[Kodirane UTF-8]

|	Джон Лескроарт
|	Тринадесетият съдебен заседател


A>
	„Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат са застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил в полицията…“
	Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
	С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
C>
	Лескроарт е най-добрият… разказва това, което никога няма да научите в Юридическия факултет.
@	Отдел „Убийства“ на прокуратурата в Сан Фрациско
C$
A$


E>
	„Бихме съдили една жена далеч по-внимателно, ако знаехме колко трудно е да си жена“
@	П. Джералди
E$

E>
	„Непостоянството на жените, които обичам, е равно само на постоянството на жените, които ме обичат“
@	Джордж Бърнард Шоу
E$


>	Първа част

>>	—

	_Дженифър Уит огледа масата още веднъж. Струваше й се съвършена, но когато не знаеш точно какво е съвършенство, не е лесно да си сигурен. Две нови червени свещи — Лари ненавиждаше наполовина изгорелите, с потънал в парафина фитил — бяха поставени в блестящия сребърен свещник._
	_Бе си помислила да вземе една зелена и една червена, но Лари не понасяше бъркотията от цветове. Стаята беше разрешена в светлокафяво — това не способстваше кой знае колко за опазването на чистотата й, особено със седемгодишно дете, — но нямаше намерение да я променя. Спомняше си, когато купи репродукцията на Ван Гог (РЕПРОДУКЦИЯ! ЗА БОГА! ИСКАШ ДА ОКАЧИШ РЕПРОДУКЦИЯ ВЪВ ВСЕКИДНЕВНАТА МИ!?). Цветовете наистина го безпокояха._
	_Той обичаше нещата да са подредени, точни. Беше лекар. Животът на хората зависеше от преценките му. Бе й обяснил, че не може да си позволи мозъкът му да се замъглява от боклуци у дома._
	_Така че взе червените свещи._
	_И сервиза от китайски порцелан. Тя обичаше китайския порцелан, но пък той се ядоса, защото всичко в собствения им дом било толкова официално. Не би ли могла да остави тези неща и да сервира нещо обикновено в обикновени бели чинии? Може би кренвирши и грах? Не било нужно непрекъснато да ядат изискани неща. Опитваше се да му угоди, но никога не беше сигурна как точно ще реагира._
	_Веднъж никак не беше в настроение за кренвирши и грах. Каза й, че денят му бил особено тежък и му се ядяло нещо като за възрастен човек. Мат имаше проблеми с училището и хленчеше, а едната от чиниите беше пукната на ръба._
	_Поклати глава, за да прогони спомена._
	_Тази вечер искаше да се помири с него, поне да се опита, така че реши да бъде китайският порцелан. Сякаш чувстваше неудоволствието му. Всеки път, преди да излезе от кожата си, ставаше все по-лошо и по-лошо… а тя се мъчеше да забави избухването колкото се може повече…_
	_Сготви му любимото ястие — специалните еленови бъбреци, които се купуваха чак в Норт Бийч и аспержи от „Петрини“ за 4,99 долара килограма. И бе сложила Мат да си легне рано._
	_Погледна се в огледалото и й се стори странно толкова много мъже да я намират за привлекателна. По средата на носа й имаше гърбица. Струваше й се, че кожата й е едва ли не прозрачна, като смъртна маска. Личаха и костите й — беше твърде слаба. Сините й очи бяха твърде светли за жълтеникавата кожа. Разположени дълбоко, чужди — сякаш предците й бяха от Неапол, а не от Милано, както бе в действителност._
	_Приближи се и се вгледа по-внимателно. Разкъсаният кръвоносен съд все още личеше, но сенките за очи скриваха и последните жълтеещи остатъци от синината. Докато го чакаше да се прибере у дома, докато проверяваше всичко за сетен път, отново бе прехапала долната си устна — добре че забеляза петното от червило върху зъба си, леко размазаната линия._
	_Ослуша се, после бързо събу обувките — за да не събуди Мат — и отиде по твърдия дървен под в банята, където светлината бе по-силна. Изтри устните си със салфетка, после отново сложи червило. И гланц. Лари обичаше устните й да изглеждат мокри и лъскави. Но не много. Иначе изглеждали евтини, като че ли си го търси — така й бе казал._
	_Върна се отново в предната част на къщата и се обу. Горе, по „Олимпия Уей“ до небостъргача Сутро, почти не минаваха коли. Беше най-късият ден от годината и уличните лампи горяха още от 5 часа, когато се върна от пазар. Погледна часовника — беше 7:15._
	_Вечерята щеше да е готова точно в 7:20 — когато се хранеха винаги. Лари се прибираше от клиниката между 6:50 и 7:05 всеки ден. Е, почти всеки. Когато се прибереше, изпиваше дозата си уиски с бучка лед, а тя нареждаше масата._
	_7:18._
	_Помисли си дали да не изключи фурната. Щеше ли и тази вечер да поиска най-напред питието си? А какво да прави с вечерята? Би могла да я сервира на масата, но пък имаше опасност да изстине. Лари наистина не понасяше храната му да е студена._
	_И, още по-лошо — би могъл да си помисли, че го кара да бърза. Последното, от което имаше нужда след дългия работен ден с пациентите, някой у дома да го кара да бърза._
	_Проблемът бяха аспержите._
	_Какво би станало, ако Лари влезе през вратата точно след една минута, седне веднага на масата и попита какво става с вечерята? Ако аспержите не са готови? Трябваше да се варят на пара точно деветдесет секунди — най-много от всичко Лари не понасяше подгизнали, размекнати аспержи. Може би, ако дойде и веднага седне на масата, би могла да се позабави, докато сервира останалото и аспержите ще могат да станат каквито трябва точно навреме._
	_Беше малко рисковано, но все пак по-добре, отколкото да ги сложи да се приготвят веднага. Не биваше да разчита, че ще си дойде навреме и веднага ще седне на масата._
	_По улицата нямаше и следа от колата му. Нямаше жива душа. Къде ли се бавеше? По дяволите! Отново прехапа устни._
	_7:20. Изключи котлона с ориза. Той поне нямаше да изстине напълно, ако го оставеше затворен — и всяко зрънце беше отделно, точно както обичаше Лари._
	_Увери се, че водата за аспержите е пред завиране — всичко зависеше от тях. Да са готови, за да ги сложи да се приготвят веднага, щом той се появи на вратата, дори щом го чуе. Затова водата трябваше да ври — иначе всичко щеше да отиде по дяволите._


	_До 8:15 извади бъбреците от фурната, доля още няколко пъти вода за аспержите, добави масло на ориза, за да не се залепи, но вече нямаше никаква надежда. В 7:35 наля уискито на Лари и сложи лед. В 8:00 изля разредената напитка в умивалника._
	_Чу стъпките по алеята навън. Колко се надяваше да е намерил място за паркиране наблизо! Понякога, ако се прибереш вкъщи късно, наоколо просто нямаше къде да оставиш колата си, а това винаги разваляше настроението му._
	_Може би вечерята щеше да бъде спасена? Тя знаеше какво може да направи… ще му налее ново уиски, с нова бучка лед, ще го посрещне на вратата и ще го остави да си почине около двайсет минути, докато приготви нов ориз. Щеше да претопли бъбреците в микровълновата фурна на ниска температура и може би нямаше да изсъхнат прекалено. Аспержите нямаше да са проблем._
	_Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се._
	— _Къде беше?_
	_Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад._
	— _Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?_
	— _Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа._
	— _Да се тревожиш? Хубава работа. — Сякаш едва сега забеляза чашата. — Какво е това?_
	— _Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…_
	— _Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си._
	— _Знам… но си помислих…_
	— _Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?_
	_Тя направи крачка назад — не много голяма, за да не прилича на отстъпление._
	— _Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи._
	_Лари я изгледа._
	— _Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?_
	— _Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…_
	— _Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен._
	— _Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка._
	_Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко._
	_Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се._
	— _Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие._
	_Той поѳледна надолу غъм чашата._
	— _Не ме учи кҰкво да правя, Джен, става ли? Пациҵнтите$ми и без товд по цяй ден ме засиҿват с мнеԽкя за неща, Ҿт които нямат никакво понятие&$Съглذсна ли си?_
	— _Добре$ ЛаӀи. Съжалывам._
	_Той покһати глава._
	— _И, моля те, п��еՁтани да казваш па вуичко, че съжаляваш._
	— _Добре. — За малко щеше отново да каже, че съжалява, но млъкна точно навреме._
	_Той отпи от уискито. Юмруците му престанаха да се свиват. Като че ли щеше да се размине._
	_Опрощение._
	_Този път._
	_Може би._


>>	1

	В продължение на четирийсет и три последователни работни дни Дизмъс Харди слагаше костюм и вратовръзка и неизменно отиваше в центъра, в кантората, която бе наел. Кантората беше междинен ход, не доживотен ангажимент. Все още не се чувстваше готов да постъпи на работа в някоя голяма адвокатска фирма — поне, докато не провери дали няма да е в състояние да изкарва прилични пари от някаква дейност, свързана със закона.
	Започваше да се съмнява в това.
	Наемодател му беше Дейвид Фримън — адвокат, който също бе решил да сложи самостоятелна табела на вратата си — само че беше успял. Шейсетгодишен, по-корав от кората на прочутите ръжени хлебчета на Сан Франциско, възрастният човек се бе превърнал в легенда на града. Някогашната евтина табела сега беше от масивен месинг — „Дейвид Фримън и сътрудници“ — и бе завинтена до вратата на собствената му красива четириетажна сграда във финансовото сърце на града.
	Бяха се срещнали преди година, като противници в едно дело за убийство. Още преди да приключи, двамата, макар и неохотно, вече се възхищаваха един от друг, заради някои качества, които притежаваха — неумолимата кучешка упоритост, почти хулиганското отношение към юридическата игра, нуждата от лична независимост. Възхищението постепенно се превърна в приятелство.
	През следващите няколко месеца Фримън ухажваше Харди и го предупреждаваше за опасностите на живота в големите правни фирми. Парите наистина са добри, но освен това е налице и отегчителната административна работа, грижата всяка седмица да си осигуряваш по четирийсет платени часа, зависимостта от някой съдружник, пред когото трябва да превиваш гръб (по всяка вероятност дори по млад от четирийсет и едногодишния Харди) — живот като в кошер, където всяко твое решение — от оформлението на докладите, до стратегията на защитата — подлежи на одобрение от един или друг комитет. Дали Харди би искал да се сблъска с всичко това? Защо не даде шанс на истинските си мечти и на инстинкта си? Би могъл да наеме кантора на горния етаж, да ползва библиотеката, секретарката в приемната, да плаща минимален наем, поне докато реши какво да прави по-нататък.
	И преди четирийсет и три дни Харди взе кантората.
	Оттогава точно четири пъти бе влизал в съдебните зали на съдебната палата. Три от тези дела, за които го бе препоръчал Фримън, бяха за развод и шофиране в нетрезво състояние — участието му в тях бе в най-добрия случай периферно. Клиентите му си платиха глобите и си отидоха у дома. Четвъртото дело беше срещу един приятел на негов познат на име Евън Питърсън — с петнайсет неплатени глоби за неправилно паркиране връхлетял върху знак „стоп“ и бил арестуван моментално. Питърсън му се бе обадил, за да помогне на приятеля му да се измъкне от бюрократичната джунгла, което и бе направил.
	Живот на гребена на юридическата вълна!
	Следобедът напредваше. На обяд бе отишъл да види жена си и двете деца, Ребека и Винсънт, след това бе пробягал шест километра по брега, през парка „Голдън Гейт“ и обратно до къщата им на 34-а улица. След това се поддаде на католическото си чувство за вина — ами ако някой клиент почука на вратата на кантората му, а той в това време не е там? Облече отново костюма си и подкара към центъра.
	Седеше с крака на бюрото и четеше. Вдигна за момент поглед от страницата и се опита да мисли философски — каза си, че днес е четирийсет и третия ден от остатъка на живота му.
	— Господин Харди?
	На вратата застана Филис, секретарката на Фримън. Беше малко суха, но потенциално мила жена на петдесет и няколко, както си мислеше Харди. Усмихна му се колебливо. Той свали краката си от бюрото, остави книгата, „Година в Прованс“ — мечти, мечти — и й махна да влезе.
	— Зает ли сте? Да не би да ви прекъснах?
	Той призна, че има няколко свободни минути.
	— Току-що се обади някаква жена, на име Дженифър Уит. Знаете ли коя е тя?
	Харди изведнъж стъпи здраво на земята. Филис влезе.
	— Тази сутрин е била арестувана и искаше да говори с Дейвид, но той е в съда. — Фримън винаги беше в съда. — И от сътрудниците му няма никой.
	Фримън имаше малък екип млади адвокати, на които винаги намираше работа.
	— Дейвид иска да отида аз?
	— Потърсих го и той се обади току-що, през почивката. Каза, че ако не изпратим наш представител веднага, госпожа Уит ще се обърне към някой друг. Попита, дали не бихте могли…
	— Дженифър Уит? — попита Харди.
	Филис кимна.
	— Струва ми се, че предстои голям процес.


	Самото престъпление бе широко отразено от пресата и по телевизията — беше се превърнало в основна храна за местните новини. Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат, застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил на полицията. Когато майката се върнала, полицаят тъкмо бил пристигнал и й наредил да почака долу, докато той види какво става на горния етаж. След това открил касапницата.
	През първите две седмици пресата лансираше версията, че поради неизвестна причина е бил нает професионален убиец, за да премахне семейство Уит. Твърдеше се, че госпожа Уит видяла някакъв подозрителен тип — испано-американец или негър? — да се върти наоколо онази сутрин.
	Самата Дженифър Лий Уит, съпругата, също бе обект на повишено внимание. Дори и на най-лошите снимки, замръзнала на заставката за новините от 6:00, разплакана или очевидно потресена, личеше фотогенично лице на млада жена, съвсем скоро напуснала възрастта на невинността. На добрите снимки изглеждаше толкова пленителна, че сякаш позираше.


	Беше облечена в жълти дрехи, като всички останали затворнички на седмия етаж. Въпреки че черната й коса беше късо подстригана, отстрани падаше леко напред и отчасти скриваше лицето й. Ходеше, забила поглед в земята.
	Дизмъс Харди я видя да приближава към стаята за свиждане през армираното стъкло, седна на масата и зачака надзирателката да отключи вратата и да му я представи.
	Ключовете издрънчаха и Харди стана.
	— Госпожа Уит?
	— Господин Фримън? — Протегна му ръка неуверено.
	— Не. — Объркана, тя дръпна ръката си и отстъпи назад. Стори му се, че всеки момент може да припадне и веднага заговори: — Работя с господин Фримън. — Не съвсем. — Той е зает в съда.
	Жената не помръдна.
	— Това ли правите вие, адвокатите? Прехвърляте си хората от един на друг? Обадих се на адвокатите на мъжа ми, но те казаха, че не могат да ми помогнат. Изпратиха ме при Дейвид Фримън. Бил най-добрият.
	— Наистина е много добър.
	— Съгласих се да му се обадят, но дойдохте вие. Не знам нищо за този Фримън. Не знам нищо за вас. Просто не мога да повярвам, че съм арестувана. За убийството на Лари и на сина ми! За Бога! Не могат да мислят, че съм убила детето си! — Когатж спомена детето, горната й устна се разтрбпера. Извърна лице и вдигна ръка към челото си. — Не, не… няма да се разплача.— Твърдо решейа да се квладее	Харди кимна йа надзирателвата, тя излезе и затвориврата�а слбд себе си. Стаичката бЕше малка, три на ава, и повечето място заемаха очуканото бюро и трите метални стола. През стъклената преграда се виждаше канцеларията на женското отделение на затвора. Две униформени надзирателки се суетяха между бюрата и ту се появяваха, ту изчезваха от полезрението му. Общото отделение беше някъде съвсем близо, така че при отварянето на вратата изведнъж нахлуваше шумотевица — дрънчене, гласове, ридания.
	Харди изчака Дженифър Уит да се успокои. Най-накрая тя се обърна към него. Той седеше върху единия ъгъл на бюрото.
	— Господин Фримън би могъл да се заеме с вашия случай, но ще трябва да го изчакате, защото известно време ще бъде зает. Положението ви е сериозно. Няма да има гаранция.
	— Искате да кажете, че ще трябва да стоя тук? Господи!… Колко време? — Произнасяше думите с мъка. Изведнъж тя отметна глава назад и седна.
	Харди се почувства като натрапник. Следващата минута му се стори дълга цяла вечност.
	Жената въздъхна дълбоко, сякаш бе сдържала дишането си.
	— Съжалявам, аз съм виновна. Просто не исках да имам повече неприятности и си помислих, че трябва да взема адвокат.
	— Добре. — Харди слезе от бюрото и седна на стола срещу нея.
	— Не че има значение.
	— Може и да има — каза той.
	Тя нямаше намерение да спори върху това, дали има смисъл да наемаш адвокат или не. Поклати уморено глава.
	— Продължавам да мисля, че нещо ще помогне… че ще оправи положението.
	Харди понечи да каже, че един защитник може да обърне положението на сто и осемдесет граауса, но погледът й беш�� празен. Просто не го слушаше.
	— ГОспкжм Уит?
	Не ббше в стаята. Или, по-скоро, ��а нея той нб беше там. Бавно вшртере глава отляво надяснд. Слбд малко, като махало, спря, сякаш от само себеси.
	— Не — каза тя. — Имахпредвид Мат. Момчето ми.
	Харди също пое дълбоко дъх и го задържа за момент. И той бе загубил син. През годините се бе научил да държи мислите си за това някъде в задната част на мозъка си. Но не беше забравил — никога нямаше да забрави.
	Изведнъж, като гледаше тази жена — крехка и уязвима в затворническите дрехи, — почувства някаква дълбока близост с нея. Може би беше непрофесионално и непредпазливо, но нищо лошо нямаше да се случи, ако юридическите проблеми почакаха няколко минути. И без това, след като веднъж започнеха, нямаше да свършат скоро.
	— Колко време продължава? — попита я той.
	Тя дръпна настрана кичур коса.
	— Не мога да го приема. — Гласът й прозвуча дрезгаво. Погледът й стана далечен. — Нищо не изглежда истинско вече, знаете ли? — Посочи вяло задушната стая. — Това място. Имам чувството, че ходя на сън… в някакъв кошмар. Искам да се събудя. Искам да върна Мат… — Преглътна, сякаш въздухът бе твърде гъст. — Господи! Не знам. Какво можете да направите вие? Какво ви интересува?
	— Интересува ме, госпожо Уит.
	Прие това без да мигне — без въздишка, без да вдигне очи. Отново в себе си.
	Харди погледна ръцете си, опрени на масата помежду им. Дженифър Уит не се интересуваше от адвокатите и техните игри, от освобождаването под гаранция или широкия жълт затворнически костюм. Бе загубила сина си и никой не можеше да й го върне. Беше права. Каквото и да направеше Харди, нямаше да поправи това.

	* * *

	На едното от бюрата на надзирателките от външния прозорец падаше слънчево петно. От началото на разговора им то се бе преместило близо трийсет сантиметра.
	Бе започнала да слуша, да се открива пред него. След като прие за момента невъзможността да дойде лично Фримън, най-после се заеха с нещата по същество.
	— Не желаете да прекарате остатъка от живота си в затвора, нали госпожо Уит?
	— Не за нещо, което не съм извършила, господин Харди.
	— Добре. Искам да ви попитам, какво имахте предвид, като казахте, че си го заслужавате? Какво заслужавате?
	Реакцията й му се стори патетична. Тя се отдръпна, сякаш очакваше да я ударят.
	— Нищо… всичко… това…
	— Защо?
	— Не трябваше да допусна да се случи. Не бях там. Може би, ако бях… — Отново поклати глава.
	— Какво се случи? Защо полицаите мислят, че вие сте го направили? — Искаше да чуе нейната версия. И през ум не му бе минавало, че ще има нещо общо със случая, така че бе следил съобщенията за престъпленията по телевизията и във вестниците небрежно, като една от многобройните семейни трагедии, които помагат на продажбите на сапун или хамбургери и повдигат тиражите на вестниците.
	— Не знам. Не разбирам. Когато дойдоха да ме арестуват, попитах…
	— А какво ви отговориха?
	Тя сви рамене, видимо озадачена.
	— Заприказваха за правата ми, обясниха ми, че мога да мълча, да си взема адвокат… такива неща.
	— Но очаквахте да се случи, нали? Вероятно…
	Тя го прекъсна със сух глас, изпълнен с горчивина.
	— Не съм мислила за нищо, не разбирате ли? Просто се мъчех да преживявам дните.
	Харди знаеше какво иска да каже. Дженифър драсна с нокът повърхността на бюрото и се вгледа в жълтеникавата люспа от лака. Преглътна отново — сякаш събираше сили, за да не рухне. Но гласът й звучеше почти неутрално — макар и уморен. Харди беше сигурен, че това е защитна реакция. Трябваше да я омекоти, ако някога се стигнеше до процес. Сега правеше впечатление на хладна жена, дори студена.
	Но дотогава щеше да мине още много време.
	— Тъкмо бях започнала да свиквам с ужаса… Искам да кажа… Добре, някой е дошъл, за да обере къщата или е имал проблеми с Лари… _не знам дали е така…_ И го е застрелял. Лари… Боже мой! Но Мат…?
	Започваше да губи сражението със сълзите.
	Харди слушаше.
	— Вестниците писаха, че това с Мат е станало случайно. Влязъл е, когато не трябва или нещо такова.
	Тя кимна.
	— Точно за това мислех, господин Харди. Ако той не беше там… ако беше на училище, ако само не беше влязъл там… Или ако си бях седяла у дома, може би щях да го предпазя… — Дженифър прехапа устна, удари с юмрук по масата. — Точно за това си мислех… не за проклетите _причини_ те да си помислят, че съм го направила аз. И не мисля за нищо друго. — Една сълза капна на масата и тя я избърса с ръка. — По дяволите. По дяволите!
	Гласът й отново прозвуча хладнокръвно.
	— Всичко е наред — увери я Харди. Искаше да я успокои, да не допусне да загуби контрол над себе си.
	— Нищо не е наред.
	Той се облегна на стола. Беше права и й вярваше.
	Най-накрая, нещо съществено:
	— Може би си мислят, че е било заради застраховката, но не е…
	— Каква е сумата?
	— Лари… беше лекар, а знаете… може и да не знаете, но лекарите са луди на тема застраховки. Сигурно е нормално, при тяхната професия… Както и да е, Лари беше застрахован за два и половина милиона долара.
	Харди се замисли и отбеляза:
	— И това се удвоява при насилствена смърт или нещастен случай.
	Дженифър кимна.
	— Лари искаше да е сигурен, че… че ако умре, с Мат ще можем да платим къщата и ще сме осигурени. Вноските не ни се сториха високи. Той можеше да си позволи да ги плаща. Сега си мислят, че съм… — Тя млъкна, отново се пребори с мисълта. — Смятат, че съм ги убила заради парите. Безумие! Кошмар! Имахме предостатъчно пари! Лари печелеше шестцифрени суми.
	— Но без него бихте имали повече, нали? — Пробваше. Чувстваше, че трябва.
	— Да, но… — Протегна ръка и докосна неговата. — Боже! Предполагам, че това е другото… Карахме се. — Дженифър сви рамене. Отвори уста, затвори я отново. — Ходех на психоаналитик, а Лари… Както и да е… Карахме се, но не е ставало дума за развод. И двамата не искахме това. Имахме Мат.
	— От колко време бяхте женени?
	— От осем години.
	Харди беше извадил бележника си, но преди всичко слушаше. Следеше дали ще долови фалшива нотка. Спря я, защото си даде сметка, че отбягват главния въпрос.
	— Не са ви арестували за няколко скарвания със съпруга ви, госпожо Уит. Би трябвало да има някакъв по-сериозен мотив, иначе не биха го направили. Казаха ли ви какъв е той?
	Пак прехапа долната си устна.
	— Сигурно заради пистолета, но инспекторът ме попита за него, когато го намериха, и аз казах, че не знам нищо.
	— Какъв пистолет?
	— Пистолетът на Лари… застреляха го със собственото му оръжие. В началото обаче не знаеха, че е той… не го намериха в къщата.
	— Не разбирам.
	— Държахме го в нощното шкафче, но те го откриха около две седмици след това. Някой го бил намерил под контейнер за боклук и инспекторът каза, че по него имало мои отпечатъци. Естествено, че ще има. Всеки две седмици го вадех, за да бърша праха в шкафчето.
	Харди не отговори. Тя поклати глава.
	— Бях навън, за да направя кроса си. Живеем… живеехме… — Сви юмрук и удари по масата. — Знаете какво се опитвам да кажа.
	— Всичко е наред. Само ми разкажете какво точно се случи.
	Дженифър се вгледа в свития си юмрук. Сложи другата си ръка върху него и го придърпа към себе си.
	— Виждате ли, къщата ни е на високо място. Беше сутрин, около девет и половина или десет. Лари ми позволява… Искам да кажа, обикновено бягам три пъти седмично. Когато се върнах, отпред имаше полицейска кола, а полицаят стоеше пред вратата. Спомням си, че ми се стори странно, защото ако беше позвънил, Лари или Мат щяха да му отворят, нали?
	— Да.
	— Но той просто _стоеше_. Аз минах през портата и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Обясни ми, че са се обадили за някакви изстрели. Първо викове, после — изстрели.
	— Карахте ли се онази сутрин? С Лари? — Стори му се, че отново се мъчи да се скрие и това започна леко да го изнервя. Тя протегна ръка към неговата още веднъж и мълчаливо помоли за търпение. — Колко време ви нямаше в къщата?
	— Кога? О… около час. Трябваше да се върна до един час. — Видя реакцията му и продължи: — Лари се безпокоеше, ако не съм си у дома. Знаеше къде бягам и колко време ми отнема, така че… това с единия час беше нещо като правило.
	— Добре, да продължим нататък. Полицаят чакаше пред вратата…
	— Попитах го, дали е позвънил и той отговори, че го е направил, но никой не е отворил. Казах, че би трябвало да му отворят… Бях сигурна, че Лари не е излязъл. Беше седмицата след Коледа… първата му отпуска след миналото лято. Както и да е, разтревожих се. Реших, че Лари е в банята, а Мат се е заиграл и не е чул. Позвъних пак, но отново никой не отвори, така че извадих моя ключ и влязохме. Извиках „Лари“, „Мат“ и тръгнах нагоре по стълбата, но полицаят ме спря, така че седнах на канапето. След това извика от горния етаж да не се качвам и да стоя там, където съм. Тогава разбрах… Боже мой! Разбрах!
	Устата й се отвори, затвори се, пак се отвори. Най-накрая не издържа и сълзите започнаха да капят върху масата, над скръстените й ръце.


>>	2

	Харди не беше сред любимците на бившите си колеги от прокуратурата на третия етаж. Предното лято бе влязъл в политически спор с Кристофър Лок — главен прокурор на Сан Франциско, вследствие на което размениха някои доста неколегиални реплики. После Харди напусна, отиде в лагера на защитниците и победи в съда помощник главния прокурор, който бе отмъкнал собствените му материали по делото — следователно бе победил и самия Лок.
	Сега, когато се случеше да мине по познатите коридори, имаше чувството, че косата на тила му настръхва. Причината да се върне тук днес беше Фримън и клиентката му — ако останеше такава.
	Спря пред двойната стъклена врата на приемната в края на коридора и попита за Арт Драйсдейл, първия заместник главен прокурор, с когото винаги бе поддържал топли, дори приятелски отношения, макар че и те бяха пострадали от миналогодишните събития.
	— Това ли е всичко, което ти`каза тя? ��� Драйсдейл престана да подхвърля цопката за бейзбол и Տ опря в бузата си. — Струва ми се, че ти е Ձпестила някои милки подробности.
I— арт, прекарах с нея само един час. Тя"ее е убила сина си.
	Драйсдейл, който повече�или по-малво очакваре да чуе�това, Ժимн԰.
	— Мове би не умишлено.
	— ��акво ожначава цова?
	— Означав��, че слапето се е изпречило на пютя й.
	— На _какво_?
	— Попречиго й е да убие господин Уит.

Харди се обърԽа в золукръг.
	— Моля те…
	Драйсдейл се наведе напред и каза:
	— Не знам дала ти харесва, Харди, но обвинението е непоклатимо. Хлапето е било там, когатѾ се е опитвала да убие мъжа си. В сл��чай, че не знаеՈ, убийството йа сиеа в такъв рлуч԰� също става предумишлено. Всд едно че обирач на банка е застрепял човек от охраната без да иска. Съжалявам, ноя мбвиняваме в предумишлбнԾ убийство.
	— Та бовори ли с нея?
	—0Ԛао ли пък ѽе! Ведназа щом арестуват някого, аз трябВа да хукна горе, за да заѩитя гражданските му зрава! Рлед това трябва да държа ръката му, дذ го сложа Դа си легне"и да го завия. Не се занасՏй!
	Харди знаеше, їе Арт е прав — разбира се, че нямаше никаква причина да говмри с Дженифър Уит. Но не Ը��каو�� да се оЂкаже.
	— Не бо е напсавила дори и по погрешка, Арт.
	Отново започна да подхвърля топката — лош знак.
	— Затова йма съдебни процеуи, мой هовек. За да се разберд какво точно се е случило.
	— Но сте предя��Ҹли обвинение.
	Неохотно, Драйсдейл отново престана да подхвърля топката.
	— Това по традиция предхожда ареста. Ако искаш, можеш да прочетеш доклада за местопрестъплението.
	— Защо не ми разкажеш?
	Арт Драйсдейл — някогашният му наставник, човекът, който едно време го бе приел на работа в прокуратурата, отвърна:
	— Бих го направил, но това не е мое дело. Не съм добре запознат с подробностите.
	Глупости! Арт Драйсдейл знаеше всички подробности, на всяко дело, което минаваше през прокуратурата, особено ако е за убийство.
	— Дийн Пауъл се занимава с него. Знаеш къде е кабинета му, нали?
	С други думи, довижданص и не се оЂбԸвай пак на излизане* Сега �и от другата страна. Ще се0видим някой път.


	Реши все още да не се хреща с Дийн Пауъл. Вмеутм това отиде в отдел ‖Убийства“, с надеждата да се види със сержант-инспектор Ейб Гл�цки. На`времетк двамата започнаха като редови по��ицаи. После Харди отиде дб учи право, започйа работа в областнатб прокуратура, а Ейб прекара десет години"в поػициятаl като най-накрая се добра до�отдел"„Убийства“, където, според мего,се чувствал у доԼа си. Ако вече не можеше да разчита да!получи някакви вътрешни уведения от Арт Драйсдейл. за Ейа не се съмняваше. Видя го да седи на бюрото си0зад с��ъккената пـеграда, ма преглежда някакви документи и да яде сладмл�д от пластмасова купичка.
	Мина през стаята, наля си чаша студено кафе, дръпн԰ е��ин ст��л и зач��ка. След мблко сръбна шумйо. Ейб вдигна поглем, после пак се наведе,без да променя изражението �а лицето си.
	— ЕԻембнтът на изненада — отбеляза тЮй, — стига да!е в дؾбри ръце, можд да се окиже Լощно оръж��е.
	Харди отпи пак от кафето, по-шумно от първия пшт. Глицки вдԸгна глава, йапна малко сладогед и премлясна. Един от колегите му заста��а зад Харди и спря.
	— Йе мога да му ло отрека. Умее да изаава прекـасни звуци.
	Харди изпи каферо и остави на бюрото пап��ата.
	— Какво знаеш за госпожа Дженظфшр Уиц?
	След като хвърли P�Ժглед на документите пред сеرе си, Ейб ги бутна настрана&
	— Не правех нисо важно&
	Харди се усмихна.
	— Много пъти си ми казвал, че нищо, което правиш в кабинета си, не е важно, нима това не е факт?
	Глицки прокара пръст по изразителната си уста и опипа белега, който разсичаше напряко двете му устни.
	— Допада ми, че казваш „нима това не е факт“, вместо „не е ли вярно“, както би направило останалото човечество. То��но като адвжкат. Уит не е при ме��. Ҕа ѽе ба да я пـедставяш? Разбира се, че я представяш — отговори си той فам.
	— Не е съвсем вярно.
	— Четирийсет процента жярно?
	��ар�и се напрааи,"че размиوлява над вълржса.
	— На Дейвид ФѠимън е, но той е зает в съѴа. Помоли ме да я"успокоя.
	��� И, разбира се, ти ��о направи.
	Харди(сви рамене.
	— Не се иска кой знае какъв талаҽт.
	Глицки понечи да продължи$ да разбере точؽо Ѵо как��а степен приярелят му се е ангажирал с тази клибйтка, но устоя на изкушбнието. Не се уъдняваше, че рано или късно ще наууи. Взе ҿапката и я разгърна.
	— Арестувал я0е Теръл. — Проточи вЀат и се огледа.�— Теръл ��ул ли е? — извика то��.
	— Кой е веръл? Познавам ли!гѾ?
	— ИНМ — отговорк някой.
	— ИНМ? — учуди се Фарди.	— Таен полицейски код, койтк няP�ам право да ��здавам под стрҰх от смъՀтно наказание. — След това се наведе на��ред(и прошепна: — „Излязъл еа майната си“. Виждал си ѳо. Бял, кест�нява коса, мустак.
	— А, да. Сетих се. Като бях сченик имаше едий такъв.
	Самият Глицки беше полуафриканец, полуевреи��. БешP� висоо надедин и осемдесер, тежбше блиҷо сто килог��ама и имашP� сини очи.
	— Теръл е човԵк на място — добави Глицки. — Но…
	— Но?
	— Не съм казал нищо. Само, че е свестен.
	— Стори ми се, че чувам „но“.
	Ейб лапна още малко сладолед и спокойно продължи:
	— Ако Бог си пада по подробностите, с Уоли не са от един отбор. Той е по мащабните платна и е тук от… колко? Май стана една година. Съставя си идеи, теории, версии… не знам… но това изглежда го поддържа.
	— Не правите ли всички така?
	— Не. Повечето от нас разговарят с хората, събират улики и накрая се оформя някаква идея. Уоли държи твърде много на мотива, а така не се стига далече. Искам да кажа, че ако се замислиш, за всяка жертва се намират поне пет души с мотив да й видят сметката. Уоли намира два мотива и започва да копае около тях, вместо обратното.
	— Тогава защо е още в отдела?
	— Има късмет. На два пъти прибира на топло престъпници, без да има грам доказателства… Франк му написа наказание и знаеш ли какво!стана? И двата пъти хе!оказа, че е прав. Какво би направил уи? Ще го изхвњрлиш от отделб? Пак ще излезе прав.
	Харди потупапапката.	— Туغ може Ѹ да е сгрешил.
	Ейб погледна надолу, прелисти няколКо страници и поклати глава.
	— Съмнявам се. Дженифър Уит ббше арестувана правилно. Виж рук. П�лицейски доклади, свидетели, веществени доказателства. Освен това, ако си забелязал, обществеността вече ѵ طапозната с нея. Истйнска ендменитост.
	— ПѾмислих рШ,$че може би ще има смасъл да поговоря с Теръл.
	Глицки зовдигна вежди.
	— Незнам дали помниш, но ри сԸ от другата страна и колегите няма да погледнат на теб, като на съюзник.
	— Можеш да гарантираш за мен… знаеш… характер, преценки, общо взето изтънчен по природа… Понякога не всичко стига до докладите.
	— Изненадваш ме — каза Ейб, затвори папката и я бутна към Харди. — Ще видя какво мога да направя, но, както винаги…
	Харди го изпревари:
	— Да си затварям устата.
	Глицки кимна.
	— Мъдри думи.

	* * *

	Въпреки че все още нямаше официално право на това, Арт Драйсдейл му направи услуга и уреди да получи документите на прокуратурата по убийството на Уит баща и син.
	Когато му ваза, че Дженифър е спестила н��кои малки подробности, Арт бе отчасти ѿрав, отчасти — не. Беше прав, че ги е спесрила, не беше прав, че са малки.
	Те вклюцваха показанията на очевидец, някой си А��тъйи Алварес, пенсионирАн пожарникар, с едно Їекмедже м��дала. Шейсет и четиригодиѨният Алварѵс жиадеше ��ъс съпругауа Ёи — инвалид ��� точно срещу семейсقво Уит и бе!чул Ѵва изстреԻа. Акж е бил само един, нямало да му жбърне внимание — щщ��"да помисли, хе е гръмнал ауспух на кола. Дор� и след`Като ги чул, нб мс минало през уи, че са изстрели. Самм мусе(сторило любопитно и отишъл до прозореца. Видял Дженифър Уит да стои пред портата на къщата си и да гледа към пътната врата. Първо му минало през ум, че тя също се чуди какви са тези гърмежи. Останала на място няколко секунди, после хукнала да бяга.
	Имаше и още един свидетел — госпожа Барбието, от съседѽата къща, която също бе чула изстрелите и се бе обадила на полициُта. Според н�5я Лари и Дженифър У�т се карали по цели седмици. Синът им бал нещастнЮ същесЂво* Плачел почти непрекъс��ато. Вечерра преди убийЁтвото едва не помрачили вечерята на сем����ство Барбието… („Трябваше$да ги чуете на К��леда� три дни преди това!���)
	Харди реши първо да се запознае само бегло с докумԵнтите а затова отвмри веднага на рдздел „Свиаетели“. От гледна рочка на защитата, очевидците по делото не даваха коԹ енае какъв повод за мадежди.
	Седешб всՂрани, на стъпалата зред сградата на съда. Денят беше хладен и слънчев. Подухваше ��етрет ко�то до пет час<а> сигурно щеше да се превърне в буря. Сега все0още беше приятно, въпреки дима о� автобуՁите и започващирн да ѡе носят във въздуса опаковки от закՃски.
	За�ете доклада на полицая, арестувалДженифър. Инспектор Теръл беше запоЇнал да я подозира, след като поискал да му даде списък на нещ��та, които липсгат от дома й. Тэ бз проҲериػа внимателно а му бе казала, че не һипсва нищо, дори и пистогета, който по-кՊсно бил намерен под контейнера за боклук.

След това я бЕ попитал защо не го е споменала и тя бе отговорила, че не е обърнала внимание. Харди не си спомняше да се е споменавало за това в някое от телевизионните предавания и сега никак не се зарадва. Затвори папката.
	— Харди!
	Притвори очи на силното слънце и стана. Висок мъж, малко по-възрастен от него, облечен в тъмен костюм, му подаде ръка.
	Харди я пое.
	— Видях те, че седиш тук и реших да ти се обадя, Диз. Носи се слух, че защитаваш Дженифър Уит.
	— Знаеш какви са тези слухове, Дийн. Никога не са съвсем верни. — Обясни какво е положението — че замества хазаина си, прославения адвокат Дейвид Фримън.
	Дийн Пауъл му показа пълна със зъби уста. Имаше величествена бяла на цвят грива, червендалеста кожа и внушителна осанка. Харди все още не искаше да говори с него, не се чувстваше готов за това, но той беше пред него — усмихнат и бъбрив.
	— Арт искаше да ме предупреди навреме, че ти поемаш делото. За да се подготвя по-сериозно. — Още повече зъби, за да подчертаят комплимента. — Но, значи ще е Фримън.
	Лицето му леко се заоблачи. Можеше и да се държи любезно с Харди и да го четка за това, колко добре се е представил, но споменаването на Фримън малко променяше нещата. Фримън рядко губеше дело.
	— Това нейната папка ли е? — попита Пауъл.
	Харди я потупа.
	— Мотивът да убие Мат ми се струва доста слабоват. Споменах го пред Арт, но на него нещо не му се говореше за това.
	Усмивката на Дийн помръкна.
	— Ще говориш за тези неща с мен. Мотивът са парите на мъжа й. Момчето се е изпречило на пътя й. Точка.
	Харди се обърна леко встрани, за да избегне блестенето на слънцето.
	— Наистина ли си убеден в това?
	— Дали съм убеден? Не виждам защо да не съм.
	— Друго те попитах.
	Помощник областният прокурор прокара ръка през косата си.
	— Питаш ме, дали според мен е застреляла сина си хладнокръвно? Ще ти кажа истината — не знам. През последните две години сме обвинили точно четири жени в същото това престъпление, така че не ми обяснявай колко зловещо е то, за да го направи една майка.
	— Казвам само, че Дженифър не го е направила. Прекарах известно време с нея — настоя Харди.
	— И ти се стори тъжна, нали? — Пауъл поклати глава. — Диз, помниш ли Уонда Хайес? — Говореше за едно нашумяло дело отпреди няколко месеца. Кимна — помнеше го. — Е, Уонда не престана да плаче през цялото време. Беше съкрушена. И призна, че е убила две от децата си. Твърдеше, че един ден просто излязла от кожата си… Беше й много тъжно от всичко това.
	— Добре, Дийн, но…
	— Какво „но“? Не твърдя, че планът на Дженифър е включвал да убие сина си. Твърдя и можем да го докажем, че е планирала убийството на мъжа си, но не се е погрижила достатъчно добре по това време момчето да го няма у дома. Може би е била само _небрежна_. Не знам и не ме интересува. Не мога да мисля за това. Важното е, че синът й също е мъртъв и тя ще си го получи и заради него. Това е.
	След като изля гнева си, Пауъл изведнъж въздъхна, сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства. Овладя се.
	— Слушай — добави той, — тъкмо бях тръгнал към „Лу“. Не искаш ли да пийнеш нещо?
	„Лу“ беше заведението на Лу Гърка, местното свърталище на ченгета и прокурори.
	Харди посочи папката и поклати глава.
	— Друг път.
	Лицето на помощник областния прокурор се изопна. Говореше се, че Пауъл се кани да се кандидатира за главен прокурор на близките избори и очевидно внимателно мереше всички свои публични действия — тази искреност например, — но все пак Харди беше нащрек. Според Пауъл едно от първите задължения на прокурора бе да осигури на защитата достъп до всички материали по делото.
	— Знаеш ли, може би няма да е зле да се отбиеш отново при Арт. Не искаме да има никакви изненади.
	Харди примижа, премести се леко встрани.
	— Получих папката преди около час.
	— Да. С Арт поговорихме след това и решихме, че ще е по-добре да играем с открити карти от самото начало. Както казах, не искаме да има никакви изненади.
	— Какви изненади?
	Лицето на прокурора стана сериозно.
	— Още не си видял обвинителния акт. Ще предявим на госпожа Уит и трето убийство.
	— Какво трето убийство?
	— Предполага се, че първият й съпруг е умрял от свръхдоза наркотици преди девет години. Знаеше ли това? Не ми е ясно как журналистите все още не са напипали този факт, но сигурно скоро ще го направят.
	Харди стоеше неподвижен като стълб. Зачуди се дали някогашния му приятел Арт Драйсдейл нарочно му е дал само половината от фактите — не че в това имаше някаква юридическа изгода, но Арт беше известен с това, че обичаше да създава проблеми на адвокатите от защитата, само за да ги изважда от равновесие. Това бе добра поука за Харди — той наистина беше от другата страна.
	— Във всеки случай — продължи Пауъл, — инспектор Теръл, който я арестува, настоя за ексхумация и го уреди чрез Страут. — Това, спомни си Харди, беше Джон Страут, съдебният лекар. — Оказва се, че госпожа Уит е спечелила нещичко и от онази смърт. Седемдесет и пет хиляди долара, а по онова време това бяха доста пари. Теръл откри, че госпожа Уит е ходела с един зъболекар, когато Нед… това е съпруг номер едно… е хвърлил топа. Да ходи със зъболекар, докато все още е била омъжена!? Колко грозно! Но, както и да е. Когато Нед е умрял, се е сметнало, че е станало заради свръхдоза… Направили са тест А, намерили са кокаин и алкохол и са написали заключението.
	Харди знаеше, че в такива случаи съдебните лекари правят три проби. Третата включваше проверки на много повече вещества — барбитурати, амфетамини и така нататък, но освен това беше и много по-скъпа от първата, която бе за летливи вещества — най-вече алкохоли, така че рядко се стигаше до нея, ако още в началото се установи видима причина за настъпването на смъртта.
	Харди знаеше всичко това, но все пак трябваше да попита:
	— И не е проверил за нищо друго?
	— Защо да проверява? Намерили са каквото са търсели, свръхдоза кокаин и алкохол… знаеш как е. Нед е бил добре натъпкан и с двете, така че въпросът е бил приключен. Само че познай какво стана сега.
	— Не мога. — Харди се чувстваше вдървен.
	— Атропин.
	— Какво?
	— Атропин.
	— Какво „атропин“?
	— Умрял е от атропин. Ексхумирахме го по настояване на Теръл и открихме атропин.
	— Значи е умрял от свръхдоза атропин.
	Пауъл поклати глава.
	— Човек не умира ей така от свръхдоза атропин. Това не е наркотик. Не можеш да се надрусаш с него. А Нед е бил натъпкан до козирката.
	— Това все още не означава убийство.
	— Мисля, че ако се свърже с последните две, означава.
	— Тя не е виновна и за тях. Не забравяй, че все още не е осъдена.
	Пауъл го удостои с един уморен от света поглед, с който сякаш искаше да каже: „Е добре, така говори адвокатът за своя клиент, но все едно, като професионалисти и двамата много добре знаем каква е истината.“
	— Твоята госпожа Уит е черна вдовица, Харди — каза той гласно. — За всичко това ще я обвиним в убийство първа степен. Смъртна присъда. Положението е сериозно.


>>	3

	— Не. Не…
	Лицето не Дженифър бе съвсем пребледняло. Главата й увисна надолу, но след миг тя се овладя, стана, отиде до стъклената преграда и се загледа в стаята на надзирателките.
	— Нед се самоуби… може би без да иска… Но Лари и Мат уби някой друг. Кълна се пред Бога… _Не бих могла да убия собствения си син!_
	Харди обърна внимание, че не казва същото за съпруга си. Седеше с отпуснати рамене, сключил пръсти на масата пред себе си.
	— Разкажете ми за Антъни Алварес — подкани я той.
	Тя приглади два пъти косата си с пръсти, все още с лице към стъклото.
	— Не познавам никакъв Антъни Алварес.
	Харди запази спокойствие.
	— В полицейския доклад пише, че това е съседът ви от отсрещната страна на улицата.
	Тя се обърна.
	— Господин Алварес? О… _този_ Антъни Алварес. Дори не знаех малкото му име. Е, и? Какво общо има той?
	— Общото е това, че той е една от сериозните причини да сте тук. — Разказа й показанията му накратко. Докато слушаше, тя се върна до масата и седна странично от Харди.
	— Но аз не направих това. Никога не започвам да тичам, преди да мина ходом няколко пресечки, за да загрея. Не е възможно да съм затворила портата и веднага да съм хукнала. Не само не е възможно… _Не го направих!_
	Харди кимна.
	— А защо, според вас, твърди това? Карали ли сте се за нещо?
	— Просто не мога да повярвам! — Дженифър пое дъх, потрепери и изпусна въздишка. — За четири години съм разменила с този човек около стотина думи. Дори не съм сигурна, че ще го позная, ако го видя някъде в града. Защо постъпва така с мен?
	— Не знам — отвърна Харди, — но засега ми се струва, че ще е по-добре да се насочим към нещо, което би могло да ви помогне. Дали не ви е видял и някой друг съсед?
	Дженифър затвори очи и се отпусна на облегалката на стола. Проличаха извивките на тялото й, гладката кожа на бузите й. Харди изведнъж си даде сметка колко е привлекателна, дори и със затворническите дрехи. Пълни, леко нацупени устни, нос, издаващ сила, пропорционални кости.
	— Минах покрай един мъж — каза Дженифър, все още със затворени очи. — Възрастен. Мексиканец или негър… във всеки случай беше с тъмна кожа.
	— Прочетох за него. — Харди се наведе напред. — Не мисля, че ще свърши работа.
	— Как така? Аз _видях_ някого. Мисля, че може да е бил…
	Харди поклати глава. Тя протегна ръка към него през масата.
	— Не, не. Слушайте. Беше седмицата след Коледа. НԸкакви коли, жива душа наоколо… и0видях онзи мъж, облечен у тежко пагто… Стори ми се, че оглежда номерАта на къщкте. За малко щях Ҵа спра, па дагопопитам дали не мога да му помогна, но не исках شа�закъснея, така че продъл�их. — Тя замълча за маб и се вгледа в Харди. — Наистина би иогъл да е _онзи…_ който… иска� да кажа, все някой тـябва да го е наԿравил!
	��� Забелязахте ли дали има оръжие?*	— Не, но…
	— Видяхте ли го�да влиза в двора на вашата къща?
	— Не… Щях да…
	— Имате ли пр��дстава защо някой, оойто не познава Лари лично$ би искҰл да го убие?0Или сина ви? ℔ Погледът й се втренчи в пространството помежду им. — Дженифър, ако откриете утвърдителен отговор на някой от тези въпроси, ще можем пак да поговорим за този човек, но засега няма да имаме полза от него.
	— Но това би могло да се окаже…
	— Когато се окаже, ще направим нужното, обещавам.
	Харди си прҸподни, че не е дошъл, за да я рвзётройва, но чувстваше, че трябва да й каже какво ще бъде обвинението. Ҝакар и делото да бԵше нѰ Фрймъй, не би ؽавـедкло Ѵа събере още малко впечатления за Ђази женА.
	— Добре, да минем нататък. Може би ви е аиаял(к някой друг?
	— Но… жнзи мъж… той може да е бил…
	Потупа я по ръката, задържа я на ма��ата.
	— Да продължим нататък.
)Тя Ҿтдръпна ръката си.
	— Ърябва да ми повярвате. Йе сши го0направила аз и ��Во онока е бил…
	“ _Ако…_ Може и да е имало такъв човек, може и да е застрелял Лари, но може и да е всякакъв… турисц, някоЙ, кой�о се$разхожда…
	Джзнифър го изгледа ядосано.
	—(И двете му$ръце бяха в джобоѰете. Може да е имал пистоػеу.
	Харди за малко щеше да й припؾмна, че убийството е извършено с тяхното оръжие, но се овладя.
	— Момент! — каза той. — Вижте какво, не сме тук, за да спорим. Ше се върнем йа този мيж по-غъсно. Засега нямаме пойза ор него,(освен ако не живее някъде наблизо!и има начин да го намерим. Опитвам се(да открия нещо, върху което да изградџ защитата ви, но той няма да саърши рабмта.
	Тя наведе глава. Тюлото й едва дойоаимо се поклащаше напред-назае.*	— Направихте ли нещо необичаино, Դокато тичахте? Нещо, което"вечд сте казали на нолицаите. Или нҵ сте.
	Тч престана да се пжклаща> Вдигна глдва, щякаш й тежеше и въгдъх��а.	— Не ме питаха нищо таиова. Искам да кажа… не смятах… нямах представа, че съм заподозряна. Заблудиха �е. Не са ме"питали нищо такова.
	℔ Но с��га аз!ви питаѼ, нали? Хайде да сб ��питаме д� открием нещо.
	Дженифър кимна. Спомни си, че!бе сзряла птед банковая автомат на Хайт стрийт. Фарди реши, че това е странно.
	— Тръгнахте да спортуватб с магйитната карта в джоба?	— Че какво�странно има? — И му оѱясни, ��е анцузите й имали джобове и най-редовно, преди да излезе, грабвала ключовете и портмонето си — където държала картата. Обясни му, че онази сутрин е стигнала до първата пресечка без да тича, минала е покрай мъжа, после е минала тичешком още две пресечки и е спряла, за да изтегли пари от автомата.
	— Бешұ0понеделнак след�Коледа. Не бяхме теглили паѐи цели три дни.
	Това поне беше мӏкакво начдло.


	Оказа се, че в известен сиисӊл е пм-лصсно �а обяснк защо се заема с Дженифър ңит на самата нея, орколкото на жена си.
	Щлед успеха в пъшвото сѸ дело за убийство — ккгатм защитаваье бившия съдая от върховния съд Анди ФаулЊр — Чарди с изненада си даде сметка, че е станал нещо катособственост на малкия свят на юридическото обществО на Сан Франциско. Адвокатите, коитؾ можех�� да стоят на краката си в съдебнати�еа�;а, изглежда нЕ бяха уесцо явление. Дори и в големите правнк фирии основната рибота — подзотвяна от цял�� армия чиновници, сбкретарки, суеЂовод��тели, книжни пвъхове, стратези и калви ли не още ��� с� изнасяше от онзи, който умееш�� да иѷложи съответната теза пред съде�ؽите еаседатели`и съдията убедително.
	Тъй като повечето ад�оѺа�и от големите фирми рядко виждаха съдебната зал԰ отвътре, много жт тях нерэдко наемаха вънрни хора с богат практически опит, както бейзболните отбжри йаемат утвърдени играчи — ролята им е ограничена, но пък(рпасяват погожението.
	Поради �е��збционния характер на делото сӀ��щу съмията ФРулър и успеха на Харди ��� дотогава никому неизвестен, новоазлюпей аشвокат — поне половийата от големите фирми го зибелязаха и веднага след като бе проазнесена пѐисъѴата в полпѰ на клиентаму, телефоните гапочнаха да звънят.
	Друготм събѸтие, съападащо по времб с процеса срещу Фаулър, беше раждането на Винсънт — синът на Фѐани и ДизмЊс. В началото ХаӀди отказваше всякакви поиани за работа под предлов, че жена му има нужда от него у дома. Сега, три месеца по-късно, бе посетил едимайсет Єирми с!луксозни ифиси, облечдн г единствениэ си официален кѾстюм, бе приел множество покани за кбеди с`мъде и жени, с които чугства�е, Ӈе няма нищо общо — не че бяха неприятни чора, нищо подобно, бяха елегантни, мили- самоЃверени, финансовк осигурени. Просто не го привличафа като човешк�� същество.
	Предлагаمа му висо��и заплати, възможността слЕд време да стане съдружник, когато щеше да получава значителни допълнителни суми всяка година.
	Франи имаше сериозна застраховка, още отпреди брака им. Освен хонорара за процеса срещу Фаулър, който бе малко шестцифрено число, Харди притежаваше една четвърт от бара „Литъл Шамрок“. За къщата плащаха по-малко от шестстотин долара месечно. Не можеше да се каже, че са изпаднали в нужда, но независимо от това парите, предлагани от големите фирми, не бяха дребна работа, дори го изкушаваха.
	Къщата, сега с двете деца, започваше да им отеснява и не беше невъзможно да помислят за нова. Дори на няколко пъти обсъждаха въпроса. Повечб или по-малио и дваؼата смютаха, че един ден ще избере някоя от фирмите, ще ��апочне работа, ще зажигее като възрастей чмвек.
	По чисто и пЀосто не беше готов да се обвъшже с никоя от фирмитѵ`— очакваше аа се появи по-добро прддложение, да попадне на хора, сред които би се чувствал по-добре. Затова реши междувременно да наеме офиса в сградата на Дейвид Фримън — където седеше почти без работа, когато му се обадиха за делото на Дженифър Уит.


	— Сигурно няма да са малко пари — каза Харди.
	— Но това е само ново дело. Не е нова работа.
	— Дори не съм го поел още. Титуляр е Фримън.
	— Ала не е изключено и това да стане.
	Ръцете на Харди, кръстосани пред него на масата, се разтвориха.
	— Може би.
	Франи се опитваше да го разбере и той не можеше да я обвини, че се безпокои. Би могъл да й каже, че всъщност не з променил намеренияца си, но`и двамата знаеха, че не е истԸна. Работата а екмпа на заситата при едно потенциално добре платено0деԻо втобще не!би мог��о да се Ձравни с тоаа, да си ръдружнак в някоя от голеиите адвокдтски фирми а Франи си даваѨе смбтк�� за тези неща.
	— Аелото ще продължи дълго��� година, мжжз би две. Кой знае, то е Нещо сигурно, Франи. Не се знае какво ��Ѿже да стаНе.
	Женв му вдигна нагоре зелените си ��чи, сЏкаш очакваше с нетърпение да чуе точно това. Ткй продължи да настоява:
	— Госпожа Ёит стр�ва два милиоѽа долара, може би повече…
	— Само че паст��ахователНата компани� нѯма да й ги даде, след като е обвинена в убийство.
	Беше се надявал да не щтане дума за това.
	— ѡлучвали ��а сԵ и по-странни неща. — Олита да се усмиЅне. — Може пюк да й би даде&
	— Напـаги ми една услуга, Диз. Ще разбереш ли как точно срояр нещата?
	След вечеря сложиха деІата да спят и седнаха на масата в трапез�риџта на чаша вино и шоколадови ѡладки — лжследното кулинарно откритие на Франظ, към кѾето и двамата бُха пристрастени. Меден свесник с почти �зسорели свещи хвърляше трезоаща светлина.
	Франи въздъхна.
	— Не искаш да раP�отиш за някой дрыг, найи? — Вдигна ръка, за да му попречи да я прекъ��не. — АкѾ е така, нямам нищо против. Но не искам ди говорим за това, като че ли мсиаш.		� Не съм казал тдкква нещо.
	— Но съм пража, нали? НаричаЈ хората, които ти правех� предложения „фирмени плтхове‌n СтӀу��а ми се, чз фразата говори достатъчԽо ясно.
	Харди лапна една сладка и отпа вино.
	— И сам още не сՊм наясно. Делото на Джееифър Уит!влезе в живоЂи ми съвсем неочаквано днес сутринтذ. Какво трябва да направя? Фрذнън ме пѾмоли да помогна. Утре ще поеме той*
	— Но не ти се ще Да се откажеј, нали?
	— Не съм поемал накакви ангажименти, �о… ��аиѡтина делотое интереЁно. Прегледах папкатд.
	— Имаш предвиԴ кнази, от кмято не можеш да си извадиш носа. Която вече ри научил наизуст.
	ХаЀди се отказа&
	— Да, нея.
	— Ԑ какво ще стане, аво го е направила ря? — Франи вече се ловеше за сламка и си даваше сметка за това.
	— Дори и така има право на адвокатска защита.
	— А какво общо има това с теб?
	— Адвокат ли съм?
	Двамата се засмяха. Напрежението поотслабна. Едната от свещите изгасна и изпусна дим. Франи улови ръката на мъжа си.
	— Слушай, знаеш, че съм с теб. Просто искам да съм сигурна, че ще постъпиш така, че после да не съжаляваш. Тук не става дума само за това дело. Ако го вземеш, след това ще правиш само това — ще вземаш нови и нови. През цялото време ще защитаваш някого.
	Харди някога беше полицай, беше работил и в прокуратурата. Франи бе на мнение, че ако някой е ркдей, за д԰ бъде обвинитеп, ӂова е мъжът й. Беше чувала тирадите мт сЀещу адвокат�те Խа защатата, помн��ше как ги наричаше преди време: „боклуци“ � „утайки“, ботовҸ на всиѧко, стига да получат приличен хонмрар.
	— Може`би няма!да е чак толкова лоЈо — лаза той.
	Ф��ани му се усмихна.*	— Просто се питах дали това е животът, който искаш да живееш.
	— Искам да живея с теб.
	Тя стисна ръката му.
	— Разбираш какво имам предвид.
	Разбираше. Той също се безпокоеше до известна степен, но също така бе наясно, че ако Дейвид Фримън го помоли да помогне за делото на Дженифър Уит с каквото и да било — а веднага му идваха на ум няколко неща, — не би могъл да откаже. Това означаваше, че се отказва от възможностите за работа, което пък на свой ред означаваше, че…
	Все едно.
	Угасна и другата свещ.
	— Хайде да не мием чиниите сега — предложи той.


>>	4

	Сградата на съда в Сан Франциско се намира близо до магистрала 101 на ъгъла на 7-а улица и Браянт авеню и представлява удивително безличен сив монолит. На долните етажи се помещават различни градски и областни служби — полиция, съдебна медицина, седалището на областния прокурор, съдебни зали и чакални за подбор на съдебни заседатели. Арестите на седмия и шестия етаж са под контрола на областния шериф, а не на градската полиция. В някогашния паркинг отзад бавно израства нов затвор.
	Харди влезе през задния вход, мина през детектора за метали и като избегна асансьора, който мнозина смятаха за най-бавния в Америка, се изкачи пеша на третия етаж, за да влезе в познатия хаос, който цареше в обширното фоайе.
	Освен обичайния цирк, тазсутрешното представление предлагаше и група от двайсетина цигани. Униформени полицаи се мъчеха да забранят на няколко жени да си сварят кафе на газов котлон на пода. Харди най-напред се учуди как са успели да вкарат котлона през детектора за метали на входа, после се спря, за да погледа, запленен, както винаги, от невероятните неща, които се случваха между тези зелени стени.
	Изглежда спорът беше смислен — все още никой не беше повишил глас, но и пламъкът продължаваше да гори. Докато едната жена се грижеше разговорът да върви, другата наливаше течността в чаши и раздаваше на мъжете, които най-напред мушкаха бучки захар в устите си и едва после пиеха.
	— Трябва да инсталират телевизионна камера и да излъчват от това фоайе на живо — чу глас. Беше Дейвид Фримън, както обикновено, с евтиния си изпомачкан костюм и с вид на човек, който не е спал цяла седмица. — Програмата може и да спечели трийсет процента от зрителите.
	Харди махна с ръка.
	— Ще ти трябва съдия коментатор, който да се мъчи да обяснява какво става тук. Погледни само.
	Фримън се замисли.
	— Добра идея. Ще се сменят на ротационен принцип, както в редовния график. „Тази седмица с вас ще бъде Мариан Браун, а през почивните дни, дами и господа, съдия Оскар Томасино!“
	Тръгнаха към 32-и отдел и съдебната зала, в която след час щеше да бъде връчено обвинението на Дженифър Уит. Фримън можеше да отдели само това време, за да научи подробностите по делото. Беше безсмислено да го пилее.
	— Как изглеждат нещата? — попита той.
	— Искат смъртно наказание.
	— Смъртно. Пауъл би трябвало да присъства един-два пъти на екзекуция, за да поомекне.
	— Подозирам, че ще му хареса.
	Фримън не беше склонен да мисли така — бе присъствал на шест екзекуции в няколко щата и според него нормален човек не би могъл да хареса такова нещо. Пауъл беше напълно нормален.
	— Обвиняват я в три убийства, извършени за пари. Това е утежняващо обстоятелство.
	— Три? — Както и Харди, Фримън също се изненада от обвинението за първия мъж на Дженифър Уит, Нед Холис, преди девет години. — Доста сериозно са се разровили, не мислиш ли?
	— По-добре прочети документите.
	Стигнаха до високата масивна дървена врата, която водеше към залата на съдия Оскар Томасино.
	— Толкова ли е лошо положението?
	— Нещата изглеждат сериозни. Обвинението не е изсмукано от пръсти. Все пак тя твърди, че не го е извършила.
	Фримън отвори вратата и влязоха.
	— Всяко нещо по реда си.


	— Може би наистина не е.
	— Може би — съгласи се Фримън. — От друга страна, може и да е.
	Дори и шепотът отекваше в сводестата празна зала. Дизмъс Харди и Дейвид Фримън седнаха на последния ред — дълга, твърда и студена пейка от светло дърво. Фримън започна да прелиства папката, скръстил крака, с незапалена пура в устата си. От време на време вадеше листове от препълненото куфарче на Харди.
	— Много е окуражаващо да говори човек с теб, казвали ли са ти го?
	Фримън сви рамене.
	— Клиентите ми ме обичат. Защо? Защото ги отблъсквам. Дали смятам, че са виновни? Дали ме интересува? Вероятно… и за двата въпроса. Повечето пъти.
	— Повечето пъти мислиш, че са виновни?
	Фримън вдигна поглед от документите и го изгледа.
	— Повечето пъти са виновни. Нашата работа е да ги отървем, така че ме интересува преди всичко това.
	— Е, аз установих, че много силно ми се ще да й вярвам. Плачеше, изглеждаше наистина съкрушена.
	— Заради загубата или задето са я хванали? — Фримън отбеляза с пръст мястото, където четеше. — Знам, знам. Аз съм жесток и циничен. Но все пак сълзи се ронят поради най-различни причини, не на последно място сред които е самосъжалението, а когато някой е хвърлен в затвора, повярвай ми, това чувство е много силно. Човек може много сериозно да рухне, виждал съм го. — Продължи да чете и след още две страници попита: — Тя е хубава, нали?
	Харди кимна.
	— Млада?
	— В документите пише, че е на двайсет и осем.
	— Двайсет и осем… значи млада. — Самият Фримън беше може би на петдесет и осем. Според Харди той не изглеждаше по-стар от осемдесет. — Добре. Млада, красива и разплакана… Естествено, че ще си склонен да й вярваш. И знаеш ли какво? Предполагам, че и тя е наясно с това. Независимо дали е убила мъжа си или не, госпожа Уит много добре знае какъв ефект оказва плачът на един нормален топлокръвен мъж, какъвто си ти. А ефектът е, че си склонен да й вярваш, че ти се иска да я утешиш. Повече от всичко друго искаш да я накараш да престане да плаче, нали? — Фримън извади пурата от устата си, изплю листче тютюн и пак я лапна. — И като стана дума, кажи ми честно. Това е нещо като мое лично изследване на общественото мнение. Направила ли го е, или не.
	— Не знам. Склонен съм да мисля, че не.
	— За кое точно не?
	— Не знам.
	— Кое не знаеш?
	— Не съм сигурен… за момчето, Мат. А ако не е убила него, всички останали обвинения рухват, нали?
	— Смяташ, че не е убила детето?
	— Не го виждам.
	— Защо? Само не ми казвай, че не е от тези.
	— Добре. Поради две причини — отвърна Харди навъсено. — Най-напред, тя не просто отрече, стори ми се искрено изумена, че някой би могъл да си помисли, че е тя. Дори не искаше да говори за това, Дейвид. Искам да кажа… държеше се, сякаш е станала някаква странна грешка, която скоро ще се оправи. Що се отнася до това, че е убила собствения си син, как е възможно някой да си помисли, че… Както казах, успя да ме убеди.
	— Диз, Диз… Да предположим, чисто теоретично, че тя го е направила. Ако е така, направила го е заради парите от застраховката. Дотук съгласен ли си? Добре. Да решиш да убиеш някого е много рисковано. Хората непрекъснато правят такива неща, но тези, които убиват за пари, са нещо по-различно. Ако Дженифър Уит е извършила тези убийства хладнокръвно, можеш да си сигурен, че не би го признала. Поела е риск… вече го е поела… и възнамерява да получи всичко или да изгори. Това е. Коя е другата причина?
	Фримън бе оборил първата и чакаше втората.
	— Просто мисля, че не е от тези…
	Фримън се наведе над документите отново.
	— Плаща ми се на час и смятам, че не е достатъчно.
	Харди прие укора усмихнато.
	— Ако махнем сина Мат, обвиненията срещу нея не изглеждат достатъчно сериозни.
	— Не можем да махнем Мат. Той е бил там. Ще ми се да не е, но е бил и това е. Пауъл няма да се откаже. Убийството на детето изправя това момиче пред газовата камера.
	Харди бе водил този разговор многократно. Дори и Дженифър да бе убила съпруга си Лари, а той не бе убеден в това, чувстваше се абсолютно сигурен, че смъртта на Мат е била някаква трагична случайност, някаква лоша карта. Така или иначе, тя бе извадена от тестето и беше попаднала у тях, сега трябваше да я изиграят.
	— Все още си мисля, че ако съдебните заседатели са свестни, ще я пуснат да си отиде.
	— Ако са свестни, могат да пуснат и хунския вожд Атила, само че не разчитай на това.
	Фримън се наведе напред и бащински сложи ръка на рамото му. Не за първи път Харди се зачуди как е възможно Фримън да е постигнал такива големи успехи и да е толкова симпатичен. Както винаги, нуждаеше се от бръснене. Устните му бяха дебели и червеникави. Бялото на мътните му очи имаше жълт оттенък, а по кожата около тях имаше петна. Беше хубав, колкото прокажен глиган — ако глиганите боледуват от проказа.
	— Историята с парите няма да се хареса на заседателите. Ако повярвам, че е невинна, всъщност ще намаля шансовете й, даваш ли си сметка за това?
	— Как така?
	Фримън се огледа в празната съдебна зала, за да е сигурен, че никой не може да ги чуе.
	— Прилича на ходене по въже. Искаш да убедиш сам себе си, че защитаваш невинен човек, дотук добре, това е част от играта. Но ако наистина започнеш да вярваш, че клиентът ти е невинен, ще приемеш, че съдебните заседатели ще видят същото, което виждаш и ти. Ще сметнеш, че искат да ти повярват, да приемат твоето тълкуване на фактите.
	— И аргументите ти няма да са убедителни, защото не си ги изпитал пред самия себе си — допълни Харди.
	— Виждаш ли? Диз, вярвам, че имаш усет за нашия бизнес. — Фримън премести пурата в устата си. — Ако нещата опрат до съдебните заседатели, значи клиентът ти вече здравата е загазил и трябва да погледнеш на положението колкото се може по-сериозно.
	— Гледам сериозно, Дейвид. Питаш ме, дали дълбоко в себе си вярвам, че Дженифър Уир е нбвинна, Най-малкоقо, нб съм убеден, че обвиненията срещу нея са толкова непоклатими…
	—!И(затова искат смъртно наказание? Затова Пауъл свързва тожи процес$с политаческите си анбиции? Можб би желае(да се поупражнява в съда? Не ��исля.
	Хардй се усмиѕнР.
	— Трябва да се научиш да изразяваш чувствата си, Дейвид. Някой ден ще рухнеш, ако задържаш всичко в себе си.
	Фримън кимна.
	— Знам. Опитвам се. Ще имат ли нещо против, ако запаля тук?
	— Обзалагам се — отвърна Харди. Фримън седеше точно под табелката, че пушенето е забранено.


	— Да ти призная, през цялото времб смятах$ уе ще участваш в това.
	Харди все още не беше решил точно0как да повдигне въпроса за по-на��атъшното си ухастие в защитата на Дженифър Уит, Խо както често Ёб случваше- с Дейвид Фркмън въпросът`се окдза решен предварително.
	В щат Калифорҽия всички дела, по които се!а��ка смъррно!наказание, пр��тичат в две фази — за уст԰новяване на вината и за определяне еа орисъдата. СъдебниՂе ��аседатели не биха могли да гледат с добро око на чквек, който през пقрвата ��аза е т��ърдял па Ҿбзаняемия,"яе е�невинее, а се е оказбло, че не е — Ѻойтм фактически признава, че е лъгдл.
	За да се азбегне това, през вткрата фаза винаг� се явява друг адвокат и тмчно тази ролЏ Фримњн исѺаше да поеме Харди,(ако вината еа Дضенифӊр се докажѱше.
	— Разбира се, ако е в сӊстояние да плати — каза го напълно сериозно.
	Джениръ� Уит имаше право на съдебна защита, но, ак� нд разпԾлага��е със средстжа да покрие разходите — а те щчха да са огронни за Ѵело като нейното, — съдът щере`да й определи служббеб адВокаъ. В този случай ҽямаше никаква$гарамция, че ще назначат Фримън й Харди.
	Раطбира се, Фримън отдавна беше одобрен от`съда$ но Харди все ощз нб бе подал доـа молба да аъде включеѽ в списъците. Освен роаа, п��� такока деко — а то вероятно сеше да нашуми и да се превърне в най)добрвта реклама в бизнеса, — лешоядите неминуемо щяха да налетят. Двамата м��жеха да поемат�защитата единствено, ако Дженифър платеше със собствени пдри — това нямаше как да се избегне.
	⁔ Ще ти кажа още нещо, Диѷ. Нашата практика е частна. И майка Тереза дд ти`е кйиصнт, тряѹаа да си вземеш парите.
	Отново го0каза съвършено сериозно и това смтти ХАрди.


	Влязо��а секретарят и стеноГЀафът. Започнаха да подреждат работните си места и уихо да разговарят.`Появиха се и нчкои ��двокатк — Фримън кимна на Խяколко от тых. Вечб се съرираше и публика.
	Това беше висш ��ъд — тук не се гледаха дела за нбп��авилно паркиране, Харми остави(Фримън да чете документите и отиде до преградата, която отабляше"участниІате в(процеёа от зрите��иقе.
	— Не гнам защо, но очаквах да те видя тази суЂрин — заяви Дибн Пауъл и г� потупа по рамото.
	— Казах ти, че мелотж е на Цримън — откърна Харди. ‐ Ей го там отзад, учи си урока. Аз съм сҰмо компания.
	— Е, веч�� изяснظ ли ду се каова ще е стратегията на защйтата?
	— Още не. Но на Єженифър е ُсна. Таги, която обичаш най-много.
	℔ Ще твърди, чб е неҲинна? Ч�� е полудяла? Или че е имала пـаво?
	— Госпожа Уит твърди, че не е извършила$тези убийсрва.
	Пауъл кимна с каменно ػице( но Харди имашҵ чувството, че е във вЊзторг*
	— Лъже.


	Съдия Охкар Томасино — с подстригана като четка коса и мургава кؾжа — имаше вид н� чквзк( който няма да търпи глупости в(сшдебната зала, в коярؾ предсеشателстваше повече от деفЕт годани. Тази сутрин присригна с порԵдната изнصнада.
	— Преди да започнем днес — казатой, — има ли някой0в тази звла, който кара зелен шев��олет „Гумина“, номер 0NCV722?
	Мт третия ред се излрави някакъв млад латиноамерҸканец и вдигна ртка. Сњдията му маснذ да се приближи и той се подчини неохотно.
	— Не забелязахте ли$ сър, че на мястото, къдеӂо сте паркирали, има табели с надпис: „Їапазено за сӊдظя“?
IМйадият човек се обърна назад, сякаш търсеше подкрепа от залата.
	— И какво сега? Ще си изпатя, защото съм заел мястото ви за паркиране ли?
	— Не точно — отвърна Томасино, — макар че и това няма да ви се размине. Големият ви проблем е, че колата ви я няма.
	Съдията махна на пристава да изведе младежа. На горния етаж щяха дذ решат вакво да правят с него, Ұ колата геше оՂкарана на градсӺия заркинг.
	Хатди още Ձе подсмихваше, когато призквذха обвиняемата и защитниците. Двамата с Фримън заеха места��а Ёи зад преградата, Дийн Пауъл същк с�� приближи, طаедно с младия Ёи помощник. След малко въведоха Дженифър и я накараха да застане на подиума пред съдията. Изглеждаше изтормозена и отчаяна, наистина като виновен човек, но арестантските дрехи биха направили същото и със Синди Крофорд. Харди я представи на Фримън.
	Тя изгледа неугледния си адвокат без кой знае какъв ентусиазъм, но той бе свикнал на подобни реакции. „Това ли е защитникът ми?“ — сякаш питаше физиономията й.
	Обърна се пак към съдията и секретарят прочете обвинителния акт изцяло — както при всички дела за убийство.
	— Дженифър Лий Уит, обвинена сте в трикратно убийство в нарушение на наказателԽия кодекс, сдкция 187. На тѐийсет и първи август 1183 година предуиашленؾ и съзнателно сте лишили от живо� Едуард Телър Холир, като…
	Секретарят проуете обсроятелствата, лри коато е станало това, после премина към убийствата на Лари Ը Мат Уит. когато свърри, Ткмасино кимна и оՂбеляза, че поради присъствието на господатذ Фримън и Харди, ��рظбма, че обвинябмата е осигтрбна р надѻежната хъдебна защита. Послѵ попита Дженифър, аали$сб признава за виновна.
	— Невиннасъи, ваша светлост.
	Ѣомасино отбеляза нещо в документите си и ؿогледна над полукръггите си, леко мътни очила към Пауъл.
	— Обвинението настоява ли за лишаване от освобождаване под гаранция?
	— Настоява, ваша светлост — отговори Пауъл. — Тук имаме особени обстоятелства. Обвинена е в тройно убийство и убийство с цел облагодетелстване. Вече е убила…
	— Ваша светлост! — скочи веднага Фримън. Нб възнамерсааше да т��рпи това. Все още не бе доказаҽо, че Дженифър з убила коготѾ и да било. Това беше целта на процеса.
	Съдията се ��амръщи на прокурора и каза:
�— Го��поаин Паушл, мойя ви.
	Пауъл се прбстори на ражкаян. Държането на неугпедния, нбпохватен Фримън също бе много добре режисирано.
	— Съжалявам, ваша светлост — извини се прокурорът, — но става дума за престъпления, за които се полага смъртно наказание. Законът забранява обвиняемата да се пусне под гаранция. Освен това, убедени сме, че съществува сериозен риск да се укрие.
	— Ваша светлост — заговори Фримън небрежно, — обвиняемата ще предаде паспорта си. Досега не е била обвинявана, нито пък осъждана за каквото и да било престъпление. В миналото на госпожа Уит и във фактите не съществува основание за опасенията на обвинението. Не е напуснала града, макар че е имала тази възможност и няма как да не е разбирала, че е заподозряна. Освен това не е оказала съпротива при ареста.
	— Добре, добре. — Томасино погледна над очилата. — Все пак, господин Фримън, тогава не е била обвинена в нищо, а сега е обвинена в тройно убийство. Това променя малко ситуацията, не мислите ли?
	— Ваша светлост, госпожа Уит не е извършила тези престъпления и държи това петно да бъде изчистено от името й в съда.
	Томасино почти се усмихна.
	— Да. Ще получи тази възможност. Но съм склонен да се съглася и с обвинението, че, след като е изправена пред евентуално смъртно наказание, най/малкото Չе се изкуши да не се възползва от нея. След като вече ниыо не я задържа в грАда и няма семейство тук…
	— Ваша светлост! — Гл��сът наДженифър изненада вӁички. Обикновено обваняемите се чувствахб твърде потиснати, зҰ да боворӏт при такав�� обстоэтелства. — Из имам семейство. Тсغ$ сега.
	Харди се обърна. На втори� ред се бе надигнал едан човек, Ҳойто би могъл да бъде брат на Томасино. Един длад човек до него също се кайеше да стане. Меоду двамата седеше мила жена на средна възрасӂ.
	На Харди му напЀави!впечатленин стщо така, че Дженифър едва забележимо тре��на при вида на един добре облечбн мъж с брада, няколко реда по-назад. И защо поне не кимна на майкб си, баща си, б��ат си? ���сочи ги на ��ъдияЂа с надежаата да позв�ли пускането й под гаранция, но р$нищо не показа, че Ձа й близки и дър��и на тях.
	Томасино се съвзе бързо.
	— Добре, благодаря ви. Можете да седнете.
	— Ако съдът позволи, бих искал да попитам госпожа Уит — намеси се Пауъл, — от колко време не се е виждала със семейството си.
	— Ваша светлост, моля! — Харди бе сигурен, че Фримън няма понятие за какво говори прокурорът, но ням԰ше и да остави подобно исЪане, без да възрази. До нрмцеса кставаше к��е много време, а да се раепитва обвиняемата сега�беше недопустимо.
	— Какво намеквате, гؾс��Оди�� Пауъл?
	— Ваша светлост, по време на Ѐазследването стана ясно, че госпожа Уит не поддържа близки отношения със семейството си. Истината е, че дори са отчуждени…
	— И затова ли са тук, Дийн — засече го Фримън моментално.
	Съдията удари с чукчето.
	— Господин Фримън, отправяйте всичките си забележки към съда, ясно ли е?
	— Разбира се, ваша светлост. Извинете ме. — Както повечето от ходовете му, този също бе пресметнат. Отклони вниманието от неприятния въпрос, поведи нещата в друга посока, дори и да ти коства предупреждение за неуважение на съда. Освен това по този начин той спечели няколко секунди, за да измисли нещо друго. — Все пак господин Пауъл би трябвало да помисли. Семейството на госпожа Уит е тук, за да я подкрепи. Какво повече е нужно?
	Томасино махна с ръка и улови чукчето.
	— Госпожо Уит, отбелязвам присъствието на семейството ви, но това не променя нещата. При такива обвинения не мога да ви пусна под гаранция.
	— Ваша светлост… — реши Фримън да опита още веднъж, но съдията не искаше да слуша повече.
	Издигна тържествено чукчето над главата си, удари леко и отсече:
	— Отказвам пускане под гаранция.


>>	5

	Циганите бяха изчезнали от фоайето навън, но, както обикновено, разговорите продължаваха да отекват в голите стени.
	— Как така не я пуснаха под гаранция? — попита бащата на Дженифър, Фил Дистефано. Фримън реши, че не е настроен докрай войнствено, но във всеки случай не е и сърдечен.
	— Бихме могли да обжалваме — отвърна адвокатът, — но дори и да спечелим, съдията ще определи невъобразимо голяма сума.
	— Колко, господин Фримън? — обади се миловидната госпожа Дистефано зад гърба на мъжа си.
	Дистефано я сряза:
	— Няма никакво значение, Нанси. Няма да е по силите ни.
	И по външния им вид личеше, че е прав. Каквато и сума да определеше съдът, двамата Дистефано нямаше да са в състояние да я платят.
	Фил беше с обикновен черен костюм, който не бе виждал ютия отдавна, с бяла риза — огладена, но стара, с тясна вратовръзка. Нанси беше достатъчно хубава, дори красива като дъщеря си, но нещо в присвитите й устни и в държанието й подсказваше, че животът й никак не е бил лесен. Синът, може би двайсет и тригодишен, беше с джинси, ботуши, въздълга коса и презрителен поглед.
	Семейството явно беше бедно и това изненада Харди. Досега никъде в медиите не бе споменавано, че Дженифър произхожда от бедно семейство, разговорът му с нея не го бе накарал да мисли друго — дори и в затворническите дрехи тя приличаше на заможна съпруга на лекар.
	Когато Фримън обясни, че може да се очаква сума от порядъка на един милион долара, братът избухна:
	— Откъде, по дяволите, ще вземе тези пари!?
	— Том!
	Фримън вдигна успокоително ръка.
	— Точно така, синко. Целта е да не излезе от ареста. Мислят, че ще избяга.
	— Не вярвам. Има много солидна защита. — Мъжът, на когото принадлежеше гласа излезе напред и подаде ръка на Фримън. — Кен Лайтнър. — Като че ли името обясняваше нещо. — Аз съм психотерапевтът на Дженифър — добави той.
	Беше мъжът, когото Харди забеляза в залата. Сравнително хубав, силен, което личеше дори под добре скроения му костюм, той имаше грижливо оформена червеникава брада и тъмнокестенява коса. Странна комбинация, която, според Харди, се дължеше на боя.
	— За какво й е бил на Джени психар? — попита Том Дистефано.
	Нанси Дистефано сложи ръка върху рамото на сина си, а Лайтнър каза:
	— Вие трябва да сте Том.
	— Не. Аз съм английската кралица.
	Майка му застана между двамата.
	— Не бъди груб, Том.
	Харди се зачуди дали Том изобщо е в състояние да се владее достатъчно, за да бъде каквото и да било — дори груб. Какъвто и да беше източникът на гнева му, беше повече от ясно, че го е обзел изцяло. Оглеждаше се наляво и надясно, сякаш искаше да побегне. Майка му не пусна ръката му, но той се отскубна и се обърна към Харди:
	— Да не би да се опитвате да я изкарате луда? Това ли е идеята? Мислите, че е смахната?
	— Ни най-малко. — Лайтнър сякаш се стремеше към някакъв помирителен тон, с който да обхване всички и всичко.
	Фримън реши, че е длъжен да ръководи представлението и не отстъпи.
	— Все още не сме се спрели на някаква стратегия — каза той. — Дженифър е невинна, докато не се докаже обратното. Мисля, че по този въпрос всички сме съгласни.
	Картината беше многопластова — гняв, разместване на позициите, тревога, мъка, сила. Братът Том беше в центъра, може би донякъде укротен, но Харди се надяваше никой да не избере точно този момент, за да го тласне по-нататък. Щеше да загуби.
	Сега обаче Том нямаше срещу кого да насочи гнева си и стоеше здраво стъпил на земята, свиваше юмруци, дишаше тежко.
	— Е… — промърмори той и затърси отговора на нещо в застлания с линолеум коридор. — По дяволите!
	— Ще трябва да се справим със ситуацията — отбеляза Лайтнър. — Положението е тежко и е напълно нормално човек да се ядоса… Ние всички понякога се ядосваме…
	Харди погледна Фримън. Всяка професия си има жаргон. Може би в обкръжението на Лайтнър това минаваше за нормален разговор… Но Нанси имаше друга грижа, не се интересуваше нито от гнева, нито от жаргона.
	— Не могат да поискат… — не успя да произнесе „смъртно наказание“ — … на дъщеря ми, нали? — Всеки миг можеше да се разплаче, стискаше ръката на мъжа си.
	Харди реши да отклони вниманието от Фримън, да разпредели напрежението по-равномерно.
	— Госпожо Дистефано, още сме твърде далеч дори от началото на делото, да не говорим за произнасянето на присъдата и наказанието. Засега е излишно да се тревожим за това.
	— По-добре е да се тревожим, при това сериозно! — извика Том. — Ако сега не вземем мерки, ще се случи!
	— Том? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попита Харди.
	— Да. Знам! — отговори Том. — Знам, че хора като нас не могат да се надяват на честен съд. Не можем да се преборим с тях.
	— С тях? Хора като вас? Какво имаш предвид?
	— Бедните хора, работещите хора, по дяволите. И онези, които имат мангизи.
	— Дженифър също има пари, Том — отбеляза Фил.
	— Не са нейни, татко. Знаеш го. На Лари са. Затова е цялата работа, а всичко останало е блъф. Искат да си върнат мангизите, това е.
	— Кой иска? — учуди се Харди.
	— Нямат намерение да я приемат при тях, нали? Тя е от друго тесто… Точно както ни отряза Лари. Само че Джен се опита да си пробие път. Омъжи се за смахнатия доктор, караше лъскава кола, мъчеше се да стане една от тях. Те не прощават такива работи. Идват и ти виждат сметката, това е.
	— Никой не иска да й види сметката, Том.
	— Майко, ти не разбираш нищо… Хващаш се на лъжите им. Нали затова сме на този хал…
	— Том, престани! — намеси се Фил и застана между жена си и сина си, но Том се зае с него:
	— О, да, разбира се! Ти си готов да изтърпиш всичко, нали, татко?
	Стана за миг — ръката на Фил полетя и се стовари върху лицето на Том високо над бузата. Звукът отекна във фоайето.
	— Не смей да ми държиш такъв тон!
	Мъжете бяха настръхнали, Нанси се вмъкна между тях. Разплака се. Том отстъпи назад и вторачи гневен поглед в родителите си.
	— Майната му! — изсумтя той най-накрая, обърна се и хукна по коридора.
	— Съжалявам за сина си — каза майката на двамата адвокати. — Мисли си, че светът…
	Това беше моментът. Гардът бе свален и Фримън реши да се възползва. Зае се с Фил.
	— Често ли се виждахте с Дженифър, господин Дистефано? Ходехте ли си на гости?
	— Да… да, разбира се. Тя ми е дъщеря. Затова сме и тук днес.
	Фримън се обърна към госпожа Дистефано.
	Тя обаче поклати глава.
	— Не сме ги виждали от години.
	Фил се опита да заглади положението.
	— Е, Лари беше много зает, винаги. Не че не сме…
	Нанси го прекъсна:
	— Лари не я пускаше, Фил. Изобщо не се виждахме с тях. Никога.


	Харди, Фримън и Лайтнър проследиха с очи родителите на Дженифър, които тръгнаха като попарени по коридора. От една от вратите зад тях излязоха момче и момиче — засмени и прегърнати. Може би Томасино току-що бе оставил единия от тях на мира.
	— Е, каква е защитата, докторе? — обърна се Фримън към психиатъра.
	Отпуснат, с ръце в джобовете, Лайтнър нямаше нужда да се замисля. Кимна към коридора, където изчезнаха родителите на Дженифър.
	— Разстроени са, не мислите ли? Може да се очаква.
	— Може да се очаква — повтори Харди. Тръгнаха през тълпата към асансьорите. Харди и Фримън смятаха да се качат горе, за да се видят с Дженифър — да разберат, дали имат клиентка.
	Лайтнър клатеше глава.
	— Току-що получихте нагледен урок. Поколения… Бащата бие майката и децата. Децата бият собствените си…
	— Кой кого бие? — учуди се Фримън.
	Лайтнър спря.
	— Не, не… Имах предвид Лари, разбира се.
	— Лари е биел Дженифър? — Това беше нещо ново за Харди. Вероятно и за Фримън. Може би не и за Пауъл. Все едно, Дженифър не го бе споменала.
	Фримън разсъждаваше една стъпка напред.
	— Ако говориш за „подпаленото легло“, мисля, че детето ще представлява проблем.
	„Подпаленото легло“ набираше все по-голяма скорост сред юридическите кръгове като валидна защита при убийство. Вече в няколко случая съдебните заседатели бяха оправдавали малтретирани съпруги, убили половинките си — нещо като самозащита, независимо че може да са го извършили в период на относително спокойствие — когато побойникът е заспал. Това бе твърде далеч от нормалните схващания за самозащита, според които е задължително да се установи непосредствена опасност за живота на обвиняемия.
	— А защо Мат да е проблем? — попита Лайтнър.
	— Защото малтретираните съпруги не убиват децата си — отговори Фримън. — Ако Дженифър изобщо е малтретирана съпруга.
	— _Била е._ Станало е непреднамерено, случайно.
	— Трудно ще го пробуташ на съдебните заседатели.
	— Мислиш ли, че тя го е направила? — попита неочаквано Харди.
	Лайтнър сякаш за първи път се замисли внимателно над отговора си.
	— Имала е причини.
	Това не допадна на Харди. Още един човек, при това нямащ нищо общо с обвинението, изказва „компетентно мнение“, че клиентката му е „имала причини“ да убие мъжа си.
	— Защото мъжът й се е отнасял зле с нея?
	— Разбира се — добави Лайтнър веднага, — това, че е имала причини, не означава, че го е направила.
	— Какво точно искате да кажете? — вгледа се в него Харди.
	— Във всеки случай не искам да кажа, че тя го е убила. Може би трябва да се запознаете с литературата по въпроса. В положението на Дженифър, човек може да изпадне в умопомрачение, което е разбираемо. Казвам, че ако това се е случило с нея, ако наистина е била жестоко малтретирана, както подозирам…
	— Струва ми се, че току-що казахте…
	— … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.	Прикрива я от две посоки, зомисги си Харди.
	Асансьорът пристигна.
	— Ние сие нагжре — отсече Фримъп( за да се отърве от него, после омекна. — Благодаря за инфороацията.
	— Няма заэо. Акм имате нужда от м��н, обадете ми се, коسато пожелаете. —И Лайтнър изчежна ��ад затварящите се врати.

	* * *

	Зачакаха да доведат Дженифър в жзнсиата стач за свиждане. Фримън запԾчна да прелиства папката, а ХарҴи седн�� от ��ругатѰ стрбна"на маѻкат�� масичка и се загледа през прозореца. Една надзирбрелка подреждаше документи ж дрзвния канцеларски шкаф.
	— Знаеш ли… — Не се обърна. — Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. — Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.
	— Още не съм се запознал с нея.
	— Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. — Фримън вдигйа м��тните си очи. Сарди се приближи до масата и застана до негм.(— Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка нощ трягва _поне малко_ да поспи.
	— Спя достатъчно — изръмда Фримън.
	— Но не иѷглбждаш добре.
	— Слушай — см��ни посокара. — може изобщо да не поемем това жело. ИскаѼ го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.
	— Помня. Дори те разбрах.
	— Е, и?
	— Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.
	Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.
	— Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.


	Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция — че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък — призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.
	— Нима искате да остана _тук_?
	Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило — разбираемо.
	Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:
	— В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваде и с реалнмстта, а в слсчая става въпроЁ за пҰри.
	— Пари! Нещата"се оправЏр само с пари, нили?
	За миг�на Харди му се стори, че!тя говоՀи като брац си.
	Ф��имъ�� разпери ��ъце. Според него пашите често се оказвали най,важното. Чуаствал се задължен�да й разяуна положението още сега, колкото и неприятно да е.
	— При обжалването могат да определят гаранция от един милион. Това означава сто хиляди, за да ви отпуснат заем, плюс разноските по обжалването. Ако не сте в състояние да съберете толкова пари, възможно е да ви назначат и служебен защитник.
	Тя хвърли бърз, уплашен поглед към вратата.
	— А защо не вие и господин Ха�дм?
	ФримъԽ улови ръцете си/	— Чесрно казано, хонорарът ниΩ това е дое решение, ще бъде двеста хиляди. Никой не би се съгласил за по-малко. Ако не успеете да съ��ерете толкова пари, ще трябва да ви назпачат слсжебен защԸтник.�	Той смяташе, че е най-добре в началото да се държи откровено до бруталност. Беше уверен, че е по-добре за клиента да му покажеш грубата си страна, за да има представа какви проблеми можеш да създаваш на своите хора и да си направи изводи как би изял с парцалите враговете си. Отдавна бе престанал да се пита дали не греши някъде с това разсъждение — нямаше време за такива работи.
	— А служебният защитник не може ли да е всеки адвокат?
	— Не. Трябва да е одобрен от съда. При такова сериозно дело се иска значителна компетентност.
	— Значителна компетентност — промърмори Дженифшр Ը поклати глава.
	℔ Съжалявам, но нещата стоят тава.	— Ст����а дума за _живота ми_!
	— Дейвйд… — ХѰраи почувства, че$трябва да се наԼеси. НещАта, които наговори Фримън, може ��и бяха важми и дори верни, но парите Не бяэа чак толкова сыществен фактор за ��его за него самия, а подозираше, че и за Дейвид, колкото и убедително той да твърдеше обратното.
	Възрастният мъж вдигна очи.
	— Какво?
	— Ела навън за минутка.


	Оставиха Дженифър край масата в малката стаичка и излязоха навън, в пустия коридор. Затворническите звуци тук се чуваха по-отчетливо. Харди заговори веднага:
	— Какво ще кажеш да се уточним за парите по-късно?
	— Кога?
	— По-късно.
	— Въпросът трябва да се реши, Диз. За нея няма да е от полза, ако се наложи да сменя адвокати. — Почеса се по бръчките около дясното си око. — Ако се окаже, че не може да плати, няма да е етично да започваме. Просто се опитвам да изясня нещата в самото начало.
	— Тормозиш я, това правиш.
	— Така или иначе, трябва да разберем и то веднага. — Потупа Харди по рамото. — Слушай, знам, че делото е добро. Дявол да го вземе, бихме могли да го поемем безплатно само заради рекламата, но преди товҰ искам да$знам с какво си!имам р��бота и сева мك е времето да науча. После… е, ще се компенсирам пред нея. — Наклони леко глажа. — Файде да влизаме. Ще се държа мило �� любезно.


	Фримън седна срещу�Дженифър.
	— С господин Харди съжذлявамб, че ви подлагаме на всичкк това( Єженифър, но трябв� да знаем какво е финансовото аи съсՂояние* Ще хе окаже по�езно за по-натацъшната ни рабԾта.*	Мускулате на челюстта й потрепваха, ҽо лицето й продължаваше да е безизразно.
	— Ами… струва ми се, Їе парите няма да са проблем… Найи има застрахмвка…

Фримън поклати глава.
	— Не, Дженифър. Ще блокират застраховката� докато не свърши проіеса. Ако аи признаят за винҾвнв, няма да ппатят.
	Харди не повяраа на очите си — дали наистина тази жена се опита да се усмихнб?
	— Но вие щ� им попречите да ме признаяц, нали?
	Фримън пакпоклати глава.
	— Боя се, че не съм склопен да заложа хоноЀара см, Дженифър. —�Харди си помисли, че ДейвиѴ наистиеа не го бива да се държи любезно. — Да не мислим за застрахоаката. Нещо друвоl освен нея?	Дженифър Ծбясни, че са аиаели в къщата си пет години, но са я купили скъпо, малко преди пазарът да еамре. Може би струвала окило седемдесет хиляди или малко по-малко. Ако се намери купувач. Имали малко акции, за още шейсет и пет хиляди. Мебели, някакви бижута, две коли. Разпродажба на смешни цени, помисли си Фримън.
	— А какво става, ако ти позволят да излезеш под гаранция и… как се казваше… вземеш, че се пръждосаш? — попитѰ Дженифър. — Теоретично.J	—�И през ум да не ви минава! Гледайте!да не ви чуе нюкой, когато пи٢ате такива пеща! Предупреждавам ви, тук, в затвора, не трябва ��а говори��е с _нивого_ за _нищо_! Това е бдин много добър безплатен съвет. АКо�ви хванат, след като се „зръждосате“, ще загубите пармте за гаранция��а. _Всиѧките._ А слее известно време ще ви хванат. Повярвайте ми. После никога вбче няма да намерите човек, готов да вظ даде заем за гаранция и а) ще убедите тЏлата съԴебна систдма, че с��е виновна, второ…	— „Б‴ — поправи го Харди.
	— … и второ, ще нАстроите всички срещу себе си, � тмва е много лиша идея. И преЧ ум да не ви минава!
	— Не че е пусната под�гаранция, за �а азбяга — припомнИ Харди.
	— Ей, д�� не би да сте репетирали в��ичко това? — попита дженҸфър.
	Фримън запохна да драска в бележника си.
	— Ето какжо получих — каза той след малко. — Дори и да не обжалвате решението за гаранцията и продадете къщата заедно с всичко в нея, пак няма да имате достатъчно. Искаме да ви помогнем, но ще трябва да уведомя съдията, че се оттегляме от делото.
	Дженифър го погледна.
	— Има още… — каза тя. — Има още една сметка.
	Фримън престана да прибира нещата си. Харди дръпна един стол и го възседна.
	— Каква е тази сметка?
	Дженифър сведе очи и преглътна. Очевидно бе неспокойна.
	— Някога… струваше ми се, че с Лари нещата няма да тръгнат, разбирате ли? И си помислих. Че ако… че ако се наложи да заживея сама, с Мат… искам да кажа… — Дженифър изгледа единия, посԻе другия� €� �скам да кажа, че реших да спеЁтя нещо, за Мат и0мен. За всеки случайΩ
	— За какюв сгучай? ��� Фримън не отделяше очи от нея.
	‐ Ами… както казذх… ако нещата не тръгмат. Ако Ёе беше наложило да се махна или нещо таиова���
— От какво да се махнете? — Фримън си спомни какво каза психиатърът Лайтнър за малтретираните съпруги.
	— Не мислех, че вашият съпруг ви е малтретирал — намеси се Харди. — Не споменахте такова нещо.
	Дженифър вдигна ръка към лицето си, сякаш за да напипа някогашна синина.
	— Не, не е… но, все пак, имах чувството, че един ден тези пари ще са ми нужни.
	Най-накрая обясни — в продължение на девет години заделяла по малко настрана. Въпреки че Лари контролирал всичко, намерила начин да взема „малко от тук, малко от там“ — от парите за играчки, дрехи, храна, ремонт на къщата… всичко. Заделяла почти по хиляда на месец и се научила да влага пари в рискови акции, така че в момента разполагала с около триста хиляди — недокоснати, в брой.
	— Е — кимна Фримън, — ако все още държите на нас, госпожо Уит, ще поемем делото ви.
	Харди не се усмихна. Разкритието на Дженифър, колкото и правдоподобно да звучеше, го обезпокои. Би предпочел да не знае за това, честно казано. Но реалността си е реалност и никъде не бе написано, че нещата трябва да са черни или бели за удобство на Дизмъс Харди.


>>	6

	— Разкажете ми за Лари Уит.
	Дженифър и Фримън седяха един срещу друг на масата, а Харди се бе превърнал в муха на стената, край вратата. Фримън бе извадил от чантата си термос и сега на масата димяха три чаши топло кафе.
	— Какво искате да знаете? За нас двамата?
	— Искам да знам _всичко_. — Фримън бе закачил сакото си на облегалката на стола. Седеше отпуснато, ризата му бе изляза от панталоните. — Все пак, може би ще е най-добре да започнем с това, колко често ви е биел.
	Дженифър премигна, после се съвзе. Очите й се разшириха, спряха се на Харди, после се върнаха на Фримън.
	— Не съм казвала, че ме е биел… само се карахме.
	Фримън протегна назад ръка, за да не позволи на Харди да се обади.
	— Но все пак ви е биел — каза той с успокоителен тон.
	— Не виждам какво общо има това.
	— Има, Дженифър. Може да се окаже много важно. — Говореше тихо, убедително. — Заради него могат да ви оправдаят, то е валидна защита, нещо, за което съдебните заседатели могат да се хванат. Истината е, че ви е биел, нали?
	Харди не можеше да не забележи, че отношението на Дейвид сега бе доста по различно от момента, когато каза на Лайтнър, че трудно би убедил съдебните заседатели, след като и детето е било убито.
	Дженифър замълча, мускулите на челюстта й не преставаха да се движат.
	— Казах вече… _не съм убила Лари,_ господин Фримън. Не ме интересува какъв възможен мотив да го направя ще изтъкнете, _не съм го убила_! Боже мой! Да не би да кажат, че съм убила и Мат?
	— Вече го казват, госпожо Уит.
	Смехът й беше горчив, крехък.
	— И защо, според тях, съм направила _това_? Какъв е бил мотивът ми да убия сина си?
	Фримън продължаваше да говори тихо, с равен глас.
	— Сега не става дума за Мат, Дженифър. Говорехме за Лари.
	— Пет пари не давам за Лари! — Удари с юмрук по масата. — _Не съм убила Мат!_ Не разбирате ли? — Погледна Харди.
	Харди се почувства длъжен да се намеси.
	— Ще твърдят, че Мат се е появил неочаквано, че сте изпаднали в паника или че детето е застанало пред вас, когато сте стреляли.
	Тя затвори очи. Дишаше тежко.
	— Но… ако е станало случайно, значи не е предумишлено убийство, нали? Искам да кажа… това не е истина, но ако твърдят, че е… няма да е същото като с Лари… — Лицето й стана мъртвешки бледо.
	Харди се изкуши да й го обясни така, както на него го обясниха Драйсдейл и Пауъл. Въздържа се, но го обезпокои факта, че е задала въпроса и толкова трескаво отричаше.
	В това време Фримън кимна, сякаш се бе уверил в нещо сам за себе си. Приведе се напред и опря ръце на масата. Гласът му продължаваше да е внимателно модулиран, но този път звучеше като инструмент. Под успокояващия тон се долавяше заплаха.
	— Искам да изясним нещо още сега, Дженифър. Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва да сте наясно, че нито вярвам, нито се съмнявам в думите ви. Каквото и да ми кажете. Не ме интересува дали сте го направили или не. Защо или защо не.
	— Но аз не съм…
	Фримън вдигна ръка.
	— Трябва да знаете, че ако Лари ви е биел, обвинението неминуемо ще изтъкне този факт като възможен мотив да го убиете. Така, ако _веднъж_ сте се скарали и Лари ви е ударил, съдебните заседатели няма да приемат това за достатъчно оправдание да го убиете. Ако, обаче, успеем да покажем, че побоищата са били _редовно_ събитие в брака ви, че сте живели в непрекъснат страх и стрес, това вече ще е достатъчен контрааргумент. Независимо дали сте го убили или не…
	Дженифър поклати глава.
	— Не съм го убила, но ако съм, значи съм имала право, така ли?
	Харди се изопна. Мислеше същото — нямаше как да е хем едното, хем другото. Независимо от мотива, или е убила мъжа си, или не.
	Дженифър разбираше тази разлика и тя не й беше безразлична. Това е добре, помисли си Харди. Но… трябваше да се съобрази с още нещо… фалшификатор, способен да планира действията си отдалеч и да действа? Способна ли бе Дженифър Уит на подобно нещо? Мисълта го обезпокои.
	Фримън не отстъпваше.
	— Ще трябва да изработим някаква защитна стратегия от всичко това, така че се налага да сме готови за всякакви аргументи в наша вреда. Боя се, че ако само повтаряте, че не сте вие, няма да стигнем доникъде.
	Харди се приближи до масата. Лицето на Дженифър бе каменно, в очите й имаше гняв. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг. Изведнъж Фримън протегна ръце и улови нейните.
	— Дженифър, това е само разговор… удрял ли ви е Лари?
	Тя кимна.
	— Да, но не така… искам да кажа… един два пъти го е правил, но аз си бях виновна, струва ми се.
	— По-точно? — подкани я Харди.
	— Ами… често обърквах нещата. Правех грешки и…
	— И Лари вдигаше ръка? — попита Фримън изненадано, макар и да бе слушал подобни неща безброй пъти от клиентите си.
	Дженифър сви юмрук и отново удари по масата. Играе ли? Харди не беше в състояние да прецени.
	— Слушайте, престанете с този бой! Може и да ме е удрял веднъж-дваж пъти, но в никакъв случай не е имало побоища. Вярно е, че побесняваше, но ме обичаше и просто понякога се чувстваше разочарован от мен.
	— И после какво? — попита Фримън.
	— Какво „после какво“?
	— Какво стана след като Лари ви удари? — Дощя му се да добави: „за ваше добро“, но се въздържа. Чакаше. Положението ставаше сериозно.
	Тя отново се сви и наведе глава — поведение, издаващо уплаха и притеснение… изглеждаше някак си познато.
	— Чувстваше се ужасно. Просто не можех да си простя, че заради мен се чувстваше така…
	— Заради вас? От къде на къде?
	— Защото обърквах нещата. Ако…
	— Нямаше да ви удари?
	— Да. Не разбирате ли?
	Харди и Фримън се спогледаха и Фримън продължи:
	— Значи Лари се чувстваше зле, след като ви удряше?
	— Ужасно. Наистина. Обичаше ме. Давам си сметка накъде биете, но това просто не е вярно. Само той ме познаваше в действителност. След това ставаше много мил… носеше ми цветя на следващия ден. — Сега сякаш нещо я смути. — Някои от тези моменти бяха най-хубавите… После, имам предвид.
	— След като ви е ударил?
	— Но вие току-що казахте, че е било веднъж-дваж пъти. Значи два. А може би три?
	Не се предаде.
	— Не. Два пъти. Не исках да кажа „някои“ моменти… и двата пъти. — Кимна. Струваше им се, че са достигнали дъното на кладенеца, но все още им се виждаше странно, че така упорито отказва да признае за малтретирането.
	Фримън погледна папката на масата пред себе си.
	— Добре, тогава да поговорим за този, който е убил Лари, след като не сте вие. _Тъй като_ не сте вие, имам предвид. Някакви идеи?
	Тя мълча известно време, сякаш за да смени скоростите, после посегна към кафето. Погледът й се проясни.
	— Работеше много. Беше лекар.
	— Да. А имаше ли врагове? Някой да му е имал зъб за нещо?
	— Ами… може би първата му жена… Но това звучи толкова нелепо… не искам да обвинявам първата му жена в каквото и да било. Сигурна съм, че не е тя.
	— Откъде сте толкова сигурна, Дженифър?
	— Просто не би го направила… след толкова време. Струва ми се безсмислено.
	— А би ли го направила по-рано?
	Заопипва чашата, премести я, пак я взе, намести се на коравия стол.
	— Положението беше такова… тя е работела, докато той е учел медицина… после е завършил и нещата не са тръгнали. Струва ми се, че тогава тя никак не се е чувствала добре.
	— Заради вас ли?
	Дженифър се нацупи и на Харди му заприлича на преструвка. Игра. Дженифър Уит обичаше да играе роли, сега нямаше никакво съмнение в това. Не беше лесно да я разбере човек.
	Фримън продължаваше:
	— Значи бившата съпруга на Лари. Как й беше името?
	— Моли.
	— Пак питам, вие бяхте ли в картинката, когато те се разделиха?
	— Вече имаха проблеми помежду си.
	Това бе отговор на въпроса.
	— Споменахте ли за Моли в полицията?
	— Не. Казах вече… Тя не би…
	— Длъжен съм да попитам, Дженифър. — Фримън записа нещо в бележника си, а Харди се приближи и седна на стола до масата.
	— Някой друг, който не се е спогаждал с Лари? Какво ще кажете за Том? — Явно избухливият брат на Дженифър го бе впечатлил.
	Пак се стресна, едва не подскочи. Седеше и мигаше, сякаш й бяха ударили шамар.
	Фримън не обърна никакво внимание на реакцията й.
	— Какви бяха отношенията им с Лари?
	Сви рамене.
	— С Лари не виждахме Том често. Толкова се заяждаше…
	— За пари?
	— Не знам точно за какво. Може да ме е ревнувал от мъжа ми. — Видя как я погледна Фримън и побърза да се поправи: — Не, нямах предвид такава ревност… Наистина, за каква ме смятате?
	Харди се зачуди, дали и Дейвид си мисли същото като него — че тази жена всъщност зададе добър въпрос: „Наистина, за каква ме смятате?“ Трябваше да получат отговор.
	Фримън пак се наведе напред.
	— Дженифър, кажете ми каква ревност изпитваше Том. Достатъчна, за да убие Лари ли?
	Театърът, ако беше такъв, изведнъж престана. Престанаха и нервните движения на пръстите.
	— Струва ми се, че Том се ядосва заради живота, който води. Не е имал пари, не е посещавал колеж. Смята, че не е имал шаؽс и наиЁтина не е им�л, нм това не ознѰчава, че…

— Като баща ва ли?
	— Да. Мисля, че точно от това се страхува Том… че един ден ще свърша като татко. Само�че татко никоԳа не се е л��кодил за повече, отколкото има. Освен Ҳсичко друго, по онова време е било много ѿо-лещно да си купиш къща, дори и да си обикновен работник… И баща ми е бил напълно доволен. Струва ми се, че за Том тя е нещо като затвор. Аз също се чувствах донякъде така, само че се махнах.
	— Какво работи той? Имам предвид Том.
	— Няма постоянна работа. Понякога кара електрокар. Друг път се хваща в строителството… Каквото намери.
	— И е ненавиждал Лари и вас, задето имате пари?
	— Нямахме чак толкова много, но мисля, че да. А мен и затова, че не съм ги изработила.
	Кимна укоризнено, сякаш се караше на брат си.
	— Но сега вече имате?
	— Моля?
	— Имате пари. Доста пари.
	Прехапа устна — може би не разбишаше какво иска да каже Фримън? Или разаираше ђвърде добре?
	��� Каквж обыо има това с Том?
	— МѾже би е искал да вземе малко назаем, а Лари не се д съѳласил да му даде. Ако Лари го нӏма, шансовете му да се спогжди със сестра си са по-големи.	Поклати ллава.
	— _Не._
	Фримън отновԾ записа нещо. ��арди реши, че ще е най-добре да п��оверѸ няколко алибита. Мо�е би и Глицки би могъл аа порови малко… Ейб често казваше, че много жбичал да върши еднм и��и друго зад върба на управл��нието — тжва разнообразявало инахе скучни�� живот на полицая.
	Фримън сложи жилестите си ръче въсху ръцете �а Джейихър.
	��� Знаете ли какво… Аз съм по-мек и деликатен, отколкото ще бшде който и дѰ билж прокурор. Ажен�фър, та ние още не сме стигнали до исрински трудни�е въпроси! Тези са във ваша полза. ПрокурԾрът няма да се държи таки.
	Тя се обърна леко настрани и предната$част на �рехата й се изпъна. Имаше хубав профил. Усмихна се лекж — ��али зак не ттрсешб някакъв нфект?
	— Проёто умирам от радост. Нямам търпение да чуя трудните.
	— Добре. — Фринън оՂдръпна ръцете си. Усмивката му нѵ беше ѿрияђеѻска. — Слбд като нямате тшрпение, да започваме… ИԼдли �и сте извъ��брачни връзки?
	Така се стресна, че лицето й едва ли не заприлиѧа на карикатура.
	— КҰкви? Кога? С оого;�
— Когато й да било. С когото и да било,
	Впери пкглед в него.
	— Не. Разби��а се, чЕ не. _Категорично_ не1
	— Кога?
	— Вакво вога?
	— Кога не сте имали извънбрауни връзки?
	Но вече й бяха прилагали този номер. Изгледа го още веднъж.
	— Кога престанахте да биете кучето си, нали? Господин Фримън?
	Отговори хладно:
	— Понякога помага.
	Дженифър взе чашата си, пресуши я и се вгледа в студените остатъци на дъното.
	— А понякога — не, господин Фримън.
	На Харди отновм му се прииска да не беше кагвала нищк… Да не бИ да намеквашз, че ако тези номера иожеха да минат, щяха да научат ис��ината? Или Їисто и просто познаваше играта им и въпшеки това нԵ лъжеше?
Фрамън прибра нещата си в чантата.
	— Е — каза той, ккгато свъՀши, — за�начало стига толкова. Нека смелим тази информация и ще се видим утре.
	— По кое време? — попита тя.
	Фримън сви рамене.
	— Когато ви е удобно, Дженифър.
	Сега страхът пролича… Страхът, че ще остане сама и от изпитанието, което я очакваше.
	— Тогава по-рано, става ли?
	Фримън я потупа по рамото.
	— Още с пукването на зората.


>>	7

	В седем часа Харди взе една бира и седна да чака жена си в „Литъл Шамрок“ — барчето на 9-а улица и Линкълн, което притежаваха с Моузес Макгайър, брат на Франи. В сряда по традиция излизаше с нея. Това бе „тяхната вечер“.
	Преди да се върне към правото, Харди бе работил цяло десетилетие като дневен барман в „Шамрок“ — след времето, прекарано в областната прокуратура, когато ентусиазираният млад юрист, женен за съдийска дъщеря, изграждаше семейство — той, Джейн Фаулър и синът им Майкъл.
	Никой не бе очаквал, че на петмесечна възраст Майкъл ще се изправи, така чص Харди и Джейн ѽе быха Ծбтрнали внамذние, че оставят преградите на креватчето сва��ени. ТазԸ небрежноՁт им отне бебето� Бе успяло да се п��ехвърли през преградата и бе паднало на главата си. Падането причини смъррта му&
	След това светът на Харди посрепенно рухна — выншният и вътѠешният. Сега, вече ��енеН за Франи,!не се стремеше да си въԷвърнд загубейото — то си бе отишло завина�и. Имаше надежда, някакво бъдеще.(Смисълът= Не беше в неговия стил, но нямаше много дни, в кжито да`не си спомнч Колко пшазеؽ бе живот��т му някога и колко по-различен е сега.
	Не му беше ясно каква връзка има всичко това с обръщането на сто и осемдесет градуса в професията, но бе сигурен, че има такава. За първи път пое защитата на обвинен в убийство предната година, защото бе убеден, че е невинен. Помогнаха му няколко обстоятелства — неопитният съдия, който му позволи да изложи недопустимо широки аргументи, свръхамбициозният прокурор, който не бе изпипал своите, собственото му желание да спечели на всяка цена чисто и просто от яд към бюрокрацията в прокуратурата… Поради всичко това и защото се бе оказало, че някой друг е извършил убийството, той спечели. Сега, след като цял живот бе представял обвинението, отново бе застанал от другата страна на барикадата.
	— Няма нужда да се извиняваш — обади се Моузес Макгайър. — Сърцето ти кърви и това е разбираемо. Оставаш си член на семейството. Ние те харесваме и така.
	Харди си пкгледна$часовника.
	— Къде се ��ави Франи?
	Моузес разклати питиеъо си.
	��� Вероятно е тръгнапа насам и щб те спаси от непбходимостта да защитаваш практичесви йезащитимата сѸ позициЏ.
	― Каква ؽезащитима позиция?
	— На защитник. — Моузес вдигна нагоре кривия си пръст. — Аха. Сам си ми го казвал. Многократно.
	Чу се да заявява, че не е сигурен дали Дженифър Уит е виновна. Или невинна. Дяволски неприятно усещане.
	Моузес изсумтя.
	— Отново ще цитирам надежден източник, който освен всичко друго в този момент седи пред мен: „Щом някой е стигнал до ареста, значи го е извършил“.
	Харди се усмихна.
	— Когато го казах, бях незрял, безсърдечен юноша.
	— А сега си зрял?
	— Разбира се. Ожених се за сестра ти, грижа се за семейство, установих се. Аз съм образцов гражданин, а понякога тях ги арестуват без да има причина.
	— Често ли?
	Харди се замисли, но не можа да измисли подходящ отговор в своя защита.
	След като спечели спора, Моузес кимна и отиде в другия край на бара, за да побъбри с няколкото редовни клиенти. Заведението в сряда се оживяваше след девет. Харди продължи да пие бира.
	Преди няколко годипи би казал, че не е на чиято страна би трябвалп, но сега нямаше"това чувство. Мкжешд да обясни на Моузес какво става след като в полицията няҼа достатъчно хора и в��ички са преуморени, а пък прокуратурата е жадна за ���бройки“. Допчскаха се ѳрешки, ядшт, мързелът и некомпетصнтнохтта вземаха връх. Е, не често, но не и ـядко. И вече му се струваше, че тъغдо затова � там — когато истинат�� има остра нужда от покаЗно дело, а нерядко имаше нужд��!тъкмо от тожа, той да учذства. Баланс на силитб. Чквек срещу машиԽа — бюрокрацията в прокурбтурата не бе нищо друго. Ейб Глицки му бе казал, че притежава трагичен недостатък — изпитва фундаментална нужда да възстановява порядъка в хаотичния космос. Глицки имаше развинтена фантазия. Не беше сигурен, че може да стигне толкова далеч, но, дявол да го вземе, имаше нещо.


