. Накрая се освободи. Там живеех.
	Щеше да търси три неща: Грийн, Уотър стрийт и Ленг. Но той знаеше от предишния си опит, че е по-добре да не прави търсенето прекалено прецизно – сканираните вестници бяха печално известни с многото печатни грешки. Така че зададе търсенето, използвайки логическия оператор „И“.
	Затрака отново, като този път зададе търсене във формат, подобен на SQL:
	 
	ИЗБЕРИ КЪДЕ (съвпадение) == „Грийн“* && „Уот“ „ст“ && „Лонг“
	 
	Почти веднага получи отговор. Имаше един резултат статия отпреди три години в „Ню Йорк Таймс“. Поредно тракане по клавиатурата я извади на екрана. Той започна да чете… и затаи дъх невярващо.
	 
	Наскоро открито писмо

	хвърля светлина върху убийства от 19-та век

	От Уилям Смитбак Джуниър

	 
	Ню Йорк, 8 октомври. В архивите на Нюйоркския природонаучен музей беше намерено писмо, което може да помогне за обяснението на ужасяваната костница, открита в Долен Манхатън в началото на миналата седмица.
	При това откритие работници, строящи жилищна сграда на ъгъла на „Хенри“ и „Катрин стрийт“, разкопаха в основите на строежа тунел, който съдържаше останките на трийсет и шест млади мъже и жени. Предварителните съдебно-медицински анализи показаха, че жертвите са били дисектирани или може би аутопсирани, и след това разчленени. Предварителното датиране на мястото от археоложката Нора Кели от Нюйоркския природонаучен музей сочи, че убийствата са били извършени между 1672 и 1881 година, когато на ъгъла се е издигала триетажна постройка, в която се е помещавал частен музей, известен като „Сбирка от природни творения и антикварни предмети на Джей Си Шотъм“. Сбирката изгоряла през 1881 г., а Шотъм загинал в пожара.
	В последвалото проучване д-р Кели откри писмо, което е било написано от самия Джей Си Шотъм. Написано малко преди смъртта на Шотъм, то описва разкритията му за медицинските експерименти на неговия наемател – класификатор и химик на име Енок Ленг. В писмото Шотъм твърди, че Ленг провежда хирургически експерименти върху човешки обекти в опит да удължи собствения си живот.
	Човешките останки бяха преместени в Патологическия център и не беше разрешено изследването им. Впоследствие, по време на нормалните строителни дейности тунелът в основите беше разрушен от корпорация „Мьоген Феърхейвън“, строителната организация, наета за изграждането на небостъргача.
	На мястото бе намерена запазена дреха, рокля, която бе отнесена в Музея за изследване от д-р Кели. Зашито в роклята, д-р Кели откри парче хартия, вероятно бележка за самоличност, написана от млада жена, която явно е смятала, че й остава кратко време живот. „Аз съм Мери Грийн, деветнайсет годишна, Уоттър стрийт № 16“. Тестовете сочат, че бележката е била написана с човешка кръв.
	Федералното бюро за разследвано прояви интерес към случая. На мястото на събитието беше забелязан специален агент Пендъргаст от нюйоркския офис. Нито нюйоркският, нито нюорлианският офиси на ФБР пожелаха да коментират.
	 
	Уотър стрийт № 16. Мери Грийн беше изписала погрешно името на улицата – ето защо беше пропуснал статията преди.
	Фелдър я прочете веднъж, след това втори път и накрая трети път. После се облегна назад много бавно и стисна ръкохватките на стола толкова силно, че пръстите го заболяха.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Девет етажа и точно сто и шейсет стъпки под масата на д-р Фелдър в главната читалня специален агент Алойзиъс Пендъргаст слушаше напрегнато стария библиофил-изследовател, известен като Рен. И да имаше първо име, никой – включително Пендъргаст – не го знаеше. Цялата история на Рен – къде е живял, откъде е, какво точно е правил всяка нощ и през повечето дни в дълбоките подземия на библиотеката – беше загадка. От годините без слънчева светлина кожата му беше придобила цвят на пергамент и той миришеше леко на прах и лепило за подвързване. Косата стърчеше като бял ореол около главата му, а очите му бяха черни и блестящи като на птица. Но независимо от цялата си ексцентрична външност мъжът имаше две качества, които Пендъргаст ценеше повече от всичко: уникален талант за изследване и дълбоко познаване на, както изглежда, неизчерпаемите притежания на Нюйоркската обществена библиотека.
	Сега, кацнал върху една огромна купчина от хартии като мършав Буда, той говореше бързо и оживено, прекъсвайки речта си с внезапни, резки жестове.
	— Проследих потеклото й – говореше сега той. – Проследих го много внимателно. И се оказа също така доста работа – семейството, изглежда, се е стараело да държи подробностите за произхода си в тайна. Слава богу, че съществува „Колекцията Хайлигенщад“.
	— „Колекцията Хайлигенщад“? – повтори Пендъргаст.
	Рен кимна кратко.
	— Става въпрос за световна родословна сбирка, дарена на библиотеката през ранната 1980-та година от елин доста ексцентричен генеалог, живял в Хайлигенщад, Германия. Библиотеката наистина не я искала, но когато колекционерът добавил няколко милиона за… издръжка“ на колекцията, я приели. Излишно е да се казва, че тя мигновено била забутана в един дълбок, тъмен ъгъл, където да изгние. Само че ти ме познаваш – мен и дълбоките тъмни ъгли. – Той се изкикоти и потупа нежно по купчината подредени компютърни разпечатки, която стоеше до него. – Тя е особено подробна, що се касае до немски, австрийски и естонски фамилни, което ми помогна невероятно.
	— Много интересно – каза Пендъргаст със зле прикрито нетърпение. – Може би ще ме осведомиш за откритията си?
	— Разбира се. Но… – тук дребният мъж спря – боя се, че онова, което трябва да ти кажа, няма да ти хареса.
	Очите на Пендъргаст се присвиха леко.
	— Предпочитанията ми нямат никакво значение. Подробностите, ако обичаш.
	— Разбира се, разбира се! – Рей, очевидно чудесно прекарал времето си, потри ръце. – Човек живее за едните подробности! – Той отново потупа бащински разпечатките. – Майката на Волфганг Фауст е била прабаба на Хелън. Родословието върви така: майката на Хелън, Лени, се омъжила за Андраш Естерхази, който – както се оказа – също бил лекар. Двамата родители на Хелън са починали. – Той се поколеба: – Между другото, знаеше ли, че Естерхази е много старо благородническо име? По време на царуването на Хабсбургите…
	— Дали да не оставим Хабсбургите за друг път?
	— Много добре. – Рен започна да изрежда на пръсти подробностите. – Бабата на Хелън е Марейке Шмид, по баща фон Фукс. Волфганг Фауст е братът на Марейке. Обшият им родственик е прабабата ха Хелън – Клара фон Фукс. Забележи родството по майчина линия.
	— Продължавай – каза Пендъргаст.
	Рен разпери ръце.
	— С други думи, д-р Волфганг Фауст, военнопрестъпник, лекар от се в Дахау, нацист, избягал в Южна Америка… е бил пра-чичо на съпругата ти.
	Пендъргаст не изглеждаше да реагира.
	— Нарисувах малко родословно дърво.
	Пендъргаст взе листа, покрит с драскулки, и като го сгъна, го прибра в джоба на сакото си, без да го погледне.
	— Знаеш ли, Алойзиъс… – Гласът на Рен секна.
	— Да?
	— Този път по изключение ми се иска проучванията ми да се бяха провалили
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	 
	Корал Крийк, Мисисипи

	 
	Нед Бетъртън спря на паркинга на компанията за коли под наем „ЮСейв“ и се измъкна от шофьорската седалка. Тръгна наежено към сградата с широка усмивка на лицето. През последните няколко лена новите разкрития буквално напираха да влязат в лаптопа му. И едно от тези разкрития бе следното: Нед Бетъртън беше дяволски добър репортер. Годините, в които бе отразявал официални обеди на Ротъри клъб, църковни мероприятия, среши на защитници на животни, погребения и паради в Деня на загиналите във войните се бяха оказали по-добра подготовка от двете години в Колумбийския факултет по журналистика. Изумително. Кранстън беше започнал да му се заканва люто, докато се занимаваше с историята, но той временно накара старчока да млъкне, като си взе отпуска. Кранстън не можеше да направи нищо. Старият негодник трябваше да назначи втори репортер още преди години. Сам си беше виновен, че е останал самичък да отразява всичко.
	Той хвана бравата на стъклената врата и я отвори. Беше дошло време да побутне с лакът и да вили дали късметът е още с него.
	Вътре, на едно от двете червени гишета Хю Фориър току-що приключваше с един следобеден клиент. Бетъртън беше живял в една стая с Фориър през втората година от следването си, а сега Фориър въртеше единствената фирма за коли под наем в радиус от сто километра от Малфурш – друго приятно стечеше на обстоятелствата, което убеди Бетъртън, че късметът продължава да му се усмихва.
	Той изчака Фориър да подаде комплект ключове и сгънат сноп листи на клиента, след което се приближи до гишето.
	— Здрасти, Нед! – каза Фориър и професионалната му усмивка се замени от далеч по-искрена, когато забеляза стария си съквартирант. – Как върви работата?
	— Справям се – отвърна Бетъртън и стисна протегнатата ръка.
	— Да искаш да споделиш нещо ново? Може би някоя сензационна новина за живота на птичките и пчеличките в прогимназията? – Фориър се изкиска на духовитостта си.
	Бетъртън се засмя.
	— Ти кажи как върви играта с коли под наем?
	— Затрупан съм с работа. Направо съм заринат. А и при положение, че Керъл е болна и отсъства, подскачам насам-натам като еднокрак на състезание по сритване на задници.
	Бетъртън се насили да се засмее и на това, спомняйки си, че Хю смяташе себе си за смешника на класа. Не се изненада, когато чу, че в „ЮСейв“ са натоварени – с големия ремонт на международното летище „Гълфпорт-Билокси“ работата на местното летище се беше увеличила значително.
	— Виждал ли си някого от старата тайфа от университета? – попита Фориър, докато трупаше и подравняваше една купчина листове.
	Побъбриха за старите времена още няколко минути, преди Бетъртън да пристъпи към въпроса.
	— Виж, Хю – започна той, като се наведе напред към гишето. – питам се дали можеш да ми направиш една услуга.
	— Разбира се. Какво искаш? Мога да ти направя страхотия едноседмична оферта за кабриолет. – Фориър отново се изкиска.
	— Любопитно ми е дали една определена персона е наела автомобил от теб.
	Усмивката на Фориър угасна.
	— Определена персона? Защо искаш да знаеш?
	— Репортер съм, все пак.
	— Исусе, не става въпрос за измишльотина, нали? Откога започна да правиш сериозни новини?
	Бетъртън сви рамене колкото се може по-нехайно.
	— Просто нещо, което проследявам.
	— Знаеш, че не мога да ти дам информация за нашите клиенти.
	— Не искам много. – Бетъртън се наведе още по-близко. – Слушай. Ще ти опиша човека. Ще ти кажа какво е шофирал. Единственото, което искам да знам, е името му и откъде е долетял.
	Фориър се намръщи.
	— Не знам за…
	— Кълна ти се, че няма да замесвам нито теб, нито „ЮСейв“ в тази история.
	— Човече, искаш прекалено много. Конфиденциалността е наистина важна за нашия бизнес…
	— Типът, за когото ти говоря, е чужденец. Говори с европейски акцент. Висок, слаб. Има бенка под едното око. Носи скъп дъждобран или шлифер. Наел е тъмносин „Форд фюжън“ – по всяка вероятност на двайсет и осми октомври.
	Изражение на изненада премина по лицето на Фориър и Бетъртън мигновено разбра, че е уцелил десетката.
	— Спомняш си го. Нали?
	— Нея…
	— Хайде, Хю.
	— Не мога.
	— Виж, сам се убеди колко много знам вече за този тип. Трябва ми още съвсем малко от теб. Моля те.
	Фориър се поколеба. После въздъхна.
	— Да. Спомням си го. Точно както го описа. Силен акцент, немски.
	— И това се случи на двайсет и осми?
	— Така мисля. Беше преди седмица или две.
	— Не можеш ли да провериш? – Бетъртън се надяваше, че ако успее да накара Фориър да влезе в информационния регистър, ще може да хвърли един поглед на резултатите.
	Но Фориър не се хвана.
	— Не, не мога.
	Е, добре.
	— А името?
	Фориър отново се поколеба.
	— Беше… Фалконър. Конрад Фалконър, струва ми се. Не… Клаус Фалконър.
	— И откъде дойде?
	— Маями. С авиолинии „Дикси“.
	— Откъде знаеш? Видя ли билета?
	— Искаме клиентите да ни дават номера на полета, с който пристигат, така че в случай на закъснение да можем да задържим резервацията.
	Лицето на Фориър се опъна и Бетъртън разбра, че няма да получи нищо повече.
	— Окей, благодаря, Хю. Дължа ти едно.
	— Да, дължиш ми. – Когато следващият клиент влезе, Фориър се обърна с видимо облекчение.
	 
	* * *

	Седнал в Нисана си на паркинга на „ЮСейв“, Бетъртън включи лаптопа си, увери се, че безжичната връзка е добра и разгледа набързо уебсайта на авиолинии „Дикси“. Забеляза, че имат само два полета дневно на местното летище – един от Маями и друг от Ню Йорк. Кацаха в рамките на час един след друг.
	Беше облечен в модерен шлифер, каквито носят в шпионските филми. Така беше казал Били Б.
	Още една бърза проверка на сайта го информира, че двайсет и осми октомври е бил горещ и слънчев ден в Маями. В Ню Йорк, обаче, е било студено, със силен дъжд.
	Така че човекът – Бетъртън бе почти убеден, че е бил убиецът – беше излъгал затова откъде е дошъл. Нищо чудно. Разбира се, беше възможно да е излъгал и за авиолиниите, може би беше дал и фалшиво име. Но това изглеждаше прекалено параноично.
	Той замислено затвори лаптопа си. Фалконър беше пристигнал от Ню Йорк, а Пендъргаст живееше в Ню Йорк. Дали бяха в съюз? Пендъргаст със сигурност не е бил в Малфурт по служба, не и при положение, че бе вдигнал един бар във въздуха и потопил група лодки. А и тази капитанка от нюйоркското полицейско управление… Нюйоркските ченгета имаха репутацията на корумпирани и забъркани в продажба на дрога. Той започна да вижда голямата картина: река Мисисипи, опожарената лаборатория в блатата, нюйоркската връзка, бруталното, в стил „екзекуция“ убийство на семейство Броуди, корумпирани сили на реда…
	Да го вземат мътните, ако това не бе голяма наркооперация.
	Така трябва да беше: той щеше да отиде в Ню Йорк. Извади мобилния телефон от джоба си и набра.
	— „Езервил бий“ – долетя писклив глас. – Джанин на телефона.
	— Джанин, Нед се обажда.
	— Нед! Как върви отпуската ти?
	— Образователно, благодаря.
	— Ще бъдеш ли утре сутринта на работа? Господин Кранстън се нуждае от някой, който да отрази състезанието по надяждане с ребърца на…
	— Съжалявам, Джанин, ще си удължа отпуската с още няколко дена.
	Пауза.
	— Добре, а кога ще се върнеш?
	— Не знам. Може би след три, а може би след четири дена. Ще ти се обадя. Все пак имам още цяла седмица.
	— Да, но не съм сигурна, че господин Краистън вижда нещата по този начин… – Гласът й изтъня.
	— Доскоро. – Бетъртън затвори телефона, преди тя да успее да каже още нещо.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Джъдсън Естерхази – в ролята си на д-р Пул – вървеше важно по коридора на болница „Маунт Мърси“ с Фелдър от едната си страна. Те следваха д-р Остром, директор на болницата, който изглеждаше любезен, дискретен и изключително професионален: отлични качества за човек на неговата позиция.
	— Сигурен съм, че ще намерите тази сутрешна консултация за свръх интересна – каза Естерхази на Остром. – Както вече обясних на д-р Фелдър, вероятността тя да прояви селективна амнезия относно познанството си с мен е висока.
	— Нямам търпение да видя – каза Остром.
	— И не сте й казвали нищо за мен, нито сте я подготвили по някакъв начин за това посещение?
	— Не й е казвало нищо.
	— Отлично. Вероятно продължителността на настоящата визитация не трябва да е голяма: каквото и да прави или да не признава, че знае, емоционалното напрежение – макар най-вероятно несъзнавано в началото – без съмнение ще е значително.
	— Уместна предпазливост – съгласи се Фелдър.
	Те завиха зад ъгъла и изчакаха санитаря да отключи една метална врата.
	— Почти сигурно е, че тя ще изглежда неловко в мое присъствие – продължи Естерхази. – Това, разбира се, е свързано със собствения й дискомфорт от потиснатите сломени, включващи по-раншното ми лечение.
	Остром кимна.
	— И едно последно нещо. В края на визитацията бих оценил няколко минути насаме с нея.
	Остром забави крачка и погледна озадачено през рамото си.
	— Любопитен съм да разбера дали поведението й след излизането ви от стаята ще се промени по някакъв начин, или тя ще продължи да поддържа заблудата, че не ме познава.
	— Не виждам проблем – каза Остром. Той спря пред една врата – обозначена както останалите единствено с номер, – после почука леко.
	— Можете да влезете – долетя глас отвътре.
	Остром отключи, после пропусна Фелдър и Естерхази в малка стая без прозорци. Единствената мебелировка бе легло, маса, библиотечен рафт и пластмасов стол. В стола седеше млада жена и четеше книга. Тя вдигна поглед, когато тримата влязоха.
	Естерхази я погледна с любопитство. Беше се питал как ли изглежда повереницата на Пендъргаст – и сега бе възнаграден за любопитството си. Констанс Грийн беше много – всъщност изключително – привлекателна: слаба и дребна, с къса коса в тъмномахагонов цвят и идеална порцеланова кожа, с виолетови очи, които бяха внимателни и умни, но странно непроницаеми. Тя ги изгледа един след друг. Когато спря очи върху Естерхази се забави, но изражението й не се промени.
	Естерхази не се тревожеше, че може да го разпознае като бившия зет на Пендъргаст. Пендъргаст не беше от хората, които държат семейни портрети из къщата.
	— Д-р Остром – каза тя, като остави книгата и се изправи любезно. Естерхази забеляза, че четеше Сартъровото „Битие и нищо“. – Д-р Фелдър, колко приятно, че ви виждам отново.
	Естерхази бе заинтригуван. Движенията й, начинът й на говорене, цялата тя изглеждаше като ехо на по-раншна, по-благородна епоха. Едва ли не ги беше поканила на пай с тиква и шипков чай. Освен това съвсем ме изглеждаше като някаква детеубийца, заключена в отделение за душевноболни престъпници.
	— Моля ви, седнете, Констанс – каза д-р Остром. – ще останем само минутка. Д-р Пул се оказа в града и си помислихме, че може би ще искате да го видите.
	— Д-р Пул – повтори Констанс, докато сядаше обратно на стола. Тя погледна отново Естерхази и в странните й далечни очи проблесна намек за любопитство.
	— Точно така – произнесе Фелдър.
	— Не ме ли познавате? – Естерхази придаде на тона си благосклонна загриженост.
	Констанс се намръщи леко.
	— Никога не съм имала удоволствието да се запозная с вас, сър.
	— Никога ли, Констанс? – Сега Естерхази добави съвсем лека следа от разочарование и съжаление в гласа си.
	Тя поклатя глава.
	С ъгълчето на окото си Естерхази забеляза, че Остром и Фелдър размениха кратък, многозначителен поглед. Получаваше се точно така, както се беше надявал.
	Констанс го изгледа по-внимателно. После се обърна към Остром.
	— Какво ви е накарало да мислите, че бих искала да се срещна с този господин?
	Остром се изчерви леко и кимна към Естерхази.
	— Виждате ли, Констанс – започна Естерхази, – навремето, преди години ви лекувах по искане на вашия… попечител.
	— Лъжете – произнесе остро Констанс, надигайки се отново. Тя се обърна за втори път към Остром, объркването и тревогата в изражението й ставаха все по-явни. – Д-р Остром, никога преди не съм виждала този човек в живота си. И много бих искала да го изведете от стаята.
	— Много съжалявам за объркването, Констанс. – Остром погледна озадачено към Естерхази. В отговор Естерхази направи слаб жест, че е време да излязат.
	— Ние си тръгваме, Констанс – добави Фелдър. – Д-р Пул помоли за няколко минутки насаме с вас. Ще бъдем отвън.
	— Но… – започна тя, но после млъкна. Хвърли поглед към Естерхази. Той бе изумен от враждебността, която се четеше в погледа й.
	— Моля ви, докторе, не се бавете – каза Остром, докато отключваше и отваряше вратата. Той се измъкна навън, последван от Фелдър. Вратата се затвори отново.
	Естерхази отстъпи една крачка от Констанс, отпусна ръце покрай тялото си и зае колкото е възможно по-нехайна стойка. Имаше нещо в това момиче, което задействаше предупредителни камбанки в главата му. Трябваше да бъде внимателен – изключително внимателен.
	— Права сте, госпожице Грийн – произнесе той с нисък глас. – Никога преди не сме се срещали. И аз никога не съм ви лекувал. Всичко това беше лъжа.
	Констанс само го гледаше иззад бюрото, а от нея подозрението се излъчваше на осезаеми вълни.
	— Казвам се Джъдсън Естерхази. И съм зет на Алойзиъс.
	— Не ви вярвам – каза Констанс. – Той никога не е споменавал името ви. – Гласът й беше нисък и напълно безразличен.
	— Това е точно в стила му, нали? Чуйте, Констанс. Хелън Естерхази ми беше сестра. Смъртта й в челюстите на онзи лъв беше може би най-страшното нещо, което някога се бе случвало на Алойзиъс – с изключение, може би, смъртта на родителите му в пожара в Ню Орлиънс. Сигурно го познавате достатъчно добре, за да знаете, че той не е човек, които говори за своето минало – особено за нещо толкова болезнено като това. Но ме помоли за помощ – защото аз съм единственият, на когото може наистина да се довери.
	Констанс не каза нищо, просто се взираше в него иззад бюрото.
	— Ако се, съмнявате в мен, ето паспорта ми. – Той го извади и го отвори вместо нея. – Естерхази не е често срещано име. Познавах пра-леля Корнелия, отровителката, която живееше в тази стая. Бил съм в семейната плантация „Пенумбра“. Отидох на лов в Шотландия с Алойзиъс. Какви още доказателства ви трябват?
	— Защо сте тук?
	— Алойзиьс ме изпрати да помогна да се измъкнете от това място.
	— В това няма смисъл. Той уреди да съм тук и знае, че съм напълно доволна.
	— Не разбирате! Не ме е изпратил да помагам на вас – изпрати ме, защото той се нуждае от вашата помощ.
	— Моята помощ? – вдигна леко вежди Констанс.
	Естерхази кимна.
	— Разбирате ли, направил е ужасно разкритие. Изглежда, че съпругата му – сестра ми – не е умряла случайно.
	Констанс се намръщи.
	Естерхази знаеше, че най-големият му шанс е да се придържа колкото е възможно по-близо до истината.
	— Пушката на Хелън е била заредена с халосни патрони в деня, когато са излезли на лов за лъва. И сега Пендъргаст се е заел да открие кой е отговорен. Само че събитията излязоха от контрол. Не може да го направи сам. Нуждае се от помощта на онези, на които вярва най-много. Което означава на мен и на вас.
	— Ами лейтенант Д’Агоста?
	— Лейтенантът му помагаше. И беше прострелян в сърцето, за беда. Не смъртоносно – но достатъчно лошо.
	Констанс трепна видимо.
	— Точно така. Казах ви събитията, които излязоха от контрол. Пендъргаст е в ужасна опасност. Престорих се, че ви познавам – вас и… вашия случай. Очевидно беше, че е уловка.

 	Констанс продължаваше да го гледа. Чувството на враждебност почти бе изчезнало, но тя оставаше подозрителна.
	— Ще измисля някакъв начин да ви измъкна оттук, междувременно продължавайте да отричате, че ме познавате. Или може да инсценирате, че започвате да си спомняте кой съм – както ви е по-удобно. Само ми попомогнете. Моля ви единствено да ви изведа оттук. Защото почти не ми остава време. Пендъргаст има нужда от вашия остър ум, инстинктите ви и уменията да издирвате. Всеки час е от значение. Не можете да си представите, а тук няма и как да ви обясня подробно, какви сили са в съюз срещу него.
	Констанс продължаваше да го гледа със смесица от подозрение, загриженост и нерешителност. По-добре да излезеше сега и да я оставане да премисли. Той се обърна и леко почука на вратата.
	— Д-р Остром, д-р Фелдър, можем да тръгваме.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Мъртъл Бийч, Южна Кармина

