[Kodirane UTF-8]

	Дийн Кунц
	Лошо място



	Учителите често влияят върху живота ни повече, отколкото осъзнават. От дните в гимназията до днес съм имал преподаватели, на които завинаги ще остана благодарен не само заради това, на което ме научиха, а и заради това, че ми дадоха безценни примери на посветеност, отзивчивост и благородство на духа, създали ми непоклатима вяра, че човешкият вид в основата си е добър. Тази книга се посвещава на:
	Дейвид О’Брайън
	Томас Дойл
	Ричард Форсайт
	Джон Боднар
	Карл Камбъл
	Стив и Джийн Хърнишин





	„Своя собствена гледка вижда всяко око,
	съвсем различна песен чува всяко ухо.
	На всеки в неспокойното сърце една резка
	по нещо лошо, срамно ще разкрие.

	Тук странни демони в човешки образи се крият
	и пребивават те на ада в долините.
	Но и в сърцето на нещастний звяр
	надигат се понякога любов и доброта.“
	„Книга на преброените тъги“




	1

	В безветрената и необичайно тиха нощ уличката приличаше на изоставен и закътан плаж в центъра на ураган, отдъхващ между отминала и приближаваща буря. В неподвижния въздух се долавяше слаб мирис на дим, въпреки че дим не се виждаше.
	Проснат по очи върху студения тротоар, Франк Полард не се размърда, когато дойде в съзнание. Чакаше с надеждата, че объркването му ще се разсее. Премигна и се опита да се съсредоточи. Пред очите му сякаш имаше завеса. Пое дълбоко хладен въздух, усети невидимия дим и се смръщи от парливия му вкус.
	Сенки се мержелееха като облечени с мантии фигури, тълпящи се около него. Постепенно погледът му се проясни, но на слабата жълтеникава светлина, идваща нейде отзад, не можеше да се види много. Огромна кофа за боклук се очертаваше толкова смътно на седем-осем стъпки от него, че за миг му се стори неизказано странна, досущ като творение на чужда цивилизация. Франк дълго я разглежда, преди да осъзнае какво представлява.
	Не знаеше нито къде е, нито как се е озовал там. Каза си, че едва ли е бил в безсъзнание повече от няколко секунди, тъй като сърцето му биеше така, сякаш само преди миг бе тичал, за да спаси живота си.
	„Светулки по време на буря…“
	Фразата прониза съзнанието му, но той нямаше представа какво означава. Когато се опита да се съсредоточи и да я проумее, тъпа болка се разпростря над дясното му око.
	„Светулки по време на буря…“
	Франк тихо изстена.
	Една от многото сенки между него и кофата се размърда. Блестящи зелени очички го загледаха със студен интерес.
	Уплашен, той се надигна на колене. Изтръгналият се от гърдите му неволен вик приличаше повече на приглушено стенание на бамбукова свирка, отколкото на звук, издаван от човек.
	Зеленоокото същество презглава хукна нанякъде. Котка. Най-обикновена черна котка.
	Франк се изправи, олюля се замаяно и едва не се спъна в някакъв предмет, оставен на асфалта до него. Предпазливо се наведе и го вдигна. Беше пътна чанта от мека кожа — добре натъпкана и изненадващо тежка. Предположи, че е негова. Не можеше да си спомни. С чантата в ръка се отправи към ръждясалата кофа и се облегна на нея.
	Погледна назад и забеляза, че се намира между редици двуетажни блокове. Всички прозорци бяха тъмни. Колите на обитателите кротуваха в покрити гаражни клетки. Жълто-зелената, странно дразнеща светлина идваше от улична лампа в края на редицата, макар че повече приличаше на отблясъците на огън, отколкото на луминесценцията на нажежена електрическа крушка, и беше твърде слаба, за да озари напълно алеята, където стоеше той.
	Когато учестеното му дишане се успокои и ударите на сърцето му се забавиха, изведнъж осъзна, че не знае кой е. Знаеше, че се казва Франк Полард, но това беше всичко. Не знаеше на колко години е, с какво си изкарва прехраната, откъде идва, къде отива или защо. От ужас дъхът му секна, после пулсът му отново се ускори и той бързо издиша.
	„Светулки по време на буря…“
	Какво, по дяволите, означаваше това!
	Болката над дясното му око си запробива път през челото му.
	Трескаво се огледа наляво и надясно. Търсеше познат предмет или обект — каквото и да е, някаква котва в един свят, станал изведнъж твърде странен. Когато нощта не му предложи нищо, за да го успокои, той се обърна към самия себе си и отново затърси отчаяно, но собствената му памет бе по-тъмна и от алеята.
	Постепенно усети, че мирисът на дим е изчезнал, заменен от слабата, но отвратителна миризма на загниващ в кофата боклук. Вонята, загатваща разложение, го изпълни с мисли за смъртта и сякаш смътно му напомни, че той бяга от някого или от нещо, което искаше да го убие. Когато се опита да си спомни защо бяга и от кого, не успя да осветли повече този отрязък от паметта си. В действителност усещането му като че ли се основаваше по-скоро на някакъв инстинкт, отколкото на истински спомен.
	Полъхна го вятър. После отново настъпи спокойствие, сякаш мъртвата нощ се беше опитала да се върне към живот, но й се бе удал само един треперлив дъх. Смачкана на топка хартия, понесена от вятъра, изшумоля по тротоара и спря до обувката му.
	Последва нов порив.
	Хартията изчезна нанякъде.
	Отново пълно безветрие.
	Нещо ставаше. Франк усещаше, че тези мимолетни пориви на вятъра имат някакъв заплашителен източник, някакво злокобно значение.
	Незнайно защо беше сигурен, че след миг ще бъде смачкан от огромна тежест. Вдигна поглед към ясното небе, към студената и черна пустота на вселената и към злостната яркост на далечните звезди. Ако нещо се спускате към него, то той не можеше да го види.
	Нощта въздъхна още веднъж. По-силно този път. Дъхът й беше пронизващ и влажен.
	Той носеше маратонки, къси бели чорапи, дънки и синя карирана риза с дълъг ръкав. Нямаше яке и изведнъж му стана студено. Въздухът не беше мразовит, просто умерено хладен. Но в него самия имаше студенина, някакъв смразяващ страх и той неудържимо трепереше от хладната милувка на нощния въздух и този вътрешен мраз.
	Вятърът замря.
	Нощта притихна.
	Убеден, че бързо трябва да се махне оттук, Франк се отблъсна от кофата и се заклатушка по алеята. Без определена посока, тласкан единствено от чувството, че това място е опасно и че безопасността, ако такава наистина можеше да бъде намерена, е другаде, той напусна окръжността, осветявана от уличната лампа, и потъна в мрака.
	Вятърът отново се надигна, този път придружен от едва доловимо тайнствено изсвирване, подобно на далечната музика на флейта.
	След няколко стъпки, когато походката му стана стабилна и очите му свикнаха с нощната тъмнина, Франк стигна до някакъв кръстопът. Отляво и отдясно имаше порти от ковано желязо.
	Опита лявата. Беше отключена. Пантите изскърцаха и той се намръщи. Надяваше се звукът да не е бил чут от неговия преследвач.
	Досега не бе видял никакъв неприятел, но вече не се съмняваше, че го преследват. Знаеше го със същата сигурност, с която заекът разбира, че в полето има лисица.
	Вятърът отново сърдито го тласна в гърба и музиката от флейта, макар едва доловима, пак го настигна. Прониза го и засили страха му.
	Алеята, започваща зад черната желязна порта, бе оградена от переста папрат и храсти и се простираше между две редици двуетажни блокове. Франк тръгна по нея и се озова в правоъгълен вътрешен двор, осветяван от нисковатови предохранителни лампи, поставени в четирите му краища. От апартаментите на първия етаж се излизаше направо на покрита алея, а от тези на втория — на ограден с железни перила балкон. Тъмните прозорци гледаха към морава, лехи с азалии и няколко палми.
	Върху една от слабо осветените стени се виждаха сенки, подобни на палмови листа — толкова неподвижни, сякаш бяха издялани от камък. След това мистериозната флейта отново се обади. Нов, по-силен повей на вятъра разлюля палмите и сенките затанцуваха неуморно. Тъмното, разкривено отражение на Франк се плъзна по стената и за секунди се включи в танца на силуетите, докато той бързешком пресече двора. Откри още една алея, още една порта и най-накрая улицата, към която гледаше комплексът — странична улица без осветление, където царството на нощта бе неоспоримо.
	Разбушувалият се вятър този път духа по-продължително, а и бръснеше по-силно. Когато съвсем ненадейно спря, неочаквано изчезна и звукът от флейта и нощта сякаш попадна в някакъв вакуум, като че ли отминалият порив бе взел със себе си всяка молекула годен за дишане въздух. След това ушите на Франк заглъхнаха като при внезапна смяна на височината. Когато се втурна през пустата улица към паркираните край отсрещния тротоар коли, дишането му стана по-лесно.
	Опита вратите на четири коли, преди да намери един отключен форд. Плъзна се зад кормилото, като остави вратата отворена, та да влиза поне малко светлина.
	Огледа пътя, по който беше дошъл. В жилищния комплекс цареше мъртвешка тишина, сградите тънеха в нощната тъмнина. Обикновена група сгради и все пак необяснимо зловещи.
	Нямаше жива душа.
	Въпреки това Франк знаеше, че някой се приближава към него.
	Протегна се под предното табло, измъкна сноп жици и припряно запали двигателя още преди да осъзнае, че подобно умение предполага живот извън закона. И все пак не се чувстваше като крадец. Не изпитваше чувство за вина, нито неприязън или страх от полицията. Всъщност сега дори би се зарадвал, ако се появеше някой полицай и му помогнеше да се справи с онова, което вървеше след него. Не се чувстваше като престъпник, а като човек, бягал убийствено дълго време от неумолим и безжалостен враг.
	Когато посегна към дръжката на отворената врата, за миг го обля бледа синя светлина и стъклото на форда откъм шофьора се пръсна. Върху задната седалка се посипаха безброй парченца. Тъй като предната врата беше отворена, стъклата не попаднаха върху него, а на тротоара.
	Франк рязко хлопна вратата и погледна през дупката, зинала на мястото на стъклото към обвития в мрак комплекс, но не видя никого.
	Включи на скорост, освободи спирачката и силно натисна педала за газта. Отделяйки се от тротоара, закачи задната броня на паркираната пред форда кола. Трясък на изкривен метал остро проряза нощта.
	Някой обаче продължаваше да го атакува. За около секунда колата бе обляна от искряща синя светлина. В момента на угасването й предното стъкло се напука, въпреки че той не бе видял нищо да го удря. Франк изви глава и стисна очи тъкмо навреме, та да не бъде ослепен от разхвърчалите се частици. За секунда-две не виждаше накъде кара, но не отпусна газта, предпочел да рискува и да се блъсне, пред по-голямата опасност да спре и да даде възможност на невидимия враг да го настигне. Върху него валяха стъкълца, сипеха се по темето на наведената му глава, но за щастие никое от тях не го поряза.
	Той отвори очи и примижа от вятъра, нахлуващ през вече празната предна рамка. Забеляза, че е изминал стотина метра и че е стигнал до някаква пресечка. Изви кормилото надясно, понамали газта и се насочи към по-ярко осветената улица.
	Сапфиреносиня светлина пробяга по хромираната рамка и точно насред завоя, една от задните гуми се спука. Не беше чул изстрел. Частица от секундата по-късно и другата гума се спука.
	Колата се разтресе, завъртя се наляво и заподнася.
	Франк напразно се опитваше да я овладее.
	Двете предни гуми се спукаха.
	Колата отново подскочи, както си се носеше наляво, внезапното излизане от строя на предните гуми балансира поднасянето на задницата и даде на Франк възможност да овладее кормилото.
	Отново не беше чул изстрели. Не знаеше защо се случва всичко това — но някакъв вътрешен глас му подсказваше истината.
	Това наистина беше най-ужасяващото! Дълбоко в подсъзнанието си осъзнаваше какво става, каква странна сила разрушава колата, и също така знаеше, че шансовете му да избяга са минимални.
	Примигване на синя светлина…
	Задното стъкло се пръсна. Около него се разхвърчаха парченца стъкло. Някои го улучиха по темето и се забодоха в косата му.
	Франк излезе от завоя и продължи да се движи с четири разпадащи се гуми. Чуваше звука от пляскането на парчета каучук и стърженето на джантите, въпреки воя на шибащия лицето му вятър.
	Погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него нощта бе като огромен черен океан, оживяван единствено от поставените на голямо разстояние една от друга улични лампи, стопяващи се в мрака като светлините на двустранен конвой от кораби.
	Според скоростомера след излизането от завоя той се движеше с четиридесет километра в час. Опита се да вдигне петдесет, въпреки разпадащите се гуми, но нещо под предния капак издрънча, изтрака и изстена, моторът се закашля и той не можа да „изстиска“ по-голяма скорост от него.
	На половината път до следващата пресечка, предните фарове се пръснаха, или просто угаснаха. Франк не разбра кое от двете се случи. Макар че уличните лампи бяха на голямо разстояние една от друга, виждаше достатъчно добре, за да шофира.
	Моторът изкашля, задави се и фордът започна да губи скорост. Франк не спря на стопа, поставен на ъгъла на следващата пресечка, а докрай натисна педала на газта, но без успех.
	Накрая кормилната уредба също отказа. Воланът безпомощно се въртеше в потните му длани.
	Очевидно гумите окончателно се бяха разпаднали. Триенето на джантите изтръгваше от настилката златни и тюркоазни искри.
	„Светулки по време на буря…“
	Той все още не знаеше какво означава това.
	Движейки се с по-малко от двадесет километра в час, автомобилът се насочи право към десния тротоар. Франк натисна спирачките, но и те вече не работеха.
	Колата се удари в бордюра, прескочи го, отри се със страховит ламаринен звук в един стълб и се заби в ствола на огромна финикова палма, разперила клони пред бяла двуетажна къща, където някой запали светлините още докато трясъкът от последния удар кънтеше в нощта.
	Франк блъсна вратата, грабна кожената чанта от страничната седалка и се измъкна от колата, ръсейки парченца натрошено стъкло.
	От челото му се стичаше пот и макар и не много студен, въздухът поохлади лицето му. Когато облиза устните си, усети вкус на сол.
	Някакъв мъж отвори входната врата на къщата и излезе на верандата. В съседната вила също запалиха лампите.
	Франк се обърна и огледа пътя, по който беше дошъл. По улицата сякаш се носеше рехав облак от лъскав сапфирен прах. Изведнъж крушките на уличните лампи се пръснаха, като че ли не издържали удара на огромна въздушна вълна. Проблясващи като лед парчета стъкло заваляха върху асфалта. В последвалия мрак му се стори, че вижда как някаква висока тъмна фигура напредва по улицата към него, но не беше съвсем сигурен.
	Мъжът, излязъл от къщата, бързаше по алеята към палмата, в която се беше ударил фордът, и говореше нещо, но Франк нямаше време да го изслуша. Стисна кожената чанта, обърна се и затича. Не беше сигурен от какво бяга, защо е толкова изплашен и дали някъде ще намери покой, но въпреки това препускаше с всичка сила, тъй като знаеше, че остане ли тук още няколко секунди, ще бъде убит.


	2

	Вътрешността на камионетката додж донякъде се осветяваше от мънички червени, сини, зелени, бели и жълти индикатори на електронното оборудване за наблюдение от разстояние, но главно от мекото зелено излъчване на двата монитора, което придаваше на това клаустрофобично пространство вид на зала в подводница.
	Облечен с бежови джинси и кафяв пуловер, Робърт Дакота седеше на въртящия се стол пред двата видеотерминала, тактуваше с крак по пода, спазваше ритъма и дирижираше с дясната си ръка невидим оркестър.
	На главата си имаше каска с вградени стереослушалки и малък микрофон, стърчащ на два-три сантиметра пред устните му. В момента слушаше встъпителната част на смятаната за пример на класически суинг композиция „Скок в един часа“ на Бени Гудман — шест и половина минути блаженство. Когато Джес Стейси поде с пианото още един мотив и Хари Джеймс се впусна в брилянтното си изпълнение с тромпет — най-прочутата импровизация в историята на суинга, Боби изцяло се потопи в музиката, но въпреки това не престана да наблюдава терминалите. Десният беше свързан посредством микровълна с компютърната система на корпорацията „Декодин“, пред която бе паркиран микробусът му, и показваше с какво се занимава Том Размъсън в един часа и десет минути в четвъртък сутрин — нищо добро.
	Един по един Размъсън издирваше и копираше файловете на „Факир“ — най-новата и революционна текстообработваща програма на корпорацията „Декодин“, комплектувана напоследък от екипа й за софтуерни продукти. Файловете на „Факир“ имаха добри защитни механизми — подвижни електронни мостове, „ровове с вода“ и поредица „крепостни валове“, обаче Том Размъсън беше истински експерт в областта на компютрите и не съществуваше крепост, в която не би могъл да проникне, ако му се даде достатъчно време. Всъщност ако програмата „Факир“ не бе развита на сигурната „домашна“ система от компютри, несвързана с външния свят, Размъсън щеше да се вмъкне във файловете й с помощта на модем и телефон, без да се налага да влиза зад стените на „Декодин“.
	Парадоксалното беше, че от пет седмици той работеше като нощна охрана на „Декодин“ и бе нает на основата на изпипани — и почти убедителни — фалшиви документи. Тази нощ бе пробил последните защитни механизми на „Факир“ и не след дълго щеше да излезе от сградата с пакет дискети, по-ценни от всичко на света за конкурентите на компанията.
	„Скок в един часа“ свърши.
	По микрофона Боби каза:
	— Музика стоп!
	Устната команда подсказа на компютъризираната му компактдискова уредба да изключи, за да може той посредством каската на главата си да осъществи връзка с Джули, негова съпруга и равноправен съдружник.
	— Там ли си, скъпа?
	Тя въздъхна. От наблюдателната си позиция в най-далечния край на паркинга зад „Декодин“ бе слушала същата музика с помощта на собствената си каска.
	— Дали Върнън Браун е свирил някога по-добре с тромбона си, отколкото на концерта в Карнеги?
	— А какво ще кажеш за Крупа на барабаните?
	— Амброзия за ухото. И същински любовен еликсир. От тази музика ми се приисква да се мушна в леглото с теб.
	— Ами! Изобщо не е приспивна. Освен това сме частни детективи, забрави ли?
	— Предпочитам да бъдем любовници.
	— Едва ли можем да изкарваме прехраната си с правене на любов.
	— Ще ти плащам.
	— Тъй ли? И по колко?
	— Ами… по половинка хляб на ден.
	— Струвам поне цял.
	— Е, ако искаме да бъдем точни, струваш един хляб и две кроасанки плюс кифла с мармалад.
	Джули имаше приятен, гърлен и доста възбуждащ глас и той обичаше да го слуша, особено през слушалките, когато съпругата му звучеше като ангел, шептящ в ушите му. От нея щеше да излезе чудесна джаз-певица, ако бе живяла през тридесетте и четиридесетте години и ако можеше да изпее поне една вярна нота. Джули танцуваше страхотно суинг, но в пеенето никак я нямаше. Когато беше в настроение да припява на старите записи на Маргарет Уайтинг, „Андрюс Систърс“, Розмари Клуни или Марион Хътън, Боби напускаше стаята от уважение към музиката.
	— Какво прави Размъсън? — попита тя.
	Боби хвърли поглед към екрана на левия компютър, свързан с камерите, охраняващи интериора на „Декодин“. Размъсън си мислеше, че се е справил с тях и че е ненаблюдаван, но те го бяха следили нощ подир нощ през последните няколко седмици и записвали на видеокасета предателската му дейност.
	— Въпросният Том все още е в кабинета на Джордж Акройд и по-точно на компютъра му. — Акройд бе ръководител на проекта „Факир“. Боби погледна към другия компютър, който дублираше картината от екрана в кабинета на Акройд. — Тъкмо прехвърля последния файл на „Факир“ върху дискета.
	Размъсън изключи компютъра в кабинета на Акройд и в същия миг екранът на свързания с него видеотерминал пред Боби също остана празен.
	— Свърши със записването. Вече има всичко.
	— Гаден червей! Представям си как самодоволно се надува! — възкликна Джули.
	Боби се обърна към компютъра вляво, наведе се и се втренчи в черно-бялото отражение на Размъсън върху екрана на компютъра на Акройд.
	— Струва ми се, че се хили.
	— Ще му изтрием усмивчицата от лицето.
	— Нека първо видим какво е следващото, което ще направи. Искаш ли да се хванем на бас? Ще остане, ще си довърши смяната и ще си тръгне сутринта с танцова стъпка или ще се измъкне още сега?
	— Още сега — отвърна Джули. — Или поне скоро. Едва ли ще рискува да бъде хванат с дискетите в джоба. Ще си тръгне, преди да са дошли другите.
	— Няма нужда от бас. Мисля, че си права.
	Препращаното от камерата отражение трепкаше, свиваше се и се уголемяваше върху монитора, но Размъсън не ставаше от стола на Акройд. Всъщност даже се облегна назад, като че ли бе изтощен. Прозина се и разтри очи.
	— Тоя май си почива и събира сили — съобщи Боби.
	— Я пусни още нещо, докато го чакаме да се размърда.
	— Добра идея. — Боби подаде на компактдисковата уредба команда за включване и бе възнаграден с композицията на Глен Милър „В настроение“.
	На монитора се видя как Том Размъсън се надига от стола в слабо осветения кабинет на Акройд, прозява се отново, протяга се и се приближава към големите прозорци, гледащи към Майкълсън Драйв, улицата, на която Боби бе паркирал камионетката.
	Ако Боби се бе промъкнал в кабината на шофьора, вероятно би могъл да види изправения до прозорците на втория етаж Размъсън, осветяван от настолната лампа на бюрото на Акройд, да се взира навън в нощта. Но доволен от гледката върху екрана, той остана на мястото си в задната част на камионетката.
	Оркестърът на Милър свиреше чудесните теми на „В настроение“ отново и отново, постепенно затихваше, почти изчезваше… но пак гръмваше с пълна сила, за да повтори целия цикъл.
	В кабинета на Акройд Размъсън най-сетне се отдръпна от прозореца, обърна се и се втренчи в камерата, монтирана на стената близо до тавана. Сякаш гледаше право в Боби и комай знаеше, че е наблюдаван. Ухили се и направи още няколко стъпки към камерата.
	Боби каза:
	— Музика стоп.
	Оркестърът на Милър моментално млъкна.
	— Май става нещо странно…
	— Някаква гадория ли? — попита Джули.
	Размъсън спря точно под камерата, като продължаваше да се хили насреща й. От джоба на униформената си риза извади сгънат лист хартия, разгъна го и го поднесе към обектива. Съобщението, напечатано с едър шрифт, гласеше: „ДОВИЖДАНЕ, ЗАДНИК ТАКЪВ“.
	— Ще си имаме неприятности — каза Боби.
	— Големи ли?
	— Не знам.
	Миг по-късно вече знаеше. Автоматен откос разцепи нощта (той го чу, въпреки слушалките на главата) и бронебойни куршуми пробиха стените на доджа.
	Стрелбата очевидно бе отекнала дори в слушалките на Джули, понеже тя изкрещя:
	— Боби, не!
	— Бебчо, изчезвай оттук! Бягай!
	Докато говореше, той смъкна каската, просна се на пода и се притисна към него.


	3

	Франк Полард продължаваше да тича по улици, алеи и понякога за по-напряко направо през моравите пред тъмните къщи. В един заден двор го погна огромно черно куче с жълти очи, съпроводи го с лай и тракане на зъби чак до дъсчената ограда и докато той се прехвърляше през нея, най-сетне успя да докопа част от крачола на панталона му. Сърцето на Франк биеше така, сякаш всеки миг ще се пръсне. Възпаленото му, пресъхнало гърло го болеше при всяка нова порция сух, студен въздух, която поемаше. Краката го боляха. Кожената чанта, като че ли направена от желязо, сякаш искаше да откъсне дясната му ръка и при всяка нова стъпка режеща болка преминаваше от китката чак до раменната му става. Но той не спираше и не поглеждаше назад, понеже имаше чувството, че по петите го следва някакво чудовище, създание, което нивга не се нуждае от почивка и което би го превърнало в камък с погледа си, дръзнеше ли да спре очи върху него.
	След време пресече безлюдно в този късен час авеню и забърза по някаква алея, водеща към друг жилищен комплекс. Премина през отворената порта и се озова във вътрешен двор, в чийто център имаше празен плувен басейн с напукан и наклонен перваз.
	Мястото не беше осветено, но очите му бяха привикнали към нощната тъма и Франк виждаше достатъчно добре, за да избегне падането в басейна. Търсеше убежище. Може би някъде тук можеше да намери помещение, използвано за обща пералня, да насили ключалката и да се скрие.
	Докато бягаше от непознатия преследвач, бе открил още нещо за себе си: беше с петнадесет-двадесет килограма над нормата и изобщо не бе във форма. Отчаяно се нуждаеше да си поеме дъх и да помисли.
	Докато бързаше покрай апартаментите на първия етаж, осъзна, че няколко от вратите са отворени и висят на полуизтръгнатите си панти. После забеляза, че доста от прозорците са пукнати или дори счупени, а част от тях липсва заедно с рамките. Тревата, суха като древен пергамент, също беше мъртва, храстите — оклюмали, една от палмите — прекършена.
	Стигна до редица поизронени стъпала в северния край на двора и погледна назад. Който и… каквото и да го преследваше, все още не се виждаше. Задъхан изкачи стъпалата и се озова на балкона, опасващ втория етаж. Продължи покрай апартаментите, докато намери отворена врата. Беше изкорубена и пантите заяждаха, но се движеха без много шум. Той се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.
	Апартаментът беше море от сенки — маслиненочерни и преливащи една в друга. Смътна сивопепелява светлина очертаваше прозорците, но не проникваше в стаята.
	Той напрегнато се ослуша.
	Тишината и тъмнината бяха еднакво дълбоки.
	Предпазливо тръгна към най-близкия прозорец, който гледаше към балкона и вътрешния двор. В рамката бяха останали само отделни късове стъкло, но безброй парченца хрущяха и звънтяха под краката му. Той пристъпваше внимателно, за да не се пореже, а и за да вдига възможно най-малко шум.
	Стигнал до прозореца, отново се ослуша.
	Тишина.
	Досущ като желеподобната ектоплазма на мързелив дух, ленив поток студен въздух се точеше между нащърбените късове стъкло, задържали се върху рамката. В тъмнината го посрещаха белезникавите струйки пара от горещия дъх на Франк.
	Тишината се задържа десет секунди, после двадесет… цяла минута.
	Може би все пак бе успял да избяга.
	Тъкмо се канеше да се отдръпне от прозореца, когато чу стъпки в далечния край на двора. По алеята, която водеше към улицата, чаткаха обувки с твърди подметки.
	Франк остана неподвижен и продължи да диша през устата, сякаш смяташе, че е възможно преследвачът му да има слух на рис.
	Когато влезе през портата, непознатият спря. След дълга пауза отново закрачи и макар че ехото създаваше лъжлива илюзия за звуците, той сякаш бавно вървеше на север по перваза на басейна към същите стълби, по които самият Франк се бе изкачил на втория етаж.
	Бавните, отсечени стъпки приличаха на тиктакането на часовника, монтиран на гилотината и отброяващ секундите, оставащи до падането на острието.


	4

	Камионетката пищеше като жив човек при всеки куршум, който пробиваше металните й стени, и пробойните разцъфваха не една по една, а по двадесет едновременно под безжалостната и настървена атака на минимум две картечници. Докато Боби Дакота лежеше на пода и се опитваше да привлече вниманието на Бога с пламенни молитви, върху него се сипеше дъжд от метални късове. Един от компютърните екрани избухна, другият го последва и всички индикаторни светлини угаснаха, но вътрешността на камионетката не беше съвсем тъмна — гейзер от кехлибарени, зелени, карминови и сребърни искри изригваше от изпотрошеното електронно оборудване при всеки пореден откос. Върху Боби валяха стъкла, парчета пластмаса, трески и късчета хартия. Във въздуха се вихреше фъртуна от разнородни отломъци. Но най-страшен беше шумът и Боби си представяше, че е напъхан в огромен железен барабан, а половин дузина рокери-гиганти, надрусани до козирката, чукат по стените на затвора му с железни прътове; наистина гиганти с изпъкнали мускули, дебели вратове, груби животински бради и дивашки татуировки върху ръцете (по дяволите, не по ръцете, а по лицата), хора, едри като Тор, бога на викингите, но с пламтящи, подсказващи лудост очи.
	Боби имаше живо въображение и винаги го бе смятал за едно от най-добрите си качества, за една от силните си страни, но сега просто не можеше да си представи как ще успее да се измъкне от цялата тази бъркотия.
	Докато куршумите продължаваха да трещят, той се учудваше, че още не е улучен. Притискаше се към пода плътно като килим и се опитваше да си въобрази, че е почти плосък, че е невероятно малка мишена, но въпреки това очакваше всеки момент да го застрелят.
	Не беше предполагал, че ще има нужда от оръдие. Случаят изобщо не беше такъв. Поне не бе изглеждал такъв. 38-калибровият му револвер се намираше в жабката на доджа, далеч извън обсега му, което всъщност не го разстройваше особено, понеже едва ли един-единствен револвер можеше да бъде от голяма полза срещу два автомата.
	Стрелбата престана.
	След какофонията тишината бе толкова дълбока, че Боби имаше чувството, че е оглушал.


	5

	Франк се измъкна от счупения прозорец и се опита да синхронизира крачките си с човека в двора. Надяваше се, че шумът от стъпките му по изпотрошените стъкла ще бъде прикрит от напредващия невидим враг. Представяше си, че е в дневната на апартамента и че е почти празна, с изключение на боклуците, оставени от последните обитатели или навети от вятъра през счупените прозорци. И наистина успя да прекоси стаята и да стигне до коридора относително тихо, без да се сблъска с нищо.
	Забързано тръгна по коридора, тъмен като бърлога на звяр. Миришеше на плесен, мухъл и урина. Влезе в някаква стая, продължи да върви напред, зави надясно, мина през още една врата и се озова до друг счупен прозорец. Тук в рамката не бяха останали парченца стъкло. Прозорецът гледаше не към задния двор, а към осветена от лампи пуста улица.
	Нещо изшумоля зад него.
	Франк се обърна, запримига в тъмнината и едва не изкрещя.
	Но звукът сигурно идваше от плъх, който тичаше по пода върху сухите листа или парчета хартия. Просто един плъх, нищо друго.
	Франк се ослуша за стъпки, но ако човекът, който го дебнеше, не се беше отказал от преследването, глухото отекване от тропота на обувките напълно се заглушаваше от стените, които ги деляха.
	Пак погледна през прозореца. Отдолу се простираше мъртвата морава — суха като пясък и също тъй кафява. Приземяването никак нямаше да бъде меко. Хвърли кожената чанта. Тя тупна тежко. Изплашен от перспективата да скача оттам, Франк се покатери на перваза, приклекна на счупения прозорец, хвана се с две ръце за рамката и за миг се поколеба.
	Внезапен порив на вятъра разроши косите му и хладно погали лицето му. Течението обаче беше най-обикновено, не като предишните свръхестествени вихри на фона на неземната и немелодична музика от далечна флейта.
	Изведнъж зад него блесна синя светлина откъм дневната. Тя се плъзна по коридора и мина през прага. Необикновената светлина беше последвана почти мигновено от взрив и ударна вълна, която разтърси стените и сякаш втвърди въздуха. Входната врата се разлетя на парчета. Франк чу как отломъците се посипаха по пода на апартамента през няколко стаи.
	Скочи от прозореца и се приземи на крака. Но коленете му се огънаха и той се просна на мъртвата морава.
	В същия миг зад ъгъла зави голям камион. Беше натоварен с панели и дървена врата. Шофьорът плавно смени скоростите и отмина покрай жилищната сграда, явно без да забележи нищо.
	Франк с мъка се изправи, грабна чантата и хукна по улицата. Точно зад ъгъла камионът не се движеше бързо. Франк успя да се хване за задния капак и да се издърпа нагоре с една ръка, докато стъпи на задната броня.
	Камионът увеличи скоростта. Франк се обърна към изоставените блокове. В нито един от прозорците не светеше загадъчна синя светлина — бяха черни и празни като очни кухини в череп.
	На следващия ъгъл камионът зави надясно и се понесе в тихата нощ.
	Изтощен, Франк не изпускаше капака. Сигурно щеше да се държи по-здраво, ако хвърлеше кожената чанта, но той я стискаше, защото подозираше, че съдържанието й ще му помогне да узнае кой е, откъде идва и от какво бяга.


	6

	„Зарежи всичко и бягай!“ Нима Боби си бе помислил, че ще му се подчини? „По дяволите, изчезвай оттук, сладурче!“ — ще захвърли всичко и ще побегне само защото той й е наредил, сякаш беше хрисима женичка, не пълноценен съдружник в кантората и страхотен детектив, сякаш беше несериозно прикритие, което ще рухне щом стане напечено. Е, по дяволите всичко това.
	Виждаше любимото му лице — весели сини очи, вирнат нос, осеян с лунички, сочна уста — обградено с гъста медноруса коса, разрошена (почти винаги) като на току-що събудило се момченце. Искаше й се да му натрие вирнатия нос, за да се насълзят сините му очи и да му покаже колко я ядосват съветите му да захвърли всичко и да побегне.
	Джули наблюдаваше зад „Декодин“, в далечния край на служебния паркинг, в дълбоките сенки на масивно лаврово дърво. Щом Боби даде сигнал за опасност, тя включи двигателя на тойотата. Когато в слушалките чу изстрелите, вече беше включила на скорост, освободила ръчната спирачка, включила фаровете и натиснала педала на газта до дупка.
	Отначало държеше слушалките на главата, викаше Боби, мъчеше се да изтръгне отговор, но от другата страна долитаха само проклятия. После устройството заглъхна. Джули вече не чуваше нищо, затова свали слушалките и ги захвърли на задната седалка.
	_Захвърляй всичко и бягай! Как ли пък не!_
	Когато стигна края на последната редица на паркинга, тя отпусна газта и едновременно натисна спирачките с левия крак. Малката кола направи елегантен завой към алеята около голямата сграда. Джули завъртя волана, после пак даде газ още преди задната част да е спряла да се тресе. Гумите изсвириха, двигателят застена и с жалното тракане и виене на метал, колата се понесе напред.
	Стреляха срещу Боби, а Боби сигурно дори не можеше да отвърне на стрелбата, защото беше небрежен към носенето на оръжие при всяка задача. Въоръжаваше се само когато смяташе, че работата ще бъде свързана с насилие. Поръчката за „Декодин“ изглеждаше достатъчно мирна. Понякога промишленият шпионаж загрубяваше, но в този случай лошият бе Том Размъсън: отвеян компютърен специалист и алчен мръсник, умен като куче, което чете Шекспир, с установена компютърна кражба, но ръцете му не бяха изцапани с кръв. Размъсън беше компютърният еквивалент на хрисим чиновник, който тайно бърка в касата — или поне така изглеждаше.
	Но Джули носеше оръжие при _всяка_ задача. Боби беше оптимистът, тя — песимистът. Боби очакваше от хората да действат според интересите си и да реагират разумно, докато Джули не изключваше всеки привидно нормален човек да бъде всъщност прикрит психопат. В дъното на жабката с метална скоба бе прикрепен Магнум 357 на „Смит и Уесън“. На празната предна седалка лежеше автомат Узи и два резервни пълнителя с по тридесет патрона. От чутото през слушалките, преди да заглъхнат окончателно, Джули разбра, че автоматът ще й влезе в работа.
	Тойотата буквално _прелетя_ покрай „Декодин“. Джули рязко обърна наляво по Майкълсън Драйв. Едва не застана на две колела, за малко да изгуби контрол, но овладя положението. Пред нея доджът на Боби беше паркиран до тротоара пред сградата. На улицата с широко отворени врати беше спряла още една кола, тъмносин Форд.
	Двама мъже, които очевидно бяха слезли от форда, стояха на четири-пет метра от доджа и го правеха на решето с автоматично оръжие. Стреляха с такава ярост, сякаш не преследваха човека в колата, а имаха особени лични сметки за разчистване със самата кола. Двамата спряха стрелбата, обърнаха се към тойотата, когато тя се появи по алеята към Майкълсън и припряно смениха пълнителите.
	В идеалния случай Джули щеше да измине стотината метра, които я деляха от двамата мъже, да спре тойотата встрани на улицата, да се измъкне, да използва колата като прикритие, да продупчи с куршуми гумите на техния форд и да ги задържи, докато пристигне полицията. Но тя нямаше време за всичко това. Двамата вече се прицелваха.
	Джули бе изнервена от безлюдните нощни улици в центъра на гъсто населения Ориндж: никакви коли, само жълтата като урина светлина на уличните лампи. В квартала имаше само банки и административни сгради. Нямаше жилища, нямаше ресторанти или барове поне на няколко пресечки. Така би изглеждал един град на луната или видение за края на света, пометен от апокалиптична болест, само с неколцина оцелели.
	Джули нямаше време да се справи с двамата нападатели и не би могла да разчита на помощ отникъде. Затова се налагаше да направи онова, което те най-малко очакваха: да изиграе ролята на камикадзе, да използва _колата_ като оръжие.
	Щом изцяло овладя тойотата, натисна газта докрай и се стрелна право към двамата мръсници. Те откриха огън, но тя вече се бе смъкнала надолу по седалката и малко встрани. Мъчеше се да скрие глава под таблото и въпреки това да не изпусне кормилото. Куршумите се блъскаха в колата и отскачаха. Предното стъкло се пръсна. Миг по-късно Джули удари единия от бандитите толкова силно, че от сблъсъка главата й се удари във волана. Нарани челото си, зъбите й изтракаха, челюстта я заболя, но въпреки болките, дочу как тялото отхвърча от предната броня и пада върху капака.
	Със струйки кръв по челото и от дясната вежда Джули натисна спирачките и в същото време се изправи на седалката. Съзря труп с широко отворени очи в рамката на изпотрошеното предно стъкло: с изпочупени зъби, разкъсани устни, смазана брадичка, охлузени бузи, липсващо ляво око. Счупеният му крак висеше над таблото.
	Джули откри педала за спирачките и го натисна. От рязката смяна на скоростта трупът подскочи. Тежкото тяло се плъзна по капака и при внезапното спиране изчезна под колата.
	С лудешки разтуптяно сърце и непрекъснато примигване, за да предпази дясното око от стичащата се кръв, Джули грабна автомата от седалката до себе си и се измъкна от колата. Движеше се бързо и залягаше.
	Другият нападател вече беше в синия форд. Даде газ още преди да освободи ръчната спирачка. Гумите изскърцаха и от тях излезе дим.
	Джули пусна два кратки откоса с автомата и спука и двете гуми от близката към нея страна на форда.
	Но бандитът не спря. Най-накрая успя да смени скоростите и се помъчи да изчезне с две спукани гуми.
	Този човек може би бе убил Боби, а сега се опитваше да офейка. Вероятно никога нямаше да го открият, ако Джули не успееше да го задържи. Тя неохотно повдигна автомата и изпразни пълнителя в страничния прозорец на колата. Фордът увеличи скоростта, после внезапно се забави и се люшна наляво. Движеше се все по-бавно, докато описваше дъга към далечния тротоар. Там спря рязко.
	Никой не излезе от колата.
	Без да изпуска форда от очи, Джули се наведе и взе от седалката резервен пълнител, за да презареди автомата. Предпазливо се приближи до спрелия автомобил и отвори вратата. Но от предпазливост нямаше нужда, защото човекът зад волана беше мъртъв. На Джули леко й прилоша, ала все пак посегна и изключи двигателя.
	Обърна се с гръб към форда и забърза към направения на решето додж. Единствените звуци бяха лекият ветрец, който шумолеше в листата на високите дървета от двете страни на улицата, и лекото просъскване и шумолене на палмовите листа. После Джули различи заглъхващия двигател на доджа, едновременно с това подуши бензин и изкрещя:
	— Боби!
	Преди да стигне до бялата кола, задните врати изскърцаха и отвътре се показа Боби. Започна да отърсва от себе си метални стружки, парчета пластмаса, счупени стъкла, дървени стърготини и късове хартия. Задъхваше се, несъмнено защото бензиновите пари бяха отровили почти целия годен за дишане въздух в задната част на доджа.
	В далечината се чу вой на сирени.
	Двамата бързо се отдалечиха от колата. Само след няколко стъпки избухна оранжев огън, пламъците тръгнаха със съскане по разлетите петна бензин върху тротоара и обгърнаха колата в ярка завеса. Боби и Джули бързо преминаха през непоносимата горещина около доджа. За миг обърнаха очи към кладата, после се спогледаха.
	Сирените се приближаваха.
	— Кървиш — отбеляза Боби.
	— Само челото ми е леко одраскано.
	— Сигурна ли си?
	— Няма ми нищо. Ами ти?
	Боби пое дълбоко въздух.
	— Добре съм.
	— Наистина ли?
	— Да.
	— Не си ли ранен?
	— Цял-целеничък съм. Истинско чудо.
	— Боби?
	— Какво?
	— Нямаше да се справя, ако беше загинал.
	— Не съм загинал. Жив и здрав съм.
	— Слава Богу — въздъхна Джули.
	После го ритна в кокалчето на десния крак.
	— Джули, какво има, по дяволите?
	Тя го ритна и по другия крак.
	— Джули, по дяволите!
	— Никога вече да не ми казваш да захвърля всичко и да бягам.
	— Какво?
	— Аз съм пълноправен съдружник във _всяко_ отношение.
	— Но…
	— Умна съм колкото теб, бърза съм колкото теб…
	Боби погледна мъртвеца на улицата, другия във форда, който почти не се виждаше, въпреки отворената врата и каза:
	— Няма спор, миличка.
	— … издръжлива съм колкото теб…
	— Знам, знам. Не ме ритай повече.
	— Ами Размъсън? — попита Джули.
	Боби вдигна очи към сградата на „Декодин“.
	— Смяташ ли, че още е там?
	— Единствените изходи от паркинга са към Майкълсън, а той не излезе оттук и освен ако е избягал пеша, още е в сградата. Трябва да го хванем, преди да се е измъкнал от капана, заедно с дискетите.
	— На дискетите и без това не е записано нищо интересно — отбеляза Боби.
	„Декодин“ следеше Размъсън още откакто той беше подал молба за постъпване на работа, защото детективската кантора „Дакота & Дакота“, която по договор осигуряваше проверка на охраната на фирмата, беше разгадала майсторски фалшифицираната му самоличност. Ръководството на „Декодин“ искаше да поиграе с Размъсън достатъчно дълго, за да проследи на кого предава файловете „Факир“. Смятаха да съдят за обезщетение човека, който бе наел Размъсън, защото несъмнено работодател на мошеника беше някой от главните конкуренти на „Декодин“. Оставиха Том Размъсън да си въобразява, че се е промъкнал незабелязано покрай камерите на охраната, докато всъщност той беше под постоянно наблюдение. Позволиха му също да влезе в компютърните кодове и търсената информация, но тайно от него във файловете бяха вкарали секретни указания, така че копираните от него дискети щяха да съдържат само безполезни данни.
	Пламъците се извиваха и пращяха около колата. Джули гледаше как отраженията се гърчат и пълзят нагоре по стъклените стени и празните тъмни прозорци на „Декодин“, сякаш се мъчеха да достигнат до покрива и да увиснат надолу като украшения.
	Тя леко повиши глас, за да надвика бумтенето на огъня и воя на приближаващите сирени:
	— Е, смятахме, че е повярвал в успешното преодоляване на камерите, но той очевидно е знаел, че сме по дирите му.
	— Така е.
	— Затова може да се е изхитрил и да е намерил противокопиращото указание за файловете. Може да се е справил с него.
	— Права си — намръщи се Боби.
	— Не е изключено да е успял да запише „Факир“ изцяло върху дискетите.
	— По дяволите, не ми се влиза пак. Достатъчно стреляха по мен тази вечер.
	Две пресечки по-надолу, край ъгъла зави полицейска кола с пусната сирена и сменящи се сини и червени светлини.
	— Ето ги професионалистите — заяви Джули. — Защо не ги оставим да довършат работата?
	— Наеха ни да изпълним задачата. Длъжни сме. Честта на частния детектив е свещена, нали знаеш. Какво би си помислил за нас Сам Спейд?
	— Сам Спейд може да го духа — не се поколеба Джули.
	— Ами какво би казал Филип Марлоу?
	— И Филип Марлоу да го духа.
	— Какво ще си помисли нашият клиент?
	— И _клиентът_ ни да го духа.
	— Скъпа, „да го духа“ не е точният израз.
	— Знам, ама нали съм дама.
	— Разбира се.
	Черно-бялата кола удари спирачки пред тях, показа се още една полицейска кола с виеща сирена, от другата страна на Майкълсън Драйв се появи трета.
	Джули остави автомата на паважа и вдигна ръце, за да избегне неприятни недоразумения.
	— _Наистина_ се радвам, че си жив, Боби.
	— Пак ли ще ме риташ?
	— Не засега.


	7

	Франк Полард се държа за капака на камиона, докато изминаха девет-десет пресечки, без да привлече вниманието на шофьора. По пътя видя табела с надпис, който го канеше в град Анахайм, затова реши, че се намира в южна Калифорния, макар да не знаеше дали живее там или е дошъл от другаде. Ако се съдеше по хладния въздух, беше зима. Не че беше студено, но се усещаше хлад, типичен за тукашния климат. Франк притеснено осъзна, че не знае датата, дори месеца. Разтреперан, се пусна от камиона, когато той намали скоростта и зави по алея през складов комплекс. На фона на осеяното със звезди небе се издигаха огромни ламаринени сгради — някои прясно боядисани, други ръждясали, някои смътно осветени от охранителни лампи, други — потънали в мрак.
	С торбата в ръка Франк се отдалечи от складовете. От двете страни на улиците се издигаха бедни къщички. Храстите и дърветата не бяха подкастряни отдавна. От клоните на палмите висяха изсъхнали листа. Хибискуси с полузатворени бели цветчета се мяркаха в мрака. Живият плет на места беше толкова стар, че се състоеше предимно от голи клони. По покривите и оградите пълзяха бугенвилии с хиляди неподдържани, вкопчени в зидарията стъбла. Обувките на Франк с меки подметки не вдигаха никакъв шум по тротоара. Сянката му ту се проточваше отпред, ту се изместваше отзад.
	Покрай тротоарите и в страничните алеи бяха паркирани коли, повечето стари модели, някои от тях ръждясали и очукани. Сигурно някой беше оставил ключовете да висят на таблото и Франк лесно можеше да скочи вътре и да подкара колата. Но по бетонните огради между дворовете и по стените на разпадащите се изоставени къщи личаха полуфосфоресциращите, направени със спрей призрачни надписи на испаноезични банди и Франк се уплаши да не попадне на колата на някой от членовете им. Такива не си правеха труда да се обаждат в полицията, ами направо ти пръсваха черепа с куршум или ти забиваха нож в корема. И без това Франк си беше навлякъл достатъчно неприятности, макар и да беше оцелял досега, затова продължи да върви.
	След дванадесет пресечки попадна в квартал с добре поддържани къщи и по-хубави коли. Заоглежда се за автомобил, който можеше лесно да отвори и да подкара. При десетия опит намери зелен, сравнително нов шевролет. Беше паркиран под улична лампа, вратите не бяха заключени, а ключовете бяха пъхнати под седалката на шофьора.
	Твърдо решен да се отдалечи колкото е възможно повече от изоставения жилищен комплекс, Франк запали шевролета и подкара от Анахайм към Санта Ана, после на юг по Бристол Авеню към Коста Меза. С изненада установи, че улиците са му известни. Явно добре познаваше мястото. Разпознаваше сградите, магазините, градините и кварталите, през които минаваше, въпреки че гледката не разбуждаше заспалата му памет. Все още не помнеше кой е, къде живее, какво работи, от какво бяга или как се е събудил в алеята посред нощ.
	Франк съобрази, че дори в този мъртъв час — часовникът на таблото показваше три без дванайсет минути — шансовете да се натъкне на пътната полиция са по-големи по магистралите, затова караше по страничните улици през Коста Меза и източните и южните покрайнини на Нюпорт Бийч. В Корона Дел Вар излезе на тихоокеанската крайбрежна магистрала и стигна чак до Лагуна Бийч. Появи се мъгла, която все повече се сгъстяваше, докато Франк пътуваше на юг.
	Лагуна беше живописно курортно градче и колония на художници. Беше разположено на няколко стръмни хълма и по каньона в посока към морето. Сгъстилата се мъгла вече скриваше по-голямата част от града. От време на време го задминаваше кола. Заради мъглата, която пълзеше откъм тихоокеанския бряг, той намали скоростта до трийсетина километра в час.
	Сънен и с подути очи, зави в една странична улица източно от магистралата и паркира пред двуетажна тъмна къща с кулички в стила на Кейп Код, която изглеждаше нелепо по склоновете на западното крайбрежие. Искаше му се да наеме стая в мотел, но преди това провери дали има пари или кредитни карти. За пръв път през тази нощ имаше възможност да потърси и документи за самоличност. Прерови джобовете на джинсите, но не намери нищо.
	Включи осветлението в колата, придърпа кожената чанта в скута си и я отвори. Беше пълна със стегнати пачки банкноти от по двайсет и сто долара.


	8

	Прозрачният бульон от сива мъгла постепенно се сгъстяваше. Навярно с приближаването до океана щеше да прилича на каша на бучки.
	Без яке, само по пуловер в нощния студ и все пак затоплен от мисълта, че се е измъкнал на косъм от сигурна смърт, Боби се опря на една от патрулните коли пред „Декодин“ и се загледа в Джули, която се разхождаше нагоре-надолу с ръце в джобовете на кафявото кожено яке. Никога не се уморяваше да я гледа. Бяха женени от седем години и през това време живееха, работеха и се забавляваха заедно практически по двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата. Боби не беше от онези хора, които обичат да киснат с приятели по заведения или купони. Една от причините беше, че трудно се намираха приятели около трийсет и петте, които да се интересуват от неговите любими занимания: биг бендове, изкуството и попкултурата на трийсетте и четирийсетте години и класическите комикси на Уолт Дисни. И Джули не се събираше много с приятелки, защото твърде малко трийсетгодишни жени разбираха от музиката на биг бендовете, анимационните филми на „Уорнър Брадърс“, бойните изкуства и усъвършенстваното боравене с огнестрелно оръжие. Въпреки че прекарваха толкова много време заедно, двамата не си омръзваха. За Боби Джули продължаваше да бъде най-интересната и вълнуваща жена в неговия живот.
	— Защо се бавят? — питаше Джули и поглеждаше към вече осветените прозорци на „Декодин“, ярки, но трепкащи правоъгълници в мрака.
	— Бъди по-търпелива, скъпа — успокояваше я Боби. — Не са динамични като „Дакота & Дакота“. Те са обикновен полицейски екип.
	Майкълсън Драйв беше блокирана. По улицата имаше осем полицейски коли и микробуси. В студената нощ пращяха статичните метални гласове от полицейските радиостанции. На волана на една от колите седеше полицай, други униформени мъже бяха заели позиции от двете страни на улицата, още двама охраняваха входа на „Декодин“. Останалите бяха вътре и търсеха Размъсън. Междувременно специалисти от полицейската лаборатория и съдебната медицина направиха снимки, премериха разстоянията и преместиха труповете на двамата нападатели.
	— Ами ако се измъкне с дискетите? — попита Джули.
	— Няма.
	Тя кимна:
	— Знам какво си мислиш. „Факир“ е разработен на затворена компютърна система без връзки извън „Декодин“. Но във фирмата има и друга система с модеми и всичко останало, нали? Ако включи дискетите в някой от _онези_ терминали и изпрати данните по телефона?
	— Не може. Втората система с външните връзки е съвършено различна от системата, на която е разработен „Факир“. Несъвместими са.
	— Размъсън е умен.
	— Освен това има нощна блокировка на системата с външните връзки.
	— Размъсън е умен — повтори Джули, сетне продължи да се разхожда пред съпруга си.
	Ожуленото й чело от сблъсъка с волана, вече не кървеше, но нараняването изглеждаше сериозно. Джули бе избърсала лицето си с кърпичка, но петна засъхнала кръв бяха останали под дясното око и по челюстта. Всеки път, когато Боби поглеждаше към петната или към раната на челото, изпитваше ужас при мисълта какво е могло да се случи на нея, на двамата.
	Раната и кръвта по лицето само подчертаваха красотата й — изглеждаше по-крехка и затова по-скъпоценна.
	Джули _наистина_ беше красива, въпреки че в очите на Боби беше по-красива, отколкото за останалите. Това беше хубаво, защото в края на краищата той можеше да я съзерцава само с тези очи. Макар и леко прилепнала от влажния нощен въздух, кестенявата й коса беше гъста и както винаги лъскава. Широко отворените й очи бяха тъмни като натурален шоколад. Гладката й кожа бе с естествен тен като карамелов сладолед. Сочната й уста имаше опияняващ вкус. Винаги, когато я наблюдаваше, без тя да усети напрегнатото му внимание или когато не беше до нея и си я представяше, Боби я сравняваше с храни: кестени, шоколад, карамел, сметана, захар, масло. Беше му забавно, но в същото време разбираше дълбокият смисъл на избраните сравнения — Джули му напомняше за храна, защото _повече_ от храната тя поддържаше съществуванието му.
	Нещо се раздвижи на входа на „Декодин“ на двайсетина метра от тях в края на алеята с палмите и привлече вниманието първо на Джули, после на Боби. Някой от полицейския екип беше излязъл да каже нещо на охраната отвън. Миг след това единият полицай махна на съпрузите да се приближат.
	Когато застанаха до него, той каза:
	— Намерили са Размъсън. Искат да го видите и да проверите дискетите.
	— Да — съгласи се Боби.
	— Разбира се — каза Джули. Гласът й вече не звучеше сексапилно, само твърдо.


	9

	Като се оглеждаше за полицейските патрули от нощната смяна в Лагуна Бийч, Франк Полард извади пачките от торбата и ги натрупа на седалката до себе си. Преброи петнадесет пакета двайсетдоларови банкноти и единайсет със стотачки. По дебелината прецени, че всяка от тях съдържа по сто банкноти и наум пресметна, че пред него има сто и четиридесет хиляди долара. Нямаше представа откъде са парите и дали са негови.
	В първото от двете затворени с цип джобчета на чантата имаше още една изненада — портфейл без пари и без кредитни карти, но с два важни документа за самоличност: карта за социално осигуряване и калифорнийска шофьорска книжка. При портфейла намери и американски паспорт. Снимките на паспорта и на шофьорската книжка бяха на едно и също лице: трийсет и няколко годишен мъж, кестенява коса, кръгло лице, щръкнали уши, кафяви очи, лека усмивка и трапчинки. Франк осъзна, че е забравил как изглежда, обърна огледалото за обратно виждане и зърна достатъчно от лицето си, за да разбере, че е същото като на снимките. Проблемът беше, че… шофьорската книжка и паспортът бяха на името на Джеймс Роман, не на Франк Полард.
	Дръпна ципа на второто отделение и намери още една карта за социално осигуряване, паспорт и калифорнийска шофьорска книжка. Всички те бяха на името на Джордж Фарис, но снимките пак бяха на Франк.
	Името Джеймс Роман не му говореше нищо.
	Джордж Фарис също му беше непознато.
	А Франк Полард, който смяташе, че е, си оставаше само код, човек без минало в паметта.
	— В какво, по дяволите, съм се забъркал? — измърмори той. Изпита нужда да чуе гласа си, за да се увери, че съществува, а не е само призрак, който няма желание да остави света, осъдил го на смърт.
	Мъглата се сгъстяваше около паркираната кола, забулваше нощния пейзаж и ужасна самота обзе Франк. Не се сещаше към кого може да се обърне, нямаше къде да се скрие на сигурно място. Човекът без минало няма и бъдеще.


	10

	Когато Боби и Джули излязоха от асансьора на третия етаж, придружени от полицая на име Макграт, Джули забеляза, че Том Размъсън седи на лъскавите сиви пластмасови плочи, застилащи пода на коридора, облегнат на стената, с белезници на ръцете и верига около глезените. Той гледаше мрачно. Беше се опитал да открадне програмни продукти на стойност десетки, ако не и стотици милиони долари, от прозореца на кабинета на Акройд хладнокръвно бе дал сигнал да убият Боби и въпреки всичко се мусеше като дете, хванато да прави пакост. Лукавото му лице беше нацупено, долната устна бе издадена напред, жълтеникавокафявите очи изглеждаха влажни, като че щеше да избухне в плач, ако някой посмееше да му се скара. Видът му вбеси Джули. Искаше й се да избие зъбите му с ритници, да го накара да ги глътне, за да сдъвче повторно изядената храна.
	Ченгетата го бяха открили в един килер, зад непохватно разместени кашони в жалък опит да се скрие. Очевидно застанал до прозореца на Акройд, за да наблюдава стрелбата, Размъсън е бил изненадан от появата на Джули с тойотата. Тя беше докарала колата на паркинга на „Декодин“ през деня и бе останала далеч от сградата под гъстата сянка на лавровите клони, където никой не я беше забелязал. Вместо да избяга в мига, когато първият нападател се затича, Размъсън се бе поколебал. Несъмнено се е чудел кой _друг_ го дебне навън. После е чул сирените и единственият изход е бил да се скрие, с надеждата, че полицията ще претърси небрежно и ще стигне до заключението, че е успял да се измъкне.
	Размъсън беше компютърен гений, но когато ставаше въпрос за вземане на хладнокръвни решения под обстрел, умът му не беше чак толкова блестящ.
	Пазеха го двама тежковъоръжени полицаи. Но тъй като заловеният се беше свил, трепереше и очевидно се канеше да избухне в плач, полицаите изглеждаха малко комично в бронираните жилетки и с автоматичното оръжие, присвили очи на ярката флуоресцентна светлина с мрачни изражения на лицата.
	Джули познаваше единия: Самсън Гарфъс. Двамата работеха заедно при шерифа преди и Самсън да напусне и да отиде в градската полиция в Ървин. Дали родителите му бяха проявили вярно предчувствие или той самият се бе постарал да оправдае името си не беше ясно, но Самсън беше висок, едър като библейския гигант. Държеше кутия без капак с четири малки дискети. Показа ги на Джули и попита:
	— Това ли е търсел?
	— Сигурно — отвърна тя и пое кутията.
	Боби взе дискетите от нея и каза:
	— Ще трябва да сляза на долния етаж в кабинета на Акройд, да включа компютъра и да видя какво има на тях.
	— Върви — кимна Самсън.
	— Налага се да ме придружите — обърна се Боби към Макграт, полицаят, който беше дошъл заедно с тях в асансьора. — Наблюдавайте ме, за да сте сигурни, че не правя нищо по тях — Боби посочи към Том Размъсън. — Не ни се иска този тип после да заяви, че дискетите са били празни и съм го натопил, като съм копирал върху тях истинския материал.
	Боби и Макграт влязоха в един от асансьорите и тръгнаха към втория етаж. Джули приклекна пред Размъсън.
	— Знаеш ли коя съм?
	Размъсън я погледна, но не каза нищо.
	— Аз съм жената на Боби Дакота. Боби беше в колата, по която стреляха твоите бандити. Опита се да убиеш моя Боби.
	Той извърна очи от нея и се загледа в стегнатите си с белезници китки.
	— А знаеш ли какво ми се иска да ти направя? — продължи Джули, протегна към лицето му едната си ръка и разпери пръсти с добре поддържан маникюр. — Като начало ми се ще да те сграбча за гърлото, да натисна главата ти до стената, да забия два от тези красиви остри нокти в очите ти много надълбоко, чак до обезумялото ти мозъче и да ги завъртя. Може пък да успея да оправя цялата бъркотия вътре.
	— Божичко, госпожо — не издържа колегата на Самсън. Казваше се Бърдок. До всеки друг, с изключение на Самсън, би изглеждал едър.
	— Добре, де — каза Джули, — много се е оплел, за да разчита на помощ от психиатъра в затвора.
	— Не прави глупости, Джули — предупреди я Самсън.
	Размъсън я погледна. Очите им се срещнаха само за секунда, но и това беше достатъчно, за да разбере престъпникът дълбочината на нейния гняв и да се уплаши. Досега хленчеше със зачервено лице като ядосано дете, ала в този миг побледня. Обърна се към Самсън. Искаше му се гласът му да прозвучи твърдо, но не успя — беше писклив и трепереше.
	— Махнете тая полудяла кучка оттук.
	— Всъщност тя не е луда — възрази Самсън. — Най-малкото не е луда от медицинска гледна точка. Май трудно можеш да обявиш някого за луд в наши дни. Ще се вдигне шум за гражданските права и разни такива работи. Не, не бих казал, че е луда.
	Без да откъсва очи от Размъсън, Джули каза:
	— Благодаря ти много, Сам.
	— Забеляза ли, че не коментирах нищо за другата половина от обвинението му — подхвърли добродушно полицаят.
	— Да, разбирам какво искаш да кажеш.
	Въпреки че разговаряше със Самсън, Джули беше съсредоточила вниманието си върху Размъсън.
	Всеки си има свой таен страх, скътан дълбоко в душата му. Джули знаеше от какво най-много на този свят се бои Том Размъсън. Не от височина. Не от затворени пространства. Не от тълпи, котки, самолети, насекоми, кучета или от тъмното. През последните седмици „Дакота & Дакота“ беше направила дебело досие за него. Един от разкритите факти беше фобията от слепота. В затвора бе искал преглед на очите всеки месец с постоянството на истински маниак. Твърдял, че зрението му се влошава и молел да бъде периодично изследван за сифилис, диабет и други болести, които, ако не се лекуват, могат да доведат до ослепяване. Вън от затвора, където бе излежал две присъди, Размъсън имаше запазен час веднъж месечно при офталмолог в Коста Меза.
	Все още приклекнала пред него, Джули го хвана за брадичката. Той трепна. Младата жена обърна главата му към себе си. С два пръста на другата ръка го одра по бузите. По прежълтялата му кожа останаха червени следи, но кръв не потече.
	Размъсън изпищя и се опита да я удари с окованите в белезници ръце, но го възпряха страхът и веригата, заключила белезниците към глезените.
	— Какво, по дяволите, правиш?
	Джули разпери двата пръста и ги насочи към очите му, но спря на три-четири сантиметра разстояние. Размъсън примигна, измуча и се помъчи да се освободи, но тя здраво го държеше за брадичката и продължаваше атаката.
	— Двамата с Боби сме заедно от осем години, женени сме повече от седем и те са най-хубавите в живота ми, а сега изведнъж се появяваш ти и си въобразяваш, че можеш да го смачкаш като бръмбар.
	Джули бавно доближи пръсти до очите му. Един сантиметър. После още един.
	Размъсън понечи да се дръпне назад. Блъсна глава в стената. Нямаше накъде да отстъпва.
	Острият маникюр беше на по-малко от сантиметър от очите му.
	— Това е полицейско насилие — извика Размъсън.
	— Аз не съм ченге — каза Джули.
	— Но _те_ са — извъртя очи Размъсън към Самсън и Бърдок. — По-добре махнете тая кучка оттук, иначе ще ви натопя в съда.
	Джули докосна миглите му с нокти.
	Вниманието му тутакси се прехвърли към нея. Дишаше тежко, изведнъж го обля пот.
	Тя пак пипна миглите му и се усмихна.
	Тъмните зеници на жълтеникавокафявите му очи се разшириха.
	— Копелета гадни, не се правете, че не ме чувате, кълна се, че ще ви съдя, ще ви уволнят…
	Джули докосна миглите му още веднъж.
	Размъсън здраво стисна очи.
	— … ще ви отнемат проклетите униформи и значки, _вас_ ще ви хвърлят в пандиза, а нали знаете какво се случва на бивши ченгета в затвора: ще ви побъркат, ще ви пребият, ще ви пречукат, ще ви _изнасилят_! — Гласът му все повече изтъняваше и на последната дума пресекна като на мутиращ пубертет.
	Джули погледна към Самсън, за да се увери, че има неговата мълчалива, макар и не активна подкрепа да продължи още малко, после хвърли поглед и към Бърдок, който не изглеждаше спокоен колкото колегата си, но явно нямаше да се намеси още известно време, и притисна нокти към клепачите на Размъсън.
	Той се помъчи да стисне още по-здраво очи.
	Джули натисна по-силно.
	— Опита се да ми отнемеш Боби, затова аз ще ти отнема очите.
	— Ти си _луда_!
	Тя натисна още повече.
	— Накарайте я да спре — изкрещя Размъсън на двамата полицаи.
	— Щом не си искал повече да видя моя Боби, защо да ти позволявам ти да виждаш нещо?
	— Какво искаш? — По лицето на Размъсън се стичаше пот. Заприлича й на восъчна свещ, която се топи на силен огън.
	— Кой ти даде разрешение да убиеш Боби?
	— Разрешение ли? Какво искаш да кажеш? Никой, нямам нужда от…
	— Не би се опитал да го докоснеш, ако не ти е наредил работодателят.
	— Знаех, че е по следите ми — трескаво избъбри Размъсън и под клепачите му се процедиха сълзи, защото Джули не отпускаше хватката. — Знаех, че стои отвън, открих го преди пет-шест дни, въпреки че използваше различни коли, микробуси, камионетки и дори оранжевия микробус със служебния знак на местната управа. Затова трябваше да направя нещо, нали? Не можех просто да се откажа от работата, парите бяха прекалено много. Не можех да го оставя ей така да ме пипне, когато най-накрая се докопах до „Факир“, затова трябваше да направя нещо. Чуваш ли, за Бога, нещата са много прости.
	— Ти си компютърен мошеник, наемен крадец на програми, неморален, обичаш да извърташ, но не си твърд. Напротив, мек си, разкиснат. Не би планирал удара сам. Шефът ти е наредил да го направиш.
	— Нямам шеф. На свободна практика съм.
	— Все пак някой ти плаща.
	Джули рискува да натисне още мъничко, не със заострената, а с плоската част на ноктите, въпреки че Размъсън беше така полудял от страх, че сигурно си представяше как изпилените ръбове постепенно пробиват крехката защита на клепачите. Вероятно виждаше отвътре звездни небеса, цветни вихри и взривове, а може би изпитваше и болка. Целият трепереше. Веригата потракваше и се люлееше. Изпод клепачите течаха сълзи.
	— Делафийлд — Името се изтръгна от него, сякаш Размъсън се опитваше едновременно да го задържи и да го изкрещи. — Кевин Делафийлд.
	— Кой е той? — заинтересува се Джули, без да пуска брадичката му, с нокти върху очите му, твърда и непоколебима.
	— Корпорацията „Майкрокрест“.
	— И той те е наел за тази работа?
	Размъсън стоеше вцепенен, боеше се да помръдне, защото сигурно вярваше, че и от най-малкото движение ноктите й ще се впият в очите му.
	— Да. Делафийлд. Откачалка. Отстъпник. В „Майкрокрест“ не го познават добре. Само знаят, че постига онова, което се иска от него. Когато историята се разчуе, ще са изненадани, покрусени. Какво още искаш?
	Джули го пусна.
	Той веднага отвори очи, примигна, за да провери зрението си, после рухна и се разхълца облекчено.
	Джули се изправи. Тъкмо в този миг вратата на близкия асансьор се отвори и Боби се върна от кабинета на Акройд заедно с придружаващия го полицай. Погледна Размъсън, кимна на Джули, цъкна с език и каза:
	— Била си непослушна, миличка, нали? Все така правиш, когато те изведа.
	— Само проведох разговор с господин Размъсън. Това е всичко.
	— Явно разговорът го е вдъхновил — отбеляза Боби.
	Размъсън седеше отпуснат, захлупил очи с двете си ръце и ридаеше неудържимо.
	— Имахме известни разногласия — обясни Джули.
	— За филми или за книги?
	— За музика.
	— Аха.
	Самсън Гарфъс се обади тихичко:
	— Ти си луда, Джули.
	— Той се опита да убие Боби — беше единственият коментар на младата жена.
	Самсън кимна:
	— Не казвам, че не се възхищавам от лудостта понякога… Ама да знаеш, че ми дължиш нещо.
	— Прав си — съгласи се Джули.
	— И то не малко — намеси се Бърдок. — Тоя тип ще подаде оплакване. Бас държа.
	— Оплакване ли? Че за какво? — попита Джули. — Няма никакви следи.
	Дирите, оставени по бузите на Размъсън от ноктите на Джули, вече избледняваха. Единствените доказателства за преживяното от него изпитание бяха потта, сълзите и треперенето.
	— Слушайте — обърна се Джули към Бърдок, — той се пречупи, защото случайно знаех кое е слабото му място.
	И най-лекият натиск беше като срязване с диамант. Получи се, защото боклуци като него си въобразяват, че всички останали са същите боклуци, и смята, че _ние_ сме способни да направим онова, което той би сторил в подобна ситуация. Никога не бих му извадила очите, но той не би се поколебал, ако ролите ни бяха разменени. Ето защо беше сигурен, че ще му сторя онова, което би ми направил. Просто използвах идиотските му представи срещу самия него. Психология. Никой не може да подаде оплакване заради прилагането на малко психология — обясни Джули и попита Боби: — Какво имаше на дискетите?
	— „Факир“. Истинските данни. Всичко. Сигурно е копирал тези файлове. Направил е само един комплект, докато съм наблюдавал отвън, а когато почна стрелбата не е имал време за резервни копия.
	Звънецът на асансьора издрънча и номерът на етажа светна на таблото отгоре. Вратата се отвори и се появи техен познат цивилен полицай, Джил Дейнър.
	Джули взе пакета дискети от Боби и ги подаде на Дейнър, като заяви:
	— Това е вещественото доказателство. Обвинението няма нужда от нищо друго. Смяташ ли, че ще се получи?
	Дейнър се ухили:
	— За Бога, госпожо, ще се опитам.


	11

	Франк Полард или още Джеймс Роман или Джордж Фарис погледна в багажника на откраднатия шевролет и намери малък вързоп инструменти, загъната в мек плат и пъхнати при резервната гума. Оттам извади отвертка, за да махне регистрационните номера на колата.
	Половин час по-късно, след обиколка из по-високите и още по-тихи квартали на потъналата в мъгла Лагуна, Франк паркира на тъмна странична уличка и смени номерата на шевролета с номерата на един олдсмобил. С мъничко късмет собственикът на олдсмобила нямаше да забележи новите номера поне няколко дни, ако не седмица или повече. Докато не направеше съобщение в полицията за смяната, шевролетът нямаше да отговаря на описанията на търсените от полицията коли и затова щеше да бъде относително безопасно да го кара. Във всеки случай Франк се канеше да се отърве от колата до вечерта на следващия ден: или да открадне друга, или да използва част от парите в чантата, за да си купи автомобил законно.
	Беше изтощен, но смяташе, че не е разумно да се отбива в мотел. Четири и половина сутринта беше идиотски час да поиска стая. Освен това беше небръснат, гъстата му коса беше сплъстена и мазна, джинсите и синята карирана фланелена риза бяха мръсни и измачкани от неотдавнашните му приключения. Последното нещо, което желаеше, бе да привлича вниманието върху себе си, затова реши да подремне няколко часа в колата.
	Подкара още по на юг, в Лагуна Нигуел, където паркира на тиха уличка под огромните клони на финикова палма. Изтегна се на задната седалка, доколкото му беше удобно без достатъчно пространство за краката и без възглавница. Затвори очи.
	За миг престана да се бои от неизвестния преследвач, защото усещаше, че той не е наблизо. Поне временно се беше отървал от врага и не беше нужно да лежи буден, в очакване на внезапна поява на враждебно лице зад прозореца на колата. Можа и да се отърси от мислите за своята самоличност и за парите в чантата: беше толкова изморен, мислите му бяха толкова объркани, че всеки опит за разплитане на загадките би бил безплоден.
	Обаче споменът за _странните_ събития в Анахайм преди няколко часа не му даваше да заспи. Изпълнените с мрачно предчувствие пориви на вятъра. Особената музика, подобна на звуци на флейта. Чупенето на прозорци, избухналите гуми, отказът на спирачките, блокиралият волан…
	Кой се бе промъкнал в апартамента зад синята светлина? И всъщност беше ли въпросът „кой“ или по-скоро „какво“ го търсеше?
	По време на припряното бягство от Анахайм Франк нямаше кога да обмисли странните случки, но сега те не му даваха мира. Усещаше, че е оцелял от среща с нещо свръхестествено. Още по-лошо — усещаше, че то му е познато и амнезията му е причинена от силното му желание да забрави.
	След малко дори споменът за неестествените явления не можеше да го държи буден. Последното, което премина през все още незаспалия му ум, беше изразът, дошъл в мислите му, когато се събуди в безлюдната алея: _„Светулки по време на буря…“_


	12

	Докато свърши разговорът с полицаите, докато се погрижат за изпотрошените си коли и поприказват с тримата служители на „Декодин“, които се появиха в сградата, Боби и Джули успяха да се приберат чак на зазоряване. Пред къщи ги остави една от полицейските коли. Боби с радост погледна дома си.
	Живееха в източната част на Ориндж. Къщата имаше три спални. Беше построена в имитация на испански стил. Бяха я купили чисто нова преди две години като инвестиция с перспективи. Дори нощем личеше, че кварталът е нов: храстите още не бяха израсли нависоко, дърветата едва достигаха улуците на къщите.
	Боби отключи вратата. Джули влезе първа, той я последва. Звукът от стъпките им по паркета в антрето отекна глухо по голите стени на съседния, съвършено празен хол — признак, че не се канят да остават в къщата завинаги. За да пестят пари в името на Мечтата, не бяха обзавели хола, трапезарията и две от спалните. Сложиха евтин килим и още по-евтини пердета. Не бяха похарчили нито грош за други подобрения. Къщата беше само спирка по пътя към Мечтата и двамата не виждаха защо да харчат средства за нея.
	Мечтата. Винаги мислеха за нея с главна буква. Пестяха от всички разходи, за да имат средства за Мечтата. Не харчеха много за дрехи и отпуски, не си купуваха скъпи коли. С много труд и желязна решителност утвърждаваха детективската кантора „Дакота & Дакота“ като водеща фирма, която може да се продаде с голяма печалба. Ето защо влагаха голяма част от печалбите обратно в разширяване на фирмата. Заради Мечтата.
	В задната част на къщата кухнята, дневната и малкия бокс за закуска между тях бяха обзаведени. Боби и Джули обитаваха само тези помещения и голямата спалня на горния етаж.
	Кухненският под беше покрит с испански плочки. Плотовете бяха бежови, а шкафчетата от тъмен дъб. Не бяха пръскали пари за допълнителни украшения, но кухнята изглеждаше уютна, защото част от домакинските принадлежности стояха на видно място: мрежа с пет-шест глави лук, висящи от куки на тавана медни тигани, тенджери, шишенца с подправки. На перваза зрееха три зелени домата.
	Джули се облегна на плота, сякаш вече краката не я държаха.
	— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Боби.
	— Поркане призори?
	— Имах предвид мляко или сок.
	— Не, благодаря.
	— Гладна ли си?
	Джули поклати глава.
	— Само искам да се строполя в леглото. Смазана съм.
	Боби я прегърна и зарови лице в косите й. Ръцете й го обгърнаха.
	Постояха така известно време. Мълчаха и чакаха последните остатъци от страха да се изпарят от нежната топлина помежду им. Страхът и любовта са неделими. Ако си позволиш да се влюбиш, да обичаш някого, ставаш уязвим, а уязвимостта води до страх. За Боби смисълът на живота бе във връзката с Джули. Със смъртта й биха изчезнали и смисълът и целта на неговото съществуване.
	Без да я пуска, той се отдръпна и се загледа в лицето й. Следите от засъхнала кръв бяха изтрити. Ожуленото чело беше започнало да се покрива с тънка жълтеникава ципа. Но отпечатъкът от неотдавнашните им изпитания беше по-дълбок от охлузеното чело. С естествения си тен Джули никога не изглеждаше бледа, дори в мигове на най-голяма тревога. Но в подобни моменти лицето й ставаше сивкаво. Сега канелено сметановата й кожа беше посивяла като мрамор.
	— Свърши се — увери я Боби. — Нищо ни няма.
	— Но не и в сънищата. Ще имам кошмари седмици наред.
	— Случки като днешната утвърждават легендата за „Дакота и Дакота“.
	— Не искам да сме легенда. Легендите са мъртви.
	— Ние ще бъдем _жива_ легенда, това ще привлече клиенти. Колкото повече работа се натрупва, толкова по-скоро ще можем да продадем фирмата и да постигнем Мечтата. — Той я целуна лекичко по ъгълчетата на устните. — Налага се да се обадя и да оставя дълго съобщение на телефонния секретар, така че Клинт да се оправи с всичко, когато отиде на работа.
	— Да. Не искам телефонът да зазвъни само няколко часа, след като съм си легнала.
	Боби я целуна още веднъж и се приближи до стенния телефон до хладилника. Докато набираше служебния номер, чу как Джули влиза в банята от другата страна на късия коридор между кухнята и мокрото помещение. Тя затвори вратата тъкмо когато се включи телефонният секретар: „Благодаря ви, че се обадихте на «Дакота & Дакота». В момента няма…“
	Клинт Карагьозис, чието семейство от гръцки произход бяха почитатели на Клинт Ийстуд още от началото на първия му телевизионен филм „Кожа“, беше дясната ръка на Боби и Джули в кантората. Можеше да му се вярва и в най-трудна ситуация. Боби му остави дълго съобщение, като обобщи събитията в „Декодин“ и отбеляза конкретните задачи по приключването на случая.
	Когато затвори телефона, Боби отиде в съседната дневна и пусна компактдиск на Бени Гудман. Първите тонове на „Кинг Портър Стомп“ оживиха мъртвата стая.
	Върна се в кухнята за консерва яйчен коктейл от хладилника. Бяха купили питието преди две седмици за кроткото домашно посрещане на Нова година, но в края на краищата не го отвориха на празника. Сега обаче Боби го извади и напълни до половината две водни чаши.
	От банята долетяха хрипливи звуци: най-накрая Джули бе успяла да повърне. Не че имаше какво, защото не бяха хапнали нищо от осем или десет часа, но спазмите изглеждаха доста силни. Цяла нощ Боби бе очаквал да я обхване пристъп на прилошаване и се учуди, че тя успя да запази самообладание толкова дълго.
	От шкафа в дневната извади бутилка бял ром и добави двойна доза в двете чаши. Лекичко разбъркваше питиетата с лъжичка, за да смеси добре коктейла с рома, когато се върна и завари Джули още по-пребледняла.
	Тя го погледна какво прави и каза:
	— Нямам нужда от подобно нещо.
	— Сигурен съм, че имаш. Аз съм екстрасенс. Знаех, че ще повърнеш бисквитите след преживяното тази нощ. Сега пък знам, че имаш нужда от _това_ — Боби отиде до мивката и изплакна лъжичката.
	— Не, Боби, наистина не мога да го изпия. — Очевидно музиката на Гудман не й вдъхваше сили.
	— Ще ти успокои стомаха. А ако не го изпиеш, няма да можеш да заспиш. — Боби я подхвана под ръка, поведе я през бокса и оттам към дневната. — Ще лежиш будна, ще се тревожиш за мен, за Томас — Томас беше брат й, — за света и за всеки поотделно.
	Двамата седнаха на канапето, но Боби не запали нито една лампа. Единствената светлина идваше от кухнята.
	Джули сви крака по турски и се извърна с лице към него. В очите й светеше мека, отразена светлина. Сетне отпи от коктейла.
	Сега стаята се изпълваше от мелодията на „Едно нежно писмо от теб“, една от най-красивите теми на Гудман с вокално изпълнение на Луиз Тобин.
	Известно време двамата седяха и слушаха.
	После Джули прошепна:
	— Аз съм силна, Боби, наистина.
	— Знам.
	— Не искам да си мислиш, че се огъвам.
	— Нищо подобно.
	— Прилоша ми не от стрелбата, не от блъскането на оня тип с тойотата, дори не от мисълта, че едва не те загубих…
	— Знам. Прилошало ти е от онова, което е трябвало да направиш с Размъсън.
	— Той е гнусно копеле с лисича муцуна, но дори и тип като него не заслужава да бъде прекършен по такъв начин. Постъпих отвратително с него.
	— Не си имала друг начин да го пречупиш, защото чак тогава научихме кой го е наел.
	Джули пак отпи от чашата. Намръщи се при вида на млечното питие, сякаш отговорът на някаква загадка се криеше вътре.
	След вокала на Тобин се включи Зиги Елман със сладострастно соло на тромпет, а после кларинетът на Гудман. Нежната мелодия превърна необзаведената къща в най-романтичното кътче на света.
	— Това, което направих… беше в името на Мечтата. В „Декодин“ ще се радват, че са разбрали кой е работодателят на Размъсън. Но да го пречупя беше… по-лошо, отколкото да го застрелям в открит двубой.
	Боби отпусна ръка на коляното й. Коляното наистина беше хубаво. След толкова години съвместен живот той продължаваше да се изненадва от крехките й кости, защото винаги си я представяше като необичайно силна за ръста си, здрава, неустрашима.
	— Ако не беше притиснала Размъсън, аз щях да го направя.
	— Не, нямаше. Ти си безстрашен, Боби, умен си и си издръжлив, но има неща, които никога няма да направиш. Това беше едно от тях. Не ме будалкай само за да се почувствам по-добре.
	— Права си — призна той. — Не бих могъл да го направя. Но се радвам, че ти успя. „Декодин“ е _много_ важна фирма и провалът щеше да ни върне години назад.
	— Има ли нещо, което няма да направим заради Мечтата?
	— Разбира се — побърза да отговори той. — Не бихме измъчвали дечица с нажежени до червено ножове, не бихме блъскали възрастни жени по стълбите, не бихме пребили новородени кученца с железни прътове… поне ако нямаме сериозни основания.
	Смехът й бе невесел.
	— Слушай — продължи Боби, — ти си добър човек. Сърцето ти е добро и това, което направи с Размъсън, не помрачава качествата ти.
	— Надявам се да си прав. Понякога животът е много суров.
	— Още едно питие ще го смекчи.
	— Знаеш ли колко калории има в него? Ще затлъстея като хипопотам.
	— Хипопотамите са много сладки — заяви Боби, взе чашата й и се върна в кухнята да налее още от питието. — Обичам ги.
	— Няма да ти се иска да се _любиш_ с хипопотам.
	— Ами. Повече плът, повече любов.
	— Ще бъдеш смачкан.
	— Е, разбира се, ще гледам винаги да съм отгоре.


	13

	Канди се канеше да убива. Стоеше в тъмния хол на непозната къща и трепереше. Кръв. Нуждаеше се от кръв.
	Канди щеше да убива и нямаше начин да се спре. Дори мисълта за майка му не можеше да го засрами достатъчно, за да овладее жаждата.
	Малкото му име беше Джеймс, но майка му — самоотвержена душа, невероятно добра, преизпълнена с обич — винаги му казваше „моето сладурче“, Канди. Никога Джеймс. Никога Джим или Джими. Тя казваше, че е по-сладък от всичко на света и постепенно „сладурчето ми“ прерасна в Сладура, Канди. Когато стана шестгодишен, обръщението вече се беше превърнало в истинско име. Канди завинаги. Сега, на двайсет и девет години, той отвръщаше единствено на това име.
	Мнозина смятаха убийството за грях. Канди обаче не беше на това мнение. Някои хора се раждаха с вкус към кръвта. Бог ги бе създал такива и очакваше от тях да убиват избраните жертви. Всичко беше част от Неговия загадъчен план.
	Единственият грях беше убийство, когато Бог или майка ти не одобряваха избора на жертвата, а Канди се канеше да стори тъкмо това. Но освен всичко той изпитваше остра нужда.
	Ослуша се. Къщата тънеше в тишина.
	Сенките на мебелите в хола го обгръщаха като тъмни и неземни същества.
	Задъхан и разтреперан, той мина в трапезарията, после в кухнята, дневната и бавно тръгна по коридора към предната част на къщата. Не издаде нито звук, който да събуди заспалите на горния етаж. Сякаш се плъзгаше, а не стъпваше по земята — призрак, не човек от плът и кръв.
	Спря се и направи последен опит да преодолее порива да убива. Не успя, потръпна и въздъхна дълбоко. Заизкачва се по стълбите към втория етаж, където семейството вероятно спеше.
	Майка му щеше да го разбере и да му прости.
	Беше го учила, че убиването е добро и морално — но само когато е необходимо, когато е от полза за семейството. Много му се ядосваше, когато убиваше импулсивно, без основателна причина. Нямаше нужда да го наказва физически, защото нейното недоволство го измъчваше далеч повече от всякакво друго наказание. Дни наред не му проговаряше, а през това време го душеше болка, сякаш сърцето му ще се пръсне. Освен това тя гледаше през него като през празно пространство. Когато другите деца заговаряха за него, майка им казваше: „А, имате предвид вашия покоен брат Канди, горкото ви покойно братче. Е, припомняйте си го, ако искате, но не ми говорете за него, защото не искам да си го спомням, лоша семка излезе. За нищо не ставаше, направо за нищо. Никак не слушаше мама, въобразяваше си, че знае всичко. Само от името му ми призлява, _гади ми се_, да не съм чула повече да ми говорите за него.“ Всеки път, когато Канди бе наказан с изпращане в страната на мъртвите заради непослушание, за него нямаше място на масата. Трябваше да стои в ъгъла и да наблюдава останалите като призрак. Майка му не го удостояваше нито с мръщене, нито с усмивка, не галеше косите или лицето му с топлите си меки ръце, не му позволяваше да се сгуши в нея и да зарови уморена глава в гърдите й. Изтерзан, не заспиваше под звуците на приказките за лека нощ или приспивните песнички. В пълната изолация осъзна напълно какво значи ад.
	Но майка му би разбрала защо не се овладя тази вечер и щеше да му прости. Рано или късно винаги му прощаваше, защото любовта й към него беше като Божията любов към всички Негови чеда: съвършена, преизпълнена с опрощение и милост. Когато преценеше, че Канди е изтърпял достатъчно, майка му отново го поглеждаше, усмихваше му се и широко разтваряше обятия. Прошката го караше да се чувства в рая.
	Сега тя самата беше в рая. Седем дълги години! Господи, колко му липсваше. Но тя неотклонно го наблюдаваше. Щеше да разбере, че е изгубил самообладание тази вечер и щеше да се разочарова.
	Канди тръгна нагоре, прескачаше по две стъпала наведнъж, като се придържаше до стената, където стълбата едва ли щеше да изскърца. Беше едър, но подвижен, с лека стъпка и дори някъде да имаше прогнило или разклатено стъпало, под краката му не поддаде нищо.
	В коридора на горния етаж се спря и се ослуша. Тишина.
	Високо на стената беше монтирана сигнална уредба за пожар с бледа лампичка. Светлината беше достатъчна, за да може Канди да забележи две врати отдясно в коридора, две отляво и една в дъното.
	Промуши се към първата врата вдясно, открехна я и се вмъкна в стаята. Пак затвори вратата и се облегна на нея от вътрешната страна.
	Жаждата му беше неудържима и все пак той си наложи да изчака, докато очите му свикнат с мрака. През двата прозореца идваше слаба светлина от улична лампа, намираща се поне на една пресечка от къщата. Първо забеляза огледалото: матов правоъгълник, който отразяваше светлинката. После различи очертанията на шкафа отдолу. Миг по-късно вече виждаше леглото и неясната форма на човек, легнал под шарено одеяло.
	Канди предпазливо се приближи до леглото, хвана одеялото и чаршафите и се поколеба, заслушан в лекото ритмично дишане на спящия. Усети лек дъх на парфюм, примесен с аромата на топла кожа и наскоро измита с шампоан коса. Момиче. Винаги различаваше момчетата от момичетата по миризмата. Разбра също, че е млада, вероятно около петнайсетте. Ако нуждата му не беше толкова остра, сигурно щеше да се колебае още дълго, защото миговете преди убийството бяха страхотно вълнуващи, едва ли не по-хубави от самото убиване.
	С драматичен жест на фокусник, който дръпва покривката от празна клетка, където внезапно и необяснимо се появява гълъб, Канди вдигна завивките. Строполи се върху спящото момиче и го притисна към дюшека.
	Тя веднага се събуди и се опита да изпищи, въпреки че Канди със сигурност й беше изкарал въздуха с удара. За щастие ръцете му бяха необикновено големи и силни. Докопа лицето й още преди да е изкрещяла. Подпря с длан брадичката й и впи пръсти в бузите, за да я накара да млъкне.
	— Мълчи или ще те убия — прошепна той. Устните му докосваха нежното ухо.
	Момичето издаде приглушен отчаян звук и започна да се извива под него, но усилията му бяха напразни. Ако се съдеше по допира, беше момиче, още не жена, всъщност сигурно нямаше и дванайсет години, и в никакъв случай не беше на повече от петнайсет. Не можеше да му окаже никаква съпротива.
	— Не искам да те нараня. Само те _искам_ и когато свърша, ще си тръгна.
	Това беше лъжа, защото Канди нямаше никакво намерение да я изнасилва. Сексът не го интересуваше. Всъщност сексът го отвращаваше: струваше му се неизмеримо отблъскващ с неназовимите течности, които зависеха от безсрамната употреба на органите, свързани с уринирането. Интересът на останалите само доказваше на Канди, че мъжете и жените са наистина пропаднали и че светът е свърталище на грях и лудост.
	Дали защото му повярва, че няма да я убие, или защото бе полупарализирана от страх, жертвата му престана да се съпротивява. Може би енергията й стигаше само да диша. С тежестта на повече от стоте си килограма Канди я притискаше в гърдите. С ръката, обхванала бузите й, той усещаше студените вдишвания през разширените й ноздри, последвани от кратки, горещи издишвания.
	Зрението му привикна към мрака. Все още не различаваше подробности от лицето, но виждаше, че очите й блестят в мрака от ужас. Виждаше също, че е руса — в бледите й коси сияеха сребристи отражения, въпреки слабото осветление от улицата.
	Със свободната ръка Канди отметна косите й. Леко се измести надолу, за да стига с устни гърлото. Целуна нежната плът, усети лудешкия пулс с устни, после впи зъби и намери кръвта.
	Девойката се замята под него, но той я държеше здраво. Гълташе бързо, ала не успяваше да погълне бликналата гъста и сладка течност. Скоро обаче притокът намаля. Гърчовете отслабнаха, после съвсем изчезнаха. Накрая момичето застина съвсем неподвижно, като купчина завивки.
	Канди стана и запали нощната лампа, за да разгледа лицето й. Винаги искаше да види лицата им, ако не преди, то поне след жертвоприношението. Обичаше също да се взира в очите им. Те не изглеждаха невиждащи, а вперени някъде в отвъдното, където се преселваха душите им. Не разбираше изцяло своето любопитство. В края на краищата, когато ядеше пържола, никога не се запитваше как е изглеждала кравата. Момичето — като всички други негови жертви, с които се хранеше — не представляваше за него нищо повече от добитък. Веднъж насън видя как вече умъртвената му жертва проговаря, въпреки прегризаното гърло, и го пита защо я разглежда след смъртта. Канди тогава не отговори на въпроса и жертвата предположи, че понякога при убийствата в мрака той изпитва нужда да се взре в лицата на мъртвите, защото в потайно кътче на сърцето се бои, че ще види собственото си пребледняло лице с невиждащи очи. „Дълбоко в себе си — беше му казала жертвата в съня — ти знаеш, че си мъртъв, изпепелен отвътре. Знаеш, че имаш повече общо с жертвите си, след като ги убиеш, а не преди това.“ Макар и произнесени в съня и очевидно чиста глупост, тези думи го накараха да се събуди с писък. Жив беше, бе силен и жизнен, човек с необичайни и силни апетити. Думите на жертвата в съня изплуваха в съзнанието му в мигове като този и го тревожеха. Но и сега, както винаги, Канди не пожела да се замисли. Вместо това, предпочете да насочи вниманието си към девойката на леглото.
	Изглеждаше четиринайсетгодишна, доста хубавичка. Загледан в съвършената й кожа, Канди се зачуди дали и при допир ще бъде същата, гладка като порцелан. Устните й бяха полуотворени, сякаш отлитащият й дух ги беше открехнал. Прекрасните й сини очи му се сториха огромни, прекалено големи за лицето й — широки като зимното небе.
	Искаше му се да я съзерцава часове наред.
	Въздъхна със съжаление и угаси лампата.
	Постоя в тъмното, за да привикнат очите му. Обгръщаше го острата миризма на кръв.
	След малко се върна в коридора, без да си прави труда да затваря вратата зад себе си. Влезе в отсрещната стая, но там не намери никого.
	В съседната стая обаче Канди подуши лек дъх на застояла пот и чу хъркане. Беше момче, на седемнайсет или осемнайсет години. Нито голямо, нито малко и все пак оказа много по-голяма съпротива от сестра си. Момчето спеше по корем и когато Канди отметна завивките, за да се хвърли върху него, главата му се зарови във възглавницата и дюшека. Беше невъзможно да извика за помощ. Борбата беше безмилостна, но кратка. Момчето се задуши и Канди го обърна по гръб. Намери откритото гърло и издаде приглушен, нетърпелив възглас, който беше по-силен от стенанията на момчето.
	По-късно, когато отвори вратата към четвъртата спалня, първата бледа светлина на зората започна да мержелее в прозорците. По ъглите все още се криеха сенки, но дълбокият мрак бе прогонен от утрото. Светлината беше прекалено бледа, за да се различават цветовете на предметите и всичко в стаята сивееше.
	От едната страна на двойно легло спеше привлекателна блондинка към четирийсетте. Завивките от другата страна изглеждаха недокоснати. Затова Канди реши, че съпругът й не живее там, или е в командировка. Забеляза наполовина пълна чаша с вода и пластмасово шишенце с лекарство върху нощното шкафче. Взе флакончето, за да го разгледа. Малки хапчета изпълваха две трети от него. На етикета пишеше, че е приспивателно. Пишеше също името й: Розийн Лофтън.
	Канди постоя, загледан в лицето й и у него се надигна старият копнеж за майчина ласка. Жаждата още не бе уталожена, но не му се искаше да я насилва, да я разкъса и пресуши само за няколко минути. Щеше му се преживяването да продължи по-дълго.
	Изпита желание да посуче от жената, както майка му от време на време благосклонно му позволяваше да суче от кръвта й. Когато не му беше сърдита, майка му разрязваше леко дланта си или пробиваше някой пръст, после го прегръщаше и той се опияняваше от потеклата кръв в продължение на цял час и дори повече. В такива мигове го обземаше невероятно спокойствие, от което светът с неговите нерадости губеше реалните си очертания, защото майчината кръв не можеше да се сравни с нищо друго: неопетнена, чиста като сълзите на светец. Разбира се, през малките разрези не можеше да изпие кой знае какво количество и все пак оскъдните капки му се струваха по-драгоценни и по-хранителни от литрите, които би могъл да изцеди от десетки други хора. Заспалата на леглото жена не можеше да му предложи такава амброзия от вените си, но ако затвореше очи, докато смучеше кръвта й, Канди се надяваше да усети поне частица от някогашното съвършено спокойствие… да изпита поне мъничко от предишната тръпка.
	Накрая, без да отмята завивките, той бавно се наведе и се изтегна до жената. Наблюдаваше как тежките й клепачи потрепват и се отварят. Тя примигна, докато Канди се сгуши в нея и за миг реши, че продължава да сънува, защото отпуснатото й лице не се изопна.
	— Искам само кръвта ти — пошушна Канди.
	Действието на сънотворното рязко изчезна. Очите на жената се изпълниха с ужас.
	Преди да разруши красотата на мига с писъци или съпротива, преди да унищожи илюзията, че е майка му, която доброволно се отдава, Канди я удари по шията с тежкия си юмрук. Повтори удара. После я блъсна с всички сили в лицето. Още веднъж. Жената се отпусна безчувствена на възглавницата.
	Канди се мушна под завивките до нея, дръпна ръката й и проби дланта със зъби. Намести главата й на възглавницата с лице към него, взе ръката й и засмука процеждащите се капки от дланта. След малко затвори очи и се помъчи да си представи, че е при майка си. Постепенно го обзе благодатно спокойствие. Но въпреки че отдавна не се беше чувствал толкова щастлив, щастието не беше пълно. Мимолетна радост изпърха на повърхността на сърцето му, но в душата му цареше мрак и студ.


	14

	Само след няколко часа сън Франк Полард се събуди на задната седалка на откраднатия шевролет. Примижа от утринното слънце, проникващо през стъклата.
	Беше се схванал, всичко го болеше и не беше отпочинал. Гърлото му беше пресъхнало, очите му смъдяха като да не бе спал дни наред.
	Изпъшка, спусна крака от седалката, седна и се прокашля. Усети, че и двете му ръце са изтръпнали. Студени и безчувствени, те бяха несъзнателно свити в юмруци. Очевидно беше спал така доста време, защото отначало не успя да отпусне длани. С големи усилия разтвори първо десния юмрук. През разперените пръсти се посипа нещо черно и зърнесто.
	Франк се загледа объркано как дребните зрънца се плъзгат по крачола на джинсите, по дясната обувка. Приближи длан към очите, за да разгледа по-отблизо остатъците. Приличаше на пясък.
	_Черен_ пясък? Откъде ли се беше взел?
	Отвори и лявата ръка. Посипа се още пясък.
	Озадачен, той се взря през прозорците на колата. Намираше се в непознат квартал. Видя зелени морави, тъмни купчинки пръст прозираха на местата с рядка трева, лехите бяха наторени, до храстите бяха подредени нарязани дърва, но нищо не обясняваше откъде се е взел пясъкът.
	Намираше се в Лагуна Нигуел, значи Тихи океан с широките плажове не беше далеч. Но там пясъкът беше бял, не черен.
	Кръвообращението се възстанови в изтръпналите му крайници. Франк се облегна на седалката и вдигна длани към очите си. Втренчи се в черните зрънца пясък, полепнали по изпотената кожа. Пясъкът, макар и черен, беше безобидно вещество, но видът му го разтревожи, сякаш бе забелязал петна кръв.
	— Кой по дяволите съм аз, какво се случва с мен? — запита се гласно той.
	Знаеше, че се нуждае от помощ. Но нямаше представа към кого да се обърне.