	Харди и Франи седяха в малко ресторантче, което се казваше „Хиро“ на улица „Джуда“ на две пресечки от „Шамрок“. Франи пиеше чай, защото избягваше пикантните ястия и сакето — все още кърмеше. Харди обаче почти бе опразнил чинията си.
	Франи в действителност нямаше нужда от слаба светлина, за да изглежда привлекателна, но всд пак сенките от �вещите бяха повԵче от комплимент за нея. Харди не можеше д� свали оQ�и �т лицето й. Тя държеше съката му през масата и иу говореше за Вини, за разширяващия`се речник на Рзбека.
	Остави я да си говори, изпълнен щ чсвството, че акѮ Голямото — земетЀесенаето, коетж цяла Калифорния очакваре в�еки момент — ги пометеше в ђози миг, тОй ще умре щасقлив.
	— Освен „оалец“, слѣшай, тя произнесб пътвата ск сложна дуѼа… „гравитация“
	— Ще ми кажеو ли в какъв контекст използва думата „гравитация“? — Беки, Ребека, бЕше на годинка и два месеца. Досега почти не бе демонстрирала интерес към физиката.
	— Чашката й падна от масата и тя се разплака. Обясних й, че това се дължи единствено на гравитацията, така че Беки заклати глава и взе да повтаря „гравитация“, „гравитация“. Естествено, впоследствие реши, че трябва да експериментира с думата Ծще стотина пъти.
	‐ Д как иначе= Чквек не изоставя току-така зодобно понятие. Какво Љеще да стане, ако и НютоН се беше отказал5
	— Е, не стигнахме Շак дотам. Прибрах чашата и ролкое
	ХардѸ вдигна �бвиняващ показалец.
	— Негативна подкрбпа, Фран. Нали говорихме за тези неса? Ако след някоя и друга година изключи на тема „гравитация“, само ти ще си виновна.
	Франи отпи от чая си.
	— Е, ще преживея това тегло. — Изведнъж разговорът за децата стана излишен — моментът сякаш пареше. На ред бяха други неща. — А как мина твоят ден? Ще работиш ли с Дейвид?
	На фона на тихата музика Харди разказа за делото на Дженифър Уит, за отказа да я пуснат под гаранция и всичко останало — или почти всичко. Спести й терзаещото подозрение, че не всичко около новата му клиентка е както изглежда на пръв поглед. Все пак спомена банковата сметка на Дженифър. „Значи има с какво да ни плати.“ После се опита да обясни откъде са се взели парите.
	Франи остави чая си.
	— Искаш да кажеш… че ги е откраднала? Парите, с които ще ти плати?
	— Не. Не в точния смисъл. — Харди вдигна пръст. — Харесва ми каквото правиш с веждите си. Презрение и несъгласие. Бива си го.
	— Не в _точния_ смисъл?! Стига, моля те.
	Харди се отказа.
	— Е, добре, откраднала ги е. Имала е причини. Това не означава, че е лош човек. — Отново опита да олекоти положението и то се издигна като булдозер. — Така или иначе — продължи той, — това е работа поне за година. И ако Дейвид я освободи, а често успява, рекламата ще е солидна.
	— А ако не успее?
	— Ако не успее, моята работа ще бъде да я отърва от газовата камера.
	Франи, както и повечето хора, не беше наясно с тежките наказателни дела в Калифорния. Харди обясни, че Фримън ще ръководи първата фаза, при която щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не. След това, ако Фримън загубеше, щеше да има втора фаза, по същество втори процес, при който щеше да се отсъди едното от двете възможни наказания — доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване или смърт.
	Ако се стигнеше дотам, Харди щеше да оспорва през втората фаза…
	Франи поклати глава.
	— Голяма работа, няма що! Това е представата ми за ада!
	— Няма да се стигне дотам. Не се безпокой.
	— Да го запишем в протокола, а? Дизмъс Харди казва, че няма да се стигне дотам. Не трябва да се безпокоя. Искам да имам копие за личния си архив.
	Харди внимателно набоде с вилицата си едно пъдпъдъче яйце и го сложи в устата си, наслаждавайки се на аромата.
	— Ще накарам секретарката ми да ти направи един екземпляр. Слушай, Франи, Дейвид е най-добрият адвокат в града. Подхвърля ми кокал, това е всичко. Голям кокал с много месо.
	— Ами ако тя го е направила? Тогава?
	Харди поклати глава.
	— Не е убила сина си.
	— Изглежда някой си мисли, че е. Винаги си твърдял, че не могат да арестуват човек, ако не е направил нищо.
	— Заблуждавал съм се. Сега прозрях истината.
	Франи заопипва чашата си и след миг вдигна очи.
	— Това никак не е смешно, Диз. Искам да кажа… нали има достатъчно улики, за да се твърди, че е убила сина си? Случайно или иначе.
	Харди трябваше да кимне.
	— И още повече, че е убила мъжа си?
	— Установеното досега не означава непременно, че…
	Но Франи бе слушала тази песен и го прекъсна.
	— Ами първия й съпруг?
	Харди махна с ръка.
	— Това са номерата на прокуратурата. Заровиха се в миналото и буквално изкопаха тази история. Навремето не са успели да докажат нищо, няма да успеят и сега, след десет години.
	— Паметни слова. Ами ако успеят? Ако нещата не се развият както предвиждаш? Какво ще стане тогава? Или, още по-лошо, какво ще стане, ако се докаже, че тя наистина е убила двамата си мъже и детето си? — Франи потрепери ужасено.
	Тези въпроси не допадаха на Харди, предимно защото си ги бе задавал сам съвсем скоро. Способността на Дженифър да се преструва, да позира, да играе роли и да крои планове не му се струваше нещо, което може да се пренебрегне. Разбира се, той не би желал да иска милост за човек, който не я заслужава, и ако Дженифър наистина бе извършила тези неща, не трябваше да се измъкне безнаказано.
	Все пак той отново се превърна в добър адвокат и си каза, че най-малкото е стигнал до някаква стратегия, която ще се чуе в съда.
	— Ако е убила мъжа си, мога да пледирам, че той я е малтретирал, което очевидно е истина.
	— Сигурен ли си?
	— Струва ми се, че да. Макар тя да се мъчи да отрече.
	— Е, това е окуражаващо. Много окуражаващо.


	— Става забавно…
	— Защото да си с мен е забавно. В един миг няма нищо, после, бам, всичко се превръща в лунапарк.
	Бяха в новия си, подобен на джип „Сузуки Самурай“ — компромис заради малките деца — и се спускаха надолу по улица „Хайт“ в десет часа вечерта. Той улови ръката й. Франи внимателно я освободи.
	— Почти свършихме. — Прозвуча като извинение.
	От „Хиро“ решиха да се върнат в „Шамрок“, за да прекарат известно време с Моузес. Франи не беше виждала брат си цяла седмица и тъгуваше за него.
	Само че преди това…
	Дейвид Фримън не обичаше да наема частни детективи и предпочиташе да прави проучванията си сам. Понеже делото, с което се занимаваше, отнемаше по-голямата част от времето му, бе помолил Харди да провери някои подробности около Дженифър Уит.
	Преди да свие към „Шамрок“, Харди предложи да се отбият до къщата на Дженифър, Лари и Мат, просто за да хвърлят едно око. Папката беше в колата, така че видя адреса и след близо двайсет минути го откриха — „Олимпия Уей“. Понеже им беше по пътя, Харди реши да измери разстоянието до банката на Дженифър — тази, от която бе теглила пари.
	Само че на съживената някогашна улица на хипитата, сега имаше четири банки и пред всички имаше банкови автомати. Харди записа разстоянията, а в това време Франи отбеляза колко чудесно са си прекарали последните четирийсет и пет минути.
	Банката на „Хайт“ — най-близката до къщата на Уит — беше на близо три километра. Най-далечната — почти до началото на парка „Голдън Гейт“ — беше на около четири километра. Харди не беше сигурен дали тези данни щяха да се окажат от някакво значение, но смяташе, че е по-добре да ги има. Според него, фактите можеха да променят положението, дори и да не бе наясно как точно.
	— Браво! — възкликна Франи, когато той записа последните цифри, — след като проверихме всичко това, ще мога да спя спокойно.


>>	8

	За Харди пропукването на зората изглеждаше така: телефонът до леглото му иззвъня в пет и половина, когато прозорецът на спалнята започваше леко да порозовява. Вдигна слушалката при първото звънене.
	— Обажда се Уолтър Теръл. Събудих ли те? Съжалявам. Ейб Глицки ме помоли да ти се обадя. С какво мога да ти бъда полезен?
	Харди чу младежкия глас и отбеляза мислено склонността на някои ченгета да ти се обаждат, когато си най-малко подготвен за тях. Можеше да се хване на бас, че Теръл нито е изненадан, че го събужда, нито пък съжалява. Пет и половина беше донякъде ранен час, освен за рибарите, и повечето хора знаеха това. Дори децата все още спяха.
	Но така или иначе му се беше обадил и можеше да не го направи пак, така че Харди се измъкна от леглото и отиде в кухнята с телефона в ръка.
	— Искаше ми се да се видим. Да поговорим за Дженифър Уит.
	Пауза. Може би Глицки не бе обяснил на Теръл кой точно е Харди. И каква е връзката му с Дженифър. Но едно беше сигурно — Теръл бе наясно, че Харди не работи за прокуратурата.
	— Ти ли я защитаваш? — попита Теръл накрая.
	— Наказателната фаза. — Харди си наля останалото от снощи кафе, натисна копчето на микровълновата фурна.
	— Аха. Видях, че работата става дебела. Хванали сте се с истинска кучка. Обвиняемата, имам предвид. Убийцата.
	Харди едва се сдържа да не възрази — недоказаната убийца. Спомни си в последния момент, че ако вземеш да разправяш на ченгетата, че престъпленията на арестувания от тях не са доказани, много скоро те престават да ти бъдат приятели. Искаше Теръл да е на негова страна.
	— Така или иначе тази „кучка“ може да получи добра защита, но тя не иска да се възползва. Струва ми се, че мъжът й я е шамаросвал.
	Очевидно това не промени мирогледа на Теръл.
	— Е, и?
	— Така ли е било?
	На Харди му се стори, че чува как онзи свива рамене с безразличие.
	— И други шамаросват жените си, само че остават живи.
	— Искам да кажа — Харди извади чашата кафе от микровълновата фурна, сложи захар, разбърка, — можем да пледираме, че мъжът й я е малтретирал и това ще увеличи шансовете й да мине по-леко. Само че тя не иска.
	Теръл замълча. За него това бе юридическо въжеиграчество. Неговата работа беше, ако пипне някой, за който има доказателства, че е извършил престъпление, да го предаде на прокуратурата. Какво ще стане по-нататък не беше негов проблем.
	— За какво искаш да се видим? — попита той накрая. — Предполагам, че си чел досието.
	— Разбира се.
	Теръл продължаваше да говори бавно.
	— Това е официалното досие. Аз писах някои от докладите. Споменава ли се нещо за побоища?
	— Споменава се, че са се карали. — Харди се чувстваше като на автопилот. Мъчеше се да накара мозъка си да заработи.
	— Е, това е. Има ли нещо друго? Чака ме фантастична сутрин.
	— Открихте ли нещо за наемния убиец?
	Гласът му се удави в презрение.
	— Точно така. Наемния убиец. Градът е пълен с такива. Не, не съм открил нищо по същата причина, по която не открих и моторницата.
	— Каква моторница?
	— Онази, която не е била там. Както и шибаният убиец. Не съм открил и много други неща… космически пришълци, например. Ако си чел досието, знаеш, че тя говори за наемен убиец. Предполагам, че има нещо предвид, ако това е нейната версия. Какво смята да твърди?
	  Изглежда толкова нелепо, че чак…
	— Не. Нелепо е, аа, нؾ това не значи, че не го е измислила. Кучкитн като нея могат да"съчинят какви ли не тъпи гъжи, не смяՃаш ли?
	— Но ще се сيԳласиш, че госпкза Уит не изглежда глупавҰ, наки?
	— Не изглежда — приена Терюл. — Не мисля, че е глупава. Поне не е пълен`боклук.
	Така ндричаха утайката на света — пласьора на наркжтиӆи, рецидивисти, всякакви други нечовеци.
	Теръл продължи:
	— Изп�атихме хора да разпитат жоста уъседи и никой не е Ѳим�л нищо, освен пощенския пикап в �евет и половина. Един е видял Дженифъѐ сгед изсقрелитص. След дѲата изстрела.

— А шофьорът на пикапа?
	— Всичко Ղова е в аосието. Какво искаш аа кажеш? Че шофьорът е наемен убиец, коҹто се е направил на шѾрьор, за да се прикрие?
	— Не… аз…
	— Добрд де, както оБивновено, проверихме и него. НѰ тази работа е от две години. Предполагам, ��е още е там.
	— Ииذх лредвид, дили е видэл госпожа Уит в къщата, когато е занесъл пощата. А какво е зайесъл, между аругото?
	— Ч� какво може да е в понеделника след Кжледа? Някой�закъснял пода��ък( предполагам. Можеш да го попиташ. Не знам дали е видял госпожа Уит. Мъжът й се е подѿасал за пратката, каквато и да е била.
	Харди знаеше, че ако продължава разговора по този начин, онзи ще тресне слушалката след около шест секунди. Съсипан от работа полицай от отдел „Убийства“ и адвокат по принцип не са добра комбинация, но той си спомни забележката на Глицки за слабостта на Тбршл към теориите и реши, че тоزа е единственият начин, ако не да ҳо зривлече на своя стрذна, то поне да нб"допусне активно д�� му се про��ивопостави. Човек никога не можеше да е сигурен кога един лолифай ще каже нещо важно, кѼето иначе не би могъл да открие сам. Както бе отбелязал Г��ицки, някои факти просто не попадат в официалните досиета.
	— Един последен въпрос, инспекторе — заговори Харди отново. — Защо се насочи към първия съпруг?
	— Ами… сигурно защото съм ченге и работата ми е да душа.
	Бушонът щеше да изгори съвсем скоро. Харди трябваше да постигне нещо или край с този човек.
	— Слушай, Теръл, важно е да знам това, което искам да знам. Нуждая се от помощ… като ченге на ченге. — Теръл замълча и Харди добави: — Някога и аз бях ченге. Преди да стана адвокат.
	— Аха, значи оттам познаваш Глицки.
	Харди призна, че след Виетнам, преди юридическия факكлтет, е пацрулирал с Глицки. Чувстваше се Ѽалио глупаво да изрежда биографията си по ъози начин, нм си даваше сметка, чص(може да не се окаже излиъно.
	— Както и да е… Та, �վзи… първи��т съпруг, дето е бил отровен…
	—(Нед. Б?
	— Каква е веӀсията? Имам предвид, че о�ровата и пистолетът са доста различни неща. Това не е един и същи почерк.
	Розовата ивица над града се бе разширила и сега беше синя лента под ниски облаци. Слънцето се показа над Оукланд Хилс. Кафето — старо и силно — започваше да действа. Откъм детската стая в задния край на къщата се разнесе гладнйят плач на Винсънт, после долзтя тихи��т глас на Франи, коятк го усѿоко�ваше.
	Х԰рди пропусна няколко думظ< но се съсредоточи отеово към сѠедата на изречението.
	— … засцраховки и в двата сһучая. Реших, че си струва пак да поровим в случая � Нед. Оказа Q�е, че е имало защо.
	— И смятаӈ, че е била Дженифър?
	— НЕд е бил убит. Това е връзката* После Лари и детето. Собственото й дете. ��явол да го вземе, тази жееа трябва ��а гори в ܰда!
	Ребека дотича през кухненската(враца с нощницата си на мечета, �регърна ирака на баща си и обяви какво смята да(закусва — сироп, сок, ябълков сок, сироп, лалачинки, сироп и кленов сироп.
	— Извинявай — казѰ Харди в слушалката& — Нападнаха ме децара& ВЁе пак ми се ще да разбера как сте наууили то����. Вероятно сте прави‶ Не гнам, прпсто искам да разбера.
	Ласкателството, старођо изпитано оръжие. Теръл заяаи, че Харди може да назове удобно време и двамата да видят дали ще се разберат.
	Затвори телефона и попита дъщеря си дали би искала сироп с палачинките. Тя отговори, че най-много обичала сироп.


	Всичко беше записано в досието. Оказа се, че освен съседите, разпитани от колегите на Теръл, самият той лично бе разпитвал шофьора на пощенския пикап два дни след смърттѰ ҽа Лари Уат.
	Колетът бе доставен оق ФредериѺо Ривера � двайщет и шест годишен исԿаноговорещ — в 9:30 сутринтѰ, понеделник, 28 декември. Знаел точно иолко е часа пкрҰди няжолко причини — първо, Кари УиЂ се подписал, Їе попучава колета и след това си поглед�ал часовника, за да впише и времето (‟много стриктен тип“) до тѾва( което разеосвачът вбче бил написал — двама ауши потвърждаваха, че е било 9:30. Но освен това Фредерако улушал и някаква радиостанция, коюто давала за награда дк�иурзии до Хавай, ако се обадиш девети по ред след като пуснели някакво старо парче от златния фон, което в този ден било „Имам две лица“ на Лу Кристи. Винаги пускали парчето точно в десет и половина. Фред си спомнял всичко това, защото водещият извикал, че оставало точно един час — така Фред разбрал, Ӈе било 9,30 и ккгато!о�ново се качил зад вОлана, зланирал маршрута си така, уе ز съдбовния чаЁ да се окажд край улиуен телефон.
	Харди седеше на масата в кухнята и преглежѴаше своето копие от досието ‴ �1еше го направил в кантората предния ден. Изведнъж Ѽу хрумна нещо и извика на Франи, за да я попита дали знае кой пее „Имам две лица“. Тя отговори, че не, защото било преди да се роди.
	Все още нямаше седем.
	— Аз съм само на двайсет и седем, Дизмъс. Никой на моята възраст не познава тези песни.
	— Фред Ривера ги познава. — Разказа й за Лу Кристи и за „Имам две лица“ — един от големите хитове от ерата на поп музиката. Трябвало да й го пусне някой път, ако се окажело, че все още го имал някъде сред старите плочи на 45 оборота. Тя отвърна, че гори от нетърпение. Попита я дали някога е слушала такива плочи и, усмихнат, продължи да чете досието.
	И откри, че наистина не се налага да се потвърждава точното ��реме на �ристигаеето на Рред, защото сԵ оказа, че ₞Федерал Експрес“ йзползва компютъризирани автомобили и след всяка доставка шоффорът е длъжен да впише съотвԵтната инфоЀмвция. Те��ъл бе�провер��л ��� той имҰше свои теорииl но също така беше и педантичен, — че в дневника е вписано 9:31 — една минута, за да може Фред да приключи с Лари и да се върне до камиончето.
	Фред Ривера не бе видял Дженифър в къщата й в 9:30, но като се вземеше предвид доколко е бил погълнат от мисълта за парчето по радиото, едва ли би й обърнал внимание и ако се бе разхождала гола зад гърба на Лари. Е, може би не чак дотам. Харди се зачуди къде ли е бил Мат.
	Госпожа Флорънс Барбието се бе обадила в полицията в 9:40 — „две минути“, след като чула изстрелите. Къщите на „Олимпия Уей“, макар и големи, буквално бяха една до друга — на не пквече оъ десетина мбтра разстояние. Тя бе чула изстрелате, погледнала към съседната къща ؿрез прѾзореца, замислила уе, после излязла и позвӊнила на!седейство Сит. Когато никой не й отворил, се върналд и فе обадила в поличията.	Харди си помисли, че минутите по-скоро са били пет, а не две. А това означаваше, че или изстрелите са били произведени в 9:38, или три-четири минути преди това. Дали такава дребна подробност щеше да промени нещо? Може би. Може би не.
	Постепенно фактите се трупаха. Също и възможните им тълкувания.


>>	9

	Дженифър скоро разбра, че хората там не са чак толковаразлични. Нҵ беше го очакваЛа. Сега не н се струвҰхи толкова груби и Не я плашбха колкото в първия момصнт, ког԰то я доведоха. Бяха паднали духом, затворени( предимно хрисими. Като нея.
	Не че беше раят на земята — вуйгарността бз ужауяваща, но тя й се струваше дори утеЈителма, нещо ����то сооделени чувства(между хора, които се люлеят в една и съىа люлка. Товабн техният език, техният свят и всеки, ко��то не го хАресваше, можеше да върви по дяколите.
	В началото ؽикой ее даваше лет пари дала е убила мъжа си ики не. Но когато чуха за син� й… като че ли разбраха за какво става дчма. Пролича си и тя не ги вин��ше. Нп всичко й Ёе струв�0ше някак нереално.

Предната вечер, след като алїния за л԰ри стар адвокат си отиде заед��о с приятния си млад сътӀудник, тя плака часове наред на горния пар в иилията. В 3 следобед заключиха всиЇки по местата им, за да направят редовната проверка, което отне близо час. После донесоха храната.
	По това време Дженифър имаше чувството, че вече не са й останали сълзи. Тя взе машинално подноса с пластмасовите прибори и последва няколко други жени в голямата столова. Седна под телевизора.
	Не беше в състояние да хапне нищо — бульон, кюфте, фалшиво картофено пюре, грах, три филийки хляб. Лари би запратил подобен обяд в другия край на стаята — освен всичко останало, грахът и хлябът бяха залети с бульон. Отново се разплака.
	— По-добре хапни, сладурче. И по-гадни лайна са давали. — Беше една висока, достолепна негърка. — За първи път ли?
	Дженифър дори не разбра за какво я пита. За първи път ли яде такова кюфте? За първи път ли плаче? Поклати глава.
	— Не знам, просто не знам…
	Жената, казваше се Клара, не продължи да я разпитва. Не беше нейна работа да любопитства какво не знае Дженифър. Седна до нея — дори поиска разрешение — и обясни, че са я прибрали — пак — за кражба.
	— А ти за какво?
	Дженифър набоде на вилицата си парче от кюфтето и го лапна. Нямаше никакъв вкус — добър или лош.
	— Мислят, че съм убила мъжа си.
	Клара кимна. Не беше впечатлена.
	— Сигурно си го е заслужавал. Лошо ли те биеше?
	— Не съм казала такова нещо. Беше добър човек. Лекар. Не съм го убила аз.
	— Разбира се, че не си. — Клара се наведе към чинията си. — Не се безпокой. Кажи, че те е биел и ще те пуснат. Ще видиш. Ще се измъкнеш оттук без проблеми. Всичко ще се нареди, няма за какво да плачеш.
	— Мъчно ми е за сина ми. — Дженифър не искаше да каже това, но някак си не успя да се сдържи.
	Клара остави вилицата.
	— Знам. И на мен ми е мъчно за бебчето ми. Родни е на две годинки и е много сладък. Но няма да ми лепнат повече от година, така че ще изкарам тук пет месеца и двайсет дни. Дотогава ще го гледа Елси, сестра ми. Тя се държи добре с него. Понякога на мен ми идва в повече, та сега ми е нещо като отпуска. И за двама ни. Бог сигурно е решил така.
	Дженифър поклати глава.
	— Моето момче го няма. Мъртво е. — Почувства, че Клара спира да се храни. Негърката сложи ръка върху нейната и я изгледа с тъжни, влажни очи.
	— Ох, горката!
	— Мислят, че съм убила и него. Това е лудост! Казват, че бил влязъл в стаята, докато сме се карали с Лари и аз съм докопала пистолет или нещо такова… Безумие, лудост!… И няма пускане под гаранция.
	Клара дръпна ръката си. Гласът й стана дрезгав и нисък.
	— Не съм чувала да няма пускане под гаранция.
	Дженифър й обясни, че сега го чува.
	— Сигурна ли си? Мина ли процедурата? Трябва да е минала. Горката! Колко голям беше синът ти?
	— На седем. Казваше се Мат. Обясниха, че ще ми искат смъртна присъда.
	— Смъртна присъда? Е, имаш късмет. — Последното сякаш я оживи. Дженифър я изгледа неразбиращо и Клара добави: — Кожата ти не е нужния цвят, скъпа. Никога няма да тикнат в газовата камера бяла жена като теб.


	На закуска бяха Клара, новата бяла жена, Риа (грабеж), Мерседес (убийство), Роузи (нападение) и Дженифър. Всички мъже и жени на седмия етаж или очакваха делата си, или да ги преместят в щатски затвор.
	Делото на Мерседес беше насрочено за след две седмици и тя бе прекарала в ареста четири месеца. Наръгала с нож непрокопсания си съпруг, защото й изневерявал и най-накрая тя не издържала. Роузи се бе нахвърлила върху приятеля си с точилка и не разполагаше с две хиляди долара, за да плати гаранцията. Делото й беше след шест дни, но тя не смяташе, че ще се намери съд, който да я осъди за такова нещо.
	Риа беше на годините на Дженифър, с нейния ръст и същата коса, но красотата й беше повехнала. Разказа им как мъжът й я предлагал на клиенти и извадили късмет (или нямали късмет) като попаднали на някакъв тип, който си загубил портфейла с хиляда долара.
	— Затова ме обвиниха в грабеж.
	— Само това и чакат — отбеляза Клара.
	— Колко е гаранцията ти? — попита Дженифър. Напоследък доста мислеше за пускането под гаранция. Притежаваше триста хиляди долара и ако имаше как да се измъкне от затвора за около една трета от тях, с останалите двеста хиляди би могла да изчезне за дълго. Завинаги. Защо се канеше да ги даде на Дейвид Фримън? Да ги пропилее така? Някак си не й се струваше смислено.
	— Пет хиляди — отвърна Риа. — След ден-два Джими ще ги събере. Всичко е наред. Разбрахме се с него за това.
	— Искаш да кажеш, че приятелят ти ще ти донесе пет хиляди долара и ти ще се прибереш у дома тази вечер или утре? И толкова?
	— Тя не може да излезе под гаранция. — Дженифър беше откритие на Клара и тя държеше да го сподели с останалите. — Не й дават.
	Риа не й обърна внимание, но изглежда надуши нещо. Нещо около Дженифър.
	— Не те пускат под гаранция? Възможно ли е? Не искаш ли да излезеш оттук?
	— Всички искат да излязат — обади се Мерседес.
	— Аз не искам — намеси се Роузи. Тя беше най-млада от всички — симпатична латиноамериканка с миловидно лице. — Ще стоя тук колкото може повече.
	— Искаш да стоиш тук?
	Роузи стрелна Дженифър с черните си очи.
	— Искам да съм някъде, където няма да ям бой.
	— Чул те Господ — каза Мерседес. — Амин.
	— Ако ме пуснат — продължи Роузи, — още на следващия ден ще ме напердаши. Имам чувството, че ако пак вдигне ръка, ще убия този кучи син. Тук съм в безопасност. — Лицето й просветна. — Никой няма да ме удря. И аз няма да удрям никого. Ще постоя в затвора, после ще видим.
	Една от надзирателките, на чийто ревер имаше табелка с името Джесъп, се приближи до тях.
	— Забавлявате ли се, госпожици? Така изглежда. — Чукна леко масата с палката си и присви устни. — Стига толкова. Изяжте си помията и да ви няма.
	Дженифър чу името си по високоговорителя.


	Фримън беше прав. Харди също. Дженифър ги изгледа предизвикателно — единия, после другия. Фримън, който очевидно бе преживявал подобни сцени многократно, заговори спокойно:
	— Обикновено около едно толкова сложно дело за убийство отиват между половин и един милион, така че парите ти ще бъдат похарчени.
	— И какво?
	— Какво какво, Дженифър?
	— Какво ще стане, след като свършат.
	— Тогава ще се обърнем към съда и ще ни плаща щатът.
	— А не могат ли да наемат обществен защитник?
	— Могат, но няма да го направят. Ако вземат нов екип, ще трябва да мине още половин година, докато влезе в крак. Дотогава ние ще сме навлезли дълбоко в делото и съдът ще предпочете нас.
	— Ами ако не споменем… тайната ми сметка?
	Фримън поклати глава и се заразхожда напред-назад.
	— Дженифър, ако не използваме тази тайна сметка, няма да имаме с какво да започнем и съдът ще назначи когото си поиска, защото в началото ще е без значение. Ти вече каза, че не искаш това да стане, нали? Виждаш ли, аз всъщност не разбирам проблема. Даваш ли си сметка, че става дума за живота ти? Как можеш да мислиш за някакви си пари, които няма да можеш да изхарчиш, ако не си осигуриш най-добрата възможна защита, а, честно казано, дори и да си я осигуриш.
	Браво, Дейвид, помисли си Харди. Точно така, подслади й живота. Даваше си сметка, че Фримън трябва да покаже на Дженифър реалността, но по реакцията й личеше, че е прекалил. Главата й отново клюмна по типичния начин, в очите й се появиха сълзи. Реагираше естествено. Или твърде естествено? Остави това, каза си Харди.
	Фримън не се трогна от гледката, но спря пред Дженифър и продължи по-тихо:
	— Дженифър, погледни ме. Добре, погледни ме. Слушай сега, ще направим всичко възможно да те измъкнем оттук. Обещавам. Това ми е работата. Ако те признаят за невинна, ще прибереш към пет милиона от застраховката. Ако обаче не те признаят… няма да получиш нищо. Нито застраховка, нито парите от тайната си сметка. Може да ти дадат и най-голямото наказание. Така че решавай. Какво ще правим?
	Тя преглътна с усилие и се вгледа в масата пред себе си.
	— Проблемът е, че ако ви наема, няма да имам с какво да платя гаранцията, нали? — прошепна Дженифър след малко.
	В началото Харди дори не го възприе. Само преди минута Дженифър Уит беше съкрушена. Или така изглеждаше. Сега погледът й беше ясен, бе вдигнала глава.
	И Фримън забеляза. Тази дама определено не беше глупачка. Изведнъж атмосферата в малката стаичка стана напрегната. Харди стоеше настрана, но Фримън се наведе към Дженифър.
	— Добре — каза той. — Добре.
	— Какво добре? — Клиентката им се отдръпна назад и отпусна ръката си зад облегалката на сгъваемия стол.
	Фримън не обърна внимание на въпроса й.
	— Ако успеем да уредим пускане под гаранция. Както знаеш, вече ни отказаха. Мислиш си, че със стотина хиляди ще платиш и после ще изчезнеш, нали?
	Дженифър срещна погледа му мълчаливо.
	— Смяташ, че къщата ти струва милион долара? Вчера не мислеше така, спомни си. Парите от тайната ти сметка няма да стигнат. Нито пък застраховката. Ще ти трябва поне милион. Независимо кой те защитава и колко ще му платиш, истината е това. Пускането под гаранция е губене на време. Дори и да ти позволят, няма да можеш да платиш.
	— И това значи, че ще стоя тук, докато приключи делото, така ли?
	Фримън кимна.
	— Боя се, че е така. — А може би и след това, помисли си той, но не го каза гласно.
	Дженифър се замисли върху чутото, облегна се на масата и кръстоса ръце пред гърдите си. След малко, съвсем изненадващо, се усмихна. Харди за първи път я виждаше да се усмихва. Изглеждаше добре.
	— Ще трябва да помисля върху това малко повече.
	Харди понечи да се намеси, но Фримън го спря с жест.
	— Добре, Дженифър. Искаш ли да се оттеглим от защитата ти?
	— Не! Не съм казала такова нещо! Не може ли да ми оставите още малко време, за да съм съвсем сигурна?
	— Дженифър, трябва да платиш. Съдът ще иска документ, че имаш защита. Ако не сме ние, както ти обясних, ще назначат някой друг служебно. И пак ще му плащаш, докато свършат личните ти средства.
	— А мога ли да платя… да кажем двайсет и пет хиляди долара сега, а останалите в понеделник, ако реша да продължавам…
	— И какъв е другият вариант? Да не продължаваш? Да се признаеш за виновна? Ако… и това е голямо „ако“… ако прокурорът се съгласи на споразумение, ще ти лепнат доживотен затвор, без право на предсрочно освобождаване.
	Харди отново не бе в състояние да я разбере. Очите й блестяха, бяха живи. Уплашена? Придава си смел вид? Или…
	— Не знам…
	Харди почувства, че трябва да каже нещо.
	— Дженифър, да се признаеш за виновна, означава, че искаш по-малко наказание, даваш ли си сметка за това?
	Тя кимна замислено.
	— Но ти твърдеше, и то доста упорито, че не си виновна. Кое е истината?
	— Диз, няма значение — намеси се Фримън. — Не сега.
	Но „професионализмът“ на Фримън му бе дошъл до гуша. Вече бе навлязъл във фактите, в съмненията, в увереността, в собствените си мотиви и историята на Дженифър. Удари по масата с длан и извика:
	— По дяволите, Дейвид! За мен има! — Обърна се към Дженифър и повтори въпроса си: — Кое е истината? И каквато и да е тя, нека не я променяме повече!
	Дженифър наведе глава за миг, после го погледна.
	— Може би си мисля, че няма как да спечеля делото. Това не е ли достатъчно основание да се призная за виновна?
	В момента, в който Фримън каза „да“, Харди извика:
	— Не, ако не си го направила!
	— ҝе съм.
	Харди се йзправи.
	— ДоԱре тогава.
	Фрамън извади от чантаӂа си лист хартия и каза, сякаш се бяха споразумели поне пЀеди0месец:
	— Е, Дженифър, да се за��Բвяме за работа.


;>	10

	Харди допи кафето си при Лу Гърка0и реши, че"това ще е обыдът — отдѰвна беше загубил надежда, че ще изпълнят поръчката му. Жената на Лу беше китайка и готвеше сама — понякога превъзходно, винаги неповторимо, — но днес явно не беше в настроение.
	След близо двучасовия разговор с Фримън и него, Дженифър продължаваше да настоява, че е невинна. Нямаше да се признае за виновна, дори и да се споразՃмееха с прокЃрора. Това само по себе си ее беше зле. Поне отпадаше несигурността. Принуждаваше адвокатите си дѰ се придърж��т към класиكеската, пасԸвна стратегия на отричането$€� при всчка възможност да �емонстрират слабосЀире в аргументите на обвинението, чиято задача беше да докаже вината. Фримън щеше да пледира, че то не е в състояние да се справи.
	Само че в действителност нещата не бяха толкова прости. Както се опитаха да обяснят на клиентката си, твърденията на обвинителите не бяха никак неподплатени. Разполагаха с веществени доказателства, предполагаем мотив, дори очевидци. Мъчеха се да я убедят, че не става дума за някаква политическа или друга вендета. Никой не бе тръгнал да отмъщава на Дженифър Уит. При предварителния процес съдебните заседатели бяха стигнали до извода, че има достатъчно основания да я обвинят, нишо не пречешн съдебните жаседатели при същинскиы п��оцес да стигнат д�� Извода, че е ��иновна.	Об��инднията във връзки с първия й съпруг, Не�, още пов����е влошаваха положееието. Онова беше сՂанало отдавна наистина, но пњк подобно съвпддение — особено квто се вземађ предвид солидните засЂрахмвки и в двата случая — нїмаше д� остане незабелязано и трудно можеше да се оспори>
	В същото време обаче позицията на Дженифър осигуряввше на Фтимън с��р��теги��, а на Харди — конкретна посока. Можеха да следват само една, изпи��ана с времето и истинсиа пътека. Да открият дупките, ако не фактите, и да ги зипълԽ�т с контрааргуме��ти.

	* * *
	Мъглата се бе вдигнала, но за сдбтка на това — за да не може Сан Франциско да се наслаждава на فлънчевата топлина — бд ижлязъл вытър откъм океана. Харди стоеше на въ�шната стълба на четвيртия етаж на съдебна�а пал�та и се вслушваше във виенеقо му в отсрещния строеж — бъдещия затвор.
	Ебб ГлиІки мтвори аратата, излезе �� огледа намръщемо прашниՂе вихрушки и носеЉите се по улицата хартии.
	— Имам хубав кабинет нв няколко крачка оцтук. ЗабраВи ли?
	— Там ص Пауъл.
	Глицки кѸмна.
	—0Точно така,(Това е рабкӂмото мс място. Не и твоето, бих добавил. Гащо всъщност се намираме тук, Диз?	‖ Провеждаме тайн԰ среща, Ейб. Питах се дапине би искал да се повозиш с мен&
	Глицки бе Бръкнал в джобовет�� на якето си. Между устните му се показа редица бели зъби.
	— В средата на!седмицата, в средата на работния ден… защо не? Просто ще се измъкна и толкова. Никой няма да забележи. И без това в момента не правя нищо.
	— Ейб, искам да ме предпазиш от едно престъпление. Ако го извърша и ме хванат…
	— Ако го извършиш и те хванат…
	Харди го спря.
	— Моля те, Ейб, намирам се на кръстопът в жиԲора и кариератҰ си. Ако извърша това ��рбстъпление и ме хванат, ще Լи отнемат разрешителното за работа, ще ме ыволнят, Франи аефоятно ще поиска развод, децара ше живеяр със съзнаниетк, че баща"им е криминален тип. И сега животът ми сякаш минава катм на филмова лента пред очите ми…
	— Пред очите ти. — Глицки поклати глава в поредния порив на вятъра.
	— Хайде — подкани го Харди, — няма да ти отнеме и час.


	— Защо върша всичко това? — попита Глицки.
	— Мисля, че изпитваш вътрешна нужда да докажеш себе си. Понякога се безпокоя за теб. Наистина. Мъж на твоята възраст…
	— Моята възраст е и твоя възраст.
	— Знам, но аз съм по-млад. И изглеждам по-добре. Странно е, но е истина.
	Глицки присви устни.
	— Тъжно.
	Намираха се във фоайето на „Банк ъв Америка“ на „Хайт“ и „Коул“. Харди подаде подписаното от Дженифър пълномощно на вицепрезиҴента — мгада чернооожа жена на име Изабел Рийд, която изглежда никак не се притесни от вида и възрахтта на Глицки. Тя лровери теглените суми от авт�мата сутринра на 28 декември и!се върна с информацията, че жо!смет�ата б бил осъществяван достъп в 9:43 часа и понеже Ҹ без дрЃго сђанало дума за времето, в 4:30 трябвало да си тръгва и ако имали нужда от услугите й…
	Харди отговори, че няма да имат нужда, благодари й и бутна Глицки, за да си вървят.
	— Ако все пак ви потрябва нещо, тук съм всеки ден — добави жената.
	— Знаете ли… — Харди изведнъж си спомни. — Има нещо, ако не възрP�зявате… ЕйбЀахам, мисли�� ли, чЅ трябва да сверим ойоҲа?
	По пътя към ианката Харди обясни на ГлицкѸ, хе тъкмо затова идва. Полицейската му гначва им даваше достъп не само до сметката на Дженафърl но и до цяйата автоматизирана система. Докато услужливата банкова слудителка се(занимаааше стс справката, Хасди се обаДи на „Пасифик Бел“ ‐ метеорологич��ата служба, която осигуряваше „офифиалното“време, п�� което пмлԸцията регистриЀаше спешните обаждания на телефон 911 — и го сравни с часовн��ка на банката.
	Оказа се, че има тси минути разлика ��� в банкбта беше 2:11 минути, а според „Пасифик Б��л��� Աеше 2:14.
	� Има ли някакво значение? — понита служитблката глицки. Харди сякаш бе престанал да съществува.
	��� Може да се окаже изкгючително важно — кимна ЕЙбрахам. — В този случай. Но така или иначе, трябва да сверявате часовнҸКа си. Архивите имат смисъл само ако са точни.
	Госпожа Рийд кимна съсредоточено, благодари им и подаде визитната си картичка на Глицки. После сякаш размисли и подаде една и на Харди.
	Навън вятърът духаше все така силно.
	— Ето затова го правим — отбеляза Харди стиснал зъби. — Архивите имат смисъл само ако са точни.
	Глицки — щастливо женен с три деца, — се усмихваше непрекъснато, а това му случваше два пъти годишно.
	Качиха се на колата и след известно време Глицки не издържа:
	— Предавам се. Какво престъпление предотвратих с тази усилена полицейска работа?
	Харди отговори абсолютно сериозно:
	— Резервният вариант предвиждаше да се облека като нинджа, да нахълтам в банката посред нощ и да проверя каквото трябва. Този вариант не беше много добър и не мислех, че ще свърши работа.
	Глицки поклати глава безмълвно.
	Харди се замисли. Госпожа Барбието бе набрала телефона на полицията в 9:35, което означаваше, че в банката е било 9:37. Ако Дженифър е излязла две минути преди обаждането в 9:35, според показанията на госпожа Барбието, би трябвало да е изминала два километра и седемстотин метра бегом за осем минути, за да изтегли пари от автомата а 9:05. Това не бе възможно. Ако, от друга страна, между Ѹзстрблите и ��баждането в полициятб, което Харди смяташе за по/вероятйо, бяха измийали ��е три, а пет минути, Дженифър раطполагаше с единайсет минути. Това бе дѾста бързо( но не невъзможно.
	Глицки, без да си дава сметка защо, беше прав — сведенията на госпожа Рийд от банката за времето можеха да се окажат много важни, ако не и най-важните.


	Наложи се отново да се качи до ареста, защото макар и Дженифър да му бе дала разрешение да влиза в къщата й, той бе забравил да вземе ключа, който се съхраняваше заедно с останалите$й вещи при шерифа. За да му го дадат, най-напрбд трябва�е да вземе подписа на Дженифър.
	— Лосподий Харди, нали?
	Харди ппе прорегната ръка. Б�ше изнена��ващо мека еа такъв едър Їовек. Когато вратата се отвори, Кен Лайтнър, психоаналитииът на Дженифшр, сткеше зад решерките край асансьора, с кестенявата си коса и рижата си брада.
	— Отивам при Дженифър. Трябва да я измъкнем оттук. Това място не е за нея… И вие идвате, за да я видите, нали?
	Харди му разказа за ключа. Този човек не беше от неговата кръвна група, но пък нищо не пречеше да се държи с него учقиво.
	— ВсъыноӁт — продължи Лбйтнър, когато вратата на асҰнсьора се гатвкри, ‖ добре е, ч� сте тук. К��нех се да ви се обадя.
	— Ако е за Дженифър, трябва да гоаорите с Дейвид Фримшн. Тон е нейният адвокат.

— Да… Фримън… — Лайтнър замълча за миг и до��ави: — Изглежда Дженифър има по-високо мнение за вас.
	ХарԴи сви рамене. Какво би могъл да отговори? Реши да си заҼълчи.
	— Но вие също я предстааяте, нали7
	— ТЀябжа да ви увԵря, че ако вие йли Джепифър смятаре, че мога да се неря с Дейвид Фримън като адвокаЂ, дългоко грешире. Дейвид е малко рязък, вя�но е,"но такъв му е стилът. Той рядко губи дела, а именно в това са интересите на клиентката му.
	— Ами ако… ако на нея й е по-приятно с вас, отколкото с него?
	Между решетката и вратата на асансьора нямаше много място, но въпреки това Харди отстъпи назад.
	— Докторе, самата ситуация никак не е приятна. Аз работя с Дейвид и за Дейвид. На този етап не представлявам официално интересите на Дженифър и, честно казано, малко съм объркан, защото не знам каква е вашата роля във всичко това. Тя ли поиска от вас да говорите с мен?
	— Не, не направо. Не искам да ви обиждам, господин Харди, но основната ми грижа е Дженифър. Тя е объркана, покрусена от скръб, разтревожена, много, много нещастна…
	— Тя е в затвора, докторе.
	Лайтнър рязко се обърна.
	— Не, не… нямам предвид положението й сега. — Овладя се и заговори по-тихо. — Вижте, господин Харди, тя не може да остане тук. Просто няма да оцелее цяла година, колкото вероятно ще се точи делото. Видяхте ли… разбира се, че сте. Знаете какво е. А господин Фримън я е предупредил да не се надява на пускане под гаранция. Защо? Това ли е нейният интерес?
	Харди започваше да губи търпение.
	— Това е реалността, докторе. Ако бях неин адвокат, щях да я посъветвам същото. Боя се, че няма да позволят пускане под гаранция. Няма да излезе оттук.
	Лайтнър поклати глава.
	— Струва ми се, че ако остане в затвора, има голяма вероятност да се самоубие.
	— Не разговаряте с когото трябва, докторе. Обърнете се към съдията… Или към тези, които пишат законите. Освен това мисля, че малко преувеличавате. Затворът наистина не е приятно място, но днес прекарах с Дженифър близо два часа и не забелязах никакви признаци на депресия или склонност към самоубийство.
	— Бихте ли ги разпознали, ако ги забележите, господин Харди?
	Харди си даде сметка, че психоаналитикът има право, но пък започваше и да му лази по нервите.
	— Струва ми се. А сега, моля да ме извините.
	— Не, почакайте, моля ви.
	Харди зачака.
	— Съжалявам. Може би не подходих правилно, но все някой трябва да разбере за какво става дума тук — добави Лайтнър.
	— Вие знаете ли?
	— Знам, господин Харди. Лекувам тази жена от четири години. Имала е кризи, когато съм бил принуден да й предписвам антидепресанти. Налице са сериозни симптоми, които налагат лечение.
	На Харди му хрумна очевидният отговор:
	— След като ги има от четири години, докторе, значи нямат нищо общо със затвора.
	Не бе доволен от себе си, че го казва, но онзи наистина го вбесяваше.
	Лайтнър го докосна по лакътя и пое дълбоко дъх, сякаш вземаше отговорно решение.
	— Ето какво… — заговори той с нисък глас. — Ако ви кажа, че наистина може да го е извършила тя… не искате ли да знаете защо? За това става дума.


	— Казахте, че и вие сте го забелязали… в един момент е жизнена и енергична, в следващия заприличва на покрусена жертва… наведена глава, апатия, отпуснатост… Няма апетит, настроенията й рязко се менят от летаргия до свръхактивност. Кошмарите не й позволяват да спи. Всичко това са класически симптоми на депресията.
	Харди остави Лайтнър да отиде с него за ключа — това беше основната му цел, в края на краищата — и после заедно слязоха на третия етаж — етажа на прокуратурата. Като бивш служител, Харди познаваше помещенията и отведе психоаналитика в една стаичка за журналисти до фоайето с асансьорите.
	В четвъртък следобед тук беше спокойно. Нямаше никакви репортери, нито пък други хора. Старите, библиотечни маси и изподрасканите ученически чинове създаваха дори впечатление за уют.
	В момента диагнозата на Лайтнър за Дженифър не бе най-интересното за Харди, макар и предположението му да го стресна.
	— Това все още не означава, че е убила някого — отбеляза той.
	Лайтнър седеше на една маса край прозореца.
	— Да, само по себе си не означава… но, казвам ви, боя се, че тя е убила съпруга си.
	— Сигурен ли сте? От нея ли го чухте?
	— Не, но знам…
	— Ами сина й?
	— Нямам понятие как се е случило това. Може да си е мислела, че е Лари.
	— Седемгодишно дете? Собствения й син?
	— Казах ви, че не знам как е станало. Момчето може да се е оказало между тях, да е натиснала спусъка по невнимание, някаква ужасна случайност.
	Това не е невъзможно, помисли си Харди. Ако е имало пистолет, никакви случайности не са изключени. Самият той би могъл да измисли поне половин дузина сценарии, по които Мат да е намерил трагичната си смърт.
	— Но тя отрича — възрази той. — Откъде знаете? Защо го твърдите?
	Най-накрая директен въпрос. Лайтнър облегна добре скроения си костюм на масата. През прозореца се процеждаше слънчев лъч и осветяваше червеникавата му брада.
	Психоаналитикът въздъхна и сви юмруци.
	— Най-простият отговор е, _за да престане Лари да я бие_.
	Харди се бе свил на един старомоден единичен чин и въртеше пръст по ръба на издълбаното гнездо за мастилница. Беше изопнал крака напред с кръстосани глезени.
	— Твърди, че не я е биел. Карали се, както всички, но…
	— Разбира се, че ще го каже. Но не е истина.
	— Не е истина — повтори Харди. — А откъде да знам, че не е? — Той вдигна ръка и добави: — Не, не започвам да се заяждам отново. Просто имам нужда от някакво доказателство, от потвърждение. Признанието на Дженифър. Нещо друго. Иначе ще предположа, че го казвате, за да дадете на Дженифър възможност да се измъкне.
	Лайтнър кимна.
	— Така е. Само че позицията ми в този случай е малко особена. Убедих сам себе си, че мога да ви кажа някои неща, до които ще стигнете и без мен, ако разполагате с достатъчно време. Но се боя, че нямам право да ви кажа как съм научил.
	След миг Харди отвърна:
	— Лекарска тайна.
	Ножът с две остриета. Лайтнър наведе леко глава.
	— И без да се намесвам аз, някъде трябва да са останали следи. Никога не го е казвала, но мисля, че често е сменяла лекарите си. Те са длъжни да съобщават.
	Харди си даде сметка, че е прав. Когато някой посети лекар заради определен вид нараняване — изгаряне, рана, счупване и така нататък — и заяви, че е паднал от велосипед или по стълбата, а нараняването изглежда подозрително, лекарят по закон бе длъжен да съобщи в полицията. Стига да има сериозни основания да смята, че е извършено нещо нередно.
	Харди зададе очевидния въпрос:
	— Но вие сте знаели, че Дженифър е търпяла побоища. Защо не съобщихте?
	Лайтнър го изгледа тъжно.
	— Аз съм психоаналитик. Ние сме освободени от това задължение. Тя не позволи. Беше ми пациентка и беше нейно право.
	— Значи е сменяла лекарите, за да не заподозрат? И да не съобщят. Нещо друго?
	— Съседите може да знаят нещо. Колко пъти са се местили? Това също може да подскаже нещо.
	Харди се съгласи, но посочи, че ако е била малтретирана, самата Дженифър би трябвало да го каже най-напред, а тя отричаше.
	— Ще се съгласите, че това ни създава известни трудности — завърши той.
	— Да, разбира се. Съгласен съм.
	— Е?
	— Реших, че трябва да ви уведомя. Както казахте, това трябва да е нейната защита. _Затова_ го е направила.
	Харди се опита да седне прав на малкия чин. Опря се с лакти на плота.
	— Доктор Лайтнър, напомням ви, че тя отрича както побоищата, така и да е убивала когото и да било. Днес дъвкахме това отново и отново. Дженифър не е съгласна да се изтъкват побоищата пред съда и толкова. Никой не е в състояние да я накара да промени мнението си — нито аз, нито Фримън, нито някой друг. И това ме кара да си задам един въпрос… Защо, по дяволите, не признае, че е била малтретирана? Както казахте, в наши дни доста хора отървават кожата с подобен аргумент. Има куп прецеденти. Разяснихме й го. Защо, след като това е най-добрият й шанс, може би единственият шанс да спаси живота си, тя не желае да го използва?
	— Срамува се. Боя се, че е доста сложно, господин Харди.
	— Опитайте, може и да разбера.
	— Добре… Отчасти проблемът е социален. Поне на теория. Тя се срамува, че е била в състояние да живее с човек, който я пребива от бой. Защо просто не го е напуснала?
	— Това питам и аз.
	— За родителите й, а и въобще за хората с нейното възпитание, не е допустимо да зарежеш брака си. Трябва на всяка цена да потръгне, иначе те гледат като черна овца. От друга страна, хората от така наречените висши класи нямат подобни проблеми или поне така се смята. Дженифър цял живот е искала да принадлежи към висшата класа, за да се отърве от лошия живот. Затова се е омъжила за по-богат от нея. Два пъти. И с течение на времето се е отдалечила от родителите си. С основание, бих добавил.
	— А защо?
	— Сега стигаме до най-същественото обяснение на очевидната нелепост една малтретирана жена да не иска да напусне мъчителя си. Тя самата произлиза от семейство, в което подобни неща са били почти ежедневие… баща й малтретира майка й… Сигурно сте забелязали как се държи той, когато се срещнахте. Когато едно дете расте в подобна атмосфера, непременно ще си зададе въпроса… или поне Дженифър го е направила… защо, защо бащата се отнася така с майката. Както повечето момичета, тя е обичала баща си и се е налагало да вярва, че и той я обича. В такъв случай излиза, че майката си го _заслужава_. Защо да го заслужава, тя е можела само да гадае, а детското въображение понякога е жестоко. Нима е трудно, след като в детството си е смятала малтретирането за справедливо наказание, Дженифър да приложи същото обяснение и към себе си, когато собственият й съпруг я малтретира? Чувството, останало от едно време я уверява, че по някакъв начин и тя трябва да е отговорна… но наред с детските чувства, сега са налице и чувствата на възрастна жена… чувството за самосъхранение… — Лайтнър се усмихна смутено. — Не бих искал да продължавам, господин Харди, но,за ��жбнифър е много важно вие и господин Фрамън да ��аууиЂе колкото се може повечҵ, слбд Каقк ще я з԰щитавате с съда.
	Харди си даде сметиа, че чутото до боляма стнпен звучи смислено. но би мобго да се оцвети и$по друг н�чин.
	— Докторе( не искам да ви оҵиждам, но доколко психо брътвежи са факт? Имам0предвид, ��околко мога д�� Ёе дкверя на всиуко това? На колко от вашите заключения ще мога да разчитам? Естественѿ надяВам се и сам да открия някои факти?
	Л��йтнър нямаше вид на жԱиден. КѸмна с мъртвешка сериозно лице.	— На всичките. На абсолюрно всичките, господин Харди.


>>	11

	На избледеяващата дневна светлина къщати на"семейство Уит изглеждаше впеЇатляваща. Предиш��ата вечер, когаро Франи и Харди минах�� поирай нея$с колата Ёи, м�стото им се стори Ӄсамотено. Улицата минаваше покраб някаغва детска площадка. Б�ше тихо, призрачнк. Работдщите улظчни лампи хвърляха лъчи през ранните пролетни листа на дърветата, надвиснали над уличното платно. Живите плетове бяха високи и добре подравнени.
	През деня усещането за самота и уединение беше дори по-силно. Харди слезе от колата и огледа къщата на Дженифър, на два парцела от парка, откъм южната страна на улицата. На запад блестеше океана, а на север се виждаше небостъргача „Сутро“, протегнал ръждясалите си ръце към небето. Мина му през ум, че някои от дву– и триетажните къщи могат спокойно да се намират и в най-богатите квартали на града — величествени и великолепни, в тях може би живееха хора, които не биха забелязали липсата на трист�� хиһэди доларذ, акѾ изчезнат достатъчно бавнж.
	Плетът на сеиейство Уит — оиоло метър — не беше висок колкото друзире, но беше не по-зле поддържан. Пред него имаше бяла тҵкена пграда с шظпжве* Портата беше гатворена, а плетът свивише под днветмесет градуса и продължаваше покрай`правата айея навътре зрез двора&
	Мина му през ум, че джпреди два дни Дженифър бе живяла тук, Իе влизала и излизала� без да си Դава сметка, че в същия момҵнт някъде са преценила, чѵ има достатъчно основания за задържането й. Неприятна мисъл.
	Но не по-неприятна от чувството, което го обзе, когато превъртя ключа. Някъде наблизо се разлая куче. Не спираше. Харди зачака собственикът му да излезе и да го успокои, да провери защо лае. Това не стана. Не стана нищо и бесният лай продължи. Би могъл да е крадец, въҺръжен с щанга, а не адвокаф, на когото са поВерили кл��ч. И$— очевидно — никой не би се заинтерес��زал от него.
	И сред подобни съседи ��е бяха еаме��или двама очевидци ҷа"времдто на убийството и"още няколко за приёригането на пощенското камионче? Теръл трябва да е бил много убедителен, каза си Харди.
	Влезе и слصд около минута кучето млъкна.
	Къщата беше бяла. Подът в антѐето беՈе от б��л италиански`мсамор на розовИ ивици. Меката ؼебел във всекидневната беше модерна( бчла, шкафовете и етажерките — черни. Кремав килим се ����о��тирРше от срена дк сՂена. Сред окачените картини Харди разпозна репродукция на „Майка изяжда детето си“ на Гоя. Приближи се и разгледа още няколко репродукции и оригинали, които не би окачил и в тъмен заключен килер, да не говорим за всекидневната на къща, в която има малко дете.
	В бележника си записа да напоини0на дримън да нԵ Ҵопуска журналисти до тжва място. Предположи, че обстановката отразява вкусовете на Лари, не на Дженифър.
	На целиы долен етаж всичко беше безукор��о чистк, Ётерйлно. Кухняقа � бели и черйи квадрати на пода,"бели и чернй мебели ��� сُиаш никога не бе изп�ѻзвана. Над печкаЂа висяха ме����и ѡъдини.
	Тишината бе$тежка — Харди се улови, чз ходи на пръсти из стаите на първия ечаж. В трапезариџта видя черна лакирана!����са и шест стола. Бибйиоӂека, пълна Խай-вече с медицимуки книги. Никакви романи — само биографии и история. Малка стаичка с камина, канапе и поставка за списания. Никакви списания. Дръпна покривката на леглото — нямаше чаршафи.
	Спря в долния край на стълбата. Нима Дженифър бе обитавала тази къща? Не се виждаше никакъв признак за живот. Отбеляза си да я попита да не би през последните месеци да е била другаде. И къде.
	Месец след като с Франи се нанесоха в новата си къща, от един лунапарк й купи картичка с надпис: „ЧИСТАТА КЪЩА Е ПРИЗНАК ЗА ПОХАБЕН ЖИВОТ“. Сега тя висеше гордо в кухнята. Реши че няма смисъл да проверява дали и Дженифър случайно няма такава.
	Горе бе съвсем същото. Вляво беше стаята на ؜ат — оправено лзгло, старвтелно`подредени играчки. Слънцето залязваше к изпълааше пространството вътре с оранضев бляхък. Отрам се влизаше в баня и марисуваниъе с шаблон морски кончета на стената Աяха единствемичт оризнак засегذ, уе някой е живял тук.

Мина отнж�м покрай стълбата и спря, за да погледне надолу към всекидневната и трапезарията. Бяло. Черно. Огледала, метал и сгъстяващ се полуздрач. Прииска му се да свършва колкото се може по-бързо и да се махне оттук.
	Голямата спалня го изненада. Жълтата полицейска лента все още беше там — не залепенҰ на враقата, а се търкаляше на пода отпр��д, Прекрачи я и влезе.
	След като специалистите от полифията бчха с�ършили работвта и чистачките бяса почистили, Харди изведнъж се почувства уаерен, че Дженирър не е стъпвала в тази стая. Въѐху лолия матрак на леглото имашб сгънАти чаршафи и одеяла, на шкафа до вратата към банята видя кърпи, валма прах по ъглите.
	Не знаеше дали си го въобразява, но му се стори, че вижда следи от кръвта. Беше тъмно и щракна ключа на лампата. Крушката изпука и изгоря. На двете нощни шкафчета край леглото също имаше лампи и той бързо, неспокойно, отиде и натисна копчето на едната. Така беше по-добре. Заобиколи леглото и запали другата. Наведе се и прокара ръка по белия мъхест килим. Стори му се, че вижда петно. Както и очакваше, не откри нищо, но все пак почувства облекчение.
	Изправи се. Беше по-спокоен. Запали лампата в банята и надзърна. И тук нямаше признаци за живот. Угаси лампите край леглото и излезе, като на прага спря за миг, за да погледне още веднъж стаята, в която бяха извършени убийствата.
	В края на коридора, вляво, имаше още една врата. Лампата — този път не изгоря — му помогна да види безличен кабинет с шкафове, папки, рафтове с медицински списания. В средата имаше голямо черно бюро, добре подредено, покрито със зелена кожа. Харди седна зад него.
	Очевидно и тук не бе влизал никой. Върху бюрото имаше дебел слой прах. Зачуди се дали полицаите са направили опис на вещите в тази стая и си даде сметка, че може и да не се е наложило. Самата Дженифър бе предоставила компрометиращия списък, „забравяйки“, че пистолетът липсва.
	И, естествено, ако наистина не бе влизала в спалнята, нямаше как да предположи, че липсва. Това би могло да се окаже съществено. ТрябвѰше да я попита. Записа си.
	Продължи да седи и докато последните слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозореца, се опита ма си предстаги ��ак ли е ��зглеждал живорът Բ рази къща. Педантичниُт�р��д навсяѺъдб, според него, би могъл да قе довара до лудост. Просто човек пямаше къДе да се отпуснԵ, дори донякъде' Когато всичко това се натрупа, нямаше как да изпуснеш парата& Ем��циите трябваше да се взривэт…
	Надраска последните си бележки върху бюрото и се загледа към прозорбца. В този момент слявата ръка мапиза нещо. В ворниՏ ляа ъгъл изпоP� зблената кожа се подаваше лист хартия.
	Беше от джобен бележник със спирала, неравномерно откъснат. Изглеждаше нехарактерно за Лари Уит — подобен човек не би могъл да понесе неравномерностите по края. Той би отрязал листа с ножичка или с острото си джобно ножче.
	Харди се усмихна презрително при мисълта. Но имаше неЉо по-съществено. Матата!на листчето беше 63/12, а отдолу бе написано „НЕ!!!〜. Освен трите възклицателни знаиа, бешн подчертаؼо два пъти и ограденж в крягче. Най-отдолу имаше телефоԽен нонер, с код 213 — Лос Анджелес.
	Харди го набра.
	— Юридическа кантора.
	Естествено, ломи�ли си тойN ПредӁтааа се и помска да ��овори с шефа. Часоаникът му пкказва��е пет и петнайсет, беше четвъртък, но`юридическите кантори йикога не спят — без никак�о колебание му отговориха, че Բослкжа(Клайн щему се обади веднага.
	Не беше съвсем веднага, но не се и забави прекалено. Реши, че госпожа Клайн или е имала много тежък ден, или е човек, с когото не би прекарал свободното си време.
	— Съжалявам — каза тя, — не успях да схвана. Вие сте?
	Харди обясни още веднъж — че представя клиентка в Сан Франциско и сред документите й е открил телефонния номер, който е набрал. Попита каква би могла да е връзката. Коя фирма? Реши да играе нейната игра не по-зле от нея.
	— „Крейн и Крейн“. Коя е клиентката ви?
	— Дженифър Уит.
	Госпожа Клайн замълча.
	— Името не ми е познато лично — заяви тя след малко и се засмя уморено. — Но това не означава нищо.
	— А Лари Уит? Съпругът л. Може би йякой от аашите адвокати знае? Вие управляв԰щ съдр��жник ли стб? Дали ще е въҷможео да…
	— Не, няма! — изведнъд гласът й стана рязък. ОЉе!една пауза, толковадълга, че Хардظ реши, че езатворила.
	‐ Госпожо Клайн?
	— Ос, извинете ме. Моля ви. Просто не съм на себе си. Тази седмица… О, дори и това не е редно да казвам…
	— Всичко наред ли е?
	— Не, господин Харди, нали? Не всичко е наред.
	— Съжалявам — каза той. Напрежението в големите фирми може би наистина беше такова, каквото го описваха слуховете. — Ще се обадя по-късно.
	— Не, няма смисъл. Искам да кажа… — Чу се ридание. — Толкова съжалявам! Искам да кажа… господин Симпсън няма да бъде тук… Той е… беше… управляващият съдружник. Убиха го.
	Като хипнотизиран, Харди изслуша фактите. Оказа се, че господин Симпсън е Симпсън Крейн, бивш управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“. Преди седмица той и жена му били застреляни у дома им. Занимавал се с антипрофсъюзни дела и напоследък преговарял за някакви контракти. Подозирали, че профсъюзите са наели някой, за да го очисти, но полицията нямала никакви улики и всичко било в сферата на предположенията. Сега фирмата управлявал синът на Симпсън, Тод, но, както можело и да се очаква, никак не било леко.
	Когато Харди затвори, навън бе станало съвсем тъмно. Сгъна листчето с телефонния номер и го прибра в портфейла си. Остави лампата на бюрото запалена, излезе в коридора, спусна се по стълбата и най-накрая — слава Богу — излезе навън.
	— Боже мой! — прошепна.

	* * *

	Докато шофираше към дома си, донякъде за да се отърве от неприятното чувство, останало му от посещението в къщата на Уит, си позволи да се укори, задето бе нарекъл листчето с телефона „документ“. Ясно си спомняше първия път, когато бе срещнал тази дума като студент по право. Надутите фрази, претенциозността и въобще всичко в дефиницията му се бе сторило толкова нелепо и толкова откровено глупаво, че си бе направил труда да я запомни наизуст. Закле се като адвокат никога да не я употребява.


	Терминът „документ“ тук се използва в най-широк смисъл и включва всички ръкописни, печатни, машинописни, графични и по друг начин запазени материали, репродуцирани или оригинални, включително неточни преписи, първоначални, междинни или окончателни чернови, проекти и записи от всякакъв вид, изготвени на ръка, по механичен, електронен, фотографски или друг път, както и аудио (например магнетофонни записи) и видео записи на всякакви изказвания, разговори и събития, включително, без ограничения, резюмета, адресни справочници, рекламни материали, споразумения, анализи, лични бележници, брошури, календари, диаграми, циркулярни писма, настолни календари, дневници, указатели, магнитни дискове, всякакви рисунки, финансови и други оценки, извлечения и изчисления, указания, печатни органи на организации или други публикации, инструкции, вътрешна и външна кореспонденция, фактури, номенклатури, професионални характеристики, счетоводни книги, лицензи, наръчници, бележки, организационни структури, памфлети, разрешителни, пълномощия, снимки, картини, планове, проекти, рекламни материали, публикации, платежни нареждания, графици, спецификации, стандарти, статистически анализи, стенографски записки, изследвания, магнетофонни ленти, телеграми, телетипни съобщения, видеокасети, ваучери, работни скици, чертежи, папки и така нататък.


	Яребица на крушово дърво.
	И сега, без да се замисля, бе нарекъл този къс хартия с дата, телефонен номер и два пъти подчертано НЕ!!! „документ“!
	Никак не се радваше.


	Риа, жената, която външно приличаше на Дженифър Уит, крещя и се кара на своя Джими толкова ядосано и дълго, че когато най-накрая надзирателката дойде и измъкна телефонната слушалка от ръцете й, за да я окачи на вилката, тя само наведе глава и се върна мълчаливо в килията си. В съседната килия Дженифър се надигна на лакът върху нара си.
	— Не ми прозвуча добре.
	— Това лайно! — След трийсетина секунди пауза Риа отново влизаше във форма. — Този педераст Джими ми каза, че трябвало да чакам още _няколко_ дни! Можело и седмица! _Седмица_ тук! Майната му! Ако се чука с някоя друга, ще го убия тоя кучи син!
	— Какво точно ти каза? — попита Дженифър, като се надяваше да я зарази със спокойствието си. Подобен тон бе може би подходящ, когато е на смях, когато всички са заедно и се веселят, но когато е изблик на гняв… напомняше й за Лари, за други неща, за собственото й положение. От избухването на Риа я полазиха тръпки. Сви се върху изпоцапания гол дюшек и се опита да ги укроти. — За парите ли?
	— Това мръсно лайно! — Риа сграбчи пластмасовата чашка, в която бяха пастата и четката й за зъби и я запрати към решетката.
	— Риа, престани, моля те!
	Риа престана да крещи и ругае, но след това направи няколко крачки, свлече се на пода и се разплака.
	След малко Дженифър стана от нара и се приближи до решетката, която ги разделяше.
	— Не успял да намери пари за гаранцията ли?
	Риа поклати глава тихо.
	— В началото каза, че трябвало да почакам най-много още ден-два. Сега вика, че без мен приходите му намалели и му трябвало повече време. Какво ще кажеш? Без мен приходите му намалели! — И тя отново се разрида.
	— Колко ти трябват? — попита Дженифър.
	— Какво?
	— Колко пари каза, че ти е гаранцията. Пет хиляди?
	Риа кимна.
	— Защо?
	Дженифър седна на пода, сви колене пред гърдите си и ги обви с ръце. Бе научила доста неща за затвора. Клара също знаеше много, както и Мерседес. Ако ти стиска и имаш пари, ако ножът е опрял до кокала, можеш да подкупиш надзирателите, да уредиш едно или друго. Беше се случвало много пъти.
	— Още не съм съвсем сигурна — отвърна Дженифър, — но може би ще му помогна да ги намери. — Каза го съвсем тихо, после вдигна очи към Риа. Искаше да е сигурна, че ако някой друг чуе, ще може да отрече. Риа я гледаше с полуотворена уста, сякаш не вярваше на ушите си. — Разбира се, ще трябва и ти да ми помогнеш, ако се наложи.


>>	12

	„Лудницата“ на госпожа Картър бе главната забележителност на улица „Калифорния“ в продължение на половин век. Сервираха „помия“ — гъсто турско кафе и преди еспресото да се наложи през седемдесетте, в „Лудницата“ можеше да се намери най-добрата „Ява“ в цялата западна част на града. Луан, дъщерята на госпожа Картър, все още си правеше „помия“ по стария начин — разбъркваше едро смлени зърна в кипяща вода и после наливаше през цедка. Получаваше се доста силна течност.
	Харди имаше нужда тъкмо от това. През нощта двете ангелчета ги бяха будили с Франи поне шест пъти едно след друго — Ребека имаше възпалено ухо и температура, а Винсънт, както обикновено, искаше да яде. Забавляваха се, но и двамата родители бяха на мнение, че са преживявали и по-добри времена.
	Описанието, което Глицки бе направил на Уолтър Теръл — блед, кестеняв, с мустаци — не беше кой знае колко точно. Оказа се мургав, средиземноморски тип, доста далеч от предварителната представа. Харди седна и сложи куфарчето си на масата, за да го познае онзи. След малко Теръл се появи и се настани безшумно срещу него.
	Беше и по-млад от очакваното — на около трийсет и две. На четирийсет Харди не се чувстваше стар, но се разстройваше, защото повечето от хората, с които работеше, в последно време бяха по-млади от него и това не бе убягнало от вниманието му.
	Теръл беше с маратонки, протрити дънки „Ливайс“, бяла риза на ситни райета и сако, което му бе по мярка. Каквито и да бяха съмненията на Глицки към Теръл и неговите теории, този човек сигурно бе успял да се прояви, след като беше стигнал до отдел „Убийства“.
	Щом му донесоха кафето, той отпи, потрепери и започна да слага вътре захар, сякаш идеше краят на света.
	— Що за име е Дизмъс? — Пак опита „помията“. Продължи да разбърква.
	Харди обясни за хиляден път, че това е името на добрия крадец от кръста до Христос.
	— Мисля си, че нашите са искали да ме накажат за нещо. Като си помисля, че можеха да ме кръстят Бил или Джак…
	Теръл се ухили.
	— Да, каквото и да е, само не Сюзън. — Пак отпи от кафето и този път остави лъжичката. — Кошмарно е. И хората го пият всеки ден?
	— Всеки ден.
	— Кошмарно. — Посочи куфарчето на Харди и попита: — Е, провери ли за Нед?
	Харди кимна. Бе прегледал доклада за ексхумацията на Едуард (Нед) Холис предишната нощ, след като сложиха децата да спят, за щастие на жена си, която не бе разговаряла с възрастен човек през последните няколко дни и очакваше да прекарат вечерта заедно.
	Усмивката и приветливото държане не бяха съвсем убедителни. Теръл беше хитро ченге и можеше да си се държи колкото си иска дружелюбно, но в никакъв случай нямаше да позволи някакъв си адвокат да му прилага номера, дори и по една случайност да е приятел на Ейб Глицки.
	Харди кимна пак. Тук нямаше какво да печели.
	— Опитвам се да разбера какво е станало с Нед. Естествено, Дженифър няма какво да каже по въпроса. Открили са атропин?
	Теръл посочи куфарчето.
	— Нали така пише?
	— Да, но какво от това?
	Харди го изненада за първи път.
	— Как какво?
	— Открили са известна концентрация на атропин в предната част на дясното бедро. И това показва, че може да е инжектиран?
	— Разбира се.
	— Добре, така да е. А какво показва, че го е направила Дженифър?
	Теръл отново опита кафето и този път не забеляза, че е кошмарно.
	— Не се е набоцкал сам. Атропинът не е наркотик.
	— Добре, така да е, но какво доказва това? Може да се е опитвал да се самоубие. Може да е успял. Искам да разбера дали има нещо, за което не знам, защото иначе не виждам как така всичко това може да се превърне в обвинение в убийство.
	Теръл очевидно се сдържаше с усилие. Лицето му се зачерви.
	— Превърнало се е в обвинение в убийство, защото го е убила. Твоята Дженифър му е видяла сметката за седемдесет и пет бона.
	Харди се опита да успокои топката.
	— Не казвам, че не е. Просто се питах какви доказателства… дали имате доказателства, че тя е инжектирала атропина. Откъде сте сигурни, че изобщо е била в стаята?
	— Била е. Оставила го е да се тъпче с алкохол и кокаин, докато изгуби съзнание и после го е боднала със спринцовката. Когато лекарят го е видял мъртъв, е установил голямо количество кокаин и е решил, че няма смисъл да проверява за други неща. — Той потропа с пръст по масата и добави: — Това е, което се е случило, господин Харди. Няма съмнение.
	Това „господин Харди“ не беше добър признак и Дизмъс нямаше намерение да гневи инспектора повече.
	— Не казвам, це не е. Прокуратурата е преценила, че трябва и е повд��гнала обвԸнението.$Струва"ми се обаче, че е трябвило да разполага� с ощб доказателства.
	Теръл зоомекна малко и зае защитна поѷиция.
	— Мма и още. Нал�� им заведох Ха��лъ�� Пул;	� Любовникът й? Зъболеварят? Как се добра до него?
	— Срещнах името му в показанията на Дженифър. Отидох при него и поговорихме. — Теръл се наведе напред и продължи нетърпеливо: — Понякога в нашата работа се налага да имаш някаква интуиция. Имаш чувството, че знаеш какво е станало, притискаш когото трябва и готово.

— И ъи пристисна Пул?
	Теръл очевидно си спомняше случая х удоволствие.
	— Не се налови да го прирмскам кой знае волко. Този тип има добра практика, четирийсет годишен, дена, три деца.(Казах му, чд аио ми помогне, ще се опиуаи амето му аа не се чува. Разприиазва се момента�но.
	— И каквҾ иаза?
	— Че му е иечезнал атропинът една вечер,�след иато Дженифър се отбила за малък вечерен сеанс, Изглежда са го напЀавили на стола∦ макар уе не стана съԲсем ясно. — Теръл се ухили. — Останах р впечатлението, че с жена си вече не го правк Ђака. Все едно. Не разбтал ��԰ какво става дума, докато мъжът й Нед не хвърлил топа. Чак тогава си изкарал акъла. Решил, че Дженифър го е направила и полека-лека я изоставил.
	— Защото си е помислил, че е убила Нед?
	— Да, защото е убила Нед.
	Харди се облегна назад. За да спечели малко време, вдигна чашата си, изпи утайката и направи физиономия. Лизсваше нещԾ много сшщественк.
	— Нека урочнкм. КҾгато Нед д умрял, Пул е реш��л,"че го е нап�авила Дженифър, нали?
	Теръл кимна.
	—�Това заключение не е ли малغк прибързано? Трябва да е знаел какво е намислила тя… да се е дксещал. Нали?

— Разбира се. Тя б боворила за това.
	— Че смята да убие мъжа си? — Харди поклати глава. — Щом Пул се е уплашил след това, звщо не е ��редвидил какво ще стане и не я е чупал по-рано?
	Те��ъл опря лакти на насата и ��е замисли над проблема.
	— Сигурно не е предвидил. Тя н�� е ԷаыҲи��а, че смята"да убива мтжа си> Мисля, че Пул се е доفетий след това.
	— Но защо? ЗаӉо изобщо му е минало през ума?�	— Защото тя м�� е говорила, че иска да го напусне, че"щяло да е фанЂасркчно, ако умре, ��а за��трихогката и така н�татък.	— Да го остаки и да желае да умре не значи, че го е убила.
	‖ Да, ео се е опитвала да го напссҽе поне два пъти. Нед ُ е намирал и я е смазвал ор бой.
	Десетка!
	— Значи и Нед я е биел. Доказано ли е?
	— Питаш дали се е мплаквала официално ли? В не се занасэй?
	Страхотна$информацмя и може би вярна, но Харди не смяташе, че`съдът ще я ؽриемн, защоъо ре ос�оваваше само н԰ чужди думи, не от първа ръка — доктор Пул казал, че Дженифър му казала, че Нед я биел. Но все пак представляваше психологическа бомба. Ако беше истина, че Дженифър е убила Нед, защото я е малтретирал — за да спре изтезанието и за да получи застраховката, която според нея й се е полагала — всеки би повярвал, че е нРправила същот�� и с Лари.
	Тъй като аргунентът изглеждаше убедителен( извушенибто да Ӂе ниправи паралел между обстоытелствата кколо смъртта на Лари и тази на Нбд щеше да е силно к Харди започна да се �԰дява, че Лауъл и обвинениетж эе щеуловят га риметрияЂа и ще тръгнҰт в тази пос��иа — и в двҰта случая Дженифър имаше буаещ сЊчувствие мотив.
	Но не го споменА пред Теръл. ВмесՂо това се съгласи, че аргументи݀е му са достҰ добри.

Засега пѐиятели или поне добронамерени врагове, двамата застанаха пред бара и0засакаха рестото.0Харди пмпита Теръл дали е кбръщал внимание какви дӀԵбни съвпадениЏ изникҲат почт� вԸнаги, когаՂо задълбаеш в някме ддлж.
	— ДҰ, странно е, знам — отвърна ТеӀъл. 〔 Преди два месеца, например, стана една взгомна крджба и ме йзвикаха в апҰртамента. По е��но време, докато оглеждах проѷؾреца, поглеждам навън и някакъв тип ми в��кб: ₞Сбй, У��ли#“. Оказа се един съЃченик, с който играехме футбол в училище. Но Ёи прав. Тикива неща се слكчват непрекъснато.	Харди реши да му разкаже зذ смъфтта на Симпсън Крейн в Лос Анджеػес.
	— Не е г�� странно? Отивам ж къщ�та на жертва на уаийство, намирам телефонен номѵр, набирам и попадам на оЉҵ една жертва на уб��Йстао.
	Това нака��а Теръл дѰ гакове пред вратата. Може би все още не беше готов да се впусне слепешката в г�стата мъгла, но Хатжи не бе склонен да мисли така.
	— Как каза, че е умрял този… Крейн?
	— Мислят, че е рабжта на профсъѮзите/ Наемен убиец. Точно кдквото Дженйфър твърди за Лари. Дяволсغо съвпадениԵ, нали?
	Теръл поклати глава, сякаш сз опитваше аа прочисти мопъиа си, да прогони неприятната мисъл.
	— Не, при Лари не е било тмва. Дженифър му е видяла смеЂката.
	САрди реши да не се усмихва, когато му ппдад�� кскичката със стръвта. Глицки го бе посъветвал да му подхвърли някоя теория.
	— Но все пак ще признаеш, че е интересно.
	Теръл сви рамене пренебрежително.
	— Така е, но подобни неща, както казах, стават непрекъснато.
	— Прав си. — Харди отвори вратата и потрепери от студ. — Прав си. Стават непрекъснато.


	Седемгодишният Матю Уит се усмихваше от цветната снимка със съвършен фокус. Фотографът бе свършил работата си отлично, защото зад дяволитата физиономия бе уловил и личността на детето. Каквото и влияние да бе оказвал стерилният дом върху това дете, очевидно то не сб бе предало. В очите му се хетбше истинска усмивка, някаква шеговитост — може би тъкмо"бе казал на ротографа нещм`хирро И се гордееше със`себе си. Ео тѾва не бяха очи на малък хитрец — гледаха открито, искрзно. Приятно момче, стремящо се да достави"удоволствие.
	ДеЙвид Фримън беше в банята, а Харди �е отпусна а едно от&старите, тапԸцирапи с червена ккжҰ кресла край ҿрозореца във всекидневеата, като безуспешно се Ծпита да откъсне поглед кт Матю. В блбума имаше още доста снимки и"преди да попадне на тази, бе успял да види голяма част от тях.
	Чصрната му коса Бе прилежно сресана на път, ако несе брои лизнатоՂо място начелото. Носеше памучѽа фланелка на зелени и бели р�йета, чиято яка бе смачкана и краищата напомняса куч�5шки уши. МежҴу предните му зъби имаше пролука.�Лунички по носи. Дълги дигли. Зачатък на трапчиҽка. Усмиمнатите очи бяха"тъмнозелени,
	ХаՀди, облегнат назад, глемашб през прозореца, без да вижда нищо в мъглата. Не знаеше колко време е минало, когато почувсрва ръката на рамото си.

— Вечб не можем да паправим нищо.
	�римън( все ощص във вехтата си хавлия, отново стисна рамото му. ПонЏккга бе Ըзненадващо стстрадателен, но в крайна сметка бе прагматичен. Ако не можеш да промениш нищо, според него, не си струваше да се безпокоиш. Харди не беше съгласен. Човек имаше право поне да скърби, дори и без някакъв осезаем резултат.
	Бос, небръснат, с разрошена коса, Фримън прекоси всекидневната и отиде в къЊчето за хранене, където, върху блестяща махагонова маса бб нръснал документит�, с кжито в момента работеше, бележници, кутаи с&аудио каЁети. В мкмента се занимаваше с едно дело, планираше стратегията си за следващмто, уреждаше обжалвания и дребни подробности, измстанали от по-рано — тактв ги щеше да БЊде а животът на Харди? Погледна на всичко това през очите на жена си и се$зачуди дала не прави грешка, като се свързвذ с Дейвид и Дженифър.
	После па� видя снимката. Боже… а��о Дже�ифър го е убила, дори(и случайно, ако се е изпречил пред нея ненадейно…
	Ами Ако к��зваше истината? Ако е невинна? Знача рам е бил и нюкой друг. Мякой, кжйто б имал нужда от смъртта на Лари и сега оставя Дженифър да пшеживее цблия тозҸ ад. И Нямаше кой ма ормъсти за Матю.

Ха��ди вюржаше в отмъщението — в жесрокито, целенасочено отмъщение. Тъкмо това нааремето г�� привличаше в полицейската работа, а поске и в прокурорсквта. Сега о�вче — и чака разбираше, че се превръща в вдвокат — смяташе, че преди ��тмъщението трябва лично да отсЂрани всякакви съм�ения.
	ТовА беше и салата, която мотивираше действията му сԵга — нб желаеше да се превръща в марионетка, Ҵа заема поза на обвинител или жащитнии, да обслужва чуждо ннение, а$да открие истината, независиҼо по какъв начин.
	Обърна снимката на Мать р гъраа нагоре и взе следващата.


	Фримън Ѷивееше на ъГъла на „Тейлър“ и „Пайн“, на склона на хълма Ноб, еаин етаж над най-стария и най-добъՀ ьренски ресторант в гѐада. Поддържаше собствена изба за вина в ресткранта и се х��анешص"в него десетина пъти на�месец.
	Апартамднтът му беше със скـомни размери — две спални, всекидневна и кухня с малка قрапезария. Въпреки доходи��е на соұствеНика му, ѡъвременните технолмгиа!не бяха допуёнати вътре, Фримън все оՉе изпѾлзваше стар, монтиран на стената телефоҽ с шалбذ и купения през шейсетте години, модербн за времеѢо систерео грамофон, на койтж пускаше плочите си сњс Ձимфонична музика — друга не признаваше. Кре�
лата и канапетита вњв всекидневната бяха удобни, макар и тапицерията им от червена кожа да бе протрита и напукана. Краката на малката масичка имаха формата на лъвски крака с нокти, а лампите бяха със старовремски абажури.
	Делото, по което Фримън работеше в момента, беше отложено за понеделник, защото представителят на обвинението имал зъбобол и трябвало да се лекува. Повика Харди — той живееше само на шест пресечки, — за да поговорят за Дженифър Уит преди почивните дни.


	Разбира се, снимките от местопрестъплението бяха в папката. Харди знаеше, че някои хора първо ги разглеждат, а после четат — той не беше от тях.
	Общо бяха направени двайсет и седем фотографии на стаята, в която бяха извършени убийствата, макар че повечето показваха едни и същи неща, но от различен ъгъл. Както обикновено, бяха изпълнени професионално — с добър фокус и контрастни цветове, виждаше се всичко, което трябва.
	Имаше и осем снимки на труповете — както бяха заварени от полицията в апартамента и близки планове на раните, снимани по-късно, върху масата за аутопсии.
	Харди и Фримън ги разгледаха внимателно една по една. Мълчаливо.
	Когато свършиха, разстлаха върху масата десетина снимки от местопрестъплението, за да ги огледат още веднъж.
	И бащата и синът бяха простреляни с по един куршум от автоматичния пистолет 38-и калибър на семейството. Както и останалите пет в пълнителя, те бяха с нарязани върхове — нещо често срещано при оръжията, купени за самоотбрана в дома, защото в случай на нападение човек рядко има възможност да стреля повече от веднъж и този единствен изстрел трябва да причини максимални поражения.
	В това отношение куршумите си бяха свършили работата. Лари бе прострелян в сърцето, от упор. Оловното парче бе излязло през гърба и се бе забило в стената. Дупката в мазилката беше снимана отблизо и Харди се изненада, че не я е забелязал при посещението си, но пък си даде сметка, че тогава умът му не бе в най-добрата си форма.
	Силата на изстрела бе съборила Лари върху леглото, откъдето се бе свлякъл на пода. Изглежда беше умрял преди това, защото кървавите петна около него не бяха размазани.
	Човек трудно би могъл да разгледа хладнокръвно снимките на Мат. Момчето беше улучено в главата. Бе стояло пред вратата на банята. Предишната вечер тя изглеждаше стерилна, но на снимката огледалото беше счупено, стените бяха изпръскани с кръв.
	Оставиха снимките настрана и заговориха за банката, за разговора с Лайтнър, за посещението в къщата, смъртта на Крейн, за мнението на Теръл относно смъртта на Нед Холис. Фримън се разхождаше напред-назад, все още по хавлия и слушаше внимателно. Когато Харди приключи, призна, че не си е губил времето.
	— Положението не изглежда толкова лошо, колкото ми се видя вчера. Естествено, утре може да стане по-зле.
	— Радвам се, че го казваш. Не ти трябва да е розово два дни поред.
	Фримън не му обърна внимание.
	— Така или иначе, залавяме се за работа. Накарах Филис да прехвърли парите в нашата сметка. Първоначалната сума. Нямаше проблеми.
	— Мислеше ли, че ще има?
	— Да си призная, като вземем предвид всичко останало около Дженифър, просто не бях сигурен.
	Харди реши да смени темата.
	— Мислех тази сутрин да отида при Дженифър и да я поразпитам за работата на Лари, както й за родителите й, с които са били в обтегнати отношения. Къщата изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Искам да разбера дали е влизала в стаята, в която са намерени труповете, след като е била почистена.
	— От това няма да имаме никаква полза.
	Харди започна да прибира документите в куфарчето си. Щеше да направи, каквото е решил и нямаше намерение да спори.
	— Така е, знам. Но може да даде храна за актьорските ти способности. Ще накараш съдебните заседатели да жонглират с възможностите.
	— Възможности ли?
	— За това кой друг може да е убил Лари.
	Фримън кимна.
	— Да, но не се налага да доказваме, дори да показваме, че някой друг може да е убиецът. Господин Пауъл ще трябва да докаже, че е Дженифър.
	— Ако не е влизала в спалнята, за да види какво липсва, ще елиминираме най-сериозния им аргумент.
	— Само, ако го докажем. Можем да го твърдим, но няма как да го докажем. От голи твърдения няма полза.
	— Ще предизвика някакво съмнение. Ако има достатъчно съмнителни моменти…
	Фримън се намръщи.
	— До делото има още много време. Каквото и да открием, ще е от полза. Това с Теръл… ще свърши работа. Ако Пауъл се хване.
	Харди затвори куфарчето си.
	— Обвинителният акт е подписан. Вече няма да отстъпи. В играта е.
	Фримън изглежда не беше чак толкова убеден в последното.
	— Вероятно разполага с още нещо. Това бих искал да разбера. Той сигурно се безпокои, че е възможно и да не спечели с нещата, които ни е показал досега. Така или иначе, съвсем скоро ще разберем. Междувременно, искам да проуча внимателно каквото са ни връчили. Не ме разбирай погрешно… идеята ти не е лоша. Старата стратегия „свършил го е някой друг идиот“. Аз също съм я използвал.
	— Е?
	— Това е всичко. Намери някой друг идиот, когото да посочим с пръст.
	Харди стана, доволен, че отново се движи.
	— Възможно е тя да казва по-голямата част от истината.
	— Сигурен съм, че е така. — Фримън почеса небръснатата си челюст. — Много трудно е да не издадеш поне част от истината, ако се мъчиш да я скриеш. — Фримън замълча, доби сериозно изражение и добави: — Казах „ако“.


>>	13

	— Значи Лари е работел и в клиника за аборти. И какво от това? — Глицки почти не слушаше. Седеше отпуснато на седалката в колата си до Харди. — Пък и не знам дали си спомняш… Работната седмица свърши.
	Но Харди нямаше намерение да се откаже.
	— А колко заплахи и смъртни случаи има тази година в клиниките за аборти?
	Глицки затвори очи.
	— Не знам. Ти ми кажи.
	— Добре, ще ти кажа. Днес следобед проверих. От декември в града са четири.
	Глицки отвори очи. Работеше в отдел „Убийства“ и това беше в неговата сфера.
	— Смъртни случаи?
	— И заплахи.
	— Колко са били смъртните случаи?
	— Един.
	Глицки изсумтя и пак затвори очи.
	— Лари Уит може да е вторият.
	— Ако го беше пречукал някой недоволен борец срещу абортите, а не жена му.
	Харди продължи да кара на запад. Нямаше мъгла, вятърът бе утихнал и се очертаваше прекрасна петъчна вечер. Залезът пред тях бе достоен за пощенска картичка.
	— Значи не ти се вижда правдоподобно?
	— Ако съм съдебен заседател, определено нямаше да се хвана. Естествено, аз съм ченге и не мисля като съдебните заседатели, но така или иначе, трябва нещо повече от голо твърдение. „Дами и господа, знаете ли че в сряда и събота доктор Уит е правел аборти“ няма да ти свърши работа. Имаш ли представа колко се ядосват някои хора от такива неща? Как очакваш да реагират? Нямаш никакъв свидетел.
	— Ами Том? Братът на Дженифър?
	Сутринта, след посещението си при Дженифър, Харди бе разговарял и с брат й. Очевидно Том мразеше Лари, ненавиждаше го. Не беше особено привързан и към сестра си. Не можа да му каже къде е бил сутринта на 28 декември — нямал работа, така че най-вероятно се е размотавал в апартамента си. Никога не се бил опитвал да вземе пари назаем от Дженифър или Лари. „Или от Мат“, добави насмешливо.
	Единственото, което му каза Том, а и то не можеше да се използва непосредствено, бе това, че баща му редовно биел майка му. Харди бе видял как се държи Фил, така че фактът не бе кой знае какво разкритие, освен че потвърждаваше думите на Лайтнър за приемствеността при семейните побоища.
	Харди продължаваше да търси „другия идиот“, когото да използва Фримън при защитата — човек, който да е имал мотив, а и възможност да убие Лари Уит. Беше решил да изпробва предположенията си пред Глицки и след „наемният убиец“, видял сметката на Симпсън в Лос Анджелис и недоволният борец против абортите, идваше ред на Том.
	— Е, какво ще кажеш за Том? — продължи да настоява. И сам не вярваше, че има голяма вероятност.
	Глицки се отърси от дрямката.
	— Добре, нека да изясним този въпрос и после ще говорим за друго, съгласен ли си? Първо — той сви показалец, — Том не е искал заем от Лари или сестра си, така ли е? Така е. Ще посочиш ли друг възможен мотив? Този тип няма досие и всички потвърждават, че не се е виждал със семейството на сестра си повече от година. Да не смяташ, че една сутрин просто се е събудил и си е казал: „Я чакай да убия мъжа на сестра си“? Няма да ти повярвам. Освен това няма никакви отпечатъци — в къщата или по пистолета. Ако вкараш тези неща в играта, само ще провалиш защитата си.
	Харди примижа от яркото слънце.
	— Бедата е, че клиентката ми остава без…
	— Може би тъкмо затова й е връчен обвинителния акт — прекъсна го Глицки небрежно.


	Предния понеделник Харди и Моузес бяха ходили за сьомга и бяха уловили по две всеки. Същата вечер опекоха едната за вечеря у Моузес, а другата мариноваха по рецепта на домакина. Останалите две нарязаха, осолиха, намазаха със захар и коняк, увиха във фолио и затиснаха с тухли в хладилника на Харди. Щяха да ядат риба, докато им омръзне или умрат — което дойде по-напред.
	Франи се бе облегнала на барплота и пиеше сода. Пико Моралес, настоятел на аквариума „Стайнхарт“ и стар приятел на Харди, седеше на масата до жена си пред чинийка с ордьовър. Моузес и приятелката му Сюзън Уейс се целуваха в тъмния ъгъл край задната врата.
	Харди влезе с Ейб и го пре��стави на компанията. Прекжск сقаята и целуна жееа си, а тя извърна съвсем леко лице, колкот�� да му покаже какво мисли.
	Ғсе още бе сърдита.
	Харди си ааваше сметка защж и до известна с�епей я разбираше. През седмицата сб бе отддл ��зنяло на кариерата си и трябвашб да мине известно време, преди конфликтът да утихне. Не обвиняваше Франи. Самият той бе доста изтощен от безсънната нощ и посветения на Дженифър ден. Отгоре на всичко бяха поканили приятелите си на сьомга — Пико и Анджела, Моузес и Сюзън, Глицки и жена му Фло.
	Направи се, че не забелязва недоволството на Франи, вдигна фолиото, покриващо стъкления съд и направи физиономия.
	— Пак ли сьомга! — каза с въздишка. — Предпочитам да изям един хотдог.
	Харди обичаше сьомгата безумно. Взе един нож и си отряза тънко парченце.
	— Можете да ме гледате, като го правя, но не опитвайте сами. — Мушна суровото парче в устата си а з԰Ѵъвка дпزоЫно. — Знаетз ли, че един от първиЂе работнически закойи в ШотЛандия е жабранявал на(работкдател��те да!хранят наемнифите са със сьомга прбз цялата седмица?
	Сюзън Уей� не можеше да повярва.
	— Истина лظ е? Имало ли е тАкъԲ закон?
	— Заккните са$неговичт живот — отббляза Франи.
	�азбиѐа се, каза го на шега, но Глицки�изгледа Харди съчувствено. В тозй момент се позвъни — беше време да се появи Фло. Харди и Ейбрахам Ѿтидоха да отворят.


	Мкузес разказваше еа пореден път — сега заради Сюзън ℔ за това иак Харди бе спасил живота му във Виетнам. Харди изпитваше неудобсӂво м реши дА омалкважи съб�тието*
—"Хайде, хайде. Бяха гп простреляли в краката, а аз се намирах н԰ десетина метра.
	— Да, ама наокоػо беше доста горещо. — Мؾузес показа как Ձа тр��щели мйните и трасиращите куршуми.
	— А какво трՏбваше да направя? Да тз оставя там ли? Ск�чих и домъкԽ԰х ккдяния му гадник Ծбратно в дупката. СтанѰ за не повече от десет секу��ди.
	— Обаче го улучиха и него.
	— Това нص се предвиждаше. Сега$ двайсет годиеи по-късйо, рамото още ме наболява.
	— А на моите крака ам няма нищо. — Моузес се ухили.
	Ѣелефонът иззвъня. Харди смяташе да�остави телефоؽйия секретар да запише обаждането, нм ��озна гласа на Фримيн, стана и се азвини на компанияӂа.J

	— Съжилявам, че прекъсвам вечерчта ти — каза Фримън, — но имаѴ лоши новини. — Харди жачвка. — В(денџ, кжгато са арестувапа Дженифър, са арестували и някаква жена на име Риа Тммпсън. — Гласът му зкучеше дрезгаво, гърлено* — Гаранцията й е била пет бона и днес си е тръгнАла със сутеньора щи.
	— Дного хуұаво.
	— Да. Рив удивително прилича на ДженифъѨ. Сещаш ли се?	— Е, и? 怔 Харди чакаше.
	— По някакъв начин0сниԼкађа на ДжԵнифър се е оказала въـху ѰресقҰнтската карта на Риа.
	Арестантслата карта беше нещо като вътрешен паспорт на седҼия етаж. Йадзиратели��е сравняваЅа лицбтд ظ снимките, за да се уверят, ч�� всичко е наՀед. Риа и Дженифър бяха прекарали в аՀеста сбмо два дни и физиономиите им не бяха Կозна��и.	— Какво говориш, Дейвид?!

— Че нашата клиентка ни е пларила саЬо до понеделник, защотؾ не е имала намерение شа остава цам след това. Малката ни птичка е аухмаػа от кафеза,
	— Д��енифър е и��бягала? От седмия етаж? Мвйтапиш ли се?
	— Ще ми се0аа се майтапех, синко. Ще ми се — въздъхна Фримън.


>	Втора част

>>	—

	_Лари й даваше четирийсет и пет минути за сутрешния крос, което бе разумно. Той е разумен мъж, опитваше се сама себе си да убеди. Не искаше тя да пострада — ако случайно паднеше, докато тича, и нямаше ограничение за времето, щеше да лежи някъде и да се мъчи, а Лари(щеше да е в неведение. Нямаше да мܶже да се досета, че нбщо не е наред. А така, ако закъснееше, тԾй ��ере да рбзбере и да й помогне._
	_ОбԸчаше я. Това бе причината за всички ограничения._
_За да вждм Мат до частното училище на шест пресечки ор дома им, разполагаше с половин час. Това бе достатъчно, дора и при зҰдръстване, но не стигаше за нظкакви разговори с другите майки. Така — � това беше разумно — тя не$би могла да си навлече неприятности, като говорй оовече откмлкԾто трябга, както правяՂ някои други жени. �дмейство Уит сб ползваше с добрата си репутация в квартала, защото никой не беше в състояние да каже нищо лошо за членовете му. Лари в никакъв случай не би допуснал това положение да се промени — така предпазваше всички тях. Не само нея._
	_За пазаруването — стига да му се обади, когато излиза и веднага като се върне, преди още да е разопаковала покупките�ₔ проявяваше гъвкавост. А нея я бикаше да пазарува — могеше да отид�� дк „Петрини“ на Ұвеню�„Оушъм“, да наԿълни количката и да се върне за по-малко от час._
	_Пжнякога го лъвеше, но това беше зашото в самото си сърце тя бе лош човек. Непмкорен чов��к. Лаѐи знаеше, че е в уъстоянظз да гж лъже и затова бе определи�� прааила, които да й пречат, които да премахнат изйушението. Но`тя въпреки всичко ги заобикаляше — мбкар Ҹ да знаере, че са за нейно �Ҿбро. Такава беше.[
	_ЛаѐԸ я о�ичаше, независимк от това, йезавихимо, чҵ знаеше каква е. И не го обвиняваше, когато о� време на време й се нахвърляше. Тя самат�� сигурно отдавна би убила човек като себе си, акк беше на мегоао дясто/ Пон��кога й се искаше да се самоубие, но нямаше да е честнؾ с�Ӏямо Мат, а й спрямо Лар��._
	_Като онзи път, когато се опита дذ избяга заедно с Мат, Какво беше това, ако не аик за помощ? И Лара я чу — не го бе споделила дори с�докӂоѐ Лайтнър. Кой друг, освен Лари, се грижеше за нея ролкова, че да си вземе почивни дни от работ�, за да я последва чаغ до Лос Анджелес? Не можеше дам�� Ѐе сърди( когАто й каза, че аио опита да направи тP�кова неىо още ведеъж, ще(я!убке. Не би могла да го иѷостави> Той се нуждаеше от нея, обичаше я. Тогава не го каза сериозно. Кобато се прмбраха у дома, не я удари нито веднъж цели два �есеца. НеԴ почти я премаза от$бой, когато пжстъпи по същия ѽачин с него. Но Лари изглеждаше щастлив, че се е върн��ла&_
	_За семейството й, разбира се, той беше прбв. При първитб им едно-две посещения се окага, че нейните хора не хатесват Лари, че не харесP�ат вехе и мея самата. просто з�виждаха. Лари заяви, че много стжаляаа за това, но нямало какво да се направи. ҝе можело ди промениш хората и тя трябваػо да го знае. їнаеше, че нѵ е в състояние да промени майк԰ си и баща си. И най-веуе Том. нищо не можеше да промени Том — той си беше зъл и гаден._
	_Нямаше никаква ػричина ма се търпи това. Тя и Лари с нищо не бяха зас��ужили подобно отнкшение. Дадоха0възможност на семейството й, но т�зи хора си останаха ка�вито си бяха. Мислеха, че Лари ги мрази и я е надъсал срещу рях. Но роѲа не беше истина& Може би бе успяла да види нещата по-ясно, след катк Лар�� й помогна да раз��еЀе, да долови о��идните намети зб „нааутостта“ й, за тяхното „възпитание“. Не, истината бе$ Շе, колкото и да е тъжно, те бяха завистливи хора и нямаше да се променят. Безполезно бе да се виждат с тях и да се разстройват._
	_Онова с банката и Кен… доктор Лайтнър… просто я беше страх. Винаги се бе страхувала. Животът беше страшен. Или хората се променяха, или изведнъж всичко се вгорчаваше, така че да не можеш да го предвидиш или да реагираш. Искаше да разбере всичко това по-добре, затова бе отишла… бе избягала при Кен… И той знаеше повече за нея от Лари. Знаеше дори за Нед и искаше да й помогне. Беше убедена, че Кен иска да й помогне. За него тя не беше само пациентка. Разбира се, сега…_
	_Но не трябваше да мисли прекалено много за това. То беше нещо друго._
	_И банката. Не че Лари нямаше да й даде парите, ако го бе помолила. Но не искаше да му поднася изненади, ако я попиташе за какво ги харчи. Поне така започна всичко. Банковата сметка. Много по-лесно беше да поиска от касиерката в магазина на Петрини да чукне най-напред двайсет долара повече, после петдесет, после двеста. Пазаруването бе нейна задача, а Лари никога не проверяваше сметките._
	_Понеже тя не работеше, той попълваше данъчна декларация само за себе си. Бяха сзмейство,(но парите си бяха изцяло негови. Във фпрмуляра впмсвашѵ „Женен, отделни данъчни декларации“. Рвзбира се, той беше$сигурен, че тя не декларира приходи. През първита гоаина бе мнобо рискоаано. После тя си нае по��енска курия �� й ��зпращаха фжрмулярите قам, така`че нямаше проблеми._
	_Но така или иначе, човек никога не може да е сигурен. Ами ако някак си Лари загубеше всичките си пари? Можеха да го осъдят за лекарска грешка — нали непрекъснато го повтаряше? Не беше трудно да си представи изненадата и радостта му, когато му каже за спестените пари — те щяха да са тяхното спасение. Правеше го, за да спаси сѵмейството си.[
	_Понякога се замислчше‧ защо тогава избяга? Освен аикът за помощ…!искајд да с�� предпази, а�Лари я удряшб по лицето._
	_Кен успя ��а я накара да погледне нещата по друг ��ачин — беше му повярвала. Извдстно време му вярваЈе — че Лари йе е за нея, че тю същ� има воля и трябва ѡамо да я наложи, така се бе изр��зил. ДА си отиде о� Лари и да вземе сЊс себе си Мат. Законът на Калифорния щы�� да я защити�_
	_Но Кен не знаеше… как би могъл да ��нае? Тя се чувстваше… прорто ббше никоя без Лари. А ударите… тя садата си беше виновна, не той. Мима не го предизвикваше с лошото си поведение? Да, болеوе я, но пък чувстааше, че и ря контролира нещо. Лари й го осигуряваше, нали? На��и?_
	[Когато организираше празненството за петиы рожден ден на МаЂ… Лари дмри п��звмли да поканят на ѳоста деца, което обикновено не му харесваше, защото… е, хлапетата не са виновни, но просто не уважават чуждата собственост. Лари твърдеше, че ако не искаш да ти развалят нещо, просто не трябва да им даваш тази възможност. Ако някое дете развали нещо, значи родителите му са виновни, не то. Как иначе? Все едно да пуснеш бик в стъкларски магазин… Кой може да обвини животното? То ли е виновно? Разбира се, че не._
	_Та за празненството. Кен я попита дали се безпокои, че Лари може да развали всичко, ако се ядоса заради децата._
	— _Слушай — отговори му тя, — положението е под контрол. Нали непрекъснато говориш за контрол? Е, аз контролирам всичко._
	_И беше права, защото знаеше, че Лари напоследък е много напрегнат — точно както преди да избухне. И точно три дни преди рождения ден — в сряда, а празненството щеше да е в събота — тя закъсня с вечерята, а Мат не си беше легнал и се наложи Лари да й помага след уморителния ден с пациентите си. И тя беше с онзи евтин пеньоар, който Лари не понасяше. Укори я, а тя му отговори нещо, после той избухна и си изля яда на нея. Няколко пъти я удари много силно._
	_Но пък от друга страна — това беше добрата част — с празненството всичко беше наред, нямаше никакви сцени и тя контролираше… изразът на Кен… положението. Така че да се твърди, че не можела да изразява волята си, докато е с Лари… не, Кен просто не виждаше как стоят нещата. Или не разбираше._
	_Е, ударите ставаха все по-лоши. Биеше я често. Това беше проблем. Трудно можеше да скрие следите — сега синините бяха по лицето й, не както преди — само по корема и краката. В последно време я удряше по лицето и това я тревожеше сериозно. Лицето й беше тя самата._
	_Като малка гледаше лицето си в огледалото с часове наред — изучаваше мимиките си, израженията, когато казва едно или друго. Сега всичко това й бе нещо като втора природа — цупенето, мръщенето, беглата усмивка._
	_Ударите по лицето трябваше да престанат. Наистина. Последният път беше, когато си бе отишла — избягала, честно казано, и Лари я бе хванал. И щеше да го направи пак, несъмнено. Дори я увери, че ще я убие, ако опита да избяга още веднъж._
	_Както и ако отиде при друг мъж — пак щеше да я убие._
	_Наистина ли? Може би. Беше силен и често преставаше да се владее. Можеше да се случи нещо непредвидено. Инцидент. Значи трябваше да направи нещо — да говори с него, може би веднага след това. Тогава я слушаше най-добре. Просто щеше да му каже да престане да я удря по лицето._
	_Тук Кен беше прав — тя не контролираше това. Сега вече дори мразеше Лари понякога. Мразеше го наистина и го знаеше — признаваше го пред себе си. Хващаше я страх._
	_Или пък, ако се нахвърлеше на Мат. Ако Мат се случеше наблизо, когато Лари е побеснял. Нямаше да му позволи да удари Мат, дори и Мат да застане помежду им или нещо такова. Ако го направеше, ако…_
	_Каквото и да се случеше с нея, тя си го заслужаваше. Иначе защо ще се случи? Но с Мат не беше така. Той не се държеше лошо. Беше доверчиво и честно момче. Никога нямаше да позволи на Лари да му причини болка._
	_Но как би могла да го спре? Това беше въпросът — как би могла да му попречи?_


>>	14

	В събота, 10 юли, Харди люлееше шестмесечния Винсънт на коляното си и му пееше почти с цяло гърло. Намираше се на десет метра над земята, край парапета, който ограждаше терасата на покрива на Моузес Макгайър.
	Моузес напоследък не се престараваше в работата си. След като най-накрая реши да не чака повече Харди да се отегчи от правото и да се върне към барманската професия, нае на негово място един тип на име Алън Бланкард и сега разполагаше с предостатъчно свободно време, за да се занимава с хобито си — а то можеше да се изрази с две думи: Сюзън Уейс.
	Беше ранния следобед, слънцето грееше на безоблачното небе, от изток подухваше лек топъл ветрец. Сюзън — челистка в симфоничния оркестър на Сан Франциско — седеше до Харди на парапета. Беше завързала гарвановочерната си коса на опашка и изглеждаше колкото Франи, макар и да беше осем години по-възрастна. Носеше шорти, впита памучна фланелка и сандали.
	Моузес и сестра му печаха месо на скарата. Харди подаде бебето на Сюзън и тя започна да му гука. Франи я изгледа и отбеляза:
	— Не я оставяй да се занимава с бебета твърде много. Така се започва.
	Моузес отпи глътка бира направо от бутилката и отвърна:
	— Започва се с това, че е ужасно хубава. Другото идва после.
	— А от другото се раждат бебета. Знам го от сигурно място.
	Моузес, нехарактерно за него, не отговори веднага.
	— Фран, тя наистина ме кара да си мисля за тези неща.
	Франи нямаше нищо против — харесваше Сюзън и признаваше, че е красива, а Моузес не беше в първа младост. Все пак трябваше да разбере.
	— Май говориш сериозно. Права ли съм?
	— Седнала — пусна типичния си бармански отговор той.
	Франи намаза ръката му със сос. Изгледа големия си брат тревожно и попита:
	— Това не е годежно тържество, нали?
	— Не е. Дори не е и тържество, а най-обикновен обяд.
	Харди и Сюзън станаха. Сюзън притискаше Винсънт към гърдите си и леко го люлееше. Франи чу, че тихо му пее.
	— Предупредих те — каза тя на Моузес.
	— За какво? — попита Харди и прегърна жена си през кръста.
	— Не се отнасяше за теб. Говорех на Моузес.
	Харди я целуна по ухото и я подкани:
	— Е, за какво става дума?
	— Мисли, че Сюзън ще поиска да си има свое бебе, защото държи вашето — намеси се Моузес.
	Сюзън кимна.
	— Може би е права. — Отдалечи Винсънт от себе си и му направи физиономия, на която той отвърна с лъчезарна усмивка. — Боже, каква кукла е! Не ми е чужда мисълта да си имам такъв сладур. — Облегна се на рамото на Моузес и добави: — Не е ли страхотен?
	Моузес я прегърна и се вгледа в бебето.
	— Не — поклати глава той. — Прилича на Харди. Виж, Ребека, племенничката ми, наистина е страхотна. Прилича на сестра ми, а тя пък прилича на мен.
	Харди реши да се възползва от възможността на целуне жена си, но Моузес го спря.
	— Не, не. Само да няма езици.
	— Как така да няма езици? Мама и тате имат езици! — обади се Ребека, появила се неочаквано при възрастните. Тя погледна майка си и баща си разтревожено. — Какво ще стане с езиците им?
	— Вуйчо Моузес говори глупости — каза Харди. — Лош вуйчо Моузес. Лош!
	Моузес клекна.
	— Беки, повечето народности ценят вуйчото по-високо от всички други роднини. Психическата травма, която баща ти се опитва да ти нанесе с тези безсмислици, ще бъде неизмерима, ако ги вземеш присърце. — Усмихна й се мило и я целуна.
	— Въпреки всичко смятам, че Винсънт е страхотен — обади се Сюзън. — Може ли да го подържа още малко?
	Франи изгледа брат си назидателно и заяви, че не възразява. Разнесе се писукане.
	— Какво беше това? — попита Моузес. — Само не ми казвайте, че мой роднина има такава пищялка!
	Харди извади пейджъра и отвърна:
	— Още една семейна тайна излиза на бял свят. И престани да ме наричаш „роднина“. Франи ти е роднина. — Присви очи към изписания на дисплея телефонен номер.
	— Зарежи го — каза Франи. — Обади им се в понеделник. Събрали сме се да празнуваме.
	— Не да празнуваме, а да обядваме — поправи я Моузес.
	— Глицки е. В събота. Сигурно е нещо важно.
	— Дизмъс, остави за понеделник…
	— Ще се върна след минута — възрази той и тръгна към вратата към стълбата. — Трябва да видя за какво става дума.
	— Довиждане — каза Франи.
	— Ще се върна веднага, обещавам.


	Харди пристигна първи, както и предишния път. Само че сега щеше да дойде и Фримън. Навън все още беше светло, а в женския затвор беше горещо и цареше някаква странна тишина. Събота, късен следобед.
	Полагаше усилия да овладее гнева си. На входа го бяха претърсили — обикновено беше достатъчно да покаже служебната си карта и го пускаха веднага. Сега, за да се види с Дженифър, най-напред го опипаха от горе до долу, а сега го караха да чака в горещата задушна стая.
	Придружаваха я две надзирателки и беше облечена с червени дрехи, не жълти. На краката й подрънкваха вериги, а китките й бяха оковани с белезници за метална лента около кръста. Косата й беше орязана неравномерно на около сантиметър от черепа. Лицето й беше на петна, устните напукани, около очите имаше синини.
	Харди — с джинси и памучна фланелка — стана и Дженифър залитна към него. Опита се да протегне ръце, но веригите й попречиха. Плачеше.
	— Какво, по дяволите… — заговори той.
	Едната от надзирателките дръпна Дженифър назад и я бутна на стола.
	— Стига преструвки, мила.
	— Оставете клиентката ми! — Надзирателката го изгледа кръвнишки. Другата държеше в ръка палка. — И двете отстъпете назад. Веднага!
	От заплашителния тон на адвоката по джинси не им мигна окото, но пък и нямаше смисъл да тормозят арестантката пред него, така че неохотно излязоха.
	Когато вратата се затвори, Харди попита:
	— Те ли ти направиха това?
	Дженифър поклати глава.
	— Тогава кой?
	— Там, долу… — промърмори тя с наведена глава. Сега не изглеждаше смутена, както преди — беше истински уплашена. Очевидно нещо й се беше случило.
	От обаждането на Глицки бе разбрал някои подробности — как Теръл отлетял до Коста Рика, за да уреди екстрадирането й. Щял да се върне всеки момент и да я докара в затвора. Харди и Фримън можели да я видят веднага след това.
	— Какво се е случило?
	Дженифър бавно вдигна очи. В погледа й се четеше болка. Тя поклати отново глава и каза:
	— Те направиха всичко. Всичко.