	 
	Осемнайсетата дупка на игрището „Палмето Спрей Голф Линкс“ се ползваше с една от най-лошите репутации на Източното крайбрежие: дупка от пети пар*, лашната в края на петстотинметров отвратително криволичещ маршрут, затиснат от половин дузина широки пясъчни бункери, плътно прилепени до ниско окосената част на игрището.
	[* Дупките в голфа се класифицират по техния пар, което означава броя удари, които един умел голфър трябва да направи, за да вкара топката. – Б.пр.]
	Майер Вайс придвижи инвалидната си количка до голф площадката, издърпа одеялото, покриващо сакатите му крака, сграбчи патериците, окачени на чантата му за голф и се изправи на тях, като застопори ставите на протезите на краката си.
	— Имате ли нето против да ви дам още един съвет?
	Алойзиъс Пендъргаст плъзна взетата си назаем чанта за голф на земята.
	— Ако бъдете така любезен.
	— Дупката е далече, но вятърът духа откъм гърба ни. В подобни случаи обикновено пробвам с контролиран фейд*. С малко късмет такъв удар ще прати топката на правилното място върху феъруея**, като ви осигури добра позиция към втора дупка.
	[* Тип удар, при който топката полита към лявата страна на целта, преди да свърне на дясно. Предпочитан от добрите голфъри. – Б.пр.]
	[** Пояс с ниско окосена трева между две дупки. – Б.пр.]
	— Уви, аз съм скептик що се касае до тъй наречения „късмет“.
	Старецът разтърка изгорялото си на слънце чело и се засмя.
	— Винаги обичам да изиграя една голф игра, преди започването, на какъвто и да е бизнес. Казва ми всичко, което ми трябва, за моя партньор. Ето, забелязвах подобрение в начина, по който отиграхте последните няколко дупки. Само не забравяйте да замахнете при суинга, както ви показах.
	И като хвана стика си, Вайс закуцука към тий маркера. Той се подпря на патериците си, изнесе стика назад и замахна в съвършена дъга. Топката излетя във въздуха с приятен звук, като грациозно се отклони надясно и изчезна от погледа им зад редицата от дървета.
	Пендъргаст я проследи, след което се обърна към Вайс.
	— Нямаше място за „късмет“ в този изстрел.
	Вайс потупа с ръка патериците и протезите си.
	— Имал съм на разположение доста години с тези нещица, за да го усъвършенствам.
	Пендъргаст пристъпи към тийнг граунда, нагласи стика си и замахна. Стикът удари топката прекалено отворено и вместо плавен удар се получи удар настрана.
	Старецът се засмя съчувствено, клатейки глава, но не можеше да прикрие задоволството си.
	— Май ще се наложи да я търсим.
	Пендъргаст се замисли за момент и после попита:
	— Предполагам, че няма да ми позволите мълигън*? – Той вече знаеше отговора, но бе любопитен каква ще е реакцията на Вайс.
	[* Право на повторен удар на първия тий бокс. – Б.пр.]
	— Господин Пендъргаст, вие ме изненадвате. Не бих допуснал, че сте от типа, който ще поиска мълигън.
	Намек за усмивка се мерна по лицето на Пендъргаст, когато Вайс се отпусна в инвалидната си количка и се зае с протезите си. Мускулестите му ръце придвижваха количката с такава бързина, че почти я изстрелваха напред по чакълестата пътека. Този ловец на нацисти с непреклонен характер си беше спестил лукса да притежава количка за голф и предпочиташе инвалидния стол. До осемнайсетата дупка имаше много път, но той не показваше признаци на умора.
	Докато се придвижваха по игрището, се откриха и топките от предишния изстрел – тази на Вайс, тъкмо на място за подходящ удар към следващата дупка, а тази на Пендъргаст – в пясъка покрай редицата дървета.
	Вайс отново поклати глава.
	— Ваша чест.
	Пендъргаст хитроумно заобиколи бункера и коленичи до топката, преценявайки траекторията до следващото флагче. Изчакваше Вайс да даде препоръките си.
	— Ако бях на ваше място, щях да избера лоб уедж – каза Вайс след секунда. – Прощава грешките повече от питчинг уеджа.
	Пендъргаст се разрови в комплекта с пингове, извади уеджа, изправи се внимателно, направи няколко суинга за упражнение и после удари топката, вдигайки вихрушка от пясък. Топката се премести на шейсет сантиметра по посока на бункера. Вайс възкликна, едва прикривайки доволството си.
	— Не го мислете прекалено много. Опитайте да си представите физическото усещане за удара, преди да замахнете.
	Пендъргаст отново зае позиция. Този път постигна по-контролиран чип шот*, който изглеждаше, че ще прехвърли целта, но обратното въртене на топката я приземи само на едно търкулване от тревата около дупката.
	[* Къса висока топка. – Б.пр.]
	— Мацел тов**! – възкликна Вайс, сияейки.
	[** Букв. „късмет“ (иврит), но смисълът е по-скоро „поздравления!“ – Б.пр.]
	— Чист късмет, страхувам се – каза Пендъргаст.
	— Казахте, че не вярвате в късмета. Но ето, последвахте моя съвет и сега виждате отличния резултат. – Като избра седми номер айрън*, Вайс изстреля къса и висока топка на три метра от флагчето. Пендъргаст, на шест метра, пропусна първите си два пътинга, после вкара за боути**. Вайс направи пътинг за финален игъл***.
	[* Стик с желязна глава. – Б.пр.]
	[* Един удар над пара. Б.пр.]
	[*** Два удара над пара. – Б.пр.]
	Пендъргаст го отбеляза и подаде на Вайс книгата с резултатите.
	— Уцелихте шейсет и девета. Моите поздравления.
	— Това е домашното ми игрище. Сигурен съм, че ако последвате някои от съветите, които споменах, бързо ще напреднете. Имате природни дадености за голфър. А сега да поговорим.
	След като играта бе завършена, те тръгнаха към къщата му, непосредствено до тий бокса на петнайсета дупка. Двамата мъже седнаха във вътрешния двор, докато Хайди, съпругата на Вайс, им донесе кана ментов джулеп.
	— И така, да преминем към бизнеса – каза Вайс, в чудесно настроение, като си наля питието и вдигна очилата си. – Значи сте дошли при мен във връзка с Волфганг Фауст.
	Пендъргаст кимна.
	— Което означава, че сте дошли при правилния човек, господин Пендъргаст. Защото проследяването на този доктор от Дахау се превърна в смисъла на живота ми. Само тези тук ме спираха. – И той посочи краката си под одеялото. Като остави питието си, мъжът се пресегна към една дебела папка, която стоеше в единия край на масата. – Трудът на живота ми, господин Пендъргаст – каза той, потупвайки папката. – Събран между тези корици. Знам го наизуст – Той отпи дълга глътка от джулепа си. – Волфганг Фауст е роден в Равенсбрюк, Германия през 1908 г. и е следвал в университета в Мюнхен, където се е запознал с Йозеф Менгеле, три години по-голям от него, и е станал негово протеже. Работил е като асистент на Менгеле в Института за наследствена биология и расова хигиена във Франкфурт. През 1940 г. получава докторската си степен и се присъединява към Вафен СС*. По-късно, по препоръка на Менгеле той работи при Менгеле в клиниката в Аушвиц. Известно ви е с какъв вид „работа“ се е занимавал Менгеле, нали?
	— Имам представа.
	— Брутална, жестока и нечовешка хирургия – често извършвана без упойка. – Откритото, дружелюбно изражение на Вайс стана сурово и непреклонно. – Ненужни ампутации. Ужасно болезнени и обезобразяващи медицински „експерименти“, провеждани върху малки деца. Шокова терапия. Стерилизация. Инжектиране с различни отрови и болести. Изстудяване на хора до смърт. Менгеле се е очаровал от всичко необичайно и ненормално: джуджета, идентични близнаци, многопръпръстовост. Ромите – циганите – били любимата му група. Заразил стотици от тях с проказа в опит да създаде биологично оръжие. И когато сатанинските му експерименти завършели, убивал жертвата – често с инжекция хлороформ в сърцето, която приключвал с аутопсия, за да документира патологията – точно като при лабораторни мишки.
	Той отпи отново глътка джулеп.
	— Фауст до такава степен се откроил в Аушвиц, че бил изпратен в Дахау, за да създаде своя собствена лаборатория. Не е известно много за характера на експериментите му в Дахау – Фауст бил далеч по-успешен от Менгеле в унищожаването на архивите и убиването на свидетели, – но онова, което знаем, е също толкова обезпокоително, колкото и зверствата на Менгеле, ако не и повече. Сега не ми се говори за тези подробности; намират се в тази папка, ако наистина искате да разберете до каква степен може да стигне покварата на един човек. По-добре да поговорим какво се е случило след войната. След падането на Берлин Фауст се покрива в Германия с помощта на нацистки симпатизанти, скрит на един таван – по ирония не далеч от онзи, в който се е крила Ане Франк. Тези симпатизанти били добре свързани помежду си или добре финансирани, а може би и двете.
	— Откъде знаете?
	— Имали възможността да направят – или да се сдобият – с фалшифицирани документи от много високо качество. Брачни свидетелства, документи за идентичност, такива неща. Тези симпатизанти дали на Фауст фалшив паспорт на името на Волфганг Лансер. Някъде в края на 1948 г. – не е известно точно кога – той напуснал тайно страната и се качил на кораб за Южна Америка. Първото пристанище, на което корабът спрял, било в Уругвай. Всичко това, което ви казах до тук, ми отне десет години работа под прикритие.
	Пендъргаст наклони глава.
	— Установил се временно в редица отдалечени градове, печелел като лекувал селяните, но изглежда никъде не бил добре дошъл за дълго; цените му били изнудвачески и понякога проявявал склонност към различни… ъ-ъ-ъ… лекарства, които често довеждали до смърт.
	— Непоправим експериментатор – промърмори Пендъргаст.
	— До 1958 г. го бях проследил до Уругвай. По някакъв начин обаче той разбра, че съм по дирите му. И отново промени самоличността си – този път на Вили Линден, – направи си пластична операция и се премести в Бразилия. Но точно там следите се изгубиха. Защото към 1960-та той изчезна напълно. И не можах да науча нищо, абсолютно нищо по-нататък нито за местонахождението, нито за заниманията му. Всъщност, двайсет и пет години по-късно, през 1985 г. попаднах на гроба му – и то до голяма степен случайно, по-скоро късмет, отколкото резултат от внимателно разследване. Тленните останки бяха идентифицирани по декталните, а по-късно и по ДНК-архивите.
	— Кога е починал? – попита Пендъргаст.
	— Доколкото е възможно да се установи, някъде в края на седемдесетте – 1978-ма или 79-та.
	— И нямате представа какво е правил през последните двайсет години?
	Вайс сви рамене.
	— Опитах се да разбера. Господ знае, че се опитах. – Той довърши питието с едно бързо движение, сега ръката му трепереше леко.
	В продължение на няколко минути двамата мъже останаха мълчаливи. После Вайс вдигна поглед към Пендъргаст,
	— А сега ми кажете, господин Пендъргаст: защо се интересувате от Волфганг Фауст?
	— Имам причини да вярвам, че той може да е бил… свързан по някакъв начин с една смърт в семейството ми.
	— А-а-а, да. Естествено. „Докоснал“ е хиляди семейства по този начин. – Вайс замълча. – След като намерих останките, случаят по същество беше затворен. Другите ловци на нацисти не проявяват особен интерес към запълване на белите петна в живота на Фауст. Все пак е мъртъв: защо да си даваме труд? Но намирането на един труп или просто изправянето на някого пред правосъдието не е достатъчно. Вярвам, че сме длъжни да знаем всичко, което има да се знае за тези чудовища. Наша отговорност и наш дълг е да разберем. А съществуват и толкова въпроси за Фауст, на които няма отговор. Защо е бил погребан посред нищото в обикновен чамов ковчег? Защо никой в района няма представа кой е бил той? Никой, когото разпитах в радиус от четирийсет километра от гробището, никога преди не беше виждал, нито чувал за мъж на име Вили Линден. Но след инцидента, който преживях… няма кой да се заеме с това вместо мен. Майер, казаха ми, човекът е мъртъв. Вече откри гроба му. Какво повече искаш? Опитвам се да не съм толкова непримирим.
	Вайс внезапно отмести празната чаша и побутна папката към Пендъргаст.
	— Искате да знаете повече за него, за това какво е правил през тези последни двайсет години от живота си? Тогава го направете. Продължете нататък труда ми. – Той стисна китката на Пендъргаст. Мъжът може и да беше в инвалидна количка, но въпреки благата си външност имаше свирепостта и неотстъпчивостта на лъв.
	Пендъргаст направи деликатен опит да освободи ръката си, но Вайс не го пуска.
	— Продължете труда ми – повтори той. – Разберете къде е било това изчадие, какво е правило. След което най-после ще можем да затворим книгата за доктора от Дахау. – Той се вгледа в лицето на Пендъргаст. – Ще го направите ли?
	— Ще направя, каквото мога – отвърна агентът.
	След миг Вайс се отпусна. Разхлаби хватката около китката на Пендъргаст.
	— Бъдете внимателен. Дори днес такива демони като д-р Фауст имат своите поддръжници… онези, които охраняват нацистките тайни, дори от гроба. – И той потупа инвалидната си количка многозначително.
	Пендъргаст кимна.
	— Ще внимавам.
	Пристъпът на пламенност бе отминал и лицето на Вайс отново беше спокойно и благородно.
	— В такъв случай единственото, което ни остава, е да изпием по още едно питие – ако сте склонен.
	— Без никакво съмнение. Моля ви, предайте на съпругата си, че забърква превъзходен джулеп.
	— Изказан от човек от дълбокия Юг, това наистина е комплимент. – И като вдигна каната, старецът допълни чашите им.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Офисът на д-р Остром в „Маунт Мърси“ – помисли си съвсем уместно Естерхази – явно някога е бил кабинет за консултации на болничния психиатър. Той още носеше следите от времената на сградата като частна болница за богаташи: огромна мраморна камина в стил рококо; корнизи с натруфена резба; прозорци от оловно стъкло, сега снабдени със стоманени решетки. Естерхази почти очакваше иконом с бяла вратовръзка да отвори, балансирайки чаши шери върху сребърен поднос.
	— Е, д-р Пул – каза Фелдър, като се наведе напред в стола и сложи ръце върху коленете си. – Какво мислите за тазвечершната сесия?
	Естерхази отвърна на погледа на психиатъра, срещайки нетърпеливите му, интелигентни очи. Мъжът бе до такава степен обсебен от Констанс и странните аспекти на този случай, че това заслепяваше професионалната му обективност и обикновено предпазливата му природа. Естерхази, от своя страна пък, изобщо не се интересуваше от Констанс и нейните странности извън ролята на пешка, която й бе отредил в своята игра. И това му даваше голяма преднина.
	— Смятам, че се справихте много умело, докторе – каза той. – Отказът ви да говорите да говорите за илюзиите й направо, а само в контекста на една по-голяма реалност, се оказа успешна стратегия. – Той направи пауза. – Да ви кажа честно, когато се свързах с вас относно този случай имах известни съмнения. Сам знаете каква е дългосрочната прогноза за пациент с параноидна шизофрения. Както знаете, предходното й лечение при мен също не бе напълно удовлетворително. Но първи ще ви призная, че там, където аз се провалих, вие в момента успявате – при това до степен, за която не бих казал, че е възможно.
	Фелдър леко се изчерви и кимна с благодарност.
	— Забелязали ли сте, че нейната селективна амнезия е намаляла до известна степен?
	Фелдър прочисти гърлото си.
	— Забелязах го, да.
	Естерхази леко се усмихна.
	— Ясно е, че тази клиника е изиграла голяма роля за нейното подобрение. Дружелюбната и стимулираща интелекта атмосфера в „Маунт Мърси“ явно е оказала голямо влияние. По мое мнение тя е спомогнала прогнозата за пациентката да се промени от умерена към доста оптимистична.
	Остром, който седеше в едно кресло наблизо, наклони глава. По-резервиран от Фелдър и макар с явен интерес към Констанс, той не беше обсебен от случая. Естерхази трябваше да се отнася към него с голяма предпазливост. Но ласкателството винаги имаше ефект.
	Той прелисти болничния картон, който му беше дал Остром, опитвайки се да се залови за някаква информация, която да му помогне.
	— Забелязвам тук, че Констанс особено обича да чете в библиотеката в часовете за почивка и да се разхожда в клиниката.
	Остром кимна.
	— Проявява склонност към разходки навън сякаш е от деветнайсети век.
	— Това е положителен признак, които трябва да насърчаваме. – Естерхази остави папката настрани. – Извеждали ли сте я извън „Маунт Мърси“? Например за разходка в ботаническата градина?
	Остром го погледна.
	— Трябва да призная, че не сме. Излизането от клиниката обикновено става само с разрешение на съда.
	— Разбирам. Но вие казвате „обикновено“. Мисля обаче, че медицинският правилник позволява, стига клиниката да прецени, че не представлява опасност за себе си и за другите, Констанс да бъде извеждана без разрешение на съда, при положение, че това е от полза за нея.
	— Рядко го правим – отвърна Остром. – Рискът е прекалено голям.
	— Помислете за пациентката, за доброто на пациентката.
	Тук се включи и Фелдър, точно както Естерхази се надяваше.
	— С цялото си сърце се присъединявам към д-р Пул. Констанс не проявява дори минимална агресия или склонност към самоубийство. Не съществува и риск за бягство, тъкмо обратното. Това не само ще подсили интереса й към заниманията навън, но ще се съгласите, че и това оказано доверие от наша страна е твърде вероятно да отслаби и вътрешната й съпротива към лечението.
	Остром се замисли.
	— Смятам, че д-р Фелдър е абсолютно прав – заяви Естерхази. – Като се замисля, зоологическата градина в Сентрал парк може би е още по-подходяща.
	— Дори да не е необходимо разрешение от съда – каза Остром, – заради повдигнатите й обвинения ще имаме нужда от одобрението на съдия-изпълнител.
	— Това не би трябвало да представлява сериозна пречка – отвърна Фелдър. – Мога да използвам обичайните канали, като се има предвид позицията ми в Борда по здравеопазване.
	— Отлично – усмихна се Естерхази. – И колко време, мислите, че ще отнеме това?
	— Най-много ден-два.
	Остром не отговори веднага.
	— Искам и двамата да я придружавате. Излизането трябва да бъде ограничено до една-единствена сутрин.
	— Правилно – отвърна Естерхази. – Ще ми се обадите ли на мобилния ми телефон, д-р Фелдър, щом получите разрешението?
	— С най-голямо удоволствие.
	— Благодаря ви. А сега, господа, надявам се да ме извините – времето не чака никого. – И като стисна ръце и на двамата, Естерхази се усмихна и излезе.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Мъжът, наричащ себе ск Клаус Фалконър си почиваше на четвъртата палуба на „Фергелтунг“. Беше поредният мек следобед и навесът за лодки на Седемдесет и девета улица беше тих, задрямал под слънцето на късната есен. На малка масичка край него лежеше пакет „Галоз“ и неотворена бутилка „Коняк Роа дьо Франс Феи Шампань“* заедно с една-единствена тумбеста чаша.
	[* Изключително рядък изискан коняк от областта Шампань, Франция, реколта (1893) г. – Б.пр.]
	Фалконър извади цигара от пакета, запали я със златна запалка „Дънхил“, пое дълбоко от дима, после погледна бутилката. С изключително внимание свали стария восък от 19 век от гърлото на бутилката, смачка го на топче и го пусна в калаения пепелник. Конякът блестеше на следобедното слънце като течен махагон, забележително тъмен и богат цвят за такъв алкохол. Във винената изба на „Фергелтунг“ имаше още дузина подобни бутилки – малък дял от плячката, отмъкната от предшествениците на Фалконър по време на окупацията на Франция.
	Той издиша дима и се огледа наоколо със задоволство. Друг малък дял от тази плячка – злато, бижута, банкови сметки, изкуство и антики, иззети преди повече от шейсет години – бяха платени за „Фергелтунг“. И ето я – една много специална трипалубна моторна яхта: сто и трийсет фута пълна дължина, двайсет и шест фута ширина и шест разкошни самостоятелни каюти. Вместимостта от петдесет и четири хиляди галона дизел позволяваше на двойката двигатели „Катърпилър“ с мощност 1800 к.с. да прекосят всеки океан, с изключение на Пасифика. Този вид независимост, тази способност да оперира отвъд закона и под радара бяха жизненоважни за задачата, в която Фалконър и неговата организация бяха въвлечени.
	Той дръпна още веднъж от цигарата и, изпушена едва наполовина, я смачка в пепелника. Нямаше търпение да опита коняка. Много внимателно си наля малко в чашата с форма на лале, която – предвид възрастта и изтънчеността на алкохола – бе избрал пред по-долнокачествената с вид на балон. Леко разклати чашата, вдъхна аромата, после – с възхитителна бавност – я вдигна към устните си и отпи малко. Конякът разцъфна върху небцето му с удивителна сложност, изненадващо силна за такава стара бутилка: легендарният „Комет“, реколта 1811. Той затвори очи и отпи дълга глътка.
	Тихи стъпки прозвучаха по тиковия под, последвани от почтително покашлюване зад рамото му. Фалконър вдигна очи. Беше Рюгер, член на екипажа, стоеше в сянката на флайбриджа. В ръката си държеше телефон.
	— Търсят ви, сър – произнесе той на немски.
	Фалконър остави чашата на малката масичка.
	— Ако не звъни хер Фишер, не искам да бъда безпокоен. – Хер Фишер. Този човек наистина беше плашещ.
	— Обажда се господинът от Савана, сър. – Рюгер държеше телефона на почтителна дистанция.
	— По дяволите – промърмори Фалконър под нос, докато вземаше протегнатия апарат. – Да? – каза той в слушалката. Раздразнението от прекъсването на ритуала добави нехарактерна рязкост към тона му. Този тип се превръщаше от неприятност в проблем.
	— Помоли ме да се справя с Пендъргаст решително – долетя гласът от другата страна на телефона. – В момента съм на път да направя точно това.
	— Не искам да чувам какво се каниш да правиш. Искам да чуя, че си го направил.
	— Ти ми предложи помощ. „Фергелтунг“.
	— И?
	— Планирам да доведа посетител на борда.
	— Посетител?
	— Нежелан посетител. Човек, близък на Пендъргаст.
	— Трябва ли да допусна, че това е примамка?
	— Да. Това ще подмами Пендъргаст на борда, където ще се справим с него веднъж завинаги.
	— Звучи рисковано.
	— Измислил съм всичко до последната подробност.
	Фалконър въздъхна.
	— Ще го обсъдим с теб по-нататък. Не по телефона.
	— Много добре. Но междувременно ще ми трябват пластмасови белезници, кърпи, въже, лейкопласт, инструменти.
	— Държим тези неща в къщата, ще трябва да ги взема. Отбий се тази вечер и ще обмислим детайлите.
	Фалконър затвори, подаде телефона на чакащия Рюгер и го изпрати с очи, докато изчезна от поглед. После отново взе чашата и доволното изражение бавно се върна върху лицето му.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Нед Бетъртън въртеше волана на наетото Шеви Асро доста отчаян. Беше длъжен да върне колата на летището след час и този следобед летеше обратно към Мисисипи.
	Малкото му приключение беше свършило.
	Беше трудно да повярва, че само няколко дни по-рано нещата вървяха така добре. Беше напипал едно зрънце, душейки около „чужденеца“. Използвайки стратегията за социално инженерство, позната като претекст, той позвъни в авиолинии „Дикси“ и, представяйки се за ченге, получи адреса на Клаус Фалконър, който беше летял към Мисисипи преди почти две седмици: Ийст Енд авеню № 702.
	Дотук – лесно. Но после беше ударил на камък. Първо, оказа се, че 702 не съществува. Улицата бе дълга само десет пресечки, кацнала отдясно на Ийст ривър, и нямаше толкова големи номера.
	След това беше проследил специален агент Пендъргаст до една сграда с апартаменти, наречена Дакота. Но това си беше истинска крепост и да влезеш се оказа напълно невъзможно. В една кабинка от външната страна на входа вечно стоеше портиер, а останалите портиери вътре, заедно с придружаващите служители в кабината на асансьора, любезно, но твърдо отхвърляха всеки негов опит и хитрост да проникне в сградата или да получи информация.
	Накрая се бе опитал да измъкне информация за капитанката от НПУ. Но там имаха няколко жени капитани и не успя да разбере, без значение кого пита, коя точно е партнирала на Пендъргаст или е ходила в Ню Орлиънс – а само това, че явно е станало в извън работно време.
	Основният проблем беше този капризен, странен Ню Йорк. Хората бяха толкова стиснати, когато ставаше дума за информация, и толкова параноични по отношение на тъй наречения си „личен живот“. Той беше дошъл от Дълбокия Юг. Не знаеше какво се прави тук.
	Не знаеше дори кой е правилният начин да се доближи до хората и да им задава въпроси. Дори акцентът му беше проблем, отблъсквано хората.
	После беше насочил вниманието си към Фалконър и едва не направи пробив. Благодарение на факта, че Фалконър беше използвал фалшив номер на къщата на истинската си улица – все пак Ийст Енд авеню беше странен избор за фалшив адрес – Бетъртън беше пребродил авенюто от край до край, чукайки по вратите, спирайки хората по улицата, като ги питаше дали някой познава един висок, рус мъж, живеещ в съседство, с грозна бенка на лицето, и който говори с немски акцент. Повечето хора – типични нюйоркчани – или отказваха да говорят с него, или му теглеха по една майна. Но няколко от по-възрастните обитатели, с които се запозна, се оказаха по-дружелюбни. Именно от тях Бетъртън научи, че районът, известен като Йорквил, навремето е бил немска територия. Тези възрастни граждани говореха с копнеж за ресторанти като „Лорелай“ и „Кафе Моцарт“, за чудесните сладкиши, сервирани в „Клайне Кондиторай“*, за яркоосветени зали, в които се танцувала полка всяка вечер. А сега всичко това го нямало, заменено от анонимни магазини за деликатеси, супермаркети и бутици.
	[* Малка сладкарница (нем.). – Б.пр.]
	И, да, няколко души смятаха, че са виждали такъв мъж. Един старец твърдеше, че е забелязал подобен човек да влиза и да излиза от една порутена сграда на Ийст Енд авеню между Деветдесет и първа и Деветдесет и втора улица, в северния край на парк Карл Шурц.
	Бетъртън бе наблюдавал сградата. Бързо научи, че е почти невъзможно да се мотаеш наоколо, без да привличаш внимание или да предизвикваш подозрение. Това го бе принудило да вземе кола под наем и да прави наблюденията си от улицата. Беше прекарал три изтощителни дни в наблюдение над сградата. Час след час взиране – никой нито влизаше, нито излизаше. Беше останал без пари, а часовникът, отброяващ дните от отпуската му, тиктакаше. По-лошо, Кранстън беше започнал да му звъни всеки ден, чудейки се къде, по дяволите, се е дянал, дори намекваше, че ще го смени.
	И така времето, което си беше отпуснал за Ню Йорк сити, свърши. Билетът му за полета към дома не подлежеше на смяна или връщане, което щеше да му коства четиристотин долара, ако решеше да го направи – пари, които той нямаше.
	И сега, в пет часа вечерта, Бетъртън шофираше на път към летището, за да хване самолета си. Но когато видя табелката за изхода за Ийст Енд авеню, някаква извратена и неудържима надежда го подтикна да свие от пътя.
	Нямаше къде да паркира и се наложи да върти отново и отново. Това беше лудост: щеше да изпусне полета си. Но когато заобиколи ъгъла за четвърти път, забеляза едно такси да спира пред сградата. Заинтригуван, Бетъртън приближи и паркира успоредно срещу работещото на празен ход такси, като извади карта и се престори, че търси нещо в нея, докато наблюдаваше входа на сградата със спуснатите кепенци в задното огледало.
	Изминаха пет минути и входната врата се отвори. Отвътре излезе човек с по един брезентов чувал във всяка ръка – и Бетъртън сдържа дъха си. Висок и слаб, освен това рус. Дори от това разстояние можеше да види бенката под дясното му око.
	— Господи боже – промърмори той.
	Мъжът хвърли брезентовите торби в таксито, вмъкна се след тях и затвори вратата. Миг по-късно колата се отдалечи от тротоара и мина покрай Шевито на Бетъртън. Бетъртън си пое дълбоко дъх, обърса длани в ризата си и остави картата настрана. И после – хващайки наново волана – тръгна подир таксито, когато то зави по Деветдесет и първа и се насочи на запад.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Д-р Фелдър се почувства като третото колело, когато Пул поведе Констанс за ръка през зоологическата градина в Сентрал парк. Бяха посетили морските лъвове и белите мечки, а сега Констанс бе помолила да разгледат японските снежни маймуни. Тя беше много по-експанзивна, отколкото я бе виждал досега – не чак възбудена – не можеше да си представи някой с подобен меланхоличен нрав някога да стигне до възбуда, – но определено бе свалила в някаква степен гарда. Фелдър не знаеше как да тълкува факта, че Констанс, която първо се бе държала така предпазливо с д-р Пул, бе станала значително по-сърдечна към него.
	Може би дори повече от значително, помисли си горчиво Фелдър, докато крачеше от другата й страна.
	Когато наближиха снежните маймуни, до слуха им достигнаха крясъците и писъците на животните, които си играеха едно с друго и се боричкаха около скалата и оградената вода.
	Той погледна към Констанс. Вятърът беше опънал косата й назад и зачервил обикновено бледите й страни. Тя гледаше маймуните, усмихваше се на кривенето на една от тях, която, пищейки от удоволствие, се наведе от една скала и скочи във водата, както би го направило дете, после се върна да го повтори.
	— Интересно, че не им е студено – каза Констанс.
	— Затова се казват „снежни маймуни“ – отвърна Пул със смях. – Живеят в студен климат.
	Останаха да погледат още малко и Фелдър тайно наведе очи към часовника си. Оставаше им още час и половина, но ако трябваше да бъде честен, нямаше търпение да върне Констанс обратно в „Маунт Мърси“. Това бе неконтролируемо обкръжение и той чувстваше, че д-р Пул доближава, ако не и пристъпва уместната дистанция лекар-пациент със смеха си, шегите си и държането на ръце.
	Констанс промърмори нещо на Пул, който се обърна и хвърли поглед към Фелдър.
	— Боя се, че трябва да посетим дамската тоалетна. Мисля, че се намира ей там, в сградата на Тропическата зона.
	— Много добре.
	Те тръгнаха по пътеката и влязоха в Тропическата зона. Мястото бе направено като тропическа дъждовна гора с живи животни и птици в съответния хабитат. Дамската тоалетна бе в дъното на дълъг коридор. Фелдър изчака в началото на коридора Пул да придружи Констанс до вратата на тоалетната, да й отвори вратата и да заеме позиция отвън.
	Няколко минути по-късно Фелдър отново погледна часовника си. Единайсет и четирийсет. Разходката трябваше да завърши на обяд. Той погледна надолу по коридора и видя Пул да стои пред вратата със скръстени ръце и замислен поглед.
	Изминаха още няколко минути и Фелдър започна да усеща безпокойство. Отправи се нататък.
	— Дали да не проверим? – подхвърли той.
	— Може би ще трябва. – Пул се наведе към вратата.
	— Констанс? – извика той. – Наред ли е всичко?
	Не се чу никакъв отговор.
	— Констанс? – Той почука по вратата.
	Все още никакъв отговор. Пул погледна Фелдър с тревога.
	— По-добре да вляза.
	Фелдър, потискайки внезапната паника, кимна, и Пул влезе в дамската тоалетна, като гръмогласно обяви присъствието си. Вратата се затвори и Фелдър го чу да вика името на Констанс и да отваря и затваря отделните кабинки.
	Малко по-късно се появи навън с пепеляво лице.
	— Избягала е! Задният прозорец е отворен!
	— О, боже – изпъшка Фелдър.
	— Не може да е стигнала далеч – каза Пул. – Трябва да я намерим. Да излезем – вие тръгвате наляво, аз – надясно, ще обиколим сградата… и, за бога, отваряйте си очите!
	Фелдър хукна към изхода, блъсна вратата и сви наляво, като обиколи сградата на бегом, дирейки с очи силуета на Констанс. Нищо.
	Стигна до задната част на сградата, където бяха разположени обществените тоалетни. Видя отворения прозорец. Но той беше с решетки.
	С решетки?
	Огледа се да види дали Пул не идва от отсрещната страна. Но Пул не дойде. Фелдър изруга и продължи обиколката на сградата, озовавайки се след шейсет секунди отново на входа.
	Пул го нямаше.
	Фелдър накара мозъка си да забави, да обмисли проблема логично. Как беше възможно да е избягала през прозорец с решетки? И къде, по дяволите, беше Пул? Дали я преследваше? Така трябваше да е. Той си спомни, че цялата зоологическа градина е оградена със стени. Имаше само два изхода: един на Шейсет и четвърта улица и Пето авеню и друг в южния край на зоопарка. Хукна към южния край, излезе на въртележката и погледна през парка – дървета с голи клони, дълги алеи.
	Имаше няколко души, които се разхождаха; като се имаше предвид часът, паркът изглеждаше странно пуст.
	Удивителният силует на Констанс не се виждаше никъде. Нито пък д-р Пул.
	Явно тя се намираше все още в зоопарка. Или може би е останала до другия изход. Фелдър внезапно осъзна злокобността на ситуацията. Констанс беше убийца, която съдът бе признал за душевноболна. Той лично бе уредил този излет благодарение на служебното си положение. Ако тя избягаше, докато е под негова опека, с кариерата му беше свършено.
	Дали не трябваше да се обади в полицията? Не, още не. Свят му се зави като си представи заглавията в „Таймс“…
	Вземи се в ръце. Пул сигурно беше намерил Констанс. Сигурно я беше намерил. Единственото, което Фелдър трябваше да направи, беше да открие Пул.
	Той изтича към изхода ха Шейсет и четвърта, влезе пак в зоопарка и се върна към Тропическата зона. Претърси района основно, вътре и навън, търсейки Пул и Констанс. Пул се е справил с нея, каза си. Хванал я е и я държи някъде наблизо. Може би му трябва помощ.
	Фелдър извади мобилния си телефон и набра номера на Пул, но веднага беше препратен на гласова поща.
	Той се върна обратно към дамската тоалетна и влезе вътре. Прозорецът още беше отворен, но съвсем очевидно беше с решетки. Фелдър спря, вперил очи в него. Естественото заключение при вида на този зарешетен прозорец внезапно стигна до съзнанието му.
	Можеше да се закълне, че е чул Пул да отваря и затваря кабинките и да вика името й. Но защо ще прави това, щом прозорецът е с решетка и няма шанс за бягство? Той огледа малката празна тоалетна, но вътре нямаше място, където човек би могъл да се скрие.
	И тогава – с внезапна, ужасяваща яснота – Фелдър осъзна, че може да има само едно-единствено обяснение. Пул беше съучастник в бягството.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Кори Суонсън чу слабото звънене на клетъчния си телефон през слушалките, докато лежеше на леглото в спалнята си и слушаше „Найн инч нейлс“*. Тя се изправи, свали слушалките, затършува из голямата камара от дрехи на пода и извади телефона.
	Номер, който не познаваше.
	— Да?
	— Ало? – долетя глас. – Корин Суонсън ли е?
	— Корин? – Мъжът имаше силен южняшки акцент, не толкова изискан и мелодичен като на Пендъргаст, но не и чак толкова различен. Това мигновено я накара да застане нащрек. – Да, Корин е на телефона.
	— Корин, казвам се Нед Бетъртън.
	Тя изчака.
	— Репортер съм.
	— Къде?
	Колебание.
	— В „Езервил бий“.
	При това Кори не се сдържа и се разсмя.
	— Добре, кой се обажда все пак и какви са тези шеги? Приятел на Пендъргаст ли сте?
	От другата страна настъпи тишина.
	— Това не е шега, но факт е, че той е причината да ви потърся.
	Кори чакаше.
	— Извинявам се, че се свързвам с вас така, но разбрах, че вие сте тази, която поддържа уебсайта за специален агент Пендъргаст.
	— Точно така – произнесе Кори предпазливо.
	— Оттам взех името ви – каза мъжът. – Не знаех, че сте в града до днес. Пиша статия за едно двойно убийство, което се случи в Мисисипи. Бих искал да поговорим.
	— Говорете.
	— Не по телефона. Лично.
	Кори се поколеба. Инстинктите й подсказваха да го отреже, но беше любопитна каква е връзката с Пендъргаст.
	— Къде?
	— Всъщност, не познавам Ню Йорк добре. Какво ще кажете, например за… ъ-ъ-ъ… „Деликатеси Карнеги“?
	— Не обичам пастърма.
	— Чух, че имали страхотен чийзкейк. Какво ще кажете за след един час? Ще съм с червен шал.
	— Както искате.
	 