	15

	Вятърът в Санта Ана, извиващ клоните на дърветата, събуди Боби. Воят долиташе изпод стрехите, гредите на тавана скърцаха.
	Боби примигна. Подут от съня, присви очи при вида на цифрите на тавана: 12:07. Понякога работеха нощем, и спяха през деня. Затова бяха сложили на прозорците плътни капаци и в стаята цареше непрогледен мрак, с изключение на бледозелените цифри на часовника, които проблясваха от тавана като мрачно послание от отвъдното.
	Понеже беше легнал на зазоряване и бе заспал мигновено, Боби знаеше, че е пладне, не среднощ. Полежа неподвижен известно време. Чудеше се дали Джули спи.
	— Будна съм — обади се тя.
	— Да не би да четеш мислите ми? — изненада се Боби.
	— Не. Това е да си женен толкова години.
	Младият мъж протегна ръце и тя се сгуши в него.
	Отначало не помръднаха, беше им достатъчна мисълта, че са заедно. После мълчаливо започнаха да се любят.
	Бледозелените цифри на часовника не успяваха да разсеят пълния мрак, затова Боби не виждаше притиснатата до него Джули. Но я „ВИЖДАШЕ“ чрез ръцете си. Опиваше се от гладката и мека кожа, изящната извивка на гърдите, ъгловатостта точно там, където беше на място, стегнатите мускули, пъргавите движения. Все едно бе слепец, който чрез докосванията изразява вътрешната си представа за съвършена красота.
	Вятърът люлееше света отвън в хармония с оргазмите, които разтърсваха Джули. А когато и Боби повече не можеше да се сдържа, изстена и се изпразни в нея. В същия миг и вятърът изстена и отнесе птицата, свила гнездо под покрива, която запърха с криле и издаде пронизителен писък.
	Известно време лежаха един до друг в тъмнината. Дъхът им се смесваше, докосваха се почти с благоговение. Не изпитваха нужда да говорят: думите само биха развалили преживяването.
	Алуминиевите капаци подрънкваха от вятъра.
	Постепенно удоволствието след любовта отстъпи пред странно неудобство, чийто източник Боби не можеше да определи. Обгръщащата ги тъмнина започна да става потискаща, сякаш пълната липса на светлина още повече сгъстяваше въздуха, който се превръщаше в лепкав сироп, негоден за дишане.
	Макар току-що да се бе любил с Джули, Боби беше поразен от внезапната мисъл, че тя всъщност не е с него, че е правил любов със своя сън или с гъстата тъмнина, че някаква незнайна сила през нощта му е откраднала Джули завинаги.
	Детинският му страх го накара да се почувства глупаво и все пак той се надигна на лакът и запали нощната лампа.
	Видя Джули до себе си усмихната, отпусната на възглавницата, и необяснимата му тревога тутакси се стопи. Въздъхна с облекчение и се учуди, че дъхът му е секнал. Но странното напрежение си остана. Гледката на невредимата Джули, ако не се смяташе ожуленото чело, не успя да го успокои напълно.
	— Какво има? — попита тя, чувствителна както винаги.
	— Нищо — излъга младият мъж.
	— Да не би да те цепи главата от рома в коктейла?
	Измъчваше го не махмурлук, а странното усещане, че ще загуби Джули, че нещо от враждебния свят отвън ще дойде да я отнеме. Боби беше оптимистът в семейството и не обръщаше внимание на лоши предчувствия. И точно затова обзелият го мрачен хлад го разстрои повече, отколкото би се отразил на склонен към подобни неща човек.
	— Боби? — сепна го Джули намръщена.
	— Да, да, главата ме боли — увери я той.
	Наведе се и нежно целуна очите й, после още веднъж, за да я накара да ги затвори и да не прочете изписаната по лицето му тревога.


	По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата набързо закусиха прави до кухненския плот: английски кифли и малинов конфитюр, по половин банан и черно кафе. Бяха решили да не ходят в кантората. Краткото обаждане на Клинт Карагьозис потвърди, че обобщението на случая „Декодин“ е към края си и че няма друга работа, която спешно да изисква присъствието им.
	В гаража ги чакаше техният Сузуки Самурай. Настроението на Боби се повиши при вида му. Самурай беше малък джип с двойно предаване. Боби оправдаваше покупката пред Джули, като посочваше двойната функция — практичен за работа и подходящ за отдих — и наблягаше на сравнително разумната цена, но всъщност го искаше, защото му беше приятно да го кара. Джули не повярва на приказките му, но се съгласи, тъй като и на нея й допадаше да я кара. Този път обаче остави Боби да шофира, въпреки че той й предложи да седне на волана.
	— Снощи добре покарах — обясни тя и закопча предпазния колан.
	Вятърът разпиляваше по улиците сухи листа, клончета, парчета хартия и други неясни по произход или предназначение предмети. Прахът се носеше от изток, където Санта Аните, наречени така на планините, откъдето идваха, минаваха през каньоните и сухите, обрасли с храсталаци хълмове, по които предприемчивите строители от Ориндж още не бяха категоризирали парцелите и не бяха издигнали хиляди почти еднакви въплъщения на калифорнийската мечта от дърво и хоросан. Дърветата се огъваха под напора на вятъра, устремен на неравномерни тласъци към океана на запад. Нощната мъгла бе изчезнала. Денят беше толкова ясен, че от хълмовете се виждаше остров Каталина на трийсет и осем километра от тихоокеанския бряг.
	Джули пусна компактдиск на Арти Шоу. Леещата се мелодия и игривите ритми изпълниха колата. Меките саксофони на Лес Робинсън, Ханк Фриймън, Тони Пастър и Рони Пери представляваха странен контраст на хаоса и дисонанса на ветровете от Санта Ана.
	От Ориндж Боби тръгна на юг и после на запад към крайбрежните градове — Нюпорт, Корона Дел Мар, Лагуна, Дана Пойнт. При всяка възможност караше по малкото останали асфалтирани странични пътища на опасания с магистрали окръг. Минаха дори покрай няколко портокалови горички, каквито някога бяха покривали всичко наоколо, а после изчезнали пред неумолимото нашествие на градовете и търговските центрове.
	Джули се разприказва, докато стрелката пълзеше нагоре по скоростомера, но Боби знаеше, че приповдигнатото й настроение е неискрено. Всеки път, когато тръгваха на посещение при брат й Томас, тя се стараеше да изглежда в добро настроение. Макар да обичаше Томас, срещите с него й късаха сърцето, затова предварително трябваше да се настрои и да се преструва на весела.
	— Няма нито едно облаче по небето — каза Джули, докато минаваха покрай старата фабрика за опаковка на плодове на Ървин Ранч. — Нали денят е прекрасен, Боби?
	— Да — съгласи се той.
	— Вятърът трябва да е издухал облаците чак до Япония и да ги е натрупал над Токио.
	— Да. В момента калифорнийският боклук се сипе по Гинза.
	Над пътя се носеха стотици червени цветове от бугенвилии, откъснати от вятъра. За миг изглеждаше, че самураят е попаднал сред алена снежна буря. Може би защото току-що бяха говорили за Япония, но им се стори, че във вихъра на листенцата има нещо източно. Боби нямаше да се учуди, ако зърнеше встрани от пътя облечена в кимоно жена, потънала в слънчева светлина и сенки.
	— Дори при вятър тук е красиво — отбеляза Джули. — Нали сме късметлии, Боби? Не сме ли късметлии да живеем на толкова хубаво място?
	Започна „Френези“ на Шоу. Всеки път, когато чуваше тази песен, Боби почти си представяше, че е герой във филм от трийсетте или четирийсетте години, че ще завие и зад ъгъла ще попадне на стария си приятел Джими Стюарт или може би Бинг Кросби, ще идат да обядват с Кари Грант, Джийн Артър и Катрин Хепбърн и ще се случат страхотни неща.
	— В кой филм си? — попита Джули. Познаваше го прекалено добре.
	— Още не съм решил. Може би във „Филаделфийска история“.
	Докато стигнат до паркинга на дома „Чиело Виста“, Джули успя да се докара привидно в отлично настроение. Излезе от колата, обърна се на запад и се усмихна към хоризонта, очертан от сливането на морето и небето. Сякаш за пръв път виждаше подобна гледка. Наистина панорамата беше изумителна, защото Чиело Виста се намираше на висока скала на около километър от Тихи океан над дълга ивица от южнокалифорнийския Златен бряг. Боби също се възхити на гледката с леко приведени рамене и сгушена в яката глава, сякаш се покланяше на студения поривист вятър.
	Когато беше готова, Джули хвана Боби за ръката, стисна я здраво и двамата влязоха вътре.
	Домът „Чиело Виста“ беше частно медицинско заведение и архитектурата му се отличаваше от традиционния вид на подобни сгради. Двуетажната испанска фасада с кремава мазилка се подчертаваше от бял мрамор по ъглите, рамки на вратите и трегери, боядисаните в бяло френски врати и прозорци надничаха от изящни арки с големи первази. Покрай алеите се издигаха добре поддържани дървета със запълзели по тях цикламени и жълти бугенвилии. Подовете бяха покрити със сиви пластмасови плочки, напръскани с кремаво и тюркоазно. Стените бяха боядисани в кремаво, с бяла основа и очертан горен ръб. Домът изглеждаше уютен и просторен.
	Боби и Джули спряха във фоайето. Младата жена извади гребен и приглади разрошените от вятъра коси. Спряха на рецепцията в приятната приемна и оттам тръгнаха по северния коридор към стаята на Томас на първия етаж.
	Вътре имаше две легла. Томас спеше по-близо до прозорците, но в момента нито лежеше, нито седеше в креслото си. Когато спряха на прага, двамата го завариха седнал на общата работна маса, която деляха с Дерек, другото момче в стаята. Приведен над масата, с ножици в ръката, за да изреже снимка от някакво списание, Томас изглеждаше странно съчетание от противоположни качества: набит и крехък, силен и деликатен, физически як, но умствено и емоционално слаб. Вътрешната му слабост бе очевидна. С широкия си врат, едри закръглени рамене, мощен гръб, пропорционално къси ръце и здрави крака Томас приличаше на гном, но когато усети присъствието им и се обърна да види кой е на прага, лицето му не приличаше на облик на приказно създание, а издаваше жестока генетична съдба и биологична трагедия.
	— Джулс! — извика той, изпусна ножиците и списанието и едва не прекатури стола в бързината да стане. Носеше провиснали джинси и фланелена риза на зелени райета. Изглеждаше десет години по-млад от истинската си възраст. — Джулс, Джулс!
	Джули пусна ръката на Боби, влезе в стаята и разтвори обятия.
	— Здравей, миличък.
	Томас забърза към нея с несигурната си походка, сякаш обувките му бяха налети с олово, което му пречеше да вдига крака от земята. Беше двайсетгодишен, с десет години по-млад от Джули, но десетина сантиметра по-нисък от нея, на ръст не повече от метър и петдесет. Страдаше по рождение от болестта на Даун, но диагнозата беше ясна за всеки, който зърнеше лицето му: полегато чело, дръпнати очи, плосък нос, дребна за тялото глава, плавни, тежки контури на останалите черти на лицето, които обикновено се свързват с умствено изоставане. На външния му вид прилягаха повече израженията на самотата и тъгата, но сега лицето му бе озарено от топла усмивка на неподправена радост.
	Джули винаги действаше така на Томас.
	„По дяволите, _и на мен_ действа така“ — помисли си Боби.
	Леко приведена, Джули прегърна брат си и двамата останаха неподвижни известно време.
	— Как си? — попита тя.
	— Добре — отвърна младежът. — Добре съм. — Говореше трудно, но разбираемо, защото езикът му не беше така деформиран, както при някои други жертви на същата болест: беше малко по-голям от нормалното, но не нацепен или постоянно провиснал навън. — Наистина съм добре.
	— Къде е Дерек?
	— На гости. В друга стая. Ще се върне. Много съм добре. Ти добре ли си?
	— Прекрасно, миличък. Направо чудесно.
	— И аз съм така. Обичам те, Джулс — радостно каза Томас, защото с Джули се освобождаваше от срамежливостта в отношенията си с останалите. — Много те обичам.
	— И аз те обичам, Томас.
	— Боях се… че може би няма да дойдеш.
	— Не идвам ли?
	— Винаги — потвърди Томас. Едва сега пусна сестра си и се огледа. — Здрасти, Боби.
	— Здрасти, Томас. Добре изглеждаш.
	— Така ли?
	— Да пукна, ако лъжа.
	Томас се засмя и се обърна към Джули:
	— Смешен е.
	— Ще получа ли и аз прегръдка? — попита Боби. — Или ще трябва да стоя с разтворени ръце, докато някой ме сбърка със закачалка?
	Томас неохотно пусна сестра си. Двамата с Боби се прегърнаха. След толкова много години младежът продължаваше да се чувства неудобно с Боби не защото между двамата имаше органическа непоносимост или лоши чувства, а защото Томас не обичаше промените кой знае колко и бавно се приспособяваше към тях. Дори седемгодишният брак на сестра му все още му се струваше новост.
	„Но той ме харесва — помисли Боби, — може би дори толкова, колкото аз го харесвам.“
	Не е трудно да харесаш жертвите на болестта на Даун, щом преодолееш съжалението, което първоначално запазва дистанцията, защото повечето от тях притежават подкупваща невинност и непрестореност. Освен ако не ги възпира срамежливост или притеснение от разликите, те обикновено са прями, по-откровени от останалите и неспособни на дребните игри и ходове, които отравят отношенията между „нормалните“ хора. Предишното лято на пикника по случай Четвърти юли в „Чиело Виста“ майката на един от другите пациенти каза на Боби: „Понякога като ги гледам, си мисля, че в тях има нещо — мекота, една особена доброта, — което ги доближава до Бога повече от нас.“ Сега той разбра колко вярно е било заключението. Прегърна Томас и се наведе, за да се вгледа в милото му, недодялано лице.
	— Да не прекъснахме някое стихотворение? — попита Джули.
	Томас пусна Боби и забърза към работната маса, където сестра му разглеждаше списанието, от което той изрязваше картини преди пристигането им. Отвори последния албум — още четиринайсет бяха вече пълни с негови творби и наредени в шкафа в ъгъла до леглото му — и посочи две страници с изрязани картини, подредени като поезия на стихове и куплети.
	— Това беше вчера. Свърших го вчера — обясни Томас.
	— Мнооого време работих, беше трудно, но сега вече е… както трябва.
	Преди четири-пет години бе решил, че иска да стане поет като някого, когото бе видял и харесал по телевизията. Степента на умствена изостаналост при жертвите на болестта на Даун е различна. Томас беше някъде по средата, но не притежаваше интелектуални способности да се научи да пише нещо повече от името си. Това не го възпря. Помоли за хартия, лепило, албум и купчина стари списания. Тъй като рядко молеше за каквото и да било, а Джули би преместила планини, за да му намери онова, което иска, той бързо получи исканите неща. „Всякакви списания — беше й обяснил младежът — с различни красиви картинки… ама и с грозни… всякакви.“ От „Тайм“, „Нюзуик“, „Лайф“, „Хот Род“, „Омни“, „Севънтийн“ и десетки други издания Томас изрязваше цели картини и части от тях. Подреждаше ги, сякаш бяха думи в поредица от образи с някакво важно за него послание. Някои от „стихотворенията“ му бяха само по пет образа „дълги“, в други имаше стотици изрезки, подредени в стройни куплети или най-често в разнообразни редове, които приличаха на бял стих.
	Джули взе албума от ръцете му и седна на креслото до прозореца, където можеше да се съсредоточи върху най-новото му съчинение. Томас остана до масата в напрегнато очакване.
	Картинните му стихотворения нямаха определени сюжети или тематична насоченост, нито пък бяха безразборни купища илюстрации. Църковна кула, мишка, красавица в изумруденозелена бална рокля, поляна с маргаритки, консервирани ананаси на кръгли парчета, полумесец, купчина палачинки, обилно полети със сироп, лъскави рубини върху черна кадифена подложка, риба с отворена уста, засмяно дете, монахиня, унесена в молитва, жена, разплакана над обезобразеното тяло на любим човек в забравено от Бога място на военни действия, спасителни пояси, кутре с клепнали уши, монахини в черни одежди и колосани бели нагръдници — от тези и още хиляди други картини в скъпоценните си кутии за изрезки Томас подбираше елементите на своите съчинения. Още от началото Боби бе поразен от _верността_ на много от стихотворенията, някаква симетрия, противопоставяния едновременно наивни и дълбоко осмислени, колкото истински, толкова и неуловими ритми, очевидна лична гледна точка, която беше прекалено загадъчна, за да бъде осъзната. С течение на годините стихотворенията ставаха все по-добри, по-удовлетворяващи, въпреки че Боби не ги разбираше дотолкова, че да обясни на какво се дължи подобрението; просто знаеше, че го има.
	Джули вдигна поглед от албума и каза:
	— Това е прекрасно, Томас. Кара ме да… изтичам навън на тревата… да застана под небето и може би дори да затанцувам или пък да отметна глава и да се засмея. Кара ме да се радвам, че живея.
	— Да! — възкликна Томас с трудноподвижния си език и запляска с ръце.
	Джули подаде албума на Боби. Той седна на крайчеца на леглото, за да го разгледа.
	Най-интересното в стихотворенията на Томас беше неизменният емоционален отклик. Читателят не можеше да остане равнодушен като при поредица от случайно събрани образи. Когато гледаше работите на Томас, Боби понякога изпитваше желание да се смее гръмко, друг път се трогваше почти до сълзи или изпитваше страх, тъга, съжаление или почуда. Не знаеше защо реагира точно по определен начин на всяко стихотворение, защото ефектът не се поддаваше на анализ. Съчиненията на Томас явно въздействаха на първичния инстинкт и предизвикваха реакция от дълбините на душата, извън границите на подсъзнателното.
	Най-новото стихотворение не правеше изключение. Боби изпита същите чувства като Джули: животът е хубав, светът е красив, самото съществуване опиянява.
	Остави албума и забеляза, че Томас очаква реакцията му също толкова напрегнато, както бе очаквал тази на Джули. Може би това бе признак, че цени мнението му не по-малко от нейното, макар да не получаваше толкова продължителна и нетърпелива прегръдка като нея.
	— Уха! — промълви Боби. — Томас, от това стихотворение изпитвам някакъв топъл гъдел… Имам усещането, че пръстите на краката ми се свиват.
	Младежът се ухили.
	Понякога, загледан в него, Боби изпитваше чувството, че в обезобразения череп обитават двама Томасовци. Първият бе глупакът, сладък, но слабоумен. Вторият беше умен както всички останали, но заемаше само малка част от повредения мозък, някъде в средата, откъдето нямаше връзка с външния свят. Всички мисли на втория Томас трябваше да минат през филтъра на мозъчните владения на първия, затова излизаха на бял свят изкривени. Ето защо светът не би могъл да се досети, че вътре живее и вторият — мислещ, чувстващ, съвсем _жив_, — ако не бяха доказателствата от картинните стихотворения, чиято същност оцеляваше дори през филтъра на първия Томас.
	— Имаш такъв талант — каза Боби напълно искрено, почти със завист.
	Томас се изчерви и сведе очи. Изправи се и бързо отиде до тихо бръмчащия хладилник до вратата към банята. Пациентите се хранеха в общата трапезария, напитки и закуски се предлагаха и извън часовете за хранене по желание, но тези, които притежаваха достатъчно умствени способности да се грижат за чистотата и реда по стаите, имаха право на собствен хладилник с любимите закуски и напитки, за да се насърчава самостоятелността им в максимална степен. Томас извади три кутии кока-кола. Даде по една на Боби и на Джули. С третата се върна на стола до масата, седна и попита:
	— Гонили сте лоши хора ли?
	— Да, пълним затворите — отговори Боби.
	— Разкажете ми.
	Джули се приведе в креслото, Томас придърпа стола си по-близо до нея, докато коленете им се докоснаха. Младата жена му разказа основното от случките в „Декодин“ предната нощ. Представи Боби в по-героична светлина и леко омаловажи своето участие не само от скромност, но и за да не плаши Томас с прекалено ясна картина на опасностите, на които се бе изложила. Брат й беше твърд посвоему: иначе отдавна би се свил в леглото с лице към ъгъла, за да не стане повече никога. Но не беше достатъчно твърд, за да понесе загубата на Джули. Дори мисълта колко е уязвима тя би го смазала. Затова му разказа за лудешкото каране и стрелбата от смешната страна — вълнуващо, но не опасно приключение. Историята забавляваше Боби не по-малко от Томас.
	След малко, както обикновено, слабоумният се преумори от разказа и развлечението отстъпи място на объркване.
	— Стига ми — каза той, което значеше, че се мъчи да осмисли чутото и няма възможност да поеме повече. Светът извън „Чиело Виста“ го очароваше и често пъти той копнееше да бъде част от него, но същевременно му се струваше прекалено ярък, шумен и колоритен и можеше да го поема само на малки дози.
	Боби взе един от старите албуми от полиците и седна на леглото да „чете“ картинни стихотворения.
	Томас и Джули останаха на столовете, забравили питиетата си, коленете им се допираха, държаха се за ръце, от време на време се споглеждаха. Просто бяха заедно. Младата жена се нуждаеше от това усещане също както брат си.
	Майка им бе убита, когато Джули беше на дванайсет. Баща им почина след осем години, две години преди Джули и Боби да се оженят. Тогава тя беше едва на двайсет и работеше като сервитьорка, за да се издържа в колежа и да плаща половината от наема на апартамента, където живееше с още една студентка. Родителите им не бяха богати и въпреки че гледаха Томас у дома, разноските по него бързо стопиха малките им спестявания. След смъртта на баща им Джули не можеше да си позволи да наеме апартамент за себе си и за Томас, още по-малко да отдели време, за да му помага да се справи с действителността, затова бе принудена да го изпрати в държавен приют за умствено изостанали деца. Въпреки че Томас никога не се оплака, тя смяташе, че е извършила предателство спрямо него.
	Тя смяташе да завърши криминалистика, но се отказа в трети курс и се записа в полицейската академия. Работи като заместник-шериф година и половина и тогава срещна Боби и се омъжи за него. Живееше с минимални разноски, не си позволяваше нищо, пестеше почти цялата си заплата с надеждата да събере достатъчно, за да купи някой ден къщичка и да прибере Томас. Малко след като се ожениха и създадоха кантората „Дакота & Дакота“, Боби и Джули взеха брат й да живее при тях. Но работното им време беше много разпокъсано, а колкото и някои жертви на болестта на Даун да можеха да се справят самостоятелно, Томас се нуждаеше от непрекъснати грижи. Квалифицирани сестри на три смени им излизаха по-скъпо от таксата за скъпо частно медицинско заведение от типа на „Чиело Виста“ и все пак те бяха готови да плащат, ако можеха да намерят хора, на които да разчитат. Когато стана невъзможно да работят, да живеят личния си живот и да гледат Томас, двамата го доведоха в „Чиело Виста“. Приютът беше възможно най-удобен и все пак Джули го смяташе за своето второ предателство към брат си. Тежкото чувство за вина не се облекчаваше от мисълта, че той е щастлив в „Чиело Виста“ и дори се подобрява.
	Част от Мечтата, и то много важна, беше планът да намерят време и средства да приберат Томас у дома.
	Боби вдигна очи от албума тъкмо когато Джули попита:
	— Томас, май ще ти е приятно да поизлезеш с нас, нали?
	Братът и сестрата продължаваха да се държат за ръце. Боби забеляза, че Томас стисна по-здраво, като чу предложението за екскурзия.
	— Можем просто да се повозим с колата — продължи Джули. — Да стигнем до морето. Да се поразходим по брега. Да си купим сладолед във фунийки. Какво ще кажеш?
	Томас хвърли нервен поглед към най-близкия прозорец, където се виждаха къс ясно синьо небе и кръжащи чайки.
	— Навън е лошо.
	— Само малко духа, миличък.
	— Не говоря за вятъра.
	— Ще се позабавляваме.
	— Навън е лошо — повтори Томас и задъвка долната си устна.
	Понякога имаше желание да излезе навън, друг път се плашеше от тази мисъл, сякаш въздухът извън „Чиело Виста“ беше чиста отрова. Никой не можеше да разубеди или успокои Томас, когато го обхващаше страхът от открити пространства и Джули предпочете да не насилва нещата, затова предложи:
	— Може би следващия път.
	— Може би — отвърна Томас, забил очи в пода. — Но днес е _наистина_ лошо. Някак си… усещам… лошото… студено ми е на кожата.
	Известно време Боби и Джули се мъчеха да приказват на различни теми, но Томас не проявяваше желание да говори. Мълчеше, не ги гледаше, не даваше никакви признаци дори, че ги чува.
	Поседяха мълчаливо. След няколко минути младежът проговори:
	— Стойте още малко.
	— Не сме си тръгнали — успокои го Боби.
	— Само щото не говоря… не че искам да ви няма.
	— Знаем, братле — обади се Джули.
	— Аз… имам нужда от вас.
	— И аз имам нужда от теб — каза тя, вдигна ръката на брат си и я целуна.


	16

	Франк Полард си купи електрическа самобръсначка от една дрогерия, обръсна се и се изми, доколкото можа в тоалетната на крайпътна бензиностанция. Спря пред търговски център и си купи куфар, бельо, чорапи, няколко ризи, още един чифт джинси и тоалетни принадлежности. На паркинга, където краденият шевролет се полюшваше под буйния вятър, Франк прибра покупките в куфара. После отиде до един мотел в Ървин и се регистрира под името Джордж Фарис с единия комплект документи. Плати в брой, защото нямаше кредитна карта. Налични пари обаче имаше повече от достатъчно.
	Можеше да остане в Лагуна, но усещаше, че не бива да се задържа на едно място. Може би предпазливостта му се дължеше на горчив опит. Или пък толкова дълго бе продължило бягството му, че движението се бе превърнало в начин на съществуване, където нямаше място за покой.
	Мотелската стая беше голяма, чиста и обзаведена с вкус. Архитектът явно се бе поддал на югозападната мода: бяло дърво, плетени столове с възглавници от кремав и бледосин плат, морскозелени пердета. Впечатлението се разваляше само от неугледния кафяв килим, избран очевидно, за да не личат петната и износването. Контрастните мебели сякаш плуваха над тъмния килим и създаваха пространствени илюзии, които разсейваха, дори пораждаха странно усещане.
	Франк прекара по-голямата част от следобеда седнал на леглото и подпрян на възглавниците. Беше включил телевизора, но не го гледаше. Мъчеше се да разгадае черната дупка на миналото си. Колкото и да се стараеше, не помнеше нищо от живота си до събуждането в алеята предната нощ. В периферията на спомените се мяркаше някаква странна и невероятно зловеща фигура. Франк се замисли дали пък забравата в края на краищата не беше благословено облекчение.
	Нуждаеше се от помощ. С парите в чантата и двата комплекта документи за самоличност подозираше, че е неразумно да поиска съдействие от властите. Извади справочника „Жълти страници“ от нощното шкафче и потърси частните детективи. Мисълта за тях обаче му навяваше асоциации с филмите на Хъмфри Богарт и му се струваше анахронизъм. Как можеше човек в шлифер и филцова шапка да му помогне да възстанови паметта си?
	Накрая, унесен от песента на вятъра отвън, Франк се изтегна на леглото да си отспи.
	След няколко часа, малко преди да се здрачи, внезапно се събуди с пъшкане. Едва си поемаше дъх. Сърцето му биеше лудо.
	Изправи се и спусна крака до пода, за да стане. В този миг забеляза, че ръцете му са мокри и алени. Ризата и джинсите бяха изцапани с кръв. Поне част от нея беше неговата собствена кръв, защото по ръцете личаха дълбоки одрасквания. Лицето му смъдеше. Огледалото в банята разкри две дълги одрасквания по дясната буза, едно на лявата и още едно на брадичката.
	Не разбираше какво се е случило в съня. Ако се беше наранил в безумен кошмар, а не помнеше какво е сънувал, или ако някой го беше сграбчил, би се събудил веднага. Излизаше, че по време на случката е бил буден, после пак си е легнал и е заспал, забравил е за инцидента, както бе забравил живота си преди събуждането в алеята.
	Върна се паникьосан в спалнята, огледа цялото легло, надникна в гардероба. Не беше сигурен какво точно търси. Може би труп. Не намери нищо.
	От самата мисъл за убийство му прилоша. Знаеше, че не е в състояние да убива, освен сигурно при самозащита.
	Тогава кой бе одраскал лицето и ръцете му? Чия кръв го бе изпоцапала?
	Върна се в банята, свали окървавените дрехи и ги сви на топка. Изми лицето и ръцете си. Заедно с другите принадлежности за бръснене беше купил и стипца, с която спря кървенето.
	Очите му изглеждаха толкова страшни в огледалото, че извърна поглед.
	Преоблече се и грабна от шкафчето ключовете за колата. Боеше се, че ще намери нещо страшно в шевролета.
	Докато махаше резето, забеляза, че нито касата, нито вратата са изцапани с кръв. Ако бе излизал следобеда и се бе върнал с окървавени ръце, положително не би проявил такова присъствие на духа, че да избърше вратата, преди да си легне отново. Пък и не бе забелязал кървав парцал или хартиена кърпичка, които да е използвал.
	Отвън небето беше ясно, клонящото на запад слънце блестеше ярко. Палмите пред мотела се полюшваха под студения вятър. Те непрекъснато шумоляха, а от време на време твърдите им листа се удряха и изтракваха като изкуствена челюст.
	По бетонната пътека пред стаята му нямаше следи от кръв. Колата отвътре беше чиста. И по мръсната гумена подложка на багажника нямаше кръв.
	Франк застана пред отворения багажник и запримига на яркото слънце, огряло белия мотел и паркинга. Три врати по-надолу мъж и жена на по двайсетина години изваждаха багаж от черния си понтиак. Друга двойка с дъщеря гимназистка бързаше по покритата алея, очевидно към мотелския ресторант. Франк съобрази, че не би могъл да излезе, да извърши убийство и да се върне потънал в кръв посред бял ден, без да го забележат.
	Прибра се в стаята, отиде до леглото и се вгледа в измачканите чаршафи. Бяха изпоцапани с алени петна, но не напоени както ако нападението — каквото и да е било — се бе случило там. Разбира се, ако цялата кръв беше негова, тя щеше да е изцапала главно предната част на ризата и джинсите. И все пак не му се вярваше, че може да се издере насън по ръцете и лицето, без да се събуди.
	Освен това беше изподраскан от някого с остри нокти. А неговите бяха тъпи, изгризани до живеца.


	17

	На юг от дома „Чиело Виста“, между Корона Дел Мар и Лагуна, Боби спря самурая в ъгъла на един паркинг до обществен плаж. Двамата с Джули стигнаха до брега.
	Морето беше матовосиньо и зелено, тук-там изпъстрено със сиво. Водата изглеждаше тъмна в дълбочините, по-светла и ярка по вълните, обагрени от лъчите на залязващото слънце. В последователни редици вълните се устремяваха към плажа — големи, но не огромни — с гребени от пяна, отнесена от вятъра.
	Сърфисти в черни непромокаеми костюми насочваха дъските си към вълните за последните опити преди свечеряване. Други, също в костюми, седяха наоколо и пиеха топли напитки от термоси или „Коорс“ от кутии. Беше прекалено хладно за слънчеви бани и освен сърфистите по плажа нямаше други хора.
	Боби и Джули се отправиха на юг. Намериха ниско възвишение достатъчно далеч от прибоя и пръските пяна. Седнаха на острата трева, пробила на туфи в песъчливата, солена почва.
	Джули най-накрая проговори:
	— Място като това. С подобен изглед. Не голямо.
	— Не е нужно. Дневна, една спалня за нас, една за Томас, може би уютен малък кабинет с лавици за книги.
	— Не ни трябва дори трапезария, но ми се иска голяма кухня.
	— Да. Кухня, в която наистина можем да живеем.
	Джули въздъхна.
	— Музика, книги, домашно сготвени ястия вместо полуфабрикати или готови храни, купени набързо, много време да седим на верандата и да съзерцаваме гледката — и тримата заедно.
	Това беше другата част от Мечтата: дом край морето и въпреки скромния начин на живот, достатъчна финансова сигурност за оттегляне от работа двайсет години преди пенсия.
	Едно от нещата, което привлече Боби към Джули, както и нея към него, беше ясното им съзнание колко е кратък животът. Разбира се, всеки знаеше това, но повечето хора не се замисляха, живееха, сякаш утрешният ден ще настъпва винаги. Ако повечето хора не можеха да се самозаблуждават относно смъртта, нямаше да има толкова вълнения по резултатите от мачовете, сюжетите на телевизионните сериали, брътвежите на политиците и куп други неща, които не значеха нищо пред неизбежното падане на безкрайната нощ за всички. Не биха понесли да изгубят нито минута на опашка в супермаркета, не биха страдали часове наред в компанията на скучни или глупави хора. Може би съществуваше отвъден свят, може би имаше дори рай, но на това не биваше да се разчита — сигурен беше единствено мракът. Самозаблудата в този случай е благодатна. Нито Боби, нето Джули бяха черногледци. Тя умееше да се радва на живота като всички останали, той също, въпреки че и двамата не вярваха в крехката илюзия за безсмъртието, която служи на повечето хора като защита срещу неизбежното. Представите им се изразяваха не в тревога или потиснатост, а в твърда решителност да не пропилеят живота си в безсмислени действия, да намерят начин да финансират продължителни периоди на съвместен живот в кроткото си заливче.
	С развети от вятъра кестеняви коси Джули примижаваше, втренчена в хоризонта, обагрен в меднозлатисто от потъващото в морето слънце.
	— Томас се плаши от излизане заради хората, прекалено много са хората наоколо. Но ще бъде щастлив в малка къщичка край морето, тих бряг и почти никакви хора. Сигурна съм.
	— Така ще бъде — увери я Боби.
	— Докато кантората укрепне достатъчно, за да я продадем изгодно, парцелите по южното крайбрежие ще поскъпнат страшно. Но на север от Санта Барбара е хубаво.
	— Крайбрежието е голямо — каза Боби и я прегърна. — Ще успеем да намерим местенце на юг. И ще имаме време да му се нарадваме. Не сме вечни, но сме млади. Редът ни няма да дойде още много години.
	После се сети за лошото си предчувствие сутринта в леглото, след като се любиха, усещането, че навън, в разлюляния от вятъра свят ги дебне някакво зло, което иска да му отнеме Джули.
	Слънцето достигна хоризонта и започна да потъва зад него. Златистата светлина преля в оранжево, после в кървавочервено. Тревата и високите плевели зад тях шумоляха под вятъра. Боби погледна през рамо понесения от вихъра пясък по склона между плажа и паркинга. Напомни му за бледи призраци, които напускат гробището на свечеряване. От изток нощният мрак изпълзяваше, за да обгърне света. Започна да застудява.


	18

	Канди спа цял ден в предната спалня, която някога бе на майка му и излъчваше особения й мирис. Два-три пъти седмично той внимателно тръсваше няколко капчици от любимия й парфюм, Шанел № 5 на бяла дантелена кърпичка, която държеше на шкафчето до сребърния й комплект гребени и четки за коса. При всяко вдишване се сещаше за нея. От време на време се пробуждаше, за да оправи възглавниците или да придърпа завивките. Дъхът на парфюм го приспиваше като успокоително и той отново потъваше в сън.
	Спеше по шорти и тениска, защото му беше трудно да намери подходящ номер пижама, а от скромност не допускаше мисълта да спи гол или дори по бельо. Голотата го притесняваше, дори когато наоколо нямаше никого.
	През целия дълъг следобед на онзи четвъртък студеното зимно слънце изпълваше света отвън, но почти не проникваше през пъстрите щори и розовите пердета на двата прозореца. Когато се събуди на няколко пъти и примигна в полумрака, Канди видя само перленосивото отражение на огледалото на шкафа и отблясъците от сребърните рамки на фотографиите върху нощното шкафче. Замаян от съня и от свежия парфюм на кърпичката, той си представяше, че любимата му майка седи в люлеещия се стол и го наблюдава, а това му вдъхваше спокойствие.
	Разбуди се малко преди залез-слънце и полежа със скръстени на тила ръце, загледан в долната част на балдахина върху четирите колони на леглото: не го виждаше, но знаеше, че е там и живо си представяше десена на розови пъпки. Известно време мислеше за майка си, за най-хубавите мигове от живота си, вече безвъзвратно отлетели, после се сети за момичето, момчето и жената, които уби предната нощ. Помъчи се да си припомни вкуса на кръвта им, но спомените далеч бледнееха пред майчиния образ.
	След малко запали нощната лампа и се огледа в познатата стая: розови тапети, покривка върху леглото на розови цветчета, щори на розички, розови пердета и килими, тъмно махагоново легло, шкаф и висок скрин. На облегалките на люлеещия се стол бяха преметнати два вълнени шала: единият зелен като листата на розата, другият с оттенъка на цветовете й.
	Канди отиде в съседната баня, заключи и провери бравата. Единствената светлина идваше от флуоресцентните лампи над мивката, защото отдавна бе боядисал с черно високия тесен прозорец.
	За миг се взря в отражението си, защото се харесваше. В чертите виждаше майка си. Имаше нейната руса коса — бледа, почти бяла — и морскосините й очи. Лицето му беше като издялано, в него липсваше майчината му красота и нежност, въпреки че пълните устни бяха същите.
	Избягваше да поглежда надолу, докато се съблича. Гордееше се с мощните си рамене и ръце, с широкия гръден кош и мускулестите крака, но и от най-беглия поглед към половия орган се чувстваше омърсен и му прилошаваше. Седна на тоалетната чиния, за да се облекчи по малка нужда, без да се налага да се докосва. Под душа изми слабините си, като първо нахлузи специална хавлиена ръкавица, за да не докосва плътта си.
	Подсуши се, облече се: спортни чорапи, маратонки, тъмносиви кадифени панталони и черна риза, и с нежелание напусна надеждното убежище в майчината стая. Нощта се бе спуснала навън. Коридорът на горния етаж бе едва осветен от две слаби крушки в покрит със сив прах полилей, от който бяха изпопадали поне половината кристални висулки. Отляво беше площадката на стълбището. Отдясно — стаята на сестрите му, предишната му стая и другата баня с отворени врати и потънала в мрак. Дъбовият под изскърца, а излинялата пътека почти не смекчаваше шума от стъпките. Понякога Канди си мислеше дали да не почисти основно другата част от къщата, може би дори да купи нови килими и да боядиса, но стаята на майка си поддържаше в безукорна чистота и добро състояние, без никакво желание да отделя време или пари за останалото, пък и сестрите му нямаха нито интерес, нито талант за домакинство.
	Забързани тихи стъпки му напомниха, че наоколо се навъртат котките. Канди спря до стълбите, защото се страхуваше да не настъпи някоя лапичка или опашка, докато животинките изпълват горния етаж. Миг по-късно котките се изкачиха и се скупчиха около него: двайсет и шест на брой, ако последното преброяване не беше вече остаряло. Единайсет бяха черни, още няколко шоколадово или тютюнево кафяви или въгленово сиви, две бяха тъмнозлатисти и само една бяла. Вайълет и Върбина, сестрите на Канди, предпочитаха тъмните котки — колкото по-тъмни, толкова по-добре.
	Животните се въртяха около него, настъпваха обувките му, отриваха се о краката му и извиваха опашки около прасците му. Имаше две ангорски, абисинка, манкс без опашка, малтийска котка и една с кафяви, черни и жълто-кафяви петна, но повечето бяха мелези без установена порода. Някои имаха зелени очи, други жълти, трети сребристосиви, четвърти сини и всички го наблюдаваха с голям интерес. Нито една не мъркаше и не мяукаше. Проверката се извършваше в пълно мълчание.
	Канди не обичаше особено котките, но ги търпеше не само защото принадлежаха на сестрите му, но и защото в известен смисъл бяха част от Вайълет и Върбина. Да ги удари бе все едно да нарани сестрите си, а той никога не би постъпил така, защото майка му на смъртния си одър му бе заръчала да пази момичетата и да се грижи за тях.
	За по-малко от минута котките изпълниха мисията си и почти като по команда се отдръпнаха от него. С размахани опашки, свити мускули и настръхнала козина, се изнизаха като една обратно към стълбите и към долния етаж.
	Докато Канди стигне до първото стъпало, котките вече се губеха от поглед на междинната площадка. Той слезе, но животните вече бяха изчезнали. Мина покрай тъмния вестибюл с дъх на плесен. От кабинета се носеше миризма на застояло. Натъпканите по лавиците любовни романи на майка му мухлясваха бавно. Когато мина покрай зле осветената трапезария, под краката му изхрущя някакво счупено стъкло.
	Вайълет и Върбина бяха в кухнята. Двете бяха съвършено еднакви близначки. Същите руси коси, същата светла, гладка кожа, същите порцелановосини очи, извити вежди, високи скули, прави носове с изящни ноздри, естествено червени устни без никакво червило, дребни, равни зъби, бели като на котките.
	Канди се мъчеше да си внуши, че харесва сестрите си, но опитите му бяха безуспешни. Заради майка си _не_ ги мразеше и затова оставаше неутрален и живееше с тях, макар и не като истинско семейство. Според него сестрите му бяха прекалено слаби и крехки на вид, почти безплътни и твърде бледи, сякаш рядко виждаха слънце, а и то не ги стопляше, когато от време на време излизаха навън. Тънките им ръце бяха с добре поддържан маникюр, защото двете непрекъснато се кипреха, но за Канди пръстите им бяха прекалено дълги, неестествено гъвкави и чевръсти. Майка им беше здрава жена, със силни черти и хубав тен. Канди често се чудеше как толкова жизнена жена е родила тези безцветни същества.
	Близначките бяха натрупали шест памучни одеяла едно върху друго в единия ъгъл на просторната кухня, за да направят кътче за котките, въпреки че всъщност искаха да има място да седнат сред животните на пода. Когато Канди влезе, двете се бяха разположили на одеялата с котки около себе си и в скутовете. Вайълет пилеше ноктите на Върбина. Нито една не вдигна очи, въпреки че естествено го бяха поздравили чрез котките. Канди не беше чул Върбина да говори през целия й двайсет и шест годишен живот — близначките бяха с четири години по-млади от него — но не знаеше дали тя не може да говори, не иска или се срамува да говори в чуждо присъствие. Вайълет беше почти също толкова тиха, но все пак проговаряше, когато се налагаше: очевидно в момента не смяташе, че има какво да каже.
	Канди застана до хладилника, загледа се как двете се навеждат над бледата дясна ръка на Върбина и се занимават с маникюра, и му се стори, че може би не е справедлив в оценката си към тях. Другите сигурно щяха да ги сметнат за привлекателни посвоему. Ръцете и краката им му изглеждаха прекалено слаби, но други мъже биха решили, че са добре оформени и сексапилни — крака на балерини и ръце на акробатки. Кожата им беше бяла като мляко, а гърдите им едри. Поради благословената си липса на интерес към секса, Канди не беше в състояние да ги прецени.
	Двете по навик носеха съвсем малко дрехи, колкото Канди да не им нареди да се облекат повече. През зимата държаха къщата много топла и най-често, както и сега, се обличаха в тениски и шорти или просто бикини. Ходеха боси. Само в майчината му стая, която сега беше негова, Канди държеше по-хладно. Ако присъствието му не изискваше известна скромност, двете биха се разхождали из къщи съвсем голи.
	Лениво Вайълет изпили нокътя на палеца на Върбина и двете се втренчиха в него, сякаш животът им зависеше от полумесеца в основата или от извивката.
	Канди прерови хладилника, извади парче консервирана шунка, пакет швейцарско сирене, горчица, туршия и четвърт литър мляко. Взе от шкафа хляб и седна на стол с тръбна облегалка до пожълтялата от времето маса.
	Някога масата, столовете, шкафовете и дървенията бяха лъскави и бели, но от смъртта на майка му не бяха боядисвани. Сега жълтееха, а по ръбовете и ъглите прозираше сивкаво. Пукнатините издаваха следите от времето. Тапетите на маргаритки бяха замърсени и тук-там висяха отлепени, а басмените пердета изглеждаха провиснали от мръсотия и прах.
	Канди си направи и изяде два големи сандвича с шунка и сирене. Млякото изпи направо от картонената опаковка.
	Изведнъж двайсет и шестте котки, проснати лениво около близначките, скокнаха едновременно, запътиха се към вратичката в основата на голямата кухненска врата и заизлизаха в стройна редица. Очевидно беше време за тоалет. Вайълет и Върбина не желаеха къщата да се вмирисва на котки.
	Канди затвори очи и отпи голяма глътка мляко. Предпочиташе да е със стайна температура или дори затоплено. Вкусът смътно напомняше на кръв, но без приятната й стипчивост. Приликата щеше да е по-голяма, ако млякото не беше толкова студено.
	След няколко минути котките се върнаха. Сега Върбина лежеше по гръб, отпуснала глава на една възглавница и със затворени очи мърдаше устни, сякаш говореше на себе си, макар и да не издаваше нито звук. Беше протегнала нежна ръка към сестра си, за да й направи също така грижливо маникюра. Дългите й крака бяха проснати и Канди виждаше мястото между гладките й бедра. Тя беше облечена само с тениска и тънки бикини в прасковен цвят, които по-скоро подчертаваха, отколкото да крият триъгълника на нейната женственост. Котките мълчаливо се скупчиха около нея и я закриха. Явно бяха по-загрижени за приличието от самата нея. Гледаха укоризнено към Канди, като че разбираха накъде е обърнал поглед.
	Той сведе очи и заразглежда трохите по масата.
	— Франки беше тук — обади се Вайълет.
	Отначало Канди се слиса повече от това, че чува гласа й, отколкото от съдържанието на думите. После значението им отекна в неговото съзнание като удар по месингов гонг. Канди рязко се изправи и едва не прекатури стола.
	— Бил е тук? Вкъщи?
	Нито котките, нито Върбина трепнаха от трясъка на стола или от острия му глас. Продължаваха да се излежават сънени и безразлични.
	— Отвън — каза Вайълет, която продължаваше да седи на пода до отпуснатата си сестра и да оформя маникюра й. Гласът й беше тих, почти шепот. — Гледаше къщата откъм живия плет.
	Канди погледна мрака зад прозорците.
	— Кога?
	— Към четири.
	— Защо не ме събудихте?
	— Той не се застоя. Никога не идва за дълго. Минута-две, после си тръгва. Страх го е.
	— Видя ли го?
	— Знаех, че е там.
	— И не се опита да му попречиш да си отиде?
	— Че как бих могла? — Сестра му се ядоса, но гласът продължи да бъде все така прелъстителен. — Котките обаче го подгониха.
	— Нараниха ли го?
	— Малко. Нищо сериозно. Но той уби Саманта.
	— Кой?
	— Горкичкото котенце. Саманта.
	Канди не познаваше котките по имена. Струваше му се, че те са като единен организъм, който често се движи като един и очевидно мисли по този начин.
	— Уби Саманта. Разби главата й в каменния стълб в края на алеята. — Най-накрая Вайълет вдигна очи от ръката на сестра си. Очите й бяха по-бледосини от преди, направо ледени. — Искам да му причиниш болка, Канди. Искам много да го заболи, както той постъпи с котката. Хич не ме интересува, че ни е брат…
	— Вече не ни е брат след всичко, което стори — яростно избухна Канди.
	— Искам да постъпиш с него така, както той се отнесе с горката ни Саманта. Искам да го размажеш, Канди, да му смачкаш главата, да спукаш черепа, за да изтече мозъкът му — Вайълет не повиши глас, но думите й бяха приковали Канди. Понякога, както сега, гласът й звучеше дори по-чувствено от обикновено и тогава сякаш не само галеше слуха, но и проникваше в мозъка и лекичко полягаше като мъгла, като мараня. — Искам да го биеш, да го мачкаш, да го разкъсаш, да му разпръснеш костите и вътрешностите, искам да му извадиш очите. Искам да го накараш да съжалява, че е причинил болка на Саманта.
	Канди потръпна.
	— Ако го докопам, естествено, че ще го убия, но не заради твоята котка. А заради _майка ни_. Не помниш ли как постъпи с _нея_? Как можеш да искаш отмъщение за една котка, когато цели седем години не си го накарала да плати за мама?
	Сестра му изглеждаше смаяна, извърна се и млъкна.
	Котките плавно се смъкнаха от отпуснатото тяло на Върбина.
	Вайълет се протегна и легна до нея. Сложи глава на гърдите й. Голите им крака се преплетоха.
	Донякъде излязла от състоянието на транс, Върбина започна да гали копринените коси на близначката си.
	Котките се върнаха и се сгушиха във всяко свободно ъгълче около тях.
	— Франк е бил тук — заяви Канди гласно, но по-скоро на себе си, и сви юмруци.
	В него се надигна гняв, както далеч над морето се заражда ветрец, който скоро ще се превърне в ураган. Канди обаче не си позволяваше да се поддава на емоции като гнева, защото трябваше да се владее. Пристъпът на ярост можеше да напои семената на тъмните му желания. Майка му би одобрила убийството на Франк, защото той бе предал семейството и смъртта му би била от полза за семейството. Но ако Канди допуснеше гневът да се разрасне в ярост, нямаше да успее да открие Франк, щеше да се наложи да убие друг, защото желанието щеше да стане непреодолимо. Тогава майка му в рая би се засрамила от него, би се отвърнала от него за известно време и дори би отрекла, че го е родила.
	Вдигна очи към тавана, към невидимото небе и райските селения, където сега живееше майка му, и каза:
	— Ще се оправя. Ще се овладея. Непременно.
	Обърна гръб на сестрите си и техните котки и излезе да провери дали Франк е оставил някакви следи до живия плет или до стълба, където бе убил Саманта.


	19

	Боби и Джули вечеряха в Ориндж, в „Озис“, а после се преместиха в съседния бар. Музиката се осигуряваше от Еди Дей, който имаше богат, кадифен глас. Той изпълняваше съвременни мелодии, но и парчета от петдесетте и началото на шестдесетте. Оркестърът му не беше голям, но свиреше някои от хитовете от времето на ранния рок-енд-рол в ритъм на суинг. Те успяха да потанцуват суинг на някои от тях, румба на „Ла Бамба“ и ча-ча на една-две диско мелодии, промъкнали се в репертоара на Еди Дей, така че прекараха добре.
	Когато имаха възможност, Джули обичаше да се отбият и да потанцуват някъде, след като бяха ходили при Томас в „Чиело Виста“. Погълната от музиката, следваща ритъма, съсредоточена върху стъпките на танца, тя бе в състояние да прогони от съзнанието си всичко останало — дори вината, дори скръбта. Нищо друго не я освобождаваше така изцяло. Боби също обичаше да танцува, особено суинг. Приклякане, изправяне, смяна на местата, лъжливо отблъскване, стегната прегръдка, отново приклякане, изправяне, размяна на местата с две съединени ръце, връщане в основна позиция… Музиката утешаваше, но танцът имаше силата да изпълни сърцето с радост и да облекчи раните му.
	Докато оркестърът почиваше, Боби и Джули седнаха да изпият по бира на една маса до дансинга. Говореха си за всичко, с изключение на Томас, и в края на краищата стигнаха до Мечтата — по-точно как да обзаведат вилата на брега на океана, ако някога я купят. Смятаха, че няма да похарчат цяло състояние за мебели, но се съгласиха, че биха могли да си начешат крастата с две неща от ерата на суинга: може би шкаф с бронзови вратички и мрамор от Емил-Жак Рулман в стил „Арт Деко“ и със сигурност автоматичен грамофон „Урлицър“.
	— Модел 950 — каза Джули. — Разкошен е.
	— Били са изработени по-малко от четири хиляди. По вина на Хитлер. Урлицър се е преоборудвал и започнал да произвежда оръжие. Но модел 500 също го бива. Или 700.
	— Хубави са, ама не са 950.
	— Но пък и не са скъпи като него.
	— Броиш центовете, когато говорим за истинската красота, така ли?
	— Значи „Урлицър“, модел 950, е въплъщение на красотата, а?
	— Точно така. Че какво друго?
	— За мен ти си истинската красота.
	— Много мило, но все пак продължавам да искам точно 950.
	— Значи за теб не съм истинската красота? — Боби премигна и нацупи устни.
	— За мен си просто един несговорчивко, който не иска да ми позволи да имам любимия си „Урлицър“ — отвърна тя, наслаждавайки се на играта.
	— А какво ще кажеш за един „Сибърг“? Или „Пакард Пла-мор“? Не, значи. Ами за „Рок-ола“?
	— „Рок-ола“ също произведоха хубави грамофони — съгласи се тя. — Ще си купим един от тях и „Урлицър“, модел 950.
	— Ще пръснеш парите ни като пиян моряк.
	— Родена съм да бъда богата. Щъркелът се е объркал. Не ме е оставил при Рокфелерови.
	— Иска ти се този щъркел да ти падне сега, нали?
	— Пипнах го още преди години. Сготвих го и го изядох на Коледа. Услади ми се, но все още искам да съм от Рокфелерови.
	— Щастлива ли си? — попита Боби.
	— Опиянена. И то не само от бирата. Не знам защо, но тази вечер се чувствам чудесно. Толкова добре не съм била от векове. Мисля, че ще стигнем там, където искаме, Боби. Ще успеем да се пенсионираме рано и ще живеем дълго и щастливо на брега на океана.
	Докато тя говореше, усмивката му помръкна и той се намръщи.
	— Какво те мъчи, Киселячко?
	— Нищо.
	— Не ме лъжи. През целия ден беше малко странен. Опитваш се да го скриеш, но нещо не ти дава мира.
	Той отпи от бирата си. После заяви:
	— Ами ти имаш добри предчувствия, но аз — лоши.
	— Ти? Господин Безоблачни Небеса?
	Той все още беше смръщен.
	— Може би трябва да се ограничиш само с работа в кантората за известно време, да се отдръпнеш от огневата линия.
	— Защо?
	— Заради лошите ми предчувствия.
	— Които са?
	— Че ще те загубя.
	— Само опитай!


	20

	С невидимата си палка вятърът дирижираше хор от шептящи гласове в живия плет от дървета. Гъстите храсти образуваха двуметрова стена, заграждаща от три страни двуакровия имот на Полард. Те щяха да са по-високи от самата къща, ако Канди не бе подкастрял върховете им по няколко пъти всяка година.
	Той отвори високата до кръста порта от ковано желязо между две каменни колони и излезе на покрития с чакъл банкет на пътя. Наляво двулентовият асфалт се виеше между хълмовете още някой и друг километър. Надясно се спускаше надолу към далечния океан покрай къщи, застроени върху парцели, които ставаха все по-маломерни с приближаването си към брега, докато най-сетне в самия град големината им достигаше една десета от площта на техния. Със снижаването на земята на запад светлините първо се сгъстяваха, а след това изведнъж изчезваха, като че ли спрени от някаква черна стена. Тази стена беше нощното небе и тъмната шир на дълбокия, студен океан.
	Канди тръгна покрай високия плет и спря чак когато усети, че е стигнал мястото, на което бе стоял Франк. Вдигна двете си огромни ръце и остави поклащаните от вятъра листа да трептят срещу дланите му, сякаш шумата досущ като медиум би могла да му предаде някакво съобщение за краткото посещение на брат му. Но не усети нищо.
	Разтвори клоните и надзърна през пролуката към къщата, която през нощта изглеждаше по-голяма, отколкото беше в действителност, сякаш имаше осемнадесет или двадесет стаи, а не само десет. Прозорците на фасадата бяха тъмни. От задната част на дома през мръсните басмени пердета на кухненския прозорец се процеждаше жълта светлина. Но с изключение на нея къщата можеше да мине за запустяла. Някои от викторианските украшения се бяха изкривили и откършили от стрехите. Покривът на верандата беше хлътнал, доста от перилата бяха изпочупени, а предните стъпала — изкорубени. Даже на оскъдната светлина на луната той виждаше, че къщата се нуждае от боядисване. На много места, досущ като тъмни кости, се виждаха голи дъски, а останалата тук-там боя или се белеше, или бе полупрозрачна като кожата на албинос.
	Канди се опита да мисли като Франк, да си представи защо брат му продължава да се връща. Франк се страхуваше от него и си имаше причина за това. Страхуваше се и от сестрите си, и от всички спомени, които къщата пазеше за него, така че би трябвало да стои далеч. Но той периодично се весваше, за да търси нещо — може би нещо, което дори самият той не разбираше.
	Разстроен, Канди пусна клоните, върна се назад покрай дърветата и спря първо до единия, после до другия стълб на портата. Търсеше мястото, където Франк бе прогонил котките и смазал черепа на Саманта. Макар и доста по-лек сега, отколкото по-рано, вятърът така или иначе бе изсушил кръвта, изцапала камъните, а тъмнината скриваше останалото. Все пак Канди беше сигурен, че ще може да намери лобното място. Внимателно опипа нагоре и надолу четирите страни на стълба, сякаш очакваше част от него да е достатъчно гореща, за да опари кожата му. Но макар че търпеливо обходи грубите камъни и измазаните с хоросан снадки между тях, бе минало твърде много време и въпреки изключителните си дарби, не успя да различи мястото, където се бе подвизавал брат му.
	Забърза по напуканата и наклонена алея и изостави хладната нощ, за да се вмъкне отново в топлата, задушна къща, в кухнята, където сестрите му седяха върху одеялата в „котешкия ъгъл“. Върбина беше зад Вайълет с четка в едната и гребен в другата ръка и решеше лененожълтата коса на сестра си.
	— Къде е Саманта? — попита Канди.
	Вайълет наклони глава, погледна го озадачено и отвърна:
	— Вече ти казах. Мъртва е.
	— Къде е тялото?
	— Тук. — Вайълет направи жест с двете си ръце, за да посочи неподвижните котки, налягали около нея.
	— Коя точно? — попита Канди. Половината от създанията бяха толкова кротки, че всяко от тях би могло да бъде взето за мъртвото.
	— Всички. Сега те всички са Саманта.
	Тъкмо от това се бе страхувал Канди. Винаги, когато някоя от котките умреше, близначките подреждаха останалите в окръжност, поставяха трупа в центъра и без да кажат дума, нареждаха на живите да опитат от мъртвата.
	— По дяволите — изруга той.
	— Саманта все още живее, тя вече е част от нас — каза Вайълет. Гласът й бе тих и шептящ както преди, но по-замечтан от обикновено. — Никое от нашите котета не ни е напуснало в действителност. Част от него… от нея… остава във всеки от нас… и затова ние всички сме по-силни, по-силни и по-чисти, и винаги заедно, винаги и навеки.
	Канди не попита дали сестрите му са взели участие в пира, понеже вече знаеше отговора. Вайълет облиза ъгълчето на устата си, сякаш спомняйки си вкуса, и влажните й устни проблеснаха. След миг Върбина направи същото.
	Понякога Канди имаше чувството, че близначките принадлежат към съвсем различен от него вид, тъй като рядко разбираше постъпките и държанието им. А и когато гледаха към него — Върбина, потънала във вечно мълчание — техните лица и очи не разкриваха нищо от мислите и чувствата им. Двете бяха толкова неразгадаеми, колкото и котките.
	Канди съвсем смътно схващаше връзката на близначките с грациозните животни. Тя бе техният дар от благословената им майка, точно както и неговите многобройни дарби бяха неговото щедро майчино наследство, така че той не се питаше дали е в реда на нещата.
	И все пак му се искаше да удари Вайълет, понеже не му беше оставила от тялото. Знаела е, че Франк го е пипал, че то би могло да му бъде от полза, но нито го беше запазила, докато той стане, нито беше дошла да го събуди по-рано. Искаше да я смаже, но беше негова сестра, а той не би могъл да нарани сестрите си, трябваше да се грижи за тях, да ги защитава. Майка му гледаше от небето.
	— А останките от трупа? — попита той.
	Вайълет посочи към кухненската врата.
	Той запали външната лампа и излезе на задната веранда. Парчета кости бяха разпилени по небоядисаните дъски като зарове със странна форма. Само две от страните на терасата бяха открити. Около другите две къщата завиваше под ъгъл и в нишата, където стените й се срещаха, Канди намери парче от опашката на Саманта и късчета кожа, запратени там от нощния вятър. Полураздробеният череп беше на най-горното стъпало. Той го грабна и слезе на неокосената ливада.
	Вятърът, който следобеда бе започнал да стихва, изведнъж напълно спря. Студеният въздух би пренесъл надалеч и най-нищожния звук, но нощта беше безмълвна.
	Обикновено Канди можеше да докосне някакъв предмет и да види последния човек, който го бе държал преди него. Понякога успяваше да разбере дори къде бяха отишли някои от тези хора, след като бяха пуснали предмета, и когато тръгнеше да ги търси, те винаги се намираха там, където го бе отвело ясновидството му. Франк беше убил котката и Канди се надяваше, че при съприкосновението с останките й в него ще припламне прозрение, което ще го насочи отново по следите на брат му.
	Месото от главата на Саманта бе оглозгано до шушка. Не по-зле бе изпразнено и съдържанието й. Добре изсушена от вятъра, тя би могла да мине за част от някоя вкаменелост от предходна ера. Съзнанието на Канди се изпълни не с представи за Франк, а с образите на другите котки, Върбина и Вайълет, и накрая той с отвращение захвърли черепа.
	Чувството за безсилие изостри гнева му. Усети нуждата да расте в него. Не смееше да я остави да разцъфне, но да й устоява бе безкрайно по-трудно, отколкото да устоява на обаянието на жените и другите грехове. Мразеше Франк. Мразеше го толкова много, толкова дълбоко, беше го мразил така постоянно цели седем години, та не можеше да понесе мисълта, че бе проспал една възможност да го унищожи.
	Нужда…
	Той падна на колене насред буренясалата ливада. Сви юмруци и прегърби рамене и стисна зъби и се опита да се превърне в скала, в неподвижна маса, която не би помръднала и на сантиметър и при най-неотложната нужда; на милиметър и при най-страшната необходимост, и при най-ужасния глад, и при най-страстния копнеж. Молеше се на майка си да му даде сила. Вятърът отново започна да се надига и решил, че това е някакъв дяволски вихър, който иска да го тласне към изкушение, той се просна по очи върху земята, заби нокти в меката пръст и заповтаря святото име на майка си — Розеле. Яростно продължи да шепне името й в тревата и пръстта отново и отново, изгубил надежда да потисне нарастването на вътрешната необходимост. После заплака. После се изправи. И тръгна на лов.


	21

	Франк влезе в някакво кино и остана до края на прожекцията, но не можа да съсредоточи вниманието си върху филма. Вечеря в „Елторито“, въпреки че не усети истинския вкус на храната. Просто тикаше в устата си пълнените с месо царевични питки и полятия с лютив сос ориз, сякаш тъпчеше пещ с въглища. Няколко часа покара безцелно насам-натам из околностите на Ориндж. Движеше се само защото в момента се чувстваше в по-голяма безопасност, когато не стоеше на едно място. Накрая се върна в мотела.
	Продължаваше да се опитва да пробие черната стена в съзнанието си, скрила целия му живот. Усърдно търсеше най-малката пукнатина, през която би могъл да зърне някакъв спомен. Беше сигурен, че намери ли една-единствена пролука, цялата фасада на амнезията му мигновено ще се срути. Но преградата беше гладка и плътна.
	Когато загаси светлината, не успя да заспи.
	Санта Ана се беше укротила. Не можеше да обвини за безсънието си шумните ветрове.
	Въпреки че по чаршафите имаше само следи от кръв и то напълно изсъхнали, той реши, че да се унесе му пречи мисълта за изцапаните с кръв постели. Запали лампата, смъкна чаршафите, пусна отоплението, изтегна се в тъмнината и се опита да заспи без завивки. Но не успя.
	Каза си, че буден го държи амнезията (и самотата и чувството за изолация в резултат от нея). И макар че в това имаше известна истина, Франк знаеше, че се самозалъгва.
	Истинската причина за безсънието му беше страхът. Страх от това къде би могъл да отиде, докато се разхожда насън. Страх от това, което би могъл да направи. Страх от предметите, които току-виж намерил в ръцете си, когато се събуди.


	22

	Дерек спеше в другото легло. Похъркваше тихичко.
	Томас не можа да заспи. Стана и отиде до прозореца. Загледа се навън. Луната беше изчезнала. Тъмнината беше непрогледна.
	Томас не харесваше нощта. Плашеше го. Харесваше да грее слънце, цветята да са ярки, тревата да изглежда зелена и небето да е синьо, та да ти се струва, че върху света има похлупак, който задържа всичко на земята и на място. През нощта всички цветове изчезваха и светът беше пуст, сякаш някой махаше похлупака и пускаше вътре безкрайно много нищо, и ако човек вдигнеше поглед нагоре към цялото това нищо, усещаше, че би могъл да се понесе нанякъде като цветовете, да се понесе нагоре и надалеч и извън света и когато на сутринта отново сложеха похлупака, той нямаше да е тук, щеше да бъде някъде другаде и никога нямаше да може да се върне. Никога.
	Опря върховете на пръстите си в прозореца. Стъклото беше студено.
	Искаше му се да може да проспи нощта. Обикновено спеше добре. С изключение на тази нощ.
	Тревожеше се за Джули. Винаги се тревожеше за нея по мъничко. Нормално е братът да се тревожи. Но това не беше малка тревога. Беше голяма.
	Започна тъкмо тази сутрин. Странно чувство. Особено. Страшно. „Нещо наистина лошо ще се случи на Джули“ — казваше то. Томас се разтревожи толкова много, че се опита да я предупреди. Бяха му казали, че картините и гласовете и музиката по телевизията се изпращали по въздуха. Отначало си помисли, че е лъжа, че си правят шега с това, че е тъп, и очакват да повярва всичко, но после Джули потвърди, че е истина, затова той понякога се опитваше да „телевизионира“ мислите си до нея, понеже щом можеш да изпратиш картини и музика и гласове по въздуха, с мислите трябва да е лесно.
	„Внимавай, Джули — предупреди я мислено той. — Внимавай, бъди предпазлива, нещо лошо ще се случи.“
	Обикновено когато усещаше нещо за някого, този някой беше Джули. Томас знаеше кога е щастлива. Или тъжна. Когато беше болна, той понякога се свиваше на леглото и слагаше ръце върху собствения си корем. Винаги знаеше кога ще дойде на посещение.
	Чувстваше и неща, свързани с Боби. Не от самото начало. Когато Джули го доведе за пръв път, Томас не усети нищо. Но постепенно започна да усеща повече. И сега чувстваше за него почти колкото и за Джули.
	За някои от останалите хора също усещаше. За Дерек например. Или за Джина, едно друго дете от дома. Както и за двама-трима от персонала и за една от сестрите. Но за тях не усещаше и наполовина колкото за Боби и за Джули. Мислеше си, че сигурно щом обича повече някои хора, повече усеща нещата — знае нещата — за тях.
	Понякога, когато Джули се тревожеше за него, на Томас наистина страшно му се искаше да й каже, че знае как се чувства тя и че е добре. Разбираше, че тъкмо знаенето ще я направи щастлива. Но нямаше думи. Не можеше да обясни как или защо понякога усеща чувствата на другите хора. А не искаше да се опита да им разкаже за това, понеже се страхуваше, че ще изглежда глупав.
	Беше идиот. Знаеше го. Не колкото Дерек, който беше много мил, хубаво се живееше в една стая с него, но който бе наистина бавен. Хората понякога казват „бавен“ вместо „тъп“, когато говорят пред теб. Джули никога не го правеше. Боби също не го правеше. Но някои хора казват „бавен“ и си мислят, че ти не разбираш. Той го разбираше. Имаха и по-сложни думи и тях той наистина не разбираше, но със сигурност разбираше „бавен“. Не искаше да е идиот, но никой не му даваше да избира, и понякога той мислено се обръщаше към Бога, молеше Го да му помогне да поумнее, ала Бог искаше той да остане тъп завинаги — но защо? — или просто не получаваше съобщенията.
	Джули също не получаваше съобщенията. Томас винаги разбираше кога е стигнал до някого с телевизионирана мисъл. Той никога не стигна до Джули, но понякога успяваше да стигне до Боби, което беше забавно. Но не смешно, а интересно, странно. Когато Томас телевизионираше мисъл до Джули, понякога Боби я получаваше вместо нея. Както тази сутрин. Беше изпратил предупреждение до Джули…
	„Ще се случи нещо лошо, Джули, нещо наистина лошо идва…“
	… но го бе уловил Боби. Може би понеже и двамата обичаха Джули. Не знаеше. Не можеше да си го обясни. Но със сигурност се бе случило. Боби го беше уловил.
	Сега Томас стоеше по пижама до прозореца, гледаше страшната нощ и усещаше Лошото нещо там навън, усещаше го като вълничка в кръвта си, като изтръпналост в костите си. Лошото нещо беше далече, не някъде близо до Джули, но идваше.
	Днес Томас искаше да каже на Джули за приближаването на Лошото нещо по време на посещението й, но не можа да измисли по какъв начин да го направи, понеже се страхуваше, че ще изглежда тъп. Джули и Боби знаеха, че е идиот, вярно, но той мразеше да изглежда тъп пред тях, мразеше да им напомня _колко_ е тъп. Всеки път, когато понечваше да й разкаже за Лошото нещо, просто забравяше как да използва думите. Имаше ги в главата си, бяха си там, стояха си подредени, готови да бъдат казани, пък после изведнъж се разбъркваха и той не можеше да ги накара да се подредят правилно отново. Затова и не можа да ги изговори, та те бяха просто думи без каквото и да било значение и той щеше да изглежда наистина, ама наистина идиот.
	Освен това не знаеше какво е Лошото нещо. Мислеше си, че може би е човек, един наистина ужасен човек там навън, готвещ се да направи нещо на Джули, но не го усещаше точно като човек. Отчасти човек, но и нещо друго. Нещо, което караше Томас да усеща студ не само отвън, но също и отвътре, както когато едновременно стоиш на студен зимен вятър и ядеш сладолед.
	Той потрепери.
	Не искаше да получава тези грозни усещания за това, което беше там навън, но пък и не можеше просто да се върне в леглото и да прекъсне връзката, понеже колкото повече усетеше за далечното Лошо нещо, толкова по-добре можеше да предупреди Джули и Боби, когато то се приближи.
	Зад него Дерек промърмори в съня си.
	Домът беше наистина тих. Всички идиоти спяха. Дълбоко. С изключение на Томас. Понякога му харесваше да е буден, когато другите не бяха. Понякога това го караше да се чувства по-умен от всички тях взети заедно, да вижда неща, които те не можеха да видят, и да разбира неща, които те не можеха да разберат, понеже спяха, а той — не.
	Втренчи се в нощта и в нищото.
	Опря чело в стъклото.
	В името на Джули протегна ръка към нищото. Надалече.
	Отвори себе си. За усещания. За вълнички и изтръпвания.
	Нещо голямо, грозно-противно, го удари. Като вълна. Излезе от нощта и го удари и той залитна назад и падна до леглото и след това вече изобщо не можеше да усети Лошото нещо, то беше изчезнало, но усетеното от него беше толкова голямо и толкова противно, че сърцето му се раздумка и дъхът му спря, и точно тогава телевизионира на Боби:
	_„Върви, бягай, махай се, спаси Джули, Лошото нещо идва, Лошото нещо приближава, бягай, бягай.“_


	23

	Сънят беше изпълнен с музиката на „Лунна серенада“ на Глен Милър, въпреки че както всичко в сънищата, песента беше донякъде по-различна от истинската. Боби се намираше в къща, позната, и същевременно напълно чужда, но някак си разбра, че това е вилата на брега на океана, заради която с Джули щяха да се пенсионират млади. Той се носеше през всекидневната над тъмен персийски килим, покрай наглед удобни тапицирани столове, огромно старо канапе със заоблени облегалки и дебели възглавници, шкаф „Рулман“ с бронзови вратички, лампа в стил „Арт Деко“ и препълнени с книги полици. Музиката идваше отвън, така че той излезе при нея. Радваше се на лесните промени в съня, позволяващи му да премине през вратата, без да я отвори, да пресече широката веранда и да слезе по дървените стъпала, без дори да повдигне крак. Океанът бучеше, фосфоресциращата пяна на разбиващите се вълни проблясваше в нощта. Под една палма в пясъка, сред черупки от миди, стоеше „Урлицър“, модел 950, пръскаше златни и червени светлини, газели скачаха неспирно, фигурки на Пан надуваха свирки, механизмът, сменящ плочите, блестеше като истинско сребро, голяма черна плоча се въртеше върху диска. На Боби му се струваше, че „Лунна серенада“ ще продължава завинаги, което щеше да е хубаво за него, понеже той никога не е бил по-улегнал, по-спокоен, пък и чувстваше, че Джули също е излязла от къщата, че го чака на влажния пясък близо до водата и че иска да танцува с него, и затова се обърна, и тя беше там, екзотично осветена от грамофона и той пристъпи към нея…
	_„Върви, бягай, махай се, спаси Джули, Лошото нещо идва, Лошото нещо приближава, бягай, бягай.“_
	Индиговосиният океан изведнъж се надигна като при буря и в нощния въздух се разхвърча пяна.
	Ураганни ветрове разлюляха палмите.
	_„Лошото нещо! Бягай! Бягай!“_
	Светът се наклони. Боби залитна към Джули. Океанът се надигаше около нея. Искаше я, щеше да я грабне. Притежаваше воля, бе един мислещ океан със злобно съзнание, проблясващо в тъмните му дълбините.
	_„Лошото нещо!“_
	Мелодията на Глен Милър се ускори, плочата се въртеше на бързи обороти.
	_„Лошото нещо!“_
	Меката романтична светлина от грамофона изведнъж проблесна ярко и жегна очите му, макар че не прогони нощта. Струеше така, сякаш вратата към ада се бе отворила, но тъмнината наоколо само се увеличи, не отстъпи пред този свръхестествен блясък.
	_„Лошото нещо! Лошото нещо!“_
	Светът отново се наклони. Надигна се и се разлюля.
	Боби се запрепъва през клатушкащия се плаж към Джули, която изглеждаше неспособна да мръдне. Масленочерният разпенен океан я поглъщаше.
	_„Лошото нещо Лошото нещо Лошото нещо!“_
	Небето над тях се разтвори с гръмовния пукот на трошащ се камък, но от разпадащия се свод не блесна светкавица.
	Гейзери от пясък се надигнаха около Боби. Мастилена вода избликна от внезапно зейнали в плажа дупки.
	Той погледна назад. Вилата я нямаше. Океанът се надигаше от всички страни. Брегът изчезваше изпод краката му.
	Пищящата Джули се скри под водата.
	_„ЛошонещоЛошонещоЛошонещо!“_
	Шестметрова вълна се издигна срещу него. Разби се и го помете. Той се опита да плува. Плътта по ръцете и дланите му шупна и набъбна и започна да капе. Просветнаха бели като сняг кости. Среднощната океанска вода беше киселина. Главата му потъна. Затаи дъх и успя да я измъкне над повърхността, но океанът вече бе отнесъл с целувката си устните му и той усети, че венците се отделят от зъбите му, а езикът му се превръща на пихтия при съприкосновението със солената киселина. Дори изпълненият с пръски въздух беше ерозивен и мигновено бе разял дробовете му, така че когато се опита да диша, не можа, и като размахваше във вълните ръце, които бяха само кости, потъна, сграбчен от отдръпващата се вълна, завлечен към вечна тъмнина, смърт и забвение.
	_„Лошонещо!“_
	Боби се изправи в леглото.
	Пищеше, но от устата му не излизаше звук. Когато осъзна, че е сънувал, престана да се опитва да крещи и най-сетне нададе тих и отчаян стон.
	Беше отметнал завивката си. Седеше на ръба на леглото със спуснати на пода крака и стискаше дюшека, за да се закрепи, сякаш все още беше на онзи надигащ се плаж или се бореше да изплува от размътените вълни.
	Зелените цифри на часовника върху тавана просветваха и показваха два и четиридесет и три.
	За миг барабаненето на собственото му сърце го заглуши и го направи невъзприемчив към външния свят, но след няколко секунди чу постоянното, ритмично дишане на Джули и се учуди, че не я е събудил. Очевидно не се беше мятал в съня си.
	Паниката, съпровождала кошмарите му, не го бе напуснала напълно. Безпокойството му отново започна да се надига, може би понеже стаята бе тъмна като алчния океан в съня му. От страх да не събуди Джули, не запали нощната лампа.
	Веднага щом беше в състояние да стане, се изправи и заобиколи леглото в непрогледната тъмнина. Банята се намираше откъм нейната страна, но той, както в безброй други нощи, лесно намери пътя, воден едновременно от опит и инстинкт.
	Безшумно затвори вратата след себе си и запали светлината. За миг флуоресцентната яркост му попречи да се види в ослепителната повърхност на огледалото над двойната мивка. Когато най-сетне разгледа отражението си, забеляза, че плътта му е на мястото си. Сънят беше ужасяващо реален, по-различен от всичко, изпитвано досега; по някакъв странен начин му се бе сторил по-реален от самия живот — с наситени цветове и звуци, които бяха пулсирали през спящото му съзнание като светлината от жичката на нажежена до бяло крушка. И макар да знаеше, че всичко е било само сън, дори след като се събуди, не можеше напълно да се отърси от страха си, че кошмарният океан е оставил белезите си върху него.
	Потрепери и се облегна на мивката. Пусна студената вода, наведе се и наплиска лицето си. Все още мокър, погледна към огледалото и срещна очите си.
	— Какво, по дяволите, беше това? — шепнешком се запита той.


	24

	Канди дебнеше.
	Източната част на семейния имот на Полардови, възлизащ на два акра, стигаше до един каньон. Стените му бяха стръмни, главно суха пръст на буци, изпъстрена тук-там с розови и сиви камъни. От пълна ерозия при проливните дъждове склоновете се предпазваха от разпрострените коренови системи на жилавата пустинна растителност — чапарал, гъсти туфи трева, пампаска трева, пръснати мескитови храсти. Отстрани растяха няколко евкалипта, лаврови дървета и мелалуки. Там, където широчината на дъното позволяваше, мелалуки и калифорнийски дъбове пускаха корени дълбоко в пресъхналото корито. Сега в него нямаше и капчица вода, но при силен дъжд се напълваше.
	Подвижен и безшумен въпреки размерите си, Канди вървеше през каньона в източна посока, докато стигна до пресечката с друга падина, прекалено тясна, за да заслужи името каньон. Там свърна на север. Склонът продължаваше, макар и по-полегат. От двете му страни се издигаха стени. На места проходът силно се стесняваше до няколко стъпки. Там се трупаха купчини донесени от вятъра бодливи треви, които драскаха Канди.
	Нощта бе безлунна и в дъното на каньона цареше пълен мрак, но Канди почти не се спъваше и изобщо не се колебаеше. Сред дарбите му не се включваше свръхчовешко зрение: липсата на светлина го ослепяваше както всички останали. Но и в най-тъмната нощ знаеше кога на пътя му се изпречват препятствия, усещаше извивките на земната повърхност толкова добре, че успяваше да напредва много уверено. Не му беше ясно как действа шестото чувство и не се замисляше. Просто живо осъзнаваше връзката си с окръжаващия свят, винаги знаеше къде се намира и вървеше напред, както най-добрите въжеиграчи, които дори с превръзка на очите уверено вървят по опънатото въже над извърнатите нагоре лица на публиката в цирка.
	Още една дарба, получена от майка му.
	Всичките й деца бяха надарени. Но талантите на Канди далеч надхвърляха способностите на Вайълет, Върбина и Франк.
	Тесният проход го изведе в друг каньон. Канди пак тръгна на изток по каменисто пресъхнало корито. Ускори крачка, подтикнат от нуждата. Макар пръснати по-нарядко, по ръба на каньона бяха накацали къщи. Осветените им прозорци бяха прекалено далеч, за да му помогнат да вижда къде върви, но от време на време той вдигаше изпълнен с копнеж поглед, защото именно зад тях се намираше кръвта, от която се нуждаеше.
	Бог бе надарил Канди с вкус към кръвта, беше го създал хищник и затова Бог отговаряше за всички негови постъпки. Майка му бе обяснила всичко много отдавна. Бог искаше от него да проявява избирателност при убиването, но когато Канди не беше в състояние да се обуздае, виновен в крайна сметка беше Бог, защото го бе създал кръвожаден, а не го бе надарил със сила да се контролира.
	Подобно на всички други хищници Канди имаше за задача да прочиства стадото от болни и немощни. За него плячка бяха морално пропадналите членове на човешкото стадо: крадци, лъжци, измамници, прелюбодейци. За съжаление невинаги при среща разпознаваше грешниците. Щеше да му е много по-лесно да изпълнява мисията си, ако майка му беше жива, защото тя безпогрешно откриваше заблудените души.
	Тази вечер щеше да се постарае с всички сили да се ограничи само до дивите животни. Да убива хора и то съвсем близо до дома беше опасно — можеше да привлече вниманието на полицията. Можеше да поеме риска да убива местни хора само ако бяха кръстосали пътищата си с неговото семейство и просто не можеше да се допусне да продължат да живеят.
	Ако не успееше да насити жаждата си с животни, щеше да отиде някъде по-далеч, за да убива хора. Майка му горе на небето щеше да се ядоса и да се разочарова от липсата на самоконтрол, но Бог нямаше да го укори. В края на краищата беше такъв, какъвто Бог го бе създал.
	Когато светлините на последната къща останаха зад него, Канди спря в една горичка. Силният вятър през деня беше преминал по високите хълмове и каньоните към морето. Сега въздухът беше съвършено неподвижен. Продълговатите, заострени листа на малелуките не помръдваха.
	Очите му бяха привикнали към мрака. На бледата звездна светлина дърветата изглеждаха сребристи. Плъзналите надолу ластари допълваха илюзията, че е заобиколен от безмълвен водопад като в стъклените топки с изкуствени снежинки. Успяваше дори да различи нарязаната кора на стъблата и клоните — непрекъснатото лющене на кората придаваше необикновена красота на този дървесен вид.
	Канди не виждаше никаква плячка.
	Не чуваше никакво забързано движение на диви животни в храсталаците.
	Въпреки всичко знаеше, че наоколо живеят многобройни същества, скрили се в дупки, в тайни гнезда, сред купчини листа или отвори в скалите. Самата мисъл за храна го подлуди.
	Протегна ръце с обърнати напред длани и разперени пръсти. За не повече от секунда проблесна синя светлина с оттенъка на блед сапфир, не по-ярка от блясъка на тънък лунен сърп. Листата потрепнаха, оскъдната трева се разлюля и после дъното на каньона пак потъна в мрак.
	От ръцете му отново излезе синя светлина като от пулсиращ фар. Този път беше двойно по-ярка, по-наситено синя и продължи около две секунди. Листата прошумоляха, увисналите ластари се люшнаха, тревата полегна на около трийсет-четирийсет стъпки пред него.
	Странните трептения обезпокоиха някакво същество, което забърза покрай Канди. С особеното си чувство към заобикалящата среда, което не зависеше от зрението, слуха или обонянието, той протегна ръка и сграбчи невидимото същество. Рефлексите му бяха също толкова необичайни, колкото всичките му други способности. Канди улови плячката. Полска мишка. За миг тя се вцепени от ужас, после се загърчи, но той не я пусна.
	Способностите му не влияеха върху живите същества. Не можеше да обездвижи плячката си чрез излъчващата се от дланите му телекинетична енергия. Не можеше да привлича или вика при себе си живи същества, можеше само да ги подплаши, за да напуснат убежищата си. Можеше да разтърси дърветата или да запрати гейзери от пръст и камъни във въздуха, но колкото и да се напрягаше, не беше в състояние да помръдне и косъм от мишката само със силата на съзнанието. Не знаеше защо е това ограничение. Вайълет и Върбина, чиито способности не бяха и наполовина впечатляващи в сравнение с неговите, явно имаха власт _само_ над живи същества, по-дребни животни като котките. Разбира се, Канди можеше да подчини на волята си растенията и понякога насекомите, но в никакъв случай разумни същества, пък било то дори прости полски мишки.
	Коленичил под сребристите дървета, той бе потънал в толкова мрачни размисли, че не видя нищо друго от мишката, освен блесналите очички. Приближи юмрука си до устата.
	Животинчето издаде тънък, ужасен писък, по-скоро стон, отколкото вик.
	Канди отхапа главата, изплю я и впи устни в разкъсания врат. Кръвта беше сладка, но съвсем оскъдна.
	Хвърли мъртвия гризач настрани и пак вдигна ръце с разперени пръсти и обърнати напред длани. Този път сиянието беше силно, електрическо, сапфиреносиньо. Не продължи повече от предишните два пъти, но ефектът беше изненадващо по-силен. По наклоненото дъно на каньона преминаха няколко вълни от трептения през частици от секундата. Високите дървета се разлюляха.
	Ластарите прорязаха въздуха, листата се заблъскаха шумно, сякаш жужаха пчели. Разхвърчаха се камъчета, по-големите камъни се удариха един в друг. Тревите се изправиха, както от страх щръкват космите в основата на врата. Някои от тях се откъснаха и се понесоха в нощта заедно с купчини мъртви листа, въпреки че вятър изобщо не духаше — цялото раздвижване се дължеше на сапфирената светлина и на мощните вибрации.
	Дивите животни побягнаха от скривалищата си. Някои се насочиха право към него по дъното на каньона. Канди отдавна бе разбрал, че не могат да разберат по миризмата, че е човешко същество. Можеха да бягат както към него, така и от него. Или миризмата му беше неуловима… или у него подушваха нещо диво, нещо, което го доближаваше повече до дивите животни, отколкото до хората, и в паниката не разбираха, че е хищник.
	В най-добрия случай ги виждаше като безформени тъмни сенки, втурнали се покрай него като отражения от въртяща се лампа. Но Канди ги усещаше и с паранормалните си способности. Преминаваха койоти, паникьосана мечка се блъсна в крака му. Канди не протегна ръка към тях, защото не му се искаше да го издерат или изпохапят. Най-малко двайсетина мишки пробягаха наблизо, но му се искаше нещо по-жизнено, пълно с кръв.
	Посегна към същество, което помисли за катеричка, не улучи, но миг по-късно сграбчи един заек за задните крака. Животното изпищя. Размаха предните си крака, но Канди хвана и тях. Заекът се парализира не само от хватката, но и от смъртен ужас.
	Канди го вдигна към лицето си.
	Козината имаше дъх на прах и мускус.
	Червените очи блестяха от ужас.
	Чуваше се лудешкото биене на сърцето.
	Канди го захапа за гърлото. Козината, кожата и мускулите пречеха на зъбите да се забият по-дълбоко, но въпреки това кръвта потече.
	Заекът потръпна не защото се опитваше да избяга, а по-скоро в знак на примирение със съдбата. Спазмите бяха бавни, някак чувствени, сякаш животното приветстваше смъртта. С течение на годините Канди неизменно бе наблюдавал същото при безброй дребни същества, особено при зайците. Реакцията им го вълнуваше, защото му вдъхваше усещане за власт и сила, изравняваше го с лисицата и вълка.
	Спазмите секнаха и заекът се отпусна в ръцете му. Беше все още жив, но признаваше неотвратимото приближаване на смъртта и бе изпаднал в състояние, подобно на транс, в което очевидно не изпитваше болка. Сигурно Бог даряваше тъкмо с такава милост дребната плячка.
	Канди пак захапа гърлото, този път по-силно. После още веднъж и още по-силно. Жизнените сокове на заека шурнаха и изпълниха жадната му уста.
	Някъде далеч в друг каньон зави койот. Отвърнаха му други от глутницата. Изви се хор от странни гласове, затихна и пак се извиси, сякаш койотите разбираха, че не само те са излезли на лов през нощта, и подушваха убийството.
	Когато се насити, Канди захвърли изсмукания труп.
	Жаждата му не беше утолена. Налагаше се да потърси кръвта на още зайци или катерички, за да се засити.
	Изправи се на крака и продължи по-нататък в каньона, където дивите животни не бяха усетили синята светлина и кротко чакаха в дупките и скривалищата своята участ. Нощта беше тъмна и благодатна.