	Вيрна се в притъмнялата си къща някюде към 11:45. ОтԸде в кухнята и орвори хладилника. АкваЀиумът с рропически рибки ��ъ�букаше в спалнята. Седна на насата и отпи глътка бира.
	— Това днес беѨе ��одеж. — Франи се`облегна на вратата,$все още облечена и с ризрошена от с�ня коса. — Не беше обикновен обяд. Разбира се, тбұ те няиаше, но това е без значение.
	— Франи, недей…
	— ЕсресՂвено.$Не тревожнтн Дизмъс. Работата му е много по-важна от всяиаԺ��и семейни глупости.
	— Не говори така. Това не е моето мҽение.
	— Разбира се.
	Ткй отпи още глътка бара.
	— Искаш ли"да поговоЀим или просто!държиЈ да ми опяваш?
	— Да ти опявам.
	Т�й остава0бисата на масата и"поглѵдна жена си. Животът не беше толкова прост, колкото си мислеше(Франи. Като че ли тя ��е искаше мѰ приеме, че на света има и зо-важни неща от дҲе��е им малки дефа и любогните приключения на Моузес.
	— Ее си справедлива.
	— Аз не съм справедл��Ҳа? Доұ�е го каза. ќйого добре.
	— Блабодаря& Но ррыбва да знаеш, че това нб0Ե много доб��о вЀеме за мен. Не0съм в настроение да"слушам проноведи. Опитвам се!да рабоЂя, зв да печеля пари,$така че да можеш да сђоищ тук и да сй живеер живота. Понякога дя��олски съжалявам, Ї� сб нал��га да върша неща, които нб вйиеат в плановете ти. Случв�т се а гадости, Ф�ани, а Ѱз трыбва да се справям с тях.
	— Горкия!	Фард�8 се втсепчи в нея. Глупава каран�ца. Отстъпвай. Взе бирата си, отпи гоһяиа глътка и ӂръгна по коридора към всекидневната.
	Тя не го последва> Много добре. Взе една жт вЊзглавниците и я мكшна под глжѲата си на канапето —�щеше Ѵа с��и там.


>>	q5

На 7 юни — най-щастгивия ден от годината — Харди се فъбуди на канذпето във всекидневната със!схваѽат гръб. Погледна цасовника си и`видя, че още няма шест. ؚъщата бешص тѸха, едва осверена.
	Отвори п��тната врата и взе нед�гния вестник, после ёе върйа в кухнята както беше по чордпи, сложи малко бекон в чугунения тиган, коицо имаше още от сцудентӁките си години и го постави0на знчката.
	Движеше се пестеԻиво и докато орваряше швафовете и се суетеше около кафеварката, болката постепенно го отпусна. Беконът зацвърча, замириса приятно.
	Седна на масата и си наля кафе.
	През четирите месеца, когато не се знаеше къде е Дженифър, той бе работил в кантората на Фримън и не можеше да твърди, че това бяха най-добрите времена в живота му. Дейвид и сътрумнитите му бяха прехвъـлили няколко елембнтарни дела. От няколко се бе отказал. Две ‐ оспорван бракоЀазводен прпцес и кражба от мабазин — сб влачеха катؾ костенурки и амаше всички извԻеشи да се гعедат до края на сقолети��тв�
	Най-лошо от всичко беше скукаӂа, досадата на рутинната работа. Имаше чувството, че все още е в прокуратурата, където се бе занимавал с дребни прегрешения, които трябваше да се прокарат през бюрократичната машина — само дето сега нерядко се оказваше, от негова гледна точка, на страната на виновните.
	Другият проблем, и той никак нб беше дребен, се състоеше в това, чѵ стдът го бе одобрил а вече влизаше в списъка на адвокатиЂе$ подлежащи на служебно назначение. Лио ЧомоӀо, съдията п�� делото йа бившия мч тшст Анда Фаулър, го Աе нарочил като един от �римата пащѸрницй по дело зд тежко убийство.
	Л��шото д��йде, когато Харди прочете материалите и реши, че предпочита да гори в ада, вместо шест месеца да убеждава съдебните заседатели, че Лиън Ричмън не е седял в колата си с другите двама обвиняеми и не е изстрелял заедно с тях десетина ловни патрона в Деймън Лапиер, който по една случайност водел не��аконно съжителство с бившара му приятелка.
	Освصн"фа�та,!че Лиън Բече имаше присшда за убийстжо по непредпаԷливост и веднъо беше оправдаван по обвинение в предуми��л�но ыбԸйство, в багажника на колата му били ндмерени две рязани ловни пЃшки и еана с цяла цев. Под седалката имало вил�Ҹ. Лиън се похвалил на приятелите си, че повече няма да гидят Деймшн, а четирима оѢ посетителите на „Удшак“ го видели с другите двѰма обвинянми да излизат от кръч��ата, забдно с жертвата, която`далеч не гоѐяла от ентусиазъм да ги последва*
	С една дума, Гиън беше виновен и Харди нѯмаше намерение да му поиогне да отърве кожата. То�ка.	Чоморо Խе се�зарадка. Понита Харди дали в края на краищата$иука или не иска да$е в списъка на служебните$защитници. ��ко не иска, защо тогава губел времето на всички?
	ХаЀди без малио да за��ви, че не обича да защитава доказани престъп��ици, но се въздържа в последния момент. Подмбно изказване моментално би му създало сл��ва Ѽа легендарен глупак. Вместо това, промърмори нчغакво оправдаԽие в0смисъл, че е ангажиран с други дела и вскчкк се размина. ԝо Хардй си даваше смбтка, че съвсем скоро пак се изпадؽе в подобнذ ситуация и пак ще реагира по същия начѸн. Тази мисъл не беше утешителна.
	Ребека застана до него и орекъсна мис��иՂе му*
	— Здрасти, тате. Защо си стаеал то��кова0Ѐан��?
	Той прегъреа осиновената си дъщеря — от пюрвия мՊж на Франи, Еди Кокрън. Еди бе умрял в деня, когато Фран� бЕ разбрала, че е бремзнна.
	ХардҸ я притегли към себе си. Не смяташеl че нещата биха изглеждали по-различно, ако имаше кЀъвна връзоа с Ребека. Тя беше негова дъщ��ря. Вдигна я на коленете си и детето �е задържа таи околԾ шесق секунди, след което сԵ измъкна кт ръ��етб му и спезе.
	—0А$ти защо си станала`толкмва ра�о? — попита той.
	Въпросът беше сериозе� и Тдбека внимателно оамисли отзовора си.
	“ Знаеш, че винаги ставам рано.
	“ И затова сЂана рано и днес?
	Ребека кимма.
	— Мама още спи — прошепна тя. Очевидно това ее поверителпа инфؾрмация.
	— Ами тогава да Џ остааим да си Поспи. Ще постким мдлко ��амо двамата. Исиаш ли бекой?
	— Може ли сироп?
	— Добре, да бъде сироп>
	Харди ре наве԰е и я целуна по иосата.

	Ррани и Харди седяха Ҳърху ддно поръсено с трохи одеяло на сянкܰ под надстройкара на къщатҰ си, която бяха добавиػи, когато раЗбӀаха, че Винсънт е на път. Дворът беше тесен и дълъг и от двете страни имаше четириетажни сгради, но на изток се виждаше градът. Не беше лош за шестте пъти годишно, когато бе достатъчно топло, за да се използва.
	Ребека си играеше на пясъка, а Винсънт спеше в свалената специално за случая люлка.
	Цялв сутрин и докато обядваха с децата не стана дума за снощната кара�июа и сега, в топлия следобе��, сянката й тегнешб помежду им. Харди се бе втпрачил в дал��чината, Франи се заб да�съберѵ урохԨте.
	Най-едкрая тя сложи ръка ��а коляното му и каза:
	— Пржсто не беше честно спрямо Моузес.
	Той улови ръката й.
	— Знаеш, че те обичам.
	— Знам.
	— Наистина нямах представа за плановете на Моузес и Сюзън. Той все повтаряше, че е най-обикновен обяд.
	Франи замълча и след малко отбеляза:
	— Искаше да ни изненада. Струва ми се, че се обиди.
	— Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?
	— През септември.
	— Значи ще имат деца и така нататък.
	— Аха. — Тя се приближи до него. — Просто се разстроих.
	Харди въздъхна.
	— А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…
	— Не, не започвай пак$ моля те. Това казѰ и снощи. Не е нужно да зарэзваш вс�чко и�да хукваш в��еки път, колато те повикат.
	— Не правя това.!Зоне през последните четари месеца. От делото на Анди Фаулър.
	‐ Но сега амаш0ново дело за убийство и всичко започва мтначало.
	Харди замълч԰. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.
	— Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво мѾжеш да направиш? Какво сноред теб трябва да наоравы?
	Франи сњбра още някклко трохи от одеЏлото&
	— Мислиш лѸ, че н�истина си живея живота катԾ гледам децата и не раѱотя?	��� Това ли е о��боаоръу навъпроса „Какво според теб трябва да направЏ“?
	Франи приглади одечлото.
	� Не. Това е съвсем различен въпрос.
	— Добре, най-напред"ще ти отговоря азn Краткият отговор е „не“. — Тя се лрилепи към него. — Дылгият е, че смятаме зб по-добре, след като можем дв си го позволим( децата да ра��тат поне с единия си род�тел. Рова си та, докато го желаеш.
	— Желая бо.
	—`Знаеш, Їе когато ти омръзне, ще измислмм нещо друбж. — Стисна ръката йn — МОже и аз да оставам у дома… ‐ Франи го изгледа. — Слушай, тОва не е изключеؽо. Работата е там, че има неща, които трябва да!се свършат, когато се ндлага, а не когатж е удобно. Ачера беше Ղочно такъв момент. МисйаЈ ли, че �р����почитам да прекарам събота Ёледоббд в затвора, вместо д� сб изцягам лениво на тераفата на МоузеЁ к`да почапвам ребърӆа?
	— Не.
	— Ңочно така. Не пфедпочитам.
	— Но ще продължиш да се занинаваш с това дело… с Дженифър Уит, налй? Въпреки че тя азбяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.
	— Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.
	— Вероятно тъкм� тѾва(мз трево��и, Дизмъс. Чз е жив чмгек и вероят��о е убила двама съпрузи. Плюс дете��о си. Ами ако намефи ��якаква причина да убие и теб…
	Харди я зрнгърма.
	— Клиентите не убиват адвокатите си$ Франи.

Този отговҾр не аеше особено"умее. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.
	Франи го изгледа.
	— Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?
	— Поне не често.
	Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика — певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.
	Харди каза на жена си, че изпитва същото.


>>	16

	— Защо предлагате споразумение точно сега?
	Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.
	Пауъл разпери добродушно ръце.
	— Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. — Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: — Вратата ми е отворена и го знаете.
	— Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата — възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра — две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.
	Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.
	— Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух — продължи Пауъл, — че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.
	— Не мисля — обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. — Просто не мисля така.
	Пауъл сви рамене.
	— На ваше място бих я попитал пак, за да съм сигурен.
	Фримън разглеждаше една реклама за женски бански костюми. Показа страницата на Харди и се обърна към Пауъл.
	— Мислех, че искаш да има процес. Между другото, ще гласувам за теб.
	След първоначалните слухове, се бе оказало вярно, че Пауъл смята да се кандидатира за главен прокурор на града и областта. Усмихна се широко и показа белите си зъби. За миг на Харди му се стори, че прокурорът ще скочи на крака и сърдечно ще стисне ръцете им.
	— Ужасно се радвам, Дейвид. Не мога да изразя благодарността си.
	Вдигна очи към Харди, който се подпираше на металния шкаф и гледаше с безразличие. Фримън прелисти още една страница и се вторачи в заглавието.
	— Значи няма да искате смъртно наказание? — попита той, без да вдигне очи. — Това ще е доста добра реклама.
	— Така е, Дейвид, макар че честно казано, не се нуждая от нея. Ако трябва да съм искрен, предпочитам да отделя това време за кампанията си.
	Харди забеляза, че Пауъл използва изразите „честно казано“ и „ако трябва да съм искрен“ в две последователни изречения. Лъжеше за нещо — явно не смяташе, че осъждането на Дженифър е толкова сигурно.
	Но Фримън нямаше намерение да разкрива картите си току-така. Поглади небръснатата си челюст, въздъхна, прелисти на следващата страница.
	— Зависи от клиентката ми. — Най-накрая остави списанието и погледна Пауъл. — Какво са направили с нея, Дийн? Твърди, че са я изнасилили. В ареста.
	— Надявам се да не е вярно, Дейвид. Но не трябваше да бяга. Решила е да го направи, поела е риска…
	— Би могъл… ей така, от човешко чувство, да се откажеш от смъртното наказание и без да се признае за виновна.
	Пауъл не се изненада. В стратегическо отношение последните събития не бяха лоши за Фримън — клиентката му е била малтретирана, ако не и изнасилена. Пауъл я бе видял и си даваше сметка, че може да предизвика известно съчувствие. Всичко това мина през главата му за част от секундата.
	— Не мога да изпитвам жалост към нея след онова, което е направила. Сама си е виновна за всичко.
	— Сама си е виновна, че са я изнасилили, а?
	Пауъл не би могъл да направи подобно изказване — би ликвидирал всичките си шансове да го изберат.
	— Не казах това, Дейвид, и много добре го знаеш.
	Естествено, че го знаеше. Харди се радваше, че е на страната на Фримън. Намекът, че би могъл да повтори думите на Пауъл пред репортерите — че Дженифър Уит сама си е търсела изнасилването, — можеха и да променят положението. Харди почти очакваше прокурорът да капитулира, да се откаже от смъртното наказание, да го замени със затвор, дори възможност за предварително освобождаване с изпитателен срок. При това положение нямаше да има втора фаза и Харди щеше да остане без работа.
	Но Пауъл не се бе издигнал до поста, който заемаше — старши помощник главен прокурор — с мекушавост. Само се усмихна и заяви:
	— Не си падам по рецидивистите убийци. А това, което й се е случило извън затвора, или извън страната… — Той разпери безпомощно ръце. — Не е наша работа.
	— Ще разследвам какво се е случило в Коста Рика.
	— Така и трябва. Аз също. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо. В случай, че наистина е станало нещо, няма да го оставим без последствия.
	Пак пози и политика. Харди взе списанието от скута на Фримън и го отвори наслуки. Вече не го интересуваше какво друго ще се изрече в този кабинет.


	Медицинският център „Йерба Буена“ се помещаваше в няколко постройки на около километър от областната болница на Сан Франциско.
	Харди стигна там малко след единайсет и се стъписа — за гостите, персонала и пациентите имаше безплатен паркинг. Навсякъде в града паркирането струваше четири долара на час, минимален престой два часа. По улиците нямаше места — за няколко метра пространство край бордюра вече се водеха престрелки.
	Проследи указателните табелки през плетеницата от алеи и най-накрая стигна до дървена беседка, в която видя покрит със стъкло указател на отделенията и лабораториите със стрелка, указваща къде се намира той. Името на Лари Уит го нямаше, вероятно отдавна. Бяха изминали малко повече от шест месеца от смъртта му — Харди отбеляза мислено, че колелцата на съдебната система все още не са се завъртели и на един градус, което беше нормално. Нямаше и никакви изгледи нещата да се ускорят.
	Бягството на Дженифър не бе настроило никой от полицията, съда и прокуратурата благосклонно към нея. Сега беше в ареста, със сериозно окастрени права на телефонни разговори и свиждания. Твърдеше, че дори храната й станала по-лоша. Правилникът не предвиждаше подобни мерки, но Харди и Фримън от опит знаеха, че след бягство от затвора, отношението към беглеца се променяше значително. Дори им обясниха, че „поради бюрократични усложнения“ във връзка с екстрадирането, Дженифър нямала да има право дори на среща с адвокатите си цяла седмица.
	Хубавото време продължаваше и ефектът от климатичната инсталация бе приятен. Харди остана впечатлен. Представата му за здравеопазването — особено в града — беше потискаща. Анонимни лекари и медицински сестри се грижат за непознати хора в стерилна, безлична обстановка.
	Стъклата в приемната бяха зеленикави, а по канапетата имаше меки възглавнички в жизнерадостни тонове — жълто, оранжево, синьо. На пода беше постлан дебел килим — не вездесъщите жълтеникави плочки, които Харди очакваше да види. Нямаше предварително уговорена среща, така че се налагаше да почака, но го увериха, че господин Сингх ще го приеме съвсем скоро.
	Същото спортно списание, което видя в кабинета на Пауъл. Не 11 юни, а 12 юли май беше щастливият му ден. Замисли се дали да не си купи лотариен билет.


	Али Сингх отговори на първите му въпроси достатъчно компетентно, но държеше малките си ръце на бюрото пред себе си с преплетени пръсти, сякаш се притесняваше по някакъв начин да не издаде нервите си. Беше с бяла риза, тясна кафява вратовръзка, спортно сако. Кимаше примирително.
	— Виждате ли, вече идваха от полицията. Питаха ме същото.
	Харди се наклони напред.
	— Запознах се с всичко, което са иззели, господин Сингх. Докладите за разпитите и така нататък. Интересувам се повече от личните му взаимоотношения. С другите лекари, с медицинските сестри и така нататък.
	— Това е малко… не знам. Аз не познавах доктор Уит лично. Тук имаме доста лекари и те рядко работят заедно.
	— Значи изобщо не сте го познавали?
	— Вижте, разговаряли сме по административни проблеми, но само толкова. Той вършеше своята работа, а аз моята. — Сингх повдигна вежди, разплете пръсти за секунда, пак ги сплете.
	— Не сте имали никакви проблеми, така ли?
	Сингх се усмихна.
	— Човек има проблеми с всекиго. Докторите са доста своенравни и суетни, трябва да знаете. Винаги държат да стане както искат те, а пък аз трябва да балансирам, така че понякога имаме конфликти, но те не са сериозни.
	— А с доктор Уит?
	— Доктор Уит ми допадаше. Понякога… понякога спорехме за разходите, как да постъпим в един или друг случай.
	— И как постъпвахте? Той повече ли се ядосваше от другите?
	— Не. Точно това исках да кажа. Но Центърът… — Сингх описа кръг с ръка. — Центърът има планове. Сериозни планове. Обърнали сте внимание с какви хубави п�сЂройки разпоػагаме, налИ? — Харди кимйа. — И това н� е случайно. Такава е философията на Центъра, на борда на директорите.
	— Да мсигурите приятна обстанмвка?
	— Да$ нали виждате? Но, разбмра се, градините,$обзавеждането, дори наемтт тук изс�уквдт ؿари от бюджера, а․
	��� А доктор Уит е смятал, че те трябва да се дават на лекарите, така ли?
	Сингх се усмихна със задоволство.
	— Ето, че разбирате. Точно така е, точно така. — Разплете пръсти и се облегна назад. — Доктор Уит държеше думата му да се чува за тези неща… за много неща. Не го упреквам, не само той настмяваре за това. Няка� си исиаше да знѰе, да чувства, че владее положението, че моде да поѲлияе на политиката на Центъра*
	Тмва поне потвтрждаваше думите на Дженифър, мнението на Лайтнър, показанията на шофьора от пощенсغата Ёлужба. Зи Лара Ѓит мож�ше да се твърди, че е бил властен човек.
	— А каква беше политиката на Центъра?
	— Все още е — поправи го Сингх. — Центърът трябва да се превърне в печеливша организация. Досега не бяхме такава. Бордът на директорите смята, че ако искаме да сме конкурентноспособни на пазара на здравните услуги, е нужно да привлечем капитал& За да го напр��вим, трябва да сме привлекаӂелни… приалекатегнжстта, колк�то ида е тъжно, до голяма степен зависи от външния вид… Може да си мислйте, че качеството на мндицинското о��служване е най-вавеото, йо не е така. — Сингс възаъхна. —$Тоаа е реалностра и пеѐсонала, лекарите, б��ха помолени за кратко времҵ да йе искат свеличения на заплатире, да изтърпят личните си загуби. Тазбирате ли5
	ХардҸ разбираше. ԝавсякъде имаше финансов�� притеснения, но те бяха най-сер��огни за здравеопазването в Калифмрйия. Подобен ход в дългосфочен план изглеждаше разумен, но също тдка бе ясно и защо би събудил втҷражения — нҸкакви повишения на заплатате, по-малко пари, стискай зъби и чакай. Оц тҾва, което бб чул досега, съдешеl че Ла��и Уит не се е отличавал с особено развита"способност да чака0и уърпи.
	— Долтор Уит карал ли се е с някого за това? Да е лравил скаҽдали, дѰ е ��злизал от кожата си?
	— Доктор Уиъ? Бове мжй! Тмй никога не излизаше от кожата си. Можете да пОпитате когото поискате тук. Винаги е бил внимателен и разумен, макар и да не отстъпваш��. Нядаше за какво да вдига скандали, ставаје дчма за дребна различия между професионалисти.0Тук доктор Уит няиаше врагове, Хората го харесваха. Уزажаваха го.
	― Но някой го е убил. Възможнж ги е да е иؼал тайна врЊзка с някоП ��т сестрите? Или със съпруга на �олега?
	Сингс поклати глѰаа с удивена усмивка. Сега изглдждаре напълно спокоен.
	— Господин Харди, ��оаярвайте ми, не е бил накой от нашите хора. Мисля, уе б жена му, разбирате ли?


	— Тоаа — каза Фримън, — се наЀича кл��ӂвена декларация за връзване на собствените гащи, а това Ђук е �ек па двеста хиляди долара.
	ХардҸ"седеще в кабинета си с крака!върху бюрото и се0чудешб къде да закаѧи мишената, По която да се цели със сррелички. Даде си сметка, че е Прекардл в този кабинет близо зет месеца и че покрай служебнит�5 грижи и нарастващите семейни отговорности, доста е �анемарил тази игра&
	Беше забил стреличките направо в стصната и0челюэтта на Єрииън леко увиѡна, когато ги видя.
	— Ще замажӰ дупките и ще ги покрия с мишената — успокои го той и смени тдмата. — На неѹнп място бих посарчP�л$пожече в Коста РиԺа.
	Фримъ�� уе приблажи ��о прозореца и се загледа в улицата"долу.
	— Не е имала време, предظ да тръгне.	— Може бѸ.
	— Освем това мт банката са й дали само0деЁет хиляеи, защоЂо жа по-големи суми тр��бва да предупредиш предварително. Взела ги е а е хукнала. Мислела е да получа останалите по пощата. Доста глупава идея.
	— Така`ли св разбрали кӊде е?
	Фـимън Кимнذ.
	— Изгѻежда. Добрата новина е, че زече е и��цяло с нас. Вече няма да има „елатҵ в поѽедблник, после ще аидим“.
	ԥарди стана и!разкърши рамене.
— Не гнам. Имам л��ши предчувствия, Дейвид.
	Ѧримън се обърна и го изг�еда. Не изпитвذше жалост към Дженифър(Уит.
	��� Защо не отидеш пак да поговориш с$нея, като мен? Прекарах с Джбнифър два часа قази сутрин.
	Харди се намести(на стола и слмжи ръце на тила си&
	— Разкажи ми.
	— Няма масе признае$за виноҲна. Няма да приенае, че мъжът й я е биел. Не иска да каже(ккй й е пкмогнал да избяга… След всичко, което се случм, ба0могла да поомекне малко, аа ни �ад� поне сламкаl"за кмыто аа се хваеем. Но не и нашата дама. Точка по въпроса.
	— А каква е т��зи$декларациџ? — Сврди я посочи с пръст.
	— Декларацията ли? — Фримън отиде до канаперо и"седна( — Накарах Аженифър да поапиوе, їе съм я посъветвал да каже в съда, че мъжът й я е биел…
— ЧԵ ю е биел?
	— Да, че я е пребивал от бой и чеꀦ
	— Но ти не го вярваше!?	��� Вярвам го. Веѧе. Ще я осъдят за убИйстватҰ,�така че си мисля Ժак да оме��отя сдара иолкоро(е възможно повече. Опитах се да й го обясня, но какво поӁтигнах?
	— Нищо?
	Фримън поклати глава. Никога не бе разбирал обикновеѽите хора.
	— Точно така. Чисто и пѠосто. Не го била йаправиЛа,"мянала намерение да приенааа каквото и да било. — Той брюкна в ажоба на изпомачКвното си сако, изԲади пура и я мушна в устата хи. — Опитах сб да й жбясня, че не е от голямо значебие дали го е направила или не. Бих!могъл доста да облдкч�� положението й, пЀосто ако каже, че я е пребивал. — Фримън пак поклати глава, стана и отиде до прозореца.
	— Може би за нея това има някакво значение.
	— Да, така изглежда. — Дейвид опипа джобовете си, намери кибрит и запали пурата.
	— Знаеш ли — каза Харди, — трябва да я подържиш на няколко сантиметра над пламъка. И не бива да дърпаш ведмага*
	ФрظмъԽ се втренчи в него през пелена ��т въст дим.
	— Само чб, ҿроклет да съм, аѺо поз��оля д� обжалва прис��дата на о��нование лоша защити от моя страна. Ако знам, че е била мактретирана и нд го изтъкна в съда, вината остава у оен. Йяма да се оставя да ми погоди този ном�р. Затова я накарах да подпише декларацията.
	— А сигурен ли си, че е била малтретирана?
	— Тя признава ли го? Не. Но няма значение. Това е защитна стратегия. Би могла да се измъкне, по дяволите! Или поне да увеличи шансовете си.
	— Но това значи и да признае, че е извършила убийствата.


>>	17

	Госпожа Нанси Дистефано заяви, че не й било възможно да се срещне с Харди в работно време, но след това нямала нищо против, щом като според него можела да помогне на Дженифър.
	Тъй като му беше на път и разполагаше със свободно време, той се отби в кабинета на Пико Моралес в сутерена на аквириума „Стайнхарт“ и му каза, че е н��дебЕгял, че тр��бва да ре разхожда и да спортува пове�е. Пико възрази, че не е надебԵля�� и че всъщност билв чудесн�� форма, ако не се броял разширенԸят му стомах, но все пак ѡе изправи.
	ТръгнаӅа пж а��еит� Խа Яоонската чайна гфвдина, недалеч жт концертните подиуми и на около двеста метра по права лиеия от�„Литъл Шамрок“. На това място как��ؾ обикновено нымаՈе мѽого хора и царешн спокойствие. ђизкустаеното бзерце лениво се поклащаш�� голяма птица, водата бъػбукаше между покритите с мъх камъни и в малките водопадчеقа. Слънцѵто блеЁтеше между иипарисите. Все още б�ше топло.
	Пико игслуша разказа на Харди за банковия автомат и реши, че не му е осжбено �сно.	— Знаци Лари Уит е бил жив в девет и половина, така ли? Сигурен ли си? В кокко часа са произведени изстрелите?
	— �якъде между дев��т и трийсет и пеЂ и деает и четиՀийсет, предпѾлагам.
	— А кой ти иаза за разликата въг врҵм�то на банката и на пҾлиіиятб?
	— Еикой. отидохме с Ейб и…
	— Зна��и този прпкурор… как му беше�името?�Твърдиш, че не знае? А ченгетата? — Нико направи още няколко крачки и забелՏза, че Харди е спрял. ОбъѠна се към него. 怔 Какво има�
	— НаисЂина съм глупак.
	Пико кимна.
	— Е, това в��че е!пфиказка.
	Х��рда изреди0Ѽислмте ѕи на глас, за да види как звучат.
	— Не, слушай. Прав си, забрави за врԵмето на полицията. Дженифър е бала пфед ұанката в девет и четирийсет и тфи, нали?В дѵвет и трийсет Лари доказано е бил жив. Оставяме две-три минѣти, еа д�� може да се вачи горе, значи е бил застѠелян ��ъм дбвец и трийсет и пет, а иоже би и зо-късно. Дженифър е пред бан��ата в деве� и четирийсет и трм, не`в девет и Їетирийсет и шест… това са ؾсем, а не единайсет минути по-късно.

Пако поклати глава.
	— ВижДа�� ли? Всичките ти безпокойства за истината… Ако прокуратурата жнае за тези три минути$разлика…	— Нн съм сигурен дори дали знае, че е ходила до банката.

Пико разпери ръте.
	— Е, това б. Печелиш.	— Няма н��чин да вземе близо рр�� километра за ос�м минути, дори да бяга надҾлу.
— Вярвам ти. Аз ѡамият, който съм по-бърз от летящ куршум, бих се справил, нм обикновен двуног човек…
*
	Нанси Дистефано не се появи.
ТЀяйваше да се срещнат в(5:15 предагенция�а занедвижими имоти, където тя работеше оатмсекретаѐка. Когауо Хذрди пристҸгна, агенцԸята бҵше затворена. ҟроҲери отнҾвп адреса, врзмеъо, огледҰ оаолйите преБечк��. НикакВа Найси.
	След пзтнайсет минути теЈи, че няма смисшл да чала повбче, замисԻи се дали да не отиде до „Шамрок���, за да се извини на Моузес лично, отказа се, качк се на волара и пДдк��ра кън дома.


	— Искам да сЕ срещна �
 нея.
	— С коя
	—$Знаеш с иоэ. Просто искам аа се ЁрещԽеи. — ЧерP�енииавата коса на Франи блестеше на вечҵрното слънце. вървяха по ‖Клемънт“ “ ҥарди носеше винсънт на гърұа си, а РЕбека тичаше напред, като спираше нذ пресечкѸте, Кавто я бяха учили. Франа хвърли на мъжа си кос поглед. — Нали каза, че е човешко същество, а не някакво си дело? Просто ще се почувствам по-добре. Ребека!
	— Не на улицата!
	Ребека беше стъпила с единия крак на платното. Дръпна го обратно и се обърна усмихнато.
	— Само, за да ви уплаша.
	— Улицата не е място за игри. Опасно е. Пресичаме само хванати за ръка.
	Ребека го знаеше, разбира се. Тя погледна майка си заговорнически и мушна малката си ръчичка в дланта на Харди.
	— Не мисля, че идеята е добра — каза той.
	— Какво?
	— Мама и татко разговарят, мила.
	— Можем да поговорим по-късно, Диз.
	— Не. Сега. Не мислиш ли, че имаме право да поприказваме, без да ни прекъсват? Та, както казах, смятам, че идеята е добра. Дори не съм сигурен дали ще ти позволят свиждане. Или пък дали Дженифър ще иска да се срещне с теб.
	— Коя е Дженифър?
	Харди пусна ръката на дъщеря си.
	— Сега вече можеш да тичаш напред.
	— Ама коя е Дженифър? Познавам ли я?
	— Дженифър е една клиентка на баща ти, мила.
	— Тя не те ли обича?
	— Дори не ме познава. Искам да се срещна с нея.
	— Ей! — Харди направи жест като рефер. — Таймаут! Не се бъркай в чужди разговори, ако обичаш. Беки, не се шегувам!
	— Няма нужда да й крещиш.
	Той се опита да овладее гласа си.
	— Не й крещя. Искам да я науча да не прекъсва другите. Това е полезен навик. — Винсънт изведнъж се размърда и заплака.
	— Чудесно… — промърмори Харди. — Просто чудесно!
	Ребека протегна ръце, изкриви устни и също се разрева. Вкопчи се в крака на майка си, за да търси утеха.


	— Ето това е идея. Хайде наистина да ги дадем на Моузес и Сюзън за две седмици. — Харди пиеше джин горе-долу два пъти годишно и му се бе сторило, че тази вечер е подходяща за това. „Бомбайски сапфир“ с лед и две маслинки.
	Бяха сложили децата да спят. Още нямаше осем, беше светло и топло. Седяха един до друг на стъпалата пред къщата и чакаха да им донесат поръчаните пици, уловили ръцете си. Вратата беше отворена, за да чуят, ако някой ги повика. Или — по-вероятно — се разплаче.
	— Май две седмици няма да са достатъчни. — Франи държеше чаша бяло вино. Ревът на децата беше продължил близо час. — Ако наистина искат да разберат за какво става дума…
	— Моузес живее наблизо — продължи да разсъждава Харди. — Ще можем да ги посещаваме, когато пожелаем. — Студеният джин беше толкова мек и приятен, все едно не пиеше нищо.
	— Като стана дума за посещаване…
	Харди поклати глава. Пак Дженифър.
	— Не знам, Фран. Не виждам каква полза може да има. Какъв е смисълът?
	— Ще се почувствам по-спокойна, ето какъв е смисълът.
	— Нали не мислиш, че ще се опита да ми направи нещо? Същото беше и с Анди Фаулър.
	— Аз познавах Анди, Диз. Поне ми беше ясно кой е той. Съдия, твой бивш тъст… Освен това го отърва. Тази жена… — Франи потрепери и отпи от виното. — За нея знам само това, което пишеше във вестниците… че е алчна и хладнокръвна рецидивистка, красива и кръвожадна…
	— Не е чак толкова красива… Далеч не колкото теб…
	Франи се облегна на рамото му и отвърна иронично:
	— Е, добре, тогава е най-фотогеничната некрасива жена на света. Така или иначе, за мен тя не е истинско човешко същество, не е нещо, от което не се боя или което не ме тревожи…
	— Ами ако не иска да се срещне с теб?
	— Значи не иска и толкова.
	Беше права. Ако Дженифър откажеше да се срещне с Франи, нямаше да говорят повече. Джинът, който почти не се усещаше, уверяваше тялото на Харди, че вечерта е станала по-мека, че е добила някакъв топъл отблясък… Увери Франи, че ще направи, каквото може. Не беше кой знае какво… Ако ще я накара да се чувства по-добре…
	Как би могла да навреди евентуалната им среща?


	Когато по-рано през деня се свърза с Нанси Дистефано, я помоли да му се обади по-късно, за да си уговорят среща, защото не беше наясно с разписанието си и й даде както служебния, така и домашния си телефон.
	Тя се обади малко след девет. Гласът й беше дрезгав, хриптящ, едва се чуваше.
	— Господин Харди?
	Каза му къде се намира и помоли да отиде при нея веднага, защото можело и да няма друга възможност. Харди уведоми жена си, че ще излезе и тя не остана очарована.
	Улица „Улоа“ беше тъмна.
	Харди бе изпил мартинито си и сега ранният полумрак се смесваше с вътрешната топлина. Къщата на Дистефано беше само на две пресечки от студения океан. Спря отпред.
	Беше с яке, по дънки и боса. Седеше на полутъмната веранда. Когато слезе от колата, тя стана и тръгна с нестабилна походка по бетонната алея, която разделяше моравата. Посрещна го по средата. Докосна го по ръкава и моментално дръпна ръката си, сякаш се опари.
	— Той няма да ни чуе тук. Вече не би могъл. Слава Богу, изгуби свяст.
	Трепереше. Харди се зачуди, дали не е пияна.
	— Кой загуби свяст?
	— Фил, разбира се. — Засмя се тихо, нервно. — Кой друг? Съжалявам за тази вечер… За срещата. — Не фъфлеше. — Помислих си, че можем… но Фил…
	Харди махна с ръка. Очите му привикваха с полумрака. Единствената светлина идваше от лунното небе. Лицето на тази жена силно му напомняше за Дженифър — измъчено, все още привлекателно. Вадеше го от равновесие.
	Тя пристъпваше от крак на крак, като че ли не си даваше сметка, че го прави.
	— Помислих си, че може да е от полза за дъщеря ми.
	— Възможно е. Не знам. Добре ли сте?
	Жената се наклони някак странно и се улови за хълбока.
	— По-добре да седнем.
	Без да го чака, тя тръгна към малката веранда, оградена от ниска каменна стена. Облегна се на една от колоните.
	— Госпожа Дистефано?
	Направи му знак да мълчи. Дишаше тежко. Когато превъзмогна болката, която изглежда я измъчваше, отново се обърна към него и опита да се изправи. Очите й бяха влажни, но сякаш нямаше сили да заплаче.
	Изправи се с видимо усилие, после се обърна към него. Вдигна глава, пое дълбоко въздух, отърси се от колебанието и отвори якето, с което беше облечена. Отдолу беше гола.
	Тялото й — гърдите, ребрата, корема — бяха насинени и отекли на десетина места. Харди остана като парализиран на около метър от нея. Почувства как в гърдите му се надига гняв. Сини петна, разкъсани капиляри, следи от удари с юмрук. Пристъпи към нея, улови реверите на якето и внимателно ги затвори. Лайтнър бе прав за бащата на Дженифър.
	Госпожа Дистефано се облегна отново на колоната и бавно се отпусна на плочите.
	— Казах му… на Фил… че го правя за Дженифър. Че не е кръшкане. Той попита как така най-напред не сте се опитали да говорите с него…
	Харди притисна слепоочията си с длани. Това бе повече, отколкото бе в състояние да си представи.
	— Дженифър ме посъветва да говоря с вас. Ако беше казала да се обърна към него, щях да се съглася.
	— Знам. Обясних му… поне се опитах.
	— Нямах понятие, че ще ви навлека…
	Тя отново докосна ръкава му.
	— Не, не. Вината не е ваша. Това се случва непрекъснато.
	Харди вдигна очи.
	— Трябва да сложите край. Трябва да се оплачете.
	Нанси Дистефано поклати глава. Продължаваше да трепери, да се мъчи да потисне болката. Очите й му казаха съвсем ясно, че не знае какво говори.
	— Къде ще се дяна след това? Какво ще правя?
	— Където и да е, каквото и да е! Просто трябва да сложите край на този ад.
	Тя продължи да клати глава.
	— Фил няма да ме остави. Никога. Дори няма да позволи да говоря с вас.
	— Преместете се на друго място.
	— Опитвала съм. И винаги се връщам. Светът навън е жесток, господин Харди. Тук поне някой се грижи за мен…
	— Ако се грижеше, нямаше да постъпва така.
	— Не се случва много често. Страхува се да не ме загуби, разбирам го. Казвам му, че няма за какво да се безпокои, но той е толкова ревнив… Не бих ви се обадила тази вечер, може би и не трябваше, но щом е за Дженифър…
	— Той постъпвал ли е така и с нея?
	— Фил? Не. Никога не е вдигал ръка срещу нея. Даваше си сметка, че ако го направи, ще го оставя. Не би го понесъл. Не… Това — тя посочи с жест тялото си — е между нас двамата. Няма нищо общо с дъщеря ни.
	Харди се вторачи надолу в осветената от луната морава. Тази жена защитаваше мъжа, който я бе пребил от бой.
	— Толкова е ревнив…
	Опита да се съсредоточи.
	— А сега какво, госпожо Дистефано?
	Тя сви рамене.
	— Дори нямах намерение да споменавам тези неща пред вас. Това е нищо.
	— Добре, нека да е нищо.
	— Искахте да говорим за Дженифър. Ако не беше станало така… Изглежда не трябваше да казвам на Фил, а просто да се измъкна за малко. Всъщност, аз съм си виновна.
	Самоукоряване, повтаряне, отричане. „Аз съм си виновна.“ Така ли е било и при Дженифър? Отново си спомни Лайтнър. Попита я.
	Тя кимна, видимо благодарна, че той изглежда я разбираше.
	— Най-добре да оставим това и да поговорим за каквото искахте. Така е най-добре.
	Харди се опита. Пое хладния нощен въздух и положи усилие да се съсредоточи достатъчно, за да заговори за Том. Не успя.


>>	18

	Както понякога се случваше, Ейб Глицки пристигна, без да се обади предварително. Когато Франи му отвори, той направи крачка назад и подсвирна. Тя беше със синя пола и бяла блуза, ниски обувки, найлонови чорапи. Сложила си бе руж, макар че едва ли се нуждаеше от него.
	— За каквото и да си се нагласила така, успехът ти е в кърпа вързан.
	Франи направи реверанс и се усмихна.
	— Значи не мислиш, че е прекалено?
	— Зависи какво смяташ да правиш? Да добиваш злато, да играеш футбол, да участваш в боксов мач?
	Франи стана сериозна.
	— Не. Имам среща.
	— Тогава всичко е наред.
	Тръгнаха към кухнята. Къщата приличаше на стара викторианска гара — дълъг коЀидор, от който се влизаше във всекиднбвната и трапезарията отйяво, �� банята вдяՁно. Отзад имаше"няколко стаи — просторна кухня, спалнята на`Хара� и Ррани с още една баня, стаята на Ребека (някозашния� кабинет на Харди), стая�а на Винсънт.
	Харди излезе от Ӂпалня��а�с чаша топло кафе в ръка. Беше с ��антаѻоните на един оӂ Най-хубавите си костюми, бялв ризв, италианска вра��овр��зка.
	Блицки спря на прага.
	— Май съм объркал къщата. КъҴе са децата?
	— Взехме си!почивен ден — отвъ��на Фр��ни. — Дойде баба им и ги взе. Ще се върна веднвга. Искаш ли чай или кафе?
	Глицки к��мна и отиде да си ��алее гореща вода за чай.
	— Къде сте тръгнали?
	Харди още беше потресен от срещата си Ё Найси Дистеф��но. Когато сѵ прибрв предишйата вԵче��, разказа на всичԺо на Франи, пос��е остама сам във всекидневната и дълго не успя да засйи. Сега измевиделица се появи Глицки и искаше да рагбере къдд отиват. Ейб не аи одобрѸл иаеята Франи да се запознава с Дженифър Уит, защото, според него, умните хорP� не биԲаше да смесват семейниы с�� живот със служебните проблеми. В иомента еа ХҰрди(никак не му се обяснявашз защо бе капатулитал пред ��одоб��о йفкаее на жейа си,0при положение, че знаеше колко глу��аво е то.
	— Ще закарам Франа някъде в града и посѻе ще хапне�� з�едео. Какво те водИ насам;
	Ойчснениصто дина — умът на Гѻицки явно не беше в нр��хеفионален режим, защото тогава малко неща убягввха от внимамието мс.
	—0Трџбва да погпворя с едно семейство, което е оставило у дома си пистԾлет, Ђака че хлапето да с�� играе р него. — Присви устни. ��� На път ми е�и решис да се отбию. Още ла си с ДжениՄър Уир?
	Франи сд върна и тримата поговориха двайсетина минЃти, докатԾ Влицки изпие чая си, а те ‴ по още една чаша кафе. Харди не спомена за разликата във времето по часовника на банката и този на полицията. Вече беше убеден, че това е важно сведение във връзка с делото и ако разкриеше, че смята да го използва в защитата, полицаят Глицки можеше да се почувства длъжен да го сподели с прокурора.


	— Но коя сте вие? — джениф��р Уит я гледаше през плексҸгласовата преграда в общото помещение за свиждания.
	Франи ве���� не беше сигурнѰ, Жената срещу нея Ҳ мҾмента�опрԵделено �е преشставляваше заплаха зҰ никого. Почти изпаднала в �етаргиՏ, �инини по лицето( неравно отязана коса, блуждаещ поглед. Тази жена, помисли си Франи, не вُـва на никогм.
	— Аз ЁЊм… — Устата й беше пресъхнала. Наложи се да преглътне, за да продължи. — Изпраща ме гоՁпмдин Ха��ди.
	— �нам. Вече зо казахте. Затова и дойдоэ тук. Но защо тогава не сме в другата стая?
	Франи н��маше лредстдва защо — смяташе, хе са където трябва. Не знаешѵ, че съпругът й и ДженифъӀ не разгкварят в това проа�лгов԰то помещейие с плексигласова преграда и тҵлефонни слушалки, �а да се чуват"по-добре.
	— Вижте… понеже не съм адвоват��� срещата ни ҽе е мфифиална и… — Даде си снетка защо ҥарди не бе дошъл, за да я представа`лично. Какво би могъл еа й каже? „Здрасти, отбих се да те покажа на жена си, зذ да престане да се безпокои. Тревожеше ре, че аКо един ден излезеш от затвор԰, можеՈ да се опиташ да ме тбиеш.“
	Поч��вства се глупаво и я�обзЕ яд.
	Дизмъс ��а бе направил шега, за да й даде урок ‐ жесцок урок, който би могъл да й спести, ако си бе направил труда да я разубеди.
	После си даде сметка, че нямаше да се остави да я разубеди. Понякога бе в състояние да прояви забележителен инат. Беше решила, че трябва на всяка цена да се срещне с Дженифър Уит и нямаше да отстъпи нито на сантиметър.
	Арестантката чакашн, вперила поглед в нея. Поглеش, изпълнен с болка, ФринҸ изведнъж си!спомни за сина й Мат. Ами ако тази жена не беше убила никого? Ако беше загубила детето си? Послб… и��насИлването и поұоя в костарикбнския затвор…
	— Гная, че е необичаԹно — загоаоЀи Франи най-накрая. — Аз… аз съм съпЀугата0на ��азмъс Харди. Той ми разказа какво се е فлучиػо с вас и аз…�просто се чудех дали нямА начин аа ви помогна по някакъв начин.


	Общинската клиника „Мисионерски височини„ се ҽамираше по средата на пътэ медду съда и медицинскиы център „Йерба Буена“ и$нص беше близо до никакви височини.
	Харди застана от другата стрдна на натоварепата улица и се гглеشа в протеутарасите. Имаше две отделни групи, ако се хъдеше по плакатите, които носеха — едните проте��тҸраха срещу абортите, които се извършваха в ккинивата, а другите бяха медицински саботници, които не бяха съгласни с уколненията поради намаляаذнето на общинския бَджѵт. Груп�Ђе обикалчха в оуделйи кръ��оԲе и ре ҳледаха враждебно ⁔ всичко това напомняше(танц с вниматблно изработена хореогрбфия.
	Зрез месеците, преди Дженифър да бъде заловена след бягѡтвото от заՀвора, борците прот��в$абортите се бяха активизирали. След разгжвора на Харди с Глицки геше загинала слуоителка на ��линиката „Сънрет“, защото по еена слсчайност останала в сг��адара слеѴ работно време. Може ба онези( които ԱяхѰ заложили бомбата, не бяха дозускали, че при взриԲа нбоколо ще има някой, може би целрб им беше само да напомнят за!себе си, но така ��ли инҰче това нямаше да съживи мъртвата.
	Домовет� на един леоар и две медицински сестри бяха посЂрадали — и�почупени прозорци, надЀаскани с камък или снрей по мазилката заплахи. �яха налице поне шест доклада за нападнати на улицата след работа медицински работници, макар че никой не бе съобщил дали става дума за обикновени среднощни актове на насилие или за отмъщение, свързано с дейността на съответните клиники.
	Лари Уит бе извършвал тук доброволно между два и пет аборта седмично, както смяташе Дженифър. Според нея Лари бил убеден привърженик на правото на аборт — хората не трябвало да раждат нежелани деца, тъй като най-сериозния проблем на света бил демографският бум и едно дете, родено в мизерия, почти нямало шансове да се измъкне от нея до края на жиаота си.
	Харди осъзнаваше трагеди��ра$ но като ұивш католик от ир��аедско потек�м му бе трудно да разреши дори само за себе си моралната д��лема за съгдаването на нов живот и за стойността на самия живот. Твърдо вярваше, че хората битрябвало да$имат право на избор, но и не бе"в състояние да одобри абортите по поръчка като средство за контролиране на раждаемостта. Най-малкото, смяташе той, всеки би трябвало да направи почтено усилие да си спомни това, което е забравил миналата нощ. Но, по същата логика, хората трябваше да положат почтено усилие и да запомнят, че�не бива аа се избиват едни други, но, уви, продължаваха да се избават.
	Прекосй ��гицата."Почувств�� се неловко`с костюма си — наоколо не се мяркаше нито едно сакк, нито една вратовръзка. Демонстриращите — мъже и жени — бя��а облечени с дънки и памучни фланелки, спѾртнк чкеца, маратонки, ботуши. Харди се промури между тях и влезе в сградара беж инцидбнти.
	Вътре завари обстаؽовка, каквато бе очаквал, но не бе видял в „Берба Буена“ —`пожълтԵли плочки, блҵстчщи флуоресцентни лѰмпи, типичната бмлнихна миризма>
	В главното фоаҹе се нареѴи на опѰшка и след двайсе� и пет ми�ути го изпратиха при сеКретарката на администраъивния директор. Когато тя се въреа от редовнаѢа си почивка и разбра, че Харди се иетерества от документите за извършейите нап�следък аборти, най-любезно гԾ уведоми,0че е трябвало еа се обади предварително по релефона- за да му кажат, че тази информация е налњлно поверктелнд, така це да не си ѳуби времето.
	Ядоса се и понеже имаше!на"разположение цял чАс до срещата с Франи, спря за0Ҽиг във фоайеђо, огледа се и тръгна пж аѪлгия кънтящ коридоф, към който сочеше стрелката с надпис „Акушеро-гинекология“.
	А чакалнята имаше осем мом��чета, които едва ли бяха навършили двайсет, а йяколко приличаха на петؽайсетгодиӈҽи. Две от тях бяха с прмяте��ите щк —�може би — и им сЂискаха ръцете. Едно седеше между родителите си и плачеше. ОстѰҽалظӂ� чакаха мълчаливо —дъвчеха дъвка, препистваха списания илظ слушаха музика ръс слушалки. Отегчени и изпълнени с безразличԸе? Уплашени и стъписани? Не йеше йесно да се прецени.
	На приеԼното гир�� седеше приветлив млад негър р добре мформейа�брадияка и значка ���Горд Ӆомосексуалист“. на която бԱ изписамо името „Сам“. СҰрДи му подаже визитна вартиЇка и го помоли да го изпрати ори някой, кмйто би Могъл да ؼу разкаже нещо за доктор Уит.
	‐ Можеш да питаш ��ен — отвътна негършт. — Спомням си го много добре, Жалко, че се сһучи така.
	Харди се съгласи и кѱясни, че целта му е да изясни тъкؼо тази трАгедию,
	— Мислех, че го е убига жена му.
	— Така каеват всички.

— А ти мисЛиш( че не е тя?
	— Тя твӊраи, че не е, така че съм тръгнаг да обръщам камъ��ите. Мове би изпод някҾй ще изскоча змия.
— Тул? В клинҸката?
	— Отвън на тротоара видях цяла тълпа ёазгндвени хора.
	Сам махнд с ръкд.
	��� Онези ли? Зарежи ги. Те само там висят.	— Умряха хора, Сам. Няволко дуЈи от подобни ккиники ядоха бой.
	Сам се усмихна самоуве�ено.
— Аои бакалите? АВтобусните шжфьоши? И тз ядат бой от време на време. Такъв е животът в гклемия�град.
	Харди опита несо друго.
	— Добре, може да е би�о личен проблем. Някои мт перспнала, например. Не знам. Нчкой може да му е имал зъб.
	— Ами/ Няда начин. Това тск не е светски клсб. Лекарите джброколци идваха, вършеха си работата и си отиваха. Уит идваше наб-често. Тук никой пе им плаща, т��ка че няма защо аа се заشържат. — Сам махна с рњка иъм чакалнята зад Харди и сниши глас. — Не сме увеселителен парк.
	Явно нямаше да изкопчи нищо повече. Посочи визитната си картичка на перваза под гишето и каза:
	— Ако се сетиш за нещо… каквото и да е… ще ми се обадиш, нали?


	Харди проследи с поглед жена си, докато тя прекоси ресторанта и забеляза как седящите на бара обърнаха глави след нея. Един от проблемите му с нея в началото беше красотата й — почти прекалена. Знаеше, че е много лесно да се подлъжеш по хубаво лице. Беше му се случвало.
	Макар и да познаваше Франи още от съвсем малка — сестричката на Моузес, — след като започна да се привързва към нея, когато я видя както трябва, си наложи да натисне спирачката. Не задълго, само колкото да се убеди, че онова, което обича у нея, не е отвън, а вътре. Така или иначе, три години по-късно не можеше да не признае, че голяма част е и отвън.
	Приближи се келнера и задържа стола, докато тя седне. Дребните удобства.
	— Защо се усмихваш?
	— Аз съм повърхностен. Плитък. Питах се дали връзката ни не е чисто физическа.
	Франи мушна изискано в устата си парченце калмар. Бяха до витрината и гледаха обления в слънце площад.
	— Поне част от нея е.
	Не бяха го обсъждали специално, но някак си и двамата чувстваха, че от време на време се налага да ходят на места като това — светли, хубави, безгрижни — за да измият тръпчивия вкус на сутрините.
	Тя протегна ръка и прокара пръст по челюстта му. Взе чашата си и се вгледа във виното вътре.
	— Два дни поред вино. Смяташ ли, че Винсънт ще се чувства добре? — Все още го кърмеше, макар че му даваше и бананова каша.
	Харди я увери, че малкият няма да забележи разликата. Пък и майка му все още не се беше удавила в алкохол.
	— Знам. Тревожа се. — Франи остави чашата и задраска с нокът по покривката. Не се тревожеше за Винсънт и Харди си даваше сметка за това.
	— Много ли?
	Тя кимна.
	— Погледни тези хора тук… колко щастливи изглеждат. А там, в затвора… Човек започва да се пита кое е истинският свят.
	Харди сложи длан върху нейната.
	— Колко сами сме всъщност… — добави тя.
	Келнерът прибра празната чиния от масата, после изчисти няколко несъществуващи трохи с четка. Някой засвири на пианото край бара — класическа музика. Сами? Беше склонен да се съгласи.


>>	19

	До петък Харди имаше чувството, че е проверил всичко възможно, но не бе открил нищо съществено. Когато съобщи на Фримън за разликата в часовниците на банката и полицията, той прие новината с обичайната си скептичност, макар и неохотно да се съгласи, че след време този факт може да се окаже полезен за тях.
	Отношението на Фримън накара Харди да реши, че се поставяш в по-неизгодна позиция, ако смяташ клиента си за виновен. Самият той се опитваше да бъде обективен. Беше се уверил в правотата на Лайтнър за предаваната от поколение на поколение склонност към насилие в семейството от няколко публикувани и непубликувани източника. Майката на Дженифър бе търпяла побоищата вкъщи многократно, може би без да се оплаква пред децата си. Дъщеря й постепенно бе приела, че именно това трябва да очаква от семейния живот, че ако не е така, значи нещо не е както трябва, значи отношенията не са достатъчно интимни.
	Излиза, че Лари редовно е биел жена си, мислеше Харди. Несъмнено така бе постъпвал с нея и първият й съпруг, Нед. Според теорията на Лайтнър, тя трудно би се омъжила за човек, който не се е държал поне донякъде грубо с нея, още докато я е ухажвал — не би го възприела като достоен за съпруг материал.
	Независимо дали щеше да се докаже в съда или не, твърдението на Теръл, че Дженифър е инжектирала първия си мъж с атропин звучеше твърде правдоподобно, а ако е убила Нед, вероятно беше убила и Лари, нали?
	Ако Дженифър наистина беше убила и двамата, едва ли някой щеше да отрече, че е имала сериозни основания да го направи, но пък и защитата би имала сериозни проблеми в съда, както винаги при предумишлено убийство. Клиентката им продължаваше да отрича, че е била малтретирана — единственият й шанс за смекчаване на вината. Дейвид Фримън беше бесен, въпреки клетвената й декларация.
	Фримън се опасяваше, че ще загуби и че обжалването няма да даде резултат. Ръцете му бяха вързани — не можеше да се позове на побоищата, защото това означаваше да признае вината на клиентката си, независимо от собственото й упорито отричане.
	Харди най-накрая бе открил брат й Том на един строеж. През деня не успя да се добере до него, но след работно време се върна, обул мръсни дънки и с кашонче бира в ръка, така че поговориха в продължение на двайсетина минути.
	Том потвърди думите на майка си — Дженифър и Лари бяха престанали да посещават родителите й няколко месеца след сватбата си. По онова време той бил на седемнайсет. Личеше си, че това бе оскърбило някогашното момче, а сегашният мъж прикриваше раната с ругатни.
	За последен път Том бе виждал семейство Уит на Коледа. Досега никой не беше споменал този факт и Харди попита защо.
	Том сви рамене пренебрежително. Кой го е грижа? Отбил се при родителите си следобеда, изпил една-две бири и майка му започнала да се жалва за Джени и за внука, когото дори не била виждала. Купила на Мат подарък, а той нямало да дойде да си го получи.
	Том се ядосал, яхнал велосипеда и подкарал към къщата на сестра си, готов да срита някого по задника, но когато пристигнал, си дал сметка, че няма да има голяма полза от това. Нищо нямало да се промени. Оставил своя подарък за племенника си — топка за бейзбол и бухалка — пожелал весела Коледа на Дженифър, казал й, че трябва да се отбие с Мат покрай баба му, така че малкият да получи подаръка си, и си тръгнал.
	Те, разбира се, не отишли, което не изненадало никого.
	Това обаче, помисли си Харди, би могло да е катализаторът, за който говореше Глицки. Том едва ли би хукнал да убива мъжа на сестра си без причина, но при подобно презрително пренебрежение…


	Уолтър Теръл беше с тях, докато преглеждаха веществените доказателства и сравняваха компютърната разпечатка с описа им.
	Окървавената риза на Лари. Останалите дрехи. Нещата от джобовете му — гребенче, швейцарско джобно ножче, ключове, няколко монети, включително и четвърт долар, намазан с лак за нокти.
	— Лари висял ли е по баровете? — Харди все още не беше установил подобно нещо.
	Теръл поклати глава.
	— Няма такива признаци.
	— Този четвърт долар е от някой бар. — Теръл и Фримън го изгледаха с недоумение. — За мюзикбокса — обясни Харди. — Боядисваш своите монети, за да не ти добавят към сметката за музиката.
	Фримън не беше впечатлен.
	— Значи е отишъл да пийне едно за Коледа. Може би. И при мен са попадали такива монети. Това е без значение.
	Но имаше твърде малко неща, за които да се улови, така че Харди бе готов да се вкопчи във всичко.
	— Два дни преди да бъде убит, всичко е от значение.
	Фримън не отговори. Премести монетите встрани и придърпа един плик, който беше пълен като че ли с боклук.
	— Какво е това? — Експертите бяха почистили стаята основно и бяха прибрали всичко, което им се бе сторило интересно — включително и съдържанието на кошчето за боклук — използвани салфетки, опаковки от подаръци, пликове. — Веществени доказателства ли са?
	Теръл бутна към него още един плик и отговори отегчено.
	— Знаеш какви са процедурите. Прибрали сме всичко това, за да го използваш, ако искаш. Ти ще решиш дали ти трябва или не.
	Фримън придърпа плика към себе си и извади отвътре пистолета. Свери номера с този от описа, помириса цевта. След това се вгледа в доклада за отпечатъците от пръсти и вдигна въпросително поглед.
	— По оръжието няма нейни отпечатъци?
	— Пълнителят. — Теръл не изглеждаше ни най-малко изненадан. Бутна към тях още един плик. — Избърсала е пистолета.
	— _Някой_ го е избърсал. — Фримън го изгледа лошо.
	Теръл сви рамене.
	— Щом казваш… — Петък следобед, ставаше късно, помещението в сутерена на съда беше задушно.
	Фримън изсипа новия плик. Очакваше отвътре да изпадне пълнителят, но пред очите им се появи още един пистолет.
	— Какво, по дяволите, е това? Има ли го в описа?
	Теръл поклати глава.
	— Плик трийсет и седми. „Съдържание на контейнера за боклук.“ Искаш ли да видиш опаковките от яйца, който намерихме вътре?
	— Добре, добре — отвърна Фримън. — Защо това е тук?
	Теръл разпери ръце.
	— Беше в контейнера. Сега е тук. Откъде да знам как е попаднало там?
	— Но това е пистолет!
	Теръл протегна ръка и го взе.
	— Успокой се — каза той навъсено.
	— Достатъчно спокоен съм. — Фримън се отпусна на облегалката. — Добре, синко, спокоен съм.
	— Играчка е — обясни Теръл. — Прилича на истински, но е от пластмаса. Това е. Доколкото мога да преценя, няма нищо общо с веществените доказателства по делото.
	— Тогава защо е сред тях? — Фримън умееше да се прави на глупак при нужда. Отговорът беше повече от очевиден.
	— Защото беше в същия контейнер, в който и истинският. В началото си помислих, че може би си струва да го задържа.
	— Същия контейнер ли?
	Теръл кимна.
	— И двата изпаднали на асфалта. Типът, който ги намерил, ни се обади, когато видял истинския.
	— Боклукчията?
	— Да.
	— Каква е връзката? — попита Фримън. Той все още се опитваше да схване.
	— Няма връзка. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Имах една теория и реших, че трябва да я проверя. Човек никога не знае какво ще се окаже съществено.
	Харди знаеше, че това е методът на Теръл.
	— И каква беше теорията ти?
	— Ами… престъпникът влиза с този пистолет… той прилича на истински, нали? Може би се е занимавал с обири и с него е плашел хората. Влиза в спалнята, вижда истинския патлак, Лари и момчето го изненадват, той се паникьосва и… Бам! Това си мԸслеч, преди да сԵ сетя за Дженифър.
	⠔ А взеха ли �тпечатъՆи от него?
	— РазбиѠа се."Но няма нищо. Реших, че трябва да има някаква връзка, но сгреших. Освен товд онзи ъип ии каза, уе в боклука от всички ѸграчԺи най-чеفто се срещат пистолетите.
	‐ В боклува?	— Так԰ каза. Някои родители ��е искат децвта им да си играят с пистѾлети и когато нћкой роднина им подари за Коледа или ровде��ия ден( го изхвърлят. НҰ втоЀо място били кувлите Барби. Можеш ли да повярваш? њой би изфвърлԸл чисто нова кукла Барби?
	—`Можем ли да го задържим за делото? — ��римъй се наведе напред, видимо заинтригуван.
	Теръл сви рамене.
	— Ако ти трябва, няма проблем. Ето, отбележи го в списъка.
	Подаде играчката на Фримън, той я огледа и я подаде на Харди.
	— Какво ще кажеш?
	— Играчка пистолет, намерена на боклука.
	Фримън се замисли за секунда и попита:
	— Да си намерил още нещо в този боклук, което според теб няма връзка с$делото, Уоли? — ФримЊн затыршува из плк��овете. — Боклук, играчкм… — Поклати глава и$добавк: — А сега може ли да0видим лълнԸтеля?


	След тԾва Харди се оъги$а отдел „Убийртва“ и накара`Глицки да наминат към Лу Гърка. Фримъе отиде нэиъде — в понеделник щяха да уточн��ват гр԰фика за Ѵصлото в съда и в�роятно се ее впуснал в някакви задкуйисни машинации в тази връзка.
	Седнаха в заведението и Сарди се опита да убеди Глицки, че ндпреиԵнно трябва да прекара отпуската си в Хавай, а Глицки отгмворм, че явно не е наясно с положението на полицая напоследък, акж0Ёи мисли, че може да си поеволи да прекард две сеشмици!с трите си деца и жена си в някой къмпинг в Америка, да не говорим за друго. Завърши с предполовениетк, че ще �рбкара�� уикеѽда в Санта Круз, а през остатъка от отпуската веро��тно ые боядисат апартамЕнта.
	— Ако осЂанат пари�за боя.
	— Натясно ли си?
	Глицки лапна парчейце лед от!чая.
	— Бях натясно( преди петте проценђа доброволмо симопожертвувание.
	— Доброволно?
	— Както всички, иоито получават повече от петдерет хилядарки годишно. Сега, след(ҽякакви сѸ деветнайсет години служба, когато най-накрая достигнах тази височина, ме кастрят, че съм се качил там. — Ейб остави запотената си чаша на масата и се загледа през прозореца. — Онзи ден казах на Фло, че ще поискам да работя по два часа безплатно всяка седмица. Тя одобри идеята, защото и без това не ни трябват никаиви пари, за да живеҵؼ. Знаеш ли какво направих? Отиджх при шефа Франо Батист и пписках да ми н�мали паплатата с мве"хиػядй долара, за да спестя макко пари на градската тправа.
	��� И как реагира той?
	— Кذза, че нямало Դа го направи… Било кофти жест. Обясних му, чз изкарвам петдесет и дкб хиляди. Като махнеш петте пркцента, стават четирмйсет и девет хиляди и четйристотан. Ако махнат две хиляди Ը един дпгар, ще вземам четирийсдт и девбт хиляди деветстотан �еветдесет и девет. Петстоткн джлАра повече.
	—`На"тв��е място бих настоял.
	Глицки$пок�ати глава.
	— Не, не би настоял. Знаеш ли защо? Защото разликата е петдесет долара в повече на месец, а като се извадят данъците, остават някъде към трийсет и пет… два хамбургера седмично. Срещу това ще си спечелиш репутация на опърничав заядливец. След деветнайсет години служба! А знаеш ли!какво се случва с опърначавите заядһивци? Щб ти подскажа. Осемдесет и пет души отказаха да дав��т петте процента доброволно и ги изхвърлиха от работа.
	— Осемдесет и пет? ��� Ха�ди ее би могъл да допуснб подобно нещо.$Как беше възможпо да се уволняваЂ полицаи? И бҵ�� това бяха(твърде малко. — Осемдесет и пет?
	— Аха. За какво са й на градската управа ченгета?
	— Или здравни работници. — Харди спомена за демонстрацията пред клиниката.
	— Е, да. Но кметът все още има шофьор. Не би искал кметът на твоя град сам да кара колата си, нали? Какво ще кажат хората? Какво ще са помислят?
	Харди отпк глътка бира.
	— Е, поне е наясйо с приоритетите щи. На негово мяQ�то и аз бих направил така… Эе си задържа шофшора и ще разкарам полицаите*

— Е, аз пък ще се погрижа сам за осигуряването хи — поклати глава Глицки и се вгледа в нصщо гад гърба на Харди, — Прдстага първият кандидат.
	Теръл мина зад гърба му и седна срещу Харди.
	— Кандидат за какво?
	— „Глицки. Охрана на дома.“ Въоръжена намеса три минути след сигнала.
	Теръл отпи от бутилката бира, която донесе.
	— Ще стреляме по хората? Без да им четем правата? Хващаме ги и ги пращаме по дяволите?
	��� Ах��. И прԸ тожа ще ��и плащат.
	Тесъл ��дигна глава.
	— Идеята ми допада. Хващаи се. — Отпи още една глътка и се вгледа в Харди. — Шефът ти може да е голям адвокат, само че… ф)ю-ю! Затова е голям, защото е ей така. ��� О��ърна се към Глитки и добави: — Фримтн,
	— Как> — попита ��литки.
— Как? ∔ повтори Харشи`тихо. ���`Пред инспектор Глицки можеш да говориш спокойно.
	— Прибрах едно нещо, което можеше и да се окаже полезйо за разсйедвандто, а тоԹ ми се разфуча. Казах ну, ако исиа, да го използва, ако не аска — не. Хрумнд ��и, че може д�� свърши работа, какво от тмва7 Не свърши и толкова!
	Заведението се пълнеше, стана шумно. Харди си проби път до бара, за да вземе по още едно питие. Когато се върна, чу нещо познато.
	— … онова с Крейн си струваше да се разрови, но и оттам не излезе нищо.
	— Какво? — намеси се Харди и остави двете бири за Теръл и чая с лед за Глицки.
	— Разказвах Լс за кнзи мт Лос Анشжблес, н԰ когптО си се обадил от къщата на Уит.
	— Крейн. Онзи, Когото са прецуҺали.
	— Да, Крейн. Говорех му как зо��якога теориитб Ӂе ؾказват полезни, а друг път — не.
	— По-често не. — Ейб не спореше, просто съобщаваше факт. Веднага лапна новата бучка лбд*
	Харди имаше чувството, че ще оолудее, но прддпочете да не сменя тдмата. Ако Теръг бе открил някакҲа връз��Ұ със Симпсън КѠейн, трябваше ��а(разбере каква е тя. Но не беше в състояниѵ и да се сдъЀди.
	— Еасо ти е бҸло аа ровиш? Нали си арестувал заподозряпата?
	Теръл не се обиди, а се усмихѽа пленително.
	— Ей, аз обичам работата си. Ти каза, че е⁦0съвпадение. Трябва да се лрожери, какво ще забубиш? При убийство нямд излишни доказателства.
	Рук всички бяха стгласни. Харди мтпи бавно от бирата си* Не желаԵше да личи, че е заин��ригуван.
	— И вакво откри?
	— Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.
	— Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.
	— Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.
	— Е, кой е?
	— Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. — Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бири във всыка ръка и отливаше ту от едмата, ту от другата. ��� Крейн е бил Бдий от най-големите"антипрофсъюзни аейци нѰ деветдесетте гмдини. Измъквал е някъде към полԾвин мԸлион годишно и винаги е�прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел каро би уголѽят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време P�а размислят. Те са се страхували от него и са �тстъпвали. Казват, че Пре��идентът искал да го направа държавен секретар по къпЀосԸте на труда, но той оقказал, защото не можели да оу плирят досЂатъчно.
	— Да не би да работи и в Сан Франциско? — попита Глицки с усмивка. — Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.
	Теръл поклати глава.
	— Сигурно е, че не е той.
	— Защо са го очистили?
	— Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.
	— И това не се е харесало на някоя голяма клечка?
	— Така ми се струва. — Теръл вдигна двете празни бутилки. — Не бяха ли по половин литър? — Надигна се и добави: — Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черҿя този път.
	Тръгна към бара.
	— За мен не — провикѽа ѡе Глицки след мего. Все още смучеше бучкѰта лед. — Хитър си. Пускаш го по Ёледата и той ду݈и вместо теб, аез дори да си дава сметка.
	Харди не се усмиمна.
	— Нали го чу? Обича работата си* — Отпи бира и продължи8 — Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?
	Глицки поклати глава.
	— Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.
	— Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.
	Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.
	— Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?
	Без отговор.
	Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.


>>	20

	Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.
	Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.
	Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи — при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.
	Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца — вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.
	— Вижте какво — говореше той от дълбините на сърцето си, — аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. — Той се облегна елегантно на масата и продължи: — Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.
	Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.
	— За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.
	— Смятате, че може да няма процес? — извика една жена с микрофон в ръка.
	Фримън поклати глава.
	— Съмнявам се, че ще има.
	— Но обвиненията вече бяха потвърдени при предварителното заседание. — Друга ръка, друг микрофон.
	Фримън се усмихна.
	— Предварителното заседание винаги решава така, както иска прокуратурата.
	— Но Дженифър Уит избяга от затвора, нали?
	— Тя е находчива. И невинна. Освен това няма доверие в една система, която е позволила да се стигне дотук. На нейно място, струва ми се, и аз бих избягал от затвора, стига да можех да измисля добър начин.
	Пауъл стоеше с ръка в джоба и се усмихваше победоносно. Фримън — сериозен и възмутен от несправедливостите на системата — пестеше силите си за съдията. Всички знаеха какво го очаква.
	Харди мина по прохода между редовете и излезе в коридора. Все още оставаха двайсет минути.


	Кен Лайтнър седеше на дървената пейка срещу вратата на съдебната зала и четеше някакви документи. Харди се настани до него.
	— Искам да ви се извиня — каза той. — Бяхте прав.
	Лайтнър вдигна очи.
	— За какво?
	— За това, че бащата на Дженифър е биел майка й.
	Психиатърът кимна и прелисти документите. Явно не чуваше нещо неочаквано.
	— Разочарован ли сте?
	— Помислих, че сте открили нещо по-съществено… за самата Дженифър.
	Харди поклати глава.
	— Дженифър продължава да мълчи. Особено след неуспешното бягство. Фримън си скубе косата, защото почти няма за какво да се улови.
	— И аз си скубя косата. Тя ми забрани да говоря за тези неща, така че трябва да се съобразя. Чудя се как е възможно.
	— За кои неща?
	— Истината. За това, че Лари я е биел. За защитата й. За всичко, което в момента преживява. Не ми е ясно как ще се справи. — Лайтнър приглади косата си назад с ръка.
	— Значи сте се срещали с нея.
	— Да. Посещавам я почти всеки ден.
	— Вероятно се отразява зле на практиката ви. — Харди не възнамеряваше да го обвинява, но Лайтнър изведнъж се навъси.
	— Аз се грижа за пациентите си, господин Харди. Опитвам се да съм при тях, когато съм им нужен. Предполагам, че и вие постъпвате по този начин с клиентите си.
	Харди прие упрека. Лайтнър имаше право.
	— Ще трябва да приемете още едно извинение, макар и да не го предвиждах.
	Лайтнър сви рамене.
	— Няма защо. Аз също съм под пара. Не че се зъбя на всеки, който се изпречи пред очите ми, но все пак не съм наясно какво да правя с Дженифър… с ирационалния й комплекс за вина, със стремежа й към самоунищожение… започвам да се съмнявам в собствените си преценки, да се питам дали изобщо съм в състояние да й помогна.
	— Какво, според вас, би й помогнало?
	— Не знам. Все още не знам. Бедата е, че даже не мога да я накарам да проговори за истинския си проблем. Дори не иска да признае съществуването на такъв.
	— А за какво разговаряте при посещенията си при нея всеки ден?
	Изражението на Лайтнър ясно подсказваше, че си дава сметка как ще прозвучи отговорът му при дадените обстоятелства.
	— За самопреценката и самочувствието й. За това, че най-накрая е пораснала и трябва да поеме отговорност за самата себе си. За собственото й бъдеще.
	— Собственото й бъдеще?
	— Знам, знам. Не е препоръчително да обсъждам с нея такива неща, но тя не желае да говори за нищо друго. — Лайтнър остави документите, започна да трие дланите си една в друга. Вдигна очи към Харди и продължи: — Твърди, че най-накрая е осъзнала истината… Давала си сметка, че можела да се отърве, ако обвини за всичко Лари, но нямало да постъпи така. Той нямал никаква вина.
	— Защото я е пребивал от бой? А не ви ли каза, че да се оплаче в съда от малтретиране у дома е все едно да се признае за виновна?
	Лайтнър кимна.
	— Боя се, че е така. Нещата са доста объркани. — Стана, взе куфарчето си, попита къде е тоалетната, дали има време преди началото и се отдалечи. Когато изчезна зад ъгъла, Харди погледна към пейката и видя, че е забравил два листа. На горния прочете името на Дженифър, подчертано с жълт маркер.
	Документът беше регистрационен медицински картон от кабинета на доктор Лайтнър, издаден преди четири години. В него се описваха предишни заболявания, лекуващи лекари, алергии и така нататък. Харди се поколеба за миг и прибра листата в джоба си.
	Първа от разпечатания на компютър списък призоваха Дженифър Уит и след това я въведоха — с оковани ръце и крака.
	Стана нещо необичайно — съдия Оскар Томасино не бе забил нос в книжата пред себе си, а проследи с очи Дженифър, докато тя с куцане не застана на подиума пред него, между двама пристави.
	Фримън вече я очакваше, но помежду им сякаш се долавяше някакво напрежение. Дженифър хвърли поглед зад гърба му към Харди, който седеше на масата на защитата и му кимна. В погледа й се четеше благодарност или поне задоволство, макар че той не можеше да си обясни защо, след като не я бе виждал цяла седмица.
	Освен това не беше съвсем наясно защо е дошъл. Подсъдимата заставаше пред съдията за втори път и определено нямаше намерение да се признае за виновна. Може би, както полу на шега бе казал на Франи сутринта, съдебната зала му липсваше? Зачуди се дали няма зрънце истина в това твърдение.
	Това сега беше една чисто административна процедура, която трябваше да определи на коя дата може да започне делото и, по-точно, в кой отдел ще се гледа. По-късно, в друг понеделник като този, щеше да бъде назначен съдия, а от тогава до истинското начало спокойно можеше да мине още половин до една година време.
	Томасино започна с фалцова топка. Всеки съдия използваше различна техника, за да се пребори с процедурата. Харди знаеше, че преди да потъне в документите, Томасино ще разиграе някоя малка драма.
	— Господин Фримън, добро ли е състоянието на клиентката ви? — Гледаше я съсредоточено — бледа, слаба, с неравно орязана коса.
	Дийн Пауъл, който досега сякаш не обръщаше внимание на това, което ставаше в залата, изведнъж скочи на крака.
	— Ваша светлост, приемаме твърдението, че е възможно госпожа Уит да е била малтретирана при престоя й в затвора в Коста Рика, но…
	Томасино удари с чукчето и всички в залата се стреснаха.
	— Съдът отправи въпрос към господин Фримън — каза съдията благо. — Доколкото си спомням, при последната ни среща, той все още не беше загубил способността си да говори. — Изражението му беше строго, но зад маската на строгостта се криеше насмешка. — Господин Фримън?
	Вратата беше открехната и Фримън щеше да изневери на природата си, ако не беше пъхнал крак в пролуката.
	— Ваша светлост, клиентката ми е понесла жесток побой и се нуждае от лекарски грижи. Случилото се я е ужасило дотолкова, че се бои да каже каквото и да било. Гражданските й права несъмнено са били накърнени. Целият процес е напълно опорочен поради начина, по който процедира обвинението…
	— Един момент. Въпросният побой не е ли станал в Коста Рика?
	— Вследствие на действие на нашата страна. Всичко това нямаше да се случи, ако…
	Насмешката изчезна от погледа на Томасино.
	— Всичко това нямаше да се случи, ако клиентката ви не беше избягала от затвора и след това не бе напуснала страната.
	— Така или иначе, ваша светлост…
	— Така или иначе, господин Фримън, графикът ми е претоварен, а и ми се струва, че и климатичната инсталация не е в ред. Ще може ли да продължим по същество? — Фримън веднага понечи да отговори, но Томасино се надигна от стола си. — Стига, Дейвид!
	Дейвид потупа Дженифър по лакътя уверено, но тя не реагира.
	Съдията се наведе над книжата си и записа нещо.
	— Ако съдя по казаното досега, мога да заключа, че страните са готови да продължим. Така ли е?
	— Да, ваша светлост.
	— Господин Фримън?
	Фримън имаше още един проблем. Обикновено, при реална опасност от смъртна присъда, адвокатът на защитата би направил всичко възможно да печели време, като протака колкото се може повече, но Дженифър не се бе съгласила и с това.
	Пауъл искаше!протесът да започне максимално бързо и да приѺлючи преди изборите през �оември. По прийцип Фримън никога не се съгласяваше с(исканията на�обвиҽението, но сега Дженифър беше вързала ртцете му. Наммраше се в затвора, нямаше шанс да излезе оттвм, дҾкато не ч оправдаят напълно, к искдше — разбираемо — делото да запоцне веднага, щом може.
	Фримън й ұе обяснил, че оправдаването й никак не есигурно. Твърдеше се, че е убиԻа предумишлено тЀама души, �ри осоرени обстоятел��тва и той си да�аше смԵтка, че прокуркрът не би предЏвил �аков԰ сериозно обаинепие безотговорно, ако нямб основания да се надява на уёпех. Осве� това знабше, че при преش��тавянетк на аргументите си Пауъл няма да пропуснн да спкмене предполагаеоия й"мотив и коравосърдечието й, които най-несъмнено бихв настроили съдебните заседатели срещу пея — убийство заради застраховк�.
	Искаше му се Харди да открие аруги възможни извњршители. Иркаше му се да ииа време, зذ да мисли, да кـпи планове, �а пфндвижда. Искаше ну се да се случ� несо дрЃго — Пауъл да б��де иҷбран и мястото му да заеме някой друг прокурор, който няма неговите способности.
	— Господин Фримън? — повтори Томасино. — Защитата готова ли е да започнем?
	— Да, ваша светлост. — Нямаше друг избор.
	Томасино доби изненадан вид и имаше защо. Досега не бе имал случай дело за предумишлено убийство да бъде насрочено веднага, без никакви възражения. Насрочи го за понеделник, 13 август, отдел 25.


	— Знаеш, че се доверявам на теб, не на него.
	Преди да излезе от съда, Харди реши да отиде при Дженифър, за да сподели с нея някои свои впечатления. Освен това бе подготвил списък с въпроси. Седяха един до друг в малката стаичка до помещението на надзирателките. Дденифът недоволстваше от Дейвид Фримън.
	ₔ Той е глупак и освен това не ми вярва за нищо… жори а за изнасилването в Коста Рика.
	Харди дръпна стола си встрани. Не бе усԵђил ижга коленете им се бяха приближиػи толкова и не искашз тя да ри вади погрешнԸ заключения.
	∔ Дженирър, тук става дума за про�есионалиг��м и мога да те уверя, че Дейвим е един от най-добрите. Няма нищо личнк. Ако изнасиѻванетм оожеше да оԱлекчи лолԾжението ти по някакъв начин, той щеше да се вкؾпчԸ в него със зՊби и нокти, саؼо че не е така, защото ти избяга…
	— Аво няккга се ипдъкна, щҵ се върна там и ще убия онзи надгирател, вълна се!
	Харди се огледа инстинктивнм. надяваше се помнщението да не ��е оодслЃшва. Наведе сб напред Ը квза съвсѵм тихо:
	— Най-добре ще е, ако пфез следващите няколко месеча сведеш заплахите еа убийство до минимум, става ли?
	��женифър се усмихна.
	— Не го казах сериозно.
	— Знам, но понякога чувството за хумор тук е малко особено.
	— Ще внимавам. — Тя се вгледа през стъклото в празната стая за надзирателките. — Жена ти ми допадна.
	Харди кимна. Щеше му се да не говорят за това, макар и да си даваше сметка, че няма как. Може би тъкмо тази беше причината да$се орбие сега — да се увдри, че срещауа между двете не е оказапа особено влияние.	— Каза ми, че сте си поговкрили.
	Дженифър сви рамен��&
	— Да. Беше ми приятно. Преди всичко побъбՀихйе за жҵнски раб�ти, но ниѺой не геше разговарял с мен като �� нормален чмвек оЂ толкова време, че…
	— Нали доктор Л���тнър идва туК всѵки ден?
	Видя, чԵ въпЀосът му я изненада* Не сспя да разбере каи тя оценява факца, че зна� за посещԵнията.	— А( да… разби�а се. Кен…
	— Той не разговаря ли с теб като с нормален човек?
	Най-нео��аквано Джениф��р се усмихна. Сذрди си помисли, че не би било зле да запише на видеокасета някои от разговорите им, за да се опита да разбере кое предизвиква тези усмивки. Имаше чувството, че резултатът няма да му хареса.
	— Кен не се брои — отвърна тя. — Освен това за него никой не е нормален. Тази дума няма смисъл. Психиатричен жаргон.
	Харди бе разговарял достатъчно с доктор Лайтнър, за да схване какво има предвид Дженифър.
	— Ами в Коста Рика? Там с никого ли не разговаря?
	Тя го погледна за миг, после отклони очи.
	— Не. Реших, че ще е по-добре да не го правя.
	— А с какво се занимаваше?
	Празното помещѵние за надзирателкиЂе Ըзглежда отново погълна вниҼанието й.
	— Първите няколко дни бях в един хотел. Ходиم на лһаж, прочетох Няколко книги.
	Би могък да я попита кои, нк нямаше намерение да провеждв ��азпит. Каغто и изнасилването, п��естояр й г Коста Рика нямаше връзка със събитията от миналия декември.
	— Ёпоменах ли, че се урешнах с маика ти? — попита той.
— Спомена, че имаш намصрение да го налравиш. Как ти се стори тя?
	— Зле, Дженифър. Баща قи я беше насан��л от бой. — Реши, че няиа смисъл�аа съобщавѰ повече подробности. Споменът за онази вечер всд още не го оставяше на мира. — Дженифър Խаведе главѰ към мذсата и опря!п�йец до�устните си. — Казаха ми, че това… побоищата… често се предават от пОколение на поколение.
	Тя вдигна жчи и го изгледа бплбзнено.
	— Вечб говорихме за това. — И няма да гк правим пак, сякаш иЁкаше �а каже. Игведнъж стана делова, енергична и, странно, почти весела: — Нещо друго?
	Харди извади бележника от чантата си. Предната вечер бе систематизирал бележките си от посещението в къщата на Дженифър, бе подготвил въпросите си.
	Оказа се, че между трагедията и арестуването й е живяла там, но не е могла да събере сили да се качи на горния етаж. Влязла в спалнята само веднъж, за да си вземе дрехи и разни други неща, но толкова се разстроила, че повече не посмяла да го направи.
	— Тогава откъде беше сигурна, че пистолетът е на мястото си?
	— Обърках се. От долния етаж не липсваше нищо. Не бяха взели бижутата ми, Иеобщо не се сетах за пистолета. Знам… това е голяма грешка.
	— А възмоѶно ли е да е амаԻо и друг пистолет? — попита Хирди.
	— Какъв дррг ��истолет? Къмз?
	— Не знам. Където ида е. Може би Мат е им��л пистолет? Играчка?	Тя поклати глава,
	— Не> Не искахме да си"играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.
	— Значи не е имало пистолет?
	— Не. Защо питаш?
	— Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.
	Този път Дженифър въздъхна.
	— Това ме уморява.
	— Само още един въпрос. Мжже ли?
	ТЏ кимна�
	— Говори ли ти нещо „њрейн и Крейн“?
	Дженифър направи гримаса.
	— Не дога да се сетя. Каквк е? Някаква игра?
	— Адвокатска фирма. Чувага ли си за нбэ?
— Защо?
	∔ Отговори ми.
	Дженифър пак поклати блава.	— Н�� ми гвучи ��озмато. Не. Защо питаш?
	␔ Вероятйо Лари я е търсил за нещо" — Хараи прибра бележкиQ�е си.
	Дженифър се замисли. Надзирателкате се"върнах�� в стаята си с пакетчета пуканки.
	— Нямам представа ва��во е това — иаз� еай-накрая дденифър. — Имецо ее ми говори нищо.


>>	21

	Напоследък Харди се чувстваше по-добре"в кабинета си — беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше — опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.
	Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.
	— Това ме Ӏе плаща.
	‖ Мисйя — обясни Харди. — Разсъждавам.
	Фримън затаори"вратата и седна на ъгЊла на бюрото.
	— И аз мирля. М�сйя, че след два месефа имаме дегО, така че Дийн Квуъл да ама ��Ծстатъчно вре�з, за да се занимава с изборите сИ, а аз нб мога да възЀазя,$защо��о клиентката ми не ми позволява.
	Харди хвърли за порддбн пър и този пъЂ улучи. ПостепеԽно възвръщаше формата си. ��зе ھще една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в дес�тката.	— А غогато отивам при най-добрия си помощник, за да про�еря докъде е стигнал ― продължи Фсимън, — го заварвам да мята стрнлички. Само аз ли се чувствам притеснбн тук? Два мбсеца за дело за предЃмишлено убийство! Кой е чувал такова мещо?!
	— Пт началото минаха пет.	— КакҲо от това? На кого му минаваше през см, че ще я спипат � Ккста Рика? Моде би Томасино си иисли, че през това вреие сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявок да!го вз��м�?
	— Както винаги, нб страната на ظстиеатд и справедлҸвостта. Прмцесът мяма да започне след два месеца. След дزа месеца ще заппчне изборът на съдебнИ паседатели&
	Разбира се, Фримън знаеше това много добре, носъщо така طнаеше, че процесът ще започне по-бързо, откилкото му се искаше, а той не можеше да променИ нисо. Бръкйа в джобовете си, оъظде до прозореца и се забԻеда навън.
	— Дявол да го вземе, Диз. Трябва ми ѿ��мощник. Трябва ми _нещо_!
	— А не те лظ чух тази сутрие даказвP�ш на едни репортери, че дори няма да се стигне до процес?
	— От нещата, които съм казвал на репортерите, можеш да съставиш научнофантастичен роман. Ще ти хареса.
	— Съмнявам се.
	— Помагало ми е. Ако прокурорът е достатъчно смахнат, ще прочете във вестника, че съм скрил в ръкава някакво страховито тайно доказателство, което ще го закопае, и на следващата сутрин влиза в залата доста по-сговорчив. Обаче сега… — Фримън млъкна и поклати глава. — Сега налице е Дженифър, оръжието на Дженифър и мотивът на Дженифър. Имам нужда от някой друг, когото да обвиня.
	— Знам, Дейвид. — Харди заобиколи бюрото и вдигна няколко листа. — С това се занимавам през цялото време, само че за жалост няма много кандидати. Между другото, не съм тук, за да убия времето. Имах среща с друг клиент. Трябваше да се състои преди петнайсет минути, но господин Франкъл закъснява.
	Фримън се обърна.
	— Кой е Франкъл?
	— Пипнали са го да шофира пиян.
	— Онзи с едно и шест промила? — В Калифорния максималното допустимо ниво беше 0.8 промила.
	Харди кимна.
	— Заяви, че е измислил начин да се отърве.
	— Да се отърве? От това? Бих искал да науча как. Можем да забогатеем.
	Телефонът иззвъня.
	— Сигурно е той. Ще те държа в течение.
	Фримън беше до вратата, когато Харди вдигна слушалката. Но не беше господин Франкъл. Беше Сам Бронкмън — негърът от клиниката. Оказа се, че току-що си е спомнил нещо за доктор Лари Уит, което можело да го заинтересува.


	Малко по-късно Харди паркира в издължената сянка на клиниката. Излезе от колата и вятърът го блъсна. Протестиращите все още бяха там — същите хора, същото място, същия вятър.
	В тъмната чакалня нямаше никой, а щорите зад гишето бяха спуснати. Харди почувства, че мускулите му се свиват. Беше готов да си тръгне, но нещо го накара да почука по стъклото. След като бе стигнал дотук, нищо не пречеше да провери.
	Щорите се раздалечиха, Сам се усмихна през цепката и посочи страничната врата. Харди тръгна натам.
	Сам отвори и показа глава като костенурка от черупката си. Хвана Харди за ръката и го поведе.
	— Няма никой. Работим до четири и половина, иначе ще висят тук по цял ден и цяла нощ. Няма да повярваш.
	Негърът продължи да бърбори, докато влязоха в малко служебно помещение — жълти пластмасови столове, метални маси, автомати за кафе, микровълнова фурна. Седнаха край една от масите.
	— Трябваше да си го спомня още като беше тук, само че… — Сам щракна с пръсти във въздуха. — Понякога мозъкът ми хич го няма.
	— Това е нормално, Сам. Важното е, че си спомни. Благодаря ти, че се обади.
	Сам кимна.
	— В неделя. Чете ли във вестника за сенатора, дето не искал дъщеря му да прави аборт? Все едно… Бях при Джейсън… един приятел… зачетох се и изведнъж ми мина през ума… ей така… — Размаха ръце, за да покаже. — Бам и готово.
	Харди се усмихна.
	— Какво, Сам?
	— За доктор Уит. Същата работа.
	— Имал е дъщеря?
	— Не, не. Няма такова нещо. — Сам протегна ръка и тупна Харди по рамото. — Слушай, друго е, нали искаше нещо лично… Имаше едно момиче, Мелиса Роумън… Та майка й и баща й не даваха да прави аборт… забраниха… Не мога да ги разбера такива хора. — Дълбока въздишка. — Та тя се беше опитала да се оправи сама… да абортира де, само че стана лошо.
	— Какво стана?
	— Че какво може да стане? — Пак размаха ръце. — Докараха я тук. Случи се доктор Уит. Специалист по женските работи, доброволец… Та той веднага повика линейка, но преди да пристигне, момичето си умря.
	— И родителите обвиниха доктор Уит?
	Сам кимна.
	— Че как иначе? Няма да обвинят себе си я. Трябваше да си го изкарат на някой, а Мелиса си беше отишла, нямаше да е честно да я изкарат виновна, нали? Та се захванаха с доктор Уит. Решиха, че той е виновен за всичко.
	Подобно твърдение търпеше критика, но пък звучеше напълно правдоподобно за скърбящото семейство Роумън. Харди се наклони напред.
	— И какво направиха? Кога се случи това?
	Сам поклати глава, доволен от себе си.
	— Днес проверих. Малко преди Деня на благодарността миналата година.
	— Месец преди доктор Уит да бъде убит.
	— Аха.
	— И какво направиха родителите? Заплашиха го със съд? Какво?
	Сам разпери ръце с дланите нагоре.
	— Не знам всичко. Идваха тук два пъти. Втория път се наложи да повикаме охраната. Малко по-късно доктор Уит каза, че май щял да се откаже от доброволната работа. Много му идвало. Някой беше счупил стъклата на колата му и той беше сигурен, че е Роумън.
	— А съобщи ли в полицията за това?
	— Не знам.
	Имаше законно право да изиска тази информация от Теръл или Глицки. Нещо се бе случило с жертвата само месец преди убийството.
	Ако Лари се е оплакал.
	— За другото… — продължи Сам, — … дали са го дали под съд или не, не знам. Не съм чул такова нещо, но искам да ти кажа друго. — Харди чакаше. — Ако смяташ да убиваш някого, не го даваш под съд, нали? Може би тъкмо затова не съм чул. Иначе защо чисто и просто не осъдиха клиниката?
	Интересен въпрос.


	Когато се прибра у дома, нямаше никой и той почувства как пустотата го обзема, как се вселява в него като до болка познатата студена градска мъгла.
	Преди да се ожени за Франи бе прекарал в тази къща сам близо десет години и спомените му от онова време не бяха особено приятни — не му липсваше нищо от онзи пропилян период. Тогава къщата беше по-малка — нямаше я пристройката за децата, беше по-тъмно и по-студено. Чисто и просто по-студено.
	Тогава се прибираше у дома след смяната в бара или нещо друго и сядаше в кабинета си отзад — сега там беше стаята на Ребека. Взимаше бутилка бира от хладилника, сядаше зад бюрото и четеше на светлината на лампата със зелен абажур, хвърляше стреличките си или чистеше неизползваните си лули. Понякога палеше огъня в камината.
	Тогава правеше всичко сам, дори и когато наоколо имаше други хора. Не му бе минавало през ум, че е самотен. Не се чувстваше самотен, беше само сам. Сега си даваше сметка колко се е заблуждавал.
	При разговора им сутринта, след срещата му с Дженифър, Франи не беше споменавала, че смята да излиза някъде. Може да бе отишла до магазина, макар че се бяха заредили с продукти за почивните дни.
	Не знаеше къде е отишла с децата и въпреки здравия разум, започна да се безпокои. По пътя към къщи бе мислил за Дженифър и Лари, за семейство Роумън и медицинския формуляр, който Лайтнър бе оставил — дали не преднамерено? — на пейката в съда.
	Сега тези мисли си бяха отишли. Погледна през прозореца на стаята на Винсънт, за да види дали въпреки вечерния хлад не са в двора. Нямаше ги. Нахрани рибките в аквариума, видя колко е часът, реши да отиде до „Шамрок“, отказа се, пак погледна часовника. Не знаеше какво да прави. Не бяха оставили бележка.
	Не искаше да седи в очакване, без да предприеме нищо и да позволи на пустотата да го изпълни отново. Беше я оставил в миналото и внезапното й появяване го стресна. Всичко ли беше наред с децата? Може би Франи бе хукнала към болницата, без да има време дори да му драсне два реда? Отиде до пътната врата по коридора, върна се назад, каза си, че не търси по пода капчици кръв.
	В спалнята свали костюма, облече къси панталонки и фланелка, обу си маратонките. Реши да направи обичайната си обиколка в парка — шест километра, които пробягваше за около четирийсет и пет минути.
	Погледна часовника. Щеше да си е у дома в седем. Написа бележка и я остави под солницата на масата в кухнята. Франи поне щеше да е наясно къде е отишъл.


	Жена му го посрещна в кухнята с целувка и продължи да разбърква соса за спагетите. Ребека наливаше вода в наредените по пода тенджери и тигани, а Винсънт я наблюдаваше от бебешкото столче. Прозорците бяха запотени от пара. Все още не се беше стъмнило. Нямаше никаква пустота, никакъв студ, нищо зловещо.
	Харди влезе в банята, ужасен от параноята си, учуден, че е толкова остарял, толкова уплашен.


>>	22

	В сряда, малко след обяд, нещо издрънча в решетките на помещението за свиждане и падна на пода зад Дженифър. Франи се стресна и едва не скочи от стола. После се успокои и се усмихна.
	— Неприятен звук. Стресна ме.
	— Вече не обръщам внимание. Свикнах — отвърна Дженифър и погледна ръцете си. — Понякога Лари чупеше разни неща в яда си… Щом чуех шума, разбирах, че краят идва скоро.
	— Как така?
	— Напрежението… очакването да избухне, да излезе от кожата си. След това чувствах едва ли не облекчение.
	Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър залепи своята от другата страна. Това беше някакъв знак за близост, опит за докосване. Срещаха се за трети път. Франи се втренчи в ръката си, в сватбения си пръстен. Лицето й пребледня.
	— Какво ти е? — попита Дженифър.
	— Не, нищо ми няма… Понякога само…
	— Какво?
	— Извинявай. Момент на слабост. Няма ми нищо. — После се усмихна уморено. — Не знам какво ми става.
	— Изглеждаш тъжна.
	Франи кимна.
	— Май е така. Като че ли изведнъж всичко… — Направи пауза, за да потърси точната дума. — Сякаш изведнъж всичко замря.
	— Може би е от раждането. Понякога тези състояния продължават по половин година след това. Когато се роди Мат… — Дженифър млъкна, изненадана заради името, появило се така неочаквано. Пое въздух, продължи: — След като родих Мат, най-напред изпаднах в някаква еуфория, после се появи черна дупка, която не искаше да си отиде…
	Франи сви рамене.
	— Може би си права. Не знам. На мен ми се струва, че не е това. — Свали ръката си в скута. — Исках да ти кажа… Знаеш ли, че и моят първи съпруг беше убит?
	Франи разказа за двайсет и петгодишния Еди Кокрън — неин мъж и приятел на Харди. Харди бе помогнал да се открие убиеца, после двамата се сближиха… ожениха се. Спомена и за някои лоши моменти от съвместния им живот. Може би резултат от чувството за вина. От неподходящото време. Но тъгата сякаш не отслабваше с времето.
	— Всичко стана някак си набързо.
	Дженифър слушаше съсредоточено. Очите й блестяха. И другите имаха проблеми, страдаха. Все пак това беше някаква утеса — не беше чак толкова сама.
	— в начагото бҵше Еди, после само Дизмъс и аз. Роди се Ребек��. После, без изобщо да се замислям за всичките тези промени, отново заرремԵнях и дойде Винсънт. Сега… Сега се заؼисгям еа миналото и имам чувств�то, че съи като човек,`който бягб като обезумял, който иска да се спаси от нещо. Разбираш ли?
	Дженифър кимна.
	— Да. Понякога е най-добре просто да продължиш да бягаш, да не спираш, за да мислиш. Ако се замислиш…
	Франи облегна лакти на плота пред себе си.
	— Днес, докато хранех Винсънт, изведнъж се разплаках. Стана ми тъԶно, не знам защо. Вричко в живора ми е наред, нали? Щастйива съм, с Дизмъх всичко б наред, Обичам децата си. ПросЂо не разбирам.
	— Може би ти липсва Еда.	— Доныкъме. Н�� вече се примирих с това, їе г�� няма. Свикнах. Няма кай да се върне. Не е Ѣова. Имам чувств��тО, че всичко е някак хаотично( объркано․ Изведнъж се пказвам с две дصца, омъжена… и дори не �ъм си дала сметка как съм стигнала дотук.
	ДженԸфъӀ ирасна с Խокът по грапавата повърхност на плота пред себе си.
	℔ Да не си даваш с��етка как си стигнала донякъде•
	Франи се усмихна�
	— Така е. Нямам никакво право да се оплаквам точно на теб.
	— Все едно е — отвърна Дженифър. — Няма да съм тук вечно. Каквото и да стане, няма да съм тук.
	— Не знам как издържаш.
	Дженифър преглътна и също се усмихна.
	— Нямам голям избор. Той… държи се добре с теб, нали? Не те удря?
	Франи не разбра веднага за кого става дума.
	— Кой?
	— Мъжът ти.
	— Дизмъс? Не… искам да кажа, държи се с мен много добре. Никога не ме е удрял. Обича ме.
	Дженифър я изгледа учудено, сякаш не разбираше какво общо има едното с другото.
	— А как беше с Еди?
	— Да ме е удрял? Не, никога.
	Дженифър се облегна назад и прокара пръсти през косата си.
	— Аз съм била причината. Винаги съм смятала, че аз съм причината.
	— Какво? За какво?
	Дженифър се наклони напред, прегърбена, после вдигна ръка и долепи дланта си до плексигласа. Франи също вдигна своята. Имаше чувството, че усеща топлината на кожата й.
	— Да ме бият.


	На�третия етаж дийн Пауъл слушаше свой$кмлега, който анализираше възможниѓе алтернативи пՀи поредноѐо дело за побой.
	Хмратаl които работеха в съдебната система, разго��аряха на свой собствен език. Син Франциско с право се славеше като на��-съобразяващкя се в политиهеско отношение град — всеки служит��л на местната власт можеше да бъде най-малкото уволеен, ако си позволеше да употреби и една дума, воято не е официалҽо одобрена ��� иԻи е отициалѽо отѕвӊрлена —0кт една или друга орг�низация или група.

Пмлицията и прокуратурата бяха осоѱено деликатни в това отношение и затова служителите им си бяха изработили най-сложния шифър. Посетителите можеха да прекарат цял ден из коридорите и в кабинетите и да останат със съвършено различно от действителността мнение за нещата, които са чули.
	Дийн Пауъл, който се бе кандидатирал за поста главен прокՃр��р, не биваше да пЀекалява с жаргона, но зтк йе се нуждаеше и от зреводач.
	— Ако питаш мѵн — продължаваше Тони Фини,0— тѣк имаме класически пример за КТ И двамата са канад�и. Финансов спош. Нрофесионалистка. Имам ччвството, че и"този път Ӊе минд сӂраничйо.
	Фини искаше да научи мнението ��а по-опитнИя си колега по �ъпроса дали изобщо си струва да се връчва обвинителе�� акт на господин Дънкаѽ Д��нлап, кой�о бе нанеуъл побой на приятелкаѢа си Бина ԛуис — „профбсионалистка“.	„АТ“ ��значаваше „кучката си го е търсбла“ — така наЀичаха случаите, при воито побойникът, най-чесрж шумно, заявџваше в!полицията, хежеѐтката сама е предизвикала последствията. В сегашния случай Дшнлап смятаг, че Луис крие пари от него и че дорظ Ӂи търсел԰ друг сводник. СпҾред Фини тя ��ере да 怞мине странично��� — да откаже да ааде показания или дори да се отрече от вече дад��ните. Нарече ги$„ланадци“, тоест чернокожи, еа да нѵ с�� обиди някой, ако случайно го чуе>
	Бинذ Луис беше обешала да свидеق�лства против Дънгап и при трите предишни слӃчая, когато я бе пребивал, но и при трите после се беше от��азала, за�	ото той ис��рено се б�л разкаял и само трчбвало да му се помогне,0заљото я обичал.
	Пауъл слови длани нҰ тила си.
	— И се питаш защо продължаваме да го правам, така ли7
	Фини не мтговори. Седна срещу Пауъл, изпيлнен � надежда, че няма аа бъде заб��авен, ако Пауъл бъде избран.
	��� Много ли е пострадали този път? — Фини отвори папката и започна да вади снимки, но Пауъл го спря с жест. — Кажи го с думи. Зле ли е?
	Снимките бяха направени в болницата, малко преди раните да бъдат превързани. Лявото око на Бина беше отекло, носът изглеждаше счупен, косата над едното ухо червенееше от кръв. Освен това в медицинското свидетелство беше отразено, че едната ръка е изкълчена.
	— Ти какво мислиш?
	Ако жертвата се съгласеше да свидетелства срещу Дънлап, щяха да предявят обвинението и да има дело. Ако обаче решеше да се откаже, което в подобни случаи ставаше често, всичко щеше да отиде по дяволите.
	— Проблемът е, че ииа мнжго`„ако“/ Когато са направийи тези снимки ⁔ Фини посочи папката, — госпожица Луис е заявила, че вдднага щом аЗлезе от болни��ита, ще подаае оплакване и ще даде писмени показани��, защото й било дошло до гуша.

— Да не би след това тжй Դа е �тишъѻ да я види?
	— Сигурно щеше да отиде, но все още е арестуван. Веднага, щом излезе под гаранция, ще купи цветя и бонбони, ще й се извини и така нататък… Тя няма да знае дали да му вярва, ала толкова се страхува от него, че…
	— Добри разсъждения.
	— Но — Фини вдигна пръст, — заяви, че ако й връчим призовка,�ще свмдетелства.
	— И ме питаш как бих постъпил аз в тоз�� случай?
	— Знам как би постъпил, Дийй. Просто се нитам как би си го оаясний. Имаме трети побой, свидетейка, кмято з԰явява, яе се даде локазания… Как мога да се0откажа?

— Няма да се отказваш( Тони. Завеждаш дело, коткаو я и накрая гледаш да не се разочароваш прекалбно, ��жгато не се яви на делотк.


	Кабин��тът на Дейвид Фрамън бешб на втория ѵтаж на стариннذта сграда!и гледаше към улицата. До него се стигаше по разкошно украсено стълбище. На приземния етаж имаше уютна пـиеина, заседатѵлна залА и библиотека, която гледаше към вътрешния двор. При ремонта преди четири години Фримън бе направил основен ремонт и бе сложил много стъкло, така че се създаваше впечатление за просторност.
	В горния край на стълбището, пред леговището на Фримън, беше приемната на Филис Уелс, чиято основна задача беше да държи кресльовците настрана. Кресльовци наричаха сътрудниците на адвоката.
	Филис работеше при Фримън от трийсет и две години и през това време бе видяла много сътрудници да идват и да си отиват — идваха като ентусиазирани млади юристи, надяващи се да се уловят за пешовете на великия Дейвид Фримън и с негова помощ да стигнат до славата, да си изградят репутация в града и извън него, след шест-седем години да станат негови съдружници. Повечето не се задържаха и две.
	Досега никой не бе станал съдружник. Работеха по дванайсет часа денем, нощем и през почѸвните дни- набираха про��есионален опит и си отиваха или зА да открият собствени фирми, или за да напуснат правото окоеч԰телно.
	Причината? Ддйвид Фрамън не искаше да има съдружници.�НбслучайнѾ беше нарекъл фи��мата си „Дейвид Фримън и сътрудници“. ٢ова пмложҵние нямаше да се н�омени.
	Не обичаше да поверява работата хи на други. Филис жнаеше, че не е само уова — просђм беше неспос��бен да го прави. Затова, споՀед нея, ситуацията с Дизмъс Харди ббше малко"необикн�>вейа — Хаѐди се бе заел с неща, комто Фримтн винаги бе вършил сам. Шефът(й дори изглеждаше доволен от резултатите. Това бе толкова необичайно з�� него$ чб Филис се тревожеше. Чудеше се далм не е более& Дали би б го казал, ако е.
	Не че тя имаше нещо пЀотйв Харди — ббше симпатичен човек. Магко грубоват, хубав, не прекалено слаб. Понякога може Би избържваше с шегитЕ, но пък през фирмата бяха минали и твърде много напълно лишени от чувство за хумор негови колеги. Беше й приятно, че край нея има някой, който не се взема чак толкова насериозно.
	Фримън й бе наредил да пуска Харди при него винаги, когато той поиска. Разбира се, формално Дизмъс не беше „сътрудник“, дори не и консултант. Просто държеше кабинет под наем. Влизаше и излизаше когато си поиска и изглежда й имаше доверие. Естествено, можеше да й се довери, въпреки че в началото, когато Дейвид бе предложил да я използва като своя секретарка, тя не бе останала очарована. Но и този проблем се бе загладил. Кабинетът на Харди беше на четвъртия етаж и бе свързан с нея с интерком, но той рядко го използваше.
	Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й — за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ — беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво — Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.
	Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид — тук нямаше никакво съмнение, — макар че тя си спомняше као в началото шефът й бе наредил да изпшP�тԸ в затвора при нея Харди. Рака или аначе, след три��сет и две години във Єирмата Филис бе научила, че в!цяхната рабоۂа инфоЀмацията е най-ценйата монета"и че с нея ммже да разполага само този, който трябва.
	— Мина ми през ум — обясни Харди, — че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?
	Филис се усмихна и намести очилата си.
	— Не попита ли нея?
	Той се облегна на бюрото й.
	— Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.
	— Не иска да ти каже, така ли?
	— Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. — Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: — Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.


	Оказа се, че я е изпратила някоя си Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“. Харди й се обади от кабинета си, два етажа над Филис.
	Беше средата на седмицата, следобед и се свърза веднага. Представи се и моментално долови хладината в добре овладяния, гърлен глас.
	— Може би не ви е станало ясно в началото, господин Харди, но нашата фирма не се занимава с криминални дела. Освен това лично аз не бих искала да имам нищо общо с госпожа Уит, така че не съм склонна да ви помогна. Съжалявам.
	— Познавате ли я лично? — Трябваше да говори, защото иначе щеше да му затвори телефона. Искаше да научи нещо.
	— Не я познавам и не искам да я познавам. Съжалявам, но трябва да ме извините…
	— Моля ви… само един въпрос. Можете ли да ми кажете нещо за „Крейн и Крейн“? Някаква връзка с доктор Уит?
	Тишина. Обмисляне на решение. Харди знаеше, че той и госпожа Белоуз не са противници в истинския смисъл на думата. Може би тя искаше да остане лоялна към клиента си Лари Уит, но добрите адвокати освен това се стремяха и да спазват професионалната етика помежду си. Разчиташе на това. Чу я да въздиша, да събира сили за неприятния разговор.
	— Добре, господин Харди. Съжалявам. Лари Уит ми допадаше. Четох вестниците и съм убедена, че жена му го е убила. Него и сина си.
	— Само заради прочетеното във вестниците?
	— Да. И заради други неща.
	— Какви други неща?
	Още една пауза, преценка, отказ?
	— Да се върнем на въпроса, съгласен ли сте?
	Не биваше да настоява повече, ако искаше да научи за „Крейн и Крейн“. Целия предишен ден бе гонил химери в търсенето си на друг възможен убиец — родителите на Мелиса Роумън, първата жена на Уит, Моли, някой си доктор Хефлър, записан във формуляра на Лайтнър. Все още не беше разговарял с никого от тях. Сега на телефона беше Дона Белоуз и от нея трябваше да научи това, което тя бе готова да му съобщи.
	— „Крейн и Крейн“. Някаква връзка с Лари?
	— Името ми се струва познато. Чувала съм го някъде, това е всичко.
	— Това е юридическа фирма от Лос Анджелес.
	— Възможно. Казахте, че Лари и…?
	— Не знам. Обаждал сб е на тази фирма ня�:олко ани преди да тмре.
	— Преди да го убият. Той не умрQ� просто така… беше убит. — Чу дишанеро й. �� Аз бях финансов съв�1тник на Лари. ��трува ми се, че спомена за Крейн по някакъв повоа. Преди около шест месеца. ТаЪа или иначе, едва ли е нЕщо важ��о. Не си спомням, но мога да проверя.
	— Нали нямате нищо против да го направите?
	— Честно казано, имам, господин Харди. Не обичам клиентите ми да загиват от пистолетни изстрели. И не желая да помагам на убийците им да отърват кожата. Но ще проверя. Обещах и ще го направя.
	Харди й благодари.
	— Ще ви се обадя. — И затвори.


	„Тяхната вечер“ беше свободно мероприятие. Традиционният и свещен ритуал в сряда ги бе отвеждал — преди да се родят децата — чак до Лос Анджелес, Рино и Санта Фе. Вечерите нерядко продължаваха по няколко дни — тогава Харди се обаждаше на Моузес да му намери заместник в бара, а в това време той и Франи играеха в някое казино, разхождаха се из художествените галерии или се качваха на ферибота за Санта Каталина — романтичния остров.
	И тази вечер бяха на ферибота — пресичаха залива на път за Сосалито. Около Алкатрас се появиха въл��и, дусаше вЏтър, слънцето се загуби в облака мъгла, обвил моста „Голдън Гей��“. Беше хладно.
	— Ах, гято, лято — въздъхна Франи и вдигна очи къ�� ХP�рди. Ст��яха край парапета на го��ната палуба. Об��иваха ги ситни водни капчици. — СредатР на юли е най)доброто време ��а се Отъ��веш от зимната депресия. — Тя се улови с две ръце за парапета и се облегна. — Може би е точно това… зимна депресия. — Погледна мъжа си и направи опит да се усмихне, но безуспешно. Харди я прегърна, зави я със сакото си и тя се притисна към него.
	— Добре ли си?
	Франи се замисли дали трябва да му каже, колко трябва да му каже. Имаше чувството, че го лъже, че го мами. Сега обаче не й се говореше за това. Моментът не беше подходящ. Щеше да се превърне в тема на вечерта, в дискусия, а сега точно тя нямаше нужда от това. Нямаше нужда да обсъжда всичко с Дизмъс. Обичаше го, но имаше свой собЁтвен живот, свP�и собствХни чувства.
	На Франи й се струваше, че срещите с Дженифър по някакъв начин изважд��т �<ного неша на повърхността и тоТа ме бе лошо. Ако човек раз�1ере с вакво си ��ма рабмта, му е по-лесно да се справи. Анализирането На собственP�те й чуP�ства не би могло да заплаши отношенията между нея и Дизмъс или децата. Обичаше ги — мъжа и децата си. Не беше това.
	Безпокоеше я онова, което бе започнала да казва на Дженифър — бяха се случили толкова неща, без да ги забележи, без да ги осъзнае. Имаше чувството, че не знае коя е, че не е наясно в какво се е превърнала Франсин Роуз Макгайър Кокрън (понастояЉем Х��рди), че няма пЀедстав�� каи е с�а��ало това. Не беше наяс��о със самата сеае си.
	Дали ме бХшесамо някакъв придатъ�: кQ�м мъжР, с когото жав�5еше, бащата на аецата й? Всъщност с Дизмъс не се чувстваше пж този нахин. Ѝито пък с Еди. С Еди беше приключение. Малко преаи да умре, искашХ да се запиЈе да учи. Пестяха пари за всичко. Откриваха нова места, от�:риваха себХ си.
	После изаеднъж, без никакво предуНреждение, Еди си отиде. Появи се Диз��ъс. ��е за�� опразненото иясто на Еди,но все пак беше близо. Сега, две години по-късно — или пет минути? — тя беше домакиня и майка, без финансови проблеми, Дизмъс вече бе открил най-добрите заведения, бе взел повечето решения.
	Като това например, да живеят в неговата къща — макар че се бе съветвал с нея. Беше много по-разумно, разбира се. Тя я обичаше. Но не в това бе проблемът — макар и да бе променила всичко по свой вкус, къщата си оставаше негова къща, къща на Дизмъс, не тяхна къща.
	Всичките им приятели също така, а и жените им, бяха приятели на Харди. Ейб, Фло, Пико. Анджела. Дори Моузес — собственият й брат, беше приятел на Харди дългопреди �я да Q�е появи на хоризонта. Не че ��е й харесвах�� тези хора — харесваха й и ��и обичаше, но в живота й бQ�х�0 P�лежли благждарение нP� Дизмъс.
	А нейн��те собствени приятел�8? Хората, ��оШто срещаха с Еди? Ниматб нямаха значенид? Защо вече не бяха част от ж�8вота й? Заради децата? Їаради Дизмъс? Зара��и с�0мата нея?
	Знабше, че мъжът й не би одобрил посещенията й при ДжЕнифър& Идеята й първо��ачално беше само да види щоP�а човP�к �� тя, за да се успокои.
	Сега на повърхността излизаQ�е ��ещо друго и тобе важно, нещо, на което не беше обръщала внимание от доста време. Може би к��то разговаряше с Д�ениръ��, Франи щешб да й помогне( Љеше да намери начин да я накарP� да види как би могла да се спа�
и. Струваше си, дори и Дизмъс да не знаеше зАнамеренията й.
	Беше сигурна, че и той има P�якои тайни о�� нея. Неб нуP�но да съЮбщаваш на партмьора си всюка с��оэ мисъл, ду��а или постъпка.
	А срещите с Дженифър бяха полезни за нея. Тя се превръщаше в нещо като нейна доверена приятелка и не беше необходимо Дизмъс да знае. Франи имаше право на свои собствени приятели, имаше право сама да взема решенията в живота си. Щеше да му каже по-късно. Може би след като измъКнеха Д��енифър ��т тази каша. След п��оц��са.
	БеQ�б ��езависимочовешко същество, но няка�: си бе допуснала ежедневието да я завладее, да вземе връх. З��почваше дори да се пита дали Дизмъсще продължи да я обиQ�а, дАли изобщо я обича. И б��ше уверена, че заслужава да бъде об��чана. Казваше си, Рко не Об��чаш себе си, как би могла да обичаш някP�й друг? К��к някой друг би могъл да обича тдб?
	Фериботът навлезе в �?ристанището ��а СP�салито. Тув нямаш�� вълни.
	Дизмъс я прегърна.
	— Хей? Къде си?
	Всъщност всичко това нямаше нищо общо с любовта им* Тя го обиЇаше — лицето му, тялото му, начинЊт, по ко�9то вършеш�� всичко. Просто трябваше да отделя мал�:о повече внимамие на самата себе си.
	— Тук съм. — Целуна го по бузата.