	* * *

	Имаше поне десет човека с червени шалове в помещението и докато открие Бетъртън, настроението на Кори вече се беше скапало. Той стана при приближаването й и измъкна стол за нея.
	— Мога и сама, благодаря, не съм някоя немощна южняшка хубавица – каза тя, докато дърпаше стола от услужливите му ръце и сядаше.
	Той беше към трийсетте, дребен, но жилав на вид, мускулест, с белези от старо акне по красивото иначе лице. Беше облечен в спортно сако, издаващо лош вкус, шотландски каскет върху кестенявата коса и нос, който по всяка вероятност някога е бил чупен. Да не говорим и превързаната му към шината ръка. Любопитно.
	Той поръча парче трюфелов чийзкейк, а Кори се спря на сандвич с бекон, маруля и домати. Когато келнерката се отдалечи, Кори скръсти ръце пред гърдите си и впери очи в Бетъртън.
	— Добре, а сега: за какво е всичко това?
	— Преди почти две седмици едно семейство, Карлтън и Джун Броуди, бяха брутално убити в Малфурш, Мисисипи. Изтезавани и след това убита, за да съм точен.
	За миг го заглушиха тракащите чинии и келнерите, подвикващи поръчки.
	— Продължавайте – каза Кори.
	— Престъплението е неразкрито. Но аз се натъкнах на известна информация, която проследявам. Нищо определено, сама разбирате, но има някои показателни факта.
	— Какво общо има с това Пендъргаст?
	— Ще стигна и до там, момент. Ето историята. Преди десетина години семейство Броуди изчезва. Жената симулира самоубийство, после изчезва съпругът. Преди няколко месеца те се появяват отново, сякаш нищо не се е случило, връщат се в Малфурш и продължават живота си. Тя приписва симулираното си самоубийство на семейни и служебни затруднения, а двамата в един глас твърдят, че през времето, когато ги е нямало, са управлявали хотел в Мексико. Само дето не е било така. Излъгали са.
	Кори се наклони напред. Беше по-интересно, отколкото бе очаквала.
	— Малко преди да се появят отново, Пендъргаст пристига в Малфурш с корабче, придружаван от един капитан от НПУ – жена.
	Кори кимна. Това трябва да е била Хейуърд.
	— Никой не може да ми каже какво са правили там, нито защо са отишли. Изглежда, че той е проявявал интерес към едно място навътре в съседното блато – място, наречено Спениш Айлънд. – Той продължи да разказва на Кори за всичко, което беше научил и за подозренията си, че това е свързано с операция за преработване и контрабанда на наркотици.
	Кори кимна. Значи по това работеше толкова секретно Пендъргаст.
	— Преди по-малко от две седмици мъж с германски акцент се появява в Малфурш. Тъкмо тогава семейство Броуди са брутално убити. Тръгнах по следите на мъжа и те ме доведоха до Ню Йорк. Беше използвал фалшив адрес, но успях да го свържа с малка къща от червеникавокафяв камък на Ийст Енд авеню № 428. Поразрових се наоколо. Сградата е в сърцето на стария немскоговорящ район Йорквил и продължава да е собственост на една и съща компания от 1940 г. Фирма за недвижими имоти. Изглежда, мъжът има и огромна яхта, закотвена в пристанището за лодки. Проследих го от къщата до там.
	Кори кимна отново. Питаше се кога ли ще й поиска някаква информация в замяна.
	— Е? – вдигна вежди тя
	— С две думи: според мен този Пендъргаст, за когото вие явно знаете толкова много, е ключът към цялата работа.
	— Няма съмнение. Това е големия случай, по който работеше.
	Последва неловка пауза.
	— Не ми изглежда вероятно.
	— Какво искате да кажете?
	— Когато един агент на ФБР тръгне да работи по даден случай, не тръгва да взривява бар и да потопява куп лодки, без да броим изгарянето на лабораторията за наркотици в блатата. Не, това е нещо извънслужебно.
	— Възможно е. Той често прави… самостоятелни разследвания.
	— Казвам ви, че това не е разследване. Това е… отмъщение, възмездие. Този Пендъргаст… смятам, че той е организирал цялата операция.
	Тя го изгледа.
	— Организирал какво?
	— Убийството на семейство Броуди. Операцията по контрабанда на дрога, ако наистина е имало такава. Но във всеки случаи тук става нещо голямо и изключително незаконно – това поне е очевидно.
	— Чакайте малко, наричате Пендъргаст „наркобарон“, може би дори убиец?
	— Нека да кажем, че имам сериозни подозрения, че е замесен. Всичко дотук сочи към производството на наркотици и този агент на ФБР е затънал до шия в…
	Кори рязко се изправи и шумно избута стола си.
	— Да не би да сте се побъркали? – каза тя на висок глас.
	— Моля ви, седнете…
	— Нямам никакво намерение! Пендъргаст да продава наркотици?! – Тя звучеше толкова възмутено, че в препълнения ресторант започнаха да се обръщат хора. Но не й пукаше.
	Бетъртън се отдръпна след това избухване.
	— Ще замълчите ли…
	— Пендъргаст е един от най-честните хора, които въобще ще срещнете някога. Не сте достоен дори да целунете обувките му!
	Тя видя как репортерът се изчервява от унижение. Сега вече бе приковала вниманието на целия ресторант. Няколко келнери забързано си проправяха път към нея. В това имаше нещо почти удовлетворяващо.
	Нейното засилващо се раздразнение от изчезването на Пендъргаст, възмущението й от това, че я бяха накарали да вярва, че той е мъртъв – всичко това сякаш се сля в едно и се насочи към Бетъртън.
	— И имате нахалството да се наричате репортер? – крещеше тя. – Че вие не бихте могли да напишете един репортаж даже за селска тоалетна. Пендъргаст ми спаси живота! Също за ваше сведение, той е човекът, който ме издържа в колежа, и не си мислете, че между нас има нещо, защото това е най-честният човек, когото познавам, задник такъв!
	— Моля ви, мис… – размахваше ръце един келнер пред нея, обзет от паника, сякаш искаше да я накара да изчезне.
	— Не ми викайте „мис“, и без това си тръгвам. – Тя се обърна и изгледа ужасената тълпа в ресторанта. – Какво, не обичате да слушате ругатни? Вървете си тогава обратно в Дъбюк!
	Тя тресна вратата на ресторанта, излезе на Седмо авеню и там, сред тълпите обядващи, най-сетне успя да си поеме дъх и да се успокои.
	Това изглеждаше сериозно. Явно Пендъргаст беше загазил, при това здравата. Но досега винаги се бе справял с трудностите. Тя му беше обещала – обеща да стои настрана – и имаше намерение да сдържи обещанието си.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Констанс беше седнала на задната седалка на частния автомобил, който се носеше бясно по Медисън авеню. Първоначално малко я изненада това, че д-р Пул говореше с шофьора на немски, но Пул не й бе обяснил какви планове са направили, за да отидат при Пендъргаст. Тя чувстваше непреодолимо желание отново да види Пендъргаст и къщата на Ривърсайд драйв.
	Джъдсън Естерхази, преоблечен като д-р Пул, бе седнал до нея като статуя с аристократична осанка с фино изсечени черти, изпъкващи на обедното слънце. Бягството беше минало отлично, тъкмо както планираше. Разбира се, на Констанс й бе съвестно за д-р Фелдър и разбираше, че ще лепне петно на кариерата му, но в крайна сметка безопасността на Пендъргаст оправдаваше всичко.
	Тя погледна към Естерхази. Независимо, че бяха роднини, в него имаше нещо, което я отблъскваше. Нещо в езика на тялото му, някакво изражение на арогантен триумф. Честно казано, не го бе харесала още от самото начало – маниерите и начинът му на говорене събуждаха у нея инстинктивно подозрение.
	Няма значение. Тя скръсти ръце, решена да помогне на Пендъргаст с всичко, с което може.
	Колата забави ход. През затъмнените прозорци тя забеляза, че завиват на изток по Деветдесет и втора улица.
	— Къде отиваме? – попита.
	Естерхази каза:
	— Ще спрем за малко, да се подготвим за вашата крайна дестинация.
	Констанс не хареса никак края на фразата.
	— Моята крайна дестинация?
	— Да. – Арогантната усмивка на Естерхази се разшири. – Виждате ли, отмъщението е… там, където всичко това ще свърши.
	— Моля?
	— Харесва ми как звучи – каза Естерхази. – Да: отмъщение – там ще свърти всичко.
	Тя се вцепени.
	— Ами Пендъргаст?
	— Пендъргаст няма значение.
	Неговата рязкост, начинът, по който почти изплю името я боднаха тревожно.
	— Какво искате да кажете?
	Естерхази безжалостно се разсмя.
	— Не ви ли е ясно? Не сте спасена, а просто отвлечена.
	Той се обърна към нея с едно плавно движение и преди да успее да реагира, тя усети как една ръка притиска устата й и внезапния, сладникав мирис на хлороформ.
	 
	* * *

	Съзнанието й бавно се завръщаше през сънливата мъгла. Констанс изчака разумът й да се проясни. Беше завързана за стол, с превръзка на очите и запушена уста. Бяха стегнали и глезените й. Постепенно започна да осъзнава околната обстановка. Мирисът на прах, слабите звуци, долитащи от къщата. Стаята беше малка и гола, като се изключи един празен рафт за книги, прашна маса, рамка за легло и столът, за който бе вързана. Някой се движеше на долния етаж – без съмнение Естерхази, – а отвън долитаха звуците на уличното движение.
	Първото и чувство бе усещане за вина. Глупаво, непростимо глупаво бе позволила да я измамят. Беше станала съучастница в собственото си отвличане.
	Като се стараеше да диша спокойно, тя започна да преценява ситуацията. Беше залепена с лейкопласт към стола. Но когато помръдна ръце, разбра, че лентата не е стегната особено здраво. Беше направено набързо, временно. Нали това намекваше и Естерхази? Ще спрем за малко, да се подготвим за вашата крайна дестинация.
	Тя започна да извива ръце и китки, като разтягаше и дърпаше лепенката. Усети я как, макар и бавно, се разхлабва. Чуваше как Естерхази ходи на долния етаж; всеки момент можеше да се върне за нея. С едно последно усилие тя успя да се освободи. После дръпна превръзката от очите си, отпуши устата си и развърза глезени. Изправи се и колкото се може по-тихо пристъпи към вратата, опитвайки се да я отвори. Разбира се, беше здраво заключена.
	Констанс пристъпи към единствения прозорец, от който се откриваше гледка към запусната градина. Прозорецът беше заключен и имаше решетки. Тя погледна през мръсното стъкло. Типичен заден двор в Горен Ийст сайд; задните градини на околните къщи бяха разделени с високи тухлени зидове. Задният двор на нейната къща-затвор бе обрасъл и празен, но в съседната градина се виждаше червенокоса жена, облечена с жълт пуловер, която четеше книга.
	Констанс се опита да помаха, после тихо почука на прозореца, но жената продължаваше да чете, погълната от книгата си.
	Тя тихо претърси стаята, като отваряше чекмеджетата на празното бюро и бюфетите, докато накрая намери един дърводелски молив, останал в едно чекмедже. На най-горния рафт лежеше стара книга. Тя я грабна, откъсна форзаца и набързо написа няколко реда. После го сгъна и от външната страна написа:
	 
	Моля, отнесете тази бележка незабавно на д-р Фелдър, болница „Маунт Мърси“, Литъл Гавърнърс Айлънд.
	Моля ви – ВЪПРОСЪТ Е НА ЖИВОТ И СМЪРТ.
	 
	След секунда размисъл добави:
	 
	Фалдър ще ви даде парична награда.
	 
	Тя отиде до прозореца. Жената продължаваше да чете, Констанс почука по стъклото, но жената не забеляза. Най-сетне, чувствайки надигащото се отчаяние, тя вдигна книгата и с всички сили удари с нея прозореца. Стъклото се счупи и жената в съседната градина погледна нагоре.
	В този миг се чу как Естерхази тръгва нагоре по стълбите.
	Тя пъхна бележката в книгата и я хвърли надолу към съседната градина.
	— Вземете бележката – извика. – И, моля ви, вървете.
	Жената я погледна, когато книгата падна до краката й, и последното нещо, което Констанс видя, беше как тя се навежда – служеше си с бастун – и вдига тома.
	Констанс се обърна от прозореца тъкмо когато Естерхази влетя в стаята със сподавена ругатня и се втурна към нея. Тя вдигна ръка да му избоде очите, но той я отблъсна и тя успя само да одраска дълбоко бузата му на две места. Двамата се сборичкаха. Естерхази най-накрая успя да блокира ръцете й и да притисне друг парцал с хлороформ върху устата и носа й. Тя усети как съзнанието й се изплъзва и тъмнината я погълна отново.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Камдън, Мейн

	 
	Частната клиника беше срината и на мястото й се издигаха жилищни блокове, окаяна редица от празни градски къщи с плющящи банери, рекламиращи намаления на цените и други бонуси. От улуците висяха ледени висулки.
	Когато влезе в малкия търговски офис, Пендъргаст установи, че е празен и удари една малка камбанка на гишето. От стая в дъното се появи млада жена с измъчен вид, едва ли не сепната, че го вижда. Тя го поздрави с професионална усмивка.
	Пендъргаст се освободи от тежкото си палто и приглади черния си костюм отдолу, възстановявайки безупречността му.
	— Добро утро – каза той.
	— Мога ли да ви помогна?
	— Да, можете. Търся недвижим имот в района.
	Това очевидно беше нещо ново за продавачката. Веждите й отскочиха нагоре.
	— Проявявате интерес към жилищните ни блокове?
	— Да. – Пендъргаст пуска отвратителното палто на един стол и седна. – От Юга съм, но търся по-хладен климат за ранното си пенсиониране. Горещината, знаете…
	— Наистина не знам как издържат хората там – кимна жената.
	— Така е, така е. А сега пи кажете какво имате на разположение.
	Жената започна да рови из една палка, извади някакви брошури, прелиствайки ги на масата, и се впусна в пространни описания на огромните намаления.
	— Имаме апартаменти с една, с две и с три спални, всички с мраморни бани и супер модерни уреди: хладилници „Съб зироу“, миялни машини „Бош“, готварски печки „Уалф“…
	Докато тя редеше монотонно, Пендъргаст я окуражи с кимане и одобрително сумтене. Когато най-после свърши, той я възнагради с блестяща усмивка.
	— Прекрасно. Само двеста хиляди за този с двете спални? С изглед към морето?
	Това предизвика нов словесен поток и Пендъргаст отново я изчака да стигне до финала. После се облегна назад в стола и сключи ръце.
	— Някак си ми изглежда правилно да живея тук – каза той. – Все пак майка ми е живяла на това място преди известно време.
	При тези думи жената сякаш се обърка.
	— Колко мило, но… ами, ние току-що отворихме…
	— Разбира се. Имам предвид в клиниката, която е била тук преди това. „Бей Менър“.
	— А, това ли било – каза тя. – Да, „Бей Менър“.
	— Помните ли я?
	— Разбира се. Отраснала съм тук. Затвориха я, когато… вми… трябва да е било преди седем-осем години.
	— Имаше една много мила помощничка, която се грижеше за майка ми. – Пендъргаст присви устни. – Познавате ли някои хора, които са работили там?
	— Съжалявам, не.
	— Жалко. Тя беше толкова приятен човек. Надявах се да се отбия да я видя, докато съм в града. – Той изгледа продавачката пронизващо. – Ако видя имената, сигурен съм, че бих си го спомнил. Можете ли да ми помогнете?
	Тя едва не подскочи при шанса.
	— Определено мога да опитам. Нека се обадя тук-там.
	— Колко сте мила. Междувременно аз ще разгледам брошурите. – Той отвори една брошура, зачете се внимателно в нея, като кимаше одобрително, докато тя се зае с телефона.
	Пендъргаст си отбеляза, че тя проведе разговор с майка си, стара учителка, и накрая с майката на гаджето си.
	— Ами – каза продавачката, оставяйки най-накрая слушалката, – получих малко информация. „Бей Менър“ е бил разрушен преди години, но се добрах до имената на трима души, които са работили там. – Тя остави с триумфална усмивка пред него лист хартия с три имена.
	— Дали някой от тях все още е в района?
	— Първата, Мейбълин Пейсън. Още живее тук. Другите двама са починали.
	— Мейбълин Пейсън… Защо ли ми се струва, че точно тя е човекът, който беше толкова мил с майка ми! – Пендъргаст я изгледа с грейнал поглед и взе листа.
	— А сега, ако желаете, ще се радвам да ви покажа примерните апартаменти…
	— Възхитително! Когато дойда отново със съпругата си, ще се радваме да направим една обиколка. Бяхте толкова мила. – Той събра брошурите, пъхна ги в палтото си, навлече дебелото палто и излезе на свирепия студ.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	 
	Мейбълин Пейсън живееше в една порутена четиристайна къща с гръб към водата в квартала на работническата класа. Тази работническа класа се състоеше почти изцяло от ловци на омари, чиито лодки бяха паркирани на моравите им, сложени на подпори, блокирани и привързани, покрити с найлонови мушами, затрупани със сняг, някои дори по-големи от караваните, в които живееха собствениците.
	Като пое по алеята, стъпвайки по купчините сняг, Пендъргаст се изкачи до скърцащата веранда, звънна камбанката и зачака. След второто позвъняване чу, че някой се движи и накрая в прозорчето на вратата се появи едно сбръчкано бухалско лице, обкръжено от синя коса. Старицата го погледна с ококорени почти по детски очи.
	— Госпожа Пейсън? – каза Пендъргаст.
	— Кой?
	— Госпожа Пейсън? Може ли да вляза?
	— Не мога да ви чуя.
	— Казвам се Пендъргаст. Бих искал да говоря с вас.
	— За какво? – Воднистите очи се вторачиха в него подозрително.
	Пендъргаст извика към вратата:
	— За „Бей Менър“. Една моя роднина живееше там. Говореше хубави неща за вас, госпожо Пейсън.
	Чу се превъртането на различни ключалки, резета и вериги. Вратата се отвори и той последва дребната жена в малък салон. Мястото беше пълен хаос и миришеше на котки. Тя свали една котка от стола, а самата седна на кушетката.
	— Заповядайте, седнете.
	Пендъргаст се отпусна в стола, почти напълно покрит с бели котешки косми. Те полепнаха по черния му костюм сякаш намагнитизирани.
	— Ще желаете ли чай?
	— О, но, благодаря – припряно отговори Пендъргаст. Той извади един бележник. – Съставям малка семейна история и исках да разговарям с вас за една моя родственица, която живееше преди години в „Бей Менър“.
	— Как се казваше?
	— Ема Гролиър.
	Дълга тишина.
	— Помните ли я?
	Поредна дълга пауза. Чайникът започна да свири в кухнята, но жената изглежда не чуваше.
	— Елате с мен – каза Пендъргаст и отиде да вземе чайника. – Какъв чай искате, госпожо Пейсън?
	— Какво?
	— Чаи. Какъв искате?
	— „Ърл грей“. Черен.
	В кухнята Пендъргаст отвори една кутия с чай, сложена на плота, извади пакетче, сложи го в чаша и наля врялата вода. После го занесе и го остави на масичката пред старата жена.
	— Колко мило – каза тя, поглеждайки го с много по-меко изражение. – Трябва да идвате по-често.
	Пендъргаст се настани отново в покрития с котешки косми стол и прехвърли крак връз крак.
	— Ема Гролиър – произнесе старата болногледачка. – Спомням си я много добре. – Воднистите очи го погледнаха и се присвиха от ново подозрение. – Съмнявам се, че е говорила хубави думи за мен или за когото и да било. Какво искате да знаете?
	Пендъргаст се забави с отговора.
	— Събирам информация по лични семейни причини и бих искал да знам всичко за нея. Каква беше?
	— Ясно. Ами, съжалявам, че трябва да го кажа, но беше трудна. Несговорчива, раздразнителна жена. Недоволна. Съжалявам, че съм толкова рязка. Не беше от любимите ми пациентки. Все се оплакваше, викаше, хвърляше храна, дори буйстваше. Имаше тежко когнитивно разстройство.
	— Буйствала е, казвате?
	— А беше силна. Удряше хората, чупеше неща в яда си. Веднъж ме ухапа. Няколко пъти се наложи да я обуздават.
	— Някакви посещения от семейството?
	— Никой никога не я е посещавал. Въпреки че трябва да е имала семейство, тъй като за нея се полагаха най-добрите грижи, специален доктор идваше два пъти в годината, уреждаха разходки навън, хубави дрехи, изпращаха подаръци за Коледа – такива неща.
	— Специален доктор?
	— Да.
	— Името му?
	Дълга тишина.
	— Боя се, че е излетяло от ума ми. Чужденец. Идваше два пъти годишно, един важен тип, стъпваше наперено като че беше самият Зигмунд Фройд. Много взискателен! Не можеше да му се угоди. Настъпваше лудница, когато дойдеше. И беше такова облекчение, когато онзи другият доктор най-после я отведе.
	— И кога се случи това?
	Мълчание.
	— Не мога да си спомня, толкова много идваха и си отиваха. Преди доста време. Но наистина си спомням деня. Той пристигна без предупреждение, изписаха я и това беше. Не взе нищо от личните й принадлежности. Много странно. Така и не я видяхме повече. „Бей Менър“ по онова време имаше финансови затруднения и няколко години по-късно затвори.
	— Този лекар… как точно изглеждаше?
	— Не си го спомням добре. Висок, красив, добре облечен. Поне такива са неясните ми спомени.
	— Има ли някой друг от клиниката, с когото мога да говоря?
	— Но знам за такъв. Не се задържаха. Тежките зими, както знаете…
	— Къде са сега медицинските картони?
	— На „Бей Менър“ ли? – Старицата се намръщи. – Такива неща обикновено ги пращат в държавния архив в Огъста.
	Пендъргаст се надигна.
	— Казахте, че имала някакво умствено увреждане. Какво точно?
	— Умствено изоставане.
	— Не е деменция, свързана с възраст?
	Старата болногледачка го погледна изумено.
	— Разбира се, че не! Ема Гролиър беше младо момиче. Не е била на повече от двайсет и седем – двайсет и осем години. – Подозрението й се усилваше. – Казвате, че ви е била роднина?
	Пендъргаст се забави само за момент. Това беше потресаваща информация, чието значение все още не му бе напълно ясно. Той прикри смущението си с приятна усмивка и се поклони.
	— Благодаря ви, че ми отделихте толкова време.
	Като излезе отново на пронизващия студ, раздразнен, че е бил разкрит от една полуглуха осемдесетгодишна старица, той се утеши с мисълта, че медицинските архиви в Огъста ще запълнят всички липсващи подробности.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	Огъста, Мейн

	 
	Алойзиъс Пендъргаст седеше в мазето на сградата на държавния архив на щата Мейн, заобиколен от архивите на несъществуващата вече клиника „Бей Менър“. Той се мръщеше на варосаната стена от сгуробетон и добре оформеният му нокът почукваше по чамовата маса с явно раздразнение.
	Усърдното издирване на медицинския картон на Ема Гролиър бе довело до намирането на една-единствена регистрационна карта. На нея пишеше, че цялата медицинска информация по лекарско нареждане е била предадена на някой си д-р Джъдсън Естерхази в неговата клиника в Савана. Джорджия. Датата на преместването бе шест месеца след предполагаемата смърт на Хелън в Африка. Картата беше подписана от Естерхази, подписът беше оригинален.
	Какво беше направил Естерхази с тези документи? Те не бяха в сейфа на къщата му в Савана. Изглеждаше почти сигурно, че ги е унищожил – поне ако теорията на Пендъргаст, която все още се оформяше в ума му, бе вярна. По всяка вероятност сметките от клиниката бяха останали по недоглеждане. Ема Гролиър. Възможно ли беше? Той се изправи бавно, замислено, като отместваше стола с най-голямо внимание.
	На излизане от мазето, когато отново се потопи в следобедния минусов студ, телефонът му иззвъня. Беше Д’Агоста.
	— Констанс е избягала – каза той без предисловие.
	Пендъргаст замръзна на място. В първия момент не можа да каже нищо. След това бързо отвори вратата на колата си под наем и се плъзна вътре.
	— Невъзможно. Няма мотив да избяга.
	— Въпреки това го е направила. Освен това, да те предупредя: дано имаш дъждобран под ръка против лайната, които сега ще ни залеят.
	— Кога е станало? Как?
	— На обяд. Странно е. Била е на разходка.
	— Извън болницата?
	— Зоологическата градина в Сентрал парк. Изглежда, че някой от лекарите й е помотал да избяга.
	— Д-р Остром? Д-р Фелдър? Невъзможно.
	— Не, явно се е казвал Пул. Ърнест Пул.
	— Кой, по дяволите, е Пул? – Пендъргаст запали двигателя. – И как, в името на всичко свято, жена, направила пълни самопризнания, че е убила бебето си, се е озовала извън стените на „Маунт Мърси“?
	— Това именно е въпросът за един милион долара. Мога да се обзаложа, че пресата ще има ден, изпълнен със събития, ако научи за това – както най-вероятно ще стане.
	— Дръж това далеч от медните на всяка цена.
	— Правя всичко възможно. Естествено, отдел „Убийства“ се е заел със случая.
	— Попречи им. Не мога да си позволя цял куп детективи да си врат носа в това.
	— Нямаш късмет. Разследването е задължително. Сори.
	В продължение на може би десет секунди Пендъргаст седя замислен, без да помръдне.
	— Проверил ли си какъв е този д-р Пул?
	— Още не.
	— Ако отдел „Убийства“ непременно държи да се занимава с нещо, нека се заемат с това. Ще открият, че е измамник.
	— Знаеш кой е?
	— Не бих искал да спекулирам в дадения момент – каза Пендъргаст и замълча отново. – Глупаво беше от моя страна да не предвидя нещо такова. Смятах, че Констанс е в пълна безопасност в „Маунт Мърси“. Ужасен пропуск – поредният ужасен пропуск.
	— Е, вероятно тя не е в реална опасност. Може да се е влюбила в доктора и да са избягали да пофлиртуват… – Гласът на Д’Агоста се проточи неловко.
	— Винсънт, казах ти вече, че не е избягала. Била е отвлечена.
	— Отвлечена?
	— Да. Без съмнение – от този фалшив д-р Пул. Дръж това далеч от пресата и не позволявай на отдел „Убийства“ да мъти водата.
	— Ще направя всичко възможно.
	— Благодаря ти. – И Пендъргаст ускори по заледената улица към пътя за летището и Ню Йорк сити, докато наетата му кола току поднасяше и хвърляше сняг.
	 
	 
	 
	ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Нед Бетъртън стоеше на входа към пристана за лодки на Седемдесет и девета улица и се взираше към безпорядъка от яхти, платноходки и всевъзможни корита за развлечение, всички поклащащи се леко напред-назад в спокойните води на Хъдсън. Беше облечен само със сакото, което си беше взел – син блейзер, – но си бе купил един евтин шал, напъхан в момента в яката, заедно с бяла фуражка, килната небрежно върху главата му. Още нямаше шест часа, но слънцето бързо потъна зад бастионите на Ню Джърси.
	С ръце в джобовете, той гледаше към яхтата, с която беше видял германеца да излиза предишния ден, закотвена на известно разстояние от доковете. Беше си внушителен съд, който проблясваше в бяло с три редици прозорци с тъмни стъкла – дълъг над сто фута. На борда не се виждаше никакво оживление.
	Отпуската на Бетъртън беше свършила и обажданията на Кранстън от вестника бяха станали заплашителни. Мъжът беше бесен, че се налага сам да отразява църковните мероприятия и всичките други глупости. Добре – да върви по дяволите. Това беше гореща следа, тази яхта. Можеше да се окаже неговият билет за навън.
	Наричаш се репортер? Че ти не можеш да напишеш репортаж за една селска тоалетни. Бетъртън се изчерви при мисълта как го беше нахокала Кори Суонсън. Това беше другата причина, поради която се бе върнал тук. Знаеше, така или иначе, че Пендъргаст е замесен… и не като разследващ.
	Всъщност тъкмо синият блейзер му даде идеята. Знаеше, че е широко разпространена практика яхтсмени, закотвени в съседство, да си разменят визити, да споделят питиета или да демонстрират други жестове на любезност. Щеше да се престори на такъв, да се качи на борда и да види каквото има да се види. Но това бяха лоши момчета, наркодилъри – и той трябваше да играе много, много внимателно.
	Скоро откри, че не е толкова просто да влезе в яхтклуба. Мястото беше заобиколено от верига с метални халки и барака за охрана със заключена порта. Една голяма табела известяваше: „Гости – само с покана“. Мястото смърдеше на пари, затворено за простолюдието.
	Той изследва оградата, която минаваше покрай брега и изчезваше в някакви храсти. Убеди се, че никой не го гледа и последва оградата в храсталака, като си пробиваше път през растителността по речния бряг. И там откри онова, което търсеше: ниска пролука.
	Промъкна се през нея, изправи се, изтупа се, върна фуражката на главата си, приглади блейзера и продължи по брега, без да се отдалечава от гъстака. След петдесетина метра различи отпред навеса за лодки и началото на колоните и кея. Пооправи отново дрехите си и излезе на открито, като тръгна бързо към алеята над вълнолома, после продължи спокойно по нея сякаш е просто поредният яхтсмен, излязъл на чист въздух. Служителите на яхтклуба работеха на дока край навеса, където стояха няколко дузини корабчета, привързани на номерирани спотове.
	— Добър вечер – поздрави Бетъртън.
	Мъжът вдиша поглед, отвърна му и продължи работата си.
	— Питам се – каза Бетъртън – дали бихте ме завели до онази яхта ей там. – Той извади двайсетачка от джоба си и кимна към бялата яхта, която се поклащаше на петстотин метра от тях. Мъжът се изправи. Погледна двайсетачката, после Бетъртън.
	— „Фергелтунг“ ли?
	— Точно така. И ще ви помоля да ме изчакате и да ме върнете обратно. Няма да остана на борда повече от пет минути, десет най-много.
	— По каква работа?
	— Посещение от учтивост. Един яхтемен – при друг яхтемен. Възхищавам се на коритото и си мисля дали да не си взема и аз нещо подобно. Моята яхта е ей там.
	— Той махна неопределено към пристана.
	— Ами…
	В мрака на навеса за лодки се мярна движение и се появи друг мъж, към трийсет и петгодишен, с избеляла от слънцето кестенява коса и тъмен тен, въпреки че беше ноември.
	— Аз ще го заведа, Брал – каза той и огледа внимателно Бетъртън.
	— Добре. Вик. Изцяло твой е.
	— Ще ме почакате ли, докато съм на борда? – попита Бетъртън.
	Мъжът кимна, после посочи към едно от корабчетата на яхтклуба:
	— Качвай се.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Д-р Фелдър крачеше напред-назад пред кабинета с оловни стъкла на д-р Остром в болница „Маунт Мърси“. Той си пое дълга, дълбока, потръпваща глътка въздух и се загледа в кафявите мочурища отвъд и летящото на юг ято гъски.
	Какъв следобед само – какъв ужасен следобед. От нюйоркското полицейско управление бяха дошли и си бяха заминали, обръщайки мястото с главата надолу, задаваха въпроси, разтревожиха обитателите и претърсиха стаята на Констанс. Един детектив беше останал в сградата и изчакваше: в момента стоеше точно до офиса и двамата с д-р Остром разговаряха тихо. Остром погледна, видя, че Фелдър го гледа, намръщи се неодобрително и се обърна към детектива.
	До този момент бяха успели да запазят историята извън вниманието на вестниците, но това нямаше да му помогне много. А и по всяка вероятност нямаше да трае дълго. Кметът вече им беше звънял и му бе казал без заобикалки, че ако Констанс не се върне в „Маунт Мърси“ с минимално вдигане на шум и с минимални жертви – Фелдър може да започне да си търси друга работа. Това, че сега се оказваше, че д-р Пул е участвал в бягството – че може би дори го е организирал, – всъщност изобщо не му помагаше. Фактът беше, че под молбата за разходка стоеше името на Фелдър.
	Какво можеше да иска този д-р Пул от Констанс? Защо би поел такъв огромен риск да я отвлича тайно от „Маунт Мърси“? Да не би да работеше по поръчка на някой непознат родственик? Възможно ли беше Пендъргаст да е замесен?
	При мисълта за Пендъргаст Фелдър потръпна.
	В коридора настана суматоха, близо до охранителния пункт на входа на болницата. Един облечен в бяло санитар се запъти към Остром и детектива. Фелдър спря да крачи и загледа как санитарят забързано говори с Остром.
	Директорът на „Маунт Мърси“ се обърна към Фелдър.
	— Една жена е дошла да ви види.
	Фелдър се намръщи.
	— Жена? – Кой знаеше, ме той е тук сега, освен д-р Остром и персоналът? Въпреки всичко той последва санитаря по коридора към охранителния пункт.
	До входа наистина чакаше жена: петдесетина годишна, ниска, слаба като вейка, с огненочервена коса и ярко червило. През рамото си беше прехвърлила чанта, имитация на „Бърбъри“ Движеше се с бастун.
	— Аз съм д-р Фелдър – каза той, като премина през пропуска. – Искали сте да се срещнем?
	— Не – каза тя с висок, кавгаджийски глас.
	— Не? – повтори Фелдър изненадано.
	— Изобщо не ви познавам. И това да ви търся не се вписва в представата ми за приятен следобед. Знаете ли колко е трудно да стигне човек дотук без кола? Беше достатъчно трудно да разбера къде точно с „Маунт Мърси“. Литъл Гавърнърс Айлънд – да, бе. Казвам ви, на два пъти почти се отказвах. – Тя се наведе напред, като потропваше с бастуна по мраморния под, за да подчертае думите си. – Но ми обещаха пари.
	Фелдър я погледна объркано.
	— Пари? Кой ви обеща пари? Какво общо има това с мен?
	— Момичето.
	— Какво момиче?
	— Момичето, което ми даде бележката. Каза ми да я предам на д-р Фелдър в „Маунт Мърси“. Каза ми, че ще ми платят. – Поредно потропване с бастуна.
	— Момиче? – повтори Фелдър. Мили боже, това сигурно е било Констанс. – Къде видяхте това момиче?
	— От градината ми в задния двор. Но това не е важно. Това, което искам да знам, е: ще ми платите ли, или не?
	— Носите ли бележката? – попита Фелдър. Той усети, че се изчервява от нетърпение да я види.
	Жената кимна, но подозрително, сякаш можеше да бъде подложена на претърсване, че е признала това.
	С треперещи ръце Фелдър бръкна в джоба на сакото си, извади портфейла си, измъкна петдесетачка и й я подаде.
	— Трябваше да платя на две таксита – каза жената, докато ги прибираше в чантата си.
	Фелдър извади една двайсетдоларова банкнота и й я връчи.
	— Освен това трябва да взема такси на връщане. Чака ме навън.
	Появи се нова двайсетачка – последната банкнота в портмонето на Фелдър – и тя изчезна бързо като предишните. После жената бръкна в чантата си и извади лист хартия, сгънат на две. Единият край беше оръфан, сякаш е бил откъснат от книга. Тя му го подаде. Написано със старовремския почерк на Констанс, той прочете следното:
	 
	Моля ви, предайте незабавно тази бележка на д-р Фелдър, от болница „Маунт Мърси“, Литъл Гавърнърс Айлънд. Моля – ВЪПРОСЪТ Е НА ЖИВОТ И СМЪРТ.
	Фелдър ще ви даде парична награда.
	 