	25

	Може би беше нервна, просто защото бе понеделник. Може би настроението й се дължеше на смръщеното, обещаващо дъжд небе. А може би бе напрегната и раздразнителна, понеже от бурните събития в „Декодин“ бяха минали само четири дни и те все още бяха твърде свежи в паметта й. Но по една или друга причина, Джули не искаше да поема случая „Франк Полард“ или който и да било нов случай. Имаха си няколко постоянни договора за охрана с фирми, които обслужваха от години, и тя искаше да се придържа към тази спокойна, позната дейност. Повечето от нещата, които вършеха, бяха почти толкова рисковани, колкото и да отидеш до супермаркета за литър мляко, но в работата им неизменно се криеше опасност, а степента й при всеки нов случай беше неизвестна. И ако при тях тази сутрин бе дошла хилава старица с молба да й помогнат да намери изгубена котка, Джули вероятно щеше да я разгледа като заплаха, сравнима с някой въоръжен със секира психопат. Беше нервна. В края на краищата, ако късметът ги бе изоставил миналата седмица, сега Боби щеше да е мъртъв вече четвърти ден.
	Наведена над масивното си бюро, скръстила ръце върху зелената попивателна, Джули седеше на стола си и разучаваше Полард. Той избягваше погледа й и това събуждаше подозрението й въпреки невинния му — даже трогателен — вид.
	Мъжът изглеждаше така, сякаш най-много би му отивало името на някой комик от Вегас — Шеки, Бъди, нещо такова. Около тридесетгодишен, беше висок метър и шестдесет и тежеше към осемдесет килограма, които за неговата височина бяха с петнадесет над нормата. Обаче най-подходящо за кариера в комедийния театър беше лицето му. С изключение на няколкото странни, вече почти зараснали драскотини, то представляваше наистина приятна гледка: открито, мило, с трапчинки. Бузите му непрекъснато бяха зачервени, сякаш по-голяма част от живота си бе прекарал под арктически вятър. Носът му — също червеникав, очевидно не от твърде голяма привързаност към пиене, а от нееднократно счупване, беше достатъчно безформен, за да разсмива, но не и толкова смазан, че да му придава вид на гангстер.
	Отпуснал рамене, той седеше в едно от кожените кресла пред бюрото на Джули. Гласът му беше тих и приятен, почти музикален.
	— Имам нужда от помощ. Не знам къде другаде да я търся.
	Въпреки комичния вид, държанието му беше мрачно. И макар че беше мелодичен, от гласа му лъхаха отчаяние и умора. Той периодично изтриваше лицето си с длан, сякаш маха паяжини, и всеки път озадачено се взираше в празната си ръка.
	Ръцете му също бяха белязани с хванали коричка драскотини, две-три от които бяха леко подути и възпалени.
	— Честно казано — рече той, — търсенето на помощ от частни детективи изглежда нелепо, сякаш не се случва в реалния живот, а в някое телевизионно шоу.
	— Имам киселини, значи е в реалния живот — въздъхна Боби. Той стоеше до един от големите прозорци на шестия етаж, гледащи към обвития с мъгла океан и разположените наблизо сгради на „Фешън Айланд“, търговския център на Нюпорт Бийч, намиращ се в съседство с небостъргача с кантори, в който „Дакота & Дакота“ ползваха под наем седемстаен апартамент. Боби обърна гръб на гледката, облегна се на перваза и измъкна ролка бонбони от джоба на якето си. — Детективите по телевизията никога не страдат от киселини, пърхот или псориазис.
	— Господин Полард — обади се Джули, — сигурно господин Карагьозис ви е обяснил, че всъщност, ние не сме точно частни детективи.
	— Да.
	— Ние сме консултанти по охраната. Работим предимно с корпорации и частни фирми. Имаме единадесет служители със завидни умения и многогодишен опит в областта на охраната, което е доста по-различно от измишльотините по телевизията за самостоятелно действащо частно ченге. Не следим съпруги, за да разберем дали изневеряват, и не се занимаваме с разводи или с някое от другите неща, заради които хората обикновено се обръщат към частните детективи.
	— Господин Карагьозис ми обясни това — каза Полард, като гледаше към ръцете си, чиито свити юмруци лежаха върху бедрата му.
	Клинт Карагьозис се обади от дивана вляво от бюрото:
	— Франк ми разказа историята си и аз наистина смятам, че трябва да чуете защо има нужда от нас.
	Джули забеляза, че той използва първото име на евентуалния клиент, което не бе правил никога дотогава през шестте си години в „Дакота & Дакота“. Клинт беше нисък и набит. Изглеждаше така, сякаш първоначално е представлявал паметник от парчета гранит и късове мрамор, кремък и руда, желязо и плочник, превърнат от незнаен алхимик в жива плът. Широкото му лице, макар и красиво, изглеждаше като издялано от камък. И ако човек започнеше да търси някакъв признак на слабост в изражението му, то той би могъл да каже само, че някои от чертите му не изглеждат силни колкото останалите. Характерът му също беше стабилен като скала — улегнал, надежден, спокоен. Малко хора впечатляваха Клинт, още по-малко пробиваха сдържаността му и изтръгваха нещо повече от учтив, делови отговор от него. Това, че бе използвал първото име на клиента, изглежда беше деликатен израз на съчувствие към Полард и вот на доверие към верността на историята, която той трябваше да разкаже.
	— За мен преценката на Клинт, че това е нещо за нас, е достатъчна — заяви Боби. — Какъв е проблемът ти, Франк?
	Джули не се впечатли, че Боби незабавно и съвсем непосредствено се обръща към клиента на малко име. Съпругът й харесваше всички, изпречили се на пътя му, поне докато самите те категорично не докажеха, че са недостойни да бъдат харесвани. Всъщност човек трябваше многократно да му нанася удари в гръб, почти хилейки се от злоба, преди той най-накрая със съжаление да приеме възможността, че може би не е трябвало да го харесва. Понякога Джули си мислеше, че се е омъжила за голямо кученце, преструващо се на човек.
	Преди Полард да успее да проговори, тя каза:
	— Първо да уточним най-важното. Ако решим да се заемем с вашия случай, подчертавам „ако“, няма да ви излезе евтино.
	— Това не е проблем — заяви Полард и вдигна от пода до краката си една от двете кожени чанти, които бе донесъл със себе си. Намести я в скута си и разкопча ципа й. После извади няколко пачки банкноти по двадесет и по сто долара и ги остави върху бюрото.
	Докато Джули проверяваше парите, Боби се отблъсна от перваза и се приближи до Полард. Погледна в чантата и каза:
	— Натъпкана е догоре, а?
	— Сто и четиридесет хиляди долара — отвърна Полард.
	При бърза проверка парите на бюрото не излязоха фалшиви. Джули ги отмести встрани и попита:
	— Господин Полард, имате ли навик да носите толкова много пари?
	— Не знам.
	— Не знаете???
	— Не знам — отчаяно повтори той.
	— Наистина не знае — намеси се Клинт. — Изслушайте го.
	С изведнъж притихнал, но все пак изпълнен с чувства глас Полард заяви:
	— Трябва да ми помогнете да разбера къде ходя нощем. Какво, за Бога, правя тогава, когато би трябвало да спя?
	— Хей, това звучи интересно — възкликна Боби и седна върху бюрото на Джули.
	Момчешкият му ентусиазъм я караше да се чувства нервна. Боби можеше да ги обвърже с Полард, преди да са научили достатъчно, за да бъдат сигурни дали е разумно да поемат случая. Освен това се дразнеше, че седи върху бюрото й. Поведението му просто не изглеждаше делово. Джули усещаше, че в перспективните клиенти това създава впечатление за аматьорство.
	— Да включа ли касетофона? — попита Клинт.
	— Разбира се — отвърна Боби.
	Клинт натисна копчето на малкия, захранващ се с батерии касетофон, постави го на ниската масичка пред дивана и го обърна с вградения микрофон към Полард, Джули и Боби.
	Топчестият, кръглолик мъж вдигна поглед към тях. Тъмните сенки под очите, зачервеността на самите очи и бледността на устните му опровергаваха всякаква представа за добро здраве, която биха могли да внушат румените му бузи. Колеблива усмивка трепна на устните му. Той срещна очите на Джули за не повече от секунда и отново погледна към ръцете си. Изглеждаше изплашен, нещастен. Въпреки волята си, тя усети пристъп на съчувствие към него.
	Когато Полард заговори, Джули въздъхна и се облегна назад. Две минути по-късно отново се приведе, като внимателно слушаше тихия му глас. Не искаше да бъде запленена, но беше. Дори флегматичният Клинт Карагьозис, слушащ историята за втори път, бе завладян от нея.
	Ако Полард не беше лъжец или побъркан лунатик — а най-вероятно беше и двете — то очевидно бе попаднал в капана на почти свръхестествени събития. Джули не вярваше в свръхестественото. Опита се да остане настроена скептично, но държанието и явната убедителност на Полард й повлияха, въпреки волята й.
	Боби започна шумно да охка и да ахка и учудено да тупа по бюрото при всяка нова странност в разказа. Когато клиентът… Не, не клиентът. Полард. Той все още не беше техен клиент. Полард. Когато Полард им разказа как се е събудил в една мотелска стая в четвъртък следобед с потънали в кръв ръце, Боби изтърси:
	— Ще се заемем със случая.
	— Боби, чакай! — възрази Джули. — Още не сме чули всичко, което е дошъл да ни разкаже господин Полард. Не бива…
	— Дааа — въздъхна Боби. — Франк, какво, по дяволите, се случи след това?
	— Имах предвид, че няма как да разберем дали можем, или не можем да му помогнем, преди да чуем цялата история — каза Джули.
	— О, разбира се, че можем…
	— Боби, искам да те видя за миг насаме? — твърдо го прекъсна тя. Стана, прекоси кантората, отвори вратата към банята и запали лампата.
	— Франк, ей сега се връщаме — каза Боби, последва съпругата си в банята и затвори вратата.
	Тя включи вентилатора на отдушника, за да заглушава гласовете им, и прошепна:
	— Какво не е наред с теб?
	— Ами… плоски ходила, изобщо нямам сводове… пък и онази грозна бенка насред гърба.
	— Невъзможен си!
	— Плоски стъпала и бенка са твърде големи недостатъци за теб, значи. Сурова жена си ти!
	Помещението беше малко. Те стояха между мивката и тоалетната, почти опрели носове. Той я целуна по челото.
	— За Бога, Боби, та ти току-що каза на Полард, че ще поемем случая му. Може би няма да го направим.
	— А защо не? Примамлив е.
	— Поне затова, че самият Полард изглежда напълно побъркан.
	— Не е.
	— Но твърди, че непозната сила е разрушила онази кола и е пръснала уличните лампи. Говори за странна музика от флейта, за мистериозни сини светлини… Този човек твърде дълго е чел за срещи с извънземни.
	— Точно там е работата. Истинският хахо вече да е намерил обяснение за случилото се. Щеше да твърди, че е срещнал Бога или марсианците. Този човек е объркан, търси отговор. Затуй ми се струва нормален.
	— Освен това ние сме тук, за да работим, Боби. Да работим! Не да се забавляваме. И работим за пари. Не сме двойка проклети богаташи, практикуващи хобито си.
	— Той има пари. Нали ги видя.
	— Ами ако парите са мръсни?
	— Франк не е крадец.
	— Познаваш го отпреди по-малко от час и си сигурен, че не е крадец, така ли? Толкова си доверчив, Боби.
	— Благодаря.
	— Не беше комплимент. Как можеш да вършиш този вид работа и да бъдеш толкова доверчив?
	Той се ухили.
	— Ами доверих ти се и резултатът се оказа блестящ.
	Тя не се остави да бъде залъгана.
	— Полард твърди, че не знае откъде има парите, и само за да не спорим, нека кажем, че вярваме на тази част от историята. Нека кажем също, че си прав относно него и че не е крадец. В такъв случай може би е търговец на наркотици. Или нещо подобно. Съществуват хиляди начини парите да са мръсни, без да са откраднати. А открием ли, че са нечисти, не можем да ги задържим, когато ни плати. Ще трябва да ги предадем на полицията, но вече ще сме си загубили времето и силите. Освен това… се очертава голяма гадория.
	— Това пък защо го казваш? — попита той.
	— Защо го казвам ли? Та той току-що ти обясни как се е събудил в някаква мотелска стая с потънали в кръв ръце.
	— По-тихо! Може да го засегнеш.
	— Пази Боже!
	— Спомни си, че не е имало труп. Трябва да е била собствената му кръв.
	— Откъде да знаем, че не е имало труп? Понеже той го твърди, така ли? Та той може да е толкова смахнат, че да не забележи трупа, даже ако стъпи в димящите му черва или ако се спъне в отсечената му глава!
	— Какво живо въображение!
	— Боби, той казва, че може би се е изподраскал с нокти, но това е дяволски невероятно. Може би някоя нещастна жена, някое невинно момиче, а може би даже дете, някоя безпомощна ученичка, е била нападната от този човек, замъкната в колата му, изнасилена, бита и отново изнасилена, накарана да прави какви ли не унизителни неща, които едно перверзно съзнание може да измисли, а после закарана в пуст каньон, измъчвана с игли и ножове и Бог знае още какво, после е била пребита до смърт и захвърлена гола в някое сухо дере, където койотите и сега дъвчат плътта й, а мухите лазят навътре-навън през отворената й уста.
	— Джули, забравяш нещо.
	— Какво?
	— Човекът с развинтено въображение съм аз.
	Тя се разсмя. Не успя да се удържи. Искаше й се да го чукне силно по челото, та дано влезе нещо там, но вместо това се засмя и поклати глава.
	Той я целуна по бузата и хвана дръжката.
	Тя сложи ръката си върху неговата.
	— Обещай ми, че няма да се ангажираме със случая, преди да чуем цялата история и да имаме време да я обмислим.
	— Добре.
	Върнаха се в кантората.
	Небето навън приличаше на стоманен лист, обгорен на места до черно и с разпръснати тук-там инкрустации от корозия. Все още не валеше дъжд, но въздухът сякаш тръпнеше от очакване.
	Единствената светлина в стаята идваше от две медни лампи, поставени на маси от двете страни на дивана, и от стоящ в един от ъглите лампион с копринен абажур. Флуоресцентното осветление не беше запалено, понеже Боби мразеше ярката светлина и смяташе, че кантората трябва да бъде осветена така, както човек осветява кабинета в дома си. Джули мислеше, че кантората трябва да изглежда и да прилича на кантора. Но за да угоди на Боби, тя обикновено оставяше флуоресцентното осветление незапалено. Сега, когато денят бе притъмнял поради приближаващата буря, й се искаше да включи осветлението на тавана и да пропъди сенките, започнали да се събират в ъглите, недокоснати от кехлибарената светлина на лампите.
	Франк Полард продължаваше да седи в креслото и да разглежда сложените в рамки плакати на Доналд Дък, Мики Маус и чичо Скрудж, които украсяваха стените. Това беше още едно бреме, измъчващо Джули. Беше почитателка на рисуваните филмчета на „Уорнър Брадърс“, понеже те й се струваха по-пиперливи от творбите на Дисни, и имаше колекция с видеокасети от тях плюс няколко плаката на Дафи Дък, но си ги държеше у дома. Боби беше донесъл плакатите с героите на Дисни в кантората, понеже (твърдеше той) го отпускали, карали го да се чувства добре и му помагали да мисли. Никой от техните клиенти не се беше усъмнил в професионалните им способности заради необикновената украса по стените, но тя все още се безпокоеше какво ли биха могли да си помислят.
	Джули се настани зад бюрото си, а Боби отново се настани отгоре. Намигна й и каза:
	— Франк, май поизбързах с поемането на случая. Наистина не можем да вземем такова решение, преди да сме чули цялата ти история.
	— Несъмнено — съгласи се човекът и бързо погледна към Боби, към Джули и отново надолу към изподрасканите си ръце, които стискаха отворената чанта. — Това е съвсем разбираемо.
	— Разбира се, че е — съгласи се Джули.
	Клинт отново включи касетофона.
	Полард смени чантата в скута си с тази, която стоеше на пода, и каза:
	— Трябва да ви дам нещо. — Откопча втората чанта и извади найлонов плик, съдържащ известно количество от черния пясък, който бе стискал в шепата си, когато се беше събудил след краткия си сън в четвъртък сутрин. После извади и окървавената риза, която бе носил, когато се беше надигнал от още по-кратката си дрямка по-късно същия ден. — Запазих ги, понеже… хм… изглеждаха ми като доказателства. Като следи. Може би ще ви помогнат да разберете какво става, какво правя.
	Боби пое ризата и пясъка, разгледа ги и ги остави на бюрото до себе си.
	Джули забеляза, че ризата е била силно напоена с кръв, а не просто изцапана. Сега изсъхналите кафеникави участъци от плата бяха корави.
	— Значи, ти беше в мотела в четвъртък следобед — започна Боби.
	Полард кимна и продължи:
	— През тази нощ не се случи нищо повече. Отидох на кино, но не успях да се съсредоточа достатъчно. После покарах насам-натам. Бях изморен, наистина изморен, въпреки че бях подремнал, но изобщо не спах. Страхувах се да заспя. На следващата сутрин се пренесох в друг мотел.
	— И кога спа отново? — попита Джули.
	— На следващата вечер.
	— В петък вечер, така ли?
	— Да. Опитах се да стоя буден, като се наливах с кафе. Седях на бара в малкия ресторант на мотела и пих кафета, докато започнах да се завалям на стола. Стомахът ми така се разбърка, че трябваше да спра. Върнах се в стаята си. Щом усетех, че клюмвам, излизах да се разходя. Само че нямаше смисъл. Не можех вечно да стоя буден. Щях да се пръсна по шевовете. Трябваше да си почина. И така, легнах си малко след осем вечерта, заспах веднага и се събудих чак в пет и половина сутринта.
	— В събота сутрин ли?
	— Да.
	— И всичко беше наред, така ли? — попита Боби.
	— Поне нямаше кръв. Но пък имаше друго нещо.
	Тримата чакаха.
	Полард облиза устните си и кимна, сякаш за да потвърди пред самия себе си готовността си да продължи.
	— Разбирате ли, бях си легнал по гащета… но когато се събудих, бях напълно облечен.
	— Значи сте се разхождали, докато сте спали, и сте се облекли насън — каза Джули.
	— Само че никога не бях виждал дрехите, с които бях облечен, когато се събудих.
	Джули премигна.
	— Моля!
	— Това не бяха дрехите, с които се бях озовал в онази алея две нощи преди това, нито пък онези, които си купих в четвъртък сутрин.
	— А чии бяха все пак? — попита Боби.
	— О, сигурно мои, понеже ми прилягаха твърде добре, за да бъдат чужди. Дори обувките ми бяха съвсем по мярка. Не е възможно да съм ги задигнал от някого и да съм чак такъв късметлия, та всичко да ми стане.
	Боби се смъкна от бюрото и закрачи.
	— Значи казваш, че си напуснал мотела по бельо, отишъл си в някакъв магазин и си си купил дрехи, без който и да било да се възмути от безсрамието ти или поне да те попита нещо.
	— Не знам — каза Полард и поклати глава.
	— Той би могъл да се облече в стаята си, както си ходи насън, а после да излезе, да купи други дрехи и да се преоблече в тях.
	— Но защо би го направил? — попита Джули.
	Клинт сви рамене.
	— Просто предлагам някакво възможно обяснение.
	— Франк — попита Боби, — защо би направил такова нещо?
	— Не знам. — Полард бе използвал тези две думи толкова често, че те вече се бяха износили. Всеки път, когато ги произнесеше, гласът му изглеждаше по-тих и по-неясен отпреди. — Не мисля, че бих. Нещо не е добре… като обяснение, имам предвид. Освен това аз заспах чак след осем. Едва ли съм могъл да стана и да изляза, за да купя дрехите, преди да затворят магазините.
	— Някои работят до десет — отбеляза Клинт.
	— Минимална възможност е съществувала — съгласи се Боби.
	— Не мисля, че бих разбил затворен магазин — каза Полард — или че бих откраднал дрехи. Не мисля, че съм крадец.
	— Знаем, че не си — обади се Боби.
	— Изобщо не знаем подобно нещо — сопна се Джули.
	Боби и Клинт я погледнаха, но Полард продължаваше да зяпа в ръцете си, твърде стеснителен или объркан, за да се защити.
	Тя се почувства неловко, задето бе подложила на въпрос честността му. Чисти глупости. Та те не знаеха нищо за него. По дяволите, ако говореше истината, той самият не знаеше нищо за себе си.
	— Вижте, въпросът сега не е дали е купил, или е откраднал дрехите. Не мога да приема нито едното, нито другото. Не и като част от обсъждания сценарий. Просто е твърде нелепо човек да отиде в някакъв универсален магазин, бутик, или където и да било, по долно бельо, и да се снабди с дрехи, докато ходи насън. Би ли могъл да направи всичко това и да не се събуди, а и да изглежда буден на другите хора? Не смятам. Не знам абсолютно нищо за сомнамбулизма, но мисля, че ако го проучим, ще открием, че това е невъзможно.
	— Освен това въпросът не е само в дрехите — добави Клинт.
	— Точно така — подсказа Полард. — Когато се събудих, на леглото до мен имаше голям книжен плик, от тези, които ви дават в супермаркета, когато не искате найлонов. Погледнах вътре. Той беше пълен с… пари. Много.
	— Колко много? — попита Боби.
	— Не знам. Доста.
	— Не ги ли преброи?
	— Оставих ги в мотела, в който съм сега. В новия. Продължавам да се местя. Така се чувствам в по-голяма безопасност. Както и да е, ако искате, можете да ги преброите по-късно. Опитах се, но съм загубил способността си да правя даже прости сметки. Дааа, това звучи смахнато, но е така. Не можах да събера числата. Продължавам да се опитвам, но… числата вече не означават много за мен. — Той наведе глава и обхвана лицето си с ръце. — Първо загубих паметта си. Сега губя обикновени умения, като боравенето с числа например. Чувствам се така, сякаш… сякаш продължавам да се разпадам… да се разтварям… докато от мен не остане нищо… само едно тяло… едно лишено от разсъдък тяло…
	— Това няма да се случи, Франк — каза Боби. — Няма да разрешим. Ще открием кой си и какво означава всичко това.
	— Боби! — с предупреждение в гласа възкликна Джули.
	Той се усмихна сконфузено.
	Тя стана от бюрото и влезе в банята.
	— О, Господи! — Боби я последва, затвори вратата и включи вентилатора. — Джули, трябва да помогнем на нещастния човек!
	— Полард очевидно изпада в психически дупки, преживява периоди на амнезия и тогава прави всички тези неща. Става посред нощ, да, но не е сомнамбул. Буден е и нащрек, но в състояние на амнезия. Може да открадне, да убие и да не си спомня нищо.
	— Джули, обзалагам се, че кръвта по ръцете е била негова. Той може би преживява периоди на загуба на съзнание, или на амнезия. Наричай ги както искаш, но този човек не е убиец. На колко ще се обзаложиш?
	— Да не би да продължаваш да твърдиш, че не е крадец? Значи събужда се с торба пари, не знае откъде я е взел, но не е крадец? Или мислиш, че може би по време на амнезията си фалшифицира пари, така ли? Не, сигурна съм, че го намираш твърде симпатичен, за да бъде фалшификатор.
	— Слушай, понякога трябва да се доверяваме на вътрешното си чувство, а то ми казва, че Франк е добър човек. Даже Клинт мисли така.
	— Гърците са прочути с общителността си. Те харесват всекиго.
	— Да не би да ми сочиш Клинт като техен типичен представител? За същия Клинт ли говорим? С фамилия Карагьозис? За човека, който изглежда, сякаш е бил излят от бетон, и почти не се усмихва?
	Светлината в банята беше твърде ярка. Отразяваше се от огледалото, от бялата мивка, белите стени и белите плочки. Джули усети, че от цялата тази ослепителна яркост и от добронамерената, но желязна решимост на Боби да помогне на Полард, започва да я боли глава.
	— Полард наистина е трогателен — призна тя и затвори очи.
	— Искаш ли да се върнем и да го изслушаме?
	— Да, но, по дяволите, не му казвай, че ще му помогнем, преди да чуем всичко, моля те.
	Върнаха се в кантората.
	Небето вече не приличаше на изстинал, обгорен метал. Беше по-тъмно отпреди, сякаш разтопено и разпенено. И макар че над земята подухваше само лек бриз, високо горе очевидно бушуваха силни ветрове, тъй като гъсти и черни буреносни облаци бързаха откъм океана.
	Като метални стружки, придърпани от магнити, по ъглите се бяха скупчили сенки. Джули понечи да запали флуоресцентното осветление. После забеляза Боби с очевидно задоволство да оглежда меко проблясващите, лъскави повърхности на медните лампи и начина, по който полираните дъбови масички отразяваха топлата, ненатрапчива светлина, и се отказа.
	Отново седна зад бюрото си. Боби кацна отгоре и провеси крака.
	Клинт включи касетофона и Джули каза:
	— Франк… Господин Полард, преди да продължите разказа си, бих искала да отговорите на няколко важни за мен въпроса. Да разбирам ли, че въпреки кръвта и драскотините по ръцете ви, вярвате, че сте неспособен да нараните някого?
	— Да. Освен може би при самоотбрана.
	— И не мислите, че сте крадец?
	— Не. Не мога… не се виждам като крадец, не.
	— Тогава защо не се обърнахте за помощ към полицията?
	Той не отвърна. Стисна отворената чанта в скута си и се втренчи в нея, сякаш Джули му говореше оттам.
	— Ако наистина се чувствате невинен във всяко едно отношение, полицията е най-добре оборудвана да ви помогне да откриете кой сте и кой ви преследва — продължи тя. — Разбирате какво мисля, нали? Мисля, че не сте чак толкова сигурен в невинността си, колкото претендирате. Знаете как да подкарате кола без ключ и въпреки че всеки човек с що-годе прилични технически познания може да изпълни същия номер, това все пак навежда на мисълта за известен престъпен опит. Освен това парите, всичките тези пари. Не си спомняте да сте извършили някакви престъпления, но дълбоко в душата си сте убеден, че сте, и затова се страхувате да отидете в полицията.
	— Донякъде е така — призна той.
	— Надявам се, разбирате, че ако поемем случая ви и ако открием доказателства, че сте извършили престъпление, ще трябва да предадем информацията си на полицията.
	— Разбира се. Но просто смятам, че ако бях отишъл при полицаите, те изобщо нямаше да търсят истината. Щяха да решат, че съм виновен за нещо, още преди да съм разказал историята си докрай.
	— А ние, разбира се, не бихме направили подобно нещо — каза Боби, като извърна глава, за да погледне многозначително Джули.
	— Вместо да ми помогнат, щяха да потърсят някое неразкрито престъпление, за да ми го припишат.
	— Полицията не работи по този начин — увери го Джули.
	— Разбира се, че работи — закачливо каза Боби, смъкна се от бюрото и закрачи напред-назад между плаката с чичо Скрудж и плаката с Мики Маус. — Не сме ли ги виждали да правят точно така хиляди пъти по телевизията? Не сме ли чели Хамет и Чандлър?
	— Господин Полард — рече Джули, — някога бях сержант в полицията…
	— Още едно доказателство за думите ми. Франк, ако беше отишъл при ченгетата, без съмнение вече щеше да си заведен в тефтерите, даден под съд, сметнат за виновен и осъден на хиляда години.
	— Съществува и по-важна причина, заради която не мога да отида в полицията. Това би означавало да стана известен. Току-виж вестникарите научили за мен. Положително ще пожелаят да направят вълнуващ репортаж за бедния нещастник с амнезия и чанти с пари. И тогава той ще разбере къде да ме намери. Не мога да рискувам.
	— Кой е този „той“, Франк? — попита Боби.
	— Мъжът, който ме преследваше преди няколко нощи.
	— Каза го така, сякаш си спомняш името му и имаш определен човек наум.
	— Не. Не го знам кой е. Дори не съм съвсем сигурен какво представлява. Но съм дяволски убеден, че отново ще се впусне да ме преследва, ако научи къде съм. И затова се налага да кротувам и да се пазя от журналистите.
	— Май ще е добре да обърна касетката — обади се Клинт.
	Тримата го изчакаха да се справи с касетофона.
	Въпреки че беше само три следобед, навън цареше здрач, сякаш до спускането на нощта оставаха само мигове. Бризът ниско над земята се стремеше да се изравни по сила с вятъра, движещ облаците във висините. Рядка мъгла нахлуваше от запад, но не с обичайното ленивото разстилане, характерно за напредването на мъглите, а на въртящи се талази като разтопен метал, опитващ се да запои земята към буреносните облаци в небето.
	Когато Клинт отново включи касетофона, Джули попита:
	— Франк, с това ли свършва историята ти? Със събуждането ти в събота сутрин с нови дрехи и плик с пари на леглото до теб?
	— Не. — Той вдигна глава, но не я погледна, а се втренчи в мрачния ден навън, въпреки че на останалите се стори, че се взира в нещо, намиращо се много по-далеч от Нюпорт Бийч. — Не, не свърши и може би никога няма да свърши.
	От чантата, от която по-рано бе извадил окървавената риза и пликчето с черния пясък, той измъкна половинлитров буркан от онези, използвани за съхраняване на домашно приготвени конфитюри, със закрепен със скоба стъклен капак. Бурканът изглеждаше пълен с необработени, мътно проблясващи скъпоценни камъни. Някои бяха по-лъскави от другите и направо искряха.
	Франк освободи капака, наклони буркана и изсипа част от съдържанието му върху имитиращата светло дърво гетинаксова повърхност на бюрото.
	Джули се приведе.
	Боби пристъпи за по-близък оглед.
	Скъпоценните камъни с по-правилна форма бяха кръгли или елипсовидни, издължени като сълза или ромбовидни. Някои от страните им бяха гладки и заоблени, други — естествено скосени и с множество остри ръбчета. На трети бяха неравни и нащърбени. Някои бяха големи колкото едро гроздово зърно, други — по-малки от грахчета. Всички бяха червени, макар и с различна степен на оцветеност, и силно отразяваха светлината, като образуваха същински вир от ален блясък върху бледата повърхност на бюрото. Пречупваха меките отблясъци от лампите през призмите си и хвърляха трептящи карминови отражения към тавана и стената, където сякаш разцъфваха блестящи рани.
	— Рубини ли са? — попита Боби.
	— Не изглеждат съвсем като рубини — каза Джули. — Какви са, Франк?
	— Не знам. Може изобщо да не са скъпоценни.
	— Откъде ги взе?
	— В събота през нощта въобще не можах да заспя. Само от време на време задрямвах по някоя и друга минута. Продължавах да се въртя и да се мятам и едва унесъл се, отново се надигах. Страх ме беше да се отпусна и да спя. Не спах и вчера следобед. Но снощи вече бях толкова изтощен, че не можех да си държа очите отворени. Легнах си с дрехите и сутринта, когато станах, джобовете на панталоните ми бяха натъпкани с тези неща.
	Джули избра един по-лъскав камък от купчинката, доближи го до окото си и погледна през него към лампата. Въпреки че беше необработен, цветът и чистотата му бяха изключителни. Може би Франк бе прав, когато предполагаше, че камъните са полускъпоценни, но тя подозираше, че всъщност са истински и много скъпи.
	— Защо ги държиш в буркан? — обърна се Боби към Франк.
	— Защото и без това трябваше да купя подобен съд за _това_.
	Извади от чантата по-голям буркан и го постави на бюрото.
	Джули се обърна, погледна го и от изненада изпусна рубина, който разглеждаше. В стъкленицата имаше насекомо, голямо почти колкото дланта й. Макар, че имаше дорсална обвивка като на бръмбар — катраненочерна, с кървавочервени точки по ръба — съществото в нея повече приличаше на паяк. Имаше осем космати крака като на тарантула.
	— По дяволите, това пък какво е? — възкликна Боби, който изпитваше отвращение към всякакви насекоми. Ако се натъкнеше на хвърката гадинка по-опасна от муха, викаше Джули да я улови или убие, а той наблюдаваше от безопасно разстояние.
	— Живо ли е? — поинтересува се Джули.
	— Вече не — отвърна Франк.
	Две пипала, подобни на миниатюрни щипци на рак, излизаха изпод черупката — по едно от всяка страна на главата — но все пак се различаваха от обикновени щипци, тъй като бяха по-разчленени. Напомняха ръце с четири извити сегмента, съединени в основата, с назъбени краища.
	Боби промълви:
	— Обзалагам се, че ако това чудо докопа пръста ти, положително ще го отреже. Казваш, че си го видял живо, Франк?
	— Когато се събудих тази сутрин, то пълзеше по гърдите ми.
	— Боже мой! — Младият детектив пребледня като платно.
	— Движеше се съвсем бавно.
	— Така ли? Не знам, ама много ми прилича на гадна хлебарка.
	— Мисля, че вече умираше — продължи Франк. — Изкрещях и го пернах. То падна по гръб на пода, размахва леко крака в продължение на няколко секунди, сетне остана неподвижно. Свалих калъфа на възглавницата, пъхнах гадината вътре и завързах горните краища, за да не изпълзи онуй чудо, ако още е живо. После открих рубините в джоба си, затова купих бурканите. Пуснах буболечката в единия и оттогава не е помръднала, та си помислих, че е умряла. Виждали ли сте нещо подобно на тази гадина?
	— Не — отвърна Джули.
	— Слава Богу, не — повтори след нея Боби, който не благоволи да се наведе и да разгледа по-добре насекомото в буркана. Всъщност дори отстъпи от бюрото, сякаш се страхуваше, че буболечката може внезапно да разреже стъклото.
	Джули взе буркана и го обърна, за да погледне насекомото от другата страна. Лъскавата му черна глава беше голяма почти колкото слива и беше наполовина скрита под твърдата обвивка. От двете й страни се виждаха мултифасетни, мътножълти очи, а под всяко от тях нещо подобно на друго око, сетне трето — по-малко от горните и червеникаво синьо. Безредно разпръснати дупчици, половин дузина ръбести издатини и три кичурчета косми, тънки като копринени нишки, загрозяваха гладката, блестяща повърхност на ужасяващия „образ“ на насекомото. Малката му уста, отворена сега, представляваше кръгло отверстие, през което се виждаха мънички, но остри зъби.
	Взирайки се в съществото в буркана, Франк отбеляза:
	— По дяволите, в каквото и да съм се забъркал, е лошо нещо. Адски лошо и се страхувам до смърт.
	Боби потръпна. Замислено, сякаш говореше повече на себе си, промълви:
	— Лошо нещо…
	Джули постави обратно буркана на масата и заяви:
	— Франк, ще се заемем със случая.
	— Добре — рече Клинт и изключи касетофона.
	Боби се извърна от бюрото, отправи се към банята и мимоходом каза:
	— Джули, трябва да си поговорим насаме.
	За трети път двамата влязоха в банята, затвориха вратата и включиха вентилатора.
	Лицето на младия мъж бе сивкаво, като графичен портрет, дори луничките по него бяха безцветни. Очите му, в които винаги проблясваха весели пламъчета, сега бяха сериозни.
	Той гневно се обърна към Джули:
	— Да не си полудяла? Защо му каза, че ще се заемем със случая?
	Съпругата му примигна от изненада.
	— Нима не си съгласен?
	— Не.
	— О! Навярно съм чула погрешно. Сигурно ушите ми са запушени от ушна кал, солидна като бетон.
	— Франк може би е луд, и то от опасните.
	— Май че ще е най-добре да отида на лекар, за да промие ушите ми.
	— Невероятната история, която ни разказа, е просто…
	Джули протегна ръка и той млъкна по средата на изречението.
	— Разсъждавай трезво, Боби. Франк не си е измислил насекомото. Всъщност какво представлява то? Никога досега не съм виждал дори на снимка подобна гадина.
	— Ами парите? Навярно ги е откраднал.
	— Франк не е крадец.
	— Какво, да не би Господ да ти го е казал? Защото няма откъде другаде да знаеш. Запозна се с Полард преди малко повече от час.
	— Прав си. Бог ми го съобщи. Винаги се вслушвам в думите Му, защото ако не го сториш, Той може да накара да те нападнат хиляди скакалци или да запали косата ти с мълния. Слушай, Франк е толкова объркан и безпомощен, че ми стана мъчно за него. Е, какво ще кажеш?
	Съпругът й впери поглед в нея, дъвчейки долната си устна, сетне заяви:
	— Работим добре заедно, защото се допълваме. Силна си, където аз съм слаб, и обратното. В много отношения изобщо не си приличаме, но ни е съдено да бъдем заедно, тъй като си прилягаме като парченца от мозайка.
	— Защо ми казваш всичко това?
	— Изтъквам, че сме различни по характер, но имаме една и съща мотивация. Професията ни ми харесва, понеже изпитвам удоволствие да помагам на хора, попаднали в беда не по своя вина. Харесва ми, когато доброто побеждава. Комай се изтипосах като герой от комиксите, но действително така се чувствам. От друга страна, ти си мотивирана от желанието да смажеш лошите хора. О, да, и аз искам да ги видя сломени и хленчещи, но това не е така важно за мен, както за теб. Разбира се, и ти с удоволствие помагаш на невинните, но този подтик е на второ място след желанието да смазваш и тъпчеш. Може би защото все още не можеш да преодолееш яростта, обзела те след убийството на майка ти…
	— Боби, ако ми е необходима психоанализа, ще отида в стая, където най-важната част от мебелировката е легло, не тоалетна чиния.
	Когато Джули бе на дванайсет, майка й бе взета заложница при банков обир. Двамата извършители бяха натъпкали до козирката с амфетамини, които ги лишаваха от здрав разум и състрадание. Преди полицията да успее да се намеси, петима от шестте заложници бяха мъртви. И майката на Джули беше сред тях.
	Боби се обърна към огледалото и се втренчи в изображението й, сякаш изпитваше неудобство да я погледне право в очите.
	— Казвам ти всичко това, защото изведнъж започваш да постъпваш като мен, а това не води до нищо добро, тъй като нарушава нашия баланс и хармонията във взаимоотношенията ни, а именно тя винаги ни е помагала да оцелеем и да постигаме успех. Искаш да се заемеш с този случай, тъй като живо те интересува и разпалва въображението ти и защото желаеш да помогнеш на Франк — толкова е нещастен. Но къде е обичайният ти гняв? Ще ти кажа веднага. Стопил се е, поне в този момент, тъй като никой не го предизвиква, няма ги лошите хора. О, да не забравяме лошия човек, преследвал Франк онази нощ, но ние дори не знаем дали е истински или е плод на фантазията на нашия клиент. При отсъствието на злодей, към когото да насочиш гнева си, би трябвало да положа неимоверни усилия, докато те убедя да поемеш случая, ала сега ти ме убеждаваш и това ме притеснява. Кара ме да изпитвам лоши предчувствия.
	Джули го изслуша докрай, впила очи в неговите, отразени в огледалото, сетне заяви:
	— Защо ме баламосваш?
	— Какво?
	— Всичко, което ми каза, беше за заблуда. Какво всъщност те тревожи, Робърт?
	Той се опита да изгледа строго изображението й.
	Джули се усмихна.
	— Хайде, кажи ми. Никога не сме имали тайни един от друг.
	Образът му в огледалото приличаше на карикатура на истинския Боби Дакота. Истинският Боби, нейният Боби, винаги беше жизнен, усмихнат, енергичен. Човекът, чието лице се отразяваше в огледалото, беше пребледнял и мрачен, сякаш жизнеността му беше изсмукана от безпокойството.
	— Робърт? — настойчиво повтори тя.
	— Спомняш ли си какво се случи миналия четвъртък, когато се събудихме? — попита съпругът й. — Санта Аните духаха. Любихме се.
	— Спомням си.
	— Точно когато свършихме… изпитах странното, ужасяващо чувство, че ще те загубя, че нещо, носено от вятъра… идва да те вземе.
	— Сподели го с мен по-късно, в „Озис“, когато говорехме за различните марки грамофони. Но бурята отмина, а и нищо не ми се случи. Ето ме до теб.
	— Същата нощ сънувах кошмар — най-яркият кошмар, какъвто можеш да си представиш.
	Разказа й за къщичката на брега, за грамофона, оставен на плажа, за гръмливия вътрешен глас, който повтаряше: _„Лошото нещо идва, лошото нещо идва, лошото нещо, лошото нещо!“_ — и за морето от киселина, което бе погълнало и двамата, беше разложило плътта им и бе завлякло костите им в мрачните си дълбини.
	— Полюшваше ме. Не можеш да си представиш колко _реално_ изглеждаше. Звучи налудничаво, но… сънят бе по-реален от истинския живот. Събудих се по-изплашен от когато и да било. Ти спеше и не те събудих. Не ти разказах за кошмара си по-късно, тъй като не виждах смисъл да те безпокоя и защото… ами… изглеждаше детински да отдавам толкова голямо значение на един сън. Не съм имал подобен кошмар отново. Но оттогава — в петък, събота, вчера — на моменти усещах да ме обзема необясним страх и си казвах, че може би някакво лошо нещо идва да те отвлече. А ето че преди малко Франк спомена, че се е забъркал с лошо нещо, наистина лошо — точно така се изрази — и моментално направих връзката. Джули, може би този случай е лошото нещо, което сънувах. Може би не трябва да се занимаваме с него.
	Младата жена се втренчи в онзи непознат Боби в огледалото, като се питаше как да му вдъхне увереност. Накрая реши, че след като ролите им са разменени, ще постъпи с него както нейният Боби би постъпил при подобни обстоятелства. Той не би разчитал на логиката и разума, които бяха най-силните оръжия на Джули, а би я омаял, докато постигне своето.
	Вместо да се опита да го успокои, тя заяви:
	— Слушай, щом сме изпаднали в пристъп на откровение, ще ти кажа какво ме дразни. Това, че понякога сядаш на бюрото ми, когато разговаряме с бъдещ клиент. Вярно е, че в присъствието на някои клиенти би било от полза _аз_ да се настаня върху бюрото и да демонстрирам краката си изпод къса поличка, тъй като краката ми са хубави, или поне така смятам. Но ти не носиш поли — къси или каквито и да било — пък и без това не би ти стискало да покажеш готино бедро.
	— Кой говори за бюра?
	— Аз — отвърна младата жена, извърна се от огледалото и се втренчи в съпруга си. — За да спестим пари, наехме апартамент със седем стаи, вместо с осем, а когато персоналът се настани, открихме, че остава една стая за двама ни, което ми се стори приемливо разрешение. Имаше достатъчно място за две бюра, но ти заяви, че нямаш нужда от подобна мебел. Бюрата били прекалено формални. Трябвало ти само една кушетка, на която да лежиш, докато говориш по телефона. Ала сега, когато идват клиенти, бързаш да седнеш върху бюрото ми.
	— Думи…
	— Вярно, че е покрито с формичка, но рано или късно върху нея ще се появи отпечатък от задника ти.
	Тъй като тя отказваше да вдигне очи към огледалото, Боби се извърна и застана с лице към нея.
	— Нима не чу какво ти казах за съня ми?
	— Хей, не ме разбирай погрешно. Имаш готин задник, Боби, но не искам отпечатъци върху бюрото ми. Моливите ще се търкалят във вдлъбнатината, в нея ще се събира прах.
	— Защо се преструваш, че не чуваш какво ти говоря:
	— Предупреждавам те, че съм намислила да електрифицирам площта на бюрото и да включвам системата с едно натискане на бутона. Седнеш ли на него, моментално ще усетиш как се чувства мухата, кацнала на един от онези електронни унищожители на насекоми.
	— Правиш ми на инат, Джули. Но защо?
	— От скука. Напоследък не ми се е случвало да смажа някой злодей, а това ме прави раздразнителна.
	— Хей, чакай малко. Взимам си думите назад — не ми правиш на инат.
	— Не, разбира се.
	— Просто реагираш като _мен_.
	— Точно така. — Тя го целуна по дясната буза и го потупа по другата. — А сега е време да се върнем в стаята и да се заемем със случая. — Отвори вратата и излезе от банята.
	Развеселен, Боби произнесе: „Да ме вземат дяволите!“ и я последва.
	Франк Полард тихо разговаряше с Клинт, но когато двамата влязоха, млъкна и ги изгледа обнадеждено.
	Сенките се криеха в ъглите като монаси в своята обител; незнайно защо кехлибареният отблясък от трите лампи напомни на Джули мъждукащата и загадъчна светлина на свещи, запалени в църква.
	Рубините, образуващи алена локва върху бюрото, продължаваха да блещукат.
	Мъртвото насекомо все още беше в буркана.
	Младата жена се обърна към Полард:
	— Клинт обясни ли ти какви са таксите ни?
	— Да.
	— Прекрасно. Ще ни бъдат необходими още десет хиляди долара като аванс за непредвидени разходи.
	Навън мълния раздра провисналите кореми на облаците. Мрачното небе се разтвори и студен дъжд затропа по прозорците.


	26

	Вайълет беше будна повече от час и през това време обитаваше тялото на ястреб. Рееше се високо, понесена от вятъра, а от време на време се стрелваше надолу, за да връхлети върху поредната си плячка. Небето бе почти така реално за нея, както за птицата, чието тяло бе обсебила. Оставяше се на въздушните течения да я носят, въздухът не оказваше почти никакво съпротивление на крилата й, над нея бяха единствено натежалите сиви облаци, а отдолу се гушеше целият свят.
	Ала тя присъстваше и в затъмнената спалня, където бе останало тялото й и частица от съзнанието й. Вайълет и Върбина обикновено спяха през деня, тъй като да проспиш нощта означаваше да изхабиш най-хубавото време от денонощието. Двете сестри спяха в стая на втория етаж, на двойно легло, като гледаха никога да не се отдалечават една от друга, дори обикновено бяха прегърнати. Този понеделник следобед Върбина още спеше — гола, по корем, извърнала глава от сестра си, като от време на време промърморваше беззвучно във възглавницата си. Топлият й хълбок се допираше до Вайълет. Дори когато сестра й беше с ястреба, тя усещаше топлината на тялото на близначката си, гладката й кожа, бавното, ритмично дишане и характерната й миризма. Надушваше и праха в стаята, неприятната миризма на мръсни чаршафи и котките, разбира се.
	Не само усещаше миризмата на котките, които спяха на леглото и на пода или лениво облизваха телата си, но живееше във всяка от тях. Докато частица от съзнанието й оставаше в бялото й тяло, а втора се извисяваше в небето с пернатия хищник, други се вселяваха във всяка от двайсет и петте котки, намалили броя си след смъртта на бедната Саманта. Вайълет наблюдаваше и усещаше заобикалящата я среда чрез собствените си сетива, чрез тези на ястреба и посредством двайсет и петте носове, петдесетте уши, стоте лапи и двайсет и петте езика на котешката глутница. Подушваше собственото си тяло не само чрез носа си, но и чрез носовете на всички котки: лекият полъх на сапун от снощното й къпане; тръпчивата миризма на шампоан с аромат на лимон; миризмата на спарено, която витае в непроветрена спалня; отвратителния си дъх, вонящ на сурови яйца, кромид и на суров черен дроб, с които беше закусила сутринта, преди да си легне с изгрева на слънцето. Всяка от котките притежаваше много по-остро обоняние от нейното и всяка възприемаше миризмата й различно от самата нея; котките намираха естествения й аромат странен, но действащ успокояващо, загадъчен, но същевременно познат.
	Вайълет подушваше, виждаше, чуваше и докосваше себе си чрез възприятията на сестра си, тъй като бе неразделна с Върбина. Когато пожелаеше, можеше бързо да влезе или да напусне съзнанието на другите живи същества, но Върбина беше единственото _човешко_ същество, с което можеше да се слива по този начин. Връзката им беше непрекъсната, възникнала в мига на раждането им и макар Вайълет да бе в състояние да напусне телата на ястреба и на котките щом пожелае, тя никога не можеше да се отдели от близначката си. Също така умееше да контролира съзнанията на животните, в които се бе вселила, но не можеше да стори същото със сестра си. Връзката им не бе като на кукловод и кукла, а беше особена и свещена.
	Целия си живот Вайълет бе прекарала на точката на сливане на многобройни реки от усещания; къпеше се в буйните течения от звуци, аромати, гледки, вкусове и докосвания, докосваше се до света не само чрез собствените си сетива, а и чрез тези на безброй „заместители“. Докато беше малка, страдаше от аутизъм — бе така замаяна от огромното количество възприятия, че не можеше да се справи. Ето защо се вглъби в себе си, в своя таен свят на богат и разнообразен опит, докато се научи да контролира потока постъпваща информация, без да бъде удавена от него. Едва тогава благоволи да контактува с околните и може би затова проговори едва когато навърши шест години. Никога не бе напускала дълбоките, бързи течения на необикновените усещания, за да се изкачи на сравнително безопасния бряг на живота, обитаван от другите хора, но поне се научи да контактува с майка си, с Канди и донякъде с другите.
	Върбина не бе постигнала и половината от успехите на близначката си и очевидно никога нямаше да го стори. Избрала живот, изключително подчинен на усещанията, тя напълно нехаеше да упражнява и развива интелекта си. Никога не се научи да говори, не проявяваше интерес към никого, освен към сестра си и с огромно удоволствие се потапяше в океана от усещания, които изпитваше. Докато тичаше като катерица, летеше като ястреб или чайка, разгонваше се като котка, нахвърляше се и убиваше като койот, пиеше студена вода от потока през устата на миеща се мечка или на полска мишка, вселяваше се в тялото на разгонена кучка, върху която се изреждат мъжките псета, докато едновременно споделяше ужаса на попаднал в капан заек и жестоката възбуда на преследващата го лисица, Върбина се наслаждаваше на живот, чието разнообразие бе познато единствено на близначката й. Предпочиташе постоянната възбуда, предизвикана от сблъскването с дивата природа пред сравнително безинтересното съществуване на обикновените хора.
	Сега, въпреки че още спеше, частица от нея бе заедно с Вайълет в кръжащия в небето ястреб, тъй като дори по време на сън съзнанията им не се откъсваха напълно от съзнанията на други същества. Непрекъснатият приток на усещания, изпитвани от по-низшите видове, беше солта на живота им, но и основа на сънищата им.
	Под буреносните облаци, които притъмняваха с всяка изминала минута, ястребът кръжеше над каньона зад имота на семейство Полард. Очевидно търсеше плячка.
	Долу в полето, тлъста полска мишка, сгушила се сред пожълтялата и изсъхнала трева и прещипа, се осмели да напусне прикритието си. Забърза по дъното на каньона, като се озърташе за врагове, без да подозира, че от небето я наблюдава крилата смърт.
	Усещайки инстинктивно, че мишката ще чуе отдалеч пляскането на крила и ще се шмугне в първото попаднало й скривалище, ястребът безшумно ги прилепи към тялото си и се стрелна право към жертвата си. Макар да бе изпитвала същото усещане безброй пъти досега, дъхът на Вайълет секна, докато се носеха към пропастта, която изглеждаше бездънна; въпреки че бе в безопасност в леглото си, стомахът й сякаш се преобърна и първичен ужас скова сърцето й в мига, когато от гърлото й се изтръгна тих писък, предизвикан от приятна възбуда.
	Сестра й, излегнала се до нея, също тихо извика.
	Мишката замръзна на мястото си, усетила приближаващата смърт, но несигурна откъде идва.
	В последния момент ястребът разпери крила и въздухът му подейства като спирачка. Сетне птицата сграбчи в закривените си нокти жертвата си, преди бедното същество да реагира на внезапно разперените криле и да се опита да избяга.
	Макар да остана в тялото на ястреба, Вайълет проникна в съзнанието на мишката миг преди хищникът да я сграбчи. Изпита леденото задоволство на ловеца и палещия страх на жертвата. През очите на ястреба видя как плътта на мишката се разкъсва от могъщите му, остри нокти. Същевременно намираща се в тялото на жертвата, изпита страхотна болка и как нещо вътре в нея се пръсва. Ястребът погледна отвисоко към писукащата мишка, която бе сграбчил и потръпна от необуздано чувство за превъзходство и могъщество, осъзнавайки, че и този път ще утоли глада си. Сетне нададе победоносен писък, който отекна в каньона. Чувствайки се малка и безпомощна в ноктите на крилатия си похитител, завладяна от смазващ страх, донякъде граничещ с чувствено удоволствие, мишката впери поглед в безмилостните очи, престана да се съпротивлява и се отпусна, примирена със смъртта. Видя приближаването на стоманената човка, усети, че тялото й се разкъсва, но вече не изпитваше болка, а само примирение. Последва миг на неописуемо удоволствие, сетне всичко потъна в мрак. Ястребът отметна глава и преглътна окървавените парчета плът.
	Вайълет се обърна с лице към сестра си, изтегнала се редом с нея на леглото. Разбудена от преживяното с ястреба, Върбина се сгуши в обятията й. Голи, плътно притиснати една до друга, близначките се прегръщаха и потръпваха неудържимо. Допряла устни до гърлото на Върбина, Вайълет изстена и чрез връзката със съзнанието на близначката си усети горещия полъх на дъха си и топлината, която той разля по кожата на сестра й. Двете издаваха нечленоразделни звуци и се вкопчваха една в друга, а учестеното им дишане се успокои едва когато ястребът откъсна последното окървавено парче месо от козината на мишката, след което размаха крила и отново полетя високо в небето.
	Отдолу се намираше имотът на семейство Полард: живият плет, на вид запустялата къща с кули и покрив, покрит с плочи, двайсетгодишният буик, който принадлежеше на майка им, и който Канди понякога караше; червени, жълти и виолетови иглики в тясната и занемарена леха, оформена по продължение на рухналата задна веранда. В далечината Вайълет съзря Канди, намиращ се в североизточната част на парцела.
	Все още притисната до Върбина, обсипвайки гърлото, страните и слепоочията й с нежни целувки, Вайълет едновременно нареди на ястреба да кръжи над брат й. През очите на птицата тя го наблюдаваше как стои със сведена глава край гроба на майка им, оплаквайки я, както я бе оплаквал всеки ден без изключение, от мига, когато бе умряла преди толкова много години.
	Вайълет не скърбеше. Майка й беше непозната за нея, както всички останали хора и тя не изпитваше нищо при мисълта за смъртта й. Всъщност, тъй като Канди притежаваше нейните свръхестествени способности, Вайълет го чувстваше по-близък от майка си, което не означаваше нищо, понеже в действителност не го познаваше, нито го обичаше. Как би могла да се сближи с някого, ако не бе в състояние да проникне в съзнанието му и да живее с него, чрез него? Именно тази невероятна интимност я приковаваше като с вериги към Върбина и бе характерна за разностранните й връзки с всички животни. Тя просто не знаеше как да контактува с когото и да било без тази обвързаност, и щом не можеше да обича, следователно не би могла да скърби.
	Ястребът продължаваше да кръжи в небето, а долу в полето Канди коленичи до гроба.


	27

	Понеделник следобед. Томас седеше на работната си маса. Правеше поема от картинки.
	Дерек помагаше. Или поне така си мислеше. Ровеше в кутия с изрезки от списания. Избираше картини и ги даваше на Томас. Ако картинката беше правилна, Томас я подрязваше и я залепваше на страницата. През повечето време тя не беше, така че той я слагаше настрана и молеше за втора и трета, докато Дерек му подадеше нещо, което би могъл да използва.
	Не каза на Дерек ужасната истина. Ужасната истина беше, че той искаше да прави поемата сам. Не можеше да нарани чувствата му. Дерек беше достатъчно наранен. Твърде много. Да си идиот наистина нараняваше, а Дерек беше по-тъп от Томас. И външно изглеждаше по-тъп, което още повече нараняваше. Челото му беше по-наклонено от Томасовото. Носът му беше по-плосък, а главата му имаше по-сплескана форма. Ужасна истина.
	По-късно, изморени от съставянето на поемата, Томас и Дерек отидоха в общата зала и точно там обидиха Дерек. Беше наскърбен толкова много, че се разрева. Едно момиче го направи. Мери. В общата зала. Някои от обитателите на дома играеха на топчета в ъгъла. Други гледаха телевизия. Томас и Дерек седяха на канапе близо до прозорците; Държаха се Общително, когато някой минеше оттам. Персоналът винаги искаше хората в дома да се Държат Общително. Беше добре за тях да се Държат Общително. Когато никой не минаваше оттам, за да се Държат Общително, Томас и Дерек наблюдаваха колибритата на хранилката, окачена от външната страна на прозорците. Те подскачаха насам-натам и бяха забавни за наблюдаване. Мери, която беше нова в дома, не се щураше насам-натам и не беше забавна за наблюдаване, но пък бръмчеше много. Не, жужеше. Бззз, бззз, бззз. През цялото време.
	Мери знаеше за очните щеки. Каза, че били много важни и може би наистина бяха, макар Томас никога да не беше чувал за тях и не разбираше какво представляват, но пък и много от нещата, които не разбираше, наистина бяха важни. Той знаеше какво са очите, разбира се. Знаеше, че щеката е пръчка, с която човек удря топки, понеже те имаха маса за билярд точно тук, в общата зала, близо до мястото, където седяха с Дерек, макар че никой не я използваше много. Той си помисли, че сигурно ще е лошо, ама наистина лошо, ако се мушнеш в окото с щека, но тази Мери каза, че очните щеки били добри и че имала една специално за дете с болестта на Даун.
	— Аз съм високо развита слабоумна — рече тя, очевидно горда от себе си.
	Томас не знаеше какво е слабоумна, но виждаше, че Мери не е висока. Тя беше ниска, дебела и отпусната.
	— Ти вероятно също си слабоумен, Томас, но не си високо развит като мен. Аз съм почти нормална, а ти не си.
	Всичко това само обърка Томас.
	Дерек се обърка още повече и със своя дебел и понякога труден за разбиране глас каза:
	— Аз ли? Не съм малкоумен. — Поклати глава. — Каубой. — Усмихна се. — Каубой.
	Мери му се присмя.
	— Не си каубой, нито пък някога ще бъдеш. Ти си олигофрен.
	Помолиха я да го каже няколко пъти, преди да го разберат, но даже тогава не го схванаха напълно. Можеха да го повторят, но не разбираха какво представлява, както и не разбираха как изглежда някоя от онези очни щеки.
	— Има нормални хора — каза Мери, — после са слабоумните, после олигофрените, които са по-тъпи от тях, и след това са идиотите, които са по-тъпи даже от олигофрените. Аз съм високо развита слабоумна и няма да остана тук завинаги, ще бъда добра, ще се държа както трябва, ще работя усилено да стана нормална и някой ден ще се върна в правия път.
	— На кой път? — попита Дерек, което също учуди Томас.
	Мери му се изсмя.
	— Ще бъда нормална, какъвто ти никога няма да бъдеш, ти, нещастен, проклет олигофрен.
	Този път Дерек осъзна, че тя гледа към него и му се подиграва, и се опита да не плаче, но не можа. Лицето му почервеня и той се разрева, а Мери се ухили доволно и изглеждаше горда и развълнувана, сякаш беше спечелила някаква голяма награда. Беше използвала лоша дума — „проклет“ — и би трябвало да е засрамена, но не беше, защото отново каза другата дума и сега Томас разбра, че другата дума — олигофрен — също е лоша, ама Мери продължи да я повтаря, докато бедният Дерек стана и побягна, но дори тогава тя не спря да я крещи след него.
	Томас отиде в тяхната стая да търси Дерек. Приятелят му се беше затворил в гардероба. Ревеше. Двама-трима от персонала също дойдоха и говориха на Дерек наистина мило, но той не искаше да се появи. Трябваше да му говорят дълго време, за да го накарат да излезе оттам, но даже тогава той не можа да спре да плаче, така че след малко те трябваше да му Дадат Нещо. Понякога, когато си болен, от грип например, молеха те да Вземеш Нещо, което означаваше хапче с една или друга форма, с един или друг цвят, голямо или малко. Но когато трябваше да ти Дадат Нещо, то винаги означаваше инжекция, която беше лошо нещо. Те никога не трябваше да Дават Нещо на Томас, понеже той винаги беше добър. Но понякога Дерек — мил, какъвто си беше, започваше да се чувства толкова зле, че не можеше да престане да плаче, и понякога се удряше, просто се удряше по лицето, докато се наранеше и му потечеше кръв и даже тогава не спираше, така че те трябваше да му Дадат Нещо За Негово Собствено Добро. Дерек никога не удряше някого другиго, той беше мил, но За Негово Собствено Добро понякога трябваше да бъде накаран да си почине или понякога даже накаран да заспи, което и се случи в деня, когато Мери, развитата слабоумна, го нарече олигофрен.
	След като Дерек бе накаран да заспи, една жена от персонала седна до Томас край работната маса. Казваше се Кати. Томас харесваше Кати. Тя беше по-стара от Джули, но не толкова стара, колкото нечия майка. Беше хубава. Не колкото Джули, но имаше приятен глас и очи, в които не се страхуваш да погледнеш. Тя взе една от ръцете на Томас в своите и го попита дали е добре. Той каза, че е, но не беше и жената знаеше това. Поговориха си мъничко. Това помогна. Държането Общително.
	Кати му разказа за Мери така, че да разбере, и това също помогна.
	— Тя е толкова разстроена, Томас. Била е известно време там навън, в света на останалите хора, и дори е имала почасова работа, изкарвала си е малко собствени пари. Опитвала се е толкова упорито, но не е станало, имала е твърде много проблеми, така че отново е трябвало да бъде настанена тук. Мисля, че съжалява за това, което причини на Дерек. Просто е толкова разочарована, че има нужда да се чувства по-горе от някого.
	— Аз също съм… бях… бях навън в света преди време — каза Томас.
	— Знам, че си бил, скъпи.
	— Част от него… ме плашеше. Но когато бях с Джули и Боби… тогава ми харесваше.
	Дерек тихичко похъркваше в леглото си.
	Следобедът преваляше. Небето тъмнееше буреносно. Цялата стая беше изпълнена със сенки. Светеше само лампата на бюрото. Лицето на Кати изглеждаше прекрасно, озарявано от отблясъците. Кожата й приличаше на атлаз с цвят на праскова. Той знаеше как изглежда атлазът. Джули имаше рокля от атлаз.
	Известно време просто седяха и мълчаха.
	После младежът промълви:
	— Понякога е трудно.
	Тя сложи ръка върху главата му и го поглади по косата.
	— Да, Томас, знам, че е така. Наистина знам.
	Беше толкова мила. Той не разбра защо започна да плаче, след като Кати беше толкова мила, но го направи. Може би тъкмо защото беше толкова мила.
	Кати придърпа стола си до неговия. Томас се наведе към нея. Тя го прегърна. Младежът плачеше и плачеше. Не ревеше ужасно и пронизително като Дерек, но и не можеше да спре. Опитваше се да не плаче, понеже плаченето го караше да се чувства тъп, а той мразеше да се чувства по този начин.
	— Мразя да съм идиот — през сълзи рече той.
	— Не си, скъпи.
	— Неее, идиот съм. Мразя да съм. Но не мога да бъда друг. Опитвам се да не мисля, че съм тъп, но човек не може да не мисли за нещо, когато то е това, което е, и когато другите хора не са и излизат навън всеки ден и живеят там, а той даже не иска… но, ооо, той също иска, даже когато казва, че не иска. — Изреченото беше много за него и той се изненада, че го бе казал всичкото, изненадан, но и разстроен, понеже толкова много му се искаше да й обясни как се чувстваш, когато си тъп, когато се страхуваш да излезеш сред другите, а не му се беше удало, не беше успял да намери верните думи, така че цялото чувство все още бе затворено в него. — Време. Хем има много време, когато си тъп и не можеш да излизаш в света, разбираш ли, много време за запълване, хем наистина няма _достатъчно_ време, няма достатъчно време да научиш как да не се страхуваш от нещата, а аз трябва да науча как да не се страхувам, за да мога да се върна и да бъда с Джули и Боби, което наистина ужасно искам да направя, преди цялото време да е свършило. Има много време, пък няма достатъчно. Звучи глупаво, нали?
	— Не, Томас.
	Той не направи опит да се изтръгне от прегръдката й.
	— Знаеш ли, понякога животът е труден за всички. Даже за умните хора. Даже за най-умните от тях.
	Той изтри с длан подпухналите си очи.
	— Наистина ли? И за теб ли?
	— Да, понякога е труден. Но аз вярвам, че Бог съществува, Томас, и че той ни е поставил тук по някаква причина и че всяка трудност, пред която сме изправени, е изпитание и ставаме по-добри, задето я понасяме.
	Той вдигна глава и я погледна. Такива мили очи. Добри очи. Очи, които те обичат. Като очите на Джули. Или на Боби.
	— Господ ме е направил идиот, за да ме изпита, така ли?
	— Не си тъп, Томас. Не и в някои отношения. Не ми харесва да чувам как се наричаш тъп. Не си толкова умен, колкото някои, но вината не е твоя. Ти си различен. Това е всичко. Да бъдеш… различен е твоето изпитание и ти се справяш с него добре.
	— Наистина ли?
	— Даже чудесно. Виж се. Не си ожесточен. Не си навъсен. Не страниш от хората.
	— Държа Се Общително.
	Тя се усмихна, издърпа една хартиена кърпичка от кутията върху масата и избърса сълзите от лицето му.
	— Томас, от всичките умни хора в света нито един не се справя по-добре от теб с изпитанията, а повечето не се справят и наполовина толкова добре.
	Той знаеше, че Кати е убедена в това, което казва, и думите й го направиха щастлив, макар и да не вярваше съвсем, че животът някога е бил труден и за умните хора.
	Тя остана още малко. Увери се, че Томас е добре. После си тръгна.
	Дерек продължаваше да похърква.
	Томас поседя на работната маса. Опита се да направи още поеми.
	След известно време отиде до прозореца. Бе завалял дъжд. Стичаше се по стъклата. Скоро нощта щеше да скрие дъжда.
	Той опря ръце в стъклото. Пресегна се в дъжда, в сивия ден, в нищото на нощта, което бавно се промъкваше над тях.
	Лошото нещо все още бе там навън. Усещаше го. Човек, но не само човек. Нещо повече от човек. Много лошо. Грозно-противно. Бе го усещал дни наред, но не беше телевизионирал предупреждение до Боби от миналата седмица, понеже Лошото нещо не се приближаваше. Стоеше си далече, точно сега не заплашваше Джули, а ако той телевизионираше твърде много предупреждения до Боби, то тогава Боби щеше да спре да им обръща внимание и когато Лошото нещо най-накрая се покажеше, Боби нямаше да вярва в него повече и тогава то щеше да стигне до Джули, понеже Боби нямаше да внимава.
	Томас най-много се страхуваше от това, че Лошото нещо ще отведе Джули на Лошото място. Майка им отиде на Лошото място, когато Томас беше двегодишен, така че той изобщо не си я спомняше. Баща им също отиде на Лошото място по-късно и остави Томас само с Джули.
	Той нямаше предвид Ада. Знаеше за Рая и Ада. Раят беше на Бога. Дяволът притежаваше Ада. Ако имаше Рай, той беше сигурен, че неговите мама и татко са отишли там. Човек иска да попадне в Рая, ако може. Нещата са по-добри там. В Ада персоналът е лош към обитателите му.
	Но за Томас Лошото място не означаваше просто Адът. То бе Смъртта. Адът беше лошо място, но Смъртта беше _Лошото място_. Смъртта бе дума, която не можеш да нарисуваш. Смъртта означаваше всичко да е спряло, да е изчезнало, цялото ти време да е изтекло, да е свършило, да го няма, да е пропаднало. Как можеш да нарисуваш това? Едно нещо не е истинско, ако не можеш да го нарисуваш. Той не можеше да види Смъртта, не можеше да си представи образа й, не и ако мислеше за нея по начина, по който сякаш мислеха другите хора. Просто беше твърде тъп, така че трябваше да я нарисува в главата си като _място_. Казваха, че Смъртта идвала да те отведе и тя беше дошла да отведе баща му една нощ, когато беше получил сърдечен пристъп. Но щом като идва да те отведе, значи трябва и да те заведе на някое място. И това беше Лошото място. То е там, където те отвеждат и никога не ти разрешават да се върнеш. Томас не знаеше какво се случва там. Може би нищо страшно. Освен че не разрешават на човек да се върне и да види хората, които обича, а това го прави достатъчно страшно, без значение дали храната е хубава. Може би някои хора отиват в Рая, а някои в Ада, но щом не можеш да се върнеш и от двете, значи и двете са част от Лошото място, просто различни стаи. Освен това той не беше сигурен, че Раят и Адът са истински, така че може би в Лошото място имаше само тъмнина и студ и толкова много празно пространство, че когато се преселиш в отвъдното, даже не можеш да намериш хората, които са отишли преди тебе.
	Това го плашеше най-много от всичко. Не просто, че ще загуби Джули, ако я отведат в Лошото място, а и че няма да може да я намери, когато самият той отиде там.
	Вече се страхуваше от нощта. От цялата тази огромна пустота. Похлупакът, махнат от света. А щом самата нощ е толкова страшна, Лошото място ще бъде много по-ужасно. То сигурно ще бъде по-голямо от нощта и дневната светлина никога няма да проникне в него.
	Небето навън притъмня още повече.
	Вятър разлюля палмите.
	По стъклото се стичаше дъжд.
	Лошото нещо беше далеч.
	Но щеше да се приближи. Скоро.


	28

	Канди преживяваше един от онези дни, в които не можеше да се примири, че майка му е мъртва. Очакваше да я види всеки път, щом прекрачеше някой праг. Стори му се, че чува как се люлее в гостната, как си тананика тихичко, докато плете ново одеяло, но когато надникна там, люлеещият се стол стоеше покрит с дебел слой прах и обвит с шал от паяжини. Веднъж се втурна в кухнята, като очакваше да я намери в яркия й пеньоар на цветя и с обточена с къдрички бяла престилка да пържи палачинки или може би да разбива някакъв кекс, но нея, разбира се, я нямаше. В пристъп на остър душевен смут Канди затича нагоре по стъпалата, сигурен, че ще намери майка си в леглото, но когато влетя в стаята й, си спомни, че това сега е неговата стая и че тя си беше отишла.
	Накрая, за да се избави от това странно и болезнено настроение, той отиде в задния двор и се изправи до самотния й гроб в най-северния ъгъл на обширния имот. Беше я погребал тук преди седем години, под намръщено зимно небе, досущ като това, което сега скриваше слънцето, а горе бе кръжал ястреб, точно както и сега. Беше изкопал гроба й, беше я увил в чаршафи, напоени с „Шанел №5“, и я бе спуснал в земята тайно, понеже погребването върху частна собственост, неопределена за гробище, противоречеше на закона. Ако беше разрешил да бъде погребана другаде, трябваше и той да отиде да живее там с нея, понеже не би могъл да понесе за дълго време да бъде разделен от тленните й останки.
	Падна на колене.
	С годините могилата се беше слегнала и сега гробът си личеше само по една плитка вдлъбнатина, върху която тревата беше по-рядка, а стръковете по-груби, по-остри и по-различни от тези в останалата част на ливадата, въпреки че той не знаеше защо. В месеците след погребението й, над нея даже не беше никнала трева. Дори скромен камък не отбелязваше гроба й. Въпреки че задният двор бе скрит от високия жив плет, той не можеше да рискува да привлече вниманието към незаконното й вечно жилище.
	Втренчен в земята пред себе си, Канди се чудеше дали един надгробен камък би му помогнал да приеме смъртта й. Ако всеки ден виждаше името й и датата на нейната смърт дълбоко изрязани в плоча от мрамор, гледката би трябвало бавно, но неизменно да запечатва загубата в сърцето му, да му спестява дни като днешния, в които беше разстроен от странната загуба на памет и от напразни надежди.
	Легна върху гроба, обърнал глава на една страна, с ухо опряно в земята, сякаш почти очакваше да я чуе как му говори от подземното си легло. Притиснал тялото си в неотстъпчивата земя, Канди копнееше да почувства жизнеността, излъчвала се някога от нея, необикновената енергия, която бе бликала от нея досущ като топлина през отворената врата на пещ, но не усети нищо. Макар че майка му беше необикновена жена, той разбираше, че е абсурд да очаква след седем години трупът й да излъчи даже призрачна следа от любовта, с която го бе обсипвала, докато беше жива, но въпреки това не можа да потисне разочарованието си, че не долавя през пръстта смътен полъх от свещените й кости.
	Горещи сълзи парнаха очите му и той се опита да ги задържи. Но далечен тътен от гръмотевица прекоси небето и едри капки дъжд забарабаниха една след друга и нито бурята, нито сълзите му можеха да бъдат спрени.
	Тя лежеше на пет-шест стъпки под него и той бе връхлетян от внезапен импулс да си прокопае с нокти път към нея. Знаеше, че плътта й се е разложила, че ще намери само кости, затънали в гадна тор с невъобразим произход, но искаше да я прегръща и да бъде прегръщан, дори ако сам трябваше да подреди около себе си скелета, останал от ръцете й, за инсценирана прегръдка. Заскуба тревата и изрови няколко шепи от горния пласт на почвата. Скоро обаче бе разтърсен от силни хлипове, които бързо го изтощиха и го направиха твърде слаб, за да продължи да се бори с реалността.
	Тя беше мъртва.
	Беше си отишла.
	Завинаги.
	Студеният дъжд, барабанящ по гърба му, се усили, сякаш изсмука от него горещата мъка и го изпълни с ледена омраза. Франк беше убил майка им и трябваше да плати за това престъпление със собствения си живот. Търкалянето върху калния гроб и цивренето като дете нямаше да го доведат и крачка по-близо до отмъщението. Канди най-сетне се изправи и застанал със свити юмруци, остави дъждът да отмие част от калта и мъката му.
	Обеща на майка си да бъде още по-усърден и безжалостен в преследването на убиеца й. Следващия път, когато надушеше следите на Франк, нямаше да го изпусне.
	Вдигна поглед към покритото с облаци небе и обръщайки се към майка си в рая, извика:
	— Ще намеря Франки и ще го убия, ще го унищожа! Ще му смажа черепа, ще нарежа омразния му мозък на парчета и ще го пусна в някоя тоалетна.
	Дъждът сякаш се просмукваше в него и вкарваше студенина чак в костния му мозък. Той потрепери.
	— Ако намеря хора, решили да му помогнат, ще отрежа ръцете им. Ще изтръгна очите на всеки, който погледне Франки със съчувствие. Кълна се да го направя. И ще отрежа езиците на проклетите копелета, казали му една-единствена добра дума.
	Изведнъж дъждът рукна още по-силно, прилепи тревата към земята, заплющя през листата на близкия дъб, изтръгна шептящ хор от клонките на живия плет. Пороят връхлетя срещу лицето му и го принуди да замижи, но той не отмести поглед от небето.
	— И ако е намерил хора да се грижат за него, или поне един-единствен човек, ще ги отнема от него така, както той те отне от мен. Ще ги разкъсам и ще им източа кръвта и ще ги захвърля като боклук.
	Канди беше отправял същите обещания безброй пъти през изминалите седем години, но сега ги изрече с не по-малка страст.
	— Като боклук — със стиснати зъби повтори той.
	Жаждата му за отмъщение сега бе не по-малко силна, отколкото беше била преди седем години, в деня на убийството й. Омразата му към Франк бе по-силна и по-остра от всякога.
	— Като боклук.
	Светкавица разцепи тъмното небе. За миг в облаците зейна нащърбена дупка и те изведнъж му заприличаха на безкрайно странното, треперещо тяло на някакво богоподобно същество и му се стори, че през пролуката в разкъсаната от светкавицата плът зърва сияещата мистерия отвъд.


	29

	Дъждовният сезон в Южна Калифорния ужасяваше Клинт. През по-голяма част от годината изобщо не валеше, а и през продължилата с малки прекъсвания през последното десетилетие суша някои зими се характеризираха само с по две-три бури. Когато най-накрая завалеше дъжд, човек имаше чувството, че местните жители са забравили как да шофират по мокри пътища. Прелееха ли отводнителните канали, улиците се задръстваха с коли. По магистралите ставаше още по-зле. Заприличваха на безкрайно дълги автомивки, в които транспортните ленти са се развалили.
	Докато сивата светлина на следобеда бавно се стопяваше, Клинт насочи колата първо към лабораторията „Паломар“ в Коста Меса. Тя се помещаваше в обширна едноетажна сграда на една пряка западно от Бристол Авеню. В медицинския й отдел покрай другото изследваха и кръвни проби, натривки и биопсии, но се занимаваха предимно с анализи на всякакви образци промишлени и геоложки проби.
	Той остави шевролета на паркинга и навел глава що-годе да се предпази от проливния дъжд, зацапа през дълбоките локви. Стискаше найлонова торба, рекламираща веригата супермаркети „Вон“. В малкото фоайе влезе мокър до кости.
	Зад приемното гише седеше млада привлекателна блондинка, облечена с бяла униформа и червена пухкава жилетка.
	— Би трябвало да носите чадър — отбеляза тя.
	Клинт кимна, сложи торбата на плота и я отвори.
	— Или поне дъждобран — добави блондинката.
	Той извади визитната картичка на „Дакота и Дакота“ от вътрешния джоб на якето си и й я подаде.
	— От тяхно име ли идвате?
	— Да.
	— Ползвали ли сте услугите ни преди?
	— Да.
	— Имате ли открита сметка?
	— Да.
	— Виждала ли съм ви вече?
	— Не.
	— Казвам се Лайза. Работя тук от десетина дни. Не ми се е случвало да обслужвам частен детектив, откакто започнах.
	От голямата бяла торба той извади три по-малки найлонови пликчета и ги подреди едно до друго.
	— Имате ли си име? — попита тя, като килна глава и му се усмихна.
	— Клинт.
	— Клинт, ако продължите да се разхождате без чадър или дъждобран в това време, ще се простудите до смърт, нищо че изглеждате толкова як.
	— Първо ризата — каза Клинт и побутна пликчето. — Искаме анализ на петната от кръв. Но не само кръвна група, а пълен анализ. Също и цялостна генетична обработка. Вземете проби от различни части на ризата, понеже кръвта може да не е от един човек. Ако е така, пълна обработка на всички открити видове кръв.
	Лайза се намръщи на Клинт, после на ризата в пликчето и започна да попълва бланката.
	— Всичко изредено и за това. — Клинт побутна второто пликче, в което бе пъхнат сгънат лист от канцеларските принадлежности на „Дакота & Дакота“, изпъстрен с капки кръв. В кантората Джули беше стерилизирала върха на една карфица на пламъка на кибритена клечка и бе боднала палеца на Франк Полард. — Интересува ни дали кръвта по ризата е сходна с тази върху листа.
	Третото пликче съдържаше черния пясък.
	— Това органична материя ли е? — попита блондинката.
	— Не знам. Прилича на пясък.
	— Ако е органична, трябва да отиде в медицинския ни отдел, а ако не е, в промишления.
	— Изпратете по малко и в двата. И отбележете, че ни трябва бързо.
	— Струва повече.
	— Няма значение.
	Докато попълваше третата бланка, тя каза:
	— На Хавайските острови има няколко плажа с черен пясък. Ходили ли сте някога там?
	— Не.
	— Кайму. Така се казва един от черните плажове. Идва от някакъв вулкан. Пясъкът, имам предвид. Падате ли си по плажове?
	— Да.
	Тя вдигна глава, без да помръдне писалката от бланката, и му се усмихна лъчезарно. Устните й бяха пълни, а зъбите — изключително бели.
	— Обожавам плажовете. За мен няма по-голямо удоволствие от това да се съблека по бански и да се изтегна на слънце, просто да лежа и да се пържа, наистина да се пържа и пет пари не давам за приказките, че тенът не бил полезен. Животът и без туй е кратък, нали? Нека изглеждаме възможно най-добре, докато сме тук. Освен това печенето на слънце ме кара да се чувствам… о, не точно ленива, понеже не смятам, че то изсмуква енергията ми, даже напротив, някак си ме зарежда с енергия, но ленива енергия, като тази на разхождаща се лъвица… разбирате, нали… която стъпва здраво, но грациозно. Слънцето ме кара да се чувствам като лъвица.
	Клинт не отвърна.
	— Еротично е. Слънцето. Струва ми се, че това се опитвам да кажа. Когато човек полежи достатъчно под лъчите му на някой хубав плаж, всичките му задръжки някак си се стопяват.
	Той продължаваше да я гледа безмълвно.
	Блондинката свърши с попълването на бланките, прикрепи ги към съответните проби, подаде му неговите екземпляри и рече:
	— Клинт, живеем в модерен свят, нали?
	Той не разбра какво има предвид.
	— Всички сме много по-освободени в днешно време. Права съм, нали? И ако едно момиче смята, че някой човек е привлекателен, не трябва да чака той да направи първата стъпка.
	„Ооо!“ — помисли си Клинт.
	Тя се облегна назад, може би, за да му даде възможност да види как едрите й гърди изпълват бялата униформена блуза, усмихна се и попита:
	— Интересува ли ви покана за вечеря или някой филм?
	— Не.
	Усмивката й замръзна.
	— Съжалявам — каза той, сгъна копията от бланките и ги прибра в джоба на якето, от който по-рано бе измъкнал визитната картичка. Забеляза гневния й поглед и осъзна, че я беше засегнал. Зачуди се какво би могъл да добави, но му хрумна единствено: — Аз съм гей.
	Тя премигна и тръсна глава, сякаш се свестяваше след зашеметяващ удар. Усмивка прогони навъсеността от лицето й досущ като слънце, надникващо иззад някой облак.
	— Всеки трябва да си носи кръста, предполагам.
	— Съжалявам.
	— Ей, вината не е ваша. Ние сме такива, каквито сме. Тъй си е, нали?
	Той отново излезе на дъжда. Беше застудяло. Небето приличаше на руини от запалила се сграда, до която пожарната се е добрала твърде късно — мокро пепелище, влажна сгурия.


	30

	Нощта на дъждовния понеделник вече се спускаше, когато изправил се до прозореца на болницата, Боби Дакота каза:
	— Гледката не е нещо особено, Франк. Освен ако си падаш по паркинги. — Обърна се и преценяващо огледа малката бяла стая. И сега, както винаги, когато попаднеше в болница, изпитваше странно безпокойство и го побиваха тръпки, но не искаше Франк да разбере истинските му чувства. — Интериорът със сигурност няма да бъде рекламиран скоро в списанията за вътрешно обзавеждане, но тук все пак е достатъчно комфортно. Имаш телевизор, вестници и три пъти на ден храна в леглото. Забелязах, че някои от сестрите са истински мацки, но, моля те, въздържай се да пускаш ръка на монахините. Бива, нали?
	Франк беше по-блед от всякога. Тъмните сенки под очите му продължаваха да се уголемяват като разлято мастило. Видът му беше не просто на току-що постъпващ болен, а на човек, прекарал в болницата седмици. Натисна лоста, повдигащ леглото, и попита:
	— Необходими ли са всички тези изследвания?
	— Амнезията ти може би се дължи на някаква физиологична причина — отвърна Джули. — Чу какво каза доктор Фрийборн. При изследванията ще се търсят мозъчни възпаления, тумори, кисти, съсиреци, всички възможни причини.
	— Нямам му доверие на този Фрийборн — разтревожено рече Франк.
	— Защо? Какво те притеснява?
	— Не го познавам.
	— Та ти не познаваш никого — обади се Боби. — Тъкмо туй ти е проблемът. Забрави ли, че имаш амнезия?
	След като бяха приели Франк за клиент, веднага го заведоха в кабинета на Санди Фрийборн за предварителен преглед. Всичко, което Санди знаеше, беше, че Франк не си спомня нищо, освен името си. Не му бяха казали за чантите с пари, кръвта, черния пясък, скъпоценните камъни, странното насекомо или каквото и да било друго от останалото. Санди не беше попитал защо Франк е отишъл при тях вместо в полицията или защо те са се заели със случай, толкова отдалечен от обичайната им сфера на действие. Едно от нещата, който го правеха незаменим приятел, бе изключителната му тактичност.
	Франк нервно заоправя чаршафите и попита:
	— Мислите ли, че наистина ми е необходима единична стая?
	— Искаш от нас да открием къде ходиш и какво вършиш през нощта, което означава да те наблюдаваме непрекъснато и дискретно — отвърна Джули.
	— Единичните стаи са скъпи.
	— Можеш да си позволиш далеч по-изискано обслужване — каза Боби.
	— Не е ясно дали парите в чантите са мои.
	Боби сви рамене.
	— Ако не са, ще трябва да си отработиш престоя. Ще смениш бельото на сто-двеста легла, ще изпразниш хиляда подлоги, ще извършиш безплатно няколко мозъчни операции. Може да се окажеш хирург. Знае ли човек? С тази амнезия вероятността да забравиш, че си хирург, по нищо не се отличава от вероятността да забравиш, че си търговец на употребявани коли. Струва си да се опита. Хвани скалпела, разрежи нечия глава, надникни вътре и виж дали нещо ти изглежда познато.
	Джули се облегна на таблата на леглото и каза:
	— Когато не си в радиологията или на някакви други изследвания, един от хората ни непрекъснато ще бъде с теб и ще те охранява. Тази нощ ще остане Хал.
	Хал Яматака вече бе заел позиция на неудобния тапициран стол, предназначен за посетители. Беше се настанил между леглото на Франк и вратата, за да гледа едновременно своя повереник и телевизора. Хал представляваше японска версия на Клинт Карагьозис — нисичък, широк в раменете, солиден, сякаш е бил създаден от зидар, който е знаел как да подреди камъните здраво, без хоросанът между тях да се вижда. Хал предвидливо си беше донесъл роман на Джон Д. Макдоналд. Може по телевизията да няма нищо интересно, а повереникът му да се окаже лош събеседник.
	Загледан в измития от дъжда прозорец, Франк прошепна:
	— Предполагам, че просто… се страхувам.
	— Няма нужда да се страхуваш — увери го Боби. — Хал не е толкова опасен, колкото изглежда. Никога не е убил някого, когото харесва.
	— Само веднъж — отбеляза Хал.
	— Убил си човек, когото харесваш! И за какво?
	— Помоли да му дам назаем гребена си.
	— Чу ли, Франк? Само не го моли да ти услужва с гребена си и ще бъдеш в безопасност.
	Франк не беше в настроение за шеги.
	— Непрекъснато си представям как се събуждам с окървавени ръце. Страхувам се, че може би съм наранил някого. Не искам да нараня и други.
	— О, не можеш да направиш нищо на Хал — отбеляза Боби. — Як азиатец е той.
	— Недостижим. Недостижим азиатец съм.
	— Не ми се слуша за сексуалните ти проблеми, Хал. Във всеки случай ако не ядеше толкова много суши и дъхът ти не вонеше на сурова риба, щеше да бъдеш оправян не по-рядко от всеки друг.
	Джули се протегна и хвана ръката на Франк. Той се усмихна изнурено.
	— Съпругът ви винаги ли е такъв, госпожо Дакота?
	— Наричай ме Джули. Питаш дали винаги се държи като нахакан всезнайко или като дете, така ли? Е, невинаги, но се страхувам, че през по-голяма част от времето наистина го прави.
	— Хал, чу ли? Увери ли се най-после, че жените и болните от амнезия нямат никакво чувство за хумор?
	— Съпругът ми смята, че всичко в живота трябва да бъде забавно. Дори катастрофите, дори погребенията и…
	— Зъбната хигиена — вметна Боби.
	— … вероятно би си правил шеги с радиоактивното разпадане даже по време на ядрена война. Просто си е такъв. Не може да бъде излекуван…
	— О, тя се опита — каза Боби. — Изпрати ме в някакъв център по детоксикация на щастието. Обещаха й да ми вкарат малко мрачност. Не успяха.
	— Тук ще бъдеш в безопасност — увери Джули Франк и стисна ръката му. — Хал ще се грижи за теб.


	31

	Къщата на ентомолога се намираше в един от новостроящите се квартали на Ървин, сравнително близо до университета. Ниски, черни, наподобяващи гъби лампи очертаваха светли кръгове върху покритата с локви алея, водеща към меко проблясващата дъбова врата.
	Клинт се качи на малката, покрита веранда и натисна звънеца. В ръката си държеше една от кожените чанти на Франк Полард.
	— Представете се, ако обичате — нареди някакъв мъжки глас по домофона.
	— Доктор Дайсън Манфред? Безпокои ви Клинт Карагьозис от „Дакота и Дакота“.
	Половин минута по-късно Манфред — поне с двадесет сантиметра по-висок от Клинт, много слаб човек — отвори вратата. Беше облечен с черни панталони и бяла риза. Над разкопчаното й горно копче свободно висеше зелена вратовръзка.
	— Боже мой, човече, вие сте съвсем подгизнал!
	— Просто понавлажнен.
	Манфред отстъпи назад и широко разтвори вратата. Клинт влезе в покрития с плочки вестибюл.
	Ентомологът затвори след него и каза:
	— В такава нощ трябва да се движите с дъждобран или чадър.
	— Ободрява.
	— Кое по-точно?
	— Лошото време.
	Манфред го погледна, сякаш той му се струваше странен, но според Клинт странният беше самият ентомолог. Бе твърде кльощав — само кожа и кости. Не запълваше дрехите си и панталоните висяха около кокалестите му хълбоци, а раменете му стърчаха под плата на ризата, сякаш отдолу имаше само голи остри кости. Мършав и недодялан, той изглеждаше така, като че ли е бил сътворен от купчина сухи клечки от някакъв бог-чирак. Лицето му беше продълговато и тясно, с високо чело и хлътнали бузи, а грубата му, загоряла от слънцето кожа — толкова опъната върху скулите, че всеки миг можеше да се пръсне. Особените му кехлибарени очи наблюдаваха Клинт с изражение на студено любопитство, без съмнение познато на хилядите бръмбари, които бе приковал с карфици в ентомологичните си кутии.
	Погледът на Манфред се разходи по Клинт и се закова върху локвата на пода, образувала се около маратонките му.
	— Съжалявам — каза Клинт.
	— Ще изсъхне. Елате в кабинета ми.
	Клинт погледна към хола, намиращ се вдясно, и зърна изпъстрени с перуники тапети, дебел килим с китайски мотиви, твърде много кресла и дивани, старинни английски мебели, виненочервени завеси и маси, претрупани с изящни предмети, проблясващи на светлината на лампите. Една истинска викторианска гостна в дисхармония с калифорнийския контур и стил на самата къща.
	Той последва ентомолога по късия коридор към кабинета. Манфред имаше странна, разкрачена походка. Висок и върлинест, с прегърбени рамене и леко наведена напред глава, той изглеждаше недоразвит и праисторически като богомолка.
	Клинт очакваше кабинетът на един университетски професор да бъде претъпкан с книги, но видя само четиридесет-петдесет тома, подредени на етажерка вляво от бюрото. Останалите шкафове с широки, плитки чекмеджета вероятно бяха пълни с пълзящи гадинки, а по стените имаше безброй ентомологични кутии, с набодени под стъклата им насекоми.
	Когато видя как посетителят любопитно се втренчва в една от сбирките, Манфред обясни:
	— Хлебарки. Прекрасни създания.
	Клинт не отвърна.
	— Простотата на техния строеж и функциониране, имам предвид. Естествено малцина биха ги сметнали за прекрасни, когато се появят.
	Клинт не можеше да се отърве от чувството, че буболечките са живи.
	— Какво ще кажете за онази — най-голямата? — попита Манфред.
	— Наистина е голяма.
	— Мадагаскарска съскаща хлебарка. Латинското й име е Cromphadorrhina portentosa. Тази специално е дълга почти девет сантиметра. Абсолютна красавица, нали?
	Клинт не отвърна.
	Манфред се настани на стола зад бюрото си и по някакъв начин успя да събере дългите си крайници в ограниченото пространство по начина, по който тлъст паяк би се свил на мъничко топче.
	Клинт не седна. Жадуваше по-скоро да се прибере вкъщи след изморителния ден.
	— Ректорът ми позвъни и ме помоли да съдействам на вашия шеф, господин Дакота, с всичко, с което мога — каза професорът.
	Калифорнийският университет в Ървин от години се стремеше да стане един от водещите в страната. Настоящият ректор, както и неговият предшественик, се мъчеха да достигнат този статус като привлекат световноизвестни професори и учени от други институции чрез предлагане на огромни заплати и щедри странични възнаграждения. Но преди да се обвърже с добре подплатени предложения за работа, университетът нае „Дакота & Дакота“ да събере сведения за личния живот и навици на бъдещите преподаватели. Дори един блестящ физик или биолог може да го мъчи твърде голяма жажда за уиски, тръпка за кокаин или необуздана слабост към малолетни девойки. Калифорнийският университет в Ървин искаше да си купи мозъчен потенциал, уважение и академична слава, не скандали. „Дакота & Дакота“ му свърши добра работа.
	Манфред опря лакти на облегалките на стола, сплете пръстите си, които изглеждаха толкова дълги, сякаш имаха поне по едно допълнително кокалче, и попита:
	— Какъв е проблемът?
	Клинт отвори кожената чанта, измъкна еднолитровия буркан с широко гърло и го постави на бюрото.
	Буболечката в буркана беше поне двойно по-голяма от Мадагаскарската съскаща хлебарка на стената.
	За миг доктор Дайсън Манфред сякаш се вкамени. Пръстите му не помръдваха, очите му не премигваха. Беше изцяло погълнат от създанието в буркана. Най-сетне рече:
	— Какво е това? Някакъв номер?
	— Истинско е.
	Манфред се наведе напред и почти опря нос в дебелото стъкло, зад което лежеше насекомото.
	— Живо ли е?
	— Мъртво.
	— Къде го намерихте? Не тук, в Южна Калифорния, надявам се?
	— Напротив.
	— Изключено!
	— А то какво е?
	Манфред намръщен го погледна.
	— Никога не съм виждал подобно нещо. А щом не съм го виждал, значи не го е виждал и никой друг. Сигурен съм, че е от тип членестоноги, към който принадлежат паяците и скорпионите, но дали може да бъде класифицирано като насекомо не мога да кажа, преди да го проуча внимателно. Обаче ако е насекомо, то е от някакъв нов вид. Къде точно го намерихте и защо, за Бога, биха се интересували от него частни детективи?
	— Господине, съжалявам, но не мога да ви кажа каквото и да било за случая. Трябва да пазя интересите на нашия клиент.
	Манфред внимателно завъртя буркана в ръцете си и огледа обитателя му от всички страни.
	— Просто невероятно. Трябва да го имам! — Той вдигна поглед. Кехлибарените му очи вече не изглеждаха студени и преценяващи, а проблясваха от възбуда. — Трябва да имам този екземпляр.
	— Ами аз възнамерявах да ви го оставя, за да го изследвате на спокойствие, но що се отнася до възможността да го запазите завинаги…
	— Естествено, че завинаги.
	— Това зависи от моя шеф и клиента. Междувременно искаме да знаем какво представлява, откъде идва и всичко останало, което можете да ни кажете за него.
	Манфред остави буркана върху бюрото изключително внимателно, сякаш държеше най-скъп кристал, не обикновено стъкло.
	— Ще го снимам и филмирам в едър план от всички страни и под различен ъгъл. След това ще трябва да му направя дисекция, но ви уверявам, че ще я извърша възможно най-грижливо.
	— Правете каквото искате.
	— Господин Карагьозис, струвате ми се престъпно отегчен. Схванахте ли напълно казаното от мен? Този екземпляр може би ще се окаже представител на съвсем нов вид — нещо изключително. Та как е възможно вид с подобни размери да остане неоткрит толкова дълго? Това ще бъде голямо събитие в света на ентомологията, господин Карагьозис, много голямо събитие.
	Клинт погледна буболечката в буркана и заяви:
	— И аз така си мислех.


	32

	Когато си тръгнаха от болницата, Боби и Джули се насочиха с тойотата на компанията към Гардън Гроув, град в западната равнинна част на окръга, за да търсят Серъп Уей номер 884, адреса на шофьорската книжка, която Франк притежаваше под името Джордж Фарис.
	Джули следеше номерата на къщите, като се взираше през мокрите странични стъкла или надничаше между движещите се чистачки.
	Ярки луминесцентни лампи осветяваха тридесетгодишните едноетажни къщи от двете страни на улицата, които бяха построени в два основни, подобни на кутия модела, но все пак създаваха известна илюзия за индивидуалност, благодарение на различната си облицовка. Едната беше с гипсова мазилка и акценти от тухли, другата — с гипсова мазилка, редуваща се с панели от кедрови дъски или пана от речен камък, плочки или вулканични скали.
	Калифорния не беше само Бевърли Хилс, Бел Еър и Нюпорт Бийч. В нея не преобладаваха богаташки къщи и крайокеански вили, както в телевизионния й образ. Икономичността в жилищното проектиране беше направила калифорнийската мечта достъпна за вълните емигранти, които десетилетия наред нахлуваха от различни точки на света, а сега предимно от бреговете на Далечния Изток, както се виждаше от изписаните на виетнамски и корейски номера на някои коли, паркирани по протежение на Серъп Уей.
	— След пресечката — каза Джули. — От моята страна.
	Доста хора твърдяха, че подобни квартали са позор за страната, но според Боби те представляваха същността на демокрацията. Той беше израсъл на подобна на Серъп Уей улица, но не в Гардън Гроув, а на север в Анахайм, и тя никога не му се беше струвала грозна. Спомняше си как бе играл с другите деца в дългите летни вечери, когато под оцветените в оранжево и карминово лъчи на залязващото слънце разперените силуети на палмите изглеждаха черни като рисунка с въглен на фона на небето; когато понякога спускащият се здрач миришеше на жасмин и ехтеше от писъка на някоя рееща се далече на запад чайка. Спомняше си какво означава да си момче, притежаващо велосипед в Калифорния — перспективите за изследвания, огромните възможности за приключения. Та нали всяка улица с къщи с гипсова мазилка, видяна за пръв път от седалката на велосипеда, бе изглеждала екзотична.
	Две големи дървета господстваха в двора на Серъп 884. Белите цветове на азалиите дискретно ухаеха в мрака.
	На светлината на уличните лампи сипещият се дъжд приличаше на разтопено злато, но когато Боби забърза по алеята след Джули, му се стори студен като суграшица и въпреки че беше облечен с подплатено яке с качулка, той потръпна.
	Джули натисна звънеца. Лампата на верандата светна и Боби усети как някой ги разглежда през шпионката на входната врата. Той отметна качулката и се усмихна.
	Вратата се открехна, доколкото позволяваше защитната верига, и се показа някакъв азиатец. Беше около четиридесетгодишен, нисък, строен, с черна коса, започнала да побелява по слепоочията.
	— Какво обичате?
	Джули му показа разрешителното си на частен детектив и му обясни, че търсят човек на име Джордж Фарис.
	— Полиция? — Непознатият се намръщи. — Всичко е наред. Няма нужда от полиция.
	— Не. Ние сме частни детективи — обясни Боби.
	Мъжът присви очи. Изглеждаше така, сякаш е решил да хлопне вратата под носа им, но изведнъж лицето му грейна в усмивка.
	— О, разбирам. Вие сте частни детективи. Също като по телевизията! — Свали веригата от вратата и ги покани вътре.
	Всъщност не само ги покани, а ги посрещна като почетни гости. Само за три минути те научиха, че името му е Туонг Тран Фан (редът на имената му беше разместен, за да се пригоди към западния обичай, според който фамилията е последна), че с жена му Чин били между хората, избягали от Виетнам с лодка две години след падането на Сайгон, че работили в перални и ателиета за химическо чистене и най-накрая успели да отворят две собствени ателиета. Туонг настоя да вземе връхните им дрехи. Чин — дребничка жена с фини черти, облечена с торбести черни панталони и жълта копринена блуза — каза, че ще донесе нещо за пиене, въпреки обясненията на Боби, че разполагат само с няколко минути.
	Боби знаеше, че американизираните виетнамци от първата генерация понякога бяха толкова изпълнени с подозрения към полицията, че да не желаят да я потърсят за помощ, дори когато самите те са жертва на престъпления. Южновиетнамската полиция беше корумпирана, а северновиетнамската върхушка, завладяла юга след изтеглянето на американците — кръвожадна. Дори след петнадесет или повече години, прекарани в Съединените щати, много виетнамци оставаха в известна степен недоверчиви към всички органи на властта.
	В случая на Туонг и Чин Фан обаче тази подозрителност не се простираше до частните детективи. Очевидно бяха гледали твърде много героични телевизионни детективи и вярваха, че всички те са защитници на онеправданите, рицари с трещящи 38-калиброви пистолети, вместо с копия. В ролите си на освободители на потиснатите, Боби и Джули бяха отведени с известна церемониалност до дивана, който беше най-новата и хубава част от мебелировката на гостната.
	Родителите тържествено въведоха изключително симпатичните си деца, за да ги представят: тринадесетгодишния Роки, десетгодишния Силвестър, дванадесетгодишната Сиси и шестгодишната Мерил. Те очевидно бяха родени и израсли като американчета, само че бяха много по-учтиви и възпитани от повечето свои връстници. Когато запознаването завърши, децата се върнаха в кухнята, където подготвяха домашните си.
	Въпреки учтивите им протести, на Боби и Джули бързо бе поднесено кафе с кондензирано мляко и дребни виетнамски сладкишчета. Семейство Фан също пи кафе.
	Туонг и Чин седнаха в овехтелите кресла, видимо по-неудобни от дивана. Повечето от мебелите им бяха с опростена съвременна форма и неутрални цветове. В един от ъглите имаше малък будистки кът. Върху червения олтар бяха поставени пресни плодове. Няколко пръчици тамян стърчаха от гнездата на керамичен свещник, но само една от тях беше запалена и към тавана се виеше бледосинкава ивица благоуханен дим. Черните лакирани маси бяха единствените други мебели, напомнящи за Азия.
	— Търсим човек, който може би някога е живял на този адрес — каза Джули, докато си избираше сладкишче от табличката, върху която ги бе поднесла госпожа Фан. — Името му е Джордж Фарис.
	— Да. Той е живял тук — отвърна Туонг, а съпругата му кимна.
	Боби се изненада. Беше сигурен, че името Фарис и адресът произволно са съчетани от някой фалшификатор на документи, че Франк никога не е живял тук. Франк бе не по-малко сигурен, че Полард, а не Фарис, е неговото истинско име.
	— Купихте къщата от Джордж Фарис, така ли? — попита Джули.
	— Не, беше починал — отвърна Туонг.
	— Починал? — възкликна Боби.
	— Да. Преди пет-шест години. От бързоразвиващ се рак.
	В такъв случай Полард не беше Фарис и не бе живял тук. Документите за самоличност бяха пълен фалшификат.
	— Купихме къща само преди няколко месеца от вдовица — продължи Туонг. Английският му беше добър, въпреки че от време на време пропускаше да членува съществителните. — Не, по-точно исках да кажа от наследника на вдовица.
	— Значи госпожа Фарис също е починала, така ли? — попита Джули.
	Туонг и жена му си размениха многозначителен поглед и той обясни:
	— Много тъжно. Откъде се вземат такива хора?
	— Кой човек имате предвид, господин Фан?
	— Този, който е убил госпожа Фарис, брат й и двете й дъщери.
	Стомахът на Боби се сви. Той инстинктивно харесваше Франк Полард и беше сигурен в невинността му, но изведнъж червеят на съмнението загриза лъскавата ябълка на убедеността му. Дали би могло да бъде само съвпадение обстоятелството, че Франк носеше документите за самоличност на човек, чието семейство е било избито, или самият Франк бе отговорен за това? Едва преглътна напълнения с крем сладкиш, въпреки че беше невероятно вкусен.
	— Случило се е през юли миналата година — каза Чин.
	— По време на горещата вълна, която може би си спомняте. — Тя духна кафето си, за да го охлади. Боби забеляза, че през по-голяма част от времето Чин говори съвършен английски, и заподозря, че случайните й неточности са съзнателни грешки, с цел да не изглежда, че се справя по-добре от съпруга си. Фина и изтънчена азиатска куртоазия. — Купихме къщата през октомври.
	— Въобще не хванаха убиеца — добави Туонг Фан.
	— А имат ли описанието му? — попита Джули.
	— Не мисля.
	Боби неохотно изви глава към Джули, която също изглеждаше потресена, но в погледа й не прочете укор и „казвах ли ти аз“. Тя попита:
	— Как са били убити? Застреляни? Удушени?
	— С нож, струва ми се. Елате. Ще ви покажа къде са били намерени телата.
	Къщата имаше три спални и две бани, едната от които беше обновена. Плочките от стените и пода бяха сменени и бяха монтирани шкафове от качествен дъб.
	Джули последва Туонг в банята, а Боби остана на прага с госпожа Фан. Потропването на дъжда отекваше през отдушника.
	— Тялото на по-малката дъщеря е било тук, на пода. Тринадесетгодишна. Ужасно нещо. Много кръв. Циментът между плочките се беше оцветил. Всичко трябваше да се изкърти.
	Туонг ги въведе в спалнята на дъщерите си. Двойно легло, нощни шкафчета и две малки бюра оставяха малко място за каквото и да било друго, но Сиси и Мерил бяха успели да натъпчат доста книги.
	— Братът на госпожа Фарис, гостувал й за около седмица, е бил убит тук. В леглото. По стени и килим имаше кръв — каза Туонг Фан.
	— Видяхме къщата, преди да бъде вписана в каталога на агенцията по недвижими имоти, преди килимът да бъде махнат и стените пребоядисани — обясни Чин Фан. — Тази стая изглеждаше най-зле. Известно време сънувах кошмари заради нея.
	Продължиха към оскъдно обзаведената спалня на стопаните на къщата: огромно легло, нощни шкафчета, две нощни лампи с червеникавокафяви стъклени абажури, но никаква тоалетка или скрин. Дрехите, които не бяха успели да се съберат в гардероба, бяха подредени покрай едната стена в картонени кутии с прозрачни пластмасови капаци.
	Пестеливостта на семейство Фан се стори на Боби сходна с неговата и на Джули. Може би те също имаха мечта, заради която работеха и спестяваха.
	Туонг каза:
	— Госпожа Фарис е била намерена в леглото си в тази стая. Били са й сторени ужасни неща. Цялата е била изпохапана, въпреки че във вестниците въобще не писаха за това.
	— Изпохапана ли? — попита Джули. — И от какво?
	— Вероятно от убиеца. По лицето, гърлото… на други места.
	— Щом не са писали във вестниците, вие откъде знаете? — попита Боби.
	— Жената, която я е открила, още ни е съседка. Тя ни каза, че госпожа Фарис и по-голямата й дъщеря били изпохапани.
	— Не е от хората, които биха си измислили подобни неща — добави госпожа Фан.
	— А къде са намерили втората дъщеря? — попита Джули.
	— Моля, последвайте ме. — Туонг ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, през гостната и трапезарията към кухнята.
	Четирите деца на Фан седяха около кухненската маса. Три от тях прилежно четяха учебниците си и си водеха бележки. Никакъв телевизор или радио не отвличаха вниманието им и те изглеждаха така, сякаш ученето наистина им доставяше удоволствие. Дори Мерил, която беше първокласничка и вероятно нямаше урок за разказване, четеше някаква детска книжка.
	Боби забеляза две цветни табла, закачени на стената до хладилника. Първото отразяваше оценките на всяко дете от началото на учебната година през септември до сега. Второто беше списък на домашните задължения, за които отговаряше всяко от тях.
	В цялата страна университетите бяха в шок, понеже извънредно висок процент от най-добрите кандидати беше с азиатски произход. Негрите и испаноговорещите се оплакваха, че са прецаквани от друго малцинство, а белите крещяха преиначени расистки лозунги, когато им отказваха прием в полза на някой азиатски студент. Неколцина от преуспелите американизирани азиатци вероятно успяваха да се уредят по втория начин, но сега Боби виждаше простичкото обяснение за постиженията им навсякъде в къщата на Фан. Те просто усърдно се трудеха. Бяха прегърнали идеалите, върху които бе основана страната, включващи непосилен труд, честност, посветено на целта себеотрицание и свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш. По ирония на съдбата големият им успех се дължеше отчасти на факта, че много родени американци бяха започнали да се отнасят с цинизъм към същите тези идеали.
	Кухнята беше свързана с всекидневна, обзаведена скромно, както останалата част от къщата.
	— По-голямата дъщеря на Фарис е намерена тук, до канапето. Седемнадесетгодишна.
	— Много красива девойка — тъжно каза Чин.
	— Била изпохапана като майка си. Така казва съседката ни.
	— А другите жертви — попита Джули, — по-малката дъщеря и братът на госпожа Фарис? Те също ли са били изпохапани?
	— Не знаем — отвърна Туонг.
	— Съседката не е видяла телата им — обясни Чин.
	Известно време всички мълчаха и гледаха пода, върху който е било намерено мъртвото момиче, сякаш чудовищността на това престъпление бе такава, че петната от него би трябвало по някакъв начин отново да се появят върху чисто новия килим. Дъждът монотонно барабанеше по покрива.
	— Не се ли безпокоите понякога, че живеете тук? — попита Боби. — Не защото в тези стаи е извършено убийство, а понеже убиецът не е бил открит. Не се ли тревожите, че може да се върне някоя нощ?
	Чин кимна.
	— Навсякъде е опасно — каза Туонг. — Самият живот е опасен. По-малко рисковано е човек въобще да не се ражда. — Лека усмивка трепна по лицето му и веднага изчезна. — Да напуснеш Виетнам с мъничка лодка беше по-опасно.
	Боби погледна към масата в кухнята и видя, че четирите деца продължават задълбочено да се занимават с уроците си. Перспективата убиецът да се върне на местопрестъплението не ги вълнуваше.
	— В допълнение към химическото чистене преустройваме къщи и ги продаваме — каза Чин. — Тази е четвъртата. Ще поживеем тук може би някоя и друга година; ще оправим една по една всички стаи, а след това ще продадем къщата и ще приберем печалбата.
	— Заради убийствата някои хора не биха се решили да се нанесат тук след семейство Фарис. Но опасността за нас е и една добра възможност — поясни Туонг.
	— Когато свършим с къщата, тя няма да бъде само обновена — каза Чин. — Ще бъде пречистена, духовно пречистена. Разбирате ли? Непорочността й ще бъде възстановена. Ние ще сме прогонили злото, което убиецът е довел тук, и ще сме оставили своя собствен духовен отпечатък в тези стаи.
	Туонг кимна и добави:
	— Това ни доставя истинско удовлетворение.
	Боби извади от джоба си подправената шофьорска книжка, хвана я така, че пръстите му да скриват името и адреса, но снимката да се вижда и попита:
	— Познавате ли този човек?
	— Не — отвърна Туонг и Чин се съгласи.
	Когато Боби отново я прибра, Джули каза:
	— А имате ли представа как е изглеждал Джордж Фарис?
	— Не — отвърна Туонг. — Както ви казах, умрял от рак доста години, преди да избият семейството му.
	— Помислих си, че може би сте видели тук негова снимка, преди да бъдат изнесени вещите на семейство Фарис.
	— Не. Съжалявам.
	— Споменахте, че не сте купили къщата чрез посредник. Свързали сте се направо с наследника, така ли? — попита Боби.
	— Да. Другият брат на госпожа Фарис наследи всичко.
	— Случайно пазите ли името и адреса му? Мисля, че ще трябва да поговорим с него — каза Боби.