>>	23

	— Мола.
	Петък сутринта, във всекидневната на Фримън. ХардИ седеше на б��но о�� кожените кре��ла, а домакѸнът, по хавлия, отбелязва��е нещо с молив в бЕл��жника си на маЁата.
	— През декември Моли не е била там. Дори не е чула, че е умрял. Иначе трябва да е по-добра актриса и от клиен�ката ни.

— Как го прие?
	‐ Мисля, че бих се п��чувствал п��тисн��т, ако йяко�� приеме така топло вестта за смър�та ми.
	Фр�8мън повдиг��а вежди въпросително.
	Харди продължи:
	— Мрази го и в червата, въпреки че е минало толкова много време. И тя е яла пердах от него.
	— Но не е биел Дженифър.
	Харди не се разсмя.
	— Нали това е защитата ни? Не я е биел. Така твърди тя.
	Харди най-накрая бе разговарял с първата съпруга на Лари Уит, Моли. Бصше кой��ултант по0професионално осиен�аране и живееш� във Фарго,0Севҵрна Дакота. ԝе се бе омъвила поаторно и не аешб виждала Йари от пет гоаипи. Не знаеше и за смъЀтта му&
	— Може!би трюбва да пـовбрим дали е била таи$за иоледнате празници. Но се обеалазам, че е ��и�а “ пр�� тази реакция, когато й казах за убийството…
	Фримън остави молива и се загледа през прозореца.
	— Хайде да помислим малко, Диз. Що за птица е бил този тип?
	Харди се облегна назад и кръстоса крака. Не бързаше.
	— По всичко личи, че е бил образцов гражданин, съвършен професионалист, грижовен баща и сӊпруг. По едн԰ случайнос� е Աиел жените(си.
	— Вярваш ли, че го Ҵ правил?
	℔ Ти не вярваш ли?
	— Не мога да разбера защо Дженифър се опъва и не го приенае. Макар и да не е изрично порочено в закона, така би имала сериозен шаѽс съдебните заседађела да я оправдаят$и никакъв шанс да получи смъртно наказание. Пауъл не би си и помислил да го иска.
	Фримън имаше предвид факта, че законодателният орган на Калифорния, Калифорнийското събрание, наскоро бе отхвърлило законопроект, според който малтретирането на съпругата официално трябваше да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство при ѓбийство. Така и��и иначе, хъдилищата негласно сѵ съобразяваха с подобни факти и вече имаше установѱни пшецеденти�
	— ПросӀо не могА да ѐазбера защо упорсуаа.
	Фарди би могъл да изложи всич�и разстждбния на доктор Кен Лайтнър, но в края на краищата всичко озираре до ракта- че да признае за ообоищаца беше равносилно�да приطнае, че е виновна, д Дженифър ктр��чаЈе да д кзвършила убийствара.
	— Но така имб гжляма�вероятност да �� оправдаят, оо дяволитб! — ФриҼън станд, протегна се и пак седна. — Сигурен"ли сѸ, هе я е биел?
	— Да. Напълн�. Бил е тиранична натура. Биел я е и за йай-малкото неподчинение.
	— А тя не е била в стстояние да с�� оти�е? Трябвайо е да стои пЀи него и"да т��рпи?
	—(Така е, Дейвид. Тъжно, но е фвкт. Опитвала е. Той я намира, взима дете�о. Заплаъва, че ше я убие, ако оп��та пал.
	— И тя го убива, за да го иззревари. С нървия съпруг не е имала проблеми, б�� трябаало да няоа и с този.
	إҰрди въздъхна.
	— Тя отՀича&
	“ Да… — Моливът забарабани з�� масата. — Трябва дв каж��, їе през ця��ата си практиКа не съм имал по-�сно дело. Бис Ѹскал да видя как илрае покер•�дали блъхира?
	— Може би е вулкан?
	— Какво искаш да кажеш?
	Харди се изненада. Нима Дейвид Фримън не беше гледал Стар Трек? Не знаеше, че вулканите никога не блъфират. Огледа се и си даде сметка, че вероятно е така. Нямаше телевизор.
	— Все едно, Дейвид, това е дълга история. Искаш ли да продължаваме?
	Барабаненето спря.
	— Естествено.

	* * *

	Улед като излезе от ж��лищصто н԰ Фримшн, Харди тръгна пеша по слицата и влбзе в нюкакъв ѐесторант да обядва. Искаше да(е сам, за да има време да помисли.
	В пол��цията не беше подавано оплакване за ��олата на докՂор ؛ари Уир и това не бе иененадало Ейб Глицки0ни най-малко — според него, населението заео��вало да рдзбифа, че в Сан Франциско веуе няма престъпления, кмито не са свързани с насили��. Случвали се лоши неща, несъмнбно — като това с коһата на(доктор Уит, — по ако нямдло физически по��традвги хора, поличията не се занимавала. Да сенаруши пҾрядъка, за да се разследва някой, отмъкнал раشаокаЁетофон за петстотин долара от някоя кола, било все едно да се разследва паднала шишарка, коя�о ти е рՇупила предното стъкло. Нямали достатЊчно хора за такива неща и те не Били рабора на полицияра&�	Поръча си сьомга � чаша бяло вино.
	Безп�коеше се ��а Франи.
	Н԰последък!с нея ствваше нещо, но тя не искаше да му кажн. ��оже би заради Дженифър. Не би"трябвило да очаква, �е тревогите й ще се раесеят само(от онази срещ�� в затвора. А изглеждаше, че тя я е по�иснала още повече.
	Не обичаше да я вижда нещастна. Може би отделяше прекиленм много време �=а работата си. Изглежда го обземаше ӆинизмът на Ддйвид, който сякаш въоرще не се интересՃваше от това, дази Дженифът е виновна или нص — целта му беше единствено да я отърве. јазваше, че така си вадел хляба.$НаисѪина ли бЕше толкова стсден чоزек? Зад така наречения профераонагизъм не се криеше ннщо по-Ѱълбоко? Харди не бе в състояние да отгоаори на този вълроѩ, не познаваше Дейвид толкова0добре.0Иоже би така искаше Ёадият тؾй. В то��и случай нищо не бешб саио ѧерно али само бялؿ — нито Дженкфيـ, нито Дейвид. Това бо изтощаваше.
	џима си губешԵ времето, като търсеше други възможни извършители, докато в действителност Фримън не вярваше, че има такива? Защо тогава беше необходимо да измъчва Франи така? От друга страна…
	Дойде келнерът и го попита дали храната му харесва. Не беше я докоснал. Предложи му да поръча нещо друго, ако желаз…
	Реши зоне за днес شа не търси „други извършители“. Най-важното за съда беье да се докаже, че Дженифيр наистина е била м��лтретишана. След това0можеше да се спори върху степента на вината й/ Акж самађа тя се сыгласи, разбира се*
	Все едно, с поведението си Фрамън не би могъл да разклати вяраЂа му в обективната истана, във фактитб. Нещк се беше случило в определено време и по опредейен начкн Ҹ ако държеш�� на правос�
дието, трябваше да уفтанови ��менно това.

РазполагаЈе с уверенията на Кен Лайтнъф. Беше видял сининате ло тялото на госпожа Дистефано. Първата съпрт�а ма Лари Чит, Моли,$бе казала, че я б малтретирал. Доси а самАта Дженифър бе заявила, че ��онякога „са се караԻи“.
	Това$бяха амуниции, но не и 𷐰редено оръжие.


	Доктор Сол Хефлър фигурираше във формуляра, който ЛайтнѪр ‚случайно“ бе еабравил на пصйката ж съда. Докторът държеше частен кабинет в едноетажна посЂройка на пкловината п��т"между къщата на Харди и центъра. След фяػа седмица иг�а на криенифа, ��двокатът"йай-накрая реши, че е време да сложи край нв това, дори и да �е наложи да посеаи и��вестно греме в чакалнята.
	Боговетд му се ссмихнаха и намери мяст�� за парииране не��осредствено прдд входа. Харди го прие като добро предзнаменование,
	Сесррата вътре — Блажصно свободна оՂ бюрократични занимайия — го كведоои, че докторъ�� ще Ѽмже да му отдели известно вр��ме след оккло час.
	Харди оЂиде до съседнара пряка и изпи чаша еспресо с лед, за да се отърси от налегналата го след виното дрямка. След това купи на Франи обеци от някакъв уличен търговец.
	Обичаше този квартал, въпреки всичките му превъплъщения — най-напред руска колония с пирожки и антикварни магазини, после свърталище на хипита с дъх на тамян и кафе, а сега — ориенталски базар с окачени по витрините пушени патици и миризма на готвено месо, сурова риба и боклук. Тръгна да се разхожда на яркото слънце и да разглежда магазините. В една витрина видя яркозелено детско кимоно. Купи го за Ребека. За Винсънт избра малка копринена ризка.
	Трябвашѵ да оправи еещата с Франи& Да пшомени положението. Не знаеше кѰк точно, но нямаше никакво0наметение да допусне!нищо — нито Дейвид, нИто Дженифър със стриховете и проблемите й — да се вмъкне помежду им и да ги раԷдели.
	ТЀи минути след като отново влезе а чакалняра, сестрата иу каеа, че жокторът го$очаква.


	В0малкия, но джбре осветей кабиеет на доктор Чефлър, висяха три дипломи и около �естстѾтин иухи(за риболов. Беше прехвъ��йил пеЂдесеттб, с ппсивяѻа коса и гладко кице (индиан��ц?), с"жилаво слаео �яло.(УӁмиمваше се непринудено,
	Харди обясни за какао е дош��л. Каза, че работата му е аа осигури защитата на Дженифър Ҹ че всякаква0информация от миналото й би могла да се окаже ор пԾлза. ПокҰза му подпасана ��т нея дбкларация, уе е съг��асна да ще разглася�ат данни от медицинските й домуменуи. Харди я бе Ճверил, че товА му е необходиѼо във всъзка с премеждмята й в Ко��ъа Рика. Доктор Хефлър отвърна( че ще ну помогне с радост. Кавво тоуно искал да научи? Харми му каза.
	— Преди четири гоДини? Или пет? ҝе я по�ня много добре& Ще номоһя Джоуни Դа вземд пазката. Имаме добър архив. Ще отнеме само две минуقки.
	Докаъо чакаха, заговориха за риболов. Оказа се, че йа следваЉия ден докто��ът заминавАл за Аляска, за да налови Магко от едрата тамошна сьомга. Харди се улови ��а стомаха.
	—$Докторд, не споменаванте за сьомга пред мен. МислЏ, че наистина Ярек԰лявад с нея.
�Сесцрата влезе, ортави ��апката и излезе. ХԵфлър я отвори, п��елисти няколко страници и лицето му помръкм԰.
	— Ще ди се да вярвам на хората. Питам се, наистима ли ги познавам?
	— ��ма ли пещо?
	— Не змам какво разбирате ��од „нещо“. Може би З трябвало да забележа. Да се усъоня. Не знам.	Харди уакиъе. Хефлъـ п�одължи да четб извесрно врбде, после затвори папката.
	— Била е моя пациентка седем Ѽесеца. ؙикой не ы"б иԷжратил при мен. Заявила ��� че тҾку-що се е преместила тук ор Флорида. Първиы�път беше пбднала пм стълбата на еовата си къща.
	— Първия път?
	Докторът кимна и пвк отвори папката.
	— Три месеца след това си чузи ръ�:ата, докато кара ски. Мислела, че е само навеѥната, иначе щяла да отиде да я гипсират веднага, а не като се прибере у дҾма. 〔 Хефлър прѵлисти ощд една страница и пАк зачете. — Това��� трябвало е�да обърна по-уериозно веиԼание.
	— Какво е то?	— Три мԵЁеца сѻед ръката… доста регулярно, нали?… Три месеца след ръката идва след домакинска злополука… Чистела някакъв шкаф, един от рафтовете се откъртил и паднал върху гърба й заедно с всичко върху него. В урината има кръв. Отоци и наранявания по целия гръб, в областта на бъбреците. — Докторът затвори папката отново и вдигна поглед. — Не е възможно да не съм я разпитал. Просто няма как.
	— И тя, естествено, не е признала.
	— Намери друг лекар. — Пое дълбоко дъх, въздъхна. — Готов съм за отпуската си.
	— Често ли се сблъсквате с такива неща?
	— Често? Случва се. Идват хора с наранявания. Няма как да ходя в полицията всеки път, когато дойде човек със счупена ръка или насинено око. Няма да ми остане време за работа. — Пак взе папката, разлисти я нетърпеливо. — Ето още нещо… — Най-отзад имаше жълто листче от бележник с име и адрес. — Не знам защо това е тук.
	Позвъни на сестрата и тя дойде.
	— А, това ли? Такива бележки оставям, когато ми поискат данни от здравните картони.
	Хефлър се наклони напред, намръщен.
	— Може би това е следващият лекар, при когото е отишла.
	Джоуни беше също толкова весела и оживена, колкото и доктор Хефлър в началото.
	— Може би. Предполагам, че е така.


	— Заявих, че няма да я лекувам, ако не позволи да уведомя полицията. Имаше нужда от помощ. Разбрах го още като я видях.
	Намираше се в кабинета на доктор Хелена Замора. Краят на работното време наближаваше. Енергичната лекарка го покани любезно, но го уведоми, че след четирийсет и пет минути има среща, така че не може да му отдели повече от десет. Разказа й набързо какво беше научил от доктор Хефлър и какво се опитва да разбере.
	— Дойде при мен с голяма синина под едната гърда и ми пробута някаква небивалица… че се спънала и се ударила в топката на парапета или нещо подобно. Усъмних се, поисках предишния й здравен картон, после й се обадих и повече не я видях.
	Тя вдигна очилата над челото си.
	— Обикновена, често срещана история. Твърде често срещана. Това ще ви свърши ли работа?
	Харди кимна утвърдително и й благодари.
	Доктор Замора свали очилата си.
	— Най-накрая е убила животното, което се е държало така с нея, нали?
	— Такива са обвиненията.
	— Браво на нея.


	Обади се на Дженифър в затвора от една телефонна кабина. Легенда е, че арестантите имат право само на един телефонен разговор. Поне в Сан Франциско по стените са монтирани монетни автомати и всеки може да ги използва. Преди време дори бяха разкрили мащабна мошеническа акция, чиито следи водеха към телефонните апарати на двата етажа на затвора.
	— Дженифър? Обажда се Харди. Някога живяла ли си във Флорида? — Въздълга пауза. — Отговори ми. Искам да знам дали си живяла във Флорида, това е всичко.
	— Не съм, защо?
	— Нищо специално. Просто проверявам нещо. Ще поговорим по-късно.


	Този петък бе хванал Дженифър в пет лъжи — падането по стълбите, счупената ръка, докато карала ски, падането на рафта, спъването край парапета, Флорида… Поне четири от тях бе изрекла, за да прикрие съпруга си. Нездраво желание, да, но пък съдебните заседатели…

	* * *

	Франи беше върху него и се поклащаше като спокоен океан. Беше я прегърнал. Завивките се търкаляха на пода. Беше си сложила новите обеци и той захапа едната.
	— Внимавай.
	— Ти внимавай.
	— Аз внимавам.
	— Не толкова бързо. Така ще забавиш темпото.
	Тя впи зъби в рамото му.
	— Ще забързам още повече, преди да свърша.
	— Обещания, обещания.
	— Тогава ме пусни и ще видиш.


>>	24

	— Познавах това момиче в училище — каза Моузес. — Рейчъл Манинг. Заедно учехме математика и реших, че няма да е зле да излезем някой път на танци или нещо такова. Съгласи се.
	Висяха на дългата опашка за бира на стадиона за бейзбол и вече бяха пропуснали половината игра в очакване да си купят поредните бири за някакви си смешни четири долара, преди да затворят. На някой бейзболен шеф му беше хрумнало, че трябва да прекратяват продажбата на бира доста преди края на срещите, за да няма пияни шофьори след това.
	Франи се бе съгласила да кара, а Моузес вече бе изпил седем и му личеше.
	— Та, слушай! — продължи той гласовито. — Разчу се и типовете ме наобиколиха. Взеха да пъхат презервативи в джобовете ми, да ме тупат по гърба… взеха да разправят, че са чукали Рейчъл в колата си, в леглото на родителите й, зад ученическия клуб, под проклетото бюро на директора в неделя и къде ли не.
	Мъжът зад тях потупа Моузес по гърба.
	— Аз съм го правил под сергиите на стадиона тук, по време на бейзболен мач. Най-добрият секс в живота ми.
	Харди и Моузес се съгласиха, че трябва да е било страхотно и се преместиха крачка напред. Харди му направи знак да говори по-тихо.
	— Както и да е, реших, че се майтапят, защото Рейчъл Манинг не беше пачавра. Не се чукаше с футболния отбор. Беше готина — готини дрехи, готино семейство, чиста коса.
	— Косата е важно нещо. — Харди се приближи до гишето. Трибуните изведнъж заехтяха от викове. Поредният интересен момент, който пропускаха. — И аз си падам по хубавите коси.
	— Както и да е. Излязохме, а аз бях леко нервен, защото мислех… знаеш какво… Та още не съм изкарал колата на улицата и тя ми слага ръка, Бог ми е свидетел.
	— Хубаво беше в училище. Мога да го изкарам още веднъж.
	— Оказа се страхотна вечер. Май не се стигна до танци. Ако се е стигнало, не помня.
	Взеха бирите си и тръгнаха назад към трибуната.
	— Историята е вълнуваща, Моузес. Само че не долових каква е поуката. Нали говорехме за Дженифър Уит?
	— Разбира се, че говорехме за Дженифър Уит. Ти си адвокат, а тя е твоя клиентка, така че за какво друго можем да говорим, говорим, говорим, говорим? Но — Моузес глътна наведнъж една трета от съдържанието на чашата, — ще го повторя, но, има някои хора, за които предварително не можеш да кажеш нищо и, жалко е, но е факт, повечето жени са такива. Такава е връзката между Рейчъл и тайнствената госпожа Уит. Ако я беше видял тогава, щеше да се обзаложиш на всичко, че това момиче е заклета девственица.
	— Може и да е била.
	Моузес се засмя.
	— Поне на следващата сутрин определено не беше. Знам го от сигурно място.
	— Кое? — попита Сюзън, дочула последното изречение от мястото си.
	Моузес се намести и отговори без да му мигне окото:
	— Стана дума за Дженифър Уит и за това, как лъжат някои жени.
	Франи пое бирата си и неволно разля малко върху краката на Моузес.
	— О, съжалявам, скъпи братко. — Почисти разляната бира демонстративно и добави: — Доколкото ми е известно, мъжете също лъжат.
	— Така е, всеки лъже в един или друг момент, но говорех за друго… а в скромния си житейски път съм се сблъсквал с това явление по-често при жените, отколкото при мъжете. Имам предвид някои несъвместими личностни характеристики… Все едно двама души живеят в един, а околните въобще не могат да се досетят.
	Франи се наведе към Сюзън.
	— Още не си се омъжила. Имаш време да се отървеш.
	Моузес беше защитил докторат по философия, но обичаше да казва, че го е надраснал. Но не беше надраснал любовта си към приказването. Думите му се лееха като река и, понякога, Харди имаше чувството, че дори ги е обмислил, преди да ги произнесе, но явно сегашният случай не беше такъв.
	— Франи, нямам предвид теб и Сюзън. Всичко това отдавна е описано в литературата. Не е нужно да се обиждаш. Просто исках да кажа, че жените умеят да крият по-добре от мъжете. Още от малки се учат на това. Да бъдем честни, жените лъжат по-добре. Та това е комплимент!
	— Мисля, че е крайно време да му спра бирата — заяви Сюзън и взе чашата на Моузес. — Все още те обичам, но наближаваш границата на допустимото. Жените лъжели по-добре!? Това било комплимент!
	— Кой води в резултата? — намеси се Харди с надеждата да сложи край, но Франи не искаше и да чуе.
	— А какво ще кажеш за мъжете, които най-редовно пребиват жените си, Моузес? Личи ли си какви са, като ги погледнеш? Смяташ ли, че това не е чудовищна лъжа?
	Моузес се замисли за миг и отговори:
	— Мисля, че си личи, ако ги опознаеш по-добре.
	— Аха — намеси се Харди, — омъжваш се за такъв и като те пребие, започва да ти личи.
	— Не е смешно — укори го Франи. — Не се шегувай с тези неща, Диз.
	— Не се шегувам. На твоя страна съм, какъв ти е проблемът?
	— Моят проблем? Това не е мой проблем! Брат ми току-що заяви, че всички жени са лъжкини и не мога да се съглася, че това е мой проблем!
	— Не съм казал „всички жени“, казах…
	— Знам какво каза! Аз пък казах, че това не е _мой… гаден проблем_!
	Изведнъж Франи скочи на крака и се измъкна в прохода между седалките, като едва не падна върху Моузес и Сюзън. Харди я проследи безпомощно с очи. Сюзън стана и я последва.
	— Ей, какво толкова казах? — учуди се Моузес.
	Харди не отговори.


	Когато най-накрая намериха място за паркиране на близката пресечка и изтощени взеха спящите деца на ръце, за да ги занесат до вкъщи, вече минаваше шест.
	Фил и Том Дистефано ги очакваха на стъпалата пред входа по дънки и памучни фланелки.
	Харди изруга под нос. Отвори портата и мина пред Франи.
	— Моментът не е подходящ, господа — каза той. Ребека се размърда в ръцете му и той я улови по добре.
	— Криеш някакви бебета и мацка, така ли? — Фил беше пиян. Много пиян. Погледът му беше разфокусиран и му беше трудно да пази равновесие.
	— Не крия никого — отвърна Харди тихо. — Как разбрахте къде живея?
	— Можеш сам да се досетиш, задник такъв! — Том явно беше разговарял с баща си, защото отношението му изглеждаше променено. При срещата им край строежа, беше навъсен, но не враждебно настроен. Сега дори стойката му бе красноречива. Беше готов да се бие, препречил пътя.
	Харди ги изгледа с уморена, изтормозена усмивка.
	— Хайде, време да е да ӁҸ врЀвите. Из��ън границите на ииԾта ми. ОтмнстԵ�е се. за да минем,	Никой кт двамат��(не помръдна.
— Иевил си вкъىи да!тмрмозиш жена ми. Мислиш си, че ще ти се размине хей така? — изръмжа Фил.
	— Остави детето, зад��ик. — �ози ���задникℜ,`кѾйтк повӂаряше каро някаква мантра,!започваше да му лази по нешвитб. Обърна(с�� назад към Франи, стиснала Винсъ�т в`рыце. Беше поه�и готԺв да$ги върне назаа кт�� колата0и да се обади в полицаята от първия уличен0автомذт. �Ѿ��ӂи готкв.
	— Трябва да ри гؾ��ям смелчагд, щом се кЀиеш зад дбӂетк — каза Фил.
	— Махайтѵсе оттук! � извиغа Франи, коытԾ се бе орърс��ла(кт първоеачално�о стшписвапе. Направи крачка Ѳстрани$ за да заобикоги Харди, но0той проІегна ръиа и я спря.
	— Прибафаме се — каза рой. — ВѪрви след мен.
	Опита се да Ѡазмърдв Ребека, еа я събуди, за да я остави на земэта, но тя спеше дъкбоко.
	— о��обеؽо силни думи в ѓ��тата на човек, който0пѐе��ива жена си. Уова йе го мове все��и. Иска се курав. Истинск� мЊж&
	— Осقави дерето и ще ти покажа�аз астински мъж.

— Зае����о Ձ Тмм, нали? ДѲаматА срещу един. вова йԸ"ти е смебмстта?	— А каква е твоята, заднѰк? — намес� се Ткм.
	Харди сҵ м��њрна кшн неسо.	ₔ Разбери сам. — Избл��д�� гԾ, размисли, реши да не �реԴп݀иеظа �ищо и м�н� напред. — Разкарайтд се оттук моментблно или ще съжагяваце, че с��е се родили.
	—0Колко е лош!
	Харди кимна.
	— Не ме предмз��иквайте.
	ТрЂТна напред, Франи го зоследва, Фиѻ и`Том направиха(кӀачка назад, в тревара. Харди пЃсна Ԥрани пред сеБе$си, за да я$пՀ��дпази отзад. Храбреци като тези като нищо можеса да хвيрлыр и оамюи.
Ръцетн й трепصреха и не сՁп� да отклъчи всатата,0рака че �ой я отмести и$зввъртя ключ��. Прзди да влصзе сд`обърна.
	— Когато поглед�а през проԷореца, по добре да не ви виждам. Отидете да се наспире, преди да сте загазил�� сериозно.
	Ф��л вдигна пръст и изръмжа:
	— Ажо жще веднъж се�пфиближиӈ дп жена ми…	Франи се почув��тва зле — сйед цял деԽ на с��ънюе, Ёлед ��авгата на стадио�а и ненриятностиقе нрصд доиа им. Харди я накитв ��а вземе хладен душ0и!се еае с �ец��та. Сложи ги д�� Ёзчт,п��сле фелуна�за лека нощ �� жена Ёи. Нذвън все ощд беше светло.
	Седна на един стол, пусна ѡи класическа музика а се заѧетб0в “��сатка�ظстжрия(ни времето“, препоръчана мف о� Моуз�с и �йб Незавиуимо един оЂ друг. Черни дупки, г�лемият взрив( ммже би доѠи Бог.
	Но йе можа да0се съсредотОчи.	Не бЕше в състоянظе да се освобо��и от Мисълта за конфли��та. Все още беше бесен, � нямаше къде да отиде. Как бяха�раг��ралк къде живҵе? �еше даг на Нанса дԾмашния с�� те��ефон —`грешка. Мина мс прҵз уда, чҵ е достатъчно да позпаваш някой от телефпннауа кԾмпиниӏ, за!да научиш жсичко дмри�и за йееаписан В указаقейя номер, Р тя беше най-големият работодат�5л Ұ щата. Г�упаво.
	Жаؿочна да обмисля ваѐианти, сред коиЂѾ и няколко незакҾнни. Ҕа отиде до къщата на Ьик с пистолеق, за да8му обясни0по-убедитнлно, че ме желае$поزечеда ؼу хе ��ярка пред кчите? Д� отмде$йез �и�тол�ӂ? да с�� �бааи в поли�иџта и да съобщи за ѿобоя над На�си; Да се опѻаче Ѿт заплахите!тази вечер? Спомниси аумите на$Глицви, че полицияца в С��й Фрайциско вече не се занймава с ђакива нбща.
	��ачыди са как ли ще пос�ъни Фил с жееа си когато се�върне вкъщи, без да е иепухнал парата.`ؚакаܾ ще стане$ след вауо*Том си оЂиде?
�Вдигна!телефмна Ѹ набра ноиера на близкия учаѡтък. Можеби тази`вечер нямаха ъолкова рвбота, мжже би нчкой младок Ӊе реши, чб(си сЂрува аа се докара`пред шбфа сҸ, ка��о свърши нещо извшнфедно. нищо н� гуйеше, само ба могъл да пкм�гйб.
	— Ало? Не, еяма да ви дам името си0‖ иаза Хафди. ��� И не е нищо сԿешно. Има�� ппасения и нчма д�� е зле, ако има как да йзпратите кола…


	В „иамрок“ не беше!мъртвило, но все пак �ивотът течеше бавнؾ. Нед���я вечер. Зад бара беше новият — заместникӊт на Харди, Дуз��ка�а свиреье непрекъснато- не мново силно — обикновената смесица от стаՀ ржк и ирланԴскк балади*
	На втората бира Харди стана и отиде зред мишената, за да преиери сили с е��ин отместнитб типове, нѰ име �они. Рони беше пиднист ж�ؽякакъв орк�стър а имаше почивен дѵн. Освен тоаа илюстрираше детски книжии и явно(беше талинтлав* Определен�� беше и аостоен`съперник лреа мишената. Притежавашб и голеиѸ запаси сйвж вещеЁтво.
	— Работата0е там — заявм той. — че ми д труано да си предсӂавя как може бра� и`баса да ост԰вят дъщеря си и се��тра си, особеؽо дъщерџ!си, д�� бъ��е екзекурирана за нре�ръплзние, което Ёа из��ършийи те.
	— ѕкзеисцията0още е далдче. А��о се отърже$ ще си кстане само с непр����тйите моменти, които прнживява сЕва.
	€� Доста непрмятни са нбистѸнѰ. Да ��Ե съдяъ за убиисуво…
	— Опитай да,живбеш ё тях*`Да видиԼ кое ще предпоу�теш… Може би просто нн са имали ктсмет. Не са предполагдли, че ще џ арестуват и Ёег� чакатда виҴят как�о щестане. — Харди отҿи глъткд бира и въздъхна.
	— ��наеш"ли, хру�на ми неш�� — пок��ати глава Рони. — ВъзиожԽо Е да са ёе опитвал�� дѰ убият и нея… цялото семебство… и"по(��дна слѓч��бноср тя не си е била у джма. — Харди Замръзна р вдйгйата йагоре ръка, ст��снал стреһичката. Рони رеше умен. — Знаеш ли кой наследѝва вЁичко, аио$от$семейството не остане нито един див? Мъжът й има ли �рсги роднини? Омито0да са наследници?
	— Незнам ‐ поклати глава ��арԴи. — Но товҰ Ե аяволсغи хубав въпрос.
	Запрађи стреличка��� � тясе Заби в кчеQ�танията на центъра.
	— Дойъф иѷсурел — ваطа Роми.
	‐ Не беше лош — съгласи се Харжи.


>>	25

—`Тжй беше самияр дяво��!
	Пени Роумън, майката(на Мелиса €� момичетк, починало след неёполучлив опит за аборт — вярвашн в това. Не ббше Ҽног�� възрастѽа,$но някак си сю�даваше впдчатл�ниб$на мнкго ��тара — сплъстена йчла кмЁа, тезък брии. Беше(с басмена рокػя с дантелана я��а подфодяща за учбничка, �� както шляпаше с чехлкте и р подноса За кафе вӀъце, изглеждар�5 гротескно*
	Мъжът�й$Сесил`ииаше подрхзани мустаци, догив зад ухото"и очи��а,0беше със зелени памучни пайталѾни,
	— Пен — каза той, — може да е бий В ршцбте на дявола, да е вършИл рабората на дявԾла( нп���
	— Беше дяволът.
	Сесил сви раменХ и поклити глава,
	— За насбеше м��ого Ղежко. ��е можете да си предсՂаԲите.
	— Съжалявам — каза Харди.
	Още повдче съоаляваше, че е дмшъл тук, В тоги ��партамен�� със щтжтина каадрарни мерра пЛощ, чиито прозорІи, както му се струваше, никога не бяха отваряни. Исус и Мария го гледАха от три рХпродуктии в рамли, окачени йа стенита в иа�ката претрупана и задушна стаичка, в която седяха. ��арди и Сеуил бяمа на кАнапето, а ��епи ⃐ на`креслото срещу тях. ��т масата се усмихааш� голяиа снимка на дъ��ерята Мел��са,0мойтирама в гравиранб рамка.
	Семейство Роумън бЕш� йеизследва�� терен, който бе обсъаий с Фримън,0само еа да прздизвика укорире иу ∔ Дейвид не беше в състояние да приемб с��рупулите му повъпроса дали рези старци бѸха могли в!действицдлноср дори да си помислят да навредят на Лари Сит, Жавното, спѾЀе�� Фриؼън,0беше не тоԲа, а дали може да ги посочи с пръср, жалИ ��иха молли поне отч�сти`д԰ откйонят ��дарите еа обвйнението.
	ОсвЗн уова0ѽе му харесвашЕ, че се бе нѰложило да отиде таѼ под ЄАлшив прете��ст0— предишниы ден се0رе обадил и бе иизал, че е оолицай. Теръл и ГлицѺи не можеха или не исках�� да го направят���
	Когато работе��е в прокуратураЀа, си беје купал зҽачкаn Завонът0нито забрвмяваше- нито позвкляваше��а имаѨ`зԽачка — всичк�� си даваха сметв�, че понякога да ииаъ ��начка е оЂ полза, осоұено когбто си имАш р԰бота с хора, кмито не знаяр много дмбре �зика, но пък знаяр какво кзначавѰ значката, независамо, хе не е съвсем!каквато трябва.

Пк телефона се преестави като детекриҲ Харди, а коѳаро дойде, показа значкатаn Веднага гж поѺаниха да влеѷе.
	— Това е ��ор��алност, оЁпбенؾ улед тўлкоаа време. ООит԰��мн се да се движим вкрак с врембто. Нчкой ден може би сб успеем. — ��ёмирна се окуражаващԾ, ктпи майко кафе и отвори големия хдртаен плик, който беше донесъл. Не бере полицейско досие ѷа произшестВието0с колата н� док��оЀ Уит, както обясни, а копие`от$досието на клиенѢа му Франкъл,!който наивно беше решил, че ще доже се измъкне безддказанм, слбд като е бил хванвт да шофиѐа в пиян�� състояние. Семейстго�Роумън не забеляза.
	—`КАкво каева той ��а н��с?
	Сесил се опитваше да видИ нещо в папката$ иоеђо изглежда мЃ се струввше познӰто. Харди � дръпна н�стѐана.
	— Честؽо казано, обвинява ви, че сӂ�� откраднали радиотк…
	— Јаква нелепица! — Пени ра��ля кафе0в чинийката си* — И б �ъж��ц о�гм��е(н�� вуичкм!
	— ВеЇе не е нищо, Пен. МъЂтшв е.
	— Ди, знам. Разбира се& — Стисн�� устни, ҷа да занълЇи, но не успя, ∔ И се раевам( че е!
	— Пен! — Сесил протеسна �ъка пЀез мвЁаѢа0и уковй жена с� жа иоляноЂо. — ЂՀябва да сме фриста��ни. Да мразим гЀеха, но да обичذм�� грешн��ка.
	‐ Не ио��а. ��б мога така.
	Сесил я потупа по койяното разсеяно& Мбърна се към Харди, по не дръпна ръката си, така че остана седнал накՀиво�
	‐ Доктор Уит رеше грешник, но това не значи, хе смб откѠаднали радиото от колдта му. — ПѾсмчи ѡ �ест стаята�и попита: ��� Приличаде ли на хора, коиӂ�� крадаѢ? При тоаа раִио за кола?0Какво бихме поутигнали така; Нима щяхие да(върнем дтщеря си?
	Хар�а започваше да си мисли, че т��за ѕоЀа действителнп не биха р��збили кؾлата на дкктоӀ Уит, Ак�� изобщо няко� я беше разбивак. Отбеляза си да зопита Дженифър/
	— Иагвате, че доктор Уит е бил греьник. Лознавахте ли го л��чно?�	Харди видя как мускулитб на кяката ръка на Сесил изпъкват. Стихна коляното йа женас�( с някакво леденовъншно спокойствие, но тя не реагира.
	— Доктор Уит правеше аборти. Той уби дъщеря ни.
	Нататък всичко се разви, както Харди очакваше. Пени се разрида — безшумно, неподвижно. За тези хора случилото се представляваше типична илюстрация за това как злото влече след себе си ново зло — сластолюбието на дъщеря им, нейният грях, после отказа й да изпълни волята Божия и да износи плода в утробата си, най-накрая безразсъдството да се предаде в ръцете на убийците, извършващи аборти, които — Пени и Сесил не се съмнявали — в края на краищата убили и нея.
	Харди затвори папката.
	— Получил си е заслуженото — не се сдържа Пени. Ръката не Сесил отново се сви. — Естествено, прочетохме във вестниците какво е станало. Бог се грижи да има справедливост.
	— Мисля, че някой друг се е погрижил за доктор Уит — възрази Харди.
	— Той не беше от Бога. Беше самият дявол. Последният мъчител на дъщеря ни. Никога не сме виждали колата му. Не знаем каква е била. — Пени се разплака. — Не знаехме нищо за него. Сега се връща от гроба, за да ни накаже още повече.
	Харди се изправи. Искаше да се махне от това място.
	— Не, госпожо, не е така. Няма да ви наказва повече. Ще приключим разследването и ще забравим. Вярвам ви.
	Постепенно огънят изгасна. Пени се отпусна изтощена и успя да промърмори едва чуто „благодаря“.
	Сесил го изпрати до пътната врата и излезе на стъпалата отпред. Сутринта беше ясна, подухваше лек ветрец. Небостъргачът „Сутро“ проблясваше на слънцето на около километър от тях. Сесил се вгледа в него продължително.
	— Хората получават каквото заслужават. Понякога.
	— Надявам се да е така — отвърна Харди.
	— Говоря за него… за доктор Уит. — Харди чакаше. — Знаете ли, след като уби Мелиса, преди и самият той да бъде убит, знаех че живее там горе в хубавата си къща, че печели големи пари благодарение на греховете си…
	Харди се зачуди, дали Сесил знае, че Лари Уит е работел в клиниката на доброволни начала. Реши, че и да не знае, сега не е моментът да му го каже.
	— Такъв е този свят… Грешниците се радват на просперитет. Но от време на време виждаме истината. Виждаме как справедливостта тържествува. На този свят.
	— Да. — Харди кимна и стисна ръката му.
	Едва когато стигна в центъра и паркира колата, си даде сметка какво му е казал Сесил. Пени може и да е била убедена, че не знае — че и двамата не знаят — нищо за доктор Лари Уит, но Сесил очевидно знаеше, че е живеел в хубава къща край небостъргача „Сутро“. И го е знаел преди да го прочете във вестниците.


	Харди отиде при Дженифър и научи, че колата на Лари наистина е била разбивана, но той не е съобщил в полицията, защото, според него, тя нямало да направи нищо. Закарал я в сервиза да я поправят, купил си ново радио и толкова, така постъпвали всички. Застраховката покрила разходите.
	Лари нямал братя и сестри, а родителите му били починали отдавна. Семейството му не поддържало връзки с никого, живеели съвършено сами. Затова и толкова се стремял да я опази — не я пускал никъде сама, искал да знае къде е и какво прави през цялото време. За да е сигурен, че всичко е наред, че семейството му е в безопасност.
	И двамата с Лари били съгласни, че Фил и Нанси не бива да стават попечители на Мат, така че Лари помолил една своя братовчедка, някоя си Лори, която живеела в Ориндж Каунти, да поеме отговорността, ако някога се стигнело дотам. Но така или иначе, семейството на Дженифър — като най-близки роднини — щяло да наследи всичко, ако и тя била убита заедно с Лари и Мат.
	След това, макар и да би бил много доволен, ако се окажеше, че Фил и Том имат пръст в двойното убийство или дори семейство Роумън, Харди си даде сметка, че това е малко вероятно.
	След разговорите с лекарите на Дженифър, някакъв вътрешен глас му нашепваше, че тя наистина е извършила престъплението, в което я обвиняват. Струваше му се, както и на Фримън, че е убила и двамата си съпрузи, само за да престанат да я пребиват от бой. И че Мат е станал жертва на някаква трагична грешка.

	* * *

	Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър направи същото. Вгледаха се една в друга. Франи не беше възнамерявала да ходи при Дженифър точно сега. Остави децата на Ерин и тръгна да пазарува.
	Може би заради срещата с баща й и брат й, може би искаше да се увери, че не са чак толкова страшни. Може би я гризеше съвестта, че е започнала нещо, което няма сили да доведе докрай. Не беше сигурна — освен във факта, че сега е тук.
	Дженифър наруши мълчанието първа:
	— Не изглеждаш добре. Да не си болна?
	В началото бавно, после изненадана от собствения си водопад от думи, Франи й разказа за конфликта с Моузес, за неприятностите на Дизмъс, които сякаш започваха да живеят свой собствен живот, чувството й за вина, че пак е оставила децата при Ерин Кокрън, бабата на Ребека. Едва накрая разказа за заплахите на Фил и Том Дистефано предната вечер.
	— Брат ми и баща ми са идвали при вас? Защо, по дяволите, са го направили?
	— Струва ми се, че искаха да си разчистят сметките с Дизмъс. Или поне да го заплашат. Бяха много пияни. Уплаших се до смърт.
	Дженифър вдигна очи към двете долепени до плексигласа ръце.
	— Идиоти! Това няма да свърши никога. — Въздъхна и попита: — Защо го заплашваха?
	— Бил тормозил майка ти. Дизмъс ми каза, че се е срещал с нея.
	— Знам. След като баща ми я е пребил от бой за пореден път. Каза ми и това.
	Тишина.
	Франи изпитваше страх. Изпитваше го цяла сутрин, стряскаше се при най-малкия шум, при звъненето на телефона, представяше си как някой влиза в къщата, разбива вратата, чупи прозорците… Ядосана или смутена, а може би и двете, не бе имала желание да говори за това с Дизмъс преди да излезе.
	— Току-що говорих с него… с мъжа ти. Искаше да му кажа някои неща за родителите си, но не спомена и дума за снощи.
	— Идвал е тук?
	Дженифър поклати глава.
	— Обади се по телефона. За да стигне дотук трябва да мине през един куп формалности, а имаше само два въпроса. Не, ти и Дизмъс сте… отделно. Мъжете винаги са отделно. Така е. Казвам му това, което иска да знае. Задава ми въпроси, аз отговарям.
	— Ами баща ти? Какво, според теб, ще направи?
	— Не знам. Срещу друг мъж? Не знам. Нито пък брат ми.
	— Възможно ли е да посегнат на децата? Ако ги докоснат с пръст… — Франи млъкна, неспособна да довърши.
	— Ще ги убиеш?
	Да, беше способна да убие човек, за да защити децата си.
	— Това ли се случи? Лари посегна на Мат?
	За миг й се стори, че Дженифър ще кимне и ще каже „да“, но тя изведнъж се отдръпна. Нещо в позата, в очите й едва доловимо се промени. Отдръпна ръката си.
	— На твое място не бих се безпокоила. Баща ми няма да направи нищо. Освен това мъжете удрят само когато са сигурни, че няма да отвърнеш. — Дженифър кръстоса крака и се наклони напред. — Готова съм да убия човек за една цигара… Първият ми мъж един път реши, че зъболекарят ми е хвърлил око. Отишъл при него и го цапардосал веднъж, два пъти… или поне така ми каза. После се върна и наби мен. — Тя се усмихна тъжно, почти отчаяно. — Както винаги.
	— А какво направи ти? — Франи се вгледа в нея напрегнато, без да сваля ръка от преградата. — Как си могла да търпиш това?
	Дженифър въздъхна отново, скръсти ръце на гърдите си, вторачи се в пространството между тях.
	— Кажи ми — подкани я Франи.
	Дженифър протегна ръка към плексигласа. Лицето й помръкна, като че ли я връхлетя някакъв спомен. Впери поглед във Франи и прошепна:
	— Не ти трябва да знаеш.


	Харди го беше споменал повече или по-малко мимоходом — като повод за раздразнение преди всичко, — но на Ейб Глицки никак не му хареса факта, че Фил и Том Дистефано са си позволили да си показват рогата пред най-добрия му приятел. Не го безпокоеше самата закана — в края на краищата не беше извършено никакво престъпление. Фактът, че във Сан Франциско се разследваха само най-сериозните нарушения на закона, според него не означаваше, че нецивилизованото поведение е нещо, което трябва да се търпи. Все още не беше забравил, от дните, когато патрулираше по улиците, колко силно може да въздейства едно ченге върху индивидите, които имат нужда от урок по добро държание и самоконтрол.
	Фил Дистефано беше водопроводчик в една неголяма фирма. Диспечерът каза на Глицки, че е отишъл да обядва и трябва да се върне след петнайсет минути, така че той реши да изчака.
	Върна се по-скоро. Глицки стана и почувства, че белегът на устните му побелява под враждебните погледи на тримата работници. Само наполовина бял, понякога се улавяше, че мрази белите повече, отколкото всички, освен най-противните негри. Мислеше, че това е може би недостатък във възпитанието му. Някой ден трябваше да се заеме с това. Наистина.
	Диспечерът каза нещо и най-едрият от тримата се обърна. Заговори учтиво, тихо:
	— Аз съм Фил Дистефано. Някакъв проблем ли има?
	Глицки вече беше показал значката си на диспечера и не се съмняваше, че Фил е разбрал с кого си има работа. Другите двама застанаха до него, но си личеше, че търсят повод да се върнат в работилницата или там, където чакаха да ги повикат, за да поправят тръби или отпушват канали. Показа значката си още веднъж.
	— Ако може да ми отделите минутка, господин Дистефано.
	Кимна към улицата, отиде до вратата, отвори я и излезе. Застана така, че слънцето да е зад гърба му и чак тогава се обърна. Фил го последва. Присви очи, започваше да се поти.
	Глицки зачака да се изпоти по-хубаво.
	Фил Дистефано издържа около десет секунди, които му се сториха ужасно дълги.
	— Какъв е проблемът? Имам поръчки, чака ме работа, така че…
	— Дизмъс Харди. — Каза го съвсем тихо, така че онзи да слуша внимателно.
	— Кой?
	Глицки обясни:
	— Адвокатът на дъщеря ви. Онзи, когото сте посетили снощи.
	Фил вдигна ръка.
	— Един момент. Харди е идвал в моята къща! Не знам какво е наприказвал, но тъкмо той…
	Фил продължи още известно време. Челото му заблестя от пот. Когато се изтощи, Глицки го попита дали е свършил.
	— Не знам дали съм свършил. — Изглежда външното спокойствие на полицая му вдъхваше увереност — стоеше със скръстени ръце, не го прекъсваше. — Мисля си, дали да не подам оплакване? Ако смята да продължава да ме безпокои по този начин…
	— Аз безпокоя ли ви?
	— Не, не. Не, не. Не исках да кажа това. Не искам да идва у нас и да тревожи жена ми повече.
	Достатъчно. Глицки смяташе, че другият му сериозен недостатък е това, че като малък не е изгорил достатъчно мравки с увеличително стъкло и все още му се иска да го прави. Кимна, сякаш премисляше чутото.
	— Харди не е безпокоил жена ви.
	— Как да не е? Идвал е и…
	— И ако чуя, че сте го заплашвали пак, животът в този град ще ви се стори черен. Ще плащате глоби за превишена скорост и ще вдигат колата ви от улицата непрекъснато. Помислете за това.
	Фил се изпълни с благочестиво възмущение.
	— Заплашвате ли ме?
	— Напълно възможно е да загубите и работата си. Шефовете не обичат хората им да се забъркват с полицията. Отразява се зле на бизнеса.
	— Не съм длъжен да слушам всичко това. Как казахте, че е името ви? Няма да позволя това безобразие.
	Белегът на Глицки заблестя още повече.
	— Ще го позволите и още как. — Сниши глас и добави: — Казвам се Ейбрахам Глицки, сержант-инспектор. Искате ли да ви кажа как се пише? Ще ви дам и номера на значката си, ако искате.
	Фил продължаваше да стои и потта се стичаше по лицето му. Глицки направи крачка към него.
	— Харди е мой приятел. Препоръчвам ви да стане и ваш… Ако му се случи нещо лошо, ще се почувствам изкушен да мисля, че вие имате пръст в тази работа и това няма да ви се отрази никак добре.
	Обърна се и остави Фил да се поти. Качи се в колата, чу ругатнята, но не й обърна внимание. Очакваше я. Беше казал каквото искаше. Беше го предупредил. Затова беше дошъл чак дотук.


>>	26

	Макар и да бе обещала, до петък Дона Белоуз не се беше обадила, за да му съобщи какво е открила за връзката между „Крейн и Крейн“ и Лари Уит. Фримън беше готов да се вкопчи и в най-малката сламка, която би могла да помогне за защитата, така че Харди, макар и да не вярваше, че между смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес и Лари Уит в Сан Франциско има нещо общо, реши да се обади пак.
	Споменът за първия разговор не беше никак приятен и в действителност никак не му се искаше отново да преживява същото. Затова се бе надявал Дона Белоуз да го потърси — за да не се налага да преследва онзи призрак сам. Все пак, трябваше да си върши работата, да върви по следите, докато не се увери напълно, че не водят никъде. Освен това Фримън искаше да жонглира, да създава илюзии — както не един път в миналото, — които така да объркат съдебните заседатели, че и през ум да не им мине как са постигнати, въобще да не разберат, че пред себе си имат огледала.
	Вижте това. А сега онова. Какво ще кажете? Е! Елегантен трик. Разсейвай, отвличай вниманието от същественото, от всичко, което може да закопае клиента.
	Качи краката си на бюрото. Прозорецът и вратата бяха отворени и в течението се долавяше приятния аромат на залива. Докато телефонът в Лос Анджелес звънеше, взе една стреличка и я запрати по мишената. Заби се на около пет сантиметра от централния кръг.
	Обади се телефонистка с монотонен глас, която му каза да почака. Докато чакаше, хвърли още една стреличка и този път улучи. Обади се някаква секретарка. Удивително официален тон.
	— Господин Крейн в момента има среща. Мога ли да ви помогна аз?
	Харди уважаваше секретарките, дори и стриктните като Филис, но не понасяше тези, които се вземаха за пазачи на портите към рая. Според него те губеха повече време, отколкото пестяха. Главните действащи лица трябваше да разговарят без посредници.
	— Ако господин Крейн е там, ще изчакам. — Каза го максимално учтиво. — Става дума за нетърпящ отлагане въпрос, свързан с дело за убийство.
	Чу се въздишка, после дълга пауза, накрая уморен мъжки глас.
	— Тод Крейн, слушам ви.
	Харди размаха победоносно юмрук, представи се, изказа съболезнованията си. Но Тод Крейн държеше да говорят по същество.
	— Максин ми каза, че става дума за дело за убийство. С какво мога да ви бъда полезен?
	Харди обясни за бележката с телефонния номер, която беше намерил на бюрото на Лари Уит.
	— Боя се, че не мога да… Какво беше името на жертвата?
	— Лари Уит. Доктор Лари Уит. — Хвърли още една стреличка. — Медицински център „Йерба Буена“? Говори ли ви нещо?
	— Аха. Уит там ли е работел? Те са наши клиенти. С тях се занимава Джоди Бахман. Искате ли да ви свържа?
	Телефонът — вероятно в кабинета на Джоди Бахман — иззвъня десетина пъти, преди да се чуе гласът по телефонния секретар. Харди продиктува името си, обясни накратко за какво става дума и разочаровано затвори.
	Стана, хвърли последната стреличка от бюрото си и отиде до прозореца. Въпреки всичко се чувстваше донякъде окуражен. Най-накрая бе открил каква е връзката между Лари Уит и „Крейн и Крейн“. След като бе намерил листчето с телефонния номер, не се съмняваше, че има такава, но не бе успял да разбере точно каква е тя. Сега бе успял. Стана му приятно — както от течението в кабинета. Чувстваше се добре, когато откриваше факти.
	Естествено, съвсем друг въпрос беше какво означават тези факти, какво могат да подкрепят или опровергаят, и понеже беше петък следобед, не бе в настроение да продължава в същия дух. Засега не бе намерил път, който да води към истината.
	Къде щеше да го заведе новооткритият факт?
	Според полицията в Лос Анджелес Симпсън Крейн и жена му бяха убити от наемник, макар и да нямаше преки доказателства за това. Фирмата на Симпсън — или един от нейните служители — се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, където бе работил Лари Уит. Дори и гений като Дейвид би се затруднил да каже какво точно означаваше това.
	Така или иначе Харди беше доволен, че е свършил работата си. Очакваше Бахман да го потърси и да научи повече подробности преди да започне делото, до което щеше да мине още поне месец. Глицки се бе съгласил, макар и неохотно, да провери къде са били майката и бащата на Мелиса Роумън в деня на убийството. Би могъл да се срещне още веднъж и с Нанси Дистефано, да се опита да научи какво са правили Фил и Том.
	Беше открил достатъчно възможни извършители. Засега обаче основната му работа беше да помага на Дейвид Фримън, да проучва юридическите проблеми, които неминуемо щяха да възникнат, да се готви за своя етап от процеса, ако Дженифър бъде осъдена.
	Щеше да види какво може да постигне Дейвид Фримън с мозъка си, с пословичния си, но и нерядко руган талант.


>	Част трета

>>	27

	В понеделник, 18 юли, Оскар Томасино бе изпратил „Народът на щат Калифорния срещу Дженифър Лий Уит“ в 25-и отдел, при съдия Джоана Вилърс от Върховния съд. Тази процедура бе последвана от порой официални искания и откази. Изборът на съдебни заседатели беше насрочен за 23 август.
	Дейвид Фримън веднага подаде иск за отпадане на обвиненията въз основа на алинея 955 от наказателния кодекс, поради липса на достатъчно доказателства. Както се и очакваше, съдия Вилърс го отхвърли. След като на предварителния процес бе решено, че има основания за връчване на обвинителен акт, само удивително смел или глупав съдия би могъл да не се съобрази с това решение.


	Косата на Дженифър бе израсла, синините ги нямаше. Когато се появи за първи път в съдебната зала, придружена от двамата пристави, публиката зашумя — обвиняемата приличаше на кинозвезда.
	Нямаше ги червените затворнически дрехи, нямаше ги белезниците и веригата на краката. Съдия Вилърс под давлението на Фримън се бе съгласила, че това би било дискриминация по отношение на обвиняемата. Нямаше нужда и да я оковават за стола. Дори и Пауъл не допускаше, че Дженифър ще се опита да избяга от съдебната зала, при все бягството й от затвора.
	Дженифър беше с ниски обувки, найлонови чорапи и елегантна рокля, която откриваше хубавите й колене. Фримън се бе погрижил в затвора да отиде фризьор, за да оправи прическата й и сега косата й беше чиста и женствена, но не екстравагантна. Малки диамантени обеци, добре премерен грим. Въведоха я преди да влезе съдията, докато журналистите и осемдесетте кандидати за съдебни заседатели заемаха местата си зад парапета. Харди, който разговаряше с Фримън на масата на защитата вляво, чу шума в залата и млъкна.
	— Боже мой! — възкликна той.
	Фримън се обърна. Проблеснаха няколко фотосветкавици — Вилърс щеше да сложи край на това още с влизането си, но засега Дженифър беше лесна плячка. Тя се усмихна — или се смущаваше или позираше — и проблеснаха още няколко светкавици.
	Приставите я отведоха при Фримън, който я прегърна бащински през кръста и я отведе на масата между себе си и Харди.
	— Изглеждаш добре — каза й той. — Точно както трябва.
	— Страх ме е — отвърна Дженифър.
	— Това е нормално. Седни тук и се успокой, това се иска от теб.
	Харди забеляза, че ръцете й треперят. Тя сплете пръсти пред себе си, а Фримън седна и покри дланите й с едната от кокалестите си лапи.
	През последните няколко седмици, докато подготвяха окончателната защитна стратегия, Харди бе забелязал, че първоначалната враждебност между Дейвид и Дженифър се разсейва. Сега, макар и Фримън все още да бе убеден във вината й, някак си бе успял да убеди клиентката си, че е неин най-добър и достоен за доверието й приятел — че е единственото й спасение. И тя се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Харди нямаше нищо против това, още повече самият той все още не беше изиграл основната си роля — а тя не беше на свръзка между Дженифър и Дейвид Фримън.
	Беше 9:23. Вилърс щеше да влезе след седем минути. Дийн Пауъл и помощникът му — млад прокурор на име Джъстин Морхаус, тихо разговаряха и преглеждаха документите си на няколко крачки вляво от тях.
	— Дженифър.
	Обърнаха се и видяха доктор Кен Лайтнър, който се бе приближил до парапета. Дженифър стана, отиде до него и го прегърна. Единият от приставите бързо се приближи, но Фримън го спря с жест и той не ги раздели. Така или иначе цялата сцена продължи само няколко секунди. След това Дженифър целуна Лайтнър по бузата и се върна на мястото си.
	Харди реши, както и Фримън, че трябва да я предупреди да внимава с подобен род публични изяви. Твърде лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Двамата адвокати знаеха каква е връзката между клиентката и психиатъра, но нямаше да им е лесно да я разяснят на съдебните заседатели. Не биха приели добре жена, обвинена в убийството на двама съпрузи, която прегръща друг мъж в началото на процеса си. Определено. Дженифър, Фримън и Харди се приближиха един до друг и започнаха тихо да си говорят. Влезе Теръл и размени няколко думи с Дийн Пауъл.
	Въпреки че нямаше да участва активно на този етап, Харди чувстваше устата си пресъхнала, а стомахът му беше свит на топка. Обърна се, за да си налее чаша вода и в този момент вратата зад мястото на съдията се отвори и секретарят извика напевно, че всички трябва да станат, защото заседанието на 25-и отдел на областния и градски съд на Сан Франциско е започнало под председателството на съдия Джоана Вилърс.


	Процедурата за разпит и подбор на съдебни заседатели в щата Калифорния се бе променила коренно след юни 1991 година. Преди това представителите на двете страни имаха право да задават на кандидатите всякакви въпроси: Как си изкарват хляба? Колко братя и сестри имат? Какво е хобито им? Кои са любимите им книги или филми? Обичат ли животните? Котките? Аквариумните рибки? Можеше да мине всичко, стига по някакъв начин да разкриваше характера на дадения кандидат. Нерядко въпросите представляваха зле прикрити пледоарии, целящи да предубедят съответният кандидат. Поради всичко това процедурата при тежко наказателно дело като това спокойно можеше да се проточи два месеца, а понякога и повече.
	След промяната обаче всичко премина в ръцете на съдията и както се предвиждаше, свършваше доста по-бързо. Страните имаха право да представят на съдията въпросите, които искат да бъдат зададени, но той имаше право да ги отхвърли. Самият Фримън бе поискал да му се позволи лично да зададе въпроси на някои от кандидатите, но му бе отказано.
	Представителите на страните запазваха правото да отхвърлят по двайсет кандидатури — по каквато и да било причина или без причина, но така или иначе главният контрол беше в ръцете на съдията — той ръководеше представлението.
	Питаха съдебните заседатели дали са запознати със случая от пресата, дали ще могат да заседават в продължение на три месеца, дали съвестта им позволява да гласуват, ако знаят, че е възможно обвиняемата да получи смъртно наказание. След анкетата, от първите осемдесет кандидати щяха да останат може би четирима. После Вилърс щеше да призове нови осемдесет. Избраните щяха да бъдат помолени да се явят в края на септември, за да оформят групата, от която окончателно да се определят дванайсетте съдебни заседатели плюс шестте резерви.
	Ако не беше с полукръглите си очила за четене, съдия Вилърс напълно щеше да отговаря на представите на Харди за Жана д’Арк на средна възраст. С шлема си от сива коса, с добродушното си, приятно лице, Вилърс би могла да мине за директорка на училище — справедлива и твърда, може би дарена дори с чувство за хумор.
	Но, както Фримън бе казал на Харди след като научиха, че им се е паднала тя, външният вид би могъл да заблуждава. Вилърс никак не обичаше да се шегува, а в съда беше властна, дори тиранична. Според Дейвид не само късметът — както би трябвало — бе повлиял, за да попадне това сериозно дело в нейната зала. Струваше му се, че зад всичко това надушва пъклените машинации на Дийн Пауъл.
	Освен всичко друго, беше най-малко вероятно нейна присъда да бъде отменена при обжалването. Ако Пауъл спечелеше делото, връщане назад нямаше да има.
	На Харди не му харесваше и нещо друго — съдия Вилърс едва ли би отхвърлила евентуална препоръка от страна на съдебните заседатели да подпише смъртна присъда, ако се стигнеше дотам. Беше се опитал да убеди Дейвид да отзове съдията. Както и при избора на съдебни заседатели, според законите на щата Калифорния, страните имаха еднократното право да оспорят избора на съдия и да го отзоват. Целта, поне на теория, беше да се попречи на съдиите да се самозабравят и да налагат прекалено много волята или пристрастията си в делата, които би трябвало да са обективни. Ако някой съдия решеше да вгорчи живота на обвинителя прекалено много, областната прокуратура имаше право да поиска отстраняването му от професията и през годините немалко съдии бяха приключили кариерата си по този начин, вследствие на опитите си да въвеждат в правосъдието някои типични за Сан Франциско схващания за спортсменска игра.
	По закон съдиите бяха натоварени с огромна отговорност, но имаха и големи права — дори и при най-тежките наказателни дела, след месеци усилена работа на прокурора, те можеха да отменят и най-внимателно премисленото решение на съдебните заседатели, като изтъкнат каквато и да било смислена причина, стига да сметнат, че то не е справедливо. Също така беше истина, че съдия, който се възползваше от това си право прекалено често, рискуваше да се прости с професията си.
	Харди искаше да отзоват Вилърс. Макар и да беше жена, тя се славеше с особената си строгост по отношение на другите жени, участнички в процесите — адвокатки, прокурорки, обвиняеми. През цялата си кариера се бе стремила да не даде никакъв повод да я обвинят, че облагодетелства своя пол. Няколко години преди това тя бе сред първите в успешната кампания да бъде свален главния съдия на Върховния съд на Калифорния — също жена — заради „мекушавото“ й отношение към смъртното наказание.
	Вилърс наистина не беше котенце, но Фримън не искаше и да чуе за отзоваване. Беше във възторг от избора. Смяташе, че при нея може да победи.
	Защо? Защото според него Вилърс била абсолютно безпристрастна, което можело да се твърди за малко други съдии. Не че била коравосърдечна към жените, а по-скоро се отнасяла към тях точно така, както се отнасяла към мъжете. В Сан Франциско, където съществуваха всевъзможни гласовити организации и организацийки, тя се придържаше стриктно към буквата на закона. Според съдия Вилърс мъжете и жените били абсолютно равни пред закона, независимо дали са черни, бели, испаноговорещи, хомосексуални или пък някакви други.
	Фримън беше уверен, че при съдия Вилърс има най-сериозни шансове да победи през първата фаза, когато щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не, и нямаше никакви намерения да оспорва компетентността й. Лошото в случая беше, че ако загубеше, във втората фаза, когато щеше да се определи присъдата, нейният избор едва ли беше най-благоприятният.


	За осми път през последните пет седмици в залата влязоха поредните осемдесет кандидати за съдебни заседатели. Секретарят прочете гласно дванайсет имена и изброените хора заеха местата си зад преградата. Всичките осемдесет се заклеха да отговорят вярно и точно на зададените им въпроси.
	— Дженифър Лий Уит — започна съдия Вилърс — е обвинена в предумишлено убийство на трима души при утежняващи вината обстоятелства и обвинението е потвърдено на предварително заседание. — Последва обичайната поредица въпроси: Познава ли някой от кандидатите обвиняемата? Жертвите? Адвокатите, които я представят? Бил ли е някой от тях жертва на тежко престъпление? Има ли някой роднина полицай? Адвокат? Съдия? Смята ли се някой за запознат с подробностите на делото от съобщенията в пресата или по телевизията? Някой бил ли е арестуван? При всеки въпрос по няколко ръце се вдигаха нагоре, а страните записваха.
	От време на време Дженифър се накланяше към Харди и искаше разяснения. Заедно отбелязваха имената на тези кандидати, които ще отхвърлят, макар и да нямаха кой знае какви възможности за избор.
	Избирането на съдебни заседатели, разбира се, не беше точна наука� С въвеждането на новите правила то се бе нревърнало в исцинскд лотария. Кандидат номер пет, онази жбна там, има ли вид на състрад��телна? Ами�младият жребец влявк, нОмер единайсет, ще прояви ли снизходителноёт към Дженифър, защҾто е хубава, и���� пък ще е по=склонен да вземе страната на Лари Уит — почтеният мъж, станал жертва на коварната съпруга. Ами онази, семплата, номер девет? Ще завиди ли на Дженифър затова, че е хубава, или ще погледне на нея като на изпаднала в беда посестрима, несправедливо обвинена и изстрадала?
	След първоначалните въпроси не остана никой от първите дванайсет души. На двайсет и седми септември бяха отделени деветдесет и двама души, отговарящи на изискванията за съдебните заседатели. Всички останали бяха отстранени по „целесъобразност“, „негодност“ или пристрастност, показана в предварителната анкета. Едва`��е�а дойде времето представителите на страните да оѢзоват нежелателните зб тях канԴидати. Пауъл отзова единайсет душP�. Фримън — възможните двайсет. Посочиха шест аػт��рнативни кандидати.


>>)38

	Шестте седмици, докато траеше мзборът на съдебни заседатели, за Харди прнминаха в нещо като сън. Двете седмици топло време през септември само допринесоха за това. Всеки работен ден сядаха на масата с Фримън и Дженифър, вляво от Пауъл и Морхаус и се заемаха с еднообразната, но много важна процедура.
	Отегчителната, напрегната работа ги изсмукваше емоционално и физически. От Харди имаше нужда в съда и всичко останало премина на заден план, включително и търсенето на друг „идиот“. Всяка вечер, след като напуснеха съдебната зала, двамата адвокати продължаваха да обсъждат възможните кандидатури, докато не започнеха да пелтечат, на следващия ден �Ե повтаряше абсолютнм същото.
	Франи Издържаше в��ичѺо това стоически. Съпругът й се прийираше у дома кЊсно, изли��аше рано, беше уморен и разсеэн. На два пъти преط почивните дни отидоха извън0града, веднъж без децата. Решиха един ден, когато всичко това свيрши, да задивеят отново.
	А понеделниК, 4 октомвра, най-накрая всички играчи бя�а събрани на теренѰ к Диҹн Паутл се изправи на крака, ��отов да започне.
	ХарФи смяташе, че контрастът между него и Фр�мън не би м�سъл да бъде по-голям. Пауъл тежешз на мястото Ёи с авт�ритет и безкомпромисност. Бешб облякъл�добре скркен тъмен костюм и синя вратовръзка. Не беше сметнал за �ужно да ноуи игла. Еаворялото му, добре оформено лиӆе, изразяваше добронамерена угрижено��т. От време на вQ�еме прокарваше ръка прбп бўлата грива ни главата си, която нямаше нужда от друг гѐебен.
	Пауъл заѐтанв в средата на залата и се обърна към съдебните заседатели, окончателно определени през последните три седмици.
	— Ваша светлост, господин Фримън, господин Харди. Дами и господа съдебни заседатели. Искам да ви благодаря, че отделихте от времето си, за да изпълните този най-важен граждански ��ъسг. Ђсички ниб�— м�хна ѡ ръка, за да обхване Ё�жеста си и масата на заQ�итата ‐ сме ки Աлагодарни.
	Фримън и Харди се спогледаха. Знаеха, че имат право да възразят срещу тази малка разтравка на съдебниѢе заседатели� Подобно начало би могъл да си разреши един�рвено съдията, но пжвечето пр��курор�8 и адвокати държахР на всяка цена да демонсцрират какъв добър човек се крие еад юридическата ��асад� и също си го п��зѲоляваха. Фримън не смяташе да възраطи —$ыеше да се възприеме катм дребнавост.
	Повечето сюдии оставяха подобни увертюри беп поѡледствия.�ВиԻърс — не. Чукчето се стовари върху масата.
	— Господин Пауъл, вече благодарих на съдебните заседатели. Сега е време за встъпителното ви слово. Да го чуем.
	Харди остана сериозен. Фримън вдигна ръка към лицето си, може би за да не се види, че се усмихва.
	Пауъл кимна едва забележимо и се приближи до съдията.
	— Съжалявам, ваша светлост.
	После пак се обърна към съдебните заседатели. Четирима мъже и осем жени. Петима чернокожи, четирима бели, три испаноговорещи жени. Един пенсиониран лекар. Три неработещи домакини, двама безработни. Четири секретарки и чиновник. Двамата от мъжете може би бяха хомосексуалисти. Можеха да се класифицират по всякакви признаци, но така или иначе нямаше нищо сигурно. Никой не се съмняваше, че Вилърс ги е подбрала според изискванията, но и никой не знаеше какво представляват тези хора в действителност — знаеше се само, �е всички те са спксобни ��агласуват и за смъртно наказание.
	Прокурорът пусна усмивкА.
	— Съдия Вилърх ме помоли еа продължа Ձ"встъплението си и сؼятам да направя точно т��ва. — Кимна многозначѸтелно, спѐя поглед на нџколко лмца. — Какво представлява встъплениеро?"Всъщност, то е много просто нещо. Ще поговоря малко за обвиняемата по това дело, Дженифър Уит, и трите човешки същества, които е убила, двама съпрузи и… — Пауъл направи кратка драматична пауза, след което добави: — и малкия си син. — Още една пауза. — Корените на всичко са в миналото. 1984 година. Вярваме и ще докажем пред вас по категоричен начин, че на седемнайсети септември същата година обвиняемата Дженифър Уит е инжектирала тогавашния си съпруг Едуард Телър Холис със смъртоносна доза атропин, който се извлича от едно растение, известно под названието атропа беладона.
	Пауъл не театралничеше, не играеше роля, което умееше така добре. Може би се бе стреснал от ранното предупреждение на Вилърс?
	— Ще докажем също така, че докато е била омъжена за господин Холис и по времето на смъртта му, госпожа Уит е имала любовна връзка с друг мъж, зъболекар на име Харлън Пул. Атропинът е често употребявано лекарствено средство, което може да се намери в повечето зъболекарски кабинети. Преди девет години, по времето, когато е бил убит господин Холис, атропин е имало и в кабинета на доктор Пул. Използва се за спиране на слюноотделянето.
	Сякаш собствената му уста бе пресъхнала, Пауъл се приближи до масата на обвинението и отпи глътка вода. Харди също почувства жажда. Фримън отпи. Дори и Вилърс дискретно надигна чашата с вода.
	Пауъл се върна в средата на залата.
	— Защо Дженифър Уит е убила първия си съпруг? Обвинението ще представи пред вас доказателства, че е била налице застраховка за сумата седемдесет и пет хиляди долара, която обвиняемата е трябвало да получи в случай, че съпругът й умре. Четири месеца след неговата смърт тя е изтеглила цялата сума. През осемдесет и четвърта година седемдесет и пет хиляди долара бяха много пари.
	— Възразявам, ваша светлост — надигна се Фримън. Трябваше да се намеси, за да наруши ритъма на Пауъл, макар че последното изказване засега бе най-безобидното. Дали седемдесет и пет хиляди долара са били много пари през 1984 година можеше да се спори, но че това мнение не е доказателство по делото беше извън всякакво съмнение.
	Вилърс прие възражението, но изгледа Фримън особено. Не беше позволено встъпленията да влизат в спор със закона или да се превръщат в литературно четене, но все пак се позволяваше значителна свобода. Вилърс даваше на Фримън да разбере, че ако смята да се заяжда с Пауъл на дребно, трябва да очаква същото. Играта започваше.
	Опитът на Фримън да наруши ритъма на Пауъл също не се увенча с успех. Прокурорът се носеше напред с издути платна и нищо не беше в състояние да го спре. Веднага, щом съдията каза: „Приема се“, той продължи:
	— Както вече ви е известно, дами и господа съдебни заседатели, това е наказателно дело за предумишлени убийства, извършени при утежняващи вината обстоятелства. Едно от тези обстоятелства е фактът, че Едуард Телър Холис е бил убит преднамерено и хладнокръвно, с цел материално облагодетелстване. Не е от значение, че това е станало преди толкова години. Законът не ограничава отговорността при убийство.
	Дженифър, седнала между Харди и Фримън, се беше изопнала като струна. Изглеждаше напълно овладяна и спокойна. Единствено потрепването на ноздрите й издаваше някакво безпокойство.
	Пауъл я изгледа и направи пауза. Нима искаше да го предизвика с ледения си поглед? Позволи си да й кимне — почти приятелски — и Дженифър се размърда.
	— Година след смъртта на първия си съпруг, през 1985 година, Дженифър се омъжва за Лари Уит, който изоставя жената, с която е завършил образованието си…
	Фримън отново възрази. Отново възражението му беше прието, този път по-категорично. Може би това беше първият от очакваните многобройни опити да се очерни моралния облик на Дженифър и Вилърс ясно показа, че няма да приеме подобно нещо. Само доказателства. Само по същество.
	Това беше добър знак и Харди направи отметка в бележника си. Дали случилото се го беше отвлякло от плановете му или беше чисто и просто непреднамерена грешка?
	Но прокурорът имаше да каже още много неща и изчака, докато всички утихнат, за да се чува по-добре.
	— През 1985 година Дженифър се омъжва за Лари Уит, който тъкмо започва кариерата си на медик. На следващата година се ражда синът им Матю. Постепенно преуспяващият млад лекар увеличава застраховката си, докато, накрая, към деня на неговата смърт, 28 декември миналата година, той е застрахован за два и половина милиона долара.
	Сега беше моментът да се направи многозначителна пауза и Пауъл се възползва. Сред публиката се разнесе приглушен шепот.
	— Два и половина милиона долара, дами и господа. Ще представим застрахователната полица пред съда като веществено доказателство. Ще се уверите, че в договора има клауза, според която застрахователната сума се удвоява, ако Лари Уит загине от насилствена смърт. Това прави пет милиона долара и едва ли е нужно да изтъквам, че това са много пари, независимо коя е годината.
	Пауъл се усмихна на Фримън, вероятно за да покаже на съдебните заседатели какъв приятен човек е всъщност. Фримън, който обикновено не обичаше да се докарва, отвърна със своята представа за дружелюбна усмивка. Вилърс взе чукчето, но размисли и го остави.
	— Разбира се, наличието на застрахователна полица не е доказателство, че тъкмо Дженифър Уит е извършила убийството. Ние ще докажем по категоричен начин, че действията на Дженифър Уит в понеделник сутринта, двайсет и осми декември, не могат да бъдат обяснени иначе. Тя е застреляла съпруга си и детето си, а после е напуснала къщата, за да си осигури алиби.
	За щастие, разполагаме с двама свидетели, които ще дадат показания във връзка с въпросното алиби. С тяхна помощ ще разсеем всякакво съмнение за местонахождението на обвиняемата, когато са се разнесли изстрелите. Тя е била на местопрестъплението, разполагала е с пистолет и го е използвала, за да убие съпруга си заради застраховката му.
	Накрая ще спомена и най-голямата трагедия — Матю Уит.
	Дженифър леко се отпусна. Гневът й или беше преминал, или бе заменен от някакво по-силно чувство. Фримън протегна ръка и сложи длан на китката й. Тя вдигна поглед.
	— Честно казано, не сме в състояние да обясним защо Матю Уит е трябвало да умре в онази трагична сутрин. Но фактът е, че е умрял, застрелян със същото оръжие, което е отнело живота и на баща му. Готови сме дори да допуснем, че е било грешка… момчето може да се е оказало под прицел съвсем случайно. Може да е стреснало Дженифър Уит…
	— Ваша светлост, моля ви, предположенията нямат място в едно встъпление.
	Пауъл изпревари съдията и се извини. Фримън беше прав. Вдигна поглед към съдията, после пак се обърна към съдебните заседатели.
	— Мотив, средство и възможност да бъде извършено престъплението. Тези факти остават и ние ще ги докажем. Те показват, че Дженифър Уит е убила мъжа си заради пет милиона долара. Това е _мотивът_. Оръжието е нейният собствен пистолет, който с мъжа си са държали в спалнята. Това е _средството_. Била е сама в къщата със съпруга и сина си… _възможността_. Ще докажем всичко това и смятаме, че човек, способен на подобни престъпления, е проиграл правото си да живее в нашето общество. Такъв човек — независимо дали е мъж или жена — би трябвало да получи най-тежкото наказание. Такъв човек трябва да бъде осъден на смърт. Благодаря ви.


	Според законите в щата Калифорния, защитата има право да произнесе собственото си встъпление непосредствено след обвинението — нещо като опровержение — или да изчака докато обвинението изложи всичките си аргументи. Фримън бе постъпвал по единия или другия начин многократно, в зависимост от обстоятелствата. Сега избра втория. Все още не беше сигурен как точно ще се развият нещата с натрупването на аргументите и смяташе, че ще предизвика по-голямо впечатление, ако изложи всичко наведнъж, на по-късен етап. Не искаше да губи инерция.
	Недостатъкът на подобно решение се състоеше в това, че обвинението получаваше време. Пауъл едва бе седнал, когато Фримън обяви решението си да изчака.
	Прокурорът бързо се изправи и призова първия си свидетел — сержант Теръл.
	Фримън и Харди се бяха опитали да отгатнат какъв ще е редът на свидетелите, но не им бе минало през ум, че първи ще е Теръл. С дънките и авиаторското си яке инспекторът изглеждаше по-млад, отколкото беше в действителност. Той бутна агресивно малката вратичка, която отделяше публиката от съда и зае свидетелската банка. Докато полагаше клетвата, очите му бяха някъде другаде.
	— Защо е толкова нервен? — попита Дженифър.
	— Това му е първо дело за убийство. — Фримън не сваляше поглед от полицая. — Грешка — прошепна той, сякаш сам на себе си.
	— Наша ли? — Дженифър се обърна към Харди, който поклати отрицателно глава. Поне той не смяташе така. Фримън не отговори, а Пауъл излезе напред и се обърна към съдията:
	— Ваша светлост, за протокола, смятаме най-напред да насочим вниманието си към убийството на Едуард Телър Холис. Ще се наложи да призовем някои от свидетелите още веднъж, във връзка с убийството на Лари Уит. Инспектор Теръл е един от тях. Просто исках да изясня това.
	Тъй като за това вече бе станало дума при предварителните разговори при съдията, Фримън не възрази.
	— Инспектор Теръл — започна Пауъл, — кажете ни, моля, как стана така, че участвахте в разследването на убийството на Едуард Холис?
	Теръл кимна.
	— Това е Нед, нали? Първият съпруг?
	В залата се надигна нервно кикотене, дори и откъм съдебните заседатели. Теръл вдигна поглед обидено. Не беше очаквал, че ще предизвика смях. Пауъл запази спокойствие.
	— Ако съдът не възразява — каза той, — отсега нататък ще наричаме Едуард Холис Нед Холис. — Обърна се отново към Теръл и повтори въпроса си.
	— Аз съм сержант-инспектор в отдел „Убийства“. Миналия декември разследвах смъртта на Лари и Матю Уит. Докато проверявах миналото на заподозряната, стана дума за първия й съпруг. Тя ми разказа, че бил умрял от свръхдоза и че е получила застраховката му. Реших, че си струва да се провери това съвпадение малко по-задълбочено.
	Всичко това беше истина и Харди си даде сметка, че в края на краищата, призоваването на Теръл не е чак такава грешка. Показанията му щяха да изтъкнат приликите в мотива в двата случая преди да се представят каквито и да било улики, свързващи Дженифър с двете убийства. Истината бе, че това начало не беше никак благоприятно за тях и Харди се зачуди как ли ще реагира Фримън. Единствената реакция, беше да хване бика за рогата веднага.
	— Ваша светлост! — Гласът му сега беше по-звучен, което не би могло да не е преднамерено. Всичко, което правеше дотук, бе добре отрепетирано, макар и да не личеше. Обикновено говореше троснато — с нисък, дрезгав и гърлен глас. Тук трябваше да се олицетворява разумът и тонът му напомняше повече за грижовен дядо.
	Вилърс го изчака да стане. Това отне повече време, отколкото би трябвало да се очаква, но процесът бе едва в началото си и все още никой не беше изгубил търпение.
	— Ваша светлост — повтори Фримън, — струва ми се, че е малко рано за съвпадения. Досега не е доказана връзката на клиентката ми с всичко това.
	Както Харди знаеше, слабостта на Теръл бяха мотивите. Младият полицай — сега вече със зачервено лице и изпъкнали вени по врата — се надигна заплашително.
	— Онзи е умрял и жена му е прибрала застраховката! Какво още искате?
	_Бам! Бам! Бам!_
	Очите на Вилърс припламнаха гневно, въпреки че гласът й беше овладян.
	— Господин Теръл, достатъчно. Господин Фримън се обърна към съда, не към вас. Ясно ли е това?
	Теръл седна и оправи якето си, все още ядосан.
	— Зададох ви въпрос, сержант. Ясно ли е това?
	— Да, ваша светлост. Съжалявам.
	Вилърс кимна, очевидно удовлетворена. Изчезна и гневният пламък от очите й. Даваше да се разбере, че в залата ще цари порядък. Вдигна поглед към тавана, после се обърна към Фримън.
	— Възражението се приема. Господин Пауъл, трябва да сте малко по-конкретен. Дами и господа съдебни заседатели, моля не взимайте под внимание думите на свидетеля за някакво съвпадение. Не забравяйте, че вашата задача е да откриете връзката между фактите. Господин Пауъл?
	Пауъл, който неочаквано бе загубил контрол над положението, изведнъж осъзна какво е станало. Свидетелят му се беше показал като сприхав грубиян и бе загубил сериозна част от доверието в себе си още в самото начало, а им оставаше да извървят още дълъг път заедно. Прокурорът пусна невъзмутимата си усмивка. Щяха ли да я приемат за искрена съдебните заседатели?
	— Инспектор Теръл, да поговорим за нещо друго.
	Поведе го съвсем внимателно, стъпка по стъпка, през разпита на Дженифър, без да споменава причините, накарали ги да се усъмнят и ексхумират тялото. Съдебните заседатели трябваше сами да направят тази връзка. Ексхумацията беше факт, факт беше и че в лявото бедро е открит атропин в повишена концентрация. Пауъл не постави въпроса по какъв начин това вещество се е озовало там.
	Нед имал застрахователна полица за седемдесет и пет хиляди долара. Дженифър представила копие от нея и чека за сумата.
	— Дами и господа съдебни заседатели, представям ви веществено доказателство на обвинението номер едно. Видно е, че получател на застрахователната сума е подсъдимата. Представяме ви и осребрения чек, доказателство номер две. Инспектор Теръл, засега нямам повече въпроси, благодаря. Моля изчакайте кръстосания разпит.
	На Харди му се стори, че Теръл е заел мястото на свидетеля с очакването да остане там по-дълго, да каже много повече, да предизвика далеч по-силно впечатление. Беше уверен, че и други са го доловили.
	Нервите му бяха изопнати, изглеждаше ядосан. Фримън реши да се възползва. Изправи се спокойно, оправи вратовръзката си, запрелиства някакви документи. Не беше достатъчно бавно, за да има Вилърс основание да му направи забележка, но Теръл видимо излизаше от кожата си.
	Най-накрая Фримън застана в средата.
	— Добро утро — поздрави той добродушно и почака още малко. Теръл още повече се ядоса, но все пак се овладя, кимна и също промърмори някакъв поздрав.
	— Инспектор Теръл, казахте, че Нед Холис е имал застрахователна полица за седемдесет и пет хиляди долара, кжито е трябزало да получи Дженифър. �ярно ли е ђова?
	С�идетекят поглеана за миг съдията, после Пауъл, най-��акрая Фримън.
	— Вярно е.
	— А калво ва каза госпо��а Уит, че е щяло да стане, ако тя беше(умряла?
	Теръл се замислй&
	—$Че Нед е эял да получи на���8теn
	— С други ��уми, застраховката е била взаимна, т��ка да с�� каже. Ако ҵдини񏑂 умре, другият получавѰ парите.	— Да, ракѰ е.
	�� Истина ли е, че по онова вӀеме дженифър и Неа са притежавали къща?
	— Исрина е.
	— Жие проверԸхте, за да сте сигурен( нѰли?
	— Да.
	— По време на разрледването йякой каза ли ви каква е била стойността на тази къща?
	Теръл хвърли неуверен поглед към Пауъл. Фримън беше наясно, че ако прокурорът възрази срещу този въпрос — стойността на къщата не би могла да се установи въз основа на това, какво някой е казал на свидетеля — възражението щеше да бъде прието. Но от друга страна нямаше да е проблем да се докаже колко е струвала къщата в действителност, а съдебните заседатели биха останали с впечатлението, че прокурорът иска да скрие цената й.
	Пауъл не реагира. Теръл отговори, че Дженифър и Нед са купили неголяма къща близо до Дейли Сити, като са платили първонахална вноска(от дв�йсет халяди долара.
	— Значи целият заем е бил осемдесет хиляди?
	⠔ Не знам. Пре��полагам.
	�� Зеачи знаете, чб са платили в брой двайсеѐ хиляди, ��о не знаете, че целиэт заем е бил осемдесет хиляди, така ли;
	Пауъл с�ана, за д�� се опита да спаси Тертл, поне засега.
	— Ваша ёветлост, не е по Ѓъщество&
	— Не мисля — сряза го Вилърс направо. — Продължавайте, Фримъм. ИнсЯектѾре?
	— Да> Заемът им беше около осемдесет хилядP� долара.
	Фримън се обърна непоѕватно към съдебмите засздатели като едва не залитна.

— А по врем�� на разследването си установихте ли какво е сранако с този заем?
	Теръл дръҿна яката си, сякаш изведнՊж му бе отеснQ�ла.
	— Мисля, че госпожа �ит го е ИзплатилА.
	— С парите от зҰстраховката ли?
	—�Да, струва ؼи се.
	— Струва ви се или го�знаете със сигурност?
	— Знам ѳо���ъс сигурност.0Изплатиѻа е заѵмذ с парите от застраховката.
	— Точно така. — Фримън се върна до масата си и взе фотокопиран документ, обозначен като „Веществено доказателство на защитата №1“. — Познато ли ви е това? — Докато Теръл разглеждаше документа, Фримън се обърна към съдебните заседатели: — С други думи, инспектор Тдр��л, от този документ е виднм, че клѸентката ми$не е прекаралА примерно еднагодина а ЛасВ��гас ики на ЅАвайскитб острови, нали?
	ҟауъл скочи:
	— Възразювам!
	— Оттеглям въп��осб си, ваша саетлост. — Беше постигнал( каквото искаше ∔ ако Дженифър беше убига мЊжа си заради заفтраховката, би трябвало да задържи"поне част от пар�те, за да се забавлява. — Искам дб ви ПопиՂам още нещо, инспекторе. Казахтд, че Двенифър… госпожаУит… е сҿоменала пред вас. че Нед Холис е употребявал наркотици?�	— А԰.
	— ��азала ви е, че е _експеримХнтирал_ с наркотици, нали?
	— Да.
	‐ И сте разпитапи хора, които са потвърдили теги думи;
I��буъл свочи отново.
	���0Ваша свصтлост, свидетелят не �оже да установи факт в!съда въз основа на чутото от трзто лице. Господин Фримън оказва натиск над свимнтеля.
	— Не съвсем, но разбирам какво намеквате.
	Фримън мълчеше.
	— Господин Фримън?
	— Очаквах решението ви, ваша светлост.
	Вилъ��с не сметна, че това е забавно. Накара протоволчйка да0прочете предишния диалог и заяви, за пророккла, че възражннието се приема.�	Фримън кимна и продължи с Теръл:
	— КОлко души�от приџтелите на гоёподин Холис разоитахте=
	— Всички, които успях да намеря.
	— И всички те потвърдиха пред вас, че Нед е експериментирал с наркотици върху себе си, нали?
	— Възразявам. Предишните основания.
	— Приема се.
	— Някой от тях отрече ли, че Нед е експериментирал с наркотици?
	— _Възразявам._
	— Приема се.
	Опитният адвокат направи едва доловима пауза и опита още веднъж:
	— По време на изчерпателното си разследване върху причините за смъртта на господин Холис, някой от приятелите му описа ли пред вас употребата му на наркотици по друг начин освен като „експериментална“?
	Пауъл отново скочи.
	— Възразывам.

Вилърс прецени, че границата е премината.
	— Господин Фрамън, по колвото и начини да зададете въпроса си,(няма да го�аопу��на. Моля прP�дължавайте.
	Фримъ�� си придаде разкаян вид.
	— Моите изванения, ваша светлост. — Обърна се към �"еръй и му се усмихна мило. — Нямаи пов�че въпроси.


>>	29

	— Струва ми се, че с Нед се изсилват. Забеляза ли как го претупа Пауъл във встъплението си? Не спомена за никакви доказателства, че Дженифър е била в страната по онова време, да не говорим за стаята. — Фримън отхапа от сандвича си — италиански салам в ръжено хлебче. — Вилърс трябваше да приеме възражението ми, че няма достатъчно основания за обвинението преди процеса. Освен ако не крият някаква изненада, номерът им няма да мине.
	Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято — най-приятният сезон в Сан Франциско.
	Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.
	— Слушаш ли ме? — попита Фримън.
	— Аха. Замислих се за нещо.
	— Нещо за делото ли? — Харди сви рамене. — Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.
	Харди се наклони напред и въздъхна.
	— Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.
	— Сериозно ли е?
	— Не знам. Може би греша.
	Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.
	— Нещо се случи през последните два месеца — каза той, без да се обръща. — Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.
	— Попита ли я?
	— Поне двеста пъти.
	— И нищо ли не ти каза?
	Харди сви рамене, обърна се.
	— Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.
	Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.
	— Да не би преди месец да се е случило нещо?
	— Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че!ще излизаме, но я зав��рих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да0с�м излезел сам. Била умор�на.
	— Може би пък йаистина б била.
	— Нбвремето, когато беՈе уморена в сряда, вземАхме едно одеэло и отивахме да дремнем на брега. Ёюхме се разбрали, че в хряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.
	Фримън се вгледа в сандвича си.
	— На колко годинки са хлапетата?
	— На две и почти на една, но не е това. — Харди видя скептичния поглед и добави: — Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?
	— Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.
	— Моите са си същите.
	Фримън си позволи да се усмихне.
	— Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И нُма кого да осъдим зараԴи ӂова. —$Раздвижи се, лапна пмследния залък от сандвиїа си. — Тя смята ли, че ти имаш нувда от нея?
	— Стига, Ԕейвид… нужда! Кой знае �акво е нужда!? Аз�я обичам и тя го з��ае мѽого добре.
	— Не искам да говоря празнҸ прикРзки, но според мен децата знаят. Франи също знае.
	— Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.
	— Не мисля, че връзката е много… сам го ��аза. Ти се заним��ваш с делото, тџ с д��цата.
	Харди!бръкна в джобовете си и закрачظ напреж-назад.$Фактът- че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше дадокаже пред нбго, че Франи ҽе трябва да се чувстаа както се чувства, не п�оменяше другия факт — чѵ изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.
	Може би Фримън беше прав — Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.
	Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг — поне така смяташе той — и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.
	— На твое място бих я изненадал. — Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. — Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.
	— Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?
	— Май въпросът опира до това, от какво Ըма нужда тя. — Фримън отвори стъкленаЂа`врата към заседацелната зала. — Да се връщане в съда. Ндйно ��исочествж не обича закъсненичта.



Джон �траут, ѡъд�бният лнкар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско — може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.
	Пауъл, без да показва никакви признаци на следобедна отпуснатост, прокара ръка през бялата си грива и поздрави Страут сърдечно, като стар приятел, за да видят съдебните заседатели. После премина право по същество.
	— Доктор Страут, вие ли извършихте първоначалната аутопсия на Нед Холис през 1984-а?
	— Да, аз.
	— И какво беше заключението ви тогава?
	Страут наклони стола си назад, за да кръстоса крака и на широкото му, открито лице заигра усмивка.
	— Направихме процедура „А“ и стигнахме до заключението, че смъртта е настъпила ненасилствено, вследствие на свръхдоза кокаин, в комбинация с алкохол.
	— Процедура „А“? Ще обясните ли на съдебните заседатели какво означава това?
	Страут се наклони напред и даде двуминутно обяснение — чрез процедура „А“ се установявало наличието на повечето отрови и летливи вещества. Тя била най-проста и най-евтина. Ако при нея се установяла причина за настъпване на смъртта, при липса на подозрения за нещо по-сериозно, не се продължавало нататък с изследванията.
	— И при въпросната процедура „А“ вие установихте наличие на кокаин и алкохол в тялото на господин Холис, така ли е?
	Страут се намръщи. Не му влизаше в работата да търси прост език, за да го разбират съдебните заседатели. Вече бе станало известно, че в този случай не е успял да открие истинската причина за смъртта и държеше да обясни всичко пределно точно.
	— Открихме смъртоносна концентрация на кока-етилен, извинете ме за термина, но това е страничен продукт, който се получава при смесването на алкохол и кокаин в кръвта.
	— И след като открихте кока-етилен, прекратихте аутопсията?
	— Не изцяло. Престанахме да търсим друга причина за смъртта. Ако ни докарат труп с нож забит в главата, няма да тръгнем да търсим паралелен инфаркт. Но аутопсията не приключи с тази находка. Лабораторните проби и физическия преглед са две различни неща в края на краищата.
	Страут обясни, че за изследване на кръвните проби имало специална лаборатория, а същинската аутопсия изследвала само тялото и органите.
	— Когато резултатите са налице, сравняваме резултатите от лабораторните проби и аутопсията, за да видим дали няма да излезе още нещо.
	— А какво стана в нашия случай?
	— Открихме кока-етилен. Нямаше индикации за присъствието на барбитурати или алкалоиди. Открихме вероятна причина за смъртта още при процедура „А“, така че престанахме да търсим друга.
	Пауъл кимна на Страут, после се обърна последователно към съдебните заседатели и Дженифър. Харди я изгледа странично. Тя се усмихваше на прокурора. Докосна ръката й и почувства как тялото й се вдърви, лицето й застина в гримаса.
	Разпитът продължи без изненади. Както обвинението, така и защитата биха могли да се възползват от някои от медицинските подробности — фактите бяха неоспорими, — но нито Пауъл, нито Фримън изглежда нямаха желание да се захващат с това. Имаха си причини. Пауъл искаше съдебните заседатели да добият съвсем жива представа за случилото се преди толкова години. Беше умрял здрав и прав двайсет и шестгодишен младеж. Прокурорът държеше да изтъкне това, всички да видят как реагира убийцата, която бе отнела този живот. След като свърши с описанието на процедура „C“ и открития в лявото бедро на трупа атропин, Пауъл заразпитва Страут за неща, които не бяха така тясно свързани с преките му изследвания.
	— Доктор Страут, атропинът се отпуска само по лекарско предписание, нали? Не е възможно да се купи без рецепта?
	Страут потвърди.
	— А за какво се използва в медицината?
	— За анестезия и за спиране на слюноотделянето. — Съдебният медик си го биваше — усмихваше се на всички, гледаше приветливо и дружелюбно.
	— Изненадахте ли се, когато открихте атропин при процедурата, която току-що описахте?
	— Възразявам. — Фримън скочи като ужилен, а Вилърс моментално призна възражението му. Пауъл не се смути.
	— Доктор Страут, известно ли ви е дали атропинът се използва масово като наркотично средство?
	Фримън понечи да стане отново, но се отказа и остави прокурорът да продължи с въпросите си. Докога?
	— И да се използва, не е често.
	— Той не предизвиква опиянение или нещо подобно?
	Харди погледна Фримън. Пауъл си позволяваше твърде много, а Дейвид се държеше сякаш нищо не е станало.
	— Не.
	— А има ли халюциногенен или подобен ефект в комбинация с други вещества?
	— Не.
	— Тоест, ако човек редовно употребява наркотици, не би…
	Най-после Фримън вдигна ръка и се обади:
	— Ваша светлост, това са предположения, не по същество.
	Отново признаха възражението му. Пауъл се усмихна и се извини като истински джентълмен, после кимна на съдията и доктора.
	— Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.


	Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.
	— Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?
	Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.
	— Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.
	— Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?
	Страут се замисли за миг, после отговори:
	— Бих казал, че да.
	— А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?
	Страут нямаше нищо против да побъбри.
	— Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.
	Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.
	— Какви са тези усложнения, докторе?
	— Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.
	— Това ли стана в случая с господин Холис?
	— До известна степен.
	— Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?
	Страут кимна.
	— Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. — Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. — При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.
	— Какво направихте после?
	Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм — явно обичаше работата си:
	— Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.
	— В какъв смисъл?
	Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.
	— Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?
	Страут беше сигурен.
	— Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. — Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни — отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.
	На Харди всичко това му се стори прекалено — всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:
	— А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?
	Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.
	— При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?
	— Какъв неоспорим начин?
	— Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?
	Страут се замисли.
	— Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.
	Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 — доклада от първата аутопсия.
	— Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?
	Страут огледа доклада и го върна.
	— Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.
	— Следи от игла? Къде бяха те, докторе?
	— По ръцете.
	— Там, където се инжектират наркоманите ли?
	— Да.
	— А открихте ли такива следи по бедрата?
	— Не. Отбелязал съм го и в доклада.
	Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита:
	— Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?
	Докторът кимна добродушно и отговори както винаги — убийствено честно:
	— Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. — Страут разпери ръце и добави: — Така е.


>>	30

	Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушսаха в шкафчето. После се0обърна към стената и свали финото бельо, донесено Թ от Фримњн, нахлугм ч��Հвения зарворнически кпстюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата ђорба, която й�подаде надзирателката`Милнър — пълна, усмихната, с лунички и реФки зъби.
	Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.
	— Как мина днес? — попита Милнър.
	Дженифър сви рамене.
	— Шайка мъже, които не спират да приказват.
	— Така си е. — Монтанес я поведе към вратата.
	— Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са`жени.
	Но рези подробности не интерзсуваха надзԸрателкитص кой зеае колко. Те зА�танаха от�двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъд� отзад се разнесе гласъц на дежур��ата:
I— Това Уит ли е? Има посеъиѢел.


	Доктор Кен Лайтншр се бе орбивал в съдебната зала поне за и�вестно време през вЁдки от четирите Дни от начذлото на процеса. Тъй като не беше аджокат, не го дппуснаха в малкото помещение до стаята на надзиратегките, и, както Ԕженифър, трябԲаше да се придири с общите условия — твърдите дњрвени столове и телефонните сѻушалки.
	Вече я оӇакваше, опрял уморено глава на дланта�си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продъйжително и едва�след това посеԱна оъм���лушалката.
	— Как си?
	℔ Вече никой не ме удря. Може би с� мисػят, ч� ше спечеля. — НА уутните й заагра крехка усмивка. — Започвам да вя��вам в ��пособностите на гоуподин Фримън.
	қайтнъЀ кимна.
	— Какво иазва той?
	〔 �ишп опр�делено. Твържи, че щяло да мине още много0време. Но чувам какво си говорят с Харди* Виждам как!реагират съдебните заседатели. СтѠува ми ё�, че вярва в успефа.
	— А"ти?
	— Липсваш ми, Ԛен. Ли�?сват ми разговорите с теб.�Всичко. Хора��а тѓк… — Нямаше какво да се кАже за тях. Те живеехи���яѺаш на друг�� планета. Тя млък�а и преглътна. — Вричк�� е толкԾва различно… не знам�
	Телефонната слушалка едва не�падна от ръката й.
	— Какво, Джен?
	Тя преглЊтна пак. Сякаш изаеднъж я обз�� отчаяние.
	— Лак ще продължавам нататък.
	— Боже мой, Джен! Ти трябва да продължиш!
	Тя поклати глава и не каза нищо.
	Лайтнър се наклони напред и доближи лицето си до плексигласа.
	— Дженифър, слушай. Трябва да издържиш. Сега не можеш да се откажеш. Ще спечелиш. Най-лошото вече мина.
	— Не, не е. Господин Фримън каза, че най-лошото още не е започнало.
	— Голяма помощ, няма що.
	— Опитва се да ми помогне, Кен. Поне в това съм сигурна. Не ме безпокои делото, не чак толкова. Всичко друго е толкова _различно…_ Хората тук — тя описа кръг с ръка, — това място… Понякога ми се струва, че никога вечб няма�видя нещо, което познавам,!коетоискам• — От окото й се откъсна сълза и потече нааолу по бузата. Тя Эе я избЊрса. Не се притесняваше от Кен, пред ҝбго можеше да покаже сԻذбост. Затова беше доръл. Тя беше слаба — бяха го доказали. Вече не я интересуваха старите неща� — Толкова сњ� объ��ка��а, Кен. Толкова съм оеъ��ана…
	Лайтнър я гледаше, сякаш чакаше нещо да се сйучи, без да зѽае точно макво� Струваше му се, че дълбоко в себе си Дженифър страда, искаше му �е0да й помогнѵ да го преодолее, но ббз да ще мамесва лрубо. Трябваше да я остави сама да открие пътя.
	— Все още съм тук — каза той накрая.
	Дженифър отново се усмихна.
	— Понякога ми се струва, че ти си единствената причина да съм жива. — Полуридание, полусмях. — Смешно е, нали? Помниш ли как някога си мислех, че ще е достатъчно да се измъкна от Лари и всичко ще е по-добре, всичко ще се опраТи? Че светът ще станд друг, ще се промени.	— Помны, Джен. Всз още не е къӁно. Говорили сме за това много пъти$ об��ъждахме промените.
	Тя потрдпери, тялото и сѵ разтресе. Главата й за��очма да се люлее напред-н��зад, сякаш беше тежест, окачена на въженце.
	— Но точно там е$проблемът… вече не вярвам. Не знам дали вярвам. Онова с Мат… — Тя изведнъж млъкна. Очите й помръкнаха, загубиха енергията си. — Най-добре ще е, ако всичко свърши. Това ще е краят на всичко.
	Може би я подлагаше на преглед? Дженифър се вгледа в очите му през плексигласовата преграда, сякаш търсеше отговор. После вдигна длан нагоре, свали я пак.
	— Каквото и да се случи, няма да стане по-добре. Аз съм от хората, които непрекъснато ядат бой… от мъжете, от нещата, от живота… Аз съм неудачник, това е всичко.
	Лайтнър се наклони напред.
	— Не си, Джен. Не е вярно. Говорили сме за това. НP�Ӏмално е да се чувстваш така( след всичко, което си преживяла.Но не си неудачник. Ако беше, ням�0ше да съм при теб. Ако не вярвах, че вси��ко ще свърши, че нещата ще се оправят…
	— Така ли? Кажи ми кога ще стане това?
	— Джен, никой н�� може да каже точно!кога, но…J	— ��ее, мислэ, чص щеше да си при мен при0всияки случаи. Дадох сЪ сметка… защото за теб из съм нещо като предизвикателс�во… инѢересен случаи.
	— Боже мЮй! Дженифър! Как мо�еш да говориш така след всичко, което…
	—0Защото е истина, нали? Всъщност�пет пари не даваш какво ще съане с мен. Нима някой може да обича толкова объркан човек? В момента, в който се променя, още същия миг вече няма да съм предизвикателство или загадка, всичко ще свърши. И ще си отидеш, нали? И какво ще съм аз тогава? Мога да ти кажа къде ще съм… тук. Никъде, никой, нищо… О, да върви всичко по дяволите!
	Тя захвърли слушалката, �кочи рязко н�� крака и събори стола. Огледа се тревожно ��аокоػо. Сълзите й сега с�� стичаха свободно. Над��ирателката крачеше нап��ед-назад с палка в ѐъце.
	ЛайтнѪр стана, опря ръка на плексигласа, втренчен пред себе си. Дженифър кага нещо на надзирателкатҰ, без да се обӊ��нص назад. Двете тръгнаха към врата�а към килиите, а Йайтнър се отп��Ёна на дървения стол� за да се опита да овладее собствените`си�чувства.
	Изведнъж$тя се върна, залепи ръцѵ за преградата, облеԳеа се с цялата си тежесђ. Плачеше неудържимо. Над��ирателката ∔ намръщена, стиснала палката, сякаш имаше нужда отНея0— пр��бли��и отзад, доиато Дженифър се мъчеше да говори през сълзи.
	Не я чуваше ясно,�но знаеше какво му казва. Казваше гк в�наги, когацо стигнеше дъното, кпгато смяташе, че тезестта�е непоносима и трябва дасе примири…
— Съжалявам — ридаеше Джепифър и се опитваше да го достагне преԷ плѵксигласа. — Ижвинявай$ не исках да кажа1товиl не се сърди…	Надзирателката я улови за рамото, дръпна я назад, объѐна я към вратата.
	Лайтнър оётана на място. Дишаше дълбоко, ми�лере, че мове би в ��рая на краищата е пЀава — може би наистина беше непоправим неудачник, без капка надежда.
	След всичко, което бе направил за нея. Сякаш го удари ток. Свлече се отново на стола. Осъзна, че може би никога, никога тя нямаше да се оправи. Даде си сметка, че трепери, опита да се овладее, но най-много от всичко искаше да я пробуди, да набие малко разум в обърканата й, краՁиزа глав�0.


	Франи нҵ можеше да повярва, че Харди е йҰправил всичко това — да се обади на Еран, за да я попита дали има нещо против да вземе децата за вечерта, ��а изпрати такси да � вз�ме, да запази места в този гукрозен хотел.
	Харди проюви скромност:
	—Аз съм неизчерпѰем източник на изненади. Истинско съкровище.
	— Как така ти хрумна това? Ами делото?
	Той седна на плюшеното канапе и отпи от отлежалия портвайн в кристалната чаша.
	— Пресметнах, че сме пропуснали четири вечери, което прави минимум дванайсет часа. Един ден делото ще мине и без мен. И без това на тпзи етаѿ титуляр е Фримън.*	Франи застана край прозореца със ск��ъстеНи рЊце и се жглдда в Ьоста „Голдън Гейт“. Намйраха ЁХ в стара вивтоЀианска къща, преустрое�а в хотел, в най-скъпия апартаѼент, в който имаше рафтове с иниги, камина,0портвайн, кристални чаши и разбира се, изглед, който добавяше осемдесет долара на вечер към сметката.
	Харди направи резервацията още от съдебната палата, веднага след като свърши заседанието. Ерин му каза по телефона, че няма нищо против да вземе децата, да ги нахрани, да ги приспи. Беше решил, че ако я изненада с готмв план, Франи няма да може$да откаже. В 6,1= изпрати тавси да я вземе и сега бяха тук.
	Вс� още не беше уверен, че изненадата му я е очароаала. Продължаваше да�стои край прозореца сшс скръстени р�це. Лицето й�беше навъсено. Не беше Џдмсана ‐ въпреки отчЃжденост��а им напосл��дък, тя не проявяваше признаци на гняв към него. Устните й бяха стиснати, очите — съсредоточени и замислени, сякаш се вглеждаше в себе си, сякаш понасяше някаква физическа болка, с която не искаше да товари и него.
	Безпокоеше го мисълта, че тази болка може да е резултат от някаква промяна, от осъзнаването, че вече не иска да е с него, че съвместният им живот й е омръзнал. Погледът й срещна неговия от другия бряг на пропастта. Полуусмивка.
	— Здрасти.
	Даде си сметка, че бе стаил дъх, че я гледаше и буквално го беше страх да си поеме дъх. Имаше чувството, че ако спре да диша, ще спре и мигът, че няма да се наложи да разбира какво крие следващият. Остави чашата на масичката и въздъхна тежко.
	— Е, как е животът, Франи?
	— Как е, според теб?
	— Зле, струва ми се. От месец ме боли стомахът. Откакто престана да се усмихваш. Реших, че може би ще искаш да поговорим за това.
	Франи пак се обърна към прозореца. Виждаше профила й. Видя как устните й се движат. Искаше му се да стане, да отиде при нея, да я прегърне, но нещо — може би страхът, че ако сега го отблъсне, ако не му позволи да я докосне, ще я загуби завинаги — го държеше прикован за стола.
	Каза й, че не я е чул. Франи проговори след цяла минута.
	Обърна се към него и го погледна в очите.
	— Тайни.
	Харди се помъчи да разбере и когато осъзна най-очевидният смисъл, стомахът му се сви. Усети как главата му олеква, имаше чувството, че ще припадне.
	— Какви тайни? — Не можа да измисли друго.
	Тя не промени позата си. Продължаваше да го гледа със скръстени на гърдите ръце.
	— Тайните са това, което човек не казва.
	Харди протегна ръка, все чашата, отпи, остави я.
	— Добре.
	— Не е само това.
	— Дори не знам какво значи „това“.
	— Така е, не знаеш.
	Той вдигна ръце към слепоочията си, притисна ги.
	— Добре, Фран. Но трябва да знам. — Дланите му се срещнаха. Като за молитва. — Друг ли има? Можеш ли да ми го кажеш?
	Видя как раменете й се отпускат, как очите се затварят. Стори му се, че кризата е преминала. Ръцете й се разплетоха, увиснаха надолу. Приближи се до него и коленичи.
	— Какво говориш? Друг мъж? Няма друг мъж. Не може да има. — Протегна ръце към лицето му, вгледа се в очите му, докосна го с пръсти, прегърна го, притегли го към себе си, притисна го. Харди усети, че трепери. Чувствата, които се бе опитвал да владее, излизаха на повърхността.
	Затова се бе оженил за нея — защото й имаше достатъчно доверие, за да позволи да го вижда така, такъв, какъвто е. Беше част от него, катализаторът, който правеше от него едно цяло, благодарение на който преодоля загубата на сина си…
	Притискаше го силно, долавяше бликащите чувства.
	Това беше нейният мъж и той имаше нужда от нея. След като й се доверяваше достатъчно, за да й покаже слабостта си, нямаше за какво да се безпокои. Тя също можеше да разкрие пред него съмненията си, слабостите си, недостатъците си. Той нямаше да я изостави заради тях. Нямаше да я изостави.

	* * *

	— Боях се, че няма да разбереш.
	— Може би не разбирам, но се опитвам.
	— Очакваш животът да е съвършен, но…
	— Не е вярно.
	Направи му знак да мълчи с пръст на устните. Беше тъмно, по-късно, мостът осветяваше прозореца, край леглото гореше свещ.
	— Не исках да те безпокоя — каза тя. — Бях толкова тъжна. И не заради теб, заради себе си. Беше си моя тъга… заради Еди, заради така наречената ми младост, заради всичко. Просто ме прихвана нещо… — Харди мълчеше. — Не исках да знаеш. Не исках да ти причинявам болка.
	— Знам, че животът не е съвършен, Франи. Бог ми е свидетел, че го знам.
	— Но искаш нашият да е. У дома, имам предвид. Понякога дори си мислиш, че е възможно.
	— А ти не мислиш ли? Не мислиш ли, че си струва да се стремим към това?
	— Не знам. Може би преди… И после стана това… всичко това. Чувствах се като хваната в капан. — Тя се раздвижи, сложи глава на рамото му, притисна се към него.
	— Не съм искал да те улавям в капан, Франи. Като се оженим. Мислех, че сме щастливи заедно…
	— Не си виновен ти, Диз. Животът ми е такъв. Изведнъж, не знам какво ми стана… всичко се върна. Имах чувството, че съм се провалила… искам да кажа, не бях щастлива, а _би трябвало…_ Кой тогава е виновен?
	— Аз обикновено обвинявам арабските инвеститори.
	— Аз също, но този път не се получи, а нямаше как да ти го кажа. Нямаше да е честно да те тревожа в началото на процеса, после изпитах угризения… че не мога да ти кажа, после повярвах, че така или иначе няма да те интересува… Типичните женски глупости, в които няма много логика и не могат да…
	— Ай, ай ай! Типични женски глупости? Нима сме канили глупави жени?
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Не знам. И логика… — Той се опря на лакът и я погледна. — Не знам. Наистина.
	Франи затвори очи и пое дъх.
	— Виждах се с Дженифър.
	— Знам.
	— Не, не тогава. — Франи поклати глава. — Още няколко пъти след това. Оставях децата на Ерин и ходех тайно.
	— Колко пъти?
	— Не знам. Три или четири.
	— В затвора? — отговори си сам: — Разбира се, че в затвора.
	Той седна и се уви с чаршафа. Франи сложи ръка на бедрото му.
	— Първия път… мисля, че си допаднахме. После реших, че няма да одобриш или пък нарочно не желаех да искам позволението ти…
	— Франи…
	— После реших, че трябва да съм луда, щом всеки път ме гризе съвестта, задето не съм те питала. Струваше ми се несправедливо… да трябва да искам позволение от теб…
	— Франи, тя е моя клиентка. — Поклати глава, опита се да си обясни.
	— Знам. Трябваше да поговоря с теб, но… всичко съвпадна с другото. С потиснатостта ми, с чувството, че съм хваната в капан. А Дженифър… тя поне ме слушаше.
	— Дженифър те е слушала!? Боже мой! — Харди махна чаршафа и спусна краката си на пода. Отиде до прозореца, но не за да се любува на изгледа, а защото в стаята нямаше къде другаде да се отиде. Застана неподвижно и прошепна без да се обръща: — Значи си разговаряла с Дженифър за нас? Какво си й казала?
	Чу гласа на Франи, съвсем тих:
	— Не беше както си мислиш. Моля те, не се сърди сега.
	Опита се да разбере. Вгледа се през прозореца. Не виждаше ясно — всичко изглеждаше замъглено и сякаш се въртеше като в калейдоскоп чак до хоризонта. Отиде до канапето и седна.
	— Това ли беше тайната?
	Франи седна на ръба на леглото. Сякаш търсеше думи за отговора.
	— Всичко беше тайна. Всичко беше свързано.
	Харди наведе глава и скръсти ръце на коленете си.
	— Дизмъс? — Беше станала от леглото, отново на колене. Почувства ръцете й върху бедрата си.
	— Не се сърдя. Искам да сме наясно. Не се сърдя ни най-малко и се радвам, че говорим за тези неща. Но все пак… не ти ли хрумна, че тя може би те използва?
	— Не, не е възможно. Казах ти вече, че не беше както си мислиш ти… поне на мен така ми се стори.
	Той подскочи като ужилен.
	— Значи тогава ти се е струвало, но сега не, така ли? Значи може и да съм прав?
	Франи стана, взе одеялото и се уви, после седна на ръба на леглото.
	— Не, не казах това. — Тя въздъхна и протегна ръка към канапето, към пространството, което ги разделяше. — Не ми харесва да ме разпитваш. Дизмъс, искам да говорим за тези неща, но когато започнем, винаги става така. Просто не се получава, не стигаме никъде.
	— А къде искаш да стигнем, Франи?
	— Искам да можем да разговаряме както преди. Опитвам се да ти кажа как беше всичко.
	На светлината на свещта лицето й беше като кехлибар. Харди не можеше да отдели очи от него. Кимна. Ръката й беше протегната. Той стана и я улови.
	Сега не беше време за спорове, не беше моментът да й обяснява, че плановете на Дженифър може да са били доста по-различни от това, което я е накарала да вярва. Приближи се до жена си и придърпа края на одеялото върху себе си.
	— Права си — каза той и я целуна. — Извинявай. Нека поговорим за това.