	Ръцете му сега трепеха още по-силно, той разгъна листа. За негова изненада, съобщението вътре беше написано до друг – Пендъргаст:
	 
	Алойзиъс – бях отвлечена от човек, който твърди, че е твой зет. Джъдсън Естерхази. Представяше се с името д-р Пул. Държат ме в къща, намираща се някъде в Горен Ийст сайд, но скоро ще ме преместят, само че не знам къде. Боя се, че той се кани да ме нарами. Има нещо, на което особено ми наблегна повече от веднъж: Отмъщение – там ще свърши всичко.
	Моля те, прости глупостта и наивността ми. Каквото и да се случи, помни, че поверявам съдбата на детето си на твоите грижи.
	Констанс
	 
	Фелдър вдигна очи, внезапно преливащ от въпроси. Но жената вече не се виждаше никъде.
	Той надникна навън, но тя бе изчезнала. Влезе вътре и се насочи към мястото, където д-р Остром и детективът чакаха.
	— Е? – попита д-р Остром. – Какво искаше?
	Безмълвно Фелдър му подаде бележката. Той видя как Остром видимо се стресна, когато прочете адреса, после съобщението вътре.
	— Къде е жената? – попита рязко Остром.
	— Изчезна.
	— Господи боже. – Остром тръгна към телефона на стената и вдигна слушалката. – Обажда се д-р Остром – каза той. – Свържете ме с пропуска.

 	Отне само няколко думи, за да стане ясно, че таксито на жената вече е тръгнало. Остром ксерокопира документа, после връчи оригинала на детектива.
	— Трябва да спрем тази жена. Обадете се на хората си. Настигнете я. Разбрахте ли?
	Детективът се засуети, откачи радиостанцията си и заговори в нея.
	Фелдър се обърна към Остром.
	— Тя твърди, че детето й е живо. Какво би могло да означава това?
	Остром едва поклати глава.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Естерхази гледаше внезапната суетня на борда на „Фергелтунг“, когато моторната лодка се приближи неочаквано откъм яхтклуба. Той приближи един бинокъл към очите си и се взря напрегнато в нея през затъмнените стъкла на главния салон. В първия момент – тъй като такова директно приближаване бе невероятно, – се зачуди дали не би могъл да е Пендъргаст. Но не: беше някой, когото никога преди не беше виждал, кацнал някак несигурно на носа на малкия плавателен съд.
	Фалконър се приближи.
	— Той ли е?
	Естерхази поклати глава.
	— Не. Не знам кой е този човек.
	— Ще разберем. – Фалконър излезе на задната палуба.
	— Хей, яхтата! – каза мъжът, кацнал на носа. Беше Облечен, дори натруфен, в моряшки стил: тъмносин блейзер, фуражка, шал за врата.
	— Здрасти – извика Фалконър с приятелски глас.
	— Съсед съм – обяви мъжът. – Възхищавах се на яхтата ви. Безпокоя ли ви?
	— Съвсем не. Ще се качите ли на борда?
	— С удоволствие. – Мъжът се обърна към служителя от яхтклуба: – Непременно ме чакайте.
	Човекът кимна.
	Яхтсменът стъпи на дървената платформа в задната част на яхтата, докато Фалконър отваряше щурца на кърмата, за да го пропусне на борда. Добирайки се до палубата, непознатият приглади блейзера си и протегна ръка.
	— Казвам се Бетъртън – каза той. – Нед Бетъртън.
	— Аз съм Фалконър.
	Естерхази разтърси ръката на Бетъртън на свой ред, усмихвайки се, но не каза името си. При усмивката драскотините по лицето му го засмъдяха. Това нямаше да се повтори: Констанс беше заключена в трюма, с оковани в белезници ръце, със запушена уста, с лепенка отгоре. И въпреки всичко по гърба го полазиха студени тръпки, когато си спомни изражението на лицето й в къщата в Горен Ийст сайд, бе забелязал две неща в това изражение, толкова ясни, колкото и това, че е жив: омраза – и умствена яснота. Тази жена не беше луда, както беше предполагал. И омразата й към него беше обезпокоителна в своята интензивност и убийственост. Той си даде сметка, че е доста разстроен.
	— Шляех се наоколо – Бетъртън посочи неопределено с палец над рамото си – и си помислих дали да не спра и да ви пожелая приятна вечер. И – за да съм честен – запленен съм от вашата яхта.
	— Много се радваме да го чуем – отвърна Фалконър и хвърли бърз поглед към Естерхази. – Какво ще кажете за една обиколка?
	Бетъртън кимна нетърпеливо.
	— Благодаря, да. – Естерхази забеляза, че очите му играят навсякъде, поглъщайки всичко. Беше изненадан, че Фалконър предложи на мъжа обиколка – имаше нещо доста съмнително в него. Съвсем не приличаше на яхтемен, тъмносиният блейзер беше евтин модел, а обувките му – имитация на моряшките.
	Влязоха в красиво обзаведения салон и Фалконър се впуска в пространно описание на характеристиките на „Фергелтунг“ и забележителните й качества. Бетъртън слушаше с почти детска готовност, без да спира да се оглежда, сякаш се опитваше да запомня всичко.
	— Колко души са на борда? – попита Бетъртън.
	— Имам осем души екипаж. Освен тях, тук сме аз и приятелят ми, който се отби да ме посети за няколко дена. – Фалконър се усмихна. – А на вашата яхта?
	Бетъртън махна с ръка.
	— Трима души. Излизали ли сте с нея на някакво пътешествие напоследък?
	— Не. Тук сме на котва от няколко седмици.
	— И сте били на борда през цялото това време? Срам и позор, дори на такава красива лодка, при положение, че целият Ню Йорк се простира пред вас!
	— За съжаление, нямах време за пътешествия.
	Те минаха през трапезарията и влязоха в кухнята, където Фалконър взе един екземпляр от вечерното меню и похвали готвача на яхтата за това как го е съставил. Естерхази ги следваше мълчаливо, питайки се накъде бие.
	— Пържола от морски език с масло от трюфели и мус от кореноплодни зеленчуци – прочете Бетъртън в менюто. – Добре си хапвате.
	— Може би ще споделите с нас вечерята? – попита Фалконър.
	— Благодаря, но имам друг ангажимент.
	Те продължиха нататък по коридора, облицован с ясен.
	— Искате ли да видите мостика?
	— Разбира се.
	Изкачиха се по една стълбичка до горката палуба и влязоха в кабината на щурвала.
	— Това е капитан Йоахим – каза Фалконър.
	— Приятно ми е да се запознаем – каза Бетъртън и се огледа наоколо. – Много впечатляващо.
	— И аз съм щастлив с тази яхта – отвърна Фалконър.
	— Човек не може да се насити на чувството за независимост, което дава един такъв кораб – както вие самият сигурно знаете. Радионавигационната система „Лоран“ на борда е най-добрата от всички.
	— Мога да си представя.
	— Вие имате ли „Лоран“ на вашата лодка?
	— Естествено.
	— Чудесно изобретение.
	Естерхази погледна към Фалконър. „Лоран“? Тази стара технология отдавна беше заменена от GPS. Внезапно Естерхази разбра накъде бис Фалконър.
	— А каква е яхтата ви? – попита Фалконър.
	— Тя е… ъ-ъ-ъ… „Крайст-Крафт“*. Осемдесет фута.
	[* „Крайст-Крафт Боут“ е независима компания, но след придобиването й от „Шийлдс & Къмпани“ постепенно губи пазарен дял и бавно се срива под натискан на конкуренцията с по-иновативен дизайни по-евтино производство. Компанията завършва последната си яхта с махагонов корпус „Кометелейшън“ през 1971 г. – Б.пр.]
	— Осемдесетфутов „Крайст-Крафт“? Има ли сносен рейндж*.
	[* Разстоянието, което плавателния съд може да измине без допълнително зареждане. – Б.пр.]
	— О, разбира се.
	— Например?
	— Осемстотин морски мили.
	Фалконър изглежда го обмисли. След което хвана Бетъртън за ръката.
	— Елате. Ще ви покажа една от каютите.
	Те напуснаха мостика и слязоха две нива по-ниско до каютите на долната палуба. Но Фалконър не спря там, вместо това се спусна по друга стълба към машинното отделение на яхтата. Поведе надолу по коридора към една необозначена врата.
	— Любопитно ми е – каза той, когато отвори вратата – с какъв двигател е яхтата ви. И какъв е вашият хейтлиг порт*?
	[* Място на регистрация на нетърговски плавателен съд. – Б.пр.]
	Те влязоха, но не в салон, а в един спартански на вид склад.
	— О, не съм чак толкова напред в цялата тази морска материя – каза Бетъртън с усмивка и махна с ръка. – Оставил съм това на капитана и на екипажа.
	— Интересно – отвърна Фалконър, като вдигна капака на една камера.
	— Аз лично предпочитам да не оставям нищо на другите. – Той измъкна елин голям брезент от камерата и го разви на пода.
	— Това е салон? – вдигна вежди Бетъртън.
	— Не – отвърна Фалконър, затваряйки вратата. Той погледна Естерхази, в погледа му имаше нещо смразяващо.
	Бетъртън погледна часовника си.
	— Е, ами благодаря ви за обиколката. Мисля, че е по-добре да се връщам…
	Той млъкна, когато видя двуострия боен нож в ръката на Фалконър.
	— Кой си ти? – каза Фалконър с нисък глас – И какво искаш?
	Бетъртън преглътна. Премести очи от Фалконър към ножа и после обратно.
	— Казах ви. Яхтата ми е на котва точно до…
	Бърз като нападаща змия, Фалконър сграбчи едната ръка на Бетъртън и заби върха на ножа си в тъканта между показалеца и средния пръст.
	Бетъртън изкрещя от болка и се опита да освободи ръката си. Но Фалконър го стисна още по-здраво, издърпвайки го напред, така че да стъпи на брезента.
	— Губим време – каза той. – Не ме карай да повтарям. Джъдсън, покривай ме.
	Естерхази извади пистолета си и застана отзад. Усети, че му се гади. Това му изглеждаше ненужно. А очевидното нетърпение на Фалконър влошаваше още повече нещата.
	— Правите сериозна грешка – започна Бетъртън; гласът му внезапно стана нисък, заплашителен. Но преди да успее да продължи, Фалконър заби още по-дълбоко ножа, този път между средния и безименния пръст.
	— Ще те убия – изпъшка Бетъртън и безсилно се опита да отблъсне мъчителя си.
	Докато Естерхази гледаше с нарастващ ужас, побеснелият Фалконър стегна китката на непознатия в желязна хватка, изви я и отново заби ножа, като въртеше и дълбаеше.
	Бетъртън извика, олюля се върху брезента, пъшкаше и се гърчеше, но не казваше нищо.
	— Казвай защо си тук – изсъска Фалконър и натисна ножа още по-навътре,
	— Крадец съм – простена Бетъртън.
	— Интересна история. Само че не й вярвам.
	— Аз… – започна Бетъртън, но в неудържим изблик на ярост Фалконър заби коляно в слабините му, после го блъсна в главата, когато той се преви на две. Бетъртън рухна на брезента, пъшкайки, а кръвта се стичаше от разбития му нос.
	Фалконър дръпна единия край на платнището върху Бетъртън, като чаршаф, после коленичи върху него, забивайки колене в гърдите на журналиста. Прокара с ножа една линия до меката кожа под брадичката му. Бетъртън, неспособен да се изправи, и зашеметен, въртеше глава от една страна на друга и стенеше несвързано.
	Фалконър въздъхна, дали от съжаление или от нетърпение, Естерхази нямаше как да знае, след което заби острието в меката плът точно над шията, под брадичката, и то започна да потъва милиметър след милиметър в небцето на мъжа.
	Най-после Бетъртън изкрещя и се замята бясно. След миг Фалконър извади ножа.
	Бетъртън се закашля и изплю кръв.
	— Репортер – произнесе той след малко. Гласът му напомняше влажно гъргорене, трудно беше да се разбере.
	— Репортер? Какво разследваш?
	— Смъртта… на Джун и Карлтън Броуди.
	— Как ме откри? – попита Фалконър.
	— Местните… Колата под наем… Авиолинията.
	— Това звучи по-правдоподобно – каза Фалконър. – Каза ли на някого за мен?
	— Не.
	— Хубаво.
	— Трябва да ме пуснеш да си отида… Един човек ме чака… в лодката.
	Със силно разсичащо движение Фалконър прокара безмилостно ножа по гърлото на репортера, като едновременно се отдръпна назад, за да избегне струята кръв.
	— О, боже! – извика Естерхази, отстъпвайки шокиран.
	Бетъртън вдигна ръце към раната, но това бе рефлекторно движение. Когато тъмната кръв потече между пръстите на мъжа, Фалконър зави брезента около крайниците, които вече се мятаха спазматично.
	Естерхази се взираше, прикован от ужас. Фалконър стана, изтри ножа в брезента, оправи дрехите си, избърса ръце, гледайки умиращия репортер с нещо твърде подобно на удовлетворение. Той се обърна към Естерхази:
	— Малко силничко за теб, а, Джъдсън?
	Естерхази не отговори.
	Те се изкачиха обратно по двете стълби, Естерхази се чувстваше разстроен от бруталността и явната наслада на Фалконър. Последва го през салона и навън до задната палуба. В сянката на яхтата моторната лодка продължаваше да се полюлява.
	Фалконър се наведе над перилата и заговори на мъжа в лодката, същия, който бе довел Бетъртън до яхтата.
	— Вик, трупът е под стълбите в предния товарен трюм. Върни се по тъмно и се отърви от него. Дискретно.
	— Да, сър – отговори мъжът в лодката.
	— Ще ти е необходима подходяща история за това защо пътникът ти не се е върнал на пристанището. Така че версията е: той е важен тип и сме го поканили на кратък круиз.
	— Много добре, сър.
	— Предлагам да оставиш тялото в Ривърсайд парк. Нагоре, непосредствено след като номерата надхвърлят сто – там районът все още е съмнителен. Направи го да изглежда като кражба. Аз бих го изхвърлил в морето, но това ще е по-трудно за обяснение.
	— Да, господин Фалконър. – Мъжът запали двигатели и обърна към пристанището за лодки.
	Фалконър наблюдава в продължение на минута как дингито се отдалечава. После се обърна към Естерхази. Лицето му беше напрегнато.
	— Адски глупав репортер, но ме намери. Намери „Фергелтунг“ – Очите му се присвиха. – Единственото, което ми идва наум е, че те е проследил.
	— Не е възможно. Бях изключително внимателен. Освен това не съм се появявал наблизо до Малфурш.
	Последва дълъг, пронизващ поглед, след което Фалконър сякаш се отпусна. Той издиша.
	— Предполагам, че можем да наречем това успешна суха тренировка, ja*?
	[* Да (нем.). – Б.пр.]
	Естерхази не отговори.
	— Вече сме готови за онзи тип, Пендъргаст. Стига да си сложил стръвта на кукичката правилно и да си сигурен, че ще дойде.
	— Нищо, свързано с Пендъргаст, не е сигурно.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Фелдър стоеше в далечния ъгъл на стаята на Констанс Грийн в болницата „Маунт Мърси“. Д-р Остром също беше там, заедно с агент Пендъргаст и един лейтенант от нюйоркското полицейско управление на име Д’Агоста. Предишния ден полицията бе отнесла всички книги за Констанс, личните й съчинения, личните й вещи и дори картините по стените. Тази сутрин те бяха научили окончателно, че Пул е измамник и Фелдър трябваше да понесе едно конско от истинския Пул, който го нападна, че не е проверил документите на мъжа.
	Пендъргаст не си даде труд да скрива презрението си заради начина, по който бяха позволили на Констанс да напусне „Маунт Мърси“. Част от неодобрението му беше насочена към Остром, но Фелдър бе понесъл главната тежест на ледения гняв на мъжа.
	— Е, доктори – казваше Пендъргаст, – позволете ми да ви поздравя за първото бягство от „Маунт Мърси“ за сто и двайсет години. Къде да закачим плакета?
	Мълчание.
	Пендъргаст измъкна една снимка от джоба на сакото си и я показа първо на Остром, после на Фелдър.
	— Познавате ли този човек?
	Фелдър я погледна от близо. Беше леко размазана фотография на красив мъж на средна възраст.
	— Прилича доста на Пул – каза Фелдър, – но съм непълно сигурен, че не е същият мъж. Негов брат, може би?
	— А вие, д-р Остром?
	— Трудно ми е да кажа.
	Пендъргаст извади тънък флумастер от джоба си, приведе се над снимката и започна да прави нещо по нея. Продължи с един бял писец. Накрая се обърна към двамата лекари и им показа фотографията без коментар.
	Фелдър се втренчи отново – този път шокиран от откритието. Пендъргаст беше добавил прошарена брада ала Ван Дайк.
	— Мили боже, това е той! Пул.
	Остром кимна мрачно.
	— Истинското име на мъжа е Естерхази – каза Пендъргаст, хвърляйки с отвращение снимката върху празната маса. После седна, събра върховете на пръстите си в колибка и насочи поглед навътре. – Бил съм пълен глупак, Винсънт. Мислех си, че съм го прогонил в миша дупка. Не очаквах, че ще се върне втори път по следата и ще ме нападне в гръб като бик.
	Лейтенантът не отговори. В стаята надвисна неловко мълчание.
	— В бележката – каза Фелдър – тя твърди, че детето й е още живо. Как е възможно? Причината, поради която беше тук, е признанието й, че го е убила.
	Пендъргаст му хвърли унищожителен поглед.
	— Преди да възкресим едно дете от мъртвите, докторе, не трябва ли първо да спасим майката?
	Пауза. После Пендъргаст се обърна към Остром.
	— Когато тъй нареченият д-р Пул обсъжда състоянието на Констанс, използва ли специфична психологична терминология?
	— Направи го, да.
	— Анализът му беше ли логичен? Правдоподобен?
	— Изглеждаше изненадващ, като се има предвид онова, което знаех за мис Грийн. Но вътрешната му логика беше вярна, така че допуснах, че е правилен. Твърдеше, че тя е била негова пациентка. Нямаше причина да се съмнявам в думите му.
	Тънките пръсти на Пендъргаст забарабаниха по дървената ръкохватка на стола.
	— И казвате, че на първата визита при Констанс д-р Пул е помолил да остане за момент насаме с нея?
	— Да.
	Пендъргаст погледна Д’Агоста.
	— Мисля, че ситуацията е достатъчно ясна. Кристално ясна, всъщност.
	На Фелдър съвсем не му беше ясна, но не каза нищо.
	Пендъргаст се обърна към Остром.
	— И пак същият този Пул, естествено, е бил човекът, който е предложил Констанс да бъде изведена на разходка – извън района?
	— Точно така – потвърди Остром.
	— Кой се погрижи за документите?
	— Д-р Фелдър.
	Пендъргаст прониза с поглед Фелдър, който се сви.
	Агентът от ФБР огледа стаята с дълъг, претърсващ поглед. После се обърна към Д’Агоста.
	— Винсънт, тази стая – и това място – не представляват по-нататъшен интерес. Трябва да се фокусираме върху бележката. Би ли я показал отново, ако обичаш?
	Д’Агоста бръкна в джоба си и извади фотокопието, което Остром беше направил. Пендъргаст я взе и я прочете веднъж, после втори път.
	— Жената, която я е доставила – каза той. – не успяхте да проследите таксито й, така ли?
	— Не. – Д’Агоста кимна към бележката. – От това тук не маже да се разбере много.
	— Не много – каза Пендъргаст. – Но може би напълно достатъчно.
	— Не разбирам – вдигна рамене лейтенантът.
	— Има два гласа, които говорят в тази бележка. Единият от тях знае крайната дестинация на Констанс, другият – не.
	— Казваш, че първият глас е на Пул. Имам предвид на Естерхази.
	— Именно. И ще забележиш, че може би по невнимание, той е позволил на една фраза да се изплъзне, която именно Констанс цитира. „Отмъщение – там ще свърши всичко“.
	— И?
	— Естерхази винаги е се е гордял с каламбурите си. „Отмъщение – там ще свърши всичко“. Не е ли това странна конструкция, Винсънт?
	— Не знам, наистина. Точно в това е целият смисъл: отмъщение.
	Пендъргаст махна с ръка нетърпеливо.
	— Ами ако той няма предвид действие, а предмет?
	Думите му бяха последвани от дълга тишина,
	— Естерхази е отвел Констанс на някакво място, наречено „Отмъщение“. Може да е някое старо фамилно жилище. Имение. Някакъв вил бизнес, фирма. Това е точно от вида каламбури, които Естерхази би употребил – особено в момент на триумф, както несъмнено той гледа на това.
	Д’Агоста поклати глава.
	— Това е прекалено неубедително. Кой би нарекъл нещо „Отмъщение“?
	Пендъргаст върна сребристите си очи върху скептичния полицай.
	— Имаме ли нещо друго, с което да продължим?
	Д’Агоста помълча.
	— Не, предполагам, че нямаме.
	— Дали спорел теб сто офицери от нюйоркското полицейско управление, дърдорейки празни приказки и разбивайки врати, имат по-голям шанс за успех, отколкото аз, следвайки тази възможна следа?
	— Това е игла в купа сено. Как би могъл да проследиш такова нещо?
	— Познавам човек, който е изключително умел точно в тези неща. Хайде, нямаме време.
	Той се обърна към Фелдър и Остром.
	— Готови сме да ви напуснем, господа.
	В следващия миг Пендъргаст се понесе толкова бързо, че Фелдър и Остром трябваше да подтичват, за да го догонят. Агентът извади клетъчния си телефон, без да спира и набра един номер.
	— Мим? – произнесе той в телефона: – Пендъргаст е. Имам работа за теб – но се боя, че е много трудна… – Той говореше бързо и спокойно през целия път до входа, след което го затвори рязко. Обърна се към Фелдър и Остром с глас, преливаш от сарказъм: – Благодаря ви изключително много, доктори, но сами ще намерим изхода.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Съзнанието на Констанс бавно се връщаше. Беше много тъмно. Тя усети гадене и цепеща главата болка. Остана неподвижна още малко, отпусна се напред, объркана, докато главата й се проясни. След което внезапно си спомни всичко.
	Опита се да помръдне, но установи, че ръцете й са стегнати в белезници към една верига около кръста й, а краката й са вързани към нещо зад нея – този път много здраво. Устата й беше покрита с лейкопласт. Черният като катран въздух бе влажен и миришеше на дизелово гориво, масла, и тиня. Тя усети лекото поклащане и звука на вода, която се плиска срещу корпуса – намираше се на кораб.
	Вслуша се напрегнато. На борда имаше хора – долови приглушени гласове някъде отгоре. Остана напълно неподвижна, опитвайки се да събере мислите си, да забави пулса си и да го успокои. Крайниците й бяха вдървени и я боляха: сигурно беше прекарала в безсъзнание часове наред, може би много часове.
	Времето минаваше. След което тя чу да се приближават стъпки. Появи се внезапна ивица светлина и миг по-късно една крушка светна. Тя напрегна очи. В рамката на вратата стоеше мъжът, който наричаше себе си Естерхази и д-р Пул. Той отвърна на погледа й, красивото му лице с драскотините, които тя бе оставила по него, изразяваше нервност. Зад него в малкия коридор стоеше втора, неясна фигура.
	Той тръгна към нея.
	— Ще трябва да те преместим. Казвам ти за твое собствено добро: не прави никакви опити.
	Тя само гледаше. Не би могла да помръдне, не би могла да говори.
	Като извади един нож от джоба си, той преряза слоевете лейкопласт, който пристягаше краката й към една отвесна подпора в помещението, което очевидно беше трюм. Още едно движение – и беше свободна.
	— Хайде. – Той се пресегна и хвана окованата й в белезници ръка. Тя залитна напред, стъпалата й бяха вдървени, болезнени тръпки пронизваха краката й нагоре при всяко движение. Той й помогна да застане пред него и я пропусна да мине през малката врата, след което я последва.
	Неясната фигура стоеше отвън – беше жена. Констанс я разпозна: червенокосата от съседната градина. Жената отвърна на погледа й с хладна, лека усмивка на устните.
	Значи Пендъргаст не беше получил бележката. Всичко е било напразно. Нещо повече, явно е било някакъв вид уловка.
	— Хвани я за другата ръка – каза Естерхази на жената. – Тя е непредсказуема.
	Жената стисна ръката й и двамата я ескортираха по един коридор към друг, с още по-малък люк. Констанс не се съпротивлява, позволи да я влачат напред с отпусната надолу глава. Когато Естерхази се наведе напред, за да отвори люка, Констанс се опъна; после се обърна бързо и блъсна силно жената в стомаха с глава. Със силен стон червенокосата падна назад и се удари в една отвесна преграда Естерхази се завъртя и тя се опита да удари и него, но той я хвана в здрава прегръдка и закова неподвижно ръцете й. Жената се изправи, наведе се над Констанс, дръпна главата й назад за косата и я удари силно през лицето веднъж, после още веднъж.
	— Това не е нужно – каза остро Естерхази и изтегли Констанс. – ще правиш каквото ти казваме, иначе тези хора наистина ще те наранят. Разбра ли?
	Тя отвърна на погледа чу, неспособна да говори, докато се опитваше да си поеме дъх.
	Той я блъсна в тъмното пространство зад люка и двамата с червенокосата жена я последваха. Намираха се в друг трюм, а в пода имаше друг люк. Естерхази го освободи и го отвори, разкривайки тъмно пространство със застоял въздух. На слабата светлина тя можа да види, че това е най-ниската част на скула, където лявата и дясната страна на корпуса се събират в едно „V“ – несъмнено в носа на кораба.
	Естерхази само посочи към тъмната, зееща паст на люка.
	Констанс се сепна.
	Усети удар отстрани в главата си, когато жената я плеска с опакото на дланта си.
	— Слизай долу – наредя тя.
	— Остави аз да се справя с това – остро каза Естерхази.
	Констанс седна и провря краката си в отвора, смъквайки се бавно в него. Пространството беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Тя вдигна очи нагоре и видя, че червенокосата се готви да я удари отново, този път с юмрук. Естерхази сложи допираща ръка върху рамото на жената:
	— Не е необходимо – каза той. – Няма да го повтарям.
	Една самотна сълза бликна в окото на Констанс и тя я изтри. Не беше плакала от толкова отдавна, че вече не си спомняше, и нямаше да позволи на тези хора да я видят сега да го прави. Беше наистина шок да види жената – едва сега осъзна колко здраво се е била хванала за тънката нишка надежда, която бележката й предлагаше.
	Тя седна на пода и се облегна на преградата. Люкът се затвори зад нея, последван от скърцане на метал при запъваното на резето.
	Беше тъмно като в рог – по-тъмно от трюма, в който беше преди. Звукът на вълните, които се плискаха в корпуса изпълни пространството, създавайки усещането, че е под водата.
	Гадеше й се, имаше чувството, че ще повърне. Но ако го направеше, лепенката върху устата й щеше да я принуди да го вдиша и на практика да се удави. Не можеше да позволи това да се случи.
	Тя се размърда, опита се да се намести удобно и да фокусира мислите си върху нещо друго. В края на краищата бе свикнала с тъмни, тесни пространства. Това не беше нещо ново, каза си тя. Съвсем не беше ново.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	В два и половина следобед – точно така, непосредствено след ставане – Кори Суонсън излезе от спалнята си, стъпи на улицата и се насочи към бърлогата си в библиотеката „Сийли“ на Десето авеню. По пътя се отби в местното гръцко кафене. Имаше чувството, че внезапно е настъпила зима, студен вятър носеше листа и боклук по тротоара. Но кафенето беше топъл оазис с потракващите чаши и чинии и оживените подвиквания. Тя остави парите и си измъкна един „Таймс“ от средата на купчината на тезгяха, после си купи чаша черно кафе. Обърна се да си тръгне, когато очите й бяха привлечени от уводната статия в „Поуст“:
	 
	ЖЕСТОКО ОБЕЗГЛАВЯВАНЕ В РИВЪРСАИД ПАРК

	 
	С чувство на притеснение, тя взе и „Поуст“. Винаги беше гледала на „Поуст“ като на вестник за кретени, но той често отразяваше наистина ужасни престъпления, от които „Таймс“ се отвръщаше, а това беше нейният таен порок.
	Когато стигна до библиотеката, тя седна и се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, след което с неопределено чувство на срам разтвори първо „Поуст“.
	Почти веднага се изправи ужасена. Жертвата беше някой си Едуард Бетъртън от Мисисипи, на почивка в града, чието тяло бе открито в отдалечен район на Ривърсайд парк, зад статуята на Жана Д’Арк. Гърлото му беше разрязано толкова зверски, че главата почти се беше отделила от тялото. Имаше и друго, неуточнено осакатяване, което можеше да бъде признак за убийство от банда, пишеше „Поуст“, макар да съществували индикации, че може да става дума за убийство с цел кражба, предвид обърнатите джобове на жертвата и липсващите часовник, пари и други ценности.
	Кори прочете статията втори път, по-бавно. Бетъртън. Това беше ужасно. Не изглеждаше лош човек – само много объркан. В момента съжаляваше за начина, по който го беше разкарала.
	Но това брутално убийство не можеше да е случайно съвпадение. Беше напипал нещо – операция по прехвърляне на наркотици, бе казал той – макар и гледната му точка за Пендъргаст да беше съвсем погрешна. Какъв беше адресът на къщата, за която й бе казал? Тя се концентрира, обхваната от внезапна паника, че няма да може да си спомни, когато изведнъж се сети: Ийст Енд авеню № 428.
	Остави таблоида замислено. Пендъргаст. По какъв точно начин беше забъркан? Знаеше ли той за Бетъртън? Наистина ли работеше сам, без подкрепление? Наистина ли беше вдигнал във въздуха онзи бар?
	Беше обещала да не се меси. Но пък ако провереше – ако само провереше, – дори Пендъргаст не би могъл да я обвини, че се „меси“.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Специален агент Пендъргаст чакаше в една кола под наем на кръговото движение над яхтклуба на Седемдесет и девета улица в Манхатънския Горен Уест сайд, изучавайки през бинокъла закотвените яхти на няколкостотин метра от брега. Това беше най-голямата яхта в яхтклуба, лъскава и добре обзаведена. Когато следобедният вятър промени посоката си, яхтата се завъртя на вързалото си, разкривайки името и хейлинг порта, изписани с боя на кърмата.
	 