	33

	Стана време за вечеря. Дерек се събуди. Беше замаян, но и гладен. Облягаше се на Томас, докато вървяха към трапезарията. Нахраниха се добре. Спагети. Кюфтета. Салата. Хубав хляб. Шоколадов кекс. Студено мляко.
	Върнаха се в стаята си и включиха телевизора. Дерек отново заспа. По телевизията се случи лоша вечер. Томас въздъхна от отвращение. След около час изключи апарата. Нито едно от предаванията не беше достатъчно умно, та да се гледа. Бяха твърде глупави — безсмислени дори за слабоумен, какъвто според Мери беше той. Навярно олигофрените биха ги харесали. Може би не.
	Отиде в банята. Изми си зъбите. После лицето. Не се погледна в огледалото. Не обичаше огледалата, понеже му показваха какъв е.
	След като си сложи пижамата, се мушна в леглото и изгаси лампата, въпреки че беше само осем и половина. Обърна се на една страна, подпря глава на двете възглавници и започна да разучава нощното небе, очертало се в рамката на най-близкия прозорец. Никакви звезди. Облаци. Дъжд. Харесваше дъжда. Проливният дъжд приличаше на капак върху нощта и човек нямаше чувството, че може просто да се понесе нанякъде в цялата тази тъмнина и да изчезне.
	Томас се вслуша в дъжда. Той шептеше. Плачеше и сълзите му се стичаха по стъклото.
	Някъде далече Лошото нещо бе на свобода. Грозни, противни вълни се излъчваха от него по начина, по който се разстилат вълнички в езеро, когато пуснеш камък във водата. Лошото нещо приличаше на голям камък, пуснат в нощта, на нещо, което не принадлежеше на този свят, и почти без усилия Томас усети как причинените от него вълни се разбиват над главата му.
	Той се протегна. Почувства го. Тръпнещо нещо. Студено и изпълнено с гняв. Злобно. Искаше да го приближи. Да разбере какво е. Опита се да му телевизионира въпроси: „Какво си ти? Къде си? Какво искаш? Защо ще нараниш Джули?“
	Изведнъж Лошото нещо започна да го придърпва като голям магнит. Никога не бе изпитвал подобно усещане. Когато се опитваше да телевизионира мислите си до Боби или Джули, те не го сграбчваха и не го теглеха по начина, по който го правеше това Лошо нещо.
	Част от съзнанието му сякаш започна да се размотава като кълбо прежда и свободният му край се понесе през прозореца и нагоре през тъмнината на нощта, и продължи да се носи чак докато откри Лошото нещо. Изведнъж Томас беше много близо до него, твърде близо. То беше навсякъде около него — голямо, грозно и толкова странно, че Томас имаше чувството, че се е потопил в басейн, пълен с лед и ножчета за бръснене. Не знаеше дали е човек, не можеше да види образа му, само го чувстваше. То би могло и да е хубаво отвън, но отвътре беше тръпнещо, черно и противно. Усети, че Лошото нещо яде. Храната беше още жива и се гърчеше. Томас много се уплаши и веднага се опита да се отдръпне, но за миг грозният разум здраво го задържа и той успя да се оттегли само като си представи как конецът-съзнание отново се намотава върху кълбото.
	Когато целият конец-съзнание се нави, Томас се отвърна от прозореца и легна по корем. Дишаше наистина бързо. Чуваше думкането на сърцето си.
	В устата си имаше вкус, който го караше да се чувства зле. Същият вкус имаше, когато понякога си прехапеше езика — не нарочно, и когато зъболекарят му извадеше някой от зъбите — нарочно. Кръв.
	Уплашен и почти болен, той седна в леглото и запали лампата. Извади кърпичка от кутията върху нощното шкафче. Изплю се върху нея и погледна да види дали има кръв. Нямаше. Само слюнка.
	Опита отново. Пак нямаше.
	Той знаеше какво означава това. Навярно е бил твърде близо до Лошото нещо. Може би даже _вътре_ в него, просто за един бърз поглед. Гадният вкус в устата му беше еднакъв с вкуса, който усещаше Лошото нещо, докато разкъсваше със зъби живата си, гърчеща се храна. Томас нямаше кръв в устата си, имаше само спомен за кръв. Но това беше достатъчно лошо. Този път изобщо не беше като да си прехапеш езика или да ти извадят зъб, понеже този път вкусът, който усещаше, не беше вкусът на неговата собствена кръв.
	И въпреки че в стаята беше топло, той започна да трепери и не можа да спре.


	Канди кръстосваше каньоните и търсеше плячка. Воден от настойчивата си нужда, измъкваше животни от дупки и гнезда. Тъкмо беше коленичил в калта до огромен дъб и изсмукваше кръвта от разкъсаното гърло на един заек под проливния дъжд, когато усети, че някой слага ръка върху главата му. Захвърли заека, скочи на крака и се обърна. Нямаше никого. Две от най-черните котки на сестрите му се намираха на двадесетина стъпки зад него. Виждаха се само светещите им в мрака очи. Следваха го, откакто бе напуснал къщата. Иначе беше сам.
	Продължи да усеща ръката върху главата си още секунда-две, въпреки че всъщност нямаше никаква ръка. След това странното чувство изчезна.
	Канди огледа сенките във всички посоки и се заслуша в ромолящия през листата на дъба дъжд.
	Накрая сви рамене и приключи със странния епизод. Тласкан от свирепата си нужда, продължи на изток и се заизкачва по склона. На дъното на каньона се бе оформил поток, широк две стъпки и дълбок десет-петнадесет сантиметра — твърде малък, за да попречи на устрема му.
	Подгизналите котки го следваха. Той не ги искаше със себе си, но от опит знаеше, че няма да успее да ги прогони.
	Невинаги го придружаваха, но решиха ли да вървят по следите му, не можеха да бъдат разубедени.
	След като измина стотина метра, той отново падна на колене, протегна ръце и разреши на силата да изригне още веднъж. Трептяща сапфирена светлина се понесе в нощта. Разклатиха се храсти, дървета се полюшнаха и скали се удариха една в друга. По дирите на светлината се разлетяха листа и клонки.
	Животните изскочиха от прикритията си и някои се втурнаха право срещу него. Той посегна към един заек, пропусна го, но сграбчи катерица. Тя се опита да го захапе, но Канди я хвана за крака, удари главата й в калната земя и я зашемети.


	Вайълет беше в кухнята с Върбина. Седяха върху одеялата с двадесет и три от двадесет и петте си котки.
	Части от съзнанието й — и от това на сестра й — бяха в Синдърс и Ламиа, черните котки, чрез които придружаваха брат си. Когато наблюдаваха как Канди сграбчва и разкъсва жертвата си, Синдърс и Ламиа се възбудиха и Вайълет също се възбуди. Цялата се наелектризира.
	Дъждовната януарска нощ беше тъмна, осветявана единствено от далечните светлинки на имотите на запад. В цялата тази зловеща пустош най-дивото същество от всички беше Канди — свиреп, силен и безмилостен хищник, промъкващ се бързо и безшумно през скалистите каньони, за да вземе това, което иска и от което се нуждае. Беше толкова силен и подвижен, че сякаш се носеше над каньона, над скали и паднали дънери, покрай бодливи храсти, като че не беше човек от плът и кръв, а игривата лунна сянка на някакво летящо създание, реещо се високо над земята.
	Когато сграбчи катерицата и удари главата й в земята, Вайълет раздели на две частта от съзнанието си, която се намираше в Ламиа и Синдърс, и се вмъкна и в нея. Катерицата беше зашеметена от удара. Тя немощно направи опит да се бори, като гледаше Канди с неподправен ужас.
	Големите му, силни ръце държаха животното, но Вайълет имаше чувството, че са и върху нея, че се движат по голите й крака, хълбоци, корем и гърди.
	Канди пречупи гръбнака на катерицата върху свитото си коляно.
	Вайълет потрепери. Върбина изскимтя и се притисна в сестра си.
	Крайниците на катерицата увиснаха безжизнено.
	С тихо ръмжене Канди захапа гърлото на животното. Проби кожата му и разкъса кръвоносните му съдове.
	Вайълет усети топлата кръв да избликва от катерицата, почувства как устата на Канди лакомо се прилепва към раната. И сякаш между тях нямаше никакъв посредник, сякаш устните му здраво се притискаха в нейното гърло и сякаш нейната собствена кръв, кръвта на Вайълет, нахлуваше в устата му. Би искала да се вмъкне в съзнанието на Канди и едновременно да смуче кръв и нейната кръв да бъде изсмуквана, но можеше да се слива само с животни.
	Нямаше сили да седи повече. Отпусна се назад върху одеялата, като смътно съзнаваше, че тихо повтаря монотонна молитва:
	— Да, да, да, да, да…
	Върбина се сви върху сестра си.
	Котките се натъркаляха около тях като топки от козина и опашки.


	Томас опита отново. В името на Джули. Протегна се към студеното, трептящо съзнание на Лошото нещо. Някъде отдалече Лошото нещо го притегляше към себе си. Остави съзнанието си да се развива като голямо кълбо прежда. То прободе прозореца, стрелна се нагоре в нощта, направи контакт.
	Томас телевизионира въпроси: „Какво си ти? Къде си? Какво искаш? Защо ще нараниш Джули?“
	Тъкмо когато захвърли мъртвата катерица и се изправи, Канди отново почувства ръката върху главата си. Трепна, обърна се и размаха юмруци към тъмнината.
	Зад него нямаше никого. Застанали на повече от двадесет стъпки, двете котки — тъмни петна върху бледата тиня, го наблюдаваха със светещи кехлибарени очи. Всички диви животни бяха избягали надалече. Ако някой натрапник го следеше, то той се криеше в храсталака в каньона или в някоя от нишите по склоновете и със сигурност не беше достатъчно близо, за да може да го докосне.
	Но въпреки това Канди продължаваше да усеща ръката. Потърка темето си, почти уверен, че ще намери листа, заболи се в мократа му коса. Нищо.
	Обаче натискът на ръката оставаше, даже се увеличаваше и бе толкова осезаем, че той усещаше върху черепа си очертанията на четири пръста, палец и извивка на длан.
	„Какво… къде… какво… защо…?“
	Думите ехтяха в главата му, но никакъв глас не бе нарушил монотонните звуци на дъжда.
	„Какво… къде… какво… защо…?“
	Ядосан и объркан, Канди се завъртя в кръг.
	В главата му се появи някакво пълзящо усещане, различно от всичко изпитвано дотогава, сякаш нещо пробиваше дупка в мозъка му.
	— Кой си ти? — високо попита Канди.
	„Какво… къде… какво… защо…?“
	— Кой си ти?


	Лошото нещо беше човек. Томас вече знаеше това. Грозен отвътре човек плюс още нещо, но все пак поне отчасти човек.
	Съзнанието му беше като водовъртеж, по-черно от черното, и бързо теглеше Томас надолу и надолу към дъното и искаше да го погълне жив. Младежът се опита да се отскубне. Да отплува. Не беше лесно. Лошото нещо щеше да го завлече в Лошото място и той никога нямаше да може да се върне. Помисли си, че с него е свършено. Но страхът му от Лошото място, от това, че ще отиде там, където Джули и Боби никога нямаше да го намерят, и където щеше да бъде сам, беше толкова голям, че той най-накрая се изтръгна и се „намота“ обратно в стаята си в „Чиело Виста“.
	Плъзна се надолу върху дюшека и дръпна завивката над главата си, така че да не вижда нощта зад прозореца и нищо там, навън, да не го вижда.


	34

	Уолтър Хавалоу, брат на госпожа Джордж Фарис и наследник на скромното й имущество, живееше в по-богат квартал от семейство Фан, но беше значително по-беден по отношение на любезност и добри обноски. Къщата му във Вила Парк бе построена в стила на късната английска готика. Скосените й прозорци бяха изпълнени със светлина, която се стори на Джули топла и гостоприемна, но домакинът застана на прага и не ги покани вътре, даже след като разучи разрешителното им на частни детективи и й го върна.
	— Какво искате?
	Хавалоу беше доста висок. Имаше голямо шкембе, оредяваща руса коса и гъст мустак, който бе отчасти рус и отчасти червен. Проницателните му лешникови очи го характеризираха като интелигентен човек, но бяха студени, зорки и пресметливи — очите на счетоводител на мафията.
	— Както ви обясних, семейство Фан ни каза, че бихте могли да ни помогнете — продума Джули. — Трябва ни снимка на починалия ви зет Джордж Фарис.
	— Защо?
	— Ами вече ви казах, че някакъв човек се представя за господин Фарис и че той играе известна роля в случай, по който работим.
	— Не може да е моят зет. Той е мъртъв.
	— Да, знаем. Но документите за самоличност на самозванеца са доста добри и ще ни бъде от помощ, ако имаме снимка на истинския Джордж Фарис. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо повече. Това би накърнило интересите на клиента ни.
	Хавалоу се обърна и хлопна вратата в лицата им.
	Боби погледна Джули и рече:
	— Мистър Общителност.
	Джули отново натисна звънеца.
	След миг Хавалоу отвори вратата.
	— Какво има?
	— Знам, че пристигнахме изневиделица — каза Джули, като се мъчеше да запази добрия тон — и се извинявам за нахлуването, но наистина ни е необходима снимка на…
	— Тъкмо отивах да я взема — нетърпеливо я прекъсна той. — Вече щеше да е в ръцете ми, ако не бяхте позвънили повторно. — Връцна се и за втори път затвори вратата.
	— Дали не му миришем на нещо? — зачуди се Боби.
	— Какъв кретен!
	— Мислиш ли, че ще се върне?
	— Не го ли направи, ще разбия вратата.
	Дъждът потропваше по навеса, предпазващ последните десет стъпки от алеята. Водата гъргореше през улуците. Студени звуци.
	Хавалоу се върна с кутия от обувки, пълна с моментални снимки.
	— Времето ми е ценно. Ако искате да ви сътруднича, не забравяйте това.
	Джули потисна най-лошите си инстинкти. Грубостта я подлудяваше. Представи си как избива кутията от ръцете му, как сграбчва показалеца му и започва да го извива назад, чак докато той изреве от болка и падне на колене. След това удар с коляно под брадичката му, отсечено прасване по врата, добре премерено мушване в мекия му, изхвръкнал корем…
	Хавалоу порови в кутията и извади снимка на мъж и жена, седнали край градинска маса в слънчев ден.
	— Това са Джордж и Айрини.
	Дори на оскъдната светлина на верандата Джули видя, че Джордж Фарис е бил строен човек с продълговато и тясно лице — пълна противоположност на Франк Полард.
	— Защо някой би се представял за Джордж? — попита Хавалоу.
	— Имаме работа с евентуален престъпник, който използва множество фалшиви документи — отвърна Джули. — Джордж Фарис е само една от неговите самоличности. Без съмнение името на зет ви е било избрано напълно произволно от фалшификатора на документи, чиито услуги ползва. Фалшификаторите понякога вземат имената и адресите на покойници.
	Хавалоу се намръщи.
	— Смятате ли, че е възможно човекът, който използва името на Джордж, да е убил Айрини, брат ми и двете ми племенници?
	— Не — незабавно рече Джули. — В случая нямаме работа с убиец, а само с най-обикновен мошеник. Измамник, тъй да се каже.
	— Освен това — добави Боби — никой убиец няма сам да се свърже с извършените от него убийства, като се снабди с документи за самоличност на името на съпруга на жертвата си.
	Хавалоу се втренчи в Джули, очевидно опитвайки се да определи доколко го будалкат, и попита:
	— Този тип ли е ваш клиент?
	— Не — излъга тя. — Той е завлякъл нашия клиент и ние бяхме наети да го пипнем, за да бъде принуден да върне задигнатото.
	— Господине, можем ли да вземем снимката? — попита Боби.
	Хавалоу се поколеба. Продължаваше да гледа Джули в очите.
	Боби му подаде визитната картичка на „Дакота & Дакота“.
	— Ще ви я върнем след време. Оставяме ви адреса и телефонния си номер. Разбирам неохотата ви да се разделите с един семеен спомен, особено откакто сестра ви и зет ви не са вече между живите, но ако…
	Очевидно решил, че не го лъжат, Хавалоу рече:
	— О, по дяволите, вземете я. Не съм сантиментален, особено по отношение на Джордж. Никога не съм го понасял. Винаги съм смятал, че сестра ми сглупи, като се омъжи за него.
	— Благодаря — каза Боби. — Ще ви…
	Хавалоу отстъпи назад и тресна вратата.
	Джули натисна звънеца.
	— Моля те, не го убивай! — прошепна Боби.
	Нетърпеливо смръщен, Хавалоу отвори вратата.
	Боби пристъпи между него и Джули, протегнал фалшифицираната шофьорска книжка с името на Джордж Фарис и снимката на Франк.
	— Още един въпрос, господине, и се махаме от главата ви.
	— Времето ми е ценно — заяви онзи.
	— Виждали ли сте някога този човек?
	Хавалоу с раздразнение пое книжката и я разгледа.
	— Безцветно лице, правилни черти. Наоколо в радиус от сто километра има поне милион като него. Не мислите ли?
	— Значи ли това, че не сте го виждали преди?
	— Ама вие да не сте бавнозагряващи! Да не би да трябва да го кажа само с да или не! Не. Не съм го виждал.
	Боби прибра книжката и каза:
	— Благодарим ви, че ни отделихте от…
	Хавалоу хлопна вратата. Силно.
	Джули посегна към звънеца.
	Боби я хвана за ръката.
	— Получихме всичко, за което дойдохме.
	— Искам…
	— Знам какво искаш, но изтезаването на човек до смърт е подсъдно в Калифорния.
	Сетне я задърпа по алеята.
	Когато седнаха в колата, тя избухна:
	— Това грубо, гадно и надуто копеле!
	Боби запали мотора и включи чистачките.
	— Ще спрем в супермаркета, ще купим едно огромно плюшено мече, ще напишем върху него името на Хавалоу и ще те оставя да го изкормиш. Става ли?
	— За кого, по дяволите, се мисли тоя?
	Тя продължаваше да гледа назад към къщата. Боби подкара и каза:
	— Той е Уолтър Хавалоу, бебчо, и ще бъде самият той, чак докато умре, което е по-голямо наказание от всички, които би могла да измислиш.
	След няколко минути излязоха от Вила Парк. Боби зави към някакъв супермаркет от веригата „Ралф“ и спря на паркинга пред него. Угаси фаровете и изключи чистачките, но остави мотора да работи, за да им бъде топло.
	На паркинга имаше само няколко коли. Локви, големи колкото плувни басейни, отразяваха светлините на магазина.
	— И така какво научихме? — започна Боби.
	— Че ненавиждаме Уолтър Хавалоу.
	— Да, но аз питам какво научихме във връзка със случая. Дали е случайно съвпадение, че Франк използва името на Джордж Фарис и че семейството на Фарис е било избито?
	— Не вярвам в случайните съвпадения.
	— Аз също, въпреки че всичко е възможно. Но това, което каза на Хавалоу е истина. Едва ли Франк би убил Айрини и всички останали в къщата и после би се разкарвал с документи за самоличност, които имат нещо общо с тях.
	Дъждът заваля по-силно и шумно забарабани по тойотата. Гъстата водна завеса почти скри супермаркета.
	— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попита Боби. — Мисля, че Франк просто е използвал името на Фарис, а преследвачът му някак си е научил за това.
	— Мистър Синя светлина ли имаш предвид? Човекът, за когото се предполага, че може да накара колата да се разпадне около теб и по вълшебен начин да склони уличното осветление да угасне.
	— Да, него.
	— Ако той изобщо съществува.
	— Мистър Синя светлина открива, че Франк използва името на Фарис, и отива на адреса, като се надява да го намери там. Но Франк никога не е ходил в къщата. Фалшификаторът на документи е взел адреса и името наслуки. Така че, когато мистър Синя светлина не намира Франк, убива всички в къщата, понеже смята, че те го лъжат и укриват Франк, или може би просто от ярост.
	— Той би знаел как да се справи с Хавалоу.
	— Значи смяташ, че съм прав, че надушвам нещо, така ли?
	Тя се замисли, сетне промълви:
	— Може би.
	Боби се ухили.
	— Не е ли забавно да си детектив?
	— Забавно ли? — невярващо възкликна тя.
	— Е, исках да кажа интересно.
	— Боже мой, та ние представяме или човек, който е убил четирима души, или човек, преследван от брутален убиец, и намираш това за забавно?
	— Е, не е толкова приятно като секса, но със сигурност е по-забавно от боулинга.
	— Боби, понякога ме докарваш до лудост, но въпреки това те обичам.
	Той хвана ръката й.
	— Продължим ли с разследването, да бъда проклет, ако не се забавлявам колкото мога. Но с радост бих го зарязал в минутата, в която поискаш.
	— Защо? Заради лошия си сън ли? Заради Лошото нещо? — Поклати глава. — Не. Позволим ли на един лош сън да ни изплаши, съвсем скоро всичко ще започне да ни плаши. Ще загубим увереността си, а човек не би могъл да върши подобна работа, ако не е уверен.
	Даже на бледите отблясъци от светлинките на предното табло, тя виждаше тревогата в очите му.
	Накрая Боби сви рамене.
	— Да, знаех си, че това ще кажеш, затуй давай да приключваме възможно най-бързо. Според другата му шофьорска книжка, той е Джеймс Роман и живее в Ел Торо.
	— Вече е почти осем и половина.
	— Можем да стигнем там и да намерим къщата за около четиридесет и пет минути. Няма да бъде прекалено късно.
	— Добре.
	Вместо да включи на скорост, той наклони облегалката на седалката си и свали подплатеното си яке.
	— Отключи сандъчето и извади пистолета ми. Отсега нататък няма да се разделям с него.
	Всеки от тях притежаваше разрешително да носи оръжие. Джули съблече собственото си яке, след което измъкна два кобура изпод седалката си и извади два револвера от сандъчето: „Смит енд Уесън“ Чийфс Спешълс, 38-калиброви, със скъсени дула — надеждно и компактно оръжие, което може да се носи под обикновеното облекло.


	Къщата я нямаше. Ако някой на име Джеймс Роман бе живял тук, вече си имаше ново жилище. В средата на парцела тъмнееше гола бетонна плоча, заобиколена от трева, шубраци и няколко дървета, сякаш постройката е била отнесена нанякъде от летящи хора.
	Боби паркира на улицата и те слязоха от тойотата, за да огледат имота отблизо. Уличната лампа хвърляше достатъчно светлина, за да се види, че поляната е отъпкана, набраздена от автомобилни гуми и гола на места. Освен това бе осеяна с трески, белезникави парчета гипс, остатъци от тухли и изпочупени стъкла, които мътно проблясваха.
	Най-добро указание за съдбата на къщата можеше да се получи от състоянието на дърветата и храстите. Онези от тях, които се намираха най-близо до плочата, бяха или изсъхнали, или съвсем окаяни, и отблизо изглеждаха обгорени. Най-близкото дърво беше без листа и в мократа януарска нощ вкочанените му черни клони навяваха някакви анахронични мисли за Хелоуин.
	— Изгоряла е — каза Джули. — После са съборили каквото е останало.
	— Хайде да поговорим с някой съсед.
	Празното място бе заобиколено от къщи, но светеше само в онази, намираща се от северната страна.
	Мъжът, който отвори на позвъняването им, беше около петдесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, с посивяла коса и добре оформен сив мустак. Казваше се Парк Хампстед и имаше вид на пенсиониран военен. Покани ги вътре с молбата да оставят мокрите си обувки на предната веранда. Последваха го по чорапи до къта за хранене в кухнята, където жълтите пластмасови мебели нямаше да пострадат от влажните им дрехи, но въпреки това Хампстед ги накара да изчакат, докато покрие с плътни плажни кърпи два от столовете.
	— Извинявам се — каза той, — ама си падам малко чистник.
	— Къщата беше с под от светъл дъб и модерно обзавеждане и Боби забеляза, че блести от чистота.
	— От тридесетте години във флотата ми остана някакъв постоянен респект към рутината, реда и чистотата — обясни Хампстед. — Всъщност мисля, че може би малко се побърках на тема чистота, когато преди три години почина Шарън — съпругата ми. Първите шест-седем месеца след погребението й лъсках жилището основно поне два пъти седмично, понеже по време на чистенето донякъде забравях мъката. Похарчих цяло състояние за препарати, хартиени кърпи, гъби и бърсалки. Да ви кажа, няма на света военна пенсия, дето може да поддържа смахнатия навик, който придобих. Слава Богу, преодолях това състояние. Все още си падам чистник, но поне вече не съм маниак на тази тема.
	Тъкмо си бе приготвил цяла кафеварка, така че наля и на тях. По чашите, чинийките и лъжичките не се забелязваше и петънце. Хампстед им подаде две прилежно сгънати хартиени салфетки и се настани на масата срещу тях.
	— Да, познавах Джим Роман — каза той, след като те повдигнаха въпроса. — Добър съсед. Беше пилот на хеликоптер във въздушната база край Ел Торо, където беше и моята последна спирка, преди да се пенсионирам. Джим беше дяволски мил човек, от онези, дето биха ти дали и ризата от гърба си, а после биха те попитали дали имаш нужда от пари, та да си купиш подходяща вратовръзка.
	— А защо? — попита Джули.
	— Да не би да е загинал по време на пожара? — обади се Боби, като си спомни обгорените дървета и почернялата от сажди бетонна плоча.
	Хампстед се смръщи.
	— Не. Загина шест месеца след Шарън. Точно преди две години и половина. Хеликоптерът му се разби по време на маневри. Беше само на четиридесет и една, единадесет години по-млад от мен. Остави жена, Маралий, четиринадесетгодишна дъщеря — Валери, и дванадесетгодишен син — Майк. Ужасна работа. Бяха задружно семейство и нещастието, случило се с Джим, ги смаза. Имаха някакви роднини в Небраска, но нито един, към когото наистина биха могли да се обърнат. — Хампстед се втренчи покрай Боби в тихо бръмчащия хладилник и очите му се навлажниха. — Така че се опитах да се намеся, да помогна с каквото мога, да съветвам Маралий как да се оправя с финансите, да подложа рамо да се облегне и ухо да изслушам децата, когато имаха нужда от това. От време на време ги водех в Дисниленд и на кино, нали разбирате… такива неща. Маралий често повтаряше, че съм изпратен от Бога, но всъщност аз бях този, който повече имаше нужда от тях, понеже дребните грижи за нея и децата бяха това, което най-накрая започна да отвлича мислите ми от загубата на Шарън.
	— Значи пожарът е избухнал доста скоро, така ли? — попита Джули.
	Хампстед не отвърна. Изправи се, приближи се до мивката, отвори шкафа под нея, измъкна бутилка с някакъв препарат и кухненска кърпа и започна да бърше вратата на хладилника, която и без това изглеждаше чиста като антисептичната повърхност на операционна маса.
	— Валери и Майк бяха знаменити деца. Не мина и година и започна да ми се струва, че те са мои собствени хлапета, онези, които с Шарън не можахме да имаме. Маралий жали за Джим дълго време, почти две години, преди да започне да си спомня, че е жена в разцвета на силите си. Може би това, което се зараждаше помежду ни, би огорчило Джим, но аз не мисля така. Смятам, че би се радвал за нас, въпреки че бях с единадесет години по-възрастен от нея.
	Когато приключи с търкането на хладилника, Хампстед внимателно огледа вратата от всички страни и под различни ъгли. Очевидно търсеше следи от пръсти или пропуснато петно. И изведнъж, сякаш чак сега бе чул въпроса, зададен от Джули преди минути, каза:
	— Пожарът избухна преди два месеца. Събудих се посред нощ, чух сирени, видях оранжево зарево през прозореца, станах, погледнах навън…
	Отдръпна се от хладилника, огледа кухнята, приближи се до най-близкия, покрит с плочки плот, пръсна го с шишето и затърка блестящата му повърхност.
	Джули погледна Боби. Той поклати глава. Никой от тях не продума.
	След минута-две домакинът продължи:
	— Стигнах до къщата им малко преди пожарникарите. Влязох през входната врата. Пресякох вестибюла и се добрах до подножието на стълбището, но не можах да се кача до спалнята. Горещината беше невъобразима, димът също. Извиках имената им, но никой не отвърна. Ако бях чул отговор, може би щях да намеря сили някак си да се кача, въпреки пламъците. Предполагам, че съм изгубил съзнание за няколко секунди и че пожарникарите са ме изнесли, защото си спомням, че се свестих на предната морава, че кашлях и се задушавах, а наведен над мен лекар ми даваше кислород.
	— И тримата ли изгоряха? — попита Боби.
	— Да.
	— А какво е причинило пожара?
	— Не съм сигурен дали изобщо се разбра. Мисля, че чух нещо за късо съединение в инсталацията, но наистина не съм сигурен. Като че ли известно време имаше подозрения за умишлен палеж, но те не доведоха доникъде. Пък и няма особено значение, нали?
	— Защо да няма?
	— Ами каквато и да е причината, и тримата са мъртви.
	— Наистина съжалявам — тихо промълви Боби.
	— Парцелът им беше продаден. Някъде през пролетта ще започне строежът на нова къща. Още кафе?
	— Не, благодарим ви — каза Джули.
	Хампстед огледа кухнята, после се приближи до кухненската печка и залъска капака й от неръждаема стомана, въпреки че блестеше като нов.
	— Извинявам се за кочината. Не разбирам как тази къща може да се цапа толкова, след като само аз живея в нея. Понякога си мисля, че сигурно някакви гномове се промъкват зад гърба ми и оплескват всичко, за да ме измъчват.
	— Няма нужда от гномове — въздъхна Джули. — Самият живот ни тръсва цялата мъка, която можем да понесем.
	Хампстед се обърна и за пръв път, откакто бе станал от масата и бе започнал своя ритуал по почистването, ги погледна в очите.
	— Няма гномове — съгласи се той. — С гномовете човек би се справил твърде бързо и лесно.
	Хампстед беше едър човек и изглеждаше видимо кален от годините, прекарани в ежедневни упражнения и сурова дисциплина във войската, но очите му се напълниха със сълзи — доказателство за дълбока скръб и за миг той заприлича на безпомощно, загубило се дете.


	В колата, втренчил се през напръсканото от дъжда предно стъкло в мястото, където преди време е била къщата на семейство Роман, Боби каза:
	— Франк е открил, че мистър Синя светлина знае за документите на Фарис, и се е снабдил с нови на името на Джеймс Роман. Но мистър Синя светлина очевидно е научил и за тях и е отишъл да го търси на адреса на Роман, където е намерил само вдовицата и децата. Убил ги е по същия начин, по който е убил и семейството на Фарис, но този път е подпалил къщата, за да прикрие престъплението си. Така ли би го разтълкувала и ти?
	— Може би — отвърна Джули.
	— Изгорил е телата, понеже ги е изпохапал, както ни обясни семейство Фан, и това би могло да помогне на полицията да свърже двете престъпления, а той е искал да я прати за зелен хайвер.
	— В такъв случай защо не ги изгаря всеки път?
	— Понеже това би било също толкова насочващо, колкото и следите от изпохапване. Понякога изгаря телата, понякога не, а от време на време може би се отървава от тях така, че никога да не бъдат открити.
	Секунда-две и двамата мълчаха. После тя каза:
	— Значи имаме работа с масов убиец, който очевидно е буйстващ психопат.
	— Или с вампир — добави Боби.
	— А защо преследва Франк?
	— Не знам. Може би Франк някога се е опитал да забие дървен кол в сърцето му.
	— Не е забавно.
	— Съгласен съм. Точно сега нищо не изглежда забавно.


	35

	От къщата на Дайсън Манфред в Ървин, пълна с различни насекоми, Клинт Карагьозис се отправи с колата към собствената си къща в Пласенша. Тя представляваше уютна вила с две спални, скосен дървен покрив, обширна веранда и остъклена предна стена, през която проникваше топла, кехлибарена светлина. Когато стигна там, парното в колата почти беше изсушило прогизналите му от дъжда дрехи.
	Клинт влезе през вратата, свързваща гаража с къщата и намери Фелина в кухнята. Тя го прегърна, целуна го и за миг се притисна в него, сякаш изненадана, че отново го вижда жив.
	Фелина смяташе, че ежедневната му работа е изпълнена с какви ли не опасности, макар той често да й обясняваше, че се занимава предимно с отегчително разхождане насам-натам, че преследва факти и обстоятелства, вместо виновници, и по-скоро върви по дирите на документи, отколкото на убийци.
	Обаче Клинт разбираше загрижеността на съпругата си, понеже самият той прекомерно се тревожеше за нея. От една страна, тя беше привлекателна жена с черна коса, мургава като маслина кожа и изумително красиви сиви очи, а в този век на снизходителни съдии и излишък от безмилостни психопати по улиците, една добре изглеждащата жена бе смятана от някои за разрешена плячка. И второ, въпреки че офисът, където Фелина работеше като оператор на компютър, се намираше само на три пресечки от къщата им и дотам се стигаше за минути дори в лошо време, Клинт се тревожеше от опасността, срещу която тя се изправяше при пресичането на най-оживената от улиците. В критични обстоятелства нито предупредителен вик, нито изсвирване на клаксон щяха да я предупредят за връхлитащата смърт.
	В никакъв случай не искаше тя да разбере степента на безпокойството му, понеже Фелина с право се гордееше, че е толкова независима въпреки глухотата си. Не му се искаше да накърни самоуважението й, като по някакъв начин покаже, че не е съвсем уверен в способността й да се справи с всеки изгнил домат, с който я замерва съдбата. Затова Клинт ежедневно си напомняше, че бе живяла двадесет и девет години, без да се стигне до сериозно нараняване, и потискаше импулсивното си желание да се държи прекалено покровителствено.
	Докато той си миеше ръцете, Фелина сложи масата за позакъснялата им вечеря. На печката се топлеше огромна тенджера със зеленчукова супа и те си сипаха две големи купички. После той извади от хладилника парче сирене, а тя разви хрупкава италианска франзела.
	И макар че Клинт беше гладен, а гъстата супа от различни зеленчуци и парчета крехко говеждо — великолепна, когато Фелина свърши, той бе изял само половината от своята, понеже непрекъснато спираше, за да говори. Съпругата му не можеше да чете по устните му, когато той се опитваше да яде и да разговаря едновременно, а в момента нуждата да й разкаже за изминалия ден бе по-непреодолима от глада му. Фелина отново напълни своята купичка и досипа в неговата.
	Извън стените на малкия си дом по разговорливост той можеше да се сравни с някой камък, но в компанията на Фелина ставаше словоохотлив като водещ политическо предаване. Освен това не само бъбреше, но и с изненадваща лекота се въплъщаваше в ролята на забавен събеседник. Бе се научил как да представи един анекдот така, че да заостри въздействието му и да постигне максимален ефект върху Фелина, понеже обичаше да изтръгва смях от нея и да наблюдава как очите й се разширяват от изненада. През целия му живот тя беше първият човек, чието мнение за него наистина го интересуваше, и той искаше в очите й да изглежда умен, находчив, духовит и забавен.
	В началото на връзката им се беше чудил дали нейната глухота има нещо общо със способността му да се разкрива пред нея. Глуха по рождение, тя никога не беше чувала живата реч и следователно не се бе научила да говори ясно. Отговаряше на Клинт — и по-късно щеше да му разкаже как е преминал нейният ден — с помощта на езика на знаците, изучен и от него, за да я разбира. Отначало Клинт си мислеше, че основният подтик към интимност за него е бил нейният недъг, гарантиращ му, че съкровените му чувства и тайни, споделени веднъж с нея, няма да бъдат разпространявани по-нататък. Да разговаряш с Фелина беше почти като да разговаряш със самия себе си. След време обаче най-накрая разбра, че се е открехнал към Фелина въпреки глухотата й, а не заради нея, и че искаше тя да споделя всяка негова мисъл и преживяване — както и той да съпреживява нейните — просто защото я обичаше.
	Когато й каза как Боби и Джули три пъти се бяха оттегляли в банята за разговор на четири очи по време на срещата с Франк Полард, тя се разсмя от удоволствие. Клинт обичаше този звук — толкова топъл и мелодичен, сякаш огромната радост в живота, която тя не можеше да изрази с думи, изцяло се изливаше чрез смеха й.
	— Странна двойка са двамата Дакота — каза Клинт. — Когато ги срещнеш за пръв път, ти се струват съвсем различни в някои отношения и решаваш, че едва ли могат да работят добре заедно. Но щом ги опознаеш, откриваш, че си подхождат като две парченца от мозайка и осъзнаваш, че съвместно действат почти съвършено.
	Фелина остави лъжицата си и със знаци отвърна:
	„Ние също.“
	— Да, ние също.
	„Ние си пасваме по-добре от различните части на пъзъл. Пасваме си като щепсел и контакт.“
	— Така е — съгласи се той и се усмихна. След това схвана закачливия намек в думите й и се разсмя. — Ама ти май си девойче с много мръсно подсъзнание, а?
	Фелина се ухили и кимна.
	— Щепсел и контакт, значи.
	„Голям щепсел, тесен контакт, добро пасване.“
	— След малко ще проверя как работи инсталацията ти!
	„Имам отчаяна нужда от първокласен електротехник. Но първо ми разкажи за новия клиент.“
	Навън изтрещя гръмотевица и разтърси нощта. Внезапен повей на вятър запрати дъжда към прозореца. На фона на звуците от бурята топлата и напоена с аромати кухня му се стори още по-уютна. Клинт въздъхна от задоволство, но изведнъж усети остра тъга. Осъзна, че чувството, породило се в него при звуците на гръмотевицата и дъжда, е особено удоволствие, което Фелина никога не би могла да изпита или да сподели с него.
	Извади от джоба на панталоните си един от червените скъпоценни камъни, донесени от Франк Полард в кантората им.
	— Взех го назаем, понеже исках да ти го покажа. Човекът имаше пълен буркан от тях.
	Тя стисна камъка с размер на гроздово зърно между палеца и показалеца си и го вдигна срещу светлината. С пръстите на свободната си ръка направи знак:
	„Прекрасен е.“ — Остави го до купичката върху бялата пластмасова повърхност на кухненската маса. — „Много ли е ценен?“
	— Още не знаем. Утре ще попитаме специалист.
	„Струва ми се, че е ценен. Провери дали в джоба ти няма дупка, преди да го върнеш в кантората. Имам чувството, че ще трябва да работиш дълго време, за да го платиш, ако го загубиш.“
	Камъкът поемаше светлината от кухненската лампа, препращаше я от призма на призма и я отразяваше, като обагряше лицето на Фелина с ярки карминени петна. Тя изглеждаше като напръскана с кръв.
	Странно предчувствие връхлетя Клинт.
	„Защо се намръщи?“
	Той не знаеше какво да отвърне. Безпокойството му бе необяснимо. Студени тръпки се понесоха от кръста към врата му, сякаш някой бързо редеше домино от лед върху гърба му. Протегна се и премести камъка на няколко сантиметра, така че кървавочервените му отражения да падат на стената зад Фелина, вместо върху лицето й.


	36

	Към един и половина през нощта Хал Яматака бе изцяло погълнат от романа на Джон Макдоналд „Последният останал“. Единственият стол в стаята не беше най-удобното място на света, антисептичната болнична миризма го изнервяше, пък и лютивата вечеря още му пареше в устата, но книгата беше толкова завладяваща, че накрая той забрави всички дребни неудобства.
	Дори за малко забрави Франк Полард, докато не чу кратко просъскване, сякаш отнякъде излизаше въздух под налягане, и усети внезапно течение. Вдигна очи от книгата, като очакваше да види как Полард се е изправил в леглото или се мъчи да стане, но него го нямаше.
	Сепнат, Хал скочи и изпусна романа.
	Леглото беше празно. Полард бе прекарал в него цялата вечер, през последния час бе заспал, а сега беше изчезнал. Стаята не беше ярко осветена, защото флуоресцентните лампи зад леглото бяха угасени, но сенките от нощната лампа не бяха достатъчно плътни, за да скрият някого. Чаршафите бяха изпънати върху дюшека и пъхнати под предпазните решетки, сякаш Франк Полард се бе изпарил като статуя от сух лед.
	Хал беше сигурен, че е невъзможно да не е чул как Полард сваля решетката, измъква се от леглото и пак я вдига. Със сигурност би усетил и как се опитва да я прескочи.
	Прозорецът беше затворен. По стъклото се стичаше дъждът, от светлините от стаята струите хвърляха сребристи отблясъци. Стаята се намираше на шестия етаж и Полард не би могъл да избяга през прозореца. Все пак Хал провери и забеляза, че е не само добре затворен, ами и залостен.
	Надникна през вратата на съседната баня и извика: „Франк?“ Не получи никакъв отговор и влезе. Банята беше празна.
	Тесният шкаф оставаше единственото възможно скривалище. Хал го отвори и намери две закачалки, където висяха дрехите, с които Полард бе постъпил в болницата. Обувките му също бяха там, в тях бяха пъхнати грижливо навитите чорапи.
	— Не може да е минал покрай мен и да е излязъл в коридора — каза Хал, сякаш изречено на глас, заклинанието щеше да се сбъдне.
	Дръпна тежката врата и хукна по коридора. Нямаше никого и в двете посоки.
	Сви наляво, забърза към аварийния изход в края на коридора и отвори вратата. Застанал на площадката на шестия етаж, той се ослуша за стъпки отгоре или отдолу, не долови никакъв шум, надникна над железния парапет, първо към долните етажи, после вдигна очи в обратната посока. Беше сам.
	Върна се по същия път обратно към стаята на Полард и хвърли поглед към празното легло. Все още не вярваше на очите си, излезе пак в коридора, на завоя сви този път надясно и стигна до сестринската стая със стъклените стени.
	Нито една от петте сестри в нощната смяна не бе виждала Франк наоколо. Понеже асансьорите бяха точно срещу сестринската стая, където Полард би стоял пред очите на дежурните, явно той не беше напуснал болницата оттук.
	— Мислех си, че го наблюдавате — отбеляза Грейс Фулъм, побелялата старша сестра в нощната смяна на шестия етаж. Набитото й тяло, невъзмутимостта и белязаното от грижи, но добро лице биха я превърнали в идеална изпълнителка на главната женска роля, ако в Холивуд им хрумнеше да снимат нови версии на филмите за старата Ани или за мама и татко Кетъл. — Нали това ви беше работата?
	— Не съм излизал от стаята, но…
	— Как тогава се е промъкнал покрай вас?
	— Не зная — призна Хал натъжен. — Важното е… той страда от частична амнезия, малко е объркан. Може да се запъти Бог знае накъде, след като излезе от болницата. Нямам представа как се е промъкнал покрай мен, но трябва да го намерим.
	Госпожа Фулъм и една по-млада сестра на име Джанет Сото се заловиха бързо и тихо да проверяват всички стаи в коридора.
	Хал тръгна със сестра Фулъм. Докато проверяваха стая 604, където двама възрастни мъже лекичко похъркваха, дочу странна, едва доловима музика. Обърна се, за да потърси източника, но звуците заглъхнаха.
	Дори и да беше чула музиката, сестра Фулъм не каза нищо. Малко по-късно в следващата стая, 606, звуците долетяха отново, малко по-отчетливо, и тогава тя прошепна:
	— Какво пък е това?
	Хал смяташе, че е флейта. Невидимият флейтист не изпълняваше определена мелодия и въпреки всичко звуците бяха призрачни.
	Двамата излязоха в коридора, когато музиката пак спря и се появи течение.
	— Някой е оставил отворен прозорец… или врата на стълбището — тихо отбеляза сестрата.
	— Не съм аз — увери я Хал.
	Джанет Сото се показа от отсрещната стая точно когато течението рязко спря. Тя се намръщи, сви рамене, после се отправи към следващата стая от нейната страна.
	Флейтата тихичко ромолеше. Пак се появи течението, по-силно отпреди. На Хал му се стори, че през острата болнична миризма долавя лек дъх на пушек.
	Остави Грейс Фулъм да продължи претърсването и забърза към далечния край на коридора. Смяташе да провери, да не би да е забравил отворена вратата пред стълбите към аварийния изход.
	С крайчеца на окото забеляза, че вратата на стаята на Полард се притваря и разбра, че течението сигурно идва оттам. Блъсна я, преди да се е затворила докрай и видя Франк, седнал на леглото с объркан и уплашен вид.
	Течението и звукът от флейтата бяха изчезнали, цареше спокойствие и тишина.
	— Къде беше? — попита Хал и се приближи към леглото.
	— Светулки — каза Полард, очевидно замаян. Косата му стърчеше разбъркана, кръглото му лице беше пребледняло.
	— Светулки ли?
	— Светулки по време на буря — повтори Полард.
	После изчезна. В един момент седеше на леглото, истински, от плът и кръв както всеки друг човек, в следващия пропадна вдън земя — необяснимо и рязко като призрак, който напуска обиталището си. Изчезването му бе придружено от кратко просъскване, сякаш издишаше спукана гума.
	Хал се олюля като че някой го беше ударил. За миг сърцето му замря, изненадата го парализира.
	На прага се появи сестра Фулъм.
	— Няма и помен от него в стаите по този коридор. Сигурно е отишъл на друг етаж… как мислите?
	— Мм…
	— Преди да проверим останалите стаи на етажа, май е по-добре да се обадя на охраната да претърси цялата болница. Господин Яматака?
	Хал я погледна, после се извърна пак към празното легло.
	— Мм… да. Да, идеята е добра. Може да отиде… Бог знае къде.
	Сестра Фулъм забърза нанякъде.
	С омекнали крака Хал се приближи до вратата, затвори я, облегна се на нея и се загледа в отсрещното легло. След малко се обади:
	— Тук ли си, Франк?
	Не получи отговор. Пък и не очакваше да получи. Франк Полард не беше станал невидим — кой знае как беше _отишъл_ някъде.
	Без да е сигурен дали е по-скоро уплашен, отколкото слисан от видяното, Хал колебливо прекоси стаята и стигна до леглото. Предпазливо докосна решетката от неръждаема стомана, сякаш мислеше, че изчезването на Полард е свързано с някаква стихия, оставила смъртоносна следа зад себе си. Но под пръстите му не изпращяха искри — металът беше хладен и гладък.
	Хал зачака. Чудеше се след колко време Полард ще се появи отново, чудеше се дали да се обади на Боби или да почака, докато Полард се материализира, чудеше се дали _изобщо_ ще се материализира отново или ще изчезне завинаги. За пръв път, откакто се помнеше, Хал Яматака изпадна в нерешителност — обикновено мисълта му течеше светкавично, действаше бързо, но никога досега не се беше сблъсквал със свръхестественото.
	Беше му ясно само едно — не бива да допусне Фулъм, Сото или някой друг от болницата да узнае какво точно се е случило. Полард бе забъркан в толкова странно явление, че приказките за него бързо щяха да плъзнат от болницата към вестниците. Една от главните цели на „Дакота & Дакота“ беше неизменно да се пази тайната на клиента, а в този случай това беше по-наложително отвсякога. Боби и Джули бяха споменали, че някой преследва Полард, очевидно с намерение да приложи насилие — ето защо опазването на тайната от вестниците можеше да се окаже съдбоносно за оцеляването на клиента.
	Вратата се отвори и Хал подскочи като ужилен.
	На прага стоеше Грейс Фулъм. Изглеждаше така, сякаш бе превела шлеп през бурно море или пък беше насякла и донесла наръч дърва заради мързела на таткото.
	— Охраната слага човек на всеки изход, ако се опита да се измъкне. Мобилизирали сме всички сестри да го търсят по етажите. Смятате ли да се включите в претърсването?
	— Ами, знаете ли, трябва да позвъня в кантората, шефът…
	— Ако го намерим, къде да ви се обадим?
	— Тук. Точно тук. Няма да мърдам, ще звъня по телефона.
	Сестрата кимна и излезе. Вратата зад нея се затвори сама.
	От корниза на тавана се спускаше завеса, която можеше да огради леглото от три страни. Беше прибрана до стената, но Хал Яматака я издърпа до края на леглото, за да не се вижда от вратата, ако Полард случайно се материализира тъкмо когато някой надниква от коридора.
	Ръцете му трепереха, затова ги пъхна в джобовете. После извади лявата, за да погледне часовника: един часа и четиридесет и осем минути.
	Полард го нямаше от около осемнадесет минути — с изключение, разбира се, на няколкото секунди, когато нахлу и забъбри за светулки по време на буря. Хал реши да изчака до два часа и тогава да се обади на Боби и Джули.
	Стоеше при долния край на леглото, стискаше решетката с една ръка и се вслушваше в нощния вятър, който стенеше пред прозореца и в шибащите дъждовни струи по стъклото. Минутите се влачеха като охлюв по склон, но чакането поне му даде възможност да се успокои и да помисли какво ще разкаже на Боби за случилото се.
	Когато стрелките на часовника допълзяха до два часа, Хал заобиколи леглото, протегна ръка към телефона върху нощното шкафче и точно тогава дочу странния напев на далечна флейта. Издърпаната наполовина завеса се разлюля от внезапно течение.
	Той се върна при долния край на леглото и плъзна поглед покрай завесата към вратата. Беше затворена. Течението не идваше оттам.
	Звуците на флейтата замряха. Въздухът в стаята стана неподвижен и сякаш натежа.
	Изведнъж завесата зашумоля и се раздвижи, халките на корниза затракаха тихо, стаята се изпълни със студен въздух, който го разроши. Призрачната музика се появи отново.
	Вратата и прозорецът бяха здраво затворени, единственият възможен източник на течението оставаше отдушникът на стената над нощното шкафче. Но когато Хал се изправи на пръсти и сложи длан пред решетката, оттам не излизаше нищо. Студеният вятър сякаш се бе появил някъде от самата стая.
	Хал се завъртя и се заозърта — мъчеше се да разбере откъде идват звуците на флейтата. Като се заслуша, разбра, че всъщност няма флейта — по-скоро вятър, който свири едновременно в много тръби, малки и големи, събира различните далечни, но отчетливи звуци в нестроен напев — странен, меланхоличен, печален и все пак някак… заплашителен. Той заглъхна, после се появи за трети път. Хал се слиса — тоновете сякаш се лееха от празното пространство над леглото.
	Хал се зачуди дали някой друг в болницата, освен него чува флейтата. Едва ли. Сега музиката беше по-силна отпреди, но си оставаше далечна — всъщност, ако беше заспал, загадъчната серенада едва щеше да е достатъчно силна, за да го събуди.
	Въздухът над леглото затрептя пред очите му. За миг той не успя да си поеме дъх, сякаш стаята внезапно се бе превърнала във вакуумна камера. Ушите му заглъхнаха като при бързо набиране на височина.
	Странните звуци и течението изчезнаха едновременно, Франк Полард се появи също така внезапно, както бе изчезнал. Лежеше на една страна, със сгънати колене като плод в майчина утроба. Няколко секунди не можеше да се ориентира, а когато осъзна къде се намира, се вкопчи в решетката и с усилие се повдигна до седнало положение. Кожата около очите му беше подпухнала и потъмняла, иначе беше чудовищно блед. Лицето му изглеждаше мазно, сякаш от него се лееше не пот, а олио. Синята памучна пижама бе измачкана, с тъмни петна от изпотяването, на места със засъхнала кал.
	— Задръж ме — извика той.
	— Какво, по дяволите, стават тук? — попита Хал с пресеклив глас.
	— Извън контрол е.
	— Къде беше?
	— За Бога, помогни ми — Полард все още стискаше решетката с дясната си ръка, но простираше умолително лявата към Хал. — Моля те, моля те…
	Детективът пристъпи към леглото, протегна ръка…
	… и Полард изчезна, вече не просто със съскащ звук, а с писък и рязко изпращяване на огънат метал. Решетката от неръждаема стомана, в която се бе вкопчил, се откъсна от леглото и изчезна заедно с него.
	Хал Яматака смаяно разгледа пантите на подвижната решетка. Бяха усукани и прегънати, като че бяха от картон. Някаква невероятно могъща сила бе изтръгнала Полард от стаята заедно с над половинсантиметрова стоманена пръчка.
	Загледан в протегнатата си ръка, Хал се чудеше какво ли щеше да му се случи, ако беше хванал Полард. Щеше ли да изчезне заедно с него? И къде? Не на някое приятно място — това беше сигурно.
	Или може би само част от него щеше да изчезне с Полард. Може би щеше да бъде разкъсан, също както рамката на леглото. Може би ръката му щеше да бъде изтръгната от рамото с почти същото остро изпукване, с което беше откъсната стоманата, може би щеше да се гърчи от болка и от разкъсаните му вени да шурти кръв.
	Дръпна ръката си, сякаш се боеше, че Полард може изведнъж да се върне и да го грабне.
	Когато заобикаляше леглото, за да стигне до телефона, изпитваше усещането, че краката му се подкосяват. Ръцете му така трепереха, че едва не изпусна слушалката и с мъка набра домашния номер на Дакота.


	37

	Боби и Джули тръгнаха за болницата в три без петнадесет. Нощта им се стори по-мрачна от обикновено — уличните лампи и осветените витрини не успяваха да разпръснат тъмнината. Дъждовните струи шибаха толкова яростно, че сякаш отскачаха от асфалта като отломъци от разбит свод, останал невидим в мрака.
	Шофираше Джули, защото Боби още не се беше разсънил. Клепачите му тежаха, непрекъснато се прозяваше, мислите му се блъскаха безредно. Бяха си легнали само три часа преди Хал Яматака да ги събуди. Ако се наложеше, Джули можеше да мине с толкова малко сън, но на Боби му трябваха поне шест, за предпочитане осем часа в леглото, за да работи нормално.
	Това беше едно дребно различие между тях, без особено значение. Но поради няколко подобни дребни различия Боби подозираше, че като цяло Джули е по-издръжлива от него, макар на канадска борба да успяваше да свали ръката й безотказно всеки път.
	Той сподавено се изсмя.
	— Какво има? — попита Джули.
	Натисна спирачките, защото светофарът даде на червено. Кървавото му отражение се изкривяваше от черната огледална повърхност на измокрената от дъжда улица.
	— Трябва да съм луд да си признавам превъзходството ти, но си мислех, че в известен смисъл си по-жилава от мен.
	— Не правиш никакво откритие — отвърна тя. — Винаги съм знаела, че съм по-издръжлива.
	— А, така ли? На канадска борба винаги те побеждавам.
	— Колко жалко — поклати глава тя. — Наистина ли си въобразяваш, че ако побеждаваш по-малкия, и то жена, ти си мъжко момче?
	— Мога да победя и куп жени, които са _по-големи_ от мен — увери я Боби. — И ако са достатъчно стари, мога да се справя с по три-четири наведнъж. Всъщност, ако ми пратиш половин дузина едри баби, ще ги отупам, дори едната ми ръка да е вързана отзад!
	Светофарът светна зелено и Джули подкара колата.
	— Ама става дума за _едри_ женища — продължи Боби. — Не крехки стари дами. Едри, дебели, яки бабета, по шест наведнъж.
	— Страхотно.
	— Така де. Въпреки че някой крик ще ми свърши работа.
	Джули се засмя, Боби се ухили широко. Но и двамата не можеха да забравят накъде и защо са се запътили, усмивките им скоро отстъпиха на намръщено изражение. Продължиха по-нататък, без да говорят. Бученето на чистачките разсъни Боби, вместо да го приспи, както можеше да се очаква.
	Накрая Джули се обади:
	— Вярваш ли, че Франк наистина е изчезнал пред очите на Хал, както той твърди?
	— Не съм чувал Хал да лъже или да изпада в истерия.
	— И аз.
	На следващия ъгъл Джули зави наляво. На няколко пресечки направо, зад издутите завеси на дъжда, светлините на болницата трептяха и пулсираха като разтопени — приличаха на мамещ призрачен оазис сред маранята над пясъците в пустинята.


	Когато двамата влязоха в стаята, Хал стоеше при долния край на леглото почти скрит зад завесата. Имаше вид на човек, който не само е видял призрак, но и го е прегърнал и целунал по студените, влажни и разлагащи се устни.
	— Слава Богу, дойдохте! — Той плъзна поглед покрай тях, за да провери коридора. — Старшата сестра иска да повикам ченгетата и да съобщя за изчезнал пациент…
	— Оправихме се — успокои го Боби. — Доктор Фрийборн говори с нея по телефона и подписахме декларация за доброволно напускане на болницата.
	— Добре — каза Хал и посочи към коридора. — Трябва да сме колкото е възможно по-дискретни.
	Джули затвори вратата и после застана до двамата мъже в долния край на леглото.
	Боби забеляза липсата на решетката и счупените панти.
	— Какво е това?
	Хал преглътна с усилие.
	— Той държеше решетката, когато изчезна… и я отнесе. Не го казах по телефона, защото си помислих, че така или иначе ме мислите за смахнат и само ще потвърдя подозренията ви.
	— Хайде сега ни разкажи — тихо каза Джули. Всички говореха тихо — в противен случай сестра Фулъм сигурно щеше да дойде и да им напомни, че повечето пациенти на етажа спят.
	Когато Хал приключи разказа си, Боби отбеляза:
	— Флейтата, особеният ветрец… Франк ни каза, че той самият чул същото малко след като се свестил през нощта в алеята и разбрал по някакъв начин, че те са признак за идването на някого.
	По чаршафите беше останала част от мръсотията, която Хал забеляза по пижамата на Франк след второто му появяване. Джули взе от нея с два пръста.
	— Не е точно кал.
	Боби разгледа зрънцата, полепнали по ръката й.
	— Черен пясък.
	— Джули се обърна към Хал:
	— Франк не се е връщал, откакто изчезна с решетката, нали?
	— Не.
	— И кога се случи това?
	— Няколко минути след два часа. Може би в два часа и две или три минути. Нещо такова.
	— Преди около час и двайсет минути — обади се Боби.
	Всички замълчаха, загледани в леглото, откъдето беше изтръгната решетката. Вятърът отвън заблъска дъжда в стъклото толкова силно, сякаш пакостници от Хелоуин по никое време хвърляха шепи сушени царевични зърна.
	Накрая Боби погледна съпругата си.
	— И сега какво ще правим?
	Тя примигна.
	— Не ме питай. За пръв път имам работа с магия.
	— Магия ли? — попита нервно Хал.
	— Е, образно казано — успокои го Джули.
	„Кой знае“ — помисли Боби и добави гласно:
	— Да предположим, че ще се върне, преди да настъпи заранта, може би няколко пъти, и рано или късно ще спре. Сигурно се случва така всяка нощ, след като заспи, а когато се събуди, не помни пътуванията.
	— Пътуванията — повтори Джули. При сегашните обстоятелства тази обикновена дума звучеше странно и загадъчно, както и всички останали.


	Като внимаваха да не разбудят пациентите, взеха още два стола от другите стаи по коридора. Хал седеше точно до затворената врата на стая 638, да не би някой от болничния персонал да влезе неканен. Джули се настани до долния край на леглото, а Боби си избра място между леглото и прозореца, където стоеше част от решетката.
	Чакаха.
	От мястото си Джули трябваше само лекичко да извърти глава, за да види Хал. В другата посока пък гледаше Боби. Но спуснатата завеса около мястото на липсващата решетка пречеше на Хал и Боби да се следят с поглед.
	Джули си мислеше дали Хал ще се учуди, ако види колко бързо заспа Боби. Детективът все още беше под напрежение от случилото си, а Джули, след като чу за необяснимото изчезване на Франк, макар и от втора ръка, беше в напрегнато и нетърпеливо очакване да види с очите си същото вълшебство. Боби притежаваше богато въображение, почти детско усещане за чудесата и затова вероятно бе още по-развълнуван от нея или от Хал. Нещо повече, той имаше способността да предчувства бедите, подозираше, че случаят ще е пълен с изненади, някои от тях доста неприятни и несъмнено събитията го бяха разтревожили. И все пак Боби можа да се подпре на лошо тапицираната облегалка на стола, да отпусне брадичка на гърдите и да задреме. Стресът никога не го поваляше. Понякога точният му усет, способността му да поставя _всичко_ в обозрими рамки изглеждаха свръхчовешки. Когато преди няколко години песента на Боби Макферин „Не се тревожи, бъди щастлив“ стана хит, Джули не се изненада, че тя страшно допадна на нейния Боби — звучеше като химн, написан специално за него. Явно с усилие на волята той можеше да си наложи да постигне спокойствие и тя се възхищаваше на тази негова способност.
	Към пет без двайсет, когато Боби беше поспал спокойно около час, Джули го гледаше с възхищение, което бързо прерасна в неудържима завист. Прииска й се да ритне стола, за да падне. Въздържа се само защото подозираше, че съпругът й просто ще се прозине, ще се обърне на една страна и ще заспи още по-удобно на пода, а яростта й така ще я заслепи, че ще трябва просто да го убие. Представи си как отговаря пред съда: _„Зная, че да убиваш, е лошо, господин съдия, но той просто беше прекалено спокоен, за да го оставя жив.“_
	От въздуха пред нея се разнесоха тихи, почти меланхолични звуци.
	— Флейтата! — възкликна Хал и скочи от стола като пуканка в нагорещен тиган.
	По същото време в стаята задуха студен вятър без ясно определен източник.
	Джули се изправи и прошепна:
	— Боби!
	Разтърси го за рамото и съпругът й се събуди тъкмо когато немелодичната музика заглъхна и въздухът застина съвършено неподвижен.
	Боби разтърка очи с длани и се прозина.
	— Какво става?
	Още не беше се доизказал, когато призрачната музика долетя отново, все още тиха, но по-отчетлива отпреди. По-скоро не беше музика, само шум. И Хал се оказа прав: като се вслушаш внимателно, разбираш, че не е флейта.
	Джули пристъпи към леглото.
	Хал бе напуснал позицията си до вратата. Постави ръка на рамото й, за да я спре.
	— Внимавай!
	Франк им беше разказал, че е чул звуци на флейта три или може би четири пъти и също толкова раздвижвания на въздуха преди господин Синя светлина да се появи по следите му онази нощ в Анахайм, а Хал също бе забелязал, че всяко от появяванията на Франк е предшествано от три епизода. Но очевидно съпътстващите явления не се подчиняваха на неизменен модел, защото след второто изсвирване на нехармонични ноти, които идваха сякаш от небитието, въздухът над леглото се раздвижи като че на течението бяха хвърлени шепи избледнели, зацапани пайети. Изведнъж върху смачканите чаршафи се появи и запримига Франк Полард.
	Джули наостри уши.
	— Божичко! — изпъшка Боби. Тя очакваше да чуе тъкмо това от устата му, но не беше в състояние да продума.
	Задъхан, Франк Полард седна в леглото. Беше блед като платно. Около подпухналите му очи кожата изглеждаше охлузена. По лицето му бяха избили капчици кисела пот, които се стичаха в наболата брада.
	Държеше калъфка за възглавница, напълнена до половината с нещо. Краят беше усукан и завързан с връв. Франк я пусна и с глухо тупване тя падна до леглото от страната, където липсваше решетката.
	Когато заговори, гласът му беше прегракнал и необичаен.
	— Къде съм?
	— В болницата, Франк — отвърна Боби. — Няма страшно. Сега си където трябва.
	— В болницата… — повтори Франк, сякаш не беше чувал думата, радваше й се и я произнасяше за пръв път. Огледа се, очевидно объркан — все още не разбираше къде се намира.
	— Не позволявай да се изплъзна…
	Изчезна по средата на изречението. Кратко изсъскване съпроводи рязкото му потъване вдън земя — като че въздухът в стаята излиташе през процеп в повърхността на заобикалящата действителност.
	— По дяволите! — изруга Джули.
	— Къде е пижамата му? — попита Хал.
	— Какво?
	— Беше с обувки, панталони в защитен цвят, риза и пуловер — обясни Хал, — а последния път, когато го видях, преди няколко часа, още беше облечен с пижама.
	В другия край на стаята някой понечи да отвори вратата, но се блъсна в празния стол на Хал. През отвора подаде глава сестра Фулъм. Погледна стола, после вдигна очи към Хал и Джули, сетне към Боби, който приближи до леглото, за да надникне през раменете на помощниците си зад полуспуснатата завеса.
	Изненадата им от изчезването на Франк сигурно беше зле прикрита, защото жената се намръщи и попита:
	— Какво става тук?
	Джули бързо прекоси стаята, докато сестра Фулъм отместваше стола и отваряше вратата докрай.
	— Всичко е наред. Просто говорихме по телефона с нашия човек, който ръководи преследването. Каза ни, че са намерили свидетел, който е забелязал господин Полард тази вечер. Знаем накъде се е запътил, трябва ни само време да го намерим.
	— Не очаквахме да се задържите толкова — намръщено отбеляза Фулъм, като гледаше към Джули и завесата около леглото.
	Дори през тежката врата не беше изключено да е чула тихото свирене на флейта, която всъщност не беше флейта.
	— Ами — заекна Джули, — оттук най-лесно можем да координираме търсенето.
	Изправи се близо до вратата, празният стол на Хал стоеше между нея и сестрата, за да й попречи деликатно, ако реши да влезе. Фулъм можеше да надникне зад завесата и да забележи липсата на решетката, черния пясък върху леглото и калъфката, пълна с Бог знае какво. Щеше да е трудно да се измислят убедителни отговори на нейните въпроси, пък и ако сестрата се задържеше прекалено дълго в стаята, можеше да присъства при връщането на Франк.
	— Сигурна съм, че не сме притеснили останалите пациенти. Много внимавахме да пазим тишина — каза Джули.
	— О, разбира се — увери я сестра Фулъм, — не сте събудили никого. Само се питахме не искате ли кафе за ободряване.
	— Аха — Джули се обърна да погледне Хал и Боби. — Кафе?
	— Не — отказаха двамата едновременно. После един през друг добавиха: „Не, благодаря“ и „Много сте любезна“.
	— Нямам нужда от ободряване — присъедини се към тях Джули, която се чудеше как да се отърве от сестрата, без да проявява грубост, — Хал не пие кафе, а съпругът ми Боби избягва кофеина, защото има проблеми с простатата.
	Глупости дрънкам — помисли си тя, но продължи:
	— Пък и без това ще си тръгнем скоро, сигурна съм.
	— Е — отговори сестрата, — ако размислите…
	След като Фулъм си тръгна и затвори вратата, Боби прошепна:
	— Проблеми с простатата ли?
	— Прекомерните количества кофеин водят до проблеми с простатата — отвърна Джули. — Стори ми се убедително да добавя такава подробност, за да обясня защо не искаш кафе, въпреки че се прозяваш непрекъснато.
	— Ама аз нямам никакви проблеми с простатата. Да не би да съм някакъв изкуфял дъртак?
	— Аз пък имам — намеси се Хал, — и не съм изкуфял дъртак.
	— Какво става? — ядоса се Джули. — _Всички_ без изключение дърдорим глупости.
	Намести стола пред вратата, върна се до леглото, взе калъфката, която Франк Полард бе донесъл от… откъдето и да беше ходил.
	— Внимавай — предупреди я Боби. — Последния път, когато Франк спомена за калъфка, в нея се оказа насекомото.
	Джули предпазливо сложи калъфката на един стол и се загледа в нея.
	— Като че нищо не мърда вътре — каза тя и започна да развързва връвта.
	Боби се намръщи.
	— Ако извадиш нещо с размери на домашна котка, с безброй крачка и пипала, смятай, че съм завел дело за развод.
	Връвта се плъзна надолу. Джули разтвори калъфката и погледна вътре.
	— Божичко!
	Боби отстъпи няколко крачки назад.
	— Не, не е това — успокои го тя. — Никакви бръмбари. Само още пари.
	После бръкна в калъфката и извади няколко пачки със стодоларови банкноти.
	— Само стотачки, сигурно тук има четвърт милион.
	— Какво прави Франк? — недоумяваше Боби. — Да не би да пере пари на мафията в зоната на здрача?
	Глух, самотен звук без определена мелодия пак прониза въздуха и както иглата издърпва конеца, доведе след себе си течение, от което завесата зашумоля.
	Джули рязко се обърна да погледне леглото.
	Звуците заглъхнаха заедно с течението, скоро пак се появиха, изчезнаха, дойдоха отново и се изгубиха за четвърти път, докато Франк Полард се появи. Лежеше на една страна, притискаше ръце към гърдите, свиваше юмруци, кривеше лице, стискаше клепачи, сякаш се подготвяше за смъртоносен удар с брадва.
	Джули понечи да се приближи до леглото, но Хал отново я спря.
	Франк дълбоко пое дъх, потрепери, измуча нещо неразбрано, отвори очи и… изчезна. След две-три секунди пак се появи, като още трепереше. После веднага изчезна, отново се появи, изчезна, появи се, изчезна, също като неясен образ на телевизионен екран при смущения в сигнала. Най-накрая се вкопчи в действителността и остана на леглото, като пъшкаше.
	Търколи се по гръб и се втренчи в тавана. Вдигна юмруци от гърдите си, отпусна ги и се загледа в ръцете си смаяно, сякаш никога не бе виждал пръсти.
	— Франк? — повика го Джули.
	Той не й отговори. С крайчеца на пръстите опипваше контурите на лицето си, все едно че разчитането на чертите като Брайловата азбука за слепите щеше да му помогне да си припомни забравените особености на външния си вид.
	Сърцето на Джули биеше лудо, всеки мускул бе напрегнат като пренавита часовникова пружина. Всъщност не се боеше. Напрежението не бе породено от страх, а само от _необичайността_ на случката.
	— Франк, добре ли си?
	Той примигна зад преплетените си пръсти и промълви:
	— Ох. Вие сте, госпожо Дакота. Да… Дакота. Какво стана? Къде съм?
	— Сега си в болницата — обясни Боби. — Слушай, въпросът не е къде си сега, а къде, по дяволите, _беше_.
	— Да съм бил? Ами… какво искате да кажете?
	Той се помъчи да седне, но явно в момента не му достигаха сили.
	Боби намери бутоните за регулиране на леглото и повдигна горната част на дюшека.
	— През последните няколко часа почти не беше в стаята. Вече е почти пет сутринта, а ти прескачаше дотук и обратно като… като… като член на екипажа на космическия кораб „Ентърпрайз“, който непрекъснато се връща до кораба-майка!
	— „Ентърпрайз“ ли? Как се връща? За какво говорите?
	Боби изгледа съпругата си.
	— Който и да е той, откъдето и да е, вече знаем със сигурност, че е живял встрани от съвременната култура, в периферията. Познаваш ли съвременен американец, който не е _чувал_ за „Звездни войни“?
	Джули му отговори:
	— Благодаря ви за анализа, доктор Спок.
	— Доктор Спок? — повтори Франк въпросително.
	— Видя ли! — възкликна Боби.
	— Можем да го разпитаме по-късно — каза Джули. — Така или иначе в момента е объркан. Трябва да го изведем оттук. Ако сестрата се появи и го види, как ще й обясним връщането му? Смяташ ли, че ще повярва на приказките как е дошъл _обратно_ в болницата, минал е покрай охраната и медицинските сестри, изкачил е шест етажа и никой не го е забелязал?
	— Да — потвърди Хал, — пък и дори сега да ни се струва, че се е върнал завинаги, какво ще стане, ако изчезне пред очите й?
	— Добре, ще го вземем, ще се промъкнем по стълбите в края на коридора — реши Джули, — и ще го качим в колата.
	Докато говореха за него, Франк въртеше глава ту на едната, ту на другата страна и следеше разговора. Сякаш наблюдаваше тенис мач за пръв път в живота си, без да е в състояние да разбере правилата на играта.
	Боби продължи:
	— Щом го изведем, можем да кажем на Фулъм, че са го намерили на няколко пресечки оттук и се срещаме с него, за да видим дали иска — или се налага — връщане в болницата. В края на краищата той е наш клиент, не подопечен, и сме длъжни да се съобразяваме с желанията му.
	Без да чакат изследванията, вече знаеха, че Франк не страда от чисто физически заболявания като мозъчно възпаление, съсиреци, аневризми, кисти или рак. Амнезията му не се дължеше на мозъчен тумор, а на нещо много по-особено и екзотично. Нито едно злокачествено образувание, макар и необичайно, не би дало на жертвата си способност да влиза в четвъртото измерение… или в каквото и да беше мястото, където Франк изчезваше.
	— Хал — каза Джули, — вземи другите дрехи на Франк от шкафа, сгъни ги и ги напъхай в калъфката с парите.
	— Готово.
	— Боби, помогни ми да го измъкнем от леглото, виж дали може да стои на краката си. Струва ми се ужасно слаб.
	Решетката от другата страна на леглото засече, когато Боби се опита да я свали, но той натисна, защото не можеха да измъкнат Франк, без да дръпнат завесата и да го изложат на любопитни погледи отвън.
	— Щеше да ми направиш голяма услуга да беше взел със себе си в страната на Оз и другата решетка — обърна се Боби към Франк, а Франк се зачуди:
	— Оз ли?
	Когато накрая решетката се смъкна, Джули усети, че се бои да докосне Франк от страх, да не би да се случи нещо на нея или част от нея, ако той пак изчезне. Беше видяла разбитите панти. Разбираше също, че Франк не върна рамката със себе си — беше я оставил на другото място или в другото време, в което пътуваше.
	Боби също се колебаеше, но преодоля опасенията си, грабна Франк за краката и ги спусна встрани до леглото, подхвана го под мишница и му помогна да седне. В известен смисъл Джули бе по-жилава от Боби, ала когато ставаше дума за срещи с непознатото, очевидно той беше по-гъвкав и се приспособяваше по-бързо от нея.
	Накрая тя преодоля страха си и помогна на Боби да изправят Франк. Краката не го държаха, наложи се да го подкрепят. Франк се оплака от слабост и световъртеж.
	Докато прибираше дрехите в калъфката, Хал предложи:
	— Двамата с Боби можем да го носим, ако трябва.
	— Съжалявам, че ви създавам толкова неприятности — извини се Франк.
	На Джули й се стори, че никога не е изглеждал толкова безпомощен и я обзе чувство на вина за нежеланието й да го докосне.
	Подхванали Франк под мишница от двете страни, Джули и Боби го разхождаха напред-назад покрай обляния от дъжда прозорец, за да се посъвземе и да стъпи на крака. Постепенно той си възвърна силата и равновесието и се оплака:
	— Панталоните ми обаче непрекъснато се смъкват.
	Подпряха го на леглото. Джули го прикрепяше, а Боби вдигна синия памучен пуловер, за да провери дали не трябва да затегне колана с една дупка. Свободният му край бе осеян с дупчици, сякаш беше пробит от неуморни насекоми. Но кои насекоми ядяха кожа? Боби докосна потъмнялата месингова тока и тя се разпадна. Загледан в лъскавите метални зрънца върху пръстите си, младият мъж попита:
	— Къде си купуваш дрехите, Франк? На битака ли?
	Въпреки нехайния тон, Джули разбра, че той е притеснен. Какво ли вещество или обстоятелство можеше коренно да промени състава на месинга? Боби избърса странните остатъци по пръстите в чаршафите на леглото. Джули трепна, очакваше едва ли не плътта му да е заразена от съприкосновението с месинга и да се разпадне също както токата.


	Хал пристегна панталоните с колана от дрехите, с които Франк бе дошъл в болницата и му помогна да се измъкне от стаята. Джули предпазливо пристъпваше отпред, останалите вървяха зад нея бързо и безшумно по коридора и през резервния изход към аварийното стълбище. Кожата на Франк беше студена при допир, още лепнеше от потта, но от усилието бузите му се зачервиха и той вече не приличаше на жив труп.
	Джули забърза надолу по стълбите, за да провери изхода. Тропотът и скърцането от стъпките на тримата мъже отекваха глухо от голите бетонни стени. Три площадки преминаха без особени трудности, но на четвъртия етаж им се наложи да спрат, за да може Франк да си поеме дъх.
	— Винаги ли се чувстваш така слаб, когато се будиш и не помниш къде си бил? — попита Боби.
	Франк поклати глава. Задъхваше се и говореше на пресекулки.
	— Не. Винаги съм уплашен… уморен, но не чак колкото… като сега. Струва ми се, че… каквото и да правя… където и да ходя… става все по-трудно. Няма… няма да оцелея още дълго, ако… продължава по същия начин.
	Докато той говореше, Боби забеляза нещо любопитно на синия му памучен пуловер. На места плетката беше съвсем неравномерна, като че плетачната машина бе изпуснала бримки. А на гърба, под рамото вдясно, липсваше цяло парче от тъканта — дупката беше колкото четири пощенски марки, но с нащърбени краища. Всъщност не беше точно дупка, защото бе запълнена от материя в цвят каки, която не беше пришита като кръпка, а вплетена в памучната тъкан, сякаш моделът бе такъв. Цветът и грубата повърхност на материята съвпадаха точно с панталоните на Франк.
	Боби потръпна от страх, макар и да не знаеше защо. Подсъзнанието му като че разбираше как кръпката се е озовала там и какво означава, схващаше, че може да последва нещо още по-ужасно, но съзнанието му продължаваше да е озадачено от загадката.
	Забеляза, че Хал, застанал от другата страна на Франк, също е видял кръпката и се мръщи учудено.
	Джули тръгна нагоре по стълбите, докато Боби объркано се взираше в парчето с цвят каки.
	— Имаме късмет — каза тя. — Долу има две врати. Едната води към коридора за фоайето, където сигурно ще се сблъскаме с охраната, въпреки че едва ли продължават да търсят Франк. Другата обаче води към гаража на същото ниво, на което сме паркирали и ние. Как си, Франк? Ще се оправиш ли?
	— Успявам… да дишам — отговори той не толкова задъхано както преди.
	— Я виж — обади се Боби и посочи кръпката върху синия памучен пуловер.
	Джули се загледа в необичайното парче, а Боби пусна Франк и се наведе да разгледа крачолите на клиента си. Откри аналогично несъответствие — синя памучна прежда от пуловера, вплетена в тъканта на панталоните. Не беше на едно място и със същата големина като на пуловера. Имаше три по-малки дупки близо до маншета на десния крачол, но Боби беше сигурен, че ако ги измери точно, ще се потвърди първоначалното му впечатление — общото количество синя прежда в трите дупки щеше да запълни дупката до ръкава на пуловера.
	— Какво има? — попита Франк.
	Боби не отговори, само хвана възширокия крачол и го опъна, за да разгледа трите кръпки по-отблизо. Всъщност „кръпки“ не беше най-сполучливата дума, защото неравномерната тъкан не приличаше на кърпена: платът изглеждаше прекалено гладък, за да бъде поправян на ръка.
	Джули клекна до него и каза:
	— Първо трябва да изведем Франк оттук, да идем в кантората.
	— Да, но това е много странно — настоя Боби, като сочеше към панталоните. — Странно… и някак си важно.
	— Какво има? — повтори Франк.
	— Откъде взе тези дрехи? — попита го Боби.
	— Ами… не знам.
	Джули посочи белия спортен чорап на десния крак на Франк. Боби веднага забеляза какво е привлякло вниманието й: няколко сини нишки точно с цвета на пуловера. Нито висяха, нито бяха пришити отгоре — просто бяха част от тъканта.
	После погледна лявата обувка на Франк. Беше тъмнокафява туристическа обувка, но няколко криви бели линии се открояваха отпред. Разгледа ги отблизо, заприличаха му на нишки от спортните чорапи. Опита се да ги изчопли с нокът, но разбра, че не са залепени отгоре, а представляват част от повърхността на обувката.
	Липсващата прежда от пуловера някак се бе пренесла в панталоните и чорапите, а пък разместените нишки от десния чорап се бяха озовали в лявата обувка.
	— Какво има? — потрети Франк още по-уплашено.
	Боби не искаше да вдигне очи нагоре, боеше се, че ще види парчета от кожата на обувката върху лицето на Франк и липсващата плът необяснимо вплетена в пуловера. Той се изправи и с усилие на волята погледна клиента си.
	Освен тъмните, подпухнали кръгове около очите, болезнената бледност, разнообразена единствено от поруменелите скули, страхът и объркването, които придаваха на Франк измъчен вид, по лицето му нямаше нищо обезпокоително. Никакво кожено парче. Никакъв плат, пришит в устните. Никакви нишки синя прежда, връзки от обувки или натрошени копчета не стърчаха от очните кухини.
	Прокле се наум заради развинтеното си въображение и потупа Франк по рамото.
	— Няма нищо. Всичко е наред. Ще го изясним после. Да се махаме оттук.


	38

	Приласкан от мрака, обгърнат от аромата на Шанел №5, под същите чаршафи и одеяла, които някога бяха топлили майка му и затова ги беше съхранил грижливо, Канди ту заспиваше, ту се събуждаше сепнат, въпреки че не можеше да си спомни кошмарите.
	Между неспокойните заспивания мислеше за вечерната случка в каньона, когато излезе на лов и усети невидимо присъствие при допира до главата му. Никога не беше преживявал нещо подобно. Беше разтревожен от срещата, несигурен дали тя представлява заплаха или благоприятен знак и искаше да разбере какво се бе случило.
	Първо се замисли дали не е било ангелското присъствие на майка му, чиито дух може би кръжеше над него. Но после се отказа от това обяснение. Ако майка му бе пристъпила през завесата, която отделяше този свят от отвъдния, щеше да разпознае нейния дух, неповторимото сияние на нейната обич, топлота и състрадание. Щеше да падне на колене под тежестта на призрачната й ръка и да пролее радостни сълзи от нейното посещение.
	После реши, че едната от неразгадаемите му сестри или пък и двете притежават неразкрит досега талант за психически контакт и по неизвестни причини са се обърнали към него. Та нали все пак контролираха по някакъв начин котките си и явно имаха същата способност да влияят върху други дребни животинки. Защо да не могат да проникват и в човешкия мозък? Не му се искаше двете му бледи сестри със студени очи да се бъркат в личния му живот. Понякога ги гледаше и се сещаше за змии — тънки змии албиноси, мълчаливи и вторачени, с не по-малко неразбираеми желания от тези на влечугите. От мисълта, че може да влизат в мислите му, макар и без да ги контролират, го побиха тръпки.
	Но в будните промеждутъци се отказа от тази идея. Ако Вайълет и Върбина притежаваха подобни способности, отдавна щяха да са го поробили, също както се бяха отнесли с котките. Щяха да го принуждават да върши унизителни, мръсни неща — двете бяха лишени от неговия самоконтрол по отношение на плътта и само да можеха, щяха постоянно да живеят в непрекъснати нарушения на най-важните Божи заповеди.
	Не разбираше защо майка му го беше заклела да ги пази и закриля, също както не проумяваше как бе могла да ги обича. Разбира се, състраданието й към тези сбъркани отрочета беше поредният пример за светостта й. От нея струяха прошка и разбиране също както от артезианския кладенец извира чиста, прохладна вода.
	Задряма за малко. После се събуди сепнат, обърна се на една страна и се загледа в бледата светлинка на зората, която се процеждаше през спуснатите щори.
	Сети се за възможността присъствието в каньона да е било на брат му Франк. Но и това беше малко вероятно. Ако Франк притежаваше телепатични способности, щеше отдавна да е намерил начин да унищожи Канди. Франк не бе така надарен като сестрите си, още по-малко като брат си.
	Тогава кой се бе доближил на два пъти до него в каньона, кой се стремеше да проникне в съзнанието му? Кой изпращаше несвързаните думи, които ечаха в ушите му: „Какво… къде… какво… защо… какво… къде… какво… защо…?“
	Предната нощ се бе помъчил мислено да улови присъствието. Когато то припряно се отдръпна, Канди се опита да пусне част от съзнанието си да полети в мрака заедно с него, но не издържа на психологическия натиск. Усещаше обаче, че е възможно да развие такава способност.
	Ако неканеното присъствие се върнеше, щеше да се опита да привърже нишка от съзнанието си към него и да го проследи до първоизточника. През двадесет и деветте години на своя живот братът и сестрите му бяха единствените хора, за които можеше да се каже, че притежават паранормални способности. Ако някой друг бе също така надарен, Канди на всяка цена трябваше да узнае кой е той. Такъв човек, който не беше роден от святата му майка, беше съперник, заплаха, враг.
	Слънцето зад спуснатите щори още не беше изгряло, но Канди усещаше, че повече няма да може да заспи. Отметна завивките, прекоси тъмната, претъпкана с мебели стая с уверените движения на слепец на познато място, и отиде в съседната баня. Заключи вратата и се съблече, без да се поглежда в огледалото. Облекчи пълния си мехур, но не сведе поглед към омразния си орган. Докато вземаше душ, сапуниса и изплакна члена си само със специално ушитата хавлиена ръкавица, която предпазваше невинната му ръка от покварата на ужасната, зла плът отдолу.


	39

	От болницата в Ориндж се отправиха към кантората в Нюпорт Бийч. Имаха да свършат много работа от името на Франк, а неговото влошаващо се състояние ги караше да бързат повече от всякога. Франк пътуваше заедно с Хал, а Джули ги следваше, за да може да им се притече на помощ, ако по пътя се случи нещо непредвидено. Целият случай приличаше на поредица от непредвидени събития.
	Когато стигнаха до празната кантора — сътрудниците на „Дакота & Дакота“ имаха още няколко часа до началото на работния ден, — слънцето вече се беше вдигнало над облаците на изток. Над океана в западна посока се виждаше тънка ивица синьо небе, като цепнатина под вратата на бурята. Четиримата минаха покрай приемната и влязоха в своята светая светих. Тъкмо тогава дъждът рязко спря, сякаш божествена ръка бе завъртяла небесния кран. По големите прозорци престанаха да се стичат лъскави струи. Водата се събра на стотици капчици, които блещукаха с живачно-сиво сияние в облачната утрин.
	Боби посочи издутата калъфка в ръцете на Хал.
	— Заведи Франк в банята и му помогни да се преоблече в дрехите, с които постъпи в болницата. Тогава ще можем по-внимателно да разгледаме онези, с които е облечен сега.
	Франк бе възвърнал равновесието си и почти цялата си сила. Не се нуждаеше от помощта на Хал. Но Джули знаеше, че Боби няма да допусне отсега нататък клиентът им да отиде където и да било без придружител. Трябваше непрекъснато да го държат под око, за да не изпуснат нито една нишка, която би могла да даде обяснение за внезапните му изчезвания и появявания.
	Преди да се погрижи за Франк, Хал измъкна смачканите дрехи от калъфката, а останалото съдържание сложи на бюрото на Джули.
	— Кафе? — попита Боби.
	— Умирам за едно кафе — отвърна Джули.
	Боби отиде в килера в дъното, за да пусне едната кафе машина.
	Съпругата му седна на бюрото и изтърси калъфката. Имаше тридесет пакета стодоларови банкноти в привързани с ластик пачки. Тя разгърна краищата на десет пакета, за да провери да не би да са примесени с по-дребни банкноти, но всички се оказаха стотачки. Взе наслуки два пакета и ги преброи. Във всеки имаше по сто банкноти. Значи десет хиляди долара в пакет. Когато Боби се появи с чаши, лъжички, сметана, захар и кана димящо кафе, подредени върху поднос, бе стигнала до извода, че последното изчезване е донесло най-големия досега улов на Франк.
	— Триста бона — обяви тя, докато Боби слагаше подноса на бюрото.
	Той тихичко подсвирна.
	— Значи общо колко стават?
	— Заедно с тези имаме шестстотин хиляди.
	— Скоро ще трябва да купуваме нова служебна каса.


	Хал Яматака сложи другите дрехи на Франк върху масичката за кафе.
	— Има нещо нередно с ципа на панталоните. Не само че не работи, не е там въпросът. Друго е, много нередно.
	Хал, Франк и Джули придърпаха столовете си към ниската масичка със стъклен плот и отпиха от силното черно кафе. През това време Боби седна на дивана и се взря внимателно в дрехите. Освен забелязаните още в болницата странности, откри също, че повечето зъбци на ципа са метални, както би трябвало, но около четиридесет пръснати тук-там безредно бяха като че от твърда черна гума — всъщност ципът беше заял тъкмо на тях.
	Смутено се загледа в необикновения цип, бавно плъзна пръста си по назъбените краища и изведнъж сякаш го осени вдъхновение. Взе една от обувките на Франк и провери тока. Всичко изглеждаше нормално, но при проверката на втората обувка забеляза, че тридесет-четиридесет лъскави метални парченца са вградени в твърдата гума.
	— Някой има ли ножче? — попита Боби.
	Хал извади своето от джоба. Боби изчопли с него няколко метални частици, които сякаш бяха вградени в гумата, докато е била още гореща. Зъбци от ципа. Те паднаха върху стъклената масичка: туп… туп. Боби прецени на око, че количеството изместена от зъбците гума се равнява на намерената в ципа.


	Седнал в украсената като в Дисниленд кантора на Дакота, Франк Полард бе обзет от безкрайна умора — почти недействителна, като в анимационните филми, където от изтощение патокът Доналд може да се смъкне от стола и да се разлее в локва плът и перушина. Умората се беше натрупвала ден след ден, час по час, откакто се събуди в алеята миналата седмица. Сега обаче го заля като вълна през срутена дига. Но надигналата се умора беше плътна не като вода, а като течно олово. Стори му се, че внезапно е натежал — с голямо усилие можеше да вдигне крак или ръка, дори главата му тежеше на врата. Изпитваше тъпа болка във всяка става по тялото, дори в лактите, китките и пръстите, но най-много в коленете, бедрата и раменете. Тресеше го не като от болест, а сякаш бавна вирусна инфекция изсмукваше непрестанно жизнените му сокове. Умората не бе притъпила сетивата му, напротив — беше изострила нервните окончания като с фина шкурка. От силните звуци се свиваше, от ярката светлина присвиваше болезнено очи, беше силно чувствителен към топлината и студа, към повърхността на всеки предмет, до който се докосваше.
	Изтощението само отчасти се дължеше на невъзможността му да спи повече от няколко часа на нощ. Ако можеше да се вярва на Хал Яматака и на двамата Дакота — а Франк не виждаше никакви причина да го лъжат, бе изчезвал необяснимо няколко пъти през нощта, макар и след завръщането и оставането му в леглото да не помнеше изобщо какво е правил. Каквато и да беше причината за изчезванията, където и да бе ходил и поради каквато и да е било причина, явно при изчезването се изразходваше енергия също както при ходенето, тичането, вдигането на тежести или друго физическо усилие. Затова най-вероятно слабостта и безкрайната умора се дължаха главно на загадъчните му нощни пътувания.
	Боби Дакота бе изчоплил само няколко метални зъбци от тока на обувката. Загледа се в тях за миг, остави ножчето, облегна се на канапето и обърна поглед към мрачното, макар и вече не дъждовно небе зад големите прозорци на кантората. Всички мълчаха, чакаха да чуят заключението му за състоянието на дрехите и обувките.
	Дори изтощен, обзет от собствените си страхове и само след еднодневно познанство със семейство Дакота, Франк долавяше, че Боби има по-богато въображение и по-подвижен ум от двамата. Джули вероятно беше по-умна от съпруга си, но тя мислеше по-методично, което силно намаляваше възможностите за внезапни логически преходи, прозорливи умозаключения и находчиви решения. По-често от Боби се оказваше права, но когато фирмата решаваше проблема на клиента си бързо, сполучливото решение обикновено бе заслуга на Боби. Двамата взаимно се допълваха и Франк разчиташе именно на това за своето спасение.
	Боби пак се обърна към Франк и каза:
	— Ами ако по някакъв начин можеш да се телепортираш, да се преместваш в пространството за частица от секундата?
	— Но това е… вълшебство — възрази Франк. — Не вярвам във вълшебства.
	— О, аз пък вярвам — отговори му Боби. — Не във вещици, магии и духове в бутилки — вярвам, че могат да се случват фантастични неща. Самият факт, че светът съществува, че сме живи, че можем да се смеем, да пеем, да усещаме допира на слънцето върху кожата… това ми се струва истинско вълшебство.
	— Да се телепортирам ли? Дори и да мога, не зная, че притежавам такива способности. Очевидно първо трябва да заспя. Което означава, че телепортирането трябва да е функция на подсъзнанието и не зависи от волята ми.
	— Не спеше, когато се появи отново в болничната стая или пък следващите пъти — обади се Хал. — Може би първия път, но после не. Очите ти бяха отворени. Разговаряше с мене.
	— Но аз не помня — каза Франк притеснено. — Помня само, че заспах, после изведнъж се озовах буден в леглото, потиснат и объркан, а вие всички бяхте около мен.
	Джули въздъхна.
	— Телепортиране. Как е възможно?
	— Нали видя? — Боби сви рамене, сетне взе чашата кафе и отпи. Изглеждаше по-спокоен от всички останали в стаята, сякаш да имаш клиент с изумителни психични способности е ако не в реда на нещата, то поне неизбежно, както дългогодишният опит в занаята би трябвало да ти подсказва.
	— Видях как изчезна — съгласи се Джули, — но не съм сигурна дали това е доказателство, че той… се телепортира.
	— Когато изчезна — не отстъпваше Боби, — той е отишъл някъде. Нали така?
	— Ами… да.
	— Е, преместването от едно място на друго само за миг, като проява на волята… поне за мен си е чисто телепортиране.
	— Но как? — попита Джули.
	Боби пак сви рамене.
	— Засега няма никакво значение. Просто приеми предположението за телепортирането като отправна точка.
	— На теория — подсказа Хал.
	— Добре — съгласи се Джули. — Нека предположим теоретично, че Франк може да се телепортира.
	За Франк, откъснат от собствените си преживявания заради амнезията, това беше все едно като да предположи, че желязото е по-леко от въздуха, за да приеме аргумента за възможността цепелинът да лети. Въпреки всичко реши да го приеме.
	Боби продължи:
	— Добре, тогава предположението ни обяснява състоянието на дрехите.
	— Как? — недоумяващо попита Франк.
	— Ще стигна и до дрехите. Слушай. Първо, да допуснем, че телепортирането изисква атомите на тялото ти временно да се разделят и миг по-късно пак да се съединят на друго място. Същото важи за дрехите и за всичко останало, което си хванал здраво, като например решетката на леглото.
	— Като капсулата за телепортиране в оня филм, „Мухата“ — подсказа Хал.
	— Да — потвърди Боби, който видимо се въодушевяваше. Остави кафето, приседна на ръба на канапето и започна оживено да жестикулира, докато говореше. — Нещо подобно. Само че способността е вътрешен дар на Франк, а не се дължи на някаква футуристична машина. Той като че си представя, че се намира някъде другаде, разглобява се за част от секундата — хоп! — и пак се сглобява на другото място. Разбира се, предполагам също, че разумът остава непокътнат, докато тялото е пръснато на отделни атоми, защото единствено силата на разума прехвърля милиардите частици и ги подкарва като овчарско куче, а после ги споява на съответните места.
	Въпреки че умората беше достатъчно голяма, за да се дължи именно на такава невъобразимо сложна и изискваща усилия задача, като току-що описана от Боби, Франк не изглеждаше убеден.
	— Хм, не знам… Такива неща не се учат в училище. В университета няма курс по телепортиране. Значи е… инстинкт? Дори да допуснем, че инстинктивно зная как да разбия тялото си на атоми, да ги пратя нанякъде и после пак да ги съединя… как е възможно човешкият ум, бил той и на най-великият гений, да следи едновременно милиарди частици и да ги върне точно на определените места? За това са нужни стотици гении, дори хиляди, а аз изобщо не съм гений. Е, не съм глупак, но и не съм по-умен от средното равнище.
	— Сам си отговори на въпроса — кг за Боби. — За това не ти е нужна свръхчовешка интелигентност, защото телепортирането не е главно функция на интелекта. Не е и инстинкт. То е… ами, заложена в гените способност, като зрението, слуха или обонянието. Представи си го по следния начин: всяка сцена, която наблюдаваш, се състои от милиарди отделни цветове, светлини, отсенки и повърхности, но очите ти мигновено подреждат безбройните данни и ти дават ясна картина. Не е нужно да мислиш за гледането. Просто гледаш, машинално. Разбираш ли какво имах предвид, когато говорех за вълшебството? Зрението е почти вълшебно. При телепортирането вероятно трябва да задействаш някакъв пусков механизъм — например да пожелаеш да се озовеш другаде, но оттам нататък нещата стават автоматично. Разумът ти го прави също както очите обработват мигновено милиардите данни за всяка гледка.
	Франк стисна клепачи и се съсредоточи върху желанието да се озове в приемната. Отвори очи, разбра, че все още е във вътрешния кабинет и каза:
	— Не става. Не е толкова лесно. Не мога да го правя с усилие на волята.
	Намеси се и Хал:
	— Боби, да не би да искаш да кажеш, че всички притежаваме такива способности, но само Франк е разбрал как да ги използва?
	— Не, не. Вероятно това е генетична заложба, притежавана единствено от Франк, може би дори е талант, породен от генетично увреждане.
	Всички замълчаха, за да осмислят догадката му.
	Отвън гъстият слой облаци се пропукваше, лющеше се и под него прозираше все повече от старата синя боя на небето. Но проясняването на времето не подобри настроението на Франк.
	Накрая Хал Яматака посочи купчината дрехи върху масичката.
	— Как всичко това обяснява състоянието на дрехите?
	Боби взе синия памучен пуловер и обърна към тях кръпката в цвят каки.
	— Добре, да предположим, че разумът автоматично насочва всички молекули на тялото в процеса на телепортирането без никаква грешка. Той може да се справи и с другите вещи, които Франк иска да вземе със себе си — например дрехи…
	— И чанти, пълни с пари — добави Джули.
	— Но защо решетката на леглото? — попита Хал. — Няма никаква причина да е искал да я вземе със себе си.
	Боби се обърна към Франк:
	— Сега не можеш да си спомниш, но в поредицата от телепортирания си бил съвсем наясно какво става. Мъчел си се да спреш, помолил си Хал да ти помогне и си сграбчил решетката, за да се спреш, да намериш опора в болничната стая. Съсредоточил си се върху решетката, затова си я отнесъл със себе си. Колкото до бъркотията в дрехите… Може би разумът ти се е съсредоточил първо върху правилното сглобяване на тялото, защото безпогрешното физическо възпроизвеждане има първостепенно значение за оцеляването ти, но понякога сигурно не ти остава достатъчно енергия за да се справиш с второстепенните неща като дрехите.
	— Добре — отвърна Франк. — Не помня нищо от преди последната седмица, но оттогава за пръв път ми се случва подобно нещо, въпреки че явно съм… пътувал не една нощ. Дори и така да е, дори дрехите ми да се връщат в изряден вид, самият аз като че се уморявам повече, отслабвам, все повече се обърквам от ден на ден…
	Не се наложи да довърши мисълта си, защото тревогата в техните очи и лица ясно показваше, че го разбират. Ако той наистина се телепортираше и ако усилието изискваше огромна енергия, която не може да се възстанови с почивка, постепенно щеше да става все по-небрежен при възстановяването на дрехите или другите предмети, които се опитва да вземе със себе си. И нещо още по-важно — можеше да настъпи момент, когато ще се затрудни и при възстановяването на тялото. Можеше да се върне от някое среднощно пътешествие с нишки от пуловера, вплетени в дланта, липсващата кожа да е бледа кръпка върху тъмната обувка, а изместената кожа на обувката да се появи като част от езика му… или група необичайни клетки в мозъчната му тъкан.
	Страхът, който й без това не напускаше Франк и кръжеше като акула в океанските дълбини, рязко изплува на повърхността, предизвикан от тревогата и съжалението по лицата на хората, на чиято помощ разчиташе, за да се спаси. Той затвори очи, но стана още по-лошо, защото след като техните образи изчезнаха, във въображението му се роди собственото му лице при несполучливо възстановяване след бъдещо телекинетично пътуване: осемдесет разместени зъба, щръкнали от дясната очна кухина, увиснало око без клепач в средата на бузата, изпъстрен с отвратителни буци плът и жили. Представи си как отваря обезобразената си уста, може би за да изкрещи, но отвътре изскачат два пръста и част от ръката, вместо езика.
	Отвори очи и от гърлото му се изтръгна тих вик от ужас и мъка.
	Трепереше. Неудържимо.