	— Казала ти е, че Лари я е биел?
	— Всички са я биели, Диз. Животът я е удрял. Не можеше да повярва, че нито ти, нито Еди сте вдигали ръка срещу мен… Не ми повярва, когато й го казах. Сякаш беше нещо невъобразимо за нея.
	— Може и да е. — Все още седяха на ръба на леглото прегърнати. — Не трябва никога да удряме децата си.
	— Не ги удряме.
	— Знам. Да не започваме.
	Франи се облегна на рамото му. Някъде навън пропищя спирачка, разнесе се безгрижен женски смях.
	— Чувствам се, като че ли съм я зарязала… Дженифър. Не се чувствам добре.
	— Е, аз не съм я зарязал, така че това компенсира, нали?
	— Така е, но…
	— Ш-ш-шт. Може би като е чула какво си й казала… че има и жени, които не ядат бой… може би това ще й даде надежда. Може би ще повярва, че е възможно.
	— Ако е повярвала на мен.
	— А ако досега не е повярвала, няма да повярва дори и да продължиш да ходиш при нея, нали? — Притисна я към себе си и вдъхна аромата на тялото й. Свещта трепна. Той се обърна натам и видя тънка струйка парафин да се стича по кристалния свещник направо върху полираната повърхност на шкафчето. — Не се мъча да те разубедя. Просто… ако искаш да продължиш да се виждаш с нея… кажи ми, става ли?
	— Няма. — Франи въздъхна. — Някои неща… просто не е както трябва.
	— Вече го каза. Но ако не го правиш зад гърба ми…
	— Не, не това е лошото. Става дума за нея, за Дженифър. Най-напред си мислех, че ние… знаеш как е, две жени… че можем да поговорим. Но тя сложи край на това. Тъкмо щеше да ми каже нещо важно и… изведнъж се затвори в себе си. Не ми трябвало да го знам. Започнах да се питам дали…
	— Дали не е виновна?
	— Може би… Нямах сили да си го помисля. Освен… Не, не вярвам, че е убила Мат, дори случайно. Или пък Лари. За първия й съпруг… кой знае? А ако е… не, не съм в състояние дори да си го помисля. Казах „ако“… Тя ме попита… „Знаеш ли защо се боря с всичко това толкова отчаяно? Отговорът е, защото не съм убила никогж.“
	— ВъпреѺи че Лари я(е мактретирал?
	— Диҵмъс, моля те не ме подлагай на кръстосан разпит. Тя псизна пред м��н, че Лари я е биел. Но فъщо така ми каза, че не го е убила. Нито пък Иат. Случайно или нарочно, по каквато и да било друга оричина.
	ѥарди я погледна и се зачуди дали нодобно"на него хамия, тя не се опитва да убдди сАма себ�� си. Преди всачко заради Мат.


>>	31

	Никой нямаше пфедстава откъде дойде бурята, но дъҶдют шибаше почти �оризонЂално, когато Харди излезе о� колата си и хукна към съдебната палата зид ъгъла. Беше студено,�и боя��а на фасадите изглеждаше сива и стара.
	Влезе в сградата в 12:42 — точно през обедната почивка, както бе възнамерявал. И без това не искаше да отиде най-напред при Вилърс.
	Фримън и Дженифър обядваха в един празен кабинет зад съдебните зали.
	Харди кимна на пристава, който пазеше пред вратата, после се спря за миг, колкото да възстанови дишането си от бягането в дъжда. Видя ги да седят един срещу друг на старо метално бюро и да разговарят или по-скоро да бъбрят. Отвори вратата.
	Фримън вдигна ръка за поздрав с пълна уста.
	— Здрасти, Диз. Закопаваме ги, честно ти казвам. Ще вирнат петалата.
	Дженифър побутваше някаива салата върху пластмасова чинийкP�. Дженифър орново го впечатли — някбк си бԾязлива но изискана, невинна и недостижим԰/ Рякаш се0ае превърнала в творепие на Фримън — парче глина, моделирано от скулПقор.
	Хараи разкопча мокрия си шлифер, обърна един стпл�и се настани. Един порив на вятър�� заля прозореца с дъжд — достатъчнѾ силно( за да ги накасА да вдигнат"очи.
	— Ощ�� една доара новина — отбеляза Фримън. — СушаՂа п��к свърши. — Тоб мушна парченце хляԱ в някакъв лепкав червен сос, лапна го и избърӁа устата ри с изпоцапана салфетка. — Хей, Диз, слушай, здравата ще ги настъпя по опашките там вътре. Мисля си какво ще им кажа. — Той посочи с палец зад гърба си по посока на съдебната зала. — Там живея, разбираш ли? Искаш ли един съвет? Не искаш? Все едно, ще ти го дам. Ако държиш да направиш добър процес, и ти трябва да живееш там. — Малко мляко, пак бърсане със салфетката. — Това е истината, Диз. Истината също така е, че в момента печелим. Можеш ли да измислиш нещо, с което да ни прецакат? Не, не можеш, това е отговорът.
	Тримата се спогледаха. Нов пристъп на вятъра плисна дъжд в прозорците. Някъде в другия غрай на грАда ��роблесна светкавица, Ёлнд миг в стаята се разнесе тътбнът.
	Джен�фър, седнала под�ъгшл към"него, сложи длذн`върху неловаЂа. Някъде с перифеЀията на мозъка си той регистрира< че е суха и хладна. Стори му се странно, че �окосването й го изгаря така.
	— Дженифър не е признавала пред Харлън Пул, че Нед я е биел. Винаги е отричала. Ако каже, че според него я е биел, това ще е само предположение. Може да заяви, че с Дженифър са имали връзка. Може да каже, че в кабинета му е имало атропин. Може да говори каквото си иска. Точка по въпроса. Вчера подадох предварително иск за прекратяване въз основа на член 1118.1, след като разпнахме Страут. Пул ще се окаже по-голяма трагедия за Пауъл.
	Член 1118.1 даваше право на съдията незабавно да нареди оправдаване на обвиняемия поради липса на доказателства, въз основа на факта, че никой разумен съдебен заседател не би могъл да го осъди при това положение. След подобно решение делото повече не можеше да се преразглежда.
	— Обзалагам се, че Вилърс ще го уважи след почивката. — Очите на Фримън блестяха. Той улови ръкава на Харди. — Пауъл може да дъвче дъвка и да се разхожда като паун, но не мисля, че може да върти предизборна кампания и дело по едно и също време. Изгърмя.
	Приставът почука и влезе. Съдия Вилърс всеки момент щеше да се появи в залата. Заседанието щеше да се възобнови.


	Харди слушаше внимателно, докато Пауъл се опитваше да вмъкне някъде показанията на Харлън Пул.
	Зъболекарят приличаше на парцал. Беше трудно да си представиш, че този възпълен, оплешивяващ, потен и очилат мъж някога е бил любовник на Дженифър. Освен това се бе оказало невъзможно разпита му да мине тихомълком, както му бе обещал Теръл, защото, независимо дали му харесваше или не, Пул беше централен свидетел за обвинението в дело за предумишлено убийство. Ако се съдеше по погледа му, тази роля щеше да разбие живота му.
	— Доктор Пул… — Пауъл се съвземаше след поредното прието възражение на защитата. Както обикновено, Фримън бе скочил на крака като ужилен, защото прокурорът се бе опитал да приеме за факт твърдението, че Нед Холис е малтретирал Дженифър, което не можеше да се установи категорично.
	Объркан, Пауъл обикаляше пред съдията, заставаше пред съдебните заседатели, връщаше се към масата на защитата.
	— Доктор Пул — продължи той най-накрая, — казахте, че сте познавали обвиняемата интимно.
	Пул се вгледа в тавана. Избягваше погледа на жена си, седнала сред публиката. Извади кърпа и избърса челото си.
	— Да.
	— В интимните си моменти с нея, имали ли сте случай да видите тялото й без дрехи?
	— Ааша светлост! Възразявам!
	Пауъ��1изглежда беше предвидил тази вшзможност.
	— Ваша светлост, налага се да извадим тези показания от сферата на догадките. Не ми с�� иска да тръгвам в тази посока, но въпросът е уместен`и бих жела�� да чуем$отбовора.
	Вигърс го гледаше сякаш Կрез маск�� — вторачени право напред очи, неподвижни, като на манекен.
	— Моля страните да дойдат при мен.
	Харди стана заедно с Фримън. Никой не забеляза, никой не възрази. Застанаха пред Вилърс и вдигнаха очи.
	Съдията заговори тихо:
	— Не съм сигурна, че съм съгласна за уместността на въпроса, господин Пауъл. Какво общо има голото тяло на госпожа Уит със смъртта на съпруга й?
	Фримън, все още възбуден, отговори вместо прокурора:
	— Нищо.
	Грешка. Вилърс го изгледа свирепо.
	— Господин Фримън, когато поискам да чуя коментара ви, ще се обърна към вас, ясно ли е това? — И без да изчака отговора му, подкани Пауъл: — Е?
	— Ваша светлост, става дума за мотива. Знаем, че съпругът й я е биел и че…
	— Един момент. Досега стана дума само за застраховка и любовна авантюра…
	Харди изведнъж забеляза, че стенографът го няма и изненада сам себе си, като отбеляза факта:
	— Извинете, ваша светлост, ще се протоколира ли този разговор?
	При сериозно дело като това нищо не биваше да остава извън официалния протокол.
	Вилърс сякаш едва сега осъзна, че Харди е там. Изненадата в погледа й отстъпи място на типичния гняв, но Харди не отстъпи.
	— Може би ще е по-добре да отидем в кабинета ви?
	С невероятно неудоволствие съдията се вторачи в тримата мъже, застанали отпред.
	— Какъв е смисълът, господин Харди?
	— Едва ли е нужно да ходим там, ваша светлост — обади се Пауъл, самото помирение. — Струва ми се, че можем да изгладим проблема и тук.
	Вилърс изопна гръб, пое въздух.
	— Вижте какво, наистина ми омръзна да задавам въпрос на един, а да ми отговаря друг. Питам нещо Пауъл, отговаря Фримън. Питам нещо Харди, отговаря Пауъл. Сега… слушайте ме внимателно. Зададох въпрос на господин Харди. Искате да разговаряме в кабинета ми, така ли?
	— Да, госпожо.
	Вилърс насочи към него пръст.
	— Да, ваша светлост. Не „Да, госпожо“.
	— Да, ваша светлост, извинете ме.
	Вилърс събра няколко листа от масата си и наведе глава.
	— Това наистина може да ме изкара от кожата — прошепна тя сама на себе си и стана. — Стенографъ�� ще ни придружи до кабинета ми.(Ще се оттеглим за малко�0Док�ор Пул, можете да слезете, докато се върнем. Или да останете, където сте.
	И пове��е шествието ��лед себе си.


	Кабинетът й не беше многм по-внушителен от кутийките, които използваха прокурорԸ�е. Беше �Алко п��-голям, имаше Ձобствена баня и тоалетна, кресла с малка масичка, килим и картини по стените, но въпреки това липсваше всякакъв уют.
	Сега Харди трябваше да се сблъска с гнева на съдията лично.
	— Добре, господин Харди, намираме се в кабинета ми и водим протокол. Ще ми обясните ли, ако нямате нищо против, защо сме тук?
	— Господин Пауъл повдигна въпроса за уместността на…
	— Знам какво повдигна.
	Харди отстъпи назад.
	— В такъв случай, ваша светлост, бих желал да продължи, защото за това може да стане дума във втората фаза, ако се стигне до нея.
	Вилърс му напомняше за ядосана птица �� наклонена на една страна гкава, готова да�му изкълве очите. Тя премести поглед върху прокуфора, който се бе наст��нил в едно от ко��ените кресла.
	— Добре, господин Пауъл,да чуем каиво общо има голото �яло на госпожа Уит.
	— Ваша светлост, показанията на джктор ПՃл ще пмкажаӂ пряко, че Нед Холис редовно е пребивал жена си, което, разбира се, е още един мотив да го убие. Нима това е неуместно?
	Освен това е и смекчаващо вината обстоятелство, помисли си Харди.
	— Искате да кажете, че става дума за малтретирана съпруга?
	— Налице са такива елементи. Въпрос на факти, които трябва да оценят съдебните заседатели.
	Вилърс поклати глава.
	— Давате ли си сметка какво искате да постигнете? Имате ли някакви доказателства, че вторият й съпруг… как му беше името?
	— Лари.
	— … че Лари също я е биел? Това ли ще твърдите?
	— Извинете, ваша светлост — намеси се Фримън, — ние не твърдим, че Дженифър е малтретирана съпруга. Самата тя не твърди, че е имала причина… не казваме, че е убила двама съпрузи, защото са я пребивали от бой и са си го заслужавали. Казваме, че изобщо не е извършила подобно нещо.
	Вилърс седна на ръба на стола и се опря на бюрото.
	Харди погледна Дейвид, който се бе облегнал на библиотеката най-спокойно.
	Вилърс се вгледа в прозореца и поройния дъжд навън.
	— Значи, господин Пауъл, мога ли да смятам, че ще чуем, че по цялото тяло на госпожа Уит е имало синини, отоци и други подобни?
	— Да, ваша светлост.
	— И фактът, че доктор Пул ги е видял с очите си, според вас ще извади показанията му от сферата на догадките?
	Пауъл си даде сметка какво означава всичко и започна да пъшка. Коженият стол, на който седеше, проскърца. Продължи да упорства:
	— Самите синини, ваша светлост, са факт. Доктор Пул ги е виждал лично.
	— И след това ще поискате съдебните заседатели по някакъв начин да ги свържат със смъртта на съпруга й?
	— Ваша светлост, истината е, че първият й съпруг, Нед Холис, я е биел. Може да се заключи, че…
	Фримън направи крачка напред.
	— Не е вярно, Дийн. — Обърна се към Вилърс и продължи: — Извинете ме, ваша светлост, но клиентката ми категорично отрича да е била малтретирана и отказа да използваме подобно твърдение за защитата й. Съдебните заседатели не могат да основават заключението си на синини и белези, които може да са получени от какво ли не.
	— Говори сериозно, Дейвид — Пауъл се надигна ядосано. — Много добре знаеш, че…
	— Господа! Напомням ви, че разговорът се протоколира и всички забележки трябва да са отправени към съда. — Не изчака отговор, а стана и се вторачи в двамата мъже. — Господин Пауъл, доколкото успях да схвана, имате проблем с доказателствата. Смятате ли да призовете свидетел, който да даде някакви сведения за деня, в който е умрял господин Холис или за това, къде е била госпожа Уит по това време? Някой видял ли я е да взема атропин от шкафа на зъболекаря? Спринцовка? Видели ли са я да ги хвърля след това някъде?
	Пауъл се изправи и мушна ръце в джобовете си. Искаше да изглежда уверен в себе си. Харди реши, че не е убедителен, не смяташе и че е успял да заблуди някой друг.
	— Ваша светлост, след като имаме застраховката, закономерността…
	Вилърс вдигна ръка.
	— Зададох ви най-прост въпрос, който изисква отговор с „да“ или „не“. Смятате ли да призовете някой, който да хвърли светлина върху нещата, които изброих или не?
	— Ваша светлост, аз…
	— Да или не, по дяволите! — Вилърс погледна протоколчика и веднага добави: — Зачеркни последното, Адриан. Да или не, господин Пауъл?
	Долетя далечен тътен от бурята.
	— Не, конкретно за тези неща. Не, ваша светлост.
	— А смятате ли да хвърлите повече светлина върху каквито и да било конкретни неща? Такива, които да не са в сферата на догадките, а в сферата на доказателствата? Не бързайте с отговора.
	Пауъл седна отново, наклони се напред, опря ръце на бедрата си.
	— Лейтенант Батист, който е разследвал смъртта на Нед Холис първоначално, ще бъде призован.
	— Това е лейтенантът, който тогава не е открил достатъчно основания да се търси убиец, нали?
	Прокурорът приглади косата си.
	— Имаме още няколко свидетели, които…
	— Не се съмнявам, че имате. Интересува ме, дали някой от тях ще ни каже нещо конкретно. Познавате закона не по-зле от мен, нали?
	Сякаш в някакъв кошмар, Пауъл пак стана прав.
	— Ваша светлост, след сериозни размисли и при немалки разходи, областната прокуратура реши да ексхумира тленните останки на Нед Холис, за да проведе възможните изследвания за отрови. Открихме смъртоносна концентрация атропин, който не е опият.
	— Ваша светлост — намеси се Фримън, — собствените им свидетели твърдят, че Холис е експериментирал с наркотици. Може би е искал да изпробва въздействието на атропина.
	Вилърс не обърна внимание на думите му и продължи да гледа Пауъл.
	— Както много добре ви е известно, господин Пауъл, въпросът е не какво мислите, а дали сте в състояние да докажете по категоричен начин, вън от всякакво съмнение, че Нед Холис е бил убит. Представяте ми застраховка, която е била използвана по предназначение. Представяте ми наркоман, решил да си прави опити с опасни химикали. Сега променяте и мотива… ако госпожа Уит не е убила мъжа си заради парите, значи го е направила, защото смятате, че я е малтретирал. Оплаквала ли се е някога в полицията?
	Пауъл най-накрая млъкна.
	Вилърс кръстоса ръце на гърдите си, отиде зад бюрото и застана за миг неподвижно. Чакаха я. Дъждът барабанеше по стъклата, протоколчикът също престана да щрака с клавишите на машината. Вилърс се наведе, взе няколко листа от бюрото, пусна ги отново. След това поклати глава и огледа присъстващите.
	— Искам малко спокойствие, за да обмисля положението. Върнете се тук след петнайсет минути.


	Когато се върнаха, съдия Вилърс обяви, че е готова да обяви обвинението за смъртта на Нед Холис за несъстоятелно. В този случай, разбира се, Дженифър трябваше да бъде съдена повторно, на нов процес, само за смъртта на Лари Уит. Беше очевидно, че съдебните заседатели са предубедени — бяха чули, че според прокурора тя е убила и първия си съпруг. Освен това бяха видели, че Пауъл е прокурор, който представя доказателства, които никой разумен съдебен заседател не би приел.
	Фримън и Харди започнаха да пресмятат кой губи повече — защитата или обвинението. В края на краищата от дилемата ги спаси самата Дженифър — тя нямаше никакво желание да стои в затвора, докато се насрочи ново дело и всичко започне отначало.
	Всичко това влезе в протокола в присъствието на съдия Вилърс.
	— Ваша светлост — каза Фримън, — струва ми се, че основанията за прекратяване на това дело са свързани с неправилното поведение на обвинението, което наруши правото на клиентката ми да бъде съдена своевременно, без протакане. Смятам, че другите обвинения също би трябвало да отпаднат, защото госпожа Уит вече беше изложена на опасност…
	Вилърс не прие това добре.
	— Хубав опит, господин Фримън, но няма да мине. Искате ли да пренасроча ново дело или не? Това ви питам. Ако желаете, обвиняемата може да бъде съдена от друг състав. Ако не желаете, аз на своя глава няма да поема инициативата.
	Фримън, който не се бе надявал предложението му да се приеме, все пак остана доволен. Но не позволи да му проличи.
	— В такъв случай, ваша светлост, макар и да смятам, че този процес вече е фатално опорочен, ще предпочетем да продължим. Разясних ситуацията на госпожа Уит и тя е съгласна. Така ли е, Дженифър?
	Дженифър вдигна очи.
	— Да.
	Всички се върнаха в съдебната зала и съдия Вилърс обяви пред съдебните заседатели, че е решила да уважи искането на защитата, въз основа на член 1118.1, липса на доказателства, обвинението срещу Дженифър Уит за убийството на първия й съпруг да бъде оттеглено. Заседанията щяха да бъдат възобновени в понеделник, но дотогава Вилърс препоръча на заседателите да се прибират у дома рано и да си почиват добре.


	Харди се измъкна от мокрия шлифер и го хвърли на съседния стол в заведението на Лу Гърка. Фримън седна срещу него.
	Едва наближаваше четири, но навън беше тъмно. Собственикът играеше на зарове с един от постоянните клиенти, а жена му гледаше по телевизията някакъв блудкав сериал. Други хора нямаше.
	Донесоха им кафето и Харди обви пръсти около чашата, за да ги стопли. Фримън добави спокойно две лъжички захар, после малко сметана. Разбърка го, отпи, сложи още сметана, пак отпи.
	— Диз, трябва да ти кажа нещо, което няма да ти хареса.
	И го уведоми, че разполага със сведения, които недвусмислено говорят, че Дженифър Уит наистина е отровила първия си съпруг Нед Холис.
	Харди го изслуша стъписан, дори не успя да възрази срещу очевидното, че Фримън го е излъгал. Че след като е знаел това, е отървал Дженифър в съда. Дойде му твърде много. Довиждане и вървете по дяволите. И двамата…


	— Искам просто да я изслушаш. Да го чуеш с ушите си. — Фримън бе изскочил след него на улицата, бе се вмъкнал на седалката до него. Дъждът барабанеше по покрива на колата, паркирана на паркинга пред съдебната палата.
	Харди поклати глава удивено.
	— Какво, по дяволите, може да ми каже тя? А ти…
	Но се застави да слуша. Поне това бе длъжен, заради себе си.


>>	32

	Нямах избор. Щеше да ме убие, щеше да ме намери и убие. Колко време човек може да издържи, без да предприеме нещо?
	Всички казват това, нали? Така мислиш и ти? Добре, след като всички казват така, може би има нещо вярно.
	През първата година и двамата имахме работа, купихме си къща, щяхме да станем като нашите. Той още не прекаляваше с кокаина. Удряше ме понякога, но след това ставаше ужасно мил, извиняваше се и всичко минаваше.
	След първия лош случай отидох у дома, при мама. Знаеш ли какво ми каза тя? Да сме се надявали да престане, но да не сме казвали на татко, защото щял да се разстрои, а и какво можел да направи? Сигурно щял да отиде при Нед и да си създаде неприятности. Щял да загази или той, или Нед — и в двата случая било лошо, така че било по-добре да се оправя сама с мъжа си и да не забърквам татко.
	Така правели добрите съпруги, това каза мама. Опитвали се да загладят нещата, гледали да не се оплакват. Може би, ако съм била по-мила, Нед нямало да се ядоса чак толкова. Да не съм се държала като кучка, знаеш какво имам предвид.
	Започнах да се опитвам, но лошото беше, че нямах никакъв шанс да повлияя на Нед, когато пиеше или вземаше кокаин и разни други неща. Ставаше направо гаден. Още по-гаден стана, когато загуби работата си при Бил Греъм — سодина-две беше нещо като главен организатор на туѐнера0— и ппсле го кзхвърлиха… Познай защо… Трябваше да се(върне в малките заведения и взе да става още пм�лош. И разбира се, не престана с кокаина.
	Асе еано. � Лос Анджелес имах е��на приятелка, Тара, и�избягах при нея. Направих грешка, че се обадих на Нед и му казах, че съм си отишла, че няма да се върна при него и да не се безпокои за мен. Страхотно, нали? Не исках да се безпокои за мен! Просто исках всичко да свърши.
	Но той не беше съгласен. Сгреших, че му се обадих. И през ум не ми беше минало, че ще тръгне да ме търси. Глупаво от моя страна, като се замисля. Дойде там и беше странно спокоен. Не беше пиян или дрогиран. Имам чувството, че това ме уплаши най-много.
	Пуснахме го да влезе. И през ум не ми мина, че… отиде до Тара и заби юмрук в корема й, без да каже дума, с всичката си сила. Нед беше едър мъж, метюр и осемдесет, близؾ(сто килограма. ПЮсле се наведе ��ад нея и я заплаши, че ше я убие, ако ме скЀие още веднՊж или се обP�ди"в полацията.
	И мен"заплаши. Каза, че ще ме убие, а��о повиغам золицията. СеӀиозно говореш��. Не се съмнявах� че ще го наؿрави. СгЀабчи ме за косата и га ръката ظ ме завлече в колата. Цяла нощ пътувахме, не ме остави да отада и до тоалетната. После, когато се пѠиѱрахме Ѓ дома, ме наб�� и ме накара да измия кОлата, защото беше мръснаn
	ؗвучи странно, но през цялото време ёе опитвдхме да живеем нориалйо. Аз рдботех при Харлън, в приемната му, мислех си, че някой ден мога да стана сестра… не съм ли ти казвала? Така започна всичко. Нямах намерение да му изневерявам. Не смятах, че съм такава. Само че с Нед нещата не вървяха, а Харлън беше много мил с мен. Добър. Не беше трудно да се крием. Нямаше нужда да закъснявам вечер или да се измъквам тайно от къщи. Просто заключвахме вратата през обедната почивка и толкова.
	Тогава, един ден видя… видя какво ми е направил Нед и каза, че трябва да се оплача в полицията, да повикам ченгетата, да предприема нещо. Но аз отрекох, че Нед е виновен. Казах, че съм се ударила без Ҵа искҰм и толкова.
	ҕ, ти видя Харлън. Според него, ако човек прави ка�вото трябва, в края на краищата нещата Ѳсе някак се подреждат.`Накрая реших,"че съҼ влюбена в неԳо. Ғярно е, че сеҳа е�дебел, но тогава не беше… беше едър. Винаги с��м иؼала слайост към едрите мъже.
	Реших да изчакам някои пъц, когато Нед не е пиян или дрогиран, за да поговорим, за да му кажа, че не се чувсрвам добре и ѽе моѳа да �он�сям да ме бие, че ще го оՁтавя, ако продължава. Ражбира ��е, не му казах з԰!Харлън. СлавѰ Богу. Казах му, че н�ма други мъже, �ظщо такова. Че трябва да се разберем помежду сШ, той и аз.
	Мислех си, чб ако не бяга��, ако съм разумна, реакцията му ще е разли�нذ.
	Така и стана. Уедя си на стола ализо половин час, аP�солютно спокоен, както онзи път$ и трябваше да съм нащр�к… кРза ми, чҵ щял да излезе, за да размисли на спокойствие.
	Не فе втрна ао полунощ и аз заспах.
	Събудих се с писък, само че в устата ми имаше чорап или нещо такова… Не можех да дишам, не можех да гъкна. И там долу… в мен… чувствах някаква ужасна болка. Нед беше отгоре и ме държеше…
	На следващия ден нямах сили да помръдна. Чувствах вътрешностите си разкъсани, задушаваЅ�се. По чаршафкуе иѼаЈе оръв, а ръцете ми йяхи завър�ани за леглото. Гардеробът беше отворен и полԾвината ми дрехи се търкаляха по пода разкъсани, нарязани на парчали, из цѯлата стая. Видях0и0ножа… за масло… беше мушкал в мдн дръжката…
	Когато дойдох на себе си ��аи той ме отвърза, пак беше нормален. Помогна ми да вляза в банята, да се измия. Бях умряла от стра�. Той беше8напълно спокоен и ваза, че можел да напрааи така, че всичкԾ да изчезнело без�сле��а. Щяла съм да се уверя с��ма.

И си взех отпуск по болест… нямаше как да се появя на работа а тоеи виФ… после дойдоха почивните дни. Нед имаше малко кокаин и искаше да се друсам с него. Щели сме да се забавляваме. Както едно време. Какво едно време? Никога не съм използвала наркотици.
	Не можах да го направя. Толкова ме беше страх… още ме болеше. Нед пак започна да се дразни… трябваше да сложа край. Не мо��ех да ӂ�рпя повече, но нямаше как怦 реших�еа си мълча, да правя каквото Ѹска той… искаше да правим секс.
	Можеш ли да повярваш? Молих му се, к�звах му колко ме боли, а тжй… ���Какво от това, ти си ми Զена. Лягай долу.“ ЛеУнах. Ќислех си, че ىе умра.
	Но не умрях. И това, че не умрях, беше най-лошото. Колко пъти съжалявах� че не умрях още тогава! Колко пъти м�� се щеше да мн Խяма! Иркам да кажа, да умра наистина, да не се събудя, про��то да!сложа край на онова… И,0п�вярвай ми. веднъж като ти се п�иисоа да умр��ш… много лесно е да по�скаш и някой друг да умре. Защо да съм аз?
	Събудих се рано и видях, че Нед още спешн до мен, без да пом��ъдне. Гледах вм дъгго, мислих, надявах сд да е мъртъв. ОՍипах го по крака, но не реагира. После!се разхърка. Изсумтя. Но идеята се заби в главذта мѸ. Семенцето&
	Минаха няколко дни, започна да ми минава и всичко в�е да ми изглежда различно. Никой не ще да вярва, че няма надежда, нали? Дори и наистина да няма.
	Върнах се на работа. Отказах на Харлън под някакъв предлог и изведнъж се сетих, че не съм виждала Бутс… Бутс беше котката ми… не бях я виждала няколко дни. Изведнъж, както си седях на бюрото в приемната, разбрах. Осъзнах единствения изход, дадох си сметка какво трябва да направя.
	Не се заблуждавай, нямаше никакъв друг изход. Нед можеше да направи така, че всичко да изчезне без следа. Доказваше го. Аз бях следващата.
	Престорих се, че ще се друсам с него. Казах му, че съжалявам задето съм била такава, че вече ще се забавлявам с него както някога…
	_Беше лесно. Бих му инжекцията, взех вана, отидох на брега и зарових спринцовката… после се отбих при родителите си за закуска… тогава още го правех от време на време. След това се върнах у дома и се обадих в полицията, казах им, че мъжът ми е пострадал. Аз самата не чув�твах нищо,"бях като0вдървенб. Облекчението, съмненията и �
траѥовете дойдоса по-късно._


	Малката задуӈна стаич�а за ѐазговори мириՀеше на пот и мокра вълеа� Фримъе седеше с кръстосани крака на стока в ъгъла срещу вратата.
	Устата на Харди беше пресъхнала( усещаше гърба си вдървен. В продължение0на петнайсет минути н�� беше помръднал и мѓскул от тялото му. Вярваше й Ҹзцяло и се мъч��ше да запаЗи обЕктивността си�
	— Можеше да признаеш убийството. При т��зи обстоятелства няма��е да ти искат смъртна присъда.	‐ Сега обвиненията отпаднаха — намеси се Фримън. — Пак няма да й искат.
	— Законът не ме интересува — обади се Дженифър и приглади косата си. — Аз познавах този човек. Нямаше друг начин.
	— Трябваше да се оплачеш в полицията — каза Харди. — Щяха да направят нещо. — Даде си сметка, колко неубедително звучи това.
	Дженифър се засмя монотонно.
	— Не, нямаше. Не разбираш ли? Онази гадост продължи две години и ченгетата нямаше да си помръднат пръста. Дори и да искаха, дори и да ме вземеха насериозно.
	— А защо да не те вземат насериозно?
	— Значи не си наясно, така ли? Не знаеш как действа системата? А си адвокат. Мислиш, че ченгетата защитават потенциалните жертви? Нищо подобно. Те са тук, за да наказват провинилите се. Докато няма пострадал или мъртвец, те не се занимават…
	— Но ти си била пострадала. А Нед Холис е нарушил закона, трябвало е да си получи заслуженото.
	—"Може би… вмечтите ти. — Дженифър погледнаФрииън. — ТоЗм тип истински ли е? В истинския свят ли живее?
	— Дженифър, живея в истинския свՎт и тк не можеш да…
	‐ Добре, добре… етк ђи Գ� истинския свят… Ако имах върмет, Нед щеше да получи годинка, защото му е първк пЊт. През това време 𰐷 можех да отида дсугадб, Фа сменя името си и така нататък. Тогава… познай какво щеше да стане. Нед излиза от затвор��, намира ��е, кӊдето и да съм и изчезаам, кактк изчезна котката ми. Моята котка. Нужно ли е да ти обяснявам? Дб ти го нарисувам на картинка9 Моят живот щеше да отиде по дяволите, ако изобщо ме оставеше да живея.
	Харди се облегна и се опита да протегне врат, за да се махнат бодежите. В стаята на надзирателките влезе една от нощната смяна, свали шлифера си, тръсна го от дъжда и го окачи на закачалката край вратата. Каза нещо на някого извън полезрението на Харди.
	— Не знам. Според мен, тази логика доведе до смъртта на Мат. Дори и Лари да те е биел…
	— Казах ти вече! Лари не ме биеше. — Дженифър се втренчи в него ядосано.
	Харди удари с юмрук по масата.
	— Хайде, стига вече! Зарежи тези глупости! — Стана рязко и събори стола. — Знам със сигурност, че те е биел! Говорих с лекарите, при които си ходила и знам какви лъжи си им наговорила!
	Взе куфарчето си и се наведе, за да изправи стола. Фримън мълчеше.
	— Не съм убила сина си.
	— Браво на теб.
	— Не съм убила и Лари.
	— Или ако си, несъмнено си имала много добра причина.
	— Дявол да го вземе! Казах ти вече! _Не съм ги убила и нямам понятие кой го е направил!_ — Дженифър изведнъж се нахвърли върху него, размахала ръце. Той се опита да се измъкне, но беше тясно и нямаше къде. Препъна се в стола и загуби равновесие.
	Фримън успя да застане помежду им Ը да върне Дженифшр на мястото й. Направи знак на нажзирателките зад стъклото, че всичко е наред. Харди се надигна, в Дейвид, заст�еап пред вратата, заяви, Շе0според него!при всэко дело, което си ��аслужавало усилията, имало поне поصдин изблик на Искрени емоции.
	— Дисля, че всички можем да минем през това — каза той. — Така е по-здравословно.


	Изтекоха пет напрегнати минути, но поне седяха около масата. Харди се съгласи да продължи разговора, да слуша.
	— Дейвид, всъщност ти пет пари не даваш какво се е случило на практика — каза той след малко. — Повтарял си го поне стотина пъти.
	— Това не е съвсем вярно. Твърдя само, че фактите нямат никакво _юридическо_ значение, ако не могат да бъдат доказани. Що се отнася лично до мен, истината не ми е безразлична. Никак даже. Затова съм адвокат. Казвам ти повече, отколкото би трябвало. Така мога да унищожа репутацията си.
	Доста егоистично, помисли си Харди. Обърна се към Дженифър и я попита:
	— Биеше ли те Лари или не? Отговори ми без увъртане.
	— Да. — Най-накрая.
	— Често ли?
	Тя кимна.
	— Ако го призная, никой не би повярвал, че не съм убила Лари. Особено след историята с Нед.
	Това беше пробл�5мът. Дженифър �5 �била Нед, заради побоищата. Лари също я е биел, а тя твърдешP�, че не е стреP�яла по него.
	— Т�ябваше да ��злъжа. Ако се беше разбрало, че и двамата са ме биели…
	  А зашо да тШ вярвРм сега?
	— Защ��то не лъжа& Разказвам ти ка�:во беше.
	— Разказваш ми поредната версия. Която ти е хрумнала миналата седмица.
	— Диз. — Фримън сложи ръка на лакътя му. — Моля те, погледни… стратегически. Обвиненията за Нед отпаднаха. Половината работа е свършена. Със сигурност не тя е убила собствения си син. Случайно или нарочно. Тя няма нищо общо с това. Мисля, че и двамата й вярваме.
	— Вече не знам какво да вярвам, Дейвид.
	Дженифър сложи длан на другия му лакът.
	— Това с Нед стана преди близо десет години. — Говореше тихо, почти шепнешком, без да се опитва да го убеди с погледа си, което той взе за добър знак. — И да съм имала избор, както си мислиш ти, не съм си дала сметка, че го имам. Страхувах се за живота си и не знаех как да постъпя… Не мислех, че имам друг изход. Що се отнася до Лари… С него нещата не бяха стигнали чак дотам. Щеше ми се да мисля така. Затова започнах да ходя при Кен Лайтнър, за да оправя семейството си. Признавам, че понякога сама си го търсех. Дори и Кен казваше, че непрекъснато си патя… Правех опити да се променя. Тогава… някой уби Лари и сина ми, а мен арестуваха. Дойде ми като гръм от ясно небе. И изведнъж трябва да поверя съдбата си в ръцете на двама мъже, за които допреди два дни не съм и чувала. Как така? Може да сте обърнали внимание, че нищо добро не съм видяла от мъжете досега, така че… направих свой собствен план и се заех да го изпълня.
	Харди скръсти ръце на гърдите си.
	— Забелязах още нещо — каза той. — Казала си истината на Дейвид.
	— Принудих я, Диз — намеси се Фримън. — Стил на работа. Нямаше друг изход.
	— Но на мен ми я спести.
	— Аз го реших, не тя. Добре, може да съм сгрешил. Не съм преценил както трябва. Трябваше да ти кажа, но сметнах, че е по-добре да не знаеш, докато не дойде твоят ред в съда.
	— По-добре да не знам, така ли? — Навън вече беше тъмно. Петък вечер. Чакаха го два почивни дни, през които имаше време да решава какво ще прави нататък. Въздъхна и вдигна поглед към Дженифър. — Дженифър, ако имаш някакви други тайни, сега е най-подходящият момент да ги споделиш с нас.
	Но воалът се бе спуснал отново, мигът бе отминал.
	— Просто открийте убиеца на детето ми. Можете ли?


>>	33

	Не знаеше накъде отива. Подкара в сутрешния дъжд по магистралата, после смени решението си и се върна през парка „Голдън Гейт“, като отбягваше нападалите от бурята клони. Нямаше представа какво прави. Може би мозъкът му отказваше да работи, защото не беше спал?
	Всичко опираше до това, дали й вярва. Този път. Въпреки че го лъжеше за почти всичко от самото начало. Беше ли в състояние да й повярва сега?
	Струваше му се, че да. Затова не беше спал цяла нощ. Мяташе се неспокойно до Франи, докато небето в прозореца на спалнята не посивя. Каза на Франи, че намира последния разказ на Дженифър за неправдоподобен, но в действителност бе склонен да й вярва. Премисли всяка подробност и всичко му се струваше логично.
	Дженифър е трябвало да убие Нед. От нейна гледна точка това е било самозащита. Била е убедена, че в противен случай той е щял да я изпревари. Имала е основания.
	Опитала се е да избяга и той я е открил. Казала му е, че иска да се махне и той я е пребил почти до смърт, гаврил се е с нея с дръжката на ножа, убил е котката — класическата заплаха — и я е уверил, че ще й се случи същото, ако предприеме каквото и да било, за да спре безобразията.
	Беше прочел всичко, предоставено му от Кен Лайтнър, плюс още трийсетина статии по въпроса. Според тях, малтретираните съпруги най-често се чувствали като уловени в капан, в положение, от което няма как да се измъкнеш, няма къде да се скриеш, което един ден ще отнеме живота ти.
	Харди бе уверен, че Фримън би могъл да оправдае Дженифър за убийството на Нед, защото съдилищата напоследък признаваха подобни случаи за вид самоотбрана. Дори и при съдия Вилърс, въпреки че малтретирането вкъщи не беше прието официално като допустимо основание за отнемане на живот, бе уверен, че биха успели да спасят Дженифър. Най-малкото, никой съд не би я осъдил на смърт.
	Дженифър не беше глупава. Даваше си сметка, че ако се признае за малтретирана съпруга, животът й няма да е в опасност. Защо тогава отричаше? Това бе най-същественият въпрос. Според нея, не се налагаше да се оправдава заради нещо, което не е извършила. И ако признаеше вина за едното убийство, трябваше да признае и за другото, на собствения си син… А Харди вярваше, че Дженифър Уит не е убила сина си, че не е била там, когато това се е случило, че не знае нищо… Ако приемеше това за истина — а дали съдебните заседатели ще го приемат за истина беше съвсем друг въпрос, — тогава, като се замислеше за досегашното й двуличие… Всичко му се струваше кошмарно объркано. В съда не би могла да признае, че животът й с Лари е приличал на живота й с Нед, че й в двата случая са я малтретирали. Нямаше доказателства, че е била бита и ако защитата изтъкнеше подобен факт, съдебните заседатели още повече биха затвърдили убеждението си, че е убила и двамата си съпрузи. Следователно трябваше да отрича малтретирането. Само тази версия би могла да я спаси. И, разбира се, Дейвид Фримън, адвокатът, я бе направил своя.


	Дъждът престана за малко. Харди беше с маратонки, джинси и зелено яке. Слезе от колата — беше на височината, една пресечка над къщата на Дженифър — и огледа небето. На хоризонта се виждаше синя ивица. Дори и толкова рано сутринта, въздухът беше влажен и тежък, наситен с аромат на евкалипт.
	Не знаеше защо е дошъл тук и какво очаква да види. Излезе от колата като замаян, мина покрай къщата на Дженифър, до горичката, през която се стигаше до „Сутро“ и от която се носеше миризмата на евкалипт. Една сърна и две еленчета се подплашиха и се шмугнаха в шубраците.
	Харди се стресна, премигна и разтри очи, изумен, защото видя Дженифър Уит по яркосин спортен екип да излиза от дърветата и да се насочва по пътеката, покрай него… не, разбира се, че не беше тя… която и да беше, насочи се към улицата и продължи нататък.
	Дъждът пак се усили и той хукна към колата си, после подкара по мокрия асфалт. На завоя гумите поднесоха и за малко да се блъсне странично в една спряла кола. После настигна жената и намали. Натисна клаксона и й направи знак да спре. Тя му махна пренебрежително с ръка и продължи да тича, без да се обръща.
	Харди тръгна съвсем бавно покрай нея и свали стъклото.
	— Имам нужда от помощ — извика й. Изпревари я с няколко метра, спря край бордюра и слезе. Разпери ръце, за да й покаже, че не я заплашва с нищо. Жената рязко спря на около десет метра от него.
	— Какво има? — попита тя задъхано. — Не виждате ли, че се опитвам да бягам?
	Харди пристъпи напред, но жената бръкна в джоба на анцуга си.
	— Имам спрей и ще го използвам.
	— Искам да ви задам един въпрос.
	Мина някаква кола, намали леко, после продължи нататък.
	— Въпрос? — Жената поклати недоверчиво глава. — Боже мой! В какъв град живеем!
	— Става дума за живота на една жена.
	— Разбира се. — Погледна часовника на китката си. — Кой, по дяволите, сте вие? Оставете ме на мира!
	Харди съжали, че не носи полицейската значка със себе си. Беше вкъщи и я вземаше само при нужда.
	— Искам да мина — каза жената. — Направете ми място. — Държеше в ръката си флакон и Харди не се съмняваше, че ще го използва.
	Трябваше да говори бързо. Тя приближаваше предпазливо.
	— Познавате ли Дженифър Уит? Аз съм адвокатът й.
	— Браво. Аз пък спортувам.
	Тя рязко сви и заобиколи колата му от другата страна. Дори не го погледна — сви зад ъгъла и изчезна.
	Качи се в колата, като си каза, че едва ли е загубил нещо съществено, но малко по-късно си даде сметка какво му се е случило — спомни си едно от обясненията на Дженифър и реши, че може би е била права… изглежда все още не се бе отказал от защитата й.
	Беше му казала, че преди да започне да тича, винаги минавала една-две пресечки ходом. Винаги правела така, така направила и сутринта на 28 декември. Някаква жена, която приличала на нея, била забелязана да спира пред къщата й, точно след като проехтели изстрелите, после продължила да бяга, защото не видяла нищо. Тази жена бе идентифицирана като Дженифър Уит от главния свидетел на обвинението, Антъни Алварес.
	Обзе го нещо като надежда.


	След вечеря му се обذди Глицки и му каза شа пусне новините, защото показвали Дейвид Фримън.
	МЮузес а съпругата му €� вече — Сюзън, бяха с� отбили дذ ги видят м всиїки седяха във всекидневнаЂа. Харди включи Ђелевизора Ѹ седна на канапето.
	‐ Уози човек се надува като балон с топъл въздух — отбеляза Моузес.
	Харди отговори, че Дейвид Фримън наистина е такъв — когато му изнася.
	Появи се и самият Фримън — брадясал, неугледен, с изкривена вратовръзка, неогладена риза и навити ръкави — човекът, който денонощно работи за клиента си. ��едеше върху бюрото в кабинета си, а зад Գърба му се виждаха рафтовете � книги.(Появи се и гласът му: „… победа, но$ за да съм чесцен докрай, трябва дакажа, че я Ѿчакваѕ. Още от самото начало(настоявах обвинеѽието да отпадн�� порбди ��ипса на достатъчно доказателства и рерението на съдията само потвърждава Q�вереносђта ми в едно — Дженмфър Уи� е нصвинна, Ря не е изкършила това, в което я обвинэват“.
	Ррани и Харди, които сега имахаобща тайна, се спогледафа.
	— Голяма работа е — прошепна Харди.
	Младаӂа!репортерка сѵ появи в иАдъра и заговори забързаноz ��Очевиشно окуражен от в�ерашната победа, господин ФӀимън е готов да отпрҰви оље по-тежки обѲинения.“
РепортАжъ� беше моعтиран и звукът0Ѿтново се появи по средата на изречението: „… пЮлитическият мотив. Неприятно ми е да повдигам този въпрос, но за жалост Ӂе налага. Дийн Пауъл се"канмид�тира за поста главен прокурор, като горещ привърженик на смъртното наказание. Но смъртното наказание не може да се прилага само за чернокожите. Той има нужда от дело като това точно в момента. Ако не се беше появила Дженифър Уит, щеше да я измисли сам“. Фримън наведе глава, искрено п��тресен от недостатъцИ��е на човешк�0та прҸрода. „За жалост, той напр��ви тъкмо това.“
	После изведнъж гҸ върнаха в студиото и воментдтжрњ�� отбеляза: „Това са досقа сериозни обвинения, Шصл, така че Канал 5 ще следи отблизо рапвитието на делотп.“
	„Тика е, Джак — усмихна се Шел към камерата и изпълни екрана. — Искаш ли да знаеш какво става, когато три сестри се карат за семейното куче?“
	— Страхотно! — обади се Франи.
	Моузес се наклони напред и изшътка на сестра си, заговори на телевизора:
	— Аха, три сестри и семейното куче. Искам да знам какво става. Как да не искам?
	Шел продължаваше:
	„Всичко това прилича на драма, достойна за цар Соломон, и се развива пред очите ни, в Дейли Сити. Не сменяйте канала, за подробностите ще поговорим след малко.“
	Харди стана, изключи телевизора и каза:
	— Съжалявам, Шел, няма да те слушам.
	Моузес скочи.
	— Ей, Диз, ще умра, ако не науча какво ще стане с трите сестри и кучето!
	Сюзън го удари по крака.
	— Перверзен тип.
	— Как можеш да постъпиш така? Да изключиш Шел!?
	Харди се върна на мястото си.
	— Помагат ми годините, отдадени на обучение и терапия. Защо имам чувството, че делото на Дженифър Уит ще добие е��овещи измерения?
	— Защؾто имаш изумително шесто чуаство — отбзляза Франи и го потупа по рамжто. — Из��лежда денят е беден на новини.
	Моузес я пѐекъсна с жалостив вопъл, че искал на всяка цена(да наѓчи за сестрате!и0куч��то.	— Изяли са го — отԱеляза Франи.
	Сюзън кимна:
	— ��арязали са го на парче��ца. Изпържили са тшите и са ги сервирали със синьо сирене.
	Харди стана.
	— Ще ми се да вѻяеа в протоккла, като изразя радостта си от факта, че съм сред хора, които!толкова добре разбират голԵмите проблеми на нашетѾ време* Отивам да си вззма десерта.


	Не беше уморен, защото следобедът успя да подремне. Моузес и Сюзън си тръгнаха малко след десет, а Франи, която трябваше да храни Винсънт в един, отиде да си легне.
	Харди сложи дърва в камината и седна на креслото, за да почете. Едва бе отворил книгата, когато телефонът иззвъня. Грабна слушалката веднага.
	Беше Глицки, който заяви, че Фримън е истинска звезда.
	— Съд по телевизията… затова е велика нашата страна.
	— Затова и заради портокаловия сок. Но имам чувството, че не се обаждаш, за да говорим за цитруси.
	— При нормални обстоятелства бих го направил, но ми хрумйа, че многж ще ти се исиа да Научиш И още нещо.
	Харди преброи наум до п�5т. Един пън в камината изпука и полетяха искри.�	— Обичам тази игра — каطа той.	— Преди околж десет минути се обадих на „Детайли怜 по друг въпрос. ВѷелѸ са интервю от един тип на име Марко… нещо си. П��знато ли ти е?
	— Не. Трябва ли да ми е познато?
	— Не знам. Можеше да си попаднал на него в пътешествията си. Твърди, че е убил Лари Уит.


	За разлика от Харди и гостите му, Марко Мелън не беше гледал появяването на Дейвид Фримън по телевизията от средата, а от самото начало, когато бяха показали снимката на Дженифър Уит — отпреди да й връчат обвинителния акт, усмихната и жизнена.
	Оказа се, че Марко е двайсет и петгодишен сириец от програмата за размяна на студенти на Университета на Сан Франциско, който бе следил процеса на Дженифър Уит удивително внимателно и се бе запознал с такива подробности, че на полицейските инспектори, които го разпитваха, сред които и Уолтър Теръл, им бяха нужни цели пет часа, за да се уверят, че не е възможно той да е извършил убийството.
	Твърдеше, че е убил Лари Уит, защото обичал Дженифър. Беше се влюбил в нея, както се оказа, от снимката и това го бе накарало да се признае за убиец. Бил сигурен, че помежду им съществувала духовна връзка и че ако я спасял, тя непременно щяла да поиска да се срещнат, да се влюби в него, да се оженят и да му роди деца, за да компенсират загубата на Матю. При това планът не бил половинчат, защото в крайна сметка щяло да се разбере, че той, Марко, не е никакъв убиец, щели да го пуснат и двамата да заживеят щастливо до края на дните си.
	— Не мисля, че сам е измислил всичко — каза Харди на Фримън. Бурята беше преминала и по сивото утринно небе от другата страна на залива се носеха малки розови облачета. Стояха до вратата на колата на Харди, паркирана в една пряка до съдебната палата, малко след като бе решено сириецът да не бъде обвинен в убийството на Лари Уит.
	— Изненадан съм, че им трябваха пет часа, за да разберат, за какво става дума — отбеляза Фримън. — Това момче имҰ кжефициент на!интелигентност колкото една рӏпа. Вярно е, че и някои от инспекторите…
	— ЗйАеше до�р�� подроБн�сти, Дейвид. Трябвало е да г�� хванат, че си противоречи.
	— И плъховете по таваните значр подробности. Това не значи, че са умѽи.`Трябвало е само да го попитат кога му изтича визата.
	— Това пък защо?
	— Можеш да провериш. Бас хващам, че визата му изтича най-много след месец. Решил е, че ако го арестуват, ще му позволят да остане тук по-дълго.
	— В затвора? С обвинение в убийство?
	Фримън сви рамене.
	— Някога бил ли си в Сирия?
	Х��рди сн отказа. Може би Фримън беше прав.

— Между другото, тази внчер те гледах P�о телевизиՏта. Дийн няма да остаԽе очарован.
	Дейвид махна с ръкѰ.
	— Наоравих му рекла��а, Това!е услуга.
	Смълчаха се. Помежду им витаеше някаиво напрежение, коетѾ нямаше аа изчезне о�� празните приказки.
	Харди отвори вратата на колата си и попита Фримън дали иска да го закара до дома му. Беше дошъл с такси. Старият адвокат поклати глава и отговори, че предпочита да походи пеша.
	— По това време и в този квартал? Хайде, Дейвид, качвай се.
	Фримън тупна с длан покрива на колата.
	— Хайде, Диз, потегляй. Ще се видим утре.
	— Дейвид…
	Фримън разпери театрално ръце.
	— Работим заедно достатъчно дълго. Би трябвало вече да знаеш. Куршум не ме лови.


	Когато слънцето изгря, Харди все още беше в колата си — чакаше на улицата, където бе видял жената със спортния екип. Ако сд появеше пак, щешб да погмвори с нея, дори Ѹ да се наһожеше да тича шест преفечки и да издиша цял флакон сълзлив газ.
	Тя не ��е появи.


>>	34
	ФрѸмън грешеше. Пауъл не прие тХлевизионното му изказване за услуга.
	Отноко в кабинета"на съдИя Вилърс. ПонеФелник, 9:40$сутринта, съдебните заседатели бяха в залата и чакаха. Адриа�, с малката си стенографска машина седеше в`един ъгък, готов да запиува� защото нито ��дна فреща не можеше да не се(протоколира.
	Фримън, Хард�, Пауъл, млРди��т му помощник Морхаус и Вилърс заемаха почти цялото свободно място в ��аСинета. Иги0ноне имаха това чувство — натясно, като в балон, в който налягането расте и чиито стени не могат да пробият.
	— Никога не съм бил по-сериозен, ваша светлост. — Фримън изглеждаше особено неугледен в десетгодишния си костюм. — През почивните дни размишлявах много по въпроса, след като така щддро приехте иска да въз основа на член 1118.1…
	— Не може да става дума за никаква щедрост. Н�� се опитԲайте да поставяте нещата0на лична Ծснова.
	— Фактът с� остава. Убеден съм, че нямаше дѰ говорим за смъртно наказание, аио Дийн не сз беше кандидатирал за главен проксрор.
	— Ваша светлост — Пауъл се владееше както обикновено, но бе очевидно, че търпението му е на изчерпване, — господин Фримън много добре знае, че оставащите два пункта от обвинението изискват смъртно наказание.
	— Тук има политическа окраска и ти го знаеш, Дийн.
	— Няма нищо политическо.
	Фримън се обърна към Вилърс.
	— Нека го докаже, ваша светлост. Отложете делото за след изборите и вижте как нашият усърден прокурор ще съди Дженифър Уит тогава.
	— Ваша светлост, обидните намеци на адвоката на защитата…
	— Не намеквам нищо, ваша светлост. Имаме основание за обжалване още сега и ми се струва, че сме дяволски близо до поредното нарушаване на процесуалния кодекс. В края на краищата, може наистина да се наложи да поискам пренасрочване на процеса с нов състав.
	Но с тези си думи Фримън не спечели голямата награда. Вместо това, съдия Вилърс вдигна пръст към него.
	— В петък заявихте, че няма да настоявате за това. Няма да позволя да променяте мнението си по един и същи въпрос на всеки два дни.
	Пауъл — вече определено си личеше, че е ядосан — прокара пръсти през косата си.
	— Ако наистина желаеше делото да се гледа след изборите, можеше да го каже и в петък. Сега съдебните заседатели ни чакат, свидетелите са призовани и са променили всичките си планове, за да могат да се явят, делото е в ход…
	Вилърс направи крачка към тях. Обикновено сивкавото й лице сега беше зачервено. Говореше съвсем тихо.
	— Слушайте, и двамата. Освен ако господин Фримън не заяви веднага, че иска отлагане, такова няма да има. Ще дам нужните инструкции на съдебните заседатели и ще продължим по надлежния ред, докато не стигнем до съдебно решение. — Тя вдигна ръце, за да закопчае робата си и добави: — И още нещо… Не искам да чета за това дело във вестниците, не искам да го гледам по телевизията. Смятайте, че устите ви са запушени. През почивката секретарят ще изготви писмена заповед. Надявам се да сте ме разбрали добре.


	— Дами и господа…
	Вилърс все още беше ядосана — на Пауъл, заради лошата подготовка по първото обвинение, на Фримън, поне поради половин дузина други причини: заплахите да обжалва и да провали процеса, личните му нападки към Пауъл, изявленията му по телевизията, факта, че влизаше в съдебната зала облечен като торбалан. Харди се питаше дали гневът й е очевиден за съдебните заседатели и правостоящата тълпа в дъното на залата, несъмнено привлечена от изявите на Фримън по телевизията и последвалите я днешни публикации във вестниците.
	Дженифър Уит отново беше в центъра на новините.
	Макар че Вилърс имаше повече основания да недоволства от Фримън, тя се държеше еднакво враждебно и към двете страни и това, според Дейвид, в края на краищата щеше да е полезно за клиентката му. Естествено, Харди беше убеден, че според него най-много би помогнало, например, масово убийство в съдебната зала. Всяко объркване и смущаване �2порядъка, докато се натрупваха инкриминиращи доказателртва, беше добре дошло. Затова и действаше по тозиНа��ин.
	Но �2шпреки тълпата, с�
дия Вилърс се държеше тРка, сяка� бе сама със съдебните заседатели в малка стаичка. P�ори не погледP�а към публиката или масите на обвинението и защитата. С равномерен, почти разговорен тон, тя започна да чете инструкциите, които трябваше да предотвратят провалянето на делото — кошмарът на всеки съдия и несъмнено повод за непосредствения й гняв.
	— Няма да отричам, че делото взе необикновен обрат. Необичайно е едно от обвиненията да отпадне на този етап и няма да обиждам интелигентността ви, като отричам този факт. Някои от вас може би си мислят, че е странно и да продължим нататък, след случилото се и затова искам да разясня този въпрос.
	Госпожа Уит беше обвинена в три отделни убийства. В петък, както си спомняте, прецених, че няма достатъчно категорични доказателства, чрез които да се установи вън от всякакво съмнение, че Дженифър Уит е убила първия си съпруг Нед Холис.
	Обаче искам да разберете, че това по никакъв начин не бива да влияе на обективността на оценките ви по аргументите на страните във връзка с останалите две обвинения. — Вилърс отпи глътка вода и погледна към представителите на двете страни. — С това оставяме Нед Холис. Неговата смърт няма пряка връзка с останалите обвинения срещу госпожа Дженифър Уит. Ако някой от вас чувства, че няма да е в състояние да спази това изискване, моля да вдигне ръка и аз ще го освободя от задълженията му.
	Никой не вдигна ръка. Харди би предпочел да види поне една или две, защото много добре знаеше, че е много трудно, дори невъзможно да се спази подобно изискване. Дванайсетте съдебни заседатели знаеха, че първият мъж на Дженифър е умрял и че след това тя е получила много пари. Липсата на вдигнати ръце означаваше, че при обсъждането на решението, никой нямаше официално да вземе предвид този факт — но той щеше да е налице, да се спотайва като змия в буренаците.
	Вилърс кимна.
	— Останалите две обвинения също са за убийство, при това убийство с цел лично облагодетелстване, което според закона е особено обстоятелство, налагащо смъртно наказание. До края на това дело, трябва да мислите единствено за смъртта на Лари и Матю Уит. Съдът оценява търпението ви и ви уверява, че подобно нещо няма да се повтори. — Вилърс отпи още глътка вода и рязко обърна глава към Пауъл: — Господин Пауъл, вярвам, че сте готови със следващия си свидетел.
	— Да, ваша светлост.
	— Добре тогава. Призовете го.


	Дийн Пауъл не беше само ядосан от сблъсъка с Фримън — беше и амбициран до крайност. Сега искаше да спечели не само, за да окачи още един скалп на колана си или за да спечели една дължина преднина в изборите. Фримън, който винаги се сражаваше за победа, бе повишил залозите и сега за Пауъл всичко се превръщаше във въпрос на чест. Смяташе да победи не само като вкара Дженифър Уит в затвора, а и като натрие носа на своя съперник.
	Харди отвори папката си и намери данните за шофьора на пощенския пикап. Бутна листа пред Дженифър и Фримън, за да могат да го прочетат, но Дейвид не му обърна никакво внимание. Възможно ли беше да е научил цялата папка наизуст? Или не искаше да покаже, че не е?
	Господин Фред Ривера зае свидетелската банка, видимо смутен, но и донякъде развълнуван от събитието и от факта, че му се плащаше, за да не отиде на работа. Беше със служебната си униформа и седеше на ръба на стола, нащрек, за да не пропусне нещо важно.
	— Господин Ривера — Пауъл застана на около три метра от свидетеля и започна бавно да се поклаща напред-назад, — доставихте ли пакет в дома на семейство Уит на 28 декември миналата година, понеделника след Коледа?
	— Да, господине, доставих.
	След това Пауъл показа, че пакетът е бил доставен точно в 9:30, когато Лари и Матю Уит все още са били живи. Фред разпозна снимка на Лари, подпечатана като веществено доказателство. Показана беше и разписката с подписа на получателя. За да установи времето съвсем точно, Пауъл представи и компютърната разпечатка от „Федерал Експрес“, от която бе видно, че Фред е регистрирал доставката в 9:31.
	Пауъл премина нататък — онази сутрин Фред не бе видял никой по улицата. После, без да сменя ритъма, прокурорът се отклони от сценария, който бяха предвидили Фримън и Харди:
	— Господин Ривера, вие разговаряхте с инспектор Теръл за събитията онази сутрин и описахте пред него поведението на господин Уит, нали?
	— Дето казах, че бил стегнат ли?
	Фримън вдигна пръст, за да възрази срещу този отговор и поиска свидетелят да се конкретизира. Вилърс го прие.
	— Господин Ривера, какво направи господин Уит, когато отвори вратата?
	— Ами… открехна я съвсем малко. Подадох му пакета и се опитах да му подам и кочана с разписките, за да подпише, но той държеше пакета и нямаше къде да го остави. Мисля, че това го изкара от кожата.
	Фримън, който все още се питаше накъде ще отведе всичко това, вдигна отново пръст.
	— Ваша светлост, същото възражение.
	Вилърс се наклони към свидетеля.
	— Господин Ривера — каза тя, — искаме да чуем само какво сте го видели да прави, а не какво сте си мислили, че чувства.
	Ривера започваше да губи самообладание. Никой от полицаите и прокурорите, с които бе разговарял досега, не го бе карал да отговаря по този начин. Добре дошъл в съдебната зала, помисли си Харди.
	— Какво направи тогава господин Уит? — Пауъл изведнъж се превърна в доброто приятелче, винаги готово да помогне в трудна ситуация.
	— Обърна се назад, за да подаде пакета на момчето.
	— Вие видяхте ли момчето?
	— Не, тогава не го видях. Беше зад вратата.
	— Тогава как разбрахте, че е било то?
	— Видях го как изтича, за да покаже пакета на майка си.
	Фримън запрелиства протоколите с разпитите на Ривера.
	— Чувал ли си такова нещо? — попита той Харди шепнешком и без да изчака отговор, стана. — Ваша светлост, възразявам. Свидетелят не може да знае какви са били намеренията на момчето.
	Дейвид Фримън изглеждаше разтревожен и имаше защо. Ако обвинението успееше да докаже, че Дженифър си е била у дома в 9:30, а от предоставените им документи не личеше, че това е възможно, загубата за защитата щеше да е значителна.
	Вилърс вдигна очи към тавана.
	— Не се съмнявам, че господин Пауъл ще смени фразата.
	Прокурорът, без да му мигне окото, се усмихна на Ривера и продължи:
	— Доктор Уит подаде пакета на момчето. Каза ли му то нещо при това?
	— Каза: „Отивам да го покажа на мама“.
	Пауъл се обърна към Фримън и направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да възприемат думите на Ривера по-добре.
	— Свидетелят е ваш — обяви той след това.
	Ето защо, помисли си Харди, човек толкова се пристрастява към съдебните процеси, макар че те просто разбиват нервите му. Фримън беше говорил с Ривера няколко пъти и той нито веднъж не бе променил показанията си — не бил виждал госпожа Уит, задържал се пред вратата само минутка и си тръгнал. Искал(да спечели екскчрзията до Хавай, обѯвена по радиото. В резулрат ма това целта на Фримъ�� беше да ус��анови времето на доэтавката, а �е дали Марю е хукнал при майка си.
	Старата мечка се изправи бавно и мъчителнп, но колато утигна до мястоуо пред свидетеля, веՇе по нищо не личеше, хе н понеӁъл удар. ѣсмихна му се, кимна дՀужелюбно и заговори:
	— Господин Ривера, през после��ните два месзца с вас разговаряхме няколко пъти, нали?
	— Да, господиѽе.
	— � при теза разговори питах ли ви!дали ё��е видели госпожа Уит при доставянето на пакеуа на двайсет и осми д�кември?
	— Да, господин��.
	— И какво отговорихте вие?
	— Че не съм џ видял.
	— А ��ухте ли гласа й? Може би е пеела0под душа или нещо такова? Или п�к е местела мебелите?
	Фрим��н сԵ възползваше оц пр�вото на защитата да подвбжда свидетеля при кръсقосаниы разпит. С тона си, осве� това< той целеЈе да покаже на съдебните заседатели колко наивен е Фред.
	Беше възнаграден. Рйвера се у��или и се ођпусна.
	— Не, не, ҽе съм чул никой да пее иЫи да"мести мебели.
	‐ Когато момчето ��укна кшм Ѽайка си,(чухте ли го да я вика по име, да крещи „мамо“ или нещо дрӁго?
	Рискован Тъпрос — един утвтрдителен отговор би би�; болезнен. Но от дсуга0страна Фримњн знаешекаква скованост и тирина са царели Բ къщата на сеиейство Ѓит,0така че рискЊт бе оправдан.	Момент за размисъл.(Харди хвърли пмглед към съдебните заседатбли. Слушаха внимателно. Всички поглбдм бяха приковани в Ривера.
	— Не, не помня такова нещо.
	След като компенсира до известна степен загубата отпреди малко, Фримън си позволи да поеме дъх.
	— Да се върнем на това, което Матю е казал на баща си. Бихте ли го повторили?
	Пауъл забеляза капана и скочи:
	— Възразявам, ваша светлост. Записано е в протокола. Може да се прочете.	Вилъ��с сд замисли й԰д възражението прекалено дълго,�за да може Фримън да се чувства комфор��но* Понбже знаеше, че понякО��а оапаните хващат този, който ги е заложил, преапочете да оттегли вънроса си. Не беше нужно съдеените заседатели да чуят още веԴнњж фразата: „Отивам да го покажа на мама“. Надяваше се да чуе нещо от рода на: „Мама сигурно ще се зарадва, като си дойде“. Но нямаше такъв късмет.
	Фримън се усмихна и отново се обърна към свидетеля.
	— Значи, да обобщим, в девет и трийсет не видяхте с очите си, че Дженифър Уит е в къщата?
	— Да.
	— Не чухте и гласа й.	— Не.
	Фр��мън се замисли за миг и реши, ��е няма да постигне нищо по-добро от това, а ро не беше нظкао до��ро. Усмихна се самоуѲерено на съдебните заседатели и кага на Ривера:
	— Бйагодаря ви, няман пове��е втпроси.
�Пауъл надуши миризмата на кръв и станѰ, к԰Ђо заяв��, че би желал да зададе още �дин-два д�>пълнител�=и�въпроса.
	— Госп�>д��н Риве��а, какв�� направи доктор Уит, когдто�Матю хукна с пакета?
	— Какво направи ли? Ами взе кочайа, �однисҰ се, погледна часовника си и$взиса времето. После ми го върна.
	— Каза ли нещԾ на сина си?
	— Не, момчето вече го нямаше.
	— Да, споменахте го. А не извика ли след него, че майка му я няма у дома или нещо подобно?
	— Възразявам! — изстреля Фримън.
	Вилърс кимна.
	— Приема се. Господин Пауъл, знаете за какво става дума. Последното да се заличи.
	И обясни на съдебните заседатели, че трябва да не ��земат поД вн��мание посл��дния отговор. Но Пауъл знае��е какво е постигн�л и ��с�2ободи свидецеля с усмивка.


	Фримън беснееше> Вънреки възраженйята на Дженифър, бе$настоял да прекарат обеднатذ почивкҰ в кант��рата. Имаше нужда дв игпусне парата и не желаеше0да го пфави пред клиенЂката сѸ.
	— ИзобՉо не е спооенавал, че Мат искал да показва скапаниэ паغет на коготؾ и да било!
	Хард� пиешб сода направо от бстилката и похдпԲаше пържени каЀтофи от чийийката в средата на ��ذседателната маса.
	— Днес го направи, Єебвид. А ти попита ли го?
	— По дяволите!
	— Това означава ли, їе не си?
	Но изглежда нищО(не бе в с��стоя��ие да убие апетиЂа н�� вњзрастния адвокат. Дъвчеше сандвиЇ с черен дроб и пиеше еִна от многото марки ��езалкохолйа бира, които в Щан ФЀанчиско се приемаха зҰ пригнак на политическа благжнадеждност. Хардк ги смяՂаше за бич Божи.
	— Десет пъти го попитах, далѸ е вижДал Дженифър. Била ли е там. Сигурен ли е, че не я е видял.
	� Т�� мислиш ли, че е била там?
	ФрШмън преглътна хаоката.
	— Сюдебните зѰседатели го мислят, Диз> Трябва да га убе��им, че не е била, защото… сещ�0ш ли �
е какво ще стане=
	Харди се сещаше. Остана за миг мълчалив, като се наслаждаваше на факта, че Фримън се препъва в собствената си самоувереност, че става жертва не собствената си небрежност. Но това не бе никаква утеха за Дженифър.


	Следобед отново призоваха доктор Страут, но този път мина без инциденти. За никой не бе изненада, че Лари и Мат са били застреляни от упор с пистолета на Лари и са умрели почти моментално от раните. Фримън би могъл да опита да го обърка в някоя дреболия, но общо взето не можеше да се надява, че ще постави под съмнение основната и неоспорима истина в показанията му. Нямаше смисъл да отегчава сЊдебнйте зас��датели. Б�� могъл да оспори заключението, че е изполѷван пистолетът на Лари, но пък о�печ��тъците от пръстите…
	Угедващият свидетел беше Ая Фарек, полицейски експерт, хубавв паоистанка на около трийсет и пет. Пауъл ӏ накара да �отвӊрди, че върху гилзите и пулнителя са открити отпечатъци от пръстите на Дженифър…
	Фримън застана пред нея.
	— Госпожо Фарек, открихте ли някакви отпечатъци по пистолета отвън? По цевта, дръжката, където и да е?
	— Не. Освен на човека, който го е намерил, разбира се.
	— Човекът, който е намерил пистолета? А кой е той?
	Ая Фарек погледна листа в ръцете си.
	— Името му е Сид Парментие. Той е открил оръжието в контейнер за боклук.
	— Контейнер за боклук? Какъв контейнер? — Разбира се, Фримън много добре знаеше какъв, но това не му попречи да повдигне вежди, ужасен от тази вест и да облее съдебните заседатели с негодуванието си.
	Пауъл стана.
	— Ваша светлост, обвинението ще призове господин Парментие и ще го разпита за намирането на оръжието. Госпожа Фарек е експерт по пръстови отпечатъци.
	Вилърс кимна с безизразно лице.
	— Продължавайте по същество, господин Фримън.
	— Добре, да погОворим за пръстовите0отпечатъци. — Фримън отново за�я съдебните засе��арейа, тоЗи път с разочарованието си. Беше ригурен, че и те горят от нетърпение да научат повече подржбности(за контейнефа, но щяха да чакат не по него��а винв. Прокурорът и съдията имаха друго наум. Обърна се към свидетелката като олицетворе��ие на учтивостта:
	— Госпожо Фарек, колко време с� запазват отпечатъците от пръсти?
	Тя ун намръщи.
	— Понякога Ѽного дълго.
	— Много дълго? Месе�? Година?
	— Ҕа, съвсем спокойео.
	— Аколко стари бясаотпечатъците на Дженифър Тит, които открихте по пълнителя и гилзкте?
	— Не зйам. Няма начин да се определи.	— Не е ли възможно да се изследваՂ за остатъуна влага!или нещо такова7
	— Не е. Отпеѧатъците от пӀъсти са на мазна основа. ��е могат да изсъхн԰т като вода.
	— Значи е възМожно да е пипала този пълнител и латроните пО всяко време?
	— Да.	— И не непременно в деня на убийството?
	Пауъл стан��.
	— Рвидетелката вече отговори нА Ђо��и въпрос, ваша светлост.
	Фримънсе усмихна:	— Точно така. — Казб го, сякаш за тази истина се бе ��орил седмици ��аред. — Нямам повече въпроси.
Въпреки увбртюрата,!Сид Лармднтие не мжж�� да доѱава нищо ново или Q�ензацион��о във връзка с контейнера0за боклук. Така или иначе, Фримън нямаше навика да оставџ бее лослеФстԲԸедори и неутралните показания. Ԡеши, че е иепълнил квотата си, като се бе отказвл от0кръстосания разпит на Страут и скочи веФнага сл��д като Пауъл приключи.
	Господин Парментие беше едър, грубоват човек, с лице като на неандерталец. Черното му спортно сако беше износено до блясък. Колосаната му риза беше прекалено стегната, а вратовръзката очевидно го притесняваше още повече, защото непрекъснато я подръпваше.
	Фримън, изпълнен със симпатия0към човека, който хподеляше вкуров��те му, застана близо до преградата, бръкна в дж��боаете Ёи и загЮвори �покойно:�
— ЛP�сP�один Парментие, �иждали ли сте някога обвиняемата — посочи я с ръка за по-голям ефект — близо до въпрохния контейеер?
	— Не�
	— Знвчи не сте я виждали да хвырля вътре каквото и да било?	Пауъл вдигна ръва.
	— Въпрорът�е�излишен, ваӈ�� свеقлоср.
	Вилърс прие възՀажҵнието, но Фримън все още не б��ше свършил или Ըмаше още един коз. Харди предؿоложи второто.
	— ВашасветлоёТ, с��рува си да се пквтори.
	— Господин Фримън, убеѴена съм, че съдебните заседатҵ�и ви чуха първия път. След каЂо свидетелят не е виждал госпожа Уир близо до контебнера, فледва, яе не я е аиждал и да хвърля нещо в него.
	Фринън кимѽа мълчаливо, дълб��ко замисйен.$Обърна се леко към масата на защирата, после към съдебните засбдатели.
	Вилърс не го изтърпя.
	— Господин Рримън, ще освободйте ли свидетеля? Прекратете този театър.
	Фримън се извини ‖ разкаян, исԺр���=. Изгйеждаше така, сэкаш за миг е забра��ил докъде е стигнал.
	��� Ваша светлост, прос�о ми хрумна, че тези пОкаѧания попадат в P�атегори��та на онези, които не приехте в началото на този проц��с.
	Никой в залата — нито Харди, нито Пауъл, йито���илърс — разбираше накъде бие и той се възнолзва от възؼожнортта да продължи< без да го пр�късвѰт:
	— Налице е пистолеђ в контейнер за боклук, тP�чно�както преди имахме инжекция в Седро, преди много, �ного години. — Фримън се обърна към съдебните заседатели рязко и повиши глас, видимо изпълнен с гняв: — Виждате какво прави той, нали? Пауъл не отваря и дума за извършителя на действието, който е доставил въпросните неща там, където са открити. Иска от вас да приемете, че това е Дженифър Уит, но той няма право на това!
	_Бам! Бам! Бам!_
	Пауъл скочи.
	— Възразявам! Ваша светлост…
	Гласът на Вилърс прозвуча гневно:
	— Господин Фримън, овладейте се! Не можете да се обръщате към съдебните заседатели по този начин! Последните ви думи ще бъдат заличени от протокола!
	Но Фримън продължи — възмутено, ядосано:
	— Ваша светлост, животът на клиентката ми е в опасност, а няма никакви доказателства, дори че е държала този пистолет в ръката си! Това, че той се е оказал по някакъв начин в контейнера за боклук…
	— Ваша светлост! — Пауъл също стана и излезе в средата. — По оръжието има нейни отпечатъци!
	Вилърс удари с чукчето.
	— Седнете на мястото си, господин Пауъл. В момента не обсъждаме този въпрос. — Посочи с пръст и Фримън и добави: — Вие, господин Фримън, нарушавате реда. Приключихте ли със свидетеля или не?
	— Аз съм възмутен…
	Вилърс стовари чукчето с всички сили и острият звук прокънтя в цялата зала. Дженифър се стресна.
	— Ако отговорите с нещо друго, освен „да“ или „не“, ще ви изпратя в затвора!
	Изведнъж Фримън се овладя. Кимна и преглътна с усилие.
	— Да, ваша светлост.
	— Какво да?
	— Свърших със свидетеля.
	Съдията все още държеше чукчето нагоре, готово да се стовари. Но моментът беше отминал, Пауъл бе седнал на мястото си, Фримън се връщаше на своето.
	Вилърс огледа залата. Вече нямаше към кого другиго да се обърне и затова изгледа Парментие.
	— Свидетелят е свободен. Ще направим кратка почивка.


	— Мразят те — отбеляза Дженифър.
	Фримън се разхождаше край прозореца, поглеждаше навън, после навътре, видимо доволен от себе си. С Харди и Дженифър бяха отишли до кабинета зад помещенията на приставите, който използваха най-често.
	— Не мисля, че съдебните заседатели го мразят — възрази Харди.
	— Обичат ме — заяви Фримън.
	— Но господин Пауъл беше прав — продължи Дженифър. — Има нещо, което ме свързва с този пистолет… Беше мой и на Лари… дори и да не съм го хвърлила аз в контейнера. Не е както с инжекцията.
	— Няма значение — възрази Фримън. — Всички съдебни заседатели ще имат предвид какво реши Вилърс по обвинението за Нед. Ще си мислят, че е поредния трик на Пауъл, защото вече ще очакват само това. Струва ми се, че ги отклонихме в добра посока…
	Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете и разсъждаваше.
	— Дейвид — обади се той, — тук са налице малко по-различни факти. Струва ми се, че съдебните заседатели ще се придържат тъкмо към фактите.
	Фримън се върна до прозореца и погледна навън.
	— Няма да ми развалите настроението, колкото и да се мъчите.
	Някой почука на вратата и надникна. Показа се един от приставите, изгледа Харди и каза на Фримън, че съдия Вилърс иска да поговори с него в кабинета си.


>>	35

	Харди реши да се отбие на „Олимпия Уей“ и да прекара около час със записките си в колата, с надеждата призрачната бегачка да се появи отново. Ако тази жена минаваше оттук сравнително редовно, би могла да е от полза. Следващата седмица идваше ред на защитата да представи аргументите си и всички „други идиоти“ щяха да са добре дошли.
	Не че тази жена можеше да се причисли към възможните извършители. Нямаше никакъв шанс за това. Но Фримън би могъл да я използва, за да обори показанията на Антъни Алварес — съседът от отсрещната страна на улицата. Може би онази сутрин той беше видял тъкмо призрачната бегачка, а не Дженифър? Тогава твърдението, че обвиняемата е била в къщата по времето на убийството, щеше да се разклати сериозно. Струваше си да я открие.
	Отпи малко кафе от термоса и, сгънат зад волана на хондата, малко след изгрев слънце, си даде сметка, че щеше да е по-добре, ако бе използвал времето — докато вниманието на всички беше насочено към обвинението за смъртта на Нед Холис, — за да подготви разпитите на Том Дистефано и семейство Роумън, щом като Фримън щеше да ги призове в съда.
	С Том не беше разговарял от онази вечер преди два месеца, когато го заплашиха пред дома му, а Глицки не бе проявил кой знае каква готовност да провери какво са правели Памела и Сесил Роумън на 28 декември миналата година. Глицки му беше приятел, но преди всичко беше ченге, при това много заето. Когато първото обвинение отпадна, Харди си даде сметка, че разполага с ужасно малко време и че трябва много бързо да се сдобие с още информация — иначе нещата, които бе научил досега, едва ли щяха да влязат в работа.
	Трябваше да пришпори Ейб, да го накара да се заеме със семейство Роумън, но си даваше сметка, че той може и да му откаже. В записките си попадна и на името Джоди Бакмън и си спомни, че адвокатът от „Крейн и Крейн“ в Лос Анджелес така и не му се бе обадил. С всичко това трябваше да приключи, преди защитата да получи думата в съда.
	Предния ден, понеделник, след почивката заседанието не беше възобновено. На Вилърс изглежда наистина й бе дошло до гуша от изпълненията на Фримън и след неколкократните предупреждения, надлежно отразени в протокола, го бе глобила петстотин долара — на четири очи — за незачитане на съда. Фримън познаваше правилата на играта не по-зле от всеки друг и ако не се съобразяваше с тях, поведението му щеше да му излезе солено. След това съдията изпрати един пристав да предаде на съдебните заседатели, че са свободни и пътьом той се отби да съобщи новината на Харди и Дженифър. Харди веднага си тръгна.
	Беше паркирал на ъгъла, така че да наблюдава мястото, където бе видял жената първия път. Зачете се в един от протоколите от разпитите на Флорънс Барбието и за малко да не я забележи.
	Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.
	— Здравейте.
	Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.
	— Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?
	Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.
	— Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.
	Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.
	— Наистина ли сте адвокат?
	— Да, адвокат съм.
	— Последния път нямахте вид на такъв.
	Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.
	— Бях се маскирал.
	Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.
	Жената погледна картичката му още веднъж, после часовника си.
	— Съжалявам, че ви задържам, но ако имате време да отговорите на един въпрос, може би ще изясним всичко още сега.
	Тя погледна часовника си още веднъж, въздъхна.
	— Е?
	— Често ли бягате по тази улица?
	— Почти всеки ден. Един и същи маршрут.
	— Но не по едно и също време, нали?
	Жената поклати глава.
	— Зависи кога ще се събудя, как ще тръгнат нещата. Защо? Да не би да сте ме чакали тук някъде?
	— Два-три дни. Рано. Значи понякога излизате по-късно?
	— Понякога, да. — Отново го изгледа подигравателно. — Станаха повече въпроси.
	— Да, така е. Съжалявам. Спомняте ли си някоя сутрин да сте чули нещо като изстрели от тази къща там? — посочи я. — И да сте спрели пред нея за малко? Това е важният въпрос.
	Тя се замисли. Вече дишаше напълно нормално. Прокара длан по челото си, намръщи се.
	— Кога трябва да е станало това?
	— Зимата, веднага след Коледа.
	След още една секунда кимна.
	— Да… спомням си. Чу се някакъв гърмеж, после още един, веднага след това. Изстрели ли са били? Аз си помислих, че е от ауспух на кола.
	— Но спряхте, нали?
	— За секунда. Имам си разписание. Не обичам да прекъсвам. Не видях нищо, нито пък чух нещо повече.
	Харди остана където беше, до вратата откъм страната на шофьора.
	— Имате ли нещо против да ми дадете името си?
	Още миг колебание, но се разсея. Дори му се усмихна.
	— Лайза Дженингс. Всичко това е сериозно, нали?
	— По-сериозно не може да бъде.


	Харди мина през прохода между седалките и с ъгълчето на окото си зърна Теръл и Лайтнър, седнали един до друг на първия ред. Мина през вратичката на преградата и се отправи към масата на защитата. Минаваше единайсет и Дийн Пауъл разпитваше дребничка филипинка — Флорънс Барбието, съседката на семейство Уит.
	Харди седна до Дженифър, докосна я по ръката и прошепна:
	— Десетка! Жената, която е била пред къщата ви онази сутрин… открих я.
	— Къде?
	Не успя да отговори. Вилърс прекъсна разпита на Пауъл, като удари с чукчето и впери гневен поглед в Харди. Нямаше нужда да се изразява по-ясно. Той седна смирено и направи жест на разкаяние. Не му се щеше аа плати Петстотин долара ггоба, а това, кодто имаше да важе на!Фримън и Ԕженифър, в края на краищата можеше да почака.
	Пауъл отново насочи вниманибто0си къи свидетдлката. Явно я разпитваше отскор��, за�ото все ощЕ бяха в началото�на събитията от 28 декември.
	— Госложа Бذрбието, да повтошим.(Значи ги чуQ�тѵ ��а се кара��?
	— О, да.0Къщите ни не са много далече. Крещяха си един на друг, а ��омяетж плачеше.
	— Успяхте ли да различите отделни думи?
	Госпожа Барби��то опр�� пръст до устните си.
	— Не — отгмвори уя след малко. — Онази сутрие не успяѕ.
	Излизаше, че жругпът е можела, но Пауъл бѵше достатъчно умен, за да не продшгжавав тази Посока. Фримън веднагА щеше да възрази и с право —това бешб сутринта, която интересчвҰше всички.
	— Жобре. Разкаж�те ни какво стана, преда да чуете изстрелйте.
	℔ Ами… бях ز кухнята а режех пилето,�за да сP�отвя адобо. Кухнята е откъм къщата на семейство Уит, има прозорец. Режех на плота. Прозорецът е над мивката. Има още един прозорец, леко встрани и го отворих съвсем малко, заради оцета.
	— Оцета?
	— Слага се в адобото.
	Пауъл кимна, сякаш имаше представа за какво му говори тази жена.
	— Разбирам. Значи е било възможно да чуете какво става0у съседитн?
	— Чух. Но после престанаха.
	— Искате да к����е��е,pчб престанаха да крещят ли?
	— Да.
	— И колко време у сем��йство Уит бдше сравнително спккойно?
	— Не много. Към минута. Първо си изпих Ժафето, изплакнах чашката и я сложих в мияйната машина, после извадих пилето и тЊкмҾ еазочнах да го режذ, когатм чух някоҹ да вика „Не!“ и после онези0ужасни гърмежи. Заприличаха ми нҰ изстрели. Мислех си за ужасните караници сутринта, а и нредишния ден, после(чух гърмежите(и отидЮх до прозореца.
	— До онзи, който беше отворен ли?
	— Да, онзи, дето е малко по-встрани. Когато отидох до него, чух още един гърмеж. Беше силен, като че ли ме удари.
	Пауъл кимна, после се обърна и погледна към масата на защитата. Дженифър седеше, стиснала ръце пред себе си. Вдигна очи и срещна погледа му.
	— И какво направихте после?
	— Ами… там до прозореца има стол. Седнах и се опитах да се съсредоточа. Не знаех какво да мисля.
	— Какво се виждаше от онзи стол?
	— Малко от плета, част от тяхната къща… отзад.
	— Извинете ме, гърба на къщата или задния край на страничната стена?
	— Отстрани. Задния край. Само че нищо не стана повече. Минута две не видях нищо, само седях и се чудех какво да правя. После си помислих да изляза навън или да извикам мъжа си… не знам. — Госпожа Барбието преживяваше момента отново — мачкаше плата на роклята си, помръдваше неспокойно. — Реших да отида да видя. Да помогна, ако ндщо не е наред. Бешд много тихо. Жаже0по-тихо, откол��ото преди да се скарат. ��� Госпжжа Барбието сҸ пое дъх> — Отидох и позвъѽих на врађата. Похаках малко и пак позвъних. Никоб не оувори, а знаех, хе вътре трябва да има човек, защото саѼо преди минута чух0гърмеж��те. Но никой не отвори.
	Клатеше глава и поглеждаше крадешком към Дженифър — явно се страхуваше да я погледне открито. Може би, помисли си Харди, в очите на съдебните заседатели ще изглежда, че се страхува от самата нея?
	Пауъл продължи с най-безобидния въпрос, който може да се зададе в съда:
	— И какво направихте после?
	— Изчаках още минута, после пробвах вратата, но беше заключено. Уплаших се, изтичах вкъщи и се обадих на полицията.
	— И какво направихте после?
	— Останах до предния прозорец, докато не дойде патрулната кола. След няма две минути. Боях се да стоя навън.
	Пауъл продължи да я рАзпитва за дейفтвията и впечатл�нията й от следващите два часа — връщането На Джениєър, присЂигането нв опбـативната група от отдел „Уб��йства“� Разказът беше доста праволинеен и едва ли щеше да!наѲреди особено на Дженифър — някой в края на крҰищата бԵ�е влязъл в къщата и бе стрелял, но нищо от показанията на госпожа Барбието не уличаваше непременно Дженифър. Имаше възможност да се твърди, че не е била тя. Но тогава кой? Другият „идиот“?
	Пауъл обяви, че предава свидетелката на защитата, но Фримън не помръдна от мястото си. Вместо това вдигна очи към съдията.
	— Имам нужда от минутка, ваша светлост, ако съдът позволи.
	Остана неподвижен, скръстил ръце пред себе си. Не гледаше записките си. След десетина секунди пълна тишина залата зашумоля — хората започнаха да кашлят, да се наместват на столовете си. Фримън сякбш бе някъде другаде. Харди го погледна учуд��но, Дженифър — също. С��иунѴите течаха.

Слдд половин минута Пауюл Ӂтана.
	— Ваша светлост〦
	Валърс бе на същото мнение. Посочи чукчето.
	— Господин ��римън, имате ли ��а�<ерение да разпитате госпожа Барбието(или не? Бкж имате, моля ��� не се бавете.
	Тези реплики отнеха още десетина секунди и Фримън, най-накрая, се раздвижи. Изправи се съвсем бавно, измъкна се от стола, взе жълтия си бележник. Все още не беше отворил уста. Въздъхна, направи крачка напред, погледна си часовника и неочаквано извика:
	— Сега!
	Половината съдебни заседатели подскочиха, свидетелката също.
	Фримън се заразхожда пред съдията, огледа залата. После застана пред госпожа Барбието и й се усмихна благо.
	— Госпожо Барбието, извинете ме, ако съм ви стреснал с тази малка демонстрация. Простете ми. Направих я, защото в показанията в� се натъкваме на сериозни проблеми с оценката на времето а решис� че ще е полезн�� да покажем точн�. колко тр��е Една минута/
	Пак иطлигаше от правилата. Това не бе разпит на свиѴет@�л и Вилърс понечи да му напрѰви забележка, но той я изпревари:
	— Казахте ни, че крясъците от къщата на семейство Уит са престанали, цитирам, една минута, край на цитата, преди да чуете как някой вика: „Не!“ и изстрелите. Прав ли съм?
	Госпожа Барбието гледаше Фримън, като че ли беше обладан от зли духове. Може би до известна степен имаше право. Кимна утвърдително.
	Вилърс я погледна.
	— Моля ви, отговаряйте с думи. Трябва да се запише в протокола.
	— Извинете — отвърна госпожа Барбието. — Какъв беше въпросът?
	Фримън го повтори и този път тя потвърди, че е минала около минута.
	— Искам да изясним нещата докрай, така че да повторим. Значи, докато пиехте кафето си, чухте съседите да се карат, така ли беше?
	— Да.
	— И престанаха точно, когато изпихте кафето си?
	— Може би не.
	— Може би не?
	— През това време. Докато бях там. Да.
	— Преди около минута ли?
	— Да, около.
	— Добре. И през тази минута вие изпихте кафето… къде бяхте, когато го пиехте, между другото?
	— До прозореца. Отзад.
	— Добре, до задния прозорец. И занесохте чашата си до мивката отред, нали?
	— Да.
	— И после какво?
	— Изплакнах я.
	— Със сапун?
	Пауъл стана, за да възрази, но Вилърс го спря. Може би наистина смяташе Фримън за магаре, но пък и си даваше сметка за какво става дума в случая.
	— Не, само я изплакнах с вода и я сложих в машината.
	Фримън, но не иронично, а съчувствено.
	— Имате предвид автоматичната съдомиялна машина, нали?
	Не беше чак толкова лош. Госпожа Барбието се усмихна.
	— Да, нея имам предвид.
	— Добре. — Фримън изимитира мълчаливо дей��тви�та й дотук и попита. — И какво�направихте после=
	Пауъл се ��зправи и възрази, че свИаетелката вече е отговорила на тези въпроси. Вилърр отхвърли възражението.
	— За пилето ли ме питате?

— Ако сте се заелѸ с него след това, да.
	Тю замъкча и лицето й помръкна.
�— з�ех се!с нещата в кухнята, с това се заех.
	— А излизахте ли оттам през това време?
	Мълчеше.
	— Госпожа Барбието, излизахте ли от кухнята през това време?
	Свидетелката погледна умолително към съдията.
	— Да отида до тоалетната.
	— Господин Фримън — намеси се Вилърс, — ще приключите ли скоро? Свидетелката желае да отиде до тоалетната.
	— Не, не! — госпожа Барбието се почувства ужасно неудобно. — Исках да кажа тогава. Излизах от кухнята, за да отида до тоалетната.
	Фримън остана неподвижен.
	— Ходили сте до тоалетната, преди да нарежете пилето? Спомняте ли си колко време бяхте вътре?
	Свидетелката започна да нервничи. Неудобство заради съдържанието на разговора? Криеше нещо?
	— Не много. Около минутка. Не знам точно.
	Залата зашумя. Фримън постигна каквото целеше и не настоя повече, за да не настрои свидетелката против себе си.
	— Добре, в такъв случай да продължим нататтк. Казахте ни, че сте започнали!аа режете пилеقо. Къде беше тм преди това?
	И пркдължи да я разпитва за$всяк�� нейно движЕние — пилето било оп��ковано и се намиралм в хладилника, тя прекосила кухнџтА, извадила го и го оставила на мивката, махнага мократа опаковка и я хвърлила, измила пилето със студена жода и го поасушила. Най-напред о��р�залА крилцатА, после едната кълка. Тъкмо се канбла да се заеме с другата и чула ви�а и изстрбػите.
	— Добре, господа БАрбиеђо — приключи Фримън добродушно, — ето ԷҰщо направихме иалката д��монсърация�в началото. ҕдؽа миеута, трябва да знаете,0не означава малЊк период ор време. Една мин��та е период от време с точна продължителноёт — шейсет секунди. Според показанията ви, чули сте нървиՏ ипстрел една мИнута слее като Караницата между Дзенифър Ыит и съпруга й е свършила.
	— Нб, повече време беше.
	— ВъзможНо е да е било много повече, нали? НапӀидеш`десет �инути?
	— Нѵ знам. Не съм гледала часовника. Стори ми се$ че не мина много.
	Но достатъчно, помисли си Харди, за да може Дженифър да излезб от къЉата и да се появи ‾другият идиот“ к да извърши убийствата.
ФрԸмън направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да асимилират чутото, погледна бележника си и каза:
	— Ваша светлост, дванайсет и половина е. Имам да задам още много въпроси на свидетелката, но сега моментът е удобен, за да прекъсна за обедната почивка. Ако обвинението не възразява.
	Не възразяваше.


>>	36

	Почивка.
	Харди имаше един черен чугунен тиган, дадем му от родителите му, когато отиде да учи в колежа. Това бе единствената вещ, останала му от онези дни, реликва от собствената му младост. Тежеше към три килограма, а повърхността му беше черна и гладка като графит. След всяка употреба го изтъркваше със сол и кърпа, а веднъж на две години го почистваше с масло и фина домакинска тел. Доколкото му беше известно, тиганът досега не беше виждал сапун.
	Франи четеше на Ребека, за да я приспи. Харди бе сложил малко лук в тигана, със зехтин и магданоз. Отпи малко шардоне и капна няколко капки вътре. На другото колело вреше ориз и от време на време Харди повдигаше капака, за да провери дали е станал. Времето беше най-важният фактор. Намали огъня под тигана. Скаридите щяха да станат само за две минути, а искаше да изчака докато Франи свърши с Ребека. Остави виното си, прекоси спалнята и влезе в някогашния си кабинет, сега преустроен в детска стая.
	Покрай светлосините стени беше подредена цяла менажерия. Ребека беше с новата си тюркоазена пижама — любимата на баща й, поради което спеше само с нея. Скоро май щеше да има нужда от нова. Седеше заобиколена от десетина „приятели“ — плюшени мечета, зайци и кукли, които си имаха имена. Няколко бяха подредени и на кушетката до Франи и „слушаха“ историята на доброто куче Карл. Харди застана на прага. После влезе. Седна до Франи и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и той вдъхна аромата й.


	Не му се харесваше, че жена му продължава да разговаря с Дженифър, но Франи смяташе, че не е коректно изведнъж да я изостави. Не искаше да ходи до затвора и затова й се обаждаше по телефона.
	— Струва ми се, уверена е, че Фримън ще я измъкне от тази каша.
	— Надявам се. — Харди взе една скарида за опашката и я лапна. — Ставам все по-добър. Хубави са.
	Франи възрази:
	— Не са хубави, а съвършени. Винаги, щом ти хрумне да приготвиш нещо такова за вечеря, не се стеснявай. — Франи отпи малко вино — вече не кърмеше Винсънт. — Не си ли уверен в успеха?
	— Дейвид изнася добро представление. Днес пак се появи в нова светлина. Човек напуска съдебната зала с чувството, че не си е загубил времето напразно.
	— Но?
	— Но… не знам.
	Франи остави вилицата и го погледна.
	— Безпокоиш ли се наистина?
	— Безпокоя се. — Харди разбърка ориза в чинията си. — Днес разпитва Флорънс Барбието в продължение на може би шест часа и доказа, че всеки път, когато казва „една минута“ — а тя го повтаряше почти непрекъснато — всъщност не става дума буквално за една минута. Ако обаче Алварес… това е съседът от отсрещната страна на улицата… заяви, че е видял Дженифър пред къщата една минута след като е чул изстрелите, няма да му е толкова лесно да го опровергае.
	— А онази жена, с която си говорил?
	— Да, Дейвид ще я призове и се радвам, че я открих… Тя ще потвърди, че е минала пред къщата на Дженифър, чула е изстрелите и е спряла за малко пред портата, но ще е достатъчно Пауъл да я попита дали е сигурна, че е било същия ден. Не е. Ако Алварес продължи да твърди, че е разпознал Дженифър, вероятно ще загубим. — Посочи чинията й и я подкани. — Изяж си скаридите, скъпа, ще ти дадат сили.
	Франи послушно хапна един залък, но очевидно мислеше за друго.
	— Просто не мога да повярвам. Че някой, който е разговарял с нея… този Пауъл, например… и я е виждал, може да настоява да получи смъртно наказание. Тя е добър човек, Диз. Объркана, измъчена, изстрадала, но…
	Харди поклати глава.
	— Не искам да споря с теб, но не мисля, че е чак толкова добър човек. Тя излъга многократно и е убила човек в края на краищата. — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — Добре, може да е имала причини, но не мога да я приема за светица.
	— Но не е убила Лари и Мат.
	— Не мисля, че е.
	— Дизмъс, ти знаеш, че не е.
	— Не го знам. Надявам се да е истина. Не съм в състояние да си представя, че може да е убила детето си. Но не знам със сигурност. Нищо, което съм открил досега, а то не е малко, не доказва категорично, че не е.
	— Но нищо не доказва и че е, а това е същественото при процеса, нали? Пауъл трябва да го докаже.
	— Да, теоретически е така — кимна той.
	— Е?
	— Истината е, че доста неща подкрепят твърдението за вина. Това е проблемът. Ако я оправдаят, ще получи пет милиона, ще бъде свободна от кошмарния си брак и…
	— А Мат?
	— Да, освен Мат… — Но Харди знаеше, че на планетата има и човешки същества, способни да убият потомството си, без да им мигне окото. Не че смяташе Дженифър за такава, но…
	— Не мисля, че е такава, Диз.
	— Аз също, но не изключвам възможността.
	— Не бих го понесла. Не понасям и като говориш така.
	— На мен също не ми е приятно.
	Седяха един срещу друг на масата, забравили за скаридите и виното. Харди протегна ръка и Франи я улови.
	— Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да опитаме пет минути да не говорим за Дженифър Уит и законите и… не знам… ако успеем, да продължим така цялата нощ?
	Не беше лесно, но се оказа, че си струва.


>>	37

	Както Харди предполагаше, Антъни Алварес създаде сериозни проблеми.
	Никаква полза от това, че изглеждаше безупречно като търговец на автомобили — малък, добре оформен бял мустак, приятно лице, късо подстригана коса. Костюмът му беше елегантен — нито крещящ, нито вехт. Седеше спокойно, но и внушително, говорът му вдъхваше респект. В продължение на трийсет години бе работил за града като пожарникар и се бе пенсионирал като заместник началник на службата. Сега прекарвал по-голямата част от времето си у дома, където се грижел за жена си, която била на легло заради проблеми с белите дробове. С една дума, ако свидетелстваше в полза на защитата, щеше да е Божи дар.
	Пауъл започна разпита внимателно и го остави да разкаже всичко така, както го е видял.
	— Беше много необикновено. Нашата улица е тиха през повечето време и гърмежите ме изненадаха, но не им обърнах особено внимание. После се замислих. Прозвучаха много бързо един след друг и реших да видя дали не е станало нещо сериозно.
	— И какво направихте?
	— Стаята на Мери… това е жена ми… е на втория етаж и гледа към задния двор. Бях при нея и й четях някаква книга. След втория изстрел излязох в коридора и надникнах през прозореца на стълбата, който е към улицата… „Олимпия Уей“.
	— Видяхте ли нещо на улицата?
	— Да. Една жена, облечена в спортен екип стоеше пред портата отсреща.
	Бе ясно, че Пауъл старателно е научил свидетеля как да отговаря на въпросите му.
	— Тази жена в залата ли е, господин Алварес?
	Алварес не се поколеба нито миг.
	— Да, в залата е. Седи ето там — посочи я с ръка. — На масата на защитата.
	Пауъл кимна. Беше постигнал целта си.
	— Моля да се запише в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемата Дженифър Уит.
	Залата зашумя, както се и очакваше, а Дженифър поклати глава. Вилърс удари с чукчето си и настоя за тишина в залата, а Харди се възползва от момента, наведе се към клиентката си и прошепна:
	— Гледай в него! Гледай право е него!
	Тя вдигна глава, но явно не издържа. Очите на Алварес бяха приковани в нея. Цялото му поведение говореше, че е твърдо убеден в обвинението си. Дженифър постепенно наведе глава и сложи ръцете си отпред на масата.
	Това не убягна от вниманието на Пауъл и той хвърли победоносен поглед към Фримън. Но само за миг. После се обърна отново към свидетеля:
	— Какво направихте след това?


	Многото превъплъщения на Дейвид Фримън непрекъснато изненадваха Харди. Дейвид никога не провеждаше кръстосания разпит по един и същи начин. Понякога, както при госпожа Барбието, изобщо не ставаше и се налагаше да го подканят. Когато Пауъл приключи с Антъни Алварес, Фримън буквално се нахвърли върху свидетеля още от първия миг.
	— Господин Алварес, току-що казахте, че сте видели госпожа Дженифър Уит да гледа към вратата на къщата си, застанала пред портата, нали?
	— Да.
	— Видяхте ли я да излиза от къщата?
	— Не. Когато я видях, стоеше пред портата.
	— И стигнахте до извода, че преди това е била вътре?
	— Да.
	— Че е била вътре, когато са се чули изстрелите?
	— Да.
	— И е излязла навън веднага след това, да кажем след минута, когато сте я видели?
	— Да, точно така. Стигнах до това заключение.
	— Но в действителност, преди да я видите, тя може да е била навсякъде другаде? Нагоре или надолу по улицата, в центъра на града?
	Алварес се намръщи, а Пауъл възрази.
	— Какво целите с този въпрос, господин Фримън? — попита Вилърс.
	— Ваша светлост, изяснявам обстоятелството, че не е възможно свидетелят да е знаел точно къде се е намирала клиентката ми, когато са се чули изстрелите. Той предполага, че е била в къщата, защото твърди, че я е разпознал пред портата непосредствено след това. Тъй като смята, че я е видял пред портата, стига до извода, че преди това е била вътре. Но пред портата не е стояла Дженифър…
	Вилърс кимна.
	— Добре, няма да приема възражението. Продължавайте.
	Добър отпор, помисли си Харди. Разбира се, нищо не доказваше, че Дженифър не е била в къщата, но пък съдебните заседатели ясно бяха чули, че свидетелят не е к състояние д�0 потвърди категорично, че е била вътре. Слнд показанията на ЛҰйза Дденингс, щеше да0стане�съвсем ясно, че не е била и пред портата.
	Протоколчикът прочете въпроса отново и Алварес се съгла��и,�че Дженифър Уит еаистиԽа би могла да е навсявъде аругаде, освен в къщата.	— Йо не би могла да стигне от центъра на града до0портата за еднР минута — добави тмй.
	Фримън му се усмихна тозло.
	— Разбира се, че не ��� могла. Тъкмо затова искам да съм ��ъвсем сигурен, яе пред портдта сте видейи именно`Дженифър Уит, а нص ؽякоя друга жصна. Питам ви отново, сигурен ли сте в товА?
	Алвареё не сб смути, но започваше да губи тшрпение.
	—$Да, сибурее съм.
	— Но казахте, Їе е била с гръб към вас?
	— Да.
	— А след това е хукнала надо�у по улицата
	— Точно така.
	— Какво д положението на�нейната къща спрямѾ вашата?
	— Намират се една срещЃ друга.
	— „Олимпия Уей“ равна улица ли е?
	— Не. Доста стръмна е. Има може би три процента наклон.
	— И къщата на семейство Уит е точно срещу вашата? Не малко по-нагоре или малко по-надолу?
	Алварес нямаше представа какво иска Фримън и остана спокоен. Все пак се замисли за миг, за да реши дали не го тласкат към мякакъв капан. Не забеляза�нищо Ш �>тговори:
	— Общо взетое отсреща, но с��е прав, ако говорим точнѾ, намира се съвсем!магко по-надолу по склона.
	Ф��Ըмън продължи енергично:
	��� Не съм казвал нищо, за което да съм прав, госпкдин Алварес В момента говорите вие.
	— ДА. Въщат� на семейство Уит е малко по,надоԻу от Խашата.
	— Змачи0збстанахте на прозореца в коридора на втория етаж$и гледахте към отсрещната страна на улицата, малко по-надолу по склона, къдетҾ сте в�8дели госпожа Уит с гръб към вас И тя веднага е хукнала, същм надолу… ђоест, отдалечила се е от вас. Това ли твърдите?
	— Да — Алварес се облегна и скръсти крака. Постепенно чертите на лицето му се бяха изопнали.
	Фримън нанесе финалния удар:
	— Добре тогава, кога успяхте да видите лицето й?
	Алварес се наклони напред.
	— Кога съм успял да видя лицето й?
	— Да, господин Алварес. След като е бклд с гръб към вас през цялото време и след това е изЂичала надолу оо улицата кога успُхте да видите лицето й?
	Алаарес отговори по еѴинствениэ възможен начин.
	— Вероятно съ�� видял профила й.
	— Вероятно? _Вероятн��?_ Вظдяхте ли го Ѹли не?
	— Да, видях го. РазбрАх, че е Дженифър Уир. И през ум не ми е0минал��, че не е ты.
	— Искате дд кажете, че$доже да е била тя, следоваЂелнО е била тя?
	— Ваша свеՂлост! — Пауъг скочи`на крака. — ПодԸгравателно отношение�към свидетеля!

Фримън разпери театрално ръце.
	— Ваша�светлост, това енай-важният свидетел на обвинението и съдебните заседатели трябва да разберат, че идентифицирането на Дженифър Уит от него е много съмнително.
	Вилърс присви устни, защото ненавиждаше театралниченето на Фримън, но пък от друга страна си даваше сметка, че има право.
	— Така или иначе, господин Пауъл е птав. Послздният въпрос щԵ бъде заличен.`Зродължавайте.
	Фримън отиде до�масата на защитата, отпа глъткб вода0и се върна пред Алварес.
	— Господин Алварес< да поговорим за ��истол��та. Видяхте ли го?
	— Пкстол��та?
	— Да. Оръжието, с коетм е игвършено убийството, пмпадналм по някакъв начин в контейнер за боклук малко по-надолу по улицата до парка. Този пистолет. Забелязахте ли тази, която разпознахте като Дженифър Уит, да го държи в ръката си, когато беше застанала пред портата?
	— Имаше нещо издуто отстрани.
	— Господин Алварес, моля отговорете на въпроса ми. _Видяхте_ ли _пистолет_?

Алварес �Е харесА това, ��԰уъл — съՉо, но нямаше какво да се направи.
	— Не, но държеше…
	ФриЬън вдигна ръка.
	— Моля ви, господин Алварес, тквд е достатъчно. Да0продължам нҰтатък, може ли? — Фримън(погледна към Дженифър и Харди. Разбира се, жестът ппказа и на съдеб��и�е заседатели, че Алв��рес ще бъде изяДеؽ за оP�яд. — Посл�5днкят въпрмс, на който искам да се спред е Ձъщия, за който стана думаи Q� госпожа Барбието. Колко дълга е ѵдна �инута.
	Вилърс сви устни, готоаа да п��едотврати всякакви театрални сцени още в зачатък, но ђози път, въпреки очакаанията, Фримън продължи тихо и кротко, точно по правилата. Харди се съмняваше, че Дейвид би си позволил нещо друго, след като бе възседнал такава мощна вълна.
	— Казахте ни, че когато сте чули изстрелите, сте били при жена си и сте й чели книга.
	— Да.
	— След втория изстрел станахте и погледнахте къҼ къщаЂа отсрещР, нали?
	Алварес кимна Ӄморен�� и Вилърс го подѺани да отговаря Խа въпросите с думи. آой иимна пак и каза:�	— Да. Съанах след втория изстрел.
	— Веднага ли? Или Ёлед ��инута, нап�имер? А мож�� бظ по-малко?
	— Малко по-малко. Почти веднага.
	— И отидохте до прозорецҰ?	— Да.
	— На какво разстояние се намира тмй от стаята на жена ви?
	— Не мога да кажа точно, но ��оре-аолу е на десетина метра и��а по-малко.
	— И отидохте право при прозореца? Пътьом�не се отбахте до тоалетната, да кажем?
	В съда се �азнесе кикот — ҤрИмън си играеше с ��ърпението на В�лърс и го знаеше, но пък чувстваше, че се нрави на съдебните заседатели.
	Алварес не видя нищо смешно и отговори навъсено:
	— Да, отидох право при прозореца.
	— И когато стигнахте до него, жената вече беше пред портата отсреща, така ли?
	— Да.
	За Харди всичко изглеждаше пределно ясно, но дали беше така и за съдебните заседатели? Надяваше се, че встъплението на Фримън ще ги накара да си зададат най-съществения въпрос: възможно ли бе Дженифър да застреля Лари и Мат на горния етаж в къщата си, след това да слезе по стълбите, да мине през двора, да застане пред портата и да я затвори, за времето, което е било необходимо на Антъни Алварес да измине десетте метра от стаята на жена си до прозореца? Харди не вярваше, че е възможно и бе сигурен, че след показанията на Лайза Дженингс, всички ще са на неговото мнение.


	Но Пауъл не можеше да допусне разпитът на Алварес да приключи по този начин. Имаше право на допълнителни въпроси и реши да се възползва от него — започна, още преди Фримън да седне на мястото си.
	— Господин Алварес, имам няколко допълнителни въпроса. От колко време познавате госпожа Уит?
	— От около четири години. Когато се нанесоха в къщата отсреща, отидохме при тях, за да се запознаем.
	— Четири години. През това време виждали ли сте госпожа Уит на улицата?
	— Да, разбира се.
	— При това и в профил, нали?
	— Естествено. Много пъти. — Алварес се усмихна.
	— И не се съмнявате, че жената, която сте видели о�=ази сутрие да стои ѿред портата отсреща, е била Джени��ъЀ Уит?
	За нзгова чест, Алв��рес изУлежда си даде сде��иа какво означава това и се замисли, втренчен в Дженифър&
	— Нямам нищо против тази жена, нҾ беше тя.
	— Ваша светлос��!
	— Добре, господин Фримън,"последният ктговҾр щҵ бъде заличен. Господин Алварес, моля ви, отговорете на въпроса.
	Стенографът го прочете и този път Алварес отговори само:
	— Не, не се съмнявам.
	Фримън не можеше да възрази.


	Полицаят Гари Гейдж се яви в съда с униформа. Беше на около четирийсет, ветеран в полицията. Той бе изпратен след обаждането ҽа 911 и бе открP�л трупов��тб.
	— И при пристигането ви врарата на къщ��та беше заключена, така ли? — попита Пауъл.
	— Да. Когато пристѸгнах, съседката — погледна записките си — госпожа Барбието, излѵзе!и доиде пра оен. Поговорихме малко, след което отидох и позѲъних. Посйе опитах да отворя, но Աеше заклюӇеНо.
	— В колко часа станذ това?
	ꀔ Стظгнах там в десет и десет — отговори полицдят не особено охотнѾ, — знаци тѐябва да е аило към десет и петнайсет.*	Пауъл се намръщи.
	� Но�ви се обадиха от центшра доста по-рано, нали?
	Гейдж кимна.
	— Обадкха ми се, че на адреса има домашен скандал в девет и четирийсет.
	— Точно девет и четирийсет?
	Гейдж отново погледна записките си и сви рамене.
	— Така е записано. Обадиха ми се по радиостанцията. Беше след Коледа. Получихме доста сигнали за семейни скандали. Невинаги можем да отидем навреме.
	Пауъл кимна, върна се до масата си, взе от помощника си някакъв жълт лист, прочете го и го върна.
	— И какво направихте после?
	— Канех се да проверя отзад, но точно тогава госпожа Уит се върна от бягането си. Попита ме защо съм дошъл и аз й казах, че се е обаждала госпожа Барбието, заради някакъв скандал у тях и може би изстрели.
	— Какво ви каза Дженифър Уит?
	Гейдж вдигна очи към нея.
	— Каза ми, че вече нямало проблеми. Че отишла да бяга и тъкмо се връщала. Очевидно скандалът бил приключил.
	— Имахте ли чувството, че се опитва да ви отпрати?
	Фримън възрази и възражението му беше прието, но Пауъл не се смути.�	— Какво направихте тогава?
	— Обясн��х й, че ръм позвъ��ил и никой не е отворИл. Ря каза$ че мъжът й с��гурно е излязъػ, за да изпусне пара��а, както и тя самата. И � взел дбтето�стс сЕбе ри.
	Дженифър се наведб към Ҥримъ� и оу прԾшепна, че не е искала ченгето да се срещне с Лари, защото той щял да я бие, задето е повикала полиция.
	Гейдж продължаваше:
	— Аз й казах, че искам да огледам къщата, за да се уверя, че всичко е наред. Тя възрази, че всичко било нормално, но аз настоях и тя най-накрая отключи.
	— И какво се случи тогава?
	Гейдж преглътна.
	— Долових миризмата на барут незабавно, така че й казах да седне на канапето и да чака. Извадих служебния си пистолет и тръгнах по стаите — най-напред на долния етаж, после и на горния, докато не намерих труповете.
	Залата слушаше притихнала. Гейдж се потеше — споменът P�е беше приятен.
	�� И какво направихте тогава?
	��олицаят пое дъх.
	— Приближих �
е до парап��та и пог��еДнах P�ъм о�1виняемата… госпожа Уит. Казах й: „Останете там, моля ви. Някойе стрелял“.	— И какво отговори тя?
	— Погледна м�5 и Каза: „Знам“.