	Фергелтунг

	Оркид Айлънд, Флорида

	 
	Студен порив на вятъра нахлу откъм водата, разклати колата и вдигна бели вълни по широката Хъдсън.
	В този момент мобилният телефон, оставен на пасажерската седалка, започна да звъни. Пендъргаст свали бинокъла, за да отговори.
	— Да?
	— Това моят най-главен таен агент ли е? – долетя шептящият глас от другата страна на линията.
	— Мим – каза Пендъргаст. – Как мина?
	— Намери яхтата, нали?
	— В момента я гледам.
	В слушалката се разнесе доволен, дрезгав кикот.
	— Идеално. Идеално. Смяташ ли, че имаме… ъ-ъ-ъ… незаконен участник?
	— Всъщност, да, Мим – благодарение на теб.
	— „Фергелтунг“ на немски означава „отмъщение“ Това е по-скоро предизвикателство. Пак напомням, че онази спяща мрежа от писита*, която бях създал из цял Кливланд, до голяма степен бездействаше в последно време. Крайно време беше да я накарам да направи нещо полезно.
	[* РС (англ.), персонален компютър. – Б.пр.]
	— Предпочитам да не знам подробностите. Но имаш моите благодарности.
	— Радвам се, че успях да помогна и този път. Отпусни се, земляк. – Чу се изщракване и линията прекъсна.
	Пендъргаст пусна телефона в джоба си и подкара колата напред, насочвайки се към входа на яхтклуба и към портата, която водеше към главния кей. Един мъж в безупречно изгладена униформа – бивше ченге, без съмнение – надникна от охранителния пункт.
	— Да ви помота?
	— Дойдох да се срещна с господин Лоуи, генералния управител.
	— А вие сте…?
	Пендъргаст извади значката си и я обърна за момент към него.
	— Специален агент Пендъргаст.
	— Имате ли уговорка?
	— Не.
	— А това се отнася до…?
	Пендъргаст просто го гледаше. След това се усмихна.
	— Проблем ли ще е? Защото ако има проблем, бих искал да знам сега.
	Мъжът примига.
	— Един момент. – Той се върна в будката и заговори по телефона. След малко отвори портата. – Можете да влезете и да паркирате. Господин Лоуи ще излезе след няколко минути.
	Изминаха повече от няколко минута. Най-накрая един висок мъж в добра физическа форма, с вид на моряк излезе от главната сграда на яхтклуба и тръгна към него важно.
	— Виж ти, виж ти. ФБР? – Мъжът протегна ръка с приятелска усмивка, а сините му очи блестяха. – Какво мога да направя за вас?
	Пендъргаст кимна към яхтата.
	— Интересува ме тази яхта.
	Мъжът помълча малко, след това попита:
	— Каква е причината за интереса ви? – Той продължи да се усмихва сърдечно.
	— Служебна – усмихна се в отговор Пендъргаст.
	— Служебна. Гледай ти, това е интересно – каза мъжът. – Защото аз току-що се обадих в нюйоркския офис на ФБР и ги попитах дали специален агент Пендърграст работи по случай, който засяга яхтклуба…
	— Пендъргаст.
	— Извинете ме. Пендъргаст. Отговориха, че временно отсъствате и ме увериха, че в момента не се занимавате активно с никакъв случаи. Така че човек трябва да допусне, че работите на две места и размахвате значката си под фалшив претекст. Което сигурно е против правилата във ФБР. Прав ли съм?
	Усмивката на Пендъргаст не помръкна.
	— Прав сте във всяко отношение.
	— Така че сега аз ще се върна в офиса си, а вие ще се махнете, и ако чуя още веднъж за това, ще позвъня отново на ФБР и ще се оплача, че един от техните специални агенти броди из града, използвайки значката си, за да плаши съблюдаващите закона граждани.
	— Плаши? Когато започна да ви плаша, ще го разберете.
	— Това заплаха ли е?
	— Предупреждение. – Пендъргаст кимна към водата. – Предполагам, че виждате онази яхта там? Имам причина да вярвам, че на нея ще се извърши сериозно престъпление. Ако това престъпление стане факт, тогава аз ще поема случая – в напълно официалното си качество, – а вие, съвсем естествено, ще бъдете разследван като съучастник.
	— Празни заплахи. Не съм съучастник и вие го знаете. Ако има опасност от извършване на престъпление, предлагам ви да се обадите на полицията, господин Прендъргаст.
	— Пендъргаст. – Гласът му остана спокоен. – Единственото, което искам от вас, господин Лоуи, е малко информация за тази яхта, екипажа, кой влиза, кой излиза. Ще си остане само между нас двамата. Защото виждам, че сте дружелюбен човек, който обича да помага на силите на реда.
	— Ако се опитвате да ме сплашите, няма да стане. Работата ми е да пазя спокойствието на постоянните ни клиенти, които подпомагат този яхтклуб, което и възнамерявам да сторя. Ако се върнете със съдебна заповед, хубаво. Ако дойдат от нюйоркското полицейско управление, хубаво. Тогава ще съдействам. Но не и на агент от ФБР, който размахва някаква тенекиика в извънработно време. А сега изчезвайте
	— Когато наистина разследваме това престъпление, колегите ми – и полицаите от отдел „Убийства“ – ще искат да знаят защо сте взели пари от хората на онази яхта.
	Едно мускулче върху лицето на мъжа потрепна.
	— Паричните възнаграждения са нещо нормално в този бизнес. Аз съм като файтонджия – бакшишите тук са практика. Няма нищо нередно.
	— Естествено – стига „бакшишът“ да е в определен размер. После се превръща в съмнително плащане. Може би дори подкуп. А „подкуп“ означава да платиш на някого, с цел да отблъсква силите на реда, ако дойдат и започнат да разпитват наоколо, което ви прави всъщност съучастник. Особено ако стане ясно, че не само сте заплашвали да ме убиете, ако не напусна района, но сте обиждали нюйоркските ченгета с най-вулгарни изрази.
	— Ама какво става, по дяволите? Никога не съм заплашвал нито вас, нито ченгетата!
	— Точните ви думи бяха: „Имам приятели, които ще ви пръснат мозъка с куршум, ако не се ометете оттук. Както и на онези говеда от НПУ“.
	— Не съм казвал нищо подобно, лъжец такъв!
	— Точно така. Но само двамата го знаем. Всички останали ще повярват, че говоря истината.
	— Това няма да ви се размине! Блъфирате!
	— Аз съм отчаян човек, господин Лоуи, и не действам по правилата. – Той извади мобилния си телефон.
	— А сега ще звънна на спешния телефон на ФБР, за да съобщя за заплахите ви и да поискам помощ. Когато го направя, животът ви ще се промени – завинаги. Или…? – Той вдиша едната си вежда едновременно с телефона.
	Лоуи го гледаше и трепереше от ярост.
	— Кучи син!
	— Ще приема това за „да“. Дали да не се оттеглим в офиса ви? Тук духа ужасен вятър откъм Хъдсън.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Сградата на Ийст Енд авеню не можете да бъде удостоена със званието гранитна. Беше тухлена, а не „от червеникавокафяв камък“; тясна. И се състоеше само от три етажа. По-мрачна и неприветлива постройка не можеше да се намери в Горен Ийст сайд, реши Кори, като се облегна на дървото гинко на отсрещната страна на улицата, отпивайки кафе и преструвайки се отново, че чете книга.
	Прозорците бяха с плътно спуснати транспаранти, които изглеждаха сякаш бяха пожълтявали с годините. Самите стъкла бяха мръсни, покрити с решетки и окичени с лепенки за охранителна система. Покритата веранда беше напукана и на входа на сутерена се беше събрал боклук. Въпреки запуснатия вид, обаче, сградата изглеждаше затворена много здраво с лъскави нови ключалки на входната врата. Решетките на прозорците също не изглеждаха стари.
	Тя допи кафето си, прибра книгата и тръгна по улицата. Кварталът, някога немски, сега шеговито бе наричан „момичешко гето“, предпочитан район за наскоро завършилите колеж, предимно жени, току-що пристигнали в Манхатън и търсещи безопасно място за живеене. Районът беше спокоен, подреден и безспорно сигурен. Улиците бяха пълни с привлекателни млади жени, повечето от които имаха вид на работещи на Уолстрийт или в някоя адвокатска фирма на Парк авеню.
	Кори сбърчи нос и продължи до края на пресечката. Бетъртън беше казал, че е виждал някого да излиза от къщата, но видът й беше такъв, сякаш от години в нея не е стъпвал човешки крак.
	Тя се обърна и тръгна обратно по улицата с чувство на неудовлетворение. Сградата беше част от дълга редица каменни постройки и несъмнено всяка от тях имаше малка градина или вътрешен двор отзад. Ако можеше да надникне отвъд, щеше да провери нещата по-добре. Разбира се, това може и да се дължеше на прегрялото въображение на Бетъртън. И все пак имаше нещо правдоподобно в историята му, че Пендъргаст е взривил бар, опожарил е ловен лагер и е потопил група лодки. И макар Бетъртън да беше сбъркал, тя трябваше да признае, че той изглеждаше умен и жилав. Не й направи впечатление на човек, когото лесно могат да убият. И все пак го бяха убили.
	Когато наближи средата на пряката, тя погледна двете каменни постройки, граничещи с № 428. И двете бяха типичните за Горен Ийст сайд раздвижени сгради, с по няколко апартамента на етаж. Докато гледаше, от сградата излезе млада жена в хубав костюм, която носеше куфарче. Жената я отмина, като й хвърли кос поглед, оставяйки след себе си ухание на скъп парфюм. И други жени от квартала идваха или тръгваха, и всички те изглеждаха по подобен начин: млади професионалистки в бизнес костюми или екипи за джогинг. Кори осъзна, че собственият й стил готик – боядисаната на кичури щръкнала коса, провесени метални аксесоари, многобройни обици и татуировки – я карат да изглежда като забрал пръст.
	Какво да направя? Тя отиде до едно кафене, поръча си сандвич с пастет от сьомга, после седна до прозореца, откъдето имаше изглед към улицата. Ако успееше да се сприятели с наемателката на някой от приземните апартаменти, можеше да я склони да я пусне да надникне в задния двор. Но в Ню Йорк не можеш просто да отидеш и да кажеш на хората „здрасти“. Това не ти е Канзас…
	… След което тя видя да излиза от каменната постройка вдясно от № 428 момиче с дълга черна коса, облечено в кожена мини-пола и високи кожени ботуши.
	Като хвърли няколко банкноти на масата. Кори излетя от кафенето навън и тръгна по улицата, размахала чанта и вперила поглед нагоре към небето, което неминуемо идеше към сблъсък с идващото насреща готик-момиче.
	 
	* * *

	Оказа се толкова лесно. Слънцето залязваше, а Кори се беше отпуснала в малката кухня на приземния апартамент, като отпиваше зелен чай и слушаше оплакванията на новата си приятелка от всичките юпита в квартала. Момичето се казваше Маги и работеше като келнерка в джаз клуба, докато се опитваше да пробие в театъра. Беше умна, забавна и явно зажадняла за компания.
	— Ще ми се да се преместя в Лонг Айлънд сити или Бруклин – каза тя, обхванала чашата си чай, – но според баща ми всичко в Ню Йорк извън Горен Ийст сайд гъмжи от изнасилвачи и убийци.
	Кори се засмя.
	— Може и да е прав. Съседната сграда изглежда доста зловеща. – Тя се почувства виновна, че манипулира едно момиче, което би искала да й бъде приятелка.
	— Мисля, че е изоставена. Май не съм виждала никой да влиза или да излиза. Странно, сигурно струва поне пет милиона долара. Едно първокласно имение, което се прахосва.
	Кори отпи чай и се запита сега, след като вече беше тук, как да излезе във вътрешния двор, да се прехвърли през два и половина метровата стена в задната градина на призрачната съседна къща – и да проникне в нея.
	Да проникне в нея. Това ли щеше да направи наистина? За първи път тя спря да помисли защо, всъщност, е тук и какво планира. Каза си, че просто ще провери как стоят нещата. Небрежно. Наистина ли това бе най-умното нещо: да обмисля влизане с взлом точно когато следваше в колежа „Джон Джей“ и се готвеше за кариера в силите на реда?
	Но това бе само половината от истината. Разбира се, беше се вмъквала незаконно повече пъти, отколкото й се полагаше преди, в Меднсън крийк – мътните да го вземат, – но ако Бетъртън беше прав, тези хора бяха опасни наркодилъри. А Бетъртън беше мъртъв. Но пък беше обещала на Пендъргаст…
	Разбира се, че нямаше да влезе с взлом. Но щеше да провери. Щеше да заложи на сигурно, да надникне през прозорците, да се държи на разстояние. При първия сигнал за бода или опасност, или каквото и да е, щеше да се измъкне.
	Тя се обърна към Маги и въздъхна.
	— Харесва ми тук. Иска ми се и аз да си имах такова местенце. Изхвърлят ме вдругиден от апартамента ми, а новият ми договор започва от първи. Ще отида в хостел или нещо такова.
	Маги засия.
	— Трябва ти място за няколко дена?
	— Да! – усмихна се Кори.
	— Хей, ще е страхотно да си имам компания тук. Понякога е доста страшничко да живееш сам. Знаеш ли, когато се прибрах снощи, имах странното чувство, че някой е влизал в апартамента, докато ме е нямало…
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	 
	В десет вечерта се изви вятър и накъдри с бяла пяна тъмната повърхност на Хъдсън ривър. Температурата беше няколко градуса над точката на замръзване. Приливът се оттегляше и реката се носеше плавно на юг към Ню Йорк харбър. Светлините на Ню Джърси блестяха студено отвъд тъмната маса движеща се вода.
	Десет пресечки на север от яхтклуба на Седемдесет и девета улица по облъскания бряг под Уестсайдската магистрала се движеше тъмна фигура край водата. Тя влачеше някакви останки по камъните – очукано парче от плаващ кей, дървени талпи, притиснати към изстъргано парче корабен стиропор. Фигурата пусна парчето във водата и се качи върху него, покривайки се с изгнила мушама. Когато салът се закачи близо до брега, фигурата извади лост, гладко издялан в единия край, който стана почти невидим, когато го натопи във водата, но умело започна да контролира придвижването на онова, което приличаше на купчина плаващи отпадъци.
	С лек натиск на лоста мъжът изтласка импровизирания сал от брега, където той се понесе по течението. Присъединявайки други случайни плуващи останки и изхвърлени от корабите предмети.
	Това продължи, докато се отдалечи на стотина метра навътре. После се понесе, обръщайки се бавно, за да се насочи лениво към група притихнали яхти в пристана, чиито навигационни светлини пронизваха тъмнината. Плуващите останки бавно преминаха покрай корабите, блъсвайки се в един, после в друг корпус в очевидно хаотичното си движение. Постепенно „салът“ се доближи до най-голямата яхта, като се блъсна леко в корпуса и се отклони. Щом стигна до кърмата, настъпи леко раздвижване, шумолене и слаб плясък, а после отново тишина, когато останалата без капитан отломка продължи покрай яхтата и изчезна в мрака.
	Облечен в хлъзгав неопренов костюм, Пендъргаст се приведе върху плувната платформа зад кърмовия трапец на „Фергелтунг“, вслушвайки се напрегнато. Пълна тишина. След миг той вдигна глава и погледна над ръба на кърмата. Видя двама души в тъмнината, единият, отпуснат в къта за сядане на кърмовата палуба, пушеше цигара. Другият обикаляше по предната палуба и от този ъгъл едва се виждаше.
	Докато Пендъргаст наблюдаваше, мъжът на кърмата вдигна една половинлитрова бутилка и отпи дълга глътка. След няколко минути той се изправи несигурно и обиколи палубата, спирайки се на не повече от два метра от Пендъргаст; после погледна оттатък водата, преди да се върне на мястото си и да опъне друга дълга глътка от бутилката. Той загаси цигарата и запали нова.
	От малката си чанта за гмуркане, която носеше, Пендъргаст извади своя Лес Байер .45 и бързо го провери. После го пъхна обратно в чантата и извади къс гумен маркуч.
	Спря се отново, гледайки. Мъжът продължи да пие и да пуши, най-накрая стана и отиде напред, изчезвайки през една врата във вътрешността на яхтата, където от многобройните прозорци струеше слаба светлина.
	За миг Пендъргаст се озова върху кърмата и на палубата, като се сви зад два тендера.
	Благодарение на новия си приятел Лоуи Пендъргаст беше научил, че на борда по всяка вероятност има само няколко души екипаж. Повечето бяха слезли на сушата този следобед, оставяйки, според генералния мениджър, само четирима на борда. Доколко вярна беше тази информация, предстоеше да се види.
	По описанията на Лоуи един от мъжете беше несъмнено Естерхази. Освен това Лоуи беше видял, че този следобед са били натоварени припаси, включително една дълга кутия от неръждаема стомана, достатъчно голяма, за да скрие припаднал човек – или труп.
	Пендъргаст си помисли за миг какво щеше да направи на Естерхази, ако мъжът вече бе убил Констанс.
	 
	* * *

	Естерхази седеше върху една преграда в машинното отделение близо до Фалконър, червенокосата жена, чието име не знаеше и четирима мъже с еднакви автоматични пистолети Берета 93 R, превключени за стрелба на къси серии. Фалконър беше настоял да се оттеглят в машинното – най-сигурното място на кораба – за операцията. Никой не говореше.
	Леки стъпки се приближиха от външната страна на вратата. Три почуквания. Последвани от още две. Един мъж с цигара в устата влезе вътре.
	— Хвърли това – нареди остро Фалконър.
	Мъжът бързо изгаси цигарата.
	— На борда е – докладва той.
	Фалконър го погледна.
	— Кога?
	— Преди няколко минути. Бива си го – дойде на плаваща отломка, едва не я пропуснах. Качи се на плаващата платформа, сега е на кърмата. Вик е на флайбриджа и продължава да го следи с инфрачервено устройство за нощно виждане.
	— Подозира ли нещо?
	— Не. Престорих се на пиян, както ти ми каза.
	— Много добре.
	Естерхази се изправи.
	— По дяволите, щом си имал възможността да го убиеш, трябваше да го направиш! Не ставай самонадеян – не знаеш на какво е способен този човек. Застреляй го при първа възможност
	Фалконър се обърна.
	— Не.
	Естерхази впери очи в него.
	— Какво имаш предвид под „не“? Нали вече обсъдихме…
	— Искам го жив. Имам няколко въпроса, преди да го убием.
	Естерхази го гледаше втренчено.
	— Правиш голяма грешка. Дори и да успееш да го хванеш жив, той няма да отговори на никакви въпроси.
	Фалконър хвърли на Естерхази брутална усмивка, която разтегна и без това отвратителната бенка.
	— Никога не съм имал проблеми да накарам хората да отговарят на въпроси. Но се питам, Джъдсън, защо ти имаш проблем с това? Да не би да се страхуваш, че мога да разбера нещо, което държиш скрито?
	— Нямаш представа с кого си имаш работа – каза бързо Естерхази и към опасенията му се прибави познато бодване на страх. – Ще е глупаво, ако не го убиеш веднага щом го видиш, преди да е разбрал какво става.
	Фалконър присви очи.
	— Ние сме дузина. Тежковъоръжени, добре тренирани. Какъв е проблемът, Джъдсън? Грижихме се за теб достатъчно добре през всичките тези години – а сега ти изведнъж започваш да не ни вярваш? Изненадан съм – и засегнат.
	Гласът му беше пълен със сарказъм. Естерхази преглътна, чувствайки как старият страх нараства като буца в стомаха му.
	— Ще сме в открито море на нашия собствен кораб. Имаме предимството на изненадата – той няма представа, че влиза в капан. А ние държим жена му вързана долу. Той е оставен единствено на нашата милост.
	Естерхази преглътна. Както и аз, помисли си.
	Фалконър заговори в слушалката си.
	— Изведете я в морето. – Той огледа групата, събрана в машинното отделение. – Ще оставим другите да се погрижат за него. Ако нещата се объркат, тогава ще се намесим.
	 
	* * *

	Пендъргаст, все още свит зад тендерите, усети яхтата да потръпва. Двигателите бяха включени. Чу някакви гласове отпред, чу слаб плясък на вимпел, хвърлен през борда; а после усети носа на кораба да се обръща на запад, към навигационния канал на реката и двигателите ускориха.
	Пендъргаст се замисли за съвпадението на пристигането си и тръгването на кораба, и реши, че това съвсем не е съвпадение.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	На борда на „Фергелтунг“

	 
	Естерхази чакаше в машинното отделение с Фалконър. Двата дизелови двигателя, работещи сега на крейсерска скорост, бумтяха шумно в тясното помещение.
	Той погледна часовника си. Бяха минали десет минути, откакто Пендъргаст беше дошъл на борда. Чувството за напрежение постепенно се засилваше. Това не му харесваше – изобщо не му харесваше. Фалконър го беше излъгал.
	Той бе проявил невероятна изтънченост в усилията си да прилъже Пендъргаст. Констанс беше направила точно това, което той бе очаквал, беше се освободила от хлабаво завързаните си връзки, беше написала бележка и я бе хвърлила през прозореца на къщата, в която я държеше, на подставеното лице в съседната градина. А щом като Пендъргаст беше сега на борда, това означаваше, че очевидно е захапал въдицата, толкова старателно размахвана пред него – „отмъщение“, което на немски се превеждаше „Фергелтунг“. Това беше премерено действие, подаването на достатъчно информация на агента, за да установи местоположението на кораба, но недостатъчна, за да заподозре капан.
	Но сега Фалконър настояваше да хванат Пендъргаст жив. Естерхази усети пристъп на гадене: знаеше, че единствената причина Фалконър да иска това е, защото обича да изтезава. Мъжът беше болен – неговата арогантност и садизъм все още можеха да объркат всичко.
	Естерхази усети старото чувство на страх и на параноя да се засилва. Той провери оръжието си. Ако Фалконър не се възползваше при първата възможност, той трябваше да го направи сам. Да довърши онова, което бе започнал в шотландските мочурища. И да го направи преди Пендъргаст – съзнателно или не – да е разкрил тайната, която Естерхази пазеше от Братството през изминалото десетилетие. Исусе, ако само Пендъргаст не беше тръгнал да проверява онази стара пушка; ако не беше тръгнал да си търси белята. Този човек нямаше представа, никаква представа, за злите духове, които бе пуснал от бутилката. Може би трябваше да каже на агента отвратителната тайна преди десет години, още когато той се беше оженил за сестра му.
	По вече беше прекалено късно.
	Радиостанцията на Фалконър пропука.
	— Вик е – долетя гласът. – Не знам как е станало, но изглежда сме го загубили. Вече не е зад тендера.
	— Verdamter Mist*! – ядосано изсъска Фалконър. – Как го изпуснахте, по дяволите?
	[* Проклет боклук (нем.). – Б.пр.]
	— Не знам. Криеше се, където не можехме да го виждаме. Изчакахме известно време, не се случи нищо, така че оставих Бергер да наблюдава главната каюта, а аз отидох до откритата палуба, за да потърся по-добър ъгъл – и него вече го нямате. Не знам как – щяхме да го видим независимо накъде отива.
	— Все ще е някъде долу – каза Фалконър. – Всичките врати са заключени. Изпрати Бергер на палубата на кърмата; прикривай го от позицията си на ходовия мостик.
	Естерхази заговори в радиослушалките си:
	— Заключената врата не е препятствие за Пендъргаст.
	— Не би могъл да мине покрай вратата на главната каюта, без да го видим – възрази Виктор.
	— Изкарай го от дупката му – повтори Фалконър. – Капитане, къде се намираме?
	— Влизаме в Ню Йорк харбър.
	— Поддържай крейсерска скорост. Курс – открития океан.
	 
	* * *

	Виктор се сви на флайбриджа на „Фергелтунг“ три етажа над повърхността на водата. Корабът тъкмо беше отминал мястото на някогашния Търговски център и сега завиваше покрай южния край на Манхатън, с „Батъри“ от лявата им страна, облян от светлината на група прожектори. Сградите на финансовия район се издигаха подобно група светещи остриета, като хвърляха светлина по водата и къпеха кораба в отразено сияние.
	Под него задната палуба на „Фергелтунг“ беше меко осветена в блясъка на града. Двата извънбордови тендера – малки моторни лодки, използвани за идване и отиване, когато яхтата беше на котва – стояха един до друг на лявата задна палуба, всеки в спусковата си шейна, покрити с платнища. Нямаше начин Пендъргаст да е отишъл напред, без да прекоси откритата палуба. А те я бяха наблюдавали като ястреби. Агентът трябва да беше някъде към кърмата.
	През очилата си за нощно виждане той видя Бергер да се показва от главната каюта с насочено оръжие. Виктор свали очилата и вдигна пистолета си, за да го прикрива.
	Бергер спря за момент в сенките, приготви се, после притича в прикритието на първия тендер и се сви зад носа.
	Виктор чакаше с насочена Берета, готов да я изпразни при най-лекото движение в мига, в който някой се покажеше. Беше бивш военен и пет пари не даваше за заповедта на Фалконър да хванат мъжа жив; ако този тип само покажеше главата си, щеше да го повали. Нямаше намерение да рискува останалите за жив улов.
	Бергер бавно тръгна към кърмата.
	Радиостанцията на Виктор пропука и Бергер му заговори в слушалките.
	— Зад тендерите няма и следа от него.
	— Проверя пак за всеки случай. И внимавай: може да се е измъкнал зад кърмовия трапец и да чака някой да се покаже, за да го нападне.
	Продължавайки да държи оръжието си насочено към мястото, Виктор гледаше как Бергер пълзи от първия тендер към втория.
	— Не е тук – долетя шепнещият глас.
	— Тогава значи се е измъкнал зад кърмата – заключи Виктор.
	Той гледаше как Бергер се приближава приведен към перилата на кърмата. После се скова и се изправи в цял ръст, насочвайки оръжието си към двойката плаващи платформи отзад.
	Миг по-късно се отпусна надолу.
	— Нищо.
	Виктор мислеше трескаво. Това беше лудост.
	— Вътре. Може да се е скрил вътре в лодките, под брезента.
	Виктор измести визьорите към тендерите, когато Бергер хвана стълбичката на кърмата на първия, провеси я надолу, стъпи върху нея и се изкачи. Облегна се на витлото, за да вдигне края на брезента и погледна под него.
	По радиостанцията си Виктор чу леко изщракване, после електронно бибипкане.
	Исусе, познаваше добре този звук!
	— Бергер…!
	Чу се внезапен, оглушителен рев откъм тендера; Бергер изкрещя и последва дъжд от тъмни пръски, когато тялото му беше изхвърлено настрани от въртящото се витло, едната му страна беше силно разкъсана.
	След един миг на ужасен шок, Виктор изстреля по тендера многобройни серии от Беретата си, държейки го в обсег, докато пълнителят се изпразни, куршумите разкъсаха брезента и надупчиха лодката, правейки на решето всеки, които евентуално се криеше вътре. След миг на кърмата на тендера избухнаха пламъци. Тялото на Бергер продължаваше да лежи неподвижно там, където бе палнало, под него се събираше тъмна локва.
	С треперещи ръце Виктор извади празния пълнител и вкара нов.
	— Какво става?! – долетя разяреният глас на Фалконър в слушалките. – Какао правите?
	— Уби Бергер! – извика Виктор. – Той…
	— Спри да стреляш! На кораб сме, идиот такъв? Ще запалиш пожар!
	Виктор гледаше как огнените езици облизват лакомо брезента върху тендера. Чу се глухо издумкване и от пробития резервоар лумнаха нови пламъци.
	— Мамка му, вече имаме пожар.
	— Къде?
	— На тендера.
	— Спусни го. Изхвърли го от яхтата. Веднага!
	— Добре. – Виктор се спусна до главната палуба и затича към тендера. Пендъргаст не се виждаше никъде – без съмнение лежеше мъртъв в търбуха на тендера. Той разкопча анкерите отпред и отзад, отвори кърмовия трапец и освободи лебедката. Въжетата се задвижиха шумно, три и половина метровият тендер се наклони назад и се плъзна по спускателните релси; Виктор хвана носа и го блъсна, за да продължи да се движи. Когато горящата кърма на тендера докосна килватера, водата го сграбчи, скъса веригите и изтръгна малката лодка от палубата; Виктор загуби равновесие, но успя да се хване за перилата на кърмата, съвземайки се бързо. Горящият тендер остана назад, завъртя се във водата и започна да потъва. Беше отнесъл пожара със себе си, както по всяка вероятност и мъртвото тяло на мишената. Виктор изпита огромно облекчение.
	Докато не усети силно блъсване отзад; в същия миг слушалките му бяха изтръгнати и той полетя към водата след горящата лодка.
	 