	След като доля чашите с кафе и по предложение на Боби сипа на Франк малко бърбън, въпреки ранния час, Хал отиде в бокса до приемната, за да свари още кафе.
	Франк се подкрепи с няколко глътки от подсиленото кафе и тогава Джули му показа снимката, като внимателно проследи реакцията му.
	— Познаваш ли някого от тези хора?
	— Не. Не съм ги виждал.
	— Мъжът — обясни Боби, — е Джордж Фарис. Истинският Джордж Фарис. Взехме снимката от шурея му.
	Франк се вгледа в снимката със засилен интерес.
	— Може и да съм го познавал и затова съм взел името му, но не помня да съм го виждал преди.
	— Той е мъртъв — каза Джули и й се стори, че изненадата на Франк е неподправена. Обясни му как Фарис е починал преди години… а после семейството му било избито много след смъртта му. Разказа му и за Джеймс Роман и гибелта на семейство Роман при пожар през ноември.
	С видимо искрена почуда и объркване Франк попита:
	— И защо толкова много смъртни случаи? Случайно съвпадение ли е?
	Джули се приведе.
	— Ние смятаме, че ги е убил мистър Синя светлина.
	— Кой?
	— Мистър Синя светлина. Човекът, за когото ни разказа, че те е преследвал онази нощ в Анахайм, човекът, който смяташ, че те дебне по неизвестни причини. Според нас той е разбрал, че пътуваш под имената Фарис и Роман, отишъл е на адресите им и като не те е открил там, избил е всички или защото се е мъчил да изстиска от тях сведения, или… просто ей така.
	Франк беше изумен. Бледото му лице побледня още повече, сякаш на филмов екран бавно се разтваряше образ. Той се навъси.
	— Значи ако не съм използвал фалшива самоличност, убиецът никога не би стигнал до тези хора. Аз съм причината за смъртта им.
	Изпълнена със съжаление към него, засрамена от предишните си подозрения, заради които бе подходила така към въпроса, Джули се опита да го успокои:
	— Не се измъчвай, Франк. Най-вероятно фалшификаторът на документите е взел имената произволно от списъка на неотдавна починалите. Да беше подходил иначе, Фарисови и Романови никога е нямало да привлекат вниманието на мистър Синя светлина. Но ти не си виновен, че фалшификаторът е използвал най-бързия и най-мързелив метод.
	Франк поклати глава, понечи да проговори, но не успя.
	— Не може да виниш себе си — потвърди Хал от прага, където очевидно бе стоял достатъчно дълго, за да схване основното около снимката. Изглеждаше истински натъжен от скръбта на Франк. Също както Клинт бе повярвал на мекия глас на Франк, смиреното му поведение и ангелската невинност.
	Франк се покашля и най-накрая думите избликнаха:
	— Не, не, за Бога, всички тези хора са мъртви заради мен.


	В компютърната зала на „Дакота & Дакота“ Боби и Франк седнаха на два секретарски стола с пружиниращи облегалки и гумени колелца. Боби включи единия от трите модерни персонални компютъра „Ай Би Ем“, свързани с външния свят чрез модеми и телефонни линии. Макар и достатъчно силни за работа, светлините на тавана бяха приглушени, за да не се отразяват от екраните на терминалите. Единственият прозорец на стаята беше покрит с плътно черно перде поради същата причина.
	Подобно на полицаите от силиконовата епоха, съвременните частни детективи и консултанти по въпросите на сигурността разчитаха на компютрите, за да улеснят работата си и да съберат обширна и задълбочена информация, каквато никога не биха могли да осигурят със старомодните шпионски методи на Сам Спейд или Филип Марлоу. Разбира се, не се отказваха от обикалянето из улиците, разпитите на свидетели и потенциални заподозрени и наблюдението, но без компютрите щяха да работят неефективно като човек, който се мъчи да поправи спукана гума с чук и наковалня. Изтичаше последното десетилетие на двадесетия век и частните детективи, които не познаваха микрочиповата революция, съществуваха единствено в телевизионните филми и криминалните романи със странни дати.
	Лий Чен, който бе проектирал системата им за електронно събиране на данните и сега я поддържаше, нямаше да дойде на работа преди девет часа. На Боби не му се искаше да чака близо час, за да включи компютъра в работата по случая на Франк. Не беше първокласен експерт като Лий, но познаваше системата, можеше да усвоява нови програми, когато се наложеше и спокойно търсеше информация в киберпространството, сякаш ровеше в подшити годишни течения на стари вестници.
	Боби взе от едно чекмедже книгата на Лий с родовете и първо влезе в мрежата на социалното осигуряване с откритите данни. Не всички файлове в системата бяха достъпни, една част бяха засекретени с уж непробиваеми кодове заради изискванията на различни закони за правото на личен живот.
	В откритите данни Боби провери колко души носят името Франк Полард. Само след секунди на екрана се появи отговорът: с различните варианти на името Франк като например Франклин, Франки или Франко, заедно с подобни имена като Франсис, от които Франк можеше евентуално да бъде умалително, в системата на социалното осигуряване бяха записани шестстотин и девет души на име Франк Полард.
	— Боби — обади се Франк напрегнато, — разбираш ли нещо от написаното на екрана? Това думи ли са, истински думи ли са или произволно нахвърляни букви?
	— А? Разбира се, че са думи.
	— Не и за мен. Не съм виждал такова нещо. Пълни безсмислици.
	Боби взе един брой от списанието за електроника „Байт“, което лежеше между два компютъра, отвори наслуки на една статия и го подаде на Франк.
	— Прочети тук.
	Франк пое списанието, взря се в него, попрехвърли няколко страници напред, после още няколко. Разтрепери се. Списанието се разшумоля в несигурните му ръце.
	— Не мога. Божичко, и това вече не мога. Вчера загубих способността да смятам, сега не умея да чета, все повече се обърквам, в главата ми е каша, боли ме всяка става, всеки мускул. Телепортирането ме изтощава, убива ме. Разпадам се, Боби, умствено и физически, и то все по-бързо.
	— Всичко ще се оправи — каза Боби с престорена увереност. Беше почти сигурен, че ще разнищят историята, ще научат кой е Франк, къде ходи нощем, как и защо, но в същото време виждаше, че Франк бързо отпада и не можеше да се обзаложи, че ще намерят всички отговори, докато Франк е още жив, нормален и способен да се възползва от откритията им. Въпреки това сложи ръка на рамото на клиента си и лекичко го стисна, за да му вдъхне увереност.
	— Не се отчайвай, приятел. Всичко ще се оправи. Сигурен съм. Абсолютно.
	Франк пое дълбоко дъх и кимна.
	Младият мъж отново се обърна към екрана на терминала с чувство на вина от току-що изречената лъжа и попита:
	— Помниш ли на колко години си, Франк?
	— Не.
	— Изглеждаш на трийсет и две, трийсет и три.
	— Чувствам се по-стар.
	Като тихичко си подсвиркваше „Кукла от коприна“ на Дюк Елингтън, Боби се замисли за миг, после даде команда на компютъра в социалното осигуряване да елиминира всички Франк Полард под двадесет и осем и над тридесет и осем години. Останаха седемдесет и двама души.
	— Франк, мислиш ли, че някога си живял другаде или си кореняк калифорниец?
	— Не зная.
	— Да предположим, че си рожба на слънчевия щат.
	Зададе команда на компютъра да отсее сред останалите Франк Полард тези, които бяха подали молба за социално осигуряване като жители на Калифорния (петнадесет) и после тези, чиито адреси в момента бяха в Калифорния (шест).
	Откритите данни в компютърната система на социалното осигуряване по закон не можеха да разкриват номерата на социалните осигуровки на случайни лица. Боби провери указанията в книгата на Лий с кодовете и влезе в поверителните файлове чрез сложна поредица от маневри за заобикаляне на защитата в системата.
	Не му беше приятно да нарушава закона, но при съвременните технологии несъмнено не можеше да използва най-пълноценно системата за набиране на данни, ако играе по правилата. Компютрите бяха средства на свободата, докато правителствата бяха в една или друга степен средства за потисничество — невинаги успяваха да съжителстват хармонично.
	Боби провери номерата и адресите на шестимата Франк Полард, които живееха в Калифорния.
	— И сега какво? — зачуди се Франк.
	— Сега — обясни Боби, — ще използвам номерата и адресите, за да направя проверка в калифорнийската пътна полиция, въоръжените сили, щатската полиция, полицията в големите градове и други държавни органи дали няма да намеря някъде описание на шестимата Франк Полард. Ще научим данните за ръста, теглото, цвета на косата, цвета на очите, цвета на кожата… постепенно ще ги елиминираме един по един. Още по-добре, ако се окаже, че един от тях си ти и ако някога си служил в армията или си бил арестуван за извършено престъпление, можем дори да се сдобием с твоя снимка в досиетата и да потвърдим с нея самоличността ти.


	Седнали под прав ъгъл на бюрото, Джули и Хал махнаха ластиците от повече от половината пакети с пари. Прегледаха стодоларовите банкноти, проверяваха дали някои от тях имат последователни серийни номера, които да им подскажат, че парите са крадени от банка, спестовна или взаимоспомагателна каса или друго учреждение.
	Внезапно Хал вдигна очи и попита:
	— Защо преди Франк да се телепортира се появяват звуци като от флейта и течения?
	— Кой знае? — отговори Джули. — Може би изместеният въздух го следва по някакъв тунел в друго измерение от мястото, откъдето тръгва, до мястото, където пристига.
	— Просто си мислех… Ако оня мистър Синя светлина наистина съществува и търси Франк и ако Франк е чул флейтите и е усетил течението в алеята… значи мистър Синя светлина също може да се телепортира.
	— Аха. И какво?
	— Излиза, че Франк не е единствен. Има още някой като него, все едно какъв е. Може би дори повече от един.
	— Ето още за какво трябва да помислим — отвърна Джули. — Ако мистър Синя светлина може да се телепортира и ако открие къде се намира Франк, няма да успеем да го скрием. Той ще може всеки миг да цъфне между нас. Ами ако пристигне с автомат и ни направи на решето, щом се материализира?
	След известно мълчание Хал каза:
	— Знаеш ли, градинарството винаги ми се е струвало приятна професия. Трябва ти само косачка, градинарска ножица и още няколко прости сечива. Режийните ти разноски са малки, пък и едва ли на някого ще му хрумне да те застреля.


	Боби влезе след Франк в кабинета, където Джули и Хал проверяваха парите. Сложи лист хартия върху бюрото и обяви:
	— Отстъпи мястото си, Шерлок Холмс. На света се появи по-велик детектив.
	Джули обърна листа така, че двамата с Хал да четат едновременно. Беше разпечатка на лазерен принтер, която съдържаше информацията, че е подал молба до калифорнийската пътна полиция за удължаване на срока на шофьорската си книжка.
	— Физическите данни съвпадат — отбеляза Джули. Наистина ли първото ти име е Франсис, а второто — Езекил?
	Франк кимна.
	— Не помнех, докато го видях напечатано. Но съм аз, няма грешка. Езекил.
	Тя почука с пръст разпечатката.
	— Адресът е в Ел Енканто Хайс — говори ли ти нещо?
	— Не, дори не знам къде се намира Ел Енканто.
	— До Санта Барбара — обясни Джули.
	— И Боби каза същото. Не помня да съм бил там. Само че…
	— Какво?
	Франк се приближи до прозореца, погледна към далечното море, над което небето вече се беше прояснило съвсем. Няколко подранили чайки кръжаха в широка безупречна дъга, съвършенството им представляваше вълнуваща гледка. Но Франк явно не беше нито развълнуван от птиците, нито очарован от гледката.
	Накрая, все още с лице към прозореца, промълви:
	— Нямам спомен да съм бил в Ел Енканто Хайс… само че всеки път, когато чуя името, стомахът ми се свива, разбирате ли, сякаш съм на увеселително влакче, което шеметно се спуска надолу. А като се помъча да мисля за Ел Енканто, като се напрегна да си спомня нещо, сърцето ми се разтупква, устата ми пресъхва и дъхът ми секва. Затова ми се струва, че сигурно потискам някакви спомени, може би защото съм преживял нещо на онова място, нещо лошо… нещо, което се боя да си припомня.
	— Срокът на шофьорската му книжка е изтекъл преди седем години — каза Боби — и според картотеката изобщо не е опитвал да я подновява. Всъщност тази година е трябвало да се изчистят старите данни и имахме късмет да попаднем на следата преди да я заличат — сложи още две разпечатки на бюрото. — Отстъпете, Шерлок Холмс и Сам Спейд.
	— Това пък какво е?
	— Рапорти за задържане. Франк е бил спиран за нарушения на правилника за движение по пътищата веднъж в Сан Франциско преди повече от шест години и втория път на магистрала 101, северно от Вентура преди пет години. И в двата случая не е имал шофьорска книжка и е бил задържан поради странно поведение.
	На приложените към рапортите снимки се виждаше по-млад, дори по-закръглен мъж, но несъмнено беше техният клиент.
	Боби бутна част от парите и седна на ръба на бюрото.
	— И двата пъти е избягал от ареста и затова го търсят през цялото време, макар и не особено усърдно, защото не е извършил тежко престъпление.
	— Нямам никакъв спомен — обади се Франк.
	— В рапортите не се споменава как е избягал — продължи Боби, — но подозирам, че не е прерязал решетките с пила, нито пък е копал тунел или е изчовъркал оръжие от получения отвън сапун. Не е използвал общоприетите, традиционни методи за бягство от затвора. О, не, те не са за нашия Франк.
	— Телепортирал се е — предположи Хал. — Изчезнал е, когато никой не го е наблюдавал.
	— Хващам се на бас, че е така — съгласи се Боби. — И после е започнал да се движи с фалшиви документи за самоличност, за да заблуди случайно спрелите го ченгета.
	Загледана в листовете пред себе си, Джули каза:
	— Е, Франк, поне знаем, че това е истинското ти име и намерихме истински адрес някъде в окръг Санта Барбара, не някъде по мотелите. Вече напредваме.
	— Отстъпете, Холмс, Спейд и мис Марпъл — възкликна Боби.
	Франк не беше в състояние да се зарази от въодушевлението им. Върна се на стола, където седеше преди.
	— Напредваме. Но не достатъчно. И прекалено бавно. — Приведе се, опря лакти на бедрата, преплете пръстите на двете ръце между разкрачените колене и се загледа мрачно в пода. — Току-що се сетих за нещо неприятно. Ами ако допускам грешки не само с дрехите, когато възстановявам формата си? Ами ако вече допускам грешки в организма? Не кой знае колко големи. Нищо видимо на повърхността. Неколкостотин или няколко хиляди грешчици на клетъчно равнище. Ето едно обяснение защо се чувствам отвратително, толкова уморен и раздразнен. И ако мозъчната ми тъкан не възстановява формата си правилно… затова съм объркан, вие ми се свят, не мога да чета и да смятам.
	Джули погледна Хал, после Боби и разбра, че на двамата им се иска да разпръснат страховете на Франк, но не могат, защото съжденията му бяха не само възможни — бяха много вероятни.
	Накрая Франк допълни:
	— Металната тока изглеждаше съвършено нормална, докато Боби я докосна… тогава се разпадна на прах.


	40

	През цялата нощ, щом сънят изпразваше главата на Том, нахлуваха кошмари. Сънуваше как яде дребни живи същества. Как пие кръв. Как се е превърнал в Лошото нещо.
	Внезапно се събуди, седна в леглото и се помъчи да изкрещи, но от устата му не се изтръгна нито звук. Поседя известно време — трепереше от страх, дишаше толкова тежко и учестено, че го заболяха гърдите.
	Слънцето се върна, нощта си отиде и той се почувства по-добре. Стана и нахлузи пантофите. Пижамата му беше студена от изпотяването. Том трепереше. Наметна халат. Приближи до прозореца, погледна през него. Синьото небе много му хареса. Дъждът бе напоил зелената морава, алеите изглеждаха по-тъмни от обикновено, пръстта в цветните лехи му се стори почти черна, а небето се отразяваше в локвите като в огледало. Всичко това му допадаше, защото целият свят изглеждаше чист и обновен, след като дъждът се беше изсипал от небето.
	Замисли се дали Лошото нещо е все още далеч или е по-близо, но не понечи да провери. Защото снощи то се беше помъчило да го задържи. Защото беше толкова силно, че той едва се изтръгна. И защото дори когато успя да се изтръгне, то се опита да го последва. Том го усети, че се навърта около него в мрака и бързичко се отърси от него, но може би следващия път нямаше да има такъв късмет и тогава то щеше да го последва докрай, право в стаята — не само мислите му, ами самото Лошо нещо. Не разбираше как точно може да се случи това, но се досещаше, че е възможно. И ако Лошото нещо дойдеше в дома, да бъдеш буден щеше да е като да бъдеш заспал и главата ти да е пълна с кошмари. Можеха да се случат ужасни неща и нямаше да има никаква надежда.
	Томас се извърна от прозореца и тръгна към затворената врата на банята. Пътем хвърли поглед към леглото на Дерек и видя, че е мъртъв. Лежеше по гръб. Лицето му беше обезобразено, пребито, подпухнало. Изцъклените му очи блестяха на светлината от прозореца и приглушената светлина на лампата до леглото. И устата му беше отворена, сякаш крещеше, но звукът бе излетял оттам като въздух от спукан балон. Беше ясно, че никога повече нямаше да издаде звук. От него беше изтекла кръв, много кръв, а от корема му стърчеше ножицата, забита чак до дръжката — същата ножица, с която Томас изрязваше картинки от списанията за стихотворенията си.
	Сърцето му се сви от болка, сякаш и него бяха пронизали с ножици. Болката обаче не беше предизвикана от нараняване, по-скоро от чувство, защото го болеше от загубата на Дерек. Страдаше много, защото Дерек му беше приятел, той го харесваше. Освен това беше уплашен, защото някак си съобрази, че Лошото нещо е отнело живота на приятеля му, че Лошото нещо е в дома. После се сети, че може да се получи точно като във филмите по телевизията — ченгетата идват, решават, че Томас е убил Дерек, обвиняват Томас и всички го намразват за стореното, но той не го е извършил, а през цялото време Лошото нещо е на свобода и продължава да убива, може би дори на Джули прави онова, което бе направило на Дерек.
	Болката, страхът за себе си, страхът за Джули — му дойдоха прекалено много. Вкопчи се в таблата на леглото си, затвори очи и се помъчи да поеме дъх. Но не успя. Гърлото му беше свито. Накрая въздухът успя да влезе заедно с ужасна, противна миризма, за която след малко се досети, че е смрад от кръвта на Дерек. Задави се и едва не повърна.
	Знаеше, че трябва Да Се Овладее. Сътрудниците не обичаха да Губиш Самообладание, затова Ти Даваха Нещо За Твое Добро. Досега не беше Губил Самообладание и не му се искаше да му се случи точно сега.
	Помъчи се да не вдишва миризмата на кръв. Поемаше въздух на дълбоки, бавни глътки. Насила отвори очи, за да погледне трупа. Реши, че да го погледне повторно не е чак толкова страшно, колкото първия път — вече знаеше, че тялото е там и нямаше да се изненада толкова.
	Въпреки всичко се изненада — трупът беше изчезнал.
	Затвори очи, закри лицето си с ръка, пак погледна между разперените пръсти. Тялото още го нямаше.
	Разтрепери се отново, защото първо си помисли, че става като в други филми по телевизията, където страшни трупове се разхождат като живи, разкапват се, по тях пропълзяват червеи, но те убиват хора безпричинно и дори понякога ги ядат. Не понасяше такива филми. Още по-малко му се искаше да се окаже в някой от тях.
	Толкова се уплаши, че едва не телевизионира на Боби: „Мъртъвци, внимавай, внимавай, гладни мъртъвци, лоши, обикалят наоколо“, но се спря, защото забеляза, че по чаршафите и одеялата на Дерек няма кръв. Леглото изобщо не беше разхвърляно. Изглеждаше старателно оправено. Никой ходещ труп нямаше да успее да се измъкне от леглото, да смени одеялата и чаршафите и да се справи с всичко само за няколкото секунди, през които очите на Том бяха затворени. После чу шума от душа в банята и Дерек, който тихичко си припяваше, както винаги, когато се миеше. Само за миг в главата на Том проблесна образът на мъртвец, който взема душ и се опитва да се почисти, но заедно с мръсотията от него падат парчета изгнила плът, оголват костите и задръстват канала. Но след това осъзна, че приятелят му всъщност не е умрял. Томас не беше видял истински труп върху леглото. От филмите по телевизията знаеше какво бе преживял — видение. Видение за приятелчето. Нали му беше приятел.
	Дерек не беше убит. Това, което Том за миг видя, беше смъртта му утре или по-нататък. Можеше да е нещо, което така или иначе щеше да се случи, все едно как Том ще се помъчи да го спре или пък нещо, което щеше да стане само ако го допуснеше, но поне още не се беше случило.
	Пусна таблата на леглото и отиде до работната маса. Краката не го държаха. С облекчение се отпусна на стола. Отвори горното чекмедже на шкафа до масата. Видя ножицата вътре, където трябваше да бъде — заедно с цветните моливи, писалките, кламерите, лепенките и телбода, а също с недоядено десертно блокче „Хърши“ с разкъсана опаковка, което не биваше да е там, защото щеше да Събира Хлебарки. Том взе десерта и го напъха в джоба на халата си, за да го сложи в хладилника по-късно.
	Известно време постоя, загледан в ножицата и заслушан в песните на Дерек под душа. Представяше си забитата в корема на Дерек ножица, която завинаги ще прогони от него музиката и останалите звуци и ще го прати на Лошото място. Накрая докосна обвитата с черна пластмаса дръжка. Не усети нищо лошо, затова прокара пръсти по острието, но там имаше нещо наистина зловещо, сякаш по острието се бе затаила останала от бурята светкавица, която го ужили при докосването. Прониза го съскаща, пукаща бяла светлина. Той отдръпна ръката си. Пръстите му пареха. Затвори чекмеджето, бързо се мушна в леглото и се зави през раменете също както индианците по телевизията се загръщаха в одеяла, когато седяха около огньовете.
	Душът спря. Песните също. След малко Дерек излезе от банята, след него се изви облак пара с дъх на сапун. Беше се облякъл и сресал мократа коса назад, за да открие челото.
	Не беше гниещ труп. Беше цял-целеничък, поне доколкото се виждаше, отникъде не стърчаха кости.
	— Добро утро — поздрави Дерек, като заваляше думите заради изкривената си уста и прекалено големия език. Усмихна се.
	— Добро утро.
	— Спа добре?
	— Да — отвърна Том.
	— Скоро закуска.
	— Да.
	— Май твърди кифли.
	— Сигурно.
	— Обичам твърди кифли.
	— Дерек?
	— А?
	— Ако ти кажа…
	Приятелят му зачака с усмивка.
	Томас обмисли следващите си думи и продължи:
	— Ако ти кажа, че Лошото нещо идва и ти кажа да бягаш, няма да стоиш като глухоням. Веднага ще хукнеш.
	Дерек го загледа, замисли се, все още усмихнат, после изрече:
	— Ами да, добре.
	— Обещаваш ли?
	— Обещавам. А какво значи „лошо нещо“?
	— Не съм сигурен, но ми се струва, че ще го усетя, когато дойде, ще ти кажа и ти ще избягаш.
	— Къде?
	— Където и да е. По коридора. Намери санитари и остани при тях.
	— Добре. По-добре се мий. Закуска скоро. Май твърди кифли.
	Томас отметна одеялото и стана от леглото. Пак обу пантофите и се запъти към банята.
	Тъкмо отваряше вратата на банята, когато Дерек се обади:
	— На закуска ли?
	— А? — обърна се Томас.
	— На закуска ли ще дойде лошото нещо?
	— Може — отговори Томас.
	— А може ли да е… яйца на очи?
	— А?
	— Лошото нещо де — може ли да е яйца на очи? Не обичам яйца на очи, лигави са, уф, това е много лошо, не е хубаво като каша, банани и твърди кифли.
	— Не, не — каза Томас. — Лошото нещо не е яйца на очи. То е човек, особен такъв, не като другите. Ще усетя, когато дойде, ще ти кажа и ти ще избягаш.
	— Аха. Добре. Човек.
	Томас влезе в банята и затвори вратата. Нямаше кой знае каква брада. Електрическата си самобръсначка използваше няколко пъти в месеца, днес не му трябваше. Изми обаче зъбите си. После си облекчи мехура. Пусна душа. Чак тогава си позволи да се засмее — беше минало достатъчно време и Дерек нямаше изобщо да се сети, че Томас му се присмива.
	Яйца на очи!
	Обикновено Томас не обичаше да се гледа, защото виждаше колко е недодялано, изкривено и глупаво лицето му, но сега надникна в запотеното огледало. Някога, много отдавна, случайно бе погледнал в огледалото, докато се смееше и за пръв път — ама че изненада! — му се стори, че не изглежда чак толкова ужасно. Смехът го правеше да прилича повече на нормален човек. Когато обаче се преструваше, че се смее, видът му не ставаше по-нормален. Смехът трябваше да е истински. Усмивката също не помагаше — не беше така силна като смеха, за да промени лицето. Всъщност усмивката можеше да изглежда много тъжна и тогава изобщо не понасяше образа си.
	Яйца на очи.
	Томас тръсна глава и когато смехът свърши, той отмести очи от огледалото.
	Дерек не можеше да измисли нищо по-лошо от яйца на очи и някакви кифли, което беше много смешно ха-ха. Я се опитай да разправяш на Дерек за ходещи мъртъвци, стърчащи от корема ножици и нещо, дето яде малки живи същества, и горкият Дерек ще те изгледа, ще закима и изобщо няма да разбере.
	Цял живот Томас бе жадувал да бъде нормален човек, не идиот и често бе отправял благодарност към Бога, че поне не го е създал толкова глупав, колкото горкия Дерек. Но сега почти му се прииска да бъде по-глупав, да се избави от грозните и страшни видения, да забрави, че Дерек ще умре, че Лошото нещо ще дойде и Джули е в опасност, да няма за какво друго да се безпокои освен за яйцата на очи, което всъщност нямаше въобще да го разтревожи, защото донякъде обичаше яйца на очи.


	41

	Когато Клинт Карагьозис пристигна в кантората „Дакота & Дакота“ малко преди девет часа, Боби го прегърна през раменете и го поведе обратно към асансьорите.
	— Докато караш, ще ти обясня какво се случи през нощта. Знам, че имаш и други дела, но случаят Полард става все по-заплетен.
	— Къде отиваме?
	— Първо до лабораториите „Паломар“. Оттам ни се обадиха. Резултатите от изследванията са готови.
	По небето се носеха само няколко облаци, и то далеч към планините — движеха се като издутите платна на огромни галеони, поели път на изток. Беше типичен южнокалифорнийски ден: ведър, приятно топъл, навсякъде зеленина и свежест и ужасно натоварено движение по улиците, което би превърнало всеки обикновен гражданин в запенен психопат с антиобществени мании и желание да натисне спусъка на полуавтоматично оръжие.
	Клинт избегна магистралите, но дори страничните улици бяха задръстени. Когато Боби свърши разказа си за всичко, което се бе случило, откакто се бяха разделили следобед на предния ден, им оставаха още десет минути път до „Паломар“, въпреки че Клинт го обсипваше с въпроси. Той винаги успяваше да овладее реакциите си и все пак слисването му пролича — толкова необичайно беше откритието, че Франк явно умее да се телепортира.
	Накрая Боби смени темата, защото продължителният разговор за психични явления с флегматичен тип като Клинт го караше да се чувства замаян, откъснат от действителността. Докато едва-едва се движеха напред по Бристол Авеню, той подхвърли:
	— Помня времето, когато можеше свободно да се кара навсякъде из окръг Ориндж без никакви задръствания.
	— Не беше чак толкова отдавна.
	— Помня също, че не се налагаше да се включваш в списъка на чакащите при някой предприемач, за да си купиш къща. Търсенето не надхвърляше петкратно предлагането като сега.
	— Да.
	— Помня и портокаловите горички из целия окръг Ориндж.
	— Аз също.
	Боби въздъхна.
	— Ей, я ме чуй, дърдоря като изкуфял дъртак, дето съжалява за доброто старо време. Още малко и ще изпадна в умиление за епохата на динозаврите.
	— Мечти — каза Клинт. — Всеки си има мечта, а най-много хора мечтаят за Калифорния и затова непрекъснато прииждат, макар пришълците да са толкова много, че мечтата става неосъществима, поне в първоначалния си вид. Разбира се, мечтите може би затова са мечти — да бъдат неосъществими, но най-малкото, трябва да ти се струва, че ако протегнеш ръка, можеш да я докоснеш. Обезсмислят се, ако са прекалено достъпни.
	Боби се изненада от дългата реч на Клинт и още повече от това, че му говореше за нещо толкова отвлечено като мечтите.
	— Ти вече си калифорниец, така че каква е мечтата ти?
	След кратко колебание Клинт отвърна:
	— Някой ден Фелина да може да чува. Медицината толкова напредва, непрекъснато се появяват нови лекарства, уреди и методи на лечение.
	Клинт зави наляво от Бристол Авеню на страничната улица, където бяха лабораториите „Паломар“. Боби си мислеше, че мечтата на спътника му е хубава, какво ти хубава — направо прекрасна. Май беше по-добра дори от тяхната мечта с Джули да се замогнат достатъчно, за да разполагат с повече свободно време и с възможност да измъкнат Томас от „Чиело Виста“ и да заживеят заедно.
	Спряха на паркинга до огромната бетонена сграда на лабораториите „Паломар“. Докато вървяха към входната врата, Клинт се обади:
	— А, между другото, администраторката тук смята, че съм хомосексуалист, което не ме смущава.
	— Какво?
	Клинт влезе без по-нататъшни обяснения, Боби го последва до гишето на администраторката — привлекателна блондинка.
	— Здрасти, Лайза — поздрави Клинт.
	— Здрасти! — Отговорът бе подсилен от пукането на балон от дъвка.
	— „Дакота и Дакота“.
	— Сещам се — каза тя. — Вашите материали са готови. Ще ви ги донеса.
	Сетне хвърли поглед към Боби и се усмихна. Той отвърна на усмивката, въпреки че изражението й му се стори малко необичайно.
	Лайза се върна с два големи, запечатани плика от кафява хартия — първият с надпис „ПРОБИ“, а другият с „АНАЛИЗИ“. Клинт подаде втория на Боби, двамата се дръпнаха от гишето и застанаха встрани във фоайето.
	Боби разкъса плика и започна да рови из документите.
	— Котешка кръв.
	— Сериозно ли говориш?
	— Да. Когато Франк се е събудил в мотела, бил е изпоцапан с котешка кръв.
	— Знаех си, че не е убиец.
	— Котката може и да е на друго мнение — отбеляза Боби.
	— А какво е другото?
	— Ами… цял куп технически подробности… в крайна сметка е това, което изглежда. Черен пясък.
	Клинт пак се доближи до гишето и попита:
	— Лайза, помниш ли, че си говорихме за един хавайски бряг с черен пясък?
	— Кайму — подсказа му тя. — Супер.
	— Да, Кайму. Има ли друго?
	— За черния пясък ли питаш? Не. Там е и Пуналу — също е страхотно. Тези плажове са на големия остров. Сигурно има и по другите острови, нали навсякъде е пълно с вулкани?
	Боби също дойде до гишето.
	— Какво общо имат вулканите?
	Лайза извади дъвката от устата си и я сложи настрани върху лист хартия.
	— Ами доколкото съм чувала, в морето изтича страшно гореща лава, и когато се допре до водата, се получават силни взривове, които разхвърлят милиарди едва забележими черни стъкълца, вълните ги блъскат едни в други, докато постепенно се стрият на пясък.
	— И такива плажове има само на Хавайските острови? — зачуди се Боби.
	Администраторката сви рамене.
	— Сигурно. Клинт, той… приятел ли ти е?
	— Да — потвърди Клинт.
	— Нали разбираш, питам дали ти е добър приятел?
	— Да — повтори Клинт, без да поглежда Боби.
	Лайза намигна на Боби.
	— Слушай, накарай Клинт да те заведе на Кайму и ще ти кажа защо: страхотно е да излезеш на черния плаж през нощта и да правиш любов под звездите не само защото е мек, но главно защото черният пясък не отразява лунната светлина като обикновения и ти се струва, че се рееш в пространството, отвсякъде те обгръща мрак и сетивата ти се изострят, ако разбираш какво искам да ти кажа.
	— Звучи страхотно — обади се Клинт. Довиждане, Лайза. — Той се отправи към вратата.
	Боби се извърна да го последва и Лайза му подвикна:
	— Ей, да го накараш да те заведе в Кайму, чуваш ли? Ще си прекарате страхотно.
	Отвън Боби избухна:
	— Клинт, дължиш ми обяснение.
	— Не я ли чу? Миниатюрни черни стъкълца…
	— Не говоря за това. Ей, я се погледни, ухилил си се до уши. Май за пръв път те виждам ухилен. И като че не ми харесваш кой знае колко така.


	42

	Към девет часа Лий Чен вече бе пристигнал в кантората, беше отворил шише тонизираща напитка с портокалов вкус и седнал в компютърната зала сред любимите си машини, където го чакаше Джули. Не беше много висок, бе слаб, но жилест, с топъл меден отблясък на кожата и гарвановочерна коса, подстригана във видоизменен стил „пънк“. Носеше червени спортни обувки и чорапи в същия цвят, провиснали черни памучни панталони с бял колан, риза в черно и тъмносиво с дискретна шарка и черно сако с тесни ревери и големи подплънки на раменете. Лий се обличаше най-стилно от всички служители на „Дакота & Дакота“, надминаваше дори администраторката Каси Ханли — всепризната модаджийка.
	Лий седеше пред компютъра, отпиваше от чашата, а Джули му обясняваше какво се е случило в болницата и показваше разпечатките с информацията, до която Боби се бе добрал рано сутринта. Франк Полард седеше с тях на третия стол, където Джули можеше да го държи под око. През целия разговор Лий не прояви никаква изненада от разказа, сякаш компютрите го бяха надарили с такава мъдрост и проницателност, че не можеше да го изненада нищо — дори човек, способен да се телепортира. Джули знаеше, че Лий, както и всички останали в семейството на „Дакота & Дакота“, никога няма да изпусне нито дума за делата на клиентите пред външен човек, но не беше сигурна доколко свръховладяното му поведение е естествено и доколко е част от маската, съзнателно поставяна всяка сутрин заедно с ултрамодните дрехи.
	Невъзмутимото му спокойствие може и да беше донякъде престорено, но талантът му за компютри беше неоспоримо истински. Докато Джули завърши краткото описание на неотдавнашните събития, Лий каза:
	— Добре, и какво се иска от мен сега?
	Нито той, нито Джули се съмняваха, че в крайна сметка ще изпълни задачата.
	Джули му подаде бележник. Първите десет страници бяха изпълнени с двойни колони серийни номера на банкноти.
	— Това са случайни извадки от торбите с пари на Франк, които държим при нас. Можеш ли да установиш дали са отбелязвани по някакъв повод — кражба, изнудване или откуп?
	Лий бързо прелисти списъците.
	— Няма ли последователни номера? Така е по-трудно. Обикновено ченгетата нямат сведения за серийните номера на откраднати пари, освен ако не са били чисто нови, още неразопаковани, последователно номерирани, направо от печатницата.
	— Повечето банкноти тук са явно употребявани.
	— Съществува и минималната възможност да са били използвани за откуп или плащане на изнудвачи, както казваш. Ченгетата в такива случаи записват серийните номера на всички банкноти, преди да бъде предадена сумата, да не би престъпникът да успее да се измъкне. Едва ли ще се получи нещо, но не пречи поне да опитам. Какво още има?
	— Едно цяло семейство в Гардън Гроув с фамилно име Фарис са били убити миналата година — каза Джули.
	— Заради мен — добави Франк.
	Лий облегна ръце на стола, облегна се назад и преплете пръсти. Заприлича на мъдрец, учител по дзен, принуден да навлече дрехите на някой художник авангардист заради размяна на куфарите на летището.
	— Никой всъщност не умира, мистър Полард. Само си отива оттук. Скръбта е обяснима, но чувството за вина е безсмислено.
	Джули познаваше прекалено малко компютърни специалисти, за да е сигурна в изводите си, но подозираше, че някои намират начин да съчетаят неумолимата действителност на науката и техниката с религията. Всъщност Лий бе стигнал до вярата в Бога чрез работата си с компютрите и интереса към съвременната физика. Веднъж й бе обяснил защо задълбоченото познаване на безмерното пространство в компютърните мрежи и съвременното схващане на физиците за вселената неизбежно води до вяра в Твореца, но тя така и не проумя думите му.
	Джули съобщи на Лий Чен датите на убийствата на Фарис и Роман и подробностите около тях.
	— Смятаме, че убиецът е един и същ. Не зная какво е истинското му име, затова го наричам мистър Синя светлина. Като имаме предвид жестокостта на престъпленията, можем да предположим, че е масов убиец с многобройни жертви. Ако се окажем на прав път, ще излезе, че или убийствата са извършени на най-различни места, или мистър Синя светлина умело прикрива следите си и затова журналистите не откриват връзка между жертвите.
	— В противен случай — прекъсна я Франк, — щяха да пишат за сензацията на първите си страници. Особено ако убиецът редовно изпохапва жертвите си.
	— Но тъй като повечето полицейски участъци поддържат връзка с компютърни мрежи — продължи Джули, — вероятно са успели да намерят еднаква следа в различните щати, дано да са проявили повече проницателност от пресата. Не е изключено да се водят едно-две разследвания без много шум, с участието на местните, щатските и федералните власти. Трябва да узнаем дали полицията В Калифорния — или ФБР в национален мащаб — водят следствие срещу мистър Синя светлина и дали са научили нещичко за него, колкото и незначително да изглежда на пръв поглед.
	Лий се усмихна. На фона на бронзовия тен зъбите му проблеснаха като излъскана слонова кост.
	— Това означава да вляза в засекретените файлове на техните компютри. Ще трябва да преодолявам предпазните мерки една след друга, докато стигна чак до ФБР.
	— Трудно ли е?
	— Много. Но не мога да кажа, че съм неопитен — Лий подръпна ръкавите на сакото нагоре, стегна пръстите на ръцете и се обърна към клавиатурата на компютъра както пианист се подготвя да изпълни Моцартов концерт. После се замисли и пак погледна Джули.
	— Ще прониквам в системите им по заобиколен път, за да не могат да ме проследят. Няма да повреждам данни или да застрашавам националната сигурност, затова вероятно няма да ме забележат. Но ако някой усети, че си пъхам носа, където не ми е работа, и ме проследи, могат да ти отнемат разрешителното за работа.
	— Ще се пожертвам, ще поема вината. Боби ще си запази разрешителното, така че кантората ще продължи да работи. Колко време ти трябва?
	— Четири-пет часа, може би повече, много повече. Някой ще ми донесе ли обяд? Предпочитам да работя, без да прекъсвам.
	— Разбира се. Какво искаш?
	— Голям хамбургер, двойна порция пържени картофи и ванилов шейк.
	Джули се намръщи.
	— Как е възможно такъв голям технически специалист да не е чувал за опасността от холестерина?
	— Чувал съм. Не ми пука. Ако в действителност не умираме, холестеринът не може да ме убие. Само ще ме пренесе в друг живот малко по-рано.


	43

	Арчър Ван Корвер вдигна щорите „Леволор“ и надникна през бронираното стъкло на входната врата на своя магазин в Нюпорт Бийч. Присви очи подозрително при вида на Боби и Клинт, въпреки че ги познаваше и ги очакваше. Най-накрая отключи вратата и ги пусна да влязат.
	Ван Корвер беше около петдесет и пет годишен, но влагаше много време и пари в поддържането на младежки вид. За да измами неумолимия ход на времето, се бе подлагал на излющване на кожата, опъване на бръчките и изсмукване на мазнините. За да подобри даденото от природата, беше оперирал носа, бузите и брадичката. Носеше толкова изкусно направена перука на темето, че тя спокойно би могла да мине за собствената му боядисана в черно коса, но самият той бе развалил илюзията с прекалено лъскава, неестествено бухнала коса. В плувен басейн перуката му би наподобявала издигащ се купол на подводница.
	След като пак залости с двете резета, той се обърна към Боби.
	— Никога не работя сутрин. Приемам само следобед.
	— Много сме признателни за изключението — увери го младият мъж.
	Домакинът въздъхна превзето.
	— Е, и какво има?
	— Имам един камък, който ви моля да оцените.
	Ван Корвер присви очи, лицето, му стана още по-неприятно, защото и без това очичките му бяха като тесни процепи. Преди трийсет години носеше името Джим Боб Сплинър и когато присвиваше очи, съвсем оправдаваше фамилията с асоциациите за сплин и други неприятни усещания, но тогава реши да се нарече със съвсем различното Ван Корвер.
	— Оценка ли? Само това ли искате?
	Поведе ги през малкото, но луксозно помещение за клиенти — ръчно обработен гипсов таван, бледи текстилни тапети, безукорно чист дъбов паркет, килим от „Патерсън, Флин & Мартин“ в различни оттенъци на прасковено, светлосиньо и бежово, модерно бяло канапе с фино обработени масички от чепато дърво от двете страни, четири елегантни плетени стола около кръгла маса с дебел стъклен плот, който можеше да издържи удар дори от парен чук.
	Отляво стоеше изложбена витринка. Ван Корвер работеше само по поръчка. Неговите бижута бяха уникални модели, предназначени за свръхбогаташите без никакъв вкус, които смятаха за подходящо да носят колиета за стотици хиляди долари на благотворителни обеди и не схващаха цялата ирония на положението.
	Задната стена беше огледална и Ван Корвер се гледаше с видимо удоволствие, докато прекосяваха помещението. Не откъсна очи от огледалото чак до момента, когато минаха през вратата в работния му кабинет.
	Боби се зачуди дали бижутерът понякога не се омайва дотолкова от собствения си образ, че, да се блъсне в огледалото. Джим Боб Ван Корвер никак не му допадаше, но познанията на този самовлюбен тип за скъпоценните камъни и бижутата често пъти се оказваха полезни. Преди години, когато кантората за разследвания „Дакота & Дакота“ беше просто „Дакота“, без свързващия знак и повторението (не биваше да говори така пред Джули, която щеше да оцени остроумието, но щеше да го изяде заради подтекста на думата „повторение“), Боби бе помогнал на Ван Корвер да си върне цяло състояние от необработени диаманти, откраднати от негова любовница. Старият Джим Боб си искаше скъпоценностите, но не желаеше жената да попадне в затвора, затова се обърна към Боби, не към полицията. Това беше единствената слабост, която Боби бе забелязал у Ван Корвер, но с годините сигурно и в това отношение бижутерът се бе променил.
	Младият мъж извади от джоба си един от червените камъни с размер на стъклено топче. Видя как очите на бижутера се разширяват.
	Клинт застана от едната страна, а Боби отзад, докато Ван Корвер се настани на високо столче зад работния тезгях и заразглежда необработения камък с лупа. После го постави под микроскоп и го провери още по-щателно.
	— Е и? — обади се Боби.
	Бижутерът не отговори. Изправи се, бутна ги встрани и седна на друг стол в края на тезгяха. Там премери камъка на везна, после на още една, за да провери дали специфичното му тегло отговаря на това на някой от известните скъпоценни камъни.
	Накрая придърпа трети стол, пред който имаше менгеме. От едно чекмедже извади кутия за бижута. Върху синьото кадифе лежаха три големи шлифовани камъка.
	— Фалшиви диаманти — обясни Ван Корвер.
	— Струват ми се съвсем наред — сви рамене Боби.
	— Имат прекалено много дефекти.
	Бижутерът взе единият и го намести в менгемето, като здраво го стегна. Пое червената красота с малки клещи и с един от острите ръбове натисна силно върху полираната повърхност на диаманта в менгемето. После остави клещите и червения камък настрани, взе лупа, наведе се и започна да разглежда диаманта, сетне обяви:
	— Леко одраскване. Диамантът може да реже диамант. — Взе червения камък между палеца и показалеца и се загледа в него с явно възхищение… и алчност.
	— Откъде се сдобихте с това?
	— Не мога да ви кажа — отвърна Боби. — Значи е само червен диамант?
	— Само ли? Червеният диамант е сигурно най-редкият скъпоценен камък на света. Дайте ми го да го продам. Имам клиенти, които ще платят каквото поискам, за да го монтират на колие или медальон. За пръстен ще е прекалено голям дори след шлифоването. Огромен е!
	— Колко струва? — заинтересува се Клинт.
	— Не мога да кажа преди шлифоването. Но цената е милиони, със сигурност.
	— Милиони ли? — усъмни се Боби. — Вярно, голям е, ама не чак толкова.
	Ван Корвер с мъка откъсна поглед от камъка и погледна младия детектив.
	— Не разбирате. Засега в света са известни само седем червени диаманта. Този е осмият. А след обработката и шлифоването ще бъде един от двата най-големи. Най-точно е да се каже, че е безценен.


	Вън от магазинчето на Арчър Ван Корвер по тихоокеанската магистрала профучаваха коли, полуделите слънчеви лъчи проблясваха в никелираните им повърхности и стъклата като в дискотека. Кой можеше да повярва, че невъзмутимото спокойствие на пристанището Нюпорт и прекрасните яхти се намира точно зад сградите на ъгъла. Във внезапен прилив на просветление Боби осъзна, че целият му живот (и може би животът на почти всички останали) е тъкмо като улицата в този миг: глъчка, шум, блясък и движение, отчаян порив да се откъснеш от стадото, да постигнеш нещо и да се извисиш над трескавия водовъртеж, за да намериш кътче за размисъл и успокоение — а през цялото време спокойствието е само на няколко крачки, зад ъгъла, на един хвърлей.
	Тази мисъл усили досега смътното усещане, че случаят Полард е като капан — или по-точно като колело, в което се върти катеричка: колкото по-бързо бяга, толкова по-шеметно се върти колелото. Боби остана няколко секунди до отворената врата на колата — чувстваше се заклещен, затворен в клетка. В този миг не беше сигурен защо въпреки всички очевидни опасности изпитва такова голямо желание да поеме случая на Франк и да изложи на риск всичко, което му е скъпо. Сега знаеше, че причините, които изтъкваше пред Джули и пред себе си — съчувствие към Франк, любопитство, тръпка от съвършено нова работа — са единствено оправдания, а не истински мотиви и че най-дълбоките причини са другаде, в нещо, което все още не разбираше.
	Разстроен, влезе в колата и затвори вратата. Клинт запали двигателя.
	— Боби, колко червени диаманта казваш, че има в буркана? Сто?
	— Повече. Неколкостотин.
	— И колко струват — стотици милиони ли?
	— Може би милиард или повече.
	Двамата се спогледаха, известно време не продумаха нищо. Не че не намираха подходящи думи — напротив, можеше да се каже прекалено много и не беше лесно да решат откъде да започнат.
	Накрая Боби наруши мълчанието.
	— Не можеш обаче веднага да обърнеш камъните в пари, няма да стане бързо. Трябва да ги пускаш в продажба един по един, в течение на много години, за да не се наводни пазара и да се обезценят, а също и за да не се създаде нежелана сензация, да се привлече ненужно внимание и може би да се търсят отговори на въпроси, които нямат отговор.
	— След стотици години добив на диаманти по целия свят има само седем червени… откъде, по дяволите, Франк се е сдобил с цял буркан?
	Боби поклати глава и не отговори.
	Клинт бръкна в джоба на панталоните си и извади друг диамант, по-малък от онзи, който Боби бе показал на Арчър Ван Корвер за оценка.
	— Носих го у дома да го покажа на Фелина. Щях да го върна в буркана, когато дойда на работа, но ти ме измъкна, преди да успея да го прибера. След като разбрах какво представлява, нямам никакво желание да го държа у мен и секунда повече.
	Боби взе камъка и го прибра в джоба си при по-големия диамант.
	— Благодаря ти, Клинт.


	Кабинетът на доктор Дайсън Манфред в къщата му в Търтъл Рок беше най-неприятното място, което Боби някога бе виждал. Предпочиташе дори преживяването от миналата седмица на пода на караваната, под обстрела на автоматично оръжие, отколкото да бъде сред колекцията на Манфред — многокраки, черупчести, с пипалца, зинали и невероятно отвратителни екзотични насекоми.
	С периферното си зрение непрекъснато долавяше някакво движение в многобройните стъкленици до стената, но всеки път, когато рязко се извърнеше да види какво гнусно същество ще изпълзи изпод рамката, страховете му се оказваха безпочвени. Всички кошмарни образци бяха забодени с карфици и съвършено неподвижни, подредени в прави редици, без да липсва нито един. Боби беше готов да се закълне, че дочува шумове в плитките чекмеджета на безкрайните шкафове, където знаеше, че се намират още насекоми, но предполагаше, че звуците са също толкова въображаеми, колкото призрачните движения, които му се привиждаха с крайчеца на окото.
	Макар да знаеше, че Клинт е роден стоик, Боби беше впечатлен от видимата лекота, с която колегата му понасяше отвратителния декор. Не биваше никога да го губи като служител. Веднага реши да увеличи значително заплатата му още същия ден.
	Доктор Манфред се стори на Боби не по-малко неприятен от колекцията. Върлинестият ентомолог с дълги крайници сякаш беше син на професионален баскетболист и африканско насекомо от научно-популярен филм, което най-добре да не срещаш на живо.
	Манфред стоеше зад бюрото, столът бе бутнат назад, а Боби и Клинт бяха пред него. Вниманието им бе приковано от белия емайлиран лабораторен съд с размери около шейсет на трийсет сантиметра и дълбочина към три сантиметра. Съдът беше в средата на бюрото, покрит с бяла кърпа.
	— Не съм мигнал, откакто мистър Карагьозис ми донесе това снощи — каза Манфред, — а и днес едва ли ще заспя от всички въпроси, които се въртят в главата ми. Никога не съм правил по-вълнуваща дисекция и се съмнявам някога да ми се случи нещо подобно.
	От поривистите му думи и от мисълта, че за него нито хубавото ядене, нито сексът, нито пък красивият залез или чаша вино могат да се сравнят с разчленяването на насекомо, на Боби му се повдигна.
	Погледна към четвъртия в стаята, та макар и поне за миг да се откъсне от маниакално влюбения в насекомите домакин. Човекът наближаваше петдесетте, толкова закръглен, колкото Манфред бе ъгловат, толкова розов, колкото Манфред блед, със златисто рижа коса, сини очи и лунички. Седеше на стол в ъгъла, шевовете на сивия спортен костюм пращяха под напора на килограмите му, свитите в юмруци ръце бяха отпуснати върху дебелите бедра — напомняше бостънски ирландец, решил да се изяви като борец в стила сумо. Ентомологът нито ги запозна с охранения страничен наблюдател, нито се обръщаше към него. Боби реши, че ще ги запознае, когато е готов. Предпочете да не насилва нещата — дори само заради смесицата от почуда, подозрение, страх и силно любопитство, с което дебелият мълчаливо ги гледаше. Именно това изражение наведе Боби на мисълта, че няма да му хареса онова, което ще чуе, когато човекът най-накрая проговори.
	С източените си паякообразни пръсти — Боби би ги напръскал с „Райд“, ако имаше флакон под ръка, — Дайсън Манфред махна кърпата от емайлирания съд и откри останките от насекомото на Франк. Главата, няколко крачка, едно членесто пипало и още няколко неизвестни на Боби части бяха отрязани и сложени настрана. Всяко зловещо парче бе поставено на мека, очевидно памучна подложка почти както бижутерите грижливо опаковат скъпоценностите в кадифени кутийки за своите клиенти. Боби се вгледа в главата с размер на слива, с малко синкавочервено око и две големи мътножълти очи, почти като на Манфред. Потръпна. Тялото на насекомото лежеше в средата на съда, обърнато по гръб. Коремът беше разпорен, външните тъкани бяха отстранени или обърнати, виждаха се вътрешностите.
	Ентомологът с грациозно и точно движение взе тънък, лъскав скалпел и с него започна да показва дихателната, храносмилателната и отделителната система на насекомото. Непрекъснато говореше за „великото изкуство“ на биологичния модел, но Боби не намираше в него нищо от великото изкуство примерно на картините на Матис — всъщност вътрешностите бяха още по-гнусни от външния вид. Понятието „шлифоваща камера“ го сепна като твърде неуместно, ала когато помоли за обяснение, Манфред го отряза с „има време“ и продължи лекцията.
	След като приключи, Боби го попита:
	— Добре, видяхме, че сте го разглобил, но това помага ли ни да разберем онова, което ни е нужно — например откъде е?
	Манфред го изгледа, без да отговори.
	— От южноамериканските джунгли ли е? — настоя Боби.
	Особените кехлибарени очи на Манфред бяха непроницаеми, а мълчанието му стряскаше.
	— Тогава Африка? — продължи Боби. Изражението на ентомолога му придаваше още по-зловещ вид.
	— Мистър Дакота — проговори най-накрая Манфред, — не задавате правилния въпрос. Нека ви помогна с по-интересните въпроси. С какво се храни това същество? Казано с прости думи, съвсем не научно, то яде разнообразни минерали, скали и почва. А какво отде…?
	— Значи яде пръст и камъни? — прекъсна го Клинт.
	— Още по-просто казано — потвърди Манфред. — Не е точно, само опростено. Все още не сме наясно как смила тези вещества или как си набавя енергия от тях. Някои негови биологични функции са съвършено очевидни и все пак невероятно загадъчни.
	— Мислех си, че насекомите се хранят с растения, с други насекоми или… мърша — обади се Боби.
	— Така е — потвърди ентомологът. — Това обаче не е насекомо или друг клас от типа _Arthropoda_.
	— На мен пък ми прилича на насекомо — възрази Боби, погледна разрязаното същество и неволно сгърчи лице от отвращение.
	— Но не е — продължи ентомологът. — Това същество очевидно пробива скали и почви, като може да погълне парчета като едри гроздови зърна. Тогава идва следващият въпрос — щом се храни с това, какво отделя? Отговорът, Мистър Дакота, е диаманти.
	Боби се дръпна, сякаш Манфред го бе ударил.
	Погледна Клинт — беше също толкова изненадан. Случаят Полард бе променил гърка, сега му отне безизразното изражение на играч на покер.
	С тон, който издаваше раздразнение, че Манфред ги взема за глупаци, Клинт произнесе:
	— Да не искате да кажете, че превръща камъните и пръстта в диаманти?
	— Не, не — припряно отвърна ентомологът. — Съществото методично пробива диамантените жили на въглеродните и други материали, докато стигне до скъпоценните камъни. После ги поглъща заедно с обвивката от минерали, смила минералите, прокарва грубия диамант през шлифоващата камера, където остатъците от примеси се отстраняват чрез енергичното съприкосновение в камерата със стотиците фини косъмчета като проводници — той посочи със скалпела мястото, което описваше. — После изхвърля суровия диамант от другата страна.
	Ентомологът отвори средното чекмедже на бюрото, извади бяла носна кърпа, разгъна, я и извади три червени диаманта, значително по-малки от онзи, който Боби показа на Ван Корвер и все пак на стойност стотици хиляди, ако не милиони за всеки от тях.
	— Намерих ги на различни места във вътрешните системи.
	Най-големият диамант имаше остатъци от пъстра минерална обвивка в кафяво, черно и сиво.
	— Диаманти ли? — Боби се правеше на невежа. — Никога не съм виждал червени диаманти.
	— И аз не бях виждал. Затова отидох при един друг професор — геолог, — който се занимава и със скъпоценни камъни, измъкнах го от леглото посред нощ и му ги показах.
	Боби погледна ирландския борец, но той нито се изправи, нито проговори. Явно бе геологът.
	Манфред обясни онова, което Боби и Клинт вече знаеха — червените диаманти са сред най-редките на земята. Двамата се правеха, че го чуват за пръв път.
	— Откритието засили подозренията ми за съществото, затова отидох право в дома на доктор Гавенал и го събудих около два часа през нощта. Той нахлузи анцуг и маратонки и веднага пристигнахме тук. Не сме прекъсвали работата нито за миг, не можем да повярваме на очите си.
	Най-накрая дебелият се изправи и се приближи до бюрото.
	— Роджър Гавенал — представи го Манфред. — Роджър е генетик, специалист по рекомбинантната ДНК и широко известен с творческите си прогнози за генното инженерство на макроравнище, което може да се развие от сегашните познания.
	— Извинявайте — обади се Боби, — не разбрах нищо от „Роджър е…“ нататък. Май ще трябва да ни се обясни с по-прости думи.
	— Аз съм генетик и футурист — каза Гавенал. Гласът му беше неочаквано мелодичен, като на телевизионен водещ. — В обозримото бъдеще генното инженерство ще се развива главно на микроравнище — създаване на нови полезни бактерии, поправка на дефектни гени в клетките на човешкия организъм, за да се излекуват вродените недостатъци и да се предотвратят наследствените болести. Но някой ден ще можем да създаваме цели нови видове животни и насекоми — инженерство на макроравнище — разни полезни организми като например лакоми комароядци, така че да не се налага да пръскаме с „Малатион“ тропически райони като Флорида. Или крави с наполовина намален размер и двойно по-ефикасна обмяна на веществата — ще ядат по-малко и ще дават двойно повече мляко.
	На Боби му хрумна да предложи на Гавенал да помисли върху възможността да се съчетаят двете биологични открития — малки крави, които се хранят единствено с огромни количества комари и дават тройно повече мляко. Предпочете обаче да си държи устата затворена — беше сигурен, че двамата учени няма да оценят чувството му за хумор. Пък и трябваше да си признае, че желанието му да се пошегува е опит да преодолее загнездилия се страх от все по-заплетения случай Полард.
	— Това същество — Гавенал посочи разчлененото тяло в лабораторния съд — не е творение на природата. Очевидно то представлява инженерна форма на живот, биологията му е толкова целенасочена, че всъщност представлява биологична машина. Диамантокоп.
	С щипци и скалпел Дайсън Манфред внимателно обърна насекомото, което всъщност не беше насекомо, за да видят черната обвивка с червени ивици по края.
	На Боби му се стори, че долавя шумолене от всички краища на помещението. Беше му неприятно, че не влиза слънчева светлина. Прозорците бяха затворени с дървени капаци отвътре, нямаше никакъв процеп. Насекомите обичат тъмнината и сенките и лампите бяха нарочно слаби, за да не ги подтикват да щъкат из плитките чекмеджета, по обувките на Боби, по чорапите и нагоре под крачолите.
	Гавенал облегна кръглото си шкембе на бюрото и посочи яркочервения ръб на черупката.
	— На Дайсън и на мен ни хрумна едновременно да покажем шарката на един колега от катедра математика. Той потвърди, че става дума за явен двоичен код.
	— Като кода с многото линии по всички стоки в супермаркета — намеси се ентомологът.
	— Искате да кажете, че червените ивици са номерът на това нещо? — попита Клинт.
	— Да.
	— Като… ами като регистрационните номера на колите ли?
	— Нещо такова — потвърди Манфред. — Още не сме взели проба от червения материал за анализ, но подозираме, че ще се окаже керамика, инкрустирана по някакъв начин в черупката.
	— Някъде има голям брой такива създания — допълни Гавенал. — Те прилежно копаят диаманти, червени диаманти. Всяко си има кодиран сериен номер, по който го различава онзи, който го е създал и накарал да работи.
	Боби се замисли за миг, помъчи се да си представи картината като част от познатия му свят, но не успя.
	— Добре, доктор Гавенал, можете да предвидите инженерното създаване на такива форми…
	— Не, никога не бих могъл да прогнозирам такова създание — рязко каза Гавенал. — Никога не бих се сетил. Само го разпознавам и твърдя какво трябва да е.
	— Добре, все пак сте го разпознали и знаете какво трябва да е — нито Клинт, нито аз бихме могли да го направим. Затова ви моля да ми кажете нещо друго — кой би могъл да създаде такова проклето нещо?
	Манфред и Гавенал се спогледаха многозначително, помълчаха сякаш знаят отговора, но нямат желание да го споделят. Накрая Гавенал сниши мелодичния си глас на телевизионен водещ до още по-звучен тембър и каза:
	— Все още не съществуват познания по генетика и генно инженерство, които са необходими са създаването на такава форма. Дори не сме близо до такъв етап… много сме далече.
	— Колко време е необходимо на науката, за да стигне до това постижение? — запита Боби.
	— Не е възможно да се даде точен отговор — каза Манфред.
	— А приблизително?
	— Десетилетия? — поколеба се Гавенал. — Или може би век? Кой знае?
	— Чакайте — намеси се Клинт. — Какво излиза? Това нещо идва от бъдещето, от някакво изкривяване на времето през следващото столетие?
	— Или това — каза Гавенал, — или… изобщо не е от този свят.
	Изумен, Боби погледна съществото с все същото отвращение, но с малко повече почуда и уважение отпреди.
	— Наистина ли смятате, че това може да е биологична машина, създадена от друг свят, че има извънземен произход?
	Манфред понечи да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук, сякаш бе изгубил дар слово от онова, което му предстоеше да сподели.
	— Да — съгласи се Гавенал — извънземен произход. Това ми се вижда по-вероятно, отколкото да се е изтърсило през някоя дупка във времето.
	Докато Гавенал говореше, Дайсън Манфред продължи да движи устни в отчаян опит да преодолее обзелата го немота. Увисналата челюст му придаваше вид на богомолка, която дъвче отвратителния си обяд. Когато думите най-после се отприщиха, той забъбри в скоропоговорка:
	— Искаме да ни разберете правилно — няма, категорично няма да върнем екземпляра. Никакви учени няма да сме, ако позволим това невероятно нещо да попадне в ръцете на лаици, трябва да го запазим и защитим и ще го направим на всяка цена, дори ако трябва да прибегнем до сила.
	Гневът обагри бледото ъгловато лице на ентомолога и му придаде малко по-здрав вид за пръв път, откакто Боби се запозна с него.
	— Дори ако трябва да прибегнем до сила — повтори той.
	Боби не се съмняваше, че двамата с Клинт могат да спукат от бой човека-бръмбар и дебелия му колега, но нямаше никаква причина да го правят. Не го интересуваше дали ще запазят съществото в лабораторния съд, стига да се съгласяха по някои основни правила кога и как да обявят новината.
	В момента му се искаше единствено да се махне от къщата с буболечките, да излезе на чист въздух и на слънце. Шумоленето от чекмеджетата с образците, колкото и да беше въображаемо, се засилваше нетърпимо всяка минута. Ентомофобията му скоро щеше да го изкара от релси и той щеше с писък да избяга от помещението. Чудеше се дали тревогата му е очевидна или е запазил достатъчно самообладание, за да я прикрие. Усети, че по лявото му слепоочие се стича капчица пот и разбра истината.
	— Да бъдем пределно откровени — поде Гавенал. — Не само дългът ни към науката изисква от нас да запазим екземпляра. Подобно откритие буквално ще ни създаде в научно и финансово отношение. Не че двамата сме господин Никой в науката, но това ще ни катапултира на върха, на самия връх и сме готови да направим всичко, за да защитим интересите си. — Той присви сините си очи, откритото му ирландско лице придоби решително изражение. — Не казвам, че сме способни на убийство, за да запазим екземпляра… но не твърдя и обратното.
	Боби въздъхна.
	— Правил съм много проучвания за университета във връзка с кандидати за преподавателски места и зная, че академичният свят може да бъде не по-малко конкурентен, злобен и мръсен — дори още по-мръсен — от политиката или шоубизнеса. Не споря с вас по този въпрос. Трябва обаче да се споразумеем кога ще можете да съобщите за откритието. Не искам да направите нещо, което ще привлече вниманието на журналистите върху моя клиент преди да сме уредили проблема и преди да сме сигурни, че той е… вън от опасност.
	— И кога ще стане това? — попита Манфред.
	Боби сви рамене.
	— След ден-два. Може би една седмица. Съмнявам се, че ще се проточи повече.
	Ентомологът и генетикът засияха, очевидно бяха възхитени. Манфред отговори:
	— Няма проблем. Трябва ни много повече време, за да приключим проучването на екземпляра, да подготвим първото научно съобщение и да разработим стратегия, за да се справим както с научните среди, така и с журналистите.
	На Боби му се стори, че дочува как едно от плитките чекмеджета зад гърба му се отваря под неудържимия напор на огромни, гърчещи се мадагаскарски хлебарки.
	— Но трите диаманта ще взема със себе си — заяви той. — Те са много ценни и принадлежат на моя клиент.
	Манфред и Гавенал се поколебаха, запротестираха от немай-къде, но бързо се съгласиха. Клинт взе камъните и пак ги уви в носната кърпа. Бързата капитулация на учените убеди Боби, че във вътрешностите на буболечката е имало повече от три диаманта, сигурно поне пет, така че Манфред и Гавенал запазваха два камъка като доказателство за произхода и предназначението на странното същество.
	— Бихме искали да се срещнем с вашия клиент и да поговорим с него — каза Гавенал.
	— Той ще си реши — отсече Боби.
	— Много е важно. Трябва да поговорим.
	— Негова работа — повтори Боби. — Получихте почти всичко, което искахте. В края на краищата той може и да се съгласи и ще имате всичко. Но засега не настоявайте.
	Дебелият кимна.
	— Правилно. Само ми кажете… къде е намерил това нещо?
	— Не помни. Страда от амнезия. — Чекмеджето отзад вече беше отворено. Чуваше шумоленето и скърцането на грамадните хлебарки, които презглава бягаха от затвора по предната част на шкафа и се спускаха към него. — Наистина трябва да тръгваме — каза Боби. — Нямаме нито минута за губене. — Излезе от стаята много бързо, мъчеше се да не личи, че бяга, за да спаси живота си.
	Клинт тръгна след него, придружен от двамата учени. На входа Манфред каза:
	— Сигурно ще ви прозвучи като смахната история за булевардно вестниче, но ако в ръцете на клиента ви наистина е попаднало същество с извънземен произход, дали не го е намерил в… ммм, да кажем космически кораб? Хората, които твърдят, че са били отвлечени и подложени на преглед на борда на космически кораби… като че винаги преминават през период на амнезия, преди да узнаят истината.
	— Те са или смахнати, или мошеници — рязко го прекъсна Гавенал. — Не можем да си позволим да ни свързват с подобно нещо. — Навъси се, после съвсем помрачня, като едва издума: — Освен ако не е истина.
	Боби им хвърли поглед назад от площадката, доволен, че вече е навън.
	— Може би е истина. Стигнал съм до такова състояние, че съм готов да повярвам на всичко, докато не бъде опровергано. Но ето какво ще ви кажа… усещам, че това, което се случва с клиента ми, е много по-странно от отвличане от извънземни.
	— Наистина — съгласи се Клинт.
	Без повече обяснения двамата се запътиха по алеята към колата. Боби отвори вратата и се спря за миг — не му се искаше да влиза в шевролета на Клинт. Лекият ветрец над хълмовете на Ървин му се струваше толкова чист след застоялия въздух в кабинета на Манфред.
	Пъхна ръка в джоба, опипа трите червени диаманта и тихичко каза:
	— Изпражнения на буболечки.
	Най-сетне влезе в шевролета и тръшна вратата. Едва се удържа да не бръкне под ризата, за да провери дали усещането за пълзящи гадинки по гърба му е вярно.
	Манфред и Гавенал стояха на площадката пред входа, гледаха Боби и Клинт, сякаш не изключваха възможността колата да се изправи на задния калник и да се вдигне право нагоре във въздуха за среща с някое огромно същество като от филмите на Спилбърг.
	Клинт измина две пресечки, сви на завоя и веднага спря до бордюра, щом се загубиха от погледа на двамата учени.
	— Боби, откъде, по дяволите, Франк се е сдобил с това?
	Отговорът не можеше да бъде нищо друго освен нов въпрос:
	— На колко места отива, когато се телепортира? Парите, червените диаманти и буболечката, черният пясък — колко далеч оттук са тези места? Наистина ли са далеч?
	— А кой е той? — попита Клинт.
	— Франк Полард от Ел Енканто Хайс.
	— Питам що за птица е — Клинт удари волана с юмрук. — Кой по дяволите е тоя Франк Полард От Ел Енканто?
	— Мисля, че по-скоро ме интересува не кой е той, а нещо по-важно — какво е той.


	44

	Боби изненадващо дойде на посещение.
	Обядът вече беше изяден преди неговото идване. Томас още мислеше за десерта. Не за вкуса. За спомена. Ванилов сладолед и пресни ягоди. Какво прекрасно усещане.
	Беше сам в стаята, седеше в креслото и мислеше как ще напише стихотворение в картини за усещането да ядеш сладолед с ягоди — не за вкуса, а за прекрасното усещане, така че някой ден, когато нямаш сладолед и ягоди, да погледнеш стихотворението и да изпиташ същото чувство, без да си ял нищо. Разбира се, в стихотворението не можеше да се използват картини на сладолед и ягоди — иначе нямаше да бъде никаква поезия. Трябваше само да казва колко приятно се чувстваш от хубав сладолед с ягоди. Поезията не просто казва, тя ти показва и те кара да преживяваш.
	После Боби се показа на прага и Томас толкова се зарадва, че забрави за стихотворението. Двамата се прегърнаха. Имаше и още някой с Боби, но не беше Джули и Томас се разочарова. Освен това се притесни, защото се оказа, че е виждал няколко пъти спътника на Боби през последните няколко години, но не си го спомни веднага и се почувства глупав. Беше Клинт, Томас няколко пъти си повтори името, за да не го забрави следващия път: „Клинт, Клинт, Клинт, Клинт, Клинт.“
	— Джули не можа да дойде — каза Боби, — бавачка е на един клиент.
	Томас се зачуди как един частен детектив може да е бавачка, нали бавачките гледат бебета, но не попита нищо. По телевизията само възрастните имаха нужда от частни детективи, които изпълняваха поръчките им да търсят нещо. Нямаше представа обаче защо се наричат частни. Не разбираше също как едно бебе може да си плати за частен детектив, защото знаеше, че такива като Боби и Джули работят за пари, както всички останали, но бебетата не работят, твърде малки са, за да правят каквото и да било. Откъде пък това бебе е намерило пари да плати на Боби и на Джули? Надяваше се да не ги излъже с парите, те милите — толкова, се стараеха.
	— Тя ми каза да ти предам, че днес те обича повече от вчера, а утре ще те обича още повече — каза Боби.
	Двамата пак се прегърнаха, защото този път Томас изпращаше по Боби прегръдка на Джули.
	Клинт попита може ли да види последния албум със стихотворения. Отнесе го в другия край на стаята, до креслото на Дерек, но в това нямаше нищо лошо, защото Дерек го нямаше, беше отишъл в занималнята.
	Боби придърпа стола от работната маса към креслото на Томас. Двамата седнаха и заприказваха какъв прекрасен син ден е днес и колко хубави са свежите цветя под прозореца на Томас.
	Известно време говориха за най-различни неща. Боби беше забавен, но когато стана дума за Джули, той се промени. Тревожеше се за нея, личеше си. Когато говореше за нея, приличаше на хубаво стихотворение в картини — не казваше тревогите си, но ги показваше и можеше да ги усетиш.
	Томас и без това вече се притесняваше за сестра си, а тревогата на Боби направо го уплаши заради нея.
	— Потънали сме в сегашния случай — обясни Боби — затова никой от нас няма да има време да дойде пак при теб до края на тази седмица или началото на следващата.
	— Добре, разбира се — каза Томас. Отнякъде нахлу студ, който го изпълни отвътре. Когато Боби говореше за новия случай, оня с бебето, стихотворението му за тревогата в картини ставаше още по-лесно за разчитане.
	Замисли се дали точно при този случай няма да се натъкнат на Лошото нещо. Беше почти сигурен. Смяташе, че трябва да разкаже на Боби за Лошото нещо, но не знаеше как. Както и да го кажеше, щеше да прозвучи като най-големият глупак в приюта. По-добре беше да изчака, докато опасността наближи повече. Тогава щеше да телевизионира на Боби истинско предупреждение — Боби щеше да се изплаши, да потърси Лошото нещо и да го застреля. Боби щеше да обърне внимание на телевизионираното предупреждение, защото нямаше да знае откъде идва — през ум нямаше да му мине, че идва от глупак.
	А Боби умееше да стреля, всички частни детективи можеха да стрелят, защото през повечето дни беше лошо по света, беше сигурно, че ще срещнеш някой, който ще поиска да те застреля, да те блъсне с кола, да те намушка, да те удуши, понякога да те хвърли от покрива или дори Да Се Опита Да Го Представи Като Самоубийство. И понеже добрите не носеха оръжие, частните детективи, които им помагаха, трябваше да бъдат добри стрелци.
	След малко Боби каза, че трябва да вървят. Не в банята, а на работа. Затова пак се прегърнаха. После Боби и Клинт си отидоха и Томас остана сам.
	Приближи се до прозореца. Погледна навън. Денят беше хубав, по-хубав от нощта. Но въпреки, че слънцето изтласкваше мрака зад прага на света и въпреки, че мъничкото останал мрак се криеше зад дърветата и сградите, лошото беше там. Лошото нещо не беше изчезнало зад прага на света заедно с нощта. Беше останало някъде в деня, усещаше се.
	Снощи, когато се доближи до Лошото нещо и то се опита да го сграбчи, Томас толкова се уплаши, че бързо се дръпна. Имаше усещането, че то се мъчи да открие кой е той и къде живее, а после да дойде в дома и да го изяде, както ядеше малките животинчета. Ето защо почти реши никога вече да не се приближава до него, да стои надалеч, но и това не можеше заради Джули и бебето. Ако Боби, който никога не се тревожеше, сега бе разтревожен за Джули, значи Томас трябваше да е още по-разтревожен за нея. И ако Боби и Джули смятаха, че бебето трябва да бъде наглеждано, Томас трябваше да се тревожи и за бебето, защото за него бе важно онова, което беше важно за Джули.
	Опипа деня.
	Там беше. Все още далеч.
	Не се приближи.
	Томас изпита страх.
	Но заради Джули, заради Боби, заради бебето трябваше да спре да се плаши, да се доближи и да знае по всяко време къде е Лошото нещо и дали идва насам.


	45

	Джаки Джакс пристигна в кантората „Дакота & Дакота“ чак в четири и десет следобед във вторника, цял час след връщането на Боби и Клинт. За раздразнение на Джули отдели половин час, за да създаде подходяща според него работна атмосфера. Заяви, че стаята е прекалено светла, затова пусна щорите на големите прозорци, макар че здрачът на наближаващата зима и надвисналите облаци над Тихия океан така или иначе вече бяха отнели голяма част от дневната светлина. Местеше трите месингови лампи на най-различни места, всяка с по три възможности за яркост на осветлението. Комбинациите изглеждаха безкрайни. Най-накрая реши да остави едната да свети с крушка от седемдесет вата, другата с трийсет, а третата угаси. Помоли Франк да се премести от канапето на един стол, после реши, че така няма да стане, премести големия стол на Джули иззад бюрото, накара Франк да седне и нареди още четири стола в полукръг около него.
	Джули подозираше, че Джаки би могъл да си свърши работата прекрасно и при вдигнати щори и запалени лампи. Но той беше артист и дори вън от сцената не устояваше на изкушението да театралничи.
	През последните години илюзионистите се бяха отказали от артистични псевдоними от рода на Великия Блакуел и Хари Худини. Сега предпочитаха обикновени имена, ако не използваха и собствените, но Джаки не възприемаше новото. Също както истинското име на Худини беше Ерих Вайс, Джаки бе кръстен Дейвид Карвър. Тъй като изпълняваше комични номера, избягваше имена със загадъчен привкус. Още от пубертета мечтаеше да стане част от нощния живот и от сцените на Лас Вегас, затова си избра ново поприще, което за него и хората от неговата черга звучеше като на знаменитост от Невада. Другите деца искаха да бъдат лекари, учители, търговци на недвижими имоти или автомонтьори, докато младият Дейви Карвър мечтаеше да стане Джаки Джакс — сега, слава Богу, мечтата му се беше сбъднала.
	Въпреки че в момента имаше пауза между едноседмичен ангажимент в Рино и участие в представление за Сами Дейвис във Вегас, Джаки не се появи в джинси или обикновен костюм. Дрехите му бяха по-подходящи за сцената — черен костюм с изумрудено зелени биета по реверите и маншетите, зелена лъскава риза и черни лачени обувки. Беше на трийсет и шест години, слаб, загорял от слънцето напук на всякаква опасност от рак на кожата, боядисана в мастиленочерно коса и неестествено, яростно бели зъби благодарение на съвременните чудеса на зъботехниката.
	Преди три години „Дакота & Дакота“ бяха наети от един хотел в Лас Вегас, с който Джаки имаше дългосрочен договор. Имаха неприятната задача да разкрият самоличността на изнудвач, който измъкваше по-голямата част от парите на илюзиониста. След много неочаквани поврати случаят завърши благополучно, но Джули най-много се изненада, че в края на краищата бе преодоляла първоначалната си неприязън към илюзиониста и донякъде го хареса. Донякъде.
	Най-сетне Джаки се настани на стола право пред Франк.
	— Джули, вие двамата с Клинт седнете от дясната ми страна. Боби отляво, моля.
	Джули не разбираше какво значение има на кой от трите стола ще седне, но прие играта.
	Половината от представлението на Джаки в Лас Вегас се състоеше от хипнотизиране и комично използване на хора от публиката. Познанията му по методите за хипноза бяха толкова задълбочени, така проникновено разбираше действието на разума в състояние на транс, че го канеха често на медицински конференции заедно с лекари, психолози и психиатри, работещи в областта на практическото приложение на хипнозата. Може би щяха да успеят да убедят психиатър да им помогне да пробият амнезията на Франк с хипнотична терапия. Но едва ли имаше по-квалифициран специалист за целта от Джаки Джакс.
	Освен това колкото и фантастични неща да научеше Джаки за Франк, на него можеше да се разчита, че ще си държи устата затворена. Дължеше много на Боби и Джули и въпреки недостатъците си, не забравяше дълговете си и имаше поне остатъци от чувство за лоялност — рядко явление в егоистичните представители на шоубизнеса.
	Под приглушената металическа светлина на двете месингови лампи, под бързо падащия мрак зад спуснатите щори равният, добре модулиран глас на Джаки с ниски провлечени тонове и отделни драматични вибрации прикова вниманието не само на Франк, но и на всички останали. Илюзионистът извади многостенен капковиден кристал на златна верижка, за да привлече вниманието на Франк, като преди това предупреди останалите да гледат в лицето на Франк, а не в уреда, за да избегнат нежелано изпадане в транс.
	— Франк, моля те, гледай светлината, която проблясва в кристала — мека и прекрасна светлинка, която пърха от едно място на друго, топла и предразполагаща светлина, топла, трепкаща…
	След малко, донякъде замаяна от добре пресметнатото мърморене на Джаки, Джули забеляза, че очите на Франк се изцъклят.
	Седналият до нея Клинт включи касетофончето, което бе използвал предния ден следобед, когато Франк им разказваше своята история.
	Джаки въртеше верижката между палеца и показалеца, за да не спира въртенето на кристала, и продължи:
	— Добре, Франк, сега се отпускаш, отпускаш се изцяло, ще чуваш само моя глас, нищо друго, ще отговаряш само на моя глас, на никой друг…
	Илюзионистът доведе Франк до състояние на дълбок транс, приключи с указанията за по-нататъшния разпит и му каза да затвори очи. Франк се подчини.
	Джаки остави кристала и попита:
	— Как се казваш?
	— Франк Полард.
	— Къде живееш?
	— Не знам.
	След подробните разяснения на Джули през деня за положението и информацията, която им бе необходима от клиента, Джаки насочи разговора:
	— Живял ли си някога в Ел Енканто?
	Колебание. И после:
	— Да.
	Гласът на Франк беше необичайно равен. Лицето му беше толкова изтощено и смъртнобледо, че приличаше по-скоро на ексхумиран труп, съживен по вълшебен начин, за да послужи като мост между участниците в сеанса и мъртвите, с които те желаеха да разговарят.
	— Помниш ли адреса в Ел Енканто?
	— Не.
	— Адресът ти не е ли „Пасифик Хил Роуд“ 1458?
	По лицето на Франк пробяга мрачно изражение и почти веднага изчезна.
	— Да. Това… Боби откри… с компютъра.
	— Но помниш ли наистина мястото?
	— Не.
	Джаки намести часовника си „Ролекс“, после приглади с две ръце гъстите си черни коси.
	— Кога си живял в Ел Енканто, Франк?
	— Не знам.
	— Трябва да ми кажеш истината.
	— Да.
	— Не можеш да ме лъжеш, Франк, не можеш да криеш нищо от мене. Невъзможно е в сегашното ти състояние. Кога си живял там?
	— Не знам.
	— Сам ли беше тогава?
	— Не знам.
	— Помниш ли, че снощи беше в болницата, Франк?
	— Да.
	— И също, че… изчезна?
	— Така казват.
	— Къде отиде, Франк?
	Мълчание.
	— Франк, къде отиде?
	— Аз… аз се страхувам.
	— Защо?
	— Ами… не знам. Не мога да мисля.
	— Франк, помниш ли, че в четвъртък сутринта се събуди в колата си, паркирана на една улица в Лагуна Бийч?
	— Да.
	— Ръцете ти бяха пълни с черен пясък.
	— Да — Франк избърса длани в бедрата си, сякаш усещаше черните песъчинки, полепнали по влажните ръце.
	— Откъде взе пясъка, Франк?
	— Не знам.
	— Не бързай. Помисли.
	— Не знам.
	— Помниш ли, че после отиде в един мотел… поспа… и се събуди изцапан с кръв?
	— Помня — отвърна Франк и потръпна.
	— Откъде беше кръвта, Франк?
	— Не знам — простена той.
	— Беше котешка кръв, Франк. Знаеше ли, че е котешка кръв?
	— Не. — Клепачите му трепнаха, но Франк не отвори очи. — Само котешка кръв? Наистина ли?
	— Помниш ли да си срещал котка оня ден?
	— Не.
	Очевидно трябваше по-агресивен метод, за да получат необходимите отговори. Джаки заприказва с Франк за нещата в обратна последователност, започнаха от болницата предната вечер, постепенно преминаха към момента, когато Франк се бе събудил на зазоряване в четвъртък на алеята в Анахайм, без да знае нищо, освен името си. Оттам нататък можеше да излъже паметта, ако успееха да преодолеят булото на амнезията и да възстановят миналото.
	Джули се поотпусна на стола и хвърли поглед към Боби покрай Джаки Джакс — чудеше се дали представлението му харесва. Предполагаше, че въртящият се кристал и другите фокуси ще допаднат на момчешкия му авантюристичен дух и че Боби ще бъде с широка усмивка и блеснали очи.
	Но той беше мрачен. Сигурно стискаше зъби, защото мускулите на челюстта му потрепваха. Боби й бе разказал за случката у Дайсън Манфред. Джули остана не по-малко смаяна и потресена, отколкото те двамата с Клинт. Ала това не беше обяснението за сегашното му настроение. Може би още се ужасяваше от спомена за буболечките в кабинета на ентомолога. Или пък продължаваше да го тормози сънят от миналата седмица: лошото нещо идва, лошото нещо…
	Тогава Джули не обърна внимание на съня. Сега обаче се замисли дали пък не е бил пророчески. След всичко странно, което Франк внесе в живота им, тя беше по-склонна да вярва на такива неща като поличби, видения и сънища.
	Лошото нещо идва, лошото нещо…
	Може би лошото нещо беше мистър Синя светлина.
	Джаки насочваше Франк към алеята, към мига, когато се бе събудил на непознато място, объркан и смутен.
	— Хайде сега да се върнем назад, Франк, още мъничко, само няколко секунди, после още няколко, назад, назад, зад пълния мрак в мислите ти, зад черната стена в паметта…
	Когато започнаха въпросите, Франк се сви на стола на Джули, сякаш бе направен от восък и се топеше на пламък. Пребледня още повече, ако изобщо това бе възможно, бял като парафинова свещ. Но сега, под напора на желанието да преодолее мрака в мислите, той се поизправи, отпусна ръце на облегалките на стола и толкова силно стисна, че едва не измъкна тапицерията. Сякаш пак израстваше, връщаше се към предишните си размери от нещо като вълшебните еликсири на Алиса при пътешествието й навътре в заешката дупка.
	— Къде си сега? — попита Джаки.
	Очите на Франк трепнаха под затворените клепачи. От него се изтръгна нечленоразделен, приглушен звук.
	— Ох… ох…
	— Къде си сега? — повтори Джаки тихо, но твърдо.
	— Светулки — изрече Франк пресекливо. — Светулки по време на буря! — Задиша учестено, неравномерно, като че с мъка поемаше въздух в дробовете.
	— Какво искаш да кажеш, Франк?
	— Светулки…
	— Къде си, Франк?
	— Навсякъде. Никъде.
	— В Южна Калифорния няма светулки, Франк, сигурно се някъде другаде. Помисли, Франк. Огледай се и ми кажи къде си.
	— Никъде.
	Джаки направи още няколко опита да накара Франк да опише какво вижда около себе си, да разкаже за светулките, но нямаше никакъв резултат.
	— Измъкни го оттам — обади се Боби. — Върни го по-назад.
	Джули погледна касетофона в ръцете на Клинт — лентата се въртеше зад пластмасовото прозорче.
	С мелодичен и трептящ глас и изкусително ритмични интонации Джаки нареди на Франк да прескочи осеяния със светулки мрак и да се върне още по-назад.
	Изведнъж Франк каза:
	— Какво правя тук? — Не говореше за кантората „Дакота & Дакота“, а за мястото, където Джаки го бе върнал мислено. — Защо тук?
	— Къде си, Франк?
	— Къщата. Какво по дяволите правя тук, защо дойдох? Това е лудост, не бива да съм тук.
	— Чия е къщата, Франк? — попита Боби.
	Франк бе получил указания да слуша само гласа на хипнотизатора, затова не отговори, докато Джаки не повтори въпроса. И после:
	— Нейната къща. Къщата е нейна. Мъртва е, разбира се, от седем години е мъртва, но къщата все още е нейна, винаги ще бъде нейна, мръсницата ще си остане тук — такова зло не може да бъде унищожено изцяло, част от него остава да витае в нейните стаи, във всичко, което е докосвала.
	— Коя е тя, Франк?
	— Майка.
	— Твоята майка ли? Как се казва?
	— Розел. Розел Полард.
	— И това ли е къщата на „Пасифик Хил Роуд“?
	— Да. Погледни, Божичко, ама че място — тъмно, лошо. Не виждат ли хората колко е лошо? Не виждат ли, че тук живее нещо ужасно? — Франк плачеше. Сълзите проблясваха в очите му, после се стичаха по бузите му. Гласът му потрепери от мъка. — Не виждат ли какво става тук, какво живее тук, какво се крие и се размножава тук? Слепи ли са хората? Или просто не искат да видят?
	Вниманието на Джули бе приковано от измъчения глас на Франк, от агонизиращата болка, разкривила лицето му като на изгубено и уплашено дете. Но тя си наложи да откъсне очи от него и пак погледна покрай хипнотизатора към Боби, за да види как той реагира на думите „лошо място“.
	Боби пък гледаше към нея. Тревогата, помрачила сините му очи, ясно показваше, че изразът не му е убягнал.
	Влезе Лий Чен с купчина разпечатки и безшумно затвори вратата към приемната. Джули сложи пръст на устните си и с жест го покани да седне на канапето.
	Джаки заговори с успокоителен глас на Франк, мъчеше се да разпръсне обзелия го ужасен страх.
	Внезапно Франк извика от уплаха. Писъкът прозвуча по-скоро като животински, отколкото като човешки. Франк изправи гръб. Трепереше. Отвори очи, без да вижда никого в стаята — беше все още в транс.
	— О, Божичко, той идва, идва сега, близначките сигурно са му казали, че съм тук, той идва!
	Чудовищният му страх очевидно беше съвсем неподправен. Част от него се предаде на Джули. Сърцето й заби лудо, дишането й се ускори.
	Джаки се помъчи да поуспокои Франк, за да бъде в състояние да разговаря.
	— Не се притеснявай, Франк. Отпусни се, спокойно. Никой не може да ти стори нищо лошо. Няма да се случи нищо неприятно. Успокой се, отпусни се, спокойно…
	Франк поклати глава.
	— Не, не. Той идва, идва, този път ще ме хване. По дяволите, защо се върнах тук? Защо се върнах и му дадох възможност да ме докопа?
	Отпусни се…
	— Той е тук! — Франк се помъчи да се изправи, но като че нямаше достатъчно сили, вкопчи пръсти още по-силно в изкуствената тапицерия на облегалките. — Той е точно тук и ме вижда, вижда ме.
	— Кой е той, Франк? — обади се Боби и Джаки повтори въпроса.
	— Канди. Канди е! — Поискаха пак да каже името на човека, от когото се плашеше и Франк повтори: — Канди.
	— Канди ли се казва?
	— Той ме вижда!
	С още по-повелителен и убедителен глас Джаки му нареди:
	— Отпусни се, Франк. Ти си спокоен и отпуснат.
	Но Франк се разтревожи още повече. По челото му изби пот. Приковани към някакво далечно място и време, очите му изглеждаха безумни. Ужасът му бързо прерастваше в убийствена паника.
	— Не мога да го овладея — смути се Джаки. — Ще трябва да го извадя оттам.
	Боби се плъзна към крайчеца на стола.
	— Не, още не. Не сега, след минутка. Питай го за Канди. Кой е той?
	Джаки повтори думите на Боби.
	— Той е смъртта — последва отговорът на Франк.
	Хипнотизаторът се намръщи и отбеляза:
	— Отговорът не е ясен, Франк.
	— Той е олицетворение на смъртта, смърт на два крака, брат ми, нейният син, любимото й дете, хвърленият й хайвер. Мразя го, той иска да ме убие, ето го, идва!
	Франк изрева от ужас и понечи да стане от стола.
	Джаки му нареди да не мърда.
	Франк неохотно седна, но ужасът му растеше, защото продължаваше да вижда как Канди се приближава.
	Хипнотизаторът се опита да го извади от този миг в миналото, да го насочи към настоящето, за да го извади от състоянието на транс, но не успя.
	— Трябва да се махна сега, още сега, веднага — отчаяно извика Франк.
	Джули се уплаши за него. Никога не бе виждала по-безпомощен и нещастен човек. Беше потънал в пот, тресеше се неудържимо. Кичури бяха полепнали по челото му, влизаха в очите му, но от ужас той не ги забелязваше. Така силно бе впил пръсти в облегалките, че с ноктите на дясната ръка проби тапицерията.
	— Трябва да се махна оттук — повтори настоятелно той.
	Джаки му каза да не мърда.
	— Не, трябва да избягам от него!
	Джаки Джакс се обърна към него.
	— Това никога не ми се е случвало, изгубих контрол върху него. Божичко, погледни го, страх ме е, че ще получи инфаркт.
	— Хайде, Джаки, трябва да му помогнеш — рязко каза Боби. Стана от стола си, приклекна до Франк и сложи ръка върху неговата, за да го успокои.
	— Боби, недей — извика Клинт и толкова бързо се изправи, че бутна касетофона, който държеше на скута си.
	Боби не му отговори, защото изцяло се бе съсредоточил върху Франк, който сякаш се разпадаше пред очите им. Приличаше на парен котел със запушен клапан, изпълнен до пръсване не с гореща пара, а с маниакален ужас. Боби се мъчеше да го успокои — нещо, което Джаки не бе успял да стори.
	За миг Джули не разбра защо Клинт скочи на крака. После осъзна, че Боби единствен е забелязал нещо, което им бе убягнало: той бе сложил ръката си върху тази на Франк не само да го утеши — мъчеше се внимателно да освободи хватката на пръстите му, защото Франк бе разкъсал тапицерията и се беше наранил може би на няколко места на стърчащите пирони на стола.
	— Той идва, трябва да бягам! — Франк пусна облегалката, вкопчи се в Боби, изправи се на крака и повлече Боби със себе си.
	Изведнъж Джули разбра от какво се бои Клинт, рязко скочи и бутна стола.
	— Боби, не!
	Обзет от паника при видението на своя брат убиец, Франк изпищя. Той изчезна със съскане подобно на пара, изпускана от локомотив. И отнесе Боби със себе си.