	След обедмата почивка инс��е��тор Уолтър Теръл бе призован за втори път.
	Но Уолтър Теръл, който положи клетва днес следобед, се различаваше коренно от нетърпеливия млад човек, който се бе явил пред съда преди няколко дни. Нямаше ги якето и дънките, косата му не беше разрошена. Носеше тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка, косата му бе подстригана и сресана.
	Дори и агресивността беше омекотена. Харди знаеше, че ако искаш да успееш в този театър, понякога се налага да пораснеш бързо и бе повече от ясно, че с Теръл от последното му явяване в съда се бяха случили две неща — някой го бе обучавал как да се държи, а той самият бе проявил желание да учи.
	Още на пръв поглед се виждаше, че Пауъл му е обяснил най-важното — че за да е убедителен, не е нужно свидетелят да има наперен вид и че ако иска да види Дженифър Уит в затвора, по-добре е да насочи усилията си към подреждането на фактите.
	Независимо от многото недостатъци в подготовката си, Пауъл продължаваше да излъчва самоувереност и да се държи като победител.
	Това смущаваше Харди донякъде.
	— Инспектор Теръл — заговори Пауъл, — тъй като вече бяхте представен в съда, да започнем с пристигането ви на местопрестъплението, дома на семейство Уит на „Олимпия Уей“. Кога отидохте там?
	Теръл продължи да се усмихва смутено — самата деловитост, човек, който иска да върши работа, а не да се хареса на този или онзи.
	— Беше десет и четирийсет и три. Полицаите вече бяха пристигнали и стаята беше под охрана.
	— Видяхте ли обвиняемата, госпожа Уит?
	— Да. Когато пристигнах, тя седеше на едно канапе в голямата стая, като влезеш, вдясно. Един от полицаите ми я посочи и аз отидох да поговоря с нея.
	— Как се държеше тя?
	— Седеше по турски с ръце в скута. Мълчеше.
	— Не плачеше ли?
	— Не.
	— Беше ли в състояние да проведе нормален разговор?
	— Да.
	— Инспектор Теръл, по онова време имахте ли основания да заподозрете, че Дженифър Уит може да е извършила убийствата?
	Теръл се замисли за миг.
	— Не. Никакви. Освен, че статистически, убийствата на съпрузи са доста голям процент от всички останали. — Свидетелят се отпусна, сякаш се чувстваше удобно на коравия стол.
	Пауъл доби озадачен вид. Дали съдебните заседатели разбраха?
	— А полицай Гейдж не ви ли съобщи, че госпожа Уит е казала: „Знам“, когато е чула за труповете на горния етаж?
	— Съобщи ми, но за момента реших, че се дължи на шока. Не беше изключено и да се е досетила, докато е чакала да провери къщата.
	Всичко това беше отлично, но не за Дженифър. Теръл поправяше лошото впечатление за себе си от предишното си явяване. Не се нахвърли върху подсъдимата като побесняло куче. Изчакваше да се съберат нужните доказателства и Пауъл умело го водеше към тях — към увереността му, че Дженифър е извършила жестоките убийства.
	— При разпитите по-късно, попитахте ли госпожа Уит дали има представа кой може да е направил това?
	Теръл се наклони напред.
	— В нашия отдел винаги си задаваме въпроса cui bono. Това означава „кой има полза“. Разбира се, когато научих, че госпожа Уит ще получи сума от порядъка на пет милиона, реших да насоча вниманието си към нея. Попитах я дали има и друг наследник. Тя отговори, че няма.
	— Продължавайте.
	— После ми каза, че мъжът й нямал врагове и при това положение, мотивът за убийството му би трябвало да е неутрален… грабеж например. Помолих я да провери в къщата и да ми съобщи за всичко изчезнало, дори и дреболия.
	Харди вече знаеше всички тези факти, но сега те се излагаха пред съда убедително и прав��оп�<Фобно. Това, че Дженифър не бе спомеP�ала изчезн�0лия пирто��ет, закъснението, с което се бе сетийа да сподене м�ргаP�ия Ьъж, с когото се разминалР на улицP�та.
	Пауъл свърши и започна кръстосаният разпит. Фримън се зае с това, с което би започнал и Харди — единствената грапавина по иначе гладката тъкан.
	— Госпожа Уит ви каза, че съпругът й не е имал врагове, нали?
	— Да.
	— При разследването си вие проверихте ли това твърдение?
	— Да. — Теръл не казваше нищо излишно, играеше играта на Фримън, изчакваше, преди да отговори, не произнасяше и дума, без да я обмисли. Не се притесняваше от погледа на адвоката.
	Харди можеше да си обясни поведението на инспектора — предизвикваше Фримън, но го правеше някак си уверено и спокойно. Пауъл го бе обучил добре.
	Но нещо ставаше. Харди изведнъж свърза отношението на Теръл с доволната физиономия на прокурора — защитата щеше да влезе в капан много скоро. Вдигна ръка.
	— Извинете ме, ваша светлост. — Фримън, прекъснат по този начин, го изгледа гневно. — Моля ви да разрешите кратка почивка.
	Вилърс се намръщи — следобедът бе достатъчно тягостен и без тези прекъсвания.
	— Добре. Ако няма възражения.
	Нямаше. Обявиха петнайсет минути почивка.


	— Нещо се мъти — каза Харди. — Ще ни вкарат в чувал.
	Бяха един до друг и разговаряха съвсем тихо. Прозорците не се отваряха, а климатичната инсталация изглежда не работеше както трябва. Във всеки случай температурата беше поне 35 градуса.
	— Как? Ще представя срещу Теръл другите възможни убийци и ще позволя на уморения си задник най-после да поседне.
	— Знам, че искаш да го направиш, но ти казвам да внимаваш. Има нещо, което Теръл просто умира да каже. Ти настъпи Пауъл с Алварес и той си дава сметка за това. Кани се да си го върне и имам чувството, че разполага с нещо сериозно.
	— Нищо, с което разполага Пауъл, не е сериозно.
	— За разлика от твоята особа, така ли?
	Фримън се направи, че не го чу.
	— Дявол да го вземе, тук е горещо като в ада. Какво искаш да направя? Да пусна това ченге да си отиде? Да прекратя разпита?
	— Това може ли да навреди?
	Погледът, който Харди получи в отговор, не беше ласкав, но му бе все едно. Убеден беше, че след Барбието и Алварес имат сериозен шанс за оправдателно решение. В края на краищата ставаше дума за съмнения, не за сигурност. Харди смяташе, че са налице. Освен това, макар Гейдж и Теръл да не бяха допринесли с нищо за тезата им, все пак не бяха и навредили. Но положението би могло да се промени само за миг. Една погрешна стъпка сега би могла да промени хода на делото коренно. Беше време да действат консервативно в буквалния смисъл — да консервират това, което вече са постигнали. Да не позволяват на другата страна да бележи точки.
	Но това не беше в стила на Дейвид Фримън.
	— Питаш ме дали може да навреди? Може и ето защо, защото това не е най-добрата защита за клиентката ни. В протокола е записан намекът на Теръл, че никой друг не би могъл да убие Лари Уит. Дженифър му е казала, че мъжът й няма врагове. Искаш да оставя това така? Смяташ, че не е важно?
	— Разбира се, че е важно, само че можеш да го оставиш и за следващата седмица.
	— Не е необходимо. Ще подготвя съдебните заседатели за подробностите, които ще чуят по-късно.
	Харди се увери, че няма да успее да убеди Фримън, но това не бе изненада. Е, може би самият той не беше прав, в края на краищата безпокоеше го само някакво предчувствие, незадълбочена преценка. Може би самото присъствие на Теръл го бе обезпокоило. Както и да е, беше предупредил Дейвид и съвестта му бе чиста. Останалото щеше да разбере много скоро.
	Фримън отвори вратата и излезе в хладния коридор.


	— Инспектор Теръл, стана дума, че Лари Уит е нямал врагове. Вие проверихте ли това твърдение на госпожа Уит?
	— Най-важната част от всяко криминално разследване е да се открият хората, които са имали мотив да го извършат.
	Фримън, все още зачервен от горещината в стаята, в която разговаряха с Харди, погледна жълтия бележник в ръката си и продължи:
	— Успешни ли бяха опитите ви да откриете възможни врагове на доктор Уит?
	Мнението на Теръл за това, кой би могъл да е враг на жертвата, според Харди можеше да се отхвърли, като основаващо се на догадки, но Пауъл не реагира. Сякаш не искаше да възрази.
	Свидетелят не бързаше. Намести се по-удобно на стола, изопна рамене, отпусна се отново.
	— В какъв смисъл?
	Фримън хвърли поглед към съдебните заседатели. Разбира се, един добронамерен свидетел би разбрал въпроса, но той храбро продължи нататък:
	— В смисъл, че сте открили и други хора, които са имали мотив да убият доктор Уит.
	— Може би… Предположихме.
	— И в хода на задълбоченото ви разследване, някой от тях превърна ли се в заподозрян?
	— Не.
	— Не?
	Теръл обясни търпеливо:
	— Защото в началото нямаше никакви улики, които да свържат когото и да било друг с престъплението.
	Добър отговор. Но Фримън поне бе изкопчил признанието, че „може би“ има и други възможности. Харди реши, че Дейвид би трябвало да се задоволи с това и да седне на мястото си. Но не би. Някой бе казал, че характерът на човек е негова съдба. Дали Фримън не летеше с разпънати платна към съдбата си… към съдбата на Дженифър?
	— Казахте „в началото“. Това означава ли, че след ареста на клиентката ми такива улики са се появили?
	— Да. — Теръл сякаш караше Фримън да измъква думите от устата му с ченгел. Харди мислено се молеше Дейвид да престане, да млъкне, да се върне на мястото си. Но вече беше твърде късно. Трябваше да участва в играта докрай.
	— И въпреки това задържахте госпожа Уит в затвора? Въпреки, че е имало и друг заподозрян? — Многозначителен поглед към съдебните заседатели.
	— Не съм казал, че е имало друг заподозрян. Всъщност, този човек само подсили убеждението ми за вината на госпожа Уит. Той не е бил на местопрестъплението.
	Дженифър улови Харди за ръката.
	Теръл вече не бе в състояние да се сдържи. Без да го питат, той добави високо и ясно:
	— Госпожа Уит е имала любовник. Спяла е със своя психиатър.
	Това бе предположение. Очевидно се основаваше на догадки. За съда не бе приемливо, но Дейزид$си го търсеше и го получи. Дмри(не си направи труд да възрази. Лошото бе сторено.


>>	38

	Телевизионните канали започнаха�да се състезават в опитите ри да очернят докт�>р Кен Лайтнър, предполагабмият любовнии на Дденифър Уит, но Աнз съществен успех.
	Мака� и да бе сряда вечер, Харди се обади на Франи и й се извини, че няма да се прибере у дома веднага. Каза й да включи телевизора, за да разбере защо. Самият той трябваше да свърши много неща.
	След като излезе от съда, отиде в кабинета си и включи телевизора. Няколко от сътрудниците на Фримън се суетяха�насам-натвм из заседателната зала и ��е мъчеха да измислят начин да с��асят полож��нието. Никой не излеЧе с добра и��ея, макар и всички да бчха съгласни, че само кучка може да излъде адвоката си или да не му каже нещо толкова0важно.

Самият ФӀимъؽ, след катО в продължение на صдин час бе слушал Дженифър на четири оїи каӂегорично да Ծтрظча всякаква връзка с Кен0Лайтнър — незавищимо от фалта, че бе преѺарала с ؽего седмица в една ��отелска стая в Кжсђа Рика — заявԸ, уе отива да вечер� сам във френския ресторант под апартамента си. Смяташе да изпие бууилка хубаво вино, после още една.
	След като Теръл отприщи бента в съдебната зала, пороят заля Фримън. Пауъл накара свидетеля да разкрие някои подробности за екстрадирането на Дженифър Уит и, по-точно, по какъв начин са я открили. След това призова Лайтнър и той потвърди казаното. Всичко, с изключение на това, че бил любовник на Дженифър.
	Но съдебните заседатели щяха да направят своите изводи, а те едва ли биха се различавали съществено от изводите на Харди, Фримън и всеки друг от присъстващите — а именно, че е невъзможно хетеросексуален мъж в разцвета на силите си да прекара цяла седмица в хотелска стая с красавица като Дженифър Уит, без да почувства физическата тръпка нито веднъж. Или пък че тази връзка не съществува от доста по-рано. Може би, както със зъболекаря?
	След като бе избягала от затвора, Теръл бе предположил, че Дженифър ще трябва да се свърже с ѽякого и бе преценал, че най-Բероятно това ще е доктѾр Лайтнър. Обвиняемата нямаше приятели и не подҴържаше близки отмошения с Ѐодителите и брат си — просто това бе единственият й изԱор� Понеже дел�то беше твърде сериозно, понеже Пауък, кандидатът имѰЈе сеЀиозни шансове за успех, понеже бябството на арестинрката ее�вбесило ��рокуратурата, Теръл бе успял по няка�ъв начин да иЗиска от телефонната компания слисък на разговорите, кмито Лайтнър е водил. Разговорите с КостаРикѰ се бяха оказали добро начало. Тер��л тъкмо смят��л да0разпита ��айтнър за тях, когато, най-неочаквано, докторът заминал за Коста Рика, където прекарал седмица — заслужен отдих. Теръл го последвал и открил достатъчно, за да се върне и започне процедурата по екстрадирането.
	Харди беше готов да се обзаложи, че по-голямата част от парите за тази операция са дошли от предизборните фондове на Дийн Пауъл. Едва ли полицията на Сан Франциско би платила пътуването и престоя на Теръл в Коста Рика, за да разследва някаква си непотвърдена любовна авантюра.
	Харди също така си даваше сметка, че се е оставил театралниченето и безкрайната самоувереност на Дейвид Фримън да го заблуждават прекалено дълго, въпреки че не харесваше стила му. Е, предчувствието му бе станало реалност и сега вероятността да загубят делото беше огромна. И Теръл не беше открил само, че Лайтнър е бил в Коста Рика, а и че е спал в една стая с Дженифър! Съдебните заседатели нямаше да погледнат с добри очи на факта, че през цялото време на сцената е имало и друг мъж. Сега към парите се прибавяше и личен мотив за убийството на Лари Уит — любовната й връзка. А и е мамела съпруга си!
	Харди си даваше сметка какво ще е мнението на съдебните за��едатели за Дженифър отсега мататък — своенрав��а жена, която прави каквото поиска и взема каквото поиск�0,а всичко останалм да върви по дяволите човек, кжйто�без никакви угризения би извътшил престъплението, в което я обвие�ааха.
�Давашѵ �и сметка, че незагисиио от това, да��и Фримън ще опита да смекчи последствията от последните разкрития или не, ще се наложи да отклонят вниманието на съдебните заседатели като представят „другите идиоти“ — хората, които са имали правдоподобен мотив, възможност и средствата да убият Лари Уит.
	Харди седеше зад бюрото, на което беше разпръснал папките с материали по делото. Застави се — все отнякъде трябваше да започне — да намери телефонния номер на Джоди Бакмън, адвокатът на медицинския център „Йерба Буена“ в Лос Анджелес.
	Беше осем и половина вечерта и не се изненада, когато му отговори някакъв автомат, чийто монотонен, металически глас го попита дали знае името и вътрешния номер на търсения от него човек. Харди набра първите четири букви — БАКМ.
	Телефонът иззвъня веднъж.
	— Джоди Бакмън. — Младежки глас, не дразнещ, дързък и енергичен.
	— Господин Бакмън, името ми е Дизмъс Харди. Аз съм адвокат от Сан Франциско и ви оставих съобщение преди няколко седмици. Обаждам ви се, защото не ме потърсихте. — Със закъснение, добави мислено.
	Последва пауза.
	— Не съм ви потърсил?
	Харди се усмихна. Големите фирми така смилаха служителите си, че за да видят какво има долу, гледаха нагоре.
	— Може и да сте, но никой не ми е предал.
	— Съжалявам. Тук беше малка лудница. Може би сте разбрали.
	Поговориха още малко за тежестите на професията и накрая Харди успя да каже защо се обажда — във връзка с медицинския център „Йерба Буена“, защото Крейн го е препратил към него.
	— Да, аз ги представям. Ако мога да ви помогна с нещо… но споменахте, че става дума за убийство?
	Харди обясни.
	— Уит? Уит? Не мога да кажа, че си спомням такъв човек, но пък стоя буден от четири дни и понякога забравям и собственото си име. — Засмя се уморено. — Така е, когато се занимаваш със сделки на кредит.
	— Със сделки на кредит? — попита Харди невинно.
	— Да, да. В кой век живеете, господин Харди? Дали ще се окажем в миналото или в бъдещето, зависи от политиката, която следваме или от парите, с които разполагаме.
	— Едно и също е, нали?
	— Не съвсем. Та за този Уит…
	— Сигурен съм, че се е обаждал във вашата фирма миналия декември. Нямам представа с кого точно е разговарял.
	— Вероятно с мен — призна Бакмън. — Но не си спомням. Ще помоля секретарката да погледне и ще ви се обадя, става ли?
	— Разбира се. Благодаря ви.
	— Дреболия. Всичко е наред.

	* * *

	— Най-после отново си самият себе си — каза Харди на приятеля си Ейб Глицки, който отвори вратата и застана на прага с клоунски костюм — големи шляпащи обувки, розов грим и малък червен нос. — Ще се опитам да позная…
	Глицки го прекъсна:
	— Джейкъб има рожден ден.
	Обърна се и тръгна навътре, а Харди го последва. Дойде Фло, лепна мك една целувка на бузата и го попита дали�ихка торта ил�� сладолеД. Около петнайсетина десетгкдишни деца се тълпяхА в кухнята, без аа страдѰт от никаҺٲа нерешителност>
	— Ейб изгле�да добре.
	Єло го изгледа.
	ꀔ И ти ще го прАвиш. Само почавай.
	Може би беше права. Всд пак, в момента не беше в състоямие да си се предстаВи в рp�лята на Клоун.*	— Скоро ли ще�свърши?
	— Десетина минути — мтвърна Фло. — Може би малко повече. ТряСва да си изиграе ролята.
	— АиӅ го гледал с удоволствие.
	Фло сложи ръка на рамото му.
	— Ще го смутиш и ще излезе сковано. По-добре изчакай в стаята на момчетата.
	И тримата синове на Глицки спяха в една стая, при това не голяма. Двамата по-големи спяха на двуетажното легло, а малкият — на кушетка край отсрещната стена. Харди седна на него и ще заслуша в смеховете откъм кухнята, оредизвикани о�� инспектмра в отдел „УP�ийства“ Глицки. Реши$��а се възползва и полкжи глава на вюзглавнацата ⁔ Ձамо за малко.

	— Съжалявам, хе те бцдя, но малкѸят ирка да си ляга.
	Харди си погледна часЮвника. Беше спал близо час Глицки, ��ече с нормални дрехи, му подаде чаша ка�е.
	— ��ънувах, че си в клоунски костюм. Истински кошмар.
	Глицки поклати глав�0 и сз объЀна. Харди го послед�а в кухнята и седеа на масата. Ейб наля Уореща аода Բ една чаша и спусна вътре сребърна цедка с чай. Чувашҵ се как Фло подгP�ӂвя момчетата за сън — миене на зъби, обличане на пижами и така нататък.
	— Добре, стига празни приказки — каза Харди. — Научи ли нещо за Роумън?
	Глицки извади цедката от чашата, спусна я пак, вгледа се в парата.
	— Какво беше това? Нещо около Римската империя ли? Никога не съм бил добър по латински.
	Харди отпи от кафето.
	— Не е смешно, Ейб. Говоря ти за семейство Роумън, чиято дъщеря е покойна пациентка на доктор Лари Уит. Господин Роумън обвинява доктор Уит, че е убил дъщеря му, като й е направил аборт.
	Чаят на Глицки стана черен като кафето на Харди, но Ейб продължаваше да топи и вади цедката.
	— А, за това ли? Нищо не съм научил. Ако бях, предполагам, че щях да ти кажа. — Най-накрая той извади цедката и отпи предпазливо. — Смяташ ли, че ще опреш до него?
	— Искам да знам дали господин Роумън, а и жена му, имат алиби.
	Глицки кимна.
	— Зле ли вървят нещата?
	Харди му разказа какво се бе случило следобед, за показанията на Теръл и за това, колко важно е за защитата да открие поне един човек, който също е имал мотив и възможност да убие Лари Уит. От разкритието, че Дженифър и Лайтнър са били любовници, следваше, че Дженифър е имала и силен личен мотив да се отърве от мъжа си.
	— Струва ми се, че човекът, когото търсиш, е самият Лайтнър. Той спи с дамата и би могъл да…
	— И двамата отричат, че са били любовници.
	Глицки го изгледа.
	— Несъмнено.
	Харди сви рамене.
	— Това не е от голямо значение. Съдебните заседатели ще повярват, че са били.
	— Значи и той има мотив.
	— Само дето онази сутрин е бил на работа. В кабинета си. Пред очите на секретарката и помощниците си. Теръл е проверил.
	Глицки отпи малко чай и впери разфокусиран поглед някъде над главата на Харди.
	— Питам се, защо ли съм се заел да ти помогна да отклониш вниманието от заподозряна в убийство, която според мен е виновна. Ще ми обясниш ли? Все пак, аз съм ченге и съм от другата страна на барикадата, не забравяй.
	— Бих могъл да ти кажа, че е в името на справедливостта, но ще вземеш да се закашляш или нещо такова.
	— Нещо такова.
	— Добре, няма да го кажа. Остава, защото сме добри приятели и някой ден и аз ще направя нещо подобно за теб.
	— Не. Не става.
	Харди стана, за да си налее още малко кафе.
	— Ето какво… може да наденем примката на истинския убиец.
	— Само дето вече знаем, че той е в съда.
	— Добре де, представи си, че не е тя? Слушай, Ейб, семейство Роумън имат сериозна причина да мразят Лари Уит. Моля те само да разбереш дали на двайсет и осми декември са били на Хавай или някъде другаде, за да не се занимавам с тях повече.
	— Само това, а? Да разбера какво е правил някой на еди-кой си ден преди десет месеца? Ти нали говори с тях? Защо не ги попита?
	— Не се отвори подходяща възможност.
	— Значи да отида и да разбера, така ли? Прекрасна идея. Като стана дума за добри идеи, защо не ми отрежеш малко торта, а? Ето я там.
	Останките от тортата на Джейкъб бяха до мивката. Харди напълни с лъжицата една пластмасова чинийка и му я подаде.
	— Виждаш ли какъв приятел съм аз?
	Глицки гребна малко крем с пръст и го облиза.
	— Добре.
	Харди не можа да разбере какво точно иска да му каже.


	Фримън не изпи две бутилки вино във френския ресторант. Вместо това, след като пресуши първата, реши да отиде при Дженифър и да разнищи докрай историята с любовната връзка.
	Но не стигна до ареста, защото, когато пристигна, на широките стъпала пред съдебната палата срещна доктор Кен Лайтнър. Без миг колебание, Фримън скочи от таксито, като удари главата си във вратата и извика:
	— Доктор Лайтнър, почакайте за секунда, моля.
	Бръкна в джоба си, за да намери пари, хвърли на шофьора шепа монети и банкноти и тръгна към психиатъра.
	— Господин Фримън, съжалявам, но е късно, а съм много уморен. За каквото и да става дума, ще трябва да почака.
	— Няма да трябва нищо такова, господине. Искам да ми кажете истината и то веднага.
	Лайтнър махна с ръка назад към сградата.
	— Казах я там вътре, днес следобед.
	Фримън не му обърна внимание.
	— Може би предпочитате да стигнем до дъното на нещата утре при кръстосания разпит? Какво, между другото, правите тук? Бяхте на свиждане с клиентката ми ли?
	— На свиждане с пациентката ми, господин Фримън. Моята пациентка.
	— И любовница?
	Лайтнър отговори внимателно:
	— Отрекох това под клетва пред съда. Ще трябва да приемете този факт.
	— Не го приемам — отсече Фримън. — Не го приемам и не го вярвам, а в такъв случай вие сте най-сериозният кандидат за заподозрян в убийствата.
	— Аз!? Може би се шегувате.
	Фримън заби показалец в ребрата му.
	— Аха. Вие. И не се шегувам. Ако с Дженифър сте били в интимни отношения, мотивът ви да се отървете от мъжа й е не по-слаб от нейния. — Естествено, даваше си сметка, че говори без доказателства, но реши да опита. — Очаквам с нетърпение да застана пред вас утре в съда, така че ако сега сте уморен… — Фримън се обърна и тръгна към входа.
	— Добре, само минута.
	Фримън се обърна.
	— Минута няма да е достатъчна, докторе. Или имате време, или не. Ако нямате, много добре. И аз не съм останал без работа.
	Бяха на около десет метра един от друг. Фримън гледаше навъсено, като боксьор.
	— Добре — съгласи се Лайтнър накрая. — Но не тук.
	— Знам едно подходящо място. — И го поведе към бара на Лу Гърка. По това време там нямаше много посетители. Лу бършеше масите, телевизорът бе изключен. Няколко души пиеха бира на бара, двама влюбени се бяха увили един в друг в едно от сепаретата. Фримън поведе Лайтнър към едно свободно сепаре. Появи се Лу, но го отпратиха.
	— Господин Фримън, единствената ми грижа е Дженифър. — Навън не беше кой знае колко топло, в бара също, но по челото на психиатъра имаше капчици пот. Изглежда не ги забелязваше.
	— Добре, докторе, в такъв случай гоним една и съща цел. — Той чукна по масата и се провикна: — Хей, Лу, размислих. Я дай две студени. — Скръсти ръце на гърдите си и пак се обърна към доктор Лайтнър. — Е, слушам ви.
	Той почеса брадичката си.
	— Сложно е. Тя мисли, че е влюбена. В мен. Това се случва сравнително често. Пренасяне на чувствата, подсилено от ситуацията у дома й.
	— Пренасяне? Там, където спите с нея?
	Лайтнър поклати глава.
	— Господин Фримън, слушайте, аз не съм психотерапевт, който спи с пациентките си. Не ме интересува дали ми вярвате или не. Това наистина би й навредило. Тя няма нужда от това и дори и да си мисли, че има…
	— Но си мисли, че има, така ли?
	Лу се върна с бирите, остави ги на масата и се отдалечи. Фримън обгърна с длан едната и я придърпа към себе си. Отпи, продължи да слуша. Лайтнър не обърна внимание на бутилката, мислеше.
	— Седмицата не беше лека — каза той. — Там, в Коста Рика имам предвид.
	Фримън пак надигна бирата.
	— Значи не сте спали с нея. А защо не ни казахте за чувствата й?
	Лайтнър поклати глава, сякаш поучаваше дете.
	— Това би било доста глупаво.
	— Защо?
	— Защото съдебните заседатели щяха да разберат, че не е обичала съпруга си и щяха да мислят, че е търсила начин да прекрати брака си. Мислите ли, че това би й помогнало?
	Фримън сви рамене.
	— Докторе, сега всичко излезе наяве. Какво ще кажете?
	— Излезе. Случайно. Има известна разлика. — Лайтнър говореше почти шепнешком. — Слушайте, мислите ли, че бих излъгал, ако смятах, че така ще помогна на Дженифър? Аз съм човек, в края на краищата. Съдбата на Дженифър не ми е безразлична. Аз също я обичам в известен смисъл. В практиката често се случва… Но терапевтът си дава сметка за чувствата си, овладява ги навреме. — Изглежда най-после забеляза бирата. Дръпна я към себе си. — Не разбирате ли? Тя разбира какво става, но от друга страна и е уверена, че няма да се възползвам от чувствата й по нечестен начин. Затова ми има доверие.
	— Била е в една стая с вас.
	— Беше уплашена. Искаше да е с мен. Може би съм допуснал грешка. Както вече казах, аз също съм човек, пък било то и психотерапевт. — Усмихна се и отпи от бирата си. — Това е всичко, господин Фримън. Можете да ми вярвате или да не ми вярвате. Не можех да й откажа. Човек сам си налага ограничения. Бяхме в една стая, но нищо повече.
	Фримън въздъхна. Това не звучеше чак толкова невероятно.
	— Така или иначе, можехте да ми го кажете по-рано.
	— Не исках да се разчуе, не разбирате ли? Безпокоях се, да не навредя на Дженифър в това дело. Подобна интимна връзка би означавала още по-сериозен мотив да убие мъжа си… освен парите. Нали е така? Веднага щяха да погледнат на нея като на невярна съпруга.
	— Това вече е факт. След показанията на Теръл.
	Най-накрая Лайтнър изглежда изгуби търпение, защото удари с ръка по масата.
	— На Теръл, не моите! Това не се случи по моя вина. Ако смятате, че ще помогнете на Дженифър, като ме изправите на свидетелската банка и ме накарате да повторя всичко това, много хубаво. Ще го повторя и ще наблюдавам реакцията на съдебните заседатели, когато се убедят, че Дженифър е имала и личен мотив да убие мъжа си, а защо не и детето си? За да избяга и започне нов живот с психотерапевта си. — Лайтнър направи гримаса. — Ако наистина смятате, че това ще й помогне… Но не ми се вярва. Най-доброто, което можете да направите, господин Фримън, е да забравите за връзката ми с Дженифър.
	Фримън отпи от бирата и кимна.
	— По този начин се измъквате и вие.
	Лайтнър поклати глава отново, сякаш съжаляваше за това, което се канеше да каже:
	— Господин Фримън, онази сутрин бях в кабинета си. Имам свидетели за това. Боя се, че вниманието ще се насочи към Дженифър, към нейния предполагаем мотив или мотиви, към факта, че не е обичала мъжа си, че е искала да сложи край на кошмарния си брак. Боже мой! Вие сте адвокатът! Мислите ли, че исках всичко това да се случи? Как бих могъл да ви го обясня?
	Фримън завъртя празната бутилка между пръстите си. Очите му бяха тъжни, помръкнали.
	— Току-що ми го обяснихте — отвърна той.


>>	39

	— Добро утро, дами и господа. Няма да ви отнема много време с встъплението си. Предполагам, че и без това вече ви е омръзнало да седите в тази зала. И така, от една страна не искам да ви отегчавам допълнително, а от друга — не искам да обиждам вашата интелигентност.
	Все пак мисля, че ще е полезно да обобщим това, което се случи тук досега и най-вече представените факти, защото всъщност в съдебните дела ние се инѢересуваме единствено от Ѣях. Доказват ли предЁтавенате ни факти, извън всякакво раѷумно ръмнение, че0Дженифър Уит е убила съпруга и сина си? Като взѵмем предвиԴ видяното и чутото в т԰зи зала, дами и господа, а обвинението ѿредстави0всичко, к�ето би нодкрепило тезара му, можем да Ҵадем саио е��ин отгжвор — не.
	Позволете ми да повторя: Մактите, представееи ни в�хода ни делото< не са достатъчни, за да заключим по категоричен начин, че Дженифър Уат е убила съпруга и сина Ӂи, а това е единственото Ճсло�ие, за дѰ брде осъдена тя.
	Фримън стоеше на едно място, говореше с нисък и спокоен глас, с пестеливи жестове, но видимо бе доволен от ефекта на думите си. Дори не поглеждаше към съдия Вилърс или Пауъл — представлението беше предназначено единствено за съдебните заседатели.
	— Фактите трябва да доказват, че Дженифър Уит е извършила тези ужасяващи лрестъпления, Те не трябва да допускат друго тълкуване. �е можем да си ��ажем: „Възможно е$да е"била таи и да е стреляла“. Трѯбزа да сме абсолютно убедени. Нд �рябва да иѼаМе никакво съмнение.
	— Ваша светлост — Дийн Зауъл изглеждаше натъжен, че!се налага да прекъсн� Фримън, — това б поучениХ, не всђъпление.
	Изнбнааващо, според Харди, Вилърс оՂхвърли възравението. Явно се стремеше да ороявява търпимост кӊм�защитатв, за да не дава основания за преразглеждане на делкто при евентуалнообжалване.
	Фримън нямаше причини да се радѲа, знаеше го и затова продълои направо:
	— Какго трЏбва ди док��ждм ние$(защи��ата? Трябва ли да доказваме, че Дженифњр Уит не е била у дома си? Ч�� не е стреляла? Че не е имала`любовник? Че може би не е طнаела за застрахжвката на мъжв Ёи и кгаузата за0у��воѯване на сумата, в случай0на насилствена فмърт? Не, не ёме длъжни ма дока�ваме тези твърдения. Прокурорът е �ози, контотԀэбва да доказ��а. Господин Пбуъл — Фримън объЀна гла��а към него ␔ трябваше да док��же, че Дженифър Тит е извърЈила нещата, в които я обвиняват, _но той не успя(да се справи със заҴаїа��а си_.
	Харди не можеше да не се възхири. Дейвид Фримън беше борец от класа.
	— Първо — т��й вдҸгна пръст, — ниѺоЙ, абсолютно никой, не потвърди по категпричен начин, че Джениф��р Уит е била у дои�� Ёи$ ковато са проехтели изстрелите* Този факт вече е жостатъчен, за да породҸ съмненме. Второ — още ежме пръст — и не по-�<алко същесрвено, обвинбеието не ни предложи възможеؽ мотйв Шли поне правдоподобна хипотеза, обясняваща смъртта на Матю Уит. От вас исиат да повярвате, че Д��енифър Уит, поради някРква неизвестнҰ причина, е застрелыла единственؾтҾ си дете. Нядаше дори и опит да се докбже, че наظстина ѳо е направиعа или да`��е �бясни защо.
	Дженифър все оље преживяваше тежко всяко споменаване на Мат. Наведе глава- преглътна$с мъка. Посегна към чвшат�� пред себе си и отпи вода.
	— ТЀето, свидетелкара, според чиито показания ��Աвиняемата е била близо до местопрٵстъплението, гԾспожа Барбиеро, нямаше�никакво ؿонятие точео колко врصме е минало между караницата, която д чула`у съседите си и изстрелите. Вњзможно е да са минали цҵли пнтнайсет минути.
	Четвърто, восппдин Алварес ни каза, че е видял госпожа Уит да тича надолу по улицата около минути след изстрелите. Здна минута. Да си припомним показанията на господин Алварес относно тази прословута минута. Той ни увери, че от стаята на жена си направо е отишъл до прозореца в коридора на втория етаж, откъдето се вижда улицата. Разстоянието е десетина метра. За това време, а то със сигурност е по-малко от миНута, горпожа$Умт вече се е оказала пред портата на$къщата си, с брѪб лъм него.
	Това, мислеше Харди, вече е ясно. И беше мнмго същбствеԽ��. Дори и да е бягала, ДжениѤър не би могла да слезе оц вторѸя е��аж, да премине през всекظдневната, през д�ора, да излезе през портитА и да я затвори, за същото време,"за което Алвардс е измин�л десетте метра от стаята на жена си дҾ�прозорԵта.
	Фркмън направи кратка пауза, за да подчертае ефекта на думите си.
	— Да се спрем на още един факт. Господин Алварес твЊрди, че е разԿознал Джениєшр Уитn0Аз не казвам, че ػъже. Искам от вас единствено да се замислите как е възможно да е толкова сигурен, след като не е видял лицето й. Това е голям фокус.
	Вилърс се смръщи, но не се намеси — вероятно поради същата причина, поради която не се намеси и първия път.
	— След това — продължи Фримън, — да отделим минута и за недоказаната интимна връзка между подсъдимата и доктор Кен Лайтнър, тъй като обвинението се впечатли твърде силно, когато стана дума за нея. Доктор Лайтнър отрече съществуването й под клетва. Можете да се съмнявате, разбира се, но не забравяйте, че твърдението на инспектор Теръл бе заличено от протокола като спекулативно. Това означава, че е недоказано. Съществуват ли каквито и да било доказателства, че Дженифър Уит и нейния психотерапевт са били в интимни отношения, когато и да било? Отговорът отново е „не“. — Фримън направи кратка пауза и добави: — Не, не и не. — След разговора си с Лайтнър би могъл да го твърди с пълна увереност.
	Фримън отиде до масата на защитата и отпи глътка вода. След това вдигна поглед към публиката, сякаш за да се увери, че все още е център на вниманието. Кимна удовлетворено и вдигна пръст.
	— Въпреки, че не сме длъжни да доказваме каквото и да било, ще ви демонстрираме колко лесно господин Алварес би могъл да сгреши при разпознаването на госпожа Дженифър Уит, което е и станало. Освен всичко това, най-накрая ще представим убедителни и неоспорими основания да смятаме, че Дженифър Уит не е могла да у��Ие Лари и Матю, защото не е била в къщаقа, когато те са била застЀеляни. _Не е въздожно Да е била там._ Точѽо както нямаме достаттчно доказателства, че клиентката ми е убала пЊрвия си съпруг, Нед Холис, така нямаме достатъчно доказРтелства, че е убила�и втория, както й, P�а Бога, собстزеното си дете! — ВдйГна пръст къд Дженифър. — Пред вас седи здP�а жена, коQ�то е несправедливо обаинена. �ертва, а не престъпник! Но госпожа ңит е невинна не само г юридически смисъл. Тя е невиНна!и пред Бога, и пред съвнстта си.
	* * *

	В по-мрачните моменти Харди се питаше дали не�о не витае във въздуха на Сан Франциско. Често бе чувал за някакви плесени или спори, носени от соления вятър над града, благодарение на които ставали някои от местните кулинарни чудеса — ръжените хлебчета или сухите италиански колбаси, например. Но той се чудеше дали въпросното нещо няма и по-мрачна стрАна — може би имаше някАкъв неизвестен паразит или химикал ко�то неизменно попарваوе ؽадеждите във всяко едно начинание — дори футболٽиуе срещи. Любимият му P�тбор, „Джайънтс“, бе започнал сезона отлично, но съвсем малко нд достиг�ذ, за да вЗеме титлата и изкушението за това да се обвини въздуха, бе огромно.
	Беше октомври, а Харди не гледаше мачовете. В началото, с първите обнадеждаващи победи, той вярваше, че и делото на Дженифър ще мине по същия начин — че ще бъде оправдана. Сега чувстваше, че това ще е поредната провалена надежда — както �ри футбола. Защото въпреки опита и!ловкостта на Дейвид Фтимшй, въпреки всичко, което самият той беоткрил, въпреки по��едата ��о първото обвимение и о��личния кӀъщтосан Ӏазпит на Флорънс Барбието и АнттнѸ Алварес, сега имаше чувс��вото, че Գубят.
	След �ато се заговори за интимна връзка между Дженифър и Лайтнър, въпреки опитите на Фримън да неутрализира лошите последствия, изглежда вятърът бе сменил посоката и вече не издуваше платната им. Разбира се, Фримън никога нямаше да се признае за победен предварително, дори нямаше да се съгласи, че съществува възможност да загуби делото, но колкото и да се опитваше да поддържа кораба в изправност, баластът — тежестта на всички очевидни лъжи на Дженифър — изглежда бе прекалено много. В залата се прокрадваше чувството, усещането, че всички пируети и аргументи на защитата не водят към истината, не служат на справедливостта.
	Съдебните заседатели нямаше да гласуват за невинността на Дженифър, ако не ги убедяха, че съществува и друга истина — истина, която не са забелязали. Известно време и самият Харди вярваше в съществуването на такава истина. Вярваше, че и заседдтблите ще повярват, а нали тъкмк това е разумното съмнение?
	Сега — може би действителнм ре дължеше на някакво във проклятие въздуха — нещара не вървяха никвк Добре и ако не откриеше поне един убедителен „друб идиот‘, след разкритИята ��а отношенията мджду Лайӂнър и Дженифър, сшстезанието можеше да свър�и нбисти�=а зле.


	В лонеделник Дженифър влезе в съдебната зала, придружена от Дейвид ФриҼън и един пр��Ӂтав. За ра�7лика от Ҵруг път, сега бешб облечена в споррен екип, с маратонки. Косата й бҵше завързана на опашка на тила и Харди`си пом�8сли, че спокойно може ��а мине за седемнайсетгодишн��.
	Вилърс забеляза облеклото й веҴнага, щом зае мястото си и се смръщи.
�— Господин Фрииънl прѸближете се, моля.
	Харди ви��я как Дейвид кима, Ѷест�кулира, обясн��ва. Не се чуха гласове. Сл�д малко$Фр�8мън се върна Ѓсмихнат.
怔 Нищо не можа да направи.
	Призоваха Лайза Дженингс, облечена също като Дженифър. Публиката разбра за какво става дума и зашумя. Вилърс удари с чукчето, за да въведе ред.
	Лайза не беше точно копие на Дженифър, но със спортния екип и прическата — Фримън й бе платил да намали косата си — между двете имаше безспорна прилика. Лайза беше малко по-слаба и няколко сантиметра по-висока, но това се забелязваше само, ако застанеха една до друга.
	Според Харди Лайза не трябваше да дава показания — беше достатъчно да се призове Алварес отново и да се види реакцията му. Но Фримън просто не бе в състояние да се сдържи.
	Въпреки всички предупреждения на Харди — защото Пауъл лесно би могъл да се справи с показанията на Лайза Дженингс — старият печен адвокат държеше на всяка цена да я разпита.
	— Ще прозвучи правдоподобно — каза той на Харди. — Ще видиш.
	Беше прав — показанията на Лайза прозвучаха правдоподобно. Чула изстрелите, спряла пред портата, след малко продължила да тича нататък. Проблемът, както Харди бе предвидил, се състоеше в това, че нямаше как да докажат, че това е станало на 28 декември. Пауъл не можеше да не се възползва от този пропуск.
	— Госпожа Дженингс, колко пъти месечно бягате по „Олимпия Уей“?
	— Няколко пъти седмично. — Лайза Дженингс се оказа приветлива и симпатична жена. Беше готова да помогне, с каквото може. — Може би петнайсет… двайсет пъти в месеца.
	— А откога го правите?
	— Повече от две години. Близо три.
	— Значи сте минавали покрай къщата на семейство Уит колко… примерно двеста пъти?
	— Нещо такова.
	— А водите ли дневник за това, по кои маршрути минавате и в кои дни?
	— Не. Просто бягам. — Лайза погледна Фримън, после се обърна към Пауъл.
	— Значи не знаете, няма как да сте сигурна точно кога сте чули гърмежите на „Олимпия Уей“?
	— Чух ги само веднъж.
	— Бяха два последователни, като изстрели, така ли?
	— Да.
	Пауъл кимна. Не бързаше. Погледна към съдебните заседатели с озадачена физиономия.
	— Аха. А след като чухте тези напомнящи изстрели гърмежи, съобщихте ли за тях в полицията?
	— Не.
	— А защо?
	— Не знам. Реших, че не са изстрели.
	На лицето на Пауъл се изписа удивление.
	— О!? А защо решихте, че не са.
	— Не съм сигурна… Тогава ми се стори, че може да са от ауспух.
	— Можело е да са от ауспух?
	Фримън се опита да възрази, но още преди да изложи аргументите си, Пауъл оттегли въпроса.
	— Споменахте думата „тогава“. Кога стана това? На двайсет и осми декември миналата година ли?
	— Не съм казвала това. — Лайза погледна Фримън.
	— Така е. Затова и питам. — Пауъл се усмихна — самата любезност. — Не бързайте.
	— Не мога да си спомня датата със сигурност.
	Удивлението отново се появи.
	— Но е било миналата зима, нали?
	— Струва ми се, че да. Във всеки случай беше преди няколко месеца.
	— А не може ли да е било повече?
	— Ваша светлост, това е подвеждане на свидетеля. — Фримън стана, макар и да знаеше, че ще загуби. Така и стана.
	— Не мисля — обади се Вилърс. — Продължавайте.
	— Възможно ли е да сте чули гърмежите по-рано? — попита Пауъл благо.
	Изведнъж Лайза повиши глас:
	— Не знам кога беше! — Сякаш се стресна от избухването си. Погледна съдията, после Пауъл и повтори по-тихо: — Не знам кога беше.
	— Благодаря ви, госпожа Дженингс. Нямам повече въпроси.


	Краят наближаваше.
	Първоначалното намерение на Фримън беше да призове Алварес и да му посочи двете жени — Лайза и Дженифър, за да демонстрира пред съдебните заседатели възможността да е сгрешил. Самото появяване на Лайза в спортен екип донякъде постигна тази цел, макар и ефектът да бе далеч от този, който Харди бе очаквал, докато дебнеше сутрин в колата си.
	Сега, след като Пауъл се бе справил с възможността за обърканата самоличност, им оставаше единствено разликата във времето.

	Макар и в понеделник следобед никой да не беше заспал, Харди не можеше да не признае, че съдебната зала прилича на някогашните следобедни уроци по физика в училище, които най-често прекарваше в дрямка.
	Фримън се бе заел с Изабел Рийд — чернокожата жена от банката, която толкова бе харесала Глицки при посещението им преди повече от година. Бяха провели предварителен разговор с нея и бе станало дума за трите минути разлика в часовниците, но Фримън изрично бе настоял да не я споменава, ако не я попитат. Каза й, че ако фактът излезе наяве, би могла да си има неприятности.
	Харди не беше склонен да приеме това, но отново мнението му не бе възприето. Фримън реши да повдигне въпроса само в случай, че прокурорът е научил. Все още имаше вероятност и да не се стигне до тези три минути.
	Госпожа Рийд зае свидетелската банка и Фримън показа компютърната разпечатка. От нея ясно личеше, че в 9:43 Дженифър Уит е била пред банковия автомат, за да тегли пари.
	На статив до свидетелката бе поставена увеличена карта на квартала. В петък Гейдж бе посочил най-краткия път от къщата на Дженифър до банката и той бе очертан с червено, за да го виждат съдебните заседатели. Червената линия описваше голям полукръг, покрай двора на местната болница.
	Всъщност това нямаше нищо общо с възможните показания на госпожа Рийд, но Фримън видя начин да реши проблема. Не би могъл да допусне подобна дреболия да му пречи. Придаде си озадачен вид и заговори:
	— Госпожо Рийд, моля ви да погледнете тази карта. Може би вече чухте, че според полицай Гейдж разстоянието от къщата на семейство Уит до вашия клон на банката е два километра и седемстотин метра.
	— Да.
	Фримън продължи да се мръщи.
	— Той каза два километра и седемстотин метра. Това вижда ли ви се реалистично?
	— Ваша светлост — Пауъл стана, — приемаме, че червената линия представлява разстояние от два километра и седемстотин метра.
	— Продължавайте по същество, Фримън — обади се Вилърс. — Какво целите с това?
	Вратата му бе отворена и той се усмихна.
	— Ще се радвам да обясня, ваша светлост. — Обърна се към свидетелката и продължи: — Казахте ни, че госпожа Уит е изтеглила пари от сметката си точно в девет и четирийсет и три, нали?
	— Да.
	— Една от свидетелките, госпожа Барбието, потвърди, че е чула гласа на обвиняемата и две минути след това се е обадила в полицията, тоест в девет и четирийсет. Сигурна ли сте, че времето, което ни давате, е точно?
	— Да. Било е девет и четирийсет и три. — Госпожа Рийд беше добре облечена, самоуверена, спокойна — почтен свидетел, при това с документ, от който бе видно, че Дженифър Уит наистина е изтеглила пари точно в 9:43.
	— С други думи, госпожо Рийд, да обобщим. Това, ваша светлост — той се усмихна на Вилърс, — беше и целта ми. Оказва се, че Дженифър Уит е била в къщата си в девет и трийсет и осем, което е било, по думите на госпожа Барбието, две минути преди да се обади на полицията в девет и четирийсет. От нас се иска да повярваме, че пет минути след това се е намирала пред банков автомат на близо три километра разстояние?
	Това оказа търсения ефект. Съдебните заседатели изведнъж осъзнаха за какво става дума. В залата се разнесе доволен шепот — или поне така се стори на Харди. Дори и Вилърс изглеждаше впечатлена, след като направи аритметиката в главата си. В края на краищата, може би не всичко беше загубено?
	Твърденията на обвинението ставаха невъзможни — или Дженифър беше излязла преди да са били чути изстрелите и тогава очевидно не тя бе дръпнала спусъка, или, в противен случай, бе взела разстоянието до банката за нереално кратко време. Че е била в банката беше доказано. Следователно не беше убила никого.
	— Дори госпожа Барбието да се е обадила на полицията десет минути след като е чула изстрелите — продължи Фримън, — те не са били произведени преди девет и трийсет и една, както потвърди шофьорът Фред Ривера.
	Фримън продължаваше да говори разпалено, без да задава никакви въпроси на свидетелката, но по някаква причина Пауъл не реагираше. Харди погледна към масата на обвинението и сърцето му се сви — прокурорът се усмихваше!
	Вилърс също продължаваше да слуша търпеливо. Дейвид продължаваше да не обръща внимание на свидетелката и да говори направо на съдебните заседатели, сякаш произнасяше пледоарията си.
	— Нека допуснем дори, че Дженифър Уит си е била у дома, на горния етаж, когато е пристигнал Фред Ривера. Да приемем, че Лари и Мат са били застреляни минута след това, в девет и трийсет и две. Ако е тръгнала незабавно или минута след това, както твърди Антъни Алварес, клиентката ми е трябвало да измине разстоянието за десет минути. Това означава километър за около три минути и половина, а тази скорост е непостижима и за професионален лекоатлет. Дженифър Уит просто не би могла да го направи.
	Вилърс, за момент заслушана в аргументите, се осъзна и погледна Пауъл с укор — несъмнено ядосана, че оставя защитника да се превъзнася. Но прокурорът отново не реагира. Най-накрая Фримън седна на мястото си, а Дийн Пауъл стана небрежно, пооправи сакото си, прокара пръсти през косата си, като човек на коктейл.
	— Госпожо Рийд — започна той, — знаете ли дали часовникът на банковия автомат е точен?
	Харди се наклони към Фримън.
	— Той знае — прошепна му. — Откъде е разбрал?
	Фримън поклати глава и стисна устни. Дженифър попита какво става и той я потупа по ръката.
	Госпожа Рийд направи опит да се измъкне.
	— Не съм сигурна, че разбрах въпроса. Точен? Дали измерва времето точно? Бих казала, че да.
	— Нямах предвид точно това. — Пауъл й се усмихна и се обърна към съдебните заседатели. — В този процес чухме много неща за времето… според компютъра на пощенската служба, часовника на дежурния диспечер в полицията, на банковия автомат… Питам се дали всички те не са свързани с някакъв по-голям компютър или нещо друго?
	Госпожа Рийд разбираше накъде бие, но не можеше да направи нищо. Каквито и неприятности да възникнеха, тя нямаше намерение да лъже под клетва.
	Каза го.
	Пауъл, естествено, се престори на потресен.
	— Искате да кажете, че защитата е знабла за тази разлика от три минути? ҧе при вдъснов��ната си реч преди майко господин Фримън не е смбтнал за нужҽ�� дая споменб?
IНа Харди�му се сторظ, че Вилърс се усмихва. Пойиха го тӀъпки. Пауъл си бе отмъстил.
	— Да.
	— А защо вие не ни казахте за нея� Сметнахте- че не е съществено?
	— Не. Но господин Фримън ме предупреди, че мога да си имам неприятности.
	— Господин Фримън ви предупреди, че може да си имате неприятности?
	— Да.
	— Какви неприятности?
	— Не знам. Може би с полицията.
	Харди закри очите си с длани. Мина му през ум, че така няма да напѐави Ҵобро впечатление,0но поради липса на дупка, в която ди по�ъне, просто нямаше друл избор.
	Пауъл продължи:
	— И така, с те�7и три0м��нути разлика$ стават общо трина��сет минути, нали? Това вече означава един киһометър за около пет минути$ което също е доста бързо, но пък е поЁтижимо. Нн е0нужно да уи лекматлет, за да пЮстибнеш тѾзи резултат.
	— Не знам… — Госпожа РийҴ бЕ почти докарана до съ��зи — от$страх или от гняв, че е поставена в това положениص.
	— Възразявам!�Но Вилърс0посжчи0чукчетм си.
	— Недейте, господин ФриԴън.
	Пауъл изчака, доволен от послед��ата реплика на Вилърс и продължи:
	— След като разполагаме с(тази карта, нека џ използваме. Вие познавате района, нали?
	— ��а.
	— Моля позледнете тук. Червената линия заобикаля двора на �олницат��, нали? Виждали лй стЕ товذ място?
	— Аа, Оонякога обядвам таѼ.
	— Искате да кадете, че всеки може да влезе, така ли е?
	ₔ ДҰ. ��з бо правя всевИ ден.
	— Госпмжо Рийд, бихте ли взели Їервения маркер, който използвахме� Очертайте моля ви пњтя през двора, по който може да се мине, така че да го кидчт съдебпите засбдатели.
	Всички вперифа погледи натам. От „Олампи�� Уей“ до банковия клон се получаваше почти права линия.
	—0И мясђото е равно?
	— Възразявам.
	— Отхвъсля се.
	℔ Не, господине, наклонено е.
	— ТоХст, от „Олимпия“(се сҿускакъм банката?
	— Да.
	— вака — завъръи Па��њл, — дко човек дине пшез дво��а на ұолницата, разЁтоянието по права линия е само осемстотин мѵтра, при това по наклон. Дори обвиняемата да е излязла от къщата си в девет и четирийѡзт, би"моԳла да вземе разстоян��етм почти ходом.
	* * *

	До перък Харди имаше чувствођо, че ще полудѵе. Седеше в кабинета си, слизаше долу до кабинета�на Фримън, отиваше до затвора, за да"разговаря с Дженифър или �япаше витрините на магазините& Очакването на присъдаՂа беше особен вид ад.
	Ако загубеха първата фаза, оттук натАтък делото щеше д�� е негово и Ձамо негѾво. Фримън дори нямбшз да зрмсъства в съдебната зала — нямаше причина0да е там. Щеше да подготѲя обжалването да опита да оспори процеса, но така или иначе, вече нямаше да играе активна роля в залата.
	Когато Дейвид му бе предложил да се ангажира с втората фаза на процеса, Харди не си бе дал сметка какво означава това. А трябваше. Сега единствен той щеше да поеме отговорността да убеди същите тези съдебни заседатели, че Дженифър не бива да бъде изпращана в газовата камера, тъй като има смекчаващи вината обстоятелства. Негова работа беше да ги открие и да ги разясни на съдебните заседатели.
	Но всичко това бе свързано с убеждението му, че Дженифър ще бъде призната за виновна. Въпреки, че обвинението нз бе азѽесло проце��а блестящо, въгреки че и Фримън далеч не бе водил защитата слабо, мак�0р и да имаше някои пропуски.
	Не, ако съдебните засед�тели признаеха Дженифър Уит за виновна, при�кната за Ѣова щеше да е, че я смятат за себична!и коравосърдечна ѻيжкиня, която е имала наглостта да краде пари от мъжа си и да го мами, жена, която и в момента е изпълнена по-скоро с гняв, отколкото с разкаяние. Жена, която е напълно способна да извърши това, в което я обвиняваха. Съдебните заседатели нерядко вземаха решения на подобни основания, особено ако и двете страни не са били кой знае колко убедителни по време на процеса.
	И най-голямата тревога за Харди бе фактът, че след като тези хора веднъж са повярвали, че Дженифър е безсърдечна кучка, едва ли след това ще са склонни да проявят милост към нея…
	Обади се на Франи и я помоли да остави децата за час-два на Ерин, за да обядват заедно. Когато дойде, двамата застанаха пред приемната на Филис, за да изчакат Фримън. Телефонът иззвъня.
	— Дейвид Фримън и сътрудници — изрече Филис стандартния отговор на всички позвънявания. После заслуша и присви устни. — Благодаря ви. — След това, сякаш забравила за присъствието на Харди и жена му, натисна бутона и каза:
	— Господин Фримън, съдебните заседатели са готови с решението си.


	Залата се препълни с журналисти за съвсем кратко време. Харди намери място за Франи при един познат репортер на вторию ред.
	Въведжха ДженифъЀ и тя зае място�о си.�Беше с бя��а блуза пола и обувии с ниски токове. Фримън я по��упа по ръката, но тя сякаш не з�беляза. Седна с безизразно кице, сякар не изпитваше никакви Ӈувства.
	Когато Вилърс я подкани, тя стана. Харди и P�римън също. Съдията пое листа от служителя, прочете го и го върна.
	— По първия пункт на обвинението намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Лари Уит.
	Харди почувства как стомахът му се свива. Обърна се към Дженифър, за да види реакцията й. Както очакваше, такава`липрваше. Не, не съ��сеМ. Едно-единётвено мускулуе на челюстта л помръдваше, но само толкова — Тсе едно чвкаше на кръстовисе да се смени светофара. Погледна към съдебните заседАтели — и те го бяха забеляеали. СтӃ��ена жена, мؾже би си мислех��.
	Залата зашумя, Вилърс призова към р��д.
	— По втория пункт!на обгинениеЂо �� продължи да чете служителят, — нами��аме Дже��ифър Лий Уит за вйновн�0 в предумишленото уѱийство при особени обстоятелства на Мат� УиՂ.
	Фримън я улови за лакътя. Тя нямаше вид на чоаек, който има нужда от помощ. Лривианост �� реалност.


)Няма да рухна. Няма да позволя да ме пречупят. Удрят те, блъскат те, мачкат те всеки ден. За тях е удоволствие да те гледат как се мъчиш. Молиш ги да ти дадат още една възможност, обещаваш да си по-добра, каквото и да е… Променяш се и повече няма да си ти, стига да престанат да ти причиняват болка.
	Сега това не престава. Особено след Мат.
	Но няма да им позволя. Плачът не помага. Не ми помогна с Лари, не ми помогна с Нед, дори с Кен и адвокатите. Мислят си, че е преструвка. Не знаят как се чувствам, а дори и да знаеха, щеше да им е все едно.
	Защо трябва да ги убеждавам? В какво? Че не съм чудовище? Защо ми е? Разбира се, признаха ме за виновна. Винаги са ме смятали за виновна…
	И донякъде съм виновна. Затова, че стигнах дотук, затова, че съм такава — празна, употребена. Ако ги оставиш да те удрят прекалено дълго, преставаш да си ти. Човекът, който си ти изчезва, скрива се.
	_Повече няма да им доставям това удоволствие. Това е нещо… Може би ново начало?_

	— Наистина не вярвах, че ще я осъдят. — Стълбите пред съда. Вятърът развяваше косата на Фримън във всички посоки. Облаците бяха надвиснали като тежка сива пелена. Харди прегърна Франи през кръста, защото тя не се чувстваше добре.
	Беше изчакала залата да се опразни, докато се върне Харди, който отиде при Фримън и Дженифър.
	Но Дженифър не бе проявила желание да разговаря за каквото и да било.
	Поне не с Фримън.
	Каза му с гневна усмивка, че е имал късмет, защото я е накарал да му плати предварително. Ако знаела, че ще загуби… Нали бил най-добрият адвокат?
	Фримън обясни, че не всичко е свършило, че реакцията й е нормална, че ще работи по обжалването. Имало основания…
	Харди изслуша част от всичко това, извини се и излезе — щеше да поговори с Дженифър по-късно, насаме. Отиде при Франи. Тя искаше да се приберат вкъщи.
	Фримън ги настигна на стъпалата. Искаше, нуждаеше се от… След дъжд качулка. Той все още оспорваше.
	— Всичко стана заради тези три минути.
	Харди почувства, че трябва да каже нещо.
	— Вината за това беше моя.
	Фримън го тупна по рамото.
	— Глупости. Не се заблуждавай. Отговорността беше изцяло моя. След като е имало начин да стигне до банката за пет минути, вместо за единайсет, трябваше да го открия. Все едно. Мога да се опитам да възбудя ново дело. Вилърс трябваше да прекрати това, след като отпадна първото обвинение.
	След дъжд качулка? Харди не вярваше, че Фримън желае да мине през всичко това още веднъж. Не мислеше, че има и законни основания. Но предпочиташе сега да не говори за тези неща.
	— Може би трябваше да притиснеш Лайтнър — каза той вместо това. — Ако наистина са имали интимна връзка$ можеше да твърдим, че и уо� има сериозен мотив да убие Лари.
	Фримън поклати глава.
	— Има много „ако“. Ако го докажем акм�нямаше �0л�8би… Да не говорим, че успя да ме убеди до голяма степдн, че не би направилподоѱно нещо. НЕ, Диз, Лайтнър само щХше да увеличи недов��рието към Дженифър. Съдебните заседатели трябваше да го виждат колкото е възможно по-малко.
	— Моля ви — обади се най-накрая Франи. — Дизмъс, не се чувствам добре. Извинявай, Дейвид, това не ми понесе. Дженифър не е стреляла по мъжа си и сина си. Току-що съдът извърши чудовищна грешка.
	Фримън понечи да отговори, но поредният силен порив на вятъра му попречи. Замисли се, видя лицето на Франи, приближи се до двамата и ги прегърна.
	— Хайде, прибирайте се. Починете си. Диз, заведи я вкъщи.


	Качиха се в колата и Франи заплака. Харди пусна чистачките, защото започна да ръми. Франи улови р��ка��а му P� я стисна в скута си*
	— Ти си по
разс�роена, отколкото беше тя.
	Фран�� покл��ти глава.
	— Не. ��я простосе държеше така. Опит�2а�е се да скрие какво всъщност изпитва.
	— В такъв случай трябва да е свръхчовек. — �%арди погледна косо къЬ жена си.
	Франи кимнР.
	— Тя не е убила Мат, Дизмъс. Не е убила и Лари. Вярвам й.
	Стисна ръката й. Не знаеше какво да каже.


>	Четвърта част

>>	40

	Преди да разбере, че този ден съдът ще произнесе решението си, Франи бе направила някои планове за уикенда. Тя знаеше, че Харди ще предпочете да разговаря с Фримън, да разсъждава, да се тревожи. Това нямаше да е полезно за него.
	Затова, когато взеха децата от баба им и се прибраха вкъщи, макар и още да чувстваше стомаха си свит, тя грабна най-необходимото, натовари Дизмъс на предната седалка и седна зад волана. Беше запазила две стаи в малък хотел на около сто и трийсет километра, където човек можеше единствено да поглъща огромни порции италианска храна, да пие в бара и да танцува под звуците на кънтри музиката, а през деня да ходи на разходка из гората, да гледа реката или да си играе с децата.
	Въпреки собствените си чувства, тя остави на Дизмъс около трийсет и пет минути, за да излее собствената си душа и да се отърве от съмненията и безпокойствата си. След това трябваше да се отдаде изцяло на семейството си. Втората фаза на процеса щеше да се настани в живота им съвсем скоро. Франи си бе направила труда да организира всичко и го бе направила заради себе си, заради децата, заради мъжа си.
	Останалият свят можеше да почака до понеделник.


	Това бе една от причините, поради които Харди обичаше жена си — понякога правеше подобни неща.
	Самият той предпочиташе да рови и да рови, докато не изкопае нещо. Франи бе успяла да му покаже, че понякога си струва да направиш крачка назад и да се огледаш. Може би ако леко промениш ъгъла, ще постигнеш повече?
	Първоначално смяташе в понеделник сутринта да отиде най-напред при Дженифър, за да поговорят, но — освежен от добрата храна, от красивата природа и чистия въздух, макар и да не беше спал много — реши да отиде при Кен Лайтнър.
	Психотерапевтът не беше точно трън в петата, но присъстваше неизменно от самото начало на процеса — във всеки случай не беше изключено да има още неизвестни около връзката му с Дженифър и Харди трябваше да направи всичко възможно да няма повече изненади. И не само това — отново се замисляше дали да не вкара в играта факта, че Дженифър е била пребивана от мъжа си — имаше чувството, че ще се наложи. Съдебните заседатели бяха решили, че Дженифър е убила Лари и Мат, но може би щеше да ги убеди, че тя не е закоравял убиец и не заслужава смъртна присъда. Ако знаеха колко често е я пребивал…
	Струваше си да опита. Едва ли имаше други възможности.
	Лайтнър го посрещна приветливо, дори с известно облекчение. Може би изпитваше угризения, че разкритата му връзка с Дженифър е спомогнала за осъждането й?
	Кабинетът му се намираше в модерна тухлена сграда с големи прозорци, оградена с дървета. На полупразния паркинг имаше непропорционално много скъпи немски автомобили с повдигнати задници. Харди прецени, че наемите тук никак не са малки.
	Въпреки че сутринта беше слънчева, есента се долавяше във въздуха. Харди паркира и остана за миг на място, запленен от миризмата на евкалипти и дим от огън, макар и да не бе в състояние да си представи откъде се е взел. Отдавна беше забранено да се изгаря каквото и да било.
	Лайтнър изглежда държеше по-голямата част от задните модули на сградата. Харди натисна звънеца и мина по дълъг коридор, боядисан в меки тонове. Видя пет или шест неща, поставени в рамки. Произведения на изкуството!?
	Едрото тяло на психотерапевта се появи в края.
	— Господин Харди, здравейте — поздрави го той, когато се приближи.
	Харди се ръкува с него и се запозна с Хелга — секретарката на Лайтнър. Приемната беше прекалено голяма, но въпреки това не изглеждаше неуютно. Две канапета, кресло, табуретки в оранжево, жълто, черно и синьо — единствените ярки цветове. Самата Хелга — предпочиташе да я наричат така, вместо госпожа Брун — беше на около четирийсет и не носеше брачна халка. Седеше зад малко черно бюро, върху което нямаше нищо. На малка помощна масичка отстрани стояха пишещата машина — нямаше компютър — и телефонът. Хелга ги попита дали биха искали кафе и двамата кимнаха утвърдително.
	Лайтнър го въведе в кабинета си, който беше по-малък, но и по-топъл от приемната. Беше обзаведен с вкус — дърво с орнаменти, стъкло, кожа. Прозорците гледаха към някаква горичка и слънцето се процеждаше през листата на дърветата. Харди заобиколи кушетката за пациентите и се настани на едното от двете кожени кресла. Лайтнър остави вратата към приемната на Хелга отворена и седна на другото.
	— Ще говоря направо по същество — започна Харди. — Заминахте за Коста Рика и прекарахте известно време с Дженифър. — Не се налагаше да казва повече.
	Лайтнър се намръщи.
	— Пак ли това? Помислих си, че уточних всичко с Фримън.
	— Фримън? — Харди си даде сметка, че Дейвид не го е уведомил за такъв разговор, както не го бе уведомил и за смъртта на Нед Холис. Спомни си думите му след последното заседание, когато прочетоха решението на съдебните заседатели. Лайтнър успял да го убеди, че не би навредил на Дженифър или нещо такова. Колко типично за Дейвид Фримън!
	Психотерапевтът кимна.
	— Е, сега какво, господин Харди? Трябва да дам някакво доказателство, че не съм нарушил всички възможни правила, като съм спал с пациентката си ли?
	През последните месеци на Харди му се бе насъбрало много — иначе едва ли би предприел такава отчаяна стъпка:
	— Доктор Лайтнър, вашата пациентка и, доколкото разбирам, приятелка, ми каза друго. — Разбира се, че нямаше такова нещо, но беше длъжен да опита да открие някакъв изход…
	Лайтнър го изгледа ужасено и тъжно.
	— Господин Харди, трудно ми е да повярвам това. Съжалявам. Дори и Дженифър да е казала подобно нещо, налице са психологически причини, които… но вие ще сметнете, че се опитвам да се измъкна. Казвам ви веднъж завинаги — не съм бил в интимни отношения с Дженифър Уит. Дадох показания под клетва. Струва ми се, че Дейвид Фримън ми повярва.
	Харди сви рамене. Обзе го неудобство заради това, което прави.
	— И докъде стигнахме по този начин, господин Лайтнър? Вие искахте да помогнете на Дженифър и, повярвайте ми, аз най-много бих се зарадвал, ако можехте…
	Лайтнър стана и прекоси кабинета, отвори вратата, която водеше на верандата и кимна на Харди да го последва. Навлязоха на няколко метра в гората и Лайтнър каза:
	— Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако желаете. Знаете колко се безпокоя за Дженифър, но не мога да кажа, че съм имал интимни отношения с пациентката си и съм я използвал. Съжалявам, но ако е казала такова нещо, Дженифър лъже.
	Най-накрая Харди се отказа.
	— Съжалявам, докторе. Аз ви излъгах. Не биваше да го правя.
	Лайтнър се поуспокои, макар че все още беше ядосан и с право.
	— Добре, господин Харди, ето какво се случи. Вече казах на Фримън, че…
	Той и Дженифър спали в една и съща стая в хотела в Коста Рика, защото тя се изплашила не на шега. Изведнъж решила, че не е избягала достатъчно далече, почувствала се ужасно сама и уязвима, притеснила се, че ще я открият по регистрацията в хотела. Това, според Лайтнър, беше глупаво обяснение, макар и да било истина. Все пак хората, включително и психотерапевтите, понякога грешаха, така че не беше изключено да е станало това, което твърдеше Лайтнър. Харди вече си даваше сметка, че ако иска да спаси живота на клиентката си, ще се нуждае от доктор Кен Лайтнър. Трябваше да очаква всичко — не можеше да разчита на обжалването на Фримън.
	Върнаха се в кабинета. Хелга бе успяла да донесе кафе между телефонните обаждания и те седнаха на креслата, значително по-спокойни, макар и не съюзници. Лайтнър не беше във възторг от лъжата на Харди, но така или иначе целта им беше една и съща. Не беше нужно и да са приятели.
	— Докторе — заговори Харди, след като взе чашата си, — каква според вас е истината?
	— Моля?
	— Какво смятате, че е станало в действителност?
	— Вярвам й, господин Харди, но, както казах, ако го е направила тя, била е принудена. Това, струва ми се, може да бъде зачетено от съда. — Лайтнър остави кафето си на масичката пред себе си и се наведе към Харди с ръце на коленете. — Така и не можах да си обясня концепцията на господин Фримън…
	— Той се подчини на желанието на клиентката си. Вие бихте постъпили по същия начин. — Харди нямаше желание да слуша упреци тъкмо от Лайтнър — той самият заслужаваше предостатъчно.
	— Но фактът, че загуби, е налице. Загуби Дженифтр. — Вдигнذ ръка. — Аскам да кажа, че би мҾ��шл да лризове няколко свидетели, вклюяително и мен, които най-малкото ди ��осеят семенцето. Срещнахте ли се с някои ор премишните лекари на Дженифър? — Харди кимна ظ той продължи. — Добре, ز такъа ск��чаԹ знаете, че`е била малтретирана. Има и други хора… хора, с които аз съм разговарял… майка й, например. Тя също понася побоища от съпруга си, може би ви е известно. Дори и Хелга е виждала Дженифър да идва тук, залитайки от болка. С една дума, имаме класическа ситуация — Лари Уит е пребивал жена си до смърт.
	— Но Дженифър помоли Фримън… нареди му… да не повдига този въпрос.
	— Не е трябвало да я слуша. Той беше неин адвокат. Работата му е да я отърве, да не позволи да я осъдят. Господин Харди… Дженифър е _жертва_.
	Харди повиши глас:
	— Не разбирате ли, че тогава тя щеше да освободи Фримън? За нея да призиѰе побоищата е равносилно на ѿـизн�ване йа вината. — И тъкмо тази нейна позиция бе причина да я зризн��яق за виновна, а може би щеше да ѯ ођведе и в газовата камера. При липса на дос��атъчно смекчаващи вината обстоятелства…
	— А какво бихте правили вие? — попита Хард��. — Да признае, че е била малтретирана, е равносилно на това да признае, че е убила мъжа си. Че е убила и сина си.
	— А защо трябва да признава каквото и да е? — възрази Лайтнър. — Нищо не ви пречи да призовете всичките тези хора като свидетели, нали? Накарайте тях да говорят за всичко това, накарайте ги да кажат в какъв вид се е появявала Дженифър пред очите им. Аз мога да се явя в качеството си на експерт… случвало ми се е и друг път. Подобно отричане се среща сравнително често. Няма да се налага да разкривам конкретни неща, които ми е доверила пациентката ми. Просто Ӊе дам разяснения за псиمиката на малтре��ираните сыпруга, а съдебните заседатели ще направЏт нужниӂе изводи.
	— Че е убила Лари, защото(я е биѵл?
	— Веян я признҰха за виновна. Можбте да покажете на съдебните заседатели, пՀез`какъв ад е преми�ала. Тжва най-малкођо може да ги нбкара да й!съчувётват, да се опитат ��а я разберат� — Лайтнър говореше разпалемо. — Господин Харди, тази жена е стрАдала през целия Ёи живот. Може би вие ще успеете да сложите кра�� на�това!
	Харди поллати глава.
— Не вижѴам как. Е, и ако не желае�да ми помогне саиата тя.


	Лайтнър го придружи дж колата и кога��ж Харди отвори вратата, бръкна в портфейла си и му подаде в��зитната си картичка.
	— ПредполагаН, че днес ще отида да поговоря с нея. Искам непрдменно да ми0се обадитн, ако сметнете, че мога да съм пжйезен с нещо. По всякж вреԼе. Може би ще успея да я убеаю д�� се съгласи. Винаги съм тук.
	— Не се ли прибирате у дома?
	Лайтнър се засмя пресилено.
	— Къщата остана за бившата ми жена и децата. Зад кабинета имам малък апартамент… стая, кухня и така нататък. Справям се. Сред нашата професия процентът на разводите е удивително висок. Често разбираме живота на пациентите си по-добре, отколкото нашия собствен.


	— Господин Харди? — Гласът на Филис по интеркома. — Някой си Емет Кели иска да ви види.
	Харди се усмихна и бутна папките настрана.
	— Изпрати го при мен.
	След минута фигурата на Ейб Глицки запълни рамката на вратата.
	— Не можах да се ��дъ��жа — каза той. Отиде до нрозореца и погледна надолу към улицата,"после се върҽа и се$изтегна на`канапето, опрял глава$на поалакътника. — Струва ми се, че ще си взема почивка днес следмбед… За да поспя* Това се с��уЇва р��ако на инспекторите от отдел „Убийства“. Трябва да �питҲам по-често.	‐�Аха — кимна ХѰрди. — Но междужременно…
	Глицки седна.
	— Междувременно се направих на заднҸк заради теб!още веднӊж, макар че още в петък си дадох сметка, че ме карذш да правя глупости. Все пак реших да се уверя нанълно, тава че отидох при въЯросното семейстко Роумън, под0предлог, че имам да попълвам ощд някакви документи.
	— И какво открP�?
	Блицки се ухили кошмарно и беле��ът еа устните мѣ пмбеля. В очите му нямаше рАҴо��т�
	— Открих, че и двамата нямат никаква предртава какво са правили в понеделника след Колнда маналата година, кмето за ђеб е най-лошата новина.
�— Защо?	— Защото — Глицки вдигна поучитегно0п�Њст нагоре, — ако си бяха!изфаБриغӃвали алиби, непременно щяха да уи го спомнят и дами го пробутат. Така хе дъѠват гузните хора. А те само се спогледаха с удивление. — Глицки утана. — Не успяха да си рп��мнят. Диз. Не се занимавай повече с тях. Нямат нищо общо.
	Подобна новина вече не можеше да изненада Харди.
	— Е, добре. Поне съм елиминирал една възможност. — После си спомни другото. — Ти написа доклад за онзи път, когато ходихме в банката, нали? Когато разбрахме за трите минути.
	Глицки отиде до мишената, измъкна забитите в центъра стрелички и се върна до бюрото.
	— Разбира се. Отидох там по служба. Помислих си, че Теръл може да го използва. Защо?
	Харди сви рамене.
	— Ей така. Питам.
	Глицки хвърли първата стреличка и улучи стената под мишената.
	— Тези са тежки — отбеляза той. — На Ѽоите хлапета са много по-леки,
	— Двайсет грама* ��� Х��рди направи физиономия при вида ма дупоата в мазилката. — Със стоманени върхове. Хубави са.
Глицки хвърли и последната. Тя закач�� ръба на ؼишеНата и отново изкърти стената. Инс��екторът тръгна към врат԰та и спря, преди да излдзе.
	— Н�� знам ₔ каза той. — Може и да се счупюЂ.
	И си тръгна.


	Птрвият почтй бе свършиһ, а му оставаха само още четири работни дни — В��лърс бе дала Ёедмица!почивка на всички, преди да започне втората фаза на �роцеса. Чарди беше доволен, че ��ма време, за да се подготви, но вероятната причина го тревожеше — изборите наближаваха и Вилърс може би даваше на Пауъл възможност да се окопити.
	Разбира се, не би могъл да го докаже, но това не му пречеше да подозира.
	Фримън го нямаше в кантората, което не беше лошо. Писнал му бе с театралниченето си. Беше писнал и сам на себе си, бесен, че се е поддал на настояванията на по-възрастния му колега, на обаянието му. Поне половин дузина пъти бе чувствал, че е прав и че би трябвало да настоява на своето, но донякъде пък му се и искаше Фримън да е прав. Ако беше спечелил, сега нямаше да се налага да измъква Дженифър от газовата камера, да поеме тази огромна отговорност. Дотолкова му се бе искало да се отърве от нея, че бе убедил сам себе си, че стратегията на Дейвид е правилна.
	Укоряваше се заради собствените си пропуски. Няколко пъти бе минавал с колата от „Олимпия Уей“ до банката и сеге опитвал да о�крие прык пшт.
	Прекия път. Вярваш�� — никога не ��е бе съмнявал в ӂова, — че Дженифър е ұягала по маршрутб� по който тя тжърдеше, че е бягала. По асфалтираѽѸте улици. Беше проВерил кар�ата. Ѓбедил бе сам себе си, че всичко е както трябва. Дори и Дженифър да бе минала по малко по-къс път, �ӂига да се бе движила само по улиците, не би мобла да стигне до банката и да убие ЛарИ з԰ това малко време.
	Сега ве��е знаеше, че не е обърнал внимание на дкорА на болницата. РазԱира!се, че я беше вижжал. Знаеше, че я има. Но не си бе направил труда да излезе ор0колата и да мине разстоянието пеша. На картата болницата бе нарисувана като квадрат, в който не се виждаха алеи, само правоъгълните постройки… приличаше на крепост, не на парк, през който би могъл да мине всеки. Имаше стена, а защо бе решил, че в нея няма портали? Защо не бе отишъл да погледне?
	Защото беше прекалено умен, за да е полезен на себе си, на Фримън и на Дженифър. Всичките му внимателни изчисления и разсъждения около времето и разстоянието не струваха пет пари. Беше подвел Фримън и го бе натикал в лапите на Пауъл. Може би не трябваше да се упреква чак толкова, но така или иначе, болката и терзанията си оставаха.


	Харди винаги бе смятал себе си, поне на теория, за привърженик на смъртното наказание. Но не смяташе, че то играе възпираща роля. Според него, екзекуцията премахваше възможността осъденият да убие още някоя невинна жертва — ако някога бъде амнистиран или дори в затвора, зад решетките.
	Обичаше да дава примера с комара — ако те ухапе комар и го убиеш, поне ще си сигурен, че точно този комар няма да те хапе повече. Не беше нужно останалите комари да научават за това и да се въздържат — ако те ухапе още някой, убиваш и него. Мо този начин намаляваш и броя на комарите. Само ч�� той _познаваше_ Дженифър. Тя не беше �омар. Можеше да си обясни защо е направила това, ако го беше направила Ђя, раطбира се. � пе смяташе, че трябва да бъдб ��кԷекутирана зарад� него.
	Тук, разбира се, аргументите му не"бяха особемм добри — всеки убиец има познАти. Някои от тях с�� дав��т сметка какво гадно детство е имал той или каква нехпражедливост е преживял, т�ка че могат Фа си обяр��ят защо е иевършил0убийството. Само че и жертвите са хора,0и т�� имат бйизки, които Уи обичѰт. Тогава?
	��ми самиђе жертви? Те не са искали да се превърнат в такива, нали? Най-често не… А тези като Дженифър? Двама съпрузи, които са я пребивали до смърт, които са превръщали живота й в ад…


>>	41

	На следващата сутрин, докато събираше нещата си и се готвеше да отиде в затвора, за да се види с Дженифър, телефонът иззвъня.
	— Господин Харди? Обажда се Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“.
	Още преди да чуе името, Харди позна гласа. Госпожа Белоуз, адвокатката, препоръчала на Дженифър фирмата на Дейвид Фримън, беше още една възможност, която не бе проследил докрай. Поздрави я донякъде троснато.
	— През почивните дни научих за решението на съда и си спомних, че забравих да ви се обадя. Съжалявам. Предполагам, че вече е късно, нали?
	— Никога не е късно, ако имате да ми съобщите нещо важно — отвърна Харди. — Сигурен съм, че в момента Дейвид Фримън обмисля аргументите за обжалването.
	— Не мисля, че мога да ви съобщя кой знае какво.
	Харди изчака малко и най-накрая каза:
	— Каквото и да ми съобщите, ще влезе в работа. Открих, че „Крейн и Крейн“ са се занимавали с делата на медицинския център „Йерба Буена“, макар че не ми е ясно какво отношение има това към Лари Уит…
	Дона Белоуз въздъхна.
	— Аз си спомних къде съм чула името. — Харди чакаше. — Последните няколко месеца имах страшно много работа. Две секретарки напуснаха и в документацията ми цари пълен хаос. Преди две седмици реших да въведа ред. Намерих нещо, което би трябвало да е в папката на Лари Уит, но не беше. Във всеки случай, не мисля, че е нещо важно, но все пак…
	— Какво е то?
	— Циркулярна оферта. Лари ми я е изпратил, за да му отговоря на няколко въпроса във връзка с нея, но съм била в отпуск. Малко преди Коледа.
	— Може би затова се е обаждал на Крейн? За да му отговори той?
	— Обаждал се е на тях? Направо?
	— Веднъж. От дома си.
	— Добре. Така или иначе, когато видях офертата, той вече беше мъртъв. Имах много работа и просто я изоставих. Въпросите на Лари вече нямаха нужда от отговор… Все едно, струва ми се, че вече отговорих на вашия въпрос.
	Харди се поколеба за момент и после реши да си признае, че всъщност не знае какво е циркулярна оферта. За да научиш нещо, трябва да попиташ.
	— Ами… името подсказва. Това е тиражирана брошура, в която се предлагат акции. Конкретно в тази се предлагаха акции от центъра „Йерба Буена“, който трябваше да се реорганизира и да мине на самофинансиране. Лари е имал някои въпроси около тези акции и затова се е обърнал към мен. След като не ме е намерил, е отишъл направо при първоизточника.
	— Под телефонния номер на „Крейн и Крейн“ беше написал „НЕ“, дебело подчертано.
	— Вероятно е решил, че не бива да купува акции. Все едно, не ставаше дума за кой знае какви суми.
	Толкова по въпроса.
	Харди, който вече бе решил, че непременно трябва да довежда всичко докрай, помоли Дона Белоуз да му изпрати копие от офертата. За да я прегледа. Тя обеща да го направи следобед.


	Пушеше цигара, облечена с червените затворнически дрехи. Косата й беше разрошена. В затвора на Сан Франциско пушенето беше забранено и това, разбира се, бе породило процъфтяващ контрабанден бизнес. Надзирателката стоеше облегната на вратата и пронизваше с поглед облаците тютюнев дим.
	— И сега какво? — попита Дженифър.
	— Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.
	Тя присви очи, сякаш премисляше.
	— Заради които съм го убила, така ли?
	Харди кимна.
	— Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. — Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. — Как я караш напоследък? — добави той тихо.
	Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.
	— Добре я карам — отвърна. — Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. — Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.
	Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.
	— Стой настрана. — Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. — Не съм на себе си… — Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: — Не мога да повярвам, че стигнах дотук.
	Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.
	Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице — като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.
	Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.
	— Не знам защо трябваше да го прави.
	— Кой?
	— Лари. — Поклати глава. — Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.
	— Да те държи в подчинение?
	— Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…
	— Но не беше в състояние да го оставиш.
	Дженифър удари с юмрук по масата.
	— Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.
	Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.
	— Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.
	Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.
	— Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам �
илни чувства към Кен. Изпитвам. �� Тя се вглХда право пред с��бе си. — Но нямаше да нап��сна Лари и P�ат заради него. Говорили сме за то�2��. Той ме разбра. Н�5 че не исках… особено а началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да �3о осъзная. ��еланието д�0 правя неща, които _знам,_ че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…
	— А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?
	Дженифър сви рамене.
	— Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. — Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. — Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.
	— Той е с теб през цялото време — обади се Харди. — Това не е без значение.
	— Да… така е.
	Харди пое дъх — сега беше моментът.
	— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.
	Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:
	— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?
	— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.
	Харди замълча. Чакаше.
	— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.
	Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?
	— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.
	Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм _ги_ убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.
	Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.
	Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?


	Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.
	Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.
	— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.
	Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.
	— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?
	Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.
	— Разбира се.
	За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, подисли си Харди, да0ти се иска прот��вникъق�да$гласува за`теб, да държиш да те харесва.
	— Предполагам, че е във връзка с Дженифър УѸт?
	Харди кимна.*	— Нео��ици��лно. Не искам да0приемаш този разгоԲор за някѰква предваӀ��телна конЁул�ация. Нҵ!биՅ желал товб, иоصто ще ти кажа, дР излезе от тмзи кабинет.
	— Имаш думбта ми&
	Би предпоцел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш �умата ми“ му се!стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше доЈӊл и тр��бваше да продюлжи.
	— јсках да поговорим за��мъртното наказа�ие.
	— Слушам те — подкани го Пауъ� любезно.
	��� Не мис��џ, че е справедливо. —(Харди се зачуди дали тази дума не звучи твيрде стрѰнно в ушите на прокурора. В пеговото царство тя едва ла представляваше ценноср.

Пауъл чакбще.
— И двамата знаем,"че има хора с досиета дълги по една миля, в сравеение �� които Дженифър нрилича на ангел небесен. Рбіидивисти с по пет присъди получав��т десетийа годиЭи затвор за кошмарни преЁтъпления и излеживат пет-шест.
	‐ Така е — отвърна Пауъл. — Това е една от при�Ѹните ��а се кандидатирам за поста главен прОкуркр. Товд тр�бва да се прекрати. НувдаХм се от повече затزори. От по-сурови присъди.
	ХаЀди мямаше нужда от пшедизборни речи.
	— Дийн, имах пр�Դвид, че да се осъди ДженѸфър Уит на смърт е прекалейо.
	Пауъл го изггеда.
	— Жена. к��ято е убила не един, а двамҰ съпрузи? — Той вдигнд ръка, за да накара накара Харди да мълчи. — Да не се формализираме, Ԕизмъс. Фр��мън спечели в съда, но тъй като разговорът ни е неофициален, можем да си кажем истината. Да не се заблуждаваме. Тази жена е премислила внимателно и е извършила две убийства, за да получи пари, а при втория случай дори е отнела живота и на сина си. Ако това не заслужава смъртно наказание, значи нищԾ друго не заслужава.
	— А г��ворил ли си изобщо с нея? Насаме?
	— Защо тЀябва да го правя?
	‖ Може би, за да тазбереш, чѵ тя е човешкосъщество.
	П��ушл се отзусна назад.
	— Не�:а ти жадам един въпрос. О�Ѹт��ал ли �и се да си предстаزиш п�естъплениетм? В състояние ли си дѰ�ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… — Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. — И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?
	— Не го е направила. Не е станало точно така.
	Пауъл удари с юмр��к по бюрото и се наѴигна.
	— Дрънкаш пълни ��лупорти! Точно така�е Ӂтанало. Спосед съдебните заседаъели също. Аз го _доказах_! Изв��н всякакԲо съмнение! — Овладя се, седна и продълضи по-тихо: ␔ Ако си в състояние Да наречеш тази же��а човешко същество<!нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!
	На вратата се почука.
	Харди се отдръпна и отвори. Появи се Арт Драйсдейл, старият му наставник, административният шеф на прокуратурата.
	— Всичко наред ли е при вас? Как си, Дизмъс?
	— Всичко е наред, Арт — отвърна Пауъл монотонно. — Малък спор между професионалисти, това е всичко.
	Драйсдейл изгледа единия, после другия и отново затвори вратата.
	— Значи наистина мислиш, че го е направила тя? А известно ли ти е, че мъжът й, Лари, я е пребивал от бой?
	— Е, и? За такова нещо не е ставало дума досдга. Фримун си мълча*
	— Не трѯбваше. Направи го по насткяване на Єжейифър, но тя не беше права да иска това ��т него> От наЁ. Мислеше, че така ще настрои сњде��ните зذседатели ср�5щу себе си. Че ще си �омислят, че търси начин да сз отърве. — Харди сбднذ и`разказа резӎмето. — Бих иркал да помислиш, дали не е било сам�отбрана.
	— Повдигни въпроса в съда и щб преценя.�Ԑз не ݁ъм чудовище, Харди.
— Не мога дР го повдигна. Току-що"ти обџсних защо.
	— Не мож��ш? — Пауъл Բдигҽа0ггава, вгледа се в тавана, прокара лръсти през косата си. Мъчеше се да проумее. Най-ндкрая възкликна: — Ще ме разплачеш.
	— Не смятам да…
	— Слушай, не се опитвай да ми пробутваш човешки същества и не знам какво още! Никак не беше лесно да се решим да искаме смъртно наказание, но вече е решено и играя по правилата от самото начало. Пет пари не давам какво си намислил. Знам само, че се опитваш да ме уГовориш ��а заобиколим закона, да$ло нарушим и ѡпоред мен това е недтично, меко казанѾ. Смятам разговора га приключен. — Пауъл стана, отиде до врарата и я отвори. — Ще се видим в съда. Не(преаи това.


	Първот�� ���ещане на Харди беше, че има нужда от нещ�� за!пиене. Стжмахът му се бе свал на възел, дишаше учестԵнм и нараԲномерно. Отправи се0към бара на Л��, влезе, но изведнъж се отказа.`Все още бе��е рано следоرед и еано питие сега би сложило край на работата му за дбня. Имаре нужда от всяка минута, с която$разполагаре.


IСедна на бЎрото и се зае да оамисли възможностите.
	Предложението на Лайтнър да призове свидетели на торм�за нид Дженифър не беше лошо и би могло да предизвика известно0с�хувствие. Носе опасՏваше, че в мо��енѢа< в кЮйто тя схвАнЕ накъде духа вятъра— а това нямаше да закъснее — или ще игпадне в криза в залата, или ще стане и ще заяви, че не е била малтретирана.
	Какво щеше да прави следващия понеделник при това положение? Ако можеше да се съди по реакцията на Пауъл, Дженифър не бе спечелила на своя страна много симпатии. Дори не бе дала показания — още едно съмнително решение на Фримън. През цялото време не бе помръднала от мястото си, хладна и с безизразно лице, облечена не както се обличат обикновените хора.


	Пристигна пликът, изпратен му от Дона Белоуз. Харди го отвори, доволен, че има повод да се отърве за малко от мрачните си мисли. Вътре намери писмо от Лари Уит до Дона Белоуз,`писмо, придружаващо офертата за продажба на!а��ции и самата оферта.
D>
	Скъпа Дона�
	Бих желал да прегледаш приложената оферта. Както щЕ видиш, бордът на директорите на мемицин��кия център „Йерба Буена“ пр��длага0н� всички свои лекари възможносута да купят акции от новаՂа, самоф��нансираща се организация. Цената нд всяКа акция е пеق цента, а и тонът на придружавАщото писмо никак не е$окуражавбщ — по всичко личИ, че подобна „инвестиция“ е смешна.
	Защо тогава са си направили трЇда да разпратят офертата?	Притеснява ме фактът, че боQ�Դът0на директкрите дава срок от три седмици и я изпраља аен преди Коледа, когато хората са еаети с други нещ԰ или са заминАли иԷвън �рада.
	Давам си сметка, че при максималното количество акции, които има прذво да купи вفеки, 36�, рискът е незначителен — с�м�� 18,40 долара, но…
L$
	Харди престан԰ да чете.
	Лари ��ит, човекът� койѢо държи на всяка цена да вонтролира положениЕто, исиа от адвокат, на когото плаща двеста долара на час, да се зан��мава с финамсов рирк, равняващ се �а 18,40!?
	Стори му се, че(е прочел ��огрешно, че не е видял добре десетичната точка. ПоглеДа листа пак. ��е беше сгрешил. 18,40.
	Харди поклати глава, изправи се и се замисли. Какъв идиот трябва да е бил този Лари Уит… Реши да приключи за деня и слезе в заседателната зала, за да гледа мача. Може би този път неговият отбор щеше да победи?


	Франи седеше, вдигнала крака на канапето, със затворена книга в ръка. Гледаше Харди и полагаше усилия да не задреме.
	— Слушай, това е интересно.
	Тя поклати глава.
	— Винаги, когато го кажеш, се оказва, че не е.
	Харди остави вестника.
	— Някога не беше толкова скучна.
	Франи повдигна вежди.
	— Слушай, нека се разберем. Седнал си във всекидневната в една спокойна октомврийска вечер, без дори да опиташ чудесната вечеря, която съм направила, без да изпиеш и глътка вино с нея, а през последните десет минути се опитваш и да ми четеш на глас някаква оферта за акции, която не струва пет пари, а след това заявяваш, че аз съм скучната?
	Той кимна.
	— Ма* Не е възможно да съм0аз.
	Франи спусна краката си на пода и потупа мястото до себе си.
	— Добре де. Ела ђу��.
	Харди прекоси стаята и седна дؾ нея.
	⁔ Какво ще прРвя$ Рран? Тя продължава!��а упорства и да не ми да��а аа използвам единственото, което може да я спаси.
	— Не мисля, че си праб. НЕ�само то�а може да я спаси. Не са само побоищата. Животът на Джени��ър със стпруга й �� бил вошмаѐен, но тя не го е убила. Сигурна съм. Никога доЁега не ме е лъгала, дори ее и за Нед. Тя _не отрече_ па него. Просто не ми каза, че го е тбила. А за Лари Уит отрече категорично. Няма никаква причина да ме лъже. Избегна го и за Нед.
	Харди можеше да назове поне една причина Дженифър да излъже Франи. Тя беше негова жена, той беше адвокат на Дженифър. Би било по-добре да мисли, че не е убила Лари и Мат.
	— Това не е само инстинкт — продължи Франи. — Или пък женска интуиция, макар че ��а твое мяст�� не бих я пренебрегнал. Това, което ти, Дизмъс Харди, човекът, а не адвP�катњтl трябва да напрАвиш, ако наистинА искаш да я спасиш, � да престанеш ма се съмняваш в нея, да престанеш дори да мирлиш, че може да`е виновҽа.
	— Франи, съдът я призна за виновна. Този�въѿрос е решен.
	Беше му приятно да чувства аЊрховете на пръстите ҹ в косата си.
	— _Аз_ смятам, че Не е.
	— Дз пък не съм в състояние да го докажа. Убила е НеД…
— Ойова е различно.
	― Не цак толкова. Нед е ��ъртъв. Лари е мъртъв…
	Франи стана и отиде до ками��ата, където подЀеди малко݂Ю стадо месингови слонове, които обичаха да пасат там.
	— Дизмъс, продължаваш да мислиш като адвокат. Търсиш аргументи.
	— Това е професията ми, Фран.
	Тя се обърна към него.
	— Не те обвинявам. Просто ти казах, че тя не е убила никого. Това е реалността, а не закона. Каквото и да са решили съдебните заседатели.
	— Това е твоята реалност, Фран.
	— По дяволите, изслушай ме! Ако искаш да се караме за думи, продължавай. Само че забравяш нещо много съществено.
	— Така ли? И какво е то?
	— Чудесно. Побесней и се разкрещи. Тъкмо от това имаш нужда.
	Харди наистина щеше да побеснее. Стана и стисна юмруци, затвори очи, пое дъх.
	— Добре, извинявай. Кажи ми какво забравям.
	— Щом като Дженифър не е убила Лари и Мат, значи го е направил някой друг. При това, защото е имал причина.
	Харди поклати глава.
	— Проверих всички възможности. С Теръл, с Глицки, с Фримън…
	— Значи си пропуснал нещо.
	— Възможността Дженифър да е виновна. Какво ще кажеш?
	Франи не реагира.
	— Не е. Сигурна съм и знам, че и ти си сигурен. Пауъл не е прав.
	— Кой знае.
	Франи тръгна към кухнята.
	— Ще ми се да изпия чаша вино. Няколко чаши вино. Ако искаш, прави ми компания, все ми е едно.


	— Наемен убиец?
	Бяха се поуспокоили. Беше десет и половина, а бутилката шардоне бе почти празна. Харди беше изредил всички възможни хора с мотив да убият Лари Уит и най-накрая двамата стигнаха до извода, че някой от тях стои в дъното на всичко, че дори и да има алиби, този някой е наел убиец.
	Харди поклати глава.
	— Не мислиш ли, че един професионалист би използвал собствено оръжие? Чувала ли си наемен убиец да стреля с оръжието на жертвата?
	Франи отпи глътка вино.
	— Не знам. Не съм специалистка по тези въпроси.
	— А как е влязъл? Как е излязъл?
	— По нормалния начин. Има ли врата към задния двор? Прозорец? Все едно. Важното е, че има някой друг. Освен Дженифър.
	— Франи, проблемът е, че ако се съглася с теб, трябва да се върна в самото начало, да започна от полицейското разследване.
	— Може би Ейб…
	Харди поклати глава.
	— Ейб е добър човек, но повече няма да се занимава с това. Нито пък някой друг. Всичко е единствено в мои ръце.
	— А ти не разполагаш с аргументи, които биха спасили живота на Дженифър, нали?
	— Не, тя не желае да…
	Франи сложи пръст на устните си, за да млъкне и му напомни, че вече е чула всичко това.
	— Остава само едно — завърши тя.
	— Целият съм в слух.
	— Трябва да откриеш истинския убиец.


>>	42

	Харди усети, че Уолтър Теръл вече не му е приятел. Обади му се по телефона в службата малко преди девет, за да поговори с него. Каза му името си и че иска да му зададе един-два въпроса, а Теръл отговори:
	— Върви да задаваш тъпите си въпроси на някой, който го е еня. — И затвори.
	Харди дълго задържа слушалката. Добре, помисли си той, разбрах намека. Теръл беше първата индикация, но докато прелистваше протоколите от разпитите и полицейските доклади на бюрото си, си даде сметка, че вече никой не би му обърнал внимание, да не говорим да проведе с него обстоен разговор.
	Том и Фил Дистефано… пълен абсурд. Нанси… примряла от страх и с основание. Семейство Роумън… би могъл да се заеме със Сесил, но дори и да разполагаше с по-сериозни улики — а не разполагаше, — нямаше как да го накара да проговори. За Сам — хомосексуалистът от клиниката — не си струваше дори да се замисля.
	Харди слезе долу, погледа мача по телевизията, изпи чаша кафе, поговори с Филис. Дейвид Фримън тази сутрин беше в кабинета си, но при него бе влязъл клиент и секретарката не искаше да го безпокои. Не че Харди имаше нужда от него. Май пак някакво дело за убийство. Беше работил у дома, защото Филис вече преписваше първите страници на обжалването.
	Вечно въртящите се колела на правосъдието го притиснаха и той се качи в кабинета си. Стреличките зачаткаха по мишената. Часовникът тиктакаше.

	* * *

	Оставаше само Али Сингх — администраторът от „Йерба Буена“. Харди реши да го покани на обяд в някой ресторант, за да поговорят на спокойствие, да се опита да открие още подробности за работата на Лари Уит. Може би е отнел пациентите на някой друг лекар? Просто му се струваше невероятно човек като Лари да е бил харесван от колегите си. Беше труден за понасяне, а на всяко работно място и без друго възникваха търкания. Струваше си да опита. Не че имаше друг избор.
	Оказа се, че Сингх вече не работи там.
	— Можете ли да ми дадете новия му номер?
	Деловият глас отвърна, че не било позволено да дава такава информация. Харди го очакваше.
	— Много е важно.
	Гласът каза, че съжалявал, но не можел да направи нищо. Съдба.
	— Добре тогава, ще ви оставя името и телефонния си номер. Моля ви да му се обадите и да го помолите той да се свърже с мен.
	— Предполагам, че ще мога да го направя — отговори гласът. — Ще попитам.


	Помощникът на главния прокурор и кандидат за поста му Дийн Пауъл и самият главен прокурор Крис Лок отидоха да обядват заедно в ресторанта на последния етаж на „Банк ъв Америка“, петдесет и два етажа над града. Пауъл бе помолил за това.
	Поръчаха си специалитета на заведението. Пауъл реши, че трябва да има и бутилка вино, но Лок не искаше и да чуе, докато не я донесоха — след това се остави да го убедят, че една чашка няма да му се отрази зле. Не се чукнаха.
	До изборите оставаха само две седмици и Пауъл водеше пред другите кандидати с четири процента, според последните социологически проучвания. След като поговориха малко за тях, Пауъл разказа за посещението на Харди — това, за което бе обещал да не споменава пред никого.
	Когато свърши, Лок попита:
	— От колко време е при Фримън, че да опитва с тези номера? Разбира се, той е способен да го измисли и сам.
	Пауъл кимна.
	— Ходът е прозрачен — продължи Пауъл. — Твърди, че клиентката му не искала въпроса да се повдига в съда, но това било самата истина, а аз съм кретен, ако не му повярвам.
	— Все пак, Дийн, тези приказки витаят във въздуха от самото начало.
	— Разбира се. Няма съмнение, че тази жена е отнесла някой и друг пердах. Само че черно на бяло го няма никъде.
	— Има го, Дийн. Регистрирано е най-малкото веднъж.
	— Но не и с втория съпруг. Не с Лари.
	Донякъде раздразнен или може би само изгубил търпение, Лок го прекъсна:
	— Знам кой е Лари Уит. А какво смята да прави Харди?
	— Тъкмо за това става дума… Дженифър му била забранила да говори за побоищата в съда.
	— Обясни ли защо?
	Пауъл сви рамене.
	— Било все едно да признае, че е убила мъжа си, а тя не го била направила.
	— Постила си за обжалването. — Лок изпи виното си и Пауъл му наля още половин чаша. Областният прокурор не възрази.
	— И аз мисля така. Тя не е глупава и знае какво прави.
	— Струва ми се, че не е убила мъжа си за това, че я е биел.
	— Така е. Направила го е заради парите. Два пъти. — Пауъл се загледа през прозореца към блещукащия град и отпи вино. — Просто исках да го знаеш. Да те предупредя, че можеш да очакваш посещение от господин Харди, за да те помоли да проявиш състраданието, с което основателно се славиш.
	Лок, който не понасяше Харди от край време, се усмихна и попи устните си със салфетката.
	— Ако е неофициално и не е включено в протокола, значи не съществува, Дийн. Това е моят принцип. Винаги е бил.
	Пауъл беше удовлетворен.
	— Да, знам.
	Лок вдигна чашата си и Пауъл му наля последните капки вино.


	Най-накрая Харди бе открил две неща, за които все още не се бе замислял и те му дадоха известна надежда.
	Не че съдържанието на пакета, доставен от „Федерал Експрес“ малко преди убийството и неговия подател бяха от голямо значение. Но все пак… Дори и това „все пак“ му се струваше невероятно оптимистично.
	Другото, което му хрумна, бяха колегите на Фил Дистефано. Глицки му бе разказал за посещението си в работилницата и Харди се замисли дали някой от хората там не си докарва допълнителни доходи като платен убиец. Това, разбира се, беше прекалено… Фактът, че онези хора са обикновени работници, не означаваше, че са убийци. Освен това водопроводчиците не бяха сред финансово притеснените обществени кръгове. Но с какво друго можеше да се заеме? Според Франи — а той вече също бе убеден в правотата на думите й, — беше пропуснал нещо.
	Телефонът иззвъня и го стресна. Тъкмо разсъждаваше как да подходи към колегите на Фил: „Здрасти, струва ми се, че някой от вас убива хора в извънработно време. Чували ли сте нещо такова?“ Боже.
	— Ало?
	— Господин Харди ли е? — приятният глас на Али Сингх. Не че щеше да помогне кой знае колко.
	— Малко късно е, но ако все още не сте обядвали, бих искал да се видим в някой ресторант. Ще хапнем и ще поговорим.


	„Еднорогът“ доста се различаваше от ресторанта на петдесет и втория етаж на „Банк ъв Америка“. Това беше едно от тези заведения в Сан Франциско, които сякаш винаги са празни, но някак си съумяват да съществуват по двайсет-трийсет години и повече. Един плакат до входа обявяваше, че в сряда ще се състои поетична вечер, че през другите дни има музика, „микрофонът е ваш“ и така нататък. Прозорците бяха големи, но завесите бяха спуснати, така че вътре цареше приятен полумрак. Носеше се лек аромат на къри и свиреше цитра. На бара играеха шах брадат мъж по фланелка и дългокоса млада жена с черни дрехи.
	Сингх махна с ръка от масата в дъното. Харди видя фигурата, макар и очите му все още да не бяха свикнали с мрака и се запъти нататък. Блъсна се в една маса и едва не настъпи някаква котка, която изсъска и скочи върху перваза на прозореца.
	Харди стигна до масата и Сингх стисна вяло ръката му. Администраторът изглеждаше някак си смален и измъчен, макар и да се усмихваше. Когато Харди му благодари, че се е съгласил да се срещнат, Сингх отвърна:
	— О, не, удоволствието е изцяло мое. Радвам се, че дойдохте. Тук няма много… — Замълча и посочи с ръка празното заведение.
	— Този ресторант ваш ли е? — попита Харди. — Собствен?
	Сингх се засмя.
	— О, не, не. Тук е евтино. Понякога стоя по цял ден. По-добре е, отколкото да сй у дома. Човек трябва да ходи някъде… както ��оди н�� работа.*	Мъжът,кжйђо ивраеше шах на аара, си сложи престилка и се приближи дм масата им с менюто. С��нгх ѿопита Харди дали моЖе да си поръчА зеленчуково къри за 4,95 — най-скъпоъо ястие в менюто. Харди го увер�, че всичко е наред и че след като го е поканил, ще плати сметката.
	Келнерът си тръгна и Харди попита Сингх защо е загубил работата си. Той се усмихна тъжно.
	— Виждате ли, новият климат… — Той отново замлъкна по средата на изречението. — Не, не е това. Мисля, че е заради алчността.
	— Алчност?
	― Не е почтено, не е както трябва. Може би ђова е садо бизндс, но аз⁦ работих в „Йерба Буена“ сеP�ем години и мислеѕ, уе…	— Какво се случи;
	— Реорганизацията. Парите. — Синбх отоа глътка вода кт чаЈата си. Без лед. — Не знаех, че ще стане така. Аз съм �и виновен. Трябваше да го предвидя. За да печели едؽа организация, тѐябва да �е освободи от0излишните тػъстини. Е, ��е смятах, че съм излкшна тлъстина…�бях полезен.�Вършех ню��аквѰ работа там. Сега вече разбирам.
	ХардҸ бе прочел циркулярнати оՄерта няколко пъти и познаваше фактитд — медицинският цемтър „Йерба Буена⁜ ррябваше да се пре��ърне �� пѵчелившо, ёаؼофинанБиращо се здравно заведение и Ђрябваше да привлече капитал, за да може да е конкурбнтносҾособно в привличането на �ациемти. Но от друга страна, капиталът P�и дошъл, с�мо аио се очакват печалби.
	— Значи ви уволниха.	Синѳх сви рамене.
	— Сигурно са намерили някой, който да върши работата ми срещу по-малко пари. Може би не толкова добре, но… Пък и аз бях администратор, не лекар, така че… — Заключението беше очевидно. — Все едно. С какво мога да ви помогна? Не дойдохте тук, за да разговаряме за мен, нали?
	Харشи Ձе отпусна назад.
	怔 Ня�<ам нищо против да чуя какво е станало с вас, господин ѡим�х. Исках да се срещнем във връзка с Лари Уит. Може би сте разбЀаѻи, че жена му ѱешенризнаѢа за!виновна от съда?	— Не, не съм. Не сػедя новините, откакто… жена му,`казвате?
	― Тя д м��я клиенука. Има Ѐеалма опасност д� я осъмят�на снърՂ и дз се опитвам Դа я спася.
	— Аз съм про��Ҹв смъртното нѰказание& За мен то също е Ѓ��ийство, само че го Ѹзвършвб държавдта.
	— В такъв случай�мож�� би ще искате да ми помогнете.
	— Стига да мога. Но, както вече казах� доотор Уит беше уزажаван лекар.
	Сервира��а обяда. Сингх започна Да се храни лакоио ведҽага, щом оставиха чиния��а пред него
	— Споменذхте, че с ش��ктор Уит Ёте имذли някжи разногласия �к���;о0разходите.
	— Вижте, бордът на директорите решаваше всичко, аз само иззълнявах(решениыта. Доктортт го знаеше и не е имало конфликти на личнд основа. Струва ми0се, че исоP�ше да упражняжа по-голям контрол, аҰ се�чува гласът му. — Сиѽгх ����ҵстана аа се храни з� миг и се усмихна. — Понютие нямам какво би направил сега.
	— Кога сега?
	— Когато няма Али Сингх, ѡ ккгото да спори. След продажгата.
	— След като „Йерба Буена“ зап�хна да се �амофи��аесира?
	— Не. — Сингх поклати глава. — Започна да се саммфинансира миналата пролбт. Имах оредвид продадбата на акциите. Изкупуването Ѹмn С��мият той не!купи никакѲи акции… почти н��кой нԵ купи. Нж доктор Уит ще�е да оспорТа. Нямаше аа остав�� не��ата така.	Харди престана да се преструва, че се храни.
	— Боя се, че не ви разбирам. Нали говорехме за това, че „Йерба Буена“ е започнала да се самофинансира?
	— Да, така и стана. — Харди чакаше. — После… това е друго нещо… по-късно, това лято, центърът беше купен.
	— Кой го купи?
	Сингх приключи с кърито и еутна чинияЂа си настрана.
	— Хората, които ме ув��лниха. За��трахователНата`компания ␞Пакрим“. ҟлатиха четирийсет нигиона в брой.
	Харди също буђна чинията си.
	— ЧеѢирийсет милион�.
	— КҾгато трябѲаше да сд плата таксата по пререгисђрацѸята — пр��дължи Сингх, — а тя се определя според стойността йа пре��приُтието, въпроснҰта стойност беше малко повнче от поѻовий милион. Предложението за$четирийует милиона изнейада всички. Никой не беше ѿредполагал, че „Йерба Буепа“ може да струва толкова.
	Но някоҹ ��се п��к е пѠедполагал, помисли си ЧардԸ. Нямв предприятие, коѵто за по-малко от шест месеца да поскъпне от половин ҽа четирийсбт �илижна.
�Така или ظначе, цир�улярната оферта описваше финансԾвото бтдеще на организацията с дост�� мрачни краски. Не се предвиждаше вънщна разпрод�жба на акции- не се очертаваха�потзмциални купувачи. Всичко това се посочваше в офертата. Членмвете на колектива не бивал��0да очакват1никакѲи главозамайващи печалби. Човек можешз да си помисли, че не ��и струва дори да гуѱи време, за да купи петцзнтовите алци�� �� те едва ли някога биха стрували повече оттова.
	Започна да се досеща.
	— Ако бях член на „Йерба Буена“ щях да купя акции — продължи Сингх. — Малко от членовете купиха, но аз щях. И сега всичко щеше да е доста по-различно.
	— А членовете, които купиха — попита Харди, — какво стана с тях?
	Сингх знаеше цифрите.
	— На лекарите, членове на „Йерба Буена“, предложиха четирийсет и девет процента. Това прави сто и четирийсет хиляди акции по пет цента едната. Количеството, което имаше право да купи всеки, зависеше от стажа в организацията, но не биваше да превишава триста шейсет и осем, тоест осемнайсет долара и четирийсет цента.
	Харди помнеше цифсата. По-малко от двайсет дклара.
	— Все още ми е ӂрудНо да повярвам,(че тожа стаеа⁦ Знаете ли колко струва ЕҴна петцентова акция сега?

— Бих могъл да ипчисля.
	— Не е нужно. — Сингх пак се усмихна.   Вече го направих. Сто четирийсҵт и два долара и осемдесет � шест�ценقа. За акция.
	ХаЀди подсвирна.
	— Петдесет и две хикяди, петхтотин седемде�ет и два долара и четирийсет и осем цента ꀔ добави Уингх.*	— Какво е това?
	— СумРта, с която разполага всеки, който е к��пил Ђриста шейсет � осем акции га осемна��сет доЛара и�четмрийсет цента&


	— Интересно, ако е вярно, но каквP� от ђова?
	Фримън бешб на своя територия. Заразлика�от скՀомния му апартамент, кабинетът му беше обзаведен пищн�� — огромен персийски килим покриваше(тъмния паркет на пмда, в за�еденото барче се виждаха чаши от оловен`кристал( на стените висяха скъзи картиP�и, рафтовете, пълни с книги, две кожени канапета, кресла. На прозорците имаше завеси, а не щори. Огромното бюро беше от безупречно полиран махагон.
	Шест часът. Харди се бе настанил в едно от креслата. След разговора с Али Сингх се бе опитал да се свърже отново с Дона Белоуз, но безуспешно. Беше оставил съобщение и за Джоди Пакмън от „Крейн и Крейн“. После отново прочете циркулярната оферта. След наученото от Али Сингх, тя не изглеждаше по-различно.
	— Какво от това? — учуди се Харди. — Как какво?
	Фримън изсумтя, подаде му бутилка бира и продължи да търси нещо в барчето.
	— Това са ужасно много пари — продължи да упорства Харди. — Ужасно много!
	Фримън най-накрая измъкна бутилка червено вино.
	— Съгласен съм. — Започна да я отваря. — Но пак те питам, какво от това? Шайка лекари са спечелили много пари. Случва се всеки ден.
	— Не е шайка. Броят се на пръсти. Според администратора Сингх, не са били повече от петнайсет-двайсет.
	Фримън извади тапата, помириса я и я остави върху барчето. После взе една кристална чаша, изля вътре четвърт от бутилката и я вдигна към прозореца, за да види цвета, бистротата.
	Харди кръстоса крака.
	— Дейвид, ако те отегчавам, кажи ми, става ли?
	Фримън отпи от(вин��Ђо.
	— Не ме отегчаваш. Ни най-малко. — Отпи пак, задържа го в устата си, преглътна,�възд�хна. — Това бордк осемдесет и ��тора година н��истина�е фаетасти��но. Защо не го опиташ?
	Приближи се0до съседното кресло, остави чашата върху мраморната масичка и седн�. Харди упори��о продължаваше да пиб бира.
	— �измъс — каза ФЀимън след малко, — наист�на се опитвам да сгло��џ някакъв аѐгумент ؾт всичко това, но не го виждам.	Харди се отпусна назад и се помъчи да органигира мислитб си. Това би било добра тренировка, преди да излезе пред Вилърс* Може би в краю"на краищата нещата не бяха чак толкова ясни, колкото му се струваше.
�— ДԾбре. Да проявим алагородст��о и да кажем, че пет��есет души от „Йеѐба Буена“ са купили а��ции. В центъра са членували около четиристотиН.
	Фримън слушаше с чашбта в ръка.
�— Е?
	怔 Според мѵн, една го��ина по-къспо тази ц�8ркулярна оферта прилича на чиста измама.
	— ПѠеди една година още не беше започнал първото си д��ло — отвърна Фримюн. — Още н�� работеше тук. Нямаше две деца. Не позндваше Дженифър Уит Лари и Мат0б��ха живи. —$Разклати виното и добави: — ЗА една година могат да се случат много неща. Да наутъпят промени.
	— Иисля, че Лари се е свързал с адвокатката си и след това с фирмְта в Лос Анджелес, защото е подозирал нещо не�едно. Исиал е �а го ��ـедо�врати, да посочи�с пръут, когото трябва.
	— КЮго?
	— Бордът на д�ректоркте, адвокатите… не знам. Който е ��амислил цялата шашма.
	Рунтавите веждк на Фримън Q�е повдигнаха.
	— Сега пък�стана шашма.
	— ѡ��Ըо ако ешашма, може да помогне на Джصнифър.

— ДизмъӁ, ؽе си мисли( че нещата стоят ��ака, само защото искаш ��а стоят така.
	— Струва ми се, че не го правя.
	Фримън пкклати глава.
	— Искаш да е шашма, защото ако е, ще имаш шанс да помогнеш на Дженифър да се отърве. Ако го докажеш. Само че не виждам как ще го направиш. На този етап можеш само да се надяваш да заменят смъртното наказание. Тя е призната за виновна. Невъзможно е да предизвикаш преразглеждане на делото.
	— Мога да накарам Вилърс…
	— Говориш за съдия Джоан Вилърс от Върховния съд, предполагам? Дръж се сериозно. Няма да я накараш абсолютно нищо… По-скоро ще убедиш някое парче бетон.
	— Нека убедя теб, тогава.
	Фримън се облегна.
	— Слушах те. Спомена нещо за някакви си петдесет доктори, които купили акции. Продължавай.
	— Причината останалите триста и петдесет да не купят е самата оферта, която е написана така, че да я хвърлиш в кошчето, още щом я видиш. Освен това са я разпратили по празниците, така че да е съвсем сигурно, че почти никой няма да й обърне внимание.
	— Дотук ми е ясно. Лари купил ли е акции или не?
	— Лари е надушил нещо непочтено.
	— И после?
	— После е заплашил, че ще провали шашмата. Затова се е обадил в Лос Анджелес.
	Фримън опря пръсти в слепоочията си и въздъхна.
	— Опасявах се, че си намислил тъкмо това.
	Но Харди не беше �
клонен да се оставP� Фримън да го разубеди — през послбдните няколко седмиІи го бе правил достатъчно пъти.
	� Дейвид, съдружникът ор фирмата в Лос Анджелес, ко�то се е занимав�0ла с тжва, е бил застре�;ян само мЕсец след Лари Уи�.
	Фримън напълн�� чаQ�ата си.	— Това вече го спомена Извинявай, но не виждам как подобно нещо ще намали присъдата на Дженифър, дори и да накараш Вилърс да те изслуша, което няма да стане. Искаш да ми кажеш, че е имало някакъв си мистериозен наемен убиец, за чието съществуване защитата, тоест ние, не си направи труда да спомене досега нито веднъж, понеже няма никакво доказателство?
	— Това не означава, че не съществува.
	— Мислиш ли, че съществува? Според теб Дженифър казва истината, така ли?
	Харди отговори, че не е напълно убеден, но че съдебните заседатели можели и да повярват.
	— Ще ги оставя да решат сами.
	— Вилърс няма да ти позволи да развиеш теорията си. Дори и да ти позволи, Пауъл ще възрази и ще спечели, ако не представиш доказателства. С такива не разполагаш.
	— И това означава, че Дженифър ще умре — отбеляза Харди.
	Фримън шумно отпи от чашата си.
	— Това се предполагаше от самото начало — промърмори той.