	 
	 
	ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Притиснат към левия борд на другия тенлер Пендъргаст гледаше как обхванатата от пламъци лодка изчезва в тъмнината и водите на Ню Йорк харбър се затварят над нея. Виковете на мъжа, когото беше блъснал през борда, ставаха все по-слаби и по-слаби и скоро се изгубиха сред звуците на яхтата, вятъра и водата. Той си сложи слушалките, нагласи ги и се заслуша в разтревоженото бърборене. От него си създаде представа за броя на играчите, сравнителното им местоположение и различието им душевно състояние.
	Изключително показателно.
	Докато слушаше, той се освободи от ограничаващия движението мокър костюм и го хвърли през борда. Извади си дрехи от водонепромокаемата чанта, която носеше, облече се бързо, после запрати и чантата след костюма. След няколко минути отиде до носа на тендера. Летният мостик на върха на яхтата изглеждаше пуст. Само един въоръжен мъж сега патрулираше на най-горната открита палуба. През цялото време на обиколката си мъжът имаше удобна позиция за наблюдение на задната палуба.
	Пендъргаст проследи как въоръженият се взира по посока на потъващия тендер, говорейки в радиостанцията си. След минута той влезе в палубния салон и започна да крачи напред-назад пред кабината на щурвала, охранявайки я. Пендъргаст преброи секундите, които му отнема всяка обиколка, после пресметна собствените си крачки и спринтира през отворената главна палуба към задния вход на салона. Сви се до вратата, свесите сега го прикриваха отгоре. Опита вратата: заключена. Прозорецът беше матиран и салонът зад него тъмен, което не позволяваше да погледне вътре.
	Обикновената ключалка отстъпи пред кратката атака. Имаше достатъчно странични шумове, които да заглушат движенията му. Въпреки че сега вратата бе отключена, той не бързаше да я отвори. Знаеше от подслушването по радиослушалката, че на борда има повече хора, отколкото смяташе първоначално – Лоуи го беше измамил – и осъзна, че е попаднал в капан. Корабът се носеше към протока Варазано и без съмнение – към Атлантическия океан отвъд. Колко жалко.
	Жалко, наистина, за шансовете за оцеляване на онези на борда.
	Той отново се заслуша в бърборенето, доизяснявайки си ситуацията на яхтата. Нямаше никаква следа, която да сочи местоположението на Констанс. Един човек, очевидно дежурният, говорете на смесица от немски и английски от място със силен шум отзад – най-вероятно машинното отделение. Другите бяха пръснат из яхтата, всички по местата си, всички очакващи заповеди. Не чу гласа на Естерхази.
	От онова, което долови, обаче, излизаше че в главния салон няма никого. С изключително внимание отвори вратата и надникна в слабо осветеното, но елегантно пространство, облицовано с махагон, с бели кожени седалки, бар с гранитен плот и плюшен килим, едва различим на околната светлина. Огледа се бързо, за да се увери, че е празно.
	Чу бягащи стъпки по стълбата от палубата към салона и говорене по радиостанцията. Няколко души бяха на път към кърмата и щяха да стигнат салона след секунди.
	Той бързо се измъкна и пусна вратата да се затвори. Притаи се отново в тъмнината на вратата, с ухо до панела от фибростъкло. Стъпките влязоха в салона от предната част. От приказките по радиослушалките разбра, че са двама души. Бяха тръгнали да проверят за видения за последно на задната палуба Виктор, който не беше отговарял по радиостанцията си след пускането на горящия тендер.
	Отлично.
	Заобиколи ъгъла откъм вратата и се притисна до стената на кърмата, скрит отгоре от свесите. В салона отново утихна. Двамата мъже чакаха и се ослушваха, явно уплашени.
	Движейки се с изключителна предпазливост, Пендъргаст стигна до стълбата, която водеше към горната задна палуба; хвана едно стъпало и изпълзя нагоре; а после, като протегна крак, се прехвърли от стълбата на един малък покрив върху салона, скрит от голямата четвърта палуба от голям вентилатор.
	Като се протегна по лъскавото фибростъкло, Пендъргаст се наведе върху свесите и – с една протегната ръка – леко почука с дулото на оръжието си по вратата. То издаде слаб звук, без съмнение усилен вътре в салона.
	Никаква реакция. Сега двамата мъже в салона бяха още по-възбудени. Не можеха да са сигурни дали звукът е случаен, или не; както и дали няма някой от външната страна на вратата. Тази несигурност щеше да ги държи още известно време на мястото им.
	Спускайки се обратно върху покрива над салона, прикрит зад отдушника, Пендъргаст притисна дулото на своя Лес Банер към покрива от фибростъкло и натисна спусъка. В помещението отдолу отекна силна експлозия, когато 45-калибровият „Черен нокът“* проби дупка в тавана, несъмнено изпълвайки салона с фибростъкло и прах от смола. В същия миг агентът скочи от покрива и се плъзна обратно до рамката на вратата, когато двамата паникьосани мъже откриха огън през тавана с автоматичните си пистолети, правейки на решено мястото, където той бе стоял до преди малко, като по такъв начин разкриха местоположението си в салона. Един от тях реагира по очаквания начин и щурмува вратата, стреляйки в движение; Пендъргаст, позициониран зад вратата, го ритна силно по пищяла, когато излезе, и в същото време го удари по врата; от инерцията мъжът се пльосна по лице на палубата, зашеметен.
	[* Боеприпас произведен от фирмата „Уинчестър“; представлява куршум с кух връх с перфорации, които се превръщат в остриета след проникване. Ризницата на куршума, е оксидирана мед – черна на цвят – откъдето идва и името. – Б.ред.]
	— Хамар! – долетя вик от вътрешността на салона.
	Без да се бави, агентът влетя през отворената врата. Вторият мъж се обърна и пусна един откос, но Пендъргаст го бе очаквал, хвърли се върху застлания с под килим, претърколи се и изстреля един-единствен куршум в гърдите на мъжа. Онзи се блъсна в плазмения телевизор отзад и се свлече в дъжд от стъкла.
	Пендъргаст скочи на крака, обърна се на ляво и излезе от салона, после се притисна до вратата. Спря отново да се ослуша в продължаващия разговор по радиостанцията, пренареждайки в съзнанието си картината и разместването на позициите на мъжете на борда.
	— Зел. Отговори – чу се гласът на дежурния. Намесиха се и други гласове, питайки панически за оръжия, докато германецът не ги накара да млъкнат. – Зел! – извика дрезгаво мъжът в радиослушалката. – Провери ли?
	Пендъргаст си помисли със задоволство, че Зел отдавна е приключил с всякакви проверки.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Естерхази гледаше с нарастваща тревога как Фалконър говори в радиостанцията си.
	— Зел. Хамар. Отговорете.
	В микрофона пропука статично електричество.
	— По дяволите – избухна Естерхази, – пак ти казвам, подценяваш го! – Той удари с ръка от отчаяние по вертикалната преграда. – Нямай представа срещу кого се изправяш! Ще ги избие всичките! След което ще дойде и за нас!
	— Имаме дузина тежковъоръжени мъже срещу един.
	— Вече не са дузина! – сепна се Естерхази.
	Фалконър се изплю на пода, после пак заговори в радиослушалките.
	— Капитане? Докладвай.
	— Капитанът докладва, сър – долетя увереният глас на капитана. – Чух стрелба в салона. Имаше пожар на един от тендернте…
	— Знам всичко това много добре. Какво е положението на мостика?
	— Тук горе всичко е наред. Грубър е с мен, заключени сме и сме барикадирани, освен това сме добре въоръжени. Какво става долу, по дяволите?
	— Пендъргаст очисти Бергер и Вик Клемнер. Изпратих Зел и Хамар до главния салон и сега не мога да се свържа с тях. Дръж си очите отворени на четири.
	— Да, сър.
	— Поддържай курса. Чакай по-нататъшни заповеди.
	Естерхази го погледна. Изсечените черти на Фалконър оставаха невъзмутими и съсредоточени. Той се обърка към Естерхази и каза:
	— Този твой агент… изглежда така, сякаш е очаквал всяко наше движение. Как е възможно?
	— Той е дявол – каза Естерхази.
	Фалконър се обърна към Естерхази и очите му се присвиха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще каже нещо, но после се извърна и заговори в слушалките си.
	— Бауман?
	— Тук.
	— Позицията ти?
	— Горната ВИП каюта. С Еберщарк.
	— Клемнер загина. Сега ти отговаряш. Искам ти и Еберщарк да се присъедините към Нает на четвърта палуба. Изкачи се по задната стълба. Еберщарк, ти тръгни по главната стълба. Ако мишената е там, изненадайте я с кръстосан огън. Движете се с повишено внимание. Ако не го видите, тримата претърсвате отворената и горката палуба от единия до другия край. Забравете това, което ви казах – да го заловите жив. Стреляйте на месо.
	— Да, сър. Стреляме на месо.
	— Искам Цимерман и Шулц на главната палуба, в позиция да нападнат от засада всеки, който слезе по едната от двете стълби. Ако не го убиете на четвърта палуба, двустранната атака ще го прогони надолу и напред, където те ще го чакат.
	— Да, сър.
	Естерхази крачеше в тясното машинно отделение и мислеше напрегнато. Планът на Фалконър изглеждаше добър. Как би могъл Пендъргаст – дори Пендъргаст – да избяга от петима въоръжени с автоматични оръжия мъже на един кораб, които стрелят към него от две страни?
	Той погледна към Фалконър, който продължаваше да говори спокойно в радиостанцията. Спомни си с ужас нетърпеливото изражение в очите на мъжа, когато убиваше журналиста. Това бе първият път, когато видя Фалконър да се наслаждава на нещо. Спомни си също така очите му, когато говореше за залавянето на Пендъргаст: същият нетърпелив, предвкусващ израз. Като жажда. Въпреки топлината в машинното той потръпна. Беше започнал да осъзнава, че дори Пендъргаст да бъде убит, неговите проблеми с Братството далеч няма да са приключили. Всъщност, те може би тъкмо започваха.
	Беше сериозна грешка да планира тази операция на „Фергелтунг“. Сега той също бе оставен на тяхната милост.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Пендъргаст се изкачи по стената на яхтата, прилепнал като мида към външната страна на горната палуба, използвайки металните профили на прозорците като подпорки за ръцете и краката си. Стигна до най-долния край на прозорците на мостика. Докато стъклата на каютите бяха матирани, правейки невъзможно да се гледа вътре, стъклата на мостика бяха прозрачни. На слабата светлина на електрониката той различи персонала на мостика: един капитан и един въоръжен мъж, който изпълняваше ролята на навигатор. Отвъд, в открития салон зад мостика, имаше един-единствен охранител с автоматично оръжие, който крачеше напред-назад. От време на време излизаше на откритата палуба зад салона, правеше един кръг и се прибираше обратно. На Четвърта палуба нямаше нищо, с изключение на едно джакузи и няколко пейки.
	Самият мостик беше заключен и залостен. От само себе си се разбираше, че яхта като тази ще е с високо ниво на защита. Прозорците бяха защитени срещу разбиване и, съдейки по дебелината им, вероятно и срещу куршуми. Нямаше начин да влезе – никакъв.
	Пендъргаст изпълзя по наклонената стена, докато се оказа точно под нивото на бордовата ограда, където плъзгащите се стъклени врати бяха отворени от салона към откритата четвърта палуба.
	Бръкна в джоба си, извади една монета и я хвърли така, че да издрънчи в стъклените врати.
	Мъжът в салона на четвърта палуба замръзна, после се сви.
	— Наст е – долетя шепотът на охранителя по радио-станцията. – Чух нещо.
	— Къде?
	— Тук, на четвъртата палуба.
	— Провери го – беше отговорът. – Внимателно. Бауман, Еберщарк, пригответе се да го прикривате.
	Пендъргаст видя слабо осветения силует на мъжа, който се беше навел зад стъклените врати и гледаше навън. Когато мъжът реши, че палубата е чиста, той се изправи, отвори вратата и излезе предпазливо, с насочено оръжие. Пендъргаст наведе глава под ръба на палубата и произнесе в собствените си откраднати слушалки с дрезгав, неясен шепот:
	— Наст. Бакборда, над релинга. Провери го.
	Той чакаше. След миг тъмното очертание на главата на мъжа се появи над релинга, точно над него, и погледна надолу. Пендъргаст го застреля в лицето.
	С гъргорещ вик главата на мъжа се блъсна назад, после тялото се стовари напред; Пендъргаст го катапултира през релинга. То се удари в перилата на главната палуба и се закачи на тях, отчасти простряно върху пътеката. Пендъргаст се хвана за един стълб и се прехвърли горе върху четвърта палуба, когато чу да се приказва по радиостанцията. Скочи в празното джакузи и се сви. Знаеше, че още двама мъже са на път за насам.
	Отлично.
	Появиха се с гръм и трясък на палубата почти мигновено, един отзад и друг отпред. Пендъргаст изчака да застанат правилно, после изскочи от джакузито с един-единствен изстрел, за да ги стресне; мъжете, както очакваше, стреляха с автоматичните си оръжия и един от тях пална, покосен от кръстосания огън на партньора си; другият се хвърли към пода, стреляйки напосоки и безрезултатно.
	Пендъргаст обезвреди мъжа с един изстрел, после се прехвърли през оградата на четвърта палуба, спускайки се към пътеката на главната палуба отдолу. Мъртвото тяло на Наст позволи удобно, меко приземяване. После той прескочи оградата на главната палуба, хващайки се за две подпори, за да не падне в морето. За миг краката му увиснаха над водата, корпусът под него леко се отдалечи. С бързо усилие намерил опора с крака върху металния профил на един страничен люк по-долу.
	Остана така, прилепен към корпуса, под нивото на главната палуба, като напрягаше слух. А след това радиослушалката му каза онова, което трябваше да знае.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Долу в машинното Естерхази крачеше, долавяйки увеличаващо се чувство на объркване и паника, което отразяваше и собствените му вътрешни безпокойства.
	Как Пендъргаст правеше това, по дяволите? Сякаш четеше мислите им…
	Внезапно проумя. Разбира се. Беше толкова просто. И тогава му хрумна идея.
	Той заговори за първи път в радиослушалките си.
	— Естерхази е. Доведете момичето на предната палуба. Чувате ли ме? Доведете я бързо. Трябва да се отървем от нея; в момента и е единствената ни пречка. Изключи слушалките и даде знак на Фалконър с глава да не използва своите.
	— Какво правиш, по дяволите? – прошепна дрезгаво Фалконър. – Не можем да се отървем от нея, ще загубим преимуществото си…!
	Естерхази го прекъсна с друг жест
	— Той има радиослушалки. Така го прави. Кучият син има радиослушалки.
	Изведнъж Фалконър схвана.
	— Двамата с теб ще се качим най–горе. Ще го изненадаме, когато отиде на носа да я спасява. Побързай. Ще съберем колкото е възможно повече хора.
	Те излязоха от машинното отделение с извадени оръжия и се изкачиха по стълбата, след което минаха през камбуза и излязоха през люка в отсрещния край. Там Шулц чакаше с извадено оръжие.
	— На четвърта палуба имаше стрелба… – започна Шулц.
	Фалконър го прекъсна с кратко движение.
	— Тръгвай с нас – прошепна той.
	Тримата се отправиха бързо и мълчаливо към предната палуба, после се свиха зад спасителките контейнери. След по-малко от минута една облечена в черно фигура изтича нагоре и се прехвърли през перилата отдясно, движейки се бързо като прилеп, след което се прилепи зад стената на предната каюта.
	Шули се прицели.
	— Остави го да се приближи – прошепна Фалконър.
	— Изчакай за по-сигурно.
	Но нищо не се случи. Пендъргаст продължаваше да стои зад стената.
	— Усетил ни е.
	— Не – каза Естерхази. – Чака.
	Минутите минаваха. Внезапно фигурата излезе иззад скривалището и прелетя по предната палуба с голяма скорост.
	Шулц пусна един откос, обстрелвайки стената на каютата, и фигурата се наведе зад една висилка за спасителни лодки, като използва ниските стоманени връзки за прикритие.
	Играта започна; Фалконър стреля, куршумите рикошираха от стоманата с глухо звънтене, предизвиквайки дъжд от искри.
	— Заковахме го! – каза Фалконър и стреля отново. – Не може да се измъкне оттук. Внимавайте къде стреляте!
	Иззад висилките дойде ответен изстрел и те инстинктивно се снишиха. При това моментно разсейване черната фигура изскочи от прикритието си и буквално прелетя през въздуха, после се хвърли през релинга с главата напред, изчезвайки зад борда. Тримата стреляха, но вече бе прекалено късно.
	Фалконър и Шулц се изправиха, хукнаха към борда на яхтата и започнаха да изпращат куршуми към водата, но фигурата беше изчезнала.
	— Свършен е – каза Шулц. – При тази температура на водата след петнайсет минути ще е мъртъв.
	— Не бъди чак толкова сигурен. – Естерхази се приближи и огледа кърмата. Тъмната вода се стелеше, тежка и студена, а неясната килватерна диря се губеше и изчезваше в нищото. – Ще се върне обратно на борда, като използва перилата на кърмата.
	Фалконър го изгледа втренчено и върху неестествено спокойното му чело за първи път се появи загрижена бръчка – за миг то се ороси с капчици пот въпреки ниската температура.
	— Тогава ще завардим кърмата. Хванете го веднага, щом дойде на борда.
	— Твърде късно – каза Естерхази. – При скоростта, с която се движим, той вече е на борда – и със сигурност ни чака да направим точно това.
	 
	* * *

	Пендъргаст се сви зад кърмата в очакване на нападателите си. Краткото потапяне беше повредило радиослушалката му. Жалко, макар последните събития да означаваха, че така или иначе е станала безполезна. Той я хвърли през борда. Корабът продължи, преминавайки през теснините. Мостът Веразано блестеше отгоре и те минаха под него, грациозните арки светлина останаха зад тях, когато корабът постепенно излезе напред, поел курс към външния залив и открития океан отвъд.
	Пендъргаст продължи да чака.

 	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Фалконър погледна Естерхази.
	— Все още можем да се справим с него – каза той. – Имаме половин дузина въоръжени до зъби мъже. Ще ги съберем, ще направим пълна фронтална атака…
	— Съмнявам се, че са ти останали толкова много – извика Естерхази. – Не виждаш ли? Той избива, всички ни, един по едни. Никаква атака с груба сила няма да проработи. Трябва да го надхитрим.
	Фалконър, дишайки тежко, го изгледа.
	И наистина, Естерхази мислеше трескаво, след като бяха напускали машинното отделение. Но нещата се случваха толкова бързо, просто нямаше време, Пендъргаст и Констанс бяха…
	Констанс. Да – това би могло да проработи. Би могло.
	Той се обърна към Фалконър.
	— Тази работа с жената го изкара от скривалището му. Точно това е ахилесовата му пета.
	— Втори път няма да стане.
	— Може и да стане, ще използваме жената – този път наистина.
	Фалконър се намръщи.
	— За какво?
	— Познавам Пендъргаст. Повярвай ми, това ще проработи.
	Фалконър впери очи в него. Избърса челото си.
	— Добре. Иди да вземеш жената. Ще те чакам тук с Шулц.
	 