	46

	Светулки по време на буря.
	На Боби му се струваше, че плува в пространството, защото нямаше усещане за положението на тялото, не знаеше дали лежи, седи или стои, дали е с главата нагоре или надолу, сякаш висеше безтегловен в безбрежна пустота. Нямаше усещане за мирис или вкус. Не чуваше нищо. Не усещаше нито студ, нито горещина, нито допир до някаква повърхност, нито тежест. Единственото, което виждаше, беше безкраен мрак може би чак до пределите на вселената — също милиарди светулчици, мимолетни като искри, които се въртяха наоколо. Всъщност не беше сигурен дали изобщо ги вижда, защото нямаше усещане, че има очи, за да ги види; като че по-скоро… съзнаваше, че са там, не чрез обикновените сетива, а чрез някакво вътрешно прозрение, чрез окото на разума.
	Отначало се паникьоса. Заради пълното изключване на сетивата реши, че се е парализирал, че крайниците и кожата му са напълно безчувствени, че е поразен от масивен мозъчен кръвоизлив и завинаги е оглушал, ослепял и прикован от повредения мозък, прекъснал всякаква връзка с външния свят.
	После осъзна, че се движи — не се рееше в мрака, както помисли отначало, а се носеше бързо, фучеше с шеметна, главозамайваща скорост. Разбра, че нещо го тегли напред, сякаш космическа прахосмукачка го привличаше като нищожна прашинка. Около него се рояха и кръжаха светулки. Като че се намираше в огромен лунапарк с такива мащаби и скорости, че само Бог би могъл да го създаде за Свое собствено удоволствие, макар Боби да не изпитваше никакво удоволствие от стремителното движение в непрогледния мрак, само се опитваше да изкрещи.
	Докосна гората с крака, олюля се и едва не падна върху Франк, пред когото бе застанал. Франк продължаваше болезнено да стиска ръката му.
	Боби отчаяно се мъчеше да поеме въздух. Боляха го гърдите — сякаш дробовете му се бяха спаружили. Вдиша дълбоко, веднъж и още веднъж, после шумно издиша.
	Видя кръвта по ръцете и на двамата. През ума му мина картина на разкъсана тапицерия. Джаки Джакс. Спомни си всичко.
	Опита се да се освободи от хватката на клиента си, но Франк го дръпна и каза:
	— Не тук. Не, не мога да рискувам. Прекалено опасно е. Защо съм тук?
	Боби усети аромата на бор и огледа заобикалящата ги девствена гора, която се изпълваше със сенки, защото над света падаше здрач. Въздухът бе студен, бодливите клони на грамадните вечнозелени дървета се огъваха под тежестта на снега, но в картината нямаше нищо обезпокоително.
	После разбра, че Франк гледа някъде зад него. Обърна се и видя, че са на края на гората. Зад тях се простираше полегата, заснежена поляна. По-нататък се издигаше дървена хижа — не селска колиба, а здрава постройка, очевидно проектирана от архитект. Сигурно беше вила на някой богаташ. По покрива и по навеса над входа имаше сняг, ледените висулки блестяха на последните за деня студени слънчеви лъчи. Прозорците бяха тъмни. Нито един от трите комина не пушеше. Къщата изглеждаше пуста.
	— Той я знае — избъбри Франк, все още в паника. — Купих я под чуждо име, но той разкри всичко, дойде и едва не ме уби. Сигурно я държи под око и редовно проверява дали съм тук, за да ме хване.
	Студът под нулата вцепени Боби в по-малка степен от мисълта, че се е телепортирал от кантората и се е озовал на този склон в Сиера или някоя друга планина. Най-сетне намери сили да проговори:
	— Франк, какво…
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Удари се в под, блъсна масичка и усети, че Франк пуска ръката му. Масата се преобърна, на дървения под се катурнаха ваза и още някакво явно чупливо украшение.
	Беше ударил главата си много силно. Застана на четири крака, помъчи се да се изправи, но му се зави свят.
	Франк вече стоеше прав, оглеждаше се и дишаше тежко.
	— Сан Диего. Това е някогашният ми апартамент. Но той го разкри. Трябваше веднага да изчезна.
	Протегна ръка, за да помогне на Боби да се изправи. Боби инстинктивно посегна да го улови — този път за здравата ръка.
	— Сега тук живее някой друг — отбеляза Франк. — Сигурно е на работа, имаме късмет.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Боби се озова до ръждясала желязна порта между две каменни колони. Гледаше към къща във викториански стил с продънен покрив над входа, изпочупени балюстради и потънали стъпала. Плочките по алеята бяха напукани и назъбени. По неподдържаната морава бяха избуяли плевели. В сумрака приличаше на типичната детска представа за къща, обитавана от призраци. Боби заподозря, че на дневна светлина изглежда още по-зле.
	Франк замря.
	— За Бога, не тук!
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	От масивно махагоново писалище към пода полетяха хартии, сякаш отнесени от въздушно течение, въпреки че въздухът вече беше неподвижен. Стояха в пълен с книги кабинет. Прозорците стигаха до пода. От кожения стол с висока облегалка се изправи възрастен мъж. Беше облечен със сиви памучни панталони, бяла риза, синя жилетка и изглеждаше изненадан.
	— Док — промълви Франк и протегна свободната си ръка към сепнатия старец.
	Мрак.
	Боби съобрази, че няма светлина и форми, защото за миг не съществува като единно физическо тяло — без очи, без уши, без нервни окончания, с които да усети каквото и да било. Изводът обаче никак не намали страховете му.
	Светулки.
	Милионите въртящи се точици светлина сигурно бяха атомите, от които бе съставена плътта му, поведени напред единствено от силата на разума на Франк.
	Скорост.
	Двамата се телепортираха и процесът вероятно беше мигновен — само за няколко микросекунди се разпадаха и пак се възстановяваха, въпреки че субективно му се струваше, че минава по-дълго време.
	Пак разбитата къща. Сигурно беше някъде из хълмовете на север от Санта Барбара. Стояха на склона пред портата, край живия плет, оградил имота.
	От Франк се изтръгна тих, ужасен вик щом видя, къде са се озовали.
	Боби се боеше също както Франк да не налетят на Канди, но се страхуваше и от самия Франк, от телепортирането…
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Този път не се материализираха така уравновесено и стабилно, както в кабинета на стареца или в олющената къща с желязната порта, а непохватно, както нахлуха в оня апартамент в Сан Диего. Боби се изтъркаля по някакъв склон. Франк го стискаше здраво, сякаш бяха хванати с един и същ чифт белезници. Двамата се озоваха на колене върху мека, добре поддържана трева. Боби отчаяно се помъчи да се отскубне от Франк. Но Франк го държеше с нечовешка сила и сочеше някакъв надгробен камък само на няколко стъпки пред тях. Боби се огледа. Видя, че двамата са сам-сами в гробище. В пурпурносивия здрач големите дървета и палми се издигаха зловещо.
	— Той ни беше съсед — каза Франк.
	Задъхан, изгубил дар слово, обзет от желание да се измъкне от желязната хватка на Франк, Боби зърна името НОРБЪРТ ДЖЕЙМС КОРЛИЙН върху гранитната плоча.
	— Тя организира убийството му — каза Франк. — Безценният й Канди го уби само защото тя си въобрази, че той се държи грубо с нея. Грубо точно пък към нея! Смахнатата кучка.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Кабинетът с книгите. Старецът този път на прага, загледан в тях.
	Боби се чувстваше така, сякаш часове наред се бе возил в увеселително влакче, нагоре и надолу с шеметна скорост, отново и отново, докато вече изгуби представа дали се движи в момента или… стои, докато светът кръжи и се премята около него.
	— Не биваше да идвам тук, доктор Фогърти — каза Франк притеснено. От ранената му ръка капеше кръв и цапаше бледозелена шарка на китайския килим. — Канди може да ме е проследил дотук и да тръгне насам. Не искам да го доведа при вас.
	— Франк, почакай… — извика Фогърти.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Озоваха се в задния двор на разпадащата се къща, на трийсет-четирийсет стъпки от стълбището и задната площадка, които изглеждаха също толкова очукани и занемарени, колкото предния вход. Прозорците на първия етаж светеха.
	— Искам да се махна, не искам да съм тук — простена Франк.
	Боби очакваше да се телепортират веднага и се напрегна, но не последва нищо.
	— Искам да се махна — повтори Франк. Когато не скачаха от едно място на друго, Франк ругаеше отчаяно.
	Изведнъж кухненската врата се отвори. Появи се жена. Спря на прага и се загледа в тях. На бледия пурпурен здрач самата тя едва се виждаше, светлината от кухнята очертаваше силуета, но не разкриваше чертите на лицето. Дали заради особеното осветление или заради истинските й форми Боби не знаеше, но ясно очертаните контури на жената разкриваха силно еротична гледка: тя беше като горска фея, изящно тънка, но в същото време подчертано женствена — замъглен призрак, може би полуоблечена или гола, излъчваща безмълвно желание. От загадъчната жена струеше силна похот. Беше като една от сирените, омаяли моряците да разбият корабите си в острите скали.
	— Сестра ми Вайълет — обясни Франк с очевиден страх и отвращение.
	Боби забеляза някакво движение в краката й, раздвижиха се сенки. Те се спуснаха по стълбите към моравата — бяха котки. Очите им святкаха в сумрака.
	Боби стискаше ръката на Франк също толкова здраво, колкото го държеше неволният му спътник, защото сега се боеше да не го изпусне точно както преди се страхуваше да остане заклещен в ръцете му.
	— Франк, измъкни ни оттук.
	— Не мога. Нямам контрол върху това, върху себе си.
	Дойдоха десетина котки, после още толкова, прииждаха все нови и нови. Хукнаха към портата през малкото пространство с неокосена трева, без да издадат никакъв звук. После едновременно изпищяха, сякаш бяха едно същество. Разгневеният вой от глад незабавно накара Боби да забрави прилошаването. Стомахът му се сви от ужас.
	— Франк!
	Съжали, че е свалил кобура в кантората. Пистолетът му лежеше на бюрото на Джули и не можеше да му свърши никаква работа. После зърна оголените зъби на приближаващата сюрия и разбра, че оръжието не би ги спряло, бяха прекалено много.
	Най-близката котка скочи…
	Джули стоеше до стола, издърпан в средата на стаята за сеанса. Не можеше да се отдели оттам, защото за последен път видя Боби до този стол и именно там се чувстваше най-близо до него.
	— Колко време мина?
	Клинт стоеше до нея. Той погледна часовника си.
	— По-малко от шест минути.
	Джаки Джакс беше в банята, плискаше лицето си със студена вода. Все още на канапето с купчината разпечатки, Лий Чен не беше толкова спокоен, колкото преди шест минути и половина. „Дзен“ спокойствието му бе нарушено. Стискаше листовете с две ръце, сякаш се боеше, че ще отлетят нанякъде. Очите му продължаваха да бъдат все така широко отворени, както в мига на изчезването на Боби и Франк.
	На Джули й се виеше свят от страх, но твърдо бе решила да не губи самообладание. Макар видимо да не можеше да направи нищо, за да помогне на Боби, възможността да действа можеше да възникне точно когато най-малко я очакваше и Джули искаше да е спокойна и подготвена.
	— Снощи според думите на Хал първия път Франк се е върнал около осемнайсет минути, след като изчезнал.
	Клинт кимна.
	— Значи има още дванайсет минути.
	— След второто изчезване се губил часове.
	— Слушай — каза Клинт, — ако не се появят след дванайсет минути, или след един час или три часа, това не значи, че на Боби му се е случило нещо ужасно. Всеки път е различно.
	— Знам. Повече ме тревожи… проклетата желязна решетка на леглото.
	Клинт не каза нищо.
	Джули продължи с треперещ глас:
	— Франк така и не я донесе. Какво се е случило с нея?
	— Но ще донесе Боби — успокои я Клинт. — Няма да остави Боби там… където отива.
	Джули съжали, че не може да е толкова сигурна.


	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Лееше се пороен топъл дъжд, сякаш Боби и Франк се бяха материализирали под водопад. Дрехите мигом залепнаха за телата им. Нямаше никакво движение на въздуха, сякаш огромното тегло и яростта на дъжда бяха удавили вятъра както биха угасили пожар. Влажността беше непоносима. Бяха пропътували голямо разстояние около земното кълбо, защото здрачът бе останал зад тях — слънцето се издигаше високо някъде зад стоманената завеса от сиви облаци.
	Този път бяха паднали настрани, с лице един към друг, като пияници, вкопчени в канадска борба и паднали от столчетата на пода на бара, без да пускат ръце. Но Боби и Франк не бяха в бар, а сред буйна тропическа гора — папрати, тъмнозелени растения с нарязани плътни листа, пълзящи сочни лози с дебели като дъвка листа и плодове с цвят на мандарини.
	Боби се дръпна от Франк. Сега клиентът му го пусна без съпротива. С мъка се изправи и започна да си проправя път през лепкавите, гъбести, влажни растения.
	Не знаеше накъде отива, пък и не го интересуваше. Единственото му желание беше да се отдалечи от Франк, от опасността, която клиентът му представляваше за неговия живот. Беше слисан от случилото се, замаян от преживяванията и искаше да премисли и да се нагласи за по-нататъшните действия.
	След пет-шест стъпки излезе от тропическата гора на равно, тъмно пространство, чиято същност отначало му убягна. Дъждът не падаше на капки. Той оглушително трещеше като сребристосив порой, който рязко намаляваше видимостта. Освен това през очите на Боби бяха полепнали мокри кичури. Предполагаше, че за някой, разположил се удобно зад прозореца в суха стая, в гледката на бурята имаше особена красота, но за него тя беше само невероятно много дъжд, наводнение. Капките се удряха в земята и в растенията с нестроен грохот, който щеше да му спука тъпанчетата. Дъждът не само го изтощаваше, ами го вбесяваше — диво и ирационално — сякаш не дъжд го шибаше, а го засипваха едри, лигави храчки и сякаш ревът всъщност беше дружен рев на хиляди зяпачи, които го замеряха с какво ли не. Запрепъва се през особената кашава пръст — не разкаляна, а именно кашава, — търсеше на кого да си го изкара за дъжда, да му се разкрещи и може би дори да го удари. След шест-седем крачки забеляза огромни пенести вълни, които се разбиваха на брега и разбра, че стои на плаж с черен пясък. Изстина при мисълта за черния пясък.
	— Франк! — изкрещя Боби, обърна се назад и видя, че Франк го следва на няколко стъпки след него, превит като старец, който не може да понесе тежестта на дъжда с изнемощелия и изкривен от влагата гръбнак. — Франк, по дяволите, къде сме?
	Клиентът му спря, поизправи се, вдигна глава и глупаво запримига.
	— Какво?
	Боби повиши още повече глас, за да надвика бурята.
	— Къде сме?
	Франк посочи наляво, към загадъчна, изпочупена от дъжда постройка, подобна на древно светилище на отдавна забравена религия, може би на стотина стъпки надолу по черния плаж.
	— Къщичката на спасителите!
	Посочи на обратната страна, нагоре по плажа, към голяма дървена сграда, доста по-надалеч, но не толкова загадъчна, защото се виждаше по-добре заради големите размери.
	— Ресторант. Един от най-известните на острова.
	— Какъв остров?
	— Големият остров.
	— Какъв голям остров?
	— Хавайският. Стоим на плажа Пуналу.
	— Значи тук трябваше да ме доведе Клинт — каза Боби. Изсмя се, но смехът прозвуча странно и безумно, Боби се уплаши и млъкна.
	— Къщата, която купих и изоставих е тук отзад — обясни Франк. Той посочи посоката, откъдето бяха дошли. — Гледа към игрището за голф. Обичах това място. Тук бях щастлив в продължение на осем месеца. После той ме намери. Боби, трябва да се махаме.
	Франк направи няколко крачки към Боби. Излезе от кашавата пръст и стъпи на по-твърдия пясък на плажа.
	— Това е достатъчно — нареди Боби, когато Франк дойде на седем-осем стъпки от него. — Не се приближавай повече.
	— Боби, трябва веднага да се махаме. Не мога да се телепортирам точно когато поискам. То става от само себе си, но поне от тази част на острова трябва да изчезнем. Той знае, че живеех тук. Мястото му е познато. А може да ни следи.
	Дъждът не бе угасил бесния гняв на Боби, който сега достигна връхната си точка.
	— Лъжливо копеле!
	— Истина ти казвам! — изрече Франк, явно изненадан от изблика на Боби. Бяха достатъчно близо един до друг, за да разговарят без да крещят, но Франк продължаваше да говори по-силно от обикновено, за да надвика пращенето, трясъка и грохота на пороя. — Канди дойде тук след мен и никога не съм го виждал толкова зъл, толкова ужасен и лош. Влезе в дома ми с бебе на ръце — кой знае откъде го беше взел, сигурно го бе отмъкнал отнякъде, след като най-вероятно бе убил родителите. Той захапа гърлото на нещастното детенце, Боби, изсмя се и ми предложи кръвта му, почна да ме дразни. Знаеш ли, той пие кръв, тя го научи да стане кръвопиец и сега това му доставя огромна наслада, опиянява го. И след като му отказах да се присъединя към кървавия му пир, той захвърли бебето като празна бирена кутия и тръгна към мен, но аз… отпътувах.
	— Не исках да кажа, че лъжеш за него.
	Една вълна се разби по-близо до брега от останалите, измокри краката на Боби и остави за миг дантелена следа от пяна върху черния пясък.
	— Исках да кажа, че ни излъга за амнезията. Помниш всичко. Знаеш точно кой си ти.
	— Не, не — Франк поклати глава и енергично размаха ръце. — Не знаех. Всичко беше изтрито. И може би ще бъде пак същото, когато спра да пътувам и се установя някъде.
	— Долен лъжец! — каза Боби.
	Наведе се, взе шепа влажен черен пясък и я хвърли към Франк в прилив на сляпа ярост, после загреба още две шепи и още две… Усети, че се държи като ядосано дете.
	Франк се дръпна от влажния пясък, но търпеливо изчака Боби да престане.
	— Не си на себе си — обади се той, когато младият мъж се успокои.
	— Върви по дяволите.
	— Гневът ти в никакъв случай не отговаря на каквото и да било от моя страна спрямо теб.
	Боби знаеше, че клиентът му е прав. Избърса влажния пясък от дланите си в ризата, помъчи се да диша равномерно и се замисли, че всъщност се ядосва не на Франк, а на това, което Франк символизираше за него. Хаосът. Телепортирането беше като увеселително влакче, в което чудовищата и опасностите бяха истински, не въображаеми, непрекъснатата заплаха от смъртта трябваше да се приема сериозно, нямаше никакви правила, никакви истини, на които да се опреш — нагоре можеше да значи и надолу, вътре и вън значеха едно и също. Хаос. Бяха яхнали бика на име Хаос и Боби беше направо ужасен.
	— Добре ли си? — попита Франк.
	Боби кимна.
	Ставаше дума за нещо повече от страх. На едно равнище по-надълбоко от разума и дори от инстинкта, може би чак в дъното на душата Боби се чувстваше обиден от хаоса. Досега не се беше замислял колко силно се нуждаеше от стабилност и ред. Винаги бе смятал, че е свободен дух, който се опиянява от промените и неочакваните неща. Но сега разбираше, че има граници и всъщност под бронята на привидния непукизъм, който от време на време проявяваше, туптеше сърцето на традиционалист, влюбен в стабилността. Внезапно прозря, че страстта му към суинга имаше по-дълбоки корени, отколкото досега си бе давал сметка: елегантните и сложни ритми и мелодии на големите джазови оркестри допадаха на безгрижния външен вид в стил „бибоп“ и на тайния почитател на реда, който се криеше дълбоко в душата му. Нищо чудно, че харесваше анимационните филмчета на Дисни — та нали Патокът Доналд можеше да се побърква и Мики Маус да се заплита в какви ли не истории с Плуто, но в края на краищата тържествуваше редът. Хаотичният свят на „Лудите напеви“ на „Уорнър Брадърс“, където разумът и логиката рядко печелеха и то само временно, не беше за него.
	— Извинявай, Франк — проговори най-накрая Боби. — Почакай една секунда. Може мястото да не е най-подходящо, но тъкмо сега преживявам нещо като богоявление.
	— Послушай ме, Боби, моля те. Казвам ти истината. Очевидно по време на пътуванията си припомням всичко. Самото пътуване руши преградите в паметта ми, но щом спра, стената пак се издига. Сигурно това е част от моята разруха. Или пък е отчаяна потребност да забравя онова, което ми се случи в миналото, което става сега и което неотменно ще ме сполети през следващите дни.
	Вятър още нямаше, но вълните станаха по-високи и се разбиваха навътре в плажа. Удряха се в краката на Боби и при отдръпването ги заравяха във въгленочерния пясък.
	Франк се мъчеше да намери най-подходящите думи за обяснение:
	— Разбираш ли, пътуването за мен не е така лесно, както е за Канди. Той може да избере къде и кога да отиде. Може да се пренесе, щом пожелае да се озове на друго място. Нали ти подозираше, че притежавам точно такива способности. Но не е така. Талантът ми за телепортиране не е истински талант, по-скоро е проклятие. — Гласът му затрепери: — Допреди седем години, когато оная мръсница умря, дори не знаех, че мога да го правя. Всички отрочета на нейната утроба сме прокълнати, не можем да се отървем. Мислех си, че ще се освободя, като я убия, но не се получи.
	След събитията от последния час Боби си мислеше, че вече нищо не може да го учуди, но се сепна от признанието на Франк. Жалкото дундесто човече с тъжни очи, трапчинки и смешно лице изобщо не приличаше на майцеубиец.
	— Ти си убил майка си?
	— Няма значение. Нямаме време за нея. — Франк се огледа към храсталака, откъдето бяха дошли и в двете посоки на плажа, но двамата продължаваха да стоят сами под пороя. — Само ако я познаваше, ако беше страдал от нея — продължи той с разтреперан от ярост глас, — ако знаеше на какви жестокости е способна, и ти щеше да грабнеш брадвата и да я накълцаш.
	— Значи си взел брадва и си ударил майка си четирийсет пъти? — От Боби пак се изтръгна същият луд смях, мокър като дъжда, но не така топъл. И отново той се уплаши от себе си.
	— Открих, че мога да се телепортирам, когато Канди ме притисна в ъгъла, за да ме довърши, защото аз я бях убил. Мога да пътувам само в такива случаи — когато става въпрос на живот и смърт.
	— Снощи в болницата никой не те заплашваше.
	— Ами, когато изчезвам по време на сън, сигурно се мъча да се отскубна от Канди в сънищата си и така предизвиквам телепортиране. Пътуването винаги ме буди, но после не мога да спра, прескачам от едно място на друго, понякога стоя по няколко секунди, друг път се задържам с часове — нямам контрол върху преместването, чувствам се като топче в някакъв проклет космически игрален автомат. То ме изтощава. Убива ме. Сега виждаш, че наистина ме убива.
	Настойчивата искреност на Франк и оглушителният, безпощаден грохот на дъжда бяха стопили гнева на Боби. Той все още мъничко се боеше от Франк, от потенциалните възможности за създаване на хаос, които Франк олицетворяваше, но във всеки случай вече не беше ядосан.
	— Преди години — продължи клиентът му — изчезвах насън може би по веднъж месечно, но постепенно започнах да го правя по-често. През последните няколко седмици ми се случва почти всеки път, когато заспя. И когато най-накрая се озовем пак в твоята кантора или където и другаде да завърши сегашният епизод, ти ще помниш всичко, което ни се случи, за разлика от мен. И то не само защото искам да забравя, а защото ти правилно заподозря — невинаги успявам да се „сглобя“ отново без грешки.
	— Обърканите мисли, загубата на интелектуални способности, амнезията — всички те са признаци за такива грешки.
	— Да. Сигурен съм, че при всяко пътуване тук-таме възстановяването е небрежно и се повреждат клетки, но загубите се трупат… и ускоряват. Рано или късно ще стигна до критичния праг, когато или ще умра, или ще преживея някакво странно биологично стапяне. Да се обърна към вас за помощ беше безсмислено, няма значение колко добре си вършите работата, защото никой не може да ми помогне. Никой.
	Боби вече беше стигнал до същия извод и все пак беше любопитен.
	— Какво има в семейството ти, Франк? Брат ти има способности да разруши колата, в която се намираш, да разбие улична лампа, може да се телепортира. Ами каква е тази история с котките?
	— Сестрите ми, близначките, те се занимават с животни.
	— И как така всички притежавате такива… способности? Какви са били майка ти и баща ти?
	— Сега няма време за това, Боби. По-късно. Ще се помъча да ти обясня после. — Франк протегна наранената си ръка, която вече не кървеше, може би защото раната беше измита от дъжда. — Може всеки миг да изхвърча оттук и ти ще останеш в капана.
	— Не, благодаря — каза Боби и не пое протегнатата ръка на своя клиент. — Можеш да ме наричаш страхопъзльо, но предпочитам самолетите. — Потупа страничния си джоб. — Нося портфейла си, кредитните карти. Мога да се върна в окръг Ориндж до утре и няма да рискувам да бъда с ляво ухо на мястото на носа.
	— Но Канди сигурно ще ни проследи, Боби. Ако си тук, когато се появи, ще те убие.
	Боби се обърна надясно и закрачи към ресторанта в далечината.
	— Не се боя от човек на име Канди.
	— Не си прав — избухна Франк и го сграбчи за ръката.
	Боби се изтръгна, сякаш от допира щеше да се зарази от чума.
	— И как би могъл да ни проследи?
	Когато Франк разтревожено се заоглежда по плажа, Боби се сети, че заради поройния дъжд и шума на вълните може и да не чуят издайническите, подобни на флейта звуци, които биха ги предупредили за предстоящо появяване на Канди.
	Франк започна да обяснява:
	— Понякога той може да докосне нещо, което ти самият скоро си пипал, и да си представи кой си ти, а в някои случаи и да разбере накъде си отишъл, след като си оставил предмета. Така може да влезе в дирите ти.
	— Но аз не съм докосвал нищо в къщата.
	— Ама стоя на задната морава.
	— Е, и какво?
	— Ако той намери мястото, където тревата е отъпкана, защото сме стояли там, може да пипне тревата, да ни види и да ни последва.
	— Божичко, Франк, говориш, сякаш е свръхестествен.
	— Почти.
	Боби едва не заяви, че е готов да премери сили с брата Канди, въпреки божествените му способности. После си спомни разказа на семейство Фан за жестокото избиване на Фарисови. Сети се също за семейство Роман, обезобразените им тела, подпалени, за да прикрият неравните следи от зъбите на Канди по гърлата. Припомни си думите на Франк как Канди му предлагал прясната кръв на още живо бебе, видя отражението от спомена и неподправения ужас в очите на Франк и се замисли за необяснимия пророчески сън за „лошото нещо“. Най-сетне продума:
	— Добре, ако той се покаже и успееш да изчезнеш оттук преди да ни е убил, може би е по-добре да бъда с теб. Ще те хвана за ръката, но само докато стигнем до ресторанта, повикаме такси и тръгнем към летището. — Боби неохотно пое ръката му. — Щом отидем там, ще те пусна.
	— Добре. И така може — съгласи се Франк.
	С присвити очи заради дъждовните струи, които шибаха лицата им, двамата се запътиха към ресторанта. Постройката беше на около сто и петдесет метра, изглеждаше направена от старо сиво дърво и много стъкло. На Боби му се стори, че вижда неясна светлинка, но не беше сигурен — несъмнено големите прозорци бяха от затъмнено стъкло и процеждаха само леко сияние, което дъждът скриваше.
	Всяка трета или четвърта вълна беше по-висока от останалите. Навлизаше навътре в брега и се разбиваше с такава сила в краката им, че понякога трудно запазваха равновесие. Двамата излязоха в най-крайната ивица на плажа, но там пясъкът беше сух и по-мек, влизаше в обувките и затрудняваше ходенето.
	Боби се сети за Лайза, русата администраторка в лабораториите „Паломар“. Представи си я как би се разхождала по плажа тъкмо в този момент, безумна, романтична разходка с човека, който би я довел на островите. Представи си каква физиономия ще направи, като го види да се мъкне по плажа ръка за ръка с друг мъж и ще реши, че той изневерява на Клинт.
	Смехът му този път не секна уплашено.
	— Какво има? — попита го Франк.
	Още преди Боби да понечи да отговори, забеляза, че още някой върви в тяхната посока под проливния дъжд. Фигурата беше тъмна, не беше Лайза, а мъж и то на трийсетина метра от тях.
	Само преди миг мъжът не беше там.
	— Той е — прошепна Франк.
	Дори от разстояние личеше, че мъжът е едър. Забеляза ги и тръгна право към тях.
	— Измъкни ни оттук, Франк — помоли Боби.
	— Не мога да го направя по заявка. Нали знаеш.
	— Тогава да бягаме — настоя Боби и се помъчи да повлече клиента си по плажа към изоставената спасителна кула и каквото още бе останало отзад.
	Но само след няколко крачки в пясъка Франк спря и изпъшка:
	— Не, не мога, съсипан съм. Ще трябва само да се моля дано успеем да изчезнем навреме.
	Франк изглеждаше не просто съсипан. Изглеждаше полумъртъв.
	Боби пак се извърна към Канди. Видя, че странният брат на Франк крачи през мекия влажен пясък много по-бързо от тях и все пак с известни трудности.
	— Защо просто не се телепортира при нас за секунда, за да ни хване веднага?
	Ужасът на Франк при гледката на приближаващото се възмездие го бе лишил от дар слово. И все пак думите се изтръгнаха от устата му на пресекулки:
	— Кратките отскоци под неколкостотин метра са невъзможни. Не знам защо.
	Може би ако пътуването беше прекалено кратко, разумът разполагаше с частица от секундата по-малко от минималното време, необходимо за разлагане и пълно възстановяване на тялото. Всъщност причината нямаше значение. Дори и без телепортиране, Канди щеше да ги стигне по плажа само след няколко секунди.
	Беше на по-малко от трийсет метра и непрекъснато скъсяваше разстоянието. Беше масивен, дебелият му врат можеше да издържи кола, а мощните му ръце сигурно щяха да му донесат победа в канадска борба с четиритонен промишлен робот. Русата му коса беше почти бяла. Чертите на широкото му лице бяха остри и сурови. Изписаната по тях жестокост напомняше за момчетата с психични проблеми, които обичат да палят мравки с кибрит или да изливат вар върху съседските кучета. Канди напредваше през бурята, под краката му хвърчеше мокър черен пясък и в този миг приличаше не толкова на човек, колкото на зъл демон, излязъл на лов за човешки души.
	Вкопчен в ръката на клиента си, Боби извика:
	— Франк, за Бога, да се махаме.
	Канди беше достатъчно близо и се виждаха сините му очи — диви и злобни като на упоена гърмяща змия. Издаде нечленоразделен тържествуващ рев. После се хвърли към тях.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Бледа утринна светлина се процеждаше от ясното небе към тесния проход между две изоставени, разпадащи се сгради, които бяха така покрити с мръсотията на времето, че вече бе невъзможно да се определи от какъв материал са построени стените. Боби и Франк стояха до колене в боклука, хвърлян през прозорците на двуетажните постройки и оставен да изгние и да се разпадне на воняща каша като в помийна яма. Необичайното им появяване бе сепнало колония хлебарки, които се разбягаха на всички страни и вдигнаха рояци тлъсти черни мухи от пиршеството им. Няколко големи плъха се изправиха, за да видят какво е пристигнало между тях, но бяха достатъчно смели и не се уплашиха.
	Жилищата от двете страни имаха няколко напълно отворени навън прозорци. Част от тях бяха покрити с нещо като омаслена хартия, нито един нямаше стъкло. Макар да не се виждаха никакви хора, от стаите зад полуразрушените стени долитаха гласове: ту изблик на смях, ту гневна караница, припяване, подобно на мантра, от втория етаж на сградата вдясно. Беше на чужд език, непознат за Боби, но той предположи, че сигурно пеят индийци, може би от Бомбай или Калкута.
	Поради непоносимата смрад, в сравнение с която вонята на кланиците приличаше на нов парфюм на Калвин Клайн, и поради досадните бръмчащи мухи с подчертан интерес към отворените усти и ноздрите, Боби направо не можеше да диша. Задави се, закри уста със свободната си ръка, но пак не можа да вдиша и разбра, че ще припадне и ще се просне по лице върху отвратителната, димяща помия.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	На някакво спокойно и мълчаливо място следобедните слънчеви лъчи се процеждаха през клоните на мимози и шареха пръстта със златисти петна. Стояха на червено мостче над езеро „кой“ в японска градина, където скулптирани бонзаи и други грижливо гледани растения бяха пръснати сред внимателно подравнени чакълени пътеки.
	— О, да — въздъхна Франк със смесица от почуда, удоволствие и облекчение. — И тук живях известно време.
	Двамата бяха сами в градината. Боби осъзна, че Франк винаги се материализира в закътани места, където няма възможност да видят какво или как става. Дори обществени места като плажа бяха пусти, когато той се появяваше там. Очевидно освен невероятно трудната задача разпадане-пътуване-възстановяване, разумът му можеше също да проучи пътя пред него и да избере дискретно място на пристигане.
	— Бях най-дълго пребивавалият им гост — поясни Франк. — Това е традиционна японска странноприемница, в покрайнините на Киото.
	Боби забеляза, че и двамата са изсъхнали. Дрехите им бяха доста смачкани, имаха нужда от гладене, но когато Франк ги бе разложил на съставни части на Хаваите, явно не бе телепортирал водните молекули, напоили дрехите и косите.
	— Бяха много любезни — продължи Франк. — Проявяваха уважение към личния ми живот, внимателни и гостоприемни хора. — Гласът му звучеше тъжно и смъртно уморен, сякаш му се искаше да спре пътуванията веднъж завинаги, та макар и с цената на смъртта от ръцете на брат му.
	Боби с облекчение видя, че Франк не е донесъл и от помията в тясната уличка в Калкута или кой знае къде. Обувките и панталоните им бяха чисти.
	После видя нещо на върха на дясната си обувка. Наведе се да го разгледа.
	— Иска ми се да останем тук — каза Франк. — Завинаги.
	Една хлебарка от мръсната уличка сега беше част от обувката на Боби. Сред най-големите предимства на частната практика беше свободата да не се носят вратовръзки и неудобни обувки, затова Боби беше обут, както обикновено, с маратонки. Хлебарката не беше просто залепнала върху светлата кожа, а беше вградена в нея. Гадинката не мърдаше, явно беше мъртва и все пак беше тук, ако не изцяло, то поне отчасти, като другите части бяха останали другаде.
	— Но ние не бива да спираме — продължи Франк, без да обръща внимание на хлебарката. — Той се мъчи да ни проследи. Трябва да му се изплъзнем, ако…
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Стояха някъде нависоко, на камениста пътека с невероятна гледка под краката им.
	— Планината Фуджи — заяви Франк с удоволствие не защото бе отгатнал предварително накъде отиват, а защото му беше приятно да се озове там. — Някъде по средата на пътя към върха.
	Боби не се интересуваше от екзотичната гледка, нито пък се притесняваше от студения въздух. Беше изцяло погълнат от откритието, че хлебарката е изчезнала от върха на дясната му обувка.
	— Някога японците вярвали, че Фуджи е свещена. Сигурно и сега вярват, поне някои. И нали виждаш защо. Великолепна е.
	— Франк, какво стана с хлебарката?
	— Каква хлебарка?
	— В кожата на обувката се беше наместила хлебарка. Видях я в градината. Сигурно я беше помъкнал с нас от онази отвратителна улица. А къде е сега?
	— Не знам.
	— Така ли изпускаш атоми по пътя?
	— Не знам.
	— Или атомите са си пак по мен, но някъде другаде.
	— Боби, нямам представа.
	Боби си представяше как сърцето му, скрито в тъмнината на гръдния кош, бие загадъчно както всички други сърца, но и с още една своя тайна — с щръкнали крачка и лъскав гръб на хлебарка насред мускулната тъкан на предсърдието или някоя от клапите.
	Не беше изключено насекомото да е вътре в него. Макар и мъртво, присъствието му бе непоносимо. Обзе го пристъп на ентомофобия — като удар с парен чук в стомаха. Дъхът му секна, призля му. Помъчи се да си поеме дъх, за да не повърне на свещената земя на Фуджи.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Този път се удариха по-здраво, като че се бяха материализирали във въздуха и бяха паднали от няколко стъпки височина. Не успяха да се задържат един за друг, не можаха и да останат на крака. Боби изпусна Франк и се търкулна по лек склон, върху дребни предмети, които тракаха и цъкаха под него и болезнено се забиваха в плътта му. Най-сетне спря и разбра, че е паднал задъхан и уплашен с лице върху сива, почти пепелива почва. Около него бяха пръснати и блещукаха на невзрачния грапав фон стотици, ако не хиляди червени диаманти.
	Боби вдигна глава и забеляза, че диамантокопите нямат чет: пълчища огромни насекоми, също като онова, което бяха занесли на Дайсън Манфред. Както се беше паникьосал, Боби си въобрази, че всички те са се насочили към него, че фасетните очи са вперени единствено в него, че паякоподобните крачка пъплят към него.
	Усети, че нещо пълзи по гърба му, разбра какво е, претърколи се и го затисна към земята. Насекомото се загърчи отчаяно. Подтикнат от погнуса, Боби изведнъж осъзна, че стои прав, без да помни как се е озовал на крака. Буболечката беше залепнала на ризата — той усещаше тежестта и бързото пълзене от кръста към врата. Пресегна се, отскубна гадинката, изпищя от отвращение и я запрати настрани с всички сили.
	Дочу тежкото си дишане и тихите си стонове от уплаха и отчаяние. Това, което чуваше, не му хареса, но не беше в състояние да млъкне.
	Устата му се изпълни с неприятен вкус. Реши, че е глътнал от пепеливата почва. Изплю се, но плюнката изглеждаше чиста — значи вкусът бе на самия въздух. Топлият въздух беше тежък, не влажен, а именно тежък — никога досега не бе преживявал нещо подобно. Той не само горчеше, но и миришеше на още нещо, също толкова неприятно — може би на прокиснало мляко с дъх на сяра.
	Боби се обърна, разгледа местността и разбра, че е застанал в плитко дере, около четири стъпки дълбоко и около сто стъпки в диаметър. Склоновете бяха осеяни с дупки на равни разстояния в две редици. Биологично създадените насекоми щъкаха из тях, влизаха в дупките и пак излизаха: очевидно търсеха и носеха диаманти.
	Плитчината му позволяваше да се огледа околовръст. Сред огромната, гола и леко наклонена равнина се виждаха още десетки подобни вдлъбнатини, сякаш заоблени от времето метеоритни кратери, макар равномерното разпределение да подсказваше изкуствения им произход. Разбра, че стои насред огромен открит рудник.
	Той изрита поредната наближила гадина и се обърна. Франк стоеше на четири крака в далечния край на кратера. Гледката му донесе облекчение, но това, което се виждаше в небето зад Франк, никак не беше успокоително.
	Луната грееше посред бял ден, не като призрачната луна, която едва прозира в небето през деня като парче тензух. Светилото беше нашарено в сиво и жълто, кълбо с шесткратно по-големи размери. То зловещо висеше над земята, сякаш всеки момент щеше да се сблъска със света, около който би трябвало да обикаля на много по-прилично разстояние.
	Но и това не беше най-лошото. Огромен летателен апарат с необичайна форма висеше мълчаливо на височина около четиристотин-петстотин стъпки над повърхността. Видът му беше толкова странен във всяко отношение, че Боби проумя онова, което отначало му бе убягнало: той вече не се намираше в своя свят.
	— Джули — прошепна той, ужасен от мисълта колко се е отдалечил.
	В далечния край на кратера, докато се изправяше на крака, Франк Полард изчезна.


	47

	Денят помръкна, дойде тъмното, а през това време Томас ту стоеше до прозореца, ту сядаше на стола или лягаше в леглото. От време на време търсеше Лошото нещо, за да се увери, че не се приближава. Боби изглеждаше притеснен, когато дойде, затова и Томас се разтревожи. В гърлото му заседна буца от страх, но той все я преглъщаше, защото трябваше да бъде смел и да защити Джули.
	Не стигна толкова близо до Лошото нещо, колкото предната вечер. Поне не достатъчно, за да му позволи да го сграбчи мислено. Не достатъчно, за да му позволи да го проследи при бързото издърпване към дома. И все пак бе близо. Много по-близо, отколкото на Томас му се нравеше.
	Всеки път, когато побутваше Лошото нещо, за да се увери, че то е още там, някъде на север, в дома си, Томас разбираше, че Лошото нещо го усеща как души. Това плашеше Томас. Лошото нещо знаеше, че той души, но не правеше нищо. От време на време на Томас му се струваше, че Лошото нещо стои и чака като жабок.
	Веднъж Томас видя в градината зад дома как един жабок стоя неподвижен сума ти време, а ярка жълта фърфъруда или как беше правилно — пеперуда — прелиташе от листо на листо, от цвят на цвят, напред-назад, нагоре-надолу, близо до жабока, после по-далече, после съвсем близо и пак надалеч, и пак наблизо, сякаш дразнеше жабока, но той не помръдваше нито милиметър — като изкуствен или като камък във формата на жабок. Фърфърудата се почувства в безопасност или може би много хареса играта, затова се приближи още повече. Бам! Езикът на жабока се стрелна като онези навити на руло свирки, които позволяваха на глупавичките да надуват на Нова година. Жабокът хвана фърфърудата, излапа я без остатък и това беше краят на играта.
	Ако Лошото нещо си играеше на жабок, Томас трябваше да внимава да не прави като фърфърудата.
	Сетне, тъкмо когато Томас реши, че е време да се измие и да се преоблече за вечеря, тъкмо когато се канеше да се отдалечи от Лошото нещо, то тръгна нанякъде. Томас усети как то изчезва — бум! — ето го тук, а след миг е някъде далече, където не може да го наблюдава, на другия край на света, където слънцето още грее. Не можеше да си представи как е възможно да пътува толкова бързо, освен ако не беше на реактивен самолет с вкусна храна и мм… отлежало вино, с усмихнати момичета в униформи, които слагат възглавнички на облегалката на Лошото нещо, подават списания и се усмихват толкова мило, че едва ли не са готови да го разцелуват, както все се целуват в сериалите по телевизията. Добре, да, сигурно е на реактивен самолет.
	Томас се помъчи още малко да намери Лошото нещо. Отказа се, когато денят напълно отстъпи на нощта. Стана от леглото и се приготви за вечеря с надеждата, че Лошото нещо е изчезнало завинаги и повече няма да се върне, с надеждата, че Джули вече е в безопасност и че за десерт ще има шоколадова торта.


	Боби затича по дъното на осеяния с диаманти кратер, като риташе буболечките по пътя си. Докато тичаше, непрекъснато си повтаряше, че всичко е било зрителна измама, че разумът му си прави шеги и че Франк не се е телепортирал без него. Но когато стигна до мястото, където преди стоеше спътникът му, Боби намери само няколко отпечатъци от подметки върху пепеливата почва.
	Над него падна сянка. Младият мъж погледна нагоре и съзря как извънземният летателен апарат се носи мълчаливо над кратера и спира точно над него, все още на височина около петстотин стъпки. Изобщо не приличаше на космическите кораби от филмите, нямаше и органичен вид, нито пък наподобяваше летящ свещник. Беше ромбоиден, поне петстотин стъпки дълъг и може би двеста стъпки в диаметър. Грамаден. От всички страни стърчаха стотици, ако не хиляди заострени метални шипове като църковни кули, които му придаваха вид на механично бодливо свинче, застинало във вечна отбранителна поза. Боби виждаше най-добре долната страна — гладка, черна, без особености, не само без шипове, но и без маркировка, сензори за дистанционно управление, отвори, отдушници или други неща, които човек би могъл да очаква.
	Детективът не знаеше дали апаратът се мести случайно или го наблюдава. Ако го следяха, не му се искаше и да мисли за съществата, надничащи над него, а още по-малко за евентуалните им намерения. На всеки филм за симпатични извънземни, способни да превърнат детско велосипедче в летателен уред, се падаха поне десет други, които изобразяваха извънземните като хищни, раздразнителни канибали в състояние да накарат и най-грубия нюйоркски келнер да се държи прилично. Боби беше сигурен, че Холивуд бе улучил именно в това. Тук вселената беше неприятелски настроена, а себеподобните му бяха достатъчни да го уплашат — нямаше нужда да влиза в контакт със съвършено нова раса и безбройните измислени от нея жестокости.
	Освен това способността му да се ужасява бе използвана до краен предел, ужасът преливаше и той не можеше да поема повече: беше изоставен в далечен свят, където въздухът, според загнездилите се в него подозрения, може би съдържаше кислород и други важни газове, които щяха да поддържат у него живота само за известно време, наоколо пълзяха насекоми с размер на котки, не беше изключено мъртвата хлебарка да е заседнала в тъканта на някой вътрешен орган, по следите му беше русокос, кръвожаден гигант със свръхчовешки сили, шансът да види отново Джули, да я целуне, да я докосне или да види усмивката й, бяха едно на кой знае колко милиарда.
	От кораба се разнесоха пулсиращи трептения, които разтърсиха земята около Боби. Зъбите му затракаха, той с мъка се удържа на крака.
	Огледа се къде да се скрие. В кратера нямаше подходящо убежище, а по безкрайната равнина нямаше накъде да бяга.
	Трептенията спряха.
	Дори под дълбоката сянка, която хвърляше корабът, Боби забеляза как орда насекоми изпълзява в стройни редици от дупките по стените на кратера. Явно бяха повикани.
	В туловището на кораба нямаше видими отвори и въпреки това по дъното на кратера заиграха десетина, а може би и повече, лъчи от нискоенергиен лазер — жълти, бели, сини, червени. Всеки от тях беше с диаметъра на сребърен долар и се движеше самостоятелно. Също като търсещи прожектори лъчите обикаляха из кратера — понякога се успоредяваха, друг път се пресичаха. Боби още повече се обърка от гледката, стори му се, че се е озовал насред безмълвна заря.
	Спомни си какво му бяха разказали Манфред и Гавенал за алената украса по ръба на черупката и тогава забеляза, че белите лазерни лъчи се насочват само върху насекомите и бързо осветяват маркировките. Насекомите се явяваха на проверка. Един бял лъч затрептя по счупената черупка на една от гадините, която беше изритал, и след миг към него се присъедини червен лъч, за да проучи съществото. После червеният лъч отскочи върху Боби, намериха го и други разноцветни лъчи — имаше чувството, че е консерва грах сред покупките на клиент в супермаркет с електронна система за засичане на кражбите.
	Дъното на кратера гъмжеше от насекоми. Боби вече не виждаше нито сивата почва, нито разпилените като непотребен боклук червени диаманти, по които пъплеха буболечките. Каза си, че всъщност не са живи същества, а само биологични машини, създадени от същата раса, която бе сътворила увисналия над главата му кораб. Мисълта обаче не му помогна кой знае колко, защото въпреки всичко те приличаха повече на животни, отколкото на машини. Бяха създадени, за да произвеждат диаманти и той изобщо не ги интересуваше, но пълното им безразличие не го успокояваше, защото фобията му означаваше, че той не е безразличен към тях. Кожата му настръхна под сянката. Нервните окончания се объркваха и изпращаха погрешни сигнали, че нещо пълзи по тялото му, че от глава до пети е покрит с гадини. Всъщност те лазеха по обувките му, но нито едно не направи опит да пропълзи нагоре по краката му — това също му носеше облекчение, защото в противен случай сигурно щеше да полудее от допира на крачката им по кожата.
	Заслони очите си с длан, за да не го заслепяват играещите около него лазерни лъчи. Само на няколко стъпки от него в осветената повърхност нещо проблесна: като че извита и куха метална тръба. Тя стърчеше от пепеливата почва, полузарита в земята и покрита с куп пъплещи буболечки. И въпреки това Боби още в първия миг се сети какво е зърнал и му прилоша. Пристъпи напред, като се стараеше да не смачка някое насекомо, защото не беше изключено наказанието на извънземните за допълнително разрушаване на собственост да бъде мигновено изгаряне. Когато се приближи достатъчно, протегна ръка към лъскавата извита тръба, сграбчи я и я извади от меката пръст. Беше липсващата решетка от болничното легло.


	— Колко? — настойчиво попита Джули.
	— Двайсет и една минути — отговори Клинт.
	Двамата стояха близо до стола, където седеше Франк и където се надвеси Боби.
	Лий Чен се беше изправил, за да може Джаки Джакс да легне на канапето. Илюзионистът-хипнотизатор беше сложил мокра кърпа на челото си. През две-три минути протестираше, че всъщност не умее да кара хората да изчезват, макар никой да не го обвиняваше за случилото се с Франк и Боби.
	От бара на кантората Лий Чен бе донесъл бутилка шотландско уиски, чаши и лед и наливаше шест порядъчно големи питиета — за всички присъстващи в стаята, а също и за Франк и Боби.
	— Ако сега не ви трябва да пийнете за успокоение — обясняваше Лий, — ще ви се прииска да се чукнете, докато се върнат здрави и читави. — Той самият вече бе глътнал едно уиски. Сега си наливаше второто. За пръв път през живота си опитваше концентрат и изобщо изпитваше нужда да пийне.
	— Колко? — упорстваше Джули.
	— Двайсет и две минути — отвърна Клинт.
	„И аз още не съм полудяла — зачуди се мислено тя. — Боби, дяволите да те вземат, върни се при мен. Не ме оставяй завинаги. Как ще танцувам сама? Как ще живея сама? Как ще живея?“


	Боби пусна решетката и лазерите угаснаха. Той остана в сянката на кораба, който след изчезването на светлините изглеждаше по-тъмен от преди. Вдигна очи да види какво ще стане по-нататък. Някъде от долната част на летателния апарат отново излезе лъч, но светлината му беше достатъчно бледа, за да не го заслепи. Този път диаметърът беше точно колкото на кратера. Под странното перлено сияние насекомите почнаха да се отделят от повърхността, сякаш бяха в безтегловност. Отначало се издигнаха десетина-двайсет, после още двайсет, още сто. Рееха се мързеливо и без никакво усилие, като пухчета от глухарче, носени от вятъра. Бавно се преобръщаха, паешките крака бяха неподвижни, особената светлина в очите им бе угаснала — сякаш бяха изключени. След минута-две кратерът бе очистен от насекоми, ордата се вдигаше нагоре без усилие, в храмова тишина, съпътствала всички движение на кораба, ако не се броят трептенията, които бяха повикали насекомите-копачи от дупките.
	После тишината бе нарушена от подобни на флейта звуци.
	— Франк! — изкрещя с облекчение Боби и се обърна тъкмо когато го блъсна вонящ вятър.
	Докато глухите звуци замираха в кратера, светлината, която струеше от кораба отгоре, промени оттенъка си. И тогава хилядите червени диаманти се издигнаха от сивопепелявата пръст и последваха насекомите в пътя им нагоре. Камъните проблясваха ту матово, ту ослепително ярко, бяха толкова многобройни, че му заприличаха на дъжд от кървави капки.
	Нов порив на вятъра с гадната миризма вдигна облак прах, намали видимостта и Боби още по-напрегнато се взря, за да не пропусне идването на Франк. После нетърпението му се охлади, когато се сети, че може да идва не само Франк, но и брат му.
	Мелодията прозвуча за трети път, вятърът отнесе праха надалеч и младият мъж видя Франк на по-малко от десет стъпки от себе си.
	— Слава Богу!
	Детективът пристъпи напред и в този миг перлената светлина още веднъж промени оттенъка си. Боби протегна ръка към Франк, но усети, че е в безтегловност. Погледна надолу и видя как краката му се отделят от дъното на кратера.
	Франк сграбчи протегнатата му ръка.
	Боби не беше изпитвал по-приятно усещане от здравата хватка на клиента си. За миг се почувства в безопасност. После разбра, че и Франк се е отделил от земята. Двамата следваха пътя на насекомите и диамантите, към вътрешността на извънземния кораб, към Бог знае какви кошмари.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.
	Пак се озоваха на плажа в Пуналу, дъждът плющеше още по-силно.
	— Къде, по дяволите, се намира онова, последното място? — извика Боби, все още вкопчен в клиента си.
	— Не знам. Когато съм там ужасно ме е страх, толкова е странно, но понякога сякаш… ме тегли в онази посока.
	Боби мразеше Франк, че го е завел на това място, но в същото време го обичаше, защото се беше върнал да го прибере. Но когато се помъчи да надвика дъжда, в гласа му нямаше нито омраза, нито обич, само трудно сдържана истерия:
	— Мислех си, че можеш да пътуваш само до места, които вече си посещавал…
	— Не е задължително. Пък и все едно — там вече съм бил.
	— Но как се озова там първия път, нали е друг свят, не може да ти е бил познат — прав ли съм, Франк?
	— Не знам. Нищичко не разбирам, Боби.
	Макар изправен лице срещу лице с Франк, Боби не забеляза веднага колко по-зле изглежда клиентът му в сравнение с мига, когато двамата се телепортираха от кантората „Дакота & Дакота“ в Нюпорт Бийч. Само за броени секунди поройният дъжд пак беше намокрил дрехите му, които висяха подгизнали и безформени, но нещастният му вид се дължеше не само на пороя. Очите му бяха хлътнали както никога досега — бялото бе пожълтяло като на болен от жълтеница, а кръговете отдолу бяха неправдоподобно тъмни, сякаш ги беше наплескал с черна боя за обувки. Кожата му беше не просто бледа, а посивяла като на смъртник, устните изглеждаха синкави както при хора с болно сърце. Боби се засрами, че му се развика, сложи свободната си ръка на рамото му и му се извини, забъбри, че всичко ще се оправи, че продължават да воюват от една и съща страна на барикадата, че няма да се случи нищо лошо — само Франк да не ги връща в оня кратер.
	— Понякога ми се струва, че установявам контакт със… с мислите на тези хора или каквито и да са онези същества на кораба — каза клиентът му. Двамата бяха опрели чела, всеки търсеше подкрепата на другия в пълното си изтощение. — Може би имам и друг дар, за който не знам. Също като телепортирането: цял живот не съм подозирал, че съм способен на такова нещо, докато Канди ме притисна в ъгъла и се закани да ме убие. Вероятно имам известни възможности за телепатия. Не е изключено дължината на вълната на моя разсъдък да съвпада с вълните на мозъчната дейност на онези хора. Чувствам ги дори на разстояния от милиарди светлинни години в пространството. Сигурно затова имам усещането, че ме тегли натам, че някой ме вика да отида при тях.
	Боби лекичко се отдръпна от Франк и се вгледа в измъчените му очи. После се усмихна, щипна го по бузата и заяви:
	— Ах, хитрецо, бая си се озорил да го мислиш това чудо, как успя да се наредиш така, а?
	Франк се усмихна.
	Боби се засмя.
	После и двамата избухнаха в смях, държаха се здраво един за друг, подпираха се като прътите на индианските колиби и се смееха. Смехът им отчасти беше оздравителен, отпускаше напрежението, но отчасти беше тъкмо онзи лудешки смях, който толкова беше разтревожил Боби. Вкопчен в клиента си, той каза сериозно:
	— Франк, животът ти е пълен хаос, живееш в хаос и така не може да продължава. Ще се съсипеш.
	— Знам.
	— Трябва да намериш начин да го спреш.
	— Няма как.
	— Трябва да се опиташ, приятелче, непременно. Няма кой друг да го направи. Не бих изтърпял така и ден, а ти си преживял по този начин цели седем години!
	— Не. Повечето време не беше чак толкова лошо. Нещата се ускориха напоследък, от няколко месеца насам.
	— Няколко месеца — замисли се Боби. — По дяволите, ако не се измъкнем от брат ти, ако не се върнем в кантората и не слезем от тази въртележка до няколко минути, кълна се в Бога, че ще откача. Франк, имам нужда от ред, ред и стабилност, от познати неща. Имам нужда от увереността, че това, което правя днес, определя къде съм и кой съм, определя какво ще трябва да направя утре. Обичам всичко да бъде ясно, Франк, да бъде подчинено на логиката и разума.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.


	— Колко?
	— Двайсет и седем… почти двайсет и осем минути.
	— Къде са, по дяволите?
	— Джули — обади се Клинт, — мисля, че е по-добре да седнеш. Трепериш като лист, пребледняла си.
	— Нищо ми няма.
	Лий Чен й подаде чаша уиски.
	— Пийни.
	— Не.
	— Може пък да ти помогне — каза Клинт.
	Тя грабна подадената чаша, пресуши я на няколко глътки и му я върна.
	— Ще ти донеса още едно — предложи той.
	— Благодаря.
	Джаки Джакс се обади от канапето:
	— Слушайте, някой ще ме съди ли за случилото се?
	Джули вече никак не харесваше хипнотизатора. Ненавиждаше го също както при първата им среща в Лас Вегас, когато поеха неговия случай. Искаше й се да го изрита. Знаеше, че поривът да го рита е ирационален и че всъщност той не е причината за изчезването на Боби, но желанието си оставаше. Това беше импулсивната страна на нейния характер — избухливостта, с която въобще не се гордееше. Но невинаги можеше да я контролира, защото бе част от заложеното с гените или — както подозираше Боби — поради склонност към насилие още от деня, когато в детството й дрогиран психопат бе убил майка й по особено мъчителен начин. Каквато и да беше истинската причина, Боби понякога се смайваше от тази непозната Джули, макар и да обичаше всичко останало у нея. Сега тя се мъчеше да се спазари с него и с Бога: „Слушай, Боби, където и да си — и ти също слушай, Боже, — ако всичко се оправи, ако моят Боби успее да се върне, повече няма да бъда такава, няма повече да ми се иска да ритам Джаки или когото и да е друг. Ще обърна нова страница, кълна се, ще го направя, само и само Боби да се върне здрав и читав.“


	Пак стояха на някакъв бряг, но тук пясъкът беше бял и леко фосфоресцираше в падащия здрач. Плажната ивица се губеше някъде в мъглата и в двете посоки. Не валеше и въздухът не беше топъл като в Пуналу.
	Боби потръпна от влагата.
	— Къде сме?
	— Не съм сигурен — отвърна Франк, — но според мен сигурно сме някъде на полуостров Монтерей. — На стотина метра зад тях мина кола по магистралата. — Сигурно сме на Севънтийн Майл Драйв. Знаеш ли го? Пътят от Кармел през Пебъл Бийч…
	— Знам го.
	— Обичам това място, Биг Сър е на юг — обясни Франк. — И тук бях щастлив… известно време.
	Мъглата странно заглушаваше гласовете им. На Боби му харесваше здравата почва под краката. Допадаше му мисълта, че е на родната планета, в родната страна, в родния щат и все пак предпочиташе да знае къде точно се намира, не да се взира в скрит от мъгла пейзаж. Бялата пелена на мъглата също беше вид хаос, а на бъркотия се бе наситил до края на живота си.
	— А, между другото — подхвърли Франк, — на Хаваите преди минута се тревожеше кога ще се измъкнем от Канди. Не се притеснявай. Изгубихме го преди няколко спирки — в Киото или може би по склоновете на планината Фуджи.
	— За Бога, ако това значи, че няма да го отведем обратно в кантората, хайде да се връщаме.
	— Боби, нямам…
	— Контрол. Да, знам, чух, да не би да ми разкриваш някаква тайна. Аз обаче ще ти кажа нещо… не може да не упражняваш контрол на някакво равнище, дълбоко в подсъзнанието — много повече, отколкото си представяш.
	— Не. Аз…
	— Да. Защото се върна в кратера заради мен — продължи Боби. — Каза ми, че мразиш онова място, че никъде не изпитваш такъв голям страх, но се върна и ме спаси. Не ме остави сам с решетката.
	— Появих се по чиста случайност.
	— Не съм сигурен.
	Мрак.
	Светулки.
	Скорост.


	От стената се разнесе тих, приятен звън, по такъв начин съобщаваха на обитателите на дома, че до вечерята остават само десет минути.
	Дерек изчезна от стаята, още преди Томас да стане от стола. Дерек обичаше да се храни. Всеки обича да яде, разбира се. Но Дерек обичаше да яде за трима.
	Томас стигна до прага, а приятелят му вече бързаше към трапезарията. Томас извърна очи към прозореца.
	От прозореца надничаше нощта.
	Не му харесваше, че я вижда в прозореца и затова обикновено пускаше пердетата, когато светлината напуснеше света. Но след като се приготви за вечеря, той се помъчи да намери Лошото нещо и нощта донякъде му помогна да изпрати мисловното си послание.
	Лошото нещо все още беше много надалеч и не можеше да се усети. Все пак Томас реши да опита още веднъж, преди да се нахрани и Да Контактува С Другите. Протегна ръце към мрака в прозореца и запрати мисловното послание към предишното място на Лошото нещо. То се беше върнало. Томас веднага го почувства, разбра, че и то го усети, спомни си за зеления жабок, който излапа пърхащата жълта фърфъруда и се дръпна назад преди жабешкият език да се е стрелнал и да го е повлякъл.
	Не знаеше дали да се радва или да се плаши, че Лошото нещо се е върнало. Когато беше изчезнало, Томас се радваше, защото реши, че може би няма да го има дълго време и все пак беше мъничко уплашен, защото не знаеше къде точно е отишло.
	А сега се беше върнало.
	Младежът почака малко на вратата. После отиде да вечеря. Имаше печено пиле. Също и пържени картофи. И още моркови и грах. Зелева салата. Имаше домашен хляб, а казваха, че за десерт ще поднесат шоколадова торта и сладолед, но можеше ли да се вярва на приказките на глупави хора. Всичко изглеждаше добре, миришеше добре и дори на вкус беше добре. Но Томас все си мислеше какъв ли е вкусът на фърфърудата за жабока и почти не хапна.


	Подскачайки в синхрон като две топки, двамата се озоваха първо на празен парцел в Лас Вегас, където студеният пустинен вятър носеше изсъхнали треви и някога Франк бе живял в къща, която сега беше разрушена, после в колибата до заснежената планинска полянка, където се телепортираха, след като изчезнаха от кантората, оттам на гробището на Санта Барбара, сетне на върха на ацтекски зикурат в пищната мексиканска джунгла, където влажният нощен въздух беше пълен с бръмчащи комари и крясъци на непознати зверове и Боби едва не падна по терасирания склон на пирамидалната постройка, преди да е осъзнал колко високо стоят и колко е опасно мястото, след това се озоваха в кантората на „Дакота & Дакота“…
	Мятаха се насам-натам толкова бързо, задържаха се съвсем кратко — всъщност все по-кратко при всяка следваща спирка. Когато за миг се озоваха в ъгъла на кантората, Боби примигна глупаво, преди да съобрази къде се намира и какво трябва да направи. Дръпна ръката си от Франк и извика:
	— Спри, спри сега.
	Но Франк изчезна още преди младият мъж да се е доизказал.
	След миг Джули връхлетя върху него и го прегърна толкова здраво, че му натърти ребрата. Боби също я прегърна и я целуна продължително, без да си поема дъх. Косите й миришеха на чисто, ароматът на кожата й беше още по-хубав, отколкото си го спомняше. Паметта му не беше запазила представа за блестящите и красиви очи, с които Джули го гледаше в момента.
	Макар по природа Клинт да беше доста сдържан, сега побърза да сложи ръка върху рамото на Боби.
	— Божичко, много хубаво, че се върна, че си пак при нас. — Гласът му дори трепна: — Поразтревожи ни.
	Лий Чен му подаде чаша уиски с лед.
	— Няма повече да правиш така, обещаваш ли?
	— Нямам такива намерения — отговори Боби.
	Джаки Джакс беше забравил ролята си на самоуверен и отракан изпълнител. Беше му дошло доста много само за една вечер.
	— Слушай, Боби, сигурен съм, че всичко, което имаш да ни кажеш, е вълнуващо и че си научил много нови вицове на мястото, където си бил, но аз лично нямам желание да чуя каквото и да било.
	— Нови вицове ли? — изненада се Боби.
	Джаки поклати глава.
	— Не ми се слуша. Извинявай. Вината е моя, не твоя. Обичам света на шоубизнеса, защото е ограничен, разбираш ли? Мъничък отрязък от истинския живот и въпреки това вълнуващ, тъй като е пълен само с ярки светлини и силна музика. В шоубизнеса няма нужда да мислиш, можеш просто да бъдеш в него. И аз искам точно това — да бъда там, ясно ли се изразявам? Да изпълнявам номерата си, да се забавлявам. Разбира се, и аз си имам лично мнение — ярко като всичко останало в шоубизнеса, но не зная нищо и не искам да знам нищичко, най-малко пък да чуя за това, което се случи тук, защото именно такива неща преобръщат целия ти свят, гъделичкат любопитството ти, карат те да мислиш и току-виж си престанал да харесваш любимите си доскоро неща. — Джаки вдигна и двете си ръце, сякаш да предотврати всякакви възражения и заяви: — Аз изчезвам.
	След миг вече го нямаше.
	Отначало Боби бавно обикаляше стаята, докато разказваше какво е преживял — учудваше се на най-обикновените предмети, най-баналните неща му се струваха чудесни, здравината и твърдостта го очароваха. Пипна бюрото на Джули и му се стори, че обикновеният пластмасов плот е чудо на чудесата: безброй молекули от изкуствени вещества в съвършен, стабилен ред. Поставените в рамки образи на Уолт Дисни, евтините мебели, полупразната бутилка уиски, цъфналите цветя в саксиите на поставката до прозореца — всичко го умиляваше.
	Пътуването му беше продължило едва трийсет и девет минути. Почти толкова му трябваха, за да разкаже накратко преживелиците си. Беше изскочил от кантората в 4:47 и се беше върнал в 5:26, но се беше напътувал чрез телепортиране или другояче за цял живот.
	Седнал на канапето заедно с Джули, Клинт и Лий, той каза:
	— Искам да си остана в Калифорния. Нямам желание да видя Париж. Не ми трябва Лондон. Вече не. Искам да си стоя тук, при любимия си стол, да заспивам всяка вечер в познатото легло…
	— Да не си помислил нещо друго — заплаши го Джули.
	— … да си карам малкия жълт „Самурай“, да отворя шкафчето с лекарствата и да намеря аналгина, пастата за зъби, течността за плакнене на устата, стипцата, противовъзпалителните кремове и лейкопластите точно по местата им.
	Към шест и петнайсет Франк още не се беше появил. Докато Боби разказваше за приключенията си, никой не спомена второто изчезване на клиента им, нито пък се зачуди гласно кога ще се върне. Но всички се озъртаха към стола, от който бе изчезнал първия път и към ъгъла, на стаята, където се дематериализира втория път.
	— Колко време ще го чакаме? — осмели се най-накрая да попита Джули.
	— Не зная — отвърна Боби. — Но имам чувството… и то много лошо предчувствие, че може би този път Франк няма да успее да си възвърне самоконтрола, ще се мята от едно място на друго, все по-бързо и по-бързо, докато рано или късно се провали в опитите да се материализира отново.


	48

	Когато се върна в кухнята на майчината си къща направо от Япония, Канди преливаше от яд, а като видя котките върху масата, където обикновено се хранеше, ядът премина в необуздан гняв. Вайълет седеше на стол до масата. На друг стол до нея се бе настанила вечно мълчаливата й сестра, която се облягаше на нея. Котките се търкаляха под столовете, около краката им, пет от най-едрите се бяха разположили върху масата и Вайълет ги хранеше с парченца шунка.
	— Какво правиш? — попита заповеднически Канди.
	Сестра му не го удостои нито с отговор, нито с поглед. Очите й бяха приковани, върху тъмното животно, неподвижно като египетска статуя на котка. На бледата си длан Вайълет й предлагаше храна.
	— На теб говоря — рязко каза Канди, но сестра му не го удостои с отговор.
	Мълчанието й му беше омръзнало, безкрайните й чудатости го отегчаваха до смърт. Да не беше обещанието, което бе дал на майка си, щеше направо да я разкъса и да се нахрани с нея. Прекалено много години бяха минали, откакто беше вкусил амброзията от вените на майка му, светицата и той често си мислеше, че кръвта на Вайълет и Върбина е донякъде същата като онази, която бе текла в жилите на Розел. Мислеше си, понякога дори сънуваше как докосва с език кръвта на сестрите си, как я вкусва.
	Надвесен застрашително и вперил поглед в нея, докато тя продължаваше да общува със сивата котка, Канди изрева:
	— Тук се храня, проклетнице!
	Вайълет все така мълчеше и Канди удари ръката й. Парчетата шунка се разпиляха. Той блъсна чинията и с огромно удоволствие я чу как се разбива на пода.
	Яростта му не сепна петте котки върху масата, нито пък другите трепнаха от трясъка на счупения порцелан.
	Най-сетне Вайълет извърна глава, вирна я и погледна брат си.
	Едновременно с господарката си, котките на масата го изгледаха също така високомерно, сякаш смятаха, че му оказват нечувано благоволение, като забелязват присъствието му.
	Същото отношение личеше в презрителния поглед на Вайълет и едва забележимата усмивчица в ъгълчетата на сочната й уста. Неведнъж Канди бе отстъпвал пред вперения й поглед и се бе извръщал смутен и объркан. Въпреки убеждението си, че я превъзхожда във всяко отношение, той се изумяваше от непоклатимата й способност да го побеждава или да го принуждава да се оттегли само със силата на погледа.
	Но този път щеше да бъде различно. Не се беше вбесявал толкова много никога досега, дори преди седем години, когато намери окървавеното, обезобразено тяло на майка си и разбра, че е убита с брадва от Франк. Сега беше още по-гневен, защото предишната ярост продължаваше да тлее: през всичките тези години тя се подхранваше от самата себе си и от унижението при безкрайните несполучливи опити да докопа Франк. Сега черна като нощта жлъчка течеше във вените му, обливаше сърдечния мускул и подхранваше клетките на мозъка, в който се блъскаха мисли за отмъщение.
	Канди не се изплаши от вторачения й поглед, грабна я за тънката ръка и я изправи насила.
	Върбина издаде тих, печален звук заради отделянето от сестра й, сякаш бяха сиамски близначки, сякаш се късаха тъкани и се чупеха кости.
	Канди приближи лицето си до лицето на Вайълет и изсъска запенен:
	— Майка имаше една котка, само една, тя беше чистница, обичаше реда и не би одобрила мръсотията и гадното ви котило.
	— Какво значение има — изрече младата жена с безразличие и подигравка в гласа. — Тя е мъртва.
	Канди я сграбчи за ръцете и я вдигна от пода. Столът й се заклати и падна. Братът я блъсна във вратата на килера толкова силно, че сякаш взрив разтърси хлабавите кухненски прозорци и мръсните сребърни прибори на шкафа. С удоволствие видя как лицето й се сгърчва от болка и очите й се обръщат, защото Вайълет едва не припадна от удара. Ако я беше блъснал малко по-силно, щеше да й счупи гръбнака. Канди жестоко впи пръсти в бледата плът на ръцете й, дръпна я от вратата и после още веднъж я удари, макар и не силно колкото първия път — искаше само да покаже, че може и да е по-силно следващия път, когато го ядоса.
	Главата на Вайълет клюмна, тя беше на ръба на припадъка. Канди без усилие я подпря на вратата с увиснали във въздуха крака, сякаш младата жена бе лека като перце. Искаше да й покаже невероятната си сила. Зачака я да се свести.
	Сестра му трудно възстановяваше дишането и когато най-сетне престана да хърка и вдигна глава да го погледне, Канди предполагаше, че ще види една друга Вайълет. Никога досега не я беше удрял. Беше премината съдбовна граница, която той трябваше да спазва. Заради даденото на майка му обещание Канди закриляше сестрите си от опасния външен свят, хранеше ги, осигуряваше им топлина в студа и хлад в жегите, пазеше ги от дъждове и бури, но от година на година изпълняваше братските си задължения с все по-голяма досада, отвратен от все по-безсрамното им и загадъчно поведение. Сега осъзна, че наказанието е естествена част от закрилата — горе на небето майка му сигурно се бе отчаяла от неговата недосетливост за наказанията. Благодарение на гнева Канди бе осенен от просветление. Беше му приятно да нарани Вайълет, макар и мъничко, колкото да я освести и да не й позволява да затъва още повече в упадъка и животинската чувственост, на които се беше отдала. Канди знаеше, че има право да я наказва. С нетърпение очакваше тя да вдигне глава и да го погледне, защото знаеше, че са навлезли в нов етап на отношенията и осъзнаването на промените ще се отрази в очите й.
	Най-накрая, дишайки почти нормално, Вайълет вдигна глава и срещна погледа на Канди. За негова изненада просветлението изобщо не беше осенило сестра му. Белезникаво русите й коси бяха паднали върху лицето и тя гледаше през кичурите като звяр от джунглата, втренчил поглед през развятата от вятъра грива. В ледените й сини очи Канди долови нещо по-особено и по-примитивно откогато и да било. Дива радост. Непреодолим глад. Потребност. Въпреки че беше лошо наранена от удара по вратата на килера, по пълните й устни отново играеше усмивка. Отвори уста и го опари с горещия си дъх:
	— Ти си силен. Дори котките харесват допира на силните ти ръце… Върбина също.
	Канди забеляза дългите й голи крака. Прозрачното бельо. Запретнатата червена тениска, която откриваше плоския корем. Изпъкналите гърди, които изглеждаха още по-големи на тънката фигура. Ясно очертаните зърна под тениската. Гладката кожа. Мириса.
	Усети как го обзема погнуса, както скрит вътрешен абсцес се пука и от него се излива гной. Пусна Вайълет на пода. Обърна се и видя, че котките го гледат. Нещо по-лошо, още лежаха там, където бяха, когато дръпна Вайълет от стола, сякаш нито за миг не се бяха уплашили от яростта му. Канди знаеше, че равнодушието им е знак за липсата на всякаква уплаха и у Вайълет и че еротичната й реакция на неговия гняв и подигравателната й усмивка не са били престорени.
	Върбина се беше отпуснала на стола с наведена глава, защото както винаги не можеше да го гледа право в очите. Но тя се хилеше, дългите й пръсти лениво правеха кръгчета по прозрачните й бикини, под които прозираше тъмното хълмче на нейната женственост. Не му трябваше друго доказателство, че част от извратеното желание на Вайълет се е предало на Върбина. Канди рязко се извърна.
	Постара се да излезе от стаята бързо, без да ги поглежда, сякаш бягаше от тях.
	В парфюмирана си спалня заключи вратата и с облекчение огледа вещите на майка си. Не беше сигурен дали е в по-голяма безопасност, след като завъртя ключа, макар че безпокойството му не се дължеше на страх от сестрите. Нямаше с какво да го уплашат. Можеха само да бъдат съжалявани.
	Поседя известно време в люлеещия се стол на Розел и си припомни детството, когато блажено се отпускаше в скута й и смучеше кръв от палеца или от меката част на дланта й, които тя нарочно пробождаше. Веднъж, за съжаление само веднъж, тя поряза гърдата си и той засука от нея кръв така, както другите майки даваха на децата си кърма.
	Беше петгодишен, когато в същата стая и на същия люлеещ се стол вкуси кръв от гръдта на майка си. Франк тогава беше на седем години. През онази нощ спеше в стаята в дъното на коридора, а близначките, току-що навършили годинка, спяха в люлката в отсрещното помещение. Канди беше сам с Розел, докато всички останали спяха — о, колко неповторим и обичан се почувства, особено когато тя сподели с него гъстата течност, която течеше по артериите и вените й, запазена единствено за него. Светото причастие, което майка му му даде и той с благоговение прие, си остана тяхна тайна.
	Спомни си, че онази нощ беше сякаш изпаднал в омая — не само заради прекрасния вкус на кръвта и безмерната обич, с която тя му беше дадена, но и заради равномерното полюшване на стола като метроном, и приспивния майчин глас. Канди сучеше, докато Розел нежно отмяташе кичурите от челото му и му говореше за сложния план на Бога за света. Обясняваше му, както много пъти преди това, че Бог е съгласен да се използва насилие, когато трябва да се защищават добрите и праведните. Разказваше му как Бог е създал хора, които живеят от кръв, за да бъдат използвани като земни оръдия при Божието възмездие за праведните. Тяхното семейство беше праведно, както разказваше майка му, и Бог им бе изпратил Канди да бъде техен защитник. Въпреки че много пъти бе разправяла същата история по време на тайното им общуване, Канди никога не се уморяваше да я слуша. Децата често се опиват от поредното разказване на любимата приказка. И както се случва с някои наистина вълшебни приказки, повтарянето им не ги прави по-познати, а някак по-загадъчни и привлекателни.
	Но в онази нощ, когато Канди караше шестата си година, историята придоби нов обрат. Майка му каза, че е дошло време той да използва дадените му забележителни способности и да пристъпи към мисията, за която Бог го е изпратил на земята. За пръв път прояви феноменалния си талант, когато беше тригодишен — на същата възраст, на която се бяха проявили далеч по-скромните възможности на Франк. Телекинетичните му способности — главно таланта му за телекинетично преместване на собственото му тяло — особено очароваха Розел. Тя бързо съобрази какви са предимствата. Никога нямаше да им липсват пари, защото Канди можеше нощем да се телепортира на места, където стоят заключени пари и ценности — банкови трезори или претъпкани с бижута и здраво заключени сейфове из богаташките домове в Бевърли Хилс. И ако синът й можеше да се материализира по къщите на враговете на семейство Полард, докато те спяха, възмездието можеше да се извърши без страх от разкриване или наказание.
	— Има един човек на име Салфонт — нареждаше майка му, докато той смучеше кръв от срязаната й гръд. — Той е адвокат, един от онези чакали, които хищно преследват беззащитни хора. В него няма нищо добро, нищичко. Той се разпореди с имуществото на баща ми — твоят мил дядо, мъничкото ми, — легализира завещанието, взе прекалено много пари, алчен беше. Всички адвокати са алчни.
	Тихият, нежен тон не съответстваше на изразения от майка му гняв, но противоречието само засилваше приятния хипнотичен ефект от нейните думи.
	— От години се мъча да получа обратно част от парите, които му платих. Заслужила съм ги. Обръщах се към други адвокати, но те твърдяха, че хонорарът му бил справедлив. Държат се един за друг, всички са от един дол дренки, гнили дренки. Заведох дело, но съдиите не са нищо повече от адвокати в черни мантии. Прилоша ми от тези алчни типове. Всичко това ме тревожи толкова години, миличък Канди, не ми излиза от ума. Оня Доналд Салфонт, дето си живее в огромната къща в Монтесито и взема грешни пари от хората, от мен, трябва да си плати. Не мислиш ли така, миличък Канди? Съгласен ли си, че трябва да си плати?
	Канди беше петгодишен и не беше надраснал възрастта си, както стана по-нататък — на девет-десет години. Но дори и да можеше да се телепортира в спалнята на Салфонт, предимството на изненадата нямаше да му донесе желания успех. Не ще може да надвие Салфонт, ако той или жена му случайно бяха будни при неговото появяване или ако не успееше да убие адвоката с първия удар с ножа, а само го събудеше в паника с непреодолим инстинкт да се отбранява. Нямаше опасност да го хванат или да наранят, защото Канди можеше за миг да се телепортира обратно у дома, но рискуваше да го разпознаят. Полицията щеше да повярва на Салфонт, дори на фантастичното обвинение, че петгодишно момче е направило опит за убийство. Щяха да дойдат у Полардови, да задават въпроси, да си пъхат носа навсякъде и един Бог знае какво можеха да намерят или да заподозрат.
	— Ето защо не можеш да го убиеш — шепнеше Розел, докато люлееше любимото си дете. Тя се втренчи в очите му и Канди също вдигна поглед от голата й гръд. — Но като възмездие за парите ми можеш да му отнемеш нещо, което му е скъпо. Наскоро му се е родило бебе. Прочетох във вестниците за новороденото преди няколко месеца. Нарекли са го Ребека Елизабет, що за име питам аз? Звучи превзето, точно такова име един надут адвокат и жена му биха дали на момиченцето си, за да покажат, че са по-добри от останалите. Елизабет е кралско име, разбираш ли, пък за Ребека виж какво пише в Библията, та да разбереш какво високо мнение имат за себе си и за зверчето си. Ребека… вече е почти шестмесечна, достатъчно дълго са я гледали, за да им липсва, и то много. Ще минеш утре с колата покрай тяхната къща, съкровище мое Канди, да видим къде е и утре вечер ще идеш там, за да осъществиш Божието възмездие, моето възмездие. Ще решат, че в стаята е влязъл плъх или нещо подобно и ще се самообвиняват чак до смъртта си.
	Гърлото на Ребека Салфонт беше меко, кръвта — солена. Канди хареса приключението, тръпката от влизането в непозната къща без разрешение или предупреждение. Убийството на момиченцето, докато възрастните спяха в съседната стая, без да подозират нищо, го изпълни с усещане за могъщество. Беше малко момче, но бе успял да се промъкне покрай тяхната защита и да нанесе удар заради майка си. Това в известен смисъл го превърна в главата на семейство Полард. Замайващото усещане добави елемент на слава към вълнението от убийството.
	Оттам насетне молбите на майка му за възмездие бяха неустоими.
	През първите няколко години единствената му плячка бяха бебета и съвсем малки деца. Понякога, за да не се издаде един и същ почерк на убийствата, Канди не ги изпохапваше, а ги отстраняваше по други начини. От време на време ги сграбчваше, телепортираше ги със себе си у дома и повече никой не ги откриваше.
	Но и при тези хитрости, ако враговете на Розел бяха само от Санта Барбара и околностите, „почеркът“ не можеше да се скрие. Но често пъти тя искаше възмездие от хора в отдалечени места, за които бе прочела във вестниците и списанията.
	Канди помнеше съвсем ясно едно семейство от щата Ню Йорк, което бе спечелило милиони долари от лотарията. Майка му бе сметнала, че техният късмет е за сметка на семейство Полард и че са прекалено алчни, за да им бъде позволено да живеят. Тогава Канди беше четиринадесетгодишен и не разбра логиката на Розел, но и не я постави под въпрос. За него майка му беше единственият източник на истината. През ум не му минаваше да не се подчини. Изби и петимата членове на семейството в Ню Йорк, после изгори къщата им до основи заедно с труповете.
	Жаждата на майка му за възмездие следваше предсказуем цикъл. Непосредствено след като Канди убиеше някого, тя се чувстваше щастлива, пълна с планове за бъдещето. Печеше му специални сладкиши, пееше мелодично, докато работеше в кухнята, започваше да изработва нов юрган или сложна бродерия. Но през следващите четири седмици щастието й помръкваше като електрическа крушка на реостат. Около месец след поредното убийство губеше всякакъв интерес към печивата и ръкоделието и заговорваше за други хора, постъпили зле с нея или въобще със семейство Полард. След още две до четири седмици целта вече бе избрана и майка му го пращаше на поредната мисия. Следователно той убиваше само по шест-седем пъти годишно.
	Тази честота задоволяваше Розел, но колкото повече растеше Канди, толкова по-малко удовлетворяваше лично него. Към кръвта беше развил не само вкус, но и копнеж, който понякога го обземаше неудържимо. Тръпката от преследването също го опияняваше и той се стремеше към нея както алкохолик към чашката. И не на последно място, безумната враждебност на света към благословената му майка го подтикваше да убива по-често. Понякога изглеждаше, че практически всички са против нея — заговорничеха как да я наранят физически или да й отнемат полагаемите пари. Розел не страдаше от недостиг на врагове. Канди помнеше дните, когато я обземаше страх — тогава тя спускаше всички щори и пердета, заключваше вратите и дори понякога се барикадираше със столове и други мебели срещу нападението на противниците, които биха могли да дойдат. В един от онези лоши дни тя съвсем се отчая и му каза, че толкова много хора искат да я хванат, че дори той не може да я закриля вечно. Когато Канди горещо я помоли да му даде зелена улица, тя отказа само с думите: „безнадеждно е.“
	Тогава, също както сега, Канди се опитваше да допълва одобрените от майка му убийства с нападения върху малки животинки из каньоните. Колкото и да бяха богати понякога тези пиршества, те никога не утоляваха жаждата му за кръв така пълно, както човешките тела.
	Натъжен от нахлулите безброй спомени, Канди стана от люлеещия се стол и нервно закрачи из стаята. Щорите бяха вдигнати и той с все по-голям интерес се загледа в нощта зад стъклото.
	След като не успя да хване Франк и непознатия, когото брат му беше телепортирал със себе си в задния двор, след сблъсъка с Вайълет и неочаквания му обрат, у него тлееше гняв, беше настървен да убива, но се нуждаеше от цел. Наоколо не се мяркаше враг на семейството и затова щеше да се наложи да убие или невинни хора, или дребни животинки из каньоните. Това беше проблем — Канди се боеше да не разочарова майка си, светицата, горе на небето, но от друга страна нямаше никакво желание да пие рядката кръв на плахи животинчета.
	Объркването и жаждата му нарастваха с всяка изминала минута. Знаеше, че ще направи нещо, за което по-късно ще съжалява — нещо, което би накарало за пръв път Розел да отвърне очи от него.
	И тъкмо когато усещаше, че ще експлодира, Канди беше спасен от нахлуването на истински враг.
	Някаква ръка го докосна по темето.
	Канди се обърна и усети, че ръката се отдръпва при движението му.
	Ръката беше призрачна. Нямаше никого.
	Но Канди знаеше, че предната вечер в каньона бе почувствал същото присъствие. Някой външен човек, не от Полардови, притежаваше паранормални способности и самият факт, че непознатият не бе роден от Розел, му даваше достатъчно основания да го открие и унищожи. Същият човек го бе посетил няколко пъти следобеда — протягаше ръка изпитателно, опипваше, но не влизаше в пълноценен контакт.
	Канди се върна при люлеещия се стол. Ако имаше вероятност да се появи истински враг, струваше си да го почака.
	След няколко минути пак усети докосването. Леко, колебливо, то бързо се отдръпна.
	Канди се усмихна. Залюля се на стола. Дори затананика една от любимите майчини песни.
	Разбъркването в края на краищата разгоря въглените на гнева. Докато плахият посетител набереше смелост, пламъците щяха да са нажежени до бяло и да го погълнат.


	49

	В седем без десет на вратата се позвъни. Разбира се, Фелина Карагьозис не чу звънеца. Но във всяка стая на къщата имаше червена сигнална лампичка в някой ъгъл, така че тя винаги можеше да разбере по светването, че някой звъни.
	Фелина отиде в коридора и погледна през прозорчето до входната врата. Когато видя Алис Каспър, съседка през три къщи надолу по улицата, вдигна резето, отмести веригата и я пусна да влезе.
	— Здравей, сладурче. К’во правиш?
	„Харесва ми косата ти“ — обясни и Фелина със знаци.
	— Ама наистина ли? Тъкмо я подстригах, момичето ме попита искам ли все така по стария начин или пък искам да вървя в крак с времето и си викам — хайде де. Не съм толкова дърта, че да не изглеждам секси, к’во мислиш?
	Алис беше само на тридесет и три, с пет години по-възрастна от Фелина. Беше подменила характерните си руси къдрици с по-модерна прическа, която изискваше цяло състояние само за гела за поддържане, но изглеждаше страхотно.
	„Влизай. Ще пийнеш ли нещо?“
	— Страшно ми се ще и бих ударила поне шест, ама трябва да ти откажа. Дойдоха родителите на мъжа ми и или ще играем на карти или ще ги застрелям — зависи от отношението им.
	От всички познати на Фелина във всекидневието единствено Алис, освен Клинт, разбираше езика на жестовете. Като се вземе предвид, че повечето хора имат предразсъдъци към глухите и ги проявяват, макар и без да ги признават, Алис беше единствената й приятелка. Но Фелина с радост би се отказала от дружбата си с нея, ако синът на Алис, Марк Каспър, заради когото тя бе усвоила езика на жестовете, не се беше родил глух.
	— Знаеш ли защо се изтърсих, Клинт ме помоли да ти кажа, че още не е тръгнал към къщи, но сигурно ще се прибере към осем. Откога работи толкова до късно?
	„Имат сериозен случай. Това винаги означава извънредна работа.“
	— Ще те води на вечеря и разправя, че денят бил невероятен. Сигурно говори за случая, а? Трябва да е страхотно да си омъжена за детектив. Освен това е много сладък. Имаш късмет, сладурче.
	„Да. Също и той.“
	Алис се изсмя.
	— Точно така! И ако още веднъж закъснее толкоз, не се минавай само с една вечеря. Поискай да ти купи диаманти.
	Фелина се сети за червения скъпоценен камък, който Клинт бе донесъл у дома предния ден и съжали, че не може да разкаже на Алис за него. Но работата в „Дакота & Дакота“, особено по неприключен случай и при опасност за клиента, беше също неприкосновена тайна, като интимността на брачното легло.
	— В събота у нас в шест и половина, а? Джак ще забърка неговите лютиви манджи, ще поиграем карти, ще хапнем, ще пийнем бира и ще ни се пръснат шкембетата. Става ли?
	„Да.“
	— И кажи на Клинт, че няма нищо лошо — никой не очаква от него да говори.
	Фелина се засмя, после обясни със знаци: „Той се оправя.“
	— Само щото ти го цивилизоваш, сладурче.
	Двете пак се прегърнаха и Алис си тръгна.
	Фелина затвори вратата, погледна ръчния си часовник и видя, че е седем. Имаше само един час да се приготви за вечерята, а й се искаше да изглеждаше особено красива за съпруга си не защото случаят беше специален, а защото искаше винаги да изглежда красива за него. Запъти се към спалнята, после се сети, че е щракнала само автоматичната брава. Върна се в коридора, пусна резето и върна обратно веригата.
	Клинт прекалено много се тревожеше за нея. Ако се прибереше и забележеше, че е забравила резето, само за миг щеше да се състари с цяла година направо пред очите й.


	50

	След свободния ден Хал Яматака отговори на обаждането на Клинт и дойде в кантората в шест и тридесет и пет във вторник вечерта, за да застъпи на пост, ако Франк случайно се върнеше, след като останалите вече са си тръгнали. Клинт го посрещна в приемната и му разказа какво се е случило в негово отсъствие. След като изслуша всичко, Хал пак се натъжи защо не е станал градинар.
	Почти всички в семейството му или се занимаваха с градинарство, или имаха малък разсадник. Всички се справяха отлично, повечето припечелваха по-добре, отколкото Хал в „Дакота & Дакота“, някои дори много по-добре. Роднините му — тримата му братя и цял куп добронамерени чичовци — непрекъснато се мъчеха да го убедят да отиде на работа при тях или да им стане съдружник, но той все отказваше. Не че имаше нещо против разсадниците, продажбата на градинарски инструменти, озеленяването, подкастрянето или самото градинарство. Но в Южна Калифорния понятието „градинар-японец“ се беше превърнало в банално клише, не в обикновен избор на професия, а Хал не можеше да понесе мисълта, че ще се вмести в някакъв стереотип.
	Откакто се помнеше, беше страстен почитател на приключенски романи. Копнееше да прилича на героите в тях, особено на някои, подобен на главните герои в романите на Джон Д. Макдоналд, защото те бяха колкото проницателни, толкова и смели, колкото твърди, толкова и чувствителни. Дълбоко в себе си Хал разбираше, че всекидневната му работа в „Дакота & Дакота“ е също толкова банална като труда на градинаря и че възможностите за героични прояви в охранителния занаят са далеч по-малки, отколкото би помислил външният наблюдател. Но когато продаваш торби тор, кутии хербициди или саксии с невени, няма начин да се заблуждаваш, че си романтичен герой или че можеш да станеш такъв. А в края на краищата представата за самия себе си често пъти е подобрен вариант на действителността.
	— Ако Франк се появи — каза Хал, — какво да го правя?
	— Пъхни го в някоя кола и го заведи при Боби и Джули.
	— У тях ли?
	— Не. В Санта Барбара. Идват довечера. Ще отседнат в „Червения лъв“, за да могат от утре да поровят в семейната история на Полард.
	Хал се намръщи и се облегна на канапето в приемната.
	— Май упомена, че според тях няма да се видим пак с Франк.
	— Боби твърди, че Франк се разпадал и няма да издържи на последната поредица пътувания. Такова усещане има.
	— И тогава кой е техният клиент?
	— Франк, докато не ги уволни.
	— Нещо не се връзва. Бъди откровен, Клинт. Защо са се захванали тъкмо с него, още повече като имаме предвид как от час на час става все по-опасно и невероятно.
	— Те харесват Франк. И аз го харесвам.
	— Помолих те да бъдеш откровен.
	Клинт въздъхна.
	— Проклет да съм, ако зная. Боби се върна напълно откачил. Ама не се отказва. Сякаш главите са си заложили, поне докато Франк се върне, ако изобщо пак се появи. А и брат му, Канди, като че е самият дявол, сам не можеш да се справиш с него. Понякога Боби и Джули са упорити, но не са глупаци и очаквам да се откажат, да проумеят, че тая работа е по силите на Господ, а не на частен детектив. И въпреки всичко виждаш какво става.
	Боби и Джули седнаха редом с Лий Чен на бюрото. Той им разказа какво бе научил до момента.
	— Не е изключено парите да са крадени, но могат да бъдат използвани. Серийните номера на банкнотите не фигурират в нито един федерален, щатски или местен списък за издирване.
	Боби вече се беше сетил за няколко източника, от които Франк можеше да е взел шестстотинте хиляди, сега заключени в служебната каса.
	— Помисли за някоя фирма с голям дневен оборот, която невинаги внася прихода в банката след края на работното време и ето ти подходяща цел. Примерно супермаркет, който работи до полунощ. Едва ли е най-подходящо управителят да помъкне торба с пари към някой уличен банков автомат за приемане на депозити и затова в магазина има каса. Работното време свършва, телепортираш се вътре, ако си Франк, и използваш другите си способности да отвориш касата, да натикаш дневния оборот в пазарска торба и да изчезнеш. Парите не са кой знае колко, по неколкостотин хиляди на удар, но като обиколиш три-четири магазина за един час, ще успееш да си докараш доста повече.
	Очевидно Джули мислеше по въпроса, защото добави:
	— Казината. Те водят отчетност в официалното счетоводство, където данъчната служба може да надникне с известни усилия. Но имат и скрити помещения, където се прибира каймакът. Нещо като каси с размера на цяла стая. Държавната хазна във Форт Нокс може само да им завижда. Не са необходими най-забележителните паранормални качества, за да узнаеш местоположението на скритите помещения, да се телепортираш в удобен момент и да си вземеш каквото пожелаеш.
	— Франк известно време е живял в Лас Вегас — отбеляза Боби. — Нали помниш, разказах ти за празния парцел и че някога там е имал къща.
	— Защо да се ограничава само с Лас Вегас? — възрази Джули. — Рино, Тахо, Атлантик Сити, Карибския басейн, Макао, Франция, Англия, Монте Карло, — навсякъде, където се разиграват големи пари на комар.
	Разговорът за лесния достъп до неограничени количества пари развълнува Боби, макар причината да не му беше ясна. В крайна сметка умения да се телепортира притежаваше Франк, не той самият, пък и беше деветдесет и пет процента сигурен, че повече няма да видят клиента си.
	Лий Чен разстла купчина разпечатки на бюрото и каза:
	— Парите са най-безинтересни. Ако си спомняш, поръча ми да проверя дали полицията търси мистър Синя светлина.
	— Канди — поправи го Боби. — Сега вече знаем името му.
	Лий се навъси.
	— Мистър Синя светлина повече ми харесваше. По-стилно беше.
	В стаята влезе Хал Яматака и обяви:
	— Едва ли можем да се доверим на преценки за стила на хората от човек, който носи червени маратонки и чорапи.
	Лий поклати глава.
	— Ние, китайците, се трудим хилядолетия наред, за да създадем страховития образ на всички азиатци, за да извадим нещастните западняци от равновесие, а вие, японците, разваляте всичко с вашите филми за годзилата. Не можеш да бъдеш загадъчен и в същото време да правиш филми за годзилата.
	— Така ли? Я ми покажи някой, който да разбира другите филми за годзилата, освен първия.
	Двамата представляваха интересна двойка: единият слаб, модерно облечен, с изящни черти, въодушевена рожба на компютърната епоха; другият набит, мускулест, с безизразно лице, напреднал в техниката колкото човек от каменната ера.
	Но за Боби най-интересното беше, че досега не се беше замислял за необичайно големия процент служители на „Дакота & Дакота“ от азиатски произход. Имаше още двама: Нгуен Таун Фу и Джейми Куанг, и двамата виетнамци. Четирима от общо единадесет. Макар двамата с Хал от време на време да си разменяха шеги за Изтока и Запада, Боби никога не възприемаше Лий, Хал, Нгуен и Джейми като отделна група сътрудници. Всеки си беше сам за себе си, бяха така различни помежду си, както ябълките от крушите, портокалите и прасковите. Ала сега осъзна, че склонността към ангажиране на сътрудници от азиатски произход разкрива нещичко и за самия него, нещо повече от очевидното и похвално пренебрегване на расовите предразсъдъци, но не можеше да си обясни какво точно.
	— Нищо не е толкова непроницаемо, колкото самата идея за Мотра — отвърна Хал. — Между другото, Боби, Клинт си отиде у дома при Фелина. Да можехме всички да бъдем такива късметлии.
	— Лий ни разказваше за мистър Синя светлина — прекъсна го Джули.
	— Канди — поправи я Боби.
	Лий посочи данните, извлечени от полицейски архиви из цялата страна, и каза:
	— Повечето полицейски служби започнаха да се компютъризират и свързват в мрежи едва преди девет години — искам да кажа, че тогава започнаха да го правят с напреднали технологии. Затова повечето документи с електронен достъп стигат дотам. Но през този период в девет щата са извършени седемдесет и осем жестоки убийства с достатъчно сходства, за да се предположи, че престъпникът е един и същ. Само да се предположи, обърнете внимание. Но ФБР проявява интерес едва миналата година и определя тричленна група за работа по тази версия — един в управлението и двама по места за координиране между местните и щатските следствени органи.
	— Трима души? — възкликна Хал. — Май не са му отдали кой знае какво значение.
	— Бюрото винаги е било претрупано с работа — обясни Джули. — А през последните трийсет години, когато вече е демоде съдиите да произнасят сурови присъди по наказателните дела, престъпниците станаха значително повече от служителите. Трима сътрудници само по тази задача — за момента това означава, че й е отделено сериозно внимание.
	Лий измъкна разпечатка от купчината листа на бюрото и обобщи най-важните данни:
	— Всички убийства имат следните прилики. Първо, всички жертви са изпохапани, повечето по гърлото, но практически нито една част от тялото не е неприкосновена за оня тип. Второ, мнозина са пребити, с травми по главата. Но загубата на кръв от ухапванията — най-често на югуларната вена и каротидната артерия на шията — е основният фактор, причинил смъртта на почти всички случаи, независимо от другите травми.
	— Значи отгоре на всичко тоя тип е вампир, така ли? — попита Хал.
	Вземайки въпроса съвсем на сериозно, защото наистина трябваше да разгледат всяка възможност в този толкова особен случай, дори и най-невероятната, Джули отвърна:
	— Не вампир в свръхестествения смисъл на понятието. Както вече знаем, по някаква неясна причина Полардови са щедро надарени. Нали се сещате за фокусника по телевизията, Смайващият Ранди, който обещава сто хиляди долара на всеки с доказани способности на медиум? Кланът Полард направо би го съсипал финансово. Това обаче не означава, че у тях има нещо свръхестествено. Не са демони, не са обладани от духове, не са дяволски изчадия — нищо подобно.
	— Просто наличие на допълнителен генетичен материал — намеси се Боби.
	— Точно така. Ако Канди действа като вампир и хапе хората по шията, това е само проява на психично заболяване — продължи Джули. — То не означава, че е оживял мъртвец.
	Боби ясно си припомни русия гигант срещу себе си и Франк на измокрения от дъжда черен плаж в Пуналу. Беше страховит като локомотив. Да имаше избор между Канди Полард и Дракула, Боби сигурно би предпочел оживелия граф. Братът на Франк не би се уплашил от такива прости неща като скилидка чесън, разпятие или кол, забит в гърдите.
	— Още едно сходство — обади се Лий. — Когато жертвите са заключвали всички врати или прозорци, няма никакви следи от влизането на убиеца. Нерядко полицията е откривала недокоснати резетата отвътре, сякаш престъпникът се е изпарявал през комина.
	— Седемдесет и осем случая — прошепна Джули и потръпна.
	Лий хвърли листовете на масата.
	— Предполагат, че са повече, сигурно много повече, защото понякога престъпникът се е опитвал да прикрие следите от ухапванията, като е обезобразявал телата или ги е изгарял. Е, ченгетата не са се заблудили в тези случаи, но може пък друг път да са се излъгали. Затова случаите са повече от седемдесет и осем, и то само през последните девет години.
	— Браво, Лий — възкликна Джули и Боби също го похвали.
	— Още не съм свършил. Ще поръчам да ми донесат пица, иска ми се да се поровя още малко.
	— Днес работи повече от десет часа — възрази Боби. — Бездруго е прекалено много. Трябва да си починеш, Лий.
	— Ако споделяш моето мнение, че времето е субективно, значи разполагам с неограничени запаси. После вкъщи ще разтегна няколко часа до две-три седмици и утре ще се върна отпочинал.
	Хал Яматака поклати глава и въздъхна.
	— Крайно ми е неприятно да си призная, Лий, но страшно те бива в тия загадъчни източни истории.
	Лий се усмихна непроницаемо:
	— Благодаря ти.


	След, като Боби и Джули се прибраха вкъщи, за да приготвят багажа си за пътуването до Санта Барбара и след като Лий се върна в стаята с компютрите, Хал се настани на канапето в кабинета на шефовете, събу обувките си и качи краката си на масичката за кафе. Още пазеше изданието с меки корици на „Последният останал“. Беше я чел два пъти и започна да я препрочита трети път предната вечер в болницата. Ако Боби се окажеше прав, че може никога повече да не видят Франк, на Хал не му предстояха особени събития и вероятно щеше да прочете поне половината от романа.
	Може би удовлетворението му в „Дакота & Дакота“ нямаше нищо общо с изгледите за вълнуващи преживявания вместо стереотипната градинарска работа и е очевидно минималните шансове да стане герой. Може би изборът на професия се дължеше най-вече на разбирането, че просто не го бива да окоси една морава, да подкастри жив плет или да засади петдесет саксии с цветя и в същото време да чете романи.