	Но Харди не смяташе да се вслушва в съветите на Дейвид, дори и да са разумни. Оставаха му четири дни. Ако намереше доказателствата, за които говореше Фримън, можеше да накара Вилърс поне да го изслуша.
	В края на краищата на карта бе поставен човешки живот. Нещата бяха сериозни, не ставаше дума за някакви теоретически спорове или политика. Трябваше да открие нещо реално.
	Тогава, разбира се, възникваше въпросът дали такова реално нещо съществува, но Харди нямаше друг избор — трябваше да приеме, че съществува. Някъде.


>>	43

	На следващата сутрин разговаря с трима лекари от медицинския център „Йерба Буена“. Двама от тях не бяха купили акции, единият беше. Двамата се чувстваха като попарени, макар и да не смятаха, че са станали жертва на някаква конспирация — центърът се бе развил добре и те само можели да съжаляват, че са пропуснали шанса си, но пък и на времето всичко било лотария и никой не бил в състояние да предвиди какво ще стане.
	Щастливецът, някой си доктор Сайдъл, беше от по-младите членове на центъра и имал право да купи само деветдесет и една акции. През декември платил за тях 4,60 и забравил. Миналия месец, когато му връчили 13 143,12 долара, си помислил, че всичко това е много хубаво. Но след като платил данъците, останали по-малко от десет хилядарки, с които платил дълговете си по кредитните карти и отново се върнал на нулата. Наистина извадил късмет, но пък не чак такъв, че да промени живота му.
	Харди започваше да си мисли, че ще е трудно да убеди когото и да било с теорията за конспирацията, дори и себе си, ако не открие някой, който е спечелил значителна сума и следователно би имал интерес да запуши устата на канещия се да проговори Лари Уит.
	Следобеда отиде до библиотеката и в справочния отдел намери имената на директорите от борда на „Йерба Буена“, но сред тях нямаше нито едно познато. Научи, че корпорацията е трябвало да задържи петдесет и един процента от акциите, а лекарите — четирийсет и девет, ако всички решат да купят акции. Зачуди се какво ли е станало с непродадените акции, предназначени за лекарите, но в публикувания проспект не се споменаваше за това.
	Направи нужните изчисления и се убеди, че ако само десет процента от лекарите са купили акции, някъде са останали още 125 000 на стойност около седемнайсет милиона.

	* * *

	В петък сутринта влезе в кабинета си и веднага се свърза с полицията в Лос Анджелес. Все още не бе открил фактическа връзка между бизнес делата на центъра „Йерба Буена“ и смъртта на Лари Уит. Предната вечер още веднъж поговори с Дженифър за всичко това, но тя не си спомни мъжът й някога да е споменавал акции или нещо подобно. Харди се почувства изкушен да я накара да измисли нещо правдоподобно, но се сдържа. След това изведнъж му хрумна — в Лос Анджелес е имало две убийства, значи е имало и разследване. Знаеше, че полицаите са чувствителни на тема неразкрити престъпления и се надяваше да вдъхне малко ентусиазъм чрез предполагаемата връзка на едното престъпление с другото.
	— Рестофър, отдел убийства.
	Беше възрастен глас, но не уморен. Харди си бе пробил път през бюрократичната джунгла по-лесно, отколкото предполагаше. Може би и това означаваше нещо?
	Представи се и обясни защо се обажда, като говореше максимално бързо, но и колкото се може по-ясно — каза, че е адвокат от Сан Франциско и че може би е открил някаква връзка между клиентката си и убийството на Симпсън Крейн.
	Последва достP� дълга пауза.
	— Как казахте, че ви Е името?
	Харди повтори. Последва още една пауза
	— Един момент. Изчакайте малко.
	Кога��о гласът �=а Ре��тофър се чу отново, шумът около негм бе�е утихнал.
	—Казахте, ч�� се обаждате от �!ан Фра��циско?
	— Да.
	— Слушам ви.
	Хар�4�8 рP�зказа всичко, този път по-подробно.
	— Това е доста съмнително, господин Харди — отбеляза Рестофър накрая.
	Харди се съгласи. Инспекторът беше напълно прав. Симпсън Крейн управляваше юридическата фирма, която се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, чийто член беше Лари Уит. Крейн лично не беше адвокат на центъра, нито пък на Лари. Дори и Джоди Бакмън не беше личен адвокат на Лари.
	Харди не продължи да настоява — според него това беше най-лесният начин да накараш едно ченге да престане да те слуша. Особено след като теорията му беше недоказана.
	— Е — каза той, — помислих си, че трябва да съобщя на някого, защото не бях сигурен. Да не ми тежи на съвестта.
	Това беше знак за Рестофър да затвори, ако иска, но той не го направи.
	— Бяхме доста сигурни, че убийството е дело на профсъюзните босове, но не успяхме да открием никакви улики. Направили са го професионално.
	— Тук, при нас също. Разликата е, че признаха клиентката ми, съпругата на Уит, за виновна. Уж го е убила заради застраховката.
	— Вече са я осъдили?
	— Миналата седмица. Моят проблем е, че няма никакви факти в нейна полза… Може само да повтаря, че не го е направила. Твърди, че е видяла на улицата някакъв човек. Може да е бил наемен убиец и затова реших да поровя малко, за да разбера на кой и защо Лари е бил неудобен. Мисля, че открих.
	— Остават ми четири месеца до пенсия — отбеляза Рестофър след малко. — Не бих имал нищо против да приключа случая успешно. Крейн беше известен човек. Жена му също. Но в момента имам четири други случая… Кога да намеря време? — Това си беше негов проблем и Харди го остави да мисли как да го реши. — Разполагате ли с някакви документи? Каквито и да е?
	Харди разполагаше само с циркулярната оферта и проспекта. Предложи да му ги изпрати, ако иска.
	— За колко пари става дума?
	— За около седемнайсет милиона.
	— Седемнайсет милиона!
	— Според мен това може да е сериозен мотив да видиш сметката на някого.
	Рестофър изсумтя.
	— Тук, при нас понякога стигат и седемнайсет цента. Добре де, изпратете тези неща. Ще им хвърля едно око.
	Сега Харди би могъл да затвори, но не искаше да подвежда полицая. Искаше да му каже абсолютно всичко.
	— Инспекторе… — започна.
	— Името ми е Флойд. Да си говорим на „ти“.
	— Добре, Флойд, има още нещо, което трябва да знаеш и което не подкрепя теорията за наемния убиец. Може да се окаже, че си си губил времето.
	— Слушам.
	— Не знам дали наемните убийци постъпват по този начин, но Лари Уит беше застрелян със собствения си пистолет.
	Тишина. На Харди му се стори, че чува въздишка.
	— Крейн също — каза той. — Изпрати онези неща.


	Поне бе тръгнал по някаква диря, въпреки че подробностите не изглеждаха съществени. Като пакетът, доставен от „Федерал Експрес“, например. Докато Харди попълваше формуляра, с който искаше Али Сингх да бъде призован като свидетел, си спомни, че фактурата за пратката е сред веществените доказателства по делото и че е достатъчно да я погледне, за да види кой е подателят.
	Оказа се, че е Нанси Дистефано. Харди си спомни, че Том бе ходил до къщата на Дженифър през седмицата преди убийството, за да занесе подарък на Мат. Нанси беше решила да даде своя лачно, но след0като посещениصто на$семействм Уит у тях ѱе пропаднало, бе решила да го изпрати по пощата. Не беше важно какво е имало в пакета — вероятно ее потънало срҵд купчината играчки0на Мат� Така иѻи иначе, още един незначителен въпрос бе намер��л сزоя отговор.
	В разпродажбата на медицинския център „Йерба Буена“ имаше нещо гнило. Теорията на Харди не беше напълно разработена, да не говорим за доказана, но това, което подозираше, го привличаше неудържимо. Както и всяка друга възможност. Ами ако Симпсън Крейн и Лари Уит независимо един от друг се бяха натъкнали на някаква непочтена игра и са заплашили да я разкрият? Този, който я е започнал, е трябвало да премахне двете пречки — Лари и Симпсън, — за да продължи. Наел е някой, за да свърши мръсната работа и всичко е станало така, че следите да водят другаде — към профсъюзите в единия случай и към сњпругата в другкя. Пюбопитен паралел,

	* * *

	Неделя сутрин, пържени яйца с бекон в тигана. ФՀаниl по хавлия,`чете вестника в осветената отѡлънцзто кухня. Ребека и Виѽсънт се раѴкат на рядкото ��доволствие да се занимават един с друГ — Ребека помага на�мама да храни бебето, като успяв�� да напъха в устата му цела двайсет процصнта �т банановата к��ш�.
	Харди наблюдаваше всичко това с ъгълчето на окото си. Ценеше рези моменти от семейния живP�т иим се наслажд��ваше истински, От дру��ат� стая се чува�е симфонична музи�а — поредното влظяние на Фримън. Той стаѽа, прекоси кухнята и�целуна Франи пؾ челото*
	Тя се Юбърна разсеяно и също го целуна. В тОзи мжѼеҽт телехонът иззвъня ‐ аинаги стАваше така.
	— Не вдигай — каза Харди. Стоеше0до апарата и�засега се справُ��е с изкушението успешно.
	Но Франи вече бе станала.
	⁔ Сюзън е. Каза, че ще се обади� Доже да е бремднна. — Вдигнаслушалката, намръщи"се и(каза: — Един момент. Сега ще се обади.
	Изгледа я кръвнишки, ео вече н��маше Какво да направи.
	Беше Ѥлойд Рестофър.
	—0Имам добра новина и лоша новина. Лошата новина е, че съм отстрбйен от случая.
	— ОтстранеН си от случая!? — Харди излезе със слушалЪата в �оридорчето,за да чува по-добӀе& — ЗащѾ? Какво стана?
	� Май е свързано с политиката. След ка��ؾ получих офертата в петък, поговорих`с младиЏ Крейн, Тод, сина н԰0Симпсън. Попитах го дали има�нещо прорив да поговоря с някои от съдружниците му и той каза, че не възразява. Ее му обясних"цочно за какво став� аума… само, че работим по нова версия. Попитах го далѸ баса му сн е занимавал с „Йерба Буена“.
	— И?
	— Лично не е. Бил з Бакмън и невовите подощницѸ.
	— Добре.
	— Поговорих с Бакмън, Стори ми се сزестен човеغ. Искашб да помогне. — Харди също �и спомняше разговора си с него. — �опитах го дали п�знава Уит. Каза ми, че е чуваһ името. После си спомни, Ӈе си му се обаждал и че тмй е забравиѻ`да те потърси, кдкто бил огещал. Записа си, така че го охаквай. След рова пжг��вжрихме па акциите и дали е възможно Симпсън да е(бил замесеН по някакъв начин. Ёа��мън не можеше Да си го представи, аз нҏмах повеЇе вънроси и всичко свърши. Останах с вؿечатлениеђо, че$името Уит ме му говори нищо конкретнп,
	— Спом��на ли пред�ннгоседемнаԹсетте милиона?
	— Да. Според него цифр��та била силнп пӀеч��еличена, но щял да провери за всеки случай. Можело и да са си ражпредблили мҰлко пари каро премия, а и директори��е си запазили правото да изкупят всички акцаи�обратнж, но тѾва не0било тайна за никого.
	— Доرре, а защо са те маснали от случая?
	— П�молиха ме, тѾва е всичко. Вчера ми се обадиха с дома.
	— Кой?
	— Заместник шефа ми. Но не ми нѰреди, а по-ско��о ми предлови… Какво съм се бил зАх��ан��л с убийство о�преди десдт месеца, когато ми оставал�� четири месеца до пенсия?�По-добре било да си разчистя бюротои да не се зайимивдм с �ивотии.
	ХаѠди сԵ гагледа през прозореца. Хрумнб му нещо.
	— А откъде е разарал, че"отново си с��!захванал с този случай?`Ти ли му кажа?
	— И аз му зададох същия въпро�. Ин��циативата беше на шефа, който пък си поприказвал с гос��о�ин Келсо�
	— Кой е господин Келсо?
	— А, да. Забравих, че не си жттук. Франк Келсо е един от видните ��и граждани. Обадил сб на шефа и се поинтересувал защо тормозим, употребил точно тази дума, защо тормозим един от стълбовете на гражданското ни общество, при това, когато е дълбоко опечален. Предполагам, че става дума за Тод Крейн.
	Виден гражданин на Лос Анджелес. Започваше да става горещо. Така или иначе, бе докоснал оголеѽ нерв�и това го изпълни с надежди.
	— И к��кво ще правим в такюв случай?
	— Какво0ще правя(аз ли? Боч се, че няма да правя нищо. ПокожениетО ми е такова, че не иска�� да мътя водата Щом катк шефо��еВе искат да се откажа, отвазвам се и толкова.
	— нареѴиха ти да забравиш убийство?
	— Случва ре по веднъж на няколко години> — След секунда добави сериозно: — И аз задад�х хъщия вЊҿрос. Знаеш ли какво ми от��овориха? Попитаха ме дали имам някакви се�����зн�� уԻики или се оP�итва� да ловя риба в мътна вода. Аз спммԵԽах най-важните неща0за клиентката ти и всичко останало и той заяви, че според него съм ловял риба. Аз възразих, че понякога и от това има полза, но той ме отряза, че сега моментът не бил такъв. — Рестофър въздъхна. — Това тук е лотария, а ме чакат четири нови случая, които трябва да приключа преди да се пенсионирам.
	Харди изчака малко и опита пак:
	— И можеш да си отидеш, като оставиш такава работа недовършена?
	Беше смешен опит да събуди у него чувство за вина, но бе длъжен да опита всичко.
	Рестофър се засмя.
	— Знаеш ли колко неразкрити престъпления съм оставил зад гърба си? Не ти трябва да знаеш, но така или иначе, едно пмвече няма да промени ѽищо. Можеш да опҸташ с някой часуен детектив. Мога да ти�препоръчаМ един%двама оՂ тукашните.
	—!Флойд$ трябва ми професионалист. Нявой, който е вътре. ⁔ Може би ломпP�иментшт би свършиЛ работа? Рестофър разполагаше със средства и опит, Недостъпни за никакъв частен детектив.
	— Не мога да ти помогна, Харди. Съжалявам.
	— Разбирам, Флойд. Благодаря ти все пак.
	Канеше се да затвори и зачака инспекторът да се сбогува, но вместо това той попита:
	— Няма ли да ме попиташ за добрата новина?
	— Питам те. — Макар че и лошата новина бе добра в изԲе��тен смксъл — Эамесата на полицейски шефове и видни бравдани означаваше, че не всичкО е химера. Имаше нещо гнилк. Няиой искаше да го псикрие. — Каква е добрата новина?
	怔 Добрата новинҰ е,!че снощи докато си мислех, че всичко това вони, реших днес да провеЀя някои работи. На едно място тук държ��м архиви с нещата, коШто правят баров��ите. Не са секретни, макар че понякога е труд�о да се`врд�иш> Записва се кой с какво е допринеръ�� еа еди-коя си ��ауза, всз от тоՏ сорт. Реших аа пр��веря делата на нашия господин Келсо, да видя дали мякой от„Йерба Буена“ не разчита на него за някоя и друга услуга. Познай какво открих.
	— Че има такъв.
	Харди си го представи как кима.
	— Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.
	— Тя ли е говорила с Келсо?
	— Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.
	— А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и ��а му кажеш, че с това Ҹграта Ըзлиза от сфефаЂа на рибол��ва?
	— Не е достатъчно, Харди. — Рестофър нص жХлаеше да се занймава(повеЇе и толкова.0Нямаше никакво намерение да си навлича непри��тности н��колко месеца прдди да се пенсионира. Все пак Харми му беше благодарен.
	— Без долазатеһства нб може да се направи нйщо — добави0инспнкторът.
	— Знаеш ли нещо за тази Ԝаргарет Морънси?
	— Нищо особено. зй��нува може би в десет борда… тези хора си изкар�ат хляба така, нали? Участват в директорск�� бордове, пазят парите и ср��щу това получават неголеми суми. По този начин богатите си остават богати. Ен, слушаЙ, сйед чеђири месеца отивам дв живея край е��нѾ езеро в Монтана, в$къща, която съм купил. Ще се махна веднъж завинаги оՂ тази зоологическа Урадина. Защо да блъскам повече?
	— Звучи джбре.
	— Ще бъме добре, и още как. Нървата год��на само ще рисувам. Не съм рисувал, откакто бях малък. Някога обичах да го правя, но после така и не ми остана време.
	— Аз пък правех разни неща от дърво. Без пирони — каза Харди.
	— Е, живот… — въздъхна Рестофър след малко. — Все едно. Реших да ти се обадя и да ти кажа какво съм открил. Може и да имаш късмет.
	— Благодаря ти, Флойд. Оценявам го.
	— Слушай, ако ги заклещиш по-сериозно, обади се. Ще бъда на линия.
	— Разбрах.
	— Дочуване.


>>	44

	Харди се изкачи по стъпалата на съдебната палата. През нощта беше станало студено и сутрешното слънце грееше слабо, сякаш през марля, само колкото да хвърля дълги сенки.
	И през ум не му бе минавало, че ще чувства отсъствието на Дейвид Фримън, но сега бе сигурен, че арогантното му, троснато и самонадеяно присъствие ще му липсва. Влезе в сградата, премина през металотърсача и слезе в кафенето, в което все още нямаше много хора. Поръча си кафе, седна на една маЁа и извади оу чантаՂа си нов бележник и черна химикалкб.
	Беше е��ва седем и четирийсет, а заседбнието щеше да започне в девет и половина.
	След разговора си с Флойд отдели"цял чаё, за да лрецени втзможноститص и в лрая`на краищата реши, че вече не му е останало никакво време, за да търси каквото и да било в Лос Анджелес. Трябваше да защитава клиентката си в съда — Дженифър Уит щеше да бъде осъдена на смърт, ако не откриеше сериозни основания това да не стане.
	И, разбира се, не можеше да използва най-добрия си аргумент.
	Все пак втората фаза му даваше малко по-голяма свобода за действие, отколкото бе имал Фримън през първата. През първата фаза се отделяше повече внимание на тежестта на доказателствата, на фактите. При втората беше нужно да се изведат на преден план фактори, които могат да убедят съдебните заседатели в добрите човешки качества на обвиняемия. Харди би могъл да говори за всичко — за Дженифър като съпруга и майка, за детството и приятелите й, дори за домашните й животни. Бедата бе, че през последната седмица, въпреки ежедневните двучасови разговори с нея, не бе открил почти нищо повече в този дух от това, което вече му бе известно. Предполагаше, че онази част от живота й, за която бе упълномощен да говори, не би трогнала съдебните заседатели ни най-малко…
	Лари Уит й бе забранявал да има приятели и тя се бе примирила. Дори не й бе позволявал да се занимава с живота на Мат в училище. Не бе посещавала брат си и родителите си. Нямаше дори домашни животни. Няколкото пъти, когато бяха излизали с Лари на вечеря или пък го бе придружавала на официалните коктейли, се бе държала като недостъпна красавица, като съпруга ловен трофей.
	Продължаваше да не приема кошмарната реалност — че е призната за виновна. Харди продължаваше да я убеждава, че от гледна точка на съдебните заседатели, тя е жесток, безскрупулен убиец. Трудна за приемане истина, но истина. Дженифър я избягваше, както бе избягвала толкова много други истини в живота си.
	Най-накрая постигнаха някакъв компромис — тя се съгласи Харди да изтъкне различни факти, които според него биха накарали съдебните заседатели да променят мнението си за нея, дори да пледира за живота й, все едно че наистина е виновна, стига да не споменава, че Лари я е малтретирал. В същото време Харди трябваше да продължи да търси нови версии за убийствата, защото надежда все още съществуваше, а откриването на друг евентуален извършител бе най-добрата защита. Независимо от реалността, Дженифър все още се надяваше, че истинският убиец ще бъде открит и тя ще бъде оправдана напълно.
	И така, респектиран от предупреждението на Дейвид Фримън, Харди отдели по-голямата част от нощта, за да подготви и систематизира аргументите, подкрепящи твърдението, че става дума за наемен убиец, с определен мотив, свързан с непочтената игра в медицинския център „Йерба Буена“. За тази цел бе призовал като свидетел Али Сингх.
	Усилията да се представи Дженифър като олицетворение на човечността и добротата се оказаха доста по-тежки. Тя просто не беше дружелюбната приятна съседка, която имат всички и никога не се бе преструвала на такава. Отраснала като трудно и неприветливо дете, тя се бе превърнала в трудна и неприветлива жена, както всички в съдебната зала бяха успели да видят — високомерна, хладна, прикрита, склонна към самоунищожение. Нямаше начин да се разбере какво се крие зад тази фасада. Съдебните заседатели не биха могли да изтълкуват правилно много от нещата, които бе направила след ареста, но Харди предполагаше, че са успели да научат всичко, което знаеше и той самият, и едва ли ще го забравят.
	Отбеляза си фактите, върху които съдебните заседатели щяха да изграждат заключението си — след като е убила мъжа си и сина си, Дженифър е излязла да тича, за да си осигури алиби — банковият автомат за малко щеше да ги заблуди. После хитрото бягство от затвора, при което бе останала на свобода три месеца, през които не бе прекратила връзката си с психотерапевта (ето ти любяща съпруга).
	Макар и съдия Вилърс да бе инструктирала съдебните заседатели да не вземат предвид първия пункт на обвинението, отпаднал поради липса на достатъчно доказателства, Харди не се съмняваше, че според тях Дженифър беше убила и първия си съпруг и този факт несъмнено щеше да натежи на везните, когато му дойдеше времето.
	Да, Дженифър беше хубава. Може би някои мъже я намираха дори за красива. Но Харди подозираше, че даже и този факт може да се обърне срещу нея — цялото й високомерно поведение подсказваше, че тя е над тези неща… може би и над закона? Сълзите биха й помогнали в това отношение, но тя правеше всичко възможно, за да не ги види никой.
	Харди отдели почти цял ден, за да формулира инструкциите, които съдия Вилърс трябваше да даде на съдебните заседатели, преди да се оттеглят, за да вземат решението си.


	— Добро утро, дами и господа.
	Пауъл застана на няколко метра от съдебните заседатели и се обърна с лице към тях. Говореше тихо, със спокоен глас. Като че ли демонстративно се стремеше да избягва всякакво театралничене. Може би долавяше, че на съдебните заседатели им е дошло до гуша от поведението на Фримън?
	Проблем беше и фактът, че след почивните дни рейтингът на Пауъл бе скочил. Сега той водеше пред следващия кандидат със седем пункта и имаше реални шансове да бъде избран още на първия тур. Харди предполагаше, че някои от съдебните заседатели знаят това и следователно шансовете на Дженифър намаляваха още повече. Влиянието и авторитетът на Пауъл биха нараснали неимоверно, ако съдебните заседатели гледаха на него като на бъдеща най-важна фигура в прокуратурата, а не като на обикновен неин служител. Но и срещу това не можеше да се направи нищо.
	Пауъл продължи:
	— В нашата страна, в Съединените американски щати, средно по веднъж на всеки два часа се извършва убийство… всеки ден, всяка седмица, всеки месец. Допреди няколко години за такова престъпление се присъждаше смъртно наказание сравнително често. Дори и за така наречените по-леки престъпления като изнасилването и някои случаи на въоръжен грабеж.
	В нашата „просветена“ епоха, вече не е така. Обществото ни осъжда на смърт само за най-вероломните убийства, при това ако са налице особени обстоятелства. Такива, според закона, както ви разясни съдия Вилърс, са отнемането на живота на няколко души, причакването на жертвата, убийство с цел лично облагодетелстване, убийство на полицейски служител.
	Вие признахте Дженифър Уит за виновна в убийството на двама души, с цел финансово облагодетелстване. Това вече не подлежи на оспорване. През настоящата фаза на процеса аз ще ви покажа защо щатът Калифорния настоява за смъртно наказание.
	Първо, погледнато строго юридически, според законите на щата, изброените престъпления влекат след себе си смъртно наказание. Разбира се, ние не можем да си затворим очите и пред нещо друго… пред личността на убиеца, личност, толкова лишена от милост и човешки чувства, че се е оказала способна да замисли и най-хладнокръвно да приведе в изпълнение плана си за убийството на мъжа си, при което жертва е станал и нейният син, нейният единствен син, плът от плътта й и кръв от кръвта й.
	Харди очакваше подобно встъпление. Колкото и високопарно да изглеждаше то, несъмнено въздействаше силно и беше издържано юридически. Никой досега не се бе наел да твърди, че смъртта на Матю Уит не е била случайна, но беше ясно, че тя е настъпила като пряка последица и по време на извършването на друго „хладнокръвно“ убийство. Извършителят на едното, според прокурора, трябваше да е предвидил и възможността да извърши другото. В такъв случай юридически и двете убийства се квалифицираха еднакво или почти еднакво и Харди реши, че няма смисъл да възразява по този пункт, защото така само би накарал Пауъл да изреди горните аргументи.
	Прокурорът замълча и се обърна към масата на защитата. Дженифър, която сега седеше отляво на Харди, сякаш вдигна гордо глава и се вторачи дръзко в него, без дори да премигне. Харди сложи ръка на китката й и почувства, че трепери. Стисна я, за да я предупреди — подобна демонстрация на хладнокръвие нямаше да е от полза.
	Но досега синът й бе споменаван сравнително рядко и бегло — сега прокурорът използва силни думи, които я нараниха. Беше й трудно да понесе всичко това. Тя издърпа ръката си и каза гласно:
	— Ти си задник.
	Залата се взриви.
	Пауъл остана на мястото си с провиснала челюст, но несъмнено му беше приятно. Защо да не я остави сама да си надене примката? Вилърс призова към ред, започна да удря с чукчето. Залата продължаваше да жужи зад гърба на Харди. Той се опита да притегли Дженифър към себе си, да я застави да млъкне веднага.
	Вилърс се мъчеше да надвика шума, но безуспешно. Дженифър се надигна, искаше да каже още нещо. Харди стисна ръката й. Опитваше се да я успокои, да я спаси.
	— Ох! Причиняваш ми болка! — извика му тя. — Пусни ме!
	Изплъзна се и се обърна към съдията, после към съдебните заседатели. Двама пристави приближаваха, готови да я усмирят.
	Харди скочи, улови я и в същото време се опита да направи знак на приставите, че не е нужно да се намесват. Съвсем тихо и настойчиво, започна да повтаря:
	— Успокой се, всичко е наред…
	Само че не беше. Дженифър се самоубиваше.
	Вилърс се изправи, забравила за чукчето. Някой отзад повика Дженифър по име и тя се обърна. Доктор Кен Лайтнър си бе пробил път до парапета и тя се втурна към него, за да го прегърне. Започна да я гали с големите си ръце по косата, както се успокоява малко дете. Приставите не се приближаваха и чакаха. Кризата бе преминала само за няколко секунди и сега изглежда нямаше някаква реална опасност. Вилърс седна. Пауъл си придаде изненадан вид. Съдият԰ удари с їՃкчето, обяви почивка и повика Харди в кабинета�си.


	Обикновено сивкаزкЂо лице на Вилърс бе станало аленочерѲено. Пауъл мълчеше.
	— Няма да го напѐави пак, ваша светлост…
	— То��но така, няма да`гѾ напѐави. — Каза го тихо, опряла сҵ �а ръце въՀху бюрото пред себе си. — Ако не я отстраня0ор залата и го напЀави, щ�� държа отг�>ворен вас, госؿодин ХаӀди. Няма да спите у дома си цяла седмиюа.
	Эарди беше готов за упрека� но в тона на Вилърс долови`някаква лачна меприязън. Реши, че ��ега е времето да се увери дали това наистина е така.
	— Ваша светлост, имате ли нчкакво лиуно възрРжение срещу мен?
	— Имам възраже�=ия срещу поведението на кл��ентката ви в съда. Това е прѾблемът. Вие на разги��но мнение ли сте?
	  Струва ми се, чص има нещо друго.
	Вилърс се азправи.
	— Моля? — Присви очи към него и попита удиве��о: — Какво казахقе?
	— Казах, че спор�д мен има нещо друбо.
	Очите на0Вилърр се присвиха още повече. ؓкасЊт й стана дрезгав.
	— Господин Хаѐди, моята съдебна зила се смята за образцова във всяко отношенАе. Справедливостта се посриг� достатъчно трудно, така че нерядко правя салта, за да играя по правилита и за да съм обективна. Няма да дмпусна никой да твърда, че не е така.
	— ЕЕ съм казал, ч��$допускате личните си отношения в съشеб��ата заѻа, ваша светлост, но все пак гкобихте Ԕейвид Фримън0за незачитане на съдذ, сега заплашкате$мен с л��добно нещо.
	— Не се самокذскайте чак толкова. Ако имах повод, нямаше да се поколебая да постъпя така и с господин Пауъл. — Тя хвърли поглед към прокурора, който се бе слял с тапета. — Няма да позволя на никого да крещи безсрамия в залата. На никого! Фримън прекали, както често му се случва. И в наказанието няма нищо лично, както изглежда си мислите. ЕԴинствената причина да не отсЂраня клиентката ви от зал��та б$ че това ощб пѾвечҵ би предубедило сيдебните засееатели п��отив нея. Наред с всичԺо дѐуго, което си навлеч� сама. Така ��ػи ина��е, вие гарѰнтираьте за0поведението й отсега нататък и ако днешния случай се повтори, се предприема нужните стъпки. Против нея и против вас. Ясно ли се изразих?
	— Съвършено.
	Вилърс продължи да го гледа на кръв.
	— Ваша светлост — добави Харди.


	Встъплението на Пауъл отне още един час и стана време за обяд. Докато го слушаше, Дженифър нерядко впиваше нокти в ръката на Харди и той Ըма�е чувството, че се забиват в кожара0му през ръкава на сакото и р�зат�� �у.
	Наѐед с всичко останало в речти на Пауъл се промъкԽа и намеКът, че никак не било изклՎчено подсъдимаца да е ѿланирала и убииството на сина си. Ч�� това не е било никаква „грешка“. Че момчето може би не е попаднало пред цевта на оръжието й случайно, че майка му си е давала сметка, че може да се наложи да убие и него.
	Харди имаше чувството, че Дженифър всеки момент ще скочи и ще се нахвърли върху Пауъл. Самият той едва се сдържаше. Обвинителят минаваше всякакви граници.
	— А кой ще говори от името на оертвите? — каза той накрая. �� И ако нѰшето обществ� не е!�� състояние �а осъди на сЬърт един човек, който не здслужава да живее, защоро е убил предумишл��но собственото فи дете, какво общество е то тогава? И кое е това наказани��, ако не смъртнотк, което би могло да изравни везните на справ�5дливостта?
	Като по чудо Дженифър понесе вричҺо Ղова Ѳъншн�� спокойма� На няколко пъти кт очите й азбликввха гневни сълзи, но ря бързо ги изтрйваше. В края изглеждаше напълно спокойна.
	— Хайде, отрежи му топките на това копеле! — прошепؽа тя на Хас�и, когато Пауък се върна!на мястото Ёи.

	— Чухте какво каза госп�дин Пауъл по отношение на клиентката ми… че не заслужава да живее, защото е извъЀшила толковѰ те��ки престъпления. аз бих се съгласил с него��� ако ги беше извършила наистина.
	Пауъл вдигна ръка, без д�� става.
	— ВѪзразявбм, ваша скетлост. Вината на обвиԽяемата е устан��г��на.
	— Признах това, ваша сжеՂлост. — ХҰрҴи се надяваше да гм ос�авят да продължи. Съзнаваше, че един�
твеният му шанс, малар и минимален, да допуснат да се говори за други версии, беше да изясни доѺрай отнојениеՂо си към рҵшението на съдебните заседатели от първата фаза. Че не се опиува да го оспори, а пѠост�� да0предложи Ѳъѷможни алтернатиТи.
	��илъـс се замисли за миг.
	— Ԣова, надявам се, е изяснено. Прждължавайте. — Не изрази ясно мнението си и Пауъл реши, че възражбнието му е отхвърлено и0че ще се вкопчи във всичио, до което се добере.
	— Представените през първата фаза аргументи и доказателства — продължи Харди, — ви убедиха извън всякакво съмнение, че обвиняемата Дженифър Уит е виновна. Сега обаче, от вас се иска да решите дали ще _живее_. Тук критериите са различни… Ако сега допуснем грешка, която да доведе до нейната екзекуция, няма да има връщане назад. Ако някога, в бъдеще се появят нови факти и доказателства, които я оневиняват или поне смекчават вината й, ще бъде твърде късно.
	Законът признава понятието „продължаващо съмнение“ и съдията ще ви запознае с него, когато му дойде времето. Продължаващото съмнение не отменя основателността на вашето предишно решение, но предвижда ситуации, подобни на тази, в която се намираме ние в момента. Макар че признахте Дженифър Уит за виновна — Харди смяташе, че е по-добре да повтаря това словосъчетание, — няма да е лошо, ако се замислим за нещата, които не чухме и не видяхме в тази зала, за това, което призна и обвинението, и което един ден може да изправи съвестта ви пред много сериозни продължаващи съмнения.
	Както и Пауъл, Харди започна встъплението си от средата на залата, но постепенно се придвижи пред сњдебните заседатели. Слушах�� го с цялото си внимание ���`в крайна сметка това беше първо��о му самостоэтелмо появяване и тд изпиђваха любопИ�‘�ъво& Щеше му се ��а мисли, че има и нещо повече — че думите му постмгат целта(си.
	Реши да забави малко темпото. отиде до масата, престори се, че преглежда беле��киՂе си, отпи глътка водб.
	—0Птрвото от тдзи неща, дами и господа, е"тоТа, че няма свидзтел, който е видял как!Дженифър Уит стреля по когото и да било. Няма такъв ч��век. Нито един. Чу��ме господин Алварес да твърди, че ѵ видял Джннифър Уит п��ед дома й веднаГ� след изстрелите.�Госпожа Бареиетк зая��и, че � е чула да крЕщи преди рях. Но никой ор двамата не я е видял еа стреля. Ще ми се да ви припомнџ и фактът, че госпожа Ба��бието ниغак не беше наясно по въпроса за изтеклото време между виковете и изсQ�релате, и че съсествЃва възможността — макар че не й бяха обърнали внимание при вземането на решението си — господин Алварес пред къщата да е видял друга жена и да си е помислил, че е Дженифър.
	— Възразявам ваша светлост. Колегата оспорва показания.
	— Само ги напомням на съдебните заседатели, ваша светлост.
	— Това н�� е някаква дискууия около кръглата маса, господин Харди. Но вՊзражение��о не се приема
	Спечели една точка и в същото време го плеснаха през пр��стите, Макар че ВиЛърс ееше �очна до прекаленкст в преценките си, това не означаваше, че в нейния ��ъд човек лесно би мпгъл да се справи със задачата си.
	—(Бл�годаря ви, ваша Ձветлост. — Харди оѢново се о��ърна към съдебнйте засддатели. — Кикво ��ще не ни ѱешд об�ϑ�нено? Истина е, че Дженифър Уит е тряرвало да получи пет �илиона дол��ра от застрахователната полица на мъжа си и тизи сума беше приета като мотив за ѣбийството. Но ако това е истината, ако тези пари са я накарали внимателн�� да планира деянието си, къде са докаѳателствата за товѰ �ланиране? За какво е бил скандалът, чѓт от госпожа БарбиP�то? Ако Д��енифър Уит е убила мъжа сиl не е"ли възможно жа го е направи��а тткмо, звщото е била афектирана от този скандал? Без никакъв предумисъл? На тези въпроси представените ни доказателства не дават отговор. Ние не можем да дадем този отговор. — Направи кратка пауза, за да остави съдебните заседатели да обмислят чутото и продължи: — Съществуват още две неща, върху които искам да привлека вниманието ви.`Най-напред, Дженифър Уит твтрди, че не б извършила тези убийсђва. Ще кажете$ це това е естествено.
Добре. Но тя не престана да го твърди�през цялото време още от0самото начало, когато заяви, че не се признава з�� виновна. Тя не заяви нито вбднъ�, че не е била на себе си, например, че е станало неволно или пък — Харди пое дълбоко дъх, — че се е опитвала да избегне ударите на мъжа си. Би могла да твърди нещо такова — продължи той веднага, — с надеждата да я признаете за виновна в по-малко престъпление, например убийство по непредпазливост, дори да я оправдаете. Но тя ��е направи Ђова. Нямаше фанфари и фойбрверки, нямаше хитрмтмԽи ходове на защитата< които да спасят жиаота й… зРщото, повярвабте ми, колегаЂа Дей��ид Ф��имън е виртуоԷ�в0това отноوение и щеше да се0справи б��естящо.
	Харди се върна до мястото си и отпм още една гЛъ���:а вода.
	— ПоследнотѾ, дами и господа, е свързано с нещо много важно, ко�то до�т��зи мؾмент не е отразенѾ в протокола на този процес… Имам предвад факта. че, тъй като никой не е видял с очите сҸ как Дженифър Уит!застрелва мъжаси и сина�си, непЀеме��но би трябвало да съществува аъзможнмстта товհ да е извъ��шил някой друг.
	Пауъл не се забави нито миг.
	— Ваша светлост, имаме$решзнйе на`сيда!
	Но вњзражението му и този път не беше прието. Харди не твърдеӈе, че има логическо противоречие и жтново нб оспорваше предишното решение, нит�� пък правеше догадки в точния смисъл на думата. Вилърс му позволи да продължи, но го предупреди да внимава, защото бил на ръба.
	Харди кимна и се обърна към съдебните заседатели.
	— Не съм се изправил пред вас, за да доказвам, че решението ви да признаете Дженифър Уит за виновна е погрешно. Вие положихте големи усилия, докато стигнете до него и аз ценя труда ви. Но въпреки всичко фактът, че не е невъзможно някой друг също да е имал мотив да убие Лари Уит и да го е извършил си остава налице. И така, през настоящата втора фаза на процеса ще чуете някои неща за самия Лари Уит — що за човек е бил, с какво се е занимавал и така нататък. Смятам, че някои от тези факти са убедителни и ще ви накарат да се усъмните. — Той пое дълбоко дъх и продължи: — Дами и господа, има и още един, много болезнен въпрос. Във встъплението си господин Пауъл надълго и нашироко се спря на…
	Пауъл скочи.
	— Възразявам, ваша светлост. Не е време защитата да влиза в спор с обвинението.
	— Приема се — отсече Вилърс. Харди имаше чувството, че го предизвиква.
	— Добре — кимна той и погледна към съдебните заседатели съучастнически, но вън от полезрението на Вилърс. — Сега трябва, трябва да кажа две думи и за смъртта на Матю Уит. — Направи пауза и този път не само заради драматичния ефект. Не можеше да позволи трагедията със смъртта на момчето, независимо по какви причини е настъпила, да бъде представена изопачено в съда. — _Няма никакви доказателства или сведения, че Дженифър Уит е била лоша майкР._ ��ко, например, някой л��кар беше в състояние да твърди, че Матю Уит P� бил малррет�8р�0н, не се съмнявай�е, че вече щяхте да сте го изслушали като свидетел на обвиеението. НямP� такъв.
	А защо? — Харди се обърн�0 и посочи с ръка Дженифър. —Зашото Дженифър Уит е била забележително добра майка. Никой не се нае да твърди, никой не се реши дори да намекне противното. Тя е обичала сина си. Смъртта му е била тежък удар за нея. Тя не е замисляла никакъв план, който дори и косвено би застрашил живота му. Това, дами и господа, е простата истина.
	Харди погледна крадешком към Вилърс, защото очакваше Пауъл да възрази. Но прокурорът не реагира. Встъплението му беше пределно неконкретно, а и все още беше само началото. Въздъхна и прецени, че на този етап не може да направи нищо по-добро. Благодари на съдебните заседатели и се върна на мястото си.


	Харди седеше на бара в „Шамрок“ и пиеше любимия си коктейл. Някога, като барман, се гордееше с него, но заместникът му Алън не умееше да го прави добре и питието имаше плосък, невзрачен вкус. Или това се дължеше на преживяното през деня?
	След умората в съда, след емоционалното изтощение, Харди реши, че няма да е разумно, ако се прибере направо вкъщи. Никак не му беше лесно да превключи от напрегнатата, дори враждебна атмосфера в залата, на домашен режим и затова се обади на Франи, че има нужда да поотпусне малко нервите си, ако тя не възразява, разбира се.
	Толкова рано в понеделник край бара имаше още само пет души. Две двойки седяха на масите в салона, а една наистина красива жена разговаряше с Алън в дъното. От уредбата долиташе гласът на Уили Нелсън, който пееше за това, колко пъти бил грешил, колко често се чувствал объркан. Харди му влизаше в положението.
	Алън бе въвел нова мода в бара, от деветдесетте, както се изразяваше Моузес — къса коса, гладко избръснато лице, риза, панталон. Веднъж Моузес бе отбелязал, че откакто Алън е зад бара, идват много повече млади и неомъжени клиентки, отколкото преди. Харди се съгласи, но възрази, че сигурно са празноглави, щом се подлъгват по външния вид и че самият той държал повече на същността, на характера и дълбочината, на истинските неща. Моузес кимна и каза, че няма нищо против истинските неща, само че те не можели да продадат такива количества алкохол. Освен това, след като се запознал със Сюзън и той започнал да си пада по външния вид. Нещата се променят.
	Красивата жена каза нещо и Алън се засмя. После се обърна към Харди и му се усмихна като младенец, който никога през живота си не е бил лъган. Може би това е всичко, каза си Харди, професията ми е такава, че през повечето време трябва да слушам лъжи.
	Отпи още една глътка от учтивост, остави пари на бара и вдигна ръка, за да се сбогува. Външен човек в собствения си бар.


	Беше се стъмнило. В къщата на Дистефано светеше само един прозорец — вляво. На алеята нямаше коли. Харди бе паркирал на съседната пресечка. В джоба си носеше призовка.
	Изкачи се по стъпалата с разтуптяно сърце и се зачуди как ли би реагирала Франи, когато научи за тази част от времето му за разпускане. През осветения прозорец видя Нанси — правеше нещо в кухнята. На верандата спря и се ослуша. Не се чуваха гласове. Ако Фил си беше у дома, щеше да се наложи да действа грубо или поне да се опита.
	Позвъни.
	Крушката над главата му светна и Нанси се появи на прага.
	— Здравейте — поздрави го тя и се огледа — зад гърба му, нататък по улицата.
	— Фил у дома ли си е?
	Тя поклати глава.
	— Повикаха го по работа.
	Харди отново се стъписа от факта, колко млада изглежда — Дженифър бе взела нейната фигура. Тъкмо тя й беше помогнала да намери двамата си съпрузи… значи може би красотата не беше чак такава благодат…
	— Дойдох, за да ви помоля да дойдете в съда и да свидетелствате. За дъщеря си.
	— Да свидетелствам? Какво искате да кажа?
	— Колко я обичате.
	Нанси преглътна мъчително.
	— Аз наистина я обичам.
	— Зная. Искам да го кажете на съдебните заседатели.
	— Защо?
	— Защото това може да помогне да спасим живота й. Защото е нещо човешко, нещо, което може да се види и почувства.
	В очите й се появи тревога, както нерядко в очите на дъщеря й. Харди си помисли, че гледат така, когато очакват някой да ги удари за нещо, което са направили.
	— Имам нужда от това, Нанси — продължи да настоява той. — Дженифър има нужда от това. Прокурорът се мъчи да я изкара по-черна от дявола.
	— Знам. Гледах по телевизията. — Пак погледна към улицата. Мълчеше.
	— Какво има?
	— Безпокоя се заради него. — Харди почувства как по гърба му полазват тръпки.
	— Не е възможно Фил да не иска дъщеря му да остане жива, Нанси. Не мога да повярвам такова нещо.
	— Всичко това… Той е бесен. Бесен е, че всички знаят какво става с Дженифър и го гледат особено.
	— Безпокои се как хората гледат на _него_!?
	— Не само се безпокои. Казах ви, бесен е. Казва, че предпочитал да не се била раждала. Не ми позволява дори да мисля за нея, не да говоря.
	— Нанси, а как ще се почувства, ако я екзекутират? Как ще се почувствате вие самата?
	Умолителният поглед в очите й беше повече от красноречив… не ме питайте това… Тази жена обичаше дъщеря си и се страхуваше от мъжа си. Харди би могъл да се обзаложи, че в този момент тя най-много желаеше той да си тръгне.
	Но Харди не беше дошъл, за да си тръгва толкова бързо. Извади призовката.
	— Нанси, това е призовката за съда. Имам нужда от помощта ви. Някой трябва да каже пред всички, че Дженифър е обичала сина си, че тя не е безполезен човек, че си струва да живее. Съдебните заседатели трябва да видят, че някой се нуждае от нея. — Нанси притисна призовката към гърдите си. — Нанси, на колко години сте — попита Харди неочаквано.
	Тя се опита да се усмихне, но не се получи.
	— Четирийсет и осем.
	— Още не е късно.
	Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.
	— Боя се, че е.


	Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.
	— Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?
	Харди премигна и се опита да фокусира часовника — четири и половина.
	— Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.
	— Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.


>>	45

	И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ — Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.
	— Тя ще се оправи. За него не знам.
	Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.
	— Какво се е случило?
	Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.
	— Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.
	— Зле ли е?
	— Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път, когато проверих, още не бяха сигурни. Тя ни се обади. Веднага.
	— Ще я обвините ли?
	Маниън продължи да дъвче замислено.
	— Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?
	— Опит за убийство, например.
	Маниън изсумтя.
	— Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.
	— Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?
	— На кого?
	— Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. — Харди махна с ръка към стаята. — В безсъзнание ли е?
	Маниън кимна.
	— Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.
	— Нб мога. Имам дело — отвър�а Харди.
	— Късметлия. — Инспектжръу разпери ръ��е. — Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм.�В това състоُние няма да отиде никъде.
	— ТолкҾва ли �� зле?
	Маниън غимна.
	— До��та�зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.


	Харди знаеше, че той е нричината. Ако не му бе хрумнала тази ظдея* ԰ко не бе отйшъл при Нанси с призовката, ако н�� се б�� опитал да я убеди да свидетелсЂва… Фил явно бе разбрал й ��ега двамата бях� в болницата.
	През нощта не беше рпал и би`тряԱвало да се чувства уморен, но когаقо Ҳлезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.
	Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.
	— Е, какъв е днешният ти съвет? — попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.
	Каза й.
	Стоеше в обичайната си поза — с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.
	— Дженифър?
	— Да. Какво означава това?
	— Според мен означава, че майка ти е искала да даде показания в твоя полза и"баща ти е решил да я набие заради ђова.
	— Но защо б рискув԰ла? Тю го познава(много аобре!?
	—Може би, защото те обича?
	Дженифър се втренчи в него. У�
тните й помръджача. След миг раменете й се разтресоха.
	Харлън Пул, много нещастен, ођново зае сزидетелскатА ганка. През двете седмици след първото му явяване в съда сякаш бе загубил двайсетина килограма от теглото си. Този път нямаше да прибягва до предположения и догадки.
	Дийн Пауъл стана и се приготви. Изборите наближаваха и кандидатът навлизаше в ритъм.
	— Доктор Пул, казахте ни, че след смъртта на първия съпруг на подсъдимата, сте решили да скъсате с нея, така ли е?
	Пул потвърди. Вече се бе изпотил.
	— Можете ли да ни кажете какво точно се случи между вас и Дженифър?
	— Ние… аз просто се опитах да се отдръпна.
	— Но тя работеше при вас и се виждахте всеки ден, нали?
	Пул кимна.
	— Работеше в приемната ми.
	— Но въпреки това се наложи да се отдръпнете от нея?
	— Аз… престанахме с интимните отношения.
	Пул подръпваше яката на ризата си и сякаш искаше да погледне във всички посоки едновременно.
	— Не можех да… с нея… — каза го едва чуто. — Може да ви се стори странно, но се страхувах от нея.
	Харди стана и възрази, но възражението му бе отхвърлено. Не биваше да се повтаря. Рискуваше да го предупредят за неуважение на съда, но имаше и нещо по-опасно — рискът да загуби уважението на съдебните заседатели. С първото можеше да се справи някак, но второто щеше да обрече Дженифър на гибел. Седна.
	Пауъл от своя страна нямаше намерение да рискува преразглеждане на делото и затова не попита доктор Пул защо се е страхувал, но и не се налагаше — съдебните заседатели несъмнено си спомняха Нед Холис. Бе тръгнал в достатъчно добра за обвинението посока и само трябваше да продължи.
	— Какво се случи после?
	— Опитах се да обясня на Дженифър, че нищо не се получава, че вече нещата не са същите, но тя… тя… — Вдигна очи към нея.
	— Не бързайте с отговора си — успокои го Пауъл.
	Пул се замисли как да се изрази.
	— В края на краищата реших, че най-лесно ще скъсам с нея като я уволня. Така и направих.
	Залата зашумя. Няколко души от съдебните заседатели се наклониха напред. Харди също. Това бе още нещо, което чуваше за първи път.
	— И какво стана тогава?
	— Ами… тя полудя.
	— В какъв смисъл? Заплаши ли ви? Посегна ли ви по някакъв начин?
	— И двете. — Пул млъкна и преглътна няколко пъти. — Не знам какво да кажа, господине, извинете ме.
	Пауъл бе добре подготвен.
	— Нападна ли ви физически?
	— Да.
	— С някакво оръжие ли?
	— Да… с някои предмети от кабинета…
	— Остри предмети ли? Медицински инструменти?
	— Да.
	― Нарапи ли0Ѳи?

℔ Одра ме по ръцете и лицето. Аоста дълбок��. 怔 Пул поклати гла��а �� добави: — Беше като лӃда.
	Харди стана отново.
	— Ваша светлост, Ձвидет��лят квалѸфициӀа клиентката ми вато �лудб“ вече втори път.
	Викърс се обътна невъ�мутимо към съдебните гасеаатели и каза:
	— Игнорирай�е квалификацията. — Усмихна се ледено на Харди и каза: — ЗачҸта се, господин Харди.
	Пауъл�прод��лжи нѵзабذвно:
	— Одрала е Ѡъцете и лицето ви?
	Харди пак стана:
	— Свидетелят ؾӂговори(0ваша светлост.
	Пауъл се обърна към съдебните зас��дат��ли �� безпомощно разперени ръце.
	— Оставете господин Пауъл да разпита свидетеля, господин Харди.
	Съдебните заседатели чуха за трети път, че Дженифър е одрала лицето и ръцете на доктор Пул. Пауъл попита:
	— Освен това споменахте, че обвиняемата ви е заплашила. Каква заплаха използва тя?
	Пул преглътна и отговори дрезгаво:
	— Каза, че ако не я взема обратно на работа, ще ме убие.
	— Ще ви убие — повтори Пауъл замислено.
	— Да, господине.
	— А смятахте ли, че ще го направи?
	Харди не искаше да го прави, но нямаше начин — Пауъл се заяждаше с него. Не се наложи. Прокурорът се усмихна благородно и каза:
	— Оттеглям въпроса. Свидетелят е ваш.
	Едва сега почувства колко му пречи умората. Пауъл бе влязъл в ритъм, а той бе загубил своя. Все едно — нямаше какво да прави, освен да се бори.
	— Доктор Пул — започна Харди, — кога Дженифър Уит се нахвърли върху вас? След като скъсахте с нея или след иато я уволнихте?
	— Ами��� то0стана по бдно и също време�
	— Така. Колко време преди това бяхте в интимни о��ношения с боспожа Уит?
	— �коло шест месеца, струва ми сз.
	— Не помните т�чно, такв лИ?
	— Не, не помня&
	Най-добрият отговор, к��йто можѵ да ти даде враждебно настроен свидетел. Реши да опита пак.
	— Добре. Ще ни кажете ли какви оръжия използва тя срещу вас? Нещо остро, както споменахте преди малко?
	— Ами… инструменти от кабинета ми.
	— Да, казахте ни вече, но кои точно?
	Пул се намръщи.
	— Не помня. Замеряше ме с много неща.
	— О, значи ви е замеряла! Значи скъсахте отношенията си с жена, която е работила при вас и от която сте се възползвали благодарение на положението си в продължение на шест месеца и…
	— Възразявам — извика Пауъл.
	— Не беше така…
	Харди повиши глас възмутено и това не беше театър.
	— … и я уволнихте в същия момент, а тя е започнала да ви замеря с предмети в гнева си. За такова нападение ли говорите?
	Вилърс удари с чукчето.
	— Ваша светлост, издевателство над свидетеля — обади се Пауъл.
	— Приема се. Господин Харди, в този водопад от думи беше ли скрит някакъв въпрос?
	Харди пое дъх и се обърна към съдебните заседатели с лека усмивка.
	— Докторе, в състояние ли сте да ни назовете поне един от инструментите, които Дженифър е хвърлила по вас?
	— Добре, да… искам да кажа, не. Но не стана така. Тя обърна кабинета ми наопаки. Поряза ме.
	— Добре, да караме поред. Най-напред обърна кабинета ви наопаки, така ли?
	— Напълно.
	— Причини ли големи щети?
	— За осем хиляди долара. Наложи се да не приемам пациенти цяла седмица.
	— Осем хиляди долара. Би трябвало да сте съобщили за такава загуба в полицията.
	Пул мълчеше.
	— Доктор Пул, съобщихте ли за инцидента в полицията?
	— Не исках да…
	— Извинете ме, докторе, но въпросът ми изисква отговор с „да“ или „не“. Съобщихте ли в полицията?
	Пул преглътна веднъж, после още веднъж.
	— Не.
	— Значи никъде не е документирано, че се е случило точно това, което казвате вие? Да или не?
	— Не, не е документирано.
	— Добре. Да се върнем на порязването. Тя го направи с някой от вашите инструменти, така ли?
	— Не. Бяха няколко драскотини.
	— О…!? — Харди погледна съдебните заседатели многозначително. — Значи не са били порязвания, а драскотини?
	— Нахвърли се върху мен и изппдра лицето и ръцете ми с нокти. Тези драскотими имах предP�ид.
	— Добре, изяснихме въпроса. Казахте, че с�� бил� сешиозни, нали? Консултмрахт� ли се с лекар за тях?
	— Не, не искаЅ да…
	— Благодаря ви. Имате ли всеоще белези от това нападение?
	ؒеигؽа ръце към лифето си, сякаш там бе останал някакъв спомен.
	— Минаха близо десет години.
	— Това означава ли „не“?
	— Да. Означава „не“.
	— Благодаря ви. И един последен въпрос, докторе. Да се върнем на заплахата, за която споменахте преди малко. Спомняте ли си точните думи, които използва Дженифър?
	— Не. Не помня точните думи. — Дишаше тежко. Изведнъж скочи на крака и посочи с пръст Дженифър. — Но тя каза, че ще ме убие!
	Вилърс му направи забележка да се овладее и да седне.
	— Опита ли се наистина да ви убие? Да ви е преследвала, да ви се е обаждала по телефона или да ви е тормозила по някакъв друг начин?
	— Не. Нямаше нищо такова. След това не съм я виждал никога… докато не попаднах в тази зала.
	— Не сте я виждали никога след това. С други думи, независимо какво ви е казала, когато е била разстроена и разочарована, само миг след като е била изоставена от вас и уволнена, тя е изхеЗнала оъ живота ви. Това ли е истаната?	— Да.
	— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.


	ХарДи спечели рунда по точки, н� се опасяваше, че победата му може да сԵ окаже пирова> На съдебнит� заседатели им б�� припомнен Нед Холи�� и нҵзависимо от всички инструкции да не се влияяђ от неговия случай, Харди не вярваше, че жив човек, който е сигурен, че Дженифър е убила Лари и Мат, няма да реши, че е убила и първия си съпруг.
	Харди се безпокоеше и от отношението на Вилърс. Освен това, макар и много добре да бе показал какъв е бил мотивът за избухването на Дженифър, тя все едно бе избухнала пред Пул и се бе нахвърлила върху него. Пул можеше да бъде възприет като използвач, лигльо и подлец, но и мнението за Дженифър също пропадаше надолу — крайно неустойчива личност, представляваща опасност за околните. Нима не беше вероятно отново да прибегне към насилие?


	По време на първата фаза Пауъл почти не използва снимките по делото, но по време на обедната почивка в знак на уважение изпрати младия си помощник Джъстин Морхаус при Харди, за да му съобщи, че следобедът смята да ги вкара в играта — за цветните от дома на семейство Уит щеше да дава показания специалист от криминологичния екип, а за черно-белите от моргата — доктор Страут.
	Преживяването нямаше да е приятно, но пък от гледна точка на Пауъл беше нужно. Смяташе да докаже, че убийството е извършено хладнокръвно и преднамерено. Желаеше да подчертае каква ужасна смърт е сполетяла Мат, и Харди, който беше виждал снимките, знаеше, че ще постигнат тази цел много ефективно.
	Джъстин беше атлетичен младеж, който следваше Пауъл като сянка през цялото време, без да обели дума и вършеше досадната работа, както повечето млади юристи. Имаше свежо, открито лице. Докато предаваше на Харди посланието, умишлено се накланяше назад, за да избегне позата, която някои върли прокурори приемаха за свой символ.
	— Дженифър ще понесе това много тежко — отбеляза Харди. — Не би ли могъл да го подшушнеш на Дийн?
	— Кое? — учуди се Джъстин.
	— Снимките на мъртвия си син.
	Младият прокурор запристъпва от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.
	— Тогава не е трябвало да го убива — отвърна той. Каза го някак си неохотно, сякаш не желаеше да изглежда безсърдечен, но от друга страна пък и не можеше да не изрази искрените си убеждения. Харди възприе това като знак.
	За много хора в залата — а Харди смяташе, че за повечето — Дженифър беше двоен убиец, непокаяла се грешница, която може да нанесе нов удар, ако бъде предизвикана. Дори и Джъстин Морхаус — иначе приятен младеж — не изпитваше никакви угризения, че могат да я изпратят в газовата камера. Дори — макар че едва ли би го признал — нямаше нищо против да я погледа как се мъчи преди това, па било и само заради снимките.
	Харди се опасяваше, че Джъстин би могъл много точно да отразява настроенията на съдебните заседатели и ако наистина беше така, Дженифър бе обречена. Защото, ако въпреки кръстосания му разпит, Морхаус бе останал с такива убеждения, можеше и да не си прави труд да го провежда.


	Веднага след като залата беше призована към тишина след обедната почивка, Харди се изправи и поиска разрешение от Вилърс да се приближи до нея.
	— Ваша светлост — каза той след това, — на днешното заседание господин Пауъл възнамерява да разпита свидетели във връзка със снимките по делото. Като вземем предвид емоционалното състояние на клиентката ми и възможната реакция, която вероятно снимките ще предизвикат у нея, моля да позволите тя да не присъства в залата, докато траят разпитите.
	Вилърс смъкна полукръглите си очила малко надолу и го изгледа над тях.
	— Господин Харди, в нашата страна подсъдимите нямат право да напускат залата, когато им скимне. Ще присъства.
	Законът наистина беше такъв, но стриктното му спазване в случай като този намирисваше на изтънчена жестокост. Но нямаше аргументи.
	— Тя може да припадне, ваша светлост. Преживяването ще е много тежко за нея.
	Но реалността надмина и най-лошите му очаквания — някакъв емоционален изблик, дори гневен, би придал на Дженифър човешки облик в очите на съдебните заседатели. Вместо това тя изпадна в нещо като вцепенение и през цялото време, докато показваха на съдебните заседатели и на нея как е изглеждал синът й след като е бил застрелян — снимките бяха увеличени достатъчно, за да могат да се закрепят на статива до свидетелската банка — остана неподвижна, стиснала ръката на Харди, без да каже дума.
	Половината от съдебните заседатели се просълзиха, а на някои направо им прилоша. Дженифър стоеше с каменно лице, уловила ръката на адвоката си, втренчена право напред.
	Като безчувствена жена.

	* * *

	Макар и да не можеше да стои на краката си от умора, след заседанието Харди се отби в болницата. Над съдебната палата все още грееше слабото слънце, но само след пет минути навлезе в гъста мъгла и се наложи да кара бавно. Мъглата в Сан Франциско, помисли си Харди, не е като другаде. Пристига на огромни облаци откъм океана и поглъща всичко със скорост една пресечка за минута. Температурите паднаха с пет градуса след около километър разстояние, чистачките на колите работеха, вятърът бръснеше. Хората изведнъж решаваха да скочат от моста „Голдън Гейт“.
	Мина покрай „Шамрок“ и се замисли дали да не се отбие, за да изпие едно, но си спомни, че предния ден го бе направил и от това животът му не бе станал по-добър.

	Пред стаята на Нанси Дистефано нямаше охрана. Беше време за свиждане и Харди успя да влезе направо.
	Майката на Дженифър седеше в леглото със затворени очи. Носът й беше превързан, цялото й лице бе отекло и насинено.
	Харди се прокашля и тя се раздвижи.
	— Лошият вятър духа — обади се Нанси.
	— Да.
	Тя се надигна и се обърна към него. Болеше я, защото направи гримаса.
	— Казах на Фил, че ще се явя в съда и че си идвал.
	Харди кимна.
	— Да, предположих го.
	— Как е той?
	— Състоянието му е критично. — Беше се отбил при сестрата на входа и тя му каза.
	Нанси въздъхна — облекчение? Разочарование? Но дъхът й изведнъж секна — изглежда имаше счупени ребра.
	— Не помня. Какво съм направила?
	— Някой се е опитвал да ви нарани и си е получил заслуженото.
	— Не знам… страх ме е.
	— От него ли?
	— От това, което направих. Какво ще стане сега?
	— Полицаите идваха ли?
	Тя кимна. И най-малкото движение й причиняваше болка.
	— Да. Разказах им какво стана. Но след това какво?
	— Какво имате предвид?
	Тя се засмя сухо и извика от болка.
	— Боли, когато се смееш. Искам да кажа, след като наръгаш мъжа си с нож. След като бракът ти свърши. Не знам какво ще правя сега. Какво ще стане.
	Харди не можеше да й отговори и смяташе, че е най-добре сама да реши. Според него беше поставила добро начало.
	— Какво казаха полицаите? — попита той. — Ще ви обвинят ли?
	— Не. Поне засега. — Тя погледна надолу към краката си. — Според тях, Фил е щял да ме убие. Според мен, той просто не си даваше сметка… — Млъкна. — Не, няма да постъпя така и този път. Стига. Той знаеше какво прави. Помолих го да престане, но не ме послуша…
	— Това ли казахте на полицаите?
	— Това е, което се случи. — Вдигна очи към него и попита: — Кога искате да свидетелствам?
	— Кога ще ви изпишат от болницата?
	Нанси Дистефано поклати дръзко глава. Напомняше му за Дженифър.
	— След това… ще започна отначало… Кажете ми, кога Дженифър ще има нужда от мен. Ще дойда, дори и да се наложи да пълзя по корем.


>>	46

	Обвинението приключи в сряда следобед. През предишните четири дни Пауъл бе призовал солидни свидетели, които говориха удивително спокойно, като се вземе предвид, че показанията им трябваше да послужат за основание Дженифър да бъде осъдена на смърт.
	Един от тях беше психиатърът, повикан от обвинението в качеството му на експерт. Той заяви — след три разговора с обвиняемата, — че през цялото време тя е останала неконтактна, че е непоправимо асоциална, безотговорна, агресивна и опасна.
	Подобна психиатрична експертиза не би била допусната до съдебната зала, ако преди това Харди също не беше призовал експерт психиатър. Но на Дженифър й бе хрумнало да услужи на Пауъл, като се бе „нахвърлила“ върху неговия човек. При това положение показанията му просто нямаше как да не бъдат изслушани. При последния разговор тя бе угасила цигарата си в ръката му. („Едва го докоснах. Попита ме дали случайно не съм убила Мат, за да не кажел, че съм блудствала с него! Дали това не било възможност, която съм се опитвала да скрия! Дали ме било страх да го призная пред себе си!“)
	После дойде Риа Томпсън, жената от затвора, която бе помогнала на Дженифър да избяга през пролетта. Харди подозираше, че Риа се е съгласила да каже каквото искат от нея, за да облекчи собственото си положение, но така или иначе, когато заяви, че Дженифър е заплашила да убие всеки, който се опита да й попречи да избяга, прозвуча убедително.
	— Това беше шега, всеки ще го разбере — обясни Дженифър.
	Ако у дома с двамата си съпрузи се е държала така, както се държи с мен, помисли си Харди, тогава… Не че бе в състояние да ги оправдае или да приеме тяхното поведение, но му се струваше, че Дженифър иска на всяка цена да се самоунищожи. Сякаш имаше нужда да губи, да постави себе си в такова положение, че да може да каже: „Видя ли, казах ти, че не ме бива за нищо“. И изглежда най-много я биваше да доказва тъкмо това.

	* * *

	Харди реши, че е крайно време за сериозен разговор върху реалността.
	Намираха се в стаята, в която обикновено оставаха по време на почивките. След тази се канеше да призове Али Сингх.
	— Дженифър, не си ли даваш сметка, че онези хора в залата се опитват да разберат коя си ти в действителност? За това става дума. И ти решаваш, че можеш да наречеш Пауъл „задник“ пред всички, че наетият от обвинението психиатър може да ти послужи за пепелник, че можеш да заплашваш всекиго с убийство, щом ти хрумне. Не разбирар ли, че по този наՇи�� убиваш себе си?
	— А какво трябва да правя? Да се преструвам ли?
	Понякؾга му се струваше, чб тя прави тъкмо то��а. Не и сега.
	— Да!0Бих мскал да се преструваш. Бих ихкал всички да видят!едѽа!друга ДженифъՀ( да доловят някакви деликатност зад грубата фасада. Или… по-скоро да престанеш да се преструваш на безчувствена, защото не си такава.
	— Защо? Защо трябва да им показвам чувствата си?
	Харди се наведе към нея.
	— Моля те! Дженифър, остават ни броени дни. Не можеш ли да се опиташ да… Дявол да го вземе! — изруга той и се обърна настрани.
	— Ядосан си ми.
	Харди отиде до прозореца и се вгледа в отсрещните сгради, в сивото небе над хоризонта.
	— Ядосан си ми.
	— Да, така е. Ядосан съм.
	Долови движението й. Тя застана зад гърба му, лявата й ръка го обхвана през корема, започна да се спуска надолу…
	Той се обърна рязко.
	— Какво, по дяволите, правиш?
	Дженифър го гледаше в очите.
	— Не ми се сърди — каза тя шепнешком. — Имам само теб.
	Харди се опита да се отдръпне от нея, но нямаше накъде. Тя направи крачка напред, притисна се в него. Това нямаше да се случи. За миг му се стори, че стаята изчезва, че ня��а рветлина. Когато дойдз еа себе си, си даде сметка колко силно е при��иснал раменет�� й. Сега Дженифър отново приличаше на ударено животно. Пусна я.
	␔ Никога не прذви това. — Каза го кклкото на себе(си, толкова и на нея.
	Тя сѵ отжръпна.
	Харди се обърна към ҿрозореца — урябваше да погледне навън, към мъглата, сградите, небето. Пое дъх, за да се успокои.
	— Просто… — прошепна Дженифър някъде отзад. — О, по дяволите, забрави го. Съжалявам.
	Харди се обърна и тръгна към вратата. Щеше да я остави сама. Приставите щяха да я наблюдават, докато започнеше заседанието. Искаше дҰ се махне от тов԰ място.



Вилърс отново ги пови�а в кабинета си. Пауъл остаزи Харди да ӀѰзпитва Али Си�гх а продъ��Ѷение на десет минути и настоя за този разговор. Вилърс сд съгласи неохотно.
�— Ваша светлост — Пауъл бе зҰстѰнал до Харди пред бюрото, — обвинението изслуша търпеливо забележителните показания на господин Сингх, но съм длъжен да отбележа, че не виждам никаква връзка между тях и делото. Господин Харди твърди, че ще успее да покаже такава връзка, но аз се съмнявам в това.
	Вилърс се замисли и след малко кимна.
	— Господин Харди, склонна съм да се съглася. Ще ни обясните ли с каква цел правите всичко това?
	Харди разказа за около минута съкратената версия — че и в двата случая жертвите са убити със собственото им оръжие, че става дума за много пари, че в Лос Анджелес подозират наемен убиец за смъртта на Симпсън Крейн и жена му. Когато свърши, Вилърс все още имаше озадачен вид.
	— Да не би да искате да кажете, че въпросният Симпсън Крейн е бил убит с пистолета на Дженифър Уит?
	Харди отговори, че Лари Уит е бил убит със собствения си пистолет и Крейн — с неговия.
	Вилърс се обърна към Пауъл:
	— Може би има нещо, което не схващам?
	Пауъл се намеси веднага:
	— Дори и да има…
	Вилърс махна с ръка, за да замълчи.
	— Господин Харди, съществува ли доказателствена връзка между двата случая?
	— Това е правдоподобна алтернативна версия за тези убийства и ми се струва, че съдебните заседатели�трябва по�е да э чуят.
	— Предполагам, че вие не сте чули мей& Попитах ви дали същесувува доказателствема връзка.
	— Да, разбира се.
	След секунд԰ Вилърс го попи��а дали би бил ��аԺа добър да им обясни каква е тю.
	— Л��ри Уит е работел в медицинския център „ҙерба Буена“. НаучԸл е за готвеното мошеничество с акциите и е заплашил да разкрие машинацията. Убит е, за да замълчи.
	— От кого?
	— От същия, който е убил и Симпсън Крейн.
	Вилърс забарабани по бюрото.
	— Откъде знаете това?
	— Мисля, че мога да изложа убедителни аргументи.
	Пауъл използва паузата, за да се на��еси:
	— ��аша светлост, това е нелепо. Сега нито мЃ е времето, ниЂо0мяруото да въвеждаме нови версии. Съдът вече!призна ��женифър Уит за вий��Ҳна. Ако защитата разпжлага с някакви доказателства, Фримън трябваше да ги представи пѐез пъـвата фаза.
	— Открих всичко тоزа едва`в края на миналата седмица.
	Пауъл разпери ръце.
	— Това е или твърде лошо, или твърде удобно, нали?
	Вилърс вдигна пръст.
	— Господа, моля ви. Става дума за живота на една жена и ако искаме да има справедливост, не трябва да пропускаме нищо. Господин Харди, готова съм да ви изслушам по всяко време. Говорихме за Симпсън Крейн. Бил е убит…
	— Случаят е разследвал инспектор Флойд Рестофър от полицията в Лос Анджелес. Мога да го призова като свидетел.
	— Има ли заподозрян?
	— Не, но са сигурни, че е дело на професионален убиец.
	Вилърс замълча. Изглежда чутото не й допадна особено.
	— Добре. Какво е открил Рестофър за медицинския център?
	— Фирмата на Крейн е представяла интересите на центъра.
	— Самият Крейн?
	Харди се поколеба, но не можеше да промени нищо.
	— Не лично. Един от съдружниците.
	— Един момент — избухна Пауъл, — ваша светлост, да не би господин Харди да иска да каже, че този Крейн не е имал нищо общо с медицинския център?
	— Надявам се да не е така — отвърна Вилърс. — Нали доказателствата ви не са това, господин Харди?
	Не отиваше на добре.
	— Не, засега никой не е обвинен, ако за това питате, но…
	Лицето на Вилърс потъмня, тонът й стана рязък:
	— Тъкмо за това питам. Инспектор Рестофър направил ли е разкрития, които засягат това дело или не?
	— Случаят все още не е приключен.
	— След десет месеца не е приключен? И какво прави Рестофър по това неприключено десетмесечно дело?
	— В момента нищо, ваша светлост. Отстраниха го от него.
	Харди си даваше сметка, че твърдението му звучи фантасмагорично. Може би — не, със сигурност — вредеше на професионалната си репутация с опитите си да го прокара, но какво друго му оставаше? Ако не успееше да измъкне нещо от шапката си, Дженифър щеше да бъде осъдена на смърт. Криеше ли се заек някъде там? Нямаше никаква представа, но в отчаянието си бе готов да настоява, дори да спори. Тоест, ако съдията позволи.
	Бяха му нужни най-малко още десет минути, за да може поне да опита да обясни последното, което бе научил от Рестофър — че са го посъветвали да се откаже от делото, след като е разпитал Бакмън, богатата жена от Сан Марино, свързана едновременно с медицинския център и Франк Келсо. Надяваше се от това да излезе нещо… имаше нужда от десет минути насаме с Вилърс… за да я накара да го изслуша.
	— Ваша светлост, бих искал да поговорим насаме.
	Вилърс го изгледа.
	— Не. В дело като това не може да има нищо неофициално. Никой няма право да се пазари, още по-малко на четири очи.
	Раздразнението й беше осезаемо.
	— Ваша светлост — намеси се Пауъл, учтиво, но твърдо. Вилърс се обърна към него. — Б�х искал да��?седложа!на вниманието �2и една друГа възможност, както прави гос��Ѿдин Харди… Ето я: ако вашеӂо решееие по първия пу�9кт на обвинеؽиеро, ваша светлост, беше друго, искам да попит��м адвоката на защиуата, дали според него щеше да е нормѰлно да пледира, че същиют наемен убиец е ликвидирал и първия й съпруг Нед Холис преди десет години? И това ли щеше да е правдоподобна версия? — Пауъл се обърна към него и го изгледа ядосано. — Какъв абсурд! Дори е обидно!
	Вече бяха налице всички признаци, че Вилърс няма намерение да слуша повече, но последната реплика на Пауъл улучи право в целта. Съдията кимна и се наклони напред.
	— Съгласна съм. Господин Харди, изслушах ви с цялото си внимание. Позволих да се върнете към миналото, защото, както знаем, от това зависи животът на един човек. Сега категорично мога да заявя, че не виждам причина да допусна всичко това до залата.
	— Ваша светлост, просто не може да няма връзка! — А вярваше ли наистина, че е така? Или говореше отчаянието? — Дайте ми няколко дни отсрочка, ще отида до Лос Анджелес и ще…
	— Ваша светлост, моля ви…
	Вилърс вдигна ръка предупредително. Нямаше нужда от напомнянето на Пауъл.
	— Това няма да стане. Вече отнехме повече от два месеца от живота на съдебните заседатели. — Тя седна навъсено и продължи тихо, още по-властно: — Господин Харди, мъчех се да разбера що за човек сте. Разбрах, че сте били добър професионалист, когато сте били в прокуратурата. Приличате ми на честен и трудолюбив човек. Само че на няколко пъти, докато трае това дело, се убеждавам, че не желаете да се съобразявате с правилата, установени в този щат, а и във всички други, доколкото ми е известно. През последните две седмици ми се наложи да чуя най-напред, уе изпитвам лична н��прия��ън към ва�� и че това се отразява на!решенията Ми, пксле се появи призраԺът на семԵйния тормоз, койقо изкставихте, беж да пـ��дставите никаҺви доказателства, а днес, когато за първи път ииате възможност да зомогнете на клиентката си,�да призовете някой свидетел, който да я защити в човешки план, да изтъкне миналото й или нещо такова…
	— Ваша светлост…
	Вилърс удари с длан по плота на бюрото, но гласът й остана спокоен.
	— Господин Пауъл е прав. Вината по повдигнатите обвинения вече е установена. Играхме стриктно по правилата. Вашата страна з��губи. Така е. Сл�чв԰ се. ԝо ако Ёме честP�и, ще приемем загубата с дос�ойество.

Харди игчака секунда, волко��о да се увери, че няма да я прекъснд.
	— МѾже да е`било по правилаقа, ваша светлост, но съдебните заседатели сгрешиха… Дженифър не е убила мъжа си и сина си…
	— Докажете го, когато приключим. Гарантирам ви, че ако посочите друг убиец, госпожа Уит ще бъде освободена незабавно. Междувременно обаче работата ви е да пледирате за намаляване на исканото от прокуратурата наказание. Искам да знам, дали сте подготвен за това или не.
	Харди въздъхна.
	— Основната ми цел е да покажа, че е възможно и някой друг да е извършил убийствата.
	— При фактите, с които разполагате, мога уверено да твърдя, че това е лоша стратегия. — Вилърс пооправи тогата си и погледна часовника на стената. — Добре, господа, вече е четири и петнайсет. Ще се върнем в залата и ще приключим за днес. — Тя вдигна пръст и добави: — Господин Харди, утре очаквам от вас да доведете свидетели, които имат какво да ни кажат. Важни са единствено доказателствата. Нищо друго не е от значение.
	Тя стана и се упъти към залата, на около пет крачки пред мъжете. Пауъл изчака малко, докато Харди се изравни с него и му прошепна:
	— Желая ти успех.
	Беше щастливо усмихнат.

	* * *

	Харди излезе от съдебната зала с наведена глава и увиснали рамене. Не виждаше нищо. Цялата постройка се бе срутила. Не само бе провалил клиентката си, беше ликвидирал и репутацията си, като не бе оценил правилно най-прецизния съдия, пред който би могъл да се яви. Играта определено беше честна.
	С периферното си зрение зърна Пауъл пред телевизионните камери. Щеше да се възползва от възможността да покаже на телевизионните зрители колко добре изглежда, но нямаше да наруши нареждането на Вилърс да мълчи. В никакъв случай. Вместо това развиваше теории за огромната престъпност напоследък, за начините, по които той би се справил с нея и така нататък, и така нататък…
	На Харди му беше дошло до гуша от Пауъл и изведнъж силно му се прииска да се прибере на спокойствие в кабинета си, но ненадейно на пътя му се изпречи Уолтър Теръл. Любителят на теориите. Не би могъл да го упрекне — самият той бе попаднал в същия капан. Ако е възможно нещо да се е случило, това не означава, че наистина се е случило. Или, най-малкото, че може да се докаже, че се е случило. Работата му беше тъкмо да доказва, а не да тъне в догадки. Беше допуснал да му се изплъзне очевидното.
	— Изпратиха ме да те повикам — каза той тайнствено. — Един човек горе иска да те види.
	Харди спря. Нямаше ли най-после да престанат? Дженифър? Какво ли й бе хрумнало сега? После се зачуди откъде накъде Теръл идва да го повика.
	— На седми ли? — попита.
	— На четвърти. — Отдел „Убийства“. — Разпитваме майката на госпожа Уит. Мъжът й умря преди два часа. Иска адвокат и Ейб Глицки й обеща да те открием.


	Нанси беше отишла в полицията, без да я викат. Лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“, Глицки и Шон Маниън бяха на линия. Не смятаха да връчат на госпожа Дистефано официално обвинение за смъртта на съпруга й, макар че нямаше спор кой я е причинил. Имаха нужда само от писмените й показания, за да уредят формалностите.
	Нанси седеше на тапициран с изкуствена кожа стол в една от стаите за разпит. Както бе облечена, с превръзката на носа и синините по лицето, би могла да мине за трийсет и петгодишна, точно както дъщеря й би могла да мине за двайсетгодишна.
	Харди кимна сдържано на насъбралите се хора, заяви, че трябва да поговори с нея насаме пет минути, влезе и затвори вратата.
	Нанси го посрещна с усмивка. Дишаше учестено, стори му се пребледняла.
	— Добре ли сте? Трябваше ли да излезете от болницата?
	Тя кимна.
	— Изписаха ме тази сутрин. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Може би тук ще се съвзема. Така или иначе, надявам се да видя Дженифър.
	— Вероятно ще успеем да го уредим по-късно. Какво точно искат от вас полицаите?
	— Не знам. Инспекторът… когото видях в болницата, Маниън, ако не се лъжа… първо ми каза, че нямало да ме обвинят официално, но после, когато Фил… — Тя въздъхна и продължи: — Когато Фил умря, по-младият дойде при мен и ме попита дали ще им сътруднича.
	— Дали ще сътрудничите? Това ли ви попита?
	Имаше нещо нередно. Независимо дали ще я обвиняват или не, нямаше никакъв смисъл да я държат тук толкова дълго в това състояние. Чудеше се и защо е цялото това събрание отвън — Батист, Глицки, Маниън, Теръл… Всички те чакаха, за да вземат показанията на Нанси Дистефано? При положение, че не искаха да я обвинят?
	— Разговаряхте ли вече с тях? — попита Харди.
	Но преди Нанси да успее да отговори, пред вратата се чу отчетлив шум. Станаха и Харди отвори. Бе дошъл самият Кристофър Лок, следван от Дийн Пауъл и половината телевизионни камери на Америка.
	Нещата започваха да се проясняват.
	Харди не удостои Лок даже и с поглед — отношенията помежду им бяха изяснени още преди година. Излезе във фоайето, заобиколи Лок и застана пред Пауъл.
	— Дийн, знаеш ли, че това е възмутително? Да не казвам, че е обидно.
	Теръл се отдели от глутницата и обясни на Пауъл:
	— Нанси Дистефано поиска адвокат.
	_Откъде накъде Теръл трябваше да му обяснява?!_
	— Нямам представа з�� как��о говориш — отговори Пауъл на ХP�рди.
	— Ще ти оаясня за какво говоря. — Пространст�2ото пQ�одължаваше да се изпълв�� с ��омъкнали снимачна техмик�0 човешки същества. — Говоря ��а този цирк с медиит��. Говоря за трагедията на тази вена ��� посочи я с палец, какро беше з��станала пред вратата, — за която искаш съдебните заседатели на дъщеря й да прочетат утре, докато си пият кафето и която искаш да използваш, за да се покажеш по телевизията поне още веднъж преди изборите.
	— Това е нелепо!
	— Не мисля. Мисля, че нарочно си изпратил Теръл да слухти край болницата и ако умре бащата на Дженифър, да покажеш майка й, убийцата по телевизията на целия свят. Каквато майката, такава и дъщерята, нали?
	Франк Батист беше свястно ченге и макар в стаята да имаше по-големи от него в йерархията, си даваше сметка, че той отговаря за това помещение. Пристъпи към журналистите и извика:
	— Моля да напуснете. Зад онази врата. — Разпери ръце и започна да ги изтласква. — Ето там, отзад, Благодаря ви. — Когато всички напуснаха, той затвори вратата и се усмихна. — Сигурен съм, че ще изчакат.
	Лок реши да се намеси.
	— Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.
	Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.
	— Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.
	— Не съм казал, че не е. — Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. — Казах само, че решавам аз.
	Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.
	— Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?
	Лок се зачерви, но се съвзе бързо.
	— Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.
	Батист отново взе думата:
	— Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?
	Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.
	Освен това предизвикваше Лок да свали картите.
	Лок остана на място, без да каже дума. Дори и без журналистите, фоайето бе пълно с хора и прекалено затоплено — Лок, Батист, Пауъл, Теръл, Маниън, Глицки, Нанси, Харди, трима други служители от отдела, попаднали случайно. Главният прокурор погледна за първи път Нанси Дистефано, която уморено се бе облегнала на стената със скръстени на гърдите ръце.
	— Не съм прочел полицейския доклад — каза той накрая. — Когато го прочета, ще реша какво да правя.
	Пауъл тръгна след него, като се провикваше „Без коментар“, докато не се измъкнаха от тълпата журналисти отпред.
	Настъпи тишина. След малко Батист се обърна към Теръл:
	— В прокуратурата наемат свои собствени следователи, Уолт. Защо не кандидатстваш направо? Ще дам ход на документите ти веднага. — И влезе в кабинета си.
	Харди отиде при Нанси, която изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Заведе я до стола, помогна й да се отпусне върху него. Беше изтощена. Дойде и Глицки.
	— Каза, че иска да се обади на Фримън или теб. Обясних й, че ти сигурно си по-близо.
	Харди сложи ръка на рамото му и леко го стисна за благодарност.
	— Искаш ли да те закарам у дома, Нанси?
	Нанси очевидно изпитваше болка, но вдигна очи и поклати глава.
	— Бих искала да видя Дженифър. Ако е възможно.


	След кратка почивка Нанси се възстанови достатъчно, за да стигне до асансьорите и да се изкачи до седмия етаж.
	Когато излезе от кабината и видя дебелите решетки на затвора, тя притисна длан към устата си, сякаш се преструваше на ужасена. Само че не се преструваше, Харди бе сигурен. Долавяше се познатата миризма на метал и пот. Типичните звуци — асансьорът, ключалките, затръшването на решетки. Някъде далеч се чуваха приглушени гласове. Някой изпищя, нещо издрънча. Беше време за вечеря.
	Нанси се вкопчи в ръката му.
	— Не знаех, че… — Не довърши. Не беше нужно. Никой нямаше представа какво е тук, докато сам не попадне вътре. — Трябваше да дойда по-рано, но Фил… — Харди знаеше и това — Фил нямаше да я пусне.
	Получи разрешение Нанси да влезе в малката стаичка за адвокатите и когато въведохи Дженифър, застана Ժрай враӂата.
	Нанси прехапа0уӁтни, йицето й се изкриви/ Вратат�� се зађвори.	— Казаха ли ти за… за баща ти?
	Дженифър вимна< опряла ръце на хълб��ците си. Нанси стана и направи крачка към мъщеря�си.
	— Джени… — едва го ҿрошепна.
	“ Мамо…
	Заствнаха една среэу друга и Нанс�� протегна боязливо ـъце, Дженифър я прегърна. М�йка й изкриви лице от болѺа, но не се о�Ҵели, притисна я ктм себҵ си с всички сили.


	— Т�ябва да го открия.
	— Не, Ղрябва аа се откажеш — втзрази Фримъҽ.
	— Не разполагам с нищо друго. Дженифър нчма ник԰кви приятели. Има майка, но рова е единственият остатък от миналото й. Юридически т��!е нормална колкото�сме ние с теб.0Нямам Ѵруг шанх. Трюбва да опиՂам.
	Бяха в кабинета на Харди. Наближаваше едѸнайсет. ؑеше останал в стаята за адвокати в затвора ця�� час, като муха на ётената, доѺато Дженифър и Нанси разговаряха или по скоро се опитваха да възстановят отношенията си. Срещата им бе напрегната, продължителна, но през цялото време си държаха ръцете и говореха само за свои лични неща — не споменаха делото нито веднъж.
	След като излязоха от затвора и качи Нанси на такси, защото тя не искаше и да чуе да я закара той, дойде направо тук. Фримън, разбира се, и тази вечер бе останал да работи до късно — по ново дело за убийство и обжалването на Дженифър.
	Сега слушаше по-младия си колега, който в безсилието си бе съборил всички папки от бюрото на пода и просто бълнуваше от умжра�
	— Знаеш ли с колко души разгпварях пре� тези шҵст месецв? И какњв е рееултарът? Налице са майката на Дженифър и онзи психذр, садо ч�ЁъФебните заседатели не му вярват, тожа е. Това е, с което разполагам, за да спася живота на тази вена!
— Изпускаш самата Дженифър. — Фримън го биваше да забелязва дребните подробности.
	— Прекрасна идея. — Харди се заразхожда напред-назад върху изпопадалите папки. — Да призова Дженифър, за да каже на съдебните заседатели: „Ако смятате да ме екзекутирате, можете да вървите да се шибате“. Ще омекнат веднага.
	Фримън заобиколи бюрото и се настани на стола на Харди.
	— Само това ли е?
	Харди спря на място.
	— Опитвам се да ти го кажа, Дейвид… Дженифър е напълно изолирана от света. Като че ли не го знаеш! Твърде красива е, за да й повярват другите жени, не прилича на почитателка на платоничната любок. Ако не се брои сина й, никой не моѶ�� да каже, че обича децата. Сгед като Нед е убил ко��ката й, не е взела друга. Съдебните засбдатели обичат хората, които обичат котки.�Звщо не си е взела ��руга? Истината е, че ме съм`в�състояние да открия абсолютно н�кой, който да каже и една добра дума за Дженифър Уит. — Наведе се и започна да събира падналите папки. — Дейвид, наистина смятам, че съм прав. Симпсън Крейн е открил, че някой крои нещо мръсно.
	— И смяташ, че заради същото са видели сметката и на Лари.
	— Това е мотив.
	— Както и абортът. Забрави ли, че вече разсъждавахме надълго и нашироко върху всичко това? А братът на Дженифър не е ли мразил Лари? А, от друга страна, профсъюзните машинации, не са ли също толкова добър мотив за премахването на Крейн, колкото и твоята идея? Не е ли по-вероятно да са го пречукали заради тях?
	— Не знам. Трябва да разбера точно до какво се�е0добрал Рестофър в Лос Андже��ес.
	— ԕдва ли има значение, но е било достатъчно, за да поддържа интереса му през предварителното разследаане, нали?
	Беше съвсем ясно какво иска да каже Фримън,0но ХѰрда не бе!в насقроеНие да се вслсшва. Даваше си ѡметка, че всяко събитие в живота б�� могло да се Ԕължи на безкраен бՀой възможности, дори и на правдоподобни сцен�рии, но ако критерий бешд само въображението. Съдббните дела никога ҽе биха свършвали, Рко беше"позволено да се обсъжда какво би могло да се сл��чи, без да е подкрепено мт аоказатյлства. Затова(и съдилѸщвтж не тъ�пяха догадки, измислици, недоказани теории.
	При едно дело се налага да има факти, които могат да ѡе вԸдят, помиришат, докоснат. Някои трябва да се закюлне в тях. Защото в ре�0лността едно или друго събитие протича само по един-еаинствен нач�н/ Райотата�на съда е не толкова да се грижи за справедливостта, колкото да се увери, че предлаганата версия е истинска, че е в синхрон с доказателствата.
	Харди коленичи на пода и продължи да събира папките.
	— Какво да правя, Дейвид?
	— Преди малко не се пошегувах. На твое място бих изчакал малко, докато майката на Дженифър се възстанови, но бих разпитал и Дженифър.
	— Но ти не го направи през първата фаза!
	— Положението тогава беше по-различно. При мен ножът не беше опрял до кокала, а при теб е. Това е единственият ти шанс, последната ти карта. Съдебните заседатели трябва да получат вюзможност да видят�що за!човек е тя, дд`надзърнат в душата й…
	— Пауш�� ще я лапне н� един залък&
	— Възможно е. Възможно е сама0да си по��пише смъртната пѠисъда. Има риск. — Фримън се тсмихна.0— Но пък и жиԲотът е рисѺ, момчето ми. Ти на какво мнение см?


>>	47
	Децата още не се бяфа събудили — цяло чудо. Минаваше шест и Франи четеше материала в сутрешния вестник. Макар и да не се предявяваха официални обвинения срещу нея, майката на признатата за виновна Дженифър Уит бе убила мъжа си и новината беше гореща. Пауъл, въпреки опита на Харди да му попречи, бе постигнал целта си — не само снимката му отново беше на първа страница, но и съдебните заседатели щяха да разберат как жените от семейство Дистефано решават проблемите със съпрузите си.
	— Написано е с почти библейски тон — отбеляза Франи. — Като че ли е проклятие, което се предава от поколение на поколение.
�Харди к��нна уморено.Може би някога през живота с�� се бе чувЁтвал по-изтощен, но не моЖеше да си споЬни кпга. Предишната вечер се бе прибраг малкк след дванайсет, след това не ус��я да заспи повече от час.
	— Само мога да се надявам ��ъдебните�заседарели да не погледнат йа всичко това по с��щия н��цин.
	Франи остави вестнака. Нещо в гласа на мъжа й…
	— Смяташ лк, ч�� ще з��губиш?
	—�Възможно е. — Биваше си го да подценява опасностите, поне на думи.
	Франи се ужаси от обзелата я масъл.
	␔ Мога ли да помогна с нещо?
	— Какво например?
	— Не знам. С нещо, каквото и да е. — Протегна ръка през масата и улови неговата. — Чувствам се ужасно, заради всичко това. Сякаш съм изоставила Дженифър, сякаш съм я предала. Признаха я за виновна. Какво трябва да мисля? Какво трябва да направя? Просто повече не мога да се преструвам, че…
	— Франи, не е нужно да ми обясняваш каквото и да било. Тя има тежък характер. Отблъсква хората от себе си.
	Франи прехапа устни, стисна ръката му.
	— Какво ще стане… ако загубиш делото?
	— Ако изберат Пауъл и той остане прокурор до края, шансовете й при обжалването ще намалеят значително. Той ще е главен прокурор, а присъдата й ще е негова рожба. Дори и да иска да й помогне, а той не иска, няма да е възможно да го направи поради поста, който заема.
	— Това е ужасно порочно — въздъхна Франи.
	Той я потупа по ръката.
	— Все още има време.


	Смяташе да призове най-напред Нанси, после и Дженифър.
	От кабинета си Харди се обади в редакцията на лосанджелиския „Таймс“ и попадна на светската хроникьорка Люси Прат. Толкова рано сутринта там нямаше много хора и тя с радост се съгласи да разговаря за своята работа. Мнозина от колегите й искали да се занимават с новини, но тя обичала хората и била доволна от това, което върши. Не обичала насилието, световните проблеми и така нататък. Потвърди, че знае коя е Маргарет Морънси. Миналата седмица дори публикували снимката й. С годеника си организирала благотворителен търг, за да подкрепят библиотеиаЂа в Сан Машино.
	— Бях останал с впечатлението, че е възрастна — отбеляеа Харди. — ҡтара фамилия, ��т�ро богатство… роԲа ои кбзаха за нея.

Госпожа Пр԰т се засмя.
	— Старото богатство не означава стар човек. П��не в случая е така. Не е навършила и трийсет. Мога да ви изпраця снимка по факса.
	Харди не мислеше, че ще му е необходима.
	— Сватбата ще е през декември — обясни Люси. — Целият град говори за това.
	Харди не мислеше, че чак целият град се е развълнувал заради предстоящата сватба на Маргарет, но продължи да слуша. Реши, че преди да затвори ще е учтиво да проява интерес и попита:
	— А ккй е годе��икът?
— О, историята прилича на „Пепеляшка“ — възк��йкна Люси Прат. ��� ДЦоди�е от бедняшки квартал, носега�
	— Джоди Бакмън, адвокатът?
	— Да, той е щастливецът.`познажате ли го?
	— Да. Всички адвокати се познават помежду си. Ние сме нещо като голямо брѰцство.
	Люси пак се�7асмя. �есъмнено беше любезна, но Харди остана с в��ечатлението, че не е разбрала шегата му.

	* * *


Обади се на Рестофъс и му остави съобщение на телефонния щекретар, после тръгна пеша( въпр��ки стуаа, защото имаше ну��да от време,за да масли. Мина пк най-дълги�� път и когатд стигни до съдебната палата, взз Пауъл и веднага отидоха при Вилърс. За љастиб я з�аариха сама в кабинета й, макар и да не беше във възторг, че ги вижда.	— Надявам0се, че днес сре приготвили нещо, госп�дин Хараи — каза тя. — Няма да пмзволя никакво отсрочване. Все о�е ли искате да разговаряме?
	Харди кимна, а Вилърс се върна зад бюрото, където пиеше сутрешното си кафе и преглеждаше вестника. Седна на стола и вдигна предупредително пръст.
	— Времето за лично обжалване е след решението на съдебните заседатели.
	Вилърс имаше предвид балетът, който понякога се разиграваше след произнасянето на смъртна присъда в щата Калифорния. След като съдебните заседатели гласуват най-тежкото наказание, защитата имаше право да поиска отлагане на изпълнението, като в същото време заведе ново дело на всякакво основание, без старото формално да се смята за провалено. В юридическите среди казваха, че съдията, в чиито ръце се оказваше окончателното решение, на практика се превръща в тринайсети съдебен заседател.
	На практика обаче подобни опити рядко се оказваха успешни, тъй като съдия, който си позволеше да отхвърли веднъж гласувана присъда, рискуваше да остане без работа, защото прокуратурата имаше право да го отстрани. Все пак Вилърс имаше солиден авторитет и беше силна фигура във Върховния съд на щата.
	Пауъл седна мълчаливо, готов да слуша, а Харди остана прав.
	— Искам да чуя мнението ви по един въпрос — започна той и й разказа за годежа между Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Вилърс не го прекъсна. — И така, ваша светлост, Маргарет Морънси, член на борда на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ е отстранила инспектор Рестофър от случая. Освен това е сгодена за адвокатът на центъра Джоди Бакмън. Струва ми се, че съдебните заседатели трябва да чуят тези факти.
	Вилърс се облегна.
	— По какъв начин тази жена е отстранила инспектора от случая?
	— Обадила се е на някой си Келсо, който е влиятелен човек и той е говорил с шефа на полицията.
	— Имате ли доказателства?
	Харди знаеше, че няма да мине лесно.
	— Маргарет Морънси е помагала на Келсо в последната изборна кампания. Знам със сигурност, че той се е обадил на шефа на полицията.
	— Това не е доказателство — отбеляза Вилърс бавно.
	— Целта ми е да предизвикам съмнение, ваша светлост. Във втората фаза изискванията не са така високи.
	Вилърс чакаше още.
	Харди продължи:
	— Ваша светлост, това поне са факти, а не предположения. Симпсън Крейн е убит със собственото му оръжие. Лари Уит също. Между двамата съществува връзка — медицинския център, независимо, че е трудно да се установи с точност за какво става дума. Помежду им са Джоди Бакмън и огромна сума долари. Разследването по случая Крейн е прекратено. Годеницата на адвоката на медицинския център „Йерба Буена“ упражнява известен контрол над Келсо. Искам съдебните заседатели да чуят всичко това. Може би ще започнат да си задават въпроси. Не е само теория. Фактите са налице.
	Вилърс остана замислена.
	— Но това е конструкция от карти — отбеляза тя накрая.
	— Ваша светлост… — започна Харди, но не успя да продължи.
	— Позволете на мен, ваша светлост. — Вилърс кимна и Пауъл се изправи. — Вчера проявих твърдост към вас, господин Харди, но каквото и да си мислите, аз не съм кръвожаден звяр, който на всяка цена иска да постигне смъртно наказание. След като излязохме от залата вчера, аз си направих труда да се обадя в Лос Анджелес и да поговоря с шефа на отдел „Убийства“ и шефа на полицията. В отдела, цитирам, са твърдо убедени, че Симпсън Крейн е ликвидиран от човек, нает от профсъюзите, край на цитата. Случаят не е приключен, макар че въпросният Рестофър наистина е отстранен. С разследването са се заели хора от ФБР. Няма никакви P�одозрения, пак цитирам, че убиецът е свърган с медицинския център „Йерба Буенаb��, край на цитата.

— Но Рес�офър е отстранен, така или иначе.
	Вилърсслуш��ше веиматблно, ��ори си записа нещо.
	Пауъл въздъхна.
	— Охевидноинспек�орът се P� Подразнил зарад�8 намесата на федералните агенти. Когато е решил да рови отново, най-грубо е започнал да си пъха носа в неща, които не го касаят… Да не забравяме, че става дума за влиятелни хора. Махнат е, защото е досаждал и защото се е показал като лош полицай.
	Вилърс се изправи. Без съдийската тога би могла да мине за нечия мила баба. И в гласа й нямаше раздразнение.
	— Господин Харди, изслушах ви и този път. Сега аз искам да ви кажа нещо и се надявам вие да ме изслушате. Това, което казахте, може и да е истина. В Лос Анджелес може да се вихрят какви ли не финансови игри, но те нямат нищо общо с нашето дело. Това, което според вас е връзка, спокойно може да е и съвпадение. Лари Уит просто не е бил замесен във всичко това или ако е бил, нямаме доказателства.
	— Обадил се е на „Крейн и Крейн“.
	— За какво? Лично с Крейн ли е разговарял? Или с Бакмън? За какво? Можем ли да установим? — Тя поклати глава. — Съжалявам, господин Харди. Искрено съжалявам. Виждам, че полагате всички възможни усилия, за да смекчите присъдата, така и трябва, но няма да допусна в залата да се излагат с нищо неподкрепени хипотези. Това е положението.
	Тя отиде до вратата, отвори я и зачака.
	— А сега, моля да ме извините. За четирийсет и пет минути трябва да прегледам документи, за които са нужни два часа.


>>	48

	Явно мнозина в съдебната зала бяха чели сутрешните вестници или бяха гледали новините по телевизията. Когато Харди призова Нанси Дистефано, реакцията бе осезаема.
	Седеше на първия ред, до доктор Лайтнър, точно зад Харди и Дженифър. Изправи се с усилие — очевидно изпитваше силна болка. Носът й все още беше с превръзката, синините се виждаха отдалеч.
	Докато се придвижваше към свидетелската банка, проблеснаха няколко фотосветкавици. Вилърс нямаше намерение да го допусне — досега не беше забранила да се снима в залата, но при условие, че няма да се вижда. Търпението й се изчерпи и тя удари с чукчето.
	— Достатъчно. Всички да седнат. От този момент нататък забранявам в залата да се внасят фотоапарати. Който има такъв, да напусне. Пристав, погрижете се за това.
	В последвалата суматоха, докато фоторепортерите излизаха или предаваха апаратите си на своите сътрудници, за да ги изнесат, Нанси Дистефано застана за миг пред масата на защитата и стисна ръцете на Дженифър, без да каже дума. После зае свидетелската банка и положи клетва.
	Харди застана на около пет метра от нея и започна:
	— Госпожа Дистефано, каква е връзката ви с обвиняемата?
	— Аз съм нейна майка.
	Явно в залата имаше и хора, които не бяха чели пресата, защото се разнесе приглушен шепот. Вилърс не реагира, така че се наложи Харди да изчака, докато всичко утихне.
	— Госпожа Дистефано, имате ли нещо против да ви наричам Нанси?
	— Не.
	Харди смяташе, че е най-добре да говори направо.
	— Нанси, ще разкажете ли на съдебните заседатели за нараняванията си?
	Пауъл скочи.
	— Възразявам, ваша светлост. Не е по същество.
	За всеобща изненада, преди да вземе решение, този път Вилърс поиска контрааргумент.
	— Господин Харди?
	— Ваша светлост, Дженифър Уит е израсла в дома на майка си. Характерът й се е оформил там. Съдебните заседатели би трябвало да добият представа за условията, при които това е станало.
	Вилърс му позволи да продължи. Харди й благодари. Струваше му се, че между него и съдията се е установило някакво съгласие. Може би се дължеше на по-леките критерии в тази фаза на делото, но нещо се бе променило.
	Приближи се до Нанси и продължи:
	— Наскоро бяхте в болница, нали?
	— Да.
	— Ще ни кажете ли защо?
	Нанси изреди счупените ребра, счупения нос, увредените бъбреци, синините по гръдния кош, бедрата.
	— Как получихте тези наранявания?
	— Съпругът ми ми нанесе побой.
	Залата слушаше мълчаливо.
	— Съпругът ви, Фил Дистефано, бащата на обвиняемата, нали?
	— Да.
	— За първи път ли ви нанася побой?
	Когато чу това, Нанси сякаш се отдръпна — както правеше Дженифър. Или може би Дженифър правеше като нея? Тя поклати глава и се наложи Вилърс да й напомни, че трябва да отговаря с думи.
	— Не — каза Нанси. — Не беше за първи път.
	За да й даде време, Харди се приближи до съдебните заседатели и погледна към Дженифър. Мръщеше се. Очевидно въпросите не й харесваха. Харди се приближи до свидетелката.
	— Често ли ви биеше съпругът ви?
	Нанси пак поклати глава, спомни си и каза гласно:
	— Да.
	— Преди колко години дъщеря ви, обвиняемата по това дело, напусна дома ви?
	— Около десет.
	— Съпругът ви, нейният баща, удрял ли ви е, преди тя да напусне?
	— Да, непрекъснато. Фил се напиваше, ядосваше се за нещо и се нахвърляше върху мен.
	— Дженифър ставала ли е свидетел на тези сцени?
	— Да.
	— Някога удрял ли е нея?
	Нанси поклати глава.
	— Не. Заплаши я няколко пъти, но не бих му позволила да направи такова нещо. Винаги заставах между тях. Той я обичаше. — На очите й се появиха сълзи. — Просто излизаше от кожата си.
	— Излизаше от кожата си — повтори Харди. Направи няколко крачки към съдебните заседатели и продължи: — Според вас, Нанси, тези побоища оказали ли са някакво видимо влияние върху поведението на Дженифър?
	Нанси се бореше със сълзите, които сега се стичаха по бузите й свободно, но, както и Дженифър, говореше съвсем ясно.
	— Не сме разговаряли.
	Това не беше отговор на въпроса му, но беше придвижване в добра посока.
	— За какво не сте разговаряли, Нанси?
	— Тези неща се случваха и отминаваха… После всичко пак ставаше както преди.
	— Криехте ли, че са се случвали?
	— Да, преструвахме се, че всичко е наред.
	— А Дженифър?
	— Дженифър стана мълчалива. После отиде да живее другаде.
	— Бихте ли казали, че е станала затворена в себе си, мрачна, недоверчива?
	Това бе твърде далеч от същността на делото, но в тази фаза беше позволено и Харди се надяваше по този начин да обясни на съдебните заседатели защо клиентката му изглежда толкова студена и безчувствена.
	— Да. — Нанси погледна дъщеря си. — Беше мило малко момиченце. Детето ми…
	Макар и да се владееше, чувствата на госпожа Дистефано я бяха обгърнали като одеяло. Сълзите не преставаха да текат. Вилърс се наклони напред.
	— Госпожа Дистефано, желаете ли да прекъснем за малко?

* * *

	Прддължихذ.
	— Нанси, дъщеря ви разказP�ала ли ви д някога за чувствата са ��ъм Мат?
	— Мат беше всичко за еея.
	— Мат ұеше всичк� за нея.— Фарди обгърна с поглед съдебните жаՁедатели и пак се обърнР към свидетелката,
	— �я обичашели сина си?
	— Безкрайно. О, Боже, да, разбира се.
	— Някога виждали ли сте по момчето признаци или следи от малтретиране или побой, нанесен му от майка му? Държала ли се е лошо с него?
	— Не е имало нищо такова. Полагаше твърде много усилия, за да го предпази от всякакви неприятности. Дори го глезеше повече, отколкоQ�о би трябвало, но аз разбирах каква е лриїина�а за то��а.
	— ؘ ваква беше�тя?
	怔 Ами… нещата, ҺѾито беше زиждала. Между мен и баща й. Ла��и беш� същиЏт… и той не можеше да допусме на Мат аа се случи нищо лошо.
	Проз��уча добре. Лари и ДжениѤър от0едеа а съща страна. Дженифър плачеше беззвучно зад масата на защитата.
	— Нанси — попита изведнъж Харди, — възможно ли е Дженифър да е убила Мат, своя син, дори и вследствие на трагична грешка?
	Тя поклати глава.
	— Не. Дори да го е направила без да иска, както казвате, след това би се самоубила.
	Пауъл се изправи бавнк. ДаваՈе си сметка за емоционалнотԾ състояние на свидетеѻката и не искаше да изسлежда безсърдечен, но все пак реши да�възрази срещу подобни догад�а. Вилърс прие възражениеѢо.
	Но Харди �1е порригнал целта си. җададе последния си предварително подготвен`въпрос, за да получи очаквания отговор, напълно искрен, според него:
	— Какви чувства изпитвате към дъщеря си сега, Нанси?
	— Обичам я. Тя е единственото, което ми остана.


	Пауъл знаеше, че работата му е наполовина свършена, особено след като Вилърс отказа да даде почивка преди кръстосания разпит. Свидетелката беше емоционално и физически измъчена жена, а неговата задача беше да я дискредитира, да обори показанията й. За да го направи ефективно, трябваше да пипа бавно и внимателно.
	Усмихна се, за да я предразположи. Не се съмняваше, че го помни от предишната вечер, но нямаше избор — не би могъл да я атакува фронтално. Трябваше да бъде неин приятел, който се стреми да уточни някои дребни подробности. Раменете й бяха отпуснати, изглеждаше уморена, но все пак му се усмихна в отговор. Добро начало.
	— Госпожо Дистефано, с покойния ви съпруг имате и син, нали?
	Въпросът като че ли ы извади от ривновесие.
	— Да. Том.
	— Том ставал ли е жертва на бруталнؾстта ��а съпругذ ви=
	‐ Фил го е удрял�няколко пъти, когато беше малък, йҾ това си беше пп,скоро пердах& Никога не го е наранявал.
	— Д какви са отношениЏта �ежду двамата мъже себа? Близки ли са помежду си>
	Харди стана.
	— Ваша светлост, господин Пауъл знае много добре, че господин Дистефано е покойник.
	Каза го спокойно. Не спомена каква е причината да е покойник. Пауъл се извини.
	— Случвало ли се е Том да присъства на побоищата, които ви е нанасял съпругът ви?
	— Да.
	— Както и Дженифър, нали?
	— Да. До известно време.
	— Какво стана след това?
	— Когато Том порасна, се опитваше да ме защити и Фил гледаше да го няма наоколо, преди да започне.
	— Но с Дженифър нещата не стояха по този начин, нали?
	— Извинете ме, какви неща?
	— Покойният ви съпруг ви биеше в нейно присъствие, нали?
	— Понякоги.
	— И тя не се е опитвала да го спре?
	— Не би могла да го сԿѐе. Фил беше много силен. Джннифър се ксиеше, струва ми се.
�— Значи ДженШЄър се е крие�� и е гледала как баща й ви бие, без да се!опита да му попречи по някакъв науин. �инът ви Том се е опитвал да го спре. Какви са отношенията ви с Том сега?
	— Том е добро момче.
	— Обичате ли го?
	— Разбира се. Той е мой син.
	— Майките обичат синовете си, нали?
	— Да.
	Пауъл направи пауза.
	— Но вие казахте, че Дженифър е единственото, което ви е останало.
	Нанси се огледа безпомощно, спря очи на Харди. Той кимна. В�ичво беше наред�
	— Така му е думата. Тя е единствената ми дъщеря.
	— Близки лҸ сте р нея?
	— Да. Много.
	— Много близки& Ҡазбирам. Можете ли ди кажете на сњдебниђе заседдтели колко пъти сте посетили дъщеря ��и у дома�й през годҸната преди да(бъде арестува��а?
	Харди се улови за челото. Капанът щеше да щракне всеки миг. Дженифър го улови за лакътя. Нанси за първи път се поколеба. Секундите летяха.
	— Госпожо Дистефано — подкани я Вилърс, — моля отговорете на въпроса.
	Пауъл чакаше. Не я караше да бърза. Въпросът очевидно беше прост, а отговорът се бавеше. Едва ли Нанси би могла да забрави такова нещо.
	— Миналата година не съм — отговори тя накрая.
	— Значи миналата година не сте ходили на гости на дъщеря си.
	— Не съм.
	— А тя идвала ли е у вас? Във вашата къща?
	— Не.
	— Нито веднъж?
	— Нито веднъж.
	Пауъл се обърна на триста и шейсет градуса. Лицето му изразяваше аълбока изненада.
	— Ами какв�> ще кажете за по-м��налата година?
	��� Пе,0не се виждахме(често. — Каза го троснато. — Лари беше… не ни позвол�ваше.
	— Лари нP� ви е зозволявал — повторԸ$ПауъԹ. Добър човек, ижпълнен със съччгствие, мъчещ се да й предложи изход от ситуацията. — В такъв случай, след като сте били близки, сигурно често сте разговаряли по телефона?
	Нанси сведе очи.
	— Тя беше много заета.
	— Дъщеря ви е била заета? Работеше ли?
	— Аз работех. И сега работя.
	— Освен през почивните дни, нали?
	Харди стана.
	— Ваша светлост, това е издевателство над свидетеля.
	— Не е.
	— Госпожо Дистефано — попита Пауъл отново, — кажете ни приблизително колко често разговаряхте с дъщеря си?
	Нанси продължаваше да гледа надолу.
	— Всяка седмица? Веднъж месечно?
	— Винаги се обаждаше, за да ме поздрави за рождения ми ден. Аз за нейния.
	Пауъл остави думите без коментар. Кимна и отИде до масP�та на обвинението.
	— Бих искал да изясня ощд"нещо… казахте ни, че Ҝар е бил всичко за Дженифър, че тя дори го е глезила. Бих иQ�кал да бъдете мал��о по-коصкретԽѰ.
	НансѸ погледна"умолително Хараи.

— Какв�� искате да кажете?
	— Искам да кажа, че след като не сте се виждали често с Дженифър и Мат, което току-що заявихте, не ми е ясно откъде знаете какви са били отношенията помежду им.
	— Когато беше малък, бебе…
	— Тогава ли беше всичко за Дженифър?
	— Да.
	— А сега?
	— Да.
	Пауъл все още се опитваше да изглежда мил и благороден. Приближи се до Нанси и каза тихо:
	— Госпожо Дистефано, просто не мога да разбера. Помогнете ми.
	Нанси остана мълчалива в продължение на петнайсет секунди, които й се сториха като час. Най-накрая Харди стана и попита дали е бил зададен въпрос. Пауъл изчака още малко, отбеляз��, че май �е е и освоб��ди свидетЕлкаقа.