	* * *

	Един къс коридор свързваше машинното с предния товарен трюм. Стигайки долното стъпало. Естерхази изтича по коридора, отвори вратата, влезе, затвори я след себе си и я запъна с резе. Никакъв шперц не можеше да мине през това.
	Подът беше безупречно чист след убийството на журналиста предишния ден, брезентът го нямаше. Той отиде до люка в средата на V-образния трюм, дръпна люковата задрайка и го отвори. В слабо осветения скул* младата жена вдигна лице към него: беше изцапано с машинно масло, косата й беше сплъстена. Когато светлината проблесна в ирисите й, Естерхази отново бе поразен от неприкритата, смазваща омраза, която съзря в тях. Беше във висша степен обезкуражаващо изражение: внушаващо бездънна ярост, и все пак прикрита с някакво отчуждено, ледено спокойствие. Устата й беше запушена с кърпа и залепена; Естерхази се почувства облекчен, че тя не може да каже нищо.
	[* Най-широката долна част на кораба. – Б.пр.]
	— Извеждам те. Моля те, не се бори.
	Като мушна пистолета в колана на панталона си, той се пресегна и я хвана за косата с една ръка, обхващайки я около раменете с другата. Устата и ръцете й все още бяха залепени с лейкопласт, но това не й попречи да се съпротивлява. Той успя да я издърпа, опасният блясък гореше все тъй в очите й, фиксирани върху него. Естерхази я блъска към вратата, после спря за момент и се ослуша. Като я държеше пред себе си като щит, в случай, че се натъкнат на Пендъргаст, той отвори вратата и я побутна напред с насочено към основата на черепа й оръжие. Коридорът беше празен.
	— Продължавай да вървиш. – Естерхази я насочи по коридора към предните стълби. Те се изкачиха и стигнаха на предната палуба. Яхтата се движеше през умерено бурно море при студен насрещен вятър. Светлините на Манхатън бяха далечен блясък, изящната арка на моста Веразано чезнеше в тъмнината зад тях. Той усети клатенето на кораба; вече се намираха в открития океан.
	Лицето на Фалконър беше сега дори по-бледо, отколкото когато го беше оставил.
	— Никой не може да възкреси нито Еберщарк, нито Бауман – каза той. – И виж какво се случи на Наст. – Той посочи към релинга на главната палуба, където едно тяло лежеше отпуснато и подгизнало от кръв.
	— Трябва да работим бързо – отвърна Естерхази. – Следвай ме.
	Фалконър кимна.
	— Двамата с Шулц я дръжте здраво. Само че внимавайте. Освобождавам я.
	Двамата мъже хванаха Констанс. Тя беше спряла да се бори. Естерхази разкопча белезниците на ръцете й. После свали лепенката от устата й.
	— Ще те убия за онова, което направи – каза му тя веднага
	Естерхази погледна Фалконър.
	— Ще я хвърлим през борда.
	Фалконър се взря в него.
	— Направиш ли го, изгубваме единствената си…
	— Тъкмо обратното.
	— Но тя е просто една луда! Той няма да изтъргува живота си в замяна на нейния. Ще я остави да потъне.
	— Сбъркал съм – каза Естерхази. – Съвсем не е луда. И Пендъргаст я обича – дълбоко. Кажи на капитана да отбележи контролен пункт, когато я хвърлим. Бързо!
	Завлякоха я до перилата. Внезапно тя нададе кратък, пронизителен вик и започна да се бори неистово.
	— Не – викаше тя. – Не го правете. Аз не мога…
	Естерхази спря.
	— Какво не можеш?
	— Не мога да плувам.
	Естерхази изруга.
	— Вземи спасителна жилетка.
	Фалконър извади една от спасителните конвейери на палубата. Естерхази я взе и й я подхвърли.
	— Облечи я.
	Тя се подчини. Хладнокръвието й се беше възвърнало, но сега ръцете й трепереха и тя се засуети непохватно с катарамата.
	— Не виждам да…
	Естерхази се приближи и закопча предницата, като се наведе да стегне каишката.
	С внезапно движение тя вдигна юмрука си и го заби в брадичката му. Той залитна и я видя отново да протяга нокти към очите му. Изохка от болка и се завъртя, отскубвайки се от нея. Констанс падна на палубата. Фалконър я ритна отстрани, после я хвана за косата и я издърпа да се изправи, докато Шулц я хвана и я обърна към перилата, стиснал ръцете й. Тя извика и започна да мята глава в опит да го ухапе.
	— Полека! – каза Естерхази остро. – Не я наранявай, иначе плановете ни ще пропаднат.
	— Вдигай! – извика Фалконър и я хвана за раменете. – Сега!
	Тя започна да се бори с внезапна, неистова сила.
	— Хвърляй!
	В следващия момент я прехвърлиха през перилата в океана. Тя падна с плясък и след миг изплува, като махаше с ръце и крака; виковете и се издигнаха за миг над грохота на вятъра и водата, после се изгубиха бързо, когато тя изчезна в тъмнината.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Пендъргаст хукна към носа веднага щом чу виковете й. Докато спринтираше по пътеката, забеляза бял проблясък във водата и видя Констанс да изчезна в тъмнината зад килватера.
	Беше парализиран от шок. След което разбра.
	Чу глас, който идваше от предната палуба: Естерхази.
	— Алойзиъс! – проехтя в мрака. – Чуваш ли ме? Излез с вдигнати ръце. Предай се. Направи го и ще обърнем яхтата. Иначе продължаваме. Побързай!
	Пендъргаст не помръдна.
	— Ако искаш да обърнем, покажи се с вдигнати ръце. Ноември е – знаеш по-добре от всеки друг колко е студена водата. Давам й петнайсет минути, двайсет най-много.
	Пендъргаст отново не помръдна. Не би могъл.
	— Маркирали сме местоположението й в GPS-a – извика Естерхази. – Можем да я намерим за минути.
	Пендъргаст се поколеба още един последен, мъчителен миг. Почти се възхити на брилянтната тактика на Естерхази. После вдигна ръце над главата си и тръгна бавно напред. Заобиколи предната кабина и видя Естерхази и другите двама мъже да стоят на бака с насочени оръжия.
	— Приближи се към нас, бавно, с ръце над главата.
	Пендъргаст се подчини.
	Естерхази отиде напред, взе пистолета от ръцете му и го затъкна в колана си. После го претърси. Направи го щателно и професионално. Взе ножчетата му, малкия трийсет и две калибров пистолет, пакетчето химикали, тел и различни инструменти. Опипа подплатата на сакото му и откри още инструменти, пуснати свободно и зашити вътре.
	— Свали си сакото.
	Пендъргаст се съблече и хвърли сакото на палубата.
	Естерхази се обърна към останалите.
	— Закопчайте го в белезници и го овържете. Целия. Искам го неподвижен като мумия.
	Елин от мъжете се приближи. Ръцете на Пендъргаст бяха извити назад и увити с найлонови ленти. Устата му беше залепена с лейкопласт.
	— Лягай долу – нареди третият мъж с немски акцент.
	Пендъргаст изпълни заповедта. Оковаха и глезените му, свързаха китките и краката, оставяйки го прострян на палубата и неспособен да помръдне.
	— Добре – произнесе Естерхази на немски. – А сега кажете на капитана да обърне яхтата и да вземе момичето.
	— Защо? – попита мъжът. – Постигнахме целта си – на кого му пука?
	— Искаме той да говори, ясно? Нали за това все още е жив?
	След кратко колебание немецът заговори на капитана по радиостанцията си. Миг по-късно яхтата забави и започна да обръща.
	Естерхази погледна часовника си. После се обърна към Пендъргаст.
	— Изминаха дванайсет минути – каза той. – Надявам се да не си се колебал прекалено дълго.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Естерхази взе едно въже.
	— Помогни ми да го завържа за тези рейки – каза той на Шулц.
	Мозъкът му работеше с една миля в минута. Преструваше се на блестящо владееш положението, но под повърхността не беше на себе си от страх. Сега трябваше да намери начин да спаси собствената си кожа. Но нищо не му хрумваше. Какъв е проблемът, Джъдсън? – беше казал Фалконър. – Внезапно започна да не ми вярваш ли? Изненадан съм – и засегнат.
	Яхтата беше завила и сега забавяше, когато доближиха контролния пункт. Естерхази отиде до носа, търсейки с поглед младата жена, докато два прожектора от капитанския мостик сканираха морето.
	— Тук! – каза Естерхази, когато един прожектор освети част от отражателна лента върху спасителна жилетка.
	Само след миг яхтата стигна до нея, като забави още обръщайки. Естерхази изтича назад и закачи спасителната жилетка с една швартова кука, като теглеше Констанс към кърмата. Фалконър дойде и двамата заедно я издърпаха на платформата, където я сложиха да легне на покрили с килим под.
	Тя беше в полусъзнание, но още дишаше. Естерхази бързо провери пулса й: бавен и слаб.
	— Хипотермия – каза том на Фалконър. – Трябва да повишим вътрешната й температура. Къде е жената?
	— Герта ли? Тя се заключи в една каюта.
	— Да приготви хладка вана.
	Фалконър изчезна, докато Естерхази свали спасителната жилетка от Констанс, разкопча и махна прогизналата рокля и бельото, после я уви в сух плетен шал, който лежеше сгънат на един близък стол. Сложи пластмасовите белезници на китките й и един много по-хлабав комплект около глезените, оставяйки го достатъчно свободен, за да може тя да върви.
	Миг по-късно жената дойде заедно с Фалконър. Лицето й беше бледо, но тя се държеше.
	— Ваната се пълни.
	Пренесоха Констанс през салона до банята на предната каюта, където я отпуснаха в хладката вода. Тя вече се свестяваше.
	— Отивам да видя Пендъргаст – каза Естерхази.
	Фалконър го изгледа – изследващ, преценяващ поглед. После се усмихна с крива усмивка:
	— Когато тя се съвземе, ще я доведа – и ще я използваме, за да накараме Пендъргаст да говори.
	Естерхази усети, че потреперва.
	Намери Пендъргаст там, където го беше оставил, Шулц го наблюдаваше. Той си притегли един стол и седна, като полюляваше пистолета си и гледаше внимателно Пендъргаст. Това беше първият път, когато се срещаха лице в лице, след като бе оставил агента, критично ранен и потъваш, в тресавището Фаулмайър. Сребристите очи на мъжа, едва видими на слабата светлина, бяха – както обикновено – неразгадаеми.
	Минаха десет минути, докато Естерхази премина през всички сценарии, през всеки възможен план, за да се махне от „Фергелтунг“ – но напълно безрезултатни. Те щяха да го убият – беше го видял в очите на Фалконър, когато го гледаше. Благодарение на Пендъргаст той бе причинил на Братството прекалено много неприятности, прекалено много хора бяха убити, за да остане той самият жив.
	Чу гласове и видя Констанс, която Герта побутваше по пътеката, следвани от заплашителното мърморене на Фалконър. След миг бяха на палубата. Към тях се беше присъединил и Цимерман. Констанс беше облечена в дълъг бял хавлиен халат, наметната отгоре с мъжко сако. Фалконър я блъсна още веднъж и тя падна на пода пред Пендъргаст.
	— Издръжлива кучка – каза Фалконър, като попи разкървавения си кос. – Нямаше проблем да я свестим. Вържете я за този стълб.
	Шулц и червенокосата я блъснаха към стълба със спасителното въже, после я привързаха към него. Тя не се съпротивлява, остана странно притихнала. Фалконър се изправи, попи челото си и хвърли студен, триумфален поглед на Естерхази.
	— Аз ще се справя с това – каза той. – Все пак аз съм специалистът в тази сфера.
	Той откъсна лепенката върху устата на Пендъргаст.
	— Не бихме искали да изпуснем и една негова дума, нали?
	Естерхази случайно погледна към мостика, редицата слабо осветени прозорци на палубата над него и отзад на бака. Можеше да види капитана зад щурвала с приятелчето Грубър от едната му страна. Двамата бяха погълнати от работата си и не обръщаха внимание на драмата, която се разиграваше отдолу. Яхтата сега бе поела курс североизток, успоредно на Лонг Айлъндскня Саут Шор. Естерхази се запита къде отиваха – Фалконър със сигурност беше добре осведомен по въпроса.
	— Хубаво – каза Фалконър, обръщайки се наперено към Пендъргаст. Пъхна оръжието си в кобура и извади армейския нож от ножницата. Застана пред агента, поглади ножа на слабата светлина, попила острието, коленичи, след което прободе Пендъргаст с върха му и прокара тънка резка надолу по бузата. Бликна кръв.
	— Ето че вече имаш хайделбергски белег от дуел, точно като дядо ми. Прекрасно.
	Червенокосата жена гледате, на лицето й се бе изписало жестоко предчувствие.
	— Виждаш ли колко е остро? – продължи Фалконър.
	— Но тази острота не е за теб. А за нея.
	Той направи няколко крачки и застана над Констанс, и като си играеше с ножа, й заговори:
	— Ако той не отговори на въпросите ми честно и изчерпателно, ще те заколя. И то по болезнен начин.
	— Няма да каже и дума – отвърна Констанс, гласът й беше слаб, но решителен.
	— Ще го направи, когато започнем да разпенваме водата с парчета от тялото ти.
	Тя го гледаше втренчено. Естерхази беше изненадан от това колко малко страх вижда в очите й. Това бе едно плашещо човешко създание.
	Фалконър се ухили приятелски и се обърна към Пендъргаст.
	— Малкото ти издирване, за което научихме съвсем скоро, беше във висша степен поучително. Например, доскоро си мислехме, че Хелън е била мъртва през всичките тези години. Ти ни беше от голяма помощ, доказа ни, че е все още жива.
	Естерхази усети, че кръвта му изстива.
	— Прав ли съм, Джъдсън?
	— Не е истина – каза той със слаб глас.
	Фалконър махна с ръка, сякаш това бе някаква незначителна дреболия.
	— Така или иначе, ето първия въпрос: какао знаеш за нашата организация и откъде го научи?
	Но Пендъргаст не отговори. Вместо това се обърна към Естерхази с необичайно съчувстващо изражение.
	— Ти си следващият, разбираш, нали?
	Фалконър отиде до Констанс и хвана ръцете й, привързани към стълба. Взе ножа си и проряза бавно и дълбоко палеца й. Тя потисна вика си и обърна главата си на другата страна.
	— Следващия път отговаряй на въпросите ми.
	— Не говори! – каза Констанс дрезгаво, без да поглежда назад. – Не казвай нищо. И без това ще ни убият.
	— Не е истина – възрази Фалконър. – Ако той говори, ще те оставим жива на брега. Той не може да спаси собствения си живот, но може да запази твоя.
	След това се обърна отново към Пендъргаст.
	— Отговори на въпроса.
	Специалният агент започна да говори. Разказа накратко как е открил, че пушката на съпругата му е била заредена с халосни патрони и е осъзнал, че това означава, че е била убита в Африка преди дванайсет години. Говореше бавно, отчетливо и напълно безизразно.
	— След което си отишъл в Африка – каза Фалконър – и се открил нашия малък заговор да се отървем от нея.
	— Вашия заговор? – Пендъргаст се замисли над думите му.
	— Защо говориш? – попита Констанс внезапно. – Мислиш, че ще ме пусне да си отида? Разбира се, че не. Спри да говориш, Алойзиъс – така или иначе и двамата сме мъртви.
	С лице, пламнало от възбуда, Фалконър се пресегна надолу, хвана ръката й и прокара отново острието на ножа по палеца й, този път много по-дълбоко. Тя направи гримаса и се сви от болка, но не извика.
	С ъгълчето на окото си Естерхази си отбеляза, че Шулц и Цимерман са прибрали пистолетите в кобурите си и се наслаждават на шоуто.
	— Недей – каза Естерхази на Фалконър. – Ако продължиш така, той ще спре да говори.
	— Върви по дяволите, знам какво правя. В този бизнес съм от години.
	— Не го познаваш.
	Но Фалконър беше спрял. Той вдигна окървавения нож, размаха го пред лицето на Пендъргаст и изтри кръвта в устните на агента.
	— Следващия път палецът й си заминава. – Той се усмихна жестоко. – Обичаш ли я? Предполагам, че да. Млада, красива, смела: кой не би я обичал? – Той се изправи и бавно обиколи палубата. – Чакам, Пендъргаст. Продължавай.
	Но Пендъргаст не продължи. Вместо това той гледаше Естерхази напрегнато.
	Фалконър спря обиколката си и наклони глава на една страна.
	— Хубаво. Винаги спазвам обещанията си. Шулц, дръж здраво ръката й.
	Шулц хвана ръката на Констанс, когато Фалконър размаха заплашително ножа. Естерхази виждаше, че той наистина ще отрежа палеца й. А ако го направеше – нямаше връщане назад – нито за Пендъргаст, нито за него.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	 
	— Един момент – обади се Естерхази.
	Фалконър спря.
	— Какво?
	Естерхази бързо отиде до него и се наведе към ухото му.
	— Има нещо, което пропуснах да ти кажа – промърмори той. – Нещо, което трябва да знаеш. Много е важно.
	— По дяволите, в момента правя друго.
	— Иди към релинга. Не бива да чуват. Казвам ти, става въпрос за нещо изключително важно.
	— Моментът да ме прекъснеш е адски неподходящ! – промърмори Фалконър и садистичната му усмивка отстъпи място на недоволство.
	Естерхази го поведе към перилата на левия борд и после малко назад. Погледна нагоре: гледката от мостика и предната палуба беше блокирана.
	— Какъв е проблемът? – стана нетърпелив Фалконър.
	Естерхази се наведе да прошепне в ухото му, слагайки ръка на рамото му. Когато допряха глави, Естерхази извади пистолета си и изстреля един куршум в черепа на немеца. Изрита фонтан от кръв, примесен с парченца кости, и обля лицето на Естерхази.
	Фалконър политна напред с разширени и учудени очи и се свлече в ръцете на Естерхази. Естерхази го хвана за раменете, с грубо движение вдигна тялото върху перилата и го прехвърли отвъд.
	При звука от изстрел Цимерман се появи иззад ъгъла. Естерхази го простреля между очите.
	— Шулц! – извика той. – Помогни ни!
	Миг по-късно се появи Шулц с пистолет в ръка и Естерхази повали и него.
	После се отдалечи, като плюеше и храчеше; поспря, избърса лицето си с кърпичка и тръгна към малката групичка с насочен пистолет. На няколко крачки от мястото стоеше Герта и се взираше в него, парализирана от ужас.
	— Иди там – каза й той. – Бавно. Иначе и ти си мъртва.
	Тя се подчини. Когато стигна до ъгъла на каютата, той я хвана и със същия лейкопласт, с който бе вързал Пендъргаст, залепи глезените, китките и устата й. Остави я на пътеката, където не можеха да я видят от мостика, после се върна на задната палуба, където Хамар бавно идваше в съзнание, пъшкайки. Естерхази овърза здраво и него. Обиколи бързо горните палуби, намери ранения Еберщарк, когото също върза. После отиде при Пендъргаст и Констанс.
	Двамата бяха свидетели на всичко, което бе сторил. Констанс мълчеше, но той видя кръвта, която капеше от порязания й пръст. Наведе се да го погледне. Вторият, по-дълбок срез стигаше до костта, но без да я засегне. Той затършува из джоба си, извади чиста кърпичка и превърза пръста. После стана и погледна Пендъргаст. Сребристите очи отвърнаха на погледа му. Естерхази си помисли, че забелязва в тях изненада.
	— Веднъж ме попита как съм могъл да убия собствената си сестра – каза Естерхази. – Тогава ти казах истината. И сега ще ти я кажа отново. Не съм я убил. Хелън е жива.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	 
	Естерхази направи пауза. Нов израз се появи в очите на Пендъргаст; израз, който той не разбираше напълно. А мъжът все още не казваше нищо.
	— Мислиш, че битката ти е само с мен – продължи бързо Естерхази. – Но грешиш. Не съм само аз. Нито само този кораб и този екипаж. Истината е, че нямаш представа, никаква представа с какво си имаш работа.
	Никакъв отговор от Пендъргаст.
	— Слушай, Фалконър щеше да убие и мен. Веднага след като те убиеше, щеше да ликвидира и мен. Осъзнах го съвсем ясно тази вечер, на борда.
	— Значи си го убил, за да спасиш себе си – каза Констанс. – И се предполага, че това трябва да ни накара да ти вярваме?
	Естерхази направи всичко възможно да игнорира въпроса й.
	— По дяволите, Алойзиъс, послушай ме: Хелън е жива и ти се нуждаеш от мен, за да си я върнеш. Не разполагаме с време да стоим тук и да си говорим. По-късно ще ти обясня всичко – но не сега. Ще ми съдействаш ли, или не?
	Констанс се засмя безрадостно.
	Естерхази впери поглед в замръзналите, неразгадаеми очи на Пендъргаст и това продължи сякаш цяла вечност. След това си пое дълбоко въздух.
	— Ще поема риска – каза той. – Рискът, че някъде дълбоко в тази твоя странна глава може би ми вярваш – поне за това, ако не за друго. – И като извади един нож, той се наведе да освободи Пендъргаст, после се поколеба.
	— Знаеш ли, Алойзиъс – каза тихо, – така ми било писано. Трябвало да ми се случи – и то е нещо извън моя контрол. Ако само знаеше ужаса, който Хелън и аз трябваше да преживеем, щеше да разбереш.
	Той разсече въжетата, придържащи Пендъргаст към стълба, преряза лейкопласта и го освободи.
	Пендъргаст бавно се изправи, разтърквайки ръцете си, но лицето му продължаваше да остава неразгадаемо. Естерхази се поколеба за момент. После измъкна автоматичния пистолет на Пендъргаст от колана си и му го подаде. Агентът го взе, пъхна го, и без да произнесе и дума се приближи до Констанс и я освободи.
	— Да тръгваме – подкани ги Естерхази.
	Известно време никой не помръдна.
	— Констанс – обади се Пендъргаст, – изчакай ни на лодката в кърмата.
	— Само минутка – каза Констанс. – Сигурно няма да повярваш…
	— Моля те, иди при лодката. Ще дойдем след малко.
	С един-единствен продължителен поглед към Естерхази тя се обърна и тръгна назад, изчезвайки в мрака.
	— Има двама души на мостика – каза Естерхази на Пендъргаст. – Трябва да ги неутрализираме и да ги изхвърлим от борда.
	Когато Пендъргаст не отговори, Естерхази пое водачеството, отвори вратата на една каюта и прескочи едно неподвижно тяло. После прекоси главната зала и се спусна по стълбата. Стигайки до четвърта палуба, той отвори плъзгащата се стъклена врата и мина през салона. Пендъргаст зае позиция близо до вратата на мостика, изваждайки оръжието си. Естерхази почука.
	Миг по-късно гласът на капитана прозвуча по интеркома:
	— Кой е? Какво става? Каква беше тази стрелба?
	Естерхази докара най-спокойния си глас.
	— Джъдсън е. Всичко свърши. Фалконър и аз ги обезвредихме в залата.
	— А останалите от екипажа?
	— Няма ги. Повечето от тях са убити или извадени от строя… или извън борда. Но сега всичко е под контрол.
	— Исусе!
	— Фалконър иска Грубър да слезе долу за няколко минути.
	— Опитахме се да се свържем с него по радиостанцията.
	— Изхвърли я. Онзи агент Пендъргаст се е бил докопал до една и е подслушвал разговорите ни. Виж, капитане, нямам много време, Фалконър иска помощника ти долу. Веднага
	— За колко време? Имам нужда от него тук.
	— Пет минути най-много.
	Той чу вратата на мостика да се отлоства, после да се отключва. Отвори се. Пендъргаст мигновено я ритна обратно, събаряйки помощника в безсъзнание с приклада на пистолета си, докато Естерхази изтича към капитана и заби дулото на оръжието си в ухото му.
	— Долу! – извика той. – На пода!
	— Какво ста…?
	Естерхази стреля на една страна, после допря дулото пак в главата му.
	— Чу ме! По очи, ръцете встрани!
	Капитанът се отпусна на колене, после легна долу, разпервайки ръце. Естерхази се обърна и видя Пендъргаст да завързва помощника.
	Той отиде до руля, като държеше пистолета си насочен към капитана, и изключи притока на гориво към двойката дизелови двигатели. Яхтата забави движението си и накрая спря във водата.
	— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – извика капитанът. – Къде е Фалконър?
	— Завържи и този – каза Естерхази.
	Пендъргаст се приближи и прикова капитана.
	— Вече си мъртвец – изсъска капитанът на Естерхази. – Ще те убият със сигурност – би трябвало да го знаеш по-добре от всички.
	Естерхази гледаше как Пендъргаст отива към руля, сканира го, вдига една клетка, ограждаща червен лост и натиска лоста. Веднага прозвуча аларма.
	— Какво е това? – попита той разтревожен.
	— Активирах EPIRB, аварийния радиобуй, който обозначава координатите на кораба при бедствие – отвърна Пендъргаст. – Искам да слезеш долу, да спуснеш тендера и да ме чакаш.
	— Защо? – Естерхази беше объркан от това колко внезапно Пендъргаст бе поел командването.
	— Напускаме кораба. Прави каквото ти казвам.
	Равният, спокоен тон на гласа му подразни Естерхази. Агентът напусна мостика, насочвайки се към долните палуби. Естерхази се спусна по стълбите към залата и после към кърмата. Там завари Констанс да чака.
	— Напускаме кораба – обяви Естерхази и свали брезента от втория тендер. Беше петметров „Велиънт“ с извънбордов четиритактов двигател „Хонда“ седемдесет и пет конски сили. Той отвори кърмовия трапец и задейства лебедката. Лодката се плъзна от гнездото си във водата. Той я върза за кнехта, скочи вътре и запали двигателя.
	— Влизайте – нареди кратко.
	— Не и преди Алойзиъс да се върне – отговори тя.
	Виолетовите й очи продължиха да го гледат и след миг тя заговори отново по онзи чудат, архаичен начин.
	— Дали ще си спомните, д-р Естерхази, онова, което ви казах по-рано? Нека повторя: в някакъв момент в бъдеще, когато му дойде времето, ще ви убия.
	Естерхази изсумтя подигравателно.
	— Не се хабете за празни заплахи.
	— Празни? – Тя се усмихна приятно. – Това е нещо толкова естествено и неизбежно, колкото въртенето на земята.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	Естерхази насочи мислите си към Пендъргаст и онова, което правеше. Получи отговора, когато чу глуха експлозия отдолу. Миг по-късно агентът се появи. Той помогна на Констанс да се качи в лодката, после сам влезе, когато втора експлозия разтърси яхтата. Въздухът се изпълни внезапно с мирис на пушек.
	— Какво направи? – попита Естерхази.
	— Подпалих двигателите – каза Пендъргаст. – EPIRB ще даде на онези, които все още са живи на борда, справедлив шанс. Хващай руля и ни измъкни оттук.
	Естерхази отблъсна лодката от яхтата. Избухна трета експлозия, изпращайки огнено кълбо в небето, сияние и горящи парчета дърво и фибростъкло, които заваляха върху тях. Естерхази обърна лодката и даде пълна газ, когато излезе в надигащия се океан. Лодката се разклати и залъкатуши, двигателят избоботи.
	— Курс северозапад – каза Пендъргаст.
	— Къде отиваме? – попита Естерхази, все още смутен от командирския тон на агента.
	— Южният край на Файър Айлънд. Ще е пуст по това време на годината – идеалното място да слезем незабелязани
	— И после?
	Лодката с мъка си пробиваше път през бурното море, издигаше се нагоре и пропадаше, плъзгайки се по високите вълни. Пендъргаст не каза нищо, нито отговори на въпроса. Яхтата изчезна в мрака зад тях, дори пламъкът и черният дим, които бълваха от нея станаха неясни. Наоколо беше тъмно, слабите светлини на Ню Йорк сити – далечен блясък, като ниска мъгла, покрила водите.
	— Изключи газта – нареди Пендъргаст.
	— Защо?
	— Просто го направи.
	Естерхази изпълни нареждането. После внезапно, точно когато една голяма вълна го разлюля и той загуби равновесие, Пендъргаст го хвана, блъсна го към пода на лодката и го притисна в него. Естерхази за миг си припомни един предишен момент, когато агентът бе сторил същото в двора на шотландската църква. Той усети дулото на пистолет да се притиска в слепоочието му.
	— Какво правиш? – извика объркано. – Току-що ти спасих живота!
	— Уви, не съм сантиментален човек – каза Пендъргаст, гласът му беше нисък и заплашителен. – Трябват ми отговори, и то незабавно. Първи въпрос: защо го направи? Защо я пожертва?
	— Не съм пожертвал Хелън. Тя е жива. Не бих могъл да я убия – аз я обичам!
	— Не говоря за Хелън. Говоря за близначката й. Онази, която си наричал Ема Гролиър.
	Естерхази усети как внезапна, огромна изненада измества временно страха му.
	— Как… откъде разбра?
	— Логиката е неизбежна. Започнах да го подозирам още щом научих, че жената в клиниката „Бей Менър“ е била млада. Това беше единственото обяснение. Едно-яйчните близнаци имат идентична ДНК – така си съумял да сътвориш една лъжа, която би могла да устои дори на някогашен смъртен случай. Хелън имаше красиви зъби, какъвто е бил очевидно случаят и с близначката й. Правенето на единствената пломба на близначката й – така че да съвпада с тази на Хелън – си е нищо работа за денталното изкуство.
	— Да – призна Естерхази. – Така беше.
	— Как можа да го направиш?
	— Въпросът, стоеше така: или тя, или Хелън. Ема беше… много увредена, бавно развиваща се. Смъртта беше избавление. Алойзиъс, моля те, повярвай ми, когато ти казвам, че не съм злодеят, за който ме мислиш. За бога, ако знаеше само какво сме преживели с Хелън, щеше да видиш това в съвсем различна светлина.
	Дулото се притисна по-силно.
	— И какво точно сте преживели? Защо планира тази налудничава лъжа?
	— Някой трябваше да умре – не разбираш ли? Братството искаше Хелън мъртва. Мислеха, че съм я убил при онова нападение на лъва. А сега знаят, че не е било така. И в резултат на това Хелън е в голяма опасност. Трябва да слезем на брега – всички ние.
	— Какво представлява Братството?
	Естерхази усети как сърцето му започва да блъска в гърдите.
	— Как мога да те накарам да разбереш? „Лонджитюд Фармасютикълс“? Чарли Слейд? Това беше само началото. Онова, което видя на Спениш Айлънд беше само странична атракция, бележка под линия.
	Пендъргаст остана мълчалив.
	— Братството пристига за нюйоркската си операция, изтриване на американските си следи. Големите момчета идват в града да надзирават. Може вече и да са тук.
	Пендъргаст продължи да мълчи.
	— За бога, трябва да се движим! Това е единственият начин Хелън да се спаси. Всичко, което направих, беше да запазя Хелън жива, защото тя… – Той направи пауза. – Дори пожертвах другата си сестра, болната. Трябва да разбереш. Това вече не засяга само теб и Хелън. – Гласът му секна и премина в ридание, бързо потиснато. Той хвана сакото на Пендъргаст. – Не виждаш ли, че това е единственият начин?
	Пендъргаст стана, свали оръжието.
	Но Констанс, която досега бе мълчала, заговори:
	— Алойзиъс, не вярвай на този човек.
	— Емоцията е истинска. Той не лъже. – Пендъргаст пое шурвала, подаде газ и насочи лодката на североизток към Файър Айлънд. Погледна към Естерхази. – Като слезем на сушата, ще ме заведеш право при Хелън.
	Естерхази се поколеба.
	— Не може да стане точно така.
	— Защо не?
	— Научих я с годините да… да взема изключителни предпазни мерки. Същите мерки, които спасиха живота й в Африка. Изненадата от един телефонен разговор с теб би била прекалено опасна. Трябва да отида сам при нея – и да ти я доведа.
	— Имаш ли план?
	— Все още не. Ще трябва да намерим начин да открием и да унищожим Братството. Или ние – тях, или те – нас. Двамата с Хелън знаем много за тях, а ти си специалист по стратегия. Заедно можем да го направим.
	Пендъргаст мълча известно време.
	— Колко време ти е необходимо, за да я доведеш?
	— Шестнайсет, може би осемнайсет часа. Трябва да се срещнем на публично място, където Братството няма да посмее да действа, и оттам директно минаваме в нелегалност.
	Констанс промърмори тихо:
	— Лъже, Алойзиъс. Лъже, за да спаси собствения си жалък животец.
	Пендъргаст сложи ръка върху нейните.
	— Вярно е, че инстинктите му за самосъхранение са силно развити, но съм сигурен, че казва истината.
	Тя млъкна. Пендъргаст продължи:
	— В апартаментите ми на Дакота има една сигурна зона с тайна задна врата, от която може да се излиза при необходимост. Отвъд Сентрал парк от Дакота е Кънсърватъри Уотър. Малко езеро, където се пускат макети на корабчета. Знаеш ли го?
	Естерхази кимна.
	— Не е много далече от зоологическата градина – язвително отбеляза Констанс.
	— Аз ще чакам пред крайбрежния навес за лодки – каза Пендъргаст – в шест часа утре вечер. Можеш ли да доведеш там Хелън по това време?
	Естерхази погледна часовника си: минаваше единайсет.
	— Да.
	— Отиването до апартамента ми ще отнеме пет минути. Дакота е точно срещу парка.
	Напред Естерхази можеше да види слабото блещукане на светлините на залива Моричис и очертанията на дюните, бели като сняг под блестящата луна. Пендъргаст насочи лодката нататък.
	— Джъдсън? – произнесе той тихо.
	Естерхази се обърна към него.
	— Да?
	— Вярвам, че ми казваш истината. Но тъй като проблемът ме засяга толкова лично, може и да съм те преценил погрешно. Констанс очевидно мисли, че случаят е такъв. Ще ми доведеш Хелън както се уговорихме, иначе – ако перифразирам Томас Хобс: съществуванието ти на тази планета ще се окаже отвратително, скотско и краткотрайно.
	 
	 
	 
	СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк сити

	 
	Кори беше прекарала първата част на вечерта, помагайки на новата си приятелка да изчисти мястото и да направи една тава лазаня – като през цялото време не откъсваше очи от вратата на съседната сграда. Мари беше излязла в осем за смяната си в джаз клуба и нямаше да се прибере до два след полунощ.
	В момента наближаваше полунощ и Кори допиваше третата си чаша кафе в малката кухня, докато размишляваше над принадлежностите, които трябваше да вземе. Беше прочела, после препрочела и наизустила нелегалното „Ръководство за разбиване на ключалки“, но се страхуваше, че новите ключалки на къщата може да са от онези, с назъбените механизми, почти невъзможни за разбиване.
	А освен това имаше и оловна лента за охранителна система*. Което означаваше, че дори да разбиеше ключалката, отварянето на вратата щеше да предизвика включване на аларма. Отварянето или разбиването на прозорец би довело до същото. И като връх на всичко, въпреки запуснатия вид, можеше да има детектори за движение и лазерни аларми, пръснати по цялата къща. А може би не? Нямаше начин да разбере, докато не влезе вътре.
	[* Лента, обикновено с ширина 1,75 см., която се залепва към прозорец или панел, за да се открива разбиване. Тя представлява част от алармена електрическа верига, през която тече слаб ток. Ако прозорецът или панелът бъдат счупени, целостта на лентата се нарушава и ел. веригата се прекъсва, активирайки алармата. – Б.пр.]
	… Да влезе вътре? Наистина ли щеше да го направи? Преди единственото, което обмисляше, беше външен оглед. Но някак си в течение на вечерта плановете й неусетно се бяха променили. Защо? Беше обещала на Пендъргаст да стои далеч – но в същото време имаше дълбоко вътрешно чувство, че той не знаеше колко голяма е опасността, пред която се изправя. Знаеше ли какво бяха причинили тези наркодилъри на Бетъртън и онова семейство Броуди? Това бяха лоши, много лоши типове.
	А колкото до нея самата – не беше глупачка. Нямаше да направи нищо, което да я изложи на опасност. Къщата на Ийст Енд авеню № 428 създаваше впечатление, че е безлюдна – вътре не светеха никакви лампи. Беше наблюдавала мястото цял ден: никой не излезе, нито пък влезе.
	Кори нямаше да пристъпи обещанието, което бе дала на Пендъргаст. Нямаше да се забърка с наркодилъри. Единственото, което щеше да направи, е да се пъхне в къщата, да огледа наоколо за няколко минути и да си тръгне. При първия знак за беда, без значение колко малка е, щеше да се омете. Ако откриеше нещо ценно, щеше да го съобщи на онзи нафукан шофьор Проктър и той можеше да го предаде на Пендъргаст.
	Тя погледна часовника си: полунощ. Нямаше смисъл да чака повече. Взе шперцовете и ги пъхна в раницата си заедно с останалите принадлежности: малка портативна бормашина с комплект бургии за стъкло, дърво и зидария, резач за стъкло, вакуумни чашки, жици, клещи за жици и инструменти, стоматологични огледала и бургии, две малки лампички, един чорап за лицето, в случай, че имаше видеокамери, ръкавици, спрей, масло за ключалки, парцали, лейкопласт и спрей с боя – както и два мобилни телефона, единия скрит в ботуша й.
	Усети как възбудата й нараства. Щеше да е забавно. Навремето в Медисин крийк често беше прониквала с взлом по такъв начин – и сигурно беше добра идея да не позволява на уменията си да закърнеят, а да ги упражнява. Запита се дали наистина има качествата за кариера в силите на реда, и дали не би трябвало да помисли вместо това да стане престъпник… А и много хора от силите на реда имаха някаква извратена склонност към престъпления. Пендъргаст, например.
	Тя излезе от кухнята в малкия заден двор, заобиколен от всички страни с висока два и половина метра тухлена стена. Градината беше буренясала, а няколко части от чугунена градинска мебелировка бяха подредени около двора. Лампите на околните задни прозорци хвърляха достатъчно светлина, за да вижда, докато се прикриваше от любопитни надничащи очи.
	Като избра най-тъмния участък от тухлената ограда, граничеща с № 428, тя придърпа един от металните столове до оградата, качи се върху него, после се прехвърли през стената и се плъзна в задния двор на изоставената къща. Беше целият обрасъл с айлантус* и смрадлика: още по-добро прикритие. Тя издърпа една разнебитена стара маса към стената, която току-що беше изкатерила, после тръгна съвсем бавно през тревата и храстите към задната страна на къщата. Вътре не светеше никъде и не се забелязваха признаци на движение.
	[* Бързо растящо дърво, познато още като райско или небесно дърво. – Б.пр.]
	Вратата на задния двор беше метална и снабдена със сравнително нова ключалка. Тя изпълзя напред, клекна и отвори комплекта с шперцове, подбирайки инструмент. Вкара шперца вътре, но го издърпа, бързо установявайки, че ще е много трудно тази ключалка да бъде разбита. За Пендъргаст маже би не, но за нея със сигурност. По-добре да се огледаше за друга алтернатива.
	Като продължи да се придвижва покрай къщата отзад, тя забеляза няколко ниски прозореца в хлътнали ниши по дължината на задната стена. Приклекна и светна с фенерче в най-близкия. Беше мръсен, почти непрогледен, и тя се пресегна с един парцал и започна да бърше. Изчисти го достатъчно, за да надникне през него и видя, че и върху този прозорец е била сложена същата оловна алармена лента.
	Така, това беше нещо, с което можеше да се справи. Като извади безжичната бормашина, тя сложи една 0.5 мм бургия и я включи, пробивайки две дупки в стъклото – една в горната лента фолио близо до съединението, и друга в по-долната, като внимаваше да не скъса лентата, с което да прекъсне електрическата верига. После оголи една медна жица и я провря през двете дупки, използвайки фин стоматологичен инструмент, за да я прикрепи към фолиото отвътре, като по този начин, без да прекъсва електрическата верига всъщност неутрализираше алармата за останалия прозорец.
	После с помощта на бормашината тя направи известно количество дупки в стъклото, очертавайки достатъчно голям отвор, през който да може да мине. След това маркира с резача линия върху стъклото и съедини всички дупки. Прикрепи вакуумната чашка и потупа по стъклото; то се отчупи точно по прокараната линия. Кори събра парчетата и ги сложи настрана. Макар оловното фолио да бе разкъсано по дължината на среза, това не бе от значение; благодарение на медната жичка електрическата верига оставаше непрекъсната.
	Тя отстъпи и огледа околните сгради. Никой не я беше видял, нито пък чул; никой не беше забелязал нищо. Очите й се вдишаха към постройката пред нея. Къщата оставаше тъмна и тиха като гроб.
	Вниманието й отново се насочи към прозореца. Като се пазеше от сензор за движение, насочи фенерчето през него, но видя много малко, като се изключат пълните шкафове и купчините книги. Оловната лента беше елементарна алармена система и тя предположи, че каквото и да е имало вътре – ако изобщо е имало – сигурно е негодно. С помощта на стоматологично огледалце успя да насочи лъча на фенерчето към всички ъгли на помещението и не забеляза нищо, напомнящо детектор за движение, инфрачервена или лазерна аларма.
	Провря ръката си вътре и я размаха наоколо, готова да побегне при първия знак за червена лампичка, идваща от дълбините на тъмнината.
	Нищо.
	Добре, тогава. Тя се огледа, пъхна краката си в дупката и внимателно се провря вътре, скочи на пода, после издърпа и раницата си.
	Изчака известно време в мрака неподвижна, като гледаше за мигащи лампички или каквато и да е индикация за охранителна система. Всичко беше тихо.
	Издърпа стол от един ъгъл и го сложи под прозореца, в случай че се наложи бързо да бяга. После отново се огледа. Влизаше достатъчно лунна светлина, за да различи съдържанието на стаята: както бе забелязала отвън, това изглежда беше склад, пълен с метални шкафове, жълти картонени папки и купчини книги.
	Приближи се към първата купчина и вдигна мръсното полиетиленово покривало. То разкри стари книги с твърди корици, подвързани с плат, всяка с по една голяма черна свастика в бял кръг заобиколен от червено поле.
	 