	Дерек седеше на стола. Насочи дистанционното към телевизора и го включи, сетне попита:
	— Не искаш ли да гледаш новините?
	— Не — отговори Томас.
	Беше в леглото си, облегнат на възглавниците и се вглеждаше в тъмната нощ зад прозореца.
	— Добре. И аз. — Дерек натисна копчето на дистанционното. На екрана се появи нова картина. — Не искаш ли да гледаш игра?
	— Не.
	Единственото, което Томас искаше, бе да надуши Лошото нещо.
	— Добре.
	Дерек почна да натиска копчета и невидимият лъч докара нова картина на екрана.
	— Не искаш ли да гледаш тримата, дето се преструват на смешни?
	— Не.
	— Какво искаш да гледаш?
	— Няма значение. Каквото искаш ти.
	— Наистина ли?
	— Каквото искаш ти — повтори Томас.
	— Ей, много хубаво.
	Дерек докара много картини на екрана, докато най-накрая намери космически филм — космонавти в скафандри щъкаха из някакво мрачно място. Дерек въздъхна блажено и каза:
	— Хубаво. Харесват ми шапките.
	— Шлемовете — обясни Томас. — Космически шлемове.
	— Де да имах такава шапка.
	Томас пак опипа големия мрак, но този път реши да не пуска мислена нишка, която бавно се разгъва към Лошото нещо. Този път си представи нещо като Невидимия лъч за телевизора. Ей, ама то било страхотно! Бам, стигна до Лошото нещо за миг, пък и се почувства по-силен, толкова силен, че се уплаши, изключи лъча и веднага се върна при себе си.
	— Имат телефони в шапките — извика Дерек. — Виждаш ли, говорят си през шапките.
	Космонавтите по телевизията се бяха озовали на още по-зловещо място, както обикновено се случваше на космонавтите, въпреки че там все ги чакаше нещо грозно и страшно. Така и не си извличаха поука.
	Томас извърна очи от екрана.
	Към прозореца.
	В тъмното.
	Боби се боеше за Джули: Боби знаеше нещо, което Томас не знаеше. Ако Боби се боеше за Джули, Томас трябваше да бъде смел и да постъпи Както Трябва.
	Идеята за лъча, се оказа много по-добра, чак го уплаши, но Томас я хареса, защото така по-лесно можеше да надуши Лошото нещо. Можеше да го стигне по-бързо, да го проследява по-често и да не се страхува, че Лошото нещо може да улови мислената нишка и да дойде в дома с него. Да сграбчиш невидим лъч е по-трудно, дори за толкова бързо, хитро и подло същество като Лошото нещо.
	Затова отново си представи, че натиска копчетата, част от него излетя в мрака и — бам! — право при Лошото нещо. Томас усети колко е побесняло, повече от всякога, бъкаше от мисли за кръв, от които на Томас му прилоша. Прииска му се да се върне в дома. Лошото нещо го усети. Стана му неприятно, че Лошото нещо го усети, че долавя присъствието му, но той остана при него още само няколко мига, за да провери дали в мислите за кръвта се мярка Джули! Ако Лошото нещо мислеше за Джули, Томас веднага щеше да телевизионира предупреждение на Боби. Зарадва се, че не откри Джули в мислите на Лошото нещо и бързо като лъч се прибра в дома.
	— Откъде мога да си намеря такава шапка, как мислиш? — питаше Дерек.
	— Шлем.
	— И лампа си има, виж!
	Томас се понадигна от възглавниците и попита:
	— Знаеш ли каква е тая история?
	Приятелят му поклати глава.
	— Каква?
	— От тия, дето всяка секунда нещо грозно и лошо изскача и засмуква космонавта за лицето или пък пропълзява през устата надолу към корема и там свива гнездо.
	Дерек направи гримаса на отвращение.
	— Уф. Не ми харесват такива истории.
	— Знам. Затова те предупреждавам.
	Докато Дерек бързо докарваше най-различни картини на екрана, за да избяга от космонавта, на който щяха да му изсмучат лицето, Томас размишляваше колко трябва да чака, преди пак да тръгне да души за Лошото нещо. Боби наистина се тревожеше, личеше си, въпреки че се мъчеше да го скрие, а Боби не беше глупак, значи не беше лошо най-редовно да проверява Лошото нещо, да не би да му хрумне мисъл за Джули, да се събуди и да хукне да я търси.
	— Искаш ли да гледаш това? — прекъсна размишленията му Дерек.
	На екрана се виждаше оня с хокейната маска и голям нож в ръката, който тихо стъпваше в стаята, а на леглото имаше заспало момиче.
	— По-добре дай друга картина — предложи Томас.


	Понеже върховият час бе отминал, понеже Джули познаваше на пръсти улиците и най-вече понеже не беше в настроение да бъде предпазлива или да спазва правилника, двамата страхотно бързо изминаха разстоянието от кантората до дома си в източната част на Ориндж.
	По пътя Боби й разказа за калкутската хлебарка в обувката при пристигането му с Франк на червения мост в градината в Киото.
	— Но когато скочихме на планината Фуджи, обувката беше наред, хлебарката я нямаше.
	Джули намали скоростта на кръстовището, но наоколо нямаше други коли и затова не спази знака „стоп“.
	— Защо не ми разказа всичко това в кантората?
	— Нямаше време за подробности.
	— Какво според теб се е случило на хлебарката?
	— Не знам. И тъкмо това ме притеснява.
	Караха по Нюпорт авеню, точно зад Крофърд Каньон. Неоновите лампи хвърляха причудливи светлини по платното.
	Накацали по стръмните хълмове отляво, огромните къщи в английски и френски стил светеха като огромни луксозни кораби и изглеждаха съвсем нелепо не само защото лудите цени на тамошните парцели водеха до строителство на грамадни сгради, непропорционални на малките дворчета, но и защото архитектурата им рязко нарушаваше полутропическия пейзаж. Всичко това беше част от калифорнийския цирк. Боби донякъде го мразеше, но по принцип го обичаше. Досега никога не беше обръщал внимание на къщите и на фона на сериозните проблеми, с които се бяха сблъскали с Джули, не разбираше защо точно сега им обръща внимание. Може би толкова бе потресен, че дори дребните несъответствия му напомняха за хаоса, който едва не го погълна по време на пътуванията му с Франк.
	— Налага ли се да караш толкова бързо? — обърна се той към Джули.
	— Да — сопна се съпругата му. — Искам да се приберем у дома, да вземем багажа, да стигнем до Санта Барбара, да научим колкото е възможно повече за Полардови и да приключим с този отвратителен, зловещ случай.
	— Ако така го приемаш, защо просто не се откажем? Франк се връща, даваме му парите и буркана с червените диаманти, извиняваме се, казваме, че е страхотно момче, но ние вече не играем.
	— Не можем — отговори Джули.
	Боби прехапа устни и каза:
	— Зная. Но не разбирам защо сме принудени да се заплитаме в това.
	Колата изпълзя по хълма и бързо се понесе на север, покрай входа на Рокинг Хорс Ридж. Жилището им се намираше само на няколко преки оттам. Чак когато натисна спирачките, за да вземе завоя, Джули го погледна и попита:
	— Наистина ли не знаеш защо не можем да се откопчим?
	— Наистина. Да не би ти да знаеш?
	— Да.
	— Кажи ми.
	— Сам ще се сетиш в крайна сметка.
	— Не се прави на загадъчна. Не е в твой стил.
	Джули завъртя волана на служебната тойота и влезе в тяхната улица.
	— Ще ти кажа какво мисля, ще се ядосаш, ще отречеш, после ще се скараме, а пък не ми се иска да се карам с теб.
	— Защо пък ще се караме?
	Тя зави по алеята, паркира, изключи фаровете и двигателя и се обърна към Боби. Очите й блестяха в мрака.
	— Когато разбереш защо не можем да се откопчим, няма да ти хареса изводът, който трябва да си направим за себе си и ще възразиш, че не съм права и че всъщност сме чудесна двойка сладурчета. Приятно ти е да си мислиш, че сме просто двойка сладурчета, хитри, но непокварени, нещо като младия Джими Стюарт и Дона Рийд. Наистина те обичам заради това — ти си такъв мечтател. Ще ми стане болно, когато започнеш да се караш.
	Боби едва не започна да се кара за това дали ще се скарат. После се загледа в нея и промълви:
	— Имах чувството, че нещо не е наред, че когато всичко свърши и осъзная защо така упорито съм искал да го доведа докрай, мотивите ми няма да са толкова благородни, колкото ми се струват сега. Много особено чувство, по дяволите. Сякаш не познавам себе си.
	— Може би цял живот опознаваме себе си. И може би така и не успяваме да се опознаем изцяло.
	Джули го целуна леко и бързо, после излезе от колата.
	Боби я последва по пътеката към входната врата и вдигна очи към небето. Ясното време не се беше задържало. Облаци криеха луната и звездите. Небето беше много тъмно и младият мъж изведнъж бе обзет от странната увереност, че към тях пада някаква огромна и ужасна тежест — черна на фона на черното небе и затова невидима и падаща все по-бързо и по-бързо…


	51

	Канди сдържаше гнева си, напиращ като ловно куче на каишка.
	Не преставаше да се люлее и постепенно срамежливият посетител набираше смелост. Невидимата ръка няколко пъти докосна главата му. Отначало беше лека като празна копринена ръкавица, пипна го и изпърха нанякъде. Но Канди упорито се преструваше, че не се интересува от ръката или от нейния притежател, а посетителят ставаше все по-дързък, ръката — по-тежка и не толкова нервна.
	Канди не направи опит да влезе в мислите на натрапника, защото се боеше да не го пропъди и въпреки това част от мислите на непознатия стигаха до него. Като че посетителят не разбираше как образи и думи от неговото съзнание преминават в съзнанието на Канди — те просто изтичаха като водни капчици от едва забележими дупки по дъното на ръждясала кофа.
	Няколко пъти се появи името „Джули“. Веднъж то бе придружено и от образ — привлекателна жена с кестенява коса и тъмни очи. Канди не знаеше дали това е лицето на посетителя или на негова позната и дали въобще принадлежи на реално съществуващ човек. Някои черти го караха да се съмнява: от образа се излъчваше бледа светлина и лицето беше толкова мило и спокойно, че напомняше на светите изображения в Библията.
	Думата „фърфъруда“ също долетя неведнъж от мислите на посетителя, понякога с още думи като „не забравяй фърфърудата“ или „не бъди фърфъруда“. И всеки път, когато през съзнанието проблясваше тази дума, посетителят бързо се отдръпваше.
	Но после пак се връщаше. Защото Канди не правеше нищо, за да му покаже, че е нежелан гост.
	Продължаваше да се люлее; Столът тихичко поскърцваше: скръц… скръц… скръц… скръц.
	Канди зачака.
	Съзнанието му беше отворено.
	… скръц… скръц… скръц…
	Два пъти проблесна името „Боби“, втория път придружено от неясен образ — отново това симпатично лице. Беше идеализирано, също като това на Джули. На Канди му се стори, че го познава, но изображението на Боби не беше така ясно и подробно като на Джули, пък и Канди не искаше да се съсредоточава върху него да не би посетителят да усети интереса му и да се уплаши.
	По време на дългото и търпеливо ухажване на срамежливия натрапник, Канди долови още много думи и образи, но не разбираше какво значат: „мъже в скафандри“, „Лошото нещо“, „един тип с хокейна маска“, „домът“, „глупави хора“… и още хавлия, полуизядено десертно блокче и внезапна трескава мисъл: „Рисувай бръмбари, не става, рисувай бръмбари. Трябва да Бъдеш Спретнат…“
	Повече от десет минути изминаха без контакт и Канди започна да се тревожи, че натрапникът се е оттеглил завинаги. Но той изведнъж се завърна. Този път контактът беше силен, по-близък отпреди.
	Канди усети насъбраната смелост у посетителя и разбра, че е време да действа. Представи си своето съзнание като стоманен капан, а посетителят като любопитна мишка. Представи си как капанът щраква и острието срязва натрапника.
	Ужасен, посетителят се помъчи да се отскубне. Канди го задържа и го тласна по телепатичния мост между двамата, опитваше се да нахлуе в мислите му и да научи кой е той, къде се намира и какво иска.
	Канди не притежаваше телепатични способности, нищо подобно дори на слабите възможности на натрапника. Всъщност досега не беше разчитал чужди мисли и не знаеше как да постъпи. Както се оказа, не се налагаше да прави нищо — само да се „отвори“ и да попива информацията от посетителя. Той се казваше Томас и беше ужасен от Канди, от това, че е Направил Нещо Наистина Глупаво и че е изложил Джули на опасност. Страхът от тези три фактора разбиваха мисловната му защита и го караха да излее поток информация.
	В действителност информацията беше прекалено много и Канди не успяваше да я пресее — порой от думи и образи. Ето защо отчаяно се мъчеше да улови следи за самоличността и адреса на Томас.
	„Глупави Хора, Чиело Виста, домът, тук всички имат криви очи, медицинско заведение, добра храна, телевизия, Най-Доброто Място За Нас, Чиело Виста, санитарите са добри, гледаме колибрита, светът е лош там, твърде лош за нас, Чиело Виста, Домът…“
	С известно учудване Канди разбра, че посетителят е човек с недоразвит интелект — долови дори термина „болест на Даун“ — и се уплаши, че няма да успее да открие нещо смислено в объркания поток от думи, за да разбере къде се намира Томас. В зависимост от коефициента си на интелигентност Томас можеше дори да не знае къде е здравното заведение „Чиело Виста“, въпреки че явно живееше там.
	После от мислите на Томас изригнаха образи — добре свързана верига от спомени, които му причиняваха известно емоционално страдание: пътуването до „Чиело Виста“ с кола заедно с Джули и Боби в деня, когато го заведоха в дома. Тя доста се различаваше от другите мисли и спомени на Томас, защото беше много подробна и така ярко запаметена, че се въртеше като на филм. Канди научи всичко, което му трябваше. Видя пътищата, по които бяха минали през онзи ден, разпозна пътната маркировка зад прозореца на колата, видя всяка особеност при завоите, защото Томас се бе постарал да запомни всичко, воден от една мисъл: „Ако там не ми хареса, ако хората са лоши, ако е много страшно, ако ми дойде много да съм сам, трябва да зная как да намеря пътя обратно до Боби и Джули, когато пожелая, трябва да запомня, трябва да запомня всичко, значи завой тук при 7–11, оттук вдясно, да не забравя 7–11 и сега покрай трите палми. Ами ако те не идват да ме виждат? Не, не бива да мисля лоши работи, те ме обичат и ще дойдат. Ами ако не дойдат? Виж, запомни тази къща, трябва да мина покрай нея, запомни къщата със синия покрив…“
	Канди разбра всичко. Дори географ не би му обяснил по-точно с градуси и минути ширина и дължина. Беше повече, отколкото му трябваше, за да разбере как да използва способностите си. Канди отвори капана и пусна Томас.
	После стана от люлеещия стол.
	Представи си дома в Чиело Виста с всички дребни подробности от мислите на Томас.
	Представи си стаята на Томас на първия етаж на северното крило в северозападния ъгъл.
	Мрак, милиарди горещи искри в празнотата, скорост.


	Джули беше в настроение за работа и затова останаха вкъщи само петнадесет минути, само колкото да нахвърлят тоалетни принадлежности и дрехи за преобличане в малката пътна чанта. В „Макдоналдс“ на Чапман авеню в Ориндж тя спря до гишето за коли и купи ядене за из път: сандвичи „Биг Мак“, пържени картофи и диетична кола. Преди да стигнат до магистралата на Коста Меса, докато Боби още се суетеше с пакетчетата горчица и опаковката на сандвичите, Джули закачи радарния детектор на огледалото за обратно виждане и го включи в запалката на тойотата. Боби досега не беше ял сандвичи при такава скорост, но предполагаше, че карат средно със сто и четирийсет километра в час по магистралата Ривърсайд на запад от магистралата Ориндж. Не беше доял картофите, когато вече се намираха само на няколко отклонения от магистралата Футхил източно от Лос Анжелис. Върховият час отдавна бе отминал и движението беше необичайно спокойно и все пак поддържането на такава скорост изискваше бърза смяна на платната и здрави нерви.
	— Ако продължаваме със същата скорост — подхвърли Боби, — никога няма да получа възможността да умра от холестерина в сандвича.
	— Лий разправя, че холестеринът не е причина за смъртта ни.
	— Така ли?
	— Твърди, че живеем вечно и холестеринът може само да ни премести от този живот малко по-бързо. Същото ще стане и ако се подхлъзна и се преобърнем няколко пъти.
	— Едва ли — възрази Боби. — Не съм виждал по-добър шофьор от тебе.
	— Благодаря ти. Аз пък не съм виждала по-добър пътник от теб.
	— Чудя се само…
	— Да?
	— Ако наистина не умираме, а само продължаваме по-нататък и не си струва да се притеснявам за нищо — защо тогава, по дяволите, купих диетична кола?


	Томас се изтърколи от леглото и скочи на крака.
	— Дерек, върви, излизай, той идва!
	Дерек зяпаше говорещ кон по телевизията и не чу предупреждението.
	Телевизорът стоеше в средата на стаята, между леглата, и докато Томас отиде при Дерек и го задърпа, за да го накара да го чуе, около тях заехтя странен звук, много особен — като че някой си подсвирква, ама без да подсвирква. Появи се и вятър на няколко пъти. Не беше нито топъл, нито студен, но Томас потръпна от усещането.
	Дръпна Дерек от стола и завика:
	— Лошото нещо идва, излизай, върви, както ти казах, още сега!
	Приятелят му направи глупава физиономия, после се усмихна, защото сигурно реши, че Томас се прави на смешен като онези тримата комици. Съвсем беше забравил обещанието си. Беше решил, че Лошото нещо сигурно е яйца на очи за закуска, но след като в чинията не се появиха никакви яйца, реши, че няма нищо опасно. Сега обаче имаше опасност, а Дерек не знаеше.
	Пак странно подсвиркване. Нов повей на вятъра.
	Томас сграбчи Дерек, тласна го към вратата и изкрещя:
	— Бягай!
	Свиренето спря, вятърът секна и изведнъж кой знае откъде се появи Лошото нещо. Стоеше между тях двамата и вратата.
	Беше човек, както Томас вече знаеше, но имаше и още нещо. Сякаш бездънен мрак беше излят в човешка форма, къс от нощта, промъкнал се през прозореца и то не само защото беше облечен с черна тениска и черни шорти, но и защото личеше, че отвътре също е чисто черен.
	Дерек се уплаши. Нямаше нужда някой да му обяснява, че това е Лошо нещо — нали го виждаше със собствените си очи! Но не разбираше, че е прекалено късно да бяга и затова се запъти към Лошото нещо, може би да се промуши покрай него — дори Дерек не беше чак толкова глупав, че да не му е ясно какво ще стане, ако реши да блъсне огромното тяло пред себе си.
	Лошото нещо го сграбчи и го повдигна във въздуха без никакво усилие, като възглавничка. Дерек изпищя. Лошото нещо го блъсна в стената толкова силно, че писъкът секна, снимките на родителите и брата на Дерек изпопадаха и то от отсрещната стена зад леглото му.
	Лошото нещо беше извънредно бързо. Това беше най-страшното — ужасно бързо. Запрати Дерек в стената, той зина, без да отрони нито звук повече. Лошото нещо пак го блъсна още по-силно, макар и първия път да беше достатъчно да убие когото и да било. Момчето се облещи. Лошото нещо го дръпна от стената и го тръшна на масата. Масата потрепери, а-ха да се разпадне, но се задържа. Главата на Дерек увисна от ръба й. Томас виждаше лицето му преобърнато: преобърнатите очи примигваха бързо, преобърнатата уста беше широко зейнала, но от нея не излизаше звук. Томас отмести очи от лицето на приятеля си и погледна над тялото му към Лошото нещо, а то го гледаше и се хилеше, като че всичко беше само шега, ха-ха, колко смешно, ама никак не беше смешно. После взе ножиците от единия край на масата — същите ножици, с които Томас правеше стихотворенията си в картини, същите, който едва не паднаха, когато Лошото нещо тръшна Дерек отгоре. То мушна ножиците в Дерек и от него потече кръв — горкия Дерек, който не би наранил никого, освен себе си, който дори не знаеше как да нарани човек. А Лошото нещо мушкаше ли мушкаше с ножиците, от Дерек течеше все повече кръв, и после отново и отново. Кръвта течеше не само от четирите дупки в гърдите и корема, които Лошото нещо проби в Дерек с ножиците, но и от устата и носа му. Лошото нещо грабна трупа от масата и го захвърли както си беше със забитите ножици отпред, сякаш беше възглавница. Не, по-точно сякаш беше чувал с боклук. Точно така хвърляха чувалите Чистовниците в Чистовния Камион. Дерек падна на леглото по гръб, ножиците продължаваха да стърчат, а той не помръдваше — ясно, беше отишъл в Лошото място. И най-страшното беше, че всичко се случи много бързо, толкова бързо, че Томас не успя да измисли нещо, за да го предотврати.
	Стъпки в коридора, тичане.
	Томас изкрещя за помощ.
	Пит, един от санитарите, застана на прага. Видя Дерек на леглото с ножиците и шурналата отвсякъде кръв и се уплаши, личеше му. Обърна се към Лошото нещо и го попита:
	— Кой…
	Лошото нещо го сграбчи за врата и Пит издаде особен звук, като че кост беше влязла в гърлото му. Санитарят хвана с две ръце ръката на Лошото нещо, която изглеждаше два пъти по-голяма от неговите, но не успя да го накара да отпусне хватката. Лошото нещо го повдигна за врата, брадичката на Пит се вирна и главата му се отметна. После го грабна за колана и го запрати обратно през вратата в коридора. Младият санитар се стовари върху една от сестрите и двамата паднаха на пода, настъпи бъркотия, сестрата се разпищя.
	И всичко само за пет тиктакания. Толкова бързо.
	Лошото нещо тръшна вратата, разбра, че не се заключва и постъпи най-странно, странно и страшно. Протегна двете си ръце към вратата и от тях излезе светлина, също като от фенерчето, само че синя. От пантите, от бравата и касата на вратата заизскачаха искри. Металните части се стопиха и се размекнаха — така маслото се разлива от картофеното пюре. Получи се пожарна врата. Така казваха за случай на пожар — ако видиш, че коридорът гори, не излизаш навън, затваряш вратата и чакаш в стаята. Обясняваха, че й викат „пожарна“, защото огънят не може да влезе през нея, а Томас все се чудеше защо тогава не й казват безпожарна врата, но така и не попита. Имаше обаче нещо друго — пожарната врата не пропускаше огъня, защото е метална, а сега се топеше по краищата заедно с металната рамка. Сякаш никога повече нямаше да мине през нея.
	Отвън почнаха да блъскат по вратата, мъчеха се да отворят, не успяваха и непрекъснато викаха имената на момчетата. Томас разпозна някои гласове и искаше да изкрещи за помощ в бедата, но едва ли можеше да издаде по-силен звук от горкия Дерек.
	Лошото нещо спря синята светлина. После се обърна и погледна Томас. Усмихна се. Лоша усмивка. Сетне прошепна:
	— Томас?
	Момчето с изненада разбра, че може да стане на крака, въпреки уплахата. Беше притиснат на стената до прозореца и се замисли дали да не повдигне резето на прозореца, да отвори и да излезе, както ги бяха учили по време на тренировките за аварии. Но знаеше, че не е достатъчно бърз, а Лошото нещо беше най-бързото същество, което бе виждал.
	То запристъпва към него.
	— Ти ли си Томас?
	Известно време Томас не можеше да пророни нито дума. Само мърдаше устни и се мъчеше да каже нещо. През това време, се чудеше дали да не излъже, да каже, че не е Томас и Лошото нещо току-виж му повярвало, за да го пусне. Затова, когато изведнъж звуците започнаха да излизат от устата му, той забъбри:
	— Не… не… не съм Томас. Той отиде във външния свят, голям негодник е, затова го изхвърлиха навън, в света.
	Лошото нещо се изсмя. В смеха му нямаше нищо смешно — Томас никога не беше чувал подобно нещо.
	— Кой, по дяволите, си ти, Томас? — изграчи Лошото нещо. — Откъде си? Как е възможно тъпак като теб да притежава способност каквато аз нямам?
	Момчето не отговори. Не знаеше какво да каже. Искаше му се блъскането отвън да спре, хората да потърсят друг начин да влязат, защото с блъскане не ставаше. Може би трябваше да повикат полиция и да помолят за „челюстите на живота“, ами да, „челюстите на живота“ — като онези, които показваха по телевизията как изваждат хора от катастрофирали коли. Можеха да отварят вратата с „челюстите на живота“ точно както местеха смачканите коли и спасяваха хората. Томас се надяваше полицията да не каже, че с „челюстите на живота“ отварят само коли, а не врати по домовете, защото тогава с него беше свършено.
	— Ще ми отговориш ли, Томас? — настоя Лошото нещо.
	При боричкането столът за гледане на телевизия се беше преобърнал и сега беше между Томас и Лошото нещо. То протегна ръка, само едната, блесна синята светлина и — пуф! — столът се разпадна на трески като безброй клечки за зъби. Томас едва успя да закрие с длани очите си, за да не ги наранят. Някои трески се забиха по ръцете, дори по брадичката и бузите, други влязоха в ризата и го убодоха по корема, но момчето не чувстваше болка, тъй като беше много заето да се страхува.
	Веднага дръпна ръцете си от очите, защото трябваше да следи къде се намира Лошото нещо. То беше надвесено върху него, пред лицето му се носеха прашинки от дървения стол.
	— Томас? — повтори Лошото нещо и сложи голямата си ръка върху шията му, както стори на Пит преди известно време.
	Томас чу от гърлото му да излизат звуци. Не можеше да повярва, че именно той ги издава, но така си беше. После се чу да казва нещо, което умът му не го побираше как е посмял да изрече:
	— Ти не Си Общителен!
	Лошото нещо го сграбчи за колана, без да пуска врата му, повдигна го от пода, дръпна го, после пак го блъсна назад към стената, както удари Дерек. Томас никога не беше изпитвал такава болка.


	Вътрешната врата на гаража беше с резе, но нямаше предпазна верига. Клинт прибра ключовете в джоба си и влезе в кухнята в осем и десет. Фелина седеше до масата, четеше списание и го чакаше.
	Тя вдигна очи и се усмихна. Сърцето му заби учестено, точно както в сантименталните любовни романчета. Клинт не можеше да повярва, че му се случва подобно нещо. Преди да срещне Фелина беше толкова сдържан. Гордееше се, че няма нужда от интелектуален стимул или емоционална подкрепа и затова не се поддава на болките и разочарованията от човешките взаимоотношения. После я срещна. Дъхът му започна да секва, стана уязвим като всички останали и се радваше на това.
	Фелина изглеждаше страхотно в семплата синя рокля с червения колан и червените обувки. Силна и едновременно нежна, издръжлива и в същото, време крехка.
	Клинт се приближи до нея. Известно време двамата постояха пред хладилника, до мивката, прегръщаха се и се целуваха. Клинт си помисли, че биха били щастливи дори и да бяха глухонеми, дори и да не можеха да четат по устните или да разговарят с езика на жестовете, защото щастието им произлизаше от това, че са заедно, а то не се описва с думи.
	Най-накрая той проговори:
	— Ама че ден! Нямам търпение да ти разкажа. Искам съвсем набързо да се измия и да се преоблека. Към осем и половина ще излезем, ще идем в „Капрабело“, ще седнем в ъглово сепаре, ще пийнем вино, ще хапнем спагети и чеснов хляб…
	„Ще ни стане тежко.“
	Клинт се засмя, защото Фелина беше права. Двамата обичаха да ходят в „Капрабело“, но храната там беше с много подправки. Винаги си патеха от яденето.
	Отново я целуна и тя седна със списанието в ръка, докато Клинт се запъти през трапезарията по коридора към банята. Пусна топлата вода да се източи, включи електрическата самобръсначка и започна да се бръсне и да се усмихва на образа си в огледалото, защото се радваше на дяволския си късмет.


	Лошото нещо беше точно пред лицето му, кривеше се и задаваше въпроси, прекалено много, за да може Томас да помисли и да отговори, дори да беше седнал кротко и спокойно на стол, камо ли с висящи във въздуха крака и притиснат до стената, с непоносима болка в гърба. Той непрекъснато повтаряше:
	— Не мога повече, не мога повече.
	Винаги, когато казваше тези думи, хората преставаха да го разпитват или да му разказват, оставяха го да проясни мислите си. Но Лошото нещо не беше като другите хора. Не го интересуваше дали мислите на момчето са прояснени, само настояваше за отговори. Кой е Томас? Коя е майка му? Кой е баща му? Откъде е? Коя е Джули? Кой е Боби? Къде е Джули? Къде е Боби?
	После извика:
	— Хей, ама ти наистина си идиот. Не знаеш отговорите, нали? Ти си толкова тъп, колкото изглеждаш.
	Дръпна Томас от стената и го задържа във въздуха с една ръка. Момчето не можеше да диша. Лошото нещо го удари през лицето силно, на Томас не му се искаше да плаче, но не можеше да се въздържи, защото го болеше и защото беше уплашен.
	— Защо оставят такива като тебе да живеят? — изсъска Лошото нещо.
	Пусна Томас, който се строполи на пода. Лошото нещо го изгледа злобно и в момчето се надигна гняв не по-малък от досегашния страх. И това беше странно, защото Томас почти никога не изпадаше в гняв. А за пръв път в живота си беше едновременно разгневен и уплашен. Но Лошото нещо го гледаше така, сякаш беше бръмбар или боклук на пода, който трябва да се почисти.
	— Защо не ги убиват такива още при раждането? Ставаш ли за нещо? Защо не са те убили при раждането, за да те накълцат на парченца за кучешка храна?
	Томас помнеше как хората от външния свят го гледаха по същия начин и му говореха злобно, а Джули все ги отпъждаше. Убеждаваше го, че не е нужно да бъде любезен с такива хора и че може да им каже, че Са Груби. Сега Томас се ядосваше Напълно Оправдано и дори Джули никога да не му беше обяснявала, сигурно пак щеше да се ядоса, защото за някои неща просто си беше ясно дали са добри или лоши.
	Лошото нещо го ритна по крака и понечи да го ритне още веднъж, личеше си, но откъм прозореца долетя шум. Там се бяха покачили няколко санитари. Чупеха малкото прозорче и опипваха рамката, за да намерят бравата.
	Когато стъклото звънна, Лошото нещо вдигна очи и протегна ръце към прозореца, сякаш молеше санитарите да не влизат. Но Томас разбра, че всъщност се кани да пусне синята светлина.
	Искаше да предупреди санитарите, ала се досети, че никой няма да го чуе или да го послуша, докато не стане прекалено късно. Затова, докато Лошото нещо беше с гръб, той изпълзя настрани, въпреки че от пълзенето го болеше, въпреки че трябваше да премине през мокрите петна кръв от Дерек, въпреки че му се повдигаше. Беше разгневен и уплашен.
	Синя светлина. Много ярка.
	Нещо избухна.
	Томас чу трошенето на стъкло и нещо по-страшно, като че не само стъклото удари санитарите, ами и част от стената.
	Хората се разпищяха. Повечето писъци рязко секнаха, но други продължиха, беше ужасно — някой в тъмното зад пометения прозорец изпитваше по-силна болка.
	Момчето не погледна назад, защото вече беше стигнало до леглото на Дерек, откъдето и бездруго нямаше да види прозореца от мястото си на пода. Освен това знаеше какво иска и къде да отиде. Трябваше да стигне дотам преди Лошото нещо да си спомни за него.
	Бързо се покатери на леглото, огледа се, видя, че ръката на Дерек виси от едната страна, а от ръкава му по дланта се стичаше кръв и капеше от пръстите. Никак не му се щеше да докосва мъртвец, макар че го беше обичал. И все пак трябваше да го направи. Беше свикнал да прави разни неща, които не му допадаха, такъв беше животът. Затова се вкопчи в ръба на леглото и се придърпа с всички сили. Мъчеше се да не обръща внимание на болката в гърба и ритнатия крак, защото усещането го вцепеняваше и забавяше. Дерек беше точно пред него с отворени очи и уста, окървавен, притиснал падналите от стената снимки на близките му, толкова тъжен, толкова страшен, заминал завинаги за Лошото място. Томас грабна стърчащите от гърдите му ножици и ги дръпна, като си повтаряше, че в това няма нищо лошо, защото Дерек не чувстваше нищо и никога повече нямаше да почувства.
	— Ти! — изкрещя чудовището.
	Момчето се обърна да види къде е Лошото нещо, а то се оказа точно зад него, приближаваше се към леглото. Затова Томас замахна с ножиците колкото можеше по-силно, а по лицето на Лошото нещо се изписа почуда. Ножиците се забиха в рамото му. Страшното същество изглеждаше още по-учудено. Бликна кръв.
	Томас извади ножиците и каза: „за Дерек“, после добави: „и за мене.“
	Не беше сигурен какво ще се случи, но си представяше, че бликналата кръв ще причини болка на Лошото нещо и може би ще го умъртви като Дерек. В другия край на стаята вече нямаше прозорец, нямаше я и част от стената, а от дупките излизаше пушек. Томас си представи, че ще изтича дотам и ще се промъкне през отвора, въпреки че от другата страна беше нощта.
	Но не можеше да си представи това, което всъщност се случи, защото Лошото нещо се държеше така, сякаш изобщо не беше наранено с ножиците, сякаш от него не течеше кръв. То го грабна и пак го повдигна. Блъсна го в шкафчето, от което го заболя много повече от стената, защото шкафът имаше дръжки и ръбове.
	Томас чу как нещо вътре в него изпращя и се разкъса.
	Но най-странното беше, че вече не плачеше, не искаше да плаче, като че всичките му сълзи бяха изтекли.
	И още нещо странно: вече не беше толкова уплашен, сякаш страхът му се беше изразходвал също като сълзите. Томас погледна Лошото нещо право в очите и видя големия мрак, по-голям от тъмнината отвън след залез-слънце и разбра, че иска да го умъртви, че ще го умъртви и в това няма нищо нередно. Не се боеше да умре. Смъртта си оставаше Лошото място, не му се искаше да отива там, но изведнъж изпита особено добро чувство към Лошото място — може би пък няма да бъде чак толкова самотен, дори можеше да бъде по-малко самотен, отколкото понякога тук. Стори му се, че в Лошото място вече има някой, който го обича, обича го дори повече, отколкото Джули го обича, повече и отколкото някога го обичаше татко — някой сияен образ, без следа от мрак около него, толкова светъл, че чак не можеш да го погледнеш.
	Лошото нещо притискаше Томас към шкафчето с една ръка, докато с другата измъкна ножиците от рамото си.
	После ги заби в тялото на момчето.
	Томас започна да се изпълва със светлина, светлината, която го обичаше, и разбра, че си отива. Надяваше се Джули да разбере колко смел е бил през последните си мигове, как престана да плаче и да се плаши и успя да отвърне на нападението. После, изведнъж се сети, че не е телевизионирал предупреждение до Боби, че Лошото нещо е и по техните следи и се зае с тази работа.
	… ножиците се врязаха в него…
	Внезапно се сети за нещо още по-важно, което се налагаше да свърши. Трябваше да съобщи на Джули, че Лошото място не е чак толкова лошо, че там светлината те обгръща с любов. Джули трябваше да го знае, защото дълбоко в себе си всъщност не вярваше. Представяше си, че там е тъмно и самотно, както преди си мислеше Томас и затова отброяваше всяко тиктакане и се тревожеше дали преди да изтече времето ще успее да направи всичко, да научи, да види, да почувства и да получи всичко, да се погрижи за Томас и за Боби, за да бъдат добре, ако Нещо Се Случи На Нея.
	… ножиците пак се врязаха…
	А Джули беше щастлива с Боби, но щастието й нямаше да бъде пълно, ако не узнаеше, че не бива да се тревожи да не би всичко да свършва в мрак. Тя беше толкова добра, че човек трудно можеше да се досети колко е тревожна вътрешно. Само Томас го разбираше сега, когато светлината го изпълваше. Чак сега му стана ясно колко всъщност се тревожи Джули. Тревогата й идваше от това, че трудът, надеждите и мечтите, усилията, постъпките и обичта губят смисъл, щом рано или късно ще бъдеш мъртъв завинаги.
	… ножиците…
	Ако знаеше за светлината, Джули щеше да престане да се тревожи. Затова Томас телевизионира и това послание заедно с предупреждението и с последните три думи до нея и до Боби, собствените му думи, изпращаше всичко наведнъж и се надяваше да не се обърка: „Лошото нещо идва, внимавайте, Лошото нещо, има светлина, която те обича, Лошото нещо, и аз те обичам, има светлина, има светлина, ЛОШОТО НЕЩО ИДВА…“


	В осем и петнадесет бяха на магистралата Футхил, устремени към връзката с магистралата Вентура, по която щяха да преминат през долината Сан Фернандо почти до океана, преди да завият на север към Окснард, Вентура и оттам до Санта Барбара. Джули знаеше, че трябва да намали скоростта, но не успя да си го наложи. Бързото каране малко я успокояваше — ако се придържаше към ограничението сто километра в час, сигурно щеше да се разкрещи още около Бърбанк.
	По стереоуредбата звучеше Бени Гудман. Богатата мелодика и накъсаният ритъм изглеждаха съзвучни с бясното препускане. Ако това беше филм, музиката на Гудман щеше да подхожда прекрасно на сенчестата, панорамна гледка на осеяните със светлинки хълмове, покрай които преминаваха от град на град, от квартал на квартал.
	Джули знаеше защо е толкова напрегната. По съвсем неочакван начин Мечтата се оказа толкова близо, но ако протегнеха ръка, щяха да изгубят всичко. Всичко. Надеждите. Любимия човек. Живота.
	Седнал до нея, Боби й имаше такова доверие, че можеше да задреме дори при скорост над сто и четирийсет километра в час, въпреки мисълта, че и тя бе спала само три часа предната нощ. От време на време Джули го поглеждаше само защото й беше приятно, че той е до нея.
	Съпругът й все още не разбираше защо са тръгнали на север да проверят семейство Полард и защо надхвърлят обичайните служебни задължения към клиента, но неговото объркване се дължеше на факта, че беше почти толкова добър, колкото изглеждаше. Понякога нарушаваше правилата и законите заради своите клиенти, но в личния живот нямаше по-съвестен човек. Джули беше с него веднъж, когато от повреден автомат за вестници Боби получи неделния брой на „Лос Анжелис Таймс“ и ресто от три двайсет и петцентови монети в повече, след което веднага пусна парите обратно в процепа, въпреки, че преди същия автомат беше задържал повече монети и със сигурност вече сметката беше няколко долара в ущърб на Боби.
	— Добре де — каза тогава младият мъж и се изчерви от присмеха й към неговата прилежност, — може би автоматът е мошеник и си му е добре така, но аз не мога.
	Джули можеше да му обясни, че са се захванали със случая Полард, защото за пръв и последен път в живота си бяха близо до големите пари, до големия шанс, който търси всеки човек, но малцина го намират. Франк им беше показал за миг парите в чантата и им беше разказал за втората чанта в мотела. Оттогава бяха като мишки в лабиринт, привличаше ги миризмата на сиренето, въпреки че и двамата бяха заявили, че не преследват лични цели. Когато Франк се появи в болничната стая Бог знае откъде с още триста хиляди, нито Джули, нито Боби поставиха въпроса за законността, въпреки че не можеха повече да си затварят очите и да се кълнат в невинността на клиента си. Миризмата на сиренето беше станала толкова силна, че не можеха да устоят. Хвърляха се с главата напред, защото виждаха възможността да използват Франк, за да победят в мишето състезание и да си купят Мечтата по-скоро, отколкото се бяха надявали. Бяха готови да използват мръсни пари и съмнителни средства, за да постигнат желаната цел, въпреки че Джули изтъкваше като оправдание, че не са толкова алчни и не могат просто да откраднат парите и диамантите на Франк и да го оставят в ръцете на неговия брат психопат. Или пък дори чувството им за дълг към клиента вече беше измамно — оправдание, което можеха да посочват впоследствие пред себе си, за да обяснят не чак толкова благородните си постъпки и подбуди.
	Джули можеше да му разкаже всичко това, но не го направи, защото не й се искаше да спори с него. Трябваше да го остави сам да стигне до същите изводи. Ако се опиташе да му го обясни предварително, той щеше да възрази. Дори и да признаеше частица от истината, Боби щеше да подхване безкраен спор за правилността на Мечтата, за моралността на нейната същност — целта, която оправдава средствата. Но според Джули високоблагородната цел не можеше да остане непроменена, ако към нея се вървеше с неморални средства. Не можеше да се откаже от Големия шанс, ала се тревожеше, че когато постигнат Мечтата, тя ще се окаже опетнена, не каквато би трябвало да бъде.
	Въпреки всичко Джули продължи да кара. Бързо. Защото скоростта разсейваше част от страха и напрежението. Притъпяваше и бдителността. А без тази бдителност ставаше по-малка вероятността да се откаже от опасния сблъсък с Полардови, който изглеждаше неизбежен, ако искаха да използват възможността да получат огромно богатство, даващо им възможност да осъществят всичките си планове.
	Движението по пътя беше намаляло, зад тях нямаше никого, най-близката кола отпред беше на около четиристотин метра, когато Боби извика и се изправи рязко, сякаш я предупреждаваше за опасност от катастрофа. Наведе се рязко и хвана главата си с две ръце, като да облекчи внезапен пристъп на мигрена.
	Джули уплашено отпусна съединителя, здраво натисна спирачките и попита:
	— Боби, какво има?
	С одрезгавял от страха и припрян от неотложността глас съпругът й надвика музиката на Бени Гудман:
	— Лошото нещо, Лошото нещо, внимавайте, има светлина, която те обича…


	Канди погледна окървавеното тяло в краката си и разбра, че не трябваше да убива Томас. Трябваше да го отведе на потайно място и с мъчения да изтръгне от него отговорите, дори на този идиот да му трябваха часове, за да разкаже онова, което интересуваше Канди. Можеше дори да бъде забавно.
	Но Канди никога досега не беше изпадал в такъв бяс, не се владееше до такава степен, че да потуши гнева, обзел го в деня, когато откри мъртвото тяло на майка си. Искаше отмъщение не само за нея, но и за себе си, за всеки, който заслужаваше възмездие, но не го беше получил. Бог го бе превърнал в средство за отмъщение и както никога досега Канди отчаяно копнееше да изпълни предназначението си. Жадуваше не просто да разкъса гърлото и да изпие кръвта на един грешник, искаше да накаже множество грешници. За да се уталожи гневът му, трябваше не просто да пие, а да се опие от кръв, да се окъпе в кръв, да се изправи сред потоци кръв, да застане върху напоена от кръв земя. Искаше майка му да го освободи от правилата, които досега укротяваха гнева му, искаше Бог да го пусне на свобода.
	Чу в далечината сирени и разбра, че трябва скоро да изчезва.
	В рамото му пулсираше гореща болка — ножиците бяха разкъсали мускула и одраскали костта, но по пътя щеше да се справи с раната. При възстановяването лесно щеше да поправи наранената плът.
	Докато се промъкваше през изпопадалите по пода предмети, той се оглеждаше за нещо да го насочи към Джули или Боби, за които говореше Томас. Те сигурно знаеха кой е Томас и защо притежаваше дарба, каквато дори благословената майка на Канди не можа да му даде.
	Докосваше различни предмети и мебели, но оттам изтръгваше само изображения на Томас и Дерек, както и на някои санитари и медицински сестри, които се грижеха за тях. После забеляза албум на пода, до масата, където беше убил Дерек. Отворените страници бяха пълни с картини, залепени на редове и в особен ред. Канди взе албума и го прелисти. Чудеше се какво ли е това и когато се помъчи да види лицето на последния човек, който го беше държал в ръце, усилията му бяха възнаградени с образ на друг човек — нито идиот, нито медицинска сестра.
	Як мъж. Не едър колкото Канди, но почти толкова силен.
	Сирените вече бяха на по-малко от километър, с всяка секунда звуците се засилваха.
	Канди прокара дясната си ръка по корицата на албума, търсеше… търсеше…
	Понякога усещаше много неща, друг път съвсем малко. Този път трябваше да успее или стаята щеше да се окаже задънена улица за стремежа му да узнае значението на дарбата на идиота.
	Търсеше…
	Получи едно име. Клинт.
	Някъде следобеда Клинт бе седял на стола на Дерек и бе разлиствал странната колекция картини.
	Опита се да разбере къде е отишъл Клинт след като е излязъл от стаята. Видя шевролет, който Клинт кара по магистралата, после някакво място на име кантора „Дакота & Дакота“. После пак шевролета, по магистрала в мрака и къщичка на едно място, наречено Пласенша.
	Сирените вече бяха наближили, вероятно колите завиваха по алеята към паркинга на „Чиело Виста“.
	Канди хвърли албума. Беше готов за тръгване.
	Трябваше да свърши само още нещо преди да се телепортира. Когато откри, че Томас е идиот и че в „Чиело Виста“ е пълно с такива, Канди се ядоса и обиди от съществуването на дома.
	Протегна ръце и обърна дланите една срещу друга на разстояние около половин метър. Между тях проблесна синя светлина.
	Той си спомни как съседите и други хора шушукаха по адрес на сестрите му, пък и по негов още когато бе момче, когато го спряха от училище заради проблемите му. Вайълет и Върбина изглеждаха и се държаха като умствено недоразвити и сигурно не се обиждаха, когато ги наричаха така. Невежите и него наричаха умствено изостанал, защото си мислеха, че не ходи на училище поради затруднения в обучението като неговите сестри. (Само Франк ходеше на училище като обикновените деца.)
	Светлината се сгъсти в топка. От ръцете му продължаваше да струи сила. Концентрираше се в топката, която ставаше все по-тъмносиня и сякаш придобиваше плътност като твърд предмет, увиснал във въздуха.
	Канди беше интелигентен и нямаше никакви затруднения при обучението. Майка му го научи да чете, да пише и да смята. Затова се дразнеше, когато му викаха идиот. Не ходеше на училище по други причини, разбира се, главно заради половия орган. Когато порасна, никой вече не го наричаше умствено изостанал и не се шегуваше с него, поне в негово присъствие.
	Сапфиреносинята топка вече изглеждаше плътна като истински скъпоценен камък, но по размери приличаше на баскетболна топка. Беше почти готова.
	Несправедливо обиден с етикета „идиот“, Канди не изпитваше никакво съчувствие към истинските инвалиди. Напротив, силно ги мразеше и се надяваше омразата му да подскаже на хората, че не е и никога не е бил един от тях. Да се мисли подобно нещо за него или пък за сестрите му беше обида към святата му майка, която не беше способна да роди идиот.
	Канди прекрати притока на енергия и отдръпна ръце от топката. За миг се загледа в нея. Усмихваше се, като си представяше какво ще настъпи в този отвратителен приют.
	През дупката, образувана там, където допреди малко бяха прозорецът и стената, дочу оглушителния вой на сирени, после изведнъж вместо воя долетя проточено ръмжене — признак, че сирените са изключени.
	— Помощта идва, Томас — рече Канди и се изсмя.
	Протегна ръка към сапфирената топка и я побутна. Тя полетя през стаята като изстреляна балистична ракета. Проби стената зад леглото на Дерек и направи дупка като от снаряд, после премина през следващата стена, и през следващата. Рушеше неудържимо всичко, пръскаше искри и подпалваше всичко наоколо.
	В мига, когато се отправяше на път към къщата в Пласенша, Канди чу писъци и взрив.


	52

	Боби застана встрани на магистралата. Държеше се за вратата на колата и се мъчеше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ще повърне, но пристъпът бе отминал.
	— Добре ли си? — попита тревожно Джули.
	— Ами… да.
	Колите профучаваха край тях. Силната въздушна струя и ревът им създаваха у Боби странното чувство, че двамата с Джули продължават да карат тойотата със сто и шейсет километра в час, докато той се държи за отворената врата, а тя е сложила ръка на рамото му и по необясним начин пазят равновесие и краката им не изгарят от съприкосновението с асфалта при шеметната скорост, въпреки че никой от двамата не шофира.
	Сънят много го беше объркал и разстроил.
	— Всъщност не беше сън — обясняваше й Боби. Продължаваше да стои с наведена глава и разглеждаше пръснатия чакъл встрани от магистралата. Не изключваше нов пристъп на изтощителен световъртеж и повдигане. — Не като предишния сън за нас, за грамофона и океана киселина.
	— Ами пак за „лошото нещо“.
	— Да. Но не можеш да го наречеш сън, защото просто ей така… думите нахлуха в съзнанието ми.
	— Откъде?
	— Не знам.
	Осмели се да вдигне глава, зави му се свят, но не му прилоша.
	— Лошото нещо… внимавайте… има светлина, която те обича… Не помня всичко. Беше много силно, настойчиво, сякаш някой ми крещеше през фуния, долепена до ухото ми. И това обаче не е точно, защото в действителност не чувах думите, те си стояха там, в главата ми. Усещах ги силно, ако може да се каже така. И то без образи както се случва насън. Само усещания, колкото силни, толкова и объркани. Страх и радост, гняв и опрощение… а съвсем в края някакво странно усещане за спокойствие, което… не мога да опиша.
	Към тях затрещя питърбилт с най-големия фургон, който законът позволяваше по пътищата. Изникнал в мрака зад ослепителната светлина на фаровете, той приличаше на изплувало от дълбините морско чудовище — с първична сила и студен гняв, с вечно неутолим глад. Кой знае защо, докато колата профучаваше покрай тях, Боби се сети за човека от плажа на Пуналу и потръпна.
	— Добре ли си? — попита Джули.
	— Да.
	— Сигурен ли си?
	Боби кимна:
	— Само малко ми се вие свят. Нищо друго.
	— И сега какво?
	Той я погледна.
	— Че какво друго? Продължаваме към Санта Барбара. Ел Енканто Хайс и слагаме край на всичко това… по някакъв начин.


	Канди се появи под портала между дневната и трапезарията. Там нямаше никого.
	Отзад в къщата се чуваше бръмчене. След миг неканеният, чудовищен гост разбра, че работи електрическа самобръсначка. Звукът спря. После в мивката потече вода и зажужа вентилаторът в банята.
	Канди реши да тръгне направо през коридора към банята и да изненада мъжа. Но от другата посока дочу шумолене на хартия.
	Прекоси трапезарията и застана на прага на кухнята — по-малка от кухнята в родната му къща, но безукорно чиста и подредена, каквато неговата не беше след смъртта на майка му.
	До масата, с гръб към него, седеше жена в синя рокля. Беше надвесена над някакво списание, разлистваше го, сякаш търсеше нещо интересно за четене.
	Канди владееше телекинетичните таланти много по-сигурно и по-точно, отколкото Франк. Можеше да се телепортира по-ефикасно и по-бързо, причиняваше по-малко разместване на въздуха и по-малко шум от молекулната съпротива. Въпреки всичко се изненада, че жената не се беше изправила, за да провери какво става, защото звуците от пристигането му се разнесоха в малката съседна стая и явно бяха достатъчно особени, за да привлекат нейното внимание.
	Непознатата прелисти още няколко страници, после се облегна и се зачете.
	Канди не я виждаше достатъчно добре отзад. Косата й беше гъста, лъскава и толкова черна, като че бе тъкана на същия стан, от който излизаше нощта. Имаше крехки рамене и ръце. Беше протегнала добре оформените си крака встрани от стола и ги беше кръстосала през глезените. Ако беше някой, който се интересува поне мъничко от секс, сигурно щеше да се възбуди от извивката на прасеца.
	Канди се чудеше как ли изглежда лицето й. Изведнъж го обзе потребност да разбере каква е на вкус кръвта й. Пристъпи прага и направи три крачки към нея. Не правеше никакви усилия да пази тишина, но жената изобщо не вдигна поглед от списанието. Усети присъствието му чак когато Канди я сграбчи за косата и я издърпа от стола, докато тя риташе и се извиваше.
	Той я обърна и веднага се изпълни с вълнение. Беше безразличен към красивите й крака, пищните й бедра, тънката талия и едрите гърди. Макар и красиво, дори не лицето й беше причината за неговата възбуда. Имаше нещо друго. Нещо в сивите й очи. Можеше да се нарече жизненост. Беше по-жива от повечето други хора, трептеше.
	Жената не изкрещя, тихо изръмжа от страх или гняв, после разгневено го заудря с юмруци. Биеше го по гърдите, по лицето.
	Жизненост! Да, тази жена беше преизпълнена с живот, бликаше от живот и именно тази жизненост го възбуждаше далеч повече от всякакви сексуални съблазни.
	Канди още чуваше далечния плясък на вода и бръмченето на вентилатора. Беше сигурен, че ще се справи с нея, без да привлече вниманието на мъжа, ако успееше да предотврати писъците й. Удари я по главата с юмрук преди да е издала звук. Жената се свлече на пода. Не изгуби съзнание, но беше зашеметена.
	Разтреперан от предвкусваното удоволствие, Канди я сложи по гръб на масата. Краката й висяха от ръба. Канди ги разтвори и се наведе между тях, но не за да я изнасили — изнасилването беше нещо отвратително. Сведе лице към нейното, отначало тя запримига объркано, все още замаяна от ударите. После очите й започнаха да се проясняват. Канди забеляза как по лицето й се изписва ужас и бързо се наведе към гърлото, захапа дълбоко и откри кръвта — чиста, сладка, опияняваща.
	Жената се замята под него.
	Беше толкова жива. Прекрасно жива. Известно време.


	Когато разносвачът донесе пицата, Лий Чен предложи да я раздели с Хал в кабинета на Боби и Джули.
	Хал отмести книгата, но не свали обутите си с дълги чорапи крака от масичката за кафе.
	— Знаеш ли какви поражения нанася това на артериите ти?
	— Защо днес всички са се загрижили за артериите ми?
	— Ти си толкова симпатичен млад човек. Много ще ни бъде неприятно да умреш преди трийсетте. Освен това все ще си мислим как ли би се облякъл на следващия ден, ако беше жив.
	— Уверявам те, никога нищо подобно на твоите дрехи.
	Хал се наведе и погледна в кутията, която Лий му показваше.
	— Изглежда доста добре. Правилото е много просто — когато ти доставят пица на адрес, всъщност ти продават услуга, а не добра храна. Тази обаче не изглежда лошо. Спокойно можеш да познаеш къде свършва пицата и къде започва картонът.
	Лий откъсна капака на кутията, сложи го върху масичката и постави две парчета пица върху импровизираната чиния.
	— Ето.
	— Няма ли да ми дадеш половината?
	— Ами холестеринът?
	— По дяволите, холестеринът е само малко животинска мазнина, да не би да е арсеник!


	Когато силното сърце на жената престана да бие, Канди се дръпна от нея. От разкъсаното й гърло продължаваше да се процежда кръв, но той не докосна нито капка повече. От мисълта, че пие от труп, му ставаше лошо. Сети се за котките на сестрите си, които веднага изяждаха всяка умряла от себеподобните си и се намръщи от отвращение.
	Докато откъсваше мокрите си устни от гърлото на жената, Канди чу отварянето на врата в задната част на къщата. Някой се приближаваше.
	Той бързо заобиколи масата с мъртвата жена и я бутна между себе си и вратата към трапезарията. От представата, която получи за човека от албума с картинките на онзи идиот, знаеше, че с Клинт няма да му е лесно да се справи, както с повечето хора. Предпочиташе да има известно разстояние между двамата, за да има време да прецени съперника си, а не да го нападне изненадващо.
	На прага се появи Клинт. Като се изключат дрехите — сиви панталони, тъмносин блейзър, винен пуловер и бяла риза — изглеждаше точно както оставения върху албума образ. Явно доста се беше позанимавал с щанги навремето. Косата му беше гъста, черна, сресана назад от челото. Лицето му беше като изваяно от гранит, изразът на очите бе непримирим.
	Възбуден от скорошното убийство и от вкуса на кръв, Канди наблюдаваше другия мъж с интерес. Чудеше се какво ли ще се случи по-нататък. Възможностите бяха най-разнообразни и нито една не беше скучна.
	Клинт не реагира според очакванията му. Не прояви изненада, когато видя проснатата мъртва жена върху масата. Не изглеждаше ужасен или сломен от загубата, нито пък изпадна в гняв. В каменното му лице нещо се промени, сякаш под повърхността се разместваха тектонични пластове.
	Накрая погледна Канди в очите и промълви:
	— Ти.
	Едносричното потвърждение, че е разпознат, смути Канди. За миг се обърка откъде ли този човек можеше да го познава, после се сети за Томас.
	Възможността Томас да е споделил виденията си с този или с други хора беше най-страшният поврат в живота на Канди след смъртта на майка му. Службата му в Божията армия на отмъстителите беше личен ангажимент, тайна, която не биваше да излиза извън семейство Полард. Майка му го бе предупредила, че няма нищо лошо в това да се гордее с Божията служба, но че гордостта му ще го доведе до падение, ако започне да се хвали с божествения си подвиг пред други. „Сатаната — разправяше му тя — непрекъснато търси имената на войните от Божията армия, а ти си точно такъв. Когато ги открие, той ги унищожава с червеи, които ги изяждат приживе отвътре, тлъсти червеи като змии, и ги засипва с огън и жупел. Ако не можеш да запазиш тайната, ще умреш и ще идеш в ада заради голямата си уста.“
	— Канди — прошепна Клинт.
	Споменаването на името разпръсна и последните съмнения за разкриването на тайната извън семейството. Канди беше страшно загазил, въпреки че самият той не беше нарушил обета за мълчание.
	Представи си, че в момента Сатаната стои в някакво тъмно и задимено място, отмята глава и пита: „Кой? Как го каза? Как се казва той? Канди ли? Канди чий?“
	Колкото вбесен, толкова уплашен, Канди понечи да заобиколи кухненската маса. Чудеше се дали Клинт е научил за него от Томас. Беше твърдо решил да пречупи този мъж и да го накара да проговори, преди да го убие.
	С най-неочакван жест след каменното спокойствие, с което бе приел убийството на жената, Клинт бръкна в сакото, извади револвер и стреля два пъти.
	Всъщност може би изстреля и повече от два куршума, но Канди не чу нищо повече. Първият изстрел го улучи в стомаха, а вторият в гърдите и го отблъсна назад. За щастие главата и сърцето останаха незасегнати. Ако беше наранена мозъчната тъкан, ако бе повредена загадъчната и крехка връзка между мозъка и съзнанието и бе заклещила съзнанието в капана на повредения мозък, преди Канди да успее да ги отдели един от друг, щеше да се изгуби способността да се телепортира и да го остави на произвола на съдбата. Също така, ако сърцето му бе спряло от точен куршум преди той да се дематериализира, Канди щеше да рухне мъртъв на място. Само такива рани можеха да го довършат. Притежаваше много способности, но не беше безсмъртен. Затова беше благодарен на Бога, че му позволи да се измъкне от кухнята и да се върне жив в майчината си къща.


	Магистралата Вентура. Джули караше бързо, макар и не чак толкова като преди. От радиокасетофона долиташе мелодията „Кошмар“ на Арти Шоу.
	Боби беше потънал в мисли, загледан през страничното стъкло в нощния пейзаж. Не можеше да се отърси от потока думи, които бяха прогорили съзнанието му като бомба, като разтопен метал. Беше се успокоил от съня, който го бе уплашил предната седмица. В края на краищата всеки сънуваше кошмари. Макар и необикновено ярък, абсурдно правдоподобен, сънят не беше необичаен или поне Боби си бе внушил така. Но сегашното преживяване беше различно. Не можеше да повярва, че настойчивите, горещи като лава думи са изригнали от собственото му подсъзнание. Сънят със сложните фройдистки послания в многозначна сцени и символи беше разбираем — нали в крайна сметка подсъзнателното се проявяваше в евфемизми и метафори. Но потокът думи беше много прям, директен, като изпратен по телетипна машина право в мозъчната му кора.
	От време на време Боби шаваше неспокойно. Заради Томас.
	Кой знае защо, колкото повече размишляваше върху потока думи, толкова повече в ума му се явяваше Томас. Боби не виждаше връзката и затова се мъчеше да не мисли за момчето, да се съсредоточи върху възможните обяснения на случката. Но Томас неизменно се връщаше — ненатрапчиво, но постоянно. След известно време у Боби се оформи мъчителното чувство, че има връзка между потока думи и Томас, въпреки че нямаше ни най-малка представа каква може да бъде тя.
	И още по-лошо, докато милите се нижеха според датчика на таблото и колата приближаваше западния край на долината, Боби започна да усеща, че момчето е в опасност. „И то заради мен и Джули“ — помисли си той.
	Опасност от какво, от кого?
	Най-голямата опасност, пред която в момента бяха изправени Боби и Джули, се наричаше Канди Полард. Но дори и за нея трябваше да говори в бъдеще време, защото Канди още не беше научил за тях, не знаеше, че работят за Франк, пък и можеше никога да не разбере в зависимост от развоя на събитията в Санта Барбара и Ел Енканто Хайс. Вярно, беше видял Боби на плажа в Пуналу, но нямаше как да разбере кой е той. В края на краищата дори и Канди да научеше за връзката между „Дакота & Дакота“ и Франк, нямаше как Томас да бъде въвлечен — Томас беше съвсем отделна част от техния живот. Нали така?
	— Нещо не е наред ли? — попита Джули, докато преминаваше в лявата лента, за да изпревари голям камион, натоварен с бира.
	Боби не виждаше ползата да й каже, че Томас може да е в опасност. Тя щеше да се разтревожи, да се разстрои. И за какво? Боби просто оставяше богатото си въображение да работи на воля. Томас беше на съвсем сигурно място в „Чиело Виста“.
	— Боби, какво има?
	— Нищо.
	— Какво тогава се въртиш?
	— Имам проблеми с простатата.


	„Шанел №5“, меко сияние на лампата, създаващи уют тапицерии и тапети на рози…
	Канди се изсмя облекчено, когато се материализира в спалнята, а куршумите останаха в онази кухня в Пласенша на повече от сто мили от него. Раните му бяха зараснали, сякаш никога не ги беше имал. Може би бе изгубил малко кръв и някое и друго парченце тъкан, защото единият от куршумите го бе пронизал и излязъл през гърба и беше отнесъл плътта, преди Канди да излезе извън обсега на револвера. Всичко друго обаче си беше на място и дори нямаше спомен за болката.
	Постоя пред шкафа около половин минута. Вдишваше дълбоко аромата на парфюма от напоената кърпичка. Благоуханието го насърчаваше и му напомняше за неотложната потребност да ги накара да платят за убийството на майка му — всички без изключение, не само Франк, но и целият свят, който заговорничеше срещу него.
	Погледна лицето си в огледалото. По брадичката и устните вече нямаше следи от кръвта на сивооката жена. Беше я оставил зад себе си, също както оставяше дъждовните хапки, когато се телепортираше далеч от буря. Но вкусът още се усещаше. А отражението му несъмнено представляваше въплъщение на възмездието.
	Като разчиташе на изненадата и на способността си да се прицели съвсем точно, след като се беше запознал с разположението на кухнята, Канди се върна в къщата на Клинт. Смяташе да влезе през вратата за трапезарията, в противоположна посока от мястото, където се дематериализира.
	Но или изстрелите го бяха разтърсили повече, отколкото осъзнаваше, или пък обзелият го гняв беше преминал критичната точка и вече му пречеше да се съсредоточи. Каквато и да беше причината, Канди не се появи на набелязаното място, а до вратата към гаража, само на четвърт разстояние от предишното си положение, вдясно от Клинт и недостатъчно близо, за да го нападне и да му отнеме оръжието преди онзи да успее да стреля.
	Само че Клинт го нямаше. Тялото на жената също не беше на масата. Само кръвта стоеше като доказателство, че е умряла именно там.
	Канди не беше отсъствал повече от минута — времето, което прекара в спалнята на майка си плюс няколко секунди за път в двете посоки. Очакваше да завари Клинт надвесен над съпругата си, потънал в скръб, или отчаяно търсещ пулса й. Но щом бе разбрал, че Канди е изчезнал, сигурно беше поел мъртвото тяло на ръце и… И какво? Сигурно бе избягал от къщата, разбира се, с абсурдната надежда, че в жената е останала искрица живот и че трябва да я отнесе, да не би Канди да се завърне.
	Чудовищното създание измърмори някакво проклятие и веднага помоли майка си и Господ за прошка заради неприличния език. Помъчи се да отвори вратата на гаража. Беше заключена. Ако беше излязъл оттук, Клинт нямаше да губи време да заключва зад себе си.
	Канди бързо напусна кухнята, мина през трапезарията и се запъти към антрето пред дневната, за да провери моравата и улицата отпред. Но от вътрешността на къщата дочу шум и спря още преди да стигне до входната врата. Смени посоката и крадешком тръгна по коридора назад към спалните.
	В една от тях светеше. Той открехна вратата и рискува да надзърне.
	Клинт тъкмо беше сложил жената на двойното легло. Докато Канди гледаше, другият мъж придърпа полата й върху коленете. Продължаваше да държи револвера.
	За втори път в продължение на по-малко от час Канди чу воя на далечни сирени в нощта. Вероятно съседите бяха чули стрелбата и бяха повикали полиция.
	Клинт го забеляза на прага, но не вдигна оръжието. Не каза нищо, стоическото му изражение не трепна. Приличаше на глухоням. Странното му поведение изнерви и обърка страшния посетител.
	Той си помисли, че не е изключено мъжът да е изпразнил оръжието още в кухнята, въпреки че телепортирането стана още при втория изстрел. Най-вероятно Клинт бе стрелял по рефлекс, пръстът му бе натискал спусъка поради гняв, страх или друго чувство. Не беше възможно да е пренесъл жената и да е презаредил револвера само за около минута, докато Канди го нямаше. Значи нямаше никаква опасност, ако просто се приближеше и отнемеше оръжието му.
	Но Канди остана на прага. Някой от двата изстрела можеше да бъде точно в центъра на сърцето. Притежаваше могъща сила, но не можеше да я използва достатъчно бързо, за да изпари наближаващ куршум.
	Вместо да се опита да се справи с него по какъвто и да е начин, мъжът се извърна, заобиколи леглото и се изтегна до жената.
	— Какво става, по дяволите? — попита Канди.
	Клинт пое мъртвата й длан. С другата си ръка стисна 38-калибровия револвер. Обърна се на възглавницата, за да гледа към жената и в очите му блеснаха непроляти сълзи. Притисна дулото под брадичката си и стреля.
	Канди беше толкова зашеметен, че не можа да помръдне или да измисли какво да прави по-нататък. От вцепенението го изтръгнаха виещите сирени. Разбра, че следата от Томас към Боби и Джули, които и да бяха те, можеше да се прекъсне тук, ако не откриеше връзката на мъртвеца с тях. Ако се надяваше да разбере кой е Томас, как Клинт е научил името му или още колко души знаят за него, ако искаше да узнае на каква опасност е изложен и как би могъл да се измъкне от нея, не биваше да пропуска тази възможност.
	Забърза към леглото, търкулна мъртвеца на една страна и измъкна портфейла от джоба на панталона. Отвори го и видя разрешителното за частна детективска дейност. От другата страна, също в пластмасова калъфка стоеше служебната картичка на „Дакота & Дакота“.
	Канди си спомни смътния образ на кантората „Дакота & Дакота“, който се бе появил в стаята на Томас, докато опипваше албума, за да си представи Клинт. На картичката имаше адрес. А под името Клинт Карагьозис с по-дребен шрифт бяха напечатани имената Робърт и Джулия Дакота.
	Сирените отвън бяха заглъхнали. Някой блъскаше по входната врата. Два гласа изкрещяха:
	— Полиция!
	Канди захвърли портфейла и извади револвера от ръката на мъртвеца. Отвори барабана, който беше за пет патрона и всички бяха изстреляни. Клинт беше стрелял четири пъти в кухнята, но дори в мига на отмъстителен гняв бе проявил достатъчно самообладание, за да запази последния за себе си.
	— Само заради една жена? — несъзнателно прошепна Канди, сякаш мъртвият можеше да му отговори. — Само защото вече не можеш да правиш секс с нея? Защо сексът има толкова голямо значение? Не можеше ли да правиш секс с друга жена? Защо сексът с тази е бил толкова важен, че не си искал да живееш без него?
	Блъскането по вратата продължаваше. Някой говореше през високоговорител, но Канди не обръщаше внимание на думите.
	Пусна оръжието и избърса ръка в панталоните, защото внезапно се почувства нечист. Беше го пипал мъртвият, а той явно е бил побъркан на тема секс. Несъмнено светът беше свърталище на ненаситни похотливци и Канди се радваше, че Бог и майка му са му спестили нездравите желания, които не отминаваха никого друг.
	Ето защо побърза да напусне къщата на грешниците.


	53

	Отпуснат на канапето, Хал Яматака държеше парче пица в едната ръка и романа на Макдоналд в другата, когато чу приглушените, подобни на флейта звуци. Изтърва храната и книгата и скочи на крака.
	— Франк?
	Полуотворената врата се залюля лекичко навътре не защото някой я бутна, а заради доста силното внезапно течение.
	— Франк? — повтори Хал.
	Докато прекоси стаята, звукът замря и течението изчезна. Вече беше на прага, когато немелодичните тонове се върнаха и нов порив на вятъра разроши косите му.
	Отляво беше все още празното бюро в приемната. Точно срещу него се намираше затворената врата към общия коридор на етажа, където се помещаваха и други фирми. Имаше и друга врата в далечния край на правоъгълната приемна, но тя също беше затворена. Вратата водеше към вътрешния коридор на кантората „Дакота & Дакота“ и шестте останали помещения, включително компютърната зала, където Лий продължаваше да работи, и банята. Звуците и течението не можеха да са достигнали до него през затворените врати. Затова очевидно те идваха от приемната.
	Хал застана в средата на помещението и се огледа очаквателно.
	Флейтата зазвуча и въздухът се раздвижи за трети път.
	— Франк — пак каза Хал и с крайчеца на окото забеляза, че до вратата към общия коридор се е появил мъж.
	Но когато се обърна, видя, че не е Франк. Макар човекът да беше непознат, Хал веднага разбра кой е. Канди. Не можеше да бъде друг, защото именно този човек бе описал Боби на плажа в Пуналу и същото описание потвърди и Клинт.
	Хал не беше висок, но беше як и поддържаше добра форма. Не помнеше някога да е бил физически заплашван от друг човек. Канди беше двайсетина сантиметра по-висок от него, но Хал се бе справял и с по-едри. Внезапно появилият се човек беше набит, от онзи тип хора, които по рождение имат едри кости и здрави мускули, дори и да не правят никакви или почти никакви упражнения за поддържане на формата. А Канди видимо не беше чужд на дисциплината и щангите. Но Хал имаше същото телосложение, височината и мускулите на Канди не го плашеха. Плашеше го излъчването на този човек — от него лъхаха лудост и насилие, както престоял труп вони на смърт.
	Щом братът на Франк се появи в стаята, Хал подуши яростната му лудост както здравото куче усеща бясното, и реши да действа. Не беше обут, нямаше пистолет и наоколо не виждаше нищо, което да му послужи като оръжие. Затова се врътна и затича към кабинета на шефовете, където знаеше, че встрани на бюрото на Джули, на пружинен механизъм, стои зареден деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Браунинг“. Досега оръжието не беше употребявано.
	Хал не беше такъв магьосник на бойните изкуства, за какъвто го смятаха заради внушителната му външност и етническия произход. Все пак беше донякъде запознат с таекуондо. Проблемът обаче се състоеше в това, че само пълен глупак би прибягнал до каквото и да е бойно изкуство като първа защита срещу разбеснял се бик.
	Успя да прекрачи прага преди Канди да го сграбчи за ризата и да се опита да го вдигне във въздуха. Дрехата се скъса по шевовете, в ръцете на лудия останаха парчета плат.
	Но Хал изгуби равновесие. Спъна се и се блъсна в големия стол на Джули, който още стоеше в средата на кабинета заедно с четирите други стола, наредени в полукръг около него, както бе поискал Джаки Джакс за хипнотичния сеанс. Хал се подпря на стола на Джули, който беше на колелца и се плъзна по килима бавно и все пак достатъчно, за да не може да му послужи като опора.
	Психопатът връхлетя върху него, блъсна го в стола и столът се удари в бюрото. Канди се надвеси над Хал с огромни юмруци, подобни на парни чукове, и го заудря в корема.
	За миг Хал остана с отпуснати ръце, беззащитен, но после преплете пръсти, долепи палците един до друг и замахна нагоре, между тежките ръце на Канди към адамовата му ябълка. Канди изръмжа от болка. Хал впи палци в плътта му и натисна към брадичката, като с нокти разкъсваше кожата.
	Задавен и неспособен да поеме дъх през наранения и сгърчен в спазъм гръклян, Канди се олюля и се хвана за гърлото с две ръце.
	Хал се отблъсна от стола, където го бе притиснал Канди, но не тръгна да го преследва. Нанесеният удар не значеше нещо повече от плясване по муцуната на разбеснелия се бик. Несъмнено прекалено самоувереното нападение щеше да свърши с бързо поражение. Вместо това превит от болката в ударения корем и с киселия вкус на соса от пицата в гърлото, Хал бързо заобиколи бюрото, за да вземе деветмилиметровия браунинг.
	Бюрото беше голямо, с удобно пространство за краката при сядане. Хал не знаеше къде точно е прикрепен пистолетът, а не му се искаше да се наведе, за да провери, защото щеше да изпусне от очи Канди. Плъзна ръка отляво надясно от долната страна на плота, после бръкна по-надълбоко и опипа в обратна посока.
	Тъкмо докосваше дръжката на пистолета, когато видя как Канди протяга напред двете си ръце с обърнати длани, сякаш бе разбрал, че Хал търси оръжие и го моли: „Не стреляй, предавам се, спри.“ Хал обаче издърпа браунинга от металната скоба. Изведнъж разбра, че Канди не се кани да се предава — от ръцете на лудия проблесна синя светлина.
	Тежкото бюро сякаш подскочи от удар на електрически ток като при декор във филм за полтъргайсти. Дори когато Хал вдигаше пистолета, бюрото го блъсна и го повлече назад към огромния прозорец. То беше по-широко от прозореца, краищата му се удариха в стената и само заради това не излетя право през стъклото.
	Но Хал попадна точно в средата на прозореца. Ниският перваз го блъсна над глезените и нищо не спря падането. За миг му се стори, че разлюлените щори ще го задържат, но само така му се искаше. Отнесе ги със себе си през стъклото навън в мрака. Изпусна браунинга още преди да е стрелял.
	Изненада се колко дълго трае падането от шестия етаж — разстоянието в края на краищата не беше чак толкова голямо, но беше смъртоносно. Имаше време да зърне възхитителната гледка на отдалечаващата се светлина от прозореца, да се сети за хората, които бе обичал и за несбъднатите мечти, дори да забележи облаците, завърнали се на здрачаване, от които пръскаха капчици дъжд. Последната му мисъл беше за градината зад къщичката му в Коста Меза, където целогодишно оглеждаше цветя и тайничко им се радваше — изящната мека тъкан на кораловочервените листенца, по ръбовете капки роса, блеснали…


	Канди отмести тежкото бюро и се надвеси от прозореца на шестия етаж. Покрай стената се издигна хладно въздушно течение и го блъсна в лицето.
	Мъжът без обувките лежеше по гръб на широкия тротоар долу, осветен от кехлибарените отражения на уличната лампа. Беше заобиколен от счупени стъкла, смачкани метални щори и бързо разрастващо се петно от собствената му кръв.
	Канди се закашля. Все още поемаше дъх трудно и притискаше с ръка израненото гърло. Смъртта на този човек го притесни. Не като факт, а заради бързината. Канди искаше първо да го разпита, за да разбере кои са Боби и Джули и каква връзка имат с психопата Томас.
	А когато Канди се бе телепортирал в приемната, човекът го беше сметнал за Франк. Нали произнесе името на Франк. Хората от „Дакота & Дакота“ бяха по някакъв начин свързани с брат му, знаеха за способността му да се телепортира! — и затова сигурно можеха да му кажат къде се крие този жалък майцеубиец.
	Канди предполагаше, че в кантората ще намери поне част от отговорите, които търсеше, но се тревожеше, че полицията ще се вдигне на крак от падането на човека през прозореца и ще се наложи да изчезне, преди да е намерил необходимата му информация. Приключенията през тази нощ неизменно вървяха на фона на полицейските сирени.
	Но засега воят им не се чуваше. Може би имаше късмет и никой не бе забелязал падането. Едва ли имаше човек на работа в останалите кантори в сградата. В крайна сметка беше само девет без десет. Сигурно чистачките някъде миеха подове или изпразваха кошчета за боклук, но може би не бяха чули нищо, за да се обадят в полицията.
	Човекът стремглаво полетя към смъртта си с учудващо малко протест. Не изпищя, само понечи да изкрещи миг преди удара, но викът веднага секна и не привлече вниманието на никого. Чупенето на стъклата и дрънкането на металните щори беше достатъчно шумно, но всичко свърши, преди някой да успее да разбере откъде идва звукът.
	Улица с четири ленти за колите опасваше търговския център „Фешън Айлънд“ и административните сгради от външната страна на кръговото движение. Но явно улицата е била пуста при падането.
	Сега обаче отляво се появиха две коли една зад друга. Минаха без да намалят скоростта. Шофьорите не видяха падналия труп, защото ниски храсти отделяха тротоара от платното. Кварталът с високите административни сгради очевидно не привличаше нощни минувачи, затова мъртвецът щеше да бъде открит чак на сутринта.
	Канди се огледа по улицата. Отстрани на търговския център, на около петстотин метра започваше редица от ресторанти и магазини. Неколцина пешеходци, на вид съвсем мънички от разстоянието, се движеха между паркираните коли и входовете. Като че никой не беше забелязал нищо. Всъщност никак нямаше да е лесно да бъде забелязан човек в тъмни дрехи, който пада от почти изцяло затъмнена сграда и се вижда само за няколко секунди преди силата на земното притегляне да го довърши.
	Канди се окашля, за да прочисти гърлото си, изкриви лице от болка и се изплю от прозореца.
	Усети вкуса на кръв. Този път беше неговата собствена.
	Обърна се с гръб към прозореца и започна да разглежда кантората. Чудеше се къде да търси отговор на въпросите си. Ако можеше да открие Боби и Джули Дакота, сигурно те щяха да обяснят телепатията на Томас и — още по-важно — да му предадат Франк.


	След като два пъти реагира на предупреждението от радарния детектор и два пъти се измъкна от засичане на скоростта в западната част на долината, Джули пак подкара със сто и четирийсет километра. Тойотата направо профуча покрай Лос Анжелис.
	На предното стъкло паднаха няколко капчици дъжд, но бързо изсъхнаха. Джули изключи чистачките почти веднага след като ги беше включила.
	— Санта Барбара е може би на час път оттук — каза тя, — освен ако не цъфне някое съвестно ченге.
	Болеше я вратът, беше много изморена, но не й се щеше да се сменят с Боби — нямаше търпението този път просто да се вози в колата. Очите й смъдяха. Клепачите й обаче не натежаваха. Сигурно нямаше да успее да заспи. Събитията от изминалия ден бяха прогонили съня. Държеше я будна и тревогата от предстоящото, не само пътят, който ги делеше от Ел Енканто Хайс.
	Откакто се събуди от „потока думи“, както го нарече, Боби беше в лошо настроение. Личеше му, че се тревожи за нещо, но явно още не му се искаше да сподели.
	След малко Боби се опита да не мисли повече за потока от думи и свързаните с него мрачни предчувствия и затова подхвана разговор на съвсем друга тема. Намали звука на стереоуредбата. Така търсеният ефект от „Американски патрул“ на Глен Милър се развали напълно.
	— Замисляла ли си се, че четирима от единайсетте ни служители са от азиатски произход? — попита той.
	— Е, и какво? — каза Джули, без да откъсва очи от пътя.
	— Какво значи това според теб?
	— Назначаваме само първокласни специалисти и така се е случило, че четирима от първокласните специалисти, пожелали да работят за нас, са китайци, японци и виетнамци.
	— Това е само част от обяснението.
	— Само част ли? — изненада се Джули. — А каква е другата? Да не си въобразяваш, че лошият Фу Манчу ни е осветил със загадъчния си прожектор от тайната крепост някъде из тибетските планини и ни е накарал да ги вземем на работа?
	— И то е част от причините — продължи Боби. — Има и още нещо: привлича ме азиатският характер. Или по-скоро това, което хората смятат, че е азиатският характер: интелигентност, голяма самодисциплина, подреденост, силно чувство за традиция и ред.
	— Но това са характерните черти на всички наши служители, не само на Джейми, Нгуен, Хал и Лий.
	— Знам. Но с американците от азиатски произход се чувствам удобно, защото ми допада техният стереотип. Убеден съм, че с тях работата ще върви гладко и стабилно, изпитвам нужда от този стереотип, защото… ами защото не съм точно такъв тип, какъвто съм си въобразявал. Готова ли си да чуеш нещо поразително?
	— Винаги — отсече Джули.


	Често пъти по време на работа, в компютърната зала Лий Чен слагаше компактдиск в своя „Сони“ и слушаше музика през слушалките. Винаги затваряше вратата, за да не се разсейва и несъмнено някои колеги го смятаха за необщителен. Но когато се заемаше с проникването в сложна и добре охранявана мрежа от данни, като например полицейските системи, в които продължаваше да се рови, Лий се нуждаеше от съсредоточаване. Понякога музиката го разсейваше, както всичко останало, зависеше от настроението му. Все пак най-често му помагаше да работи. Соловите изпълнения на пианиста Джордж Уинстън от „Ню Ейдж“ понякога му се струваха най-подходящи. Но в повечето случаи слушаше рокендрол. Тази вечер беше избрал Хюи Луис и „Дъ Нюз“: „Да се оправиш“, „Силата на любовта“, „Сърцето на рокендрола“ и „Убиваш ме“. Напрегнато вторачен в екрана на терминала (неговият прозорец към омагьосващия свят на киберпространството), с „Лошото си е лошо“ в слушалките, Лий нямаше да чуе нищо отвън, дори Господ да бе решил да разкъса небесата и да обяви предстоящото унищожение на човешката раса.


	От счупения прозорец духаше студен вятър, но на Канди му ставаше топло от растящото раздразнение. Движеше се бавно из просторното помещение, пипаше различни предмети, докосваше мебелите, мъчеше се да улови образ, който би разкрил къде се намират двамата Дакота и Франк. Дотук нямаше успех.
	Можеше да се разрови из чекмеджетата и кантонерките, но това щеше да му отнеме цели часове, защото нямаше представа къде биха могли да държат информацията, която го интересуваше. Разбираше също, че може и да не осъзнае, че е попаднал където трябва, защото не беше изключено отговорът да се крие в папка или плик с напълно безсмислен за него код или име на делото. Майка му го беше научила да чете и да пише, беше ненаситен читател, също като нея, докато не изгуби интерес към книгите след смъртта й, беше усвоил толкова знания, колкото би получил в който и да е университет и все пак се осланяше повече на разкритото от необикновените му способности, отколкото на писаното върху хартия.
	Освен това вече беше ходил в приемната, където намери домашния адрес и телефонния номер на Дакота. Обади се да провери дали са вкъщи. На третото позвъняване се включи телефонен секретар, но Канди не остави никакво съобщение. Искаше да научи не само адреса, където двамата Дакота щяха да се появят по някое време. Трябваше му да разбере къде се намират сега, в този миг, защото нямаше търпение да ги открие и да изтръгне от тях отговорите.
	Вдигна трета чаша за уиски. Търкаляха се из цялата стая. Остатъчният психичен образ по чашата му разкри мигновено ярък образ на човек на име Джаки Джакс. Канди ядно я захвърли. Чашата отскочи от канапето и тупна на пода, без да се счупи.
	Този тип Джакс беше оставил ярка и шумна психична следа навсякъде по пътя си, също както куче с болен пикочен мехур белязва всяка своя стъпка с капчици миризлива урина. Канди усети, че в момента Джакс е заедно с много други хора на прием в Нюпорт Бийч. Усети също, че усилията да търси Франк или двамата Дакота чрез Джакс ще бъдат напразни. Дори и Джакс в този миг да беше сам и леснодостъпен, Канди направо би го убил, само защото останалото след него излъчване изглеждаше нагло и неприятно.
	Или още не беше намерил предмет, докосван достатъчно дълго от Дакота, за да оставят отпечатък, или нито един от двамата не беше от типа хора, които оставят плътна и трайна психична следа зад себе си. По някакви необясними за Канди причини някои хора се проследяваха по-трудно от други.
	Проследяването на Франк винаги беше средно трудно, но надушването на следата тази вечер беше по-трудно от обикновено. Канди няколко пъти усети, че Франк е бил в стаята, но отначало не намери нищо, в което да се е наслоило излъчването на брат му.
	После се зае с четирите стола. Започна с най-големия. Докато опипваше с чувствителните си пръсти тапицерията, потръпна от вълнение, защото веднага разбра, че Франк е седял там и то съвсем скоро. Тапицерията на едната облегалка беше леко разкъсана. Канди пъхна палец в дупката и в съзнанието му нахлуха необикновено ярки изображения на Франк.
	Бяха прекалено много. Канди беше възнаграден с поредица от образи на места, където Франк бе ходил, след като бе станал от стола: планините Сиера, апартамента в Сан Диего, където живя за кратко време преди четири години, ръждясалата порта на майчината му къща на Пасифик Хил Роуд, гробище, кабинет с библиотека, където Франк бе прекарал толкова малко, че образите бяха съвсем смътни, плажа в Пуналу, на който Канди едва не го хвана… И още много образи, много пътувания, едно върху друго. Последните пътешествия се губеха.
	Отвратен, Канди блъсна стола и се обърна към масичката за кафе, където стояха още две чаши. На дъното им имаше разтопен лед и уиски. Канди вдигна едната и се появи образът на Джули Дакота.


	Докато Джули караше към Санта Барбара, сякаш бяха на скоростна отсечка в ралито „Индианаполис 500“, Боби сподели поразителното нещо: дълбоко в душата си не бил такъв разпилян, какъвто изглеждал; при хаотичните си пътувания с Франк, особено в миговете на съществуване като безплътно съзнание и трескав вихър от атоми, открил в себе си дълбоко вкоренена привързаност към реда и стабилността, за която изобщо не подозирал, готовност да не се откроява от останалите; слабостта му към суинга се дължала по-скоро на изработените до най-малката подробност структури, а не толкова на опияняващата музикална свобода, въплътена в джаза; духът му не бил и наполовина толкова свободолюбив, за какъвто се смятал… бил много по-консервативен поддръжник на традицията, отколкото се надявал.
	— Накратко — обобщи Боби — докато си си казвала, че си омъжена за свободомислещ човек от типа на младия Джеймс Гарнър, излиза, че всъщност твоят съпруг е бил от типа на Чарлс Бронсън, без възрастта да има някакво значение.
	— Мога да живея с тебе всякак, Чарли.
	— Сериозно ти говоря. Е, почти. Прехвърлил съм трийсетте, не съм дете. Отдавна е трябвало да проумея тези неща за себе си.
	— Така е станало.
	— А?
	— Обичаш реда, разума, логиката — затова си се захванал с твоята работа, в която можеш да поправяш злините, да помагаш на невинните, да наказваш лошите. Затова споделяш Мечтата с Чен: да уредим мъничкото си семейство, да излезем от хаоса на днешния свят и да си купим мир и спокойствие. Затова не ми позволи онзи Урлицър 950 — мехурчетата и скачащите газели ти идват малко множко, а?
	Боби замълча за миг, учуден от нейния отговор.
	На запад се простираше безкрайната морска шир.
	— Може би си права — промълви Боби. — Може би винаги дълбоко в себе си съм знаел какъв съм. Но не е ли притеснително колко дълго време съм се самозаблуждавал?
	— Не си. Ти си свободомислещ и мъничко от типа на Чарлс, което е хубаво. Иначе изобщо не бихме могли да общуваме, защото няма по-голям Бронсън от мен, с изключение може би на самия Бронсън.
	— Божичко, тук си права! — възкликна Боби и двамата се засмяха.
	Скоростта на тойотата беше паднала под сто и десет. Джули пак качи на сто и трийсет и попита:
	— Боби… за какво всъщност мислиш?
	— За Томас.
	— Защо Томас? — погледна го тя.
	— Откакто дойде потокът думи, не мога да се отърва от чувството, че е в опасност.
	— Че какво общо има Томас?
	— Не зная. Но ще ми олекне, ако намерим телефон и се свържем с „Чиело Виста“. Само… само за да сме сигурни.
	Джули рязко намали скоростта. След пет километра излязоха от магистралата и приближиха една бензиностанция. Имаше стоянка за пълно обслужване. Докато служителят миеше прозорците, проверяваше маслото и пълнеше резервоара с безоловен бензин, двамата влязоха, за да се обадят по автомата.
	Телефонът беше от най-новите електронни модели и можеше да се ползва с всичко: от монети до кредитни карти. Беше поставен на стената до лавица с бисквити, шоколади и ядки. Имаше и автомат за презервативи, на видно място, благодарение на създадения от СПИН обществен хаос, Боби използва абонатната им телефонна карта, за да се обади в дома „Чиело Виста“ в Нюпорт.
	Телефонът не даваше нито свободно, нито заето. Боби чу поредица странни електронни сигнали, после глас на запис го уведоми, че временно има смущения в резултат на неясни повреди по линията. Монотонният глас му предложи да позвъни по-късно.
	Боби се обади в централата и помоли да го свържат със същия номер, но пак безуспешно.
	— Съжалявам, господине. Моля обадете се по-късно — каза телефонистката.
	— Какви проблеми може да има по линията?
	— Не мога да ви кажа, господине, но със сигурност връзката ще се възстанови скоро.
	Боби държеше слушалката настрани, така че и Джули да чува разговора. Той затвори телефона и я погледна.
	— Хайде да се връщаме. Имам предчувствието, че Томас има нужда от нас.
	— Да се връщаме ли? Остава ни малко повече от половин час до Санта Барбара. Много по-далеч сме от дома.
	— Може да му трябваме. Признавам, че предчувствието ми не е силно, но е упорито и… странно.
	— Ако се нуждае от спешна помощ — възрази Джули, — няма да успеем в никакъв случай. А пък ако не е спешна, имаме време да идем до Санта Барбара и пак да се обадим от мотела. Ако е болен, ранен или нещо подобно, отиването до Санта Барбара и обратно ще ни е отнело не повече от час.
	— Е…
	— Той ми е брат, Боби. Тревожа се за него също както ти се тревожиш и те уверявам, че всичко ще бъде наред. Обичам те, но да знаеш, че не притежаваш свръхестествени дарби, та да ме докараш до истерия.
	— Права си. Само съм… малко изнервен. Още не съм се успокоил от пътешествията с Франк.
	Върнаха се на магистралата. Откъм морето пълзяха тънки ивици мъгла. Пак заръмя и спря след по-малко от минута. Задухът и неопределеното, но несъмнено усещане за тежест от непрогледно черното нощно небе предвещаваха мощна буря.
	Изминаха няколко мили. Боби наруши тишината:
	— Трябваше да се обадя на Хал в кантората. Докато седи и чака Франк, може да се обади на някои познати в телефонната компания и полицията, за да се увери, че в „Чиело Виста“ не се е случило нищо лошо.
	— Ако и от мотела не успеем да се свържем заради повредата, може да обезпокоиш Хал за това — съгласи се Джули.


	Върху чашата Канди видя образа на Джули Дакота. Очевидно беше същото лице, което се беше мярнало в мислите на Томас по-рано вечерта, само че не толкова идеализирано, колкото в паметта на момчето. С шестото си чувство разбра, че от кантората се е прибрала у дома, на адреса, намерен в справочника на секретарката. Вкъщи е прекарала кратко време, после тръгнала нанякъде с кола с още един човек, най-вероятно с мъжа на име Боби. Канди не виждаше повече и съжали, че нейните следи не са толкова силни като следите на Джакс.
	Остави чашата. Реши да отиде в нейната къща. Двамата с Боби не бяха там в момента, но можеше да намери предмет, който също както чашата, би го отвел още една-две стъпки по дирите им. Ако не намереше нищо, можеше да се върне в кантората и да продължи търсенето, защото предполагаше, че полицията няма да е пристигнала заради открития навън труп.


	Лий изключи компютъра, спря компактдиска с Хюи Луис и „Дъ Нюз“ насред „Вървя по тънко въже“ и махна слушалките.
	Доволен след дългото и плодотворно упражнение в света на силикона, той се изправи, протегна се, прозина се и погледна колко е часът. Малко след девет. Беше работил дванадесет часа.
	Човек би предположил, че Лий не би поискал нищо друго, освен да се изтегне в леглото и да спи половин ден. Но той реши да се прибере за малко в апартамента си на десет минути път от кантората, да се освежи и да го удари на нощен живот. Предната седмица бе открил нов клуб на име „Ядрената усмивка“. Музиката там беше силна, питиетата — неразредени, поведението на тълпата — освободено, а жените — знойни. На Лий му се искаше да потанцува, да пийне и да намери някоя, която умира да бъде изчукана както трябва.
	В епохата на новата болест сексът беше опасен. Понякога изглеждаше, че да пиеш от една и съща чаша с друг, е равно на самоубийство. Но след цял ден, прекаран в педантично логичната вселена на микрочиповете, човек има нужда да се отпусне, да поеме някакъв риск, да потанцува на ръба на хаоса, за да възстанови равновесието в живота.
	После Лий си спомни как Франк и Боби изчезнаха пред очите му. Замисли се дали всъщност вече не си е получил дневната доза лудост.
	Взе последните разпечатки. Повечето бяха материали от полицейските архиви във връзка с категорично странното поведение на мистър Синя светлина, който никога не би имал нужда от малко лудост за равновесие, защото самият той представляваше жив хаос. Лий отвори вратата, угаси лампите, мина по коридора през още една врата към приемната с намерението да остави разпечатките на бюрото на Джули и да каже „лека нощ“ на Хал преди тръгване.
	Когато влезе в кабинета на Боби и Джули, стори му се, че Националната федерация по борба е организирала мач между два елитни отбора в най-тежка категория. Мебелите бяха преобърнати. Чашите от уиски се търкаляха по пода, някои бяха счупени. Бюрото на Джули беше разместено и килнато на една страна. Единият му крак беше строшен, горната част беше извъртяна, сякаш някой го беше размествал с чукове и клещи.
	— Хал?
	Никакъв отговор.
	Лий припряно отвори вратата на вътрешната баня:
	— Хал?
	Банята беше празна.
	Лий се приближи до отворения прозорец. По рамката стърчаха тук-таме парченца стъкло. Отразяваха светлината. Бяха като озъбена паст.
	Подпрян с една ръка на стената, Лий Чен внимателно се надвеси. Погледна надолу. С променен глас потрети:
	— Хал?


	Канди се материализира в антрето на къщата на Дакота. Беше тъмно и тихо. Той постоя малко с наострени уши, за да се увери, че наистина е сам.
	Гърлото му беше заздравяло. Пак беше цял-целеничък и въодушевен от перспективите за нощта.
	Започна да търси още от входа. Сложи ръка на бравата с надеждата да намери някаква следа, която можеше да подхрани мисловните образи. Не усети нищо. Несъмнено това се дължеше отчасти на факта, че двамата Дакота съвсем за кратко я бяха докосвали при влизането и излизането от къщата.
	Разбира се, човек можеше да докосне сто предмета и да остави своя „психичен“ образ само на един от тях, а само след час да пипне пак същите предмети и да ги облъчи със сиянието си. За Канди причината за това явление беше загадка, също както интересът на толкова много хора към секса. Оставаше си благодарен на майка си за своя талант и за всичко останало, но търсенето на плячката с психометрични средства невинаги беше лесен и непогрешим процес.
	Холът и трапезарията на Дакота не бяха мебелирани. Почти нямаше с какво да работи, но кой знае защо празнотата го накара да се почувства удобно като у дома. Реакцията му го озадачи. Всички стаи в майчината му къща бяха мебелирани. Напоследък в тях имаше плесен, гъбички и прах освен столовете, канапетата, масите и лампите. Изведнъж Канди осъзна, че също като Дакота живее в малка част от къщата, а останалите помещения спокойно биха могли да бъдат празни и запечатани.
	Кухнята и дневната бяха обзаведени и очевидно обитавани. Едва ли бяха ползвали дневната по време на краткия си престой между службата и мястото, накъдето се бяха запътили, но Канди се надяваше да са се спрели в кухнята, за да хапнат или пийнат. Ала по шкафовете, микровълновата фурна, печката и хладилника нямаше никакви образи.
	Канди бавно се заизкачва по стълбите към втория етаж, плъзгаше търсещата си лява ръка по дъбовия парапет. На няколко места бе възнаграден с психични образи, които макар бегли и неясни, го насърчиха и го накараха да повярва, че ще намери нужното в спалнята или банята.


	54

	Вместо веднага да се обади на полицията, за да съобщи за убийството на Хал Яматака, Лий първо изтича до приемната и както го бяха учили, извади малка кафява тетрадка, сбутана в долното чекмедже отдясно. Заради служители като Лий, които не се занимаваха често с операции и още по-рядко се срещаха пряко с многобройните полицейски служби в окръга, Боби бе съставил списък от имена на най-добрите професионалисти и най-разбрани и надеждни полицаи, детективи и ръководители във всеки район. Освен това в кафявата тетрадка имаше списък на ченгета, които трябва да се избягват: онези, които изпитваха инстинктивна неприязън към частните детективи и охранителната работа, после тъпанарите и най-накрая онези, които търсеха и най-дребния повод да задействат машината на правосъдието. За чест на местните полицейски служби първият списък беше много по-дълъг.
	Боби и Джули твърдяха, че е за предпочитане да насочват запознаването на полицията с положение, което изисква нейната намеса и дори да подбират детективите в случай на нужда. Да се разчита на случайността или на приумиците на диспечера им се виждаше неразумно.
	Лий се замисли дали въобще да вика полицията. Нямаше никакви съмнения кой е убиецът на Хал. Мистър Синя светлина. Канди. Но той също знаеше, че Боби не би искал да разкрива нещо повече за Франк и целия случай, отколкото беше абсолютно наложително: поверителните взаимоотношения между агенцията и клиента не бяха така юридически обезпечени както отношенията между адвокат и довереник или лекар и пациент, но въпреки това имаха голямо значение. Тъй като Боби и Джули бяха на път и в момента не можеше да се свърже с тях, Лий не знаеше какво и доколко да разкрие пред полицията.
	Не можеше обаче и да остави нещата така и да чака някой да забележи трупа пред сградата! Особено когато жертвата беше добър негов познат.
	Реши да се обади на ченгетата, но да се прави на ударен.
	Погледна в тетрадката, набра номера на полицията в Нюпорт Бийч и поиска да разговаря с детектив Хари Ладсброук, но той не беше на смяна. Също и детектив Джанет Хайзинджър. Дежурен обаче беше детектив Кайл Остов. По телефона гласът му звучеше успокоително силен и компетентен — мек баритон с отривиста реч.
	Лий се представи с малко по-висок глас, почти пискливо. Усети, че говори много припряно.
	— Тук имаше… ами… убийство.
	Остов го прекъсна:
	— Господи, да не искате да кажете, че Боби и Джули вече знаят? Аз току-що разбрах. На мен се падна да им съобщя, затова седях и се чудех как да им поднеса новината. Тъкмо посягах към слушалката, когато вие звъннахте. Как реагираха?
	Лий замънка объркано:
	— Едва ли знаят. Нали се е случило само преди няколко минути.
	— Малко повече — поправи го Остов.
	— Че кога вашите хора са научили? Ей сега погледнах през прозореца, но нямаше никакви патрулни коли, нищо. — Най-после се разтрепери. — Божичко, говорих с него съвсем скоро, занесох му пица, а сега той лежи размазан върху бетона шест етажа надолу.
	Остов замълча. После попита:
	— Кое убийство имаш предвид, Лий?
	— Хал Яматака. Сигурно е имало бой, а после… — Лий млъкна, примигна и на свой ред попита: — А вие за кого говорите?
	— За Томас — отвърна Остов.
	На Лий му прилоша. Само веднъж беше виждал Томас, но знаеше, че Джули и Боби са много привързани към него.
	— Томас и момчето в същата стая. И може би още хора са загинали при пожара, ако не са се измъкнали от сградата навреме.
	Вроденият компютър на Лий не работеше така гладко, както произведените от Ай Би Ем служебни машини, затова му трябваше известно време да осмисли казаното от Остов.
	— Не може да няма връзка между двете, нали?
	— Убеден съм. Да познаваш човек, който има зъб на Джули и Боби?
	Лий се огледа в приемната, помисли за останалите празни стаи в „Дакота & Дакота“, другите самотни офиси на шестия етаж и всички безлюдни помещения надолу. Сети се и за Канди, за изпохапаните и разкъсани негови жертви, за гиганта, когото Боби бе срещнал на плажа в Пуналу и способността му да прескача от едно място на друго. Изведнъж се почувства много самотен.
	— Детектив Остов, можете ли да пратите хора колкото е възможно по-бързо?
	— Записах повикването в компютъра, докато разговаряхме — отвърна Остов. — Няколко екипа вече са на път.