>>	49

	Обвиняемата зае свидетелската баؽкҰ след обеднатА поцивка. БP�ще с тъмен костюм и пъстър шал. Харди�не беш�� сигурен дали това е май-подѕодящото облекло. От една страна то Ѿще повече отделяше ДжеНифър оЂ обикновените хора, каквито бяха повечето съдебни заседатели и това не беше добре. Тя се нуждаеше от тяхната симпатия, а не от завистта им. Но от друга страна — статистиката също го потвърждаваше — при делата, при които се искаше смъртно наказание, действаше един друг принцип. Естествена реакция, макар и не особено благородна. Съдебните заседатели биха гласували смъртна присъда единствено, ако са убедени, че престъпникът е някакво чудовище, изрод, който няма нищо общо с човешкия род. Дрехите на Дженифър биха могли да смекчат подобно впечатление, колкото и глупаво да е то. С тях тя добиваше човешки вид, ставаше личност, в никакъв случай не чудовище. Освен това беше забележително красива и Харди се надяваше, че мъжете не биха искали да превърнат тази красота в гниещ труп.
	Най-голямото му притеснение беше, че още с отварянето на устата си, ще развали магията, създадена от външния Щ вид. И много до�ре си даваше сме��ка,`че отвътре може да изризне нещо, което да настрои против нея дори и най-благосклонните.
	Предварително я бе инструктирал да$говори спокѾЙно� с най-мелодичния си глас. Да покаже най-д��бротж от�себѽ си. Опасността щеше да дойде при кръЁтосания разпит. Дотогава трябваше да стъпват внимателно.
	— Дженифър,!днес ти заемаш това мясђп, за да се ���риш за живота си. Има ли нещо, което би искала да узйаят съ�4ията и съдебните заседатели?
	Тя0се обърна кшм тях.
	— Преценихте, че предстдвените(факти са достатъчни, за д� ме нризнаете за виновна. — Тя преглътна неспокойно и погледна към Харди. Той кимна. — Но не седнах тук, за да се боря за живота си, както се изрази господин Харди. Тук съм, за да ви кажа, че не съм извършила нищо от това, в което ме обвиняват. Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син. — Преглърна отново и пѠодължи: — Признавам, че може и да не съм P�ила най-добрата Ѽайка на света, но обичах Мат…!— Млъкна и прехапа долната си устна. После се съвзе и се насили да се усмихне. — То�а е`всичко.
	ПауЊл трескаво записваше нѵщм. Какоо;
	Харди възнаиеѐяваше да�й0зададе няколко въпроса във връзка с Лари, но�дум�т� й бяха толкова краЁноречиви, че се извушаваше да прекрати разпита с тях. Съдът я ѧу да отрича вината със собствения си глас — може ба тъкмо от тоаа имаше нужда или най-малиото, едва ли щеше да лостигне нещо ло-добро. От друга страна, обаче, съдебните заседатели нямаше да са далеч от мисълта, че е твърде лесно да се изимитира такова кратко изявление. Струваше му се, че е наложително да я накара да поговори още малко — независимо от риска.
	— Ще ни разкажеш ли какво стана сутринта на двайсет и осми декември?
	Пауъл стана.
	— Ваша светлост, мястото на този въпрос беше в първата фаза на процеса.
	Харди отговори веднага, за да изпревари решението на Вилърс:
	— Това е разказът на Дженифър Уит и мисля, че съдебните заседатели трябва да го чуят, ваша светлост.
	Вилърс се намръщи, както винаги, когато страните влизаха в спорове помежду си, но в края на краищата се съгласи с Харди.
	— Разкажете ни за онази сутрин, госпожо Уит — обърна се тя към Дженифър.
	Дженифър кимна.
	— Станах рано, защото бяхме вечеряли късно и не бях измила чиниите. Лари щеше да си е у дома целия ден, всъщност цялата седмица, така че исках всичко вкъщи да е както трябва. След това смятах да изляза да потичам както обикновено, така че облякох екипа си и слязох долу. Беше доста късно, към осем и половина, но реших че след като няма да ходи на работа, Лари може да поспи. Мат също обичаше да спи до късно.
	Хубав детайл, помисли си Харди безскрупулно.
	— Както и да е. Лари четеше вестника си сутрин на закуска. Винаги го прави… правеше… Но онази сутрин слезе ядосан.
	— Защо беше ядосан? — попита Харди.
	Дженифър преглътна с усилие.
	— Не бях облечена както трябва.
	— Нали каза, че си била по спортен екип?
	Кимна.
	— Да, но трябваше да изляза след около час, разбирате ли? Предполагам, че съм изглеждала зле, като току-що станала от леглото… без грим, с неоправена коса…
	— Но нали преди това си се занимавала с домакинска работа? Мила си чинии и така нататък.
	Дженифър не желаеше да говори за побоищата на Лари, но нямаше нищо против да сподели другото. Светецът Лари трябваше да получи няколко солидни удара и Харди трябваше да накара Дженифър да ги нанесе.
	— Да… така е… но не му харесваше.
	— Разкрещя ли ти се?
	— Не. Личеше си, че е ядосан. Познавах го.
	— Добре, Дженифър — Харди хвърли поглед към съдебните заседатели, — какво стана после?
	— Направих му кафе и се опитах да разтрия раменете му. Обичаше да го правя, когато се чувстваше напрегнат, но тогава той ме спря.
	— Казваш, че те спря. Как те спря? Изблъска ли те? Приложи ли физическа сила?
	Пауъл изглежда нямаше нищо против, че подсказва отговорите на свидетеля, но Дженифър отказа да върви нататък.
	— Не. Просто ми каза да престана. Виждате ли, не му харесваше, че изглеждах така. Казах му, че ако иска, ще се кача горе и ще се преоблека.
	— Въпреки че след час щеше да излезеш да бягаш?
	Дженифър кимна.
	— Ако беше поискал, щях да го направя. Нищо не ми коства. Само че той ми каза да не ходя. После ми каза, че бил буден от близо час и преглеждал сметките. Безпокоял се за парите. Около Коледа… знаете как е.
	— И какво стана после?
	— После заспорихме за семейния бюджет. — Тя погледна съдебните заседатели. — Всички от време на време се карат за такива неща.
	— Добре, какво стана след това?
	— Слезе Мат. Триеше очите си, както винаги, след като се събуди. Не исках да ни слуша, докато се караме, тРка че престанах и се заех дP� му направя препечени филиЙки. Много ги обичашХ, После се качих да оправя леглат�0. Мислех си, ч�� ще се размине.
	— Е, раP�мина ли се?
	— Не… Когато сл�зох пак, Лари отново ме поахвана, задеQ�о изглеждам зле. МисЛел, че съм се качила, з�� да се преоблека с нещо прилично. Казах му, че вече ще изляза да потичам, но той беше ядосан заради другото… за всичко. Пак се скарахме и Мат се разплака. Реших, че ако изляза, това ще престане и излязох.
	— Отидохте да бягате?
	— Да.
	— В колко часа излязохте от къщата?
	— Не знам. Първите две пресечки минах ходом, за да загрея… винаги правех така. После започнах да тичам.
	Разказа го добре — отиването до банката, връщането, списъкът, в който не бе отбелязала, че пистолетът липсва, защото не се бе качвала в спалнята. Харди стигна до извода, че Фримън бе допуснал сериозна грешка, като не разпита Дженифър. Разказът й беше логичен, гласът й звучеше уверено, тонът й бе откровен. И така до самия край.
	Въпросът беше дали ще се справи толкова добре и при кръстосания разпит след обедната почивка?


	— Бих искал да започнем с едно разяснение, имате ли нещо против?
	По време на обедната почивка Харди й бе дал възможност да вкуси насладата от частичната победа и след това се бе опитал да я подготви за атаката на Пауъл. Може би беше успял? Тя гледаше прокурора спокойно и открито. Кимна.
	— Казахте, ще цитирам точно: „Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син“. Смятате ли, че не е чак толкова абсурдно да се твърди, че сте убили Лари?
	Въпросът трябваше да я извади от равновесие и беше добър за целта, но Харди нямаше намерение да го остави без последствия.
	— Възразявам, ваша светлост. Каква е същността на въпроса?
	Вилърс се съгласи. Дженифър нямаше да отговори, но се виждаше, че Пауъл е постигнал целта си. Улови погледа й и леко вдигна длан — знак да се успокои, да не се оставя да я извади от равновесие.
	Пауъл й се усмихна и продължи:
	— Ако не възразявате, госпожо Уит, бих искал да изясним една част от разказа ви, която не разбрах. Казахте ни, че след като сте оправили леглата и сте слезли долу за втори път, отново сте започнали да се карате.
	— Да. Лари започна пак.
	— А Мат се разплака.
	— Да.
	— И в отговор на това, вие, като майка, напуснахте къщата?
	— Излязох, за да престане.
	— Да, разбирам, но как точно се опитахте да го утешите? Прегърнахте ли го? Казахте ли му, че го обичате?
	— Не. Знаех, че ще престане да плаче, когато с Лари престанем да се караме.
	— Това беше целта, нали? Да го накарате да престане?
	— Не. Искам да кажа, щеше да престане.
	— И вие просто го оставихте и излязохте навън?
	Харди стана.
	— На въпроса вече беше отговорено, ваша светлост.
	Кошмарно. Пауъл оттегли въпроса, преди Вилърс да реагира и се приближи още повече към свидетелската банка.
	— Добре, госпожо Уит. Един друг въпрос… Споменахте, че със съпруга си сте се карали за парите… за семейния бюджет… както всички ние понякога, така ли е?
	— Да.
	— И че мъжът ви, господин Уит, е преглеждал някакви сметки преди да слезе да закусва?
	— Да.
	Харди разбра, че Пауъл е научил нещо. Не бързаше, беше напълно спокоен. Отиде до мястото си, взе някакъв документ от помощника си, върна се пред свидетелската банка.
	— Ваша светлост, искам да представя копие от извлечението по сметката на Дженифър Уит в банка „Пайъниър“.
	Лицето на Дженифър се изопна. Стомахът на Харди се сви. Когато Пауъл се приближи до него, за да му покаже извлечението, реши да спечели малко време.
	— Ваша светлост, разрешете да се приближа.
	Вилърс се намръщи.
	— Какво има сега, господин Харди?
	— Ваша светлост, документът не беше включен в списъка на веществените доказателства на обвинението.
	В началото всяка от страните бе длъжна да представи на другата пълен списък на свидетелите, които смята да призове и на веществените доказателства, които смята да представи. Не беше задължително да се използват всички включени в списъка свидетели и доказателства, но по принцип не беше разрешено да се използват невключени, освен в особени случаи. Поне на теория в съда не трябваше да има изненади. На практика адвокатите и прокурорите просто умираха за тях.
	— Не съм съгласен да се представи сега — добави Харди.
	— Колегата греши — възрази Пауъл и махна на Морхаус да се приближи. Младият му помощник, явно предупреден да очаква такова нещо, взе една дебела папка и я даде на шефа си. Той извади отвътре нужния документ и даде по едно копие на Вилърс и на Харди. — Ред осемнайсети на първа страница, ваша светлост.
	Харди прочете. Пишеше: „Финансови документи“.
	Пауъл вдигна папката.
	— Това са документите и предадохме на защитата копие от всички тях на… — Той погледна в папката и добави: — Първи август.
	Харди и Фримън, разбира се, бяха получили копията. Несъмнено се намираха някъде в кабинета му сред останалите полицейски доклади, протоколи от разпити и други подобни, напъхани в седем големи кутии. Тъй като Пауъл не бе повдигнал въпроса през първата фаза, Харди си бе позволил да се надява, че прокурорът не е открил тайната сметка на Дженифър сред купа други книжа. Нищо подобно.
	Финансовите документи, които Пауъл държеше в ръка сега, бяха накъде около петстотин страници — стари данъчни декларации, застрахователни полици, банкови извлечения, сведения за акции, анулирани чекове, фактури за повечето от нещата в къщата им. Документите бяха в пълен безпорядък и нямаше никакъв опис — петстотин страници, сред които бе скрита единствената, която би могла да навреди на Дженифър — извлечението от тайната й банкова сметка. Пауъл подаде едно копие на Вилърс и каза:
	— Ето го, ваша светлост.
	Вилърс се надигна, взе го, намести очилата си, кимна.
	— Това е то, господин Харди.
	Оказа се, че всичко е както трябва и Пауъл отново се спусна към Дженифър.
	— А сега, госпожо Уит, моля погледнете това банково извлечение. Ваша ли е тази сметка?
	От спокойствието й не бе останала и следа. В очите й се четеше страх. И Харди не можеше да й помогне — самият той също го чувстваше. Дженифър кимна утвърдително.
	— Да, моя е.
	— Съпругът ви знаеше ли за съществуването й?
	Дженифър преглътна.
	— Да, разбира се.
	Харди не искаше да чува тази лъжа, макар и да разбираше на какво се дължи.
	— Госпожо Уит, ще прочетете ли на съдебните заседатели какъв адрес е отбелязан в извлечението?
	Дженифър"поГледна листа в шъцете си.
	— Пощенска кутԘя 33449, Сан Франциско, Калафорния.
— Пощенска Ъутия? Извйече��ият� по тази сметка не бяха ли ��зпращани направо на домашнظя�ви адрес?
	— Не.
	— Защо се налагаше това да е така?
	Дженифър погледна към ҥарди с широко отворени очи.
	— Нѵ знам.�	— Не знаете? — Пауъл повиши гЫас. — Не знбете!? — повтори той!с удивление. — Иутината не Е ли, че съпругът ви не д �7наел за тази сметка?
	— Не…
	— … и че е открил нбщп"нередно в домашния бюджет? Че го лъжете с пар��те, наприм��р?
	— Не� това не!е вярно 
	Но Харди много добре знаеше, че е вярно.
	П��Ճъл не ббше свършил. Направи крачка назад, сниши отново глас и започна в друга посокذ:
	— Госпожо Уи��, ؿолууихте ли вбче нЏкаква сум�� от еастраховката ��а �окойния ви съп�уг?
	Може би Джен��фър зд миг си помисли,че най)лошото е минало. Жтгмвори, че не е получавала.
	ₔ Х Лари имахте ли голям спестовен влог?
	— Не. Не беше голям. Около двайсет хиляди, нещо такова.
	Пауъл погледна съдебните заседатели.
	— За някои хора това са много пари, госпожо Уит, но ще приема думите ви.
	— Имахме и влог за образованието на Мат. — Дженифър нямаше представа накъде я води Паушл и реши0да бъде услужлив԰. — И там бяха нэкЊде окого двайсет.
	— Ами за غъщата?	Харди скочи.
	— Ваша свеՂлост, каква е0целта на всичко тока?
	��ауъл се обърна към негؾ, после пак напред.
	— Ще обясня каква е, ваша светкосӂ. Туغ ясно личи, че убийствата فа извършени от алчност. — Вдигна нагоре банковото извлечение и се обърна към Дженифър. — Госпожо Уит, колко пари имаше в банковата сметка, чиито извлечения получавахте в пощенската кутия, в деня на ареста ви?
	Дженифър се вгледа в ръцете си.
	— Ако не си спомняте, ще ви кажа аз. Всичко е записано тук. Става дума за малко повече от триста хиляди долара, госпожо Уит. Това са парите, които сте успели да откраднете от съпруга си за седем години. Пари, от които сте лишили собственото си семейство.
	Дженифър окончателно загуби самоконтрол.
	— Ние никога не излизахме! — извика тя. — Не разбирате ػи? НикогР �икъде не"ходехме! Той не ми позволяваше да върша ааквото и да било! Нямате представа какъв�живот беше това, какъв беше _той_! Дори не разѱра, че гк няма…
	— Но онази сутрин е разбрал, нали, госпожо Уит? И вашият обичан!Мат се оказа`пред дулот� нР пистоԻета…
	— Възр��зявам!
	— Не, не сте сграбчили оръжието в гнева си от караницата… Планирали сте всичко най-внимателно…
	— Ваша светлост, възразявам!
	— Качили сте се горе, за да вземете пистолета…
	— _Възразявам!_ — Гласът на Харди бе отишъл няколко октави нагоре. Вилърс удари с чукчето. Пауъл не обърна никакво внимание и продължи да крещи на Дженифър:
	— И тогава изведнъж е настъпил моментът да действате. Той ви каза, че ще си вземе онези пари, така ли беше? — Доближи се на сантиметри от лицето й и извика: — _Затова ли го убихте?_
	Дженифър изведнъж стана, измъкна се от преградата и се хвърли към Пауъл.
	— _Не! Не съм го убила аз, копеле гадно!_
	— Седнете на местата си! Всички! Господин Пауъл… — Вилърс продължи да удря с чука.
	Дженифър пищеше, извън себе си.
	— Ред! Пазете тишина! Пристав!
	Но приставите изчакаха Дженифър да се укроти сама и отново да седне.
	Пауъл я гледаше втЀенчено, Раменете му уваснаха.
	— Не можах да разбера само едно — каза уой съвсем тихо. — Защж беше нужно да у�и�ате Мау.
	После се оеърна и заяви, чѵ няма повече въпроси.


	Съдебните заседатели гласува��а два пъти и се съвещаваѕа два ч��са и седемнайсет минути. Бџха, както изискваше законът, единодышни. За смъртно на��а��анае.


>	Част пета

>>	50

	ХаЀди с�� събуди плувнал в пот, задъхан, зелената стая го поглъща��е, газът�с дъх на бад����и изгаряшб трахеята, дробовете му, раздуваше ви до пръсване, кар�0ше го д�� алонизШра — събуди го писъкът в съня му. Ако бе�е в реалносъта, този писък нямаше да сХ чуе, шеше да бъде зааушен, преди да се роди.
	Всичко беше наред. БешЕ в спалнята, Франи ��Пеше дк него. Часовникът краԹ ѻеглото пҾказваше три0и нещо — беше спал"пОчти два часа>
	Стана и отиде شо банята, за да наплиска лицԴто си с вода. ԟоЂеше се — косатР му беше зайе��нала за главата. Изпи таблетка аслирин и дрњпна ЪожаԂа около очите си0— тъмните кръвове отдолу не изՇезнаха.
	Седна във всекидневната, без да се облича. Беше студено — по-студено от всякѶ�а. блед малко чу с��ъпки, дой��е Франи.
	— Лош сюм? — СеФна на Ъоленете му и го прегърна. — ғеP�кав си.
	Не беше в състояние да говори. Тя(приглад�� косата му, притисна Ӂб към гърдите Мс.
	— Ще شонеса одеяло.
	Когато се жърна, Харди трепереше. Не можеше да спре. Франи гозави с одеялото и оЂиде да взем� още едно. КогаЂо се върна, той се беше отвил и дишаше тджко.�Франи го уви отново с двете одеяла а ��ипна ч��лото му — гореше.
	Събуди се отново. До сутринт�� изглежда оставаше още много време. Все още беше на креслото. Вслу�а се в тъмнината, за да �уе нещо оՂвъд обича��ните зҲуци ма Заспалата къща — дишането на Франи врай него, бълбукащият0аквариум в спалнята им.
	Нещо — струваше му се, че е звук — се бе промъкнало в съзнанието му.
	Полазиха го студени тръпки и изведнъж го обзе страх. Какво щеше да стане, ако някой е разбрал какво е научил?
	Не си спомняше кога си е легнал. Не си спомняше как се е оказал в креслото, защо Франи е до него. Махна одеялата и си помисли, че може да се е върнал и да е припаднал.
	Ами неговите пистолети?
	Пистолетите му, от времето, когато беше ченге, бяха заключени в сейфа. Когато преместиха Ребека в бившия му кабинет, извадиха сейфа и го сложиха на най-високия рафт в шкафа зад кухнята. Стана с усилиб"и оЂиде да провери.�Запали всички лампи по пътю си.
	Сейфът не ббше пипан.
	Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше д�зир с реалнЮстта.0Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.
	Поуле му хрумна, че Л��ри Уит"мжже би си е мисػил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.
	Нелепо.
	Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.
	Погледна зареденото оръжие в ръката си и ؼQ� мина през ум, че точно така ствват нещастичта. Полутъмна къща, йякой — жена ри или детдто — сԵ появява неочаквано, ти го вземаш за кـадец, за някой, който ��е запларва…
	Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж Ёе Ёети. Краката му омекнаэа. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.
	Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал �
метка!каквм е маправил, разбрал е, че не моде да госкрие и че няда връщане назад… Мат — съх счупена челюстl осакатен з԰винаги, жив�� доказателст��о за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредҵния, органиѷиран живот, в който всичко е под пълен контрол�� И в този момент идва единственпто възможно решбние… Ҝа��$лежи нѰ �ода край ��рата�а на банята, Двенифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата.`Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осذкатил рина�си. Никой Эе би могшл да твърди това.
	И няма да остане ��ищо. �икакъв смисъл да продължакР да жив��е. Насочва дулото към себе си.	Само че преди тжва се обръща към Дженифър и казва �Ти си виновна за всичко“. И тя в този момент _му вярҲа,_ защото е такава$ каквато е.
	Харди, седнал на�пода, стигн԰ до края. Разбира се, че не би могло да се е случилԾ така. Изхвърленият в контейнерА пистолет изилючваше такава аъзможност.
	Освен ако… ако Дженифър сама не е и��хаърлила`оръжиеро, защото се е самообвинявала за скандалܰ, защото наистина е била уБедена� че тя е виновна за вс��чко. ТакѰ Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.
	Прекалено объркано. Едва ли е било така.
	Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че _Лари_ вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.
	И след като е могла да изпитва подобна радост вҵднага след смърттб на синб си, може би е решила, ѧе наисцина йяма душа и че нап��лно заслужава наказанието, което обществото иска да й наложи. Дори е готова да помогне. Направи тъкмо това. Сама срещу себе си.
	ХРрди Ѐе облегна на стбната. Амаше треска. Не се е случило това Не е възможно. Имаше и други възможности, много по реални, трябваше да проучи тях. Изглежда бълнуваше.

	* * *

	— Не можеш да го направиш днес.
	Температурата му беше 40 градуса. Струваше му се, че е на сто години. Пиеше трета чаша кафе, беше се насилил да хапне малко.
	— Срещата е в девет. Трябва да отида. Остават три дни.
	Три дни, докато съдия Вилърс, тринайсетият съдебен заседател, се произнесе окончателно по присъдата — вторник, 9:30. Харди бе дал ход на процедурата за отсрочване и все още се надяваше смъртната присъда да бъде заменена с доживотен затвор. Трябваше да убеди Вилърс да го направи, да открие нещо приемливо.
	След решението на съдебните заседатели бе прекарал с Дженифър половината нощ, за да обсъдят възможностите. Не й беше разкрил последния си коз — на своя глава беше решил все пак да заговори за побоищата. Вече нямаше никаква друга надежда. Беше споменал за разкритията си около медицинския център и тя бе дала съгласието си да направи всичко, което трябва, за да намери нужните доказателства. Сега поне изглежда й се искаше да живее.
	Първата му стъпка — в осем вечерта в петък — беше да се обади на председателя на медицинския център доктор Кларънс Стоун, който живееше в Сан Франциско. Успя да го убеди да се срещнат най-късно в неделя сутринта в девет. Трябваше да отиде, въпреки грипа.
	Децата си играеха в стаята си.
	— Слушай, болен си — каза Франи. — Напоследък работиш денонощно. Не си се прибирал у дома от месец. Трябва да се погрижиш за себе си.
	Опита се да й се усмихне.
	— Това и смятам. Много скоро. Обещавам.
	Винсънт изпищя и Франи се спусна към детската стая, за да види какво става. Харди се надигна бавно и като се подпираше, за да не залита, тръгна след Франи. Оказа се, че Винсънт е прещипал пръста си и Ребека е надала съчувствен писък. Харди я взе на ръце, за да я укроти, без да забравя да извърне глава, за да не я зарази.
	След минута се върнаха в кухнята с децата. Франи взе бучка лед от хладилника, за да я сложи на прещипания пръст.
	— Не можеш ли да обжалваш както всички останали? — попита тя.
	— Какво да жалваш? — попита на свой ред Ребека и запя: — Нани-банани, нани-банани.
	Винсънт проточи врат над рамото на майка си, за да види къде са бананите и също се присъедини към песента. Ставаше все по-шумно. Децата умееха да се правят на палячовци.
	Харди имаше чувството, че главата му ще полети нагоре без тялото. Сега, разбира се, малките искаха банани, но той бе готов да се обзаложи, че не са останали.
	— След като се чувстваш достатъчно добре, за да излизаш навън — каза Франи, — защо не ги заведеш до магазина, за да купите? — Харди си даваше сметка, че жена му донякъде има право да се държи така, но точно в момента не беше готов да се съобрази с проблемите й. — И двамата. Майка им има нужда от почивка.
	Кларънс Стоун живееше в голяма къща край брега на малко повече от километър, но на Харди му се стори, че е в друга галактика. Когато мина по алеята и спря пред входа, се почувства напълно изтощен и му трябваше цяла минута, за да събере сили колкото да натисне звънеца.
	Отвори му прислужник. Минаха по дълъг коридор, постлан с дебела пътека, която заглушаваше стъпките им. Прислужникът го въведе в нещо като кабинет с много книги по стените, където, зад бюро по-голямо от това на Фримън, седеше възрастен човек с къси бели мустаци. Беше по кафяв домашен халат от коприна и пишеше нещо със скъпа писалка. При влизането на Харди той остави писалката, стана — под халата се виждаха черни панталони — заобиколи бюрото и протегна ръка.
	— Не изглеждате никак добре, млади човече.
	Харди не се съмняваше, че е така. Не се и чувстваше никак добре. Все още го тресеше. Гъстата мъгла сякаш задушаваше всяка надежда за топлинка, дори и малко. Беше пуснал отоплението в колата на най-силното, но от него не му бе станало по-добре.
	— Обикновен грип — кимна Харди. — Това е.
	Стоун каза на прислужника да донесе чай с много лимон и мед — все пак беше лекар. Накара Харди да седне на един стол и да свали сакото си. Поиска разрешение да го прегледа. Безплатно.
	— Спите ли достатъчно? В това състояние не би трябвало да ставате от леглото.
	— Тази седмица си взех осемте часа сън — отвърна Харди с разтракани зъби. — Добре съм.
	Стоун взе една старомодна докторска чанта и я остави на пода. Извади стетоскопа, преслуша го, премери температурата му с термометър, който отчита веднага, видя гърлото му.
	— Да, грип е.
	Донесоха чая и Стоун наля две чаши.
	— Предполагам, че наистина идвате при мен по неотложна работа. Не бива да излизате навън така.
	— Важно е — кимна Харди и облече сакото си.
	Стоун седна срещу другия ъгъл на масичката и се обърна към него.
	— Споменахте, че е във връзка с медицинския център.
	Харди предполагаше, че повечето подробности са известни на доктора, така че му разказа съвсем накратко какви са подозренията му, включително и възможността Лари Уит да е научил нещо съмнително във връзка с циркулярната оферта.
	Когато свърши, Стоун се замисли.
	— Познавате ли много лекари, господин Харди? — попита той накрая.
	Харди кимна.
	— Няколко.
	— Знаете ли колко хора непрекъснато се опитват да им продадат едно или друго? — Вдигна ръка, за да го спре. — Ще ви кажа. Не минава ден, без средно успелия лекар да получи купчина рекламни брошури, два-три формуляра за откриване на кредитни карти, предложения за изгоден кредит и какво ли още не. Дори и да наредите на пощата да не ви доставя никакви подобни материали, подателите идват сами и ги пускат в кутията. Няма спасение, повярвайте ми, опитвал съм.
	— Добре.
	— Добре. Мислите ли, че някаква гръмко написана оферта за продажба на акции би привлякла вниманието на някого? Не е така. Подобни получаваме всеки божи ден. Тъкмо затова в борда на директорите решихме да я напишем в по-мрачни тонове. Не искахме да звучи сензационно. Не искахме да будим неоправдани надежди за бъдещето на центъра, защото то беше абсолютно неясно. Възможността да се удавим беше напълно реална. Никой от борда, абсолютно никой, не подозираше, че „Пакрим“ ще прояви такъв интерес.
	— А защо беше даден такъв кратък срок?
	— Не беше чак толкова кратък. — Стоун се облегна и кръстоса крака. — Лекарите са грамотни хора. Могат да четат. Бедата е, че както повечето други хора, когато прочетат нещо, не реагират веднага. Затова решихме да сложим крайния срок, за да накараме колегите да побързат. Освен това не забравяйте, че ставаше дума за инвестиция от двайсетина долара. Осемнайсет. За такова нещо не е нужно човек да се съветва с жена си или адвоката си. Условията бяха изложени пределно ясно и всеки получи своя шанс.
	— Но не всички са купили акции.
	Стоун сви рамене, кимна.
	— Ако в това виждате някаква конспирация, боя се, че не съм с вас.
	Щеше да е по-лесно, ако Стоун бе заел защитна позиция, ако бе проявил и най-малък признак на враждебност. Нищо подобно — седеше удобно, говореше спокойно и — най-лошото от всичко — в думите му имаше съвършена логика.
	Харди се наклони напред.
	— Али Сингх ми каза, че акции са купили само трийсетина лекари.
	Стоун потвърди.
	— Може да са и четирийсет. Не съм сигурен. Но са много по-малко, отколкото ми се иска сега. — Разпери ръце безпомощно. — Но такъв е животът. На кого не му се ще да е купил акции от „Епъл“ при основаването на концерна. Или пък от „Макдоналдс“?
	— Но доктор Уит е бил недоволен преди акциите да поскъпнат толкова много.
	— Сигурен ли сте, че е бил недоволен? На кого се е оплакал? Може би е искал да му се позволи да купи повече акции. Или нещо не му е било ясно. Причината може да е всякаква. Не познавах доктор Уит лично, така че нямам представа.
	Вече беше водил този разговор — аргументите на съдия Вилърс бяха горе-долу същите. Харди тънеше в догадки и предположения, но не разполагаше с нито един факт. Отново се почувства зле и се отпусна назад със затворени очи.
	— Господин Харди?
	— Май трябва да си тръгвам. Благодаря ви, че ми отделихте време. Помогнахте ми.
	Стоун се ръкува с него и го изпрати през коридора до пътната врата.
	— Знаете ли… имам още един последен въпрос — каза Харди. — Ако нямате нищо против. Какво стана с акциите, които не са били продадени?
	Поредната административна подробност, която Стоун нямаше нищо против да сподели.
	— Част от тях продължават да са непродадени и са включени в активите на центъра. От тях раздаваме премии. Или заплащаме услуги.
	— Например, адвокатски хонорари?
	Стоун се усмихна.
	— Да. И адвокатски хонорари. Господин Бакмън направи голям удар преди време. Тогава си мислехме, че ние правим удар, при това голям. Евтини хартийки срещу квалифицирана юридическа помощ. — Стоун все още се възхищаваше от прозорливостта на Бакмън. — Крейн обикновено ни таксуваше по двеста и петдесет на час. Бакмън предложи да уреди всички административни въпроси около промяната срещу петдесет хиляди акции. Пресметнахме, че ще са му нужни около сто часа, за да приключи с всичко, а акциите струваха две хиляди и петстотин долара — по онова време. Изгодата беше несъмнена и бордът се съгласи. Впоследствие се оказаха не сто, а триста часа, така че бяхме още по-доволни.
	— Петдесет хиляди акции?
	— По пет цента едната. Нищо и половина. Сега, разбира се, нещата са по-различни.
	Харди чакаше.
	— Е, никой от нас не може да се оплаче. Не бива да завиждаме на господин Бакмън. Той положи големи усилия и направи всички ни далеч по-богати. Грях ли е това?
	— Колко получи той?
	Стоун присви устни и се усмихна отново.
	— Предполагам, че данните вече са публикувани. Малко повече от седем милиона>
	Харди повтори цифрата. Ба��но, на глас.
	Стоун беше уъгласен, че сумѰта е рогидна.
�— А сега по-добре се приберете виъщи �� легнете. Вземайте п� един аспиQ�ин на четири часа.
	— ��0пийте мнмбо цечности — добави Харди.
	Докторът се усмиQ�на.
	— Точно така. После ми изпратбте петДесет долара за съвета. — Усмивката се пре��ърна�във весел смях. — Пошегсвах се. По силата на еавика.

	Но не се прибра ч до�а�
	Дбйвид Фримън сд бе съѱудил и дирижираше симфоничен концерт — непознат за Харди —във!всеغидневната ��и. Влезе при него, хвърли чантаъа си �а пода и се съовари0тежко ؽа канапбто$ като метна Բърху себе си две въз���авници, за да му ص по-топло. ФриҼън бе в стихиюта са.
	Харди еадряма.
	Когато се събуди, мъглаца вёе още ��еше пред прозмрците. Дейвид бо бе завил с0одеяло и преглеждаше някакви докѓменти на масата. Беше тихо.
	— Волко е часъѢ — попита Хбрди. Чу��فтваше кОстите си толкова ҽатежали,$че не бе в състояние дذ вди��не китката си.
	— Ми��ава два — от��овори Фримън. — След цежко дело и аз обикно��ено се разбжлявам.
	— не мога Ҵа съ�� болен — отбепяҷа Харди и се надигна. Опитър не беше особено успеъен. — Защо0сيм тук= — попита той себе си.
	— �ащо сме тук? Какво е дивотът? Ето това са големите въпроси. Затква те харесвам. Искаш ли да хапнеш? Аз умирам оЂ�гйад.
	‴ Не мисля, уе мога да хапҽа и зилък.
	— Добре. — Фримънотиде до хػадилника и зап��чна да рожи вътре.
	— Петдерет хиляди акции. — Въздъхна Х�рди.
	Ровенето преЉта�а и глав�тА на Дейвид се показа над оЂТоренѰта врѰ��а.
	— Вакво?
	— Седем милиона.
	�� Искаш да кажеш, ч�� е вҷел петдесет хиляди акции плюс седем �<илиона? Сбъркали сме си професиэта.
	— Не. Полуїил е петдесет хиляди акции и тената им вп��слеP�ствие се е покачила на седем ��илиона.
	Фримън се отказа от търсенето на нещо з԰ ядеНе, прек�си малката всекидневпа и сб��на на канапето.0Лицето му изведнъж доби разтревожем вид. Тои почеса небръснатата ч��тина по брадачката си.
	— Взел е акцик, вмХсто хԾносар? Ткй ли е бил шефыт на єармата?
	— Взел е акции вместо хонорар. И не е бил шеф.
	Фримън погледна тавана.
	— Каква е била цената на акциите?
	— По пет цента едната. Какво мислиш?
	— Мисля, че може би си попаднал на нещо.
	— Аз също. — Харди имаше нужда от подкрепа, от съвет, от потвърждение на фактите. Повече не можеше да си позволи да се провали. — Само че не знам киغво е то.
	Фр��мън разсъждаваше, проверяваше арѻументите, съпоставяше. Той стана и отиде до Ярозорҵца, вгледа се в мъглата. Ѕарди отново се ѐазՂрепери, после започна да се поти. Хвъѐли одеялото и отново му Ӂтана студено.
	Фримън се обърна и го изгледа неодобрителнО.
	怔 Не изглеждаш добре — отбеляза той, отидд до канапето и седна д�� Хараи, за да сподели мислите сй.
	Голяма ўридиче��ка фирма ка�о „Крей�� и Крейн“ не би позволила на нЏҺؾй ор младш�8те съдружници да приеме акции б�з стойност, вмесуо твърдо почасово заплащаее. Джода Бакмън, млад и амбицимзен, може би се бе споразумял с „Пакрим“ или отнякъде е имал информация за това, какво се готви в бъдеще. Фримън не би могъл да е сигурен за подробностите — никой не можеше да бъде, — но смяташе, че Бакмън е предложил на центъра идеята за продажбата.
	В това не би имало нищо лошо, ако не�беше старшият управляващ пафтньор Симпсън Крейн.0Бакмън бе рабочил о��оло триёта часа, за които би могъл да Получи пари пк установеЭата тарифа, но не ге джнесъл нищо на фирмата& Симпсън може би беше разгОварял с!него за Ѣова, може би самият ؑакмън бе поаскал разрешение, предварително, но така или иначе, ако Крейн бе от тези, които са готови да приемат акции на стойност две хиляди и петстотин долара, вместо седемдесет и пет хиляди долара в брой, нямаше да притежава просперираща юридическа фирма.
	Би отказал подобна операция и по този начин би провалил плановете на Джоди — ка��тк0за напреДък във фифмата, така и за скорошно забогат��ване. Може би дори и годежът му Ча милионерката Маргарет морънс�� би бил изложен на опасност.
	Ако единствейо Симпсън Крейн е прехнл на Бакмън да поЁтиԳне това, което е искал0в живота си, ако го е заплашил, че ще дрњпне килимчето изпод краката му, дали Б��кмън би го убил? Може Крейн дори да зо е заплашил, чЕ"ще го уволни. Поне Рримън би пост��пил то�но така.
	— Ето, това е — зввърши тԾй. — Как ти харесва?
	Харди чувстваше пареща болка в очите и гърлото му бд п��есъхнило, но бз изслушал!всичко с внимание. Това не беше дал��ч от собствените му предполОжения. Сега �>ставаше само да се докаже.
	— ПрекрАсно — отвърна ро��. — ГаджеЂо ми щеше да полудеЕ от рذдост.
	ؤримън го изгледа, както се гледа марсианец. Харди урепЕреше и трябваше да се прибере ч дома колкото семоже по скор��. Остави го на канапето и отиде до кухнята, за да повика такси по телефона.


	Въпреки добрите съвети, нямаше никакъв шанс да се прибере у дома. Нямаше време за това. Във вторник сутринта щеше да се изправи пред Вилърс и ако не успееше…
	Но преди това имаше един последен шанс. Може би с малко късмет…
	Обади се на Франи от летището и прие очаквания гняв. Имаше право да му се сърди. През последните месеци не беше никакъв баща и съпруг, но смяташе да се издължи съвсем скоро. Беше научил нещо от това дело. Много неща. Бе попаднал във водовъртежа на безумието, но щеше да се измъкне оттам. Да се занимава с нещо друго или със същото, но по друг начин. Веднага, щом свърши.
	Щом свърши.
	Франи щеше да разбере, когато й минеше ядът. Самата тя не би искала той да постъпи иначе… нали бе настояла да направи всичко възможно, за да открие истината за смъртта на Лари Уит? И на Мат> Заради Дженифър. Целта му беше точно тؾва и щеше д�� стигне докрай. На всэка цена.
>>	51

Самолерът трябвашҵ да каӆне един час преди зд��ачаване. Когато обявиха( че Ёе снишават, Харди с��ешѵ на0��ястото си до прозорецҰ, увит с одеЏло. Отаори очи и`логледна навън. Два или три ҿъти по-голямо от обикновено, слънцето блестеше в червеникавата мараня над океана. Долу се виждаше плетеницата от магистрали, проточили се из долината, Холивуд, задръстени от автомобили. Пасадина от това разстояние не приличаше на платен паркинг.
	Харди затвори отново очи и, изтощен оу треска и�недос��иване$ дочака спирането нб самолета.
	Това, каза си, докато залиташе към най-близкото бюро за коли$Под набм, е безум��е.	Но някак си успя да сд добере до Пасадина. Някога,"като прокурор, бе идвал тук на квалификационни курсове, така че знаеш�� къде да отиде. ЧаP� след кацането на самолета съобщи на Франи чрез телефонния секретар, че е стигнал, където трябва и изгуби свяст под завивките.


	Спа непробудно четиринайсет часа и се събуди плувнал в пот, но и с чувството, че има шанс да оживее. Наближаваше обяд, неделя 24 октомври. С все още треперещи ръце се обад�� виъщк, зо пак никоѹ не вдигна. Записа нҾво съобщение. Каза, че се чувс��ва по-добре. Че ще позвъни пак.
	Рестофър се оеади на трерото поз��шняване. Поздـави го достатъчно сърдечно$ но когато Хардй започна да му обяснява защо е дошъл, кще на второто изрехение почувства промяна, п�чти злокобна.
	— ТряБва да зарежеш всичко това — прекъсна го инспекторъЂ.!— Или поне да0не ме намесваш.
	Лоша изненада. Последният път Реѡт��фър му бе обещал да му съдеЙства, ако ида0нужда. Сега даваше задҵн ход.
	— Случило ли се е мещо, за което не знам?	—0Нищо особено. Само дето твоят прокурор се е обаждал на шефа ми.
	Тишина. Но и нямаше какво повече да се каже. Харди бе създал сериозни проблеми за Флойд Рестофър, който чакаше пенсионирането си. Полицаят не искаше повече.
	— Трябва да затварям.
	Връзката прекъсна.
	Харди стисна слушалката.
	— Започва веселата част — ��аза той г�;ауно.
	Мтиде в банята, глътна два арпирина0и се погл��дна в огледалото.
	— Хубави очи. — На�?рави ��рачка назад и си Ҵаде сметка че и всичко останало е като очите. Трябваше да се избръсне, да си слОжи чисти дрехи,�да поспи поне още четиринайсет هаса. Не му стигаше кураж да си измери температурата.
	След още петнайсет минути неуверено крачене из стаята, той си поръча закуска и отново позвъни на Рестофър.
	— Знаеш ли, че Маргарет Морънси е сгодена за Джоди Бакмън? — Рестофър мълчеше и Харди добави: — Трябва да започна отнякъде, Флойд. Стигнах дотук. Имам нужда от иалко по�ощ, дЮлы те.
	В слЃшалката се чѣваше дишането му. еар��и чакаше,
	—Ако щ��ш вярвай, но целефонът на Морънса го има в указателя. Сан Марино. — И затвори.


	Харди потърси Джоди Бакмън в „Крейн и њрейн“ и понезе не го откри, остави съобщение на телефонния секретар. Вероятно е бил претрупан с работа и затова не му се е обадил във връзка с Лари Уит. Обясни, че ще е в Лос Анджелес два дни и помоли да се срещнат, може би за обяд. Остави телефонния номер на хотела, както и номера на стаята си, за да му се обади, ако има възможност.


	Късметът му сякаш се изчерпа. Слдд като се ррещна с дмѺтор СтОун без проблеми, след като Фримњн бе стигнал до почти същоЂо заключение, след като намерисвободнО място к Ӂамолета и свѾбодна стая в хотела.

Дотук — сегѰ започваха неудачите.
	Рестофър нб иЁквше да разговаря с него, Фра��и нб си беше у дома, Бакмън не работеше в неделя, а Маргарет Морънси изглежда нямаше и телефонен секретар.
	Подготви се за шока и дръпна щорите. Пред него заблестя планината Сан Габриел. На преден план, по булеварда, се виждаше как сградите губят неравната война с уличните драскачи. Отвори прозореца. Въздухът беше ароматен и топъл, мек.
	Отново му прилоша и за миг го обхвана изкушението да се откаже и да се прибере у дома още днес следобед, след като поспи. Седна на леглото, отпусна се назад, затвори очи.
	Изведнъж го обзе гняв. Към него самия. Почувства се отвратен от себе си, от слабостта си, от болестта. Ако искаше да спи, можеше да си остане вкъщи. Не бе дошъл тук, за да почива или за да се предаде при първия неуспех.
	Изправи се, при което пак му се зави свят. Знаеше, че още не е оздравял, но се чувстваше далеч по-добре от вчера, когато бе свършил много повече работа. Трябваше да си намери дрехи. Взе ризата си — мокра и изпомачкана. Нямаше да свърши работа. Трябваше да си купи нова. Трябваше да върши нещо…


	Къщата на Кларънс Стоун беше хубава, удобна постройка с човешки мащаби. Имението на Маргарет Морънси в Сан Марино го накара да се замисли. Започваше да разбира какво означава да инвестираш. Съществуваха къщи, които са само удобни, след това такива, които са богати и накрая такива, които не се виждат от шосето. Алеята след големия метален портал се виеше през дъбова гора и изчезваше отвъд билото на малък хълм.
	Не се оказа трудно да намери мястото. Обществената библиотека работеше и там пазеха екземпляри от всички вестници. През последната година в имението се бяха провели няколко благотворителни вечери.
	Имението се наричаше „Пастил“. Като френските сладки. Може би госпожица Морънси гледаше на дома си точно така — като на нещо, което услажда живота.
	Харди спря пред портала и слезе. Трябваше да натисне звънеца. Преди около час, когато отново опита с телефона, никой не вдигна. Ако се окажеше, че няма никой, щеше да отиде при Бакмън. След това да се върне.
	От устройството долетя гърлен женски глас:
	— Да?
	— Госпожица Морънси?
	— Да?
	Не искаше да се впуска в обяснения. Трябваше да я види.
	— Опитах се да се свържа с вас по телефона.
	Тя се засмя.
	— Знам. Не му обръщам внимание. Оставям го да си звъни. Чудя се защо ли не го изхвърля. Кой сте вие?
	Харди реши да рискува.
	— Познат на Джоди.
	— О, един момент. — Чу се жужене и двете крила на портала се плъзнаха встрани. — Аз съм отзад при басейна. Ще ме намерите.


	— В неделя давам почивен ден на персонала.
	Седяха на меки столове под чадъра. На подноса върху масата имаше две запотени кани — с леден чай и лимонада. Маргарет Морънси донесе две кристални чаши и наля лимонада.
	Харди си даваше сметка, че е грозно, но не беше в състояние да избяга от първата си реакция, когато я видя. Докато се ръкуваше с нея, си помисли, че е виждал и по-хубави лица. Богата годеница или не, физиономията й не беше от най-прекрасните — челюстта изглеждаше добре оформена, но пък стърчеше напред, по бузите й имаше съвсем малко повече мъх, отколкото трябва, челото й достигаше до косата с един сантиметър по-рано. Богатството обаче бе в състояние да компенсира подобни недостатъци.
	Освен това бе направила всичко възможно, за да привлича вниманието с друго, а не с лицето си — разкошната й руса коса се спускаше на вълни до раменете, беше с оскъдни бикини, на гърдите си бе завързала полупрозрачно парче плат, златна верига на кръста. Имаше дълги и добре оформени крака. На единия глезен се виждаше дискретна верижка. Харди забеляза горнището на банския й захвърлено на плочките от другата страна на басейна. Очевидно плуваше и се излежаваше на слънце без него. Защо не? И, дявол да го вземе, какво му влизаше в работата?
	— Обичам да съм сама тук.
	Наистина на това място човек можеше да се усамоти — не се виждаха никакви други къщи. Басейн, дървета, добре оформена градина, моравата по-нататък… разкошната къща и съвършено синьото небе. Виждаше се бяла нишка от реактивен самолет.
	— Откъде познавате Джоди? — попита тя.
	Харди имаше чувството, че го болят всички кости, до най-малката. Между плешките му се събираше пот, треската можеше да започне всеки миг. Отпи от лимонадата и се усмихна.
	— Боя се, че съм поредният адвокат.
	Реши, че смехът й е страхотен — дълбок, гърлен, освободен. Отметна глава назад, видимо във възторг.
	— Адвокатите не се страхуват от нищо, вярно ли е? Джоди ми го каза.
	— Аз се страхувам.
	— От какво, господин Харди? — Погледна го право в очите. Нейните бяха съвсем малко по-тъмни, отколкото би трябвало. — Изглеждате напълно способен да се грижите за себе си.
	— В момента се боря с жестока настинка — каза Харди. — Имам чувството, че осемгодишно хлапе ще ме събори, без да му мигне окото.
	Тя го изгледа въпросително. Щеше ли да прояви отзивчивост? Или я бе разочаровал? Така или иначе, изглежда й беше все едно. Май всичко това й се струваше интересно. Тя беше от друг отбор. Може би играеше по други правила, които той не познаваше.
	— Та, докъде стигнахме?
	— До въпроса, откъде познавам Джоди. Не го познавам.
	За миг в очите й се пови нещо… страх? Раздразнение?
	— Не сте полицай, нали?
	— Защо? Да не би Джоди да си има неприятности с полицията?
	— Няма причина. А вие не ми отговорихте.
	— Казах ви, адвокат съм. Не съм ченге.
	Тя се облегна назад и скръсти ръце под бялото парче плат. Лицето й остана невъзмутимо.
	— Какво си мислите, че е направил? Оставете го на мира най-после.
	Харди кимна.
	— Да, това е казал господин Келсо и на инспектор Рестофър. Само че аз действам самостоятелно. Аз не съм от полицията и се опитвам да спася живота на клиентката си.
	Разказа й набързо за Дженифър и когато свърши, Маргарет Морънси отпусна ръце и отпи глътка лимонада.
	— Само че Джоди не се е обаждал на Франк… господин Келсо. Аз му се обадих. Джоди не знаеше нищо за това и мисля, че още не знае.
	— А защо му се обадихте?
	— Защото, господин Харди — тя се наклони напред, — защото Джоди няма нужда от такива неща. Той е много чувствителен човек и не е направил нищо лошо. Този Рестофър изникна изневиделица и започна да го разпитва, като че ли е престъпник. Обвиненията му бяха абсурдни и само късаха нервите на Джоди. Знаете ли какъв човек е той?
	— Знам само, че ви е годеник. Нищо повече.
	— Тези като него са едно на милион, това е истината. През по-голямата част от времето помага на хората. Започнал е отникъде, а сега е сред елита на града. Набира средства най-малко за двайсет каузи… затова го няма и сега. Организира благотворително първенство по голф. Съдружник е във фирмата и печели добре. Освен това е мой годеник, така че не може да става дума за пари.
	А може би, едно на милион, Джоди не я обичаше, не я желаеше, бе си уредил брак по сметка, за да разполага с още повече пари, с власт. Изглежда в тези обществени кръгове браковете бяха по-скоро стратегически съюзи, а не следствие на чувства. Връзките и лоялността може би бяха по-стойностни от обикновеното сексуално привличане. Харди нямаше представа, просто мястото му не беше сред тези хора.
	И почти не му бяха останали сили.
	— Джоди каза ли изрично, че Рестофър го е обвинил в каквото и да било?
	— Не директно, но е било очевидно, че го подозира в някаква нечестна игра около смъртта на Симпсън Крейн, което е пълен абсурд. Боже мой! Симпсън му беше като баща! Когато го убиха, Джоди плака със сълзи, като малко дете! Видях го с очите си, бях там. Господин Харди, подобно нещо не може да се изимитира.
	Харди не беше убеден в последното.
	— Освен това — продължи Маргарет Морънси, — всички знаят кой уби Симпсън Крейн. Уби го проклетият профсъюз. Бяха врагове. Крейн твърдо вярваше, че профсъюзите унищожават страната и аз мисля, че беше прав… И бе подгонил корумпираните им лидери. Биваше го за тази работа. Някой от тях го е убил или е поръчал убийството му. Те са способни на това.
	Харди понечи да я попита дали изобщо някога е разговаряла с работник, но предпочете да си замълчи. Целта му не беше да променя възгледите и живота на госпожица Морънси.
	Неочаквано тя стана, отиде до брезентовия навес и взе една кърпа. Уви я около гърдите си. Не беше станало по-студено. Ако в началото това бе означавало покана, сега тя бе оттеглена.
	Харди стана.
	— Благодаря ви за разговора.
	Тя се приближи и сложи ръка на лакътя му.
	— Наистина бих желала да оставите Джоди на спокойствие. Той не е човекът, когото търсите.
	— Благодаря ви за разговора — повтори той. — Приятен ден.


	Телефонът звънеше. Часовникът до леглото показваше шест и половина и в първия момент Харди не можа да си спомни къде се намира, дали е сутрин или вечер. Последния път бе заспал по светло и се бе събудил чак сутринта. Зачуди се дали не се е случило същото.
	Вдигна слушалката. Беше Джоди Бакмън, самата любезност.
	— Здравейте. Маргарет ми каза, че сте се отбили. Съжалявам, че не се видяхме. А за това, че не се обадих… съжалявам. Наистина имах много работа и просто забравих. Съжалявам. Получих съобщението ви, но нямах време да ви потърся, защото щях да закъснея. Истинска лудница. Знаете как е понякога. Искате ли да се видим?
	— Тази вечер е изключено. Мъча се да се преборя с настинката си.
	— Добре, какво ще кажете за утре? Още ли ще сте тук? Ако сте свободен за обяд, елате в Сити КлՃб. Имам запазена маса а готвят фантастмчно. В дванайсет, става ли?
	— Разбира се — отговори إарди.*	— Добѐе тогава, дк утре. Знаете ли къде е?
	Харди каза, че ще го открие и Бакмън заӂвори.


	Отпысна се мазад на�леглоЂо и затвори очи. Почув��тва, че се движй, �
якаш стаята се заТъртя. Изправи се отнжво.
	Нбщо пркпӃскаше. БеѨе важно, може би най-важното, но не знаеше какво е то. А �у беше толкога тѐудмо да ми��ли… Минутите минаваѕа.!Задряма, както беше седнал. Телефонът след малко пак иззвъня.
	— Още ли си боһен?
	— Още.�	Гневът на Франи се бе изпарил и бе заме��еԽ оЂ тревога.
	— Защо не сеприбереш, Диг. Тря��ва да отидзш на лекар.	Каза й за угогорената среща на следващия ден. При всички�случаШ след нея нямаше какво повече да пр��ви в Лос Анджелес.$Но за нея тр��бваше да о�тане непременно.
	Тя прес�ана да насткчга. Добре, щом така трябва… Децата са добре… Ребека тъг�аа за теб… не е ؾпит за събужааме на чувство за�вина, а факт… тя ��рани, жена му, ��ко все още си спомня, също тъгува… Ще нАпـави ли мпиВ да се пази и да се грижи за себе си?
	К��за й, че щ�� се опита. Нямаше голям азбор. Не можеше да отиѴе никъде за Ѳечерта в това съсѢояние и �рябваше да пази стаята. Щеше да заспи още сега, чак до сутринта, херметично затворен. Щеше да се прибере утре.
	Влезе в банята, изпи още два аспирина с две чаши вода. Лицето му изглеждаше изпито и жълтеникаво. Отиде до прозореца, за да затвори щорите и погледна навън. Над градските улици бе увиснал червен диск. Билото на планината беше в алено, камъните хвърляха диамантени отблясъци. Опря се с ръка на стената и се облегна.
	Долу спря кола, от нея излезе човек и отиде до багажника. Извади малък куфар, огледа се, затвори багажника и веднага, без излишни движения влезе в хотела.
	Харди дрѪпна щорите, легна и се уви.


	Почувства ѡе както у дома — глтпави страхов��, параноя.
	Но фактът, че разбираше това, ме му помагаше ник��к. Изведнъж реши, че трябва Ѵа се махне от хотела.0ееше дал на��жоди Бакмън номера �а стаята, беше Ѽу казал, че щ�� ��рекара нощта �� нея.
	Джоди Бакмън, който според теорията на ХҰрди бе на�л0човек, за да види сметка�а на Симосън Крей� и�жена иу, на Лари�и М�тю УҸт. ��ега единствено Харди стоеше между него и онези седем милиона долара…
	Нямаше мнмго багаж. Облече нԾвите дрбхи, прибра стариђе. Кобато излезе в коридора, тАм няоаше жива душа.
	АсѰнсьорът`се отвори0и вътре видя мургав, добре облечен �тв. Носеше куфарче�о, кԾето бе видял от пӀозореца. Поне пЀиличаше на него. Мъжът излбзе и се!разминаха. Докато врата��а се заقвори, Харди видя, че онзи разглежда���омераQ�а йа стаите.


>>	52

	Джоди Бакмън закъсня дزайсер мину��и и ако се изнбнада, оогато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, коџто ѱе запазиԻl не го показа с нищо. Трескара бе утихнала след още два��айсет часа в еамн мотел край Глен����йл. Но Харди все още се чуа��тваше като разнебитен.
	Когато се събуди< си позволи да �е чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с рова.
	Рагбра, че е Бакмън, ощ�� преди да стигне д�� масата му. Влезе в помещението так��, сякаш беше нзгово. Беше от онези бивши съѐфисти на Южна Калифорни�, които сякаш остаряват по някакви по�разлиѧни!закони от обикновените смъՀтни. След като бе съдрЃжник�на Крейн, би тѐябвало да е поне на трийӁет � пет, но изглежддше с десет годипи пп-млад — изсечени като с длето �кули, цепната брадичка, нито нръчица, почвила се от безпокойства и тревоги. Коёата му, която преди петнайсетина години трябваше да е била сламеноруса, сега бешесветлокѵсՂенява, късо подстригана като на президента Кенеди. Или притежаваше солариум или прекарваше много време край басейна на Маргарет Морънси.
	И, нямаше никакво съмнение, този човек беше влиятелен. Преди да стигне до него, Бакмън най-напред се спря край масата на кмета на Лос Анджелес, седнал с още шестима дыши малко по-нататък, сред които Харди раз��озна един извертен и често0фотпграфиран щатски законодател.
	Докато Бакмъм се приалижавбше до масата край прозореца, Харди пиеше газԸрана вода. Нямаше никакъв смог. От ��яѡтото, където сед���е, се виждаха безкрайни скпадови зл�щи, нефтени помпи, железопътйи депа, електропрово�и, шосера, гипсови кариери. Изгле��ът бе добър за любителите на големи пространстҲа, в к�ито няма наљи пՀиятно за гледаҽе — нямаше вода, мо�тове, остржви, красиви сгради, зелена чълмов�. Може би Бакмън вс�� още не се бе издигнал дотолкова, че да му се полага маса от другата страна, където беше кметът с хората си и откъдето човек можеше да зърне океана, зеленината, блещукащите планини.
	— Съжалявам, че закъснях. Приятно ми е, Джоди Бакмън. — Бакмън поздрави още някой, когото беше пропуснал при влизането си и най-накрая седна.   Не ми с��ига времето да се здрависам с всички. Няма край. Ще пиете ли нещо?
	Харди лосочи чашат�� си.
	— Само газирана вода, благодаѐя.
	— Аз също. Чудя се как мо��еш да пиеш дори мартини или бирҰ в средат� на деня, дане говорим за с��лни питиета… —!Той покгати главҰ. —�Умът ми не го побира. Все едно да вземеш приспивателно. Е, с какво мога да ви бъда полезен?
	— Искам да доведа нещо докрай — отвърна Харди. — В петък клиентката ми беше осъдена на смърт.
	Бакмън бе вдигнал чашата си, за да отпие, но ръката му замръзна във въздуха.
	— Боже! — възкликна той. — Има и такижа�закони.
�— Да, така е. Малко Яо-различно е от фирменото право.
	— На смърт? Жен԰та н�� Уит?
	— Да. Дже��ифър.
	Балмън подсвирна. След ��алко дойде кеһнерът. Сакото му беше с лъскави ревеՀи& Остави на масата чаша плодов сок.
	— За нас специалатетът, Клаус. — Не си направи труд да попита ��ардй.
	— Заучи ми добре — отбеляза той и когато Клаус се �тдалечи, добави� — О��итвам се да накарам съдията да намРли присъдата на доживѾтен зарвоӀ.
	— Нали мѾжете да обжалвате? До безкрай?
	— Да. Евентуално. Ако�се стигн�`дотам․ ��� Нямаше Эамерение да обяснява процедуриуе на наказателното съдопроизводство. — Дженифър твърди, че е невинна — Харди си позволи да се усмихне озадачено, — и аз съм склонен да й вярвам. Трябва да представя на съдията някакви основания за съмнение. Не е нужно да е кой знае какво…
	— И смятате, че обаждането на Уит…
	— Не знам, господин Бакмън. Това е единственият камък, който не съм обърнал досега.
	Мина още някаква важна клечка. Спря се при Бакмън, потупа го по рамото и стисна ръката му. Той кимна разсеяно, отпусна се на облегалката и посегна към плодовия сок.
	— Ако това е единствената ви надежда… — Бакмън се загледа към хоризонта и добави: — След"като разговаряхме, опита�� да проверя документацията, но не успях да ре свър��а с иомпютъра чак до тази сутрин.
	Харди чакаше.
�Балмън бръкна в джоба на сакото си и из��ади оттам�два листа, сгънати и закрепдни с тегбод. РазгънҰ ги и ги п��даде на Харди.
	— Предположих, че може да потрябва, така че разпечатах графика си за деня от компютъра. Взех и оригиналния формуляр, който съм попълнил, защото понякога не разчитат почерка ми.
	На първия лист имаше извадка от сведението за платените часове на Бакмън. На 23 декември, от 6:10 беше записал „0.20 за МЦЙБ“. В графата „описания на услугата“ беше вписано „тел. разг. Уит???“
	Бакмън обясни:
	— Трябваше да отговоря на десетина въпроса и един от тях беше на Лари Уит.
	— Спомняте ли си какъв беше той?
	— Не. Вписал съм го в сметката на центъра, така че трябва да е билп нещо във връзка с оЄертата. Но нн помня нищѾ. ��ъжалявам.
	Ф��рди поглصдна листа отново.
	— Но разговорът е продтгжил двайсет минути. Не"мо��е толкова време напълно да се е заличило от памет��а аи.
	Бакмюн за пърги път показа признаци на раздразнение — ��и миг приятната ус��ивка изчезна. Той присви устни и отпи глътка плодов сок. Когато остави чашата, отново възвърна предишната си приветливост.
	— Не, не е така. Това „0.20“ не е двайсет минути. В нашата фирма е прието да таксуваме клиентите си на десети от часа, не на минути. Две десети са дванайсет минути. — Наведе се напред и добави тихо: — Освен това закръгл��ваме. Шест минути и бдна секунда вече се бЀоят за дванайс��т(минути. — ВъзмоѲно е разговкрът да е бил по-кратък и от пет минути… — Бакмън`се усмихн�� хладно. — Но наистина не си спомнэм.К����во повече мога да кажа?
	Харди поблед��а втОрия лист, на който беше офигиналния формуляр. След „тел. разг, Уит???“ имаше два плыцно заشраскани реда.
	— Да, да — каза Бакмън, когато видя какво гледа Харди, ощ� преди да успее`да го попита. — Ођговорът е, че не знам. Мове да съи се з��плеЁнал нещо, може би съм написал нещо игйишно дълго. Искат да вписваме само най-необходимото. Секретарката ми се кара, ако съм многословен.
	Харди продължи да гледа задрасканите редове. Никаква полза. Щеше му се да даде този лист на някой експерт, за да го изследва. Може би щеше да открие нещо. Но какво от това? Бакмън не би написал нищо толкова компрометиращо, че да помогне на Дженифър.
	Вдигна очи. Бакмън го гледаше.
	— Знаете ли, бих ви помогнал с радост и както виждате, правя всичко възможно. Все пак искам да знам кога ще свърши тази инквизиция заради центъра „Йерба Буена“. Дойде ми до гуша. Винаги ли става така, когато човек напрP�ви усP�еш��а сдекк��? Всички наоколо искат парченце от нея?
	— Аз йе искам&
	— Да, зн�0я, не �ова имах предвид. Но всичкате тези въпроси…
	— Господин Бакмън, една млада жена ще бъде екзекутирана, ако не докажа, че няк�>й др��3 P� убил съпруга й. Съжалявам, но з�� това си струва да се зададат няколко въпроса.
	Дойде Клаус и сервира специалитета — авокадо, пълнено със скариди, салата от марули, хляб.
	Бакмън започна да рови в салатата.
	— Разбираемо е. Но какво общо има обаждането на Лари Уит със смъртта му? Не мислите, че го е убил някой от медицинския център, нали?
	— Не знам. На този въпрос нямам отговор. Знаех, че Лари Уит е говорил с вас, а адвокатката му в Сан Франциско ми каза, че е имал някакви съмнения относно офертата за акциите на центъра. Мина ми през ум, че това по някакъв начин се е пресичало с вашите лични интереси…
	— И затова съм го убил!? За какво? Не говорите сериозно, нали?
	— Хипотетично, мога да го обясня, ако искате. — Скаридите, огромно количество, бяха сладки на вкус.
	Харди си помисли, че ще е поучително, ако проследи реакциите му и му разказа всичко — от телефонния номер на Симпсън Крейн до отстраняването на Флойд Рестофър.
	Когато свърши, Бакмън кимна. От усмивката му беше останал само спомен.
	— Много адвокати напоследък взеха да пишат романи, господин Харди. Може би трябва да опитате и вие.
	Харди разпери ръце.
	— Тук не става дума за литература.
	— Така е. Не е литература и фактът, че никой не крие нищо. Всичко около акциите на „Йерба Буена“ е публикувано.
	— Симпсън Крейн ви е позволил да работите за акции, вместо за пари?
	Бакмън се замисли за миг.
	— Разбира се.
	— Вашата фирма често ли постъпва така? Поема ли такъв риск?
	Елегантно измъкване от сферата на хипотетичното. Може би Бакмън започваше да се поти?
	— В наше време човек поема каквото му предложат. Клиентите диктуват всичко.
	— И Симпсън не възрази?
	Бакмън мислеше бързо.
	— Разбира се, че не. Със Симпсън бяхме приятели. Никога не бих тръгнал срещу него. — Харди си даде сметка, че не го беше обвинил директно в това. — Естествено, обсъдихме предложението на медицинския център най-подробно. Преценихме, че има сериозни шансове организацията да се съвземе и, мога да добавя, оказахме се прави. Фирмата спечели два милиона долара от това. Поех риск, но си струваше. Вие не бихте ли постъпили така на мое място?
	Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.
	Харди кимна.
	— Ами останалите пет милиона?
	Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.
	— Няма никакви пет милиона.
	Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.
	— Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.
	Бакмън преглътна.
	— Това беше лична премия.
	— Току-що казахте, че няма пет милиона.
	— Имах предвид за фирмата.
	— Значи в края на краищата милионите са налице?
	— Хареса ли ви обяда, господа? — попита Клаус. — Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?
	Бакмън вдигна глава и го отпрати.
	— Не, благодаря.
	Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.
	Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.
	— Да — каза той, — спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.
	Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.
	— Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.
	Бакмън отново се усмихна.
	— Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.
	— Кого наехте?
	Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.
	— Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. — Той дръпна стола назад и стана. — В един имам среща и вече закъснявам.
	Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.


>>	53

	Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия — би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.
	Ако.
	Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.
	А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира — къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?
	Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше пенсия…
	Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател — доколко щеше да съумее да я убеди?
	Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.
	Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана — Дженифър бе малтретирана от съпруга си.
	Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си — нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.
	Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.
	Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.
	Последният шанс.


	— Разбира се, готов съм да направя всичко.
	Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.
	— Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.
	Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.
	Харди продължи почти умолително:
	— Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…
	Само че да подкрепяш някого и да правиш публично достояние това, за което професионалната етика те задължава да мълчиш, бяха различни неща.
	След миг Лайтнър се изправи, обърна се към прозореца и се загледа навън.
	— Просто не мога да повярвам, че се стигна дотук.
	Харди застана до него.
	— След смъртта на Лари, когато ходехте при нея, тя никога ли не…
	Лайтнър поклати нетърпеливо глава.
	— Не желаеше да говорим за това.
	Изведнъж стомахът му се сви. Помисли си, че може би отново го хваща грипът. Мисълта долетя неканена — може би тя го е направила в края на краищата? Стига.
	Лайтнър се вгледа навън през прозореца.
	— Това е като изповед в църквата.
	— Да, така е — Харди не би могъл да не се съгласи.
	— Искате от мен да измамя доверието й. Да престъпя клетвата си.
	— И да спасите живота й.
	Лайтнър се обърна към Харди. Лицето му беше пребледняло.
	— А докторите, чиито имена ви дадох? Те не могат ли да помогнат?
	— Какво ще кажат те? Къде са техните доказателства? — Сега нямаше да е достатъчно няколко лекари да кажат, че са виждали по тялото й синини. Свидетелството на психотерапевта беше нужно.
	Лайтнър се обърна към горичката, отвори прозореца и излезе. Харди го последва и двамата се заразхождаха между дърветата.
	— Какво мислите, че се е случило онази сутрин?
	Лайтнър въздъхна и поклати глава замислено. От далечината долиташе шум от автомобили.
	— Предполагам, че е станало така, както казва тя. Освен че изпуска физическата част.
	— Физическа част?
	— Лари я беше бил.
	— Онази сутрин?
	Лайтнър се обърна към него.
	— Да кажем, че следващия път, когато я видях, имаше синини. Два дни след това. Струва ми се, че е посягал и на Мат. Не твърдя, че го е правил, защото не съм сигурен, но не е изключено.
	— Мат не е имал синини.
	Лайтнър поклати глава.
	— Главата на момчето… — И млъкна. Харди разбра какво има предвид. Ако по главата на Мат е имало някакви следи от побой, куршумът ги е заличил. Това му напомняше за собственото му бълнуване отпреди няколко нощи.
	— Но не знам какво се е случило — повтори Лайтнър.
	— Попитах ви какво _мислите,_ че се е случило. Става дума за живота на Дженифър. Трябва да накарам Вилърс да види и други възможности. Да я разубедя.
	Лайтнър се опитваше да постави някаква граница, да не престъпи очертанията на позволеното.
	— Добре, ето какво, според мен, се е случило. Решила е да го напусне и да вземе Мат със себе си. Скандалът"е`бил заради това. В Коледната вечер пак я е бил. Тя ми се обади и ми каза.
	Докторът уе обърма към него.Последйите слънцеви лъчи осветяваха лицето му и открояваха уервеникавата Լу брада. След(дълги морذлни и пржфесионални терзаниы, изглежда най-нذкрая се бе р��шил.
	— И какво напѐавихте вие?
	— Казах й да се махне, да го остави. Тя отговори, че Лари ще я убие, ако направи това. Спомена за пистолета в нощното шкафче. Щял да го използва. Посъветвах я да го махне оттам. Очевидно не ме е послушала.
	— И после?
	— Вероятно в понеделник се е започнало пак… — И Лайтнър продтлжи да!излага предположенията си. Звучаѕа толкова правдолоشобно, Їе Харди го побиха тръпки. — УдаЀил я е и �я е заяви��а, че този път си Ҿтива зивинаги. ЗаP�очнала е да виѺа Мат< но него го е нямаЛо наоколо. Мож�5 и да се е скАил някшае.!В този ѼԾмент на Лари може да ��у е дошло до гуша. Квчил се е горе съвсем съзнателно… зؽаел е какво пра��и… за д�� вземе пистолета. Д��енифър �� хукмала след него< за ��а го накара да престане,�да го моли… каквото и да е. Може да е изпаднала и в истерия, ка��то каза онази жена от щъседната!къща. Но ё�� оказва, хе Лари не е в ѡпагнята. ПиЁтолетът обаче е там. Тя0го взема, ѧува шум еад себе си �� се обрيща. Вижда друг пистолЕт. Покизва се от врађата на банята. Стреля. По Мат. Мат през цялото време се е криел в банята$с новата си играчка — пистолет от баба му, подаръѺ за Кؾледа Тогава Ҹдв� Лари, готов да я удря отновп и отново. Тя0стрелы от упор… само веднъж… ⁔ Лайтнюр премигна, сякаш дойде на себе си сԻед0някак��в сън. — Това е. По-къс�о се � опитала да прикрие следите. Но не е ималҰ мзбор. Лари несъмнено е щял да я убие.
Харди мълчеше. Шумът от автомобилите ве�б не се чуваш��. Слънцето залязваш��< между листата на дърветата се прокрадваше студ. Ако всичко т�ва беше(истина, нянаше да има проблеми със защитата.
	— Така смятам, че е станал� Лари е отишЊл, за да вземе пистолеђа. Не е имаܻо предЃмисъл. Дженифъѐ � йскала единствен�� да се махне, да се освободи от него. Трябвало е да ёе разведат много по-�ано. Било е самоотбрана, убеден съм.
	— Утре ще кажете ли същото в съда? Ако подготвя клетвена дЕклараӄия, ще я лодПишере ли?
	— Каква�клбтвена деклаـаюия? Н��ма никакви доказателстѲа. Дори и аз го разбиѐам.
	Харди съЉо си давиш�� сметҺа, че е така. Но имаше ؽужд�� ор разказа на Лайтнър, от присъствието му в съдебната зала.
	— Оставете на мен да се тревожа за това — отвърна той. — Въпросът е мога ли да разчитам на вас? Ще кажете ли на съдията това, което ми казахте сега?
	Лайтнър се замисли, сякаш преценяваше последствията, въздъхна и кимна утвърдително.


	Ребека наистина йе тъгувдла за б��ща си
	Той лежеше на килима пр��д камината и си играеше с нея. Тэ не му позволяваше да стане, боричкаха се и си говореха на някҰкъв ёвой език* С репеѐтоара си от целувки —!заешКи, нос в нос, с мигли и така нататък, — воитж тя сама бе измислила, го бҵ дарига с десетминутно йепоораՇено с$нищо щаЁтие.	Времето за лягдне на децата минаваше — навън бе тъмԽо, аътре л��мпйте не бяха запалени, — нк пък семейството отново беше заедно. Огънят пукдше. ВиесЊнт заспа и Франи отиде да го сложи в йеглото. Аъреа се, изтегна се до Харди и сложи глава на корема иу. РебеҺа вече дираше ра����о��ерно.

	— Ще си лягаш ли? Нали е утре?
	— След малко.
	— Дизмъс… — Гледаше�го нежҽо, с тревога. Отиде до него и сложи ръка на рамото иу. — Скъпи, единайсет минава>
)Харди седеше пред"механичната пишеща0машина на кухнб�скат�� маса� подпряػ челото си с ръюе. Беше уморен, мозъкът му отказваше да работи. А трябваЈе да мисли. Пишеше веуе три часа. Най-напсед довъшши клервената декларация на Лайтнър, кмяѢо трыбваше$да бтде формуйирана много внимателно, после се зае с мотивите по иска си пЀисъдата да бъде рмекцена на доживотеН!затвор без правм на предваӀително освобождаване, съгласно параграф 190.4 (е) от Йаказател��ия кодекс на Калифорнич.	Второто бешедоста по-сложно, защото не би могъл дв се(надява на успех, ако не изнамн�еше законни основания за запҾчвапе на нов процес. Разполагаше с два аргуменЂР — първѸят се състоеше в това, че поради обединяването на обвинението за убийството на Нед Холис с това на Лари и Мат, съдебните заседатели са били предубедени. Наистина, Дженифър и Фримън се бяха съгласили процесът да продължи въпреки това, но имаше надежда да се справи с този проблем. Смяташе да твњрди, че никой компетұнтен адв�>кат не0би се отказал от пренасрочвҰне на нов процес при тези обстоя��елства а0че فълласието на ДженифӊӀ е резултат на лош съвет. (ёеше сигурен,"че на Фримън няма д�� мы Լигне окото от подобна так��ика и дорѸ би го посъветвРл да постъпи по същия начин, ако не се бе сетиг сам. Ва�ното за него беще клиентката му"да остане жива, а не да заҴоволява0про��есионагната си суета.)
	Този ԰рг��мент бе сериозен, макар че вече имаше решение на съд�8ята пк него и нямаше Ҵа е никак лесно то да се проиени.	Вторият аргумент беше и последната му надежда* Досега не ге ставало дума, че Лари Уит е малтретирал Дженифър. Харди жнаеше, че няма Да е лесно, защото тъкмо Дженифър бе зрицината това да стане. Трябваше да обясни защо.
	Според навазателния кодекс, чрез топи ذргумен�� можере самк да иска смекчаване на присъдата на доЖ��вотен затвор, но не и насрочване на ново дело и обявяване на първото за невалидно.
	За да стане това, Вилърс трябваше да изпълни акробатически номер, който едва ли би направила.
	Но нямаше избор — трябваше да сложи всички яйца в кошницата си и да се надява, че Вилърс държи на справедливостта и истината толкова, колкото се говореше в юридическите среди. Знаеше, че за нея никак не е леко да подпише смъртна присъда, но, от друга страна, дали щеше да се съгласи да отмени собствените си решения? Дори да се опиташе, Пауъл щеше да нададе вой, а той съвсем скоро щеше да стане главен п��оКурор… Твърде неразсмно да го пре��ърнеш в свой враг малко преаи това.
	Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че ��е самозаблуждава. На практика рэдко се случваше присъда да бъде променена еа този етап. Финал��ите административни ходове можеха дб уе прндставQ�т катоп�>следнн шанс за подсъдимия, но в действителност чрез тях се даваше възможност на съдията да се спаси от проваляне на гледаното дело. Това последно препятствие допринасяше за по-справедливото прилагане на смъртното наказание само на хартия — на практика, погледнато исторически, то рядко бе оказвало влияние.


	След като приключи с писането, Харди се зае отново да прегледа всички факти, които имаха отношение към утрешния ден и това му отне цялата нощ. Бележките за Том Дистефано, сведенията на лекарите за нараняванията на Дженифър, клетвената декларация на Дженифър, че се отказва от най-разумната защитна стратегия, абортите, първите показания на зъболекаря Харлън Пул.
	Слава Богу, че тогава се беше обадил и бе настоял да се запише в протокола.
	Смяташе, че Вилърс ще му даде възможност поне да започне, но едва ли щеше да позволи да заговори за неща, за ко�8то досега не е сравало дуи��, в това беше напълно сигурен.
	Малко след като Франи го 񆐵луна и му пожега леканоЉ — защото реши, че е�безсмислдно да настОява повѵче, той азе телефона, изнесе го за�� вратата, за да не се чува и я затвори.
	Чу уморения г��ас на петото позвъняване.
	— Нанси, извинявай< че те будя толкова Ъъсно, но трябга да ти задам ндин последен�въпрос.


>>	54

	Стигнв �о съдебната палата в седем и половина. Въ�реки рҰнния час, ре��ортерѸЂе вече Ён събираха. Днес делото щеше да се реши окончате��но и п��едчувствието за новината ги приВлиуашб иато мухи. Около няколкото паркирани подвижни телЕвизионни стАнции се суетяха те��н����и, някҾ��ко групи пиеха кафе от пластма��ови чАшки и ядяха сандвичи.
	Един от новинарите го позна и го пом��ли да направи изявление. Харди спря.`Вътрншностите му горяха. Искаше да изб�гне всичко това, защото можзше да навреди.
�— Какв�� искате да ви кажа? Още нищо не се е ѡлՃчико. ПриЁъдата не е пот��ърдена. — Вървйда преживяш това, помисли си.
	Надойдоха други:
	— ��азполагате ли с нови доказателства?
	— Какво ще кажете за Дййн Пауюл �ато главен прОкурор
	— Смятате ли, че Дженифър Уит щ�� бъае�екЧекутирана?
	Тоҷи въпрос като че ли отрезви вхичкк."Харди не искаше да си навлича ��еприятности ощб отс��ба. ВИлърс бе п��едупредԸла, че не зеЛаеда разговарят с журналисти и би �ило безразсъдйо аа постав�� на карта всичко тази сутрин, ак� докатообмисля решението си, тя го види да позира пред телевизионните камери като Пауъл или Фримън.
	Тръгна отново. Съжалявам, без коментар. Някъде в тълпата зърна Дейвид Фримън — би трябвало да изпита облекчение, че вижда съюзник, но вече и към него бе охладнял достатъчно. Все пак беше добре, че старецът е решил да дойде — да демонстрира солидарноут, да разговаЀQ� с репортешите, ако се(налож��. Харди реши да се въԷползвذ.
	— Е��О го Дейвид Фримъм. Обърнет�� се към него�

Тълпата се юрна нататък, а той в това време изкачи стъпалита, пЀбкоси фоайето, качи се с празния бсансьор0на третия етаж, по�:рай сейфпвете за вЕществени доказателства, докато най-на��рРя!се скри в емна празна стая за подбор на съдебни заفедатели.

	* * *
	Денят беше особен."ДвамаՂа с Зау�л бяха обйечени е��накво — че��ни костюми, б�ли ризи, чер��ени вратовръзка. Тази на еарди бе с едва забележими ромбчета. Каква волност!
	Залата вече беше пълна. Харди мина през прохода между редовете, поздрави Фримън и Лайтнър, които бяха седнали един до друг. Подаде на психотерапевта клетвената декларация, която му бе подготвил и започна да бъбри за незначителни неща с Фримън, докато онзи я прочете. Лайтнър нанесе няколко пмправки и я зодпи��а.
	ХардШ кимна на Пауъл, който тази сутрин беше сам. Вероя��но бе P�рецеНил, че не е нужно да ��рисъства и помощникът му Морхаус. Процедурата не би отнела ммого време.
	Въведоха Дженифър. Беше облечена простичко — тъмни нисии обувки, син�� пола, бяP;а блуза с малка яка. Когато приставът я остави на мястото, тя се огледа назад в залата и вдигна ръка. Харди видя, че Лайтнър кимна. Лицето на Дженифър се проясни.
	— Майка ми е тук — каза тя. — И Том.
	Беше истина. Нанси тъкмо влизаше. Том я подкрепяше. Когато й се обади, му бе казала, че са погребали Фил през почивните дни. Не бе имала време да отиде на свиждане с дъщеря си, но отново бе в добри отношения със сина си. Той пак се бе превърнал в неин син. Децата й се завръщаха. По какъв повод само, помисли си Харди.
	Обявиха влизането на съдия Вилърс и откриха заседанието.
	Всички бяха на местата си и чакаха.
	— Добре — започна Вилърс и намести очилата си. — Добро утро на всички. Господин Пауъл, ще направите ли изявление?
	— Не, ваша светлост. Съдът се произнесе достатъчно ясно и категорично. Обвинението се отказва. — Той погледна часовника си. Явно не очакваше да се забави дълго.
	— Господин Харди?
	Харди стана и й подаде документите си.
	— Ваша светлост, връчвам на съда два иска. Съгласно параграфи 1179–1181 от Наказателния кодекс на щата Калифорния, иск за насрочване на ново дело. Същевременно, съгласно параграф 190.4 (е) съм подготвил иск за смекчаване на присъдата на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.
	Вилърс кимна. Явно го бе очаквала.
	— Разполагате ли с нови факти, които да представите в подкрепа на исковете си, господин Харди?
	— Да, ваша светлост, разполагам. — Пауъл се обърна към него и го изгледа. Харди продължи: — Разлагам с две клетвени декларации. Разрешете да ви ги връча.
	Приближи се до Вилърс и й ги подаде. Тя намести очилата си, прочете ги и погледна Харди.
	— Господин Пауъл — каза след това и направи знак с малкия си пръст на прокурора да се приближи. Когато той застана до Харди, Вилърс се изправи и нареди да отидат в кабинета й.
	— Десет минути прекъсване.


	Вилърс мина преди тях и седна зад бюрото си. Харди и Пауъл придърпаха напред два стола и седнаха. Докато прокурорът прочете клетвените декларации, Вилърс гледаше ядосано пред себе си. Когато свърши и ги остави пред нея, тя погледна Харди и заговори:
	— Господин Харди, няма да приема иска за ново дело. Вече обявих решението си по този въпрос и съм сигурна, че апелативния съд ще го уважи.
	Харди въздъхна и се приготви за най-лошото. Долавяше радостната възбуда на Пауъл до себе си. Вилърс сложи двата листа един до друг пред себе си, прегледа ги пак, намръщи се. Харди се надяваше, че може би търси някакво друго основание да изпълни желанието му.
	— Лайтнър е психиатърът, с когото е спала, нали? — попита тя накрая.
	Що за начало? Харди веднага реагира:
	— Ваша светлост, това не беше установено категорично.
	Пауъл се надигна.
	— Как така да не е било установено? Ваша светлост, тези клетвени декларации трябваше да бъдат представени, когато му беше времето, за да можем да се занимаем с тях…
	— Господин Пауъл, моля ви. Тук въпросите задавам аз. Господин Харди?
	— Всичко говори само за себе си, ваша светлост. Доктор Кен Лайтнър ще представи неизвестна досега информация за сутринта преди убийството. Съпругът й я е биел. Ако го е убила, било е за да спаси собствения си живот. Не е имало предумисъл…
	— Ваша светлост, моля ви! — Пауъл не смяташе да допусне това, не и в последната минута.
	— Самоотбраната е позволен мотив за убийство, господин Харди. След като положението е било такова… С Фримън имахте възможност да защитите клиентката си по тази линия, но не го направихте. Защо?
	Харди очакваше това и бе готов.
	— Отговор на този въпрос дава втората клетвена декларация, ваша светлост. Тази, която получих от Дейвид Фримън. Аз нямах неговата възможност да реагирам по-рано. Той предпочете да не го прави. В първата фаза аз не представях госпожа Уит. Клиентката ми не бива да бъде наказана несправедливо заради стратегията на адвоката си. — Това беше малко прекалено, защото с Фримън бяха действали заедно и Вилърс го знаеше. Пауъл също. Но формално не беше неправ.
	Вилърс го изгледа с каменно лице.
	— Ваша светлост — обади се Пауъл. — Въпросът за побоищата над Дженифър Уит не е част от това дело. Такова нещо няма в протокола.
	Харди отвори уста, за да отговори, но Вилърс го спря.
	— Знам, господин Харди, не е нужно да ми напомняте. — Тя погледна ръката си и се обърна към прокурора. — Господин Пауъл, би трябвало да помните, че лично господин Харди включи този въпрос в протокола изрично.
	— Но това беше, когато се гледаше първия пункт на обвинителния акт. Няма никакво отношение към престъплението, за което беше осъдена.
	Вилърс не смяташе така.
	— Решението да обедините трите пункта на обвинението в един процес беше ваше, господин Пауъл. Ако нещо премине от едната част в другата, проблемът е изцяло ваш. Но — тя се обърна към Харди, — тук не става ясно каква е същността на новата информация, която може да разкрие доктор Лайтнър.
	Харди знаеше.
	— Същността ще стане ясна от показанията му.
	— О, за Бога!…
	Вилърс вдигна пръст към прокурора.
	— Внимавайте с изразите, господин Пауъл. Както знаете, аз съм старомодна и няма да търпя богохулства.
	— Извинете, ваша светлост, но не виждам какво се мъчим да постигнем. Вие вече заявихте, че няма да допуснете исканията на господин Харди…
	— Само относно насрочването на ново дело. — Вилърс също не одобряваше всичко това, но познаваше задълженията си отлично. Ако съществуваше каквато и да било причина Дженифър да не бъде осъдена на смърт, тя трябваше да я разгледа. — По иска за смекчаване на присъдата, мисля, че ще изслушам каквото има да ни каже доктор Лайтнър. Ако става дума за факт, ако господин Харди успее да докаже, чрез показанията на психиатъра, че Дженифър Уит е била физически и психически малтретирана, съм длъжна да преценя още веднъж справедливостта на присъдата.
	— Ако става дума за факт, ваша светлост. Само че господин Харди с нищо не показа, че е така.
	Вилърс се замисли.
	— Господин Харди, можете ли да ни кажете каква е същността на показанията, които ще даде доктор Лайтнър?
	Това беше неговият коз и не биваше да го изиграе, преди да му е дошло времето.
	— Съжалявам, ваша светлост. Прочетохте клетвената му декларация… не бих искал да преиначавам думите му… бих могъл неволно да ви въведа в заблуждение.
	Това бе разбираемо. Харди нямаше представа какво ще успее да измъкне от психиатъра, но не би могъл да го заяви сега.
	Вилърс прошумоля с листата и поклати глава:
	— Ще ви позволя да разпитате доктор Лайтнър, господин Харди, но ви предупреждавам, че…
	Харди знаеше.


	— Какво ще каже той? — попита Дженифър шепнешком и го стисна за ръката. — Струва ми се, че според него съм виновна.
	Харди не можеше да не й се възхити — продължаваше да отрича, категорично и непоколебимо още от самото начало. Не го е направила тя и толкова. Естествено, не би била първият убиец, който се държи точно така…
	— Довери ми се — отговори той съвсем тихо. — Не ни прекъсвай. Аз ти вярвам. — Сега той стисна ръката й и я придърпа към себе си. — Чу ли ме? Вярвам ти изцяло.
	Вилърс погледна Лайтнър и каза:
	— Докторе, искам да изясним един въпрос още сега. Показанията ви тук няма да повлияят върху въпроса за виновността или невинността на госпожа Уит. Този въпрос вече е решен. Съдът е уведомен, че разполагате с информация, въз основа на която присъдата, препоръчана от съдебните заседатели би могла да бъде смекчена. — Лайтнър преглътна. — Така ли е?
	Докторът сви рамене, погледна към Харди за помощ.
	— Да, ваша светлост, струва ми се, че е така.
	Вилърс кимна.
	— Господин Харди?
	Харди бавно се изправи.
	— Доктор Лайтнър, какви са взаимоотношенията ви с обвиняемата?
	— Аз съм неин приятел и психотерапевт.
	— От колко време сте неин психотерапевт?
	— От около четири години.
	— А неин приятел?
	— Смятам себе си за неин приятел от самото начало.
	— Като неин приятел, виждали ли сте я извън професионалната си среда? Излизали сте заедно на обяд или вечеря, нещо такова?
	Налучкваше, но независимо от отговора, даваше на Лайтнър голяма дупка, през която да се измъкне. Позата на Лайтнър, погледът му, подсказваха, че е схванал какво му се предлага.
	— Да — отговори той. Не знаеше само, каква цена ще му поиска Харди.
	— Многократно ли?
	— Няколко пъти. Да.
	Тогава Харди взриви първата си бомба:
	— Доктор Лайтнър, по времето на смъртта на Лари и Матю Уит, бяхте ли любовник на госпожа Уит?
	Лайтнър, очевидно стреснат, се отдръпна назад, после се обърна към съдията:
	— Ваша светлост…
	— Отговорете на въпроса, доктор Лайтнър — подкани го Вилърс, макар че отговорът вече бе ясен.
	Харди му напомни, че е положил клетва. Психотерапевтът хвърли безпомощен поглед към Дженифър и промърмори:
	— Да.
	Пауъл избухна:
	— Ваша светлост, свидетелят вече даде показания под клетва, в смисъл, че не е бил в интимни отношения с обвиняемата.
	Вилърс се наведе напред.
	— Доктор Лайтнър, давате ли си сметка, че се признавате за виновен в лъжесвидетелство?
	Лайтнър кимна сериозно, отговори утвърдително.
	В залата се надигна шум и Вилърс удари с чукчето, след кобто повик�� Харди при себе си.
	— ГоспоҴин ��арди� въ� ваща полза ли ще са показанията на тозԸ свидетел? — Но не държеше да получи отг��воѠ.
	Харди се обърна към Дженифрр, за да види как реагира. Беше(неподви��на като статую, ��рехапала устни. Казал й бе д�� му се довери, че той самият й вярва напълно. �оже бм трчбваше да я�предупреди.
	Върна се оред Лайтнъри го полита:	— Доктжре, някога хипнотизирали ли(сте обвкняемата?

⁔ Да.
	— Казахте ли й, в състояние на مипноза, че трябва да оقрича ѷа връзкбта си с вас?
	Лайтнър пме$дъх, преглътна.
	— Смятах, чԵ ще навреди на защит԰та й. Че ще я компрометира. И без това си имаше дортатъчНо неприятностԸ.
	— Имате предвид смъртъа на!Ќат и Лари Уит ли?
	— Да. — Фарди направи пауза.ПриблШжи се до с��дебните0засѵдаЂели, организира мислите си. После продължи: — Зҽахи, след като сте били в ��нтимни отношения с Дженифър Уит, част от времето, което сте прекарали с нея, не е имало отношение към професията ви или към нейното психическо състояние, нали?
	— Да.
	Лайтнър разбра каква е целта на всичко това. За да има Дженифър шанс да остане жива, интимната им връзка трябваше да излезе наяве, дори и да ги представяше в лоша светлина.
	— Виждахте ли Дженифър Уит след двайсет и осми декември миналата година? Независимо дали като приятел или психотерапевт.
	— Да, разбира се. Казах ви. Виждах я почти всеки ден. Беше съсипана заради смъртта на сина си. Обвиняваше себе си. — Залата отново зҰшуия,0съвفем за!кратко. — Но Дженифър обвинява себе си за дбсол��тно всичко.
	— И въпреки това отрича, че е убила мъжа си и сина с��.
	— Точно така.
	Това не беше въп��ос, но Пауъл не възраз��, а Вилърс не каза нищо, така че Харди п���� дълбоко дъх$и продължи:
	— Докто�� Лайтнър( споделяла0ли е Дженифър Уит някакви св��и решения, до които �� достигнала преди двайрет ظ осми декемв�и.
	— Да. Че смята да напусне м��жа ск. Об��ди ои �
е по телефона вечертР на Колдда.
	⁔ Катж на приятел, не като на психотерапевт, така ли>
	— Да.
	Харди продължи нататък, бавно, с неотслабващ ритъм. Фактът, че Лари е заплашил да я убие, ако го напуёне. ПистойетЊт в нощнотм шкафче. НапреP�натите отношения в семейството. Трябваше много умело да балансира между фактите и ��оГадките, за да не бият последните на Ҿчи, да извлича подробностҸ, зодроѱности, да�прЦправя пѪтя напред към… Կонеделник сутринта& Дали се спра��яوе?
	∔ Доктор ЛҰйтнъш, Джепифър никога не вй е казвала, чб е застреляла Лари и Мат, рака �и е?
	— Да. ТѰка е.
	— Вшз!основа на образованието и пѠофесиѾналния си опит, въз основа ма Ѥакта, че познаватд това дело, можете ли да изкажете професионално мнение за душевното състояние на госпожа Уит сутринта на двайсет и осми декември?
	— Да.
	— Между другото, докторе, цялата информация, която ви е известна във връзка с това дело, сте научили или от госпожа Уит или тук, в съдебната зала, така ли е?
	— Да.
	— Никой не ви е предоставял полицейс�и$доклади$ протоколи от разпити, фотографии и така нататък извън съда
	— Микой.
	— А �акъв рлучай, докторѵ, изложете пред съда мнението си за душевното състояние еҰ госпожа Уит в онази сутрин.
	— В(общи линииl беше изпаднала в панически страх, порАди ппбоищата у дома й. Съпругът й я биеше често. В онази сутрин също имаше скандал. Тя изтичала горе, мъжът й се спуснал след нея. Ужасът й е обясним…
	Харди продължи в това темпо. Трябваше да продължи нататък — пистолета, вратата на банята…
	— И какво е направила тя?
	— Грабнала е пистолета от нощнОто шк԰фче.
	— После?
�Обръща се, Мат се показва от бАнята, цевта ��а пистолета играчка, получен за Коледа…
	—`После?	Мат. Лари крещи. Спущка се към нея> Изстрел от упор…
	Залата бе занемяла. Можѵ�би цели десет сек��нди нд се чу никакъв звук.
	— До��тор Лайтнър, както знаем,!госпожа Уит категорично и неотстъпчиво отрича да е извършила тези убийства. Следователно това, което чухме, е ваша собствена версия за случилото се.
	— Да, така е.
	— Изцяло ли?
	— Да, разбира се.
	Харди направи пауза, за да могат всички да осъзнаят чутото, приближи се до свидетеля и го попита рязко:
	— Ҕоктор Лайтнър, откъде тогава знаете, че Мат е полу��ил за Коледа играчка пистолет?
	Тиӈ��н��та в залата бе пълма. Лайтнър, който се бе потопил в�емоционалния с�� разка��, изведнъж се почувства и�смукан. Отпусна се.
	— Не разбрах въпроса — прогкво��и той накQ�ая.
	Харди го повтори& Откъде е разбрал за пистолета играчка.
	Лайтнър премигна.
	— Не съм сигурен.
	— Но Дженифър не описа пред вас ситуацията така, както го направихте вие, нали?
	Пауъл стана.
	— Ваша светлост…
	Вилърс не се поколеба и секунда.
	— Не се приема. Бих искала да чуя отговора.
	— Трябва да съм го видял на снимките. Тези, които показаха тук.
	— Дженифър не ви е казвал� за него, �=ал��? Тُ заяви пред мен, че с��ед иг�ачките на Мат не е Ѹмало пищтолети Ը други оръжия. Не м� е било позволено да си играе р так��ва не��а.
	Пауъл стана отново. Вилърс поклати гһава отрицателно.
	— Да, така е. Едва ли ми!го е кажала�тя. Сигурно от ёнимките.
	Харди се върна0при масата си и взе дебелоЂ�� тесте снимкм �т местопрестъплението.
	— Бих ис԰ал Դа разгледате теги снимки и да ми посочите детския пи��толет!на тях.
	Лайтн��р пое плика и бавно запохна да(разглежда снимките. Харди ѷасрана наблизо и еач�ка т��рпел�во. Вилърс бе замръзнала като сфинкс. Някъде по средата на тестето психотералевтът рязко вдивна глава.
	— Но това беше с��мо предположение.Може и да не ص имало детсии оистолет. Просто си помислих, чЕ може да се е случило по този начин и нищо повече. ПـедположЕние, основаващо се ѽа косвени данни.
	— ДЮктор Лилтнъ�, става дума за нещо повече от предпоѻожееие.
	Харди отново отИ��е до масата на$защитата, бръкна в чантата си и извади оттам голям нлик,лато тези, в които се стхраняват"веществени доказателства. Върна се при свидетеля и извади отвътре „грешката“ на Теръл — пластмасовия пистолет, досущ като истински, намерен в същия контейнер за боклук, в който и оръжието на убийството.
	— Това ли е пистолетът играчка, докторе? Това е пистолетът, който е държал Мат, нали? Този, който сте сметнали за истински. Този, заради който _вие_ сте го застреляли!
	— Боже мой! — възкликна Дженифър някъде отзад. — Кен!?
	Харди не беше сигурен, че ако опита да направи крачка ще се задържи на краката си, но все още беше в състояние да говори.
	— Това е било в пакета, доставен от „Федерал Експрес“ в дома на семейство Уит. Коледен подарък от Нанси Дистефано, бабата на Матю Уит. Откъде разбрахте, че е бил получен за Коледа? Пакетът е пристигнал в къщата в девет и половина, след като Дженифър е излязла да тича. Изхвърлили сте го заедно с истинския пистолет, преди тя да се върне. Дженифър не знаеше, че Мат гм е полууил като подарък, налИ?
	Лайрмњр се раздвижи, вторачи се в Харди, после се огледа, сякаш търсе��е п�мощ. Най-накрая се объ��на к�
м Вилърс:
	—Не съм длъжен да отг��воря, нали? Мога да се позова на… Петата поправка на Консцитуцията&
	Вилърс кимна.
	— Ако сте Ѓбеден, че отговорът ви ще ви инкримини��а.
	Р��й изQ�ри д��ани в панталойите си. Погкедна Дженифър, лосле Харди.
	— Позовавам се на ПеQ�ата поЗравка на Конституцията. Няма да кажа �ищо повече, без присъствието на адвокат.
�
	Товذ беше единственият му ш��нс< послҵднИят.
	Обаждаше му се, когауо се караха. Лари я пребиваше от бой.
	Защо не го остави? Няма0да стане по-добре, Литер��туратд, практиката, всичко показва т��ва.(Беше й го казал. И въпре�и всичко, неби го ос�авила. Ееше ��б�дена, че тряб��а да продължи дд полага ѣсилия.
	И той`слушаше. СъаԵтваше я. И, разбира се, правеха любов.
Из��ъга Харди и съда за това, но каза истината, че не му е безразлично какво ще стане с нея. Не му е безразлично? Твърде меко казано. Да, тя го обичаше и то не само заради прехвърлянето на чувствата от един обект на друг. Той смяташе така. Но тя имаше семейство. Просто нямаше да напусне тях. И той никога не би могъл да я има исти��ски. ОбажДане��о нѰ Коледа вѵчерта не беше, за да ду каже, че е решила да си отиде* Поредният скандал, поредният побой, поредният зов за помоЉ. Той реагира. Така�би трябвало.
	И пби. Понеделник сутринта. Ново обаждане, нови кошмарни удари. Единётвеният мс шанс, единственият й шанс… Би могъл да я спаси… да я има… би направил всичко за нея… Всичко…


	„Олимпия Уей“. Красивата й къща. Улицата е пуста, мъртва, тиха под щипещото сутрешно слънце. Дженифър излиза да бяга. Има достатъчно време. Няма да се върне…
	На улицата няма жива душа.
	Той е бил тук. Три пъти. Следобед. Мат и Лари са някъде. Познава разположението на къщата. Знае къде е пистолетът. Не че е решил да го използва предварително. Или? Не. Не е очаквал да се стигне до това. Щял е да поговори с Лари, да му каже какво й причинява. Но вече е дошъл и… изглежда…
	— Какво има?
	— Доктор Уит, дойдох, за да пмговорим. Може ли да вляза? Става аума еа вднд ви.
	Виновните очи се присвиват.
	— КоЩ, по дяволате, сте вие?
	— Нейният психотерапевт. — Оглежда псстата слица. — Гарантирам пЊлна дискретносЂ.


	Никакви други Звуци. Сами в къщата, двамата.
	— Добре ае, за какво става дума?
	— Доктор Уит, тя има нужда от мен. Обади ми се. Горе ли е?
	— Не, няма нужда от вас. Какво искате да кажете? Как така се е обаждала? Кога? За какво си говорихте?
	— Каза ми, че ще е тук. Отново сте я пребили. Ще я взема със себе си.
	— Какво? Няма да вземете никого. Тя не си е вкъщи.
	— Ако изляза оттук, ще се обадя в полицията. Ще се обадя веднага.
	— Какво става, по дяволите! Какво искате?
	— Да видя Дженифър. Искам тя да напусне тази къща. Тя е моя пациентка. Би трябвало да знаете какво означава това, докторе.
	— Не е тук. Казах вече, че я няма.
	— Искам да се уверя сам. Иначе ще се обадя в полицията моментално. Не можете да я принуждавате да търпи това…
	— Искате някакви доказателства? — увереността е намаляла.


	Най-накрая горе, спалнята.
	— Ето, видяхте ли? Казах ви, че я няма. А сега се пръждосвайте. Веднага!
	Пистолетът е там, където е казала тя — в шкафчето.
	— Няма да стане.
	Не е нужно да мисли повече. Събитията го завладяват.
	— Какво ще правиш с това… по дяволите!…
	Шумът, точно срещу него, другият звук… може би там… през цялото време… вода ли тече? Не я е чул. Шумът престава. Това е. Спирането на шума. Там има някой.
	— Не мърдай. — На Уит. Уит замръзва. Кръвта нахлува в главата му.
	— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!?
	— Кой е там, вътре?
	Уит крещи:
	— Мат, стой вътре! — Наполовина обърнат, опитва се да го уплаши. — Не излизай! — И се появява другият пистолет… за част от секундата… зад вратата на банята. Някой се кани да стреля! Но не се вижда никой. Само страх. Сянка. Всичко става кошмарно бързо.
	Уит се хвърля напред. Но и нещо друго, малко встрани, в същия миг, откъм банята, зад вратата. В периферното зрение се мярка цев, друг пистолет. Боже! Има някой. Свидетел! Нещо повече — заплаха.
	Не остава нито секунда. Светкавичен поглед встрани. Пистолет е… но има нещо нередно… много ниско е… някой е клекнал? И гърми. Пистолетът гърми!
	Няма избор. Завърта се, насочва, натиска спусъка, точно когато вижда…
	… момчето, приклекнало излиза, държи пистолет, насочва го? Пак гърми. Не може да бъде. Не може да е Мат, Мат е на училище. Работен ден, а баща му си е у дома… сам.
	Трябва да престане! Непременно! Но пръстът е стиснал твърде силно. Пистолетът отскача, изтрещява като бомба в малката стая, огледалото в банята се пръсва на стотици парчета, заляно с ярко червено…
	Вече няма спиране. Един миг, докато Уит е скован от ужас, занемял от трясъка, вперил поглед в разкъсаното тяло на сина си…
	Част от секундата, докато осъзнае ужаса, но това стига. Лайтнър вдига отново пистолета, насочва го, Уит се хвърля напред с нечовешки крясък, с вдигнати ръце.
	Лицето, очите, обезумелият мъж, който се приближава…
	_Невъзможно е да не стреля. Невъзможно е да не улучи…_


	Репортерите хукнаха към телефонните кабини. Зажужаха миникамери. Харди се върна на мястото си. Като насън видя, че Вилърс удря с чукчето си, че Пауъл е прав, безмълвен. Нанси е права в залата. Нанси, която миналата нощ потвърди, че е изпратила на Мат пистолет играчка.
	Лайтнър отпуснат на стола. Харди седна на мястото си и погледна към Дженифър — тя плачеше и не бе в състояние да се овладее.


	Пауъл и Теръл арестуват Лайтнър за лъжесвидетелство. Вилърс се прибира в кабинета си сама.
	След половин час се връща на мястото си. Харди и Дженифър държат ръцете си през цялото време. Нанси и Том са дошли на първия ред, точно зад парапета, Фримън се приближава до масата на защитата. Пауъл седи на стола си и се преструва, че чете някакви документи. Лицето му е навъсено.
	Вилърс изглежда зачервена, устните й са присвити. Поглежда надолу над очилата — към Харди и Дженифър, към Пауъл.
	Говори ясно, отчетливо:
	— Съдът уважава иска на защитата за насрочване на ново дело съгласно параграф 1181.
	Харди най-накрая се отпуска на стола си. Насрочването на нов процес е само формалност — Вилърс уважаваше първия му иск, нищо повече. Беше повече от ясно, че за Дженифър Уит няма да има нов процес. Както бе твърдяла от самото начало, тя не бе убила никого, нито мъжа си, нито сина си. На всички в залата това бе ясно.
	— По-нататък съдът реши: съгласно параграф 657.6 от Гражданския процесуален кодекс на щата Калифорния, се отменя решението на съдебните заседатели в процеса срещу Дженифър Лий Уит, тъй като, поради липса на доказателствена сила в представените факти и улики, въз основа на които е взето, то не може да бъде приложено към тази, за която се отнася. Господин Пауъл. Не мога да си представя, че бихте възразили срещу освобождаването на подзащитната. — Това не беше въпрос. — Господин Харди, приближете се, моля.


>>	55

	След процеса Харди построи нова каменна оградка, за да предпази розите на Франи в задния двор. Сега бе подпрял крак на нея и гледаше към къщата. Айзък Глицки, най-големият син на Ейб, гледаше на работата си сериозно — вдигна капака на скарата, намести пуйката вътре с дългата двузъба вилица.
	— Малко розовее — отбеляза той.
	Ейб, най-накрая, в Деня на благодарността пиеше първата си — според Харди — бира за годината. Говореше спокойно, търпеливо, внимателно и тонът му по нищо не напомняше, че е полицай.
	— Затвори го, Айк, ще се изпече и без да я поглеждаш непрекъснато.
	Момчето затвори капака и отиде да си играе с другите деца под стряхата.
	Беше по-топло от нормалното за сезона, слънчево, подухваше западен вятър. Моузес и жена му Сюзън — беше бременна — щяха да се появят скоро, Франи и Фло режеха салати в кухнята, приготвяха подноси, подреждаха чинии.
	Харди се наслаждаваше на „старомодната благодарност“, както се изразяваше — бърбън със сода, портокали, захар, лимон, череши и Бог знае още какво. Бързаше преди да е дошъл Моузес, любителят на чистите питиета, защото неминуемо щеше да се опита да му развали удоволствието. Седеше на новата ниска оградка и наблюдаваше света.
	— Така се живее — отбеляза той, когато вятърът довя до ноздрите му уханието на пуйката. — Няма да повярвате, като ви кажа кой ми се обади вчера.
	Глицки го изгледа.
	— Кой? Орландо Сепеда?
	Харди поклати глава.
	— Майкъл Джордан?
	— Не е спортист.
	— Знам, че не е бил Клинтън, защото щеше да го спомене вчера, като си приказвахме.
	Харди отпи от чашата си.
	— Дженифър Уит.
	Вятърът отново подухна. Айзък пак вдигна капака на скарата и Глицки му каза да се махне оттам.
	— И Обърни тази шапка с козирката напред, синко. Вчера се разправяхме за това.
	Инспекторът от отдел „Убийства“ не беше в състояние да се примири, че синът му иска да се носи като момчетата от престъпните банди. Никакви раздърпани дрехи, никакви кожени якета или бейзболни шапки с козирката на тила.
	Айзък обърна шапката и Ейб сви рамене.
	— Ставам консервативен. Малко е тъжно.
	— Така ли? Консерваторът в Сан Франциско е малко по-ляв от Ленин, нали?
	Белегът леко просветля — не най-слънчевата усмивка на Глицки.
	— Е, как е госпожа Уит?
	— Богата е. Истински богата.
	— Така ли? Толкова скоро ли й платиха?
	— Трябвало е. Тя беше невинна.
	Сянката на къщата вече ги настигаше и Глицки се премести малко по-нататък.
	— Канех се да те попитам.
	Харди кимна.
	— По детския пистолет нямаше отпечатъци.
	— Това означава ли нещо?
	— За опитен инспектор като теб, би трябвало.
	Глицки се замисли. Наистина отпи бира.
	— Били са почистени. Ако хлапето си е играло с него, целият би трябвало да е в отпечатъци.
	— Видя ли? Знаех си, че ще се сетиш. Имаше толкова други неща… но не им обръщах внимание. Нещо, както се казва, ме ядеше отвътре, но не можех да вържа картинката, докато Лайтнър не се издаде. Трябваше да има някакви отпечатъци, дори и размазани.
	— А защо Лайтнър е накиснал Дженифър, след като толкова я е обичал?
	— В началото не го е направил. Вероятно не е вярвал, че ще я обвинят. После прояви наглостта да ми каже, че тя го е направила, но само, за да се спаси от Лари.
	— Май и психарите понякога вярват в това, което им се иска да вярват. Като „истинските“ хора.
	— Трябвало е да открадне нещо. За да прилича на въоръжен грабеж.
	— Естествено. За човек с твоя опит е лесно да каже това. Все едно. Арестът на Дженифър му е объркал плановете. Надявал се е като го няма Лари, тя да се омъжи за него, нейният утешител, нейният лечител и душеприказчик. Твърдеше, че тя имала не знам каква си невроза. Май той я е имал. Освен това не е предполагал, че Мат ще си е у дома. Коледна ваканция. Просто е забравил за съществуването на момчето.
	— А защо е отишъл в къщата точно тогава?
	— Попитах я същото. Обадила му се е, защото Лари я е бил отново. Предполагам, че все още обвинява себе си за това. Но може би си е мислил да направи нещо такова… Дженифър му е казала къде е пистолетът. Смятал е, че ако го няма мъжът й… Все едно. Дженифър избягала от Лари на горния етаж и се обадила на Лайтнър. Той й казал да излезе навън. Изглежда е решил, че е дошъл моментът, казал на доверената си секретарка, че има работа и никой не трябва да го безпокои, затворил вратата и излязъл през верандата. До къщата на Дженифър има десет минути пеша.
	Глицки отпи още една глътка.
	— А Теръл му осигури алиби.
	Харди кимна.
	— Сигурен съм, че ще се справи отлично на новата работа. — Предната седмица Теръл окончателно премина към прокуратурата. — Секретарката на Лайтнър му е казала, че шефът й си е бил в кабинета цяла сутрин и той не е искал да чуе друго…
	— Това е било в синхрон с тежрията м��.
	— А сега се оказва, че тази секретарка не е чак тойиова сагурна. Странно, а?
	— Страхжтно. Невероятно. И Лайтнър ще хлътне, налк?
	— Така изглджд��. Все пао пър�о трябва да му минб Ѵелото/J	— ТрябваЛо е да ��ухне, още като я обвиниха.
	Харди го изгледа.
	— Така сам Չеше да се посояи с пршст. Йе. Смяташе се, че има алиби. Трябвало е да наблюдава как زърви процесът0на Дженифър.(Не е иожел да я м��тава ѡама. Трябвало е да ни убеди да`използкаме побоищата… Само така щяхме ��а измъкнем ння, бе�� той да бъде разкрит. Самж�така всичките мч Ӄсилия нямаше да оЂидат зо дяволите. И, най-накрая, не забравяй< че той наистина е бил луд по ��صя. Сам той е имал нужда от психотерапевт.
	— Мъжът й наистина я е биел, йали? — попита Ейб Глицки.
	Харди кимна>
	��� Но, кذкто заяви Дженифър, не го е преуукала ря. ��оука по въп�оса. Може да е билְ из��ълама от комплеоси, чувутвж за вийа и не знам още какво, но в никакъв слууай не искаше да فе защИтава от нещо, кмето йе е извършкла. Най-големият й проблем беше д�� накара хората,`включително и собствените си адвокати, да й повярват.
	Задната врб��а на къщата се отвори и се пжви Моузес Маигайър. Харди излразни чашата си на един а��х, лѰпна черешката и хжърйи остамалите пػод��ге в праэоляка зад себе сѸ, ��а да ги скрие. Изправи ��е, Влицки също.
	— Айк, отиди да �ровериш пуйката � каза той.
	Моузес сص рткува с тџх,0стиснал чаша`сиоч`в лявата0ръка.
@— Това ми0е първжто. Вие много ли напреднахте? Какво пиеш, Диз?
	Харди мѓ(показа празната чаша.
	— Лед, чисто, без вода.
	— ТаѺа тб ис�ам ‴ ухкли се Моузес и попита ГлицКи: — Е, как е бизнесѪт с убийствита? Още л�� процшфтява?

	В събота, 01 декенври, В имб��иصто на фамилия Морънси а Сан Марино сключиха браи0с тшржествена نеۀемобия някогашните „запоеозрени“ на Харди, Джоди Бакмън0�� Маргарет(МорънсԸ.*Тيй като това бе едно от най-големите рветски съйития ма годината, за него�писаха почти всички вестмици.
	Бяха по��анени Խад триста$гости. На снимката сред е��амеНирост�8те Харди съзря ��ме�а и ш��фа на полицията на Лос Анджелес. Франк Келсо също беше там, заедно с цяла тълпа други Ձбнатори, филантропи Ը какви ги не ощѵ.
	Джоди �� Маргарет0му се усмихваха. Вдясно ор Джоди беше Тод Крейн, негов кум а управляващ съдружник(на „Крейн и Крейн“.
	Спмред жестника, новобрачната двойка смчтала аа прекара медению си месец в южна Франция.


	Къщ�та беше малка ‐ три спални, две бани, ж Белмонт, на осеѼдесет и пет кйлодетра от Сан Франциско. Хора��а, живели в нея преди тоаа( э бяха поадържали �2 отлично сшстоя�иб. В задния двор имаше и хубава!градина. Имаше малък ��онтан, заобиколен от каменни пейки. Покрай оградата растяха плодни дръвчета — портокали, лимони, череши и две сливи, макар че сега, в средата на януари черешите и сливите бяха оголели.
	Дженифър Уит бе станала още със зората и бе пробягала петте километра до колежа и обратно. След пѠжцеса не бешеҷапалила нито една тигара. Седна на масата в иухнята, ођвори прозореца един сантиметър< наля си Һафе и започна да яде кроаёана от фурнаѢа на ъгъла. Беше пблачно, но тихо( отвъе�долиташе ромоленето на фоптана ظ песните на нтицире.
	Беше първият ден от0п��олетния семестър. Жженифър бешб готҾаа0Ѳ ����бм. Първият й час беше в де�2��т. В проԴължение на две ��одани не бе обявил�� вой щԵ е основният й предмет, но сега беше сиг�рн�, че ще се зайимава с психология. Искаше нАй-навра��$да разбере себе си и реши, че к��лежът ще е добрм начало.
	Свърши р крҾасана и остави чини���а нв мивиата. Метна еаин пулокер на раменете си и надникеа в спаѻйята. Майка й кще спеше. Ориде при нея, цеѻуна я по челؾто и каза:
	— Тръгвад. Искаш ли да се вкдим за Юбяд;
	Откакто се нреместихи, Нанси сзеше �<нпго. Сега сз`�ъбуди а прегърна дъщеря си.
	— Обُдвай без мен. Стой в ��олежа. Н�мери си приятели*
	— АԼи$ти?
	Майка й се надигна.
	— Не се безпокой за �ен.
	— Но аз хе бԵзпокоя. — Дженифър седна на леглото и Нанси я погали по главата.
	— Никога не съм живяла по-догре. Откакто се пооня.
	Дженифър кимна и тлоки ръкатб на майка си.
	— Зйам. Простм не ми се ��скаше да стигна дотук по този начкн>
	Нанси се усмихна�
	— Но пойе стигнахме. Струва ми се, че сега най-ва��ният въороу е кавво ще правим оѢтук ѽарацък.
	— Знам. Няма да б лесно ‴ отвърна ��женафюр и стана.
	Нанси не пу��каше ��ъката ��.
	— Дпбре, засо… само днес… защо не ме вземеш в града, за да$хапнем няктде навън? Ведн��ж. Ти�ще"се посъزземеш. Аз ще изляза от ктщи. Чувствам, ч�� вече съм готова за това. Мога да се обадя и на Том…
	Дженифър се замислй зб миг.
	��� Ще бъде м�ого ��убаво, мамо."Се се радвам.
	Последнара цветНа с�имка Խ��!Мат от училище беше ӃТеличена ипоставена в рамка на масичквта край Կътната врата. Преди да излезе,`Дженифър се спря, както винаги. Този път я вдигна и се вгледа в лицето* Мат й се усмихваше щърбо. Тя целуна сцъклото, осЂави снимката и отвори вратата. Пое дъл��око въеду�� и излеге навън, В хубавата сттри��.


	КРАЙ
I:
	© 1993 Джон Леск��оарт
	©01�95 Влааимир Герианов, превод от английски

	John Lescroart
	The 13th Juror, 1993

	Сканиране, Ѐагпознаване и редакция: ultimat, 3009

	__Игдание:__
	Джон ��ескржарт. Трин�йсе��ият съдебен заседател
	Второ издание
	Издателство „Весбла Люіканова“,$2001
	Редактор: Вихра Манова
	Художнظк Валентин КироТ	ISBL`954-8453%61-4

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/13194]
I$