	 
	 
	ОСЕМДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Нацисти. Кори свали полиетилена, като внимаваше да не шумоли. По гърба й минаха студени тръпки. Все още не можеше да помръдне. Всичко, което Бетъртън й беше казал, си идваше на мястото. Сградата е била тук от времето на Втората световна война; кварталът е бил германска територия; онзи убиец, за когото репортерът говореше, е имал немски акцент. А сега това.
	Тези хора не бяха наркодилъри. Бяха нацисти – и са действали в тази къща от Втората световна война. Дори след капитулацията на Германия, след Нюрнбергския процес, след Съветската окупация на Източна Германия и дори след падането на Берлинската стена те не бяха спрели. Изглеждаше неправдоподобно, невероятно. Всички някогашни нацисти би трябвало да са мъртви досега – не е ли така? Кои бяха тези хора? И какво, за бога, продължаваха да правят след всичките тези години?
	Ако Пендъргаст не знаеше за това, а тя предполагаше, че не знае, беше задължително да научи повече.
	Започна да се придвижва изключително внимателно, сърцето й биеше силно. Макар да не беше видяла никакви знаци за движение, никой да идва или да излиза, все пак беше възможно в къщата да има хора. Не можеше да е сигурна.
	В ъгъла стоеше една маса с някакво електронно оборудване, също покрита с мръсен полиетилен. Тя вдигна единия край бавно, безшумно, за да се разкрие прел очите й стара колекция от апаратура за радиопредаване. След това насочи вниманието си към пълните шкафове, изследвайки етикетите. Бяха на немски, а тя не знаеше езика. Избра един напосоки, установи, че е заключен и извади шперцовете си. Само слея минута разби простата ключалка и отвори чекмеджето. Нищо. Чекмеджето беше празно. Но ако се съдеше по пластовете прах, покриващи горните ъгли на чекмеджето, можеше да се заключи, че то до съвсем скоро е било пълно.
	Няколкото други чекмеджета потвърдиха същото. Каквито и документи да са били съхранявани тук, вече ги нямаше – и то от съвсем скоро.
	Тя извади фенерчето си и освети в кръг наоколо, проучи вратите на всяка от отсрещните стени. Някоя от тях сигурно водеше нагоре. Отиде до най-близката, хвана бравата и опита, като се стараеше ръждясалите панти да скърцат колкото се може по-малко.
	Лъчът на фенерчето разкри стая с бели керамични плочки на пода, тавана и всичките четири стени. Един гол стоманен стол стоеше занитен в средата на пода, а под стола имаше шал. От подлакътниците и краката на стола висяха стоманени белезници. В ъгъла се виждаше навит маркуч, откачен от ръждясал кран.
	Тя се върна, усещайки леко галене, и се приближи към вратата от другата страна на избената стая. Тази водеше към тясно стълбище.
	На върха на площадката имаше друга заключена врата. Кори се ослушва дълго, после хвана бравата и я натисна. Бърза проверка със стоматологичното огледалце показа празна, неизползвана кухня. Тя отвори по-широко вратата и огледа кухнята, после премина през нея в трапезарията, а оттам – в богато украсена всекидневна. Беше декорирана в тежък, баварски стил на ловна хижа: еленови рога, закачени на облицованите с дървени панели стени, масивни резбовани мебели, пейзажи в тежки рамки, стойки за старовремски пушки и карабини. Една космата глиганска глава с блестящи жълти бивни и пронизителни стъклени очи доминираше полицата над камината. Тя бързо огледа рафтовете с книги и претърси няколко шкафа. Всички книги и документи бяха на немски.
	Кори отиде в коридора. Най-после се изкачи по стъпалата, като спираше на всяко, за да се ослуша. На площадката на втория стаж почака отново, изследвайки затворените врати, и после отвори една напосоки. Тя разкри почти лишена от мебели стая, с изключение на една прилична на скелет рамка за легло, маса, стол и библиотечен шкаф. Счупен прозорец гледаше към задната градина, по перваза още се виждаха пръснати парчета стъкло. Прозорецът беше с решетки.
	Провери и другите стаи на втория стаж. Всички си приличаха – всички бяха спални, всички без мебелировка – с изключение на последната. Оказа се задръстена с прах фотографска работилница и тъмна стаичка, като в добавка съдържаше няколко печатни преси и примитивни на вид фотокопирни машини. Рафтове с печатни плаки от всевъзможни размери бяха подредени покрай стената, много от тях изгравирани със сложни, официално изглеждащи мотиви и печати. Изглежда са били използвани за подправяне на документи.
	Обратно в коридора тя се изкачи по стъпалата до третия стаж. Озова се в голямо таванско помещение, разделено на две стаи. Първата – стаята, в която се намираше в момента – беше много странна. Подът бе покрит с дебели персийски килими. Дузина свещи, големи и дебели, стояха в украсени стойки, езерца от стопен восък висяха като сталактити от основите им. Върху стените имаше черни гоблени, покрити с чудати жълти и златни символи, някои пришити отгоре, други изработени от дебел филц: хексаграми, астрономични символи, очи без клепки, вписани триъгълници, петолъчни и шестолъчни звезди. В основата на един такъв гоблен беше извезана една-единствена дума: Арарита. В друг ъгъл на стаята три мраморни стъпала водеха нагоре към нещо, прилично на олтар.
	Това бе прекалено зловещо и тя се отдръпна. Оставаше още една стая и след това щеше да се омете оттук.
	Треперейки, тя мина през ниската рамка на вратата към втората стая. Тук беше пълно с библиотечни рафтове, явно навремето тук е било библиотека или може би кабинет. Но сега всичките рафтове бяха празни, стените – голи, с изключение на едно-единствено, проядено от молците нацистко знаме, което висеше унило до отсрещната стена.
	В средата на стаята имаше голям индустриален унищожител на документи ново производство, включен в контакт в стената, и изглеждаш странно нелепо в онова, което във всяко друго отношение приличаше на капсула на времето от средата на миналия век. От едната му страна стояха дузина нестабилни купчини листове, а от другата – редица черни торби за боклук, пълни с резултата от работата на апарата. В отсрещната стена се виждаше една отворена врата.
	Тя си помисли за изпразнените шкафове за документи на долния етаж, за пустите спални. Каквото и да е било оставено долу, беше станало бързо история: мястото показваше всячески, че е било методично оголено от инкриминиращото си съдържание.
	В този миг осъзна – с лека тръпка на страх, – че ако тази работа продължаваше, тя можеше да бъде подновена във всеки един момент.
	Това бяха единствените документи, останали в къщата. Пендъргаст със сигурност би искал да ги види. Бързо и тихо тя се приближи към купчините с листове, разглеждайки ги. Повечето се отнасяха до Втората световна война и бяха върху нацистки бланки за писма, заедно със свастики и немски букви в стар стил. Тя се изруга за неспособността си да чете немски, като внимаваше да не ги разбърква, опитвайки се да открие нещо, което би представлявало специален интерес.
	Докато се ровеше из листове осъзна, че документите на дъното са по-скорошни от тези отгоре. Отказа се от старите и се фокусира върху последните. Но всички бяха на немски и бе невъзможно да установи тяхната значимост. Въпреки всичко събра онези, които й се видяха по-важни: онези с най-много печати и щемпели, заедно с другите, върху които беше напечатано с големи червени букви:
	 
	  

	 
	Което според нея трябваше да е печат за „Свръх секретно“.
	Внезапно погледът й падна върху едно име на един от документите: Естерхази. Осъзна мигновено, че това бе моминското име на починалата съпруга на Пендъргаст, Хелън. С това име бе осеян целият документ, и когато се зае да сортира листовете отдолу, откри и други. Събра всичките и ги напъха в раницата си.
	След което се разрови из тези, които не бяха на немски; някои бяха на испански, а останалите – предположи тя – на португалски. Поназнайваше слабо испански, но повечето от тези документи изглеждаха доста скучни: фактури, заявки, списъци с разходи и реимбурсирането им, заедно с много медицински картони, в които имената на пациентите бяха зачертани или отбелязани само с инициали. Въпреки това тя мушна онези, които й се сториха най-значими, в ранината си, вече пълна до пръсване…
	В този миг чу пода да изскърцва.
	Замръзна, адреналинът изпълни тялото й. Тя спря и се ослуша напрегнато. Нищо.
	Затвори бавно раницата си и се изправи, като внимаваше да не вдига шум. Вратата беше съвсем леко отворена и през нея се процеждаше мъждива светлина. Кори продължи да напряга слух и – след миг – дочу ново изскърцване. Беше тихо, едва доловимо… като предпазливи стъпки.
	Намираше се в капан, на тавана, само с едно стълбище, което води надолу. Нямаше прозорци, нямаше място, където да отиде. Но щеше да е грешка да се паникьосва; може да се дължеше просто на развинтеното й въображение. Тя изчака на слабата светлина, всичките й сетива бяха нащрек.
	Поредно изскърцване, този път по-високо и от по-близко. Не си беше въобразила: определено в къщата имаше някого – и той се качваше по стълбите.
	Във възбудата си около документите бе забравила да се старае да не вдига шум. Дали човекът, който идваше по стъпалата, я беше чул?
	Като внимаваше, тя прекоси стаята и отиде до отворения гардероб от отсрещната страна. Опита се да влезе в него, без да скръцне нито една дъска. Вмъкна се вътре и дръпна вратата почти до край, след което се сви в тъмнината. Сърцето й биеше толкова силно и толкова бързо, че тя се боеше, че влезлият може да го чуе.
	Още едно тихо проскърцване и леко пъшкане. Вратата към стаята беше отворена. Тя надникна от вътрешността на гардероба, едва позволявайки си да диша. След дълга тишина в стаята се плъзна един тъмен силует.
	Кори сдържа дишането си. Мъжът беше облечен в черно, носеше кръгли тъмни очила, лицето му беше скрито. Крадец?
	Той отиде до средата на стаята, спря там и накрая извади пистолет. Обърна се към гардероба, вдигна оръжието и го насочи към затворената врата.
	Кори замръзна от ужас.
	— Излезте, ако обичате – каза гласът със силен акцент.
	Изминаха няколко безкрайни мига, Кори се изправи и отвори полека вратата.
	Мъжът се усмихна. Свали предпазителя и се прицели внимателно.
	— Auf Wiedersehen* – каза той.
	[* Довиждане (нем.) – Б.пр.]
	 
	 
	 
	ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Специален агент Пендъргаст седеше на една кожена кушетка в приемната си в апартамента Дакота. Резката върху бузата му беше почистена и сега бе останала само лека червена линия. Констанс Грийн, облечена в бял кашмирен пуловер и плисирана, дълга до коленете пола с коралов цвят, седеше до него. Мека светлина изпълваше стаята иззад ахатите с форма на раковина, закрепени непосредствено под корниза на тавана. Помещението беше без прозорци. Три от стените бяха боядисани в тъмно розово. Четвъртата беше изцяло от черен мрамор, върху който се лееше тънка завеса вода и се вливаше тихо в езерото в основата, в което плуваха група лотосови цветове.
	На масичка от бразилски палисандър стоеше метален чайник, заедно с две малки чашки, пълни със зелена течност. Двамата разговаряха на нисък глас, едва доловим над ромоленето на водата от водопада.
	— Все още не разбирам защо му позволи да замине снощи – казваше Констанс. – Със сигурност му нямаш доверие.
	— Нямам му доверие – отвърна Пендъргаст. – Но за това му вярвам. Говореше ми истината за Хелън там, във Фаулмайър – каза истината и сега. Освен това – продължи той с още по-нисък тон, – Естерхази знае, че ако не сдържи обещанието си, ще го открия. Без значение какво ще ми струва.
	— А ако ти не го направиш – каза Констанс, – аз ще го направя.
	Пендъргаст погледна своята повереница. В очите й проблясваше студена омраза – блясък, който бе виждал веднъж преди. Това, осъзна той мигновено, щеше да бъде сериозен проблем.
	— Минава пет и половина – каза тя, поглеждайки часовника си. – След половин час… – Тя млъкна. – Как се чувстваш, Алойзиъс?
	Пендъргаст не отговори веднага. Най-накрая се размърда върху кушетката.
	— Трябва да призная, че изпитвам във висша степен неприятно чувство на безпокойство.
	Констанс го погледна, лицето й бе изпълнено със загриженост.
	— След дванайсет години… ако е истина, че твоята… че съпругата ти е надхитрила смъртта, защо тя никога не се е свързала с теб? Защо тази… извини ме, Алойзиъс, но кому е била нужна тази чудовищна, огромна измама?
	— Не знам. Мога само да предполагам, че има нещо общо с това Братство, за което Джъдсън спомена.
	— И ако тя е все още жива… Все още ли ще си влюбен в нея? – Лицето й леко поруменя и тя сведе очи надолу.
	— И това не знам – отвърна Пендъргаст толкова тихо, че Констанс едва го чу.
	Един телефон на масичката звънна и Пендъргаст се пресегна и го взе.
	— Да? – Той слуша известно време, след което върна телефона на вилката му. Обърна се към нея. – Лейтенант Д’Агоста е на път за насам. – Направи малка пауза, после продължи: – Констанс, трябва да те попитам: ако по някое време у теб се появят някакви резерви или не можеш да издържаш повече в затвора, само ми кажи и аз ще отида да донеса детето и ще разреша всичко това. Не сме длъжни… да следваме плана.
	Тя го накара да млъкне с лек жест, лицето й се смекчи.
	— Ние сме длъжни да следваме плана. Във всеки случай аз ще се радвам да се върна в „Маунт Мърси“. По някакъв странен начин намирам за успокояващо да съм там. Не ме тревожат несигурността и делата на външния свят. Но ще кажа едно нещо. Сега осъзнавам, че съм грешила – грешила съм да гледам на детето като на син на брат ти. Трябваше да мисля за момчето от самото начало като за племенника на моя… на скъпия ми попечител. – И тя стисна ръката му.
	Външният звънец иззвъня. Пендъргаст стана и отвори вратата. На прага стоеше Д’Агоста с измъчено лице.
	— Благодаря ти, че дойде. Винсънт. Приготвено ли е всичко?
	Д’Агоста кимна.
	— Колата чака долу пред стълбището. Казах на д-р Остром, че Констанс се връща обратно. Бедният, едва не припадна от облекчение.
	Пендъргаст извади едно палто от викуня от гардероба, облече го и помогна на Констанс да надене своето.
	— Винсънт, моля те, увери се, че д-р Остром е разбрал напълно, че Констанс се връща доброволно – и че тръгването й от болницата е било отвличане, а не бягство; и изцяло по вина на онзи фалшив д-р Пул. Когото ние продължаваме да търсим, но е малко вероятно да намерим.
	Д’Агоста кимна.
	— Ще се погрижа.
	Те излязоха от апартамента и се качиха в чакащия асансьор.
	— Когато се върнеш в „Маунт Мърси“, провери дали са й дали старата й стая и са й върнали всичките книги, мебели и бележници. Ако не, протестирай енергично.
	— Ще вдигна шумотевица до бога, повярвай ми.
	— Отлично, скъпи ми Винсънт.
	— Но… по дяволите, не мислиш ли, че трябва да дойда с теб до навеса за лодки? Просто за в случай, че има неприятност?
	Пендъргаст поклати глава.
	— Винсънт, при всякакви други обстоятелства бих приел помощта ти. Но безопасността на Констанс е твърде важна. Въоръжен си, разбира се?
	— Разбира се.
	Асансьорът стигна до долу и вратите се отвориха с лек съсък. Те излязоха в югозападното фоайе и минаха през вътрешния двор.
	Д’Агоста се намръщи.
	— Естерхази може да организира капан.
	— Съмнявам се, по съм взел предохранителни мерки. В случай, че някой се опита да ни прекъсне.
	Минаха под една структура, напомняща вертикална решетка на крепостна врата, и влязоха в тунела към Седемдесет и втора улица. До къщичката на портиера стоеше необозначена кола с униформен полицай зад волана. Д’Агоста се огледа, след което отвори вратата, за да влезе Констанс.
	Констанс се обърна към Пендъргаст и го целуна продължително по бузата.
	— Пази се, Алойзиъс.
	— Ще дойда при теб веднага щом мога – каза й той.
	Тя стисна ръката му за последно и се плъзна на задната седалка на колата.
	Д’Агоста затвори след нея и заобиколи от другата страна. Хвърли към Пендъргаст един последен, напрегнат поглед,
	— Пази си задника, партньоре.
	— Ще се постарая да следвам съвета ти – метафорично, разбира се.
	Д’Агоста влезе в купето и колата се вля в трафика.
	Пендъргаст гледаше как колата изчезва във вдигащия се прах. После бръкна в сакото си, извади малки радиослушалки „Блутуут“ и ги притисна към ушите си. Плъзна ръце в джобовете на палтото си и пресече широкото авеню, влезе в Сентрал парк и изчезна по една виеща се пътека, водеща към Кънсърватъри Уотър.
	 
	 
	 
	ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	В шест без пет вечерта Сентрал парк лежеше под сънливото очарование на картина от Магрит: небето отгоре в ослепителна светлина, дърветата и пътеките долу обвити в тежък здрач. Пулсът на града ставаше все по-бавен с падането на нощта; такситата по Пето авеню се смълчаваха, прекалено лениви дори да натискат клаксоните си.
	Кърбс Мемориал Боутхаус се надигаше като творение от тухли и зеленясала мед до огледалната повърхност на Кънсърватъри Уотър. Отвъд, покрай редицата от дървета – толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни – се вишеше монолитното протежение на Пето авеню, бастионите от камък пламтяха в розово в отразения блясък на умиращото слънце.
	Специален агент Пендъргаст мина между черешовите дървета на Пилгрим хил и спря в дългите сенки, за да огледа крайбрежния навес за лодки и околностите. Беше необичайно топла есенна вечер. Овалното езеро бе напълно спокойно, огледалната му повърхност гореше с тъмночервените и алени пламъци на небето. Съседното кафене беше затворено за деня, само група мъже, които се изживяваха като яхтмени, стояха до ръба на водата и си играеха с конструираните от тях модели на яхти. Край тях няколко деца лениво разплискваха водата, втренчили погледи в малките корабчета.
	Пендъргаст бавно обиколи езерото, отминавайки статуята на Алиса в Страната на чудесата, докато се приближаваше към навеса. Върху каменния парапет пред езерото стоеше един цигулар с отворен калъф до краката и свиреше „Приказки от Виенската гора“ като по-скоро скрибуцаше. На една от пейките седеше млада двойка – държаха се за ръцете, шепнеха си и се притискаха един в друг, пуснали еднаквите си туристически раници от двете си страни. На следващата пейка по-нататък седеше Проктър, облечен в костюм от черен шевиот, и се правеше, че чете „Уолстрийт джърнъл“, Един продавач на кестени и горещи гевреци затваряше количката си за деня, а в дълбоките сенки зад навеса, сред храстите рододендрони, някакъв бездомник подготвяше леглото си от кашони за вечерта. От време на време се мярваше по някой случаен минувач по многобройните ален, водещи към Пето авеню.
	Пендъргаст докосна радиослушалката си.
	— Проктър?
	— Да, сър.
	— Нещо нередно?
	— Не, сър. Всичко е спокойно. Двойка влюбени гълъбчета, които не могат да се наситят един на друг. Уличен музикант, който току-що довърши изровената си от боклука вечеря. И сега се приготвя да си легне с нещо, което прилича на бутилка „Нощен Експрес“*. Един арт курс рисуваше езерото, но си тръгнаха преди петнайсетина минути. Последните мъже с яхтените модели вече ги прибират. Изглежда, че се готвят да си тръгнат.
	[* Марка евтино вино. – Б.пр.]
	— Много добре.
	Докато говореха, Пендъргаст беше стиснал ръцете си несъзнателно. Сега той разтвори широко и раздвижи пръстите си. Направи успешен опит да забави пулса на сърцето си до нормално. Пое си дълга, дълбока глътка въздух и излезе на открито, като се насочи към късия парапет, ограждат Кънсърватъри Уотър.
	Погледна отново часовника си: точно шест. Огледа се – и притихна.
	Откъм фонтана Бетезда се приближаваха две фигури, неясни под тъмния покров от дървета. Докато ги гледаше, те пресякоха Ийст драйв и продължиха да се приближават, като отминаха Трилистната арка, а после и статуята на Ханс Кристиан Андерсен. Той почака с отпуснати отстрани ръце, като се стараеше движенията му да са бавни и небрежни. До него едно момче се засмя радостно, когато две от яхтите-играчки се сблъскаха, докато влизаха в пристанището.
	Силуетите, очертани на вечерното небе, спряха до отсрещната страна на Кънсърватъри Уотър, гледайки в неговата посока. Единият беше мъж; другият – жена. Когато тръгнеха отново, заобикаляйки езерото към него, той забеляза нещо у жената – начина, по който се носеше, начина, по който се движеха крайниците й, докато вървеше – това мигновено накара сърцето му да спре. Всичко около него – яхтмените, любовниците, цигуларя, всичко останало – изчезна, докато я гледаше. Когато заобиколиха края на езерото и влязоха в ивица вечерна светлина можа да различи чертите на жената.
	Сякаш самото време внезапно спря. Пендъргаст не можеше да помръдне. Тя, след кратко спиране, се отдели от мъжа и тръгна към него с колебливи стъпки.
	Наистина ли беше Хелън? Гъстата кестенява коса беше същата – по-къса, но точно толкова лъскава, колкото си я спомняше. Тя беше все така стройна, както когато я бе срещнал за първи път, може би дори още по-стройна, и движеше дългите си крайници с естествената грация, която той така добре помнеше. Но когато се приближи още, той забеляза промените: ситните бръчици в ъгълчетата на синьо-виолетовите очи; тези очи, които се бяха взирали в него, без да виждат в онзи ужасен ден, сред хининовите дървета. Кожата й, винаги матова и напръскана с лунички, беше станала по-бледа, дори изпита. Вместо обичайната самоувереност, която струеше от нея като светлина от слънце, тя излъчваше нерешителността на човек, смазан от превратностите на живота.
	Тя спря на няколко крачки от него и двамата се погледнаха.
	— Наистина ли си ти? – попита той с дрезгав глас.
	Жената се опита да се усмихне, но това беше тъжна, почти безнадеждна усмивка.
	— Съжалявам, Алойзиъс. Толкова съжалявам.
	След като я чу да говори – глас, който досега чуваше само в мечтите си – прониза го друг шок. За пръв път в този живот той почувства, че самообладанието му го напуска; осъзна, че е напълно неспособен да мисли, че не намира думи.
	Тя пристъпи към него и с върха на пръста си го докосна по бузата. После погледна зад него, на изток, и посочи:
	Той проследи жеста й през дърветата в парка по посока на Пето авеню. Там, между величествените сгради, беше изгряла пълна, бляскава луна.
	— Виж – прошепна тя. – След всичките тези години пак посрещаме изгрева на луната.
	Това открай време бе тяхна тайна: за пръв път се бяха срещнали при пълнолуние и за малкото години след това го бяха превърнали почти в религиозна церемония – да са заедно и сами веднъж в месеца, за да гледат как пълната луна изгрява.
	Това напълно убеди Пендъргаст, който вече го бе усетил със сърцето си: жената пред него наистина беше Хелън.
	 
	 
	 
	ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Джъдсън Естерхази стоеше на дискретна дистанция от двойката и сега зае позиция под стряхата на навеса. Той чакаше с ръце в джобовете, наблюдавайки мирната сцена. Цигуларят завърши валса и премина плавно в сантиментално изпълнение на „Лунна река“.
	Страховете му от Братството някак си се уталожиха. Те сега знаеха, че Хелън е жива и бяха могъщи, но в Пендъргаст той бе намерил собствения си силен съюзник. Вече всичко щеше да е наред.
	На сто и петдесетина метра оттам последните яхтмени вадеха корабчетата си от водата и ги разглобяваха, слагайки парчетата в алуминиев сандък с дунапренови профили в ъглите. Естерхази гледаше как Пендъргаст и Хелън вървят по края на езерото. Той усети за първи път през целия си живот неизмеримо облекчение – че най-после е намерил изход от този дяволски лабиринт, в който беше въвлечен, откакто се помнеше. Всичко се бе случило толкова внезапно, че не можеше да повярва. Почувства се почти като прероден.
	Но въпреки пасторалната сцена Естерхази все още не можеше да се отърве от онова старо, вечно чувство на страх. Не можеше да каже защо – нямаше абсолютно никаква причина за притеснение. Не съществуваше начин Братството да е научило за мястото на тяхната среща. Със сигурност това бе просто навик.
	Той тръгна след двамата на разстояние, позволявайки им няколко мига на близост. Дакота беше недалеч, в края на къса алея през парка покрай доста оживените пътеки. Но в момента… Ветрецът отвя приглушените им гласове назад към него, докато те бавно направиха един кръг около малкото езеро.
	 
	* * *

	Когато приближиха отново навеса за лодки, Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си. Извади от него пръстен: златна халка с инкрустиран в нея голям звезден сапфир.
	— Познаваш ли го? – попита той.
	По бузите й изби червенина.
	— Никога не съм мислила, че ще го видя отново.
	— А аз никога не съм мислил, че ще имам шанса да го върна отново на пръста ти. Докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, бях сигурен, че ми казва истината – дори когато никой друг не вярваше. – Той се пресегна към лявата й китка, ръцете му още трепереха леко, и се приготви да го сложи на безименния й пръст.
	Но когато вдигна ръката й, спря. Нямаше я. Беше останало само едно пънче с назъбен белег по края му.
	Разбира се. За това кошмарно решение тя е трябвало да пожертва не само сестра си, но и ръката си.
	Той върна очи към лицето й.
	— Хелън. Какво се случи? Защо се съгласи с този убийствен план? Защо скри тези неща от мен – „Черната рамка“, Одюбон, семейство Дуейн и всичко останало? Защо не…
	Тя отпусна ръката си.
	— Моля те, да не говорим за това. Не сега. По-късно
	— Ще имаме достатъчно време след това.
	— Но Ема, сестра ти, близначката… ти знаеше ли, че ще бъде пожертвана?
	Лицето й стана много бледо.
	— Научих… чак след това.
	— Но ти никога не се свърза с мен. Как мога аз…
	Тя го възпря със здравата си ръка.
	— Алойзиъс, спри. За всичко има причини. Това е ужасна история, наистина ужасна история, ще ти разкажа всичко. Но това не е нито мястото, нито времето. Сега, моля те… хайде да се махаме. – Тя се опита да се усмихне, но лицето й беше бяло.
	Вдигна другата си ръка и той без думи сложи пръстена на безименния й пръст. Докато го правеше погледът му се плъзна към гъсталака. Нищо не се беше променило. Двама бегачи в далечината се приближаваха откъм басейна. Малко дете плачеше, беше се оплело в каишката на един раздразнен Йоркширски териер. Цигуларят продължаваше да скрибуца старателно.
	Погледът на агента падна върху последния останал яхтемен, който опаковаше корабчето си, несръчно опитвайки се да подреди частите в калъфа. Ръцете му трепереха и въпреки студения въздух Пендъргаст забеляза лъскава пот върху челото му.
	За част от секундата през съзнанието на Пендъргаст преминаха дузина мисли – предположения, осъзнаване, решимост.
	Като запази движенията си спокойни и овладени, той се обърна към Естерхази и му направи нехаен жест да се присъедини към тях.
	— Джъдсън – промърмори той. – Вземи Хелън и я изведи оттук. Направи го спокойно, но бързо.
	Хелън го погледна объркано.
	— Алойзиъс, какво…
	Пендъргаст я накара да млъкне с леко поклащане на главата.
	— Заведи я до Дакота – там ще се срещнем. Моля те, върви. Веднага.
	Когато те започнаха да се отдалечават, Пендъргаст погледна към Проктър, седнал на отдалечената на стотина метра пейка.
	— Имаме проблем – промърмори той в радиослушалката. После продължи да върви по ръба на езерото към яхтсмена, които продължаваше да се бори с калъфа си. Когато мина покрай него, той спря, без да изпуска от очи Естерхази и Хелън напред по пътеката.
	— Хубаво корабче – каза. – Едномачтов или ветроходен?
	— Ами – произнесе мъжът с овче изражение – новак съм в това, не мога да ви кажа разликата.
	С бързо, ловко движение Пендъргаст извади четирийсет и петкалибровия си пистолет и го допря до мъжа.
	— Стани – произнесе той. – Бавно. Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.
	Онзи вдигна очи към него със странно озадачено изражение.
	— Ти луд ли си?
	— Направи го.
	Яхтсменът започна да се изправя. После, за част от секундата, извади пистолет изпод якето си. Пендъргаст го събори с един изстрел, тътнежът раздра тишината на вечерта.
	— Бягайте! – провикна се той към Естерхази и Хелън.
	За миг настъпи пълен хаос. Любовниците на пейката се изправиха, извадиха два ТЕК-9 от раниците си и се прицелиха в Естерхази, който бе хукнал, влачейки Хелън за ръката. Автоматичният откос го събори, Естерхази започна да драска из въздуха с вик, когато падна.
	Хелън спря и се обърка.
	— Джъдсън! – извика тя объркана.
	— Не спирай! – произнесе полузадавено, полукашляйки Естерхази, като се гърчеше в тревата. – Бягай…
	Нов изстрел го улучи в гърба.
	Хората наоколо тичаха, крещяха. Пендъргаст събори един от любовниците с изстрел на пистолета си, докато тичаше към Хелън; Проктър се беше изправил и с една Берета 93, която изневиделица се бе появила в ръката му, стреля в жената, която бе приклекнала зад пейката, използвайки простреляния си партньор за прикритие. Когато Пендъргаст се опита да изпрати един куршум към нея, с ъгълчето на окото си видя безделникът да се надига от импровизираното си легло от кашони, изваждайки пушка от храстите.
	— Проктър! – извика агентът. – Бездомникът…!
	Но пушката изрева, преди да завърши изречението. Проктър беше буквално подкосен от удара и блъснат назад, Беретата му отхвръкна на земята; той падна тежко, потръпна, след което напълно притихна.
	Когато бездомникът се обърна към Пендъргаст, агентът го запрати на земята с изстрел в гърдите, оставяйки го проснат в храстите.
	После се обърна да видя Хелън, на стотина метра от него, слаба фигура, заобиколена от бягащи хора. Беше се привела над простреляния си брат и плачеше отчаяно, обхванала главата му със здравата си ръка.
	— Хелън! – Пендъргаст хукна към нея. – Пето авеню! Тичай към Пето…!
	Иззад пейката се разнесе изстрел от пушка и той усети силен удар в гърба. Тежкокалибреният куршум го прикова към земята, зашеметявайки го; бронежилетката му го спря, но той бе изкарал въздуха от дробовете му. Пендъргаст се претърколи, като кашляше, и от легнало положение отвърна на стрелеца, зад пейката. Хелън най-после стана и затича към авенюто. Ако би могъл да я прикрие, да спре огъни, тя можеше и да успее.
	Жената зад пейката стреля и един куршум вдигна облак прах на сантиметри от лицето на Пендъргаст. Той отвърна на изстрела, чу сачмата да рикошира от металната рамка на пейката. Последва втори изстрел – дойде измежду летвите; той усети полъх на въздуха по бузата си, когато куршумът изпищя покрай главата му и се заби в прасеца му. Игнорирайки пронизващата болка, Пендъргаст се стегна, издиша въздуха от дробовете си и стреля; този път куршумът мина между летвите, като улучи стрелеца точно в лицето; жената отскочи назад, разпери ръце от изненада и пална.
	Стрелбата спря.
	Пендъргаст обходи с очи сцената на касапницата. Шест тела лежаха неподвижно около него: двамата „влюбени“, фалшивият яхтемен, бездомникът, Проктър и Естерхази. Всички други бяха избягали от мястото с викове и писъци. В далечината той можа да различи Хелън, която продължаваше да тича към сяна каменна сграда, водеща към тротоара на Пето авеню. В далечината се чуваха сирени. Той стана, за да я последва, куцайки с ранения си крак.
	После видя нещо друго: двамата бегачи – които бяха отминали и се бяха отдалечили при започването на стрелбата, – сега се бяха насочили право към Хелън. И вече не тичаха. Спринтираха.
	— Хелън! – извика той, бързайки покрай навеса за лодки колкото можеше, а кръвта се стичаше от крака му.
	— Погледни! Наляво!
	В тъмнината зад дърветата, без да спира да тича, Хелън се обърна и видя мигновено, че бегачите й преграждат пътя към изхода. Тя свърна по посока на малка горичка встрани от пътеката.
	Бегачите промениха посоката на преследване. Пендъргаст, осъзнавайки, че не би могъл да ги настигне, се отпусна на здравия си крак и насочи четирийсет и петкалибровия си пистолет, натискайки спусъка. Но мишената беше на повече от пет-шестстотин метра и се движеше бързо, един почти невъзможен изстрел. Той стреля отново, след което в отчаяние пусна последния патрон от магазина, пропускайки за пореден път. Хелън спринтираше към кленовата горичка покрай стената на Сентрал парк. В момент на ярост Пендъргаст изхвърли празния магазин и зареди нов.
	Разнесе се писък, когато двамата бегачи заловиха Хелън.
	— Алойзиъс! — чу той вика й да се носи към него. – Помощ! Познавам тези хора! Братството! Те ще ме убият! Помогни ми, моля те…!
	Онези я помъкнаха към изхода за Пето авеню. Със стон на ярост Пендъргаст се олюля на краката си, залитна напред, събирайки последната си отслабваща сила, докато се опитваше да остане прав. Раната му кървеше обилно, но той я игнорира и продължи да се тътри напред тромаво.
	Видя накъде се насочиха двамата бегачи: на тротоара на Пето авеню ги чакаше такси. Никога не би го направил – но колата поне представляваше добра мишена. Като се отпусна долу, той стреля в нея. Куршумът удари страничния прозорец с глух звук и отскочи. Брониран. Той се прицели по-ниско, в гумите, и изстреля още два патрона, но те отскочиха от металните тасове.
	— Алойзиъс! – изкрещя Хелън, когато бегачите стигнаха до таксито и отвориха задната врата. Хвърлиха я вътре и скочиха след нея.
	— Los, verschvinden wir hier*! – чу той единият да извиква. – Gib Gas** !
	[* Хайде изчезваме оттук (нем). – Б.пр. ]
	[** Дай газ (нем). – Б.пр.]
	Пасажерската врата се затвори с трясък. Пендъргаст спря, прицели се внимателно, приготвяйки се да стреля отново в гумите, но колата се отлепи със скърцане от тротоара и последният куршум отскочи от каросерията.
	— Хелън! – извика той. – Не!
	Последното нещо, което видя, преди над очите му да се спусне черна мъгла, беше как таксито изчезва в море от подобни таксита в южна посока. Когато тъмнината се вдигна, сред воя на включени сирени той прошепна отново:
	—Хелън.
	Беше намерил Хелън Естерхази Пендъргаст – само за да я загуби отново.
	 
	 
	 
	КРАЙ

	 
	 
	 
	Douglas Preston, Lincoln Child – Cold Vengeance (2011)
	Дъглас Престън, Линкълн Чайлд – Хладнокръвно отмъщение
	Книга 11 от поредицата „Пендъргаст“
	Книга 2 трилогията „Хелен“      
	Американска. Първо издание
	Превод: Доротея Райкова, Радослав Райков
	Корица: Димитър Стоянов – Димо
	Издател: „Ергон“ (2011)
	ISBN 978-954-9625-83-7
	Сканиране: Joro
	Разпознаване, корекция и форматиране: MiroD54