	С върха на пръстите Канди бавно описа окръжности по повърхността на шкафа, после се прехвърли на месинговите дръжки на чекмеджетата. Докосна ключа за полилея и за двата аплика на стената до леглото. Плъзна ръце по касата на вратата, да не би набелязаните му жертви да са се облягали там неволно по време на разговор. Проучи вратите на шкафа с огледалата, поглади всяко копче на дистанционното устройство за телевизора с надеждата, че са включили поне една програма за краткото време, прекарано у дома.
	Нищо.
	Понеже трябваше да бъде спокоен и методичен в претърсването, ако искаше да успее, полагаше усилия да потисне гнева и разочарованието си. Но колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова повече ядът се надигаше у него, а жаждата на гнева винаги беше жажда за кръв — виното на отмъщението. Само кръв можеше да утоли жаждата, да угаси яростта и да му донесе относително успокоение.
	Докато минаваше от спалнята на Дакота към съседната баня, Канди бе обзет от потребност за кръв, почти толкова неотложна и жизненоважна, колкото потребността от въздух. Погледна в огледалото и за миг не се видя, сякаш нямаше отражение. Виждаше само алена кръв, сякаш огледалото беше прозорче на долната палуба на кораб, заплувал в чудовищните морета на ада. Илюзията избледня, в огледалото изплува отражението на собственото му лице и той бързо извърна очи.
	Стисна зъби, напрегна се да се овладее и заопипва крана за топлата вода. Търсеше, налучкваше…


	Мотел ската стая в Санта Барбара беше просторна, тиха, чиста и обзаведена без дразнещото нелепо съчетаване на цветове и мебели, което сякаш беше задължително в повечето американски мотели. И все пак това не беше мястото, където Джули би предпочела да узнае ужасните новини. Ударът и се стори още по-тежък, болката в сърцето още по-пронизителна от факта, че трябваше да ги понесе в непознато и безлично място.
	Наистина беше убедена, че Боби пак се поддава на фантазиите си и че Томас е съвсем добре. Тъй като телефонът стоеше на нощното шкафче, съпругът й седна на ръба на леглото, за да позвъни, а Джули го гледаше и слушаше, седнала на стол на няколко крачки от него. Когато пак чу записа с обяснението, че телефонът в „Чиело Виста“ временно не отговаря поради проблеми по трасето, тя изпита неясно притеснение и все пак не допусна мисълта, че нещо се е случило с брат й.
	Но когато Боби се обади в кантората в Нюпорт, за да разговаря с Хал и попадна вместо това на Лий Чен, когато цяла минута мълча потресен и слуша напрегнато, с насечени и неясни едносрични отговори, Джули разбра, че е настъпила преломната вечер в живота й и че предстоящите години ще са по-мрачни от вече преживяното. Боби започна да задава въпроси на Лий, но избягваше да срещне погледа на Джули. Интуитивното й усещане се засили, сърцето й затупка учестено. И когато Боби най-накрая обърна очи към нея, тя отклони погледа си, защото тъгата му изглеждаше непоносима. Въпросите към Лий бяха накъсани, от тях Джули не разбра или може би не искаше да разбере почти нищо.
	Накрая разговорът стигна към края.
	— Не, добре си се справил, Лий. Продължавай все по същия начин. Какво? Благодаря ти. Не, не, ще се оправим. Няма нищо, Лий. Все нещо ще се уреди.
	Боби остави слушалката, остана за миг неподвижен, загледан в ръцете си, преплетени между коленете.
	Джули не го попита какво се е случило, сякаш разказът на Лий още не беше факт и въпросът й като черна магия би предизвикал трагедия сам по себе си.
	Боби стана от леглото и коленичи пред стола й. Хвана я за ръцете и нежно ги целуна.
	Тогава Джули разбра, че ще чуе най-лошото.
	Боби промълви:
	— Томас е мъртъв.
	Тя се беше стегнала, за да приеме новината, но думите късаха сърцето й.
	— Съжалявам, Джули, Божичко, колко съжалявам. И това не е всичко — Боби й обясни накратко за Хал. — А само няколко минути преди разговора с мене Лий получил съобщение за Клинт и Фелина. И двамата са мъртви.
	Ужасът беше прекалено голям, за да го осмисли. Джули много обичаше и уважаваше Хал, Клинт и Фелина. Изпитваше безгранично възхищение към смелостта и самостоятелността на глухата жена. Беше несправедливо, че не може да ги оплаче поотделно — те заслужаваха това. Освен това Джули изпитваше усещането, че ги е предала, защото мъката по тях беше само бледо отражение от скръбта й по Томас, въпреки че естествено не можеше и да бъде другояче.
	Гърлото й се сви, дъхът й секна, от гърдите й се изтръгна вопъл. Не биваше така. Не можеше да си позволи да рухне. Никога досега не й се беше налагало толкова да прояви твърдост — извършените тази вечер убийства в окръг Ориндж щяха да бъдат само първите от верижна реакция, която щеше да помете и нея, и Боби, ако двамата се оставеха на скръбта.
	Боби продължаваше да стои на колене пред нея и да разказва още подробности — Дерек също бил мъртъв, а може би и други в Чиело Виста. Джули здраво стисна ръцете му — беше неизразимо благодарна, че може да се надява на неговата опора в настъпващия хаос. Очите й бяха замъглени, но с огромно усилие на волята тя удържа сълзите. Все пак не й стигнаха силите да погледне Боби в очите, иначе самообладанието й щеше да се стопи.
	Когато Боби приключи разказа си, тя каза:
	— Бил е братът на Франк, разбира се.
	Треперливият глас я изненада.
	— Почти е сигурно.
	— Но как е разбрал, че Франк е наш клиент?
	— Нямам представа. Видя ме на плажа в Пуналу…
	— Да, но не те е проследил. Не е имал никакъв начин да разбере кой си ти. И, за Бога, как се е добрал до Томас?
	— Липсва ни някаква много важна информация, затова не разбираме поведението му.
	— Какво иска тоя мръсник? — рязко извика Джули. Сега в гласа й имаше колкото скръб, толкова и гняв. Това беше добър признак.
	— Преследва Франк — обясни Боби. — Седем години Франк е живял уединено и затова по-трудно ще го открие. Сега Франк има приятели и Канди разполага с повече възможности да го търси.
	— Значи един вид съм подписала смъртна присъда на Томас, когато съм се захванала със случая.
	— Нали не искаше. Наложи се да те убеждавам.
	— Аз те убеждавах, ти се дърпаше.
	— И да има вина, тя е обща, но не е така. Просто приехме нов клиент, нищо повече и всичко… се случи ей така.
	Джули кимна и най-после се осмели да го погледне в очите. Гласът му не трепереше, но по бузите му се стичаха сълзи. Погълната от собствената си мъка, тя бе забравила, че изгубените приятели са общи и че Боби бе заобичал Томас почти колкото нея. Младата жена отново извърна поглед.
	— Добре ли си? — попита я Боби.
	— Налага се. По-късно искам да поговорим за Томас — колко смело понасяше това, че е различен, как никога не се оплакваше, колко беше мил. Искам двамата да кажем всичко и да не го забравяме. Никой няма да издигне паметник на Томас, не беше прочут, беше малък човек, не направи нищо велико, с изключение на това, че се стараеше да бъде най-добрият, и друг паметник, освен нашите спомени, няма да има. Затова ще го запазим жив, нали?
	— Да.
	— Ще го запазим жив… докато и ние не си отидем от този свят. Но всичко това е за по-нататък, когато имаме време. Сега ние трябва да се запазим живи, защото тоя мръсник е по следите ни, нали?
	— Така е — потвърди Боби, сетне се изправи и я придърпа от стола.
	Беше облечен в тъмнокафяво велурено яке с кобур под мишницата. Джули бе свалила своя кобур и кадифеното сако, но сега пак ги сложи. Тежестта на револвера от лявата страна я успокояваше. Надяваше се, че ще има възможност да го използва.
	Погледът й се беше прояснил, очите й бяха сухи.
	— Едно е сигурно — обади се Джули, — не искам повече да мечтая. Какъв е смисълът да имаш мечти, когато те никога не се сбъдват?
	— Е, понякога се случва.
	— Не. За мама и татко не се сбъднаха. Не се получи и при Томас, нали? Питай Клинт и Фелина дали техните мечти са се сбъднали, да видиш какъв ще бъде отговорът. Питай семейството на Джордж Фарис дали са мечтали да бъдат избити от психопат.
	— Питай семейство Фан — промълви Боби. — Живели са по лодките в Южнокитайското море, нямали са почти никаква храна и още по-малко пари, а сега са собственици на верига за химическо чистене, правят проекти за препродажба на къщи за по двеста хиляди долара и имат страхотни деца.
	— Рано или късно и тях ще ги удари — възрази Джули, разтревожена от горчивината в гласа и от черното отчаяние, което се надигаше у нея като водовъртеж и заплашваше да я погълне. Но не можеше да му се противопостави. — Питай Парк Хемпстед в Ел Торо дали двамата с жена си са били въодушевени, когато тя се разболя неизлечимо от рак и още какво е станало с мечтата му за него и Маралий Роман след като най-после преживял смъртта на жена си. Изведнъж се появява онзи тип Канди. Питай всички нещастници, които лежат в болниците с мозъчни кръвоизливи или рак. Питай заболелите от Алцхаймер още на петдесетгодишна възраст, когато уж трябва да почнат златните им години. Питай децата в инвалидни колички заради мускулна дистрофия, питай родителите на децата в „Чиело Виста“ дали болестта на Даун се вписва в техните мечти. Питай…
	Джули се задави. Губеше самообладание, а не можеше да си го позволи.
	— Хайде, да вървим — проговори тя.
	— Къде?
	— Първо да намерим къщата, където онази мръсница го е отгледала. Може пък да ни хрумне нещо, като я видим.
	— Виждал съм я.
	— А аз не съм.
	— Добре. — От нощното шкафче Боби взе телефонния, указател на Санта Барбара, Монтесито, Голета, Хоуп Ранч, Ел Енканто Хайс и други съседни селища и го понесе със себе си към вратата.
	— За какво ти е? — учуди се Джули.
	— Ще ни потрябва. В колата ще ти обясня.
	Пак запръска дъжд. Двигателят на тойотата още не беше изстинал след пътуването на север и въпреки хладния нощен въздух от него се вдигаше пара. Някъде отдалеч долетя тътен от гръмотевица. Томас беше мъртъв.


	Доловените образи бяха бледи и изкривени като отражения по разлюляна от вятъра езерна повърхност. Изплуваха един след друг, докато Канди докосваше крановете, ръба на мивката, огледалото, шкафчето с лекарствата и неговото съдържание, ключовете за осветлението и душа. Но никой от тях не беше отчетлив и не показваше следа към двамата Дакота.
	На два пъти го връхлетяха ярки картини, но те бяха свързани с отблъскващи сексуални сцени между двамата. Тубичка с вагинален крем и кутия салфетки бяха осквернени от отвратителни образи, задържали се необяснимо много. Чрез него Канди се докосна до греховни преживявания, които не желаеше да опознае. Бързо дръпна ръце от предметите и почака да му мине прилошаването. Беше отвратен, че необходимостта да проследи Франк чрез тези упадъчни хора го бе принудила да изложи сетивата си на подобно грубо посегателство.
	Вбесен от неуспеха и нечистия допир до образите на греха (които упорито се въртяха в съзнанието му), Канди реши, че трябва да изгори злото в този дом в името на Бога. Да го подпали. Да го изгори. Така може би и мислите му пак щяха да се прочистят.
	Излезе от банята, вдигна ръце и изпрати невероятно унищожителна вълна от енергия през спалнята. Дървената табла на голямото легло се разпадна, нощните шкафчета се разлетяха на трески, чекмеджетата изхвърчаха и съдържанието им се пръсна на пода, където моментално всичко се запали. Пердетата се стопиха като под командата на вълшебна пръчица. Двата прозореца на далечната стена се пръснаха и от течението пожарът още повече се разгоря.
	Канди често съжаляваше, че загадъчната светлина не въздействаше върху хора и животни, а само върху неодушевени предмети, растения и някои насекоми. Понякога изпитваше желание да влезе в някой град и да стопи плътта и костите на поне десет хиляди или може би сто хиляди грешници само за една нощ. Кой точно да бъде градът нямаше значение, защото всички бяха гнезда на разврат, обитавани от безпросветни маси, отдали се на култа към злото и на отвратителна изроденост. Никога никъде не беше виждал човек, който по негова преценка да живее според Божия закон. Би накарал всички грешници да хукнат с ужасени писъци, би ги проследил до скривалищата, би натрошил костите им, би смачкал плътта, би пръснал главите, би откъснал половите членове, които ги занимаваха през цялото време. Да имаше такъв дар, никога не би ги дарил с милосърдието, с което ги удостояваше Творецът. Така те биха разбрали, че е трябвало да проявят благодарност и послушание пред Бога, който винаги търпеливо понасяше най-лошите им изстъпления.
	Само Бог и майката на Канди бяха способни на безгранично състрадание. Той самият не беше.
	В коридора зави противопожарната алармена система. Канди излезе, насочи пръст към нея и я разби на парчета.
	Способностите му изглеждаха по-силни от всякога. Беше се превърнал в мощен двигател на разрушението.
	Бог сигурно възнаграждаваше чистотата му, като увеличаваше неговата сила.
	Канди благодари на Бога, че майка му, светицата, никога не бе изпадала в ямата, където повечето хора бяха затънали. Мъж никога не я бе докосвал по този начин, затова децата й бяха родени без петното на първородния грях. Беше сигурен, защото тя му беше разказала и показала.
	Слезе на първия етаж й подпали килима в дневната със светкавица от лявата ръка.
	Франк и близначките не оценяваха значението на непорочното си зачатие и всъщност бяха отхвърлили безподобната благодат, за да прегърнат греха и да вършат сатанински дела. Канди никога нямаше да допусне подобна грешка.
	Отгоре долиташе ревът на пламъците и трясъкът на отломките. Сутринта, когато слънцето изгрееше над димящата купчина овъглени парчета, руините от гнездото на разврата щяха да вещаят обречеността на всички грешници.
	Канди се почувства пречистен. Образите на двамата изродени Дакота се заличиха от съзнанието му.
	Върна се в кантората им, за да продължи търсенето.


	Шофираше Боби, защото смяташе, че Джули не бива да бъде повече зад волана тази вечер. Не беше мигнала от деветнайсет часа и въпреки че още не беше извъртяла денонощен маратон, беше изтощена, а задавената мъка по Томас нямаше да помогне, щеше само да замъгли разума и да притъпи рефлексите. Боби поне бе подремнал на няколко пъти, откакто предната вечер ги събуди обаждането на Хал от болницата.
	Прекоси Санта Барбара и влезе в Голета преди да се огледа за някоя бензиностанция, за да попита накъде да кара за Пасифик Хил Роуд.
	Боби помоли Джули да отвори телефонния указател. Тя сложи книгата в скута си и с помощта на фенерче, което взе от жабката, започна да чете буква „Ф“, Фогърти. Боби не знаеше малкото име, но се интересуваше само от мъж с такова фамилно име и с титла доктор.
	— Може и да не живее тук — обясни той, — но имам предчувствие, че е наблизо.
	— Кой е той?
	— Когато двамата с Франк пътешествахме, спряхме в кабинета му на два пъти. — Боби й разказа по-подробно за двете посещения.
	— И защо не го спомена досега?
	— Когато в кантората описвах случките и местата по време на пътуването с Франк, трябваше да посъкратя някои неща, а Фогърти ми се видя безинтересен и затова го отминах. Но колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че сигурно е ключова фигура. Разбираш ли, Франк се постара да се измъкнем бързо, защото никак не му се щеше да изложи Фогърти на опасност, като остави Канди да влезе в следите му. Ако Франк се тревожи особено много за този човек, значи трябва да поговорим с него.
	Джули се приведе над указателя и се зачете напрегнато:


	— Фогърти Джеймс, Фогърти Дженифър, Фогърти Кевин…
	— Ако не е лекар и обикновено не използва титлата или ако „доктора“ е само прякор, здраво ще загазим. Пък дори и да е лекар, не си прави труда да го търсиш в жълтите страници под заглавието „Лекари“, защото възрастта му е доста напреднала и сигурно е пенсионер.
	— Ето! — възкликна Джули. — Фогърти, д-р Лорънс Дж.
	— Има ли адрес?
	— Да — тя скъса страницата от указателя.
	— Страхотно. Щом видиш злощастната къща на Полардови, ще посетим Фогърти.
	Боби бе виждал къщата три пъти по време на пътешествията си с Франк, но не знаеше къде точно се намира Пасифик Хил Роуд 1458, както нямаше представа по кой склон на планината Фуджи се бе изкачвал. Все пак намериха лесно адреса според указанията на дългокос мъж с огромни мустаци от една бензиностанция.
	Къщите по Пасифик Хил Роуд имаха адрес в Ел Енканто Хайс, но всъщност не се намираха нито там, нито в Голета — крайградски квартал между Ел Енканто и Санта Барбара, — а по тясна междинна ивица земя, която на изток водеше към резерват с мескитови храсти, чапарал, храсталаци и пръснати из тях калифорнийски дъбове и други дървета.
	Къщата на Полардови стоеше към края на Пасифик Хил, на границата на регулираните парцели, с малко съседи. Изложението беше запад-югозапад, с изглед към живописно разположените къщи по терасираните хълмове отдолу в посока към тихоокеанското крайбрежие. Вечер гледката беше зашеметяваща: море от светлини над потъналото в мрак истинско море. Несъмнено обаче природата в околността беше запазена без многобройни нови и скъпи къщи, само защото имаше ограничения заради съседния резерват.
	Боби веднага позна дома на Полардови. Фаровете осветиха само живия плет и ръждясалата желязна врата между два високи каменни стълба. Той намали скоростта пред входа. На партера беше тъмно. Светеше в една от стаите на горния етаж — бледи ивици се процеждаха през спуснатите щори.
	Наведена над него, за да огледа мястото, Джули отбеляза:
	— Не виждам кой знае колко.
	— Няма и какво да се види. Съборетина.
	Продължиха още петстотин метра до края на пътя, завиха и се върнаха. Надолу по склона къщата се падаше от страната на Джули, която настоя колата едва да пъпли, за да има повече време да се огледа.
	Точно пред портата Боби забеляза още една светлина на първия етаж в задната част на къщата. Не се виждаше осветен прозорец, а само отблясък, подобен на правоъгълник.
	— Всичко е скрито в сенките — най-накрая се обади Джули, все още обърната към къщата, която остана зад тях. — Но виждам достатъчно, за да разбера, че мястото е лошо.
	— Много лошо — съгласи се Боби.


	Вайълет лежеше по гръб в тъмната стая заедно със сестра си, затоплена от котките, които се гушеха в близначките. Върбина се бе свила от дясната й страна с ръка върху гърдите й. Устните й докосваха голото рамо на Вайълет и горещият й дъх пареше гладката кожа на сестра й.
	Не се канеха да спят. И двете не обичаха да спят нощем, защото нощта беше най-бурното време, когато най-много и най-разнообразни хищници тръгваха на лов и животът ставаше по-вълнуващ.
	В този миг двете бяха не само една в друга и в легналите при тях котки, но и в гладна кукумявка, която летеше високо в мрака и дебнеше глупави мишки, оставили без страх сигурните си убежища. Няма нощна птица с по-остро зрение от кукумявката, а ноктите и човката бяха още по-остри.
	Вайълет потръпна в очакване на мига, когато отдолу ще се види мишка или друго малко създание, промъкващо се през високите треви — уж надеждно прикритие. От опит познаваше ужаса и болката на жертвата и дивата радост на хищника. Сега жадуваше да ги изпита едновременно още веднъж.
	До нея Върбина шепнеше унесено.
	Издигане в небето, кръжене, стремглаво спускане надолу, после пак нагоре. Кукумявката още не беше забелязала вечерята си, когато колата се появи нагоре по хълма и почти спря пред къщата на Полардови. Тя привлече вниманието на Вайълет, разбира се, и чрез нея вниманието на кукумявката, но близначката изгуби интерес, когато колата пак ускори ход и отпътува. Само след няколко секунди обаче пак забеляза как автомобилът се връща и а-ха да спре още веднъж пред портата.
	Вайълет накара кукумявката да закръжи над колата на височина около шейсет стъпки. После я насочи пред колата й я свали още по-ниско, на двайсет стъпки, и пак й нареди да кръжи около странния натрапник.
	От височина двайсет стъпки зрението на кукумявката беше достатъчно остро, за да различи шофьора и пътника на предната седалка. Вайълет никога не беше виждала жената, но мъжът й бе познат. Миг по-късно се сети, че тъкмо с него се беше появил Франк в задния двор в здрача на отминаващия ден!
	Франк бе убил безценната Саманта и затова заслужаваше да умре, а сега се появяваше негов познат, който можеше да ги заведе при Франк. На леглото около Вайълет котките се размърдаха и тихо заръмжаха, защото желанието й за мъст се предаде и на тях. Безопашат манкс и черен мелез скочиха от леглото, хукнаха през отворената врата на спалнята, надолу по стълбите, в кухнята, през вратичката над прага, около къщата и оттам на улицата. Колата се отдалечаваше и набираше скорост по склона. Вайълет искаше да я преследва не само по въздух, но и пеша, за да е сигурна, че няма да изгуби дирята.


	Канди пристигна в приемната на „Дакота & Дакота“. От счупения прозорец в съседната стая и двете отворени врати, се носеше студено течение. Явно леките звуци, които предшестваха идването му, бяха заглушени от поривистите, но статични и груби гласове от полицейските радиостанции, закопчани по коланите на ченгетата. Един полицай стоеше на входа на кабинета на Боби и Джули, друг пред отворената врата към коридора на шестия етаж. Двамата говореха с някакъв човек, който не се виждаше. Бяха обърнати с гръб към Канди — според Канди знак, че Бог още не се е отвърнал от него.
	Ядосан от неочакваното препятствие при претърсването на кантората, той веднага изчезна и се материализира в спалнята си на сто и петдесет мили на север. Трябваше му време да помисли дали има някакъв начин пак да надуши следата от място, където двамата са били вечерта извън дома и службата, за да потърси още образи.


	Върнаха се на бензиностанцията, където бяха питали дългокосия мустакат мъж за Пасифик Хил Роуд. Същият човек знаеше къде се намира улицата на Фогърти. Дори го познаваше.
	— Симпатичен старец. Идва от време на време да зареди тук.
	— Лекар ли е? — попита Боби.
	— Някога е бил. Но е пенсионер доста отдавна.
	Малко след десет часа Боби паркира до тротоара пред къщата на Лорънс Фогърти — изящна двуетажна сграда в испански стил, допълнен с френски прозорци на кабинета, където Боби и Франк се бяха озовали два пъти. Целият първи етаж светеше. Голяма част от прозорците бяха с шлифовани стъкла, които меко пречупваха светлината отвътре. Когато излязоха от колата, Боби долови мириса на пушек и забеляза тънка струя дим да излиза от комина в неподвижния, хладен и влажен въздух, утихнал пред буря. Под трепкащата светлина на уличната лампа със странни лилави отблясъци по азалиите се виждаха няколко цъфнали цветове, но храстите не бяха така плътно отрупани с цвят, както по на юг в окръг Ориндж. Старо дърво с дебел дънер и огромни клони се извисяваше до втория етаж и приличаше на уютно тайничко местенце в някакъв испански вариант на вълшебния свят.
	Боби и Джули тръгнаха по алеята към входа. Нещо се стрелна между ниските лампи в градината, пресече им пътя и сепна Джули. После спря на моравата и ги загледа с блеснали зелени очи.
	— Само една котка — успокои я Боби.
	По принцип той обичаше котките, но от вида на тази потръпна.
	Животното пак се размърда и изчезна в сенките на храстите встрани от къщата.
	Боби настръхна не от вида й, а от спомена за котешката орда в къщата на Полардови, която се спусна да нападне него и Франк — отначало мълчешком, после с пронизителен писък и необичайно за котките единодействие. Бързата и любопитна самотна котка тук очевидно дебнеше плячка и беше съвсем обикновена, а загадъчността и високомерието така или иначе бяха присъщи на котешкия род.
	В края на алеята три стъпала водеха до арка, през която се излизаше на малка веранда.
	Джули натисна звънеца с приятна мелодия. Около половин минута никой не отговори и тя пак позвъни.
	Заглъхна и второто позвъняване. Настъпилата тишина бе нарушена само от пърхането на крилата на нощна птица, която кацна на покрива над верандата.
	Тъкмо Джули посегна да звънне трети път, когато външната лампа светна и Боби усети, че ги наблюдават през шпионката. След миг вратата се отвори и пред тях се изправи доктор Фогърти, облян от светлината в коридора.
	Изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеше Боби. Докторът също го позна.
	— Влизайте — покани ги той и се отдръпна, за да им направи път. — Почти ви очаквах. Влизайте… не че сте добре дошли.


	55

	— В библиотеката — каза Фогърти и ги поведе по коридора към една стая вляво.
	Библиотеката, където Франк бе водил Боби по време на пътешествията им, беше същото помещение, което Боби нарече „кабинета“ пред Джули. Също както външния вид на къщата имаше странно уютен вид въпреки испанския стил, така и стаята изглеждаше точно с атмосферата, където Толкин в някоя от дългите оксфордски вечери би грабнал писалка и хартия, за да съчини приключенията на Фродо. Топлото и приветливо помещение беше меко осветено от месингов лампион и настолна лампа от цветно стъкло — или истинска „Тифани“, или съвършена имитация. По стените бяха наредени книги под украсения таван. Дебел китайски килим — тъмнозелено и бежово по края, в средата главно бледозелено — украсяваше тъмния дъбов паркет с красиви форми. Лакираното махагоново писалище блестеше. Върху зелената плъстена подложка стоеше позлатен комплект с костени дръжки — нож за хартия, увеличително стъкло и ножици, — подредени спретнато зад златна писалка в квадратна мраморна поставка. Канапето в стил „кралица Ана“ бе тапицирано със сполучливо подбран десен, който отиваше на килима. Когато се обърна, за да погледне стола със страничните облегалки, където бе видял Фогърти за пръв път, Боби трепна от изненада, защото зърна Франк.
	— Нещо му се е случило — обади се Фогърти и посочи към Франк. Не забеляза учудването на Боби и Джули: явно смяташе, че са дошли в къщата му тъкмо защото са знаели къде да намерят Франк.
	От пет часа и двайсет и шест минути следобед, когато Боби го видя за последен път в кантората в Нюпорт Бийч, външността на Франк се бе влошила. Тогава очите му бяха хлътнали, сега приличаха на две тъмни ями. Кръговете около тях се бяха разширили и като че хвърляха мрачни отсенки върху бледото лице. Предишната му бледност изглеждаше едва ли не здрав тен в сравнение със сегашната.
	И най-лошото — празният му поглед. Никакъв признак, че ги познава. Като че гледаше през тях. Лицевите мускули бяха отпуснати. Устата висеше отворена, сякаш отдавна бе понечил да проговори, но не помни какво иска да каже. В „Чиело Виста“ Боби бе виждал съвсем малко пациенти с толкова безизразни лица, но те бяха сред най-изостаналите, в много по-лошо състояние от Томас.
	— Откога е тук? — попита Боби и тръгна към Франк.
	Джули го сграбчи за ръката и го задържа.
	— Недей!
	— Пристигна малко преди седем часа — обясни Фогърти.
	Значи Франк бе продължил да пътешества още час и половина, след като върна Боби в кантората.
	Фогърти продължи:
	— Тук е повече от три часа, но да пукна, ако знам какво да го правя. От време на време се посъвзема, вдига очи, когато го заговориш, дори се опитва да отговаря. После изпада в превъзбуда, не може да се спре, не отговаря на въпроси, а иска той да приказва, няма начин да го прекъснеш. Разказа ми много неща за вас например, много повече, отколкото бих искал да знам. — Докторът се намръщи и поклати глава. — Вие двамата може да сте достатъчно луди, за да се захванете с този кошмар, но аз не съм и ми е крайно неприятно да ме въвличат.
	На пръв поглед доктор Лорънс Фогърти създаваше впечатление за мил дядо, който навремето е бил всеотдаен лекар, дълбоко уважаван и обичан от всички в околността. Все още беше с чехлите, сивите панталони, бялата риза и синята жителка, с които Боби го видя преди. Външният вид се допълваше от полукръгли очила за четене, над които Фогърти ги гледаше изпитателно. С гъстата бяла коса, сините очи и меките, закръглени черти можеше да мине за чудесен дядо Коледа, ако беше малко по-тежък.
	Но при по-внимателно вглеждане човек откриваше, че сините му очи са стоманени, а не топли. Закръглените черти бяха прекалено меки и разкриваха не толкова доброта, колкото безхарактерност, сякаш се бяха оформили след дълги години самодоволство. Широката уста би се разтегнала в победоносна усмивка у добрия стар доктор Фогърти, но щедрите й очертания служеха също така добре да придадат хищен вид на истинския доктор Фогърти.
	— Значи Франк ви е разказал за нас — кимна Боби. — Ние обаче не знаем нищо за вас, а мисля, че това ни е необходимо.
	Фогърти се намръщи.
	— По-добре да не знаете. Много по-добре е за мен. Просто го махнете оттук, отведете го.
	— Искате да ви отървем от Франк — хладно отбеляза Джули, — затова трябва да ни кажете кой сте вие, какво отношение имате към цялата история и какво знаете.
	Възрастният човек погледна в очите първо Джули, после Боби и каза:
	— Не е идвал от пет години. Днес, когато дойде с вас, Дакота, бях смаян. Мислех, че с него сме приключили завинаги. А когато се върна тази вечер…
	Погледът на Франк не беше фокусиран, но главата му беше наведена на една страна. Устата му продължаваше да виси отворена като врата на стая, която обитателите са напуснали припряно.
	Фогърти хвърли недоволен поглед към Франк и продължи:
	— Никога не съм го виждал в подобно състояние. Не бих искал да ми се обеси на врата дори в предишното си състояние, какво остава за сегашното полувегетиране. Добре, добре, ще поговорим. Щом свършим обаче, вие поемате отговорността.
	Заобиколи махагоновото писалище и седна на стол, тапициран със същата тъмночервена кожа, както стола, на който се бе отпуснал Франк.
	Домакинът не бе поканил гостите да седнат, но Боби се запъти към канапето. Джули го последва, промуши се покрай него в последния миг и се настани на крайчеца на канапето, до Франк. Удостои Боби с красноречив поглед: „Много си импулсивен и ако той почне да пъшка, да въздиша или от устата му излязат мехурчета, ти ще протегнеш ръка, за да го успокоиш и ще отпътуваш по дяволите, затова стой настрана.“
	Фогърти свали очилата с рогова рамка, остави ги върху писалището, затвори здраво очи и стисна основата на носа си с палец и показалец, сякаш с усилие на волята искаше да пропъди главоболие, да събере мислите си или и двете. После отвори очи, примигна срещу семейство Дакота през писалището и подхвана своя разказ:
	— Аз съм лекарят, който акушира на Розел Полард преди четирийсет и шест години, през февруари 1946 година. Акуширах и при раждането на всички нейни деца — Франк, близначките и Джеймс… или Канди, както той сега предпочита да го наричат. През годините съм лекувал Франк от обичайните болести на детството и юношеството. Сигурно затова смята, че може да дойде при мен, когато се озове в беда. Да, ама е сбъркал. Не съм идиотски лекар като ония по телевизията — любезни душеприказчици и близки на всеки. Лекувах ги, плащаха ми и нищо повече. Всъщност… лекувал съм само Франк и майка му, защото момичетата и Джеймс никога не боледуваха, освен ако не говорим за психически заболявания, каквито те имат по рождение и няма да се оправят.
	Понеже Франк седеше с клюмнала глава, от дясното ъгълче на устата му към брадичката се стичаше тънка сребриста струйка слюнка.
	— Очевидно са ви известни способностите на децата й… — каза Джули.
	— Фактически не знаех допреди седем години, до деня, когато Франк я уби. Вече бях пенсионер, но той дойде при мен, разказа ми повече, отколкото исках да науча и ме въвлече в този кошмар, защото искаше да му помогна. Как можех да му помогна? Кой изобщо би могъл? Все едно, не е моя работа.
	— Но защо притежават такива способности? — настоя Джули. — Нямате ли някакво доказателство или теория?
	Фогърти се изсмя. Груб, кисел смях, който би разпръснал всякакви илюзии у Боби, ако те вече не бяха разпръснати от първите две минути на общуването с този човек.
	— О, да, имам теории и доста информация в тяхна подкрепа. Никак няма да ви е приятно да чуете някои от тях. Няма да се забърквам в тази каша, в никакъв случай, но не мога от време на време да не се замислям по въпроса. Всеки би постъпил така. Кашата е отвратителна, объркана и интригуваща. Теорията ми е, че всичко започва от бащата на Розел. Твърдеше се, че баща й е някакъв скитник, насилил майка й, но винаги съм знаел, че това е лъжа. Баща й беше Ярнел Полард, брат на майка й. Розел е плод на изнасилване и кръвосмешение.
	Сигурно по лицата на Боби и Джули бе пробягала сянка на ужас, защото Фогърти пак се изсмя студено, очевидно развеселен от тяхното съчувствие.
	— О, това не е нищо. — Сетне заяви: — То е най-малкото.


	Безопашатият манкс на име Зита застана на пост в прикритието на азалията близо до входната врата.
	Старата испанска къща имаше външни первази на прозорците и другата котка — черна като нощта и наречена Даркъл — прескочи, за да намери стаята, където старецът бе отвел по-младия мъж и жената. Долепи нос до стъклото. Вътрешните капаци пречеха, но външните бяха полуотворени. Виждаше части от стаята, ако местеше глава в една или друга посока.
	Като чу името на Франк, котаракът се вцепени, защото Вайълет направи същото в леглото си на Пасифик Хил.
	Старецът беше там сред книгите заедно с другите двама. Всички седнаха и Даркъл наведе глава, за да надникне между долните редове на щорите. Тогава разбра, че Франк е не само тема на разговора, но и всъщност седи на стол с висока облегалка, обърнат така, че от прозореца се виждаха част от лицето му и безжизнено отпуснатата му ръка върху широката облегалка от тъмночервена кожа.


	Наведен над писалището и с крива усмивка, доктор Фогърти приличаше на злобен дух, изпълзял от леговището си под някой мост, защото няма търпение да дебне нищо неподозиращи деца, а иска сам да потърси зловещата си вечеря.
	Боби си повтаряше, че не бива да оставя въображението си да лети волно. Трябваше да остане непредубеден към Фогърти, за да прецени истинността и значението на неговите думи. Може би животът им зависеше от това.
	— Къщата е построена през трийсетте години от Дийтър и Елизабет Полард. Той натрупал малко пари в Холивуд като продуцент на евтини уестърни и други подобни боклуци. Не голямо състояние, но прилична сума, за да се откаже от омразните му филми и Лос Анжелис, да дойде тук, да завърти малък бизнес и да си живее благополучно до края на живота си. Имали две деца. Ярнел бил на петнайсет години, когато дошли тук през 1938 година, а Синтия едва шестгодишна. През четирийсет и пета Дийтър и Елизабет загинали при автомобилна катастрофа — челен удар с пиян шофьор на камион, който карал зелки от долината Санта Инес, представяте ли си! Ярнел станал глава на семейството на двайсет и две години и законен настойник на тринайсетгодишната си сестра.
	— И… я насилил, както казахте — подсказа Джули.
	Фогърти кимна.
	— Сигурен съм. Защото следващата година Синтия се затворила в себе си, все плачела. Хората го отдавали на смъртта на родителите им, но според мен е било заради отношението на Ярнел. Не само защото е искал секс, въпреки че девойката беше много сладка и явно той бе проявил добър вкус, но и защото му харесваше да бъде глава на семейството, да има власт. А такива като него са доволни само когато властта им стане абсолютна и се наложат изцяло.
	Боби се ужаси от думите „явно той бе проявил добър вкус“ и подтекста на този израз за мрачната морална бездна, в която живееше Фогърти.
	Без да обръща внимание на погнусата на посетителите, старецът продължи:
	— Ярнел беше своенравен, безразсъден. Създавал много ядове на родителите си преди смъртта им — от всякакъв род, но главно свързани с наркотици. Започнал да се друса още преди те да научат какво означава думата, преди да чуят за ЛСД. Пейоте, мескалин… всички природни халюциногени, които се извличат от някои кактуси, гъби и други растения. Тогава културата по въпроса за наркоманиите беше друга, но дрога имаше. Ярнел се пристрастил към халюциногените чрез връзката си с един изпълнител на характерни роли в повечето филми на баща му. Започнал на петнайсет години. Разказвам ви всичко това, защото има ключово значение за моята теория.
	— Тоест, че Ярнел бил наркоман — обади се Джули. — За него ли става дума?
	— Да, а също и че собствената му сестра забременяла от него. Вероятно химическите вещества са увредили гените му още преди да навърши двайсет и две. Обикновено така се получава. При него увреждането на гените е било много странно. И като се добави, че генният фонд е бил силно ограничен, защото Синтия му е сестра, никак не е изключено детето да има отклонения.
	Франк издаде тих звук, после въздъхна.
	Тримата го погледнаха, но той не реагира. Очите му заиграха без да се фокусират. От дясното ъгълче на устата му продължаваше да се стича слюнка. Беше протекла и по брадичката.
	Боби искаше да вземе салфетка и да избърше лицето му, но се въздържа главно защото се боеше от реакцията на Джули.
	— И така, около година след смъртта на родителите им, Ярнел и Синтия дойдоха при мен и тя беше бременна — продължи разказа си Фогърти. — Разправиха ми версията за скитник фермер, който я изнасилил, но не ми прозвуча убедително. Досетих се каква е истинската история само като ги гледах как се държат един с друг. Тя се мъчеше да прикрие бременността, като носеше широки дрехи и почти не излизаше от къщи през последните няколко месеца. Така и не разбрах защо: сякаш си мислеха, че проблемът ще изчезне от само себе си някой ден. Когато дойдоха при мен, за аборт и дума не можеше да става. По дяволите, тя беше пред раждане.
	Колкото повече слушаше Фогърти, толкова повече на Боби му се струваше, че въздухът в библиотеката не достига и сякаш натежава от кисела като пот влага.
	— Ярнел твърдеше, че иска да предпази Синтия колкото е възможно повече от присмех и затова ми предложи тлъста сума, за да не я пращам в болница и да я оставя да роди в кабинета ми, което щеше да е малко рисковано в случай на усложнения. Но парите ми трябваха и ако станеше нещо много лошо, имаше начини да се прикрие. Тогава ми помагаше една медицинска сестра, Норма, и тя беше доста гъвкава по някои въпроси.
	„Страхотно“ — помисли си Боби. Лекарят социопат си беше намерил медицинска сестра, която му е лика-прилика — двойката беше съвсем подходяща за персонала на Дахау или Освиенцим.
	Джули сложи ръка на коляното на съпруга си и го стисна здраво, сякаш с допира искаше да се увери, че не сънува някакъв луд лекар.
	— Да можехте да видите какво излезе от онова момиче — продължи Фогърти. — Изрод, естествено.
	— Почакайте — прекъсна го Джули. — Доколкото помня, казахте, че бебето е било Розел. Майката на Франк.
	— Точно така. Забележителен изрод. Някой цирк можеше да спечели цяло състояние, като я показва, ако не се интересуваше особено от ударите на закона. Лекарят млъкна, за да се наслади на напрегнатото им очакване. — Тя беше хермафродит.
	За миг Боби се замисли за значението на думата, после промълви:
	— Да не искате да кажете, че е притежавала и двата пола — мъжки и женски?
	— Точно така — Фогърти скочи от стола и почна да се разхожда нагоре-надолу, внезапно оживен от разговора. — Хермафродитизмът е много рядък вроден дефект у хората. Много е вълнуващо да акушираш на подобно раждане. Има обратен хермафродитизъм, когато външните органи принадлежат на единия пол, а вътрешните — на другия, има латерален хермафродитизъм… и още няколко вида. Работата обаче е… Розел беше от най-редките случаи: притежаваше пълния комплект от вътрешните и външните органи на двата пола — Фогърти извади дебел медицински справочник от една лавица и го подаде на Джули. — Проверете на сто четирийсет и шеста страница. Там има снимки точно на такъв случай.
	Джули прехвърли книгата на Боби толкова бързо, като че лекарят й бе подал змия.
	Боби на свой ред я остави на канапето, без да я отвори. С неговото въображение нямаше никаква нужда от медицински фотографии.
	Ръцете и краката му бяха леденостудени. Сякаш цялата кръв се бе отдръпнала от крайниците към главата, за да подхрани трескавия мозък. Искаше му се да спре да мисли за казаното от Фогърти. Беше отвратително. И нещо още по-лошо: по странната усмивка на лекаря можеше да се досети, че чутото дотук беше само предисловие към същината.
	Без да спира да се движи из стаята, Фогърти заобяснява:
	— Женските й органи бяха точно на място, а мъжките малко изместени. Уринираше през мъжкия орган, но женските изглеждаха напълно детеродни.
	— Мисля, че ни е ясно — обади се Джули. — Не ни трябват технически подробности.
	Фогърти се приближи до тях, загледа ги отгоре с блеснали очи, сякаш разказваше забавен медицински анекдот, очаровал безчислени колеги по време на приятелски вечери.
	— Не, не, трябва да разберете каква беше, за да си изясните какво се случи по-нататък.


	Въпреки че съзнанието й беше разделено на много части — поделяше телата на Върбина, всички котки и кукумявката на верандата на Фогърти — Вайълет най-ясно възприемаше нещата през сетивата на Даркъл, застанал на перваза на кабинета. С острия котешки слух Вайълет не пропусна нито думичка от разговора, въпреки че го чуваше през стъклото. Беше смаяна.
	Рядко мислеше за майка си, въпреки че присъствието на Розел още се чувстваше в къщата по най-различни начини. Рядко мислеше за което и да е човешко същество, освен за себе си и за близначката си, а от време на време и за Канди и Франк, защото нямаше почти нищо общо с останалите. Животът й бе свързан с дивото. Емоциите у него бяха много по-първични и силни, а удоволствието се намираше и преживяваше много по-лесно без чувство за вина. Вайълет всъщност не познаваше майка си и не беше близка с нея. Не би могла да бъде, дори майка й да бе проявила желание да подели обичта си между Канди и още някого.
	Но сега разказът на Фогърти прикова Вайълет, не защото чуваше историята за пръв път (то си беше точно така), а защото всичко, повлияло върху живота на Розел, имаше дълбоки последствия и за живота на Вайълет. Сред безбройните нагласи и възприятия на дивите същества, в чиито тела и мозъци проникваше Вайълет, най-важно беше увлечението по собственото аз. Тя изпитваше животински нарцистично увлечение към поддържането на външния вид, към собствените желания и потребности. От нейна гледна точка нищо на този свят не беше интересно, освен ако не й служеше, не я задоволяваше или имаше отношение към възможностите за бъдещо щастие.
	Мъгляво осъзна, че трябва да намери брат си и да му каже, че Франк е на по-малко от три километра от дома. Съвсем скоро бе чула вятъра и музиката, придружаващи завръщането на Канди.


	Фогърти обърна гръб на Боби и Джули и тръгна пак към писалището. Докато вървеше покрай лавиците с книги, почукваше с пръсти томовете, за да подчертае думите си.
	Докато говореше за семейството, очевидно търсело генетичната катастрофа, Джули не можеше да не се сети за страданието на Томас, което го бе сполетяло, въпреки че родителите му водеха здравословен и нормален живот. Съдбата си играеше жестоко както с невинните, така и с виновните.
	— Когато видя ненормалното бебе, Ярнел според мен беше готов да го убие и да го хвърли в боклука или най-малкото да го даде в приют. Но Синтия не искаше да се раздели с него, казваше, че е нейно дете, все едно дали има дефект или не. Нарече я Розел на покойната си баба. Подозирам, че искаше детето главно защото виждаше отвращението на Ярнел и знаеше, че присъствието на Розел непрекъснато ще му напомня за последствията от неговото насилие.
	— Не можеше ли с хирургическа намеса да се остави само единият пол? — попита Боби.
	— Днес е по-лесно. Тогава не ставаше.
	Фогърти спря до писалището и извади от странично чекмедже бутилка бърбън и една чаша. Наля си питие и затвори бутилката, без да им предложи да пийнат. Джули не съжаляваше. Домът на Фогърти блестеше от чистота, но тя щеше да се почувства омърсена от каквато и да е храна или напитка.
	Старецът отпи от топлия бърбън без вода или лед и каза:
	— Освен това не е лесно да отстраниш органите на единия пол и да откриеш, че детето израства с външния вид и поведението тъкмо на този отхвърлен чрез операцията пол. Разбира се, вторичните полови белези съществуват и у бебетата, но не се различаваха лесно, особено през 1946 година. Както и да е, Синтия нямаше да допусне хирургическа намеса. Не забравяйте какво ви казах — вероятно дефектът на детето й се струваше като оръжие срещу брат й.
	— Можели сте да застанете между тях и бебето — ядоса се Боби. — Можели сте да обърнете вниманието на здравните власти към страданието на детето.
	— И за какво, моля ви се? Заради психичното благополучие на детето ли? Не бъдете наивни! — Лекарят отпи още бърбън. — Платиха ми добре, за да акуширам при раждането и да си затварям устата. Нямах нищо против. Занесоха бебето у дома, като продължаваха да настояват на своята версия за скитника-изнасилвач.
	— Бебето… Розел… — заекна Джули, — имаше ли сериозни медицински проблеми?
	— Никакви — увери я Фогърти. — С изключение на този дефект, беше здрава като кон. Умствено и физически се развиваше точно навреме като всяко дете и скоро стана ясно, че външно ще бъде жена. После се разбра, че нямаше да бъде кой знае колко привлекателна, по-скоро набита и яка, отколкото манекенка, краката и бяха доста едри и така нататък, но беше достатъчно женствена.
	Франк продължаваше да гледа безизразно и отчуждено, но на лявата му буза мускулът потрепна два пъти.
	Очевидно бърбънът отпусна лекаря, защото той пак си седна на мястото, облегна се на писалището и обгърна с длани чашата.
	— През 1959 година, когато Розел беше на тринайсет, Синтия умря. По-точно се самоуби. Пръсна си черепа. На следващата година, около седем месеца след смъртта на сестра си, Ярнел дойде в кабинета ми с дъщеря си, тоест с Розел. Никога не я наричаше своя дъщеря, защото поддържаше версията, че е извънбрачната му племенница. Както и да е, Розел беше бременна на четиринайсет, на същата възраст, на която я бе родила Синтия.
	— Боже Господи! — не се въздържа Боби.
	Ударите се сипеха толкова бързо един след друг, че Джули беше почти готова да грабне бутилката уиски от писалището и да пие направо от нея, въпреки че беше на Фогърти.
	Доволен от реакциите им, докторът отпи от бърбъна и им даде време да поемат удара.
	Първа проговори Джули:
	— Значи Ярнел е изнасилил дъщерята на сестра си, зачената от самия него?
	Фогърти изчака, за да се наслади на мига.
	— Не, не. Момичето го отвращаваше и съм сигурен, че не го е докоснал. Убеден съм, че Розел сподели с мен истината. — Пак пийна от чашата. — Синтия беше станала доста религиозна след раждането на Розел и чак до деня, когато се самоуби. Беше предала страстната привързаност към Бога и на дъщеря си. Момичето знаеше Библията наизуст. И така, Розел се появи бременна. Каза, че е решила да роди. Обясни, че Бог я е направил особена — ето как наричаше хермафродизма — била особена! Била чист съд, от който ще се родят благословени деца. Затова събрала спермата от мъжката си част и механично я поставила в женската си половина.
	Боби подскочи от канапето, сякаш пружините под него се скъсаха, и грабна бутилката от писалището.
	— Имате ли друга чаша?
	Фогърти посочи към барчето в ъгъла. Джули не го беше забелязала. Младият детектив отвори двойната вратичка. Вътре имаше не само чаши, но и още бутилки уиски. Явно лекарят държеше по една в чекмеджето, за да не става, когато му се допие. Боби наля две чаши догоре без лед и занесе едната на Джули.
	Тя се обърна към Фогърти:
	— Разбира се, не съм си мислела, че Розел е ялова. Знаем, че е родила деца. Но предполагах, че мъжката й половина е била стерилна.
	— Розел беше плодовита и като жена, и като мъж. В действителност не можеше да се съвкупи със себе си, така да се каже. Затова бе прибягнала до изкуствено осеменяване, както ви обясних.
	Късно следобед в кантората в Нюпорт, когато Боби се мъчеше да обясни пътешествието с Франк като спускане с шейна на края на света, Джули не разбра защо толкова се е притеснил от преживяването. Сега й се стори, че проумява донякъде какво е имал предвид, защото от хаоса в семейните отношения и половата принадлежност на Полардови я побиваха тръпки. Изпълни я мрачно подозрение, че природата е дори още по-странна и по-възприемчива към хаоса, отколкото Джули се боеше.
	— Ярнел искаше да й направя аборт. Абортите по онова време бяха доста сладка работа, въпреки че бяха незаконни и се правеха тайно. Но момичето бе крило бременността си от него цели седем месеца, също както двамата — със Синтия се бяха опитали да скрият една друга бременност преди четиринайсет години. Момичето щеше да умре от кръвоизлив. Освен това по-скоро бих се прострелял в крака, отколкото да направя аборт тъкмо на нея. Представете си степента на генното преплитане: дете-хермафродит от кръвосмешението на брат и сестра опложда себе си! Едновременно майка и баща на детето си. Баба му се пада и пралеля, а дядо му е и прачичо! Затворена генетична линия и то увредена от злоупотребата на Ярнел с халюциногени, не забравяйте. Сигурна гаранция за някакво израждане. За нищо на света не бих го пропуснал.
	Джули отпи едра глътка от бърбъна. Питието й се стори кисело и опари гърлото й. Нямаше значение. Изпитваше нужда да пийне.
	— Станах лекар заради парите — каза Фогърти. — По-късно се насочих към незаконните аборти, които бяха още по-добре платени и се превърнаха в мой основен занаят. Пък и не беше особено опасно, защото знаех какво върша и можех да подкупя някое длъжностно лице, ако се наложеше. С тлъстите хонорари не ти се налага да обявяваш много приемни часове. Разполагаш с много свободно време, пари и приятни преживявания от всякакъв род. Но никога в кариерата си не съм попадал на нещо по-интересно, по-очарователно и по-забавно от кашата с Полардови.
	Джули се въздържа да прекоси стаята и да изрита дъртака не от уважение към възрастта му, а защото разказът щеше да остане недовършен, без някаква жизненоважна информация.
	— Но раждането на първото дете на Розел не беше такова събитие, каквото очаквах — каза Фогърти. — Въпреки странните обстоятелства, беше здраво и по всички признаци съвсем нормално. Беше 1960 година й бебето се казваше Франк.
	Отпуснал се на стола със страничните облегалки, Франк тихо стенеше, без да излиза от безпаметното си състояние.


	Все още заслушана в разказа на доктор Фогърти чрез Даркъл, Вайълет се изправи и прехвърли боси крака през ръба на леглото. Разбута няколко котки, които се бяха сгушили до нея и изтръгна тих протест от Върбина, която рядко се задоволяваше само с мисловния контакт с близначката и се нуждаеше от сигурността на физическия допир. Котките се трупаха около краката на Вайълет, която виждаше света и през техните очи и затова уверено тръгна в мрака към отворената врата за тъмния коридор на втория етаж.
	После се сети, че е гола и се върна да облече шортите и тениската.
	Не се боеше от неодобрението на Канди или от самия Канди. Всъщност би приветствала насилствена проява на внимание, защото това би била извечната игра на хищника и плячката, на ястреба и мишката, на брата и сестрата. Канди беше единственото диво същество, в чиито разум Вайълет не можеше да проникне — макар да беше примитивен, брат й беше в същото време човек и излизаше извън кръга на способностите й. Но ако разкъсаше гърлото й, нейната кръв щеше да проникне в него и Вайълет щеше да стане част от брат си по единствения възможен начин. Нямаше друг начин и за неговото проникване в нея: само чрез хапане и разкъсване на плътта със зъби.
	Всяка друга вечер би му се появила гола, за да го предизвика най-после към насилие. Но тъкмо сега не можеше да даде воля на най-съкровеното си желание, защото Франк се намираше наблизо и още не бе наказан за злото, сторено на горкичкото им котенце Саманта.
	Облече се, върна се в коридора и тръгна нагоре, без да губи връзка с Даркъл, Зита и света на дивите зверове. Спря пред вратата на майчината им стая, където Канди се премести след смъртта й. Отдолу се процеждаше тънък сноп светлина.
	— Канди — обади се Вайълет. — Канди, тук ли си?


	Като спомен от минали войни или предчувствие за неизбежна война нощта се разтърси от ярка мълния и оглушителна гръмотевица. Прозорците на библиотеката зазвънтяха. Първата гръмотевица, която Боби чу, откакто бяха излезли в лошото време от мотела преди почти час и половина. Въпреки фойерверките в небето, още не валеше. Но колкото и бавно да се приближаваше, бурята вече бе надвиснала. Пиротехническите й ефекти бяха идеален фон за разказа на Фогърти. — Франк ме разочарова — каза лекарят, извади втора бутилка бърбън от голямото чекмедже на писалището и напълни отново чашата си. — Нищо интересно. Толкова нормален. Но след две години тя пак забременя! Този път раждането беше много вълнуващо — точно както да бъде с Франк. Пак беше момче. Тя го нарече Джеймс. Второто девствено раждане по нейните думи. Хич не се трогна, че бебето е изрод като нея. Заяви, че това е само доказателство, че детето също е отразено от Божията милост, защото няма да пропада в бездните на секса. Тогава разбрах, че е напълно откачила.
	Боби знаеше, че трябва да остане трезвен. Разбираше опасността от голямо количество уиски след недоспиване. Но той имаше усещането, че алкохолът изгаря в мига, когато го поглъща, поне засега. Пийна и се обърна към Фогърти:
	— Да не искате да кажете, че и тая грамада е хермафродит?
	— О, не — побърза да отговори лекарят. — Още по-лошо.


	Канди отвори вратата.
	— Какво искаш?
	— Той е тук, в града, точно сега — каза тя.
	Очите му се разшириха.
	— За Франк ли говориш?
	— Да.


	— По-лошо… — смаяно повтори Боби.
	Стана от канапето, за да остави чашата си на писалището. Беше все още три четвърти пълна, но изведнъж младият мъж реши, че дори бърбънът не е достатъчно успокоително в този случай.
	Джули явно бе стигнала до същия извод, защото и тя остави настрана чашата си.
	— Джеймс — или Канди, ако предпочитате — се роди с четири тестиса вместо с два, но без мъжки полов орган. Разбирате ли, при раждането тестисите на момченцата са на сигурно място в коремната кухина и се спускат по-късно. Но при Канди това не се случи, пък и беше невъзможно, защото нямаше торбичка, в която да се спуснат. И още нещо, костта беше много странно извита и би попречила на спускането. Затова тестисите му останаха в коремната кухина. Но сигурно са функционирали добре и активно са произвеждали големи количества тестостерон, който е свързан с развитието на мускулатурата и отчасти обяснява огромните му размери.
	— Значи той е неспособен да прави секс — заключи Боби.
	— Със скритите си тестиси и липсата на размножителен орган бих казал, че е осъден да бъде най-целомъдреният мъж на света.
	Боби вече бе намразил смеха на стареца.
	— Но с четири гонади той произвежда море от тестостерон, а този хормон помага не само за развитието на мускулите, нали така?
	Фогърти кимна.
	— Ако се изразим с медицински термини, свръхколичествата тестостерон за продължителен период от време променят нормалната мозъчна функция, понякога дори радикално и това е причинният фактор за социално неприемливи равнища на агресивност. Или казано с прости думи: момчето се разкъсва от сексуално напрежение, което не може да освободи по никакъв начин и затова насочва енергията към други отдушници, главно невероятно насилие. Опасен е като чудовищата от филмите.


	Въпреки че освободи кукумявката заради наближаващата буря, Вайълет все още обитаваше Даркъл и Зита и ги освобождаваше от чувството на страх при ослепителните светкавици и тътена на гръмотевиците. Докато стоеше пред Канди на вратата на стаята му, тя слушаше разказа на Фогърти за ненормалното развитие на брат си. Разбира се, на Вайълет това й беше известно, защото майка им го наричаше в семейството Божи знак, че Канди е най-особен от всички. Освен това усещаше, че ненормалното по някакъв начин е свързано с голямата доза дива природа у Канди, която го правеше толкова привлекателен.
	Сега Вайълет стоеше пред него, изпълнена с желание да докосне огромните ръце и да усети изваяните мускули, но се въздържа.
	— У Фогърти е.
	Канди се изненада.
	— Мама казваше, че Фогърти е оръдие в ръцете на Бога. Помогнал ни е да дойдем на този свят при девствените раждания. Защо ще приютява Франк? Франк мина на страната на тъмните сили.
	— И все пак е там — настоя Вайълет. — И още една двойка. Той се казва Боби, а тя — Джули.
	— Дакота — прошепна Канди.
	— У Фогърти. Накарай го да си плати за Саманта, Канди. Донеси го тук, след като го убиеш, за да нахраним с него котките. Той мрази котките и ще му е противно да стане част от тях завинаги.


	Избухливият характер на Джули се намираше на опасния ръб на самообладанието. Докато светкавиците и гръмотевиците раздираха мрака отвън, тя се мъчеше да се убеди колко е важно да прояви дипломатичност.
	Все пак не успя да се въздържи:
	— Толкова години сте знаели, че Канди е безмилостен убиец и не сте направили нищо, за да предупредите някого за опасността?
	— Че защо? — учуди се Фогърти.
	— Не сте ли чували за нещо като обществен дълг?
	— Приятен, но безсмислен израз.
	— Извършени са жестоки убийства, защото сте позволили този човек…
	— Винаги ще има жестоки убийства. Историята е пълна с подобни примери. Хитлер е избил милиони. Сталин дори още повече. Мао Цзе-Дун е надминал всички. Сега ги смятаме за чудовища, но и те са имали последователи навремето, нали? Дори сега някои хора твърдят, че Хитлер и Сталин са направили каквото трябва, а Мао просто е поддържал обществения ред и е отстранявал измета. Толкова хора се възхищават от убийци, които смело изявяват своята кръвожадност и я обясняват с благородни каузи като братство, политически реформи и справедливост… или пък обществен дълг. Не сме нищо друго освен месо и дълбоко в душите си го осъзнаваме, затова тайничко ръкопляскаме на онези, които са достатъчно смели, за да се отнасят към нас както се полага. Като към месо.
	Джули вече знаеше, че Фогърти е социопат, без съвест, без никаква способност да обича, без желание да общува с останалите. Не всички подобни типове бяха улични убийци или дори крадци от висока класа като Том Размъсън, който се опита да убие Боби миналата седмица. Някои от тях неизбежно ставаха лекари или адвокати, телевизионни проповедници, политици. С тях не можеше да се споразумееш, защото бяха лишени от нормални човешки чувства.
	— Защо да разказвам на когото и да било за Канди Полард? — попита Фогърти. — Не се боя от него, защото майка му ме наричаше оръдие в ръцете на Бога и учеше нещастното си отроче да ме уважава. Не е моя работа. Той премълча убийството на майка си, тъй като не искаше полицията да влиза в къщата. Ето защо обясни, че Розел се е преместила в луксозен апартамент на брега на океана близо до Сан Диего. Не вярвам някой да е повярвал, че дъртата вещица изведнъж е станала почитателка на плажовете, но никой не задава въпроси, защото не иска да се забърква. Всеки смята, че това не е негова работа. Аз не правя изключение. Жестокостите на Канди са само капка в океана от страдания на този свят. С особената му психика и физиология неговите изстъпления се отличават поне с по-голямо въображение. Освен това, когато Канди беше около осемгодишен, Розел дойде да ми благодари, че съм акуширал при ражданията на четирите й деца и че не съм разкрил тайната на никого, така че Сатаната не знае за благословеното им присъствие на тази земя. Точно така се изрази! В знак на благодарност ми връчи куфар с пари и можах да се пенсионирам доста рано. Нямам представа откъде ги е взела. Спестените през трийсетте години от Дийтър и Елизабет пари отдавна се бяха стопили. Тогава Розел ми разказа нещичко за способностите на Канди — не много, но достатъчно, за да разбера, че никога не страда от липса на пари. За пръв път осъзнах, че генетичното проклятие може да се превърне в генетичен благослов.
	Фогърти вдигна чашата си с бърбън и вдигна наздравица, към която не се присъедини нито Джули, нито Боби:
	— За неведомите пътища Господни.


	Като архангел, дошъл да оповести края на света в библейското указание за апокалипсиса, Канди пристигна, когато бурята се вихреше с пълен размах, макар дъждът да не беше потопът на Армагедон, нито пък огън и жупел. Засега. Засега.
	Материализира се в мрака между две улични лампи на една пресечка от къщата на лекаря, за да е сигурен, че неизбежните тихи тромпети при пристигането му няма да бъдат чути от никого в кабинета на Фогърти. Докато вървеше към къщата под шибащите дъждовни струи, Канди вярваше, че дарената му от Бога сила е вече неудържима и няма кой да го спре по пътя към онова, което иска да постигне.


	— През шейсет и шеста се родиха близначките. Физически бяха нормални като Франк — продължаваше разказа си Фогърти, докато дъждът плющеше по стъклата. — Нищо интересно. Не можех да повярвам. Три от четирите деца бяха съвсем здрави. Очаквах всякакви чудатости — най-малкото заешка устна, обезформен череп, безобразно лице, съсухрени крайници или същества с две глави!
	Боби хвана Джули за ръката. Нуждаеше се от допира й.
	Искаше му се да се махнат. Чувстваше се опустошен. Не бяха ли се наслушали на приказките на доктора?
	Но именно там беше проблемът: не знаеше какво остава да чуят и доколко то ще има значение, за да намерят начин да се справят с Полардови.
	— Разбира се, когато Розел ми донесе куфара с парите, разбрах, че всички деца са изроди — умствено, ако не физически. Преди седем години, когато Франк я уби, той дойде при мен, като че му бях длъжен за нещо. Поиска да го подслоня. Разказа ми повече за тях, отколкото исках да узная. През следващите две години периодично се завръщаше при мен, просто се появяваше като призрак, който обитаваше мен, а не някакво място. Накрая обаче разбра, че няма какво да търси тук и цели пет години не се появи в живота ми. До днес, до тази вечер.
	Франк се размърда на стола със страничните облегалки. Тялото се премести и главата се люшна отдясно наляво. Иначе си оставаше все така безпаметен както при влизането на Джули и Боби в стаята. Старецът им бе обяснил, че на няколко пъти Франк се съвземал и говорел, но през последния час поведението му се променило.
	Джули седеше най-близо до Франк. Тя се намръщи и се наведе към дясната страна на главата му.
	— О, Божичко!
	Думите й прозвучаха мрачно и вледеняващо като охладителна течност във фризер.
	Студени тръпки побиха Боби, докато той скочи от канапето и се наведе от другата страна, за да разгледа главата на Франк. В същия миг съжали, че го е направил. Помъчи се да извърне поглед настрани. Не успя.
	Когато главата на Франк беше клюмнала надясно, почти облегната на рамото, слепоочието му не се виждаше. След като остави Боби в кантората, клиентът му очевидно съвсем бе изгубил контрол върху пътуванията и против волята си пак се бе озовал в един от кратерите, където изкуствените насекоми отделяха диаманти. Цялата му плът беше на буци, от слепоочието до челюстта. На места отдолу прозираха грубите скъпоценни камъни и се сливаха с тъканта. По някаква причина Франк бе загребал шепа диаманти, за да ги отнесе със себе си, но при материализирането бе допуснал грешка.
	Боби се замисли какви ли богатства са скрити в сивото вещество в черепа на Франк.
	— И аз го забелязах — обади се Фогърти. — Вижте дланта на дясната му ръка.
	Джули се опита да протестира, но Боби грабна ръкава на Франк и го задърпа, за да вдигне дланта от облегалката на стола. Видя същата част от хлебарка, която някога бе втъкана в обувката му. Или поне на вид беше същата. Стърчеше от месестата част на ръката, гърбът й лъщеше, мъртвите очи се взираха в показалеца на Боби.


	Канди обиколи къщата под дъжда и подмина някаква черна котка на перваза. Тя се обърна да го погледне, после пак залепи нос на стъклото.
	Канди тихо стъпи на задната веранда и опита да отвори вратата. Беше заключена.
	От ръката му излезе струя бледа синя светлина, когато стисна бравата. Ключалката изпращя, вратата се отвори и той влезе вътре.


	Джули бе видяла и чула много, прекалено много.
	Изпълнена с нетърпение да се отдалечи от Франк, скочи от канапето и се приближи до писалището, където се загледа в недопитата си чаша. Беше ужасно уморена. Бореше се с мъката по Томас и още повече да проумее поне нещичко от ужасяващата семейна история, разкрита от Фогърти. Не се нуждаеше от повече бърбън, колкото и да изглеждаше съблазнителен в чашата.
	Сетне се обърна към възрастния човек:
	— И каква надежда имаме, че ще се справим с Канди?
	— Никаква.
	— Не може да няма някакъв начин.
	— Няма.
	— Не е възможно.
	— Защо?
	— Защото не може да му се позволи да спечели.
	— И защо не? — усмихна се Фогърти.
	— Защото е лошият, по дяволите! А ние сме добрите. Е, може да не сме съвършени и безгрешни, но със сигурност сме добрите. Точно затова трябва да спечелим. В противен случай цялата игра става безсмислена.
	Фогърти се облегна назад.
	— Стигнахме до моята теза. Всичко е безсмислено. Не сме нито добри, нито лоши. Ние сме само месо. Нямаме души, за парчето месо няма надежда за прераждане — никой не мисли, че хамбургерът ще попадне в рая, след като го изядем.
	В този миг Джули изпита такава омраза към Фогърти, каквато не бе изпитвала никога досега. Не само защото беше самодоволен и омразен, но и защото в аргументите му долови отглас от собствените си думи пред Боби в мотела, след като разбра за смъртта на Томас. Тогава бе заявила, че няма смисъл от мечтите, че те никога не се сбъдват, че смъртта винаги дебне, дори ако имаш късмет да постигнеш щастието. Да мразиш живота само защото рано или късно той те води до смъртта… е, излизаше същото като твърдението, че всички сме само месо.
	— Изпитваме само удоволствие и болка — продължи старият лекар, — затова няма значение кой е прав и кой крив, кой печели и кой губи.
	— Коя е неговата слабост? — настоя гневно Джули.
	— Не знам за такава — Фогърти изглеждаше доволен от безнадеждното положение. Щом беше работил като лекар в началото на четирийсетте години, значи наближаваше осемдесетгодишна възраст, макар на вид да бе по-млад. Ясно съзнаваше, че му остава още съвсем малко време и несъмнено изпитваше неприязън към всеки по-млад. При безразличното му отношение към житейските проблеми явно смъртта им от ръцете на Канди Полард щеше да го забавлява. — Няма слабости.
	Боби възрази или поне се опита да го стори.
	— Някои биха казали, че слабостта му е в разума, в изкривената психика.
	Фогърти поклати глава.
	— Аз пък твърдя, че изкривената психика е неговата сила. Използвал е мотива, че е оръдие за Божие отмъщение, за да се предпази много успешно от потиснатост, съмнения и други настроения, които биха го разсейвали.
	На стола със страничните облегалки Франк внезапно се изправи и потръпна, сякаш да се отърси от душевния хаос, както куче отърсва подгизналата си козина.
	— Къде… защо аз… наистина ли… наистина ли… наистина ли?
	— Наистина ли какво, Франк? — обърна се към него Боби.
	— Наистина ли се случва? — проговори Франк. Погледът му полека се проясняваше. — Наистина ли най-накрая се случва?
	— Какво да се случва, Франк?
	Гласът му бе пресипнал.
	— Смъртта. Случва ли се най-накрая? Наистина ли?


	Канди бе пропълзял тихо през къщата по коридора към библиотеката. Докато наближаваше отворената врата отляво, до него долетяха гласове. Разпозна сред тях гласа на Франк и вече трудно се сдържаше.
	Според Вайълет Франк бе пострадал. И без това трудно управляваше телекинетичните си способности, заради което Канди все се надяваше някой ден да го улови и да го довърши, преди да се е скрил на безопасно място. Може би беше настъпил моментът на триумфа.
	Когато стигна до вратата, Канди видя женски гръб. Лицето бе скрито, но той беше сигурен, че е същото, което бе обляно в благодатна светлина в мислите на Томас.
	Зад нея зърна Франк. Брат му разшири очи, когато на свой ред го забеляза. Ако майцеубиецът досега беше прекалено объркан душевно, за да се телепортира далеч от Канди, както твърдеше Вайълет, сега вече объркването се стопяваше. По всичко личеше, че Франк се кани да изчезне още преди брат му да го е пипнал.
	Отначало Канди възнамеряваше да хвърли хората в библиотеката в смут, като изпрати вътре енергийна вълна, за да подпали книгите и да разклати лампите с цел да уплаши двамата Дакота и доктор Фогърти, да отвлече вниманието им и по такъв начин да потърси възможности да хване Франк. Сега обаче бе принуден да промени плановете си при гледката на разтреперания си брат, който можеше всеки миг да се дематериализира.
	Втурна се в стаята и грабна жената изотзад. Обви ръка около шията й и дръпна главата й назад — искаше да покаже на нея и на двамата мъже, че всеки миг може да й прекърши врата. Въпреки всичко тя го изрита, одра крака му с тока си и с всички сили го настъпи по пръстите. Болката беше страшна. Явно му бе приложила хватка от бойните изкуства: личеше по усилията й да противодейства на натиска и да използва наученото в продължителните упражнения. Затова Канди дръпна главата й още по-силно и сви бицепс около гърлото й. Джули разбра, че всяка съпротива е самоубийствена.
	Фогърти наблюдаваше сцената от стола си. Беше разтревожен, но не дотам, че да се изправи. Другият мъж скочи от канапето с пистолет в ръка. Явно беше от бързите като по филмите, но Канди въобще не се заинтересува от тях двамата. Вниманието му бе приковано върху Франк, който бе станал от стола и се канеше да изчезне — в Пуналу, Киото и десетки други места.
	— Не прави това, Франк! — извика Канди. — Не бягай! Време е да уредим сметките, трябва да платиш за стореното на майка ни. Ела у дома, приеми Божието наказание и още тази вечер ще сложим край на всичко. Аз тръгвам с тая кучка. Сигурно се е опитала да ти помогне и едва ли ще ти се иска да гледаш как страда.
	Боби се канеше да постъпи безумно. Гледката на Джули в ръцете на психопата го подлуди. Той се прицелваше така че да улучи Канди, без да засегне жената. Чудовището благоразумно приклекна зад жертвата си. Беше време да изчезва.
	— Ела у дома — обърна се то към Франк. — Ела в кухнята, позволи ми да сложа край на всичко и ще я пусна. Кълна се в името на мама, че ще я пусна. Но ако не се появиш след петнайсет минути, ще я сложа на масата и ще вечерям, Франк. Искаш ли да я изям, след като се е помъчила да ти помогне, Франк?
	Стори му се, че чува изстрел точно когато се измъкваше оттам. Във всеки случай беше прекалено късно. Материализира се отново в къщата на Пасифик Хил Роуд заедно с Джули Дакота, като продължаваше здраво да я стиска през шията.


	56

	Без повече да се бои от допира на Франк, Боби го грабна с две ръце за якето и го блъсна назад в прозореца.
	— Нали го чу, Франк? Не бягай. Този път не бягай или ще се вкопча за теб и няма да те пусна. Ще вървя с теб навсякъде, ей Богу, ще съжалиш, че не си подложил глава в чинията на Канди вместо в моята. — Пак блъсна Франк, за да засили думите си и дочу зад себе си тихия, разбиращ смях на Лорънс Фогърти.
	Видя ужаса и объркването в очите на своя клиент и осъзна, че заплахите няма да постигнат желания ефект. Всъщност заплахите само можеха да ужасят Франк до такава степен, че да го накарат да избяга, въпреки евентуалното му желание да помогне на Джули. И още по-лошо, като прибягна до насилие още в началото, Боби се отнесе към Франк не като към човек, а като към къс месо и по такъв начин потвърди неприемливите житейски правила на стария лекар. Тази мисъл му се стори също толкова непоносима, колкото мисълта, че може да загуби Джули.
	Боби пусна Франк.
	— Извинявай. Чуваш ли, извинявай, направо откачих.
	Загледа се в очите на другия. Търсеше някакви признаци, че в увредения мозък е останал достатъчно интелект, за да се споразумеят. Видя страх — бездънен и ужасяващ. Видя също самота, от която му се доплака. Видя още безпомощност, която му напомни за изражението на Томас понякога при екскурзиите им извън „Чиело Виста“, „навън в света“, както се изразяваше той.
	Притеснен от мисълта, че две от петнайсетте минути на Канди може би вече са минали и в същото време преизпълнен от отчаян стремеж да запази самообладание, Боби пое дясната ръка на Франк, обърна я с дланта нагоре и се насили да докосне мъртвата хлебарка, вплетена в меката бяла плът. Насекомото беше твърдо и остро на пипане, но Боби положи върховни усилия да не прояви отвращението си.
	— Боли ли те, Франк? Буболечката е преплетена със собствените ти клетки, не те ли боли?
	Франк продължително го изгледа, после поклати глава. Не.
	Насърчен от началото на диалога, колкото и да бе скромно, младият мъж леко докосна дясното слепоочие на Франк и усети издутините от скъпоценните камъни под кожата като слепи циреи или тумори.
	— Така боли ли? Усещаш ли болка?
	— Не.
	Сърцето на Боби заби от вълнение, защото бе успял да получи отговор.
	От джоба на джинсите извади сгъната салфетка и внимателно попи слюнката, която все още лъщеше по брадичката на Франк.
	Клиентът му примигна и като че по-добре фокусира погледа си.
	Иззад Боби, все още седнал на кожения стол до писалището, може би с чаша бърбън в ръката и почти сигурно с убийствено самодоволна усмивчица, се обади Фогърти:
	— Остават дванайсет минути.
	Детективът не му обърна внимание. Без да изпуска от очи клиента си и с пръсти върху слепоочието му, той прошепна:
	— Никак не ти е било лесно, нали? Бил си нормалният, най-нормалният и като дете винаги си искал да не се отличаваш от другите в училище, нали, за разлика от сестрите и брат ти. Трябвало е да мине доста време, за да разбереш, че мечтата ти никога няма да се сбъдне и винаги ще се отличаваш, защото колкото и да си бил нормален в сравнение с другите от семейството, все пак си от онзи проклет дом, от онова гнездо, което те е осъдило завинаги да си отделен от останалите. Те може и да не са забелязвали мъката ти и да не са подозирали за мрачните ти спомени, но нали ти си ги знаел и помнел. Чувствал си се недостоен заради ужасите в семейството. От друга страна и вкъщи си бил изолиран, бил си прекалено нормален за там, прекалено чувствителен за кошмарите. Затова цял живот си бил самотен.
	— Цял живот — повтори Франк. — И вечно ще бъде така.
	Сега нямаше да изчезне. Боби беше готов да се закълне.
	— Франк, не мога да ти помогна. Никой не може. Това е жестоката истина, но не искам да те лъжа. Не се каня да те придумвам или да те заплашвам.
	Франк не каза нищо, но и не отвърна очи от него.
	— Единственото, което мога да направя за теб, е да ти покажа как най-после можеш да осмислиш живота си, да му сложиш край с определена цел и с достойнство и може би да намериш покой в смъртта. Имам идея как би могъл да убиеш Канди и да спасиш Джули. Ако успееш, ще си отидеш като герой. Нали ще дойдеш с мен, Франк, чуваш ли, нали няма да оставиш Джули да умре?
	Франк не каза „да“, но и не възрази. Боби реши да се възползва от липсата на отрицателен отговор.
	— Трябва да вървим. Но не се опитвай да се телепортираш до къщата, защото пак ще изгубиш контрол и ще започнеш безкрайни прескачания до къде ли не. Ще идем с моята кола. Можем да стигнем за пет минути.
	Сетне хвана клиента си за ръка. Нарочно избра ръката с хлебарката с надеждата, че Франк ще си спомни за отвращението му от такива гадини и ще оцени превъзмогването като признак на искреност.
	Двамата тръгнаха към вратата.
	Фогърти се надигна от стола и каза:
	— Нали знаеш, че си се запътил към смъртта си.
	Без да се обръща назад, Боби отвърна:
	— На мен пък ми се струва, че вие сте сторили същото още преди години.
	Двамата с Франк излязоха под дъжда. Докато се качат в колата, се измокриха целите.
	Боби седна зад волана и погледна часовника си. Оставаха по-малко от осем минути.
	Зачуди се защо повярва на Канди, че ще спази петнайсетте минути, защо е толкова уверен, че лудият още не е прегризал гърлото й. После се сети какво му беше казала веднъж: „Скъпи, докато дишаш, любимата ти ще живее.“
	Канавките преливаха. Внезапен вятър понесе косо дъждовните струи и ги превърна в сребърни нишки.
	Докато се движеха по измокрените от бурята улици и завиха на изток по Пасифик Хил Роуд, Боби обясни на Франк как чрез саможертва може да отърве света от Канди и да прекрати злото, произлязло от майка му — също както се бе опитал, но не беше успял, с вдигането на брадвата срещу нея. Идеята беше съвсем проста. Повториха я няколко пъти, въпреки че имаха само няколко минути, преди да спрат пред ръждясалата желязна врата.
	Франк не отговаряше на казаното от Боби. Не беше ясно дали е разбрал какво се иска от него и дали изобщо е чул. Гледаше право напред с отворена уста. Главата му от време на време се люшваше в такт с чистачките, сякаш Франк се взираше в полюшващия се на златна верижка кристал на Джаки Джакс.
	Излязоха от колата, минаха през портата и стигнаха до жалката къща. Оставаха по-малко от две минути до определения краен срок. Боби беше принуден да продължи, осланяйки се само на вяра!


	Когато Канди я доведе в мръсната кухня, хвърли я на един стол до масата и я пусна, Джули веднага бръкна под кадифеното сако за револвера в кобура под рамото. Канди обаче се оказа прекалено бърз и го дръпна от ръката й, като й счупи два пръста.
	Болката беше непоносима и засилваше неприятното усещане от охлузената шия заради безмилостното му отношение в дома на Фогърти, но Джули нито извика, нито се оплака. Напротив, щом похитителят й се обърна с гръб, за да хвърли револвера в по-далечно чекмедже, тя скочи от стола и хукна към вратата.
	Канди я хвана, вдигна я във въздуха, завъртя я и я тръшна на кухненската маса толкова силно, че тя едва не припадна. Приближи лице до нейното и изсъска:
	— Сигурно ще си вкусна като жената на Клинт. Иска ми се цялата жизненост във вените ти, цялата ти енергия да бликнат в устата ми.
	Опитите й да се съпротивлява и да бяга се дължаха едновременно на смелост и на страх, породен от преживяното дематериализиране и повторно материализиране. Искаше й се това никога вече да не се повтори. Сега страхът се удвои, защото устните му се доближиха на един-два пръста разстояние от нейните и смрадливият му дъх опари лицето й. Неспособна да откъсне поглед от сините му очи, Джули си помисли, че Сатаната има точно такива очи — не тъмни като греха, не червени като пламъците в ада, не изпъстрени с точици, а поразяващо и красиво сини и все пак лишени от всякаква милост и състрадание.
	Ако цялата човешка жестокост още от незапомнени времена можеше да се концентрира само в един човек, ако цялата кръвожадност, насилието и грубата сила на човешкия род можеха да се въплътят в една чудовищна фигура, сигурно тя щеше да прилича на Канди Полард тъкмо в този миг. Когато накрая той се дръпна от Джули като навита на кълбо змия, неохотно отказала се от намерението да нападне, смъкна я от масата и пак я тръшна на стола, Джули се сви от уплаха може би за пръв път през живота си. Знаеше, че при по-нататъшна съпротива той веднага ще я убие и ще изпадне в канибалски изстъпления.
	Следващите му думи я поразиха:
	— По-късно, когато свърша с Франк, ще ми кажеш откъде Томас се бе сдобил със своята сила.
	Джули бе толкова уплашена от него, че с мъка проговори.
	— Сила ли? Какво искаш да кажеш?
	— Той беше единственият извън нашето семейство. Наричаше ме Лошото нещо. И все се мъчеше да ме следи телепатично, защото знаеше, че рано или късно моята и твоята пътека ще се пресекат. Как имаше такива способности, след като не беше роден от девствената ми майка? После ще ми обясниш.
	Джули седеше потресена. Нямаше сили да се разплаче или да се разтрепери. Като че се намираше в центъра на урагана, където цари измамно спокойствие. Държеше ранената си ръка с другата и се мъчеше да осмисли чутото. Томас? Надарен със свръхестествени способности? Не излизаше ли, че въпреки непрекъснатите й грижи за него, донякъде също се е грижел за нея?
	От предната част на къщата дочу странен звук. Миг след това една през друга в кухнята влетяха най-малко двайсет котки.
	Сред тях се появиха близначките Полард — дългокраки и боси, едната с шорти и червена тениска, другата по шорти и бяла тениска. Имаха гъвкави мускули като котките, бяха бледи като призраци, но без следа от отпуснатост или мекота. Бяха стройни и жизнени, изпълнени с енергия като свити пружини. Също както котки, привидно отпуснати на припек. В известен смисъл изглеждаха ефимерни и в същото време земни и силни, подчертано чувствени. Сигурно присъствието им в къщата беше повишило неестественото напрежение у брат им, който бе двойно мъжествен в тестисите, но му липсваше жизненоважният отдушник.
	Двете се приближиха до масата. Едната се загледа в Джули, докато другата се вкопчи в сестра си и не пожела да срещне погледа й. Смелата се обади:
	— Да не си приятелката на Канди?
	Във въпроса несъмнено прозираше присмех над брат й.
	— Затваряй си устата — нареди й Канди.
	— Ако не си му приятелка — продължи смелата с мек като шумоляща коприна глас, — можеш да дойдеш горе с нас. Имаме си легло, котките няма да имат нищо против и май ще ми харесаш.
	— Да не си посмяла да говориш така в майчината ти къща — изрева Канди.
	Гневът му беше истински, но Джули забеляза, че е доста обезпокоен от сестра си.
	Двете жени, дори срамежливата, всъщност излъчваха нещо диво, сякаш биха направили всичко, каквото им хрумне, дори и най-невъобразимото, без никакви задръжки или ограничения.
	Уплашиха я почти колкото Канди.
	Някой силно почука на входната врата на изоставената къща и звукът се открои сред плющенето на дъжда върху покрива.
	Котките дружно се стрелнаха от кухнята по коридора към предната врата и след по-малко от минута се върнаха, придружавайки Боби и Франк.


	На прага на кухнята Боби усети безкраен прилив на благодарност към Бога и дори към Канди, когато видя Джули жива. Беше измъчена, обзета от страх и болка, но никога не му беше изглеждала толкова красива.
	Но и никога толкова смирена или несигурна в себе си. Въпреки неудържимия изблик на бушуващи емоции, младият мъж намери сили и за искрица тъга и гняв.
	Без да губи надежда, че Франк ще го послуша, беше подготвен да използва оръжие, ако се случеше най-лошото или ако му се отдадеше неочаквана възможност. Но щом влезе в кухнята, лудият му заповяда:
	— Извади револвера от кобура и изпразни пълнителя.
	При появата на Боби Канди бе минал зад гърба на Джули и сега я държеше с една ръка за гърлото с хищно разперени пръсти. С нечовешката си сила несъмнено можеше да я разкъса за една-две секунди, въпреки че ръката му само напомняше за граблива птица.
	Боби измъкна револвера „Смит и Уесън“ от кобура под рамото и го подаде така, че да не остави никакво съмнение в решението да не го използва. Отвори барабана и изсипа петте патрона на пода. После сложи оръжието на най-близкото шкафче.
	Въодушевлението на Канди Полард растеше всеки миг, откакто бяха влезли Франк и Боби. Пусна Джули, отдалечи се от нея и впи тържествуващ поглед във Франк.
	Доколкото Боби можеше да прецени, изгарящият поглед бе напразен. Франк стоеше с тях в кухнята, но не беше там. Дори и да виждаше какво става и да разбираше значението, нищо от поведението му не го издаваше.
	Канди посочи пода пред краката си и заповяда:
	— Ела тук и падни на колене, майцеубиецо!
	Котките избягаха от тази част на напукания линолеум, която лудият посочи.
	Близначките стояха неподвижни, но нащрек. Боби се сети, че котките се преструват на безразлични по същия начин и само наострените уши показват истинското им състояние. Интересът на Вайълет и Върбина се издаваше от пулсиращите слепоочия и почти неприлично щръкналите зърна на гърдите под тениските.
	— Казах да дойдеш и да паднеш на колене — повтори Канди. — Или ще предадеш единствените хора, които някога са си мръднали пръста да ти помогнат през последните седем години? Коленичи или ще убия и двамата Дакота още сега.
	Страховитото присъствие на Канди говореше не за психопат, а за истински свръхестествено същество. Сякаш цял легион нечовешки сили се проявяваше чрез него.
	Франк направи една крачка напред и се отдалечи от Боби.
	Още една.
	После спря и огледа котките, като че го озадачаваха с нещо.
	Боби не знаеше дали Франк наистина бе искал да предизвика кървавите последствия от следващата си постъпка, дали думите му бяха пресметнати или говореше наслуки и беше не по-малко изненадан от останалите от настъпилото объркване. Намръщи се на котките, обърна се към по-смелата от близначките и каза:
	— Аха, значи майка ни е още тук? Продължава да е в къщата заедно с нас?
	Срамежливата близначка се вцепени, но другата сякаш си отдъхна, защото въпросът на Франк й бе спестил притесненията да реши кога и къде е най-подходящо да си признае. Тя се обърна към Канди с най-многозначителната усмивка, която Боби някога бе виждал: подигравателна и същевременно любовно подканваща, напрегната от страх и едновременно с това предизвикателна, горещо прелъстителна и смразяващо уплашена, и най-вече дива — яростна като изражението на най-необузданите зверове по полетата и горите.
	Канди реагира на усмивката й с неподправен ужас и нежелание да вярва на ушите си. Съвсем за кратко и за пръв път изглеждаше почти човек.
	— Не е възможно да сте го направили — простена той.
	Усмивката на смелата близначка стана по-широка.
	— След като я зарови, ние я изкопахме. Сега тя е част от нас и завинаги ще си остане тук като част от дружинката.
	Котките вирнаха опашки и се загледаха в Канди.
	От него се изтръгна нечовешки вик. Нахвърли се върху смелата близначка с невероятна скорост. Блъсна я в хладилника, после още веднъж, впи пръстите на дясната си ръка в лицето й и заудря в жълтата емайлирана повърхност. Повдигна тялото й с ръце около тънката й талия и се опита да я хвърли, както ядосано дете захвърля куклата си, но тя обви силните си крака около кръста му по котешки пъргаво и кръстоса глезени на гърба му. Канди се мяташе бясно из кухнята, докато сестра му се носеше с него, гърдите й бяха току под лицето му. Той удряше с юмруци, но тя се държеше здраво. Чак когато пороят от удари спря, близначката бе отпусна и бледата й шия се откри на височината на устата му. Канди мигом се възползва от случая и със зъби сложи край на живота й.
	Котките замяукаха ужасяващо, макар не в един глас както досега, и се разбягаха където им видят очите.
	На фона на скръбните им викове и странно еротичните възгласи на сестра му, Канди я довърши за по-малко от минута.
	Боби и Джули не направиха никакъв опит да се намесят, защото им беше ясно, че е все едно да попаднат във вихъра на буря. Смъртта им щеше да бъде сигурна, без да успокои страстите. Франк стоеше все така неподвижен и странно безразличен.
	Канди веднага се обърна към срамежливата близначка и я довърши дори още по-бързо, защото тя изобщо не оказа съпротива.
	Щом огромният психопат пусна обезобразения труп, Франк най-после се подчини на получената заповед, скъси разстоянието и най-неочаквано подаде ръка на брат си. После точно както се надяваше Боби, Франк отпътува и отведе със себе си Канди против волята му.
	Тишината след преживяния ужас беше поразяваща.
	Обляна в пот и очевидно потресена от видяното, Джули блъсна стола. Краката му се закачиха в линолеума.
	— Не — извика Боби, бързо се приближи до нея и й направи знак да седне. Пое здравата й ръка. — Чакай, още не, не се изпречвай на пътя…
	Глухите звуци.
	Поривът на вятъра.
	— Боби — паникьосана каза Джули, — те се връщат, да се махаме, хайде да изчезваме оттук, докато още имаме шанс.
	Боби я задържа на стола.
	— Не гледай. Аз трябва да го сторя, за да съм сигурен, че Франк ме е разбрал, но ти няма нужда да гледаш.
	Немелодичната музика пак се дочу и вятърът донесе мириса на кръвта от двата женски трупа.
	— За какво говориш? — попита Джули.
	Затвори очи.
	Разбира се, съпругата му не го послуша, защото никога не извръщаше поглед и не бягаше от нищо.
	Братята Полард се появиха отново след краткото пътуване до планината Фуджи или само до къщата на доктор Фогърти, а най-вероятно до няколко места. Безразсъдното, бързото и многократно преместване беше ключът към успеха, както Боби бе обяснил на Франк в колата. Братята вече не бяха две отделни човешки същества, защото при тези пътувания водещо бе съзнанието на Франк, а възможностите му за безпогрешно материализиране намаляваха с всеки скок. Бяха се слели, биологично по-свързани от сиамски близнаци. Лявата ръка на Франк бе потънала отдясно на Канди, сякаш Франк бъркаше из вътрешните органи на брат си. Десният крак на Канди се бе съединил с левия на Франк, така че двамата стояха общо на три крака.
	Сигурно имаше още много странности, но Боби не видя повече по време на краткия им престой преди следващото изчезване. Франк трябваше непрекъснато да бъде в движение и да не губи контрол, за да не даде на Канди никаква възможност да използва собствените си сили преди преплитането да стане толкова тясно, че двамата никога повече да не могат да се отделят.
	Джули разбра какво става и не помръдна. Държеше счупената ръка в скута си, а с другата здраво стискаше Боби. И без обяснения й се изясни, че Франк се жертва заради тях и че най-малкото, което можеха да направят за него, е да се уверят сочите си в неговата смелост, също както щяха завинаги да запазят в паметта си Томас, Хал, Клинт и Фелина.
	Това беше един от най-основните и свещени дългове на добрите приятели и на семейството: да поддържат пламъчето на паметта, за да не бъде смъртта пълно изчезване от света. В известен смисъл мъртвите продължаваха да живеят, поне докато за тях си спомняха живите, които ги бяха обичали. Спомените бяха важно оръжие срещу хаоса на живота и смъртта, осигуряваха приемствеността между поколенията и утвърждаваха реда и смисъла.
	Музика, вятър: братята се върнаха след нова поредица бързи разпадания и повторна материализация. Вече представляваха едно същество с чудовищна биология. Тялото бе гигантско, над два метра и половина, едро и приведено, защото бе събрало плътта и на двамата братя. Единствената глава изглеждаше кошмарно: кафявите очи на Франк бяха силно разместени, между тях, на мястото на носа, зееше отворена уста, а още една прорязваше лявата буза. Два измъчени гласа изпълниха кухнята с писъци. На гърдите имаше още едно лице без уста, но с две очни кухини — от едната гледаше неподвижно око, синьо като очите на Канди, а от другата стърчаха зъби.
	Отвратителният звяр изчезна, после се върна още веднъж след по-малко от минута. Този път представляваше безформена маса от тъкан, на някои места тъмна, на други отблъскващо розова, осеяна с парчета кости и редки снопчета косми. Прозираха вени, които пулсираха в различен ритъм. По пътя Франк явно бе посетил улицата в Калкута или друго подобно място, защото със себе си бе донесъл не една, а многобройни хлебарки и куп плъхове, които се бяха размесили с тъканта навсякъде: още едно доказателство, че плътта на Канди бе достатъчно размита и разпръсната, за да не може никога повече да бъде възстановена. Чудовищното и очевидно вече останалото без сили същество се строполи на пода и потръпна за последен път. Част от гризачите и насекомите продължаваха да трепкат и да се гърчат. Но опитите им да се освободят бяха напразни, защото в желязната хватка на мъртвата плът скоро щяха да загинат.


	57

	Къщата беше съвсем обикновена. Намираше се в тази част на крайбрежието, която все още не беше модерна. Задната врата гледаше към морето — по дървените стъпала през песъчливия двор можеше да се стигне до плажа. Наоколо растяха дванайсет палми.
	Дневната бе обзаведена с няколко стола, двойно кресло, масичка за кафе и музикален шкаф „Урлицър 950“ със записи от времето на биг бендовете. Подът беше покрит с изциклен дъбов паркет и двамата понякога бутаха мебелите към стената, навиваха чергата, избираха някои номера на мюзикбокса и танцуваха.
	Така правеха главно вечер.
	Сутрините, ако не правеха любов, се ровеха в кулинарните книги в кухнята, заедно готвеха или просто седяха на кафе до прозореца, гледаха морето и си приказваха.
	Имаха книги, две колоди карти, интерес към птиците и животните на брега, добри и лоши спомени и си принадлежаха. Принадлежаха си завинаги.
	Понякога говореха за Томас и се чудеха на способността, която бе запазил в тайна през целия си живот. Тя обясняваше, че при мисълта за дарбата му се чувства нищожна и осъзнава как нещата са много по-сложни и загадъчни, отколкото изглеждат.
	За да се отърват от полицията, бяха признали, че са имали клиент на име Франк Полард от Ел Енканто Хайс, който смятал, че брат му ще го убие заради някакви семейни недоразумения. Заявиха, че Джеймс сигурно е бил пълен психопат, убил служителите им и Томас само защото бяха дръзнали да се опитат да уредят отношенията между двамата братя. По-късно, когато къщата на Полардови бе залята с бензин и подпалена, а вътре бяха открити странни останки от скелети, полицията постепенно намали натиска над кантората „Дакота & Дакота“. Възприе се версията, че господин Джеймс Полард е убил близначките и брат си и е избягал. Обявиха издирване на въоръжен и опасен тип.
	Кантората бе продадена. Не им липсваше. Тя вече не мислеше, че може да спаси света, а той повече нямаше нужда да й помага да спаси самата себе си.
	С пари, още няколко червени диаманта и дълги разговори успяха да склонят Дайсън Манфред и Роджър Гавенал да потърсят друг източник на биологично създаденото насекомо за научното си съобщение. И без това никога нямаше да научат истинския източник без съдействието на „Дакота & Дакота“.
	На тавана на къщата край морето държаха кашони и чували с пари, донесени от Пасифик Хил Роуд. Канди и майка му се бяха опитвали да компенсират хаоса в живота си с милиони долари, струпани в спалнята на втория етаж, точно както Боби и Джули подозираха още преди да са видели Ел Енканто Хайс. Сега на тавана се намираше само малка част от съкровището на Полардови, но и тя беше повече, отколкото двамата можеха да похарчат: останалото изгоря, когато подпалиха къщата на Пасифик Хил Роуд.
	С течение на времето той се примири с факта, че може да е добър човек и все пак от време на време да има тъмни мисли или егоистични мотиви. Тя казваше, че това е зрелостта и че не е чак толкова лошо да живееш извън Дисниленд след като си вече на средна възраст. Тя каза, че иска куче.
	Той отвърна, че няма нищо против, ако се споразумеят за породата.
	Тя заяви, че за почистването на изпражненията ще се грижи той.
	Той не се съгласи и каза, че предпочита да се занимава с галенето и дресирането.
	Тя призна, че онази нощ в Санта Барбара не е била права, когато твърдеше, че мечтите никога не се сбъдват. Напротив, сбъдваха се непрекъснато. Само че като мислиш само за една от тях, пропускаш сбъдването на останалите, като например, че го е намерила или че е обичана.
	Един ден сподели с него, че чака дете. Той я притисна в обятията си и дълго не намери думи да изрази щастието си. Облякоха се, за да отидат да пият шампанско и да вечерят в „Риц“, после решиха да отпразнуват случая у дома, на верандата, като гледат морето и слушат старите записи на Томи Дорси.
	Строяха пясъчни дворци. Огромни. Сетне сядаха на задната веранда и гледаха как прииждащите вълни рушат изграденото.
	Понякога говореха за потока от думи, които той бе приел в колата на магистралата в мига на смъртта на Томас. Чудеха се на думите „има светлина, която те обича“ и дръзваха да говорят за най-голямата мечта: че хората всъщност не умират.
	Взеха си черен лабрадор.
	Нарекоха го Суки само защото звучеше глупаво.
	Понякога нощем тя се страхуваше. От време на време същото се случваше и на него.
	Имаха един другиго. И времето.




	Dean Koontz
	The Bad Place, 1990

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22739)
	Последна редакция: 2011-11-30 21:40:10